Под редакцията на Жан-Франсоа Мармион

Превод от френски
Недка Капралова

PSYCHOLOGIE DE LA CONNERIE
Sous la direction de Jean François Marmion
Published by special arrangement with Editions Sciences Humaines in conjunction
with their duly appointed agent 2 Seas Literary Agency and co-agent Livia Stoia
Literary Agency.

© Недка Капралова, превод, 2019

© Издателство „Изток-Запад“, 2019

https://4eti.me

ISBN: 978-619-01-0510-7
 Съдържание
Съдържание ............................................................................................................................ 3
Предисловие. Вие, които влизате тук, надежда всяка оставете. .......................................... 4
1. Научното изследване на глупаците ................................................................................... 7
2. Типология на глупаците .................................................................................................. 13
3. Теория за простаците ....................................................................................................... 19
4. От глупостта до дреболията ............................................................................................ 24
5. Човекът се заблуждава страшно много ........................................................................... 29
6. Тъпота и когнитивни изкривявания ................................................................................ 36
7. Мисленето на две скорости ............................................................................................. 42
8. За тъпотата в мозъка ........................................................................................................ 48
9. Глупостта – напълно позната .......................................................................................... 53
10. Защо високоинтелигентните хора понякога вярват в нелепости? ............................... 58
11. Защо намираме смисъл в съвпаденията ........................................................................ 65
12. Глупостта като логически делириум ............................................................................. 69
13. Езикът на глупостта ....................................................................................................... 72
14. Емоциите не ни правят (винаги) глупави...................................................................... 78
15. Глупост и нарцисизъм .................................................................................................... 81
16. Най-лошите медийни манипулатори? Медиите! .......................................................... 87
17. Социалните мрежи – глупави и зли............................................................................... 93
18. Интернет: поражението на интелекта?........................................................................ 101
19. Глупост и постистина................................................................................................... 104
20. Метаморфозите на националистическите глупости ................................................... 114
21. Как да се борим срещу колективните грешки? ........................................................... 120
22. Защо сме такива глупави консуматори ....................................................................... 123
23. Човекът: животинският вид, който се осмелява да направи всичко .......................... 127
24. Какво да правим против гаднярите ............................................................................. 134
25. Глупостта, видяна от децата ........................................................................................ 140
26. Сънуваме ли глупости? ................................................................................................ 144
27. Най-голямата глупост е да се мислиш за интелигентен ............................................. 149
28. Да се помирим с глупостите си ................................................................................... 154
29. Глупостта е смущение в предавателния сигнал на мъдростта ................................... 160
В тази книга участват......................................................................................................... 165

3
 ПРЕДИСЛОВИЕ.
Вие, които влизате тук,
надежда всяка оставете.
„Здравият разум е най-общоприетото нещо на света“, пише Декарт. А какво е
тогава положението с глупостта?
Дали избива като пот, или само като малки капчици, дали блика, или се лее обилно –
тя е навсякъде. Без граници и без ограничения. Ту тих шум, почти поносим, ту застояла,
гнусна тиня, ту трус, ту силна буря, поглъщаща всичко по пътя си, смазваща, осмиваща,
омърсяваща – глупостта очерня всички. По-лошо – казват, че извира от всички нас. Са-
мият аз не се чувствам много добре.

Непоносимата тежест на живота

Всеки е виждал глупости, чувал е, чел е всеки ден, без изключение. И в същото време
всеки ги върши, мисли и изрича. Всички в един или в друг случай сме се държали като
глупаци, изтърсвали сме по някоя простотия, без от това да е имало кой знае какви пос-
ледици. Важното е да го осъзнаеш и да съжалиш, че си го направил, защото да се греши
е човешко, а признатата грешка е наполовина извинена. Винаги си глупак според ня-
кого, но рядко според самия себе си... Освен за тихото ежедневно бръмчене на глу-
постта, за жалост трябва да държим сметка и за мощния рев на състезателните глупаци,
на високопоставените глупаци, на величията. В тези глупаци, с които се сблъскваме в
работата или в семейството, няма нищо смешно и забавно. Те ни ужасяват и ни тормозят
с упоритата си, мръсна простащина и с наглата си арогантност. Те винаги оцеляват,
охотно подписват и с един замах на перото зачеркват мнението ни, нашите чувства,
достойнството ни. Омърсяват самочувствието ни и поставят на изпитание вярата ни в
каквато и да е справедливост в този низък свят. В тях – дори и при много доброжела-
телство – отказваме да видим свои близки.
Глупостта е неспазено обещание, обещание за интелигентност и доверие, предадено
от глупака – предател на човешкия род. Глупакът е тъп, той е „животно“! Би ни се ис-
кало да го обичаме, да стане наш приятел, но глупакът не е на нужната висота – сиреч
на нашата. Той страда от болест, за която няма лек. И понеже отказва да се лекува, убе-
ден, че е единственият едноок в свят от слепци, трагикомедията е пълна. Няма нищо
учудващо, че зомбито привлича със своето подобие на живот, с интелектуалното си ни-
щожество и с основния си повелителен стремеж да принизи живите, героите, добрите
хора до своето положение. В крайна сметка глупакът иска и вас също да лиши от ум:
загубеняците няма да ви пропуснат. Върхът при простака е, че понякога той е интели-
гентен, във всеки случай е образован: той би изгорил доста книги заедно с авторите им
в името на друга книга, на някаква идеология или на това, което са му втълпили велики
учители (тъпаци или не) – до такава степен притежава умението да превръща своята
читателска мрежа в решетка на клетка.

4
 Съмнението подлудява, увереността затъпява
Истинският, съвършеният простак ви осъжда без предупреждение, веднага, без об-
лекчаващи вината обстоятелства, само въз основа на вярата в привидностите, която –
отгоре на всичкото – едва провижда през капаците на очите си.
Умее да се покаже усърден, за да привлече себеподобните си, да организира линчу-
ване в името на добродетелта, приличието, уважението. Глупакът преследва само ако е
в глутница, а мисленето му е стадно. „Множественото число не струва нищо на човека
и щом има повече от четирима, става банда от глупаци“, пееше Жорж Брасенс. А
също и: „Слава на онзи, който, като няма свят и свещен идеал, /поне не досажда на
съседите си.“
Уви! Колкото до съседите, те невинаги се лишават от удоволствието да досаждат!
Понеже не е доволен, че ви е направил нещастни, досадният тъпак ще е доволен от
себе си. Непоклатим. Имунизиран против колебанието. Убеден в пълното си право.
Щастливият малоумник ще ви направи на парчета, без да си счупи главата. Глупакът
смята собствените си убеждения за истини, издълбани в мрамор, при положение че
всяко познание се изгражда върху пясък. Съмнението подлудява, увереността затъ-
пява – трябва да избереш своя лагер. Простакът знае всичко по-добре от вас, включи-
телно какво трябва да мислите, да чувствате, какво да правите с десетте си пръста, как
трябва да гласувате. Той ви познава по-добре от самия вас и знае кое е добро за вас. Ако
не сте съгласен, ще ви презре, ще ви обижда, ще ви нарани в буквален или преносен
смисъл – за ваше добро. И ако може да си позволи безнаказано да рискува в името на
един по-висш идеал, може би ще посегне и на този боклук, какъвто е за него вашият
живот.
Горчива истина – законната отбрана е клопка. Опитайте се да вразумите глупака, да
го промените – изгубени сте! Защото ако смятате, че е ваш дълг да го поправите, то
тогава и вие също претендирате, че знаете как трябва да мисли той, как трябва да се
държи... очевидно като вас. И ето че и вие сте станали глупаци. Освен това сте и наивни,
защото си мислите, че имате сили да приемете предизвикателството. Още по-лошо –
колкото повече се опитвате да промените глупака, толкова увеличавате силата му: той
ще бъде много доволен да гледа на себе си като на жертва, която притеснява околните
и следователно има право. Ще му дадете увереността основателно да се смята за герой
на антиконформизма, когото да окайват и на когото да се възхищават. Деец на съпроти-
вата... Би трябвало да се разтреперим пред размаха на проклятието: опитайте се да поп-
равите някой глупак, и понеже няма да сте доволни от провала, ще му дадете още повече
сили и ще му подражавате. Преди имаше само един тъпак, ето че сега станаха двама.
Борбата против глупостта я прави само по-силна. Колкото повече нападаш змея, тол-
кова по-голям канибал става той.

Чукундурите на Апокалипсиса
И така, глупостта няма да отстъпи. Тя е растяща като експоненциална функция. То-
гава се питаме дали днес – повече от вчера и много по-малко от утре – преживяваме
нейния златен век? Докъдето стигат следите на писменото слово назад в миналото, най-
добрите умове на своето време са го мислили. В онзи момент сигурно са имали право.
Или пък, както всички, и те са се били превърнали в стари глупаци... Независимо от
всичко обаче, новото в съвременната епоха е, че е достатъчно да има един глупак и един
червен бутон, за да бъде премахната глупостта и целият свят заедно с нея.

5
 От глупак, избран от говеда, твърде горди, че са избрали касапина си.
Другата важна характеристика на нашето време обаче е, че дори да допуснем, че глу-
постта още не е достигнала навсякъде връхната си точка, тя никога не е била толкова
видима, самонадеяна, стадна и безапелационна. Поради което можем да се отчаем от
нашите отклонили се себеподобни, но също така – кой знае – да прегърнем по необхо-
димост философията, тъй като е все по-трудно да се отрича суетата на всичко и нарци-
сизмът на всеки, както и празнотата на привидностите и на прибързаните преценки.
Дано някой втори Еразъм ни даде нова „Възхвала на глупостта“ (но, за бога, на части от
140 знака най-много, че може да получим мигрена)! Дано някой нов Лукреций ни опише
дълбокото облекчение и може би радостта, която можем да изпитаме, когато стоим на
брега, докато Корабът на лудите потъва във водовъртежа, повреден от пътниците, които
после започват да викат „Помощ!“, за да се спасят от удавяне... Нектарът – в крайна
сметка – е да се оближеш като истински лакомник от битката на глупаците помежду им,
изпъчили шиповете и егото си: защото великите умове се срещат, а глупаците се блъскат
помежду си. Като се мъчим да останем зрители, а не участници, е доста смело да смя-
таме, че сме по-малко засегнати от глупостта, отколкото нейните кресливи, озлобени,
тъжни и объркани съвременници, но ако случайно това е така – какъв триумф! Впрочем
по-добре е да сте скромен: никой няма да ви прости, че минавате над тълпата. Измък-
нете се от стадото и тогава то самото ще ви замъкне в кланицата. Ръмжете с вълците,
блейте с овцете, но избягвайте много-много да го играете самотен конник – те ще кре-
щят от злоба по глупака. Излишно е да добавям, че ако наистина се смятате за по-инте-
лигентен и по-открояващ се от средното ниво, съдбоносната диагноза не е далеч: може
би сте здрав носител на глупостта, която още не е познала себе си...
Изправени пред огромния материал и пълния провал, да твърдим, че можем да изу-
чим глупостта с тази книга, би било просто още една глупост. Несъмнено трябва да сме
абсолютно самонадеяни, симпатично наивни или съвършени тъпаци, за да се справим с
подобна тема. Аз го знам прекрасно и все пак, нужно е един храбър тъпак да започне. С
малко късмет начинанието ще се окаже просто смехотворно. А смехотворното не убива.
За разлика от глупостта – тя убива! И ще ни надживее. Всъщност всички ни ще погребе.
Само дано не се спусне с нас и в гроба...
Последно уточнение: тези разсъждения за глупаците важат и за глупачките. Дамите
да се успокоят! Уви, няма единият пол да го отнася заради другия... И така, заявявам, о,
глупаци от всички видове и всевъзможни глупачки, вятърничави тъпанари, пасмина
тъпунгерки, готини смотаняци, тъжни пуйки, мръсни простаци, пълни простакеси,
гадни отрепки, кратуни и лейки, простакендели и тъпачки, малоумници и безмозъч-
ници, гъски, тикви, дришльовци, лапнишарани, лайномети, бунаци, балъци и балъчки,
будали, чукундури, ръбове, чайници, кифли, гъски, патки, кокошки, тъпи крави, овци,
рендета, дойде вашият час: тази книга говори само за вас. Но вие няма да се познаете в
нея...

Ваш предан глупак – Жан-Франсоа Мармион

6
 1.
НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ГЛУПАЦИТЕ
Серж Сикоти
Психолог и хоноруван изследовател в Университета на Южен Бретан

„Глупакът твърди... ученият се съмнява...мъдрият мисли“

Аристотел и... Серж Сикоти

Може ли глупаците да бъдат изследвани научно? Предизвикателен въпрос! Позна-

ваме тъпи изследвания (например „Може ли образуването на газове в червата да служи
като защита против страха?“ 1), изследвания върху тъпи професии – такива, от които
няма никаква обществена полза и носят твърде слабо лично удовлетворение 2, но как
стоят нещата с изследванията върху глупаците?
Всъщност, ако разгледаме внимателно научната литература в областта на психологи-
ята, се оказва, че като цяло глупостта е доста добре проучена. В този смисъл може да
отговорим, че да, може да изследваме глупаците, но не бива да забравяме, че изследва-

1
M. Sidoli. Farting as a Defence against Unspeakable Dread. – Journal of Analytical Psychology, 41 (2),
1996, pp. 165178.
2
Вж. https://www.strike.coop/bullshitjobs/
7
нията върху тях са ни повече, ни по-малко изследвания върху Човека. Можем да изве-
дем типов портрет на глупака, като подберем някои променливи, проучени в различни
изследвания. Тогава ще получим относително точна представа за глупака (досаден, тъ-
поват, доста ограничен поведенчески или умствено) и дори за някои от неговите разно-
видности, като големия тъпанар – безочлив, груб, към което прибавяме токсично нар-
цистично измерение, дори пълно отсъствие на съчувствие.

Глупост и липса на внимание

Но вместо да изучаваме глупака като обект, изследванията по психология позволяват
най-вече да разберем защо – понякога хората се държат като глупаци.
Така изследванията върху скриптовете 3 показват, че повечето пъти, преди да дейст-
ват, хората не анализират особено задълбочено средата, която ги заобикаля. Използват
рутинни действия, добре отработени и привични, извършвани автоматично въз основа
на признаци вътре в тях или около тях. Точно поради тази причина може да забележите,
че „когато плачеш, винаги ще се намери някой тъпак, който да ти каже: „Здрасти, добре
ли си?“. Това е също толкова тъпо, колкото да си погледнеш часовника втори път, вед-
нага след като току-що си го погледнал.
Когато искаш да видиш колко е часът, трябва да погледнеш часовника си – това е
скрипт, който извършваш механично. Този механизъм позволява да проявиш много
малко внимание, защото ползата от скрипта е именно в това да влагаш малко внимание
в задачата, която трябва да изпълниш. И тогава, понеже не внимаваш и мислиш за нещо
друго, гледаш, без да виждаш, информацията не е уловена и си принуден да погледнеш
часовника втори път. Тъпо е, нали?
В полето на изследванията върху ресурсите за внимание психолозите доказаха, че
човек често е жертва на слепота към промените 4 и че дори важно изменение невинаги
се забелязва от него. Ето затова вероятно може да чуете: „Когато си свалил 10 килограма
в резултат на диета, винаги се намира някой тъпак, който не вижда разликата...“ Изс-
ледванията върху „илюзията за контрол“5 ни позволяват да разберем „защо винаги има
някой тъпак, който натиска като луд бутона на асансьора, когато бърза“. Изследванията
върху общественото влияние изясняват защо когато някой тъп шофьор влезе в затворена
улица, винаги има още един, който тръгва след него, а когато в някоя телевизионна игра
го попитат дали Луната, или Слънцето обикаля около Земята, тоя глупак иска мнението
на публиката.
Изглежда, че човек често се отклонява от чистата рационалност и от очакваните цен-
ности. И в крайна сметка най-големият глупак е този, който покаже най-очевидни отк-
лонения от средната стойност на проучваните действия. Обикновено неговото виждане
за света е крайно опростено: затрудняват го големите числа, квадратните корени, слож-
ността, дори кривата на Гаус, в която често вижда само двата и края. На едно място
Сталин казва: „Смъртта на хиляда войници е статистика, смъртта на един войник е тра-
гедия.“ Всички разбират по-добре анекдотите, отколкото научните доклади, гъмжащи

3
R. C. Schank, R. P. Abelson. Scripts, Plans, Goals and Understanding: an Inquiry into Human
Knowledge Structures (chap. 13). L. Erlbaum, Hillsdale, NJ, 1977.
4
D. J. Simons, D. T. Levin. Failure to Detect Changes to People during a RealWorld Interaction. –
Psychonomic Bulletin and Review, 5 (4), 1998, pp. 644649.
5
E. J. Langer. The Illusion of Control. – Journal of Personality and Social Psychology, vol. 32 (2), 1975,
p. 311328.
8
от статистически данни. Обаче тъпакът обожава анекдотите. Дори знае за един, който
паднал от 40-ия етаж и не умрял – впрочем казали го в новините по канал 1 или 6.

Глупост и убеждения
Изследванията върху убежденията откроиха съвсем ясно вярването в справедли-
востта на света (Belief in a Just World6) – вероятно най-споделяното в цял свят и за което
тъпакът дава отличен пример, когато казва: „Да, наистина е била изнасилена, обаче ти
видя ли я как е облечена?“ Колкото по-тъп е говорещият, толкова повече жертвата зас-
лужава това, което и се е случило... Впрочем надутият тъпанар презира беззъбите – тези
„мръсни бедняци“.
Тъпакът има отличната способност да вярва на щяло и на нещяло, от фолклора на
заговорите до влиянието на луната върху поведението, като се мине през хомеопатията,
която действа дори на кучето му – това си е доказателство! На 28 май 2017 г. един мо-
тоциклет е сниман на магистрала А4 в продължение на няколко километра, без водача
му, паднал преди това 7. Според най-глупавите виновен е не някой друг, а „бялата дама“,
според малко по-мислещите – жироскопичният ефект... Но изглежда, има отрицателна
зависимост между мистичните вярвания и способността да бъде спечелена Нобелова
награда8.
И отново в областта на вярванията изследванията 9 разкриват разлика между „малките
глупаци от последния дъжд“ и „старите глупаци от някогашните снегове“ 10. Доказано е,
че с времето отрицателните спомени се заличават и остават само положителните... Ос-
вен това с остаряването човек става все по-склонен да вижда миналото като положи-
телно, което кара старите глупаци да казват: „Преди беше по-добре...“
Цяла област от нашата ирационалност е проучена в множество изследвания и обяс-
нена от учените като израз на потребността ни да контролираме средата, която ни зао-
бикаля. Всеки жив организъм изпитва такава нужда (забележете как, когато се позвъни
на вратата, кучето ви бърза да отиде до нея, при положение че никога не е за него...).
При човека това може да доведе дори до абсурдни постъпки, например да иде да се
допита до ясновидец. Във Франция има около 100 000 души, които се обявяват за ясно-
видци, и печалбата им е около 3 милиарда евро годишно. Въпреки че учените никога не
са открили някаква реална дарба у тези заявени ясновидци, това не им пречи да извличат
огромни печалби. Смята се, че 20% от жените и 10% от мъжете са прибягвали поне
веднъж в живота си до ясновидство. Обикновено ясновидците не съжаляват, че са изб-
рали това измамничество за начин да си изкарват хляба, и в крайна сметка се оказва, че
те са глупаци, които превръщат тъпанарите в източник на търговия... Потребността от

6
L. Montada, M. J. Lerner (предговор). – In: L. Montada and M. J. Lerner (dir.). Responses to
Victimizations and Belief in a Just World. New York: Plenum Press, 1998, pp. VIIVIII.
7
Sciencesetavenirs.fr – TRANSPORTS. Moto fantome de lA4: une Harley peutelle rouler sans pilote sur
plusieurs kilometres? F. Daninos, 21.06.2017, 20 h 00.
8
M. Zuckerman, J. Silberman, J. A. Hall. The Relation between Intelligence and Religiosity: A
MetaAnalysis and Some Proposed Explanations. – Personality and Social Psychology Review, 17 (4), 2013,
pp. 325354.
9
M. Zuckerman, J. Silberman, J. A. Hall. The Relation between Intelligence and Religiosity: A
MetaAnalysis and Some Proposed Explanations. – Personality and Social Psychology Review, 17 (4), 2013,
pp. 325354.
10
G. Brassens. Le temps ne fait rien a l’affaire, 1961.
9
контрол често води до илюзията за контрол, а глупакът вероятно си създава повече илю-
зии от другите11. Например при пътуване в кола тази илюзия се проявява в по-голям
страх от катастрофа, когато човекът е пътник, отколкото когато шофира. Впрочем глу-
пакът не може да спи, когато е пътник. Успява да заспи само когато шофира!
Глупакът хвърля заровете по-силно, за да му се паднат шестици, избира си числата за
тотото, обича да стъпва в кучешки лайна, но избягва таблиците. Глупакът е наясно с
всичко: ако е спечелил от тотото, това е, защото 6 нощи поред е сънувал числото 6 и тъй
като 6 х 6 е равно на 36, той е играл с числото 36 и е спечелил. В тази връзка трябва
приемем, че глупакът е в добро умствено здраве, тъй като тази илюзия е много по-слаба
у депресираните хора12.

Изследвания върху глупаците, които ти обясняват твоята работа

В една друга област, също много добре проучена, глупакът в голяма степен използва
стратегии за съхраняване на себеуважението. Изследванията върху изкривяването на
фалшивите съгласия13 доказват, че броят на лицата, с които имаме общи недостатъци, е
преувеличен, което кара глупака, на когото сте направили забележка, че е нарушил
знака „стоп“ с колата си, да каже: „Ами никой не спира на тоя стоп!“
Глупакът често е жертва на ретроспективното изкривяване. В родилния дом той ще
каже: „Сигурен бях, че ще е момче“, по телевизията ще заяви: „Сигурен бях, че Макрон
ще стане президент“, а понякога дори ще ви каже: „Сигурен бях, че това щях да кажа!“
Дали глупакът е злонамерен? Дали е гадател? Не, глупакът използва „знаех си“ със стра-
тегическа цел, именно за да покаже, че е много по-осведомен, отколкото е: „Зная,
зная...“ Разбира се, за тези изследвания не бива да говорите на глупаците, защото те
веднага ще отрекат, че е вярно...
За да запазят себеуважението си, много хора надценяват способностите си. Това от-
ношение е показано отчетливо чрез психологически експертизи, сочещи, че в много об-
ласти голям брой от участниците смятат себе си за по-добри от средното равнище, нап-
ример що се отнася до интелекта. От едната страна на стълбицата са „истинските глу-
паци“, упреквани, че им липсва увереност в самите себе си, защото от наивната психо-
логия е известно, че този, който трупа качества като простота, смиреност и дискретност,
често е смятан за „много тъп“ или „истински тъп“, сиреч такъв тъпак, от когото другите
се възползват. От другата страна на оста намираме онези, които получават много високи
оценки, сиреч тъпаци с прекомерен излишък от увереност. Глупакът може да струва
много скъпо на обществото, когато се е изгубил в морето или в планината, например е
карал ски извън указаните писти, макар че през повечето време с удоволствие надценява
способностите си да владее скоростта си, когато кара кола.
Накрая, егоцентричното изкривяване 14 позволява да различим малкия мръсник от
добродушния тъпак, който не разпознава себе си като глупак. Тъпакът се е развел три
пъти, защото е попаднал на три тъпанарки, провалил се е, защото работи с куп върза-
няци. Още като юноша е забелязал, че не краката му, а чорапите му смърдят. Веднъж са

11
G. Brassens. Le temps ne fait rien a l’affaire, 1961.
12
S. E. Taylor, J. D. Brown. Illusion and WellBeing: A Social Psychological Perspective on Mental
Health. – Psychological Bulletin, 103 (2), 1988, pp. 193210.
13
F. Verlhiac. L’effet de Faux Consensus: une revue empirique et theorique. LAnnee psychologique,
100, 2000, pp. 141182.
14
D. T. Miller, M. Ross. SelfServing Biases in the Attribution of Causality. Fact or Fiction? –
Psychological Bulletin, 82, 1975, pp. 213225.
10
го спрели с колата за превишена скорост, но тогава наистина е нямал късмет. Трудно
му е да разбере, че късметът просто е обяснението, което глупакът дава на вероятността.
Изследователите Дънинг и Крюгер не се осмелявали да дадат за печат статия със заг-
лавие от рода на „Изследване върху глупаците, които ти обясняват твоята работа“. Та-
кова представяне на труда им нямало да може да мине през филтрите на редколегиите
на научните списания. Но все пак в своите текстове са показали именно това! Тези двама
специалисти открили, че некомпетентните хора имат склонността да надценяват собст-
веното си равнище на компетентност. Така някой тъпак, който никога не е имал куче,
ще ти обясни как да възпитаваш своето куче... Дънинг и Крюгер отдават това изкривя-
ване на трудността, която изпитват неквалифицираните хора, когато в определени си-
туации трябва да оценяват действителните си способности. Но това не е всичко: според
психолозите15, макар некомпетентният човек да има склонност да надценява своето рав-
нище на компетентност, той не успява да види компетентността у тези, които я прите-
жават.
Благодарение на тези изследвания сега разбираме защо тъпият клиент отделя толкова
време да обяснява на професионалиста същността на работата му, както и защо когато
някой е изгубил нещо, винаги има някой тъпак, който да го попита: „Чакай, то къде
беше, когато го видя за последен път?“, или пък защо глупакът казва: „Да си адвокат е
лесно – правото е наизустяване“; „Да откажеш цигарите? За това е нужна само воля“;
„Да пилотираш самолет? То е като да караш автобус“ и т.н. Така в края на лекция по
квантова физика, от която нищо не разбира, глупакът ще погледне експерта право в
очите и ще каже: „... Зависи.“
Дънинг и Крюгер смятат дори, че скромността би трябвало да ни възпре да гласуваме,
ако нищо не разбираме от икономика, от геополитика и от живота на институциите, не
сме компетентни да оценим изборните програми и не знаем какво трябва да се направи,
за да се подобри положението във Франция... Обаче глупакът ще каже в кръчмата: „Аз
знам как може да се сложи край на кризата!...“ Множество изследвания, направени с
хора от азиатски произход, показват обратен Дънинг-Крюгер ефект16... И следователно
способност да се подценяват собствените способности. Изглежда, че в културата на Да-
лечния изток, тъй като нормите изключват самоизтъкването, не се открива тази склон-
ност да покажеш, че си специалист във всички области...

Радар за глупост
Макар да съществуват много повече механизми, които биха могли да дадат дефини-
ция на глупостта, да завършим този кратък синтез с „циничното недоверие“, от което
глупакът, дори тъпакът е засегнат доста по-силно от другите17. Цинизмът се определя
като съвкупност от отрицателни убеждения в човешката природа и техните мотиви. Тъ-
пакът често е жертва на социополитически цинизъм – достатъчно е само да го запитате.
Няколко кратки изречения непрестанно подчертават разсъжденията му: „Всички са не-
годници“; „Радарите = врява, шумотевица, въздухарщина“; „Психолозите? Всичките са
шарлатани“; „Журналистите? Подлоги“. Тъпакът мисли, че хората са почтени само от

15
J. Kruger, D. Dunning. Unskilled and Unaware of It: How Difficulties in Recognizing One’s Own
Incompetence Lead to Inflated SelfAssessments. – Journal of Personality and Social Psychology, 77 (6),
1999, pp. 11211134.
16
S. J. Heine, S. Kitayama, D. R. Lehman. Cultural Differences in SelfEvaluation: Japanese Readily
Accept Negative SelfRelevant Information. – Journal of CrossCultural Psychology, 32, 2001, pp. 434443.
17
E. R. Greenglass, J. Julkunen. Cynical Distrust Scale. – Personality and Individual Differences, 1989.
11
страх да не ги хванат. Той живее в свят на некомпетентност и коварство. Изследванията
ясно показват, че циничните глупаци толкова мразят работата в екип и са толкова недо-
верчиви, че пропускат прекрасни професионални възможности и поради това се оказват
с по-ниски доходи, отколкото другите.
Накрая бихме могли да кажем, че глупакът е въплъщение на един вид прекомерна
изява на различни психологически наклонности, установени от учените. А този, който
натрупа всичките, ще бъде смятан за „крал на глупаците“, нещо повече – за най-големия
тъпанар, който някога е стъпвал по тази земя.
Но тъпият... съществен въпрос „Може ли да бъдат изучени глупаците?“ вероятно по-
скоро е „Защо има толкова много глупаци?“. Това е вярно, достатъчно е да извикате на
улицата: „Нещастен глупак!“ и всички ще се обърнат! За пореден път научната литера-
тура ни дава отговор и дори няколко.
Първо, всички ние имаме радар за глупостта: негативното изкривяване 18. Склонни
сме да придаваме повече тежест, да обръщаме повече внимание и да проявяваме по-
голям интерес към отрицателните, отколкото към положителните неща. Негативното
изкривяване оказва силно влияние върху мнението на хората – върху техните предраз-
съдъци, стереотипи, дискриминацията, суеверията. В домашните работи веднага виж-
даме липсващото съвършенство, но никога, когато то е факт... Следователно именно
чрез негативното изкривяване сме способни да забележим по-бързо глупака, отколкото
гения, когато се намираме в сложна социална обстановка. Впрочем това изкривяване ни
кара да видим по-ясно намерението зад дадено отрицателно явление, отколкото зад да-
дено положително явление. Когато търся някакъв предмет вкъщи, съм склонен да си
мисля не че аз съм го изгубил, а че някой го е сложил другаде: „Кой ми е пипал...?“
Накрая, ако нещо не стане, склонни сме да мислим, че зад това се крие някакво човешко
намерение, че вината е на някой страшен глупак, провалил всичко.
За завършек да отбележим, че учените отриха фундаменталната грешка на приписва-
нето19: когато наблюдаваме даден човек, приписваме поведението му на дълбоката му
природна същност, а не толкова на причини, външни за него. При това положение в
много случаи заключението става прозрачно ясно: той е глупак. Така когато някоя кола
ни задмине бързо, то е, защото шофьорът и е тъпанар, а не защото детето му се е ударило
в училище; когато някой приятел не ни отговори на имейла до два часа, то е сигурно
защото се цупи, а не защото му е спрял интернетът; ако колегата не ни е върнал папката
с документите, то е, защото е мързелив, а не защото е претрупан с работа; ако професо-
рът ми отговаря сухо, то е, защото е тъпанар, а не защото моят въпрос е дебилен. Този
механизъм подсилва също така способността ни да виждаме глупаци навсякъде. Ето
поне две причини, поради които сме толкова чувствителни към глупостта...

