Семейство.

Общуване в семейството
Семейството е една от най-важните социални групи в живота на човека. То осигурява
на своите членове любов, подкрепа, взаимопомощ, материални предпоставки за живот.
Семейството е първата и най-важна социална инстанция, която осигурява на децата още от
момента на тяхното раждане знания за света, еталони за оценка на човешкото поведение,
ценности, норми. Ако връзката между родителите се разкъса (семейството се раздели) и
потребностите на децата от любов, грижи и сигурност не се удовлетворяват, у тях (децата)
може да възникне психично напрежение, което може да доведе и до проблеми в поведението и
общуването им. Четира са основните функции, които семейството има в обществото:
1. Демографска функция (репродуктивна) - семейството репродуцира човешкия живот и
се “грижи” за възпроизводството на населението.
2. Икономическа функция - осигурява продукти (материални и духовни) за
задоволяване на потребностите на неговите членове.
3. Социализираща функция - подпомага формирането и развитието на личностите на
своите членове и най-вече оказва културно-възпитателно влияние върху децата.
4. Социална функция - на основата на дълбоки емоционални отношения, които намират
израз в любов, солидарност, взаимопомощ семейството осигурява психична репродукция и
удовлетвореност на своите членове (Otmar K.v.J 1988).
Влиянието на семейството върху развитието на личността намира израз преди всичко в
резултатите от взаимодействието, което се осъществява в различните дейности на семейството,
като разпределение на семейните задължения, прекарване на свободното време и установяване
на социални отношения на семейството в обществото като цяло.
Семейството представлява за детето първостепенна социализираща инстанция. В него
детето натрупва началните си познания за социалния свят. В първите години от живота на
детето в семейството се формират и развиват неговите психични, поведенчески диспозиции -
способности, интереси, потребности, представи, които служат като базисни структури за по-
нататъшното развитие на неговата личност. Отделните членове на семейството участват в
повече малки групи (не само в семейството). Тези групи също оказват влияние върху
развитието на тяхната личност. Но най-важната микрогрупа за детето остава семейството,
защото именно с неговата ценностна система то се идентифицира, в нея (ценностната система)
прекарва по-голяма част от времето си. Родителите, с техните морални и ценностни норми
служат на подрастващите като модел, образец за собственото им саморазвитие и стремежи. Но
родителите могат да бъдат (често това става безсъзнателно) негативен, а не само положителен
модел за подражание.
Друг характерен признак на семейството като социална група е голямата интензивност,
непосредственост и диференцираност на процесите на общуване, протичащи в него. В
семейството могат да се обменят и дискутират мнения и опит за всички значими за личността
области. В общуването с родителите, братята и сестрите децата могат да бъдат остро и бързо
санкционирани по различни причини - могат да бъдат поощрявани, подкрепяни, наказвани и
награждавани.
Влиянието на семейството върху развитието на личността е следствие на цялостния
начин на живот на семейството и е вплетено в него. Начинът на живот на семейството и
неговото възпитателно въздействие обаче зависят до голяма степен и от това, каква социална
позиция заемат членовете на семейството извън него и какви социални задачи изпълняват
(Otmar K.v.J., 1988). Най-важните фактори, които определят влиянието на семейството върху
развитието на личността на децата са:
 личностите на родителите;
 възпитателното поведение (стил на възпитание) в тесния смисъл;
 вътрешно семейните отношения;
 материалните и културни условия на живот на семейството;
  броят на децата в семейството;
 мястото на детето сред другите деца (по реда на раждане).
Огромно влияние върху психическото развитие на детето оказват социално-
психологическите фактори, свързани с особеностите на междуличностните отношения и
общуването в семейството. Семейството има ясно изградена, предписана от обществените
закони ролева структура (Петровский, 1986). От всеки, който заема някаква позиция в
семейството се очаква поведение, отговарящо на определен образец, напр. изпълнение на роля
на майка, на баща, на дядо, на дете и т. н. Начинът на изпълнение на ролята винаги получава
социална оценка, а отклоненията се санкционират. Приемането на ролята и нейното изпълнение
често може да бъде чисто формален акт. Реалната позиция на личността, нейното вътрешно
отношение към ролята и очакванията на другите за изпълнението на тази роля може коренно да
противоречи на ролята, която тя поема. В този смисъл е възможен конфликт между ролята и
личността на членовете на семейството, напр. баща алкохолик - като изпълняващ ролята на
баща изисква уважение, но като личност е достоен за презрение, особено ако в нетрезво
състояние тероризира членовете на семейството, в това число и децата.
