1

ГРУПОВА ИДЕНТИЧНОСТ - ГРУПОВ ФАВОРИТИЗЪМ

В съвременното тълкуване социалната психология води началото си от две насоки:

от народопсихологията и от психологията на тълпата. Първият сериозен мислител,
формулирал основния принцип на социалното влияние и убеждение, е Аристотел от
Древна Гърция. От периодизацията на науката социална психология разграничаваме:
 І етап – от древността до средата на ХІХ век. Събират се знания за
социалнопсихологични обекти (явления, процеси, качества и тенденции) и се
утвърждават в сферата на религията, философията, по-късно – и на
психологията. Това е предисторията на социалната психологическа наука.
 ІІ етап - обобщава емпирични и концептуални знания за асоциалната психика,
различните аспекти, характеристики и изяви. Всичко това разграничава
социалната психология като научна област. Хронологически се определя като
самостоятелна дисциплина от втората половина на ХІХ век до 20-те години на
ХХ век.
 ІІІ етап - бележи формирането и развитието на науката социална психология.
Започва от началото на 20-те години на ХХ век и продължава до сега в
световен мащаб. В този смисъл можем да изтъкнем, че социалната психология е
толкова древна наука, колкото са стари и изначални светът и човекът.
Първите текстове, които стоят в основата на социалната психология, съзираме като
откъси в съчиненията на Теофраст в Древна Гърция („Характери“), при Конфуций (в
Китай) и в труда на древноримския мислител Сенека „Психология на силната личност“.
За Платон обществото е първично, държавата е над индивида и за да стане социален,
индивидът трябва да бъде обучен под наблюдение от авторитети. Аристотел счита
човека за социален по природа. Доверието към природата социално подпомага
съвместния човешки живот. Хегел твърди, че държавата не е крайна форма на
обществото, а превъплъщение на обективния социален разум, но индивидуалният
разум е активен. Дарвин разкрива човека като „социално животно“. Според него
човекът се приобщава, приспособява се физически, умствено, социално към
променящата се среда, част от която е социална. (Ангелов, 2016).
Маркс развива теорията за обществото, изтъквайки, че икономическото равнище на
дадено общество, производството и разпределението на блага, разделението на
 2

обществото на класи и борбата между тях създават условия за социален и

индивидуален живот.
Английският философ от средата на ХVІІ век Томас Хобс разглежда
междуличностните и международните конфликти през призмата на състезанието и
връзките между хората с наличието на основния човешки мотив – стремеж към власт.
Век по-късно Дж. Бентън обяснява, че цялостното човешко поведение се мотивира от
стремежа към удоволствие. Изхождайки от хедонистичния принцип на Бентън, по-
късно Спенсър популяризира „Теория на еволюцията“ в социалните сфери. Той смята,
че носещото удоволствие се повтаря и ще се съхрани, докато неносещото удоволствие
ще изчезне.
Модерният вариант на социалната психология се приема чрез излизането на два
учебника през 1908 г. по социална психология. Първият е на Е. Рос „Социална
психология, а вторият е „Въведение в социалната психология“ на Д. Макдугъл (Д.
Ангелов, 2016).
Социална идентичност. При социализация човекът усвоява не само умения и
навици, но и модели на поведение, и социални роли. Усвояването на ролите започва с
научаването на позиции в поведението на значими възрастни. Детето подражава,
уподобява, претворява се в тях. Подрастващият се идентифицира с личността на
възрастния, бягайки от неговия собствен аз. Идентификацията бележи и се прилага в
два аспекта:
1. Първият аспект се отнася до идентификацията като процес, присъщ на
условията в норма, която се формира.
2. Вторият аспект ползва термина идентификация и в анализа за личността извън
нормата. Идентификацията се превръща в защитен механизъм. Тя е не само
уподобяване с друга личност, желание на човека да прилича на друг човек, а
бягство от собствената личност, защитен механизъм, при който човек си
въобразява,че е самият оригинал.
Окончателният завършек от процеса на индентификация е постигането на
идентичността. Постигането на идентичността е едно от най-важните в човешкия
живот. Най-значимият проблем, пред който човекът е изправен през цялото си битие, е
проблемът със смисъла и своето лично разпознаване като личност, така че да се
харесва. Съвременното човечество не живее в хармония (живее в неравновесие),
защото все още търси смисъла на своето съществование.
 3