18
P. Rozin, E. B. Royzman. Negativity Bias, Negativity Dominance, and Contagion. – Personality and
Social Psychology Review, 5 (4), 2001, pp. 296320.
19
L. Ross. The Intuitive Psychologist and His Shortcomings: Distortions in the Attribution Process. –
Advances in Experimental Social Psychology, vol. 10, 1977, pp. 173220.
12
 2.
ТИПОЛОГИЯ НА ГЛУПАЦИТЕ
Жан-Франсоа Дортие
Създател и главен редактор на „Серкл Пси“ и на „Сианс Юмен“

Ако съществуват многобройни форми на интелект, то тогава и простотията трябва да

е разнообразна... Поради липса на по-задълбочени изследвания, дори на зачатък на на-
ука за глупостта (за която тази книга дава някои насоки), може да започнем с описание
на представителните извадки.

Изостанал
Изостанал, бавноразвиващ се, простоват, идиот, дебил, тъпак, куку, имбецил, глупак,
ръб, ренде, чукундур... речникът на глупостта няма край. Това семантично богатство

13
несъмнено отразява нюанси в смисъла, варианти в употребата, както и ефекти, дължащи
се на модни тенденции.
Обаче като цяло смисълът винаги е един и същ: независимо от разнообразието на
формулите и метафорите, глупакът е този, за когото се смята, че интелектът му е реду-
циран, а умственият му хоризонт – ограничен. Следователно глупостта винаги се дефи-
нира от някаква относителна позиция. Никой не е глупав според самия себе си (ако
всички бяха глупаци, никой нямаше да може да го забележи). С други думи казано, глу-
постта се измерва въз основа на отправна точка, определена от някого, който се смята
за по-добър.

Дръвник
На английски наричани rednecks или hillbillies, дръвниците са тъпи, злобни, расисти
и егоисти. Или така ги рисуваше Кабю, който обезсмърти психологическия им профил.
Те формират батальоните на избирателите на популистките партии: понеже са тъпи,
това означава, че нямат политическо мислене и се влияят от злободневни, банални раз-
съждения. Мисленето им е „квадратно“ – всичко е бяло или черно, нюанси няма. Те са
инати, тъпанари и разумните аргументи изобщо не стигат до тях: „захапали“ са мнени-
ето си и не отстъпват от него. Това е мисленето „край и точка по въпроса“!
Те са злобни, защото се нахвърлят безмилостно върху изкупителни и невинни жер-
тви: арабите, негрите, изобщо имигрантите.
Егоисти са, защото само едно единствено нещо има значение за тях: собственото им
благополучие, удобството им, „искаме пари“...
Но наистина ли тези дръвници съществуват като психологически профил? Ако това
е така, трябва да покажем, че съществува органична връзка между глупостта (сиреч сла-
бото умствено равнище) и злобата (разбирана като егоизъм и презрение към другия).
Освен ако връзките между двете не са случайни, защото човек може да е глупав и
добър (вижте „селския идиот“), както може да бъде злобен и в същото време умен. Не е
ли точно такъв случаят с хората, създали портрета на дръвника – карикатуристите
(Кабю, Рейзер...), работещи за вестник „ХараКири“, който сам се определяше като „глу-
пав и зъл“? Тези хора не бяха истински глупави (макар че систематичното рисуване на
карикатури и клишетата в крайна сметка ограничава интелекта). Злобни обаче те често
бяха.

Универсален глупак
„Всички са глупаци!“: обикновено тази формула се произнася силно, с лакът, опрян
на тезгяха на бара. Но това „всички“ кого назовава? Политиците, техните избиратели,
чиновниците, некомпетентните и т.н., а оттам и почти всички, защото формулата не до-
пуска нюанси.
Именно тази липса на разсъждение в анализа, арогантността, с която някой се издига
над обикновените хора, за да съди останалата част от човечеството – това е много сигу-
рен белег, че имаме работа с истински глупак. „Свойствено за грешката е, че не се смята
за такава“, казва Декарт. Това е още по-вярно за глупостта. Очевидно глупакът не може
да разпознае себе си като такъв. Но пък представлява доста сигурен критерий за разпоз-
наването на глупак близо до него. Където и да сте, щом чуете: „Всички са глупаци!“,
може да сте сигурни, че наблизо има глупак.

14
 Изкуствена глупост
„Компютърът е абсолютно тъп.“ 20 Твърдението е изречено не от кого да е: Жерар
Бери преподава информатика в Колеж дьо Франс. Този специалист по изкуствен инте-
лект не се колебае да застане на коренно противоположно мнение относно спекулациите
(резултат от недобра информираност) със способностите на машините да надминат чо-
вешкия интелект.
Разбира се, изкуственият интелект постигна важни успехи през последните 60 го-
дини. Да, има машини, които могат да разпознават изображения, да превеждат текстове,
да поставят медицински диагнози. През 2016 г. софтуерът AlphaGo на „Дийпмайнд“
успя да победи в игра на го един от най-добрите световни играчи. И макар че успехът
беше впечатляващ, често се забравя да се каже, че AlphaGo умее да прави само едно
нещо: да играе на го. Също като програмата Deep Blue, която победи Каспаров на шах
през 1996 г. – преди повече от 20 години. Така наречените интелигентни машини просто
развиват дадена силно специализирана компетентност, на която са обучени от учителя
си – човек. Спекулациите относно самостоятелността на машините, които „учат съвсем
сами“, са митове: машините не умеят да пренасят придобитите умения от една област в
друга, а този вид пренос е един от основните механизми на човешкия интелект. Силата
на компютрите е в мощността на работната памет и в мълниеносните способности за
пресмятане.
„Учещите машини“, които работят на принципа на deep learning (новото поколение
на изкуствения интелект), не са интелигентни, защото не разбират какво правят. Така
автоматичната програма за превод на гугъл е научена само да употребява дадена дума
в определен контекст (черпейки от огромен масив примери), но си остава съвършено
„идиотска“: тя в нито един случай не разбира значението на думите, които използва.
Ето защо Жерар Бери си позволява да каже, че всъщност „компютърът е абсолютно
тъп“.

Колективна глупост
Колективният интелект обозначава форма на групов интелект интелекта на мравките
или на невроните: всеки елемент, взет поотделно, не е кой знае колко умел, но груповият
ефект върши подвизи. С магията на самоорганизацията мравките са способни да изгра-
дят своя мравуняк с галерии, брачна стая, склад за храна, инкубатор, система за провет-
ряване... Някои от тях имат „земеделски“ способности (отглеждане на гъби), както и
„животновъдски“ (отглеждане на листни въшки) и т.н.
Макар функционирането му все още да остава необяснено, колективният интелект за
кратко време се превърна във високоценен модел, който почива върху проста идея: ця-
лото превъзхожда сбора на отделните части. Колективното решение и съвместното съз-
даване са по-добри от индивидуалното решение.
Случва се обаче много хора заедно да правят нещо по-лошо, отколкото отделния чо-
век. Следователно колективният интелект има свой нерешен проблем: колективната
глупост. Така, когато сме много, нашата способност за съждение може да се окаже
силно намалена: известните опити, направени от психолога Соломон Аш върху групо-
вата норма, го установиха отдавна. Достатъчно е мнозинството от хората да защитават

20
Разговор в „Обс“, 26 август 2016 г.:
https://www.nouvelobs.com/rue89/rue89legrandentretien/20160826.RUE7684/gerardberrylordinateurestco
mpletementcon.html
15
очевидно погрешна и идиотска теория, за да увлекат и други по този път вследствие на
ефекта на конформизма. Друг пример – фалшивите ценности на мозъчната атака
(брейнсторминг): вземете група от десет души и ги накарайте да работят заедно в про-
дължение на половин час върху някакъв проект (например да измислят туристически
слогани, за да рекламират даден град). Успоредно с това дайте задача на друга група, в
която всеки разсъждава индивидуално. Съберете писмените работи: предложенията на
група 2 са много по-богати и по-многобройни от тези на група 1. С други думи казано,
понякога цялото е по-малко от сбора на частите.
Всъщност няма смисъл да правим някакви големи психологически опити, за да онаг-
ледим колективната глупост. Всичко, което се доказва в лабораторията, всеки ден се
изпробва в работните съвещания, където колективното усилие произвежда толкова
много глупости, че все едно си ги измислил сам.

Доверчив
Какво по-доверчиво може да има от едно дете? Можеш да го накараш да повярва на
почти всичко: че някъде на небето има стар човек с бяла брада, който пътува в летяща
шейна, теглена от елени, и носи подаръци на послушните деца, или пък че една миш-
чица идва да вземе падналите зъбчета, за да сложи нови на тяхното място...
Доверчивостта е форма на глупост, свойствена за детството. Във всеки случай, това е
мнението на психолог като Жан Пиаже. Философът Леви-Брюл смята, че примитивните
народи също са твърде лековерни с техните анимистични вярвания в „горски духове“,
притежаващи магически сили, което, изглежда, доказвало, че диваците, също като де-
цата, не са достигнали разумна възраст.
В резултат на психологически опити обаче се е наложило да се допусне, че децата не
са толкова наивни, колкото се е смятало: те предполагат, че елените могат да летят, но
само в един паралелен свят, който не е подчинен на законите на земята, където те много
добре знаят, че елените не летят. Самите ние – разумните възрастни – сме готови да
повярваме в съществуването на частици със странно поведение (дарбата да умееш да си
навсякъде, общуването от разстояние), щом това бъде потвърдено от физиците. Някои
от тези учени са религиозни и дори вярват във възкресението на Христос.
Тези констатации накараха психолозите и социолозите да преразгледат значението
на понятието „доверчивост“. Тя не може да бъде приемана като липса на логика (с други
думи, детската глупост): вярата в неща, които на пръв поглед са невероятни, се отнася
по-скоро до определена отправна система, отколкото до наивност или до липса на раз-
съдък.
В края на живота си Люсиен Леви-Брюл признава, че е сгрешил относно мисленето
на „примитивните“. Признаването на грешката би трябвало да повиши доверието в него,
тъй като подобно поведение е доста рядко в света на философите.

Слабоумен
Когато в края на Х1Х в. Жул Фери налага задължителното посещаване на училище
във Франция, става ясно, че има ученици, които не могат да следват нормалното обра-
зование. Тогава се обръщат към двама психолози – Алфред Бине и Теодор Симон, на
които е възложено да изработят тест за интелигентност, с който тези деца да могат да
бъдат определяни и да получават образование, съобразено с възможностите им: този
тест е в основата на това, което впоследствие ще стане прословутият КИ (коефициент
за интелигентност, QI).

16
 Прието е, че средният КИ за дадено население е 100. Тестовете за КИ позволяват да
се определи слабоумието и неговите подвидове: „леко слабоумен (дебилен)“ е този,
чийто КИ е по-нисък от 80 (и по-висок от 65); „средните дебили“ се намират между 50
и 65; „тежките дебили“ (някога наричани „имбецили“) имат КИ от 20 до 34. Още по-
надолу (КИ, по-нисък от 20) се намират „умствено изостаналите в дълбока степен“, на-
ричани още идиоти.
Днес думите „дебил“ и „изостанал“ не се употребяват в психологията и са заместени
с евфемизми: говори се за „недостатъчност“, „закъснение“, „забавяне“, „трудности в
обучението“, дори за „различие“ (също както вече не се говори за „гении“ или „свръх-
надарени“, а за „преждевременно развити деца“ или деца с „висок потенциал“). Това не
пречи в практиката да бъдат използвани тестове, за да се класифицират децата в зави-
симост от тяхната степен на умствена изостаналост, тъй като е необходимо те да бъдат
насочени към подходящите за тях структури.

Имбецил, идиот
Понятията „имбецилност“ или „идиотия“ са използвани при появата на психиатрията,
за да бъдат описвани хора с много ниско интелектуално равнище, неспособни да четат,
да пишат, а някои дори да говорят. Филип Пинел е смятал Виктор дьо л’Авейрон (диво
дете) за „идиот“: днес щеше да бъде определен като „аутист“. „Типичният идиот е ин-
дивид, който не знае нищо, не може нищо, не иска нищо, и всеки идиот се приближава
в една или друга степен до тази съвкупност от неумения“, пише френският психиатър
Жан-Етиен Ескирол.
Доктор Пол Солие в своята „Психология на идиота и имбецила: опит за анормална
психология“ (1891) посвещава една глава на „идиотите и имбецилите“. Като изразява
съжалението си за закъснението на френската психология спрямо английската и амери-
канската, той отбелязва, че не съществува единно мнение в определението на идиота и
имбецила: някои приемат като критерий за оценка интелекта, други – езика (неспособ-
ността за правилен говор), трети – нравствени критерии (липсата на самоовладяване).
Понятието „идиот“ постепенно ще бъде изоставено от психолозите. Понякога единс-
твено се използва „учени идиоти“ (като все пак се предпочита „синдром на учения“):
профилът, включващ някои случаи на аутизъм или на синдром на Уилямс, е белязан
едновременно от забавяне на говора или на интелекта като цяло, но също и от необи-
чайни умения в някои области, като смятането, рисуването, музиката...
Селският идиот е прототипът на умствено изостаналия глуповатия, простоватия. В
миналото в селата винаги се намирал някой „тъпчо“, на когото възлагали по-долна ра-
бота. Наивникът минавал за добряк, винаги усмихнат и доволен, смеещ се без причина.
Не го смятали за опасен. В приказката „Снежанка“ героят Глупи – с отнесена усмивка,
големи очи, нахлупена на главата шапка – онагледява този тип по свой начин.

Особняк
„Особняк“ е хубава дума, когато говорим за луд, но не за яростния луд, а по-скоро за
този, който се държи странно. Особнякът не е далеч от шантавия – тип, който върши
странни или екстравагантни неща. А пък шантавият се доближава до хахото, който спо-
ред много строгия Национален център за текстови и лексикални ресурси е „човек, който
най-често се държи странно, поведението му е екстравагантно“. Научаваме, че „да се
правиш на хахо“ най-често означава „да блъфираш, да се правиш на хитър, да се правиш
на палячо“. „Да се правиш на палячо“ означава също „да се правиш на клоун“.

17
 Особняк, шантав, хахо – всички тези думи може би ни отдалечават от глупака в бук-
валния смисъл, но взети заедно, те са част от общата категория на чалнатите в главата...

Виждането на Едгар Морен

Думата „глупак“ заслужава да разгледаме на първо място нейния мачистки характер:
отворът на женския полов орган е принизен до глупав орган. Никой не казва „това е
х**ско“.
Преди 67 години Жак Превер ме накара да се замисля над тази дума. Аз му казах:
„Обичам тъпите (= пинските) филми“, а той ме прекъсна раздразнено: „Па е много ху-
бава дума, една от най-хубавите.“
Това не ми попречи от време на време да казвам „каква тъпотия (= пинщина); но от-
тогава насетне много рядко казвам „това е тъпо“ и не си позволявам да казвам „Това е
тъпо“, както се отказах да казвам „Този е мръсник“ в среда, в която се злоупотребява с
думата „мръсник“.
Трябва да отбележа, че думата „глупост“ („тъпота“, „простотия“) се е отдалечила
много от физиологичните си корени и е много по-силна от думи като „безсмислица“
(малка, дребна глупост) или „нелепост“. Но от друга страна, масовата употреба и отнема
всякаква уместност. Да съдиш за простотията на другите означава ти самият да си ли-
шен напълно от простотия. Следователно употребата и трябва да подтикне към предва-
рително вглеждане в самия себе си. И към въпроса дали не е прекалено просташко да се
използва думата „простащина“. Така че това е дума, която трябва да се употребява
крайно предпазливо. И все пак тя запълва една празнота в нашия речник, защото „глу-
пост“ или „тъпотия“ не са нейни синоними, нито еквиваленти, тъй като „простащина“
обединява грешка, глупост и увереност.
Лично аз възприемам като неразделна антитезисна двойка homo sapiens и homo
demens: лудост, делириум, безумие, хюбрис, но липсва немачистка дума, която да заеме
мястото на „глупост“. Наистина е тъпо.

Едгар Морен

18
 3.
ТЕОРИЯ ЗА ПРОСТАЦИТЕ
Разговор с Арън Джеймс
Професор по психология в Калифорнийския университет, град Ървайн,
САЩ

Какво е простак според Вашата теория?

Това е мъж (по-рядко жена), който си позволява особени предимства в обществения
живот, тъй като се смята за имунизиран срещу упреците. Типичният пример е проста-
кът, който прережда чакащите на опашка в пощата, като по този начин си присвоява
привилегия, запазена обикновено за спешните случаи или за бременните жени. В този
случай той няма никаква основателна причина, освен това, че се смята за богат, красив
или по-умен от останалите – и това го кара да преценява своето време като ценно. Ако
му кажете да застане на опашката като всички, той няма да ви чуе или ще ви прати да
си гледате работата. И то не защото презира другите, а по-скоро защото му се струва,
че те не заслужават неговото внимание. От мига, в който някой не може да разбере с
какво той се отличава от останалите, този човек повече не заслужава неговия интерес.

19
 Дали простаците са такива във всички области на живота си?
Не непременно. Някой може да се държи като простак, защото преживява лош пе-
риод, независимо дали става въпрос за седмица „без“, или просто за известен отрязък
от пубертета му. Но според мен простакът в буквалния смисъл на понятието, истинският
простак, е такъв постоянно, в различни области и не непременно във всички: може да е
простак на работното си място или на пътя, но не в семейството си, или обратното. Пъл-
ният простак, без значение в коя област, се среща рядко. Сталин, който не се е задово-
лявал да бъде луд убиец на милиони хора, изглежда, е бил простак във всичко.

Може ли високообразовани и интелигенти хора да се окажат най-

долни простаци?
Не зная дали най-долни, но във всеки случай, те са простаци, както и другите. Инте-
лектът не пречи да си безпощаден простак, дори може да допринася за това, като кара
човека да си мисли, че е над тълпата. Заедно с финансовото благосъстояние или красо-
тата, интелектът е едно от качествата, благодарение на които е по-лесно да цениш себе
си и да привличаш благоразположението на другите. Следователно привилегированите
наистина рискуват повече да се превърнат в самодоволни простаци.

Може ли да се каже, че простащината се дължи не толкова на инте-

лекта или на емоциите, колкото на поведението ни в социалните отно-
шения?
Да, тя зависи от социалното поведение, но нейният вътрешен източник е неумението
да проявиш интерес към другия. Простаците смятат, че ние трябва да се приспособим
към тях, както всички останали, и може дори да се получи така, че някои от приятелите
им просто да им се подчинят. Има известна социална динамика, но преди всичко нещо
много личностно и дълбоко вкоренено, което е доста трудно да бъде премахнато.

А дали простакът, който осъзнае простащината си, продължава да

бъде простак?
Проблемът е, че простакът много добре може да осъзнава какъв е, и да се гордее с
това: „Дааа, аз съм простак, но това е ваш проблем!“ Осъзнаването не е достатъчно, за
да бъде променено каквото и да било. Простакът до такава степен е уверен в своята
простащина, че му е трудно да се усъмни в действията си. Обаче не е невъзможно: в
резултат на някаква житейска криза – автомобилна катастрофа или смърт на близък –
той може да се осъзнае малко. Или пък с остаряването. Но тогава то е, защото вече му
липсва енергия или тестостерон! Това също се случва рядко, по-добре е да не се разчита
много, че ще стане. При всички случаи, едно обикновено осъзнаване не е наистина дос-
татъчно, за да засегне в дълбочина чувствителността на простака.

Срещат ли се простаци сред децата?

Макар че би могло да се приеме така, ако се съди понякога по техния егоцентризъм,
не мисля, че следва да смятаме простащината за постоянна черта на характера им. Де-
цата се променят твърде бързо, за да е така. По-скоро при юношите може да се появи
фаза на простащина, но повечето от тях я преодоляват. Всъщност простащината става
постоянна и систематична в зрялата възраст.

20
 Какъв брой сред зрелите хора можем да смятаме за простаци? Един от
десет? Всеки втори?
Всичко зависи от културата, от субкултурата, от средата. Съотношението е много по-
високо в Съединените щати, отколкото в Канада, по-високо е в Италия или в Бразилия,
отколкото в Япония, впрочем почти навсякъде е по-високо, отколкото в Япония. И раз-
бира се, непрекъснато се променя: смятам, че днес в Съединените щати има много по-
вече, отколкото в миналото, и че присъстват доста по-видимо в медиите. Всеки втори
ми се струва твърде много за която и да е страна, защото всяко общество се крепи на
взаимното уважение и зачитане на своите членове, което не е присъщо за простаците.

Как да си обясним тяхната устойчивост въпреки всичко? Развитието

на обществото насърчи ли ги?
Вероятно има промяна в поведението на грубияните и в проявите на мъжкото господ-
ство с всички властови игри за издигане на върха, които простаците, смятащи себе си
за превъзхождащи другите, искат да продължат. Но не мисля, че тези фактори са изиг-
рали толкова решаваща роля в развитието на цивилизацията и на институциите, чиято
структура може да позволи те да бъдат обуздани. В култура, в която индивидуализмът
е изведен на първо място, както е в Съединените щати, те създават повече проблеми.

Какво да направим срещу тях? Можем ли да ги променим?

Мисля, че те могат да се променят, но е по-добре да не се занимаваме с тях. Понякога
става така, че в дадено предприятие държат на работа някой простак, защото печели
пари или академичен престиж например. Робърт Сътън напълно основателно извежда
на преден план своето No Asshole Rule, но тази цел невинаги е постижима. Така че трябва
да се намерят различни начини те да бъдат маргинализирани и хората да застанат
единни срещу тях, защото простаците успяват да постигнат целите си именно като нас-
тройват хората едни срещу други. Това е много по-лесно в малките групи, отколкото в
политически контекст. Но обществото може да направи много, за да намали броя на
простаците, макар и да е трудно, защото те смятат за много шик да препречват пътя ни!

А простаците в семейството ни?

Това е едновременно и банално, и твърде деликатно. Често се мъчим да изолираме
простака. Случва се жена да не може или да не иска да се разведе с някакъв простак,
като се мъчи колкото е възможно да го избягва и да ограничи общуването си с него.
Често, за да запазим умственото си здраве, не може да направим кой знае какво друго...

Простаците по-щастливи ли са от обикновените хора?

Добър въпрос! Платон и Аристотел развиват обективен възглед за щастието: да се
постъпва правилно. Нещо, което простакът не прави! Освен това качеството на неговите
отношения е плачевно. И все пак, дали ще си го признаем, или не, и често не е така, но
простакът може да бъде по-щастлив от обикновените хора според една по-субективна
представа за щастието, което в такива случаи се смесва със задоволството. Простакът е
доволен от себе си, когато успее да постигне каквото иска: внимание, известност, пари,
власт, престиж, всичко онова, което смята, че му се полага да изисква. Но често той
поддържа чувството си за превъзходство единствено с цената на силна тревога. Защото
колкото и да е добър в тази дребна игра, а той я владее отлично, все пак е принуден да

21
се смята за по-хитър и да застава сам против всички, без да се извинява, при положение
че се оказва в центъра на всекидневни караници. При кучетата и горилите алфа-мъжка-
рят често умира млад заради стрес, причинен от контрола на съперниците си. Макар и
простакът да вярва, че е щастлив от живота, който води, често някой има желанието да
му каже: „Е, приятелю, не мислиш ли, че ако си направиш труда да си по-сговорчив,
няма да си толкова стресиран!“

Не завиждаме ли тайно на простаците?

Не е точно така. Човек може да се чувства безпомощен, потиснат, обиден от някого,
който го отвращава. Как някой може да е такъв? Съперничеството не влиза в сметките.
Но когато простаците имат успех, може да изпитаме завист: „Така ли се става известен,
като се държиш като простак? И аз можех да го направя. Но на него му е хрумнало, бил
е по-бърз.“ Ако самият ти се чувстваш поне малко простак, можеш да оцениш тази тех-
ника като познавач. Но то е същото, както когато видиш някой простак на пътя в крайна
сметка презрението надделява.

Може ли да изпитаме признателност към простак, та макар и само за-

това, че ни показва, че сме по-добри от него?
Макар да се учим да се справяме с проблема, не мисля, че може да изпитваме благо-
дарност към простаците, освен ако не признаят нашата ценност като човешки същества.
Можем обаче да се поздравяваме, че ги разбираме по-добре, и да се справяме с тях,
както се почувствах аз, след като завърших моята книга. Но това не значи, че изпитвам
благодарност, защото те правят лоши неща, водени от лоши подбуди, без изобщо да се
интересуват от мен. Пораждат твърде много потиснатост и притеснения. Понякога в
края на деня ми се случва да си мисля, че съм постъпил добре и съм им отговорил пра-
вилно, но не съм доволен: бих предпочел изобщо да не съм ги срещал!

През 2016 г. вие посветихте книга на опасностите, които крие изборът

на Доналд Тръмп. Според вас той ли е най-големият простак, не е ли
малко по-умен?
Да, Доналд Тръмп е върховен простак, хиперпростак, ако щете. Под това разбирам,
че е простак, който вдъхва едновременно респект и възхищение с начина, по който вла-
дее изкуството на простащината, въпреки съперничеството на равните му. Обикновено
простаците трябва да се съревновават за мястото на „главен“ простак или „барон“ на
простаците, но малцина могат да се мерят с Тръмп в правенето на простотия след прос-
тотия (Ким Ченун в Северна Корея е изключение, което трябва да се отбележи). Онези,
които успяват, като Крис Кристи – губернатора на Ню Джърси, – накрая често стават
по-покорни.

Някои знаменити философи били ли са простаци?

Това е забавно, но аз съм писал за Жан-Жак Русо, чиито размишления върху самолю-
бието са много важни за разбирането на злопаметността на простаците и за динамиката
на разрушението, произтичащо от нея. Но самият Русо е изоставил многобройните си
деца и научих, че почти е купил една девойка на 12 години, която настанил в къщичка,
за да се облагодетелства сексуално от момичето... Независимо от гениалността си, в ня-
кои отношения той доста прилича на простак!

22
 Има ли простаци, които да са ви поздравили за книгата, в която опис-
вате самите тях?
Да, получих такива писма: „Благодаря за тази книга, моите деца ми я подариха и аз
несъмнено съм простак.“ Всичките им забележки бяха учтиви. „Браво, добре напра-
вено...“ Но чак някой да ми е признал, че това ще промени живота му и че ще започне
да се държи различно – далеч не. Колкото до простаците, които познавам, не знам дали
са я чели: старая се да огранича до минимум взаимоотношенията ни!

Разговора записа – Жан-Франсоа Мармион

23
 4.
ОТ ГЛУПОСТТА ДО ДРЕБОЛИЯТА
Паскал Анжел
Философ, професор във Висшето училище по социални науки в Париж

Как да подредим различните форми на глупост: смахнат, идиот, кретен, слабоумен,

глупав, имбецил, дебил и – върховно определение – тъпак? Дали всички те означават
едно и също? Дали „глупав“ е родовото определение, а останалите форми са негови ви-
дове? А дали не е „тъпак“, което на френски като че ли замества всички останали? Дали
глупостта изобщо може да бъде дефинирана – до такава степен нейните категории са
неопределени и често се свеждат до обикновени обиди, без да е възможно да се установи
дали са действителни свойства. Думите, с които се назовава глупостта, са толкова неот-
делимо свързани с езиците и културите, че изглежда невъзможно сред тях да се открият
универсални: дали испанското tonto наистина е аналогично на френското „идиот“? Аме-
риканското moron същото ли е като британското dunce? Asshole може ли да се преведе
с connard (простак/глупак/тъпак)? Толкова е голямо разнообразието на формите на глу-
постта, че мнозина от онези, които още от Античността са се захващали със задачата да

24
дадат определение на нейната същност, бързо са се отказвали и са посочвали само при-
мери. Комедията и сатирата, които толкова често (а може би дори изключително) пред-
ставят човешката глупост, предлагат – от Аристофан до Лукиан, от Ювенал до Персий,
от Еразъм до Суифт и Поуп, от Молиер до Волтер, от Фейдо и Лабиш до Жари, от П.Г.
Удхаус до Фланъри О’Конър – толкова разнообразни въплъщения, че е трудно да се
намери и най-малко единство: кораб с луди, панаир, свърталище на зли духове, зооло-
гическа градина? По-голямата част от сборниците за забавление се задоволяват да изб-
рояват и да посочват примери и всеки път, когато някой философ се опита да изгради
някаква теория, тя веднага се оказва опровергана от другите. Единствено литературата –
от Флобер до Блоа, от Мюзил до Гомбрович, от Сартър до Кундера – изглежда способна
да я изобрази, но без да стига по-нататък от примирената констатация: „Така е то.“

Степените на глупостта
Макар класифицирането на глупостта да е трудно, то не е невъзможно. Глупостта има
степени, които могат да се опишат със съвкупности от нагласи, свойствени на опреде-
лени типове хора. На най-ниската степен на стълбицата е мудната глупост – буквално
примитивна – на този, у когото липсва интелект и който се доближава до животинското
царство (магаре, мишелов, бекас) или до растителното (тиква, краставичка, картоф) –
понятието „скот“ го назовава отлично. Това е и глупостта на простия, онзи, когото
всичко свежда до изумление и смайване, с увиснала долна устна. Тази примитивна глу-
пост е близка до земята (както при беотийците в Гърция) и дори до камъка (свидетелство
е баснята за мечешката услуга). Жаргонът я свежда до едно нещо: con – производно
значение на думата „вагина, а при мъжете – смотаняк , или „глава на пенис“. Една сте-
пен по-високо са идиотите и имбецилите – тези, при които възприемането е толкова
нестабилно (дебили), че състоянието им е патологично, до такава степен са особени.
Това е също типът на кретените, страдащи от наследствена умствена слабост. Една сте-
пен по-високо са онези, които, макар и да изглеждат по-будни от примитивните, са не-
похватни, но добри. Това са смотаняците, леваците, лековерните наивници.
Едно стъпало по-високо намираме друг вид глупаци – обърканите, затруднените, сма-
яните. На объркания не му липсва непременно интелект и понякога той може да направи
правилно съждение. Но го прави зле, защото много често е суетен, тъй като обича да се
оплаква и има нужда от другите: той е социален, за разлика от примитивните, които са
самотници. Той е многоречив и превзет, прилича на Трисотен от „Училище за жени“ на
Молиер.
Обърканият не е пасивен, той често – както Бувар и Пекюше прелива от енергия и
деятелност. Не е враждебен към знанието и не е неспособен да придобива нови позна-
ния, но глупостта му се дължи на факта, че не знае как да ги използва, нито да ги при-
ложи на практика.
На още едно стъпало по-високо от обикновената глупост, дължаща се на обърканост,
е това, което Музил нарича „неестествената, подправената“ или „интелигентната“ глу-
пост, и за която казва, че стига до най-високите сфери на духа 21. Интелигентният глупак
може да е много учен и много образован, дори може да блести в обществото, но него-
вият ум не съответства на афектните му състояния. Създава непригодни, неподходящи
проекти, защото у него има, както казва Музил, „недостатъчна хармония между капри-

21
R. Musil. Uber die Dummheit, 1937, френски превод: Essais et conferences. Paris: Seuil, 1984.
25
зите на чувството и разбиране, което не е достатъчно, за да ги удържи“. Музил проти-
вопоставя тази интелигентна глупост на „почтената глупост“, в която могат да се видят
„хубавите бузки на живота“. Тя се проявява в личността на сноба, който не знае защо се
възхищава на нещо или някого, на салонния мъж или жена като госпожа Вердюрен, или
на човека на великите планове, като Арнхайм или генерал Щум в „Човекът без качес-
тва“, или на създателите на планове, какъвто е авторът от „Скромно предложение“ на
Суифт. У образования глупак има форма на нравствен недъг, който не се дължи, както
при другите форми на глупост, на несходство между средствата и целите, а на заслепе-
ние относно естеството на целите. Тази по-висока форма на глупост е порок и засегна-
тите от нея носят пълната отговорност за това. Именно при нея общоприетата представа
за глупостта като интелектуален недъг достига своите граници. Много често се казва,
че глупавият е също така зъл и жесток: той не признава и често презира нравствените
ценности. Но често презира и интелектуалните ценности 22.