Ролевите предписания правят отношенията между хората стандартни и в най-голяма
степен това важи за семейството. Съществува определен диапазон, в който изпълнението на
ролята на майка се разглежда като социално приемливо - добра и ласкава, но не много, за да не
разглези детето, строга и взискателна, но не с “казармен тип” поведение. Всяко отклонение от
“долната и горната” граница на ролевите очаквания по отношение на майчината доброта се
осъжда. Същото се отнася и за детето в семейството. Съществуват огромен брой ролеви
очаквания към него: послушание, прилежание, уважение, отлично учене и т. н. Всички, които
заобикалят детето следят стриктно отговаря ли то на тях и го информират за това, независимо
дали то е в предучилищна или училищна възраст.
Строгото разпределние на ролите в семейството регламентира и донякъде регулира
взаимоотношенията в него, процесите на общуване между неговите членове. Но в същото
време тези процеси се влияят и от личностовите особености на всеки индивид, принадлежащ
към семейството, от социалното обкръжение на семейството, от социалния статус на
родителите, от техните професии, материално състояние и др. Съществува и една чисто
психологична характеристика на семейството и връзките, които обединяват неговите членове, а
именно тяхната емоционалност. Степента на емоционална близост определя нюансите,
посоката на съществуващите в семейството отношения, на отношенията съпруг - съпруга,
родители - деца. Проведените от нас изследвания показват, че в съвременното семейство все
по-често (в 75 % от изследваните случаи) се наблюдава отсъствие на духовна емоционална
връзка на децата с родителите (Балтаджиева, 1998). Дори когато между родители и деца не се
наблюдават негативни форми на взаимоотношения, като враждебност, недоверие, терор, може
да не се постигне позитивно възпитателно въздействие върху детето, тъй като по ред причини
родителите игнорират неговия духовен свят. Такъв тип отношения могат да се определят
условно като формални и възникват, когато родителите свеждат изпълнението на родителските
си функции само до контрол, санкции, поощрение или до материално обезпечение. Липсата на
взаимност между родители и деца, основана на липсата на информираност за проблемите на
децата, на липсата на съпреживяване и поддръжка, на отсъствието на доброжелателност и
деликатност към тях се отразява негативно върху нравственото развитие на детето, върху
неговата дисциплинираност и чувство за отговорност. В затворените пространства на големите
градове, в които първичните връзки в семейството са изкривени, децата лесно откриват
заместители за удовлетворяване на потребността си от духовна, емоционална връзка - свои
връстници, неформалните, често асоциални по поведение групи и в много по-голяма степен се
поддават на въздействието на алкохол, наркотици и престъпления.
Семейните фактори, които влияят върху личността на детето и предопределят
общуването с него се подразделят на три групи (Ковалев, 1988):
 1. Социалната микросреда на семейството (съвкупността от морални ценности и норми,
които са еталон за семейството и приобщаването на детето към тях).
2. Съвместната дейност на семейството и неговите членове.
3. Типът семейно възпитание, съставен от комплекса от целенасочени педагогически
въздействия върху детето.
Установено е, че характерът на взаимоотношенията между съпрузите родители
определят формирането на нагласата за взаимоотношения в децата, от любов към другия до
пълно равнодушие, а стилът на тези взаимоотношения се усвоява като еталон от децата. Децата
от семейства, в които има благоприятни отоншения по-лесно установяват добри
взаимоотношения със своите съученици, по-често стават лидери. Децата от семейства с лоши
отношения трудно се вграждат в класа и по-често остават изолирани. Особеностите на
психологическия климат в семейството се определят от “хоризонталните” взаимоотношения
мужду съпрузите и всички възрастни, които представляват обкръжение на семейството. Те
могат да бъдат отношения основани на: сътрудничество, съгласие, съревнование, конкуренция
и антагонизъм. Конкурентните и антагонистичните отношения между възрастните разрушават
семейството и се отразяват отрицателно върху развитието и формирането на личността на
детето. Преди всичко в него се формират противоречиви чувства към родителите, а понякога и
враждебно отношение към някой от тях, нараства безконтролието на детското поведение,
намалява се способността на детето към адаптация.
