Ървин

Ялом
Палач на любовта
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНИ ИСТОРИИ

Превод от английски Ангелин Мичев

Издателска къща „Хермес”

Irvin D. Yalom
Оригинално заглавие:
LOVE’S EXECUTIONER
And Other Tales of Psychotherapy
Copyright © 1989 by Irvin D. Yalom
First published in the United States by Basic Books,
a member of the Perseus Books Group
All rights reserved.
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”, 2014 г.
© Ангелин Димитров Мичев, преводач, 2014 г.
© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2014
ISBN 978-954-26-1371-8

Тази книга съдържа десет истински истории на хора с психични проблеми. Или по-скоро
десет разказа за преображения. Защото пациентите, потърсили психотерапевтична помощ от
Ървин Ялом, с негово съдействие се спускат до неподозирани дълбини в самите себе си. Там,
където са ужасът от неизбежно стта на смъртта, изолацията и безсмислието на живота, но и
абсолютната свобода. И от тези дълбини те изплуват с о свобождаващо знание, което променя
цяло стното им светоусещане.
Всеки един от описаните случаи отразява неповторима, сложна и наситена с драматизъм
човешка история. Тук ще се сблъскаме с някои от най-често срещаните проблеми: страх от
смъртта, самота, себепрезрение, агресивно ст, сексуална зависимо ст, затлъстяване,
разрушителна любовна натрапливо ст, резки промени в настроението, липса на смисъл,
депресия, импотентно ст… Тези десет истории са истинско доказателство, че е възможно
човек да се изправи лице в лице с жестоките истини на битието и да впрегне това познание в
по стигането на лично стна промяна и израстване.
ЪРВИН ЯЛОМ е професор по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и
писател. Неговите нехудожествени книги се използват като учебници по психотерапия в
различни университети, а през 2000 г. получава наградата на Американската психиатрична
асоциация заради изключителния си прино с в областта на религията и психиатрията. Книгите
му са международни бестселъри, преведени на повече от 30 езика.
ИЗЛЕЗЛИ ОТ ПЕЧАТ:
„Проблемът (на) Спиноза” „Изцелението (на) Шопенхауер’ „Палач на любовта”

На семейството ми: моята съпруга Мерилин и децата ми Ийв, Рийд, Виктор и Бен
Съдържание
 Благодарно сти…………………………………………………………………9
Пролог…………………………………………………………………………..И
1. Палач на любовта……………………………………………………27
2. Ако изнасилването не беше престъпление……………….93
3. Умря детето, което не трябваше…………………………….117
4. Дебела жена………………………………………………………….149
5. Никога не съм мислила, че ще се случи на мен……….187
6. Не си отивай кротко………………………………………………197
7. Две усмивки………………………………………………………….217
8. Три неразпечатани писма………………………………………241
9. Терапевтична моногамия……………………………………….273
10. В търсене на съновидеца……………………………………….295
По слеслов: Препрочитайки „Палач на любовта “
на о семдесетгодишна възраст……………………………………..345
Благодарно сти

По-голямата част от тази книга бе написана по време на едногодишен отпуск, преминал

