БУРГАСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

Квалификация за придобиване на педагогическа

правоспособност

Психология (Обща, възрастова и педагогическа психология) –

МАТ и ИТ

КУРСОВА РАБОТА
Психическо развитие през пубертета и юношеството.
Полово съзряване. Полова идентификация.

Преподавател:

проф. д-р Йонка Балтаджиева Студент:

Албена Савова
 1. Увод

Същността на човешкото развитие се състои в това, че настъпват интензивни промени в

психологическото му развитие. В най-общ философски смисъл развитието се определя като
процес на движение (изменение) от нисше (просто) към висше (сложно). Характерна черта на
развитието е изчезване на старото и възникване на новото. Развитието на неживия и живия
свят, на човешкото общество и на познанието се подчинява на общите закони на диалектиката.
Развитието е иманентен процес, което означава, че движението от нисше към висше възниква,
защото в нисшето, в скрит вид се съдържат тенденциите, които водят към висшето. Висшето –
това е развито нисше. Развитието на психиката се определя като процес на последователно и
прогресивно, като цяло необратимо, изменение на психиката на живите същества. Хората от
различните исторически епохи и култури се развиват различно и достигат различни нива на
развитие. Развитието на детската психика е последователност от множество периоди за
усвояване на знания, редуващи се с периоди за усвояване на поведение за използването им.
При непреформираният тип развитие, Л. С. Виготски (1896-1934), руски психолог, отнася
развитието на обществото, процесите на биологическата еволюция и процесите на
психическото развитие. С раждането на детето не са дадени тези стадии, през които то трябва
да премине, не е даден и крайният резултат, който то трябва да достигне. А при
преформираният тип развитие се отнася това развитие, при което в самото начало са ясни тези
стадии, през които ще премине организмът и е фиксиран крайният резултат.
Да се изследва човешкото развитие означава да се изследва човешкия организъм през
всички възрастови периоди и на всички стадии, като се отчитат биологичните,
антропологичните, социологичните и психичните фактори, които оказват влияние върху
развитието. Особено внимание трябва да се отдели и на човешките взаимоотношения, защото
те стоят в основата на човешкото знание за себе си и за света. Като условия за развитието, Г.
Крайг посочва съвместното влияние на биологични, психични, социални, исторически и
еволюционни фактори. Терминът „развитие” според него посочва измененията, които се
извършват във времето с тялото, мисленето и поведението на човека. Човешкото развитие
предполага взаимодействие на биологичното и социалното начало. Самата социална среда е
многообразна и многопластова и включва множество елементи, които си влияят взаимно и
чрез това влияние насочват човешкото развитие (напр. семейство, училище, работа).

