Вътрешноличностни конфликти в педагогическия процес

В психологичен аспект конфликт възниква, когато се извършва психическа

преработка на информация и регулация на поведение. Той е свързан със силни
емоционални преживявания. Вътрешноличностният конфликт представлява
сблъсък между равни по сила, но противоположно насочени интереси,
потребности, влечения [4].
Този тип конфликт е изследван най-подробно от общата психология,
патопсихологията и психоанализата. Изключителна заслуга за изучаването на
вътрешноличностните конфликти има К. Левин. Като се опира на своята “теория за
полето” той отделя три основни разновидности на вътрешноличностните
конфликти [4].
1. Конфликт “приближаване-приближаване”, нарича се още “привличане-
привличане”. Това е състояние, при което личността трябва да избира между две
алтернативи, които са в еднаква степен привлекателни за нея, но изискват
противоположни действия. В литературата този конфликт е известен като
историята на магарето на Буридан, което умира от глад между две купи сено,
защото не може да реши от коя купа първо да яде.
2. Конфликт ”приближаване-отдалечаване” или “привличане-отблъскване”.
В този случай конфликтната ситуация се състои в това, че една и съща цел /обект/ е
в равна степен привлекателна и непривлекателна за личността. Този конфликт се
определя още като амбивалентен. Амбивалетност означава двузначност,
раздвоеност. Амбивалентно поведение може да се наблюдава, когато един и същи
обект едновременно поражда у личността положителни и отрицателни емоции и по
този начин едновременно я привлича или отблъсква. В човешкото поведение често
се среща “амбивалентен избор”, когато личността трябва да избира между два
обекта, които са амбивалентни за нея /притежават едновременно привлекателни и
отблъскващи характеристики/, напр. между две професии, между двама партньора,
между два града и др. [5].
3. Конфликт “отдалечаване-отдалечаване” или “отблъскване-отблъскване”.
В тази ситуация личността е принудена да избира между две еднакво
непривлекателни алтернативи. В най - добрия случай личността избира по-малката
от двете злини.
Могат да се разграничат шест вида вътрешноличностни конфликти [по 1].
Те са свързани с мотивационната сфера на личността, с ролите, които тя изпълнява
в социалната системата, с отношенията и на равновесие/неравновесие спрямо
околната среда, с адекватността на нейната самооценка в структурата на Аз-
концепцията и с морала на личността. Тази класификация е направена въз основа
на товаq какви страни от психиката на човека биват въвличани във
вътрешноличностни конфликти. Тя се опира и на твърдението, че всеки
вътрешноличностен конфликт е социално обусловен. “Потребностите, ценностните
ориентации, светогледът, целите и интересите на отделната личност винаги са
социално детерминирани, като всички те могат да се реализират само в социалното
обкръжение на индивида” [1, с. 82].
Е. Маслоу свързва вътрешноличностния конфликт с избора. “Простият
избор е конфликт в най-простия възможен смисъл” [3, с. 173]. Особено опасен за
психическото здраве на личността според него е “застрашаващия конфликт”,
когато личността е изправена пред избор между две различни, но жизненоважни
цели. Изборът не разрешава конфликта, а изисква личността да се откаже от нещо,
което е също толкова важно за нея, колкото и избраното. В резултат на това се
осуетява удовлетворяването на базовите потребности и себеактуализирането на
организма. При “катастрофалния конфликт” отсъства възможност за избор, липсва
алтернатива и личността се саморазрушава.
В психичната дейност на всеки човек, която е свързана с възникване,
формулиране и решаване на проблеми, т.е. с преработка на информация и вземане
на решения, непрекъснато възникват множество локални конфликти. Те се
появяват бързо и бързо изчезват /разрешават се/ и не засягат цялостната личност
[5]. Понятието вътрешноличностен конфликт се отнася главно до цялостната
личност. В този случай на личността като цяло се приписват две противоречиви
/противоположни/ тенденции, които я владеят в едно и също време, напр.
