Антонио Дамазио

ИЗГРАЖДАНЕ НА
СЪЗНАТЕЛНИЯ МОЗЪК
Американска, първо издание

Превод от английски
Юлиян Антонов
Людмила Андреева

Преводът е направен по изданието:

Antonio Damasio
SELF COMES TO MIND. CONSRUCTING THE CONSCIOUS BRAIN
Copyright © 2010 by Antonio Damasio

© Юлиян Антонов, превод (гл. 1-3), 2014

© Людмила Андреева, превод (гл. 4-11, приложение), 2014
© Издателство „Изток-Запад“, 2014

https://4eti.me

ISBN 978-619-152-335-1
 Съдържание

Анотация
ЧАСТ I. ДА ЗАПОЧНЕШ ОТНАЧАЛО
1. Пробуждането ................................................................................... 6
2. От жизнената регулация до биологичната стойност .................... 28

ЧАСТ II. КАКВО Е ТОВА В МОЗЪКА,

КОЕТО МОЖЕ ДА БЪДЕ И УМ?
3. Да сътворяваш карти и образи ....................................................... 49
4. Тялото в психиката ......................................................................... 69
5. Емоции и чувства ............................................................................ 83
6. Архитектура на паметта ................................................................. 98

ЧАСТ III. ДА СИ В СЪЗНАНИЕ

7. Наблюдаване на съзнанието ......................................................... 116
8. Изграждане на съзнанието ........................................................... 131
9. Автобиографичният Аз ................................................................ 152
10. Обединяване ................................................................................ 174

ЧАСТ IV. ДЪЛГО СЛЕД СЪЗНАНИЕТО

11. Живот със съзнание .................................................................... 190

Приложение
Признателност

3
 Анотация
Антонио Дамазио е международно признат и уважаван лидер в невронау-
ката. Неговите изследвания са способствали за изясняването на невралната
основа на емоциите и са показали, че те играят централна роля в социалното
познание и вземането на решения. Изследванията му са оказали съществено
влияние върху съвременното разбиране на нервните системи, които лежат в
основата на паметта, езика и съзнанието. Дамазио е директор на Института
за мозъка и творчеството на Университета на Южна Калифорния.
Книгата на Дамазио е твърдо базирана в еволюционния контекст. Той
твърди, че дори и едноклетъчните организми, например бактерии или амеби,
имат минимално чувство за себе си и се стремят да запазят вътрешния си
интегритет срещу чуждо нашествие. Те демонстрират примитивни емоции,
които са предтечите на преживяванията на болка и удоволствие. Дамазио на-
рича процесите, чрез които организмът стабилизира тялото си, хомеостаза и
изследва последиците за това при хората, доказвайки тезата си, че трябва
първо да изпитваме емоции, за да можем да мислим.
Това е ясна и съществена книга, която разкодира всички конвенционални
категории на мозъка. Оказва се, че „висшите“ части на кората са неотделими
от „по-нисшите“ части, че Азът се появява до голяма степен от мозъчния
ствол – мозъчната тъкан точно над гръбначния мозък. С други думи, ние въз-
никваме от мястото, където мозъкът и тялото се срещат, където плътта и чув-
ствата са неотделими...

4
Душата ми е като скрит оркестър.
Не знам какви са инструментите, които в мен
ехтят – струнни или арфи, цимбали, барабани.
Мога само да се разпозная като симфония.
Фернанду Песоа,
„Книга на безпокойството“

Това, което не мога да създам, не го разбирам.

Ричард Файнман

5
 На Хана

ЧАСТ I.
ДА ЗАПОЧНЕШ ОТНАЧАЛО

1.
Пробуждането
Когато се събудих, вече се снижавахме. Сънят ми бе продължил достатъчно дълго, за
да пропусна съобщенията по радиоуредбата за самото кацане и времето. Нямах предс-
тава кой съм, нито къде се намирам. Просто не бях на себе си; съзнанието ми сякаш не
функционираше.
Малко неща, свързани с нашата биология, изглеждат така тривиални като онова
удобно приспособление, наречено съзнание. А то си е една наша феноменална особе-
ност, изразяваща се в притежаването на „ум“ (т.е. набор от мисловни способности), съ-
оръжен и със „собственик“ („мислител“) – изпълнител на собствената ти житейска роля,
„Аз“, инспектиращ света (вътрешен и околен), посредник, винаги готов за действие.
Но съзнателността не е просто будност. В момента на пробуждането ми, т.е. преди
два абзаца, аз не се заозъртах слисано и не възприемах околните гледки и звуци така,
сякаш будното ми съзнание не принадлежи никому. Напротив, почти веднага устано-
вих, без излишно колебание и суетене, че това си бях аз, седнал в един самолет, а моята
летяща самоличност се прибираше у дома, в Лос Анджелис – с дълъг списък на неща,
които трябваше да свърша до вечерта, поизморен от пътуването, но и изпълнен с радос-
тни предчувствия, заинтригуван на коя писта ще кацнем и заслушан в бученето на дви-
гателите, които вече се подготвяха за приземяване. Будността безспорно бе неотменна
част от това състояние, но едва ли и неговата основна особеност. А коя бе тя? Фактът,
че безбройните детайли, разкрили се за миг пред моето съзнание, се свързаха именно с
мен (неговия собственик) чрез едни невидими нишки, които пък ги подредиха в онзи
постоянно изместващ се напред празник, който наричаме „Аз“. И още нещо, също тол-
кова важно: аз не просто усетих, а почувствах връзката. Самото преживяване пробуди
у мен емоционална реакция.
Пробуждането означаваше, че моето временно отсъствало съзнание се е завърнало,
но с мен в него, т.е. собствеността (умът) и умният собственик (моя милост) вървяха в
комплект. Освен всичко друго, това ми позволяваше да обходя и своите вътрешни селе-
ния, за да се полюбувам на онези омайни кадри, прожектирани върху екран, необятен
като небесата – един филм, съвместяващ документално с измислица, известен и като
човешкото съзнание.
Всички разполагаме със свободен достъп до него, а то си бълбука така безгрижно,
волно и изобилно в нашите умове, че без никакви опасения го оставяме всяка вечер да
се самоизключи, когато си лягаме да спим и всяка сутрин му позволяваме отново да се
включи, щом звънне будилникът. Това го правим поне 365 пъти годишно, без да броим
придремванията. Но малко неща у нас са толкова забележителни, фундаментални и...
6
загадъчни. Лишен от съзнание (т.е. разум, надарен със субективност), човек никога не
би разбрал, че съществува, камо ли кой е и какво си мисли. Но ако субективността не бе
започнала да се проявява, колкото и скромно на първо време, в разни живи твари, далеч
по-просто устроени от нас, паметта и разумът едва ли щяха да преживеят толкова пищен
разцвет. Нямаше да бъде проправен и еволюционният път за езика и онази усложнена,
човешка версия на съзнанието, с които разполагаме сега. Нямаше да процъфти и креа-
тивността. Нямаше да има нито песен, нито живопис, нито литература. Любовта нямаше
да е любов, а просто секс. Приятелството нямаше да е нищо повече от взаимно изгодно
сътрудничество. Болката нямаше да се превърне и в страдание (което не е чак толкова
зле, ако се позамислим), но тогава щяхме да се лишим и от още едно безспорно предим-
ство – насладата никога нямаше да стига до блаженство. Та ако субективността не бе
направила този радикален ход, нямаше да има и знание, а също и кой да обръща внима-
ние на случващото се. От което следва, че нямаше да има и история на преживяното от
тези твари през епохите, т.е. нямаше да има и помен от култура.
Все още не съм предложил работна дефиниция на съзнанието, но се надявам, че поне
това изясних – какво щеше да е, ако него го нямаше. При липса на съзнание отпада и
възможността за рефлексия – не само не знаеш, че съществуваш, но и не знаеш дали
нещо друго съществува. А ако съзнанието не бе възникнало в хода на еволюцията и не
се бе развило в своята човешка версия, нямаше да има и човечество – такова, каквото го
знаем сега, с цялата му крехкост и сила. Просто изтръпвам при мисълта, че ако нещата
не бяха взели такъв обрат, щяхме да пропуснем и всички биологични алтернативи, ко-
ито ни правят наистина човеци. Но от друга страна, тогава как щяхме да разберем, че
нещо ни липсва?...

Приемаме съзнанието като даденост, защото то винаги е на наше разположение, лесно

за употреба, а и ежедневните му появи и изчезвания са така елегантни, но заумуваме ли
над неговото естество, всички ние, без значение учени или не, изпадаме в... недоумение.
От какво е направено съзнанието? Явно от нещо умозримо: няма как да бъдеш съзнате-
лен без ум, който осъзнава мислите ти. А умът откъде се взима? От „въздуха безплътен“
или от „плътта“? Умникът веднага би заявил, че идва от мозъка, че той е в мозъка, но
този отговор не е удовлетворителен. Хубаво, но как точно мозъкът... умува?
Фактът, че никой не вижда мислите на другите, били съзнателни или не, е особено
мистериозен. Да, можем да наблюдаваме техните тела и действия, т.е. това, което вър-
шат, казват или пишат, а също и да правим повече или по-малко основателни предпо-
ложения относно онова, което те си мислят. Но не и да наблюдаваме техните мисли, а
само ние можем да зърнем нашите – и то отвътре, през едно тясна пролука. Свойствата
на мислите – особено съзнателните – явно се различават драстично от тези на видимата
жива материя, затова и съзерцателните натури често се чудят как единият процес (про-
тичащ в съзнанието) се смесва с другия (обхващащ материалните клетки, живеещи в
общности, наричани тъкани).
Но да кажеш, че съзнанието е мистериозно (което си е самата истина), още не озна-
чава, че неговата мистерия е и неразрешима. Мистериозността не предполага, че ние
никога няма да разберем как живите организми, снабдени с мозъци, произвеждат съз-
нателни мисли.1

1
Започнах да усещам съпротивата срещу изследванията на съзнанието в края на 80-те, когато за

7
 Цели и основания

В тази книга ще разгледам следните два въпроса. Първият: как мозъкът изгражда ми-
сълта? А вторият: как тази мисъл става съзнателна? Наясно съм, че разглеждането на
въпроси не е същото като отговарянето им, но щом става дума за мислене, би било глу-
паво да избързваме с категоричните отговори. Давам си също сметка, че научните изс-
ледвания на съзнанието напоследък толкова са разширили обхвата си, че вече е невъз-
можно да оцениш всеки принос в тази област. Всичко това, наред с проблема за терми-
нологията и гледната точка, превръща работата върху съзнанието в нещо като разходка
из минно поле. Но въпреки рисковете аз смятам, че е по силите ни да градим – с по-
мощта на подобни въпроси и наличните данни (колкото непълни и условни да са те) –
що-годе разумни, подлежащи на проверка предположения, а също и да помечтаем за
бъдещето. Та целта ми е да поразсъждаваме над предположенията и да обсъдим заедно
един набор от хипотези, като фокусът ще пада върху следните теми: защо човешкият

първи път разговарях по темата с Франсис Крик. По онова време Франсис вече смяташе да изостави
любимите си невробиологични теми и да насочи усилията си към съзнанието. Аз обаче не бях готов
на такава стъпка – доста мъдро от моя страна, като се имат предвид тогавашните настроения. Спомням
си, че Франсис ме попита с обичайния си шеговит тон дали ми е попадало определението на Стюарт
Съдърланд за съзнание. Не го знаех. Съдърланд, един британски психолог, известен със своите жлъчни
и саркастични коментари на най-различни теми и колеги, току-що бе публикувал своя „Речник на пси-
хологията“. В него фигурираше и въпросната парадоксална дефиниция, която Франсис побърза да ми
изчете: „Съзнанието е един изумителен, но и неуловим феномен; невъзможно е да определим какво
представлява то и с какво се занимава, камо ли защо е еволюирало. А и по въпроса не е написано нищо,
което си струва да се прочете“ (Stuart Sutherland, International Dictionary of Psychology, 2nd ed. (New
York: Continuum, 1996).
Посмяхме се от сърце, но за да не остана с повърхностни впечатления от тази вдъхновена творба,
Франсис ми прочете и определението, дадено от Съдърланд на любовта. Ето го (в случай, че ви е
станало интересно): „Форма на душевно заболяване, която обаче не фигурира в нито един стандартен
диагностичен справочник.“ Отново падна голям смях...
Тезите на Съдърланд звучаха доста крайно, дори по тогавашните стандарти, макар и да отразяваха
едно широко разпространено убеждение, а именно че още не е назрял моментът за научно изследване
на съзнанието (под което тогава се разбираха начините, по които мозъкът регулира психичните про-
цеси). Би било пресилено да твърдим, че тази нагласа е парализирала и всички усилия в тази насока,
но на практика бе пагубна, защото изкуствено разделяше проблема за съзнанието от този за... психи-
ката. И със сигурност даваше карт бланш на невролозите да изследват разни психични процеси, без да
засягат деликатната тема за съзнанието. (Пътищата ни със Съдърланд изненадващо се кръстосаха след
години и тогава му разказах за моите собствени находки, свързани със съзнанието и Аза. Стори ми се,
че моите идеи му допадат – или поне бе достатъчно любезен да ме изслуша.)
Но негативната нагласа определено отшумява. Уважам скептицизма на колегите, които още се при-
държат към нея, но самата идея, че появата на съзнанието е нещо, надхвърлящо сегашните ни позна-
вателни способности, ми се струва нелепа, ако не и подвеждаща – както и другата, че трябва да изча-
каме да се роди някой нов Дарвин или Айнщайн, за да разреши мистерията. Същият разум (или инте-
лигентност) се впуска например и в такива амбициозни начинания като еволюционната история на
биологията и разкриването на генетичния код, така че може поне да се опита да разгадае и мистерията
на съзнанието, преди да признае поражението си. Между другото, Дарвин не е смятал съзнанието за
някакъв недостижим връх за науката и аз напълно споделям този възглед. Айнщайн пък е гледал на
Природата през призмата на Спиноза, затова не смятам, че темата за съзнанието с нещо го е притесня-
вала, още повече че тя определено е била в неговата компетентност.

8
мозък се нуждае от структуриране и какво точно прави той, за да се появяват и съзна-
телни мисли.
Писането на книги трябва да си има и причини, а в случая това бе желанието ми да
започна на чисто. Отначало. Човешкият ум и мозък ме занимаваха от трийсет години
насам и вече бях написал няколко статии и книги. 2 Но моят подход към проблема ми
вдъхваше все по-голямо неудовлетворение, а и възгледите ми претърпяха чувствително
развитие, след като опознах по-обстойно научните открития (и стари, и нови) в тази
област. Това важеше с особена сила за следните въпроси: произходът и естеството на
емоциите и скритите механизми в конструирането на Аза. В тази книга ще се постарая
да дискутирам и най-актуалните мнения по тях. Но тя в немалка степен е посветена и
на онова, което още не ни е известно, но ни се ще да го узнаем.
В останалата част от Глава 1 ще ситуирам проблема и ще очертая рамката на дебата.
Ще включа също преглед на основните идеи, които ще се появяват и на следващите
страници. На някои тази глава може би ще се стори дълга и обстоятелствена, но ви га-
рантирам, че тя ще направи книгата много по-достъпна.

Да подходим към проблема

Преди да се заемем с начините, по които човешкият мозък конструира мислите, е

редно да отчетем два много съществени приноса. Първият се състои в опитите да бъде
открита невралната база на съзнанието, които започват в средата на XX в. В своите пи-
онерски изследвания, проведени в Северна Америка и Италия, една малка група учени
стигат (и то с учудващо единодушие) до онзи дял на мозъка, който днес повсеместно се
свързва с изграждането на съзнанието, а именно мозъчния ствол, и го определят като
ключов фактор в мисловната сфера. Днес версиите на тези първопроходници – Уилбър
Пенфийлд, Хърбърт Джаспър, Джузепе Моруци и Хорас Магаун – изглеждат непълни,
а донякъде и неверни. Но нека отдадем заслуженото на тези учени и оценим интуицията
им – ако не друго, поне са набелязали вярната насока. Това е дръзновеното начало на
едно епично начинание, в което днес някои от нас също искат да дадат своята лепта.3
Част от това наследство са и проведените в по-ново време изследвания на пациенти,
чието съзнание е било нарушено от фокални мозъчни увреждания. Едни от първите,

2
Ако трябва да бъда точен, започнах да обръщам по-специално внимание на съзнанието преди де-
сетина години – вж. Antonio Damasio, „Investigating the Biology of Consciousness,“ Philosophical
Transactions of the Royal Society B: Biological Sciences 353 (1998); Antonio Damasio, The Feeling of What
Happens: Body and Emotion in the Making of Consciousness (New York: Harcourt Brace, 1999); Josef Parvizi
and Antonio Damasio, „Consciousness and the Brainstem,“ Cognition 79 (2001), pp. 135-159; Antonio
Damasio, „The Person Within,“ Nature 423 (2003), p. 227; Josef Parvizi and Antonio Damasio, „Neuro-
anatomical Correlates of Brainstem Coma,“ Brain 126 (2003), pp. 1524-1536; David Rudrauf and A. R.
Damasio, „А Conjecture Regarding the Biological Mechanism of Subjectivity and Feeling“, Journal of
Consciousness Studies 12 (2005), pp. 236-262; Antonio Damasio and Kaspar Meyer, „Consciousness: An
Overview of the Phenomenon and of Its Possible Neural Basis”, in The Neurology of Consciousness:
Neuroscience and Neuropathology, ed. Steven Laureys and Giulio Tononi (London: Academic Press, 2009).
3
W. Penfield, „Epileptic Automatisms and the Centrencephalic Integrating System,“ Research
Publications of the Association for Nervous and Mental Disease 30 (1952), 513-28; W. Penfield and H. H.
Jasper, Epilepsy and the Functional Anatomy of the Human Brain (New York: Little, Brown, 1954); G.
Moruzzi and H. W. Magoun, „Brain Stem Reticular Formation and Activation of the EEG”, Electro-
encephalography and Clinical Neurophysiology I, no. 4 (1949), pp. 455-473.

9
изявили се на това поприще, бяха Фред Плъм и Джером Познър. 4 С годините те успяха
да съберат и внушителен брой данни за мозъчните структури, свързани по един или друг
начин със самоосъзнаването на човешкия дух. Така бе положена и основата, върху която
можем да градим сега.
Другото по-важно наследство са формулираните през вековете понятия за „психика“
(mind) и „съзнание“. Тази традиция е с богата история, дълга и разнообразна като тази
на философията. От многобройните ѝ приноси бих изтъкнал трудовете на Уилям
Джеймс – една надежна опора и за моето мислене, въпреки че не споделям безрезервно
неговите трактовки на съзнанието и особено на емоциите. 5
Смятам, че заглавието на книгата, а и първите ѝ страници показват достатъчно ясно
и моя подход към съзнанието, в който акцентът пада върху Аза. Аз самият съм убеден,
че съзнателните мисли се появяват, когато върху някой основен психичен процес се е
насложил и такъв в рамките на Аза („азов процес“, self process). Щом Азът не присъства
в тях, мислите не могат да бъдат „съзнателни“, поне не и в пълния смисъл на думата. С
подобни затруднения се сблъскват онези, чийто азов процес е бил блокиран от „безпа-
метен“ сън (т.е. без съновидения), анестезия или мозъчно заболяване.
Но ако човек реши да определи този процес (който според мен е задължителна пред-
поставка за самоосъзнаването), ще види, че е по-лесно е да го каже, отколкото да го
направи. Ето тук Уилям Джеймс може много да помогне. Този автор е описал подробно
ролята на Аза, но с едно важно пояснение: в много случаи присъствието му е толкова
фино и неуловимо, че в „потока на съзнанието“ доминира съдържанието на психиката.
Редно е да отчетем тази „неуловимост“ и последствията ѝ, за да продължим нататък. И
така, има ли изобщо Аз? И ако го има, той винаги ли присъства, когато сме „на себе си“,
т.е. в съзнание?
Отговорите, уви, не са еднозначни. Има, разбира се, Аз, но той е процес, а не отделно
нещо и този процес се задейства, когато се държим като съзнателни същества. Ако ис-
каме да го проследим, можем да избираме между две гледни точки. Едната е на наблю-
дателя, проследяващ траекторията на динамичен обект, който се състои от конструкти
на мисълта, тенденции в поведението и дадена житейска история. Другата е на Аза като
познаващ субект. Това е процесът, който фокусира нашите преживявания, а впоследс-
твие ни подтиква и да ги осмислим. Щом комбинираме двата аспекта, ще получим и
онзи „двоен образ“ на Аза, който ще срещате по страниците на тази книга. Всъщност
двете представи съответстват на две фази в еволюционното развитие на Аза, тъй като
Азът-като-(познаващ) субект възниква в Аза-като-обект. Във всекидневния живот тези
представи съответстват на двете нива на активност в съзнанието; просто Азът-като-
обект е с по-скромен обхват от Аза-като-субект.
Обхватът и интензивността на този процес зависят от гледната точка, а и проявлени-
ята му варират според случая. Азът може да загатне съвсем дискретно за присъствието
си, като едва доловим нюанс – „намекът полуотгатнат“ 6 в поведението на живия орга-

4
По въпроса вж. Jerome B. Posner, Clifford B. Saper, Nicholas D. Schiff, and Fred Plum, Plum and
Posner’s Diagnosis of Stupor and Coma (New York: Oxford University Press, 2007).
5
William James, The Principles of Psychology (New York: Dover Press, 1890).
6
Цитат от Т. С. Елиът – „Намекът полуотгатнат, дарът полуосъзнат е Въплъщението“ („Драй Съл-
вейджис“, прев. Вл. Левчев). – Б.пр.

10
низъм, но и да придобие далеч по-релефни очертания в онзи регистър, включващ инди-
видуалността и идентичността на „собственика“. Бих обобщил ситуацията така: в един
момент го долавяш по-осезателно, в друг – не, но винаги го усещаш.
Според Уилям Джеймс Азът-като-обект (материалната съставка на самоличността)
дава и общия сбор на онова, което човек би нарекъл свое: „не само тялото и психичните
си способности, но и своите дрехи, жена и деца, своите близки и приятели, репутацията
и делата си, своите земи и коне, яхтата и банковата си сметка.“ 7 Като оставим полити-
ческата некоректност, аз също съм съгласен с това. Но Джеймс е казал и нещо друго, с
което още повече съм съгласен: човешкият разум разбира, че тези „владения“ – тялото,
психиката, миналото, настоящето и всичко останало – съществуват и принадлежат на
своя разумен „собственик“, защото самото възприятие на тези неща поражда емоции и
усещания, а чувствата пък ознаменуват разделението между съдържанията, принадле-
жащи на Аза и онези, които не попадат в неговия обсег. От своя страна бих добавил, че
чувствата функционират като маркери. И по-точно, те са сигнали на емоционална ос-
нова, които аз наричам соматични маркери. 8 Щом попаднат в „потока на съзнанието“,
съдържанията на Аза провокират и появата на маркер, който също се понася в „потока“
като представа, отразяваща образа, който я е породил. Тъкмо тези чувства подчертават
разликата между „Аз“ и „не-Аз“. Един вид усещаш, че ще узнаеш нещо.
По-нататък ще видим, че конструирането на съзнателно мислене зависи, поне на ня-
кои етапи, от пораждането на такива чувства. А моята работна дефиниция на материал-
ния Аз („обекта“) гласи следното: динамичен сбор от интегрирани неврални процеси,
насочени към представянето на живото тяло, които намират изражение в съответ-
ния динамичен сбор от интегрирани психични процеси.
Азът-като-субект (носителят на познанието) е едно доста по-ефирно присъствие. За
разлика от „моето“ (онова, което ми принадлежи) то трудно се вмества в психологи-
чески и/или биологически категории, по-разсеяно е, а често и разтворено в потока на
съзнанието. На моменти „неосезаемостта“ му става дори дразнеща: има го, но практика
е неуловим. Този субект определено е по-труден за „улавяне“ от онова, което обикно-
вено свързвам със себе си. Това обаче не намалява неговото значение за съзнанието.
Този Аз („познаващият субект“) е не само едно доста осезателно присъствие, но се явява
и повратен момент в биологичната еволюция. Образно казано, Азът-като-субект се
оказва точно на върха на Аза-като-обект. Той е нещо като нов пласт от неврални про-
цеси, пораждащи поредния пласт от психични процеси. Между двата аспекта на Аза –
„обект“ и „субект“ – няма дихотомия, а по-скоро континуитет и прогресия. Субектът на
познанието се базира върху Аза-като-обект.

Съзнанието не е случаен набор от „образи“ витаещи в мислите. Най-малкото, което

може да се каже по негов адрес е, че е организация на психологически съдържания, ори-
ентирани към организма, който ги генерира и мотивира. Но това съзнание, което чита-
телят и авторът могат да почувстват винаги, когато пожелаят, е нещо повече от „разум“,
организиран под влиянието на жив и активен организъм. Този „разум“ е способен и да
узнае, че съществува такъв жив и активен организъм. Фактът, че мозъкът изгражда нев-
рални модели, чрез които локализира и документира нещата, възприемани от него като

7
James, Principles, 1, chap. 2.
8
A. Damasio, „The Somatic Marker Hypothesis and the Possible Function of the Prefrontal Cortex,“
Philosophical Transactions of the Royal Society B: Biological Sciences 351, no. 1346 (1996), 1413-1420; A.
Damasio, Descartes’ Error (New York: Putnam, 1994).
11
„образи“, играе важна роля в процеса на осъзнаването. Част от същия процес е и ориен-
тирането на образите от гледна точка на организма. Но това не е някакво автоматично
и експлицитно регистриране на факта, че въпросните „образи“ съществуват вътре в
мен, следователно са мои и, казано на по-съвременен език, подлежат на съответните
санкции. Самото присъствие на организирани представи, носещи се в потока на психи-
ката, предполага и „разум“, но не се ли задейства и някой допълнителен процес, послед-
ният ще си остане несъзнателен. Онова, което ще му липсва, е Азът. За да бъде съзна-
телен, мозъкът трябва да развие още едно качество – субективност, а една от опреде-
лящите ѝ черти е чувството, изпълващо образа, който възприемаме субективно. (За една
по-съвременна трактовка на субективността вж. Загадката на съзнанието от философа
Джон Сърл.9)
От горното следва, че решителната стъпка към (само)осъзнаването е не изграждането
на представи и основни познания, а утвърждаването им като мои, т.е. предаването им
на техния законен собственик, а това е отделният, обособен, но и безукорно свързан
организъм, в който те се появяват. С оглед на еволюцията и индивидуалната житейска
съдба субектът на познанието се формира на етапи: първо протоаз с първични емоции,
после неговото „активно ядро“ и накрая автобиографичният Аз, съвместяващ социални
и духовни измерения. Но това са все динамични процеси, не неизменно застинали неща
и тяхното ниво непрекъснато (просто, сложно, нерядко и междинно), да не говорим, че
обстоятелствата също са от значение. В мозъка трябва да се породи и „мислител“ (Аз,
субект на познанието, протагонист или както там го наричат), за да могат умствените
заложби да станат съзнателни. А когато мозъкът въведе тази фигура в мислите ни, идва
ред на субективността.
Ако читателят се чуди доколко необходима е тази защита на Аза, бих пояснил, че тя
е напълно оправдана. В момента невролозите, стремящи се да изяснят проблема със
съзнанието, имат и доста различно отношение към Аза. То варира между двете край-
ности: според едни Азът трябва задължително да присъства в научните изследвания, но
за много други тази тема просто не стои на дневен ред. 10 Но тъй като и двата подхода
водят до удовлетворителни резултати, засега не се налага да решаваме кой от тях е и по-
ползотворен. Но поне това трябва да отчетем – тези резултати са и доста различни.
Струва си да отбележим също, че тези два подхода определят и разликата в интерп-
ретациите, отличаваща Уилям Джеймс от Дейвид Хюм – един детайл, често пренебрег-
ван в подобни дискусии. Според Джеймс „Азът“ (който той си е представял) стои на
здрава биологична основа и изявите му са лишени от всякаква метафизичност. Което не
му пречи да признае и познавателна функция на Аза, макар и тя да е по-скоро загатната,

9
John Searle, The Mystery of Consciousness (New York: New York Review Books, 1990).
10
Пример за стандартния подход (констатиране на проблема, но без особен интерес) е: Francis Crick
and Christof Koch, „А Framework for Consciousness,“ Nature Neuroscience 6, no. 2 (2003), pp. 119-126.
Едно по-забележимо изключение, но включено в монография, посветена най-вече на емоциите, е J.
Panksepp, Affective Neuroscience: The Foundation of Human and Animal Emotions (New York: Oxford
University Press, 1998). Значението на Аза се отчита и от Родолфо Линас – вж. Rodolfo Llinas, I of the
Vortex: From Neurons to Self (Cambridge, Mass.: MIT Press, 2002). Идеите, които Джералд Еделман раз-
вива за съзнанието, предполагат и наличие на „азов процес“, но той самият не попада във фокуса на
вниманието му – вж. Gerald Edelman, The Remembered Present: A Biological Theory of Consciousness
(New York: Basic Books, 1989).

12
отколкото продуктивна. Затова пък Хюм така разпердушинва Аза, че напълно го обез-
личава. Ето и два красноречиви цитата: „Никога не бих усетил себе си без възприятието,
но и никога не мога да наблюдавам нещо друго, освен възприятие.“ И още: „Що се от-
нася до останалите хора, смея да заявя, че те са просто сбор от различни възприятия,
редуващи се с шеметна скорост в неспирния перцептуален поток.“
Уилям Джеймс реагира с обяснимо възмущение на този „погром“ над Аза и преут-
върждава съществуването му, изтъквайки причудливата смесица от „единство и много-
образие“, както и „същностната идентичност“ (core of sameness), проникваща във всич-
ки негови съставки. 11
Разгледаните тук основни положения бяха модифицирани и доразвити от редица фи-
лософи, невролози и невробиолози, които добавиха към тях и различни аспекти на Аза. 12
Но значението на самия Аз за конструирането на съзнателния мозък определено не бе
оспорвано. Лично аз се съмнявам, че невралната основа на съзнанието може да бъде
разбрана, ако не са изяснени предварително тези два аспекта – Азът като обект (моят
материален Аз) и Азът като субект.
Съвременните разработки в сферата на философията на съзнанието и психологията
разшириха чувствително понятийния апарат, с който боравеха в миналото. Но и общата
биология, еволюционата биология и невробиологията преживяват днес небивал разц-
вет. Тяхното внимание е насочено главно върху невралното, но пък бе създадена една
широка гама от техники за изследване на мозъка – и бяха натрупани колосални масиви
от данни. На тях се основават и доказателствата, предположенията и хипотезите, пред-
ставени в тази книга.

Да свидетелстваш за себе си

От милиони години насам са се появявали безброй „одушевени“ (т.е. Активно мис-

лещи) твари, но в повечето случаи са били лишени от най-същественото: свидетел,
който да удостоверява собствените им мисли. Само успелите да си изградят и тази мис-
лена представа, са разбирали, че те наистина могат да мислят. А когато са сътворили и
езика, за да общуват помежду си, съществуването на мислите е станало общоизвестен
факт. Въпросният свидетел е Азът. Ако не разполагахме с тази екстра към активния ум,
никой от нас нямаше и да заподозре, че в главата му текат мисли. А сега да видим как
се е появила тя.
Използвам думите „свидетел“ и „протагонист“ не само като литературни метафори, а
и с надеждата, че те ще представят най-добре ролите на Аза в съзнанието. На първо
място тези метафори ни помагат да си онагледим ситуацията, пред която се изправяме,

11
Основните им разногласия са разгледани в James, Principles, I, pp. 350-352.
12
D. Dennet, Consciousness Explained (New York: Little, Brown, 1992); S. Gallagher, „Philosophical
Conceptions of Self: Implications for Cognitive Science,“ Trends in Cognitive Science 4, no. 1 (2000), pp. 14-
21; G. Strawson, „The Self,“ Journal of Consciousness Studies 4, nos. 5-6 (1997), pp. 405-428.
За цитатите в предишната бележка вж. и: Damasio, Feeling of What Happens; P. S. Churchland, „Self-
Representation in Nervous Systems,“ Science 296, no. 5566 (2002), pp. 308-310; J. LeDoux, The Synaptic
Self: How Our Brains Become Who We Are (New York: Viking Press, 2002); Chris Frith, Making Up the
Mind: How the Brain Creates Our Mental World (New York: Wiley-Blackwell, 2007); G. Northoff, A.
Heinzel, M. de Greek, F. Bermpohl, H. Doborowolny, and J. Panksepp, „Self-referential Processing in Our
Brain – A Metaanalysis of Imaging Studies on the Self,“ NeuroImage 31, no. 1 (2006), pp. 440-457.

13
когато се опитваме да разгадем мисловните процеси. Ум, неосвидетелстван от своя про-
тагонист (т.е. изпълнителя на неговата роля), си остава просто ум. Но тъй като Азът е
и единственото ни естествено средство да опознаем собственото си мислене, ние изцяло
зависим от неговото присъствие, способности и... недостатъци. При такава система-
тична зависимост е изключително трудно да си представим естеството на който и да е
психичен процес без посредничеството на Аза, макар и от еволюционна гледна точка да
е ясно, че чисто мисловните процеси предхождат появата на Аза. С други думи, Азът
позволява и на ума да „надзърне“ навън, за да си изгради някаква представа за случва-
щото се, но тя е и доста мъглява. Онези аспекти на Аза, които ни позволяват да интерп-
ретираме собственото си съществуване, а и околния свят, все още еволюират (на кул-
турно ниво – със сигурност, а по всяка вероятност и на биологично). Например по-вис-
шите способности на Аза и в момента се модифицират от най-различни социални и кул-
турни взаимодействия, както и от натрупващите се научни знания за функционирането
на съзнанието и мозъка. Освен това, вече от цял век гледаме филми, което несъмнено
също оказва влияние върху човешкия Аз, да не говорим за едно друго „зрелище“, което
електронните медии ни поднасят буквално на часа – това са днешните глобализирани
общества. Колкото до ефекта от дигиталната революция, тя едва започва, така че още е
рано за оценки. Накъсо, нашата единствена възможност за пряк поглед върху съзнани-
ето зависи донякъде и от самото него, т.е. отново се сблъскваме с азов процес, за който
пък имаме достатъчно основания да смятаме, че няма да ни даде изчерпателно и най-
вече надеждно обяснение на случващото се.
Ето че се натъкваме на първия парадокс. Току-що заявихме, че нещото, наречено Аз,
е нашия „портал към познанието“, а вече оспорваме надеждността му, което пък е най-
малкото неучтиво от наша страна. Но ситуацията е точно такава. Като изключим онова
малко прозорче, което Азът ни отваря, за да зърнем сами своята болка и удоволствие,
цялата друга информация, която той ни предоставя, задължително подлежи на проверка,
особено когато касае неговото естество. Добрата новина е, че същият Аз е направил
възможна и появата на разума и научните наблюдения, а разумът и науката от своя
страна бавно и постепенно коригират подвеждащите интуиции, раждащи се в лишения
от помощници Аз.

Да преодолеем една подвеждаща интуиция

Културите и цивилизациите едва ли щяха да се появят, ако го нямаше съзнанието,

което ни показва, че то е и едно забележително постижение в хода на биологичната
еволюция. Затова пък самото му естество създава доста сериозни проблеми на онези,
които се опитват да разгадаят неговата... биология. Ако се вгледаме в него от мястото,
което заемаме днес – в качеството си на разумни, внимателни и разполагащи с Аз съ-
щества, ще видим, че в научните изследвания на съзнанието се е получило и едно обяс-
нимо, но досадно недоразумение. От тази гледна точка съзнанието като че ли заслужава
по-специален статус от останалите части на организма, на който и то принадлежи. Днес
то не ни изглежда чак толкова сложно (каквото всъщност е), но определено се различава
от биологичните тъкани и функции на породилия го организъм. Защо се получава това
разминаване? На практика ние използваме два вида „оптика“ за самонаблюдение. Ако
наш обект е съзнанието, погледът ни се обръща навътре, а биологичните тъкани наб-
людаваме чрез нормалните си, гледащи навън очи. (И по-точно, използваме микрос-

14
копи, за да разширим зрителните си възприятия.) При тези обстоятелства не е изненад-
ващ и изводът, който нерядко правим, а именно че съзнанието притежава някаква нема-
териална – метафизична – природа и проявленията му са от съвършено друг порядък.
Но ако разглеждаме съзнанието като неорганично явление, т.е. нещо принципно раз-
лично от биологията, която го създава и поддържа, това би означавало да го поставим
извън законите на физиката, което си е чиста дискриминация, на каквато обикновено не
подлагаме другите мозъчни дейности. Може би най-ефектния пример в това отношение
са опитите да бъде свързано съзнанието с някои още неизвестни на науката свойства на
материята и да се разглежда в контекста на квантовата механика. Основанията за подо-
бен подход като че ли следните: съзнанието изглежда мистериозно, което важи и за
квантовата физика, следователно е най-добре да свържем двете мистерии. 13
Само че нашите познания по биология и физика все още са несъвършени, затова не
би трябвало да отхвърляме и алтернативните варианти. Невробиологията може да жъне
забележителни успехи, но данните ни за човешкия мозък са все така оскъдни. Въпреки
това възможността да намерим едно по-пестеливо, невробиологично обяснение на мис-
ленето и съзнанието като цяло си остава отворена. Или поне не бива да я пренебрегваме,
докато не изчерпим всички технически и теоретични ресурси на тази наука (което на
сегашния етап изглежда слабо вероятно).
Да, интуицията ни нашепва, че неуловимото, „ефирно“ естество на мисълта е лишено
от материална субстанция. Аз обаче смятам, че тази интуиция е измамна и се дължи
единствено на ограниченията, с които се сблъсква лишеният от помощници Аз. Не виж-
дам и основания да ѝ се доверяваме повече – тя е толкова вярна, колкото и онези арха-
ични, предкоперникови представи, че Слънцето кръжи около Земята, а „душата“ преби-
вава в човешките сърца. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Бялата свет-
лина съдържа всички цветове на дъгата, макар и това да остава скрито за невъоръженото
око.14

13
Пример за този подход е работата на Роджър Пенроуз и Стюарт Хамъроф, намираща подкрепа и
от философа Дейвид Чалмърс – вж. R. Penrose, The Emperor's New Mind: Concerning Computers, Minds,
and the Laws of Physics (Oxford: Oxford University Press, 1989); S. Hameroff, „Quantum Computation in
Brain Microtubules? The Penrose-Hameroff ‘Orch OR’ Model of Consciousness,“ Philo sophical
Transactions of the Royal Society A: Mathematical, Physical and Engineering Sciencies 356 (1998), 1869-
96; David Chalmers, The Conscious Mind: In Search of a Fundamental Theory (Oxford: Oxford University
Press, 1996). За същото „наслагване на мистериите“ се пледира доста убедително и в: Patricia S.
Churchland and Rick Grush, „Computation and the Brain,“ in The MIT Encyclopedia of Cognitive Science,
ed. R. Wilson (Cambridge, Mass.: MIT Press, 1998).
14
Измамността на тази интуиция се подсилва и от факта, че „масата“ (или „физическите пара-
метри“) на психичните състояния не могат да бъдат измерени с конвенциални средства. Безспорно е
така, но въпросната ситуация се дължи на самото „разположение“ на психичните явления – във вът-
решността на мозъка, където стандартните уреди, съгласете се, не вършат кой знае каква работа. Кол-
кото и да е конфузна за любознателния наблюдател, тази ситуация не казва нищо за физиологичната
страна (или липсата на такава) на психичните състояния. Атези състояния започват като физиологи-
чески и си остават такива. И могат да ни се разкрият само при наличието на един друг физиологичен
конструкт – Азът, който пък може да ги „удостовери“. За съжаление, традиционните определения за
„материално“ и „ментално“ звучат все така едностранчиво. Ето защо бремето на доказателствата пада
върху тези изследователи, които приемат за нещо естествено това, че психичните състояния също са
продукт на мозъчна дейност. Но ако продължим да поддържаме „интуитивно“ това разделение между
съзнание и мозък, в близко бъдеще едва ли можем да разчитаме на някакви нови и по-убедителни
доказателства в тази насока.
15
 Една по-широка перспектива

В общи линии постигнатият досега прогрес в невробиологията на съзнанието се

дължи на комбинацията от следните три перспективи: 1) директната – когато ставаме
свидетели на собственото си съзнание, а то при всеки от нас е нещо специфично, инди-
видуално, частно и уникално; 2) поведенческата, даваща ни възможност да наблюда-
ваме издайническите действия на другите същества, които също имат съзнание (или
поне така предполагаме); и 3) церебралната, която пък ни позволява да изследваме от-
делни аспекти на мозъчната дейност на индивиди, чието съзнание е или налице, или
просто отсъства. Данните, събирани по тези начини, обикновено се оказват непълни
(въпреки опитите ни да им придадем що-годе смислен порядък), което пък ни затруд-
нява и при обясненията на наблюдаваните явления. В зависимост от перспективата те
също попадат в три категории – интроспективни (т.е. плод на самоинспектиране), пове-
денчески („екстраспективни“) и свързаните с мозъчните процеси. Тук зейва още едно
огромно несъответствие – между данните, събрани уж от първа ръка, чрез самонаблю-
дение и тези от третата категория. Възможно ли е да избегнем тези разминавания? И как
по-точно?
Явно е нужна четвърта перспектива, а тя изисква радикална промяна на начина, по
който разглеждаме и тълкуваме историята на съзнателното мислене. В една по-ранна
своя работа лансирах идеята да превърнем регулацията на жизнените процеси в подк-
репа и оправдание на Аза и съзнанието, с което подсказах и пътя към новата перспек-
тива – да потърсим предшественици на Аза и съзнанието в еволюционното минало. 15
Тоест четвъртата перспектива се базира на факти от еволюционната биология и невро-
биологията. За целта трябва да започнем от първите живи организми на Земята, а после
постепенно да се придвижим – през дебрите на еволюционната история – към сегаш-
ните. Което ще рече, че пътем трябва да отбелязваме натрупващите се изменения в нер-
вните системи и съответно да ги свързваме със също така постепенната поява на пове-
дението, умствените способности и Аза. Новата перспектива изисква и нова работна
хипотеза – че психичните процеси са еквивалентни на определени мозъчни процеси. Да,
всяка умствена дейност се активира от конкретни мозъчни „епизоди“, предшестващи я
във времето, но в края на деня случващото се в мислите ни съответства на определени
състояния на мозъчните вериги. С други думи, някои неврални модели са същевре-
менно и „образи, витаещи в мислите“. А когато някои други неврални модели успеят да
изградят и достатъчно богата субективност в отделния организъм, въпросните образи
могат да бъдат и опознати. Ако не се породи някакъв Аз, тези образи ще останат там,
ала никой – нито във, нито извън организма – няма да узнае за тяхното съществуване.
Субективността не е задължителна предпоставка за наличието на психологически със-
тояния, а само за тяхното опознаване (и то в чисто субективен, частен план).
Накъсо, четвъртата перспектива изисква поне две гледни точки, конструирани с по-

15
„Еволюционното мислене“ заема важно място и в теоретичните разработки на автори като Дже-
ралд Еделман, Яак Панксеп и Родолфо Линас. Вж. също Nicholas Humphrey, Seeing Red: A Study in
Consciousness (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 2006). 3a примери за еволюционно мислене,
които ни помагат да разберем естествето на човешкото съзнание, вж. Е. О. Wilson (пионер в тази об-
ласт!), Consilience: The Unity of Knowledge (New York: Knopf, 1998), and Steven Pinker, How the Mind
Works (New York: Norton, 1997).
16
мощта на наличните данни. Едната е „поглед от миналото“ и е свързана с еволюцион-
ната история, другата – „поглед отвътре“. В резултат се получава един имагинерен „об-
раз“ на мозъка, вече съдържащ в себе си и съзнателното мислене. Разбира се, говоря за
хипотетичен, мисловен конструкт („имагинарий“); просто за някои негови части разпо-
лагаме и с факти. Но самият пъзел „мислене-Аз-тяло-мозък“ е от такова естество, че за
известно време ще ни се наложи да живеем най-вече с теоретични предположения – за
сметка на цялостните обяснения.
Вероятно тук някой ще реши, че горното хипотетично изравняване на „психично“ и
„мозъчно“ е просто едно грубо опростяване на нещата. Това обаче ще е погрешно впе-
чатление, защото невробиологичните явления сами по себе си са изключително сложни;
те са всичко друго, но не и прости. Тъй че използваната редукция не е от сложно към
просто, а по-скоро от „крайно комплицирано“ към... „не чак толкова сложно“. Тази
книга не е посветена на биологията на простите организми, но фактите, изложени в
Глава 2, показват достатъчно ясно, че животът на клетките протича в едни извънредно
сложни универсуми, в много отношения напомнящи нашата собствена човешка все-
лена. Светът и поведението на едноклетъчния организъм (примерно чехълчето) са въз-
хитителна гледка, която може да ни разкаже много повече неща за самите нас, откол-
кото бихме си помислили на пръв поглед.
Вероятно някои биха приели предложеното равенство между мозък и мислене и като
едно отрицание на ролята на културата в изграждането на съзнателното мислене – или
поне като омаловажаване на индивидуалния принос към него. Сами ще се убедите, че
това няма нищо общо с моите формулировки.
Въоръжен с тази четвърта перспектива, вече мога и да перифразирам една от заяве-
ните си тези, за да я съобразя с известните ни факти от еволюционната биология, но
този път ще включа в нея и мозъка. От милиони години насам са се появявали безброй
„одушевени“ (т.е. активно мислещи) твари, като мислите им са се раждали не някъде
другаде, а в собствените им мозъци. Но едва когато тези мозъци са изградили и „мисле-
ния образ“ на протагониста – свидетел, който да удостоверява собствените им мисли, –
е започнало да функционира и съзнанието (в строгия смисъл на думата), а когато същите
мозъци са сътворили и езика, съществуването на съзнателното мислене е станало и об-
щоизвестен факт. Въпросният протагонист-и-свидетел е Азът – онази екстра, която ни
разкрива наличните имплицитни мозъчни процеси, определяни понякога и като мен-
тални. А как точно мозъкът произвежда въпросната екстра (онзи протагонист, който
винаги носим със себе си и наричаме „Аз“) – това вече е една важна цел за невробиоло-
гията на съзнанието.

Рамката на дебата

Преди да набележа рамките, в които ще се движи тази книга, е редно да изложа и

някои основни факти. Организмите извеждат своите мисли от дейността на едни специ-
ални клетки, наречени неврони. Невроните споделят повечето характеристики на дру-
гите клетки в нашите тела, но изявите им са доста по-различни. Освен че са чувстви-
телни към промените около тях, те са и лесно възбудими (една интересна особеност,
която споделят с мускулните клетки). Благодарение на едно влакнесто удължение, на-
речено аксон и по-точно на неговото заоблено окончание, т.нар. синапс, невроните мо-
гат и да изпращат сигнали до други клетки – пак неврони или мускулни клетки, които

17
пък доста често се намират далече от тях. Невроните са концентрирани най-вече в цен-
тралната нервна система (с една дума – мозъка), но пък изпращат сигнали не само из
целия организъм, а и до външния свят, като засичат сигнали и от двата.
Броят на невроните във всеки човешки мозъка е от порядъка на билиони, а синаптич-
ните контакти, които те осъществяват помежду си, наброяват трилиони. Невроните са
организирани в малки микроскопични вериги, чиито комбинации изграждат други по-
големи и прогресивно нарастващи вериги, които на свой ред образуват мрежи или сис-
теми. (По-подробно за организацията на невроните и мозъчните вериги вж. Глава 2 и
Приложението.)
Мислите се появяват, когато малките вериги започват да действат в рамките на ма-
щабни мрежи, за да съставят и някои нетрайни, мимолетни модели. Тези модели пред-
ставят разни неща и събития, протичащи извън мозъка, било в тялото, било в околния
свят, но някои от тях отразяват и друго: как самият мозък обработва останалите модели.
Терминът „картографиране“ обхваща всички тези представителни модели, някои от ко-
ито са грубовати, други – доста префинени; някои – конкретни, други – абстрактни. То-
ест мозъкът картографира (и картотекира) и околния свят, и собствените си дела. Са-
мите „карти“ пък се възприемат като образи (или „визии“) в нашите мисли, като това
понятие обхваща не само визуалните, но и всяко сетивно възприятие – слухово, обоня-
телно, вкусово и т.н. Онова, което се надявам да разясня, е прекадено сложно, за да се
вмести само в една хипотеза, както и да бъде свързано само с един механизъм. Затова
бе нужна рамка, за да сдържа и насочва усилията ми.

А сега да се заемем с рамката. Да определяш като теоретични предположенията си

за начина, по който мозъкът поражда едно или друго явление, е най-малкото неуместно.
Мащабите са достатъчно големи, затова и повечето теории са просто... хипотези. Но
предположенията в тази книга излизат от обичайния обхват на хипотетичното, докол-
кото артикулират по няколко хипотетични компонента за един или друг аспект на явле-
нията, които описвам. Що се отнася до „самонадеяното“ заглавие на книгата, идеите,
представени в следващите глави, очевидно трябва да постигнат и своите непосредст-
вени цели. Да, искаме да разберем как мозъкът прави мисленето съзнателно, но сме на-
ясно също, че не е по силите ни да обхванем всички нива, на които той функционира, за
да предложим и „цялостно“ обяснение. Затова и рамката трябва да обхваща нивото, за
което е предназначено нашето обяснение. А то е нивото на широкомащабните системи –
същото, на което едни макроскопични мозъчни дялове (съставени от невронни вериги)
взаимодействат с други такива участъци, за да образуват системи. По необходимост
тези системи са и макроскопични, но съдържащата се в тях микроскопична анатомия ни
е позната само отчасти, както и общите правила за действие на изграждащите я неврони.
Нивото на широкомащабните системи обаче е открито за изследвания с помощта на
многобройни техники – и стари, и нови. Те включват и модерната версия на т.нар. трав-
матичен метод (чийто обект най-често са неврологични пациенти с фокални мозъчни
увреждания, изследвани със структурална невровизуализация и разни експериментални
когнитивни и невропсихологически техники); функционалната невровизуализация (ске-
нирането с визуален магнитен резонатор 16, позитронно-емисионна томография, магни-

16
За тази методика вж. и Даниъл Голман, Новата социална интелигентност (Изток-Запад, 2010). –
Б.пр.
18
тоенцелография плюс най-различни електрофизиологични техники); директното невро-
физиологично регистриране на невронната дейност в контекста на неврохирургичес-
ките терапии и транскраниалната магнитна стимулация.
Рамката трябва да обхваща и „скритите“ взаимодействия между поведението, мисле-
нето и мозъчните събития (епизоди). За тази втора цел тя обвързва поведението, ума и
мозъка и тъй като разчита на еволюционната биология, поставя съзнанието в неговия
исторически контекст – впрочем много подходящо позициониране за организми, пре-
минаващи през еволюционна трансформация чрез естествен подбор. Нещо повече, „съз-
ряването“ на невронните вериги във всеки мозък също се разглежда като следствие от
селективния натиск, произтичащ от самата дейност на организмите и процесите на
учене. Съответно се променя и репертоарът на невронните вериги (на първо време пре-
доставян от генома).17
Рамката обозначава точното разположение на мозъчните дялове, ангажирани с мис-
лотворчество, като ни показва и как някои от тези дялове оперират синхронно, за да
породят със съвместни усилия Аза. Същевременно ни показва и важната роля, която
самата мозъчна архитектура (с нейните конвергенции и дивергенции на невронните
мрежи) играе в безупречното координиране на „образите“. Без нея би било невъзможно
конструирането на Аза и останалите аспекти на менталната функция, а именно паметта,
въображението, езика и креативността.
Но рамката трябва също да разчупи феномена, наречен съзнание, на отделни компо-
ненти, поддаващи се на невробиологично изследване. В резултат се появяват две ясно
очертани сфери – на мисловните и на азовите процеси. Наред с това тя разглобява самия
азов процес на отделни подтипове. Последното разграничение крие две предимства: 1)
позволява ни да предположим (и изследваме) наличието на съзнание и в други биоло-
гични видове, които вероятно също разполагат с Аз, макар и не толкова сложен; и 2) да
издигнем мост между висшите нива на Аза и онова социокултурно пространство, в ко-
ето се изявяват човешките същества.
Има още една, трета цел: рамката да обхваща и начина, по който системните макро-
събития се изграждат от микросъбития. В случая тя предпоставя хипотетично това, че
психичните състояния отговарят на определени състояния на регионалната мозъчна
дейност. И по-точно, когато в малките невронни вериги е постигната определена степен
на интензивност и честота на невронната активация, а и са налице условията за обратна
връзка, се получава „мисъл с чувство“ С други думи, нарастващите размери и сложност
на мозъка водят и до нарастване на „познавателната способност“ и „чувствител-
ността“ – от микро- до макрониво, през съответните йерархии. Моделът на тази ескала-
ция може да бъде открит и във физиологията на движенията. Свиването на една отделна
мускулна клетка едва ли би привлякло внимание, но едновременната контракция на ог-
ромен брой мускулни клетки (колкото и да са микроскопични) най-вероятно ще предиз-
вика видимо движение.

17
За фундаменталното значение на селективния натиск върху индивидуалния мозък вж. Jean-Pierre
Changeux, Neuronal Man: The Biology of Mind (New York: Pan theon, 1985) и Edelman, Remembered
Present, op. cit
19
 Преглед на основните идеи

I.
От всички идеи, развити в тази книга, няма по-централна от тази, че в основата на
съзнателното мислене стои тялото. Знаем, че най-стабилните аспекти на телесното
функциониране са представени в мозъка (под формата на „карти“), като по този начин
мислите се изпълват и с „образи“. На това се базира и хипотезата, че някои по-специ-
ални мислени образи на тялото, сътворени в съответните картографиращи структури,
изграждат и т.нар. протоаз, предхождащ появата на същинския Аз. Нека отбележим, че
въпросните картографиращи и образотворни структури са разположени дълбоко под
мозъчната кора – в горната част на мозъчния ствол. Това е и една от най-старите части
на мозъка, която споделяме с редица други биологични видове.

II.
Една друга и също централна идея се основава на упорито пренебрегвания факт, че
протоазовите структури в мозъка не просто се занимават с тялото. Те буквално са зак-
репени (ако не и „запоени“) към него. И по-точно към онези телесни части, които неп-
рестанно бомбардират със сигнали мозъка, за да бъдат на свой ред бомбардирани от
него и по този начин да се получи резонанс. Този резонанс е постоянен – може да бъде
прекъснат само от мозъчно увреждане или смърт. Тялото и мозъкът са свързани. Връз-
ката им позволява на протоазовите структури да установят едни привилегировани и най-
вече директни взаимоотношения с тялото. Свързаните с тялото „образи“, които те по-
раждат, се възприемат по по-различен начин в сравнение с другите аналогични „образи“
(примерно визуалните и слуховите). В светлината на тези факти тялото може да бъде
определено като „скалата“, на която е издигнат протоазът, а той самият е „оста“, около
която се върти цялото съзнателно мислене.

III.
Моята хипотеза гласи, че първият и най-елементарен продукт на протоаза е първич-
ната емоция, която ни осенява спонтанно и непрестанно, докато сме будни. Тези усе-
щания ни позволяват пряк контакт със собственото ни живо тяло – една безмълвна, бе-
зизкусна и непрестанна връзка с чистото съществуване. Първичните емоции отразяват
настоящето общо състояние на тялото, което пък може да варира от удоволствие до
болка, и се зараждат във вече споменатия мозъчен ствол, а не (примерно) в кората. Всяко
чувство и емоция представляват сложни музикални вариации по същите тези първични
усещания. 18

18
В предишните си описания на Аза не съм включвал първичния Аз (или „протоаз“). Но самото
елементарно усещане, че си жив, е част и от този „рудиментарен“ Аз. Така стигнах до извода, че про-
цесът би се осъществил само ако съдържащата се в мозъчния ствол съставка на „протоаза“ започне да
поражда някакви елементарни, примитивни „чувства“, и то независимо от всеки друг обект, взаимо-
действащ с организма и по този начин да модифицира самия Аз. Яак Панксеп застъпва от доста време
аналогични възгледи за появата На Аза и също я свързва с мозъчния ствол – вж. Panksepp, Affective
Neuroscience, op. Cit. Възгледите му обаче се различават от моите в редица отношения. Първо, онова
„просто чувство“, за което той говори, трябва задължително да е свързано с някакви външни събития

20
 В това функционално разпределение болката и удоволствието са чисто физиоло-
гични, телесни явления. Но освен това тези събития се картографират и в мозъка, който
пък нито за миг не се разделя с тялото. Ето защо първичните усещания са едни много
специални „образи“, дължащи се на неизбежното взаимодействие между тялото и мо-
зъка. От значение случая са и някои свойства на веригите, осъществяващи самата
връзка, а вероятно и някои характеристики на невроните. Така че не е достатъчно да
кажеш, че емоциите се „долавят“, защото, видите ли, те картографират тялото. Моята
хипотеза е следната: освен че поддържа уникална връзка с тялото, механизмът на мо-
зъчния ствол (отговорен за появата на онези образи, които наричаме „усещания“ и „чув-
ства“) е способен и да „миксира“ най-различни соматични сигнали, за да поражда опре-
делени вътрешни състояния, но прави това не само с помощта на стандартните „карти“
на тялото, а и чрез новите и по-специални свойства на емоциите. Впрочем „безчувстве-
ните образи“ също се долавят, а причината е, че те обикновено са съпровождани от
чувства.
От горното следва, че стандартната представа за някакво „рязко разграничение“
между тялото и мозъка е и доста проблематична. Но ни подсказва и по-плодотворен
подход към един щекотлив проблем – как и защо нормалните психични състояния не-
изменно са изпълнени и с някаква форма на чувство.

IV.
Мозъкът започва да поражда съзнателни мисли не точно на ниво кортекс, а по-скоро
на ниво мозъчен ствол. Първичните емоции са не само първите „образи“, които той по-
ражда, но и преки проявления на самата способност да изпитваш чувства. Те са протоа-
зовата основа за бъдещите по-комплексни нива на Аза. Тази идея също влиза в разрез с
общоприетото мнение, въпреки че сходни позиции отстояват и Яак Панксеп и Родолфо
Линас. Но съзнателното мислене, както знаем, е нещо доста по-различно от онова, ко-
ето възниква в мозъчния ствол. Поне в това отношение цари пълно единодушие. Мо-
зъчната кора захранва мислотворческия процес с едно изобилие от образи, надмина-
ващо по богатство абсолютно всичко „по земята и небето“, което бедният Хорацио (ако
ми позволите да перифразирам Шекспир19) е можел някога да сънува....
Съзнателното мислене започва със „свестяването“ – „да дойдеш на себе си“, т.е. ко-
гато мозъкът добави и Аз в общия психичен „микс“. В началото тази добавка се държи
скромно и хрисимо, но впоследствие става и доста вироглава. Азът се изгражда на ня-
колко етапа, чиято обща основа нарекохме протоаз. Първата стъпка се изразява в поя-
вата на първични емоции, например елементарното чувство, че си жив, извиращо спон-
танно от протоаза. Следващата – това е рудиментарният Аз (или азовото „ядро“). Той

в света („онова неизразимо усещане, че си активен агент във възприемането на събитията във външния
свят“). Аз пък смятам, че въпросното „първично самоусещане“ е спонтанен продукт на самия „про-
тоаз“. На теория първичните усещания възникват, независимо дали „протоазът“ е ангажиран с някакви
обекти и събития извън мозъка. Те просто трябва да бъдат свързани с живото тяло и нищо повече.
Тоест става дума за един начален етап в конструирането на Аза. Възгледите на Панкспеп се доближа-
ват по-плътно до моите по въпроса за „рудиментарния Аз“ (core self), който действително включва и
чувството, че узнаваш нещо, свързано с даден външен обект. Второ, Панксеп свързва това „първично
съзнание“ най-вече с моторните реакции в структурите на мозъчния ствол (периакведукталното сиво
вещество, церебелумът и горните коликули), докато аз отдавам по-голямо значение на някои сензорни
структури като tractus solitarius и парабрахиалното ядро, въпреки че и те са свързани с по-дълбоките
пластове на споменатите коликули и периакведукталното сиво вещество.
19
Срв. Хамлет, I, 5. – Б.пр.
21
вече е способен и на самостоятелни действия, например да свърже организма с някой
външен обект. Това „ядро“ се разкрива в серия образи, представящи обекта, които не
просто ангажират протоаза, но и го модифицират, включително и неговите първични
емоции. Накрая идва ред и на автобиографичния Аз. За него са характерни биографич-
ните знания, свързани с миналото, а също и с предполагаемото бъдеще. Ансамбълът от
образи, дефиниращ нечия биография, поражда и съответните импулси от страна на азо-
вото „ядро“, чийто общ сбор пък изгражда автобиографичния Аз.
Протоазът с първични емоции и „ядрото“ изграждат материалната съставка на са-
моличността (Азът-като-обект). От своя страна автобиографичният Аз, чиито най-
висши проявления обхващат и всички аспекти на социалния образ на индивида („пер-
соната“), изгражда „социалната“ и „духовната“ съставка. Можем да наблюдаваме тези
аспекти на Аза в собствените си мисли, но и да опознаваме ефекта им по поведението
на другите. Но освен това „ядрото“ и автобиографичният Аз (зареян в мислите ни) изг-
раждат и „познаващия субект“ – или с други думи, придават на мисленето допълни-
телни субективни нюанси. На практика нормалното човешко съзнание отговаря на един
психичен процес, в който действат всички нива на Аза, за да свързват на мига ограни-
чения брой психични съдържания с импулсите на рудиментарния Аз.

V.
Азът (независимо дали „скромен“ или „опърничав“) и съзнанието не се случват в ня-
коя отделна мозъчна зона, дял или център.
Съзнателните мисли се дължат на плавното взаимодействие между няколко (най-
често много) компонента на мозъка. Ключовите структури, способни на необходимите
функционални стъпки, обхващат определени сектори в горната част на мозъчния
ствол – един набор от ядра в т.нар. таламус плюс някои по-специфични, но често сре-
щащи се участъци в мозъчната кора.
Крайният съзнателен продукт се създава едновременно от всички изброени „обекти“
в мозъка и никога не е дело само на един от тях – по същия начин, както и симфоничното
звучене не се постига от един-единствен музикант, че дори от цяла секция в оркестъра.
Най-странното в това изпълнение е подозрителната липса на диригент, поне преди на-
чалото му. Зазвучи ли симфонията, в един момент се появява и диригент, за да води
оркестъра – независимо че самото изпълнение създава своя диригент (т.е. Аза), а не об-
ратното. „Фигурата“ на диригента се изтъкава от емоциите плюс едно наративно мо-
зъчно устройство, което, разбира се, не го прави по-малко реален. Диригентът безс-
порно съществува само в нашите мисли, но пък няма да спечелим нищо, ако го отхвър-
лим като илюзия.
Координацията, от която зависи съзнателното мислене, се постига с различни средс-
тва. Тя започва тихомълком още на скромното рудиментарно (или „ядрено“) ниво – като
спонтанно съчетание от „образи“, появяващи се последователно за някакви си мимо-
летни мигове. От една страна имаме образ на даден обект, от друга – образът на про-
тоаза, променен от същия обект. На това ниво не са нужни повече мозъчни структури,
за да се появи и рудиментарен Аз. Координацията е естествена: понякога напомня най-
прост музикален дует (изпълняван от организма и обекта), понякога звучи като камерен
ансамбъл, но и в двата случая се справя чудесно без диригент. Но щом обработваните
наум съдържания станат повече на брой, са необходими и други „устройства“, за да се
постигне координация. В случая ключова роля изпълняват най-различни участъци под
нивото на мозъчната кора, а и в самата нея.

22
 Изграждането на ум, способен да обхване изживяното си минало и предполагаемо
бъдеще, а и живота на другите, имащи отношение към тях, както и на способността за
саморефлексия напомнят изпълнението на монументална симфония, сътворена от Ма-
лер. Но както вече загатнахме, истинското чудо е в това, че и партитурата, и диригентът
стават реалност едва когато и животът се разгърне. Самите координатори не са някои
мъдри митични хомункули, способни да тълкуват (и предугаждат) всяко наше действие.
Но пък се справят чудесно, тъй като сглобяват и една невероятна виртуална вселена, в
чийто център поставят... протагонист.
Тази грандиозна симфонична творба е съзнанието, за което основен принос има мо-
зъчният ствол (вечно включен в тялото), но то обхваща и онзи необятен като небесата
екран, върху който танцуват образите, сътворени от мозъчната кора и субкортикалните
структури. Всичко това е хармонично свързано и се развива като циклична прогресия,
която може да прекъсне само сънят, анестезията, мозъчната дисфункция или смъртта.
Никой отделен механизъм, дял, особеност или „хитроумно приспособление“ не може
да обясни наличието на съзнание в мозъка, както и никоя симфония не може да бъде
изпълнена от един-единствен музикант, че дори и неколцина. Тук са нужни много по-
вече участници. И приносът на всеки от тях е от значение. Но само ансамбълът постига
резултата, който се стремим да обясним.

VI.
Управлението и опазването на жизнената ефективност са две от най-разпознаваемите
постижения на съзнанието – например неврологичните пациенти с накърнено съзнание
са неспособни да управляват самостоятелно „съдбите“ си, дори и основните им жизнени
функции да оперират нормално. Но пък необходимите механизми (за управлението и
поддържането на живота) не са някаква новост в биологичната еволюция и не зависят
непременно от съзнанието. Подобни механизми вече съществуват в отделните клетки и
са кодирани в техния геном. Също така те са широко репликирани в древните прозаично
устроени, т.е. немислещи и несъзнателни невронни вериги, присъстват осезателно и в
дълбините на човешкия мозък. Както ще видим, това управление-и-опазване е и основна
предпоставка за биологичната стойност. Въпросната стойност (БС) е повлияла на ево-
люцията на мозъчните структури, а във всеки отделен мозък тя влияе върху почти всяка
стъпка от мозъчните дейности. Тя може да намери съвсем просто изражение, например
в онова освобождаване на химически молекули в мозъка, свързано с наградите и нака-
занията за нашите дела, но и доста по-сложно – в нашите социални емоции и всяко по-
софистицирано разсъждение. Биологичната стойност най-естествено направлява и, така
да се каже, оцветява почти всичко случващо се в нашите вечно умислени и много съз-
нателни мозъци. БС има статуса на аксиома.
Накъсо, съзнателната психика се появява в хода на историята на жизнената регула-
ция. Въпросната регулация на жизнените функции (един динамичен процес, наричан за
по-кратко и хомеостаза) започва още в едноклетъчните организми от рода на бактери-
ални клетки или най-обикновени амеби, които си нямат мозък, но са в състояние да се
адаптират. Прогресира в индивидите, чието поведение вече се управлява от прости мо-
зъци (какъвто е случаят с червеите) и продължава своя триумфален марш в онези съ-
щества, чиито мозъци пораждат и поведение, и (наченки на) ум – пример за това са на-
секомите и рибите. Аз лично съм склонен да приема, че щом мозъкът започне да по-
ражда и първични емоции – а това може да се случи съвсем рано в еволюционната ис-
тория, – организмът се сдобива и с една ранна форма на чувствителност. Оттук нататък

23
вече може да се развие и организиран азов процес, за да се включи към психиката, което
пък полага и началото на сложното съзнателно мислене. За подобна чувствителност мо-
гат да претендират влечугите, птиците – с още по-голямо основание. Бозайниците със
сигурност биха грабнали наградата, но след тях броят на кандидатите рязко намалява.
Повечето биологични видове, чиито мозъци пораждат Аз, го постигат на рудимен-
тарно ниво. Хората обаче си имат и рудиментарен, и автобиографичен Аз. Вероятно
част от бозайниците също ги притежават и по-точно вълците, нашите маймунски бра-
товчеди, морските бозайници, слоновете, котките и, разбира се, онова същество, което
не се вмества в никакви рамки – домашното куче.

VII.
Ходът на психичното развитие не приключва с появата на най-скромните нива на Аза.
През цялата еволюция на бозайниците мозъците стават все по-сложни (което важи с
особена сила за приматите), паметта и разсъдъчната способност чувствително нараст-
ват, а азовите процеси разширяват обхвата си. Рудиментарният Аз – „ядрото“ – остава,
но около него постепенно се изтъкава и автобиографичен Аз, чиито неврални и мен-
тални характеристики са доста по-различни. Така получаваме възможност да използ-
ваме част от умовете си, за да следим действията на другите части. Съзнателно мисле-
щият човек, съоръжен с толкова комплексен Аз (да не говорим пък за онези още по-
значими средства като паметта, разсъдъчната способност и езика), вече създава и инст-
рументите на културата и отваря неподозирани хоризонти пред хомеостазата – на соци-
ално и културно ниво. Чрез този главозамайващ скок хомеостазата се сдобива с редица
нови приложения в социокултурното пространство. Примери за такива нови средства за
регулация са правните системи, икономическите и политическите организации, изкуст-
вата, медицината и технологията.
Относителното намаляване на насилието, наред с осезателното увеличаване на толе-
рантността, на които станахме свидетели през последните столетия, едва ли щяха да се
случат без социокултурна хомеостаза. Нямаше да бъде осъществен и онзи плавен пре-
ход от грубата сила към силата на убеждението, бележеща развитите социални и поли-
тически системи, включително и техните... провали. В изследванията на социокултур-
ната хомеостаза могат да помогнат психологията и невробиологията, но нейната родна
среда си е културата. По същата логика можем да определим онези, които изучават при-
мерно решенията на Върховния съд, дебатите в американския Конгрес или пък работата
на финансовите институции като хора, ангажирани (макар и непряко) с изследването на
някои по-причудливи обрати в хода на социокултурната хомеостаза.
И двата вида хомеостаза – базисната (направлявана несъзнателно) и социокултурната
(която се изгражда и ръководи от съзнателно мислещи мозъци, способни и на самореф-
лексия) – функционират като своеобразни „надзорници“ на биологичната стойност.
Тези варианти на хомеостазата са разделени от милиарди години еволюция, но преслед-
ват една и съща цел – оцеляването на живите организми, макар и в различни екологични
ниши. При социокултурната тази цел се разширява, за да обхване и съзнателния, интен-
ционален стремеж към благоденствие. Едва ли е нужно да поясняваме, че начинът, по
който човешките мозъци регулират жизнените функции, изисква постоянно взаимо-
действие между двата вида хомеостаза. Но ако базисната хомеостаза може да бъде оп-
ределена и като „наследство“, което получаваме от своите геноми, то социокултурната
е нещо доста по-крехко и продължава да се развива, а това обяснява и повечето човешки

24
драми, лудости и въжделения. Взаимодействието им обаче не се ограничава само с ин-
дивида. Данните все по-красноречиво показват, че с редуването на поколенията култур-
ните постижения водят и до промени в генома.

VIII.
Това, че поставяме съзнателното мислене в еволюционен контекст, т.е. от възможно
най-прости форми на живот към все по-сложни и хиперсложни организми (като на-
шите), ни помага да „натурализираме“ психичното и съответно да се убедим, че то е
резултат от постепенни, все по-сложни прогресии в рамките на биологичния идиом.
Ще си изясним ролята на човешкото съзнание и като разгледаме функциите, станали
възможни благодарение на него. Имам предвид езика, паметта, разсъдъчната способ-
ност, креативността и целия корпус на културата – онези „надзорници“ на биологичната
стойност, действащи във вътрешността на нашите съвременни, вечно умислени и много
социални същества. Можем да си представим и една дълга пъпна връв, свързваща току-
що отбитото, но все така зависимо съзнание с дълбините на доста елементарните и не-
съзнателни регулатори на „аксиоматичната“ БС.
Историята на съзнанието не може да се разкаже по конвенционален начин. То се по-
явява на бял свят заради биологичната стойност – да спомага за по-ефективното ѝ уп-
равление. Тоест съзнанието не е измислило тази биологична стойност, нито самия про-
цес на оценяване. То я е открило впоследствие, вече действайки в човешката психика и
е позволило развитието на нови средства и начини за управлението ѝ.

Животът и съзнателното мислене

Разумно ли е да посветиш цяла книга на този въпрос – как мозъците пораждат съзна-
телни мисли? Редно е да попитаме и друго: какъв е практическият смисъл на това да
разбереш мозъчните дейности, скрити зад мислите и Аза (освен че ще задоволиш собс-
твеното си любопитство към човешката природа)? Това знание има ли приложение във
всекидневието? По ред причини – и малки, и големи – аз смятам, че има. Да, научните
изследвания на мозъка и техните обяснения едва ли могат да донесат онова удовлетво-
рение, което мнозина изпитват, когато съзерцават художествени творби или се отдават
на възвишени помисли. Но този недостатък със сигурност се компенсира в други отно-
шения.
Ако разберем обстоятелствата, при които се е появило съзнателното мислене в общия
контекст на живота и по-специално как се е развивало в човешката история, това ще ни
позволи и да преценяваме по-трезво знанията и съветите, които съзнанието ни предлага.
(Отделен въпрос е дали ще се възползваме от тази възможност.) Надеждни ли са тези
знания? И доколко разумни са съветите? Какво ще спечелим, ако разгадаем и скритите
механизми зад мислите, с които се консултираме?
Ето какво. Разгадаването на тези неврални механизми ще ни разкрие и един печален
факт – Азът невинаги постъпва разумно, а и не контролира всяко наше решение. Но този
и ред други факти ще ни помогнат да се оттърсим от погрешното впечатление, че на-
шата способност за съзнателен (вътрешен) дебат е някакъв мит. Изясняването на съзна-
телните и несъзнателните психични процеси ще ни позволи и да доразвием тази способ-
ност. Азът просто отваря пътя към дебата, а научният прогрес ни е предоставил две
специални средства, с които можем да разберем кога този Аз ни дава подвеждащи съ-
вети.

25
 Ще дойде време, когато еволюиращата наука за съзнанието ще се заеме и с проблема
за човешката отговорност – и като морална, и като правна категория, особено във връзка
със справедливостта и нейното приложение. Може би моментът е назрял. С помощта на
рефлексивния дебат и научните средства едно по-ясно разбиране за невралното конст-
руиране на съзнателната психика ще придаде и едно крайно необходимо измерение на
изследванията на развитието и формирането на културите, този краен продукт на колек-
тивите от съзнателни психики. А докато хората обсъждат ползата или вредата от кул-
турните тенденции или новости като дигиталната революция, то ще ни помага да бъдем
информирани за начините, по който нашите гъвкави мозъци сътворяват съзнание. Нап-
ример ще успее ли прогресивната глобализация на човешкото съзнание, предизвикана
от дигиталната революция, да осъществи целите и принципите на основната хомеостаза,
както го прави сегашната социокултурна хомеостаза? Или ще се откъсне – за добро или
лошо – от своята еволюционна пъпна връв?20
Натурализацията на съзнанието и твърдото му установяване в мозъка не омаловажава
ролята на културата в конструирането на човешките същества, не накърнява човешкото
достойнство, а и не слага край на мистериите и загадките. Културите възникват и се
развиват чрез колективните усилия на човешките мозъци, полагани от много поколения,
а някои култури дори умират в рамките на този процес. Те изискват мозъци, вече фор-
мирани от предишни културни ефекти. Значението на културите за изграждането на
съвременната човешка психика изобщо не стои под въпрос. Както и достойнството на
човешкия дух няма да бъде накърнено, ако го свържем с онази изумителна красота и
сложност, скрита във вътрешността на живите клетки и тъкани. Тъкмо напротив, обвър-
зването на личностното с биологичното е и един неизчерпаем източник на респект и
благовение към всичко човешко. И накрая, „натурализацията на духа“ може да разреши
една от загадките, но само за да повдигне завесата пред другите, кротко изчакващи своя
ред.
Това, че поставяме конструирането на съзнателни мозъци в историята на биологията
и културата ни открива и пътя към помирението между традиционния хуманизъм и мо-
дерната наука. Затова и когато невробиологията изследва човешкия опит в странните
светове на мозъчната физиология и генетика, човешкото достойнство не само се за-
пазва, но и преутвърждава.
Франсис Скот Фицджералд има една забележителна сентенция: „Голям грях тежи на
съвестта на оня, който е измислил съзнанието.“ 21 Май разбирам защо го е казал22, но
този упрек е само наполовина оправдан. Подходящ е за миговете на покруса, обземаща
ни при вида на онези несъвършенства на природата, които съзнателната психика демон-
стрира в най-чист вид. В останалите случаи би трябвало да обсипваме с похвали това
„изобретение“, защото то е направило възможни и всички други открития, заменящи
покрусата ни с радост и ликуване. Още със самата си поява съзнанието е отворило пътя
към един живот, който определено си струва да се изживее. А ако разберем и как е ста-
нало, това само ще увеличи неговата стойност.
И така, имат ли значение нашите познания за мозъчната дейност за начина ни на жи-
вот? Аз съм убеден, че имат, и то голямо, защото освен да разберем кои сме днес, ние

20
Изучаването на връзките между невробиологичните и социалните мрежи е също важно поле за
изследване. Вж. Manuel Castells, Communication Power (New York: Oxford University Press, 2009).
21
Прев. Красимира Тодорова. Мисълта си има и допълнение („Нека го загубим за някой и друг
час“), което пък отпраща към Глава 1. – Б.пр.
22
Цит. no: F. Scott Fitzgerald, The Diamond as Big as the Ritz (New York: Scribner's, 1922).
26
се вълнуваме и от друго – в какво бихме могли да се превърнем утре...

27
 2.
От жизнената регулация до биологичната стойност
Неправдоподобието на реалността

За Марк Твен голямата разлика между художествената литература и реалността е в

това, че първата трябва да бъде и правдоподобна 23. Реалността може да си позволява
„небивалици“, но не и фикцията. Но пък наративът за психиката и съзнанието, който
представям тук, не е съобразен с жанровите изисквания на художествената литература.
Не е и плод на творческа интуиция. Напротив! Той преобръща наопаки каноните на
традиционния хуманитарен дискурс, а и последователно отрича разни отдавна утвър-
дени тези, както и не малко предположения. Което пък не го прави и по-малко правдо-
подобен.
Идеята, че под пластовете на съзнанието се крият и несъзнателни процеси, едва ли е
новост. Когато е лансирана за първи път преди повече от век, публиката я приема с
известна изненада, но днес е нещо общоприето. Онова, което рядко се взима под вни-
мание, въпреки че е също добре известно, е, че много преди да се сдобият с „умове“,
живите същества са демонстрирали ефективно и адаптивно поведение, което с нищо не
е отстъпвало на това на по-„одухотворените“ твари. По обективни причини то не е било
обусловено от мисли, камо ли съзнание. Тоест съзнателното и несъзнателното не само
съществуват съвместно, но и несъзнателните процеси, поддържащи жизнените функ-
ции, спокойно се справят и без съзнателни партньори.
Що се отнася до мисленето и съзнанието, еволюцията е раздала и различни видове
мозъци. Има един вид, който възпроизвежда поведение, но по нищо не му личи да е
мислещ или съзнателен – пример за това е нервната система на Aplysia californica, един
морски охлюв 24 , сдобил се с особена популярност в лабораторията на невробиолога
Ерик Кандел. Друг вид възпроизвежда пълния набор от явления – поведение, психика и
съзнание; най-характерен пример, разбира се, са човешките мозъци. За трети се знае, че
генерира поведение, вероятно и психика, но дали и съзнание – виж това не е ясно (поне
не в смисъла, в който го разбираме в тази книга). Такъв е случаят с насекомите.
Но изненадите не приключват с това, че мозъците карат организмите да се държат
благопристойно дори и при липсата на психика и съзнание. Оказва се, че някои твари,
нямащи и капчица мозък, например едноклетъчните, също са способни на интелигентно
и целенасочено поведение. Още един често пренебрегван факт...
Ние несъмнено ще извлечем полезни идеи за начина, по който човешкият мозък по-
ражда съзнателни мисли, ако опознаем по-просто устроените мозъци, не генериращи
нито психика, нито съзнание. А щом се заемем с това ретроспективно изследване, ще
разберем и друго – ако ще обясняваме появата на тези мозъци-„ветерани“, трябва да
задълбаем още по-навътре в миналото – в света на простите форми на живот, лишени и
от психика, и от мозък, т.е. селенията на несъзнателните, немислещи и безмозъчни
твари. С други думи, щом ще дирим основания за появата на съзнателния мозък, нека

23
Вариация по един известен афоризъм на Байрон – Truth is always strange; stranger than fiction. –
Б.пр.
24
Наричан и морски заек. Когато е обезпокоен, изпуска, подобно на октопода, мастилен облак с
пурпурен цвят. – Б.пр.
28
тогава се върнем към самите извори на живота. И там отново ще ни хрумват идеи, не
само изненадващи, но и влизащи в разрез с установените тези за мозъка, мисленето и
съзнанието и техния принос към регулацията на жизнените процеси.

Естествената водя

Тук отново се нуждаем от фабула. Някога, преди безброй епохи животът навлиза в
дългата история на еволюцията. Това става преди 3,8 милиарда години, когато праоте-
цът на всички бъдещи организми прави и първата си изява. След още два милиарда го-
дини процъфтяващите колонии на бактериите заливат цялата Земя и наглед нищо не
застрашава властта им, когато идва ред и на единичните клетки, екипирани с контролен
център (т.нар. ядро). Бактериите също са били самостоятелно съществуващи организми,
но тяхното ДНК не е било събрано в ядро. Затова и самото притежание на такова „уст-
ройство“ е издигало едноклетъчните на по-високо йерархично ниво. След много-много
епохи тези форми на живот стават известни като еукариотни клетки25, а учените ги при-
числяват към една грамадна група организми, определяни със събирателното протозоа
[ед. ч. протозоон]. А тогава, в зората на живота те са били и сред първите наистина
самостоятелни организми – всяка такава клетка е можела да оцелява индивидуално, без
симбиозни партньорства. Впрочем тези простички организми са с нас и днес. Добър
пример е жизнерадостната амеба, както и чудесният парамеций 26.
Но има и още. Отделната клетка си има телесна рамка (цитоскелет), в която са разпо-
ложени ядрото (командният център, съхраняващ нейната ДНК) и цитоплазмата (където
пък протича трансформацията гориво-енергия – под надзора на разни микроскопични
органели от рода на митохондриите). Знаем, че телата са обвити с кожи – те са техните
„демаркационни линии“. Нещо подобно има и клетката: една ципа, която отделя вът-
решността ѝ от външния свят. Нарича се клетъчна мембрана.
В много отношения отделната клетка е и прототип на онова, в което ще се превърне
отделният организъм (включително нашият). Можем да я разглеждаме и като карика-
турна абстракция на това, което сме самите ние. Цитоскелетът е нещо като „скеле“ на
същинското тяло, също като костната система на всеки човек. Цитоплазмата отговаря
на вътрешността на тялото с всичките му органи. Ядрото пък е еквивалентът на мозъка,
а клетъчната мембрана – на кожата. Някои клетки дори си имат и своеобразни край-
ници – т.нар. цилии [от cilia, „мигли; ресни“], които им позволяват и да плуват.

25
Предавано понякога и като „еукариоти“ (от гр. еу-, „добро; удобно, улесняващо“ и karyon, „ядка,
ядро“). – Б.пр.
26
За идеите, разгледани в този раздел, вж. и: Gerald М. Edelman, Topobiology: An Introduction to
Molecular Embryology (New York: Basic Books, 1988); Christian De Duve, Blueprint for a Cell: The Nature
and Origin of Life (Burlington, N.C.: Neil Patterson, 1991); Robert D. Barnes and Edward E. Ruppert,
Invertebrate Zoology (New York: Saunders College Publishing, 1994); Eshel Ben-Jacob, Ofer Schochet,
Adam Tenenbaum, Inon Cohen, Andras Czirok, and Tamas Vicsek, „Generic Modeling of Cooperative
Growth Patterns in Bacterial Colonies,“ Nature 368, no. 6466 (1994), 46-49; Christian De Duve, Vital Dust:
Life as a Cosmic Imperative (New York: Basic Books, 1995); Ann B. Butler and William Hodos, Comparative
Verte brate Neuroanatomy (Hoboken, N. J.: Wiley Interscience, 2005); Andrew H. Knoll, Life on a Young
Planet (Princeton, NJ.: Princeton University Press, 2003); Bert Holldobler and Edward O. Wilson, The
Superorganism (New York: WW. Norton, 2009); Jonathan Flint, Ralph J. Greenspan, and Kenneth Kendler,
How Genes Influence Behavior (New York: Oxford University Press, 2010).