2. Периодизация на психичното развитие

Периодизацията на психичното развитие погледната през индивидуалното развитие на

всеки организъм, и настъпващите в него промени е трудна, защото процесите на психично
развитие с физическото съзряване не съвпадат. Физическата и умствената зрялост и
трудоспособност – не съвпадат (Б.Г.Ананиев). Определят се три стадия на онтогенезата –
прогресивен (до 20-21 години), стабилен (до 55 години) и регресивен (над 55 години). Най-
подробно е разгледано, изучено и описано развитието на индивида през първия стадии,
заради особеностите на индивидуалното развитие със задачите на обучението и възпитанието.
С тези задачи е свързана и периодизацията през този стадий.
Всяка периодизация се осъществява въз основа на критерий за развитието.
Като основни движещи сили на развитието на индивида З. Фройд (1856-1939), австрийски
невролог и психолог, посочва инстинктите /либидото/. Той твърди, че всички човешки действия
се ръководят от стремежа към удоволствие или задоволяване на органичните потребности
(инстинкт за живот) и стремежа към разрушение, агресия, който е насочен първо към околния
свят. З. Фройд свежда всички стадии в психическото развитие на човека до стадии в
преместването и преобразуването на либидото или сексуалната енергия в различни ерогенни
зони. Ерогенните зони представляват области от тялото, които са чувствителни към стимули и
които в резултат на стимулирането предизвикват удовлетворяване на либидното чувство. Ж.
Пиаже (1896-1980), швейцарски биолог, психолог, логик и философ, поставя в основата на
психическото развитие развитието на интелекта. В центъра на научния интерес на Л.С. Виготски
е развитието на висшите психични функции: възприятие, памет, мислене, волево внимание.
Според Д. Б. Елконин (1904-1984 г.), руски психолог, доктор по педагогика, психическото
развитие подчертава връзката на субекта с предметите от заобикалящия го свят. Не е
възможно насаждане на знания в главата на човека без неговата собствена дейност. Анри
Валон (1879-1962), е френски философ, лекар – патопсихолог, разработва концепция за ролята
на емоциите и общуването в генезиса на психиката – връзката на детето с възрастния. Е.
Ериксън (1902-1994), германски психолог и психоаналитик от еврейски произход, е
представител на новото течение психоаналитици, последователи на З. Фройд, които
акцентират върху влиянието на културните фактори, социалните условия и отношенията между
личностите върху формирането и развитието на човешката психика. Л. Бърк, профессор по
психология в Щатския университет на Илинойс, е представител на това направление в
психологията на развитието, което се опитва да обясни човешкото развитие като отчита
едновременното и взаимно действие на наследственост и среда, тяхното взаимно влияние и
отражението им върху индивидуалното развитие.
Представителите на неофройдизма оспорват тезата на Фройд. А. Адлер (1870-1937),
австрийски лекар, разглежда човешкото развитие като стремеж към превъзходство и власт,
подтикнати от чувството за малоценност. К. Юнг (1875-1961), швейцарски психолог и психиатър
от немски произход, определя човешката психика като две системи – „Аз” и „Маска”. Маската е
социалната обвивка на личността. Когато двете са в хармония, тогава се постига състояние на
психично здраве. Карен Хорни (1885-1952), германска психодинамична психоложка от
норвежки и холандски произход, посочва влиянието на условията на възпитание върху
развитието на личността. Когато родителите подхождат към детето с уважение, доверие,
интерес, разбиране, обясняват последиците от лошите постъпки, тогава в детето се формират
черти на дружелюбие и взаимопомощ. И обратно – колко да по-студени родителите, прибягват
до жестоки наказания, оскърбяват го – то в него се поражда агресия.

3. Периодизация на развитие през пубертета и юношеството.

Човекът е социално същество, което го прави изначално зависим от другите. Той няма
възможност за развитие, ако не общува с тези около него. В началото на своя живот (0-1г.)
малкото дете се нуждае от своята майка, за да се грижи тя за него, хранейки го, защитавайки
го, осигурявайки му утеха (експеримент на Харлоу).
Ранното детство обхваща периода от една до три години. Разглеждайки теориите на Фройд
(анален стадий), Виготски (ранно детство) и Ерик сън (етап на автономната воля), могат да се
изтъкнат наблюденията, които са еднакви и в трите теории. Преходът от детство към ранна
зряла възраст е периодът на юношеството. Преходът включва промени в биологичното,
когнитивното и социалното развитие. Точното определяне кога  даден индивид навлиза и
излиза от юношеството не е лесно.
З. Фройд определя този период като Генитален стадии - започва с пубертета и се появява
зрялата възрастна сексуалност (от 12 до 18 годишна възраст). Според него това е последния
стадий от човешкото психосексуално развитие.
Ж. Пиаже определя този етап като поява на словесно логическите изказвания (от 12 до 14
години). Децата могат да използват всички достъпни за възрастните понятия, освен
абсрактните.
 Л. С. Виготски обръща особено внимание на преходите от един период на детското
развитие към друг, наричайки ги кризи. Кризите според него са свързани не само с разрушение
и отмиране на старо, т. е. негативно съдържание, но и с положителни изменения в личността
на детето, които са основата на всяка критична възраст. Периода на съзряване започва с криза
на тринадесетата година, продължава с пубертет (от 13-14 до 17 години), и завършва с криза на
седемнадесетата година.
Д. Б. Елконин го определя като Подрастваща възраст, като го разделя на два етапа:
- ранен пубертет (от 11-12 до 13-14 години), като водещият тип дейност е интимно-личностното
общуване;
- юношество (от 13-14 до 17-18 години), като преобладава учебно-професионалната дейност.
Анри Валон нарича Криза на пубертета (14-15 година) този период, и е характерен с това,
че личността се противопоставя на възрастните и преди всичко на техните начини на
поведение и взаимоотношение.
Е. Ериксън, като един от последователите на З. Фройд, определя този етап от развитието на
човека като Пубертет/юношество (от 11-12 до 17-18 години). Той е по отчетлив и осъзнателен
за индивида. Потребността от доверие към другите се трансформира и проявява в непрестанно
търсене на хора и идеи, в които юношата може да вярва. Кризата на този етап се нарича криза
на индентичноста. Най-дълбоките смущения на индентичноста е отчуждението, това което в
личен план притеснява младите хора- неспособността да установят професионална
идентичност. Основната задача на този етап е осъзнаване на себе си и своето място в света.
Л. Бърк го определя като Юношество (от 11 до 18 години). Децата преминават през
пубертета и достигат до сексуална зрялост, тялото израства до размерите на тялото на
възрастен човек. Мисленето вече е абстрактно и прогностично. Училищните постижения са по-
осъзнати, целенасочени и по-сериозни. Юношите се насочват към постигане на
самостоятелност и независимост от собственото семейство. Те се стремят да определят и
личните си ценности.

