4. Комуникативно развитие.

Развитие на общуване с възрастните и връстниците

Общуването е „взаимодействие между двама или повече души, насочено към съгласуване и
обединяване на техните усилия, с цел установяване на отношения и достигане на общ резултат“.
Общуването е такова взаимодействие между хората, при което всеки участник е активен, изявява
се като субект, адресира се към личността на друг човек, изразява отношение и възприема
отношение. Общуването има важно значение за психическото и личностно развитие на детето.
Това се подчертава от редица психолози, педагози и учени от различни направления и школи.
В културно - дейностната психология, общуването с възрастни се разглежда като един от
основните фактори за психическото развитие на детето. Благодарение на това общуване малкият
човек усвоява обществено - историческия опит, натрупа човечеството и в процеса на овладяване на
културата се извършва неговото психическо развитие. Друг основен фактор за развитието е
дейността, децата усвояват опита на човечеството чрез активни манипулации с предметния
материален и духовен характер. Това става в контекста на реални действия на детето с възрастните.
Според дейностната теория всички активности в даден възрастов етап, имат еднакво значение за
детското развитие. Сред дейностите може да се диференцира една от тях, която е водеща и която
обуславя най - важните промени в психиката и личността на детето. „Водещата дейност" се
характеризира с това, че възникват нови видове дейности; формират се психически процеси и се
осъществяват основни психологически изменения.
В практически план става ясно, че общуването на детето с възрастния се доказва много.
Наред с ролята на това общуване, контактите с връстниците също спомагат за усвояване на
различни физически, когнитивни и социални навици. В процеса на общуване с връстниците,
децата могат да проверят себе си и пряко да съпоставят своето поведение с действията на други
деца, както и да се поставят на мястото на другия. Спорейки и обсъждайки с равен до себе си, те
съгласуват действията си, изясняват какво и как трябва да правят. Така и общуването с
възрастните, и общуването с връстниците имат висока психологическа цена в психическото и
личностното развитие на детето.
Общуването се разглежда като вид дейност. По този начин конструкта „дейност общуване"
съдържа точно определени компоненти, характерни за дейността: потребности, мотиви, цели,
задачи, средства, операции и продукти. Освен това, може да се разшири изучаването на връзките
на общуването с другите видове дейности (предметната, игровата) в плоскостта на дейността.
На второ място, както посочихме по-горе, такава интерпретация поставя акцент върху
потребностите и мотивите на детето в тази ранна взраст. Подходът дава възможност да се излезе
извън рамките на регистрацията на наблюдаваните комуникативни актове и да се проследят не
само количествените, но и качествените изменения в развитието на общуването. Например появата
на речевите средства за общуване са важни постижения в детското развитие и те се разглеждат в
контекста на потребностно - мотивационната сфера.
1.2. Възникване на общуването с възрастните
Развитието на общуването през ранното детство се реализира в две форми на общуване между
детето и възрастния. Ситуативно-личностното общуване (СЛО) удовлетворява потребност от
доброжелателно внимание и ласка и доминира през първото полугодие от живота на детето.
Ситуативно-деловото общуване с възрастния (СДО) е характерно за деца от шестмесечна до към
тригодишна възраст. То удовлетворява главно потребността на детето от сътрудничество с
възрастния. Водещ мотив за общуване е деловият, а основни средства за общуване са предметно -
действените.
Подхода към осъществяването на взаимен контакт като към дейност, дава възможност да се
дефинира потребността от общуване. Лисина вярва, че тази потребност е уникална и има
собствено съдържание - това е стремежьт човека да опознае себе си и другия, да оцени себе си и
другия концепцията се приема, че комуникативната потребност не е вродена и реално възниква
след раждането на детето.
М. Лисина посочва четири критерия за наличие на потребност от общуване, които се регистрират
в поведението на детето в определени срокове.
1. Интерес към партньора.
2. Емоционално отношение към партньора
3. Инициативен стремеж да се привлече вниманието на партньора.
4. Чувствителност към отношението на партньора.
Създаването на атмосфера на общуване включва действия от страна на майката: повтаряне на
звукове и действия на детето и поемане на ролята и на двамата партньори в общуването.
Майката разговаря с кърмачето така, като че ли то разбира думите, тя му се кара или го хвали за
някои действия, като че ли бебето умишлено ги е изпълнило. В резултат от въздействието на
тези фактори в поведението на детето последователно се появяват следните действия:
Най - често усмивката възниква като отговор на ласкаво обръщение от страна на възрастния, като
отражение на усмивката на другия. Този вид усмивка изразява не само удоволствие на детето от
нея например, че се чувства комфортно след смяната на памперса, а е начин да съобщи на
възрастния за своето удоволствие. Постепенно в поведението на детето се появява и
инициативната усмивка.
Общуването с възрастния се счита за създадено, когато в поведението на детето присъстват поглед
в очите на възрастния - този признак е характеререн за бебета на триседмична възраст и говори за
наличие на активност на детето. Погледът изразява внимание и интереса на детето към хората.
