Дефиниране на гнева

Гневът е универсална емоция, която се възприема негативно и хората се стремят

да я избягват. Той е в основата на разрушителната комуникация. Известна е и
адаптивна функция на гнева (при специални тренировки и навици за регулация) –
мобилизира енергията на човека, необходима за самозащита, сила и храброст.
Независимо от това, при определени обстоятелства сдържането на гнева може да
предизвика патологично повишаване активността на вегетативната нервна система
(нарушения на сърдечния ритъм, психо-соматични разстройства и др.). Гневът като
емоция има индивидуално и социално значение със свои специфични характеристики,
свързаност с други емоции, мислене и поведение.
Учените изтъкват като най-честа причина за гнева чувството на физическа и
психическа не свобода, което препятства достигането на желани цели (фрустрация).
Други причини са болка, неприятни събития, мисли и спомени, несправедливи постъпки
и действия на обкръжаващите.
В ситуация на неудовлетвореност (фрустрация), наред с гнева се активизират и
комплекс от емоции като отвращение и презрение - така се формира познатата триада
на враждебността. Отвращението е аспект от примитивния механизъм на
избягването, като в периода на младенчество се активизира от химически дразнители
т.е. не се основава на когнитивна оценка. В процеса на социализация, човек се научава
да изпитва отвращение към широк кръг от стимули, като отношение придобиват и
психически процеси като мислене, памет и др. Така отвращението се свързва с
разнообразни стимули като понятия, образи, ценности, цели и др. Емоцията
отвращение играе важна адаптивна роля (защитна функция към вредни действия),
създава мотивация в отговор на физически и психологически вредни обекти и
вещества.
Презрението може да се причини както от различни чувства – че са те предали,
ограбили, обидили; досада, така и от мисли на неодобрение, смущение спрямо други
хора или от действия – на високомерие, снизхождение, егоизъм и др. Изразяването на
презрение е комплексно пантомимически – гледа на обекта отгоре-надолу. Това е една
„хладна” емоция в триадата на враждебността, която изразява превъзходството ни над
някого, безразличие или равнодушие. функцията на презрението може да се определи
като подготовка на индивида за среща с опасен противник.
Тази триада от негативни емоции може да се активизира в разнообразни ситуации,
в които човек изпитва враждебност не само към други хора, но и към самия себе си.
След редица дългогодишни изследвания на гнева Берковиц достига до извода, че
раздразващия стимул служи като източник на гняв и агресия. Самите неприятни
събития (студена вода, много висока температура, заплахи) извикват у човека
неприятни усещания и са непосредствени активатори на гняв. Тази теория оспорва
когнитивните причини за възникване на гнева и отвежда до асоциации, моторно-
експресивни и физиологични реакции като причинители на негативната емоция
(когнитивно-асоционистки модел) .
Гневът показва, че ние не харесваме обстоятелствата, в които сме поставени.
Възможно е да се опитваме да отмъстим на тези, които считаме виновни за това,
вместо да променим неблагоприятните обстоятелства. Гневът в известна степен е
свързан с усещането за безсилие. Той възниква при сблъсък със собствените ни
дефицити и ограничения. Необходимо е да правим разлика между гнева и
поведението, което той провокира и отключва.
Интензивността на гнева варира при всеки конкретен случай и може да се усилва
според ситуацията, както и при незначителен стимул. Продължителността му може да
бъде различна, а при някои хора гневът се складира с месеци и години. Той се
проявява с честота, която се активира при много разнообразни ситуации и зависи от
това дали емоцията е закрепена като личностна черта или е само в отговор на
ограничен дразнител (например критика). Авторите Г. Кассинов и Р. Тафрейт
[Кассинов, 2006] разкриват социалния сценарий на гнева. Те приемат, че присъщният
 ни сценарий е сформиран в еволюционното минало като елемент на полезна моторна
реакция, а различните форми на прояви на гняв се усвояват от хората т.е. ние се учим
кога и как да се гневим. Освен това, различията във вербалните и поведенчески прояви
на гнева се обуславят от пол, социално-икономически стандарт, възраст, регион,
произход.