в множество пътувания. Благодарен съм на много хора и на редица институции, които
проявиха го стоприемство към мен и ми помогнаха в работата по ръкописа: Центъра за
хуманитарни науки към Станфордския университет, Изследователския център „Беладжио” на
Рокфелеровата фондация, д-р Микико Хасагава и д-р Цунехито Хасагава в Токио и Хавай,
кафене „Малвина” в Сан Франциско и Програмата за творческо писане към колежа
„Бенингтън”.
Благодарен съм на съпругата си Мерилин (винаги мой най-строг критик и най-сигурна
опора); на моя редактор от издателство „Бейсик Букс” Фийби Хо с, която ми помагаше и ме
насърчаваше както в работата по тази книга, така и в работата по предните ми, издадени от
„Бейсик Букс” книги; и на отговорния редактор от „Бейсик Букс” Линда Карбоун. Благодаря
също така на многобройните си колеги и приятели, които нито веднъж не си плюха на петите,
виждайки ме да приближавам с ръкописа на поредната глава в ръка, а вместо това ме
даряваха с критика, поощрение или утеха. Работата по книгата продължи дълго и без
съмнение с времето съм забравил нечии имена, но благодарно ст отправям към: Пат
Баумгарднер, Хелън Блау, Мишел Картър, Изабел Дейвис, Стенли Елкин, Джон Фелстинър,
Албърт Джерърд, Маклин Джерърд, Рутхелън Джо селсън, Херант Катчадуриан, Стина
Катчадуриан, Маргерит Ледерберг, Джон Льору, Мортън Либерман, Дий Лъм, К. Й. Лъм, Мери
Джейн
9
Мофат, Нан Робинсън, сестра ми Джийн Роуз, Джена Соренсен, Дейвид Спийгъл,
Уинфрид Уайс, сина ми Бенджамин Ялом, стажантите психолози от випуск 1988 на
Станфордския университет, моята секретарка Беа Мичъл, която в продължение на десет
години набираше клиничните записки и идеите, на о сновата на които бяха създадени
настоящите истории. Както винаги, благодарен съм на Станфордския университет, че винаги
ми е о сигурявал подкрепата, академичната свобода и интелектуалната среда, които са от
съществено значение за работата ми.
Дължа много на десетимата пациенти, с чието благоволение съществуват следващите
страници. Всеки от тях прочете своята история (с изключение на един, който почина преди
завършването на книгата) и ми даде съгласието си тя да бъде публикувана. Всички одобриха
литературното прикритие, което съм им о сигурил, някои ми оказаха редакторска помощ, а
един (Дейв) ми предложи заглавието за своята история. Неколцина все пак бяха на мнение, че
литературното прикритие е ненужно усложнено, и настояха да се придържам по-близо до
реалната им самолично ст, а двама бяха смутени от степента на моето себеразкриване и от
някои драматически свободи, които съм си позволил, но въпреки това, с надеждата, че
повествованието би било от полза за терапевтите и/или другите пациенти, ми дадоха
едновременно съгласието и благо словията си. На всички тях дължа най-дълбока
благодарно ст.
Представените в книгата истории са истински, но трябваше да направя множество
промени, за да предпазя самолично стта на пациентите. Често съм създавал равно стойни в
символичен план заместители на определени страни от идентично стта на пациента или на
житейските обстоятелства, в които се е намирал. В един или два случая съм присадил в
главния герой част от идентично стта на друг пациент. Често диалогът е художествена
измислица, а личните ми размишления - по-сетнешни. Художественото прикритие на
истинската самолично ст на пациентите е проницаемо единствено за самите тях. С
положително ст мога да твърдя, че читател, който вярва, че е разпознал когото и да било от
десетимата пациенти, греши.
10
Пролог
Представете си следната сцена: триста, може би четиристотин души, непознати един за
друг, се разделят по двойки и започват да си задават единединствен въпро с: „Какво искаш?” -
отново и отново.
Какво по-про сто от това? Един невинен въпро с и неговият отговор. И все пак колко пъти
съм ставал свидетел как това групово упражнение извиква неочаквано силни чувства. Много
често само след минути помещението се тресе от емоции. Мъже и жени - съвсем не отчаяни
или нещастни, а успешни, добре функциониращи и добре облечени, бликащи от
самоуверено ст хора - биват развълнувани до своите дълбини. Те отправят зов към свои
завинаги изгубени любими хора - мъртви или отсъстващи родители, съпрузи, съпруги, деца,
приятели: „Искам да те видя отново”, „Искам да ме обичаш”, „Искам да се гордееш с мен”,
„Искам да знаеш как те обичам и как съжалявам, че никога не ти го казах”, „Искам да се
върнеш - толкова съм самотен”, „Искам да изживея детството, от което бях лишен”, „Искам
да съм здрав, да съм отново млад. Искам да ме обичат, да ме уважават. Искам животът ми да е
смислен. Искам да по стигна нещо. Искам да съм значим, да бъда запомнен”.
Толкова желания. Толкова копнежи. И толкова болка, която е така близо до
повърхно стта, че е въпро с само на минути да изплува. Болка от съдбата. Болка от
съществуването. Вечна болка, която непрестанно смъди току под мембраната на живота. Тази
болка, уви, може да бъде извикана твърде лесно. Много
11
неща - като описаното про сто групово упражнение, неколкоминутен размисъл,
произведение на изкуството, проповед, лично стна криза, загуба - могат да ни напомнят, че
никога няма да се о съществят най-съкровените ни желания: да се върне младо стта, да секне
стареенето, да се завърнат изгубените любими хора, да сме винаги обичани, защитени,
значими, да сме дори безсмъртни.
А когато тези нео съществими желания започнат да контролират живота ни, ние се
обръщаме за помощ към семейството и приятелите, към религията - а понякога и към
психотерапевтите.
В настоящата книга разказвам историите на десетима пациенти, които избраха
психотерапията и в процеса на терапевтичната работа се изправиха лице в лице с болката от
съществуването. Не тази болка обаче бе причината те да се обърнат за помощ към мен. Дори
напротив, всичките десетима страдаха от често срещани, ежедневни проблеми: самота,
себепрезрение, импотентно ст, мигрена, сексуална зависимо ст, затлъстяване, високо кръвно
налягане, скръб, разрушителна любовна натрапливо ст, резки промени в настроението,
депресия. Но във всеки от тези случаи психотерапията някак (различно при всекиго) успяваше
да оголи дълбоките корени на тези банални проблеми - корени, стигащи до самата о снова на
съществуването.
„Искам! Искам!”, чува се измежду редовете на всяка от десетте истории. „Искам си
обратно моята скъпа мъртва дъщеричка!”, крещи едната пациентка, пренебрегнала изцяло
своите двама живи синове. „Искам да изчукам всяка жена, която видя”, повтаря друг пациент,
докато ракът пълзи из катакомбите на тялото му. Трети пък копнее: „Желая родителите и
детството, от които бях лишен”, агонизирайки от ужас пред три писма, които не може да се
реши да отвори. Четвърти, възрастна жена, настоява: „Искам да съм вечно млада”,
неспо собна да се о свободи от властта на своята натраплива любов към мъж с трийсет и пет
години по-млад от нея.
Убеден съм, че о сновният материал за психотерапевтичната работа е винаги
екзистенциалната болка, а не, както често се
12
твърди, потиснати инстинктивни стремления или недобре потулени отломки от
драматични минали събития. В терапията с всеки от десетимата пациенти съм се придържал
към едно о сновно клинично допускане: че базисната тревожно ст у всеки човек произтича от
опитите, съзнавани и несъзнавани, за справяне със суровите факти на живота, с „дадено стите”
на съществуването.*
Установил съм, че четири екзистенциални дадено сти са от о собено значение за
психотерапията: неизбежно стта на смъртта - тя ще застигне както всекиго от нас, така и
хората, които обичаме; свободата да направим живота си такъв, какъвто го желаем;
изначалната самота; и накрая, липсата на явен смисъл или цел на живота. Колкото и
страховити да ни се струват тези дадено сти, те съдържат в себе си семената на мъдро стта и
избавлението. Надявам се със следващите десет истории да ви докажа, че е възможно човек
да се изправи в лице с жестоките истини за съществуването и да впрегне тяхната сила за
целите на лично стната промяна и израстването.
От изброените екзистенциални факти смъртта е най-очебийният, най-до стъпният за
интуицията. В един много ранен етап от живота си, далеч по-ранен, отколкото често се
смята, ние научаваме, че смъртта неминуемо ще дойде и че от нея спасение няма. И въпреки
това „всяко нещо - по думите на Спиноза - се стреми да по стоянства в своето съществуване”.
Дълбоко във всеки човек тлее непрестанният конфликт между желанието да продължи
съществуването и съзнанието за неизбежната смърт.
За да се приспо собим към реалното присъствие на смъртта, ние проявяваме безгранична
находчиво ст: непрестанно откриваме нови начини да я отричаме или избягваме. Когато сме
млади, отричаме смъртта с помощта на родителската подкрепа и светски и религиозни
митове; по-късно я персонифицираме,
* По-подробно екзистенциалният възглед и о снованите на него психотерапевтична
теория и практика са разгледани в моята книга „Екзистенциална психотерапия” (Existential
Psychotherapy (New York: Basic Books, 1980). -Б. a.
13
придаваме й конкретни образи - чудовище, скелет с ко са, демон. В края на краищата, ако
смъртта е някакво преследващо ни същество, все бихме намерили начин да й се изплъзнем.
Освен това, колкото и страшно да е олицетворяващото смъртта чудовище, то не може да е
по-ужасяващо от самата истина - че човек но си в себе си спорите на собствената си смърт.
По-късно децата експериментират с други спо соби за смекчаване на страха от смъртта: те
обезсилват смъртта, като й се надсмиват, като я предизвикват с безразсъдни по стъпки или пък
притъпяват чувствително стта си към нея, като си разказват страшни истории или в
подкрепяща компания на приятели и с пакет пуканки в ръка гледат филми на ужасите.
С напредването на възрастта ние се научаваме да изтласкваме смъртта от съзнанието си:
отвличаме вниманието си; преобразяваме я в нещо положително (преминаване в друга
реално ст, завръщане у дома, сливане с Бог или по стигане на вечен покой); отричаме я
по средством митове; домогваме се до безсмъртието, създавайки творби с непреходна
стойно ст, по сявайки семето си - децата - в бъдещето или приемайки религия, обещаваща
духовно обезсмъртяване.
Мнозина не са съгласни, че това са форми на отричане на смъртта. „Глупо сти! - отсичат
те. - Ние не отричаме смъртта. Всеки ще умре, това го знаем - фактите са налице. Но трябва ли
по стоянно да се мисли за това?”
Истината е, че уж знаем, но не знаем. Знаем за смъртта, интелектуално познаваме фактите,
но несъзнаваната част от нашата психика, която има задачата да ни предпазва от
непреодолимата тревожно ст, отделя или дисоциира чувството на ужас от самата смърт.
Процесът на дисоцииране е несъзнаван, протича незабелязано от нас, но в съществуването му
можем да се убедим в някой от онези редки моменти, когато механизмът на отричането
„засече” и страхът от смъртта нахлуе в съзнанието ни с цялата си мощ. Това се случва
наистина много рядко, понякога само веднъж или два пъти в живота. Понякога става в будно
състояние - след като сме се „разминали на ко съм” със
14
смъртта или е починал любим човек, - но по-често страхът от смъртта изплува в
кошмарите.
Кошмарът е неуспешно съновидение, съновидение, което се е провалило във функцията
си на пазител на съня, тъй като не е съумяло да се „справи” с тревожно стта. Макар кошмарите
да се различават по манифестирано съдържание, процесът в о сновата на всеки от тях е един:
суровият страх от смъртта се изплъзва на своите стражи и започва да вилнее из съзнанието.
Разказът „В търсене на съновидеца” отразява именно едно такова бягство и отчаяния опит на
ума да овладее почти непоно симата тревожно ст: сред всичките мрачни образи в кошмара на
Марвин има и един предмет, който брани живота от смъртта - бастун със сияйно бял връх,
по средством който сънуващият влиза в сексуален дуел със смъртта.
Героите и в други от историите си служат със сексуалния акт като с талисман срещу
старо стта, немощта и наближаващата смърт. С това може да бъде обяснено натрапливото
желание за безразборен секс на един млад мъж, болен от смъртоно сен рак („Ако
изнасилването не беше престъпление”), и вкопчването на един старец в трийсет и пет
годишните пожълтели писма от отдавна мъртва любовница („Не си отивай кротко”).
В многогодишната си работа с ракови пациенти, очакващи своя близък край, аз различих
два о собено ефективни и разпро странени спо соба за облекчаване на страха от смъртта, две
вярвания или делюзии, които о сигуряват известно усещане за сигурно ст. Първият е вярата в
собствената изключително ст, а вторият - вярата в съществуването на всесилен спасител. И
макар това да са наистина делюзии, тъй като представляват „устойчиви неистинни вярвания”,
аз не използвам термина делюзия в отрицателен смисъл: това са всеобщи вярвания, които на
едно или друго ниво в съзнанието си поддържа всеки, и за това свидетелстват няколко от
тези истории.
 Вярата в собствената изключително ст е с други думи убедено ст в собствената
неуязвимо ст и неприко сновено ст, в неподвластно стта на обичайните закони в човешката
биология и съдба. В определен етап от живота си всеки от нас се изправя пред
15
някаква криза, която може да представлява сериозна болест, кариерна несполука или
развод. Или както при Елва от „Никога не съм мислила, че ще се случи на мен”, тя може да е
събитие от съвсем тривиален характер като открадването на дамска чанта, което обаче
внезапно разрушава заблудата за собствената необикновено ст и по ставя под въпро с
разпро страненото убеждение, че животът е една безкрайна възходяща спирала.
Докато вярата в собствената изключително ст ни о сигурява вътрешен източник на
сигурно ст, другият о сновен механизъм за отричане на смъртта - вярата във всесилен спасител
- ни предо ставя усещането, че сме винаги наблюдавани и закриляни от външна сила. Дори да
сгрешим или да се разболеем, дори да стигнем до самия предел на живота, съществува,
убедени сме, един всесилен наш слуга, който ще ни върне обратно.
Заедно тези две вярвания образуват диалектическо единство от диаметрално
противоположни реакции към човешката ситуация. Човекът или утвърждава своята
автономно ст чрез героично себеутвърждаване, или търси сигурно ст в сливането с някаква
висша сила: казано с други думи, стреми се или към уединение, или към обединение, към
обо собяване или към приобщаване. Човек може да стане свой собствен родител или да си
о стане вечно дете.
Повечето от нас през повечето време търсят удобството в живота и смутено отбягват
погледа на смъртта. Подсмихваме се, съгласни с думите на Уди Алън: „Не се страхувам от
смъртта. Про сто не искам да присъствам, когато тя дойде”. Но има и друг път - една
дълговременна традиция, приложима в психотерапията, според която ясното съзнание за
неизбежно стта на смъртта ни помага да съзреем и обогатява живота ни. Предсмъртните думи
на един мой пациент (героя в „Ако изнасилването не беше престъпление…”) са свидетелство,
че макар реалната смърт да ни унищожава, идеята за смъртта може да ни спаси.
16
Свободата - друга дадено ст на съществуването, по ставя пред дилема някои от героите
на тези десет истории. Споделяйки, че се е натъпкала здраво непо средствено преди сеанса си
с мен и възнамерява да направи същото веднага щом напусне кабинета ми, страдащата от
наднормено тегло Бети всъщно ст направи опит да се откаже от свободата си и да ме склони
аз да поема отговорно стта. Целият терапевтичен курс на друга пациентка (Телма от „Палач
на любовта”) се въртеше около темата за желанието й да се отдаде напълно на свой бивш
любовник (и терапевт) и аз непрекъснато се трудех да откривам най-различни спо соби,
по средством които да й помогна да си възвърне властта върху себе си и свободата.
Като екзистенциална дадено ст свободата е сякаш самата антитеза на смъртта. Докато от
смъртта се страхуваме, свободата обикновено приемаме като нещо несъмнено положително.
Не е ли цялата история на Западната цивилизация пропита с копнежа за свобода и дори
управлявана от него? И все пак, в контекста на човешкото съществуване, свободата поражда
тревожно ст, тъй като откроява пред нас факта, че противно на ежедневния ни опит, ние не
влизаме, а впо следствие и не напускаме една добре структурирана вселена, създадена и
функционираща според някакъв грандиозен вечен замисъл. Свободата означава, че човек е
отговорен за своите избори и действия и за житейската ситуация, в която се намира.
Макар да е възможно думата отговорно ст да бъде използвана с множество значения, аз
предпочитам смисъла, който е вложил в нея Сартр: да си отговорен означава да „бъдеш автор
на”, от което следва, че всеки от нас е автор на замисъла на собствения си живот. Свободни
сме да бъдем каквито пожелаем, о свен несвободни: ние сме, би казал Сартр, о съдени на
свобода. Някои фило софи стигат дори по-далеч: според тях архитектурата на съзнанието
придава архитектурата на външната реално ст, формата на про странството и времето. Именно
идеята за само съзиданието поражда тревожно ст: ние, хората, имаме потреб-
17
но ст от структура и всяко определение за свободата, предполагащо, че под краката ни
няма нищо друго, о свен празно про странство, предизвиква ужас у нас.
Всеки терапевт знае, че решаващата първа стъпка, която трябва да направи пациентът в
психотерапията си, е да поеме отговорно стта за своето житейско затруднение. Докато човек е
убеден, че проблемите му произтичат от някакви външни сили или обстоятелства, терапията
няма на какво да стъпи. В края на краищата, ако причината за проблемите ни е някъде навън,
защо е нужно да променяме себе си? Не е ли външният свят (приятели, работа, любовен
партньор) този, който трябва да бъде променен - или сменен? Именно поради тази нагласа
Дейв от „Не си отивай кротко”, който се оплакваше, че се чувства като затворник в брака със
своята властна съпруга, беше неспо собен да о съществи напредък в терапията, докато не
о съзна, че той сам бе устроил своя затвор.
Тъй като пациентите обикновено отказват да поемат отговорно стта за проблемите си, на
терапевтите се налага да разработват различни техники, чрез които да помагат на пациентите
си да о съзнаят, че те сами създават своите затруднения. Една изключително резултатна
техника, която аз често използвам, е фокусирането върху „тук и сега”. Тъй като пациентите
имат склонно стта в терапевтичната среда да пресъздават междулично стните проблеми,
които ги измъчват и в живота навън, аз се съсредоточавам върху случващото се между
пациента и мен в настоящия момент, вместо върху събития от миналия или текущия му живот.
Изследвайки в детайли терапевтичните ни взаимоотношения (при груповата психотерапия
взаимоотношенията между членовете на групата), аз съм спо собен веднага да по соча на
пациента как той повлиява реакциите на другите. Ето защо, макар Дейв да отхвърля
отговорно стта за проблемите си в брака, той няма как да отрече проблемите, които сам си
създава в терапевтичната група: неговото потайно и уклончиво поведение предизвиква у
о станалите членове на групата реакции, до ста сходни с тези на съпругата му у дома.
18
По същия начин терапията на Бети („Дебела жена”) е безрезултатна, докато тя отдава
своята самота на лековатата и лишена от дълбоки корени калифорнийска култура. Чак когато
в сесиите й демонстрирам как нейното безлично, стеснително и дистанцирано държание
пресъздава същата безлична атмо сфера и в терапията, тя започва с охота да изследва своята
отговорно ст за изолацията, в която живее.
Макар поемането на отговорно ст да е първата крачка към промяната, то все пак не е
самата промяна. И макар терапевтът да се стреми да подпомага прозрението, отговорно стта и
самоактуализацията, същинската цел на терапията е именно промяната.
Свободата изисква от нас не само да поемем отговорно ст за жизнените си избори, но и
да о съществим определен волеви акт, за да по стигнем промяна. И макар ние, терапевтите,
рядко да използваме директно понятието воля, по свещаваме много усилия да повлияем върху
волята на пациента. Непрестанно изясняваме и интерпретираме, приемайки (което е своего
рода „скок на вярата” при липса на убедителна емпирична опора), че разбирането неизменно
ще доведе до промяна. И ако интерпретациите ни в продължение на години не успеят да
произведат желаната промяна, възможно е да отправим апел директно към волята на
пациента: „Необходимо е също да положиш усилие. Трябва да опиташ. Има време за анализи и
интерпретации, но идва момент за действие”. А когато се провалят и преките увещания,
терапевтът няма друг избор, както историите тук свидетелстват, о свен да прибегне до добре
познатите средства за влияние. И така, аз бих могъл да съветвам, убеждавам, настоявам,
подтиквам, умолявам или пък про сто търпеливо да чакам с надеждата невротичният
светоглед на пациента да рухне поради изтощение.
Именно по средством волята, този трамплин за действието, ние реализираме свободата
си. Според мен волевият акт има две фази: първата е инициирането по средством желанието, а
втората - о съществяването чрез решението.
19
Някои хора са лишени от спо собно стта да желаят - те не са наясно нито с чувствата си,
нито с желанията си. Без мнение, без импулси, без влечения, те паразитират върху желанията
на другите. Тези хора са обикновено скучни. Бети отегчава именно защото потиска желанията
си и на другите им дотяга да я подхранват със своите желания и мечти.
Други пациенти пък са нерешителни. Те знаят какво искат и как да го по стигнат, но не
могат да се решат и измъчено тъпчат на едно място. Саул в „Три неразпечатани писма” знае, че
всеки разумен човек на негово място би отворил писмата, и все пак волята му е парализирана
от страха. Телма в „Палач на любовта” пък знае, че любовната натрапливо ст я лишава от
реален живот. Тя знае, както сама се изразява, че живее живота си отпреди о сем години и че за
да възвърне истинския си живот, ще трябва да се про сти със своето любовно заслепение. Но
не може или не иска да го стори и яро стно се съпротивлява срещу всичките ми опити да
стимулирам волята й.
Подобни решения са трудни поради ред причини, някои от които се коренят в самата
същина на съществуването. В романа си „Грендел” Джон Гардър разказва за един мъдрец,
който обобщава всичките си прозрения отно сно загадките на живота в два про сти, но
ужасяващи по стулата: „Всичко чезне” и „Алтернативите взаимно се изключват”. Що се отнася
до първия по стулат - неизбежно стта на смъртта, - вече споделих своите мисли. Вторият -
„алтернативите взаимно се изключват” - е важен ключ за проумяване на причината някои
решения да са така трудни. Решението в полза на една възможно ст неизменно включва отказ
от нещо друго: за всяко „да” трябва да бъде произнесено и по едно „не”, всяко решение
елиминира или убива всички други възможно сти (коренът на английската дума decide
(„решавам” - б. пр.) означава „убивам”, както в homicide („убийство” - б. пр.) или suicide
(„самоубийство” - б. пр.). Ето защо Телма се е вкопчила в безкрайно малкия шанс да възроди
връзката си със своя любим и отказът от този шанс за нея е равно стоен на смърт.
20
Екзистенциалната изолация, трета дадено ст, е непреодолимата пропаст между Аз-а и
другите - бездна, която съществува дори при наличието на дълбоко удовлетворяващи
междулично стни взаимоотношения. Човек е изолиран не само от другите същества - и то до
такава степен, че всеки от нас представлява отделен свят, - но и от външния свят. Трябва да се
прави разграничение между този и другите два типа изолация: междулично стната и
вътрелично стната.
Човек изпитва междулично стна изолация, или самота, ако не притежава социалните
умения или лично стния стил, обезпечаващ близки социални взаимодействия.
Вътрелично стната изолация пък възниква, когато бъдат дисоциирани части от Аз-а, както и
когато бъде дисоцииран споменът за определено събитие от съпътстващата го емоция. Най-
крайната и драматична форма на това разцепление - множествената лично ст, е отно сително
рядко явление (въпреки че напо следък му се обръща все повече внимание), но когато тя все
пак се прояви, терапевтът подобно на мен в лечението на Мардж („Терапевтична моногамия”)
може да се изправи пред необикновената дилема коя от лично стите да подкрепи.
 И тъй като не съществува решение за екзистенциалната изолация, терапевтите трябва да
предпазват пациентите си от погрешните решения. Опитите на пациента да се избави от
изолацията могат да саботират взаимоотношенията му с другите хора. Много приятелства и
бракове са се разпаднали, защото вместо да проявява разбиране и грижа към другия, човек го
използва като щит срещу изолацията.
Разпро странен опит да се разреши екзистенциалната изолация, отразен в няколко от тези
истории, е сливането - размиването на границите на Аз-а, стапянето в другия. Силата на
сливането бива демонстрирана в експерименти с подпрагови възприятия. В тях по сланието
„Мама и аз сме едно” се появява на екран за толкова кратко, че участниците са неспо собни да
го видят съзнателно, но въпреки това впо следствие съобщават, че се чувстват подобре, че са
по-силни и оптимистично настроени, и дори реагират подобре на поведенческата терапия
при
21
проблеми като тютюнопушене, затлъстяване или поведенчески разстройства при юноши.
Един от големите житейски парадокси е, че самоо съзнато стта поражда тревожно ст.
Сливането премахва тревожно стта по един радикален начин - елиминирайки
самоо съзнато стта. Влюбеният, който е в блажено състояние на единение със своя обект, не е
склонен към рефлексия, тъй като съмняващият се Аз (пораждащ тревожно стта от изолацията)
се е разтворил в ние. Така човек се избавя от тревожно стта, но губи себе си.
Именно това е причината терапевтите с неохота да лекуват влюбени пациенти.
Психотерапията и състоянието на любовна слято ст са несъвместими, защото терапевтичната
работа се нуждае от питащата самоо съзнато ст и от тревожно стта, която в крайна сметка
служи като ориентир за вътрешните конфликти.
При това за мен, както и за повечето терапевти, е трудно да създам близки
взаимоотношения с пациент, който е влюбен. Телма например, героинята от „Палач на
любовта”, отказва да формира терапевтична връзка с мен: енергията й бива изцяло поглъщана
от нейната любовна натрапливо ст. Пазете се от мощната и изключваща всичко о станало
привързано ст към другия - тя не е, както хората понякога смятат, доказателство за чистотата
на любовта. Подобна капсулована, затворена любов -която се храни сама със себе си и не
проявява нито щедро ст, нито грижа за другите - е обречена да рухне. Любовта не е про сто
искра на страстта, припламнала между двама души. Има огромна разлика между това да се
влюбиш и да о станеш влюбен. Любовта е по-скоро начин на съществуване, „щедро ст към”, а
не „хлътване по”, отношение, което не се ограничава до единединствен човек.
Макар да полагаме усилия да преминаваме през живота по двама или на групи, има
моменти, о собено с наближаването на смъртта, в които истината - че се раждаме в самота и
трябва да умрем в самота - се откроява със смразяваща яснота. Чувал съм мнозина умиращи
пациенти да казват, че най-ужасното на умирането е, че се случва в самота. И все пак в мига
на смъртта желанието на някого да о стане с теб до края може да направи про-
22
бив в изолацията. Както казва един от пациентите в „Не си отивай кротко”: „Дори да си
сам в своята лодка, винаги е утешително да виждаш светлините на другите лодки да се
люшкат по вълните около теб”.
*
Щом смъртта е неизбежна, щом всичките ни по стижения, че и цялата ни Слънчева
система един ден ще изчезнат, щом този свят е продукт на случайно стта (тоест всичко би
могло да се развие и другояче), щом хората сами трябва да създават света и да влагат свой,
човешки, замисъл в него, тогава какъв траен смисъл би могъл да има животът?
 Този въпро с терзае съвременния човек и мнозина търсят психотерапевта поради
усещането за безсмислено ст и безцелно ст на живота. Ние сме същества, които търсят смисъл.
Нервната ни система е така устроена, че мозъкът автоматично групира по стъпващите в него
стимули в конфигурации. Откриването на смисъл също така ни дава усещане за власт:
безпомощни и объркани сред хао с от произволни, незакономерни събития, ние търсим начин
да ги организираме в някакъв порядък и да добием чувството, че ги контролираме. Още по-
важно е, че смисълът поражда ценно сти, а впо следствие и кодекс на поведение: така
отговорите на въпро сите, съдържащи „защо” (например „Защо живея?”), всъщно ст стават
отговори и на въпро сите, съдържащи „как” („Как да живея?”).
В тези десет психотерапевтични истории рядко се обсъжда открито смисълът на живота.
Смисълът, подобно на удоволствието, се добива ко свено. Той произтича от смислената
деятелно ст: колкото по-преднамерено го търсим, толкова по-малко вероятно е да го
по стигнем. Разумните въпро си отно сно смисъла винаги ще надживяват своите отговори. В
психотерапията, както в живота, смисълът е вторичен продукт на ангажирано стта и
по светено стта и именно в тази по сока терапевтите трябва да насочат усилията си - не че
ангажирано стта о сигурява рационални отговори на въпро сите за смисъла, тя про сто прави
въпро сите ненужни.
23
Екзистенциалният парадокс - същество, което търси смисъл и сигурно ст във вселена,
която не може да му ги предо стави, касае в огромна степен професията на психотерапевта. В
своята всекидневна работа терапевтите, ако желаят автентични взаимоотношения с
пациентите си, изпитват значителна несигурно ст. Конфронтацията на пациента с въпро сите,
за които отговори няма, не само по ставят и терапевта в същата ситуация, но му налагат, както
на мен в „Две усмивки”, да признае, че преживяването на другия е в крайна сметка дълбоко
интимно и непознаваемо.
Нещо повече, спо собно стта за понасяне на несигурно стта е необходимо условие за
практикуване на тази професия. Макар широката аудитория да вярва, че психотерапевтът
направлява пациента методично и сигурно през серия от предсказуеми етапи към
предварително изяснена цел, това всъщно ст рядко е така. Както свидетелстват и тези
истории, психотерапевтите често се лутат, импровизират и налучкват по соката. Силното
изкушение да се по стигне сигурно ст по средством приобщаването към определена
идеологическа школа или строга терапевтична система е нещо до ста коварно, тъй като може
да възпрепятства несигурното и спонтанно общуване, необходимо за ефективно стта на
терапията.
Този род общуване, което е самата същина на психотерапията, представлява изпълнена с
грижа, дълбоко човечна среща между двама души, единият от които (обикновено, но не
винаги пациентът) е в по-голямо затруднение от другия. Терапевтът изпълнява двойствена
роля: той трябва да е едновременно наблюдател и участник в живота на своя пациент. Като
наблюдател той трябва да е до статъчно обективен, за да о сигури необходимия минимум
напътствия на пациента. Като участник той навлиза в живота на пациента и бива повлиян, а
понякога и променен от взаимодействието с него.
Избирайки да навляза дълбоко в живота на всеки пациент, аз, психотерапевтът, не само се
сблъсквам с екзистенциалните проблеми на пациентите си, но трябва да бъда подготвен да ги
изследвам по същите изследователски правила. Трябва да прие-
24
ма, че да знаеш е подобре, отколкото да не знаеш, да си решителен е подобре, отколкото
да си нерешителен, както и че магията и илюзията, колкото и да са красиви и блазнещи, в
крайна сметка отслабват човешкия дух. С най-дълбока сериозно ст се отнасям към истината в
думите на Томас Харди: „Ако съществува начин да станем подобри, той изисква да изучим
напълно злото”.
Двойствената роля на наблюдател и участник не е никак лека. Пред мен, както е видно от
десетте истории, тази роля по ставя мъчителни въпро си. Трябва ли например да очаквам от
пациент, който желае да съхранявам любовните му писма, да се справи с проблеми, чието
разрешаване избягвам самият аз? Възможно ли е да му помогна да стигне по-далеч, отколкото
съм спо собен да стигна аз? Редно ли е да задавам сурови екзистенциални въпро си на умиращ
мъж, отчаяна вдовица, покрусена от смъртта на детето си майка и обзет от тревожно ст
пенсионер с необикновени сънища - въпро си, за които аз самият нямам отговори? Трябва ли
да разкривам слабо стта си пред пациентка, чиято друга, алтернативна лично ст намирам за
крайно изкусителна? Спо собен ли съм въобще да създам честни и близки взаимоотношения с
дебела жена, чиято външно ст ме отблъсква? Редно ли е, в името на самопознанието, да лиша
една възрастна жена от ирационалната, но подкрепяща и утешителна любовна илюзия? Или
да наложа волята си на мъж, който, неспо собен да действа в свой най-добър интерес,
позволява да бъде тероризиран от три неразпечатани писма?
Макар в следващите десет истории често да се използват думите пациент и терапевт,
нека това не ви подвежда: героите са обикновени мъже и жени. Всеки страда, употребата на
понятието „пациент” в голяма степен е условна и често обусловена по-скоро от културни,
образователни или икономически фактори, отколкото от сериозна патология. И тъй като
психотерапевтите в не по-малка степен от своите пациенти трябва да се справят с
дадено стите на съществуването, хладната обективно ст, така необходима за научните
изследвания, е неуместна в тази професия. Ние, психотерапевтите, не можем про сто да възди-
25
шаме съчувствено и да съветваме пациентите да се борят по-решително с проблемите си.
Не можем да казваме ти и твоите проблеми. Напротив, трябва да говорим за нас и нашите
проблеми, тъй като нашият живот, нашето съществуване ще са винаги неразривно свързани
със смъртта, също както любовта е свързана със загубата на любимия, свободата - със страха,
а лично стното израстване - със самотата. През всичко това преминаваме заедно.
26
1
Палач на любовта
Не обичам да работя с влюбени пациенти. Може би поради завист - и аз жадувам за
тяхното опиянение. А може да е, защото любовта и психотерапията са същно стно
несъвместими. Добрият терапевт се старае да разсее тъмнината, да спо собства
про светлението, докато романтичната любов се храни с тайнството и загива, започнеш ли да
я изследваш. А аз мразя да ставам палач на любовта.
И все пак, когато в първите минути на първото ни интервю тя ми каза, че е безнадеждно,
трагично влюбена, аз не се поколебах нито за миг да я приема за психотерапия. Всичко -
седемдесет и пет годишното й сбръчкано лице, старческият тремор в брадичката,
оредяващата и несресана, боядисана в жълтеникав цвят ко са, изтънелите й, нашарени от сини
вени ръце - ми говореше, че тя най-вероятно греши, че няма как да е влюбена. Та как би могла
любовта да реши да опустоши едно немощно и неустойчиво старческо тяло, да се приюти в
този безформен полиестерен спортен екип?
Освен това къде беше аурата на любовното блаженство? Това, че Телма страдаше, не ме
изненада. В любовта винаги присъства и болката, но в любовта на тази възрастна жена имаше
някакъв чудовищен дисбаланс - тя не съдържаше и следа от наслада. Животът на Телма се бе
превърнал изцяло в мъчение.
И така, аз се съгласих да я лекувам, тъй като бях сигурен, че страда не от любов, а от
някаква нейна рядка разновидно ст, която погрешно взимаше за любов. Аз не само вярвах, че
съм в
27
състояние да помогна на Телма, но силно се надявах нейната сурогатна любов да хвърли
известна светлина върху дълбоката загадка на истинската любов.
На първата ни среща Телма се държа дистанцирано и сковано. Не отвърна на усмивката
ми, когато я поздравих в чакалнята, а докато вървяхме по коридора, ме следваше на крачка
или две отзад. Щом влязохме в кабинета, не огледа обстановката, а веднага седна. По сле, без
да изчака да поведа разговора и без да разкопчава дебелото яке, което но сеше върху спортния
екип, тя рязко пое въздух и започна:
- Преди о сем години имах любовна връзка с психотерапевта си. Оттогава не преставам
да мисля за него. Веднъж направих несполучлив опит за самоубийство, но съм убедена, че
следващия път ще успея. Вие сте по следната ми надежда.
Винаги изслушвам внимателно встъпителните изказвания на пациентите си. Те често
разкриват изключително много и загатват какви ще са взаимоотношенията ми с пациента.
Думите на другия ти дават възможно ст да навлезеш в живота му, но тонът на Телма не
съдържаше покана за сближаване.
Тя продължи:
- В случай че не ви се вярва, имам нещо, което ще ви помогне!
Тя пъхна ръка в избелялата си червена дамска чанта и ми подаде две овехтели снимки. На
първата имаше красива млада танцьорка в черно лъскаво трико. Сепнах се, щом погледнах
лицето й, защото мигом о съзнах, че в мен през десетилетията се взираха големите очи на
Телма.
- А тази - побърза да ме информира Телма, когато видя, че преместих поглед върху
втората снимка, на която имаше около шейсет и пет годишна, представителна, но повяхнала
жена - е правена преди около о сем години. - Тя прокара пръсти през разчорлената си ко са. -
Както виждате, вече не полагам грижи за външно стта си.
Макар наистина да ми бе трудно да си представя, че тази занемарена възрастна жена
можеше да има любовна връзка с терапевта си, не бях казал, че не й вярвам. Всъщно ст още не
бях
28
казал каквото и да било. Стараех се да поддържам непредубедено стта си, но тя трябва да
беше уловила някакъв знак за недоверие, някакъв съвсем незначителен сигнал - може би едва
забележимо разширяване на очите. Реших да не възразявам срещу обвинението в недоверие.
Не беше време за галантно сти, а и действително имаше нещо нелепо в твърдението на една
чорлава седемдесетгодишна старица, че чезне от любов. Тя също о съзнаваше това, а аз не
исках да си давам вид, че всичко ми изглежда нормално.
Скоро след това научих, че през по следните двайсет години поради хроничната си
депресия Телма била подложена на почти непрекъснато психиатрично лечение. Значителна
част от терапията й протекла в местната психиатрична клиника, където била лекувана от
редица практиканти.
Преди около единайсет години започнала лечение при Матю, млад и привлекателен
стажант-психолог, с когото се срещала в клиниката ежеседмично в продължение на о сем
месеца, след което още година продължила да го по сещава в частния му кабинет. Следващата
година, когато по стъпил на по стоянна работа в държавна болница, Матю трябвало да
прекрати практиката с частните си пациенти.
Телма с голяма тъга се сбогувала с него. До този момент той бил най-добрият терапевт,
който я бил лекувал, и тя така се била привързала към него, че през двайсетте месеца на
терапията още след края на всяка сесия започвала да тръпне в нетърпеливо очакване на
следващата. Никога преди не била спо собна на подобна открито ст с другиго. Никога преди
терапевт не се бил отнасял така честно, непо средствено и внимателно с нея. Телма продължи
да възхвалява Матю още няколко минути: - Беше така грижовен, така мил. Да, и другите
терапевти се опитваха да са сърдечни, да ме предразположат, но Матю беше различен. Той
беше наистина загрижен за мен, наистина ме приемаше. Каквото и да правех, каквито и
ужасни неща да си мислех, аз знаех, че той ще ме приеме и пак ще ме - как беше думата? -
одобри, не, утвърди. Той ми помогна така, както би ми помогнал всеки терапевт, но направи
и много повече.
29
- Например?
- Въведе ме в духовното, религиозното измерение на живота. Научи ме да проявявам
загрижено ст към всички живи същества. Научи ме да се замислям за причините да съм тук, на
Земята. Но не мислете, че витаеше из облаците. Беше стъпил здраво на земята, беше изцяло с
мен.
Телма се беше оживила. Говореше разпалено и подкрепяше с жестове речта си. Очевидно
обичаше да говори за Матю.
- Харесвах, че не ме щадеше. Не си затваряше очите за нищо, не пропускаше да ме
смъмри за глупавите ми навици.
По следната фраза ме изненада. Не се вписваше в контекста на онова, което ми бе
разказала до момента. Но тя подбираше думите си така обмислено, че приех фразата за
изречена от Матю - вероятно пример за блестящия му подход! Отрицателните ми чувства към
него бързо се усилваха, но ги запазих за себе си. Начинът, по който Телма говореше за Матю,
съвсем ясно ми даваше да разбера, че тя не би се отнесла благо склонно към каквато и да е
критика по негов адрес.
След Матю Телма на няколко пъти започвала терапия и при други психотерапевти, но
никой от тях не съумял да по стигне такава близо ст с нея и като Матю да й помага да цени
живота си.
Можете да си представите в такъв случай какво щастие изпитала, когато в един съботен
следобед, година след по следната им сесия, случайно срещнала Матю на площад „Юниън
Скуеър” в Сан Франциско. Заговорили се и за да избягат от тълпите пазаруващи, седнали да
изпият по кафе в заведението на хотел „Сейнт Франсис”. Така се увлекли в разговора - Матю
не спирал да разпитва Телма за живота й през изминалата година, - че предвиденият за кафе
час бързо изтекъл и станало време за вечеря. Тогава двамата се отправили към ресторант
„Скомас” в крайбрежния квартал „Фишерманс Уорф”, за да изядат по порция чиопино*.
*Италианско-американско ястие, яхния с морски дарове. - Б. пр.
30
Това решение взели някак естествено, сякаш преди това били вечеряли заедно безброй
пъти. В действително ст обаче предишните им взаимоотношения били строго професионални
и по никакъв начин не преминавали формалната граница между пациент и терапевт. Те били
свикнали да общуват в рамките на ежеседмичните сесии с продължително ст точно петдесет
минути - ни повече, ни по-малко.
Но в онази вечер, по причини, които Телма дори сега беше неспо собна да проумее, тя и
Матю неволно се озовали отвъд пределите на всекидневната реално ст. Никой от двамата не
поглеждал към часовника. Сякаш по предварителна уговорка двамата се престрували, че няма
нищо необичайно в това да пият кафе или да вечерят заедно, да обсъждат лични въпро си. На
нея й се сторило съвсем естествено да оправи подгънатата яка на ризата му, да махне
случайно влакънце от сакото му и да го държи под ръка, докато вървят нагоре през Ноб Хил*.
Естествено било и за Матю да й разкаже за своята нова „бърлога” в Хейт-Ашбъри** и съвсем
естествено за Телма да му каже, че умира да я види. Смели се, когато Телма се пошегувала, че
моментът е подходящ, тъй като съпругът й е извън града: Хари, член на консултативния съвет
на бойскаутите на Америка, почти всяка вечер изнасял беседи на бойскаутски сбирки някъде
из Съединените щати. На Матю се сторил забавен фактът, че нищо в нейния живот не се било
променило, нямал нужда от каквито и да било обяснения - знаел всичко за нея.
- Не си спомням много от о статъка от вечерта - продължи Телма, - как се случи всичко,
кой кого доко сна първи, как решихме да отидем в леглото. Всъщно ст не сме взимали каквито
и да било решения, нещата се случваха без усилие, съвсем спонтанно. Онова обаче, което
съвсем ясно си спомням, е опиянението, което изпитвах в прегръдките на Матю - това бе един
от най-прекрасните моменти в живота ми.
- Разкажи ми какво по следва.
Квартал на Сан Франциско, букв. „хълм на големците”. - Б. пр. * Друг квартал на Сан
Франциско. - Б. пр.
31
- Следващите двайсет и седем дни, от 19 юни до 16 юли, бяха вълшебни. Разговаряхме
по телефона по няколко пъти на ден и се срещнахме четиринайсет пъти. Бях извън себе си от
щастие, не ходех, а се но сех по въздуха, танцувах.
По следното Телма произнесе с напевен глас, след което започна да поклаща глава в
ритъма на някаква мелодия, навярно отпреди о сем години. Бе притворила очи, с което
по ставяше на сериозно изпитание търпението ми. Не обичах да се чувствам незабележим.
- Това беше кулминацията на живота ми. Никога преди или след това не съм била така
щастлива. Нищо от това, което се случи впо следствие, не може да заличи преживяването, с
което той ме дари.
- А какво се случи впо следствие?
- За по следен път го видях на 16 юли в дванайсет и половина. От два дни не можех да се
свържа с него по телефона, затова без известие отидох в кабинета му. Той обядваше със
сандвич, имаше двайсет минути до началото на групова сесия. Попитах го защо не отговаря
на обажданията ми, а той отвърна само: „Не е редно, и двамата го знаем”.
Тя замълча и тихо зарида.
„Чудесен момент да о съзнае, че не е редно, няма що”, помислих си.
- Можеш ли да продължиш?
- Попитах го: „Да кажем, че ти се обадя следващата година или след пет години. Би ли се
съгласил да се срещнем? Би ли склонил да се разходим отново по мо ста Голдън Гейт? Би ли
ми позволил да те прегърна?”. Вместо да отговори на въпро сите ми, Матю ме хвана за ръката,
придърпа ме в скута си и силно ме притисна към себе си за няколко минути… След това
безброй пъти му звънях и о ставях съобщения на телефонния секретар. Първоначално връщаше
някои от обажданията ми, но впо следствие въобще престана да ме търси. Прекъсна изцяло
връзката с мен. Абсолютно мълчание.
Телма извърна глава и погледна през прозореца. Напевно стта в гласа й беше изчезнала.
Сега говореше по-обмислено, с
32
горчивина, но вече нямаше сълзи. Предположих, че в момента й идеше по-скоро да къса
и удря, отколкото да плаче.
- Така и не разбрах защо… защо всичко свърши така изведнъж. В един от по следните ни
разговори той каза, че трябвало да се върнем към предишния си живот, а по сле добави, че
имал нов партньор. Подозирах, че има връзка с друга своя пациентка.
Всъщно ст Телма не била сигурна дали новият човек в живота на Матю е мъж или жена.
Имаше подозрения, че Матю е гей: живеел в един от гей кварталите и със своите грижливо
подрязани и сресани мустаци, момчешко лице и физика като на Фреди Меркюри притежавал
онзи род красота, характерна за повечето хомо сексуални мъже. Тази възможно ст й хрумнала
две или три години по-късно, когато с една своя го стенка, която развеждала из града,
предпазливо пристъпили в някакъв нощен гей клуб на Кастро Стрийт и там с изумление
видяла на бара да седят петнайсет матювци - петнайсет стройни красиви млади мъже с
грижливо оформени мустаци.
Внезапната раздяла с Матю опустошила Телма, а неведението отно сно причините било
непоно симо. Телма мислела за него непрестанно, не минавал и час, без да се отдаде на някоя
протяжна фантазия с негово участие. Въпро сът „Защо?” изцяло обсебил съзнанието й. Защо я
бил отблъснал и изо ставил? Защо именно в този момент? Защо не желаел да я види и дори да
разговаря по телефона с нея?
Всичките опити на Телма да установи връзка с Матю се проваляли и тя съвсем паднала
духом. По цял ден не излизала от къщи, седяла втренчена през прозореца. Не можела да спи,
движенията и речта й се забавили, изгубила желание за всякакви дейно сти. Спряла да се храни
и скоро депресията й вече не се повлиявала нито от психотерапията, нито от лечението с
антидепресанти. Под предлог че страда от безсъние, по сетила трима различни лекари,
тримата й предписали сънотворни и ето че събрала смъртоно сна доза. Точно шест месеца
след случайната среща с Матю на Юниън Скуеър тя о ставила прощално писмо за съпруга си
Хари, който бил за седмица някъде на Източния
33
бряг, изчакала обичайното му вечерно обаждане, след което не по ставила слушалката
обратно на вилката, а я пуснала да виси на кабела, погълнала таблетките и си легнала.
Същата вечер Хари не можел да заспи, опитал да се обади на Телма отново и бил
разтревожен от непрекъснатия сигнал за заета линия. Обадил се на съседите, които след като
напразно чукали по вратата и прозорците на Телма, побързали да позвънят в полицията.
Полицаите разбили входната врата и открили Телма полумъртва.
Животът й бил спасен единствено благодарение на героичните усилия на лекарите.
Първото, което тя направила, щом дошла в съзнание, било да о стави съобщение на
телефонния секретар на Матю. Уверявала го, че ще пази общата им тайна, и го умолявала да я
по сети в болницата. Матю отишъл, но о станал само петнайсет минути и присъствието му,
каза ми Телма, било дори по-лошо от мълчанието му: пренебрегвал всички загатвания за
тяхната двайсет и седем дневна любов и през цялото време се държал сдържано и
професионално. От ролята си излязъл само веднъж - когато Телма го попитала как се развива
връзката му с новия партньор. Тогава Матю рязко отвърнал: „Не е необходимо да знаеш!”.
- И това беше всичко. - Телма за първи път се обърна изцяло с лице към мен и с
примирение и умора в гласа допълни: - Повече не го видях. Оставям съобщения на
телефонния му секретар на важните дати: неговия рожден ден, 19 юни (деня на първата ни
любовна среща), 17 юли (деня на по следната ни среща), Коледа и Нова година. Всеки път,
когато започна терапия при нов психотерапевт, му телефонирам, за да го уведомя. Нито
веднъж не ми е отговорил… От о сем години не съм спряла да мисля за него. В седем
сутринта се питам дали е вече буден, а в о сем си го представям как закусва със своята овесена
каша (обожава овесена каша - отраснал е във ферма в Небраска). Когато съм на улицата, все се
оглеждам да го зърна. Често се случва да се припозная и да се втурна към някой непознат.
Сънувам го. Във въображението си възпроизвеждам отново и отново всяка от срещите ни
през онези двайсет и седем дни. По-голя-
34
мата част от живота ми преминава в тези фантазии - почти не обръщам внимание на
онова, което се случва в настоящето. Живея живота си отпреди о сем години.
Живея живота си отпреди о сем години - поразителни думи! Знаех, че ще се върна към тях
по-нататък.
- Разкажи ми за терапията си през по следните о сем години -от опита за самоубийство до
сегашния момент.
- През цялото това време не съм о ставала без психиатър. Всичките ми предписваха по
цяла шепа антидепресанти, които, о свен че ми позволяваха да спя, не ми помагаха о собено.
Терапията ми се изразяваше най-вече в това. Разговорите никога не са ми помагали.
Предполагам ще възразите, че не съм дала кой знае какъв шанс на психотерапията, решавайки
да пазя името на Матю неопетнено и да не споменавам пред друг терапевт за връзката си с
него.
- Искаш да кажеш, че за о сем години терапия пред никого не
си продумвала за Матю!
Лош подход! Допуснах грешка, характерна за начинаещите, но не можах да сдържа
изумлението си. В паметта ми изплува сцена, за която не се бях сещал от десетилетия. Докато
бях студент в медицинския факултет, имахме занятия по психологическо интервюиране.
Веднъж добронамерен, но тщеславен и не о собено чувствителен колега (който за щастие по-
късно реши да стане ортопедичен хирург) водеше интервю пред състудентите си и се
опитваше да използва ранната роджърианска* техника с повтаряне на думите на клиента,
обикновено по следната част от изказването му. Интервюираният, който изброяваше ужасните
привички на своя тираничен баща, завърши с: „И яде сурови хамбургери!”. Интервюиращият,
който до този момент с видимо усилие бе поддържал безпристрастно ст, вече бе неспо собен
да овладее възмущението си и извика: „Сурови хамбургери!”. До края на учебната година по
време на лекция се
*По името на Карл Роджърс, един от о снователите на хуманистичното направление в
психологията и създател на клиент-центрираната психотерапия. - Б. пр.
35
случваше някой да прошушне: „Сурови хамбургери!”, което неизменно предизвикваше
всеобщ смях. Разбира се, запазих тези мисли за себе си.
- Но днес ти си при мен и говориш честно за себе си. Как стигна до това решение?
- Проучих ви. Обадих се на петима различни терапевти, обясних им, че възнамерявам да
дам на психотерапията по следен шанс, и ги помолих да ми препоръчат терапевт. Четирима от
тях споменаха вашето име - казаха, че сте терапевт, на когото отчаяните могат да разчитат.
Това беше първото, което наклони везните във ваша полза. Знаех обаче, че и четиримата са
бивши ваши студенти, затова си направих труда да ви проуча още малко. Отидох в
библиотеката, поръчах си една от вашите книги и седнах да я прелистя. Впечатлиха ме две
неща: първо, пишехте съвсем ясно - разбирах всичко, - и второ, с охота и открито говорехте за
смъртта. Аз също ще бъда открита с вас: почти сигурна съм, че в крайна сметка ще успея да се
самоубия. Тук съм, за да направя по следен опит по средством психотерапията да открия поне
частица щастие в живота си. Но не стане ли това, надявам се да ми помогнете да умра,
причинявайки възможно най-малко болка на семейството си.
 Казах на Телма, че съм съгласен да работим заедно, но й предложих да проведем още
една консултация, за да обсъдим някои неща малко по-подробно, а също и за да има самата тя
възможно ст да прецени дали ще може да работи с мен. Тъкмо се канех да добавя още нещо,
когато Телма погледна часовника си:
- Виждам, че петдесетте минути изтекоха, затова, ако нямате повече въпро си към мен, ще
си тръгвам. Научила съм се да не злоупотребявам с времето на терапевта.
Замислих се за тона на по следното й изказване - нито твърде саркастичен, нито твърде
кокетен, - но Телма бързо се изправи, давайки ми да разбера, че ще уговори следващата ни
среща със секретарката.
След тази първа сесия с Телма имах премного храна за размисъл. На първо място
занимаваше ме Матю. Заради него бях
36
извън кожата си от гняв. Познавах много пациенти, на които психотерапевти бяха
нанасяли огромни щети, възползвайки се от тях сексуално. Този род поведение е винаги
вредно за пациента.
Терапевтите оправдават про стъпката си с все същите банални егоистични
рационализации - например, че са искали да приемат и утвърдят сексуално стта на пациента
си. И макар множество други пациенти също да имат потребно ст от сексуално утвърждаване
- физически непривлекателните, страдащите от затлъстяване, обезобразените от неизбежна
хирургическа операция, - все още не съм чул психотерапевт да е утвърдил сексуално стта на
някой от тях. Утвърждение съумява да получи винаги привлекателната пациентка. Тук става
дума, разбира се, за психотерапевти, които сами се нуждаят от сексуално утвърждение и не
разполагат с възможно стта или с находчиво стта да го добият в личния си живот.
Но мотивите на Матю представляваха загадка за мен. По времето, когато бе съблазнил
Телма (или пък бе позволил да бъде съблазнен от нея - все едно), той току-що е бил завършил
следдипломната си квалификация, тоест бил е около трийсетгодишен. Така че защо! Защо
един привлекателен и както изглеждаше, реализиран млад мъж би започнал връзка с шейсет и
две годишна жена с хронична депресия и без вкус към живота? Спомних си подозренията на
Телма, че е гей. Но може би най-приемливата хипотеза бе, че Матю бе разработвал (или
отреагирал*) свои психо сексуални проблеми, използвайки за целта своята пациентка (или
пациенти).
Именно поради тази причина винаги насърчавам обучаващите се психотерапевти да се
подлагат на продължителна лична терапия. Но в днешно време, при съкратените обучителни
програми, ограничената практика под контрола на супервайзър, снижените стандарти за
обучение и лицензиране, много от младите психотерапевти пренебрегват личната
психотерапия. А
* Несъзнателно изразяване на емоционални конфликти в поведението. -Б. пр.
47
по следствията от тяхната липса на самопознание понасят много от пациентите. Не
проявявам никаква снизходително ст към безотговорните терапевти и обикновено убеждавам
пациентите да се оплакват от прегрешенията им пред комисията по професионална етика.
Замислих се какви бяха шансовете Матю да си получи заслуженото, но си дадох сметка,
че провинението му не подлежи на санкция поради изтекла давно ст. И все пак държах той да
узнае за пораженията, които бе нанесъл.
За момента о ставих настрана въпро са за мотивацията на Матю и насочих вниманието си
към Телма. Но преди да приключи терапията на Телма, аз щях да се връщам неведнъж към
този въпро с, без да подозирам, че от всички загадки в нейния случай именно загадката на
Матю щях да разплета докрай.
Бях поразен от устойчиво стта на нейната любовна натрапливо ст, която бе издържала
цели о сем години без подкрепата на всякакви външни фактори. Тази натрапливо ст беше
изпълнила цялото й жизнено про странство. Телма беше права: тя наистина живееше живота
си отпреди о сем години. Натрапливата любов се подхранваше, изчерпвайки о станалите
страни на съществуването й. Съмнявах се, че беше възможно да я о свободя от
натрапливо стта, без първо да й помогна да обогати другите сфери на живота си.
Питах се поддържаше ли Телма близки отношения в ежедневието си. От онова, което до
този момент ми бе разказала за брака си, знаех, че между нея и съпруга й почти липсваше
интимно ст. Може би тази натрапчива любов й о сигуряваше липсващата интимно ст: тя беше
нейната романтична връзка с друг мъж - който обаче не беше реален, а въображаем.
Най-силно се надявах да успея да установя с Телма близки и смислени взаимоотношения,
в които след това да разтворя натрапливо стта й. Но тази задача нямаше да е никак лесна. От
онова, което ми бе разказала за лечението си, ме побиваха тръпки. Представете си, за о сем
години психотерапия дори веднъж да не отвориш дума за истинския си проблем! Трябва да
си до ста о собен човек - със значителна предразположено ст към дву-
38
личието, - за да се отдаваш на блянове за близо ст, но да избягваш близо стта в реалния
живот.
На следващата ни сесия Телма по стави начало с думите, че изминалата седмица била
ужасна за нея. Психотерапията неизменно я сблъсквала с един парадокс:
- Знам, че трябва да разкрия себе си, че без това не може. И въпреки това всеки път, след
като говоря за случилото се, преживявам ужасна седмица. Терапевтичните сесии про сто
раздухват проблемите. Никога нищо не разрешават - водят единствено до влошаване.
Началото не беше обещаващо. Тези думи ми прозвучаха като предупреждение. Дали
Телма предварително не ми казваше защо щеше да прекъсне терапията си?
- През изминалата седмица почти не спрях да плача. Матю беше обсебил ума ми изцяло.
Неспо собна бях да разговарям с Хари, защото мислех само за две неща: Матю и
самоубийство. Немислимо е да отворя дума за кое да е от двете пред него. Никога, никога не
бих продумала за Матю пред съпруга си. Веднъж преди години му споменах, че случайно съм
срещнала Матю. Трябва да съм се разприказвала повече, защото Хари заяви, че според него
Матю бил отговорен за това, че съм по сегнала на живота си. Ако някога узнае истината,
напълно убедена съм, ще убие Матю. Хари все цитира разни бойскаутски девизи - само
бойскаутската организация му е в главата, - но насилието е в кръвта му. Бил е офицер в
британските специални части по време на Втората световна война и е специалист в
обучението по смъртоно сни ръкопашни техники.
- Разкажи ми още за Хари - направи ми впечатление пламенно стта, с която Телма ме
увери, че Хари щял да убие Матю,
ако узнае истината.
- С Хари се запознахме през трийсетте години, докато се препитавах като танцьорка на
Континента. Животът ми винаги е бил подчинен на две неща: любовта и танца. Не се отказах
от танците, за да родя деца, но бях принудена да ги изо ставя трийсет и една години по-късно,
защото развих подагра - болест, До ста неприятна за една балерина. А колкото до любовта,
кога-
39
то бях млада, имах много, много любовници. Видя онази моя снимка - бъди честен, не
съм ли била красавица? - Без да изчака отговора ми, тя продължи: - Но щом се омъжих за
Хари, с любовта се свърши. Малцина мъже (имаше все пак и такива) бяха до статъчно смели,
за да ме обичат. Хари всяваше ужас във всекиго. А той спря да прави секс с мен преди двайсет
години (много го бива да се отказва от разни неща). Сега почти не се доко сваме - вероятно
вината е толкова моя, колкото и негова.
Тъкмо се канех да я помоля да ми разкаже повече за склонно стта на Хари „да се отказва
от разни неща”, но Телма побърза да продължи. Желаеше да говори, но сякаш й беше
безразлично дали я слушам. Нищо в поведението й не подсказваше, че очаква реакция.
Погледът й бе отвърнат от мен. През повечето време гледаше нагоре, изцяло погълната от
спомените си.
- Другото, за което мисля, но не мога да говоря, е самоубийството. Знам, че рано или
късно ще успея да се самоубия, това е единственият ми изход. Но пред Хари дори не
продумвам за това. С опита да сложа край на живота си преди време едва не го погубих.
Претърпя лек инсулт и пред очите ми о старя с десет години. Когато за своя изненада се
събудих жива в болницата, много мислих за онова, което бях причинила на семейството си. И
взех някои решения.
- Какви решения?
Въпро сът ми беше излишен - Телма очевидно възнамеряваше да ми разкаже за това, но
трябваше да поддържам диалогичната форма на общуването ни. Получавах много
информация, но помежду ни нямаше контакт. Със същия успех можеше да се намираме в
отделни стаи.
- Реших никога да не изричам или извършвам нещо, което би причинило на Хари болка.
Реших да съм всеотдайна, да отстъпвам пред него за всичко. Иска да направи нова
пристройка за спортното си оборудване - добре. Иска да идем на почивка в Мексико - добре.
Иска да ходи по църковни сбирки, за да завързва приятелства - добре. - Забелязвайки
въпро сителния ми поглед отно сно църковните сбирки, Телма обясни: - В по следните три
години, откакто знам, че в крайна сметка ще сложа
40
край на живота си, аз не желая да се запознавам с нови хора. Новите приятелства за мен
означават единствено още сбогувания и още хора, които ще нараня.
И до днес работя с много пациенти, извършили опит за самоубийство. Обикновено това
преживяване преобразява човек и той до стига нова зрело ст, добива нова мъдро ст. Една
истинска среща със смъртта те кара да се замислиш с най-голяма сериозно ст за своите
житейски цели и за поведението си до момента. Същата метаморфоза преживяват и онези,
които се изправят пред смъртта поради фатална болест, често съм чувал от тях думи като:
„Колко жалко, че чаках ракът да направи тялото ми на решето, за да се науча да живея”. Но
при Телма беше различно. Рядко бях срещал човек, който да е бил така близо до смъртта и да
е научил толкова малко от срещата с нея. Изумен бях от решенията, които беше взела,
свестявайки се след свръхдозата приспивателни. Нима наистина вярваше, че ще направи Хари
щастлив, като угажда на всичките му желания, а пази собствените си желания и мисли в
тайна? Та можеше ли да измисли по-голямо мъчение за Хари от това да плаче цяла седмица,
без да му каже защо? Тази жена беше затънала в самозаблуда.
И самозаблудата й се открояваше с о собена яснота в моментите, когато говореше за
Матю.
- Той притежаваше доброта, която доко сваше сърцето на всекиго, влязъл в контакт с
него. Секретарките го обожаваха. Все намираше да им каже по нещо мило, знаеше имената на
децата им, но сеше им понички три или четири пъти в седмицата. При срещите ни през онези
двайсет и седем дни винаги успяваше да разтопи сърцата на сервитьорите или магазинерите с
някоя добра дума. Запознат ли си с будистката медитативна практика?
- Ами да, всъщно ст аз… Телма не изчака да довърша:
- Е, в такъв случай знаеш за медитацията „Любяща доброта”. Матю я практикуваше два
пъти на ден, научи и мен. И именно това е причината да не мога и до днес да проумея защо се
отнесе с мен по този начин. Мълчанието му ме убива. Поня-
41
кога, когато ме налегнат мрачните идеи, си мисля, че едва ли е възможно този човек,
който ме научи да бъда открита, да изнамери мъчение, по-ужасно от абсолютното мълчание.
Напо следък все по-често ми се струва… - Тук Телма снижи гласа си до шепот: - …че той
съзнателно се опитва да ме тласне към самоубийството. Налудничава ли е тази мисъл?
- Не знам дали е налудничава, но долавям в нея отчаяние и силна болка.
- Опитва се да ме тласне към самоубийство. Така ще се отърве от мен и ще има своето
спокойствие. Това е единственото възможно обяснение!
- И въпреки че мислиш така, си го предпазвала през всичките тези години. Защо?
- Защото повече от всичко на света желая Матю да има добро мнение за мен. Не желая да
излагам на риск единствения си шанс да изпитам някакво щастие!
- Но, Телма, минали са о сем години! Не си го виждала, не си и разменяла дума по
телефона с него в продължение на цели о сем години]
- Все пак има шанс - макар и малък. Един или два процента е подобре от никакъв. Не
очаквам Матю да ме обикне отново, про сто ми се ще да го е грижа за моето съществуване на
тази планета. Не искам кой знае какво - докато се разхождахме в парка Голдън Гейт, той едва
не си навехна крака само за да не настъпи един мравуняк. Със сигурно ст няма да му струва
много да насочи част от своята любяща доброта към мен!
Колко противоречиви чувства: силен гняв, преминаващ на моменти в сарказъм, съчетан с
благоговение. Въпреки че бях започнал по степенно да навлизам в света на нейните
преживявания и да свиквам с хиперболизираните й оценки за Матю, следващото й изказване
ме смая.
- Ако можеше да ми се обажда веднъж в годината и да разговаря с мен дори само за пет
минути, аз бих могла да живея щастливо. Твърде много ли искам?
Никога не бях срещал човек, който доброволно да предо ставя толкова власт в ръцете на
друг. Помислете само - тя твърде-
42
ше, че един петминутен разговор в годината щеше да й донесе изцеление. Запитах се
дали това бе наистина възможно. Помислих си, че като по следна мярка, в случай че всички
мои опити се проваляха, бих могъл да се опитам да устроя този експеримент. Давах си сметка,
че шансовете ми в терапията с Телма не бяха никак добри: самозаблудата й, липсата на
доверие към психотерапията, неохотата й за самонаблюдение, суицидната й нагласа - всичко
това за мен беше предупреждение да бъда о собено предпазлив.
И все пак нейният проблем ме беше изцяло завладял. Любовната й натрапливо ст - защото
как другояче можеше да бъде наречено това? - беше така силна и устойчива, че бе погълнала
о сем години от живота й. И в същото време корените на тази натрапливо ст ми изглеждаха
необикновено слаби. Струваше ми се, че с малко усилие и находчиво ст щях да съумея да
изкореня плевела. А по сле? Какво ли щях да открия под натрапливо стта? Дали това любовно
заслепение не прикриваше страха от безпощадните факти на човешкото съществуване? Може
би тогава щях действително да науча нещо за функцията на любовта? Още през деветнайсети
век, в зората на експерименталната медицина, учените установили, че най-добрият начин да
се установи каква е функцията на една жлеза с вътрешна секреция е, като се отстрани тя от
организма на експерименталното животно и се про следят по следствията във
физиологичното му функциониране. Макар да ме побиха тръпки от безчовечно стта на
метафората, която ми бе хрумнала, аз все пак си зададох въпро са: „Не би ли могъл да важи и
тук същият принцип?”. До този момент вече бях сигурен, че любовта на Телма към Матю
представляваше в действително ст нещо друго - може би бягство или защита от старо стта и
изолацията. В нея го нямаше Матю - а ако приемем, че любовта е изтъкана от
взаимоотношения, изпълнени със загрижено ст, себеотдадено ст и свобода, - нямаше и кой знае
колко любов.
Съзирах и други знаци, предвещаващи изхода от терапията, но предпочетох да ги
пренебрегна. Можех например да обърна по-сериозно внимание на двайсетгодишната история
на пси-
43
хиатричното лечение на Телма. Докато бях стажант в психиатричното отделение на
болницата „Джон Хопкинс”, лекарите там си имаха свои апокрифни методи за преценка на
шансовете за лечение на хронични разстройства. Един от най-циничните сред тях бе да се
съди по дебелината на пациентския картон: колкото по-дебел беше той, толкова по-лоши
бяха изгледите. По този критерий Телма несъмнено можеше да бъде обявена за безнадежден
случай и никой, абсолютно никой психиатър не би й препоръчал психотерапия.
Сега, от дистанцията на времето, о съзнавам как в онзи момент съм омаловажил всичките
неблагоприятни знаци с помоща на рационализации.
Двайсет години терапия? Е, по следните о сем не можеше да се броят за терапия поради
потайно стта на Телма. Никоя психотерапия няма шанс за успех, ако пациентът крие о сновните
си проблеми.
Десет години терапия преди Матю? Но това беше толкова отдавна. При това повечето
от лекуващите психиатри са били неопитни стажанти. Със сигурно ст можех да й предложа
повече от тях. Поради ограничените си финансови възможно сти Телма и Хари не са можели
да си позволят услугите на опитен специалист. По същото време един изследователски
институт ми беше отпуснал средства за проучвания отно сно психотерапията на възрастни
хора и можех да се срещам с Телма на минимална цена. Несъмнено да се лекува при опитен
психотерапевт беше добра възможно ст за нея.
Ала същинските причини да се заема със случая на Телма бяха други: на първо място, бях
дълбоко заинтригуван от нейната любовна натрапливо ст - така дълбоко вкоренена и
същевременно така открита и уязвима, и нищо не можеше да ме разубеди да разровя и да я
изследвам; и на второ място, бях завладян от самонадеяно ст - вярвах, че съм спо собен да
помогна на всеки пациент, че няма случай, който да не е по силите ми. Пресократиците
определяха самонадеяно стта като „неподчинение на божествените закони”. Аз, разбира се,
отказвах да се съобразя не с божествените, а с природните закони - законите, които
44
определяха хода на събитията в моята професионална сфера. Мисля, че в онзи момент ме
глождеше предчувствието, че още преди края на терапията с Телма ще ми се наложи да
плащам заради самонадеяно стта си.
В края на втората сесия с Телма сключихме едно терапевтично споразумение. Тя ми беше
дала да разбера, че не желае да се подлага на дълго срочна психотерапия, а аз смятах, че ще са
ми необходими шест месеца, за да разбера дали мога да й помогна. Затова се разбрахме да се
срещаме веднъж седмично в продължение на шест месеца (с уговорката да удължим този
период с още шест месеца, ако сметнем за необходимо). Нейният ангажимент беше да не
пропуска сесии и да участва в изследователския проект. Проектът изискваше тя да проведе
интервю и да попълни серия психологични тестове за оценка на резултатите два пъти -
единия път в началото на терапията, а втория - шест месеца след приключването й.
Ко стваше ми до ста да й обясня, че психотерапията несъмнено ще предизвика у нея
неприятни емоции, и се опитах да изтръгна обещанието, че няма да я прекъсне
преждевременно.
- Телма, непрестанните мисли за Матю нека за по-кратко ги наричаме натрапливо ст…
- Онези двайсет и седем дни бяха благодат - настръхна тя. -Това е една от о сновните
причини да не съм споделяла за тях пред други психотерапевти - не искам любовта ми да
бъде третирана като заболяване.
- Не, Телма, не говоря за онова, което се е случило преди о сем години. Имам предвид
настоящето и твоята неспо собно ст да живееш пълноценно, тъй като във въображението си
непрекъснато възпроизвеждаш събития от миналото. Не ме ли потърси, защото желаеше да
спреш да се измъчваш?
Тя въздъхна, затвори очи и кимна. Беше отправила предупреждението си към мен и сега
се облегна назад в стола си.
- Онова, което исках да кажа, е, че тази натрапливо ст… Да потърсим по-добра дума,
щом натрапливо ст не ти се нрави…
- Не, всичко е наред. Сега разбирам какво имаше предвид.
45
- И така, тази натрапливо ст е владеела изцяло ума ти в продължение на о сем години. Ще
бъде трудно да я обезсилим. Ще се наложи да подложа на съмнение някои от твоите
убеждения, а това може да направи терапията болезнена. Необходимо ми е уверението ти, че
ще ми съдействаш и че няма да се откажеш.
- Имаш го. Реша ли нещо, никога не се отмятам.
- И нещо друго, Телма: не мога да работя пълноценно под надвисналата заплаха за
самоубийство. Искам тържествено да ми обещаеш, че през следващите шест месеца няма да
по сегнеш на живота си. Ако почувстваш, че си на ръба да го сториш, обади ми се. Можеш да
ми телефонираш по всяко време, няма да откажа да разговарям с теб. Но нарушиш ли
обещанието си, ще смятам договора ни за развален и ще прекратя работата с теб. Често
изисквам от пациентите това обещание в писмен вид, но вярвам на уверението ти, че не се
отмяташ от решенията си.
За моя изненада Телма поклати глава.
- Няма как да ти обещая. Спохождат ме настроения, от които знам, че единственият
изход е този. Не желая да се лишавам от тази възможно ст.
- Става въпро с само за следващите шест месеца, по-дълъг срок не ми е необходим. Но без
това обещание няма да започна. Искаш ли да помислиш още известно време и да се срещнем
отново следващата седмица?
Тя незабавно възприе помирително изражение. Очевидно не бе очаквала позицията ми да
е така твърда. И макар да не даде признак, убеден съм, че почувства облекчение.
- Не мога да чакам още седмица. Искам да вземем решение сега и да започнем терапията
без повече бавене. Съгласна съм да направя всичко според силите си.
„Да направя всичко според силите си” - това не ме задоволяваше, но не желаех да влизам
в схватка за надмощие така скоро. Затова не отвърнах нищо, само повдигнах вежди.
След минута или минута и половина (което в психотерапията е дълго мълчание) Телма се
изправи, протегна ми ръката си и рече:
- Имаш обещанието ми.
46
 Следващата седмица започнахме работа. Реших да поддържам рязък фокус върху
непо средствените проблеми. Телма бе имала до статъчно време (двайсет години
психотерапия) да изследва ранните години от живота си, а по следното, върху което желаех
да се съсредоточавам, бяха събития отпреди шейсет години.
Отношението й към психотерапията беше до ста противоречиво. Макар да гледаше на
нея като на своя по следна надежда, нито една от сесиите ни не й донесе удовлетворение.
През пърите десет седмици установих, че след срещите, в които бяхме анализирали чувствата
й към Матю, натрапливо стта я терзаеше в продължение на седмица след това. А от друга
страна, когато обсъждахме други теми - независимо колко важни бяха, като например
отношенията й с Хари, - тя смяташе сесията за пропиляна, тъй като бяхме пренебрегнали
о сновния й проблем, тоест Матю.
Поради нейната неудовлетворено ст времето, което прекарвахме заедно, стана мъчително
и за мен. Свикнах да не очаквам никакво лично възнаграждение от работата си с Телма. Не
изпитвах ни най-малко удоволствие от нейното присъствие и още на третата или четвъртата
сесия ми стана ясно, че ако въобще можех да очаквам някакво удовлетворение от тази
терапия, трябваше да го търся в сферата на интелектуалното.
По-голямата част от времето по свещавахме на Матю. Разпитвах я за точния контекст на
фантазиите й и Телма сякаш с удоволствие ми разказваше за тях. А те бяха до ста еднообразни:
повечето представляваха почти точно възпроизвеждане на някоя от срещите им през двайсет
и седемте дни. Най-често Телма преповтаряше случайната първа среща на Юниън Скуеър,
разговора в кафенето на „Сейнт Франсис”, разходката до Фишърмънс Уорф, вечерята в
„Скомас” и гледката към залива, вълнуващото пътуване до „бърлогата” на Матю, но нерядко
про сто се наслаждаваше на мисълта за приятните телефонни разговори с него.
В тези фантазии сексът играеше незначителна роля: Телма рядко изпитваше полова
възбуда. Макар през онези двайсет и
47
седем дни двамата да се бяха отдавали често на възбуждащи ласки, те бяха о съществили
полов акт само веднъж, в първата вечер. Бяха опитвали още два пъти, но Матю не успял да
получи ерекция. Все повече се убеждавах в правотата на първоначалното ми предположение:
Матю бе имал сексуални проблеми, които се е опитвал да разреши по средством Телма (а
вероятно и по средством други злощастни пациенти).
Толкова бяха обещаващите нишки, по които можех да поема, че ми беше трудно да
избера върху коя да се съсредоточа. Най-важно беше обаче още в самото начало да убедя
Телма, че натрапливо стта й трябваше да бъде изкоренена. Защото всяка натраплива любов
опустошаваше живота, заличаваше всеки нов опит - бил той положителен или отрицателен. С
доказателства за това разполагах от собствения си живот. Впрочем повечето от моите най-
устойчиви терапевтични възгледи, както и най-страстните ми интереси в сферата на
психологията, се коренят в личния ми опит. Ницше твърди, че мисловната система на един
фило соф винаги произтича от биографията му, и съм на мнение, че същото важи за
психотерапевтите, а и изобщо за всеки, който има свои възгледи.
На една конференция две години преди срещата ми с Телма бях се запознал с жена, която
впо следствие обсеби съзнанието, мислите и сънищата ми. Нейният образ се настани като
нежелан го ст в ума ми и всичките ми опити да го прогоня оттам се оказваха неуспешни.
Известно време тази обсебено ст не ми пречеше о собено: харесваше ми да се потапям в
насладата от нея. Няколко седмици по-късно обаче заминах със семейството си за
едно седмична ваканция на един красив о стров от Карибския архипелаг. Само след няколко
дни о съзнах, че всъщно ст пропускам цялото преживяване - не обръщах внимание нито на
красивия плаж, нито на тучната и екзотична растително ст, дори гмуркането и до сегът с
подводния свят не предизвикваше тръпка у мен. Натрапливите мисли за онази жена сякаш
бяха заличили изцяло богатата реално ст. Аз отсъствах от действително стта. Бях се затворил в
себе си и като пристрастен киноман въртях отново и отново лентата на една и съща,
безсмислена
48
фантазия. Освен че се разтревожих, беше ми дошло до гуша от мен самия и започнах
терапия (за пореден път). След няколко тежки месеца отново бях го сподар на своя ум и бях
спо собен да се отдам на вълнуващото занимание да преживявам събитията от живота си в
мига, в който те се случваха. (И нещо любопитно: моят терапевт, с когото впо следствие
станахме близки приятели, ми сподели, че докато водел моята терапия, той самият бил
обсебен от красива италианка, чието внимание било приковано в друг. Ето как пациенти и
терапевти се надпреварват да потанцуват с натрапливата любов.)
И така, в работата с Телма аз наблягах на факта, че натрапливо стта я лишаваше от
действителен живот, и често й припомнях собствените й думи, че в момента живее живота си
отпреди о сем години. Нищо чудно, че желаеше да умре! Животът й сякаш беше натикан в
задушна килия без прозорци, в която единственият свеж полъх беше споменът за онези
отдавна отминали двайсет и седем дни.
Ала Телма така и не прие тезата ми за убедителна - и с о снование, мисля си сега.
Приписвайки на нея собствените си преживявания, аз погрешно бях приел, че животът й бе
притежавал богатство, от което натрапливо стта я бе лишила. Макар да не го беше изричала
гласно, Телма смяташе че в любовната й натрапливо ст има несравнимо повече живот,
отколкото в реалното й съществуване. (По-късно щяхме да изследваме, отново без о собен
ефект, обратната закономерно ст - че поради бедно стта на живота си тя се е отдала с такава
страст на натрапливо стта.)
Някъде около шестата сесия вече я бях изтощил и тя - може би за да ми угоди - се
съгласи, че натрапливо стта е враг, който трябваше да бъде ликвидиран. Много сесии след
това прекарахме про сто в опознаване на врага. Аз бях на мнение, че любовната натрапливо ст
държеше Телма така здраво в хватката си, защото тя беше дала на Матю огромна власт над
себе си. И нищо не можеше да се стори, докато тази власт не бъдеше ограничена.
- Телма, ти каза, че единственото, което има значение, е Матю да има добро мнение за
теб. Разкажи ми всичко за това.
49
- Трудно е да го изразя с думи. Мисълта, че може да ме мрази, е непоно сима. Той е
единственият човек, който знае всичко за мен. Затова възможно стта все още да ме обича има
толкова голямо значение.
Именно затова, помислих си, психотерапевтите не трябваше да влизат в любовни
отношения с пациентите си. Поради привилегированата си роля, поради до стъпа си до
дълбоките чувства и съкровената информация техните реакции винаги придобиват
свръхзначимо ст. Почти невъзможно е пациентът да приема терапевта си такъв, какъвто е.
Гневът ми към Матю продължаваше да расте.
- Но, Телма, той е про сто човек. Освен това не си го виждала о сем години. Какво
значение има какво мисли за теб?
- Не мога да ти кажа защо е така. Знам, че звучи глупаво, но съм убедена, че всичко ще е
наред, че ще бъда щастлива, ако той има добро мнение за мен.
Именно тази мисъл, това о сновно измамно убеждение беше врагът, който трябваше да
прогоня. Отправих към Телма горещ призив:
 - Но ти си ти, имаш свое собствено съществуване, имаш лично ст, която е по стоянна във
времето. Твоето съществуване не се влияе ни най-малко от електромагнитните вълни,
възникнали в нечий мозък. Опитай се да го проумееш. Цялата власт, която има Матю над теб,
си му я дала ти - цялата!
- Стомахът ми се свива, като си помисля, че може да ме презира.
- Онова, което става в ума на друг човек - човек, когото ти не виждаш, който вероятно
дори не се сеща за твоето съществуване, който е погълнат от трудно стите в собствения си
живот, -не може да предизвика промяна в твоята лично ст.
- О, аз му напомням за съществуването си, той несъмнено се сеща за мен. Оставям му
до ста съобщения на телефонния секретар. Впрочем о ставих му съобщение и миналата
седмица, за да го уведомя, че съм започнала терапия с теб. Сметнах за необходимо да го
уведомя, че тук говоря за него. А и през всичките
50
тези години винаги съм го информирала, когато съм сменяла психотерапевта си.
- Но аз мислех, че никога не си го обсъждала с предишните терапевти?
- Не съм. Дадох му обещание за това, макар никога да не ми го е искал, и удържах на
обещанието - до този момент. И макар да не споменавах и дума за него пред
психотерапевтите си, смятах за нужно да знае с кого се срещам. Много от тях бяха
представители на неговата школа. Някои може би дори му бяха приятели.
Заради гнева, който изпитвах към Матю, думите на Телма не ме подразниха. Дори
напротив, стана ми забавно, като си помислих какво неудобство са предизвиквали у него през
всичките тези години привидно загрижените съобщения на Телма. Започнах да се отказвам от
намерението си да дам урок на Матю. Тази жена знаеше как да го наказва и в това не се
нуждаеше от моята помощ.
- Но, Телма, да се върнем към онова, за което говорехме преди малко. Не о съзнаваш ли, че
ти сама си причиняваш страданието? Неговите мисли наистина не могат да те променят. Ти
му позволяваш да ти влияе. Той е про сто човек като теб и мен. Ако твоето мнение за някого е
недобро, смяташ ли, че твоите мисли - психичните образи, които кръжат из мозъка ти и са
известни единствено на теб - ще повлияят на този човек? Единственият начин, по който това
може да стане, е по средством магично въздействие. Защо предо ставяш в ръцете на Матю
властта, която трябва да принадлежи на теб? Той е човек като всеки друг - и той се бори с
житейски трудно сти, и той старее, и той пуска газове, и той ще умре. - Телма мълчеше. Аз
вдигнах още летвата: - Преди време каза, че Матю едва ли би могъл да се държи по начин,
който да те наранява повече. Изрази подозрение, че дори се опитва да те тласне към
самоубийство. Че не го е грижа за твоето благополучие. Каква е в такъв случай причината да
му придаваш такава значимо ст? Да вярваш, че нищо в живота ти не е по-важно от това да
има добро мнение за теб?
51
- Всъщно ст не съм убедена, че се опитва да ме тласне към самоубийство. Това е про сто
мисъл, която ме спохожда понякога. Чувствата ми към Матю бързо преминават от едната
крайно ст в другата. Но през повечето време за мен е важно да ми желае доброто.
- Но защо това е жизненоважно за теб? Ти си го въздигнала до ранга на свръхчовек. А по
всичко личи, че Матю е един изключително обременен човек. Ти сама спомена за неговите
значителни сексуални проблеми. Замисли се, той има голям проблем и с почтено стта, с
нравствения си кодекс. Нарушил е о сновния етичен принцип във всички помагащи професии.
Погледни какво нещастие ти е причинил. И двамата знаем, че е недопустимо професионален
психотерапевт, дал обет да работи в интерес на своите пациенти, да ти навреди така.
 Изглежда, обаче хвърлях думите си на вятъра.
- Навреди ми, когато започна да се държи професионално, когато се върна във
формалната си роля. Докато бяхме про сто две влюбени едно в друго човешки същества, той
ме даряваше с най-ценното на този свят.
Почувствах се безсилен. Очевидно Телма сама бе отговорна за своето мъчително
положение. Очевидно Матю нямаше реална власт върху нея. Очевидно тя му бе дала тази
власт, отхвърляйки от себе си свободата и отговорно стта за собствения си живот. Телма не
изпитваше ни най-малко желание да отнеме властта на Матю, защото я владееше страстното
желание да се подчинява.
От самото начало знаех, разбира се, че колкото и да са убедителни теоретичните
аргументи, няма да имат силата да проникнат до статъчно дълбоко, за да предизвикат
промяна. Това почти никога не се случва. Не се е получавало и при мен, когато съм се
подлагал на психотерапия. Единствено когато човек преживее истината с цялото си
същество, той може да я приеме. Единствено тогава той става готов да направи
необходимото, за да се промени. Авторите на популярна психология безспир говорят за
„поемане на отговорно ст”, но това са само думи: изключително трудно е, дори страшно, да
приемеш истината, че
52
ти и само ти си авторът на своя живот. Ето защо задачата на психотерапевта е да помогне
на пациента си да премине от безплодното интелектуално разбиране на истината към нейното
емоционално преживяване. Единствено когато психотерапията съумее да спечели на своя
страна дълбоките чувства, тя се превръща в мощна сила за промяна.
А безсилието беше о сновният проблем в терапията с Телма. Опитите ми да генерирам
някаква сила бяха позорно недодялани и се състояха о сновно в несполучливо ораторстване,
натякване и настървено обикаляне около натрапливо стта й в търсене на начин да проникна
отвъд нея.
Как копнеех в такива моменти за сигурно стта, която дава правоверното следване на
определена догма. Психоанализата например, най-догматичната от всички
психотерапевтични школи, о сигурява непоклатима уверено ст по отношение на необходимите
технически похвати. Истината бе, че един психоаналитик в моята ситуация би бил
несравнимо по-уверен от мен във всяко отношение. Каква утеха би било поне веднъж да
почувствам, че зная какво точно върша в психотерапията - например, че надлежно следвам, в
правилния ред, етапите в конкретен терапевтичен процес.
Но всичко това, разбира се, е илюзия. Ако въобще са полезни на пациентите,
идеологичните школи със своите сложни метафизични по строения имат успех, защото
уталожват тревожно стта на терапевта, не на пациента (и така позволяват на терапевта да
понесе тревожно стта, съпътстваща терапевтичния процес). Колкото по-спо собен е
психотерапевтът да понася тревожно стта пред неизвестното, толкова по-слаба потребно ст
има той да се придържа стриктно към някоя догма. Творчески настроените привърженици на
определена школа в крайна сметка винаги надрастват нейните фанатични по следователи.
Ако идеята за всезнаещия психотерапевт, който винаги владее ситуацията, е успокояваща,
има нещо обаятелно в образа на вечно търсещия терапевт, терапевтът, който е готов да се
лута заедно с пациента си, докато заедно се натъкнат на решаващото откритие. Телма, уви,
щеше да ми отвори очите за факта, че до-
53
ри най-находчивата психотерапия можеше да се окаже безплодна.
В стремежа си да генерирам сила в Телма аз често доближавах границата. Опитвах се да я
разтърся, да я шокирам.
- Представи си за момент, че Матю е мъртъв. Щеше ли неговата смърт да ти донесе
о свобождение?
- Пробвала съм това. Когато си помисля, че може да е мъртъв, обзема ме дълбока тъга.
Светът ми би опустял. Никога не мога да си представя какво би по следвало.
- Как можеш да се о свободиш от страданието? Как би могла да получиш избавление?
Матю може ли да те избави? Представяла ли си си разговор, в който той те о свобождава?
При този въпро с Телма се усмихна и ме погледна като че ли с повече уважение - сякаш я
бях впечатлил със спо собно стта си да чета мисли. Очевидно се бях натъкнал на важна
фантазия.
- Често, много често.
- Разкажи ми как би протекъл този разговор? - Обикновено не разчитам на ролеви игри
или смяна на столовете, но моментът изглеждаше идеален за това. - Да се опитаме да го
разиграем. Защо не се преместиш на другия стол? Ще играеш ролята на Матю и ще
разговаряш с Телма, която ще о стане на този стол.
Тъй като до този момент Телма се бе противила на всичко, което й предлагах, започнах
да търся аргументи, с които да я склоня, но за моя изненада тя се съгласи с въодушевление.
Може би някога през двайсетгодишната си терапия беше работила с гещалт терапевт, който
бе използвал тези техники, а може би сценичният й опит си каза думата. Тя почти скочи от
стола, прочисти гърлото си, престори се, че си слага вратовръзка и закопчава въображаемо
сако, след което се усмихна благодушно, с видимо удоволствие възприе изражение на
благо склонно великодушие, отново прочисти гърлото си, седна на другия стол и се превърна
в Матю.
- Телма, спомням си те с приятни чувства заради терапевтичната работа, която
свършихме заедно, и желая да сме приятели. Радвах се на разбирателството между нас.
Харесваше ми как се шегувахме с твоите глупави навици. Бях честен с теб.
54
Всичко, което ти казвах, го мислех наистина. Но по сле се случи нещо, за което
предпочетох да не ти споделям и което предизвика промяната в мен. Причината не е в теб,
нищо в теб не ме отблъсна, макар да бяхме лишени от възможно стта да изградим трайна
връзка. Онова, което се случи, е, че една жена, Соня… -Тук Телма за миг излезе от ролята и
обясни с висок театрален шепот: - Доктор Ялом, Соня беше сценичното ми име, когато бях
танцьорка. - По сле тя отново стана Матю и продължи: -Когато Соня се появи, аз о съзнах, че
тя е жената на живота ми. Опитах се да стоя настрана от теб, опитах се да ти кажа да
престанеш да ми се обаждаш и - ще бъда честен - подразних се, защото ти отказа да
разбереш. След опита ти за самоубийство си дадох сметка, че трябва много да внимавам
какво говоря, и затова станах толкова дистанциран. Консултирах се с психиатър и именно той
ме по съветва да поддържам пълно мълчание. Ти си човек, с когото много бих искал да бъда
приятел, но няма как да поддържаме такива отношения открито. Пречка за това ще са твоят
Хари и моята Соня.
Тя замълча и се отпусна назад в стола си. Раменете й увиснаха, благодушната усмивка
напусна лицето й, изтощена, тя отново се превърна в Телма.
И двамата седяхме мълчаливи. Размишлявах върху думите, които бе изрекла вместо
Матю. Лесно можех да разбера тяхното въздействие и защо тя без съмнение често ги бе
възпроизвеждала във въображението си: те потвърждаваха нейното виждане за реално стта,
о свобождаваха Матю от всякаква отговорно ст (психиатърът го е по съветвал да поддържа
мълчание), а също така потвърждаваха, че няма нищо нередно в чувствата й и нищо странно
в тяхната връзка; про сто у Матю се бе зародила по-силна привързано ст към друга жена. Това,
че тази друга жена бе Соня, самата Телма като по-млада, ми подсказа, че е необходимо да
отделя повече време на въпро са как се отнасяше тя към своята възраст.
Бях завладян от идеята за о свобождението. Дали ако Матю изречеше подобни думи, те
наистина биха я о свободили? Внезапно си спомних един свой разговор с пациент от първата
го-
55
дина на стажантството си (първите клинични преживявания никога не избледняват,
продукт на своеобразен импринтинг* от професионалното детство на специалиста).
Пациентът, за когото става дума, страдаше от параноя и смяташе, че аз не бях доктор Ялом, а
агент от ФБР, и настояваше да му докажа самолично стта си. Когато на следващата ни сесия
му показах удо стоверението си за раждане, шофьорската книжка и паспорта си, той заяви, че
с това само съм затвърдил убеждението му: единствено служител на ФБР би могъл с такава
бързина да се сдобие с фалшиви документи за самолично ст. Ако една система се разраства
безкрайно, в един момент става невъзможно да напуснеш границите й.
Телма, разбира се, не страдаше от параноя, но се питах дали и тя по същия начин не би
о спорвала всяко о свобождаващо я изказване, макар и произнесено от Матю, дали не би
изисквала по стоянно нови доказателства и уверения. И въпреки това, струва ми се, че именно
в този момент започнах сериозно да се замислям дали да не въвлека и Матю в терапевтичния
процес -не нейния идеализиран Матю, а истинския Матю, онзи от плът и кръв.
- Какво мислиш за ролевата игра, Телма? Какви чувства предизвика тя у теб?
- Почувствах се идиотски! Нелепо е жена на моята възраст да се държи като празноглава
девойка.
- Като че ли в думите ти долавям упрек към мен. Смяташ ли, че мнението ми за теб е
такова?
- Ако трябва да съм честна, това е друга причина (о свен обещанието към Матю) да не
съм споменавала за него пред психотерапевтите или някой друг. Знам, че те биха определили
чувствата ми като сляпо увлечение, повърхно стно влюбване или прено с. Всички пациенти се
влюбват в психотерапевта си - ето
* Буквално „запечатване” (англ. ез.), специфична форма на учене при животните и хората,
при която в най-ранната фаза от развитието на младите индивиди в паметта им трайно се
„запечатват” образи, представи и поведенчески модели. - Б. пр.
56
какво биха казали. Или пък биха се заели да ми обясняват, че е… как се наричаше, когато
терапевтът пренесе нещо върху пациента?
- Контрапрено с.
- Да, контрапрено с. И ти направи същото предположение миналата седмица, казвайки, че
Матю „разработвал” своите лични проблеми в терапията с мен. Ще бъда откровена (каквато
все ме насърчаваш да съм по време на сесиите): това ме дразни. Сякаш аз не съм играла
никаква роля в тази история, сякаш съм била про сто наивен зрител на спектакъл, главните
герои в който са били той и неговата майка.
Замълчах. Тя беше права, именно това си мислех и аз. И ти, и Матю сте били „наивни
зрители”. Всеки от двама ви е общувал с фантазен образ на другия. Ти си се влюбила не в
истинския Матю, а в своята представа за него: мъж, който би те обичал дълбоко и
безусловно; който би се отдал изцяло на твоето благополучие, душевен комфорт и
израстване; който би върнал младо стта ти и би те обичал като младата, красива Соня; който
би ти помогнал да избегнеш болката от изолацията и би те дарил с блаженството на
себеотрицателното сливане. Може и да си била „влюбена”, но едно е сигурно: никога не си
обичала Матю, никога не си познавала Матю.
А Матю? Кого или какво бе обичал той? Все още не зная, но по-скоро вярвам, че и той
като теб нито е бил влюбен, нито е обичал. Той не те е обичал, Телма, използвал те е. Не е бил
истински загрижен за истинската Телма, която сега седи пред мен. Предположението ти за
пиесата, която е разигравал с майка си, може да се окаже до ста добро попадение.
Сякаш прочела мислите ми, Телма продължи, вдигайки брадичка и повишавайки глас, все
едно говорейки на многобройна аудитория:
- Онези, които смятат, че не сме се обичали наистина, омаловажават любовта ни.
Лишават я от нейната дълбочина, превръщат я в нищо. А любовта ни беше и е истинска.
Никога не съм преживявала нещо по-истинско. Онези двайсет и седем
57
дни бяха връхната точка в живота ми. За да си върна тяхното блаженство, бих дала
всичко!
Каква решителна жена, помислих си. С каква категорично ст ми показа границата, която
не биваше да прекрачвам: „Не отнемай връхната точка в живота ми. Не отнемай единственото
ми истинско преживяване”. Кой би дръзнал да стори това с другиго, о собено пък с
депресирана, склонна към самоубийство седемдесетгодишна жена?
Но аз не възнамерявах да се поддам на подобно изнудване. Отстъпех ли сега, обричах се
на абсолютен неуспех по-нататък. Затова продължих, възприемайки по-професионален тон:
- Разкажи ми всичко, което си спомняш за своята еуфория.
- Сякаш бях напуснала тялото си. Бях лека като перце. Като че ли вече не съществувах или
поне не съществуваше онази болезнена част от мен, която все ме тегли надолу. Про сто
престанах да мисля и да се тревожа за себе си. Аз станах ние.
Да, самотният Аз, който екстатично се разтваря в ние. Колко често бях слушал това!
Именно това преживяване е общият знаменател, обединяващ всички форми на блаженството
- романтично, сексуално, политическо, религиозно, мистично. Всеки жадува и приема с
радо ст екстатичното сливане. Но при Телма беше различно - тя не про сто го жадуваше, тя
отчаяно се нуждаеше от него, за да се спаси от някаква заплаха.
- Това е в съгласие с казаното от теб за сексуалните преживявания с Матю - че не е било
важно той да е е теб, а да сте свързани, дори слети.
- Именно. Точно това имах предвид, когато те упрекнах, че придаваш твърде голямо
значение на сексуалните ни отношения. Самият секс не играеше о собена роля.
- Това хвърля светлина върху съновидението, което те споходи преди две седмици.
Две седмици преди това Телма ми беше разказала едно пропито с тревожно ст свое
съновидение - единственото, което тя сподели през цялата терапия:
58
Танцувах с едър чернокож мъж. По едно време той се превърна в Матю. Лежахме на
дансинга и правехме секс. В момента, когато започнах да получавам оргазъм, аз прошепнах в
ухото му: „ Убий ме!”. Той изчезна и аз о станах да лежа на дансинга съвсем сама.
- Като че ли искаш да се избавиш от обо собено стта си, да изгубиш своя Аз (това желание
е изразено в съня ти чрез молбата „Убий ме!”), а Матю би трябвало да е средството, чрез
което това може да бъде о съществено. Какво мислиш за случващото се на дансинга?
- По-рано ти казах, че никога, о свен през онези двайсет и седем дни, не съм чувствала
еуфория. Това не е съвсем вярно. Често изпадах в еуфория, докато танцувах. По време на
танца често всичко изчезваше - моят Аз и светът наоколо, - продължаваха да съществуват
единствено танцът и настоящият миг. Танцувам ли в сънищата си, това означава, че се
опитвам да накарам всичко лошо да изчезне. Предполагам, означава още, че искам да съм
отново млада.
- Почти не сме обсъждали отношението ти към възрастта. Как се чувстваш на
седемдесет? Мислиш ли за това?
- Предполагам, терапията ми щеше да се развие по-различно, ако бях на четирийсет.
Тогава все още щях да имам време пред себе си. Впрочем не предпочитат ли психиатрите да
работят с по-млади хора?
Знаех, че тази тема можеше да ни о сигури богат материал за работа. Почти бях убеден, че
страхът от старо стта и смъртта подхранваше натрапливо стта на Телма. Една от възможните
причини да копнее за любовно сливане, да заличи Аз-а си по средством любовта, бе
желанието да се избави от ужаса пред перспективата да бъде заличена от смъртта. Ницше е
казал: „По следната награда на мъртвия - да не умира повече”. Освен Другото, тази тема
предо ставяше чудесна възможно ст да поработим върху нашите взаимоотношения. Разбира
се, двете теми, които бяхме започнали да изследваме (бягството от свободата и от
изолацията), щяха да си о станат съдържанието на нашия
59
разговор, но аз смятах, че най-добър шанс да помогна на Телма имах само ако успея да
изградя смислени взаимоотношения с нея. Надявах се, че установяването на близка връзка
помежду ни може да отслаби връзката й с Матю до статъчно, за да може тя да се отскубне от
него. Чак тогава щяхме да сме спо собни да идентифицираме проблемите, които й пречеха да
формира близки отношения в своя социален живот, и да започнем да ги отстраняваме.
- Телма, с въпро са си дали психиатрите не предпочитат да работят с по-млади хора като
че ли целеше да научиш нещо по-конкретно, касаещо самата теб.
Телма, както обикновено, отклони поканата за по-личен разговор.
- Логично е да се предположи, че работата с, да кажем, майка на три деца може да е
много по-удовлетворяваща. Тази жена има целия живот пред себе си и подобряването на
душевното й състояние ще е от полза за децата й и за децата на децата й.
- Имах предвид, че във въпро са ти се съдържаше друг, личен въпро с - настоях, - касаещ
отношенията ти с мен.
- Не предпочитат ли психиатрите да лекуват трийсетгодишни пациентки, вместо
седемдесетгодишни?
- Нека се съсредоточим върху теб и мен и да не говорим за психиатрите и пациентите.
Телма, не ме ли попита всъщно ст: „Кажи ми, Ърв - Телма се усмихна. Тя рядко се обръщаше
към мен по име, собствено или фамилия, - какво чувстваш, докато лекуваш мен, Телма, една
седемдесетгодишна жена?”.
Мълчание. Телма бе зареяла поглед през прозореца. Поклати едва забележимо глава. По
дяволите, тази жена беше наистина упорита!
- Прав ли съм? Това ли искаше да ме попиташ?
- И това, но то не беше о сновният въпро с. Ако беше отговорил на въпро са ми така, както
ти го зададох първоначално, щях да получа и този отговор.
- Имаш предвид, че щеше да научиш мнението ми за това как психиатрите като цяло се
отнасят към лечението на средния
60
възрастен пациент и въз о снова на този отговор щеше да заключиш какво е моето
отношение към теб като пациент. Телма кимна.
- Но този път е прекалено заобиколен. И при това може да е подвеждащ. Така щеше да
научиш какво е предположението ми по отношение на другите психиатри, но не и какви са
моите лични чувства към теб. Какво те спира да ми зададеш директно същинския въпро с?
- Именно върху този проблем работихме и с Матю. Това той наричаше моите „глупави
навици”.
По следното ме накара да се замисля. Желаех ли по някакъв начин да се съюзявам с Матю?
И все пак бях сигурен, че вървя в правилната по сока.
- Нека се опитам да отговоря и на двата ти въпро са - на по-общия, който ми зададе, и на
личния, който не изрече. Ще започна с по-общия. Аз лично обичам да работя с възрастни
пациенти. Както знаеш от въпро сниците, които попълни, преди да започнем, в рамките на
конкретен изследователски проект провеждам терапия с много пациенти на възраст над
шейсет и седемдесет години. Всекидневно се убеждавам, че в терапията те се справят не по-
зле от младите пациенти, може би дори подобре, затова и удовлетворението ми от работата с
тях е не по-малко. Разбирам аргумента ти с младата майка и благоприятните по следствия от
терапията й, но аз виждам нещата по различен начин. Подобряването на твоето състояние
също е много важно. Всички млади хора, с които общуваш, очакват да видят в теб пример,
който могат да следват през идните етапи на живота си. А колкото до самата теб, убеден съм,
че на седемдесет би могла да преразгледаш живота си и - така да се каже - със задна дата да
го наситиш с нов смисъл и значимо ст. Знам, че сега ти е трудно да си го представиш, но
повярвай ми, случва се често. А сега нека отговоря на личния подвъпро с - какви са чувствата
ми по отношение на работата с теб. Срещам се с теб с желание. Мисля, че разбирам болката
ти, и изпитвам дълбока емпатия към теб - самият аз съм изпитвал подобна болка преди.
Интересен ми е проблемът, с който се бориш, и смятам, че
61
съм спо собен да ти помогна. Нещо повече, чувствам като своя мисия задачата да ти
помогна. Най-голямата пречка в работата с теб е фрустрацията заради голямата дистанция, на
която ме държиш. Преди малко каза, че можеш да научиш (или поне да отгатнеш с точно ст)
нещо, което те касае лично, задавайки по-общ въпро с. Но помисли как това въздейства на
човека срещу теб. Когато ми задаваш общи въпро си, както преди минути, аз се чувствам
отблъснат.
- Същото твърдеше и Матю.
Аз се усмихнах мълчаливо и стиснах зъби. Про сто не успях да се сетя за нещо
конструктивно, което да кажа. Подобни изнервящи, мъчни разговори бяха типични за сесиите
ни. Впо следствие имахме още много такива.
Работата ми с Телма беше тежка и неблагодарна. Седмиците се нижеха, а напредвах
бавно, сякаш с милиметри. Опитах се да я науча на о сновните принципи в езика на човешката
близо ст: например как да използва местоименията „аз” и „ти”, как да идентифицира чувствата
си (като за начало й разясних разликата между чувства и мисли), как да ги „приема” и изразява.
Изнесох й цяла лекция върху о сновните емоции. Дадох й да попълва липсващите думи в
изречения, например: „Ърв, когато кажеш това, аз чувствам … към теб”.
Наборът й от дистанциращи техники беше впечатляващ. Правеше например дълги,
отегчителни встъпления към онова, което искаше да ми каже. Когато насочих вниманието й
към това, тя призна, че съм прав, и се впусна да ми обяснява как, когато някой я попитал колко
е часът, му изнасяла беседа за изработката на часовници. И когато няколко минути по-късно
завърши тази история (придружена с подробен и хронологически издържан разказ за това как
двете със сестра й развили навика да правят дълги отстъпления), ние вече се бяхме
безнадеждно отдалечили от отправната си точка, а дистанцията помежду ни беше успешно
възстановена.
Веднъж тя призна, че има значителен проблем със себеизразяването. Сподели, че в живота
си като възрастен човек била себе си само в две ситуации - докато танцувала и по време на
62
двайсет и седем дневната си любов с Матю. Затова и било толкова важно Матю да я
приема.
- Той ме познаваше такава, каквато малцина са ме познавали някога - естествена и
напълно открита.
Когато я питах какво мисли за работата ни в конкретна сесия или я помолех да ми опише
чувствата, които е изпитала към мен, тя рядко ми отговаряше. Обикновено отричаше да е
имала някакви чувства, но понякога ме караше да зяпна от изненада с твърдението, че ме е
почувствала много близък, при положение че аз я бях чувствал о собено дистанцирана и
неискрена. Щеше ми се да изследвам несъответствието в усещанията ни, но това щеше да е
до ста рисковано, тъй като тя можеше да се почувства отхвърлена.
Все повече о съзнавах, че между нас не се развиваха съдържателни отношения, чувствах
се отхвърлен и безсилен. Смятах, че до този момент до статъчно ясно й бях дал да разбере, че
желая да се сближим. И все пак тя о ставаше безразлична към мен. Реших да по ставя този
въпро с, но в каквито и варианти да го формулирах наум, все ми се струваше, че ще прозвучи
като жаловитото: „Защо не харесваш мен колкото Матю?”.
- Знаеш ли, Телма, о свен че преувеличаваш важно стта на онова, което Матю мисли за
теб, прави ми впечатление още нещо. И то е, че моето мнение няма никаква стойно ст за теб.
Все пак и аз, също като Матю, знам немалко за теб. И аз като него съм психотерапевт -
всъщно ст имам с двайсет години повече опит от Матю и съм вероятно по-вещ от него.
Питам се защо моите мисли и чувства нямат тежест за теб?
Телма реагира на съдържанието, но не и на емоцията в думите ми.
- Причината не е в теб - успокои ме тя. - Сигурна съм, че си добър професионалист. Така
бих се държала с абсолютно всеки друг терапевт. Про сто Матю ме нарани така дълбоко, че
съм решена да не позволявам на другиго да стори същото.
- Ти имаш отговори за всичко, но в цялото ти поведение аз съзирам един общ мотив: „Не
се сближавай”. Не си позволяваш Да се сближиш с Хари, защото ще го нараниш, ако му
споделиш
63
съкровените си мисли за Матю и за самоубийството. Не желаеш да се сближиш с
приятелите си, защото ще ги нараниш, когато в крайна сметка успееш да сложиш край на
живота си. Неспо собна си да бъдеш близка с мен, защото друг терапевт преди о сем години
те е наранил. Макар във всеки от случаите текстът да е различен, мелодията е една и съща.
Най-сетне, към четвъртия месец от терапията, забелязах признаци на напредък. Телма
престана да се съпротивлява във всичко и за моя изненада започна една от сесиите, като ми
разкри, че през изминалата седмица по светила много часове на изготвянето на списък с
всичките си близки познанства и тяхната съдба. Дала си сметка, че всеки път, щом се
сближала с някого, тя неизменно, по един или друг начин, слагала край на
взаимоотношенията си с него.
- Може би си прав, може би действително имам сериозен проблем със сближаването.
Мисля, че не съм имала добра приятелка от трийсет години. Впрочем не съм сигурна дали
въобще съм имала такава някога.
Това прозрение имаше потенциала да се окаже повратната точка в терапията на Телма: за
първи път тя идентифицира конкретен проблем и пое отговорно стта за него. Обзе ме
надеждата, че сме на път да се заловим със същинската работа. Ала вместо това се случи
обратното: тя се отдръпна още повече от мен, изтъквайки, че проблемът й със сближаването
обричал и работата ни на неуспех.
Хвърлих всички сили да я убедя, че това прозрение е положително развитие в терапията,
а не пречка. Отново и отново й обяснявах, че трудно стите в сближаването не бяха странични
смущения, които възпрепятстваха работата ни, а същинският проблем. Положително, а не
отрицателно развитие беше, че този проблем бе изплувал на повърхно стта именно сега и тук,
където можехме да го изследваме.
Но въпреки всичките ми усилия отчаянието й се задълбочаваше. След всяка сесия тя
прекарваше мъчителна седмица. Натрапливите мисли я завладяваха още по-често, все повече
се отдръпваше от Хари, все повече време по свещаваше на планове
64
за самоубийство. Все по-често слушах от нея критики отно сно терапията. Твърдеше, че
сесиите само „раздухвали огъня” и увеличавали страданието й, изразяваше съжаление, че се е
обвързала с обещание да не прекъсва психотерапията си, преди да изминат шест месеца.
А времето ни изтичаше. Започвахме петия месец и макар Телма да ме уверяваше, че ще
спази обещанието си, тя съвсем ясно ми даде да разбера, че не желае да продължим работата
след изтичането на уговорения срок. Бях обезсърчен, всичките ми изтощителни усилия се
оказваха напразни. Дори не бях съумял да установя стабилна терапевтична връзка с нея:
цялата й емоционална енергия, до по следната капчица, беше насочена към Матю и аз не бях
открил начин да променя по соката й. Беше моментът да изиграя своя по следен коз.
- Телма, от онази сесия, в която ти влезе в ролята на Матю и от негово име изрече
думите, които биха ти донесли свобода, аз обмислям да го поканя тук и да проведем един
сеанс тримата -ти, аз и Матю. Остават ни само седем сесии, о свен ако прео смислиш
решението си да прекратиш терапията. - Телма поклати глава категорично. - Затова мисля, че
за да о съществим напредък, имаме нужда от помощ. Бих желал да получа съгласието ти да се
обадя на Матю и да го поканя да се присъедини към нас. Смятам, че една такава среща ще ни
е до статъчна, но трябва да я направим скоро, тъй като след това ще са ни необходими още
няколко сесии, за да интегрираме онова, което сме научили в нея.
Телма, която до този момент седеше апатично отпусната в стола си, мигом изправи гръб.
Дамската чанта падна от скута й на пода, но тя не й обърна внимание, а продължи да ме
слуша с широко отворени очи. Най-сетне, най-сетне бях възбудил вниманието й и в
продължение на няколко минути тя седя мълчаливо и размишляваше върху думите ми.
Макар да не бях обмислил напълно предложението си, вярвах, че Матю ще се съгласи да
се срещне с нас. Надявах се, че най-малко заради репутацията ми в психотерапевтичните
среди Щеше да склони да съдейства. Още повече че съобщенията,
65
които Телма му о ставяше вече о сем години, със сигурно ст го гнетяха и бях уверен, че и
той копнееше за о свобождение.
Не знаех какво ще се случи на тази необичайна тристранна среща и въпреки това се
чувствах странно уверен, че тя ще даде добър резултат. Всякаква информация щеше да ни е от
полза. Необходимо ми беше Телма някак да влезе в до сег с реално стта, оттам нататък щеше
да ми е по-лесно да я о свободя от фиксацията върху Матю. Независимо от дълбочината на
неговата характерова деформация - а не се съмнявах, че тя е значителна, - аз бях сигурен, че в
мое присъствие нямаше да се о смели да подхрани надеждите на Телма за възобновяване на
връзката им.
След необичайно дълго мълчание Телма заяви, че има нужда от още време, за да
помисли.
- Дотук откривам повече недо статъци - каза тя, - отколкото предимства в тази идея…
 Въздъхнах и се облегнах в стола си. Знаех, че до края на сесията Телма ще плете мрежи от
натрапливи мисли.
- Един от плюсовете е, че една такава среща би о сигурила на доктор Ялом информация
от първа ръка.
Въздъхнах по-дълбоко. Нещата очевидно вървяха по-зле от обикновено - тя заговори за
мен в трето лице. Понечих да изтъкна, че говори сякаш не присъствам в стаята с нея, но не
успях да събера сили - тя ме беше изтощила.
- От друга страна, сещам се за няколко минуса. Първо, твоето обаждане може да го
отчужди от мен. Все още има един или два процента шанс да се върне. Телефонният разговор
с теб може да понижи шансовете ми до нула или още по-малко.
Определено започнах да се изнервям. Помислих си: „Изминали са о сем години, Телма,
нима все още не схващаш? И о свен това как биха могли шансовете ти да станат по-малки от
нула, празноглавке?”. Това наистина беше по следната ми карта и се усъмних, че тя ще извади
по-силен коз. Но запазих мълчание.
- Единственият му мотив да се съгласи би бил от професионално естество - да помогне
на една ненормалница, неспо собна да вземе живота си в ръце. Трето…
(Hi
Мили боже! Тя отново съставяше списък. Едва ли щях да изтърпя това.
- Трето, Матю вероятно ще говори истината, но думите му ще са снизходителни и силно
повлияни от присъствието на доктор Ялом. Не мисля, че мога да понеса снизходително
отношение. Четвърто, тази среща ще го по стави в компрометиращо и неловко положение
като професионалист. А той никога няма да ми про сти това.
- Но, Телма, той е психотерапевт. Знае, че за да се подобриш, е необходимо да разговаряш
с него. Ако действително е духовен човек, за какъвто го смяташ, със сигурно ст изпитва о стра
вина заради твоето страдание и несъмнено ще е щастлив да помогне.
Но Телма беше твърде погълната от своя списък, за да ме чуе.
- Пето, с какво би могла да ми е полезна една обща среща? Почти няма шанс той да
изрече онова, което се надявам да чуя. Не ме интересува дали го чувства наистина, про сто
искам да каже, че го е грижа за мен. А ако няма да чуя онова, което желая и от което се
нуждая, защо да си причинявам болка? И без това съм до статъчно наранена. Защо да го
правя?
Тя стана от стола си и отиде до прозореца.
Вече бях силно притеснен. У Телма се надигаше ирационална яро ст, която щеше да
унищожи по следния ми шанс да й помогна. Без да бързам, обмислих следващите си думи
много внимателно.
- Най-добрият отговор, който мога да дам на всичките тези въпро си, е, че Матю ще ни
доближи до истината. Ти със сигурно ст желаеш това, нали? - Макар че беше с гръб към мен,
ми се стори, че забелязах леко кимване. - Не можеш да продължаваш Да живееш в лъжа или
илюзия!… Знаеш ли, Телма, много пъти си ме питала каква е теоретичната ми ориентация.
Често не ти отговарях, защото смятах, че разискването на терапевтичните школи ще смути
близкото общуване, от което имаме нужда в сесиите. Но нека сега ти разясня нещо в тази
връзка. Може би единственото терапевтично кредо, към което стриктно се при-
67
държам, е „живот, който не се изследва, не си заслужава да бъде живян”. Присъствието на
Матю тук, в този кабинет, може да ни даде ключ към истинското изследване и разбирането на
онова, което ти се случва през по следните о сем години.
Отговорът ми поуспокои Телма. Тя се върна и седна на стола
 си.
- Този разговор предизвика силни емоции в мен. Главата ми се замая. Нека помисля върху
предложението ти още седмица. Но трябва да ми обещаеш нещо - да не се обаждаш на Матю
без моето съгласие.
Обещах й, че няма да му телефонирам до следващата седмица, о свен ако тя не ми даде
разрешението си по-рано, и се разделихме. Не можех да й гарантирам, че няма да му се обадя
никога, но за щастие тя не поиска това.
За следващата сесия Телма влезе в кабинета ми с енергична походка и сякаш подмладена
с десет години. Беше си направила прическа и бе облечена с хубава вълнена пола и високи
чорапи с ромбоиден десен, вместо с обичайния полиестерен панталон или спортен екип.
Побърза да заеме мястото си и започна без обичайното предисловие:
- Цяла седмица размишлявах за срещата с Матю. Претеглих всички предимства и
недо статъци и сега съм убедена, че ти беше прав - положението ми е толкова лошо, че едва
ли нещо би могло да го влоши повече!
- Телма, подобно нещо не съм изричал. Казах, че…
Но Телма не я интересуваше какво съм казал. Продължи, без да ме о стави да довърша:
- Но да му се обадиш ти не беше добра идея. Твоето обаждане щеше да е за него като
гръм от ясно небе, щеше да го шокира. Затова реших първо да му телефонирам аз и да го
подготвя за твоето обаждане. Разбира се, не успях да се свържа с него, но о ставих на
телефонния му секретар съобщение, в което му разясних твоето предложение и го помолих да
се обади на мен или на теб и… и…
По лицето на Телма се разля широка усмивка и тя направи пауза, за да изо стри
любопитството ми.
68
Това ме изуми. Никога преди не я бях виждал да играе.
- Определено си по-влиятелен, отколкото мислех. За първи път от о сем години насам той
върна обаждането ми и проведохме двайсетминутен приятелски разговор.
- Как се почувства, докато разговаряше с него?
- Прекрасно! Про сто нямам думи да ти опиша това прекрасно преживяване. Сякаш не
бяхме се чували само ден. Той си е все старият мил и внимателен Матю. Не спря да ме
разпитва как съм. Обезпокои го депресията ми. Зарадва се, че се срещам с теб. Добре си
поприказвахме.
- Ще ми разкажеш ли за какво по-конкретно разговаряхте?
- Боже мой, не помня! Про сто си бъбрихме.
- Може би за миналото? За бъдещето?
- Знаеш ли, може да звучи смахнато, но наистина не си спомням!
- Абсолютно нищо ли не можеш да си спомниш? Мнозина терапевти в този момент биха
интерпретирали това
поведение като опит да бъдат отблъснати. Вероятно и аз щях да направя същото, ако не
ме тресеше така любопитството. А за Телма беше съвсем привично да не се замисля, че и аз
може да имам желания.
- Уверявам те, не се опитвам да крия от теб. Про сто не си спомням. Бях крайно
развълнувана. Ах, да, каза ми, че сключил брак, а по сле се развел и че покрай развода
преживял до ста неприятно сти. Но най-важното, съгласен е да дойде за обща сесия. И знаеш
ли, много странно, но ми се стори, че долових дори нетърпение - сякаш не той мен, а аз него
бях избягвала. Казах му да дойде в кабинета ти за редовната ни сесия следващата седмица, но
той помоли да те попитам дали не е възможно да го направим по-скоро. Сега, след като вече
решихме да проведем тази среща, той няма търпение. Аз като че ли също искам да я направим
възможно най-скоро.
Предложих й да се срещнем след два дни и тя каза, че ще уведоми Матю. По сле се
върнахме към телефонния разговор, след което изготвихме план за предстоящата сесия. Телма
така
69
и не си припомни подробно сти от телефонния разговор, но пък си спомни за какво не
бяха разговаряли.
- От момента, в който по ставих слушалката, се укорявам, че не ми стигна куражът да
задам на Матю два наистина важни въпро са. Първо, какво всъщно ст се случи преди о сем
години? Защо ме изо стави? Защо беше това мълчание? И второ, какво чувстваш към мен
сега?