4. Развитие през детството и юношеството.

Развитието през детството и юношеството е част от човешкото развитие. Учените, които

работят в тази научна област се стремят да открият и обяснят връзките и взаимните
зависимости между възрастта на децата и някои промени, които се наблюдават в тяхното
поведение. Г. Крайг посочва, че психолозите се стремят да установят приблизителни
„възрастови норми” на формиране на компетентностите на децата в различни области от
техния живот – физическо, когнитивно и психосоциално развитие.
Физическото развитие включва растежа и промените, които настъпват в тялото на човека,
изменението на скелетно мускулния строеж, промените на мозъка и сетивните органи, както и
на теглото и функциите на жлезите с вътрешна секреция.
Когнитивното развитие се отнася до развитието на психичните процеси, които реализират
мисленето и решаването на проблемите - възприятие, памет, разсъждения, творческо
въображение и реч.
Психосоциалното развитие включва формирането и развитието на личността и
междуличностните отношения. Те са взаимно свързани и обхващат измененията в
съдържанието на Аз-концепцията, емоциите и чувствата, в моделите на поведение и
социалните навици.
Формирането на детето като човешка личност е сложен и продължителен процес, който
започва с неговото раждане и продължава до пълната му зрялост. Едва през ХVІ и ХVІІ учените
започват да използват за описание на човешкия живот термини, които се употребяват и до
днес – детство, подрастваща възраст, юношество, младост, зрялост. Откриването на детството
позволява да се опише пълният цикъл на човешкия живот. Появата на училището, извежда
детето извън родителското възпитание в семейството. Развитието на детето става ученическият
клас и преминаването на детето от клас в клас. Ученическият клас се превръща в определящ
фактор за диференциация на възрастта вътре в самото детство. Според Г. Крайг юношеството
като отделен период в детството, има по-късен произход. През ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ век,
когато обществото има потребност от неквалифицирана работна ръка момчетата и момичетата
бързо навлизат в трудовия процес и стават възрастни. Юношеството е междинен стадий между
детството и зрелостта. Ст. Хол първи описва двойствеността и парадоксалността на характера
на подрастващия и отделя в него противоречието, което е присъщо на тази възраст – умора,
безумна веселост, униние, увереност в себе си, консерватизъм, страст, егоизъм и алтруистично
поведение. Той определя периода като период на „буря и натиск”. Според Е. Шпрангер
главното психично новообразувание на тази възраст е откриването на Аза, възникването на
рефлексията, осъзнаването на своята индивидуалност. През втората половина на ХХ век
техническият прогрес принуждава обществото „да увеличи” периода на обучение на младите
хора в училище. Това прави младите хора за по-дълго време икономически и психически
зависими от родителите. Юношеството се удължава като период, разположен във времето.
Юношеството (adolescence) се разглежда като период на преход от детството към ранната
зряла възраст. То започва приблизително от 11-13 години и продължава до 18-21 години.
Неговата продължителност, както и началото му и краят му зависят от културната среда и от
биологичното развитие на индивидите. Повечето автори са съгласни, че юношеството започва
през пубертета (11-13 години), но в научните среди има големи разногласия за неговия край.
Поради това краят на юношеството може да се търси между 17 и 35 години в зависимост от
това, с какъв аспект от човешкото развитие се свързва - дали с достигането на връх в
израстването на организма, или с достигането на психична зрялост.

5. Полово съзряване. Полова идентификация.