1. Видове гняв и цикъл на гнева

Видове гняв
Разпознават се три вида гняв:1) ярост – израз на силен, неконтролируем гняв; това е
външна, видима екпресия на гнева и може да доведе до деструктивно избухване; 2)
негодувание – гневно чувство, насочено към личност или предмет, но което е потиснато и
неизразено; това е чувство, което тлее и се преживява като дискомфорт; има застоен
характер и може да причини големи физиологични и психични вреди; 3) възмущение –
разглежда се като приемлив, контролиран и позитивен вид гняв.
Трите вида гняв могат да възникнат самостоятелно или в комбинация, в зависимост от
ситуацията.
Цикъл на гнева
Всеки гневен епизод се състои от три фази, които заедно оформят агресивния цикъл:
1. Фазата на ескалация - характеризира се с появата на знаци (физически,
поведенчески, емоционални и познавателни), които показват, че гневът нараства –
отричане и омаловажаване на инцидентите, нарастване на враждебния вътрешен
монолог, заплашващ език на тялото, по-често повтарящ се и интензивен гняв.
Събитията, които предизвикват гнева, могат да включват вътрешни,
интраперсонални процеси (мисли, свързани със ситуации в миналото, които са
предизвикали гняв и към които и днес сме особено чувствителни) или външни
процеси (преживявания, свързани с реална житейска ситуация, която провокира
гневни реакции).
2. Фаза на избухване – в резултат от развитието на фазата на ескалация се достига
до гневно избухване, което се характеризира с неконтролируемо разтоварване на
напрежението чрез физическо насилие, вербална агресия, значителна
деструктивност.
3.Постексплозивна фаза - случват се всички негативни последици от гневното
избухване в предходната фаза и агресивното разтоварване на емоцията чрез вербална
или физическа агресия, например: загуба на семейството или на значими други, вина,
срам, раздяла и др.

2. Гняв и агресия и враждебност

Макар, че се говори за взаимовръзка между гнева и агресията (гнева като пусков

механизъм на агресивното поведение), науката все още не разполага с категорични
доказателства за пряка зависимост между тях. Емоцията гняв създава импулс, готовност
към действие, но няма задължително определена цел и не води непременно до реално
действие. Както отбелязва Хр. Попов, цитирайки Buss, гневът има физиологичен аспект,
свързан с ускоряване на сърдечната дейност и дишане, с повишаване на кръвното
налягане, с мобилизиране на кръвната захар. Отбелязва се и експресивният аспект на
гнева, обикновено преходен – сключени вежди, леко разширени ноздри, разкривена
усмивка с показващи се стиснати зъби, свити юмруци. Въпреки това, честото преживяване
на гневни емоции повишава вероятността от някои форми на агресивно поведение.
За разлика от гнева, агресията е поведение, при което вербално или физически се
опитваме да причиним болка или вреда. Агресията може да бъде враждебна – цели да
предизвика болка, а може да бъде и инструментална – причинява болка и вреда, за да
бъдат постигнати други цели (напр. по време на футболен мач един играч може да спъне
друг и така да му причини болка, но целта е да му попречи да вкара гол).
Не винаги гневът води до агресия и обратното. Може да бъдем гневни без да проявим
агресия и можем да се държим агресивно без да усещаме гняв. Гневът е емоция, а
агресията – поведение. Това е основната разлика между двата концепта. Ако агресията
произтича от гнева се обозначава като враждебна или емоционална агресия – стихийна и
импулсивна.
Важно е умението да се разпознават характеристиките /елементите/ на гнева. Тези
елементи са знаци на започващо гневно преживяване, което може да продължи и да
ескалира /да се увеличи/. Познати са четири основни категории на тези елементи:
физически, поведенчески, емоционални и мисловни /когнитивни/:
Физически знаци. Физическите знаци включват телесни усещания, които ни
подсказват че ще изпитаме гняв, който може да ескалира и да загубим контрол. Например,
когато сърцето ни се разтупти, може да изпитваме напрежение в гърдите или да
почувстваме горещина или зачервяване. Можем да идентифицираме тези физически
знаци, когато започва гневното преживяване.
