(Б ) .6. Социално и емоционално развитие.

(Б ) .6. Социално и емоционално развитие.

Формирането на детето като човешка личност е сложен и продължителен процес, който започва с
неговото раждане и продължава до пълната му зрелост. Едно от най-важните условия за
формирането на психическото развитие на детето е неговото емоционално състояние.

Емоциите изразяват най-нежните движения на нашия вътрешен свят. Те изразяват отношението на

човека към света и към това, което се случва с него. Емоциите придават насоченост на поведението
и участват в търсенето на смисъла на живота.

Емоциите са тясно свързани с мотивацията на поведението. Те изразяват нашето отношение към

хората, нещата и събитията, които възприемаме, и свързаните с тях преживявания. Дадено нещо
може да ни хареса, радва, привлича или пък да ни отблъсква, гневи или плаши. Следователно
емоциите са свързани с определена оценка на нещата – те сигнализират кое за нас е добро и кое
лошо, и ни подтикват да търсим доброто и да избягваме лошото. В това се състои тяхната адаптивна
(приспособителна) функция в живота ни. Емоциите имат подбудителна сила – ние вършим много
неща, за да изпитаме положителни емоции или за да избегнем отрицателните.

В основата на първите психологически концепции, емоциите се делят на положителни и

отрицателни. Удоволствието и неудоволсвието са считани за главна характеристика на
емоционалните явления.

За разбирането на природата на удоволствието и неудоволствието в голяма степен е допринесъл

анализът на Хеб. Изхождайки от данните на неврофизиологията, Хеб, обръща внимание на това, че
регулирането на поведението се осъществява благодарение на изграждането на мозъчни
организации, функциониращи в определен порядък. Положителните емоции активизират
потенциалните възможности на човек, действат благоприятно върху здравословното му състояние,
докато отрицателните емоции (разочарование, страх, скръб) в зависимост от тяхната сила се
отразяват неблагоприятно върху умствената дейност, понякога довеждат и до соматични (телесни)
заболяУсъвършенстването на моторно-двигателната дейност, развитието на говора, натрупването на
собствен опит при контактите с въздрастни и деца, постепенно разнообразяват емоционалните
преживявания на малкото дете. Като разглеждаме различните схващания в психологията на
чувствата, необходимо е да направим разграничаване между емоции и чувства. Емоциите са
значително по-продължителни и могат да бъдат свързани както с реални, така и с въображаеми
неща или събития. Емоцията може да се прояви като подбудител за дадена постъпка или може да се
преживее. Човек винаги има потребност от емоционални преживявания. Докато чувствата са по-
висша форма на разбиране, те са начинът по който възприемаме самите себе си. Чувствата са нашата
реакция спрямо заобикалящия ни свят. Радостта е една от най-дълбоко завладяващите емоции.
Радостта се открива като придружаваща емоция, като емоция , свързана със самоактуализирането, с
чувството което се появява при осъзнаването на собствените възможности и тяхното реализиране,
при постигане на поставените цели.

Радостта разкрива съпричасността към света. Това е емоция , която създава усещане за нещо
приятно, желано, предизвикващо наслада, изпълваща детето със сила и увереност. Радостта в
детската въздраст може да се предизвика от различни фактори: чувство за сигурност и безопасност,
от въвличането в света на играта, от споделянето на чужда радост или когато детето открие, че
близките се опитват да го зарадват,от преодоляване на различни прегради, получаване на това което
детето е искало, желан резултат, успешно изпълнена задача

Любовта е най-силното чувство, което детето изпитва. Любовта притежава сложно афективно и
когнитивно съдържание. В нея се откриват радост, любопитство, емпатия. Любовта на детето
драматично зависи от любовта на майката, тя е източник от който детето черпи сили за своята обич.
Майчината любов е обгръщащо ласкаво отношение, изпълнено с грижа, с телесна топлина и близост,
наситена с радост, достигаща до възхищението на детето.
Тревожността е страхът от нараняване или от загубата на нещо. Независимо дали страхът е реален
или въображаем усещането е едно и също.

Философията на психолога Фройд е основана на тезата, че повечето страхове на децата идват от

възпитанието на родителите или са продиктувани от преживяванията им през първите три години от
живота им.