В своето развитие и обществено битие индивидът формира развлични видове

социална идентичност:
1. Професионална идентичност.
2. Семейна идентичност.
3. Религиозна идентичност.
4. Етническа идентичност.
5. Национална идентичност.
6. Его-идентичност - идентичността на „аз“-а.
Всеки вид идентичност притежава собствени параметри и детайли. Не се среща
съществуванието на националната идентичност без нейни съставки като:
1. Историческа територия, отечество.
2. Култура.
3. Държавно знаме, флаг и други репрезентации - химн, герб и прочее.
4. Религиозна символика.
5. Азбука, език.
6. Парични знаци.
Социалната идентичност на личността се идентифицира с определени групи.
Пръв за групова идентичност заговаря Хенри Ташфил през 70-те години на ХХ век.
Този английски изследовател разкрива психологическите детерминанти, лежащи в
основата на асоциирането между хората. Той експериментира, разделяйки на групи
лицата по несъществен признак (групи, обособени по несъществени критерии, които се
наричат минимални групи). След обособяването на тези две минимални групи Ташфил
предоставя ситуация, при която подставени лица от двете групи разпределят награди.
При разпределението на наградите се оказва,че “разпределителите“ се стараят и
облагодетелстват единствено своята група. Този феномен се нарича
„вътрешногрупово фаворитизиране“. Този вид тенденция е заложена в основата на
социалната идентичност (Социалната теория идентичност, 2019). Хората притежават
тенденцията да се идентифицират с активни и печеливши групи.
Хенри Ташфил прави опити със своите студенти в университета в Англия.
Предлага на студенти диапозитиви с изобразени върху тях черни точки. Студентите
трябва да преброят точките. Диапозитивите обаче се показват толкова бързо, че
практически е невъзможно да се преброят точките. Всеки резултат е неточен. Една част
от изследваните лица преброяват повече точки, друга – по-малко. Има студенти
пропаднали с броя точки, други - надценили точките, трети - подценили броя на
 4

точките. В резултат на преброяването изследваните лица се обединяват помежду си в

група. Създава се теорията за социалната идентичност. За да се повиши самооценката,
е налице афилиация /присъединяване/ с атрактивни или успешни социални групи.
Тенденцията за афилиация лежи върху две базисни допускания:
1. Застрашената самооценка повишава потребността от вътрешно-групово
фаворитизиране;
2. Изразяването на фаворитизиране повишава самооценката.
Ташфил изгражда теорията си, според която човек се стреми да се асоциира с
предварително избрани от него атрактивни и успяващи социални групи.
Присъединяването към тези групи повишава самооценката на човека и тя не е вече
застрашена.
Друг факт, свързан със социалната идентичност може да се открие в т .нар. ефект
на радост от отразената слава. Този ефект се включва в действие само при желание да
се асоциираме с успешни групи. Ефектът е открит от Робърт Целбиний при следния
експеримент: дава се на две групи лица да попълнят тест за интелигентност, който е
фалшив. Изследваните лица се разделят на 2 групи:
 успели да решат теста;
 неуспели да решат.
След това Целбиний кара изследваните лица да опишат изхода от скорошна
футболна среща /да направят подробно описание/. Проверява описанията и констатира,
че лицата от първата група описват футболната среща с неутрални термини, а тези от
втората група се стремят да се идентифицират с победителите в мача и да се отграничат
от губещите. /Те описват така: “Те загубиха, ние спечелихме”/. Целбиний заключава, че
у човека има вътрешно желание да бъде огрян от светлината на славата на другия
човек.
Социално сравняване на емоциите – хората сравняват своите емоции и се стремят
да се асоциират в групи с цел сравнение на емоциите. Шахтер провежда експеримент,
в който обявява, че търси изследвано лице за опит с подлагане на токов удар. Набира
доброволци и подставени лица, стоящи пред лабораторията. Шахтер се появява с бяла
престилка и стетоскоп. Всеки новодошъл се стреми да се присъедини към група и пита
за експеримента. Хората имат вътрешна тенденция да сравняват емоциите си, събират
се в групи, за да се сравнят в емоционално отношение.
САМООЦЕНКАТА = УСПЕХИТЕ : ПРЕТЕНЦИИТЕ
 5

