Привързаност-там-и-тогава-тук-и-сега-Ваня-Матанова.

pdf

Теорията на привързаността е формулирана, за да обясни определени модели на

поведение, характерни не само за бебета и малки деца, но и за юноши и възрастни,
които преди са били обсъждани в термина зависимост. Влияние върху създаването на
теорията са оказали наблюдения върху начина, по който реагират малките деца в
непозната обстановка с непознати хора и ефектите на преживяванията им върху
взаимоотношенията деца-родители. Какъв модел на привързаност ще развие детето зависи
от първоначалните предразположения, които и бебето и майката привнасят във връзката и от
начина, по който всеки един от тях въздейства на другия. Според Дж. Боулби, е много трудно да
се определи до каква степен поведението на всеки от партньорите е резултат от неговите или
нейните предразположения и до каква степен е резултат от влиянието на другия. Независимо от
факта, че развитието на афективната връзка на привързаност е процес на взаимно въздействие,
повечето изследователи обръщат голямо внимание на ролята на майката и пренебрегват
приноса на бебето. Мoss (1967, цит. по Bowlby, 1982) показва, че всяко бебе се различава по
количеството време, което прекарва в сън и в плач в първите месеци от живота си и установява,
че се наблюдават значими разлики по този показател между момчета и момичета, а това е
фактор, който повлиява поведението на майката. Теорията на привързаността признава
емоционалната връзка на новороденото с грижещия се за него като изградена през
еволюцията реакция, подпомагаща оцеляването. Боулби комбинира идеите от
психоанализата, етологията, теорията на системите, еволюционната и когнитивната
теория за създаването на теория за поведенческата система на привързаност. Боулби е
смятал, че човешкото бебе, подобно на малките на другите животински видове, се
ражда с набор от заложени поведения, които подпомагат задържането на родителя
наблизо, които имат за цел да предпазят бебето от опасности и да му осигурят подкрепа
за изучаването и овладяването на средата.С течение на времето се изгражда истинска
привързаност между майката и детето, подкрепена от нови емоционални и
познавателни способности. Тази връзка в оптималният си вариант се характеризира с
топли и сензитивни грижи. Дж. Боулби разбира първичната нужда от свързаност като
мотивационна система, която се корени в абсолютната нужда на бебето да поддържа
физическа близост с грижещия се заради емоционалната сигурност и заради
осигуряване на оцеляването му. Като такава, системата на привързаност е компонент на
човешката генетична програма, както са храненето и секса. От друга страна,
поведението на привързаност не само защитава от евентуална опасност, но и осигурява
достъпността на грижещия се. Така една от основните цели на системата на
привързаност е не просто да регулира дистанцията с обгрижващото лице, но и стремеж
към „почувствана сигурност”. Това Мери Ейнсуърт нарича „сигурна база”. Но за да се
случи това, фигурата на привързаност трябва да бъде не само достъпна, но и
емоционално отзивчива към детето. Теорията на привързаността постулира, че връзката
на детето с майката е продукт на активността на поведенческите системи, които имат
като предвидим резултат близостта с фигурата на привързаност. Привързаността се
изгражда в резултат на взаимни активности в интеракцията майка-дете. В първите
месеци след раждането съществуват някои специфични поведенчески активности от
страна на бебето, които провокират определени действия от страна на майката.
Специфичната поведенческа активност от страна на детето и майката са предпоставка
за формиране на привързаност.
Неоспорвано е психоаналитичното тълкувание, че децата се привързват към майките си,
за да задоволяват основните си нужди, най-вече – от храна. Самата Ейнсуърт е
обучавана в тази парадигма и я защитава. Тя дори смята, че Боулби ще се дискредитира,
ако публикува наблюденията си върху привързаността. Първоначалната й задача е да
изследва неколкодневна раздяла между майка и дете, свързана с отбиването му. Този
традиционен социален модел обаче се оказва вече непопулярен и Ейнсуърт започва да
изследва моделите на развитийните промени и индивидуалните различия във
взаимоотношенията „майка-дете”. Именно тези емпирични изследвания убеждават
Ейнсуърт, че зараждащата се теория на Боулби има много голям потенциал. Особен
интерес за М. Ейнсуърт представлява факта на притеснение, срам и свенливост при
някои деца в социални ситуации, което я довежда до множество изследвания за това как
детето се привързва към своята майка. Дж. Боулби признава заслугите на М. Ейнсуърт
за описанието на поведение, отнасящо се до ползването на майката като сигурна база и
реакцията на детето при кратки раздели с нея. Изследванията на М. Ейнсуърт се
базират на създадената от нея диагностична процедура, наречена “Непозната
ситуация”. Целта е да се изследват четири модалности: • реакцията на бебето при
раздяла (тревожност, породена от раздяла); • желание на детето да изследва; • реакции
на тревожност, предизвикана от непознат; • поведение при завръщане на майката.
Въз основа на наблюденията на реакциите на бебето и на майка му по време на
различните епизоди, М. Ейнсуърт идентифицира три различни модела на привързаност.
Тя акцентира на поведението на бебето при завръщането на майката след кратка
раздяла. Повечето деца демонстрирали очаквано поведение: когато майката излезе,
детето стояло до вратата и плачело, а когато се връщала, то се приближавало и
протягало ръце. Тревожността от раздяла, следваща от загуба на фигурата на
привързаността се смята за нормален и адаптивен отговор на сигурно привързаното
дете.
Данните от множество изследвания с „Непозната сигуация” дават основание на М.
Ейнсуърт да идентифицира три стила на привързаност в детството
• Сигурна привързаност • Несигурна-избягваща привързаност • Несигурна-
амбивалентна привързаност.
М. Ейнсуърт показва, че когато децата със сигурна привързаност са в безопастност, те
по-лесно разбират импулсите си, а когато се чувстват заплашени, по-лесно намират
утеха. М. Ейнсуърт смята, че по-важен индикатор за стила на привързаност е
повторното събиране с майката, а не толкова раздялата с нея. Децата със сигурна
привързаност почти веднага се успокояват при повторното връщане на майката и с
готовност се връщат към играта.
При несигурно-избягващия стил на привързаност децата изглеждат неоткликващи на
родителя. Майката също не проявява особен интерес към детето и го наблюдава
отдалече. Детето избягва контакт с непознати и насочва вниманието си към играчките,
като остава привидно безразлично при напускането на майката, което създава
впечатление за лъжливо спокойствие. Децата не проявяват дистрес при раздяла с
майката и я игнорират когато се връща в стаята. Тези деца не виждат смисъл да търсят
спокойствие, тъй като знаят, че няма да го получат.
Майките на деца с несигурна-амбивалентна привързаност са неотзивчиви към детските
сигнали, невинаги са достъпни или са интрузивни и свръхафектирани. Амбивалентното
дете е „залепено“ за майка си преди раздялата, крайно тревожно е когато се раздели с
нея, търси контакт до завръщането й, но е гневно, трудно се успокоява и не се впуска в
изследователско поведение. М. Ейнсуърт смята, че тези деца могат да се класифицират
като: гневни и пасивни. И двата типа реагират с голям дистрес при излизането на
майката.
Според М. Ейнсуърт има четири основни критерия за разпознаване на майчиното
поведение като индикатор за типа привързаност: • Чувствителност; • Приемане; •
Зинтересованост; • Достъпност.
Дж. Боулби, М. Ейнсуърт и техните ученици и последователи са открили, че
качествените различия в моделите на привързаност зависят от поведението на
обгрижващите лица. Това откритие води до класификация на стиловете на
привързаност в детството и в зряла възраст, което е един от големите приноси на
теорията на привързаността към психотерапията.