Глупост и булшит
Именно тук интелигентната глупост, и още по-точно глупостта в смисъл на липса на
разумна преценка, така както са я употребявали класиците, съвпада с това, което Хари
Франкфурт нарича булшит23. Булшит е тип дискурс, при който буквално се говори какво
да е, без говорещия да го е грижа дали е вярно, или не.
Неговата типична форма е многословието – светско или в кварталното кафене, – сре-
щано най-често в журналистиката и публицистиката. Булшитър е този, който „говори
простотии“, и тъкмо поради тази причина книгата на Франкфурт беше преведена със
заглавие „Изкуството да се говорят простотии“. Но булшит не означава да се правят,
нито да се говорят глупости или някакви абсурдни или тъпи неща. Това е систематично
презрително пренебрегване не само на правилата на правилното и погрешното, но и на
ценността на самата истинност. Франкфурт набляга на факта, че булшитърът не е лъ-
жец, защото лъжецът зачита нормата на вярното и се нуждае от нея, за да осъществи
лъжата си. Напротив, булшитърът е неизлечим. Обаче той е всичко друго, но не и тъпак
или вършител на тъпотии. Напротив, той е интелигентен, но не му пука за истината. Ето
защо е по-подходящо понятието „булшит“ да бъде предадено с „безсмислици“, „празни
приказки“, „простотии“.
За разлика от правенето на обикновена глупост, правенето на простотия е глупост от
втора степен: тя използва ценностите на истинното и на познанието, но не ги признава
и не ги прилага. Ето защо – повече от лъжата – тя е форма на измама, която откриваме
най-често в публичните изказвания, а така също и в политиката. През XVII в. простоти-
ята съответства на това, което се наричало „духовитост“, за която Малбранш казва:
„Глупавият и духовитият са еднакво затворени за истината, с тази разлика, че глупавият
я уважава, а духовитият я презира.“ Обикновеният глупак (който може да бъде добро-
сърдечен както героинята Фелисите на Флобер) уважава ценностите на духа и дори пре-
тендира, че им служи, макар да им служи лошо или наопаки. Сложният глупак, какъвто
е вършителят на простотии, ги презира. Следователно може да кажем, че простотията е
върховният стадий на глупостта. „Знаменитият Годисар“ на Балзак, персонажите на До-
мие, „Довереникът“ на Мелвил я въплъщават в художествената литература, а Доналд
Тръмп – в действителността.
22
K. Mulligan. Anatomie della Srolrezza. Milano: Jouven, 2016.
23
H. Frankfurt. On Bullshit. Princeton: Princeton University Press, 1992; превод на френски: LArt de
dire des conneries. Paris: 10/18, 2007.
26
 Глупакът умува много
Тази класификация на формите на глупост може да се стори недостатъчно развита,
но нейното предимство е в наблягането на факта, че глупостта не е – или не е просто –
неспособност за схващане или умствен недъг, нито липса на преценка, които биха оста-
вили човека – постоянно или временно – в състояние на бездействие или на отсъствие
на свобода. Същото се отнася за това, което гърците наричали moria, а латинците –
stultitia, и което често се превежда като лудост, откакто Еразъм иронично я възхвали.
Stultitia е точно толкова лудост, както и малоумието. Както казва Шамфор: „Три чет-
върти от лудостите са просто малоумия.“ Според авторите от древността и епохата на
класицизма тя се противопоставя на мъдростта и разума, но не е съвършеният друг или
обратното на разума. Глупакът обича да умува, понякога дори прекалено много, както
казва Кризал в „Училище за жени“: „Умуването отдалечава разума.“ Глупакът не е
точно minus habens. Той прекалява, нарушава границите на смисъла и с това благопри-
личието в духовната област. Той е неуместен и нагъл (а простотията е форма на неприс-
тоен дискурс).
Темата за глупостта като излишък на разум е развита от големите моралисти от епо-
хата на класицизма – от Лабрюйер до Вовнарг, – както и от великите сатирици, като
Суифт или Волтер. Но при тях този излишък винаги е изобличен в името на добрия
разум, смятан за правилен по природа и предназначен да поправя измамните пориви на
чувството. Романтиците, напротив, възхваляват силата и ценността на чувството, като
обезценяват хладния разум. Не само че се оставят лудостта да ги заплени, но идентифи-
цират глупостта с разума. Кант твърди, че когато разумът се стреми да надхвърли опита,
неизбежно изпада в илюзии. Шопенхауер, след него и Ницше продължават идеята, че
по своята природа разумът е прекомерна разумност и поради това е глупав. Казано с
думите на Жорж Пикар, „самият разум е тъп“ 24. Големите писатели на глупостта през
Х1Х в., начело с Флобер, продължават темата. Оме, Бувар и Пекюше, а в тяхно лице и
буржоата, са много разумни. Но прекаляват. При тях волята винаги надделява над раз-
бирането, при това без да им липсва разбиране.
В книгата си „Бревиарий на глупостта“ Ален Роже разви темата за „достатъчния ра-
зум“: самодостатъчният, арогантен глупак смята, че разумът е достатъчен за всичко25.
Според него глупостта въплъщава, като ги осмива, основополагащите принципи на ло-
гиката: изключеното трето, непротиворечието и тъждеството. Глупакът би искал всяко
твърдение да е или вярно, или погрешно („Обичаш ли ме, или не?“), той не търпи про-
тиворечията („Не можеш да имаш едновременно едно нещо и неговата противополож-
ност“) и най-вече изобилства от тавтологии („Делата са си дела“, „Евреинът си е ев-
реин“). Флобер и Блоа показват много добре идентичностната природа на буржоазната
глупост, която харесва клишетата и труизмите („Артистите – всичките са измамници“).
Тук виждаме суетността на глупака, самодоволството от тавтологията, която не казва
нищо, защото винаги е вярна. Той повтаря тавтологии, защото не казва нищо същест-
вено, нито смислено, освен да припомня идентичността на нещата със самите себе си:
„Глупакът си е глупак“, „Жената си е жена“ и обратното, като закован от Брасенс: „Ко-
гато си тъп, си си тъп.“ Именно тук употребата на тавтологии се доближава до просто-
тията, която говори празни неща, но се разпростира безсрамно, доволна от себе си. Тя е

24
G. Picard. De la connerie. Paris: Corti, 1994.
25
A. Roger. Breviaire de la betise. Paris: Gallimard, 2008.
27
също така и белег за формата на една доста упорита глупост, чиято парадигма е предс-
тавена от военната глупост – също авторитарна по същността си (Греъм Олрайт пее:
„Бяхме затънали до пояс, но старият глупак каза да вървим напред“).

Епохата на масовата глупост

Клишетата са мисълта на тълпата, която романтиците противопоставят на индивида –
единствения способен в името на изкуството да се опълчи на обезличаването на „чо-
века“, въплътен в разума и техниката. През ХХ в. обаче, а още повече през следващия
век самото изкуство става глупаво и фалшиво, както в кича, който е форма на малоумие,
приложена към красивото, заболяване на естетическата преценка 26. Но най-вече глу-
постта престава да е присъща на определен тип хора, както е била през XVII и XVIII в.,
и наистина става колективна и масова. Произвеждането на малоумия, което беше пос-
тоянна черта на пресата, се превърна в епидемия, заливаща медиите, интернет и соци-
алните мрежи, които ги разпространяват толкова масово, че простотията стана полити-
ческа сила. Тя е част от това, което бе наречено епоха на „постистината“, но е по-добре
да го наречем епоха на простотията: произвеждането на такъв тип дискурс и мисъл, в
който никой не се интересува дали това, което казва, е вярно, и единственото, което има
значение, е постигнатият ефект. Простотията е едновременно глупава, защото е извън
контрол, и умела, защото е в услуга на политически и пропагандни стратегии.
Ако глупостта и простотията са породени от излишък на разум, как тогава можем да
се доверим на разума, за да им окажем отпор? Това е дилемата, пред която са се изпра-
вяли всички мислители – от Ницше до Хайдегер, от Сартър до Фуко, те са обвинявали
разума и дейците на Просвещението за това, че са създали масовата култура, техниката
на „вразумяването“ и тоталитаризма. Често са я разрешавали, като приемали – като ро-
мантиците ирационализма. Но лекът за болестта глупост не е в отказването от разума.
А в критичния разум, осъзнаващ своите граници.

26
H. Broch. Quelques remarques sur le kitsch. – In: Creation litteraire et connaissance humaine. Paris:
Gallimard, 1985.
28
 5.
ЧОВЕКЪТ СЕ ЗАБЛУЖДАВА СТРАШНО
МНОГО
Жан-Франсоа Мармион
Психолог и главен редактор на списание „Серкл Пси“

Ако не познавате хомо икономикус, побързайте да се срещнете с него, докато все още
мърда. До края на миналия век той беше образец за самостоятелен субект, определящ
себе си според „очакваната полезност“ на своите решения, сиреч задоволяващ въз-
можно най-пълно своите интереси, особено финансовите. Егоист, рационален, постоя-
нен. Водещата фигура на неокласическата икономика. Беше просто. Беше хубаво. Беше
погрешно.
Vade retro, economicus!

29
 Психолозите също дълго време не бяха на единно мнение относно този модел. Дори
се съмняваме, че психоаналитиците, винаги склонни да търсят подтиците, несъзнател-
ните мотиви, тъмната страна, са имали основание за скептицизъм, когато става дума за
субект, за когото се предполага, че е толкова хитър и предвидлив. Но други вярваха в
него, като се започне от когнитивистите, според които човешката мисъл работи като
компютър, обработващ информацията посредством свързвани алгоритми.
Някои модели от 80те години на ХХ в. (като естествената логика на Брейн или теори-
ята за прагматичните схеми на мисленето на Чън и Холиоук) ни описват като управля-
ващи ясни правила или представи (така е в теорията за умствените модели на Джонсън-
Леърд). Но други когнитивисти още през 60-те години пропукват тази стройна предс-
тава, например Питър Уейсън с неговата „селективна задача“.
На произволно избрани хора се показват четири карти. Всяка от тях е белязана с буква
или цифра от двете страни, например D, F, 7 и 5. Задачата? „Кои карти трябва да обър-
нете, за да проверите следното правило: ако на лицевата страна на една карта има D, на
обратната има 7?“
Задачата може да се разглежда от всички страни, но от логическа гледна точка има
само един верен отговор: трябва да се обърнат D и 5. С други думи, трябва да се потърси
това, което нарушава правилото, за да бъде потвърдено то. В противен случай се изпада
в „измамната леснота на твърдението“. Трябваше да го зная, ще кажете!
Разбира се, 80% от нас не го знаят и дори интуитивно не го подозират. Грешим, като
дори нямаме извинението, че сме били заблудени от чувствата. В това няма нищо
лошо – просто защото по природа ние не сме нито логически мислещи, нито статистици,
противно на това, което твърди теорията за хомо икономикус. Тази теория понесе най-
безпощадна обида през 2002 г., когато американско-израелският психолог Даниъл Ка-
неман получи Нобеловата награда за икономика. В началото на 70те години на ХХ в. в
трудовете, които разработва заедно с колегата си Амос Тверски, починал през 1996 г.,
той показва интуитивните размисли, които ние всеки ден привеждаме в действие – „ев-
ристиките“. Те приличат на логика, но това е измамно, защото са недодялани и прибли-
зителни. Но в ежедневния живот са напълно достатъчни. Така че можем да ги използ-
ваме без много щети, за да си спестим досадните съзнателни разсъждения, които може
би ще са по-точни, но ще ни изтощят и направо ще ни сковат.
С тази Нобелова награда хомо икономикус публично е отречен и тъй като вече има
само стара слава, пътят е свободен за една дисциплина, високоценена днес, особено в
тези кризисни времена, когато традиционните икономически модели са отречени: пове-
денческата икономика. Този път биват изследвани нашите разсъждения и решения в
ситуации, които вече не са безплътни, а допустими, пренесени в експериментална ситу-
ация. И резултатът съвсем не е ласкателен за нас. Само клопки! Всички ние сме едни
нищожни мислители и „решители“. Така преследването на нашите немощни разсъжде-
ния стана олимпийска дисциплина в социалната или когнитивната психология, както и
в неврологията, и резултатите все повече разбиват мита за разумния човек. Например
психосоциологът Соломон Аш показа, че в желанието си да се придържаме към кон-
формизма ние сме готови да отричаме това, което възприемаме. Ако в дадена група ние
сме единствените, които разбират, че линиите са еднакви на дължина, ще бъдем силно
изкушени да сгрешим, за да се присъединим чистосърдечно към мнението на другите.
Но през 2005 г. изследователят Грегъри Бърнс от Университета „Емъри“ в Атланта
повтаря опита на Аш при ядреномагнитен резонанс. Какво вижда той? Вижда, че като

30
отказваме да приемем очевидното, не се активира частта от мозъка ни, която е специа-
лизирана в обработването на когнитивните конфликти, а само частта за пространстве-
ното възприемане.
Преценката на другия променя нашето възприятие на линиите и това, което сме смя-
тали за заблуда, е станало истина, която вече не ни създава проблеми. Поука: грешката
не е просто повърхностно мнение, тя трансформира цялостното ни възприемане на
действителността. Прави ни слепи. Във всеки случай, създава илюзии. Не правете по-
вече грешки!
Литературата върху дяволските ни изкривявания и тъжните ни евристики процъфтява
изобилно – понякога, за да ни предупреди: „Престанете да се залъгвате!“ 27, тръби швей-
царският писател Ролф Добели с надеждата да ни научи да заобикаляме капаните на
всекидневните ни разсъждения, особено ако те идват от страна на икономисти и журна-
листи...

Сбъркай, Небето ще ти помогне

Обаче именно една журналистка – Катрин Шулц – заема противоположната позиция
в книгата си „Търсете грешката! Защо е полезно да грешим“ 28: заблудили сме се – и
какво? Само от нас зависи да се поучим от грешките си, които могат да бъдат градивни
и поучителни. Следователно този дебат вече не интересува само психолозите и иконо-
мистите. Е, тогава трябва ли да се опияняваме, че сме рационални, да се отчайваме от
глупостта си, или пък да приемем слабостите си като възможност, като шанс? Може би
всичко това заедно.
В последната си книга „Мисленето“ Даниъл Канеман – пак той – установява, че ние
мислим на две скорости.
Това, което Нобеловият лауреат нарича система 1, е привилегия на евристиките. Това
е автоматичният пилот. Мислиш лошо, но мислиш бързо, правиш каквото можеш с как-
вото имаш подръка, под непосредственото влияние на емоцията и минаваш към друго
нещо. Определяш света как да е, окарикатуряваш го, претупваш... Много често това дава
резултат, но понякога не сработва. Тогава щафетата поема система 2. Тя е мощна, точна,
проницателна и е способна на висша умствена гимнастика. Но човекът не я използва.
Критикарят я мрази. Той се старае, дори с риск да върви бавно и тромаво. Има само
един недостатък: мързелив е. Докато неспокойната система 1 направлява лодката кри-
воляво през събитията, система 2 се оставя на течението. Идва водовъртеж, тя благово-
лява да поеме кормилото... но монополизира вниманието, влага прекалено много енер-
гия. Качеството е скъпо нещо! С една дума, благодарение на система 2, когато искаш да
мислиш добре, можеш. Малко. Обаче никак не ти се ще.
И дори тогава никога не се достига непогрешимостта на ледено ясната логика. Хър-
бърт Саймън, също Нобелов лауреат (но през 1978 г.), смята, че разбира се, ние прите-
жаваме рационалност, но тя е „ограничена“. И всъщност точно затова нашият вид е оце-
лял.
Ако нашите предци е трябвало да заемат позата на мислителя на Роден, преди да ре-
шат дали да избягат от някой хищник или враг, човечеството отдавна щеше да е угас-
нало! Трябвало е да съществува система 1 с целия риск да се допусне грешка.

27
R. Dobelli. Arretez de vous tromper! Paris: Eyrolles, 2012.
28
K. Schulz. Cherchez l’erreur! Pourquoi if est profitable d’avoir tort. Paris: Flammarion, 2012.
31
 Но ако сме в състояние да разсъждаваме върху нея и да окайваме неудачниците, то е,
защото успоредно с това сме развили система 2 – доста луксозна, която да използваме
много пестеливо. Тъй като строгата логика не е нашата природна стихия, ние притежа-
ваме множество регистри на разсъждение, които са несъвършени, но приспособени към
нашите възможности, и те ни позволяват да оцеляваме в една сложна, нестабилна и не-
сигурна среда.
И тогава – да, вярно е, грешката е човешка. В този смисъл, че вероятно на нея дължим
една част от нашата човешка същност...

Да оставим правосъдието да си върши работата (по храносмилане)

След обедна почивка или каквато и да е друга пауза 65% от молбите за условно пред-
срочно освобождаване са уважени от съдиите по наказателно право. След това обаче
съдиите стават все по-строги, като се стига дотам да откажат, общо взето, на всички
молби. След следващата почивка отново достигат прага от 65% състрадателни присъди.
Това показа през 2011 г. анализът на около 1000 решения, взети от осем израелски ма-
гистрати. В зависимост от това дали са преяли, или изнервени, съдиите ще ви изкарат
бял или черен.29
Ж.Ф. М.

Ключови думи

Естествена логика на Брейн

Ние превеждаме елементите на даден проблем на логиката на езика, сиреч в абстрак-
тни формулировки, извънконтекстови и независими от нашия опит, като: ако а, то b; а,
следователно b (в логиката: modus ponens). Или още: ако а, тогава b; неb, следователно
неа (modus tollens) и т.н.
Ние разсъждаваме въз основа на познания, придобити от опита и в условна форма (от
типа „ако, то“). В този контекст ако е това, тогава е онова или не (например: ако колата
се приближава бързо, то аз няма да пресека).
Ние разсъждаваме не въз основа на прости логически правила, а на представи, които
онагледяваме в примери или контрапримери.
Смяташе се, че митичният хомо икономикус си служи с чистата логика. Служи си с
дедукция, която се състои в заемането на отправни позиции (предпоставки), предста-
вени като сигурни, за да извлече от тях също толкова сигурно заключение. По този на-
чин обаче неговите теоретици напълно пренебрегваха други типове мислене, които ние
съвсем естествено използваме, например индукцията – при нея извеждаме общ закон
въз основа на наблюдения на отделни части и следователно нашият способ е несигурен.
29
S. Danziger, J. Levav, L. AvnaimPesso. Extraneous Factors in Judicial Decisions. Proceedings of the
National Academy of Sciences, 2011.
32
Точно това обяснява Жан-Франсоа Бонфон – старши изследовател в Училището по ико-
номика (School of Economics) в Тулуза и носител на бронзов медал на Националния цен-
тър за научни изследвания (CNRS), автор на книгата „Мислещият човек и неговите мо-
дели“30: „Дедукцията представлява само много малка част от нашите разсъждения, ус-
ложнени от всякакви параметри: например нашите предпочитания, това, което бихме
искали да видим, че става, това, което би ни харесало да е истина. Дълго време бяха
изучавани нашите разсъждения, отнасящи се до неподплатени факти, без да се постави
въпросът дали са желателни, нито за кого. Все едно винаги разсъждаваме единствено
заради удоволствието да мислим, без практическа цел. Ние обаче не само разсъждаваме
с определена цел, но също така сме способни да го правим, като включваме и предпо-
лагаемите цели на другия. Когато мислим за хора, държим сметка за това, което си мис-
лим, че те искат.“ И когато въпреки всичко искаме винаги да разсъждаваме по дедукция,
не можем. Просто защото рядко разполагаме с абсолютно сигурни предпоставки, за да
развием мисълта си: „Знаехме, че хората са способни да се справят с несигурността, но
това се смяташе за маргинално – продължава Жан-Франсоа Бонфон. – След това обаче
все повече изследователи започнаха да твърдят, че е обратното, че ежедневното време,
отделено за дедукция, работата със сигурна информация са второстепенни. Истинското
изначално умение е да се борави с несигурността, като дедукцията е само граничен слу-
чай в него. Щом умеем да разсъждаваме с несигурност, можем и със сигурност: който
може повече, може и по-малко. Така днес се появиха теориите, които се опитват да обяс-
нят по-скоро по-голямото, отколкото по-малкото...“ Нереалистични теории, които пред-
полагат, че ние сме безплътни, че не се интересуваме дори от грешките си, от пропус-
ките в нашите разсъждения: в един идеален свят хипотезите, основани на нашата чиста
рационалност, щяха да са съвършени като градина във френски стил. В истинския свят
те са дървото, което скрива джунглата.
Ж.Ф. М.

Панаир на изкривяванията (и евристиките)

Има десетки начини да се разсъждава през куп за грош и ние практикуваме всичките!
Ето някои от изкривяванията (грешки в разсъжденията) и евристиките (автоматични и
приблизителни дедукции, които не са непременно погрешни), ясно определени от науч-
ната психология.

Евристика на представителността: случаят „Линда“

Една от големите класики на тандема Канеман-Тверски. Линда е на трийсет години,
неомъжена красавица и работи. Кое е най-вероятно? Да е банкова служителка? Феми-
нистка? Или банкова служителка и феминистка? Почти всички клоним към третата хи-
потеза – най-правдоподобната, като се има предвид това, което знаем за банковите слу-
жителки и феминистките. Но това е нелогично, защото, каквито и да са характеристи-
ките на Линда, от известна статистическа гледна точка „Линда е това“ винаги остава по-
вероятно от „Линда е това и другото“.

Евристика на закотвянето/уравновесяването: лош ориентир в мъглата

Изберете едно случайно число, после помислете колко държави членки има в ООН.
Колкото по-голямо е числото, което сте избрали, толкова повече държави ще прибавите

30
J.F. Bonnefon. Le raisonneur et ses modeles. Grenoble: Presses universitaires de Grenoble, 2011.
33
към ООН (е, да, този опит вече е бил правен!). Когато се съмняваме, правим преценки
въз основа на някакъв ориентир, който може да е напълно случаен и дори да няма нищо
общо с въпроса, който ни занимава. Закотвяне, което – парадоксално – ни кара да при-
бегнем до него, а не да се насочим към истината.

Евристика на разположението: този, който вдига най-много шум, има право

От цялото избираме спомена, който най-силно ни е впечатлил, или просто най-ско-
рошния. Шизофреник извършва убийство? Информацията остава запечатана в съзнани-
ето ни и ако не знаем нищо за шизофренията, ще направим заключението, че всички
шизофреници са опасни. Никой не говори за влаковете, които идват навреме, следова-
телно всички влакове закъсняват!

Омразата към загубата: „вземи“ е по-добре от „ще загубиш“

Мисълта, че ще загубим 100 евро, ни вълнува повече от мисълта, че можем да ги спе-
челим. Омразата (отвращението) към загубата е в сърцевината на теорията за перспек-
тивите – една от теориите, разработени от Даниъл Канеман и Амос Тверски. Ето защо
онези, които играят на борсата с дребни суми, изчакват дълго, преди да продадат на
загуба. Освен това много по-лесно може да ни убеди аргумент като: „Не позволявайте
на покупателната ви способност да намалее“, отколкото „Повишете покупателната си
способност“. „Работете повече, за да печелите повече“? Не, „работете повече, за да за-
губите по-малко!“.

Изкривяване на рамката: наполовина празно или наполовина пълно?

Може да избирате между два самолета: първият има 97% шанс да пристигне успешно,
вторият има 3% шанс да падне. В кой ще се качите? Спонтанната ви реакция е да избе-
рете първия, при положение че рисковете са еднакви при двата полета. По този начин
формулирането променя преценката ни.

Изкривяване на потвърждението: капаци на очите или нищо

Това е абсолютно банално: приемаме това, което потвърждава нашето виждане за
света, и пренебрегваме, дори отричаме онова, което би могло да покаже, че е погрешно.
Примери: Аз съм от десницата? Чета „Фигаро“, разбира се. От левицата? „Либерасион“.
Вярвам в астрологията? Ликувам пред тримата астролози, които предсказаха самолет-
ната катастрофа в Съединените щати през 2001 г. Пренебрегвам хилядите други, които
не можаха да предскажат атентатите на 11 септември. И ако наистина нямам избор, ако
наистина ми сложат пред носа научен факт, който доказва, че греша... Ако това е пог-
решно, ще заявя, че науката още не е узряла достатъчно, още не е открила правилния
метод, за да извлече валидни заключения относно темата, която ми е близка на сърцето.
Психологът Джефри Мънроу определя това като „извинение на научната немощ“.

Ретроспективно изкривяване: можех да се обзаложа!

Изненадан ли сте от изборните резултати? „Съвсем не! – отговаря политическият ана-
лизатор. – Откровено казано, нямаше как да е другояче!“ И охотно започва да изброява
общите тенденции, довели логично до настоящото положение... които обаче никога не
е съобщавал. Да повярваш, че съдбата си има свой начин на употреба, само че някой
просто е забравил да го разгадае, преди да е станало твърде късно.

34
 Властово изкривяване: ефектът на бялата престилка
Една сутрин непознат, преоблечен като Наполеон, предупреждава минувачите, че
току-що над града е прелетяло НЛО. Подава им маска, за да се предпазят от потенци-
ално опасни извънземни елементи. Следобед прави същото, но облечен в бяла прес-
тилка. Според вас в кой от двата случая минувачите ще се поколебаят? Когато си заста-
нал пред експерт, се снишаваш толкова, че ставаш съвсем малък. През 60те години на
ХХ в. социалният психолог Стенли Милграм дава най-известното доказателство със
своя опит, в който обикновени хора, за да се харесат на някакъв псевдоучен, приемат да
убиват непознати с електрически ток.

Изкривяване поради самодоволство: паднах на земята, виновен за това е Волтер

Когато успявам, то е, защото съм добър. Когато се провалям, грешката е у другите
или в обстоятелствата. В никакъв случай да не се смесва с грешката поради фундамен-
тално приписване: смятаме, че другите са отговорни за своето поведение, независимо
от външните фактори. Например смятаме, че този, който чете реч на Фидел Кастро, за-
щото е длъжен да го направи, все пак трябва да е съгласен с това, което чете (опитът
вече е провеждан).

Илюзията за причинност (или илюзорна корелация): щъркелите и бебетата

Това, че две събития протичат едновременно, не означава, че са свързани помежду
си. Ако се наблюдава едновременно повишаване на броя на щъркелите и на бебетата,
между двете няма никаква причинно-следствена връзка. Въпреки това илюзията за при-
чинност дава повод за множество ожесточени дебати. Така през последните двайсет го-
дини силното повишаване на случаите на аутизъм съвпадна с развитието на интернет...
следователно интернет прави човека аутист. Доста волна перспектива, дължаща се на
изследователката от Оксфордския университет Сюзан Грийнфилд, която по този начин
си навлече немалко сарказъм.

Ефект на ореола (халоефект): който открадне малко, ще открадне и много

Знаеш ли, че имаш много хубави очи... Следователно сигурно си мила, умна, почтена
и сигурно миришеш хубаво под мишниците. Абсурдно? Когато се признава някакво ка-
чество на даден човек, това предразполага да му се припишат още куп други. В училище
ученик, който физически е по-привлекателен, по-лесно ще получава добри оценки, за-
щото ще го мислят за по-надарен и по-усърден. Е, да, ужасно е. Особено когато не си
хубав.
Ж.Ф. М.

35
 6.
ТЪПОТА И КОГНИТИВНИ ИЗКРИВЯВАНИЯ
Ева Дрозда-Сенковска
Професор по социална психология в Университета Париж V „Рене Де-
карт“

Като повечето автори, писали върху тъпотата, и аз започвам с едно признание. Приех
поканата да напиша тази статия по време на една много оживена дискусия с приятели,
но предложеното заглавие не ми харесваше. Защото с поставянето едно до друго на
„глупост/тъпота“ и „когнитивни изкривявания“ се появяваше рискът двете понятия да
бъдат свързвани.
В главата ми ясно се очертаха две идеи.
Първата беше, че „тъпота“ е дума, който служи за определяне на действие или на
дума по по-пейоративен начин, отколкото ако бъде наречено „глупост“. И като такова
това определение би трябвало да има мощна регулираща сила (ако го използваме по
отношение на другите) и най-вече саморегулираща сила (ако го прилагаме към нас са-
мите). Ако кажа, че съм направила някаква тъпотия, по принцип нямам никакво наме-
рение да я повторя. Срамувам се! Силата на тази дума ме заинтригува. Но тъй като за
мен френският е чужд език, не виждах много ясно в употребата на думата „тъпота“
онази вулгарност, която ми бе посочена веднага, в думата „тъп“. При това в моята среда,
която е много придирчива към подбора на думите, често се казва: „Каква тъпотия!“...

36
 Втората идея беше убеждението, според което когнитивните изкривявания по ника-
къв начин не могат да бъдат определени като тъпотии. Те обозначават различни наклон-
ности в обработването на информацията и в мисленето, които индуцират многоброй-
ните ни нарушения на правилата на логиката, на теорията на вероятностите и т.н. Това
са високофункционални „преки пътища“ или „къси съединения“, които, разбира се, по-
някога, но невинаги ни довеждат до допускането на грешки. Изкривяванията в обработ-
ването на информацията не са белези за липса на интелект. Те са отражение на необик-
новената сила на нашите мисловни навици, създадени, за да служат на действието, а не
на „чистото“ разсъждение. В този смисъл те са свидетелство за почти хронична „по-
дупотреба“ на нашите способности, познания или умения. Ние не знаем какви са изкри-
вяванията ни в момента, когато те се проявяват, макар да ги познаваме и – най-вече
разпознаваме впоследствие. За тези, които са ги изследвали, те са свидетелство за сла-
бост в усъмняването, но не и за неспособност за съмнение.