- Нека вземем мерки, за да не се укоряваш за същото и след общата среща. Обещавам, че
ще ти помогна да зададеш всички въпро си, които желаеш и които биха могли да ти помогнат
да се о свободиш от властта, която си дала на Матю. Това ще е о сновната ми задача в
предстоящата среща.
През о статъка от сесията Телма преповтори много от старите неща: говори за чувствата
си към Матю - уверяваше ме, че със сигурно ст не били прено с и че Матю я дарил с най-
щастливите мигове в живота й. На мен ми се стори, че това продължи цяла вечно ст: тя
правеше отклонение след отклонение, а отгоре на това се държеше така, сякаш изрича всичко
за първи път. Осъзнах колко малко се беше променила и колко важно бе по време на тройната
среща да се случи нещо разтърсващо.
За следващата сесия Телма пристигна двайсет минути по-рано от уговорения час. По
това време се занимавах с кореспонденцията си и по път към кабинета на секретарката два
пъти минах покрай Телма в чакалнята. Беше облечена в ярко синя плетена рокля по тялото -
дързък избор за седемдесетгодишна жена, но мисля, че на нея й стоеше добре. По-късно,
когато я поканих в кабинета, й направих комплимент за роклята и тя, с конспиративен тон и
по ставяйки пръст на устните си, ми довери, че повече от седмица е обикаляла по магазините,
докато се спре на нея. За първи път от о сем години си купувала рокля. По сле побърза да
о свежи червилото си, обяснявайки, че Матю ще пристигне до минута-две, точно в
уговорения час. Не желаел да се задържа в чакалнята, за да сведе до минимум възможно стта
да се засече с някой свой колега. Не можех да го виня.
70
Внезапно Телма замълча. Бях о ставил вратата открехната и през нея се чу гласът на Матю,
който бе дошъл и разговаряше със секретарката:
- Идвал съм тук на лекции, докато психиатричното отделение се помещаваше в старата
сграда… Кога се преместихте?… Харесва ми тази сграда - светла и про сторна е, на вас
харесва ли ви?
Телма по стави ръка на гърдите си, сякаш за да укроти сърцето си, и ми прошепна:
- Виждаш ли? Виждаш ли с каква непринудено ст проявява
внимание към другите?
Матю влезе при нас. Виждаше Телма за първи път от о сем години и дори да беше сепнат
от старческите промени в тялото на Телма, това не пролича в момчешката му, добродушна
усмивка. По-възрастен, отколкото очаквах - може би наскоро прехвърлил четирийсетте, - той
беше облечен в нетипично консервативен за Калифорния ко стюм от три части. Иначе в общи
линии отговаряше на описанието на Телма - строен, помургавял от слънцето и с мустаци.
Бях подготвен за неговата непо средствено ст и тя не ме изненада. (Социопатите много
често създават добро впечатление, помислих си.) Започнах, като накратко му благодарих, че е
дошъл.
- От години желая подобна сесия - отвърна бързо той. - Затова аз трябва да ви благодаря,
че я организирахте. Освен това от години чета книгите ви. За мен е чест да се срещнем.
Не му липсва обаяние, помислих си, но не желаех да се отвличам в личен или
професионален разговор с Матю: найдобре беше по време на тази среща да о стана на заден
план, а Телма и Матю да общуват възможно най-много. Затова предо ставих инициативата на
тях:
- Днес ни предстои дълъг разговор. Откъде да започнем?
- Странно е - започна Телма, - че не съм увеличила дозата на лекарствата си. - Тя се
обърна към Матю: - Все още съм на антидепресанти. Осем години по-късно… Боже мой,
трудно ми е да повярвам, че е изминало толкова време, но за о сем години
71
пробвах може би о сем нови антидепресанта и никой от тях не ми помогна. Но по-
интересното е, че страничните ефекти днес са по-изразени. Устата ми е така пресъхнала, че
едва говоря. На какво би могло да се дължи това? Възможно ли е стресът да подсилва
страничните ефекти?
Телма продължи да скача от мисъл на мисъл и с безкрайното си предисловие изразходва
все повече от времето, с което разполагахме. Бях изправен пред дилема: при нормални
обстоятелства щях да й изясня какви щяха да са по следствията от нейните усуквания. Бих
изтъкнал например, че по този начин тя приемаше ролята на лесно ранима жена и така
правеше невъзможно провеждането на открит разговор, какъвто твърдеше, че желае. Или че
бе поканила Матю тук, за да говори свободно, но въпреки това още в самото начало
събуждаше в него вината, напомняйки му, че е на антидепресанти, откакто я е напуснал. Но с
подобни интерпретации единствено бих превърнал по-голямата част от срещата ни в
стандартна индивидуална сесия -нещо, което никой от трима ни не желаеше. Освен това, ако
по какъвто и да било начин квалифицирах поведението й като проблематично, тя щеше да се
почувства унизена. За което никога нямаше да ми про сти.
А от тази сесия зависеше толкова много. Не можех да позволя на Телма да пропилее
своята златна възможно ст с безсмислените лъкатушения на мисълта си. Това беше шансът й да
зададе на Матю въпро сите, които я бяха терзали в продължение на о сем години. Това беше
шансът й да получи свободата си.
- Позволи ми да те прекъсна за минута, Телма. Бих желал, в случай че и двамата сте
съгласни, да насочвам разговора и да ви помагам да о станете съсредоточени върху най-
важното. Какво ще кажете да отделим минута-две и да нахвърляме плана за днес?
Настана мълчание, което пръв наруши Матю:
- Тук съм, за да помогна на Телма. Знам, че от до ста време никак не й е лесно и че
отговорно стта за това е моя. Ще се опитам да отговоря възможно най-откровено на всичките
й въпро си.
72
Телма беше получила зелена светлина. С поглед я подканих да се възползва от момента.
Тя разбра знака ми и започна:
- Няма нищо по-ужасно от това да изгубиш обичания човек, да се чувстваш напълно сам
на света. Когато бях дете, една от любимите ми книги - която често взимах със себе си и
отивах да чета на някоя от пейките в Линкълн парк във Вашингтон -беше…
Тук аз отправих към Телма най-о стрия, най-заплашителния поглед, на който бях
спо собен. Тя ме разбра и този път.
 - Ще карам по същество. Онова, което искам да узная, е… -Тя бавно и внимателно се
обърна към Матю. - Какво чувстваш към мен?
Само така, Телма! Усмихнах й се насърчително. Но отговорът на Матю ме накара да ахна.
Той я погледна в очите и каза:
- Мислех за теб всеки ден от по следните о сем години! Безпокоя се за теб. Ти означаваш
много за мен. Искам да знам какво ти се случва. Ще ми се да имаше начин да се срещаме на
всеки няколко месеца, за да ми разказваш за себе си. Искам да поддържаме връзка.
- Тогава защо мълча през всичките тези години? - попита
Телма.
- Понякога най-добрият израз на загрижено стта е мълчанието.
Телма поклати глава.
- Това ми звучи като някоя от твоите дзен главоблъсканици, които никога не съм
разбирала.
- Опитвах ли да разговарям с теб - продължи Матю, - ставаше по-лошо. Ти изискваше от
мен още и още, докато не ми о стана какво повече да ти дам. Обаждаше ми се по дузина пъти
на Ден. Появяваше се най-ненадейно в чакалнята на кабинета ми. И когато се опита да
сложиш край на живота си, аз о съзнах - а на същото мнение беше и моят психотерапевт, - че е
найдобре Да прекъсна изцяло връзката с теб.
Изказването на Матю странно наподобяваше монолога, който Телма бе изпълнила по
време на ролевата игра.
7S
- Но - възрази Телма - естествено е човек да се чувства съкрушен, когато нещо така
значимо му бъде отнето така внезапно.
Матю кимна разбиращо на Телма и за кратко по стави дланта си върху ръката й. По сле се
обърна към мен:
- Мисля, че е важно да знаете точно какво се случи преди о сем години. Обръщам се към
вас, а не към Телма, тъй като тя е чувала тази история неведнъж. - Той се обърна към нея: -
Съжалявам, че ще трябва да изслушаш всичко това за пореден път, Телма. - След това Матю с
про стодушен вид се обърна към мен и започна: - Никак няма да ми е лесно. Но найдобре е
про сто да го направя, затова ето каква е историята… Преди о сем години, около година след
като приключих обучението си, преживях сериозен психотичен епизод. По това време бях
навлязъл дълбоко в будизма и практикувах випасана - вид будистка медитация. - Тъй като
кимнах, Матю прекъсна разказа си и отбеляза: - Изглежда, сте запознат с тези неща, много
интересно ще ми е да науча мнението ви за тях. Но може би някой друг път, сега подобре да
продължа. Практикувах випасана по три часа всеки ден. Сериозно обмислях да стана будистки
монах и заминах за Индия, за да се включа в трийсетдневен медитативен курс в Игатпури,
селце в близо ст до Бомбай. Режимът там се оказа твърде строг за мен - пълно мълчание, пълна
изолация, седяща медитация по четиринайсет часа на ден - и аз започнах да губя его-
границите си. На третата седмица вече халюцинирах, вярвах, че съм спо собен да виждам през
стените и че имам пълен до стъп до миналите и бъдещите си животи. Монасите ме заведоха
на лекар в Бомбай. Той ми предписа антипсихотични лекарства и се обади на брат ми, който
веднага пристигна в Индия със самолет и ме отведе у дома. Бях хо спитализиран в Ло с
Анджелис за около четири седмици. След като ме изписаха, веднага отлетях за Сан Франциско
и на следващия ден срещнах Телма, напълно случайно, на Юниън Скуеър. Състоянието ми все
още не се бе стабилизирало. Бях превърнал будистката доктрина в своя налудно ст и вярвах, че
съм в състояние на единение с всички хора. Зарадвах се на срещата с Телма - с теб,
74
 Телма. - Той се обърна към нея: - Зарадвах се да те видя. Тази среща ми помогна да се
почувствам отново закотвен в реално стта. - Матю се обърна към мен и до края на разказа си
не погледна повече Телма. - Към Телма хранех единствено добри чувства. Усещах се едно с
нея. Желаех да получи всичко, за което копнее в живота. Нещо повече, по стигнеше ли
щастието тя, щях да съм щастлив и аз. Ние бяхме едно. Приемах будистката идея за
всемирното единство и липсата на обо собен Аз твърде буквално. Не знаех къде свършвам аз и
къде започваше другият. Дадох й всичко, което поиска от мен. Поиска да се сближим, поиска
да дойде у дома, поиска секс - в своето състояние на съвършено единение и любов бях готов
да й дам всичко… Но тя продължи да иска, а в един момент аз се оказах неспо собен да давам
повече. Моят смут нарастваше. След три или четири седмици халюцинациите ми се
възобновиха и аз трябваше отново да по стъпя в болница - този път за шест седмици. Недълго
след изписването си чух за опита за самоубийство на Телма. Не знаех как да по стъпя. Това
беше същинско бедствие. Най-лошото, което ми се беше случвало. Осем години тази случка
не спира да ме терзае. Първоначално отговарях на обажданията й, но тя ставаше все по-
настоятелна. Накрая психотерапевтът ми ме по съветва да прекъсна изцяло контакта с нея, да
поддържам абсолютно мълчание. Каза, че това ще ми помогне да съхраня разсъдъка си, а
беше уверен, че така щеше да е найдобре и за Телма.
Докато слушах Матю, в главата ми се рояха най-различни хипотези за поведението му.
Историята, която току-що бях чул, ме беше сварила напълно неподготвен.
Най-напред беше ли тя изобщо истина? Матю приличаше на обигран чаровник, дали не
беше я скалъпил за пред мен? Не, навярно всичко беше така, както ми го бе описал: разказът
му звучеше истинно, бе невъзможно да се лъжа. Без дори да се замисли, ми бе назовал имената
на болниците, в които се бе лекувал, както и имената на лекарите, за да им се обадя, ако
пожелая. Освен това Телма, на която твърдеше, че е разказвал исто-
75
рията и преди, през цялото време бе слушала с неотслабващо внимание и не бе възразила
нито веднъж.
Обърнах се към Телма, но не срещнах погледа й. Откакто Матю бе свършил разказа си, тя
се взираше през прозореца. Възможно ли бе да е знаела всичко това преди и да го е крила от
мен? Или е била така погълната от своето страдание и потребно стите си, че през цялото
време не е о съзнавала в какво състояние се намира Матю? Или пък е знаела в рамките на
определен период, след което е потиснала това знание, тъй като е било несъвместимо с
нейната жизненоважна лъжа?
Това можеше да каже единствено Телма. Но коя Телма? Онази Телма, която ме бе
подвела? Телма, която бе заблудила себе си? Или пък Телма, която бе станала жертва на
своята заблуда? Съмнявах се, че ще узная отговорите на тези въпро си.
Въпреки тези мисли вниманието ми беше съсредоточено о сновно върху Матю. През
по следните няколко месеца си бях изградил определен образ - или по-скоро няколко
паралелни образа - за него: безотговорен социопат, който се възползваше от пациентите си;
кораво сърдечен мъж с неизяснена сексуално ст, който отреагираше емоционалните си
конфликти (с жените изобщо, а в частно ст с майка си); объркан млад психотерапевт със
склонно ст към мегаломания, който нямаше представа за същно стта на любовта.
Но той не отговаряше на нито един от тези образи. Беше се оказал съвсем различен човек.
Но какъв точно? Все още не можех да определя. Жертва на своите добри намерения? Ранен
лечител, спасител-страдалец, пожертвал собствената си целокупно ст заради Телма? Едно
беше сигурно - за мен той вече не беше психотерапевт зло сторник: беше пациент като Телма,
при това (тук не се сдържах и погледнах към Телма, която все още се взираше през прозореца)
пациент, който полагаше усилия, пациент съвсем по моя вкус.
Спомням си, че в този момент се чувствах дезориентиран -толкова мои представи бяха
станали на пух и прах само за няколко минути. Матю не беше вече социопат или терапевт екс-
76
плоататор. Мястото на този образ зае един натрапчив въпро с: Кой от кого се беше
възползвал в тази връзка?
Чувствах, че не мога да поема повече нова информация (но повече като че ли не ми беше
нужна). Споменът ми за о статъка от сесията е смътен. Помня, че Матю насърчи Телма да му
зададе още въпро си. Сякаш и той чувстваше, че единствено информацията може да донесе
свобода на Телма, че нейните илюзии не биха могли да устоят на яркия лъч на истината. А
убеден съм, о съзнаваше също, че единствено чрез о свобождението на Телма той можеше да
получи своята свобода. Спомням си, че и Телма, и аз му зададохме много въпро си, на всеки
от които той отговори изчерпателно. Съпругата му го изо ставила преди четири години. С нея
имали непрестанно задълбочаващи се различия в религиозните възгледи и тя не могла да
преглътне по стъпването му в една от сектите на християнския фундаментализъм.
Не, той не беше гей. Никога не е бил, макар Телма често да го питала за това. Докато
говореше за това, усмивката за първи път слезе от лицето му и в гласа му прозвуча нотка на
раздразнение („Телма, неведнъж съм ти казвал, че в Хейт живеят и хетеро сексуални хора”).
Не, никога не беше имал интимни отношения с друга пациентка. Впрочем психозата и
събитията с Телма го накарали да си даде сметка, че психичните му проблеми представляват
непреодолима бариера в работата, и преди няколко години изо ставил психотерапевтичното
поприще. Но тъй като бил решен да води живот в помощ на другите, няколко години се
занимавал с провеждане на психологически тестове, по сле по стъпил в лаборатория за
биологична обратна връзка, а наскоро беше станал ръководител на християнска здравна
организация.
Слушах за професионалния път на Матю и размишлявах дали той вече не беше
еволюирал до статъчно, за да се върне към психотерапията - може би развитието, което бе
о съществил, Щеше да му позволи да стане изключителен терапевт, - когато забелязах, че
времето ни беше почти изтекло.
77
Попитах двамата дали е о станало нещо необсъдено. Помолих Телма мислено да се
пренесе няколко часа напред в бъдещето и да си представи как би се чувствала. Щеше ли да
съжалява, че не е задала някой въпро с?
За моя изненада тя зарида така неудържимо, че едва си поемаше въздух. Сълзи потекоха
по страните й и закапаха по синята й рокля. Матю ме изпревари и й подаде кутията с
кърпичките. По степенно плачът й поутихна и тя вече бе спо собна да говори:
- Не вярвам, про сто не мога да повярвам, че Матю го е грижа какво се случва с мен. -
Думите й не бяха насочени нито към Матю, нито към мен, а към някаква точка в
про странството между двамата. С известно задоволство отбелязах наум, че не бях
единственият, за когото тя говореше в трето лице.
Опитах се да насърча Телма да говори:
- Защо? Защо не му вярваш?
- Казва го по задължение. Про сто така е редно да каже. Това е единственото, което може
да каже.
- Всяка дума, която изрекох, е истина. - Виждаше се, че Матю желаеше да я успокои, но
му беше трудно да говори заради хлипанията на Телма. - Мислех за теб всеки ден през
по следните о сем години. Обезпокоен съм от това, което ти се случва. Дълбоко загрижен съм
за теб.
- Но каква стойно ст има тази загрижено ст? Познавам твоята загрижено ст. Загрижен си за
бедните, за мравките, за растенията и еко системите. Не желая да съм една от твоите мравки!
Вече бяхме про срочили времето с двайсет минути и трябваше да приключим, независимо
че Телма не беше възвърнала самообладанието си. Насрочих й час следващия ден не само за
да й помогна да се успокои, но и защото бе добре да разговаряме за изминалата сесия
възможно най-скоро, докато подробно стите бяха все още свежи в съзнанието й.
По ставихме край на срещата, всеки се ръкува с всекиго и се разделихме. Няколко минути
по-късно излязох да си взема кафе и видях Телма и Матю да разговарят в коридора. Той се
опитваше да й обясни нещо, но тя бе извърнала поглед встрани. Малко след това излязоха
навън и поеха в различни по соки.
78
На следващия ден Телма все още не се беше съвзела и през цялата сесия беше
изключително лабилна. Често плачеше, а на моменти изпадаше в гняв. В началото се
оплакваше, че Матю имал ниско мнение за нея. Била размишлявала върху уверението на Матю,
че е „загрижен” за нея, и то сега й звучало като обида. Той не бил споменал, изтъкна тя, нито
една от положителните й черти и като се връщала назад, все повече се убеждавала, че като
цяло отношението му към нея било „недружелюбно”.
Освен това беше убедена, че вероятно поради моето присъствие Матю бил възприел
псевдотерапевтичен тон, който тя намирала за покровителствен. Телма скачаше от мисъл на
мисъл и се люшкаше между спомените за сесията с Матю и реакциите си към станалото в нея.
- Чувствам се така, сякаш ми е извършена ампутация. Нещо от мен липсва. Въпреки
високопарните твърдения на Матю, убедена съм, че съм по-честна от него. Особено що се
отнася до въпро са кой кого е съблазнил.
Отно сно това Телма не каза нищо повече, но и аз не настоях за разяснение. Макар че щях
да съм доволен да узная какво „наистина” се беше случило, сравнението с ампутацията ме
интригуваше повече.
- Вече не ме спохождат фантазии за Матю - продължи тя. -Не бленувам както преди. А
искам. Искам да се отпусна в топлата прегръдка на някоя сладо стна фантазия. В този свят ми е
студено и се чувствам празна. Сега вече си нямам нищо.
Като лодка с отскубната котва, която се но си свободно по течението, помислих си - но
чувстваща лодка, която отчаяно търси пристан, какъвто и да е пристан. Сега, в ремисия от
натрапливо стта, Телма беше в рядкото състояние на независимо ст. Именно този миг бях
очаквал. Подобни състояния не продължават дълго: о свободеният от оковите си пациент,
подобно на изключително активния атомен кислород, бързо се свързва с някакъв друг образ
или идея. Този момент, този кратък интервал между старата и новата натрапливо ст, беше
решаващото време за работа, защото Телма скоро щеше да възвърне равновесието си,
вкопчвайки се в нова идея. Най-вероятно щеше да
79
реконструира във въображението си сесията с Матю така, че д подкрепи фантазията си за
сливане.
Струваше ми се, че бяхме о съществили реален напредък: хи рургичната процедура беше
извършена и сега задачата ми бе д не й позволя да съхрани ампутирания крайник и бързо да го
пришие отново на мястото му. Шанс за това ми се предо стави съвсем скоро, когато Телма
продължи да оплаква своята загу ба.
- Предчувствията ми се сбъднаха. Вече нямам никаква на дежда, никога няма да получа
удовлетворение. Крепеше ме на деждата за този еднопроцентов шанс. Живях с тази надежд
толкова дълго.
- За какво удовлетворение говориш, Телма? Еднопроцентов шанс за какво?
- За какво ли? Да се върнат онези двайсет и седем дни. Д вчера съществуваше шанс с
Матю да върнем това време. То беше съвсем истинско, чувството между нас беше истинско,
мога да разпозная любовта, когато я чувствам. Докато Матю и аз бяхме живи, щеше винаги да
има шанс да я съживим. Но този шанс беше унищожен вчера. В твоя кабинет.
Илюзията й се държеше на още няколко тънки нишки, трябваше да прекъсна и тях. Бях
почти напълно разрушил натрапливо стта й. Време беше да довърша работата.
- Телма, това, което ще ти кажа, не е приятно, но е важно. Ще се опитам да съм възможно
най-ясен. Когато между двама души е имало красиво чувство, в случай че и двамата желаят,
наистина биха могли в определен момент от живота си да възродят това драгоценно чувство.
Това би било трудно - в края на краищата хората се променят, любовта отминава, - но все пак
е в сферата на възможното. Те биха положили усилие да общуват пълноценно, биха се
опитали да установят дълбоки и автентични взаимоотношения, които да наподобяват -
понеже автентичната любов е неповторимо състояние - онези, които са имали преди. Но
представи си, че тези двама души са имали съвсем различни преживявания. Представи си, че
единият от тях се е заблуждавал, че другият изпитва същото като него. - Телма
80
бе приковала поглед в мен. Сигурен бях, че ме разбира отлично. - От чутото по време на
сесията с Матю - продължих - стигнах до заключението, че ситуацията е именно такава.
Неговото преживяване и твоето преживяване са били до ста различни. Даваш ли си сметка в
такъв случай, че би било невъзможно да възстановите о собеното състояние, в което сте се
намирали? Не бихте могли да си помогнете един на друг, тъй като това състояние не е било
споделено. Би могло да се каже, че двамата сте били в различни светове. Той е бил залутан
нейде из своята психоза. Бил е неспо собен да определи границите на своята лично ст - не е
знаел къде свършва той и къде започваш ти. Желаел е да те направи щастлива, тъй като е
смятал, че сте едно цяло. Не е изпитвал любов към теб, понеже не е знаел кой е самият той. Ти
си преживявала нещата по съвсем различен начин. Не можете да възстановите състоянието на
споделена романтична любов, на дълбока влюбено ст един в друг, най-малкото защото такава
въобще не е съществувала.
Едва ли някога бях произнасял нещо по-жестоко, но за да съм сигурен, първо, че Телма
ще ме чуе, а по сле, че няма да изопачи или забрави чутото, думите ми трябваше да са силни и
недвусмислени.
Нямаше съмнение, че изказването ми бе попаднало в целта. Телма вече не плачеше,
седеше напълно неподвижна и размишляваше върху думите ми. След няколко минути
наруших тяго стното мълчание:
- Какви чувства предизвикаха в теб думите ми, Телма?
- Вече съм неспо собна да чувствам. Не о стана какво да се чувства. Про сто трябва някак
да изживея времето, което ми о става. Обзело ме е пълно вцепенение.
- В продължение на о сем години си водила определен начин на живот, била си в
определено емоционално състояние, а сега, в рамките на двайсет и четири часа, всичко това
ти беше отнето. В следващите няколко дни ще се чувстваш до ста объркана. Ще се чувстваш
дори отчаяна. Но това е обяснимо. Как би могло да бъде другояче? - Казах по следното, тъй
като често най-сигурният начин да предотвратиш пагубната реакция е, като я
81
предскажеш. Друг начин е да помогнеш на пациента да се отстрани и да заеме позицията
на наблюдател. Затова добавих: -Важно ще е през идната седмица да приемеш ролята на
наблюдател и хроникьор на своето вътрешно състояние. Искам от теб на всеки четири часа,
когато си будна, да надникваш в себе си и да нахвърляш на хартия онова, което си видяла. На
следващата среща ще обсъдим записките ти.
Но следващата седмица за първи път Телма пропусна сесията. Обади ми се съпругът й, за
да ми обясни, че се е успала, и с него уговорихме нов час за след два дни.
Когато, минути преди началото на следващата сесия, влязох в чакалнята, за да поканя
Телма в кабинета си, бях поразен от силно влошения й външен вид. Тя отново беше в зеления
си спортен екип и нито беше сресала ко сата си, нито бе направила поне опит да я приглади.
Освен това за първи път я придружаваше съпругът й Хари, беловлас мъж с голям месест но с,
който седеше до нея и стискаше щипки за ръце. Спомних си, че е инструктор по ръкопашни
бойни техники. Може да си представя как удушава човек.
Стори ми се странно, че я придружава този ден. Въпреки възрастта си Телма беше в
добро физическо състояние и винаги бе шофирала сама до кабинета ми. Любопитството ми
се изо стри още, когато тя ми каза, че Хари пожелал да разговаря с мен. Бях го срещал веднъж
преди това: на третата или четвъртата сесия, когато бях провел петнайсетминутен разговор с
двамата - най-вече за да разбера що за човек беше и как гледаше на брака си. След това не
беше проявявал желание да се среща с мен. Очевидно се бе случило нещо важно. Съгласих се
да разговарям с него в по следните десет минути от сесията и уточних, че ще се чувствам
свободен да предам на съпругата му целия ни разговор.
Телма изглеждаше изтощена. Отпусна се в стола си и заговори бавно с тих и примирен
глас:
- Изминалата седмица беше кошмарна, същински ад! От натрапливо стта ми няма и следа,
или по-скоро почти няма. Вече не прекарвам в мисли за Матю деветдесет процента от
времето
82
си, а двайсет процента, но дори тези двайсет процента са различни. А какво правя през
о станалото време? Нищо. Абсолютно нищо. Спя по дванайсет часа на денонощие. По сле седя
и въздишам. Очите ми са пресъхнали, нямам повече сълзи. Снощи Хари, който почти никога
не си позволява да ме критикува, гледайки как чопля вечерята си с вилицата - от седмица
почти не съм яла, - ме попита: „Отново ли се само съжаляваш?”.
- Как си обясняваш това, което се случва с теб в момента?
- Сякаш съм участвала в някакво вълшебно представление и сега съм извън театралната
зала - където е сиво.
Почувствах как настръхвам. Никога преди Телма не се беше изразявала метафорично.
Сякаш някой друг говореше вместо нея.
- Разкажи ми малко повече за това как се чувстваш.
- Чувствам се стара, наистина стара. За първи път се усещам на седемдесет години, на
цели седемдесет - което ще рече по стара от деветдесет процента от хората около мен.
Чувствам се като зомби, чувствам се немощна, животът ми е пуста, задънена улица. Не ми
о става друго, о свен да чакам края си.
Всичко тя изрече бързо, с изключение на по следното изречение. По сле се обърна към мен
и впери поглед в очите ми. Това само по себе си беше необичайно, тъй като тя рядко ме
поглеждаше директно. Може и да се лъжех, но в очите й прочетох въпро са: „Сега доволен ли
си?”. Въздържах се от коментар отно сно погледа й.
- И всичко това се случи след срещата ни с Матю. Какво в тази сесия те сломи така?
- Каква глупачка съм била да го предпазвам о сем години! -Гневът оживи Телма. Тя взе
дамската чанта от скута си, по стави я на пода и вложи много изразително ст в следващите си
думи: - Какво получих в замяна? Ритник в зъбите! Ако не бях пазила тайната му от другите
терапевти, може би събитията щяха да се развият другояче.
- Не разбирам. Как той ти нанесе ритник в зъбите?
- Ти присъства на това. Стана свидетел на безсърдечието му. Той нито ме поздрави на
идване, нито се сбогува с мен на тръг-
83
ване. Не отговори на въпро сите ми. Какво щеше да му струва? Така и не ми каза защо ме
е зарязал!
Опитах се да й обясня, че впечатленията ми от тройната среща са различни и че според
мен Матю се бе държал отзивчиво и бе навлязъл в болезнени подробно сти отно сно раздялата
си с нея. Но Телма не ме изслуша, а побърза да продължи:
- Беше ясен само в едно - на Матю Дженингс му е дошло до гуша от Телма Хилтън. Кажи
ми: какъв би бил съвършеният сценарий, по средством който да принудиш бившата си любов
ница да се самоубие? Изо ставяш я най-ненадейно и без никакв обяснение. Именно така
по стъпи той с мен! В една от вчераш ните ми фантазии Матю - онзи Матю отпреди о сем
години - се хвалеше на свой приятел (предлагайки дори облог), че по средством
психиатричните си познания може да ме съблазни и да ме съсипе тотално за двайсет и седем
дни! - Телма се наведе отвори чантата си и извади оттам изрезка от вестник със статия
отно сно убийствата. Подаде ми я и изчака да я прочета. Беше подчертала с червено един
абзац, в който се твърдеше, че самоубийствата са всъщно ст двойни убийства. - Това е от
неделния вестник. Може би именно такива бяха и моите намерения? Може би с опита да
сложа край на живота си аз всъщно ст целях да убия Матю? Чувствам, че това е истината.
Чувствам го ето тук. - Тя по сочи към сърцето си. - Но никога преди не бях поглеждала на
нещата от тази страна!
Полагах огромно усилие да запазя самообладанието си. Разбира се, безпокоеше ме
депресията й. И все пак знаех, че отчаянието й беше естествено. Как би могло да бъде
другояче? Единствено най-дълбоко отчаяние можеше да породи илюзия, до статъчно силна и
устойчива за да издържи о сем години. Унищожавайки тази илюзия, аз бях подготвен да
срещна отчаянието, което тя бе прикривала. Така че колкото и стряскащо да бе страданието
на Телма, то все пак беше добър признак, сигурен знак, че сме на прав път. Подготвителният
етап най-сетне беше приключил и същинската терапия можеше да започне.
Впрочем тя вече бе започнала! Изненадващите емоционални изблици на Телма, внезапно
изригналият гняв към Матю свиде-
84
телстваха, че старите защити вече поддаваха. Тя беше в неустановено състояние. Всеки
пациент с тежка натрапливо ст има в себе си едно горещо ядро от гняв и аз бях подготвен то
да се активира и у Телма. Накратко, приемах бликването на нейния гняв - въпреки
ирационалните компоненти в него - за отлично развитие.
Бях така погълнат от тези размисли и от плановете за бъдещата ни работа, че пропуснах
началото на следващото изказване на Телма. Чух обаче завършека му съвсем ясно:
- …ето защо трябва да прекратя терапията си!
- Телма, как въобще ти хрумна това? - отвърнах, сепнат. -Това е възможно най-
неблагоприятният момент да прекратиш психотерапията. Отсега нататък имаш възможно стта
да о съществиш същинския напредък.
- Стига ми толкова терапия. Вече двайсет години съм пациент, дотегна ми да се отнасят с
мен като с болна. Матю се отнасяше с мен като с пациент, не като с приятел. Ти ме третираш
като пациент. Искам да бъда като всички о станали.
 Вече не си спомням какво точно й говорих. Знам единствено, че вложих цялото си
красноречие и упражних цялото влияние, на което бях спо собен, за да я склоня да размисли.
Напомних й за обещанието да спази шестмесечния срок, до края на който о ставаха пет
седмици.
- Дори ти би се съгласил, че има моменти, когато човек трябва да защити себе си. Това
„лечение” започва да става непоно симо. - Тя добави с мрачна усмивка: - Още малко от него
би погубило пациента.
Всичките ми о станали доводи имаха същата съдба. Подчертах, че сме о съществили
истински напредък. Напомних й, че беше дошла при мен, за да се о свободи от натрапливите
си мисли, и действително бяхме по стигнали сериозни успехи в това отношение. Сега беше
моментът да се заемем с усещането за празнота и безсмислено ст, което бе подхранвало
натрапливо сттай.
На по следното възрази с нещо от рода, че е претърпяла твърде сериозни загуби и не би
могла да понесе още. Била изгубила
S3
надеждата си за бъдещето (тоест „еднопроцентния шанс” да се събере отново с Матю).
Изгубила и най-щастливите двайсет и седем дни от живота си (защото ако, както й бях
доказал, те не били „реално ст”, то тя била лишена от крепящия спомен за връхната точка в
своя живот). Била също така изгубила своята о семгодишна саможертва (щом била
предпазвала една илюзия, саможертвата й ставала безсмислена).
Думите на Телма бяха толкова силни, че не знаех как да ги оборя. Затова признах загубите
й и казах, че й предстои дълго да скърби за тях, но че аз ще й помогна да премине през този
период. Изтъкнах, че съжаленията са нещо изключително болезнено, но че можехме да сторим
много, за да предотвратим бъдещи съжаления. Дадох й пример с по следното й решение:
нямаше ли тя - след месец или година - дълбоко да съжалява за това, че е спряла терапията
си?
Телма отвърна, че макар вероятно да бях прав, тя била обещала на себе си да прекрати
психотерапията. Сравни тристранната сесия с по сещение при лекар заради подозрения за рак.
- Живял си в огромен смут, бил си така уплашен, че непрекъснато си отлагал това
по сещение. Лекарят потвърждава, че имаш рак, и смутът пред неизвестно стта изчезва - но
какво ти о става?
Когато се опитах да приведа в порядък чувствата си, дадох си сметка, че първото, което
бях готов да изрека, бе: „Как можеш да ми причиняваш това?”. Макар гневът ми отчасти да се
дължеше на фрустрация, бях сигурен, че той беше също така реакция към онова, което Телма
чувстваше към мен. Очевидно аз бях отговорен за нейните загуби. Общата среща беше моя
идея и аз бях този, който й бе отнел илюзиите. Да, бях се заел с неблагодарна задача. Самият
израз „отнемам илюзиите” със своите негативни конотации трябваше да ми по служи като
предупреждение още в самото начало. Сетих се за пиесата на Юджийн 0’Нийл „Явява се
разно свачът на лед” и съдбата на Хики - героя, който отнема илюзиите на другите. Онези,
които той се опитва да върне в реално стта, в крайна сметка възнегодуват срещу него и се
връщат към илюзорния си живот.
но
Припомних си своето откритие отпреди няколко седмици: че Телма знаеше как да
наказва и че не се нуждаеше от помощта ми в това. Бях съгласен с нея, че опитът й за
самоубийство действително е бил съчетан с опит за убийство, а сега бях уверен, че
решението да спре терапията си също беше форма на двойно убийство. Така тя смяташе, че
ще нарани мен - и с право! Беше доловила колко важно бе за мен да по стигна успех, да
задоволя интелектуалното си любопитство, да доведа всичко до самия му край.
Нейното отмъщение към мен се състоеше в това да фрустрира всяко от тези желания. И
нямаше значение, че потопът, който ми беше подготвила, щеше да погълне и самата нея.
Впрочем садомазохистичната й наклонно ст беше така отчетлива, че тя бе привлечена от
идеята за двойното жертвоприношение. С горчивина отбелязах наум, че щом бях прибягнал
до професионалния диагно стичен жаргон, наистина й бях много гневен.
Опитах се да обсъдя тези мисли с Телма:
- Виждам, че си разгневена на Матю, но се питам дали също така не си ядо сана и на мен?
Наистина бих те разбрал, ако си ми много, много ядо сана. Може би в края на краищата
чувстваш, че аз те доведох до това състояние. Моя беше идеята да поканя Матю, моя беше
идеята да му зададеш всичките онези въпро си. - Стори ми се, че забелязах леко кимване. -
Така ли е, Телма? Има ли по-добра възможно ст от това да разработим този проблем тук и
сега, в рамките на терапията?
Телма кимна по-енергично.
- Разумът ми подсказва, че си прав. Но понякога човек трябва да направи онова, което
чувства, че трябва да направи. Дадох си дума да престана да бъда пациентка и ще я спазя.
Предадох се. Сякаш блъсках глава в каменен зид. Времето ни отдавна беше изтекло, а аз
трябваше да разговарям и с Хари, на когото бях обещал да отделя десет минути. Но преди да
се разделя с Телма, аз все пак успях да изтръгна от нея няколко обещания: да помисли още
върху своето решение и да се срещне с мен след три седмици; да не нарушава договорката ни
отно сно изследователския проект и да се срещне след шест месе-
87
ца с психолога, за да проведат контролното интервю и да попълни въпро сниците. Макар
да бях на мнение, че що се отнася до изследователския проект, тя ще спази дадената дума,
смятах, че съществува нищожен шанс да възобнови терапията.
Извоювала и затвърдила своята пирова победа, Телма реши, че може да си позволи
известно великодушие: на излизане от кабинета ми благодари за положените усилия и ме
увери, че ако някога реши да се подложи отново на психотерапия, аз ще бъда първият, към
когото ще се обърне.
Изпратих Телма до чакалнята и се върнах в кабинета с Хари. Той беше директен и ясен:
- Знам какво е да поддържаш ред и дисциплина, докторе -правих го в продължение на
трийсет години в армията, - и виждам, че свършихте със закъснение. Това означава, че цял ден
ще вървите назад с графика, нали така?
Кимнах, но го уверих, че все пак имам време да разговарям с него.
- Е, аз поне мога да съм кратък. Не съм като Телма. Никога не съм бил по заобикалките.
Затова направо ще мина към същината. Върнете ми съпругата, докторе, искам си старата
Телма.
В гласа на Хари имаше по-скоро молба, отколкото заплаха. Аз бездруго го слушах с
изо стрено внимание и докато говореше, неволно поглеждах към огромните му ръце на
удушвач. Той обясни, че откакто Телма започнала да работи с мен, състоянието й се
влошавало прогресивно, в гласа му вече долавях и укор. Изслушах го и се опитах да го
успокоя, обяснявайки, че една продължителна депресия е почти толкова обременяваща за
семейството на пациента, колкото и за самия него. Сякаш без да ме е чул, той ме увери, че
Телма била винаги добра съпруга, и предположи, че вероятно той бил влошил проблема й,
тъй като поради многобройните си пътувания твърде често отсъствал от къщи. Накрая,
когато го уведомих за решението на Телма да прекрати терапията, той изрази облекчение и
задоволство: от няколко седмици я увещавал да направи това.
 Хари напусна кабинета ми, а аз се отпуснах в стола си изтощен, смаян и гневен. Каква
двойка! Го споди, избави ме и от
88
двамата! Ама че ирония! Дъртият глупак си искаше „старата Телма”. Толкова „отнесен”
ли е бил през цялото време, та да не о съзнае, че никога не е имал „старата Телма”? Старата
Телма почти не е стъпвала в дома му: през по следните о сем години тя бе прекарвала
деветдесет процента от времето си, потопена във фантазии за любов, която никога не е
имала. Хари, не по-малко от Телма, желаеше да живее в самозаблуда. Сервантес е по ставил
въпро са: „Какво бихте предпочели: мъдра лудо ст или пошла трезво ст?”. Беше съвсем
очевидно какъв бе изборът на Хари и Телма.
Ала за жало ст малка беше утехата, която получих, стоварвайки цялата отговорно ст върху
Хари и Телма и оплаквайки слабо стта на човешкия дух - този немощен призрак, неспо собен
да оцелее без илюзии, магия, въздушни кули и лъжи. Беше време да се примиря с истината -
бях претърпял грандиозен провал, отговорно стта за който не биваше да прехвърлям върху
пациентката си, нейния съпруг или човешката природа.
Следващите ми няколко дни бяха изпълнени със самообвинения и тревога за Телма.
Първоначално ме безпокоеше възможно стта за самоубийство, но впо следствие се успокоих с
мисълта, че гневът й беше така открит и очевидно насочен навън, че беше малко вероятно да
го пренасочи срещу себе си.
За да се преборя със самообвиненията, се опитах да убедя себе си, че съм използвал
правилната терапевтична стратегия: състоянието на Телма беше наистина изключително
тежко, когато дойде при мен за консултация, и изискваше незабавни мерки. Макар и сега да
беше в незавидно положение, не беше позле, отколкото в началото. Кой знае, а може да беше
подобре, може би успешно я бях о свободил от илюзиите и сега про сто имаше нужда да
ближе известно време раните си, преди да продължи с каква да е психотерапия. В
продължение на четири месеца бях опитвал с по-консервативен подход и едва когато беше
станало ясно, че нямам друг избор, бях прибягнал до радикални мерки.
Но всичко това беше самозаблуда. Знаех, че имам о снователна причина да се чувствам
виновен. За пореден път бях ста-
89
нал жертва на своята мегаломанска уверено ст, че съм в състояние да излекувам всекиго.
Подведен от самонадеяно стта и любопитството, бях пренебрегнал двайсетгодишното
свидетелство, че Телма е ненадежден кандидат за психотерапия, и бях я подложил на
болезнена конфронтация, която сега, от дистанцията на времето, давам си сметка, е имала
малки шансове за успех. Бях сломил защитите й, без да изградя нищо на тяхно място.
Може би Телма имаше право да се брани от мен. Може би имаше истина в твърдението й,
че „още малко от това лечение би погубило пациента!”. В крайна сметка заслужавах
критиките на Телма и Хари. Бях се злепо ставил и пред своите колеги. На една конференция
две седмици по-рано бях предизвикал значителен интерес, описвайки психотерапията на
Телма. Стомахът ми се свиваше при мисълта, че студенти и колеги съвсем скоро щяха да ме
попитат: „Разкажете ни развитието. Как приключи всичко?”.
Както очаквах, Телма не се яви за срещата ни три седмици по-късно. Телефонирах й и
проведохме кратък, но забележителен разговор. Макар да ме увери в твърдото си решение да
сложи край на своето нескончаемо лечение, в гласа й долових по-малко враждебно ст. Не само
беше приключила с психотерапията, обясни ми тя, но вече нямала нужда от нея: чувствала се
много подобре, със сигурно ст далеч подобре, отколкото преди три седмици! Срещата с Матю
предния ден, съобщи ми тя безцеремонно, била й помогнала неизмеримо!
 - Какво? Матю? Но как се случи това? - попитах недоумяващо.
- О, имахме приятен разговор на кафе. Разбрахме се да се срещаме и да разговаряме по
веднъж на около месец.
Обзе ме непреодолимо любопитство и я заразпитвах за подробно сти. Първоначално тя
реши да ме подразни („През цялото време ти повтарях, че именно от това имам нужда.”).
След това про сто ми даде да разбера, че вече нямах правото да й задавам лични въпро си. В
крайна сметка ми стана ясно, че няма да науча повече, и се сбогувах с нея. Не забравих да
произнеса ритуалното уверение, че съм на нейно разположение, в случай че
90
промени мнението си. На нея обаче така и не й се прииска отново да опита вкуса на
моята терапия и повече не ми се обади.
Шест месеца по-късно изследователският екип интервюира Телма и й даде да попълни
отново същия набор от въпро сници. Когато докладът от изследването беше готов, аз
нетърпеливо прочетох описанието на случая на Телма Хилтън.
Т. X. е седемдесетгодишна, бяла, омъжена жена, чието състояние в резултат на
терапевтичните сесии, провеждани веднъж седмично в рамките на пет месеца, се е
подобрило значително. В действително ст от двайсет и о семте възрастни пациенти,
участници в проучването, тя демонстрира най-положителни резултати.
По отношение на депресивните симптоми се наблюдава значително подобрение.
Склонно стта й към самоубийство, извънредно висока в началото, е ограничена до степен, при
която може да се смята, че не съществува суициден риск. Наблюдава се повишение на
самоуважението и съответстващо понижение в резултатите по няколко други скали:
тревожно ст, хипохондрично ст, психотизъм и натрапливо ст.
Изследователският екип не успя да уточни естеството на терапията, довела до тези
впечатляващи резултати, тъй като пациентката по неизвестни причини отказва да сподели
подробно сти за своето лечение. Изглежда, терапевтът успешно е приложил прагматичен
симптом-ориентиран подход, Целящ по-скоро облекчение, отколкото дълбоко самопознание
или лично стна промяна. В добавка той ефективно е използвал системен подход и е включил в
процеса на терапията нейния съпруг и приятел от детството (от когото тя била отчуждена за
дълго).
Друг на мое място вероятно би се опиянил. Но на мен това заключение не ми но сеше кой
знае каква утеха.
91
2.
Ако изнасилването не беше престъпление…
- Вашият пациент е слабоумен дебелак и аз му го казах в очите по време на снощната
групова сесия… със същите тези думи.
На това място Сара, млада стажантка по психиатрия, направи пауза и ме погледна
свирепо в очакване на критика.
Очевидно се беше случило нещо необичайно. Не всеки ден в кабинета ми влиташе
стажантка и без следа от разкаяние - дори с горд и предизвикателен тон - ми заявяваше, че е
нагрубила мой пациент. Особено пък пациент с рак в напреднал стадий.
- Сара, защо не седнеш и не ми разкажеш всичко? Имам на разположение няколко минути
преди следващия пациент.
Полагайки усилие да запази самообладание, Сара започна:
- Карло с е най-вулгарното, най-жалкото същество, което някога съм срещала!
- Е, той не е и сред моите любимци. Предупредих те, преди Да го насоча към теб. - С
Карло с провеждах индивидуална терапия от шест месеца, а няколко седмици по-рано бях го
насочил към Сара, за да го включи в своята терапевтична група. -Но продължи. Извинявай, че
те прекъснах.
- Ами, както знаеш, обикновено се държи отвратително -Души жените, все едно е пес, а
те - разгонени кучки, и въобще не го интересува какво се случва в групата. Снощи Марта -
крехка жена с гранично лично стово разстройство, която иначе почти не продумва - реши да
сподели, че миналата година е била изнасилена. Струва ми се, че до този момент не бе
изричала
93
и дума за това пред никого - със сигурно ст не и в групата. Беше уплашена, през цялото
време плачеше, виждаше се, че й беше изключително трудно да говори и че изпитва
невероятна болка. Всички се опитваха да й вдъхнат кураж да говори и аз, не знам с право или
не, реших, че ще помогна на Марта, ако разкрия пред групата, че и аз бях изнасилена преди
три години…
- Не знаех за това, Сара.
- Никой не знаеше!
Сара замълча и попи очите си с кърпичка. Очевидно й бе трудно, но в този момент не бях
сигурен от кое я болеше повече - от това, че ми бе споделила за изнасилването си, или от
прекомерното си себеразкриване пред групата. (Фактът, че аз ръководех обучението на
груповите терапевти, вероятно усложняваше нещата.) А дали не беше разстроена най-вече
заради онова, което предстоеше да ми каже? Реших да подходя сдържано.
- Какво по следва?
- Ами точно в този момент се намеси твоят Карло с. Моят Карло с? Що за нелепо ст?
Сякаш той ми беше дете, за
чието поведение трябваше да отговарям. (Истина бе, че бях придумал Сара да го приеме:
тя нямаше желание да включва болен от рак в групата си. Но също така беше истина, че
групата й беше намаляла до пет души и се нуждаеше от нови попълнения.) Никога преди не
беше изричала подобни ирационални твърдения, нито пък се беше държала така
предизвикателно. Предполагах, че по-късно бездруго ще се чувства неловко заради
поведението си, затова не желаех да утежнявам положението с критики.
- Какво направи Карло с?
- Заразпитва Марта за подробно сти - кога, къде, как, кой. Първоначално това й помогна
да говори, но когато споделих за моето преживяване, той насочи вниманието си към мен и взе
да ме разпитва по същия начин. След което започна да иска и от двете ни още по-големи
подробно сти. Разкъсал ли е изнасилвачът дрехите ни? В нас ли е еякулирал? Имало ли е
момент, когато сме започнали да изпитваме удоволствие? Правеше го така
94
коварно, че мина до ста време, докато групата започне да се до сеща, че той всъщно ст се
възбужда от този разговор. Не даваше пет пари за Марта и мен, грижа го беше единствено за
собственото му сексуално удоволствие. Знам, че трябва да изпитвам повече съчувствие към
него, но той е такова влечуго!
- Как свърши всичко това?
- Ами накрая групата се окопити и му отправи укори заради неговата безчувствено ст, но
той не показа и капчица разкаяние. Дори стана още по-безочлив и обвини Марта и мен (както
и всички жени, станали жертва на изнасилване), че правим от мухата слон. „Че какво толкова е
станало?”, попита, след което отбеляза, че той лично нямал нищо против да бъде изнасилен
от някоя хубавица. Но гвоздеят на вечерта беше изказването му, че с радо ст би се о ставил да
го изнасили коя да е жена от групата. Именно тогава не издържах и му казах: „Ако вярваш, че
това може да стане, си шибан кретен!”.
- Бях о станал с впечатлението, че терапевтичната ти намеса се е състояла в това да го
наречеш „слабоумен дебелак”.
По следните ми думи снижиха напрежението у Сара и двамата се усмихнахме.
- И в това! Наистина изгубих самоконтрол.
Опитах се да я подкрепя, но думите ми прозвучаха твърде поучително:
- Не забравяй, Сара, често извънредна ситуация като тази има потенциала да се превърне
в повратен момент, ако бъде разработена с внимание. Всичко, което се случва по време на
сесията, е мливо за терапевтичната мелница. Нека се опитаме Да превърнем случката в
поучителен опит за Карло с. Утре имам индивидуална сесия с него и ще поработя сериозно в
тази насока. А от теб искам да се погрижиш за себе си. На твое разположение съм, ако имаш
нужда да поговориш с някого - по-късно Днес или през седмицата.
Сара ми благодари и каза, че й трябва време да помисли. След като напусна кабинета ми,
аз се замислих, че дори да предпочетеше да разговаря с някой друг колега за проблемите си, аз
все пак можех да се срещна с нея по-късно, когато вече е спо-
95
койна, и да се опитам да й помогна тя също да извлече полза от всичко това. Случило й
се бе нещо наистина ужасно и аз й съчувствах, но ми се струваше, че бе допуснала грешка,
опитвайки се сама да се възползва от терапевтичната среда на групата. Според мен найдобре
щеше да е, ако първо беше поработила върху това травматично събитие със своя
индивидуален психотерапевт. Тогава, ако все още желаеше да говори за изнасилването си
пред групата - в което се съмнявах, - тя щеше да го направи по начин, който да е от полза на
всички.
В този момент при мен влезе следващата пациентка и аз насочих вниманието си към нея.
Но не престанах да мисля за Карло с - питах се как щеше да е найдобре да проведа следващата
си сесия с него. Не беше необичайно Карло с така да ангажира мислите ми. Той беше
необикновен пациент и откакто бяхме започнали да се срещаме няколко месеца по-рано, аз
мислех за него далеч не само в рамките на онези един или два часа седмично, които
прекарвахме заедно.
„Карло с е котка с девет живота, но по всичко личи, че е на път да свърши по следният му,
девети живот.” Това бяха първите думи на онколога, който го беше насочил към мен за
психиатрично лечение. По сле ми обясни, че Карло с имал рядка форма на бавноразвиващ се
лимфом, който създавал проблеми по-скоро с размерите си, отколкото със своята
злокачествено ст. В продължение на десет години туморът реагирал добре на лечението, но
сега бил завладял белите дробове и продължавал настъплението си към сърцето. Лекарите
вече нямаха голям избор: бяха го подлагали на максималната доза облъчване и изпробвали
целия набор от химиотерапевтични агенти. Доколко откровени можеха да са с него, питаха
ме те. Карло с и без това никак не се вслушвал в тях. Не знаеха до каква степен е готов да бъде
честен сам със себе си. Знаеха обаче, че страда от задълбочаваща се депресия и че може би
няма близък човек, към когото да се обърне за подкрепа.
Карло с действително беше самотник. Като се изключеха неговите седемнайсетгодишни
син и дъщеря - двуяйчни близнаци, които живееха с бившата му съпруга в Южна Америка, - на
96
трийсет и девет годишна възраст Карло с си нямаше буквално никого. Беше отраснал като
единствено дете в Аржентина. Майка му починала при раждането, а преди двайсет години
баща му станал жертва на същата болест, която сега убиваше него. Никога не бе имал
приятели мъже. „На кого ли са му дотрябвали? - беше ми казал веднъж Карло с. - Не съм
срещал и един, който да не е готов да ти пререже гърлото за пари, работа или някоя фуста.”
Имаше зад гърба си един кратък брак и нито една дълготрайна връзка с жена. „Трябва да си
ненормален, за да чукаш една жена повече от веднъж!” Целта в живота му, беше ми споделил
той без следа от срам или свян, бе да преспи с възможно най-много жени.
При първата си среща с Карло с не съумях да открия нищо симпатично както в характера,
така и във външно стта му. Беше изпит, възлест (с уголемени, ясно открояващи се лимфни
възли при лактите, по шията и зад ушите), а в резултат от химиотерапията и съвсем
оплешивял. Трогателните му опити да се разкраси - широкополата панамена шапка,
нарисуваните вежди и шалът около врата - успяваха единствено да привлекат повече
нежелано внимание върху външно стта му.
По всичко личеше, че е депресиран - безспорно с о снование, - говореше с горчивина и
умора за десетгодишното си изпитание с рака. Лимфомът, каза ми той, го убивал на етапи.
Вече почти го бил умъртвил - отнел му енергията, силата и свободата (налагаше му се да
живее в близо ст до Станфордската болница, като изгнаник, далеч от своята култура).
Но още по-важно беше, че ракът бе убил неговия „социален живот”, с което Карло с
имаше предвид сексуалния си живот: по време на химиотерапия той беше импотентен, а
когато химиотерапевтичният курс приключеше и половите хормони отново зациркудираха из
тялото му, пак беше обречен на неуспех с жените заради липсата на ко са. Твърдеше, че
о ставал на сухо Дори след като ко сата му отново пораснела няколко седмици след
химиотерапията: про ститутките му отказвали, тъй като смятали уголемените лимфни възли за
признак, че е болен от
97
СПИН. Сексуалният му живот на този етап се ограничаваше до мастурбиране на
садомазохистични филми.
Когато повдигнах темата, призна, че действително живее изолирано и че това
представлявало проблем, но единствено в моментите, когато бил твърде слаб, за да се грижи
сам за физическите си потребно сти. Идеята, че би могъл да извлича удоволствие от близки
(несексуални) отношения с другите, изглежда, му беше чужда. Имаше все пак едно
изключение: неговите деца - за тях Карло с говореше с искрена емоция, която ме трогваше.
Трогателно беше и немощното му тяло, разтърсвано от хлипания, докато ми споделяше
страха си, че и те ще го изо ставят: че майка им в крайна сметка ще успее да отрови ума им със
зло словията си за него или че отвратени от болестта му, ще се отвърнат от него.
- Какво мога да направя, за да съм ти от помощ, Карло с?
- Ако искаш да ми помогнеш, научи ме да мразя бронено сци!
За кратко Карло с се наслади на недоумението ми, след което ми обясни, че работи с
визуализация - форма на самолечение, която пробват много раковоболни пациенти.
Визуалните образи, символизиращи новия курс химиотерапия (наречен от неговия онколог
МП), били гигантски М и П - мечки и прасета, а образите за засегнатите от рака лимфни възли
били бронено сци, покрити с ко стни плочки. По време на медитативните сесии Карло с си
представял как мечките и прасетата се нахвърлят върху бронено сците. Проблемът бил, че не
можел да направи мечките и прасетата си толкова свирепи, че да разкъсат и умъртвят
бронено сците.
Въпреки ужасяващата болест и тесногръдието на Карло с, нещо ме привлече към него.
Може това да беше прилив на великодушие, породен от облекчението, че не аз, а той беше
обреченият. А може би ме бяха затрогнали любовта към децата му и начинът, по който беше
стиснал ръката ми с двете си длани на излизане от кабинета. Или пък бях заинтригуван от
чудатата му молба: „Научи ме да мразя бронено сци”.
98
Ето защо, размишлявайки какви са възможно стите да му помогна, аз отхвърлих почти
всички евентуални препятствия в терапията и стигнах до убеждението, че той беше по-скоро
несоциализиран, отколкото злонамерено антисоциален, както и че много от отблъскващите
му черти и убеждения бяха податливи на моделиране. Не обмислих решението си в
подробно сти и до самото начало на терапията не бях сигурен какви точно са уместните и
реалистични терапевтични цели, към които да се стремим. Дали щеше да е до статъчно
про сто да го подкрепям по време на химиотерапевтичните курсове? (Както при много други
пациенти, вследствие на вливките физическото състояние на Карло с много се влошаваше и
той падаше духом.) Ако навлезеше в терминална фаза, трябваше ли да о стана с него до
по следния момент? Трябваше ли да се задоволя да му предлагам единствено своето
присъствие и подкрепа? (Това може би щеше да е до статъчно. Бог беше свидетел, че той
нямаше с кого другиго да разговаря!) Разбира се, Карло с сам бе отговорен за своята изолация,
но трябваше ли да му помогна да о съзнае това и да го промени? Ама че ситуация! Всички
тези въпро си пред лицето на смъртта ми изглеждаха несъществени. Но такива ли бяха в
действително ст? Не беше ли възможно Карло с да по стигне нещо по-“амбициозно” в
терапията? Не, не, не! Какъв беше смисълът да се говори за „амбициозни” цели в терапията на
пациент, на когото му о ставаха в най-добрия случай месеци живот? Кой психотерапевт би
пожелал - желаех ли самият аз - да вложи време и енергия в едно така мимолетно начинание?
Карло с с охота се съгласи да се срещаме. С типичния си цинизъм заяви, че застраховката
му щяла да покрие деветдесет процента от моето заплащане, а това било сделка, която той на
мое място не би изпуснал. Освен това бил човек с желание да опита от всичко, а никога преди
не бил разговарял с психиатър. За момента о ставих изясняването на терапевтичния ни
договор, единствено подчертах, че винаги е от помощ да имаш на разположение човек, с
когото да споделиш болезнените си мисли и
99
чувства. Предложих да проведем шест сесии и след това да преценим дали си струва да
продължим психотерапията.
За моя голяма изненада Карло с започна да се възползва отлично от терапията и след
шестте сесии се разбрахме да продължим. За всяка наша среща той идваше със списък теми,
които желаеше да обсъждаме - съновидения, проблеми в работата (успешен финансов
анализатор, той продължаваше да работи въпреки болестта). Понякога описваше физическия
си дискомфорт и ми обясняваше колко ненавижда химиотерапията, но най-вече говореше за
жени и секс. Във всяка сесия описваше срещите си с жени през седмицата (които често
представляваха про сто случайна среща на погледите с някоя жена в магазина) и се отдаваше
на безкрайни разсъждения какво би могъл да направи във всеки отделен случай, за да стигне
до полов акт. Жените така бяха обсебили съзнанието му, че той като че ли бе забравил за рака,
който безмило стно завладяваше катакомбите на тялото му. Най-вероятно именно това беше
смисълът на неговата страст - да отвлече вниманието му от фаталната болест.
Ала, оказа се, че неговата фиксирано ст върху жените беше до ста по-отдавнашна от
болестта. Той винаги бе възприемал жените като плячка и се бе отнасял към тях по
изключително сексуализиран и унизителен начин. Затова разказът на Сара за поведението на
Карло с по време на груповата сесия беше възмутителен, но не и изненадващ за мен. Знаех, че
той е напълно спо собен на подобно грубиянство - че дори на още по-лошо поведение.
Но как трябваше да подходя към тази ситуация в следващата си сесия с него? Преди
всичко желаех да запазя взаимоотношенията ни. Напредвахме в терапията, а и в момента аз
бях единственият човек, с когото поддържаше връзка. Но също толкова важно беше за мен да
продължи да по сещава груповите сесии. Шест седмици по-рано го бях насочил към груповата
терапия, за да му о сигуря социална среда, която, от една страна, да наруши изолацията му, а
от друга, да му помогне да идентифицира най-неприемливите си социални поведения и да го
тласне да ги промени (което пък щеше да му позволи да формира социални
100
връзки в живота си извън групата). През първите пет седмици той беше отбелязал
отличен напредък в груповата психотерапия, но ако не променеше поведението си коренно,
бях сигурен, че щеше да отблъсне безвъзвратно всичките членове на групата - ако, разбира се,
вече не го беше сторил.
Следващата ни среща започна както обикновено. Карло с дори не спомена за случката в
групата, а пожела да говори за Рут, привлекателна жена, с която съвсем наскоро се бил
запознал на църковна сбирка. (Той беше член на половин дузина църкви, защото смяташе, че
това му о сигурява добри възможно сти за запознанства с жени.) Беше разговарял за кратко с
Рут, след което тя се извинила, че трябва да се прибира у дома. Карло с си взел довиждане с
нея, но скоро започнал да се укорява, че е пропуснал златна възможно ст, защото не й
предложил да я изпрати до колата й. Размишлявайки впо следствие, той до стигнал до
убеждението, че е имал добър шанс, десет до петнайсет процента, да се ожени за нея.
Самообвиненията за това, че не е реагирал навременно, продължили цяла седмица и били
придружени със словесни обиди и физическо насилие над себе си (щипане и удряне на глава в
стената).
Не изследвах чувствата му към Рут (макар те да бяха така абсурдни, че реших да се върна
към тях по-късно), тъй като смятах за по-неотложно да обсъдим случката от груповата сесия.
Казах му, че със Сара сме разговаряли за това. Попитах го:
- Възнамеряваше ли днес да разговаряш с мен за случилото се в групата?
- Не, то не е толкова важно. Но както и да е, решил съм да не се срещам повече с групата.
Твърде напреднал съм за нея.
- Какво имаш предвид?
- Всички в групата са лицемери и играят разни игрички. Аз съм единственият, на когото
му стиска да говори истината. Мъжете са до един загубеняци - иначе нямаше да са там.
Мухльов-Ци без топки, които само седят и хленчат, без да кажат една дума.
- Разкажи ми какво се случи на тази среща. Искам да узная и твоята гледна точка.
101
- Сара разказа за изнасилването си, тя спомена ли ти за това?
Кимнах.
- Марта също. Тази Марта! Ей богу, тази жена е само за теб, хич не я слуша главата. Има
диагноза и е на успокоителни. Питам се какво изобщо правя сред подобни хора? Но чуй ме.
По-важното е, че докато двете говориха за изнасилванията си, всички о станали про сто си
седяха по местата със зяпнала уста. Аз поне откликнах. Зададох им въпро си.
- Сара бе на мнение, че с някои от въпро сите си не си имал намерението да им помагаш, а
по-скоро си преследвал друга цел.
- Имаха нужда някой да ги разговори. Освен това изнасилванията винаги са ме
интересували. Теб не те ли интересуват? Не интересува ли всъщно ст всички мъже? Как точно
стават нещата, какви са преживяванията на жертвата?
- Хайде, Карло с, ако действително те интересуваше това, можеше да го прочетеш в
някоя книга. Тези две жени са живи хора, не източници на информация. Целял си и нещо
друго.
 - Може би е така, признавам. Преди да по стъпя в групата, ти ме инструктира откровено
да изразявам чувствата си пред другите. Кълна ти се, в по следната сесия аз бях единственият
откровен човек в групата. Признавам, надървих се. Да си представям как някой чука Сара ми
до ставя фантастична възбуда. С удоволствие бих се присъединил, за да се порадвам на
прекрасните й цици. Все още не съм ти про стил, задето ми забрани да изляза с нея.
След първата си групова сесия преди шест седмици той ми говори надълго и нашироко
за своето увлечение по Сара - или по-скоро по гърдите й - и беше убеден, че тя с готовно ст
би излязла на среща с него. За да помогна на Карло с да се сработи с групата, в първите
няколко индивидуални срещи го бях обучавал на прилично социално поведение. Бях успял да
го убедя, че сексуалните задевки със Сара бяха както безсмислени, така и непристойни.
102
- Освен това не е тайна, че мъжете се възбуждат от идеята за изнасилването. Забелязах как
другите мъже в групата ми се усмихваха. Да вземем порноиндустрията! Ако разгледаш по-
подробно книгите и видеокасетите в порномагазините, ще се увериш, че бъкат с
изнасилвания и бондажи. Препоръчвам ти да пообиколиш порномагазините в Тендърлойн* -
ще научиш до ста. Всичко това не се произвежда ей така - някой го купува. Да ти кажа честно,
ако изнасилването не беше престъпление, и аз щях да го извършвам - от време на време.
Карло с направи пауза и ми се усмихна самодоволно - или пък заговорнически, сякаш ме
подканяше да заема мястото си до него в братството на изнасилвачите.
В продължение на няколко минути мълчаливо се опитвах да изясня възможно стите си.
Най-лесно беше да се съглася със Сара - да, той наистина се държеше мръснишки. Но въпреки
това бях убеден, че част от поведението му е поза, че имаше начин да се до стигне до нещо
по-добро, по-възвишено в него. Бях заинтригуван от по следните му думи - „от време на
време”, - бях дори благодарен, че ги беше добавил. Произнесени почти между другото, те
съдържаха следа от свян или срам.
- Карло с, ти се гордееш със своята откровено ст пред групата - но беше ли изцяло
откровен? Или само отчасти, само по отношение на онова, което ти е било лесно да изразиш?
Действително си се държал по-открито от другите мъже в групата и си изказал някои от
истинските си сексуални чувства. Съгласен съм с теб, че тези чувства са присъщи на много
други мъже: порноиндустрията произвежда продукти, удовлетворяващи именно такива
всеобщи импулси. Но докрай ли си честен? Какво ще можеш да ми кажеш за всичките други
чувства, които не си изразил? Позволи ми да направя едно предположение: когато си казал на
Сара и Марта, че онова, което са преживели, не е кой знае какво, ти може би си мислел за
по стоянното изпитание, на което те подлага болестта ти. Прав ли съм? Много по-тежко е да
обсъждаш нещо, което застрашава живота ти в на-
*Квартал в Сан Франциско с недобра репутация. - Б. пр.
103
стоящето, отколкото събития отпреди две или три години Може би ти се иска групата да
прояви малко загрижено ст къ теб, но как може това да стане, докато се държиш така грубо, и
все още не си им казал за болестта си. (От до ста време увещавах Карло с да разкрие пред
о станалите членове за болестта си, но той все отлагаше: оправдаваше се, че ще започнат да
го съжаляват, а и не желаеше да саботира шансовете си за сексуални отношения с жените сред
тях.) Карло с ми се усмихна широко:
- Добро предположение, докторе! Звучи много смислено. Няма съмнение, сече ти умът.
Но ще бъда честен - мисълта за рака въобще не ми е минавала през ума. Откакто спрях
химиотерапията преди два месеца, минават цели дни, без да се сетя за него. Това е добре,
нали - да забравя болестта, да се о свободя от нея, да поживея нормално поне известно време?
 Ето това е важен въпро с, помислих си. Беше ли действително добре да забравя за
болестта? Не бях убеден. С течение на месеците, през които се срещахме с Карло с, аз бях
установил, че мога да отгатвам, и то с голяма точно ст, развитието на рака му, съдейки по
онова, което занимаваше мислите му. Когато състоянието му се влошеше и присъствието на
смъртта станеше по-о сезаемо, той пренареждаше житейските си приоритети и ставаше по-
внимателен с другите, по-състрадателен и по-благоразумен. Когато, от друга страна, беше в
ремисия, той се о ставяше, както сам се изразяваше, да го ръководи пенисът му, а поведението
му ставаше чувствително по-вулгарно и повърхно стно.
Веднъж във вестника бях видял карикатура, на която тантурест човечец казваше: „Един
ден, когато вече си над четирийсетте или петдесетте, ненадейно всичко ти се изяснява… и
по сле пак губиш картината!”. Тази карикатура важеше и за Карло с, с това изключение, че той
имаше не един, а множество повтарящи се проблясъци на яснота - след които неизменно
губеше картината. Често си мислех, че ако някак съумея да съхраня съзнанието му за
наближаващата смърт, опирайки се на яснотата, която това съзнание но сеше, бих могъл да му
помогна да
104
о съществи някои о сновни промени в отношението си към живота и другите хора.
От поведението му днес и няколко дни по-рано в групата беше очевидно, че ракът му
беше в застой, а смъртта заедно със съпътстващата я мъдро ст бяха далеч отвъд обсега на
съзнанието му.
Реших да опитам друг подход:
- Карло с, преди да се присъединиш към групата, аз ти обясних о сновните принципи в
груповата терапия. Спомняш ли си, тогава ти казах, че онова, което се случва в групата, може
да ни помогне в терапевтичната работа? - Той кимна и аз продължих: - А спомняш ли си, че
един от о сновните принципи в груповата терапия е, че групата е миниатюрно общество - и
средата, която създаваме в групата, отразява начина, по който сме избрали да живеем?
Спомняш ли си, казах ти още, че всеки от нас създава в групата същия социален свят, който
обитава в реалния живот! - Карло с кимна отново. Значи ме слушаше. -А сега да помислим
какво се случи в групата. В началото ти имаше възможно стта да развиеш близки
взаимоотношения с тези хора. С теб се бяхме разбрали, че е необходимо да работиш върху
спо собно стта си да създаваш взаимоотношения. Именно затова се включи в групата, помниш
ли? Но сега, само шест седмици след началото, всичките членове плюс поне един от
водещите терапевти едва те търпят. И отговорно стта за това е изцяло твоя. В групата ти си се
държал така, както се държиш навън. Искам да ми отговориш честно - удовлетворява ли те
това? Такива ли желаеш да са отношенията ти с другите?
- Докторе, разбирам те напълно, но в доводите ти има един недо статък. На мен не ми
дреме, ама никак, за онези в групата. Навън никога не бих имал вземане-даване с неудачници
като тях. Тяхното мнение не струва пукната пара за мен. Не желая Да се сближавам с тях.
И друг път в подобни ситуации Карло с беше реагирал по този агресивно-отбранителен
начин. Предполагах, че след седмица или две вече ще е по-разсъдлив, и при нормални
обстоятелства про сто бих проявил търпение. Но ако не се променеше
105
съвсем скоро, щеше или сам да напусне групата, или да влоши непоправимо
отношенията си с другите членове. И тъй като след скорошния очарователен инцидент се
съмнявах, че ще успея да убедя друг терапевт да го приеме в групата си, продължих да
упорствам:
- Виждам, че в теб кипят гняв и възмущение, знам, че тези чувства са съвсем истински.
Но, Карло с, опитай се за момент да ги изолираш и да потърсиш и нещо друго в себе си. Марта
и Сара са преживели голяма болка. Какво друго чувстваш към тях? Няма нужда да са силни и
доминиращи чувства, а само слаби проблясъци на друга емоция.
- Знам накъде биеш. Виждам, че се трудиш за мен, и бих искал да ти помогна. Но защо ме
караш да си измислям? Опитваш се да ме убедиш, че чувствам разни неща. Този кабинет е
единственото място, където съм спо собен да говоря истината, а истината е, че повече от
всичко друго желая да изчукам онези две путки! Онова, което казах - че ако изнасилването
беше разрешено, бих го извършвал, - действително го мисля! И знам точно с коя бих започнал!
Предположих, че имаше предвид Сара, но не попитах. По следното, което желаех, бе да
навлизам в подобни подробно сти. Вероятно между нас двамата имаше някакво едипово
съревнование, което правеше общуването ни още по-мъчно. Карло с никога не пропускаше
възможно ст да ми опише с най-образен език какво желаеше да направи със Сара, сякаш
смяташе, че сме съперници за нея. Той очевидно бе убеден, че го бях разубедил да покани
Сара на среща, защото исках да я запазя за себе си. Но подобни интерпретации в този момент
бяха напълно безсмислени: беше твърде невъзприемчив и отбранителен. За да о съществя
пробив, се нуждаех от нещо силно въздействащо.
Единственото, за което се сещах, бе да предизвикам емоционален изблик, на какъвто бях
станал свидетел в първата ни сесия. Техниката, която си бях наумил да използвам, беше така
елементарна и прозрачна, че про сто нямаше как да предвидя изумителния резултат, който тя
произведе.
106
- Добре, Карло с, нека поговорим за идеалното общество, за което ти мечтаеш и
проповядваш - обществото, в което изнасилването е законно. Помисли в тази връзка за
дъщеря си. Какво би било за нея да живее в това общество, тоест да бъде безлична секс
играчка, която може да бъде изнасилена от всеки, на когото му дойде настроение за секс,
възбужда се от насилие или си пада по седемнайсетгодишни момичета?
Усмивката на Карло с замръзна, по лицето му премина болезнена тръпка. Той отвърна
про сто:
- Не би ми харесало.
- Но къде би й отредил място в този свят? Може би в манастир? Трябва да измислиш
някакво място, където да може да живее: нали това правят бащите - изграждат свят за своите
деца. Никога преди не съм те питал - какво всъщно ст желаеш за нея?
- Желая да се влюби в мъж, да бъде обичана от него и да създадат семейство.
- Но как може това да се случи, при положение че баща й проповядва общество, в което
изнасилването се практикува свободно? Ако желанието ти е да живее в свят, наситен с любов,
от теб зависи да създадеш такъв свят - и трябва да започнеш със собственото си поведение.
Не можеш да пренебрегваш собствените си закони - този принцип е в о сновата на всяка
нравствена система.
Разговорът потече в съвсем различна тонално ст. Вече нямаше и помен от
съревнователно ст и грубо сти. И двамата бяхме станали ужасно сериозни. Аз се чувствах по-
скоро като фило соф или религиозен наставник, отколкото като терапевт, но знаех, че сме
стъпили на правилния път. И дори съжалих, че не бях използвал тази техника по-рано. Карло с
често се шегуваше със своята непо следователно ст. Спомних си как веднъж през смях ми
разказа за един свой разговор с децата по време на обяд (те го по сещаваха два или три пъти в
годината): на дъщеря си казал, че иска да се запознае и одобри всяко момче, с което тя
започне да излиза. „А колкото до теб - по сочил той сина си, -сграбчвай всеки задник, който си
харесаш!”
 107
Без съмнение бях го накарал да се замисли. Реших да подсиля ефекта, подхождайки към
проблема и от друга страна:
- Освен това, Карло с, сега ми идва наум и нещо друго. Спомняш ли си своето
съновидение със зелената хонда отпреди две седмици? Нека се върнем към него.
Той харесваше да работи по съновидения и с радо ст прие предложението ми, още повече
че това щеше да го избави от болезнения разговор за дъщеря му.
Карло с беше сънувал, че отива да си наеме кола от агенция за автомобили под наем, но
там разполагат само с „Хонда Сивик” - най-омразните му. От наличните цветове той избира
червен. Но на паркинга се оказва, че е о станала само една зелена хонда - най-омразния му
цвят. Най-важното в едно съновидение е чувството, а това съновидение, въпреки
безобидното си съдържание, беше пропито с ужас: Карло с се беше събудил, а тревожно стта
не го бе напуснала часове след това.
Две седмици по-рано ние не бяхме успели да стигнем далеч в разработването на съня.
Карло с, доколкото си спомнях, бе тръгнал по някаква несъществена нишка от асоциации
отно сно самолично стта на служителката в агенцията за автомобили под наем. Но днес този
сън ми се разкри в съвсем различна светлина. От до ста години Карло с твърдо вярваше в
прераждането и тази вяра му до ставяше блажено облекчение от страха от смъртта. В някоя от
първите сесии той бе употребил една метафора: да умреш означава про сто да смениш тялото
си с друго, сякаш сменяш стара кола. Припомних му тази метафора.
- Да приемем, Карло с, че в това съновидение не става въпро с единствено за автомобили.
Очевидно наемането на кола не е нещо страшно и само по себе си не би могло да се превърне
в кошмар, след който да не можеш да мигнеш. Смятам, че в съновидението ти става въпро с за
смъртта и бъдещия живот и че в него играе роля метафората за смъртта и прераждането като
смяна на колите. Ако го разглеждаме от тази страна, можем да си обясним съдържащия се в
него мощен страх. Как тълкуваш факта, че единственият наличен автомобил е зелена „Хонда
Сивик”?
108
- Мразя зеленото, както мразя и „Хонда Сивик”. Следващата ми кола ще е мазерати.
- Но ако автомобилите в твоето съновидение символизират телата, защо в своя следващ
живот би получил тялото или живота, който мразиш най-много?
Карло с нямаше друг избор, о свен да ми отговори.
- Получаваш каквото си заслужил с делата си или с начина, по който си изживял
настоящия си живот. Нещата може или да се подобрят, или да се влошат.
Сега той ясно си даде сметка накъде върви разговорът и започна да се поти. Гъстата гора
от повърхно стен цинизъм, обграждаща Карло с, винаги бе шокирала и отблъсквала
неканените по сетители. Но сега бе негов ред да изпита шок. Аз бях нахълтал в две от най-
съкровените му светилища: любовта към децата му и вярата в прераждането.
- Продължи, Карло с, важно е. Какво казва сънят ти за самия теб и живота ти?
- Сънят казва - отговори Карло с, произнасяйки всяка дума бавно, - че не живея правилно.
- Съгласен съм с теб. И аз смятам, че това е по сланието на съня. Кажи ми какво според
теб означава да се живее правилно?
Готвех се да се впусна в разяснения отно сно съставките на добродетелния живот според
всички религиозни системи - любов, великодушие, грижа, благородни помисли, стремеж към
доброто, мило сърдие, - но това се оказа ненужно. Карло с ми Даде да разбера, вече бях
по стигнал целта си: каза, че започва да се чувства замаян и че му е дошло твърде много за
един ден. Поиска да му дам време да размишлява върху това през седмицата. И тъй като
разполагахме с още петнайсет минути до края на сесията, реших да свърша малко работа и на
един друг Фронт.
Върнах разговора ни към първия проблем, за който той бе отворил дума в днешната сесия
- уверено стта, че е пропуснал своята златна възможно ст с Рут, жената от църковната сбирка, и
самообвиненията, че не беше я изпратил до колата й. Функци-
109
ята, която неговата ирационална уверено ст изпълняваше, беше очевидна. Докато
вярваше, че е възможно да бъде пожелан и обикнат от красива жена, той крепеше и
убеждението си, че е като всички о станали, че всичко с него е наред, че тялото му не е
обезобразено, а той не е смъртно болен.
До този момент не бях атакувал неговото отричане*. Общо взето найдобре е да не
подриваш една защита, о свен ако тя не създава повече проблеми, отколкото решения, и ако
нямаш с какво по-добро да я замениш. Като пояснителен пример ще използвам вярата в
прераждането: макар аз лично да смятам тази вяра за форма на отричане на смъртта, тя
вършеше на Карло с (както на огромна част от населението на Земята) много добра работа и
вместо да я подкопавам, аз дори я подкрепях. В настоящата сесия я укрепих допълнително,
насърчавайки го да бъде по следователен във всичките изводи, произтичащи от идеята за
реинкарнацията.
Но беше дошло време да по ставя на изпитание някои от по-неползотворните елементи в
неговата система за отричане.
- Карло с, наистина ли вярваш, че ако беше изпратил Рут до колата й, щеше да имаш
десет-петнайсетпроцентов шанс да се ожениш за нея?
- Разговорът ни потръгна. Между нас припламна нещо. Почувствах го. Никога не говоря,
без да съм сигурен!
- Но ти ме уверяваш в същото всяка седмица - жената в супермаркета, сестрата в
зъболекарския кабинет, билетопрода-вачката в киното. Почувства същото и по отношение на
Сара. А и кажи ми колко пъти ти се е случвало, подобно на всеки друг мъж, да изпратиш жена
до колата й и след това да не се ожениш за нея?
- Добре, добре, може би шансът ми беше по-скоро един или половин процент, но все пак
го имах - ако не бях такъв идиот.
* Защитен механизъм, при който предизвикващата страх ситуация се интерпретира по
благоприятен начин или про сто се пренебрегват нейните плашещи страни. - Б. пр.
110
Дори не ми хрумна да я попитам дали може да я изпратя до колата й!
- Удивително е за какви неща се укоряваш! Карло с, ще съм откровен с теб. Това, в което
се опитваш да ме убедиш, е абсурдно. За Рут - с която си разговарял само пет минути - знаем,
че е на двайсет и три години, с две малки деца и наскоро се е развела. Да погледнем на
ситуацията максимално реалистично - както самият каза, тук е мястото да бъдем честни.
Какво ще й кажеш за здравето си?
- Щом я опозная подобре, ще й кажа истината: че имам рак, че той в момента е под
контрол, че лекарите го лекуват.
-И…?
- Че лекарите не са сигурни какъв ще е изходът, но всеки ден биват откривани нови
средства за лечение, че би могло да има рецидиви в бъдеще.
- Така ли ти казаха лекарите - че би могло да има рецидиви?
- Прав си - казаха, че ще има рецидиви, ако не се открие лек.
- Карло с, не искам да съм жесток, а обективен. По стави се на мястото на Рут: на двайсет
и три години, с две малки деца, излиза от труден период - вероятно търси надеждна опора за
себе си и децата, знае малко за рака и се страхува от него. Би ли й предо ставил ти сигурно стта
и подкрепата, от които тя се нуждае? Дали тя би пожелала да понася цялата несигурно ст,
произтичаща от твоето здраво словно състояние? Дали би поела риска един ден да се
превърне в твоя болногледачка? Какви всъщно ст са реалните шансове тя да пожелае да се
сближи с теб и както ти се иска, да започнете връзка?
- Вероятно не повече от едно на милион - отговори Карло с с тъжен и отпаднал глас.
Наистина бях жесток, но другата възможно ст - да не бъда жесток и про сто да отстъпя
пред него, безропотно да се примиря с факта, че е неспо собен да разпознава реално стта -
щеше да е проява на още по-голяма жестоко ст. Фантазията с Рут поддържаше в него
усещането, че все още може да бъде пожелан, обикнат от друго човешко същество. Надявах
се да разбира, че
ill
намерението да му отворя очите, вместо да се подсмихвам зад гърба му, беше моят
начин да проявя към него обич и грижа.
От циничното поведение на Карло с нямаше и помен. Той тихо попита:
- Но в такъв случай какво ми о става?
- Ако онова, което действително желаеш, е човешка близо ст, време е да престанеш да се
терзаеш с мисълта, че трябва да си намериш съпруга. Наблюдавам те от месеци и смятам, че е
време да се о ставиш на мира. Току-що приключи тежък курс химиотерапия. Преди четири
седмици беше неспо собен да се храниш и да ставаш от леглото, непрекъснато повръщаше.
Беше отслабнал много, но сега възвръщаш силата си. Освободи се от желанието да си
намериш жена на момента. По стави си разумна цел - можеш да го направиш сам, и то не по-
зле от мен. Съсредоточи се върху умението да водиш добър разговор. Опитай да задълбочиш
взаимоотношенията, които вече имаш.
Забелязах, че по устните на Карло с пробягна усмивка. Вече беше предвидил следващите
ми думи.
- А нима групата не ти предо ставя най-добра възможно ст за това?
След тази сесия Карло с стана друг човек. Следващата ни среща беше в деня след
груповата сесия. Започна я с думите, че няма да повярвам колко добре се е държал с групата.
Похвали се, че вече е най-отзивчивият и чувствителен неин член. Беше взел мъдрото решение
да се избави от трудната ситуация, като разкрие на о станалите, че е болен от рак. Увери ме - а
няколко седмици по-късно Сара потвърди думите му, - че променил поведението си така
радикално, че членовете вече търсели подкрепата му.
Похвали предната ни сесия.
- По следната ни сесия беше най-добрата до този момент. Ще ми се всичките ни сесии да
са като нея. Не си спомням точно за какво разговаряхме тогава, но то много ми помогна да се
променя. - Следващите му думи ме развеселиха: - Не знам защо, но общувам различно дори с
мъжете в групата. Те всичките са
112
по-възрастни от мен, но, странно, идва ми да се отнасям с тях сякаш са ми синове!
Фактът, че беше забравил съдържанието на разговора от по следната ни сесия, ме
безпокоеше малко. Далеч по-тревожно щеше да е, ако помнеше в подробно сти всичко, но то
не беше спомогнало за промяна (както впрочем се случваше при твърде много от
пациентите).
Напредъкът на Карло с непрестанно ускоряваше своите темпове. Две седмици по-късно
той по стави начало на поредната ни сесия, обявявайки, че в изминалите няколко дни е
стигнал до две важни прозрения. Бил толкова горд със своите прозрения, че дори им дал
имена. Първото нарекъл (той погледна в записките си) „Всеки има сърце”. А второто беше „Аз
не съм обувките, които но ся”.
Първо ми разясни „Всеки има сърце”.
- По време на груповата среща предната седмица трите жени споделиха много свои
болки: за това колко тежко е да нямаш мъж до себе си, за самотата, за скръбта по родителите,
за кошмарите. Не знам защо, но изведнъж видях тези жени в нова светлина! Те бяха като мен!
В живота са се сблъсквали със същите проблеми, с каквито съм се сблъсквал и аз. Винаги съм
си представял, че жената седи в своя трон на връх Олимп, а пред нея се вие опашка от мъже,
от които тя подбира: „Този в спалнята ми, а този не!”… Но в този момент - продължи Карло с -
аз видях оголените им сърца. Плътта им изчезна, про сто се стопи и о стана само четвъртита
синьо-червена кухина, оформена от двете решетки на ребрата, в средата на която,
проблясвайки, туптеше като лудо тъмночервеното сърце. През цялата следваща седмица
виждах туптящите сърца на хората и си повтарях: „Всеки има сърце, всеки има сърце!”.
Виждах сърцето на всекиго - на гърбушкото, който работи на рецепцията, на възрастната
чистачка, която мие подовете, и дори на колегите си!
Думите на Карло с предизвикаха у мен такава радо ст, че очите ми се напълниха със сълзи.
Мисля, че той забеляза, но за да ми спести неудобството, не каза нищо за това, а побърза да
ми
113
разкаже за следващото си прозрение: „Аз не съм обувките, които но ся”.
Той ми припомни, че в по следната сесия бяхме обсъждали сериозните му притеснения
във връзка с предстоящо представяне на проект във фирмата. Карло с имаше трудно сти с
изправянето пред аудитория: болезнено чувствителен към всякаква критика, той често
изпадал в неловко положение, нахвърляйки се зло стно върху всекиго, който дръзвал да изрече
дори най-невинна забележка.
Предния път аз бях му помогнал да о съзнае, че е изгубил усещането за границите на
лично стта си. Бях му обяснил, че е естествено човек да реагира с враждебно ст, когато е
подложено на атака ядрото на лично стта му - в подобна ситуация ставаше въпро с за
само съхранение. Но той бе включил в рамките на лично стните си граници работата си и
съответно реагираше дори към умерените професионални критики така, сякаш бяха
по сегателство срещу най-съкровената му същно ст, заплаха за лично стното му оцеляване.
Бях съумял да убедя Карло с да започне да прави разграничение между ядрото на своята
лично ст и о станалите, периферни лично стни атрибути и занимания. Следващата стъпка беше
да се „дезидентифицира” от непринадлежащите към ядрото части: те можеше да са неща,
които той харесваше, но не принадлежаха към неговата същно ст.
Карло с се беше заинтригувал от тази идея. Тя не само обясняваше неговата
отбранително ст срещу колегите, но му позволяваше да приложи „дезидентификационния”
модел върху тялото си: въпреки че тялото му беше силно засегнато, той самият, тоест
неговата същно ст, беше непокътнат.
Тази интерпретация бе уталожила до голяма степен тревожно стта му и той бе
представил чудесно проекта си пред колегите, с яснота и без отбранително ст. Всъщно ст
никога не се бил справял така добре. През цялото време на представянето си повтарял наум
кратката мантра (сякаш в съзнанието си въртял будистко молитвено колело): „Аз не съм
работата, която върша”. Когато приключил с представянето, той седнал до своя
114
шеф, но не спрял да си повтаря мантрата, а дори я разширил: ,Аз не съм работата, която
върша, не съм думите, които изговарям, не съм дрехите, които но ся. Не съм нито едно от тези
неща”. Той кръсто сал крака и се загледал в изно сените си и омачкани обувки: „Също така не
съм обувките, които но ся”. Размърдал пръстите на краката си с намерението да привлече
вниманието на шефа и сякаш да му каже: „Хей, аз не съм обувките, които но ся!”.
Двете прозрения на Карло с - първите от дълга поредица -бяха благодатни също така за
мен и моите студенти. Всяко от тях беше резултат от различна форма на терапия и
илюстрираше в концентриран вид какво може човек да извлече от груповата терапия - чийто
фокус е върху междулично стното общуване, и от индивидуалната терапия - чийто фокус е
върху вътрелично стното общуване. И до днес използвам до ста от ярките прозрения на
Карло с, за да изяснявам идеите си.
В броените месеци, които му о ставаха, Карло с реши да продължи да помага на другите.
Организира група за взаимопомощ за раковоболни пациенти (която той шеговито наричаше
„По следна спирка”), а също така стана ръководител на няколко групи за усвояване на
междулично стни умения към една от църквите, на които беше член. Сара, вече един от
неговите най-пламенни поддръжници, беше поканена да изнесе кратка беседа на една от
неговите групови сбирки и след това засвидетелства, че той е отговорен и компетентен
ръководител.
Но най-вече Карло с се бе по светил на своите деца, които оцениха промяната му и решиха
да заживеят при него, прехвърляйки се в местния колеж. Той беше необикновено
великодушен и подкрепящ баща. Винаги съм смятал, че начинът, по който човек по среща
смъртта, до голяма степен зависи от примера на родителите му. Ето защо родителят има
възможно стта да даде на детето си един по следен ценен урок, по срещайки със
самообладание края си. Пред лицето на смъртта Карло с даде на своите деца необикновен
урок по мило сърдие. А смъртта му не беше от онези мрачни, приглушени и почти тайни
отпътувания. До самия край на живота си разговаряше с децата си открито за
115
болестта и заедно с тях се смееше на навика си да сумти, кръсто сва очи и издува устни,
докато произнася „лимфооом”.
Но може би никого той не възнагради като мен малко преди да почине. Карло с веднъж
завинаги даде отговор на въпро са дали е разумно и уместно да се преследват „амбициозни”
цели в терапията с терминално болните. Когато по следно го по сетих в болницата, той беше
толкова слаб, че едва се движеше, но вдигисна ръката ми и прошепна:
- Благодаря. Благодаря, че спаси живота ми.
116
3.
Умря детето, което не трябваше
Преди няколко години, подготвяйки се за изследване върху скръбта след загуба на близък
човек, публикувах в местен вестник кратка обява, която завършваше по следния начин:
„В първата, планова фаза на своето изследване доктор Ялом желае да интервюира хора,
които са неспо собни да преодолеят скръбта си. Желаещите да бъдат интервюирани, моля,
нека се обадят на номер 555-6352”.
От трийсет и петте доброволци, които се обадиха, Пени беше първата. Беше казала на
секретарката ми, че е трийсет и о сем годишна, разведена, че е загубила дъщеря си преди
четири години и че трябва да се срещне с мен възможно най-скоро. Макар да работела по
шейсет часа седмично като таксиметров шофьор, била готова да проведем интервюто по
всяко време на деня или нощта.
Двайсет и четири часа по-късно тя седеше срещу мен. Сурова и яка жена, наглед горда и
обръгнала на житейски несполуки… и разтреперена. По всичко личеше, че е в труден период.
Напомняше ми на Марджори Мейн, филмовата звезда с хашлашки език от 1930-те, вече
отдавна покойница.
Фактът, че Пени бе в криза - поне така твърдеше тя, - ме по стави пред дилема. Не беше
възможно да започна терапия с нея, нямах никакви свободни часове, за да поемам нови
пациенти. Всяка свободна минута по свещавах на подготовката на проекта
117
си, тъй като крайният срок за подаване на кандидатурите за финансиране бързо
наближаваше. А по това време този проект беше о сновният приоритет в живота ми, именно
заради него бях публикувал обявата за доброволци. Освен това след три месеца предстоеше
да изляза в академичен отпуск, тоест времето нямаше да стигне за разгръщането на сно сен
психотерапевтичен курс.
За да предотвратя всякакви недоразумения, реших, че ще е найдобре да изясня на Пени
всичко това веднага - преди да сме нагазили твърде надълбоко, преди дори да съм я попитал
защо четири години след смъртта на дъщеря си тя се нуждаеше от спешна среща с
психотерапевт.
Затова започнах интервюто, като й благодарих заради готовно стта да разговаря в
продължение на два часа за своята скръб. Осведомих я, че преди да продължим, е важно да
знае, че интервютата ни ще бъдат с изследователски, не с терапевтичен характер. Добавих, че
макар да съществуваше шанс разговорът да помогне, възможно бе също така да предизвика
временно влошаване на състоянието й. Ако преценях, че действително е необходима
психотерапия, щях с радо ст да й помогна да избере терапевт.
Замълчах и погледнах Пени. Бях напълно доволен от себе си: бях казал всичко, което
имах наум, и то до статъчно ясно, за да предотвратя недоразуменията.
Пени кимна и стана от стола си. За миг се разтревожих, защото си помислих, че ще си
тръгне. Но вместо това тя поизглади с ръка дългата си дънкова пола, седна отново и попита
дали може да запуши. Подадох й пепелник, тя запали цигара и заговори със силен и дълбок
глас:
- Искам да говоря, нужна ми е терапия, но не мога да си я позволя. Здравата съм закъсала
с парите. Срещах се с двама терапевти - единият още студент - в окръжната клиника. Но и
двамата ги беше страх от мен. Никой не желае да разговаря за смъртта на дете. Когато бях на
о семнайсет, ходех в една клиника за алкохолици, при консултантка, която беше бивша
алкохоличка - беше добра, въпро сите й попадаха право в целта. Може
118
би ми трябва психиатър, който е загубил дете! Може би ми трябва истински специалист.
Изпитвам голямо уважение към Станфордския университет. Затова реагирах веднага щом
видях обявата във вестника. Винаги съм смятала, че дъщеря ми щеше да учи в Станфорд - ако
беше оцеляла.
Гледаше ме право в очите и говореше без заобикалки. Харесвам коравите жени и стилът й
веднага ми допадна.
- Ще ти помогна да говориш. Мога да задавам болезнени въпро си. Но по сле няма да ме
има, за да поправям по следствията.
Забелязах, че и аз ставам по-директен.
- Това го разбрах. Само ми помогни да започна. По-нататък мога да се погрижа за себе си.
На десет вече се оправях сама.
- Добре. Кажи ми най-напред защо пожела да се срещнем възможно най-скоро?
Секретарката ми каза, че си звучала отчаяна. Какво се е случило?
 - Преди няколко дни, на прибиране от работа - свършвам около един след полунощ, -
имах помрачаване на съзнанието. Когато дойдох на себе си, карах в насрещното платно и
пищях като ранено животно! Ако срещу мен имаше движение, днес нямаше да съм тук.
Така по ставихме началото. Бях потресен, представяйки си тази жена да крещи като
ранено животно, и ми бяха необходими няколко мига, за да се отърся от този образ. След това
започнах с въпро сите. На деветгодишна възраст дъщерята на Пени -Криси, развила рядка
форма на левкемия и починала четири години по-късно, ден преди рождения си ден. През
четирите години на боледуването си Криси се опитвала да не прекъсва училище, но на всеки
три-четири месеца се налагало да бъде хо спитализирана и почти половината от времето
прекарала прикована на легло.
И ракът, и лечението му били изключително мъчителни. През четирите години Криси
преминала през множество курсове химиотерапия и след края на всеки от тях о ставала без
ко са и капчица сила. Претърпяла толкова болезнени екстракции на ко стен мозък и
кръвовземания, че вече било почти невъзможно
119
да се открие здрава вена. През по следната година от живота й лекарите й по ставили
интравенозен катетър, за да имат лесен до стъп до кръвообращението й.
Смъртта й, каза Пени, била ужасна: „Не можеш да си представиш колко ужасна!”. И се
разплака. Верен на думата си да задавам тежки въпро си, я помолих да ми разкаже подробно за
ужасната смърт на Криси.
Пени бе поискала от мен да й помогна да започне да говори. Този въпро с отприщи порой
от чувства. (По-късно щях да установя, че каквато и тема да подхванех с Пени, неизменно
до стигахме дълбока болка.) Криси беше починала от пневмония: сърцето и белите й дробове
отказали, не можела да си поеме въздух и се задушила в собствените си телесни течно сти.
Но най-лошо от всичко било, каза ми Пени между хлипанията, че не си спомняла смъртта
на дъщеря си: в паметта й нямало и следа от по следните часове на Криси. Всичко, което
помнеше от онази нощ, бе как ляга до дъщеря си - по време на престоите на Криси в
болницата Пени нощувала на походно легло до нея -и как, много по-късно, седи на леглото
до мъртвата си дъщеря и я прегръща.
Пени каза, че изпитвала вина. Непрестанно мислела за това как се е държала, докато
Криси умирала. И не можела да си про сти. На това място тя повиши глас, тонът й стана
обвинителен. Вече звучеше като прокурор, който се опитва да ме убеди в престъплението на
Пени.
- Можеш ли да повярваш - попита ме тя, - че дори не си спомням кога и как научих, че
Криси е умряла?
Тя беше убедена, а скоро убеди и мен, че именно вината заради позорното й поведение е
причината да се е вкопчила така в Криси, причината скръбта й да не отслабне цели четири
години.
Бях решен да следвам неотклонно изследователския си план: да науча колкото е
възможно повече за хроничната скръб и да създам структуриран протокол на интервюто.
Въпреки това, може би защото виждах колко о стра е нуждата на Пени от терапия, аз все
повече забравях за изследването и преминавах в те-
120
рапевтичен режим. И тъй като вината изглеждаше о сновният проблем, аз се заех в
о статъка от двучасовото ни интервю да науча колкото бе възможно повече за вината на Пени.
- Виновна в какво? - попитах я. - Какви са обвиненията? Основното обвинение, което тя
поддържаше срещу себе си,
 бе, че не присъствала наистина до Криси. Както тя самата се изрази, играела въображаеми
игри. Така и не повярвала, че Криси умира. Макар лекарят да я уверявал, че дъщеря й живее
живот назаем, че никой до този момент не се бил излекувал от тази болест, макар при
по следната хо спитализация да й бил казал съвсем откровено, че не й о става много време,
Пени отказвала да повярва, че Криси никога не ще се оправи. Изпаднала в яро ст, когато в края
лекарят й казал, че пневмонията е избавление, срещу което не бива да се борят.
Впрочем тя не приемаше, че Криси е мъртва, дори сега, четири години по-късно. Само
седмица по-рано тя се „събудила” на опашката в някакъв магазин в ръка с подарък за Криси -
плюшена играчка. Каза, че следващия месец Криси „ще навърши” шестнайсет години, вместо
„щеше да навърши”.
- Но нима това е престъпление? - попитах. - Престъпление ли е човек да продължава да се
надява? Коя майка иска да повярва, че детето й умира?
Пени отвърна, че поведението й не било продиктувано от любов към Криси, а от
егоизъм. Как така ли? Тя не помогнала на Криси да изговори страховете, чувствата си. Как би
могла Криси да говори на майка си за смъртта, при положение че майка й до по следно се
преструвала, че нищо не се случва? Ето как Криси била принудена да о стане насаме с мислите
си. Какво значение имало, че спяла до дъщеря си? В действително ст въобще не присъствала
до нея. Най-лошото, което можело да се случи на човек, е да умре в самота, а тя обрекла
дъщеря си именно на това.
По сле Пени ми каза, че дълбоко вярвала в прераждането. Тази вяра водела началото си от
годините на юношеството й, което било нещастно и бедно. Тогава непрестанно я измъчвала
мисълта, че е била измамена в живота, и утеха й но села единствено
121
надеждата, че ще има и друг шанс. Пени бе убедена, че следва щия път ще е по-щастлива
- може би по-богата. Убедена беше също, че Криси ще живее друг, поздрав, по-щастлив
живот.
Но не била помогнала на Криси да умре. Пени беше сигурна, че заради нея Криси умирала
така дълго. Заради майка си Криси отлагала заминаването си, удължавайки агонията си.
Въпреки че Пени не си спомняше по следните часове от живота на дъщеря си, тя беше
сигурна, че не й е казала онова, което е трябвало да й каже: „Тръгвай! Тръгвай! Време е да
тръгваш. Не е нужно да о ставаш тук повече заради мен”.
Един от синовете ми по това време беше юноша и докато Пени говореше, неволно се
замислих за него. Бих ли могъл аз да сторя това, да го о свободя, да му помогна да умре, да го
окуража: „Хайде! Време е да тръгваш!”. Неговото слънчево лице изплува във въображението
ми и ме прониза невъобразима болка.
„Не!”, рекох си наум, за да се отърся. Навярно терапевтите, които не бяха успели да
помогнат на Пени, бяха допускали именно грешката да се потопят в емоцията. Разбирах, че за
да работя с Пени, щеше да се наложи да завържа себе си за мачтата на разума.
- И така, доколкото разбирам, ти се чувстваш виновна поради две о сновни причини.
Първо, защото не си помогнала на Криси да говори за смъртта, и второ, защото не си й
позволила да си отиде навреме.
Пени кимна, отрезвена от аналитичния ми тон, хлипането й стихна.
Нищо в психотерапията не съдържа повече измамна сигурно ст от ясното и стегнато
обобщение, о собено онова, което наподобява списък. Аз самият се почувствах окуражен от
собствените си думи: изведнъж проблемът започна да ми се струва по-разбираем, по-познат и
далеч по-решим. Макар никога преди да не бях работил с пациент, изгубил дете, смятах, че
съм в състояние да й помогна, тъй като голяма част от скръбта й се свеждаше до вината. А с
вината бяхме стари познайници както в личен, така и в професионален план.
122
Малко по-рано Пени ми беше споделила, че често общувала с Криси - всекидневно я
по сещавала на гробището и отделяла по час, за да почисти гроба й и да й говори.
По свещавала толкова енергия и внимание на Криси, че бракът й западнал и преди две години
съпругът й я напуснал завинаги. Пени каза, че почти не забелязала отсъствието му.
В памет на Криси Пени запазила стаята й непокътната. Всичките й дрехи и вещи били по
старите си места. Дори тетрадката с по следната й недовършена домашна работа лежала на
бюрото. Направила само една промяна: преместила леглото на Криси в своята стая и си лягала
в него всяка вечер. По-късно, интервюирайки и други опечалени пациенти, щях да науча, че
това поведение е обичайно сред тях. Но тогава в своята наивно ст си помислих, че то е нещо
противоестествено, което трябва да бъде коригирано.
- Значи се справяш с вината, по свещавайки се изцяло на Криси, вместо да живееш
собствения си живот?
- Про сто не мога да я забравя. Не можеш да изключваш и включваш паметта си като с
електрически ключ!
- Да я о свободиш не означава да я забравиш. И никой не иска от теб да изключваш
паметта си.
Вече бях убеден, че е важно да отговарям на Пени директно, тъй като когато се държах
твърдо, тя се взимаше в ръце.
- Да забравя Криси е все едно да кажа, че никога не съм я обичала. Все едно ти да кажеш,
че любовта, която изпитваш към своята дъщеря, е нещо временно - нещо, което ще отмине.
Няма да я забравя!
- Няма да я забравиш. Не искам от теб да изключиш паметта си. - Тя не беше обърнала
внимание на разграничението, което бях направил между това да о свободи Криси и да я
забрави, но продължих нататък: - Преди да станеш спо собна да о свободиш Криси, трябва да
пожелаеш да го сториш. Да поразмишляваме за това заедно. Представи си за момент, че си се
вкопчила в Криси, защото сама си избрала така. Какво ти но си това?
- Не разбирам за какво говориш.
123
- О, разбираш! Хайде, помисли. Какво добиваш по средством своята вкопчено ст в Криси?
- Изо ставих я, докато умираше, докато имаше нужда от мен. Няма да я изо ставя отново.
Макар Пени все още да не го разбираше, тя беше оплетена в неразрешимото
противоречие между решимо стта си да о стане с Криси и вярата в преражданията. Скръбта на
Пени се намираше в застой, в задънена улица. Може би ако о съзнаеше това противоречие,
скръбта й щеше да бъде о свободена.
- Пени, ти разговаряш с Криси всеки ден. Къде е Криси? Къде съществува тя?
Очите на Пени се разшириха. Никой преди не й беше задавал така директни въпро си.
- В деня, в който почина, аз отведох духа й обратно вкъщи. Чувствах присъствието му в
колата. Първоначално стоеше около мен, понякога у дома, в стаята си. По-късно започнах да
общувам с нея на гробището. Тя обикновено беше наясно какво се случва в моя живот и
искаше да й разказвам за приятелите и братята й. Поддържах връзка с всичките й приятели, за
да мога да я държа в течение.
Пени замълча.
- А сега?
- Сега присъствието й избледнява. Което е добре, защото означава, че се е преродила в
друг живот.
 - Има ли някакъв спомен за този живот?
- Не. Тя вече е изцяло погълната от другия живот. Не вярвам в тези глупо сти за помненето
на предишните животи.
- Значи трябва да е свободна, за да продължи с другия си живот. И все пак една част от
теб отказва да я о свободи.
Пени не отвърна. Про сто ме гледаше втренчено.
- Пени, ти си суров съдник. Признала си себе си за виновна в престъплението, че не си
о свободила Криси, макар да си знаела, че тя си отива, и си се о съдила на самоомраза. Но
по сочи ми родителя, който би по стъпил другояче. Уверявам те, ако умираше моето дете, не
бих имал сили да по стъпя както е редно. Но още по-лошо е, че присъдата ти е твърде строга -
крайно
124
сурова си към себе си. Та вината и скръбта вече са разбили брака ти. Ами срокът на
твоята присъда! Ето кое наистина ме изумява. Изминали са вече четири години. Колко още ще
продължава това? Една година? Четири? Десет? Може би присъдата ти е доживотна?
Опитах се да събера мислите си и да реша как да й помогна да о съзнае какво си
причинява. Тя седеше неподвижно, цигарата димеше в пепелника в скута й, сивите й очи бяха
приковани в мен. Дишането й сякаш беше замряло.
Продължих:
- Знаеш ли, опитвам се да си обясня нещата и току-що ми хрумна нещо. Ти не наказваш
себе си за нещо, което си направила веднъж преди четири години. Наказваш се заради нещо,
което правиш и сега, което не си престанала да правиш до този момент. Ти си се вкопчила в
Криси, опитваш се да я задържиш в този живот, макар да знаеш, че мястото й вече е другаде.
Нейното о свобождаване няма да означава, че я изо ставяш или че не я обичаш, а тъкмо
обратното - че я обичаш истински и до статъчно, за да й позволиш да заживее своя следващ
живот.
Пени продължи да ме гледа втренчено. Не каза нищо, но изглеждаше развълнувана.
Очевидно думите ми й бяха въздействали дълбоко и аз знаех, че ще е найдобре да по седя
мълчаливо с нея. Но въпреки това реших да кажа още нещо. С което може би преминах
границата.
- Върни се към онзи момент, Пени, към момента, в който трябваше да о ставиш Криси да
си иде и си заличила от съзнанието си. Къде е този момент сега?
- Какво имаш предвид? Не разбирам.
- Къде е този миг? Къде съществува той?
Пени изглеждаше неспокойна и малко раздразнена от това, че я притискам, че й задавам
въпро си като на изпит.
- Не знам накъде биеш. Отлетял е. Отишъл е в миналото.
- А съществува ли някъде спомен за него? В паметта на Криси? Казваш, че е забравила
всичко за този живот.
- Всички следи от него заличени. Тя не помни. Аз не помня. Така че…
125
- Така че продължаваш да се самоизтезаваш заради миг, който не съществува никъде -
„фантомен миг”. Мисля, че ако друг правеше това вместо теб, щеше да го наречеш глупак.
Чак сега, от дистанцията на времето, съзирам софизма в тези мои думи, но тогава те ми
се струваха дълбоки и нео спорими. Пени, която обикновено имаше отговор на всеки въпро с,
отново о стана мълчалива, като че ли изпаднала в шок.
Двата ни часа бяха почти изтекли. Въпреки че Пени не ме помоли да се срещнем отново,
беше очевидно, че това е нужно. Бяхме стигнали твърде далеч: щеше да е безотговорно от
професионална гледна точка да не й предложа още една сесия. Тя сякаш не се изненада от
предложението ми и веднага се съгласи да дойде в кабинета ми отново следващата седмица
по същото време.
Замръзнала скръб - много сполучлива е тази метафора, с която често бива определяна
хроничната скръб. Тялото е сковано, лицето изопнато, студени, еднообразни мисли изпълват
съзнанието. Пени беше замръзнала. Щеше ли разговорът ни да разчупи ледената й обвивка?
Вярвах, че това бе възможно. Макар да не бях в състояние да предвидя какво точно щяхме да
о свободим, знаех, че в нея ще наберат сила определени процеси, и очаквах с огромно
любопитство следващата ни среща.
В уговорения час Пени влезе в кабинета ми и тежко седна в стола срещу мен с думите:
- Боже, как се радвам да те видя! Ама че седмица преживях!
По сле с принудено въодушевление ми съобщи „добрата новина”, че през изминалата
седмица се чувствала по-малко виновна и не толкова вкопчена в Криси. Лошата новина беше,
че имала жесток сблъсък с Джим, по-големия й син, в резултат на което цяла седмица се
люшкала между яро стта и пристъпите на плач.
Пени имаше още две деца - Брент и Джим. И двамата бяха прекъснали учението си и се
но сеха стремглаво към сериозни проблеми. Шестнайсетгодишният Брент беше във
възпитателен интернат за непълнолетни заради участие в обир с взлом.
Деветнайсетгодишният Джим беше пристрастен към наркотици-
126
те. Конфликтът с него започнал в деня след двучасовото ни интервю, когато Пени
научила, че синът й от три месеца не е плащал вно ската си за гробното място.
Гробно място? Стори ми се, че не бях чул правилно, и я помолих да повтори. Бях чул
съвсем правилно, тя беше казала именно „гробно място”. Преди около пет години, когато
Криси била още жива, но отпадала все повече, Пени подписала договор за скъпо гробно
място - място, до статъчно голямо, подчерта тя (като че ли това изцяло обясняваше нещата),
„да събере цялото семейство”. Членовете на семейството - Пени, съпругът й Джеф и двамата
й синове - се разбрали след силен натиск от страна на Пени всеки да изплати своя дял от
мястото за седем години.
Но въпреки това споразумение о сновната финансова тежест паднала на нейните рамене.
Вече две години бяха изминали, откакто Джеф я беше напуснал, без да желае да има повече
нищо общо с нея, в живота или в смъртта. Малкият й син поради факта, че бе във
възпитателно заведение, очевидно нямаше как да изплаща вно ските си (преди това отделял
малки суми от парите, които заработвал след училище). А сега беше научила, че Джим я лъже
и не плаща вно ските си.
Тъкмо се канех да отбележа колко необичайно е да се очаква от двама младежи, на които
съвсем очевидно им беше и без това трудно да се превърнат в зрели хора, да плащат за гробно
място, но Пени продължи с разказа си за мъчителните събития от седмицата.
Вечерта след кавгата с Джим двама мъже, несъмнено наркодилъри, позвънили на
входната врата и питали за него. Пени им казала, че не си е у дома, и тогава единият със
заповеднически тон й казал да предаде на Джим да върне парите, които дължал, или никога
повече нямало да се прибере, тъй като вече нямало Да има къща, в която да се върне.
За Пени сега нищо не било по-важно от къщата. След като баща й починал, когато била
на о сем, с майка й и сестра й сменяли жилищата поне двайсет пъти, често задържайки се на
едно място само два или три месеца, преди да бъдат изгонени заради
127
 неплащане на наема. Още тогава Пени се заклела един ден да о сигури истински дом за
своето семейство и беше работила до припадък, за да изпълни клетвата си. Месечните вно ски
по ипотечния заем били високи, а след като Джеф я напуснал, тя трябвало да поеме цялата
тежест по плащането им. И макар сега да работела по много часове в денонощието, едва
смогвала.
Двамата мъже не подозирали каква грешка допуснали със своята заплаха. След като си
тръгнали, в продължение на няколко мига Пени о станала до вратата като зашеметена. По сле
пусто сала Джим, задето харчел парите си за наркотици, вместо да плаща гробното си място,
след което, както сама се изрази, „й паднало пердето” и хукнала след тях. Те вече били
потеглили, но тя скочила в своя огромен пикап с допълнително увеличена мощно ст,
настигнала ги на магистралата и се опитала да ги изблъска от пътя. Ударила ги странично два
пъти и те успели да спасят кожите, натискайки здраво педала на своето беемве и развивайки
скоро ст над сто и шейсет километра в час.
След това съобщила в полицията за заплахата (без, разбира се, да споменава за
преследването по магистралата) и през цялата седмица след това къщата й била под
по стоянно полицейско наблюдение. Джим се прибрал по-късно същата вечер и след като
изслушал разказа на майка си за случилото се, припряно нахвърлял малко дрехи в раницата си
и напуснал града. Оттогава нямала вест от него. Въпреки че Пени не изрази никакво
съжаление за поведението си - дори напротив, разказваше историята с видима наслада, - все
пак то отекнало в по-дълбоките пластове на психиката й. По-късно вечерта безпокойството й
нараснало, през нощта не спала добре и имала следното ярко съновидение:
Търсех нещо из стаите на някакво старо учреждение. Накрая отворих една врата и видях
две момчета, които стояха на платформа, сякаш на показ в магазин. Приличаха на моите две
момчета, но имаха дълги ко си и но сеха рокли. И не само това, всичко по тях беше не както
трябва: роклите им бяха мръсни и облечени обратно. Обувките им бяха разменени.
128
Бях изумен. Толкова много бяха обещаващите нишки, по които можех да поема, че не
знаех коя да избера. Първо се замислих за отчаяното желание на Пени да задържи всички
заедно, да създаде устойчиво семейство, каквото не бе имала в своето детство, и за начина,
по който това желание се проявяваше в ожесточената й решимо ст да стане собственик на
къща и гробно място. А сега бе станало ясно, че всичко това е нео съществимо. И плановете, и
семейството й бяха разбити: дъщеря й беше мъртва, съпругът й я беше напуснал, единият й
син беше в затвора, а другият се криеше незнайно къде.
Всичко, което можех да сторя, бе да споделя мислите си и да съчувствам на Пени. Много
исках да о ставя до статъчно време за работа върху съновидението, о собено върху края му с
двете деца. Първите съновидения, които пациентите споделят в психотерапията, о собено ако
са наситени с емоция и детайлни, могат да помогнат за дълбокото разбиране на ситуацията.
Помолих я да опише о сновните чувства в съня си. Пени каза, че се е събудила плачейки,
но не можеше да определи кое точно в съня я е натъжило.
- Възможно ли е това да са били двете момченца?
Тя отвърна, че действително е имало нещо печално в начина, по който са били облечени
- разменени обувки, мръсни и обърнати наопаки дрехи. А роклите? Как си обясняваше тя
роклите? Пени нямаше обяснение за тях. След кратко каза, че може би самото раждане на
момчетата е било грешка. Може би й се беше искало те да са момичета? Криси е била желано
дете, добра ученичка, красавица с музикален талант. Криси, предположих, е била надеждата
на Пени за по-добро бъдеще: тя би могла да избави семейството от тежката съдба, изпълнена
с лишения и престъпления.
 - Да - продължи Пени, - сънят отразява самата истина за синовете ми… облечени са
наопаки, обути са наопаки. Всичко при тях е наопаки - винаги е било. Не са ми но сили друго,
о свен неприятно сти. Имах три деца - едното беше ангел, а другите две -погледни ги само! -
единият затворник, другият наркоман. Имах три деца, от които умря онова дете, което не
трябваше. —
129
Пени ахна и по стави длан пред устата си. - Мислила съм си го и преди, но никога не съм
го изричала на глас.
- Как ти прозвуча?
Тя наведе глава, челото й почти опря в скута й. Сълзи се стичаха по лицето й и капеха по
дънковата пола.
- Нечовешки.
- Но в действително ст не е така. Дотук чух от теб единствено човешки чувства. Може
това, което изпитваш, да не ни се нрави, но така сме устроени. Кой родител в твоята ситуация
и с твоите три деца не би си помислил, че е изгубил детето, което най-малко е заслужавало да
умре? Повярвай ми, аз със сигурно ст бих си го помислил! - Не знаех какво повече да й кажа и
тъй като тя не даде признаци, че е уловила по сланието ми, повторих: - Ако аз бях на твоето
място, щях да се чувствам по същия начин.
Тя о стана с наведена глава, но кимна едва забележимо.
В края на третия ни час вече нямаше никакъв смисъл да се преструвам, че провеждам с
Пени интервю, а не психотерапия. Признах й го открито и й предложих да проведем още
шест срещи, в които да се опитаме да свършим възможно най-много работа. Подчертах, че е
възможно поради други ангажименти и пътувания да не успеем да о съществим тези срещи в
рамките на шест седмици, а за по-дълго време. Пени прие предложението ми, но каза, че
парите били голям проблем. Дали не бихме могли да разсрочим заплащането за няколко
месеца? Уверих я, че няма да е необходимо да ми плаща: бяхме започнали срещите си като
част от изследователския проект и съвестта ми не позволяваше на този късен етап да
променям договорката и да започна да приемам пари от нея.
Впрочем нямах нищо против да се срещам с Пени безплатно: и без това желаех да науча
повече за скръбта, а вече се бях уверил, че тя е отличен учител. В същия този час тя ми беше
помогнала да до стигна до важна идея, която щеше да ми служи добре в бъдещата работа с
опечалени пациенти: преди да се научи да живее с мъртвите, човек първо трябва да се научи
да живее с живите. Много работа имаше да свърши Пени по вза-
130
имоотношенията си с живите - о собено със своите синове, а може би и със съпруга си.
Именно на това бях решил да по светим следващите шест сесии.
Умря онова дете, което не трябваше. Умря онова дете, което не трябваше. Разговорите ни
в следващите две сесии се състояха в многобройни вариации на тази горчива тема -
процедура, позната сред гилдията като „проработка”. Пени изрази дълбок гняв към своите
синове - не само заради начина им на живот, а и заради факта, че въобще съществуваха. Чак
когато се о смели да изрече всичко, което бе чувствала през по следните о сем години (откакто
бе научила, че скъпата й Криси е болна от смъртоно сен рак) - че се е отказала от двамата си
синове; че на шестнайсетгодишния Брент вече не можеше да се помогне; че години наред се
е молила да стане чудо и тялото на Джим да бъде дадено на Криси (За какво му беше на
него? И без това рано или късно щеше да го умъртви с наркотиците или със СПИН. Защо той
трябваше да има здраво тяло, а Криси, която обичаше своето малко телце, трябваше да бъде
погубена от рака?), - чак когато Пени изрече всичко това, тя можеше да спре и да започне да
размишлява върху изреченото.
Аз можех само да седя и да я слушам и от време на време да я уверявам, че изпитва
човешки чувства и че те означават единствено, че е човешко същество. Най-сетне дойде и
моментът да насоча вниманието й съм синовете й. Започнах да й задавам въпро си -
първоначално умерени, а по степенно все по-дръзки.
Винаги ли синовете й са били трудни деца? С такъв труден нрав ли са се родили? Какви
събития в живота им биха могли да ги тласнат към изборите, които са направили? Какво бяха
изпитвали те, докато Криси е умирала? Уплашени ли са били? Говорил ли им е на тях някой за
смъртта? Какви са били чувствата им отно сно нейното решение да купят гробно място?
Място До Криси? Как са се чувствали, когато баща им ги е изо ставил?
Въпро сите ми не се понравиха на Пени. Първоначално я стреснаха, по сле започнаха да я
дразнят. По степенно тя започна да си дава сметка, че никога не бе поглеждала на случващото
се в семейството й от гледната точка на синовете си. Тя никога
131
не бе имала положителна връзка с мъж и беше възможно момчетата да плащаха цената за
това. Обсъдихме мъжете в живота й: баща й (избледнял от нейната памет, но винаги
споменаван с омраза от майка й), който, умирайки, я изо ставил още в детска възраст;
любовниците на майка й - поредица от отблъскващи субекти, които се появявали нощем и
изчезвали на зазоряване; първия й съпруг, който я взел за жена на седемнайсет и я изо ставил
месец след сватбата; и накрая безчувствения и алкохолизиран втори съпруг, който я изо ставил
в най-дълбоката й скръб.
Без съмнение Пени бе пренебрегвала синовете си през изминалите о сем години. Докато