Общуването между родители и деца се определя и от “вертикалните” взаимоотношения,
от характера на властта в семейството. В съвременната психология се посочват 6 типа власт,
която може да се реализира в общуването, във взаимодействията между хората:
1. Принуждаваща власт. Тя произтича от възможността да се налагат наказания.
2. Възнаграждаваща власт. Тя е свързана с възможността да се получи нещо нужно и
приятно.
3. Легитимна, узаконена власт. Тя е дадена изначално, естествено на родителите.
4. Експертна власт. Тя се свързва с безспорни знания в определена област.
5. Информационна власт. Тя се основава на важността на информацията, която
възрастният притежава.
6. Референтна власт. Тя се отнася до човека, който е избран в качеството на еталон за
групата /семейството/.
Властта и нейната реализация е неизменно свързана и с авторитета. Прието е да се
различават три вида авторитет (Ковалев, 1988):
1. Формален авторитет. Той се поражда от социалната роля, напр. авторитет на баща, на
майка, на учител и т. н.
2. Функционален авторитет. Той се опира на компетентност, опит, знания, успешност в
дейността.
3. Личностен авторитет. В него се съчетават професионална компетенция и социален
опит и съпричастност към другите, информираност за техните дела.
Предпочитаният тип власт и ориентацията към определен вид авторитет определят
стила на взаимоотношенията между родители и деца в семейството. Традиционно се определят
три стила на взаимоотношения в семейството: авторитарен, демократичен и либерален.
При демократичния стил родителите общуват с детето коректно, дискретно насочват
неговото поведение, използват дискусията като средство за решаване на възникнали проблеми
и конфликти, не подчертават непрекъснато водещата си позиция.
При авторитарния стил общуването между родители и деца се изчерпва с
разпореждания, които много често са кратки и делови. Той се основава на заплахи и забрани, на
пренебрежение на чувствата и емоциите на децата. Между родители и деца се поддържа
определена дистанция, комуникацията е насочена преимуществено от родители към деца.
Авторитарният стил може да се реализира чрез диктат, а заповедта и насилието да се сблъскат
със съпротивата на детето под формата на лицемерие, лъжа, грубост, откровена омраза.
Сломената съпротива на детето пък води до огромни загуби в неговата личност - загуба на
самостоятелност, на чувството за собствено достойнство,на инициативност,на вяра в себе си и
своите възможности. Авторитарният стил има и друга проява - опеката. Тя се различава от
диктата само по външната си форма, но не и в същността си. Опеката се свързва с много грижа,
с ограждане на детето от трудностите, с ласкаво съучастие, но резултатът от този тип
взаимоотношения е същият - в децата липсва инициатива, самостоятелност. Майката, която
трепери над детето си като се вкопчва в него, всъщност не обича истински детето си. Много
често тя (или бащата) прехвърля върху детето собствените си амбиции. Според П. Дако тези
взаимоотношения са плод на определена вътрешна позиция на родителите, често неосъзнавана
(Дако, 1995). Те правят това заради самите себе си без да се интересуват, какво е детето и какво
иска то.
Майчината авторитарност причинява много повече вреди, когато се крие зад маската на
“прекалена нежност”, “абсолютна доброта”, “вманиачена пожертвователност” (пак там). Когато
бащата е тиранин детето расте с чувство за малоценност и поражение. То остава инфантилно,
страхува се от общуване и с мъже и с жени, чувства се ненужно, нищожно.
При либералния стил на общуване в семейството е в сила правилото “прави каквото
искаш”. Съществува мнение, че либералността на родителите осигурява изключително широк
обхват от дейности, поведения и ценности на детето (Енциклопедия Психология, 2008). Като
предпоставка за това се посочва възможността децата да разгърнат своите изследователски
възможности поради предоставената им свобода. Този подход е силно повлиян от
фройдистките идеи, които акцентират върху детските инстинктивни потребности и
възможностите за тяхното реализиране.