Тъпота и прогностична оценка

Да вземем за пример прогностичните оценки. Значението им е очевидно. Без тях жи-
вотът ни щеше да е много труден, дори невъзможен. И все пак въпреки или точно по-
ради това ние често ги формулираме, като пренебрегваме същностната информация и
предпочитаме тази, която – теоретично – е доста по-маловажна. А върхът на всичко е,
че ние не познаваме собственото си невежество, а именно – заблуждаваме се, като си
мислим, че имаме право. Така че на пръв поглед не сме много далеч от някоя тъпотия.
Ето т.нар. задача за адвокатите и инженерите. Представете си, че психолози са интер-
вюирали 70 адвокати и 30 инженери. След това са написали фишове с резюме на всеки
от тези разговори. Изтегляме произволно един от фишовете и на него четем: „Жан е
мъж на 39 години. Женен е и има две деца. Участва активно в местната политика. Лю-
бимото му занимание в свободното време е събирането на редки книги. Обича надпре-
варата, дискусиите и се изразява много добре.“ Повечето хора смятат, че шансовете Жан
да е адвокат, а не инженер са 90%. А верният отговор е 30%. Защо? За да преценим
вероятността Жан да е адвокат, имаме нужда от два типа информация: едната, която се
отнася до вероятността априори на адвокатите в извадката, а другата – до вероятността
споменатите във фиша характеристики да са на адвокат. Първата информация ни е да-
дена: в извадката от 100те интервюирани души има 30 адвокати, следователно вероят-
ността Жан да е адвокат е равна на 30%. Втората информация не е дадена. Теоретично,
имайки предвид това неизвестно, може да заемем една от следните две позиции, като си
кажем, че:
1) тъй като тази информация не ни е дадена, тя не е съществена;
2) става дума за „постоянна величина“, сиреч вероятността характеристиките, упоме-
нати във фиша, да са на адвокат, е същата както вероятността да са на инженер; дали ще
ни е известна тази вероятност, или не, не променя нищо.
Съвсем очевидно е, че много малко хора го правят. Ясно защо: Жан има всички черти
на адвокат; за инженер би трябвало да се каже друго нещо! Това убеждение води дотам,
че „непознатият“ става съвършено „познат“. Вярно е, че Амос Тверски и Даниъл Кане-
ман са направили нарочно такова описание на Жан, за да подсилят впечатлението, че
става дума за адвокат. Текстът отпраща към често срещан стереотип в професионалната
категория на адвокатите. Това обаче не пречи да се запитаме защо толкова лесно пове-
чето от нас се хващат в тази клопка и отдават по-голямо значение на информацията,

37
съдържаща се в т.нар. „индивидуализиращо“ описание за сметка на априорната инфор-
мация относно вероятността. Без да навлизаме в подробности, изглежда доста очевидно,
че нашата убеденост в истинността на нашия стереотип за адвокат е от голямо значение.
Ако – без да го подлагаме на съмнение – сравним съдържанието на стереотипа с харак-
теристиките на Жан, веднага виждаме, че той притежава „типичните“ характеристики
на адвокатите, че е напълно „представителен“ за тази категория („Които си приличат,
се привличат“). Така става почти сигурно, че той е по-скоро адвокат, отколкото инже-
нер, макар адвокатите да са доста по-малко в разглежданата извадка. Ако си послужим
с технически термини, ще кажем, че прибягването към евристиката на представител-
ността е в основата на изкривяване, водещо – в този случай – до пренебрегване на ин-
формацията върху априорната вероятност и до предпочитание на индивидуализиращата
информация (описанието). Това ни позволява да формулираме твърдение, което, раз-
бира се, е погрешно от теоретична гледна точка, но приемливо, защото е споделено от
голям брой хора. Прибягването до тази евристика, която ние прилагаме в действие, без
да го съзнаваме, позволява да опростим задачите, които трябва да решим, и да повишим
характерната за тях несигурност. Но както току-що видяхме, този успех има своята
цена!

Глупост и хипотетично-дедуктивно мислене

Дали този пример за изкривена прогностична оценка онагледява тъпотата в смисъл
на проява на умствена достатъчност? Не мисля така, макар да съм убедена, че в случая
става дума за една от многобройните прояви на недостатъка съмнение, която ни кара да
търсим потвърждаване вместо опровергаване на нашите идеи. За да разберем по-добре
тази тенденция, да разгледаме внимателно задачата „2, 4, 6“ на Питър Уейсън. Тя изг-
лежда много банална и преди всичко невероятно лесна до момента, в който ви кажат, че
всичките ви отговори са грешни! Задачата е пример за друга добре позната наклонност,
изречена простичко с поговорката „Защо да е просто, като може да бъде сложно?“.
Представете си, че от вас се иска да откриете правилото, избрано за създаването на
следната поредица от цифри: „2, 4, 6“. За да проверите дали правилото, за което си мис-
лите, е вярно, може да предложите други поредици от три цифри. Всеки път ще ви бъде
казано дали предложението ви е съвместимо, или не с правилото и дали правилото, за
което мислите, е това, което е било избрано. Много е вероятно, както биха направили
повечето хора, първата изпробвана от вас идея да бъде поредица от „четни числа, на-
растващи с по 2“. И така, вие предлагате поредицата „8, 10, 12“, която напълно отговаря
на вашата идея. Отговарят ви, че предложената серия е сходна с избраното правило, но
не е това, за което сте мислили. Тогава предлагате друга тройка цифри, например „8, 42,
56“, като си казвате, че става дума за „нарастващи четни числа“. Отговарят ви по същия
начин, както и първия път. След третия или четвъртия опит предлагате например сери-
ята „7, 36, 673“, като си мислите, че става дума изобщо за „нарастващи числа“. И този
път ви отговарят, че примерът ви е съвместим с правилото и че избраното правило е
именно това, за което сте мислили.
Най-накрая сте го открили! Но не сте избрали най-бързия метод. Много малко хора
го избират. Той се състои в стремеж не към потвърждаване, а към опровергаване на
идеята ви. За тази цел е било достатъчно да предложите поредицата „3, 5, 7“, за да про-
верите хипотезата за „нарастващи четни числа“. Много е трудно да си наложим да оп-
ровергаваме идеите си, вместо да ги потвърждаваме, особено в тази задача. Да се пред-
ложи пример с поредица от числа, обратна на идеята, която имаме, е абсурдно, дори

38
налудничаво. Но като го направим, това ни принуждава да поставим идеята си под съм-
нение. Ако по-лесно се усъмнявахме в идеите си, нямаше да сме толкова убедени в ис-
тинността на нашия стереотип за адвоката и лесно можехме да си помислим, че и един
инженер също може да се интересува от местната политика, да се изразява добре и да
колекционира книги...
Обратно на задачата за адвокатите и инженерите, задачата „2,4, 6“ съдържа малко
информация.
И тъкмо поради това ни подтиква да използваме цялата – както факта, че са четни
числа, така и това, че са нарастващи. Тъй като се помнят лесно, тези три числа остават
като запечатани в главата ни винаги там и винаги на разположение. Евристиката на на-
личието е причина за това малкото информация да надделее над останалото и да ни
тласне към капана на потвърждението.
Тези два примера онагледяват нашата склонност да се стремим да потвърждаваме
идеите си, но задачата „2, 4, 6“ разкрива също и нашата склонност да формулираме хи-
потези, които са по-скоро специфични, отколкото общи. Общите често ни се струват
твърде прости и/или твърде очевидни, за да им обърнем внимание. Да се каже веднага,
че става въпрос за нарастващи числа, изглежда глупаво, да не кажем „малко тъпо“. Тази
склонност ни прави отлични жертви на шегите. Например: „Защо полицаите носят ти-
ранти в синьо, бяло и червено?“ След като сме посочили връзката със служенето на
нацията, научаваме, че те носят тиранти, за да не им падат панталоните; струва ни се,
че тази шега е тъповатичка... или пък избухваме в смях, като разберем, че сме се хванали
в „капана за глупаци“!

„Глупост“ – спасително понятие

Съгласна съм с тези, които твърдят, че незнанието не е глупост. Незнанието е мощен
двигател за познание, ако човек знае, че не знае, и че знае какво не знае. Повечето изк-
ривявания в обработването на информацията или на склонностите в начина ни на мис-
лене са ни непознати. Проблемът – и това е голям проблем – е, че макар и разкрити,
явни, те упорито продължават да действат. При това особено добре в обстоятелствата,
които не благоприятстват съмнението. А глупостта, истинската тъпотия, е онова стра-
ховито интелектуално самодоволство, което не оставя никакво място за съмнението.
Както точно посочва Хари Франкфурт в „Изкуството да се говорят простотии“, чието
оригинално заглавие е On bullshit, тя е по-лоша от лъжа, защото онзи, който разправя
простотии, не се интересува от истината. За да се борим с глупостта, трябва да я изоб-
личаваме и следователно да я назоваваме. Освен това няма нищо лошо в използването
на определението „тъпотия“, когато става дума за самите нас. Ако то е отражение на
признатия срам от неспособността за правилно разсъждаване, значи е доказателство за
осъзнаване и следователно за едно начало на саморегулиране. Няма нищо лошо и в това
да го употребяваме по отношение на другите. Изречено шеговито или като иронично
предизвикателство, това понятие служи за предупреждение в един вид подчертано при-
канване да бъде осъзнат определен недостатък, за да може да бъде поправен...

39
 Няколко коментара върху глупостта
По дефиниция, да се дефинира глупостта е просто още една глупост“, пише Иван
Одуар в първия параграф на „Глупостта вече не е това, което беше“ 31. Трудно е да пре-
небрегнем това предупреждение, освен ако не приемем буквално неговото „Открито
писмо до глупаците“32, което започва със знаменития пасаж: „Знам за какво говоря. И
аз съм такъв.“
„Да се дефинира глупостта означава да и се придаде статут, основа, означава да се
посочат произходът и функцията и. Но аз я виждам по-скоро като изобилна и прели-
ваща, по-скоро фатална, отколкото функционална“, пише Жорж Пикар в своето есе „За
глупостта“33.
И все пак, независимо дали опитът да се дефинира глупостта е глупост, или не, трябва
да знаем за какво говорим 34. Думата con идва от латинската дума cunnus, която означава
„калъф, ножница“ и по аналогия назовава половия орган на жената и произхода на света.
Намираме обаче и друга етимология: от думата coionnerie, която присъства в Речника
на Френската академия (изд. 18321835 г.) със значение couillonnerie (глупост, просто-
тия) и идва от coion (couille), произлизаща от латинското coleus – „кожена торбичка“35.
Независимо дали етимологията му препраща към женския, или към мъжкия полов
орган, с течение на времето понятието „тъп“, а оттук и понятието „тъпотия“ минават в
регистъра на вулгарното. Впрочем Речникът на Френската академия (1986), който обяс-
нява понятието „тъпотия“, като препраща към глупост, простотия, груба грешка, уточ-
нява, че то трябва да бъде употребявано само с подчертано вулгарно намерение.
През 2018 г. Уиксионер посочва три значения: 1) да бъдеш тъп, състояние на този,
който е тъп; 2) грешка, глупава постъпка; 3) нещо маловажно, незначително. Уточнено
е, че първото значение се разполага в регистъра на вулгарното, а другите две – в регис-
търа на простонародното говорене.
Отначало носеща доста вулгарна конотация, с постепенното си разпространение ду-
мата „тъпотия“ престава да е толкова отчетливо белязана. Но изборът и – както по от-
ношение на собствените ни думи или действия, така и на другите – далеч не е неутрален.
Що се отнася до първоначалното значение, повечето речници отпращат към слабоу-
мието, идиотията, простотията, глупостта или дори кретенизма, сиреч към слово или
действие, лишени от разум! Препратките към грешката (срв. груба грешка) са по-редки,
отколкото към различните форми и степени на глупост. Глупостта впрочем е била обект
на множество разсъждения, осветляващи понятието „тъпотия“.
В най-разпространените дефиниции този, който е „глупав“ поради липса на интелект,
е лишен от способността за правилна преценка. По такъв начин определянето на пос-
тъпка или думи като глупави, без да се стъпва на равнището на вулгарното, става твърде
многозначително. И затова, за да се притъпи, се говори по-скоро за невежество, и по-
точно за непознаването на собственото ни невежество. Невежеството е липса на позна-
ние (за познанието като такова и за самия себе си). Ако невежеството е празнота, липса,
която е възможно да бъде запълнена чрез образованието, то тъпотията е нейната проти-
воположност: тя е интелектуална достатъчност, в която няма нищо за запълване, защото

31
Y. Audouard. La connerie n’est plus ce qu’elle etait. Paris: Albin Michel, 1974.
32
Y. Audouard. Lettre ouverte aux cons. Paris: Plon, 1993.
33
G. Picard. De la connerie. Paris: Jose Corti, 2004.
34
H. Frankfurt. De l’art de dire des conneries. Paris: Editions 10/18, 2006 ; 2e ed. Paris: Mazarine, 2017.
35
Вж. Le Gardemots, 2006.
40
вече е препълнена. Жак Лакан 36 го припомня през 1975 г.: „Тъй като сред вас има мно-
зина, дори повечето от вас не са присъствали на първите ми семинарни занятия, ще си
позволя да припомня, че в първите си обръщения към това, което трябва да нарека моя
публика, предупредих, че психоанализата е лек против невежеството и няма никакъв
ефект върху тъпотията.“
Е. Д.С.

36
J. Lacan. Lettre de l’Ecole Freudienne. – Bulletin interieur de l’Ecole Freudienne de Paris, n°15, 1975.
41
 7.
МИСЛЕНЕТО НА ДВЕ СКОРОСТИ
Разговор с Даниъл Канеман
Почетен професор по психология в Принстънския университет, носител
на Нобелова награда за икономика

Според Вас ние разполагаме с два начина за обработване на информацията: една

бърза система, която Вие наричате система 1, и една бавна система – система 2. Какви
са техните особености?
Двете системи се допълват. Когато ни попитат коя е столицата на Англия, в ума ни
автоматично се появява една дума – без усилие, без напрежение – благодарение на сис-
тема 1. Тази система създава тълкувания на света, желания, впечатления, които се прев-
ръщат в убеждения, в решения, одобрени от система 2. Система 2 е по-сложна: тя конт-
ролира мисленето, поведението. Противно на система 1, система 2 няма пряк, автома-
тичен достъп до паметта. Тя е много по-бавна. И е бавна, защото обикновено следва
непринуден ход на мислите, например когато се спазват правилата, позволяващи да се
направи сложно умножение. Тя изисква усилие и създава впечатлението, че е автор на
нашите действия: „Аз действам, аз мисля...“ Ние субективно се идентифицираме със
система 2: мислим, че нашите убеждения се опират на аргументи, на доказателства, въп-
реки че умственият ни живот е съвсем различен.
Може ли да се каже, че система 1 опростява действителността, за да ни опрости жи-
вота?

42
 Не зная дали е за да ни опрости живота, но със сигурност опростява действителността
с риск дори да създаде когнитивни изкривявания. Но система 2 също може да сгреши:
ако смятам, че дадени неща са погрешни или съм неспособен да разбера теорията на
относителността, това е поради слабости в система 2. Така както я разбирам, система 1
всъщност е системата на емоциите, защото те се появяват автоматично, непринудено,
като част от чистата субективност. Система 2 ги приема или не. Но – внимание! – сис-
тема 1 не е само емоция, а нещо много повече: тя е свързана с тълкуването на живота, с
възприятието, с повечето от нашите действия. А система 2 прави много повече от това
да размишлява, тъй като осигурява функцията на контрола, която е не по-малко важна.
При какви обстоятелства система 2 е длъжна да вземе превес над система 1?
Когато сме изправени пред даден проблем и не можем да го решим, или пред конф-
ликт между две противоречиви тенденции, или пък сме на път да нарушим правилата
на логиката или на поведението, дори в случай на изненада. Тогава се съсредоточаваме
и правим известно умствено усилие. Но няма нищо рязко: това е едно непрестанно дви-
жение между едната и другата система, което се извършва благодарение на определени
зони в мозъка, специализирани в конфликта.
Именно: кои мозъчни зони участват в конфликта?
Мисля, че система 2 не съответства на специфично място, въпреки че трябва да
включва префронталния кортекс. Не бих искал да започна да говоря за неща, които поз-
навам твърде слабо.
В този момент Вие използвате Вашата система 2, за да отговаряте точно на въпросите
ми, но също и системата си 1, тъй като отговорите Ви могат да отидат много бързо в
областта, която познавате отлично, така ли е?
Моята система 1 дава отговорите бързо, но моята система 2 ги проверява. В този мо-
мент работи много усърдно, за да бди над моя френски!
За да разберем по-добре, бихте ли ми казали какво щеше да е нашето ежедневие, ако
живеехме само със система 1 или със система 2?
Ако живеехме само със система 1, щяхме да сме много по-импулсивни, щяхме да каз-
ваме всичко, което ни хрумне – като децата. Помислете си например за състоянието на
пиянство, при което система 2 е доста отслабена. Това обаче не означава, че социалният
живот ще бъде разстроен: понякога при животните се наблюдава много развит социален
живот, а не мисля, че те имат система 2. Ако обаче живеем само със система 2, всекид-
невието ни щеше да е ужасно! Щяхме да сме едни низши компютри.

43
 Когато спим, изцяло в система 1 ли сме?
Откровено казано, не зная. Не разбирам съня. Разбира се, че в известен смисъл сме в
система 1, защото сънуваме непринудено. Но пък от друга страна, можем да сънуваме,
че мислим!

А творческото вдъхновение или интуицията?

То е част от система 1, но е подхранвано от съзнателни намерения. Система 2 е на-
пълно способна умишлено да предприеме търсения в паметта, което понякога създава
вдъхновение и интуиция по съвсем независим път, когато повече не ги търсим. Така е
станало при математика Анри Поанкаре, който решил изведнъж една задача, Докато
изкачвал стъпалата, за да влезе в автобуса.
Казвате, че система 1 винаги търси смисъл в това, което преживяваме: от това следва
ли, че ние мразим случайността?
Във всеки случай, мразим несигурността. В интерес на истината, ние не разпознаваме
истински случайността. Намираме се в един непрестанен процес на създаване на исто-
рии, на тълкувания на това, което ни заобикаля и което до голяма степен е дело на сис-
тема 1. Понякога система 2 прави това създаване съзнателно и го приема.
Някои психопатологии предизвикани ли са от неравновесие между двете системи –
когато използваме прекалено много система 1 или система 2?
Разбира се. Когато постоянно, хронично се критикуваме, така че започваме да се чув-
стваме като парализирани, сме в система 2, която не успява да контролира система 1.
Система 1 също може да има своите патологии, каквито са обсесиите. Тя включва
всичко най-бързо, защото сме го правили много често. Позволява ни да караме кола,
подбира думите ни, когато мислим, и следователно определя виждането ни за самите
себе си, което е неразделна част от паметта, от историята, която си разказваме. Система
2 не и го налага.
Какви психотерапевтични техники позволяват да се въздейства върху система 1 и
система 2?
Струва ми се, че когнитивната терапия е ориентирана изцяло към превъзпитаване на
система 1, като контролира някои поведения на система 2. Но не съм достатъчно запоз-
нат, за да Ви посоча точни подробности.
Вашите трудове върху евристиките показаха, че нашите представи за хомо икономи-
кус до голяма степен са погрешни. Но самата демокрация се основава на идеята, че
гражданинът разумно преценява всичко „за“ и „против“, преди да реши как да гласува.
В действителност система 1 или система 2 е в основата на нашите политически убежде-
ния?
Преди всичко това е система 1. Нашите политически убеждения не почиват на аргу-
менти. Вярваме, защото вярваме на определени личности, които ни харесват, на които
имаме доверие. Именно емоцията контролира в най-голяма степен политическия живот.
Но не съм сигурен, че фикцията на рационалния човек заема съвсем централно място в
демокрацията. Не се нуждаем от съвършена рационалност, за да може демокрацията да
функционира: достатъчно е хората да гласуват за това, което – по принцип и без никаква
гаранция – служи на интересите им. Там, където демокрациите не вървят добре, на пре-
ден план се изнасят разни абстрактни, далечни опасности. Ако климатът наистина се
промени, това е нещо, което демокрацията много трудно може да реши. Система 1 не
отговаря на далечни заплахи. Хората могат да бъдат мобилизирани за обществена дей-
ност единствено с много емоция, а емоция не може да се създаде, когато заплахите не

44
са конкретни. Тогава би трябвало да се намери начин да се обърнем по-скоро към сис-
тема 2: само тя може да разкрие някоя страховита опасност, нещо необратимо, дори и
за момента да не се забелязва кой знае какво.
В книгата си „Мисленето“ Вие споменавате „побутването“, либертарианския патер-
нализъм, който проповядва подпомагането на хората, за да вземат правилни решения.
Дали ако мобилизираме нашата система 2, това ще е осъществимо и достатъчно реше-
ние, за да получим същите резултати?
Тя е жизнена и важна там, където може да се приложи, за да предпази хората от са-
мите тях, от глупостите, които биха извършили, при това без да ограничава свободата
им. Но за много проблеми това няма да е достатъчно. Ако рязката промяна в климата е
реална, не виждам как побутването би могло да установи необходимите социални и ико-
номически промени. Система 2 се обръща най-вече към система 1: идеята е да улесни
човека да вземе най-добрите решения без натиск, защото система 1 не се интересува от
далечното бъдеще. Не бива да се разчита много на рационалността на хората. Когато на
25годишна възраст трябва да вземе решение за пенсионирането си, човек няма чувст-
вото, че това ще му се случи лично на него.
Вие получихте Нобелова награда за икономика, а сте психолог. Одобрявате ли учре-
дяването на Нобелова награда за психология с цел да се подпомогне признаването на
дисциплината?
Не, не съвсем. Струва ми се, че за да се упражнява влияние на политическо и соци-
ално равнище, психолозите трябва да потискат преди всичко икономистите, и това вече
е така. Например комисията „Саркози“, занимаваща се с въпросите на щастието, също
както побутването, се вписа сред психологическите фактори, за които трябва да се
държи сметка, за да се облекчат временно някои икономически ограничения. Освен
това, струва ми се, че Нобеловата награда не прибавя кой знае какво към човешкото
щастие. Страданието на онези, които напразно я очакват, е по-важно от радостта на
този, който я спечелва.
Кои са големите цели, които трябва да си постави психологията днес?
Не мисля, че пред науката трябва да се поставят цели. Това би било едно безсмислено
упражнение, защото ние нямаме и най-малка представа какво ще се случи. Всичко, ко-
ето можем да кажем, е, че най-малко през следващите двайсет години основната цел на
психологията ще бъде изучаването на мозъка, още повече че днешните студенти силно
се интересуват от нея, а това са утрешните професори. Няма какво да се решава, това е
факт. Тези изследвания струват много скъпо и привличат огромната част от наличния
бюджет, което не се нрави на всичките ми колеги психолози и някои от тях горчиво се
оплакват. Но това е най-вълнуващото, което става в момента в психологията. Промените
в подхода обикновено са насочвани от технологията: не само че все още не знаем къде
ще ни отведе церебралното въображение, а още по-малко знаем каква ще е бъдещата
технология. При положение че точно тя ще е водеща в психологията. За това няма съм-
нение.

Разговора записа Жан-Франсоа Мармион

45
 Побутването
Побутването“, на английски nudge, иначе казано либертарианският патернализъм, е
термин, въведен от Ричард Талер, професор по икономика в Чикагския университет и
Нобелов лауреат през 2017 г., и Кас Сънстейн – професор по право в „Харвард“ и бивш
сътрудник на Барак Обама като ръководител на Отдела за информация и регламенти-
ране. Този подход възхвалява опазването на околната среда, за да подтикне гражданите
спонтанно да придобият желание да го правят, като обаче им се оставя свободата да
откажат. Примери: на работещите се предлага да сключат договор за спестовна пенси-
онна осигуровка (те могат да се откажат от него, но малцина го правят), принтерите се
пренастройват да печатат двустранно (настройката може да се промени, но почти никой
не го прави), стълбище бива оцветено в черно и бяло, за да се качват хората по-бързо
(те може и да продължат да се качват все така бавно, но всъщност се забързват)...
Ж.Ф. М.

Канеман и Тверски като Монтен и Ла Боеси

Не е случайно, че Даниъл Канеман посвещава на Амос Тверски книгата си „Мисле-
нето“37, която обобщава всичките му трудове. Още в увода, а после и в цялата книга
Канеман непрестанно отдава почит на Тверски. Двамата неразделни приятели се срещат
в един „щастлив ден на 1969 година“. Даниъл Канеман, който е на 35 години и е профе-
сор по психология в Еврейския университет в Йерусалим, подканва колегата си, който
е с 3 години по-млад от него, да вземе думата по време на един семинар. „Той беше
блестящ, приказлив и харизматичен пише Канеман. – Беше надарен с невероятна памет
за вицове и изключителната способност да ги използва като доказателства за дадена
теза. С него никога не беше скучно.“ Двамата установяват, че независимо от ежеднев-
ната си работа със статистически данни, не могат да предскажат много от резултатите
от опитите си. Започват да търсят мнението на опитни статистици и установяват същите
грешки и при тях.
Следват почти трийсет години съвместна работа върху преценката, после върху взе-
мането на решения, с което далеч надхвърлят областта на психологията. През 1978 г.
двамата заминават да преподават в Съединените щати, в различни университети. Сред
големите постижения на съвместната им работа трябва да споменем една статия, която
е публикувана в сп. „Сайънс“ през 1974 г. и предизвиква световен отзвук. В нея Канеман
и Тверски представят евристиките, както и теорията за перспективите, предложена през
1979 г. като обяснение за това доколко икономистите хранят истинска „омраза към за-
губата“, като хитруват в трансакциите си. През 1980 г. икономистът Ричард Талер се
вдъхновява от изследванията на двамата учени и поставя основите на поведенческата
икономика.
В бестселъра „Побутване“ 38 (2008,), написан в съавторство с Кас Сънстейн, препо-
ръчва да бъдат изследвани Човеците, които допускат грешки в своите решения, а не
37
Прочетете книгите на Даниел Канеман на https://4eti.me
38
Прочетете книгата „Побутване“ на https://4eti.me
46
т.нар. хомо икономикус, които са някакви безплътни дейци. През 2002 г. Даниъл Кане-
ман получава Нобелова награда за своите трудове. Награда, която щеше да сподели с
Амос Тверски, ако Тверски не бе починал през 1996 г. „Нямаше значение до каква сте-
пен географското разделяне ни усложняваше живота, двамата с Амос имахме невероят-
ния шанс да работим заедно – пише още Даниъл Канеман, – като съвместното ни мис-
лене превъзхождаше онова, което бихме могли да създадем поотделно, и правеше рабо-
тата не само продуктивна, но и забавна.“

Ж.Ф. М.

47
 8.
ЗА ТЪПОТАТА В МОЗЪКА
Пиер Льомарки
Невролог и есеист

Когато Жан-Франсоа Мармион ме попита дали за мен евентуално ще представлява

интерес да напиша статия за мястото на тъпотата в мозъка, признавам си, че това ме
въодушеви. Веднага приех, без много-много да си давам сметка защо. Разбира се, в на-
чалото се оказа, че не съм разбрал добре, защото си мислех, че трябва да говоря за пър-
вите Джеймс Бонд и за „Името на розата“. После, разбира се, когато схванах важността
на темата, се намесиха обещаните щедри хонорари и честта името ми да присъства в
каталога на престижно издателство. Освен това го имаше и предизвикателството: тъй
като следвам девиза на Марк Твен „Те не знаеха, че е невъзможно, затова го направиха“,
изведнъж се оказах изправен пред „Чичовците с винтовките“ на Одриар: „Тъпаците
дръзват да направят всичко! Даже по това се познават.“ Но веднага ми се наложи да
охладя възторга си, защото изглежда, че нито една изследователска лаборатория по нев-
рология, достойна да се нарече така, не се занимава с това – всъщност капитално – яв-
ление, което е в сърцевината на всекидневния ни живот. Трябваше да направя нововъ-
ведение. Първо установих, че началният ми ентусиазъм е доста заразителен, което беше
ключов поведенчески показател в моето търсене на истината! Освен това няколко спо-
мена от неврологията и други полезни четива можеха да послужат за основа. И накрая,

48
една картина, непоносима, която дори Лакан, който притежавал оригинала и го бил сло-
жил в банята си, покривал с плъзгаща се, сюрреалистична хартия: репродукцията на
известната картина на Курбе, показваща тялото на гола жена, равнодушно изложила на
преден план своята вагина, която се нарича – вече я познахте – „Произходът на света“.
„А сега ще ви покажа нещо необикновено“ – лаконично заявявал психоаналитикът, като
откривал картината пред известните си гости – от Леви-Строс до Пикасо, като се мине
през Маргьорит Дюрас, – докато скришом наблюдавал захласването им...
Всички ние сме едни преждевременно развити деца поради анатомията на женската
утроба и принципно би трябвало да стоим поне още 15 месеца на топло, преди да бъдем
изхвърлени на света. Това ни излага на много ранни прояви на стрес, които могат да ни
бележат за цял живот, дори и да сме ги забравили.
По същия начин и мозъкът ни се е развил прекалено бързо и страда от множество
вътретелесни войни и други конфликти на интереси, които обясняват честите ни зат-
руднения да вземем решение... което най-често се оказва лошо!

Войната север-юг
На теория функционирането на нашия мозък е просто. То прилича на картината на
Тициан с алегорията на благоразумието. На нея виждаме три глави – по една за всяка
възраст в живота. Художникът представя стареца, придружен от неговия син и осино-
вения внук, със следния текст: „Осведомено за миналото, настоящето действа предпаз-
ливо, за да не се налага да се черви от действията си в бъдещето.“ Нашият мозък се
държи като машина за предвиждане на бъдещето и неговата цел е да ни поддържа живи,
като се приспособява към обстоятелствата – свидетелство за гъвкавостта му. Задната му
част улавя и дешифрира информацията, подадена от сетивата, след това той я съпоставя
с всички натрупани спомени и предлага – с хубавия си фронтален лоб – най-доброто
поведение за случая. Именно носът на нашия невронен кораб ни позволява да вървим
напред и неговата хипертрофия ни различава от животните и от предците ни с ниско,
почти липсващо чело: той ни насочва към най-доброто действие, което можем да пред-
приемем спрямо света, за да осигури то бъдещето ни, благодарение на т.нар. изпълни-
телски функции.
Това е частта от нашия мозък, която е посветена на Аполон най-рационалната, най-
мъдрата и най-сдържаната: сухият мозък. Но животът щеше да е доста скучен, ако фрон-
талният лоб диктуваше непрестанно поведението ни, и един компютър би могъл много
бързо да замести величайшия ни мозък. Специалистът по информатика Тюринг, който
се занимаваше с проблемите на вероятностите и мечтаеше да създаде изкуствен мозък,
не изобрети ли – пътьом – компютърния език? Но Дионис бди и заема онези древни и
подземни зони – пътищата на удоволствието и наградата: влажния хормонален мозък,
който ни дава желание за живот, лудия кон, чиито цели невинаги съвпадат с тези на
конника, който лесно може да падне от седлото, докато се опитва да го обуздае: мишки
и хора умират, докато трескаво стимулират сами тези пътища на пристрастяване, без
които животът би бил грешка. Няма да посочим за пример и няма да правим реклама на
една известна хотелска верига, но много хора, чиито интелектуални качества никой
няма да постави под съмнение, един ден не устояват и отстъпват пред инстинктите си,
съсипвайки обещаващата си кариера в един кратък миг на откраднато удоволствие, не-
зависимо дали става дума за секс, или за пари, държейки се като глупаци.