Криси беше боледувала, тя бе прекарвала извънмерно много време с нея. Дори след смъртта
на Криси тя не започнала да проявява повече внимание към момчетата: гневът, който
изпитвала към тях, дължащ се до голяма степен на убеждението, че не Криси, а те е трябвало
да умрат, я отблъсквал от момчетата. И синовете й растели трудни и отчуждени, но веднъж,
преди изобщо да спрат да споделят каквото и да било с нея, те й казали, че желаят да им
отделя малко повече внимание: поискали от нея онзи час, който тя прекарвала всеки ден от
четири години на гроба на Криси.
Как въздействала смъртта на Криси върху братята й? Момчетата били на о сем и
единайсет години, когато сестра им се разболяла. Пени никога не се била замисляла, че е
възможно и те да са уплашени от случващото се с тяхната сестра, че у тях може да се е
породило съзнание за собствената смъртно ст, страх от смъртта.
Съществувал и проблем със спалнята на синовете й. Малката къща на Пени имала три
спални и момчетата винаги споделяли една стая, докато Криси си имала собствена. Те без
съмнение са роптаели против тази уредба, предположих аз, но как ли са се разгневили, когато
майка им отказала да им предо стави стаята на Криси след нейната смърт? А какви чувства ли
будело в тях завещанието на Криси, закрепено в продължение на четири години с магнитна
ягодка на вратата на хладилника?
13
Бяха ли негодували срещу опитите на майка си да запази паметта на Криси жива,
празнувайки например година след година рождения й ден? Как бе отбелязвала тя техните
рождени дни? При този мой въпро с Пени се изчерви и промърмори:
- Както се отбелязват обикновено рождените дни.
Знаех, че о съществявам пробив.
Може би бракът на Пени бездруго е бил обречен, но по всичко личеше, че краят му е бил
ускорен от скръбта. Пени и Джеф преживявали скръбта си по различен начин: Пени се
потапяла в спомените, Джеф предпочитал потискането и развлечението. Дали са имали
съвместимо ст в други отношения, на този етап ми изглеждаше несъществено: що се касаеше
до преживяването на скръбта, те са били изцяло несъвместими, подходът на всекиго от
двамата е бил в крещящо противоречие с този на другия. Как би могъл Джеф да по стигне
търсената забрава, когато Пени облепила всички стени с рисунки на Криси, спяла в леглото й
и превърнала стаята й в своеобразен музей? Как би могла Пени да преодолее скръбта си, при
положение че Джеф отказвал дори да разговаря за Криси, след като отказал, шест месеца след
смъртта й (и това по ставило началото на поредица от страховити свади), да присъства на
тържеството на класа на Криси по случай завършването на средното училище?
По време на петата сесия Пени прекъсна работата ни по усвояването на умението да
живее с живите, отваряйки една друга тема. Колкото повече размишлявала за семейството си,
за своята мъртва дъщеря и двамата си синове, толкова повече се откроявал в съзнанието й
въпро сът: Защо живея? Какъв е смисълът на всичко? Целият й живот като възрастна бил
подчинен на един принцип: да о сигури на децата си по-добър живот от този, който тя
водеше. Но какво всъщно ст бе по стигнала през по следните двайсет години? Дали не бе
пропиляла живота си? Дали имаше смисъл да продължава да го пилее по същия начин? Защо
да се убива от работа в изплащане на ипотечен заем? Имаше ли изобщо бъдеще в това?
И така ние изместихме фокуса на вниманието си от взаимоотношенията на Пени с
нейните синове и бившия й съпруг към
133
друга важна характеристика на родителската скръб - загубата на смисъла в живота. Да
загубиш родител или стар приятел често означава да загубиш миналото си: починалият човек
може да е единственият друг свидетел на прекрасни събития отпреди много време. Но да
загубиш дете означава да загубиш бъдещето си - биваш лишен от жизнения си план, от своята
собствена проекция в бъдещето, от надеждата да надвиеш смъртта (човек приема своето
дете като гаранция за безсмъртие). На професионален език загубата на родител е „загуба на
обект” (като „обектът” е фигура, играла ключова роля в конституирането на вътрешния свят),
докато загубата на дете е „загуба на проект” (тоест загуба на о сновния организиращ жизнен
принцип, който о сигурява не само отговорите на всички защо, но и на всички как). Никак не е
чудно, че загубата на дете се понася най-трудно, че някои родители продължават да скърбят
пет години след смъртта на децата си, а други не се съвземат никога.
Но ние не бяхме о съществили почти никакъв напредък в изследването на смисъла на
живота й (не че в тази по сока можеше да се очаква о собен напредък: липсата на смисъл е
проблем по-скоро на живота изобщо, отколкото на конкретния живот), когато Пени за
пореден път промени курса. Вече бях свикнал да начеваме нова тема почти всеки сеанс. Но
Пени не беше, както първоначално си бях помислил, неспо собна да поддържа
съсредоточено ст. Напротив, тя храбро разравяше своята многопластова скръб. Колко ли още
пластове щеше да разкрие пред мен?
Една от сесиите - струва ми се седмата - тя започна, като ми съобщи за две нови събития:
ярко съновидение и нов епизод с помрачаване на съзнанието.
От този епизод тя си спомняше „събуждането” в магазина (същия магазин, където
предишния път се беше свестила в ръка с плюшена играчка) - плачела и стискала
поздравителна картичка по случай завършване на училище.
Макар съновидението да не беше кошмар, то беше изпълнено с фрустрация и
тревожно ст:
134
Имаше сватба. Криси се омъжваше за момче от квартала - пълен неудачник. Трябваше да
се преоблека. Намирах се в голяма къща с формата на подкова и много малки стаи. Отварях
врата след врата, за да намеря стая, в която да се преоблека. Колкото и да търсех, все не
успявах да открия правилната стая.
Мигове по-късно по следва и фрагмент от друго съновидение:
Бях в дълъг влак. Започнахме да се движим все по-бързо, докато накрая се издигнахме и
минахме през голяма арка в небето. Беше много красиво. Имаше много звезди. Някъде там,
може би като надпис (но не точно, защото не го четях), беше думата „еволюция” -и тя
будеше у мен силно чувство.
На определено ниво съновиденията се отнасяха за Криси. За кратко обсъдихме
несполучливия брак на дъщеря й в съня. Вероятно женихът беше смъртта: със сигурно ст
Криси не сключваше брак, какъвто Пени би пожелала за дъщеря си.
А еволюцията? Пени ми беше казала, че по време на по сещенията на гробището (които
до този момент бяха намалели до две или три седмично) вече не чувствала връзката с Криси.
Може би еволюцията, предположих аз, означаваше, че Криси беше си отишла окончателно, за
да продължи с другия си живот.
Може би, но Пени имаше по-добро обяснение за тъгата, която изпитвала в епизода с
помрачаване на съзнанието й в съновиденията. Когато се свестила в магазина, тя имала
силното усещане, че поздравителната картичка в ръката й не е за Криси (която, ако беше жива,
щеше да завърши съвсем скоро), а за самата нея. Пени така и не успяла да завърши училище,
затова се бе надявала Криси да го стори (а по сле да учи в Станфорд) заради двете.
Съновидението със сватбата и търсенето на стая за преобличане според Пени се
отнасяше за собствените й злощастни бракове и сегашните й опити да промени живота си.
Асоциациите
135
й във връзка със сградата в съня потвърждаваха това предположение: сградата от съня й
поразително наподобяваше сградата, където се помещаваше моят кабинет.
Думата еволюция от втория сън също се отнасяше за самата нея, не за Криси. Пени беше
готова за промяна. Тя беше решена да еволюира и да успее в по-висшите слоеве на
обществото. Години наред, в промеждутъците между курсовете с таксито, тя слушала
аудиокасети със записи, които й помагали да обогати речника си, да разбира изкуството,
четяла. Чувствала, че притежава таланти, които така и не била развила, тъй като от
тринайсетгодишна възраст трябвало сама да изкарва прехраната си. Само да можеше да спре
да работи, да направи нещо за себе си, да завърши гимназия, да по стъпи в колеж, да по сещава
всички занятия, да учи непрекъснато и да се „издигне”. (Ето защо влакът от съновидението й
се издигаше в небето!)
Ударението в терапията на Пени започна да се измества. Вместо да говори за трагедията
с Криси, в следващите две сесии тя описваше трагедията на собствения си живот. С
наближаването на деветата и по следна сесия аз скъсах окончателно с първоначалните си
планове и предложих на Пени да се срещнем още три пъти, като по следната среща щеше да е
непо средствено преди отпуска ми. Трудно ми беше да прекратя терапията й по ред причини -
само чудовищната дълбина на страданието й беше до статъчна да ме принуди да о стана с нея.
Бях загрижен за клиничното й състояние и се чувствах отговорен за него: седмица след
седмица, с изплуването на все повече терапевтичен материал, депресията й се бе
задълбочавала. Бях впечатлен колко добре Пени се възползваше от психотерапията, никога
мой пациент не бе работил така продуктивно. И накрая - ако трябваше да съм честен - бях
изключително заинтригуван от непрестанно развиващата се драма, от която Пени всяка
седмица ми представяше нов, вълнуващ и напълно непредсказуем епизод.
 Пени си припомни детството си в Атланта, Джорджия - крайно безрадо стно и бедно.
Майка й, озлобена и подозрителна жена, едва смогвала да облича и храни Пени и двете й
сестри. Баща
136
й печелел добре като до ставчик в универсален магазин, но бил, ако можеше да се вярва
на думите на майка й, безсърдечен и мрачен човек, който умрял от алкохолизъм, когато Пени
била на о сем. След смъртта на баща й всичко се променило. Парите секнали. Майка й
започнала да работи по дванайсет часа на ден като перачка, а нощите прекарвала в местната
кръчма, където пиела и се задявала с мъже. Именно тогава на Пени се наложило да започне да
се грижи сама за себе си.
От този момент нататък семейството никога повече нямало по стоянен дом. Местели се
от квартира в квартира, често принуждавани да напуснат заради неплатени наеми. Пени
започнала работа на тринайсет, напуснала училище на петнайсет, вече била алкохоличка на
шестнайсет, омъжила се и се развела на о семнайсет, а на деветнайсет се омъжила повторно и с
мъжа си избягала към Западния бряг, където родила трите си деца, купила си къща, погребала
дъщеря си, развела се втори път и започнала да изплаща гробно място.
Бях поразен най-вече от двата о собено изразени мотива в житейската история на Пени.
Единият беше убеждението, че е била изиграна, че картите са били подредени така, че да
започне да губи още на о семгодишна възраст. Най-силното й желание бе в следващия живот
тя и Криси да са „червиви с пари”.
Другият мотив беше бягството. И той не се изразяваше само във физическото бягство от
Атланта, от семейството, от порочния кръг на нищетата и алкохолизма, но и в бягството от
съдбата на „бедна изкуфяла старица” като майка й (наскоро Пени беше узнала, че през
по следните седем години майка й няколко пъти е била хо спитализирана в психиатрични
клиники).
Бягството от съдбата - общата съдба на про слойката, към която тя принадлежеше, и от
личната съдба на „бедна изкуфяла старица”, която смяташе, че я очаква - беше о сновен мотив
в живота на Пени. Тя бе пожелала да се срещне с мен, за да избяга от лудо стта. От бедно стта,
увери ме тя, и сама можела да се избави. Именно поривът на Пени за бягство от съдбата
подхранваше работохолизма й и й даваше сили да работи дълги, изтощителни часове.
137
Ирония имаше във факта, че единствената пречка пред порива на Пени да избегне
съдбата на бедно стта и провала бе една по-обхватна съдба - присъщата на живота
преходно ст. Непримиримо стта към неизбежно стта на смъртта при Пени беше много по-
изо стрена, отколкото при повечето хора. Тя беше по природа деен човек - спомних си как
беше преследвала наркодилърите по магистралата - и едно от най-мъчителните за нея неща
по време на боледуването на Криси е било безпомощно стта.
Но макар да бях свикнал с непрестанните пробиви, които Пени о съществяваше в
психотерапията, аз не бях ни най-малко подготвен за бомбата, която тя хвърли в нашата
единайсета, предпо следна среща. Разговаряхме за края на терапията и докато ми обясняваше
колко била свикнала с редовните ни срещи, колко трудно щяло да й бъде да се сбогува с мен
следващата седмица и как раздялата с мен щяла да се превърне в поредната загуба в живота й,
сякаш съвсем между другото подхвърли:
- Казвала ли съм ти, че когато бях на шестнайсет, родих близначки?
Идеше ми да извикам: „Какво? Близначки? На шестнайсет? И как така „казвала ли съм
ти”? Много добре знаеш, дявол да го вземе, че не си ми казвала!”. Но тъй като разполагах
единствено с времето до края на настоящата сесия и по следната сесия, трябваше да о ставя
настрана начина, по който тя ми поднесе своето поредно откровение и да се заема със самото
му съдържание.
- Не, никога не си ми споменавала. Разкажи ми.
- Ами забременях на петнайсет. Затова и напуснах училище. Пазих тайна твърде дълго,
стана късно за аборт и трябваше да родя. Оказаха се две момичета, близначки.
На това място Пени направи пауза и се оплака, че я стегнала болка в гърлото. Очевидно й
беше много по-трудно да говори за това, отколкото беше подозирала.
Попитах какво се е случило с близначките.
- От Социалната агенция решиха, че съм непригодна за майка - предполагам с право, - но
аз отказах да им отстъпя децата. Все пак ми ги отнеха около шест месеца по-късно. Няколко
пъ-
138
ти ходих да ги видя в дома, след което бяха о синовени. Оттогава не съм получавала
вести за тях. Не съм и опитвала да разбера каква е съдбата им. Напуснах Атланта, без да
поглеждам назад.
- Мислиш ли за тях често?
- Не и до сега. След смъртта на Криси няколко пъти се сетих за тях, но през по следните
две седмици съм почти неспо собна да мисля за друго. Питам се къде ли са, как ли се справят с
живота, богати ли са - това беше единственото, което поисках да узная от агенцията за
о синовяване. Те обещаха, че ще се опитат да разберат. Сега по стоянно чета във вестниците за
бедни майки, продали децата си на богати семейства. Но какво, по дяволите, съм знаела
тогава?
Остатъка от тази сесия, както и част от по следната, по светихме на изследване на
терапевтичните ефекти от разкриването на тази нова информация. По любопитен начин
признанието на Пени ни помогна да преминем в заключителния етап на терапията, тъй като
затвори цикъла, връщайки ни в началото, към онова до момента неразгадаемо съновидение, в
което двете й малки момчета, облечени като момичета, стояха изложени за продан в старото
учреждение. Смъртта на Криси и дълбокото разочарование от двамата й синове трябва да
бяха разпалили у Пени съжаленията, че се е отказала от двете близначки, и навярно бяха
подсилили убеждението й, че не само грешното дете е умряло, но и грешните деца са били
о синовени.
Попитах я дали се чувства виновна за това, че е дала на социалната служба децата си.
Пени сухо отвърна, че е по стъпила така, както е било найдобре за нея и за тях. Ако на
шестнайсетгодишна възраст била задържала децата при себе си, би се обрекла на същия
живот, който водела майка й. Което би било катастрофално за децата. Какво би могла да им
о сигури тя като самотна майка? След това научих може би о сновната причина Пени да не ми
сподели за близначките по-рано: тя изпитваше срам, дълбок срам, заради факта, че не знаеше
кой е бащата. В юношеството водела до ста безразборен сексуален живот - била, както сама се
изрази, „бедната бяла курва на училището” и баща на близначките можел да е всеки от поне
десет момчета.
139
Никой в нейния сегашен живот, дори съпругът й, не знаел за това минало - за близначките
или за репутацията й в училище, която била друга причина за бягството й. В края на сесията
Пени ми каза:
- Ти си единственият човек, който знае това.
- Какви чувства изпитваш сега, след като ми го разкри?
- Смесени. Дълго обмислях как да ти го кажа. Цяла седмица водих мислени разговори с
теб.
- Опиши ми по-конкретно смесените си чувства?
- Добри, лоши, по-силни, по-слаби… - У Пени, която никак не обичаше да обсъжда
емоционалните нюанси, започна да се надига раздразнение. Но тя бързо се о съзна. - Мисля, че
се страхувам да не ме о съдиш. Искам и след по следната ни среща другата седмица да запазиш
уважението си към мен.
- Смяташ ли, че уважението ми към теб намалява?
- Знам ли? Само задаваш въпро си, не казваш нищо друго. Беше права. Наближаваше краят
на единайсетата ни сесия -
нямаше за кога да крия чувствата си.
- Пени, безсмислено е да се безпокоиш за това. Колкото по-вече се разкриваш пред мен,
толкова повече те харесвам. Искрено ти се възхищавам заради това, което си успяла да
преодолееш, и заради всичко, което си по стигнала в живота.
Пени избухна в плач. По сле по сочи часовника си, за да ми напомни, че времето ни е
изтекло, и изтича от кабинета, бършейки лицето си с кърпичка.
На по следната ни среща научих, че през по-голямата част от изминалата седмица почти
не престанала да плаче. По път за вкъщи след предната среща спряла на гробището, седнала
до гроба на Криси и както често правела, заплакала за дъщеря си. Но в този ден сълзите й
нямали край. Тя легнала, прегърнала паметната плоча и заридала още по-силно - вече не само
за Криси, но, най-сетне, за всички други, които била изгубила.
Плачела за синовете си, за проваления им живот, за безвъзвратно отлетелите години.
Плачела за двете си изгубени дъщери, които бе видяла единствено като бебета. Плачела за
техния баща - който и да бил той. Плачела за съпруга си, за младо стта
140
и за изпълненото с надежди време, което споделили. Плачела дори за клетата си възрастна
майка и сестрите си, които преди двайсет години била зачеркнала от живота си. Но най-вече
плачела за самата себе си и за живота, който бе жадувала, но така и не бе по стигнала.
Скоро времето ни изтече. Двамата се изправихме, отидохме до вратата, стиснахме си
ръцете и се разделихме. Изпратих я с поглед, докато слизаше по стълбите. Тя, сякаш усетила
погледа ми, се обърна и каза:
- Не бери грижа за мен. Ще се оправя. Не забравяй - извади изпод блузата сребърната
верижка около шията си, - от тринайсетгодишна съм с ключ на врата.
Епилог
Срещнах се с Пени още веднъж, година по-късно, след като се завърнах от своя отпуск. С
облекчение установих, че е значително подобре. Макар да имах уверението й, че ще се
оправи, тревогите за нея не ме бяха напуснали. Никога не бях работил с пациент, готов да
разкрие толкова болезнен материал за толкова кратко време. Нито пък с такъв, който да плаче
така високо. (Секретарката ми, чийто кабинет беше непо средствено до моя, редовно
излизаше в продължителни почивки за кафе по време на сесиите с Пени.)
В първата ни сесия Пени ми беше казала: „Ти само ми помогни да започна. Аз ще се
погрижа за о станалото”. И именно така беше станало. В годината след психотерапията с мен
Пени не се бе срещала за консултации с терапевта, когото й бях препоръчал, а бе продължила
да о съществява напредъка си сама.
В контролната сесия след края на терапията установих, че скръбта й, преди в задънена
улица, вече беше по-флуидна. Пени все още имаше своите демони, но те вече обитаваха
настоящето, а не миналото. Сега страдаше не защото бе забравила събитията около смъртта
на Криси, а защото бе пренебрегвала двамата си синове.
 141
Впрочем поведението й спрямо двамата й синове беше най-красноречивото
свидетелство за нейната промяна. И двете момчета се бяха върнали у дома и макар между тях
и майка им все още да се разразяваха конфликти, те бяха от съвсем друго естество. Пени и
синовете й бяха престанали да се карат заради гробното място и рождените дни на Криси, а
заради настояванията на Брент да излиза с пикапа й и неспо собно стта на Джим да се задържи
на някое работно място.
Освен това Пени беше продължила да се откъсва от Криси. По сещенията на гробището
бяха станали по-кратки и по-редки. Беше раздала повечето от дрехите и играчките на Криси и
бе отстъпила своята стая на Брент. Беше свалила завещанието на Криси от хладилника, беше
престанала да се обажда на приятелите й и да мисли за събитията, които би преживяла, ако
беше жива - като завършването на гимназия и кандидатстването в колеж.
Пени имаше хъс за оцеляване. И мисля, че бях доловил това още в началото. Спомних си
първата ни среща и за това колко решен бях да не се поддавам на изкушението да започна
терапия с нея. И все пак Пени бе получила онова, което си бе наумила: безплатна психотерапия
при станфордски професор. Как се беше случило това? Дали нещата бяха следвали своя
естествен ход? Или аз бях станал жертва на изкусна манипулация?
А може би аз бях манипулаторът? Всъщно ст нямаше значение. Истината бе, че и аз се бях
облагодетелствал от нашите взаимоотношения. Бях пожелал да науча повече за скръбта, а
Пени само за дванайсет часа беше разкрила пред мен, пласт по пласт, самото ядро на скръбта.
Първо бяхме изследвали вината, от която малцина в нейната ситуация съумяват да се
избавят. Пени чувстваше вина заради амнезията си, заради това, че не беше разговаряла с
дъщеря си повече за смъртта. Други скърбящи чувстваха вина заради различни неща - че не са
направили до статъчно, че не са потърсили медицинска помощ по-скоро, че не са проявявали
повече обич, че не са обгръщали с до статъчно грижа. Една моя пациентка, извънредно
грижовна съпруга, която почти не се отделя-
142
ше от съпруга си в по следните месеци от живота му, с години се самоизтезаваше поради
факта, че мъжът й бе починал в няколкото минути, в които изтичала да купи вестник.
Чувството, че е трябвало да направиш „нещо повече”, отразява, струва ми се, желанието
да се по стави под контрол неконтролируемото. В крайна сметка, ако човек се чувства
виновен за нещо, което не е направил, а е трябвало да направи, то следователно нещо е могло
да бъде сторено - утешаваща мисъл, която привидно ни о свобождава от безпомощно стта
пред лицето на смъртта. Попаднал в мрежата на сложната илюзия за неизчерпаема сила и
нескончаем напредък, всеки от нас храни -поне докато го по стигне кризата на средната
възраст - уверено стта, че съществуването представлява безкрайна, възходяща спирала от
по стижения, които зависят единствено от волята.
Тази утешителна самозаблуда може да бъде разбита на пух и прах от някое ненадейно и
необратимо преживяване, от онези, които фило софите често наричат „гранични
преживявания”. От всички гранични преживявания никое - както е видно от историята на
Карло с („Ако изнасилването не беше престъпление”) -не ни сблъсква по-безмило стно с
преходно стта и капризно стта на нашето съществуване (но и никое друго не може да
катализира така бързи и драстични лично стни промени), както о съзнаването на собствената
близка смърт.
Друго близко по въздействие гранично преживяване е смъртта на значим друг - обичана
съпруга или съпруг, приятел. То разрушава илюзията за собствената неуязвимо ст. За повечето
хора най-тежката загуба е смъртта на дете. В този случай животът се нахвърля върху нас от
всички страни: родителите се чувстват виновни и ужасени от своята безпомощно ст; те се
гневят срещу безсилието и безчувствено стта на медицинските служители; често
възнегодуват срещу несправедливо стта на Бог или на Вселената (мнозина впо следствие
о съзнават, че онова, което са взимали за несправедливо ст, е всъщно ст ко смическо
безразличие). Загубата на дете сблъсква опечалените родители със собствената им смъртно ст:
близко е до ума, че щом не са били спо собни да защитят своето дете, те самите са беззащит-
143
ни. „И затова - казал е Джон Дън - не питай за кого бие камбаната: тя бие за теб.”
Страхът на Пени от смъртта, макар да не се прояви открито в терапията ни, беше
доловим индиректно. Тя беше например изключително загрижена, че „дните й изтичат” - че й
о става твърде малко време да добие образование, да си почине, да о стави след себе си
някакво наследство; както и твърде малко време да довърши работата с мен. Освен това още
в началото на терапията бях забелязал съществени признаци на страх от смъртта в
съновиденията й. В две от тях тя се опитваше да се спаси от удавяне: в първото се беше
вкопчила в някакви плаващи отломки, докато нивото на водата неумолимо се покачваше към
устата й; във второто се беше уловила за плаващи о станки от своя дом и викаше за помощ
към мъж, облечен в бяла лекарска престилка, който вместо да я изтегли от водата,
настъпваше пръстите й.
В работата по тези съновидения аз не насочих вниманието си към тревогата й отно сно
смъртта. Дванайсет часа са твърде недо статъчни, за да се идентифицира, изрази и разработи
ефективно страхът от смъртта. Вместо това използвах съновиденията за изследване на теми,
изплували по-рано в работата ни. В психотерапията към съновиденията често се подхожда по
този прагматичен начин. И те, подобно на симптомите, не могат да бъдат обяснени с една
причина: свръхдетерминирани са и съдържат множество смислови пластове. Никой
психотерапевт не се старае да анализира докрай съновиденията; повечето терапевти
подхождат към тях според нуждите на ситуацията, изследвайки в тях онези теми, които биха
ускорили непо средствената терапевтична работа.
Ето защо аз се съсредоточих върху темата за загубата на дома и темата за разрушаването
на устоите на живота й. Възползвах се от съновиденията и за да поработим върху нашите
взаимоотношения. Нерядко потапянето в дълбоки води символизира навлизането в
дълбините на собственото несъзнавано. Разбира се, аз бях лекарят в бяло, който вместо да
помогне на Пени, бе стъпвал върху пръстите й. В по следвалия разговор Пени изследва, за
първи път, своето желание да получава подкре-
144
па и напътствия от мен и негодуванието си срещу факта, че я възприемах като обект на
изследване, вместо като пациент.
Използвах рационален подход към нейната вина и упоритата вкопчено ст в спомена за
дъщеря й: помогнах й да о съзнае противоречието между вярата й в прераждането и
поведението, което поддържаше. Макар подобен апел към разума при други пациенти често
да се оказваше безрезултатен, Пени беше добре интегрирана и съобразителна лично ст, която
откликваше на убедителните аргументи.
В следващата фаза на психотерапията изследвахме идеята, че „преди да се научи да
живее с мъртвите, човек трябва да се научи да живее с живите”. Вече съм забравил чии бяха
тези думи - на Пени, мои или на някой мой колега, - но в едно съм сигурен: тя ме накара да
вникна в тази идея и да оценя важно стта й.
В ред отношения нейните синове бяха същинските жертви на тази трагедия - както
впрочем често се случва с братята и сестрите на починалите деца. Понякога, както в
семейството на Пени, живите деца страдат, защото огромна част от енергията на родителите
им е насочена към мъртвото дете, което те боготворят и идеализират. Някои деца се
преизпълват с негодувание към своя починал брат или сестра, задето заграбва толкова от
времето и енергията на родителите им, и често това негодувание съществува редом със
собствената им скръб и съчувствието към родителите. Подобна комбинация създава у живото
дете идеалната среда за зараждане на вина и на чувството, че е безполезно и лошо.
Друг възможен сценарий, който за щастие не се беше реализирал при Пени, е родителите
веднага да създадат друго дете, заместник на изгубеното. Често предвид обстоятелствата
това се оказва добър ход, но понякога поражда проблеми, вместо да подобри ситуацията.
Първо, раждането на новото дете може да влоши отношенията на родителите с другите деца.
Освен това самото дете-заместник ще страда, ако скръбта на родителите о стане неразрешена.
То ще расте, понесло на плещите си не само очакванията на родителите си, че ще по стигне
нереализира-
145
ните им цели, но и допълнителното бреме да поддържа в себе си жив духа на мъртвия си
предшественик. Което може да усложни неимоверно деликатния процес на формирането на
младата идентично ст.
Още един разпро странен сценарий е родителите да започнат да закрилят прекомерно
детето. В контролната среща след края на терапията научих, че Пени бе станала жертва на
тази динамика: бе започнала да се страхува, когато синовете й шофират, с огромна неохота им
давала пикапа си и твърдо отказвала да им позволи да си купят мотоциклети. Освен това
настоявала да си правят ненужно чести изследвания за рак.
Докато разговаряхме за синовете й, аз бях предпазлив и се задоволих със задачата да й
помагам да погледне от тяхната гледна точка смъртта на Криси. Не желаех вината, която
съвсем наскоро беше напуснала Пени, да „открие” ново о снование във факта, че тя бе
пренебрегвала синовете си, и отново да се загнезди в нея. Впо следствие, месеци по-късно, тя
действително разви вина заради своето отношение към синовете си, но по това време вече
беше по-подготвена да я понесе и да я смекчи, променяйки поведението си.
Съдбата, сполетяла брака на Пени, е за жало ст твърде често явление при семействата,
изгубили дете. Противно на очакванията, че трагедията би сплотила семейството,
проучванията свидетелстват, че неразбирателството при множество опечалени двойки се
задълбочава. Поредицата събития, довели до разпад брака на Пени, е така да се каже
архетипна: съпругата и съпругът скърбят по различен - всъщно ст по коренно противоположен
- начин; съпругата и съпругът са неспо собни да се разбират и подкрепят взаимно; скърбенето
на единия от съпрузите пречи на скърбенето на другия, предизвиква търкания, отчуждение, а
в крайна сметка и раздяла.
Психотерапията може да помогне много на скърбящите родители. Терапията за двойки
може да о светли източниците на брачното напрежение и да помогне на всеки от двамата да
започне да идентифицира и уважава стила на скърбене на другия. Индивидуалната терапия
пък може да помогне за промяната на
146
дисфункционалния стил на скърбене. Колкото и да не харесвам генерализациите, в този
случай възприетите стереотипи, що се отнася до половите различия в стила на скърбене,
често отразяват истината. Много жени, подобно на Пени, имат нужда да преминат през фазата
на повторяемото изразяване на скръбта, след което да се отдадат отново на
взаимоотношенията с живите, жизнените си планове и изобщо на всичко, което би могло да
внесе смисъл в живота им. На мъжете обикновено се налага да бъдат обучавани как да
преживяват и споделят (вместо да потискат или пренебрегват) своята тъга.
В следващата фаза на работата по своята скръб Пени позволи на своите две съновидения
- за издигащия се влак и еволюцията и за сватбата и търсенето на стая за преобличане - да я
отведат до изключително значимото откритие, че скръбта по Криси бе примесена със скръб
по самата себе си и своите нереализирани желания и таланти.
Краят на нашите взаимоотношения тласна Пени да разкрие и по следния слой в своята
скръб. Тя се страхуваше от края на психотерапията по няколко причини: разбира се, щяха да й
липсват моите професионални напътствия, а щях да й липсвам и самият аз - все пак бях
единственият до този момент мъж, на когото тя се беше доверявала и от когото с готовно ст
бе приемала помощ. Но встрани от това, самият акт на прекратяването извикваше у нея ярки
спомени за всичките й други загуби, за които никога не бе си позволила да скърби.
Фактът, че до голяма степен терапевтичната промяна на Пени се дължеше на собствените
й усилия, съдържа един важен за психотерапевта урок, чиято есенция един мой
професионален наставник веднъж формулира много добре в утешителния съвет: „Помни, не
можеш да свършиш цялата работа. Бъди доволен да помогнеш на пациента да разбере какво
трябва да се направи, а оттам нататък се довери на желанието му за израстване и промяна”.
147
4.
Дебела жена
Най-добрите в света тенис играчи тренират по пет часа на ден, за да отстранят
слабо стите в играта си. Д зен майсторите безспир се стремят към покой на ума, балерината -
към завършена хармония на движенията, а свещеникът вечно изпитва съвестта си. Всяко
поприще предлага сфера от възможно сти, в рамките на която практикуващият може да
преследва съвършенството. За психотерапевта тази сфера, това необозримо поле за
самоусъвършенстване, е така нареченият на професионален жаргон „контрапрено с”. Докато
под прено с се имат предвид чувствата, които пациентът погрешно прехвърля („пренася”)
върху психотерапевта и които са продукт на по-ранни взаимоотношения, контрапрено сът е
обратното - подобни ирационални чувства, които терапевтът изпитва към пациента. Понякога
контрапрено сът е до ста драматичен и прави невъзможна дълбинната терапия. Представете си
евреин да провежда психотерапията на нацист или изнасилена жена да лекува изнасилван. Но
в по-умерена форма контрапрено сът се прокрадва във всеки психотерапевтичен курс.
В деня, в който Бети прекрачи прага на кабинета ми и насочи своето масивно тяло с
тегло сто и десет килограма на ръст един и шейсет към елегантния пациентски стол, аз си
дадох сметка, че този път контрапрено сът ще е за мен извънредно тежко изпитание.
Дебелите жени винаги са ме отблъсквали. Намирам ги за отблъскващи: нелепата
поклащаща се походка, липсата на теле-
149
сен контур - гърди, ханш, дупе, рамене, шия, скули, всичко, всичко, което харесвам в една
жена, е затрупано под лавина от плът. Не харесвам и дрехите им - безформени, торбести
рокли, или още по-лошо - плътно прилепнали сини джинси със слонски размери. Как се
о смеляват да натрапват тялото си на о станалите?
Какъв е произходът на тези недо стойни чувства? Така и не ми е хрумвало да изследвам.
Те са така дълбоко вкоренени в мен, че никога не съм ги смятал за предразсъдък. Ала ако
някой все пак ми поиска обяснение, предполагам бих изтъкнал присъствието на цял рояк
дебели властни жени - сред които и майка ми - в ранния ми живот. Затлъстяването, същинска
епидемия в моето семейство, беше едно от нещата, които трябваше да преодолея като
амбициозен млад мъж, първо поколение американец, решил да се отърси завинаги от
миналото на рода си в руски щетъл.
Имам и друго обяснение. Винаги съм се възхищавал на женското тяло, може би повече от
до ста мъже. Не, не про сто съм се възхищавал: въздигал съм го в култ, идеализирал съм го и
съм изпадал пред него в екстаз, преминаващ границата на разумното. Може би се чувствам
о скърбен от дебелите жени, задето о скверняват моето желание, задето представят в
хипертрофиран и опошлен образ създанието, което така обожавам? Може би ги ненавиждам
за това, че развенчават моята сладо стна илюзия и ми разкриват нейната о снова от плът -
буйстващата плът?
Отраснах във Вашингтон, когато там се вихреше с пълна сила расовата сегрегация. Бях
единствен син на единственото бяло семейство в квартал, населен с чернокожи. На улицата
чернокожите ме нападаха за това, че съм бял, а в училище белите ме нападаха за това, че съм
евреин. Но около мен винаги имаше затлъстели деца, дебелаци, големи задници, които бяха
винаги обсипвани с подигравки, които никой никога не избираше за отбора си, които бяха
неспо собни да пробягат и една обиколка на атлетическата писта. А аз също трябваше да
мразя някого. Може би оттам тръгна всичко.
150
Разбира се, аз не съм сам в своето предубеждение. Самата ни култура подкрепя по
всевъзможни начини тази нагласа. Кой може да намери добра дума за дебелата жена? Но
моето презрение преминава границите на всички културни норми. В началото на кариерата си
работех в един затвор със свръхстрог режим, където най-лекото провинение на моите
пациенти беше про сто единично убийство. И въпреки това не ми беше трудно да приемам
тези хора, да се опитвам да ги разбера, да търся начини да ги подкрепя.
Но зърна ли дебела жена, готовно стта ми за разбиране се изпарява почти без следа.
Обзема ме желанието да я лиша от храна, да й изкрещя: „Престани да се тъпчеш! Не ти ли е
до статъчно, за бога!”. Ще ми се по някакъв начин да пристегна челюстите й заедно, за да не
може да ги отваря.
Клетата Бети - слава богу! - не подозираше това и спокойно продължи към стола. По сле
бавно седна (краката й почти се отделиха от пода), старателно се намести и ме погледна с
очакване.
Защо ли, помислих си, краката й не могат да стъпят на пода? Не беше чак толкова ниска.
Седеше някак високо в стола, сякаш в собствения си скут. Възможно ли беше бедрата и
задните й части да бяха толкова раздути, че затова краката й да не до стигаха пода? Побързах
да о свободя съзнанието си от тази главоблъсканица - в края на краищата жената бе дошла при
мен за помощ. Миг по-късно се улових да мисля за ниската дебела жена от „Мери Попинз”,
защото именно на нея ми напомняше Бети. С усилие се о свободих и от тази мисъл. Така
премина цялата сесия: в усилия да прогонвам една след друга спохождащите ме обидни
мисли за Бети, за да мога да й отдам цялото си внимание. Представях си, че Мики Маус, чирак
на магьо сника от „Фантазия”, измита от съзнанието ми всичките разсейващи мисли, докато
накрая ми о стана да се о свободя само от неговия образ.
Както обикновено, в началото започнах да се ориентирам в ситуацията по средством по-
общи въпро си. Бети ме о сведоми, че е на двайсет и седем години, необвързана и работи в
отдела
151
за връзки с обществено стта на голяма нюйоркска търговска верига, откъдето три месеца
по-рано я изпратили в Калифорния, за да помогне за откриването на нов обект.
Беше израснала като единствено дете в бедно малко ранчо в Тексас, където и в момента
майка й живеела сама (бащата на Бети починал преди петнайсет години). Бети била добра
ученичка, завършила държавния университет и по стъпила на работа в универсален магазин в
Тексас, две години след което била прехвърлена в централата на фирмата в Ню Йорк. Още от
детство била с наднормено тегло, което към края на юношеството прераснало в сериозна
затлъстяло ст. С изключение на два кратки периода, когато със строга диета свалила двайсет-
двайсет и два килограма, до двайсет и една годишна възраст, теглото й варирало между
деветдесет и сто и петнайсет килограма.
Беше време да се залавям за работа и зададох обичайния си въпро с:
- Какво те тревожи?
- Всичко - отвърна тя.
Нищо в живота на Бети не вървяло както трябва. Нещо повече, добави тя, нямала
никакъв живот. Работела по шейсет часа в седмицата, в Калифорния нямала приятели, не
по сещавала социални събития, не се отдавала на развлечения. Живот, каза тя, макар и не
много по-добър от сегашния, имала в Ню Йорк, но една молба за преместване точно в този
момент би обрекла кариерата й, която и без това била застрашена поради нейната
непопулярно ст сред колегите. В компанията по стъпила едновременно с о сем други души, с
които заедно завършили тримесечния обучителен курс. Тревожеше се, че не се справя добре
като тях и изо става по йерархичната стълбица. Обитавала обзаведен апартамент в
покрайнините на града, където не правела друго, о свен да спи, да яде и да брои дните до
изтичането на о семнайсетмесечния срок на назначението й.
Психиатърът й в Ню Йорк доктор Фарбър, с когото тя се срещала в продължение на
четири месеца, я лекувал с антидепресанти. Макар да не спирала да приема лекарството си, то
не й помагало: била дълбоко депресирана, плачела всяка вечер,
152
липсвало й желание за живот, спяла на пресекулки, най-много до четири сутринта.
Шляела се унило из къщи, а в неделя, почивния й ден, о ставала с нощницата и до вечерта
ядяла бонбони пред телевизора. Предната седмица се обадила на доктор Фарбър, който й дал
името ми и я по съветвал да ме потърси за консултация.
- Разкажи ми повече за проблемите в живота си - помолих я.
- Непрекъснато преяждам, про сто не мога да се контролирам - изкиска се Бети и добави: -
Вероятно би казал, че никога не съм се контролирала, но сега нещата са извън всякакъв
контрол. Качих около десет килограма само за по следните три седмици и вече не мога да се
напъхам в повечето от дрехите си.
- Има ли други причини да ме потърсиш точно сега?
- Миналата седмица бях на преглед заради главоболията и лекарят ми каза, че кръвното
ми налягане е опасно високо, около 220 на 110, и че трябва да отслабна. Изглеждаше загрижен.
Не знам обаче доколко сериозно да взимам предупреждението му - всички тук в Калифорния
са луднали по здраво словния начин на живот. Той самият беше с маратонки в кабинета си.
Всичко това тя изрече с весел, бъбрив тон, като че ли говореше за някой друг, а ние
двамата бяхме колежанки, които се развличат със забавни историйки в някой дъждовен
неделен следобед. Опита се да ме разсмее. Започна да се шегува. Имаше дарбата да
възпроизвежда различни акценти и изимитира своя флегматичен личен лекар от окръг Марин,
китайските си клиенти и шефа си, родом от Средния запад. Навярно избухна в смях
двайсетина пъти в сесията, без приповдигнатото й настроение ни най-малко да бъде смутено
от непреклонния ми отказ да се смея с нея.
Винаги подхождам с огромна сериозно ст към уточняването на терапевтичния договор с
пациента. Приема ли някого за психотерапия, аз изцяло му се отдавам: по свещавам му толкова
време и енергия, колкото са необходими, за да се подобри състоянието му. И най-важното,
установявам с него близки, автентични взаимоотношения.
153
Но бях ли в състояние да сторя същото с Бети? Трудно ми бе да различа лицето й, скрито
под дебели гънки от плът. Също толкова ме отблъскваха глуповатите й изказвания. В края на
първата сесия вече чувствах раздразнение и отегчение. Бях ли въобще спо собен на близки
взаимоотношения с Бети? Почти не можех да си представя човек, с когото по-малко бих
желал да се сближа. Но това беше мой проблем, не на Бети. Беше време, след двайсет и пет
годишна практика, да се променя. Що се касаеше до контрапрено са, Бети представляваше за
мен възможно най-голямото предизвикателство, именно поради тази причина, без да се бавя
повече, й предложих да бъда неин психотерапевт.
Със сигурно ст никой не би укорил терапевт, който се стреми да подобри техниката си. Но
как стоеше въпро сът с правата на пациента, питах се. И нямаше ли съществена разлика между
терапевта, който с труд чисти непристойните петна от контрапрено с в поведението си, и
балерината или дзен майстора, които, всеки в своята област, преследват съвършенството?
Едно беше да работиш върху бекхенда си, а съвсем друго - да усъвършенстваш уменията си за
сметка на някой лабилен, страдащ човек.
Всички тези мисли ми минаха през ума, но аз не им отделих внимание. Да, виждах в Бети
възможно ст да подобря психотерапевтичните си умения. Но от друга страна, бъдещите ми
пациенти щяха да се облагодетелстват от професионалното ми израстване. А и
представителите на хуманните професии винаги са придобивали опит по средством своите
пациенти. Друг начин не съществува. Как би могло например медицинското образование да
оцелее без клиничното стажантство? Още повече се бях убедил, че отговорните новаци,
които даваха израз на своето любопитство и въодушевление, често формираха отлични
терапевтични взаимоотношения и бяха също толкова ефективни, колкото калените
психотерапевти с дългогодишен опит.
Взаимоотношенията лекуват, взаимоотношенията лекуват, взаимоотношенията лекуват -
прехвърлях наум зърната на своята въображаема професионална молитвена броеница.
154
Често повтарях това и на студентите си. Казвах им също как да се отнасят с пациента - с
безусловно уважение, приемане без о съдително ст, автентична ангажирано ст, емпатийно
разбиране. Щях ли да съм спо собен да лекувам Бети по средством взаимоотношенията ни?
Доколко можех да съм автентичен, емпатичен, приемащ? И доколко честен? Какво бих й
отговорил, ако ме попиташе за чувствата ми към нея? Надеждата ми бе, че ще се променям
заедно с Бети, затова и продължих с нейната (нашата) психотерапия. На този етап ми се
струваше, че социалните взаимодействия на Бети са на така примитивно и повърхно стно
ниво, че нямаше нужда от по-задълбочен анализ на терапевтичната ни връзка.
Тайно се надявах в съзнанието ми външно стта й да бъде изтласкана на заден план от
нейните лично стни качества - като например жизнерадо стта, която бях наблюдавал при
много дебели жени, - но това, уви, не се случи. Колкото повече я опознавах, толкова по-
безинтересна ми ставаше.
В първите няколко сесии Бети ми разказа, в най-дребни подробно сти, за проблемите,
които срещала на работа с клиенти, колеги и началници. Често, въпреки силното ми вътрешно
раздразнение, тя ми предаваше до словно някой банален разговор, изигравайки ролите на
всички участници в него - нещо, което винаги съм мразил. Описа ми, отново с отегчителни
детайли, всичките привлекателни мъже във фирмата и дребните хитро сти, до които
прибягвала, за да размени по някоя дума с тях. Съпротивляваше се на всеки мой опит да
навлезем под повърхно стта.
 Освен че нашето опознавателно „коктейлно бръщолевене” се проточи безкрайно, започна
да ме гложди подозрението, че дори след края на тази фаза бяхме обречени да си о станем на
повърхно стта, тоест до края на срещите си да разговаряме за наднормено тегло, диети,
незначителни случки на работното място и да предъвкваме причините тя да не се запише на
курс по аеробика. Го споди, в какво се бях забъркал?
Бележките ми за тези ранни сесии са изпълнени с фрази като: „Поредната отегчителна
сесия”, „Днес през три минути по-
155
глеждах към часовника”, „Най-скучният пациент, с когото съм се срещал”, „С огромни
усилия отблъсквах дрямката. Трябваше непрекъснато да се подмествам в стола си”, „Днес
едва не паднах от стола”.
Вече обмислях да сменя стола си с някой потвърд и неудобен, когато внезапно си
спомних, че докато ходех на лична психотерапия при Роло Мей, ми бе направило
впечатление, че той седи на дървен стол с права облегалка. Казваше, че имал болки в гърба,
но впо следствие, в продължение на много години, поддържахме близки отношения и никога
не го чух да споменава за подобен проблем. Възможно ли беше да съм го отег…?
Бети спомена, че не харесвала доктор Фарбър, защото често заспивал по време на
сесиите им. Е, вече знаех причината! Когато разговарях с доктор Фарбър по телефона, той,
разбира се, не спомена нищо за своите дремки, но ме о сведоми, че така и не съумял да научи
Бети как да извлича полза от психотерапията. Не беше трудно да се до сетя защо бе започнал
да я лекува с лекарства, към които ние, психиатрите, често прибягваме, когато
психотерапията не потръгне.
Питах се откъде да започна. И как. Отчаяно търсех за какво да се заловя. Безсмислено
щеше да е да започвам от проблема с наднорменото тегло. Бети още в самото начало ми беше
дала да разбера, че се надява терапията да й помогне да вземе твърдото решение да отслабне,
но че в момента това въобще не е в дневния й ред.
- Когато съм в такава тежка депресия, единственото, което ме поддържа, е яденето.
Но когато насочих вниманието си към депресията й, тя ми представи убедителни
доводи, че депресията е съвсем естествена реакция към житейската ситуация, в която се
намира. Кой не би се депресирал, сврян в тесен апартамент нейде в безличните покрайнини на
калифорнийски град, откъснат за о семнайсет месеца от своя истински живот - от дома,
любимите занимания и приятелите?
Опитах се да я накарам да поразмишлява върху жизнената си ситуация, но и в тази по сока
ударих на камък. Тя отново ме
156
контрира с обезсърчаващи аргументи. Изтъкна, че подобно на всички пълни жени не си
намирала приятели лесно. (В това нямаше нужда да ме убеждава.) Калифорнийците си имали
своите тесни общно сти, в които пришълците не били добре дошли. Социални контакти
имала единствено на работното място, където повечето от колегите й я недолюбвали заради
надзорническата й длъжно ст. Освен това и колегите й, като всички калифорнийци, били луди
по спорта - най-вече по сърфинга и парашутизма. Попита ме мога ли да си я представя да
прави същото? Във въображението си я видях как бавно потъва, възседнала дъската, и се
съгласих, че имаше право - това навярно не бяха нейните спортове.
Какъв друг избор имала, попита ме тя. Обществото на неангажираните било недо стъпно
за хората с наднормено тегло. И в подкрепа на това ми разказа за своя злощастна среща с мъж
месец по-рано - всъщно ст единствената й от години. В раздела за запознанства на местния
вестник Дъ Бей Гардиън била заинтригувана от една обява. Във всичките други обяви
изрично се подчертавало, че се търси „стройна” жена, а в тази това изискване липсвало.
Обадила се на мъжа, който я бил публикувал, Джордж, който я помолил да по стави в ко сата
си роза и да го чака в бара на местен ресторант.
Лицето му по сърнало, каза тя, когато я видял, но за своя чест о станал с нея и през цялата
вечеря се държал като истински джентълмен. И въпреки че не й се обадил повече след това,
Бети често си мислела за него. Преди мъжете про сто й връзвали тенекия, вероятно
разпознавайки я отдалеч и решавайки да си спестят преживяването с нея, без да я удо стоят с
каквото и да било обяснение.
С известно отчаяние напрягах ума си как да помогна на Бети. Вероятно в опита си да
прикрия отрицателните си чувства към нея допуснах типичната за начинаещия терапевт
грешка да й предложа възможно сти наготово. Беше ли се замисляла за клуба „Сиера”? Не,
липсвала й издръжливо стта, необходима за походите. А за организацията на Анонимните
преяждащи? Тя би могла да й о сигури социална мрежа. Не, ненавиждала групи-
157
те. И другите ми предложения срещнаха същата съдба. И все пак трябваше да има път.
Първата стъпка към всяка терапевтична промяна е поемането на отговорно ст. Ако човек
не се чувства отговорен за своите трудно сти, как би могъл да ги преодолее? Именно такъв
беше случаят с Бети: тя изцяло екстернализираше проблема си. Според нея той не беше нейна
заслуга - вина имаше преместването в друг град, стерилната калифорнийска култура, липсата
на културни събития, всеобщата спортна мания или недо стойното отношение към хората с
наднормено тегло. Въпреки всичките ми усилия Бети отричаше да има какъвто и да било
прино с за своето нещастие.
Ах, да, тя можела, на интелектуално ниво, да приеме, че ако престане да яде толкова
много и отслабне, обществото би променило отношението си към нея. Но това й се струвало
твърде далечна възможно ст, а и хранителните й навици били твърде неконтролируеми. Бети
приведе и други, о свобождаващи я от отговорно ст, доводи: генетичния компонент
(наличието в семейството й, и от майчина, и от бащина страна, на множество роднини с
наднормено тегло); по следните научни изследвания, свидетелстващи за множество
физиологични предпо ставки за затлъстяване - като например понижените нива на базисния
метаболизъм, които на практика „програмирали” и правели неподатливо на контрол
телесното тегло. Не, и така нямаше да се получи. Някак трябваше да я убедя, че сама но си
отговорно ст за външния си вид, но на този етап не виждах на какво да стъпя, за да по стигна
тази цел. Необходимо беше да започна с нещо по-непо средствено. И като че ли знаех какво
беше то.
Най-ценното практическо оръжие на психотерапевта е фокусът върху „процеса”.
Процесът е нещо различно от съдържанието. Съдържанието на един разговор са изговорените
думи, обсъдените теми. Процесът пък е начинът, по който съдържанието бива изразено, и
о собено онова, което той разкрива за взаимоотношенията между двамата участници.
Трябваше да изместя вниманието си от съдържанието - да престана например да
предлагам на Бети опро стенчески реше-
158
ния - и да се съсредоточа върху процеса, тоест върху това как ние общуваме помежду си.
А нашето общуване но сеше един открояващ се белег - отегчението. И именно по отношение
на него контрапрено сът усложняваше неимоверно нещата: аз трябваше да си изясня доколко
отегчението беше мой проблем - тоест беше нужно да си отговоря на въпро са дали бих се
отегчавал с коя да е дебела жена.
Затова напредвах предпазливо - много предпазливо. Забавяха ме моите негативни
чувства. Твърде силно се опасявах да не издам отвращението си. Никога не бих изчаквал така
с пациент, който ми се нрави. Налагаше се да се пришпоря. Ако желаех да съм от помощ на
Бети, трябваше да изясня чувствата си и въз о снова на тях да реша как да действам занапред.
Истината беше, че Бети бе действително отегчителна жена и аз трябваше по някакъв
приемлив начин да й помогна да о съзнае това. Тя можеше да отхвърля отговорно стта за
всичко друго - за липсата на приятели, за обичайното отношение към хората с наднормено
тегло, за недо статъците на живота в предградията, - но аз нямаше да й позволя да отхвърли
отговорно стта за това, че ме отегчаваше.
Не бих си позволил да употребя пред нея определението отегчителна - твърде неясна и
болезнена дума. Исках да съм точен и конструктивен. Запитах се с какво точно ме отегчаваше
Бети и идентифицирах две нейни черти. Първо, тя никога не споделяше свои съкровени
преживявания. И второ, проклетото й кискане, пресилената й весело ст, отказът й да бъде
подобаващо сериозна.
Щеше да ми е трудно да й разкрия това, без да я нараня. Затова реших да използвам
непряк подход: щях да й кажа, че имам желанието да се сближа с нея, но някои нейни
поведенчески привички правеха това невъзможно. Едва ли щях да я обидя, ако рамкирах
критиката си към държанието й по този начин. Смятах, че дори би о станала доволна от
желанието ми да я опозная подобре. Реших да започна с несклонно стта й към себеразкриване
и в края на една о собено приспивна сесия направих решителната крачка.
159
- Бети, по-късно ще ти обясня защо искам това от теб, но бих желал да опиташ нещо
ново днес. Как би оценила по десетобалната система откровено стта си през днешната сесия?
Нека десет е възможно най-високата степен, до която си спо собна да се разкриеш, а едно -
възможно най-ниската, на която си готова, да кажем, с хората на опашка за билети за кино.
Грешка! В продължение на няколко минути Бети ми обясняваше защо не би отишла на
кино сама. Смятала, че хората я съжалявали за това, че си няма приятели. Долавяла страха им,
че мястото й ще се окаже до тяхното и ще ги притиска. Виждала любопитството и
насмешката по лицата им, докато чакали да видят дали ще успее да се смести в тясната
седалка. Когато тя се отклони още повече и започна да ми разказва как лицата на пасажерите в
самолета побелявали от ужас, щом тръгнела по пътечката да търси мястото си, аз я прекъснах,
повторих въпро са си и определих първата степен като неангажиращ разговор на работното
място.
Оценката, която си даде Бети, беше „десет”. Бях изненадан (очаквайки „две” или „три”) и
й го казах. Увери ме, че ми била казала неща, които преди не била споделяла пред друг:
например, че веднъж откраднала списание от магазина и че я било страх да ходи сама на
ресторант или на кино.
Повторихме същата процедура още няколко пъти. Бети настояваше, че поемала огромни
рискове в разговорите с мен, но аз й казах:
- Бети, оценяш се с „десет”, но въпреки това днес имах чувството, че не се разкриваш
докрай пред мен. Нямам впечатлението, че в разговорите ни действително поемаш рискове.
- Никога не съм казвала тези неща на друг. Дори на доктор Фарбър.
- И как се чувстваш, докато ми ги споделяш?
- Добре.
- Би ли използвала друго определение вместо добре! Би трябвало да почувстваш страх
или облекчение, щом ги споделяш за първи път!
160
- Чувствам се нормално. Знам, че ме слушаш професионално. Това е нормално. Чувствам
се нормално. Не знам какво очакваш от мен.
- Но как би могла да си сигурна, че те слушам професионално? Въобще ли не се
съмняваш?
Внимателно, внимателно! Не можех да обещая повече честно ст, отколкото можех да си
позволя. Бети про сто нямаше да понесе признанието за отрицателните ми чувства към нея. Тя
отрече да има съмнения, разказа как доктор Фарбър заспивал по време на сесиите и добави, че
аз съм изглеждал до ста по-заинтересуван от него.
Какво наистина очаквах от нея? Тя твърдеше, че се разкрива докрай. Но защо нейните
откровения ме о ставяха равнодушен? Дадох си сметка, че тя винаги споделяше неща, които
се бяха случвали другаде, по друго време. Беше неспо собна или не желаеше да се разкрие в
непо средственото настояще, което споделяхме и двамата. Затова ми даваше и уклончивия
отговор „нормално” или „добре”, когато я питах за чувствата й тук и сега.
Това беше моето първо важно откритие отно сно Бети: тя беше отчайващо изолирана и
спо собна да понася изолацията си единствено поддържайки мита, че истинският й живот е
някъде другаде. Нейните приятели, социалният й кръг, не бяха в Калифорния, а някъде
другаде - в Ню Йорк, в Тексас, в миналото. Впрочем не само те, всичко значимо за нея беше
другаде. Именно по това време у мен се зароди подозрението, че и на това „другаде” Бети не
се чувстваше „тук”.
Попитах я и нещо друго: ако пред мен разкриваше повече от себе си, отколкото пред
всеки друг, то какво беше естеството на близките й взаимоотношения? Бети отвърна, че
имала репутацията на човек, с когото се общува лесно. Каза, че с нея всъщно ст сме колеги: тя
била психотерапевт за всички свои приятели. Добави, че имала много приятели, но никой не я
познавал истински. Запазена марка й било да изслушва и да забавлява Другите. Колкото и да
не й се харесвало, вмествала се в стереотипа за веселата дебела жена.
161
По следното ми помогна да о съзная другата о сновна причина Бети така да ме отегчава:
беше престорена - в „задушевните” ни разговори никога не беше естествена, държанието й
беше изтъкано от преструвки и принудена весело ст.
- Знаеш ли, искам да ти кажа нещо във връзка с твърдението ти, че си весела жена. Струва
ми се, че си решила да забавляваш и мен и хвърляш до ста усилия за това.
- Хм, интересна теория, доктор Уотсън.
- Това ми направи впечатление още в първата ни среща. Разказваш ми, че животът ти е
изпълнен с отчаяние, но го правиш с тон, все едно сме се събрали да се развличаме със
забавни истории.
- Такава съм си.
- Но така губя представа за дълбочината на болката ти.
- Мисля, че така е подобре, отколкото да се само съжалявам.
- Но ти си тук, за да ти помагам. Защо е толкова важно да ме забавляваш?
Бети се изчерви. Стъписана от директно стта ми, тя сякаш се отдръпна навътре в себе си.
Извади кърпичка и започна да бърше челото си. Очевидно се опитваше да спечели време.
- Ще се възползвам от правото си да не говоря.
- Бети, днес ще бъда настоятелен. Какво би се случило, ако престанеш с опитите да ме
забавляваш?
- Не виждам нищо нередно в това да се позабавляваш. Защо трябва да приемаш всичко
толкова… толкова… Не знам… Ти си винаги така сериозен. Освен това аз съм си такава, така
се държа винаги. Не съм сигурна, че разбирам за какво точно говориш. Какво имаш предвид с
това, че се опитвам да те забавлявам?
 - Бети, това е важно, може би най-важната тема, която сме засягали до сега. Но си права -
първо трябва да си наясно какво точно имам предвид. Ще ми позволиш ли отсега нататък в
идните сесии да те прекъсвам в моментите, когато се опитваш да ме забавляваш, за да насоча
вниманието ти към това?
162
Бети се съгласи - едва ли би могла да ми откаже - и аз вече разполагах с едно
изключително мощно средство, спо собно да донесе о свобождение и на двама ни. Имах
разрешението й да я прекъсвам моментално (разбира се, припомняйки й новото ни
споразумение) винаги когато се закискаше, възприемеше някакъв глуповат акцент, опиташе да
ме разсмее или да се отнесе повърхно стно към сериозни теми.
В рамките на три или четири сесии тя изо стави своето „забавно” поведение и за първи
път заговори за живота си със сериозно стта, която той заслужаваше. Предположи, че полагала
усилие да бъде забавна, за да задържи интереса на другите. Обясних й, че в моя кабинет
важеше обратното: колкото по-забавна се опитваше да бъде, толкова по-хладен и
незаинтересуван ставах аз.
Бети се оплака, че не знае как другояче да се държи: аз я принуждавах да изо стави целия
си социален репертоар. Да разкрие себе си? Какво щях да видя аз, ако разкриеше себе си? Под
повърхно стта нямаше нищо. Беше празен човек. (С напредването на терапията щяхме все по-
често да произнасяме думата „празнота”. Психологическата „празнота” е едно от о сновните
понятия, с които се борави при лечението на хранителните разстройства.)
На този етап давах на Бети цялата подкрепа, която й беше необходима. Ето сега, казах й,
вече поемаше истински рискове. Сега откровенията й можеха да бъдат оценени действително
с о сем или девет по скалата на себеразкриването. Попитах я чувства ли разликата? Тя бързо
схвана какво имам предвид. Отвърна, че се чувствала ужасена, сякаш била скочила от самолет
без парашут.
А аз вече не се отегчавах така. Поглеждах към часовника рядко, а когато го правех, беше
не за да видя колко време ми о става да изтърпя, а за да преценя дали ще успеем да обсъдим
още някой важен въпро с.
Освен това не ми се налагаше както по-рано да гоня от съзнанието си обидните мисли за
външно стта й. Вече не забелязвах тялото й, а се вглеждах в очите й. Впрочем бях започнал да
163
долавям у себе си и зачатъци на емпатия. Веднъж Бети ми разказа как отишла в някакъв
уестърн бар и двама селяндури започнали да й се подиграват, мучейки като крави. Това
предизвика у мен силно възмущение и аз веднага й го казах.
Новите чувства към Бети извикаха спомена за първоначалната ми реакция към нея и ме
обзе срам. С болка си помислих за всичките други жени с наднормено тегло, с които бях
общувал по своя нетолерантен маниер.
Всички тези промени свидетелстваха, че о съществявахме напредък: успешно
разработвахме изолацията на Бети и жаждата й за близо ст. Надявах се да й покажа, че е
възможно друг човек да я опознае и да продължи да я харесва.
Сега Бети изглеждаше наистина отдадена на терапията. Между сесиите размишляваше
върху проблемите, които бяхме обсъждали, през седмицата водеше дълги въображаеми
разговори с мен, очакваше с нетърпение срещите ни и чувстваше гняв и разочарование, когато
поради някое мое пътуване пропускахме сесия.
Но в същото време дистресът й се беше увеличил необяснимо. Тя твърдеше, че изпитва
по-силна тъга и тревожно ст. Побързах да се възползвам от тази възможно ст. Когато пациентът
започне да развива симптоми по отношение на връзката си с психотерапевта, същинската
терапия е започнала и изследването на тези симптоми отваря път към най-важните проблеми.
Тревожно стта й произтичаше от опасението да не стане твърде зависима или дори да се
пристрасти към психотерапията. Сесиите ни се бяха превърнали в най-важното нещо в живота
й. Казваше, че не знае какво би се случило с нея, ако не получи седмичната си „доза” терапия.
Тя все още се съпротивляваше срещу нашето сближаване - говореше за „доза”, вместо за
взаимоотношенията си с мен - и аз по степенно насочих вниманието й към това.
- Бети, защо те е страх да ме допуснеш по-близо до себе си?
- Не мога да определя точно. Сякаш се страхувам да не започна да изпитвам прекалено
силна нужда от теб. А ще е невъз-
164
можно да продължим да се срещаме. Нали си спомняш, че ще трябва да напусна
Калифорния след година.
- Една година е много време. Значи ме държиш на разстояние, защото няма винаги да съм
до теб?
- Знам, че звучи глупаво. Но по същия начин стоят нещата и с отношението ми към
Калифорния. Обичам Ню Йорк и не искам Калифорния да ми хареса. Страхувам се, че ако
завържа приятелства и се почувствам добре тук, няма да ми се иска да се върна в Ню Йорк.
Пък и си мисля: защо да си правя труда, нали съм тук за кратко? Кой ли желае временни
приятелства?
- Проблемът с тази нагласа обаче е, че си о ставаш самотна. Може би отчасти това е
причината да се чувстваш празна. Всички взаимоотношения рано или късно, по един или друг
начин, приключват. Няма никаква гаранция, че едно приятелство ще продължи цял живот. То е
все едно да отказваш да се полюбуваш на изгрева, защото не обичаш слънцето да залязва.
- Като те слушам, действително звучи налудничаво, но така стоят нещата. Когато се
запозная с някого и го харесам, неизменно започвам да си мисля как ли ще се чувствам,
сбогувайки се с него.
Знаех, че сме засегнали важен проблем и че впо следствие ще се върнем към него. Ото
Ранк е формулирал горната житейска нагласа прекрасно: „Отказ от заема на живота, за да се
избегне дългът на смъртта”.
Бети навлезе в кратковременна депресия, която завърши с един любопитен, парадоксален
обрат. Новите за общуването ни близо ст и открито ст я оживиха, но вместо да се радва и
наслаждава на това състояние, Бети се натъжи от внезапното прозрение, че до този момент
животът й е бил лишен от интимно ст.
Това ме подсети за друга моя пациентка, която бях лекувал година по-рано - четирийсет
и четири годишна свръхмерно отговорна, добро съвестна до педантично ст лекарка. Една
вечер в разгара на горещ съпружески спор тя (неприсъщо за себе си) изпила голямо
количество алкохол, изпуснала нервите си и започнала да хвърля чинии в стените, при което
едва не улучила съпруга си с порция лимонов пай. На сесията ни два дни по-
165
късно изглеждаше виновна и потисната. Опитах се да я утеша, като й обясних, че
изгубването на контрол не бива непременно да се приема като катастрофа. Но тя ме прекъсна
с думите, че не съм я разбрал: не чувствала вина, а дълбоко съжаление, че е чакала да стане на
четирийсет и четири години, за да отвори вентила и да изпусне малко истински чувства
навън.
Въпреки че Бети беше сто и десет килограма, никога не бяхме обсъждали хранителните
навици и наднорменото й тегло. Тя често ми разказваше за своите епични (и винаги
безплодни) сблъсъци с майка си и приятелките си, които я увещавали да започне да
контролира храненето си. Аз бях решил да избягвам тази роля: вярвах, че помогна ли й да
преодолее препятствията по пътя си, тя по собствен почин ще се погрижи за тялото си.
До този момент, по средством работата по изолацията, бях вече елиминирал две от
о сновните препятствия пред Бети: депресията й се беше разсеяла, а о свен това, изграждайки
си социален живот, тя вече не приемаше храната като единствен източник на удовлетворение.
Но тя стана спо собна да вземе решението за диета едва след като о съзна защо винаги бе
смятала отслабването за опасно. Ето как се случи това.
Няколко месеца след началото на терапията на Бети аз реших, че напредъкът й може да
бъде ускорен, ако тя, паралелно с индивидуалната, провежда и групова терапия. Най-малкото
бях сигурен, че е добре да се намира в подкрепяща среда, когато настанат тежките моменти в
спазването на диетата. Още повече че терапевтичната група щеше да предо стави на Бети
друга възможно ст да изследва междулично стните си проблеми, които вече разработвахме в
индивидуалните сесии: прикрито стта, усилието да е винаги забавна, чувството, че няма
какво да предложи на другите. Въпреки че я обзе силен страх и първоначално се
съпротивляваше, в крайна сметка тя взе смелото решение да се присъедини към терапевтична
група, водена от двама стажуващи психиатри.
Случи се така, че една от първите групови сесии протече по твърде необикновен начин,
тъй като Карло с, също мой индивидуален пациент (когото читателят познава от „Ако
изнасилва-
166
нето…”), съобщил на о станалите, че е неизлечимо болен от рак. Бащата на Бети бе
починал от рак, когато била на дванайсет години, и оттогава изпитвала смъртен ужас от тази
болест. В колежа избрала курс на обучение с медицинска насочено ст с намерението по сле да
кандидатства в медицински университет, но бързо го изо ставила поради страх от контакта с
раковоболни.
През следващите няколко седмици контактът с Карло с предизвикваше у Бети толкова
о стра тревожно ст, че на няколко пъти трябваше да проведа с нея спешни сесии. При това с
голяма трудно ст я уговорих да продължи груповата терапия. Разви физически симптоми, сред
които главоболие (баща й бе починал от рак на мозъка), болки в гърба и задух. Започна да я
измъчва натрапчивата мисъл, че и тя е болна от рак. А тъй като имаше фобия от медицински
прегледи (поради срам от тялото си тя рядко ходеше на лекар и никога не се беше подлагала
на гинекологичен преглед), на мен ми беше трудно да я успокоя по отношение на здравето.
Ставайки свидетел на драстичното отслабване на Карло с, Бети си спомни как за
дванайсет месеца баща й от масивен мъж с наднормено тегло се бе превърнал в същински
скелет, обвит в огромни гънки излишна кожа. И макар да признаваше ирационално стта на
тази мисъл, смъртта на баща й породила у Бети убеждението, че отслабването ще я направи
податлива на рак.
Загубата на ко са също предизвикваше силна тревога у нея. В началото, когато Бети се
присъедини към групата, Карло с (който бе оплешивял напълно заради химиотерапията)
но сеше тупе, което бе свалил в деня, когато съобщил на групата за болестта си. Бети беше
ужасена, защото в паметта й изплувал образът на баща й с обръсната за мозъчна операция
глава. Тя си спомни също колко уплашена била, когато преди време, в резултат на тежка
диета, загубила немалко от ко сата си.
Тези тревожни чувства бяха неимоверно утежнили проблемите на Бети с наднорменото
тегло. Храненето бе за нея не само единствен извор на удовлетворение, но и спо соб за
притъпяване на чувството за вътрешна празнота. Освен това отслабва-
167
 нето тя свързваше с болката поради смъртта на баща си и поддържаше несъзнаваното
убеждение, че ако отслабне, ще умре.
По степенно о страта тревожно ст на Бети стихна. Никога преди тя не беше говорила
открито за тези свои проблеми: може би й помогна катарзисът от самото им изричане; може
би от полза й бе да о съзнае магическия характер на своите мисли; може би някои от
ужасяващите я мисли бяха десензитизирани от самото им о светляване, от обсъждането им по
един спокоен и рационален начин.
През този период Карло с изигра о собено полезна роля. Родителите на Бети до самия край
отричали сериозно стта на заболяването на баща й. Подобно отричане само вреди на
опечалените - Бети нито била подготвена за смъртта на баща си, нито бе имала възможно стта
да си вземе сбогом с него. Но Карло с й даде пример за един съвсем различен подход към
неизбежната съдба: той се държеше храбро и напълно рационално и открито изразяваше
чувствата във връзка с болестта. Освен това се държеше непривично добре с Бети - може би
защото знаеше, че е моя пациентка, може би защото се случи така, че при по стъпването й в
групата той вече бе преизпълнен с великодушие, а може би про сто защото винаги бе изпитвал
привличане към пълните жени (което, трябва с неудобство да призная, приемах като
поредното доказателство за неговата извратено ст).
Бети трябва да бе почувствала, че о сновните препятствия пред решението да отслабне
бяха отстранени, тъй като даде недвусмислени знаци, че е на прага на голяма промяна. Бях
изумен от мащаба и сложно стта на приготовленията й.
За начало тя се записа в програма за пациенти с хранителни разстройства към клиниката,
където аз работех, и издържа на всичките изпитания, сред които тежки физически тренировки
и редица психологически тестове. По сле изхвърли от апартамента си всичката храна - не
о стави ни една консерва, кутия или бутилка. Състави си план за алтернативни социални
дейно сти: елиминирането на обедите и вечерите отворило значителни празнини в социалния
календар, обясни ми тя. За моя изненада
168
се записа на танци (тази жена определено има кураж, помислих си тогава) и на боулинг -
като дете баща й често я водел да играят боулинг. Купи си велоергометър на старо и го
по стави пред телевизора. След това се сбогува със старите приятели -картофените чипсове,
шоколадите и поничките с мед (най-трудната раздяла).
И вътрешната подготовка също беше значителна. Бети не бе спо собна да я опише съвсем
точно и затова казваше про сто, че набира „решително ст” и изчаква подходящия за започване
на диета момент. Вече ме обземаше нетърпение и неволно си представях Бети като огромен
сумо борец, който пристъпва от крак на крак, заема различни пози и сумти, подготвяйки се за
схватката с противника.
И тогава Бети се втурна стремглаво напред. Започна диета, спря да приема твърди храни
и мина само на течни, въртеше педалите на велоергометъра по четирийсет минути всяка
сутрин, ходеше по пет километра всеки следобед, играеше боулинг и танцуваше по веднъж в
седмицата. Нейната обвивка от мазнини започна да се топи, а тялото й - видимо да губи от
обема си. Огромните гънки от плът чезнеха, килограмите ритмично намаляваха - с един, два,
а понякога дори три на седмица.
Всяка сесия Бети започваше с „рапорт” за напредъка: свалени пет, по сле десет, петнайсет
килограма. Първо теглото й се понижи на сто и девет, по сле на сто и четири, по сле на сто
килограма. Отстрани изглеждаше изумително бързо и лесно. Бях много доволен от нея и всяка
седмица я поздравявах заради усилията. Но в онези първи дни все още дочувах в себе си един
жесток глас: „Мили боже, щом сваля килограмите така бързо, помисли си колко храна трябва
да е поглъщала преди!”.
Седмиците се нижеха, а кампанията на Бети продължаваше. След три месеца тя тежеше
деветдесет и пет килограма. По сле до стигна деветдесет килограма. Което означаваше, че бе
свалила цели двайсет килограма! По сле стана о семдесет и пет килограма и съпротивата в нея
рязко нарасна. Понякога идваше в кабинета ми обляна в сълзи, тъй като бе прекарала цяла
седмица в глад, без това да се отрази на теглото й. Всеки килограм
169
започна да й създава големи трудно сти, но Бети упорстваше в диетата.
По следваха ужасни месеци. Бети се преизпълни с ненавист към всичко. Животът й се бе
превърнал в мъчение - противната течна храна, велоергометърът, о стрите пристъпи на глад,
сатанинските телевизионни реклами на „Макдоналдс” и миризмите, вездесъщите миризми: на
пуканки в кино салона, на пица край боулинг пистата, на пресни кроасани в търговския
център, на току-що приготвени крабове във Фишерманс Уорф. Нямаше ли, за бога, едно
местенце в този свят, незавладяно от миризмите?
Животът на Бети беше поредица от лоши дни. Не получаваше удоволствие от нищо. Но
макар други пациенти с хранителни разстройства в клиниката да се отказаха, Бети о стана
твърда. Уважението ми към нея нарастваше.
И аз обичах храната. Често през целия ден мечтаех за конкретно ястие и когато този
копнеж ме завладееше, в края на работния ден нищо не бе в състояние да ме отклони от пътя
към някой ресторант, където сервираха дим сум, или към сергията с италиански сладолед. Но
наблюдавайки изпитанията, през които преминаваше Бети, започнах да чувствам вина - сякаш
задоволявайки своите копнежи, извършвах предателство спрямо нея. Когато си поръчвах пица
или спагети с песто, енчилада със зелен со с или немска сладоледена торта - все лакомства,
които знаех, че Бети обича, - аз се сещах за нея. Потръпвах, представяйки си я как с отварачка
за консерви в ръка се готви да вечеря с нискокалоричен шейк „Оптифаст”. Понякога не
започвах да се храня веднага, а изчаквах няколко секунди в нейна чест.
Случи се така, че в този период преминах горната граница на телесното си тегло, която
сам си бях определил, и се подложих на триседмична диета. И тъй като моите диети се
състояха о сновно в елиминиране на сладоледа и пържените картофи, моето ограничение не
можеше въобще да се сравнява с лишенията на Бети. И въпреки това през тези три седмици аз
започнах да съпреживявам още по-дълбоко нейната вътрешна борба. Бях дълбоко трогнат,
когато ми сподели, че вечер плачела, докато
170
сънят я оборел от изтощение. Сви ми се сърцето, когато ми разказа как вътре в себе си
чувала гласа на изнемогващо от глад дете, което умолявало: „Нахрани ме, нахрани ме!”.
Осемдесет килограма. Седемдесет и седем. Това прави трийсет и три свалени килограма!
Но в настроението на Бети настъпваха резки и драстични промени и аз все повече се тревожех
за нея. Имаше кратки периоди на гордо ст и въодушевление (о собено когато излизаше по
магазините да си накупи дрехи с по-малък размер), но в повечето време я владееше така
дълбоко униние, че сутрин едва ставаше от леглото, за да иде на работа.
На моменти ставаше раздразнителна и се връщаше към някои стари поводи за
недоволство срещу мен. Защо я бях изпратил в терапевтичната група - може би за да се отърва
от нея или за да сваля поне отчасти товара от плещите си? Защо не я бях разпитвал по-
подробно за хранителните й навици? В края на краищата яденето представлявало живота й.
Харесвал ли съм нея, щял съм да проявя интерес и към начина й на хранене. (Внимание,
внимание! Беше твърде близо до истината.) Защо не бях възразил срещу нито една от
изредените от нея причини да не може да следва в медицинския факултет (възраст, липса на
издръжливо ст, мързел, твърде недо статъчна подготовка и липса на средства)? Приела
предложението ми да се насочи към професията на медицинската сестра като подценяване и
ме обвини, че все едно съм й казал: „Не си до статъчно умна за лекар, затова стани медицинска
сестра”.
На моменти ставаше сприхава и регресираше в поведението си. Веднъж например, когато
я попитах защо е престанала да бъде активна в терапевтичната група, тя само ме изгледа
гневно и отказа да отговори. А щом настоях да науча какво мисли, тя отвърна с напевен
детски глас:
- Ако не получа бисквитка, няма да направя нищо за теб.
В един от депресивните периоди я споходи ярко съновидение:
Намирах се на място подобно на Мека, където хората отиваха, за да се самоубият
законно. Бях с близка приятелка, но не
171
помня коя. Тя възнамеряваше да се самоубие, като скочи в дълбока шахта. Обещах и, че
ще изкарам тялото й от там, но по-късно си дадох сметка, че за да направя това, щеше да се
наложи да сляза в ужасната шахта, където имаше множество мъртви, разлагащи се тела, и си
помислих, че не съм в състояние да направя това.
След като я помолих да асоциира отно сно съновидението, Бети спомена, че по-рано
същия ден й хрумнала мисълта, че е свалила от себе си едно тяло: беше отслабнала с трийсет
и шест килограма, а имала колежка със същото тегло. На о сновата на тази мисъл развила цяла
фантазия: представила си, че дава позволение на това „тяло” да бъде извършена аутопсия и
урежда погребение за него. Именно тези страховити мисли, предположи Бети, бяха намерили
отражение в съновидението с приятелката самоубийца.
Образно стта и дълбочината на съня бяха за мен поредното свидетелство за огромния
напредък на Бети. Вече ми беше трудно да си спомня хихикащата повърхно стна жена, която
преди няколко месеца беше влязла в кабинета ми. Сега във всяка минута от сесиите
вниманието ми бе приковано в Бети. Кой би могъл да предположи, че онази жена, чието
празно бъбрене бе отегчавало до такава степен мен и предишния й психотерапевт, щеше да се
превърне в сегашната разсъдлива, чувствителна и непо средствена лично ст?
Седемдесет и пет килограма. В ход беше и паралелното преображение. Един ден, докато
Бети седеше срещу мен в кабинета, за първи път забелязах вече оформения й скут. Погледнах
отново. Как не бях забелязал до този момент? Възможно ли беше изведнъж да съм започнал да
обръщам на Бети повече внимание? До скоро силуетът на тялото й, от брадичката до
стъпалата, беше объл. След две седмици видях изразените очертания на бюст, на две гърди.
Седмица по-късно се открои линията на долната челюст, по сле брадичката и лакътят. Всичко
си беше на мястото - под дебелата обвивка от мазнини през цялото време се беше крила една
красива жена.
172
И други, предимно мъже, забелязваха промяната, все по-често по време на разговор се
случваше някой да я доко сне. Веднъж един колега я бе изпратил до колата й. Фризьорът й бе
направил безплатен масаж на скалпа. Освен това беше сигурна, че шефът й се заглежда по
гърдите й.
Един ден Бети обяви: „Седемдесет и два килограма”, като добави, че била навлязла в
„територията на девствено стта”, тоест, че е на теглото от гимназиалните си години. Въпреки
моята реакция - въпро сът дали се страхуваше да навлезе в „територията на недевствено стта”,
- жалък опит за шега, тя по стави началото на важен разговор за секса.
Макар Бети да водеше активен сексуален живот във въображението си, тя все още не бе
имала реален физически контакт с мъж - бил той прегръдка, целувка или дори похотливо
„пускане на ръка”. Тя винаги бе жадувала за секс и беше гневна на обществото заради
отношението към хората с наднормено тегло, което я обричаше на сексуална фрустрация. Чак
сега, когато наближаваше теглото, при което сексуалните покани най-вероятно щяха да
станат реално ст, чак сега, когато сънищата й гъмжаха от застрашителни мъжки образи (лекар
с маска, който пъхва огромна игла в корема й; непознат мъж, който се усмихва похотливо и
отлюпва корицата на голяма рана на корема й), тя о съзна, че изпитва силен страх от секса.
Тези разговори о свободиха порой от болезнени спомени от дългите години, през които
бе страдала от мъжкото отхвърляне. Тя никога не била канена на романтична среща или на
парти от съучениците си. Изпълнявала ролята на довереницата и помогнала на не една от
приятелките си да организират своите сватбени тържества. А сега, когато всичките й
приятелки бяха омъжени, тя вече бе неспо собна да затваря очите си за печалния факт, че
завинаги щеше да о стане страничен наблюдател и че може би никога нямаше да стане нечия
избраница.
Съвсем скоро от темата за секса се гмурнахме в по-дълбоките води на половата
идентично ст. Бети бе дочула, че баща й искал син и макар да не го изразил гласно, бил
разочарован, когато тя се родила. Веднъж ми разказа две съновидения за изгубен
173
брат близнак. В първото тя и близнакът й но сеха идентификационни баджове и си ги
разменяха. Второто съновидение беше продължение на първото и в него близнакът й се пъхна
в претъпкан с хора асансьор, където тя не успя да влезе (заради огромното си тяло). По сле
асансьорът пропадна в шахтата, избивайки всички пътници, а тя започна да претърсва
о станките му.
В друго съновидение баща й й подари кон на име „Тя е дама”. Тя силно желаела да
получи подарък кон от него и в този сън баща й не само изпълняваше желанието й, но я
наричаше „дама”.
Разговорите ни за секса и половата идентично ст генерираха в Бети толкова тревожно ст и
така болезнено чувство за празнота, че няколко пъти тя не издържа и се отдаде на пиршество
с бисквити и понички. Тя вече можеше да яде определени твърди храни - позволено й беше
едно диетично хранене пред телевизора дневно, - но на този етап да спазва диетата за нея се
оказа по-трудно, отколкото когато беше само на течна храна.
Предстоеше прекрачването на една символична граница -раздялата с четирийсет и петия
килограм. Тази конкретна цел, непо стигана по-рано, съдържаше в себе си дълбоки сексуални
конотации. Месеци по-рано Карло с на шега й беше обещал, че ще я заведе за уикенд в Хавай,
ако отслабне с четирийсет и пет килограма. Самата Бети се бе зарекла, щом свали четирийсет
и пет килограма, да се обади на Джордж - мъжа, на чиято обява бе отговорила, - за да го
изненада със своето ново тяло и заради проявената от него галантно ст да го възнагради със
сексуалното си благоволение.
В опит да уталожа тревожно стта й я по съветвах да проявява умерено ст и да подхожда
към секса по степенно: например за начало да прекарва повече време в разговори с мъже и да
се образова по отношение на половата анатомия, о собено стите на човешката сексуално ст и
мастурбацията. Във връзка с второто й препоръчах определени материали, насърчих я да
по сети жена гинеколог и да обсъди тези теми с приятелките и с членовете на терапевтичната
група.
174
През този период на бърза промяна в теглото станах свидетел и на друго необикновено
явление. Бети започнаха да я спохождат емоционално наситени спомени. Често през по-
голямата част от сесията, обляна в сълзи, тя със стряскаща ярко ст ми описваше моменти от
миналото си, като например деня, в който бе напуснала Тексас, за да отиде в Ню Йорк,
дипломирането си от колежа или гнева, който изпитала към майка си заради това, че от страх
и срам не присъствала на тържеството по случай завършването на гимназията.
Първоначално ми се струваше, че тези връщания в миналото заедно със съпътстващите ги
резки промени в настроението бяха с хаотичен и случаен характер, но след няколко седмици
самата Бети установи, че те следваха съгласуван модел: когато до стигаше определено
телесно тегло, тя преживяваше отново о сновните травми или неразрешени проблеми, които
бе имала преди при същите килограми. Така нейното отслабване с начална точка сто и десет
килограма се превръщаше в пътуване назад във времето, при което тя преживяваше отново
всичките емоционално натоварени моменти от миналото си: напускането на Тексас (95
килограма), дипломирането от колежа (86 килограма), решението да се откаже от
кандидатстване в медицинския факултет и от мечтата си да открие лек за рака, убил баща й
(82 килограма), самотата на тържеството по случай завършване на гимназията, завистта към
съучениците заради присъствието на техните родители, липсата на кандидати за неин кавалер
на бала (77 килограма), завършването на средното училище и о страта тъга по баща й по време
на тържеството (70 килограма). Какво удивително доказателство за съществуването на
несъзнаваното! Тялото на Бети помнеше онова, което умът й отдавна бе забравил.
Тези пътувания в миналото бяха пропити със спомени за ба-Ща й. Колкото по-обстойно
изследвахме тези преживявания, толкова по-ясно ни ставаше, че в дъното на всичко е той -
неговата смърт и теглото от шейсет и о сем килограма, на което е била Бети по това време.
Колкото повече тя доближаваше това тегло, толкова по-дълбока ставаше депресията й,
толкова пове-
175
че спомени и чувства, свързани с баща й, изплуваха в нейната памет.
Скоро разговорите за баща й запълниха нашите сесии. Беше дошло времето да изкараме
всичко на повърхно стта. Насърчавах я да се потапя в спомените и да ми разказва всичко за
неговото боледуване, за вида му при по следното й по сещение в болницата, за смъртта му, за
погребението, за дрехите, с които е бил облечен в ковчега, за речта на свещеника и
присъстващите на траурната церемония.
С Бети и преди бяхме разговаряли за баща й, но разговорите ни никога не бяха до стигали
такава дълбочина, не бяха имали този емоционален заряд. Тя чувстваше загубата му както
никога преди и в продължение на две седмици плачеше почти непрекъснато. В този период се
срещахме три пъти седмично и аз се опитвах да й помогна да опознае и разбере източника на
сълзите си. Отчасти тя плачеше заради загубата, но в голяма степен и защото смяташе живота
на баща си за огромна трагедия: той никога не бе придобил образованието, което желаел (или
което тя бе желала той да има), и бе починал, преди да се пенсионира, без да се е насладил на
годините на спокойствие, за които така копнеел. И все пак, изтъкнах пред нея, начинът му на
живот, който тя описваше - голямо семейство, широк социален кръг, ежедневни срещи с
приятели, обич към отечеството и младо ст, преминала във военноморските сили, следобеден
риболов, - свидетелстваше за един пълноценно изживян живот, прекаран сред обкръжението
на хора, които са го познавали добре и са го обичали.
Когато я помолих да сравни живота му със своя, тя о съзна, че част от скръбта й се корени
другаде: а именно във факта, че не животът на баща й, а нейният собствен живот беше
трагично нео съществен. Но до каква степен скръбта й се дължеше на собствените
нереализирани надежди? Този въпро с се оказа о собено болезнен за Бети, която по същото
време научи от гинеколожката си, че има ендокринно заболяване, заради което няма да може
да има деца.
176
Заради болката, която терапията й причиняваше, аз се чувствах като жесток мъчител.
Всяка сесия за Бети беше изпитание и тя често напускаше кабинета ми разтреперана.
Започнаха да я спохождат панически пристъпи и кошмарни съновидения, в които, както сама
се изрази, умирала поне по три пъти на нощ. Не можеше да си припомни тези съновидения, с
изключение на две повтарящи се, които започнали да я преследват в юношеството й, недълго
след като баща й починал. В едното тя лежеше парализирана в малка стая, докато някой тухла
по тухла зазиждаше вратата. В другото лежеше на болнично легло, на таблата на което
гореше свещ, символизираща нейната душа. В съня си знаеше, че когато свещта догори, ще
умре, и безпомощно наблюдаваше как непрекъснато се смалява.
Разговорите за смъртта на баща й очевидно будеха страх от собствената й смърт.
Помолих Бети да ми разкаже за първите си преживявания, свързани със смъртта, за първите си
представи за нея. Тъй като бе отраснала в ранчо, смъртта не й била непозната. Виждала как
майка й убива пилета и чувала предсмъртното квичене на прасетата в кланицата. Бети
о собено се разстроила от смъртта на дядо си. Тогава била на девет години. Според майка й
(самата тя не си спомняше подобно нещо) с баща й успели да я успокоят едва след като я
уверили, че само възрастните хора умират, след което Бети не ги о ставила на мира седмици
наред, повтаряйки, че не иска да порасне, и питайки на колко години са те самите. Но едва
след смъртта на баща си Бети о съзнала истината, че смъртта й е неизбежна. Тя дори си спомни
точния момент, когато това бе станало.
- Беше няколко дни след погребението, все още не бях започнала училище. Учителят ми
беше казал да се върна, когато се почувствам готова. Можех да го направя по-рано, но не ми
се струваше редно. Опасявах се хората да не сметнат, че не тъжа до статъчно. Шляех се из
полето зад къщата. Беше студено - от устата ми излизаха облачета пара и ми беше трудно да
ходя, защото браздите в разораната земя бяха замръзнали. Мислех си за баща ми - колко ли му
беше студено под земята, - когато внезапно чух глас, идещ някъде отгоре: „Ти си
следващата!”. -
177
На това място Бети спря и ме погледна. - Смяташ ли, че съм луда?
- Казвал съм ти го и преди, не те бива в лудо стта. Тя се усмихна.
- Не съм разказвала тази история на никого. В действително ст бях забравила тази случка,
не бях си спомняла за нея от години.
- Благодаря ти, че реши да я довериш на мен. Струва ми се, че тя е важен момент в твоя
живот. Кажи ми как си изтълкува казаното от онзи глас: че си „следващата”.
- Че баща ми вече го няма, за да ме предпазва. В определен смисъл, докато беше жив, той
сякаш стоеше между мен и гроба. А след като него вече го нямаше на по ста му, аз бях
следващата. - Бети сви рамене и потръпна. - Можеш ли да повярваш, че все още ме побиват
тръпки, като се сетя за това?
- А майка ти? Какво е нейното място в тази история?
- Както и преди съм ти казвала - далеч в задния план. Тя готвеше и ме хранеше - в това
наистина я биваше, - но беше слаб човек. Всъщно ст във всяко друго отношение аз се грижех
за нея. Можеш ли да си представиш тексасец, който не умее да шофира? Научих се да карам
кола още на дванайсет, когато баща ми се разболя, защото нея я беше страх да шофира.
- Значи си се почувствала незащитена?
- Тогава започнах да сънувам кошмари. Онзи сън със свещта - трябва да съм го сънувала
двайсетина пъти.
 - Това съновидение ме подсеща за страха ти от отслабването и за убеждението, че трябва
да си пълна, за да не умреш като баща си от рак. Докато пламъкът на свещта е „дебел”, ти ще
живееш.
- Може би си прав, но връзката ми се струва малко далечна.
Още един пример, помислих си, колко безсмислено е психотерапевтът да прибързва с
интерпретациите, пък били те находчиви като по следната. Пациентът, като всеки друг,
извлича най-голяма полза от истина, до която е до стигнал сам.
178
- Някъде през тази година - продължи Бети - в мен се загнезди идеята, че ще умра, преди
да навърша трийсет. Знаеш, още не съм се о свободила от нея.
Тези разговори подриваха спо собите й за отрицание на смъртта. Бети започна да се
чувства несигурна. Беше винаги нащрек за опасно сти - докато шофираше, караше вело сипед
или пресичаше улицата. По стоянно я занимаваше мисълта за непредсказуемо стта на смъртта:
„Тя може да дойде всеки момент - казваше Бети, - докато най-малко я очаквам”. В
продължение на години баща й събирал пари за семейно пътешествие до Европа, но развил
мозъчния тумор малко преди планираната дата за заминаване. Тя, аз, всеки човек можеше да
бъде поразен по всяко време. Как хората, как самият аз се справях с тази мисъл?
Решен да „присъствам” изцяло с Бети, аз се опитвах да не избягвам нито един от
въпро сите й. Разказах й колко ми е било трудно да се примиря с мисълта за смъртта; обясних
й, че макар да е невъзможно смъртта да бъде избягната, човек може да промени в огромна
степен нагласата си към нея. Благодарение на личния и професионалния си опит бях
до стигнал до убеждението, че страхът от смъртта е най-силен у тези, които чувстват, че не са
живели пълноценно. Една твърде сполучлива формула за измерване на страха от смъртта е:
колкото повече е неизконсумираният живот, колкото повече са нереализираните
възможно сти, толкова по-голям е страхът от смъртта.
Предполагах, че когато Бети започне да навлиза в живота, ужасът й от смъртта щеше да
изчезне - ако не изцяло, то поне в голяма степен. (Всеки от нас в една или друга степен
изпитва тревожно ст по отношение на смъртта. Тази тревожно ст е цената, която трябва да
заплатим, за да получим до стъп до самоо съзнато стта.)
Имаше случаи, когато Бети изразяваше гнева си от това, че я принуждавах да размишлява
по такива ужасяващи теми.
- Защо трябва да мисля за смъртта? Нали не можем да я избегнем!
Опитах се да й помогна да проумее, че макар фактът на смъртта да ни унищожава,
идеята за нея може да ни спаси. С
179
други думи, съзнанието за смъртта може да ни о сигури различна гледна точка към
живота и да ни подтикне да пренаредим приоритетите си. Карло с беше научил този урок -
именно това бе имал той предвид, казвайки, че съм спасил живота му.
Струваше ми се, че важният урок, който Бети имаше шанса да извлече от съзнанието за
смъртта, беше, че животът трябва да се живее сега, че не може да бъде безкрайно отлаган. Не
ми беше трудно да й изброя начините, по които бягаше от живота: неохотата да навлиза в
близки отношения с другите (поради страха от раздялата с тях); преяждането и
наднорменото тегло, които почти я лишаваха от социален живот; избягването на настоящия
момент по средством пребиваване предимно в миналото или бъдещето. Не ми беше трудно
също така да я убедя, че беше във властта й да промени тези поведенчески модели -впрочем
тя вече беше започнала да о съществява тази промяна: в същия ден тя разговаряше с мен
изключително искрено.
 Насърчих я да се потопи в своята скръб. Исках да изследва и изрази всяка нейна страна. За
пореден път й зададох същия въпро с: „За кого, за какво скърбиш?”.
- Мисля, че скърбя за любовта - отвърна Бети. - Баща ми беше единственият мъж, който
ме е държал в обятията си. Той беше и единственият мъж, единственият човек, който някога
ми е казвал, че ме обича. Не съм сигурна, че ще чуя тези думи отново.
Знаех, че навлизаме в територия, където преди време не бих се о смелил да пристъпя. Не
ми се вярваше, че само преди по-малко от година ми беше трудно дори да гледам Бети. А
вече изпитвах нежно ст към нея. Опитах се да открия възможно най-насърчителните думи.
- Бети, да бъдеш обикната не зависи само от капризната съдба. Ти можеш да повлияеш
върху това - в по-голяма степен, отколкото подозираш. Днес си много по-спо собна да
предизвикаш любов, отколкото преди месеци. Виждам го, чувствам разликата. Изглеждаш
подобре, общуваш подобре, много по-до стъпна си за другите.
180
Бети много по-открито изразяваше и положителните си чувства към мен. Споделяше ми
фантазиите си, в които тя ставаше лекар или психолог, и двамата работехме по общ
изследователски проект. Желанието да бе възможно да съм неин баща ни разкри една
по следна страна от нейната скръб, която винаги я бе измъчвала. Ведно с любовта тя бе
изпитвала към баща си и отрицателни чувства, бе се срамувала от него: от външно стта му
(страдал от сериозно затлъстяване), от неговата липса на амбиция и образование, от
несръчно стта му в общуването с другите. Изричайки по следното, Бети избухна в сълзи. Каза,
че й било изключително трудно да говори, защото изпитвала ужасен срам от това, че се
срамувала от баща си.
Обмисляйки какво да отвърна, си спомних какво моята първа аналитичка, Олив Смит, ми
беше казала преди трийсет години. (Бях го запомнил добре, защото бяха единствените по-
лични - и всъщно ст най-полезните - думи, които ми беше казвала през шестстотинте часа,
прекарани с нея.) Бях потресен от себе си, защото току-що бях разкрил пред нея свои
чудовищни чувства към майка си. Олив Смит се наведе над кушетката и с мек глас ме
успокои: „Изглежда, про сто така сме устроени”.
Бях съхранил в паметта си тези думи и сега, трийсет години по-късно, предадох този дар
на Бети. Десетилетията не бяха намалили ни най-малко силата им: Бети въздъхна дълбоко,
поуспокои се и се облегна назад в стола си. Добавих, че от личен опит знам колко трудно е за
образования човек да общува със своите необразовани родители.
Осемнайсетмесечното назначение на Бети в Калифорния беше към края си. Тя не искаше
да прекратява терапията и помоли ръководството на компанията да удължи престоя й. Когато
получи отказ, се замисли дали да не си потърси друга работа в Калифорния, но в крайна
сметка реши да се върне в Ню Йорк.
Моментът ми се струваше наистина неподходящ за приключване на терапията - тъкмо
бяхме започнали да разработваме в дълбочина важни проблеми, а Бети все още се намираше
на ключовите за нея шейсет и о сем килограма. Но по сле, като поразмислих, си дадох сметка,
че Бети може би се беше гмур-
181
нала на такава дълбочина именно поради, а не въпреки ограниченото време, с което
разполагахме. В психотерапията има една отдавнашна традиция, с представители като Карл
Роджърс, а по-рано и Ото Ранк, която поддържа становището, че предварителното
определяне на крайна дата повишава резултатно стта на терапията. Ако Бети не знаеше, че
времето й за терапия е ограничено, можеше например да й е необходимо много по-дълго
време да насъбере решимо стта, от която имаше нужда, за да започне диетата.
 Освен това съвсем не беше сигурно, че бихме могли да стигнем по-далеч. През
по следните месеци Бети беше далеч по-заинтересувана от разрешаването на вече разкритите
проблеми, отколкото от разкриването на нови. Когато й предложих да продължи терапията си
в Ню Йорк и й препоръчах подходящ терапевт, тя не прояви ентусиазъм, не беше убедена
дали трябва да продължи, каза, че може би е по стигнала до статъчно.
И нещо друго ми подсказваше, че Бети може би ще спре дотук. Макар да не преяждаше,
тя вече не поддържаше и диетата си. Разбрахме се да се съсредоточим върху поддържането на
новото тегло от седемдесет и два килограма и за целта Бети си накупи изцяло нов гардероб.
Едно съновидение о светли този решаващ момент от терапията й:
Сънувах, че съм наела бояджии да боядисат външния цокъл на къщата ми. Съвсем скоро
те бяха навсякъде из дома ми. На всеки прозорец имаше по един мъж с пистолет за
боядисване. Бързо се облякох и се опитах да ги спра. Боядисваха цялата къща отвън. Измежду
дъските по подовете във всички стаи излизаха струйки дим. Видях един бояджия с дамски
чорап на главата да боядисва вътрешните стени. Казах му, че искам да боядиса само външния
цокъл. Той отвърна, че имал нареждане да боядиса всичко, вътре и вън. „Какъв е този дим? “,
попитах го. Отговори, че бил бактерии, и добави, че в кухнята преди това отглеждали
смъртоно сни бактерии. Уплаших се и
182
започнах да повтарям: „Но аз исках само да бъде боядисан цокълът “.
В началото на психотерапията желанието на Бети бе действително да бъде боядисан
единствено цокълът, но впо следствие беше се увлякла в съществено преправяне на интериора
на своята къща. Освен това бояджията-психотерапевт беше напръскал със смърт - смъртта на
баща й и нейната собствена - вътрешно стта. Да, с това Бети казваше, че е стигнала
до статъчно далеч, че беше време да спре.
С наближаването на по следната ни сесия аз чувствах как се изпълвам с облекчение и
въодушевление - сякаш предстоеше да сваля значителен товар от плещите си. Според една от
аксиомите в психотерапията значимите чувства, които единият изпитва към другия, винаги
биват предадени по един или друг канал - ако не по вербалния, то по невербалния канал на
комуникация. Отдавна учех студентите си, че докато нещо важно в терапевтичните
отношения о става неизразено (независимо дали от терапевта или пациента), невъзможно е да
бъдат обсъждани и други значими теми.
И все пак аз бях започнал терапията на Бети със силни отрицателни чувства към нея -
чувства, за които до този момент не бях отварял дума и за съществуването на които тя така и
не бе узнала. И въпреки това нямаше съмнение, че бяхме разработвали важни проблеми,
безспорно бяхме отбелязали съществен напредък. Дали не бях опровергал един от о сновните
принципи в психотерапията? Възможно ли бе в професията ми да не съществуваха „аксиоми”?
По следните три сесии по светихме на работа върху дистреса, който Бети изпитваше във
връзка с предстоящата ни раздяла. Трябваше да се случи онова, от което се страхуваше в
началото на терапията: щеше да ме загуби, а си бе позволила да се сближи с мен. Питаше
какъв е бил смисълът да ми се доверява. В крайна сметка не се ли оказваше, че е било подобре
да се придържа към своя стар принцип: „Няма ли сближаване, няма и раздяла”.
183
Фактът, че тези стари чувства отново изплуваха, не ме обезпокои. Първо, беше нормално
с наближаването на края на терапията пациентите временно да регресират (още една
„аксиома”). Второ, в психотерапията проблемите не могат да бъдат разрешени веднъж
завинаги - терапевтът и пациентът неизменно преповтарят и неведнъж затвърждават
до стигнатото. Впрочем именно поради тази причина психотерапията често бива наричана
„циклотерапия”.
Опитах се да отворя тема за отчаянието на Бети и за убеждението й, че след като се
разделим, всичко, което сме по стигнали, ще се разпадне. Обясних й, че о сновата на нейното
израстване не бях аз или някакъв друг външен обект, а самата тя, затова нямаше опасно ст
по стигнатото да рухне. Щом например можеше да се разкрие пред мен повече, отколкото е
била спо собна по-рано, тя бе в състояние да го направи отново и с друг. И за да сложа венец
на аргументите си в тази наша по следна сесия, реших да дам пример със себе си.
- По същия начин стоят нещата и при мен, Бети. И на мен ще ми липсват срещите ни.
Познанството с теб ме промени…
Бети, която до този момент плачеше с наведена глава, вдигна очи и ме погледна с
очакване.
- И въпреки че няма да се срещаме повече, промяната в мен ще о стане.
- Каква промяна? - Бети бе спряла да плаче.
- Както ти бях споменал, нямах кой знае какъв професионален опит с… ъм… с пациенти с
наднормено тегло… - Разочарована, Бети отново сведе поглед и аз мислено се укорих заради
твърде безличното си изказване. - Имам предвид, че преди не бях работил с пълни хора, сега
вече имам нов поглед върху проблемите на… - По изражението на Бети виждах как потъва
още по-дълбоко в разочарованието. - Искам да кажа, че нагласата ми към хората с наднормено
тегло се промени до ста. В началото на твоята терапия не се чувствах комфортно с такива
хора…
- Ха-ха-ха! - прекъсна ме тя с необичайна безцеремонно ст. -Не се чувствал „комфортно” -
това е твърде меко казано. Знаеш ли, че през първите шест месеца почти не ме поглеждаше? А
в
184
продължение на година и половина не ме доко сна и веднъж? Дори не се ръкува с мен!
Стомахът ми се сви. Боже мой, тя беше права! Никога не бях я доко свал, това беше
самата истина. Изобщо не бях си давал сметка. И докато разговаряхме, наистина не я
поглеждах често. Не бях очаквал да обърне внимание!
Не знаех как да отвърна.
- Знаеш, психиатрите обикновено не доко сват пациентите си…
- Позволи ми да те прекъсна, за да не наговориш още куп лъжи и но сът ти да започне да
расте като на Пинокио. - Увъртанията ми, изглежда, забавляваха Бети. - Не забравяй, че съм в
една група с Карло с и след сесиите често си приказваме за теб.
Опа! Сега вече със сигурно ст бях притиснат в ъгъла. Това не бях го предвидил. Карло с
поради болестта си се чувстваше така изолиран и отбягван от другите, че за да го подкрепя,
си бях наложил да го доко свам. Стисках ръката му преди и след всяка сесия и обикновено
по ставях длан на рамото му, изпращайки го от кабинета. Веднъж - тъкмо бе научил, че ракът
се е разпро странил и в мозъка му - го държах в обятията си, докато се напла-че.
Не знаех какво да кажа. Не можех да се оправдая, че Карло с беше специален случай, че се
нуждаеше от това, защото, Бог беше свидетел, тя имаше същата потребно ст. Усетих как
лицето ми пламва. Дадох си сметка, че нямах друг избор, о свен признанието.
- Да, ти си забелязала една от моите слепи зони. Истина е -или по-скоро беше истина, - че
в началото тялото ти ме отблъскваше.
- Знам. Знам. Не беше трудно да се забележи.
- Кажи ми тогава, Бети, щом си знаела - щом си виждала, че не се чувствам удобно с теб,
щом си забелязала, че не те поглеждам, - защо продължи? Защо не престана да се срещаш с
мен и не потърси друг терапевт? Има толкова психиатри. (Съвсем ясно о съзнавах, че с този
въпро с никак не облекчавах положението си.)
185
- Ами сещам се за поне две причини. Първо, не забравяй, че съм свикнала с това. Не съм и
очаквала нещо повече. Всички се отнасят с мен по този начин. Хората се отвращават от
външно стта ми. Никой никога не ме доко сва. Затова и бях изненадана, спомняш си този
случай, когато фризьорът ми направи масаж на скалпа. Макар да не ме поглеждаше, ти поне
изглеждаше заинтересуван от онова, което имах да кажа - всъщно ст не, - ти наистина се
интересуваше от онова, което щях или бих могла да кажа, ако изо ставя своята лековато ст.
Това всъщно ст ми помогна много. А и не заспиваше по време на сесиите. Което ти даде
голямо предимство пред доктор Фарбър.
- Каза, че причините са две.
- Втората причина е, че те разбирах. Двамата с теб си приличаме - поне в едно
отношение. Спомняш ли си, когато ме убеждаваше да се присъединя към Анонимните
преяждащи? За да се запозная с други хора с наднормено тегло - да си намеря приятели, може
би да получа покана за романтична среща.
- Да, спомням си. Тогава ми отговори, че ненавиждаш групите.
- Това е така. Действително ненавиждам групите. Но това беше само част от истината.
Същинската причина беше, че не понасям дебели хора. Видя ли дебел човек, стомахът ми се
преобръща. Не желая другите да ме виждат в компанията на дебели хора. Затова как можех да
те виня, че чувстваш същото?
И двамата бяхме изключително развълнувани, когато стрелките на часовника ни
подсказаха, че трябва да приключваме. Този разговор ме о ставяше без дъх и не желаех сесията
да свършва. Исках да разговарям още с Бети, да продължавам да я опознавам.
Изправихме се и аз й протегнах ръка, протегнах й двете си ръце.
- О, не! Няма да минеш с това. Искам прегръдка! Само така ще можеш да изкупиш
прегрешението си.
И когато я взех в обятията си, с изненада установих, че ръцете ми я обгръщат цялата.
186
5.
Никога не съм мислила, че ще се случи на мен
По срещнах Елва в чакалнята, след което заедно изминахме краткото разстояние до
кабинета ми. Нещо се беше случило. Днес беше различна, ходеше тежко, с униние и
обезсърчено ст. През по следните няколко седмици походката й бе енергична, но днес тя
напомняше онази отчаяна и по сърнала жена, с която се срещнах за първи път преди о сем
месеца. Спомнях си първите й думи: „Мисля, че се нуждая от помощ. Имам чувството, че не
си заслужава да живея повече. Мина цяла година, откакто съпругът ми почина, но нещата не
се подобряват. Може би не съм до статъчно приспо собима”.
Оказа се обаче, че е до ста приспо собима. В действително ст терапията й напредваше
изключително добре - може би дори прекалено леко. Какво ли беше я обезсърчило така?
Елва седна и с въздишка каза:
- Никога не съм мислила, че ще се случи на мен.
Бяха я ограбили. От това, което ми разказа, изглеждаше като обикновено отмъкване на
чантата. Крадецът трябва да я беше набелязал в крайбрежния ресторант в Монтерей,
виждайки я да плаща в брой сметката за себе си и три свои приятелки - всичките възрастни
вдовици. По сле очевидно я беше по следвал до паркинга, където се втурнал (шумът на
вълните е заглушавал стъпките му), дръпнал чантата от рамото й и скочил в колата си,
о ставена наблизо.
 Елва с подутите си крака забързала обратно към ресторанта да повика помощ, но, разбира
се, било твърде късно. След ня-
187
колко часа полицаите намерили празната й дамска чанта да виси на един храст край пътя.
Триста долара бяха до ста пари за Елва и в продължение на няколко дни тя оплаквала
загубата им. Тази й грижа по степенно се изпарила, о ставяйки след себе си гъста горчива
утайка, която намери израз във фразата: „Никога не съм мислила, че ще се случи на мен”.
Заедно с дамската чанта и тристата долара вътре крадецът беше отмъкнал от Елва и една
илюзия - илюзията за личната изключително ст. Тя винаги бе живяла в свой кръг от
привилегировани хора, защитена от неприятно стите навън, от отвратителните проблеми,
сполитащи обикновените хора - тази безименна маса, историите за чиито нещастия изпълваха
таблоидите и телевизионните новинарски емисии.
Кражбата бе преобърнала всичко. Животът за Елва бе изгубил своите уют и лекота,
своята сигурно ст. В дома си, преди винаги предразполагащ към отпускане със своите
възглавници, меки одеяла, дебели килими и градински лехи, сега тя виждаше единствено
ключалки, врати, алармени системи и телефони. Бе имала навика да разхожда кучето си всяка
сутрин в шест. Сега утринният покой й се струваше застрашителен. Час по час тя и кучето й
спирали да се о слушват за опасно сти.
Но нищо от това не беше необичайно. Елва беше претърпяла травма и страдаше от най-
обикновен по сттравматичен стрес. След инцидент или нападение повечето хора се чувстват
несигурни, тревожно стта им нараства, стават свръхбдителни. Впо следствие времето размива
спомена за случката и по степенно жертвите стават отново доверчиви.
Но за Елва това не беше про ст грабеж. По страдал беше цяло стният й светоглед. По-рано
тя обичаше да казва: „Стига човекът срещу мен да има очи, уши и уста, аз мога да спечеля
приятелството му”. Но вече не бе така уверена в това. Беше изгубила вярата си в човешката
добронамерено ст, както и в собствената си неуязвимо ст. Чувстваше се разголена, незащитена
и обикновена. Кражбата всъщно ст беше разбила нейната илюзия и бе потвърдила, по един
действително груб начин, смъртта на съпруга й.
188
Тя, разбира се, знаеше, че съпругът й Албърт е покойник. Покойник, който лежеше в
гроба си вече над година и половина. Бе изминала ритуалния път на овдовяването:
установяването на рака; ужасяващата, токсична и почти непоно сима за организма
химиотерапия; по следното по сещение заедно на Кармел; по следното им пътуване по Ел
Камино Реал; болничното легло у дома; погребението; бумащината; все по-оредяващите
покани за вечеря; клуба на вдовиците и вдовците; дългите самотни нощи. Беше изтърпяла
целия чудовищен катаклизъм.
И въпреки това Елва беше съхранила усещането за по стоянно присъствие на Албърт, а
по средством него и чувството за собствената изключително ст и защитено ст. Тя беше
продължила да живее живота си „като че ли” - като че ли светът беше безопасно място, като
че ли Албърт беше все още край нея, в работилницата до гаража.
Но забележете, не ставаше дума за делюзия. На рационално ниво Елва знаеше, че Албърт
е мъртъв, ала въпреки това водеше ежедневния си живот, обгърната в булото на една илюзия,
която притъпяваше болката и приглушаваше болезнената светлина на истината. Само
четирийсет години по-рано тя бе сключила с живота договор, чиито точни условия времето
беше заличило, но чието о сновно съдържание бе о станало съвсем ясно: Албърт щеше да се
грижи за нея вечно. На тази несъзнавана о снова Елва беше изградила целия си свят - свят, в
който властваха сигурно стта и ласкавата бащинска грижа.
 По думите й, Албърт бил човек, комуто всичко идело отръки. Дърводелец, автомонтьор,
сръчен в какво ли не, той бил спо собен да се справи с всякакви предизвикателства. Случвало
се да хареса мебел в някое списание, след което да направи точно нейно копие в
работилницата си. Аз, който винаги съм бил безнадеждно непохватен с инструментите,
слушах разказа й с дълбоко възхищение. Да си живял четирийсет и една години с подобен
човек означава да си привикнал към усещането за сигурно ст. Не ми беше никак трудно да
разбера защо Елва не желаеше да се раздели с чувството, че Албърт все още е около нея -
може би поправя нещо в работилницата и междувременно
189
хвърля по някой поглед през прозореца, за да се увери, че тя е добре. Как би могла да се
откаже от тази сигурно ст? Защо? Този спомен, изграждан в продължение на четирийсет и
една години, беше се превърнал за Елва в пашкул, предпазващ я от реално стта - до момента
на кражбата.
На първата ни среща о сем месеца по-рано Елва не ми бе станала о собено симпатична.
Беше набита, непривлекателна жена, едновременно с нещо гномско и нещо елфско в нея, но
съчетани по несполучлив начин. Смая ме с пластично стта на лицето си: непрекъснато
примигваше, гримасничеше и опулваше очите си, поединично или заедно. По средством
дълбоките си бразди челото й беше в по стоянно движение. Езикът й, който също не спираше
дори за миг, променяше драстично размера си, стрелкайки се навън или обхождайки влажните
еластични устни. Спомням си как се забавлявах, представяйки си, че запознавам Елва с
пациенти, които вследствие на дълготрайна употреба на успокоителни бяха развили тардивна
дискинезия (нарушение на функционално стта на лицевата мускулатура). Те само след минути
щяха да се почувстват дълбоко засегнати, решавайки, че Елва ги подиграва.
Но онова, което най не харесвах у Елва, беше нейният гняв. Клокочеше от яро ст и през
първите няколко срещи каза по нещо злобно за всеки, когото познаваше - с изключение,
разбира се, на Албърт. Беше намразила приятелите, които бяха престанали да я канят на го сти.
Мразеше онези, които не се опитваха да я утешават. Причина да бъде мразен откриваше във
всекиго. Мразеше лекарите, които й бяха съобщили, че Албърт е обречен. Мразеше дори
повече лекарите, които й бяха дали празни надежди.
Тези първи сесии бяха мъчение за мен. Немалко време от младо стта ми беше преминало в
мълчаливо възмущение от зло стния език на майка ми. Спомням си как като дете играех една
въображаема игра, опитвайки се да измисля човек, към когото тя да не храни омраза: някоя
добро сърдечна леля? Дядо, който й е разказвал приказки? По-възрастна другарка в детските
игри, която я е защитавала? Но никога не успях да се сетя за
190
подобен човек. С изключение, разбира се, на баща ми, който в действително ст беше част
от самата нея, неин говорител, нейният анимус и нейно творение, което (според Първия закон
на роботиката на Азимов) не бе спо собно да се обърне против своя създател, въпреки
всичките ми увещания - моля те, поне веднъж, тате! - да я зашлеви.
Всичко, което можех да сторя, бе да търпя Елва, да я изслушвам, някак да изкарвам до
края на сесията и същевременно да използвам цялата си находчиво ст, за да измислям
подкрепящи думи - обикновено тривиални коментари от рода на това колко трудно е да
живееш с толкова гняв в себе си. На моменти с почти лукаво любопитство я разпитвах за
о станалите членове на семейния й кръг. Все трябваше да има някой, който бе заслужил
уважението й. Но тя не щадеше никого. Синът й? Каза, че му била разхлопана дъската.
По стоянно бил отнесен, сякаш не живеел на този свят. Снаха й? Елва я определи като ПАП -
префинена американска принцеса. На връщане към къщи синът й се обаждал на съпругата си
от телефона в колата, за да му сервира вечерята веднага щом влезе у дома. Никакъв проблем.
Не повече от девет минути били необходими на принцесата да сготви - тоест да „завърти”
някой долнокачествен полуфабрикат в микровълновата фурна.
Всички се бяха сдобили с прякори. Нейната внучка, Спящата красавица (това Елва ми
повери с многозначително намигване, придружено с кимване), имала две бани - две,
представи си! Домашната помощница, която наела, за да разсее самотата си, беше Шантави
рисунки, била толкова слабоумна, че веднъж, опитвайки се да скрие от нея, че пуши, издухала
дима в тоалетната чиния и пуснала водата. Префърцунената й партньорка за бридж беше Дама
командор Мей Уити* (чийто ум бил бистър като планински ручей в сравнение с изветрелите
мозъци на о станалите зомбита и пияндета, съставляващи бридж обществото в Сан
Франциско).
* Английска актриса (1865 - 1948), удо стоена с Орден на Британската империя и титлата
„Дама командор”. - Б. пр.
191
Но въпреки нейната зло ст и антипатията и асоциациите с майка ми, които тя извикваше у
мен, сесиите ни някак вървяха. Аз търпях раздразнението си и малко по малко се сближавах с
нея. Справих се с контрапрено са, успешно разделяйки нейния образ от този на майка ми, и
бавно, много бавно отношението ми към нея започна да се затопля.
Мисля, че повратът настъпи един ден, когато Елва влезе в кабинета ми, тръсна се в
креслото и изпуфка:
- Фуу! Ама че съм уморена.
Повдигнах въпро сително вежди и тя обясни, че току-що била изиграла о семнайсет
дупки на голф с двайсетгодишния си племенник. (Елва беше на шейсет години, около един и
петдесет на ръст и поне седемдесетина килограма.)
- И как се справи? - зададох й насърчителен въпро с, подемайки своята роля в разговора.
Елва се наведе към мен, по стави ръка пред устата си, сякаш се страхуваше, че някой ни
подслушва, и разкривайки удивително голям брой едри зъби, прошепна:
- Здравата му наритах задника!
Това ми се стори толкова смешно, че прихнах да се смея и не спрях, докато очите ми не
се насълзиха. Реакцията ми очевидно се понрави на Елва и тя се смя заедно с мен. По-късно ми
каза, че този смях бил първата спонтанно ст от страна на „Хер Доктор професор” (значи това
бил моят прякор!). След това настанаха времената на нашето славно разбирателство. Започнах
да откривам добрите качества на Елва - нейното чудесно чувство за хумор, нейната
интелигентно ст, нейната занимателно ст. Беше водила богат, наситен със събития живот.
Приличахме си в ред отношения. И тя като мен беше извървяла труден път. Моите родители
бяха пристигнали в САЩ като безпарични руски емигранти на по двайсетина години. Нейните
родители пък били бедни ирландски емигранти и тя сама бе преодоляла бездната между
ирландските общежития в Бо стън и двойковите бридж турнири в Ноб Хил в Сан Франциско.
В началото една сесия с Елва за мен означаваше усилен труд. Тяго стно ми беше още
докато отивах да я взема от чакалнята.
192
Но след около два месеца нещата стояха по коренно различен начин. Вече очаквах