Подрастващата възраст е преломен момент от развитието на детето. Той е преходен период от
детство към възрастен и продължава цяло десетилетие. Съзряването през този етап е
последователно предварително програмирано изменение на организма и психиката. Индивида
развива способност да вникне в миналото си, като го интегрира в настоящето и мислено се
пренася в бъдещето си. Според А. Джизъл възрастта 9-10 години представлява „едновременно
връх на детството и начало на юношеството”. За него тази възраст е преходна и индивидът вече
не е дете, но още не е и юноша. Според П. Остерийт тези две години от живота на детето имат
своя специфика – те се характеризират с вече „изявено самоопределение и самокритика”, с
интензивност на преживяванията и с известно напрежение, което е свързано със „зараждането
на волята за контрол и господство”. Детето на 9-10 години вече е уравновесено, спокойно,
уверено в себе си, сигурно и адаптирано към света, който го заобикаля. Затова и авторът
определя 9-тата година като начало на периода на детската зрялост, период, който според него
обхваща времето от 9 до 12 години от живота на детето. Според К. Гилиган момчетата и
момичетата се учат да ценят различни човешки качества още от ранното детство. Момчетата се
възпитават в стремеж към независимост и да ценят абстрактното мислене, момичетата – да
бъдат грижливи и внимателни към нуждите на другите хора и да ценят добрите отношения с
тях.
13 и 14 годишните момчета и момичета вече са преминали в друг период от своето
физическо, когнитивно и социално развитие, определян като период на пубертета, или още
като възраст на половото съзряване. Това е преломен, критичен период в човешкото
развитие, преходен период между детството и възрастността. Различните части на тялото се
развиват с различна скорост – увеличава се дължината на краката и ръцете, уголемяват се
дланите и стъпалата, по-късно се развива раменният пояс. Затова и подрастващите изглеждат
несъразмерни, диспластични и изпитват притеснения от тялото си.
Пубертетът започва по различно време при момичетата и момчетата. Кризата обикновено
настъпва по-рано при момичетата, тъй като те по правило по-рано навлизат в пубертета, но
всичко е индивидуално. Подрастващите са изключително чувствителни към външния си вид и
оценката за несъответствие между реалност и идеал може да причини тревожност и
неувереност в себе си. Едновременно с физиологичните изменения настъпват и промени в
когнитивните способности на подрастващите. Те се характеризират с развитие на абстрактното
мислене и формиране и използване на метакогнитивните навици. Подрастващите развиват
способността да мислят за възможности и перспективи, да планират и предвиждат, да
формулират, проверяват и оценяват хипотези. Подрастващите насочват погледа си към себе
си, започват да се изследват по-внимателно и да се определят по различен начин. Дълго
време психолозите, които изучават детството, са смятали, че целият пубертет представлява
кризисен период, поради изключително резките промени в него. Виготски е първият автор,
който твърди, че пубертетът представлява стабилен период.
Периодът се характеризира с ново "избухване" на сексуалността. Либидното отново се
фокусира върху гениталиите, но разликата е съществена, тъй като личността от физиологична
гледна точка вече притежава способност за размножаване.
Учениците тук са любознателни, активни, шумни момчета и момичета, които всичко искат да
видят, да разберат, да бъдат като възрастните. Не са удовлетворени да бъдат пасивни, да са
странични наблюдатели на живота около тях. Постоянно желаят нещо да правят, да са
дейни. Ето защо пубертетната възраст с право може да бъде оценена като възраст на
търсещия ум, на жадния стремеж за познания, възраст на кипяща енергия и неспирни
движения. Подрастващите лесно могат да бъдат познати в училище. Щом избие звънецът те
са първите които изскачат от стаите и хукват навън, които оживено разговарят, жестикулират
с ръце, смеят се. Силен е стремежът за самостоятелност и независимост от родителите (за
автономия), за инициативност в училището, за нови отношения на учителите към учениците,
които не пренебрегват техните интереси и потребности, отношения на сътрудничество, на
взаимно уважение и съветване.
Съществени промени настъпват и в социалния и емоционалния живот на подрастващите.
Отново приемането в групата на връстниците е водещо във взаимоотношенията. Членството в
групата подпомага чувството за собствена ценност. Всеки подрастващ преживява
емоционални конфликти, които са породени от промените в телесния образ, от очакваните
роли и от взаимоотношенията с връстниците. Често срещани емоции в тази възраст са страх,
гняв, вина, ревност. Понякога подрастващите се чувстват самотни, тъжни и неразбрани от
връстници и възрастни.