Д. Баумринд и други изследователи определят стила на отглеждане на децата в
семейството като се опират на три характеристики: приемане на децата от родителите и
ангажираност с тяхното отглеждане и развитие; контрол спрямо децата от страна на
родителите; даване на автономия на децата. Присъствието на някоя от тези характеристики в
по-голяма или по-малка степен формира стила на отглеждане на децата (по Бърк, 2012, с. 262-
263). Обособяват се четири стила:
Авторитетен стил. Той е най-успешният подход към отглеждане на детето. Родителите
са внимателни и чувствителни към потребностите на детето, откликват на желанията му.
Отношенията родители-дете са топли и контролът, който родителите оказват върху
поведението на детето е разумен и съобразен с възрастта му. Изискванията към детето се
налагат последователно и се обясняват. Детето може да взема самостоятелни решения, ако е
готово за това. Родителите го насърчават да изразява свободно своите мисли, чувства и
желания.
Авторитарен стил. Той се характеризира със студено отношение на родителите към
детето. Те често унижават детето и го отхвърлят. Отправят много изисквания към него,
използват сила и наказания за да постигнат изпълнението им. Авторитарните родители често
използват и психологичен контрол върху детето, като нахлуват в неговата индивидуалност. Те
вземат решение вместо детето и много рядко чуват неговото мнение.
Угаждащ стил. Този стил е топъл и приемащ детето, но е неангажиращ. Угаждащите
родители са или невнимателни или свръхлиберални спрямо детето. Те почти не контролират
поведението на детето и не отправят изисквания към него. Детето може да прави самостоятелни
избори, дори когато няма готовност за това.
Неангажиран стил. Родителите са дистанцирани от детето и са емоционално студени
към него. Нямат изисквания към него и са безразлични към неговите изказвания и решения.
Стилът на взаимоотношения на възрастните с децата представлява начин на общуване с
тях, средство за поддържане на контакт, но едновременно с това той е и действен метод за
възпитание във взаимоотношения, в начин на общуване.
 В предучилищна и начална училищна възраст родителският пример се възприема
предимно абсолютно и некритично. Степента на идентификация с родителите е изключително
висока. Те (родителите) са образец за подражание. Нараства влиянието на бащата върху
психиката на детето. Особено важен се оказва неговият социален статус, тъй като той вдъхва в
детето чувство на увереност, стабилност. Емоционалната връзка на детето с майката е все още
много силна. Позицията на майката в семейството определя и формира представите на детето за
неговата роля и статус в бъдещото му семейство. Така общуването в семейството на детето се
мултиплицира и в бъдещето (в бъдещото семейство на детето).
Върху сложните взаимоотношения и взаимодействия между родители и деца в
семейството силно влияние оказва и структурата на семейството, числото поколения в него,
позицията на детето като единствено, по-голямо или по-малко, наличието или отсъствието в
семейството на баща или майка. Ако в семейството присъстват възрастни баба, дядо или един
от тях, то в него се създава тристепенна възрастова структура, която има своя социално-
психологическа характеристика. Осъзнато или не но по-старото поколение не се замисля, какво
ще стане с внуците като пораснат и се старае с нищо да не помрачи радостта, която може да им
даде сега. Налице е тенденция на отслабване на взискателността към децата от страна на най-
старото поколение. Този либерализъм в отношенията може да породи конфликт с родителите
на децата. Самите деца успешно се възползват от противоречията и общуват с най-възрастното
поколение, баби и дядовци от позицията на идол в техните очи. Но много често именно в най-
старото поколение в семейството те (децата) намират емоционална топлина, ласка и внимание,
които по ред причини не откриват в своите родители.
В едно малко семейство, от гледна точка на неговата структура (двама родители и едно
дете) обменът на информация се извършва по-интензивно. Това представлява предпоставка за
по-ранното когнитивно развитие на детето. В по-голямото семейство, състоящо се от двама
родители и две деца на преден план излиза взаимодействието на децата в играта, а също и
взаимодействието им с приятелите на техните братя или сестри, което води до натрупване на
по-голям опит по отношение на общуването с другите хора (Schmit-Denter, 1984).