Когато дете преживее нещо неприятно за него, продиктувано от определен стимул, то има тенденция
да развива страх към същия този стимул. Когато стимулът е наистина болезнен (например, остър
предмет като нож) детето ще се опита да избегне този обект или ситуация, като изгради самозащита.
В такива ситуации, страхът помага на детето да сe справя.
С течение на времето, страховете на детето намаляват, продиктувано от житейския му опит.
Въпреки, че някой от тях са оправдани (както ухапването от кучета или други свирепи животни), то
повечето са продиктувани от фантазията ни (като например страха от призраци и чудовища)
Страховете в детството най-често се делят на четири групи. Както споменахме по-рано, някой от тях
са страхове, продиктувани от преживяното и емоционалното развитие на детето. В тези случаи
неговите родители няма от какво да се притесняват.

Фобии към определени животни.

Този страх обикновено се среща при децата от 3 до 5 годишна възраст. Пример за такива страхове са
айлурофобия (страх от котки), арахнофобия (страх от паяци) и пирофобия (страх от змии).

Фобии към определени ситуации.

По време на първите 6 месеца от развитието си детето се страхува от силни шумове. В периода от
началото на седмия месец и преди навършване първата си годинка, то се страхува обикновено от
височини (айрофобия) и дори от неочакваното.

Социални опасения.
По време на осмия месец от развитието си, детето развива страх от непознати (ксенофобия) и дори
от хора от обкръжението си (антрофобия). Но родителите са длъжни да са до тях и да се опитат да ги
предпазят. Някои от тях могат да развият срах дори от порастване.

Детето преживява не само радост от потапянето в света на другите, от сигурността и любовта или
очарованието и любопитството, породени от срещата с нещата. То може да бъде разтроено,
подтиснато, страдащо, натъжено, опечалено. Когато детето страда, всичко около него е изпълнено с
мрак и пустота. То се чувства тъжно и самотно, потънало в унилие и болка. Чувството на печал
показва, че нещо е застрашило събитийността.

Опечалеността може да се свърже с гнева или със страха. Ако във връзката печал-страх, страхът
придобие надмощие, това би затруднило адаптирането на детето и ще възникне тревожност. То ще
опита да избяга от страданието, но без да се справи с него. Опечалеността може да се свърже и със
срама и да възникне болезнена стеснителност, ако детето е посрещано с презрение или безразличие.

Джон Боулби, показва убедително, че мъката и опечалеността се раждат в пространството на

привързаността и раздялата на детето с майката. Преживяването на раздялата е представено в
няколко стадия: - протест; отчаяние; отчуждение.

Боулби открива, че на стадия на протеста детето изпитва страх и това подбужда към възстановяване
на близостта; когато страхът отмине, се появява гневът, с който детето изразява упрека към майката
за случилото се. На стадия на отчаянието изпитваните чувства са мъка и скръб и ако майката не
прояви отзивчивост, детето започва да се отчуждава, използвайки различни защитни механизми –
изтласкване, изолиране на афекта..., за да преодолее загубата.

Една от причините за страданието е загубата на близък човек. Смъртта е голяма загадка за детето.
Размишленията за смъртта започват твърде рано, по-рано отколкото допускаме. Детето преминава
през различни стадии в разбирането за смъртта и заедно с това използва различни методи, за да се
справи със страха от смъртта.
Ж.Пиаже показва зависимостта между конкретното мислене и разбирането на такива абстрактни
понятия като възможност,съществуване, несъществуване, съзнателност, крайност, безкрайност и
тяхното отражение върху разбирането на концепта за смъртта.

Мелани Клайн, върху основата на многобройни анализи на детските разсъждения, стига до

заключението, че страха от смъртта е едно от най-ранните преживявания.

З. Фройд вярва, че детето в тази възраст знае малко за смъртта и следователно изпитва малко страх.