Поведенчески знаци. Поведенческите знаци включват елементи от поведението
ни, когато ставаме гневни, които наблюдаваме и при други хора около нас. Например може
да започнем да „чупим пръстите си”, да се поклащаме, да блъскаме вратата или да
повишаваме тон. Тези поведенчески отговори са последица от нашия гняв.
Емоционални знаци. Емоционалните преживявания по време на гняв, могат да
бъдат провокирани, когато се чувстваме изоставени, уплашени, унижени, виновни,
неспокойни, несигурни, с чувство на ревност или отхвърленост. Те ни карат да се
чувстваме уязвими. Затова най-важно остава да се научим да разпознаваме тези чувства
които стоят в основата на гнева и го провокират.
Мисловни /когнитивни/ знаци. Това са мислите, които предизвикват в нашия ум
събития, провокиращи гняв. Когато хората преживяват гняв те интерпретират събитията по
различен начин. Например, можем да интерпретираме приятелските забележки като
критика, или техните действия като застрашаващи, унижаващи или контролиращи ни.
Обикновено хората, които са гневни мислят и говорят, че другите са много критични,
враждебни в тона и думите си.
Враждебността също е „негативна нагласа към един човек или повече хора
според оценката на Хр. Попов, и се изразява като нехаресване на някого, изразяване на
негативна преценка и неприязън, злоба. При нея не съществува телесна възбуда и
експресивен аспект. За разлика от гнева, който е непосредствена или преходна реакция на
настояща ситуация, то враждебността е негативно чувство, недоброжелание, възникващо
по-късно. За нея са определящи негативните когниции срещу другите. Въпреки всичко,
враждебността и гневът могат да възникнат и заедно – омразата води до ярост, а
временният гняв да доведе до продължителна враждебност. Тези феномени са свързани и
с агресията, която може да възникни в резултат на тях, но могат да съществуват и
независимо един от друг.

Дефиниране на агресията

Изучаването на поведението присъства във всички сфери на човекознанието.

Утвърждаването на психологията като наука, поставя началото и на този изследователски
проблем. Съвременната поведенческа концепция се гради на няколко основни
направления. Класическата руска психология “рефлексология”, свързана с имената на И.
Павлов (1845 – 1936), И. Сеченов (1829 – 1905) и В. Бехтерев (1857 – 1927) обяснява
поведението с условните и безусловни рефлекси и тяхната роля за динамичния стереотип
и ритуалистиката в поведението, речта и физиологичната реактивност [по Гърбачева, 1997,
с.37-39]. Друго направление е обективната психология на А. Пиерон, в идеите на който
доминира становището за изучаване на човешката психика и поведение в единство.
Бихевиористичното направление свързва поведението на човека с влиянието на
социалната среда
В Българската традиционна психология не са много тълкуванията на категорията
“поведение”. Използват се заместители като “дейност” и “активност”. Поведението е
обобщена функция на организма и психиката на човека, своеобразно средство за
удовлетворяване на неговите потребности и дееспособност. Неговата структура го
разкрива като инстинктивно, рационално и съзнателно/безсъзнателно. В същото време
поведението има и социална същност, посредством която се явява посредник между
индивида и обществото [вж. Гърбачева, 1997].
Според авторите Х. Кюне и Е. Кипщайн, цитирани от Бижков [по Бижков, 2003, 1
част, с. 284] поведението обхваща всички наблюдаеми или предполагаеми
психофизически действия и реакции на даден вид като: телесни прояви (процеси) –
обща физическа активност/неактивност, движения, вазомоторни и неврохимични
изменения, езикови съждения и други; психични процеси – когнитивни
(възприемане, представи, мислене, афективни и моторни прояви, прояви на страх,
чувства, нагласи и др.)
Социалното поведение се обуславя от личността, социалните норми и нагласи.
