ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

Педагогически факултет
Специалност: „Училищна психология”- Магистър
Учебна дисциплина: „Родителска компетентност”

РЕФЕРАТ
Тема: Родителски стилове

ИЗГОТВИЛ: ПР ЕПОДАВАТЕЛ:

Наталия Ангелова Радкова доц . д-р К. Тагарева

ФАК.НОМЕР: 1306568025
“За да разберем конкретните индивидуални прояви, трябва да разглеждаме
личността като цяло – като единен стил на живот. И ако разпознаем
истинското положение на нещата, би трябвало да признаем, че няма никакъв
смисъл децата да бъдат наказвани за тази или онази грешка.”
Алфред Адлер

Възпитанието е процесът, в който възрастните общуват и се грижат за своите

деца. Чрез наблюдение, дисциплина, емоционална близост, контрол и
изисквания, родителите възпитават децата си и ги подготвят за живота в
обществото. За израстването на човека като личност влияят не само връзката
дете - родител, но и различните системи в едно семейство. Това са отношенията
между родителите, отношенията на братята и сестрите и тези на семейството с
другите, външни хора.
Колко важно е възпитанието на децата за тяхното бъдещо развитие? Това е
въпрос, който вълнува, както всички родители, така и много изследователи.
Отговорът, който стотиците изследвания сочат е: „много важно“.
Родителите влияят на техните деца по много начини. Отношенията, средата,
които те избират за своите деца, начина, по който ги възпитават и др.
В нашето общество структурата на семейството е изключително разнообразна.
Семейства с един родител, деца на разведени родители, деца, отгледани от баба
и дядо, доведени родители и т.н. Изследванията, обаче, показват, че структурата
и броя на родителите не са определящи поведението и личността фактори. Те,
разбира се, могат да повлияят посоката, която децата ще изберат, но има и други
фактори, които в комбинация или поотделно оказват своето влияние върху
изграждането на личността. Такива фактори могат да бъдат отношенията на
родителя / родителите и детето, социалният статус, средата, в която детето
израства и др. Подходите, чрез които изследователите разглеждат възпитанието
и неговите ефекти, са два. Стиловете на възпитание и връзката родител – дете.
През 1973 Диана Баумринд разпознава 3 основни вида на родителски стилове.
Авторитетен, авторитарен и отстъпчив. Тя достига до това заключение след
наблюдение и анализ на отношенията между децата и родителите им, както
вкъщи, така и в детската градина. Показателите, по които родителите са били
оценени са контролът, който те налагат върху децата си; изискванията за по-
голяма зрелост и прецизност при извършването на определени задачи,
изслушването и разговорите с детето и неговото обгрижване.
Авторитетен стил. Родителите, поддържащи този стил на възпитание, поставят
правила и следят за тяхното спазване. Те, обаче, обясняват и дискутират с децата
си смисъла на тези правила, изслушват ги и ги разбират. Авторитетните родители
са строги, но справедливи, оказващи по-скоро подкрепа, отколкото наказания. Те
изискват от децата си да отстояват позицията си, да са социално отговорни и
самостоятелни, давайки им условията и подкрепата, от които те имат нужда, за да
го постигнат.
Авторитетният родител е подкрепящия и стимулиращия самостоятелност, но при
наличие на известни ограничения и контрол върху поведението на децата. Те се
отнасят с разбиране и топлина, като налагат правилата и контролират тяхното
спазване с подробни обяснения. Този тип родители се отличават с висока
социална компетентност те са морално зрели и отговорни личности с
положителна самооценка. Авторитетните родители, поставят високи изисквания
за зряло поведение, но отговарят на детската индивидуалност и се стремят да
внушават своето разбиране за родителски очаквания и санкции. Те отглеждат
децата с най- благоприятно възпитание: независими, самоконтролиращи се и
просоциални. Този родителски стил се отличава със:

· Толерантност към мненията и желанията на децата;