Депресията е емоционално състояние, което човек изпитва, когато бъде унил, нещастен, тъжен и
подтиснат. Депресията включва различни преживявания – гняв, мъка, печал, презрение, страх,
безпокойство, вина. Като чувството за вина, депресията се появява тогава, когато гневът бъде
подтиснат и насочен навътре

Когато разглеждаме депресията при децата, все пак възниква въпросът дали това е един засилен
вариант на тъга, или е сложно съчетание от чувства

Когато детето се чувства безпомощно да възпре своя гняв и счита, че нещата няма да се подобрят,
тогава то може да насочи своя гняв срещу себе си Изследванията на Сюзън Хартър и Нанси Уайтсел
откриват, че депресията при децата е смесица от тъга, гняв и отчаяние. Когато гневът е обърнат
навътре, силата на депресията е по-дълбока, самообвиняванията са по-силни, самоуважението – по-
ниско. Обърнатия навътре гняв е придружен с по-силна потиснатост и засилена чувствителност към
себе си.

Гневът е чувството, което човек изпитва, когато е нервиран, сърдит, обиден, обезпокоен, раздразнен,
вбесен, разярен, т.е. когато “кипи от гняв”.

Гневът при детето се появява много рано и може да се съчетае с другите емоции: отвръщение,
презрение, мъка, страх, вина. Гневът е реакция, причинена от оскърблението или унижението, и
изразява безпомощността и безизходността, в която

Се намира Силен причинител на гнева е болката – физическото нараняване, обвиненията,

накърняването на чувствата.

Гневът, изпитван от детето, може да се засили от различните мисли, емоции, действия. Когато детето
разбере, че е обидено или измамено или че не е обичано, или че е осъждано, то започва да изпитва
гняв.

Вината е чувството, което човек изпитва, когато се усеща недостоен, лош, зъл, когато изпитва
угризения, когато се самообвинява и се ненавижда. Вината се появява в резултат на много дълго
потискан гняв, който се насочва срещу самия човек.

Вината е емоция, която се появява по-късно и е свързана с развитието на самосъзнанието,

позволяващо на детето да разграничи себе си от другите и да осъзнае, че със собствените действия
може да причини болка на другите. За да изпита вина, детето трябва да осъзнае, че неговите
постъпки могат да наранят другите

Вината може да бъде съзнателно или несъзнателно поддържана и от родителите. Това става по
няколко начина: когато спотаен гняв на детето към родителите се превърне в самообвинение и
прерастне във вина или, чрез обвиненията на родителите – в неблагодарност за всичко направено от
тях, като се използват оскърбления и обиди.

Вината помага на детето да почувства страданието, болката и мъчението на обидения от него човек.
Така вината подтиква към търсене на подходящи за случая думи или постъпки, способни да избавят
наранения от причинената болка. Вината кара детето да се чувства отговорно.

Завистта е чувство с отрицателни емоции. Насочена е към това, от което азът е лишен. Завистта
разрушава отвътре. Изпитващото завист дете ненавижда това, което не притежава – сила, успех,
признание, доброта. Изпитващото завист дете не може да обича и уважава себе си и другите.
 Завистта създава нещастие, натрапливи мисли, вътршни терзания и самоизмъчване. Тя може да
породи властилюбие. По-малките деца завиждат на по-големите заради тяхното превъзходство, по-
големите завиждат на по-малките за това, че получават повече любов или внимание. Завистта може
да бъде насочена и към родителите (възрастните).

Ревността е разрушително чувство. Ревността превръща любовта в ненавист и ако стане много
силна, може да подтикне азът към причиняване на страдание, оскърбление, унижение или болка на
другия, когото обича.

Ревността се ражда, когато детето изпитва разочарование от родителие. Разочарованието се

преживява като обида, заплаха, несигурност, като посегателство към самоуважението. Поради това
ревността се проявява като отмъстителност, с която детето се опитва да се защити от унижението и
да възвърне сигурността и уважението. Ревността открива на детето, че любовта, с която е
обграждано, не е така безусловна, и че неговото участие не е така незаместимо.

С появата на емоциите в детска въздраст в поведението на детето и отношенито му към света, ние
родителите си поставяме сложната задача да разберем детското съзнание, да ги възпитаме и обучим,
да имат отношение към собствените си емоции, така че да могат да се справят с негативните и да
развиват позитивните. Емоциите са най-забележимите съставки на нашите преживявания. За
здравия смисъл да преживяваш значи да изпитваш емоции от разнообразно естество.