Така общуването между братята и сестрите в семейството, ако децата са две или повече
разширява тяхното обществено познание, тяхната социална активност и способност за
ориентиране в микрогрупите. Данните показват, че влиянието на родните братя и сестри е
изключително голямо, особено във възрастта от четири до десет години (Развитие личности
ребенка, сб., 1987). По-големите братя и сестри установяват определени норми на поведение,
стават образци за подражание на по-малките, дават съвети, на тях се поверяват тайни, в тях се
търси опора при емоционален стрес. Взаимоотношенията между децата в семейството развиват
и усъвършенстват уменията за общуване. А те лесно се разпространяват и върху отношенията с
другите хора. Когато детето е единствено по-възрастното поколение става “заместител” на този
вид връзки. Именно поради това в последните няколко десетилетия вниманието на психолозите
е насочено между отношенията на братята и сестрите в семейството, като се акцентира преди
всичко върху взаимодействието, което лежи в тяхната основа. Търси се корелация между
отношенията на децата едно спрямо друго и поредността на раждането им. Резултатите от
проведените изследвания показват значението на тези отношения и взаимодействия за
развитието главно на личността на детето, за неговата социализация (Otmar K.v.J., 1988).
Наличието на по-малки братя и сестри дава възможност да се прояви в по-големите грижовност
и покровителско поведение. От друга страна по-големите деца служат като модел за поведение,
като “инструктори”. Взаимодействието с едно дете, намиращо се на по-високо познавателно
ниво улеснява вграждането на останалите деца от семейството в материалния и социалния свят.
Безспорна е заслугата на А. Адлер в това отношение. Той издига хипотезата, че поредността на
раждане на детето в семейството води до развитието на специфична личност (Енциклопедия
Психология, 1998). За всяко дете в семейството ситуацията е различна, различни са неговите
потребности и начините на удовлетворяването им от родителите. Това предизвиква и
различията в детската личност, които по-късно се разгръщат и проявяват в зрялата личност.
Отделят се четири категории деца по поредността на раждането им: първородно дете, деца,
родени между първото и последното, последното дете в семейството и единственото дете.
Последните изследвания показват, че “влиянието на поредността на раждането е по-общо,
отколкото се е смятало от Адлер” (Mosak, 1973).
Общуването между децата в семейството обаче е белязано от някои психологически
особености и преди всичко от осъзнато или неосъзнато, демонстрирано или прикрито
съперничество. Борбата между децата е борба за любовта на родителите. Възрастовите и
половите различия между децата в семейството могат да породят ревност в тях, дори и при
нормални други условия. На по-големия брат винаги завиждат, защото има повече привилегии
и по-голяма самостоятелност. Момичето завижда на брат си, защото му се струва, че той има
по-голяма свобода и т.н.
Общуването се усложнава още повече, ако родителите показват предпочитание към
някое от децата по възраст, пол или външност, интелигентност, способности или специални
умения. Тогава между децата възниква още по-голяма ревност и завист. Този вид чувства на
децата, както и постоянното съперничество между тях никога не могат да бъдат предотвратени,
но могат да бъдат държани в нормални граници. За да постигнат това родителите трябва да се
отнасят към децата не еднакво, а справедливо. Възрастта и полът винаги носят някакви права и
някакви задължения, произтичащи от ролевото разпределение в семейството (баща, майка, по-
голям, по-малък, момче, момиче) и детето трябва да ги знае и да ги осъзнае. То трябва да е
убедено обаче, че връзката между него и неговите родители е неповторима, единствена и много
по-важна е неповторимостта на тази любов, отколкото нейното “количество” (Гинът, 1988).
В процеса на общуване между децата и техните родители, при обмена на информация
могат да възникнат смислови бариери. Те се пораждат от това, че възрастните не познават
вътрешния свят на детето, не разбират езика на децата. Те преди всичко не отчитат личностния
смисъл, които обектът, думата или действието имат за децата. Езикът е система от думи с
определено значение. Освен общоприетата система от значения думите имат и известен
личностен смисъл, известно специфично значение, което е индивидуално за всеки. Според А.
Н. Леонтиев личностният смисъл създава уникалността и субективността на човешкото
съзнание (Леонтиев, 1978). За различните хора една и съща дума, действие, обстоятелство
могат да имат различен смисъл, продиктуван от съответните им нравствени и мирогледни
ценности. За да се постигне съдържателен диалог с детето, истинско взаимно разбиране, за да
паднат смисловите бариери възрастните трябва да навлязат в света на личностните смисли на
своите деца, в света на техните мечти, радости и беди.