29
 Но да се върнем в зората на живота. Отделните компоненти на евкариотичната клетка
са се сглобили чрез сътрудничеството между по-простите индивидуални твари – бакте-
риите, които са се отказали от своя независим статус, за да станат част от новия, взаимно
изгоден конгломерат. Един вид бактерии изграждат митохондриите; други, спирохетите
например, помагат за цитоскелета и цилиите (при онези, които са си падали по плува-
нето) и т.н., и т.н.27 А най-удивителното е, че сглобяването на всеки от нашите многок-
летъчни организми следва в общи линии същата стратегия – първо коопериране на ми-
лиарди клетки, за да се изградят тъкани, после „съшиване“ на различните тъкани, за да
се изградят органи и накрая свързване на различните органи, за да се образуват системи.
Примери за такива тъкани са епителните слоеве на кожата, мукозната мембрана и ен-
докринната жлеза, мускулната тъкан, нервната (или неврална) тъкан, както и различни-
те типове съединителна тъкан, които пък ги „застопоряват“ на местата им. Примерите
за органи са повече от очевидни – от сърцето и червата до мозъка. Примери за системи
са кръвоносната (изградена от сърцето, кръвта и кръвоносните съдове), имунната и нер-
вната. В резултат на това сътрудничество нашите организми се оказват едни свръхди-
ференцирани комбинации от трилиони клетки от най-различен вид, сред които, разбира
се, са и невроните, т.е. най-характерните компоненти на мозъка. След малко ще се спрем
по-подробно на невроните и мозъците.
Основната разлика между клетките в многоклетъчните (или метазойни) организми и
тези в едноклетъчните е, че единичните са принудени да се грижат сами за себе си, до-
като тези, които изграждат многоклетъчни организми, живеят в едни свръхразнооб-
разни, сложни общества. Повечето задачи, с които клетките на едноклетъчните се спра-
вят еднолично, в многоклетъчните се изпълняват от специализирани за целта типове
клетки. Общото им подреждане е съобразено с функционалните роли, в които различ-
ните видове клетки се превъплъщават (в рамките на своите системи). Тоест многокле-
тъчните организми се състоят от многобройни, организирани в „кооперативи“ еднокле-
тъчни, които са се появили за първи път от комбинирането на други, още по-микорос-
копични индивидуални организми. Икономиката на многоклетъчния организъм е с
много сектори, чиито клетки взаимно си сътрудничат. Ако това ви звучи познато и на-
вява асоциации с човешките общества, да знаете, че така и трябва да бъде. А приликите
са наистина изумителни.
Управлението на многоклетъчните органични системи е свърхдецентрализирано,
въпреки че има ръководни центрове с по-развити способности за анализ и взимане на
решения (от рода на ендокринната система или мозъка). Но пък с редки изключения
всички клетки в многоклетъчните организми (разбирай – и нашите) имат същите ком-
поненти като тези на едноклетъчните – мембрана, цитоскелет, цитоплазма и ядро. (Едно
от изключенията са червените кръвни „телца“, чието кратко, 120-дневно съществуване
е посветено единствено на разнасянето на хемоглобин: те просто си нямат ядра и тол-
кова.) Нещо повече, всички клетки минават през сходен житейски цикъл – раждане, съз-
ряване, стареене и смърт, също като „големия“ организъм. Животът на отделния чо-
вешки организъм се състои от многобройни едновременно протичащи и добре артику-
лирани животи.
Макар и прости, тези първи едноклетъчни образувания са изпитвали и едно твърдо,

27
Lynn Margulis, Symbiosis in Cell Evolution: Microbiai Communities (San Francisco: W. H. Freeman,
1993); L. Sagan, „On the Origin of Mitosing Cells,“ Journal of Theoret ical Biology 14 (1967), pp. 225-274;
J. Shapiro, „Bacteria as Multicellular Organisms,“ Scientific American 256, no. 6 (1998), pp. 84-89.
30
целенасочено желание – да оцелеят толкова дълго, колкото гените (в техните микрос-
копични ядра) искат от тях. Управлението на жизнените им функции е включвало и
настойчивия, упорит стремеж на клетката да оцелява, устоява и надделява до момента,
в който някои гени ще отменят нейната „воля за живот“ и ще ѝ позволят да умре...
Да, трудно е да свържем, дори и имагинерно, понятия като „желание“ и „воля“ със
самотната единична клетка. Можем ли изобщо да говорим за нагласа, отношение и на-
мерение (които свързваме със съзнателната човешка психика) на такова елементарно
ниво?!... Но нещата стоят точно така, както и да наричаме тези особености на клетъч-
ното поведение.28
Независимо че е лишена от съзнателно трупани знания и достъп до по-софистицирана
аргументация, с каквато боравят нашите мозъци, отделната клетка явно има отношение
към случващото се: тя иска да изживее онова, което ѝ позволяват генетичните предпи-
сания. Колкото и странно да звучи, това искане – плюс всичко необходимо за неговата
реализация – предшества експлицитното знание и съответното критично (разсъдъчно)
отношение към условията за живот, с каквито клетката очевидно не разполага. Ядрото
и цитоплазмата си взаимодействат и извършват разни сложни изчисления, за да поддър-
жат живота в клетката. Те се занимават с актуалните проблеми, породени от житейските
обстоятелства и адаптират клетката към променената ситуация, за да може да оцелее. В
зависимост от околните обстоятелства променят разположението и разпределението на
молекулите във вътрешността ѝ, променят дори и формата на някои компоненти (нап-
ример микротубулите), демонстрирайки един удивителен стремеж към... съвършенство.
Реагират на грубостта, но и на деликатността. А зад тези адаптивни корекции на кле-
тъчните компоненти очевидно стои генетичният материал на самата клетка.
Ние масово робуваме на една заблуда, а именно че не друг, а големите ни мозъци и
сложни психики са първоизточници на настроенията, отношенията и стратегиите, свър-
зани с нашето далеч по-софистицирано битие. А и какво друго ни остава?! Това е един
разумен и пестелив начин да си обясним историята на тези процеси, особено ако ги наб-
людаваме от върха на пирамидата – и с оглед на днешните обстоятелства. Реалността
обаче е по-различна: съзнанието просто е направило това „ноу-хау“ от зората на жи-
вота... познаваемо. А както ще видим, най-важният принос към еволюцията на съзнани-
ето е осъществен на много по-високо ниво и е свързан с обмисленото, автономно взи-
мане на решения и културните постижения. Аз не се и опитвам да омаловажа значението
на това по-високо ниво в управлението на жизнените функции. Впрочем една от основ-
ните идеи в тази книга гласи, че еволюцията на човешкото съзнание е поела в нова на-
сока тъкмо защото то ни е дало и възможността за избор. И е направило възможна от-
носително гъвкавата социокултурна регулация и извън онази сложна социална органи-
зация, която свръхобщителните насекоми така нагледно ни демонстрират. Аз по-скоро
размествам традиционната хронология в еволюцията на съзнанието, тъй като смятам,
че знанието за управлението на жизнените функции предшества съзнателното усвоя-

28
Идеята, че в някои отношения поведението на единичната клетка е сходно с далеч по-сложното
човешко поведение, се среща и в предишните ми книги. Вж. например Antonio Damasio, The Feeling of
What Happens: Body and Emotion in the Making of Consciousness (New York: Harcourt Brace, 1999); и
Looking for Spinoza (New York: Harcourt Brace, 2003). Подобни коментари прави и Родолфо Линас –
вж. Rodolfo Llinas, I of the Vortex: From Neurons to Self (Cambridge, Mass.: MIT Press, 2002), както и T.
Фитч вж. Т. Fitch. „Nano-intentionality: A Defense of Intrinsic Intentionality,“ Biology and Philosophy, 23,
no. 2 (2007), pp. 157-177.
31
ване (и приложение) на този тип знание. Също така смятам, че това „съкровено“, латен-
тно знание е и доста софистицирано и в никакъв случай не бива да се определя като
примитивно. То е не само сложно и многопластово, но и удивително интелигентно.
По този начин аз не принизявам съзнанието. По-скоро поставям на по-високо ниво
несъзнателното управление на жизнените функции, тъй като смятам, че то съдържа в
себе си прототипите на онези отношения и намерения, които обикновено свързваме със
съзнателното мислене.
Всяка клетка в нашите тела демонстрира същото несъзнателно отношение към случ-
ващото се, което току-що описах. Дали пък нашето „твърде човешко“ (и осъзнато) же-
лание да оцелеем, т.нар воля за живот, не е започнала като конгломерат от зачатъчните,
неизбистрени „желания“ на всички клетки в организма – един колективен глас, подел
ликуващия химн на самоутвърждаването?

Представата за някакъв огромен колектив от воли, изразени чрез един-единствен глас,

не е просто поетическа фантазия. Тя отразява реалността в нашите организми, където
този „единичен глас“ действително съществува, приемайки формата на Аз в съзнател-
ния мозък. Но кой и как предава безмозъчните, неосмислени желания на отделните
клетки (и техните колективи) на онзи Аз от съзнателните мисли, който, както знаем, се
заражда в мозъка? За целта ще трябва да изведем на сцената още един актьор – радика-
лен и разчупващ правилата на играта. Това е нервната клетка, известна и като неврон.
Невроните – поне доколкото можем да предположим – са едни уникални клетки, неп-
риличащи на нищо друго в тялото, дори и на другите видове мозъчни клетки, например
глиалните29. Кое обаче ги прави толкова специални? Така де, нали и те си имат клетъчно
тяло, екипирано с ядро, цитоплазма и мембрана? Нали и те преподреждат молекулите
във вътрешността като всички други телесни клетки? Нали и те се адаптират към окол-
ната среда? Да, всичко това е така. Откъдето и да ги погледнем, невроните са си телесни
клетки, но въпреки това са специални.
За да обясним кое им е специалното, трябва да отчетем две разлики – функционална
и стратегическа. Основната функционална разлика е свързана със способността на нев-
рона да излъчва електрохимически сигнали, способни да променят състоянието на дру-
гите клетки. Невроните не са изобретили тези електрически сигнали. Например еднок-
летъчни организми като парамециите също ги излъчват и с тях регулират собственото
си поведение. Само че невроните използват тези сигнали, за да влияят на други клетки
и по-точно други неврони, ендокринни клетки (които произвеждат разни химически мо-
лекули) и тези в мускулните влакна. Да променяш състоянието на други клетки –
именно оттук започва и онази дейност, която съставлява и регулира поведението (наред
с още много неща) и по този начин също има солиден принос в изграждането на съзна-
нието. Невроните са способни на това, защото произвеждат и предават по веригата елек-
трически ток – по онези напомнящи тръби влакна, наричани аксони. Понякога тази
„трансмисия“ преодолява и разстояния, които могат да се наблюдават и с невъоръжено
око, например когато сигналите пропътуват цели... сантиметри от моторните зони в кор-
текса до мозъчния ствол или от гръбначния мозък до „върха“ на някой крайник. Щом

29
Наричани също невроглия, или глия (от гр. glia, „лепило, клей“) – уплътнени клетки, които под-
държат хомеостазата, произвеждат миелин и защитават невроните. – Б.пр.

32
въпросният ток достигне върха на някой неврон (т.нар. синапс), това води и до осво-
бождаването на химическа молекула, наречена трансмитер, която пък въздейства на
следващата клетка по веригата. А ако тази следваща клетка е мускулно влакно, се стига
и до движение.30
Вече не е тайна защо невроните правят това. Подобно на останалите клетки, невро-
ните си имат електрически заряди – и във вътрешността си, и извън своите мембрани.
Тези заряди се дължат на концентрацията на разни йони, калиеви или натриеви, и от
двете страни на оградата. Но невроните се възползват от факта, че създават огромни
разлики в зарядите във вътрешността си и извън мембраната – това е т.нар. поляризация.
А когато тази разлика намалее драстично в самата клетка, мембраната ѝ се деполяри-
зира локално, а деполяризацията се предава нататък по аксона като вълна. Ето тази
вълна е електрическият импулс. Когато невроните се деполяризират, ние казваме, че са
„включени“ (или че „светват“). Общо взето, невроните са като другите клетки, но могат
и да изпращат силно въздействени сигнали на посестримите си и по този начин да мо-
дифицират действията им.
Горната фунционална разлика води и до едно много съществено стратегическо раз-
личие: невроните съществуват за благото на всички останали клетки в тялото. Те не
изпълняват особено важна роля в основните жизнени процеси, справка – всички онези
живи твари, които си нямат и помен от неврони. Но при по-комплицирани твари, които
се нуждаят и от повече клетки, те асистират на многоклетъчните им тела в управлени-
ето на жизнените функции. Та това е предназначението на невроните, а и на мозъците,
които те изграждат. А всички по-изумителни способности на мозъка, пред които тол-
кова се прехласваме – от чудесата, сътворявани от креативността, до най-величавите
върхове на духовността – се дължат тъкмо на всеотдайността, с която невроните под-
държат живота в обитаваните от тях тела.
Дори и в най-скромните мозъци (където невронните мрежи са подредени като ганг-
лии) невроните помагат на останалите клетки в тялото. И го правят, като получават
сигнали от телесните клетки, след което или улесняват освобождаването на химически
молекули (както постъпват с един хормон, произвеждан от ендокринните клетки, който
стига и до телесните и променя техните функции), или пък улесняват движенията, нап-
ример в случаите, когато възбуждат мускулните влакна и ги карат да се свият. Но при
по-сложните мозъци на някои по-комплексно устроени твари невронните мрежи започ-
ват и да имитират структурата на онази телесна част, към която принадлежат. А на
финала не просто имитират, а и представляват общото състояние на тялото, тъй като
го картографират (в буквалния смисъл) и така му изграждат един виртуален заместител,
нещо като „неврален двойник“. Важно е и това, че те остават свързани с тялото, което
„имитират“, през целия му живот. А както ще видим по-нататък, тази „имитация“ и „до-
животната връзка“ устройват идеално управлението на жизнените функции.
Накъсо, те живеят заради тялото и тази „всеотдайност“, изразяваща се в постоянен
надзор над цялото тяло, е и най-характерната функция на невроните, невронните мрежи
и... мозъците. Аз съм убеден, че без този надзор „желанията“, спотаени в клетките на
нашите тела, никога нямаше да приемат облика на целеустремена, съзнателна воля.
Просто в един момент мозъчните мрежи започват да имитират и тези потайни, клетъчни

30
За общата физиология на невроните вж. Eric R. Kandel, James Н. Schwartz and Thomas M. Jessel,
Principles of Neural Science, 4th ed. (New York: McGraw-Hill, 2000).
33
„желания“. Куриозният наглед факт, че невроните и мозъкът живеят заради тялото, под-
сказва и друго – че външният свят също бива картографиран в мозъка и съзнанието. Но
както ще видим в Част II, когато картографира света извън тялото, мозъкът го прави с
посредничеството на... същото това тяло. А когато то си взаимодейства с околната
среда, настъпват промени и в неговите сетивни органи – очите, ушите и кожата. Мозъ-
кът естествено картографира и тези промени, като по този начин и външният свят по-
лучава, макар и непряко, някаква форма на репрезентация в рамките на самия мозък.
За да завърша този химн в прослава на зорките неврони, нека добавя и някои по-про-
заични подробности за техния произход (за да не останете с превратни впечатления). В
чисто еволюционен план невроните най-вероятно са възникнали от онези еукариотни
клетки, които масово са променяли формата си и докато са щъкали насам-натам, са се
сдобивали и с тръбовидни удължения на телата си, за да проучват околната среда, да си
набавят храна и изобщо да заживеят по-пълноценно. Начало на този процес са дали
тъкмо „псевдокрайниците“ (pseudopodia) на амебата. Тези удължения, сътворявани в
движение чрез вътрешни пренареждания на микротубулите, се появяват, щом клетката
приключи със собственото си оформяне. Но станат ли постоянни, доскорошните вре-
менни удължения се превръщат в същите тръбовидни компоненти, на които невроните
дължат и своето по-специално място – аксоните и дендритите. Така се изгражда и цяла
мрежа от кабели и антени, способна да излъчва и приема сигнали. 31
Защо е важно всичко това? Ето защо: дейността на невроните е доста специфична и е
проправила пътя за по-сложното поведение и психика, но самите те са поддържали
тясно родство с останалите телесни клетки. Достатъчно е да хвърлим един поглед на
невроните и мозъците, за да видим, че те са се обособили като едни радикално различни
клетки, без да се съобразяват със собственото си потекло, но и без да поемат излишни
рискове при разделянето на мозъка от тялото – доста разумно от тяхна страна, като се
имат предвид генеалогията и функциите на последното. Подозирам, че една немалка
част от загадката, свързана с появата и на чувства в мозъка, се дължи именно на тази
дълбинна връзка между него и тялото.

Редно е да направим още едно разграничение между невроните и останалите телесни

клетки. Доколкото ми е известно, невроните не се възпроизвеждат, т.е. Не се делят. Не
се и регенерират – или поне не и в някоя по-значима степен. На практика всички други
клетки го правят, като изключим тези в нашите зеници и в мускулните влакна на сър-
цето. Явно идеята да се делят не им е допаднала. Ако клетъчното делене обхващаше и
тези в зениците, прозрачността на „медиума“ със сигурност щеше да пострада. А ако
тези, сърдечните, също се деляха (дори и сектор по сектор, все едно че ремонтираш дома
си), това пък щеше да ограничи помпането на кръв към съответните съдове – нещо по-
добно се получава при инфаркт на миокарда, който нарушава фината координация
между двете камери. А какво да кажем за мозъка? Може и да не сме съвсем наясно как
невронните мрежи поддържат паметта, но невронното делене вероятно щеше да раз-
бърка данните за отминалите преживявания, вписвани (в хода на заучаването) чрез спе-
цифични конфигурации от неврони, „светещи“ в комплексни мрежи. На същото осно-
вание то щеше да разбърка и сложното „ноу хау“, което нашият геном събира, откакто
свят светува и вписва акуратно в невронните мрежи, за да си знае мозъкът как да коор-
динира жизнените функции. Така че деленето щеше да наруши специфичните жизнени

31
По-подробно вж. De Duve, Vital Dust, op. cit
34
регулации на отделните биологични видове и най-вероятно нямаше да позволи да се
развие и поведенческата, че и психична индивидуалност, да не говорим пък за неща
като идентичност и самоличност. А правдоподобността на този мрачен сценарий личи
съвсем ясно при уврежданията на някои невронни мрежи, причинени от инсулт или бо-
лестта на Алцхаймер.
Деленето на повечето други клетки е строго регламентирано, за да не се накърни ар-
хитектониката на различните органи и тази на целия организъм. Има си нещо като (тело)
строителен план (Bauplan), с който всички се съобразяват. А това, което се случва при-
живе с телата ни, е по-скоро една постоянна реставрация, а не премоделиране в същин-
ския смисъл. Така де, не събаряме стени в нашия телесен „дом“, не изграждаме нова
кухня или пък цяло крило за гости. Реставрацията е много фина, но и доста щателна.
През голяма част от живота ни подмяната на клетките се извършва толкова прецизно,
че дори външният ни вид не се променя. Но при стареенето (което, уви, се отразява не
само на външността, но и на вътрешните системи) въпросната подмяна се извършва и
все по-немарливо. Нещата вече не си пасват на местата. Кожата на лицето повяхва, мус-
кулите омекват, „улегналостта“ води и до натежаване, а органите определено не функ-
ционират така добре като преди. Е, ако в този миг на сцената се развихри и някой добър
пластичен хирург (от Бевърли Хилс), картината може лекичко да се проясни...

Да останеш жив

Какво ѝ трябва на живата клетка, за да оцелява? Много просто: да бъде добра дома-
киня и да поддържа добри външни връзки, т.е. Да се справя с хилядите проблеми, които
животът ѝ поднася. А този живот – не само в самотните клетки, но и в далеч по-едри
твари, имащи си трилиони от тях – изисква и трансформирането на по-подходящите
нутриенти в енергия, което пък предполага и умение да решаваш следните проблеми:
да намираш енергийни продукти, да ги вкарваш в тялото, да ги конвертираш в онази
универсална енергийна валута, наречена АТФ (аденозинтрифосфат), да изхвърляш от-
падъците и да използваш енергията така, че тялото да продължи своите рутинни зани-
мания, т.е. да намира подходящ материал, да го инкорпорира и прочее в същия дух. А
задачата на скромната клетка е да си набавя храна, а после да я консумира и храносмила,
за да може и тялото да се зарежда с енергия.
Трудно е да управляваш жизнени функции, затова и познаването на основните меха-
низми е от решаващо значение. Освен че крие доста рискове, животът става възможен
само ако във вътрешността на тялото са налице и многобройните задължителни усло-
вия. Например в нашите организми количествата кислород и СО2 варират в незначи-
телна степен, както и киселинността на ваната, в която химически молекули от всякакъв
калибър шетат от клетка на клетка (говоря за т.нар. водороден показател, или pH). Съ-
щото важи и за температурата, чиито колебания усещаме доста осезаемо, когато имаме
треска или, което е по-често, когато се оплакваме, че ни е прекалено горещо – или пък
прекалено студено. Важи също и за основните нутриенти в обръщение – захарите, маз-
нините и протеините. Изпитваме известно неудобство, когато колебанията им надхвър-
лят онази приятна и тясна амплитуда, но и доста осезаемо раздразнение, ако прекалено
дълго не сме предприели нищо по въпроса. Тези психични състояния (и поведения) са
знак, че железните правила на регулацията са нарушени. Те са и сигнали от „долната
земя“ на несъзнаваното към смисления и съзнателен живот, които ни подсещат да на-
мерим разумно решение за някоя ситуация, която повече не може да се контролира с

35
машинални, неосъзнати реакции.
Ако измерим всеки от тези параметри и му сложим съответната цифра, ще видим, че
рамките, в които те обикновено се движат, са изключително тесни. С други думи, жи-
вотът изисква от тялото да поддържа и определен набор от параметри за десетките ком-
поненти в своята динамична вътрешност. Всички управленски действия, за които вече
загатнах – осигуряването на енергийни източници, инкорпорирането и трансформира-
нето на енергийни продукти и т.н., – имат за цел да поддържат химическите параметри
на съдържащото се в нашите „недра“ (вътрешната среда на организма) в онези маги-
чески пропорции, които са съвместими с изискванията на живота. Въпросните пропор-
ции се наричат и хомеостатични, а самият процес, водещ до това балансирано състоя-
ние, е известен като хомеостаза. Тези недотам изящни названия са изковани през XX
в. от американския физиолог Уолтър Канън. Той е доразвил откритията на френския
биолог от XIX в. Клод Бернар, който пък е измислил още по-симпатичния термин milieu
interior („вътрешна среда“) – същата химическа супа, в която постоянно ври и кипи
борба за живот, макар и скрита от нашия поглед. Така че най-основните неща за жизне-
ната регулация (процеса на хомеостазата) се знаят от близо сто и петдесет години, а и
се прилагат в общата биология и медицината. Уви, техният по-дълбок смисъл – от
гледна точка на невробиологията и психологията – все още не е оценен подобаващо.32

Корените на хомеостазата

Как хомеостазата е успяла да покълне в цели организми? И как отделните клетки са

получили своите хомеостатични задачи? За да отговорим на тези въпроси, ще трябва да
се заемем с една много сложна форма на реверсиране, която създава и доста проблеми.
Защо ли? Защото през по-голямата част от научната история ние сме разсъждавали с
оглед на целите организми, но не и на молекулите и гените, с които започват самите
организми.
Фактът, че хомеостазата е започнала неусетно, т.е. на ниво организъм без съзнание,
разум и/или мозък, повдига нов въпрос: къде и как е възникнала идеята за хомеостаза?
За целта ще трябва да се върнем още по-назад в историята на живота и да преминем от
клетките към гените, а от тях – към едни прости молекули, по-прости дори от ДНК и
РНК. Вероятно самото намерение се е зародило още на тези свръхсемпли нива, а може
би дори е свързано с основните физически процеси, направляващи взаимодействията на
молекулите, например силите, които определят взаимното привличане (или отблъск-
ване) на две молекули, както и конструктивността на техните комбинации. Молекулите
или се „харесват“, или не; те се събират и съучастват импулсивно – или просто отказват
да го направят.
Очевидно тези генни мрежи, получени чрез естествен подбор, носят отговорност и за
това, че цели организми се сдобиват с хомеостатични способности. Но що за знания са
притежавали самите генни мрежи, за да могат и до ден днешен да дават мъдри настав-
ления на организмите, в чиято основа стоят? Така и така сме слезли под нивото на тъ-
каните и клетките – на ниво гени, нека се запитаме и друго. А как се е формирала...
биологичната стойност? Откъде тръгват нейните „корени“? Може би е било нужно

32
Claude Bernard, An Introduction to the Study of Experimental Medicine (1865), trans. Henry Copley
Greene (New York: Macmillan, 1927); Walter Cannon, The Wisdom of the Body (New York: W. W. Norton,
1932).
36
просто едно по-специфично подреждане на генната информация. Тоест на един съвсем
ранен етап гените са започнали да се изявяват по определен начин, за да се стигне впос-
ледствие и до изграждането на „хомеостатично компетентни“ организми.
Но дори и на по-прости нива трябва да се търсят по-задълбочени отговори. Тече един
важен дебат за начина, по който е процедирал естественият подбор, за да се появят и
онези човешки мозъци, на които сега се наслаждаваме. Къде точно са започнали тези
действия – на ниво гени, цели организми или групи индивиди? Или и на трите? Ако се
върнем на първото, най-вероятно ще стигнем до следния извод: за да оцеляват гените,
техните мрежи явно е трябвало да изградят и някакви що-годе уютни, макар и тленни
организми, които да им служат за носители. А за да изпълнят самите организми успешно
своето предназначение, гените е трябвало да подпомагат изграждането им със своите
жизнено важни инструкции.
В по-голямата си част инструкциите вероятно са се свеждали до изграждането на по-
специфични „устройства“, улесняващи ефективната регулация. Тези нови приспособле-
ния са решавали проблема с наградите и наказанията, както и с прогнозирането на си-
туациите, в които организмът би могъл да попадне. С други думи, гениите инструкции
са довели и до конструирането на по-специални вътрешни механизми, способни да из-
пълняват и далеч по-сложни команди. Говорим за онези неща, които в по-сложните ор-
ганизми като човешкия преживяват небивал разцвет, за да се превърнат накрая и в емо-
ции (в най-широкия смисъл на думата). Най-ранните варианти на тези механизми са
присъствали още в първите организми, лишени от мозък, психика и съзнание, т.е. ед-
ноклетъчните, на които вече се спряхме. Но самите регулационни устройства достигат
най-голяма сложност в организмите, при които и трите компонента са налице. 33

Достатъчна ли е хомеостазата, за да гарантира оцеляването? Не съвсем. Опитите да

се коригират евентуалните хомеостатични дисбаланси се оказват безплодни, че и рис-
ковани. Явно еволюцията е поела грижата за този проблем, като е въвела в обръщение
и други механизми, помагащи на организмите да предусещат подобни дисбаланси. Ко-
ето пък ги е мотивирало да проучват още по-щателно околната среда, за да намират и
удачни решения.

Клетки, многоклетъчни, машини

Клетките и мноклетъчните организми споделят някои общи характеристики с маши-

ните. Дейността на живия организъм, както и на машината, преследва определени цели,
а и се състои от отделни процеси, изпълнявани от различни техни анатомични части.
Приликата е доста красноречива, на нея се базират и метафорите, с които описваме и
живите твари, и машините. Наричаме сърцето „помпа“, кръвоносната система – „инста-
лация“, а ръцете – „лостове“, но пък заговорим ли за някой изключително важен меха-
ничен детайл, често го наричаме „сърце“ на машината, по същата логика контролните

33
Отговорите на този въпрос – за „корените“ на хомеостазата – трябва да се търсят и на още по-
прости нива. Някои молекули демонстрират специфично поведение и преди да се комбинират спон-
танно в рамките на РНК и ДНК. Ето че се изправяме пред фундаменталния въпрос за произхода на
живота. По всяка вероятност самият факт, че са няколко, е вдъхвало на молекулите и някакво естест-
вено чувство за „самосъхранение“ – а това са и първите наченки на хомеостазата, известни ни до този
момент.
37
устройства са неин „мозък“ Устройствата с непредсказуеми функции наричаме „своен-
равни“; дори им откриваме „вродени дефекти“. Със същия начин на мислене (който
между другото е и доста удобен) можем да обясним и недотам удачната идея, че мозъкът
е нещо като дигитален компютър, а съзнанието – софтуер, който може да се включи в
него. Но истинският проблем идва от това, че всички тези метафори пренебрегват фун-
даментално различните статуси на материалните компоненти на живите организми и
машинните устройства. Нека сравним това чудо на модерното самолетостроене, Боинг
777, с някой жив организъм, без значение малък или голям. Лесно ще открием сума ти
прилики – командни центрове с бордови компютри, кабелни мрежи, захранващи ги с
информация, регулационни канали за обратна връзка в периферните зони, че дори и ме-
таболизъм, тъй като самолетните двигатели се захранват с гориво и го трансформират в
енергия. И прочее в същия дух. Но ще се откроят и съществени разлики – всеки жив
организъм по рождение е запознат с глобалните хомеостатични правила и устройства.
Ако те не функционират добре, тялото му започва да се разлага и, което е по-важното,
всеки компонент на това тяло (т.е. всяка клетка) е сам по себе си жив организъм, еки-
пиран по рождение със свои хомеостатични правила и устройства, затова и е застрашен
от същия риск от разложение в случай на дисфункция. В конструкцията на боинга няма
и помен от подобно нещо, от металния корпус до материалите, от които са изработени
километрите кабели и хидравличните устройства. Така че висшата „хомеостатика“ на
Боинг 777 – в лицето на бордовите компютри и двамата пилоти, нужни за управлението
му, – има за цел да съхрани структурата като цяло, но не и отделните ѝ микро- и макро-
физически компоненти.

Биологичната стойност

Според мен най-ценното притежание на всяко живо същество, откакто свят светува,
е балансираното съотношение между телесните му химикали, предполагащо здравосло-
вен начин на живот. Горното важи и за амебата, и за човешкото същество. От него про-
изтича и всичко останало, затова значението му в никакъв случай не бива да се подце-
нява.
Понятието за биологична стойност вече е неразделна част от модерното мислене за
мозъка и психиката. Всеки има представа (ако не и няколко представи) за смисъла на
думата стойност, но какво ще рече биологична стойност? Възникват и още въпроси.
Защо приписваме някаква стойност на всичко, което ни обкръжава – храна, къщи, злато,
бижута, картини, стоки, услуги, че дори и другите хора? Защо всеки от нас прекарва
толкова време в калкулиране на печалбите и загубите, свързани с тези оценени неща?
Защо всяко нещо неизбежно се сдобива и с цена? Защо е това оценяване? И какви са
критериите? На пръв поглед тези въпроси нямат място в една беседа за мозъка, психи-
ката и съзнанието. Но те определено са свързани с темата, а както ще видим, понятието
за стойност заема централно място в нашите разбирания за еволюцията и развитието на
мозъка, както и за неговата реална дейност, протичаща във всеки отделен миг.
Май само въпросът за цената си има ясен, еднозначен отговор. Незаменимите неща и
тези, които трудно се придобиват, се радват на повишено търсене поради относителната
си рядкост, затова и получават по-висока цена. Но защо се нуждаят от нея? Едва ли
всяко нещо може да получи цена, и то приемлива за всички, но оценяването е начин да
преодолеем огромното и доста осезателно несъответствие между онова, с което разпо-
лагаме и това, към което се стремим. Оценяването ни респектира, налага задръжки и

38
внася известен порядък в порива ни към желаното. А защо то никога не стига за всички?
Една от причините е неравномерното разпределение на потребностите. Някои неща са
крайно необходими, други – не толкова, а има и напълно ненужни. Но едва когато въ-
ведем понятието потребност, ще стигнем и до същността на проблема за биологичната
стойност, т.е. проблема за живия индивид, борещ се за оцеляване, и неговите належащи
потребности, възникващи в хода на самата борба. Но защо приписваме стойност и на
критериите си за оценяване? Този въпрос ни отпраща към проблема за поддържането
на живота и свързаните с него потребности. Що се отнася до хората, поддържането на
живота е само част от по-мащабен проблем, но за начало ще се спрем на оцеляването.
Досега невробиологията е подхождала към тези въпроси по бързата процедура. Иден-
тифицирала е няколко химически молекули, които по един или друг начин са свързани
с нашите реакции към наградите и наказанията и затова имат отношение и към стой-
ността. Някои от имената им вероятно са познати на повечето читатели: допамин, норе-
пинефрин, серотонин, кортизол, окситоцин, вазопресин... Невробиологията е иденти-
фицирала и някои мозъчни ядра, които произвеждат такива молекули и ги доставят в
другите части на мозъка и тялото. (Самите ядра са „гроздове“ от неврони, разположени
под мозъчната кора – в мозъчния ствол, хипоталамуса и основата на предния мозък. Не
ги бъркайте с ядрата на еукариотните клетки – те са едни най-обикновени „чувалчета“,
в които се съхранява по-голямата част от ДНК на клетката.) 34
Сложните неврални механизми на по-„стойностните“ молекули са още един щекот-
лив въпрос, на който мнозина видни невробиолози се опитват да отговорят. Кое точно
кара ядрата да излъчват такива молекули? Откъде се осъществява самото излъчване в
мозъка и тялото? И каква е крайната цел? Нерядко дискусиите за тези поразителни нови
факти навлизат в задънена улица, когато се зададе и централният въпрос: Къде се на-
мира „машината“ за ценностни системи? Кой е биологичният прототип на стой-
ността? С други думи, къде е стартовият бутон на тази сложна машинария? Защо
изобщо е започнала да функционира? И защо го прави тъкмо по този начин?
Тези толкова обсъждани молекули и излъчващите ги ядра безспорно са важна част от
„машината“ за ценностни системи, но не ни дават отговор на зададените въпроси. Спо-
ред мен стойността е неразривно свързана с потребността, а тя – с живота. Оценките,
които поставяме на нашите всекидневни социални и културни дейности, имат някаква
пряка или косвена връзка с хомеостазата. Тази връзка обяснява защо мрежите в човеш-
кия мозък отделят толкова внимание на прогнозирането и локализирането на евентуал-
ните плюсове и минуси, да не говорим пък за стремежа към печалба и страха от загуба.
Ето къде е и обяснението на нашата чисто човешка обсебеност от приписването на стой-
ност.
Стойността е свързана пряко или косвено с оцеляването. Специално при хората тя е

34
За отношението на невробиологията към стойността вж. Read Montague, Why Choose This
Book?:How We Make Decisions (London: Penguin, 2006). В един наскоро публикуван труд за взимането
на решения е отделено специално внимание на стойността: Paul W. Glimcher et al., eds.,
Neuroeconomics: Decision Making and the Brain (London: Academic Press, 2009) и по-специално в след-
ните статии: Peter Dayan and Ben Seymour, „Values and Action in Aversion“; Antonio Damasio,
„Neuroscience and the Emergence of Neuroeconomics“; Wolfram Schultz, „Midbrain Dopamine Neurons: A
Retina of the Reward System?“; Bernard W. Balleine, Nathaniel D. Daw and John P. O’Doherty, „Multiple
Forms of Value Learning and the Function of Dopamine“; Brian Knutson, Mauricio R. Delgado and Paul Е.
M. Phillips, „Representation of Subjective Value in the Scriatum“; Kenji Doya and Minora Kimura, „The
Basic Ganglia and Encoding of Value.“
39
свързана и с качеството на това оцеляване: ние искаме не просто да оцелеем, а и да
благоденстваме. Да сме щастливи. Самото понятие за оцеляване, а по подразбиране – и
това за биологична стойност, може да бъде приложено и към биологичните единици, от
молекули и гени до организми. Нека първо видим как стоят нещата с целите организми.

Биологична стойност на цели организми

Най-грубо казано, основната стойност на целите организми се състои в здравослов-

ното оцеляване до възраст, предполагаща и репродуктивен успех. Естественият подбор
усъвършенства хомеостатичните механизми именно с тази цел. Съответно най-дълбо-
ките корени на биологичната стойност и самото оценяване се крият във физиологичното
състояние на тъканите в живия организъм (движещо се в оптималните хомеостатични
рамки). Същото важи и за многоклетъчните, и за онези организми, чиято жива „тъкан“
се свежда до една-единствена клетка.
Идеалните хомеостатични рамки не са абсолютни – те варират съобразно контекста,
в който е поставен организмът. В по-лошите варианти жизнеспособността на тъканите
намалява, а това увеличава и риска от заболяване и смърт. Но в други деления на скалата
тъканите процъфтяват и функциите им стават още по-ефективни и икономични. Всъщ-
ност умението да оперираш и на крайните точки (макар и за кратки периоди) е важно
предимство при по-неблагоприятни условия за живот, но оптималните рамки опреде-
лено са за предпочитане. А това ни дава основания да приемем, че прототипът на орга-
ничната стойност се крие в конфигурациите на физиологичните параметри. Биологич-
ната стойност се покачва или спада според общото физическо състояние. Тоест биоло-
гичната стойност е нещо като сурогат на физиологичната ефективност.
Моята хипотеза е, че обектите и процесите, на които се натъкваме в ежедневието си,
изискват приписване на такава стойност – по модела на „естествено подбраната“ орга-
нична стойност. Стойностите, които приписваме на обектите и дейностите, би трябвало
да са свързани, пряко или косвено, със следните две условия: 1) общото състояние на
живите тъкани-в хомеостатични рамки, подходящи за сегашния им контекст; и 2) час-
тичната регулация, позволяваща на процеса да протича в онзи сектор на хомеостатич-
ната скала, гарантиращ оптимално благоденствие на настоящия етап.
Що се отнася до целия организъм, прототип на биологичната стойност е физиологич-
ното състояние на живата тъкан в подходящи за оцеляването ѝ хомеостатични
рамки. Постоянното наличие на химически параметри в мозъка позволява на неговите
несъзнателни механизми да откриват и измерват евентуалните отклонения от хомеос-
татичните граници; т.е. те действат като своеобразни сензори за вътрешни потребности.
На свой ред регистрираните отклонения позволяват на други мозъчни механизми да се
заемат с корекциите и дори да стимулират и стопират в зависимост от ситуацията.
Обикновената регистрация на тези явления е и база за бъдещите прогнози.
В мозъците, способни да представят вътрешни състояния под формата на „карти“ и
потенциално разполагащи с психика и съзнание, тези параметри на хомеостатичната
скала отговарят – на съзнателните нива в обработването на информацията – на нашите
усещания за болка и удоволствие. А в мозъците, притежаващи и езикови умения, същите
преживявания получават лингвистични определения, за да бъдат наричани със собстве-
ните им имена – удоволствие, щастие, дискомфорт, болка.
Ако отворите някой стандартен речник и потърсите думата „стойност“ (value), веро-
ятно ще прочетете нещо в следния дух: „относителна стойност (монетарна, материална

40
или друга); ценност; значимост; обменно средство; определено количество от нещо, ко-
ето може да бъде разменено за нещо друго; качеството на даден обект, което го прави
желан или полезен; полза; цена“ Но в основата на всички значения стои именно биоло-
гичната стойност.

Успехите на нашите ранни предци

На какво се дължат бляскавите успехи на организмите-носители? Кое е открило пътя

към такива сложно устроени същества като нас? Една от най-важните предпоставки за
появата ни явно е онова нещо, което растенията си нямат, но пък ние и някои други
животни го притежаваме, а това е двигателната способност. Растенията са способни на
тропизми35; някои могат да се обръщат към Слънцето (или обратното, ако предпочитат
да са на сянка); други – като месоядната венерина мухоловка [Dionaea muscipula] – дори
улавят по някое разсеяно насекомо, ала никое растение не може да се самоизтръгне с
корените от пръстта, за да си потърси и по-подходяща среда в друга част на градината.
Това е задължение на градинаря. Трагедията на растенията (макар и те да не го знаят) е
в това, че техните сякаш колосани клетки не могат никога да променят формата си така,
че да се превърнат в неврони. Ето защо растенията си нямат неврони, което предполага
и липса на психика.
Самостоятелните организми без мозъци са развили още едно важно качество: способ-
ността да усещат промените във физиологичните условия – и в своя периметър на дейс-
твие, и в непосредствената околна среда. Дори бактериите реагират на слънчевата свет-
лина така, както биха постъпили и с безбройните молекули – например тези в стъкле-
ницата на Петри ще реагират на капката токсична субстанция, като се размърдат и от-
далечат от възникналата заплаха. Еукариотните клетки също усещат някакъв свой екви-
валент на допира и трептенето. Промените, доловени във вътрешността им или в окол-
ната среда, могат да доведат и до придвижване от едно място на друго. Но за да реагира
адекватно на ситуациите, мозъчният еквивалент на отделната клетка трябва да владее и
съответната реактивна 36 политика. Става дума за няколко изключително прости пра-
вила, въз основа на които клетката взима и решението да се „размърда“ – при опреде-
лени обстоятелства.
Ето и минималното, което тези прости организми е трябвало да притежават, за да
оцелеят и предадат гените си на следващите поколения: умението да усещат случва-
щото се във и около тях, добри реакции и двигателна способност. А мозъците са се
развили като допълнителни устройства, които не само са подобрявали сетивните им
умения, а и тези да взимат решения и да се придвижват, но са им позволявали и да ги
упражняват по много по-ефективни и диференцирани начини.
Впоследствие двигателната способност е доусъвършенствана благодарение на ново-
появилия се набразден мускул – същият, който използваме и до ден днешен, за да гово-
рим и ходим. А както ще видим в Глава 3, въпросното вътрешно усещане, което някои
биха нарекли интероцепция, се е развило, за да долавя най-различни параметри (pH,
температурата, наличие или липса на определени молекули, напрягане на гладките мус-
кулни влакна и т.н.). Колкото до външните усещания, те са включвали обоняние, вкус,

35
От гр. тропос, „обръщане“ – движения на органи (или части) на растения по посока на някакъв
дразнител. – Б.пр.
36
От реактивен като термин от физиологията: „способен да реагира на външни въздействия“ – Б.пр.
41
допир и трептене, слух и зрение, които пък днес наричаме със събирателното екстеро-
цепция.
Но за да бъдат овладяни движенията и сетивата, реактивната политика трябва да се
превърне в нещо като общ бизнес план, в който имплицитно се набелязват оптималните
условия – и реакции. В това всъщност се състои и хомеостатичният план, който отк-
риваме при всички същества, независимо от степента им на сложност: един набор от
основни правила, които организмът трябва да следва, за да осъществи своите цели. Пра-
вилата пък следват една проста, но изпитана формула: ако е налице еди какво си, тогава
направи еди какво си.
Ако се вгледате в спектакъла на еволюцията, ще се изумите от безбройните ѝ блес-
тящи изпълнения. Да вземем например онова изключително ефектно нововъведение,
наречено очи – не само нашите, а и всякакви други зъркели, които общо взето вършат
същата работа, но с малко по-различни средства. Изумително е и чудото, наречено ехо-
локация, което позволява на прилепите и совите да ловуват в пълен мрак, ориентирайки
се само по звуците в триизмерното пространство. Но още по-впечатляваща е еволюци-
ята на реактивната политика, без която организмът не би постигнал оптимално хомеос-
татично състояние.

Целият смисъл на реактивната политика се свежда до това – постигането на някоя

хомеостатична цел. Но както вече загатнах, дори при ясно очертана цел тази политика
се нуждае и от още нещо, за да бъде прилагана ефективно. За да се изпълни едно дейс-
твие експедитивно и коректно, трябва да има и някакъв стимул, което пък означава, че
при определени обстоятелства ще се предпочитат един тип реакции за сметка на друг.
Защо ли? Ами защото някои обстоятелства могат да бъдат толкова опасни за живата
тъкан, че да се наложат бързи и решителни мерки, а самата корекция да се извърши
буквално за миг. По същата логика някои възможности могат да се окажат изключи-
телно изгодни за тази тъкан, затова и реакциите, улесняващи тяхната реализация, трябва
да са грижливо подбрани и позволяващи светкавично изпълнение. Ето къде ще открием
и скритите механизми зад онези неща, които от нашата човешка перспектива сме на-
рекли награда и наказание – главните действащи лица в танца на мотивираното изслед-
ване. Забележете също, че никое от тези действия не изисква психика, камо ли пък съз-
нание. Няма и формален „субект“ (вътре или извън организма), който „награждава“ или
„наказва“. И въпреки това „наградите“ и „наказанията“ се разпределят по системите на
реактивната политика. Цялата операция се изпълнява по същия „инстинктивен“ и „не-
субективен“ начин, по който действат и гениите мрежи. Тази липса на психика и Аз е
напълно сравнима със спонтанните и имплицитни „намерение“ и „цел“. Основното „на-
мерение“ на плана е да се поддържа структурата и общото състояние, но от многоброй-
ните подобни „намерения“ може да се състави и една по-мащабна цел – оцеляването.
Та мисълта ми е, че мотивационните механизми са били нужни за успешното ръко-
водство на поведението, което пък се е изразявало в успешното – и икономично – из-
пълнение на клетъчния „бизнес план“. Другото, което имах предвид, е, че тези мотива-
ционни механизми и самото ръководство не са възникнали в резултат на нечий замисъл
или съзнателна цел. Просто тогава още не е имало нито експлицитно знание, нито ут-
върден Аз.
Постепенно това ръководство на мотивационните механизми е било много по-добро
усвоено от по-чувствителните и съзнателни организми от типа на нашите. Съзнателната

42
психика просто открива нещо, което вече отдавна е съществувало като един еволюцио-
нен механизъм за регулиране на жизнените функции. Но тя не е създала този механизъм.
Реално погледнато, тук основна роля би трябвало да е играла нашата интуиция. Но дейс-
твителната историческа последователност е тъкмо обратната.

Да изграждаш стимули

Но как са се изградили мотивационните механизми? Как са се появили... стимулите?

Те са били налице още при съвсем простите организми, но са станали съвсем нагледни
при онези организми, чиито мозъци са били в състояние да измерят степента на необ-
ходимост от определена корекция. Аза да се появи и самото измерване, мозъкът се е
нуждаел от репрезентация на: 1) настоящото състояние на живата тъкан; 2) желаното
състояние на тази жива тъкан (съобразно хомеостатичната цел) и 3) едно просто срав-
нение. За целта е била изградена някаква вътрешна скала, показваща колко далеч от
целта е настоящото състояние, а същевременно химическите молекули, чието наличие
би ускорило дадени реакции, са били пригодени, за да ги улесняват. Ние и досега „усе-
щаме“ своите организми по тази скала – нещо, което вършим уж несъзнателно, но пос-
ледиците от самото измерване са доста осезателни, щом става дума за глад, голям глад
или пък че изобщо не сме гладни.
Това, което възприемаме като чувство за болка или удоволствие, наказание или наг-
рада, пряко отговаря на „интегралните“ състояния на живите тъкани в рамките на орга-
низма, т.е. когато те се наследяват една друга в естественото занимание, наречено уп-
равление на жизнените функции. Мозъчното „картографиране“ (или „сканиране“) на
състоянията, в които параметрите на тъканите се отклоняват значително от хомеоста-
тичния спектър, не гарантиращ оцеляване, се преживявя от нас по начини, които впос-
ледствие определяме като болка и/или наказание. По същия начин, когато тъканите опе-
рират в най-добрата част на хомеостатичния спектър, мозъкът ни регистрира тези със-
тояния като нещо, което по-късно наричаме удоволствие и награда.
Агентите, ангажирани в оркестрацията на тези състояния, са известни под имената
хормони и невромодулатори и вече са се изявавали доста осезателно и в простите орга-
низми със само една клетка. Знаем как оперират тези молекули. Например в организ-
мите с мозък, когато дадена тъкан рискува здравето си поради опасно ниско ниво на
нутриенти, същият този мозък засича промяната и степенува необходимостта от спешни
мерки за коригирането ѝ. Това се случва несъзнателно, но в мозъците с психика и съз-
нание състоянието, свързано с тази информация, може да стане и... съзнателно. В та-
кива случаи субектът изпитва неприятно чувство, вариращо от дискомфорт до болка.
Но със или без съзнание, в ход влиза и една коригираща система от реакции (в хими-
чески и неврален план), подпомагани от молекули, които ускоряват самия процес. В
случая със съзнателните мозъци обаче последствията не се изразяват само в оправяне
на нарушеното равновесие – тук има и редуциране на неприятното преживяване от типа
на болка и изпитването на удоволствие/чувството, че си награден. Последното донякъде
се дължи на жизнеспособността, която засегнатата тъкан си е възстановила. Но впос-
ледствие самото действие на „стимулиращите“ молекули може да постави организма в
онази конфигурация, свързана с приятните емоции.
Появата на мозъчни структури, способни да засичат евентуални „благодеяния“ и
„заплахи“ към организма, също е била от особено значение. И по-точно казано, освен
да надушват заплахите (или благодеянията), мозъците са започнали също да разчитат

43
някои признаци, че да ги предсказват. Сигнализирали са за „добри перспективи“ с ос-
вобождаването на молекула от типа на допамин или окситоцин, а за наближаваща опас-
ност – с хормона кортизол или пролактин. Освобождаването на свой ред е оптимизи-
рало нужното поведение за придобиването или избягването на въпросния стимул. По
същия начин са използвали молекули, за да сигнализират за някой подвеждащ признак
(т.е. прогностична грешка), както и за съответната реакция. Правили са разграничение
между появата на нещо очаквано и тази на неочаквано със съответната невронна акти-
вация, както и с освобождаването на подходяща за целта молекула (да кажем допамин).
Мозъците вече са можели да използват и принципите на стимулацията – примерно, чрез
повтаряне или редуване на дадени стимули, за да прогнозират какво би се случило в
следващия момент. Ако два стимула са се оказвали доста сходни, това е осуетявало въз-
можността да се появи трети.

Какво обаче е постигала цялата тази машинария? Първо, повече или по-малко бързо
реагиране в зависимост от обстоятелствата, т.е. диференцирани реакции. Второ, самите
реакции са били оптимизирани благодарение на прогнозирането.
Хомеостатичният модел (или „план“) и свързаните с него стимулиращи и прогнос-
тични механизми са защитавали цялостта на живата тъкан в даден организъм. Любо-
питното е, че почти същите механизми са позволявали на организма да се заеме и с
репродуктивни действия, за да предаде гените си. Примери за това са сексуалното прив-
личане, сексуалното желание и ритуалите на чифтосването. На пръв поглед регулира-
нето на жизнените функции и възпроизвеждането са били два различни типа поведение,
но по-дълбоката им цел е била една и съща, затова не е странно, че и механизмите съв-
падат.
С еволюцията на организмите програмите, заложени в хомеостазата, са ставали все
по-сложни, за да постигат и максимален брой резултати. И тези по-сложни програми
постепенно са се превърнали в онова, което днес знаем като стимули, мотивации и емо-
ции (вж. Глава 5).
Накъсо, хомеостазата се нуждае от стимули и мотивации, каквито по-сложните мо-
зъци произвеждат в изобилни количества (с помощта на антиципацията и прогнозира-
нето), за да намират приложение в изследването на околната среда. Хората със сигур-
ност имат най-развитата мотивационна система, комбинирана с безкрайно любопитс-
тво, силен „скаутски“ импулс и софистицирани предупредителни системи относно бъ-
дещите потребности, които не ни позволяват да се увличаме прекомерно – и да излетим
от релсите...

44
 Връзката хомеостаза – стойност-съзнание

Всичко онова, което определяме като „ценно“ или „стойностно“ (независимо дали
материални блага или действия), е пряко или непряко свързано с възможността да се
поддържа хомеостатичен спектър в рамките на живия организъм. Знаем също, че опре-
делени сектори и конфигурации в този спектър са свързани с оптималната регулация на
жизнените функции, но други не са толкова ефективни, а трети са още по-близо до опас-
ната зона. Опасната зона е там, където могат да се настанят болестта и смъртта. Близко
е до мисълта, че тези блага и действия, които по един или друг начин стимулират опти-
малната регулация, ще бъдат смятани и за най-стойностни. 37
Вече знаем и как човешките същества диагностицират този оптимален сектор на хо-
меостатичния спектър, при това без да се нуждаят от кръвни проби, анализирани в ме-
дицинска лаборатория. Самата диагноза изисква не експертни познания, а просто фун-
даменталния процес на съзнанието: в една съзнателна психика оптималните варианти
се изразяват в приятни емоции; опасните – в не толкова приятни и дори болезнени
чувства.
Можете ли да си представите по-прозрачна система за засичане? Оптималното функ-
циониране на един организъм (което води до ефективни, хармонични жизнени състоя-
ния) изгражда и самия субстрат на нашите първични чувства на благоденствие и удо-
волствие. Те са и в основата на онова, което в една по-изискана обстановка бихме на-
рекли щастие. От своя страна дезорганизираните, неефективни и нехармонични състо-
яния, предвещаващи заболяване и/или системна грешка, изграждат субстрата на нега-
тивните емоции, които пък, както Толстой много точно го е формулирал, се отличават
с далеч повече разновидности от позитивните – един безкраен парад на болката и стра-
данието, да не говорим за неприязънта, страха, гнева, тъгата, срама, вината и презрени-
ето.
Но определящ в нашите емоционални състояния е именно съзнателният („рациона-
лен“) прочит на моментното ни физическо състояние, модифицирано от емоциите. Така
че чувствата служат и за барометри при управлението на жизнената ефективност. Затова
не е изненадващо, че са влияли на цели общества и култури, включително и на техните
постижения и артефакти – още откакто са станали известни на човешките същества. Но
много преди зората на съзнанието и появата на съзнателни емоции, даже преди форми-
рането на психиката като такава, конфигурацията на химическите параметри вече е вли-
яела върху индивидуалното поведение на разни просто устроени и безмозъчни твари, за
да представят нагледно въпросните параметри. Това също е напълно разбираемо: лише-
ните от грам мозък организми е трябвало да разчитат на химически параметри, които да
направляват нужните за оцеляването им действия. Но същите „слепи“, „необмислени“
съвети касаят и твари със значително по-сложно поведение. Например от подобни па-
раметри се направлява развитието на различни видове бактерии в колония и то може да
бъде описано дори със социологически понятия: бактериите най-редовно „постигат кон-
сенсус“ в рамките на своята група и буквално воюват, за да завладеят чужди територии
и ресурси. Правят го дори във вътрешността на нашите тела, опитвайки се да докопат

37
За една по-ясна представа за сложността на хомеостатичната регулация вж. Alan G. Watts and
Casey M. Donovan, „Sweet Talk in the Brain: Glucosensing, Neural Net works, and Hypoglycemic
Counterregulation,“ Frontiers in Neuroendocrinology 31 (2010), pp. 32-43.
45
по-апетитни парцели в гърлата и червата ни. Но щом на сцената са излезли и съвсем
простите нервни системи, това социално поведение е станало още по-очевидно. Да взе-
мем нематода – учтивото прозвище на един научно привлекателен червей, чието соци-
ално поведение е доста софистицирано.
Мозъкът на един нематод, примерно Caenorhabditis elegans, има само 302 неврона,
организирани във верига от ганглии – не е нещо, с което да се гордееш. И подобно на
всяка друга жива твар, нематодът трябва да се храни, за да оцелее. В зависимост от ос-
къдието или изобилието на храна и заплахите от околната среда, тези червеи могат да
станат повече или по-малко... стадни. Изхранват се сами, ако има храна, а околната
среда е спокойна, но ако храната е оскъдна или засекат някаква заплаха наоколо (нап-
ример определена миризма), те ще се съберат на групи. Не е нужно да казвам, че те
всъщност не знаят какво правят, камо ли пък защо. Но го правят, защото техните изк-
лючително просто мозъчета (в които няма и помен от мисъл, да не говорим за съзнание)
използват сигнали от околната среда, за да се държат по един или друг начин.
А сега си представете тази ситуация на нематодите по-абстрактно, като изключите
факта, че са червеи. Представете си също, че съм ви помолил да мислите като социолози.
Е, какъв ще е вашият коментар? Подозирам, че ще откриете следи от междуличностно
сътрудничество, дори ще диагностицирате и някакви алтруистични помисли. Дори
може да си помислите, че говоря за някакви по-сложни създания, да кажем първите
хора. Първия път, когато четох описанието на Корнелия Баргман на тези открития, аз се
сетих за синдикати и осигуровки.38 А въпросната С. elegans е просто един червей.

Ето ви още едно приложение на факта, че идеалните хомеостатични състояния са и

най-ценното притежание на живите организми. Имам предвид едно фундаментално пре-
димство – съзнанието (на всяко ниво на това явление), което пък е свързано с регулаци-
ята на жизнените функции в още по-сложна околна среда.39
Оцеляването в нови екологични ниши е било подпомагано от мозъци, достатъчно
сложни, за да пораждат и мисли – едно нововъведение, базирано, както ще стане дума
в Част II, на съставянето на неврални карти и образи. Със самата поява на мисли и пси-
хика (макар и неподплатени с пълноценно съзнание), автоматичната регулация на жиз-
нените функции е била оптимизирана. Мозъците, пораждащи мисли, вече са опознавали

38
C. Bargmann, „Olfaction-From the Nose to the Brain“, Nature 384, no. 6609 (1996), 512-513; C. Barg-
mann, „Neuroscience: Comraderie and Nostalgia in Nematodes“, Current Biology 15 (2005), R832-33.1 Бла-
годаря и на Барух Блумберг, че ме запозна с понятието „quorum sensing“.
39
Автоматичното, неосмислено и несъзнателно регулиране на жизнените функции при простите
организми е достатъчно добро в околни среди, които предлагат обилна храна и нисък риск на услови-
ята като температурните вариации или пък присъствието на хищници. Но подобни прости организми
трбява да останат в околната среда, към която са адаптирани, иначе са застрашени от изчезване. Пове-
чето съществуващи сега видове се справят много добре в техните си екологични ниши и регулират
само автоматично.
Излизането от екологичната ниша разкрива всякакви възможности пред скитащата и навлизаща в
чужди територии твар. Но самото навлизане крие и потенциални заплахи. Ако храната там е оскъдна,
„нарушителят“ може да оцелее само ако е екипиран и с по-софистицирани устройства, позволяващи
му нови поведенчески опции. Тези нови устройства трябва да предлагат ценни „съвети“, например
нарушителят да отиде някъде другаде, за да намери необходимото, както да подсказват алтернативни,
безопасни средства за осигуряването му. Те трябва да дават възможност на нарушителя да прогнозира
евентуалните рискове (като приближаването на някой хищник), както и да му помогат да ги избягва.
46
много по-подробно обстановката във и извън организмите и затова са можели да гене-
рират и много по-диференцирани и ефективни реакции в сравнение с немислещите си
събратя. А когато тези мисловни способности на нечовешките биологични видове вече
са били на път да станат и съзнателни, автоматичната регулация се е сдобила с един
могъщ съюзник – средство да се фокусират проблемите с оцеляването върху доброна-
мерения и съпричастен Аз, заместващ предишния борещ се да се оживее организъм.
Разбира се, при хората, чието съзнание е еволюирало съвместно с паметта и разсъдъч-
ността, този съюзник се е оказал още по-могъщ.
Удивителното е, че тази самоосъзната регулация винаги съществува паралелно с ав-
томатичната, която всяко що-годе съзнателно създание наследява от своето еволюци-
онно минало. Това важи с особено сила за хората. В по-голямата си част нашата регу-
латорна дейност се осъществява несъзнателно, което също е нещо добро. А и вие едва
ли ще поискате да управлявате своята ендокринна или имунна система при положение,
че няма как да контролирате достатъчно бързо хаотичните осцилации в тях. В най-доб-
рия случай ще е като да управлявате ръчно съвременен свръхзвуков самолет – което пък
далеч не е просто занимание и изисква овладяването на всички маневри, а и непредви-
дени ситуации, за да предотвратите евентуална катастрофа. В най-лошия ще е като да
инвестирате във Фонда за социални осигуровки на стоковата борса. Едва ли ще поже-
лаете да установите пълен контрол и върху нещо толкова просто като собственото ви
дишане. Я си представете, че ви хрумне да преплувате Ламанша под вода, като задър-
жате дъха си. Ами рискът да умрете в хода на този процес е повече от осезателен. За
щастие, нашите автоматични хомеостатични устройства никога няма да ни позволят по-
добна глупост.
Съзнанието не само е подобрило нашата адаптивност, но и е позволило на някои „бе-
нефициенти“ да намират нови решения на проблемите, свързани с живота и оцелява-
нето, в буквално всяка възможна околна среда – и на земята, и във въздуха, и в открития
космос, и в пустините и планините. Еволюирали сме до такава степен, че да се адапти-
раме към огромен брой екологични ниши, а и можем да се научим да се адаптираме
към дори още по-голям брой. Никога не сме разполагали с криле или хриле, но пък сме
изобретили машини, които си имат крила и могат да ни изстрелят в стратосферата.
Изобретили сме и такива, които могат да плават по океанските вълни – или на 20 000
левги под водата. Изградили сме нужните материални условия, за да живеем където си
поискаме. Амебата обаче не умее това, нито пък червеят, рибата, жабата, птицата, кате-
рицата, котката и кучето. Не го умее дори нашият много умен братовчед, шимпанзето.
Когато човешките мозъци са започнали да пораждат съзнателни човешки мисли, иг-
рата се е променила радикално. Преминали сме от семплата регулация, фокусирана
върху оцеляването на организма, към все по-сложната и преднамерена регулация, в ко-
ято основна роля играе умът, екипиран с идентичност и самоличност и сега най-активно
се стремим не просто към оцеляване, а към определени нива на благоденствие. Не точно
преход, а гигантски скок, но осъществен по всяка вероятност чрез биологичния конти-
нуитет.
Ако мозъците са доминирали в хода на еволюцията, защото са предлагали по-големи
възможности за регулиране на жизнените функции, мозъчните системи, които са водели
и до съзнателни мисли, са доминирали, защото са предлагали по-големи възможности
за приспособяване и оцеляване – в комплект с онзи тип регулация, способна да под-
държа и повишава нашето жизнено равнище.
И така, едноклетъчните организми с ядра имат една неосмислена и неосъзната воля

47
за живот и могат да регулират до някаква степен своя живот, доколкото им позволяват
определени гени. Мозъците са разширили възможностите да управляваш живота си
дори когато не са пораждали никакви мисли (камо ли пък съзнателни). По тази причина
те също са доминирали в хода на еволюцията. А когато към този микс са се добавили
психиката и съзнанието, възможностите за регулация още повече са се разширили и са
отворили пътя и за онзи тип „мениджмънт“, който се появява не само в един организъм,
но и се предава на много други, че и на цели общества. Съзнанието е позволило на хо-
рата да повтарят лайтмотива на жизнената регулация с помощта на определен набор от
културни инструменти – икономически обмен, религиозни възгледи, социални конвен-
ции, морални норми, закони, изкуство, наука, технология. Но така или иначе стремежът
към оцеляване на евкариотичната клетка и този, имплицитно присъстващ в човешките
същества, са идентични.
Въпреки всичките несъвършени, но и възхителни инструменти, които културите и
цивилизациите са създали за нас, регулацията на жизнените функции си остава основ-
ният проблем, с който се сблъскваме. Заслужава внимание и още нещо – мотивацията
зад повечето постижения на човешките култури и цивилизации е свързана именно с този
проблем, както и с потребността да контролираме и направляваме поведението на онези
хора, поставили си за цел да разрешат същия проблем. Жизнената регулация стои и в
основата на повечето биологични и в частност човешки потребности: появата на такива
неща като мозъците, болката, удоволствието, емоциите и чувствата; социалното пове-
дение, религията и икономиката с нейните пазари и финансови институции; моралното
поведение, законите и правосъдието; политиката, изкуствата и технологията. И не на
последно място науката. Както читателят може сам да се убеди, списъкът е доста скро-
мен...
Животът и условията, които са неразделна част от него – неустоимият стремеж към
оцеляване и далеч по-сложният „бизнес“, свързан с това оцеляване в рамките на орга-
низма, независимо дали с една клетка или цели трилиони – са били и основната причина
за появата и еволюцията на мозъците (най-сложният инструмент, създаден от еволюци-
ята), но и основна причина за всичко останало, последвало развитието на все по-сложни
мозъци във все по-сложни тела, живеещи във все по-сложна околна среда.
Ако разгледаме по-детайлно мозъчните функции през призмата на тази идея – че мо-
зъкът съществува не за друго, а за да регулира жизнените функции в рамките на орга-
низма, – то чудатостите и загадките на някои от традиционните категории на психоло-
гията (емоции, възприятия, памет, език, интелигентност и съзнание) ще се окажат не чак
толкова чудати и загадъчни. Всъщност ще се окажат съвсем прозрачни, основани на
здрава и несъкрушима логика. И тези функции сякаш ни казват: „Нима можем да бъдем
по-различни, като се има предвид работата, която трябва да вършим?“

48
 ЧАСТ II.
КАКВО Е ТОВА В МОЗЪКА,
КОЕТО МОЖЕ ДА БЪДЕ И УМ?
3.
Да сътворяваш карти и образи
Карти и образи

Управлението на жизнената ефективност може да е основна функция на човешките

мозъци, но едва ли е и тяхната най-характерна особеност. Както видяхме, това управле-
ние може да се осъществява и без нервна система, да не говорим пък за напълно развит
мозък. И най-скромните едноклетъчни организми се справят доста добре с домакинс-
ката работа.
Най-характерно за мозъците от рода на този, които ние притежаваме, е тайнственото
им умение да сътворяват карти. Всяко по-софистицирано управление на жизнената
ефективност не може без картографиране – двете вървят ръка за ръка. Когато съставя
карти, мозъкът информира себе си. Съдържащата се в картите информация може да се
използва несъзнателно, за да се направлява по-ефикасно моторното поведение, което
пък е възможно най-желаното последствие, особено като се има предвид, че оцелява-
нето зависи най-вече от подходящите действия. Но когато сътворяват карти, мозъците
сътворяват и образи – основната валута, с която борави нашият ум. Но тъкмо съзнани-
ето ни позволява да възприемаме картите като образи, да манипулираме тези образи и
да разсъждаваме над тях.
Карти се съставят, когато взаимодействаме с някой обект, примерно човек, машина
или място, и то в следната последователност – от повърхността на мозъка към неговата
вътрешност. Тук бих искал да наблегна на фактора взаимодействие. То ни напомня, че
картографирането е свързано най-често с конкретно действие, което трябва да предпри-
емем. Действие и карти, движения и мисъл – всички те са части от един безкраен цикъл.
Същата идея е доловена сугестивно и от Родолфо Линас, когато приписва раждането на
мисленето на мозъчния контрол върху организираното движение. 40
Карти се съставят също, когато си припомняме разни обекти, черпейки от вътреш-
ността на мозъка си, т.е. от банките на паметта. Картографирането не спира дори когато
спим, за което свидетелстват сънищата. Човешкият мозък картографира какво ли не –
всеки външен обект, всяко действие, протичащо извън него, като и всички връзки, които
тези обекти и действия установят във времето и пространството, не само помежду си,
но с „кораба майка“, известен като организъм – едноличният собственик на нашето
тяло, мозък и психика. Човешкият мозък е роден картограф, а тази дейност започва с
картографирането на вътрешността на тялото, където се помещава и самият той.
Човешкият мозък може да имитира невероятно много неща. Каквото и да се мерне
извън него, като започнем, разбира се, със самото тяло – от кожата до вътрешностите,

40
Rodolfo Llinas, op. cit.
49
но също и околния свят с щъкащите в него мъже, жени, деца, кучета, котки, че и места,
студеното и топлото време, гладките и грапави повърхности, силните и тихи звуци,
сладкия мед и солената риба – всичко това се имитира по лабиринтите на невралните
мрежи. С други думи, мозъкът умее да възпроизвежда определени аспекти на структу-
рата на безмозъчни обекти и събития, което пък включва и действията, предприемани
от нашия организъм и неговите компоненти, примерно крайниците, частите на слуховия
апарат и т.н., и т.н. А колкото до самото картографиране, то е лесно на думи, но не и да
се реализира на практика. Не става дума за обикновено „копие“, т.е. някакъв пасивен
трансфер от околната среда към вътрешността на мозъка. Информацията, събирана от
сетивата, предполага и активно сътрудничество от страна на вътрешността на мозъка.
Тази негова способност е била налице още на ранните етапи от развитието му, така че
идеята за tabula rasa41 отдавна е изгубила актуалност.42 А самото събиране на информа-
ция, както вече споменахме, най-често се провежда в непосредствената среда, в която
се каним да действаме.

Тук бих направил едно терминологично уточнение. Постарал съм се да използвам

понятието образ само като синоним на „ментален модел“, а с неврален модел (или
карта) определям определена дейност във вътрешността на мозъка като нещо раз-
лично от мисленето („ума“). Идеята ми бе, че това мислене, което според мен е присъщо
за дейността на мозъчната тъкан, заслужава отделно описание поради частното естество
на неговия опит, а и защото тъкмо този „частен опит“ е явлението, което ми се ще да
обясня. А това, че описвам невралните процеси със съответните специализирани тер-
мини, се дължи на усилията ми да разбера ролята на тези явления в самия мисловен
процес. С тези две различни нива на описание изобщо не се опитвам да внуша, че има и
две различни „субстанции“ – ментална („мислеща“) и биологична („телесна“). Не съм
субстациален дуалист, какъвто е бил Декарт – или поне се е постарал да ни убеди в това,
като е твърдял, че тялото има „физическа протяжност“, но не и умът, тъй като и двете
са изградени от различни „субстанции“. Моето е просто аспектов дуализъм и той касае
начина, по който нещата се появяват на тяхната опитна повърхност. Но, разбира се, така
е процедирал и моят приятел Спиноза, един емблематичен представител на монизма
(който пък е пълната противоположност на дуализма).
Ще попитате защо усложнявам материята – и за себе си, и за читателя, – като изпол-
звам различни понятия за две неща, за които съм убеден, че са равностойни? Ще видите,
че на страниците на тази книга аз използвам термините образ, карта и неврален модел
почти като синоними. А на моменти размивам напълно преднамерено и границата
между мислене (ум) и мозък, защото това разделение, макар и валидно, може да осуети
разбирането на нещата, които се опитвам да обясня.

41
В Опит върху човешкия разум Джон Лок сравнява интелекта на детето с „чиста дъска“ (или по-
скоро табличка за писане, на която още няма нищо написано – образ, заимстван от Аристотел), върху
която започва да се трупа опитът и възпитателното въздействие на околната среда. – Б.пр.
42
Защо мозъкът не може да бъде разглеждан като tabula rasa, вж. Steve Pinker, The Blank State: The
Modern Denial of Human Nature (New York: Viking, 2002).
50
 Да разрежеш повърхността

Представете си, че държите в ръката си мозък и оглеждате повърхността на церебрал-

ния кортекс. Сега си представете, че взимате остър нож и правите разрези, паралелни на
повърхността, на дълбочина от два-три милиметра, а после изваждате и едно тъничко
късче мозък. След като фиксирате и оцветите невроните с подходящи химикали, ще мо-
жете да положите вашата току-що взета проба на т.нар. предметно стъкло, за да я разг-
ледате под микроскоп. Във всеки кортикален пласт, който инспектирате, ще откриете и
нещо като обшивка, което всъщност напомня двуизмерна квадратна решетка. Основ-
ните елементи в тази решетка са невроните, разположени хоризонтално. Може да опри-
личите видяното и на план на Манхатън, но ще трябва да махнете Бродуей от него, тъй
като в кортикалните решетки няма такива полегати линии. Разположението, както мо-
ментално ще се убедите, е идеално за топографска възстановка на най-различни обекти
и действия.
Ако разгледате някое късче церебрален кортекс, лесно ще разберете защо най-под-
робните мозъчни карти се появяват именно тук, въпреки че и други части на мозъка
могат да ги съставят, макар и с по-ниска резолюция. Един от кортикалните пластове
(четвъртият) най-вероятно е отговорен за голяма част от тези подробни карти. А ако се
вгледате по-внимателно в това късче, ще разберете също, че представата за „мозъчни
карти“ съвсем не е някоя произволна метафора. Върху една такава решетка можете да
скицирате най-различни форми, а ако присвиете очи и оставите въображението си да се
развихри на воля, ще можете да си я представите и като някой от онези древни перга-
менти, в които Енрике Мореплавателя се е взирал умислено, докато е планирал плава-
нията на своите капитани. Разбира се, ще има и една голяма разлика: линиите на мозъч-
ната карта не са очертани с паче перо или молив; те всъщност са резултат от дейността
на някои неврони и на бездействието на други в същия момент. Щом определени нев-
рони се „включат“ в определени сектори, се „очертава“ и линия – права или крива, де-
бела или тънка, т.е. появява се някаква форма, открояваща се на фона, който сътворяват
„изключените“ неврони. И още една голяма разлика: най-важният картографски пласт
е напъхан между други пластове, разположени над и под него, а всеки основен елемент
на този пласт е също част от една вертикална редица от елементи, а именно колона.
Всяка колона пък съдържа стотици неврони. Тези колони изпращат входяща информа-
ция до церебралния кортекс (такава информация впрочем постъпва в мозъка отвся-
къде – и от периферните сензорни сонди, каквито са очите, и от тялото). Освен това
колоните изпращат входяща информация до същите източници, като комбинират и мо-
дулират сигналите, излъчвани от всяка част на тялото.
Мозъчните карти не са статични като тези в класическата картография. Те се проме-
нят във всеки миг, за да отразяват и промените в захранващите ги неврони, които пък
на свой ред отразяват промените във вътрешността на тялото и околния свят. Промените
в мозъчните карти отразяват и факта, че ние самите сме постоянно в движение. Приб-
лижаваме се до обектите или се отдалечаваме от тях; можем да ги докосваме, но можем
и да не го правим. Можем да отпием глътка вино, но след това вкусът ще изчезне. Мо-
жем да слушаме музика, но и тя все някога ще свърши. Собственото ни тяло се променя
с различните емоции и чувства. Цялата околна среда, възприемана от мозъка, непрес-
танно се модифицира – спонтанно или пък поради собствените ни действия. Съобразно
тези промени се променят и съответните мозъчни карти.

51
 Една аналогия на случващото се в тези визуални карти можем да открием в електрон-
ните билбордове, на които различните форми се очертават от активните или неактивни
светлинни тела (електрически крушки или диоди). Още по-удачна би била аналогията с
електронните карти, защото изобразеното на тях съдържание може бързо да се променя,
като се променя съотношението между активни и неактивни елементи. Всяко действие
моментално изгражда и форма. Различните действия, отразени в същото това късче мо-
зъчна кора, могат да приемат формата на кръст, квадрат или лице – последователно или
дори да се наслагват едно върху друго. Така че картите могат бързо да се начертават и
преначертават, и то със светкавична скорост.
Същото „чертаене“ се случва и в един преден пост на мозъка, наречен ретина. Там
също си има една квадратна решетка, готова да картографира. Когато онези светлинни
частици, известни като фотони, „улучат“ ретината в определено съотношение, отгова-
рящо на специфична форма, невроните, активирани от тази форма (примерно квадрат
или кръст), очертават и съответната мимолетна неврална карта. На следващите нива на
нервната система могат да се оформят и допълнителни карти, базирани на първоначал-
ната ретинална карта. Става така, защото за случващото във всеки сектор на първата
карта се изпраща сигнал по една верига, кулминираща в основните визуални кортекси.
Любопитното е, че изпращаните сигнали запазват също геометрично съотношение по-
между си, каквото са имали и в ретината; тази специфична особеност е известна в нау-
ката като ретинотопия.
Церебралните кортекси са най-умели в съставянето на подробни карти, но и някои
структури под тях също могат да чертаят карти – вярно, доста по-грубовати. Пример в
това отношение са: геникулатните тела, коликулите, т.нар. нуклеус трактус солитариус
и парабрахиалното ядро. Първите са посветени съответно на зрителните и слуховите
възприятия. Те също имат многопластова структура, подходяща за топографска репре-
зентация. Важен доставчик на визуални карти е и горният коликул, който дори умее да
ги свързва със слуховите и телесни карти. Долният коликул обработва слухови възпри-
ятия. Дейността на горния може да се окаже и предшественик на мисловните и азови
процеси, които по-късно достигат апогея си в церебралните кортекси. Що се отнася до
двете ядра, трактус солитариус и парабрахиалното, те са най-първите доставчици на
карти на цялото тяло за нервната система. А както ще видим по-нататък, дейността в
техните карти съответства на първичните чувства.

Картографирането се отнася не само за визуалните форми, но и за всеки сензорен

модел, конструиран от самия мозък. Например картографирането на звука започва в
ушния еквивалент на ретината: костният охлюв (Cochlea), разположен във вътрешното
ухо, по един от всяка страна. Тези охлюви получават механични стимули, дължащи се
на вибрациите в тъпанчевата мембрана и на един малък сбор от слухови костици, раз-
положени под нея. При тях еквивалент на ретиналните неврони са ресничестите клетки.
На върха на всяка от тях има кичур косъмчета, т.нар. вързопче, което се движи под въз-
действието на звуковата енергия и излъчва електрически ток, улавян от аксонния тер-
минал на един неврон, разположен в кохлеарния нерв (или ганглий). Този неврон изп-
раща съобщения в мозъка през шест различни станции, образуващи верига – кохлеар-
ното ядро, горното оливарно (маслинно) ядро, ядрото на латералния лемнискус, долният
коликул, средното геникулатно ядро и накрая основният слухов кортекс. В чисто йерар-
хичен план последният е сравним с основния зрителен кортекс. Но с него започва и нова
сигнална верига в самия церебрален кортекс.

52
 Първите слухови карти се съставят в костния охлюв, както и първите зрителни – в
ретината. Как точно става това ли? Костният охлюв е една спираловидна структура с
конична форма. Напомня черупка на охлюв, откъдето идва и названието му (лат. cochlea
означава същото). Ако сте ходили в музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк, лесно ще си предс-
тавите какво се случва във вътрешността на костния охлюв. Просто си припомнете, че
там кръговете постепенно се стесняват, а общата форма на сградата е конус, чийто връх
сочи нагоре. Стълбите, по които се изкачвате, се увиват спираловидно около вертикал-
ната ос на конуса, също като при костния охлюв. По неговата спирала пък са разполо-
жени ресничести клетки в строго определен порядък – според звуковите честоти, на ко-
ито те могат да реагират. В основата на охлюва са тези клетки, които реагират на най-
високите честоти, което ще рече, че колкото по-високо се изкачвате по „стълбата“ под
купола на конуса, толкова по-ниски ще стават и честотите. Иначе казано, всичко за-
почва с колоратурно сопрано и завършва с басо профундо. Резултатът е пространствена
карта с възможните тонове, подредени по честота, т.е. една тонотопична карта. Струва
си да отбележим, че версия на същата звукова карта се повтаря на всяка от петте после-
дователни „станции“ в слуховата система, разположени по пътя до слуховия кортекс,
където впрочем се съставя и самата карта (в „обшивката“). Все едно че чуваме отделни
секции на оркестъра или гласа на някой певец, когато невроните по тази верига се акти-
вират, докато накрая финалният кортикален пласт не съчетае в едно цяло тези пищни
звукови субструктури, достигащи до нашите уши.
Тази картографска схема се прилага и за всеки „модел“ (или „форма“), свързан с те-
лесната структура, примерно движение на крайник или разкъсване на кожата, причи-
нено от изгаряне. Същото важи и за онези модели, които се получават при допира до
ключовете за колата, които държите в ръка. Съответните звена в мозъка моментално
изследват тяхната форма и гладката им повърхност.
Тясното сходство между картографираните модели в мозъка и реалните обекти, които
ги пораждат, е демонстрирано в редица научни изследвания. Например, във визуалния
кортекс на маймуните е налице осезателна връзка между структурата на даден визуален
стимул (да кажем кръст или кръг) и модела на дейност, който той предизвиква. Това бе
доказано за първи път от Роджър Тутел с помощта на маймунска мозъчна тъкан. Проб-
лемът е, че няма как да „наблюдаваме“ самото визуално преживяване на маймуната, т.е.
образите, които тя вижда. Образите, било те зрителни, слухови и т.н., са на пряко раз-
положение, но само на собственика на онзи ум, в който те се появяват. Те са си частни
и не подлежат на наблюдение от трето лице. А на третото лице не му остава друго, освен
да гадае...
Невровизуалните изследвания на човешкия мозък също започват да разкриват по-
добни корелации. С помощта на мултивариантния анализ няколко научно-изследова-
телски групи (включително и нашата) успяха да докажат, че определени модели на дей-
ност в човешките сензорни кортекси тясно съответстват на определени категории
обекти.43

43
R. В. H. Tootell, E. Switkes, M. S. Silverman, et al., „Functional Anatomy of Macaque Striate Cortex.
II. Retinotopic Organization,“ Journal of Neuroscience 8 (1983), 1531-1568; K. Meyer, J. T. Kaplan, R.
Essex, C. Webber, H. Damasio and A. Damasio, „Predicting Visual Stimuli on the Basis of Activity in
Auditory Cortices,“ Nature Neu roscience 13 (2010), 667-668; G. Rees andj. D. Haynes, „Decoding Mental
States from Brain Activity in Humans,“ Nature Reviews Neuroscience 7 (July 7, 2006), 523-534. Вж. също
Gerald Edelman, Neural Darwinism: The Theory of Neuronal Group Selection (New York: Basic Books,

53
 Карти, умове и мисли

Едно от най-зрелищните последствия от непрестанната и динамична картография на

мозъка е... умът. Картографираните модели изграждат онова, което ние, съзнателните
същества, опознаваме като гледки, звуци, докосвания, миризми, болки, удоволствия и
други подобни – с една дума, образи. А образите в нашите мисли са същите тези миг-
новено съставяни от мозъка карти на абсолютно всичко, случващо се в нашето тяло и
около него – независимо дали конкретно или абстрактно, актуално или предварително
записано в паметта. Думите, които използвам, за да изложа тези идеи, първо са били
оформени, макар и набързо и схематично, като слухови, зрителни или соматосензорни
образи на фонеми и морфеми и едва след това съм ги фиксирал на страницата в техния
писмен вариант. Съответно и отпечатаните думи, които виждате сега пред очите си,
първо се обработват от вас като словесни образи (визуални образи на писмения език),
преди тяхното въздействие върху мозъка ви да предизвика появата и на други образи,
но вече от невербален тип. Тези невербални образи ви помагат да си представите мис-
лено понятията, отговарящи на думите в напечатания текст. Чувствата, изграждащи ос-
новата на всеки ментален епизод, както и тези, който най-вече обозначават аспекти на
телесното състояние, са също образи. Дори възприятието, независимо от сензорната му
модалност, е също резултат от картографските умения на мозъка.
Въпросните образи представят различни физически особености на съществата, тех-
ните пространствени и времеви отношения, както и техните действия. Някои образи,
породени вероятно от това, че мозъкът понякога съставя карти на самия себе си, докато
съставя карти, са и доста абстрактни. Те всъщност описват моделите, по които обектите
се появяват във времето и пространството, пространствените отношения и движението
на тези обекти с оглед на неговата скорост, траектория и т.н. Трети пък се развиват в
музикални композиции или математически формули. Процесът на осмислянето е един
несекващ поток от такива образи, някои от които отговарят на действително случващи
се в момента неща извън мозъка, но други са извадени от паметта и пресъздадени в
процеса на припомнянето. Самите мисли са една фина и флуидна комбинация от дейс-
твителни и припомнени образи, чието съотношение постоянно се мени. За тези мислени
образи е характерна и логическата връзка, особено ако съответстват на събития във вън-
шния свят или тялото, които пък се управляват от законите на физиката и биологията, а
именно те определят онова, което приемаме за логично. Разбира се, когато нещо си фан-
тазирате или пък мечтаете, вие може да произведете и разни алогични поредици от об-
рази; впрочем, същият ефект се получава и ако имате световъртеж – стаята изобщо не
се върти, нито пък масата се кани да ви захлупи, независимо че образите ви подсказват
тъкмо обратното. Същото ще преживеете и ако вземете някакъв халюциноген. В тези
по-специални ситуации потокът на образите най-често се носи напред във времето –
понякога бързо, понякога бавно, понякога в строга последователност, понякога на ско-
кове. Може и да не се появи само една поредица от образи, а няколко. В някои случаи
тези секвенции сякаш се конкурират и протичат паралелно или пък се заспъват и нас-
лагват една върху друга. А когато съзнателният ум е напълно концентриран, образите

1987) и David Hubel and Torsten Wiesel, Brain and Visual Perception (New York: Oxford University Press,
2004).
54
се понасят с аеродинамична скорост и почти не ни позволяват да зърнем околната дейс-
твителност...
Но освен с логиката, прозираща зад събитията във външната реалност – говорим за
онази логична последователност, която естествено подбраните мрежи на нашите мо-
зъци предусещат още на най-ранните стадии от развитието си, – образите в нашите
умове придобиват още едно свойство. Те изпъкват повече или по-малко в общия мис-
ловен поток според своята стойност за индивида. Но откъде се взима тази стойност?
От първоначалния диспозиционен набор, който ориентира нашата жизнена регулация,
както и от оценките на всички образи, които постепенно опознаваме по житейския си
път. А самото оценяване се базира на първоначалния набор от оценъчни нагласи, който
сме си съставили в своето минало. С други думи, умът не просто съзерцава образите,
нахлуващи и шестващи по най-естествен начин в него. Той си харесва някои, други из-
рязва като при киномонтаж, а изборите му се базират на вездесъщата система на биоло-
гичната стойност, за която вече стана дума. Така че процесиите от образи, реещи се в
нашите мисли, не разчитат на поговорката „Който превари, той натовари“. Те подлежат
на оценъчен подбор и с времето попадат в една обща логическа рамка. 44
И накрая, още нещо важно: мислите могат да бъдат или несъзнателни, или съзнателни.
Образите продължават да се формират, било перцептуално, било по спомени, дори ко-
гато не ги осъзнаваме. Много образи така и не стигат до съзнанието, а съзнателно мис-
лещият ум дори не подозира за съществуването им. И въпреки това, в много случаи
подобни образи могат да влияят на нашето мислене и действия. Възможно е да протече
някой богат ментален процес, свързан с по-общи разсъждения и творческо мислене, до-
като ние осъзнаваме нещо съвършено друго. Ще се върна на темата за несъзнаваното
мислене в Част IV.
В заключение бих добавил следното: образите се основават на промените, случващи
се в тялото и мозъка по време на физическото взаимодействие на някой външен обект с
тялото. Сигналите, изпратени от разположени по цялото тяло сензори, изграждат нев-
рални модели, които пък картографират самото взаимодействие на организма с обекта.
Тези преходни, мимолетни модели се формират в различни сензорни и моторни дялове
на мозъка, които в нормалния случай получават сигнали само от конкретни части на
тялото. Асемблирането на тези мимолетни модели се извършва от естествено подбрани
невронни мрежи, ангажирани за целта от самото взаимодействие. Може да приемете
последните като „по-рано съществували строителни компоненти“ 45 на мозъка.
Мозъчното картографиране е характерна функционална особеност на една система,
чието основно занимание е да управлява и контролира жизнения процес. Картографс-
ките умения на мозъка служат идеално на тези цели. На едно по-просто ниво картогра-
фирането може да установи присъствието и дори да локализира някой обект в прост-
ранството – или поне посоката на неговата траектория. По този начин може да бъде за-
сечена евентуална заплаха (за да бъде избегната) или възможност (за да бъде използ-
вана). Когато умовете боравят с многобройни карти от всякакво сетивно естество и се
сдобиват с все по-сложна и многопластова перспектива към външната вселена, ние ре-
агираме и много по-прецизно на случващото се извън нас. А когато тези карти постъпят

44
Самото оценяване вероятно се прави на основата на някой емоционален маркер – за тази хипотеза
вж. A. Damasio, „The Somatic Marker Hypothesis and the Possible Functions of the Prefrontal Cortex,“
Philosophical Transactions of the Royal Society B: Biological Sciences 351 (1996), pp. 1413-1420.
45
Според класическата дефиниция на Рудолф Вирхов: „Всички клетки произлизат от по-рано съ-
ществували клетки“ и „Всяка клетка е строителен компонент в изграждането на организма“. – Б.пр.
55
на съхранение в паметта (откъде могат да бъдат извадени с помощта на спомена), ние
вече сме в състояние да планираме бъдещето си – и да си измисляме още по-добри ре-
акции.