Посредством него човек участва в социалните взаимовръзки и реализира обществено
присъствие. Социалната психология разграничава подпомагащото и агресивно поведение
сред многобройните му разновидности. Подпомагащото поведение е свързано с проявите
на взаимопомощ и безкористност и по думите на С. Джонев [Джонев, 1996, с.284]
представлява “дефицит” в човешките взаимоотношения. Другият тип поведение –
агресивното – е социално опасно, деструктивно и нежелателно. В същото време то е начин
за самосъхранение при външен нелоялен натиск.
През призмата на социалната психология всяко поведение се ситуира в контекста
на социалната взаимозависимост: “всяко поведение е едновременно отговор и стимул,
поради взаимността, която не предполага равенство, съществуваща във всяко отношение,
пряко или символично, между социалните действащи лица”. Така С. Московичи
[Московичи, 1998, с.198-199] определя поведението като отговор при специфична
ситуация, която съставлява съдържанието на комуникацията.
Показател за човешкото поведение се открояват неговите характеристики в “норма”
и в “отклонение”. Приема се, че поведението в “норма” е условно обозначено
съществуващо явление, равновесие със средата, функционален оптимум и др. То се
свързва с исторически обособилите се етика, морал, ценности и законност [Кондрашенко,
1988, с.5].
“Отклонението” от нормата на поведение е обективна закономерност в
човешкото развитие и се обуславя от индивидуални и външни фактори – заболявания,
психически разстройства, изоставане в общото психосоциално развитие и др. Т. Шибутани
[Шибутани, 1969] съотнася отклоняващото се поведение към концепцията на социалната
дезорганизация. Авторът изтъква някои причини за отклоняващо се поведение в контекста
на групата, като го свързва с проблемите на приспособимостта на личността към груповите
норми и еталони, временната загуба на самоконтрол под влияние на силна възбуда и
компулсивното поведение в резултат употребата на алкохол, наркотици, силно
оскърбление при слаба провокация. Отклоненията в поведението разглежда и В. Динев
[Динев, 1993] от позицията за функционалната асиметрия на мозъчната дейност. Този
подход посочва дисфункции и асиметрии в мозъчната дейност, които провокират
поведенчески отклонения и без да се наблюдава патология.
При описание на отклоненията в поведението и тяхната диференциация се
използват данните от Световната здравна организация, Ревизия 1991. По МКБ-10 [МКБ-
10, 1998, с.223-224], разстройствата на поведението в детска възраст се характеризират с
“с повтарящ се и устойчив модел на диссоциално, агресивно или предизвикателно
поведение. Такова поведение в своите крайности би трябвало да бъде в сериозен разрив
със съответните за възрастта социални норми и е следователно по-тежко от обикновената
детска палавост или юношеско непокорство. Поведенческото разстройство често се
съчетава с неблагоприятна психосоциална среда, включително незадоволителни
отношения в семейството и неуспехи в училище и това се забелязва по-често при
момчетата.
Диагнозата “разстройство на поведението” е основателна при наличие на някои
типични прояви: склонност към побой и грубиянство, жестокост към хора или животни,
тежка разрушителност спрямо предмети и вещи, подпалване на пожари, чести лъжи,
кражби, бягство от училище и от дома, чести изблици на гняв, предизвикателно
провокиращо поведение, силно изразено и трайно неподчинение, деструктивно поведение
– чупене на играчки, вещи, насилие срещу членове на семейството и др.”. Често децата
страдащи от някои форми на поведенчески разстройства се отличават с хиперактивност,
невнимание, ниско самочувствие, леки емоционални нарушения.
Отклоненията в поведението са част от човешкото развитие. Те се откриват в най-
разнообразни прояви и са сложен конгломерат от заболявания, психически разстройства,
физически недостатъци, изоставане в речевото, интелектуалното или общото
психосоциално съзряване на човека. Гърбачева [Гърбачева, 1996] диференцира
поведенческите отклонения в две групи: отклонения в индивидуалното развитие и в
социалните отношения.
