Идеята за псхическото развитие и периодизация на психическото

развитие от Е. Ериксън

Е. Ериксън е представител на новото течение психоаналитици,

последователи на З. Фройд, които акцентират върху влиянието на културните
фактори, социалните условия и отношенията между личностите върху
формирането и развитието на човешката психика. Идеята за развитието се
съдържа имлицитно в неговата теория. В основата на възгледите му е залегнал
“епигенетичният принцип”, извлечен от растежа на организмите in utero /5/. Това
означава, че всичко, което се развива и расте, прави това по “основен план”- всяка
част на растежа /развитието/ постига своя връх /доминира/ на определен етап от
своето развитие. Когато всички части са възникнали, те формират едно
“функциониращо цяло”. Така развитието на човека и на неговата личност е
предопределено и подчинено на вътрешни закони. Е. Ериксън посочва, че
растящият организъм се развива не чрез появата на нови органи, а посредством
предварително определена “последователност от двигателни, сетивни и социални
способности”. Приемайки наличието на вътрешен план за развитието, Е. Ериксън
се опитва да се отдели от З. Фройд, като постулира, че “здравото дете е способно
да се подчинява на вътрешните закономерности на развитието при достатъчно
подходящи напътствия”, т.е. при наличието на подходяща социална среда,
предоставяща възможност за взаимодействие между детето и онези възрастни и
институции, които са готови да се грижат за него /5,с.128/. Типът взаимодействие
се определя от историческото време и място, в което то се реализира /от
културата/. Но за да подпомогне развитието, взаимодействието трябва да е
подчинено на двата принципа, които ръководят целия епигенезис и те са
“подходящо темпо” и “подходяща последователност”.
Според Е. Ериксън най-общо развитието на човека върви по следния
епигенетичен закон - виталната личност е система от елементи; като цяло
елементите зависят от това дали правилно и последователно, по предварителен
план се развива всеки един от тях; всеки елемент съществува в някаква форма,
преди да настъпи неговото решително и критично време.
Той отделя три основни “базисни” елемента /компоненти/. Е. Ериксън ги
нарича още чувства - те са: чувство за базисно доверие, чувство за автономна воля
и чувство за инициатива. В началото /при раждането на детето/ всеки от тях
съществува под някаква форма. Всеки от тях се развива, достига своя връх
/възход/, преминава през криза и достига до някакво разрешение в поведението на
детето /възрастния/, в неговата личност. Всеки етап от развитието на
компонентите е свързан с определен възрастов период от живота на човека. На
всеки етап се осъществява специфична среща между развиващия се по
предварителен план компонент и средата, която се “чувства задължена да му
предаде /на детето – бел.а./ специфичните си идеи и понятия” за този компонент,
напр. идеите и понятията за доверие, автономна воля, инициативност. В резултат
на “срещата” се разгръща криза и се стимулира развитието. Дълбочината на
кризата, преживяването й от индивида, както и нейното разрешаване зависят от
подготвеността на социалната среда. Поради това Е. Ериксън определя кризите
като психосоциални. Средата не се изчерпва само с взаимоотношенията майка –
дете. Тя включва природна, историческа и технологична среда или човешката
екология във всички нейни аспекти. Тя трябва непрекъснато да се саморазвива, за
да може да създаде за човешкия индивид възможност не само да оцелее, но и да
развие своите възможности. Така Е. Ериксън поставя от едната страна индивида с
предварително зададен план за развитие на базисните компоненти, а от другата –
средата. На определен етап от развитието на компонентите те се срещат с
“идеите” на средата; ако срещата не се “състои”, конфликтът, заложен между тях,
не се решава, а се отлага. Съществува голяма вероятност той да се прояви в
последващ етап, вече трансформиран в определен вид патология.
Жизненият цикъл представлява според Е. Ериксън, последователно
сменящи се етапи. На всеки етап той приписва собствена жизнена сила /или
базисни компоненти/, а на всички етапи заедно - “епигенетична система от такива
сили, които изграждат човешката жизненост”. Този жизнен цикъл се
характеризира с генерационност, т.е. той се предава от поколение на поколение.
Затова основните ценности, които се развиват на всеки етап, са вродени –
жизненият цикъл е разгръщане на вроденото по точно определен план, който се
съдържа в самото вродено. В последователните етапи от живота се коренят
следните добродетели: надежда в младенчеството; воля и цел във възрастта на
играта; умения в училищна възраст; вярност в пубертета; любов в ранна зрялост;
грижовност в зрялата възраст; мъдрост в третата възраст.