· Не използват силови методи при налагане на правилата и не се стремят да

подчинята детето;

· Проявяват емоционална топлота и отзивчивост, емоционално откликващи и

приемащи;

· Не критикуват децата и не осъждат прибързано, без да са изслушали и взели под

внимание гледната точка на детето;

· Притежават разумни изисквания към поевдението в съответствие с възрастта и

зрелостта на детето;

· Дисциплинарните стратегии са насочени към изграждане на вътрешна

саморегулация на поведението;

· Осигуряват възможност за развитие на автономността на детето, то свободно

може да взима решения по определени въпроси в области в които е готово;

· Осигуряват благоприятна среда за свободното изразяване на мисли, емоции и

желания;

· Създава условия за развитие на социална компетентност, нагласи към

коопериране и използване на просоциални стратегии за развитие на моралното
съзнание.

Авторитарен стил. Тези родители установяват правила, които трябва да се

спазват на всяка цена. Неизпълнението води до наказания. Те не обясняват и не
дискутират методите си и правилата. „Ти трябва да направиш това, защото аз ти
казвам!“.

Поведението на авторитарните родители е ограничаващо и упражняващо силен

контрол, често използващи наказанието, изискващи от децата си да следват
точно указанията, да уважават работата и усилията. Обикновено тези родители се
отличават с ригидност и не толерират това, което е извън техните собствени
норми. Авторитарният родител отказва да приеме идеите на своите деца, когато
те не съвпадат с неговите. Той изисква подчинение и уважение, а това създава
враждебност. Натрупаната и потисната враждебност към родителя, би могла да
излезе на повърхността под различна форма (агресия, тревожност, депресия и
др.). Този тип родители се опитват да постигнат сигурност чрез използването на
сила. Авторитарното поведение не предполага уважение, това поведение е
основано на страх от ощетяване, от подценяване и затова често се изразява в
подценяване на другите, за да се постигне привидна сигурност, да се скрие
неуспех или слабост. Това, което движи авторитарният родител е нуждата от
доминиране.Този стил на родителско поведение води до подчинение, унижение,
изтощение и до отнемане на възможността на детето да поеме отговорност за
своите действия. Децата на този тип родители се отличават със социална
некомпетентност. Те са тревожни, безинициативни, твърдите и силови методи ги
правят по- агресивни. Много често преживяват страхове, тъга, лесно раздразними
са, стресирани, изпълнени с вина, недружелюбни. Възгледите на авторитарния
родител са, че детето се ръководи от нежелателни импулси, неговото мнение и
желания нямат стойност и не се вземат под внимание. Отношенията между този
тип родители и техните деца се отличават, като хладни или студени, липсва
съпричастност към това, което се случва с детето, обикновено няма планиране на
съвместни дейности. Авторитарните родители са съсредоточени върху контрола
на поведението и използват принудата . Те не осигуряват възможности за
развитие на автономията на детето. Детето е безапелационен изпълнител на
решенията взети от родителя, независимостта е напълно подтисната. Доказана е
пряката зависимост между този стил родителстване и детската агресия, децата с
авторитарни родители, често използват силови методи, враждебност и изпитват
много повече фрустрации от другите деца.