Трудно е да се даде едно, уникално определение за термина „агресивност”,
поради многообразието от нейните форми и разновидности. Последните въведени
критерии по отношение на съществуващите определения за агресията обосновано я
характеризират като поведение, включващо в себе си намерение за причиняване на
вреда над живо същество. Дискутира се върху критерия “вреда, причинена над
живо същество”, което би могло да се случи посредством и нанасяне на вреда
върху нежив обект (предметен акпект). Общият факт в множеството житейски
ситуации, които се определят като агресия е наличието на увреждане, нараняване
на целта на агресора.
Дж. Долард дефинира агресията като “отговор, имащ за цел увреждане на
жив организъм”. К. Шейвър я определя като “преднамерено действие, насочено
към увреждане на друго лице”. Съвременните търсения за дефиниране на агресията
са свързани с разглеждането й като взаимодействие и междуличностно явление,
проявяващо се в даден социален контекст. Тази теза се предлага от Жак-Филип
Лайенс и Адам Франчек. Според тях дефинирането на агресията по тези критерии
изисква съобразяване с три основни гледни точки: 1) на извършителя на
действието, 2) на целта – жертвата и 3) на евентуалният страничен наблюдател.
Най-широко приемано определение за агресията принадлежи на Барон
(Bаron) и се състои от три ключови елемента: агресия е всяка форма на поведение,
насочено към целта да се навреди или нарани друго живо същество, което е
мотивирано да избегне такова отношение [по Андреева, 1998, с.114]. По този
начин авторът подчертава твърдението си за необходимостта да се търси
поведението, а не отрицателни чувства, като гняв, арост или мотиви – желание да
се навреди на другия. Отрицателните нагласи (расови, етнически предразсъдъци)
също не са задължително условие за прояви на агресивно поведение. Другите
елементи за дефиниране на агресията по Барон са намерението, което предизвиква
множество дискусии, поради невъзможността да бъде директно наблюдавано и
доказано и вредата на жертвата, като жив организъм.
В труда на американските психолози Барон и Ричардсон (Baron & Richardson, 1977),
който се оценява като значително достижение в изучаването на агресията се акцентира на
новостите в откритията на учените, както и на социалните детерминанти, определящи
агресивното поведение. Принос се считат предложените възможности за установяване на
контрол над агресивното поведение, както и разбирането за агресивното поведение като
не абсолютно ирационално и стихийно неуправляемо.
Синтезиран израз за дефиниране на агресията предлага Хекхаузен [Хекхаузен,
1986], който приема, че “агресията е множество разнообразни действия, които нарушават
физическата или психическата цялост на друг човек, или на група хора, нанасят
материална вреда, препятстват осъществяването на неговите намерения, противопоставят
се на неговите интереси, или водят до неговото унищожаване. Такъв тип социален отенък
не принуждава да отнасяме към една и съща категория толкова различни действия, по
скоро тези, които се отнасят към нанасяне на вреда, намерение за увреждане по пътя на
постигане на различни цели”.
Социалните психолози дефинират агресията като присъща за всички хора,
интернационално поведение, което цели да причини както физическа, така и
психическа болка [Aronson, 1999]. Тяхното определение я различава от социалната
напористост, проявяваща се като самоувереност, енергичност, поведение насочено
към постигане на поставена цел и от поведение насочено единствено към
причиняване на болка, вреда или разрушение. Психолозите определят
агресивността при децата като постоянен, повтарящ се модел на поведение.
Резултатът от него е болка или психично разстройство у хората към които то е
насочено (съгласно горната дефиниция, не се приема за агресивно поведението на
дете, което непреднамерено е ударило свой приятел или съученик).
Агресията се разглежда като множество реактивни, планирани или
обичайни видове поведение, нарушаващи определени норми, с цел да се причини
увреждане на друго лице [Иванов, 1993].
И. Пеев [Пеев, 1996] предлага интерпретация за агресията като израз на
слабост, която компенсира дефицити – нерешени проблеми, комплекси, прикритие
на страха. Тя се стреми да компенсира любовта, както и сремежа на личността, да
си извоюва авторитет пред другите от социалната среда.