49
 Войната изток-запад:
Друг конфликт разрушава слабите възможности на нашия мозък: неговата двойстве-
ност. Всъщност той се оказва обезпечен с две свързани полусфери, обаче тези фалшиви
близнаци в нищо не се съгласуват. Лявата е от десницата – консервативна, пресметлива.
Монополизирайки говора, тя използва само половината от света – разбира се, дясната –
и ако нейното алтер его (дясната половина) предаде дух, тя разкрива истинската си при-
рода: пренебрегва онова, което е в нейното ляво визуално поле, блъска се във вратите,
яде само половината от храната, която се намира в дясната част на чинията и, рисува
само върху дясната страна на листа, като по този начин потвърждава ограничеността на
своето виждане. Тъй като е лишена от мечти и поезия, тази мравка не проумява мета-
форите и се мъчи да рационализира всичко: в група звезди вижда съзвездия, търси пов-
торения, кодове и машинации в случайни явления, на които иска да придаде смисъл, за
да се успокои и да може да ги обясни с надеждата да ги контролира, като наложи хеге-
монията си, да стигне до човешки жертви, за да задоволи Великия Часовникар. Но най-
голямото и престъпление е, че постоянно спъва другата полусфера – своя полу-брат:
десния, революционера, поета, който е от левицата, щуреца, който разбира всички ме-
лодии, дава лице на чутите слова, този, който има цялостен поглед върху света и го цени
в неговата глобалност, но не знае как да си направи сметката и не може да върже две
думи. Тачър срещу Че? И ето го нашето правителство, населено с екстремисти, за които
се предполага, че се допълват хармонично, но се дърпат на различни страни и им е
трудно да ни дадат ясно определена линия на решение!

Тъпанарите са отровни и трябва да се пазим от тях

Следователно всички ние сме страхотни тъпанари. Но рисковете за някои са по-го-
леми, отколкото за други: фронталният лоб, който се опълчва на нашия мозък, става
напълно действен едва в зрялата възраст, а това осигурява предостатъчно време на по-
младите сред нас да дават воля на своите инстинкти и слабости с риск да бъдат възпри-
емани като млади глупаци. Церебралната склероза, дебнеща бързо всеки безделник,
който не води активен културен или социален живот, го предразполага – ако се размине
с алцхаймер – да се превърне в стар тъпанар, макар големият познавач Жорж Брасенс
да смята, че „времето няма нищо общо“.
Интелектуалното равнище обаче не е отличителен белег и простотията се вихри както
сред Нобеловите лауреати и други членове на Института, така и в думите на вашия дру-
гар в бара.
В прекрасния филм на Мишел Азанависиюс „Страховито“ присъстваме на преобра-
зяването на гениалния „Волфганг Амадеус“ Годар в нещо, което може да мине за пре-
тенциозна и загадъчна простотия. Сцената се развива в една богата вила на Лазурния
бряг през май 1968 г. и със своя бунт режисьорът от новата вълна успява да допринесе
за предсрочното прекратяване на Фестивала в Кан. Революционерът е защитник на на-
рода, укорява приятелката си, че има загар като буржоазка на почивка, и обяснява на
обърканите си приятели своя проект за напълно изчистено кино без сценарий, без ак-
тьорски съзвездия и измами. А когато един от близките му лукаво подмята: „И без зри-
тели!“, геният се сблъсква със здравия разум на градинаря (когото не е поздравил),
който откровено му казва, че обича да ходи на кино в неделя, защото киното му доставя
удоволствие и му помага да изпита възхищение и да се разведри.

50
 В своя блестящ труд, написан само за една вечер, под псевдоним, италианският ико-
номист Карло Мария Чипола ни обяснява „Принципите на човешката глупост“. Като се
опира на схеми, той ни показва изключителната опасност от глупостта: всяко споразу-
мение с глупак ни води заедно към крушение! Съгласието между двама интелигентни
души е продуктивно и за двете страни; някой бандит ни ограбва, но се оказва не толкова
опасен, колкото глупака, защото глупакът ни завлича със себе си в своята отровна спи-
рала: реже клона, на който сме се озовали двамата заради споразумението с него.
Така че от особена важност е да разпознаете глупаците, преди да се стигне до такива
крайности. Но операцията е изключително рискована! За да се опита да избегне опас-
ните последици от глупостта, социологът Кристиан Морел дава няколко насоки в своите
изследвания върху абсурдните решения: по-скоро да се състави екип от експерти, които
се уважават, отколкото група, подчинена на един шеф, тъй като заличаването на йерар-
хичната структура или една редуваща се йерархия, надценяването на функцията на ад-
вокат на дявола позволяват противоречивата процедура, която стимулира критичния
преглед и възпира конформизма, да даде време на времето: накратко, до известна степен
това е демокрацията, за която никой не се съмнява (или поне по-малко от 50% от насе-
лението), че нейните представители имат решаващи качества.
Но как да бъдем сигурни – поначало – за собствената си съдба? „Независимо дали си
тъп, или не, винаги за някого си тъп“, предупреждава Пиер Пере, но това, че си задаваш
въпроса, е добър знак, означава, че си способен да се вгледаш в себе си, следователно
си самокритичен, което свидетелства за развити когнитивни умения. Колкото по-малко
познания има даден човек, в толкова повече неща е убеден – казва ни Борис Сирюлник.
Също толкова вярно е и обратното: колкото повече знаеш, толкова повече се съмняваш.
Колкото повече натрупани спомени имаме, толкова повече мозъкът ни ще има на раз-
положение елементи, за да постъпва предпазливо и компетентно. Като се замислиш по-
вече, както твърди авторът на „Зизи“, „чувстваш се спокойно всеки път, когато срещнеш
някой по-тъп от тебе“.

За необходимостта от глупаците: възхвала на глупостта

Решението на проблема със сигурност е тук! На въпроса „Къде в мозъка се намира
глупостта?“ отговорът е: в мозъка на този, който накичва другия с подобно определение.
В плана на еволюцията глупостта очевидно е необходима: ако не беше така, този недос-
татък отдавна щеше да е изчезнал! А далеч не е така, защото по всеобщо мнение тъпа-
нарите се възпроизвеждат по-бързо от зайците. Но как тогава успяват да се изплъзнат
от естествения подбор, като са толкова неумели? Трябва да приемем очевидното: въп-
реки че са толкова опасни, глупаците са абсолютно необходими за продължаването на
живота на обществото, което ги глези и чиято основа те съставляват!
Нашият мозък е социален мозък: да кажеш на някого, че е тъп, означава да го посочиш
с пръст и да го ограничиш, като му лепнеш определен етикет. Означава, че си способен
да установиш този недъг, което невинаги е лесно и не може да се направи със сигурност
още от пръв поглед – както установихме – и човекът да не се засегне. Означава да пока-
жем нашата проницателност, което винаги ласкае егото и ни поставя над посочената
жертва. Обикновено малко хора ще ви възразят и по този начин вие ще утвърдите изди-
гането си в дадена група, която по-скоро ще споделя мнението ви, отколкото да ви се
противопоставя, като хората ще си спестяват скъпоструващото функциониране на соб-
ствените си мозъци и ще го държат в модуса на огледалото. Ще сочат заедно с вас из-

51
купителната жертва, ще се подиграват, а подлият ви смях ще ви сплотява. Ще се утвър-
дите като лидер на една по-висша общност, която умее да прокара ясна граница, очер-
таваща семейството на глупаците. Вашето експертно мнение бързо ще се простре и в
други области. Ще ви слушат и ще следват съветите ви, нещо повече – ще ви се подчи-
няват! И тогава на горките тъпанари няма да им остава друго, освен да се разкарат или
да се държат добре. Ще трябва да се подчинят и да приемат подигравките, за да изпъл-
нят фундаменталната си роля на изкупителни жертви. Дали ще посмеят да си припяват
тихичко Брасенс: „Множественото число не струва нищо на човека и когато СИ повече
от четирима, ставаш банда глупаци...“? Дали ще поемат риска тайно да забодат с га-
бърче вашата снимка и снимките на подобните вам на стена, служеща на хората да си
облекчават болката, рискувайки във всеки един момент да бъдат издадени и заплашени
от същите онези, които са ги заклеймили? Обзет от мегаломания, Кралят скоро ще по-
желае да запази короната си, да разпростре могъществото си и да властва еднолично
над простаците, които са го сложили на трона, като ги експлоатира законно, тъй като те
са твърде тъпи. И все според Брасенс шансовете да бъде детрониран са много малки!
Едно модерно пренареждане на творбата на Курбе се нарича „След сътворението“,
така че платното изобразява времето след сексуалния акт: един нов живот е роден с
посредничеството на „вагина“. Картината препраща към фреската за сътворението на
Адам, представяща виждането на Микеланджело на купола на Сикстинската капела. Бог
създава човека по свой образ и го сочи с пръста си, но Адам прави същия жест и също
сочи (или създава) своя Създател. Микеланджело дава на Бог формата на мозък, който
по този начин се оказва сочен от пръста на първия човек. Дали пък първият човек не се
опитва да отговори на въпроса на Жан-Франсоа Мармион? Дали Творецът и неговото
творение не се смятат един друг за глупаци? В „Митът за Сизиф“ Албер Камю написа
безпощадна легенда към фреската: „Или ние не сме свободни и всемогъщият Бог е от-
говорен за злото, или ние сме свободни и отговорни, но Бог не е всемогъщ.“ За вас ос-
тава да си направите изводите, прозиращи в нашите слова!
Ето така разбрах моя ентусиазъм, както и възторга на приятелите ми и задоволството
на всички онези, на които разказах за това предложение! Поради липса на престижни
научни изследвания и без да знам, но техният смях (разбира се, забранен от почитаемия
Хорхе от Бургос – библиотекар в „Името на розата“) ми даде ключа за произхода на
света и аз им благодаря от цялото си сърце. Банда п...!

52
 9.
ГЛУПОСТТА – НАПЪЛНО ПОЗНАТА
Ив-Александър Талман
Доктор по естествени науки, професор по психология в колежа „Сен Ми-
шел“ във Фрибур, Швейцария

Тъпотия, простотия, глупост... Думите не липсват, когато трябва да се очерни някой

човек или постъпките му. Тези пейоративни и често обидни слова са част от общопри-
етия речник – до такава степен, че дефинирането им ни се струва недвусмислено: липса
на интелект. Но ако трябва да кажем с точност какво е интелектът, въпросът се оказва
по-деликатен и е в основата на разгорещени и злобни спорове, макар – интуитивно да
смятаме, че разбираме смисъла. Освен това всички познаваме хора с безспорен инте-
лект, които обаче също са вършили доста глупави неща. Как е възможно това? Ами ако
глупостта не е липса на интелект, а особен начин той да бъде използван?
Като за начало ми се струва обосновано да направя разлика между два термина, често
използвани – погрешно – като синоними. И наистина, някои постъпки се изразяват чрез
неприятности и отрицателни ефекти – за извършителя им, за околните, а дори и за
всички. При това без никаква явна полза. Тогава се питаме защо човекът ги е извършил!
Ако той не е могъл да предвиди последиците от поведението си, защото не е размислил

53
достатъчно или му липсва зрялост, тогава става дума за глупост, също като при децата,
които опознават света и нарушават някои забрани, без да съзнават възможните после-
дици от опитите си.
Съвсем друго е при хората, които постъпват по такъв начин напълно съзнателно. Как
можем да знаем, че е при пълно познаване на фактите? От една страна, след като са
извършили действието, те признават, че са щели да направят по-добре, ако са се били
въздържали, като много добре са знаели на какво се излагат. От друга страна, ако поис-
каме от тях да анализират сходно поведение, но извършено от друг, заключението им
ще е категорично: „Това е глупаво, той не е трябвало да го прави!“ Следователно глу-
постта не се дължи на липса на разсъждение или на предвиждане...
Още по-смущаващо е, когато глупави постъпки са извършени от хора с доказан висок
интелект. Без значение дали той е бил обект на оценка с познавателни тестове, които са
му признали висок КИ, или отговаря на популярното възприемане на термина: човек,
постигнал особено блестящи успехи (Стив Джобс например), широко обществено приз-
нание за своите трудове (Алберт Айнщайн) или носител на много авторитетни дипломи.
Интелигентните хора не са имунизирани против глупави и дори много глупави пос-
тъпки с катастрофални последици. Да припомним бившия американски президент Бил
Клинтън, който, макар да знаеше, че го разследват, продължи „неуместната си връзка“
със своята сътрудничка Моника Люински, за което в крайна сметка заплати с президен-
тския си пост. Следователно даден човек може да бъде интелигентен, дори много инте-
лигентен и въпреки това понякога да постъпи глупаво 39. Да отбележим мимоходом след-
ната асиметрия: интелигентността окачествява хората, докато глупостта засяга повече
специфичните постъпки.

Алгоритмична интелигентност/рационалност
А възможно ли е интелектът да не е дефиниран достатъчно изчерпателно? По този
въпрос дължим едно особено значимо мнение на Кийт Станович – почетен професор в
Университета в Торонто. И действително, той различава няколко равнища на интели-
гентност (да не се бъркат с формите на интелигентност, както са описани от Хауърд
Гарднър: лингвистична, логикоматематическа, кинестетична, междуличностна и др.).
От една страна е това, което той нарича алгоритмичен интелект – свързан с разбира-
нето на нещата и с логическото комбиниране на идеите. Именно тези умения се измер-
ват с най-често използваните тестове за интелигентност днес, сред които са известните
WAIS (Wechsler Adult Intelligence Scale) и WISC (Wechsler Intelligence Scale for Children),
оценяващи коефициента на интелигентност (КИ). Като оставим настрана редовно отп-
равяните критики към тези тестове и резултатите, които те предоставят, трябва да приз-
наем, че изпълняват добре своята мисия: дават сведения за способностите на учениците,
необходими за изпълнение на учебните програми, или обяснения за трудностите, сре-
щани от някои с тези програми 40. Алгоритмичната интелигентност се измерва с точност:
смята се, че използваните тестове притежават добри психометрични качества. И на-
пълно основателно: изпитите включват всички правилни отговори, с които да бъдат
сравнени отговорите на оценяваните субекти. Така лесно може да бъде даден определен
брой точки. Но в реалния живот и извън училище положението е различно: за срещаните
дилеми рядко има правилен отговор. Да се приеме ли повишението в работата, ако е в

39
R. J. Sternberg et al. Why Smart People Can be Stupid. New Haven: Yale University Press, 2003.
40
S. Brasseur, C. Cuche. Le Haut potentiel en question. Bruxelles: Mardaga, 2017.
54
чужбина? За предпочитане ли е да се омъжиш/ожениш? По-доволен ли ще си, ако си
купиш рено, а не ситроен? Нито една правилно попълнена екселска таблица не дава
„верния отговор“ на тези въпроси.
Ето защо професор Станович определя, от друга страна, равнище на интелигентност,
което нарича рационалност. Рационалността се отнася до способността да се вземат ре-
шения, които помагат да постигнем целите си и да си създадем убеждения, като се
държи сметка за действителността. Заедно със сътрудниците си той дори създава тест,
предназначен да измерва степента на рационалност 41. В него става дума не за разбиране,
а за целесъобразност. Защото разбирането на дадена ситуация не води непременно до
последващо действие: например пушачите много добре знаят какви са рисковете, свър-
зани с цигарите, но въпреки това продължават да пушат. Този начин да се разглежда
интелигентността на няколко равнища внася светлина в парадокса, който споменахме
по-горе: интелигентни хора, сиреч такива, притежаващи КИ над нормата, могат да взе-
мат глупави решения, и по-точно да вършат неща, които не им носят никаква полза, а
при това крият сериозни рискове от вредни последици.
Друг интересен аспект в подхода да професор Станович се отнася до хората с висок
интелектуален потенциал (ВИП). През последните години на явлението ВИП бяха пос-
ветени много публикации, които направиха идеята широко популярна и позволиха на
много хора да се разпознаят в това особено функциониране. Но ВИП не е залог за по-
добър успех в живота, дори може да се окаже причина за трудности при приспособява-
нето към обществената и професионалната среда. Концептът за рационалност дава еле-
гантно разбиране за това явление: високият потенциал се отнася само за алгоритмичната
интелигентност и изобщо не означава, че решенията в обикновения живот ще са по-
уместни. То е като да караш кола с по-мощен мотор: това изобщо не влияе на уменията
на водача, нито на посоката на пътя.
Следователно можем да приемем без противоречие, че даден човек може да е инте-
лигентен и едновременно с това да постъпва глупаво. Тогава следва нов въпрос: каква
може да е мотивацията за глупава постъпка? Мнозина виждат в това липса на емоцио-
нален контрол. Казано с други думи, емоциите заливат човека и за момент затъмняват
способностите му за преценка. Това, разбира се, е примамлива теория, но тя не обяснява
с нищо случаите, когато глупавата постъпка е извършена хладнокръвно, без претекста
на силните емоции. Такъв е например случаят с двамата ученици, които влезли през
нощта в училището си и изпразнили пожарогасителите. Постъпката е глупава, дори мла-
дежите, които на другия ден били задържани, го признали: никаква полза, подсъдни
последици, следователно поведението им очевидно не е рационално. Ставало дума за
безделие и скука, но не и за други емоции, дори не искали да си отмъстят на някой
учител или да успеят да отменят часовете на следващата сутрин...

Изкривявания поради привилегия, безнаказаност, оптимизъм...

Друга възможност обаче изглежда по-обоснована от предположението за емоциите
като основание за вземане на глупави решения: познавателните изкривявания. Днес
това поле за изследвания е силно ориентирано към когнитивната психология, дори на
него се дължи единствената Нобелова награда, присъждана на психолог – на Даниъл
Канеман през 2002 г. Познавателното изкривяване е грешка в разсъждаването, която се

41
K. E. Stanovich, R. E. West, M. E. Toplak. The Rationality Quotient: Toward a Test of Rational
Thinking. Cambridge: MIT Press, 2016.
55
повтаря систематично: също като при оптическите илюзии – макар и да ни е известна
хитростта, всеки път отново се хващаме. Например изкривяването на причинността, ко-
ето ни кара да виждаме причинна връзка там, където има само съотношение: тъй като
съм забелязал, че котката ми се сгушва и мърка в скута ми, когато съм разтревожен,
правя извод, че моята котка „усеща“ състоянието ми и това е нейният отговор. Понеже
животното е почувствало от разстояние вътрешното ми състояние, идва да ме утеши с
присъствието си (да си припомням ли и случаите, когато идва при мен, а аз се чувствам
съвсем във форма?)...
Едно от изкривяванията, водещи до глупави постъпки, се отнася до оптимизма 42 .
Оказва се, че когато става въпрос за самите нас, ние сме прекомерни оптимисти.
Склонни сме да мислим, че шофираме по-добре от средното ниво, че за нас рискът да
се разболеем тежко или да се разведем е по-нисък, отколкото сочат статистическите
данни. Изживяваме се като специални хора, различни от другите. „Ако сте като пове-
чето хора, то вие не знаете, че сте като повечето хора“, твърди иронично американският
психолог Даниъл Тод Гилбърт. Когато двамата ученици влизат с взлом в училището, те
са убедени, че няма да ги хванат. Но щом умът им се проясни, те разпалено ще разубеж-
дават всеки друг да прави подобни глупости, имайки предвид поетите рискове.
Това чувство за привилегированост, внушавано от изкривяването поради оптимизъм,
се подсилва от чувство за безнаказаност, самото то резултат от множество преживява-
ния в живота ни, останали безнаказани. Като се замислим, ние често нарушаваме пра-
вилата, без това да ни струва нищо: колко ненаказани случаи на превишена скорост,
закъснения за работа, дребни лъжи? Несъмнено много! Но тъй като свиква с ненаказа-
ните нарушения, мозъкът започва да мисли, че поема много малък риск, дори никакъв –
което е логически извод – да бъде наказан заради глупава постъпка, водеща до непри-
ятни последици.
Чувството за привилегированост и за безнаказаност е в основата на глупавите реше-
ния в ежедневния живот. Колцина от нас могат да се похвалят, че водят здравословен
живот, че се хранят правилно (нито много сладко, нито много мазно, нито много солено,
с най-малко пет порции плодове и зеленчуци на ден) и правят достатъчно физически
упражнения? Ако вие не сте от тези хора, несъмнено сте се поддали на изкривяването
поради оптимизъм: не правите всичко, което бихте могли, но ви харесва да си мислите,
че точно вие няма да се разболеете като другите. Нещо повече, за момента не забеляз-
вате никаква отрицателна последица, която да се дължи на вашия неоптимален начин
на живот. И напълно съзнателно изпадате в илюзии за собствената си участ...
Познавателните изкривявания са неразделни от функционирането на интелекта:
точно това му позволява да си спестява усилията и да взема бързи решения в спешни
ситуации. Впрочем доказано е, че по-интелигентните хора – с по-висок КИ – не се спра-
вят по-успешно на тестовете, разиграващи различни изкривявания. Интелектът не пред-
пазва нито от изкривявания, нито от глупави решения.

Глупост или съзидание?

Значи ли това обаче, че сме обречени да търпим едно частично изкривено психическо
функциониране, способно да ни внуши глупави решения? Да не забравяме и другата
характеристика на глупавите постъпки: да нарушават забрани и предписания. Ако два-

42
T. Sharot. The Optimism Bias: A Tour of the Irrationally Positive Brain. New York: Vintage, 2012.
56
мата споменати по-горе ученици се бяха вмъкнали в училището и бяха решили да изме-
тат коридорите, никой нямаше да определи намерението им като глупаво. Без съмнение
неуместно, но не и глупаво. Защото при това положение може да се открие конструк-
тивна цел. Но да се изпразнят пожарогасителите – това вече е друго нещо: няма никакво
конструктивно оправдание за такова деяние и остава само това, че е забавно нарушение.
Учениците знаят, че правят нещо, което изобщо не бива да правят, и за момента изпит-
ват известна тръпка.
Да правиш това, което не бива да правиш, често е двигател на глупостта... но и на
творчеството. Именно като се излезе от отъпканите пътеки, като се тръгне по следи, за
които никой друг не си е и помислял, се откриват нови неща. С тъга трябва да признаем,
че много глупави постъпки са творчески и оригинални. Впрочем най-съзидателните
умове не са толкова далеч от това, което обикновено се нарича лудост, до такава степен
понякога е трудно да се определи смисълът на техните действия и решения. Възможно
е също глупостта в смисъла, развит в този текст, да е в основата на множество открития
и новаторства, направили нашия свят по-уютен. Несъмнено склонността към наруша-
ване, подкрепена с оптимизъм, благоприятстващ поемането на рискове, допринася за
прогреса и за откривателството... И тогава глупостта и съзиданието ще бъдат двете
страни на една и съща монета, чиято обща точка е мислене, определяно като различно,
противоречиво, сиреч такова, което излиза от отъпканите пътища.
Следователно глупостта е много по-изобретателна, отколкото изглежда. Тя не се
свежда до липса на интелигентност, така както интелигентността (КИ) не предпазва от
изкушения...

57
 10.
ЗАЩО ВИСОКОИНТЕЛИГЕНТНИТЕ ХОРА
ПОНЯКОГА ВЯРВАТ В НЕЛЕПОСТИ?
Брижит Акселрад
Почетен професор по философия и психология

„Всички образователни усилия, които демократичните общества са приели, из-

глежда, забравят един основен залог при познанието: когато се прилага немето-
дично, критичният дух лесно води до доверчивост. Съмнението притежава еврис-
тични качества, вярно е, но също така вместо до ментална автономия може да
доведе до познавателен нихилизъм.“
– Жерал Бронер, „Демокрацията на доверчивите“ 43

43
G. Bronner. La Democratie des credules. Paris: PUF, 2013, p. 296.
58
 Понякога хора, чиято интелигентност изглежда очевидна, предизвикват учудване,
като изразяват – не на шега идеи, лишени от всякакво основание, или подкрепят вся-
какви чудати теории.
Вярно е, че няма дефиниция за интелекта, която да е възприета единодушно от
всички. Вероятно причината за това е, че тази дума обозначава различни способности:
историята ни дава многобройни примери за хора, които по всеобщо мнение са били
смятани за интелигентни в такива различни области като науката, техниката, изкуствата
или философията.
Като се опира на дефиниция за интелигентността, възприемана като „способност за
мислене, организиране, решаване на проблеми, абстрактно мислене, възприемане на
сложни идеи, бързо заучаване и поучаване от опита“, в един метаанализ, включващ 63
изследвания44, се заключава, че интелигентните хора са по-малко склонни да вярват,
отколкото другите.
В такъв случай изглежда логично да си помислим, че хората, надарени с по-висока
интелигентност, имат най-големи шансове да успеят да се предпазят от вярванията.
За да се дефинира интелигентност от най-високо равнище, трябва да споменем уди-
вителната способност на някои хора да излизат от отъпканите пътища и от господства-
щите модели в своята епоха, способността им да създават нови неща, да не се задоволя-
ват с това, което в даден момент изглежда като разбиращо се от само себе си: Галилей,
Дарвин, Айнщайн, Кант, Декарт са успели да мислят различно от начина, по който са
мислили хората по тяхно време. Не са се съгласили с мисленето на мнозинството и с
простите обяснения. В техния случай интелигентността е придружена от критична ми-
съл, от способността за интелектуална „съпротива“ спрямо господстващия дискурс,
спрямо опитите за наставляване и – най-общо – спрямо всякаква форма на догматизъм.
И все пак в една статия 45 Хедър Бътлър – доцент във Факултета по психология в Ка-
лифорнийския държавен университет – поставя въпроса за това объркващо явление: ин-
телигентни хора могат да говорят и вършат глупави неща (foolish things) и да вярват в
глупости. Тя пише: „Макар и често смесвана с интелигентността, критичната мисъл не
е интелигентност. Критичната мисъл е съвкупност от познавателни компетентности, ко-
ито ни позволяват да мислим рационално в зависимост от определена цел, и способност
да използваме тези компетентности, когато е най-подходящо. Хората, мислещи кри-
тично [...], са гъвкави, те имат нужда от доказателства, за да подкрепят убежденията си,
и разпознават лъжливите опити, които се мъчат да ги убедят. Критичното мислене е
способност да се превъзмогнат всякакви когнитивни предразсъдъци (например ретрос-
пективното изкривяване, изкривяването на потвърждението).“
При това положение разбираме по-добре защо е възможно дори много интелигентни
хора понякога да вярват в чудновати неща. Социологът Жерал Бронер, интервюиран

44
M. Zuckerman, J. Silberman, J. A. Hall. The Relation Between Intelligence and Religiosity. A
MetaAnalysis and Some Proposed Explanations [превод на български: „Връзката между интелекта и ре-
лигиозността“ – б.пр.]. – Personality and Social Psychology Review, University of Rochester, August
2013.
45
H. A. Butler. Why Do Smart People Do Foolish Things? Intelligence Is not the Same as Critical
Thinking and the Difference Matters. – Scientific American, October 3, 2017.
59
наскоро от Тома К. Дюран в документалното предаване „Законите на умственото прив-
личане“46, казва, че в началото е бил милениалист: „Зная, че човек може да вярва в шан-
тави неща, без да е луд.“ И добавя, че „поредица от съвпадения“, „поредица от съвсем
дребни нещица“ са го накарали да преосмисли това убеждение.
Но не всички се възползват от благоприятните обстоятелства.

Джими Картър и неговото писмо до извънземните

Американският президент Джими Картър (19771981) заявявал по време на предиз-
борната си кампания: „Ако бъда избран за президент, ще направя така, че всички съб-
рани данни за НЛО да бъдат предоставени на обществеността и учените.“ После доба-
вял следното изненадващо изречение, което е добър пример за изкривяване на потвър-
ждението: „Убеден съм, че НЛО съществуват, защото съм виждал едно от тях.“
Следвайки своите убеждения, на 5 септември 1977 г. Джими Картър изпратил в кос-
мическия апарат „Вояджър 1“ писмо до извънземните. След като представил апарата и
Земята, Джими Картър се обърнал към тях със следните думи: „Това е подарък от един
малък, далечен свят, свидетелство за нашите звукове, наука, образи, музика, мисли и
чувства. Ние се опитваме да оцелеем в нашето време, за да можем да живеем във вашето.
Надяваме се един ден, след като разрешим проблемите, пред които сме изправени, да се
присъединим към общността на галактическите цивилизации. Този запис е израз на на-
шата надежда и решимост, както и на добрата ни воля в тази толкова огромна и изклю-
чителна Вселена.“ Това, че Джими Картър, носител на Нобеловата награда за мир през
2002 г., автор на множество политически изследвания, е имал наивността да изпрати
послания до извънземните, при положение че те ще стигнат чак след 40 000 години и
при всички случаи ние нищо няма да знаем, защото „Вояджър 1“ няма да предава данни
след 2025 г., ни кара да се замислим.
Картър обаче не е единственият, който е изпращал послания до извънземните. На 19
ноември 2017 г. „Сайънс Поуст“ оповестява, че екип от астрономи от SETI (Search for
ExtraTerrestrial Intelligence) е изпратил радиопослание, съдържащо информация за пла-
нетите от нашата Слънчева система, структурата на ДНК, рисунка на човешко същество
и друга основна информация за Земята и нейните обитатели по посока към съседна сис-
тема – една от най-близките, за които се знае, че може да имат обитаема планета, дос-
татъчно близка, за да успеем да получим отговор за по-малко от 25 години – доста по-
разумен срок, трябва да признаем, който също обаче не е утре.
Учудващо: учени като физика Стивън Хокинг или астронома Дан Уертимър – изсле-
довател в областта на търсенето на извънземен разум в Калифорнийския университет в
Бъркли – предупреждават властите за възможните последици от общуване с извънзем-
ните, чиято „цивилизация, способна да получи и да разбере тези послания, със сигур-
ност ще бъде много по-стара и по-напреднала от нашата в технологично отношение“.
Дан Уертимър отбелязва: „Това е като да крещиш в гора, преди да знаеш дали там има
тигри, лъвове, мечки или други опасни животни.“
Което може да ни накара да се притесним...
Освен това някои високоинтелигентни хора могат до такава степен да бъдат засле-
пени от своите убеждения, че да се откажат от критичното си мислене, да пожертват
щастието си и дори живота си.