срещите ни с нетърпение. Не минаваше и сесия, без двамата да се по смеем добре. Моята
секретарка казваше, че по усмивката ми безпогрешно можела да отгатне кога съм се срещал с
Елва.
Срещахме се веднъж седмично в продължение на няколко месеца и терапията вървеше
добре, както обикновено става, когато терапевтът и пациентът взаимно си допадат.
Разговаряхме за вдовството й, за новата й социална роля, за страха от самотата, за тъгата от
това, че никой вече не я доко сва физически. Но най-вече разговаряхме за нейния гняв - за това
как бе прогонил и семейството, и приятелите й. По степенно тя се о свободи от гнева. Стана
значително по-блага и внимателна. Нейните истории за Шантави рисунки, Спящата красавица,
Дама командор Мей Уити и Бридж командата „Алцхаймер” станаха по-малко зло стни. С
уталожването на гнева Елва започна да възстановява старите си взаимоотношения и роднини
и приятели започнаха да се завръщат в живота й. Справяше се така добре, че малко преди
кражбата на дамската й чанта вече се замислях да й предложа да прекратим терапията.
Но след кражбата сякаш се върнахме в самото начало. Грабежът я накара най-вече да
о съзнае своята обикновено ст. Изказването „Никога не съм мислила, че ще се случи на мен”
отразяваше загубата на вярата в собствената изключително ст. Разбира се, тя все още беше
уникална със своето неповторимо съчетание от качества и дарби, със своята единствена по
рода си житейска история, каквато никой друг никога не бе изживявал. Именно в това от
рационална гледна точка се състои изключително стта. Но ние, хората, имаме и ирационално
усещане за изключително ст (което при някои е по-изразено). И то е едно от о сновните ни
средства за отричане на смъртта. Онази част от мозъка ни, отговаряща за смекчаването на
ужаса от смъртта, поддържа ирационалното убеждение, че сме неуязвими - че неприятно сти
като старо стта и смъртта сполитат другите, не и нас, че нашият живот е неподвластен на
природните закони и
193
ние не споделяме всеобщата съдба на човека и другите биологични видове.
И макар Елва да реагира на кражбата по привидно ирационален начин (обявявайки
например, че не е приспо собена да живее в този свят и се страхува да напусне дома си), беше
ясно, че тя всъщно ст страдаше заради това, че й е била отнета именно ирационално стта.
Усещането за изключително ст, уверено стта, че си специален, че си винаги закрилян от
някаква магична сила - всичките тези самозаблуди, които й бяха служили добре, сега бяха
изгубили своята убедително ст. Илюзиите, които Елва бе използвала като свой щит, се бяха
превърнали в прозирна мъглица.
Скръбта й сега беше оголена като гноясала рана. Беше настанал моментът да отворя тази
рана, да отстраня некротичната тъкан и да й помогна да заздравее. Казах й:
- Знам какво имаш предвид с това, че не си мислела, че ще се случи на теб. И на мен ми е
много трудно да приема, че всичките тези беди - старо стта, загубата на скъпи хора, смъртта -
ще сполетят и мен.
Елва кимна, сключените й вежди издаваха изненада от това, че съм споделил нещо
лично.
- Може би имаш чувството, че ако Албърт беше жив, това никога нямаше да ти се случи.
- Пренебрегнах коментара й, че ако Албърт бил жив, тя никога нямало да отиде на обяд с три
дърти кокошки. - Грабежът всъщно ст те е накарал да о съзнаеш, че него наистина го няма. -
Очите на Елва се напълниха със сълзи, но аз чувствах, че имам правото, че дори съм длъжен
да продължа: - И преди си била наясно с това, знам. Но една част от теб го е отричала. Сега
наистина знаеш, че е мъртъв. Той не е някъде из двора. Не е и отзад в работилницата. Няма го
никъде. Освен в твоите спомени.
Елва вече плачеше и набитото й тяло потръпваше от риданията в продължение на
няколко минути. Това никога не се беше случвало пред мен. Седях и се питах: „А какво да
правя сега!”. За щастие професионалният инстинкт ми подсказа един, както впо следствие се
оказа, успешен ход. Погледът ми попадна вър-
194
 ху нейната дамска чанта - същата, която е била изтръгната от ръката й и по сле захвърлена
върху крайпътния храст - и казах:
- Лошият късмет е едно, но не си ли търсела белята сама с толкова голяма чанта?
Елва, безцеремонна както винаги, не пропусна да отвърне на удара, обръщайки внимание
на претъпканите ми джобове и на отрупаната с какво ли не масичка до стола ми. По сле
уточни, че чантата й била „среден размер”.
- Ако беше съвсем малко по-голяма, щеше да ти е нужен но сач.
- Освен това - продължи тя, пренебрегвайки шегата ми -имам нужда от всичко, което е в
нея.
- Нима! Хайде да проверим!
Приемайки предизвикателството ми, Елва със замах по стави чантата на масата ми,
отвори я и започна да я изпразва. Първите вещи, които изкара отвътре, бяха три празни
торбички за кучешки изпражнения.
- Може би имаш нужда от две допълнителни за спешни случаи? - попитах.
Елва се изкиска и продължи да изтърбушва чантата си. Обсъдихме всяка една вещ. Елва
призна, че три пакета кърпички и дванайсет химикалки (плюс три молива, от които не бе
о станало почти нищо) бяха действително повече от до статъчни, но се заинати за двете
шишета парфюм и трите четки за ко са и отмина с небрежно махване въпро сите ми отно сно
голямото електрическо фенерче, обемистите бележници и огромната пачка снимки.
Спорехме за всяка вещ. За фишека с десетцентови монети. За трите опаковки с бонбони
(нискокалорични, разбира се). Разсмях я с въпро са си: „Вярваш ли, Елва, че колкото повече от
тези бонбони изядеш, толкова по-слаба ще станеш?”. Найлонова торбичка със стари
портокалови обелки („Никога не се знае дали няма да ти дотрябват, нали, Елва?”). Цял сноп
игли за плетене („Шест шиша в търсене на пуловер”, помислих си). Пакетче хлебна мая.
Половината от роман на Стивън Кинг (четейки, Елва късала и изхвърляла десетки страници:
„Не струваха”,
195
обясни тя). Малък телбод („Елва, това не е нормално!”). Три чифта слънчеви очила. И
скрити дълбоко из ъглите: монети, кламери, нокторезачки, парчета от пили за нокти и някакво
вещество, което подозрително напомняше мухъл.
Когато голямата чанта беше най-сетне празна, Елва и аз се загледахме с почуда в
съдържанието й, подредено в редички на масата. Съжалявахме, че не бе о станало нищо за
вадене. Тя се обърна с усмивка към мен и двамата се погледнахме с нежно ст. Беше момент на
необикновена интимно ст. Тя се бе разкрила пред мен, както никога преди не го беше правил
друг пациент. А аз бях приел всичко и дори желаех да видя още. С благоговение я бях
по следвал в най-потайните кътчета, изумен, че чантата на една възрастна жена може да бъде
символ както на изолацията, така и на интимно стта: абсолютната изолация, която е
неотделима част от съществуването, и интимно стта, която разсейва ужаса от изолацията, ако
не и самата нея.
Тази сесия преобрази Елва. Нашият миг на интимно ст - наречете го любов, наречете го
любовна игра - й донесе избавление. В този един час Елва се избави от самотно стта и
безнадеждно стта и отново се изпълни с доверие към хората. Тя сякаш започна нов живот,
убеждавайки се още веднъж, че е спо собна на близо ст.
Мисля, че това беше най-добрата терапевтична сесия, която съм провеждал.
196
6.
Не си отивай кротко”
 Не знаех какво да отвърна. Никога преди пациент не беше искал от мен да стана пазител
на любовните му писма. Дейв изложи причините си съвсем прямо. Един шейсет и девет
годишен мъж би могъл да почине всеки момент. А ако това се случело, съпругата му щяла да
намери писмата и прочитайки ги, да изпита голяма болка. Нямало кого друг да помоли за тази
услуга, до днес не се бил о смелил да сподели на никого от приятелите си за любовната си
афера. А любовницата му Сорая? Била мъртва от трийсет години. Починала по време на
раждане. Не на негово дете, побърза да уточни Дейв. Един бог знаел какво се е случило с
неговите писма до нея!
- Какво искаш да направя с тях? - попитах.
- Нищо. Абсолютно нищо. Про сто ги съхранявай.
- Кога по следно си ги чел?
- Не съм ги чел поне от двайсет години.
- Щом тези писма могат да ти създадат проблеми, защо изобщо ги пазиш? - реших да го
попитам директно.
Дейв ме погледна недоверчиво. Стори ми се, че по лицето му премина сянка на съмнение.
Наистина ли бях толкова глупав? Дали не бе се заблудил, че притежавам нужната
чувствително ст, за да му помогна?
*Заглавието на тази история е заимствано от стихотворението на Дилън Томас Do Not Go
Gentle into That Good Night („Не си отивай кротко в тъмнината”), преведено на български от
Александър Шурбанов. - Б. пр.
197
След няколко секунди каза про сто:
- Никога няма да унищожа тези писма.
В тези думи имаше известна о строта, първият признак на напрежение във
взаимоотношенията, които изграждахме през по следните шест месеца. С въпро са си
очевидно бях допуснал грешка и аз с помирителен тон му зададох друг, по-отворен въпро с:
- Дейв, разкажи ми малко повече за тези писма и какво точно е значението им за теб.
Дейв заговори за Сорая. След няколко минути напрежението между нас вече се беше
разсеяло и той възвърна самоувереното си и непринудено държание. Запознал се с нея, докато
бил управител на клон на американска компания в Бейрут. Тя била най-красивата жена, която
някога бил завоювал. Завоювал беше думата, която сам употреби. Дейв по стоянно ме
изненадваше с подобни изказвания на границата на духовито стта и цинизма. Как си бе
позволил да каже, че я е завоювал! Възможно ли беше да е по-безсрамен, отколкото смятах?
Или пък го бях подценил и той всъщно ст се надсмиваше над себе си - и над мен - с фина
ирония?
Обичал Сорая - или поне тя била единствената сред любовниците му (а те били наистина
многобройни), на която бил казвал: „Обичам те”. Той и Сорая имали сладо стно тайна
любовна връзка в продължение на четири години. (Не сладо стна и тайна, а сладо стно тайна,
защото потайно стта - за която ще стане дума малко по-нататък - беше онази о с в лично стта
на Дейв, около която се въртеше всичко о станало. Тайната го възбуждаше, привличаше го
непреодолимо, и той си о сигуряваше своите тайни често на твърде висока цена. Много от
връзките му, о собено браковете с трите бивши и настоящата му съпруга, се бяха разпаднали
поради несклонно стта да бъде открит или честен отно сно каквото и да било.)
След четири години компанията изпратила Дейв в друга част на света и през следващите
шест години, до смъртта на Сорая, Дейв видял любовницата си само четири пъти. Но си
пишели почти всеки ден. Съхранявал писмата на Сорая (стотици на
198
 брой) винаги скрити на сигурно място. Понякога ги по ставял в папки в архива си (ту под
буквата „В” като „вина”, ту под „Д” като „депресия” - за да ги чете, когато е потиснат).
Веднъж в продължение на три години ги държал в банков сейф. Запитах се дали жена му
бе узнала за ключа за сейфа, но не го попитах. Познавайки склонно стта му към потайно ст и
интриги, бях в състояние да си представя какво би могло да се случи: по някаква случайно ст
жена му би видяла ключа и той би измислил някаква очебийно неправдоподобна история, за
да разпали още повече любопитството й; по сле щеше да я намрази заради това, че си пъха
но са в работите му и го притиска с неподобаващата си мнително ст. Дейв често бе прилагал
този сценарий.
- Напо следък все повече се тревожа за писмата на Сорая и затова ми хрумна да те помоля
да ги съхраняваш при себе си. Това е всичко.
И двамата отправихме поглед към големия куфар, претъпкан с любовните слова на Сорая
- отдавна мъртвата възлюбена Сорая, чийто мозък се беше стопил в пръстта, а молекулите му
се бяха върнали дълбоко в лоното на Земята, която от трийсет години не бе мислила за Дейв
или за каквото и да било друго.
Питах се дали Дейв е спо собен мислено да отстъпи крачка назад и да се погледне от
разстояние. За да види колко нелепо, колко идолопоклоннически се държи - той, старецът на
прага на смъртта, чиято единствена утеха са наръч писма, овехтяло доказателство, че някога,
преди трийсет години, той е обичал и е бил обичан. Щеше ли това действително да е от
полза на Дейв? И бях ли спо собен аз да му помогна да заеме позицията на „наблюдател на
самия себе си”, без да създам впечатлението, че омаловажавам него или писмата му?
Според мен „добрата” психотерапия (която аз приравнявам с дълбинна или ориентирана
към прозрения, а не задължително с ефикасна или дори - казвам го с горчивина - полезна
психотерапия), провеждана с „добър” пациент, е по същината си търсене на истината. Целта,
която преследвах като стажант, беше истината за миналото - опитвах се да определя всичките
важни
199
координати в живота на пациента и по средством тях да опозная и обясня настоящия му
живот, патологията, мотивацията и действията му.
Тогава бях така уверен в онова, което върша. Каква дързо ст! А коя истина дирех сега!
Мисля, че по-скоро преследвах илюзията. Бях повел война срещу магичното. Вярвах, че макар
често да дава кураж и утеха, илюзията в крайна сметка отслабва и сковава духа.
Но за всичко си имаше време и изборът на точния момент зависеше до голяма степен от
правилната преценка. Придържах се към няколко важни принципа: никога не отнемай, ако
нямаш какво по-добро да предложиш в замяна; не разголвай пациента, ако не е спо собен да
понесе студа на реално стта; и не губи сили в противоборство с религиозно-магичното
мислене - не си му равно стоен противник. Религиозната жажда е твърде силна, корените й -
твърде дълбоки, а подкрепата, която получава от страна на културата - твърде мощна.
И все пак не бях безверник. Моето верую бе заклинанието на Сократ „Неизследваният
живот не си струва да бъде живян”. Дейв обаче имаше друго верую. Затова обуздах
любопитството си. Дейв едва ли се замисляше за най-дълбокия смисъл на своята вкопчено ст
в писмата, а и сега, когато беше напрегнат и раздразнителен, едва ли щеше да е склонен на
подобно изследване. То и без това нямаше да му е от полза сега - по всяка вероятно ст и
никога.
Освен това въпро сите ми не бяха изцяло искрени. До голяма степен виждах самия себе си
в Дейв, а лицемерието ми си имаше граници. Аз също пазех свое чувалче с писма от отдавна
изгубена любима. Аз също хитро бях скрил тези писма в своя архив (под буквата „С” като
„Студеният дом”, моят любим Дикенсов роман, който бях решил да чета, когато животът
станеше най-студен и суров.) Аз също не препрочитах своите писма. Когато опитвах, те ми
причиняваха единствено болка, не и утеха. Стояха си в архива, недоко снати вече трийсет
години, без, подобно на Дейв, да съм спо собен да ги унищожа.
200
Ако бях свой пациент (или свой психотерапевт), бих се помолил: „Представи си, че
писмата вече ги няма, унищожени или изгубени. Какво би почувствал? Потопи се в
чувството, изследвай го”. Но не бях спо собен да го направя. Често се бях замислял дали да не
ги изгоря, но тази мисъл винаги пораждаше неописуема болка у мен. Знаех къде се коренеше
огромният ми интерес към дилемата на Дейв, на какво се дължеше силният прилив на
любопитство и вълнение: аз всъщно ст исках Дейв да свърши моята работа. Или по-скоро
нашата обща работа.
Още в самото начало се бях почувствал притеглен към Дейв. На първата ни среща шест
месеца по-рано след обичайните общи въпро си го попитах:
- Какво те тревожи?
- Не мога вече да го вдигам - отговори той.
Бях изненадан. Спомням си, че го изгледах - издължено, стройно и атлетично тяло, гъста
и лъскава черна ко са, непривично живи за шейсет и девет годишната му възраст очи - и си
помислих: „Това се казва мъж! Свалям ти шапка, човече!”. Баща ми получи първия си инфаркт
на четирийсет и о сем годишна възраст. Надявах се, когато навърша шейсет и девет, да съм
до статъчно здрав и жизнен, за да се тревожа за „вдигането”.
И Дейв, и аз имахме склонно стта да сексуализираме в голяма степен средата си. Аз
контролирах тази склонно ст подобре от него и отдавна се бях научил да не й позволявам да
взима връх в живота ми. Също така не споделях страстта на Дейв по потайно стта и имах
много приятели, в това число и съпругата ми, с които споделях всичко.
Но да се върнем към писмата. Как трябваше да по стъпя? Дали трябваше да приема на
съхранение писмата на Дейв? Защо не? В края на краищата не беше ли молбата му
благоприятен знак, че е готов да ми се доверява? През живота си рядко се бе доверявал на
някого, о собено на мъже. И макар импотентно стта да беше явната причина да се обърне към
мен, аз бях на мнение, че реалната задача в терапията му трябваше да е подобряване на начина
му на общуване с другите. Изпълнените с доверие взаимоотношения са необходимо условие
за всяка психоте-
201
рапия, а в случая с Дейв те можеха да се окажат решаващи за справянето с патологичната
потребно ст от потайно ст. Приемех ли писмата, щях да създам връзка на доверие помежду ни.
Вероятно писмата щяха да ми о сигурят още една опорна точка в терапията. Изглежда,
Дейв все още се чувстваше несигурен, въпреки че вършехме добра работа по отношение на
импотентно стта му. Стратегията ми бе да се съсредоточа върху неразбирателството със
съпругата му и да му помогна да проумее, че импотентно стта е нещо закономерно в
отношения, изпълнени с толкова гняв и взаимни подозрения. Дейв, който наскоро се беше
оженил за четвърти път, се чувстваше в настоящия си брак до сущ както в предните три: като
затворник, чиито телефонни разговори и кореспонденция жена му - затворническият
надзирател, следеше отблизо. С моя помощ бе о съзнал, че затворът, в който се чувстваше
ограничен, беше негово собствено творение. Съвсем естествено беше жена му да желае
информация от него. Съвсем естествено беше да проявява любопитство към действията и
кореспонденцията му. Той обаче сам подклаждаше любопитството й, като отказваше да й
подхвърли дори трошици информация за тайния си живот.
 Дейв бе реагирал добре на този подход и с впечатляващ успех бе опитал да споделя със
съпругата си повече за своя живот и вътрешните си преживявания. С тези усилия прекъсна
порочния кръг, в който двамата се намираха. Настоятелно стта на жена му отслабна, а
неговият гняв се уталожи и представянето му в леглото се подобри.
На този етап от психотерапията бях се насочил към несъзнаваната мотивация в
поведението на Дейв. Каква полза извличаше той от убеждението, че е затворник на една
жена? Какво подхранваше страстта му към потайно стта? И какво му бе пречило до сега да
създаде близки, несексуализирани взаимоотношения дори с един човек, бил той мъж или
жена? Къде се изгубил копнежът му за близо ст? Беше ли възможно сега, на шейсет и девет
години, той да открие отново в себе си тази потребно ст, да я съживи и реализира?
202
Но като че ли тези въпро си интересуваха само мен. Подозирах, че Дейв беше склонил да
изследва несъзнаваната си мотивация отчасти само за да ми угоди. Харесваше му да разговаря
с мен, но смятах, че това се дължеше най-вече на възможно стта да се отдава на спомени, да
съживява отново и отново блажените дни на сексуалното си тържество. В общуването с него
бях винаги предпазлив. Чувствах, че ако задълбая повече, ако навляза твърде близо до
източника на тревожно стта му, той про сто ще избяга - няма да се появи за следващата ни
сесия, а аз никога повече няма да мога да се свържа с него.
Приемех ли писмата, те биха могли да станат корабно въже, което да го държи привързан
за пристана на терапията. Най-малкото, в случай че решеше да прекрати терапията си, щеше
да му се наложи да разговаря с мен и да си поиска писмата.
Освен това чувствах, че е наложително да приема писмата. В момента Дейв беше
свръхчувствителен. Как бих могъл да отхвърля молбата му, без самият той да се почувства
отхвърлен? На всичко отгоре беше много критичен и рядко даваше втори шанс на когото и
да било - всяка грешка щеше да е фатална.
И въпреки всичко не желаех да приема писмата на Дейв. Опитах се да измисля наистина
уважителни причини да му откажа. Приемайки ги, щях да сключа сделка с неговата тъмна
страна, да вляза в заговор с патологията му. Молбата му беше покана за съзаклятие. Приемех
ли, като две лоши момчета щяхме да имаме своя тайна. А беше ли възможно да се изгради
стабилна терапевтична връзка върху подобна несигурна о снова?
Идеята, че приемайки писмата, по-лесно ще задържа Дейв до края на терапията, беше,
съвсем скоро си дадох сметка, нелепа. Тя беше про сто маневра, една от моите лекомислени и
манипулативни тактики, които винаги имаха обратен ефект. Отхвърлих я, защото маневрите и
хитро стите нямаше да помогнат на Дейв да стане открит и автентичен в общуването с
другите. Нужно беше да му дам пример за честно и недвусмислено поведение.
Пък и ако пожелаеше да сложи край на терапията си, все щеше да намери начин да си
получи писмата обратно. Спомних си
203
за една своя пациентка отпреди двайсет години, чиято терапия беше пропита с двуличие.
Тя имаше множествена лично ст и двете й персони (които ще нарека Блъш* и Брейзън**)
водеха коварна война помежду си. Пациентка ми беше Блъш. Тя беше стеснителна и
благонравна млада жена, докато Брейзън, с която рядко се срещах, определяше себе си като
„сексуален супермаркет” и излизаше с краля на калифорнийската порноиндустрия. Блъш често
„идваше на себе си”, откривайки с изненада, че Брейзън е опразнила банковата й сметка,
например, за да си купи секси халат, червено дантелено бельо и самолетни билети до Тихуана
и Лае Вегас. Един ден Блъш с ужас намерила самолетен билет за около светско пътуване на
тоалетката си и решила, че може да предотврати тази екскурзия само ако заключим всичките
еротични дрехи на Брейзън в моя кабинет. Тъй като молбата й ме свари неподготвен да й
откажа, а и по принцип бях готов да опитам от всичко по веднъж, аз склоних и по ставих
дрехите под бюрото си. Седмица по-късно, пристигайки на работа, заварих вратата на
кабинета си разбита. Всичко вътре беше в безпорядък, а дрехите - изчезнали. Изчезна и
пациентката ми. Повече не видях Блъш (или Брейзън).
Хрумна ми и друго: ами ако Дейв действително починеше? Макар и в добро здраве, все
пак беше на шейсет и девет. Хората умират на тази възраст. Какво щях да правя тогава с
неговите писма? А и къде щях да ги съхранявам? Навярно тежаха поне пет килограма. Мина
ми през ума, че мога да ги събера с моите. Така биха могли да ми о сигурят известно
прикритие.
Но главният проблем с писмата произтичаше от груповата терапия. Няколко седмици
преди това бях предложил на Дейв да се присъедини към терапевтична група и през
по следните три сесии бяхме обсъждали този въпро с надълго и нашироко. Склонно стта му
към потайно ст и сексуализиране на всяко взаимодействие с жена, страхът и недоверието му
към мъжете -всички тези негови черти, струваше ми се, бяха изключително
От англ. blush - „изчервявам се”. - Б. пр. *От англ. brazen - „безсрамен”. - Б. пр.
204
подходящи за разработване в група. С неохота той се беше съгласил да се включи в моята
терапевтична група и индивидуалната ни сесия в този ден беше по следната.
Молбата на Дейв да съхранявам писмата му трябваше да се разглежда и в контекста на
по следното. Първо, беше напълно възможно действителната причина за молбата му да бе
предстоящото прехвърляне в групата. Несъмнено той съжаляваше, че ще трябва да се лиши от
близките си отношения с мен, и негодуваше срещу факта, че ще трябва да споделя
вниманието ми с о станалите членове на групата. Ето защо молбата да съхранявам любовните
му писма беше опит да продължи нашите специални близки взаимоотношения.
Опитах се да изложа тази своя идея пред Дейв възможно най-деликатно, така че да не
провокирам изо стрената му чувствително ст. Внимавах да не излезе, че омаловажавам писмата
с твърдението, че ги използва като средство за по стигане на своя цел. Внимавах също думите
ми да не създадат впечатлението, че съм подложил на дребнаво разглеждане под лупа
отношенията ни - това щеше само да навреди на връзката ни, а беше време да я укрепя и
доразвия.
Дейв, комуто очевидно беше нужно още време, за да се научи да извлича полза от
психотерапията, прие с насмешка интерпретацията ми, вместо да се замисли дали тя
съдържаше някаква истина. Настоя, че отправил молбата си към мен именно в този момент
поради една-единствена причина: съпругата му започнала о сновно почистване на дома и
бавно и сигурно настъпвала към неговия кабинет, където били скрити писмата.
Разбира се, не се хванах на това, но моментът изискваше търпение. Затова си затворих
очите. Повече се притеснявах дали, приемайки писмата, няма да саботирам бъдещата работа
на Дейв в групата. Груповата терапия щеше да бъде за Дейв, бях уверен в това, благотворно,
но и високорисково начинание и аз желаех да улесня максимално първите му стъпки в нея.
А ползата от груповата терапия можеше да е наистина огромна. Групата щеше да
предо стави на Дейв безопасна среда, в която той да идентифицира междулично стните си
проблеми и
205
да експериментира с ново поведение. Можеше например да започне да разкрива повече
от себе си, да се сближи с други мъже, да пробва да се отнася с жените като с човешки
същества, вместо като със сексуални обекти. Дейв несъзнателно вярваше, че всяко от тези
решения щеше да има бедствен резултат: групата беше идеалната арена за обезвреждане на
това вярване.
От редицата рискове най-много ме плашеше един конкретен възможен сценарий.
Опасявах се, че Дейв още в началото не само ще откаже да сподели важна (пък и дори
маловажна) информация за себе си, но и да го направи по своя си предизвикателен начин.
Другите членове на групата щяха да продължат да го разпитват, а впо следствие и да започнат
да настояват да научат повече за него. А Дейв щеше да говори все по-малко. Това щеше да
разгневи членовете на групата и те щяха да го обвинят, че играе игри с тях. Дейв щеше да се
почувства притиснат и наранен. Така подозренията и страховете му отно сно групата щяха да
се окажат потвърдени и той щеше да напусне груповата терапия по-изолиран и обезсърчен,
отколкото е бил в началото.
Струваше ми се, че приемайки писмата, щях да подкрепя склонно стта му към потайно ст
- а това щеше да е антитерапевтично. Така още преди да се присъедини към групата, той
щеше да е с мен в заговор, изключващ о станалите членове.
Претегляйки всичките тези възможно сти, аз най-накрая реших как да отговоря:
- Разбирам защо писмата са важни за теб, Дейв, и се радвам, че именно на мен си избрал
да ги повериш. Но от опит знам, че груповата терапия дава най-добри резултати, ако всички,
в това число и ръководителят на групата, са възможно най-открити. Аз наистина желая
групата да ти е от помощ и мисля, че е найдобре да по стъпим по следния начин: ще се радвам
да приема писмата ти и да ги съхранявам на сигурно място толкова дълго, колкото пожелаеш,
при положение че се съгласиш да разкажеш на групата за нашата сделка.
Дейв изглеждаше стъписан. Не беше очаквал подобен отговор. Дали щеше да поеме
риска? В продължение на няколко минути размишлява.
206
- Не знам. Ще трябва да помисля. Ще те уведомя за решението си - каза той и излезе от
кабинета ми, повлякъл куфара със своите бездомни писма.
Дейв не продума повече за писмата. Но се присъедини към групата и присъства на
първите три сесии. В интерес на истината бях изумен от въодушевлението, с което го стори:
на четвъртата сесия сподели, че срещата на групата се била превърнала за него в най-важното
събитие от седмицата и с нетърпение броял дните до следващата сесия. Причината за
ентусиазма му, уви, не беше възможно стта за добиване на самопознание, а четирите
привлекателни жени в групата. Той беше съсредоточил вниманието си изцяло върху тях и -
както стана известно по-късно - беше опитал да си уреди среща с две от тях без знанието на
другите членове.
Съвсем според очакванията ми, по време на груповите сесии Дейв криеше грижливо
истинското си лице. Това му поведение обаче получаваше подкрепа от друг потаен член на
групата -красива и горделива жена, която като него изглеждаше до ста млада за възрастта си.
На една от срещите о станалите помолиха нея и Дейв да разкрият възрастта си. И двамата
отказаха да го сторят, измъквайки се с находчивото оправдание, че не желаят да бъдат
натикани в стереотипите за възрастовите групи. Отдавна беше отминало времето, когато в
групите се обсъждаха о сновно сексуални теми (тогава гениталиите все още биваха наричани
„срамни части”). От две десетилетия групите разговаряха за секса с лекота, а щекотлива тема
бяха станали парите. В хилядите групови сесии, които бях ръководил до този момент, все още
не бях чул някой да разкрие доходите си.
В групата на Дейв обаче тема табу беше възрастта. Макар той самият често да се
шегуваше с възрастта си, отказваше да сподели точно на колко години е: не желаеше да
влошава шансовете си за успех с жените в групата. Когато веднъж една от тях настоя да узнае
точната му възраст, той й предложи сделка: да й разкрие тайната си в замяна на домашния й
телефонен номер.
207
Започваше да ме безпокои високото ниво на съпротива в групата. Дейв не само не
работеше както трябва, но и със своите задевки и флиртове не позволяваше разговорите
между членовете да се задълбочат.
На една от срещите обаче тонът на обсъжданията стана изключително сериозен. Една от
жените сподели, че току-що е научила, че приятелят й има рак. Тя беше убедена, че той ще
умре скоро, макар лекарите да уверявали, че надежда има, въпреки влошеното му физическо
състояние и напредналата му възраст (шейсет и три години).
Притесних се как ли ще се почувства Дейв: заболелият мъж в „напредналата възраст” от
шейсет и три години беше с пет години по-млад от него. Но окото на Дейв не трепна и той
дори започна да говори много по-искрено.
- Може би това е нещо, което трябва да обсъдя с групата. Много се страхувам от
болестите и смъртта. Не стъпвам в лекарски кабинет. Имам предвид в кабинета на истински
лекар. -Той направи закачлив жест към мен. - По следният ми профилактичен преглед беше
преди повече от петнайсет години.
- Изглеждаш във великолепна форма, Дейв - включи се друг член от групата, -
независимо от възрастта.
- Благодаря. По стигам я с работа. Освен че плувам, играя тенис и ходя пеш всеки ден,
тренирам по два часа в залата. Тереза, съчувствам на теб и приятеля ти, но не знам как да
помогна. Мисля до ста за старо стта и смъртта, но мислите ми са твърде мрачни, за да ги
споделя. Ако трябва да съм честен, не обичам дори да по сещавам болни хора и да слушам
или разговарям за болести. Докторът - отново ме по сочи с жест - все казва, че правя
разговора тук лековат. Може би причината е именно това!
- Какво по-точно имаш предвид? - попитах аз.
- Ами може би ако стана по-сериозен, ще започна да говоря колко ненавиждам
стареенето, колко ме е страх от смъртта. Някой път ще ви разкажа за кошмарите си… може би.
208
- Не си единственият, които изпитва подобни страхове, Дейв. Може би ще ти е от полза
да узнаеш, че всички хора са, така да се каже, в една лодка.
- Не, всеки е сам в своята лодка. И това е най-ужасяващото при смъртта - трябва да я
по срещнеш сам.
- Дори да е така - присъедини се трети член, - дори да си сам в своята лодка, винаги е
утешително да виждаш светлините на другите лодки да се люшкат по вълните около теб.
В края на тази сесия бях преизпълнен с надежда. Смятах, че Дейв беше направил
истински пробив. Той бе заговорил за нещо наистина важно, беше се развълнувал, беше се
държал автентично. И о станалите членове на групата бяха отвърнали със същото.
На следващата среща Дейв разказа ярко съновидение, което имал в нощта след предната
сесия. Съновидението записа до словно студент, наблюдаващ срещата:
Смъртта е навсякъде около мен. Мирише на смърт. Но ся пакет, в който има плик,
съдържащ нещо неподвластно на смъртта, разрухата или разложението. Пазя го в тайна.
Решавам да взема това нещо в ръка, за да го почувствам, но виждам, че пликът е празен.
Обзема ме дълбока покруса, забелязвам, че е бил разрязан. По-късно намирам на улицата
онова, което предполагам, че е било в плика. То е стара обувка с отпорена подметка.
Съновидението ме порази. Често размишлявах за любовните писма на Дейв и се питах
дали отново ще имаме шанса да изследваме значението им за него.
 Колкото и да обичам груповата психотерапия, нейният формат има един сериозен
недо статък: той често не позволява изследването на дълбоките екзистенциални проблеми. По
време на групови сесии по стоянно се случва да съзра прекрасна пътечка, която може да ме
отведе дълбоко във вътрешния свят на някой пациент, но аз трябва да потисна желанието си
да поема по нея и да се задоволя с прагматичната задача да разчиствам
209
междулично стния шубрак. Но това съновидение не можех да си позволя да подмина, то
беше „царският път” към сърцето на гората. Рядко бях ставал свидетел съновидение да
предо ставя така недвусмислен отговор на загадка от несъзнаваното.
Нито Дейв, нито о станалите от групата знаеха как да подходят към съня. След като в
продължение на няколко минути се лутаха, аз им дадох насока, питайки Дейв за някакви
асоциации с образа на плика, който беше пазил в тайна.
Знаех, че поемам риск. Щеше да е грешка, вероятно фатална, да принудя Дейв да направи
себеразкритие или пък аз да разкрия информация, която той ми бе доверил в индивидуалните
сесии, преди да се присъедини към групата. Но все пак смятах, че въпро сът ми е в зоната на
безопасно стта: касаеше непо средственото съдържание на съновидението и о ставяше на Дейв
възможно стта да се изплъзне, като отрече да има уместни асоциации.
Той продължи, без да се поколебае, но с присъщата си сдържано ст. Каза, че в съня
навярно ставало дума за няколко писма, които той съхранявал в тайна - писма, свързани с
„определени взаимоотношения”. Членовете на групата с изо стрено любопитство го
заразпитваха, докато в крайна сметка Дейв им разкри някои подробно сти за старата си
любовна история със Сорая и за проблема с намирането на подходящо скривалище за писмата.
Не уточни, че любовната история е приключила преди трийсет години. Нито пък спомена за
преговорите си с мен и предложението ми да задържа писмата при себе си, в случай че той
разкаже всичко на групата.
Групата се съсредоточи върху въпро са за потайно стта - не бе проблемът, който ме
интересуваше най-много, но все пак бе важен терапевтичен проблем. Членовете бяха изумени
от прикрито стта на Дейв. Някои разбираха желанието му да задържи писмата в тайна от
съпругата си, но никой не проумяваше защо той стигаше до такива крайно сти. Недоумяваха
защо например Дейв отказваше да сподели с жена си, че ходи на психотерапия. Никой не се
хвана на плиткото оправдание, че ако тя узнаела за терапията, щяла да се почувства
застрашена, решавайки, че се е
210
включил в групата, за да се оплаква от нея, а и щяла да вгорчи живота му, притискайки го
след всяка среща да й разказва за какво е разговарял с другите.
Ако действително беше загрижен за душевното спокойствие на съпругата си, възразиха
членовете на групата, защо не помислеше колко по-дразнещо бе да крие къде излиза всяка
седмица. Преди всяка групова среща Дейв даваше на жена си нескопо сани обяснения (беше
пенсионер и нямаше ангажименти извън дома). Освен това прибягваше до всякакви хитро сти,
за да прикрие сметките за терапията всеки месец. Каква потайно ст! И защо беше всичко това?
Дори формулярите за застраховките му трябваше да бъдат изпращани до тайна кутия в
пощенската служба. Членовете укориха Дейв и за прикрито стта му в самата група. Чувстваха
се отблъснати поради неговата неохота да им се доверява. Защо беше нужно да казва „писма,
свързани с определени взаимоотношения”?
Те отправиха към него директно предизвикателство:
- Хайде, Дейв, какво ти струва да кажеш „любовни писма”? Членовете на групата, за моя
огромна радо ст, правеха точно
 това, което бе необходимо. Те избраха да обсъждат от съновидението именно онази тема
- потайно стта, - която в най-голяма степен касаеше начина, по който Дейв общуваше с тях, и
я разнищваха възхитително. И въпреки че изглеждаше леко притеснен, Дейв с готовно ст
откликваше на въпро сите им. Днес бе о ставил игрите настрана.
А аз бях завладян от непреодолима алчно ст. Това съновидение съдържаше чисто злато,
което желаех да видя изровено до по следното късче.
- А някой има ли предположения отно сно о станалото съдържание на съня? - попитах. -
Например за миризмата на смърт и за съдържанието на плика, „което е неподвластно на
смъртта, разрухата или разложението”?
В продължение на няколко мига групата о стана мълчалива, след което Дейв се обърна
към мен с думите:
-А ти какво мислиш, докторе? Ще ми е наистина интересно да чуя.
211
Почувствах се хванат натясно. Не можех да отговоря на този въпро с, без да разкрия част
от онова, което Дейв ми беше доверил в индивидуалните сесии. Той не беше казал на групата
например, че Сорая е покойница от трийсет години, че той самият беше на шейсет и девет и
чувстваше, че смъртта наближава. Че ме беше помолил да стана пазител на писмата му.
Разкриех ли всичко това пред другите, Дейв щеше да се почувства предаден и вероятно щеше
да прекрати терапията си. Дали не бях на път да попадна в капан? Единственият изход от
ситуацията беше да съм напълно честен. Затова казах:
- Дейв, трудно ми е да отговоря на въпро са ти. Не мога да кажа какво мисля за
съновидението, без да разкрия неща, които си ми споделял по време на индивидуалната
терапия. Знам, че много държиш на поверително стта на личната си информация, и не искам
да изменям на доверието ти. Кажи ми как да по стъпя?
Облегнах се назад, доволен от себе си. Отлична техника! Бях по стъпил изцяло в съгласие
с онова, на което учех студентите си. Ако сте изправени пред дилема или във вас се борят за
надмощие противоположни чувства, най-доброто, което можете да сторите, е да разкриете
дилемата или чувствата си на пациента.
- Стреляй! - отсече Дейв. - Давай нататък. Плащам за мнението ти. Нямам какво да крия.
Всичко, което ти разкрих, е отворена книга. Не споменах тук за разговора ни отно сно
писмата, защото не исках да те компрометирам. Както моята молба, така и
контрапредложението ти бяха леко шантави.
След като получих разрешението на Дейв, аз запознах членовете на групата - озадачени
от разговора между мен и Дейв -с необходимия контекст: изключителната важно ст на тези
писма за Дейв, смъртта на Сорая преди трийсет години, дилемата на Дейв къде да съхранява
писмата, молбата му аз да ги съхранявам и моето предложение - което до този момент той не
бе приел изрично - да ги взема само ако разкаже на групата за нашата сделка. Внимавах да не
разкрия възрастта на Дейв, както и друга, странична за темата информация.
По сле преминах към съновидението. Смятах, че то отговаря на въпро са защо писмата
имат толкова голямо значение за
212
Дейв. Както и на въпро са защо моите писма имаха такова значение за мен. Но за моите
писма не казах нищо: и моят кураж си имаше граници. Разбира се, имах своите
рационализации отно сно това. Пациентите бяха в тази група, за да получат терапия, не за да
провеждат терапия на мен. Освен това времето в груповите сесии беше кът - о сем пациенти и
само деветдесет минути - и не беше добра идея то да бъде пропилявано с проблемите на
терапевта. Пациентите имаха нужда да знаят, че психотерапевтът се занимава с
разработването и разрешаването на техните проблеми.
Но всички тези доводи бяха действително рационализации. Същинската причина да не
споделя за своите писма беше липсата на кураж. В отношенията си с пациентите бях склонен
да разкривам по-скоро твърде малко от себе си, отколкото твърде много. Но в случаите,
когато все пак бях се о смелявал на някои откровения, за пациентите ми бе се оказвало от
голяма полза да узнаят, че и аз като тях се борех с всеобщите проблеми, произтичащи от
човешката природа.
В съновидението, продължих, ставаше въпро с за смъртта. То започваше със „Смъртта е
навсякъде около мен. Мирише на смърт”. А централният образ в него беше пликът, съдържащ
нещо неподвластно на смъртта и разрухата. Какво по-ясно? Любовните писма бяха амулет,
средство за отричане на смъртта. Те о сигуряваха защита от старо стта и поддържаха жива
любовната страст на Дейв. Да бъдеш истински обичан, да присъстваш в паметта на някого,
да бъдеш слят с другиго навеки - това означаваше да си о сигуриш безсмъртие и закрила от
самотата, която е същно стно присъща на човешкото съществуване.
В съновидението си Дейв виждаше, че пликът е разрязан, а съдържанието му липсва.
Защо разрязан, защо празен? Може би Дейв чувстваше, че писмата ще загубят силата си, ако
споделеше за тях с другите? Дълбоко ирационална бе убедено стта на Дейв в спо собно стта на
писмата да отблъскват старо стта и смъртта - спо собно ст, граничеща с черната магия, която
щеше Да се изпари, изложена на студената светлина на разума.
213
- А мръсната стара обувка с отпорена подметка? - попита ме един член на групата.
Все още не знаех как да разтълкувам този образ, но преди да успея да кажа каквото и да
било, друг член отговори вмест мен:
- Тя символизира смъртта. Обувката губи душата си*. Разбира се - душата, не
подметката*. Колко красиво! Как
не се бях сетил? Бях разгадал този образ отчасти: знаех, че обувката всъщно ст е самият
Дейв. В един или два случая (например веднъж, когато Дейв поиска телефонния номер на
една от жените в групата, с четирийсет години по-млада от него) ми се беше сторило, че
определени членове бяха на ко съм да нарекат Дейв „мръсно старче”. Тогава предусетих
болката, която щеше да изпита Дейв, и бях щастлив, че епитетът не беше произнесен на глас.
Този път обаче Дейв смело го изрече вместо другите:
- Боже мой! Мръсно старче, чиято душа е на път да го напусне. - Той се засмя на
собствената си находчиво ст. Любител на думите (владееше няколко езика), той се
възхищаваше на о строумната размяна на „подметка” и „душа”.
Въпреки шеговито стта на Дейв, беше видно, че разговорът е болезнен за него. Един от
членовете го помоли да каже повече за чувството, че си „мръсно старче”. Друг го попита
какво чувства сега, след като е разкрил за писмата си пред групата. Щеше ли това да промени
отношението му към тях? Трети му напомни, че старо стта и смъртта очакваха всекиго, и го
помоли да опише чувствата си по отношение на това.
Но Дейв вече се беше затворил в себе си. Беше свършил до статъчно работа.
- За днес ми стига толкова. Нужно ми е време, за да асимилирам всичко. А и вече
изразходвах три четвърти от времето на сесията, знам, че и другите имат нужда да получат
внимание.
С неохота изместихме фокуса на вниманието си към други теми. Не знаехме обаче, че
никога вече нямаше да имаме въз-
* Английските думи soul („душа”) и sole („подметка”) се произнасят по един и същ
начин. - Б. пр.
 214
можно ст да го насочим отново към Дейв. Той прекрати груповата терапия. (По-късно
узнах, че бе решил да не продължава и индивидуалната терапия - с мен или с друг терапевт.)
Всички в групата - но никой повече от мен - бяха завладени от съмнения. Какво бяхме
сторили, за да прогоним Дейв? Дали не бяхме го принудили да се разголи прекалено? Дали не
бяхме се опитали твърде бързо да превърнем глупавия старик в мъдър човек? Дали аз не го
бях предал? Дали не се бях оплел в някакъв капан? Дали нямаше да е подобре, ако не бях
насочил вниманието на всички към писмата, ако не бях обърнал внимание на съновидението?
(Интерпретирането на съновидението приключи успешно, но пациентът умря.)
Вероятно можехме да предотвратим оттеглянето на Дейв, но се съмнявам. По това време
бях сигурен, че потайно стта на Дейв, избягването и отричането, които демонстрираше, в
крайна сметка щяха да доведат до същия резултат. Още от самото начало имах силното
подозрение, че е твърде вероятно той да напусне групата. (Фактът обаче, че бях по-добър
пророк, отколкото психотерапевт, ми но сеше малка утеха.)
Повече от всичко друго чувствах тъга. Тъга заради Дейв, заради неговата изолация,
заради неговата вкопчено ст в илюзията, заради липсата на кураж, заради нежеланието му да
застане лице в лице с голите, суровите факти от живота.
По сле се замислих за своите писма. Какво щеше да се случи, ако (усмихнах се на това
„ако”) починех и те бъдеха открити? Може би трябваше да ги дам за съхранение на Морт,
Джей или Пийт? Защо продължавах да си създавам грижи с тези писма? Защо не се решавах да
ги изгоря, за да се избавя от неприятната ситуация? Защо не го сторех още на момента? На
момента! Тази мисъл ми причини болка. Остро пробождане зад гръдната ко ст. Но защо? Защо
трябваше да страдам заради някакви пожълтели писма? Зарекох се да поработя върху това…
някой ден.
215
7.
Две усмивки
Някои пациенти са лесни. Идват в кабинета ми готови за промяна и терапията върви от
само себе си. Понякога от мен се изисква толкова малко усилие, че сам си създавам работа -
задавайки въпро с или предлагайки интерпретация - про сто за да уверя себе си и пациента, че
съм необходима фигура в процеса.
Мари не беше от лесните пациенти. Всяка сесия с нея изцеждаше силите ми. Когато се
срещнахме за първи път, съпругът й беше покойник вече четири години, но тя бе като
замръзнала в своята скръб. Лицето й беше застинало, застинали бяха въображението, тялото и
сексуално стта й - реката на живота й беше скована в лед. Дълго време тя о стана безжизнена и
аз трябваше да върша работа за двама. Дори сега, дълго след като депресията й се беше
разсеяла, терапията вървеше мъчно, а в отношенията ни доминираше студенина и
дистанцирано ст, които така и не бях успял да преодолея.
Днес обаче имах почивен ден. Мари щеше да има интервю с консултант и аз щях да се
насладя на лукса да прекарам с нея цяла сесия, „без да работя”. В продължение на четири
седмици я бях убеждавал да се срещне с хипнотерапевт. И макар по принцип да се
съпротивляваше срещу всяко ново преживяване и о собено да се страхуваше от хипнозата, тя
най-накрая склони, но при условие че о стана с нея през цялата сесия. Нямах нищо против.
Всъщно ст дори ми допадаше идеята да седя удобно об-
217
легнат в стола си и да наблюдавам как консултантът Майк С, мой приятел и колега, си
върши работата.
 Още повече че ролята на наблюдател щеше да ми предо стави необичайната възможно ст
да погледна от друг ъгъл Мари. След три години терапия бе възможно възприятията ми за нея
да са вече твърде зако стенели и ограничени. Може би се беше променила, без да го забележа.
Може би друг би я оценил по-различно от мен. Време беше да я погледна със свеж, необреме-
нен поглед.
Мари беше от испански произход и преди о семнайсет години беше емигрирала от
Мексико Сити. Съпругът й, с когото се запознала като студентка в Мексико, бил хирург и
загинал в автомобилна катастрофа една вечер, докато бързал с колата си към болницата за
спешна операция. Мари беше изключително красива жена - висока, с изваяно тяло, прав но с и
дълга черна ко са, която но сеше навита в кок на тила си. На каква възраст беше? Човек би й
дал двайсет години, без грим - трийсет. Невъзможно бе да предположиш, че е на четирийсет.
Мари имаше недо стъпен вид и повечето хора биваха обезкуражени и отблъснати от
нейните красота и надменно ст. Аз обаче бях силно привлечен от нея. Тя ме вълнуваше, желаех
да й донеса утеха, представях си, че я прегръщам и тялото й започва да се разлежда в
обятията ми. Често си задавах въпро са на какво се дължи силата на моето влечение. Мари ми
напомняше за една красива леля, която но сеше ко сата си по същия начин и бе главна героиня
в юношеските ми сексуални фантазии. Навярно това беше обяснението. А може би про сто се
чувствах поласкан да съм единственият довереник и закрилник на тази царствена жена.
Тя прикриваше депресията си добре. Никой не би заподозрял, че й липсва желание за
живот, че е отчайващо самотна, че плаче всяка нощ, че през седемте години след смъртта на
съпруга си не бе имала връзка, а дори и по-близък разговор с мъж.
През първите четири години след загубата Мари не допускала до себе си мъже. През
по следните две години, с отслабването на депресията, тя бе до стигнала до убеждението, че
единственото възможно избавление за нея бе да има нова романтич-
218
на връзка. Но беше така горда и сурова, че мъжете я смятаха за непристъпна. В
продължение на няколко месеца се опитвах да разруша нейното убеждение, че животът има
смисъл за жената единствено ако е обичана от мъж. Опитвах се да й помогна да разшири
хоризонта пред себе си, да развие нови интереси, да се научи да цени приятелските си
отношения с жени. Но нейното убеждение беше твърде силно. В крайна сметка реших, че е
безсмислено да се боря с него, и се съсредоточих върху задачата да й помогна да се научи да
общува с мъжете.
Но работата ни бе спряла преди четири седмици, когато Мари падна от един кабелен
трамвай в Сан Франциско, при което счупи челюстта си, претърпя сериозни травми на
лицевите ко сти и зъбите и получи дълбоки разкъсни рани по лицето и шията. След
едно седмичен престой в болницата започна да възстановява зъбите си при орален хирург.
Мари имаше нисък праг на болката, о собено на зъбната болка, и изпитваше страх от честите
по сещения при оралния хирург. Освен това поради нараняване на лицев нерв изпитваше
силна, нестихваща болка в едната половина на лицето си. Болкоуспокояващите се бяха
оказали безполезни и именно поради тази причина й бях предложил консултация с
хипнотерапевт.
При обичайни обстоятелства Мари беше труден пациент, но след инцидента тя стана
о собено опърничава и язвителна.
- Хипнозата е за глупави или слабоволеви хора. Затова ли ми я предлагаш?
- Мари, как да те убедя, че хипнозата няма нищо общо с интелигентно стта или силата на
волята? Спо собно стта за изпадане в хипноза е нещо вродено. А и какво рискуваш? Казваш, че
болката ти е непоно сима - има добър шанс да получиш облекчение само след един сеанс.
 - На теб може да ти се струва про сто, но не желая да ме правят на глупачка. Гледала съм
хипноза по телевизията - жертвите изглеждат като идиоти. Мислят си, че плуват или гребат в
лодка, а всъщно ст си седят на стола на сцената. Внушават на някого да стои с изплезен език и
той не може да си го прибере.
219
- Ако знаех, че ще се случи нещо подобно с мен, и аз щях да съм разтревожен колкото
теб. Но разликата между телевизионната и медицинската хипноза е от земята до небето. Вече
съм ти казвал какво точно да очакваш. Главното е, че никой няма да те контролира. Ще се
научиш да въвеждаш сама себе си в състояние, в което можеш да контролираш болката. Като
че ли все още ти е трудно да се довериш на мен и на другите лекари.
- Ако лекарите бяха до стойни за доверие, щяха да се сетят да повикат неврохирург
навреме и съпругът ми сега щеше да е жив!
- Днес имаме толкова теми за обсъждане - болката, която изпитваш, тревогите ти (по-
скоро погрешните ти схващания) отно сно хипнозата, страхът ти да не изглеждаш глупаво,
гневът и недоверието ти към лекарите (в това число и към мен), - не знам с коя да се заемем
най-напред. Ти какво мислиш? Откъде да започнем?
- Лекарят си ти, не аз.
Така вървеше нашата работа. Мари беше докачлива, раздразнителна и макар да се
кълнеше, че ми е благодарна - често саркастична и предизвикателна. Никога не задържаше
вниманието си върху една тема, бързо прескачаше от проблем на проблем. От време на време
о съзнаваше зло стното си поведение и искаше извинение, но неизменно, няколко минути по-
късно, ставаше отново раздразнителна и започваше да се само съжалява. Знаех, че най-
важното, което мога да сторя за нея, о собено в този кризисен момент, бе да поддържам
взаимоотношенията ни и да не й позволявам да ме отблъсне. До този момент проявявах
упорство, но търпението ми не беше безгранично и за мен бе облекчение да споделя бремето
си с Майк.
Нуждаех се от подкрепата на колега. Това беше и скритият ми мотив да настоявам за
консултацията. Исках друг да стане свидетел на изпитанието, на което ме подлагаше Мари,
исках някой да ми каже: „Тя е ко стелив орех. Свършил си дяволски добра работа с нея”. Тази
търсеща утвърждение част от мен определено не действаше в най-добър интерес на Мари. Не
желаех сесията с Майк да премине гладко и безпроблемно: желаех
220
той да се изпоти, както се потях аз във всеки един час, прекаран с нея. Да, признавам,
част от мен искаше Мари да измъчи Майк. Мислено я насърчавах: „Давай, Мари, покажи му на
какво си спо собна!”.
Но за мое изумление сесията премина добре. Мари се оказа податлива на хипноза и Майк
вещо я въведе в хипнотичен транс, след което я научи как да по стига това състояние сама.
По сле се зае с болката, предлагайки на Мари да използва една анестетична техника - да си
представя, че е на зъболекарския стол и оралният хирург й по ставя инжекция новокаин.
- Мисли как челюстта и бузата ти стават все по-безчувствени… Сега бузата ти е напълно
безчувствена. Доко сни я с ръка и се увери, че в нея няма никаква чувствително ст. Мисли за
ръката си като за прено сител на безчувствено стта. Тя става безчувствена, когато доко сва
безчувствената ти буза, и може да предава своята безчувствено ст на всяка друга част от
тялото ти.
От този момент нататък Мари бе спо собна да придава безчувствено ст на всичките
болезнени зони от лицето и шията си. Отлично! Видях как по лицето й се разлива облекчение.
По сле Майк й изнесе кратка беседа за болката. Обясни й каква е нейната функция: че тя
служи за предупреждение, което я информира доколко може да отваря челюстите си и колко
силно може да стиска зъби. Това беше необходимата, функционална болка, за разлика от
ненужната болка, произтичаща от раздразнените и травмирани нерви, която не обслужваше
никаква полезна цел.
Майк предложи като първа стъпка Мари да опознае подобре своята болка и да се научи
да прави разлика между функционалната и ненужната болка. Най-добрият начин да стори
това беше да започне да задава въпро си на своя орален хирург и да обсъди обстойно с него
болката си. Той беше човекът, който знаеше найдобре какво се случва с лицето и устата й.
Думите си Майк поднесе с удивителна яснота и с точното съчетание от професионално
отношение и бащинска загрижено ст. В един момент Мари и той задържаха погледите си. Тя се
Усмихна и кимна. Той разбра, че тя е схванала по сланието му.
221
Майк, очевидно доволен от реакцията на Мари, премина към своята по следна задача.
Мари беше страстен пушач и един от мотивите да се съгласи на консултацията с Майк беше,
че той можеше да й помогне да спре цигарите. Майк, експерт в своята област, започна
отиграно и добре изгладено изложение. Наблегна на три о сновни момента: че тя искаше да
живее, че имаше нужда от тялото си, за да живее, и че цигарите бяха отрова за тялото й.
За да подсили аргументите си, Майк й предложи следното: - Представи си, че имаш куче,
което много обичаш. Представи си също, че разполагаш с консерви кучешка храна, на които
пише „Отрова”. Не би хранила кучето си с отрова, нали? - Отново Майк и Мари срещнаха
погледи и отново Мари се усмихна и кимна. И макар Майк да знаеше, че пациентката му е
схванала идеята, довърши: - Тогава защо да не се отнасяш с тялото си така добре, както би се
отнасяла с кучето си?
В о станалото време той й припомни инструкциите за самохипнозата и я научи как да
реагира на копнежа за цигара с автохипноза и повишена о съзнато ст (хиперцепция, както сам
се изрази) отно сно факта, че тялото й желае да живее и че тя го трови.
Консултацията протече отлично. Майк свърши прекрасна работа: установи добра връзка с
Мари и с лекота по стигна всичките си цели. Мари напусна кабинета очевидно доволна от
него и от работата, която бяха свършили заедно.
Замислих се за своето удовлетворение от тази консултация. Макар тя да ме беше
задоволила от професионална гледна точка, не бях получил подкрепата и одобрението, на
които се бях надявал. Разбира се, Майк ни най-малко не бе подозирал за моите очаквания към
него. Не бях спо собен да призная незрелите си потребно сти пред колега с до ста по-малък
стаж от моя. Още повече че той нямаше възможно стта да добие представа колко мъчен
пациент бе Мари и каква херкулесовска работа бях свършил с нея - с него тя бе играла, може
би от чисто своенравие, ролята на примерния пациент.
222
Разбира се, всичките тези чувства о станаха неизвестни за Майк и Мари. По сле се
замислих за тях двамата - за техните нереализирани желания, за скритите им размисли по
отношение на консултацията. Питах се, ако след година всеки от нас тримата запише
спомените си за тази среща, до каква ли степен те щяха да съвпаднат? Подозирах, че ще са
коренно различни. Но защо след година? А ако запишехме впечатленията си само след
седмица? Или още на момента? Дали щяхме да уловим на белия лист същинската, безспорната
история на този час?
Това не е маловажен въпро с. Терапевтите обикновено вярват, че на о сновата на
информацията, която пациентите им избират да предо ставят за своето минало, са спо собни
да направят реконструкция на техния живот: че могат да установят ключовите събития от
ранните години, истинската природа на взаимоотношенията с всеки от родителите, на
взаимоотношенията между самите родители, с братята и сестрите, семейната система,
вътрешните преживявания, съпътстващи страховете и травмите в ранния живот,
о собено стите на детските и юношеските приятелства.
И все пак възможно ли е психотерапевтите, историците, биографите да възстановят една
жизнена история с каквато и да е степен на точно ст, при положение че не може да бъде
уловена същно стта дори на един терапевтичен сеанс? Преди години проведох експеримент, в
рамките на който аз и моя пациентка записвахме впечатленията си след всяка терапевтична
сесия. По-късно, когато ги сравнявахме, често ни бе трудно да повярваме, че сме описали
една и съща сесия. Дори мненията ни отно сно това кое е било от полза в терапията се
различаваха. Изкусните ми интерпретации? Тя сякаш не ги беше чувала! Помнеше и ценеше
моите непринудени, лични и подкрепящи изказвания.*
* Впечатленията и на двама ни по сле бяха събрани и публикувани под заглавието Every
Day Gets a Little Closer: A Twice-Told Therapy (New York: Basic Books, 1974).-Б. a.
223
В подобни моменти човек мечтае за абсолютно обективен арбитър или за някакъв
официален кристално ясен анализ на сесията. Колко тревожно е да о съзнаеш, че реално стта е
илюзия, или в най-добрия случай - обобщена и усреднена версия на възприятията на
участниците, по стигната по средством консенсус между тях.
Ако трябваше да напиша резюме на тази сесия, несъмнено щях да я изградя около двата
о собено „реални” момента, когато Майк и Мари бяха задържали погледите си и Мари се беше
усмихнала и кимнала. Първата усмивка бе по следвала препоръката на Майк към Мари да
обсъди обстойно болката си с оралния хирург; за втори път Мари се бе усмихнала, когато
хипнотерапевтът бе изтъкнал, че тя едва ли би хранила кучето си с отровна храна.
По-късно проведох с Майк дълъг разговор отно сно консултацията. От професионална
гледна точка той я определяше като успешна. Мари се бе оказала добър обект за хипноза и
той бе по стигнал всичките предварително определени цели. При това сеансът беше за него
добър завършек на една лоша седмица, в която бе хо спитализирал двама свои пациенти и бе
имал сериозни разправии със завеждащия психиатричното отделение. За него беше
удовлетворително, че бях станал свидетел на една компетентно и резултатно проведена от
него консултация. Беше по-млад от мен и твърдеше, че винаги следял с уважение работата ми.
Доброто ми мнение за него значеше до ста. Каква ирония имаше във факта, че той бе получил
от мен онова, което аз очаквах да получа от него.
Попитах го за двете усмивки. Спомняше си ги добре и беше сигурен, че бяха знак за
сигурно въздействие и добра връзка с пациентката. Мари се беше усмихнала в ключови
моменти, което означаваше, че бе разбрала по сланието му и то й бе повлияло.
И въпреки това, в резултат от дълготрайните си взаимоотношения с Мари, аз тълкувах
усмивките й до ста по-различно. Да вземем първата усмивка, когато Майк бе предложил Мари
да потърси повече информация от своя орален хирург доктор 3.
224
Каква история имаше във взаимоотношенията между Мари и хирурга?
Тя се запознала с него двайсет години по-рано, когато били съколежани в Мексико Сити.
По това време той енергично, но без успех, я ухажвал. След колежа изгубили връзка до
момента на автомобилната катастрофа на съпруга й. Доктор 3., който също се бил преселил в
САЩ, работел в болницата, където докарали съпруга на Мари след инцидента, и станал за нея
о сновен източник на информация и подкрепа през двете седмици, докато съпругът й лежал в
терминална кома с фатална черепно-мозъчна травма.
 Почти незабавно след смъртта на съпруга й доктор 3., независимо че имал съпруга и пет
деца, подновил ухажването и дори отправял към Мари сексуални предложения. Тя го
отблъсвала гневно, но това не го обезкуражавало. Не спирал да я търси по телефона, в
църквата и дори в съдебната зала (тя съдела болницата за престъпна небрежно ст, причинила
смъртта на съпруга й) й намигал с похотлива усмивка. Мари намирала поведението му за
отблъскващо и по степенно станала още по-сурова в отказите. Доктор 3. се усмирил едва
когато му казала в лицето, че я отвращава, че е по следният мъж на земята, с когото би желала
да има любовна връзка, и го заплашила, че ще уведоми съпругата му, жена с безмило стен
характер, ако продължи да я тормози.
При падането от трамвая Мари си ударила главата и лежала в несвяст около час. Дошла
на себе си с ужасна болка и се почувствала отчайващо самотна: нямала близки приятели, а
двете й дъщери били на екскурзия в Европа. Когато сестрата в спешното отделение я
попитала за името на лекар, тя изстенала: „Обадете се на доктор 3.!”. По общо мнение той бил
най-даровитият и опитен орален хирург в целия район, а Мари решила, че залогът е твърде
висок, за да рискува с непознат хирург.
По време на о сновните хирургични процедури доктор 3. сдържал чувствата си (видно
беше, че е свършил работата си отлично), но ги отприщил в следоперативния период.
Започнал Да се държи саркастично, авторитарно и, струваше ми се, дори
225
садистично. Убеден, че Мари преувеличава болката си, той отказал да й предпише
адекватни болкоуспокояващи и седативи. Наплашил я с безцеремонните твърдения, че тези
медикаменти ще доведат до опасни усложнения и о статъчни лицеви деформации, и се
заканил да прекрати лечението й, ако продължи да се оплаква толкова много. Когато се
свързах с доктор 3. и се опитах да го убедя в необходимо стта от облекчаване на болката на
Мари, той стана нападателен и ми напомни, че е до ста по-запознат от мен с по стоперативната
болка. Вероятно, предположи той, ми беше дотегнала словесната терапия и бях решил да
сменя специално стта си. С това не ми о стави друга възможно ст, о свен да предпиша на Мари
успокоителни без негово знание.
В продължение на много часове Мари ми се оплакваше от болката и доктор 3. (който
според нея несъмнено би започнал да я лекува подобре, ако тя дори в този момент, с лице,
пулсиращо от болка, приемеше сексуалните му предложения). Часовете, прекарани в кабинета
му, бяха унизителни за нея: щом медицинската сестра излезела, той започвал да отправя
сексуални намеци и уж случайно да отърква ръка в гърдите й.
Тъй като нямаше как да помогна на Мари в ситуацията с доктор 3., аз упорито я уговарях
да смени лекаря. Настоявах поне да си насрочи консултация с друг орален хирург и й набавих
имената на няколко отлични специалисти. Тя беше омерзена от случващото й се,
ненавиждаше доктор 3., но по срещаше всяко от предложенията ми с „но” или „да, но”. Беше
от онзи тип пациенти, известен сред гилдията като „оплакващият се, който отказва помощ”.
При това във възраженията си проявяваше о собена находчиво ст. Един от о сновните й доводи
беше, че доктор 3. бе започнал лечението й и той - и единствено той -знаел какво е
действителното състояние на устата й. Ужасяваше я мисълта, че устата или лицето й могат да
о станат завинаги деформирани. (Мари, която винаги бе полагала о собени грижи за
външно стта си, беше сериозно разтревожена сега, когато се надяваше да се свърже с друг
мъж.) Нищо - било то гняв, гордо ст или агресивно отъркване в гърдите й - не можеше да из-
226
мести по важно ст нейното функционално и козметично възстановяване.
Мари имаше и едно друго много важно съображение против смяната на хирурга. Тъй
като падането й бе причинено от накланяне на трамвая, тя беше започнала дело срещу
градската превозваческа фирма. В резултат на травмата Мари беше загубила работата си и
финансовото й положение беше изключително несигурно. Тя разчиташе на сериозно парично
обезщетение и се страхуваше от конфронтацията с доктор 3., от чиито показания за
сериозно стта на травмите й зависеше успехът на делото.
Ето как Мари и доктор 3. бяха обвързани в сложен танц, чиито стъпки биваха определяни
от отхвърлени сексуални предложения, съдебно дело за милион долара, строшена челюст,
няколко счупени зъба и две отъркани гърди. Именно в този заплетен контекст Майк беше
отправил своето невинно, рационално предложение Мари да потърси от своя лекар помощ, за
да разбере болката си. И именно в този контекст трябваше да бъде тълкувана първата усмивка
на Мари.
Втория път тя се усмихна на еднакво про стодушния въпро с на Майк: „Би ли хранила
кучето си с отровна храна?”.
И зад тази усмивка имаше история. Девет години по-рано Мари и Чарлз, нейният съпруг,
си взели куче, тромав дакел на име Елмър. Макар за Елмър да се грижел Чарлз и макар Мари да
ненавиждала кучетата, тя по степенно се привързала към дакела и впо следствие той години
наред спял в леглото й.
Елмър о старял, станал своенравен, разболял се от артрит и след смъртта на Чарлз
ангажирал до такава степен вниманието й, че може би й направил услуга. Принудителната
заето ст е често добър другар на опечаления и в ранните етапи на скръбта Елмър дарявал
Мари с мигове на блажена забрава. (В нашата култура подобна заето ст обикновено
о сигуряват организацията на погребението и бумащината по медицинските застраховки и
завещанието.)
След приблизително едногодишна психотерапия депресията на Мари се разсея и тя се зае
да възобнови живота си. Беше убе-
227
дена, че може да по стигне щастието единствено по средством нова връзка с мъж. Всичко
о станало беше само прелюдия. Приятелствата, другите преживявания бяха про сто начин за
запълване на времето, преди тя да започне живота си наново с друг мъж.
Ала Елмър се явяваше сериозна пречка между Мари и новия й живот. Тя беше решена да
си намери мъж, Елмър обаче бе на мнение, че друг мъж о свен него в дома не е нужен. Лаеше и
хапеше всеки непознат, о собено мъжете. Стана ужасно несдържан: отказваше да уринира
навън и изчакваше да се прибере у дома, за да намокри килима в дневната. Ако Мари го
о ставеше навън, той не спираше да вие и съседите, дори тези, които живееха през няколко
къщи, й се обаждаха по телефона, за да я умоляват или заплашват да направи нещо. Ако го
накажеше, Елмър отвръщаше, мокрейки килимите в другите стаи.
Цялата къща беше пропита с миризмата на Елмър. Тя атакуваше го ста още от входната
врата и никакво количество ароматизатори или почистващи препарати не бяха в състояние да
прочистят атмо сферата. Тъй като на Мари й беше изключително неудобно да кани го сти у
дома, в началото се опитваше да организира срещите си в ресторант. По степенно обаче
изгуби надежда, че ще има истински социален живот.
Аз не бях любител на кучетата, но Елмър ми се струваше по-голям злодей от повечето.
Имах възможно стта да го видя веднъж, когато Мари го доведе със себе си в кабинета -
злонравно ръмжащо същество, което не спря да ближе шумно гениталиите си през цялата
сесия. Може би именно тогава аз реших, че Елмър трябва да изчезне. Нямаше да позволя да
съсипе живота на Мари. А също и моя.
Но съществуваха някои съществени пречки. На Мари не й липсваше решително ст. В
къщата й по-рано имаше и друг развалящ атмо сферата обитател - наемателка, която според
Мари се хранела с вмирисана риба. В тази ситуация тя, без да се поколебае, по следва съвета
ми и проведе открит разговор с наемателката си. И когато онази жена отказа да промени
готварските си навици, Мари я помоли незабавно да се изнесе.
228
Но с Елмър Мари се чувстваше като хваната в капан. Той беше кучето на Чарлз и чрез
него продължаваше да живее частица от съпруга й. С Мари безкрай обсъждахме
възможно стите. Продължителните и скъпо струващи опити на ветеринаря да овладее
инконтиненцията на Елмър имаха слаб успех. По сещенията при животински психолог и
инструктор бяха също толкова безплодни. Бавно и с болка Мари о съзнаваше (насърчавана от
мен, разбира се), че трябва да се раздели с Елмър. Тя се обади поред на всичките си приятели,
за да ги попита желаят ли да вземат дакела, но никой от тях не бе до статъчно глупав, за да
приеме това куче в дома си. Публикува обява във вестника, но дори обещанието за безплатна
кучешка храна не успя да привлече никого.
Все по-ясно се открояваше неизбежното решение. Дъщерите, приятелките и ветеринарят,
всичките убеждаваха Мари, че найдобре ще е Елмър да бъде приспан. Аз, разбира се,
задкулисно също я насочвах към това решение. Накрая Мари склони и един ден Елмър отиде
на своето по следно по сещение при ветеринаря.
Междувременно бе възникнал проблем на друг фронт. Бащата на Мари, който живееше в
Мексико, бе станал толкова болнав, че тя започна да се замисля дали да не го покани да живее
при нея. Това ми се струваше неудачно решение, понеже Мари изпитваше такъв страх и
неприязън към баща си, че от години почти не поддържаше връзка с него. Всъщно ст
желанието да избяга от неговата тирания било о сновният й мотив преди о семнайсет години
да емигрира в Съединените щати. Идеята да го покани в дома си беше продиктувана по-
скоро от вина, отколкото от загрижено ст или любов. Изтъкнах това пред Мари, а също така
по ставих под въпро с целесъобразно стта на това един о семдесетгодишен старец да бъде
изтръгнат от своята култура. В крайна сметка тя се съгласи с мен и уреди баща й да бъде
приет в дом за стари хора в Мексико.
Какво беше мнението на Мари за психиатрията? Тя често се шегуваше с приятелките си:
„Непременно идете на психиатър! Психиатрите са прекрасни хора. Първо те убеждават да
изго-
229
ниш наемателката си, по сле те склоняват да изпратиш баща с в старчески дом, а накрая
те карат да убиеш кучето си”.
И Мари беше се усмихнала, когато Майк, навеждайки се към нея, меко я беше попитал:
„Не би хранила кучето си с отровна храна, нали?”.
Ето защо от моя гледна точка усмивките на Мари не изразяваха съгласие с Майк, а по-
скоро ирония. С тях тя сякаш му казваше: „Ако знаеше…”. Когато Майк й препоръча да
разговаря повече със своя орален хирург, по лицето й сякаш прочетох: „Да разговарям с
доктор 3.! Само почакай да видиш какви разговори ще паднат! Щом оздравея и делото
приключи, ще разговарям за него със съпругата му и с всеки свой познат. Така хубаво ще
разоблича това копеле, че ушите му няма да престанат да пищят до гроба”.
Без съмнение усмивката отно сно отровната кучешка храна съдържаше не по-малко
ирония. Тогава тя навярно си мислеше: „О, не бих хранила кучето си с отровна храна - докато
не о старее и стане трън в задника. Тогава ще го ликвидирам - бързо!”.
Когато в следващата сесия обсъждахме консултацията с Майк, аз попитах и нея за двете
усмивки. Тя си ги спомняше много добре и двете.
 - Когато доктор С. ме по съветва да разговарям с доктор 3. обстойно отно сно болката,
изведнъж ме обзе силен срам. Запитах се дали ти не му беше разказал за преживяванията ми с
доктор 3. Иначе доктор С. ми допадна много. Много е привлекателен, точно такъв мъж бих
желала да имам до себе си в живота.
- А усмивката, Мари?
- Ами… почувствах се много неловко. Питах се дали доктор С. няма да ме вземе за
развратница. Ако се замисли човек (което всъщно ст аз не правя), не опира ли всичко до
размяна на услуги - аз удовлетворявам доктор 3. и му позволявам да изпитва към мен
отвратителните си, нищожни чувства, а той в замяна ми помага да спечеля делото.
- Значи твоята усмивка казваше…?
- Моята усмивка казваше… Но защо толкова те занимава усмивката ми?
230
- Продължи, моля те.
- Предполагам усмивката ми казваше: „Моля ви, доктор С, нека сменим темата. Да не
говорим повече за доктор 3. Надявам се не знаете какво се случва между мен и него”.
А втората усмивка? Оказа се, че втората усмивка не съдържаше, както смятах, ирония
отно сно ситуацията с кучето, а нещо съвсем различно.
- Стана ми смешно, когато доктор С. подкрепи думите си с примера за кучето и
отровната храна. Знаех, че не си му казвал за Елмър, иначе щеше да избере друг пример.
-И…?
- Трудно ми е да говоря за това. Макар да не го показвам -не умея да благодаря на хората,
- аз наистина оценявам онова, което направи за мен през по следните месеци. Нямаше да се
справя без теб. Казвала съм ти онази моя шега за психиатрите (приятелките ми много си падат
по нея): първо наемателката, по сле баща ти, а накрая и кучето.
-И…?
- И смятам, че ти може би прекрачи ролята си на лекар… Казах ти, че ми е трудно да
говоря за това. Смятах, че психиатрите не бива да дават директни съвети. Вероятно позволи
на личните си чувства по отношение на кучетата и бащите да излязат от контрол!
- И усмивката казваше…?
- Боже, наистина си настоятелен! Усмивката казваше: „Да, да, доктор С, схванах идеята. А
сега нека бързо сменим темата. Да не говорим повече за кучета. Не искам доктор Ялом да
излезе злодей”.
Отговорът й предизвика смесени чувства у мен. Дали беше права? Бях ли позволил на
своите лични чувства да се намесят в терапията? Колкото повече размишлявах, толкова
повече се убеждавах, че това твърдение не отговаряше на истината. Винаги бях хранил топли
чувства към баща си и с готовно ст бих го приел да живее в дома ми. А кучетата? Вярно, че не
изпитвах симпатии към Елмър, но бях наясно със своята липса на интерес към кучетата и
внимателно наблюдавах себе си. Всеки,
231
който бе в течение на ситуацията, съветваше Мари да се отърв от кучето. Да, сигурен
бях, че съм действал в най-добър инте рее на Мари. Ето защо не ми се нравеше о собено
опитът на Ма ри да съхрани професионалния ми имидж. Чувствах се като участник в някакъв
заговор, сякаш бях принуден да крия нещо. Не забравях обаче, че Мари бе изразила
благодарно ст към мен, и това ме изпълваше с приятни чувства.
Нашият разговор за усмивките о сигури толкова богат материал за терапевтична работа,
че аз изо ставих размислите си отно сно различните гледища към реално стта и се заех д
помагам на Мари в изследването на своето себепрезрение заради компромисите с доктор 3.
Освен това тя изследва - мног по-честно, отколкото го бе правила преди - чувствата си във
връзка с мен: страха от изпадане в зависимо ст, благодарно стта, гнева.
Умението за самохипноза й служеше добре, докато след около три месеца челюстта й
заздравя напълно и болката в лицето й отшумя. Депресията й се уталожи, а гневът й отслабна,
но въпреки това аз не бях доволен, защото не бе ми се удало да преобразя Мари така, както
ми се искаше. Тя си о стана горделива, критична и невъзприемчива към новите идеи.
Продължихме да се срещаме, но темите ни за разговор като че ли по степенно се изчерпваха,
докато накрая, няколко месеца по-късно, двамата стигнахме до съгласие, че работата ни е
приключена. В продължение на четири години след това по веднъж на всеки няколко месеца
Мари идваше при мен, за да обсъдим някои не толкова важни проблеми, след което пътищата
ни се разделиха, за да не се пресекат никога повече.
Делото на Мари се протака три години и тя получи незначително обезщетение. По това
време гневът й към доктор 3. беше преминал и тя бе забравила заканата си да го разобличи
пред всички. Малко по-късно се омъжи за добро сърдечен, до ста по-възрастен от нея мъж. Не
съм убеден, че някога е била отново истински щастлива. Но докато се срещахме, нито веднъж
не запали цигара.
232
Епилог
Консултацията на Мари с хипнотерапевта беше свидетелство за ограничено стта на
знанието. Въпреки че тя, Майк и аз бяхме участвали в един и същи сеанс, всеки от нас беше го
преживял по различен и непредвидим начин. Този съвместен сеанс беше своеобразен триптих,
всяка част от който отразяваше гледната точка, мислите и проблемите на своя автор. Може би
ако предварително бях дал на Майк повече информация за Мари, неговата част от триптиха
щеше да прилича повече на моята. Но за какво по-точно от стотиците часове, прекарани с
Мари, трябваше да му разкажа? За раздразнението си? За изчерпаното ми търпение? За
съжаленията, че трябва да полагам толкова труд с нея? За удоволствието от напредъка й? За
сексуалната си възбуда? За интелектуалното си любопитство? За желанието да променя
светогледа й, да я науча да се взира в себе си, да мечтае, да фантазира, да разширява
хоризонта си?
Но дори да бях в продължение на часове споделял с Майк цялата тази информация, аз пак
нямаше да успея да създам у него адекватна представа за начина, по който преживявах Мари.
Моите впечатления от нея, моето удоволствие, моето нетърпение не бяха като на никого
другиго. Търся думи, метафори, сравнения, но те никога не ме задоволяват, тъй като в най-
добрия случай са смътни отражения на богатите образи, които по онова време владееха ума
ми.
Серия от пречупващи призми ни пречат да опознаем другия. Преди изобретяването на
стето скопа лекарят слушал звуците на живота с ухо, притиснато към гръдния кош на пациента
си. Представете си две човешки съзнания, които, притиснати плътно едно в друго, обменят
мисловни образи, подобно на чехълчета, разменящи генетичен материал по време на
конюгация: това би било несравнимо общуване.
Може би след хилядолетия подобно общуване ще стане възможно и то ще се превърне в
най-ефективното противо средство срещу изолацията, в свършек на частния живот. Засега
обаче съществуват само бариери пред подобно единение на умовете.
233
Първа е бариерата между образа и езика. Умът мисли с образи, но за да общува с друг ум,
трябва да трансформира тези образи в мисли, а мислите - в език. Този преход от образ през
мисъл до език е ненадежден. Много бива жертвано при него: плътната, мъхната текстура,
необикновената пластично ст и подвижно ст на образа, личните но сталгични емоционални
отсенки - всичко това се губи, когато образът бъде насила натъпкан в езика.
Великите артисти се опитват да предадат образа директно по средством внушение,
по средством метафора, извършват какви ли не лингвистични подвизи, за да предизвикат у
читателя подобен образ. Но в крайна сметка о съзнават непригодно стта на своите средства.
Прочетете жалбата на Флобер в „Мадам Бовари”:
Истината е, че пълнотата на душата може понякога да прелее в празно словие, тъй като
никой от нас няма точно мерило за мислите си, нито за потребно стите или скърбите си; а
човешката реч е като пукнато котле, по което ние барабаним своите груби ритми, до стойни
единствено за мечешки танц, докато всъщно ст копнеем да разчувстваме звездите.
Друга причина, поради която ние никога не можем да се опознаем напълно един друг, е,
че винаги подбираме какво да разкрием за себе си. Мари потърси помощта на Майк заради
цели, незасягащи лично стта й - да придобие контрол върху болката и да спре цигарите, -
избирайки по този начин да му разкрие съвсем малко от себе си. Вследствие на това той
разбра погрешно усмивките й. Аз знаех повече за Мари. Но и аз разбрах погрешно смисъла на
усмивките й, защото все пак знаех само частица от онова, което тя би трябвало или би могла
да ми разкрие за себе си.
Отдавна в групата работих с пациент - Джей, който през своята двегодишна терапия
рядко се обръщаше към мен пряко. Един ден той изненада мен и о станалите членове на
групата, обявявайки (думата, която той употреби, беше „признание”), че
234
всичко, изречено от него в сесиите - обратната информация за другите, себеразкритията,
гневните или загрижени думи, - е имало за цел моето удовлетворение. По сле Джей разказа
накратко за своите детски преживявания в семейството, където копнеел за обичта на баща си,
но бил неспо собен да я поиска. В рамките на групата той бе участвал в неедна драма, но
както стана ясно, с единствената цел да получи вниманието ми. Макар да си давал вид, че
разговаря с другите, чрез тях разговарял с мен, търсейки моята подкрепа и одобрение.
В мига на признанието цялата ми представа за Джей рухна. Седмица, месец, шест месеца
преди това бях смятал, че го познавам добре. А в действително ст никога не бях познавал
истинския, скрития Джей и след неговото признание трябваше да си изградя нова представа
за него, да придам нови значения на миналите преживявания. Но колко дълго щеше да о стане
сред нас този нов Джей, който сякаш някой магьо сник изневиделица по стави на мястото на
стария? Кога ли и той щеше да ни разкрие своята тайна? Бях уверен, че в бъдеще наяве щяха
да излязат неопределен брой нови джейовци. И едва ли някога щях да разбера кой от тях е
„истинският”.
Трета бариера пред пълното опознаване на другия по ставя не споделящият, а онзи, който
желае да го опознае. Опознаващият трябва да се върне обратно по веригата и да превърне
езика отново в образи - материала, с който борави умът. Изключително малка е вероятно стта
формираните у приемника образи да съвпадат с оригиналните образи.
Грешката при превода се утежнява допълнително от грешките вследствие на
предразсъдъците. Ние изкривяваме образа на другия, напъхвайки го насила в своите
предпочитани идеи и гещалти, процес, който Пруст прекрасно е уловил:
Ние запълваме физическите очертания на съществото, което виждаме, с всичките идеи,
които вече сме формирали за него, и в цяло стната картина, която съставяме в съзнанието си,
тези идеи заемат, разбира се, централното място. Накрая те заемат така добре кривината на
скулите му, следват така
235
 плътно линията на но са му, звучат в такава хармония с глас му, че наподобяват по-скоро
прозирна обвивка, и всеки пъ поглеждайки лицето или чувайки гласа, ние разпознаваме в
собствените си идеи.
Всеки път, когато видим едно лице… разпознаваме в него собствените си идеи. Тази
мисъл съдържа ключ за разбиранет на много претърпели провал взаимоотношения. Друг мой
пациент - Дан, отиде в медитативен център, за да практикува трепоза - медитативна
практика, при която в продължение на няколко минути двама души се държат за ръце, гледат
се в очити медитират дълбоко един върху друг, а по сле сменят партньора си и повтарят
същото. След множество подобни смени Дан започнал да прави разлика в преживяванията си
с различните партньори: с някои чувствал съвсем слаба връзка, докато с други връзката била
толкова дълбока и силна, че бил убеден, че е установил духовен съюз със сродна душа.
Когато Дан споделяше пред мен подобни преживявания, налагаше ми се с усилие да
сдържам скептицизма и рационализма си: ,Духовен съюз? Не думай! Всъщно ст, Дан, става
въпро с за аутистични взаимоотношения. Ти не познаваш човека срещу себе си. Казано по
прустовски, ти си запълнил този човек с атрибутите, които сам си пожелал да притежава.
Влюбил си се в собственото си творение”.
Разбира се, никога не си позволих да изрека на глас тези свои мисли. Не смятах, че Дан
желаеше да работи с толкова скептичен психотерапевт. И все пак несъмнено давах израз на
скептицизма си по ред непреки начини: въпро сителни погледи, избор на момент за определен
коментар или въпро с, проява на интерес към определени теми и безразличие към други.
Дан улавяше тези прикрити нападки и в своя защита цитираше Ницше, който някъде е
казал, че когато за първи път срещнеш някого, узнаваш всичко за него, а впо следствие, при
следващите срещи, затваряш очи за собственото си проникновение. Ницше е за мен голям
авторитет и с този цитат Дан ме накара да се замисля. Може би при първата среща защитите
не са акти-
236
вирани, може би тогава човек още не е решил коя от своите маски да сложи. Може би
действително първите впечатления са по-точни от следващите. Но това все още не е
доказателство за общуване на духовно ниво. Освен това, макар Ницше да е недо стижим в
много области, той определено не може да е надежден съветник в междулично стните
отношения - едва ли са много хората, живели по-самотен, по-изолиран живот.
И все пак възможно ли беше Дан да е прав? Възможно ли бе по някакъв мистичен канал
да е добил съществено и истинно знание за другия? Или про сто беше вложил своите идеи и
желания в нечий профил - профил, който е предизвикал у него приятни, задушевни, интимни
асоциации?
Ние никога не бихме могли да изследваме случващото се по време на медитацията
трепоза, тъй като в медитативните центрове обикновено се спазва правилото на
„благородното мълчание”, тоест забранена е всякаква реч. Но няколко пъти след това Дан
срещна в града жени, с които, сключвайки поглед, бе усетил духовно сливане. С редки
изключения той се убеждаваше, че духовното общуване в тези случаи е било илюзия. Жените,
за които ставаше въпро с, обикновено бяха слисани от твърденията му за дълбока духовна
връзка помежду им. Често на Дан беше необходимо до ста време да приеме това. Понякога ми
се струваше, че проявявам жестоко ст, конфронтирайки Дан със собствените му възгледи за
реално стта.
- Дан, да поговорим за изключителната близо ст, която чувстваш между себе си и Даян.
Тя може би намекна за възможно стта да имате нещо помежду си в бъдеще, но нека
разгледаме фактите. Тя не отвръща на обажданията ти; вярно, наскоро скъса с приятеля си, но
в момента се готви да заживее с друг мъж. Отвори очите си за действителното значение на
тези факти.
Случваше се жената, в чиито очи се взираше Дан, да изпита същото усещане за дълбока
духовна свързано ст и двамата бързо да навлязат в любовни отношения. Но любовта им
неизменно отминаваше съвсем скоро: понякога про сто отмираше, причинявайки болка и на
двамата, друг път се превръщаше в ожесточена борба за надмощие. Често това довеждаше
Дан, неговата
237
любима или и двамата до депресия. По какъвто и начин да с тръгнеше от любовта,
крайният резултат бе един и в крайн сметка никой не получаваше от другия очакваното.
Убеден съм, че в първите срещи Дан и тези жени са имали погрешни възприятия един за
друг. Всеки е виждал в очите на човека срещу себе отражението на собствения си умоляващ и
тъжен поглед, който е тълкувал като желание. Двамата са били като птичета с прекършени
криле, които са се опитвали да полетят, вкопчвайки се едно в друго. Хората, които се
чувстват празни, никога не преодоляват този свой проблем, сливайки се с друг непълноценен
човек. Тъкмо напротив - две сакати птици не могат да се превърнат в една летяща. Цяла
вечно ст да се опитват, пак няма да успеят да полетят. Те про сто трябва да бъдат разделени
една от друга, а крилата им да бъдат шинирани поотделно.
Непознаваемо стта на другия произтича не само от описаните вече проблеми -
дълбинните структури на образа и езика, несъзнателната или съзнателна неохота за
себеразкриване, слепите петна в зрението на наблюдателя, - но и от богатството и
сложно стта на всяко човешко същество. Огромно число изследователски екипи се опитват да
разшифроват електрическата и биохимичната активно ст на мозъка, но потокът от
преживявания при всеки човек е толкова сложен, че винаги ще надхвърля възможно стите и на
най-усъвършенстваната апаратура.
В „Папагалът на Флобер” Джулиан Барне илюстрира по прелестен и необичаен начин
безграничната сложно ст на човека. Авторът се заема да открие истинския Флобер, човека от
плът и кръв, който се крие зад утвърдената представа за писателя. Разочарован от
традиционните преки биографски методи, Флобер се опитва да улови същно стта на Флобер
по непреки начини: изследвайки например интереса му към влаковете, симпатията му към
животните или различните описания (и цветове) на очите на Ема Бовари.
Барне, разбира се, така и не успява да улови есенцията на човека Флобер и в крайна
сметка се примирява с една по-скромна цел. И в двата музея на Флобер - родния дом на
писателя и къ-
238
щата, където е живял като възрастен - Барне вижда по един препариран папагал, за всеки
от които уредниците твърдят, че е папагалът, по служил за прототип на Лулу, папагала от
новелата „Чисто сърце”. Тази ситуация раздухва наново изследователското любопитство у
Барне: ей богу, щом не може да улови същно стта на Флобер, то поне ще установи кой от
двата папагала е истинският.
Външният вид на папагалите не му помага: те са почти идентични, и двата отговарят на
описанието на Лулу в новелата. Уредникът на единия музей обаче представя доказателства за
автентично стта на своя папагал: на по ставката на животното има печат „Руански музей”,
след което му показва фотокопие от разписка, свидетелстваща, че Флобер, преди повече от
сто години, е наел (а по-късно и върнал) папагала на общинския музей. Въодушевен, че е на
път да разплете случая, авторът бърза да отиде в другия музей на Флобер само за да открие,
че и тамошният папагал но си същия печат на по ставката си. По-късно той разговаря с най-
възрастния член на Обществото на почитателите на Флобер, който му разказва истинската
история за папагала. По времето, когато били създавани и двата музея (дълго след смъртта на
Флобер), всеки от уредниците отишъл до градския музей с копие от разписката в ръка, за да
поиска папагала на Флобер за своя музей. Всеки от тях бил въведен в голямо помещение с
препарирани животни, където имало най-малко петдесет напълно идентични препарирани
папагала! „Изберете си”, предложили на всекиго от тях.
Невъзможно стта да открие автентичния папагал слага у Барне край на убеждението, че
може да бъде уловена „истинската същно ст” на Флобер или на който и да било друг. Много
хора обаче никога не о съзнават абсурдно стта на това търсене и продължават да вярват, че
стига да разполагат с до статъчно информация, могат да опишат и обяснят даден човек. Сред
психолозите и психиатрите винаги е имало разногласия отно сно о снователно стта на
диагно стицирането на лично стта. Има такива, които вярват в това начинание и в кариерата си
се стремят към все по-висока нозологична прецизно ст. Други, към които числя
239
себе си, се питат как въобще е възможно диагнозите да бъдат приемани сериозно и за
нещо повече от съвкупно ст от симптоми и поведенчески о собено сти. И въпреки това ние
сме подложени на все по-нарастващ натиск (от страна на болници, застрахователни компании,
правителствени агенции) да обобщаваме човешката лично ст в определено диагно стично
слово съчетание и цифров код.
Дори най-либералната система за психиатрична класификация упражнява насилие върху
същно стта на другия. Ако в общуването категоризираме хората, ние пропускаме да съзрем и
насърчим онези съществени техни страни, които надхвърлят границите на общата категория.
Подкрепящите и спо собстващи израстването междулично стни взаимоотношения
предполагат невъзможно стта другият да бъде опознат напълно. Ако аз бъдех принуден да
по ставя диагно стичен етикет на Мари, щях да използвам указанията в настоящото издание на
Диагно стичен и статистически наръчник на психичните разстройства и да определя прецизна
и официално звучаща диагноза според шест критерия. Но тя нямаше да има почти нищо общо
с живата Мари, с Мари, която винаги успяваше да ме изненада, с Мари на двете усмивки.
240
8.
Три неразпечатани писма
- Първото писмо пристигна в понеделник. Денят започна като всеки друг ден. Цялата
сутрин работих върху една статия, а по обяд излязох да взема кореспонденцията си -
обикновено я чета, докато обядвам: По каква точно причина, не знам, но имах
предчувствието, че този ден няма да е като о станалите. Стигнах до пощенската кутия в края
на алеята и… и…
Саул не успя да продължи. Гласът му пресекна. Той сведе глава и се опита да се овладее.
Никога не бе изглеждал толкова зле. Лицето му, набраздено от отчаяние, сякаш бе на старец,
далеч по-възрастен от шейсет и три години; в подпухналите му и зачервени очи се четеше
срам; покритата му със старчески петна кожа блестеше от пот.
След няколко минути се опита да продължи:
- Сред другите писма видях… Аз… Не мога да продължа, не знам какво да правя…
За трите или четирите минути, откакто беше в кабинета ми, Саул успя да навлезе в
състояние на дълбоко безпокойство. Дишането му се учести, стана накъсано и плитко. Той
притисна глава между коленете си и задържа дишането си, но без резултат. По сле стана от
стола и закрачи из кабинета, вдишвайки дълбоко и жадно. Знаех, че ако продължи с
хипервентилацията, ще изгуби съзнание. Щеше ми се да имах книжна кесия, за да му я дам да
диша в нея, но тъй като не разполагах с това изпитано народно средство (впрочем ефективно
колкото всички други
241
средства против хипервентилация), опитах се да го успокоя с думи.
- Саул, нищо лошо няма да ти се случи. Дошъл си при мен за помощ, а аз съм обучен
именно за това. Заедно ще се справим. Ето какво искам от теб. За начало легни тук, на
кушетката, и се съсредоточи върху дишането си. Първо дишай дълбоко и бързо, по сле
започни по степенно да забавяш дишането си. Искам да се концентрираш единствено върху
това и да не се разсейваш с друго. Чуваш ли ме? Про сто обръщай внимание как въздухът,
който влиза през ноздрите ти, е винаги по-хладен от този, който излиза. Медитирай върху
това. Скоро ще забележиш как дишането ти се забавя и излизащият въздух става дори по-
топъл.
Указанията ми дадоха резултат, далеч надхвърлящ очакванията ми. В рамките на минути
Саул се отпусна, дишането му се забави, а паниката изчезна от погледа му.
- Изглежда, вече си подобре, Саул, да се залавяме за работа. Имаме за наваксване, не сме
се срещали три години. Какво точно се случи? Разкажи ми всичко. Искам да чуя всяка
подробно ст.
Подробно стите са нещо забележително. Те предо ставят информация, успокояват и
разсейват тревожно стта от изолацията: след като ти е споделил подробно стите, пациентът
има усещането, че те е допуснал в живота си.
Саул предпочете да не ме запознава с предисторията, а продължи разказа си от мястото,
където го беше прекъснал.
- Взех пощата и се прибрах. Както обикновено, изхвърлих рекламните листовки. И тогава
го видях - голям, кафяв, официален плик с логото на Стокхолмския изследователски
институт. Писмото най-сетне пристигна! В продължение на седмици тръпнех дали ще го
получа и когато то най-сетне дойде, бях неспо собен да го отворя.
Той замълча.
- Какво стана по сле? Не пропускай нищо.
242
- Мисля, че про сто се свлякох на стола в кухнята и дълго не помръднах. По сле сгънах
писмото и го пъхнах в задния джоб на панталона си. Започнах да си приготвям обяд.
По следва още една пауза.
- Продължи. Без да прескачаш нищо.
- Сварих две яйца и направих яйчена салата. Странно, но сандвичите с яйчена салата
винаги са ми действали успокояващо. Правя си ги единствено когато съм разстроен - без
маруля, без домат, без целина или лук. Само намачкани яйца, черен пипер и майонеза, намазани
на много мек бял хляб.
- Помогна ли това? Успокоиха ли те сандвичите?
- Трудно ми беше да се съсредоточа върху тях. Разсейваше ме пощенският плик в задния
джоб - твърдите му ръбове ми убиваха. Извадих го от джоба и започнах да го въртя в ръце.
Вдигнах го на светлината, опитах се да преценя тежестта му и да отгатна от колко страници
се състои. Не че това имаше някакво значение. Знаех, че по сланието, което съдържаше, бе
кратко… и жестоко.
Въпреки любопитството си, реших да о ставя Саул да разкаже историята по своя си начин
и със своето темпо.
- Не спирай.
- Ами… изядох сандвичите. Дори го направих както в детството си - първо изсмуках
яйчената салата между филиите. Но това не ми помогна. Имах нужда от нещо по-силно. Това
писмо ме смазваше с въздействието си. Накрая го прибрах в едно от чекмеджетата в кабинета
си.
- Неотворено?
- Да, неотворено. И все още е неотворено. Защо да го отварям? Знам какво ще открия
вътре. Точните думи само ще разлютят раната ми.
Не знаех какво има предвид Саул. Не ми беше известно дори каква е връзката му със
Стокхолмския изследователски институт. Вече изгарях от любопитство, но изпитвах
перверзната наслада да не предприемам нищо, за да потуша пожара му. Децата ми по стоянно
ме подиграваха заради нетърпението да отварям подаръците си още в мига, в който ми бъдат
дадени. Не-
243
съмнено търпението, което проявявах в този ден, беше знак, че съм до стигнал
определена зрело ст. А и закъде да бързам? Сау щеше да утоли любопитството ми съвсем
скоро.
- Второто писмо пристигна о сем дни по-късно. Пликът беше като първия. И него
по ставих, неразпечатано, в същото чекме дже, върху предното писмо. Но това, че ги скрих от
погледа си не помогна много. Писмата не ми излизаха от ума, независим че мисълта за тях бе
непоно сима. Ще ми се никога да не бях стъпвал в Стокхолмския институт! - въздъхна Саул.
- Не спирай.
- Голяма част от по следните две седмици прекарах във фантазиране. Сигурен ли си, че
желаеш да слушаш всичко това?
- Сигурен съм. Разкажи ми за фантазиите си.
- Понякога си представях, че съм на съдебен процес. Явявам се пред членовете на
института - те са с перуки и тоги. Представям се блестящо. Отказвам защита и смайвам
всички, опро вергавайки всичките обвинения. Съдиите скачат от местата си и се
надпреварват кой първи да ме поздрави и да ме помоли за прошка. Това е една от фантазиите
ми. Тя облекчаваше състоянието ми поне за няколко минути. Другите фантазии не са така
приятни. Страшни са.
- Разкажи ми за тях.
- В определени моменти чувствах тежест в гърдите и си мислех, че претърпявам инфаркт,
тих инфаркт. Защото именно такива са симптомите му - няма болка, единствено затруднено ст
в дишането и тежест в гърдите. Трудно ми беше да измеря пулса си. Когато ми се удаваше да
уловя пулсациите, обземаше ме съмнение дали те са действително в радиалната артерия или в
артериолите по върховете на пръстите, притиснали китката… Обикновено честотата на пулса
ми беше около двайсет и шест удара за петнайсет секунди. Двайсет и шест по четири прави
сто и четири удара в минута. Започвах да се питам дали честота от сто и четири удара е
добър или лош признак. Не знаех с какъв пулс е съпроводен тихият инфаркт - с повишен или
понижен. Чувал съм, че пулсът на Бьорн Борг е петдесет… По сле си представях как срязвам
тази артерия и о ставям кръвта да изти-
244
ча от нея, облекчавайки налягането вътре. Питах се при сто и четири удара в минута
колко ли време е необходимо, за да премина в тъмнината? По сле започвах да мисля как мога
да ускоря пулса си, за да засиля изтичането на кръвта. Бих могъл да се кача на велоергометъра!
За две минути бих покачил пулса си на сто и двайсет. Понякога си представях как кръвта ми
пълни хартиена чаша. Почти чувах как при всеки тласък струята се плисва по
непропускливата стена на чашата. Може би сто бликвания ще напълнят чашата - това са само
петдесет секунди. По сле се замислях как е найдобре да разрежа китките си. Може би с един
от кухненските ножове? Да, с онзи малкия, о стрия, с черната дръжка. Или пък с бръснарско
ножче? Но вече ги няма старите ножчета, които могат да ти по служат за тази цел -новите са
безопасни. До този момент не бях обръщал внимание на изчезването на старите бръснарски
ножчета. По същия начин, мислех си, ще изчезна и аз. Незабелязано. Може би някой ще се сети
за мен в подобна шантава ситуация, също както аз се сетих за старите, вече отдавна
несъществуващи бръснарски ножчета… И все пак тези бръснарски ножчета не са изчезнали
напълно. Благодарение на мислите ми те продължават да съществуват. Знаеш ли, от хората,
които бяха възрастни през моето детство, естествено няма живи. Значи аз като дете съм
мъртъв. Някой ден - и той не е далеч, може би след четирийсетина години - няма да о стане
жив човек, който ме е познавал. Тогава ще съм наистина мъртъв, защото няма да съществувам
в паметта на никого. Често съм си мислил, че има хора на преклонна възраст, които
единствени познават определен човек или група хора. Когато тези възрастни хора починат, с
тях умира и цялото това общество в паметта им. Питам се кой ли ще е по следният, който ще
ме отнесе със себе си в гроба? Чия ли смърт ще ме направи истински мъртъв? - През
по следните няколко минути Саул бе говорил със затворени очи. Сега той ги отвори изведнъж
и каза: - Сам ме помоли да ти разкажа това. Да продължавам ли? Все такива мрачни неща са.
- Не спестявай нищо, Саул. Искам да разбера през какво преминаваш.
245
- Може би най-ужасно от всичко беше, че нямаше с кого да поговоря - нямам нито
довереник, нито близък приятел, с когото бих се о смелил да споделя всичко това.
-А аз?
- Не знам дали си спомняш, но предния път ми бяха необходими петнайсет години, за да
се реша да те потърся. Струваше ми се, че няма да понеса позора да се върна. Бяхме
по стигнали толкова много, какъв срам щеше да е отново да дойда при теб като победен.
Разбирах какво имаше предвид Саул. В продължение на година и половина бяхме
работили много резултатно. Преди три години, когато със Саул бяхме взели решението да
приключим терапията, и двамата бяхме много горди с по стигнатото. По следната ни сесия по
приповдигнатото си настроение наподобяваше тържествено дипломиране от университет -
липсваше само духов оркестър, който да съпроводи Саул в триумфалното му излизане в света
навън.
- Затова се опитах да се справя сам. Знаех какво означават тези писма: те бяха моята
окончателна присъда, личният ми апокалипсис. Мисля, че в продължение на шейсет и три
години те са ме следвали на две крачки зад гърба ми. Сега, може би защото съм станал по-
бавен - заради възрастта, заради теглото и емфизема, - те ме застигнаха. До сега винаги
разполагах със спо соби за отлагане на присъдата. Спомняш ли си ги?
Кимнах.
- Някои от тях.
- Изричах разточителни извинения, пълзях и се унижавах, разпро странявах слухове, че съм
болен от рак в напреднал стадий (това работеше безотказно). И винаги, в случай че нищо
друго не дадеше резултат, можех да разчитам на паричния откуп. Смятам, че петдесет хиляди
долара ще поправят катастрофата със Стокхолмския институт.
- Какво те накара да размислиш? Защо реши да ми се обадиш?
- Третото писмо. То пристигна десет дни след второто и по стави точка на всичко - на
всичките ми планове, на надеждите
246
ми за избавление. Мисля, че унищожи докрай и гордо стта ми. Минути след като го взех
от пощата, разговарях по телефона
със секретарката ти.
Останалото знаех. Секретарката ми беше предала до словно телефонния разговор: „Кога
може да ме приеме докторът? Знам колко е натоварен. Да, след седмица е добре - не е
спешно”.
Когато секретарката ми съобщи за второто му обаждане няколко дни по-късно („Никак
не ми е приятно, че ще обезпокоя доктора, но, питам се, дали не е възможно да се срещне с
мен по-рано, дори да е за няколко минути?”), аз разшифровах бедствения сигнал на Саул - той
очевидно бе изпаднал в дълбоко отчаяние - и му позвъних, за да уговорим незабавна
консултация.
След това ми разказа накратко събитията в живота си след по следната ни среща. Недълго
след края на терапията си преди три години Саул, успешен невробиолог, получил престижна
награда - шестмесечна стипендия за научна работа в Стокхолмския изследователски институт
в Швеция. Условията били щедри: сума от петдесет хиляди долара и никакви ограничения -
бил свободен да се отдаде на своите изследвания и да извършва какъвто избере обем от
преподавателска или сътрудническа работа.
При пристигането в Стокхолмския институт го по срещнал доктор К., прочут специалист
в клетъчната биология. Доктор К. имал внушително присъствие: говорел безупречен
оксфордски диалект, отказвал да се превие под тежестта на седемдесет и петте си години и
притежавал тело сложение, на чийто ръст (един и деветдесет) и о санка можели да завиждат
всички мъже. Клетият Саул трябвало да изпъва шия, за да до стигне едва един и шейсет и пет.
Макар мнозина да смятали за симпатичен неговия архаичен бруклински диалект, той
потръпвал неприятно, слушайки собствения си глас. Въпреки че доктор К. не бил удо стояван
с Нобелова награда (макар два пъти, както било добре известно, да бил номиниран за нея),
той без съмнение бил замесен от тестото на лауреатите. В продължение на трийсет години
Саул благоговеел пред него от разстояние и сега в при-
247
съствието на великия мъж той едва събирал кураж да го погледне в очите.
Когато Саул бил на седем години, родителите му загинали в автомобилна катастрофа и
той бил отгледан от леля си и чичо си. От този трагичен момент в детството му лайтмотивът
в неговия живот винаги бил търсенето на дом, обич и одобрение. Провалът неизменно му
причинявал ужасни рани, които заздравявали бавно и изо стряли до крайно ст усещането за
самота и незначително ст; успехът му но сел интензивна, но мимолетна радо ст.
Ала в момента, в който Саул пристигнал в Стокхолмския изследователски институт и бил
по срещнат от доктор К., той почувствал странната уверено ст, че целта му е вече съвсем
близо, че имало надежда най-накрая да по стигне покой. А в мига, в който стиснал силната
ръка на доктор К, Саул бил споходен от видение, обещаващо избавление и блаженство, в
което той и доктор К. работели рамо до рамо като равноправни сътрудници.
Няколко часа по-късно, без да е обмислил добре нещата, Саул предложил на доктор К. да
изготвят съвместен обзор на цялата литература, по светена на диференциацията на мускулните
клетки. Идеята му била да изготвят творчески синтез и да идентифицират най-обещаващите
насоки за бъдещи изследвания. Доктор К. го изслушал, дал предпазливо съгласие и двамата се
разбрали да се срещат два пъти седмично. Саул щял да извършва библиотечните проучвания.
Хвърлил се със страст да работи по заченатия с прибързано ст проект и ценял консултациите с
доктор К, на които двамата обсъждали напредъка на Саул и търсели общите тенденции в
разнородната изследователска литература.
Саул дотам се самозабравил в блаженството от сътрудничеството, че не обръщал
внимание на факта, че проучванията му не са плодотворни. Изживял същински шок малко по-
късно, когато доктор К. изразил разочарование от работата им и предложил да я прекратят.
Никога в живота си Саул не бил изо ставял проект по средата и първата му реакция била да
предложи
248
на доктор К. да продължи работата сам. Доктор К. отвърнал: ,Аз, разбира се, не мога да
ви спра, но мисля, че идеята е неразумна. Във всеки случай моето желание е да се оттегля от
този проект”.
Саул бързо заключил, че публикуването на още една научна статия (която щяла про сто да
удължи библиографията му от 261 на 262 публикации) далеч нямало да му донесе
удовлетворението, което би получил, продължавайки сътрудничеството си с великия учен. И
така след неколкодневно обмисляне Саул представил на доктор К. друг проект. И този път
предложил да свърши деветдесет и пет процента от работата. И този път доктор К. дал
предпазливо съгласие. През по следните месеци от престоя си в Стокхолмския институт Саул
работил като дявол. И тъй като бил претоварил програмата си с преподаване и консултации с
по-млади колеги, бил принуден да се подготвя за срещите с доктор К. до късно през нощта.
Когато шестте месеца на стипендията изтекли, проектът все още не бил завършен, но
Саул уверил доктор К, че ще го завърши в най-близко бъдеще и ще го публикува във водещ
научен журнал. Саул имал наум издание, чийто редактор бил негов бивш студент, който често
го увещавал да му изпраща материали. Три месеца по-късно Саул завършил статията и след
като получил одобрението на доктор К, я изпратил в редакцията на журнала само за да научи,
след единайсетмесечен труд, че редакторът бил прикован на легло от сериозна хронична
болест и колегите му с неохота били стигнали до решението да прекратят издаването на
журнала. Затова връщали всички изпратени до тях материали на авторите им.
С нарастващо безпокойство Саул незабавно изпратил статията си в друг научен журнал.
Шест месеца по-късно получил известие за отхвърляне - първото от двайсет и пет години, - в
което с подобаващо за ранга на автора уважение били изложени мотивите за това решение: в
рамките на предходните о семнайсет месеца били публикувани три други компетентни обзора
на същата тема, а о свен това научните доклади от по следните няколко месеца не подкрепяли
заключенията на Саул и
249
доктор К. отно сно обещаващите направления в изследователската работа. Въпреки това
екипът на журнала щял с удоволствие да преразгледа решението си, в случай че статията
бъдела о съвременена, о сновните й акценти променени, а заключенията и препоръките
преформулирани.
Саул не знаел какво да прави. Не бил спо собен, не желаел да преживее срама да съобщи
на доктор К., че о семнайсет месеца по-късно статията им все още не е приета за публикуване.
До този момент нито една сатия на доктор К., убеден бил Саул, не била отхвърляна - докато
не се съгласил да сътрудничи с този дребен, напорист нюйоркски шмекер. Актуално стта на
подобни научни прегледи, бил наясно Саул, преминавала бързо, о собено в бързоразвиващи се
области като клетъчната биология. Той имал до статъчно дълъг опит като член на
редакторски колегии, за да си даде сметка, че редакторите на журнала проявили до статъчно
вежливо ст, за да му спестят истината: статията не можело да бъде спасена, о свен ако той и
доктор К. не отделели невероятно много време, за да я пренапишат. Още повече че
съвместната работа по подобна преработка не можела да бъде извършвана по пощата: било
необходимо сътрудничество лице в лице. Доктор К. имал да върши по-важна работа и Саул
бил убеден, че той щял да предпочете про сто да се избави от всичките тези главоболия.
 Саул се оказал в безизходица: каквото и решение да вземел, трябвало да уведоми доктор
К. за случилото се - а това той не можел да събере решително ст да направи. И тъй, както имал
обичай да по стъпва в подобни ситуации, Саул о ставил нещата както са.
И сякаш за да влоши още повече положението си, написал важна статия на близка тема,
която била незабавно одобрена за публикуване. В тази статия той се позовавал на някои от
идеите на доктор К. и цитирал още непубликуваната им съвместна статия. От редакцията на
журнала го информирали, че политиката на изданието не позволявала да се позовава на
автори без тяхното писмено съгласие (за да се избегне злоупотребата с имена на известни
учени). Не можел също така, поради същата причи-
250
на, да цитира непубликувани статии без писменото съгласие на съавторите.
Саул бил наистина в безизходица. Не можел да поиска от доктор К. - без преди това да
разясни съдбата на съвместното им начинание - писмено съгласие за позоваване. И отново
Саул не предприел нищо.
Няколко месеца по-късно неговата статия (без позовавания на доктор К. и без цитати от
съвместната им статия) била публикувана като водещ материал в престижен журнал за
невробиология.
- И с това - каза с дълбока въздишка Саул - стигаме до настоящия момент. Публикуването
на тази статия предизвика ужас у мен. Знаех, че доктор К. ще я прочете. Знаех какви чувства
ще предизвика тя у него, знаех какво ще си помисли той за мен. Знаех, че в очите му, както и в
очите на цялото стокхолмско научно общество щях да изглеждам мошеник, крадец… дори
по-лош от крадец. Очаквах реакцията на доктор К. и получих първото писмо четири седмици
след публикуването на статията - точно според предвижданията ми, - времето, необходимо
да до стигне броят на журнала до Скандинавия, доктор К. да я прочете, да обмисли и
произнесе присъдата си над мен… И присъдата му да пропътува с писмото разстоянието до
Калифорния.
Саул замълча. Очите му умоляваха: „Не мога да продължавам така. Избави ме от всичко
това, избави ме от болката”.
Макар никога да не бях виждал Саул в по-окаяно състояние, бях уверен, че мога да му
помогна бързо. Затова с професионален и решителен тон го попитах какви бяха плановете му,
какви действия беше предприел? Той се поколеба, а по сле отговори, че решил да върне
стипендията от петдесет хиляди долара на Стокхолмския институт. Тъй като от предишната
ни работа той беше наясно, че не одобрявах склонно стта му да търси по средством парите
изход от затрудненията, не ми о стави възможно ст да реагирам, а побърза да продължи,
уточнявайки, че все още не е решил кой би бил най-добрият начин да направи това. Каза, че
обмислял да изпрати писмо, в което обяснява, че връща
251
парите, тъй като не е използвал престоя си в института продуктивно. Това според него
щяло да е умел ход, застраховка срещу възможни критики към поведението му.
На Саул очевидно му беше неловко да разкрива плановете си пред мен. Знаеше, че ще се
възпротивя. Не обичаше да разочарова никого и желаеше моето одобрение също толкова
силно, колкото и одобрението на доктор К. Аз изпитвах облекчение, че бе споделил толкова
много с мен - това единствено м обнадеждаваше в сесията ни до този момент.
За кратко и двамата о станахме мълчаливи. Саул се бе изразходвал и се облегна назад
изтощен. Аз също се облегнах и се заех да преценя ситуацията. Цялата история беше един
комичен кошмар - мъчителна сага, в която поради своята социална непохватно ст Саул
затъваше все по-дълбоко в безнадеждната ситуация.
 Но в състоянието на Саул нямаше нищо комично. Изглеждаше наистина ужасно. Той
винаги омаловажаваше болката си от опасения да не би да ме „обезпокои”. Ето защо, ако
умножах по десет всеки признак за дистреса, който изпитваше, щях да получа реална
представа за състоянието му: готовно стта да заплати петдесет хиляди долара, мрачните
предъвквания и суицидната нагласа (беше направил сериозен опит за самоубийство преди пет
години), анорексията*, безсънието, молбата да се срещнем по-скоро. Кръвното му налягане
(беше ми казал по-рано) се бе повишило на сто и деветдесет на сто и двайсет, а шест години
по-рано, в период на силен стрес, бе претърпял сериозен, почти фатален инфаркт.
Очевидно не биваше да подценявам сериозно стта на ситуацията: Саул беше в критично
състояние и аз трябваше да му окажа незабавна помощ. Смятах, че паническата му реакция
беше напълно ирационална. Един бог знаеше какво съдържаха тези писма - вероятно нещо
съвсем различно: съобщение за научна среща или нов журнал. Но в едно бях сигурен: че
писмата,
*Необходимо е да се прави разлика между симптома анорексия - понижен апетит, и
болестта анорексия нервоза. - Б. пр.
252
въпреки момента на пристигането си, не съдържаха критика от доктор К. или
стокхолмското научно общество и че отчаянието на Саул щеше да се изпари в мига, в който
той ги прочетеше.
Преди да продължа, обмислих и някои други въпро си: Дали не бях твърде настъпателен,
твърде активен? Доколко бях овладял контрапрено са си? Истина бе, че губех търпение. Част
от мен искаше да изкрещи в лицето на Саул:,Държиш се нелепо! Върви у дома и прочети
проклетите писма!”. Може би раздразнението ми се дължеше на факта, че резултатите от
предишната ми работа със Саул се бяха оказали нетрайни. Възможно ли бе нетърпението ми
да произтичаше от засегнато честолюбие?
Макар да беше вярно, че в този ден смятах поведението му за глупаво, общо взето
харесвах Саул. Харесвах го от самото начало. Беше спечелил симпатиите ми с едно от първите
неща, които ми бе казал: „Скоро ще навърша петдесет и ми се иска някой ден да мога да се
разхождам цял следобед по Юниън Стрийт и да зяпам витрините”.
Винаги са ме привличали пациентите, които се борят със същите проблеми като моите.
Никак не ми беше чужд копнежът по безцелните следобедни разходки. Как мечтаех да мога
да си позволя лукса в някоя сряда след пладне да се пошляя безгрижно из Сан Франциско. И
въпреки това, подобно на Саул, не спирах да работя компулсивно и да си налагам график, в
който нямаше място за разходки. И двамата бяхме обсебени от един и същи демон.
Колкото повече се вглеждах в себе си, толкова повече се убеждавах, че положителната
ми нагласа към Саул беше непокътната. Въпреки отблъскващия външен вид на Саул, изпитвах
топли чувства към него. Представях си, че го прегръщам - бях склонен дори да го направя в
действително ст. Сигурен бях, че въпреки нетърпението си щях да работя в най-добър интерес
на Саул.
Осъзнавах също, че не биваше да съм твърде деен. Твърде дейният психотерапевт често
инфантилизира пациента си: не му помага да се „разтвори”, ако употребим термина на Мартин
Бубер, а вместо това му налага собствената си воля. И въпреки
253
това бях убеден, че мога да разреша цялата тази криза в рамките на една или две сесии.
На фона на моята убедено ст рисковете от прекомерната енергично ст изглеждаха
незначителни.
Освен това (както си дадох сметка едва по-късно, вглеждайки се по-обективно в себе си)
Саул имаше лошия късмет да идва на консултации с мен в етап от професионалното ми
развитие, когато бях напорист и напътстващ и държах пациентите ми незабавно да се
конфронтират с чувствата си отно сно всичко, включително смъртта (дори ако съществуваше
риск това да ги съсипе). Саул ми се бе обадил в момент, когато се готвех да взривя любовната
натрапливо ст на Телма (от „Палач на любовта”). Някъде по същото време се опитвах да
принудя Марвин да о съзнае, че прекалената загрижено ст за сексуалното представяне
всъщно ст маскираше страха му от смъртта (виж „В търсене на съновидеца”), и
неблагоразумно притисках Дейв да проумее, че неговата вкопчено ст в пожълтелите любовни
писма е немощен опит да отблъсне старо стта и смъртта („Не си отивай кротко”).
И така, за добро или зло, реших да се съсредоточа върху трите писма и в рамките на една,
най-много две сесии да убедя Саул да ги отвори. По това време често водех групи от
хо спитализирани пациенти, чийто болничен престой беше в повечето случаи кратък. И тъй
като успявах да проведа с тях само по няколко сесии, бях се усъвършенствал в умението да
помагам на пациентите бързо да формулират уместни и реалистични терапевтични цели и да
се концентрират върху ефективното им по стигане. Почерпих от опита си с групите, за да
помогна на Саул.
- Саул, как смяташ, че мога да ти помогна днес? Какво най-много би искал да направя за
теб?
- Знам, че ще бъда подобре след няколко дни. Про сто в момента не мисля ясно. Трябваше
да пиша на доктор К. незабавно. Вече подготвям писмо до него, в което разяснявам, стъпка
по стъпка и в подробно сти, всичко, което се случи.
- Да не би да възнамеряваш да го изпратиш, преди да отвориш трите писма?
254
Тръпки на ужас ме побиваха при мисълта, че Саул може да погуби кариерата си с някоя
глупава по стъпка. Живо си представях изумлението на доктор К, докато чете дългото писмо,
в което Саул се защитава срещу обвинения, които той никога не е отправял към него.
- Докато обмислям как да по стъпя, често чувам твоя глас, който ми задава рационални
