Психично развитие в третата възраст.

В психологическия речник старостта има различни имена: “напреднала възраст”, “трета

възраст”, “късна възрастност” и пр. Общоприетият израз е просто “старост”.
Съществуват големи различия относно началото на старостта. Различни автори слагат
началото й между 60-та и 80-та година от жизнения цикъл на човека. Тук ще приемем,
че средностатистически старостта започва на 60 години и се разделя на 3 периода:
ранна старост (60-75 г.), средна или същинска старост (75-90 г.) и късна старост (над 90
г.). Присъщо за старостта е упадъкът на жизнените сили - физически и психически - на
индивида. Последното неизбежно състояние поставя психологически
предизвикателства пред остаряващия човек. Уместно е той да се примири, че цената на
дългия живот е старостта! Това налага индивидът да придобие умения за живот в
старостта. Това значи той да преживее позитивни промени, които могат да се обозначат
като “развитие” в старческа възраст. Те съставляват следните задачи за развитие през
ранната старост:  Поддържане на привичното равнище на интелектуална и физическа
дееспособност;  Пренасочване на психиката и поведението към нови социални роли
и активности;  Цялостно приемане на своя живот с фактическото минало и текущата
социална позиция;  Възрастният човек следва да положи усилия да разбере духа на
едно време, което не е негово и няма естествен усет за него;  Формиране на
адекватна гледна точка относно смъртта. Това са трудни неща, които изискват
воля, рефлективна нагласа и морално въображение. Като цялостно качество на
психиката съчетанието на тези душевни сили се нарича “мъдрост”, а тя съпътства
доброто остаряване. Например, ако не успее да се реши успешно 4-та задача, той
рискува да живее с мъчителното чувство на аутсайдерство и това особено ще му пречи
в общуването с хора от по-младите поколения. В случай, че индивидът не се справи с
повечето от изброените задачи, у него възникват чувства на озлобление, вина,
презрение, завист, отчаяние и пр. Те придават едно уродливо лице на старостта, което
се наблюдава доста често. Наблюдава се известна равномерност в степента, до която
индивидът се справя с жизнените задачи. Това е така, защото този, който го бива за
едно нещо, го бива за още много неща, а този, който не го бива за едно нещо, не се
справя с твърде много други неща. Във всякакви ситуации индивидът прилага
цялостните качества на своя интелект и воля. Задачите на развитие на същинската
старост (75-90 г.) са още по-трудни:  Справяне с проблемите на едно болно или все
по-немощно тяло;  Приспособяване към увеличаваща се зависимост в бита от други
хора;  Живот в нежелана самота и социална изолация. Несправянето с тези задачи
води до оскотяване на душата на стария човек и нерядко в тази възраст той става
жалък, започва да вегетира. За подобни случаи Цв. Тодоров казва, че социалната смърт
на индивида е изпреварила физическата. Бих добавил, че това е и “духовна смърт”. Цял
живот човек се нуждае от опора в една значима общност от близки, приятели и
връстници, но в същинската старост, тази социално-морална подкрепа е толкова нужна
за индивида, колкото са нужни възрастните за детето. Затова старците често са
безпомощни като децата. Понякога старите хора в същинската старост развиват
инфантилизъм и се държат към младите все едно че са им безусловно длъжни. А това
поражда множество огорчения и недоразумения между старите и младите в дадена
общност. Предходните разсъждения целят да покажат, че е трудно да остаряваш с
достойнство и да ти стои добре да си стар. Но има случаи когато с поведението и с
цялостното си излъчване старите хора предизвикват възхищение. Да си стар по този
начин значи да развиеш съвкупност от подходящи умения, компетентности. Струва ми
се, че уменията да си стар се подчиняват на общите закономерности на формирането на
умелостите (вж. моята книга “Ситуации и умения”). За здравословното стареене е
препоръчително да не се свиват чрез пестене на усилия привичните дейности,
напротив, всячески следва да се поддържа доста висок тонус на жизнена активност.
Това се налага поради общото правило, че който не използва жизнените си сили, е
осъден да ги загуби! Нужно е да се проявява креативност за създаване на известна
перспективност в старческото всекидневие: да се очакват и честват празници, да се
полагат грижи за дете или домашен любимец, да се помага на други възрастни, които се
нуждаят от помощ, да се общува с изкуство и пр. На тези неща не бива да се гледа само
от развлекателния аспект, те тренират нравствените и интелектуални възможности на
стария човек. Може би обрисувах старостта в непривлекателни тонове. Но има и
приятни свободи на старостта: не е нужно да ходиш на работа, нямаш началници, не е
нужно да впечатляваш благоприятно околните, имаш все помалко нужди, което
намалява вътрешните притеснения и т. н. Ще отбележа няколко типични особености на
познавателните възможности на възрастните: Старостта е свързана с отслабване на
способността за заемане на гледната точка на другия /Дж. Х. Мийд/. Това е нерядко е
причина за нарастващ старчески егоизъм. Недостатъците в характера на стария човек
изпъкват по-отчетливо от тези на младежа. В млади години високата виталност е
привлекателна и създава благоприятен “ореол” около индивида, който с годините
изчезва. Но не само това обяснява “изпъкването” на характеровите недостатъци. С
годините характерът става все по-масивна част от личностната структура на индивида.
С напредването на старостта намалява обхватът на едновременно съобразяване. Един
80-годишен старец с проблеми в ходенето коментира: “Не мога да мисля за двата крака
едновременно”. Със старостта нараства неадекватността на самооценката на своите
психически и физически възможности. Оттук падания, счупвания и пр. Възрастните са
много по-предсказуеми в поведението си от по-младите. Това става поради
ригидизиране, “втвърдяване” на ситуационните редове. Затова възрастните са лесно
манипулируеми дори и от децата. От друга страна през старостта започва постепенно
освобождаване на първичните влечения от съзнателен контрол. Някои задръжки
намаляват, което създава известна неуместност в едни или други социални ситуации.
Това също наподобява трудността на самоконтрола в детството. В старостта новите
неща трудно се запомнят, а старите пък трудно се забравят. Нерядко за стария човек
важи поговорката, че “нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил”. Има и
друга поговорка: “Старост - нерадост”, но тя се отнася до неумелата и болна старост.
Душевно и духовно здравият човек се наслаждава на живота през всеки период на своя
жизнен път. Базисните екзистенциални състояния на неговата психика са “надежда”,
“радост от битието” /Ерих Фром/ и “базисно доверие към света” /Ерик Ериксън/