Формирането на детето като човешка личност е сложен и продължителен процес, който

започва с неговото раждане и продължава до пълната му зрелост. Едно от най-важните
условия за формирането на психическото развитие на детето е неговото емоционално
състояние.
Емоциите изразяват най-нежните движения на нашия вътрешен свят. Те изразяват
отношението на човека към света и към това, което се случва с него. Емоциите
придават насоченост на поведението и участват в търсенето на смисъла на живота.
Емоциите са тясно свързани с мотивацията на поведението. Те изразяват нашето
отношение към хората, нещата и събитията, които възприемаме, и свързаните с тях
преживявания. Дадено нещо може да ни хареса, радва, привлича или пък да ни
отблъсква, гневи или плаши. Следователно емоциите са свързани с определена оценка
на нещата – те сигнализират кое за нас е добро и кое лошо, и ни подтикват да търсим
доброто и да избягваме лошото. В това се състои тяхната адаптивна (приспособителна)
функция в живота ни. Емоциите имат подбудителна сила – ние вършим много неща, за
да изпитаме положителни емоции или за да избегнем отрицателните.
В основата на първите психологически концепции, емоциите се делят на положителни
и отрицателни. Удоволствието и неудоволсвието са считани за главна характеристика на
емоционалните явления.
За разбирането на природата на удоволствието и неудоволствието в голяма степен е
допринесъл анализът на Хеб. Изхождайки от данните на неврофизиологията, Хеб,
обръща внимание на това, че регулирането на поведението се осъществява
благодарение на изграждането на мозъчни организации, функциониращи в определен
порядък. Положителните емоции активизират потенциалните възможности на човек,
действат благоприятно върху здравословното му състояние, докато отрицателните
емоции (разочарование, страх, скръб) в зависимост от тяхната сила се отразяват
неблагоприятно върху умствената дейност, понякога довеждат и до соматични (телесни)
заболяУсъвършенстването на моторно-двигателната дейност, развитието на говора,
натрупването на собствен опит при контактите с въздрастни и деца, постепенно
разнообразяват емоционалните преживявания на малкото дете. Като разглеждаме
различните схващания в психологията на чувствата, необходимо е да направим
разграничаване между емоции и чувства. Емоциите са значително по-продължителни и
могат да бъдат свързани както с реални, така и с въображаеми неща или събития.
Емоцията може да се прояви като подбудител за дадена постъпка или може да се
преживее. Човек винаги има потребност от емоционални преживявания. Докато
чувствата са по-висша форма на разбиране, те са начинът по който възприемаме самите
себе си. Чувствата са нашата реакция спрямо заобикалящия ни свят. Радостта е една от
най-дълбоко завладяващите емоции. Радостта се открива като придружаваща емоция,
като емоция , свързана със самоактуализирането, с чувството което се появява при
осъзнаването на собствените възможности и тяхното реализиране, при постигане на
поставените цели.
Радостта разкрива съпричасността към света. Това е емоция , която създава усещане за
нещо приятно, желано, предизвикващо наслада, изпълваща детето със сила и увереност.
Радостта в детската въздраст може да се предизвика от различни фактори: чувство за
сигурност и безопасност, от въвличането в света на играта, от споделянето на чужда
радост или когато детето открие, че близките се опитват да го зарадват,от преодоляване
на различни прегради, получаване на това което детето е искало, желан резултат,
успешно изпълнена задача
Любовта е най-силното чувство, което детето изпитва. Любовта притежава сложно
афективно и когнитивно съдържание. В нея се откриват радост, любопитство, емпатия.
Любовта на детето драматично зависи от любовта на майката, тя е източник от който
детето черпи сили за своята обич. Майчината любов е обгръщащо ласкаво отношение,
изпълнено с грижа, с телесна топлина и близост, наситена с радост, достигаща до
възхищението на детето.
Тревожността е страхът от нараняване или от загубата на нещо. Независимо дали
страхът е реален или въображаем усещането е едно и също.
Философията на психолога Фройд е основана на тезата, че повечето страхове на
децата идват от възпитанието на родителите или са продиктувани от преживяванията