В различните култури в индивидуалното личностното развитие се
социализират различни норми, определящи вида и диапазона на неприемливата
агресия. При обсъждане на въпроса за границите на агресивното поведение
Петкова [вж. Петкова, 1994. с.7] поставя акцент на “приноса на психоанализата и
неопсихоаналитичното направление за определяне на символните форми на
агресивен трансфер (творчество, конкурентност, психопатологичен поведенчески
модел на дезадаптивна подчиняемост, психосоматична болест, психопаторлогично
бягство в алкохол, наркотици -процеси известни като “имагинерна поведенческа
агресия”, която измества все повече реалната агресия на днешния човек”. Повечето
автори, въпреки споровете и различията единодушно дефинират агресивността
като поведение, свързано с причиняване на вреда на друго живо същество, което се
прави съзнателно или несъзнателно.
Определящо за агресивността, по Джонев [Джонев, 1996, с.307] би могло да
се приеме “всяко враждебно действие, целящо да ощети по някакъв начин другия в
общуването”. Целта може да бъде съзнателна или несъзнателна, насочена към друг
човек или към себе си.
Агресивното поведение според тълкуването на Попов [Попов, 2000, с.19]
изисква мултидисциплинарен възглед и обединен холистичен подход с оглед на
съчетаването на биологични, генетични и психологични фактори, подкрепяни от
когнитивната оценка и социалното научаване при неговото детерминиране.
Авторът изхожда от предложените от Бандура (Bandura 1973) и Берковиц
(Berkowitz 1993) формулировки и анализите от Барон и Ричардсон (Baron,
Richardson, 1994) и определя човешката агресия като “всяка форма на поведение,
целево насочено към нанасяне на увреда или нараняване на друго живо същество,
мотивирано за избягване на такова третиране”.
Наред с негативните формулировки за определяне на агресивното
поведение, противоречиви схващания и коментари съществуват и становища, които
характеризират агресивното поведение като позитивно, спомагащо за постигане на
личностна независимост и самоизява. Някои автори като Стор (Storr 1968), приемат
агресията като “основа на интелектуалното постижение, постигането на
независимост и дори на онази присъща гордост, даваща възможност на човека да
държи главата си изправена пред останалите” [по Попов, 1999]. Макар и преведени
на всекидневен език тези широки възгледи за проявите на агресивно поведение го
тълкуват като напористост и мотивираност за успех. От позициите на социалната
психология, Джонев [Джонев, 1996] също свързва някои видове агресия
(инструментална) със стремеж за активната адаптация на индивида към човешката
среда.
Важно е да бъде споменато понятийното разграничение което Попов [Попов, 1999]
прави между агресивност, агресия, подбудата към агресия, враждебност и гняв и
призовава то да бъде спазвано, независимо от тясната взаимовръзка между тях. Внимание
се обръща на срама и вината като морални емоции и тяхното съучастие в преживяването и
регулацията на гнева, враждебността и агресията. Изследователските търсения на автора
са провокирани и от двойствеността, неяснотата и неточностите в езиковата употреба на
понятията. Берковиц (Berkowitz 1993) предлага за агресивността да се мисли като
склонност към агресия. Агресивността се свързва с относително постоянна готовност за
агресия в разнообразните ситуации и не задължително с гневни чувства.
Сходни понятия – насилие и себеутвърждаване
Изследването на насилието е област, изпълнена с противоречия, поради широкия
спектър на употреба на категорията в междуличностните отношения и в обществения
живот. Алтернативните дефиниции на насилието го определят не само като действие,
свързано с нанасяне вреда на хората, но и като разрушаване на собственост,
насилнически намерения и конкретно, открито поведение.
Хр. Попов [Попов, 2000, с.19] внася някои терминологични уточнения,
разграничаващи “насилие” и “агресия”, макар и сходни по своя характер. Насилието се
дефинира като “употреба или заплаха за употреба на сила, водеща до физическа увреда
или разрушаване на собственост”, докато агресията се определя като “наложено със сила
себеутвърждаване в дадена ситуация, което не винаги е свързано с нанасяне на
физическа увреда”.
Е. Фром [вж. Фром, 2000, с.21] в “Душата на човека” различава игрово, реактивно
отмъстително насилие, насилие в резултат “разклащане на вярата” компенсаторно
насилие, насилие, наречено “архаична кръвожадност” .