46
La Tronche en biais. – Les Lois de l’attraction mentale, novembre 2017.
60
 Стив Джобс – гениален визионер, но заслепен от убежденията си
Наричан iGod – бога на високите технологии, – Джобс често говори за „магическото
мислене“ с идеята, че може да подчини света на своята воля. То било дало своите пло-
дове, когато той осъществил гениалните си идеи, но се оказало безсилно срещу рака.
По мнението на биографите му – Даниел Ишбиа и Уолтър Айзъксън – и като се имат
предвид всички филми, създадени по негови идеи, Стив Джобс бил много интелигентен
и дори гениален. Даниел Ишбиа – журналист и автор на „Четирите живота на Стив
Джобс: биография на Стив Джобс“ (Les 4 vies de Steve Jobs: Biographie de Steve Jobs) –
го описва така: „Неспокоен, перфекционист, обладан от гений и надарен с естествено
чувство за Красотата, Джобс беше способен на големи мечти и имаше таланта да накара
и другите да повярват в тях [...] Той не беше генерален директор, а истински творец,
търсещ вечния Граал, естет, воден от едно желание: да промени света...“
Биологичният баща на Стив Джобс е сириец. Майка му американка. И тъй като не е
омъжена, а е и студентка, тя дава сина си за осиновяване веднага след раждането му на
семейство Джобс, при условие че ще го изпратят да завърши университет. Тези хора са
много скромни. Те приемат условието. Малко след това се преместват в Силициевата
долина. Стив Джобс е привлечен от Индия и будизма. След хипи тийнейджърски години
и дълъг престой в Индия с приятел, той се връща у дома и записва висше образование,
но напуска университета след три месеца. После се записва като свободен студент в
курс по калиграфия, който засилва вкуса му към естетиката. Цяло лято Джобс живее в
една овощна градина и се храни само с ябълки. Малко по-късно заедно с приятеля си
Стив Возняк основава „Епъл“ и на 25 години става най-младият американски милионер.
Заобикаля се с гении, от чиито интелектуални способности успява да извлече най-доб-
рото, действайки като откривател на техните таланти благодарение на своята харизма.
Негова е гениалната идея за Apple I, Apple II, Pixar, iMac, iPod, iTunes, iPhone, iPad и
много други. Животът му е осеян с клопки, но всеки път той ги преодолява, за да отиде
още по-напред. Освен в последния етап – рак на панкреаса.
Когато през октомври 2003 г. му поставят диагноза „тумор на панкреаса“, лекарите
се разплакват от вълнение, като установяват, че туморът подлежи на операция. Но Стив
Джобс отказва да бъде опериран. Като будист и вегетарианец той гледа на медицината
скептично и твърдо вярва в алтернативните методи – всичките кой от кой по-странни.
Консултира се с лечители, природолечители, специалисти по акупунктура, пие билкови
лекове, всякакви сокове и гладува продължително. През 2004 г. нови изследвания по-
казват незначителен ефект от салатите от глухарчета върху раковите клетки: туморът се
е разраснал извън панкреаса. Тогава се съгласява да бъде опериран, но несъмнено вече
е твърде късно. През април 2009 г. му е трансплантиран черен дроб в Методистката
университетска болница на Института по трансплантации в Мемфис, Тенеси. Продъл-
жава да работи за „Епъл“ до смъртта си през октомври 2011 г., когато е на 56 години.
Биографите и приятелите му са си задавали много въпроси за амбивалентната му лич-
ност. Гениален откривател, способен да повдигне планини, но неспособен да се откъсне
от глупостите, ускорили края му. Дали мисълта, че е бил изоставен от биологичните си
родители, не го е карала да запълва тази празнота с езотерични занимания? Когато бил
на 7 години, се почувствал отчаян от репликата на едно момиченце, с което споделил,
че е бил изоставен, а после осиновен: „Значи родителите ти не са те обичали?“ Осино-
вителите му винаги са го подкрепяли от все сърце. Влиянието на хипи контракултурата
на Силициевата долина през 70те години на ХХ в. несъмнено е породило желанието му
да иде да търси другаде – в Индия – „просветлението“.

61
 „Галилей е грешал: Църквата е имала право“
Някои ирационални убеждения могат да бъдат опасни само за своя носител, но неви-
наги е така. Поради влияние, внушение, прозелитизъм и дори може би без самите те да
вярват в това, което казват, някои използват целия си интелект, за да убеждават умове,
склонни да повярват. В документалния филм „Законите на умственото привличане“
Анри Брош казва: „Една четвърт от европейците вярват, че Земята е в центъра и всичко
обикаля около нея.“
Преди няколко години, на 6 ноември 2010 г. в хотел „Гардън Ин“ в Саут Бенд, Инди-
ана, на 150 км от Чикаго, се проведе конгрес, претендиращ за научност, под заглавието
„Галилей е грешал: Църквата е имала право“.
Десет докладчици, твърдящи, че са „експерти“, се опитаха да докажат, че Слънцето
обикаля около Земята – според геоцентричната система, – макар след Коперник,
Галилей, Кеплер и Нютон науката да е доказала, че Земята и другите планети обика-
лят около Слънцето – според хелиоцентричната система. Подзаглавието беше обеща-
ващо: това трябваше да е първата годишна католическа конференция върху геоцент-
ризма. Д-р Робърт Съндженис откри конгреса с доклад, озаглавен „Геоцентризмът:
знаят го, но го крият“, в който използва широко известната тема за теорията за светов-
ния заговор. Другите участници – д-р Робърт Бенет, д-р Джон Салса – говориха по също
толкова изумителни теми: „Научно доказателство: Земята е в центъра на Вселената“,
„Въведение в механиката на геоцентризма“, „Научните експертизи показват, че Земята
е неподвижна в центъра на Вселената“. Титлите им бяха обгърнати в пълна неяснота:
доктори по някакви науки, професори... Например Робърт Дж. Бенет, съорганизатор на
конгреса, твърдеше, че е защитил докторат по обща относителност. Робърт Съндженис
беше президент на Международната католическа апологетика и автор на множество
книги и статии по теология, наука, култура и политика. Преподавал дълги години фи-
зика и математика в различни институции. Твърдеше, че физиците – като Алберт Айн-
щайн, Ернст Мах, Едуин Хъбъл, Фред Хойл и „много други“ – били доказали, както е
казано в Библията, че Слънцето и всичките планети обикалят около Земята, стояща на
едно място в пространството, неподвижна и неизменна, изпълнена с надежда, че хората
ще отдадат на Светото писание истинското му място и ще разберат, че науката изобщо
не е това, което се говори за нея.
И това – при положение че всяко научно откритие дава ново доказателство, че гео-
центризмът не е представа, отговаряща на действителността. Що се отнася до привър-
жениците на геоцентризма, те могат да се позовават единствено на Библията. На всеки
научен аргумент те отговарят: „В Библията е казано, че...“ Нападките срещу Галилей
очернят образа на един от създателите на модерната наука, който представя едно от
първите доказателства за хелиоцентризма на Коперник, но също така позволяват да
бъде измито това, което някои приемат като нанесена обида, когато Църквата се покая
през 1992 г. за присъдата над Галилей.
Много вода изтече от времето на Галилей. Науката на последователите на Коперник
имаше против себе си Светото писание, както и вярата в разкритата в него истина и
трябваше да води битки против ирационалното. Учените бяха преследвани. И днес про-
дължава да има непримирими глупаци, които се опитват да манипулират умовете, за да
прокарат всякакви чудати теории: това е все същата битка на обскурантизма против ис-
тината.

62
 Каква сила против обскурантизма?
Малко вероятно е да успеем да повишим интелигентността си, но можем да се научим
постепенно и методично да развием критичното си мислене.
Не всички вярвания са глупави, абсурдни или опасни. Някои са градивни – например
вярата в себе си, в собствените умения, в собствената стойност, в живота или в другите.
Рискът да позволиш да ти влияят опасни убеждения до такава степен, че да си загу-
биш ума, идва от необходимостта на всяка цена да намериш смисъл в живота. Ако дру-
гите ни дават обяснение, което съответства на нашия възглед за света или което ни спес-
тява усилието ние сами да търсим, лесно е да го възприемем.
Но най-голямата сила на ирационалните убеждения идва от това, че те имат способ-
ността да се съгласуват с интуитивните ни очаквания.
Открай време мнозина вярват във всякакви странни неща, както и мнозина се опитват
да се борят против тези вярвания. Така се получава едно равновесие, което – с течение
на времето всъщност не се променя особено. Ето по такъв начин можем да отстояваме
рационализма – с идеята, че просто сме част от равновесие.
Колкото и умен, образован и критичен да е един човек, той не е застрахован от вяр-
ване в някоя глупост – на първо място, защото е трудно да се приеме случайността. Тър-
сенето на съдбата, на фаталността, на конспирацията, заговора, намерението – добро
или лошо – зад случайността е универсално изкривяване. „Има си крушка опашка“,
„Няма дим без огън“, „Парен каша духа“ и т.н. са все изрази, които са израз на нашата
необходимост от причинност и смисъл. Дори най-големите учени са и подвластни. Ето
какво пише Айнщайн в своите писма относно болестта на съпругата си Милева и сина
си: „Наказание, което напълно заслужавам, защото извърших най-важната постъпка в
живота си, без да мисля: създадох деца с морално и физически непълноценен човек...“47
Майката на Алберт Айнщайн се опитвала да го разубеди и да го откаже от женитбата с
Милева, която била куца, като му предричала, че децата му ще страдат от същия недъг.

47
J. Stachel, D. C. Cassidy, R. Schulmann (eds.). Collected Papers of Albert Einstein, the Early Years
18991902. NewJersey: Princeton University Press, 1987.
63
От откривателя на относителността бихме могли да очакваме по-правилни възгледи! Но
както казват двама от биографите му – Роджър Хайфилд и Пол Картър, – Айнщайн бил
човек, „чиято комбинация от интелектуална прозорливост и емоционално късогледство
довела до доста разочарования в живота на близките му“.
В крайна сметка това, което е по силите ни, може би не е да направим така, че по-
малко хора да вярват в странни или налудничави неща, а само да не стават повече.
Много рядко се случва да успееш да промениш мнението на някого, който вече е убеден.
Тъкмо обратното, рискуваш да засилиш убежденията му.

64
 11.
ЗАЩО НАМИРАМЕ СМИСЪЛ
В СЪВПАДЕНИЯТА
Разговор с Никола Говри
Психолог и математик, професор във Висшето педагогическо училите в
Лил, Северна Франция, институционален член на Университетската лабо-
ратория за човешко и изкуствено познание

Някои съвпадения изглеждат толкова стъписващи, че човек отказва да ги отдаде на

случайността, а се опитва да намери смисъл в тях. Но според Вас в тези случаи става
дума за липса на разбиране на контекста...
Ние притежаваме локално виждане, едновременно във времето и в пространството.
При наличие на глобален поглед съвпаденията не са толкова учудващи. Да вземем па-
радокса на рождените дати: каква е вероятността сред 25 души двама да са родени на
една и съща дата? За да отговорим на този въпрос, се изкушаваме да използваме еврис-
тика, опростено разсъждение, за да се запитаме каква е вероятността от 25 души някой
друг да е роден на същата дата като нас.
Резултатът е доста слаб, тъй като задачата се свежда само до една възможна дата –
датата на нашето раждане. Вероятността друг човек от 24 души да има същата дата на
65
раждане като мен е едва 6,3%. Много по-голяма е обаче вероятността сред 25 души да
има двама, чиито дати на раждане съвпадат. Но това изобщо не е същият въпрос.
Посочвате също като пример една жена – Вайълет Джесъп, – оцеляла при три кора-
бокрушения, едното от които е на „Титаник“. Това изглежда необичайно, но в крайна
сметка изобщо не е.
Проблемът идва от това, че информацията е недостатъчна и запълваме дупките с лип-
сващи елементи, които изглеждат вероятни или подразбиращи се. Когато научим, без
друго уточнение, че даден човек е оцелял в корабокрушението на „Титаник“ и в други
две корабокрушения, си представяме, че двете могат да се сравнят с това на „Титаник“,
което далеч не е така, тъй като при едното е имало съвсем малко жертви, а при другото
изобщо е нямало. Освен това хората мислят, че Вайълет Джесъп е била съвсем обикно-
вена жена. А всъщност е работила за компанията, притежаваща тези три кораба.
Казвате също, че като се разгледат внимателно събитията на 11 септември, се откри-
ват много 11, което поражда изкушението в това да се види заговор или знак на съдбата.
Но според Вас във всичко това няма нищо необичайно...
Това важи за всяка нумерология и за числата фетиши. По същия начин намираме сто-
тици 19 в Корана, 7 в Библията или техни производни, което от статистическа гледна
точка изобщо не е учудващо.
Също така там можем да намерим и предсказания във формата на думи, свидетелство
за което ни дава например Библията: тайния код, в който чрез различни матрици за про-
чит журналистът Майкъл Дроснин преди няколко години разкри изобилие от предска-
зания в Библията, включително края на света. Всъщност броят на възможните матрици
и на методите за компютърен анализ е толкова огромен, че може да се намери всичко,
каквото и да е то. Дроснин дори отправя предизвикателство: да намери в „Моби Дик“
също толкова предсказания, колкото в Библията. Е, добре, това беше направено!
Впрочем със същата техника в Библията бе намерено „Бог не съществува“, „Мразете
Исус“... Така че, стига да искаш, можеш да намериш какво ли не.
Включително и във Вашата книга?
Сигурно! В „Мисли“ на Паскал намерих известие за хиляди умрели от СПИН. След
като кодира азбучно генома на бирената мая, един компютърен специалист – Себастиан
Помие – открива в него „пиле с пържени картофи“! Това бил обядвал...
Ако се опитваме просто да прилагаме определена решетка за прочит, избрана слу-
чайно, вероятностите да намерим „пиле с пържени картофи“ са много слаби, но като
повторим опитите много пъти, става съвсем друго нещо.
Изчислили сте, че през последните двайсет години 72 000 съня, предвещаващи ня-
какво събитие, наистина са можели да предвещаят нечия смърт през следващата сед-
мица, но са минали незабелязани...
Да, това е само преценка, но тя също онагледява връзката между слаба вероятност и
множество случаи. Анри Брош беше направил подобно изчисление за телевизионно
предаване за мистериите, по време на което един медиум беше накарал зрителите да
запалят лампите в домовете си, за да може той да включи лампите в цяла Франция.
Обаждаха се десетки уплашени хора, за да съобщят, че в дома им една крушка просто
гръмнала. Невероятно! Но като се има предвид, че предаването имаше продължител-
ност един час, и като се предположи, че всеки е имал в дома си 45 светещи крушки,
нормално е няколкостотин да изгорят, като се отчете средната издръжливост на една
електрическа крушка. За всяка от лампите вероятността е била много слаба, но се пови-
шава, когато те са стотици хиляди.

66
 Медиумът е можел да заяви, че е в състояние да предизвика раждания или смърт!
Да, но знаем, че това се случва често. А обикновено за изгорелите крушки не се го-
вори. Същото е и със сънищата, които се сбъдват. Аз самият много пъти съм сънувал
такива сънища, много силни, като истински, но за щастие, нищо лошо не стана. Иначе
щях да имам двама приятели по-малко...
Как става така, че нито едно предсказание на астролози или на ясновидци не е точно,
че няма съвпадение?
Напротив, често предсказанията се оказват точни. Елизабет Тесие беше предсказала
нещо през септември 2011 г. Не беше нито атентат, нито 11, но както и да е... Обикно-
вено техните предсказания са по-предвидими: трусове, катастрофи. Но не и 11 септем-
ври, който наистина беше нещо неочаквано. За да обоснове предсказанията си, Елизабет
Тесие често казва, че е предрекла самолетни катастрофи. И тогава някой на шега се зах-
вана да прави случайни предсказания на компютъра, което се оказа по-ефикасно от Ели-
забет Тесие. Подобен проблем е и с рождените дни: прави се списък на датите и ако
бъде предсказан някакъв нещастен случай, не е невъзможно да се намерят едно-две съв-
падения.

Нападате някои подходи в психологията, например психогенеалоги-

ята и синхроничността...
Психогенеалогията се основава предимно на съвпаденията на дати между това, което
ни се случва, и събития, преживени от предците ни. Всъщност тя е малко по-сложен
вариант на парадокса с рождените дати, защото тогава се търсят съвпадения между два
различни списъка. Но тъй като се изгражда едно богато родословно дърво, нерядко се
случва да се получат стотици дати, което увеличава вероятността за съвпадение. Освен
това на практика нямаме съвършено точни дати. В най-лошия случай, когато не се на-
мери абсолютно нищо, се прибягва до нагаждане: един пациент бил на 24 години, бра-
тът на дядо му умрял при катастрофа на 30 години и една психоложка прави връзка
между тези данни, като казва, че младият човек скоро ще навърши 30ата си година.
Много забавно! Другият доста известен случай, за който често ме питат, наистина е
синхроничността. Юнг искал да създаде теория с помощта на няколко математици и
един физик, но така и не успял да я изведе докрай.

И все пак не можем да се сдържим и да не придаваме смисъл на съв-

паденията. Предполагам, че дори Вие се изкушавате да го правите...
Съвършено вярно! Събитие, което е слабо вероятно да стане, ни се струва много по-
учудващо, когато ни се случи на нас вместо на другите. Наскоро правих проучване с
деца върху възприемането на случайността, като хвърлях зар зад преграда, която да го
скрива, а те трябваше да познаят осем поредни пъти кое число ще се падне. Исках да
анализирам каква последователност от предположения ще направят. От 70 деца едно
успя да познае четири пъти поред. Докато правех опитите, си казвах: „Това е ужасно,
ако това се среща, значи съм се заблудил – предчувствието съществува!“ Трябваше да
послушам гласа на разума: едно от 70 – това се обяснява със случайността. То е като
оптическите илюзии: за момента не можеш да се освободиш от тях, но можеш да по-
мислиш разумно.
Съществува едно явление, наречено „прекомерно очакване на разпределението“. Си-
реч очакване случайността да се окаже представителна за идеята, която е била създадена

67
за нея. И е точно така: човек очаква датите, взети случайно, да не са групирани специ-
ално, а да са разпределени равномерно. В действителност много често от дванайсет
дати, избрани случайно, две и дори по-скоро три се падат в един и същ месец. Това
прекомерно очакване на разпростирането може да ни доведе до грешки, но не е ираци-
онално.

Значи ли това, че можем да повярваме, че и случайността трябва да се

подчинява на правила?
Всъщност както във времето не очакваме случайно избрани дати да се окажат близки,
така и в пространството си представяме, че точки, разпределени случайно на дадена
повърхност, са твърде подредени. Бомбардировките над Лондон през Втората световна
война са много добър исторически пример за това. Германските пилоти летели толкова
високо над облаците, че не виждали къде хвърлят бомбите, които падали съвършено
случайно. Но като гледало картата на пораженията, британското командване устано-
вило, че те се групират в определени точки, които не отговарят на явни военни цели, и
оттам стигнало до извода, че немците си служат с лоши карти. Всъщност един статис-
тически анализ показа, че пораженията не са били специално групирани, а разпределени
случайно.
Вие обяснявате – парадоксално – че несъмнено на тези познавателни илюзии ние дъл-
жим отчасти оцеляването на нашия вид: по-добре е да виждаш много съвпадения, от-
колкото недостатъчно...
Психолозите еволюционисти предполагат, че постепенно сме се научили доста добре
да ги откриваме. В една епоха, когато това е могло да бъде от жизненоважно значение,
е било по-добре съвпаденията да бъдат свръхинтепретирани и човек да избяга, когато
листата помръдват, защото може би зад тях се крие хищник, отколкото да подцени важ-
ността им и да не си направи никакъв извод.
Впрочем научният метод се състои в търсенето на съвпадения и връзки и тяхното
интерпретиране по начин, различен от случайността. Това не е ирационално, но методът
е рискован, защото невинаги довежда до достоверни заключения. Например един опит,
осъществен по принцип правилно, доведе до извода, че съществува ефект „Моцарт“,
според който, когато слуша Моцарт, човек става по-интелигентен. Но когато бе напра-
вен опит да се повтори, не се получи. Предполага се, че става дума за положителна заб-
луда, каквато често се получава. В тези случаи подобна илюзия е недостатък на рацио-
налния метод.
И накрая, откъде идва нашето колебание по отношение на случайността? Дали е чиста
когнитивна неспособност, или просто изпитваме ужас от нея?
Не мисля, че изпитваме ужас, но обикновено човек обича да има обяснение: точно
затова е създадена науката. Но аз наистина нямам отговор на този въпрос...
Разговора записа – Жан-Франсоа Мармион

68
 12.
ГЛУПОСТТА КАТО
ЛОГИЧЕСКИ ДЕЛИРИУМ
Борис Сирюлник
Невропсихиатър и преподавател в Университета в Тулон

Няма нищо по-често срещано и по-сериозно от глупостта. В това отношение сигурно

ние сме най-надарените живи същества, след като живеем в свят от представи, някои от
които, независимо от вътрешната им логика и липсата на противоречие, могат да се
окажат напълно откъснати от действителността. Определят ги като „бълнувания“, „де-
лириуми“, когато става въпрос за психичноболни, но най-често – за вас, както и за мен –
това е просто глупост. И е много лесно да се намерят хиляди примери във всички сфери
на човешкия интелект.
Да вземем областта на биологията. Ако аз твърдя, че психофармакологичният ефект
от две хапчета витамин В6 се равнява точно на ефекта от едно хапче витамин В12, ма-
тематическата логика ми служи за примамка, с която да ви накарам да повярвате в ня-
каква логика. Следователно когато е приложена към друга област, дадена логика може
да се окаже глупост. Така аз направих едно малко изчисление, вдъхновено от психиа-
търа и психоаналитик Вилхелм Райх. Възможностите за сексуален живот на дадена
двойка са около 50 години, понякога повече. При честота от два сексуални акта сед-
мично – обичайна периодичност в нашата култура – се получават около 5000 до 6000
сексуални акта. Обаче във Франция – със златен медал по раждаемост в Европа – же-
ните раждат средно по 1,9 деца. Или – схематично представено – едно дете на 3000 акта.
Следователно от статистическа гледна точка е слабо вероятно сексуалните отношения
да са причина за бременност! Това е неизбежно. (Мимоходом трябва да отбележим, че

69
от математическа гледна точка при такова съотношение са били необходими 2 399 200
000 000 сексуални акта, за да се получи население от 7,5 милиарда души.)

Опасните скокове на псилаканистите

А при психоаналитиците? Ще ни е полезно да научим една кратка история за съпер-
ничеството между Аллах Каен и Татко Фройд. Завистта на Аллах Каен става отправна
точка за фундаментално теоретично различие, което ражда псилаканизата, почитана
днес от нейните пламенни привърженици, които повтарят теориите му без никакви кри-
тики или спорове. Показателно е например, че една еврейска пациентка казала веднъж
на Аллах Каен: „Всяка сутрин се събуждам от силна тревога. Преживявам го след вой-
ната, в този час Гестапо започваше да чука на вратата.“ Аллах Каен станал от креслото
си и излязъл от теорията, за да влезе в практиката и действието. Защото той погалил
бузата на дамата и рекъл: „Geste a peau, geste а peau...“ Реакция на пациентката: „Това
е страхотно, чудесно!“ И наистина... Трябва да отбележим, че работите на Аллах Каен
върху стадия с огледалото били вдъхновени от животинската етология, която той поч-
тено цитирал. Всъщност той бил един от първите, чел подобен род публикации, про-
тивно на твърденията на псилаканистите, които ме мразят, защото изтъкнах тази връзка,
а при това тя може да се провери много лесно.
Американският психоаналитик Рене Шпиц още през 1946 г., в книгата си „Първата
година от живота на детето“, с предговор от Анна Фройд, цитира 28 позовавания на
животинската етология. От това аз стигам до извода, че – без да са чели собствените си
основополагащи текстове – псилаканистите ме нападат в името на идеята, която те си
създават за действителността, а не на същинската действителност. Това всъщност е де-
финицията на логическото бълнуване.
През 80те години на ХХ век, по повод на една конференция, измислих шега, за да
онагледя това, което Фройд нарича сгъстяване и премествания в обсесивната невроза.
Измислих случая на някой си Ото Кранк, страдащ от хистерична парализа на двете уши:
не можел да ги мърда, както правели съучениците му. Отишъл да се консултира с пси-
хоаналитик или псилаканист, за когото означаващото е глупаво, понеже той въздейства
върху реалността. Тъй като се знаело, че е достатъчно да се промени едно означаващо,
за да се видоизмени действието му върху реалното, психоаналитикът посъветвал Ото да
направи анаграма от името си – Ото, – като го напише наобратно. Още на следващия
ден Ото се почувствал много по-добре. Това е същото разсъждаване както при „жест а
по“: преместване, сгъстяване, после опасен скок...
70
 Ще влезем в кариерата...
Но да бъдем справедливи: понякога глупостта удря със същата сила и противната
страна – сред психоаналитиците, които твърдят, че следват научните методи. Класифи-
кациите в учебника по диагностика и статистика на Американската асоциация по пси-
хиатрия или на Международната класификация на болестите на Световната здравна ор-
ганизация се изработват въз основа на статии, приети от специализираните списания с
редакционни колегии, в които понякога ме канят да участвам. Макар че името на автора
остава скрито, много често се досещаш кой е писал статията, защото познаваш стила му
и предпочитаната от него тема. Освен това много лесно може да се състави комитет за
оценяване, като се изберат подходящите членове, без значение дали става дума за ба-
джанака ти, или за някой приятел, на когото си заел голяма сума пари или пък вече си
го публикувал два пъти и сега той трябва да ти върне услугата, или пък някой на девет-
десет години, който непрекъснато повтаря едно и също („стадий на огледалото, стадий
на огледалото, стадий на огледалото...“). В крайна сметка така се прави кариера: като се
повтаря все една и съща публикация, на която е достатъчно да се сменят заглавието и
едно-две изречения – и така до пенсия. Разбира се, малко преувеличавам, но точно спо-
ред този анонимен способ моят приятел Пол Екман – един от великите пионери в пси-
хологията на емоциите – получи отказ за публикуване на статия в едно списание, в което
вече беше публикувал две години по-рано. Глупостта засяга дори редколегиите, даващи
оценка на приятели!
Тя присъства във всяка система, независимо дали си биолог, математик, статистик,
психоаналитик, псилаканист, или практикуващ лекар. Част е от организацията на ежед-
невието. Заслужаваме Нобелова награда за нашата услужливост! Или нещо още по-
добро – а именно цитиранията в кварталното кафене. И все пак нека отдадем дължимата
почит на научния подход. Той поне има това положително качество, че горещо препо-
ръчва съмнението, проверката и съгласието, че нашите истини са мимолетни. Това е
напредък в глупостта. Но ако някой иска да направи научна кариера, трябва задължи-
телно да докаже, че има право... което пък стига до безумното убеждение. Следователно
се очертават две мнения: надежда за кариера или надежда за живот. Или се борим със
съмнението и отдаваме право на убеждението, като едновременно засилваме нашата
глупост и надеждата ни за кариера. Тогава се подписваме под публикации „мрън-мрън,
дрън-дрън“, за да ни харесват, като вмъкваме полезните термини и цитирания. Или на-
рушаваме правилото с риск дори да бъдем нападани. След известно време, през което
ще се чувстваме некомфортно, може би към нас ще се присъединят и други хора, с които
ще образуваме нова секта... и тя – на свой ред – ще повтаря своето „мрън-мрън“. Да
мислиш самостоятелно означава да мислиш само за себе си, преди към тебе да се при-
съедини група приятели, за да образувате нова банда глупаци... Приятели глупаци. С
малко късмет поне ще ви е приятно заедно да си разправяте глупости. Ето как една ка-
риера може да се окаже засегната от нашето отношение към глупостта.
Впрочем мисля, че с тази статия на собствената ми кариера ще бъде нанесен гаден
удар!

71
 13.
ЕЗИКЪТ НА ГЛУПОСТТА
Патрик Моро
Преподавател по литература в колежа „Антсик“ в Монреал, главен редак-
тор на списание „Аргюман“

„Онова, което казват глупаците? Самите те не го знаят, това е тяхната за-

щита. Думите на глупака, без да са лишени от смисъл, не са задължително точни.
Кречетало с фатическо призвание, предназначено да изтласква мълчанието в ъг-
лите. Глупакът [...] се вкопчва в баналностите, както пияният гимнастик във въ-
жето на своя трапец. Сграбчва готовите фрази и не ги пуска.“
– Жорж Пикар, „За глупостта“ 48

Понякога вършим глупости, но много по-често ги изричаме. Следователно в повечето

случаи те минават през речта. А дали изказванията, които биват преценявани като глу-
пави, всъщност не са израз на недостиг – най-малкото моментен – на интелект, като
представляват една от многобройните му възможни прояви? Тази хипотеза би прибли-
жила глупостта до новговора на Оруел, чиято идеална употреба, която авторът на
„1984“ нарича още паткореч (duckspeak), „идва от ларинкса, без изобщо да засяга мо-
зъчните центрове“49.

48
Georges Picard. De la connerie. Paris: Editions Corti, 2004.
49
Дж. Оруел. 1984. Превод Лидия Божилова. С., Профиздат, 1989, с. 297. Б.р.
72
 На пръв поглед може да се стори странно да се прави връзка между речевата глупост
и новговора – каноничен модел на всички езици на политическа пропаганда. Двете яв-
ления обаче са свързани поради самата си природа: и едното, и другото се определят
като неподходяща, несъзнателна употреба на езика. Глупавите думи или изрази, също
както тези на новговора, се оказват неспособни да предадат правилно действителността,
а също така и мисълта на този, който ги използва. Макар че действителността се вписва
в политико-идеологическото измерение, а мисленето е по-спонтанно, новговорът и глу-
павото говорене може да се окажат близки: и двете представляват изопачаване на нор-
малната и общоприета употреба на езика и думите.
Освен това ще изкажем хипотезата, че тези две съседни явления, отначало различни,
днес се сближават поради най-малко две едновременно съществуващи явления. От една
страна, различни идеологии (оразличаващ феминизъм, антиспецизъм, джендър теория
и т.н.), продължавайки да практикуват т.нар. lobbying conceptuel50, все повече еволюират
по посока, противна на здравия разум. От друга страна, глупостта внезапно се появява
в публичната сфера благодарение най-вече на интернет и на социалните мрежи, които
и предоставят прекрасна възможност за отзвук.
Най-добрият пример за днешната среща на глупостта и новговора е съобщението,
публикувано във фейсбук през март 2018 г. от една веганска активистка по повод ис-
лямския атентат в Треб, по време на който беше убит един месар: „И какво, шокира ви
това, че един убиец е бил убит от терорист? Мен не, не изпитвам никакво съчувствие
към него, все пак има някаква справедливост.“
В това изказване намираме утаено най-характерното от този съвременен новговор,
което го превръща именно в глупост.