им през първите три години от живота им.
Когато дете преживее нещо неприятно за него, продиктувано от определен стимул, то
има тенденция да развива страх към същия този стимул. Когато стимулът е наистина
болезнен (например, остър предмет като нож) детето ще се опита да избегне този обект
или ситуация, като изгради самозащита. В такива ситуации, страхът помага на детето да
сe справя.
С течение на времето, страховете на детето намаляват, продиктувано от житейския му
опит. Въпреки, че някой от тях са оправдани (както ухапването от кучета или други
свирепи животни), то повечето са продиктувани от фантазията ни (като например
страха от призраци и чудовища)
Страховете в детството най-често се делят на четири групи. Както споменахме по-рано,
някой от тях са страхове, продиктувани от преживяното и емоционалното развитие на
детето. В тези случаи неговите родители няма от какво да се притесняват.
Фобии към определени животни.
Този страх обикновено се среща при децата от 3 до 5 годишна възраст. Пример за
такива страхове са айлурофобия (страх от котки), арахнофобия (страх от паяци) и
пирофобия (страх от змии).
Фобии към определени ситуации.
По време на първите 6 месеца от развитието си детето се страхува от силни шумове. В
периода от началото на седмия месец и преди навършване първата си годинка, то се
страхува обикновено от височини (айрофобия) и дори от неочакваното.
Социални опасения.
По време на осмия месец от развитието си, детето развива страх от непознати
(ксенофобия) и дори от хора от обкръжението си (антрофобия). Но родителите са
длъжни да са до тях и да се опитат да ги предпазят. Някои от тях могат да развият срах
дори от порастване.
Детето преживява не само радост от потапянето в света на другите, от сигурността и
любовта или очарованието и любопитството, породени от срещата с нещата. То може да
бъде разтроено, подтиснато, страдащо, натъжено, опечалено. Когато детето страда,
всичко около него е изпълнено с мрак и пустота. То се чувства тъжно и самотно,
потънало в унилие и болка. Чувството на печал показва, че нещо е застрашило
събитийността.
Опечалеността може да се свърже с гнева или със страха. Ако във връзката печал-страх,
страхът придобие надмощие, това би затруднило адаптирането на детето и ще възникне
тревожност. То ще опита да избяга от страданието, но без да се справи с него.
Опечалеността може да се свърже и със срама и да възникне болезнена стеснителност,
ако детето е посрещано с презрение или безразличие.
Джон Боулби, показва убедително, че мъката и опечалеността се раждат в
пространството на привързаността и раздялата на детето с майката. Преживяването на
раздялата е представено в няколко стадия: - протест; отчаяние; отчуждение.
Боулби открива, че на стадия на протеста детето изпитва страх и това подбужда към
възстановяване на близостта; когато страхът отмине, се появява гневът, с който детето
изразява упрека към майката за случилото се. На стадия на отчаянието изпитваните
чувства са мъка и скръб и ако майката не прояви отзивчивост, детето започва да се
отчуждава, използвайки различни защитни механизми – изтласкване, изолиране на
афекта..., за да преодолее загубата.
Една от причините за страданието е загубата на близък човек. Смъртта е голяма загадка
за детето. Размишленията за смъртта започват твърде рано, по-рано отколкото
допускаме. Детето преминава през различни стадии в разбирането за смъртта и заедно с
това използва различни методи, за да се справи със страха от смъртта.
Ж.Пиаже показва зависимостта между конкретното мислене и разбирането на такива
абстрактни понятия като възможност,съществуване, несъществуване, съзнателност,
крайност, безкрайност и тяхното отражение върху разбирането на концепта за смъртта.
Мелани Клайн, върху основата на многобройни анализи на детските разсъждения, стига
до заключението, че страха от смъртта е едно от най-ранните преживявания.
З. Фройд вярва, че детето в тази възраст знае малко за смъртта и следователно изпитва
малко страх.
Депресията е емоционално състояние, което човек изпитва, когато бъде унил,
нещастен, тъжен и подтиснат. Депресията включва различни преживявания – гняв,
мъка, печал, презрение, страх, безпокойство, вина. Като чувството за вина, депресията