Отстъпчив стил. Обратното на авторитарния стил. Тези родители рядко имат

изисквания към децата си и рядко ги дисциплинират. Те избягват конфликти и
често отстъпват пред капризите на децата си. Не очакват от тях зряло поведение.
Отношенията на децата с този вид родители наподобяват по-скоро приятелски,
отколкото отношения между родител и дете.
Разширените изследвания в областта на възпитанието и ефектите от него,
изваждат наяве и още един, четвърти стил на родителстване – пасивен /
неучастващ. Този стил се характеризира с незначителни изисквания, липсваща
комуникация и отговорност. Тези родители са обикновено неучастващи и
незапознати с живота и случващото се с техните деца. Те често неглижират
нуждите на децата си.
Всеки родител може да се разпознае в някой от тези профили. Основният
въпрос, обаче, е какво точно е значението и дългосрочните ефекти от тези
подходи за възпитание. Отговорът на този въпрос е базиран на стотици
изследвания, проведени от Баумринд и други изследователи, които са
проследили, както стиловете на възпитание на различните семейства, така и
поведението и развитието на децата във времето.
Децата на авторитетните родители са предимно щастливи, способни и успешни.
Децата, които са били възпитавани от авторитарни родители са често покорни и
стриктни. Те имат по-ниска социална компетентност, по-ниско самочувствие и
често са по-нещастни.
Отстъпчивият стил на възпитание обикновено резултира в поведение на нисък
самоконтрол. Тези деца често са недоволни от живота си, имат по-слаби
резултати в училище и имат проблеми със спазването на правила не само вкъщи,
но и извън дома.
Разрешаващ и дезангажиран стил.Тези стилове се отличава с липсата на
граници и стремежа на родителите да „оставят детето да се развива
самостоятелно“, както и родители и деца да са „приятели“. Родителите, които
прилагат тези стилове на родителстване в крайна сметка оставят децата си да
израснат в среда, в която няма ясно установени граници. Разрешаващия стил се
характеризира с това, че родителите оставят пространство на своите деца да
изразяват желанията и мнението си, като същевременно не полагат никакви
граници. Подобна ситуация може да се наблюдава в семейства, в които децата
ругаят и даже псуват родителите си, „казват си всичко, което им е на ума“ без това
да е адекватно на израстването им или социалното им приспособяване. Тези
родители често оставят децата си сами да се справят с предизвикателствата на
живота, недооценявайки техните способности за справяне, както и
необходимостта на детето някой да поставя граници в реалността. Често пъти
изследователи в областта на родителското поведение свързват разрешаващия и
дезангажиран стил на родителстване с бягството от отговорност от страна на
родителя, както и с неговата незаинтересованост към детето с неговите
конкретни нужди и преживявания. Дезангажирания стил на родителстване се
отличава с липсата на каквито и да е граници, като в същото време, постъпките на
детето, били те правилни или неправилни, се подминават и рационализират.
Такива родители, в повечето случаи не вземат отношение към постъпките на
децата си, като най-честите рационализации са „не ме интересува“, „ами нали е
дете“, „те всички деца така правят“, „всички бягат от училище“, „щом играчките са
в градинката, значи са на всички и моето дете не е отговорно ако счупи или
повреди нещо“, „щом му вземат играчките значи си заслужават да бъдат хапани и
удряни“ и прочие. Родителите, които практикуват разрешаващия и дезангажиран
стил на родителстване, често не са докрай информирани за живота на своите
деца, незнаят за това – какви са интересите им, кои са приятелите им, какви са
хобитата и проблемите им. Подобни стилове на родителстване водят до
формирането на базисна тревожност у детето, което се обърква в житейския си
път, незнаейки накъде да поеме поради липсата на ясни граници и правила. Тези
деца се отличават с липса на ориентация към достигане на постижения, така или
иначе на мама и на тати им е все едно или поне ще ми разрешат да си правя
каквото си искам. Децата отгледани в семейство с разрешаващ или дезнагажиран
стил на родителстване са по-импулсивни и нетърпеливи по типа на „не знам
какво искам, но го искам веднага“. Поради това, че нямат опит с граници, тези
деца имат затруднения в комуникацията с другите, което е резултат най-вече от
липсата на възможност за съпреживяване с другия. Другите ги намират за по-
особени и капризни, както и често се затрудняват в общуването си с тях поради
изискването желанията им да бъдат удовлетворявани на момента. Проучване от
2009г. на деца, спрямо които е приложена възпитателна мярка настаняване в СПИ
(Социално-педагогически интернат) и ВУИ (Възпитателно училище-интернат)
очертава, че разрешаващия родителски стил се среща в семействата на 30,88% от
изследваните деца с девиантно и/или делинквентно поведение, като се
наблюдава ясна взаимовръзка между този стил и формирането на „а-“ и „анти-“
социално поведение у децата и юношите.

