От практиката на един логотерапевт
Има течение в психотерапията, което, така да се каже, е специа-
(Елизабет Лукас и Хайди Шонфелд)
Увод
Лукас: Във връзка с дебатите по оспорваната тема за активната
евтаназия изследователите Янсен ван дер Вайде и Онвутеака-Фи-
липсен провеждат през 2005 година множество изследвания в Нидер-
ландия. Там между другото става въпрос и за причините, които ка-
рат тежкоболните да молят за евтаназия3. Резултатът не отгова-
ря на общите очаквания. Едва при 7% от анкетираните роля играят
депресивните настроения, докато една трета от анкетираните, а
именно 30%, посочват страха от болката. Като най-голям приори-
тет за обяснението да пожелаят смъртта се посочва „безсмислие-
то на страданието“, според 67% от анкетираните. Следва страхът
от „унижението“, т.е. загубата на достойнство - 65%. Изследова-
телите изненадващо установяват, че в голяма степен това, което
отнема желанието за живот на тежкоболните, не може да бъде
преборено с медицинска терапия и палиативни грижи.
Споменах това изследване, защото опитът както със здрави,
така и отделно само с душевноболни хора, показва, че желанието им
за живот зависи основно от следните две предпоставки: 1. Въпреки
всички трудности, да видиш смисъл в живота си, и 2. Да осъзнаеш
собственото си достойнство и безусловната си стойност. Ако
една от тези предпоставки е налице, то се понижава рискът от
това да застрашиш, да навредиш, да съкратиш своя (или чужд) жи-
вот, респ. да го захвърлиш във водовъртежа на мимолетните же-
лания, без да вземеш предвид последствията. Отговорно същест-
вуване се реализира единствено при условие, че са налице смисъл и
ценностен хоризонт.
3
От: Aktive Sterbehilfe – eine Analyse, магистърска теза на Максимилиан Шлегел в специ-
алност „Философия, политика, икономика“, университет „Лудвих-Максимилиан“, Мюн-
хен, стр. 16
26
лизирано в смисъла и човешкото достойнство, и това е логотерапия-
та на Виктор Е. Франкъл. Тя изхожда от аксиомата, че не съществува
толкова заплетена житейска ситуация, която да не предлага смислена
възможност, и че няма човешко същество, независимо дали е нероде-
но, увредено, умиращо или без значение какво, на което да бъде снето
„духовното“ от човешкото му съществуване и то да престане да бъде
част от него. Стъпвайки на тази аксиомна основа, Франкъл развива
психотерапевтичните си концепции и създава „психотерапия с дос-
тойнство“, която търси „себеподобни” в днешното море от терапев-
тични концепции. Вълнуващите примери на Хайди Шонфелд, които са
представени и коментирани тук, са доказателство за това.
Всичко, което научих от Франкъл по време на обучението ми при
него по психология, съм предала в хода на преподавателската си
дейност. Доктор Хайди Шонфелд е една от ученичките ми; една от
тези, с които много се гордея. Тя брилянтно продължава традиция-
та на Франкъл и затова за мен е чест да съпроводя терапевтична-
та й практика на следващите страници, надничайки зад рамото й,
докато оказва помощ. Убедена съм, че и за нашите читатели това
„надничане“ ще бъде увлекателно. Ако сте лаик, в случай на нужда
ще можете да приложите за себе си нещо от тази практика. Ако
сте специалист, може би това ще ви вдъхнови да се занимаете ин-
тензивно с медицинската литература на Франкъл.
Живеем във време на огромни вълнения и увеличаваща се липса
на ориентация. Да си спомним отново за същината на чисто човеш-
кото и за „вътрешния глас“ у нас, който познава и говори за смисъла,
дава ни духовна опора, която да ни помогне да преминем през всякак-
ви сътресения. Няма как да предотвратим ударите на съдбата, не-
зависимо дали са ни нанесени от отделни индивиди, или от групи от
хора, но как ще се справим с тях, е в нашите виждания и в нашите
ръце. В тази „последна свобода“ е вкоренено нашето достойнство;
задачата ни е да го използваме с усет за стойността му. Ако след
прочитането на настоящите текстове поне това остане в съз-
нанието, то целият съвместен труд на колегата ми и на мен си е
заслужавал многократно.