приближаване-отдалечаване. Могат да се отделят и нейни главни сфери, които са
носители на противоречието, напр. влечения и съвест. Според класическата
психоанализа /З. Фройд/ вътрешните конфликти възникват именно на тази основа,
като противоречие между първични потребности и ценностни нагласи, между То и
Свръх-Аз, между желание и защита, между То и Аз, което е подчинено на Свръх-
Аз. Представителите на неофройдизма добавят и други измерения на вътрешните
кофликти, като допълват и разширяват сферата на базисните потребности и отдават
по-голямо значение на влияние на факторите на средата при разрешаването на тези
конфликти. За К. Хорни отношенията на родителите към детето пораждат, или не
пораждат агресивност у детето и предопределят появата на “мотив за
безопастност”, който става водещ още в началните етапи от развитието на детската
личност. Неразрешените противоречия, заложени в детската личност, в по-късна
възраст могат да доведат до невротичност, до изострен стремеж към безопастност
или до конформно поведение.
Според Е. Ериксън, който е представител на новото течение
психоаналитици, последователи на З. Фройд, най-общо развитието на човека върви
по следния епигенетичен закон - виталната личност е система от елементи; като
цяло елементите зависят от това дали правилно и последователно, по
предварителен план се развива всеки един от тях; всеки елемент съществува в
някаква форма, преди да настъпи неговото решително и критично време [2].
Той отделя три основни “базисни” елемента /компоненти/ и ги нарича още
чувства - те са: чувство за базисно доверие, чувство за автономна воля и чувство за
инициатива. В началото /при раждането на детето/ всеки от тях съществува под
някаква форма. Всеки от тях се развива, достига своя връх /възход/, преминава през
криза и достига до някакво разрешение в поведението на детето /възрастния/, в
неговата личност. Всеки етап от развитието на компонентите е свързан с определен
възрастов период от живота на човека. На всеки етап се осъществява специфична
среща между развиващия се по предварителен план компонент и средата, която се
“чувства задължена да му предаде /на детето – бел.а./ специфичните си идеи и
понятия” за този компонент, напр. идеите и понятията за доверие, автономна воля,
инициативност. В резултат на “срещата” се разгръща криза и се стимулира
развитието. Дълбочината на кризата, преживяването й от индивида, както и
нейното разрешаване зависят от подготвеността на социалната среда. Поради това
Е. Ериксън определя кризите като психосоциални. Средата не се изчерпва само с
взаимоотношенията майка – дете. Тя включва природна, историческа и
технологична среда или човешката екология във всички нейни аспекти. Тя трябва
непрекъснато да се саморазвива, за да може да създаде за човешкия индивид
възможност не само да оцелее, но и да развие своите възможности. Така Е. Ериксън
поставя от едната страна индивида с предварително зададен план за развитие на
базисните компоненти, а от другата – средата. На определен етап от развитието на
компонентите те се срещат с “идеите” на средата; ако срещата не се “състои”,
конфликтът, заложен между тях, не се решава, а се отлага. Съществува голяма
вероятност той да се прояви в последващ етап, вече трансформиран в определен
вид патология.
 Всеки етап от човешкото развитие се превръща според Е. Ериксън в криза,
защото на всеки етап се осъществява сблъсък между инстинктивната енергия,
която човекът притежава, и развитието и осъзнаването на добродетелта /ценността,
базисния компонент/, която се разгръща на съответния етап. Кризата е двуизмерна,
защото се разгръща на две равнища – индивид /индивид и индивид / култура,
човешка социална среда.
Е. Ериксън отделя в човешкото развитие осем етапа и съответно осем
психосоциални кризи. Успешното разрешаване на кризата на всеки етап стимулира
развитието на егото и води до развитие на нови добродетели на следващите етапи.
Според Е. Фром, друг представител на неофройдизма, на човешката природа
са присъщи “фундаментални противоречия”, чиито корени са в “биологичното
разделение между липсващите инстинкти и осъзнаването на самия себе си”.