Неврология на мисленето

Тук е редно да попитаме кои части на мозъка са компетентни в сферата на мисленето

и кои – не? Коварен въпрос, но напълно резонен. Извършваните от век и половина насам
изследвания на последствията от мозъчни увреждания ни предлагат достатъчно данни,
за да набележим поне един предварителен отговор. И така, някои дялове имат важен
принос към основните функции на мозъка, ала изобщо не участват в самото мислотвор-
чество. Други със сигурност играят основна и неотменна роля в този процес. На трети е
отредена поддържаща роля: те помагат при генерирането (и регенерирането) на образи,
както и в направляването на техния поток – например участват в „киномонтажа“ и съз-
даването на континуитети.
Гръбначният мозък явно няма пряко отношение към мисленето. Прекъсването на тази
„връв“ води до изключително тежки последствия във физически и емоционален план,
но ако т.нар. блуждаещ нерв (nervus vagus), спускащ се от черепа успоредно с гръбнач-
ния мозък, остане непокътнат (както става почти винаги в подобни случаи), взаимната
сигнализация между мозъка и тялото се запазва достатъчно устойчива, за да се гаран-
тира автоматичен контрол и протичането на основните емоции и чувства, както и да се
поддържат онези аспекти на съзнанието, които иначе изискват входяща информация
(input) от тялото. Но независимо от степента на увреждане на гръбначния мозък, мисле-
нето определено не секва – нещо, което много добре знаем от безбройните трагични
случаи с хора, осакатени в катастрофа. Блестящият ум на Кристофър Рийв например
съумя да преживее масивните увреждания на гръбначния му мозък и последвалата
пълна парализа; съхранено бе и съзнанието му. Доколкото си спомням от нашите срещи,
нарушена бе само фината координация на емоционалните му изражения. Моето лично
мнение е, че менталните репрезентации на стимулите от крайниците и туловището се
асемблират напълно едва на нивото на ядрата в горния мозъчен ствол – със сигнали,
идващи и от гръбначния мозък, и от блуждаещия нерв, което, съгласете се, отрежда на
първия периферна роля в основния мисловен процес. (Можем да определим мястото на
гръбначния мозък в този процес и по следния начин: липсата му няма да се отрази на
глобалната функция на организма, независимо че когато функционира, усилията му зас-
лужават най-висока оценка. А ако му се направят напречни разрези, пациентът няма да
усеща болка, но пак ще демонстрира свързаните с нея рефлекси, което подсказва, че
картографирането на тъканни увреждания продължава на ниво гръбначен мозък, но
вече не се изпращат сигнали нагоре към мозъчния ствол и церебралния кортекс.)
Горното важи и за малкия мозък, особено ако е на голям човек. Малкият мозък из-
пълнява важна роля при координирането на движенията и модулирането на емоциите;
участва и в усвояването и припомнянeто на дадени умения, както и в развитието на тех-
ните когнитивни аспекти. Но доколкото ни е известно, няма пръст в мислотворчеството.
То просто не е неговата стихия. Същото се отнася и за хипокампуса, който играе клю-
чова роля при научаването на нови факти и най-редовно участва в процеса на припом-
нянето, но липсата му няма да се отрази съществено на мисленето като цяло. И малкият
мозък, и хипокампусът асистират при „киномонтажа“ и изграждането на континуитет
(не само на образи, но и на движения), заедно с няколко кортикални дяла, отговарящи

56
за моторния контрол, които най-вероятно също имат отношение към континуитета на
мислите. Всичко това, разбира се, е важно за доброто функциониране на един ум, но не
е необходимо за сътворяването на образи. Разполагаме с убедителни доказателства, че
хипокампусът и споменатите кортикални дялове нямат никакъв принос към умствените
способности. Данните са извлечени от поведението и собствените разкази на пациенти,
чиито хипокампуси и горни темпорални дялове са били разрушени билатерално в ре-
зултат от аноксични увреждания, херпеси или пък хирургически интервенции. Да, те
вече не могат да научават нови факти, както и да си припомнят миналото. Но в умовете
им продължава да кипи извънредно богат живот; визуалните, слухови и тактилни възп-
риятия остават в нормата; спомнят си безпроблемно и някои свои познания от по-общ
характер. В основни линии съзнанието им си остава непокътнато.
Но извърнем ли поглед към мозъчната кора, панорамата радикално се променя. Някои
нейни дялове безспорно са ангажирани в създаването на тези образи, които съзерцаваме
и манипулираме наум. А кортексите, които не сътворяват образи, се занимават с регис-
трирането и/или манипулирането им в хода на обмислянето, решението и действието.
Най-ранните сензорни кортекси (за зрение, слух, физическо усещане, вкус и мирис), ко-
ито са като самотни островчета в океана на мозъчната кора, със сигурност сътворяват
образи. В случая ги подпомагат таламични ядра от два вида: превключватели (получа-
ващи входяща информация от периферията) и асоциативни ядра (с които са свързани
двупосочно обширни сектори от мозъчната кора).
Има и убедителни данни в подкрепа на горното. Знаем, че по-значимите увреждания
на всеки от тези „острови“46 се отразява пагубно на картографската функция на съот-
ветния сектор. Например жертвите на билатерално увреждане на визуалния кортекс ста-
ват „кортикално слепи“. Пациентите с такава диагноза вече не са способни да си съста-
вят детайлни визуални образи – не само като възприятия, но често и по спомен. Могат
да си останат с т.нар. остатъчно „сляпо зрение“ (blindsight), при което някои несъзна-
вани „нишки“ позволяват известен визуален контрол над действията. Подобна ситуация
се получава и при увреждания на другите сензорни кортекси. Макар и основната ѝ за-
дача да не се свежда до създаването на образи, останалата част от мозъчната кора („оке-
анът“ около „островите“) участва в тяхното конструиране и обработване, т.е. регистри-
рането, припомнянето и манипулирането на образи, генерирани в ранните сензорни кор-
текси, на които ще се спрем по-подробно в Глава 6.47
Но противно на традицията и конвенциите, аз самият съм убеден, че умът не се за-
ражда единствено в мозъчната кора. Първите му проявления са на ниво мозъчен ствол.
Идеята, че изграждането на ума започва още в мозъчния ствол, е толкова неконвенцио-
нална, че дори не може да бъде определена и като „непопулярна“. Сред тези, които я
подкрепят най-страстно, бих посочил Яак Панксеп. Тя си е лика-прилика с една друга

46
Които не бива да се бъркат с инсулата (или инсуларния кортекс). – Б.пр.
47
По въпроса за т.нар. пертинентна невропсихология и наличната литература вж. Н. Damasio and A.
Damasio, Lesion Analysis in Neuropsychology (New York: Oxford University Press, 1989); Kenneth M.
Heilman and Edward Valenstein, eds., Clinical Neuropsychology, 4th ed. (Oxford: Oxford University Press,
2003); H. Damasio and A. R. Damasio, „The Neural Basis for Memory, Language and Behavioral Guidance:
Advances with the Lesion Method in Humans,“ Seminars in the Neurosciences 2 (1990), pp. 277-296; A.
Damasio, D. Tranel, and M. Rizzo, „Disorders of Complex Visual Processing,“ in Principles of Behavioral
and Cognitive Neurology, ed. M. M. Mesulam (New York: Oxford University Press, 2000).

57
идея, а именно че най-ранните чувства също възникват в мозъчния ствол. 48 Две от него-
вите ядра, нуклеус трактус солитариус и парабрахиалното, са ангажирани с генерира-
нето на някои основни аспекти на ума, а именно чувствата, породени от текущите жи-
тейски събития, които включват болката и удоволствието. Според мен картите, съста-
вяни от тези структури, са съвсем прости и най-вече лишени от пространствени детайли,
но затова пък пораждат... чувства. По всяка вероятност тези чувства са и най-ранните
предпоставки или „зачатъци“ на мисленето, базирани на директната сигнализация от
самото тяло. Интересното в случая е, че те са също толкова зачатъчни („първични“), но
и неотменни съставки на Аза и изграждат най-ранното спонтанно откритие на ума – че
неговият организъм е жив.

Видове карти (образи) Обекти на изображение

I. Карти на вътрешната структура и състояние Функционалното състояние на телесните
на организма (интероцептивни карти)
II. Карти на други аспекти на организма
(проприоцептивни карти)
III. Карти на външния свят (екстероцептивни
карти)
тъкани:
- степен на свиване/разтягане на гладките
мускули;
- параметрите на вътрешната среда.
Образите на специфични телесни компо-
ненти (ставите, набраздените мускули, някои
вътрешности).
Всеки външен обект и събитие, които анга-
жират някоя сензорна сонда от типа на рети-
ната, костния охлюв или механорецепторите
на кожата.

Ил. 3.1. Различните видове карти (образи) и техните основни обекти на изображе-
ние. Възприемат ли се веднъж, картите се превръщат в образи. Нормалният ум бо-
рави и с трите вида образи, описани по-горе. Образите на вътрешни състояния на
организма изграждат първичните чувства. Образите на други органични аспекти,
комбинирани с тези на вътрешното състояние, изграждат телесните чувства. Емо-
циите пък се изпитват като вариации върху по-комплексните телесни усещания и
отпращат към конкретен обект. Образите на външния свят обикновено са съпътст-
вани от образи от първи и втори вид.

Чувствата са най-различни образи, чиято специфика се определя от уникалната им

връзка с тялото (вж. Глава 4). Това са едни спонтанно почувствани образи. Всички ос-
танали образи също могат да бъдат почувствани, тъй като са съпровождани от онези
конкретни образи, които наричаме чувства.
Тези важни мозъчно-стволови ядра не произвеждат само виртуални карти на тялото,
но и усещания за телесните състояния. А ако болката и удоволствието се усещат от нас
като нещо конкретно, значи това са структурите, на които трябва да благодарим най-
напред, наред с онези моторни структури, заедно с които те непрекъснато поддържат
обратна връзка с тялото – имам предвид периакведукталните сиви ядра.

Източниците на ума

48
Има и други автори, които смятат, че мозъчният ствол е „люлката“ на ума и дори на съзнанието –
вж. например Bjorn Merker, „Consciousness Without a Cerebral Cortex,“ Behavioral and Brain Sciences 30
(2007), pp. 63-81.
58
 За да стане ясно какво разбирам под „източници на ума“, нека обсъдим следните три
групи данни. Първите идват от пациенти с увредени инсуларни кортекси. Вторите – от
деца, родени без церебрален кортекс. Третата група е свързана с функциите на мозъчния
ствол като цяло и в частност – тези на горните коликули („хълмчета“).

Чувството за болка или удоволствие

след инсуларно увреждане

В глава 6 (която е посветена на емоциите) ще видим, че инсуларните кортекси опре-

делено участват в обработването на един широк обхват от чувства – от тези, които след-
ват емоциите, до онези, които обозначават удоволствие или болка, наричани за по-
кратко телесни чувства. За съжаление, убедителните доказателства, свързващи чувст-
вата с инсулата, най-често се тълкуват в следния дух – че субстратът на всички чувства
може да бъде открит само на кортикално ниво, от което пък следва, че инсуларният
кортекс е някакъв своеобразен еквивалент на ранните визуални и слухови кортекси. Но
също както разрушаването на последните не предполага загуба на зрението и слуха, така
и пълното разрушаване („сриването до основи“) на инсуларните кортекси и в двете мо-
зъчни полукълба не води до пълната липса на чувства. Напротив, чувството за болка и
удоволствие се запазва и след увреждане на двата инсуларни кортекса, дължащо се на
herpes simplex encephalitis.
Заедно с колегите ми Хана Дамазио и Даниел Транел често съм ставал свидетел на
това, че тези пациенти реагират с удоволствие или болка на най-различни стимули и
продължават да изпитват емоции – все неща, които те самите потвърждават. Те съоб-
щават за дискомфорт при твърде високи (или ниски) температури, не им е приятно да
се занимават със скучни неща и определено се дразнят, когато отхвърлят исканията им.
Социалната им реактивация, зависеща именно от наличието на емоционални чувства,
също не среща проблеми. Те се привързват трайно дори към хора, които трудно могат
да бъдат определени като техни близки или приятели, тъй като за херпесовия синдром
е характерно и това, че съпътстващите го увреждения в долната част на темпоралния
лоб сериозно разстройват автобиографичната памет. Нещо повече, експерименталната
манипулация на стимулите води до осезателни промени в самото изпитване на чувс-
тва.49

Разумно е да предположим, че при отсъствие на инсуларни кортекси чувствата за

болка и удоволствие би трябвало да възникват в двете ядра на мозъчния ствол, за които
вече споменах (трактус солитариус и парабрахиалното), които са и добри реципиенти
на сигнали от вътрешността на тялото. При нормалните индивиди тези ядра изпращат
сигналите си към инсуларния кортекс – през съответните ядра на таламуса (вж. Глава

49
Antonio R. Damasio, Paul J. Eslinger, Hanna Damasio, Gary W. Van Hoesen, and Steven Cornell,
„Multimodal Amnesic Syndrome Following Bilateral Temporal and Basal Forebrain Damage,“ Archives of
Neurology 42, no. 3 (1985), pp. 252-259; Justin S. Feinstein, David Rudrauf, Sahib S. Khlasa, Martin D.
Cassell, Joel Bruss, Thomas J. Grabowski, and Daniel Tranel, „Bilateral Limbic System Destruction in Man“
Journal of Clinical and Experimental Neuropsychology, September 17, 2009, pp. 1-19.

59
4). С други думи, където мозъчно-стволните ядра предлагат някаква, макар и мини-
мална, база за чувства, инсуларният кортекс ще предложи своя далеч по-диференциран
вариант на същите чувства и, което е по-важно, ще съумее да ги свърже с други позна-
вателни аспекти, основаващи се на дейностите в останалите части на мозъка.50
Показателни също са и допълнителните доказателства в полза на тази теза. Трактус
солитариус и парабрахиалното ядро получават пълния набор от сигнали от гръбначния
мозък и тригеминалното ядро, че дори и сигнали от някои „голи“ дялове на мозъка като
близко разположената ареа пострема, които са лишени от защитна кръво-мозъчна бари-
ера, а невроните им реагират директно на молекулите, циркулиращи в кръвния поток.
Самите сигнали дават една изчерпателна картина на вътрешната органична среда и
вътрешностите и именно тя стои и в основата на нашите емоционални състояния. Въп-
росните ядра са свързани не само помежду си, но и с периакведукталното сиво ядро
(ПАС), разположено в непосредствена близост до тях. ПАС всъщност представлява
комплекс от ядра, с множество подразделения, и е инициатор на един широк спектър от
емоционални реакции, свързани със защитата, агресията и преодоляването на болката.
Смехът и плачът, изразяването на отвращение или страх, както и вцепеняването или
бягството в рискови ситуации – всички стартират в ПАС. Двустранните връзки между
тези ядра са изградени така, че да предлагат все по-комплексни репрезентации. Един
поглед върху „инсталационната“ диаграма на тези сектори е достатъчен да се убедим,
че те се занимават тъкмо със създаването на образи, а самите образи пък са нашите чув-
ства. И тъй като тези чувства се явяват ранни, но и основоположни стъпки в изгражда-
нето на психиката, както и в поддържането на жизнения тонус, мисля, че можем спо-
койно да приемем – поне от гледната точка на инженерите (която за мен е равнозначна
на еволюционната), – че основните механизми, свързани с емоциите и чувствата, са бук-
вално врата до врата с тези, които регулират жизнените функции. 51

50
Редно е да отчитаме и това, че ако инсулата отсъства, други соматосензорни кортекси (SI, SII)
могат да предложат източници за чувства, а също и долните цингулатни кортекси, тъй като последните
често се активират при изследвания на емоциите и чувствата с помощта на fMRI. Тази идея обаче
създава проблеми в няколко отношения. Първо, долните цингулатни кортекси са по същество моторни
структури, ангажирани по-скоро със създаването на емоционални реакции, а не с усещането им.
Второ, информацията от вътрешностите се изпраща първо до инсулата и оттам вече се разпраща до SI
и SII. Едно по-сериозно увреждане на инсулата би сложило край на този процес. Трето, изследванията
с ядрено-магнитен резонанс на нормални индивиди показват систематични и изобилни активации на
инсулата, но далеч по-рядко на SI и SII, което пък се обяснява с факта, че въпросните кортекси са
ангажирани най-вече с екстеро- и проприоцепция, т.е. картографирането на допира, натиска и движе-
нията на скелета – за сметка на интероцепцията (която пък обхваща вътрешностите и вътрешната ор-
ганична среда). Впрочем болката във вътрешностите не се картографира добре в SI – вж. например М.
С. Bushnell, G. Н. Duncan, R. К. Hofbauer, В. На, J.-I. Chen, and В. Carrier, „Pain Perception: Is There a
Role for Primary Somatosensory Cortex?“ Proceedings of the National Academy of Sciences 96 (1999), pp.
7705-7709.
51
J. Parvizi and A: R. Damasio, „Consciousness and the Brainstem,“ Cognition 79 (2001), pp. 135-160.
60
 Ил. 3.2. Панел А показна сканирания мозък на пациент с пълно увреждане на ин-
суларните кортекси – и н лявото, и в дясното полукълбо. Вляво е показана трииз-
мерна реконструкция на мозъка. Вдясно – два разреза на мозъка (отбелязани съ-
ответно с 1 и 2). По-тъмните участъци представляват тъканите, разрушени от
болестта. Белите стрелки показват мястото, където би трябвало да е инсу-
лата. Панел В показва нормалния мозък (в триизмерен вид), а черните стрелки –
местоположението на нормалния инсуларен кортекс.

Странната ситуация с децата,

лишени от мозъчна кора

По ред причини децата може да се родят с непокътнати мозъчно-стволови структури,

но пък да са лишени от теленцефаличните, а именно церебралния кортекс, таламуса и
базалните ганглии. Това злощастно стечение на обстоятелствата най-често се дължи на
масивен инсулт, сполетял зародиша в утробата, в резултат на което мозъчната кора в
по-голямата си част бива увредена и реабсорбирана, а вътрешността на черепа се из-
пълва с гръбначно-мозъчна течност. Тази аномалия е известна като хидраненцефалия,
за да я различават от някои други дефекти на развитието, известни със събирателното

61
аненцефалия, които пък увреждат структурите под мозъчната кора.52 Пострадалите деца
могат да оцелеят още дълги години, дори до късното си юношество, и често биват оп-
ределяни с пренебрежителното „вегетативни“. Обичайна практика е да ги настаняват в
специализирани здравни заведения.
Тези деца обаче са всичко друго, но не и вегетативни. Напротив, те са будни и се
държат подобаващо. Могат да комуникират с онези, които се грижат за тях, макар и в
ограничена степен, както и да взаимодействат с околния свят. Те определено изглеждат
умни в сравнение с пациентите във вегетативно състояние или с акинетичен мутизъм.
А тяхното нещастие ни дава рядката възможност да надзърнем в онзи тип ум, който така
или иначе се изгражда дори когато липсва мозъчна кора.
Как изглеждат тези злощастни деца? Движенията им са доста ограничени поради лип-
сата на мускулен тонус в гръбнака и сковаността на крайниците. Но пък движат сво-
бодно главите и очите си, изразяват емоции на лицата си и се усмихват на онези сти-
мули, на които очакваме да се усмихват нормалните деца – някоя играчка, определени
звуци – и дори могат да се смеят и да изразяват нормална радост, когато примерно ги
гъделичкат. Могат също да пламват от неприязън и да се отдръпват от неприятните,
болезнени стимули. Могат и да се придвижат към даден обект или ситуация, които ги
привличат – например да допълзят до някоя точка на пода, където пада слънчева свет-
лина, за да се окъпят в лъчите ѝ и възползват от топлината. В такива моменти децата
изглеждат доволни, като външното изражение на чувствата им подсказва, че те са били
предшествани от емоционална реакция, подхождаща на съответния стимул.
Тези деца могат да ориентират главите и очите си (макар и недотам последователно)
към този, който им говори или ги докосва, както и да демонстрират предпочитания към
определени хора. Склонни са да проявяват страх към непознати и изглеждат най-щаст-
ливи до своята обичайна „майка“ (детегледачката). „Симпатиите“ и „антипатиите“ им
са очевидни, особено когато става дума за музика. Харесват някои музикални изпълне-
ния за сметка на други; реагират на звуците на различните инструменти, както и на раз-
личните човешки гласове. Реагират дори на различното темпо и различните композици-
онни стилове. Лицата им чудесно отразяват тяхното емоционално състояние. Да обоб-
щим: те са най-радостни, когато ги галят и гъделичкат, когато звучи предпочитаната от
тях музика и когато пред очите им се появяват определени играчки. Очевидно чуват и
виждат, независимо че няма как да разберем доколко се справят. Но по всяка вероятност
слухът им е по-добър от зрението.
Както можем да се досетим, всичко, което те чуват и виждат, се постига субкорти-
кално, най-вероятно в „хълмчетата“ останали непокътнати след инсулта. Онова, което
чувстват, също се осъществява субкортикално – чрез трактус солитариус и парабрахи-
алното ядро (също останали непокътнати), тъй като не разполагат с инсула или сомато-
сензорните кортекси I и II, които биха им помогнали в случая. Емоциите, които изразя-
ват, би трябвало да се активират в ПАС и на свой ред се изпълняват от краниалните
нервни ядра, които пък контролират лицевите изражения (тези ядра при тях също са
непокътнати). Протичането на жизнения процес се гарантира от непокътнатия хипота-
ламус, разположен непосредствено над мозъчния ствол, като за целта помагат и непо-
кътната ендокринна система, както и мрежата на блуждаещия нерв. С настъпването на

52
Alan D. Shewmon, Gregory L. Holmes, and Paul A. Byrne, „Consciousness in Congenitally Decorticate
Children: Developmental Vegetative State as a Self-fulfilling Prophecy,“ Developmental Medicine and Child
Neurology 41 (1999), pp. 364-374.
62
пубертета хидранецефаличните момичета дори навлизат в менструални периоди.
Това, че тези деца ни дават доказателства за наличието на ментален процес, е вън от
всякакво съмнение. Радостните им изражения понякога се запазват в продължение на
минути – според конкретния стимул, като красноречиво показват емоционалното им
състояние. Аз съм убеден, че те действително чувстват радостта, изписана на лицата
им, макар и да са крайно лаконични в словесното ѝ изразяване. В този смисъл можем да
заявим, че тези деца стигат поне до първото стъпало на един подобен на елеватор меха-
низъм, водещ до самоосъзнаването, а именно чувствата, свързани с едно що-годе ця-
лостно представяне на организма (протоаз?), вероятно модифицирано от околните
обекти и съдържащо някакъв елементарен житейски опит.

Макар и съвсем скромна, вероятността да разполагат със съзнателен ум се подкрепя

и от следната любопитна подробност. Когато тези деца искат да се изолират от околния
свят, детегледачките лесно усещат началото на този процес, както и кога ще приключи
(след което съобщават, че „детето се е върнало при тях“). Въпросната „самоизолация“
като че ли блокира онова минимално съзнание, което те обикновено демонстрират.
Хидраненцефалиците представляват покъртителна гледка, която нагледно ни предс-
тавя ограниченията (касаещи поне нас, хората) на двете мозъчно-стволови структури и
церебралния кортекс. Но общото им състояние опровергава и онова познато твърдение,
че емоционалност и чувства могат да се породят единствено в мозъчната кора. Явно
нещата стоят по доста по-различен начин. Разбира се, възможността за емоции и чувства
в такива случаи е доста скромна и, което е по-важното, липсва онази ментална вселена,
която единствено мозъчната кора предлага. Но тъй като съм прекарал немалка част от
живота си в изследвания на ефекта от мозъчните увреждания върху човешката психика
и поведение, мога да заявя поне едно: тези деца нямат много общо с пациентите във
вегетативно състояние, чиито взаимодействия с околния свят са още по-ограничени, а
причината за състоянието им най-вероятно са увреждания на същите дялове на мозъка,
които при хидраненцефалиците остават непокътнати. Ако изобщо може да се прокара
паралел, той би бил между хидраненцефаличното и новороденото (нормално) бебе, в
което умът очевидно присъства, но рудиментарният Аз тепърва ще се развива. Горното
се съгласува и с факта, че хидраненцефалията може да бъде диагностицирана едва след
като изтекат няколко месеца от раждането и родителите забележат някакви аномалии у
бебето си. Обикновено тогава скенерът им разкрива и ужасяващата истина, че детето
им се е родило без мозъчна кора. Причината за горната смътна прилика също не е трудна
за разгадаване: нормалното новородено е лишено от напълно миелинирана мозъчна
кора; тя тепърва ще се развива. Тоест това бебе разполага с функционален мозъчен
ствол, но церебралният му кортекс функционира само частично.

Нещо за горното хълмче

Горното хълмче е част от тектума 53, един дял на средния мозък, тясно свързан с ПАС
и непряко с трактус солитариус и парабрахиалното ядро. Това, че този коликул има
пряко отношение към зрението, е добре известен факт. Но възможната роля на тази
структура в менталния и азовия процес рядко е била обсъждана, ако не броим някои по-

53
От лат. tectum, „покрив, навес, свод“. – Б.пр.

63
впечатляващи изключения от по-ново време като Бърнард Стрелър, Яак Панксеп и
Бьорн Меркер.54 Анатомията на горното хълмче е направо изумителна, което също ни
подтиква да разгадаем предназначението на тази структура. Та тя си има седем пласта:
I-III са „повърхностни“, a IV-VII – „дълбоки“ („дълбинни“). Всички връзки, стигащи до
повърхностните и излизащи оттам, имат отношение към зрението, а пласт II (главният
сред тях) получава сигнали от ретината и основния визуален кортекс. И тези повърх-
ностни пластове съставят една ретинотопична карта на контралатералното зрително
поле.55
Освен карта на зримия свят, по-дълбоките пластове на „хълмчето“ съдържат и топо-
графски карти на слуховия, както и соматична (телесна) информация, постъпваща от
гръбначния стълб и хипоталамуса. Трите вида карти – зрителни, слухови и соматични –
са издържани в пространствен регистър и се изготвят толкова прецизно, че съдържа-
щата се във всяка от тях информация, примерно във визуалната, съответства на тази в
другите.56 Няма друго място в мозъка, където да има такова наслагване на зрителна,
слухова и най-различна телесна информация, което пък предлага и идеални условия за
интегрирането ѝ. Самата интеграция придобива още по-голямо значение поради факта,
че нейните резултати могат да получат достъп и до двигателната система – през близко
разположените структури в ПАС, както и през мозъчната кора.
Онзи ден едно мило малко гущерче се стрелкаше по моята тераса в томителния си
порив да докопа някаква глуповата муха, която сякаш бе решила да го дразни, тъй като
бръмчеше и летеше опасно ниско над него. Гущерчето я издебна по всички правила на
изкуството и накрая я улови с език, изстрелян в най-подходящия момент. Неговите ко-
ликуларни неврони засичаха постоянно местоположението на насекомото и съответно

54
Bernard M. Strehler, „Where Is the Self? A Neuroanatomical Theory of Consciousness,“ Synapse 7
(1991), 44-91; J. Panksepp, Affective Neuroscience: The Foundation of Human and Animal Emotions (New
York: Oxford University Press, 1998). Вж. и B. Merker, „Consciousness.“
55
Картографското подреждане на ретината се запазва, а дейността на левия коликул е свързана с
дясното зрително поле. Невроните в повърхностните пластове явно са склонни да реагират на дви-
жещи се, а не на статични стимули, и предпочитат по-бавно движещите се пред по-чевръстите. Наред
с това предпочитат стимулите, които пресичат зрителното поле в определена посока. Визията, предла-
гана от горния коликул, улеснява засичането и проследяването на движещи се цели. За разлика от
повърхностните, по-дълбоките пластове на „хълмчето“ са свързани с най-различни структури, имащи
отношение към зрението, слуха, телесните усещания и движенията. Входящата визуална информация
стига до тези пластове директно от контралатералната ретина. Слуховата постъпва от долното „хъл-
мче“. Соматосензорната пристига от гръбначния мозък, тригеминалното ядро, ядрото на блуждаещия
нерв (вагалното ядро), ареа пострема и хипоталамуса. Проприоцептивната информация, както и сома-
тосензорната, свързана с мускулатурата, постъпва в горното „хълмче“ от гръбначния през малкия мо-
зък. Вестибуларната се предава с помощта на фастигиалното ядро.
56
Показателен е и контрастът между горното и долното „хълмче“. Долното също има многоплас-
това структура, но единствената му сфера на дейност е свързана със слуха. То е и важна станция по
пътя на слуховите сигнали към мозъчната кора. Горното „хълмче“ е ангажирано със зрението, най-
вече чрез повърхностните си пластове, но се занимава и с координиране (чрез по-дълбоките си плас-
тове). Вж. Paul J. May, „The Mammalian Superior Colliculus: Laminar Structure and Connections,“ Progress
in Brain Research 151 (2006), pp. 321-378; Barry E. Stein, „Development of the Superior Colliculus,“ Annual
Review of Neuroscience 7 (1984), pp. 95-125; Eliana M. Klier, Hongying Wang, and Douglas J. Craw ford,
„The Superior Colliculus Encodes Gaze Commands in Retinal Coordinates,“ Nature Neuroscience 4, no. 6
(2001), pp. 627-632; and Michael F. Huerta and John K. Harting, „Connectional Organization of the Superior
Colliculus,“ Trends in Neurosciences, August 1984, pp. 286-289.

64
направляваха мускулите на гущерчето, за да катапултират и езика, когато плячката бе
вече в неговия обхват („на един език разстояние“). Идеалната адаптазия на това визу-
ално-моторно поведение е наистина смайваща. Но я си представете бързите, последова-
телни „включвания“ на невроните в горното „хълмче“ на това гущерче, а после хуба-
вичко си помислете... Какво всъщност е видяло то? Аз самият не съм сигурен, но пред-
полагам, че е видяло една черна движеща се точка, описваща зигзагообразни криволици
в иначе смътното му зрително поле. И какво е узнало гущерчето за случващото се в
непосредствена близост до него? Ами най-вероятно нищо, поне в нашия смисъл на „уз-
наване“. А какво е почувствало, когато е излапало своя трудно спечелен обяд? Подози-
рам, че мозъчният му ствол е регистрирал успешното изпълнение на задачата плюс ре-
зултатите от подобреното хомеостатично състояние. Субстратите на неговите чувства
вероятно също са били налице, въпреки че то едва ли се е „замислило“ над забележи-
телното умение, което току-що е демонстрирало. Невинаги е лесно да си зелен.
Тази ефикасна интеграция на сигналите обслужва една очевидна и непосредствена
цел: събирането на нужната информация за ефективни действия, независимо дали дви-
жения на очите, крайниците, че дори и на... езика. А това се постига благодарение на
многостранните връзки на „хълмчетата“ с всички мозъчни дялове, които ефективно нап-
равляват движенията, както и с мозъчния ствол, гръбначния мозък, таламуса и мозъч-
ната кора. Но освен постиганото ефективно управление на движенията, сигурно има и
други, „вътрешни“ или ментални последствия от тази свръхполезна координация. По
всяка вероятност тези интегрирани и издържани в общ регистър карти на горното „хъл-
мче“ генерират и образи – не толкова богати и многопластови като тези на мозъчната
кора, но така или иначе образи. Някои зачатъци на мислене вероятно могат да бъдат
открити именно тук, като същото важи и за „зачатъците“ на аза57.

А какво да кажем за горните „хълмчета“ на хората? При тях селективното разрушение

на горния коликул е рядко явление – толкова рядко, че невробиологичната литература
е описала само един такъв случай (на билатерално увреждане), който за наш късмет е
бил проучен от големия невролог и невробиолог Дерек Дени-Браун.58 Въпросното ув-
реждане се дължало на травма и пациентът оцелял няколко месеца – в много тежко със-
тояние на съзнанието, напомнящо акинетична немота. Това говори най-малкото за дъл-
боко разстройство на менталния процес (ментацията), но аз бих пояснил, че в един мой
случай с пациент с коликуларно увреждане бе налице само леко разстройство на съзна-
нието.
Виждането само с „хълмчета“ (когато визуалните кортекси са изгубени) вероятно се
свежда до усещането, че някакъв неидентифициран обект (X) се движи край мен, при-
мерно се отдалечава или пък се приближава. Но и в двата случая не ще успея да опиша
чисто менталните аспекти на този обект, камо ли пък да го осъзная. В случая имаме
един доста смътен, замъглен ум, събиращ само откъслечна информация за света, но въп-
реки че образите са смътни и незавършени, това далеч не означава, че събраната инфор-
мация е безполезна или подвеждаща (за което свидетелства и „сляпото зрение“). Но ко-
гато визуалните кортекси липсват по рождение, както при хидраненцефалиците, на ко-
ито се спряхме по-горе, и двете „хълмчета“, горно и долно, могат да осъществят далеч

57
Bernard M. Strehler, „Where Is the Self? ANeuroanatomical Theory of Consciousness,“ Synapse 7
(1991), pp. 44-91; Merker, „Consciousness.“
58
D. Denny Brown, „The Midbrain and Motor Integration,“ Proceedings of the Royal Society of Medicine
55 (1962), pp. 527-538.
65
по-осезателен принос към менталния процес.
За финал нека добавя още един факт, свидетелстващ за приноса на горните „хълм-
чета“ към изграждането на ума. Горният коликул произвежда и едни електрически ос-
цилации в гама-регистъра – явление, свързано с синхронната активация на невроните, а
според неврофизиолога Улф Сингър, и с кохерентното възприятие, а може би дори и
със съзнанието. Горният коликул си остава и до днес единствения участък в мозъка (из-
вън мозъчната кора), за който знаем, че произвежда подобни осцилации. 59

Стигаме ли вече до мислите?

От казаното досега можем да си изградим и една предварителна представа: формира-

нето на мисли ще да е някакво свръхселективно занимание. Но нека не оставаме с впе-
чатлението, че цялата нервна система е ангажирана в този процес. Някои дялове със
сигурност не участват, други имат известен принос, но не са сред основните играчи, а
трети пък изнасят цялата тежест върху плещите си. Що се отнася до последните, някои
предлагат подробни образи, други – по-прости, но пък основоположни, например телес-
ните чувства. Всички дялове, ангажирани с менталния процес, следват крайно диферен-
цирани модели за взаимовръзка, които пък подсказват и доста сложна сигнална интег-
рация.
Ако съпоставим дяловете, участващи в менталния процес, с онези, които нямат отно-
шение по въпроса, едва ли ще разберем какви точно сигнали изпращат самите неврони.
Няма да разберем и честотата или интензивността на тяхното „включване“, както и мо-
делите, по които различните невронни ансамбли се коалират. Но покрай съпоставката
ще опознаем някои аспекти на инсталационната диаграма, от която невроните се нуж-
даят, за да се включват в горния процес. Например кортикалните ментални пунктове са
„клъстери“ на различни взаимосвързани дялове, организирани около мястото за прие-
мане на входяща информация от периферните сензорни сонди. Съответните субкорги-
кални места също са такива взаимосвързани „клъстери“ (в случая – ядра) и също са ор-
ганизирани около входящата информация от една друга „периферия“, а именно самото
тяло.
Има и друго изискване, важащо в еднаква степен и за мозъчната кора, и за подпорните
ядра: нужна е стабилна взаимовръзка между мислотворните дялове, която да позволява
и многократната им употреба (рекурсивността), както и идеална координация на кръс-
тосаните сигнали, която пък при мозъчната кора се улеснява от кортико-таламичната
взаимовръзка. Тук ще отворя една скоба: понятия като „повторно постъпил“ (reentrant)
и „рекурсивен“ се отнасят за самите сигнали, които не се движат само напред, по една-
единствена верига, а се завръщат и към своя източник, т.е. конкретния невронен ансам-
бъл, с който започва всяка брънка от веригата. Менталните региони в мозъчната кора
получават и изобилна входяща информация от най-различни ядра, разположени под
тях – някои в мозъчния ствол, а други в таламуса, които на свой ред модулират корти-

59
Michael Brecht, Wolf Singer, and Andreas K. Engel, „Patterns of Synchroniza tion in the Superior
Colliculus of Anesthetized Cats,“ Journal ofNeuroscience 19, no. 9 (1999), pp. 3567-3579; Michael Brecht,
Rainer Goebel, Wolf Singer, and Andreas K. Engel, „Synchronization of Visual Responses in the Superior
Colliculus of Awake Cats,“ NeuroReport 12, no. 1 (2001), pp. 43-47; Michael Brecht, Wolf Singer, and
Andreas K. Engel, „Correlation Analysis of Corticotectal Interactions in the Cat Visual System,“ Journal of
Neurophysiology 79 (1998), pp. 2394-2407.
66
калната активност с помощта на своите невромодулатори (като катехоламините) и нев-
ротрансмитери (от рода на глутамата).
Накрая: сигнализацията се нуждае и от синхронизация, за да могат елементите на
стимула, пристигащи в периферната сензорна сонда, да запазят връзка помежду си –
подобно на сигналите, обработвани в мозъка. За да се появят ментални състояния, мал-
ките невронни мрежи трябва да се държат по подобаващ начин. Например в онези малки
мрежи, чиято активност показва наличието на определена особеност, невроните се
включват все по-интензивно. Невронните ансамбли, които работят съвместно, за да
обозначат някоя комбинация от особености, трябва пък да синхронизират темпото си
на включване. Горното бе доказано за първи път при маймуните от Улф Сингър и него-
вите колеги (както и от Райнхард Екхорн), които установиха, че отделни сектори на ви-
зуалния кортекс, ангажирани в обработването на един и същ обект, демонстрират син-
хронни действия в обхват от 40 херца.60 Въпросната синхронизация вероятно се постига
чрез осцилациите на различните невронни дейности. Когато мозъците формират пер-
цептивни образи, невроните от онези сектори, спомагащи за самите възприятия, излъч-
ват синхронизирани осцилации с висока честота. Може това е и част от тайната за „свър-
зването“ на отделните мозъчни дялове в темпорален план; по-натам отново ще се върна
на този механизъм, за да обясня функционирането на конвергентно-дивергентните зони
(Глава 6), както и асемблирането на Аза (Глава 8, 9 и 10). 61 С други думи, освен че със-
тавя детайлни карти в най-различни свои дялове, мозъкът трябва и да свърже тези карти
в кохерентни ансамбли. Ключът към това вероятно е гореописаната синхронизация.
Да обобщим: самата идея за „карта“ (като нещо обособено) е просто една полезна
абстракция. Тази абстракция обаче скрива един важен факт: изключително многоброй-
ните и взаимосвързани неврони, ангажирани за целта във всеки отделен сектор, които
излъчват и все по-сложни сигнали. Онова, което преживяваме като „мисловна дейност“,
отговаря не само на дейността в определена част на мозъка, но и на резултата от онази
интензивна (и рекурсивна) сигнализация, обхващаща многобройни церебрални сектори.
Но както ще стане дума и в Глава 6, експлицитните аспекти на определени ментални
съдържания – конкретно лице или пък глас – най-вероятно се съвместяват без някаква
по-специфична подредба на мозъчните сектори, пряко ангажирани с асемблирането на
картите, но, разбира се, с помощта и на някои други сектори, имащи отношение към
същия процес. Иначе казано, формирането на всяка мисъл има и чисто анатомична спе-
цифика – някоя фина функционална диференция във въртопа на глобалната невронна
комплексност.
Докато се мъчи да проумее невралната база на мисленето, човек би могъл да си зададе
и следния въпрос: дали горното е добра или лоша новина? Може да реагира по два на-
чина. Първият е да се почувства обезсърчен при вида на тази биологична бъркотия, в
която като че ли не се откроява някакъв по-ясен или поне разбираем модел. Но би могъл
да приеме тази сложност изяло и да си даде сметка, че мозъкът очевидно се нуждае от
тази „бъркотия“, за да произведе накрая и нещо така богато, плавно и адаптивно като

60
W. Singer, „Formation of Cortical Cell Assemblies,“ Symposium on Qualitative Biology 55 (1990), pp.
939-952; Llinas, Jofthe Vortex.
61
L. Melloni, C. Molina, M. Pena, D. Torres, W. Singer, and E. Rodriguez, „Synchronization of Neural
Activity Across Cortical Areas Correlates with Conscious Perception,“ Journal of Neuroscience 27, no. 11
(2007), pp. 2858-2865.

67
менталните състояния. Аз лично бих избрал втория вариант. Трудно бих повярвал, че
някаква си „карта“ в моя мозък ще ми позволи да чуя фугите на Бах или да забележа
венецианския Канале гранде, камо ли пък да им се насладя и открия тяхното място в
общия контекст на човешката култура. Но при мозъка правилото „колкото по-малко,
толкова по-добре“62 важи само когато искаме да определим същността на някое явле-
ние. В останалите случаи „повече“ е винаги за предпочитане...

62
Перифраза на един израз на Робърт Браунинг („less is more“). – Б.пр.
68
 4.
Тялото в психиката
Относно психиката

Преди съзнанието да започне да се разглежда като централен проблем в изследвани-

ята на психиката и мозъка, един тясно свързан въпрос, известен като „проблем за пси-
хиката и тялото“, доминира в интелектуалните дебати. В една или друга форма той
просмуква мисленето на философи и учени от Декарт и Спиноза досега. Функционал-
ният ред, описан в предишната глава, изяснява моята позиция по този въпрос: способ-
ността на мозъка да картографира осигурява съществен елемент в решението му. Нак-
ратко, сложният мозък като нашия естествено съставя експлицитни повече или по-
малко детайлни карти на структурите, които изграждат самото тяло. Мозъкът неиз-
бежно картографира функционалните състояния, в които тези телесни части попадат
съвсем естествено. Тъй като – както видяхме – експлицитните мозъчни карти са субст-
ратът на умствените образи, картографиращият мозък има способността буквално да
въвежда тялото като съдържание в психичния процес. Благодарение на мозъка тялото
става естествена тема на съзнанието.
Съпоставянето на тялото с картографирането от мозъка обаче има един особен и сис-
темно пренебрегван аспект: макар че тялото е това, което се картографира, то никога не
губи контакт с картографиращия – мозъка. При нормални обстоятелства те са свързани
едно с друго от раждането до смъртта. Също толкова важно е, че картографираните об-
рази на тялото имат начин постоянно да влияят върху самото тяло, в което възникват.
Това е уникална ситуация. Тя няма паралел в картографираните образи на обектите и
събитията, които са външни на тялото и никога не могат да упражняват никакво пряко
влияние върху тези обекти и събития. Убеден съм, че всяка теория за съзнанието, която
не включва тези факти, е обречена да се провали.

Причините зад връзката тяло/мозък са представени отделно. Работата по управление

на живота се състои от управление на тялото и – както видяхме в предишните глави –
управлението постига прецизност и ефикасност благодарение на присъствието на мозък
и по-конкретно – от притежаването на вериги от неврони, които подпомагат управлени-
ето. Казах, че невроните са свързани с живота и неговото управление в други клетки на
тялото и тази свързаност изисква двупосочно сигнализиране. Невроните действат
върху другите телесни клетки чрез химически съобщения или възбуждането на муску-
лите, но за да вършат работата си, имат нужда от вдъхновение от самото тяло, което би
трябвало да подтиква, така да се каже. В простия мозък тялото само се подтиква, като
просто сигнализира на подкоровите ядра. Както научихме, ядрата са пълни с „диспози-
ционно ноу-хау“ – типа познание, което не изисква детайлно картографирани репрезен-
тации. В сложния мозък обаче картографиращата мозъчна кора описва тялото и него-
вите действия в такива експлицитни детайли, че собственикът на този мозък става спо-
собен например да си „представя“ формата на крайниците си и тяхното положение в
пространството, или факта, че рамото или стомахът го болят. Въвеждането на тялото в

69
психиката е върховният израз на вътрешната свързаност на мозъка, неговата целенасо-
чена нагласа спрямо тялото, ако го изразя по начин, който свързва идеите на философи
като Франц Брентано63. Брентано в действителност вижда целенасочената нагласа като
белега на психичните явления и вярва, че физическите явления нямат целенасочени наг-
ласи и свързаност. Това като че ли не е така. Както видяхме в Глава 2, отделните клетки
също като че ли имат намерения и свързаност в почти същия смисъл. С други думи,
нито целият мозък, нито отделните клетки преднамерено възнамеряват нещо с поведе-
нието си, разбира се – но позицията им е такава, сякаш го правят. Това е още една при-
чина да се отрича интуитивната пропаст между психическия и физическия свят 64.
Свързаността на мозъка с тялото има две други зрелищни последствия, които също
са задължителни за разрешаването на главоблъсканиците „тяло-психика“ и „съзнание“.
Вездесъщото, първично, изчерпателно картографиране на тялото покрива не само това,
което обикновено разглеждаме като самото тяло – мускулно-скелетната система, вът-
решните органи, вътрешната среда, – но и специалните инструменти на възприятието,
разположени на определени места в това тяло – разузнавателните предни постове на
тялото: обонятелните и вкусовите лигавици, тактилните елементи на кожата, ушите,
очите. Тези инструменти са разположени в тялото също толкова, колкото и вътрешнос-
тите ви, но заемат привилегирована позиция. Да кажем, че са като диаманти в рамка.
Във всички тези инструменти има част, изградена от „добрата стара плът“ – арматурата
за диамантите – и друга част, изградена от деликатни и специални „нервни рецептори“ –
диамантите. Важни примери на арматурата от „добрата стара плът“ са: външното ухо,
ушния канал, средното ухо с трите му малки костици и тъпанчевата мембрана; или ко-
жата и мускулите около очите, различните компоненти на очната ябълка освен рети-
ната, например лещата и зеницата. Примери на деликатните „нервни рецептори“ включ-
ват: ушния охлюв във вътрешното ухо с неговите сложни реснически клетки и способ-
ности за картографиране на звука; ретината в задната част на очната ябълка, върху която
се проектират зрителните образи. Комбинацията от стара плът и нервен рецептор е те-
лесна граница. Сигналите, идващи от света, трябва да преминат тази граница, за да нав-
лязат в мозъка – те не могат просто да влязат директно.
Заради това любопитно подреждане представянето на света, който е външен за тя-
лото, може да навлезе в мозъка единствено чрез самото тяло, а именно чрез повърх-
ността му. Тялото и заобикалящата го среда взаимодействат едно с друго и промените,
причинени в тялото от това взаимодействие, се картографират в мозъка. Несъмнено е
вярно, че съзнанието научава за външния свят чрез мозъка, но е еднакво вярно, че мо-
зъкът може да се информира само чрез тялото.
Второ специално последствие от свързаността на мозъка с тялото е не по-малко забе-
лежително: като картографира тялото си по интегриран начин, мозъкът успява да съз-
даде критично важния компонент на всичко онова, което ще стане Аз. Ще видим, че
картографирането на тялото е ключът към изясняването на проблема за съзнанието.
И накрая: като че ли посоченото по-горе не е достатъчно необикновено; тясното вза-
имоотношение на тялото и мозъка е от същностно значение за разбирането на нещо
друго, което е от централно значение в живота ни: емоциите и възникващите в резултат
чувства.

63
Brentano, Franz (1995). Psychology from an empirical Standpoint. Translated by Antos C. Rancurello,
DB Terrel and Linda L. McAllister. London, Routledge, pp. 88-89.
64
Даниел Денет (Dennett, D. C. (1987). The Jntentional Stance. Cambridge, MA: MIT Press) отдавна
издига същия аргумент, както и Текумзе Фич (Tecumseh Fitch, Op. cit.).
70
 Картографиране на тялото

Как постига мозъкът картографирането на тялото? Като се отнася към тялото и него-
вите части като към всеки друг обект – може да каже някой, но това едва ли би решило
проблема, защото що се отнася до мозъка, тялото е нещо повече от някакъв прост обект:
то е централният обект на картографиране от мозъка, първостепенният фокус на него-
вото внимание. (Винаги когато мога, използвам термина „тяло“, за да обознача „същин-
ското тяло“ и да оставя настрана мозъка. Мозъкът също е част от тялото, разбира се, но
има особен статус: той е част от тялото, която може да комуникира с всяка друга част
от тялото и към която всяка друга част от тялото изпраща сигнали.)
Уилям Джеймс загатва за степента, до която тялото трябва да бъде въведено в съзна-
нието, но не може да знае колко сложни ще се окажат механизмите, отговорни за осъ-
ществяването на трансфера на тялото в съзнанието 65. Тялото използва както химически,
така и нервни сигнали, за да общува с мозъка и диапазонът на предаваната информация
е по-широк и по-детайлен, отколкото той е можел да си представи. В действителност
днес съм убеден, че просто говоренето за общуването между тялото и мозъка пропуска
важното. Макар че част от сигнализирането от тялото до мозъка води до разбираемо
картографиране, например картографирането на положението на крайник в пространс-
твото, значителна част от сигнализирането първо се обработва от подкоровите ядра,
гръбначния мозък и особено мозъчния ствол, като резултатът е, че в този процес нещо
се добавя. Това е много важно, когато става дума за сигнали, свързани с вътрешността
на тялото и които започват да изграждат усещанията и емоциите. Нещо повече: аспекти
на физическата структура и функция на тялото са запечатани в мозъчните вериги от
самото начало на развитието и генерират непрекъснато модели на активност. С други
думи, някакъв вариант на тялото постоянно се пресъздава в мозъчната активност. Хете-
рогенността на тялото получава имитиран мозъчен контрапункт на езика на мозъка –
една от върховите характеристики на функцията на мозъка: да обслужва тялото. И нак-
рая, мозъкът може да прави повече от простото повече или по-малко точно картографи-
ране на състояния, които действително се разгръщат: той може – и това е най-драматич-
ното – да симулира телесни състояния, които все още не са се появили.

Тези, които не са запознати с невронауката, може да приемат, че тялото действа като

отделна единица, като единна маса плът, свързана с мозъка чрез живи проводници, на-
речени нерви. Реалността е много различна. Тялото има многобройни отделни компо-
ненти. Естествено, вътрешностите, на които се обръща толкова голямо внимание, са съ-
ществени. Непълният списък на вътрешностите включва обичайните заподозрени: сър-
цето, белите дробове, червата, черния дроб и панкреаса, устата, езика и гърлото; жле-
зите с вътрешна секреция (например хипофизата, щитовидната и надбъбречните); яйч-
ниците и тестисите. Списъкът обаче трябва да включи и по-необичайните заподозрени:

65
James, William (1890). Op. cit. Джеймс третира тялото като имащо централно значение за разби-
рането на психиката, но това съвсем доскоро до голяма степен е пренебрегвано в невронауката. Във
философията обаче тялото продължава да играе централна роля и виден пример е Морис Мерло-Понти
(Merleau-Ponty,Maurice (1962). Phenomenology of Perception; London, Routledge). Сред съвременните
философи Марк Джонсън е признатият лидер в тази област. Тялото е играло важна роля в неговия
известен труд с Джордж Лакоф (1980, Metaphors we Live By; Chicago, Chicago University Press), но две
по-късни монографии разглеждат конкретно тази тема: The Body in Mind (1987) и The meaning of the
Body (2007), both at Chicago University Press.
71
еднакво жизненоважния, но не толкова често признаван орган – кожата, която обгръща
целия ни организъм; костния мозък и две динамични представления, наречени кръв и
лимфа. Всички тези отдели са незаменими за нормалното функциониране на тялото.
Може би не е изненадващо, че деконструираната на парчета реалност на телата ни е
лесно възприемана от ранното човешко съзнание – по-малко интегрирано и развито от
нашето, както се подсказва от думите, дошли при нас от Омир. Хората от „Илиада“ нап-
ример не говорят за цялото тяло (сома), а за телесни части, т.е. крайници. Кръвта и ди-
шането, и вътрешните функции се обозначават с думата психе, която все още не е впрег-
ната да значи психика или душа. Одушевяващата сила, която ръководи тялото, вероятно
смесена с импулса и емоцията, е тумос66 и френ67.68

Комуникацията между тялото и мозъка е двупосочна: от тялото към мозъка и обратно.

Двете посоки на комуникацията обаче съвсем не са симетрични. Сигналите (нервни и
химически) от тялото към мозъка позволяват на мозъка да създава и да поддържа мул-
тимедийния си документален филм за тялото и позволява на тялото да предупреждава
мозъка за важни промени, появяващи се в неговата структура и състояние. Ваната, в
която живеят всички телесни клетки и чийто израз е кръвната химия – вътрешната
среда, – също изпраща сигнали на мозъка не чрез нервите, а чрез химически молекули,
които въздействат директно върху определени части на мозъка, предназначени да полу-
чават техните съобщения. Следователно диапазонът информация, предавана на мозъка,
е изключително широк. Например той включва състоянието на свиване или разширя-
ване на гладката мускулатура (мускулите, които формират например стените на артери-
ите, червата и бронхите); количеството кислород и въглероден диоксид, концентрирани
локално във всяка част от тялото; температурата и pH на различните места; локалното
присъствие на токсични химически молекули и т.н. С други думи, мозъкът знае какво е
било миналото състояние на тялото и може да бъде информиран за модификациите, на-
стъпващи в него. Последното е от жизненоважно значение, ако мозъкът иска да предиз-
виква корективни реакции на промените, заплашващи живота. От друга страна, сигна-
лите от мозъка към тялото (нервни и химически) се състоят от команди за промяна на
тялото. Тялото казва на мозъка: ето как съм конституирано и това е състоянието, в което
съм сега. Мозъкът казва на тялото какво да направи, за да поддържа баланса си. Винаги
когато е необходимо, той казва на тялото и как да конструира емоционално състояние.

Тялото обаче има нещо повече от вътрешни органи и вътрешна среда. Има ги и мус-
кулите и те са два вида: гладки и набраздени. Набразденият вид има характерни „ленти“
(стрии), ако се гледа под микроскоп, а гладките – не. Гладките мускули са еволюционно
по-стари и са ограничени до вътрешностите: червата и бронхите се свиват и разширяват
благодарение на гладките мускули. Стените на артериите са изградени в по-голямата си
част от гладки мускули: кръвното налягане се повишава, когато те се свият около арте-
рията. Набраздените са свързани с костите в скелета и създават външните телесни дви-
жения. Единственото изключение в този план на нещата е сърцето, което също е изгра-
дено от набраздени мускулни влакна и чиито контракции не обслужват телесните дви-
жения, а изпомпването на кръвта. Сигналите за състоянието на сърцето се изпращат на

66
Физическата връзка с дишането или кръвта. – Б.пр.
67
Древногръцка дума за „мозък“ или „съзнание“. – Б.пр.
68
Jaynes, Julian (1976). Op. cit.
72
частите от мозъка, посветени на вътрешностите, а не на тези, свързани с движението.
Когато скелетните мускули са свързани с две кости, съчленени със става, свиването
на техните влакна генерира движение. Вдигането на вещ, ходенето, говоренето, диша-
нето и храненето са все действия, които зависят от свиването и отпускането на скелет-
ните мускули. Винаги когато се появяват тези контракции, тялото се променя. С изклю-
чение на моментите на пълна неподвижност, които са много редки в будно състояние,
конфигурацията на тялото в пространството се променя непрекъснато и съответно се
променя и картата на тялото, представена в мозъка.
За да контролира прецизно движението, тялото трябва незабавно да предава на мо-
зъка информация за свиването на скелетните мускули. Това изисква ефикасни нервни
пътища, които са еволюционно по-нови от тези, предаващи сигнали от вътрешните ор-
гани и среда. Тези пътища водят до мозъчните зони, посветени на усещането на състо-
янието на тези мускули.

Както беше отбелязано, мозъкът също изпраща съобщения на тялото. В действител-

ност много аспекти на телесното състояние непрекъснато се картографират в мозъка и
са били причинени от мозъчни сигнали до тялото. Както е в случая на комуникацията
от тялото към мозъка, мозъкът говори на тялото по нервни и химически канали. Нерв-
ният канал използва нервите, чиито съобщения водят до свиването на мускулите и из-
пълнение на действията. Примери на химически канали включват хормоните, например
кортизол, тестостерон или естроген. Освобождаването на хормони променя вътрешната
среда и действието на вътрешните органи.
Тялото и мозъкът са ангажирани в непрекъснат танц на взаимодействието. Мислите,
реализирани в мозъка, могат да предизвикват емоционални състояния, които се прила-
гат от тялото, а тялото може да променя мозъчния пейзаж, а така и субстрата за мислите.
Мозъчните състояния, които съответстват на определени психични състояния, предиз-
викват определени телесни състояния; телесните състояния след това се картографират
в мозъка и се включват в актуалните психични състояния. Малка промяна в мозъка като
част от системата може да има съществени последици за състоянието на тялото (помис-
лете за освобождаването на който и да е хормон). По същия начин малка промяна в
тялото (например счупена пломба) може да има съществен ефект върху психиката, след
като промяната се картографира и възприеме като остра болка.

От тялото към мозъка

Забележителната европейска физиологична школа, която процъфтява от средата на

XIX до началото на XX в., е описала контурите на сигнализирането от тялото към мо-
зъка с будеща възхищение точност, но релевантността на тази обща схема за разбира-
нето на проблемите на тялото и психиката остават незабелязани. Не е изненадващо, че
невроанатомичните и неврофизиологичните детайли са открити едва през последните
няколко години69.

69
Двете критично важни фигури в тази история са Вебер (Weber, Е.Н. Handworterbuch des
Physiologie mit Riicksicht auf physiologische Pathologie Bd 3, Abt 2 (ed. Wagner, R.) 481-588 (Biewig und
Sohn, Braunschwieg, Germany, 1846)) и Шерингтън (Sherrington, C.S. Textbook of Physiology (ed. Schafer,
E. A.) 920-1001 (Pentland, Edinburgh, UK, 1900)). За съжаление по времето, когато ревизира прочутия

73
 Състоянието на вътрешността на тялото е предава на мозъка чрез специални нервни
канали, водещи до специфични мозъчни зони. Специални типове нервни влакна – А, 5,
С-влакна – пренасят сигналите от всяко кътче на тялото към специфични части на цен-
тралната нервна система, например отрязъка от първия слой в задния рог на гръбначния
мозък, на всяко вертикално ниво по протежение на гръбначния мозък и към каудалната
част на тригеминалния нерв. Сегменти от гръбначния мозък приемат сигнали от вът-
решната среда и вътрешните органи с изключение на главата, т.е. гръден кош, корем и
крайници. Ядрото на тригеминалния нерв получава сигнали от вътрешната среда и вът-
решността на главата, включително лицето и неговата кожа. Също толкова специализи-
рани са мозъчните зони, натоварени с обработката на сигналите, след като те влязат в
централната нервна система, и докато следващите сигнали напредват към по-висшите
нива на главния мозък.
Най-малкото, което човек може да каже, е, че заедно с химическата информация, съ-
държаща се в кръвообращението, тези нервни съобщения информират мозъка за състо-
янието на голяма част от вътрешността на тялото – състоянието на вътрешните ор-
гани/химическите телесни компоненти под външния периметър на кожата.
В допълнение на сложното картографиране на вътрешните усещания, описани по-
горе и които наричаме интероцепция, съществуват каналите от тялото към мозъка, ко-
ито картографират състоянието на скелетната мускулатура, ангажирана в движението;
те са част от екстероцепцията. Съобщенията от скелетните мускули използват раз-
лични и бързо проводящи типове нервни влакна – Аа и Ау влакна, както и различни
станции на централната нервна система по целия път до по-висшите мозъчни нива. Ре-
зултатът от цялата тази дейност по сигнализирането е многомерна картина на тялото в
мозъка, а оттук и в съзнанието 70.

Представяне на количества и конструиране на качества

си учебник по физиология, Шерингтън изоставя немската концепция за общи телесни усещания, или
Gemeingefuhl, и вече не подчертава ранната си идея за „материалното Аз“ (Sherrington, C.S. (1948). The
integrative action of the nervous system. Cambridge: Cambridge University Press.) А. Д. Крейг представя
точен исторически обзор на това състояние на нещата: Craig, A.D. (2002). How do you feel?
Interoception: the sense of the physiological condition of the body. Nature Reviews Neuroscience 3:655-666.
70
Основите на връзката от тялото към мозъка са представени добре от КрифърдСейпър (Saper,
Clifford В. (2002). The Central Autonomic Nervous System: Conscious Visceral Perception and Autonomic
Pattern Generation. Annu. Rev. Neurosci. 25:433-469). Структурата на мозъчния ствол и ядрата на хипо-
таламуса, които отговорят за осъществяването на този двупосочен процес, може да се научи от след-
ните статии: Gauriau, Caroline and Bernard, Jean-Francois (2001). Pain pathways and parabrachial circuits
in the rat. Experimental Physiology 87, 2:251-258; Giola, M., Luigi, R., Pretruccioli, Maria Grazia and
Bianchi, Rossella (2000). The Cytoarchitecture of the Adult Human Parabrachial Nucleus: a Nissi and Golgi
study. Arch. Histol. Cytol., Vol 63, No. 5, 411-424; Behbahani, Michael M. (1995). Functional Characteristics
of the Midbrain Periaqueductal Gray. Progress in Neurobiology, Vol. 46, pp. 575-605; Hyde, Thomas M. and
Miselis, Richard R. (1992). Subnuclear Organization of the Human Caudal Nucleus of the Solitary Tract.
Brain Research Bulletin, Vol. 29 pp. 95-109; McRitchie, Deborah A. and Tork, Istvan (1992). The Internal
Organization of the Human Solitary Nucleus. Brain Research Bulletin, Vol. 31, pp. 171-193; Block, Christine
H. and Estes, Melinda L. (1989). The Cytoarchitectural Organization of the Human Parabrachial Nuclear
Complex. Brain Research Bulletin 24:617-626; Bourgeais, L., Monconduit, L., Villanueva, L. and Bernard,
J. F. (2001). Parabrachial internal lateral neurons convey nociceptive messages from the deep laminas of the
dorsal horn to the intralaminar thalamus. Journal of Neuroscience 21, 2159-2165.
74
 Сигнализирането от тялото към мозъка, което описах, не просто се занимава с предс-
тавяне на количества определени молекули или степени на свиване на гладките мус-
кули. Естествено, каналите от тялото към мозъка наистина предават информация за ко-
личества – колко СО2 или О2 присъства; какво е съдържанието на захар в кръвта и т.н.
Едновременно с това обаче резултатите от преноса имат качествен аспект. Състояние-
то на тялото се усеща като намиращо се в някаква форма на удоволствие или болка,
релаксация или напрежение: може да има усещане за енергия или умора, физическа ле-
кота или тежест; безпрепятствен поток или съпротива, ентусиазъм или обезсърчение.
Как може да се постигне този качествен ефект? Като начало – чрез подреждане на раз-
личните количествени сигнали, пристигащи в структурите на мозъчния ствол и в инсу-
ларната кора, така че да се композират различни пейзажи за течащите телесни събития.
За да разберете какво имам предвид, ви моля да си представите състояние на удовол-
ствие (или силна болка) и да се опитате да изброите компонентите му, като направите
кратък списък на различните части на тялото, които се променят в този процес: ендок-
ринни, сърдечносъдови, дихателни, чревни, кожни, мускулни. Сега вземете предвид
факта, че емоцията, която изпитвате, е интегрирано възприятие от всички тези промени,
докато се осъществяват в пейзажа на тялото. Като упражнение всъщност може да се
опитате да композирате емоцията и да припишете стойности на интензивността на
всеки компонент. За всеки пример, който си представяте, получавате различно качество.
Има обаче и други пътища за конструиране на качества. Първо, както беше отбеля-
зано, значителна част от сигналите на тялото претърпяват допълнителна обработка в
определени ядра на централната нервна система. С други думи, сигналите са прерабо-
тени в междинни точки, които не са просто релейни станции. Например механизмът на
емоциите, разположен в ядрата на периакведукталното сиво вещество, е вероятно да
влияе пряко или непряко върху преработката на телесните сигнали на нивото на параб-
рахиалните ядра. Точно какво се добавя в процеса не е известно от неврологична гледна
точка, макар че добавянето вероятно допринася за преживелищните качества на емоци-
ите. Второ, зоните, които получават сигнали от тялото към мозъка, на свой ред реагират,
като променят актуалното състояние на тялото. По-рано описах как си представям тези
реакции като иницииращи стегнат, двупосочен, резонансен клуп на обратна връзка
между телесните и мозъчните състояния. Мозъкът, който картографира телесното със-
тояние, и действителното телесно състояние никога не са твърде разделени. Тяхната
граница е мъглява. Те на практика се сливат. От това подреждане възниква усещането,
че в плътта се осъществяват дадени събития. Рана, която е картографирана в мозъчния
ствол (в парабрахиалното ядро) и възприета като болка, отприщва множество реакции
обратно към тялото. Реакциите са задействани от парабрахиалното ядро и се изпълняват
в близките ядра на периакведукталното сиво вещество. Те предизвикват емоционална
реакция и промяна в преработката на следващите болкови сигнали, които незабавно
променят телесното състояние и на свой ред променят и следващата карта, която мозъ-
кът ще направи на тялото. Нещо повече: реакциите, възникващи от усещащите тялото
зони, вероятно ще променят действието на други перцептивни системи, модулирайки
не просто течащото възприятие за тялото, но и това за контекста, в който се осъществява
сигнализирането от тялото. В примера с раната паралелно с промененото тяло ще бъде
променена и течащата когнитивна преработка. Няма как да продължите да се наслажда-
вате на дейността, в която сте ангажирани, докато изпитвате болка от раната. Тази про-
мяна на когнициите вероятно се постига чрез освобождаването на молекули от мозъч-
ния ствол и невромодулаторните ядра в базалния челен мозък. Като цяло тези процеси

75
ще доведат до сглобяването на качествено различни карти – принос към субстрата на
преживяването на болка и удоволствие.
Трите нива на мозъчния ствол са отбелязани в низходящ ред (средния мозък, мост и
медула); хипоталамусът (който е функционален компонент на мозъчния ствол, дори и
ако анатомично е част от диенцефалона) също е включен. Сигнализирането към и от
тялото и към и от мозъчната кора е отбелязано с вертикални стрелки. Изобразени са
само основните взаимовръзки и са включени само основните ядра, които участват в хо-
меостазата. Класическите ретикуларни ядра не са включени, нито пък моноаминерги-
чите и холинергичните ядра.
Мозъчният ствол често се смята просто за проводник на сигналите от тялото към мо-
зъка и от мозъка към тялото, но реалността е различна. Структури като ядрото на солар-
ния тракт – NTS (nucleus tractus solitarius) и парабрахиалното ядро – PBN (parabrachial
nucleus) наистина предават сигналите от тялото към мозъка, но не пасивно. Тези ядра,
чиято топографска организация е предшественик на организацията на мозъчната кора,
реагират на сигналите от тялото и по този начин регулират метаболизма и предпазват
интегритета на телесната тъкан. Нещо повече: техните богати, рекурсивни взаимодейс-
твия (обозначени чрез двупосочни стрелки) подсказват, че в процеса на регулиране на
живота могат да се създават нови сигнали. Периакведукталното сиво вещество – гене-
ратор на сложни химически и моторни отговори, насочени към тялото (например реак-
циите, включени в реагирането на болка и в емоциите) – също е рекурсивно свързано с
парабрахиалното ядро и с ядрото на соларния тракт. Периакведукталното сиво вещество
(PAG) е фундаменталната връзка с резонансния кръг тяло към мозък.
Разумно е да се издигне хипотезата, че в процеса на регулиране на живота мрежите,
формирани от тези ядра, пораждат и сложни нервни състояния. Думата „усещания“
описва психичния аспект на тези състояния.

76
Ил. 4.1. Схема на ключовите ядра в мозъчния ствол,
участващи в регулацията на живота (хомеостаза).

77
 Първични усещания

Въпросът как перцептивните карти на телесните ни състояния се превръщат в телесни

усещания – как перцептивните карти се чувстват и преживяват – е от централно зна-
чение за разбирането на съзнанието. Току-що описаните функционални системи за ин-
тероцепция изясняват част от проблема. Друга част е изяснена от разбирането как се
генерират ядреният Аз и субективността. Човек обаче не може да обясни напълно ядре-
ния Аз, без да знае малко повече за произхода на усещанията. Трябва да признаем съ-
ществуването на първични усещания – спонтанни отражения на състоянието на живото
тяло. На теория първичните усещания са резултат единствено от живото тяло и пред-
шестват всякакво взаимодействие между механизмите на регулацията на живота и
който и да е обект. Първичните чувства се базират на действието на горните ядра в мо-
зъчния ствол, които са неразривна част от системата за регулиране на живота. Първич-
ните усещания са основата на всички оставали усещания. Ще се върна към тази идея в
Глава 10.

Картографиране и симулиране на телесни състояния

Доказан факт е, че тялото в повечето си аспекти се картографира непрекъснато в мо-

зъка и че различно, но значително количество свързана информация навлиза в съзнани-
ето. За да координира физиологичните състояния в същинското тяло (което той може
да прави и без да осъзнава какво става), мозъкът трябва да е информиран за различните
физиологични параметри в отделните зони на тялото. Информацията следва да е досто-
верна и актуална, ако трябва да позволява оптимални контролни реакции.
Това обаче не е единствената мрежа, която свързва тялото и мозъка. Около 1990 г.
предложих идеята, че при определени обстоятелства, например в процеса на разгръщане
на някаква емоция, мозъкът бързо конструира карти на тялото, съвместими с тези, които
биха се появили в тялото, ако то наистина беше променено от тази емоция. Конструи-
рането може да става преди емоционалните промени, осъществяващи се в тялото, или
дори вместо тях. С други думи, мозъкът може да симулира (в сомато-сензорните зони)
определени телесни състояния, така сякаш те се случват, и тъй като възприятието ни
за всяко телесно състояние се корени в телесните карти на сомато-сензорните зони, въз-
приемаме телесното състояние като действително осъществяващо се дори и да не е
така71.
По времето, когато хипотезата за клупа на телесна обратна връзка „като че ли“ беше
формулирана, доказателствата, които можех да предложа в нейна подкрепа, бяха кос-
вени. Разумно е мозъкът да знае за телесното състояние, което се кани да предизвика.
Предимствата на този вид „предварителна симулация“ са очевидни от изследванията на
явлението еферентно копие. Еферентното копие позволява на моторните структури, ко-
ито ще наредят изпълнението на определено движение, да информират зрителните
структури за вероятните последици от това предстоящо движение от гледна точка на
пространственото преместване. Например когато очите ни се канят да се насочат към
обект в периферията на зрителното ни поле, зрителната зона на мозъка е предупредена

71
Damasio, A. (1994). Descartes' Error. New York: Putnam; 2005 Penguin Books.

78
за предстоящото движение и е готова да изглади прехода към новия обект, без да съз-
дава замъглен образ. С други думи, на зрителната зона е позволено да очаква последи-
ците от движението72. Симулирането на телесно състояние, без действително то да се
предизвиква, намалява времето за преработка и пести енергия. Хипотезата за клупа на
телесна обратна връзка като че обхваща тезата, че мозъчните структури, отговарящи за
предизвикването на определена емоция, трябва да са в състояние да се свързват със
структурите, в които ще се картографира телесното състояние, съответстващо на емо-
цията. Например амигдалата (задействащата зона за страха) и вентромедиалната
префронтална кора (задействащата зона за състраданието) трябва да контактуват със
соматосензорните зони – например инсуларната кора, SII, SI и соматосензорната асоци-
ативна кора, където непрекъснато се преработват актуалните телесни състояния. Такива
връзки съществуват и това прави възможно приложението на механизма на обратната
връзка „като че ли“.
През последните години допълнителна подкрепа за тази хипотеза дойде от няколко
източника, един от които е поредица от експерименти на Джакомо Рицолати и неговите
колеги. В тези експерименти, които използват имплантирани електроди в мозъка на
маймуни, маймуна наблюдава изследователят да изпълнява различни действия. Когато
маймуната вижда изследователя да движи ръката си, се активират невроните в мозъч-
ните ѝ зони, свързани със собствените движения на ръцете, „като че ли“ маймуната, а
не изследователят извършва действието. На практика обаче маймуната остава непод-
вижна. Авторите наричат невроните, които се държат по този начин, огледални нев-
рони73.
Така наречените огледални неврони в действителност са върховният инструмент от
типа „като че ли“. Мрежата, в която тези неврони са вместени, постига концептуално
това, което бях предположил като система за „телесна обратна връзка като че ли“: си-
мулацията в телесните карти на мозъка на телесно състояние, което в действителност
не се осъществява в организма. Фактът, че телесното състояние, симулирано от огле-
далните неврони, не е телесното състояние на изследваното лице, усилва това функци-
онално сходство. Ако сложният мозък може да симулира нечие чуждо телесно състоя-
ние, може да приемем, че той ще е в състояние да симулира и собствените си телесни
състояния. Състояние, което вече се е осъществявало в организма, би трябвало да е по-
лесно за симулиране, тъй като вече е било картографирано от същите тези соматосен-
зорни структури, които сега отговарят за симулирането му. Смятам, че системата „като
че ли“, приложена към другите, нямаше да се развие, ако преди това нямаше система
„като че ли“, прилагана към собственото тяло.
Природата на участващите в процеса мозъчни структури подкрепя показателното
функционално сходство между „обратната връзка като че ли“ и действието на огледал-
ните неврони. За „обратната връзка като че ли“ моята хипотеза е, че невроните в зони,

72
Goldberg, M. E., Bruce, C. J. (1990) Primate frontal eye fields. III. Maintenance of a spatially accurate
saccade signal. J. Neurophysiol. 64: 489-508; Goldberg, M. E., Wurtz, R. H. (1991). Extraretinal influences
on the visual control of eye movement. In: Motor Control: Concepts and Issues, edited by D. R. Humphrey,
and H.-J. Freund Chichester, UK: Wiley, 1991, p. 163-179.
73
Rizzolatti, G. and Craighero, L. (2004). The mirror-neuron system. Annu. Rev. Neurosci. 27, 169-192;
Gallese, V. (2001). The shared manifold hypothesis Journal of Consciousness Studies Vol. 8 2001:3350; Hari,
R., Forss, N., Avikainen, S., Kirveskari, E., Salenius, S. and Rizzolatti, G. (1998). Activation of human
primary motor cortex during action observation: a neuromagnetic study. Proc. Natl. Acad. Sci. 95:15061-
15065.
79
ангажиращи емоциите, например премоторната/префронталната кора (в случая на със-
траданието) и амигдалата (в случая на страха) активират зони, които обикновено кар-
тографират състоянието на тялото и на свой ред го потикват към действие. При хората
такива зони включват соматомоторния комплекс в роландовата област и париеталния
оперкулум, а също и инсуларната кора. Всички тези зони имат двойна соматомоторна
роля, т.е. те могат да съхраняват карта на телесно състояние (сензорна роля), но и да
участват в действието. До голяма степен точно това разкриват неврофизиологичните
експерименти с маймуни. Това е в съответствие с изследванията с хора чрез магнитое-
лектроенцефалография74 и функционално невроизобразяване75. Собствените ни изслед-
вания, базирани на неврологични лезии, сочат в същата посока.
Обясненията на съществуването на огледални неврони подчертават ролята, която
тези неврони може да играят: те ни позволяват да разбираме действията на другите, като
ни поставят в сравнимо телесно състояние. Когато наблюдаваме чуждо действие, на-
шият усещащ тялото мозък приема телесното състояние, в което бихме били, ако самите
ние се движехме, и по всяка вероятност го прави не чрез пасивни сензорни модели, а
чрез предварително активиране на моторните структури (готови за действие, без все
още това действие да им е било разрешено), а в някои случаи чрез действително моторно
активиране.
Как се е развила такава сложна физиологична система? Подозирам, че системата се е
развила от по-ранна система на обратна връзка с тялото „като че ли“, която сложните
мозъци отдавна са използвали, за да симулират собствените си телесни състояния. Това
има ясно и непосредствено предимство: бърза и пестяща енергия активация на картите
на определени телесни състояния, които на свой ред са асоциирани с релевантно минало
познание и когнитивни стратегии. В крайна сметка системата „като че ли“ е била при-
ложена към другите и е надделяла и се е запазила поради еднакво очевидни социални
предимства, които човек би могъл да извлече от идентифицирането на телесните състо-
яния на другите, които са израз на тяхното психично състояние. Накратко, според мен
системата за телесна обратна връзка „като че ли“ във всеки организъм е предшественик
на действието на огледалните неврони.
Както ще видим в Част III, фактът, че тялото на даден организъм може да се представи
в мозъка, е от съществено значение за създаването на Аз. Репрезентацията на тялото в
мозъка обаче има едно друго съществено последствие: тъй като сме в състояние да изоб-
разяваме собствените си телесни състояния, можем по-лесно да симулираме еквивален-
тните телесни състояния на другите. Следователно връзката, която установяваме между
собствените си телесни състояния и значението, което те са придобили за нас, може да
се пренесе към симулираните телесни състояния на другите – на този етап сме в състо-
яние да припишем сравнима значимост на симулацията. Диапазонът на явленията, обоз-
начавани с думата емпатия, дължи много на този механизъм.

74
Singer, T. et al. (2004). Empathy for pain involves the affective but not sensory components for pain.
Science 303, 2004:1157-1162.
75
Adolphs, R., Damasio, H., Tranel, D., Cooper, G., Damasio, A. (2000). A role for somatosensory cortices
in the visual recognition of emotion as revealed by three-dimensional lesion mapping. Journal of
Neuroscience, Vol. 20. 2000:2683-2690.
80
 Източникът на една идея

За пръв път осъзнах описаната по-горе възможност преди много години в един стра-
нен и паметен епизод. Един летен следобед, когато бях на работа в лабораторията, бях
станал от стола и вървях през кабинета, когато внезапно помислих за колегата ми Б.
Нямаше особена причина да мисля за него – не го бях виждал напоследък, нямаше
нужда да говоря с него, не бях чел за него, изобщо нямах планове да го виждам, но
въпреки това той присъстваше в съзнанието ми и беше погълнал цялото ми внимание.
Човек през цялото време мисли за други хора, но това беше различно, защото присъст-
вието беше неочаквано и изискваше обяснение. Защо мислех за д-р Б.? Почти незабавно
бърза поредица от образи ми разкри това, което трябваше да зная. Умствено повторих
движенията си и осъзнах, че за няколко мига се бях движил по начин, характерен за моя
колега Б. Беше свързано с начина, по който размахвах ръцете и крачех. След като бях
открил защо бях принуден да мисля за него, в съзнанието си можех отчетливо да си
представя походката му. Финият момент тук обаче е, че образите, които си бях форми-
рал, бяха задействани, а още по-добре оформени от образа за собствените ми мускули и
кости, приемащи характерните модели на движение на колегата ми Б. Накратко: току-
що бях крачил като д-р Б.; бях представил моята движеща се скелетна рамка в съзна-
нието си (технически казано: бях генерирал соматосензорен образ) и накрая си бях
спомнил подходящия зрителен контрапункт на този конкретен мускулно-скелетен об-
раз, който се оказа образът на моя колега.
След като идентичността на нашественика беше разкрита, осъзнах и нещо интригу-
ващо за човешкия мозък: можех да приема характерното движение на някой друг на-
пълно случайно (или почти, тъй като при по-нататъшния умствен преглед си спомних,
че съм виждал Б. да минава пред прозореца на кабинета ми по-рано. Б. е бил преработен
почти без никакво съзнателно внимание, до голяма степен несъзнавано). Мога да тран-
сформирам представеното движение в съответния зрителен образ и да извлека от па-
метта си идентичността на човека, който съответства на описанието. Всичко това сви-
детелства за тесните връзки между действителното движение на тялото, репрезентаци-
ите на това движение в мускулноскелетни и зрителни термини и спомените, които могат
да бъдат извикани във връзка с някакъв аспект на тези репрезентации.
Този епизод, обогатен от допълнителни наблюдения и разсъждения, ме накара да
осъзная, че връзката ни с другите се осъществява не само чрез зрителни образи, език и
логически заключения, но и чрез нещо по-дълбоко в плътта ни: действията, с които мо-
жем да изобразим движенията на другите. Можем да осъществяваме четири „превода“
между: (1) действителното движение, (2) соматосензорните репрезентации на движени-
ето, (3) зрителните репрезентации на движението и (4) паметта. Този епизод изигра роля
в разработването на идеята за телесното симулиране и неговото приложение в тази об-
ратна връзка с тялото „като че ли“.
Разбира се, добрите актьори често използват – съзнателно или не – тези инструменти.
Начинът, по който някои от великите канализират определени личности в композициите
си, разчита на тази способност да се представят другите – зрително и слухово – и след
това да им се придава плът чрез собственото тяло на актьора. Точно това означава да
обитаваш в ролята и когато този процес на пренос е декориран с неочаквани, измислени
детайли, получаваме гениално изпълнение.

81
 Тялото в съзнанието

Ситуацията, която се оформя от предходните факти и разсъждения, е странна и нео-

чаквана, но много освобождаваща.
Всички можем да имаме тялото в съзнанието си, през цялото време, което ни осигу-
рява фона на усещания, потенциално налични във всеки миг, но забележими само когато
се отклоняват значително от относително балансираните състояния и започват да регис-
трират съществена приятност или неприятност. Разполагаме с тялото си в съзнанието,
защото това ни помага да управляваме поведението във всякакви ситуации, които могат
да заплашват интегритета на организма и да подложат на риск живота. Тази конкретна
функция разчита на най-стария вид регулация на живота, базирана на мозъка. Тя ни
връща към простото сигнализиране от тялото към мозъка, към базисните спусъци за
автоматизираните регулаторни реакции, чиято цел е да подпомагат управлението на жи-
вота. Ние обаче просто трябва да се възхитим от онова, което е постигнато от такива
скромни начала. Картографирането на тялото от най-усъвършенстван вид подсилва и
подкрепя както Аз-процеса в съзнанието, така и репрезентациите на външния за орга-
низма свят. Вътрешният свят е отворил вратата за способността ни да познаваме не само
този много вътрешен свят, но и света около нас.
Живото тяло е централният локус. Регулацията на живота е потребността и мотива-
цията. Картографирането от мозъка е помощникът, машината, която трансформира
обикновената регулация на живота в съзнателна регулация и в крайна сметка в съзна-
телна психична регулация.

82
 5.
Емоции и чувства
Мнозина са се опитвали да пренебрегват емоциите в търсене на разбиране за човеш-
кото поведение, но без успех. Поведението и психиката – със съзнание или не – и самият
мозък, който ги генерира, отказват да издадат тайните си, когато емоциите и многото
явления, криещи се под тяхното име, не се включат в уравнението и не получат заслу-
жаващото.
Всяко обсъждане на темата за емоциите ни връща към въпроса за живота и стой-
ността. То изисква да се споменат наградите и наказанията, импулсите и мотивациите
и – задължително – чувствата. Обсъждането на емоциите включва изследване на изк-
лючително разнообразни инструменти за регулация на живота, с които мозъкът разпо-
лага, но те са вдъхновени от принципи и цели, които предшестват мозъка и до голяма
степен действат автоматично и донякъде сляпо, докато не се опознаят от съзнанието под
формата на чувства. Емоциите са предани изпълнители и слуги на принципа на стой-
ността, най-интелигентното потомство на биологичната стойност. От друга страна, соб-
ственото потомство на емоциите – чувствата, които оцветяват целия ни живот от люл-
ката до гроба – са надвиснали над човечеството и не могат да бъдат пренебрегнати.
В Част III на тази книга, когато се обръщам към нервните механизми зад конструира-
нето на Аза, често ще споменавам явленията емоции и чувства, защото техните меха-
низми са използвани в изграждането на Аза. Целта на тази глава е накратко да въведе
механизмите, а не да представя цялостен обзор на емоциите и чувствата.

Дефиниране на емоциите и чувствата

Разговорите за емоциите се изправят пред два основни проблема. Единият идва от

пренебрегването на хетерогенността на явленията, които се квалифицират да получат
етикет „емоции“ Говорихме за част от този проблем (Глава 2), като изяснихме, че прин-
ципът на стойността действа чрез инструментите на наградите и наказанията, както и
импулсите и мотивациите, които са неразделна част от семейството на емоцията. Когато
говорим за същинските емоции, например страх, гняв, тъга или отвращение, по необхо-
димост говорим за всички други инструменти, защото те представляват компоненти на
всяка от тези емоции и са независимо ангажирани в регулацията на живота. Същинските
емоции са просто короната на регулацията на живота.
Другият важен проблем е разграничението между емоция и чувство. Емоцията и чув-
ството са различими процеси, макар и част от тясно свързан цикъл. Няма значение какви
думи избираме, за да наричаме тези различни процеси, стига да признаваме, че същ-
ността на емоцията и същността на чувството са различни. Разбира се, няма нищо пог-
решно в думите „емоция“ и „чувство“ и те се справят отлично за целта на английски и
на много други езици, на които имат директен превод. Да започнем с дефинирането на
тези ключови термини в светлината на актуалните невробиологични свидетелства.
Емоциите са комплексни, до голяма степен автоматизирани еволюционно зададени
програми за действие. Програмите за действие са допълнени от когнитивна програма,
която включва определени идеи и модалности на познание, но светът на емоциите до

83
голяма степен е на действия, осъществени в телата ни: от мускулите, които осъществя-
ват лицевите изражения и позата, до вътрешните органи и среда.
Усещанията за емоция, от друга страна, са съставни възприятия за ставащото в тялото
и психиката ни, когато изпитваме емоция. Те са образи на действия, а не самите дейст-
вия и светът на чувствата е на възприятия, осъществявани в мозъчните карти. Тук обаче
трябва да се направи едно уточнение. Възприятието, което наричаме усещане за емоция,
съдържат специален компонент, който съответства на първичните усещания и е базиран
на непрекъснато течащата интероцепция на живото тяло. Има и други аспекти на тя-
лото, които са представени в усещанията за емоциите, разбира се, но интероцепцията
често доминира в процеса и е отговорна за онова, което наричаме почувстван аспект на
тези възприятия.
Разграничението между емоция и усещане за емоция е доста ясно. Докато емоциите
са действия, придружени от идеи и модалности на мислене, усещането за емоция са
възприятия за онова, което тялото ни прави по време на тази емоция, заедно с възприя-
тията за състоянието на психиката ни през същия период. От това следва, че в организ-
мите с прост мозък, способни на поведение, но без психика и съзнание, емоциите могат
да са живи и здрави, но усещането за емоция вероятно не ги следва задължително.

Емоциите функционират по следния начин: образите, преработвани в мозъка, моби-

лизират редица задействащи емоциите зони, например амигдалата или специални зони
от кората на фронталния дял. Когато някоя от тези задействащи зони се активира, след-
ват определени последствия: химически молекули се отделят от жлезите с вътрешна
секреция и от подкоровите ядра и се доставят както на мозъка, така и на тялото (напри-
мер кортизол в случая на страха), предприемат се определени действия (например бяг-
ство или замръзване на място; свиване на червата, отново в случая на страха), приемат
се определени изражения (например лице и поза на човек, обхванат от ужас). Важното
е, че поне при хората определени идеи и планове също се появяват в съзнанието. Нап-
ример отрицателна емоция като тъгата води до възпроизвеждането от паметта на идеи
за отрицателни факти; положителната емоция прави обратното; плановете за действие,
които си представяме в съзнанието, също съответстват на цялостния сигнал на емоци-
ята. Определени стилове умствена преработка веднага се мобилизират, след като емо-
цията се развие. Тъгата забавя мисленето и може да води човека до натрапливи размиш-
ления за ситуацията, която я е предизвикала; радостта може да ускорява мисленето и да
намалява вниманието към несвързани събития. „Емоционалното състояние“ е сбор от
всички тези реакции, разгръщащи се много бързо в течение на времето и след това утих-
ващи, докато нови, способни да предизвикват емоции стимули се въведат в съзнанието
и поставят началото на следващата емоционална верижна реакция.
Чувството по повод емоцията е следващата стъпка, настъпваща много бързо след емо-
цията – легитимното, логически следващо, върховно постижение на емоционалния про-
цес: съставното възприятие за всичко, което се е случило по време на емоцията: дейст-
вията, идеите, стила, с който идеите текат – бързо или бавно, фиксирано върху образ
или бързо сменящи се една друга.
Разглеждан от неутрална перспектива, цикълът на емоциите/чувствата започва в мо-
зъка, като възприятието и оценката на стимул, който потенциално е способен да пре-
дизвиква емоция, и последващото пускане в ход на емоцията. Процесът след това се
разпростира и в други зони на мозъка и в същинското тяло, изграждайки емоционално
състояние. Накрая процесът се връща в мозъка за чувствената част от цикъла, макар да

84
се връща в мозъчни зони, различни от тези, в които е започнало всичко.
Емоционалните програми включват всички компоненти на механизмите на регулаци-
ята на живота, които са се появили в историята на еволюцията, например усещането и
идентифицирането на условията, измерването на степените на вътрешна нужда, стиму-
лиращия процес с неговите награди и наказания, механизмите за прогнозиране. Импул-
сите и мотивацията са по-прости елементи на емоцията. Затова щастието или тъгата на
човека променят състоянието на неговите импулси и мотивации, незабавно променяйки
сместа от апетити и желания.