27
 За справянето със самосъжалението
Лукас: Народът има много поговорки, според които ясно виждаме
грешките на другите, дори често ги разглеждаме под лупа, дока-
то собствените си грешки по-скоро „замитаме под килима“. Затова
трябва „да почистим собствената си къщичка“, да не се тревожим
за „сламката в окото на другия“, а за „гредата в нашето око“, и т.н.
И ако народът има да каже нещо, то това почива на дълги тради-
ции. Въпреки че е феномен, който никак не изглежда подходящ за
разпространения днес девиз за благополучие, а именно - да се гри-
жим основно за себе си, много хора обичайно виждат и се оплакват
от слабостите и грешките на себеподобните. Вероятно това не
означава истински интерес към другите, а прикрит стремеж да се
представим в по-добра светлина – в сравнение с останалите. И до
такава степен, че дори някак грациозно да прехвърляме вината за
собствените си „реактивни“ слабости и грешки върху другите.
Цената да си по-добър и по-невинен обаче е висока. Дори е много
висока. Първо, е много трудно да заблудим скрития в нас нравст-
вен сензор, нашата собствена съвест. Тя се лута между вярата и
скептицизма, когато й разказваме за злодеите наоколо, които не
заслужават нищо друго, освен нашата ненавист и отхвърляне, и
така подминава собствената ни безсърдечност, без да ни укори за
това. И все пак тя никога не може да бъде стопроцентово убедена с
оплаквания и обвинения. Дълбоко в себе си тя подозира „замитането
под килима“, или „гредата в собственото око“, и трябва много да я
омайваме, за да прогоним подозренията й.
На второ място, появява се огромна яма в собствения ни живот,
която като раково образувание се разраства в засегнатите от
самосъжаление клетки на душата ни. Заети с това да обвиняваме
другите, да натякваме грешните им постъпки, да ги укоряваме и да
обясняваме собственото си състояние с противоречивото им по-
ведение, ни остават твърде малко ресурси да организираме собст-
вения си живот. Който се обявява за жертва на обстоятелствата,
лежи примирен на дръвника и не се осмелява да стане от него. Дори
28
и да не бъде посечен от острия топор, остава да лежи недоволен и
крещящ за помощ, оплаквайки се от несправедливия свят, изпълнен с
надвесени над него гилотини. Как обаче да възприеме свят, изпълнен
с шансове и възможности, ако дори не го познава?
В практиката като психотерапевти често се срещаме с та-
кива пациентки и пациенти4. Независимо от това, дали член на се-
мейството ги е поставил на дръвника, или поради някакъв перверзен
мотив сами са положили глава, лежат там в очакване да се случи
най-лошото. Изискват се сериозни усилия да ги принудиш да се на-
дигнат от – често съществуващия единствено в тяхното съзнание
– дръвник.
Шонфелд: Потърси ме госпожа Г., 48-годишна пациентка. Тя веднага
започна с дълга поредица от тежки въздишки: вече не се справя с
живота си, защото „всички“ й го усложняват. Под „всички“ посочва
основно семейството си. Още преди години, търсейки съвет, гос-
пожа Г. се обърнала към психотерапевт, но разговорите тогава не
й помогнали. С оглед на семейството, което има, дори и на тера-
певта не би му хрумнало нещо подходящо, смята тя. Кой знае какво
е казал или не колегата, но безкрайните й жалби не трябваше да се
увеличават. Затова опитах да огранича времето, което да отделя
на жалванията й. Самосъжалението е качество, на което не бива
да позволяваме да избуява твърде много, в противен случай ще ни
задуши като виещо се растение.
Госпожа Г. започва с отношенията с баща си, които междувре-
менно са много влошени. Ето и какво разказва тя: 78-годишният гос-
подин наскоро се оженил повторно и оттогава почти нямал време
за нея. Със своята търсеща приключения жена често предприемал
кратки пътувания. Освен това модернизирал къщата и превърнал
лехите със зеленчуци в градина с цветни лехи. Къщата изобщо не
приличала на стария, добре познат роден дом, заради цялата ши-
козност на декорацията, която направила новата му съпруга. На
4
За повече прегледност по-нататък в текста ще използваме формата за мъжки род.
Става въпрос обаче за болести или проблеми на жени и на мъже.