Свръхпротективен стил родителство

Свръхпротективните родители несъзнателно ограничават възможностите на

детето за развитие на способности за справяне. Тези родители се опитват да
предпазят децата си от всички опасности възпрепятствайки развитието на
тяхната автономност. Това става, като се ограничават контактите с други деца или
с „по- буйните” деца, опитват се да ги предпазят от болести, микроби,
наранявания и др. Основното разбиране на тези родители е че задължително
трябва да се осигури безопасност и благополучие, ограничава възможността на
детето да натрупа опит за справяне в различни ситуации, конфликти с връстници
и др.Всеки отговорен родител желае да предпази своето дете от опасности, но
начините по които се постига това често се оказват ощетяващи детето. Много
често твърдите ограничителни методи спрямо общуването с определени деца
постигат точно обратният ефект, т.е. детето се чувства привлечено от тях.Чрез
ограничаващото си поведение и възпрепятствайки развитието на социалната
компетентност засилва риска от отхвърляне и игнориране от страна на другите
деца- детето загубва връзка с ценностите, вярванията, желанията на връстниците
си. Детето може да развие пренебрежително отношение и неприемане към други
деца на неговата възраст.

Разрешаващ стил

Този тип родителство привидно изглежда положително ориентиран спрямо

детското развитие, но изследванията доказват, че децата социализирани чрез
този стил, изпитват големи трудности в регулацията на собствените си импулси,
негативно посрещат всяко отправено към тях изискване. Обикновено родителите
с този стил изпитват неувереност в собствените си способности или вярват, че
това е най- добрият стил за социализиране. Децата на тези родители са зависими
от тях, изискващи, показват слаба упоритост при постигане на целите и се
опитват да установят контрол над другите.Разрешаващите родители не успяват
да поставят достатъчно изисквания за зряло поведение и или угаждат прекалено
на децата, или ги пренебрегват. Този тип родители възпитават деца, които не са
достатъчно самоуверени и самоконтролиращи се. При този стил детето постъпва
в зависимост от товя, което му доставя удоволствие. В това няма нищо
застрашително, ако поведението на детето не се нуждае от външен контрол, но
това рядко е възможно. Много от поведенията на детето, включително и
агресивността, трябва да бъдат ограничени. Безусловното приемане на всичко,
което детето прави или може да направи, създава усещане, че няма нищо лошо в
това, което прави, включително и когато се държи агресивно с другите. Това
отношение е основано на разбирането на родителите, че детето не прави или не
може да направи нищо лошо, или на това, че просто не ги е грижа какво би
направило. Това се случва, когато родителите са дълбоко обезкуражени или
депресирани. Вседствие на емоциите, които преживяват, те не обръщат
внимание на това, което детето прави. Те не се интересуват и не знаят с кого, как
и къде прекарва времето си детето. Това незагрижено отношение е пряко
свързано с агресивността в училище.

Отстранен стил

Основна характеристика на този тип родителско поведение е, че родителите

изразяват своята загриженост за детето главно, чрез задоволяване основно на
материалните потребности. Те са погълнати от собствените си проблеми, като
изисквания върху детето се поставят само върху текущите неща. Децата на
родители с този стил демонстрират проблеми с емоционалната регулация и
успеха в училище, неувереност в собствените си възможности. Отличават се с
антисоциално поведение и слаба компетентност в областта на играта и ученето в
по- късен етап, слабо развитие на когнитивните способности, на емоционалната и
социалната компетентност, ниска саморегулация, трудности в привързването и
неувереност в собствените способности. Децата се чувстват изоставени,
необичани, захвърлени, отчуждени, което е фактор за формиране на агресивно
или антисоциално поведение.