Измененията, които настъпват с тази възраст може да се определят като физически и
психически пубертет. Външността заедено с височината и теглото са основните източници за
физически промени. Един от най-характерните белези на пубертета е бърз растеж на тялото;
развитие на репродуктивните органи; поява на вторични полови признаци. Сексуалността е
един от основните проблеми, с които се сблъскват и които трябва да разрешат подрастващите.
Физическия пубертет при момичетата започва межди 13 до 15 год., а при момчетата с 1,5 - 2
години по-късно или от 14 до 16 год. Определя се като пубертетна възраст поради
интензивното полово развитие на личността. Културата и обществото, в което живее
подрастващото поколение определя продължителност на психическия пубертет. Психическото
развитие започва малко по-рано от физическото – към 11-12 годишна възраст.
Апогей на бързия растеж на височина при момичетата е 11-12-година. Към 13-тата година
се достига височината на възрастния, но се наблюдават големи индивидуални различия. За
момичетата значение имат пълнотата и височината на тялото. Рано съзряващите момичета
 могат да имат както предимства сред връстниците си, така и проблеми. Те могат да осъзнават
себе си като по-привлекателни и по-известни сред по-големите момчетата, но и могат да се
чувстват самотни сред връстниците си. Късното физическо съзряване има известни
предимства, защото в този случай те съзряват едновременно със своите връстници от мъжки
пол. Момичетата показват най-ниска степен на удовлетвореност от външния си вид към 13-та
година.
13-тата година е възрастта на най-голямото разнообразие за момчетата. Подрастващите
момчета отделят голямо внимание на своето тяло. Сериозните промени, които настъпват с
тялото и външния вид водят до изменения и в Аз-образа. Те постоянно сравняват своето тяло с
някакъв еталон. Затова и за тях височината на тялото и мускулатурата са много важни. Към 14-
тата година се наблюдава най-голяма промяна във височината . Момчетата показват най-ниска
степен на удовлетвореност от външния си вид към 15-та година. Късно съзряващите момчета са
по-ниски на височина и имат по-слабо развита мускулна система. В резултат на това те имат по-
нисък социален статус сред връстниците си, а възрастните ги възприемат като по-малко
компетентни. Физическото развитие на момчетата и биологичното им съзряване води до
промени в отношенията им с членовете на техните семейства, главно с родителите. Те се
стремят към по-голяма независимост, към разчупване на моделите на поведение, налагани от
по-възрастните.
Детето преди пубертета и юношата след него са различни на външен вид заради промените
в стойката и пропорциите, както и заради развитието на първичните и вторичните полови
белези. Подрастващият се формира в полово отношение, но физическото и духовното му
развитие още далеч не са завършени. Тяхната зрялост ще настъпи три- четири години по-късно.
Настъпващите физически промени в юношеската възраст се изразяват в растеж и изменение
тялото - външни и вътрешни прояви; физическо здраве, двигателните навици. Подрастващата и
юношеската възраст са критичен, преходен период в индивидуалния живот, през който детето
се превръща във възрастен. Най-силно влияние върху юношеското развитие оказва
взаимодействието с възрастните и връстниците. От началото към края на периода
родителското влияние постепенно намалява, а взаимоотношенията с връстниците излизат на
преден план. Родителите се опитват да налагат мнение по даден проблем, докато връстиците
им се държат приятелски. Към 12 клас тези взаимоотношения се уеднаквяват и юношите стават
малко по-независими. В края на периода той постепенно намалява и юношите осъзнават, че те
не се намират в центъра на внимание на света. Но въпросът „Кой съм Аз?” определя
личностното развитие през цялото юношество. През юношеството завършва развитието на
интелекта. Достигайки този стадий на развитие, юношата променя своята жизнена
перспектива. Той живее не само в настоящето, но и чрез смисъла в бъдещето. Обект на
неговите размишления стават различните идеали и възможни ексистенциални избори, чрез
които той ще се самоосъществи.
Изключително голяма част от личния опит се предава от поколение на поколение чрез
личния пример, чрез подражанието. Идентификацията е процес, при който децата се
превъплъщават в реални или въображаеми образи, и по този начин приемат нормите на
поведение, възгледите, маниерите на своите идоли. Според З. Фройд идентификацията с
родителите от същия пол представлява начин за усвояване от детето на стереотипите на
мъжественост или женственост. В началото на онтогенезата идентификацията протича
независимо от съзнанието на детето, и не може да се контролира в достатъчна степен от
родителите. На 2-3 годишна възраст децата копират възрастните хора по външни белези.