Пускане в ход и осъществяване на емоциите

Как се задействат емоциите? Много просто: чрез образи на обекти или събития, които
действително се случват в момента или са се случили в миналото и сега се възпроиз-
веждат от паметта. Ситуацията, в която сте, има значение за емоционалния апарат. Въз-
можно е да сте в обикновена сцена от живота си и да реагирате на музикално изпълнение
или на присъствието на приятел, или да сте сами и да си спомняте разговор от предния
ден, който ви е разстроил. Независимо дали са „на живо“, реконструирани от паметта
или създадени от въображението, образите ще поставят началото на верига от събития.
Сигналите от преработваните образи стават достояние на няколко зони на мозъка. Ня-
кои от тези зони участват в езика, други – в движението, трети – в умствените манипу-
лации, изграждащи разсъжденията. Активността във всяка от тези зони води до раз-
лични реакции: думи, с които можете да назовете определен обект; бързо провокиране
на други образи, които ви позволяват да заключите нещо за обекта, и т.н. Важното е, че
сигналите от образите, представляващи определен обект, могат да попаднат и в зони,
способни да задействат специфични типове емоционална верижна реакция. Например
това е амигдалата в ситуации на страх или вентромедиалната префронтална кора в си-
туациите, предизвикващи състрадание. Сигналите са на разположение на всички тези
зони. Същевременно определени конфигурации от сигнали е вероятно да активират
една специфична зона, стига сигналите да са достатъчно интензивни и контекстът да е
подходящ, но да не активират други зони, на които също са на разположение. Сякаш
определени стимули разполагат с правилния ключ, за да отключат дадена ключалка,
макар че метафората не улавя динамиката и гъвкавостта на процеса. Това е случаят с
предизвикващите страх стимули, които често активират амигдалата и успяват да пуснат
в ход каскадата на страха. Същият набор от стимули е малко вероятно да активира други
зони. От време на време обаче определени стимули са достатъчно неопределени, за да
активират повече от една зона, водейки до сложно емоционално състояние. Резултатът
е горчиво-сладко преживяване – „смесено“ чувство, възникващо от смесени емоции.
В много отношения това е стратегията, която имунната система използва, за да реа-
гира на нашествениците от външността на тялото. Белите кръвни клетки, наречени лим-
фоцити, носят върху повърхността си огромен репертоар от антитела, който съответства
на еднакво огромен брой възможни антигени на нашественика. Когато един от тези ан-
тигени навлезе в кръвообращението и му се позволи да осъществи контакт с лимфоци-
тите, в крайна сметка ще се свърже с антитялото, което най-добре съответства на фор-
мата му. Антигенът пасва на антитялото така, както ключът влиза в ключалката и ре-
зултатът е реакция: лимфоцитът трябва да произведе това антитяло в толкова голямо
количество, че да може да разруши нахлуващия антиген. Предложих термина емоцио-

85
нално-компетентен стимул, за да резонира на имунната система и да подчертава фор-
малното сходство на емоционалния инструмент като друг прост инструмент за регула-
ция на живота.

Това, което става, след като „ключът пасне на ключалката“, е действително смуща-
ващо в истинския смисъл на термина, тъй като е равнозначно на разстройване на теча-
щото житейско състояние на множество нива на организма: от самия мозък до повечето
части на същинското тяло. Отново: в случая на страха смущенията са следните.
Ядрата в амигдалата изпращат заповеди към хипоталамуса и към мозъчния ствол, ко-
ито водят до няколко паралелни действия. Пулсът се променя, а с това и кръвното на-
лягане, моделът на дишането и контракциите на червата. Кръвоносните съдове в кожата
се свиват. В кръвта се освобождава кортизол, който променя метаболитния профил на
организма в подготовка за допълнителна консумация на енергия. Мускулите на лицето
се движат и приемат характерната маска на страха. В зависимост от контекста, в който
се появяват предизвикващите страх образи, човек може да застине на място или да из-
бяга от източника на опасността. Застиването или бягането – две много специфични ре-
акции – са фино контролирани от отделни зони на периакведукталното сиво вещество
(ПАСВ) в мозъчния ствол и всяка реакция има своя собствена моторна рутина и физио-
логичен акомпанимент. Застиването автоматично предизвиква неподвижност, плитко
дишане и намаляване на сърдечната честота, което е предимство в опита да си неподви-
жен и да избегнеш вниманието на атакуващия; бягството автоматично увеличава кръв-
ната циркулация в краката, защото човек се нуждае от добре подхранени мускули на
краката, за да избяга. Нещо повече: ако мозъкът избере бягството, ПАСВ автоматично
заглушава пътищата за преработка на болката. Защо? За да намали риска рана, причи-
нена по време на бягството, да парализира бягащия заради силна болка.
Механизмът е толкова изящен, че още една структура – малкият мозък – се бори да
модулира изразяването на страх. Затова ако човек е бил обучен за военноморски тюлен
или пехотинец, реакцията му на страх ще се разгърне по различен начин от някой, който
е израсъл като цвете в саксия.
И на последно място: преработката на образи в мозъчната кора сама по себе си е пов-
лияна от протичащата емоция. Например познавателните ресурси, да кажем вниманието
и работната памет, също се приспособяват. Определени теми на представите стават
малко вероятни: твърде невероятно е човек да мисли за секс или храна, когато бяга от
въоръжен стрелец.
За неколкостотин милисекунди емоционалната каскада успява да трансформира със-
тоянието на вътрешните органи, вътрешната среда, набраздената мускулатура на лицето
и позата, както и самото темпо на съзнанието ни и темите на мислите ни. Наистина сму-
щение, както – сигурен съм – всеки ще се съгласи. Когато емоцията е достатъчно силна,
катаклизъм е дори още по-добра дума. Цялото това усилие, усложнено в оркестрацията
си и скъпо от гледна точка на количеството енергия, която консумира – затова да си
емоционален е ужасно уморително, – обикновено има полезна цел, но е възможно и по-
някога да няма. Страхът може да не е нищо повече от фалшива тревога, предизвикана
от култура, която се проваля. В тези примери вместо да спасява живота ви, страхът е
агент на стреса, а стресът в течение на времето унищожава живота психически и физи-
чески. Катаклизмът има още едно последствие.
Целият сбор от емоционални промени в тялото се предава на мозъка чрез механиз-

86
мите, очертани в предишната глава, а картите, формирани в мозъка, представляват суб-
страта на усещането за емоция.

Странният случай на Уилям Джеймс

Преди да се обърна към физиологията на чувствата, мисля, че е подходящо да призова

един от моите интелектуални герои – Уилям Джеймс, и да обсъдя ситуацията, която
собствените му думи за явленията емоции и чувства са създали за него и за изучаването
на емоциите и досега.
Трябва да започнем с един ювелирен цитат на Джеймс, който бързо и лаконично обоб-
щава въпроса.

Естественият ни начин на мислене за тези емоции е, че възприемането на някакъв

факт предизвиква умствена привързаност, наречена емоция, и че това състояние на
съзнанието поражда телесна експресия. Моята теза, обратното, е, че телесните
промени следват директно ВЪЗПРИЯТИЕТО за съществуващия факт и че нашите
усещания за тези промени, докато стават, СА емоцията. 76

Това буквално казва Джеймс през 1884 г., включително изписването с главни букви
на „възприятие“ и „са“.
Значението на тази идея не може да се подчертае достатъчно. Джеймс обръща тради-
ционната последователност на събитията в процеса на емоцията и вмества тялото между
причиняващия стимул и преживяваната емоция. Вече няма „умствена привързаност“,
наречена емоция, която „поражда телесна експресия“. Вместо това възприятието при-
чинява телесните ефекти. Това е смело предложение и е справедливо да се каже, че съв-
ременните изследвания напълно го подкрепят. Цитатът обаче съдържа един голям проб-
лем. След като говори съвсем категорично за „нашите усещания за тези промени“,
Джеймс обърква въпроса, като заявява, че усещанията в крайна сметка „СА емоцията“
Това е равнозначно на обединяване на емоцията и усещането. Джеймс отхвърля емоци-
ята като умствена привързаност, която предизвиква телесните промени, за да приеме
емоцията като умствена привързаност, която е изградена от усещания за телесни про-
мени – съвършено различна позиция от тази, която представих по-горе. Изобщо не е
ясно дали това е злополучен избор на думи, или е коректно изразяване на онова, което
Джеймс наистина е мислил. Във всеки случай моето становище за емоциите като прог-
рама за действие не съответства на гледището на Джеймс, както е изразено в текста му;
неговата концепция за чувствата не съвпада с моята. Същевременно идеята му за меха-
низма на чувстването е много подобна на моя механизъм на телесната обратна връзка.
(Джеймс не приема такъв механизъм на „като че ли“, макар че една бележка под линия
в текста му подсказва, че той вижда необходимостта от него.)
Повечето от критиките, които теорията на Джеймс за емоциите получава през XX век,
се дължат на формулировката на този параграф. Водещи физиолози като Чарлс Шерин-
гтън и Уолтър Канън използват буквално думите на Джеймс, за да заключат, че техните
експериментални данни са несъвместими с механизма на Джеймс. Нито Шерингтън,

76
James, William. (1884) What is an Emotion? Mind, 9, 188-205.

87
нито Канън са прави, но човек не може да ги вини напълно за нехайството им 77.
От друга страна, има и валидни критики срещу теорията на Джеймс за емоциите. Нап-
ример Джеймс напълно изоставя оценката на стимула и ограничава когнитивния аспект
на емоцията до възприятието на стимула и телесната активност. Според Джеймс налице
е възприятието за съществуващия факт – което е еквивалентно на моя емоционално
компетентен стимул – и телесните промени следват директно. Днес знаем, че макар не-
щата наистина да стават по този начин – от краткото възприятие до задействането на
емоция, – в тях са вместени стъпките на оценката, филтрирането и канализирането на
стимула, докато си проправя път към мозъка, който в крайна сметка задейства емоцията.
Етапът на оценката може да е много кратък и несъзнаван, но трябва да се признае. Ста-
новището на Джеймс в това отношение се превръща в карикатура: стимулът винаги
стига до червеното копче и активира експлозията. По-важното обаче е: когницията, ге-
нерирана от емоционалното състояние, по никакъв начин не е ограничена до образи на
стимула и на телесните промени, както би казал Джеймс. Видяхме, че при хората емо-
ционалната програма задейства и определени когнитивни промени, които придружават
телесните промени. Може да ги разглеждаме като късни компоненти на емоцията или
дори като очаквани, относително стереотипни компоненти на предстоящото усещане за
емоция. Нито една от тези резерви по никакъв начин не намалява необикновения принос
на Джеймс.

Усещания за емоция

Нека започна с работно определение на усещанията за емоция: това са съставни въз-

приятия за (1) конкретно състояние на тялото по време на действителна или симулирана
емоция и (2) състояние на променени когнитивни ресурси и разгръщане на определени
умствени сценарии. В съзнанието ни тези възприятия са свързани с обекта, който ги е
причинил.
След като стане ясно, че усещанията за емоцията са предимно възприятия за телес-
ното ни състояние по време на емоция, е разумно да кажем, че всички усещания за емо-
ция съдържат вариация на темата за първичните усещания, каквито и да са първичните
усещания в момента, подсилени от други аспекти на телесната промяна, които може да
не са свързани с базисното телесно състояние. Освен това стана очевидно, че субстратът
на такива усещания в мозъка трябва да се открият в неговите произвеждащи образи
зони, особено в соматосензорните области на два отделни сектора: горната част на мо-
зъчния ствол и мозъчната кора.
На нивото на мозъчната кора основната зона, която участва в усещанията, е инсулар-
ната кора – голяма, но тихо скрита част на кората, разположена под фронталния и пари-
еталния оперкулум. Инсулата, която наистина изглежда като остров, както се внушава
от името ѝ, има няколко извивки. Предната част на инсулата е старо наследство и е
свързана с вкуса и обонянието, а просто за да се усложнят малко нещата не само е плат-
форма за усещанията, но и за пускане в ход на някои емоции. Тя служи като спусък за
най-важната емоция: отвращение. Отвращението е една от най-старите емоции в репер-
тоара. Започнало е живота си като автоматично средство за отхвърляне на потенциално

77
Cannon, W. B. (1927). The James-Lange Theory of Emotions: A Critical Examination and an Alternative
Theory. American Journal of Psychology, 39, 106-124.
88
токсична храна и предотвратяване на навлизането ѝ в тялото. Хората може да са отвра-
тени не просто от развалена храна и лошата миризма, която я съпътства, но от различни
ситуации, в които чистотата на обектите или поведението са компрометирани и има
„замърсяване“. Важното е, че хората се отвращават от възприятието за нравствено уко-
рими действия. В резултат много от действията в човешката програма на отвращението,
включително типичното ѝ лицево изражение, са били кооптирани от социалната емо-
ция: презрението. Презрението често е метафора за нравствено отвращение.
Задната част на инсулата е изградена от новия неокортекс, а средната част е на средна
филогенетична възраст. Отдавна е известно, че инсуларната кора е свързана с висцерал-
ната функция, представляваща вътрешните органи и участваща в техния контрол.
Видно е, че заедно с първичната и вторичната соматосензорна кора (известна като SI и
SII), инсулата е създателят на телесните карти. Всъщност по отношение на вътрешните
органи и среда инсулата е еквивалентна на първичната зрителна или слухова кора.
В края на 80-те години на XX век издигнах хипотезата за ролята на соматосензорната
кора в чувствата и посочих инсулата като вероятен доставчик на чувства. Искат да се
отдалеча от безнадеждната идея произходът на чувствата да се приписва на ръководе-
щите действието зори, например амигдалата. По онова време говоренето за емоции пре-
дизвикваше симпатия, ако не осмиване, а предположението за отделен субстрат на чув-
ствата пораждаше озадачение78. От 2000 г. обаче знаем, че активността в инсулата на-
истина е важен корелат за всеки мислим вид чувство: от тези, които са свързани с емо-
циите, до онези, които кореспондират на всеки нюанс на удоволствие
или болка, предизвикани от широк спектър от стимули – слушането на музика, която
човек харесва или не харесва; гледането на картина, която обича, включително еро-
тични материали, или картини, които предизвикват отвращение; пиенето на вино; секс;
еуфория вследствие на психоактивни вещества; депресия поради абстиненция и т.н. 79
Идеята, че инсуларната кора е важен субстрат на чувството със сигурност е коректна.
Инсулата обаче по никакъв начин не изчерпва картината, когато става дума за коре-
лати на чувствата. Предната цингулатна кора обикновено се активира заедно с инсулата,
когато изпитваме чувства. Инсулата и предната цингулатна кора са тясно взаимосвър-
зани зони, тъй като между тях има взаимни връзки. Инсулата има двойни сензорни и
моторни функции, макар и с уклон към сензорната страна на процеса, докато предната
цингулатна кора действа като моторна структура 80.
Разбира се, най-важното е, че както беше споменато в предишните две глави, няколко
подкорови зони играят роля в конструирането на чувствените преживявания. На пръв
поглед зони като ядрото на соларния тракт и парабрахиалното ядро са били възприе-
мани като транспортни средства за сигналите от вътрешността на тялото, тъй като ги
насочват към специфичен сектор на таламуса, който на свой ред сигнализира на инсу-
ларната кора. Както обаче беше посочено по-рано, вероятно е чувствата да започват да
възникват от активността в тези две ядра, имайки предвид техния специален статус –
ядрото на соларния тракт и парабрахиалното ядро са първите получатели на информа-

78
Damasio. Descartes Error. Op. cit.
79
Damasio, A., Grabowski, T., Bechara, A., Damasio, H., Ponto, Laura L.B., Parvizi, J. and Hichwa,
Richard D. (2000). Subcortical and cortical brain activity during the feeling of self-generated emotions. Nature
Neuroscience 3, 1049-1056.
80
Damasio, A. (2001). Fundamental feelings. Nature 413:781; Damasio, A. (2003). Looking for Spinoza.
New York: Harcourt Brace.
89
ция от вътрешните органи и среда и са способни да интегрират сигналите от целия диа-
пазон на вътрешността на тялото. Напредвайки от гръбначния мозък към главния мозък,
тези структури са първите способни да интегрират сигналите за всеобхватния вътрешен
пейзаж: гръдния кош и коремната кухина с техните вътрешни органи, както и висцерал-
ните аспекти на крайниците и главата.
Да се каже, че чувствата възникват подкорово, е правдоподобно, имайки предвид до-
казателствата, които прегледахме по-рано: пълното увреждане на инсуларната кора в
присъствието на незасегнати структури на мозъчния ствол е съвместимо с широк спек-
тър от чувства; деца с хидроаненцефалия, които нямат инсуларна и друга соматосен-
зорна кора, но са с непокътнати структури на мозъчния ствол, демонстрират поведения,
които подсказват наличието на чувства.
Не по-малко важно в генерирането на чувства е физиологична даденост, която е от
централно значение за моята обяснителна рамка за психиката и Аза: фактът, че мозъч-
ните зони, включени в генерирането на карти на тялото, а следователно подкрепящи
чувствата, са част от резонансния клуп на обратна връзка със самия източник на сигна-
лите, които картографират. Горната част на мозъчния ствол, която отговаря за картог-
рафирането на тялото, взаимодейства директно със самия източник на картите, които
създава, в здрава връзка – почти сливане – на тялото и мозъка. Усещанията за емоции
се появяват от физиологична система, която няма паралел в организма.
Нека завърша тази част, като припомня още един важен компонент на преживяването
на чувствата, който съответства на всички мисли, предизвикани от протичащата емо-
ция. Някои от тези мисли – както споменах – са неразривна част от емоционалната прог-
рама, предизвикани докато емоцията се разгръща, така че когнитивният контекст съот-
ветства на емоцията. Други мисли обаче, вместо да са стереотипни компоненти на емо-
ционалната програма, са късни когнитивни реакции на течащата емоция. Образите, пре-
дизвикани от тези реакции, в крайна сметка стават част от възприятието за чувство за-
едно с репрезентацията на обекта, който е предизвикал емоцията, когнитивния компо-
нент на емоционалната програма и перцептивния прочит на състоянието на тялото.

Как изпитваме емоцията?

По същество има три начина за генериране на усещането за емоция. Първият и най-

очевиден се състои от изпитването на емоция, което модифицира тялото. Това е нещо,
което всяка емоция върши надлежно и гладко, защото е програма от действия и резул-
татът от действията е промяна в телесното състояние. Следващата стъпка се състои от
това промененото тяло да съобщи за промените си на мозъка, използвайки средствата,
които описахме в предишната глава. Резултатът от преноса на сигнал е сбор от образи,
генерирани в мозъчния ствол и инсулата. Картите са субстратът на съставен (от мно-
жество зони) образ81.
Мозъкът непрекъснато генерира субстрат за чувствата, защото сигналите от актуал-
ното състояние на тялото непрекъснато се съобщават на подходящите картографиращи

81
В неотдавнашен обзор (Craig, AD. (2009). How do you feel-now? The anterior insula and human
awareness. Nature Reviews Neuroscience 10:59-70) Крейг твърди, че инсуларната кора осигурява субст-
рата на телесните усещания и емоциите. Той стига и по-далеч, предполагайки, че самото осъзнаване
на тези състояния възниква в инсулата. Директно противоречащо на хипотезата на Крейг е доказател-
ството, което представих в глави 3 и 4, за крещящото упорство на чувствата и съзнанието и след ув-
реждане на инсулата и за вероятното присъствие на чувства при лица без мозъчна кора.
90
зони. С разгръщането на емоцията се появява специфичен набор от промени и картите
на усещането за емоция са резултат от регистрирането на вариация, наложена върху
непрекъснато създаващите се карти. За да бъде свързано усещането на чувство с емоци-
ята е важно да се обърне нужното внимание на каузалния обект и времевата връзка
между неговата поява и емоционалната реакция. Забележете, че това е забележително
различно от ставащото при зрението, слуха или обонянието. Тъй като тези други сетива
са фокусирани върху външния свят, съответните картографиращи зони могат да „изт-
рият дъската“, така да се каже, и да конструират безкрайност от модели. Не е така при
зоните за телесни усещания, които задължително са обърнати към вътрешността и ула-
вят онова, с което ги захранва безкрайната еднаквост на тялото. Надареният с тяло мо-
зък наистина е пленник на тялото и неговите сигнали.
Първият начин за генериране на чувства следователно изисква това, което аз наричам
„телесен клуп“. Той съответства на идеята, представена от Уилям Джеймс за механизма
на чувството. Има обаче поне още два други начина. Единият зависи от „клупа като че
ли“, въведен в предишната глава. Както подсказва името, това е „ловкост на ръката“.
Мозъчните зони, които инициират типичната каскада на емоцията, могат да нареждат и
на картографиращите зони, например инсулата, да приемат модела, който биха приели,
след като емоционалното състояние им е било сигнализирано от тялото. С други думи,
задействащите зони казват на инсулата да оформи, да конфигурира своите електрически
импулси „като че ли“ получава сигнали, описващи емоционалното състояние X. Пре-
димството на този „байпасен“ механизъм е очевидно. Тъй като реализирането на пъл-
нокръвно емоционално състояние изисква значително количество време и консумира
много ценна енергия, защо да не се поеме по съкратен път? Без съмнение това се е поя-
вило в мозъка именно заради икономията на време и енергия, която въвежда, и защото
умният мозък винаги е крайно мързелив. Всеки път, когато той може да прави по-малко
вместо повече, го прави – минималистка философия, която той следва с религиозен
плам.
Има само една засечка с механизма „като че ли“. Както е с всяка друга симулация,
това не е съвсем като истинското нещо. Вярвам, че състоянията на „като че ли чувство“
са чести във всички нас и със сигурност намаляват цената на нашата емоционалност, но
са само отслабени варианти на емоциите, за които е предадена телесна обратна връзка.
Моделите „като че ли“ не могат да се усещат като състояния, за които е предадена те-
лесна обратна връзка, защото са симулации, а не автентичното преживяване, но и за-
щото вероятно е по-трудно на по-слабите модели „като че ли“ да се конкурират с теча-
щите модели, отколкото на нормалните видове телесно представени емоции.
Другият начин за конструиране на усещания за чувства се състои от промяна на пре-
носа на телесни сигнали към мозъка. Вследствие на естествените аналгетични действия
или като резултат от приема на лекарствени медикаменти, които се намесват в сигнали-
зирането на тялото – болкоуспокояващи, анестетици – мозъкът получава изкривено гле-
дище за действителното състояние на тялото в момента. Знаем, че в ситуации на страх,
в които мозъкът избира варианта бягство, а не застиване, мозъчният ствол дезангажира
част от веригите за пренос на болката – нещо като издърпване на кабела на телефона.
Периакведукталното сиво вещество, което контролира тези реакции, може да нареди и
отделянето естествени опиоиди и да постигне точно това, което постига приемът на
аналгетик: елиминиране на болковите сигнали.
В строгия смисъл тук имаме работа с халюцинация на тялото, защото онова, което

91
мозъкът регистрира в картите си и което изпитва съзнанието не съответства на реал-
ността, която би могла да се възприеме. Винаги когато поглъщаме молекули, които имат
способността да модифицират преноса или картографирането на телесните сигнали,
въздействаме върху този механизъм. Алкохолът го прави, както и аналгетиците и анес-
тетиците, но и безбройните химически вещества, с които злоупотребяваме. Кристално
ясно е, че – освен от любопитство – хората са привлечени към такива молекули заради
желанието си да генерират чувства на благополучие: чувства, при които болковите сиг-
нали са изличени и са предизвикани сигнали за удоволствие.

Разполагането във времето на емоциите и чувствата

В неотдавнашни изследвания колегата ми Дейвид Рудрауф е изследвал времевия ход

на емоциите и чувствата в човешкия мозък, използвайки магнитоенцефалография 82 .
Магнитоенцефалографията (МЕГ) е много по-малко прецизна от функционалния маг-
нитен резонанс (ФМР) от гледна точка на пространствената локализация на мозъчната
активност, но предлага забележителната способност да се оцени времето, необходимо
на определени процеси в достатъчно големи сектори на мозъка. Използвахме този под-
ход в изследванията именно заради времевата характеристика.
Гледайки в мозъка, Рудрауф проследява времевия ход на активността, свързана с емо-
ционалните и чувствените реакции на приятни или неприятни зрителни стимули. Фигу-
рата разкрива картината. От момента, в който стимулите са преработени в зрителната
кора, до мига, в който изследваните лица за пръв път съобщават чувства, изминават
близо 500 милисекунди, или около половин секунда. Малко ли е това, или е много? За-
виси от гледната точка. Като мозъчно време това е огромен интервал, когато човек съ-
образи, че невронът може да изпрати електрически импулс за около 5 милисекунди. Във
времето на съзнанието обаче не е много. Разположено е между двестата милисекунди,
които са ни нужни, за да осъзнаем модел във възприятието, и седемстотин или осемсто-
тин милисекунди, от които се нуждаем, за да преработим понятие. Отвъд границата от
500 милисекунди обаче трябва да отбележим, че усещанията могат да се реят в продъл-
жение на секунди или минути, очевидно повтаряни в някакъв ехтящ клуп, особено ако
са силни.

Видовете емоции

Опитите да се опише пълният спектър от човешки емоции или да те се класифицират

не са особено интересни. Използваните за традиционните класификации критерии са
дефектни и всеки списък от емоции може да се критикува, че не успява да включи някои
емоции и прекалено много включва други. Мъгляво базисно правило е, че трябва да
запазим термина емоция за доста сложна програма от емоции (такава, която включва
повече просто от една или две подобни на инстинкти реакции), пусната в ход от иден-
тифицируем обект или събитие – емоционално компетентен стимул. Така наречените

82
Rudrauf, D., Lachaux, J. Р., Damasio, A., Baillet S., Hugueville L., Martinerie, J., Damasio, H., Renault
B. (2009). Enter feelings: somatosensory responses following early stages of visual induction of emotion.
International Journal of Psychophysiology. Apr; 72(1): 13-23; Rudrauf, D., David O., Lachaux, J. P., Kovach,
C., Martinerie J., Renault, B., Damasio A. (2008). Rapid Interactions between the Ventral Visual Stream and
Emotion-Related Structures Rely on a Two-Pathway Architecture. Journal of Neuroscience, 28 (11): 2793-
2803.
92
универсални емоции – страх, гняв, тъга, щастие, отвращение и изненада – се разглеждат
като удовлетворяващи тези критерии, макар че ми е трудно да приема присъствието на
изненадата в списъка. Във всеки случай тези емоции със сигурност се предизвикват във
всички култури и лесно се разпознават, защото една част от тяхната програма за дейст-
вие – лицевите им изражения – е много характерна. Такива емоции присъстват в кул-
тури, които дори нямат отделни думи за емоциите.
Универсалността на тези емоционални експресии разкрива степента, до която емоци-
оналната програма за действие е автоматизирана и не е предмет на учене. При всяко
изпълнение емоцията може да се модулира, например с малки промени в интензив-
ността или продължителността на съставните движения. Основната рутина на програ-
мата обаче е стереотипна на всички нива на тялото, на които се изпълнява: външни дви-
жения, висцерални промени в сърцето, белите дробове, червата и кожата, както и ен-
докринни промени. Осъществяването на една и съща емоция може да варира в отдел-
ните ситуации, но не достатъчно, за да стане неразпознаваема за човека или за околните.
Тя варира толкова, колкото интерпретацията на „Лятно време“ на Гершуин може да се
промени с различни интерпретатори или дори с един и същ интерпретатор по различни
поводи. Продължава да е съвършено идентифицируема, защото се поддържа общият
контур на поведението.
Фактът, че емоциите са незаучени, автоматизирани и предвидимо стабилни програми
за действие издава техния произход в естествения подбор и във възникващите в резул-
тат геномни инструкции. Тези инструкции са запазени в еволюцията и водят до мозък,
който е сглобен по специфичен, надежден начин, така че определени невронни вериги
да могат да преработват емоционално компетентни стимули и да карат задействащите
емоциите мозъчни зони да конструират пълнокръвна емоционална реакция. Емоциите
и лежащите в основата им явления са толкова съществени за поддържането на живота
и за последващото съзряване на човека, че надеждно се разгръщат и използват в ранното
развитие.
Фактът, че емоциите са незаучени, автоматизирани и зададени от генома, винаги из-
виква духа на генетичния детерминизъм. Няма ли нищо индивидуално и подлежащо на
обучение в емоциите на човека? Отговорът е, че има, и то много. Същностният механи-
зъм на емоциите в нормалния мозък наистина е много подобен при всички хора – добро
нещо, защото осигурява на човечеството в разнообразните култури обща база за фунда-
ментални предпочитания по въпросите на болката и удоволствието. Очевидно е обаче,
че макар механизмите да са отчетливо сходни, обстоятелствата, при които определени
стимули са станали емоционално компетентни за читателя, е малко вероятно да са съ-
щите и за мен. Има неща, от които читателят се страхува, а аз – не, и обратното, неща,
които читателят обича, а аз – не, и обратното, и много, много неща, от които и двамата
се страхуваме и обичаме. С други думи, наблюдава се значително индивидуализиране
на емоционалните реакции спрямо каузалния стимул. В това отношение много си при-
личаме, но не напълно. Тази индивидуализация има и други аспекти. Повлияни от кул-
турата, в която израстваме, или в резултат от индивидуалното обучение, имаме възмож-
ността отчасти да контролираме емоционалните си експресии. Всички знаем, че пуб-
личното изразяване на смеха или плача са различни в отделните култури и че те се офор-
мят дори и чрез членството в конкретни социални класи. Емоционалните експресии си
приличат, но не напълно. Те могат да бъдат модулирани и да стават напълно лични или
подсказващи членство в определена социална група.

93
 Няма съмнение, че изразяването на емоциите може волево да се модулира. Няма до-
казателства обаче, че степента на модулаторен контрол върху емоциите надскача вън-
шните проявления. Имайки предвид, че емоциите включват много други реакции, някои
от които са вътрешни и невидими за невъоръженото око на другите, огромната част от
емоционалната програма продължава да се изпълнява, без значение каква сила ще при-
ложим за потискането ѝ. Най-важното: усещанията за емоциите, които възникват от въз-
приемането на целия ансамбъл от емоционални промени, пак се осъществяват, дори ко-
гато външните емоционални експресии са частично потиснати. Емоцията и усещането
за нея имат две лица, съответстващи на много различните им физиологични механизми.
Ако срещнете стоик, който стиска зъби и запазва външно спокойствие, когато чуе тра-
гична новина, изобщо не правете догадки, че не изпитва тревога или страх. Има една
стара португалска поговорка, която улавя тази мъдрост: „Този, който вижда лицето, ни-
кога не успява да види сърцето.“83

Нагоре и надолу
по емоционалната стълбица

Освен универсалните емоции има две често идентифицирани групи от емоции, които
заслужават специално да се споменат. Преди години обърнах внимание на една от тази
групи и ѝ дадох име: фонови емоции. Примерите включват ентусиазъм и обезсърче-
ние – две емоции, които могат да се задействат от различни фактологични обстоятелства
в живота на човека, но и от вътрешни състояния, например болест и умора. Още повече,
отколкото е при другите емоции, емоционално компетентният стимул на фоновите емо-
ции може да действа скрито, пускайки в ход емоция, без човек дори да осъзнава при-
съствието ѝ. Разсъжденията върху ситуация, която вече се е случила, или отчитането на
ситуация, която е просто възможност, може да задейства подобни емоции. Фоновите
емоции са близки роднини на настроенията, но се различават от тях по по-ограничения
си времеви профил и по по-ярката идентификация на стимула.
Другата основна група емоции са социалните. Етикетът е малко странен, тъй като
всички емоции могат да са социални и често са такива, но е оправдан, имайки предвид
недвусмислената социална среда на тези конкретни явления. Примери на основни соци-
ални емоции, които с лекота оправдават името, са: състрадание, неловкост, срам, вина,
презрение, ревност, завист, гордост, възхищение. Тези емоции наистина се задействат
в социални ситуации и със сигурност играят видна роля в живота на социалните групи.
Физиологичното действие на социалните емоции по никакъв начин не е различно от
това на тези, които споменах по-рано. Те изискват емоционално компетентен стимул,
разчитат на конкретни задействащи зони, изградени са от сложни програми за действие,
включващи тялото, и се възприемат от човека под формата на чувства. Има обаче някои
забележителни различия. Повечето социални емоции са със скорошен еволюционен
произход, а някои са ограничени единствено до хората. Това като че ли е така с възхи-
щението и със състраданието, което се фокусира върху психичната и социалната болка
на другите, а не толкова върху соматичната болка. Много биологични видове, най-вече
приматите и човекоподобните маймуни в частност, проявяват предшествениците на ня-

83
Оригиналната поговорка e Quem ve caras nаo ve coracoes.

94
кои социални емоции. Състраданието към соматични затруднения, неловкостта, за-
вистта и гордостта са добри примери. Маймуните капуцини недвусмислено реагират на
възприемана несправедливост. Социалните емоции включват редица нравствени прин-
ципи и формират естествената основа за етичните системи 84.

Бележка върху
възхищението и състраданието

Фактите и обектите, на които се възхищаваме, дефинират качеството на културата,

както и реакциите ни на онези, които са отговорни за такива актове и обекти. Без пра-
вилни награди будещите възхищение поведения е по-малко вероятно да бъдат пример
за подражание. По същия начин стоят нещата по отношение на състраданието. Всякакви
затруднения изобилстват във всекидневието и освен ако хората не се държат състрада-
телно към тези, които се изправят пред тях, перспективите за здраво общество силно
намаляват. Състраданието трябва да бъде награждавано, ако искаме да е пример за под-
ражание.
Какво става в мозъка, когато изпитваме възхищение или състрадание? Мозъчните
процеси, които съответстват на такива емоции и чувства, наподобяват ли по някакъв
начин тези, които идентифицирахме за очевидно по-базисните емоции като страх, щас-
тие или тъга? Различни ли са? Такива социални емоции като че ли са толкова зависими
от средата, в която човек се развива, толкова свързани с образователни фактори, че е
разумно да попитаме дали не са просто когнитивен лак, нанесен на тънък пласт върху
повърхността на мозъка. Освен това е важно да се запитаме как преработката на такива
емоции и чувства, която със сигурност включва Аза и неговия очевидец, ангажира или
не мозъчните структури, които започнахме да асоциираме със състоянията на Аза.
Наех се да отговоря на тези въпроси заедно с Хана Дамазио и Мери Хелън Имордино-
Ян, чийто всепоглъщащ интерес е „бракът“ на невронауката и обучението и която по
същата причина е беше привлечена към този проблем. Планирахме изследване, в което
да проучим чрез функционален магнитен резонанс как истории могат да предизвикват
при нормални хора чувства или на възхищение, или на състрадание. Искахме да гене-
рираме реакции на възхищение или състрадание, предизвикани от определени типове
поведение, разкрити в разказа. Не се интересувахме да караме изследваните лица да
разпознават възхищението или състраданието, когато го видят у някой друг. Искахме те
да изпитат тези емоции. От самото начало знаехме, че искаме поне четири отделни
експериментални условия: две за възхищение и две за състрадание. Условията с възхи-
щение бяха или възхищение от добродетелни действия – заслужаващата възхищение
добродетел щедрост, или възхищение от виртуозни актове – например тези на зрелищни
спортисти или изумителни музикални солисти. Условията на състраданието, от друга
страна, включваха състрадание към соматична болка – това, което човек изпитва към
безпомощната жертва на уличен инцидент, или състрадание към психични и социални
затруднения – това, което човек изпитва към някого, който е загубил дома си в пожар
или е загубил свой любим заради неразбираема болест.
Контрастите бяха много ясни, още повече след като Мери Хелън остроумно свърза
истински истории с ефективен метод за представянето им на доброволци в експеримент

84
Damasio, A. (2007). Neuroscience and ethics: Intersections. American Journal of Bioethics, 7, 1:3-7.

95
с функционален магнитен резонанс85.
Проверихме три хипотези. Първата хипотеза се отнасяше до зоните, участващи в из-
питването на възхищение и състрадание. Заключението от експеримента беше недвус-
мислено: участващите зони до голяма степен бяха същите като тези, участващи в пред-
полагаемо баналните базисни емоции. Във всички условия инсулата, както и предната
цингуларна кора светеха силно. Както прогнозирахме, горните зони на мозъчния ствол
също участваха.
Този резултат опроверга идеята, че социалните емоции не биха ангажирали механиз-
мите на регулацията на живота в същата степен като техните базисни контрапунктове.
Ангажирането на мозъка беше дълбоко, което съответства на факта, че преживяванията
на тези емоции са дълбоко белязани от телесни събития. Поведенческите изследвания
на Джонатан Хейд върху преработването на сравними социални емоции разкриват
много ясно как тялото е ангажирано в такива ситуации86.
Втората хипотеза, която проверихме, засягаше централната тема на тази книга: Аза и
съзнанието. Открихме, че изпитването на тези емоции ангажира постеро-медиалната
мозъчна кора (ПМК) – зона, която според нас играе критична роля в конструирането на
Аза. Това съответства на факта, че реакцията на човека на всяка от стимулните истории
изискваше от него да стане пълнокръвен зрител и съдия на ситуацията, да съчувства
изцяло на злополучните обстоятелства на протагониста в случаите на състрадание и по-
тенциален бъдещ имитатор на доброто дело на протагониста в случая на възхищението.
Освен това открихме и нещо, което не прогнозирахме: частта от ПМК, която беше
най-активна в ситуациите на възхищение на умения и състрадание към соматична болка,
беше много различна от частта на ПМК, най-силно ангажирана от възхищението на доб-
родетелни действия и състрадание към душевната болка. Това разделение беше впечат-
ляващо, още повече че моделът на активността на ПМК, свързан с едната двойка емо-
ции, буквално съответстваше досущ като липсващо парче от пъзел на модела на ПМК,
свързан с другата.
Общата характеристика на една двойка условия – умения и физическа болка – беше
участието на тялото в неговите външни, ориентирани към действие аспекти. Общата
характеристика на другата двойка условия – душевната болка от страданието и добро-
детелния акт – беше психично състояние. Резултатът за ПМК ни разкри, че мозъкът е
разпознал тези общи характеристики – физиката в едната двойка, психичните състояния
в другата – и им беше обърнал много повече внимание, отколкото елементарния конт-
раст между възхищението и състраданието.
Вероятното обяснение на този красив резултат идва от различните пристрастия, които
двете части на ПМК имат в мозъка на всяко изследвано лице спрямо собственото му
тяло. Единият сектор е тясно свързан с мускулно-скелетните аспекти, другият – с вът-
решността на тялото, т.е. с вътрешната среда и органи. Внимателният читател вероятно
е отгатнал кое с кое върви. Физиката (умение, соматична болка) върви с компонента,
свързан с мускулно-скелетните аспекти. Психичната характеристика (душевна болка,
добродетел) върви с вътрешната среда и органи. Бихте ли приели да е по някакъв друг

85
Immordino-Yang, MH; McColl, A; Damasio, H, et al. (2009) Neural correlates of admiration and
compassion. Proceedings of the National Academy of Science Vol 106, Iss. 19, pp. 8021-8026.
86
Haidt, J. (2001). The emotional dog and its rational tail: A social intuitionist approach to moral judgment.
Psychological Review, 108, 814-834; Oveis, Christopher; Cohen, Adam B.; Gruber, June; Shiota, Michelle
N.; Haidt, Jonathan; Keltner, Dacher (2009). Resting respiratory sinus arrhythmia is associated with tonic
positive emotionality. Emotion. Vol. 9(2), Apr 2009, 265-270.
96
начин?
Имаше още една хипотеза и още един резултат, които трябва да се отбележат. Хипо-
тезата ни беше, че състраданието към соматичната болка (която е еволюционно по-ста-
рата мозъчна реакция – тя недвусмислено присъства в няколко други биологични ви-
дове) трябва да се преработва по-бързо от мозъка, отколкото състраданието към душев-
ната болка – нещо, което изисква по-сложна преработка на по-малко непосредствено
видимо злополучие и че е вероятно да включва по-широк спектър от познания.
Резултатите потвърдиха тази хипотеза. Състраданието към соматичната болка напри-
мер предизвиква по-бързи реакции в инсуларната кора, отколкото състраданието към
душевната болка. Реакциите на соматичната болка не само се мобилизират по-бързо, но
и утихват по-бързо. Реакциите на душевната болка имат нужда от повече време, за да се
мобилизират, но и времето за утихването им е по-дълго.
Независимо от неокончателната природа на това изследване, имаме първоначален
поглед към начина, по който мозъкът преработва възхищението и състраданието. Както
може да се прогнозира, коренът на тези процеси е дълбоко в мозъка и в тялото. Също
прогнозируемо: тези процеси са силно повлияни от индивидуалния опит.

97
 6.
Архитектура на паметта
Някак си, някъде

Ще види ли някога някой от нас потеглящ влак, без да чуе няколко изстрела?“ 87 Това
пита Дик Дайвър, главният герой в „Нежна е нощта“ на Скот Фитцджералд, антуража
си, докато една парижка сутрин махат за „довиждане“ на приятеля им Ейб Норт. Дайвър
и компанията му току-що са станали свидетели на неочакваното: отчаяна млада жена е
извадила малък седефен револвер от чантичката си и е застреляла любовника си точно
когато потеглящият от гара Сен Лазар влак изсвирва.
Въпросът на Дайвър е емоционална илюстрация на зрелищната способност на мозъка
ни да се учи да композира информация и да я възпроизвежда по-късно – без значение
дали искаме – със значителна точност и от различни гледни точки. Дайвър и компанията
му завинаги ще влизат в гари и ще чуват въображаеми изстрели в съзнанието си в по-
бледо, но разпознаваемо приближение на звуците, чути онази сутрин, в неволеви опит
да възпроизведат слуховите образи, преживени тогава. И тъй като съставните спомени
за събитията могат да се възпроизвеждат от репрезентацията (повторното представяне)
на всяка от частите, които са съставяли събитието, те могат да чуят изстрели и когато
някой просто споменава тръгващи влакове във всяка среда, а не просто когато виждат
влакове, които тръгват от гарата, а може да чуват изстрели и когато някой спомене Ейб
Норт (били са там заради него) или гара Сен Лазар (там е станало). Това се случва и с
онези, които са били в зони на военни действия и до края на живота си преживяват
отново и отново гледките и звуците на битката в натрапчиви, нежелани спомени. Пост-
травматичният стресов синдром е нежелан страничен ефект на тази иначе превъзходна
способност.
По принцип за запомнянето помага това, че събитието (както е в този разказ) е било
емоционално видимо, че е разтърсило скалата на стойността. Ако в сцената има стой-
ност и ако са присъствали достатъчно емоции, мозъкът ще научи мултимедийните
гледки, звуци, докосвания, миризми и други подобни, и ще ги извиква, ако е подсетен.
С течение на времето възпроизвеждането може да избледнее. С течение на времето и с
въображението на разказвач материалът може да се украси, да се разглоби на части и да
се прекомбинира в роман или сценарий. Стъпка по стъпка това, което е започнало като
кинематографски невербални образи, може да се преобрази във фрагментарен вербален
разказ, помнен колкото заради думите в приказката, толкова и заради зрителните и слу-
ховите елементи.
Сега да разгледаме чудото възпроизвеждане и да помислим за ресурсите, които мо-
зъкът трябва да притежава, за да го произведе. Отвъд перцептивните образи в различни
сензорни области мозъкът трябва да има начин да съхранява съответните модели – ня-
как си, някъде – и да запазва пътеката за извличането им – някак си, някъде, за да може
опитът за възпроизвеждане да действа – някак си, някъде. След като всичко това се

87
В българския превод на книгата на издателство „Народна култура“, София, 1986, фразата е: „От-
сега нататък винаги когато виждаме как някой влак потегля, ще чуваме изстрели.“ – Б.пр.
98
случи и имайки предвид допълнителният дар на Аза, ще знаем, че сме в средата на въз-
произвеждането на нещо от паметта.
Способността да се маневрира в сложния свят около нас зависи от тази способност да
учим и да възпроизвеждаме – разпознаваме хората и местата единствено защото сме
създали „записи“ на тяхното сходство и извличаме тези записи в правилния момент.
Способността да си представяме възможни събития също зависи от ученето и възпро-
извеждането е основата на разсъжденията и пътуването към бъдещето, а на по-общо
ниво – за създаването на нови решения на даден проблем. Ако искаме да разберем как
става всичко това, трябва да открием в мозъка тайните на „някак си“ и да локализираме
„някъде“ Това е един от сложните проблеми в съвременната невронаука.
Подходът към проблема учене и възпроизвеждане зависи от нивото на действие, ко-
ето избираме да изучаваме. Все повече разбираме какво е нужно на ниво неврони и
малки вериги, за да може мозъкът да учи. За практически цели знаем как учат синапсите
и дори знаем – на равнище микровериги – някои от молекулите и гениите механизми на
експресия, включени в ученето 88. Освен това знаем, че специфични части на мозъка иг-
раят основна роля в ученето на различни типове информация, например обекти като
лица, места или думи, от една страна, и движения, от друга 89. Остават обаче много въп-
роси, преди механизмите на „някак си“ и „някъде“ да могат напълно да се изяснят и
целта тук е да очертая мозъчната архитектура, която е в състояние допълнително да
изясни проблема.

Природата на паметовите записи

Няма съмнение че мозъкът записва обектите – начина, по който обектът изглежда,

звучи и действа – и ги запазва за по-късно възпроизвеждане. Същото важи за събитията.
Обикновено зад това допускане има още едно, според което мозъкът е пасивно запис-
ващо средство, нещо като целулоид, върху което характеристиките на обекта (както са
анализирани от сензорните детектори) могат коректно да се картографират. Ако окото
е пасивна, простодушна камера, мозъкът е пасивен, девствен целулоид. Това е чиста
фикция.
Организмът (тялото и неговия мозък) взаимодейства с обектите и мозъкът реагира на
това взаимодействие. Вместо да прави запис на структурата на обекта, мозъкът всъщ-
ност записва множество последствия от взаимодействието на организма с обекта.
Това, което запаметяване от срещата си с даден обект, не е просто зрителната му струк-
тура, както е картографирана в зрителните образи на ретината. Нужно е и следното:
първо, сензомоторните модели, свързани с виждането на обекта (например движенията
на окото и на врата, или на цялото тяло, ако е приложимо); второ, сензомоторният мо-
дел, свързан с докосването и манипулирането на обекта (ако е приложимо); трето, сен-
зомоторният модел, възникващ в резултат от предизвикването на формирани преди спо-
мени, имащи отношение към обекта; четвърто, сензомоторните обекти, свързани със

88
Kandel, Eric R., Schwartz, James H., Jessel, Thomas M. (2000). Principles of Neural Science (4th Ed).
New York: McGraw-Hill; Kandel, E. (2006). In Search of Memory: The Emergence of a New Science of Mind.
New York: W.W. Norton.
89
Damasio, A. R; Damasio, H., Tranel D., Brandt, J. P. (1990). Neural regionalization of knowledge access:
Preliminary evidence. Symposia on Quantitative Biology, Vol. 55 pp. 1039-1047. Cold Spring Laboratory
Press; Damasio, A., Tranel, D., Damasio, H. (1990). Face agnosia and the neural substrates of memory. Annual
Review of Neuroscience, 13: 89-109.
99
задействането на емоциите и чувството спрямо обекта.
Това, което обикновено наричаме спомен за обекта, е съставен спомен за сензорните
и моторните дейности, свързани с взаимодействието между организма и обекта през
даден период от време. Спектърът на сензомоторните дейности варира със стойността
на обекта и обстоятелствата, а колко от този голям диапазон от дейности действително
се съхранява, също варира заедно с обекта и обстоятелствата. Нашите спомени за опре-
делени обекти се управляват от миналите ни познания за сравними обекти или ситуа-
ции, подобни на тази, която преживяваме в момента. Затова спомените ни са предубе-
дени в пълния смисъл на думата от миналата ни история и убеждения. Затова съвършено
прецизната памет е мит, приложим единствено до тривиални обекти. Идеята, че мозъкът
съхранява нещо като изолиран „спомен за обекта“, не изглежда достоверна. Мозъкът
съхранява спомен за това, какво се е случило по време на взаимодействието и е важно,
че това взаимодействие включва собственото ни минало, а често и миналото на биоло-
гичния ни вид и собствената ни култура.
Фактът, че възприемаме чрез ангажиране, а не чрез пасивна рецептивност, е тайната
зад „ефекта на Пруст“ в паметта: причината защо често си спомняме съставен контекст,
а не просто изолирани неща. Той обаче е релевантен и за разбирането как се появява
съзнанието, както ще видим.

Първо са диспозициите,
след това картите

Белегът на мозъчните карти е относително прозрачна връзка между нещото, което се

представя – форма, движение, цвят, звук – и съдържанието на картата. Моделът в кар-
тата има някакво видимо съответствие с картографираното нещо. На теория, ако беше
възможно интелигентният наблюдател да попадне на картата в хода на научните си ски-
тания, незабавно щеше да отгатне какво обозначава тя. Знаем, че това все още не е въз-
можно, макар че новите образни техники осъществяват сериозен напредък в тази по-
сока.
Биологичното развитие на картографирането и неговото пряко последствие – обра-
зите и съзнанието – са недостатъчно приветстван преход в еволюцията. Може обаче да
попитате: преход от какво? Преход от модус на нервна репрезентация, която е имала
ограничена открита връзка с представяното нещо. Нека ви дам един пример. Първо,
представете си ансамбъл от неврони, които изпращат електрически импулси в отговор
на обект, който удря организма, без всъщност да представят свойствата на обекта. Обек-
тът може да е заострен или тъп, голям или малък, държан в ръка или движещ се от само
себе си, направен от пластмаса, стомана или плът. Всичко, което има значение, е, че той
удря организма в някаква част от повърхността му, при което ансамбълът от неврони
реагира на удара, като се активира. Сега си представете друг ансамбъл от неврони, които
изпращат електрически импулси при получаването на сигнал от първия ансамбъл и след
това карат организма да се премести от стационарната си позиция. Никой ансамбъл
всъщност не представя къде е бил организмът в началото или къде трябва да спре, както
и никой ансамбъл не представя физическите свойства на обекта. Това, от което има
нужда, е откриване на удара, команден инструмент и способността за движение. Това е
всичко. Това, което като че ли се представя от тези ансамбли, не са карти, а по-скоро
диспозиции – „ноу хау“ формули, които кодират нещо такова: ако си ударен от едната
страна на тялото, движи се в противоположната посока в продължение на X секунди –

100
независимо какъв е обектът, който те е ударил, или къде си.
В продължение на много, много дълго време в еволюцията мозъкът е действал на
базата на диспозиции и някои от така „оборудваните“ организми са се справяли съвър-
шено добре в подходящата среда. Диспозиционната мрежа е постигнала много и е ста-
вала все по-сложна и с все по-широк диапазон на постижения. Когато обаче е възник-
нала възможността за карти, организмите са били способни да надскочат реакциите по
формула и вместо това да реагират на базата на по-богата информация, вече съдържаща
се в картите. Качеството на управление се е подобрило. Реакциите са се индивидуали-
зирали спрямо обектите и ситуациите, вместо да са общи, и в крайна сметка са се пре-
върнали и в по-прецизни. По-късно диспозиционните мрежи, които не създават карти,
са обединили сили със създаващите карти мрежи и когато това е станало, организмите
са постигнали още по-голяма управленска гъвкавост.
Следователно очарователният факт е, че мозъкът не се е отказал от своя верен и из-
питан инструмент – диспозициите – в полза на новото изобретение: картите и техните
образи. Природата в пълния смисъл на думата е запазила в действие и двете системи: тя
ги е обединила и ги е накарала да работят в синергия. В резултат на комбинацията мо-
зъкът просто е станал по-богат и това е типът мозък, който ние, хората, получаваме с
раждането си.
Хората демонстрират най-сложния пример на този хибриден и съвместно действащ
модус, когато става дума за начина, по който възприемаме света, учим за него, спомняме
си какво сме научили и творчески манипулираме с информацията. От много минали
видове сме наследили изобилни мрежи от диспозиции, които управляват базисните ни
механизми на управление на живота. Това включва ядрата, които контролират ендок-
ринната ни система, и тези, които обслужват механизмите на награда и наказание, и
задействането и осъществяването на емоциите. Приветствана новост е, че тези диспо-
зиционни мрежи са в контакт с много системи от карти, посветени на образното предс-
тавяне на света вътре и вън.
Вследствие на това базисните механизми на управление на живота влияят върху дейс-
твието на картографиращите зони в мозъчната кора. Новостта обаче не приключва тук
и мозъкът на бозайниците прави още една крачка напред.
Когато човешкият мозък решава да създаде удивително големи файлове от записани
образи, но не разполага с цялото място на света, за да ги съхранява, заема диспозицион-
ната стратегия, за да реши този инженерингов проблем. Резултатът му позволява еднов-
ременно да запази тортата и да я изяде: способен е да вмества многобройни спомени в
ограничено пространство, но да запази способността да ги извлича бързо и със значи-
телна точност. На нас, хората, и събратята ни бозайници никога не се е налагало да за-
писваме на микрофилм разнообразни образи и да ги съхраняваме в досиета на хартиен
носител; просто сме съхранили пъргава формула за реконструирането им и сме използ-
вали съществуващата перцептивна машина, за да ги сглобим наново по най-добрия на-
чин, на който сме способни.

Паметта в действие

Следователно ето какъв е проблемът освен създаването на картографирани репрезен-

тации, които водят до перцептивни образи, мозъкът успява да постигне нещо не по-
малко забележително: способността да създава паметови записи на сензорните карти и

101
да възпроизвежда приближение на първоначалното им съдържание. Този процес е из-
вестен като възпроизвеждане от паметта. Спомнянето на човек, събитие или разказване
на история изисква процеса на възпроизвеждане; разпознаването на обекти и ситуации
около нас също изисква възпроизвеждане; мисленето за обектите, с които сме взаимо-
действали, и за събитията, които сме възприемали, също зависи от тези способности,
както и целия процес на въображението, с който планираме бъдещето.
Ако искаме да разберем как работи паметта, трябва да разберем начина, по който мо-
зъкът архивира картата и нейното местоположение. Мозъкът създава ли факсимиле на
нещото, което трябва да бъде запаметено, нещо като копие, съхранено във файл? Или
намалява образа, който трябва да се кодира, дигитализира го, така да се каже? Кой? Как?
Къде?
Тук има друг критично важен въпрос „къде“ Къде е записът, който се възпроизвежда,
така че същностните свойства на първоначалния образ да могат да се възстановят? Ко-
гато Дик Дайвър отново чува изстрелите, къде в мозъка му се възпроизвеждат те? Ко-
гато мислите за приятел, когото сте загубили, или за къща, в която сте живели, призо-
вавате сбор от образи на тези обекти. Естествено, те са по-малко живи, отколкото ако
гледахте истинския обект или негова фотография. Възпроизведените образи обаче мо-
гат да запазват базисните свойства на оригинала до такава степен, че един гениален ког-
нитивен невроучен – Стив Кослин – е в състояние да изчисли относителния размер на
възпроизвеждания и инспектирания в съзнанието обект 90. Къде се реконструират обра-
зите, така че да можем да ги изучаваме в бляновете си?
Традиционните отговори – макар че е по-точно да се каже допускания – на този въп-
рос получават вдъхновението си от конвенционалното обяснение на сензорното възп-
риятие. Съответно компонентите на перцептивната информация, осигурена от различ-
ните ранни сензорни кори (до голяма степен в задните части на мозъка) са придвижени
напред по мозъчните пътища към т.нар. многомодална кора (до голяма степен във фрон-
талните части) и там се интегрират. Възприятието действа на тази база върху каскада от
„процесори“, насочени в една посока. Каскадата стъпка по стъпка извлича все по-фини
сигнали, първо в сензорната кора на една-единствена модалност, например зрителна, а
по-късно в многомодалната кора, която получава сигналите от повече от една модал-
ност, например зрителна, слухова и соматична. По принцип каскадата следва посока
отзад напред и кулминира в предната темпорална и фронтална кора, където се смята, че
се появяват най-интегрираните репрезентации на течащото многосензорно възприемане
на реалността.
Тези допускания са уловени от идеята за „клетката баба“. Тази клетка е неврон някъде
близо до върха на преработващата каскада (например предния темпорален дял), чиято
активност сама по себе си представя всеобхватно баба ни, когато я възприемаме. Такива
единични клетки (или малки ансамбли от клетки) съдържат всеобхватна репрезентация
на обектите и събитията по време на възприятието. И не само това: те съдържат и запис
на тези възприети съдържания. Паметовите записи са там, където са клетките баби. Още
по-величествено и в пряк отговор на поставени по-горе въпрос: реактивираните клетки
баби позволяват възпроизвеждането на същите възприети съдържания в тяхната цялос-
тност, точно там и тогава. Накратко, активността в тези неврони обяснява възпроизвеж-
дането на разнообразни и правилно интегрирани образи: лицето на баба ви или гарата

90
Kosslyn, Stephen M. (1980). Image and Mind. Cambridge, MA: Harvard University Press.
102
на Дик Дайвър, включително изстрелите. Това е „къде“ на възпроизвеждането. Разглеж-
дам това обяснение като още една фикция.
Следвайки това обяснение, човек би прогнозирал, че увреждане на кората на горния
слепоочен и челен дял от предния отдел на мозъка би трябвало да изключи както нор-
малното възприятие, така и нормалното възпроизвеждане. Нормалното възприятие би
се срутило, защото невроните, способни да създават напълно интегрираната репрезен-
тация на цялостното перцептивно преживяване, вече няма да функционират. Нормал-
ното възпроизвеждане би се срутило, защото същите клетки, които подкрепят интегри-
раното възприятие, поддържат и интегрираните паметови записи.
Уви, в подкрепа на традиционното становище, тази прогноза не се потвърждава от
реалността на невропсихологическите резултати. Основните пунктове на тази размина-
ваща се реалност са следните. Пациентите с увреждане на предните зони на мозъка –
фронталната и темпоралната – съобщават за нормално възприятие и демонстрират само
селективни дефицити във възпроизвеждането и разпознаването на уникални обекти и
събития.
Пациентите може да описват в големи детайли съдържанието на картина, която им се
показва, да я описват коректно като изобразяваща парти (рожден ден, сватба), но въп-
реки това да не успяват да разпознаят, че това е собственото им парти. Увреждането на
предните зони на мозъка не изкривява интегрираното възприятие на цялата сцена, нито
пък интерпретацията на значението ѝ. Нито възприемането на многобройните обекти,
които съставят картината, и извличането на тяхното значение: хора, столове, маси, рож-
ден ден, свещи, празнично облекло и т.н. Челното увреждане позволява интегрирано
гледище, както и поглед за частите. Нужно е увреждането да е на съвършено друго
място, за да попречи на достъпа до отделни паметови компоненти – тези, които съот-
ветстват на различни обекти или на характеристики на обектите, например цвят или
движение. Такъв достъп е под въпрос единствено при увреждане на сектори на мозъч-
ната кора, разположени към задната част на мозъка, близо до основните сензорни и мо-
торни зони.
В заключение: увреждане на интегративната, асоциативна кора не изключва интегри-
раното възприятие или възпроизвеждане на частите, които изграждат даден комплект,
или възпроизвеждане на смисъла на неуникални комплекти от обекти и характеристики.
Такова увреждане причинява специфичен и съществен пробив в процеса на възпроиз-
веждане: то изключва възпроизвеждането на уникалността и специфичността на
обектите и сцените. Уникалното парти по повод на рожден ден продължава да е уни-
кално парти, но то вече не е нечие конкретно парти по повод на рожден ден, допълнено
с място и дата. Единствено увреждане на създаващата съзнанието ранна сензорна кора
и нейното обкръжение изключва възпроизвеждането на информация, която някога е
била преработвана от кората и е била записвана наблизо.

Кратка странична бележка

върху типовете памет

Разграниченията, които можем да направим между различните типове памет, са свър-

зани не само с предметната материя, която е фокусът на възпроизвеждането, но и с ди-
апазона на обстоятелствата, заобикалящи този фокус, както са представени в конкрет-
ната ситуация на възпроизвеждането от паметта. В тази светлина няколко традиционни
„етикета“, често прилагани към спомените – общи срещу конкретни, семантични срещу

103
епизодни – не улавят богатството на явленията. Например ако съм попитан за конкрет-
ната къща, в която някога съм живял, или чрез вербално подсещане, или чрез снимка,
вероятно ще си спомня цяло богатство от подробности, свързани с личния ми опит с
тази къща; това включва реконструирането на сензомоторните модели от най-различни
модалности и типове, например дори личните чувства могат да се разиграят наново. Ако
вместо това поискат да събудя общото понятие за къща, може да си спомня същата уни-
кална къща в съзнанието си и след това да артикулирам общото понятие къща. При тези
обстоятелства обаче природата на въпроса променя хода на процеса на възпроизвеж-
дане. Целта на второто искане вероятно потиска събуждането на богати лични детайли,
които са толкова видими в първото. Вместо лични спомени, просто ще преработя набор
от факти, които задоволяват нуждата ми в момента – да дефинирам къща.
Разграниченията между първия и втория пример се крият в степента на комплексност
в процеса на възпроизвеждане. Тази комплексност може да се измери чрез броя и раз-
нообразието на възпроизведените единици във връзка с определена цел или събитие. С
други думи, колкото по-голям е сензомоторният контекст, който се изиграва наново
спрямо конкретна единица или събитие, толкова по-голяма е комплексността. Па-
метта за уникални единици и събития, а именно тези, които са едновременно уникални
и лични, изисква силно комплексен контекст. Тук можем да прозрем йерархична прог-
ресия на комплексността: уникално-личните единици и събития изискват най-голямата
комплексност, следват уникално-неличните единици и събития, а не-уникалните еди-
ници и събития изискват най-малка комплексност.
С практическа цел е полезно да се каже, че даден термин се възпроизвежда на едно
от посочените по-горе нива, например не-уникално или уникално-лично. Това разгра-
ничение е грубо сравнимо със семантично/епизодното или общо/контекстуалното
разграничение.
Освен това е полезно да се запази разграничението между фактологична и проце-
дурна памет, защото улавя фундаменталното разделение между „нещата“: цялости, ко-
ито имат определена структура, в покой, и „движението“ на нещата в пространството и
времето. Дори и тук обаче разграничението може да е рисковано.
И накрая, валидността на тези категории спомени се крие в това, дали мозъкът почита
разграничението, или не. Като цяло мозъкът тачи разграниченията между уникални и
не-уникални нива на преработка на равнището на възпроизвеждането и между факто-
логичните и процедурните типове памет както в създаването на спомена, така и във въз-
произвеждането му от паметта.

Възможно решение на проблема

Разсъжденията върху тези наблюдения ме накараха да предложа модел на нервната

архитектура, насочен към обясняване на възпроизвеждането и разпознаването 91. Пред-
варителният поглед върху постигнатото от модела е следният.
Образите могат да се преживяват по време на възприятието и на възпроизвеждането.
Би било невъзможно да се съхраняват картите, които лежат в основата на всички образи,

91
Damasio, A. R. (1989). Time-locked multiregional retroactivation: a systems-level proposal for the
neural substrates of recall and recognition. Cognition 33, 25-62. Моделът CDZ е включен в когнитивни
теории, вж. например Barsalou, L. W. (2008). Grounded cognition. Annu. Rev. Psychol. 59, 617-645;
Simmons, W. K. and Barsalou, L. W. (2003). The similarity-in-topography principle: reconciling theories of
conceptual deficits. Cogn. Neuropsychology 20, 451-486.
104
които човек е преживял, в оригиналния им формат. Например първичната сензорна кора
непрекъснато конструира карти на актуалната среда и няма ресурси да съхранява ми-
нали карти. Благодарение на реципрочните връзки между конструиращото карти мо-
зъчно пространство и диспозиционното пространство в мозък като нашия картите могат
да се записват в диспозиционна форма. В такъв мозък диспозициите са и спестяващ
пространство механизъм за съхранение на информацията. И накрая: диспозициите мо-
гат да се използват за реконструиране на картите в първичната сензорна кора във фор-
мата, в който са били преживени за пръв път.
Моделът взе предвид невропсихологическите резултати, описани по-рано, и посту-
лира, че клетъчните ансамбли на най-горните нива на йерархиите на преработка не биха
съхранявали експлицитни репрезентации на картите за обекти и събития. По-скоро ан-
самблите биха съдържали ноу-хау, т.е. диспозиции, за евентуалното реконструиране на
експлицитни репрезентации, когато станат необходими. С други думи, използвах прос-
тия инструмент на диспозициите, който въведох по-рано, но този път вместо да коман-
два тривиално движение, диспозицията командва процеса на реактивиране и на обеди-
няване на аспектите на миналото възприятие, където и да са били преработени и след
това локално записани. по-конкретно: диспозициите въздействат върху редица части от
първичната сензорна кора, които първоначално са били ангажирани от възприятието.
Диспозициите правят това чрез редица връзки, разклоняващи се от локуса на диспози-
цията обратно към първичната сензорна кора. Накрая локусът, където паметовите за-
писи в крайна сметка ще се възпроизведат, няма да е много по-различен от този на пър-
воначалното възприятие.

Конвергентно-дивергентни зони

Основната част на предложената рамка беше нервна архитектура на коровите връзки,

които имат конвергентни и дивергентни сигнализиращи свойства спрямо определени
възли. Нарекох тези възли конвергентно-дивергентни зони (КДЗ). КДЗ регистрират съв-
падането на активността на невроните, сигнализиращи от различни локуси на мозъка,
неврони, които са били активирани например от картографирането на определен обект.
По същество никоя част от цялостната карта на обекта не трябва да е ре-репрезентирана
в КДЗ, за да бъде въведена в паметта. Трябва да се запише единствено съвпадането на
сигналите от невроните, свързани с картата. За да се реконструира първоначалната
карта и следователно да се създаде възпроизвеждане, предложих механизма на „заклю-
чено във времето ретроактивиране“. Терминът „ретроактивиране“ посочва факта, че ме-
ханизмът изисква процес на „връщане назад“, за да се предизвика активност; „заключен
във времето“ насочва вниманието към друго изискване: необходимо е да се ретроакти-
вират компонентите на картата приблизително в същия времеви интервал, така че това,
което се е случвало едновременно (или почти) във възприятието, да може да се възста-
нови едновременно (или почти) във възпроизвеждането от паметта.
Другият критичен елемент в рамката се състоеше от постулиране на разделение на
труда между два типа мозъчни системи: едната, която управлява карти/образи, и дру-
гата, която управлява диспозиции. Що се отнася до мозъчната кора, предложих идеята,
че пространството на образите се състои от няколко острова или първична сензорна
кора, например ансамбълът на зрителната кора, която обгражда първичната зрителна
кора (зона 17 или V1) и по същия начин ансамбълът на слуховата, соматосензорната и
т.н. кора.

105
 Коровото пространство на диспозициите включва всички висши отдели на асоциа-
тивната кора в темпоралните, париеталните и фронталните дялове, а освен тях остава
стар набор от диспозиционни инструменти под мозъчната кора в базалната част на пред-
ния мозък, базалните ганглии, таламуса, хипоталамуса и мозъчния ствол.
Накратко: пространството на образите е пространството, в което се появяват експли-
цитните образи от всеки сензорен тип, включително образите, които се осъзнават, и
тези, които остават несъзнавани. Пространството на образите е разположено в картог-
рафиращите части на мозъка – голямата територия, формирана от агрегата от всички
първични сензорни части на кората, зоните на мозъчната кора, разположени във и около
входа на зрителните, слуховите и другите сензорни сигнали в мозъка. То включва и те-
риториите на ядрото на соларния тракт, парабрахиалното ядро и горните коликули, ко-
ито имат способността да произвеждат образи.
Диспозиционното пространство е това, в което диспозициите съдържат познавател-
ната база, както и инструментите за реконструиране на това познание при възпроизвеж-
дането.
Диспозиционното пространство е източникът на образите в процеса на въображени-
ето и разсъжденията, а също и за генериране на движение. Диспозиционното простран-
ство е разположено в мозъчната кора, която не е заета от пространството на образите:
кората от най-висок порядък, части от лимбичната кора и многобройни подкорови
ядра: от амигдалата до мозъчния ствол. Когато се активират, диспозиционните вериги
сигнализират на други вериги и предизвикват генерирането на образи или действия.

Ил. 6.1. Схема на конвергентно-дивергентната архитектура.

Изобразени са четири йерархични нива. Основното кортикално ниво е показано с малки правоъгълни
кутийки, а трите нива на конвенгентността-дивергентността (по-големи кутийки) са отбелязани
като CDZ1, CDZ2 и CDR. Между нивата CDZ и нивата CDR (пунктирани стрелки) са възможни
многобройни междинни CDZ нива. Забележете, че в цялата мрежа всяка насочена напред проекция
има обратна проекция (стрелки).

106
 Съдържанието, демонстрирано в пространството на образите, е експлицитно, докато
това на диспозиционното пространство е имплицитно. Можем да имаме достъп до съ-
държанието на образите, ако сме в съзнание, но никога нямаме пряк достъп до съдър-
жанието на диспозициите. По необходимост съдържанието на диспозициите винаги е
несъзнавано. Те съществуват в кодирана, спяща форма.
Диспозициите дават различни резултати. На базисно ниво те могат да генерират раз-
лични по вид и сложност действия: освобождаване на хормон в кръвообращението; кон-
тракция на мускулите във вътрешните органи или на мускулите в крайник, или в гласо-
вия апарат. Коровите диспозиции обаче съдържат и записи на образ, който наистина е
бил възприет в някаква предишна ситуация, и участват в опита за реконструиране на
скица на този образ от паметта. Диспозициите освен това помагат в преработката на
актуално възприеман образ, например като влияят върху степента на внимание, което
се обръща на актуалния образ. Ние никога не осъзнаваме познанието, необходимо за
изпълняването на която и да е от тези задачи, нито пък междинните стъпки, които се
предприемат. Осъзнаваме единствено резултатите, например състоянието на благопо-
лучие; препускането на сърцето; движението на ръката; фрагмента от възпроизведения
от паметта звук; редактираната версия на течащото възприемане на пейзажа.
Паметта ни за неща, свойства на нещата, хора и места, събития и взаимоотношения,
умения, процеси на управление на живота, накратко: цялата ни памет, наследена от ево-
люцията и на разположение от раждането или придобита чрез ученето след това, същес-
твува в мозъка ни в диспозиционна форма, чакайки да се превърне в експлицитен образ
или действие. Познавателната ни база е имплицитна, скрита и несъзнавана.
Диспозициите не са думи, те са абстрактни записи на потенциали. Основата на за-
действането на думи или знаци също съществува като диспозиции, преди те да придо-
бият живот под формата на образи и действия, както е при речта или знаковия език.
Правилата, с които свързваме думите и знаците, граматиката на езика, също се съхра-
няват като диспозиции.

Още малко за зоните на конвергенция и дивергенция

Конвергентно-дивергентната зона (КДЗ) е ансамбъл от неврони, в който много клу-

пове на изходящи и обратни връзки осъществяват контакт. КДЗ получава изходяща ин-
формация от сензорните зони, разположени „по-рано“ във веригите за преработка на
сигнала, които започват на входа на сензорните сигнали в мозъчната кора. КДЗ изпраща
реципрочна обратна връзка към тези входни зони. КДЗ освен това изпраща изходящи
проекции към зони, разположени в следващото ниво на връзка във веригата и получава
обратни проекции от тях.
КДЗ са микроскопични и са разположени в конвергентно/дивергентни области
(КДОбласти), които са макроскопични. Според мен броят на КДЗ е от порядъка на де-
сетки хиляди. От друга страна, КДОбластите са дузини. КДЗ са микровъзли, а КДОб-
ластите – макровъзли.
КДОбластите са разположени в стратегически участъци в асоциативната кора, в ко-
ито се сливат няколко базисни пътища. Може да си представите КДОбласти като „хъ-
бовете“ в картата на авиокомпаниите. Помислете за Чикаго, Вашингтон, Ню Йорк, Лос
Анджелис или Сан Франсиско, Денвър или Атланта. Хъбовете приемат самолетите по
лъчи, които влизат в тях, и изпращат самолетите обратно по същите лъчи. Важното е,

107
че самите хъбове са взаимосвързани, макар че някои са по-периферни от други. И нак-
рая: някои хъбове са по-големи от други, което означава просто, че по-голям брой КДЗ
живеят под техния покрив.
От експерименталните невроанатомични изследвания знаем, че такива модели на
свързаност съществуват в мозъка на приматите92. Освен това от по-новите изследвания
с ядрено-магнитен резонанс, използващи дифузионни спектрални техники, знаем, че та-
кива модели съществуват и при хората 93. В следващите глави ще видим, че КДОбласти
играят важна роля в създаването и организирането на критично важно съдържание на
съзнанието, включително това, което изгражда автобиографичния Аз.

Фигура 6.2. Използване на конвергентно-дивергентната архитектура за възпроиз-

веждане на спомени, събудени от специфични зрителен стимул.

92
Rockland, K. S. and Pandya, D. N. (1979). Laminar origins and terminations of cortical connections of
the occipital lobe in the rhesus monkey. Brain Res. 179, 3-20; Van Hoesen, G. W. (1982). The
parahippocampal gyrus: new observations regarding its cortical connections in the monkey. Trends Neurosci.
5, 345-350.
93
Hagmann, P. et al. (2008). Mapping the structural core of human cerebral cortex. PLoS Biol 6, el59.
doi:10.1371/journal.pbio.0060159.
108
 В панели (а) и (б) определен входящ зрителен стимул (селективен набор от малки щриховани ку-
тийки) задейства насочена напред активност в зоните CDZ на нива 1 и 2 (черни стрелки и щрихо-
вани кутийки).

В панел (в) насочената напред активност активира определени конвергентно-дивергентни зони, а в

панел (г) ретроактивация от конвергентно-дивергентните зони задейства активност в първич-
ната сензомоторна, слухова, моторна и друга зрителна кора (получерни стрелки, щриховани блок-
чета). Ретроактивацията генерира образи в образното пространство, както и движение (селекти-
вен набор от малки щриховани кутийки).

КДОбласти и КДЗ се появяват под генетичен контрол. Когато организмът взаимо-

действа със средата през развитието, засилването или отслабването на синапсите значи-
телно модифицира зоните на конвергенция и съществено изменя КДЗ, Укрепването на

109
синапсите се наблюдава, когато външните обстоятелства съответстват на свързаните с
оцеляването нужди на организма.
Накратко, според мен работата на КДЗ се състои от пресъздаване на отделни групи
от нервна активност, които някога са били приблизително едновременни по време на
възприятието, т.е. които са съвпадали във времевия прозорец, нужен ни, за да им обър-
нем внимание и да ги осъзнаем. За да постигнат това, КДЗ задействат изключително
бърза последователност от активации, които карат отделните нервни зони да влязат он-
лайн в някакъв ред, като последователността е неуловима за съзнанието.
В тази архитектура извличането на познание се базира на относително едновременна
активност в много първични корови зони, на която се обръща внимание и се поражда в
няколко повторения на подобни цикли на реактивиране. Тези отделни видове активност
са основата за реконструираните репрезентации. Нивото, на което се извлича познани-
ето, зависи от мащаба на активирането на редица области, а това на свой ред зависи от
нивото на КДЗ, която се активира 94.

Моделът в действие

Какви доказателства има, че моделът на конвергенцията-дивергенцията съответства

на реалността? Наскоро заедно с колегата Каспар Майер направихме преглед на голям
брой изследвания в областите на възприятието, представите и огледалната преработка,
и разгледахме резултатите в перспективата на конвергентно-дивергентния модел 95 .
Много от резултатите, на които направихме обзор, представляват интересни проверки
на модела. Ето аргументацията.
В разговор с друг човек чуваме гласа на говорещия и виждаме устните му да се дви-
жат едновременно с това. КДЗ-модел прогнозира, че когато определени движения на
устните многократно се появяват заедно със специфичните им звукови контрапунктове,
двете нервни събития, съответно в първичната зрителна и слухова кора, се асоциират в
обща КДЗ. В бъдеще, когато сме изправени само пред една част от тази сцена, например
когато виждаме специфично движение на устните в заглушен видеоклип, моделът на
активността, предизвикан в първичната зрителна кора, ще задейства общата КДЗ и тя
ще ретроактивира в първичната слухова кора репрезентацията на звука, който първона-
чално е придружавал движението на устните.
В съответствие с рамката КДЗ четенето по устните зрително в отсъствието на какъвто

94
Някои конвергентни зони свързват сигнали спрямо категориите на обекта (например цвета и фор-
мата на инструмент) и са в асоциативната кора, разположена непосредствено до (надолу по веригата
от) кората, чиято активност дефинира репрезентациите на характеристиките. При хората в случая на
зрителен обект това включва кората в зони 37 и 39, надолу по веригата от първичните корови карти.
Тяхното ниво в анатомичната йерархия е относително ниско. Други КДЗ свързват сигнали, асоциирани
с по-сложни комбинации, например дефинирането на определени класове обекти чрез свързване на
сигнали за тяхната форма, цвят, звук, температура и мирис. Тези КДЗ се намират на по-високо равнище
в кортико-кортикалната йерархия (например в предните сектори 37 и 39, 22 и 20). Те поддържат ком-
бинации от цялости или характеристики на различни цялости, а не просто отделни единици или харак-
теристики. КДЗ, способни да свързват цялости в събития, са разположени на върха на йерархичния
поток в най-предните темпорални и фронтални области.
95
Meyer, Kaspar; Damasio, Antonio (2009). Convergence and divergence in a neural architecture for
recognition and memory. Trends in Neurosciences, Vol. 32(7), pp. 376-382.

110
и да е звук предизвиква активност в слуховата кора и събудените модели на активност
се припокриват с тези, предизвикани по време на възприемането на изговорени думи96.
Слуховата карта на звука става интегрална част от репрезентацията на движението на
устните. Рамката КДЗ обяснява как човек може да чува звук в съзнанието си при полу-
чаването на подходящ зрителен стимул или обратното.
Ако някой разглежда подвига на мозъка със синхронизирането на зрителни и слухови
образи като нещо тривиално, само да помисли за дискомфорта и раздразнението, изпит-
вани, когато качеството на прожектирания филм е ниско и звукът и картината не са син-
хронизирани. Или нещо още по-лошо: когато човек трябва да гледа страхотен италиан-
ски филм, който е лошо дублиран на несинхронизиран английски език.
Различни други перцептивни изследвания, включващи други сензорни модалности
(обоняние, осезание), и дори невропсихологически изследвания с примати дават резул-
тати, които са задоволително обяснени от модела КДЗ97.
Друг интересен набор от данни идва от изследвания на представите. Както подсказва
терминът, процесът на въображението се състои от възпроизвеждане на образи и тях-
ната последваща манипулация: изрязване, уголемяване, преориентиране и т.н. Когато
използваме въображението си, представите под формата на „картини“ ли са (например
зрителни, слухови и т.н.), или то разчита на умствени описания, наподобяващи тези на
езика98? Рамката КДЗ подкрепя обяснението чрез картини. Тя приема, че когато обек-
тите или събитията се възприемат, се активират сравними зони с тези, които се активи-
рат, когато те се възпроизвеждат от паметта. Образите, конструирани по време на възп-
риятието, се ре-конструират в процеса на въображението. Те са приближения, а не точни
копия, опити за достигане до минала реалност, и следователно не са толкова живи или
точни.

Голям брой изследвания сочат недвусмислено, че образни задачи в модалности като

зрителна и слухова обикновено събуждат модели на мозъчна активност, които се при-
покриват в значителна степен с модели, наблюдавани по време на действителното въз-
приятие99, а резултатите от изследвания на пациенти с лезии също осигуряват убеди-
телни доказателства за модела КДЗ и картинното обяснение на въображението. Фокално

96
Calvert, G. A. et al. (1997). Activation of auditory cortex during silent lip reading. Science 276, 593-
596.
97
Kiefer, М. et al. (2008). The sound of concepts: Four markers for a link between auditory and conceptual
brain systems. /. Neurosci. 28, 12224-12230; Gonzalez, J. et al. (2006). Reading cinnamon activates olfactory
brain regions. Neuroimage 32, 906-912; Hagen, M.C. et al. (2002). Tactile motion activates the human middle
temporal/V5 (МТ/ V5) complex. Eur. J. Neurosci. 16, 957-964; Sathian, K. et al. (1997). Feeling with the
mind’s eye. Neuroreport 8, 3877-3881; Zangaladze, A. et al. (1999). Involvement of visual cortex in tactile
discrimination of orientation. Nature 401, 587-590; Zhou, Y-D. and Fuster, J. M. (1997). Neuronal activity of
somatosensory cortex in a cross-modal (visuo-haptic) memory task. Exp Brain Res. 116, 551-555; Zhou, Y-
D. and Fuster, J. M. (2000). Visuo-tactile cross-modal associations in cortical somatosensory cells. Proc. Natl.
Acad. Sci. U. S. A. 97, 9777-9782.
98
Kosslyn, S. M. et al. (2001). Neural foundations of imagery. Nat. Rev. Neurosci. 2, 635-642; Pylyshyn,
Z. (2003). Return of the mental image: are there really pictures in the brain? Trends Cogn Sci. 7, 113-118.
99
Kosslyn, S. M. et al. (1995). Topographical representations of mental images in primary visual cortex.
Nature 378, 496-498; Slotnick, S. D. et al. (2005). Visual mental imagery induces retinotopically organized
activation of early visual areas. Cereb. Cortex 15, 1570-1583; Kosslyn, S. M. et al. (1999). The role of area
17 in visual imagery: convergent evidence from PET and rTMS. Science 284, 167-170; Lotze, M. and

111
мозъчно увреждане често предизвиква едновременни дефицити във възприятието и
представите. Пример е неспособността едновременно да се възприемат и да се предста-
вят цветове, причинена от увреждане на акципитално-темпоралната зона. Пациентите с
фокално увреждане на тази зона виждат зрителния си свят в черно-бяло, буквално в
нюансите на сивото. Те са неспособни да си „представят“ цвета. Тези пациенти знаят
съвършено добре, че цветът на кръвта е червен, но въпреки това не могат да си предс-
тавят червено, точно както не могат да виждат червено, когато погледнат оцветен в чер-
вено чип.
Доказателства от функционалното изобразяване и изследванията върху пациенти с
лезии показват, че възпроизвеждането на обекти и събития поне отчасти разчита на ак-
тивността близо до точките, където сензорните сигнали навлизат в кората, както и на
близките локуси на изпращане на моторни сигнали. Със сигурност не е съвпадение, че
тези две места са същите, които първоначално са били ангажирани в оригиналното въз-
приятие на обектите и събитията.

Изследванията върху огледалните неврони също осигуряват доказателства, че кон-

вергентно-дивергентната архитектура е задоволително средство за обясняване на опре-
делени сложни поведения и умствени операции. Ключовият резултат от изследванията
върху огледалните неврони (Глава 4) бе, че просто наблюдаването на действие води до
активност в свързаните с моториката зони100. Моделът КДЗ е идеален за обясняване на
това наблюдение. Да разгледаме какво става, когато действаме. Действието не се състои
единствено от последователност от движения, генерирани от моторните зони на мозъка.
То обхваща едновременни сензорни репрезентации, които възникват в соматосензор-
ната, зрителната и слуховата кора. Моделът КДЗ приема, че многократното съвместно
появяване на разнообразни сензомоторни карти, които описват конкретно действие,
води до многократно сливащи се сигнали към определена КДЗ. По-късно, когато се въз-
приеме същото действие, например зрително, генерираната в зрителната кора активност
активира съответната КДЗ. След това КДЗ използва дивергентни обратни проекции към
първичната сензорна кора, за да реактивира свързаните асоциации на действието в мо-
далности като сензомоторната и слуховата. КДЗ може да сигнализира и към моторната
кора и да генерира огледално движение. От наша гледна точка огледалните неврони са
КДЗ неврони, участващи в движението101.

Според модела КДЗ само огледалните неврони няма да могат да помогнат на наблю-
дателя да схване значението на действието. КДЗ не съдържат значението на обектите и
събитията, а го реконструират чрез времево заключена ретроактивация на редица зони
в различни видове първична кора. Тъй като огледалните неврони е вероятно да са КДЗ,
значението на действието не може да отнесе единствено към огледалните неврони. Ре-
конструкцията на различни сензорни карти, свързани преди с действието, трябва да се

Halsband, U. (2006). Motor imagery. /. Physiol. (Paris) 99, 386-395; O’Craven, K. M. and Kanwisher, N.
(2000). Mental imagery of faces and places activates corresponding stimulus-specific brain regions. J. Cogn.
Neurosci. 12, 1013-1023; Farah, M. J. (1988). Is visual imagery really visual? Overlooked evidence from
neuropsychology. Psychol. Rev. 95, 307-317.
100
Gallese, V. et al. (1996). Action recognition in the premotor cortex. Brain 119, 593-609; Rizzolatti, G.
and Craighero, L. (2004). The mirror-neuron system. Annu. Rev. Neurosci. 27, 169-192.
101
Damasio, A; Meyer, K. (2008). Behind the looking-glass. Nature, Vol: 454 Issue: 7201, pp. 167-168.

112
осъществи под контрола на КДЗ, в които е била записана връзката с тези първоначални
карти102.