Да се разговаря с децата е истинско изкуство. Възрастните трябва често да
разшифроват, да разбират кодираните послания на детето, да се опитат да вникнат в чувствата
и емоциите, които съпровождат посланията. Често разговор между дете и родител звучи не като
действителен диалог, а като два монолога, първият от които съдържа упреци и обвинения, а
вторият опровержения и молби. Трагедията на подобно “общуване” произтича според Х. Гинът
не от липса на любов, а от липсата на уважение, не от липсата на интелигентност, а от липсата
на умения (Гинът, 1988). Той препоръчва на родителите “нов код за общуване” с децата, който
се основава на уважение и зачитане на личността на детето и неговите проблеми и чувства, и на
умението на родителите да водят разговори с децата. Този код изисква:
1. Разменяните реплики да не накърняват както детското, така и родителското
самоуважение.
2. Преди да изкажат съвет или наставление родителите да покажат разбиране.
Във връзка с това се посочват и три основни правила за водене на разговор с децата:
1. От случката към отношението. Когато детето разказва или разпитва за някаква
случка, често е по-добре да се реагира не на самата случка, а на стоящото зад нея отношение.
Напр. осем годишно дете се оплаква, че получава по-малко подаръци от по-големия си брат.
Оплакването не се опровергава от майката. Ясно е, че детето не се притеснява за броя
подаръци, а за родителската любов към него. Именно тя трябва да стане явна в разговора.
2. От случката към чувствата. Когато детето разказва на родителите някаква случка по-
добре е те да реагират на предизвиканите от нея чувства в детето, отколкото на самата случка и
на това, кой е прав и кой е крив в нея.
3. От общото към специфичното. Често пъти, когато детето направи някакво изказване
за себе си, напр. “аз съм глупав”, “аз не съм добре по математика” е по-добре родителят да не
му отговаря със съгласие или несъгласие, а с подробности, които да покажат разбиране, което
надминава очакванията на детето. Опроверженията и протестите няма да помогнат на детето,
което изразява пред родителите си своето отрицателно мнение за себе си, а дори ще го
затвърдят. Най-подходящо е възрастните да покажат в разговора, че разбират не само общото
настроение на детето, но и произтичащите от него чувства.
Зачитането на детската личност в процеса на общуване предполага и похвалата и
порицанието, изказани от родителите да се отнасят до старанието и постиженията на детето, а
не до качествата на неговата личност. Това ще позволи на детето да направи реалистично
заключение за своята личност, да формира адекватен Аз-образ, адекватна самооценка.
Възрастните трябва да се стремят да стимулират усилията на децата. Ударението трябва
да се поставя върху действането (делата), а не върху този, който действа. Да се подпомогне
детето да се справи с някаква ситуация, т. е. да се насърчи да действа в никакъв случай не
означава в него да се развие нагласата, че то е най-доброто или, че от него по-добро няма
(Енциклопедия Психология, 1998).
Посоката на действие на детето се регулира от родителите чрез санкции, които могат да
бъдат наказания или награди. Регулиращата функция на наградите и наказанията е тема,
изключително дискутирана в съвременната психология. И макар, че ефективността на
наказанието се поставя под въпрос, днес то все още се прилага широко. За Б. Скинър обаче
наказанието има по-малка действена сила от наградата (подкреплението), като наградата е
“небиологична”, под формата на “похвали, златни звезди, пари” (Скинър, 1996).
Древна практика на всички родители е както да наказват, така и да награждават децата,
когато те се държат по някакъв желателен начин. Но родителите не успяват да прилагат
системно този контрол в процеса на общуване с децата. Те често се съпротивляват на
награждаването на децата, защото считат, че така ги “подкупват” да бъдат добри. Родителите
трябва да разберат, че награждаването (насърчаването, подкрепата) е може би единственият
начин, който може да доведе до желаните промени в поведението на детето. Наказанието по-
често предизвиква “странични ефекти”, напр гняв, негодувание, съпротива и те отслабват или
изместват неговото действие.