Показване на усмивка като отговор на въздействията на възрастния. Тя се появява към края на
първия месец и е емоционална реакция, която изразва удоволствието на детето от общуването с
възрастния. Бебето с цел да привлече вниманието на възрастния към себе си използва инициативна
усмивка. У бебето се появява стремеж да се продължи емоционалния контакт с възрастния.
Изразява се в готовност на детето да се усмихва, да вокализира, да движи ръце, и това да
съответства на поведението на възрастния, за да го провокира към повторна проява на
положително отношение.
1.3. Развитие на общуването с възрастните
Развитието на общуването с възрастния от раждането до към седемгодишна възраст преминава
през следните стапи:
•ситуативно - личностно •ситуативно - делово
•извънситуативно - познавателно •извънситуативно - личностно

Основно средство за общуване са речевите операции. Благодарение на речта, детето може да

общува не само по повод на ситуацията, в която се намира, но и по повод на нещо, което отсъства
видимо в конкретната ситуация, но е интересно за него. Общуването става извънситуативно, и
възрастният се явява за детето не като абстрактна личност, а като конкретен индивид и член на
общество. Детето се интересува не само от проявите на възрастния в конкретна ситуация
(внимание, доброжелателност, физическа близост), и от най - различни аспекти на неговото
съществуване (къде живее, какво работи, има ли той деца). Детето разказва първо за себе си (за
своите родители, приятели, радости и обиди). В разговорите на деца с познавателни мотиви за
общуване преобладават теми за животни, коли, явления на природата. Малчуганите с личностни
мотиви предпочитат да говорят за себе за своите родители, за правилата на поведение, за
социалния живот и училището. Потребността от взаимно разбиране и съпреживяване с
възрастните е основна за извън ситуативно - личностното общуване. За децата е характерно не
просто стремеж към доброжелателно внимание и уважение от страна възрастния, но и стремеж
към общност.
Възникване на общуване с връстниците
Общуването на детето с връстниците има същата психическа природа, както общуването с
възрастните. Общуването с възрастните е разновидност на комуникативната дейност, насочена към
съгласуване и обединяване на усилията на партньорите, за установяване на взаимоотношения и
постигане на обща цел.
Структурните компоненти - потребности, мотиви, действия и операции са същите, както и при
общуването с възрастните. И в двата случая предметът на дейността е друг човек, партньорът в
общуването. Потребността е стремежът на детето да опознае партньора до себе си, познание, което
включва оценка и самооценка. Различието се изразява в характера партньорската връзка - в единия
случай тя се осъществява с опита на зрял човек, а в другия - с връстника.
В онтогенетичен план, детето първо открива възрастния и общуването с него, а по-късно, на
основата на създадени комуникативни умения, открива и връстника и общуването с него.
Средствата за общуване се овладяват първо във взаимния контакт с родителите. И това оказва
силно влияние върху общуването на детето с връстниците му. Общуването с възрастни до голяма
степен определя възникването, развитието и особеностите на контактите на детето с други деца.
Първите контакти между връстници са в кърмаческа възраст и не могат да се определят като
общуване, а като взаимодействие. Независимо от това, се регистрират комуникативни прояви,
изразяващи внимание към другия и положително емоционално отношение към него. Те се
определят като начален етап във възникването на потребност от общуване с връстник.
След кърмаческа възраст взаимодействието между връстниците става емоционално -
практическо, в което последователно се регистрират - внимание и интерес към връстника;
емоционално отношение към връстника и стремеж на детето да привлече вниманието на другия и
да демонстрира своите умения и успехи; чувствителност към отношението на връстника.
По този начин, в поведението на детето се регистрират четирите критерия за наличие на
потребност от общуване 1) интерес към партньора; 2) емоционално отношение към него; 3)
действия, за да се привлече вниманието на другия,; 4) чувствителност кьм въздействията на
другарчето.
Към две и половина годишна възраст се появява потребност от общуване с връстник и
пълноценна, съответстваща на тази необходимост дейност. Откриването на връстника като носител
на субектни качества, като партньор, дава възможност да се изградят с него взаимодействия от
комуникативен тип. Възникването на потребност от общуване с друго дете се изразява в стремеж
към свободна самоизява, в особен вид емоционално практически контакти.
Характерни особености на този взаимодействие са, че няма предметно съдържание , има
разкрепостеност и емоционална наситеност; нестандартност в комуникативните средства;
огледално отражение на действията и движенията. Децата демонстрират и възпроизвеждат
емоционално наситените игрови действия. Единството при правенето на нещо заедно
емоционалните експресии им дават увереност в себе си. Чрез връстника детето отделя своето „Аз",
осъзнава индивидуалните си особености.
Решаваща роля за възникването на потребността от общуването с други деца, има
възрастният. Ефективен начин на въздействие от страна на възрастния върху детските контакти, е
организацията и субектното взаимодействие между децата. Създаването на условия за игра, като те
са едно до друго, също благоприятства засилването на интереса на децата да са едно до друго. По
този начин, към две и половина годишна взраст, у децата възниква общуването с връстника в
неговия първи вид – емоционално - практическо общуване.