Как и къде на възприятието и възпроизвеждането

Възприятието или възпроизвеждането на повечето обекти и събития зависи от актив-

ността в различни произвеждащи образи зони на мозъка и често включва части от мо-
зъка, свързани и с движението. Това е силно разпръснат модел на активност, но се поя-
вява в пространството на образите. Именно тази активност, а не активността, откри-
вана в невроните в предния край на преработващите вериги, ни позволява да възприе-
маме експлицитни образи на обектите и събитията.
От функционална, както и от анатомична гледна точка активността в края на прера-
ботващите вериги се осъществява в диспозиционното пространство. То е изградено от
КДС и КДОбласти, асоциирани с кората, която не изгражда образи. Диспозиционното
пространство ръководи създаването на образи, но не участва в него.
В този смисъл диспозиционното пространство съдържа „клетки баби“, дефинирани
свободно като неврони, чиято активност корелира с присъствието на конкретен обект,
но не като неврони, чиято активност позволява експлицитни образи на обектите и съби-
тията. Невроните в предната медиална темпорална кора наистина могат да реагират на
уникални обекти във възприятието или възпроизвеждането, при това с голяма специ-
фичност, което подсказва, че те получават конвергентни сигнали 103. Простото активи-
ране на тези неврони обаче, без ретроактивирането, което би го следвало, няма да ни
позволява да разпознаем баба си или да я помним. За да разпознаем или да помним баба
си, трябва да възстановим значителна част от колекцията от експлицитни карти, които
в целостта си представляват нейното значение. Както е и при огледалните неврони,
т.нар. неврони баби са КДЗ. Те подпомагат времево заключената ретроактивация в мно-
жество зони на експлицитните карти в първичната сензомоторна кора.

102
Голям брой изследвания от мащабната литература върху огледалните неврони съответстват на
модела КДЗ: Kohler, Е. et al. (2002). Hearing sounds, understanding actions: action representation in mirror
neurons. Science 297, 846-848 ; Keysers, C. et al. (2003). Audiovisual mirror neurons and action recognition.
Exp. Brain Res. 153, 628-636; Raos, V. et al. (2007). Mental simulation of action in the service of action
perception./. Neurosci. 27, 12675-12683; Tkach, D. et al. (2007). Congruent activity during action and action
observation in motor cortex. /. Neurosci. 27, 13241-13250; Blakemore, S-J. et al. (2005). Somatosensory
activations during the observation of touch and a case of vision-touch synaesthesia. Brain 128, 1571-1583;
Lahav, A. et al. (2007). Action representation of sound: audiomotor recognition network while listening to
newly acquired actions. J. Neurosci. 27, 308-314; Buccino, G. et al. (2001). Action observation activates
premotor and parietal areas in a somatotopic manner: an fMRI study. Eur. J. Neurosci. 13, 400-404; Iacoboni,
M. et al. (2001). Reafferent copies of imitated actions in the right superior temporal cortex. Proc. Natl. Acad.
Sci. U. S. A. 98,13995-13999. Gazzola, V. et al. (2006). Empathy and the somatotopic auditory mirror system
in humans. Curr. Biol. 16, 1824-1829; Catmur, C. et al. (2007). Sensorimotor learning configures the human
mirror system. Curr. Biol. 17, 1527-1531; Catmur, C. et al. (2008). Through the looking glass: counter-mirror
activation following incompatible sensorimotor learning. Eur. J. Neurosci. 28, 1208-1215.
103
Kreiman, G. et al. (2000). Imagery neurons in the human brain. Nature 408, 357-361.
113
 Ил. 6.3. Образното пространство (представено) и диспозиционното пространство
(непредставено) в мозъчната кора. Образното пространство е представено в сивите
зони на четирите панела (а) заедно с първичната моторна кора. Диспозиционното
пространство е изобразено на четирите панела (б), отново в сиво.
Отделните компоненти на образното пространство представляват „острови в
океана“ на диспозиционното пространство, показано в четирите долни панела.

В заключение: рамката КДЗ постулира две донякъде отделни „мозъчни пространс-

тва“. Едното конструира експлицитни карти на обектите и събитията по време на възп-
риятието и ги реконструира по време на възпроизвеждането. При възприятието и възп-
роизвеждането се наблюдава подчертано съответствие между свойствата на обекта и на
картата. Другото пространство съдържа диспозиции, а не карти, т.е. имплицитни фор-
мули за начина, по който да се реконструират картите в пространството на образите.
Пространството на експлицитните образи е изградено от агрегата на първичната сен-
зомоторна кора. Когато говоря за „работно пространство“ във връзка с местата, където
образите се сглобяват, мисля за такова пространство – спортна площадка за кукловодс-
твото, което виждаме в съзнанието си. Имплицитното, диспозиционно пространство е

114
изградено от агрегата на асоциативната кора. Това е пространството, където много не-
съзнателни кукловоди дърпат конците на невидимите кукли.
Двете пространства сочат различни епохи в еволюцията на мозъка: в едната диспози-
циите са били достатъчни, за да ръководят адекватно поведение, а в другата картите са
породили образите. Днес те са безпроблемно интегрирани.

115
 ЧАСТ III.
ДА СИ В СЪЗНАНИЕ
7.
Наблюдаване на съзнанието
Дефиниране на съзнанието

Отворете стандартен речник, за да потърсите дефиниция на съзнанието, и вероятно

ще откриете някакъв вариант на следното: „Съзнанието е състояние на осъзнаване на
себе си и на заобикалящото.“ Заместете осъзнаването с думата „познание“, а думите
„себе си“ със „собственото съществуване“ и резултатът е твърдение, което наистина
улавя някои съществени аспекти на съзнанието така, както аз го виждам: съзнанието е
състояние на психиката, в което има познание за собственото съществуване и това
на заобикалящото. Съзнанието е състояние на психиката – ако няма психика, няма
съзнание; съзнанието е особено състояние на психиката, обогатено от усещане на конк-
ретния организъм, в който функционира психиката, а състоянието на психиката
включва познание, т.е. съществуването е ситуирано, че има обекти и събития, които го
заобикалят. Съзнанието е състояние на психиката плюс Аз-процес, добавен към него.
Осъзнаваното състояние на психиката се преживява ексклузивно от първо лице във
всеки от нас и никога не може да се наблюдава от никой друг. Преживяването принад-
лежи на организма ни и на никой друг. Фактът, че преживяването е изключително
лично, не означава, че не можем да приемем относително „обективно“ становище за
него. Например приемам такава гледна точка в опит да разбера нервната база за Аза
като обект, материалното аз. На следващите страници, както и при Уилям Джеймс, обо-
гатеното материално аз е способно и да дава знания на психиката. С други думи, Азът
като обект може да действа и като познаващ.
Можем да подсилим горната дефиниция, като кажем, че съзнателните психични със-
тояния винаги имат съдържание те са за нещо, както се изразява Уилям Джеймс, и че
някои от съдържанията обикновено се възприемат като интегрирани сборове от части,
например когато едновременно виждаме и чуваме човек да говори и да върви към нас;
като кажем, че съзнателните психични състояния разкриват отчетливи качествени ха-
рактеристики спрямо различните съдържания, които човек опознава – качествено раз-
лично е да виждаш или да слушаш, да докосваш или да вкусваш; и като заявим, че съз-
нателните психични състояния съдържат задължителния аспект на усещането и чувст-
вото – чувстваме ги като нещо. И накрая, временното ни определение трябва да каже,
че съзнателните психични състояния са възможни единствено когато сме будни, макар
че частично изключение от тази дефиниция е приложимо към парадоксалната форма на
съзнание, която се появява по време на съня – при сънуването. В заключение, в стан-
дартната си форма съзнанието е психично състояние, което се появява, когато сме будни
и в което има лично и частно познание за собственото ни съществуване, ситуирано
спрямо онова, което ни заобикаля в момента. По необходимост съзнателните психични
състояния боравят с познания, базирани на различен сензорен материал – телесен, зри-
телен, слухов и т.н., и проявяват различни качествени свойства за различните сензорни

116
потоци. Съзнателните психични състояния се чувстват.
Когато говоря за съзнание, нямам предвид просто будността – често срещана непра-
вилна употреба, която произтича от факта, че когато будността се загуби, често се губи
и съзнанието (ще обсъдя тези въпроси в следващата част). Дефиницията освен това изяс-
нява, че терминът „съзнание“ не се отнася просто до обикновен психичен процес без
характеристиката Аз. За съжаление възприемането на съзнанието просто като психика
е често срещана употреба на термина – отново погрешна според мен. Хората често го-
ворят за „нещо, което е в съзнанието ми“, за да посочат, че имат нещо „предвид“ или че
нещо е станало видимо съдържание на психиката, например „проблемът за глобалното
затопляне най-накрая проникна в съзнанието на западните нации“. Значителен брой от
съвременните изследвания на съзнанието го третират като психика. Съзнанието, както
е използвано в тази книга, не обозначава „самосъзнание“, както е например в „Джон се
чувстваше все по-неловко, докато тя продължи да се взира в него“ или „съвестност“ –
комплексна функция, която не изисква съзнание, но го надскача и спада към нравстве-
ната отговорност. И накрая, дефиницията не се отнася до съзнанието в разговорната
употреба, използвана във фразата на Джеймс „поток на съзнанието“. Фразата често
трябва да обозначава обикновеното съдържание на психиката, докато то тече напред
във времето като вода в реката, а не факта, че такова съдържание включва фини и не
толкова фини аспекти на субективността. Препратките към съзнанието в контекста на
монолозите на Шекспир или на Джойс често използват това по-просто становище за
него. Очевидно е обаче, че първоначалните автори са изследвали явлението в пълния му
смисъл, пишейки от гледната точка на Аза на героя до такава степен, че Харолд Блум
заявява, че Шекспир може би еднолично е въвел явлението съзнание в литературата (вж.
обаче алтернативата на Уд и напълно правдоподобното твърдение, че съзнанието наис-
тина навлиза в литературата чрез монолога, но много по-рано – в молитвата, например
в древногръцката трагедия)104.

Разчупване на съзнанието

Съзнанието и будността не са едно и също нещо. Да си буден е предпоставка за това

да си в съзнание. Независимо дали човек заспива естествено или е принуден да спи чрез
анестезия, съзнанието изчезва в стандартния си формат, като единственото изключение
е специфично състояние на съзнанието, което придружава сънищата, но това по никакъв
начин не противоречи на тезата, че будността е предпоставка, защото съзнанието по
време на сънуване не е стандартното съзнание.
Обикновено подхождаме към будността като явление, което се „включва“ и „изк-
лючва“ – нула за спането, единица за будното състояние. В някаква степен това е корек-
тно, но подходът на „всичко или нищо“ прикрива градацията, която познаваме. Сънли-
востта със сигурност намалява съзнанието, но не го свежда внезапно до нула. Изключ-
ването на светлината не е точна аналогия; много бавното намаляване на реостатния
ключ е по-близо до истината.
Какво разкриват светлините, когато се включат внезапно или постепенно? По-често

104
Bloom, Harold (1994). The Western Canon. Harcourt Brace; Bloom, Harold (1998). Shakespeare: The
Invention of the Human. Riverhead; Wood, James (2008). How Fiction Works. Farrar, Strauss, and Giroux.
За по-нови обзори на базисната невронаука за съзнанието препоръчвам The Neurology of Consciousness,
edited by Steven Laureys and Giulio Tononi. London: Elsevier (2008).
117
те разкриват нещо, което обикновено описваме като „психика“ или „психично съдър-
жание“. И от какво е разкрита психиката, разкрита по този начин? Модели, картографи-
рани в идиома във всеки възможен смисъл зрителни, слухови, тактилни, мускулни, вис-
церални – вие си изберете, в чудни нюанси, тонове, вариации и комбинации, течащи
подредено или разбъркано, накратко – образи. По-рано предложих становището си за
произхода на образите (Глава 3) и всичко, което трябва да знаем тук, е да си спомним,
че образите са основната валута на психиката ни и че терминът се отнася до модели от
всички сензорни модалности, а не само зрителната, както и до абстрактни и до конк-
ретни модели.
Вярно ли е, че простият физиологичен акт на включването на светлините, т.е. събуж-
дането на някого от полудрямката, задължително се превежда в съзнателно състояние?
Това категорично не е вярно. Не е нужно да стигаме много далеч, за да открием контра-
доказателства. Всеки е имал преживяването да се събуди уморен и дезориентиран, в
някаква земя отвъд моретата, и да му е нужен, слава Богу, кратък, но привидно дълъг
миг или два, за да осъзнае къде точно се намира. През този кратък интервал има пси-
хика, но не съвсем организирана с всички свойства на съзнанието. След като човек за-
губи съзнание в резултат на удар по главата с твърд обект, има друго блажено кратко и
въпреки това измеримо закъснение, докато „дойде на себе си“. Между другото, „идвам
на себе си“ е съкратено от „идвам в съзнание“, връщане към ориентираната към пси-
хика; фразата е неелегантна, но ознаменува здрава народна мъдрост. На неврологичен
жаргон възвръщането на съзнанието след нараняване на главата може да отнеме време,
през което жертвата не е напълно ориентирана за мястото или часа, а камо ли за себе си.
Това, което става в тези ситуации, ни показва, че сложните психични функции не са
монолити и могат, буквално говорейки, да се начупят на части. Да, светлините са вклю-
чени и вие сте будни (запишете една точка за съзнание). Да, психиката е „включена“,
формират се образи за всичко, което е пред вас, макар че образите, възпроизведени от
миналото, са малко и много редки (запишете половин точка за съзнанието). Но не, все
още има малко, което да сочи кой е собственикът на тази нестабилна психика, няма Аз,
който да я обяви за своя (не записвайте никаква точка за съзнанието). Като цяло съзна-
нието не успява да премине границата. Поуката от историята: за да премине стандарт-
ната граница резултатът за съзнанието, е задължително (1) човекът да е буден; (2) пси-
хиката му да функционира и (3) в тази психика да има автоматично, неподтиквано, не-
извлечено по пътя на заключенията чувство за Аз като протагонист на опита, без значе-
ние колко фино може да е. При наличие на будност и психика (от които се нуждаете,
ако трябва да сте в съзнание) може да кажете, че отличителната характеристика на ва-
шето съзнание е – лирично казано – самата мисъл за вас. Освен това, за да направим
поетичността по-точна, ще трябва да кажете „почувстваната мисъл за вас“.

Будността и съзнанието не са едно и също нещо и това е видимо, когато отчетем нев-
рологично заболяване като вегетативното състояние. Пациентите в това състояние ня-
мат никакви прояви, които да подсказват съзнание. Почти като по-тежкото състояние
кома, на което прилича това състояние, вегетативните пациенти не успяват да реагират
на никакви съобщения от екзаминаторите и не предлагат спонтанни признаци на осъз-
наване на себе си или средата. Въпреки това те демонстрират цикли в енцефалограмите
си (ЕЕГ) (моделите електрически вълни, които непрекъснато се произвеждат от живия
мозък), които разкриват сменящи се модели, характерни или за съня, или за будното
състояние. Заедно с будния модел на EEG, пациентите често са с отворени очи, макар

118
че зяпат празно в пространството, без да насочват погледа си към конкретни обекти.
Такива електрически модели не се наблюдават, когато пациентите са в кома – ситуация,
в която всички явления, свързани със съзнанието – будност, психика и Аз, – като ли
отсъстват105.
Тревожната ситуация на вегетативното състояние осигурява ценна информация за
друг аспект на разграниченията, които правя. В изследване, което оправдано привлича
значително внимание, Ейдриън Оуен успява да определи чрез функционален магнитен
резонанс (fMRI), че мозъкът на жена във вегетативно състояние демонстрира модели на
активност, съответстващи на въпросите, които екзаминаторът ѝ задава, и на молбите,
които той ѝ отправя. Не е нужно да се казва, че в съответствие с формалната диагноза
вегетативно състояние пациентката е диагностицирана като намираща се в безсъзнание.
Тя не реагира открито на въпросите, които ѝ се задават, или на предложените насоки,
както и не дава спонтанно никакви свидетелства за активна психика или ум. Въпреки
това изследването с fMRI показва, че слуховите зони на мозъчната ѝ кора наистина се
активират, когато ѝ задават въпроси. Моделът на активация наподобява този, който мо-
жем да видим при нормално изследвано лице в съзнание, което отговаря на подобни
въпроси. Още по-впечатляващ е фактът, че когато от пациентката се иска да си предс-
тави обиколка на собствения си дом, мозъчната кора в дясната париетална зона демон-
стрира модел на активност от типа, който можем да открием при нормални лица в съз-
нание, които извършват подобна задача. Макар че пациентката не разкрива абсолютно
същия модел в други случаи, малък брой други пациенти са били изучавани след това и
при тях се наблюдава сравним модел, макар и не при всички опити 106. Един от тези па-
циенти в частност успява да регистрира реакции, свързани преди с „да“ и „не“, по пътя
на многократно обучение107.
Изследването сочи, че дори пред лицето на напълно отсъстващи поведенчески приз-
наци на съзнание може да има признаци за типа мозъчна активност, обикновено коре-
лирана със съзнателните процеси. С други думи, преките наблюдения на мозъка пред-
лагат доказателства, съвместими с известно запазване както на будността, така и на пси-
хиката, докато поведенческите наблюдения не откриват никакви доказателства, че съз-
нанието в описания по-горе смисъл придружава такива операции. Тези важни резултати
могат да се интерпретират пестеливо в контекста на изобилните свидетелства, че пси-
хичните процеси действат не-съзнавано (както посочихме в тази глава и в последната
глава на книгата). Резултатите със сигурност са съвместими с присъствието на психичен
процес и дори с минимален Аз-процес. Независимо от значимостта им обаче, научно и
от гледна точка на медицинското управление не ги разглеждам като доказателство за
съзнателна комуникация, нито пък като солидно оправдание за изоставянето на обсъде-
ната по-горе дефиниция на съзнанието.

105
За обзори на клиничните аспекти на съзнанието препоръчвам класическия текст в най-новото му
издание: Posner, Jerome В., Saper, Clifford В., Schiff, Nicholas D., and Plum, Fred (2007). Op. cit. Вж. също
Feinberg, Todd E. (2001). Altered Egos: How the Brain Creates the Self New York: Oxford University Press,
за неотдавнашен обзор на релевантната клинична литература и Damasio, A. R. (2002). Consciousness
and its disorders, in Diseases of the Nervous System: Clinical Neuroscience and Therapeutic Principles.
Asbury, A. K., McKhann, G., McDonald, I., Goadsby, P. J., McArthur, J. (Eds.). New York: Cambridge
University Press, 3rd Edition, Volume 2, pp. 289-301.
106
Owen, Adrian (2006). Detecting Awareness in the Vegetative State. Science, 313: 1402.
107
Owen, Adrian and Laureys, Steven (2010). Willful Modulation of Brain Activity in Disorders of
Consciousness. New England Journal of Medicine, 362: 579-589.
119
 Отстраняване на Аза
и запазване на психиката

Може би най-убедителното доказателство за дисоциацията между будността и съзна-

нието, от една страна, и Аза, от друга, идва от друго неврологично състояние – епилеп-
тичния автоматизъм, който може да следва епизоди на определени епилептични припа-
дъци. В такива ситуации поведението на пациента внезапно е прекъснато за кратък пе-
риод от време, през който действието напълно застива и след това се следва от период –
също по принцип кратък, – през който пациентът се връща към активно поведение, но
не демонстрира свидетелства за нормално състояние на съзнанието. Мълчаливият па-
циент може да се движи, но действията му, например махане за довиждане или излизане
от стаята, не разкриват цялостна цел. Действията може да демонстрират „миницел“,
например вдигане на чаша с вода и отпиване, но не и признак, че целта е част от по-
широк контекст. Няма опит да се общува с наблюдателя, както няма и отговор на опи-
тите за това на наблюдателя.
Ако посетите лекарски кабинет, поведението ви е част от по-широк контекст, който
има общо със специфичните цели на посещението, цялостния план, който имате за деня
и къде се вмества посещението в по-широките планове и намерения за живота ви в раз-
лични времеви скали, спрямо които посещението ви може да има някакво значение или
не. Всичко, което правите в „сцената“ в кабинета е информирано от тези многобройни
нива на познанието, дори ако няма нужда да поддържате в съзнанието си всички тези
експлицитни съдържания, за да се държите по кохерентен начин. Същото става с лекаря
спрямо неговата роля в сцената. В състояние на ограничено съзнание всички тези фо-
нови влияния са съществено редуцирани или елиминирани. Поведението се контролира
от непосредствените насоки, лишени от всякакво вместване в по-широкия контекст.
Например вдигането на чашата и отпиването от нея имат смисъл, ако сте жадни и това
действие не е необходимо да се свързва с по-широкия контекст.
Спомням си първия пациент в това състояние, който наблюдавах, защото поведени-
ето беше толкова ново за мен, толкова неочаквано и така обезпокоително. Насред раз-
говора с пациента то спря да говори и в действителност престана да се движи. Лицето
изгуби изражението си и отворените му очи гледаха през мен към стената отзад. Остана
неподвижен за няколко секунди. Не падна от стола, не заспа, не получи конвулсии или
потрепване. Когато казах името му, нямаше отговор. Когато започна отново да се
движи, много, много бавно, млясна с устни. Очите му се замяткаха във всички посоки и
той като че ли моментално се фокусира върху чаша с кафе на масата между нас. Тя беше
празна, но той все пак я вдигна и се опита да отпие от нея. Говорех му отново и отново,
но той не отвръщаше. Попитах го какво става и той не отговори. Лицето му продължа-
ваше да няма никакво изражение, а той дори не ме поглеждаше. Отново се обърнах по
име и той пак не отговори. Най-накрая стана, обърна се и бавно тръгна към вратата.
Отново го извиках, той спря, погледна му и на лицето му се настани озадачение. Отново
го извиках, а той отвърна: „Какво?“
Пациентът беше преживял абсанс (един от няколкото вида епилептични припадъци),
следван от период на автоматизъм. Беше едновременно тук и не тук, буден и осъщест-
вяващ поведение, разбира се, отчасти внимателен, телесно присъстващ, но отсъстващ
като човек. Много години по-късно го описах като „отсъстващ без да си тръгне“ и това

120
описание остава подходящо108.
Няма съмнение, че този човек беше буден в пълния смисъл на думата. Очите му бяха
отворени и имаше нужния мускулен тонус, който му позволяваше да се движи. Няма
съмнение и че той можеше да осъществява действия, но те не внушаваха организиран
план. Нямаше цялостна цел, осъзнаване на условията на ситуацията, уместност, а един-
ствено само минимално кохерентни действия. Не може да има съмнение, че мозъкът му
си формираше умствени образи, макар че не можем да твърдим нищо за изобилие или
кохерентност на тези образи. За да посегне към чашата, да я вдигне, да я поднесе до
устните си и обратно да я върне на масата, мозъкът трябва да си формира образи – много
образи, най-малкото зрителни, кинестетични и тактилни, без които движенията не могат
да се осъществят правилно. Макар че това говори за присъствието на психика, не дава
доказателства за Аз. Няма абсолютно никакви доказателства, че човекът знаеше кой е,
къде се намира, кой съм аз или защо е пред мен.
В действителност не само нямаше доказателства за такова открито познание, но и
индикация за скрито ръководство на поведението – типа несъзнаван автопилот, който
ни позволява да се върнем у дома, без съзнателно да мислим за маршрута. Нещо повече:
нямаше признаци за емоция в поведението на този човек – показателен знак за сериозно
нарушено съзнание, както беше отбелязано в предишната част.
Тогава, а и сега ми се струва, че такива случаи осигуряват убедителни доказателства –
може би все още единственото категорично доказателство – за пробива между две фун-
кции, които остават на разположение: будността и психиката, и още една функция –
Аза, която по всички стандарти не е на разположение. Този човек нямаше чувство за
собственото си съществуване, а това за заобикалящото го беше дефектно.
Когато човек анализира комплексното човешко поведение, деформирано от мозъчно
заболяване, често се случва категориите, които използва за конструиране на хипотези
за мозъчните функции и за осмисляне на наблюденията да са твърде гъвкави. Будността
и психиката не са „неща“ от типа „всичко или нищо“. Разбира се, Азът не е „нещо“, а
динамичен процес, поддържан на доста стабилни нива през повечето ни будни часове,
но обект на големи или малки вариации през този период, особено в краищата му. Буд-
ността и психиката така, както се схващат тук, са също процеси, а не неизменни неща.
Превръщането на процесите в неща е просто артефакт на потребността ни да съобща-
ваме бързо и ефективно сложни идеи на другите.
В току-що описания клиничен случай човек може уверено да приеме, че будността е
била непокътната и че е присъствал психичен процес. Не можем обаче да кажем колко
богат е бил този психичен процес, а само че е бил достатъчен, за да направлява човека
през ограничената вселена, с която се е справял. Що се отнася до съзнанието, може уве-
рено да се каже, че то не е било нормално.
Как интерпретирам ситуацията на човека с предимствата на онова, което зная днес?
Убеден съм, че сглобяването на Аз-функцията е било сериозно компрометирано. Той
беше загубил способността на генерира във всеки миг повечето от Аз-операциите, които
автоматично биха му дали лично проучване на съзнанието му. Тези Аз-операции биха
включвали и елементи на идентичността му, на скорошното му минало и планираното
бъдеще, и биха му осигурили и чувство за субектност. Психичното съдържание, което
Аз-процесът би проучвал, вероятно беше бедно. При тези обстоятелства нашият паци-
ент беше ограничен до безцелно, неситуирано „сега“. Азът като материално аз почти

108
Damasio, A. R. (1999). Op. cit.
121
отсъстваше, както и – с още по-голяма сигурност – Азът като познаващ.
Да си буден, да си в съзнание и да имаш Аз са различни мозъчни процеси, създадени
от действието на различни компоненти на мозъка. Те се сливат без следа всеки ден в
забележителен функционален континуум в мозъка ни, позволявайки и разкривайки раз-
лични проявления на поведението. Те обаче не са някакви „отдели“. Те не са стаи, раз-
делени от непоклатими стени, защото биологичните процеси изобщо не са като арте-
фактите, проектирани от хората. Въпреки това по техния хаотичен, мъгляв биологичен
начин те са отделими и ако не се опитаме да открием по какъв начин са различни и къде
се осъществяват фините преходи, нямаме надежда да разберем как работи цялата сис-
тема.
Бих казал, че ако човек е буден и има съдържание на психиката, съзнанието е резул-
татът от добавянето на Аз-функцията към психиката, по силата на което психичното
съдържание се ориентира към потребностите на организма и така приема субективност.
Аз-функцията не е някакъв всезнаещ хомункулус, а е проявление – в рамките на вирту-
алния скринингов процес, който наричаме психика – на още един виртуален елемент:
въображаемия протагонист на психичните ни събития.

Довършване на работното
определение на съзнанието

Когато неврологична болест разгради съзнанието, привлича вниманието към един ва-
жен аспект на съзнателното състояние. Емоционалните реакции са прословуто отсъст-
ващи при неврологични заболявания, в които съзнанието е променено, и се предполага,
че съответстващите усещания също отсъстват. Пациенти с разстройства на съзнанието
не успяват да демонстрират признаци на течаща емоция. Техните лица са безизразни.
Отсъстват и минимални признаци на мускулно оживяване – забележителна характерис-
тика, имайки предвид, че дори т.нар. покерджийско лице е емоционално оживено и из-
дава фини признаци на очакване, неискреност, презрение и т.н. Пациентите в някакъв
вид акинетично беззвучно състояние или във вегетативно състояние, да не споменаваме
комата, нямат (почти) никаква емоционална експресия. Същото е вярно за дълбоката
анестезия, но не и – както може да се предвиди – за съня, при който емоционални експ-
ресии могат да се появят, когато етапът на съня позволява парадоксално съзнание.
От поведенческа гледна точка съзнателното състояние на другите се бележи от будно,
кохерентно, целенасочено поведение, което включва признаци на разгръщащи се емо-
ционални реакции. Много рано в живота си се научаваме да потвърждаваме на базата
на директните вербални отчети, които чуваме, че такива емоционални реакции са сис-
темно придружавани от усещания. По-късно използваме това познание, за да отгатваме
от наблюденията на хората около нас, че те преживяват определени чувства, дори ако
не ни казват нищо или ако никой не се обръща към тях. В действителност дори най-
фините емоционални експресии могат да издават на фино настроения, изпълнен със съ-
чувствие човек присъствието на чувства, без значение колко приглушени може да бъдат
те. Този процес на атрибутиране на чувства няма нищо общо с езика. Той се базира на
силно тренирано наблюдение на позите и лицата, докато хората се движат.
Защо емоциите са такива издайнически знаци за съзнанието? Защото действителното
осъществяване на повечето емоции се реализира от периакведукталното сиво вещество
(ПАСВ) в тясно сътрудничество в ядрото на соларния тракт (ЯСТ) и парабрахиалното
ядро (ПБЯ) – структурите, чиито ансамбли предизвикват телесните усещания, например

122
първичните усещания, и чиито вариации наричаме емоции. Този ансамбъл често е ув-
реден от неврологични лезии, които предизвикват загуба на съзнанието, и става дисфун-
кционален заради определени анестетици, които са насочени към него.
В следващата глава ще видим, че точно както признаците на емоции са част от вън-
шно наблюдаемото съзнателно състояние, преживяването на телесни усещания е дъл-
бока и жизненоважна част от това да си съзнателен от първо лице от интроспективна
гледна точка.
Типове съзнание

Съзнанието флуктуира. Има праг, под който е справедливо да се каже, че съзнанието

не действа, и нива по скала, на които процесът действа по най-ефикасен начин. Да на-
речем това скала на „интензитета“ на съзнанието и да дадем примери на тези различни
нива. Представете си съзнанието в моментите, когато ви се спи и сте на ръба да се пре-
дадете в ръцете на Морфей, и по-късно, когато участвате в интензивни дебати, които
изискват будно съзнание за детайлите, които непрекъснато изскачат. Следователно ска-
лата на интензивността се простира от притъпено до ясно с всички нюанси между тях.
Освен интензивността обаче има още един критерий, по който можем да оценяваме
съзнанието. Той имат общо с „обсега“ и се простира от минимално съзнание, което поз-
волява усещане за Аза, например изпиване на чаша кафе у дома, без да се интересувате
от произхода нито на чашата кафе, нито какво ще направи тя с пулса ви, нито какво
имате да правите днес. Вие тихо присъствате в момента и това е всичко. Сега съпоста-
вете това със сядането за подобна чаша кафе в ресторант, за да се видите с брат си, който
желае да обсъди с вас наследството на родителите ви и какво трябва да правите с вашата
полусестра, която се държи странно. Пак силно присъствате в момента, както казват в
Холивуд, но има и нещо повече. Вие сте последователно транспортирани на много
други места, в които някога сте били, с много други хора освен брат ви, както и до места
и ситуации, които все още не сте преживявали, но са продукти на вашето информирано
и богато въображение. Какъв е бил животът ви с всичките му детайли е на ваше разпо-
ложение – бързо и във възпроизвеждането, а детайлите на това, какъв може да стане или
не животът ви – въобразен по-рано или сега – също навлиза в момента на преживява-
нето. Вие сте заети да сте навсякъде и в много епохи от живота си – минал и бъдещ.
Вие, т.е. аз във вас обаче никога не отпада от картината. Всички тези съдържания са
неотделимо свързани в една-единствена препратка. Дори когато се концентрирате върху
някакво далечно събитие, връзката остава. Центърът се запазва. Това е широкообхватно
съзнание – едно от великите постижения на човешкия мозък и една от дефиниращите
характеристики на човечеството. Това е типът мозъчен процес, който за добро или лошо
ни е довел до мястото, на което сме в цивилизацията. Това е типът съзнание, илюстри-
рано от романите, филмите и музиката и празнувано във философските разсъждения.
Дал съм имена на тези два типа съзнание. Вида с минимален обхват наричам ядрено
съзнание, чувството за „тук и сега“, ненатоварено от особено минало и някакво бъдеще.
То се върти около ядрения Аз. Има отношение към личността, но не задължително към
идентичността. Вида с големия обхват наричам разширено или автобиографично съз-
нание, след като то се проявява най-силно, когато значителна част от живота на човека
излиза на сцената и както изживяното минало, така и очакваното бъдеще доминират в
проявлението му. То има отношение към личността и идентичността, и се председател-
ства от автобиографичния Аз.
Когато мислим за това, какво е съзнанието, много често имаме предвид съзнанието с

123
широк обхват, свързано с автобиографичния Аз. Това е моментът, в който съзнателната
психика се разширява и обхваща без усилие действителното, както и въображаемото
съдържание. Хипотезите за това, как мозъкът създава съзнателните състояния, трябва
да вземат предвид както това високо ниво на съзнанието, така и ядреното ниво.
Днес възприемам промените в обхвата на съзнанието като много по-променливи, от-
колкото си представях първоначално: този обхват непрекъснато се покачва и намалява
по скалата, сякаш се движи по плъзгащ се курсор. Промяната нагоре и надолу може да
стане в рамките на дадено събитие и много бързо в съответствие с нуждите. Тази флу-
идност и динамика на обхвата не са по-различни от бързата промяна на интензивността,
за която е известно, че се случва през целия ден и на която вече обърнахме внимание.
Когато сте отегчени на лекция, съзнанието ви е притъпено и може да се отнесете, прид-
ремвайки. Естествено, надявам се това да не става с вас сега.
Най-важният пункт, който трябва да се подчертае, е, че нивата на съзнанието флук-
туират заедно със ситуацията. Например когато отместих поглед от страницата, за да
помисля, плуващите наблизо делфини уловиха вниманието ми и не бях ангажирал пъл-
ния обхват на автобиографичния ми Аз, защото нямаше нужда от това; би било прахос-
ване на мозъчен капацитет за преработка, да не споменавам горивото, имайки предвид
нуждите на момента. Нямах нужда от автобиографичния Аз, за да се справям с мислите,
които предшестваха написването на горните изречения. Същевременно, когато отгова-
рям на интервюиращ, който седи пред мен и иска да знае защо и как съм станал невролог
и невроучен, а не инженер или режисьор, трябва да ангажирам автобиографичния си Аз.
Мозъкът ми почита това, което е необходимо.

Нивото на съзнанието се променя бързо и когато човек бленува – нещо, което днес е
модерно да се нарича реене на ума. Може да се нарече и реене на Аза, защото бленува-
нето изисква преминаване от автобиографичния към ядрения Аз, а не просто латерално
отдалечаване от съдържанието на течащата дейност. Съдържанието на въображението
се придвижва напред, към центъра на сцената: планове, занятия, фантазии, типа образи
и представи, които изпълняват, когато човек е заседнал в задръстване на магистралата
Санта Моника. Същевременно съзнание, което е преминало към ядрения Аз и е разсеяно
с друга тема, пак е нормално съзнание. Не можем да кажем същото за съзнанието на
тези, които ходят на сън или които са под хипноза, или са решили да експериментират
с променящи съзнанието химически вещества. По отношение на последните каталогът
на възникващите в резултат състояния на анормално съзнание е дълъг и разнообразен и
включва най-изобретателните аберации на съзнанието и Аза. Будността също се раз-
пада, като сънят или ступорът са твърде чести крайни точки на такива приключения.
В заключение: степента, до която протагонистът (Азът) присъства в съзнанието ни,
варира силно заедно с обстоятелствата от подробно и напълно ситуирано изобразяване
на това, кои сме, до съвсем блед намек, че притежаваме съзнанието, мислите и действи-
ята си. Трябва обаче да подчертая идеята, че дори и в най-фината и бледа своя форма
Азът е необходимо присъствие в психиката. Да се каже, че когато човек се катери по
планина или когато пиша това изречение Азът не може да се открие никъде не е особено
точно. В такива примери Азът естествено не е централно изложен и е най-удобно той
да се оттегли към фона, за да направи място в произвеждащия образи наш мозък за
всички други неща, които изискват пространство за преработка, например релефа на
планината или мислите, които искам да изразя на страницата. Ако обаче Аз-процесът се
срине и напълно изчезне, психиката ще загуби ориентацията си и способността си да

124
събира частите си. Мислите на човека биха се носели безгрижно в пространството, без
да има техен собственик. Ефикасността ни в реалния свят би спаднала до минимум или
би изчезнала напълно и щяхме да сме загубени за онези, които ни наблюдават. Как
бихме изглеждали? Е, ще им се струваме в безсъзнание.
Страхувам се, че не е лесно да се занимаваме с Аза, защото в зависимост от перспек-
тивата той може да е много неща. Може да е „обект“ на изследване за психолозите и
невролозите; може да е доставчик на познания за психиката, в която се появява; може
да е фин и да се оттегля зад завеса или да е налагащо се присъстващ в светлината на
прожекторите; възможно е да е ограничен до тука и сега, или да обхваща цялата жи-
тейска история и накрая: някои от тези регистри може да са смесени, например когато
познаващият Аз е фин, но въпреки това автобиографичен, или пък ясно присъстващ, но
интересуващ се единствено от тук и сега. Азът наистина е като безкраен празник.

Човешкото и не-човешкото съзнание

Точно както съзнанието не е „нещо“, ядреното и разширеното/автобиографичното

съзнание не са ригидни категории. Винаги съм си представял много степени между яд-
рената и автобиографичната крайна точка на скалата. Обособяването обаче на тези раз-
лични типове съзнание носи практическа отплата: идеята, че по-ниските стъпала на ска-
лата на съзнанието по никакъв начин не са единствено човешки. По всяка вероятност те
присъстват в многобройни животински видове, които имат достатъчно сложен мозък,
за да ги конструира. Фактът, че човешкото съзнание в най-високите му степени е изк-
лючително сложно, широкообхватно, а следователно характерно, е толкова очевиден,
че не си струва да се споменава. Читателят обаче ще бъде изненадан как подобни мои
коментари в миналото са карали някои хора да се обиждат или защото приписвам твърде
малко съзнание на животинските видове, или защото редуцирам изключителната при-
рода на човешкото съзнание, като включвам и животните. Пожелайте ми късмет.
Никой не може задоволително да докаже, че животно без език има съзнание – ядрено
или друго, макар че е разумно да се триангулират съществените доказателства, с които
разполагаме, и да направим заключението, че е много вероятно да го притежават.
Триангулацията би протекла така: (1) ако биологичният вид има поведения, които
могат най-добре да се обяснят с мозък с психични процеси, а не с мозък просто с дис-
позиции за действие (например рефлекси), и (2) ако биологичният вид има мозък с
всички компоненти, които ще бъдат описани в следващите глави като необходими за
изграждане на съзнанието при хората, (3) тогава, драги читателю, биологичният вид има
съзнание. В крайна сметка съм готов да приема всякакви прояви на животинско пове-
дение, които ме карат да мисля за присъствие на усещания, като знак, че съзнанието не
е би трябвало да е далече назад.
Ядреното съзнание не изисква език и трябва да предшества езика – очевидно при жи-
вотинските видове, но и при хората. В действителност дори не е вероятно езикът да се
е развил при индивиди, които са лишени от ядрено съзнание. Защо имат нужда от него?
Точно обратното, на най-високите нива на скалата автобиографичното съзнание разчита
изключително много на езика.

125
 Какво не е съзнанието

Разбирането на значението на съзнанието и достойнствата на появата му в живите

същества изисква да отчетем какво се е появило преди това, да придобием представа за
онова, което са били способни да правят живите същества с нормален мозък и напълно
функционираща психика, преди видът им да придобие съзнание и преди съзнанието да
започне да доминира психичния живот при онези, които го имат. Наблюдаването на
разпадането на съзнанието при епилептичен пациент или при човек във вегетативно
състояние може да даде на нищо неподозиращия наблюдател погрешното впечатление,
че процесите, които обикновено са под нивото на съзнанието, са тривиални или са с
ограничена ефективност. Очевидно обаче несъзнаваното пространство на собствената
ни психика отрича такава идея. Тук говоря не просто за безсъзнателното на Фройд с
неговата фамозна (и скандална) традиция, идентифицирано с определени типове съдър-
жание, ситуация и процес. По-скоро говоря за голямото несъзнавано, което е изградено
от две съставки: активна, съставена от всички образи, които са формирани по всяка тема
и от всякакъв вид, образи, които не биха могли да се конкурират успешно за услугите
на Аза и следователно остават до голяма степен непознати; и спяща съставка, изградена
от репертоара от кодирани записи, от които могат да се формират експлицитните об-
рази.
Съществува типичното явление на коктейлното парти, което много добре разкрива
присъствието на не-съзнаваното. Докато сте ангажирани в разговор с домакина си, тех-
нически чувате и други разговори – фрагмент тук, фрагмент там, на границата на по-
тока на съзнанието, т.е. основния поток. Чуването обаче не означава задължително слу-
шане, а още по-малко внимателно слушане и разбиране на чутото. Дочувате много
неща, които не изискват услугите на Аза ви. Тогава изведнъж нещо кликва, някаква част
от пъзела, който дори не сте знаели, че съществува, се събира с другите парчета и се
оформя смислен модел за някое от онези неща, които сте дочували толкова повърхнос-
тно. В този момент си формирате значение, което „привлича“ Аза и сега буквално ви
отнема от последното изречение на домакина ви. Той, между другото, забелязва момен-
тното ви разсейване, и докато се борите със страничното нашествие в реката на вашето
съзнание, се връщате към последната теза на този господин и неуверено и извинително
казвате: „Съжалявам, повторете пак?“
Доколкото може да се каже, явлението е последствие от няколко условия. Първо, мо-
зъкът непрестанно произвежда пребогат брой образи. Това, което човек вижда, чува и
докосва, заедно с онова, което непрекъснато си припомня – предизвикано от новите пер-
цептивни образи, както и от идентифицируема причина, – са отговорни за големия брой
експлицитни образи, придружавани от еднакво голяма свита от други образи, свързани
със състоянието на тялото на човека, докато се разгръща цялото това производство на
образи.
Второ, мозъкът обикновено организира този изобилен материал по доста подобен на-
чин на монтажиста на филм: като му придава някаква кохерентна наративна структура,
в която определени действия получават ролята на причини за дадени последствия. Това
изисква избиране на правилните образи и подреждането им в шествие на времеви еди-
ници и пространствени кадри. Това не е лека задача, тъй като не всички образи са от
един и същ вид от гледната точка на техния собственик. Някои са по-свързани с потреб-

126
ностите на човека от други и следователно се придружават от различни усещания. Об-
разите имат и различна стойност. Между другото, когато казвам: „мозъкът обикновено
организира“, а не „Азът организира“, го правя преднамерено. В някои случаи редакти-
рането става естествено, с минимална насока от Аза. В такива случаи успеха на човека
в редактирането зависи от това, колко „добре образовани“ са неговите не-създавани
процеси от собствения му съзрял Аз. Ще се върна към този въпрос в по-нататъшна глава.
Трето, само малък брой образи могат ясно да се покажат в даден момент, защото съз-
даващото образи пространство е толкова оскъдна стока: единствено ограничен брой об-
рази могат да са активни и следователно потенциално обект на вниманието в даден мо-
мент. Това всъщност означава, че метафоричните „екрани“, на които мозъкът ви про-
жектира избраните и времево подредени образи, са много ограничени. На днешния ком-
пютърен жаргон това означава, че има лимит върху броя прозорци, които можете да
отворите на екрана си. (Това трябва да ни напомни, че горната граница на вниманието
за човешкия мозък бързо се повишава при поколението, което е израсло с изпълнението
на множество задачи едновременно в дигиталната епоха – нещо, което вероятно ще про-
мени определени аспекти на съзнанието в недалечното бъдеще, ако вече не го е сторило.
Има очевидни предимства в счупването на стъкления таван на вниманието и асоциатив-
ните способности, генерирани от едновременното изпълнение на множество задачи, са
страхотно предимство, но е възможно те да имат цена от гледна точка на ученето, кон-
солидирането на спомените и емоциите. Нямаме представа каква може да е тази цена.)
Тези три ограничения – изобилието на образи, тенденцията те да се организират в
кохерентни разкази и недостигът на пространство за експлицитното им показване – са
надделявали задълго в еволюцията и са изисквали стратегии за ефективно управление,
за да им се попречи да увредят организма, в който се появяват. Имайки предвид, че
създаването на образи е естествено подбрано в еволюцията, защото образите позволяват
по-прецизна оценка на средата и по-добро реагиране на нея, е вероятно стратегическото
управление на образите да се е развило отдолу нагоре от самото начало, много преди да
се развие съзнанието. Стратегията е била да се подбират автоматично онези образи, ко-
ито са били най-ценни за течащото управление на живота – точно същият критерий,
който председателства естествения подбор на инструментите за създаване на образи.
Това е станало възможно благодарение на факта, че особено ценните образи – имайки
предвид стойността им за оцеляването – са били подчертавани от емоционални фактори.
Мозъкът вероятно постига това подчертаване, като генерира емоционално състояние,
което придружава образа по паралелни релси. Степента на емоцията служи като „мар-
кер“ за относителното значение на образа. Това е механизмът, описан в „хипотезата за
соматичния маркер“ 109. Соматичният маркер не е задължително да е напълно форми-
рана емоция, открито преживявана като телесно усещане (това е „интуицията“). Може
да е скрит, свързан с емоциите сигнал, който човекът не осъзнава, и в този случай го
наричаме уклон (предразположеност). Идеята за соматичните маркери е приложима към
онези по-ранни етапи на еволюцията, а не просто до висшите нива на познавателната
дейност. Хипотезата за соматичните маркери предлага механизъм за това, как мозъкът
ще осъществява ценностно базирания подбор на образите и как този подбор ще се пре-
веде в редактирани последователности от образи. С други думи, има принцип за под-
бора на образите и той има общо с връзката с потребностите на управлението на живота.
Подозирам, че същият принцип ръководи и проектирането на първичните наративни

109
Damasio, A. R. (1996). Op. cit.
127
структури, които са включвали тялото на организма, неговото състояние, взаимодейст-
вия и скитане в средата.
Признавам, че всички посочени по-горе стратегии са започнали да еволюират много
преди да има съзнание – почти от момента, в който е започнало производството на дос-
татъчно образи, може би в мига, в който за пръв път е избуяла истинската психика. Ог-
ромното несъзнавано вероятно е било част от работата по организиране на живота в
продължение на много дълго време и любопитното е, разбира се, че то продължава да е
с нас като огромно подземие под ограниченото ни съзнателно съществуване.
Защо е надделяло съзнанието, след като е било предложено на организмите като въз-
можност? Защо са били естествено подбрани мозъците, които са създавали съзнание?
Един възможен отговор, който ще разгледаме в края на книгата, е, че генерирането, ори-
ентирането и организирането на образите за тялото и за външния свят от гледна точка
на нуждите на организма са увеличавали вероятността за ефикасно управление на жи-
вота и следователно са подобрявали шансовете за оцеляване. В крайна сметка съзнани-
ето е добавило възможността да се знае за съществуването на организма и за неговата
борба да остане жив. Разбира се, знаенето зависи не просто от създаването и демонст-
рирането на експлицитни образи, а от съхраняването им в имплицитни записи. Знаенето
е свързало борбата за съществуване с единния, идентифицируем организъм. След като
такива състояния на знаене са започнали да се прехвърлят в паметта, е можело да се
свържат с други записани факти, а познанието за индивидуалното съществуване – да
започне да се натрупва. На свой ред образите, съдържащи се в познанието, е можело да
се възпроизвеждат и манипулират в процеса на разсъждения, който проправя пътя за
размисъл и обмисляне. Инструментариумът за преработка на образите след това е мо-
жел да се ръководи от размисъла и да се използва за ефективно очакване на ситуаци-
ите, предотвратяване на възможни резултати, управляване на възможното бъдеще и
откриване на управленски решения.
Съзнанието е позволило на организма да бъде осведомен за собственото си положе-
ние. Организмът вече не е имал просто усещания, които могат да се изпитат; имал е
усещания, които могат да се знаят в определен контекст. Знаенето, противопоставено
на битието и правенето, е било критичен прелом.

Преди появата на аза и стандартното съзнание организмите са усъвършенствали ма-

шина за регулиране на живота, на чиято база е изградено съзнанието. Преди някои от
интересуващите ни принципи да могат да се познаят от съзнанието, те вече са присъст-
вали и машината на регулацията на живота се е развила около тях. Разликата между
регулация на живота преди и след съзнанието просто има отношение към автоматизи-
рането срещу обмислянето. Преди съзнанието тя е била напълно автоматизирана, след
появата на съзнанието регулацията на живота запазва автоматичната си природа, но по-
степенно развива все по-голям потенциал за обмисляне.
Следователно основите на процесите на съзнанието са безсъзнателни процеси, отго-
варящи за регулирането на живота – слепите диспозиции, които регулират метаболит-
ните функции и се помещават в ядрата на мозъчния ствол и хипоталамуса, диспозици-
ите, които осигуряват награди и наказания, и подпомагат нагоните, мотивацията и емо-
циите, и картографиращия апарат, който произвежда образи във възприятието и възп-
роизвеждането и може да подбира и да редактира тези образи във филма, известен като
съзнание. Съзнанието е просто по-късен елемент в управлението на живота, но то из-
дига цялата игра на ново ниво. Умното е, че то запазва старите номера и им позволява

128
да вършат работата на калфите.

Фройдовото безсъзнателно

Най-интересният принос на Фройд за съзнанието е в последната му статия, написана

през втората половина на 1938 г. и останала незавършена при смъртта му110. Наскоро я
прочетох, подтикнат от покана да изнеса лекция на тема Фройд и невронауката. Това е
типът покани, които човек трябва енергично да отказва, но аз бях изкушен и приех. След
това прекарах една седмица в преглед на статиите на Фройд, мятайки се между раздраз-
нение и възхищение, както става винаги когато го чета. В края на това бъхтане дойде
последната статия, която Фройд е писал в Лондон на английски език и където той при-
ема единствената позиция по въпроса за психиката, която според мен е правдоподобна.
Психиката е най-естественият резултат от еволюцията и е до голяма степен несъзнавана,
вътрешна и неразкривана. Тя се опознава благодарение на много тесния прозорец на
съзнанието. Точно така виждам нещата и аз. Съзнанието предлага пряко преживяване
на психиката, но брокерът на преживяването е Азът, който е вътрешен и несъвършено
конструиран информатор, а не външен и надежден наблюдател. Мозъкът като субстрат
на психиката не може директно да се оцени нито от естествения вътрешен наблюдател,
нито от външния учен. Човек трябва да си представя закотвеността на психиката в мо-
зъка в четвъртата перспектива. Хипотезите следва да се формулират на базата на тази
представа от въображението. Прогнозите трябва да се правят на базата на хипотезите.
За да се доближим до тях, е нужна изследователска програма.
Макар че становището на Фройд за безсъзнателното е доминирано от секса, е видно,
че той осъзнава огромния обхват и сила на психичните процеси, протичащи под нивото
на съзнанието. Между другото, той не е сам, тъй като идеята за безсъзнателната прера-
ботка е много популярна в психологическото мислене през последната четвърт на XIX
век. Фройд не е сам и в набега си срещу секса, чиято наука също се изучава по онова
време111.
Фройд със сигурност се възползва от истински извор на доказателства за безсъзна-
телното, когато се концентрира върху сънищата. Този ход много добре обслужва целите
му, тъй като му осигурява материал за изследванията. Същото вретено се върти и от
художници, композитори, писатели и всякакви създатели, които се опитват да се осво-
бодят от оковите на съзнанието в търсене на нови образи. Тук се наблюдава изключи-
телно интересно напрежение: много осъзнатите създатели съзнателно търсят безсъзна-
телното като източник и от време на време като метод за съзнателните си начинания.
Това по никакъв начин не противоречи на идеята, че творчеството не може да започне,
а камо ли да процъфтява в отсъствието на съзнание. То просто подчертава колко забе-
лежително хибриден и гъвкав е психичният ни живот.
Разсъжденията в добрите съновидения, както и в кошмарите са – най-малкото –
твърде свободни и макар че каузалността може да се уважава, въображението се раз-
вихря, а реалността е низвергната. Сънищата обаче наистина предлагат преки доказа-
телства за психични процеси, неподпомогнати от съзнанието. Дълбочината на безсъз-
нателната преработка, уловена от сънищата, е значителна. За онези, които вероятно не

110
(1940). Some Elementary Lessons in Psychoanalysis. International Journal of Psycho-Analysis, 21,
1940. Translated by James Strachey.
111
Kraft-Ebbing (1886). Psychopathia Sexualis. Stuttgart: Ferdinand Enke.
129
са готови да приемат това, най-убедителните примери може би идват от сънища, които
се занимават с тривиалните проблеми на регулацията на живота. Уместен пример: чо-
векът, който сънува сложни сънища за прясна водя и жажда, след като на вечеря е хап-
нал много солена храна. „О! Чакайте! – мога да чуя да казва читател. – Какво имате
предвид, когато твърдите, че психиката по време на сън е „неподпомогната от съзнани-
ето“?“ Не значи ли, че ако човек си спомня съня, това означава, че е бил в съзнание,
когато се е случвало? Е, това наистина е така в много случаи. По време на съновидени-
ята има някакъв вид нестандартно съзнание и терминът „парадоксално“ е много умес-
тен. Моята теза обаче е, че процесът на въображението, изобразен в съновиденията, не
се ръководи от нормалния, правилно функциониращ Аз от типа, който използваме, ко-
гато разсъждаваме и обмисляме (макар че има изключение: ситуацията на т.нар. осъз-
нато сънуване, при които обучени сънуващи успяват в определена степен да насочват
съновиденията си). Темпото на психиката ни, а и съзнанието вероятно се определя от
външния свят, чиито входящи данни подпомагат организацията на съдържанието. В от-
съствието на външния „пейсмейкър“ вероятно е лесно психиката да се самоизличи в
съня112.
Що се отнася до въпроса за възпроизвеждането на сънищата от паметта, това е доса-
ден проблем. Сънуваме „обилно“, по няколко пъти на нощ, когато се намираме във фа-
зата на съня с бързи очни движения (REM), и когато сънуваме – макар и по-малко, ко-
гато сме във фазата на съня с бавни вълни, известна като non-REM (N-REM – сън без
бързи очни движения). Като че ли обаче си спомняме най-добре сънищата, които се
осъществяват близо до връщането на съзнанието, докато постепенно или не толкова
постепенно се изкачваме към кота 0.
Усилено се опитвам да запомня сънищата си, но ако не ги запиша, те изчезват без
следа – винаги са го правели. Когато се замислим, не е толкова изненадващо, че когато
се будим, апаратът за консолидиране на спомените е току-що „включен“ – почти като
разпалването на фурната в някоя пекарна.
Единственият тип сън, който си спомнях малко по-добре, може би защото беше тол-
кова добре упражняван, беше един появяващ се многократно слаб кошмар, който се по-
явяваше в нощите преди мои лекции. Вариациите винаги имаха една и съща същина:
закъснявам, отчаяно закъснявам и нещо съществено липсва. Може би обувките ми са
изчезнали или сянката ми на брада от 17 часа се превръща в двудневна брадясалост, а
не мога да открия самобръсначката, или летището е затворено поради мъгла и аз съм
прикован на земята. Изтормозен съм, а понякога и засрамен, например когато (разбира
се, в съня ми) излизам навън без обувки (но пък с костюм на „Армани“). По тази при-
чина и до ден днешен не оставям обувките си през хотелската стая за лъскане.

112
За обмислени съображения за психиката и съзнанието по време на сън и сънуване препоръчвам
Allan Hobson (2002). Dreaming: An Introduction to the Science of Sleep. New York: Oxford University Press
и Rodolfo Llinas (2002). Op. cit.
130
 8. Изграждане на съзнанието
Работна хипотеза

Не е нужно да се казва, че конструирането на съзнанието е много сложен процес,

резултат от допълване и изхвърляне на мозъчни механизми в продължение на милиони
години биологична еволюция. Не би трябвало да ни изненадва, когато открием, че няма
нито един-единствен инструмент или механизъм, който може да обясни сложността на
съзнателната психика. Загадката съзнание има различни части и те трябва да се разг-
леждат поотделно и да им се отдаде дължимото, преди да можем да се опитаме да ски-
цираме всеобхватно обяснение.
Въпреки това е полезно да започнем с обща работна хипотеза. Тя е от две части. Пър-
вата гласи, че мозъкът конструира съзнанието, като генерира Аз-процес в будната пси-
хика. Същността на Аза се разглежда като фокусиране на психиката върху материалния
организъм, който тя населява. Будността и психиката са задължителни компоненти на
съзнанието, но Азът е отличителният елемент.
Втората част на хипотезата приема, че Азът се изгражда на етапи. Най-простият етап
се появява от частта на мозъка, която отговаря за организма (протоаза) и се състои от
събиране на образи, които описват относително стабилни аспекти на тялото и генерират
спонтанните усещания на живото тяло (първичните усещания). Вторият етап е резултат
от установяването на взаимоотношение между организма (както е представен от про-
тоаза) и всяка част на мозъка, която представя обекта, който трябва да се познава.
Резултатът е ядреният Аз.

Първи етап. Протоазът е нервно описание на относително стабилните

ПРОТОАЗЪТ аспекти на организма.
Втори етап. Пулсацията на ядрения Аз се генерира, когато протоазът
ЯДРЕНИЯТ АЗ е моди¬фициран от взаимодействието между организма и
обект и когато в резултат образите на обекта също са мо-
дифицирани.
Модифицираните образи на обекта и организма момен-
тално се свързват в кохерентен модел.
Отношението между организма и обекта се описва в раз-
казна по¬следователност от образи, някои от които са усе-
щания.
Трети етап. Автобиографичният Аз се появява, когато обект в собст-
АВТОБИОГРАФИЧНИЯТ АЗ вената биография генерира пулсации на ядрения Аз, които
на свой ред моментално се свързват в широкомащабен, ко-
херентен модел.

Ил. 8.1. Трите етапа на Аза

Третият етап позволява множество обекти, преди регистрирани като изживян опит
или очаквано бъдеще, да взаимодействат с протоаза и да създадат изобилие от ядрени
Аз-импулси. Резултатът е автобиографичният Аз. Трите етапа се конструират като от-
делни, но координирани мозъчни работни места. Това са пространствата за образи, иг-
рището за влиянието както на течащото възприятие, така и на диспозициите, които се

131
съдържат в конвергентно-дивергентните зони.
Като фон и преди да представя няколко хипотетични механизми, нужни за осъщест-
вяване на общата работна хипотеза, нека кажем, че от еволюционна гледна точка А-
процесите са започнали да се появяват една след като психиката и будността са се ус-
тановили като мозъчни операции. Аз-процесите са били особено ефективни в организи-
рането и ориентирането на психиката към хомеостазните потребности на организма и
следователно са увеличавали вероятността за оцеляване. Не е изненадващо, че Аз-про-
цесите са били естествено подбрани и са се наложили в еволюцията. На ранните етапи
Аз-процесите вероятно не са генерирали съзнание в пълния смисъл на термина и са били
ограничени до нивото на протоаза, което описвам по-нататък в тази глава. По-късно
през еволюцията по-сложни нива на Аза – ядреният Аз и отвъд него – са започнали да
генерират субективност в психиката и да се квалифицират за съзнание. Още по-късно
все по-сложни конструкции са били използвани за получаване и натрупване на допъл-
нителни познания за отделните организми и тяхната среда. Познанието се е депозирало
в спомените, намиращи се в мозъка, съхранявани в конвергентно-дивергентните зони,
и в спомените, които са били регистрирани външно, в инструментите на културата. Съз-
нанието в най-пълния смисъл на термина се е появило, след като такова познание е било
категоризирано, символизирано в различни форми (включително формата, която днес
познаваме като рекурсивен език) и манипулирано от въображението и разума.
Трябва да се направят две допълнителни уточнения, преди да се впуснем в предмет-
ната материя на тази глава. Първо, последователно са се появили отчетливи нива на
преработка – психика, съзнание и съзнание, което е способно да създава култура. Това
не бива да оставя впечатлението обаче, че когато психиката се е сдобила с Аз, е спряла
да се развива като психика или че Азовете в крайна сметка са престанали да еволюират.
Точно обратното, еволюционният процес е продължил (и продължава), вероятно обога-
тен и ускорен от натиска, създаван от себепознанието, и не му се вижда краят. Течащата
дигитална революция, глобализацията на културната информация и настъпването на
епохата на емпатията са примери на натиск, който вероятно ще доведе до структурни
модификации на психиката и Аза, под което имам предвид модификации на самия мо-
зъчен процес, който оформя психиката и Аза. Второ, от този момент нататък в книгата
към проблема за изграждането на съзнанието ще подхождам от гледна точка на хората,
макар че винаги когато е възможно и уместно, ще има препратки и към доказателства
от други биологични видове.

Подхождане към съзнателния мозък

Към невронауката за съзнанието често се подхожда от гледна точка на психиката, а

не на Аза113. Изборът да подходя към съзнанието през Аза няма за цел да омаловажи
или дори да пренебрегне сложността и обхвата на чистата психика. Придаването най-

113
Бернард Баарс е добър пример на този подход, който ползотворно се използва от Жан Пиер
Шанжу и Станислас Дехаен (Dehaene, S., Kerszberg, М., & Changeux, J. Р. (1998). A neuronal model of a
global workspace in effortful cognitive tasks. PNAS Vol. 95 no. 24: 1452914534). Джералд Еделман и Джу-
лио Тонони също подхождат към съзнанието от тази гледна точка (Edelman, Gerald М., Tononi, Giulio
(2000). A Universe of Consciousness: How Matter Becomes Imagination. New York: Basic Books). По съ-
щия начин работата на Франсис Крик и Кристоф Кох е фокусирана върху психичните аспекти на съз-
нанието и експлицитно признава, че Азът не е част от дневния ред (Crick, Е and Koch, С. (2003). A
framework for consciousness. Nature Neuroscience, 6, 2:119-126).
132
важната позиция на Аза обаче съответства на перспективата, приета от самото начало,
според която причината съзнанието да е надделяло в еволюцията е фактът, че съзнани-
ето е оптимизирало регулацията на живота. Азът във всяка надарена със съзнание пси-
хика е първият представител на индивидуалните механизми за регулация на живота,
пазачът и попечителят на биологичната стойност. В значителна степен огромната коги-
тивна сложност, която е белег на днешната надарена със съзнание психика на хората, е
мотивирана и оркестрирана от Аза като пълномощник на стойността.
Каквито е да са нечии предпочитания към изследването по отношение на триадата
будност, психика и Аз, е видно, че загадката на съзнанието не се крие в будността. Точно
обратното, натрупани са значителни познания за невроанатомията и невропсихологията
зад процеса на будността. Вероятно не е съвпадение, че историята на изследванията на
мозъка и съзнанието всъщност е започнала с въпроса за будността114.
Психиката е вторият компонент в триадата на съзнанието и по отношение на нерв-
ната ѝ база също не сме на тъмно. Знаем някои от базисните неща на нивото на широ-
комащабните системи, макар че остават и много въпроси. Това ни оставя с третия и
централен компонент на триадата – Аза, подхождането към който често се отлага на
базата на това, че е твърде сложен, за да можем да се занимаваме с него на настоящия
етап от нашите познания. Тази и следващата глава до голяма степен са посветени на Аза
и очертават механизмите за генерирането и вместването му в будната психика. Целта е
да идентифицирам нервните структури и механизмите, които биха могли да са в състо-
яние да създават Аз-процеси, простиращи се от типа прост Аз, който ориентира адап-
тивно поведението, до сложния вид Аз, способен да знае, че собственият му организъм
съществува, и да ръководи живота в съответствие с това.

Предварителен поглед
към надарената със съзнание психика

Видяхме, че азът има много нива и е видно, че най-сложните от тях обикновено преп-
речват гледката към по-простите, доминирайки в съзнанието ни с обилен показ на поз-
нания. Можем обаче да се опитаме да преодолеем естественото объркване и вместо това
добре да използваме тази комплексност. Как можем да го направим? Като искаме от
сложните нива на Аза да наблюдават какво става на по-простите равнища. Това е труд-
но упражнение и не е лишено от рискове. Както вече беше посочено, интроспекцията
може да осигури подвеждаща информация. Рискът обаче си струва, имайки предвид, че
интроспекцията предлага единствения директен поглед към онова, което искаме да
обясним. Освен това ако информацията, която събираме, води до погрешни хипотези,
бъдещите емпирични проверки ще разкрият, че са такива. По-интригуващото е, че ан-
гажирането в интроспекция се оказва превод – в съзнанието – на процес, в който слож-
ният мозък се ангажира отдавна в еволюцията: да говори на себе си както буквално, така
и на езика на нервната активност.
Да погледнем тогава в съзнанието си и да се опитаме да наблюдаваме как изглежда
то на дъното на неговите многопластови тъкани, освободени от багажа на идентич-
ността, изживяното минало и очакваното бъдеще, съзнанието за момента и в момента.

Мисля си за изключително важните изследвания на Маруци и Магун в Италия и в САЩ, и Пен-

114

фийлд и Джаспър в Канада (цитирани в глава 1).

133
Разбира се, не мога да говоря от името на всички, но ето какво ми казва моето разузна-
ване. Първо, на най-ниското ниво простото съзнание е нещо, което прилича на описа-
ното от Уилям Джеймс като течащ поток с обекти в него. Обектите обаче не са еднакво
видими в потока. Някои са като че ли уголемени, други – не. Освен това обектите не са
равномерно подредени по отношение на мен. Някои са поставени в определена перс-
пектива спрямо материалното аз и пред повечето време дори мога да ги локализирам
не само спрямо моето тяло, но и – по-точно – спрямо част от пространството, разполо-
жено зад очите ми и между ушите ми. Също толкова забележително е, че някои обекти
(макар и не всички) се придружават от усещане, което ги свързва недвусмислено с тя-
лото и психиката ми. Усещането ми казва без нито една дума, че аз притежавам обектите
за определено време и че мога да им въздействам, ако желая. Това буквално е „усеща-
нето за това, какво става“, свързаното с обекта усещане, за което съм писал в миналото.
По въпроса за усещанията в съзнанието обаче мога да добавя следното: усещането какво
става не разкрива цялостната картина. Има някакво по-дълбоко усещане, което може да
се отгатне и след това да се открие в дълбините на съзнанието. Това е усещането, че
собственото ми тяло съществува и присъства независимо от всеки обект, с който взаи-
модейства – солидно потвърждение, че съм жив. Това фундаментално усещане, което
не смятах за необходимо в по-ранни подходи към проблема, въвеждам сега като кри-
тично важен елемент на Аз-процеса. Наричам го първично усещане и отбелязвам, че то
има определено качество, валентност, попадаща някъде между удоволствието и бол-
ката. То е базисното, криещо се зад всички усещания за емоции и следователно е осно-
вата на всички чувства, причинени от взаимодействията между обектите и организма.
Както ще видим, първичните усещания са създавани от протоаза115.
Накратко, впускайки се в дълбините на съзнанието, откривам, че то е съставено от
различни образи. Една част от тези образи описва обектите в съзнанието. Други образи
описват мен, като мен включва:
1. перспективата, от която обектите са картографирани (фактът, че съзнанието ми
има гледна точка, позиция спрямо докосването, слуха и т.н., и тази точка е моето тяло);
2. чувството, че обектите са представени в съзнание, което принадлежи на мен и на
никой друг (собственост);
3. чувството, че аз имам субектност спрямо обектите и че действията, които се
осъществяват от тялото ми, са командвани от съзнанието ми;
4. първични усещания, които обозначават съществуването на живото ми тяло неза-
висимо от това, как го ангажират или не обектите.

Агрегатът на четирите елементи представлява Аза в простия му вариант. Когато об-

разите на Аз-агрегата се обединят с тези на не-Азовите обекти, резултатът е съзнание.
Цялото това познание е на разположение. До него не достигаме чрез обмислени зак-
лючения или интерпретации. Първо, то не е и вербално, а е изградено от намеци и пред-
чувствие, от чувства, които се появяват спрямо живото тяло и спрямо някакъв обект.
Простият Аз в основата на съзнанието прилича много на музика, но все още не и на

115
Както беше отбелязано в глава 1 (бележка 17), Панксеп също подчертава идеята за първичните
усещания, без които процесът на съзнанието не може да се разгърне. Детайлният механизъм не е съ-
щият, но според мен същността на идеята е. По-често трактовките на чувствата приемат, че те възник-
ват от взаимодействията със света (например „чувството за знаене“ на Уилям Джеймс или моето „чув-
ство за това, какво става“) или в резултат на емоции. Първичните усещания обаче предшестват тези
ситуации и в значителна степен същото важи и за първичните усещания на Панксеп.
134
поезия.
Съставките на съзнанието

Основните съставки в конструирането на съзнанието са будността и образите. По

въпроса за будността знаем, че тя зависи от действието на определени ядра в тегмен-
тума на мозъчния ствол и в хипоталамуса. Използвайки както нервния, така и химичес-
кия път, тези ядра упражняват влиянието си върху мозъчната кора. В резултат бдител-
ността или е намалена, предизвиквайки сън, или е засилена, водейки до будност. Рабо-
тата на ядрата на мозъчния ствол се подпомага от таламуса, макар че някои ядра влияят
директно върху мозъчната кора; що се отнася до ядрата на хипоталамуса, те действат
до голяма степен чрез освобождаване на химически молекули, които след това въздейс-
тват върху нервните вериги и променят поведението им.
Деликатният баланс на будността зависи от тясното взаимодействие на хипоталамуса,
мозъчния ствол и мозъчната кора. Функцията на хипоталамуса е тясно свързана с коли-
чеството налична светлина – частта от процеса на будността, чието нарушаване причи-
нява неразположението от часовата разлика, когато прелитаме над няколко часови зони.
На свой ред тази операция е тясно свързана с моделите на секретиране на хормони, об-
вързани отчасти с денонощните цикли. Ядрата на хипоталамуса контролират действи-
ето на жлезите с вътрешна секреция в целия организъм: хипофизната жлеза, щитовид-
ната жлеза, надбъбречните жлези, панкреаса, тестисите, яйчниците116.
Компонентът на мозъчния ствол на процеса на будността е свързан с естествената
стойност на всяка течаща ситуация. Спонтанно и несъзнавано мозъчният ствол отговаря
на въпроси, които никой не е поставял: в каква степен трябва ситуацията да има значе-
ние за очевидеца? Стойността определя сигнала и степента на емоционални реакции на
ситуацията, както и колко будни и нащрек ще бъдем. Скуката разрушава будността, но
това правят и метаболитните нива. Знаем какво става по време на храносмилането на
обилно ядене, особено ако присъстват определени химически съставки, например трип-
тофан, който се освобождава от „червените“ меса. Алкохолът първоначално засилва
будността, но след това предизвиква сънливост, когато нивото на алкохол в кръвта се
повиши. Анестетиците напълно потискат будността.
Едно последно предупреждение по отношение на будността: секторът на мозъчния
ствол, участващ в будността, е различен от гледна точка на неговата невроанатомия и
неврофизиология от този, който генерира основите на Аза – протоаза, който ще обсъдим
в следващата част. Ядрата на мозъчния ствол, свързани с будността, са анатомично
близо до ядрата му на протоаза по много основателна причина: и двете групи ядра
участват в регулацията на живота. Същевременно те допринасят за регулаторния процес
по различен начин117.

По въпроса за образите като че ли вече знаем онова, от което се нуждаем, имайки

предвид дискусията на тяхната нервна база от трета до шеста глава. Трябва обаче да
кажем още нещо. Образите със сигурност са източникът за обектите, които трябва да
се познават, в съзнанието, независимо дали обектите са във външния за тялото свят,
или вътре в тялото; примери за последното са болящият ме лакът или пръстът, който

116
Swanson, LW (1987) The hypothalamus. In: Handbook of chemical neuroanatomy, Vol. 5: Integrated
systems of the CNS (Bjorklund A, Hokfelt T, Swanson LW, eds), pp. 1-124. Amsterdam: Elsevier.
117
Parvizi, J., Damasio, A. (2001). Cognition. Обширна дискусия в FOWH, 1999 г.
135
читателят по невнимание е изгорил. Образите са от всяка сензорна модалност, а не само
зрителни, и се отнасят до всеки обект или действие, които се преработват в мозъка,
действително присъстващи или възпроизвеждани от паметта, конкретни или абстрак-
тни. Това покрива всички модели, възникващи извън мозъка или вътре в тялото, или във
външния за тялото свят. Освен това покрива моделите, генерирани вътре в мозъка в
резултат на съюзи с други модели. Всъщност ненаситното пристрастяване на мозъка
към картографирането го кара да картографира собственото си функциониране, т.е. в
известен смисъл да говори на себе си. Конструирането на карти на собственото му фун-
кциониране вероятно е основният източник на абстрактни образи – такива, които опис-
ват например пространствени локализации и движение на обекти, взаимоотношение на
обекти, скорост и пространствен курс на обектите, които се движат, модели на поява на
обектите във времето и пространството. Това са типът образи, които могат да се пре-
върнат в математически описания, както и в музикални композиции и изпълнения. Ма-
тематиците и композиторите превъзхождат останалите в този тип изграждане на образи.
Работната хипотеза, издигната по-рано, приема, че съзнанието възниква от установя-
ването на взаимоотношение между организма и обекта, който трябва да се познае.
Как обаче организмът, обектът и взаимоотношението се прилагат в мозъка? И трите
компонента са изградени от образи. Обектът, който трябва да се познае, се картографира
като образ. Същото е и с организма, макар че неговите образи са специални. Що се от-
нася до познанието, което изгражда Аз-състояние и позволява появата на субективност,
то също е изградено от образи. Цялата тъкан на съзнанието е създадена от една и съща
материя – образи, генерирани от способността на мозъка да картографира.
Независимо от факта, че всички аспекти на съзнанието са конструирани с образи
обаче, не всички образи са еднакви от гледна точка на нервен произход или физиоло-
гични характеристики. Образите, използвани за описване на повечето обекти, които
трябва да се познаят, са конвенционални в смисъл, че са резултат от картографиращите
операции, които обсъдихме за външните сетива. Образите обаче, които изобразяват ор-
ганизма, са специфичен клас. Те възникват във вътрешността на тялото и са аспекти на
тялото в действие. Имат специален статут и специално постижение: те се усещат –
спонтанно и естествено – от самото начало, преди която и да е друга операция, вклю-
чена в изграждането на съзнанието. Те са усетени образи на тялото, първични телесни
усещания, базата за всички други усещания, включително усещанията за емоции. По-
късно ще видим, че образите, които описват взаимоотношението между организма и
обекта, разчитат на двата типа образи – традиционни сензорни образи и вариации на
телесни усещания.
И накрая: всички образи се появяват в работно пространство, което се формира от
отделни първични сензорни зони на мозъчната кора, а в случая на усещанията – от изб-
рани зони на мозъчния ствол. Агрегатът от тези изграждащи образи зони представлява
глобалното работно пространство. То се контролира от редица корови и подкорови
зони, чиито вериги съдържат диспозиционно познание, регистрирано в спяща форма в
конвергентно-дивергентната архитектура, която описахме в Глава 6.
Работните пространства могат да действат или съзнателно, или несъзнавано, но и в
двата случая го правят с абсолютно едни и същи нервни субстрати. Разликата между
съзнателния и несъзнателния модус на действие в участващите работни пространства
зависи от степента на будност и от нивото на Аз-преработка.
От гледна точка на нервното си приложение идеята за работното пространство, из-

136
дигната тук, се отклонява значително от идеите, откривани в трудовете на Бернард Ба-
арс, Станислас Дехаен и Жан Пиер Шанжу. Баарс е пионер на идеята за глобалното
работно пространство в чисто психологически термини, за да привлече вниманието към
интензивната кръстосана комуникация на различните компоненти на процеса на съзна-
нието. Дехаен и Шанжу започват да използват глобалното работно пространство в нев-
рологични термини, за да обозначат силно разпределената и взаимосвързана нервна ак-
тивност, която трябва да лежи в основата на съзнанието. От гледна точка на мозъка те
се фокусират върху мозъчната кора като осигуряваща съдържанието на съзнанието и
привилегироват асоциативната кора, особено префронталната, като необходим елемент
в достъпа до тези съдържания. По-късните изследвания на Баарс поставят идеята за гло-
балното работно пространство в услуга на достъпа до съдържанието на съзнанието.
Що се отнася до мен, аз ограничавам работното пространство до създаващите образи
зони – игрището, където в действителност играят куклите в представлението. Куклово-
дите и конците са извън работното пространство – в диспозиционното пространство,
разположено в асоциативната кора във фронталния, темпоралния и париеталния сектор.
Тази перспектива е съвместима с изследванията с образни технологии и с електрофизи-
ологичните изследвания, които описват поведението на тези два различни сектора –
пространството на образите и диспозиционното пространство – във връзка със съзна-
телните срещу несъзнаваните образи, например работата на Никое Логотетис или Джу-
лио Тонони върху бинокулярното съперничество, или изследванията на Дехаен и На-
каше върху преработката на думи. Съзнателните състояния изискват ангажиране както
на първичната сензорна кора, така и на асоциативната кора, защото – според мен –
именно от тук кукловодите могат да ръководят представлението118.

Прото-Азът

Протоазът е трамплинът, нужен за конструирането на ядрения Аз. Той е интегриран

сбор от отделни нервни модели, които картографират във всеки миг най-стабилните
аспекти на физическата структура на организма. Картите на протоаза са характерни,
защото генерират не само телесни образи, а по-скоро усетени телесни образи. Това са
първичните усещания за тялото и се представят спонтанно в нормалния буден мозък.
Допринасящите елементи за протоаза включват еталонните интероцептивни карти,
еталонните карти на организма и картите на външно насочваните сензорни портали.
От анатомична гледна точка тези карти възникват както от мозъчния ствол, така и от
коровите зони. Основното състояние на протоаза е усреднената стойност на неговия ин-
тероцептивен компонент и на компонента на сензорните портали. Интегрирането на
всички тези разнообразни и пространствено разпределени карти се осъществява чрез
кръстосано сигнализиране в един и същ времеви прозорец. То не изисква една-единст-
вена мозъчна зона, където различните компоненти могат да се картографират наново.
Да разгледаме последователно всеки от елементите, допринасящи за протоаза.

118
Baars, Bernard J. (2005). Global workspace theory of consciousness: toward a cognitive neuroscience
of human experience. Progress in Brain Research, Vol. 150, 45-53; Sheinberg, D. L., Logothetis, N. K. (1997).
The role of temporal cortical areas in perceptual organization. Proc Natl Acad Sci USA, 94(7), 3408-3413;
Dehaene, S., Naccache, L. Cohen, L. et al. (2001). Cerebral mechanisms of word masking and unconscious
repetition priming. Nat Neurosci, 4(7), 752-758.
137
 Еталонни интероцептивни карти

Това са картите и образите, чието съдържание се сглобява от интероцептивните сиг-

нали, които идват от вътрешната среда и органи. Интероцептивните сигнали съобщават
на централната нервна система актуалното състояние на организма, което може да се
простира от оптимално или рутинно до проблемно – нещо, което става, когато интегри-
тетът на орган или тъкан е бил нарушен и тялото е било наранено – имам предвид но-
цицептивни сигнали, които са базата на усещанията за болка. Интероцептивните сиг-
нали обозначават нуждата от физиологични корекции, нещо, което се материализира в
съзнанието ни например, под формата на усещане за глад и жажда. Всички сигнали,
които предават температура заедно със стотици параметри на действие на вътрешната
среда, влизат под тази шапка. И накрая, интероцептивните сигнали участват и в създа-
ването на хедоничните състояния и съответстващите чувства на удоволствие.
Във всеки момент поднабор от тези сигнали, сглобен и модифициран в определени
ядра на мозъчния ствол, генерират първичните усещания, за които споменах. Мозъч-
ният ствол не е просто транзитна станция на телесните сигнали към мозъчната кора.

Ниво на мозъчния ствол

 ядро на соларния тракт (NTS)
 парабрахиално ядро (PBN)
 периакведуктно сиво вещество (PAG) интероцептивна организация
 ареа пострема
 хипоталамус
 горен коликулус (дълбоки пластове)
Ниво на мозъчната кора
 инсуларна кора интероцептивна организация
 антериорна цингуларна кора
 фронтални очни полета външни сензорни портали
 соматосензорна кора

Ил. 8.2. Основни компоненти на протоаза

Това е станция за вземане на решения, способна да усети промените и да реагира по

предварително определени, но модулирани начини точно на това ниво. Функционира-
нето на тази машина за вземане на решения допринася за конструирането на първич-
ните усещания, така че те са нещо повече от просто „изобразяване“ на тялото. Те са по-
сложни от простите карти. Следователно първичните усещания са генерирани от конк-
ретните обстоятелства, при които са организирани ядрата на мозъчния ствол, и от тех-
ния непрекъснат и ненарушим клуп на обратна връзка с тялото. Функционалните харак-
теристики на конкретните неврони, участващи в тази операция, вероятно допринасят и
за чувстваното качество.

138
 Ил. 8.3. Ядрата в мозъчния ствол, участващи в генерирането на ядрения Аз.
Както е показано на ил. 4.1, няколко ядра в мозъчния ствол работят заедно, за да
гарантират хомеостазата. Тези свързани с хомеостазата ядра обаче проектират
към други групи ядра в мозъчния ствол (други ядра в мозъчния ствол в тази фигура).
Тези други ядра са групирани във функционални семейства: класическото ядро на ре-
тикуларната формация, например nucleus pontisoralis и клиновидното ядро, които
влияят върху мозъчната кора чрез интраламинарните ядра на таламуса; моноами-
нергичните ядра, които директно освобождават молекули, например норадреналин,
серотонин и допамин, към големи зони на мозъчната кора; и холинергичните ядра, ко-
ито освобождават ацетилхолин. В издигнатата тук хипотеза хомеостазните ядра
генерират „чувството на знаене“ – компонент на ядрения Аз. На свой ред нервната
активност, лежаща в основата на този процес, използва други, нехомеостазни ядра
на мозъчния ствол, за да генерира „видимост на обекта“. Съкращенията са като във
ил. 4.1.

139
 Първичните усещания предхождат всички други усещания. Те се отнасят конкретно
и по уникален начин до живото тяло, което е взаимосвързано със своя собствен мозъчен
ствол. Всички усещания за емоции са вариации на течащите първични усещания.
Всички усещания, предизвикани от взаимодействието на обектите с организма, са вари-
ации на актуалните в момента първични усещания. Първичните усещания и техните
емоционални вариации генерират наблюдателен хор, който придружава всички други
образи, преминаващи през съзнанието.
Значението на интероцептивната система за разбирането на съзнанието не може да се
подчертае в достатъчна степен. Процесите в тази система са до голяма степен незави-
сими от размера на структурите, в които възникват, и представляват специален тип вхо-
дяща информация, която присъства от началото на развитието през детството и юно-
шеството. С други думи, интероцепцията е подходящ източник за относителната неиз-
менност, изисквана за установяването на някакъв тип стабилно скеле за онова, което в
крайна сметка ще представлява Азът.
Въпросът за относителната неизменност е критично важен, защото Азът е единичен
процес и трябва да идентифицираме правдоподобно биологично средство, в което да
заземим тази единственост. На пръв поглед единичното тяло на организма би трябвало
да осигури така нужната биологична единственост. Живеем в едно тяло, а не в две (дори
и Сиамските близнаци не отричат този факт), и не би трябвало да се изненадваме, че
имаме едно съзнание, което върви с тялото, и един Аз, който прави същото (множест-
вените Азове и множеството личности не са нормално състояние на психиката). Същев-
ременно единичната заземяваща платформа не би могла да съответства на цялото тяло,
защото – като цяло – тялото непрекъснато изпълнява различни действия и променя в
съответствие с това формата си, да не споменаваме израстването на големина от ражда-
нето до зрялата възраст. Единичната платформа трябва да се открие някъде, в част от
тялото вътре в тялото, а не в тялото като единица. Тя трябва да съответства на сектори
на тялото, които не променят най-малко или изобщо не се променят. Вътрешната среда
и многото висцерални параметри, свързани с нея, осигуряват най-неизменните аспекти
на организма на всяка възраст през жизнения цикъл не защото не се променят, а защото
функционирането им изисква състоянието им да варира в изключително тесен диапазон.
Костите растат по време на развитието, като и мускулите, които ги движат, но същ-
ността на химическата вана, в която се появява животът – средният диапазон на пара-
метрите ѝ – е приблизително една и съща, независимо дали сте на 3, на 50 или 80 години.
Освен това, независимо дали човек е висок 60 или 180 см, биологичната същност на
състоянието страх или щастие по всяка вероятност е една и съща от гледна точка на
това, как подобни състояния се конструират от химията на вътрешната среда и състоя-
нието на контракция или отпускане на гладките мускули на вътрешните органи. Струва
си да се отбележи, че причините за състояние на страх или щастие – мислите, които
предизвикват тези състояния – може да са много различни през жизнения цикъл, но про-
филът на емоционалната реакция на човека на тях не се променя.

Къде действа еталонната интероцептивна система? Тук отговорите са станали много

сложни през изминалите 10 години благодарение на изследвания, простиращи се от фи-
зиологични записи на клетъчно ниво и експериментални невроанатомични изследвания
с животни до функционално невроизобразяване при хора. Последицата от тези изслед-
вания (прегледани в Глава 4) е известно необикновено детайлно познание за пътищата,

140
които водят такива сигнали до централната нервна система 119. Нервните и химическите
сигнали, които описват телесните състояния, навлизат в централната нервна система на
много нива на гръбначния мозък, тригеминалното ядро в мозъчния ствол и специални
сборове от неврони, които се въртят около краищата на мозъчните вентрикули. От всич-
ки тези входни точки сигналите са предавани към основните интегративни ядра в мо-
зъчния ствол, най-важните от които са ядрото на соларния тракт, парабрахиалното ядро
и хипоталамуса. От там, след като са преработени локално и са използвани за регули-
ране на жизнения процес и за генериране на първични усещания, те се предават и на
сектора, който е най-ясно свързан с интероцепцията – инсуларната кора, след удобна
спирка в релейните ядра на таламуса. Независимо от значимостта на коровия компонент
на тази система, според мен компонента на мозъчния ствол е базисен за процеса на Аза.
Той може да осигури действен протоаз, както е конкретизирано в хипотезата, дори ко-
гато коровият компонент е дълбоко нарушен.

Еталонни карти на организма

Еталонните карти на организма описват усреднена схема на цялото тяло с неговите

основни компоненти: глава, торс и крайници. Движенията на тялото са очертани на
фона на тази еталонна карта. За разлика от интероцептивните карти, еталонните карти
на организма се променят драматично през развитието, защото изобразяват мускулнос-
келетната система и нейното движение. По необходимост тези карти следват уголемя-
ването на тялото и увеличаването на диапазона и качеството на движенията му. Не би
могло да се мисли, че те са еднакви при прохождащото дете, юношата и възрастния,
макар че в крайна сметка се постига някакъв вид временна стабилност. В резултат ета-
лонните карти на организма не са идеалният източник на единичност, нужна за изграж-
дането на протоаза.
Еталонната интероцептивна система трябва да съответства на общата рамка, създа-
дена от еталонните схеми на организма на всяка фаза от неговия растеж. Груба скица
би изобразила еталонната интероцептивна система в периметъра на еталонната рамка
на организма. Двете обаче са различни. Вместването на едната система в другата не оз-
начава действителен трансфер на картите, а по-скоро координация, така че двата набора
от карти да могат да се извикват едновременно. Например картографирането на конк-
ретен регион от вътрешността на тялото ще се сигнализира на сектора от еталонната
рамка на организма, където този сектор най-добре съответства на цялостната анато-
мична схема. Когато ни се гади, често го изпитваме във връзка със зона от тялото ни –
например стомаха. Независимо от мъглявостта си, тази интероцептивна карта е напра-
вена така, че да съответства на цялостната карта на организма.