Екзистенциалното противоречие у човека предизвиква състояние на постоянно
неравновесие. Екзистенциалният конфликт ражда екзистенциални, душевни
потребности, които са общи за всички хора [6].За да запази своя разум и същността
си на човешко същество човекът удовлетворява тези потребности, но по различен
начин, в зависимост от обществените условия при които съществува. “Тези
различни начини на удовлетворяване на неговите екзистенциални потребности се
проявяват в наклонностите му като любов, нежност, стремеж към
справедливост, към независимост, към истина, омраза, садизъм, мазохизъм,
деструктивност, нарцисизъм [6, с. 251].Тези наклонности са част от характера на
човека. Те могат да бъдат социално приемливи и неефективни за личността напр.
деструктивни /разрушаващи личността/, а могат да бъдат и несоциално приемливи,
но поносими за личността, напр. агресия, насочена към външния свят.
Екзистенциалните потребности според него са: нужда от преданост, от свързаност,
от чувство за единство у себе си, от ефективност, от възбуждане и стимулиране, от
развитие на структурата на характера. Така например “чувството за обреченост
на неефективност” породено от преживяването на незадоволяване на съответната
потребност е едно от най-болезнените преживявания за човека според Е. Фром. За
да преодолее това чувство, човекът е способен на всичко – от самоубийство под
различна форма, до жестокост или убийство. Още по-трудно се разрешава в
приемлива форма “потребността от единство”. В “идеалното общество” това би
се постигнало чрез хармонично и всестранно развитие на личността, чрез пълното
развитие на човешкия разум и любов. Но в съвременното общество според Фром
решението на екзистенциалното раздвоение у човека е друго – човекът се
идентифицира с обществената си роля, с обществената среда, на която принадлежи
и забравя, че е личност. “Бихме могли да кажем, че той е в “отрицателен
екстаз”; забравя себе си, като спира да бъде личност и се превръща в нищо” [6, с.
260].
Вътрешноличностните конфликти се характеризират с различна сила на
протичане – силни и слаби конфликти. Силата на конфликта зависи от три много
важни условия: от броя на възможните реакции на личността в конфликтната
ситуация; от силата на всяка от възможностите за реакция; от сходството на тези
възможни реакции. Леките конфликти благоприятстват конструктивното
поведение, а силните конфликти могат да предизвикат деструктивно поведение.
Степента на влияние на вътрешноличностните конфликти върху психичното
състояние на личността се подсилва и от редица други фактори, които понижават
нейната обща издръжливост към натоварване. Те могат да бъдат чисто физически,
но могат да са разположени и в реалното битие на всяка личност, в нейната
конкретна жизнена ситуация.
Педагогическа дейност представлява социално пространство, което се
характеризира с повишено напрежение. Педагогическата дейност е преди всичко
индивидуална. Педагогът /учителят/ е изправен сам срещу своите ученици /в
процеса на преподаване в ученическия клас/ и изпитва силно психическо
напрежение, защото трябва едновременно да регулира както своето собствено
поведение, така и това на учениците в класа. Съществува вероятност да се стигне
до дезадаптация в неговата интелектуална и емоционална сфера. Учителите
приемат трудно оценката на другите за своите качества, поради факта, че са
привикнали самите те да оценяват. Те не са склонни да търсят причините за
неблагополучията в развитието на педагогическия процес в себе си, в собствените
си личностни недостатъци и слабости. В педагогическите колективи преобладават
жените. В еднородни по пол организации /колективи/ съществува по-голяма
вероятност от възникване на междуличностни конфликти, които засягат деловата
сфера и вътрешния свят на личността. Вътрешноличностните и междуличностните
конфликти могат да прерастнат в делови и да повлияят върху ефективността на
образователния процес. Психическо напрежение се провокира и от социалното
неравенство в педагогическия колектив, от диференцияцията на функционално-
статусните отношения /учител-директор/ и ролевите очаквания. Конфликтите
представляват закономерност във функционирането на педагогическата дейност.