Децата, чиито родители са били неучастни в тяхното възпитание имат най-

негативна прогноза за развитие. На тях често им липсва самоконтрол, имат ниско
самочувствие и са по-некомпетентни от техните връстници.
Друг показател, който е считан за определящ за развитието и бъдещето на
децата е отношенията родител - дете. Тук се взима под внимание връзката между
детето и фигурата на привързаност (по-често майката). Въпреки че тези
отношения представляват само частица от целия пъзел, те се смятат за важен и
основен фактор. Връзката родител - дете се свързва пряко с постиженията,
агресията и моралното развитие на децата.
Разбира се, бащите имат своето влияние върху развитието на децата. Докато
майките са по-често отговорни за емоционалните аспекти на развитие, то бащите
имат съществено влияние върху когнитивното и социално развитие.
Щастливите бракове, от своя страна, са считани за предиктор за добро развитие
на децата.
Дисциплина. Това е един от най-често засяганите проблеми. Как е правилно да
дисциплинираме децата си? За и против физическото наказание? Тези въпроси
интересуват психолозите и родителите еднакво силно.
Изследвания показват, че физическите наказания (дори съвсем леките
шляпвания по бузите), водят единствено до подчинение от страх. Когато страхът
намалее и силите се изравнят, децата често престават да спазват родителските
правила. Често, физическите наказания пораждат агресия у децата и те отвръщат
на връстниците си с физическа агресия. Физическите наказания се свързват с
насилието в училище.
Като алтернатива на физическото наказание е най-добре да обясняваме на
децата действията си и да ги насърчаваме да спазват правилата. Децата,
възпитавани по този начин, показват много по-добра социална компетентност.
Родителски мониторинг и участие. Родителският контрол е друг основен аспект
от връзката дете - родител и възпитанието. Наблюдението и участието на
родителите в живота на децата - приятелите, средата и заниманията, играят
важна роля в поведението на детето. Липсата на наблюдение и контрол,
например, се свързват с асоциални прояви на поведение. Осъществяването на
този контрол, обаче, трябва да бъде адекватен, в нормални граници и участието
на детето. Насилственото налагане на определени правила, които детето не
разбира и не приема, не води до положителни резултати. Времето, което
родителите трябва добре да организират и контролират, е това след училище /
детска градина и вечерите. Децата, оставени без надзор във времето след
училище, често се замесват във вандализъм, кражби и асоциално поведение.
Работата на родителите. Дори и външен за семейството, това е един съществен
фактор. Много често родителите се прибират от работа заедно с проблемите от
нея, което несъмнено се отразява и на другите членове на семейството. Така,
например, родители, които са много натоварени на работното си място, често,
полагат по-малко грижи и внимание за семейството си. Продължителното
неучастие в развитието на детето води до неблагоприятни резултати.
Приходите на семейството са друг фактор, оказващ влияние върху развитието на
детето и още по-голямо влияние върху родителите.
Социо - икономическият статус е свързан с нивото на образование и приходите в
семейството. Той е и определящ за средата (квартала, съседите, приятелите),
избраното училище, заниманията след училище, здравето и качеството на
храната. Всички тези фактори имат значително въздействие върху детското
развитие. Ако приемем, обаче, че едно дете, което има по-малко възможности в
резултат на нисък социално - икономически статус, но от друга страна разполага
със здрави социални взаимоотношения и силни културни връзки, можем да
кажем, че то се намира в благоприятен за неговото развитие баланс. Т.е. липсата
или недостигът в една област могат да бъдат успешно компенсирани при
наличието на друга силна страна. И това, разбира се, ако липсите или негативите
не са в екстремни граници.
Влиянието на индивидуалните характеристики на родителите. Те са следствие
от възпитанието, средата, образованието, работата и психическото здраве на
родителите. Те от своя страна, също се намират в определен период на тяхното
развитие, което води до характерните за него приоритети и поведение. (виж
Ериксон)
От друга страна, темпераментът, или личностните характеристики, с които ние
идваме на този свят, несъмнено взаимодейства с този на родителите. Така
например, „по-трудните“ деца предизвикват по-чести конфликти и стрес в
отношенията с родителя, отколкото децата с „по-лесен“ характер.
През последните години се появяват все повече обучения (трейнинги) за
родители. В тези курсове, родителите научават повече за това какво е успешно
родителстване, научават различни стратегии за справяне с проблемите и могат
по-добре да разберат децата си. Изследванията показват, че децата, чийто
родители са участвали в такива семинари или курсове (или с други думи, имат
желание да се усъвършенстват като родители и признават, че не знаят всичко),
имат по-благоприятно бъдещо развитие, отколкото родители, които не са
участвали в такива обучения (или не се стремят да подобрят комуникацията и
разбирането към детето си).
Родителите от своя страна, често се оплитат от многобройните източници на
информация и противоречията сред тях. Така, във форумите се среща, редовно,
въпросът „за и против детските градини“. Тук, разбира се, е от значение нивото на
обслужване и персонала на детските градини. Въпреки това условие, децата,
които са ходили на детска градина се справят по-добре в училище, имат по-добри
социални умения и са по-уверени. Обучението в детската градина спомага за
успешното развитие на децата. Това е заключението на изследванията, следящи
развитието на децата в дългосрочен план.