Всеки етап от човешкото развитие се превръща при Е. Ериксън в криза,
защото на всеки етап се осъществява сблъсък между инстинктивната енергия,
която човекът притежава, и развитието и осъзнаването на добродетелта
/ценността, базисния компонент/, която се разгръща на съответния етап. Кризата е
двуизмерна, защото се разгръща на две равнища – индивид /индивид и индивид /
култура, човешка социална среда.
Е. Ериксън отделя в човешкото развитие осем етапа и съответно осем
психосоциални кризи. Успешното разрешаване на кризата на всеки етап
стимулира развитието на егото и води до развитие на нови добродетели на
следващите етапи. Той изрично подчертава, че използва понятието криза в
неговия генетичен аспект, като начало или отправна точка за промяна по посока
на творческо развитие или на затруднена адаптация.
Ядрото на процеса на личностно развитие Е. Ериксън открива в стремежа
на човека да търси и открива собствената си цялост, ценност и перспектива. За да
обясни тези процеси, той въвежда понятията идентичност и идентификация.
Идентичността става самостоятелна единица за анализ на психичния живот на
човека. Идентичността е завоевание на юношеството. Тя е продукт от всяка
отделна идентификация с различни хора в миналото.
Безспорно се налага изводът, че човешкото общество е отговорно за
“ставането на човека”. В постиженията на културата са заложени факторите,
които определят психическото развитие на човешкия индивид. Така Е. Ериксън
“връща сексуалния индивид” на обществото и “подарява на сексуалното
същество” общество, без което то не би могло да се развие психически /8/.
Най-радикалната промяна в човешкия живот настъпва /според Е. Ериксън/
с неговото раждане. Етапите в развитието на човека и неговата личност в
определена степен следват отделените от З. Фройд периоди на психическо
развитие, но Ериксън им отрежда друго съдържание и разглежда по различен
начин взаимодействието индивид – общество във всеки един от тях. За всеки етап
от жизнения цикъл е характерна специфична задача, която се поставя от
обществото. Обществото определя също съдържанието на развитието през
различните етапи. Решението на задачата на развитието обаче зависи не само от
духовната атмосфера на обществото, но и от достигнатото ниво на психомоторно
развитие на индивида /3/:
1. Всеобхващащ етап – от раждането до края на първата година. Този етап
З. Фройд нарича орален поради важната повече или по-малко координирана
способност на бебето да се храни през устата. Е. Ериксън го нарича всеобхващащ,
тъй като бебето реагира на всичко, което възрастните му предлагат, не само на
храна. Обкръжението на бебето знае какво трябва да прави, за да се поддържа
живота на бебето и какво не трябва да прави, за да не бъде наранено то. В рамките
на “трябва” и “не трябва” се разполага това, което може да се случва с бебето,
така както го разбират различните култури. Така още с раждането си човешкото
същество се среща с особеностите на своята култура. Основното базисно чувство,
което се разгръща през този етап /това е основната задача, която трябва да се
изпълни/, е доверие, а “количеството доверие”, което може да извлече детето,
зависи от отношението на майката към него.
2. Етап на автономната воля – от една до три години. Характеризирайки
този етап, Е. Ериксън не се отдалечава от неговата психоаналитична
интерпретация, но той подчертава, че ранното и строго обучение на “анално
поведение” е абсолютно необходимо за типа личност, която ще функционира в
съвременния автоматизиран свят. Самото чувство за автономност на детето в
ранното детство е отражение на достойнството на родителите и на усещането им,
че са автономни и независими същества. На този етап от живота на детето
възниква необходимостта неговите постижения в личностен план да бъдат
опазени. Социалната институция, която обществото е създало, за да изпълни тази
функция, е законът и редът. По това време се осъществява и първата еманципация
на детето - тази от майката. Основната задача на ранната възраст е борба против
чувството за срам и съмнение в своите действия, за независимост и
самостоятелност.
3. Нахълтващ /или етап на инициативата/ - от три до седем години. В
цялото поведение на детето преобладава бурното самостоятелно “нахълтване” в
пространството чрез ходенето, в непознатото чрез любопитството, в умовете на
другите хора чрез речта и т.н. Задачата на тази възраст е развитие на
инициативността и в същото време - преживяване на чувството за вина и морална
отговорност за своите желания. При благоприятни семейни условия се формира
убеждението, че детето е това, което може да си представи, че ще бъде.