Между 3-6 годишна възраст възраст се наблюдават и посредствени форми на подражание.
Децата на 9-14 години подражават на авторитети, взаимно си подражават или подражават
групово на общи идоли. Идентификацията в по-късната възраст се характеризира със собствена
позиция, с критично отношение към образеца на който се подражава.
Идентификацията помага навлизането на детето, подрастващия, младия човек в нова социална
позиция. На различните етапи от своето развитие, детето се идентифицира с хората, които са
най-често и непосредствено достъпни за него (майка, баща, братя и сестри). Израстването на
детето води до взаимодействие с различни хора. Семейството, съседите и училището са тези
групи и институции, които осигуряват контакта на детето с другите хора (възрастни и
връстници), съответно предоставят възможност за идентификация с тях.
Психологическата идентичност подхранва чувството на индивида за собствена
цялостност. Тя му помага да изпитва чувство за самотъждественост, постоянност,
перспективност и непрекъснатост. Идентичността е това, което прави индивида цялостен Аз,
различен от другите, но същевременно и свързан с тях. Индивидуално, идентичността
предполага една реалистично развита Аз-концепция, свързана с овладяването на средата на
различни нива и социалното признаване на индивида в обществото. Различните измерения на
идентичността предполагат чувството за единство на различните его-състояния и чувството за
принадлежност към дадена общност.
Тъй като индивидът не съществува самостоятелно, той изгражда идентичността си, чрез
своята принадлежност към различни групи. Социалната идентичност се определя като
феномен, който възниква на основата на осъзнаване от личността на своята принадлежност
към разнообразни социални групи, в които човекът се включва през своя живот. Централни
компоненти в структурата на социалната идентичност на личността представляват
джендърната (половата) и етническата идентичност. Половата идентичност се приема за най-
съществена, защото е свързана с общественото възпроизводство. Това е причината полът, за
разлика от расата, да остава най-важният признак, който „построява“ човешките тела като
различни. Първоначално детето прави разлика между половете, на базата на външни
признаци, като прическа, облекло, глас, а не на основата на телесни признаци. Усещането за
устойчива полова принадлежност се появява около 3-тата година от живота на детето.
Цялостният образ за тази принадлежност се развива между петата и 7-мата година. Дори
едногодишните деца могат да различат мъжко от женско лице, което говори, че осъзнаването
на пола започва в много ранна възраст. Около 5-6-годишна възраст децата започват да
разпознават пола по генетичните признаци.
Принадлежността към етническите и джендърните групи изпъква като най-очевидното
основание за категоризация. Терминът „полова” има множество значения и поради това,
когато се говори за различие между женски и мъжки качества се предпочита думата
„джендърна”. За някои изследователи двата термина са синоними. Л. Бърк определя половата
идентичност като образ за себе си, който може да бъде относително мъжествен или женствен
по характеристики и който е достояние на възрастния човек. Г. Крайг посочва, че половата
идентичност е „отнасяне на себе си към мъжки или женски пол и способност да се определя
пола на другите хора”. Първите прояви на половата идентичност се отнасят към предучилищна
възраст. В средното детство половата идентичност се разширява и включва три самооценки:
полова типичност, полова удовлетвореност, натиск да се подчинява на половите роли. Децата
са вътрешно мотивирани „да придобиват ценности, интереси и модели на поведение, които
съответстват на пола”.
В структурата на джендърната идентичност могат да се отделят три компонента: когнитивен
– осъзнаване на своята принадлежност към определен пол и описание на себе си чрез
категориите мъжественост и женственост, оценъчен – оценка на психологическите черти и
особености на ролевото поведение чрез съотнасянето им с модели на мъжественост и
женственост, поведенчески – личната самопреценка на индивида като представител на
джендърна група.
Етническата идентичност е завоевание на юношеството и е психологическа категория, която
се отнася до осъзнаването на своята принадлежност към определена етническа общност.
Етническите принципи стават устойчиви към 16-17 години. Етническата идентичност се свързва
с преживяването в определена етническа група и с нагласите за принадлежност към групата.
Въвежда се и понятието би културна идентичност - формира се чрез приемане на ценностите от
субкултурата на подрастващия и ценностите от доминиращата култура.
 В социалната идентичност могат да се включат и възрастова, професионална и градска