Зигмунт Фройд първи дава разгърната психологическа интерпретация на

груповите отношения – вътре и между групите. Като част от тази проблематика той
анализира проблемите на отъждествяване на индивида с групата, т.е. това е феноменът
на социалната идентификация. Фройд обяснява явлението с противопоставянето на
любовта към собствената група и агресия по отношение на другите. От друга страна,
според него социалната идентичност се формира, когато за групата има един и същ
обект за идентификация (Петрова, 2011, с. 97).
Е. Ериксън, „диалогизирайки“ с Фройд, предлага класическа неговата
формулировка за идентичността като процес, „разположен” в същността на индивида,
но и в същността на неговата общностна култура – „процес, който фактически
формулира идентичността чрез тези две идентичности”. Немският психолог формулира
идеята, че идентичността се създава от взаимодействието между индивида и
социалната среда. Той обосновава ролята на културата и историята при осъществяване
на идентичностния процес. В основата на тезата е, че не може да се отдели личният
растеж от общностната промяна, както и идеята за взаимосвързаност между кризата на
индивидуалната идентичност от кризата в историческото развитие (Петрова, 2011, с.
97). Теорията за егоидентичността (личностната идентичност) на Ериксън прокламира,
че през детството си човек се стреми към консистентност (вътрещна
непротиворечивост), към вътрешен интегритет на личността, към идентичност.
Процесът обхваща 4 етапа:
1) предрешаване – например родителите казват на детето,че то ще бъде
музикант, и то се изживява като такъв на 6-7 години;
2) мораториум – включва отлагане на идентичността, човек експериментира със
себе си, защото не може да реши идентичността си;
3) Объркване на идентичността, свързана с вътрешна конфронтация със себе си,
неуправляема апатия;
4) постигане на идентичност – достига се интегритет на личността, оформя се
окончателната аз-концепция.
Кризите на идентичността на личността, определени от Ериксън, са валидни в
определи култури. Много изследвания в областта на културната антропология сочат, че
в други култури кризите на личностното развитие са различни и характерни за
конкретната култура. Освен различията има и общност при явлението „идентичност”.
Общото всъщност е, че търсенето на идентичност е универсален човешки феномен.
 6