Родителските стилове са много важни при отглеждането и развитието на

децата. Baumrind (1971) идентифицира три основни модела на родителство.
Авторитарните родители очакват безпрекословно подчинение и смятат за
необходимо децата да бъдат контролирани. Те са описвани като недостатъчно
топли и отзивчиви към своите деца.
Позволяващите родители са топли и грижовни към своите деца, но им
позволяват да регулират живота си и не им осигуряват твърди насоки и указания.
Авторитетните родители са чувствителни към децата си, решителни,
справедливи и умерени. Те изразяват висока степен на топлота и нежност към
децата си. Това е най-разпространеният тип родителство.
Безучастните родители често са твърде погълнати от своя собствен живот, за да
отговарят по подходящ начин на своите деца и може да изглеждат безразлични
към тях. Те не изглеждат ангажирани с полагане на грижи повече от минимума
усилия, изисквани да се посрещнат физическите потребности на техните деца.
Екстремна форма на този родителски стил е неглижирането.
Кой от тези родителски стилове е най-правелен за развитието на децата?
Като цяло, изследванията върху американски деца показват, че децата се
развиват добре при авторитетни родители. В сравнение с децата на родители с
други стилове, децата на авторитетни родители демонстрират повече позитивни
настроения, доверие в себе си, по-високи емоционални и социални умения. Този
стил подпомага развитието на психологично здраво, компетентно, независимо
дете, което е кооперативно и умело в социални ситуации. Тийнейджърите с
авторитетни родители са склонни да имат по-висока самооценка, по-високи
постижения в училище и по-висока социална и морална зрялост.
Децата на авторитарни родители са по-тревожни и необщителни, липсва им
спонтанност и интелектуално любопитство.
Децата на позволяващи родители са склонни към незрялост, те се затрудняват да
контролират импулсите си и да действат независимо.
Децата на безучастни родители се справят най-зле.
Семейството създава за детето първата реалност, прототип на широкия социален
свят. Семейните и родителските фактори допринасят за развитието и
формирането на когнитивни, афективни, поведенчески и личностни
характеристики. Компетентното родителство има критично значение за
позитивното развитие, което надвишава ефектите на фактори като бедност,
безработица или лоша околна среда.
От друга страна, семейната среда има значителен потенциал за негативно
влияние върху развитието и психологичното благополучие. Семеен климат,
изпълнен с конфликти и гняв, неотзивчиви и лишени от топлота и емоционална
подкрепа взаимоотношения между родители и деца, свръхконтролиращ и
доминантен родителски стил или липса на включеност, правила и структура са
характеристики на семейната среда, свързани с депресия, неадаптивни начини за
справяне и нездравословни и рискови поведения при децата и юношите.
Близостта, сигурността и доверието във взаимоотношенията с родителите са
гаранция за правилно развитие на личността на децата. Колкото по-топли и
отзивчиви са родителите толкова по-добре децата ще се справят със стреса.
Юношите, които имат силни емоционални връзки с родителите си и особено с
майката имат по-високи нива на субективно благополучие; такива
взаимоотношения са по-силен предиктор на субективното благополучие от
външността или академичните постижения.
Обратно, ненадеждните, хаотични и непоследователни взаимоотношения в