Денотативно отклонение: когато думите „се развинтят“

Това, което най-силно поразява общоприетото мнение в горното изказване, разбира
се, е определянето на месаря като убиец. Думата изглежда едновременно нечиста, пре-
увеличена, обидна и – накрая – тъпа, по същия начин, както и думата „педали“, която
един спортен коментатор употреби наскоро – извън ефир, – за да квалифицира футбо-
листите от германски отбор след срещата им с френски клуб.
Следователно изречената глупост, на първо място, е един вид неистина, която често
е преувеличена. Използваните думи не се съгласуват нито с обичайното им значение,
нито с референта, за който се предполага, че се отнасят. Но все пак се различават от
лъжата, защото този, който говори тъпотии, в действителност няма намерение да из-
мами слушателите. По-скоро говори каквото му хрумне. Разбира се, без изобщо да го е
грижа за истината, но също така и без никакви претенции да бъде взет на сериозно;
казано другояче – да го приемат буквално. На пръв поглед тази последна черта като че
различава човека, който говори глупости, от този, който използва новговора, за когото –
напротив – всяка дума е важна, защото разкрива безспорна истина. Да видим как стоят
нещата отблизо.
Определяйки като убиец месаря, станал жертва на терорист, тази веганска активистка
със сигурност не осъзнава, че казва глупост. Напротив. Тя използва понятието с ясното
съзнание, че то се изплъзва от обичайното си значение. Убедено отстоява такова лекси-
кално преподреждане, което – според нея – прави езика по-способен да изрече истината,

50
E. Chauvier. Les Mots sans les choses. Paris: Editions Allia, 2014, p. 76.
73
да отрази действителността. В нейните очи, обективно, убиването на животни е убийс-
тво и следователно да определи като убиец човек, който убива животни, означава да
употреби справедливата дума, макар че не всички могат да схванат веднага тази спра-
ведливост. Трябва да признаем, че такова пренагласяне на смисъла на думите само по
себе си съвсем не е абсурдно. В подкрепа на подобен подход може например да посо-
чим, че по време на робството убийството на роб също не е било смятано за престъпле-
ние! Явното прекаляване, извършено тук в употребата на думата „убиец“, само изпре-
варва смисъл, който по-късно единодушно ще и бъде признат. Хипотезата е приемлива:
като трансформация на стария език и особено на значението на неговите думи, новго-
ворът в много случаи изглежда като напредък. Но дали и в този случай е така?
Очевидно не. Първо, поради простата причина, че в наши дни месарите не убиват
животните, които биват убивани в кланици, а само продават месото им, разфасовано на
пържоли, филета и т.н. Следователно определението „убиец“ не е точно и по такъв на-
чин то става лексикална неправилност.
Тук стигаме до един първи момент, който сближава езика на идеологията с езика на
глупостта, а именно денотативното (референтното) отклонение, поради което думите се
„развинтват“, ако можем да кажем така, спрямо реалността, без при това да можем да
уподобим тези несвойствени употреби на езика с лъжи. Глупакът не вярва наистина, че
всички противници на любимия му отбор са хомосексуални. Колкото до нашата развъл-
нувана активистка, тя просто дори не е помислила, че месарят, когото смята, че изобли-
чава, може би никога не е убил нито едно животно. Следователно в този тип изказвания
думите препращат единствено към самите себе си и стават „собствени референти“ 51.
Предават своеобразен фантазъм – като фетиши, чието значение надделява над действи-
телния им смисъл.

Необоснованост на означаемото: дали убиецът винаги е убиец?

И все пак това прибягване до денотативната функция на речта не е достатъчно, за да
премахне от спора правилната употреба на речника, сиреч да отдели хубавите зърна на
правилните думи от плявата на неправилните. Трябва също така да обърнем внимание
на означаемите на въпросните думи, сиреч на техните дефиниции, защото думите не
толкова назовават света, който ни заобикаля, колкото служат да го анализират, да му
придадат смисъл с помощта на концептите, които ние дефинираме.
Впрочем бихме могли да обърнем внимание на жената, която използва думата
„убиец“, че ако действието убиване на животно наистина беше убийство, тогава би
трябвало да определим като убиец котката, която улавя и убива мишка, кита, изтребващ
крил, гепарда, който е разкъсал антилопа, за да я изяде за вечеря. Правилната употреба
на думите изисква означаемото да има утвърдена дефиниция, която да му позволи да
назовава различни референти, ако те притежават еднакви качества. Така че ако убива-
нето на животно е престъпление, когато е извършено от човек, да е престъпление и ко-
гато е извършено от друго животно. По един или друг начин нашата защитничка на
правата на животните би трябвало следователно да приветства идеята за изтреблението
на всички месоядни животни, най-малкото заради тази „справедливост“ поради щаст-
ливо стечение на обстоятелствата, която споменава в края на изказване, чиито после-
дици не е сигурно, че е преценила. Значи точно тази несъобразителност и това недомис-

51
C. Hagege. L’Homme de parole. Paris: Fayard, 1985, p. 202.
74
ляне, на които тя е плод, съставляват основните общи пунктове между новговора и глу-
постта, като и едното, и другото понякога са причина да се говорят безразсъдни неща и
да се допускат груби грешки поради незнание. Но това не е всичко.

Думи с „капаци на очите“: като Хъмпти Дъмпти

Всъщност тези думи, които се освобождават както от референта си, така и от собст-
вения си концепт, в известен смисъл избягват от обичайното състояние на думите. За-
щото думата винаги се оказва основно проблематична: значението и остава отворено и
може да стане обект на споразумяване между двама събеседници52, които ще се опират
последователно на нейната различна адекватност спрямо референта или на концептуал-
ната и кохерентност, за да потвърждават или отричат, че в един или друг случай е упот-
ребена правилно, че става въпрос за точната дума.
От тази гледна точка речта е едновременно диалектическа и диалогична реалност и
само такъв тираничен индивид като Хъмпти Дъмпти от „Алиса в Огледалния свят“
може да заяви, и то доста презрително: „Когато аз употребявам някоя дума [...], тя озна-
чава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.“53 Точно това
правят глупаци като идеолозите. Техните думи, дефинирани произволно и без връзка с
това, което не са те самите, повече не са отворени за никаква дискусия. Крайно изкри-
вяване на речта, тъй като тя може да бъде единствено обща.
По същия начин както нито глупакът, нито идеологът – по определение – не могат да
проумеят разнообразието на реалността, нито множеството гледни точки, техните думи
също са с „капаци“. Те означават „ни повече, ни по-малко“ това, което непременно е
решил човекът, който ги използва, без никакво отношение спрямо другите участници в
общуването, а и спрямо традицията така, както я отразява речникът. Ако този човек (да
си припомним, той се хвали, че има „нулево съчувствие“) реши, че думата „убиец“ под-
хожда най-добре за определяне на професията на месаря, ами значи тази дума, превър-
нала се в самопозоваваща се поради факта на необоснованата си дефиниция, ще озна-
чава точно това. Но тогава такива думи вече не са наистина думи, а по-скоро еднозначни
сигнали, чийто смисъл вече не подлежи на тълкуване.
И все пак, по един странен парадокс, тези думи сигнали, които се стремят да се нало-
жат авторитарно в разговора, защото повече не могат да бъдат оспорвани, всъщност
стават безспорни. Следователно можем само да ги приемем без дискутиране или... да
им се противопоставим, но като си поемем рисковете и опасностите.

Думи слогани: бойните викове на групата

Защото тези думи сигнали съставляват също – в етимологичния смисъл на поняти-
ето – слогани (думата идва от келтския език в Шотландия и е название за бойния вик,
който надавали едновременно членовете на един и същ клан). Използват се не толкова
за да се каже нещо, което обикновено може да се каже по-добре по друг начин, колкото
за да се изведе на преден план този, който ги използва в дадена повече или по-малко
формална група. (И обратното, този, който не използва тези думи или – още по-лошо –
ги отхвърля, се самоизключва от въпросната група и безвъзвратно заема позицията на

52
Вж. J. Dewitte. La lignification de la langue. – Hermes, La Revue, 2010/3, n° 58, p. 4849.
53
Л. Карол. Алиса в Страната на чудесата и в Огледалния свят. Превод Стефан Гечев. С., ИК
„Пан“, 1996. – Б.р.
75
враг на говорещия субект.) Да нарича някой „педали“ футболистите на германски от-
бор – противник на френски отбор – за него също е начин да се утвърди като поддръж-
ник на французите, като патриот, като мъж, горд със своята хетеросексуалност, и т.н.
По същия начин съобщението, постнато във фейсбук от активистката, издава едновре-
менно желание за съучастие, забележимо във фамилиарното обръщение към виртуал-
ните и събеседници („Ами какво“), и стремеж към отграничаване, който се проявява в
начина и да позира като силен дух, претендирайки, че се противопоставя на преоблада-
ващото мнение, на доксата („това ви шокира“/„не и мен“).
Този открито критичен и леко предизвикателен дух обаче никога не минава отвъд
толерираното от групата, към която индивидът принадлежи, и в това отношение е общ
с глупостта и идеологията. Независимо от опростенческата им реторика – или по-скоро
благодарение на нея, – и двете черпят от нея чувството на превъзходство за този, който
е разбрал всичко. Подобно чувство е в основата на голяма част както от речевата глу-
пост, така и на мълниеносния и никога неопроверган успех на всички политически
езици. Най-често тяхно отличително качество е това, че дават право на този, който ги
използва, да дава оценки по всички въпроси да, откровени и резки, но категорични и
уверени и следователно успокояващи по същността си. Съмнението, интелектуалната
тревожност – напротив – се противопоставя на глупостта и е една от най-ценните про-
тивоотрови за бълнуванията на идеологията.

Загубата на общоприетото мнение

Днешният идеологически бум, облагодетелстван, между другото, от социалните ал-
горитми и мрежи, които пораждат една култура на нишата и свързват помежду им чле-
нове на различни групи, улеснява разпространението на жаргони, които все повече се
отдалечават от общоприетия смисъл. В същото време тези мрежи подронват границите
на въпросните групи по сходство, като пораждат смесване между това, което е лично
или полулично, и това, което става публично, и следователно между това, което може,
и това, което не може да се каже публично.
Така, след като съобщението на младата жена, шокиращо за повечето хора, бе изоб-
личено от повечето участници, които не споделяха нито речника и, нито идеологичес-
ките и позиции, нейната първа реакция беше да протестира, че „този пост е отправен
само до приятелите и“, после да се обърне към „L 214“ – асоциацията за защита на пра-
вата на животните, с която се идентифицираше. Но сгреши, защото тази асоциация вед-
нага – със специално обръщение – се разграничи от думите и.
Колкото до грубата забележка на нашия спортен коментатор, ако не беше зложела-
телната намеса на трето лице, тя никога нямаше да стане публична и нямаше да предиз-
вика добре известния ни скандал.
Тези два случая са показателни за кризисното състояние на определен публичен дис-
курс, заобиколен от всички страни от две форми на езикова злоупотреба, които, макар
и различни, са единни по основния пункт, а именно загубата на общоприетия смисъл.
От една страна, имаме работа с концептуални идиотизми, които често водят началото
си от хуманитарните науки, но остават в една или друга степен трудноразбираеми и
шокиращи за повечето ползващи даден език (култура на насилието, джендър, държавен
расизъм и т.н.); от друга страна, се сблъскваме с една предизвикателна грубост, която
нахлува в публичната сфера неволно (в случая с нашия журналист) или нарочно (тази,
която се проявява например в изказванията на президента Тръмп или в т.нар. дни
Вафанкуло, организирани в Италия от движението „5 звезди“).

76
 Публичната употреба на здравия разум трудно успява да потуши тези две форми на
прекаляване в полза на общоприетото, без което думите и изказванията не биха могли,
ни най-малко дори, да постигнат съгласие. И при това положение общественият дебат
се свежда до сблъсъка на слогани, които противниците – вместо да ги опровергават –
отхвърлят, изобличавайки безсмисления им характер. Като имаме предвид, че терен-
ните проучвания по темата на глупостта, сред които това на Рене Зазо, споменато по-
горе, показаха, че човек винаги е глупак за някой друг, лесно можем да си представим
безплодието на подобни идеологически сблъсъци.
Най-лошото във всичко това е, че тъй като глупостта е заразна, ние всички губим,
когато изчезва подобен здрав смисъл. Магистрати осъдиха веганската активистка за въз-
хвала на тероризма, а потребители на интернет се възмутиха от очевидната според тях
хомофобия на спортния коментатор. Може да се запитаме дали, приемайки буквално
тези двама размирници, чиито езикови прекалености не заслужаваха чак такова внима-
ние, не показахме подчертана липса на широкоскроен разум спрямо изказвания, към
които може би трябваше да се отнесем като към обикновени глупости, каквито всъщ-
ност са.

77
 14.
ЕМОЦИИТЕ НЕ НИ ПРАВЯТ (ВИНАГИ)
ГЛУПАВИ
Разговор с Антонио Дамазио
Професор но неврология и психология и директор на Института за мозъка
и творчеството в Университета на Южна Калифорния в Лос Анжелес

Според една разпространена идея емоциите ни превръщат в идиоти.

Идиотско ли е да вярваме, че е така?
Това вярване е прекалено общо, за да може да предаде вярно сложността на проблема.
Първо, емоциите са твърде разнообразни. Някои ни правят невероятно интелигентни,
когато са подходящи за ситуацията, а други могат да ни накарат да направим нещо съ-
вършено глупаво или дори опасно. Следователно трябва да различаваме отрицателните
емоции, като гнева, страха или отвращението например, и положителните емоции, като
радостта или състраданието, които ни правят по-добри, помагат ни да разбираме и ра-
ботим с другите и благодарение на тях постъпваме по-умно. Разбира се, всички емоции
могат да имат и обратна страна: ако сте твърде състрадателни или прекалено учтиви,
може да бъдете измамени, без да станете по-добри. Така че не бива да слагаме всички
емоции на едно място. И да не забравяме, че именно ситуацията определя дали постъп-
ките ни ще се окажат умни, или глупави.

78
 Емоциите и чувствата не се появяват изолирано: нужен е разумът, за да прецени пос-
тъпките ни. Това е важно от гледна точка на еволюцията, защото отначало нашият вид
е изпитвал емоции, които предците ни дори не са осъзнавали. Едва много по-късно се е
появило чувството, сиреч известно размишление за емоциите ни. Всичко това е било
под контрола на разума, основаващ се на познанието и правилното разбиране на ситуа-
циите. Следователно при човешкото същество интелектът е умението да се ориентира
между емоционалните реакции, от една страна, и познанията и разума, от друга. Проб-
лемът не е самата емоция като такава, нито самият разум. Разумът като такъв е малко
сух: той може да бъде подходящ за някои ситуации в социалния ни живот, но не за
всички, далеч не.
Вие доказахте, че пациенти, които са откъснати от емоциите си поради гръбначно
увреждане, много трудно могат да направят правилен избор. Което означава, че в нор-
мална ситуация разумът и емоцията не се противопоставят...
Точно така. Тук също става дума за преценка. За човека не е възможно да използва
пълните си способности само с разума или само с емоциите си. И двете са необходими.
В известен смисъл разумът се е развил на основата на емоции, които остават на заден
план, за да ни въвлекат в дадена ситуация или да ни държат настрани от нея. Идеята, че
в живота трябва да се разчита само на емоциите или само на разума – ето това е голяма
глупост!
Как да си обясним, че много интелигентни хора, понякога високообразовани, могат
да вярват в съвършено глупави, дори опасни неща?
Трябва да приемем факта, че в огромната сложност на човешкото същество разпола-
гаме с много голямо количество познания, но също така и с един невероятно обширен
набор от възможни реакции. От това, че психологията и неврологията развиват общи
модели на човешкото функциониране, не бива да си правим извода, че всички ние фун-
кционираме по един и същ начин. Това би било много голяма грешка и много голяма
опасност. Разбира се, всички ние сме хора и като такива заслужаваме уважение, свобода
и внимание. Но всички сме крайно различни и всеки от нас има свой собствен набор от
поведения, собствен интелектуален стил, собствен емоционален стил, собствен темпе-
рамент.
Някои от нас са много забавни, енергични и сутрин се събуждат с песен, докато други
предпочитат да продължат да спят. Трябва да признаем това почти безкрайно разнооб-
разие. Нещо повече, ние не живеем сами, а сред други хора, в определена културна
среда, поставила основите на нашето развитие. И точно поради това разнообразие мо-
жем напълно да вярваме в идиотски неща, чиято невярност е известна в научен и ста-
тистически план. Всички ние сме толкова различни, че дори да се говори за западна
култура е спорно. По-скоро живеем в микрокултури. Френската култура, американската
култура – и това вече е твърде общо. Разбира се, лесно можем да разпознаем дадени
черти като типично френски или американски, но това са само стереотипи: отделно от
това трябва да държим сметка за подразделенията, свойствени за групите, към които
принадлежим, за традициите, за нормите в поведението. Изглежда сложно, но в дейст-
вителност ние просто не можем да бъдем сведени до стереотипи. Във всеки случай – не
бива.

79
 Последната Ви книга – „Странният порядък на нещата“54 – разглежда биологичните
корени на културата. Мислите ли, че днес, в нашата глобализирана култура живеем в
златния век на глупостта?
Трудно е да се каже! По мое мнение – и да, и не. В наше време ние не знаем всичко,
но знаем много повече, отколкото сме знаели когато и да било. Натрупването на научни
познания за биологията например, за климата, за физиката, за човешките болести, като
рака, никога не е достигало такива върхове. Осъществили сме огромен напредък в много
области. Но независимо от това, поради начина, по който информацията стига до нас –
дигиталното общуване и социалните мрежи, – ние преживяваме също и епоха, когато
лесно можем да се оставим да бъдем заблудени, да позволим да ни повлияят грешки или
лъжи. За пореден път отговорът не може да бъде „да“ или „не“. Зависи от това кой сте
вие и къде се намирате.
Познанията ни са много по-големи, отколкото преди десет години, и то наистина
много, това е безспорно, но сме подложени на потоци от дезинформация, използвана
преднамерено. Това е абсолютно противоречиво. За глупостта тази епоха едновременно
е и най-добрата, и най-лошата.

Неврологията, която бележи триумфален възход, не е ли понякога глу-

пава или опасна?
Във всеки случай, за нас тя е от голям интерес: искаме да знаем какво представляваме,
как функционират мозъкът ни, умът ни, нашата биология, което обяснява голямата по-
пулярност на неврологията. Когато дадена дисциплина до такава степен е обект на ин-
терес, се появява рискът да бъде използвана неправилно от лоши практикуващи. Оче-
видно има добра и лоша наука, но това не е въпрос на глупост. И не мисля, че като цяло
неврологията е по-лоша от физиката, климатологията или която и да било друга наука.

Разговора записа – Жан-Франсоа Мармион

54
The Strange Order of Things: Life, Feeling, and the Making of Cultures. New York: Pantheon Books,
2018. – Б.р.
80
 15.
ГЛУПОСТ И НАРЦИСИЗЪМ
Жан Котро
Почетен болничен психиатър, член основател на Академията за когни-
тивна терапия във Филаделфия

„Двама седящи интелектуалци не стигат толкова далеч, колкото вървящия

простак“
– Мишел Одиар, „Такси за Тобрук“ (1961)

Трудно е да се даде дефиниция на глупостта и често е трудно да я забележиш у себе

си, както и у другите. И все пак един виден психолог когнитивист – Рене Зазо – направи
по тази тема експериментален труд 55. Зазо беше блестящ човек, специалист в областта
на изследването на интелекта и на представата за себе си, в която приносът му е значи-
телен. Не се поколеба да публикува резултатите от това изследване с риск да влезе в
противоречие с университетския свят, в който работеше.

55
R. Zazzo. Ou en est la psychologie de l’enfant? Paris: Denoel, 1983.
81
 Това беше анкета със сто лекари, психиатри и психолози от една голяма парижка бол-
ница, както и с двайсетина души от парижката психиатрия. На всеки от тях той даде
списък със 120 имена, включително тяхното, като ги помоли да отбележат онези от тях,
които заслужават епитета „тъпанар“. Зазо беше включил и своето име в списъка. Но не
казва какъв е неговият резултат...
Получи се кратък списък от пет имена, посочени от над 85% от гласувалите, като едно
единствено име свързваше всички отговори. Това беше името на високопоставен начал-
ник, добър лекар, с КИ поне 120, но напълно лишен от чувство за хумор. Той беше голям
ерудит, но трудно установяваше контакт с другите, трудно проявяваше съчувствие и
почти пълната му липса на симпатия го караше да се държи оскърбително и унизително
с околните, без да го осъзнава. Логическият му интелект беше отличен, но правеше га-
фове поради липса на уважение към другите. Всъщност живееше затворен в своя нар-
цистичен балон.
Според това проучване се оказа, че тъпанарят е човек, на когото му липсва емоцио-
нален интелект и той остава измамен от самия себе си, като същевременно злоупотре-
бява с другите поради своя егоцентризъм. Това описание се доближава до описанието
на нарцистичното разстройство на личността, чиято червена нишка ще проследя в ра-
ботните отношения, в любовните отношения и в социалните мрежи.

Нарцистично разстройство на личността

То се характеризира най-общо с модус на фантазии и грандоманско поведение, прид-
ружен от нуждата от възхищение и липсата на съчувствие56. Според изследванията за-
сяга между 0,8 и 6% от хората като цяло 57 и е по-често срещано сред младите поколения,
родени след масовото разпространение на интернет 58.
Едно добре проведено проучване показа, че съществуват три основни типа нарцис-
тично разстройство59:
1. Зложелателно грандоманско нарцистично разстройство, което е манипулативно,
експлоататорско и тиранично измамно, враждебно, агресивно и несъчувствено. Грандо-
манското поведение на човека не е компенсаторно, защото той е убеден, че има всички
права. Следователно основното разстройство на този тип хора е постоянното надценя-
ване на самите себе си. Зложелателният нарцисизъм е близък до антисоциалното лич-
ностово разстройство, с тази разлика, че човекът не е импулсивен, нито безотговорен,
нито поемащ рискове. Често е приспособен и знае да отстъпи в момента, в който усети
съпротива. Но е още по-опасен за жертвите, които избира.
2. Нестабилно, крехко, депресивно, тревожно, критично и завистливо нарцистично
разстройство – човекът има твърде високи цели и може да е перфекционист. Прикрива
чувството си за малоценност с грандоманщина, която се проявява, когато се чувства
застрашен.

56
DSM5, Manuel Diagnostique et Statistique des Troubles Mentaux. Paris: Masson, 2015.
57
J. Kay. Toward a Clinically More Useful Model for Diagnosing Narcissistic Personality Disorder. – In:
American Journal of Psychiatry, 2008, 165, 11, 13791382.
58
F. S. Stinson, D. A. Dawson, R. B. Goldstein et al. Prevalence, Correlates, Disability, and Comorbidity
of DSMIV Narcissistic Personality Disorder: Results from the Wave 2 National Epidemiologic Survey on
Alcohol and Related Conditions. – In: Journal of Clinical Psychiatry, 2008, 69, 10331045; J. M. Twenge et
W. K. Campbell. The Narcissism Epidemic. New York: Atria Paperback, 2009.
59
E. Russ, J. Shedler, R. Bradley, D. Westen. Refining the Construct of Narcissistic Personality Disorder:
Diagnostic Criteria and Subtypes. – In: American Journal of Psychiatry, 2008, 165, 11, 14731481.
82
 3. Грандоманско, съревноваващо се, показно, съблазняващо и харизматично нарцис-
тично разстройство, което непрестанно се стреми към властта. Но откъм положителната
си страна човекът е енергичен, интелигентен, лесно общува и е насочен към самореали-
зация. Това е нарцисизмът на много видни ръководители, артисти и учени.
Освен това трябва да различаваме тези три основни смущения от баналния съвреме-
нен културен нарцисизъм, роден в консуматорското общество след 60те години на ХХ
век и в сегашното развитие на технологиите за масова комуникация, които ни принуж-
дават да живеем в културата на нарцисизма от три поколения насам60.

Нарцистичната глупост в сферата на труда

Несъмнено глупостта се проявява най-силно във връзката с труда – в неочаквания
обрат на разговора, в познат израз, в жест или в поглед, който означава: „Гледам ви и
виждам себе си.“
Има някакво удоволствие в това да се правиш на глупак, за да получиш известни со-
циални облаги, защото най-лесно е да оставиш позата на интелигентност на онзи, който
вярва, че е нещо повече от теб. Преструването на глупак е средство да се достигне ви-
сока позиция, като се използва стратегията на ниската позиция, състояща се в раздуване
на егото на властимащите, от които си зависим. Важното е да не се поддадеш на играта
и накрая да станеш цар на глупаците. Както казва Балзак в „Свещеникът от Тур“: „Гос-
подине, човек се притеснява до момента, в който започне да притеснява другите.“
Спомням си как в началото на кариерата ми един от моите началници ми каза: „Ви-
наги съм искал да работя с глупаци, обаче с Вас се оказва, че съм сгрешил.“ Приех с
усмивка този израз на уважение, отправен от порока на мандарина към качествата на
новака, успял умело да се направи на глупак, за да бъде взет на работа. Постепенно, с
времето и с рисковете на кариерата, в крайна сметка понякога несъмнено се включвах в
редиците на глупаците...
Като оставим настрана тези моментни прояви на глупост, можем да разграничим два
основни типа структурни глупаци.
Първият е огромното братство на „славните глупаци“. Тази раздута и раздуваща се
разновидност има его, което непрестанно нараства. Срещаме ги често в предприятията,
изобилстват в администрацията и в университетските медицински центрове. Обикно-
вено са безобидни, при условие че знаеш как да ги „изчеткаш“, за да получиш каквото
искаш. Страдат от банално леко нарцистично разстройство, чиито невидими пукнатини
лесно могат да бъдат запълнени от ловките подчинени.
Втората категория е много по-отровна. Това е „мръсният глупак“, който се наслаж-
дава на подчинението и страданието на другите и прави кариера, за да задоволи страстта
си към унижаване. Това е зловредно нарцистично разстройство, което понякога може
дори да се изрази в черната триада, свързваща нарцисизъм, макиавелизъм и психопа-
тия61. То може да причини сериозни поражения в предприятията, както показа едно ме-
тааналитично изследване 62.

60
C. Lasch. The Culture of Narcissism. Norton, 1979. Френски превод: La Culture du narcissisme. La
vie americaine a un age de declin des esperances. Paris: Editions Climats, 2000.
61
D. N. Jones, D. L. Paulhus. Introducing the Short Dart Triad (SD3): a Brief Measure of Dark
Personality Traits. – Assessment, 2014, 21, 1, 2841.
62
E. H. O’Boyle, D. R. Forsyth, G. C. Banks, M. A. McDaniel. A MetaAnalysis of the Dark Triad and
Work Behaviour: a Social Exchange Perspective. – In: Journal of Applied Psychology, 2012, 97 (3),
557579.
83
 На него е посветена цяла книга и тя заслужава да бъде прочетена много внимателно,
защото въпреки хумористичното си заглавие е съвършено сериозна – това е трудът на
американския психолог Робърт Сътън, публикуван през 2007 г. „Цел: никакъв мръсен
глупак“ (The No Asshole Rule). Основното правило „Без глупаци на борда“ е формули-
рано така: преди да бъде взет на работа в предприятие или в администрация, или в уни-
верситет, даден човек – независимо колко е блестящ според автобиографията си, –
трябва да е сигурно, че не е мръсен глупак.
Един от начините да се разбере това, освен от реномето му и от преките контакти с
него, е оценка на поведението му с въпросник, който му се дава за попълване – с надеж-
дата, че ще го направи честно. Четейки внимателно този въпросник, всеки може да си
даде сметка, че той оценява обичайното поведение и мисли при нарцистичното личнос-
тово разстройство. Ето първите шест въпроса:
Посочете за всяко от следните твърдения дали е вярно (В), или грешно (Г) 63.
А. Какво мислите наистина за хората?
1. Заобиколен сте от некомпетентни идиоти и не можете да се въздържите да им зая-
вявате тази тъжна истина възможно най-често.
2. Чувствали сте се много добре, преди да започнете да работите с тази сбирщина
кретени.
3. Нямате доверие на хората около вас и те също ви нямат доверие.
4. Колегите ви неизбежно са съперници.
5. Смятате, че единственият начин да стигнете до върха е като изтласкате другите от
пътя.
6. Тайно се радвате на страданието на другите.
Именно сред тях се набират „полезните мръсни глупаци“, които могат безскрупулно
да разбият предприятията. Точно в тази категория се намират сексуалните и професио-
налните изнудвачи. Когато имате работа с такива хора, единствената победа е бягст-
вото, освен ако не се прибегне до юридическо действие, позволяващо тяхната изврате-
ност да бъде разкрита с явни доказателства.
Те рядко се допитват до терапевт, само в случай на провал или на заплаха за кариерата
им. Обикновено когато посещават психоаналитик, то е, за да поискат от него да им
върне увереността, с която да повторят същите постъпки. Често го молят да ги научи на
техники за по-добро манипулиране на другите.

Нарцисизъм, глупост и повторение на житейските сценарии

Психоаналитиците доста рядко виждат смущенията на нарцистичната личност, но
често – техните жертви, уловени в собствените си житейски сценарии. Житейският сце-
нарий е ситуация клопка, от която даден човек неуспешно се мъчи да се освободи и
която се повтаря много пъти през целия му живот. Човекът непрестанно възпроизвежда
едно и също, като се надява на различни резултати.
Точно това се получава с жените или мъжете, които се женят (и повторно) за нарцис-
тични партньори. Често това са депресирани хора, неуверени и тревожни, които имат
чувството, че могат единствено да обичат този блестящ човек, като се чувстват виновни,
че не могат да задоволят и най-дребните му желания.

63
Откъс от теста „Доказан глупак ли сте?“ (Sutton, 2007, френски вариант, 2012).
84
 Как трябва да се постъпи в този тип житейски сценарии, в които както нарцистичната
личност, така и нейната жертва са интелигентни хора, но действат по начин, който отс-
трани може да бъде преценен като съвсем глупав? Често е необходима помощта на ког-
нитивна психотерапия, за да промени неподходящите схеми на жертвите с цел да им
позволи да постъпват като здравомислещи възрастни спрямо дете цар.
Когато става въпрос за високопоставена нарцистична личност, здравомислещият въз-
растен може да възприеме ролята на покровител или на такъв, който подчертава него-
вата значимост, като успее да извлече изгода за себе си в успех „за двама“. Нарцистич-
ният е движещата сила в двойката, но той умее да споделя ползите и заема позата на
вечния съблазнител. Нарцистичната личност е намерила ласкаещото огледало, което ви-
наги е на разположение и позволява на нейния творчески заряд да разцъфти. Пробле-
мите на двойката може да се появят от умората или от избора на друга звезда, която да
бъде следвана.
В случай на зложелателна нарцистична личност здравомислещият зрял човек ще има
тежката задача да установи граници, при това още по-трудни за определяне, тъй като
няма нито угризения, нито чувство за вина. Обикновено двойката се разделя. Понякога
раздялата е придружена с насилие и емоционална буря. Нерядко човекът, който е под
такова влияние, бива съветван да си тръгне, без да остави адрес, за да избегне насилие
или емоционален шантаж.
Когато има насреща си нестабилна нарцистична личност, зрелият човек трябва да ус-
танови граници, в които да държи гневното импулсивно хлапе, да съчувства на уязви-
мото дете, криещо се зад арогантността. Но и тук също зрелият възрастен може да се
умори от ролята на добрия родител психотерапевт, който лекува раните от миналото.