119
Както беше отбелязано в глава 5, приносите на А. Д. Крейг по от|ношение на гръбначномозъч-
ните и коровите аспекти на системата са особено забележителни: Craig, A.D. (2002). How do you feel?
Interoception: the sense of the physiological condition of the body. Nature Reviews Neuroscience 3: pp. 655-
666.
141
 Външно насочвани карти на сензорните портали

Представянето на различните сензорни портали в тялото, например зоните от тялото,

които обграждат очите, ушите, езика, носа, са отделен и специален случай на еталонни
карти на организма. Представям си, че картите на сензорните портали „съответстват“
на рамката на еталонните карти на организма до голяма степен така, както еталонната
система на усещанията трябва да го прави чрез времева координация, а не чрез дейст-
вителен трансфер на карти. Къде точно са някои от тези карти, е въпрос на течащи в
момента изследвания.
Картите на сензорните портали играят двойна роля: първо, в изграждането на перс-
пектива – основен аспект на съзнанието, и второ, в конструирането на качествените ас-
пекти на съзнанието. Един от любопитните аспекти на съзнанието ни за даден обект е
изключителното отношение, което установяваме между психичното съдържание, което
описва обекта, и това, което съответства на частта от тялото, ангажирана във възприе-
мането на перспективата. Знаем, че виждаме с очите си, но и усещаме, че виждаме с
очите си. Знаем, че чуваме с ушите си, а не с очите или с носа си. Наистина усещаме
звука във външното ухо и тъпънчевата мембрана. Докосваме с пръсти и миришем с носа
си, и т.н. това може да звучи тривиално на пръв поглед, но изобщо не е такова. Знаем
всички тези „разположения на сетивните органи“ от най-ранна възраст, вероятно преди
да го открием по пътя на заключенията, свързвайки определено възприятие с конкретно
движение, може би дори преди безбройните стихотворения и песнички да ни научат в
училище откъде сетивата получават информацията си. Въпреки това то е странен вид
познание. Помислете: зрителните образи идват от невроните в ретината, за които не се
очаква да ни казват нещо за сектора от тялото, където са разположени ретините – вътре
в очните ябълки, които са разположени в очните кухини в определена част на лицето.
Как откриваме, че ретините са там, където се намират? Разбира се, детето е забелязало,
че зрението изчезва, когато си затвори очите, и че запушването на ушите намалява
слуха. Това обаче не е главното. То е, че ние „усещаме“ звука, който навлиза в ушите, и
„усещаме“, че се оглеждаме и виждаме с очите си. Детето пред огледалото ще потвърди
познание, което вече е придобило благодарение на богата допълнителна информация,
възникваща от телесните структури „около“ ретината. Ансамбълът от тези телесни
структури представлява това, което наричам сензорен „портал“. В случая на зрението
сензорният портал включва очната мускулатура, с която движим очите, но и целия апа-
рат, с който се фокусираме върху обект, като приспособяваме размера на лещата, плюс
апарата за приспособяване според интензивността на светлината, който намалява или
увеличава диаметъра на зениците („капачката на обектива“ на очите ни), и накрая, мус-
кулите около очите, с които можем да мигаме, да се мръщим или да обозначаваме ра-
дост. Очните движения и мигането играят критично важна роля в редактирането на соб-
ствените ни зрителни образи, а забележителното е, че участват и в ефективното и реа-
листично редактиране на филмовите образи120.
Виждането се състои от нещо повече от попадането на подходящия модел на светли-

120
Meyer, K. (2008). How does the brain localize the self. Science E-letters. Налично от:
https://www.sciencemag.org/cgi/eletters/317/5841/1096#10767 . B. Lenggenhager, T. Tadi, T. Metzinger,
O. Blanke (2007). Science 317, p. 1096; H. H. Ehrsson (2007). Science 317, p. 1048.
142
ната върху ретината. То обхваща всички тези други съпътстващи реакции, някои от ко-
ито са незаменими за генерирането на ясен модел върху ретината, други са обичайни
придружители на процеса на зрението, а трети вече са бързи реакции на преработката
на самия модел.
Случаят със слуха е сравним. Вибрацията на тъпънчевата мембрана и на група от ми-
ниатюрни костици в средното ухо може да се сигнализира на мозъка паралелно със са-
мия звук, което става в средното ухо на нивото на ушния охлюв, където се картографи-
рат звуковите честоти, времето и тембърът.
Комплексното действие на сензорните портали може да допринася за грешките, които
децата, а и възрастните допускат по отношение на източника на определено възприятие,
например спомнянето, че определен обект първо е бил видян, а след това чут в дадено
събитие, когато се е случило точно обратното. Явлението е известно като погрешно ат-
рибутиране на източника.
Непризнатите сензорни портали играят критично важна роля в дефинирането на пер-
спективата на съзнанието спрямо останалата част от света. Тук не говоря за биоло-
гична единичност, осигурена от протоаза, а за ефект, който всички преживяваме в съз-
нанието си: наличието на гледна точка за всичко, което се случва извън съзнанието.
Това обаче не е просто точка на „гледане“, макар че за зрящото мнозинство на човечес-
твото гледката наистина често доминира в делата на съзнанието ни. Имаме обаче гледна
точка и по отношение на звуците в света, гледна точка по отношение на обектите, които
докосваме, и дори по отношение на обектите, които усещаме в тялото си, например –
отново – лакътя и болката в него или краката ни, докато вървим в пясъка.
Ние не просто не си въобразяваме, че виждаме с пъпа си или слушаме с мишниците,
колкото и интригуващо да е това. Работата е, че сензорните портали, близо до които се
събират данните за изграждането на образи, осигуряват на съзнанието гледната точка
на организма спрямо обекта. Гледната точка е извлечена от сбор телесни зони, около
които възникват възприятията. Тази гледна точка се нарушава единствено при анор-
мални условия – преживявания на излизане от тялото, – които могат да възникнат вслед-
ствие на мозъчно заболяване, психологическа травма или експериментални манипула-
ции чрез устройства за виртуална реалност.
Представям си перспективата на организма като закотвена в различни източници.
Зрението, слухът, пространственият баланс, вкусът и обонянието зависят от сензорните
портали, които са близо разположени – всички те се намират в главата. Можем да мис-
лим за главата като многомерно разузнавателно средство, готово да поеме света. Осеза-
нието в своята вездесъщност има по-широк сензорен портал, но перспективата, свър-
зана с докосването, пак сочи недвусмислено към единичния организъм като наблюдател
и идентифицира място на повърхността на наблюдателя. Същата вездесъщност важи за
възприятието на собственото ни движение, което е свързано с цялото тяло, но винаги
възниква в единичния организъм.
Що се отнася до мозъчната кора, повечето от данните от сензорните портали трябва
да се окажат в соматосензорната система, където SI и SII са предпочитани пред инсу-
лата. В случая на зрението данните от сензорния портал се предават и на т.нар. фрон-
тални очни полета, които са разположени в поле 8 на Бродман, в горната и страничната
част на фронталната кора. Отново: тези географски отделни мозъчни зони трябва да се
обединят функционално чрез някакъв интегриращ механизъм.
Трябва да се отбележи още нещо за изключителното ситуиране на соматосензорната
кора. Тя предава сигнали от външния свят (картите на осезанието са основен пример) и

143
от тялото, какъвто е случаят с интероцепцията, и сензорните портали. Компонентът сен-
зорен портал с основание принадлежи на структурата на организма, а следователно на
протоаза.
Следователно наблюдава се забележителен контраст между два различни набора от
модели. От една страна, съществува безкрайно разнообразие от модели, описващи кон-
венционални обекти (някои от тях са външни на тялото, например гледки и звуци, вку-
сове и миризми; други са всъщност телесни части, например стави или участъци от ко-
жата). От друга страна, съществува безкрайна еднаквост в тесния диапазон от модели,
свързани с вътрешността на тялото и неговата строго контролирана регулация. Между
строго контролирания аспект на жизнения процес, присъстващ в организма ни, и всички
въобразими неща и събития във външния свят или в останалата част от тялото има не-
избежна и фундаментална разлика. Тя е незаменима в разбирането на биологичната ос-
нова на Аз-процесите.

Същият контраст между разнообразието и еднаквостта важи и на нивото на сензор-

ните портали. Промените, които сензорните портали претърпяват от базисното си със-
тояние до това, свързано със зрението и виждането, не е нужно да са големи, макар че е
възможно да са и такива. Промените просто трябва да обозначават, че се е осъществило
ангажиране на организма и обекта. Не е нужно те да предават нищо за обекта, който е
ангажиран.
Накратко, комбинацията от вътрешна среда, висцерална структура и базисното със-
тояние на външно насочваните сензорни портали осигурява остров на стабилност в море
от движение. Това е резултат от запазването на относителна кохерентност на функцио-
налното състояние в заобикалящото море от динамични процеси, чиито вариации са
силно подчертани. Човек може да си представи тази функционална ситуация, като види
в съзнанието си голяма тълпа, носеща се по улицата, и след това осъзнае – при по-вни-
мателно вглеждане, – че малка група в средата на тълпата се движи в стабилна и орга-
низирана формация, докато останалата част от тълпата се мята хаотично, в Брауново
движение: някои елементи изостават от другите, други изпреварват основната група и
т.н.
Един друг елемент трябва да се добави към скелето, осигурено от относителната не-
изменност на вътрешната среда. Той идва от очевидния и въпреки това системно пре-
небрегван факт, че същинското тяло остава неотделимо свързано с мозъка през цялото
време. Тази връзка стои зад генерирането на първичните усещания, както и зад уникал-
ното взаимоотношение между тялото като обект и мозъка, който представя този обект.
Когато правим карти на обектите и събитията навън в света, тези обекти и събития ос-
тават там, навън. Когато картографираме обектите и събитията на собственото си тяло,
те са вътре в организма и не отиват никъде. Те въздействат върху мозъка, но и могат да
станат обект на въздействие по всяко време, формирайки резониращ клуп, който пос-
тига нещо сродно на сливането между психика и тяло. Те представляват жив субстрат,
който осигурява задължителен контекст за цялото съдържание на съзнанието. Протоа-
зът не е просто сбор от карти на тялото, сравним с подредена колекция от образи на
абстрактно-импресионистични картини, която нося в мозъка си. Протоазът е колекция
от карти, която остава интерактивно свързана с източника си – дълбок корен, който не
може да се отдели. Уви, образите на любимите ми абстрактно-импресионистични кар-
тини, които нося в мозъка си, изобщо не са свързани физически с техните източници.
Ще ми се да бяха, но те са само в мозъка ми.

144
 Накрая трябва да отбележа, че протоазът не бива да се бърка с хомункулус, точно
както Азът, който възниква от неговата модификация, не е хомункулус. Традиционната
идея за хомункулуса съответства на малък човек, който стои вътре в мозъка – всезнаещ
и всемъдър, способен да отговаря на въпроси какво става в съзнанието и да осигурява
интерпретации на ставащото. Добре идентифицираният проблем с хомункулуса се крие
в безкрайния регрес, който той създава. Малкият човек, чието познание ще ни направи
„в съзнание“, трябва да има още един малък човек в себе си, способен да осигури нуж-
ното познание, и т.н. до безкрайност. Това не върши работа. Познанието, което прави
психиката ни съзнателна, трябва да се конструира отдолу нагоре. Нищо не може да бъде
по-далече от идеята за протоаза, представена тук, и идеята за хомункулуса. Протоазът е
доста стабилна платформа, а следователно и източник на приемственост. Използваме
платформата, за да регистрираме промени, причинени от притежаването на организъм,
който взаимодейства със средата, например когато гледаме и схващаме обект, или да
регистрираме модифицирането на структурата или състоянието на организма, например
когато човек се нарани или нивото на кръвната му захар падне твърде много. Промените
се регистрират на фона на актуалното състояние на протоаза и смущението задейс-
тва следващи физиологични събития, но протоазът не съдържа никаква информация ос-
вен съдържащата се в неговите карти. Протоазът не е седнал мъдрец в Делфи, който
отговаря на въпроси кои сме ние.

Конструиране на ядрения Аз

Когато се мисли за стратегия за конструиране на Аза, е подходящо да се започне с

изискванията за ядрения Аз. Мозъкът трябва да въведе в психиката нещо, което не е
присъствало преди, а именно протагонист. След като протагонистът е налице сред дру-
гите психични съдържания и след като той е кохерентно свързан с някои от актуалните
съдържания на психиката, интегрална част в процеса започва да става субективността.
Трябва първо да се концентрираме върху прага на протагониста, точката, в която задъл-
жителните елементи на познанието се слепват, така да се каже, за да родят субективност.

Възможно ли е след като имаме единен остров на относителна стабилност, съответс-

тващ на част от организма, от нея с един замах да се появява Азът? Ако е така, анато-
мията и физиологията на мозъчните зони, които лежат в основата на протоаза, биха раз-
крили по-голямата част от историята на това, как е изграден Азът. Азът би произтичал
от способността на мозъка да акумулира и интегрира познание за най-стабилните ас-
пекти на организма, точка. Азът би се свеждал до проста и усетена репрезентация на
живота в мозъка, чисто преживяване, несвързано с нищо друго освен със собственото
си тяло. Азът би се състоял от първични усещания, които протоазът в естественото си
състояние спонтанно и неотменно осигурява във всеки миг.
Когато става дума за сложния психичен живот, който и читателят, и авторът имат
точно в този момент обаче, протоазът и първичните усещания не са достатъчни, за да
обяснят явлението Аз, което генерираме. Протоазът и неговите първични усещания са
вероятната основа на материалния „аз“ и по всяка вероятност са важна и връхна проява
на съзнанието в редица биологични видове. Имаме нужда обаче от някакъв междинен
Аз-процес, разположен между протоаза и неговите първични усещания, от една страна,
и автобиографичния Аз, който ни дава чувството ни за личност и идентичност, от друга.

145
Нещо критично важно трябва да се промени в самото състояние на протоаза, за да стане
Аз в същинския смисъл на думата, т.е. ядрен Аз. Първо, психичният профил на протоаза
трябва да се повиши и да изпъкне. Второ, той трябва да се свърже със събитията, в които
участва. В наратива за момента той трябва да стане протагонист. Според мен критично
важната промяна на протоаза идва от неговото постоянно ангажиране, предизвикано от
всеки обект, който се възприема. Ангажирането се появява в тясна времева близост със
сензорната преработка на обекта. Всеки път, когато организмът срещне обект – какъвто
и да е обект, – протоазът е променен от срещата. Причината е, че за да картографира
обекта, мозъкът трябва да приспособи тялото по подходящ начин и защото резултатите
от това приспособяване, както и съдържанието на картографирания образ се сигнализи-
рат на протоаза.
Промените в протоаза въвеждат мигновеното създаване на ядрен Аз и инициират по-
редица от събития. Първото събитие във веригата е трансформация на първичното усе-
щане, която води до „чувство за познаване на обекта“, чувство, което диференцира
обекта от другите обекти в момента. Второто събитие във веригата е последствие от
чувството за познаване. Това е генерирането на „очебийност“ за ангажиращия обект,
процес, който по принцип се вмества в термина „внимание“ – насочване на ресурсите
на преработката към един конкретен обект в по-голяма степен, отколкото към другите.
Тогава се създава ядреният Аз чрез свързване на модифицирания протоаз с обекта,
който е предизвикал модификацията – обект, който сега е белязан от чувство и засилен
от вниманието.
В края на посочения по-горе цикъл психиката включва образи по отношение на една
проста и много често срещана последователност от събития: обект ангажира тялото, ко-
гато е гледан, докосван или чуван от конкретна перспектива; ангажирането кара тялото
да се промени; присъствието на обект се усеща; обектът изпъква.
Невербалният наратив за такива постоянно появяващи се събития спонтанно изобра-
зява в съзнанието факта, че има протагонист, на когото се случват определени събития,
че протагонистът е материалното „аз“. Изобразяването на невербалния наратив еднов-
ременно създава и разкрива протагониста, свързва действията, създавани от организма,
с този същия протагонист и заедно с усещането, генерирано от ангажирането с обекта,
поражда чувството за собственост.
Това, което се добавя към чистия психичен процес и следователно създава съзнание,
е поредица от образи, а именно образ на организма, осигурен от модифициран замест-
ник на протоаза; образът на свързана с обект емоционална реакция, т.е. чувство; образ
на моментално засиления каузален обект. Азът идва в съзнанието под формата на об-
рази, безспирно разказващи история за такива примери на ангажиране. Дори не е нужно
образите на модифицирания протоаз и на чувството за познаване да са особено интен-
зивни. Те просто трябва да са там, в психиката, колкото и да са неуловими, почти наме-
ци, за да осигурят връзка между обекта и организма. В крайна сметка именно обектът
има най-голямо значение, за да бъде процесът адаптивен.
Разглеждам този безмълвен наратив като обяснение за онова, което излиза наяве в
живота, но и в мозъка, но не и като интерпретация. То по-скоро е непотърсено описание
на събитията – мозъкът, който се впуска в отговаряне на въпроси, които никой не е за-
дал. Майкъл Газанига е издигнал идеята за „интерпретатор“ като обяснение на генери-
рането на съзнанието. Нещо повече: той я е свързал – много разумно – с инструмента-
риума на лявото полукълбо и с езиковите процеси там. Много харесвам тази идея, но

146
мисля, че тя е приложима напълно само на нивото на автобиографичния Аз, но не тол-
кова добре на равнището на ядрения Аз121.
В мозък, който е надарен с богата памет, език и разсъждения, наративите с този прост
произход и контур се обогатяват и им се позволява да демонстрират още повече позна-
ния, създавайки по този начин добре дефиниран протагонист – автобиографичен Аз.
Могат да се добавят умозаключения и да се създават действителни интерпретации на
ставащото. Въпреки това, както ще видим в следващата глава, автобиографичният Аз
може да се конструира единствено посредством механизма на ядрения Аз. Както току-
що беше описано, този механизъм е закотвен в протоаза и първичните усещания и е
централният механизъм за създаването на психика, надарена със съзнание. Сложните
инструменти, необходими за разширяването на процеса до нивото на автобиографичния
Аз, зависят от нормалното действие на механизма на ядрения Аз.
Ако читателят се зачуди дали механизмът за свързване на Аза и обекта е приложим
към действително възприемани обекти, а не към възпроизведени от паметта обекти,
нека кажа, че не е така. Имайки предвид, че когато учим за обекта, правим „записи“ не
просто на външния му вид, но и на взаимодействията ни с него – движенията на очите
и на главата ни, и т.н., – възпроизвеждането му от паметта обхваща и разнороден пакет
от запаметени моторни взаимодействия. Както е в случая на действителните моторни
взаимодействия с обекта, възпроизведените или въображаемите моторни взаимодейст-
вия могат незабавно да модифицират протоаза. Ако е правилна, тази идея би обяснила
защо не губим съзнание, когато бленуваме в тиха стая със затворени очи – предполагам
една твърде успокояваща мисъл.

В заключение: създаването на импулси на ядрения аз спрямо голям брой обекти, вза-

имодействащи с организма, гарантира създаването на свързани с обекта усещания и чув-
ства. Тези чувства на свой ред конструират солиден Аз-процес, който допринася за под-
държането на будността. Импулсите на ядрения Аз освен това осигуряват степени на
стойност на образите на каузалния обект, придавайки му повече или по-малко очебий-
ност. Тази диференциация на течащите образи организира пейзажа на съзнанието,
оформя го по отношение на потребностите и целите на организма.

Ядреното Аз-състояние

Как може мозъкът да прилага състоянието ядрен Аз? Търсенето ни води първо до
твърде локални процеси, включващи ограничен брой мозъчни зони, а след това до про-
цеси, обхващащи целия мозък и включващи едновременно редица зони. Стъпките, свър-
зани с протоаза, не са трудни за нервно иницииране. Интероцептивният компонент на
протоаза е разположен в горната част на мозъчния ствол и в инсулата; компонентът на
сензорните портали се базира в традиционната сензомоторна кора и във фронталните
очни полета.

121
Gazzaniga, Michael (1998). The Mind’s Past. Berkeley: University of California Press.
147
 Ил. 8.4. Схема на механизмите на ядрения Аз. Състоянието на ядрения Аз е със-
тавно. Основните компоненти са чувствата на знаене и видимостта на обекта. Други
важни компоненти са перспективата и чувството на собственост и субектност.

Статусът на някои от тези компоненти трябва да се промени, за да се появи ядреният

Аз. Видяхме, че когато възприеман обект предизвика емоционална реакция и промени
еталонните интероцептивни карти, възниква модификация на протоаза, което на свой
ред променя първичните усещания. По същия начин компонентите на сензорните пор-
тали на протоаза се променят, когато перцептивната система е ангажирана от някой
обект. Вследствие на това зоните, участващи в създаването на образи за тялото, неиз-
бежно се променят в локусите на протоаза – мозъчния ствол, инсуларната кора и сензо-

148
моторната кора. Тези разнообразни събития генерират микропоследователности от об-
рази, които са въведени в психичния процес, под което имам предвид, че те са въведени
в работното пространство на образите в първичната сензорна кора и на избрани учас-
тъци от мозъчния ствол – там, където се генерират и модифицират усещанията и чувст-
вата. Микропоследователностите от образи се следват една друга като ударите в пулса –
нередовно, но надеждно, докато събитията продължават да се случват и нивото на буд-
ност се поддържа над прага.
До този момент в най-простите примери на състояние на ядрения Аз вероятно няма
нужда от централен координиращ инструментариум, както и от един екран за демонст-
риране на образите. Чиповете – образите – падат там, където трябва – създаващите об-
рази участъци – и навлизат в потока на съзнанието в подходящия ред и време.
За да бъде пълно конструирането на състоянието на Аза обаче, модифицираният про-
тоаз трябва да се свърже с образите на каузалния обект. Как може да става това? И как
ансамбълът от тези различни набори от образи се организира, така че да изгради кохе-
рентна сцена, а следователно и пълнокръвна пулсация на ядрения Аз?
Разполагането във времето вероятно също играе роля тук, когато каузалният обект
започне да се преработва и да се появяват промени в протоаза. Тези стъпки се осъщест-
вяват в голяма времева близост под формата на наративна последователност, наложена
от случващото се в реално време. Първото ниво на връзка между модифицирания про-
тоаз и обекта се появява естествено от времевата последователност, с която се генерират
съответните образи и се включват в тържественото шествие на съзнанието. Накратко,
протоазът трябва да е открит за действие – достатъчно буден, за да създава първичното
чувство за съществуване, родено от диалога му с тялото. След това преработването на
обекта би следвало да модифицира разнообразни аспекти на протоаза и тези събития
трябва да са свързани едно с друго.
Може ли да има нужда от нервни координиращи инструменти, за да създадат кохе-
рентния наратив, който определя протоаза? Отговорът зависи от това, колко сложна е
сцената и дали включва множество обекти. Когато тя включва множество обекти и дори
ако сложността не се и доближава до нивото, което ще разгледаме в следващата глава
по отношение на автобиографичния Аз, съм убеден, че имаме нужда от координиращи
инструменти, за да постигнем коферентност. За тази роля има добри кандидати, разпо-
ложени на подкорово ниво.
Първият кандидат е горният коликул. Кандидатурата на скромния горен коликул ще
предизвика усмивки, макар че координиращите способности на този верен и изпитан
инструмент не могат да се поставят под съмнение. По причини, очертани в Глава 3,
дълбоките пластове на горните коликули са подходящи за тази роля. Предлагайки въз-
можността за наслагване на образи на различни аспекти на вътрешния и външния свят,
дълбоките пластове на коликулите са модел на онова, което създаващият съзнание и Аз
мозък става в крайна сметка122. Ограниченията обаче са очевидни. Не може да очакваме
коликулите да бъдат водещ координатор на коровите образи, когато става дума за слож-
ността на автобиографичния Аз.

122
Интересът ми към горните коликули датира от средата на 80-те години на XX в. Човек, който
беше още по-заинтригуван и от мен от коликулите, беше Бърнард Стрелър, с когото обсъждах въпроса
на няколко пъти. По-наскоро Бьорн Меркер представи убедителна картина на тази структура като
нещо повече от подпомагаща зрението: Strehler, Bernard М. (1991). Where is the Self? A Neuroanatomical
Theory of Consciousness. Synapse 7: pp. 44-91; Merker, Bjorn (2007). Op. cit. В обсъждането си на значе-
нието на сивото периакведуктно вещество Яак Панксеп също привлича вниманието към коликулите.
149
 Вторият кандидат за ролята на координатор е таламусът, по-конкретно асоциативните
ядра на таламуса, чиято ситуация е идеална за установяване на функционални връзки
между отделните набори корова активност.

Обиколка на мозъка,
докато конструира съзнателна психика

Представете си следната сцена: наблюдавам пеликани, докато хранят малките си. Те

летят грациозно над океана, понякога почти докосват водата, друг път – по-високо. Ко-
гато открият риба, внезапно се спускат към повърхността на океана: приличащите на
Конкорд човки са в позиция за кацане, крилете им – прилепени до тялото във формата
на красива буква делта. Изчезват във водата, за да се появят секунда по-късно, триум-
фиращи с риба в човката.
Очите ми са заети да следят пеликаните; докато те се движат по-близо или по-далеч,
лещите в очите ми модифицират фокалното си разстояние, зениците се приспособяват
към вариращата светлина, а очните мускули работят енергично, за да следват гладките
движения на птиците; вратът ми помага с подходящото приспособяване, а любопитст-
вото и интересът ми са положително наградени от наблюдаването на такъв забележите-
лен ритуал; наслаждавам се на представлението.
В резултат на цялата тази суматоха на реалния живот и суета на мозъка сигналите
пристигат в зрителната ми кора директно от картите на ретината, които очертават пели-
каните и дефинират външния им вид като обекти, които трябва да се опознаят. Създава
се изобилие от движещи се образи. Паралелно с това сигнали се преработват и в раз-
лични мозъчни зони: във фронталните очни полета (зона 8, която се занимава с движе-
нията на очите, но не и със зрителните образи като такива); в латералната соматосен-
зорна кора (която очертава мускулната активност на главата, врата и лицето); в свърза-
ните с емоциите структури, в мозъчния ствол, в базалния преден мозък, базалните ган-
глии и в инсуларната кора, чиято комбинирана активност подпомага генерирането на
моите приятни чувства по отношение на сцената; в горните коликули, чиито карти по-
лучават информация за зрителната сцена, движенията на очите и състоянието на тялото;
и в асоциативните ядра на таламуса, ангажирани с целия сигнален трафик в кората и
мозъчния ствол.
Какъв е резултатът от всички тези промени? Картите, които очертават състоянието
на сензорните портали и тези, които се занимават с вътрешното състояние на организма,
регистрират пертурбация. Модификацията на първичните усещания на протоаза сега се
превръщат в диференцирани чувства на знаене спрямо ангажиращите обекти. В резул-
тат скорошните зрителни карти на обекта, който трябва да се познае – хранещото ято
пеликани, – стават по-изпъкващи, отколкото другия материал, който се преработва не-
съзнавано в главата ми. Този друг материал може да се конкурира за съзнателна прера-
ботка, но не успява да го направи, защото по различни причини пеликаните са ми много
по-интересни, т.е. ценни. Ядрата на наградата в участъци като вентралната тагментална
зона на мозъчния ствол, нуклеус акумбенс и базалните ганглии постигат специалното
боравене с образите на пеликаните, като селективно освобождават невромодулатори в
зоните, произвеждащи образи. От такива чувства на знаене възниква чувство на собст-
веност на образите, както и на субектност. Същевременно промените в сензорните пор-
тали поставят обекта, който трябва да се опознае, в определена перспектива спрямо

150
мен123.
От тази глобална мозъчна карта се появява състоянието на ядрения Аз по приличащ
на пулсация начин. Внезапно обаче телефонът иззвънява и магията се разрушава. Чувам
дразнещия звук. Главата и очите ми неохотно, но неизбежно се насочват към слушал-
ката. Ставам. И целият цикъл на създаване на съзнанието започва наново, сега фокуси-
ран върху телефона. Пеликаните са изчезнали от погледа и от съзнанието ми; телефонът
е навлязъл в него.

123
Изграждането на сензорната перспектива би било резултат от комбинирането на новопридобини
образи на пеликаните с активност в сензомоторните портали, ангажирани във взаимодействието обект-
организъм. Свързването на активността на сензорните портали с образите на обекта се получава чрез
синхронизирането на активността, свързана с всеки набор от образи. Времето, а не пространството е
критичната връзка. Чувството на субектност и на притежаване на собствената психика и съзнание се
извлича от сравним механизъм, свързващ във времето активност, която спада към новите образи на
обекта с тези, които дефинират промени в протоаза на нивото на интероцептивните карти, сензорните
портали и мускулноскелетните репрезентации. Степента на кохезия, с която тези компоненти се под-
държат, зависи от разполагането във времето.
151
 9.
Автобиографичният Аз

Паметта става съзнателна

Автобиографиите са изградени от личните спомени – общия сбор от житейските ни

преживявания, включително преживяванията с плановете, които сме градили за бъде-
щето, били те конкретни или мъгляви. Автобиографичните Азове са автобиографии, ко-
ито са направени съзнателни. Те разчитат на целия диапазон на запаметената история
на човека – скорошна, но и далечна. Социалните преживявания, от които сме били част
или ни се иска да сме били, са включени в тази история, както и спомените, които опис-
ват най-култивираните ни емоционални преживявания, а именно тези, които може да се
квалифицират като духовно или сюблимно „духовно аз“, за което пише Уилям Джеймс.
Докато ядреният Аз пулсира безспирно, винаги „онлайн“ от полунамекнат намек до
крещящо присъствие, автобиографичният Аз води двоен живот. От една страна, той
може да е открит, изграждащ съзнанието в неговата най-внушителна и човешка форма;
от друга страна, може да спи, а многобройните му компоненти да чакат реда си, за да
станат активни. Този друг живот на автобиографичния Аз се осъществява извън екрана,
извън достъпното съзнание, и вероятно там Азът съзрява благодарение на постепенното
сегментиране и преработване на паметта на човека. Докато изживените преживявания
се реконструират и преиграват – независимо дали в съзнателен размисъл или несъзна-
вана преработка, – тяхната субстанция се преоценява и неизбежно се преподрежда, мо-
дифицирана минимално или драстично от гледна точка на фактологичния им състав и
емоционален акомпанимент. Цялостите и събитията придобиват нови емоционални
тегла в този процес. Някои рамки от спомени се изпускат на пода на монтажната на
психиката, други се възстановяват и засилват, трети са толкова умело комбинирани или
от желанията ни, или от прищевките на случайността, че създават нови сцени, които
никога не са били заснемани. Така в процеса на годините собствената ни история недо-
ловимо се пренаписва. Затова фактите може да придобият нова значимост и музиката
на паметта звучи различно днес от начина, по който е звучала миналата година.
Неврологично говорейки, тази работа по изграждането и преизграждането се осъщес-
твява в голяма степен в несъзнателната преработка и доколкото знаем, може да се поя-
вява дори в сънищата, макар че от време на време се върши и в съзнанието. Тя използва
конвергентно-дивергентната архитектура, за да превърне кодираните образи, съдър-
жащи се в диспозиционното пространство, в експлицитни образи в пространството на
образите.
За щастие, имайки предвид изобилието от записи на човека за изживяното му минало
и очакваното бъдеще, няма нужда да си спомняме всички тях или дори повечето от тях
винаги когато Азът ни действа в автобиографичен режим. Дори и Пруст е трябвало да
разчита на силно детайлното си и отдавнашно минало, за да конструира даден момент
с пълнокръвния си Прустов Аз. Слава Богу, разчитаме на ключови епизоди от живота
си – всъщност на сбор от тях – и в зависимост от потребностите на момента просто си
спомняме определен брой такива епизоди и ги пренасяме в новия епизод. В определени
ситуации, разбира се, броят на възпроизведените епизоди може да е много голям – ис-
тински порой от спомени, потопени в емоциите и чувствата, които са ги съпътствали.

152
Човек винаги може да разчита на Бах, за да извика в съзнанието си такава ситуация.
Дори когато броят на епизодите е ограничен обаче, сложността на спомените, включени
в структурирането на Аза, е – меко казано – огромен. Тук се крие проблемът за конст-
руирането на автобиографичния Аз.

Конструиране
на автобиографичния Аз

Подозирам, че стратегията на мозъка за конструиране на автобиографичния Аз е

следната. Първо, значителни набори от дефиниращи биографични спомени трябва да се
групират, така че всеки да може лесно да се третира като отделен обект. На всеки подо-
бен обект е разрешено да модифицира протоаза и да създава своя пулсация на ядрения
Аз със съответните чувства на знаене и последващата видимост на обекта. Второ, тъй
като обектите в нашите биографии са толкова многобройни, мозъкът има нужда от ин-
струменти, способни да координират извикването на спомените, осигурявайки ги на
протоаза за нужното взаимодействие и съхранявайки резултатите от взаимодействието
в кохерентен модел, свързан с каузалните обекти. Това не е тривиален проблем. В дейс-
твителност сложните нива на автобиографичния Аз – тези, които например включват
значителни социални аспекти – обхващат толкова много биографични обекти, че изис-
кват многобройни импулси на ядрения Аз. Вследствие на това конструирането на авто-
биографичния Аз изисква нервен апарат, способен да получава множество импулси от
ядрения Аз в кратък времеви прозорец за значителен брой компоненти и временно обе-
динявайки резултатите, да се презарежда. От неврологична гледна точка процесът по
координирането е особено усложнен от факта, че образите, които изграждат автобиог-
рафия, до голяма степен се прилагат в пространствата на образите в мозъчната кора на
базата на възпроизвеждане от диспозиционната кора, но за да станат съзнателни, тези
образи трябва да взаимодействат с инструментариума на протоаза, който – както ви-
дяхме – се намира преимуществено на нивото на мозъчния ствол. Конструирането на
автобиографичен Аз изисква много сложни координиращи механизми – нещо, което
конструирането на ядрения Аз до голяма степен може да пренебрегне.
Следователно като работна хипотеза можем да кажем, че конструирането на автоби-
ографичния Аз зависи от два свързани механизма. Първият е спомагателен на меха-
низма на ядрения Аз и гарантира, че всеки биографичен набор от спомени се третира
като обект и става съзнателен в импулс на ядрения Аз. Вторият постига общомозъчна
координация, която включва следните стъпки: (1) определено съдържание се провокира
от паметта и се демонстрира като образи; (2) на образите се позволява да взаимодейст-
ват по подреден начин с друга система другаде в мозъка, а именно протоаза и (3) резул-
татите от взаимодействието се поддържат в кохерентна форма в определен прозорец от
време.
Структурите, участващи в конструирането на автобиографичния Аз, включват всички
тези, нужни на ядрения Аз в мозъчния ствол, таламуса и мозъчната кора, и в допълнение
на тях структурите, включени в координиращите механизми, обсъдени по-долу.

153
 Ил. 9.1. Автобиографичният Аз: нервни механизми.

Въпросът за координацията

Преди да кажа и дума за „координация“, бих искал да съм сигурен, че идеята ми няма
да се интерпретира погрешно. Координиращият инструментариум, който постулирам
тук, не е картезиански театър (в него не се играе пиеса). Той не е център на съзнанието
(няма такова нещо). Той не е интерпретиращ хомункулус (той не знае нищо и не ин-
терпретира нищо). Той е точно това, за което издигам хипотезата си, и нищо повече.
Той е организатор на процес. Резултатите от цялата операция не се материализират в
координиращия инструментариум, а по-скоро другаде – в създаващите образи и гене-
риращи съзнанието структури на мозъка, разположени както в мозъчната кора, така и в
мозъчния ствол, с други думи, в структурите, които изграждат глобалното работно
пространство на надарената със съзнание психика.

Координацията не се ръководи от някакъв мистериозен агент, който е външен за мо-

зъка, а по-скоро от естествени фактори като ред на въвеждане на образното съдържание
в психичния процес и стойността, придавана на това съдържание. Как се постига при-
писването на стойност? Помислете: всеки образ, който се обработва от мозъка, е авто-

154
матично оценяван и му се приписва стойност в процес, базиран на първоначалните дис-
позиции на мозъка (неговата биологична система от стойности), както и на диспозици-
ите, придобити чрез ученето през целия живот. „Маркиращият печат“ се добавя по
време на първоначалното възприятие и се записва заедно с образа, но се съживява при
всяко негово възпроизвеждане от паметта. Накратко, конфронтирани с определени пос-
ледователности от събития и богатство на миналите познания, филтрирани и белязани
за стойност, координиращите инструменти на мозъка подпомагат организацията на ак-
туалното съдържание. Нещо повече: координиращите инструменти доставят образите
на системата на протоаза и накрая съдържат резултатите от взаимодействието – импул-
сите на ядрения Аз – в преходен, кохерентен модел.

Координаторите

В представената тук работна хипотеза първият етап на приложението на нервния ав-

тобиографичен Аз изисква структури и механизми, които вече бяха обсъдени за ядрения
Аз. Има обаче нещо характерно за структурите и механизмите, нужни за прилагане на
втория етап на процеса, а именно общомозъчната координация, описана по-рано.
Кои са кандидатите за тази широкомащабна системна координационна роля? Наум
идват няколко възможни структури, но малко на брой могат сериозно да се обмислят.
Важен кандидат е таламусът – постоянното присъствие във всички дискусии на нерв-
ните основи на съзнанието и по-конкретно неговата колекция от асоциативни ядра.
Междинната позиция на ядрата на таламуса между мозъчната кора и мозъчния ствол е
идеална за посредничеството и координирането на сигналите. Макар че е достатъчно
зает с конструирането на фоновата тъкан на всеки образ, асоциативният таламус играе
много важна, макар и може би не водеща роля, когато става дума за координиране на
съдържанията, дефиниращи автобиографичния Аз. Ще кажа повече за таламуса и коор-
динацията в следващата глава.

Кои са другите вероятни кандидати? Един убедителен кандидат е съставният сбор от

участъци в двете мозъчни полукълба, който се разграничава чрез своята свързочна ар-
хитектура. Всеки участък е макроскопски възел, разположен на основни пресечки на
конвергентно и дивергентно сигнализиране. Вече ги описах като конвергентно-дивер-
гентни зони, или КДЗони в Глава 6 и посочих, че те са изградени от многобройни кон-
вергентно-дивергентни зони. КДЗони са стратегически разположени във висшата асо-
циативна кора, но не в изграждащата образи сензорна кора. Те изникват на места като
темпоро-париеталната зона, латералната и медиалната темпорална кора, латералната па-
риетална кора, матералната и медиалната фронтална кора и постеро-медиалната кора.
Тези КДЗони регистрират преди придобитото познание за най-разнообразни теми. Ак-
тивирането на всяка от тези зони подпомага реконструирането (чрез дивергенция и рет-
роактивация на изграждащите образи зони) на различни аспекти на миналите познания,
включително тези, които позволяват собствената биография, както и описващите гене-
тично, нелично познание.

155
 Ил. 9.2. Задачата за координирането на различните образи, генерирани от теча-
щото възприятие и възпроизвеждане, се подпомага от конвергентно-дивергентните
зони, които са разположени в некартографираните асоциативни зони на кората.
Приблизителното разположение на основните конвергентно-дивергентни зони е по-
сочено на диаграмата (тъмните защриховани зони): поларната и медиалната темпо-
рална кора, медиалната префронтална кора, темпоропариеталното кръстовищеи
постеромедиалната кора. По всяка вероятност има и други подобни зони. Повечето
от конвергентно-дивергентните зони, изобразени на фигурата, са част и от
мрежа – „режим на действие по подразбиране“ на Райкли, обсъждана по-нататък в
тази глава. Вж. глава 6 и фигури 6.1 и 6.2 за архитектурата на тези зони. Вж. фи-
гура 9.4 за детайлите на връзките на една от тези конвергентно-дивергентни зони –
хостеромедиалната кора.

Една от основните КДЗони – постеро-медиалната кора (ПМК) – като че има по-висша

функционална йерархия спрямо другите и проявява няколко анатомични и функционал-
ни черти, които я разграничават от останалите. Преди едно десетилетие предложих иде-
ята, че ПМК зоната е свързана с Аз-процеса, макар и не в ролята, която сега издигам.
Доказателствата, натрупани през последните години, подсказват, че ПМК участъкът на-
истина участва в съзнанието – по-конкретно в свързаните с Аза процеси – и осигурява
преди неналичната информация за невроанатомията и физиологията на този участък
(доказателствата се обсъждат в последните части на тази глава).
Последният кандидат е много прикрита, мистериозна структура, известна като клаус-
трум, която е тясно свързана с КДЗоните. Клауструмът, който е разположен между ин-
суларната кора и базалните ганглии на всяко полукълбо, има корови връзки, които по-
тенциално могат да играят координираща роля. Франсис Крик е убеден, че клауструмът
е нещо като директор на сензорните операции, който отговаря за свързването на различ-
ните компоненти на многосензорното възприятие. Доказателствата от експериментал-
ната невроанатомия наистина разкриват връзки с различни сензорни участъци, което
прави координиращата роля съвсем правдоподобна. Интригуващото е, че той има со-
лидна проекция във важна КДЗона, която вече споменах – ПМК. Откриването на тази

156
силна връзка става едва след смъртта на Крик и затова не е включена в посмъртно изда-
дена статия, която той пише заедно с Кристоф Кох, където излагат аргументите си124.
Проблемът с кандидатурата на клауструма за координатор се крие в неговия малък ма-
щаб, когато мислим за работата, която трябва да се върши. От друга страна, имайки
предвид, че не бива да очакваме, че някоя от вече обсъдените структури би могла да
изпълнява самостоятелно координиращата роля, няма причини защо клауструмът да
няма релевантен принос за конструирането на автобиографичния Аз.

Възможна роля
за постеромедиалната кора

Имаме нужда от допълнителни изследвания, за да определим конкретната роля, която

ПМК играе в конструирането на съзнанието. В Приложението в края на тази глава прег-
леждам доказателства от различни източници – изследвания на анестезията, на съня, на
неврологични заболявания (простиращи се от кома и вегетативни състояния до болест
на Алцхаймер) и с функционално невроизобразяване на свързани с Аза процеси. Първо
обаче ще се обърна към ПМК доказателствата, които изглеждат най-солидни и подле-
жащи на интерпретация – тези от експерименталната невроанатомия – и ще спекулирам
за възможното функциониране на ПМК, както и за причините, поради които то трябва
да се изследва.
Когато предположих, че ПМК играе роля в генерирането на субективността, зад тази
идея имаше две посоки на мислене. Едната беше предизвикана от разсъжденията върху
поведението и предполагаемия психичен статус на неврологични пациенти с фокално
увреждане на тази зона, което включва увреждане, причинено от напреднал стадий на
болестта на Алцхаймер, както и изключително редки мозъчни инсулти и мозъчни ме-
тастази на рак. Другата посока беше свързана с теоретично търсене на мозъчен участък,
който е физиологично подходящ за обединяване на информацията както за организма,
така и за обектите и събитията, с които той взаимодейства. Участъкът на ПМК беше
един от кандидатите ми, имайки предвид, че той като че ли е разположен на кръстопътя
на пътищата, свързани с информацията от висцералната среда (интероцептивна), от мус-
кулно-скелетната система (проприоцептивна и кинестетична) и от външния свят (ексте-
роцептивна). Фактологичните направления не са под въпрос, но вече не виждам нужда
от фундаменталната роля, която тогава си представях. Въпреки това хипотезата прово-
кира изследвания, които дадоха важна нова информация, както е показано по-долу.
Осъществяването на напредък с хипотезата не беше лесно: основният проблем бе, че
невроанатомичната информация, с която разполагахме за този участък, беше много ог-
раничена. Някои ценни изследвания започнаха да очертават свързаността на частите на
ПМК125, но все още не беше изследвана цялостната диаграма на нервните вериги в учас-
тъка. В действителност участъкът дори не беше известен с общ термин, а с компонен-
тите си, а именно задна цингуларна кора, ретросплениална кора и прекунеус. ПМК –

124
Koch, С. and Crick, F. (2005). What is the function of the claustrum? Philosophical Transactions of the
Royal Society London Biology. 29 June 2005 Vol. 360 no. 1458, pp. 1271-1279.
125
Maddock, R. J. The retrosplenial cortex and emotion: new insights from functional neuroimaging of the
human brain. Trends Neurosci. 22, 310-316; R. Morris, G. Paxinos, M. Petrides (2000). Architectonic analysis
of the human retrosplenial cortex. Journal of Comparative Neurology 421, 14-28; За обзор вж. Cavanna, A.
E. & Trimble, M. R. (2006). The precuneus: a review of its functional anatomy and behavioural correlates.
Brain, 129, pp. 564-583.
157
под каквото и име – определено все още не беше включена сред съществените мозъчни
зони.

Ил. 9.3. Местоположение на постеромедиалната кора в човешкия мозък.

За да се изследва хипотезата, че ПМК участва в съзнанието, беше необходимо да се

натрупа несъществуващото преди познание за невроанатомията на връзките на ПМК.
По тази причина нашата изследователска група се зае с експериментално невроанато-
мично изследване на примати. Експериментите бяха проведени в лабораторията на
Джоузеф Парвици в сътрудничество с Гари Ван Хозен. По същество изследването се
състоеше в инжектирането – на експериментални маймуни макаци – на многобройни
биологични маркери във всички територии, чиято нервна свързаност трябваше да изс-
ледваме. След инжектиране на даден мозъчен участък биологичните маркери се абсор-
бират от отделните неврони и се транспортират по аксоните им по целия път до естест-
вените им дестинации – там, където невроните се свързват. Това са т.нар. антероградни
маркери. Друг тип биологичен маркер – ретроградният – се поема от аксонните терми-
нали и се транспортират в обратен ред: от мястото, на което е терминалът, обратно към
клетъчните тела на невроните в точката им на произход. Резултатът от всички тези пъ-
тешествия на маркерите е възможността да се очертаят за всеки целеви участък местата,
на които възникват връзките, които участъкът получава, както и местата, към които
участъкът изпраща сигналите си.
ПМК са изградени от няколко подзони (в цитоархитектоничната карта на Бродман
това в полета 23a/b, 29, 30, 31 и 7m). Взаимосвързаността на тези подзони е толкова
сложна, че в известна степен е разумно те да се третират като функционална единица.
Някои отделни връзки с подсекторите откриват възможността някои от тях да играят
отделни функционални роли. Общият термин, който създадохме за ансамбъла, изглежда
оправдан, поне за момента.

158
 Ил. 9.4. Моделът на нервните връзки към и от постеромедиалната кора (ПМК),
както е определен в изследване, правено с маймуни. Съкращения:
dlpfc = дорсолатерална префронтална кора;
fef = фронтални очни полета;
vmpfc = вентромедиална префронтална кора;
bf = базален преден мозък;
claus = claustrum;
acc = нуклеус акумбенс;
amy = амигдала;
pag = периакведуктно сиво вещество.

Моделът на ПМК връзките, както е публикуван в първата публикация, произлязла от

тези трудни и времеемки изследвания 126, е обобщен във фигурата. Той може да се опише
по следния начин:
1. Постъпващите сигнали от париеталната и темпоралната асоциативна кора, енто-
риналната кора и фронталната кора се сливат в ПМК, както и входящите сигнали от

126
Parvizi, J., van Hoesen, G. W., Buckwaiter, J. & Damasio, A. R. (2006). Neural connections of the
posteromedial cortex in the macaque. Proc. Natl. Acad. Sci. USA 103, pp. 1563-1568.
159
предната цингуларна кора (основен получател на проекции от инсулата), клауструма,
базалния преден мозък, амигдалата, предмоторната зона и фронталните очни полета.
Ядрата на таламуса – интраламинарни и дорзални – също проектират към ПМК.
2. С няколко изключения местата, които пораждат сливащите се в ПМК сигнали,
получават дивергентни изходящи сигнали от тях, като изключенията са вентромедиал-
ната префронтална кора, клауструма и интраламинарните ядра на таламуса. Някои
места, които не проектират към ПМК, получават проекции от нея, а именно каудалното
и путамена, нуклеус акумбенс и сивото периакведуктно вещество.
3. Няма връзка към или от ПМК с първичната сензорна кора или с първичната мо-
торна кора.
4. От резултатите, описани в (1) и (2) е видно, че ПМК е участък на висша конвер-
генция и дивергенция. Тя е виден член на клуба на КДЗоните, които разглеждам като
добри кандидати за координиране на съдържанието на съзнанието и дори има важна
връзка с друг потенциален координатор – клауструма, който има съществени проекции
към ПМК, но има малко проекции към себе си.

Неотдавнашно изследване, правено с хора, също подкрепя идеята, че ПМК са невро-

анатомично различни127. Изследването, което е ръководено от Олаф Спорнс, използва
съвременната техника на магнитния резонанс, дифузно спектрално изобразяване, която
създава образи на нервните връзки и на тяхното приблизително пространствено разпре-
деление. Авторите използват своите данни от изобразяващата технология, за да конст-
руират карти на подреждането на връзките в човешката мозъчна кора. Те идентифици-
рат няколко „хъба“ на връзки по цялата кора, като част от тях съответстват на КДОб-
ластите, които обсъждам. Освен това стигат до заключението, че участъкът ПМК пред-
ставлява уникален хъб, който е по-силно взаимосвързан с другите хъбове, отколкото
останалите.

ПМК в действие

Сега сме в по-добра позиция да си представим как ПМК може да допринася за съзна-
нието. Макар че това е значителна част от мозъчната кора, силата на ПМК се крие не в
териториалните притежания, а в компанията, която имат. ПМК получава сигнали от
най-висшите сензорно-асоциативни и предмоторни зони и до голяма степен „връща ус-
лугите“. Мозъчните зони, които са богати на конвергентно-дивергентни зони и държат
ключа към съчетанията от многомодална информация, са в състояние да сигнализират
на ПМК и до голяма степен получават обратни сигнали. ПМК освен това получава сиг-
нали от подкоровите ядра, участващи в будността, и на свой ред сигнализира до раз-
лични подкорови зони, свързани с вниманието и наградата (в мозъчния ствол и базалния
преден мозък), както и до зони, способни да произвеждат моторни рутини (например
базалните ганглии и сивото периакведуктно вещество).
За какво е вероятно да са получените сигнали и какво прави с тях ПМК? Не знаем със
сигурност, но огромната диспропорция между богатството и силата на проекциите към
ПМК и действителната територия, в която те пристигат, подсказва отговор. ПМК е пре-

127
Hagmann, P. et al. (2008). Mapping the structural core of human cerebral cortex. Public Library of
Science Biology 6, el59. doi:10.1371/ journal.pbio.0060159
160
димно в по-старите територии, за които се смята, че съдържат диспозиции, а не експли-
цитни карти. ПМК не са новите първични сензорни кори като тези на зрението или
слуха, където могат да се сглобяват детайлни карти на нещата и събитията. Да кажем,
че няма достатъчно място по стените на галерията ПМК, за да се излагат големи картини
или пък да се представят куклени представления. Това обаче е защото кората, която
сигнализира на ПМК, не прилича и на първичната сензорна кора; тя не може да излага
големи картини или да представя куклени представления също като ПМК, и тя е до го-
ляма степен диспозиционна, конвергентно-дивергентна зона, която съдържа записаната
информация.
Имайки предвид посоченото по-горе подреждане, ПМК като цяло и нейните съставни
подмодули вероятно също се държат като конвергентно-дивергентни области. Предста-
вям си, че информацията, съхранявана в ПМК, както и в нейните партньори, може да се
проиграва само чрез обратно сигнализиране на други КДОбласти в клуба, които на свой
ред могат да сигнализират до първичната сензорна кора. Това е кората, където образите
могат да се създават и излагат, т.е. където могат да се показват големи картини и да се
представят куклени представления. По отношение на другите конвергентно-диверген-
тни области, които са взаимосвързани с тях, ПМК имат специален йерархичен ранг.
ПМК областта стои по-високо в тотема, способна на интерактивно сигнализиране с дру-
гите КДОбласти.
Как ПМК подпомага съзнанието? Като допринася за сглобяването на автобиографич-
ните състояния на Аза. Ето какво си представям: отделните сензорни и моторни дей-
ности, свързани с личния опит, първоначално са картографирани в подходящите мо-
зъчни зони (корови и подкорови), а данните са записани в конвергентно-дивергентните
зони (КДЗ) и в конвергентно-дивергентните области. На свой ред ПМК е изградила ви-
сокорангов запис в КДОбласт, който е свързан с другите КДОбласти. Това структури-
ране би позволило активността в ПМК да има достъп до по-големи, силно разпределени
набори от данни, но с предимството заповедта за достъп да идва от относително малка
и следователно пространствено управляема територия. ПМК би могла да подкрепя съз-
даването на мигновени и времево съгласувани покази на познания.
Ако моделът на ПМК на невроанатомични връзки е забележителен с нещо, това е
неговото анатомично местоположение. ПМК са разположени близо до средната линия –
левият набор от ПМК е обърнат към разделението между двете полукълба и десния на-
бор. Тази „географска позиция“ в обема на мозъка е удобна както за конвергентната,
така и за дивергентната свързаност спрямо повечето области в кортикалната мантия и е
идеална за получаване на сигнали от таламуса и за отговарянето им. Любопитното е, че
разположението позволява и защита от външно влияние и тъй като се снабдява от три
големи и отделни кръвоносни съдове, това прави ПМК относително имунизирана за
типа съдово увреждане или травма, който би могъл да я разруши.
Преди подчертах факта, че свързаните със съзнанието структури имат няколко общи
анатомични черти. Първо, на подкорово или на корово равнище те клонят към старото
наследство. Това не бива да ни изненадва, ако имаме предвид, че началата на съзнанието
са се появили късно в биологичната еволюция, но изобщо не са скорошно еволюционно
явление. Второ, както коровите, така и подкоровите структури обикновено са разполо-
жени на или близо до средната линия, точно както ПМК обичат да гледат своите събратя
през средната мозъчна линия: такъв е случаят и с ядрата на тамамуса и на хипоталамуса,
както с тегменталните ядра на мозъчния ствол. Еволюционната възраст и удобството на

161
местоположението спрямо широкото разпространение на сигналите тук са тясно свър-
зани.
ПМК действа като партньор на мрежата от корови КДОбласти. Ролята на другите
КДОбласти и значението на системата на протоаза обаче са такива, че съзнанието е ве-
роятно да е засегнато, но не и унищожено след хипотетично разрушаване на целия ПМК
регион, стига всички други КДОбласти и системата на протоаза да останат незасегнати.
Съзнанието би се възстановило, макар и не в пиковата си форма. Ситуацията с послед-
ния стадий на болестта на Алцхаймер, който описвам в следващата част, е различна в
смисъл, че нарушението на ПМК на практика е последната капка в процес на посте-
пенно опустошение, което вече е извадило от строя други КДОбласти и системата на
протоаза.

Приложение
за постеромедиалната кора

Изследвания с анестезия
В някои отношения общата анестезия е идеалното средство за изследване на невро-
биологията на съзнанието. Тя е едно от най-впечатляващите постижения на медицината
и е спасила живота на милиони хора, които иначе не биха могли да претърпят хирур-
гични операции. Човек често мисли за общата анестезия като обезболяващо средство,
тъй като ефектите ѝ със сигурност изключват болката, която хирургичните рани биха
причинили, но истината е, че анестезията изключва болката по възможно най-радикал-
ния начин: тя обикновено напълно изключва съзнанието: не просто болката, а всички
аспекти на съзнателната психика.
Повърхностните нива на анестезия редуцират съзнанието, оставяйки място за извес-
тно безсъзнателно учене и спорадични „преломи“ на съзнателната преработка. Дълбо-
ките нива на анестезия прорязват дълбоко процеса на съзнанието и в интерес на исти-
ната са фармакологично контролирани вариации на вегетативното състояние или дори
комата. От това се нуждаят хирурзите, ако искат да работят на спокойствие в сърцето
ви или в тазобедрената ви става. Трябва да сте много, много далече от ставащото, тол-
кова дълбоко заспали, че мускулният ви тонус да е като желе и да не сте в състояние
скоро да се помръднете. Анестезията в стадий III е най-дълбока: на този етап не чувате
нищо, не усещате нищо и не мислите нищо. Когато хирургът ви говори, няма реакция
от ваша страна.
Историята на анестезията е дала на хирурзите многобройни фармакологични средс-
тва, с които да работят, а търсенето на молекули, които могат да вършат най-ефективно
работата с минимални рискове и слаба токсичност продължава. Като цяло анестетиците
вършат работата си, като засилват потискането в нервните вериги. Това може да се пос-
тигне чрез засилване на действието на GABA (гама-аминобутирова киселина) – воде-
щият потискащ невротрансмитер в мозъка. Анестетиците действат чрез хиперполяри-
зирането на невроните и блокирането на ацетилхолина – важна молекула в нормалната
комуникация между невроните. Широко прието е било, че анестетичните средства дейс-
тват чрез цялостно потискане на мозъчната функция, намалявайки активността на нев-
роните почти навсякъде. По-новите изследвания обаче показват, че някои анестетици
работят много селективно, упражнявайки ефекта си в специфични мозъчни зони. Такъв
пример е пропофол. Както се вижда в изследванията с функционално невроизобразя-
ване, той върши чудесна работа, като действа основно в три зони: постеромедиалната
162
кора, таламуса и tegmentum на мозъчния ствол. Макар че относителното значение на
всяка зона в създаването на безсъзнанието е неизвестно, намаляването на нивото на съз-
нанието корелира с намаляването на местния кръвопоток в постеромедиалната кора 128.
Доказателствата обаче надскачат пропофол. Други анестетични средства като че ли
имат сравними ефекти, както демонстрира един всеобхватен обзор. Три парамедианни
мозъчни територии, които са от инструментално значение за изграждането на съзнани-
ето, са селективно потиснати от анестезията с пропофол.

Изследвания на съня
Сънят е естествена среда за изучаването на съзнанието и изсдедванията на съня са
сред ранните приноси за разбирането на проблема. Добре установено е, че електроен-
цефалографските ритми – характерните модели на електрическа активност, генерирана
от мозъка – са свързани с конкретни етапи на съня. Прословуто трудно е да се иденти-
фицира произходът на електроенцефалографските модели до конкретни мозъчни зони
и точно тук на сцената излиза пространствената локализация на функционалните нев-
роизобразителни техники, за да допълни картината. Използвайки образните техники, е
станало възможно през изминалото десетилетие да се погледне по-отблизо към конк-
ретни мозъчни зони в различни етапи на съня.
Например съзнанието е дълбоко потиснато по време на съня с бавни вълни, известен
и като сън без бързи очни движения, или N-REM. Това е дълбокият сън, от който само
нахалният и несправедлив будилник може да ни извади. Известен е и като „сън без съ-
нища“, макар че пълното отсъствие на сънища като че ли се отнася само до първата част
на нощта. Изследванията с функционално невроизобразяване показват, че при съня с
бавни вълни активността е намалена в редица мозъчни зони и най-подчертано в части
от tegmentum на мозъчния ствол (в pons и средната част), междинния мозък (таламуса и
хипоталамуса/базалния преден мозък), медиалната и латералната част на префронтал-
ната кора, предната цингуларна кора, латералната париетална кора и в ПМК. Моделът
на намаляване на функциите в съня с бавни вълни е по-малко селективен, отколкото при
общата анестезия – няма причина моделът да е същият, – но подобно на анестезията, не
подсказва мозъчно потискане на функцията в целия мозък. Моделът все пак включва
точно трите корелата на изграждането на съзнанието: мозъчен ствол, таламус и ПМК –
и наистина показва, че и трите са потиснати.
Съзнанието е потиснато и по време на съня с бързи очни движения (REM) – етапа от
съня, в който сънищата са най-преобладаващи. REM сънят обаче позволява на съдър-
жанието на сънищата да навлезе в съзнанието или чрез учене, или чрез последващо въз-
произвеждане от паметта, или чрез т.нар. „парадоксално съзнание“. Мозъчните зони,
чиято активност е най-подчертано потисната по време на REM съня, са дорсо-латерал-

128
Fiset, P. et al. (2009). Brain mechanisms of propofol-induced loss of consciousness in humans: a
positron emission tomographic study. J. Neurosci. 19, 5506-5513; Alkire, M. T. & Miller, J. (2005). General
anesthesia and the neural correlates of consciousness. Prog. Brain. Res. 150, 229-244. Успехът на пропофола
в изключването на съзнанието не е далеч от изключването изобщо на живота – една от причините
нуждата от следене на ефектите от това фармакологично средство да е толкова голяма. Майкъл Джек-
сън като че ли е починал заради свръхдоза пропофол или може би от злощастна комбинация между
пропофол и други въздействащи върху мозъка лекарства.

163
ната префронтална кора и латералната париетална кора; както може да се предвиди, на-
маляването на активността на ПМК е много по-малко подчертано129.
Накратко: нивото на активността на ПМК е най-голямо по време на будност и най-
ниско по време на съня с бавни вълни. По време на REM сън РМС действа на междинни
нива. В това има смисъл. Съзнанието е най-потиснато в съня с бавни вълни; в съня със
сънища нещата се случват на някакъв „Аз“. Азът от съня не е нормалният Аз, разбира
се, но мозъчното състояние, което върви с него, като че ли ангажира ПМК.

Участието на ПМК в мрежата по подразбиране

В поредица от изследвания с невроизобразяване, използващи както позитрон-емиси-
онна томография, така и функционален магнитен резонанс, Маркъс Райкли привлича
вниманието към факта, че когато изследваните лица почиват и не са ангажирани в за-
дача, която изисква фокусирано внимание, специфичен поднабор от мозъчни зони като
че ли е непрекъснато активен; когато вниманието се насочи към конкретна задача, ак-
тивността на тези зони леко намалява, но никога до степента, наблюдавана при анесте-
зията например130. Поднаборът от зони включва медиалната префронтална кора, темпо-
ропариеталното кръстовище, структури в медиалната и предната темпорална кора и
ПМК – всички зони, за които днес знаем, че са изключително взаимосвързани. По-голя-
мата част от вниманието, концентрирано върху ПМК, всъщност идва от тяхното членс-
тво в този клуб от зони.
Райкли смята, че активността на тази мрежа представлява „режим на действие по под-
разбиране“ – режим, който се нарушава от задачи, изискващи насочено навън внимание.
В задачи, изискващи вътрешно насочено и ориентирано към себе си внимание, напри-
мер извличане на автобиографична информация и при определени емоционални състо-
яния, ние и други изследователи сме демонстрирали, че намаляването на активността в
ПМК е по-малко изразено или може да не се появи. В действителност в такива условия
може да има дори увеличение 131. Примери са възпроизвеждането на автобиографични
спомени, възпроизвеждането на планове, правени за възможно бъдеще, редица умст-
вени задачи и много задачи, които включват нравствени преценки за хора или ситуа-
ции132. При всички тези задачи обикновено има друго значимо място на активност, ма-
кар и не толкова екстензивно или интензивно: друга медиална територия, разположена
приоритетно в префронталната кора. Тази КДОбласт също е част от мрежата по подраз-
биране. Знаем, че невроанатомично това също е конвергентно-дивергентна област.

129
Maquet, Р. et al. (1997). Functional neuroanatomy of human slow wave sleep. J. Neurosci. 17, 2807-
2812; Maquet, P. et al. (2005). Human Cognition during REM sleep and the activity profile within frontal and
parietal cortices: a reappraisal of functional neuroimaging data. Prog. Brain. Res. 150, 219-227; Massimini,
M. et al. (2005). Breakdown of cortical effective connectivity during sleep. Science 309, 2228-2232.
130
Gusnard, D. A. & Raichle, M. E. (2001). Searching for a baseline: Functional imaging and the resting
human brain. Nature Rev. Neurosci. 2, 685-694.
131
Damasio, A.R. et al. (2000). Subcortical and cortical brain activity during the feeling of self-generated
emotions. Nature Neurosci. 3, 1049-1056.
132
Buckner, R. L. and Carroll, Daniel C. (2006). Self-projection and the brain. Trends in Cognitive
Sciences, Vol. 11, Iss. 2, pp. 49-57; Buckner, R. L., Andrews-Hanna, J. R. & Schacter, D. L. (2008). The
brain’s default network: Anatomy, function, and relevance to disease. Ann. N. Y. Acad. Sci. 1124, 1-38,
Immordino-Yang, MH; McColl, A; Damasio, H, et al. (2009). Neural correlates of admiration and
compassion. PNAS Vol 106, Iss. 19, pp. 8021-8026; Buckner, R. L. et al. (2009). Cortical hubs revealed by
intrinsic functional connectivity: Mapping, assessment of stability, and relation to Alzheimer’s disease. J.
Neurosci. 29, 18601873.
164
 Ил. 9.5. ПМК заедно с други конвергентно-дивергентни зони са видимо активирани
в различни функционални задачи за представи, включващи позоваване на себе си. Та-
кива задачи включват възпроизвеждане на автобиографичен спомен, прогнозиране на
бъдещи събития и правене на нравствени преценки.

Райкли подчертава вътрешния аспект на режима на действие по подразбиране и съв-

сем разумно го свързва с много голямата консумация на енергия, свързана с такава ак-
тивност – по всяка вероятност ПМК е най-силно метаболитната зона в цялата мозъчна
кора133. Това също е съвместимо с ролята, която предлагам за ПМК в съзнанието – тази
на майстор по интегрирането/координатор, който остава активен през цялото време,
опитвайки се да поддържа в кохерентен модел много различни видове мозъчна актив-
ност. Как колебаещият се модел на режима на действие по подразбиране съответства на
идеята, че област като ПМК обслужва съзнанието? Всъщност съответства много добре.
Той отразява танцът на фигурата и фона, изпълняван от Аза в съзнателната психика.
Когато трябва да обръщаме внимание на външни стимули, съзнанието ни поставя
обекта на анализ във „фигурата“ и позволява на Аза да се оттегли във фона. Когато вън-
шният свят не ни се налага с изискванията си, Азът ни се придвижва по-близо до цен-
търа на сцената и може да излезе още по-напред, когато обектът, подложен на анализ,
сме самите ние – сами или в социалната си среда.

Изследвания върху неврологични заболявания

Списъкът с неврологични заболявания, в които съзнанието е увредено, е милостиво
кратък: кома и вегетативни състояния; определени типове епилепсия и т.нар. акинети-
чен мутизъм (будна кома), който може да е причинен от определени видове мозъчни
инсулти, тумори и късния стадий на болестта на Алцхаймер. При комата и вегетатив-
ните състояния нарушението е радикално – резултат, подобен на боен чук, ударил це-
ленасочено и силно някоя мозъчна територия.
Болест на Алцхаймер. Болестта на Алцхаймер – уникално човешка болест – е един от
най-сериозните здравословни проблеми на съвремието. След като се опитахме да я раз-
берем обаче, а и в по-положителен тон, болестта стана и източник на ценна информация

133
Raichle, M. E. & Mintun, M. A. (2006). Brain work and brain imaging. Annu. Rev. Neurosci. 29,449-
476; Fox, M. D. et al. (2005). The human brain is intrinsically organized into dynamic, anticorrelated
functional networks. Proc. Natl. Acad. Sci. USA 102, 9673-9678.
165
за съзнанието, поведението и мозъка. Приносите на болестта на Алцхаймер за разбира-
нето на съзнанието едва започват да стават видими.
Започвайки през 70-те години на XX век, имах възможността да проследя много па-
циенти с това заболяване и привилегията да изучавам мозъка им postmortem – както це-
лия мозък, така и микроскопския материал. През тези години част от нашата изследова-
телска програма беше посветена на болестта на Алцхаймер и моят колега и близък сът-
рудник Гари У. Ван Хусен беше водещ експерт по невроанатомията на мозъка на паци-
енти с болестта. Основната ни цел през онзи период беше да разберем как промените в
нервните вериги на поразения от болестта мозък могат да предизвикват нарушаването
на паметта, което характеризира болестта.
Добре известно е, че повечето пациенти с типична болест на Алцхаймер нямат разс-
тройства на съзнанието или рано в хода на болестта, или в средните ѝ етапи. Първите
години от болестта са белязани от прогресивни дефекти в ученето на нова фактологична
информация и във възпроизвеждането от паметта на вече заучена фактологична инфор-
мация. Трудностите с преценките и пространственото ориентиране също са често сре-
щани. В началото докосването от болестта може да е толкова слабо, че социалните ма-
ниери да са запазени и за известно време може да се поддържа някаква прилика с нор-
малния живот.
В началото на 80-те години на XX век нашата изследователска група, в която тогава
беше и Брад Хайман, установи една основателна причина за дефекта във фактологич-
ната памет при болестта на Алцхаймер: обширни невропатологични промени в ентори-
налната кора и в съседните полета на кората на предния темпорален дял134. Хипокампу-
сът – мозъчната структура, нужна за запечатването на новите спомени за факти в други
зони на мозъка – на практика е откъсната от енториналната кора/кората на предния тем-
порален дял. Вследствие на това не могат да се учат нови факти. В допълнение: с нап-
редването на болестта кората на предния темпорален дял също толкова силно се ув-
режда, че пречи на достъпа до уникалната, научена преди фактологична информация.
На практика основата на автобиографичната памет е ерозирала и в крайна сметка просто
е изличена, подобно на ситуацията при пациенти с мащабно разрушение на темпорал-
ния дял, причинено от херпесен енцефалит – вирусна инфекция, която също засяга се-
лективно предните темпорални зони. Клетъчната специфичност на болестта на Алцхай-
мер е необичайна. Повечето, ако не и всички неврони в пластове II и IV на енторинал-
ната кора се превръщат в надгробни паметници – най-доброто описание за онова, което
остава от невроните, след като болестта ги промени в неврофибрилни възли. Това, което
води до подобно селективно разрушение, е остър като бръснач разрез в пътищата, пос-
тъпващи в хипокампуса, които използват пласт II като реле. И за да стане скъсването
пълно, нарушението предизвиква еднакво остър разрез в пътищата, излизащи от хи-
покампуса – тези, които използват пласт IV. Не е чудно, че при болестта на Алцхаймер
паметта е опустошена.
С напредването на болестта обаче, заедно с другите селективни нарушения на психи-

134
Hyman, В. T., Van Hoesen, G. W., & Damasio, A. R. (1984). Cellspecific pathology isolates the
hippocampal formation. Science. 225: 1168-1170; Van Hoesen, G. W., Hyman, В. T. & Damasio, A. R.
(1984). Cellular Disconnection Within the Hippocampal Formation as a Cause of Amnesia in Alzheimer’s.
Neurology, 34, 3: 188-189; Van Hoesen, G. W. and Damasio, A. (1987). Neural correlates of cognitive
impairment in Alzheimer's disease. In: Handbook of Physiology, Higher Functions of the Brain (Eds.
Mountcastle, V. & Plum, E), pp. 871-898 (American Physiological Society, Bethesda, Maryland).
166
ката, интегритетът на съзнанието започва да страда. Първоначално проблемът предви-
димо е ограничен до автобиографичното съзнание. Тъй като спомените за миналите
лични събития не могат правилно да се извлекат, връзката между актуалните събития и
изживяното минало става неефективна. Рефлексивното съзнание в офлайн преработката
в разсъжденията е затруднено. По всяка вероятност част от – макар и не цялото – това
нарушение пак се дължи на дисфункция на медиалния темпорален дял.
С още по-сериозно неумолимо напредване на болестта опустошенията се разпрости-
рат далеч отвъд автобиографичните процеси. В късните стадии на болестта на Алцхай-
мер при пациентите, които получават добри медицински и сестрински грижи и които
оцеляват най-дълго, постепенно на практика изпадат във вегетативно състояние. Връз-
ката на пациента със света постепенно е намалена до точка, в която тези пациенти на-
подобяват лицата с акинетичен мутизъм. Пациентите имат все по-малко взаимодейст-
вия с физическата и социалната среда и реагират на все по-малко стимули от заобика-
лящата ги среда. Техните емоции са заглушени. Поведението им се доминира от отсъс-
тващо, апатично, празно, нефокусирано, нямо изражение.

Какво може да обясни последният обрат на събитията при болестта на Алцхаймер?

Категоричен отговор на този въпрос не е възможен, защото през годините на развитие
на болестта има няколко локуса на патология в мозъка на пациента с болест на Алцхай-
мер.

Ил. 9.6. Горният панел показва медиален изглед на лявото мозъчно полукълбо на
нормален човек в напреднала възраст. ПМК е в сиво. Долният панел показва същия из-
глед при човек, който е приблизително на същата възраст, но е с напреднала форма
на болест на Алцхаймер. Сивата ПМК зона е тежко атрофирала.

Противно на ранните схващания, болестта определено не е „дифузна“ и не предиз-

виква увреждане където и да е и навсякъде. Например изграждащите образи части на
мозъка, а именно първичната зрителна и слухова сензорна кора не са обременени от
болестта, както не са засегнати и свързаните с движението зони в мозъчната кора, ба-
залните ганглии и малкият мозък. От друга страна, някои от зоните, свързани с регула-
цията на живота, от които зависи протоаза, се увреждат прогресивно. Това включва не

167
просто инсуларната кора, но и парабрахиалното ядро – нещо, което нашата група също
успя да установи135. И накрая, други мозъчни сектори, богати на КДОбласти, също де-
монстрират тежки увреждания. Сред тях подчертано изпъква ПМК.
Причината да обръщам специално внимание на тези факти е, че в началото на бо-
лестта ПМК демонстрират предимно невритни плаки, но на по-късните стадии патоло-
гията се доминира от отлагането на неврофибрилни възли – надгробните камъни на
преди здравите неврони, за които споменах по-рано. Тяхното масирано присъствие в
ПМК подсказва, че действието на зоната е силно затруднено 136.
Много добре осъзнаваме важните патологични промени в ПМК, която през онзи пе-
риод наричахме просто „задна цингуларна кора и околностите ѝ“. Многократните кли-
нични наблюдения на нарушено съзнание в последния стадий на болестта на Алцхаймер
ме накараха да се запитам – в контекста на това, което бях виждал да се случва в случа-
ите на фокално увреждане на тази зона и предвид нейното особено анатомично место-
положение – дали тежко увредената ПМК може да е капката, която е причина чашата
да прелее137.
Защо тази зона е мишена на патологията на болестта на Алцхаймер? Възможно е при-
чината да е същата, която преди много години колегите ми и аз посочихме, за да обяс-
ним преобладаващото патологично участие на медиалния темпорален дял в същата бо-
лест138. Енториналната кора и хипокампусът никога не престават да действат при нор-
мално здраве. Те работят денонощно, за да подпомагат преработката на фактологичните
спомени чрез иницииране и консолидиране на паметовите записи. Съответно местна
клетъчна токсичност, свързана с голямо износване, би взела своя дял от ценните нев-
рони в тази зона. Голяма част от същите аргументи са приложими към ПМК, имайки

135
Parvizi J., Van Hoesen, G. W., Damasio A. R. (2000). Selective pathological changes of the
periaqueductal gray in Alzheimer’s disease. Annals of Neurology, 48: 344-353; Parvizi, J., Van Hoesen, G.
W., and Damasio, A. The Selective Vulnerability of Brainstem Nuclei to Alzheimer’s Disease. Annals of
Neurology, 49: 53-66.
136
Buckner, R. L. et al. (2005). Molecular, structural, and functional characterization of Alzheimer’s
disease: evidence for a relationship between default activity, amyloid, and memory. J. Neurosci. 25, 7709-
7717; Minoshima, S. et al. (1997). Metabolic reduction in the posterior cingulate cortex in very early
Alzheimer’s disease. Ann. Neurol. 42, 85-94.
137
Любопитен факт е, че участието на ПМК в болестта на Алцхаймер се оказва стар, но пренебрег-
нат резултат, идентифициран още през 1976 г. от Брун и Густафсон (Brun, A; Gustafson, L., 1976).
Distribution of cerebral degeneration in Alzheimer’s disease. European Archives of Psychiatry and Clinical
Neuroscience, Vol 223, Number 1. pp. 15-33). Те привличат вниманието към подчертания контраст между
незасегнатата предна циргуларна кора (тя обикновено е пощадена при болестта на Алцхаймер) и зад-
ната цингуларна кора, където се наблюдава богата патология. Тогава не е имало как Брун и Густафсон
да знаят, че неврофибрилните възли в ПМК се появяват по-късно в хода на болестта, отколкото увреж-
дането на предната темпорална кора, както не са знаели и това, което знаем днес за вътрешната струк-
тура на ПМК и нейната особена схема от нервни мрежи, която обсъдихме на предишните страници;
Brun, А. & Englund, Е. (1981). Regional pattern of degeneration in Alzheimer’s disease: neuronal loss and
histopathological grading. Histopathology 5, pp. 549-564; Brun, A. & Gustafson, L. (1976). Distribution of
cerebral degeneration in Alzheimer’s disease. A clinico-pathological study. Arch. Psychiatr. Nervenkrank,
223, pp. 15-33; Brun, A. & Gustafson, L. (1978). Limbic involvement in presenile dementia. Arch. Psychiatr.
Nervenkrankr. 226, pp. 79-93.
138
Van Hoesen, G. W., Hyman, В. T. & Damasio, A. R. (1991). Entorhinal cortex pathology in Alzheimer’s
disease. Hippocampus 1, pp. 1-8.

168
предвид тяхното непрекъснато действие в различни свързани с Аза процеси 139.
Накратко, пациентите в късния стадий на болестта на Алцхаймер с видимо увредено
съзнание имат диспропорционално невронно увреждане и следователно дисфункция на
две мозъчни територии, чийто интегритет е необходим за нормалното съзнание: ПМК
и tegmentum на мозъчния ствол. Човек трябва да е благоразумен по отношение на ин-
терпретацията на тези факти, имайки предвид, че при болестта на Алцхаймер има други
локуси на дисфункция. Същевременно би било глупаво да не се отчитат тези доказател-
ства.
Какво да кажем за самите пациенти, които на този късен стадий на болестта получават
още един удар срещу здравето на мозъка им? В миналото, а и днес становището ми е,
че колкото и да е болезнено за наблюдаване от близките на жертвата, новото нарушение
вероятно е прикрита благословия за пациента. Пациентите на този късен стадий и с тази
степен на нарушено съзнание не могат да осъзнаят опустошенията на болестта. Те са
черупки, останали от човешкото същество, което някога са били, заслужаващи любовта
и грижите ни до горчивия край, но сега, слава Богу, освободени – до известна степен –
от законите на болката и страданието, които продължават да се прилагат към онези,
които ги наблюдават.

Кома, вегетативно състояние и контрастът със синдрома на заключе-

ния (вентрален понтинен синдром)

Пациентите в кома до голяма степен не реагират на сигналите от външния свят и се

намират в дълбок сън, при който дори моделът на дишането често звучи анормално. Те
не правят смислени жестове и не изговарят смислени звукове, а камо ли да използват
думи. Не се наблюдава нито един от критично важните компоненти на съзнанието, ко-
ито отбелязах в предишната глава. Будността със сигурност отсъства, а на базата на
наблюдаваното поведение е разумно да се приеме, че психиката и Азът отсъстват.
Пациентите в кома често имат увреждане на мозъчния ствол, а понякога увреждането
преминава и в хипоталамуса. Най-често то е причинено от мозъчен инсулт. Знаем, че
увреждането трябва да е разположено в задната част на мозъчния ствол, tegmentum, и
по-конкретно – в горния му пласт. Горният пласт на tegmentum съдържа ядрата, вклю-
чени в регулацията на живота, но не и онези, които са незаменими за поддържането на
дишането и сърдечната функция. С други думи, когато увреждането включва и долната
част на tegmentum, резултатът е смърт, а не кома.
Когато увреждането е в предната част на мозъчния ствол, резултатът също не е кома,
а по-скоро синдром на заключения (псевдокома или вентрален понтинен синдром) –
ужасно състояние, при което пациентите са в пълно съзнание, но почти изцяло парали-
зирани. Могат да общуват единствено с мигане, понякога само с едното око, а друг път
чрез движение на едното око нагоре. Въпреки това пациентите виждат съвършено
добре всичко, което е поднесено пред очите им и следователно могат да четат. Чуват
идеално и възприемат света във фини детайли. Затворът им е почти пълен и е малко по-
поносим единствено чрез притъпяването на фоновите емоционални реакции, което по

139
Ранди Бъкнър и неговите колеги описват тази възможност като „хипотеза за метаболизма“. Гру-
пата на Бъкнър освен това представя убедителни доказателства от функционално невроизобразяване,
показващи, че ПМК демонстрира подчертано намаление на метаболизма на глюкозата с напредването
на болестта на Алцхаймер.
169
някакъв начин трансформира ужасяващата ситуация в болезнена, но на границата на
търпимото.
Знаем за уникалните преживявания на тези пациенти от малкото диктувани отчети, с
които някои интелигентни и наблюдателни пациенти са имали куража да се захванат с
помощ от експерти. Отчетите всъщност не са диктувани в истинския смисъл на думата,
а по-скоро са „намигвани“ – буква по буква. Някога мислех, че болестта на Лу Гериг
(амиотрофична латерална склероза) е най-жестоката от неврологичните болести. При
болестта на Лу Гериг, която е дегенеративна мозъчна болест, пациентите, които също
са в пълно съзнание, постепенно губят способността си да се движат, да говорят и в
крайна сметка да преглъщат. След като видях първия си пациент със синдрома на зак-
лючения обаче, осъзнах, че вентралният понтинен синдром успява да е още по-ужасен.
Двете най-добри книги на „заключени“ пациенти са малки и прости, но човешки богати.
Едната от тях – на Жан-Доминик Боби – е превърната в изненадващо точен и смислен
филм, режисиран от художника Джулиан Шнабел (The Butterfly and the Diving Bell –
„Скафандърът и пеперудата“). Той предлага на неспециалистите удовлетворяващо до-
кументален поглед за заболяването 140.
Комата често преминава в по-леко заболяване, наречено вегетативно състояние. Па-
циентите пак са в безсъзнание, но както вече беше отбелязано, заболяването се разли-
чава от комата в две отношения. Първо, пациентите имат смяна на сън-будност и когато
сънят или будността се появят, се появяват и характерните им електроенцефалографски
модели.
Очите на пациентите може да са отворени по време на будната част от цикъла. Второ,
пациентите имат известни движения и може да реагират с движения. Те обаче не реаги-
рат с реч и движенията, които изпълняват, не са специфични. Вегетативното състояние
може да премине във възстановяване на съзнанието или да остане стабилно и в този
случай се нарича персистентно вегетативно състояние. Освен увреждане на tegmentum
на мозъчния ствол и на хипоталамуса, което е типичната патология на комата, вегета-
тивното състояние може да е резултат от увреждане на таламуса, а дори и от мащабно
увреждане на мозъчната кора или на намиращото се под нея бяло вещество.
По какъв начин комата и вегетативното състояние са свързани с ролята на ПМК,
имайки предвид, че лезиите причинители са разположени другаде? Този въпрос е бил
обект на изследвания с функционално изобразяване, насочени към проучване колко ге-
нерализирани или ограничени са функционалните промени в мозъка на пациенти с тези
болести. Обичайните заподозрени се появяват и тук, както се вижда от същественото
редуциране на функцията на мозъчния ствол, таламуса и ПМК, но спадът в локалния
метаболизъм на глюкозата, наблюдаван в ПМК, е особено подчертан 141.
Има обаче още един релевантен резултат, който трябва да се посочи. Не е рядкост
пациенти в кома или да починат, или доста скромно да се подобрят в персистиращо
вегетативно състояние. Някои пациенти обаче имат достатъчно голям късмет, за да имат
по-добър изход. Те постепенно се измъкват от състоянието си на дълбоко нарушено

140
Bauby, J. D. (1997). Le scaphandre et le papillon. Paris: Editions Robert Laffont.
141
Laureys, S. et al. (2003). Differences in brain metabolism between patients in coma, vegetative state,
minimally conscious state and locked-in syndrome. Eur. J. Neurol. 10 (suppll), pp. 224-225; Laureys, S.
(2005). The neural correlate of (un)awareness: lessons from the vegetative state. Trends Cogn. Sci. 9, pp. 556-
559.

170
съзнание и в този процес най-значителните промени в мозъчния метаболизъм се осъ-
ществяват в ПМК 142. Това е показателна индикация, че нивото на активност в тази зона
корелира силно с нивото на съзнанието. След като ПМК е толкова силно метаболитна,
човек може да е изкушен да пренебрегне този резултат като следствие от цялостно по-
добрение на мозъчната активност. ПМК би се подобрила първа просто заради силния
си метаболизъм. Това обаче не обяснява защо едновременно с това се възвръща и съз-
нанието.