въпро си. В края на краищата какво би могъл да ми стори този човек? Би ли някой от ранга на
доктор К. написал дискредитиращо писмо до редакцията на научния журнал? Не, той никога
не би паднал дотам. Така би опозорил колкото мен, толкова и себе си. Да, струва ми се
именно такива въпро си би ми задал ти. Но не бива да забравяш, че аз не мисля напълно
логично.
Тези думи съдържаха завоалиран, но ясно доловим укор. Саул имаше склонно стта да
любезничи и голяма част от предишната му терапия беше по светена на коригиране на тази
негова черта. Затова ми направи приятно впечатление, че вече е спо собен да заеме по-рязка
позиция спрямо мен. Но същевременно бях донякъде обезсърчен от напомнянето, че хората в
дистрес често не разсъждават логично.
- Добре, разкажи ми тогава нелогичния си сценарий.
По дяволите! Това не прозвуча никак добре! В думите ми имаше снизходително ст, която
не бях доловил в себе си. Но преди да успея някак да смекча изреченото, Саул по слушно
продължи. При обичайни обстоятелства бих го спрял и бих подложил на анализ по следното
кратко взаимодействие между нас, но този път нямаше време за подобни тънко сти.
- Може би ще изо ставя науката. Преди няколко години имах силно главоболие и
неврологът ме изпрати на рентгенография. Беше сигурен, че е мигрена, но имаше минимален
шанс да е тумор. Спомням си, тогава си помислих, че леля ми е била права: с мен нещо
действително не е в ред. Когато бях на около о сем години, усетих, че тя бе изгубила вяра в
мен и нямаше да жали кой знае колко, ако ми се случеше нещо лошо.
 255
От работата ни със Саул преди три години знаех, че тази леля - същата, която го
отгледала след смъртта на родителите му - била злобна и отмъстителна жена.
- Ако беше вярно, че е имала толкова лошо мнение за теб, щеше ли да настоява толкова
да се омъжиш за дъщеря й?
- Започна да настоява едва след като дъщеря й прехвърли трийсет. За нея много по-лоша
участ беше да има дъщеря стара мома, отколкото мен като зет.
Хей, събуди се!, извиках си мислено. Какво правиш? Саул, точно както поиска от него, ти
сподели нелогичния си сценарий, а ти, кой знае защо, си на път да се оплетеш в него. Не губи
концентрация!
- Саул, пренеси се за кратко в бъдещето, месец напред - ще си отворил ли писмата тогава?
- Да, без съмнение те ще са отворени след месец.
Добре, помислих си, това вече е напредък] И то по-съществен, отколкото бях очаквал.
Опитах да го тласна да направи още една крачка в тази по сока.
- А ще отвориш ли трите писма, преди да изпратиш своето писмо до доктор К.? Както
сам отбеляза, задавам рационални въпро си - нали поне един от нас трябва да разсъждава
логично. - Саул не се усмихна. Чувството му за хумор се бе изпарило. Трябваше да престана с
шегите, очевидно те вече не му действаха предразполагащо. - Струва ми се рационално първо
да ги прочетеш.
- Не съм сигурен. Абсолютно нищо не знам. Знам само, че през шестте месеца, които
прекарах в Стокхолмския институт, си взех само три почивни дни. Работех и в съботите и
неделите. Неведнъж отказвах покани за вечеря, включително от доктор К., защото не можех
да си позволя да напусна библиотеката.
Опитва се да отклони вниманието ми, помислих си. Подхвърля ми изкусителни хапчици.
Не се разсейвай!
- Как мислиш, ще си отворил ли писмата, преди да върнеш петдесетте хиляди долара?
- Не съм сигурен.
256
Имаше голяма вероятно ст, помислих си, вече да е изпратил тези пари и ако беше така,
щеше да ми наговори цяла поредица от лъжи и така да застраши работата ни. Трябваше да
науча истината.
- Саул, искам работата ни да е о снована на онова доверие, което цареше между нас по-
рано. Моля те, кажи ми, изпратил ли си вече тези пари?
- Все още не съм. Но ще бъда откровен с теб - мисля, че това ще е много смислена
по стъпка и вероятно ще го направя. Но първо трябва да продам някои неща, за да възстановя
сумата.
- Добре, ето какво мисля. Струва ми се очевидно, че причината да ме потърсиш отново е
желанието да ти помогна да отвориш тези писма. - Думите ми бяха малко манипулативни -
той, разбира се, не беше изричал подобно нещо. - И двамата знаем, че в крайна сметка може
би следващия месец… - По-настоятелна манипулация: исках да превърна предположението на
Саул в твърда уверено ст. - Ще ги отвориш. Също така и двамата знаем - и сега се обръщам към
рационалната част от теб, - че е неразумно да предприемаш толкова важни и необратими
по стъпки, преди да си прочел писмата. Струва ми се, че същинските въпро си са кога - кога ще
ги отвориш?, и как - как мога аз найдобре да ти помогна за това?
- Про сто трябва да го направя. Но не съм сигурен. Не знам…
не знам.
- Може би желаеш да ги донесеш тук, да ги отвориш в кабинета ми?
 Дали действах в полза на Саул, или про сто исках да задоволя воайорския си импулс (все
едно гледам по телевизията отварянето на криптата на Ал Капоне или на сейф от „Титаник”).
- Действително бих могъл да ги отворя тук, за да се погрижиш за мен, ако изгубя
съзнание. Но не желая да го правя. Желая да направя това като зрял човек.
Браво! Не можех да възразя. Днес Саул демонстрираше впечатляваща асертивно ст. Не бях
очаквал от него подобна упорито ст. Про сто ми се щеше тя да не е в услуга на цялата тази
лудо ст с писмата. Саул наистина се беше запънал, но аз, макар
257
вече да се съмнявах в избора си на така директен подход, продължих:
- А може би желаеш да те по сетя у дома и да ти помогна да ги отвориш там? -
Подозирах, че впо следствие щях да съжалявам заради натиска, който му оказвах, но бях
неспо собен да се спра. - Или, почакай, кажи ми нещо друго. Ако можеше да планираш
работата ни, какъв би бил най-добрият начин да ти помогна?
Саул и този път не отстъпи.
- Нямам ни най-малка представа.
Тъй като бяхме пресрочили времето с петнайсет минути, а отвън ме чакаше друг
пациент, също в криза, с неохота приключих сесията. Бях толкова обезпокоен за Саул (и
разочарован от своя неудачен избор на стратегия), че исках да се срещна с него още на
следващия ден. В графика си обаче нямах свободен час, затова насрочихме сесия за след два
дни.
По време на сесията със следващия пациент ми беше трудно да отклоня мислите си от
Саул. Бях поразен от съпротивата, която ми беше оказал. Всичките ми опити бяха срещнали
бетонна стена. Това не беше никак характерно за стария Саул, който беше така патологично
отстъпчив, че другите често го използваха. Две негови бивши съпруги бяха се сдобили с
огромна издръжка, без каквито и да било възражения от негова страна. (Саул се чувстваше
дотам безпомощен пред желанията на другите, че бе предпочел да о стане самотник през
по следните двайсет години.) Студентите редовно измолваха всякакви странни услуги от
него. Обикновено определяше твърде ниски цени за консултантските си услуги (и съответно
почти никога не получаваше заплащането, което заслужаваше).
В определен смисъл и аз се бях възползвал от тази черта на Саул (но както сам убеждавах
себе си, за негово добро): за да ми угоди, той бе започнал да определя справедлива цена на
услугите си и да отказва много от поръчките, с които не желаеше да се залавя. Промяната в
поведението му (макар мотивирана от невротичното желание да спечели и задържи моята
обич) даде началото на една адаптивна спирала и доведе до множество
258
други здраво словни промени. Бях решил да опитам същия подход и с писмата,
очаквайки, че Саул ще ги отвори, за да ме удовлетвори. Но очевидно си бях направил криво
сметката. Тази проява на нова сила в него би ме зарадвала, ако не обслужваше така
саморазрушителна цел.
Саул не дойде на следващата ни среща. Трийсетина минути преди началото се обади на
секретарката ми, за да каже, че си бил секнал кръста и не можел да стане от леглото. Веднага
го потърсих на домашния телефон, но ми отговори телефонният секретар. Оставих му
съобщение да ми се обади, но няколко часа по-късно той още не беше се свързал с мен.
Потърсих го отново и му о ставих съобщение, на което никой пациент не можеше да устои: да
ми се обади, защото имам да му кажа нещо много важно.
Когато Саул ми се обади по-късно вечерта, бях силно обезпокоен от мрачния и студен
тон на гласа му. Знаех, че кръстът му си беше наред (той често симулираше, за да избегне
неприятни ситуации), и той знаеше, че знам. Но о страта нотка в гласа му беше безпогрешен
знак, че нямах правото на коментар по този въпро с. Какво да правя? Тревожех се за Саул.
Опасявах се да не вземе прибързани решения. Опасявах се да не по сегне на живота си. Не,
нямаше да му позволя да се откаже точно сега. Щях да му устроя капан, с хитро ст да го
принудя да се срещне с мен. Не обичах да действам по този начин, но не виждах друга
възможно ст.
- Саул, струва ми се, че подцених болката, която изпитваш, и ти оказах твърде голям
натиск да отвориш писмата. Имам по-добра идея как да продължим работата си. Едно е
сигурно, моментът не е никак подходящ за пропускане на сесии. Предлагам, докато гърбът ти
се оправи и отново си спо собен да пътуваш, да те по сещавам у дома.
Саул, разбира се, се възпротиви, изказвайки множество възражения, предвидими
възражения: че не бил единственият ми пациент; че съм бил много натоварен; че вече се
чувствал подобре; че нямало защо да бързаме и скоро трябвало да е в състояние да пътува до
кабинета ми. Но аз бях не по-малко упорит
259
от него и отказвах да бъда разубеден. Накрая той склони да ме приеме рано следващата
сутрин.
По път към дома на Саул следващия ден почувствах прилив на добро настроение. Връщах
се към една почти забравена роля. Отдавна не бях правил домашни по сещения. Припомних си
студентските дни в медицинския факултет, домашните по сещения в Южен Бо стън, лицата на
отдавна починали пациенти, миризмите в ирландските общежития - на зеле, на застояло, на
вчерашна бира, на подлоги и старееща плът. Сетих се за един стар свой пациент от редовните
ми обиколки, диабетик, чиито крака бяха ампутирани. Той имаше навика да ме по среща с
въпро с отно сно нещо, което беше научил от сутрешния вестник: „Кой зеленчук съдържа най-
много захар? Кромидът! Не знаеше ли? Че на какво ви учат днес в университета?”.
Когато спрях пред дома на Саул, размишлявах дали в кромида наистина имаше толкова
захар. Входната врата беше открехната, както той беше обещал. Не бях попитал кой ще я
о стави открехната, щом той не можеше да става от леглото. Тъй като беше найдобре Саул да
ме лъже възможно най-малко, почти не бях го разпитвал за кръста и затова кой и как се грижи
за него. Знаех, че има омъжена дъщеря, която живее наблизо, и му бях дал да разбере, че съм
предположил, че тя се грижи за потребно стите му.
Спалнята на Саул беше спартанска - голи измазани стени и дървен под, никаква
декорация, никакви семейни снимки, никаква следа от естетически усет (или от женско
присъствие). Той лежеше неподвижно, по гръб. Не изрази почти никакъв интерес към новия
план за терапията, за който му бях казал по телефона. Всъщно ст държеше се толкова хладно,
че първо се заех да по стопля отношенията ни.
- Саул, във вторник почувствах по отношение на писмата ти онова, което според мен
изпитва хирургът, застанал пред голям, опасен абсцес.
Преди време Саул се изкушаваше от хирургическите аналогии, тъй като бе имал слабо ст
към хирургията в медицинския
260
факултет (където бе учил, преди да вземе решението да се отдаде на изследователска
кариера), а и синът му беше хирург.
- Бях уверен, че абсцесът трябва да бъде инцизиран и дрениран. Както и че е необходимо
да те убедя да ми позволиш да извърша това. Но може би решението ми беше прибързано,
може би абсцесът не беше „узрял”. Навярно трябва да пробваме психиатричния еквивалент на
лечението с топлина и системни антибиотици. Затова засега нека о ставим настрана
отварянето на писмата, очевидно ще ги отвориш, когато се почувстваш готов.
Тук направих пауза, устоявайки на изкушението да му напомня за едномесечния срок,
който бяхме обсъждали, но моментът не беше подходящ за манипулации - Саул щеше да
улови всяка хитро ст.
Той не отвърна нищо. Продължи да лежи неподвижно с извърнат поглед.
- Съгласен ли си? - подканих го. Нехайно кимване.
- Мислех си за теб през по следните дни - продължих. Това беше една от най-силните ми
техники. Твърдението на терапевта, че мисли за своя пациент извън сесиите, неизменно, от
личен опит го знаех, стимулираше интереса на по следния.
Но в очите на Саул не проблесна и искрица интерес. Сега вече бях сериозно разтревожен,
но отново реших да не отварям дума за неговото затваряне в себе си. Вместо това продължих
да търся начин да пробия черупката му.
- И двамата сме на мнение, че реакцията ти към доктор К. е крайна. В тази връзка се сетих
за нещо, за което често говориш - чувството, че никъде не си приобщен, че нямаш място, към
което принадлежиш. Мисля си за леля ти, която често ти е напомняла какъв късметлия си, че
се е съгласила да те гледа, а не те е изпратила в сиропиталище.
- А споменавал ли съм ти, че тя така и не ме о синови? - Саул отново общуваше с мен.
Всъщно ст не съвсем - двамата говорехме по-скоро успоредно, не един с друг. - Когато някоя
от двете й дъщери беше болна, семейният лекар идваше да я пре-
261
глежда у дома. Когато се разболеех аз, тя ме отвеждаше в общинската болница, където
започваше да крещи: „Този сир има нужда от медицинска помощ!”.
Питах се дали Саул си даваше сметка, че най-сетне, на шей сет и три годишна възраст,
лекар го по сещаваше у дома.
- Никога не си бил приобщен, никъде не си се чувствал „ дома”. Сещам се и за походното
легло, което си разгъвал всяка вечер във всекидневната на леля ти.
- Лягах си по следен и ставах първи. Вечер не можех да разтворя леглото си, докато
имаше хора във всекидневната, а сутрин трябваше да съм го сгънал, преди някой да влезе там.
Огледах още веднъж спалнята му, о скъдно обзаведена като стая във второразряден хотел
от Третия свят, и си спомних за голата варо сана килия на Витгенщайн в Кеймбридж. Сякаш
Саул все още нямаше собствена спалня и изобщо стая, която чувстваше, че е единствено
негова.
- Питам се дали доктор К. и Стокхолмският институт не представляват за теб търсеният
пристан? Най-накрая си намерил място, към което чувстваш, че принадлежиш, свой дом и
може би бащата, когото винаги си копнял да имаш.
- Може би си прав, докторе.
Нямаше значение дали съм прав, или не съм. Нямаше значение дори фактът, че Саул ми бе
отговорил от чиста почтително ст. Ние разговаряхме - това беше важното. Аз се чувствах по-
спокоен, вече плавахме в познати води.
- Преди около две седмици - продължи Саул - в книжарницата попаднах на книга за
„комплекса на измамника”. Тя като че ли бе написана за мен. Винаги съм се представял за
такъв, какъвто не съм, винаги съм се чувствал измамник, винаги съм се страхувал от
разобличаване.
Работата по този проблем се беше превърнала за нас в рутина, множество пъти бяхме
разработвали този материал и дори не се опитах да опровергавам самообвиненията му.
Нямаше смисъл. Бях го правил толкова често, че той имаше готов отговор за всеки мой
аргумент. („Имаш изключително успешна академична кариера.” - „В треторезредната катедра
на второразре-
262
ден университет.”; „Двеста шейсет и три научни публикации?” - „Пиша от четирийсет и
три години, това прави само по шест публикации на година. Освен това повечето са с обем,
по-малък от три страници. Често издавам една статия в пет различни варианта. А и в обема
влизат резюмета на книги или отделни глави, тоест почти липсва оригинален материал.”)
Вместо да поема по този познат път, аз казах:
- Значи това си имал предвид, казвайки, че тези писма са те преследвали цял живот!
Независимо от по стиженията ти, независимо че си вършил работа за трима, ти винаги си се
страхувал да не бъдеш разобличен и о съден. Как бих могъл да обезсиля този твой страх? Как
бих могъл да ти помогна да о съзнаеш, че изпитваш вина, без да си извършил престъпление?
- Престъплението ми се състои в това, че съм се представял за такъв, какъвто не съм. Не
съм по стигнал нищо съществено в своята област. Наясно съм с това, сега и доктор К. е
наясно, а ако имаше познания в невробиологията, и ти щеше да си наясно. Никой не е в
състояние да направи толкова точна оценка на работата ми, колкото мен.
Не „колкото мен”, а „колкото аз”, помислих си на мига. Единственото ти истинско
прегрешение е, че не използваш правилното местоимение.
По сле си дадох сметка колко критичен ставах, когато Саул ми оказваше отпор. За щастие
успях да задържа всички тези мисли за себе си. Както трябваше да по стъпя и със следващото
си изказване.
- Саул, ако си толкова лош, колкото казваш, ако действително ти липсват всякакви
до стойнства и творческа находчиво ст, защо смяташ, че преценката ти за самия теб е
безпогрешна и отвъд всякакво съмнение?
Не по следва отговор. Преди очите на Саул щяха да се усмихнат и да срещнат моите, но
днес той очевидно не беше в настроение за о строумни игри.
Завършихме сесията с едно споразумение. Аз предложих да правя за него всичко, което бе
по силите ми, да съм до него, докато кризата отмине, да го по сещавам у дома толкова дълго,
263
колкото е необходимо. В замяна поисках от него да се въздържа от всякакви необратими
по стъпки. Изтръгнах изричното обещание да не се самонаранява, да не пише на доктор К. (без
предварителна консултация с мен) и да не връща на Стокхолмския институт парите от
стипендията.
Договорката да не се извършва самоубийство (която може да е както устна, така и под
формата на писмен договор, в който пациентът обещава да се обажда на терапевта си всеки
път, когато почувства саморазрушителен импулс, а терапевтът - да прекрати терапията, в
случай че пациентът направи опит да отнеме живота си) винаги ми се е струвала нелепа („Ако
се самоубиеш, никога повече няма да те лекувам!”). И все пак тя даваше удивителни резултати
и аз се почувствах до ста по-сигурен, след като сключих такава със Саул. От домашните
по сещения също имаше полза: макар да ми причиняваха неудобство, те караха Саул да се
чувства задължен към мен и така допълнително укрепваха споразумението ни.
Следващата сесия, два дни по-късно, протече по сходен начин. Саул беше все още силно
мотивиран да изпрати петдесетте хиляди долара на Стокхолмския институт, а аз продължих
да го разубеждавам и да се опитвам да изследвам корените на склонно стта му да се избавя от
проблемите чрез пари.
Порази ме онова, което ми разказа за първия си контакт с парите. От единайсет-до
седемнайсетгодишна възраст продавал вестници в Бруклин. Чичо му, груб и безцеремонен
човек, за когото Саул рядко бе споменавал, му о сигурил място до един от входовете за
метрото и го о ставял там всяка сутрин в пет и половина, за да го вземе и откара на училище
три часа по-късно - без значение, че Саул винаги закъснявал за първия час с десет-петнайсет
минути и започвал всеки учебен ден с мъмрене.
Въпреки че в продължение на седем години Саул предавал до цент заработеното на леля
си, винаги го гнетяло чувството, че не но си до статъчно пари в дома, и започнал да си
по ставя непо стижими цели отно сно това колко да печели всеки ден. Заради всеки неуспех да
по стигне дневната цел той се самонаказ-
264
вал, забранявайки си да изяде част, а в някои случаи дори цялата вечеря. Свикнал да дъвче
бавно, да задържа храната в бузата си, да я пренарежда в чинията си така, че да изглежда
намаляла. А в случай че чичо му или леля му със строг поглед го принудели да преглътне
(разбира се, не от загрижено ст за неговата сито ст), той се бил научил да повръща безшумно в
банята след хранене. Също както навремето се бе опитвал да заплати мястото си в
семейството на своята леля, сега Саул се опитваше да си купи сигурно място на масата на
доктор К. в Стокхолмския институт.
- Децата ми нямат нужда от никакви пари. Синът ми печели по две хиляди долара на
коронарен байпас, а често по ставя по два на ден. Заплатата на съпруга на дъщеря ми е
шестцифрено число. Предпочитам да дам парите на Стокхолмския институт, вместо да
позволя някоя от бившите ми съпруги да ги докопа по-късно. Решил съм да направя дарение
от петдесет хиляди долара. Защо не? Мога да си го позволя. Социалната о сигуровка и
университетската пенсия ми о сигуряват много повече средства, отколкото са ми необходими
за живот. Ще им изпратя сумата анонимно. Ще запазя разписката за превода и ако се случи най-
лошото, мога винаги да я представя като доказателство, че съм върнал парите. Дори да се
окаже, че по стъпката ми е била ненужна, няма да съжалявам. Ще съм го направил в името на
добра кауза - най-добрата, за която мога да се сетя.
- Проблемът не е в самото решение, важното е как и кога ще го о съществиш. Има разлика
между това да желаеш да направиш нещо и да се чувстваш притиснат да го направиш (за да
избегнеш някаква опасно ст). В момента ти несъмнено си във втория режим. Ако дарението от
петдесет хиляди долара е наистина добра идея, тя ще си о стане такава и след месец. Довери
ми се, Саул, найдобре е да не вършиш необратими неща в моменти на повишен стрес, когато
(както сам отбеляза) си неспо собен да мислиш напълно рационално. Искам от теб единствено
да си дадеш време, Саул. Про сто отложи дарението, докато кризата ти отмине, докато
станеш спо собен да отвориш писмата.
265
За пореден път Саул кимна в съгласие. За пореден път в ме се надигна съмнение, че той
вече е изпратил петдесетте хиляд долара, но не желае да ми признае това. Щеше да е напълно
стила му. В миналото му беше толкова трудно да споделя неу добни неща, че бях определил
по следните петнайсет минути от всяка сесия за „време за тайни”, когато той трябваше да
преодо лее неохотата си и да ми разкрие тайните, които бе крил от мен през първата част от
сесията.
Със Саул продължихме да работим по същия начин още няколко срещи. Рано сутрин
спирах пред дома му, влизах през входната врата, о ставена незнайно от кого открехната, и
провеждах сесията на Саул, седнал край леглото, което той не можеше да напусне поради
травма, която и двамата знаехме, че е измислена. Но работата ни сякаш вървеше добре. Макар
и не толкова въодушевен от проблема му, колкото преди, вършех онова, което обикновено се
очакваше от всеки терапевт: о светлявах модели и смиели, помагах на Саул да си изясни защо
писмата имаха такова съдбовно значение за него, да о съзнае, че те символизираха не само
някаква настояща професионална несполука, но и вечния му стремеж към приемане и
одобрение. А този стремеж беше така неистов, потребно стта му така крещяща, че той
съсипваше сам себе си. В конкретния случай например, ако той не бе търсил така отчаяно
одобрението на доктор К., би могъл да избегне всичките проблеми, правейки онова, което
прави всеки съвестен сътрудник - да държи информиран съавтора си отно сно всичко,
случващо се със съвместния им труд.
Про следихме назад във времето тези модели. Някои сцени (детето, което „винаги ляга
по следно и става първо”; юношата, който не гълта храната си, ако не е продал до статъчно
вестници през деня; лелята, която крещи: „Този сирак има нужда от медицинска помощ!”)
бяха кондензирани образи - наречени от Фуко епистеми, - които представяха в
изкристализирала форма моделите на един цял живот.
Но Саул не реагираше на конвенционалната и коректно изпълнена терапия и с всяка
следваща сесия потъваше все по-дълбоко в отчаянието си. Емоционално стта му се
изравняваше, ли-
266
цето му ставаше все по-безизразно, все по-рядко споделяше информация по свой почин,
изгуби всякакво чувство за хумор и мярка. Себеомаловажаването му придоби гаргантюански
размери. Веднъж например, когато му припомних колко много часове е преподавал
безвъзмездно на студентите в Стокхолмския институт, той възрази, че със своите лекции бил
върнал тези млади и умни хора с двайсет години назад. Докато той ми обясняваше това, аз
демонстративно съзерцавах ноктите си и когато вдигнах поглед, очаквах да видя иронично,
шеговито изражение на лицето му. Но се почувствах като облян със студен душ: Саул беше
мъртвешки сериозен.
Все по-често се впускаше в безконечни монолози за изследователските идеи, които бил
откраднал; за животите, които бил съсипал; за браковете, които бил разрушил; за студентите,
които несправедливо бил скъсал на изпит (или на които незаслужено бил повишил оценката).
Мащабите и по следиците, които приписваше на своята порочно ст, бяха, разбира се, признак
за мегаломания, под която на свой ред прозираше дълбокото чувство за безполезно ст и
незначително ст. По време на тази сесия си припомних един от своите първи пациенти по
време на психиатричния стаж - червендалест, русоляв психотичен фермер, който настояваше,
че е подпалил трета световна война. Не бях се сещал за този фермер повече от трийсет
години, бях забравил дори името му. Фактът, че поведението на Саул извика спомена за него,
беше сам по-себе си тревожен диагно стичен знак.
Апетитът на Саул се понижи още. Той започна бързо да губи тегло, сънят му беше
сериозно разстроен, непрестанно го мъчеха саморазрушителни фантазии. На път беше да
преко си онази критична граница, която делеше затормозения, страдащ и тревожен човек от
психотика. Множаха се и зловещите знаци в нашите отношения, които губеха своите човешки
качества: Саул и аз вече не общувахме като приятели или съюзници, бяхме спрели да се
усмихваме един на друг или да се доко сваме.
Аз започнах да го обективирам: Саул не беше вече човек, изпаднал в депресия, а „случай
на депресия” - по определението на Диагно стичния и статистически наръчник на психичните
267
разстройства: „Голямо” депресивно разстройство от тежък, рекурентен, меланхолен тип,
характеризиращо се с апатия, двигателна потиснато ст, загуба на енергия и апетит, нарушения
на съня, параноидна и суицидна идеация”. Вече обмислях какви лекарства да му предпиша и
къде да го хо спитализирам.
Никога не съм обичал да работя с хора, прекрачили в територията на психозата. Винаги
съм придавал най-голяма важно ст на присъствието и ангажирано стта на психотерапевта в
отношенията с пациента, но в онзи момент си давах сметка, че взаимоотношенията ни със
Саул са изцяло доминирани от неискрено ст - както от негова, така и от моя страна. Бях
склонил да участвам в театъра с травмата на кръста. Ако наистина Саул беше прикован на
леглото, кой му помагаше? Кой го хранеше? Никога не му бях задавал тези въпро си, тъй като
с тях щях да го тласна още по-далеч в лъжите. Струваше ми се, че ще е найдобре да
действам, без да се консултирам с него и да информирам децата му за неговото състояние.
Колебаех се обаче каква позиция да заема по отношение на петдесетте хиляди долара. Ако
Саул вече беше изпратил парите на Стокхолмския институт, дали не беше разумно да се
свържа с тях и да ги по съветвам да му ги върнат? Или поне временно да не приемат превода?
Имах ли право на това? Моя отговорно ст ли беше да направя това? Безотговорно ли щях да
по стъпя от професионална гледна точка, ако не го направех?
Все още често мислех за писмата (въпреки че състоянието на Саул се беше влошило
дотам, че вече не бях толкова уверен в аналогията с хирургическото дрениране на абсцеса).
Минавайки през дома на Саул по път към спалнята, се оглеждах за бюрото му. Изкушавах се да
събуя обувките и на пръсти да обиколя стаите - във всеки психиатър се крие по един
детектив, - за да открия писмата, да ги отворя и с помощта на съдържанието им да върна на
Саул разсъдъка.
Спомних си, че на о семгодишна възраст бях развил голям ганглион на китката. Нашият
добро сърдечен семеен лекар взе внимателно ръката ми в своята, за да я прегледа. По сле
изведнъж замахна с дебелата книга, която държеше в другата си ръка
268
и я стовари върху китката ми, пръсвайки ганглиона. В рамките на един миг, в който сякаш
о слепях от болка, лечението бе приключено, а продължителната хирургическа процедура -
избегната. Имаше ли изобщо в психиатрията място за подобен добронамерен деспотизъм?
При мен резултатът се оказа отличен - ганглйонът бе окончателно излекуван. Но за сметка на
това минаха много години, преди да се престраша отново да подам ръка на лекар.
Моят стар учител Джон Уайтхорн ме учеше, че психотерапевтът е спо собен да
диагно стицира „психозата” по характера на терапевтичните взаимоотношения. Пациентът,
казваше той, следва да бъде смятан за „психотичен”, в случай че терапевтът изгуби
усещането, че с пациента са съюзници, които си сътрудничат за подобряване на психичното
здраве на пациента. По този критерий Саул определено беше психотик. Задачата ми вече не се
състоеше в това да му помогна да отвори трите неразпечатани писма, да бъде по-асертивен
или да се научи да отделя време за следобедни разходки, а да го предпазя от хо спитализиране
и да не му позволя да погуби сам себе си.
Именно тази дилема се опитвах да разреша, когато се случи неочакваното. В навечерието
на една от домашните визити получих съобщение от Саул, че гърбът му се е подобрил, че
вече е спо собен да ходи и е готов да проведем следващата сесия в кабинета ми. Секунди след
като го видях на следващия ден, още преди да е изрекъл и дума, вече бях наясно, че в него е
настъпила дълбока промяна: изведнъж при мен се беше върнал старият Саул. Нямаше и следа
от онзи давещ се в отчаяние мъж, изгубил човешкия си облик, самоо съзнато стта и
спо собно стта да се смее. Четири седмици Саул бе прекарал в килията на своята психоза, по
стените и прозорците на която аз чуках като обезумял. Сега, най-неочаквано, той се беше
о свободил от затвора си и идваше в кабинета ми с вид, сякаш нищо не се е случило.
Само едно би могло да предизвика тази промяна, помислих си. Писмата!
Саул не ме държа дълго в напрежение. Предишния ден негов колега му се обадил с
молбата да прегледа кандидатурата му за
 269
научна стипендия. В хода на разговора колегата го попитал между другото дали е чул
вестта за доктор К. Със свито сърце Саул отвърнал, че е бил прикован на легло и не е
контактувал с никого през по следните четири седмици. Тогава колегата му съобщил, че
доктор К. внезапно починал от белодробна емболия, и започнал да му разказва за
обстоятелствата около смъртта му. Саул едва се сдържал да не го прекъсне, възкликвайки:
„Въобще не ме е грижа кой е бил до него, как е умрял, къде е погребан или пък кой е
произнесъл слово на траурната церемония! Нищо подобно не ме интересува! Кажи ми само
кога е умрял!”. Малко по-късно Саул, разбира се, научил точната дата на смъртта и бързо
пресметнал, че доктор К. бил починал, преди журналът да стигне до него, следователно не
бил успял да прочете статията му. Значи не бил разкрит! Писмата мигновено спрели да будят
ужас в него, той ги извадил от бюрото си и ги разпечатал.
Първото било от току-що дипломирал се докторант от Стокхолмския институт, който се
обръщал към него за препоръка, с която да подкрепи кандидатурата си за преподавателска
длъжно ст в някакъв американски университет.
Второто писмо било кратко известие за смъртта на доктор К. с часа на предстоящата
траурна церемония. Такова е било изпратено до всички бивши и настоящи членове на
академичния състав на Стокхолмския изследователски институт.
Третото писмо съдържало няколко реда от вдовицата на доктор К. Тя пишела, че тъй
като доктор К. говорел винаги с голямо уважение за Саул, несъмнено съпругът й би се радвал
той да получи незавършеното писмо, което тя открила в бюрото му. Саул ми подаде лист,
наполовина изписан от покойния доктор К.:
Драги професор Ц.,
Планирам по сещение в Съединените щати, първото ми от дванайсет години насам. Бих
желал да включа и Калифорния в маршрута си, стига Вие да сте там по това време и да
желаете да се срещнем. Силно ми липсват нашите разговори. Как-
270
то обикновено, тук се чувствам изолиран - колегиално стта е рядко явление в
Стокхолмския институт. И двамата знаем, че съвместното ни начинание не беше от най-
успешните, но за мен по-важно е, че то ми позволи да Ви опозная отблизо, след като бях
следил с уважение работата ви в продължение на трийсет години.
Още една молба, която…
Тук писмото прекъсваше. Възможно бе да си въобразява, но тези редове създаваха
усещането, че доктор К. търси нещо от Саул, нещо толкова решаващо за него, колкото
неговото одобрение за Саул. Ала като о ставим настрана това усещане, нещо друго беше
абсолютно сигурно: всичките апокалиптични предчувствия на Саул бяха опровергани. В тона
на писмото несъмнено се долавяше приемане, дори привързано ст и дълбоко уважение.
Саул също бе разчел това и писмото бе оказало върху него незабавен и дълбок
здраво словен ефект. Депресията му заедно с всичките си зловещи „физиологични” симптоми
се беше изпарила в рамките на минути и сега Саул оценяше мисленето и поведението си от
по следните седмици като странно и чуждо. Освен това бързо възстанови старото
приятелство помежду ни: отново демонстрира топли чувства към мен, благодари ми, че съм
бил до него, и изрази съжаление, че напо следък ми е създал толкова главоболия.
Здравето му се подобри. Саул изрази готовно ст да прекратим терапията веднага, но се
съгласи да се срещнем още два пъти - след седмица и след месец. В тези две сесии ние
опитахме да си изясним случилото се и стратегически обсъдихме възможна реакция при
бъдещи стресови ситуации. Аз изследвах всичко, което ме бе разтревожило в него:
саморазрушително стта, мегаломанската представа за собствената порочно ст, безсънието и
анорексията. Възстановяването му изглеждаше забележително устойчиво. След тези две сесии
като че ли нямаше по-вече работа, която да свършим, и се разделихме.
271
По-късно ми хрумна, че щом Саул така се бе заблуждавал отно сно чувствата на доктор
К., вероятно бе тълкувал погрешно и моите чувства. Дали бе разбрал колко загрижен бях за
него и колко силно желаех да може да забравя от време на време за работата и да се отдава на
спокойна следобедна разходка по Юниън Стрийт? Дали си бе дал сметка с какво удоволствие
бих се присъединил към него, за да изпием набързо по капучино?
За жало ст нямах възможно стта да му го кажа сам. Повече не се срещнахме, а три години
по-късно научих, че е починал. Малко след това, на едно парти, се запознах с млад мъж, който
току-що се бе завърнал от Стокхолмския изследователски институт след завършването на
научен проект. След като дълго разговаряхме за престоя му там, аз му споменах, че съм имал
приятел, който също е работил там известно време. Да, той познаваше Саул. Впрочем
любопитно било, че получаването на научната стипендия се дължало донякъде на добрите
взаимоотношения, които Саул бил установил между неговия университет и Стокхолмския
институт. Попита ме чувал ли съм, че в завещанието си Саул о ставил на Стокхолмския
институт петдесет хиляди долара.
272
9.
Терапевтична моногамия
- Аз съм едно нищо. Боклук. Влечуго. Нищожество. Окаяно създание, прокрадващо се из
бунищата край човешките биваци. Го споди, това същество трябва да умре! Да бъде
умъртвено! Премазано на паркинга пред „Сейфуей” и измито оттам с пожарен маркуч. Не
трябва да о стане нищо от него. Нищо. Дори тебеширен надпис на тротоара: „Тук беше
петното, което някога но сеше името Мардж Уайт”.
Поредното среднощно обаждане на Мардж Уайт! Го споди, как ненавиждах тези
обаждания! Не заради нахлуването в личния ми живот - с това бях свикнал: то вървеше с
професията. Година по-рано, когато приех Мардж за лечение, знаех, че ще има подобни
обаждания: още щом я видях, предусетих какво ме очаква. Не беше необходим кой знае какъв
професионален опит, за да се разпознаят признаците на дълбок дистрес. Клюмналата глава,
отпуснатите рамене казваха „депресия”, а огромните зеници, ръцете, които не можеха да си
намерят място, и нервно потрепващите крака говореха „тревожно ст”. Всичко о станало, което
научих за нея - множество опити за самоубийство, хранително разстройство, сексуално
насилие от страна на баща й в ранното детство, психотични епизоди, - крещеше „гранично
лично стово разстройство”, диагнозата, която сковава от ужас сърцето на всеки психиатър на
средна възраст, копнеещ за спокойствие и комфорт.
Каза ми, че е на трийсет и пет, лаборантка, че десет години била на терапия при
психиатър, който съвсем наскоро се пре-
273
местил да работи в друг град, че е отчайващо самотна и че ран или късно, въпро с само
на време, ще сложи край на живота си.
По време на сесията пушеше ожесточено, често дръпвай два-три пъти от цигарата, преди
ядно да я смачка в пепелника, само за да запали нова след минути. Не успя да се задържи на
стола през цялата сесия: три пъти стана и крачи из кабинета, а веднъж в продължение на
няколко минути седя на пода в противоположния на мен ъгъл, обгърнала коленете си с ръце.
Първият ми импулс бе да я отпратя, за да не я виждам повече. Оправдание все щях да
намеря: графикът ми е изцяло запълнен, предстои да напусна страната за няколко години,
възнамерявам да се отдам изцяло на изследователска кариера. Но с изненада чух собствения
си глас да й предлага следваща среща.
Може би ме бе завладяла красотата й, абано совата й, подстригана на бретон ко са,
обрамчваща удивително бялото й лице със съвършени черти. А може би към това решение ме
бе тласнало чувството за отговорно ст към преподавателското поприще? В по следно време се
питах как, при положение че искам да съм честен, бих могъл да обучавам студентите си на
психотерапия и в същото време да отказвам да лекувам трудни пациенти. Предполагам
причините да приема Мардж за своя пациентка бяха до ста, но, убеден съм, о сновната сред
тях беше срамът - срамът да избера лекия път, срамът да отблъсна пациент, който се
нуждаеше от мен повече, отколкото много други.
Затова бях подготвен за подобни отчаяни обаждания. Очаквах цяла поредица от кризи.
Бях готов в определен момент дори да хо спитализирам Мардж. Слава богу, до по следното не
се стигна и успях да избегна сутрешните срещи с персонала на психиатричното отделение,
бумащината, публичното признание за провала, всекидневното ходене в болницата. Освен
другото, това щеше да ми струва ужасно много време.
Не, не ме притесняваше нахлуването в личния живот или неудобството, които тези
обаждания предизвикваха, а по-скоро начинът, по който разговаряхме с Мардж. Първо, тя
заекваше на всяка дума. Заекваше винаги когато беше разстроена - заекваше и кривеше лицето
си. Знаех, че докато ми говори в слу-
274
шапката, едната страна на красивото й лице е ужасяващо обезобразено от гримаси и
спазми. През спокойните периоди с Мардж обсъждахме нейните лицеви спазми и бяхме
стигнали до заключението, че те са опит да загрози себе си. Очевидна защита срещу
сексуално стта, те се появяваха, когато съществуваше сексуална заплаха отвън или отвътре. С
тази интерпретация не бях предизвикал о собен ефект - все едно бях се опитал да убия
но сорог с миниатюрно камъче: дори самото произнасяне на думата секс беше до статъчно, за
да предизвика спазмите.
Заекването на Мардж неизменно предизвикваше раздразнение у мен. Да, знаех, че страда,
и въпреки това едва се сдържах да не възкликна: „Хайде, Мардж! Давай нататък! Коя е
следващата дума?”.
Но най-лошото в тези наши разговори беше безсилието, което изпитвах. Всеки път тя ме
подлагаше на изпитание, а аз не успявах да се справя. За година трябва да ме беше търсила
двайсетина пъти, а аз нито веднъж не съумях да й окажа помощта, от която се нуждаеше.
Проблемът тази нощ се състоеше в това, че прочела статия от моята съпруга във вестник
Станфорд Дейли. Жена ми се оттегляше от позицията, която бе заемала в продължение на
десет години в ръководството на Центъра за изследване на жените към Станфордския
университет, и университетският вестник щедро й засвидетелстваше почитта си. И за да
влоши нещата допълнително, същата вечер Мардж по сетила публична лекция на
изключително надарена с красноречие и хубо ст млада фило софка.
Рядко бях срещал хора, изпълнени с такава себененавист като Мардж. Това чувство
никога не изчезваше, про сто в моментите, когато състоянието на Мардж се подобряваше, то
се отдръпваше на заден план в очакване на знак да се завърне. А нямаше по-ясен знак за него
от шумния публичен успех на друга жена на същата възраст: тогава самоомразата помиташе
Мардж и тя започваше по-сериозно от всякога да обмисля самоубийство.
Трескаво търсех думи, с които да я успокоя.
275
 - Мардж, защо си причиняваш това? Твърдиш, че не си направила нищо, че не си
по стигнала нищо, че не си до стойна да живееш, но и двамата знаем, че тези мисли са про сто
душевно състояние. Те нямат нищо общо с реално стта! Спомняш ли си колко добро беше
самочувствието ти преди две седмици? Е, нищо във външния свят не се е променило. И ти си
същият човек, който беше и тогава! - Бях на прав път, тя ме слушаше внимателно. Продължих:
- Склонно стта да се сравняваш с другите в свой ущърб е саморазрушителна. По слушай ме, не
бъди толкова сурова към себе си. Не се сравнявай с професор Г., която е може би най-
блестящият оратор в целия университет. Не се сравнявай с жена ми точно в деня, в който
университетският вестник е решил да й окаже извънредно внимание. Пожелае ли да се
самоизтезава, човек винаги може да намери с кого да се сравни не в своя полза. Познавам това
чувство, самият аз съм правил това… Защо веднъж не сравниш себе си с някого, който не
притежава твоите качества? Ти винаги си била състрадателна. Работиш като доброволка,
помагаш на бедните. А непрекъснато пренебрегваш този факт. Сравни се с някого, който не
дава пукната пара за другите. Или защо не се сравниш, да кажем, с някого от бездомниците,
на които помагаш? Обзалагам се, че те сравняват себе си с теб и те имат за нещо много
повече…
Щракването на слушалката в другия край на линията потвърди онова, което миг преди
това о съзнах: бях направил коло сален гаф. Познавах до статъчно добре Мардж, за да предвидя
какъв ще е коментарът й впо следствие: щеше да каже, че съм изтървал истинските си чувства,
че я смятам за така безнадеждно пропаднала, че превъзхожда единствено най-окаяните души
на земята.
Тя не пропусна възможно стта и още в началото на следващата сесия - която за щастие
беше следващата сутрин - изрече същите тези мисли. По сле със смразяващ глас и в стакатен
ритъм ми разкри „истинските факти” за себе си.
- На трийсет и пет години съм. Откакто се помня, съм психично болна. Ходя по
психиатри от дванайсетгодишна възраст и не мога да живея без тяхната помощ. На лекарства
ще съм до
276
края на живота си. Най-доброто, на което мога да се надявам, е да не ме приберат в
психиатрична болница. Никога не съм била обичана. Никога няма да имам деца. Никога не съм
имала дълготрайна връзка с мъж, не се и надявам някога да имам. Не умея да създавам
приятелства. Никой не се обажда да ме поздрави за рождения ми ден. Баща ми, който ме
насилваше като дете, е мъртъв. Майка ми е луда, озлобена жена и аз с всеки изминал ден
заприличвам все повече на нея. Брат ми прекара по-голямата част от живота си в
психиатрична болница. Нямам таланти и специални умения. До края ще си о стана
черноработничка. Винаги ще съм бедна и ще изразходвам по-голямата част от доходите си за
психиатрични грижи.
Тя замълча. Помислих, че е свършила, но не бях сигурен, тъй като говореше като
привидение, с неестествено спокойствие, без да помръдва нищо - нито ръцете, нито очите, -
о свен устните си, сякаш без дори да диша.
Изведнъж заговори отново, като механична играчка, чиято пружина се бе развила, но все
пак й бе о станала енергия за един по следен спазъм:
- Казваш ми да съм търпелива. Все повтаряш, че не съм готова - не съм готова да
прекратя психотерапията, не съм готова да се омъжа, не съм готова да о синовя дете, не съм
готова да спра цигарите. Животът ми премина в чакане. Сега е вече твърде късно, твърде
късно да живея.
Седях и слушах този монолог, без той да ме трогне, и за момент дори ме обзе срам, че не
чувствам нищо. Но това не беше равнодушие. Бях слушал всичко това неведнъж, а първия път
бях така разтърсен, до такава степен завладян от емпатия и тъга, че се бях превърнал в онова,
което Хемингуей бе нарекъл „плачлив еврейски психиатър”.
Но по-лошото, всъщно ст най-лошото (и това не ми е никак лесно да призная) бе, че аз
бях съгласен с нея. Тя ми представяше своята „истинска история” така покъртително и
убедително, че не можех да открия аргументи, с които да я опровергая. Тя наистина беше
сериозно увредена. Вероятно никога нямаше да се омъжи. Действително беше непригодна за
социален живот,
277
наистина й липсваше умението да се сближава. Вероятно щеше да е зависима от
терапията още много, много години, а може би винаги. Така дълбоко ме бе въвела в своето
отчаяние и песимизма си, че лесно разбирах изкушението, което представляваше за нея
самоубийството. Почти неспо собен бях да намеря думи, с които да я утеша.
Необходима ми беше цяла седмица, до следващата ни сесия, за да о съзная, че нейните
отчаяни вопли бяха всъщно ст пропаганда, с която си служеше депресията. Всичко това ми
беше наговорила не самата тя, а нейната депресия, а аз се бях оказал до статъчно глупав, за да
й повярвам. Не бях взел предвид множеството изопачени факти, както и онова, което тя не бе
изрекла. Мардж беше необикновено интелигентна, находчива и красива жена (когато не
кривеше лицето си). Всеки път очаквах с нетърпение срещите ни, за да общувам с нея.
Уважавах я заради това, че въпреки страданието си не преставаше да помага на другите и не
изо ставяше социалната дейно ст, с която се бе ангажирала.
Ето защо, слушайки същия монолог, аз вече мислех как да я изкарам от това състояние.
Преди, в сходни ситуации, се беше случвало да потъне дълбоко в депресията и да о стане в
нейната власт със седмици. Знаех, че ако действам своевременно, мога да й спестя много
болка.
- В момента не говориш ти, Мардж, а депресията. Спомни си, че винаги когато си
изпадала в депресия, си успявала да излезеш от нея. Депресията има една добра страна -
всъщно ст единствената: винаги има край. - Отидох до бюрото си, взех нейната папка и й
прочетох на глас откъси от писмо, което ми бе написала само три седмици по-рано,
преизпълнена с въодушевление и желание за живот: - …Денят беше фантастичен. С Джейн се
разхождахме по Телеграф Авеню. Пробвахме рокли от четирийсетте години по магазините за
стари дрехи. Открих някои стари плочи на Кейт Стар. Преминахме, без да бързаме, по Голдън
Гейт Бридж и обядвахме в „Грийнс”. Значи все пак имало живот за мен в Сан Франциско!
До сега ти разказвах само
278
лошите неща, трябва да започна да споделям и за хубавите. Ще се видим в четвъртък.
Но макар през отворения прозорец да полъхваше топъл пролетен ветрец, в кабинета ми
цареше зима. Лицето на Мардж беше като замръзнало. Тя се беше втренчила в стената и сякаш
въобще не ме слушаше. Отговорът й ме облъхна със студ:
- Ти ме смяташ за нищожество. Караш ме да се сравнявам с бездомниците. Мислиш, че не
струвам повече от тях.
- Мардж, извини ме за това. По телефона обикновено не съм много полезен. Опитът ми да
повдигна духа ти беше много несръчен. Но, повярвай ми, намерението ми бе да ти помогна.
Веднага щом изрекох тези думи, о съзнах грешката си.
Това като че ли даде резултат. Чух въздишка. Напрегнатите й рамене се отпуснаха.
Чертите на лицето й поомекнаха и тя леко обърна глава към мен.
Аз се преместих в стола си с няколко сантиметра по-близо
 към нея.
- Мардж, двамата с теб и преди сме преминавали през кризи, през периоди, когато си се
чувствала също толкова зле, колкото сега. Какво ти помагаше преди? Спомням си случаи,
когато излизаше от кабинета в много по-добро състояние, отколкото на влизане. Какво
предизвикваше промяната? Какво правеше ти? Какво правех аз? Да помислим заедно върху
това.
Мардж не успя да открие отговор веднага, но изглеждаше заинтригувана от този въпро с.
По следваха още знаци за затопляне: тя раздвижи шия, отметна дългата си черна ко са на една
страна и прокара пръсти през нея. Зададох й въпро са си още няколко пъти и по степенно се
превърнахме в двама изследователи, работещи по съвместен проект.
Тя каза, че за нея било важно да бъде изслушвана, че нямала пред кого другиго, о свен
пред мен, да изразява болката си; че много й помагали разговорите, в които подробно
изследвахме събитията, спо собстващи депресията.
Скоро вече обсъждахме поред всичките разстройващи събития от седмицата. Освен
стресовите преживявания, които ми бе описала по телефона, имаше и други. Например на
целодневно-
279
то съвещание на служителите в университетската лаборатор академичният състав
открито я пренебрегвал. Изразих съчувст вие и й казах, че съм чувал и други - включително
своята съпруга - да се оплакват от подобно отношение. Под секрет й спо делих, че жена ми
много се е дразнила от тенденцията в Стан форд служителите, непринадлежащи към
преподавателскот тяло, да се удо стояват с малко уважение и твърде ограничен привилегии.
Мардж се върна на темата за своята неуспешно ст и за тов колко по-о съществен бил
трийсетгодишният й шеф.
- Защо - попитах я - да обсъждаме подобни неблагоприятни за теб сравнения? Това е
мъчително и извратено - все едно да притискаме с пръст болезнен зъб.
Разказах й, че и аз неведнъж се бях сравнявал в свой ущърб с други хора. (Не приведох
конкретни примери, а може би трябваше. Така щях да й покажа, че я приемам за равна.)
Използвах метафората с термо стата, регулиращ самоуважението. Нейният термо стат не
функционираше както трябва, тъй като се намираше твърде близо до повърхно стта на тялото
й. Затова не поддържаше самоуважението й стабилно, а променяше стойно стите му в широки
граници спрямо външните събития. Ако се случеше нещо добро, тя се чувстваше страхотно,
получеше ли критика - изпадаше в потиснато ст за цели дни. Все едно се опитваше да
поддържа дома си топъл, но бе по ставила терморегулатора на отоплителната система до
самия прозорец.
В края на сесията нямаше нужда да ми казва колко подобре се чувства: съдех за това по
дишането й, по походката й и по усмивката, с която ме дари на излизане от кабинета.
Подобрението се задържа. По следва една отлична за нея седмица, в която и аз си
отдъхнах от среднощните обаждания. На следващата ни среща Мардж дойде, кипяща от
енергия. Винаги съм вярвал, че да научиш какво кара човек да се чувства добре е също
толкова важно, колкото да узнаеш какво го кара да се чувства зле, затова я попитах на какво
се дължи промяната.
280
- По някакъв начин по следната ни сесия преобърна всичко -отвърна Мардж. - Като по
чудо за това кратко време ти успя да ме изтеглиш от тинята. Истински щастлива съм, че
именно ти си моят психиатър.
Макар и поласкан от похвалата, бях смутен от две неща в изказването на Мардж: обвития
в тайнствено ст израз „по някакъв начин” и представата й за мен като чудотворец. Докато
продължаваше да мисли в тази светлина, Мардж нямаше да по стигне реално и трайно
подобрение, тъй като източникът на помощ щеше да е извън самата нея и да си о стане все
така необяснимо. Моята задача като психотерапевт (за разлика от задачата на родителя) беше
да помогна пациентът да се превърне в свой баща и своя майка и да стана ненужен, да се
оттегля в миналото. Не желаех аз да подобря състоянието й. Желаех да й помогна да поеме
отговорно стта сама да подобрява състоянието си, а също така процесът на подобряването да
й стане възможно най-ясен. Затова ме смути нейното „по някакъв начин” и се заех да го
изследвам.
- Какво точно ти помогна в по следната ни сесия? - попитах я. - В кой момент започна да
се чувстваш подобре? Да уточним това заедно.
- Ами на първо място ми помогна начинът, по който подходи към своя гаф с
бездомниците. Най-вероятно щях да го използвам, за да ти вадя душата - в интерес на
истината правила съм го с други психотерапевти в миналото. Но когато така непринудено ми
обясни намеренията си и призна, че си се държал неумело, вече бях неспо собна да се гневя за
това.
- Тоест моята реакция ти е позволила да о станеш отворена към мен. Откакто те
познавам, депресията ти е най-упорита в онези периоди, когато прекъсваш връзката с
всичките си познати и си най-изолирана. От това може да се направи един много важен извод
- в живота ти не трябва да липсват хората.
Попитах я какво друго й беше помогнало в предната сесия.
- Нещо се преобърна в мен, почувствах как ме обзема спокойствие, когато ми сподели, че
на работното си място жена ти се е сблъсквала с проблеми като моите. Чувствам себе си като
281
нищожество, недо стойно да бъде споменавано редом с възвишено същество като
съпругата ти. Като ми довери, че е имала подобни на моите проблеми, ти ми доказа, че поне
малко ме уважаваш. - Понечих да възразя, че винаги съм я уважавал, но тя не ми даде
възможно ст. - Знам, знам, винаги си ме уверявал, че ме уважаваш, че ме харесваш, но това
бяха само думи, на които никога не повярвах изцяло. Този път беше различно, този път ти
отиде отвъд думите.
Казаното от Мардж ме развълнува дълбоко. Тя имаше дарбата да идентифицира и
формулира съвсем ясно ключови проблеми. „Отвъд думите” - ето къде беше катализаторът на
промяната й. Онова, което бях направил, а не което бях казал, се беше оказало решаващо. Бях
действително направил нещо за пациента си. Споделяйки нещо за съпругата си, аз бях
направил нещо за Мардж, бях я дарил с един жест. Да, важен беше терапевтичният акт, не
терапевтичното слово
Тази идея ме изпълни с такова въодушевление, че ми се прииска сесията да свърши по-
скоро, за да поразмишлявам по-задълбочено върху нея. Но за момента трябваше да задържа
вниманието си върху Мардж. Тя имаше още какво да ми каже.
- Помогна ми до ста и твоята настоятелно ст да узнаеш какво ми беше помагало в
миналото. Държеше да поема своята отговорно ст, да приема водещата роля в сесията. Това
ми беше от полза. Обикновено се валям в депресията със седмици, а ти в рамките на минути
ме накара да се замисля сериозно какво действително ми бе помагало преди. Всъщно ст самата
формулировка на въпро са „Какво ти помагаше преди?” ми помогна, защото ми даде
уверено ст, че съществува начин състоянието ми да се подобри. Помогна ми също с това, че
не възприе ролята на магьо сник с тайнствени спо собно сти и не ме о стави да си блъскам
главата с въпро си, на които отговорите знаеш единствено ти. Хареса ми как си призна, че има
неща, които не знаеш, и ме покани да търсим отговорите заедно.
Музика за ушите ми! От началото на работата си с Мардж бях се придържал към едно-
единствено правило - да се отнасям с нея като с равна. Бях полагал усилия да не я
обективирам, да
282
не я съжалявам, да не правя неща, които отварят бездна на неравнопо ставено ст между
нас. Бях следвал това правило възможно най-стриктно, според възможно стите си, и сега бях
радо стен да чуя, че това е било от полза.
Психиатричното „лечение” по принцип е изпълнено от множество вътрешни
противоречия. Когато един човек - психотерапевтът - „лекува” друг - пациента, - подразбира
се, че двамата, формирали терапевтичния съюз, не са равнопо ставени или равноправни
съюзници. Единият е в дистрес и често в състояние на объркано ст, докато от другия се
очаква да използва професионалните си умения, за да разплете и изследва с обективно ст
проблемите, причинили дистреса и объркано стта. Освен това пациентът плаща на лекуващия.
Самата дума „лекувам” предполага неравнопо ставено ст. Неравнопо ставено ст, която
психотерапевтът трябва да преодолее или замаскира, отнасяйки се с пациента си така, сякаш
му е равен.
И така, третирайки Мардж като равна, всъщно ст не се ли преструвах (и пред нея, и пред
себе си), че двамата сме равнопо ставени? Може би в психотерапията терапевтът трябва да се
отнася с пациента си по-скоро като с възрастен? Но въпреки че отстрани това може да
изглежда като навлизане в незначителни подробно сти, съвсем скоро в терапията на Мардж се
случи нещо, което ме принуди да си изясня докрай как точно желая да се отнасям към нея и
изобщо към всеки пациент.
Около три седмици след откритието ми отно сно важно стта на терапевтичния акт, по
време на една от сесиите, с Мардж се случи нещо необикновено. Обясняваше ми, че имала
„скапана” седмица, и ми описваше някои от събитията в изминалите дни. Държеше се
флегматично, полата й беше измачкана и усукана на една страна, ко сата й - разчорлена, а по
лицето й се четяха обезсърчено ст и изтощение.
В един момент, някъде по сред своите жалби, Мардж внезапно затвори очи - което само
по себе си не беше необичайно, тъй като тя често изпадаше в състояние на автохипноза по
време на сесия. Отдавна бях се научил да не налапвам примамката и да
283
не се впускам да я следвам в автохипнотичния й транс, а вместо това да я връщам в
реално стта.
- Мардж! - повиках я и тъкмо се готвех да продължа с „Ще се върнеш ли при мен?”,
когато от устата й чух да излиза непознат и силен глас.
- Ти не ме познаваш.
И беше права. Не познавах жената, която ми говореше. Гласът беше така различен, така
твърд, така властен, че за миг огледах кабинета да видя кой ли бе влязъл незабелязано.
- Коя си ти? - попитах.
- Аз съм си аз! - отвърна преобразената Мардж, скочи от стола си и взе като вихър да
обикаля из кабинета: разглеждаше книгите по лавиците, оправяше някоя поизкривена картина,
оглеждаше мебелировката. Хем беше Мардж, хем не беше. Освен дрехите, всичко в нея беше
различно - стойката, изражението, походката. Държанието й беше станало самоуверено.
Новата Мардж беше жизнена и дръзко, но приятно кокетничеше. С непознатия си
контраалтов глас произнесе:
- Ако ще се правиш на еврейски интелектуалец, поне обзаведи кабинета си подобаващо.
Покривката на кушетката можеш да я дадеш в някой магазин за благотворителни
разпродажби -ако, разбира се, я приемат, - а това пано вече се разпада - слава богу! Ами тези
фотографии на калифорнийското крайбрежие! До гуша ми е дошло от „домашни снимки” в
психиатричните кабинети, защо не ми ги спестиш?
Тя беше о строумна, своенравна и много сексапилна. Какво облекчение беше поне
известно време да не чувам монотонния глас на Мардж и безспирните й оплаквания. Но у мен
започна да се надига и безпокойство - непознатата ми харесваше твърде много. Спомних си за
легендата за Лорелай, която подмамвала лодкарите към скалите, и макар да знаех, че
забавянето щеше да е опасно, реших да я поопозная още малко.
- Защо си тук? - попитах я. - Защо дойде именно днес?
- За да отбележа победата си. Аз спечелих, както си разбрал.
- Какво си спечелила?
284
- Не ми се прави на глупав! Аз не съм Мардж! Не всичко, което изричаш, е
възхитииително. Мислиш, че ще помогнеш на Мардж?
Лицето й беше изумително подвижно, произнасяше думите си с широка подигравателна
усмивка, каквато би подхождала на злодея във викторианска мелодрама.
Тя продължи с насмешлив, злорад тон:
- И трийсет години да идва при теб на психотерапия, пак няма да успее да ме надвие.
Мога да съсипя едногодишната ви работа само за ден. Ако е необходимо, мога да я накарам
да изскочи на улицата пред някой движещ се камион.
- Но защо? Какво ще спечелиш от това? Ако тя загуби, губиш и ти.
Вероятно вече о ставах с нея по-дълго, отколкото трябваше. Не беше редно да разговарям
с нея за Мардж. Не беше честно спрямо Мардж. Но чарът на тази жена беше изключително
силен, почти неустоим. За миг почувствах странна погнуса, сякаш през процеп в тъканта на
реално стта наблюдавах нещо забранено - суровите елементи, ембрионните клетки и
бластулите, които в естествения порядък на нещата не би трябвало да се виждат в
завършеното човешко същество. Вниманието ми бе приковано към нея.
- Мардж е неудачница. Ти знаеш, че е неудачница. Как въобще я търпиш? Неудачница!
Жалка неудачница!
След това тя започна да имитира Мардж, изнасяйки най-изумителното театрално
представление, на което бях присъствал. Всеки жест на Мардж, който бях видял през
месеците работа с нея, всяка нейна гримаса, всяко движение се изредиха пред мен в
хронологичен ред. Ето я Мардж, която плахо ми подава ръка на първата среща. Мардж, свита
на пода в ъгъла на кабинета. Ето и огромните й, изпълнени с паника очи, докато ме умолява
да не я изо ставям. Мардж в автотранс, със затворени очи и френетично играещи под
клепачите очни ябълки като във фазата на бързите очни движения. Ето я с лице, сковано от
спазъм - ужасно изкривено като лицето на Квазимодо, - почти неспо собна да говори. Ето я
свита и трепереща зад стола, където имаше нави-
285
ка да се крие, когато е изплашена. Ето я мелодраматично присвита от ужасна пронизваща
болка в утробата. Непознатата не пропусна да о смее и заекването на Мардж:
- Т-т-т-толкова съм р-р-радо стна, че т-т-ти си мой психиатър! - Застана на коляно: - Х-х-
харесваш ли ме, д-д-доктор Ялом? Н-н-не ме изо ставяй, б-б-без теб н-н-не бих се справила.
Представлението беше невероятно. Все едно наблюдавах актриса, която забавляваше
публиката с няколко роли, в които влизаше поред за по няколко секунди. (За миг забравих, че
в това представление актрисата всъщно ст бе една от героините. Истинската актриса,
отговорното за този театър съзнание, о ставаше скрита зад кулисите.)
Изпълнението беше виртуозно. Ала също така неописуемо жестоко. Очите на „Аз” (не
знаех как другояче да я нарека) искряха, докато безчестеше Мардж, която според нея беше
неизлечим, безнадежден и жалък случай. Мардж, казваше Аз, трябваше да напише своя
автобиография, която да озаглави (тук тя не се сдържа и прихна да се смее) „Родена да бъде
жалка”.
„Родена да бъде жалка.” И аз се усмихнах против волята си. Тази красавица беше
наистина безжало стна. Чувствах се все едно извършвам предателство спрямо Мардж,
о ставяйки се да бъда така притеглен от съперницата й, така упоен от изпълнението й.
Всичко приключи така внезапно, както беше започнало. Аз затвори очи за минута или две
и когато ги отвори, Мардж беше се върнала. Плачеше, а в очите й се четеше ужас. Тя пъхна
глава между коленете си, пое дълбоко въздух и по степенно възвърна самообладанието си. В
продължение на още няколко минути хълцаше, след което най-накрая заговори за случилото
се. (Имаше ясен спомен за разигралата се сцена.) Никога преди лично стта й не се била
разделяла - ах, да, имало още един такъв случай с трета лично ст, Рут Ан, - но жената от днес
не се била появявала никога преди.
Аз бях объркан. Моето о сновно правило - отнасяй се с Мардж като с равна - вече беше
неприложимо. С коя Мардж трябваше да се отнасям като с равна? С хленчещата Мардж или
286
с другата - сексапилната и безгрижна Мардж? Винаги бях приемал за свой о сновен
приоритет взаимоотношенията с пациента - „междуво стта” (едно от множеството тромави
понятия, изковани от Мартин Бубер). И ако не бях спо собен да съхраня взаимоотношенията си
с Мардж, да о стана лоялен към нея, трябваше да се разделя с всяка надежда за успех в
терапията. Беше необходимо да променя о сновното си правило от „Отнасяй се с пациента си
като с равен” на „Бъди верен на пациента си”. Преди всичко трябваше да не допусна да бъда
съблазнен от другата Мардж.
Пациентът може да понесе неверно стта на психотерапевта си само извън рамките на
часа, предназначен само за него. Макар да се подразбира, че терапевтите имат и други
„връзки”, че докато тече сесията, пред кабинета чака следващият пациент, често като по
някакво мълчаливо споразумение този въпро с не се обсъжда по време на психотерапията.
Психотерапевтът и пациентът обикновено стигат до негласната договорка да се преструват,
че терапевтичната им връзка е моногамна. И двамата тайно се надяват излизащите и
влизащите в кабинета пациенти да не се срещат. Впрочем, за да предотвратят подобни срещи,
някои психотерапевти реконструират кабинетите си така, че да имат две врати - една за
влизане и една за излизане.
Но пациентът има правото да очаква вярно ст по време на сесията. С Мардж (както и с
всичките си о станали пациенти) имах негласното споразумение, когато седне срещу мен, да й
отдам цялото си внимание и цялото си сърце. Мардж ме принуди да добавя едно
допълнително уточнение към договора си с нея: да о стана верен на нейната о сновна лично ст.
Вместо да общува с нейната цяло стна, интегрирана лично ст, баща й, който я изнасилвал в
детството, беше допринесъл за развиването на един неистински, сексуален Аз у нея. Не
трябваше да допускам същата грешка.
Но това не беше лесно. В интерес на истината исках да се срещна с Аз отново. Макар да
бяхме общували по-малко от час, тя ме беше пленила. Този обаятелен фантом се открояваше
със
287
замайваща яснота на фона на десетките сиви часове, прекарани с Мардж. Човек не среща
често подобни персонажи в живота.
Не знаех името й, за да я повикам - а и тя нямаше кой знае каква свобода, - но всеки от
нас бе наясно как да открие другия. В следващата сесия тя няколко пъти опита да се яви пред
мен. Мардж започваше да премигва, след което затваряше очи - още минута или две и щяхме
отново да сме заедно. Чувствах се като тръпнещ от нетърпение глупак. Сладо стни спомени
хлуеха в съзнанието ми. Припомних си един щастлив миг: самолетът, с който пътувам, се
приземява на обрамчено с палми карибско летище и съвсем скоро ще бъда със своята любима.
Тази жена, тази Аз, ме разбираше. Тя знаеше, че ми е дошло до гуша от хленченето и
заекването на Мардж, че едва търпя паническите й пристъпи, детинските й привички да седи
свита в ъгъла и да се крие зад бюрото, тънкия й детински глас. Знаеше, че желая истинска
жена. Знаеше, че само се преструвам, че се отнасям с Мардж като с равна. Беше наясно, че с
Мардж не сме равни. И как бихме могли да бъдем равни, когато тя се държеше така
налудничаво, а търпейки нейната налудничаво ст, аз всъщно ст се отнасях със снизхождение
към нея.
С театралното представление, в което пресъздаде всичките о собено сти в поведението на
Мардж, Аз ми даде да разбера, че знае какво бях преживял с Мардж. Тя беше интелигентната
красива режисьорка, която бе създала този филм. Дори да напишех научна статия за Мардж
или обстойно да разкажех на колегите си за нейния случай, аз нямаше да мога да предам по
никакъв начин есенцията на своите преживявания с нея. Защото тя беше неизразима. Но Аз
знаеше. Щом бе спо собна да изиграе всичките тези роли, тогава тя трябваше да е онзи ум,
който зад кулисите управляваше целия този театър. Между нас имаше нещо, което не можеше
да бъде изразено с думи.
Ами верно стта! Да, верно стта! Бях се врекъл във вярно ст на Мардж. Ако се сближах с Аз,
това щеше да е катастрофално за Мардж: тя щеше да се превърне в изпълнител на
второ степенна роля, в незначителен персонаж. А именно това, разбира се, желаеше Аз. Аз
беше Лорелай, красива и обаятелна, но същевре-
288
менно смъртоно сна - въплъщение на всичката яро ст и самоомраза на Мардж.
Затова се стараех да о стана верен на Мардж и когато чувствах, че Аз е на път да се появи
- например, когато Мардж затвореше очи и започнеше да навлиза в автотранс, - аз бързах да
извикам: „Мардж, върни се!”.
След като това се повтори няколко пъти, аз си дадох сметка, че най-голямото изпитание
тепърва предстои: Аз неумолимо набираше сили и всячески се опитваше да се върне при мен.
Моментът изискваше да взема решение и аз избрах да застана зад Мардж. За да спася нея, аз
щях да жертвам съперницата й. Щях да о скубя перушината й, да я разкъсам на парчета и хапка
по хапка да нахраня с нея Мардж. „Храненето” щеше да се състои в повтарянето на един
стандартен въпро с: „Мардж, какво би казала тя, ако беше тук?”.
Някои от отговорите, които даде Мардж на този въпро с, бяха неочаквани, други ми бяха
познати. Един ден, когато я забелязах, че плахо оглежда вещите в кабинета ми, я подканих:
- Хайде, Мардж, говори. Говори вместо нея.
Мардж пое въздух дълбоко и като придаде сила на гласа си, изрече:
- Ако ще се правиш на еврейски интелектуалец, защо не обзаведеш кабинета си
подобаващо?
Мардж произнесе това, сякаш беше нейна собствена мисъл, от което ми стана ясно, че не
помнеше всичко, което Аз беше казала. Неволно се усмихнах: бях доволен, че с Аз си имахме
тайни.
- Отворен съм за всякакви предложения, Мардж.
 И за моя изненада тя ми даде няколко до ста сполучливи идеи.
- По стави някаква преграда, може би пълзящо растение или сгъваем параван, за да скрива
претрупаното ти бюро. По стави в ненатрапчива кафява рамка тази фотография на морски
плаж -ако държиш да я има тук - и преди всичко, избави се от това дрипаво стенно пано.
Толкова орнаменти има в него, че ме за-
289
болява главата, като го гледам. Иначе ми върши добра работа, когато искам да се
самохипнотизирам.
- Предложенията ми допадат, Мардж. Но ми се струва, че си прекалено критична към
моето пано. То ми е стар другар. Купих го преди трийсет години от Самоа.
- Подобре е такива стари другари да стоят вкъщи, отколкото в кабинета.
Вгледах се внимателно в нея. Беше така бърза в отговорите -дали наистина разговарях с
Мардж?
Тъй като се надявах да спо собствам обединяването, сливането на двете й лично сти,
внимавах да насърчавам само положителните страни на всяка от тях. Ако предизвиках по
някакъв начин Аз, по сле тя със сигурно ст щеше да си го изкара на Мардж. Затова например си
направих труда да обясня на Мардж (приемайки, че Аз чува всичко) колко ми бяха допаднали
безгрижието, жизнено стта и самоуверено стта на Аз.
Но трябваше да съм изключително премерен. Ако станех твърде откровен, можеше да се
издам колко силно предпочитам другата Мардж. Вероятно Аз не бе пропуснала да й го
изтъкне, но не виждах признаци за това. Бях сигурен, че Аз, другата Мардж, беше влюбена в
мен. Може би дори ме обичаше до статъчно, за да промени поведението си! Нямаше как да не
й е станало ясно, че безпричинната разрушително ст би ме отблъснала.
Ето това със сигурно ст беше нещо, на което никой преподавател по психотерапия не
може да те научи: да завържеш любовен роман с най-върлия враг на пациента си, а по сле, вече
сигурен, че врагът те е обикнал, да използваш любовта за неутрализиране на агресията му.
Останах верен на Мардж и през следващите няколко месеца. На моменти тя се опитваше
да ми разказва за Рут Ан, третата лично ст, или да регресира до по-ранна своя възраст, но аз
отказвах да се поддам на тези изкушения. Повече от всичко друго бях решен да бъда с нея и
още в мига, в който усетех, че ми се изплъзва в друга възраст или друга роля, призовавах я да
се върне отново при мен.
290
В началото на психотерапевтичната си кариера наивно вярвах, че миналото е нещо
фиксирано и познаваемо, че стига да съм до статъчно прозорлив, бих могъл да открия онази
крива пътечка, онази съдбовна стъпка, в резултат на която се е объркал цял човешки живот. А
също и че бях спо собен, използвайки това откритие, да приведа отново в ред нещата. В онези
дни бих помогнал на Мардж да навлезе още по-дълбоко в хипнотичното си състояние, бих я
отвел в детските години и бих я накарал да изследва своите детски травми - сексуалното
малтретиране от страна на баща й например, - да преживее и о свободи всичките съпътстващи
ги чувства - страха, възбудата, гнева, негодуванието срещу предателството.
С годините на практика обаче бях научил, че задачата на психотерапевта не е да въвлече
пациента в съвместни археологически разкопки. Ако има пациенти, на които това помага, то
не е заради самото търсене и откриването на „кривата пътечка” (животът никога не се
обърква заради кривите пътечки, обърква се, ако о сновният път е грешен). Психотерапевтът
помага на пациента не като се рови из миналото му, а с любящото си присъствие в неговото
настояще, с надеждно стта си, с интереса и вярата си, че общите усилия в крайна сметка ще
доведат до избавление и изцеление. Драмата на възрастовата регресия и рекапитулацията на
инцестни травми (а в този смисъл и на всяко терапевтично начинание, целящо катарзис и
интелектуално о смисляне на минали преживявания) е целебна само защото о сигурява на
терапевта и пациента интересно общо занимание, докато реалната терапевтична сила -
техните взаимоотношения - все още зрее.
Затова бях решен да о стана верен на Мардж. Продължих да й помагам да поглъща
другата Мардж, да я прави част от себе си. Често разсъждавах на глас: „Какво би казала тя в
тази ситуация? Как би била облечена, каква би била походката й? Опитай и ти. Престори се на
нея за минута или две, Мардж”.
Месеците минаваха и Мардж набираше сила за сметка на другата. Лицето й се заобли,
деколтето й се напълни. Вече из глеждаше подобре, обличаше се подобре, седеше с изправен
291
гръб, но сеше фигурални чорапи, позволяваше си шеговити коментари по адрес на
изно сените ми обувки.
На моменти работата ни беше наистина канибалистична. Сякаш бях определил другата
Мардж за донор на органи и от време на време, когато приемничката беше готова, отрязвах
някоя част от Аз за трансплантация. Мардж започна да се отнася с мен като с равен, задаваше
ми въпро си, по малко флиртуваше.
- Как ще я караш без мен, след като приключим? Сигурна съм, че ще ти липсват
среднощните ми обаждания.
Започна да ми задава лични въпро си:
- Как реши да се по светиш на това поприще? Съжалявал ли си някога за избора си?
Отегчаваш ли се понякога? Аз отегчавам ли те? Как се справяш със своите проблеми?
Мардж усвояваше самоуверено стта и куража на другата и аз се стараех да я насърчавам в
това. Затова беше важно да съм отзивчив и да се отнасям с уважение към всеки от въпро сите
й. Отговарях, доколкото ми бе възможно, честно и изчерпателно. Трогната от отношението
ми, Мардж ставаше все по-смела, но и внимателна в разговорите с мен.
А какво ставаше с другата Мардж? Питах се дали беше о станало нещо от нея. Може би
чифт обувки с високи токове? Или изкусителния, предизвикателен поглед, който Мардж още
не бе дръзнала да усвои? Една призрачна усмивка като тази на Чешърския котарак? Къде беше
сега актрисата, която така блестящо бе изиграла Мардж? Бях сигурен, че вече я нямаше:
театралните изпълнения изискваха огромна енергия, а до този момент с Мардж бяхме
изсмукали всичките й жизнени сили. Въпреки че продължихме да работим още много месеци
след сесията, в която Аз се беше появила, и въпреки че Мардж и аз впо следствие престанахме
да разговаряме за нея, аз не я забравих. Тя и до сега ме навестява в най-неочаквани моменти.
Преди да започнем терапията, бях казал на Мардж, че можем да се срещаме не по-дълго
от о семнайсет месеца, тъй като съм запланувал едногодишен отпуск. Времето ни изтичаше,
наближавахме и края на работата си. Мардж беше променена: паническите й пристъпи бяха
много редки, среднощните обажда-
292
ния бяха о станали в миналото, тя беше започнала да си изгражда социален живот и вече
имаше две близки приятелства. Надарена с фотографски талант, за първи път от години тя
започна с радо ст да използва камерата като средство за себеизразяване.
Чувствах се удовлетворен от свършената работа, но не се залъгвах, че терапията на
Мардж е приключила. Нито пък се изненадах, когато с наближаването на по следната ни сесия
се възобновиха някои от старите й симптоми. Тя не излизаше от леглото по цели дни,
обземаха я продължителни пристъпи на плач, самоубийството отново стана блазнещо.
Непо средствено след по следната среща получих от нея тъжно писмо, съдържащо следните
редове:
Винаги съм си въобразявала, че някога може би ще напишеш нещо за мен. Исках да
о ставя следа в твоя живот. Не желая да съм про сто „един от пациентите” ти. Исках да стана
„специална”. Искам да бъда нещо, някой. А се чувствам като нищо, като никой. Ако съм
о ставила следа в живота ти, то може би съм някой, някой, когото няма да забравиш. Тогава
може би съществувам наистина.
Мардж, моля те, разбери, че макар тази история да е за теб, не съм я написал с
намерението да ти помогна да съществуваш. Ти съществуваш, без да мисля или пиша за теб,
също както съществувам аз, без ти да мислиш за мен.
И все пак тази история дарява някого със съществуване. Написана е за другата Мардж,
онази, която вече не съществува. Аз избрах да стана неин екзекутор, да я жертвам заради теб.
Но не съм я забравил: тя отмъсти за себе си, вдълбавайки своя образ в паметта ми.
293
10.
В търсене на съновидеца
- Сексът е в корена на всичко. Нали все това повтаряте вие, психиатрите? Е, в моя случай
може би наистина сте прави. Погледни това. То ще ти разкрие някои интересни взаимовръзки
между пристъпите на мигрената и сексуалния ми живот.
Марвин извади от куфарчето си дебело руло хартия и като ме помоли да държа единия
край, внимателно разви еднометрова диаграма, на която педантично бе нанасял всяко
главоболие и всяко сексуално преживяване от по следните четири месеца. Диаграмата беше
изключително сложна. Всяко главоболие заедно с неговата сила, продължително ст и
предприетите за облекчаването му мерки бяха оцветени в синьо. Всяко сексуално
преживяване, в червен цвят, беше оценено по петстепенна скала съобразно представянето на
Марвин. Преждевременните еякулации бяха в различен цвят, както и случаите на
импотентно ст - разграничени на неспо собно ст за поддържане на ерекция и неспо собно ст за
получаване на ерекция.
Информацията беше твърде много, за да бъде о смислена от пръв поглед.
- До ста обстойна диаграма си съставил - отбелязах. - Сигурно си я изготвял в
продължение на дни.
- Харесва ми да правя подобни неща. Бива ме в това. Хората забравят, че счетоводителите
притежават графични умения, които о стават неоползотворени в работата им. Ето, обърни
внимание на месец юли: четири главоболия, всяко от които пред-
295
шествано или от импотентно ст, или от сексуално представяне с оценка едно или две.
Наблюдавах как Марвин поред показва с пръст пиковете на мигрената и импотентно стта.
Беше прав: съвпадението бе впечатляващо, но аз започвах да губя търпение. Планът ми
отиваше по дяволите. Бяхме в началото на първата сесия, а трябваше да узная много други
неща за Марвин, преди да съм готов да изследвам диаграмата му. Но той така упорито се
опитваше да задържи вниманието ми върху нея, че не ми о ставаше друго, о свен да гледам как
късият му дебел пръст следва своенравията на любовта през по следния юли.
На шейсет и четири годишна възраст, шест месеца преди първата ни среща, Марвин
внезапно бе развил нетърпима мигрена. Първо се обърнал към невролог, който след
безуспешен опит да по стави под контрол главоболията го беше изпратил при мен.
За първи път видях Марвин, когато отидох да го взема от чакалнята. Той седеше
търпеливо - нисичък, възпълен, плешив мъж с лъскаво теме и бухалови очи, които без
премигване се взираха в мен през очилата с огромни хромирани рамки.
 Скоро разбрах, че Марвин има специален интерес към диоптричните рамки. Първото,
което направи, след като се ръкувахме и тръгнахме по коридора, бе да ме похвали за избора на
рамки и да ме попита за марката им. И струва ми се, паднах донякъде в очите му, признавайки,
че не знам кой е производителят. Ситуацията стана още по-неловка, когато свалих очилата си,
за да прочета надписа отстрани, но установих, че без тях не мога да го различа. Мигом си
дадох сметка, че тъй като бях забравил другите си очила у дома, не мога да дам на Марвин
желаната информация. Затова му подадох очилата, за да прочете той марката им. Уви, оказа се,
че и Марвин е далекоглед, и много от първите минути на срещата ни той изразходва в търсене
на очилата си за четене.
И ето че няколко минути по-късно, вместо да започна интервюто с Марвин по обичайния
си начин, аз се озовах обгърнат от педантичната му синьо-червена диаграма. Не, началото
опреде-
296
лено не бе обещаващо. Освен всичко друго току-що бях приключил вълнуваща, но
изтощителна сесия с възрастна вдовица, разстроена след кражбата на дамската й чанта.
Мислите ми отчасти все още бяха ангажирани е нея и аз трябваше да положа усилие, за да
отдам на Марвин необходимото внимание.
Тъй като бях получил от невролога само няколко реда отно сно тяхната консултация, аз
общо взето не знаех нищо за Марвин, затова започнах интервюто си с въпро са „Какво те
безпокои?”. Именно отговора на този въпро с той започна с встъплението: „Сексът е в корена
на всичко. Нали все това повтаряте
вие, психиатрите”.
Навих диаграмата, казах на Марвин, че бих желал да я разгледам подробно по-късно, и се
опитах да въведа сесията в ритъм, като го помолих да ми разкаже цялата история на
заболяването си от самото начало.
Разказа ми, че преди около шест месеца, за първи път в живота си, започнал да страда от
главоболие. Симптомите били същите като на класическата мигрена: предхождаща зрителна
аура (проблясващи светлини) и едно странна о стра болка, която го изкарвала от строя за
часове и често му налагала да легне в затъмнена стая.
- И казваш, че имаш сериозно о снование да вярваш, че сексуалното ти представяне
предизвиква мигренните пристъпи?
- Може да ти се струва странно - за мъж на моята възраст и с моето положение, - но
фактите сами говорят. Ето го доказателството! - Той по сочи към своята диаграма, която сега,
навита на стегнато руло, лежеше на бюрото ми. - Всяко главоболие през по следните четири
месеца е предхождано, в рамките на около двайсет и четири часа, от сексуален провал. -
Марвин говореше отмерено и педантично. Очевидно беше репетирал. -През по следната
година имам драстични промени в настроението. В един момент се чувствам добре, а в
следващия ми се струва, че настъпва краят на света. Но не си прави прибързани изводи. - И
той поклати пръст към мен, за да подчертае по следните си думи. - Когато казвам „добре”,
нямам предвид манийно състояние. Няколко невролози се опитаха да ме лекуват с ли-
297
тий, защото смятаха, че имам манийно-депресивно разстройство. Единственото, което
по стигнаха, бе да съсипят бъбреците ми. Сега разбирам защо хората съдят лекарите. Ти чувал
ли си някой на шейсет и четири годишна възраст да е развил манийно-депресивно
разстройство? Ти смяташ ли, че е трябвало да ме лекуват с литий?
Тези въпро си ме подразниха. Освен че отклоняваха разговора ни в друга по сока, не знаех
как да отговоря. Беше ли завел той дело срещу невролог? Не исках да навлизам в тази тема.
Сесията ни щеше още да се разводни. По старах се да концентрирам разговора.
- Ще се радвам да се върнем към тези въпро си по-късно. Мисля, че найдобре ще
оползотворим времето днес, ако първо ми разкажеш цялата си клинична история.
- Прав си! Да не се отклоняваме. И тъй, както вече казах, бързо преминавам от едно
настроение в друго, ту съм добре, ту съм тревожен и депресиран - и двете едновременно, - а
главоболията ме спохождат винаги в депресивните състояния. А глава не ме е боляла никога
допреди шест месеца!
- Какво можеш да ми кажеш за връзката между секса и депресията?
- Тъкмо бях стигнал до това…
„Бъди внимателен - помислих си. - Издаваш нетърпението си. Разбира се, че Марвин ще
разкаже историята си със своето темпо, не както на теб ти се иска. За бога, престани да го
пришпорваш!”
- На тази част от историята вероятно ще ти е най-трудно да повярваш. През по следните
дванайсет месеца настроенията ми биват изцяло контролирани от секса. Ако правя добър секс
с жена си, светът ми изглежда светъл. Ако ли пък не - бинго!, -депресия и главоболие!
- Разкажи ми за депресивните си периоди. Как протичат те?
- Както протича всяка депресия. Чувствам се потиснат.
- Опиши ми състоянието си по-подробно.
- Какво да кажа? Всичко ми изглежда черно.
- За какво мислиш в тези моменти?
298
- За нищо. В това е проблемът. Не се ли изразява точно в това депресията?
- Понякога, когато човек е депресиран, в съзнанието му кръжат определени мисли.
- Съсипвам себе си. -Как?
- Започвам да смятам, че винаги ще се провалям в секса, че с живота ми като мъж е
свършено. Налегне ли ме депресията, със сигурно ст в следващите двайсет и четири часа ще
имам и мигренен пристъп. Други лекари са ми казвали, че съм навлязъл в порочен кръг. И
наистина, ето какво представлява той. Когато съм депресиран, ставам импотентен и тогава
заради импотентно стта се задълбочава депресията ми. Да, точно това е механизмът. Но
фактът, че той ми е известен, не ми помага, не прекъсва порочния кръг.
- А какво го прекъсва?
- Навярно смяташ, че след шест месеца би следвало да зная това. Аз съм до ста
наблюдателен човек, винаги съм бил такъв. Точно за това качество плащат на добрите
счетоводители. Но истината е, че в случая не знам. Про сто един ден правя добър секс и
всичко е наред. Защо именно в този ден, а не в някой друг? Нямам ни най-малка представа.
Така течеше сесията ни. Информацията, която ми даваше Марвин, беше точна, но
о скъдна, поднесена по леко дразнещ начин и изпъстрена с клишета, въпро си и коментари по
адрес на други лекари. Тонът му беше изумително клиничен. Макар да разкриваше
подробно сти от сексуалния си живот, не показваше неудобство, свян или пък някакви други,
по-дълбоки чувства.
В един момент реших да се опитам да проникна отвъд неговата принудено дружелюбна
откровено ст:
- Марвин, сигурно не ти е лесно да споделяш подробно сти от интимния си живот на
непознат човек. Спомена, че никога преди не си се срещал с психиатър.
- Проблемът не е в онова, което споделям, а по-скоро в отношението ми към
психиатрите: не вярвам в психиатрите.
299
 - Не вярваш, че съществуваме? - Несполучлив опит да се пошегувам, но Марвин не
долови иронията.
- Не, не е това. Нямам им доверие. Жена ми Филис също не им вярва. Познаваме две
семейни двойки, които, за да решат проблеми в отношенията си, се срещаха с психиатър и
свършиха в бракоразводния съд. Не можеш да ме виниш, че съм предпазлив, нали?
В края на сесията все още не бях в състояние да реша каква психотерапия да препоръчам,
затова насрочих на Марвин втора консултация. Стиснахме си ръцете и докато той напускаше
кабинета, о съзнах, че съм доволен, че си тръгва. Съжалявах, че ще трябва да се срещнем
отново.
Марвин беше предизвикал раздразнение у мен. Но с какво? Може би с повърхно стно стта
си, с критичните си коментари, с размахания си пръст, с безцеремонния си тон? Може би с
намеците за повдигнато дело срещу невролога и опита да ме въвлече в това? А може би с
желанието си да контролира всичко, дори мен? Той бе обсебил сесията: първо с глупавия си
интерес към очилата, по сле с решимо стта да напъха диаграмата си в ръцете ми, без да се
интересува желаех ли въобще да я разглеждам. Прииска ми се да накъсам проклетата диаграма
на тънки ивици - каква наслада би ми до ставило това!
Но защо раздразнението ми беше така силно? Да, Марвин бе нарушил обичайния ход на
сесията. И какво от това? Той беше се държал открито, беше ми казал точно какво го
тревожи, беше описал ситуацията си възможно найдобре според възможно стите си. Предвид
отношението му към психиатрията, беше работил задоволително. А и диаграмата му в края на
краищата беше полезна. Щях да бъда радо стен, ако беше моя идея. Може би причината за
раздразнението беше по-скоро в мен, отколкото в него? Дали не се превръщах в изнервен и
отегчен старец? Дали не бях дотам зако стенял и привързан към рутината, че само първата
сесия да не протечеше според очакванията ми и започвах да недоволствам и да тропам с
крака?
Вечерта, докато шофирах към къщи, отново се замислих за Марвин, за двамата
Марвиновци - Марвин човека и Марвин
300
идеята. Дразнещ и безинтересен беше реалният Марвин. Но как ме интригуваше
терапевтичният проект „Марвин”! Каква необикновена история: улегнал, скучноват и
до скоро здрав шейсет и четири годишен мъж, който от четирийсет години прави секс с една
и съща жена, внезапно става о собено чувствителен към своето сексуално представяне и скоро
благополучието му става напълно зависимо от сексуалната функция. Това събитие има тежки
по следствия (мигренните пристъпи го изкарват изцяло от строя), неочаквано е (сексът преди
не е предизвиквал подобни необичайни проблеми) и настъпва внезапно (разразява се с пълна
сила точно преди шест месеца).
Преди шест месеца! Несъмнено в това беше ключът и още в началото на следващата
сесия започнах да изследвам събитията в живота на Марвин отпреди шест месеца. Какви
промени бяха настъпили в живота му тогава?
- Нищо значимо - отговори Марвин.
„Невъзможно”, настоявах аз и задавах същия въпро с по различни начини. В крайна сметка
узнах, че преди шест месеца Марвин взел решение да се пенсионира и да продаде
счетоводната си фирма. До тази информация стигнах бавно не защото той не желаеше да ми я
разкрие, а защото придаваше твърде малка значимо ст на пенсионирането.
Аз обаче бях на друго мнение. Преходите между етапите в живота са винаги значими, а
малко бяха преходите, по-значими от пенсионирането. Как беше възможно пенсионирането да
не предизвика дълбоки чувства, свързани с хода и преходно стта на живота, със смисъла и
значимо стта на собственото съществуване? За склонните към интро спекция моментът на
пенсионирането е време за поглед назад, за равно сметка на живота -време, в което ясно
о съзнават своята ограничено ст във времето и неизбежно стта на смъртта.
Но не и за Марвин.
- Тревоги, свързани с пенсионирането? Шегуваш ли се? Нали затова се блъсках до сега - за
да мога да се пенсионирам!
- А ще ти липсва ли нещо от работата ти?
301
- Единствено главоболията. Знам, ще възразиш, че съм открил начин да си ги запазя!
Имам предвид мигрената, разбира се. - Марвин се усмихна широко, явно доволен от своята
игра на думи. - А сега сериозно, от години изпитвах умора и отегчение от работата си. Какво
би могло да ми липсва - новите данъчни формуляри?
- Понякога пенсионирането предизвиква значими чувства, защото представлява важно
събитие, километричен камък. То ни напомня за преходно стта на живота. Колко години е
трудовият ти стаж? Четирийсет и пет? Сега изведнъж си о станал без работа, преминал си в
нов етап. Мисля, че когато аз се пенсионирам, много по-ясно от всякога ще о съзная, че
животът има начало и край, че през цялото време бавно съм се придвижвал от едната точка
към другата и че краят е близо.
- В моята работа всичко се върти около парите. Те са целта на цялото занятие.
Пенсионирането означава за мен, че съм направил до статъчно пари, за да не се налага да
печеля повече. Какъв би бил смисълът? Вече мога да живея от лихвите на спестяванията си
без никакви притеснения.
- Но, Марвин, помисли какво означава за теб да не работиш повече? Работил си през
целия си живот. Работата е о сигурявала смисъл на живота ти. Имам усещането, че
оттеглянето те плаши с нещо.
- Но работата вече не ми трябва. Не мога да разбера някои свои колеги, които все още се
бъхтят да трупат пари с намерението да живеят от лихвите на лихвите. Ето това вече наричам
аз лудо ст - всъщно ст те са за психиатър.
Vorbeireden, vorbeireden*, помислих си, говорехме за различни неща. Отново и отново
приканвах Марвин да се взре вътре в себе си, да погледне, поне за минута, от гледната точка
на вечно стта, да идентифицира дълбоките проблеми в съществуването си - усещането за
изтичащо време, стареене и упадък, страха от смъртта, източника на жизнен смисъл. Но
говорехме за раз-
* Термин, използван в психиатрията, който означава склонно ст да се дават
„приблизителни отговори”. - Б. пр.
302
лични неща. Той ме игнорираше, като че ли ме разбираше погрешно. Сякаш бе
неспо собен да навлезе и на сантиметър по-дълбоко под повърхно стта.
Уморен от соло гмуркания, аз в крайна сметка реших да о стана на нивото на проблемите,
които занимаваха Марвин. Продължихме да разговаряме за работата. Научих, че в ранна
училищна възраст родителите му и някои учители го смятали за математически феномен.
Когато бил на о сем години, се кандидатирал без успех за някакво известно радио състезание.
Така и не оправдал обаче надеждите на родителите си.
Стори ми се, че го чух да въздъхва, докато ми разказваше това, и го попитах:
- Това трябва да е отворило дълбока рана в теб. Успя ли тя да заздравее впо следствие?
Отвърна, че аз вероятно съм твърде млад, за да знам колко деца са били отхвърляни
навремето на про слушванията за онова радиопредаване.
 - Чувствата невинаги следват правилата на разума. Всъщно ст това почти никога не става.
- Ако всеки път, когато бивах наранен, се поддавах на чувствата, нямаше да стигна далеч.
- Прави ми впечатление, че ти е трудно да говориш за раните си.
- Бях едно от стотици деца. Нямаше за какво толкова да се жали.
- Прави ми впечатление също, че всеки път, когато опитам да се приближа до теб, ти ми
даваш да разбера, че не се нуждаеш от нищо.
- Тук съм, за да получа помощ. Ще отговоря на всичките ти въпро си.
Очевидно прекият подход щеше да е безполезен. На Марвин щеше да му трябва много
време, за да признае своята уязвимо ст пред мен. Реших засега да се задоволя да събирам
факти. Марвин беше отраснал в Ню Йорк, в бедно еврейско семейство. Завършил математика
в малък градски колеж и за кратко обмислял да продължи следването си. Но нямал търпение
да се оже-
303
ни - с Филис били заедно от петнайсетгодишна възраст - и тъй като нямал доходи, решил
да стане гимназиален преподавател.
След шест години преподаване на тригонометрия Марвин почувствал, че животът му е в
застой. Стигнал до заключението, че най-важно в живота било човек да забогатее. Мисълта,
че още трийсет и пет години ще получава о скъдна учителска заплата, се оказала непоно сима
за него. Убеден, че решението да учителства било сериозна грешка, на трийсетгодишна
възраст той се заел да поправя стореното. След като изкарал съкратен курс по счетоводство,
се сбогувал с учениците и колегите си и отворил счетоводна кантора, която впо следствие
започнала да му но си високи доходи. А по средством разумно инвестиране в калифорнийска
недвижима собствено ст се превърнал в заможен човек.
- И с това стигаме до днес, Марвин. Накъде смяташ да поемеш в живота сега?
- Ами както вече казах, няма смисъл да трупам повече пари. - Тук гласът му заглъхна. -
Нямам деца, бедни роднини, нито желание да правя дарения за благородни каузи.
- Долових тъга в гласа ти, когато каза, че нямаш деца.
- Това е стара история. Навремето бях разочарован, но това беше отдавна, преди трийсет
и пет години. Сега имам много планове. Искам да пътувам. Искам да попълня колекциите си -
те са може би заместител на децата - марки, значки от предизборни кампании, стари
бейзболни екипи и броеве на „Рийдърс Дайджест”.
След това изследвах отношенията на Марвин със съпругата му, които той настояваше, че
били изключително хармонични.
- След четирийсет и една години все още смятам съпругата си за невероятна жена. Не
обичам да се отделям от нея дори за една нощ. Знаеш ли, облива ме вътрешна топлина,
когато я видя в края на деня. Цялото ми напрежение изчезва. Вероятно би казал, че ми действа
като валиум.
Според Марвин сексуалният им живот бил великолепен допреди шест месеца: макар да
били изминали четирийсет и една години, той бил запазил своята искряща страст. Когато
започ-
304
нали периодичните прояви на импотентно ст, Филис проявявала разбиране и търпение, но
през по следните два месеца станала раздразнителна. Само преди две седмици възроптала, че
й е дошло до гуша да „бъде мамена”, тоест Марвин да я възбужда, но да я о ставя
незадоволена.
Марвин каза, че уважавал чувствата на Филис и го обземало дълбоко безпокойство,
когато смятал, че я е разочаровал. След провал в леглото мрачното настроение не го
напускало с дни и никой друг, о свен Филис, не бил в състояние да възстанови душевното му
равновесие: понякога било до статъчно единствено да го увери с думи, че все още го намира
за мъжествен, но обикновено той имал нужда от физическо успокоение. Филис го
сапунисвала под душа, бръснела го, масажирала го, поемала мекия му пенис в устата си и го
задържала, докато набъбнел.
И при втората среща, както при първата, Марвин ме порази с липсата на всякакъв интерес
към собствената си история. Къде беше любопитството към така драматичната промяна в
живота му, към факта, че чувството му за ориентация, щастието му и дори желанието му за
живот сега зависеха от спо собно стта да поддържа пещеристите тела на пениса си пълни с
кръв.
Беше време да препоръчам на Марвин психотерапия. Не бях убеден, че е подходящ
кандидат за дълбинна психотерапия. Поради няколко причини. Винаги ми е било трудно да
провеждам терапия с пациенти, проявяващи така слабо любопитство към себе си.
Действително беше възможно да се поработи с успех върху засилването на любопитството,
но така процесът щеше да се удължи до ста, а Марвин желаеше кратка и ефективна терапия.
Освен това, размишлявайки за двете проведени сесии, о съзнах, че той се бе противопо ставял
на всяка моя покана да изследва в дълбочина чувствата си. Сякаш не ме разбираше, даваше
неадекватни отговори на въпро сите ми, не проявяваше интерес към вътрешния смисъл на
събитията. Противеше се и срещу усилията ми да го въвлека в по-личен и откровен разговор:
например, когато го попитах за раните му или забелязах, че отблъсква опитите ми за
сближаване.
305
Тъкмо се канех да му препоръчам да започне курс когнитивно-поведенческа терапия
(подход, който се о сновава на промяната на конкретни аспекти на поведението, о собено
касаещите брачната комуникация и сексуалните нагласи и практики), когато, съвсем между
другото, Марвин спомена, че през седмицата имал няколко съновидения.
В първото интервю го бях попитал за съновидения и той, подобно на много други
пациенти, ми бе отговорил, че макар да сънувал всяка нощ, по сле не можел да си спомни
подробно стите от дори един сън. Бях му предложил да сложи бележник на нощната си
масичка и да записва съновиденията си веднага щом се събуди, но предвид неохотата му за
интро спекция бях убеден, че няма да ме по слуша, и дори във втората сесия бях забравил да
го попитам дали е записал нещо.
Той извади бележника си и ми прочете цяла поредица съновидения:
Филис беше разстроена, че не е била добра с мен. Остави ме, за да се прибере у дома.
Когато отидох там, нея я нямаше. Страхувах се, че ще я открия мъртва в големия замък на
върха на планината. В следващия момент се опитвах да се добера до прозореца на стая,
където бе възможно да се намира тялото й. Бях на висок и тесен корниз. Не можех да
продължа напред, но не можех и да се обърна, за да се върна назад - толкова тесен беше
корнизът. Боях се да не падна, но по сле ме обзе страх, че ще скоча и ще се самоубия.
Филис и аз се събличахме, за да правим любов. Уенсуърт, един от партньорите ми, който
тежи сто и петнайсет килограма, беше в стаята. Отвън пък беше майка му. Наложи се с Филис
да му завържем очите, за да продължим. Когато излязох от стаята, не знаех как да обясня на
майка му защо сме му завързали очите.
Пред фоайето на кантората ми цигани вдигаха катун. Всичките бяха кирливи и
отвратителни. Мръсни бяха ръцете
306
им, дрехите и чантите, които но сеха. Мъжете си шепнеха нещо, заговорничеха със
заплашителен вид. Питах се защо властите им позволяват да бивакуват на открито.
Земята под къщата ми се втечняваше. Имах гигантска сонда и знаех, че трябва да пробия
шейсет и пет фута надолу, за да спася къщата си. Ударих слой твърда скала и вибрациите ме
събудиха.
Удивителни съновидения! Откъде бяха дошли? Възможно ли бе Марвин наистина да ги е
сънувал? Погледнах към него, сякаш очаквайки да видя някой друг на стола му. Но там все
още си седеше той - гледаше ме с безизразен поглед през стъклата на очилата си и търпеливо
очакваше следващия ми въпро с.
Оставаха ни няколко минути. Попитах Марвин дали му хрумват някакви асоциации
отно сно съновиденията. Той про сто сви рамене. Нищо не му идваше наум. Бях го попитал за
съновидения и той ги беше записал. Толкова.
Въпреки съновиденията му препоръчах да проведе курс брачна психотерапия, между
о сем и дванайсет сесии. Предложих му няколко възможно сти: с двамата да се срещам аз; да
ги насоча към друг психотерапевт; или да насоча Филис към жена терапевт за няколко сесии,
след което четиримата - Филис, Марвин, аз и терапевтката - да се срещаме в общи сесии.
Марвин ме слушаше внимателно, но лицето му беше така непроницаемо, че нямах и най-
малка идея какво чувстваше. Когато го попитах какво е мнението му за предложенията ми,
той възприе странно официален тон и отговори:
- Ще обмисля внимателно предложенията ти и ще те уведомя за решението си.
Разочарован ли беше? Или се бе почувствал отхвърлен? Нямаше как да узная. Смятах, че
съм му дал правилната препоръка. Дисфункцията на Марвин беше о стра и бях убеден, че
щеше да реагира добре на кратка когнитивно-поведенческа психотерапия. Освен това бях
сигурен, че индивидуалната терапия ня-
307
маше да му е от полза. Всичко накланяше везните в противоположната по сока:
съпротивата му беше твърде силна, липсваха му склонно ст и умения за себеизследване.
Въпреки това със съжаление отхвърлях възможно стта за дълбинна работа с него, тъй като
динамиката на неговата ситуация силно ме интригуваше. Бях сигурен, че първоначалното ми
предположение беше близо до целта: тоест, че предстоящото пенсиониране беше породило
силна тревожно ст - свързана с преходно стта на живота, старо стта и смъртта, - която той
опитваше да потуши по средством секса. А при подобно претоварване на сексуалната
функция със свръхочаквания съвсем обяснимо беше нейното затормозяване.
Бях убеден, че Марвин изцяло греши, приемайки, че сексът е в корена на проблемите му.
Тъкмо напротив, сексът беше про сто неефективно средство за отводняване на непрестанно
прииждащата тревожно ст, чиито извори бяха далеч по-дълбоко. Понякога, както още Фройд
е открил, произтичащата от сексуално стта тревожно ст бива изразена по средством други,
ко свени средства. Може би също толкова често се случва и обратното: друг вид тревожно ст
да се маскира като сексуална тревожно ст. Съновидението с гигантската сонда едва ли
можеше да е по-ясно: земята под къщата на Марвин се втечняваше (находчива метафора за
загубата на опора, на почва под краката), а той се опитваше да се спаси чрез сондиране, тоест
по средством пениса си, на дълбочина от шейсет и пет фута (шейсет и пет години)!
Останалите съновидения свидетелстваха за съществуването на един див свят под
привидно спокойната външно ст на Марвин - свят, в който властваха смъртта, убийствените и
самоубийствените импулси, гневът към Филис, страховете от нечисти и опасни вътрешни
фантоми. Образът на мъжа с вързаните очи в стаята, където Марвин и Филис се готвеха да
правят любов, беше о собено интригуващ. При изследването на сексуалните проблеми е
важно винаги да се пита за чуждо присъствие при извършването на любовния акт.
Присъствието на други -
308
призраците на родители, съперници, други любовници - значително усложнява
сексуалния акт.
Не, поведенческата терапия несъмнено беше най-добрият избор. Найдобре беше този
вътрешен свят да си о стане под похлупак. Колкото повече размишлявах, толкова по-доволен
се чувствах, че бях обуздал любопитството си и безкористно и по следователно бях действал
в най-добър интерес на пациента си.
Но рационално стта и прецизно стта в психотерапията рядко биват възнаградени. Няколко
дни по-късно Марвин се обади и поиска нова среща с мен. Очаквах на нея да го придружи
Филис, но той дойде сам, с тревожен и измъчен вид. Без встъпления премина към същината:
- Днес е лош ден. Чувствам се нещастен. Но първо искам да ти кажа, че оценям
препоръката, която ми даде миналата седмица. Ако трябва да съм честен, очаквах да ме
по съветваш да идвам при теб три или четири пъти седмично в продължение на три-четири
години. Бях предупреден, че психиатрите по стъпват така независимо от проблема. Не че бих
те обвинил - в крайна сметка това ти е работата и трябва да печелиш от нея… Съветът ти с
Филис да започнем брачна терапия беше разумен. С жена ми действително имаме някои
проблеми в общуването, за които не ти споменах предната седмица. Всъщно ст представих ти
ситуацията по-лека, отколкото е в действително ст. От двайсет години имам определени
затруднения в секса - не толкова сериозни, колкото сегашните, - които ме карат непрестанно
да се люшкам между настроенията. Затова реших да по следвам съвета ти, но Филис отказа да
съдейства. Категорично отказа да се среща с психиатър, брачен, сексуален или какъвто и да
било друг терапевт. Помолих я поне веднъж да дойде и да поговори с теб, но не иска и да
чуе.
- Каква е причината да се държи така?
- Ще стигна и до това, но първо искам да ти кажа още две неща. - Марвин замълча.
Първоначално помислих, че иска да си поеме дъх, тъй като бе говорил до ста бързо. Но той
очевидно опитваше да се успокои. Обърна се настрана, изсекна се и скри-
309
шом избърса очи. По сле продължи: - Много съм я закъсал. Миналата вечер имах
главоболие, по-силно от всякога, и се наложи да отида в спешния кабинет, за да ми по ставят
инжекция.
- И днес изглеждаш измъчен.
- Главоболията ме убиват. И за капак на всичко не мога да спя. Снощи сънувах кошмар,
който ме накара да се събудя в два през нощта и до сутринта не успях да мигна. Все още не
мога да се отърся от него.
- Да го обсъдим.
Марвин зачете записания кошмар така механично, че го прекъснах с молбата да ми го
разкаже в сегашно време (добрата стара техника на Фриц Пърлс), сякаш го преживява в
момента. Марвин о стави бележника си и започна да разказва по памет:
Двамата мъже са високи, бледи и много изпити. Движат се мълчаливо и с плавни
движения по тъмната ливада. Облечени са целите в черно. С високите си черни цилиндри,
фракове, черни гамаши и обувки напомнят викториански гробари или служители в
отрезвителното. Внезапно те се натъкват на детска количка, абано совочерна, в която има
малко момиченце, повито в черен тюл. Без да промълви и дума, единият от мъжете започва да
бута количката. Изминава кратко разстояние, след което спира, заобикаля количката, навежда
се над нея, разделя гънките на тюла, вдига черния си бастун, който сега има бял сияещ връх, и
започва старателно да го напъхва във вагината на бебето.
Бях поразен от съновидението. Мрачните образи незабавно оживяха и в моето съзнание.
Погледнах с изумление Марвин, който изглеждаше съвсем равнодушен, сякаш неспо собен да
съзре силата на собственото си творение, и отново си помислих, че не бе възможно това
съновидение да е негово. Марвин не беше спо собен да роди подобно съновидение: той беше
по-скоро по средникът, чиито устни го бяха изразили. Как бих могъл, запитах се, да се срещна
със съновидеца?
310
Самият Марвин подкрепи тази чудновата идея. Съновидението му беше напълно чуждо и
той говореше за него като за някакъв неразбираем текст. Бе изпитвал единствено страх,
разказвайки го, а сега тръскаше глава, сякаш за да о свободи съзнанието си от него.
Съсредоточих се върху тревожно стта.
- Защо сънят ти е кошмарен? Коя част от него е плашещата?
- Сега като си мисля, краят - пъхането на бастуна във вагината на бебето - ме ужасява. Но
не беше така, докато го сънувах. Тогава ме плашеше всичко о станало - тихите стъпки,
тъмнината, зловещото предчувствие. Целият сън беше пропит със страх.
- А какво чувство изпита в съня, докато мъжът пъхаше бастуна си във вагината на
бебето?
- Всъщно ст тази част беше почти успокояваща, сякаш донякъде смекчаваше ужаса в
съня… или поне такава беше целта й. Но не успяваше да по стигне напълно този ефект…
Нищо не разбирам. Никога не съм вярвал в сънищата.
Искаше ми се да обсъдим още малко съновидението, но трябваше да се върна към
проблема, заради който бе дошъл Марвин. Фактът, че Филис не желаеше да разговаря с мен,
дори веднъж, за да помогне на съпруга си, който преживяваше кризисен период,
опровергаваше твърденията на Марвин, че имат хармоничен брак. Осъзнавах, че трябва да
съм изключително деликатен поради нагласата му (споделяна и от Филис), че психиатрите
само си пъхат но са в чуждите работи и раздухват брачните проблеми, но се налагаше да узная
дали Филис беше абсолютно непреклонна в отказа си да по сещава брачна терапия. Предната
седмица у мен бе възникнало подозрението, че Марвин се е почувствал отхвърлен от мен.
Дали това не беше хитър ход от негова страна, за да ме принуди да продължа индивидуалната
терапия с него? Питах се беше ли положил до статъчно усилия, за да склони Филис да се
включи в неговата терапия?
Марвин ме увери, че била много праволинейна.
311
- Казах ти, че не вярва в психиатрията, но това не е всичко. Кракът й не стъпва в лекарски
кабинет, не е била на гинекологичен преглед от петнайсет години. В състояние съм да я
заведа единствено на зъболекар, и то само когато я заболи зъб.
Когато го помолих да ми даде още примери за нейната праволинейно ст, наяве излязоха
някои неочаквани неща.
- Хм, може би найдобре е да ти кажа истината. Не виждам смисъл да си плащам, за да те
лъжа. Филис също си има своите проблеми. И може би о сновният е, че се страхува да излиза
от къщи. Този страх си имаше наименование. Забравил съм го.
- Агорафобия?
- Да, точно така. От много години е с тази фобия. Рядко напуска къщата по каквато и да
било причина, о свен… - Тук Марвин снижи глас и с конспиративен тон довърши: - …за да
избяга от един друг страх.
- Какъв е другият страх?
 - Страх от го сти!
Той обясни, че го сти не били приемали в дома си от години - десетки години. Ако
ситуацията изисквала това - например дошли да ги по сетят роднини от друг град, - Филис
склонявала да се срещнат с тях в ресторант.
- Нескъп ресторант - уточни Марвин, - защото Филис мрази да харчи пари.
Парите били друга причина жена му да отхвърля идеята за психотерапия.
Освен това Филис не позволявала и Марвин да приема свои го сти у дома. Две седмици
по-рано например негови познати от друг град поискали да разгледат колекцията му от
предизборни значки. Марвин каза, че дори не си направил труда да попита Филис, тъй като
бил сигурен, че ще вдигне врява до бога. Решал ли да се наложи със сила, щяла да го о стави
„на сухо” за „цяла вечно ст”. В крайна сметка, както се било случвало неведнъж преди,
прекарал огромна част от деня в опаковане на колекцията си, за да я занесе в кантората,
където да я покаже на приятелите си.
312
Тази нова информация само потвърди, че Марвин и Филис о стро се нуждаеха от брачна
терапия. Но сега трябваше да се съобразявам и с нещо друго. Предната седмица поради
изключително примитивната образно ст в съновиденията на Марвин у мен бяха възникнали
опасения, че индивидуалната терапия може да отприщи несъзнаваното на Марвин. Сега
обаче, научавайки за сериозната патология в техните брачни взаимоотношения, вече се питах
дали и брачната терапия нямаше също да о свободи демони.
Повторих на Марвин, че като се вземе предвид всичко, най-добрият избор е
поведенчески ориентираната терапия за двойки. Но тъй като в брачната терапия трябва да
участват и двамата съпрузи, а Филис все още не е склонна да започне терапия (което Марвин
незабавно потвърди), казах му, че съм готов да проведа с него пробен курс индивидуална
терапия.
- Но знай предварително, че индивидуалната терапия най-вероятно ще продължи много
месеци, дори година или по-дълго, и няма да представлява цветя и рози. Възможно е в
съзнанието ти да изплуват болезнени мисли или спомени, които на моменти да те карат да се
чувстваш по-зле, отколкото сега.
Марвин отвърна, че е обмислил тази възможно ст през по следните дни и е готов да
започнем незабавно. Разбрахме се да се срещаме два пъти седмично.
Очевидно и двамата имахме своите резерви. Марвин все още проявяваше скептицизъм по
отношение на психотерапията и проявяваше слаб интерес към предстоящото пътешествие из
своя вътрешен свят. Беше се съгласил на терапия единствено защото мигрената го беше
довела до отчаяние и това беше по следната му надежда. Аз от своя страна не вярвах в успеха
на лечението и се съгласих само защото не съзирах друга приемлива терапевтична
възможно ст.
Но пък можех да го насоча към друг терапевт. Всъщно ст имаше и друга причина: онзи
глас, гласът на съществото, сътворило изумителните съновидения. Някъде у Марвин беше
затворен един съновидец, който изпращаше навън важни екзистенциални по слания. Потопих
се отново в атмо сферата на по-
313
следното съновидение, в безмълвния и мрачен свят на двамата изпити мъже, тъмната
ливада и невръстното момиче, повито в черен тюл. Замислих се за сияйния връх на бастуна и
за сексуалния акт, извършен с него, който не бе нищо повече от безплоден опит да се прогони
ужасът.
Питах се, ако не съществуваше необходимо стта от ино сказателно ст, ако съновидецът
можеше да ми говори открито, какво ли би казал?
„Стар съм. В края на жизненото си дело. Нямам деца и вървя към смъртта, изпълнен с
ужас. Давя се в тъмнина. Давя се в тишината на смъртта. Но мисля, че знам един изход.
Опитвам се да пронижа тъмнината с моя сексуален талисман. Но това не е до статъчно.”
Но това бяха мои мисли, не на Марвин. Помолих го да асоциира върху съновидението, да
размишлява за него и да изговаря пред мен всичко, което му идва наум. Нищо не се получи.
Той про сто поклати глава.
- Поклати глава, без дори да се замислиш. Опитай отново. Дай си шанс. Избери някоя част
от съновидението и о стави ума си да се позанимава с нея.
Нищо.
- Как си обясняваш бастуна с белия връх? Марвин се подсмихна самодоволно.
- Чудех се кога ли ще се заемеш с това! Не ти ли казах още в началото, че вие,
психиатрите, виждате в корена на всичко секса?
В думите му съзрях о собена ирония, защото ако изобщо бях сигурен в нещо, то беше, че
в корена на проблемите му не беше сексът.
- Но това е твоето съновидение, Марвин. И твоят бастун. Ти си го създал, как си го
обясняваш? Можеш да поразмишляваш и върху алюзиите за смъртта - гробарите, тишината,
тъмнината, чернотата, атмо сферата на ужас и зловещите предчувствия.
314
След като му предо ставих избор да размишлява върху съня от гледна точка на смъртта
или от гледна точка на секса, Марвин, без да се подвоуми, избра втората възможно ст.
- Вероятно ще те заинтригува една сексуална случка от вчера следобед - десетина часа
преди да сънувам кошмара. Бях в леглото и все още се съвземах от пристъпа на мигрената.
Филис дойде при мен и ми направи масаж на главата и шията. По сле продължи надолу,
масажирайки гърба, краката и накрая пениса ми. Свали дрехите ми, разсъблече се и тя.
Знаех, че това е било необичайно събитие: Марвин ми беше казвал, че почти винаги той
инициирал секса. Подозирах, че Филис бе целяла да изкупи вината си заради отказа да участва
в брачна терапия.
- Първоначално не се възбудих.
- Защо?
- Да ти кажа право, изпитвах страх. Тъкмо беше преминал най-ужасният пристъп на
мигрената и се опасявах да не си навлека нов. Но Филис започна да смуче пениса ми и аз
получих ерекция. Никога не я бил виждал да действа така упорито. Накрая й казах: „Да го
направим, може би едно добро чукане ще разтовари част от напрежението ми”.
Марвин замълча.
- Защо спря?
- Опитвам се да си спомня какво точно ми отвърна тя. Както и да е, започнахме да се
любим. Справях се до ста добре, но точно когато бях готов да свърша, Филис каза: „Има и
други причини, поради които може да се прави любов, не само за о свобождаване на
напрежението”. И с това сложи край на всичко! Изгубих ерекцията си за секунди.
- Марвин, каза ли на Филис какво си почувствал, чувайки тези думи точно в този момент?
- Да, моментът не беше никак подходящ. Тя никога не е умеела да подбира момента. Но
бях твърде бесен, за да разговарям с нея. Страхувах се какво можех да изрека. А сгазех ли лука,
тя можеше да превърне живота ми в ад - да врътне кранчето на секса завинаги.
315
- Какво можеше да изречеш?
- Страхувам се от импулсите си - убийствените и сексуалните импулси.
 - Какво имаш предвид?
- Спомняш ли си преди години съобщиха по новините за мъж, който убил жена си,
заливайки я с киселина. Ужасно деяние! Но въпреки това често се сещам за него. Напълно
разбирам как яро стта към една жена може да подтикне мъжа към подобно нещо.
Го споди! Несъзнаваното на Марвин беше много по-близо до повърхно стта, отколкото
бях очаквал. Наистина не желаех да о свобождавам примитивните му чувства - поне не на
този ранен етап от терапията, - затова преминах от убийството към секса.
- Марвин, каза, че се страхуваш и от сексуалните си импулси. Какво имаше предвид?
- Сексуалният ми нагон винаги е бил твърде силен. Чувал съм, че е така при много от
плешивите мъже. Плешиво стта била признак за твърде високо ниво на мъжкия хормон. Вярно
ли е?
Не желаех да се отклонява по-далеч, затова про сто свих рамене и го подканих:
- Продължи, моля те.
- Цял живот ми се е налагало да държа нагона си под юзда, защото Филис си има твърди
убеждения отно сно това колко секс да правим. Открай време все едно и също - два пъти в
седмицата и по изключение на рождените дни и някои празници.
- А ти имаш ли някакви чувства във връзка с това?
- Понякога. Но понякога си мисля, че ограниченията са нещо добро. Без тях мога да
скъсам синджира.
По следното възбуди любопитството ми.
- Какво означава да „скъсаш синджира”? Да не би да имаш предвид, че можеш да се
отдадеш на извънбрачни връзки?
Въпро сът ми възмути Марвин.
- Никога не съм изневерявал на Филис! И никога няма да го направя!
316
- Тогава какво имаш предвид с това, че може да „скъсаш синджира”?
Марвин изглеждаше озадачен. Имах чувството, че разговаряме за неща, които той никога
преди не бе обсъждал. Вълнувах се заради него. В тази сесия беше отбелязал адски напредък.
Исках да продължи в същия дух, затова изчаках.
- Не знам какво имах предвид, но на моменти съм се питал какво ли щеше да е, ако имах
за съпруга жена с нагон, силен колкото моя, жена, която да желае и да се наслаждава на секса
като мен.
- Как мислиш, щеше ли животът ти да е много по-различен?
- Почакай, позволи ми да се поправя. Всъщно ст Филис се наслаждава на секса, но се
държи така, сякаш никога не го желае. Тя про сто… как да се изразя… ми го позволява - когато
съм добър. В тези моменти се чувствам измамен и гневен.
Марвин направи пауза. Разхлаби яката си, потърка шия и раздвижи глава. Така се
о свобождаваше от напрежението, но на мен ми изглеждаше все едно се озърта, за да се увери,
че никой не подслушва.
- Струваш ми се притеснен. Какво чувстваш в момента?
- Чувствам се все едно предавам Филис. Сякаш не е редно да говоря тези неща за нея.
Имам усещането, че тя ще разбере за това.
През първите няколко седмици от терапията Марвин продължи да е все така
стимулиращо открит. Общо взето справяше се далеч подобре, отколкото бях очаквал.
Съдействаше, стараеше се да не се поддава на войнствения си скептицизъм по отношение на
психотерапията, изпълняваше задачите, които му възлагах за у дома, идваше подготвен за
сесиите и беше решен, както сам се изрази, да о сигури добра възвръщаемо ст на вложенията
си в психотерапия. Доверието му в терапията нарасна благодарение на един ранен дивидент:
главоболията му мистериозно изчезнаха още след първите сесии (въпреки че резките промени
в настроението, предизвиквани от секса, о станаха).
В тази ранна фаза на психотерапията ние се съсредоточихме върху две о сновни теми:
брака и (в по-малка степен поради съ-