Педагогическият труд се характеризира с високо ниво на напрежение и
повишен емоционален тонус. Еежедневно в училище се случват неврогенни
произшествия, които зареждат училищната атмосфера с напрежение. Постоянното
оценяване и контрол на професионалната дейност на учителите от страна на
директора също насища ситуацията със стрес. Напр. учителите с по-дълъг
педагогически стаж възприемат контрола върху своята дейност като заплаха за
авторитета си. При тях се наблюдава и постоянна тревожност, която може да има
различни външни прояви, напр. силно раздразнение, емоционални сривове, които
водят до конфликти. Отрицателните емоции, които възникват в резултат на
деловите взаимоотношения в училище, могат бързо да се пренесат от проблема към
личността и да придобият изключителна личностна значимост. В днешната
социална ситуация общественото признание на учителската професия не е на
необходимото ниво. Липсва и адекватно материално възнаграждение на учителския
труд. Тези фактори, наред с всички други посочени досега определят една всеобща
неудовлетвореност от професионалната реализация и развитие на повечето
учители. Личностната неудовлетвореност е благоприятна почва, върху която бързо
се развиват и разгръщат конфликти. Включването на психологическата защита,
чрез която се съхранява собственото Аз, себеуважението и личното ниво на
самореализация понякога води до “приписване” на причините за собственото
неблагополучие на друг - директор, ученик, родители, обществото като цяло.
Социалната атрибуция изкривява процеса на взаимодействие на всички нива.
Изкривява се и личностното възприятие.
В почти всеки колектив, включително и в педагогическия присъстват
личности, характеризирани като конфликтни. Конфликтността като черта на
характера и съответно стил на поведение се определя от разнообразни личностни
качества. Те могат да бъдат неадекватната самооценка на собствените възможности
и потребности, стремеж към доминиране, консервативизъм в мисленето и
нежелание да се преодолеят закостенелите традиции, прекомерна принципност и
праволинейност, агресивност, инат и раздразнителност.
Българската образователна система в момента се намира в изключително
сложна ситуация. Тя се определя от кризата на преход в обществото като цяло и се
изразява чрез:
- изграждащите се през последните 15 години нови социално-икономически
и политически условия;
- понижаване на жизнения стандарт на по-голямата част от населението;
- все по-голямата конкуренция във всички области на живота;
- настъпилите промени в социалните итституции, отговорни за
образованието на младото поколение;
- промените в криминогенната ситуация;
 - спадането на авторитета на педагогическата професия;
- нарастналото напрежение в междуличностните отношения в семейството и
училището;
Тези фактори провокират възникването на разнообразни проблемни и
конфликтни ситуации на различни нива в образованието, между различните негови
субекти и във вътрешния свят на тези субекти.
Осъзнаването на факта, че конфликтът е нормално социално явление в
съвременното училище, както и приемането на неизбежността на конфликтите във
всички сфери на човешката дейност би помогнало да се насочи вниманието към
засилване на подготовката на педагози и ръководители на образователни
институции в тази област. Работещите в образованието трябва да придобият знания
и да усвоят умения на практика да управляват училищните конфликти, да намират
оптимални начини за тяхното преодоляване и предотвратяване. Очевидна е
потребността от специална подготовка на бъдещите педагози в областта на
конфликтологията и по-специално педагогическата конфликтология. Бурните
промени на новия век изискват формиране на конфликтологическа култура у
бъдещите педагози, формиране у тях на конфликтологическа компетентност.
В тази връзка се поставят и няколко важни и актуални проблеми пред
съвременното висше педагогическо образование. Те са свързани: с изясняване на
методологическите предпоставки на подготовката на педагозите в областта на
конфликтологията; с разработване на научна концепция за тази подготовка; с
конкретизация на подготовката в тази област за различните образователно-
квалификационни степени /бакалавър и магистър/. Така педагогическото
образование ще се свърже още по-тясно с ефективната професионална реализация
на педагога и той ще получи адекватна на съвременната социална и образователна
среда подготовка.

ЛИТЕРАТУРА
1.Димитров, Д. Конфликтология. С., 2003 г.
2.Ериксън, Ер.Идентичност – младост и криза. С., 1996.
3.Маслоу, Еб. Мотивация и личност. С., 2001.
4. Психологический словарь. М., 1983.
5.Речник по психология. С., 1989.
6.Фром, Ер. Анатомия на човешката деструктивност. С., 2003.