Груповият статус отразява положението на групата в йерархията и нейния

принос в обществените цели. Всички групи имат формален статус или определена
легитимна власт в системата. Тази власт определя коя група започва действието, коя
има повече контрол над процеса и резултатите или при вземането на решения. При по-
голяма власт има повече свобода и другите са зависими от тази група. Груповата
идентичност е закономерен резултат от разгледаните параметри на взаимодействия в
организацията. Изразява се във формиране и поддържане на представата за „ние“.
Основните ѝ предпоставки са свързани с целите и предпочитанията. Груповата
сплотеност и груповата идентичност са благоприятни условия за общуване в групата.
Колкото е по-сплотена групата, толкова нейната идентичност е по-пълна и по-малко
конфликти биха били възможни както в междуличностните отношения вътре в групата,
така и извън нея.
Конфликтите в отношенията се пораждат от конфликти в интересите и ценностите
на страните. Те могат да бъдат избягвани и изчистени. Друг вид конфликти могат да се
породят от информацията или по-точно от неправилно разпределена информация.
Противоборството не е продуктивно. Така и конфликтите от дезинформацията трябва
да се избягват. При конфликти, засягащи ценностната система, трябва да се търсят
общи обединителни цели. Конфликти се пораждат между индивиди при
взаимодействие в групи, разделени в субструктури на мнозинството - малцинство,
коалиция. Присъствието им и динамиката им в обществения живот се дължи на
борбата за преразпределението на властта, позициите и ресурсите (реализира се
силовият принцип на разпределяне).
Коалирането или обединението субгрупите за съвмество ползване на ресурсите се
прави съвместно с общи цели за едно или повече лица. Хората се обединяват и
самоопределят на основата на междуличностното привличане или на базата на някакъв
вид сходство. Конфликтите в големите групи се появяват както от икономическата
обусловеност на разпределянето на ресурсите, така и от емоционално-
междуличностната психическа определеност.
Един от най-значимите източници на конфликт са властовите отношения във и
между групите. Грубите отношения и нарушаването на справедливостта,
толерантността, некомпетентността, нелоялността при управлението на групата
довеждат до поляризацията на интересите. Групите се политизират, организират и
избухва между тях открит конфликт.
 7

Властта уврежда човешките отношения. Междуличностните и междугруповите

интереси и комуникации се израждат и опошляват. Подвластните са онеправдани,
накърнени са човешкото им достойнство и правата, настройвани опозиционнно и
конфликтно.
Сърцевината на общуването е обменът на информация, а основното средство в
този процес е информацията. Словото, колкото и да е красноречиво, невинаги може да
предаде цялата система от знания за събеседника ни. Езикът на тялото, мимиката,
жестът съпътстват познанието и красноречието на словесната изповед. Защото позата
също допълва общуването с партньора в диалога. Начинът, по който събеседникът се
чувства и усеща в средата е много показателен за неговите бъдещи действия или
предполагаема настройка. От особено значение е публичната дистанция при групите
хора по време на тяхното събиране или около лектора в аудиторията. Не е за
подценяване и комуникирането на чувствата. Важни са интелигентността и
емоционалната интелигентност, които в много случаи обезвреждат назряващ конфликт.
Емоционалната интелигентност е способността на управление на собствените емоции,
контрол, управление, познаване и ръководене на емоциите на другите. При старание да
се избегне психофизиологичният механизъм, негативното емоционално състояние,
породено от недостиг на ресурси за справяне с дадена ситуация, наречено стрес, се
предотвратяват личностни и групови стълкновения.
Където и да отидем, каквото и действие да извършваме, когато и да спрем, винаги
ще бъдем заобиколени от групи хора, с които ще се наложи да комуникираме. Не
всички ще бъдат по наш вкус, не на всеки ще се харесаме, но от ефективността на
нашите взаимодействия ще зависят много неща в личния ни живот, в бъдещето и в
кариерата ни. Полезно е да владеем социалните умения не само на принципа проба и
грешка, а да развием съзнателно качества, които ще способстват за нашите успехи в
обществото и ще ни направят повече полезни личности за другите и себе си.
 8

Използвана литература:

1. Д. Ангелов, Социална психология, 2016, http://www.dangelov.eu/, Последно

видяно на 20.05.2020 г.
2. Социална идентичност. http://www.psixolozi.info/2014/08/ socialna-
identichnost.html, последно видяно на 20.05.2020 г.
3. Мария Петрова, Психологични теории на идентичността,Социология и
психология, 2011, 1, http://www.su-varna.org/Humanitarni-1-011/96_100.pdf
Последно видяно на 20.05.2020 г.
4. Социалнатата теория идентичност и нейното влияние върху поведението,
2019, https://4. www.greelane.com/bg/, последно видяно на 20.05.2020 г.