БУРГАСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

ПО: ПСИХОЛИНГВИСТИКА
ТЕМА: ПСИХОДРАМА

ИЗГОТВИЛ: ПРОВЕРИЛ:
Камелия Станева
Фак. №18421061
III-ри курс
Журналистика и връзки с обществеността

Бургас
2020

Психодрамата като терапевтичен метод в психиатрията е създадена в началото на 20 век

от д-р Джейкъб Леви Морено. По това време все по-голяма популярност придобива
психоанализата на Зигмунд Фройд. Морено развива своите идеи като продължение и като
контрапункт на психоаналитичното разбиране за личността в здраве и в болест и съответно за
лечението на психичните болести. Възгледите си д-р Морено представя в разработените от
него ролева теория, теория за спонтанността, която прераства в теория за действието,
концепциите за Теле, Енкаунтер, Социален атом и Социално пространство, Социометрия и
Групова терапия. Много от идеите му са предвестник на широко разпространените по-късно
системен подход и фамилна терапия. Психодрама в широк смисъл съдържа в себе си
триединството от психодрама в тесен смисъл, социометрия и социодрама. В основата на
всички трудове на Морено в социометрията (измерването на взаимоотношенията),
социодрамата (драмата на групата) и психодрамата (драмата на индивида) са залегнали
няколко общи теми, първата от които поставя ударение върху играенето и действието.
„Човекът е изпълнител на роли“, казва Морено.
Концепцията на Морено за психичното здраве почива на идеята за личността, владееща
много роли, за индивид с голям репертоар от роли и гъвкавост да действа по подходящ начин,
в подходящия момент. Действието освен това е същината на подхода му към терапията.
„Основната характеристика на техниката на психодраматичния сън се състои в това, че сънят
не се разказва, а се играе“, пише той. Дори при един социометричен тест, в който
участниците изразяват предпочитанията си на хартия, ударението пада върху конкретната
промяна в статуквото: „Истинският социометричен тест, така както сме го планирали, е
революционен способ за изследване. Той тревожи групата отвътре. Предизвиква социална
революция в микроскопичен мащаб.“ Без това ангажиране за действие съобразно получените
резултати социометрията се превръща в един „безобиден, лишен от въображение
инструмент“. Тази „наука за действието“, както я нарича Морено, е директно опровержение
на психоанализата (Фройд е от поколението преди Морено). Морено намира подхода на
Фройд за неприемлив по ред причини - една от тях е липсата на интерес към груповата
терапия. Но това, което за Морено е най-неприятно у Фройд, е аналитичният акцент върху
словото. В своите трудове Морено на няколко пъти се отнася пренебрежително към
„кушетката“ като място за терапия. За разлика от това той желае да лекува своите пациенти
навсякъде, дори, както твърди, и „на улицата“. Още повече той апелира терапията да се
провежда „лице в лице“, като даже препоръчва терапевтът да стане „приятел“ на пациента. В
основата си Морено е убеден по-скоро в срещата като принцип на лечение, отколкото в
преноса. Това означава спорна степен на ангажиране между терапевта, терапевтичните
помощници и пациента. Срещата (encounter) означава „срещане, контакт на тела,
конфронтация, противопоставяне и борба, виждане и възприемане, докосване и навлизане
един в друг... по един първичен, интуитивен начин... срещане на най-интензивно ниво“.
Акцентът по-скоро е върху отношението, отколкото върху думите, по-скоро върху
физическия, отколкото върху вербално предизвикания катарзис. Оценява се също така
неотложността на терапевтичния момент, което предхожда Гещалт психологията.
Психодрамата може да се дефинира като наука, която изследва „истината“ посредством
драматични методи. Тя се занимава с междуличностните взаимоотношения и личния свят на
хората.
Психодраматичният метод използва главно пет инструмента - сцената, главния герой, или
актьора, директора, персонала от терапевтични помощници, или помощни Азове, и
публиката.2
Първият инструмент е сцената. Защо сцена? Тя осигурява на актьора многомерно и
максимално пластично жизнено пространство. Често реалното жизнено пространство е тясно
и ограничаващо; в него актьорът лесно може да загуби равновесието си. На сцената може да
го намери отново благодарение на свободния дух на сценичния метод - там се освобождаваш
от бремето на стреса, там си свободен да преживяваш и да изразяваш. Сценичното