Странична бележка
върху патологиите на съзнанието

Патологиите на съзнанието са осигурили важни насоки в очертаването на невроана-

томията на съзнанието и са подсказали аспекти на механизмите, предложени за конст-
руирането на ядрения и автобиографичния Аз. Полезно е да ги разгледаме накратко,
така че връзката между човешката патология и представените по-рано хипотези да стане
по-прозрачна.
Оставяйки настрана промените на съзнанието, които възникват естествено от съня
или са въведени от анестетици под медицински контрол, повечето разстройства на съз-
нанието са резултат от някаква дълбока мозъчна дисфункция. В някои случаи механиз-
мът е химически – така е при свръхдозите от различни химически вещества, включи-
телно инсулин, даван в лечението на диабет, както и при прекомерни кръвни нива на
глюкозата при нелекуван диабет. Ефектът от тези химически молекули е както селекти-
вен, така и генерализиран. При навременно и адекватно лечение обаче състоянията са
обратими. От друга страна, структурното увреждане, причинено от травма на главата,
мозъчен инсулт или определени дегенеративни болести, често води до разстройства на
съзнанието, възстановяването от които е малко вероятно. Нещо повече: в някои ситуа-
ции мозъчното увреждане може да води и до припадъци, по време на които или след
които променените състояния на съзнанието са открояващ се симптом.
Случаите на кома и вегетативно състояние, дължащи се на увреждане на мозъчния
ствол, нарушават както ядрения, така и автобиографичния Аз. По същество структурите
на протоаза или са разрушени, или са сериозно увредени и не могат да се генерират нито
първични усещания, нито „чувство за ставащото“. Незасегнатите таламус и мозъчна
кора не са достатъчни, за да компенсират рухването на системата на ядрения Аз. Такива
състояния подсказват йерархичното първенство на системата на ядрения Аз и цялост-
ната зависимост на системата на автобиографичния Аз от нея. Това е важно да се отбе-
лежи, защото обратното не е вярно: автобиографичният Аз може да е увреден в присъс-
твието на иначе незасегнат ядрен Аз.
Случаите на кома или постоянно вегетативно състояние, в които кризата на уврежда-
нето не засяга толкова мозъчния ствол, колкото кората, таламуса или връзката на тези
структури с мозъчния ствол, може да са причина за дисфункционалността на ядрения
Аз, а не да го разрушават, което обяснява прогресията на някои от тези случаи към „ми-
нимално“ съзнание и възстановяването на някои дейности, свързани с несъзнателната
психика. Случаите на акинетичен мутизъм и автоматизми след епилептичен припадък
предизвикват обратимо нарушаване на системата на ядрения Аз и последваща промяна

142
Laureys, S., Boly, M. & Maquet, P. (2006). Tracking the recovery of consciousness from coma. J. Clin.
Invest. 116, pp. 1823-1825.
171
на системата на автобиографичния Аз. Някои уместни поведения присъстват и – макар
и автоматични – подсказват, че психичните процеси в никакъв случай не са елимини-
рани.
Когато нарушенията на автобиографичния Аз се появяват независимо при иначе не-
засегната система на ядрения Аз, причината винаги е някакъв аспект на паметова
дисфункция – придобита амнезия. Съществува значително нарушение на уникалните
спомени, които съответстват на изживяното минало и очакваното бъдеще на човека.
Очевидно пациентите с увреждане на двете хипокампусно-енторинални зони, чиято
способност за създаване на нови спомени е нарушена, страдат от прогресивна загуба на
обхвата на техния автобиографичен Аз, тъй като новите събития в живота им не се ре-
гистрират правилно и не се интегрират в биографията им. По-сериозна е ситуацията на
пациенти, чието мозъчно увреждане обхваща не само хипокампусно-енториналните
зони, но и участъците около и отвъд енториналната кора в предния сектор на темпорал-
ния дял. Очевидно е, че такива пациенти са изцяло в съзнание – операциите на техния
ядрен Аз са незасегнати, – още повече че те дори съзнават неспособността си да си спом-
нят. Същевременно степента, до която биографиите им могат да се провокират заедно с
цялата социална информация, която носят, е много или малко намалена. Материалът, с
който автобиографичният Аз може да се сглоби, е беден или защото не може да се из-
вика от миналите паметови записи, или защото онова, което се извиква, не може пра-
вилно да се координира и осигури на системата на протоаза, а може би и двете. Един
краен случай представлява пациентът Б., чието биографично възпроизвеждане от па-
метта до голяма степен е ограничено до детството му и е много схематично. Той знае,
че е бил женен и че е баща на двама синове, но не знае почти нищо конкретно за члено-
вете на семейството си, които не може да разпознае на снимка или лично. Разумно е да
се каже, че неговият автобиографичен Аз е минимален. От друга страна, друг известен
пациент с амнезия, Клайв Уеаринг, има много по-изобилно възпроизвеждане на автоби-
ографията си от паметта. Той не само има нормален ядрен Аз, но и солиден автобиог-
рафичен Аз. Следният цитат е от писмо, което съпругата му, Дебора Уеаринг, ми на-
писа, обясняващ защо мисля така:

Той може да опише приблизителното разположение на спалнята си от детството,

знае, че е пял от ранна възраст в църковния хор на енорийската църква в Ърдингтън,
казва, че си спомня, че е бил в бомбено убежище по време на войната и звука на бом-
бите в Бирмингам. Знае доста дребни факти за детството си, за родителите и бра-
тята и сестрите си, може да нахвърля автобиографията си като възрастен – неговия
колеж в Кеймбридж, където е бил студент със стипендия като певец в хора; където
е работел; лондонската Симфониета, Музикалния отдел на ВВС, кариерата му като
диригент, музиколог и музикален продуцент (а по-рано като певец). Както обаче ще ви
каже Клайв, макар че знае неясните очертания, е „загубил всички детайли“.
Клайв е по-способен на истински и значими разговори през последните години, от-
колкото когато беше много уплашен и гневен през първите десет години. Има известно
съзнание за преминаването на времето, когато говори за чичо си и за родителите си в
минало време (чичо му почина през 2003 г. и след като му съобщих новината, която
силно го разстрои, тъй като бяха близки, не си спомням повече да е говорил за своя
чичо Джеф в сегашно време). Отново: ако го попитате колко време е минало от нача-
лото на болестта му, той ще каже поне 20 години (в действителност 25) и винаги има

172
груба представа. Отново: той няма чувството, че знае, но ако е помолен да предпо-
ложи, обикновено е точен.

Един друг пример на нарушен автобиографичен Аз е състояние, известно като анозог-

нозия. След увреждане на участък в дясното мозъчно полукълбо, който включва сензо-
моторната и моторната кора, пациентите проявяват крещяща парализа на левите край-
ници, особено на ръката. Въпреки това те непрекъснато „забравят“, че са парализирани.
Без значение колко пъти им се казва, че лявата им ръка не се движи, когато са попитани,
те твърдят – много искрено, – че тя се движи. Те не успяват да интегрират информаци-
ята, съответстваща на парализата, в течащия процес на житейската им история. Биогра-
фията им не се осъвременява с такива факти, дори и ако знаят например, че са претър-
пели мозъчен инсулт и са хоспитализирани. Тази буквална забрава за подобна крещяща
реалност е отговорна за впечатлението за безразличие към здравословното им състояние
и за липсата на мотивация да участват в рехабилитацията, от която имат толкова голяма
нужда.
Трябва да добавя, че когато пациентите претърпят еквивалентно увреждане на лявата
хемисфера, никога не се наблюдава анозогнозия. С други думи, механизмът, чрез който
осъвременяваме биографиите си по отношение на аспекти на тялото ни, имащи връзка
с мускулно-скелетната система, изискват агрегата от соматосензорната кора, разполо-
жен в дясното мозъчно полукълбо.
Припадъци, възникващи в същата система, могат да предизвикват странно и за щас-
тие временно състояние: асоматогнозия. Пациентите запазват чувство за Аз и аспекти
на висцералното възприятие, но внезапно и за кратък период не са способни да възпри-
емат мускулно-скелетните аспекти на телата си.
Един последен коментар по отношение на патологиите на съзнанието. Наскоро беше
предположено, че инсуларната кора е базата на съзнанието за чувствата и по тази ло-
гика, на съзнанието143. От такава хипотеза следва, че двустранното увреждане на инсу-
ларната кора би причинило опустошително нарушение на съзнанието. От преките наб-
людения знаем, че това не е така и че пациентите с двустранно увреждане на инсулар-
ната кора имат нормален ядрен Аз и съвършено активно съзнание.

143
Пак там.
173
 10.
Обединяване
Вместо обобщение

Време е да обединя привидно несравнимите факти и хипотези за мозъка и съзнанието,

въведени в предишните три глави. Предлагам да започнем, като се насоча към няколко
въпроса, които вероятно са се оформили в съзнанието на читателя.

1. Имайки предвид факта, че съзнанието не е локализирано в мозъчен център, вярно

ли е, че съзнателните психични състояния са базирани предимно в някои мозъчни сек-
тори, а не в други? Моят отговор е категорично „да“. Убеден съм, че съдържанието на
съзнанието, до което имаме достъп, е сглобено предимно от пространството на образите
на ранните корови зони и горния мозъчен ствол – съставното „пространство на изпъл-
нението“ на мозъка. Ставащото в това пространство обаче непрекъснато се проектира
от взаимодействията с диспозиционното пространство, което спонтанно организира об-
рази като функция на течащото възприятие и спомени. Във всеки момент съзнателният
мозък работи глобално, но го прави по анатомично диференциран начин.
2. Всяка споменаване на човешкото съзнание извиква представа за силно развита мо-
зъчна кора, но въпреки това написах множество страници, свързващи човешкото съзна-
ние със скромния мозъчен ствол. Подготвен ли съм да пренебрегна натрупаната мъд-
рост и да обознача мозъчния ствол като водещия партньор в съзнателния процес? Не
съвсем. Човешкото съзнание изисква както мозъчна кора, така и мозъчен ствол. Мозъч-
ната кора не може да го свърши сама.
3. Задълбочаваме разбирането за това, как функционират нервните вериги. Психич-
ните състояния са били свързани с честотата на изпращане на електрически сигнали от
невроните и със синхронизацията на нервните вериги чрез осцилаторна активност. Ос-
вен това знаем, че в сравнение с другите биологични видове човешкият мозък има по-
голям брой и по-силна специализация на мозъчните зони, особено в мозъчната кора; че
човешката мозъчна кора (заедно с тази на човекоподобните маймуни, китовете и слоно-
вете) съдържа някои необикновено големи неврони, известни като неврони на Фон Еко-
номо, и че дендритните клонове на някои от невроните на префронталната кора при
приматите са особено многобройни в сравнение с тези на други корови зони и на други
биологични видове. Тези новооткрити характеристики достатъчни ли са да обяснят чо-
вешкото съзнание? Отговорът е „не“. Тези характеристики способстват за обясняването
на богатството на човешката психика – огромната панорама, до която имаме достъп,
когато се включи съзнанието в резултат на различни Аз-процеси. Сами по себе си обаче
те не обясняват как Азът и субективността се генерират, дори и ако някои от същите
характеристики играят роля в механизмите на Аза.
4. Усещанията често се пренебрегват в обясненията на съзнанието. Възможно ли е да
има съзнание без усещания? Не. Интроспективно човешкият опит винаги включва усе-
щания. Разбира се, достойнствата на интроспекцията могат да се поставят под съмне-
ние, но по отношение на този въпрос това, което трябва да обясним, е защо състоянията
на съзнанието ни изглеждат по определен начин, дори и ако външният вид е подвеждащ.
5. Издигнах хипотезата, че усещанията се генерират предимно от нервни системи в

174
мозъчния ствол в резултат от техния специфичен строеж и позиция спрямо тялото.
Скептикът може да заключи, че не съм отговорил на въпроса защо изпитваме усещани-
ята по определен начин, а камо ли защо изобщо ги изпитваме по някакъв начин. Тук съм
едновременно съгласен и несъгласен. Със сигурност не съм осигурил всеобхватно обяс-
нение на изграждането на усещанията, но издигам конкретна хипотеза; нейни аспекти
могат да се подложат на проверка.

Нито за идеите, обсъждани в тази книга, нито за тези, представени от няколко колеги,
работещи в областта, може да се каже, че решават загадките, свързани с мозъка и съз-
нанието. Настоящата работа обаче включва няколко подлежащи на изследване хипо-
тези. Единствено времето може да определи дали са изпълнили обещанието си.

Неврологията на съзнанието
Време е да се опитам да очертая неврологията на съзнанието, организирана около
мозъчните структури, които участват в генерирането на водещата триада: будност, пси-
хика и Аз. Три основни анатомични отдели – мозъчният ствол, таламусът и мозъчната
кора – участват основно, но трябва да предупредя, че няма преки съответствия между
всеки анатомичен отдел и всеки компонент на триадата. И трите отдела допринасят за
някакъв аспект на будността, психиката и Аза.

Мозъчният ствол
Ядрата на мозъчния ствол са добра илюстрация на необходимостта от едновремен-
ното изпълняване на множество задачи от всеки отдел. Естествено, ядрата на мозъчния
ствол допринасят за будността заедно с хипоталамуса, но са отговорни и за конструи-
рането на протоаза и за генерирането на първичните усещания. Съответно в мозъчния
ствол се осъществяват значими аспекти на ядрения Аз и след като съзнанието се уста-
нови, мозъчният ствол помага с управлението на вниманието. Във всички тези задачи
мозъчният ствол си сътрудничи с таламуса и с мозъчната кора.
За да получим по-добра картина на това, как мозъчният ствол допринася за съзнани-
ето, трябва да погледнем по-отблизо компонентите, които са включени в тези операции.
Анализът на невроанатомията на мозъчния ствол разкрива няколко сектора от ядра. Сек-
торът, разположен в дъното на вертикалната ос на ствола, до голяма степен в продълго-
ватия мозък, съдържа ядрата, които отговарят за базисната висцерална регулация и най-
вече за дишането и сърдечната функция. Сериозното увреждане на тези ядра означава
смърт. Над това ниво, в моста (pons) и в средния мозък, откриваме ядрата, чието увреж-
дане е било свързвано с кома и вегетативно състояние, а не със смърт. Грубо казано,
това е секторът, който е разположен вертикално от средното ниво на моста до върха на
средния мозък; той заема задната, а не предната част на ствола, зад вертикалната линия,
която отделя задната от предната половина на мозъчния ствол. Двете структури също
са част от мозъчния ствол: покривът (tectum) и хипоталамусът. Покривът (tectum) е ан-
самбъл, изграден от горния и долния коликул, които обсъдихме в Глава 3; архитектурно
той осигурява нещо като покрив на върха и в задната част на мозъчния ствол. Освен
значението им за движението, свързано с възприятието, коликулите играят роля и в ко-
ординацията и интеграцията на образите. Хипоталамусът е разположен непосредствено
над мозъчния ствол, но дълбокото му включване в регулацията на живота и сложните
взаимодействия с ядрата на мозъчния ствол оправдават включването му в семейството

175
на мозъчния ствол. Вече обсъдихме ролята на хипоталамуса, когато говорихме за буд-
ността в Глава 8 (вж. ил. 8.3).
Идеята, че определени сектори на мозъчния ствол са от критично значение за съзна-
нието, а други – не, идва от класическо наблюдение, направено от двама изтъкнати не-
вролози: Фред Плъм и Джеръм Познър. Те са убедени, че единствено увреждане, разпо-
ложено над нивото на средата на моста е свързано с комата и вегетативното състоя-
ние144. Аз трансформирах идеята в конкретна хипотеза, като предложих причина за това
подреждане на нивата: когато разглеждаме мозъчния ствол от гледната точка на мо-
зъчни региони, разположени по-високо в нервната система, откриваме, че само над ни-
вото на средата на моста сборът от цялата информация за тялото придобива завършен
вид. На по-ниските нива на мозъчния ствол или на гръбначния мозък нервната система
може единствено да разполага с частична информация за тялото. Причината е, че ни-
вото на средата на моста е равнището, на което тригеминалният нерв навлиза в мозъч-
ния ствол, носейки със себе си информацията за най-горната част на тялото: лицето и
всичко зад него, скалпа и черепната кутия. Единствено над това ниво мозъкът разполага
с цялата информация, от която се нуждае, за да създаде всеобхватни карти на цялото
тяло, а в рамките на тези карти – да генерира репрезентация на относително неизменни
аспекти на вътрешността на тялото, което способства за дефиниране на протоаза. Под
това ниво мозъкът все още не е събрал всички сигнали, от които се нуждае, за да създава
моментална репрезентация на цялото тяло.
Тази хипотеза е проверена в изследване, което заедно с Джоузеф Парвеци проведохме
с пациенти в кома, насочено към проучване на местоположението на мозъчното им ув-
реждане чрез магнитен резонанс. То показа, че комата е свързана единствено с увреж-
дане над нивото на влизане на тригеминалния нерв в мозъчния ствол. Изследването под-
крепи изцяло ранното наблюдение на Плъм и Познър, което се базира на материал от
аутопсии в епохата преди невроизобразяването да стане възможно 145.
В началото на историята на изследването на съзнанието връзката между увреждането
на този регион и комата/вегетативното състояние се е възприемала като означаваща, че
възникващата в резултат дисфункция нарушава будността или бдителността. Мозъч-
ната кора вече не се зарежда с енергия и не е активна. Лишена от компонента на буд-
ността, психиката вече не е съзнателна. Идентифицирането на мрежа от локално инте-
рактивни неврони, които като единица проектират нагоре, към таламуса и мозъчната
кора, направи тази проста идея още по-правдоподобна. Дори името, дадено на тази сис-
тема от проекции – възходяща ретикуларна активираща система (ARAS), – успешно
улавя идеята146 (вж. ил. 8.3).

144
Posner, Jerome В., Saper, Clifford B., Schiff, Nicholas D., and Plum, Fred (2007). Op. cit.
145
Parvizi, J. & Damasio, A.R. (2003). Neuroanatomical correlates of brainstem coma. Brain 126, pp.
1524-1536.
146
Moruzzi, G., Magoun, H. W. (1949). Brain stem reticular formation and activation of the EEG.
Electroencephalography and Clinical Neurophysiology I: 455-473; Olszewski, J. (1954). „Cytoarchitecture
of the human reticular formation“, in Brain Mechanisms and Consciousness, pp. 54-80; Ed J. F. Delafresnaye,
et al. Springfield, Ill: Charles C. Thomas; Brodal, A. (1959). The Reticular Formation of the Brain Stem:
Anatomical Aspects and Functional Correlations. Edinburgh: The William Ramsay Henderson Trust.); Butler,
A. N. and Hodos, W. (1996). „The reticular formation“, in Comparative Vertebrate Neuroanatomy: Evolution
and Adaptation, pp. 164-179. New York: Wiley-Liss, Inc.; Blessing, W. (1997). Inadequate frameworks for
understanding bodily homeostasis. Trends in Neurosciences, 20: 235239.
176
 Съществуването на такава система е напълно потвърдено и днес знаем, че нейните
проекции са насочени към интраламинарните ядра на таламуса, които на свой ред про-
ектират към мозъчната кора, включително ПМК. Това обаче не е цялата картина. Пара-
лелно с класическите ядра, например клиновидното и pontis oralis, от които започва въз-
ходящата ретикуларна активираща система, има богата колекция от други ядра, която
включва ядрата, участващи в управлението на вътрешните телесни състояния. Тук са
включени locus coeruleus, вентралните тегментални ядра и рафе-ядрата, отговорни съ-
ответно за освобождаването на норепинефрин, допамин и серотонин в определени сек-
тори на мозъчната кора и базалния преден мозък. Проекциите от тези ядра заобикалят
таламуса.
Сред ядрата, включени в управлението на телесното състояние, откриваме ядрото на
соларния тракт (NTS) и парабрахиалното ядро (PBN), чието значение обсъдихме в глави
3, 4 и 5 по отношение на създаването на първата линия от телесни усещания – първич-
ните усещания. Горната част на мозъчния ствол също включва ядрата на периакведук-
тното сиво вещество (PAG), чиято активност води до поведенчески и химически реак-
ции, които са неразделна част от регулацията на живота и като част от тази роля – осъ-
ществяват емоциите. Ядрата на периакведуктното сиво вещество са тясно взаимосвър-
зани с PBN и NTS, а също и с дълбоките пластове на горните коликули, които вероятно
играят координираща роля в конструирането на ядрения Аз. Тази сложна анатомия ни
разкрива, че макар класическите ядра и възходящите активиращи системи несъмнено
да са свързани с циклите на будност и сън, останалата част от ядрата на мозъчния ствол
участват в други еднакво важни и релевантни на съзнанието функции, а именно поддър-
жането на стандартите за биологична стойност; репрезентацията на вътрешността на
организма, на чиято база се сглобява протоазът и се генерират първичните усещания; и
критичните първи етапи в конструирането на ядрения Аз, които имат последици за уп-
равлението на вниманието 147.
Накратко, разсъждението върху това изобилие от функционални роли разкрива съв-
местна посветеност на управлението на живота. Същевременно идеята, че работата на
тези ядра е ограничена до регулирането на вътрешните органи, метаболизма и буд-
ността, не отдава дължимото на резултатите, които те постигат. Те управляват живота
по много по-широк начин. Това е нервният дом на биологичната стойност, а биологич-
ната стойност има всеобхващащо влияние в целия мозък от гледна точка на структура
и операции. По всяка вероятност това е мястото, където започва процесът на изгражда-
нето на психиката под формата на първични усещания, и е видно, че инструментът,
който превръща съзнателната психика в реалност – Азът, също произхожда от тук.
Включват се и помагат дори координиращите усилия на дълбоките пластове на горните
коликули.

Таламусът
Съзнанието често е описвано като резултат от масирана интеграция на сигнали в мо-
зъка от множество негови зони и в това описание ролята на таламуса е най-подчертана.
Без съмнение таламусът допринася много съществено за създаването на фоновата тъкан
на психиката и за крайния резултат, който наричаме съзнателна психика. Може ли обаче
човек да е по-конкретен за неговите роли?

147
Parvizi, J. & Damasio, A. (2001). Consciousness and the brainstem. Cognition 49, pp. 135-159.
177
 Точно както е и с мозъчния ствол, таламусът допринася за всички компоненти на три-
адата на съзнателната психика. Една група от ядрата на таламуса е от съществено зна-
чение за будността и свързва мозъчния ствол с кората; друга група въвежда постъпва-
щите сигнали, с които могат да се сглобят коровите карти; останалите помагат с типа
интеграция, без която комплексната психика е немислима, а камо ли психиката с Аз в
себе си.
Винаги съм се съпротивлявал срещу дръзването да навлизам в таламуса и днес съм
още по-предпазлив. Малкото познания, които имам за огромната колекция от таламусни
ядра, дължа на много малкото експерти по тази структура 148. Въпреки това някои от
ролите, играни от таламуса, са несъмнени и могат да се разгледат тук. Таламусът служи
като релейна станция за информацията, събрана от тялото и предназначена за мозъчната
кора. Това включва всички канали, които пренасят сигнали за тялото и за света: от бол-
ката и температурата до осезанието, слуха и зрението. Всички сигнали, насочени към
кората, спират в таламусните релейни ядра и сменят „релсите“, които ги отвеждат към
дестинациите им в различни градове на мозъчната кора. Единствено обонянието успява
да избяга от привлекателната сила на таламуса и, така да се каже, отлита в мозъчната
кора по неталамусни канали.
Таламусът освен това се занимава със сигналите, изисквани за събуждането или прис-
пиването на цялата мозъчна кора – това се прави чрез невронните проекции от ретику-
ларната формация, която споменах по-рано. Техните сигнали сменят релсите в интрала-
минарните ядра и основната дестинация е ПМК.
Не по-малко важно – и много по-конкретно, когато става дума за съзнанието – е, че
таламусът служи като координатор на коровите дейности – функция, която зависи от
факта, че няколко таламусни ядра, които „говорят“ на мозъчната кора, на свой ред по-
лучават обратни сигнали от нея и така могат да се формират моментални клупове на
обратна връзка. Такива таламусни ядра свързват части на мозъчната кора – както да-
лечни, така и близки. Целта на свързаността не е да се предава първична сензорна ин-
формация, а да се взаимосвързва информацията.
В това тясно взаимодействие между таламуса и кората таламусът вероятно подпомага
едновременната или последователната активация на пространствено отделните зони,
обединявайки ги в съгласувани модели. Такава активация е отговорна за прилива от об-
рази в мисловния поток на човека – образи, които стават съзнателни, когато успяват да
генерират импулси на ядрения Аз. Тази координираща роля вероятно ще зависи от ко-
муникацията между асоциативните ядра на таламуса и КСОбластите, които сами по
себе си също участват в координиране на коровите дейности. Накратко, таламусът пре-
дава критично важната информация на мозъчната кора и взаимосвързва коровата ин-
формация в огромен мащаб. Мозъчната кора не може да функционира без таламуса –
двете са еволюирали съвместно и са неотделимо свързани от най-ранното развитие.

Мозъчната кора
И накрая се обръщаме към днешната връхна точка в еволюцията на нервната сис-
тема – човешката мозъчна кора. Във взаимодействие с таламуса и мозъчния ствол ко-
рата ни поддържа будни и ни помага да избираме на какво да обръщаме внимание. Във

148
Jones, E.G. (2007). The Thalamus (2d ed). Cambridge University Press. Rodolfo Llinas, Op. cit.;
Steriade, M. and Deschenes, M. (1984). The thalamus as a neuronal oscillator. Brain Research 320: pp. 1-63.
Steriade, M. (1992). Arousal: revisiting the reticular activating system. Science 272: pp. 225-226.
178
взаимодействие с мозъчния ствол и таламуса кората конструира картите, които се прев-
ръщат в съзнание. Във взаимодействие с мозъчния ствол и таламуса кората ни помага
да генерираме ядрения Аз. И накрая, използвайки записите за миналата дейност, съхра-
нени в огромните ѝ паметови банки, мозъчната кора конструира нашата биография, пре-
пълнена с опита ни с физическата и социалната среда, която сме обитавали. Кората ни
осигурява идентичност и ни поставя в центъра на удивителния, устремен напред спек-
такъл, наречен съзнателна психика 149.

Сглобяването на представлението на съзнанието е в такава степен усилие на сътруд-

ничество, че би било нереалистично да се изтъкне който и да е отделен партньор. Не
можем да си представим автобиографичните аспекти на Аза, които в такава степен де-
финират човешкото съзнание, без да посочим буйния растеж на конвергентно-дивер-
гентните области, които доминират в коровата невроанатомия и неврофизиология. Ав-
тобиографията не може да възникне без изключително важния принос на мозъчния
ствол за протоаза или без задължителното тясно общуване на мозъчния ствол със съ-
щинското тяло, или без рекурсивната интеграция в рамките на целия мозък от таламуса.
Макар че трябва да признаем ансамбловата работа на тези основни играчи, е препо-
ръчително да се съпротивляваме на концепциите, които разменят специфичността на
допринасящите части за ударение върху функционално неопределените общомозъчни
нервни операции. От гледна точка на мозъчната си база глобалната природа на съзна-
телната психика е неопровержима. Имаме обаче шанс да открием повече за относител-
ните приноси на мозъчните компоненти за цялостния процес благодарение на невроа-
натомично ръководените изследвания.

Анатомичното „гърло на бутилката“

зад съзнателната психика
Току-що очертаните три основни отдела и тяхната пространствена организация ни
разкриват картина на анатомични диспропорции и функционални съюзи, които могат
да бъдат обяснени единствено с помощта на еволюционната перспектива. Не е нужно
човек да е невроанатом, за да осъзнае странното несъответствие между размера на чо-
вешката мозъчна кора и този на човешкия мозъчен ствол.
По същество, съпоставен с телесния размер, базисният замисъл на човешкия мозъчен
ствол датира от времената на влечугите. Човешката мозъчна кора обаче е различна ис-
тория. Мозъчната кора на бозайниците се е разширила неимоверно не просто по размер,
но и по архитектурен замисъл, особено във варианта при приматите.
Заради ръководната си роля в регулацията на живота мозъчният ствол отдавна е по-
лучател и локален преработващ на информацията, нужна за представянето на тялото и
контролирането на живота му. И тъй като изпълнява тази древна и съществена роля, във
видовете, чиято мозъчна кора е минимална или отсъстваща, мозъчният ствол развива и
инструментариума, нужен за елементарните психични процеси и дори съзнание чрез
механизмите на протоаза и ядрения Аз. Мозъчният ствол днес продължава да изпълнява
същите тези функции и при хората. От друга страна, по-голямата сложност на мозъч-
ната кора е дала възможност за детайлно изграждане на образи, разширен паметов ка-

149
Всеобхватен обзор на мозъчната кора може да се открие в големия сборник от статии Jones, E.G.,
Peters, A., and Morrison, John H. (Eds). (1999). Cerebral Cortex. New York: Springer.
179
пацитет, въображение, разсъждения и в крайна сметка език. Тук обаче се появява проб-
лем. Независимо от анатомичната и функционалната експанзия на мозъчната кора, фун-
кциите на мозъчния ствол не са дублирани в коровите структури. Последиците от това
икономично разделение на ролите е фатална и пълна взаимозависимост между мозъч-
ния ствол и кората. Те са принудени да си сътрудничат.
Еволюцията на мозъка се е изправила пред огромния проблем на анатомо-функцио-
нално „заприщване“, но естественият подбор – както може да се предвиди – го е разре-
шил.
Имайки предвид, че мозъчният ствол е трябвало да продължи да гарантира пълния
спектър на регулацията на живота и основите на съзнанието за цялата нервна система,
е трябвало да се открие начин да се гарантира, че мозъчният ствол ще влияе върху мо-
зъчната кора и – също толкова важно – че активността на мозъчната кора ще влияе
върху мозъчния ствол, е, разбира се, с най-критично значение, когато става дума за кон-
струирането на ядрения Аз. Това е още по-важно, когато помислим, че от гледна точка
на мозъка повечето външни обекти съществуват само като образи в мозъчната кора и не
са напълно образно представени в мозъчния ствол.
Именно тук таламусът идва на помощ като подпомагащ акомодацията. Той осъщест-
вява разпространението на сигналите от мозъчния ствол към огромната територия на
кортикалната мантия. На свой ред неимоверно разширилата се мозъчна кора директно
и подпомагана от подкоровите ядра, например тези в амигдалата и базалните ганглии,
насочва сигналите към малкия мозъчен ствол. В крайна сметка таламусът е може би
най-добре да се описва като сватовника на най-странната двойка.
Несъответствието мозъчен ствол-кора вероятно е наложило ограничения върху раз-
витието на познавателните способности по принцип и на съзнанието ни в частност. Ин-
тригуващото е, че след като познавателната дейност се променя под натиск, например
дигиталната революция, несъответствието може да каже много за начина, по който чо-
вешкото съзнание би могло да еволюира. Да не забравяме, че мозъчният ствол остава
доставчикът на фундаменталните аспекти на съзнанието, защото продължава да е пър-
вият и незаменим доставчик на първични усещания. Засилените познавателни изисква-
ния са причина взаимодействието между кората и мозъчния ствол да стане по-грубо и
брутално, или казано с по-меки думи, са затруднили достъпа до извора на усещанията.
Възможно е да се наложи още нещо да отстъпи.
Казах, че би било глупаво да вземаме страна и да фаворизираме един от трите отдела
в процеса на създаването на съзнанието. Въпреки това човек трябва да се съгласи, че
мозъчният ствол има функционално предимство, че той остава абсолютно незаменима
част от пъзела и че точно по тази причина, както и заради скромния си размер и плътно
кондензираната си анатомия, той е най-уязвим на патология сред трите големи отдела.
Това трябва да се каже, било то и само заради факта, че във войните на съзнанието мо-
зъчната кора обикновено взема надмощие.

От ансамбловата работа на големите

анатомични отдели към работата на невроните
Очевидно е, че до този момент се опитвах да обясня появата на съзнанието до голяма
степен от гледна точка на компонентите, които могат да се идентифицират с просто око.
Това е особено вярно практически за всички компоненти, обсъдени в предишната част,
включително малките ядра на мозъчния ствол и таламуса. Това, което невъоръженото
око не вижда обаче, са милионите неврони, които допринасят за нервните вериги в тези

180
структури, както и приноса на многобройните малки групи от такива неврони за цялос-
тното усилие по създаването на психика с Аз. Не можем да забравим, че ансамбловата
работа на големите анатомични отдели е изградена от ансамбловата работа на компо-
ненти, които постепенно стават все по-малки чак до малките вериги от неврони. В това
анатомично движение надолу подотделите стават все по-малки. Например има все по-
малки и по-малки участъци от мозъчната кора и техните свити от мрежи, които ги свър-
зват с други зони в мозъка; има все по-малки ядра, свързани по определен начин с други
ядра и със зони от кората, и накрая, на дъното на тази йерархия откриваме малките нев-
ронни вериги, които създават микроскопичните изграждащи тухли на съзнателната пси-
хика. Съзнателната психика е изградена от вместената, йерархична, компонентна струк-
тура на мозъка.
По принцип се приема, че изпращането на електрически импулси от невроните, свър-
зани чрез синапси с микроскопичните вериги, поражда базисните явления на изгражда-
нето на психиката и съзнанието, удобно наречени „протоявления“ на умствената дей-
ност. Освен това се смята, че натрупването на голям брой такива явления води до съз-
даването на картите, които познаваме като образи, и че част от този процес на натруп-
ване зависи от синхронизацията на отделните протоявления, както беше подсказано в
Глава 3.
Е, горното достатъчно ли е, за да обясни съзнателната психика? Достатъчно ли е, за
да комбинира микросъбитията на прото-познавателната дейност и синхронността, и да
ги изпрати нагоре през мрежа от вместена йерархия, разпределена в трите невроанато-
мични отдела, които вече обсъдихме? Това е важен въпрос. В горното обяснение про-
топознанието от нервните микросъбития се изпраща в съзнанието, но усещането се про-
пуска. Има ли еквивалентно „протоусещане“, изградено от нервни микросъбития и из-
пращано към съзнателната психика паралелно с протопознанието?
Във всички предположения, които изразих в предишните глави, усещанията бяха
представени като задължителен и основополагащ партньор за съзнателната психика, но
нищо не беше казано за техния възможен микропроизход. Както беше изтъкнато по-
рано, получаваме спонтанни усещания от протоаза и това са усещанията, които пораж-
дат – хибридно – първата искра на психиката и на субективността. По-късно въвлякох
чувствата на знаене, за да отделя Аза от не-Аза и да обясня генерирането на същински
ядрен Аз. В крайна сметка изградих автобиографичен Аз от множество подобни компо-
ненти. Усещанията бяха представени като другата страна на монетата на познанието, но
тяхната поява беше поставена на нивото на системите. Позовах се на уникалното, резо-
нансно свързано и обвързано взаимоотношение на мозъчния ствол с тялото и на всест-
ранната, рекурсивна комбинация от телесни сигнали в горната част на мозъчния ствол
като източник на качествено различните телесни усещания. Това може да е достатъчно,
за да обясни как възникват усещанията. Разумно обаче е да се запитаме за алтернатива.
Ако поставяме произхода на образите по принцип на микрониво, при което малките
невронни вериги генерират фрагменти на протопознавателната дейност, защо да не поз-
волим на специалния клас от образи, които наричаме усещания, същото третиране и да
им дадем да започват във или близо до същите тези малки вериги? В следващата част
предлагам идеята, че усещанията може да имат същия скромен произход. Протоусеща-
нията след това се изпращат през вместени йерархии към по-големите вериги, в този
случай веригите на горния мозъчен ствол/неговия tegmentum, където допълнителната
преработка ще доведе до първични усещания. Опасявам се, че именно тук е моментът,
когато твърде оклеветената идея за „квалия“ трябва да излезе на сцената.

181
 Когато усещаме
собствените си възприятия

Всеки, който се интересува от въпросите на мозъка, психиката и съзнанието, е чувал

за квалиите и има мнение за онова, което невронауката може да направи по този въпрос:
да го приеме сериозно и да се опита да се справи с него, или да го смята за неразрешим
и да го постави на масата, или директно да го пренебрегне. Както читателят може да
види, аз го приемам сериозно. Първо обаче, имайки предвид, че концептът за квалиите
е донякъде хлъзгав, нека се опитаме да изясним какъв точно е въпросът 150.
По-нататък в текста разглеждам квалията като съставена от два проблема. В единия
квалията се отнася до чувствата, които са задължителна част от всеки субективен опит –
някакъв нюанс на удоволствие или отсъствието му, на болка или дискомфорт, благопо-
лучие или неговата липса. Наричам това проблем Квалия I. Другият проблем следва от
първия, но е по-дълбок. Ако субективните преживявания са придружени от чувства, как
изобщо се пораждат емоционалните състояния? Това надскача въпроса за това как всяко
преживяване придобива конкретни сензорни качества в съзнанието ни, например звука
на челото, вкуса на виното, или синевата на морето. Той се отнася до един по-безцере-
монен въпрос. Защо конструирането на перцептивни карти, които са физически, невро-
химични събития, събужда определени усещания и емоции? Защо изобщо трябва да
става това? Това е проблемът Квалия II.

Квалия I
Всеки набор от съзнателни образи от какъвто и да е вид по каквато е да е тема винаги
се придружава от покорен хор от емоции и чувства. Докато гледам Тихия океан, преме-
нен в сутрешния си костюм, предпазен от мекото, сиво небе, аз не просто виждам, но и
реагирам емоционално на тази величествена красота и изпитвам цяла поредица от фи-
зиологични промени, които се превеждат – след като питате – в мълчаливо състояние
на благополучие. Това става не чрез някакви мои размишления и нямам властта да поп-
реча на чувствата точно както нямам никаква власт да ги инициирам. Те идват, те са, те
ще останат в някакъв модулиран вид, докато същият осъзнат обект остане пред очите
ми и докато моите размисли ги поддържат като някакво ехо.
Харесва ми да мисля за Квалия I като за музика, като партитура, която придружава
останалата част от течащия психичен процес, но трябва да отбележа, че изпълнението
също е в психичния процес. Когато основният обект в съзнанието ми не е океанът, а

150
Няколко съвременни философи, които са се занимавали с проблема „психика-тяло“, по един или
друг начин са обсъждали въпросите за квалиите. Следните произведения за мен имат специална стой-
ност: Searle, John R. (1990). The Mystery of Consciousness. New York: New York Review Books);
Churchland, Patricia. (1989). Neurophilosophy: Toward a Unified Science of the Mind-Brain. Cambridge:
MIT Press; McCauley, R. (Ed.) (1996). The Churchlands and their Critics. New York: Wiley-Blackwell;
Dennet, D. (1992). Consciousness Explained. New York: Little, Brown and Company; Blackburn, Simon.
(1999). Think: A Compelling Introduction to Philosophy. Oxford: Oxford University Press); Block, Ned. (co-
editor) (1997). The Nature of Consciousness: Philosophical Debates. Cambridge: MIT Press; Flanagan,
Owen. (2007). The Really Hard Problem: Meaning in a Material World. Cambridge: MIT Press; Metzinger,
T. (2003). Being No One: The Self-Model Theory of Subjectivity. Cambridge: MIT Press; Chalmers, David,
Op. cit.; Strawson, Galen (1997). The self. Journal of Consciousness Studies 4, pp. 405-428; и Nagel, Thomas
(1974). „What Is it Like to Be a Bat?“ Philosophical Review, pp. 435-450.
182
действително музикално произведение, има два музикални писти, които протичат в съз-
нанието: едната с произведението на Бах, което звучи в момента, а другата – с подоб-
ната на музика писта, на която реагирам на действителната музика с езика на емоцията
и чувството. Това е именно Квалия I за музикалното изпълнение – да го наречем „му-
зика върху музиката“. Може би полифоничната музика е била вдъхновена от интуиция
за това натрупване на паралелни „музикални“ линии в съзнанието на човека.
Има малък спектър от ситуации от реалния живот, в които задължителният акомпа-
нимент от Квалия I може да бъде редуциран или дори да не се материализира. Най-
безобидната е резултат от ефекта на всяко лекарствено средство, способно да изключва
емоционалната реактивност – помислете за транквиланти като Valium, антидепресанти
като Prozac и дори бета-блокери като propranolol, които при достатъчна доза притъпя-
ват способността на човека да реагира емоционално и следователно да изпитва чувства.
Емоциите не успяват да се материализират в една често срещана патологична ситуа-
ция – депресията, в която положителните чувства са пословично отсъстващи, а дори и
отрицателните чувства, например тъга, може да са толкова силно притъпени, че резул-
татът да е състояние на плосък афект.
По какъв начин мозъкът произвежда необходимия ефект Квалия I? Както видяхме в
Глава 5, паралелно с инструментите на възприятието, които картографират всеки обект,
който си пожелаете, и успоредно с мозъчните области, които демонстрират тези карти,
мозъкът е оборудван с различни структури, които реагират на сигналите от картите,
като предизвикват емоции, от които след това възникват чувствата. Примери на такива
„пускови области“ са структурите, с които се срещнахме по-рано: известната амигдала
и почти също толкова прочутата част от префронталната кора, известна като вентроме-
диален сектор, и поредица от ядра в базалния преден мозък и в мозъчния ствол.
Начинът, по който емоциите се задействат, е интригуващ, както вече видяхме. Създа-
ващите образи зони могат да сигнализират на всеки друг задействащ емоциите регион
директно или след допълнителна преработка. Ако конфигурацията от сигнали съответ-
ства на профила, на който даден регион е конституиран да реагира, т.е. ако тя се квали-
фицира като емоционално компетентен стимул, резултатът е задействане на каскада от
събития, разиграващи се в други части на мозъка, и вследствие на това в самото тяло,
които водят до емоция. Перцептивната „разпечатка“ на емоцията е чувството.
Тайната зад моето съставно преживяване на този момент е способността на мозъка да
реагира на същото съдържание (например образа на Тихия океан, за който споменах
по-рано) в различни локуси и успоредно. От един локус в мозъка получавам емоционал-
ния процес, който кулминира в чувство на благополучие; от други локуси получавам
няколко идеи за времето днес (небето няма типичния морски слой, има по-скоро вид на
памучни топчета – неравномерно разположени облаци) или за морето (фактът, че то
може да има внушително величие или приветстваща откритост в зависимост от светли-
ната и от вятъра, да не споменавам настроението на човека) и т.н.
Нормалното състояние на съзнанието обикновено съдържа не един, а редица обекти,
които трябва да се опознаят, и ги третира по малко или много интегриран начин, макар
и съвсем не в демократичен стил, който би разпределил на всеки по равно пространство
на съзнанието и равно време. Фактът, че различните образи имат различна стойност,
води до диференциално засилване и редактиране на образите. Част от процеса на при-
даване на различна стойност на отделните образи разчита на емоциите, които те прово-
кират, и възникващите в резултат на това чувства във фона на полето на съзнанието –
фината, но невъзможно да се изостави реакция квалия I. Затова, макар че въпросът за

183
квалията традиционно се разглежда като част от проблема на съзнанието, аз съм убеден,
че проблемът по-скоро принадлежи на рубриката психика. Реакциите квалия I засягат
обектите, които се преработват в съзнанието и добавят още един елемент към психи-
ката. Не разглеждам проблема квалия I като загадка.

Квалия II
Проблемът квалия II се върти около по-озлдачаващ въпрос: Защо перцептивните
карти, които са нервни и физически събития, изобщо се чувстват по определен начин?
В опита ми за многопластов отговор нека започнем, като се фокусираме върху емоцио-
налното състояние, което разглеждам като едновременна основа на съзнанието и на Аза,
а именно първичните усещания, които описват вътрешността на организма. Трябва да
започнем тук заради предложеното решение на проблема квалия I: ако усещанията за
състоянието на организма са задължителен спътник на всички перцептивни карти, то-
гава трябва да обясним първо произхода точно на тези усещания.
Първата линия на обяснението как се постига това взема предвид някои критично
важни факти. Емоционалните състояния възникват от действието на няколко ядра в мо-
зъчния ствол, които са силно взаимосвързани помежду си и получават изключително
сложни, интегрирани сигнали, предавани от вътрешността на организма. В процеса на
използване на телесните сигнали за регулиране на живота активността на ядрата транс-
формира тези телесни сигнали. Трансформацията допълнително се усилва от факта, че
сигналите се появяват в двупосочна верига, чрез която тялото общува с централната
нервна система и тя отговаря на съобщенията от тялото. Сигналите не могат да се отде-
лят от състоянията на организма, в който възникват. Ансамбълът изгражда динамична,
свързана единица. Хипотезата ми е, че тази единица осъществява функционално сли-
ване на телесните и перцептивните състояния, така че повече не може да се начертае
разделителната линия между двете. Невроните, отговарящи за предаването до мозъка
на сигнали за вътрешността на тялото, имат толкова тясна връзка със структурите във
вътрешността на тялото, че предаваните сигнали не са просто за състоянието на плътта,
а са буквално удължения на плътта. Невроните имитират живота толкова плътно, че
стават едно с него. Накратко, в сложната взаимосвързаност на тези ядра на мозъчния
ствол откриваме началото на обяснението защо чувстваме по определен начин усеща-
нията – в този случай първичните усещания.
Същевременно, както посочих в предишната част, вероятно можем да се опитаме да
стигнем по-дълбоко, на нивото на малките невронни вериги. Фактът, че невроните са
диференциации на други живи клетки – едновременно функционално различни и въп-
реки това органически сходни – придава опора на тази идея. Невроните не са микрочи-
пове, получаващи сигнали от тялото. Сензорните неврони, отговарящи за интероцепци-
ята, са специализирани телесни клетки, получаващи сигнали от други телесни клетки.
Нещо повече: има аспекти на клетъчния живот, които подсказват присъствието на пред-
шественици на функцията „чувстване“. Едноклетъчните организми са „чувствителни“
към заплашителни нашествия. Мушнете амебата и тя ще се свие, отдалечавайки се от
удара. Мушнете парамециума и той ще заплува в посока, обратна на удара. Можем да
наблюдаваме такива поведения и се чувстваме удобно да ги описваме като „нагласи“,
знаейки твърде добре, че клетките не знаят какво правят в смисъла, в който ние знаем
какво правим, когато избягваме заплаха. Какво обаче да кажем за другата страна на това
поведение, а именно вътрешното състояние на клетката? Клетката няма мозък, а камо

184
ли съзнание, за да „чувства“ мушкането, но въпреки това реагира, защото нещо е про-
менило вътрешността ѝ. Транспонирайте ситуацията към невроните и там може да се
крие физическото състояние, чиито модулация и усилване чрез все по-големи и по-го-
леми вериги от клетки могат да дадат проточуството – почитаемия контрапункт на
протопознанието, което възниква на същото ниво.
Невроните наистина имат такива способности за реагиране. Да вземем например тях-
ната вътрешноприсъща „чувствителност“ или „раздразнителност“. Родолфо Линас из-
ползва тази насока, за да предложи тезата, че чувствата възникват от специализираните
сензорни функции на невроните, но изпратени към големия брой неврони, които са част
от верига151. Това е и моят аргумент – подобен на идеята, която изложих в Глава 2 за
изграждането на „колективна воля за живот“ (както е изразена в процеса на Аза) от наг-
ласите на многобройни отделни клетки, сътрудничещо обединени в организъм. Такава
идея разчита на хипотезата за сумирането на клетъчните приноси. За това има добър
модел: голям брой мускулни клетки обединяват сили – буквално, – като се свиват ед-
новременно и създават съществена и целенасочена сила.
Тази идея има интригуващи нюанси. Известно е, че специализацията на невроните
спрямо другите телесни клетки в голямата си част идва от факта, че невроните, заедно
с мускулните клетки, са възбудими. Възбудимостта е свойство, което произлиза от кле-
тъчна мембрана, в която локалната пропускливост за заредени йони може да се прид-
вижва от участък в участък по дължината на аксона. Н. Д. Кук смята, че временното, но
повтарящо се отваряне на клетъчната мембрана е нарушение на почти херметичния пе-
чат, който предпазва живота във вътрешността на неврона, и че такава уязвимост е до-
бър кандидат за създаване на миг на проточувство 152.
По никакъв начин не твърдя, че това е начинът, по който възникват чувствата, но
разглеждам тази линия на изследвания като правдоподобна и достойна за следване. И
накрая: отбелязвам, че тези идеи не бива да се бъркат с добре известното усилие за ло-
кализиране на произхода на съзнанието на нивото на невроните благодарение на кван-
товите ефекти153.

Друг пласт на отговора защо перцепртивните карти на тялото пораждат някакви чув-
ства изисква еволюционни разсъждения. Ако перцептивните карти на тялото трябва да
са ефективни във воденето на организма към избягване на болката и търсене на удовол-
ствието, те не само трябва да се чувстват по определен начин, а всъщност трябва да го
правят. Нервната конструкция на състоянията на болка и удоволствие вероятно е дос-
тигната рано в еволюцията и сигурно е играла критично важна роля в хода ѝ. Тя веро-
ятно е построена на базата на сливането тяло-мозък, което подчертах. Трябва да се от-
бележи, че преди появата на нервната система организмите без главен мозък вече са
имали добре дефинирани телесни състояния, които по необходимост съответстват на
онова, което сме започнали да преживяваме като болка и удоволствие. Появата на нер-
вната система е създала начин за изобразяване на такива състояния с детайлни нервни
сигнали, като същевременно е поддържала тясната взаимна връзка между нервните и
телесните аспекти.
Свързан аспект на отговора сочи към функционалното разделение между състоянията

151
Llinas, Rodolfo (2002) I of the Vortex, Op. cit.
152
Cook, N.D. (2008). The neuron-level phenomena underlying cognition and consciousness: synaptic
activity and the action potential. Neuroscience, 153: 556-570.
153
Penrose, R. and Hameroff, S. Op. cit.
185
на удоволствие и болка, които са корелирани съответни с оптимални и гладки операции
по управление на живота в случая на удоволствието и възпрепятствани, обременени с
проблеми операции по управление на живота в случая на болката. Двата края на спек-
търа са свързани с освобождаването на специфични химически молекули, които въз-
действат върху същинското тяло (върху метаболизма, контракцията на мускулите) и
върху мозъка (където те могат да модулират преработването на новосглобени, но и на
възпроизведени от паметта перцептивни карти). Ако оставим другите причини наст-
рана, удоволствието и болката би трябвало да се чувстват по различен начин, защото са
очертания на много различни телесни състояния, точно както определено червено е раз-
лично от конкретен вид синьо, тъй като имат различни дължини на вълната, а гласът на
сопраното е различен от този на баритона, тъй като звуковата му честота е по-висока.
Често се пренебрегва, че информацията от вътрешността на тялото се предава дирек-
тно на мозъка чрез многобройни химически молекули, които се транспортират чрез кръ-
вопотока и къпят части от мозъка, които са лишени от кръвно-мозъчната бариера, а
именно ареа пострема в мозъчния ствол и различни участъци, известни заедно като
циркумвентрикуларни органи. Да се нарече броят потенциално активни молекули „мно-
гоброен“ не е преувеличение, тъй като основният списък включва дузини примери (оби-
чайните заподозрени: трансмитери/модулатори като неизбежните норепинефрин, до-
памин, серотонин, ацетилхолин, но и широк спектър от хормони като стероиди и инсу-
лин, и опиоиди). Тъй като кръвта къпе тези рецептивни участъци, подходящите моле-
кули директно активират невроните. Така например токсична молекула, въздействаща
върху ареа пострема, може да доведе до практическа реакция като повръщане. Какво
друго обаче предизвикват сигналите, които възникват? Разумно предположение е, че те
предизвикват или модулират чувства. Проекциите от тези участъци са силно концент-
рирани върху ядрото на соларния тракт, но продължават и към други ядра в мозъчния
ствол, хипоталамуса и таламуса, както и към мозъчната кора.

Отвъд въпроса за чувствата, останалата част от проблема квалия II изглежда по-дос-

тъпна. Да вземем например зрителните карти. Те са скици на зрителни свойства, форма,
цвят, движение, дълбочина. Взаимосвързването на такива карти, взаимното обогатяване
на техните сигнали, така да се каже, е правилната рецепта за създаването на смесена,
многомерна зрителна сцена. Ако човек вземе тази смес и добави към нея информация
от зрителния портал – с резултат, че плътта около очите участва в процеса – и компо-
нента на чувствата, е разумно да се очаква пълнокръвно преживяване с истинските ха-
рактеристики на онова, което се вижда.
Какво може да се добави към тази комплексност, така че качествата на възприятието
да са наистина характерни? Нещо, което лесно може да се добави, има общо със сензор-
ните портали, участващи в събирането на информацията. Както видяхме, промените в
сензорните портали играят роля в изграждането на перспектива. Те обаче допринасят и
за конструирането на перцептивното качество. Как? Познаваме например характерния
звук на изпълнението на чело на Йо-Йо Ма154, знаем къде в мозъка се създават звуковите
карти, но често пренебрегваме факта, че чуваме звуците в ушите и с ушите. По всяка
вероятност усещаме звуците в ушите си, защото мозъкът ни усърдно картографира
както информацията, идваща към сензорната „сонда“ – от цялата верига на слуховото

154
Американски челист виртуоз, роден през 1955 г., един от най-известните и талантливи челисти
на съвремието. – Б.пр.
186
сигнализиране, включително охлюва, така и от масата появяващи се едновременно с
това сигнали, идващи от апарата, който заобикаля сензорния инструмент. В случая на
слуха това включва епителът (кожата), покриващ ушите и външния ушен канал, заедно
с тъпънчевата мембрана и тъканите, съдържащи системата от костици, която предава
механичните вибрации към охлюва. Към това трябва да добавим малките и не толкова
малките движения на главата и на врата, които непрекъснато се осъществяват в автома-
тично усилие тялото да се приспособи към източника на звука. Това е слуховият екви-
валент на видимите промени, които се осъществяват в очната ябълка и заобикалящите
мускули и кожа, когато гледаме и виждаме, и добавя качествен натюрел на перцептив-
ните образи.
Усещането за мирис или вкус, или докосване възниква чрез същия тип механизъм.
Например в носовата ни лигавица са окончанията на обонятелния нерв, които реагират
много пряко на структурата на химическите молекули в миризливите вещества – така
започваме да картографираме ароматите и подготвяме жасмина или „Шанел № 19“ за
тяхната среща с нас. Същевременно къде изпитваме миризмата възниква от други нер-
вни окончания в носната лигавица – тези, които се раздразват, когато сложите твърде
много уасаби155 в сушито и сте принудени да кихате.
И накрая, забелязваме, че има обратни проекции от мозъка, насочени към перифери-
ята на тялото, включително тази периферия, която съдържа специализирани сензорни
инструменти. Това би могло да постига за сензорен процес като слуха по-слаба версия
на постиганото от двупосочната връзка между мозъчния ствол и тялото за чувството:
функционална връзка, която прехвърля мост над пропастта между мозъка и началната
точка на сензорните вериги в крайната периферия на тялото. Такава двупосочна връзка
може да помага на друг отражателен процес. Каскадите насочени към мозъка сигнали
се допълват от насочените от мозъка каскади към самата „плът“, където те са възник-
нали, допринасяйки за интеграцията на вътрешния и външния свят. Знаем, че такова
структуриране съществува и слуховата система е основен пример. Охлювът получава
сигнали с обратна връзка от мозъка, така че когато този механизъм на обратна връзка е
дебалансиран, ресничестите клетки на охлюва в действителност могат да излъчват то-
нове, вместо да ги предават, както би трябвало да правят обикновено. Трябва да узнаем
повече за веригите на сензорните органи 156.
Убеден съм, че горното обяснява значителна част от проблема, тъй като успява да
обедини в съзнанието три типа карти: (1) карти на конкретното сетиво, генерирани от
подходящия сензорен орган, например зрение, слух, обоняние и т.н.; (2) карти на актив-
ността в сензорния портал, в който сензорният орган е вместен в тялото; (3) карти на
емоционалните реакции на картите, генерирани в (1) и (2), т.е. реакциите квалия I. Тези
перцептивни образи стават такива, каквито са, когато различните типове сензорни сиг-
нали са обединени в изграждащите съзнанието карти на мозъчния ствол или на мозъч-
ната кора157.

155
Или японски хрян – вид японска подправка със светлозелен цвят и лютив вкус. – Б.пр.
156
Kemp, D. T. (1978). Stimulated acoustic emissions from within the human auditory system. J. Acoust.
Soc. Am. 64(5): 1386-1391.
157
Една от загадките на проблема квалия II се върти около допускането, че невроните, които са
подобни помежду си, не биха създавали нервни състояния, които са качествено различни. Аргументът
обаче е погрешен. Общото действие на невроните е формално подобно, естествено, но невроните на
отделните сензорни системи са много различни по вид. Те се появяват на различни етапи в еволюцията

187
 Квалия и Аз
Как квалия I и квалия II съответстват на процеса на Аза? Тъй като двата аспекта на
квалията завършват конструирането на съзнанието, квалиите са част от съдържанието,
което става известно като Аз-процес – конструирането на Аза, осветляващо конструи-
рането на съзнанието. Донякъде парадоксално обаче, квалия II е и базата на протоаза и
следователно е яхнала съзнанието и Аза в хибриден преход. Нервната конструкция, ко-
ято прави възможна квалията, осигурява на мозъка почувстваните възприятия – чувст-
вото за чисто преживяване. След като в процеса се добави и протагонистът, за прежи-
вяването започва да претендира неговият новоизкован собственик – Азът.

Незавършена работа

Работата по разбирането как мозъкът създава съзнателната психика остава незавър-

шена. Загадката на съзнанието продължава да е загадка, макар че съвсем мъничко е про-
яснена. Твърде рано е обаче да се обявяваме за победени.
Обсъжданията на неврологията на съзнанието и на проблема психика-мозък обикно-
вено страдат от твърде явно подценяване. Един от тези примери е неотдаването на дъл-
жимото на богатството на детайла и организацията на същинското тяло, факта, че тя-
лото е преизпълнено с микроъгълчета и микропролуки и че тези микросветове на фор-
мата и функцията могат да бъдат сигнализирани на мозъка, да бъдат картографирани и
резултатът – да бъде въведен в действие за различни цели. Най-вероятно първата цел на
тези сигнали е регулаторна – мозъкът има нужда да получава информация, описваща
състоянието на телесните системи, така че да може да организира – несъзнавано или
съзнателно – подходящата реакция. Изпитването на емоции е очевидният резултат от
тагова сигнализиране, макар че чувствата надвисват внушително в съзнателния ни жи-
вот и в социалните отношения. По същия начин е напълно възможно, а всъщност веро-
ятно да се окаже, че други телесни процеси – някои вече известни, а други, които пред-
стои да се открият – влияят върху съзнателните ни преживявания на редица нива.

и профилът на тяхната активност също е различен. Разумно е да се предполага, че невроните, включени

в телесното усещане, може да имат специални характеристики, които биха играли роля в генерирането
на чувствата. Нещо повече, моделите на тяхното взаимодействие с другите области, дори и в рамките
на същия сензорно коров комплекс, силно варират.
Едва започваме да разбираме микроверигите на нашите периферни сетивни органи, а знаем дори
още по-малко за микроверигите на подкоровите станции и коровите области, които картографират
първоначалните данни, генерирани в самите сензорни органи. Продължаваме да знаем много малко за
свързаността между тези отделни станции, особено за свързаността, която се осъществява в обратния
ред: от мозъка към периферията. Защо например първичната зрителна кора (V1 или зона 17) изпраща
повече проекции надолу към латералното геникулатно ядро, отколкото ядрото изпраща на кората?
Това е много странно. Мозъкът е зает да събира сигнали от външния свят и да ги въвежда в своите
структури. Тези пътища „надолу и навън“ трябва да се придружават от нещо полезно, или щяха да
бъдат елиминирани в процеса на еволюцията. Те остават необяснени. Корекцията на обратната връзка
е стандартното обяснение за „обратните“ проекции, но защо корекцията на сигнала трябва да е цялото
обяснение? В самата мозъчна кора според мен обратните проекции действат като „ретроактиватори“,
както е предложено в конвергентно-дивергентната рамка. Например освен всички сигнали, идващи от
очната ябълка и околността ѝ, ретината изпраща ли на мозъка сигнали, различни от зрителните, нап-
ример някаква соматосензорна информация? Значителна част от отговора защо виждането на червено
е различно от чуването на чело или помирисването на сирене може да дойде от такова допълнително
разбиране.
188
 Другият пример на подценяване се отнася до самия мозък. Идеята, че имаме ясно
разбиране какво е мозъкът и какво прави, е чиста глупост, оправдана от факта, че винаги
знаем повече в сравнение с предходната година и много, много повече в сравнение с
преди десет години. Проблеми, които изглеждат нетърпимо загадъчни и непоносимо
трудни, вероятно ще се поддадат на биологично обяснение – въпросът е не дали, а кога.

189
 ЧАСТ IV.
ДЪЛГО СЛЕД СЪЗНАНИЕТО
11. Живот със съзнание
Живот със съзнание

Чертите и функциите се издигат или се сгромолясват в историята на живота в зависи-

мост от това, в каква степен допринасят за успеха на живите организми. Най-прекият
начин за обясняване защо съзнанието е надделяло в еволюцията е да се каже, че то е
допринесло значително за оцеляването на видовете, които го притежават. Съзнанието е
дошло, видяло е и е победило. То е процъфтяло. Изглежда, че се е появило, за да остане
завинаги.
С какво в действителност е допринесло съзнанието? Отговорът е голямо разнообра-
зие видими и не толкова видими предимства в управлението на живота. Дори на най-
простите нива съзнанието подпомага оптимизацията на реакциите на условията на сре-
дата. След като се преработят в съзнанието, образите осигуряват детайли за средата и
тези детайли могат да се използват за засилване на прецизността на така нужната реак-
ция, например точното движение, което ще неутрализира заплаха или ще гарантира
плячка. Прецизността на образа обаче е само част от предимството на надарената със
съзнание психика. Лъвският пай от предимството – подозирам – идва от факта, че в съз-
нателната психика преработването на образите от средата е ориентирано от специфи-
чен набор от вътрешни образи – тези за живия организъм на индивида, представени в
Аза. Азът фокусира психичния процес, той насища приключението на срещата с други
обекти и събития с мотивация, пропива изследването на света извън мозъка със загри-
женост за първия и най-важен проблем, пред който е изправен организмът: успешната
регулация на живота. Тази загриженост е естествено генерирана от Аз-процеса, чиито
основи се крият в първичните и модифицираните телесни усещания. Спонтанно, вът-
решно усещащият Аз сигнализира директно в резултат на валентността и интензив-
ността на афективните си състояния степента на загриженост и нужда, присъстваща във
всеки момент.
След като процесът на съзнанието е станал по-сложен и след като съвместно еволю-
иралите функции на паметта, разсъжденията и езика са излезли на сцената, са се поя-
вили и допълнителни ползи от съзнанието. Те до голяма степен са свързани с планира-
нето и размишленията. Предимствата тук са легион. Става възможно да се проучва въз-
можното бъдеще и или да се отлагат, или да се потискат автоматичните реакции. Отла-
гането на задоволяването е пример на тази еволюционно нова способност: обмисленото
заменяне на нещо добро сега за нещо още по-добро по-късно, или пренебрегването на
нещо добро днес, когато проучването на бъдещето показва, че то ще предизвика и нещо
лошо. Това е тенденцията на съзнанието, която ни е донесла по-фино управление на
базисната хомеостаза и в крайна сметка началото на социокултурната хомеостаза, към
която ще се обърна по-нататък в тази глава.
Много съзнателни, изключително успешни поведения присъстват и при редица други
биологични видове с достатъчно сложен мозък: примерите са видни навсякъде около

190
нас, като най-забележителният са бозайниците. При хората обаче, благодарение на раз-
ширената памет, разсъждения и език, съзнанието е достигнало днешния си пик. Смятам,
че този пик е следствие на засилването на познаващия Аз и на неговата способност да
разкрива затрудненията и възможностите на човешката природа. Разбира се, някой
може да каже, че в това разкриване се крие и трагична загуба – загуба на невинността,
защото това откровение ни разкрива единствено дефектите на природата и на драмата,
пред които сме изправени заради всички изкушения, които тя представя пред човешкото
око. Както и да е: не е наша работа да избираме. Нещо повече: съзнанието със сигурност
е позволило растежа на познанията и развитието на науката и технологията: два начина,
по които можем да се опитаме да управляваме затрудненията и възможностите, оголени
от човешката съзнателна природа.

Азът и въпросът за контрола

Всяка дискусия на предимствата на съзнанието трябва да отчита натрупващите се до-

казателства за това, че в много случаи изпълнението на действията ни е контролирано
от несъзнавани процеси. Това става достатъчно често във всякакъв вид среда и заслу-
жава внимание. То е видно в изпълнението на уменията: от шофирането до свиренето
на музикален инструмент, и присъства непрекъснато в социалните ни взаимодействия.
Справедливо е да се каже, че солидните и не толкова солидни доказателства за несъз-
навано участие в нашите действия лесно могат да се интерпретират погрешно. Лесно е
да се омаловажи стойността на самонасочвания съзнателен контрол, когато в многоб-
ройни експерименти – започвайки с тези на Бенджамин Либет, включително работата
на Дан Уегнър и Патрик Хагард – е показвано, че субективното впечатление на човека
за това, кога и какво е инициирало дадено действие, може да се обори като погрешно158.
Също толкова лесно е да се използват такива факти заедно с доказателствата от социал-
ната психология като аргумент за нуждата от ревизиране на традиционната идея за чо-
вешката отговорност. Ако неизвестни за нашите съзнателни разсъждения фактори вли-
яят и оформят действията ни, наистина ли сме отговорни за действията си?
Ситуацията обаче е много по-малко проблемна, отколкото изглежда от такива повър-
хностни и неоправдани реакции на резултати, чиято интерпретация все още се обсъжда.
Първо, реалността на несъзнаваната преработка и фактът, че тя може да упражнява кон-
трол върху поведението на човека, не се поставят под въпрос. И не само това, а такъв

158
Обемна литература говори за тези резултати, започвайки с работата на Корнхубер (Kornhuber, Н.
Н. and L. Deecke (1965). Hirnpotentialanderungen bei Willkiirbewegungen und passiven Bewegungen des
Menschen: Bereitschaftspotential und reafferente Potentiale. Pflugers Archiv fur Gesamte Psychologie 284:
1-17) и на Либет (Libet, B., Gleason, C.A., Wright, E.W., and Pearl, D. K. (1983). Time of conscious
intention to act in relation to onset of cerebral activity (readiness-potential). Brain, 106: 623-642; Libet, B.
(1985). Unconscious cerebral initiative and the role of conscious will in voluntary action. Behavior and Brain
Sciences, 8, 529-566). Други важни автори, допринесли по този въпрос в литературата, са: Wegner, D.
М. (2002). The Illusion of Conscious Will. MIT Press; Haggard, P. and Eimer, M. (1999). On the relationship
between brain potentials and the awareness of voluntary movements. Experimental Brain Research, 126: 128-
133; Frith, C. D., Friston, K., Liddle, P. E, and Frackowiak, R. S. J. (1991). Willed action and the prefrontal
cortex in man: a study with PET. Proceedings of the Royal Society of London, series, B244, 241-246;
Passingham, R. E., Rowe, J. B., and Sakai, K. (2005). Prefrontal cortex and attention to action. In Humphreys,
G. and Riddoch, M. (Eds.). Attention in Action. New York: Psychology Press.

191
несъзнаван контрол е приветствана реалност, от която извличаме осезаеми предимства,
както ще видим по-нататък. Второ, несъзнаваните процеси са в значителната си част и
по различен начин под съзнателно ръководство. С други думи, има два типа контрол
върху действията: съзнателен и несъзнаван, но несъзнаваният контрол може отчасти да
е оформен от съзнателния. Човешкото детство и юношество отнемат това неимоверно
дълго време, защото е нужно много време, за да се възпитат несъзнаваните процеси на
мозъка ни и да се създаде – в несъзнаваното мозъчно пространство – форма на контрол,
който повече или по-малко надеждно може да действа според съзнателните намерения
и цели. Можем да опишем това бавно възпитаване като процес на прехвърляне на част
от съзнателния контрол върху несъзнаван сървър, а не като капитулация на съзнателния
контрол пред несъзнаваните сили, които – естествено – могат да въведат хаос в човеш-
кото поведение159.
Съзнанието не се обезценява от присъствието на несъзнавани процеси. Вместо това
обсегът му се разширява. И – разбира се – при наличието на нормално функциониращ
мозък степента на отговорност на човека за дадено действие не се намалява задължи-
телно от присъствието на здраво и солидно несъзнавано изпълнение на някои действия.
И накрая, взаимоотношението между съзнателните и несъзнаваните процеси е още
един пример на странните функционални партньорства, които се оформят в резултат на
съвместната еволюция на процесите. По необходимост съзнанието и прекият съзнате-
лен контрол върху действията са се появили, след като лишената от съзнание психика
си е била на мястото, управлявайки представлението в повечето случаи, но невинаги с
множество добри резултати. Представлението е можело да се подобри. Съзнанието е
навършило пълнолетие първо чрез ограничаването на част от несъзнаваните изпълни-
тели, а след това чрез безмилостното им изследване, за да се осъществяват предвари-
телно планираните, предварително решени действия. Несъзнаваните процеси са станали
подходящи и удобни средства за осъществяване на поведението и за осигуряване на съ-
знанието на повече време за допълнителен анализ и планиране.
Когато се прибираме към къщи, мислейки за решението на даден проблем, а не за
пътя, по който поемаме, но въпреки това се озоваваме у дома живи и здрави, сме приели
ползите от неосъзнаваното умение, което е било придобито в многото предишни съзна-
телни упражнения според крива на ученето. На пък за къщи всичко, което съзнанието
ни е трябвало да прави, е да наблюдава общата цел на пътуването. Останалата част от
съзнателните ни процеси са били свободни за творческа употреба.
Голяма част от горното се отнася и до професионалните поведения на музиканти и
спортисти. Тяхната съзнателна преработка е фокусирана върху целите, които трябва да
се постигнат, определени граници, които да се достигнат в определени епохи, и върху
избягването на някои опасности на изпълнението и откриването на непредвидени обс-
тоятелства. Останалото е практика, практика, практика – втората природа, която може
да ви ръководи към „Карнеги Хол“.

159
Много добре обоснован обзор на този проблем е направен от Suhler, С., Churchland, Р. (2009).
Control: conscious and otherwise. Trends in Cognitive Sciences 13: 341-347. Вж. също Bargh, J. A., Chen,
M., & Burrows, L. (1996). Automaticity of social behavior: Direct effects of trait construct and stereotype
activation on action. Journal of Personality and Social Psychology, 71, 230-244; Baumeister, R. F. et al
(2007). Self-regulation and the executive function: the self as controlling agent. In Kruglanski, A. and Higgins,
E. (Eds.). Social Psychology: Handbook of Basic Principles (2nd edition), Poldrack, R. Et al. (2005). The
neural correlates of motor skill automaticity. J Neurosci. 25, pp. 5356-5364.
192
 И накрая, сътрудничещото взаимодействие между съзнателно и неосъзнавано е при-
ложима в пълна степен и до нравствените поведения. Те са набор от умения, придобит
с многократните сесии на практикуване в продължение на дълго време, информиран от
съзнателно формулирани принципи и причини, или иначе казано, „втора природа“,
вместена в когнитивното несъзнавано.
В заключение: това, което се има предвид под съзнателен размисъл, няма почти нищо
общо със способността да се контролират действията на мига и има всичко общо със
способността да се планира и да се решава кои действия искаме да осъществим или не
желаем да изпълняваме. Съзнателният размисъл до голяма степен се отнася до решени-
ята, вземани в продължителни периоди от време – дни или седмици в случая на някои
решения, и рядко за минути или секунди. Той не се отнася до решенията, вземани за
части от секундата. Здравият разум разглежда изборите със скоростта на светлината
като „необмислени“ и „автоматични“ 160. Съзнателният размисъл е разсъждение върху
познанието. Прилагаме разсъждения и познания, когато решаваме важни въпроси в жи-
вота си. Използваме съзнателни размишления, за да ръководят любовните и приятелс-
ките ни отношения, образованието ни, професионалните ни дейности, отношенията ни
с другите. Независимо дали са тясно или широко дефинирани, решенията, отнасящи се
до нравственото поведение, включват съзнателни размишления и се вземат в продълже-
ние на дълго време. Не само това, ами такива решения са преработвани в офлайн умст-
веното пространство, което надделява над външното възприятие. Обектът в центъра на
съзнателните размишления – Азът, който отговаря за проучването на бъдещето, често е
отвлечен от външното възприятие и не обръща внимание на неговите капризи. Има
много основателна причина за това разсейване от гледна точка на мозъчната физиоло-
гия: както видяхме, преработващото образи мозъчно пространство е общият сбор от ви-
довете първична сензорна кора; същото пространство трябва да се споделя от процесите
на съзнателното размишление и прякото възприятие; то едва ли може да се справи със
задачата да обслужва и двете, без да фаворизира едното за сметка на другото.
Съзнателният размисъл под ръководството на солиден Аз, изграден върху организи-
рана автобиография и дефинирана идентичност, е основно последствие на съзнанието –
именно типът постижение, който оборва идеята, че съзнанието е безполезен епифено-
мен, декорация, без която мозъкът би осъществявал управлението на живота също тол-
кова ефективно и без излишен шум. Не можем да водим нашия начин на живот във
физическата и социалната среда, които са станали човешки хабитат, без рефлексивни,
съзнателни размишления. Вярно е обаче, че продуктите на съзнателните размишления
са съществено ограничени от голяма поредица от несъзнавани уклони и предубеде-
ност – някои биологично детерминирани, а други културно придобити, и че несъзнава-
ният контрол на действието също е проблем, с който трябва да се борим.
Въпреки това най-важните решения се вземат много преди момента на изпълнението
със съзнателната психика, когато могат да бъдат симулирани и проверени и където съз-
нателният контрол може потенциално да минимизира ефекта от несъзнаваните уклони.
В крайна сметка упражнението по вземане на решения може да се усъвършенства в уме-
ние с помощта на несъзнаваната психична преработка, а подводните операции на пси-
хиката ни по въпросите на общи познания и разсъждения често се наричат когнитивно
несъзнавано. Съзнателните решения започват с обмисляне, симулиране и проверка в

160
Gallagher, S. (2009). Where’s the Action? Epiphenomenalism and the Problem of Free Will. In Susan
Pockett, William P. Banks, and Shaun Gallagher (Eds.) Does Consciousness Cause Behavior? MIT Press.
193
съзнанието; този процес може да се извършва и репетира в несъзнаваната психика, от-
където прясно избраните действия могат да се изпълняват. Съзнателните и несъзнава-
ните компоненти на този сложен и крехък инструмент за вземане на решения и изпъл-
нението им може да бъде изваден от релсите от машината на апетитите и желанията, в
който случай ветото като последно убежище е малко вероятно да е ефективно. Вето за
част от секундата ни напомня на добре известната препоръка по въпросите на пристрас-
тяването към психоактивни вещества: „Просто кажи не.“ Тази стратегия може да е адек-
ватна, когато човек трябва да замести безобидно движение на пръста, но не и когато
трябва да спре действие, подтикнато от силно желание или апетит – именно типа, нала-
ган от всякаква пристрастеност към психоактивни вещества, алкохол, привлекателно
изглеждащи храни или секс. Успешното казване на „не“ изисква дълга съзнателна под-
готовка.

Странична бележка
върху несъзнаваното

Благодарение на факта, че мозъкът ни е успешно комбинирал новото ръководство,

станало възможно благодарение на съзнанието, със старото, което се е състояло от не-
съзнавана, автоматична регулация, несъзнаваните мозъчни процеси са на висотата на
задачите, които трябва да изпълняват от името на съзнателните решения. Някои подхо-
дящи доказателства могат да се получат от забележителното изследване на холандския
физиолог Ап Декстерхаус 161. За да оценим значението на резултатите, трябва да опишем
ситуацията. Декстерхаус иска от нормални изследвани лица в експеримента си да взе-
мат решения за покупка в две различни условия. В едното те прилагат предимно съзна-
телен размисъл; в другото – в резултат от манипулирано разсейване – изследваните
лица не могат съзнателно да обмислят решението си.
Има две неща, които да се купят. Едното се състои от тривиални домакински стоки,
например тостери и кърпи за ръце, а другото са скъпи вещи, например коли или къщи.
И за двата вида на изследваните лица е дадена достатъчно информация за положител-
ните и отрицателните страни на всяка вещ – нещо като потребителски доклад с етикет
с цената. Такава информация е удобна, когато от човек се иска да избере „най-добрата“
възможна вещ за покупка. Когато обаче идва времето за вземане на решение, Декстер-
хаус позволява на някои изследвани лица да изучават информацията в продължение на
три минути, преди да направят избор, а на други не дава тази възможност и ги разсейва
през същите тези три минути. За двата типа вещи – тривиални и нетривиални – изслед-
ваните лица са тестирани в двете условия: с три минути изучаване или с 3 минути раз-
сейване.
Какво бихте предвидили по отношение на качеството на решенията? Една съвършено
разумна прогноза е следната: когато става дума за тривиални домакински вещи, изслед-
ваните лица ще правят добър избор и при съзнателното обмисляне, и при несъзнаваното
вземане на решение, имайки предвид слабата значимост и сложност на проблема. Реша-
ването кой от два тостера да се избере – дори и ако сте дребнави и суетни – едва ли е
ядрена физика. Точно обратното, по отношение на скъпите вещи, например кой седан с
четири врати да купите, бихме очаквали изследваните лица, на които е позволено да

161
Dijksterhuis, Ap. (2006). On Making the Right Choice: The Deliberation-without-Attention Effect.
Science, 311, 1005.
194
изучават информацията, да вземат по-успешните решения.
Резултатите са изненадващо различни от тези прогнози. Решенията, взети без съзна-
телни предварителни размишления, са по-добри за двата типа вещи, но особено за много
скъпите вещи. Повърхностното заключение е следното: ако купувате кола или къща,
запознайте се с фактите, но след това не се суетете и притеснявайте за дребните сравне-
ния по матрицата от възможни предимства или недостатъци. Просто го направете. Тол-
кова за славата на съзнателното обмисляне.
Не е нужно да се казва, че интригуващите резултати не бива да обезкуражават никого
за съзнателен размисъл. Това, което те подсказват, е, че несъзнаваните процеси са спо-
собни на някакви разсъждения, много по-мощни, отколкото обикновено се смята, и че
тези разсъждения – след като са били правилно обучени от миналия опит и когато вре-
мето е ограничено – могат да водят до благотворни решения. При обстоятелствата на
експеримента внимателното, съзнателно обмисляне, което протича, особено по отноше-
ние на много скъпите вещи, не дава най-добрия резултат. Големият брой променливи,
които се обмислят, и ограниченото пространство на съзнателните разсъждения – огра-
ничено от броя неща, на които може да се обръща внимание във всеки момент – нама-
ляват вероятността да се направи най-добрият избор, имайки предвид ограничения вре-
меви прозорец. Пространството на несъзнаваното, обратното, има много по-голям ка-
пацитет. То може да задържа и да манипулира много променливи, които потенциално
създават най-добрия избор в ограничен времеви прозорец.
Освен онова, което ни казва за несъзнаваната преработка по принцип, изследването
на Декстерхаус посочва и други важни моменти. Единият засяга количеството време,
което е нужно за решението. Възможно е да изберете абсолютно най-добрия ресторант
за довечера, ако разполагахте с цял следобед, за да изследвате най-новите рецензии за
местата за хранене, цената на ястията в менютата и местоположението, и да ги сравня-
вате със своите предпочитания, настроение и състоянието на банковата ви сметка. Вие
обаче не разполагате с цял следобед. Времето има значение и трябва да има „разумност“
в количеството време, което заделяте за всяко възможно решение. Разумността зависи,
разбира се, от значението на въпроса, който решавате. Имайки предвид, че не разпола-
гате с цялото време на света, вместо да правите огромна инвестиция в сложни изчисле-
ния, няколко съкратени пътища са добре дошли. Добрата новина е, че миналите емоци-
онални записи ще ви помогнат с тези съкратени пътища и че нашето когнитивно несъз-
навано е добър доставчик на такива записи.
Всичко написано показва, че на мен много ми харесва идеята, че нашето когнитивно
несъзнавано е способно на разсъждения и има по-голямо „пространство“ за операции,
отколкото съзнателния му контрапункт. Аз обаче бих добавил още един критично важен
елемент за обясняването на тези резултати: той е свързан с миналия емоционален опит
на изследваното лице с неща, подобни на различните много скъпи вещи в експеримента.
Пространството на несъзнаваното е широко отворено и подходящо за тази скрита мани-
пулация, но то работи в полза на човека до голяма степен защото определени възмож-
ности са несъзнавано белязани с уклон, свързан с научени преди емоционални фактори.
Убеден съм, че заключенията за достойнствата на не-съзнанието са правилни, но нашата
идея за онова, което протича под лъскавата повърхност на съзнанието, се обогатява
много, когато вземем предвид емоциите и чувствата в несъзнаваните процеси.
Експериментът на Декстерхаус илюстрира комбинацията на силите на несъзнаваното
и на съзнанието. Несъзнаваната преработка сама по себе си не би могла да свърши ра-
ботата. В тези експерименти е вярно, че несъзнаваните процеси вършат много работа.

195
Същевременно тези изследвани лица са се облагодетелствали от годините съзнателни
размишления, през които техните несъзнавани процеси са били многократно тренирани.
Нещо повече: макар че несъзнаваните процеси вършат своята проучвателна работа, из-
следваните лица, разбира се, остават напълно в съзнание. Пациентите в безсъзнание под
въздействието на анестезия или на кома не вземат решения за реалния свят, както и не
се наслаждават на секса. Отново: именно уместната синергия на скритите и откритите
нива е това, което носи успех. Зависим от когнитивното несъзнавано много редовно,
през целия ден, и дискретно възлагаме редица задачи на неговите експертни познания,
включително осъществяването на реакциите.
Възлагането на експертни познания на пространството на несъзнаваното е това, което
правим, когато усъвършенстваме умение до такава степен, че вече не осъзнаваме тех-
ническите стъпки, които са необходими за изпълнението му. Развиваме уменията на яс-
ната светлина на съзнанието, но след това им позволяваме да преминат в нелегалност,
в просторното мазе на психиката ни, където не задръстват оскъдното пространство на
съзнателните размишления.
Експериментът на Декстерхаус осигурява фанфари към течащите изследователски
усилия по отношение на ролята на несъзнаваните влияния в задачите за вземане на ре-
шения. В началото на тези изследвания нашата изследователска група представи реша-
ващи доказателства в това отношение 162. Например ние показахме, че когато нормални
изследвани лица играят игра на карти, която включва печалби и загуби в условията на
риск и несигурност, играчите започват да приемат печеливша стратегия малко преди да
са в състояние да формулират на глас защо го правят. В продължение на няколко минути
преди приемането на изгодната стратегия мозъкът на изследваните лица създава дифе-
ренциални психофизиологични реакции винаги когато те се чудят дали да изтеглят кар-
та от едната от „лошите“ колоди – тези, които носят загуба, докато перспективата да
изтеглят карта от „добра“ колода не генерира такава реакция. Красотата на този резул-
тат се крие във факта, че психофизиологичните реакции, които в първоначалното изс-
ледване се измерваха с кожна проводимост, не могат да се възприемат нито от изслед-
ваното лице, нито от невъоръженото око на наблюдателя. Те се появяват под радара на
съзнанието на човека – също толкова прикрито, колкото и поведенческото отклонение
към печелившата стратегия 163.
Какво точно става, все още не е напълно ясно, но каквото и да е то, съзнанието във и
за момента не е задължително изискване. Възможно е несъзнаваният еквивалент на съз-
нателната интуиция да разтърсва процеса на вземане на решение, така да се каже, пре-
дубеждавайки несъзнателното изчисляване и пречейки на избора на погрешното нещо.
По всяка вероятност несъзнавано (в подземията на психиката) протича важен процес на
разсъждения и разсъжденията създават резултати без изобщо някога да стават известни
междинните стъпки. Какъвто и да е, процесът създава еквивалента на интуиция без

162
A. Bechara, A.R. Damasio, H. Damasio and S.W. Anderson (1994). Insensitivity to future consequences
following damage to prefrontal cortex. Cognition 50, pp. 7-15; A. Bechara, H. Damasio, D. Tranel and A.R.
Damasio (1997). Deciding advantageously before knowing the advantageous strategy. Science 275 pp. 1293-
1294.
163
Неотдавнашна група от експерименти на лабораторията на Алан Коуи потвърждава (с помощта
на парадигмата на отплатата), че изборът на печеливша стратегия в нашия експеримент с хазарта се
преработва несъзнавано: Persaud, N., McLeod, Р. and Cowey, A. Post-decision wagering objectively
measures awareness. Nature Neuroscience. 10(2): 257-261.

196
признанието „Аха!“, че решението е било взето, а просто мълчаливото му осигуряване.
Доказателствата за несъзнавана преработка непрекъснато продължават да се натруп-
ват. Нашите икономически решения не се ръководят от чиста рационалност и в значи-
телна степен сме повлияни от силни уклони, например отвращението от загубите и удо-
волствието от печалбите164. Начинът, по който взаимодействаме с другите, е повлиян от
голяма поредица от уклони, които имат общо с пола, расата, маниерите, акцента, облек-
лото. Средата на взаимодействието носи собствен набор от уклони, свързани с позна-
тостта и дизайна. Притесненията и емоциите, които преживяваме преди взаимодейст-
вието, също играят важна роля, както и времето от денонощието: гладни ли сме? Сити
ли сме? Изразяваме или даваме индиректни знаци за предпочитания към човешки лица
със скоростта на светлината, без да сме имали време да преработим съзнателно данните,
които биха подкрепили съответстващия обмислен извод, а това е още една причина да
сме още по-внимателни с важните решения в нашия личен и граждански живот165. Да
позволите на несъзнаваното люшкане на минали емоции да ръководи избора ви на къща
е окей, стига да спрете и внимателно да обмислите какво ви предлага несъзнаваното
като възможност, преди да подпишете договора. Възможно е при повторния анализ на
данните да заключите, че изборът не е валиден, независимо как интуитивно сте преце-
нили ситуацията, тъй като например миналият ви опит с тази област е нетипичен, пре-
дубеден или недостатъчен. Това е още по-важно, ако гласувате в избори или сте съдебен
заседател. Един от основните проблеми, пред които се изправят гласоподавателите в
политически избори и съдебните заседатели в съдебните дела, е силата на емоционал-
ните/несъзнаваните фактори. Тя е толкова добре осъзната и призната, че истински чу-
довищна машина за електорално влияние се е развила като индустрия през последните
няколко десетилетия заедно с по-малко оповестяваните, но еднакво усъвършенствани
методи за влияние върху подбора на съдебните заседатели.
Разсъжденията и преоценките, проверката на фактите и премислянето са от същнос-
тно значение. Тук е големият повод за инвестиране на допълнително време за вземане
на решение, за предпочитане преди да влезете в кабинката за гласуване или да връчите
гласа си на председателя на съдебните заседатели.
Всички обсъдени по-горе резултати илюстрират ситуации, в които несъзнавани вли-
яния – емоционални или не – и несъзнавани стъпки на размисъл имат отношение към
резултата от задачата. Изследваните лица обаче са в пълно съзнание, когато са им да-
дени предпоставките на задачата, както и когато решението се е появило, и са наясно с
резултатите от своите действия. Ясно е, че това са примери на несъзнавани компоненти
на иначе съзнателни решения. Те ни дават възможност да хвърлим поглед към слож-
ността и разнообразието на механизмите зад фасадата на предполагаемо съвършено съз-
нателния контрол, но не отричат способността ни за размишления и не ни освобождават

164
Kahneman, D. (2003). Maps of bounded rationality: psychology for behavioral economists. Am. Econ.
Rev 93, 1449-1475; Kahneman, D. and Frederick, S. (2007). Frames and brains: elicitation and control of
response tendencies. Trends Cogn. Sci. 11, 45-46; Zweig, Jason (2007). Your Money and Your Brain: How
the New Science of Neuroeconomics Can Help Make You Rich. New York: Simon and Schuster; Lehrer, J.
(2009) How We Decide. New York: Houghton Mifflin.
165
Phelps, Elizabeth A., Cannistraci, Christopher J., and Cunningham, William A. (2003). Intact
performance on an indirect measure of race bias following amygdala damage. Neuropsychologia, Vol 41 Issue
2, 203-208; Oosterhof, N. N., & Todorov, A. (2008). The functional basis of face evaluation. Proc. Natl. Acad.
Sci. 105, 11087-11092. Доказателства за несъзнавани уклони са представени подробно и в интелигентно
написаните популярни книги.
197
от отговорност за своите действия.