29
въпроса ми какви усилия полага госпожа Г. от своя страна, за да
контактува с баща си и съпругата му, от нея избухва поток от
критика. „От това нищо няма да излезе!“ - e изводът от нейните
словоизлияния. Баща й изобщо не се интересувал от проблемите й,
вече не се отнасял с нея като баща. „Боже мой - мисля си аз, - тя е в
средата на живота си; той е възрастен човек… колко „бащинство“
иска още от него?“
Госпожа Г. няма спирачки, продължава да се оплаква: Цялото й се-
мейство е толкова трудно! Само с по-малкия си брат има контакт
няколко пъти годишно, когато я покани на рождените дни на деца-
та си. И тогава не разговаряли много, защото брат й непрестанно
имал да върши куп неща, но поне се държали прилично един с друг.
За разлика от отношенията й с по-голямата й сестра. Тя още като
дете й завиждала. Сестрата не понасяла критика, била свръхактив-
на и ангажирана с творческата сцена в града, което й отнемало ця-
лото време. В заетото си ежедневие от години не намирала време
за госпожа Г. За рождения й ден наистина изпратила симпатична,
красиво изработена картичка с кратък текст, но дори не звъннала.
Когато преди две години за Коледа госпожа Г. написала на сестра
си в писмо, че се чувства много наранена от нея, получила в отго-
вор ядосано съобщение по електронната поща. Оттогава госпожа
Г. напълно прекъснала връзка със сестра си.
С две думи, като се изключат срещите с брат й на детските
рождени дни, тя е абсолютно сама.
Лукас: Да, така е: Когато сам потънеш в празен живот, трябва да
си изключително великодушен, за да се радваш на преливащия със
смислени проекти живот на близки и познати! Особено при близките
разликата е очевидна. Бащата тъне в опиянение от новия си жи-
вот, наслаждавайки се на пътуванията и създавайки си уютен дом
по свой вкус… И ето у някого, като госпожа Г., която непрестанно
се оплаква, може да закипи завист. Братът е благороден, но благо-
словен с деца и други ангажименти, а сестрата има слабост към
изкуството и е открила сцена, на която може да се изявява… Срещу
30
това госпожа Г. разполага единствено с огорчението и самотата
си. Като дете тя скрито се моли за мъничко внимание, да бъде чута
мъката й, да бъде освободена от пашкула, в който сама се е обвила,
и с това отблъсква цялото си семейство. Очевидно всеки се рад-
ва да я чува и вижда рядко, защото никой не знае как да й помогне,
гърчейки се под претенциите й да бъде част от щастие, което й е
отказано.
Когато Виктор Е. Франкъл описва в книгите си ноогенната нев-
роза и ноогенната депресия, споменава за група пациенти, които
отпадат от стандартните рамки на медицинските наръчници. Те
всъщност не проявяват ексцесивни симптоми и не са белязани от
обективни беди и нещастия. Често притежават повече, отколкото
им е необходимо, дори тънат в излишък. Често се радват на добра
физика и отлично образование – или поне биха могли да се радват,
ако бяха в състояние въобще да се зарадват на нещо. Но радост-
та ги отбягва. Защото за тях нищо не е важно. Нищо няма значе-
ние, нищо няма смисъл. И защото за тях всичко е „безразлично“, те
приписват това безразличие и на отношенията си с другите хора:
Другите не ги интересуват и те не се интересуват от другите.
Обгръща ги „екзистенциален вакуум“ (Франкъл).
Някои от тези пациенти яростно се бунтуват срещу това и из-
падат в невротична забързаност. Скачат от една кратка връзка в
друга и „търгуват” една фрустрация за друга. Други пък се примиря-
ват и изпадат в хроничен песимизъм, поради който прекратяват или
създават връзки, за да изпреварят потенциален провал, вследствие
на което непрестанно се провалят. Бихме могли да изпитваме ог-
ромно съчувствие към тях, ако те самите не бяха така пропити
от самосъжаление, че ни се приисква да ги оставим да потъват в
проблемите си и да обърнем съчувствието си към хора, които пре-
живяват и понасят обективно тежко страдание.
Съвсем другояче стоят нещата със симпатиите. Ако изгубиш
симпатия, бързо упрекваш другите, че не проявяват достатъчно та-
кава към теб. Но ако упрекваш другите, че не проявяват достатъчно
симпатия към теб, незабавно губиш и малкото ти останала такава.
31