2. Днес общоприетият термин за главен герой в психодрамата е „протагонист“. В своите трудове Морено
започва да употребява този термин едва след 1950 г. (бел. ред.)
пространство е продължение на живота отвъд критерия на реалността. Действителността и
фантазията не са в конфликт; и двете функционират в психодраматичния свят на предметите,
хората и явленията. В логиката [на психодрамата] духът на Хамлетовия баща 1 е толкова
реален и свободен да съществува, колкото самият Хамлет. Налудностите и халюцинациите
придобиват плът и получават равен статус с нормалните сетивни възприятия.
Архитектурният дизайн на сцената е съобразен с изискванията на действието. Нейната
кръгообразна форма и нивата й... насърчават спадането на напрежението и дават възможност
за подвижност и гъвкавост на действието. При необходимост психодрамата може да се
проведе на всяко място, където са главните герои - полето на битката, класната стая или
частния дом, но за пълното разрешаване на вътрешни психични конфликти се изисква
специална обстановка - психодраматичният театър.
Вторият инструмент е главният герой, или актьорът. От него се иска да представя себе си
на сцената, да изобразява личния си свят. Той не е актьор, принуден да жертва собственото си
аз заради роля, наложена му от някой сценарист. Веднъж загрял към задачата, за него е
сравнително лесно да ни запознае с ежедневието си чрез действие, защото никой не познава
това ежедневие така добре, как- то самият той. Трябва да действа освободено, така както
възникват нещата в ума му; затова трябва да му е осигурена свобода за изява, спонтанност.
На второ място по значение след спонтанността е процесът на изиграването (enactment).
Прониква се отвъд думите; те се представят като действие, стават част от него. Има няколко
форми на изиграване - играене на роля; повторно изиграване или отиграва- не на минала
сцена; пресъздаване на актуален в момента проблем или изпробване за бъдещето. Следва
принципът на ангажирането. Ние сме научени, че колкото по-малко сме ангажирани с лицето,
което проверяваме или лекуваме, толкова по-добре. В психодраматичната ситуация са
възможни всички степени на ангажиране - от минимална до максимална. В допълнение идва
принципът на реализацията. Главният герой има възможността да се срещне не само с части
от себе си, но и с други лица, които играят роля в психичните му конфликти. Тези хора може
да са истински или въображаеми. Проверката на реалността, която е просто термин при
другите школи, тук, на сцената, се превръща в действителност. Многобройни техники
стимулират процеса на загряване на главния герой към психодраматичното изобразяване; ще
споменем само някои от тях: представянето на себе си, монолога, проекцията, работата със
съпротивата, размяната на роли, двойния Аз, огледалото, помощния свят, реализацията и
психо-химическите техники. Целта на всички тези техники е не да превърне главните герои в
актьори, а по-скоро да ги насърчи да бъдат на сцената такива, каквито са, още по-
задълбочено и по-категорично, отколкото са в живота. Пациентът разполага с драматичен
персонаж - или истинските хора от личния му свят - неговата жена, неговия баща, неговото
дете и т.н., или актьори, които ги изобразяват, т.е. помощните Азове.
Третият инструмент е директорът. Той изпълнява три функции: продуцент, съветник и
аналитик. Като продуцент трябва умело да използва в психодраматичното действие всеки
подаден от пациента сигнал, да следи дали насоката на представлението е съзвучна с
насоката в живота на главния герой и никога да не позволява действието да загуби контакт и
обратна връзка с публиката (rapport). На директора е позволено понякога да атакува и да
разтърсва героя, така както и да се смее и да се шегува с него; понякога може да стане
уклончив и пасивен и да оставя впечатлението, че на практика сесията се води от главния
герой. Като аналитик той може да /допълва собствените си интерпретации с отговори,
постъпващи като информация от публиката - съпруг, родители, деца, приятели или съседи.
Четвъртият инструмент е екипът от помощни Азове. Те (участващи актьори) имат двойно
значение. Продължения са на директора - изучават и ръководят, но също така са продължения
и на главния герой - изобразяват истинските или въображаемите персонажи от житейската му
драма. Функциите на помощния Аз са три: да бъде актьор, който изобразява ролите,
наложени от света на главния герой; да бъде съветник,.който ръководи героя; и да изследва

1. Един от най-прочутите призраци, които театърът познава е духът на бащата на Хамлет в