се появява тогава, когато гневът бъде подтиснат и насочен навътре
Когато разглеждаме депресията при децата, все пак възниква въпросът дали това е един
засилен вариант на тъга, или е сложно съчетание от чувства
Когато детето се чувства безпомощно да възпре своя гняв и счита, че нещата няма да се
подобрят, тогава то може да насочи своя гняв срещу себе си Изследванията на Сюзън
Хартър и Нанси Уайтсел откриват, че депресията при децата е смесица от тъга, гняв и
отчаяние. Когато гневът е обърнат навътре, силата на депресията е по-дълбока,
самообвиняванията са по-силни, самоуважението – по-ниско. Обърнатия навътре гняв е
придружен с по-силна потиснатост и засилена чувствителност към себе си.
Гневът е чувството, което човек изпитва, когато е нервиран, сърдит, обиден,
обезпокоен, раздразнен, вбесен, разярен, т.е. когато “кипи от гняв”.
Гневът при детето се появява много рано и може да се съчетае с другите емоции:
отвръщение, презрение, мъка, страх, вина. Гневът е реакция, причинена от
оскърблението или унижението, и изразява безпомощността и безизходността, в която
Се намира Силен причинител на гнева е болката – физическото нараняване,
обвиненията, накърняването на чувствата.
Гневът, изпитван от детето, може да се засили от различните мисли, емоции, действия.
Когато детето разбере, че е обидено или измамено или че не е обичано, или че е
осъждано, то започва да изпитва гняв.
Вината е чувството, което човек изпитва, когато се усеща недостоен, лош, зъл, когато
изпитва угризения, когато се самообвинява и се ненавижда. Вината се появява в
резултат на много дълго потискан гняв, който се насочва срещу самия човек.
Вината е емоция, която се появява по-късно и е свързана с развитието на
самосъзнанието, позволяващо на детето да разграничи себе си от другите и да осъзнае,
че със собствените действия може да причини болка на другите. За да изпита вина,
детето трябва да осъзнае, че неговите постъпки могат да наранят другите
Вината може да бъде съзнателно или несъзнателно поддържана и от родителите. Това
става по няколко начина: когато спотаен гняв на детето към родителите се превърне в
самообвинение и прерастне във вина или, чрез обвиненията на родителите – в
неблагодарност за всичко направено от тях, като се използват оскърбления и обиди.
Вината помага на детето да почувства страданието, болката и мъчението на обидения от
него човек. Така вината подтиква към търсене на подходящи за случая думи или
постъпки, способни да избавят наранения от причинената болка. Вината кара детето да
се чувства отговорно.
Завистта е чувство с отрицателни емоции. Насочена е към това, от което азът е лишен.
Завистта разрушава отвътре. Изпитващото завист дете ненавижда това, което не
притежава – сила, успех, признание, доброта. Изпитващото завист дете не може да
обича и уважава себе си и другите.
Завистта създава нещастие, натрапливи мисли, вътршни терзания и самоизмъчване. Тя
може да породи властилюбие. По-малките деца завиждат на по-големите заради тяхното
превъзходство, по-големите завиждат на по-малките за това, че получават повече любов
или внимание. Завистта може да бъде насочена и към родителите (възрастните).
Ревността е разрушително чувство. Ревността превръща любовта в ненавист и ако
стане много силна, може да подтикне азът към причиняване на страдание, оскърбление,
унижение или болка на другия, когото обича.
Ревността се ражда, когато детето изпитва разочарование от родителие.
Разочарованието се преживява като обида, заплаха, несигурност, като посегателство
към самоуважението. Поради това ревността се проявява като отмъстителност, с която
детето се опитва да се защити от унижението и да възвърне сигурността и уважението.
Ревността открива на детето, че любовта, с която е обграждано, не е така безусловна, и
че неговото участие не е така незаместимо.
С появата на емоциите в детска въздраст в поведението на детето и отношенито му към
света, ние родителите си поставяме сложната задача да разберем детското съзнание, да
ги възпитаме и обучим, да имат отношение към собствените си емоции, така че да могат
да се справят с негативните и да развиват позитивните. Емоциите са най-забележимите
съставки на нашите преживявания. За здравия смисъл да преживяваш значи да
изпитваш емоции от разнообразно естество.