317
противата му) пенсионирането. Бях изключително предпазлив. Чувствах се като хирург,
който подготвя операционното поле, но все още избягва дълбокия разрез. Исках Марвин да
изследва тези теми, но да не задълбава прекалено в тях - поне не толкова, че да наруши
крехкото брачно равновесие, което бяха по стигнали с Филис (това незабавно щеше да
по стави край на терапията), и да засили страха му от смъртта (което пък щеше да възобнови
главоболията).
И докато провеждах тази деликатна и в голяма степен конкретна терапия с Марвин, аз
водех и забележителен диалог със съновидеца, този изключително про светлен хомункулус,
обитаващ или по-скоро затворен в Марвин, който или не о съзнаваше неговото съществуване,
или му позволяваше да общува с мен от някакво благо склонно безразличие. Докато с Марвин
се плъзгахме по повърхно стта, съновидецът изпращаше от дълбините неспирен поток от
по слания.
Но дали моето общуване със съновидеца не препятстваше терапията? Дали не
позволявах на Марвин да се движи с по-бавно темпо заради желанието си да общувам по-
дълго със съновидеца. Започвах с вълнение всяка сесия не защото се радвах, че ще разговарям
с Марвин, а защото тръпнех от нетърпение да чуя поредното по слание на съновидеца.
Понякога съновиденията, подобно на първите няколко, бяха изпълнени с плашещи
образи, въплътили онтологичната тревожно ст, понякога загатваха за бъдещото развитие на
терапията, а друг път бяха като субтитри към терапията - ясен превод на предпазливо
изречени от Марвин истини.
След първите няколко сесии започнах да получавам обнадеждаващи по слания:
Възпитателят в някакъв пансион търсеше деца, които желаят да рисуват на голямо чисто
платно. По-късно казах за това на малко, дундесто момче - очевидно това бях самият аз-и то
така се развълнува, че заплака.
318
Едва ли бе възможно това по слание да се разтълкува погрешно:
„Марвин чувства, че някой му предо ставя възможно ст - несъмнено това си ти, неговият
психотерапевт - да започне всичко отначало. Колко вълнуващо - да получиш шанса да
нарисуваш отново живота си на чисто платно!”.
По следваха и други, изпълнени с надежда, съновидения:
На сватба съм, една жена се приближава и ми казва, че е моята отдавна забравена дъщеря.
Изненадан съм, тъй като не ми е известно да имам дъщеря. Жената е на средна възраст и е
облечена в наситени кафеникави цветове. Имаме само два часа да поговорим. Питам я в какви
условия живее, но тя не може да говори за това. Съжалявам, че трябва да си тръгне, но се
разбираме да си пишем.
По сланието:
„Марвин открива, че има дъщеря - неговата женствена, по-деликатна и чувствителна
страна. Очарован е от нея. Възможно стите са неограничени. Желае да установи по стоянна
връзка с нея. Навярно би му се удало да колонизира новооткритите о стровчета в себе си”.
Друго съновидение:
 Излизам на прозореца и чувам шумолене в храстите. Котка преследва мишка. Става ми
жал за мишката и излизам навън. Но намирам две котета, които още не са отворили очи.
Изтичвам обратно в къщата, за да кажа на Филис, тъй като тя много обича котета.
По сланието:
319
„Марвин о съзнава, действително о съзнава, че очите му са били затворени и че най-сетне
е готов да прогледне. Вълнува се и заради Филис, която също се готви да прогледне. Но
внимавай, той подозира, че си играеш на котка и мишка с него”.
Скоро получих още предупреждения:
С Филис вечеряме в порутен ресторант. Обслужването е много лошо. Сервитьорът
никога не е наоколо, когато имаме нужда от него. Филис му казва, че е мръсен и зле облечен.
Аз съм изненадан, че храната е много добра.
По сланието:
„Той се настройва срещу теб. Филис не те желае в живота им. Заплаха си и за двамата.
Бъди предпазлив. Внимавай да не попаднеш под кръсто сан огън. Независимо колко добра е
храната ти, не си до стоен съперник на жената”.
И едно съновидение, в което недоволството бе приело по-конкретна форма:
Наблюдавам сърдечна трансплантация. Хирургът не върши почти нищо. Някой отправя
към него обвинението, че се занимава единствено с операцията по трансплантирането, а не го
е грижа за всичките мръсни обстоятелства, благодарение на които е получил сърцето от
донора. Хирургът признава, че това е истина. Операционната сестра казва, че не е имала
същата привилегия - трябвало е да стане свидетел на всичките предварителни процедури.
По сланието:
„Сърдечната трансплантация е, разбира се, психотерапията. („Свалям ти шапка,
съновидецо! - помислих си. - Какъв находчив символ за психотерапията!”) Марвин смята, че
си хладен и
320
безразличен и проявяваш слаб интерес към пътя, който е извървял в живота си, за да стане
човекът, който е сега”.
Съновидецът ме съветваше. Никога преди не бях имал подобен наставник. Бях дотам
омагьо сан от съновидеца, че започнах да губя дирите на мотивацията му. Дали се опитваше
да ме напътства как да помагам на Марвин? Дали се надяваше, че променяйки се, Марвин
щеше да му донесе свобода, да го интегрира със себе си? Или пък про сто се опитваше да
облекчи изолацията си, полагайки усилие да запази връзката с мен?
Независимо какви бяха мотивите му, съветите, които ми даваше, бяха проницателни.
Беше прав: действително се държах на дистанция от Марвин! През повечето време
разговаряхме така официално, че ми беше неловко да се обръщаме един към друг с личните
имена. Марвин се приемаше много сериозно: той беше на практика единственият ми пациент,
с когото не можех да се пошегувам или да се по смея. Често се опитвах да се съсредоточа
върху взаимоотношенията ни, но като се изключат няколко о стри коментара в първите сесии
(от рода на „вие психиатрите все повтаряте, че сексът е в корена на всичко”), той не
проявяваше никакво по-лично отношение към мен. Държеше се с респект и почтително ст и
когато го питах какво чувства към мен, отговаряше, че сигурно знам какво върша, щом
мигрената му все още не се е възобновила.
След като изтекоха шест месеца, аз вече чувствах повече топлота към Марвин, но все
още не бях о собено привързан към него. Което беше странно, защото обожавах съновидеца:
възхищавах се от неговия кураж и от безкомпромисната му откровено ст. От време на време
трябваше да си напомням, че съновидецът и Марвин бяха една и съща лично ст, че
съновидецът о сигуряваше отворен канал към самата сърцевина на Марвин - към онова ядро
от Аз-а му, обладаващо абсолютната мъдро ст и самопознание.
Съновидецът беше прав, че не бях се потопил във всичките мъчителни подробно сти
отно сно произхода на сърцето, което трансплантирах: бях пренебрегнал преживяванията и
моделите
321
от ранния живот на Марвин. Затова по светих следващите две сесии на щателно
изследване на детството му. Едно от най-интересните неща, които научих, бе, че когато
Марвин бил на седем или о сем години, някакъв катаклизъм - събитие, което си о станало
тайна за него, разбило семейството му. Майка му прогонила баща му завинаги от спалнята.
Макар естеството на това събитие никога да не било разкрито на Марвин, той беше убеден,
на о сновата на няколко случайни коментара от страна на майка му, че баща му или й бил
изневерил, или е бил страстен комарджия.
След като баща му бил заточен, на Марвин, най-малкия син, се паднало да стане
по стоянен компаньон на майка си: негово задължение било да я придружава на всички
социални събития. Години наред търпял подигравките на приятелите си, че излиза с майка си.
Едва ли има нужда да се изтъква, че заради новото си семейно задължение Марвин
изпаднал в немило ст пред баща си, чието присъствие в къщата ставало все по-незабележимо,
докато един ден той изчезнал завинаги. Две години по-късно по-големият брат на Марвин
получил пощенска картичка от него, в която той пишел, че е жив и здрав и убеден, че
семейството живее далеч подобре без него.
Очевидно в детството на Марвин са били налице условията, спо собстващи възникването
на сериозни проблеми от едипово естество във взаимоотношенията му с жените по-нататък.
Връзката с майка му била изключително затворена, прекалено интимна и продължителна и
оказала катастрофално влияние върху отношенията му с мъжете; впрочем той бил убеден, че
някак е предизвикал баща си да напусне семейството. Предвид всичко това не беше
изненадващо да науча, че Марвин много внимавал да не влиза в съперничество с мъжете и
бил прекомерно срамежлив с жените. Първата му истинска романтична среща с жена - с
Филис, била и по следната. Двамата о станали верни един на друг и в крайна сметка сключили
брак. Тя била също толкова срамежлива и също като него нямала опит с противоположния
пол.
322
Тези опознавателни сесии според мен бяха до ста плодоно сни. Запознах се с персонажите,
населяващи съзнанието на Марвин, и идентифицирах (след което разкрих и на самия него)
някои важни, повтарящи се жизнени модели: например начинът, по който бе възпроизвел част
от брачните поведенчески модели на родителите си в своя брак - Филис, подобно на майка
му, налагаше контрол по средством отказа на сексуални ласки.
В контекста на този нов материал стана възможно на проблемите на Марвин да се
погледне от три до ста различни гледни точки: екзистенциална (с фокус върху онтологичната
тревожно ст, породена от прехода към нов житейски етап); фройдистка (с акцент върху
едиповата тревожно ст, вследствие на която сексуалният акт биваше неразривно свързан с
примитивна катастрофична тревожно ст); и комуникационна (с ударение върху това как
брачното равновесие е било нарушено от скорошни жизнени събития; съвсем скоро щяха да
изплуват още факти, изясняващи това гледище).
Марвин, както винаги, полагаше сериозни усилия, за да о сигури необходимата
информация, но въпреки че съновиденията му изискваха това, скоро изгуби интерес към
изследването на корените на настоящите си жизнени модели. Веднъж ми каза, че прашасалите
събития, които обсъждахме, принадлежаха на друга ера в живота му, отминала сякаш преди
столетия. По сле отбеляза с тъга, че разглеждахме една драма, в която всички герои, с
изключение на него, бяха измрели.
Съновидецът не закъсня да ми изпрати цяла поредица от по слания отно сно реакцията на
Марвин към нашите набези в личната му история.
Видях кола със странна форма, приличаше на огромна продълговата кутия на колела.
Беше черна и лъскава като лакирана кожа. Изненада ме фактът, че имаше прозорци единствено
отзад, а и те бяха така ко си, че едва ли можеше да гледаш през тях.
323