трагедията на Шекспир „Хамлет”.
обществото.
Петият инструмент е публиката, която има две роли. Може да помага на главния герой
или да получи помощ от него, като самата тя стане изразител на „проблем“. Когато помага на
главния герой, тя е говорител на публичното мнение. Отговорите и коментарите й са толкова
импровизирани, колкото и тези на главния герой; могат да варират от смях до яростен
протест. Колкото по-изолиран е главният герой, примерно защото сценичната му драма се
обуславя от илюзии и халюцинации, толкова е по-важно за него да присъства публика, която
желае да го приеме и разбере. Когато главният герой помага на публиката и самата тя се
превръща в главен герой, ситуацията се обръща. Тогава публиката вижда себе си - това е един
от нейните колективни синдроми, изобразени на сцената.
При всяко обсъждане на психодрамата трябва да се отбележи и ролята на основните
динамични процеси. През първата фаза на психодраматичния процес директорът може да се
сблъска със съпротивата на главния герой. В психодрамата съпротивата към участие е най-
често слаба или отсъства. Когато главният герой разбере до каква степен представлението
зависи от него самия, той започва да сътрудничи. Независимо от всичко в психодраматичния
контекст сблъсъкът между директора и главния герой е съвсем реален; в известен смисъл те
трябва да се преценят взаимно като двама съперници, изправени едни пред друг в ситуация
на силен стрес и предизвикателство. И двамата трябва да прибягнат до своята спонтанност и
находчивост. Съществуват положителни фактори, които формират взаимоотношенията и
взаимодействията в реалния свят: спонтанност, продуктивност, процес на загряване, тѐле 3. и
ролеви процеси. След като е направил всичко възможно, за да помогне на главния герой да
започне, психодраматистьт се оттегля от сцената. Често той не взема никакво участие в пея...
От гледна точка на главния герой неговият обект за пренос - директорът — е изгонен от
ситуацията. Оттеглянето на директора създава усещане у главния герой, че е победител. Това
не е нищо друго освен подготвителното загряване пред голямата битка. За удовлетворение на
главния герой в ситуацията се намесват други лица, които са му по-близки, като неговите
налудности и халюцинации. Той ти познава доста по-добре, отколкото този чужд човек,
директор. Колкото по-живо участват те, толкова повече той забравя директора, който иска да
бъде забравен, поне за момента. Динамиката на това забравяне лесно може да се обясни.
Директорът не само напуска сцената на действието; на нея излизат помощните Азове и
неговата част от телето, преносът и емпатията се разпределят помежду им...
След като главният герой навлезе в действието и се настрои към персонажите и образите от
личния си живот, той получава огромно удовлетворение, което го пренася далеч отвъд
всичко, което някога е очаквал. Той е вложил толкова много от ограничената си енергия в
образите на хората от неговия свят, такива, каквито си ги представя, както и в други образи,
водещи забравено съществуване вътре в него - налудности и халюцинации от всякакъв вид,
че е загубил голям дял от своята спонтанност, креативност и сила. Те са отнели богатствата
му и той е останал беден, слаб и болен. Психодрамата му връща всички инвестиции,
направени в несвойствените приключения на съзнанието му. Той си възвръща баща, майка,
любима, налудностите си заедно с енергията, която е вложил в тях. Те се връщат
благодарение на това, че той изживява ролите на баща или работодател, на приятел или враг.
Когато си разменя ролите с тях, той започва да научава за тях много неща, които самият
живот не му е подсказал. Когато може да изобрази лицата, които е халюцинирал, те не само
че губят властта си и магическото си заклинание над него, но тяхната мощ се прелива в него.
Собственото му Аз има възможност да се види и преобразува, да свърже в едно елементите,
които са държани разединени от коварни сили, да ги интегрира и да постигне чувството за
сила и облекчение, катарзис на интеграцията. Може да се твърди, че психодрамата дава на
главния герой ново и по-интензивно преживяване за действителността, „добавъчна“
реалност, постижение, което поне отчасти оправдава жертвата, която е направил, докато е
участвал в психодраматично представление.