4. Етап на психосоциалния мораториум – от шест-седем до единадесет-
дванадесет години. Този етап в детското развитие се разгръща на основата на
формираното в края на предходния “експанзивно въображение”. Поради това
именно на този етап детето е най-готово да учи, да поема задължения, да бъде
дисциплинирано и изпълнително. Основното чувство, което доминира, е
чувството за създаване, чувството, че децата могат да правят нещата, и то добре,
дори отлично. Липсата на това чувство кара и най-добре обученото дете да се
чувства експлоатирано. Пак по това време по-широка част от обществото става
значима за детето и това се реализира чрез допускането му до по-значими роли,
затова етапът може да се разглежда като най-решителният в социално отношение.
Основната задача, която се решава, е формиране на трудолюбие и умение да се
борави с оръдията на труда, в противовес на осъзнаване на собствената неумелост
и безполезност.
5. Пубертет /юношество/ – от единадесет - дванадесет години до
седемнадесет - осемнадесет. Той изпъква като по - отчетлив и съзнателен период.
Потребността от доверие в себе си и другите, която е характерна за първия етап от
детското развитие на този етап, се трансформира и проявява в непрестанното
търсене на хора и идеи, в които юношата може да вярва. Необходимостта детето
да се определя чрез това, което може свободно да желае, което доминира във
втория етап, в пубертета се разгръща като възможност свободно да се вземат
решения, като право на свободен избор. Неограниченото въображение по
отношение на това, което човек би могъл да стане /определящо третия етап/,
изпъква вече като готовност на юношата да гласува доверието си на онези свои
връстници и възрастни, които ще му предложат въображаем /в смисъл бъдещ, но
не измислен/ образ на неговите стремежи. И може би най-голямото завоевание на
юношеството е изборът на професия, подготвен от постиженията на училищната
възраст. Цялата сложност и противоречивост на етапа на пубертета е неразривно
свързана с предходните етапи от психическото развитие. Кризата на този етап,
наречена от Е. Ериксън криза на идентичността, има своите дълбоки корени в
детството и преди всичко във взаимодействието между детето и неговата
социална среда. Ако обкръжението е предложило адекватен набор от
възможности за разгръщане на следващите едно след друго базисни чувства,
кризата на идентичността в пубертета и юношеството няма да бъде избегната, но
последствията от нея няма да бъдат трагични за отделната личност. Едно от най-
дълбоките смущения на идентичността на този етап е отчуждението, а това, което
в личностен план притеснява най - много младите хора, е неспособността все още
да се установи професионална идентичност. Основната задача на този етап е
първото цялостно осъзнаване на себе си и своето място в света.
6. Етап на интимността – след седемнадесет - осемнадесет години. Ние
сме това, което обичаме. Основната задача е търсене на спътник в живота,
установяване на близки дружески връзки, чрез които се преодолява чувството за
самота.
7. Етап на зрелостта. През него човекът се ръководи от грижата за
създаване и насочване на следващото поколение. Зрелият човек се нуждае от това
другите да имат нужда от него и генеративността е основният белег на този етап.
Самата генеративност представлява движеща сила на човешката организация.
Всички институции, създадени от обществото, имат за задача да осигурят
приемственост на поколенията и тяхното възпроизводство. Задачата на този етап е
непрестанна борба против застоя и закостенелостта.
8. Старост. На този етап от развитието на психиката се достига до
интегритет, който намира израз в увеличаваща се увереност на егото, в приемане
на уникалността на собствения живот, на хората, които са значими в него, в
приемане на отговорността за собствения живот, в ново отношение към мъжете и
жените. Старият /възрастният/ човек защитава с всички сили достойнството на
своя начин на живот. Той е носител на мъдростта и традицията. Възможно е обаче
да се достигне и до дълбоко разочарование от живота, до нарастващо отчаяние.
 Литература:
1. Ананиев, Б.Г. Човекът като предмет на познанието. С., 1976.
2. Виготский, Л. С. Собрание сочинений. Т.3., М., 1983.
3. Ериксън, Е. Идентичност – младост и криза. С., 1996.
4. Зазо, Р. А Валон. Детството. С., 1988.
5. Обухова, Л. Ф. Возрастная психология. М., 1999.
6. Пиаже, Ж. Избранные психологические труды. М., 1994.
7. Речник по психология /превод от немски/, С., 1987.
8. Фройд, З. Въведение в психоанализата. С., 1990.
9. Эльконин, Д. Б. К проблеме периодизации психического развития в
детском возрасте.- В: Вопросы психологии, 1971,4.
10.Эльконин, Д.Б. Избранные психологические труды. М., 1989.