семейството могат да доведат до неоптимални модели на Аза, другите и света,
негативни очаквания и атитюди. Отхвърлящото, пренебрегващо,
непоследователно и наказващо родителство е свързано с проблематично
приспособяване. Психичната близост в семейството е свързана с позитивна
жизнена нагласа и самоуважение, а отчуждението от родителите е основен
фактор за депресивни преживявания при юношите.
Важен е и социоикономически статус на семейството. Има данни за дългосрочни
последствия на бедността в детските и юношеските години върху развитието.
Финансовите затруднения на семейството увеличават риска от ранно отпадане от
училище, поведенчески проблеми, нарушения на здравето, свързани с
недостатъчно или неправилно хранене, и може да води до чувства на
безнадеждност и отчаяние, ниско доверие в себе си, депресия и конфликти с
връстниците. Юношите, които живеят в бедност, често са оставени сами на себе
си в своето израстване, без да имат подкрепата на семейството, училището и
връстниците си. Освен пряко, доходите оказват влияние и чрез качеството на
взаимоотношенията в семейството. Намерено е, че хроничната бедност е
свързана с влошено качество на брачните взаимоотношения между родителите,
което на свой ред влошава взаимоотношенията родители-деца.
Тези открития потвърждават важността на подчертаната още от Bowlby роля на
икономиката за развитието на добре функциониращи взаимоотношения майка-
дете: “Точно както децата са напълно зависими от своите родители за прехраната
си, … родителите, особено майките, зависят от по-голямото общество за
икономическото си осигуряване. Ако общността цени своите деца, тя трябва да се
грижи за техните родители.“
Социоикономическите фактори също играят много сериозна роля. По-бедните
страни изграждат личности, които не показват високи нива на съпричастност и
взаимопомощ. Неподдържаната среда внушава чувство за липсващ социален
контрол, което засилва страха, дава усещане за несигурост, създава социална
пасивност, разрушава позитивното отношение към другия и желанието да му
помогнем и да му съдействаме. Такава среда стимулира девиантното поведение.
Брачният статус на родителите несъмнено оказва съществено значение. В
семейства с един родител е по-малко вероятно да са налице необходимите
финансови ресурси, които да обезпечат благоприятното индивидуално развитие
на детето. Разводът на родителите може да има дългосрочни ефекти върху
психологичното и социалното приспособяване и психичното здраве,
повишавайки риска от повече емоционални и поведенчески проблеми, по-ниско
образование, професионален статус, жизнен стандарт и удовлетвореност от
брака, повишен риск от развод и самотно родителство, по-лошо физическо
здраве и по-ниско субективно благополучие в зрелостта. И все пак дори в
семейства с един родител ако цари разбрателство подкрепа и любов това със
сигурност ще даде на детето летящ старт.
Източници

O'Keeffe, A. T. (2002). Parenting. In N. Salkind (Ed.), Child Development (pp. 295-299).

New York, NY: Macmillan Reference USA
Maccoby, E. E., & Martin, J. A. (1983). Socialization in the context of the family: Parent–
child interaction. In P. H. Mussen & E. M. Hetherington, Handbook of child psychology:
Vol. 4. Socialization, personality, and social development (4th ed.). New York: Wiley.
Сиймън, Дж. & Кенрик, Д. (1994). Развитие на бебето и детето. В Сиймън, Дж. &
Кенрик, Д.(2ро изд.), Психология (392 - 393). София; НБУ