3. Boria, Giovanni. (1983). Tele: Manuale di Psicodramma Classico [Теле-наръчник на класическата

психодрама]. Milan: Angeli.
Следващият етап от психодрамата идва, когато драмата на публиката излезе на преден план в
представлението. Директорът изчезва от сцената в края на първия етап; сега изчезва и самото
представление заедно с помощните Азове, добрите помощници и духове, дали такава
подкрепа на главния герой да постигне ново усещане за сила и яснота. В този момент
главният герой е разединен в реакциите си. От една страна, съжалява, че всичко е свършило;
от друга - се чувства измамен и вбесен, че е направил жертва, за която не вижда пълно
оправдание. В динамичен план той започва да осъзнава присъствието на публиката. В
началото на сесията се е чувствал нещастен или щастлив, като е знаел за присъствието й. При
загряването към действие е забравил за нея, но сега отново вижда участниците - един по
един, непознати и приятели. Чувствата му на срам и вина достигат своя максимум. Все пак,
докато той е загрявал за представлението, публиката пред него също е загрявала. Сега обаче,
когато той вече е свършил, тя едва започва. Комплексът от теле-емпатия - пренос претърпява
трето пренареждане на силите; премества се от сцената към публиката, като поражда там
интензивни отношения сред участниците (Азовете). Когато непознатите от групата почнат да
вземат думата и да споделят чувствата си за това какво са научили от представлението,
главният герой придобива ново усещане за катарзис, групов катарзис. Той е дал любов, а сега
ме му отвръщам с любов. Каквото и да е в душата му в момента, то е било първоначално
моделирано от групата; благодарение на психодрамата то се предава на групата и хората от
публиката споделят своите преживявания с него, така както той е споделил своите с тях.
Описанието няма да е завършено, ако не обсъдим накратко .ролите, които директорът и
помощните Азове играят при загряването за сесията. Теоретичният принцип на психодрамата
е, че директорът въздейства пряко върху степента на спонтанност на главния герой - за
практиката очевидно няма голямо значение дали назоваваме спонтанността на главния герой
„подсъзнание“ или не - така че той действително навлиза в тези области на обекти и лица, с
които е свързана неговата спонтанна енергия, независимо колко объркани и фрагментирани
са те. За разлика от аналитика директорът не се задоволява да наблюдава главния герой и да
превежда символичното поведение на разбираем, научен език. Въоръжен с колкото може
повече хипотетични прозрения, той влиза като участващ актьор в спонтанната активност на
главния герой, за да му говори със спонтанния език на знаците и жестовете, думите и
действията, които главният герой сам си е избрал... Разработена е обстойна система от
техники за представление, с които директорът и помощните Азове навлизат в света на
главния герой, като го населяват с познати нему образи, които вместо иалудни стават
полуизмислени - полуреални. Подобно на духове, понякога те го стряскат и смущават, а в
други случаи го изненадват и успокояват. Главният герой се усеща като че ли хванат в един
полуистински свят. Той се вижда как действа, чува се как говори, но действията и мислите
му, чувствата и възприятията му не идват от него; странно наистина, но те идват от други
хора - психодраматиста, помощните Азове, дубльорите и огледалата на съзнанието му.
Общата идея, която лежи в основата на този подход, е отчитането на факта, че човек е
изпълнител на роли, че всеки индивид се характеризира с определен набор от роли, които
обуславят поведението му, и че всяка култура се характеризира с определен набор от роли,
които тя налага с различен успех върху членовете си. За разлика от теориите, представени от
психолозите и социолозите, „психиатричната ролева теория“ до голяма степен израства от
клиничния контекст, от методите за профилактика, от лечението на психозите и неврозите, от
брачните и семейните групи, от междуличностните взаимоотношения, от проблемите за
промишлената адаптация, от сферите на психичното здраве и образованието. Ролевите
изследвания и ролевата терапия са все още в своето детство. Психодрамата представлява
един удобен способ за експериментални и контролни изследвания на ролите. Тя позволява
хората да се наблюдават в житейските ситуации, в които те са непосредствено ангажирани.
В заключение може да се каже, че психодрамата намира все по-широко приложение – освен
при терапия на психични заболявания и задръжки, сега тя се използва при работа с психично
здрави хора за целите на тяхното личностово развитие и усъвършенстване, за профилактика и
за преодоляване на междуличностови затруднения и проблеми. Психодрамата дава
възможност в една допълнителна реалност да се случи това, което не се е случило някога в
реалността и не би могло да се случи вече в настоящата външна реалност, но е било
необходимо да се случи и преживее. Смисълът на това не е просто илюзорно
удовлетворяване на желанието. Едно дълбоко и пълноценно преживяно душевно състояние,
макар и в една допълнителна реалност на психодраматичната сцена (напр. на получаване на
майчина ласка и грижа, каквато в детството не е преживявана), може успешно да бъде
интегрирано в субективната психична реалност на индивида, така че да доведе до
необходимата корекция в неговия цялостен емоционален опит.

Използвана литература:
1. Василева., В. - История на психологията, Русе, 2004, ПБ при РУ "Ангел Кънчев"
2. Морено., Дж. - Основи на психодрамата, София, 1994, Фондация "Отворено
общество"
3. Енциклопедия Психология, ред. Реймънд Корсини, 1998.