Някои теоретици разглеждат насилието на няколко нива – физическо (бой, побой),
психическо (заплаха, принуда, унижение, морален тормоз, ревност), емоционално
(презрително поведение, подценяване, презрение), сексуално (сексуална принуда),
икономическо (лишаване от основни средства за съществуване, контрол, изолация,
зависимост). Приемат също, че то е свързано с оцеляването и е един от възможните
резултати от агресивното поведение. Агресивните сблъсъци са се демонстрирали в
ситуации на конфликт и застрашеност, за запазване на ресурси, социален статус или за
възстановяване на вътрешното равновесие на човека (отреагиране на чувството на гняв,
омраза, демонстриране на превъзходство).
Насилието би могло да се обобщи като процес, при който единият от партньорите
упражнява спрямо другия агресивно /насилствено/ разрушаващо поведение.
Като социален феномен, насилието се превръща в сериозен проблем на
съвременните общества, поради разрушаването на границите на социално приемливото
поведение и нанасянето на вреда, както на хората, така и на заобикалящата среда.
Актуални се оказват и застрашаващите размери на агресивно и насилствено поведение
сред деца от ранна възраст, когато се формира тяхната личност. Началното училище е
колектор на такова поведение. Там малките ученици се сблъскват реално с различието
сред хората, борят се за самоутвърждаване, изправят се пред нова социална роля.
Себеутвърждаването в много случаи се приема за поведение с негативен смисъл и
се свързва с агресивното поведение. Е. Салтер (Е. Salter), като един от първите автори в
психотерапевтичната литература, поставя въпроса за избора на себеутвърждаващо се
поведение сред клиентите с положителна цел. Той използва това поведение в терапия със
социално затормозени хора и ги стимулира към “изразяване на чувствата си по открит и
спонтанен начин”. Препоръките му са това да става вербално, като се противостои на
онези, с които човек не е съгласен; често да се използва местоимението “Аз” и се изразява
съгласие с хората, които те хвалят и ценят [по Андреева, 1998, с.355].
Алберти и Емонс (Alberti & Emmons 1975), разграничават три стила на поведение:
неутвърждаване, себеутвърждаване и агресия. Себеутвърждаващото поведение, за
разлика от агресивното включва защитаването на собствена позиция и желания, зачитане
на другия и приемане на различието. Агресивната реакция, обратно на него включва
заплашването или нарушаването на правата на партньора, прекъсването на разговора,
високия и обиден тон, вторачения поглед и оценъчното и обидно санкциониращо
поведение. Агресивното поведение цели победа, без да се мисли за това как се чувства
другият [Hargie, at al., 1994, p. 270. по Андреева, 1998, с.356].
Формулирани са пет типа себеутвърждаване [Lange, A. & Jakubowski, P., 1976, по
Андреева, 1998, с.359]: емпатично (изразява чувствителност, разбиране и уважение към
другия); ескалиращо (степента на себеутвърждаване се засилва според реакцията на
отсрещната страна); конфронтационно (открито съпоставяне); утвърждаване от 1л.ед.ч.
(обективно се описва поведението на другия и как то повлиява другия); директно и
индиректно (не винаги е харесвано от хората, но е по-приемливо от агресивното).
Западната култура поощрява себеутвърждаващото поведение и го приема като
висше социално умение, което допринася за активната жизнена позиция. Други автори и
изследователи приемат понятието като културно специфично, а техни кроскултурни
изследвания доказват нежеланото му приемане в страни, в които традицията и куртурните
интереси повеляват търпимост, подчинение и смиреност.
В България все по-широко навлиза влиянието на западните страни и Европа в
които се приема себеутвърждаващото поведение. В негативен план то би могло да се
демонстрира като агресивно, а в позитивен, като поведение овладяно и водещо до
себеизразяване и утвърждаване на идентичността по позитивен начин. Възпитанието на
децата е от решаващо значение за формиране на умения за себеутвърждаване и
превръщане на агресивното в асертивно поведение.