Имаше и друга кола с проблем в огледалото за обратно виждане. На задните й стъкла

имаше плъзгащ се нагоре и надолу сенник, но беше заял.
Изнасях лекция с голям успех. В един момент проекторът започна да прави проблеми.
Първо не успях да извадя от него един диапозитив, за да по ставя следващия. Образът на
диапозитива беше глава на мъж. По сле не успях да наглася фокуса. След това разни хора
непрекъснато преминаваха пред светлината и главите им се появяваха на екрана. Обиколих
цялата аудитория, за да открия място, където никой да не ми пречи, но така и не успях да
видя целия диапозитив.
По сланието, което смятах, че ми изпраща съновидецът:
„Опитвам се да погледна назад, но нямам видимо ст. Няма задни прозорци. Няма огледало
за обратно виждане. Диапозитив с глава на него е запречил гледката. Невъзможно е да бъде
възстановено миналото, истинската история, хрониката на реалните събития. Главата на
диапозитива - моята глава, моята гледна точка, моята памет - пречи. Виждам миналото,
пречупено през очите на настоящето - не както съм го познавал и преживявал навремето, а
както го преживявам сега. Опитът за припомняне на миналото е безплодно усилие да се
отстранят пречещите глави.
Не само миналото е изгубено завинаги, но и бъдещето е непроницаемо. Лъскавата като
лакирана кожа кола, кутията, моят ковчег, няма и предни стъкла”.
По степенно, със сравнително малко помощ от моя страна, Марвин нагази в по-дълбоки
води. Може би дочуваше по нещо от разговорите ми със съновидеца. Първите му думи
отно сно колата, странната черна кутия на колела, бяха: „Това не е ковчег”. Тъй като повдигнах
вежди въпро сително, той се усмихна и попита:
324
- Не беше ли някой от вас, психиатрите, казал, че човек се издава, ако протестира твърде
разпалено?
- Колата няма предни прозорци, Марвин. Помисли върху това. Какво ти идва наум?
- Не знам. Ако нямаш предни прозорци, не знаеш накъде вървиш?
- По какъв начин това се отнася към жизнената ситуация, в която се намираш в момента?
- Пенсионирането. Беше ми нужно до ста време, но вече започвам да схващам. Но
пенсионирането не ме тревожи. Защо не чувствам нищо?
- Чувстваш. Чувството се про смуква в сънищата ти. Може би е твърде болезнено, затова
не си позволяваш да го изпиташ. Навярно болката бива пренасочена към други неща. Помисли
колко често си ми казвал: „Защо трябва да се разстройвам заради провалите в леглото? Не
виждам смисъла”. Една от о сновните ни задачи е да изясним чувствата и да ги върнем там,
където им е мястото.
Скоро той ми прочете от бележника си поредица съновидения, които съвсем
недвусмислено се занимаваха със старо стта и смъртта. В едното например той ходеше из
огромна недовършена подземна сграда.
Едно съновидение му въздейства с о собена сила:
Видях Сюзън Дженингс. Работеше в книжарница. Изглеждаше потисната и я доближих, за
да изразя съчувствие. Казах й, че познавам други, шестима други, които се чувстваха по
същия начин като нея. Тя вдигна поглед, а лицето й представляваше ужасяващ оголен череп,
от чиито кухини капеше слуз. Събудих се изключително уплашен.
Марвин разработи добре това съновидение.
- Сюзън Дженингс? Сюзън Дженингс? Моя позната от колежа преди четирийсет и пет
години. Не мисля, че съм се сещал за нея дори веднъж до сега.
- Помисли за нея. Какво ти идва наум?
325
- В паметта ми изплува лицето й - обло, месесто, с големи очила.
- Напомня ли ти за някого?
- Не, но знам какво би казал ти - че прилича на мен: кръглолик, с прекалено големи рамки.
- Какво мислиш за „шестимата други”?
- О, там определено се крие нещо, прав си. Вчера с Филис разговаряхме за всичките
приятели, които починаха, обсъждахме и една статия във вестника - за хора, които умирали
веднага след пенсионирането си. Наскоро научих, че от бившите ми състуденти шестима са
вече покойници. Вероятно те са шестимата, за които в съня си твърдя, че се чувстват по
същия начин. Удивително!
- В това съновидение - както и във всичките ти о станали кошмари - прозира силен страх
от смъртта. Всеки се страхува от смъртта, Марвин. Не познавам човек, който да не но си този
страх у себе си. Но повечето хора го познават и работят върху него с течение на годините.
При теб той сякаш е експлодирал внезапно. И имам чувството, че именно мисълта за
предстоящото пенсиониране го е възпламенила.
Марвин спомена, че най-силно въздействие върху него оказало първото съновидение
отпреди шест месеца - с двамата изпити мъже, бастуна с белия връх и бебето. Често си
спомнял за тях, а о собено често го спохождал образът на мършавия викториански гробар или
служител в отрезвителното. Вероятно, предполагаше Марвин, той символизирал самия него: в
живота си той бил винаги трезв, прекалено трезв. Преди около две години си дал сметка, че
цял живот е умъртвявал жизнено стта у себе си.
Марвин започваше да ме изумява. Вече се о смеляваше да навлиза в такива дълбини, че ми
бе трудно да повярвам, че разговарям със същия човек. Когато го попитах какво се е случило
преди две години, той ми разказа нещо, което не бил споделял с никого, дори с Филис.
Веднъж, докато прелиствал брой на „Сайколъджи Тудей” в чакалнята на зъболекарския
кабинет, го заинтригувала статия, в която авторът препоръчвал на читате-
326
лите си да опитат да съставят по следен, смислен разговор с всеки от важните хора, които
са изгубили в живота си.
Един ден, докато бил сам, Марвин опитал това. Представил си, че казва на баща си колко
много му е липсвал и как му се е искало да го опознае. Баща му не отвърнал. По сле Марвин си
представил, че си взима по следно сбогом с майка си, седяща срещу него в своя люлеещ се
стол от извито дърво. Изричал думите, но не чувствал нищо. Стиснал зъби и се опитал насила
да извика у себе си подобаващите чувства. Но и така не се получило. Съсредоточил се върху
значението на думата „никога” -повтарял си, че никога не ще види майка си отново. Спомни
си, че ударил с юмрук по бюрото, заставяйки се да си припомни студенината на майчиното
чело, когато го целунал, преди да бъде затворен ковчегът. Отново не изпитал нищо. Изкрещял:
„Няма да те видя никога вече!”. Нищо. Тогава именно разбрал, че бил умъртвил себе си.
В този ден Марвин плака в кабинета ми. Плака заради всичко пропуснато, заради
всичките години на безжизнено ст. Колко тъжно беше, каза ми той, че чакал до този момент, за
да се опита да съживи себе си. За първи път се почувствах много близък с Марвин. Докато
плачеше, протегнах ръка и стиснах рамото му.
В края на тази сесия бях изтощен и дълбоко разчувстван. Смятах, че той най-сетне бе
преодолял до скоро непреодолимата бариера: че накрая той и съновидецът се бяха слели и
заговорили с един глас.
След сесията Марвин се почувства много подобре и няколко дни след това беше в
оптимистично настроение. По сле се случило нещо твърде любопитно. Той и Филис започвали
любовен акт, когато той ненадейно казал: „Може би докторът е прав, може би моята
сексуална тревожно ст е действително страх от смъртта!”. Още не довършил изречението, и -
хоп! -настъпила преждевременна еякулация, несъпроводена от удоволствие. Обяснимо, Филис
била подразнена от избора на тема за сексуален разговор. А Марвин на мига започнал да се
самоукорява заради нечувствително стта, която проявил спрямо своя-
327
та съпруга, и заради сексуалния провал и потънал в дълбока депресия. Скоро получих
тревожно съобщение от съновидеца:
Внесох нова мебелировка вкъщи, но не успях да затворя входната врата. Някой бе
по ставил устройство, което да я държи отворена. Пред вратата видях десет или дванайсет
души с багаж. Те бяха зли, ужасни хора, о собено един беззъб стар грозник, чието лице ми
напомняше за Сюзън Дженингс. Напомняше ми също за мадам Дефарж от филма „Повест за
два града ” - онази, която плетеше, докато от гилотината падаха глави.
По сланието:
„Марвин е много уплашен. Твърде много е о съзнал за твърде кратко време. Сега той знае,
че смъртта го очаква. Отворил е вратата на о съзнато стта, но се е уплашил колко много е
навлязло в съзнанието му през нея и се страхува, че няма да може вече да я затвори”.
Бързо по следваха още страшни съновидения със същото по слание:
Беше нощ, намирах се на един от най-горните балкони на висока сграда. Някъде долу в
тъмнината чух да плаче дете, да вика за помощ. Извиках, че ще му помогна, тъй като бях
единственият, който може да стори това, но когато заслизах по витата стълба, тя започна да
се стеснява, а крехкият й парапет да се разпада в ръцете ми. Страхувах се да продължа надолу.
По сланието:
„Съществени части от мен са били потискани цял живот -малкото момче, жената,
артистът, търсачът на смисъл. Знам, че цял живот съм потискал жизнено стта си и съм о ставил
голяма
328
част от живота си неизживяна. Но сега не мога да се спусна в тези области. Не мога да се
справя със страха и съжалението”.
И друго съновидение:
На изпит съм. Предавам работата си, но си спомням, че не съм отговорил на по следния
въпро с. Паникьо свам се. Опитвам да си взема обратно работата, но времето е изтекло.
Уговарям среща със сина си след изпита.
По сланието:
„Сега о съзнавам, че не съм направил с живота си онова, което съм имал възможно ст да
направя. Обучението и крайният изпит са приключили. Как бих желал да се представя
различно. По следният въпро с, какъв беше той? Да бях поел по друг път, да бях правил друго,
да бях станал друг - не гимназиален учител и богат счетоводител. Но вече е твърде късно,
твърде късно да поправя който и да било от отговорите си. Времето изтече. Ако само имах
син, чрез него можех да премина в бъдещето, отвъд линията на смъртта”.
По-късно същата нощ:
Изкачвам се по планинска пътека. Виждам група хора, които се опитват отново да
издигнат разрушена къща по среднощ. Знам, че това е невъзможно, и се опитвам да им го
обясня, но те не желаят да ме слушат. По сле чувам някой зад мен да ме вика по име. Това е
майка ми, която се опитва да ме настигне. Казва ми, че имала вест за мен. Някой бил на
смъртно легло. Знам, че това съм аз. Събудих се, облян в пот.
По сланието:
„Твърде късно е. Невъзможно е човек да по строи отново къщата си нощем - да промени
поетия курс тъкмо преди да навле-
329
зе в морето на смъртта. Сега съм на възрастта, на която беше майка ми, когато почина. С
напредването на старо стта о съзнавам, че смъртта е неизбежна. Не мога да променя бъдещето,
тъй като ме застига миналото”.
По сланията на съновидеца ставаха все по-ярки и по-ясни. Осъзнавах, че трябваше да се
вслушвам внимателно в тях. Те ме заставиха да установя координатите, които бяхме
до стигнали в терапията, и да обмисля добре всичките събития, които бяха се случили в нея.
Марвин бе напреднал бързо, може би прекалено бързо. В началото му липсваше всякакво
самопознание: не беше спо собен, а и не желаеше да насочи взора си навътре. В рамките на
сравнително краткия период от шест месеца той направи изключително значими открития.
Осъзна, че очите му са били затворени като на новородено коте. Откри, че дълбоко в него
съществуваше богат свят, който макар да го изпълваше със сковаващ страх, можеше да му
донесе про светление и избавление.
Повърхно стната страна на нещата вече не бе така привлекателна за него: колекциите му
от пощенски марки и броеве на „Рийдърс Дайджест” изгубиха своята ценно ст. Очите на
Марвин вече бяха отворени за екзистенциалните факти от живота и сега той се опитваше да
се справи с неизбежно стта на смъртта и с невъзможно стта за спасение.
Марвин се пробуди по-бързо, отколкото бях очаквал. Може би в крайна сметка се
вслушваше в гласа на своя съновидец. Първоначално обладан от нетърпение да прогледне,
скоро ентусиазмът му отстъпи мястото си на дълбоко съжаление. Той скърбеше за миналото,
оплакваше бъдещите си загуби. Но най-вече съжаляваше за огромните пропуски в живота си:
за нереализирания си потенциал; за децата, на които не бе дал живот; за баща си, който не бе
опознал; за дома, който никога не е бил огласян от глъчката на множество роднини и
приятели; за работата, чиято цел би могла да му но си много повече от пари. И накрая
скърбеше за себе си, за пленения съновидец, за малкото момче, зовящо за помощ в тъмнината.
330
Марвин знаеше, че не бе изживял живота си така, както действително е желал. Може би
все още не бе твърде късно. Може би все още имаше време да нарисува живота си отново на
голямо бяло платно. Той започна да пробва дръжките на тайни врати, шепнеше на своята
непозната дъщеря, питаше се къде отиват изчезващите бащи.
Но беше прекрачил границите си. Беше дръзнал да излезе далеч извън зоната на
сигурно стта и се чувстваше застрашен отвсякъде. Миналото беше мъгляво и невъзвратимо, а
бъдещето - задънена улица. Беше твърде късно: къщата беше по строена, а беловата за
по следния изпит - предадена. Със замах бе отворил шлюзовете на о съзнато стта само за да
нахлуе през тях страхът от смъртта.
Понякога хората пренебрегват страха от смъртта като нещо всеобщо и тривиално. Кой в
края на краищата не знае какво е смъртта и не се страхува от нея? И все пак едно е да имаш
някакво общо познание за смъртта, да стиснеш зъби, потръпвайки веднъж или дваж, а съвсем
друго е да о съзнаваш до болка своята смъртно ст и да чувстваш присъствието на смъртта с
цялото си същество. Това съзнание за смъртта поражда ужас, какъвто може да се изпита
рядко, понякога само един или два пъти в живота. Този ужас Марвин преживяваше всяка нощ.
А срещу него той не можеше да разчита и на най-разпро странените защити: тъй като
нямаше деца, не можеше да разчита на утешителната илюзия, че ще продължи да съществува
по средством гените си; не беше религиозен - не вярваше нито в задгробния живот, нито във
вездесъщ божествен закрилник; не беше по стигнал удовлетворено ст от себереализирането в
живота. (Закономерно ст е, че колкото по-слабо е удовлетворението от житейското
самоо съществяване, толкова по-силен е страхът от смъртта.) Ала най-лошо от всичко бе, че
Марвин не виждаше изход от своята тревожно ст. Съновиденията му говореха красноречиво:
демоните бяха на свобода и вилнееха с пълна сила. А той не можеше нито да избяга от тях,
нито да ги затвори отново, тъй като вратата на о съзнато стта отказваше да бъде затворена.
331
И така с Марвин бяхме до стигнали онази критична точка, до която пълната о съзнато ст
неизменно отвежда. Това е моментът, в който човек се озовава пред бездната и трябва да
реши как да по срещне безмило стните екзистенциални факти: смъртта, изолацията, липсата на
почва под краката и безсмислието. Разбира се, решения няма. Човек може да избира
единствено каква позиция да заеме спрямо тези факти: да е „решителен” или „въвлечен”, или
храбро да ги отрича, или стоически да ги приема, или пък да потисне в себе си
рационално стта и с благоговение да се о стави изцяло на Божията промисъл.
Не знаех как ще по стъпи Марвин, нито с какво друго да му помогна. Спомням си, че
очаквах всяка сесия, обхванат от силно любопитство какъв ли избор ще направи. Дали щеше
да затвори очи за своето откритие? Нямаше ли да намери начин отново да спусне пред себе
си утешаващия воал на самозаблудата? Или в крайна сметка щеше да се насочи към
религията? Или пък щеше да намери утеха в някое от решенията на фило софията на живота?
Никога не бях си давал така ясно сметка за двойствената роля на психотерапевта като
участник-наблюдател. Въпреки че сега бях емоционално ангажиран и дълбоко загрижен за
бъдещето на Марвин, аз същевременно о съзнавах, че се намирам в изключително
привилегированата позиция да изучавам ембриологията на вярата.
Макар тревожно стта и депресията на Марвин да не отслабваха, той непоколебимо
продължаваше да работи. Уважението ми към него непрекъснато нарастваше. Бях очаквал, че
ще прекрати терапията си отдавна. Какво го караше да се връща отново и отново в кабинета
ми?
Няколко неща, каза ми той. Първо, мигрената му все още не се беше върнала. Второ,
помнеше предупреждението ми, че ще има моменти, когато ще се чувства по-зле; вярваше на
думата ми, че настоящата тревожно ст беше етап от терапията и щеше да отмине. Освен това
беше уверен, че в психотерапията се случваха важни неща: в изминалите пет месеца беше
научил за себе си повече, отколкото за всичките шейсет и четири години от живота си!
332
Беше се случило и нещо напълно неочаквано. Взаимоотношенията му е Филис бяха
започнали чувствително да се променят.
- Разговаряме по-често и по-честно от всякога. Не мога да кажа кога точно започна това.
В началото на терапията имаше един кратък подем в общуването ни. Но това беше „фалшива
тревога”. Мисля, че Филис про сто се опита да ме убеди, че можем да разговаряме и без
помощта на терапевт… Но през по следните няколко седмици е различно. Двамата вече
разговаряме наистина. След всяка сесия й разказвам за какво сме разговаряли с теб. Чака ме да
се върна на вратата и се дразни, ако не започна да й разказвам веднага - например, ако й
предложа да изчакаме до вечеря, за да имаме интересна тема за масата.
- Към какво ти се струва, че проявява най-силен интерес в нашите разговори?
- Към почти всичко. Казах ти, че Филис не обича да харчи пари - обожава разпродажбите.
С нея се шегуваме, че провеждаме двойна терапия на цената на една.
- Доволен съм, ако е така.
- Но мисля, че най-интересни за Филис бяха разговорите ни за работата, за
разочарованието ми от мен самия, за съжалението, че не съм направил повече със
спо собно стите си, че съм се отдал на печеленето на пари и никога не съм се замислял какво
бих могъл да о ставя на света. Те направо я потресоха. Каза, че ако всичко това било вярно за
мен, важало с още по-голяма сила за нея, тоест, че е живяла крайно егоцентрично, че никога
не била правила нещо за другите.
- За теб е правила много.
- Напомних й това. Първо ми благодари, че съм го отбелязал, но по сле, като поразмисли,
каза, че не била убедена дали е истина - може да ми била помагала, но в някои случаи може да
се е явявала по-скоро пречка на пътя ми.
- Какво имаше предвид?
- Изреди всичките онези неща, за които аз ти разказах: не допуска никакви хора у дома,
роднини или приятели; отказва да пътува, старае се да убие и моето желание за пътуване -
спо-
333
менавал ли съм ти за това? Но най-вече съжалява, че е бездетна и че преди много години
отказа да се срещне със специалист по фертилитет.
- Марвин, изненадан съм! Каква открито ст, каква честно ст! Как го по стигнахте? Това са
тежки теми, наистина тежки.
Марвин отвърна, че Филис платила за своите прозрения -изгубила спокойствието си. Една
нощ не можел да заспи и дочул шепот от нейната спалня. (Двамата спяха в отделни спални
заради неговото хъркане.) На пръсти отишъл до вратата й и заварил Филис да се моли,
коленичила до леглото си. Повтаряла една и съща фраза: „Божията майка ще ме закриля.
Божията майка ще ме закриля. Божията майка ще ме закриля. Божията майка ще ме закриля”.
Тази сцена въздействала силно върху Марвин, макар да му бе трудно да опише точно как.
На мен ми се струваше, че е бил преизпълнен с жал - жал към Филис, към себе си, към всички
малки, безпомощни хора. Убеден бях, че разбираше, че за Филис тази фраза бе магическо
заклинание, тънка като млечна ципица защита срещу всичките ужаси, с които ние, хората, се
сблъскваме в живота.
Когато най-сетне успял да заспи, имал следното съновидение:
В голямо, препълнено с хора помещение имаше статуя на женско божество, по ставена на
пиедестал. Приличаше на Христо с, но бе облечена в свободно падаща пастелна оранжева
рокля. В другия край на помещението имаше една актриса с дълга бяла рокля. Актрисата и
статуята смениха местата си. По някакъв начин си смениха роклите и статуята слезе от
пиедестала, а актрисата се качи на нейното място.
Марвин каза, че най-сетне му се удало да разбере свое съновидение: сънят му означавал,
че той превръщал жените в богини и вярвал, че ще е в безопасно ст, ако успее да ги
умило стиви. Ето защо винаги се страхувал от гнева на Филис и затова, кога-
 334
то го обземела тревожно ст, тя можела така добре да го утеши със сексуални ласки.
- И о собено с орален секс - мисля, казвал съм ти, че когато съм в паника, тя поема пениса
ми в уста и всичките ми лоши чувства се изпаряват. Но не е важен сексът - повтаряш ми това
от самото начало и сега съм убеден, че си прав, - защото пенисът ми може да о стане напълно
мек. Важното е, че тя ме приема изцяло и ме допуска в себе си. Сякаш ставам част от нея.
- Но ти наистина й придаваш магическа сила - като на богиня. Тя може да те изцели само
с усмивка, прегръдка или приемайки те в себе си. Не е чудно, че полагаш огромни усилия да
не я гневиш. Но проблемът е, че си превърнал секса в нещо като лекарство - не, това
сравнение е твърде слабо, - превърнал си го във въпро с на живот и смърт и самото ти
оцеляване вече зависи от сливането с тази жена. При подобна нагласа към секса всеки -
включително и аз - би имал проблеми с потентно стта.
Марвин извади бележника си и записа в него няколко реда. Седмици по-рано, когато бе
започнал да си води записки, се бях подразнил, но той така добре се възползваше от
психотерапията, че се научих да уважавам мнемоничните му средства.
- Да проверим дали съм разбрал правилно. Твоята теория е, че онова, което аз наричам
секс, често не е секс - или поне не добър секс, - а средство за защита от страха, о собено от
страха от старо стта и смъртта. И случаите на импотентно ст не се дължат на липса на
мъжествено ст, а на нереалистичните очаквания, с които товаря секса.
- Точно така. И в полза на тази теория има много доказателства: съновидението с двамата
мършави гробари и бастуна с белия връх; съновидението с втечняващата се почва под къщата
ти, която ти се опитваш да спасиш с гигантска сонда; облекчението, което току-що ми
разказа, че ти но си физическият контакт с Филис, който е маскиран като секс, но както сам
отбеляза, не е секс.
- Значи имам два о сновни проблема. Първо, очаквам от секса да по стигне нещо, което не
е във възможно стите му. И второ,
335
приписвам на Филис почти свръхестествена спо собно ст да ме лекува и да ме пази.
- И всичко това е рухнало, когато си чул Филис да повтаря своето отчаяно заклинание.
- Тогава о съзнах колко крехка е тя - и не само Филис, а и жените изобщо. И не само
жените, а всички хора. Осъзнах, че и аз като Филис съм зависим от магията.
- И така ти разчиташ Филис да те закриля с магичната си сила, а тя на свой ред търси
закрила по средством онази магична фраза, която си я дочул да шепне. Помисли в такъв
случай с какво в действително ст разполагаш… Но има и нещо друго важно. Да погледнем от
позицията на Филис: ако в името на любовта си към теб тя приеме ролята на богиня, която си
й отредил, какви биха били по следствията за собственото й израстване. За да се задържи на
пиедестала си, тя никога не би рискувала да ти сподели своите болки, своите страхове - поне
не до момент като сегашния.
- Моля те, говори малко по-бавно! Искам да запиша това. Ще трябва да го обясня на
Филис.
Марвин пишеше трескаво в бележника си.
- В определен смисъл тя е следвала твоите неизречени желания да не показва пред теб
несигурно ст, да се преструва на по-силна, отколкото се чувства. Имам чувството, че това е
една от причините да откаже да започне терапия с теб - с други думи, доловила е желанието
ти да не се променя. Имам също така чувството, че ако я помолиш сега, тя може да дойде.
- Боже, ние вече сме на една и съща вълна! С Филис обсъдихме тази възможно ст и тя е
готова да разговаря с теб.
 Ето как в терапията се включи и Филис. Тя дойде за следващата сесия с Марвин - красива,
грациозна жена, която единствено по средством волята си преодоля своята боязън и храбро
разкри много от себе си в съвместната сесия.
Предположенията ни отно сно поведението й се оказаха много близо до целта: често й се
налагаше да прикрива своята слабо ст, за да не тревожи Марвин. И разбира се, трябваше да е
о со-
336
бено грижовна, когато той бе разстроен - което означаваше, че се налагаше да е грижовна
през повечето време.
Но поведението й не беше изцяло реакция към проблемите на Марвин. Тя имаше ред свои
проблеми. Най-вече я терзаеха фактът, че нямаше образование, и убеждението, че в
интелектуално отношение е превъзхождана от повечето хора и о собено от Марвин. Една от
причините да избягва социалните събирания бе страхът някой да не я попита: „С какво се
занимавате?”. Избягвала и по-продължителните разговори, тъй като можело да стане ясно, че
никога не е по сещавала колеж. Когато се сравняваше с другите, неизменно стигаше до
заключението, че те са подобре информирани и по-умни, по-умели в социално отношение,
по-самоуверени и по-интересни като лично сти.
- Може би единствената област, където чувстваш, че имаш власт, е сексът - предположих.
- В секса Марвин е зависим от теб и не може да те контролира.
В началото Филис се подвоуми, но по сле думите започнаха да се леят от нея:
- Предполагам, че в мен трябва да има поне едно нещо, от което Марвин се нуждае. В
повечето отношения той си е самодо статъчен. Често имам чувството, че нямам какво друго
да му предложа. Не успях да родя деца. Боя се от хората, никога не съм работила извън дома
си, нямам таланти или по-специални спо собно сти. - Тя замълча, избърса очи и каза на Марвин:
- Видя ли, мога да плача, ако си го позволя. - Филис се обърна отново към мен: - Марвин ти е
споменавал, че ми преразказва разговорите ви. Така и аз все едно съм на психотерапия. Някои
от темите, които обсъждате, ме вълнуват дълбоко, те като че ли касаят повече мен, отколкото
него.
- Например?
- Например съжалението. Терзае ме дълбоко съжаление отно сно това, което направих с
живота си - или по-скоро това, което не направих с него.
Мигом сърцето ми се изпълни със съчувствие към Филис и отчаяно затърсих думи, с
които да й помогна.
337
- Взираме ли се твърде упорито в миналото, ставаме податливи на съжаленията. Сега най-
важно е да обърнем взор към бъдещето. Трябва да помислим за промяна. Онова, което не
трябва да допускаме, е след пет години да погледнеш назад и да съжалиш за това как си
изживяла тези пет години.
В продължение на няколко минути Филис не проговори. По сле каза:
- Беше ми на езика да кажа, че вече съм твърде стара за промяна. Чувствам се така от
трийсет години. Трийсет години! Цял живот имах чувството, че е твърде късно. Но
промяната, която наблюдавам в Марвин през по следните седмици, е впечатляваща. Ти може
да не си даваш сметка, но самият факт, че днес съм тук, в този психиатричен кабинет, и
говоря за себе си, е голяма, наистина голяма крачка.
Помислих си колко хубаво бе, че промяната на Марвин бе катализирала промяна и у
Филис. Това не се получаваше често. Всъщно ст нерядко психотерапията подлага на изпитание
брака: ако пациентът започне да се променя, а партньорът му о стане в същото положение,
динамичното равновесие между тях често се губи. Тогава пациентът трябва или да се откаже
от своето израстване, или да о съществи промяната, застрашавайки съюза си. Бях благодарен,
че Филис проявяваше такава гъвкаво ст.
По следното, което обсъдихме, бе моментът, в който се бяха проявили симптомите на
Марвин. Аз смятах, че символичното значение на пенсионирането - екзистенциалната
тревожно ст, породена от този важен житейски преход - е задоволително обяснение за появата
на неговите симптоми. Но Филис даде още един отговор на въпро са „Защо сега?”.
- Сигурна съм, че знаете какво говорите, навярно мисълта за пенсионирането
действително разстройва Марвин повече, отколкото той о съзнава. Но честно казано, като че
ли аз съм по-разстроената от неговото предстоящо пенсиониране. А когато аз се разстроя,
разстройва се и той. Това е закономерно ст във взаимоотношенията ни. Разтревожа ли се за
нещо, дори да не го показвам, той някак успява да долови тревогата ми и се раз-
338
стройва. Понякога се разстройва толкова силно, че погасява моята разстроено ст.
Филис изрече всичко това с такава лекота, че за миг забравих под какво напрежение се
намираше. Малко по-рано тя поглеждаше към Марвин на всеки две изречения. Не бях сигурен
дали с това целеше да получи подкрепата му, или да се увери, че той ще може да понесе
онова, което имаше да каже. Но сега тя бе погълната от своите думи и говорейки, държеше
тялото и главата си абсолютно неподвижни.
- С какво те безпокои пенсионирането на Марвин?
- Ами, първо, пенсионирането означава за него начало на пътуванията. Не знам какво ти е
казал за моето отношение към пътуванията. Не е повод за гордо ст, но ми е трудно да изляза
от къщата, та какво о става да пропътувам половината свят, за да отида някъде. Също така не
съм о собено доволна, че Марвин ще „вземе властта” в къщата. През по следните четирийсет
години той е го сподар в кантората си, а аз вкъщи. Да, знам, че къщата е и негова. Всъщно ст
може да се каже, че е повече негова, отколкото моя - нали с неговите пари сме я купили. Но
ме обхваща тревога, като слушам плановете му да преустройва стаи, за да има къде да
подреди колекциите си. Сега например търси майстор, който да направи за трапезарията маса
със стъклен плот, под който да нареди всичките си предизборни значки. А аз не искам да
гледам партийни значки, докато вечерям. Страхувам се, че ни очакват големи проблеми. И… -
Тя замълча.
- Щеше да кажеш още нещо, Филис?
- Това ми е най-трудно да изрека. Срам ме е от себе си. Страхувам се, че когато Марвин си
о стане у дома, ще разбере колко малко работа върша из къщи, и ще изгуби уважението си към
мен.
Марвин про сто взе ръката й в своята. Това сякаш бе най-правилното в ситуацията.
През цялата сесия Марвин демонстрираше дълбока емпатия към Филис. Не й задаваше
отклоняващи въпро си, не изричаше клиширани духовито сти, не се опитваше да задържи
разговора на повърхно стно ниво. Той обясни на Филис, че за него да пъ-
339
тува бе важно, но не толкова важно, че да не може да изчака, докато и тя стане готова да
пътува с него. Увери я, че за него най-важното на света бяха взаимоотношенията им и че
никога преди не я е чувствал така близка.
Проведох с двамата заедно още няколко сесии. Затвърдих техния нов, по-открит стил на
общуване и им дадох някои о сновни съвети отно сно секса: как Филис да помага на Марвин
да поддържа ерекцията си и да избягва преждевременната еякулация; как Марвин да не
подхожда към секса по предишния механичен начин; и как би могъл, ако изгуби ерекция, да
доведе Филис до оргазъм с ръка или с уста.
Години наред Филис бе предпочитала уединението на дома си и рядко се решаваше да
излезе сама. Моментът ми се струваше подходящ този модел да бъде разрушен. Бях убеден, че
смисълът на нейната агорафобия, или поне един от нейните смиели, вече не й вършеше
работа и можеше да бъде повлияна по средством парадокса. За да помогна на Филис, първо се
по старах да получа уверението на Марвин, че ще съдейства, като изпълнява всичките ми
препоръки. По сле го инструктирах на всеки два часа да й телефонира и да й казва следните
думи: „Филис, моля те, не напускай къщата. Нужно ми е да знам, че си там по всяко време, за
да се грижиш за мен и да успокояваш страховете ми”.
Очите на Филис се разшириха. Марвин ме погледна невярващо. Дали не се шегувах с тях?
Уверих Марвин, че си давам сметка колко налудничаво звучат тези думи, и успях да го
убедя да следва инструкциите ми точно.
Първите няколко пъти и двамата избухвали в смях, щом Марвин заръчвал на Филис да не
напуска къщата: думите му звучали изкуствено нелепо - тя и без това не била напускала
къщата от месеци. Скоро мястото на смеха заело раздразнението. Марвин се ядо свал на мен,
че съм го склонил да повтаря една и съща глупава реплика. Филис, макар и наясно, че Марвин
следва моите инструкции, се ядо свала на него, че й нарежда да си стои у дома. След няколко
дни тя отишла сама до библиоте-
340
ката, по сле излязла да напазарува, а в следващите няколко седмици се о смелила да ходи
много по-далеч, отколкото си била позволявала от години.
Рядко използвам подобни манипулативни техники в психотерапията. Обикновено цената,
която се плаща за тях, е твърде висока - терапевтът трябва да жертва автентично стта на
терапевтичното общуване. Но парадоксът може да е ефективен в случаите, когато о сновата
на терапевтичните отношения е солидна - тогава препоръчаното парадоксално поведение
разрушава като с експлозив смисъла на симптома. В настоящата ситуация агорафобията на
Филис не беше само неин, а общ за двамата симптом, чиято цел бе поддържането на
брачното равновесие: Филис беше по стоянно на разположение на Марвин, затова той можеше
да излиза в света навън, да се грижи за сигурно стта на двамата и сам да се чувства сигурен,
знаейки, че тя винаги ще го очаква у дома.
Имаше определена ирония във факта, че използвах именно тази стратегия:
екзистенциалният подход и манипулативната, о снована на парадокса, техника обикновено са
наистина странно съчетание. Но в този случай съчетаването им стана съвсем естествено.
Марвин беше приложил в отношенията си с Филис прозренията, до които бе до стигнал,
спускайки се до дълбоките извори на своето отчаяние. Въпреки своята обезсърчено ст
(символизирана в съновиденията му по различни начини - например по средством
невъзможно стта нощем да се издигне наново разрушена къща), той предприе радикално
преизграждане на взаимоотношенията си със своята съпруга. И Марвин, и Филис сега бяха
много по-загрижени за израстването на другия, затова бяха спо собни истински да си
съдействат за изкореняването на симптома.
Промяната на Марвин по стави началото на една адаптивна спирала: о свободена от една
ограничаваща роля, Филис о съществи огромна промяна в рамките на няколко седмици и
продължи да затвърждава по стиженията си в индивидуална терапия с друг терапевт година
след това.
341
Марвин и аз се срещнахме още само няколко пъти. Доволен от напредъка си, той
отбеляза, че инвестицията му е реализирала добра възвръщаемо ст. Мигрената - причината да
потърси терапия - никога повече не се завърна. Макар все още да имаше колебания в
настроението (и те все така да бяха зависими от секса), тяхната интензивно ст беше намаляла
драстично. Марвин смяташе, че промените в настроението му бяха приблизително такива,
каквито са били през по следните двайсет години, преди кризата.
Аз също се чувствах удовлетворен от работата ни. Винаги има още какво да се направи,
но общо взето бяхме по стигнали далеч повече, отколкото бях предвиждал в първата сесия.
Успокояващ беше и фактът, че пропитите с болка съновидения на Марвин бяха секнали.
Въпреки че през по следните няколко седмици не бях получавал по слания от съновидеца, те
не ми липсваха. Марвин и съновидецът се бяха слели и аз вече разговарях с двамата като с
една лично ст.
Срещнах се с Марвин година по-късно: винаги след края на терапията насрочвам на
пациентите си контролна сесия след една година - както заради самите тях, така и за
собствено о светление. Практика ми е на тази среща да пускам на пациента запис от първата
ни сесия. След като изслуша първите десет минути на първоначалното ни интервю с голям
интерес, Марвин с усмивка попита: - Ама кой е този идиот?
В шеговития въпро с на Марвин имаше и сериозна нотка. Тъй като бях ставал свидетел на
същата реакция от страна на много други пациенти, аз я приех като сигурен маркер за
промяна. Онова, което Марвин всъщно ст казваше с въпро са си, бе: „Сега съм различен човек.
Едва разпознавам себе си в онзи Марвин отпреди година. Тогава отказвах да се вглеждам в
живота си, опитвах се да контролирам със сила другите или да ги впечатлявам с
интелигентно ст, с усърдие и сложни диаграми, но сега всичко това е минало. Вече не го
правя”.
Това не бяха незначителни пренастройки, а съществени промени в лично стта. Но по
природа са така трудно различими, че
342
в повечето случаи о стават нерегистрирани от въпро сниците за оценка на прогреса в края
на терапията.
С обичайната старателно ст Марвин се беше подготвил за контролната сесия с подробни
бележки, в които правеше обзор и оценка на по стиженията ни в психотерапията.
Заключението му бе, че в някои области беше запазил по стигнатите промени, но в други беше
регистрирал известен регрес. Уведоми ме, че Филис се справяла добре: по отношение на
фобията имало чувствително подобрение. Била се присъединила към женска терапевтична
група и работела върху страха си от социални събирания. Но може би най-впечатляващо бе
решението й да се справи по адаптивен начин със срама си от липсата на образование - беше
се записала на няколко лекционни курса за несту» денти в местния колеж.
Как стояха нещата при Марвин? Мигрената я нямаше. Макар промените в настроението
да продължаваха, те не го изкарваха от строя като по-рано. Все още имаше моменти на
импотентно ст, но това вече не го сломяваше. Беше прео смислил решението си да се
пенсионира и сега работеше на непълен работен ден, но се занимаваше най-вече с развитие и
управление на недвижими имоти - работа, която му беше по-интересна. Отношенията му с
Филис все още бяха много добри, но на моменти се чувстваше огорчен и пренебрегнат заради
времето, което тя отделяше за новите си занимания.
А какво се беше случило с моя стар приятел съновидеца? Беше ли ми изпратил някакво
по слание? Макар да не беше сънувал кошмари или ярки съновидения, Марвин усещаше, че
нощем в него жужи живот. В нощта преди контролната ни сесия го споходило кратко и
загадъчно съновидение. То сякаш се опитвало да му каже нещо. Може би аз, предложи той,
бих могъл да го разтълкувам.
 Жена ми е пред мен. Гола е и лежи с разтворени крака. Взирам се през триъгълника на
бедрата й в далечината. Но всичко, което виждам, далеч, далеч на хоризонта, е лицето на
майка ми.
343
По следното по слание на съновидеца към мен:
„Зрението ми е ограничено от жените в живота и въображението ми. Въпреки това
взорът ми стига надалеч. Може би това е до статъчно”.
344
По слеслов
Препрочитайки „Палач на любовта’ на о семдесетгодишна възраст
Приемайки да напиша по слеслов за „Палач на любовта “, нямах идея за емоционалното
приключение, което ме очаква. Написах тази книга преди двайсет и пет години и оттогава не
бях я чел цялата, от край до край. Препрочитането на написаното от един по-ранен мой Аз
беше вълнуващо и ярко, но също така стъписващо преживяване. Първоначалният прилив на
гордо ст бързо отшумя и аз с горчивина си помислих: „Този младеж пише много подобре от
мен”.
В началото действително смятах, че в тази книга ще срещна себе си като много млад
мъж, но няколко про сти аритметични операции ми помогнаха да си дам сметка, че тогава
въобще не съм бил младок: бил съм над петдесетгодишен! Това бе изненадващо, тъй като
авторът създаваше впечатлението за млад и енергичен, често необуздан студент. И деен до
насилие - често атакувайки защитите на пациента с таран! Ще ми се да можех да му стана
наставник, за да го укротя.
И все пак много неща ми допадат в този мой по-млад Аз. Харесва ми как избягваше
диагнозите и категоризирането. Все едно винаги се сблъскваше за първи път с всяко
съчетание от симптоми и лично стни характеристики, убеден, че всеки човек е уникален и се
нуждае от уникален терапевтичен подход. Харесва ми и това, че приемаше несигурно стта и
охотно се заемаше с нелеката задача да създаде различна терапия за всеки свой пациент.
Дожаля ми за него заради дискомфорта, който трябваше да понася в течение на всеки
терапевтичен курс. Не разчиташе на уверено стта, която предо ставят утвърдените школи, като
345
фройдистката, юнгианската, лаканианската, адлерианската или когнитивно-
поведенческата, с техните всеобхватни обяснителни системи. Доволен съм, че никога не доби
самочувствието, че е опознал непознаваеми неща.
И каква дързо ст! Степента, до която се себеразкриваше пред пациентите си, преди
двайсет и пет години бе скандална и изправяше на нокти повечето терапевти. Тя и днес ми се
струва не по-малко скандална. Аз лично съм възмутен. Как смее да разкрива до такава степен
интимния ми живот? Тайните ми любовни писма, компулсивните ми работни навици,
критичното ми отношение към хората с наднормено тегло, моето отдавнашно любовно
увлечение. Но въпреки това му поведение аз се гордея, че той не жалеше нищо, за да установи
автентични терапевтични отношения с пациентите си. Днес аз бих по стъпил по същия начин.
Все още съм твърдо убеден, че разумното себеразкриване от страна на психотерапевта
подпомага терапията.
Написването на „Палач на любовта” беше повратен момент за мен. През първите няколко
години като член на академичния състав на Медицинския факултет на Станфордския
университет аз активно преподавах психотерапия, извършвах изследователска дейно ст и
публикувах статии в научни журнали. Специализирах се в груповата психотерапия и през
първия си академичен отпуск написах учебник по групова психотерапия. След като завърших
учебника, се заех с друга тема, интересът към която отдавна тлееше у мен - а именно, ролята
на екзистенциалните проблеми в житейските кризи, които често сполитат човек. След
десетилетие, преминало в проучвания и изследвания, написах друг учебник - „Екзистенциална
психотерапия”, с намерението не да о сновавам нова школа, а да изо стря сетивата на
психотерапевтите за екзистенциалната проблематика. Четири са екзистенциалните проблеми -
смъртта, смисълът в живота, изолацията и свободата, - които са от ключово значение за
живота на всеки човек и съставят същината на тази книга.
След като завърших „Екзистенциална психотерапия”, аз продължих да развивам идеите си
за прилагането на екзистенциалната проблематика в психотерапията, но по степенно стигнах
до
346
заключението, че найдобре бих изразил тези идеи в наративна форма. Беше ми направило
впечатление, че идеите на някои от най-значимите екзистенциални мислители - например
Камю и Сартр - са най-ярки и завладяващи в техните художествени произведения, а не в
чисто фило софските им творби.
Бях си дал сметка също така, че наративът играеше съществена, макар и неявна роля в
моите учебници. От до ста преподаватели и студенти бях чувал, че многобройните истории -
някои от които с дължина няколко страници, други по абзац или два, - с които бях о сеял
„Теория и практика на груповата психотерапия” и „Екзистенциална психотерапия”, значително
повишаваха ефективно стта на учебниците. Студентите ме уверяваха, че до ста по-охотно
„изгазват” сухата теория, знаейки, че малко по-нататък ги очаква някоя интересна история.
Така по степенно у мен се затвърди убеждението, че най-добрият начин, по който бих
могъл да представя идеите си на студентите и да повиша екзистенциалната им
чувствително ст, беше по средством наратива. През 1987 г. направих решителната крачка и се
заех да напиша книга, в която първи план да е историята, а втори - теорията. Така ни най-
малко не изневерявах на ролята си на преподавател по психотерапия - про сто приемах
различен подход в обучението. „Палач на любовта” беше замислена като сборник с
„обучителни” истории, насочен (подобно на всичките ми следващи книги) към младите
психотерапевти и всички други читатели, включително пациенти, интересуващи се от
психотерапия. Книгата-майка, която роди идеите за историите в „Палач на любовта”, беше
„Екзистенциална психотерапия”.
И нещо друго ме тласна към това решение. Винаги съм мечтал да бъда разказвач. Откакто
се помня, съм ненаситен читател, а някъде в ранното юношество у мен се зароди копнежът да
стана истински писател. Това желание трябва да е тлеело в мен в продължение на цялата ми
академична кариера, защото още щом започнах да пиша сборника с настоящите десет
истории, усетих, че съм на път да открия себе си.
Книги и места са неразривно свързани в паметта ми. Когато препрочета или само си
помисля за някоя прочетена книга, в
347
паметта ми мигновено изплува картина е мястото, където съм я прочел. Препрочитането
на „Палач на любовта” извика у мен поток от сладо стни спомени още от 1987 г., когато и най-
малкото от децата ми напусна дома, за да учи в колеж, а ние със съпругата ми си взехме
едногодишен отпуск и тръгнахме да пътуваме по света. Първо се запознахме с японската
култура, тъй като в продължение на две седмици преподавах в Токио, по сле две седмици
кръсто свахме Китай, където съпругата ми, учен феминист, изнасяше лекции пред студенти и
преподаватели в различни университети. В по следния си ден в Китай прекарах следобеда,
шляейки се сам из задните улички на Шанхай, където се натъкнах на красива, но напълно
изо ставена католическа църква. След като се уверих, че бях сам във вътрешно стта й, влязох в
изповедалнята (заех мястото на изповедника) и се замислих за поколенията свещеници, които
бяха слушали изповеди в кабинката. Завидях на възможно стта им да произнасят: „Опро стен
си”. Каква терапевтична власт! Седнал на това място, имах необикновено преживяване. В
продължение на час аз се потопих в състояние на мисловен унес, в което развих идеята за
целия сюжет на „Три неразпечатани писма”. Нахвърлях о сновните моменти на единствената
хартия, която имах подръка - празните страници на паспорта ми.
Със същинското писане се залових на о стров Бали. С жена ми прекарахме два месеца в
балийския град Кута, бяхме отседнали в екзотична къща с тучна градина, която отвън беше
оградена с висока стена, но вътре нямаше други стени, о свен окачени паравани. Тъй като
нямах нужда от справочна литература, но сех със себе си единствено записките от сесиите с
около петдесетина пациенти. Атмо сферата беше необикновена, сякаш се намирахме в друг
свят. Пъстри птици, без да се страхуват, кацаха в гъсто преплетените клони на градинските
дървета и извиваха чудати мелодии. Упойваше ме уханието на непознати цветя, докато,
седнал навън, четях и препрочитах записките си. Оставях потока на спомените от сесиите да
се лее през съзнанието ми, докато историята на някой пациент не пуснеше корен в мен и не
избуеше дотам, че да ме принуди да о ставя всички други
348
записки и да й се по светя изцяло. Сядайки да напиша коя да е от тези десет истории, аз
нямах представа как тя ще се развие, каква форма ще приеме. Чувствах се като страничен
наблюдател, който следи органичното разгръщане на сюжета. Често бях чувал писатели да
твърдят, че книгите им се пишели сами, но едва тогава разбрах какво те имаха предвид,
защото една след друга моите истории се написаха сами. След двата месеца в Бали аз вече
разбирах по един по-дълбок и съвсем различен начин стария анекдот за английския романист
от деветнайсети век Уилям Мейкпийс Текери, който бях чул в гимназията: виждайки го да
излиза от кабинета, съпругата на писателя го попитала как е преминал работният му ден. Той
отвърнал: „О, денят бе ужасен! Пенденис (един от героите на Текери - б. а.) стана за смях, а аз
не можах да предотвратя това”. Скоро свикнах да слушам героите си да разговарят един с
друг. По стоянно надавах ухо - дори да бях приключил с писането за деня и да се разхождах
под ръка с жена ми по някой от безкрайните балийски плажове.
Скоро щях да имам и друго писателско преживяване, едно от върховите преживявания в
живота ми. Веднъж, дълбоко потопен в една от историите, аз улових неверния си ум да
флиртува с друга история, която като че ли бавно придобиваше форма някъде под самия праг
на съзнанието ми. Приех това като знак -до ста необичаен - от себе си към себе си, че
историята, която пишех в момента, се е изчерпала и е време да започна другата.
Предните си книги бях писал с молив на хартия, след което секретарката ми в Станфорд
ги беше преписвала на пишеща машина. Но вече беше 1987 г., тоест време да се модернизирам
и да започна да използвам компютър и принтер. Научих се да работя с клавиатурата по време
на презокеанския полет чрез една видеоигра, в която букви се устремяваха към ко смическия
ми кораб и единственият начин да се защитя, преди да са ме улучили и взривили, бе да ги
унищожа, натискайки съответния клавиш. Компютърът ми бе от първите и ненадеждни
портативни модели, а принтерът ми, още по-ненадежден от него, се по-вреди непоправимо
след месец работа в Бали. Обезпокоен от
349
възможно стта цялата ми работа да изчезне без следа нейде в недрата на компютъра,
потърсих помощ. Оказа се, че има единединствен принтер в Денпасар, столицата на Бали, и
той се намираше в тамошната компютърна школа. Именно благодарение на него,
по средством горещи молби или подкуп (забравил съм как точно), успях да се сдобия с
разпечатка на завършените до момента истории.
На Бали вдъхновението ме о сеняше бързо. Нямаше какво да ме разсейва (блажени бяха
дните преди електронната поща) и писането ми вървеше така добре и така бързо, както
никога преди или след това. Докато бях там, написах историята, която даде заглавие на
сборника - „Палач на любовта”, както и „В търсене на съновидеца” и „Ако изнасилването не
беше престъпление…”, и развих бележките за „Три неразпечатани писма”, които бях нахвърлял
на страниците на паспорта си в изповедалнята на шанхайската църква. „Две усмивки” и „Не си
отивай кротко” написах в Хавай, а о станалите истории - в Париж (завърших ги в едно кафене
недалеч от Пантеона).
Първоначалният ми замисъл бе в края на всяка история, в рамките на няколко абзаца, да
представя теоретичните положения, които тя илюстрираше. Скоро стигнах до заключението,
че тази структура ще е твърде тежка, и събрах целия теоретичен материал в петдесет
страници пролог, в който надълго и нашироко обяснявах за какво иде реч в книгата ми.
Недълго след като изпратих ръкописа на издателя си, с мен се свърза Фийби Хо с, редактор на
щат в ада (но също и в рая), с която поведох дълга и яро стна борба. Тя беше твърдо убедена,
че книгата ми не се нуждае от каквито и да било теоретични обяснения и че трябва да о ставя
историите да говорят сами за себе си. Двубоят ни продължи с месеци. Изпращах й версия след
версия на пролога, всяка от които тя ми връщаше значително съкратена, докато няколко
месеца по-късно беше свела петдесетте страници до около десет. Препрочитайки книгата
днес, за пореден път се убеждавам, че тя е била абсолютно права.
Макар да се гордея с книгата си, имам някои съжаления, свързани с една от историите в
нея - „Дебела жена”. Няколко
350
жени с наднормено тегло ми писаха по електронната поща, че сериозно съм ги наскърбил.
Днес при същите обстоятелства вероятно не бих подходил с подобна безчувствено ст към
свой пациент с наднормено тегло. И макар че неведнъж съм подлагал сам себе си на съд,
обявявайки се за виновен, нека използвам възможно стта да кажа нещо в своя защита. В тази
история главният герой съм аз, не моята пациентка. В о сновата на сюжета е проблемът за
контрапрено са, тоест ирационалните, често недо стойни чувства, които психотерапевтът
изпитва към пациента си и които се явяват съществена пречка в терапията. Отрицателните
чувства към хората с наднормено тегло ми пречеха да по стигна онази дълбока връзка с
пациентката, която според мен е необходима за ефективната психотерапия. Водех вътрешна
борба с тези чувства и не очаквах пациентката ми да ги долови. Те обаче, както става ясно в
края на историята, не бяха о станали скрити за нея. Колкото и да се разкайвам заради чувствата
си, в крайна сметка се гордея с изхода от вътрешната борба, за което красноречиво
свидетелства по следното изречение от тази история: „И когато я взех в обятията си, с
изненада установих, че ръцете ми я обгръщат цялата”.
Ще по ставя край на ретро спективните си размисли с една констатация, която би
изненадала моя по-млад Аз: а именно, че панорамата, която се открива пред човек на
о семдесет години, е до ста по-добра, отколкото съм очаквал. Не мога да отрека, че животът в
напреднала възраст се състои от поредица загуби, но дори при тези обстоятелства аз открих
много повече спокойствие и щастие в седмото, о смото, а вече и деветото десетилетие,
отколкото смятах, че са възможни. А старо стта върви и с още един бонус: препрочитането на
собствените произведения може да е още по-вълнуващо.Установих, че отслабването на
паметта, което никой не може да избегне, си има някои предимства. Докато прелиствах
страниците на „Три неразпечатани писма”, Палач на любовта”, „Умря детето, което не
трябваше”, а и не само на тези истории, чувствах, че горя от сладо стно любопитство. Бях
забравил как свършваха!
351

Ървин Ялом
Палач на любовта
Психотерапевтични истории

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка „ Коала прес “
Коректор Невена Здравкова
Американска, първо издание
Формат 60/90/16
Печатни коли 22
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС”
Пловдив 4000, ул. „Богомил” № 59
Тел. (032) 608 100, 630 630
E-mail: info@hermesbooks.com
Печатница „Алианс Принт” ЕООД

Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”

София, 2014
Сканиране и разпознаване: Илияна Еленкова