идентичност, тъй като те също са свързани с най-важните аспекти на социалното битие на
съвременната личност.
Възрастовата идентичност е като че ли най-слабо теоретично и емпирически описания
компонент на социалната идентичност. От една страна се представя възрастта като показател
за развитие в онтогенезата – календарна възраст. За разлика от джендърната и етническата
идентичност, възрастовата идентичност се променя драстично в процеса на онтогенезата при
преминаване от един период на развитие в друг. Сменят се драстично социалните възрастови
групи, с които се идентифицира индивидът – „подрастващи”, „зрели”, „стари”.
Професионалната идентичност или установяване на своята идентичност в професионалната
дейност е най-важната задача на юношеството и ранната зрялост. Професионалното
самоопределение не е достояние само на младежката възраст и изборът на професия не е
едномоментен акт. Под влияние на различни фактори човек може да промени първоначалния
професионален избор, и да усвои и реализира нова професия. Като следствие от тази промяна
се променя и професионалната идентичност. Професионалната идентичност е процес на
самоотъждествяване с други представители от общата професионална среда, установяване на
емоционална връзка с професионалната общност.
Градският начин и стил на живот определят градската идентичност – тя е резултат от
идентификацията с групата хора, които живеят в един или друг град, и противопоставянето на
групите, които живеят в другите градове.
В индивидуалното съзнание социалната идентичност на подрастващи се отделят и наблюдават
общо 4 нейни актуални компоненти – ученическа, джендърна, етническа и възрастова.
Учениците на 9 и 10 години в по-голяма степен се отъждествяват с ролята на ученик от тези на
13 и 14 години. При по-малките деца смесената джендърно-възрастова идентификация е по-
силно изразена, отколкото при по-големите. Отсъстват професионална, религиозна и градска
идентичност. Отсъства не само идентификация с определени професионални компетентности,
но липсва и професионална ориентация, като представа за желана бъдеща реализация.
Социалната идентичност на децата на 9 и 10 години все още се формира и е на нивото на
грубото разграничаване на социалните роли. Същата тенденция се наблюдава и при учениците
на 13 и 14 години. Идентификацията механизъм, чрез който определен индивид моделира
своето поведение, за да прилича на друг. При детето идентификацията, която е първата форма
на привързаност към единия родител, представлява присвояване на ролята (и силата) на този
родител. Тя представлява един от най-важните механизми за формирането на личността и
възпитанието. Смущенията в идентификацията (поради разпадане на семейството например)
водят до характерологични разстройства. Трите най-известни концепции за идентификацията,
както са споменати от З. Фройд са: първична идентификация, нарцистична (вторична)
идентификация и частична (вторична) идентификация.
Първичната идентификация е първоначална и примитивна форма на емоционална
привързаност към нещо или някой, явяваща се най-ранна за всякакви отношения с други хора
и предмети.
Нарцистичната идентификация е форма на идентификация следваща изоставянето или
изгубването на обекта.
Частичната идентификация се основава на възприемането на специално качество на друг
човек. Това качество или идеал е често представено като лидерска фигура, с която се
идентифицира човекът.
З. Фройд смята, че с настъпването на пубертета започват изменения, които трябва да
доведат инфантилния сексуален живот до окончателната му нормална форма. Сексуалността е
един от основните проблеми, с които се сблъскват и които трябва да разрешат подрастващите.
Сексуалната революция от 60- те и 70-те години на ХХ век оказва по-силно влияние върху
живота на жените. Подрастващите момичета започват да проявяват все по-голяма сексуална
активност, а сексуалната активност на юношите-момчета остава почти без промяна. В края на
ХХ отново се наблюдава промяна в културните норми, нараства страхът от СПИН, и сексуалните
нагласи на подрастващите се променят – стават по-консервативни. Подрастващите, които са
подложени на сексуално насилие изпитват трудности при адаптацията към своята зараждаща
се сексуалност. Насилието влияе върху тяхната самооценка, чувството им за идентичност и
способността им да формират сериозни отношения. Това влияние може да продължи и в по-
късна зряла възраст.

Основна литература:
1. Балтаджиева, Й. Психология на развитието в детска и юношеска възраст.
2. Лекционен материал от курса.
3. Маджаров, (2000). Развитие на психиката в детско-юношеска възраст.
4. Десаев, Л. (2003). Педагогическа психология.
5. Балтаджиева, Й. Съдържание на Аз-концепцията на момчетата на 13 и 14 години.
6. Балтаджиева, Й. Динамика на Аз-концепцията на момичетата в подрастваща възраст.
7. Уикипедия.