Бележка върху геномното несъзнавано

Ред е на кратка бележка за геномното несъзнавано: една от скритите сили, с които

съзнателните размишления трябва да се борят. Какво имам предвид под геномно несъз-
навано? Много просто: колосалният брой инструкции, които се съдържат в нашия геном
и които ръководят конструирането на организма с характерните черти на нашия фено-
тип както в същинското тяло, така и в мозъка, и допълнително подпомагат функциони-
рането на организма. Основният строеж на нашите мозъчни вериги е ръководен от ге-
нома и този базисен план съдържа първия репертоар от несъзнавано ноу-хау, с който
организмът ни може да се управлява. Ноу-хауто има общо първо и най-вече с регулаци-
ята на живота, въпросите на живота и смъртта, и възпроизвеждането, но именно заради
централността на тези въпроси планът подпомага редица поведения, които може да из-
глеждат като решени въз основа на съзнателното познание, но в действителност са ръ-
ководени от несъзнавани диспозиции. Спонтанните предпочитания, които отделният
човек проявява в началото на живота по отношение на храна и напитки, на партньори и
хабитати, са ръководени отчасти от геномното несъзнавано, макар че може да се моду-
лират и модифицират от индивидуалния опит, трупан в процеса на развитието. Психо-
логията отдавна признава съществуването на тези несъзнавани основи на поведението
и ги изучава под рубриката „инстинкти“, „автоматични поведения“, „драйвове“ и „мо-
тивация“. Това, което се е променило напоследък, е осъзнаването, че ранното имплан-
тиране на такива диспозиции в човешкия мозък е под значително генетично влияние и
че въпреки цялото оформяне и премоделиране, което предприемаме като съзнателни
хора, тематичният обхват на такива диспозиции е широк, а всепроникващата им сила –
изумителна. Това е особено видимо по отношение на някои от диспозициите, на чиято
основа са изградени културните структури. Генетичното несъзнавано има какво да каже
за ранното оформяне на изкуствата: от музиката и рисуването до поезията. То има общо
с първичното структуриране на социалното пространство, включително неговите кон-
венции и правила. Има общо и – както Фройд и Юнг със сигурност са уловили – с ре-
дица аспекти на човешката сексуалност. То много е допринесло за фундаменталните
наративи на религията и уважаваните сюжети на пиеси и романи, които се въртят в не
малка част около силата на геномно вдъхновени емоционални програми. Сляпа ревност,
непроницаема за здравия разум, доказателствата и логиката, кара Отело да убие съвър-
шено невинната Дездемона, а Каренин да накаже блудната Ана Каренина. Монументал-
ната злоба на Яго вероятно нямаше да свърши работа, ако не беше естествената уязви-
мост на Отело на ревността. Когнитивната асиметрия на сексуалността на мъжете и на
жените, много от чиито параметри са гравирани в генома ни, наднича зад поведението
на тези герои и ги прави вечни. Силната мъжка агресивност на Ахил, Хектор и Одисей
има еднакво силни корени в генетичното несъзнавано. Същото може да се каже за два
други героя: Едип и Хамлет, унищожени или от нарушаването на табуто на кръвосме-
шението, или от незаявената склонност да го нарушат. Фройдистката интерпретация на
тези вечни герои се слива с техния еволюционен произход, посочвайки някои много
често срещани характеристики на човешката природа. Театърът и романът, както и фир-
мите – техните наследници през XX век – силно са се облагодетелствали от геномното
несъзнавано.

198
 Чувството за съзнателна воля

Колко често сме ръководени от добре репетираното когнитивно несъзнавано, обучено

под супервизията на съзнателните размишления да съблюдава съзнателно замислените
идеали, желания и планове? Колко често сме ръководени от несъзнавани, дълбоко вко-
ренени, биологично древни уклони, апетити, желания? Подозирам, че повечето от нас –
слаби, но добронамерени грешници – действат и в двата регистъра: повече в единия или
в другия в зависимост от ситуацията от времето от денонощието.
В какъвто и регистър да функционираме – виртуозно или не, – действието във всеки
момент неизбежно се придружава от впечатлението – понякога погрешно, друг път не,
че сме действали там и тогава под пълен съзнателен контрол и сме се хвърлили с главата
напред в онова, което сме направили. Това впечатление е чувство, което възниква, ко-
гато организмът ни се ангажира в ново възприятие или инициира ново действие – съ-
щото като чувството на знаене, което обсъдих в предишната глава като неразделна част
от сглобения Аз. Същото становище споделя и Дан Уегнър, който описва съзнателната
воля като „соматичния маркер на личното авторство, емоция, която удостоверява собс-
твеника на действието като него самия. С чувството, че вършим някакво действие, по-
лучаваме съзнателното усещане за воля, прикрепена към това действие.“ 166 С други
думи, ние не сме просто „съзнателни автомати“, за каквито ни смята Т. X. Хъксли преди
един век, неспособни да контролираме съществуването си167. Когато съзнанието е ин-
формирано за действията, предприети от организма, чувството, свързано с информаци-
ята, обозначава, че действията са били предприети от самите нас. Информацията и удос-
товеряването на течащите действия са от съществено значение за мотивиране на раз-
мишленията за бъдещите действия. Без този вид почувствана, валидирана информация
няма да сме св състояние да поемем моралната отговорност за действията, предприети
от организма ни.

Възпитаване
на когнитивното несъзнавано

По-големият контрол върху приумиците на човешкото поведение може да дойде само

от натрупването на познания и от отчитането на откритите факти. Отделянето на време
за анализиране на фактите, за оценяване на резултата от решенията и за обмисляне на
емоционалните резултати от тези решения е пътеката към изграждането на практичес-
кия наръчник, известен като мъдрост. На базата на мъдростта можем да размишляваме
и да се надяваме да насочваме поведението си в рамката на културните ни конвенции и
етичните правила, които са информирали нашите биографии и света, в който живеем.
Можем да реагираме и на тези конвенции и правила, да се изправяме пред конфликта,
който възниква, когато не сме съгласни с тях, и дори да се опитваме да ги модифици-
раме. Добър пример е конфликтът, през който се изправят съвестните възразяващи.
Не по-малко важно: трябва да осъзнаваме особеното препятствие, пред което се изп-
равят нашите съзнателно обмислени решения: те трябва да открият път към когнитив-

166
Wegner, D. М. (2002). Op. cit.
167
Huxley, Т. Н. (1874). On the hypothesis that animals are automata, and its history. Fortnightly review,
16: 555-580. Препечатано в Methods and Results: Essays by Thomas H. Huxley (D. Appleton, 1898.)
199
ното несъзнавано, за да проникнат в машината на действието, а ние трябва да подпо-
могнем това влияние. Един от начините за транспониране на препятствието е интензив-
ното съзнателно репетиране на процедурите и действията, които искаме да видим реа-
лизирани несъзнавано – процес на многократно практикуване, което води до овладяване
на умение за изпълнение, съзнателно изградена психологическа програма за действие,
която е преминала в нелегалност.
Тук не измислям нищо ново, а просто очертавам един практически механизъм, изв-
лечен от онова, което според мен са нервните операции на вземането на решения и дейс-
твието. От хилядолетия мъдрите лидери са се обръщали към сравнимо решение, когато
са искали от последователите си са съблюдават дисциплинирани ритуали, чиито стра-
ничен ефект трябва да е бил постепенното налагане на съзнателно пожелани решения
върху несъзнавани процеси на действие. Не е изненадващо, че тези ритуали често са
включвали създаването на засилени емоции, дори болка – емпирично открито средство
за гравиране на желания механизъм в човешкото съзнание. Това, което си представям
обаче, надскача религиозните и гражданските ритуали, за да обхване всекидневните
въпроси на живота, имащи отношение към различни области. Мисля в частност за въп-
росите на здравето и социалното поведение. Нашето недостатъчно възпитание на несъз-
наваните процеси вероятно обяснява например защо толкова много от нас се провалят
жестоко във вършенето на онова, което би трябвало да правим по отношение на начина
си на хранене и физическите упражнения. Ние мислим, че контролираме, но често не е
така – и епидемиите от затлъстяване, хипертония и сърдечносъдови болести доказват,
че не притежаваме контрола. Биологичният ни строеж ни предразполага да консуми-
раме това, което не бива, но това правят и културните традиции, които са стъпили на
този биологичен строеж и са оформени от него, а дори и рекламната индустрия, която
го експлоатира. Тук няма конспирация. Това е съвсем естествено. Може би това е добро
място за ритуализирано изграждане на умения, ако е нужно.
Същото важи за епидемията от пристрастяване към различни дроги. Една от причи-
ните защо толкова много хора да се пристрастяват към всякакви дроги, да не спомена-
ваме алкохола, има общо с натиска на хомеостазата. В естествения ход на деня неиз-
бежно се изправяме пред фрустрации, тревожност и трудности, които изваждат хомеос-
тазата от равновесие и вследствие на това ни карат да се чувстваме зле, може би измъ-
чени, обезсърчени или тъжни. Един от ефектите на т.нар. вещества, с които се злоупот-
ребява, е бързо – и разбира се, преходно – да възстановяват загубения баланс. Как го
правят? Вярвам, че те променят почувствания образ, който мозъкът си формира в мо-
мента за своето тяло. Състоянието на извадена от равновесие хомеостаза е нервно пред-
ставено като възпрепятстван, проблемен телесен пейзаж. След вземането на определени
психоактивни вещества в определени дози, мозъкът представя по-гладко функциони-
ращ организъм. Страданието, което съответства на предишния почувстван образ, се пре-
образява във временно удоволствие. Следва похищаването на системите на апетита и
крайният резултат съвсем не е именно търсеното ребалансиране на хомеостазата – поне
не за дълго. Въпреки това отхвърлянето на възможността за бърза корекция на страда-
нието изисква огромни усилия, дори и от онези, които вече знаят, че корекцията е крат-
ковременна, а последиците от избора може да са твърде скъпи. В рамката, която очер-
тах, има очевидна причина за това състояние на нещата. Несъзнаваното хомеостазно
изискване е под контрола на природата и може да му се противопостави единствено
добре обучена и мощна противодействаща сила. Спиноза като че ли е имал правилна

200
представа, когато казва, че емоция с отрицателни последици може да се контрира един-
ствено от друга, по-силна емоция. Това означава, че просто възпитаването на несъзна-
вания процес любезно да отказва едва ли е решение. Несъзнаваният инструмент трябва
да бъде трениран от съзнанието да нанася емоционален контраудар.

Мозък и справедливост

Не е трудно да си представим, че биологично информираните концепции за съзнател-

ния и несъзнавания контрол са релевантни на начина, по който живеем и най-вече за
начина, по който би трябвало да го правим. Вероятно обаче релевантността никъде не е
по-голяма, отколкото по въпросите, засягащи социалното поведение и в частност него-
вия сектор, известен като нравствено поведение, както и нарушаването на социалните
споразумения, кодифицирани като закони.
Цивилизацията и в частност нейните аспекти, които имат общо със справедливостта,
се върти около идеята, че хората са съзнателни по начини, които са недостъпни за жи-
вотните. Като цяло културите са развили системи на правосъдие, които приемат под-
хода на здравия разум към сложните решения с цел защита на обществото от тези, които
нарушават установените закони. Разбираемо е, че с редки изключения тежестта, прида-
вана на доказателствата, идващи от науката за мозъка и от когнитивната наука, е пре-
небрежимо малка.
Засилва се страхът, че доказателствата за мозъчното функциониране – след като ста-
ват по-широко известни – може да подкопаят приложението на закона: нещо, което
правните системи до голяма степен са избягвали, като не са вземали подобни доказател-
ства предвид. Реакцията обаче трябва да е нюансирана. Само защото всеки способен за
знае е отговорен за действията си, това не означава, че невробиологията на съзнанието
е нерелевантна на процеса на правосъдието и на процеса на обучение, натоварен с под-
готовката на бъдещите възрастни за адаптивно социално съществуване. Точно обрат-
ното: адвокати, съдии, законодатели, политици и педагози трябва да се запознаят с нев-
робиологията на съзнанието и вземането на решения. Това е важно, за да се подпомогне
създаването на реалистични закони и да се подготвят бъдещите поколения за отговорен
контрол върху действията си.
Очевидно е, че в определени случаи на мозъчна дисфункция дори и най-добре осъ-
ществените разсъждения може да не успеят да надделеят над несъзнаваните или съзна-
ваните сили. Едва започваме да разбираме профила на такива случаи, но все пак знаем
например, че пациенти с определени видове префронтални увреждания може да са нес-
пособни да контролират импулсивността си. Начинът, по който такива хора контроли-
рат действията си, не е нормален. Как трябва да бъдат съдени, когато попаднат под уда-
рите на закона? Като престъпници или като неврологични пациенти? Може би и двете,
бих казал. Тяхното неврологично заболяване по никакъв начин не може да извини дейс-
твията им, макар и да може да обясни някои аспекти на престъплението. Ако обаче са
неврологично болни, тогава те наистина са пациенти и обществото трябва да се справя
с тях като такива. Истинска трагедия в това отношение е фактът, че едва започваме да
разбираме тези аспекти на неврологичната болест и че след като болестите се диагнос-
тицират, нямаме какво особено да предложим като лечение. Това обаче по никакъв на-
чин не ограничава отговорността на обществото по отношение на разбирането и общес-

201
твените дебати върху съществуващото познание, както и нуждата от допълнителни из-
следвания по тези въпроси 168.
Други пациенти, при които префронталното увреждане е концентрирано във вентро-
медиалния сектор, преценяват хипотетични морални дилеми по много практичен, ути-
литарен начин, който почти или изобщо не използва по-добрите гледни точки на човеш-
кия дух. Когато такива пациенти са конфронтирани например с хипотетичен случай на
опит за убийство, който не е довел до смърт независимо от намерението да се убие, не
преценяват ситуацията като значимо различна от тази на случайното и непреднамерено
убийство. В действителност е възможно те дори да възприемат тази ситуация като по-
допустима169. Начинът, по който такива хора разбират мотивите, намеренията и после-
диците, е нетрадиционен, меко казано, дори и ако във всекидневния си живот не биха
наранили и муха. Все още имаме много да учим за начина, по който човешкият мозък
преработва преценките за поведението и контролира действията.

Природа и култура

Историята на живота е оформена като дърво с множество клони, всеки водещ към
различен биологичен вид. Дори видове, които не са в края на голям клон, може да са
съвършено интелигентни в собствения си зоологически квартал. Техните постижения
трябва да се преценяват спрямо тези в квартала. Въпреки това, когато погледнем цялос-
тно дървото на живота, не може да не признаем, че организмите наистина напредват от
прости към сложни. От тази гледна точка е разумно да се запитаме кога се е появило
съзнанието в историята на живота. Какво е направило за живота? Сканирането на био-
логичната еволюция като спонтанно непрекъснато изкачване нагоре по дървото, разум-
ният отговор е, че съзнанието се е появило доста късно и високо горе в клоните му. Няма
признаци за съзнание в първичния бульон или в бактериите, в едноклетъчните или в
простите многоклетъчни организми, при гъбичките или растенията – всички те инте-
ресни организми, които демонстрират сложни механизми за регулиране на живота:
точно тези инструменти, чиито постижения съзнанието ще подобри на по-късен етап.
Нито един от тези видове няма мозък, а камо ли психика и съзнание. В отсъствието на
неврони поведението е ограничено, а психиката – невъзможна, и ако няма психика, няма
съзнание като такова, а само негови предшественици.
Когато се появяват невроните, животът се променя по забележителен начин. Невро-
ните се появяват като вариация на темата на другите телесни клетки. Те са изградени от
същите компоненти като останалите клетки, подхождат към работата си по същия на-

168
Фондация „Макартър“ е започнала амбициозен проект върху Neuroscience and the Law въз основа
на голям консорциум от институции. Проектът, който се ръководи от Майкъл Газанига, има за цел да
проучи, да подложи на обсъждане и да изследва някои от тези въпроси в светлината на съвременната
невронаука.
169
Уместни изследвания на нашата група са: Anderson, S. W, Bechara, A., Damasio, H., Tranel, D.,
Damasio, A. R. (1999). Impairment of social and moral behavior related to early damage in human prefrontal
cortex. Nature Neuroscience, 2, 11:1032-1037; Koenigs, M., Young L., Adolphs, R., Tranel D., Hauser M.,
Cushman E, Damasio A. (2007). Damage to the prefrontal cortex increases utilitarian moral judgments. Nature
446, 908-911; Damasio, A. (2007). Neuroscience and ethics: intersections. American Journal of Bioethics, 7:
1, 3-7; Young, L. Bechara, A., Tranel, D., Damasio, H., Hauser, M., Damasio, A. (2010). Damage to
ventromedial prefrontal cortex impairs judgment of harmful intent Neuron, April.
202
чин, но въпреки това са специални. Невроните стават носители на сигнали, преработ-
ващи устройства, способни да предават и да получават съобщения. По силата на тези
способности да сигнализират невроните се организират в сложни вериги и мрежи. На
свой ред веригите и мрежите представят събитията, случващи се в другите клетки и
пряко или непряко влияят върху функционирането на другите клетки, а дори и на собс-
твеното си функциониране. Невроните са изцяло създадени за другите клетки в тялото,
макар че не загубват своя статус на телесни клетки само защото са придобили способ-
ността да предават сигнали по електрохимичен път, да доставят тези сигнали до раз-
лични места в организма и да изграждат вериги и системи с неимоверна сложност. Те
са телесни клетки, очарователно зависещи от хранителните съставки като всички оста-
нали телесни клетки, различаващи се предимно по способността си да изпълняват но-
мера, които другите телесни клетки не могат, и категорично решени да живеят дълго –
ако е възможно толкова дълго, колкото собствениците им. Разделението тяло-мозък е
донякъде преувеличено, тъй като невроните, които изграждат мозъка, са телесни
клетки – нещо, което наистина има значение за проблема тяло-психика.
След като невроните са на мястото си в организми, които са способни на движение,
животът се променя по начин, който природата отказва на растенията. Започва неумо-
лима прогресия на функционалната сложност от все по-усъвършенствани поведения до
психичен процес и в крайна сметка до съзнание. Една тайна зад това непрекъснато ус-
ложняване днес вече е известна. Тя има общо както просто с броя на невроните, с които
разполага даден организъм, така и – също толкова важно – с моделите, в които те са
организирани като вериги с все по-голям мащаб по целия път до макроскопични мо-
зъчни зони, които формират системи със сложни функционални учленявания. Комби-
нираното значение на броя на невроните и модела на организация е причината да не е
възможно да се подхожда към проблемите на поведението и психиката, като се разчита
единствено на изследването на отделни неврони или на молекулите, които им въздейс-
тват, или на гените, включени в управляването на живота им. Разбира се, изучаването
на отделните неврони, микровериги, молекули и гени е незаменимо за всеобхватното
разбиране на проблема. Причината обаче психиката и поведението на човекоподобните
маймуни да са толкова различни например се крие в броя на мозъчните елементи и в
модела на тяхната организация.

Нервните системи са се развили като мениджъри на живота и попечители на биоло-

гичната стойност, подпомагани първоначално от нямащи нужда от мозък диспозиции,
но в крайна сметка от образи, т.е. от съзнание. Появата на съзнанието предизвиква зре-
лищно подобрение на регулацията на живота за множество биологични видове, дори
когато образите нямат фините детайли и са с продължителността единствено на перцеп-
тивния момент, напълно изчезвайки след това. Мозъкът на социалните насекоми е при-
мер на тези постижения: изумително усъвършенстван и въпреки това донякъде ригиден,
уязвим на прекъсване на тяхната поведенческа последователност и все още неспособен
да задържа репрезентациите в пространство на временната работна памет. Интелигент-
ното поведение става много сложно в многобройни нечовешки биологични видове, но
може да се твърди, че гъвкавостта и творчеството, които бележат човешкото изпълне-
ние, не са се появили единствено от генетичния разум. Той е трябвало да се сдобие с
протагонист, да бъде обогатен с Аз-процес, възникващ в неговата среда.
След като Азът се обединява със психиката, играта на живота се променя, макар и
първоначално скромно. Образите на вътрешния и външния свят могат да се организират

203
по кохерентен начин около протоаза и да се ориентират въз основа на изискванията на
хомеостазата на организма. Тогава инструментите на наградата и наказанието, и на
драйвовете и мотивациите, които са оформяли жизнения процес на по-ранните етапи на
еволюцията, подпомагат развитието на сложни емоции. Именно тогава социалната ин-
телигентност започва да става гъвкава. Появява се ядреният Аз и това се следва от екс-
панзия на пространството на умствената преработка, на традиционната памет и възпро-
извеждането, на работната памет и на разсъжденията. Регулацията на живота се фоку-
сира върху постепенно все по-добре дефиниран индивид. В крайна сметка се появява
автобиографичният Аз, а с него регулацията на живота се променя радикално.
Ако природата може да се разглежда като безразлична, небрежна и безсъвестна, то-
гава човешкото съзнание създава възможността за поставяне под съмнение на мето-
дите ѝ. Появата на човешкото съзнание се асоциира с еволюционно развитие в мозъка,
поведението и психиката, което в крайна сметка води до създаването на културата –
радикална новост в хода на естествената история. Появата на невроните с придружава-
щата диверсификация на поведението и проправяне на пътя към психиката и съзнанието
представлява монументално събитие във величествената траектория. Появата обаче на
мозъка със съзнание, способен на гъвкава саморефлексия, е следващото монументално
събитие. То е откриването на пътя към бунтарската, макар и несъвършена реакция на
диктата на безгрижната природа.
Как се е развил независимият и бунтовен ум? Можем само да спекулираме и следва-
щите страници са просто кратка скица на неимоверно сложна картина, която не може
да се опише в една-единствена книга, а камо ли глава. Въпреки това можем да сме си-
гурни, че бунтарят не се е развил изведнъж. Умовете, изградени от карти от различни
сензорни модалности, са били от помощ в подобряването на регулацията на живота, но
дори когато картите стават същински почувствани умствени образи, не са независими,
а камо ли бунтарски. Почувстваните образи на вътрешността на организма способстват
за засиленото оцеляване и създават потенциално приятен спектакъл, но няма кой да го
гледа. Когато психиката за пръв път добавя ядрен Аз в инвентара си (тогава всъщност
започва живота си съзнанието), се доближаваме до границата, но не съвсем. Един прост
протагонист е ясно предимство, защото той генерира здрава връзка между нуждите на
регулацията на живота и изобилието от умствени образи, които мозъкът си формира за
света около себе си. Ръководството на поведението се оптимизира. Независимостта, за
която говоря обаче, може да излезе на повърхността само след като Азът е достатъчно
сложен, за да разкрие по-пълна картина на човешката природа, след като живите орга-
низми могат да научат, че на карта са заложени болката и загубата, но и удоволствието,
процъфтяването и лудостта, след като има въпроси, които да се зададат за човешкото
минало и човешкото бъдеще, след като въображението може да покаже как би могло да
се намали страданието, да се минимизира загубата и да се увеличи вероятността за щас-
тие и въображение. Тогава бунтарят започва да води човешкото съществуване в нови
посоки: някои дръзки, други приспособяващи се, но всички основани на мисленето чрез
познания: мистични първоначално, научни по-късно, но въпреки това познания.

Азът идва при съзнанието

Колко прекрасно би било да открием къде и кога солидният Аз е дошъл при съзнани-
ето и е започнал да генерира биологичната революция, наречена култура! Независимо
от несекващите изследователски усилия на тези, които се занимават с интерпретиране

204
и датиране на човешките артефакти, които са оцелели през историята обаче, не сме в
състояние да отговорим на тези въпроси. Сигурно е, че Азът е съзрявал бавно и посте-
пенно, но неравномерно, и че процесът се е осъществявал в няколко части на света, при
това не задължително едновременно. Въпреки това е известно, че нашите най-преки чо-
вешки предтечи са ходили по земята преди около 200 хиляди години и че преди около
30 хиляди години хората са създавали пещерни рисунки, скулптури, скални рисунки,
метални отливки, бижута, а вероятно са създавали и музика. Предполаганата дата за
пещерата Шове в Ардеш е преди 32 хиляди години, а преди 17 хиляди години пещерата
Ласко вече е един вид Сикстинска капела със стотици сложни рисунки и хиляди скални
рисунки в сложна смес от фигури и абстрактни знаци. Очевидно там е работило съзна-
ние, способно на символна преработка. Точното взаимоотношение между появата на
езика и експлозията на артистична експресия и изработване на сложни сечива, които
разграничават Н. sapiens, не е известно. Ние обаче знаем, че в продължение на десетки
хиляди години хората са участвали в погребения, които са били достатъчно сложни, за
да изискват специално отношение към мъртвите и еквивалента на надгробни камъни.
Трудно е да си представим как такива поведения биха се появили в отсъствието на екс-
плицитна загриженост за живота – първият опит за интерпретиране на живота и при-
писването му на стойност, разбира се, емоционална, но и интелектуална. Немислимо е
загрижеността или интерпретацията да се появяват в отсъствието на солиден Аз.
Развитието на писмеността преди около 5000 години осигурява шепа солидни дока-
зателства и по времето на Омировите поеми, които вероятно са на по-малко от 3000
години, няма съмнение, че автобиографичният Аз е дошъл при човешкото съзнание.
Въпреки това симпатизирам на твърдението на Джулиън Джейнс, че на човешкото съз-
нание трябва да се е случило нещо с огромно значение по време на относително краткия
времеви интервал между събитията, описани в „Илиада“, и тези, които изграждат „Оди-
сея“170. Разумно е да се приеме, че с натрупването на познания за хората и за Вселената
непрекъснатите размишления трябва да са променили структурата на автобиографич-
ния Аз и да са довели до по-тясното съшиване на относително различните аспекти на
умствената преработка – координацията на мозъчната активност, ръководена първо от
стойността, а след това от разума, са работили в наша полза. Каквато и да е истината,
Азът, който си представям като способен на бунтарство, е скорошно събитие – от поря-
дъка на хиляди години – просто миг в еволюционното време. Азът разчита на характе-
ристики на човешкия мозък, придобити по всяка вероятност по време на дългия период
на плейстоцена. Той зависи от способността на мозъка да пази огромни по обем паме-
тови записи не само за моторни умения, но и за факти и събития, в частност лични факти
и събития – тези, които изграждат скелето на биографията и основата на личността и
индивидуалната идентичност. Той зависи от способността за реконструиране и манипу-
лиране на паметовите записи в работно мозъчно пространство, паралелно на перцептив-
ното пространство – офлайн съхраняваща зона, където времето може да се отмени при
закъснение, а решенията – да се освободят от тиранията на незабавните реакции. Той
зависи от способността на мозъка да създава не само умствени репрезентации, които
имитират реалността робски, мимически, но репрезентации, които символизират дейс-
твията, обектите и отделните хора. Бунтарският Аз зависи от способността на мозъка да
комуникира психичните състояния, особено емоционалните, чрез телесни жестове и с
ръце, както и чрез гласа под формата на музикални тонове и реч. И накрая: той зависи

170
Jaynes, Julian (1976). Op. cit.
205
от изобретяването на външни паметови системи, паралелни на тези, съдържащи се във
всеки мозък, под което имам предвид пиктографските репрезентации, предлагани от
ранните рисунки, скулптури, инструменти, бижута, погребална архитектура и много
след появата на езика: писмени записи – със сигурност най-важният вид външна памет
съвсем доскоро.
След като автобиографичните Азове могат да действат въз основа на познанията, гра-
вирани в мозъчните вериги и във външните записи на камък, глина или хартия, хората
са станали способни да свързват индивидуалните си биологични потребности към аку-
мулираната мъдрост. Така започва дълъг процес на търсене, разсъждения и реагиране,
изразяван през цялата писмена човешка история в митовете, религиите, изкуствата и в
различни структури, изобретени, за да управляват социалното поведение: конструира-
ния морал, правосъдни системи, икономика, политика, наука и технология. Върховните
последици от съзнанието са се реализирали чрез паметта. Това е памет, придобита през
филтъра на биологичната стойност и одухотворена от разума.

Последиците от рефлексивния Аз

Представете си ранните хора по някое време, след като речта се е установила като
средство за комуникация. Представете си хора със съзнание, чийто мозък е въоръжен с
много от способностите, които откриваме днес, и които се стремят към почти същото,
както и днес: храна, секс, подслон, сигурност, комфорт. Живеели са в социална среда
където съревнованието за ресурси е било доминиращ проблем, където конфликтите са
изобилствали, а сътрудничеството е било жизнено необходимо. Наградата, наказанието
и ученето са ориентирали поведението им. Да приемем, че те са притежавали спектър
от емоции, наподобяващи нашите: несъмнено са присъствали привързаността, отвраще-
нието, страхът, радостта, тъгата, гневът, заедно с емоции, които са управлявали социал-
ността като доверие, срам, вина, състрадание, негодувание, гордост, страхопочитание и
възхищение. Да приемем и че тези ранни хора вече са били вдъхновени от силно любо-
питство за физическата си среда и за другите живи същества от същия биологичен вид
или не. Ако изследванията през XX век на относително изолирани племена могат да
бъдат някаква насока, тези хора са били любопитни и по отношение на себе си и са
разказвали истории за произхода и за съдбата си. Относително лесно е да си представим
мотора зад такова любопитство. Ранните хора са изпитвали привързаност към другите,
с които са изграждали връзка, особено партньорите и потомството, и са преживявали
скръбта, идваща от разрушаването на тези връзки или от наблюдаването на страданието
на другите, или от преживяването на собствено страдание. Освен това те са преживя-
вали и са ставали свидетели на моменти на радост и удовлетворение, времена на успех
от начинанията: лов, ухажване, осигуряване на подслон, война, отглеждане на децата.
Може да се твърди, че това системно откриване на драмата на човешкото съществу-
ване и нейните възможни компенсации е възможно единствено след развитието на пъл-
нокръвно човешко съзнание: психика с автобиографичен Аз, способен да ръководи реф-
лексивното размишление и събирането на познания. В крайна сметка, имайки предвид
вероятните интелектуални способности на ранните хора вероятно те да са се чудили за
статуса си във Вселената – нещо сродно на въпросите „откъде“ и „накъде“, които про-
дължават да ни тормозят и днес, хиляди години по-късно. Тогава бунтарският Аз навър-
шва пълнолетие. Тогава се развиват митовете, за да обяснят човешката природа и ней-

206
ното функциониране; разработват се социалните конвенции и правила, водещи до нача-
лото на истинска нравственост, която седи над проморалните поведения като родствен
и взаимен алтруизъм, поведения, които природата отдавна проявява преди появата на
рефлексивен Аз; когато религиозните наративи се създават от и около митовете, насо-
чени към обясняване на причините зад драмата и налагане на новите закони, имащи за
цел да я редуцират. Накратко, рефлексивното съзнание не само подобрява откриването
на тайните на съществуването, но и позволява на хората със съзнание да започнат да го
интерпретират и да предприемат действия.
Предполагам, че моторът зад това културно развитие е хомеостазният импулс. Обяс-
ненията, които разчитат на същественото когнитивно разширение, позволено от по-го-
лемите и по-умни мозъци, са недостатъчни, за да обяснят необикновеното развитие на
културата. Под една или друга форма културното развитие проявява същата цел като
форма на автоматизирана хомеостаза, за която говоря в цялата книга. То реагира на от-
криването на дисбаланс в процеса на живота и иска да го коригира в границите на чо-
вешката биология и на физическата и социалната среда. Разработването на морални пра-
вила и закони, и развитието на системи на правосъдието са отговор на откриването на
дисбаланси, причинени от социални поведения, които заплашват отделните хора и гру-
пата. Културните инструменти, създадени в отговор на дисбаланса, имат за цел да въз-
становят равновесието на отделните хора и на групата. Приносът на икономическите и
политическите системи, както например и развитието на медицината, са в отговор на
функционални проблеми, възникващи в социалното пространство, които изискват ко-
рекция в рамките на това пространство, защото иначе подлагат на риск регулацията на
живота на хората, изграждащи групата. Дисбалансите, за които говоря, че дефинирани
от социалните и културните параметри, и следователно откриването им се осъществява
на високите нива на съзнанието, в стратосферата на мозъка, а не на подкорово равнище.
Наричам този цялостен процес „социокултурна хомеостаза“. Неврологично говорейки,
социокултурната хомеостаза започва на корово равнище, макар че емоционалните ре-
акции на дисбаланса незабавно ангажират и базисната хомеостаза, свидетелствайки още
веднъж за хибридната регулация на живота от човешкия мозъка: силна, после слаба, а
след това пак силна, в осцилации, които често флиртуват с хаоса, но го избягват на ко-
съм. Съзнателното разсъждение и планиране на действието въвежда нови възможности
в управлението на живота отвъд автоматизираната хомеостаза в забележителна новост
на физиологията. Съзнателното разсъждение може дори да поставя под съмнение и да
модулира автоматизираната хомеостаза, и да взема решения за оптималния диапазон на
хомеостазата на ниво, което е по-високо от нужното за оцеляването и е по-последова-
телно благоприятно за благополучието. Представеното, мечтаното, очакваното благо-
получие е станало активен мотиватор на човекшкото действие. Социокултурната хоме-
остаза е добавена като нов функционален пласт на управлението на живота, но биоло-
гичната хомеостаза се запазва.
Въоръжени със съзнателен размисъл, организмите, чиято еволюционна конструкция
се е центрирала около регулацията на живота и тенденцията към хомеостазен баланс, са
изобретили форми на консолидиране за онези, които страдат, награди за тези, които
помагат на страдащите, възбрани за причинилите страданието, норми на поведение, на-
сочени към предотвратяване на вредата и подпомагане на доброто, смес от наказания и
спънки, от санкции и похвали. Проблемът как да се направи цялата тази мъдрост разби-
раема, предаваема, убедителна, изпълнима, с една дума: как да се задържи, е посрещнат
лице в лице и е намерено решение. То е разказването на приказки: нещо, което мозъкът

207
ни прави естествено и имплицитно. Имплицитното разказване на приказки е създало
нашия Аз и не бива да ни изненадва, че то пропива цялата тъкан на човешките общества
и култури. Не е изненадващо и че социокултурните наративи са заели своя авторитет от
митичните същества, за които се е предполагало, че имат повече власт и познания от
хората, същества, чието съществуване обяснява всякакви затруднения и чиято актив-
ност има способността да предлага помощ и да модифицира бъдещето. Над небето на
плодородния полумесец или във Валхала тези същества имат очарователно влияние
върху човешкото съзнание.
Напълно разумно е да очакваме, че хора и групи, чийто мозък ги е направил способни
да изобретяват или да използват такива наративи, за да усъвършенстват себе си и об-
ществата, в които живеят, са имали достатъчен успех, за да могат архитектурните черти
на този мозък да бъдат подбрани – индивидуално и групово, а броят им да се увеличава
през поколенията171.

Идеята, че има два широки класа хомеостаза, базисна и социокултурна, не бива да се

приема като значеща, че втората е чисто „културна“ конструкция, а първата – „биоло-
гична“ Биологията и културата взаимодействат тясно. Социокултурната хомеостаза е
оформена от работата на много умове, чийто мозък първо е бил конструиран по опре-
делен начин под ръководството на конкретни геноми. Интригуващото е, че има растящ
брой доказателства, че културното развитие може да води до дълбоки промени в човеш-
кия геном. Например откриването на млякото и млечните продукти и възможността за
включването им в начина на хранене са довели до промени в гените, които позволяват
лактозна толерантност172.

***

Подозирам, че абсолютно същият хомеостазен импулс, който е оформил развитието

на митовете и религиите, се крие зад появата на изкуствата, подпомогнат от същото
интелектуално любопитство и стремеж към обясняване. Това може да изглежда иро-
нично, имайки предвид факта, че Фройд разглежда изкуствата като антидот на невро-
зите, създадени от религиите, макар да не желая да съм ироничен. Едни и същи условия
наистина биха породили тези две явления. Ако обаче нуждата да се управлява животът
е една от причините, поради които са се появили музиката, танцът, рисуването и скул-
птирането, способността за подобряване на комуникацията и за организиране на соци-
алния живот са другите две убедителни причини, дали на изкуствата допълнителна из-
дръжливост и жизненост.
Затворете очи за момент и си представете хората преди хилядолетия, може би дори

171
Два неотдавнашни и много различни тома представят интелигентен поглед към произхода, ис-
торическото развитие и биологичните основи на религиозното мислене: Richard Wright. The Evolution
of God. (2009) New York: Little, Brown and Company; Nicholas Wade. The Faith Instinct. (2009) New York:
Penguin Press.
172
Durham, W.H. (1991). Co-evolution: Genes, culture and human diversity. Palo Alto: Stanford
University Press; Holden, C. and Mace, R. (1997). Phylogenetic analysis of the evolution of lactose digestion
in adults. Human Biology 69, pp. 605-628; Laland, Kevin N.. Odling-Smee, John and Myles, Sean (2010).
How culture shaped the human genome: bringing genetics and the human sciences together. Nature Reviews
Genetics 11, 137-148.
208
преди появата на езика, но със съзнание и интелект, вече разполагащи с емоции и чувс-
тва, осъзнаващи какво е да си тъжен или радостен, да си в опасност или в безопасност
и комфорт, да се радваш на печалбите и да търпиш загуби; да изпитваш удоволствие
или болка. Сега си представете как те биха изразявали тези състояния, които осъзнават?
Вероятно са ги изразявали чрез монотонни викове за опасност или за поздрав, призиви
за събиране, викове на радост, викове на скръб. Може би чрез тананикане или дори пе-
ейки, тъй като човешкият гласов апарат е вграден музикален инструмент. Или пък си
представете биене на барабани, имайки предвид, че гръдната кухина е естествен бара-
бан. Представете си биенето на барабани като инструмент за концентриране на съзна-
нието или като социално организиращ инструмент – барабан за подреждане, барабан за
въоръжаване, или си представете надуването на примитивна костна флейта като средс-
тво за омагьосване, прелъстяване, утешаване, игрива веселост. Все още не е Моцарт, не
е „Тристан и Изолда“, но е открит начин. Продължете още малко да си представяте.
При раждането на изкуства като музиката, танца и рисуването вероятно е имало на-
мерение за комуникиране с другите на информация за заплахите и възможностите, за
собствената тъга или радост и за оформянето на социалното поведение. Успоредно на
комуникацията обаче, изкуствата са създали хомеостазна компенсация. Ако не беше
така, защо са намелели? И всичко това още преди чудното откритие, че когато хората
успяват да изговорят думи и да ги навържат в изречения, не всички звукове звучат ед-
накво. Звуковете имат естествено ударение, а ударенията могат да имат взаимоотноше-
ния във времето. Ударенията могат да създават ритми, а определени ритми пораждат
удоволствие. Може да се появи поезията, а техниката в крайна сметка на свой ред може
да подхрани практикуването на музиката и танца.
Изкуствата могат да се появят единствено след като мозъкът придобие определени
психични характеристики, които по всяка вероятност са се установили в продължение
на дълъг еволюционен период, отново през плейстоцена. Има много примери на такива
характеристики. Те включват емоционалната реакция удоволствие от определени
форми и пигменти, присъстващи в естествени обекти, но приложима и за създадени от
човека обекти, както и за украсяване на тялото; изпълнената с удоволствие реакция на
определени характеристики на звуците и на дадени типове тяхна организация във
връзка с тембъри, гръмкост и техните взаимоотношения, както и с ритми. По същия
начин има емоционалната реакция на определени типове пространствена организация и
на пейзажи, които включват открити гледки и близост до вода и растения173.
Изкуството може да е започнало като хомеостазен инструмент за твореца и за полу-
чателя, и като средство за комуникация. В крайна сметка от страна на твореца и на ау-
диторията употребите са се разнообразили. Изкуството е станало привилегировано
средство за предаване на фактологична и емоционална информация, смятана за важна
за отделните хора и за обществото – нещо, установено в ранните епични поеми, ранния
театър и скулптура. Освен това то е станало средство за предизвикване на подхранващи
емоции и чувства – нещо, в което музиката е достигнала висоти през вековете. Не по-
малко важно е, че изкуството е станало начин за изследване на собствената психика и
на тази на другите, средство за упражняване на конкретни аспекти на живота и на нрав-

173
В неотдавнашен том Денис Дътън осигурява премислен списък на такива критично важни харак-
теристики: Dutton, D. The Art Instinct: Beauty, Pleasure, and Human Evolution (2009). Bloomsbury Press.
Той представя и биологична гледна точка към произхода на изкуствата, макар че ударението му е
върху когнитивните аспекти, а моето е върху хомеостазата.
209
ствени преценки и действия. В крайна сметка, тъй като имат дълбоки корени в биоло-
гията и човешкото тяло, но могат да издигнат хората до най-големите висини на мисле-
нето и чувстването, изкуствата са станали начин за хомеостазно усъвършенстване, ко-
ето хората накрая са идеализирали и са копнеели да постигнат – биологичният контра-
пункт на духовното измерение в човешките дела.
Накратко, изкуствата са надделели в еволюцията, защото са имали стойност за оце-
ляването и са допринасяли за развитието на идеята за благополучие. Те са способствали
за сплотяване на социалните групи и за подпомагане на социалната организация; под-
помагали са общуването; компенсирали са емоционалните дисбаланси, предизвикани
от страха, гнева, желанието и скръбта, и вероятно са сложили началото на дълъг процес
на установяване на външни записи на културния живот, както смятат Шове и Ласко.
Изказвана е тезата, че изкуството е оживяло, защото е направило творците по-ус-
пешни в привличането на партньори и само трябва да се сетим за Пикасо, за да се ус-
михнем в съгласие. Изкуствата обаче вероятно са надделели на базата единствено на
тяхната терапевтична стойност.
Изкуствата са били неадекватна компенсация за човешкото страдание, за непостиг-
натото щастие, за загубената невинност, но все пак са били и продължават да са някаква
компенсация. Те са един от забележителните дарове на съзнанието за хората.

***

Какъв е върховният дар на съзнанието за човечеството? Може би способността да

плават в бъдещето във водите на нашето въображение, насочвайки кораба на Аза към
безопасно и продуктивно пристанище. Този най-голям от всички дарове зависи – още
веднъж – от сечението на Аза и паметта. Паметта, темперирана от личното чувство, е
това, което позволява на хората да си представят както индивидуалното, така и съвкуп-
ното благополучие на цялото общество и да измислят начини и средства за неговото
постигане и засилване. Паметта е отговорна за непрестанното поставяне на Аза – в ми-
молетното тук и сега – между окончателно изживяното минало и очакваното бъдеще,
постоянното блъскан между изминалото вчера и едно утре, което не е нищо повече от
възможност. Бъдещето ни дърпа напред от далечна чезнеща точка и ни дава волята да
продължим пътуването в настоящето. Може би тона е имал предвид Т. С. Елиът, ко-
гато е написал, че „изминалото време и бъдещото време, това, което е можело да бъде,
и онова, което е било, сочат към едничка цел, която винаги е настоящето“174.

174
Eliot, Т. S. (1968). The Four Quartets. New York: Harcourt Books. These words are from the last three
verses of Part I in the Burnt Norton section.
210
 Приложение
Мозъчна архитектура

Когато погледнете триизмерните изображения на човешкия мозък, с просто око виж-

дате очевидно архитектурно подреждане. Цялостният модел е подобен във всички мо-
зъци и определени компоненти се появяват във всеки мозък на едно и също място. Тях-
ното взаимоотношение прилича на компонентите на лицето ни: очи, уста, нос. Точната
им форма и размер донякъде се различават при отделните хора, но диапазонът на вари-
ации е ограничен. Няма човешки лица, при които очите да са квадратни или едното да
е по-голямо от устата или носа, и симетрията в голяма степен е спазена. Сравними ог-
раничения са приложими към относителните местоположения на елементите. Подобно
на лицата ни, мозъкът ни е изключително подобен от гледна точка на граматичните пра-
вила, според които частите се подреждат в пространството. Въпреки това всеки мозък е
съвсем индивидуален. Всеки мозък е уникален.
Друг аспект на архитектурата, който е релевантен на идеите в тази книга обаче, е
невидим за невъоръженото око. Под повърхността мозъкът се състои от огромна „ка-
белна мрежа“, изградена от аксони – влакната, които взаимосвързват невроните. Мозъ-
кът има милиарди неврони (около 1011) и те осъществяват трилиони връзки помежду
си (около 1015). Въпреки това връзките се осъществяват според модели и не всеки нев-
рон е свързан с всеки друг неврон. Точно обратното, тяхната мрежа е силно селективна.
Погледнато отдалеч, тя изгражда електрическа схема (или множество електрически
схеми), зависеща от сектора в мозъка.
Разбирането на „електрическите схеми“ е един от пътищата към разбирането какво и
как прави мозъкът. Това обаче не е лесно, тъй като „електрическите схеми“ претърпяват
значителни промени в процеса на развитието. Раждаме се с определени модели на свър-
зване, определени от гените ни. Тези връзки вече са повлияни от няколко фактори на
средата в матката. След раждането индивидуалните преживявания в уникалната среда
се включват в играта и въздействат върху първия модел на свързване, модифицирайки
го, въвеждайки определени големи и малки корекции, удебелявайки или стеснявайки
кабелите в мрежата под въздействието на собствените ни дейности. Ученето и създава-
нето на спомени са просто процесът на ваене, моделиране, оформяне, създаване и пре-
създаване на „електрическите схеми“ на собствения ни мозък. Процесът, който е започ-
нал при раждането, продължава, докато смъртта не ни накара да се разделим с живота
или малко по-рано, ако болестта на Алцхаймер наруши процеса.
Как открива човек замисъла на „електрическите схеми“? Съвсем доскоро изследва-
нията на този проблем изискваха мозъчни образци – до голяма степен материал от ау-
топсии или на хора, или на експериментални животни. Пробите от мозъчна тъкан се
фиксираха и оцветяваха с разграничими контрастни вещества, и много тънки пластове
тъкан можеха да се анализират под микроскоп. В експерименталната невроанатомия
има вековна традиция в тези изследвания и те са дали по-голямата част познанията, с
които разполагаме днес за мозъчните мрежи. Нашите познания за невроанатомията
обаче остават смущаващо непълни, така че има належаща нужда тези изследвания да
продължат, възползвайки се от значителния напредък в съществуващите контрастни ве-
щества и във възможностите на съвременните микроскопи.

211
 Наскоро се откриха нови възможности с използването на методите на магнитния ре-
зонанс при живи хора. Неинвазивните методи като дифузионни изображения ни позво-
ляват да пръв път да хвърлим поглед in vivo към мрежите на свързаност в човешкия
мозък. Макар че все още са далеч от това да са удовлетворителни, тези техники обеща-
ват да ни донесат вдъхновяващи разкрития.

Как милиардите неврони в човешкия мозък и трилионите синапси, които те форми-

рат, успяват да създадат не просто действията, които изграждат поведенията, но и пси-
хиката – психика, която всеки неин собственик може да осъзнава и която може да по-
ражда културите? Да се каже, че толкова много неврони и синапси вършат работата чрез
неимоверна взаимосвързаност и чрез възникващата от нея сложност не е добър отговор.
Взаимосвързаността и сложността несъмнено трябва да присъстват, но те не са амор-
фни. Те произтичат от различния замисъл на локалното подреждане на веригите и още
по-разнообразните начини, по които тези вериги създават зони, а зоните се свързват в
системи. Как вътрешно е изградена всяка зона определя функциите ѝ. Местоположени-
ето на зоната в цялостната архитектура също е важно, защото мястото ѝ м глобалния
план определя партньорите ѝ в системата: зоните, които комуникират с определена зона
и на които тя отвръща. За да се усложнят още повече нещата, противоположното също
е вярно: в известна степен партньорите, с които тя взаимодейства, определят къде ще е
мястото ѝ. Преди обаче да стигнем по-далеч, трябва накратко да опиша материалите,
които се използват за конструиране на мозъчната архитектура.

Тухли и хоросан

Създаващият съзнание мозък е изграден от нервна тъкан, а нервната тъкан – като

всяка друга жива тъкан – е изградена от клетки. Основният тип мозъчна клетка е невро-
нът и по причини, за които споменах в глави 1, 2 и 3, невронът е отличителна клетка във
вселената на биологията. Невроните и техните аксони са вместени – окачени е може би
по-добрият термин – в скеле, изгладено от друг тип мозъчни клетки – глиалните. Освен
че осигуряват физическа подкрепа на невроните, глиалните клетки осигуряват и част от
храната им. Невроните не могат да оцелеят без глиалните клетки, но всичко сочи, че
невроните са клитично важната мозъчна единица, що се отнася до поведението и съзна-
нието.
Когато невроните използват своите аксони и изпращат съобщения на мускулните
влакна, те могат да създадат движение; когато невроните са активни в много сложни
мрежи от изграждащи карти зони, резултатът са образи – основната валута на умстве-
ната дейност. Доколкото знаем, глиалните клетки не правят нищо такова, макар че ця-
лостният им принос за функционирането на невроните не е бил напълно изяснен. От по-
мрачна гледна точка глиалните клетки са локусът, където възникват повечето смърто-
носни мозъчни тумори – глиомите, за които и до днес няма лечение. Нещо още по-лошо:
по причини, които са абсолютно неизвестни, заболеваемостта от злокачествени глиоми
се повишава в целия свят за разлика от практически всички други злокачествени
тумори. Другият често срещан локус на произход на мозъчни тумори са клетките на
менингите – подобните на кожа мембрани, които покриват мозъчната тъкан. Менинги-
омите обикновено са доброкачествени, макар че по силата на разположението си и без-
контролния растеж могат сериозно да нарушат мозъчната функция и са всичко друго,
но не и безобидни.

212
 Всеки неврон има три основни анатомични елемента: (1) клетъчно тяло, което е
„електростанцията“ на клетката и включва клетъчното ядро и органелите, например ми-
тохондриите (геномът на неврона, неговият комплект управляващи гени, се намира в
ядрото, макар че ДНК може да се открие и в митохондриите); (2) основното изходящо
влакно, известно като аксон, което излиза от клетъчното тяло; и (3) входящи влакна,
известни като дендрити, които се подават от клетъчното тяло малко като рога. Невро-
ните са свързани един с друг чрез гранична зона, наречена синапс. При повечето си-
напси аксонът на един неврон прави химически контакт с дендритите на другия неврон.
Невроните могат да са активни (изпращащи електрически импулс) или неактивни (не-
изпращащи електрически импулс): „включени“ или „изключени“ Изпращането на елек-
трически импулси се състои в създаване на електрохимически сигнал, който пресича
границата с друг неврон в синапса и кара и другият неврон да изпрати електрически
импулс, стига сигналът на отговаря на изискванията на другия неврон, за да направи
същото. Електрохимическият сигнал пътува от тялото на неврона по аксона. Синапе-
ната граница е разположена между края на аксона и началото на другия неврон, по прин-
цип в дендрита. Има няколко малки вариации и изключения в това стандартно описание
и различните типове неврони варират по форма и размер, но очертанието е приемливо,
що се отнася до голямата картина. Всеки неврон е толкова малък, че човек има нужда
от огромното увеличение на микроскопа, за да го види, а за да види синапса, трябва още
по-силен микроскоп. Въпреки това малкият размер е относителен – намира се единст-
вено в подпомогнатото око на наблюдателя. В сравнение с молекулите, които ги изг-
раждат, невроните са наистина гигантски създания.
Когато невроните „изпращат електрически импулс“, електрическият ток, известен
като електрически потенциал, се разпространява навън от клетката по аксона. Процесът
е много бърз – отнема само няколко милисекунди, което би трябвало да даде представа
за забележително различния времеви график на мозъка и на умствените процеси. Имаме
нужда от стотици милисекунди, за да осъзнаем модела, представен пред очите ни. Пре-
живяваме чувствата за секунди, което е хиляди милисекунди, и минути.
Когато електрическият импулс пристигне в синапс, задейства освобождаването на
химически вещества, известни като невротрансмитери (например глутамат) в простран-
ството между две клетки – синаптичната цепка. Във възбудния неврон съвместното
действие на много други неврони, чиито синапси са съседни и които освобождават (или
не освобождават) собствени трансмитерни сигнали определя дали следващият неврон
ще изпрати електрически импулс, т.е. дали ще създаде собствен потенциал, който ще
доведе до собствено освобождаване на невротрансмитер, и т.н.
Синапсите могат да бъдат силни или слаби. Тяхната сила определя дали и колко лесно
импулсите ще продължат да пътуват към следващия неврон. Във възбудния неврон сил-
ният синапс подпомага пътуването, докато слабият синапс му пречи или го блокира.
Един критичен аспект на ученето е засилването на синапса. Силата се превежда в
лекота на изпращане на електрически импулси и следователно лекота на активиране на
невроните по пътя. Паметта зависи от това. Разбирането ни на нервната база на паметта
на ниво неврони може да се проследи до плодотворните идеи на Доналд Хеб, който в
средата на XX век пръв говори за възможността ученето да зависи от засилването на
синапсите и подпомагането на изпращането на електрически импулси от следващите
неврони. Той го прави на чисто теоретична основа, но след това е доказано, че хипоте-

213
зата му е вярна. През изминалите няколко десетилетия разбирането на ученето се е за-
дълбочило до нивото на молекулярните механизми и генната експресия.
Средно погледнато, всеки неврон „говори“ с относително малко на брой други нев-
рони, не с повечето и никога с всички. В действителност много неврони „говорят“ един-
ствено с невроните, които са много близо, в относително локални вериги; други, дори и
ако аксоните им са дълги няколко сантиметра, осъществяват контакт само с малък брой
други неврони. Въпреки това в зависимост от това, къде е невронът в цялостната архи-
тектура, може да има повече или по-малко партньори.
Милиардите неврони са организирани във вериги. Някои са много малки микрове-
риги, истински локални операции, невидими за невъоръжено око. Когато много микро-
вериги са разположени на едно място обаче, формират зона с определена архитектура.
Елементарната архитектура на зоните е два вида: в ядрата и в участъците от мозъч-
ната кора. В участък от кората невроните са изложени в двумерни повърхностни об-
вивки, които са на пластове. Много от тези пластове имат фина топографска организа-
ция. Това е идеално за детайлно картографиране. В ядро от неврони (да не се бърка с
клетъчното ядро, което се намира във всеки неврон) невроните обикновено са изложени
като гроздове в купа, но това правило има частични изключения. Геникулатното и ко-
ликулното ядро например имат двумерни, извити пластове. Няколко ядра също имат
топографска организация, което подсказва, че те могат да генерират груби карти.
Ядрата съдържат „ноу-хау“ Техните вериги включват познания как да се действа или
какво да се прави, когато определени съобщения ги активират. Благодарение на това
диспозиционно ноу-хау активността на ядрата е незаменима за управлението на живота
при биологични видове с по-малък мозък, тези, които имат ограничена или изобщо ня-
мат мозъчна кора и ограничени способности за генериране на карти. Ядрата обаче са
незаменими и за картографирането на живота в мозък като нашия, където са отговорни
за базисното управление: метаболизъм, висцерални реакции, емоции, сексуална актив-
ност, чувства и аспекти на съзнанието. Управлението на ендокринната и на имунната
система, както и афективния живот зависи от ядрата. При хората обаче голяма част от
действието на ядрата е под влиянието на съзнанието, а това означава до голяма степен,
ако не и изцяло влиянието на мозъчната кора.
Важното е, че отделните зони, дефинирани от ядрата и от участъци от мозъчната кора,
са взаимосвързани. Те на свой ред формират все по-големи вериги. Многобройни учас-
тъци от мозъчната кора са свързани интерактивно, но всеки е свързан и с подкоровите
ядра. Понякога участъкът от кората получава сигнали от ядро, а друг път изпраща сиг-
нали; понякога едновременно изпраща и получава сигнали. Взаимодействията са осо-
бено съществени във връзка с множеството ядра на таламуса (техните връзки с мозъч-
ната кора обикновено са двупосочни) и с базалните ганглии (връзката обикновено е или
надолу от кората, или нагоре към нея, но не и двупосочна).
В обобщение: невронните вериги изграждат коровите зони, ако са подредени в об-
вивки, разположени в паралелни пластове като тези на кекса, или изграждат ядра, ако
са групирани непластово (забележете обаче изключенията, споменати по-рано). Както
коровите зони, така и ядрата са взаимосвързани чрез „проекции“ на аксоните, за да фор-
мират системи и на постепенно все по-високите нива на сложност – системи от системи.
Когато групите проекции на аксоните са достатъчно големи, за да се виждат с просто
око, се наричат „пътища“. От гледна точка на мащаба всички неврони и локални вериги
са микроскопични, а всички корови зони, повечето ядра и всички системи от системи са
макроскопични.

214
 Ако невроните са тухлите, кой е мозъчният еквивалент на хоросана? Много просто:
това е големият брой глиални клетки, които представих като скеле за невроните нався-
къде в мозъка. Миелиновата обвивка, която обгръща бързопровеждащите импулсите
аксони, също е глиална. Глиалните клетки осигуряват защита и изолация на тези аксони,
изпълнявайки още веднъж ролята на хоросан. Глиалните клетки са много различни от
невроните, защото нямат аксони и дендрити, и не провеждат сигнали на големи разсто-
яния. С други думи, глиалните клетки не са създадени за другите клетки в организма и
ролята им не е нито да регулират, нито да представляват другите клетки. Имитиращата
роля на невроните не се отнася до глиалните клетки. Ролята, която глиалните клетки
изпълняват обаче, надскача поддържането на невроните. Те се намесват в храненето на
невроните, защото съдържат и осигуряват енергийните продукти например и както вече
беше посочено, влиянието им всъщност може да е по-дълбоко.

Ил. П.1. Широкомащабната архитектура на човешкия мозък, показана в триизмерна

реконструкция на данни от магнитен резонанс. В лявата част е показан латерал-
ният (външният) вид ва дясната и лявата хемисфера; вдясно е медиалният (вътреш-
ният) вид. Бялата кръгла структура в дясната част съответства на мазолестото
тяло (corpus callosum).

215
 Още за едромащабната архитектура

Нервната система има централен и периферен отдел. Основният компонент на цент-

ралната нервна система е главният мозък, който е изграден от две полукълба – ляво и
дясно, съединени чрез мазолестото тяло (corpus callosum). Според една шеговита при-
казка corpus callosum е измислено от природата, за да пречи на мозъчните полукълба да
се огъват. Знаем обаче, че този дебел сноп от нервни влакна свързва лявата и дясната
половина в двете посоки и играе важна интегративна роля.
Мозъчните полукълба са покрити с мозъчна кора, която е организирана в дялове
(окципитален, париетален, темпорален и фронтален) и включва зона, известна като цин-
гулатна кора, видима само във вътрешната (медиална) повърхност. Двете зони на мо-
зъчната кора, които изобщо не са видими, когато човек изследва повърхността на мал-
кия мозък, са инсуларната кора, скрита под фронталния и париеталния дял, и хипокам-
пусът – специална корова структура, скрита в темпоралния дял.

Под мозъчната кора централната нервна система включва и дълбоки конгломерати от

ядра, например базалните ганглии, базалния преден мозък, амигдалата и диенцефалона
(или междинния мозък – комбинация от таламуса и хипоталамуса). Главният мозък е
свързан с гръбначния чрез мозъчния ствол, зад който е разположен главният мозък с
двете си полукълба. Макар че хипоталамусът обикновено се споменава заедно с тала-
муса като изграждащи диенцефалона (междинния мозък), на практика хипоталамусът е
функционално по-близък до мозъчния ствол, с който споделя най-критично важните ас-
пекти на регулацията на живота.
Централната нервна система е свързана с всяка точка на тялото чрез снопове аксони,
тръгващи от невроните. (Сноповете са известни като нерви.) Общият сбор на всички
нерви, свързващи централната нервна система с периферията и обратно, изгражда пе-
риферната нервна система. Нервите предават импулси от мозъка към тялото и от тялото
към мозъка. Един от най-старите и най-важните сектори на периферната нервна система
е автономната нервна система, наречена така, защото действието ѝ е до голяма степен
извън волевия контрол. Компонентите на автономната нервна система включват симпа-
тиковата, парасимпатиковата и ентеричната система. Системата играе критично важна
робя в регулацията на живота и в емоциите и чувствата. Главният мозък и тялото са
взаимосвързани и чрез химически молекули, например хормони, които се пренасят чрез
кръвния поток. Тези, които пътуват от мозъка към тялото, произхождат от ядрата, нап-
ример тези в таламуса. Химическите молекули обаче пътуват и в обратна посока и вли-
яят върху невроните директно на места като area postrema, където предпазната кръвно-
мозъчна бариера липсва. (Кръвно-мозъчната бариера е предпазен щит срещу навлиза-
нето на определени молекули в кръвния поток.) Ареа пострема е разположена в мозъч-
ния ствол, много близо до важни регулиращи живота структури като парабрахиалното
и периакведуктното ядро.

216
 Ил. П.2. Лявата част представя триизмерни реконструкции на човешки мозък от
латерална и медиална гледна точка (съответно горе и долу).
Частите вдясно представят три секции на мозъка. Те са получени по линиите, от-
белязани с a, b и с. Секциите разкриват няколко важни мозъчни структури, разполо-
жени под повърхността:
1 = базални ганглии;
2 = базален преден мозък;
3 = клауструм;
4 = инсуларна кора;
5 = хипоталамус;
6 = таламус;
7 = амигдала;
8 = хипокампус.
Мозъчната кора покрива цялата повърхност на мозъчните полукълба, включително
дълбочината на всяка мозъчна гънка. В секциите мозъчната кора изглежда като
тъмнен ръб, който лесно може да се разграничи от по-светлата бяла материя под
нея. Черните зони в центъра на секциите съответстват на латералните вентри-
кули.

217
 Когато централната нервна система се разреже на пластове в която и да е посока и се
погледне срезът, човек забелязва една разлика между тъмните и бледите сектори. Тъм-
ните сектори са известни като сиво вещество (макар че са по-скоро кафяви, отколкото
сиви), а бледите – като бяло вещество (което е по-скоро жълтокафяво, а не бяло). Сивото
вещество получава по-тъмния си оттенък от голямата концентрация на клетъчни тела
на невроните; бялата – от изолационните обвивки на аксоните, които излизат от клетъч-
ните тела, разположени в сивото вещество. Както беше отбелязано, обвивката е изгра-
дена от миелин и ускорява провеждането на електрическия ток в аксоните. Миелиновата
обвивка и бързото провеждане на сигналите са белезите на еволюционно новите аксони.
Немиелинизираните влакна са много бавни и с по-стар произход.
Сивото вещество е два вида. До голяма степен пластовият вид се среща в мозъчната
кора, която обвива мозъчните полукълба, и в тази, обгръщаща малкия мозък. Непласто-
вият вид е изграден от ядра, чиито основни примери бяха отбелязани по-горе: базалните
ганглии (разположени дълбоко във всяка хемисфера и изградени от три големи ядра:
каудатното, путамена и палидума); амигдалата – значителна по размер маса, разполо-
жена дълбоко във всеки темпорален дял; и няколко агрегата от по-малки ядра, които
формират таламуса, хипоталамуса и сивите сектори на мозъчния ствол. .
Мозъчната кора е мантията на главния мозък, покриваща повърхността на всяко мо-
зъчно полукълбо, включително тази, разположена дълбоко във фисурите и гънките –
набраздяванията, които дават на мозъка уникалния му нагънат вид. Дебелината на ко-
рата е около 3 милиметра, а пластовете са успоредни един на друг и на повърхността на
мозъка. Еволюционно новата част на мозъчната кора е неокортексът. Основните отдели
на мозъчната кора са наречени дялове: фронтален, темпорален, париетален и окципита-
лен. Всички други сиви структури (различните ядра, които бяха споменати, и малкият
мозък) са подкорови.
В текста често говоря за първичната сензорна кора или за асоциативната кора, а дори
и за по-високорангова асоциативна кора. Определението „първична“ няма връзка с вре-
мето на възникване – то се отнася до позицията, заемана от зоната в пространството: по
веригата на сензорна преработка. Първичната сензорна кора е тази, разположена близо
и около точката, в която влизат периферните сензорни пътища в мозъчната кора, нап-
ример точката на влизане на зрителните, слуховите или осезателните сигнали. Първич-
ните зони обикновено са организирани концентрично. Те играят критична роля в създа-
ването на детайлни карти, използвайки сигнали, въведени по сензорните пътища.
Асоциативната кора – както посочва името – взаимосвързва сигнали, възникващи в
първичната кора. Тя е разположена навсякъде в мозъчната кора, където няма първични
сензорни или моторни зони. Тя е организирана йерархично и тези участъци, които са
по-високо във веригата, обикновено са известни като високорангова асоциативна кора.
Префронталната кора и предната темпорална кора са примери на високорангова асоци-
ативна кора.
Различните зони на мозъчната кора традиционно се идентифицират с числа, съответ-
стващи на характерния архитектурен план на подреждането на невроните, който е из-
вестен като цитоархитектоника. Най-известната система за номериране на зоните е
предложена от Бродман преди един век и остава полезен инструмент и днес. Числата на
Бродман нямат абсолютно нищо общо с размера или функционалното значение на по-
лето.

218
 Значението на местоположението

Вътрешната анатомична структура на дадена мозъчна зона е важен детерминант на

функцията ѝ. Къде даден мозъчен участък е разположен в триизмерния обем на мозъка
е друг важен детерминант. Разположението в глобалния мозъчен обем и вътрешната
анатомична структура са до голяма степен следствие от еволюцията, но са повлияни и
от индивидуалното развитие. Индивидуалният опит оформя веригите и макар че въз-
действието му е най-подчертано на ниво микровериги, неизбежно се чувства и на мак-
роанатомично ниво.
Еволюционното наследство на ядрата е старо – връщане към време в историята на
живота, когато целият мозък не е бил по-голям от вериги от ганглии, наподобяващи
мъниста в броеница. Ганглият по същество е отделно ядро, преди еволюционно да бъде
включено в мозъчната маса. Мозъкът на нематодите, споменат в Глава 2, се състои от
вериги от ганглии.
Разположението на ядрата в цялостния обем на мозъка е доста ниско, винаги под ман-
тията, осигурена от мозъчната кора. Те се намират в мозъчния ствол, хипоталамуса и
таламуса, базалните ганглии и базалния преден мозък (чието удължение включва сбор
от ядра, известен като амигдала). Изпъдени от първичното корово пространство, те все
още имат еволюционна йерархия. Колкото по-стари са (исторически говорейки), тол-
кова по-близо са до средната линия на мозъка.
Тъй като всичко в мозъка има две половини: лява и дясна с разделяща медиана, се
случва така, че много старите ядра са разположени едно срещу друго през средната ли-
ния. Такъв е случаят с ядрата на мозъчния ствол, които са толкова жизненоважни за
регулацията на живота и за съзнанието. В случая на донякъде по-новите ядра, например
амигдалата, левите и десните примери са по-независими и ясно отделени едно от друго.
Мозъчната кора е еволюционно по-нова от ядрата. Тя се разграничава със своята дву-
мерна подобна на обвивка структура, която дава на някои нейни части способност за
създаването на детайлни карти. Броят на пластовете в кората обаче варира от три (ста-
рата кора) до шест (по-новата кора). Сложността на веригите във и през тези пластове
също варира. Цялостното местоположение в обема на мозъка също е функционално по-
казателно. По принцип много новата кора се появява във и около точката, в която ос-
новните сензорни пътища, например слухов, зрителен, соматосензорен, навлизат в ман-
тията на мозъчната кора и следователно е свързана със сензорната преработка и генери-
рането на карти. С други думи, тя принадлежи на клуба на „първичната сензорна кора“.
Моторната кора също има различен исторически произход. Някои участъци са много
стари и малки, отново разположени на средната линия в предната цингулатна и допъл-
нителната моторна зона, ясно видима на вътрешната (или медиална) повърхност на
всяко мозъчно полукълбо. Други части на моторната кора са нови и структурно сложни;
те заемат значителна територия на външната повърхност на мозъка (латералната повър-
хност).
С какво дадена зона в крайна сметка ще допринася за цялостното функциониране на
мозъка, зависи в значителна степен от нейните партньори: кой „говори“ на зоната и тя
на кого „отвръща“, по-конкретно, кои зони проектират невроните си към зона X (и така
модифицират състоянието на зона X) и кои зони получават проекции от зона X (и са
модифицирани от нейните сигнали). Много зависи от това, къде е разположена зона X
в мрежата. Дали зона X има способността да изгражда карти, е друг важен фактор във

219
функционалната ѝ роля.
Съзнанието и поведението са мигновените резултати от действието на галактики от
ядра и корови участъци, свързани от конвергентни и дивергентни нервни проекции. Ако
галактиките са добре организирани и работят в хармония, собственикът твори поезия.
Ако не – резултатът е лудост.

На границите между мозъка и света

Два типа нервни структури са разположени на границата между мозъка и света. Ед-
ната е насочена навътре, а другата – навън. Първата нервна структура е изградена от
сетивните рецептори в периферията на тялото: ретината, охлюва във вътрешното ухо,
нервните окончания в кожата и т.н. Тези рецептори не получават невронни проекции от
външността, поне не естествено, макар че подобните на невронни електрически им-
пулси на протезните импланти променят ситуацията. Те получават физическите сти-
мули: светлина, вибрации, механичен контакт. Сетивните рецептори инициират верига
от сигнали от границата на тялото към вътрешността на мозъка, през множество йерар-
хии от невронни вериги, които проникват дълбоко в мозъчните територии. Те обаче не
се движат просто като водата във водопроводната система. На всяка нова станция те се
преработват и трансформират. Освен това обикновено изпращат обратно сигнали към
мястото, където насочените навътре вериги от проекции са започнали. Тези недоста-
тъчно изучени характеристики на мозъчната архитектура вероятно имат огромно значе-
ние за определени аспекти на съзнанието.
Другият тип гранична точка се появява там, където насочените навън проекции от
мозъка свършват и започва външната среда. Веригите от сигнали възникват в мозъка,
но накрая или освобождават химически молекули в атмосферата, или се свързват с мус-
кулните влакна в тялото. Последните ни дават възможност да се движим и да говорим,
и именно тук свършват основните насочени навън вериги. Отвъд мускулните влакна е
директното движение в пространството. В най-ранните етапи на еволюцията освобож-
даването на химически молекули в мембраната или на границата на кожата е играло
важна роля в живота на организма. Това е било съществено средство за действие. При
хората този аспект остава недостатъчно изучен, макар че освобождаването на феромони
не се подлага на съмнение.
Човек може да концептуализира мозъка като прогресивно усложняване на нещо, ко-
ето започва като проста рефлекторна дъга: неврон NEU усеща обект ОВ и сигнализира
на неврон ZADIG, който проектира към мускулно влакно MUSC и предизвиква движе-
ние. По-късно в еволюцията невронът се добавя към рефлекторната верига, между NEU
и ZADIG. Това е интерневрон и нека го наречем INT; той се държи по такъв начин, че
реакциите на неврон ZADIG вече не са автоматични. Неврон ZADIG реагира например
само ако неврон NEU изпрати всичките си електрически сигнали към него, но не и ако
неврон ZADIG получи по-слабо съобщение; критично важна част от решението е оста-
вена в ръцете на интерневрон INT.
Основен аспект на еволюцията на мозъка се състои от добавянето на еквивалента на
интерневроните на всяко ниво на мозъчните вериги – всъщност тресавище от такива
неврони. Най-големите подобни еквиваленти, разположени в мозъчната кора, могат да
се нарекат и интеррегиони. Те са притиснати между други региони с основателната и
очевидна цел да модулират простите реакции на разнообразни стимули и да правят ре-
акциите по-малко прости, по-малко автоматични.

220
 По пътя на превръщането на модулирането в по-фино и по-усъвършенствано мозъкът
е развил системи, които картографират стимулите в такива детайли, че крайното следс-
твие са образите и съзнанието. В крайна сметка мозъкът е добавил Аз-процеса към пси-
хиката и това е позволило създаването на нови реакции. Накрая, при хората, когато та-
кива съзнателни умове са били организирани в колективи от подобни същества, е ста-
нало възможно създаването на културите с техните съпътстващи външни артефакти.
Културите на свой ред са повлияли върху функционирането на мозъка през поколени-
ята, а това е повлияло върху еволюцията на човешкия мозък.
Мозъкът е система от системи. Всяка система е съставена от сложна взаимосвърза-
ност на малки, но макроскопични корови зони и подкорови ядра, които са изградени от
микроскопични локални вериги, изградени от неврони, свързани помежду си от си-
напси. Това, което невроните правят, зависи от локалния сбор от неврони, на който при-
надлежат; това, което системите правят, зависи от начина, по който локалните групи
влияят върху други групи във взаимосвързаната архитектура. Накрая, с каквото и да
допринася всяка група за функционирането на системата, на която принадлежи, зависи
от мястото ѝ в тази система.

Бележка върху хипотезата

за еквивалентността на съзнанието и мозъка

Перспективата, приета в тази книга, съдържа една хипотеза, която не е универсално

харесвана, а камо ли приета – а именно, идеята, че психичните състояния и мозъчните
състояния са по същество идентични. Причините за нежеланието тази хипотеза да се
приеме си заслужава да се изслушат.
Във физическия свят, от който мозъкът е недвусмислено част, еквивалентността и
идентичността са дефинирани от физически характеристики, например маса, габарити,
движение, заряд и т.н. Тези, които отхвърлят идентичността между физическите състо-
яния и психичните състояния, твърдят, че макар мозъчната карта да съответства на оп-
ределен физически обект и може да се обсъжда с физически термини, би било абсурдно
да се обсъжда съответният психически модел с физически термини. Посочваните при-
чини са, че до днес науката не е успяла да определи физическите характеристики на
психичните модели и ако науката не може да го направи, тогава психичното не може да
се идентифицира с физическото. Страхувам се обаче, че този начин на разсъждение
може да не е солиден. Нека обясня защо мисля така.
Първо, трябва да обмислим как определяме, че непсихичните явления са физически.
В случая на обектите вън в света ги възприемаме с периферните си сетивни органи и
като използваме различни инструменти за точно измерване. В случая на психичните
събития обаче не можем да направим същото.
Това не е защото психичните събития не са еквивалентни на нервните състояния, а
защото – имайки предвид мястото им на поява – вътрешността на мозъка – психичните
състояния просто не са на разположение за измерване. В действителност психичните
събития могат да се възприемат само от част от самия процес, който ги включва: съзна-
нието. Ситуацията е злощастна, но не казва абсолютно нищо за физическите свойства
на психиката или за липсата им. Тя обаче наистина налага съществени уточнения за
интуитивните идеи, които възникват, и е благоразумно да се съмняваме в традицион-
ното становище, което твърди, че психичните състояния не могат да са еквивалентни на

221
физическите. Неразумно е да се приема такова становище единствено въз основа на ин-
троспективните наблюдения. Личната перспектива трябва да се използва и цени заради
това, което ни дава директно: преживяване, което може да се направи съзнателно, и че
може да ни помогне да ръководим живота си, стига обширният рефлексивен анализ,
проведен офлайн (който включва научен анализ) да валидира съвета ѝ.
Фактът, че нервните карти и съответстващите образи се откриват вътре в мозъка, дос-
тъпни единствено за собственика му, е препятствие. Къде другаде обаче бихме наме-
рили карти/образи, освен в личен, усамотен сектор на мозъка, имайки предвид, че се по
начало са формирани вътре в мозъка? Изненадващо би било да ги открием извън мозъка
предвид факта, че мозъчната анатомия не е създадена, за да ги екстернализира.
За момента еквивалентността на психичното/мозъчното състояние трябва да се разг-
лежда като полезна хипотеза, а не като нещо сигурно. Нужно е непрекъснато натрупване
на доказателства, които да ѝ осигурят подкрепа, а за това имаме нужда от допълнителна
перспектива, информирана от доказателства от еволюционната невробиология, съпос-
тавени с различни свидетелства от невронауката.
Някои може да поставят под съмнение нуждата от допълнителна перспектива, за да
осмислят психичните събития, но има основания за такава гледна точка. Фактът, че пси-
хичните събития корелират с мозъчните – а никой не го оспорва – и че вторите същест-
вуват в мозъка, недостъпни за директно измерване, оправдават специален подход. Ос-
вен това, имайки предвид, че психичните/мозъчните събития със сигурност са продукт
на дълга история на биологична еволюция, има смисъл еволюционните свидетелства да
бъдат включени в обмислянето. И накрая, имайки предвид, че психичните/мозъчните
събития са вероятно най-сложните събития в природата, потребността от специално от-
ношение не бива да се разглежда като изключителна.
Дори с помощта на невронаучни техники, които са помощни от съществуващите днес,
е малко вероятно да очертаем пълния мащаб на нервните явления, свързани с някое пси-
хично състояние, било то и просто. Това, което е възможно и нужно за момента, е пос-
тепенно теоретично приближение, подкрепяно от нови емпирични доказателства.
Приемането на издигнатата като хипотеза психична/нервна еквивалентност е особено
полезно за дразнещия проблем с насочената надолу каузалност. Психичните състояния
наистина упражняват влиянието си върху поведението, както лесно се разкрива във вся-
какви действия, осъществявани от нервната система и мускулите, които тя командва.
Проблемът – някои биха казали загадката – има общо с начина, по който явление, което
се разглежда като нефизическо – психиката – може да упражнява влиянието си върху
твърде физическата нервна система, привеждаща ни в действие. След като психичните
и нервните състояния започнат да се разглеждат като двете страни на един и същ про-
цес – още един Янус, който се е заел да ни изиграе, – насочената надолу каузалност
престава да е толкова голям проблем.
От друга страна, отхвърлянето на еквивалентността на психиката и мозъка изисква
проблемно допускане: че някак си би било по-малко естествено и правдоподобно нев-
роните да създават карти на нещата, а тези карти да са напълно формирани психични
събития, отколкото другите клетки в организма да създават например формите на час-
тите на тялото или да осъществяват телесни действия. Когато клетките в същинското
тяло са поставени заедно в определени пространствени конфигурации според план, те
представляват обект.
Ръката е добър пример. Тя е изградена от кости, мускули, сухожилия, съединителна
тъкан, мрежа от кръвоносни съдове и друга мрежа от нервни пътища, както и няколко

222
пласта кожа, всичките поставени на мястото си според конкретен архитектурен модел.
Когато такъв биологичен обект се движи в пространството, изпълнява действие – нап-
ример ръката ви сочи към мен. Обектът и действието са физически събития в простран-
ството и времето. Е, когато невроните, подредени в двумерна обвивка, са активни или
неактивни според постъпващите към тях импулси, създават модел. Когато моделът съ-
ответства на някакъв обект или действие, това представлява карта на нещо друго, карта
на този обект или това действие. Базиран на активността на физическите клетки, моде-
лът е също толкова физически, колкото и обектите и действията, на които той съответ-
ства. Моделът е моментално извлечен в мозъка, издялан в мозъка от неговата активност.
Защо веригите от мозъчни клетки да не създават някакъв вид образно съответствие за
нещата, след като клетките са правилно свързани, действат така, както трябва, и се ак-
тивират, когато трябва? Защо възникващите в резултат моментни модели на дейността
задължително да са по-малко физически, отколкото са обектите и действията?

223
 Признателност
Архитектите ще ви кажат, че Бог е сътворил природата, а те са направили останалото:
добър начин да ни напомнят, че местата и пространствата – естествени и построени от
човека – играят основна роля в това които сме и какво правим. Започнах тази книга през
една ветровита парижка сутрин, написах по-голямата част от текста през двете след-
ващи лета в Малибу, а пиша тези редове и преглеждам коректурите през поредното лято,
в Ист Хамптън. Тъй като местата имат значение, първите ми сърдечни благодарности
са към вечно празничния Париж въпреки снега и сивотата; към Кори и Дик Лоу за рая,
който са създали в Тихия океан (с известна помощ от Ричард Нютра) и към Кортни Рос
и много различния вид рай, който е събрала на брега с изключителния си вкус.
Фонът на една научна книга обаче надскача чувството за място. В моя случай той е
най-силно свързан с колегите и студентите, които съм бил късметлия да имам в Уни-
верситета на Южна Калифорния – както в Института за мозъка и творчеството, така и в
Центъра „Дорнсайф“ за когнитивно невронаучно изобразяване, а и в няколко други ка-
тедри и факултети на Университета на Южна Калифорния. Благодаря на ръководите-
лите на Колежа по изкуствата и науките на УЮК; на Дейна и Дейвид Дорнсайф, и на
Люси Билингсли, чията подкрепа беше жизненоважна за създаването на нашата всекид-
невна интелектуална среда. Еднакво важно е да благодаря на агенциите, финансиращи
изследователската дейност, които правят работата ни възможна, и най-вече на Нацио-
налния институт за неврологични разстройства и инсулти, и на фондация „Метърс“.
Някои колеги и приятели четоха целия ръкопис или различни негови части и дадоха
предложения и обсъждаха в големи подробности същността на изразените тук идеи. Те
са: Хана Дамазио, Каспар Майер, Чарлс Рокланд, Ралф Грийнспен, Калеб Финч, Майкъл
Куик, Мануел Кастелс, Мери Хелън Имордино-Ян, Джонас Каплан, Антоан Бехара, Ре-
бека Рикман, Сидни Харман и Брус Адолф. Още по-голяма група беше достатъчно лю-
безна, за да прочете текста и да реагира или да направи предложения. Тези хора са: Ур-
сула Белуджи, Майкъл Карлайл, Патриша Чърчланд, Мария де Суса, Елдер Филипе,
Стивън Хек, Сири Хуствед, Джейн Айзи, Джона Лерър, Йо-Йо Ма, Кинг-сон Ман, Джо-
узеф Парвици, Питър Сакс, Жулиао Сарменто, Питър Селърс, Даниел Транел, Коен ван
Гулик и Бил Вайола. Благодаря на всички за тяхната мъдрост, откритост и щедрост.
Многото пропуски и дефекти остават моя отговорност, а не тяхна.
Дан Франк, редакторът ми в издателство „Пантеон“, е човек с няколко редакторски
личности и поне три от тях съм в състояние да диагностицирам: философ, учен и рома-
нист. Всяка от тях излезе на повърхността тогава, когато беше необходимо, за да даде
внимателни, но влиятелни съвети за ръкописа. Благодарен съм за неговите съвети, за
търпението, с което ме изчакваше за моите капризни промени, и за категоричния начин,
по който премахна крайностите на моята проза (тези редове да пример на материала,
който той би изхвърлил в процес, известен като „данфранкиране“). Както винаги, бла-
годарен съм на Майкъл Карлайл, отдавнашен приятел, осиновен брат и агент, за него-
вата мъдрост, интелигентност и лоялност.
Благодаря на Каспар Майер за подготовката на фигури 6.1 и 6.2, и на Хана Дамазио
за подготовката на всички други фигури и за това, че ми позволи да използвам в Глава
4 идеи и някои формулировки от статия върху психиката и тялото, която написахме
заедно за Daedalus преди няколко години.
Синтия Нунез подготви ръкописа с търпение, компетентност и голяма жизнерадост
224
през безбройните преработки; Раян Есекс и Памела Макнеф помогнаха компетентно с
незаменимите библиотечни проучвания. Благодаря за техните безценни усилия.
Итън Базоф и Лорън Смайт от „Inkwell Management“ бяха съчувстващи слушатели и
професионално отговаряха на всичките ми въпроси и молби, както и мнозина от изда-
телския екип на Knopf/Pantheon и най-вече вечно усмихнатите и ентусиазирани Мичико
Кларк, Джулиан Верило, Джанет Бийл и Вирджиния Тан. Благодаря им за приноса за
този завършен продукт.

225
 Търсете
(Очаквайте тези и други книги на https://4eti.me [2022])

Мисленето увлича читателя в интересен диалог за начина, по който мислим, разкри-

вайки ни къде можем и къде не можем да вярваме на интуициите си и как можем да
стигнем до даровете на мисленето. Даниъл Канеман, удостоен с Нобелова награда през
2002 г. за интегрирането на психологическите изследвания в икономиката, особено на
човешката преценка и процеса на взимане на решения в условия на несигурност, пред-
лага практически и просветляващи прозрения за начина, по който взимаме своите ре-
шения – както в бизнеса, така и в личния си живот.

226
 С неподражаемия си стил авторитетният когнитивен психолог и лингвист Стивън
Пинкър, автор на Езиковият инстинкт и Как работи умът, разнищва механизмите на
ума в превъзходния бестселър Материалът на мисълта, който не е обикновена книга,
а истинско интелектуално пиршество, изследващо начина, по който използваме думите.
Като се вглежда във всекидневната реч – нашите разговори, вицовете и юридическите
ни спорове – Пинкър рисува ярка картина на мислите и емоциите, населяващи мислов-
ния ни живот.

227
 Обогатяващият труд на Ленард Млодинов е дръзко и фантастично приключение из
дебрите на човешкия мозък, а след прочитането му научаваме повече не само за света
наоколо, но и за този, който е скрит вътре в нас. С множество примери и дружелюбен
хумор ученият осветява моделите на многоодумваното подсъзнание и ни разкрива нео-
чаквани истини. Книгата му представя едно изненадващо изследване, което ни отваря
очите за това как нашият подсъзнателен ум оформя представата ни за света и как твърде
често възприемаме погрешно заобикалящия ни свят.

228
 Джон Медина е молекулярен биолог и автор на дузина книги на тема генетика на
мозъка и психически разстройства. Нашият мозък, твърди ученият, се нуждае от ежед-
невни тренировки – по време на работа или в училище, за да бъде във форма. Медина
показва как най-лесно можем да се справим с тази интригуваща задача в 12-те правила
на мозъка. В книгата са описани 12-те правила на мисленето, изразени като научни ста-
новища и допълнени с интересни идеи, лесни за изпълнение във всекидневния живот.

229
 В Невероятният мозък докторът по медицина, психиатър и психоаналитик Норман
Дойджи описва безграничната приспособимост на човешкия мозък. Авторът изследва
новата наука невропластика и интервюира както учени-пионери в невронауката, така и
пациенти, подобрили състоянието си чрез неврорехабилитация. Дойджи описва по ув-
лекателен и достъпен начин как мозъкът, притежава забележителни възможности да
променя собствената си структура и да компенсира дори и най-сериозните невроло-
гични проблеми.

230
 Вярващият мозък на Майкъл Шърмър – един от най-харизматичните популяризатори
на науката и виден скептик, автор на икономическия бестселър Пазарното мислене, е
същинска наслада за рационално мислещите читатели, която критикува остро вярата,
основана не на факти, а на невежество. Изцяло научно базираното четиво разбулва мис-
тичния ореол на суеверията, разкривайки механизмите, които еволюцията е създала, за
да ни накара да следваме привидно основателни и реални, но на практика илюзорни
поличби, знаци и поверия.

231
 Антонио Дамазио
ИЗГРАЖДАНЕ НА
СЪЗНАТЕЛНИЯ МОЗЪК
Американска, първо издание

Превод Юлиян Антонов, Людмила Андреева

Коректор Людмила Петрова
Компютърна обработка Людмила Петрова
Оформление на корицата Деница Трифонова

https://4eti.me

Формат 16/60/90
Обем 48 п.к.
Дадена за печат януари 2014
Излязла от печат януари 2014
Предпечат и печат Изток-Запад

1124 София, бул. „Цариградско шосе“ № 51 (до БТА)

тел.: (02) 946 35 21, тел./факс: (02) 943 79 51

E-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
www.iztok-zapad.eu