2.2. Развитие на общуването с връстниците
В модела на М. Лисина, развитието на общуването с връстниците също се представя като смяна на
цялостни форми на общуване. През възрастта от две до седем години, се изменят всички
компоненти на общуването с връстниците: потребности, мотиви, средства и общуване. За този
период са характерни две качествени промени в сферата на общуване с връстници.
Едната се изразява в рязко нарастване на значимостта на връстника в живота на детето. Втората е
свързана с появата на избиртелните привързаности, приятелство и възникване на по - устойчиви и
стабилни отношения между децата. Тези качествени промени се разглеждат като граници на
следните три етапа в развитието на общуването с връстника
1.емоционално-практическо
2.ситуативно-делово
3. извънситуативно-делово общуване.
2.2.1. Емоционално - практическо общуване с връстниците
Първата форма на общуване с връстника се нарича емоционално – практическа и обхваща периода
от две до четиригодишна възраст; съдържанието на потребността е с участие в общи забави,
самоизява и търсене на доброжелателно внимание от страна на другото дете; основен мотив за
общуване е личностно – деловият, а средствата за общуване са експресивно – мимически действия.
За този вид общуване, за детето е необходимо и достатъчно връстникът да се присъединява към
неговите лудории и, действа с него съвместно или редувайки се. Всеки участник в такова
емоционално - практическо общуване е загрижен за това да привлече вниманието към себе си и да
получи емоционален отговор от партньора. Връстникът е за тях като „невидимо огледало", в което
виждат само себе си.
Емоционално - практическото общуване е ситуативно. Изцяло зависи от конкретната обстановка, в
която се осъществява взаимодействието и от практическите действия. Въвеждане на привлекателен
предмет в ситуацията може да разруши взаимодействието между децата те превключват
вниманието си връстника върху предмета, възможно е да се скарат за предмета.
Основен мотив за общуване е личностно - деловият и деловият.
Емоционално - практическото общуване с деца на същата възраст, развива представите на детето
за своите възможности, развива емоциите и инициативността.
2.2.2. Ситуативно - делово общуване с връстниците
Ситуативно - деловата форма на общуване с връстника се характеризира със съдържанието на
потребността е сътрудничество и признание на успехите от връстника;
Основните мотиви за общуване са деловите и личностните, а средство за общуване е речта.
Този вид общуване е типичен за предучилишната взраст. След четиригодишна възраст при децата,
особено при тези които посещават детска градина, се формира особено отношение към връстника.
Общуването с равен става все по - привлекателно и заема все по - голямо място в комуникативната
сфера на детето. В предучилищна възраст сюжетно - ролевата игра придобива колективен
характер. Тя се разгръща в два плана: на ниво на ролеви взаимоотношения, главно определени от
ролите, които децата са приели в играта и на ниво на реални взаимоотношения, съществуващи
извън сюжета, при разпределяне на роли, договаряне на условия. В съвместната игра има
постоянен преход от ролеви към реални взаимодействия и обратно. Децата променят интонацията
на гласа си, маниерите си. И това показва, че те разделят ролевите и реалните отношения, още
повече, че реалните отношения са насочени кьм общо дело - играта. Така, главното съдържание на
потребността от общуването е деловото сътрудничество. Сред средствата на общуване на този етап
започват да преобладават речевите - децата много разговарят помежду си, речта продължава да има
ситуативен характер.
2.2.3. Извънситуативно - делово общуване с връстниците
Извънситуативно - деловата форма на общуване с връстника се проявява след шестата година,
детето изпитва необходимост от сътрудничество с връстника и уважение от негова страна.
Основни мотиви за общуване са деловите, личностните и познавателните, а средство за общуване
е речта.
В края на предучилищната възраст при някои деца се изгражда нов вид общуване –
извънситуативно - делово. Речевите обръщения към връстника придобиват извънситуативен
характер. Децата разказват къде са били, какво са видели, какви предпочитания имат, дават оценка
за постъпките на другите, извън ситуацията. В тази възраст възниква „чисто общуване" с
връстника, което не се опосредства от предмети и действия с тях. Децата могат да назоват, виждат
или да действат с това, за което говорят. Въпреки че тенденцията към извънситуативност нараства,
общуването, като правило, се осъществява на фона на общата работа (игра, нареждане на пъзел и
др.) и затова в названието е съхранено определението делово. Причините, заради които детето се
обръща към връстника, са преди всичко неговите делови качества. В тази възраст се появява
умение да видят в партньора си не само качества, проявени в конкретната ситуация, но и някои
психологически аспекти в начина на съществуване на връстника (желания, предпочитания,
настроения), които не са свързани със ситуацията. Децата не само разказват за себе си, но и
започват да се интересуват от връстника: какво иска да прави, какво му харесва, къде е бил, какво е
правил, има ли домашен любимиц и др. Към края на предучилищната възраст възникват устойчиви
избирателни приврзаности между децата, те „се събират" в групички от двама-трима, появяват се
първите характеристики на дружбата. В рамките на извънситуативно - деловата форма, децата
използват експресивно - мимически, предметни и речеви средства, но водещо място принадлежи
на речевите средства.