Нарцисизъм, глупост и социални мрежи

Връзките между социалните мрежи и нарцистичната личност бяха изследвани научно
през последните години. Ето някои от по-важните постижения.
Кристофър Карпентър оцени нарцисизма на 292 субекта с поведение, характеризи-
ращо се със самореклама64. Това изследване показа, че „ексхибиционистичният“ рей-
тинг в инвентара на нарцистичната личност е свързан с поведение на самореклама, а
рейтингите на „прекомерни права“ и „манипулиране“ предсказват антисоциалните по-
ведения в интернет: прекалено критични коментари, агресивни отговори на отрица-
телни коментари по начин, по който да се поддържа собственият социален образ, или
неуместен израз на гняв. С други думи казано, зложелателните нарцистични личности
обиждат най-много другите в интернет.
Лий Джа и Сун И направиха оценка на връзките между степента на нарцисизъм и
поведенията на самореклама в социалните мрежи, където са постнати селфита 65. Най-
нарцистичните хора оценявали селфитата, придавали голямо значение на харесванията,
които им давали другите, и следели с повишено внимание селфитата на другите. В съ-
щото време те самите не давали повече харесвания на другите от тези с по-ниски рав-
нища на нарцисизъм. Другояче казано, нарцистичните личности обичат да бъдат поощ-
рявани от другите в самооценката си, но не са много склонни да им отвърнат със съ-
щото.

64
C. J. Carpenter. Narcissism on Facebook: SelfPromotional and AntiSocial Behaviour“. – In: Persona-
lity and Individual Differences, 52, 2012, 482486.
65
J. A. Lee, Y Sung. HideandSeek: Narcissism and “Selfie’Related Behavior“. – In: Cyberpsychology,
Behavior, and Social Networking. DOI:10.1089/Cyber.2015.0486.
85
 Силвия Казале и сътрудниците и събраха група от 535 студенти, за да направят срав-
нение между ненарцистичните личности и лицата с уязвим нарцисизъм и други с гран-
домански нарцисизъм 66. Само уязвимите нарцисисти, притежаващи свръхчувствител-
ност, показаха проблематично ползване на интернет и предпочитание към взаимодейс-
твията онлайн. Грандоманските нарцисисти не се различаваха от ненарцистичните су-
бекти в това отношение. Другояче казано, колкото по-отчетлив е уязвимият нарцисизъм
у даден човек, толкова повече той затъва в проблематично ползване на интернет.
Тормозът във фейсбук стана често явление. Една статистика 67 показва, че 40% от хо-
рата, ползващи интернет, са тормозени, но най-вече че най-атакувани са потребителите
на възраст между 18 и 24 години, където процентът е 70. В тази възрастова група 26%
от жените са изтърпявали онлайн ухажвания от обсебени последователи (stalkers).
Едно изследване 68 показа връзката между провокационното поведение (trolling) и
черната тетрада у личността, съчетаваща нарцисизъм, макиавелизъм, психопатия и са-
дизъм.

Култът към фалшификацията

На 17 септември 2016 г. беше съобщено за атентат, при който са взети заложници в
църква в квартала на Халите. Разследването установи, че става дума за телефонна из-
мама, извършена от тийнейджър, който вече е бил задържан и му е било наложено наб-
людение за подобни прояви. Този фалшив атентат вдигна на крак полицията, като я от-
клони от истински спешни случаи. Целта беше постигната със спокоен цинизъм и сади-
зъм: да се вдигне шум. А това, че другите са се разтревожили и положили излишни
усилия, „си е техен проблем“. Важното било да се накара полицията да се размърда, за
да може после извършителят да се хвали с това пред журналистите. Страданието на
другите няма значение.
В този последен случай краткотрайното подсилване на егото рискува – в дългосрочен
план – да бъде заменено с наказателни последици. Но няма значение – важното е да се
излезе от ада на анонимността и най-сетне личността ти да бъде забелязана от единст-
вения поглед, който си струва: на медиите.

66
S. Casale, G. Fioravanti, L. Rugai. Grandiose and Vulnerable Narcissists: Who is at Higher Risk for
Social Networking Addiction? – In: Cyberpsychology, Behavior, and Social Networking, 2016, 19, 8,
510515.
67
Pew Research Center, October, 22, 2014, https://www.pewresearch.org/internet/2014/10/22/online-
harassment/
68
E. E. Buckels, P. D. Trapnell, D. L. Paulhus. Trolls Just Want to Have Fun, Personality and Individual
Differences, 2014, 67, 97102.
86
 16.
НАЙ-ЛОШИТЕ МЕДИЙНИ МАНИПУЛА-
ТОРИ? МЕДИИТЕ!
Разговор с Райън Холидей
Писател, бивш маркетинг директор, дописник на „Ню Йорк Обзървър“

Според Вашата книга „Истината е: аз лъжа. Изповедта на един медиен манипула-

тор“, едно от вашите основни правила за успешно манипулиране на големите инфор-
мационни сайтове – парадоксално – е, че първо трябва да се вземат на прицел най-мал-
ките.
Точно така, трябва да се действа според ефекта на снежната топка, като се започне от
малките блогове, чиято крайна „информация“, неточна и подложена на полемика, ще
бъде подета от по-големите и така нататък. В Съединените щати почти 100% от журна-
листите използват блогове, за да намират информация: впрочем целта на повечето от
тези сайтове не е да вдъхват доверие у читателя и да живеят 100 години като „Ню Йорк
Таймс“, а възможно най-бързо да станат вирусни без оглед на средствата. Те трябва на
всяка цена да създават трафик и да носят доходи от реклами, за да бъдат препродадени.

87
Разбира се, съществуват и други средства да се използва интернет, за да се създава фал-
шива информация: например да се фалшифицира Уикипедия или да се плаща на туи-
търи, които да туитват онова, което ви е от полза. Много често съм го правил.
Пишете, че за да бъдат привлечени читателите, трябва заглавието да се резюмира като
въпрос, който да е лъжа, без да се слага въпросителен знак. Така или иначе, хората ще
го помнят и без пунктуацията му...
Ако видите въпросителна в подмамващо заглавие, отговорът винаги е „не“. В проти-
вен случай никога няма да бъде сложена в заглавие. Авторите смело мамят публиката,
защото знаят, че трябва да я привлекат независимо от качеството на статията. Ако чи-
тателите плащаха, за да я четат, щяха да са бесни и щяха да искат да им върнат парите.
Но за безплатна статия за какво да роптаят? Не можеш да анулираш кликването на миш-
ката. Следователно проблемът е следният: как да се натрупат максимум кликвания, за
да бъдат успокоени рекламодателите и сайтът да придобие по-висока пазарна стойност?

Коя според Вас е най-невероятната манипулация, извършена в интер-

нет?
Най-потресаващото всъщност не е някакво събитие само по себе си, нито заговорни-
ческите теории за убийството на Кенеди или за 11 септември, а начинът, по който
всичко това функционира всеки ден, с милиони дребни манипулации и постоянни неп-
роследими малки лъжи. Хората се доверяват на автори, които нямат квалификацията да
им предоставят информация, и никой не е изненадан, че хора като мен хващат медиите
в собствения им капан. Всички имат огромното желание да се опитат да ги манипулират.
Учудващото обаче е, че медиите не правят почти нищо, за да им попречат, и това не
шокира никого! Ако случайно някой спечели 100 000 долара, като вдигне измислена
шумотевица в мрежата, мнозина ще си помислят: „Добре изиграно!“ И ще са почти до-
волни, че го е направил. А големите медии – напълно съзнателно – ще са участвали в
това.
Може би хората приемат да бъдат манипулирани само за да си прекарат известно
време забавно, но без да се нарушава добрият тон, без да се чувстват унизени от това?
Публиката със сигурност обича сензациите и всъщност дълбоко в себе си всеки е до-
волен да се покаже. Освен ако манипулацията не е от политическо естество. Но инте-
ресното е, че някои от най-осъдителните действия, извършени от дадено правителство,
често биват придружени от мълчанието на медиите.
Във филма „Да разлаем кучетата“ Робърт де Ниро и Дъстин Хофман измислят една
американоалбанска война, която е само екран от медиен дим. Като Ви слуша човек, би
помислил, че в това няма нищо невъзможно...
Точно това направиха Съединените щати с Ирак през 2003 г.! Дик Чейни туитва ин-
формация на един журналист от „Ню Йорк Таймс“, после я опровергава по телевизията.
По такъв начин вицепрезидентът привлича вниманието върху една псевдоинформация.
Всички говорят за нея и най-вече всички уводни статии. Номерът е изигран! Ако самият
аз мога да измисля от каквото ми попадне някаква история за рекламна кампания, защо
един политик да не измисли някаква история за съперник или пък правителство – за
някое друго правителство?

88
 Като самоизпълняващите се пророчества, в които историите, измис-
лени от медиите, стават истински?
Да, и това, което е плашещо, е количеството на важните решения, основани на не-
точна или манипулирана информация. Ако се разпространява някаква история за проб-
лемите, които среща „Епъл“, акциите на „Епъл“ ще се понижат, защото хората ще и
повярват. Измамният свят влияе върху действителния свят. И това е ужасно. Незави-
симо от медийното покритие, ние нямаме никаква представа какво наистина става
между Съединените щати и Северна Корея например. Някакво събитие ни занимава в
продължение на две седмици, после го забравяме напълно, за да преминем към нещо
друго. Може би си спомняме големите заглавия, но действителното естество на събити-
ето, реалните последици от него, изводите, които трябва да извлечем, ни се губят. Никой
с никого не е съгласен по въпроса, при положение че всички говорят само за това.

Нищо обаче не пречи тези техники да бъдат използвани за благородна

кауза, нали?
Наистина бихме могли да се запитаме как да показваме на хората по-положителни
неща. Но светът е толкова сложен, изпълнен с толкова много проблеми, че не съм сигу-
рен дали ще е по-полезно да попрекалим с положителното, отколкото с отрицателното.
Това няма да помогне да се намерят решения. Така или иначе, една статия онлайн не
бива да представя нито нещо истинско, нито нещо фалшиво, нито положително, нито
отрицателно, а да подтиква да кликнеш върху някаква връзка или да гледаш някаква
програма.

Значи нещата ще стават все по-лоши?

Искаше ми се завърша моята книга, като предложа решения, но не мисля, че същест-
вуват такива. Трябва да виждаме положителното и отрицателното, това е: положението
ще стане по-лошо за тези, които продължават да посещават само лошите сайтове, но
винаги ще бъде възможно да се намерят качествени статии на големите платени сайтове,
като „Ню Йорк Таймс“. И очите на някои вече започват да се отварят.

В крайна сметка това, което казвате, е много философско: разказваме

си истории за света, които понякога стават истински. Но къде е исти-
ната, а и кой ли го е грижа за нея?
Страхувам се, че никой! Написах тази книга именно защото виждам функционира-
нето на медиите в една незаменима перспектива и исках да вдигна тревога, като обърна
страницата. В началото бях просто един нещастник, седнал зад клавиатурата, но щом
веднъж сте видели, че кралят е гол и как функционира системата, ви обзема желание да
сложите и собствения си отпечатък. Успях да го направя толкова бързо, че можах една
сутрин да се събудя и да си кажа, че то не е онова, което искам да правя в живота си.

Но тогава как трябва да гледаме на Вас – като на спасител или като

на измамник?
Когато книгата излезе, много хора ми казаха: „О, ама какво сте направили!“ На това
мога да отговоря: „А вие какво правите, за да се справите с този проблем?“ Кой се
опитва да предупреди публиката? Аз поне се опитах да го направя с моята книга. Тя е

89
бестселър, преведена е на няколко езика и публиката я харесва и цени. А медиите – ни-
как! Трябваше да очаквам, че те ще намразят посланието и затова ще започнат да стре-
лят по вестителя. Но те предпочитат да не говорят за нея или да твърдят, че няма проб-
лем. Когато разкрих всички тези способи, ми отговориха: „И какво? Какво лошо има,
като препредаваме всичките тези фалшиви истории?“ Лошото е в това, че те превръщат
клюки или кампании по самореклама в информация. Най-големите медийни манипула-
тори са самите медии!

Но все пак има медии, които вършат сериозна работа!

Да, но как биха могли те да вземат превес над търсенето на сензации и преувеличе-
нията на безскрупулните медии, които сега са много по-многобройни, отколкото преди
десет години? За да се привлече вниманието на хората, една сериозна информация
трябва да се бие срещу всички останали и да вижда, че я предпочитат пред някаква пор-
нография, достъпна с едно кликване на телефона. Съществуват дори алгоритми, които
пишат статии вместо журналистите.

Какво трябва да направя, за да породи Вашето интервю максимум

внимание, без да стана длъжник на науката за задълженията?
Нужно Ви е заглавие, стигащо до крайност, което да кара потребителите на интернет
да кликнат върху него веднага, както и една страхотна снимка. Текстът трябва да е кра-
тък, защото хората няма да имат време да го изчетат изцяло. Обобщете всичко в няколко
точки, без дълги изречения, без параграфи. Не се страхувайте да ядосате читателите или
да ги разнежите с нещо сладникаво.
Значи дори за качествения текст е нужна груба опаковка. Точно така. Когато се събу-
дят сутрин, онези, които пишат за интернет, не се интересуват от някакви морални съ-
ображения, а мислят единствено за броя на кликванията.
Разговора записа – Жан-Франсоа Мармион

Манипулиране в интернет: детството на изкуството

Ето две от многобройните техники, използвани от Райън Холидей за създаване на
събитие от нищо.
Да минеш за експерт. Лесно! Присъединете се към сайт от типа Help A Reporter Out
(HARO, в превод: Помогнете на журналист), специализиран в създаването на връзки

90
между специалисти от най-различни области и журналисти, което спестява на журна-
листите воденето на собствени проучвания. Сайтът е много използван от американските
медии. В продължение на месеци Райън Холидей, записан под собственото си име, се
представя за колекционер на грамофонни плочи за „Ню Йорк Таймс“, непоправим по-
читател на „Ей Би Си Нюз“, който никога не спи, жертва на вирусна атака за постоянния
информационен канал Ем Ес Ен Би Си. Нито един журналист не проверява неговите
думи, нито си дава труда да погледне в гугъл каква информация има за него, макар той
открито да обявява, че е медиен манипулатор. Когато публично разкрива кой е, прив-
лича вниманието на 75 медии и получава над 1,5 милиона кликвания в интернет.
Да направиш фалшив скандал. В Лос Анжелес, за да обяви излизането на пикантния
филм на своя голям приятел Тъкър Макс („Надявам се да сервират бира в ада“ I Hope
They Serve Beer in Hell), Райън Холидей разлепва афиши на филма, а върху тях слага
лепенки с надписи от типа „Тъкър Макс заслужава да му хванат оная работа в капан със
стиснати челюсти“ (!). След това разпраща снимки в различни местни блогове, като се
хвали – под фалшива самоличност – с враждебните си реакции. Не стига това, а се об-
ръща и към университетските и феминистките ЛГБТ асоциации, за да опозори Тъкър
Макс публично. За по-малко от две седмици полемиката се разраства до такава степен,
че се появяват статии в сайта на „Фокс Нюз“, в „Уошингтън Поуст“ и „Чикаго Трибюн“.
Равносметка: страхотна реклама за филма и изкачване до №1 в продажбите на книгата,
по която е създаден. „Фалшивите истории имат успех поради една съвсем проста при-
чина – обяснява Райън Холидей. – Ако изобщо някога е точно, това е информация. Ако
не е вярно, журналистите ще могат да напишат статия, за да се върнат към прецедента,
което за тях прави два текста за една и съща афера. И ето ги заети да пишат обяснения
за тази псевдоинформация, която те самите са направили популярна, и така нататък.“
Покъсно за новата книга на Тъкър Макс Райън Холидей предлага дарение от 500 000
долара за службата по семейно планиране в Далас. В замяна една клиника ще трябва да
носи името на Тъкър Макс. Отказ. И скандал: тъй като службата по семейно планиране
плюе върху 500 000 долара, важна асоциация за борба с рака на гърдата оттегля субси-
дията си. После си променя мнението. Друга асоциация – РЕТА – обявява, че тя ще при-
еме дарението на Тъкър Макс, за да се грижи за животните. Накрая 200 медии ще отра-
зяват полемиката, което води до повече от 3 милиона прегледани страници и издигането
на Тъкър Макс на второ място в продажбите на бестселъри. Начална инвестиция: 0 до-
лара. „Целта ни беше много ясна – да измамим медиите, да предизвикаме реакции и
дебати, което ни спестява парите за рекламна кампания“ – добродушно признава Райън
Холидей.
Ж.Ф. М.

91
 Все същата песен...
За някои медии триковете за хващане на читателя са горе-долу едни и същи, както
преди 100 или дори 50 години. Всичко е добро, когато искаш да накараш някого да си
купи вестник или да увеличиш кликванията на дадена статия, или да впечатлиш рекла-
модателите или евентуалните купувачи на сайта. Но според Райън Холидей равнището
е още по-ниско, а движението се ускорява все повече. Преценете сами, като гледате тези
заглавия – подмамващи и автентични.
Заглавия от пресата в миналото, между 1898 и 1903 г.:

 Войната ще бъде обявена след петнайсет минути

 Оргия с мъже в зряла възраст, неопитни хлапаци, комарджии, хулигани и предиз-
викателно гримирани жени
 Колективно пиянстване и неспирни караници – това беше карнавалът на порока
 Старец се застрелва с револвер – не успял да си продаде ухото
 Жена умира от страх в болница заради бухал
 Булдог опитва да убие девойка, която мрази
 Посред нощ котка ужасява живущите
 Днешни заглавия от информационни сайтове:
 Лейди Гага гола, за да говори за дрога и целомъдрие
 Хю Хефнър: „Не съм сексуален насилник на роби, живеещ в замък, пълен с га-
дости“
 Деветте най-добри видеоклипа на бебета, които пръцкат и/или се забавляват с ко-
тенца
 Откъде идва слухът, според който Джъстин Бийбър бил хванал сифилис?
 ВИДЕО: на ръба на пропаст Пъф Деди предлага на Челси Хендлър де се съблече
гол пред нея
 Момиченце удря майка си с парче пица и ѝ спасява живота
 Лайна от пингвин в залата на Сената

Ж.Ф. М.

92
 17.
СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ –
ГЛУПАВИ И ЗЛИ
Франсоа Жост
Почетен професор по информатика и комуникации в Новата Сорбона –
Париж III

Социалните мрежи не са някакво съвършено ново начало, коренно скъсване с мина-

лото. В една книга, която излезе наскоро – „Злото в действие в цифровата епоха“69 –
осветлих това, което нарекох, позовавайки се на Кант, трансценденталните условия за
злото, сиреч условията за възможност на неговия израз в уеб 2.0.

Общество на спектакъла, общество на присъдата

Първото условие произтича от това общество на спектакъла, описано от Ги Дьобор,
в което преживяното е превърнато във видимо или – ако искате – човешкият живот е
сведен до външния му вид. Това води автора до следното определение: „... спектакълът
не е съвкупност от образи, а социално отношение между хора, опосредствано чрез об-
рази“ (теза 470). Няма нужда да променяме каквото и да било в тази формулировка, за да

69
F. Jost. La Mechancete en actes a l’ere numerique. Paris: CNRS Editions, 2018.
70
G. Debord. La societe du spectacle. Paris: Folio, 1996.
93
я приложим към фейсбук, където снимките изграждат личността на потребителя и връз-
ките му с неговите „приятели“. Именно образът стои в центъра на всяко социално опос-
редстване. Колкото до туитър, някои изследвания показаха, че наличието на изображе-
ние в съобщението силно повишава броя на ретуитванията 71.
Второто условие е разширяването на областта на оценката. Още през 1980 г. Мишел
Фуко заяви като установен факт: „Не е за вярване колко много хората обичат да съдят.
Всички съдят навсякъде, постоянно. Сигурно това е едно от най-простите неща, дадени
като умение на човечеството.“ 72 Непрекъснатото увеличаване на форумите, сайтовете
за споделяне на видеоклипове и предлаганата възможност за даване на коментари при-
дадоха максимална широта на тази любов към преценката. Още повече че възможността
да го прави, маскиран с псевдоним, позволява на потребителя всякакви прекалености,
без да поема особени рискове. Кой може да си позволи лукса да търси кой се крие зад
някакъв IP адрес, за да разкрие виновника за някаква обида?
И макар нито индивидуализмът, нито егоцентризмът да са нови – телевизията им даде
многобройни възможности за изява през 80-90-те години, – уеб 2.0 ги хипертрофира,
като даде на всеки един възможността да върти света около себе си. Фейсбук на живо,
който позволява на когото и да е да стане информационна медия, като заснема света
такъв, какъвто го вижда със своя смартфон, е само един от последните симптоми. Оттук
нататък, ако всеки човек може да бъде център, от който тръгва всичко, не е лесно да се
отличиш. Това поражда многобройните стратегии на потребителите, за да се откроят от
масата и да станат знаменитости.
Показване като в спектакъл, нарастване на оценките за всичко и всеки, без ограниче-
ние, необходимост да си известен, за да съществуваш... Как тези три елемента от функ-
ционирането на социалните мрежи въздействат активно вече не върху лошото, злото, а
върху глупостта? И макар със сигурност да не изчерпват темата, те ще ми послужат като
компас, с който да се ориентирам в полето, чиято периферия не е никъде, а центърът му
е навсякъде...

Действителността? Един обикновен образ...

Създаването на сайтове за споделяне – като ютюб – даде възможност на всеки да бъде
„верига“, в която той не само е свободен да събира харесваната от него информация, но
най-вече му е позволено да публикува собствените си видеозаписи. Тази възможност
даде нов подем на представянията на самия себе си. Сред тях разцъфтя цяла серия ма-
териали, чиято цел е да докажеш на другите, че си способен да извършиш едно или
друго. Това започна през 2014 г. с Neknominations, в които участникът трябваше да из-
пие на екс няколко чаши алкохол, да се заснеме и да предизвика трима души – с посред-
ничеството на социалните платформи като фейсбук – да направят същото в рамките на
24 часа. Беше последвано във Франция от „Във водата или ресторант“, като внесе от
Съединените щати Cold Water Challenge, което – както сочи името му се състоеше в
скачане в студена вода, в противен случай играещият трябваше да плати обяда на при-
ятелите си, все според същия принцип на веригата на номинациите. Няма нужда да каз-
вам, че много смелчаци скочиха във водата: в ютюб се наброяват не по-малко от 19 600
видеоклипа. И, разбира се, упражнението доведе до много злополуки – падания, подх-
лъзвания, – но и до немалко фатални събития: един младеж се удави в Бретан, след като
71
Вж. https://www.blogdumoderateur.com/twitter-images-engagement/
72
M. Foucault. Le philosophe masque (разговор с К. Дьолакампан, февруари 1980). – Le Monde,
n°10945, 6 avril 1980. Dits et ecrits. Paris: Gallimard, tome IV, coll. Quarto, texte n° 285.
94
скочи с колело, завързано за единия му крак; друг, в Па дьо Кале, почина вследствие на
фрактура на черепа и гръбначни травми. Въпреки това мнозина участници избираха за
следващ участник жена си, брат си или сестра си.
Ако можем – без особен риск някой да ни възрази – да заявим, че да умреш, за да
приемеш подобно предизвикателство и да застрашиш живота на близките си, е глупост,
трябва да отбележим, че тя заимства характеристиките, за които вече говорих, директно
от телевизионната действителност. Първата – очевидно – е посредничеството на показ-
ването на себе си, без което залогът ще изгуби значителна част от това, което го прави
интересен. И наистина това, което в случая е важно за извършващия този жест, е да бъде
видян, сякаш известната формула на ирландския философ Джордж Бъркли „Esse est
percipi“ (Да бъдеш значи да бъдеш забелязан) е девизът на човека от цифровата епоха.
Втората черта, която е в основата на телевизионната действителност, е радикалното раз-
деление между изпълнителя и зрителя: единият се мъчи, другият го гледа. Освен това
първият крещи и ругае, а вторият е доволен. Това е прословутият садизъм на зрителя,
чиито корени предусеща още Лукреций в „За природата на нещата“: „Приятно е, когато
ветровете над безкрайното море повдигнат вълни, да гледаш от сушата изпитанията на
другите: не че страданието човешко ни доставя такова голямо удоволствие, но гледката
на мъките, от които самият ти си се отървал, е сладко нещо.“
Действителността става образ, който няма повече плътност от глуповато телевизи-
онно предаване или смешен видеоклип. Не е за учудване, че най-гледаният клип от пре-
дизвикателствата е този с една млада жена, която се подхлъзва и си удря силно краката
в понтона: 302 164 души са гледали записа, 17 000 са го харесали и само 182 не са го
одобрили! 377 коментара добавят злобни забележки, подсилени от факта, че преди да
скочи, тя е заявила, че „жените имат също толкова смелост да скочат във водата“ 73. За
да придобием представа за съдържанието, ето една кратка извадка:

Sheshounet преди 1 година

Краката ти се самоубиха, толкова им беше писнало да търпят глупостта ти

B14091990 преди 3 години

Модерната френска жена в целия си блясък: Нелепа!

crystal преди 1 година

Жените са добри да им скочиш, но не и да скачат

MonsieurPoptart преди 3 години

Дебела истерична луда.

sjdhsjd23 преди 3 години

Феминистките са все така зловредни.

Faydeurshaigu преди 1 година

Абе аз лично съм жена и според мене скачането във вода не е „мъжка“ работа. Тя си
обърква теорията само заради предизвикателството :’)

73
Вж. https://www.youtube.com/watch?v=TwluTLBmEkE, прегледано на 24 март 2018 г.
95
 AWSMcube преди 1 година
Така е... Тя е... Как беше думата... ГЛУПАВА. МНОГО ГЛУПАВА.

Cyril Benoit преди 2 години

Всъщност тя искаше само да се направи на важна пред камера. Посредствените мо-
тиви водят до посредствени резултати.

Kevin Prudhomme преди 2 години

Скачането беше да умреш от смях нея май я заболя

Както се вижда от тази малка извадка, която няма смисъл да продължаваме, както
предизвикателството, така и тази, която му е отговорила, са преценени като глупави от
потребителите. Те от своя страна проявяват истинска злост или сексизъм, дори понякога
и двете заедно, с подчертано удоволствие от обидата и – в крайна сметка – поставяне
под въпрос на равенството мъж-жена. Показването на едните предизвиква у зрителя
удоволствие, пропорционално на глупостта, която вижда в него, и на възможността, ко-
ято то му дава, да изрази отвращението си (в случая към жена, към жените или към
феминизма) и да бъде глупав... и зъл едновременно.

Ендогенна дефиниция на глупостта

Друг пример, който ни дават коментарите за предаване, което анализирах в „Злобата
в действие“: „Една почти съвършена вечеря“. Принципът на тази програма е следният:
различни хора последователно си ходят на гости и трябва да оценят едновременно уме-
нията на домакините си и тяхното гостоприемство според няколко критерия, сред които
са приготвената храна и подреждането на масата. В единия епизод, научавайки, че до-
макинът е използвал череши от компот за плодовата салата, единият от гостите изразява
възмущението си от това. Разговорът се разгорещява и накрая домакинята – Сандра –
му лисва чаша с вода в лицето. Тази сцена, качена в ютюб на 17 януари 2015 г., е гледана
3 678 805 пъти до 20 март и е коментирана от 16 000 потребители 74.
Беше ми невъзможно да анализирам всичките 7876 коментара. И все пак от прочита-
нето на първите 700 научаваме достатъчно за това какво означава глупостта за потре-
бителите на интернет, които обсъждат този клип през годините.
За мнозина фактът, че са използвани череши от компот в „кулинарно“ ястие, както го
определя един потребител, позволява да се даде „обективна“ дефиниция на глупостта:

Game Of Thrones преди 2 години:

Тя обективно е глупачка. Дори аз за най-обикновен десерт у дома не слагам плодове
от консерва, това наистина е безобразие. Мъжът и прави забележка, а единственото,
което тя прави, е да го обижда и да му лисва вода в лицето, при това дебелата тъпа-
нарка се гордее с постъпката си. Сериозно, наистина ли няма подбор на кандидатите
за това предаване? С жребий ли ги избират, или какво?

Този коментар е харесан от 161 участници в дискусията и не е отхвърлен от никого,

което ни кара да мислим, че предава единодушно споделяно мнение. Обаче повечето

74
Вж. https://www.youtube.com/watch?v=M7trhwLQ3QQ
96
мнения засягат не толкова поведението на Сандра, колкото външния и вид. Ето някои
от тях, които са твърде показателни:

frederic572 преди 5 месеца

Събличаш я гола, слагаш я на 4 крака с една свинска маска и кошмарът ти е сигурен

Tib Ln преди 6 месеца

Мамка му, каква грамада фъшкии

Jessica Martin преди 7 месеца

Тая лелка е един гигантски плужек

john do преди 7 месеца

рядко съм виждал такава тлъста грозотия

Lolilol преди 1 година

Като я гледам, си мисля за плужека, който убих тая сутрин: съжалявам, дразни ме!

ByWeapz преди 8 месеца (редактирано)

Сандра, на 19 години: двойна брадичка, ОТВРАТИТЕЛЕН грим, грозна, тъпа, ни-
какво уважение, дебела, обижда хората в очите. Такива хора трябва да бъдат изгаряни
живи 2:0 „Съдрах си г**а от бачкане цял ден“ ИЗВИНЯВАЙ дори не си си мръднала
г**а да идеш да купиш плодове, а разправяш, че си се потрошила от бачкане, абе
мамка му направете нещо ако бях на мястото на оня тип щях да я цапардосам тая
дебела к***а. Обаче моите уважения за мъжа, който през цялата вечер запази пълно
спокойствие към другата пачавра. „Само ти казвам, че ще съжаляваш“ с тоя голям
корем няма да може дори да се надигне какво ще прави ще пълни гащите?

Трудно е да си представим, че толкова много насилие може да бъде породено не от

някакво действие, а от физическия вид на даден човек. Увеличаването на броя на уни-
зителните коментари води до превръщането на Сандра в изкупителна жертва, опирайки
се на това, което Рене Жирар нарича „универсални черти на жертвения подбор“, сред
които се отдава предпочитание на „болестта, лудостта, генетичните деформации, оса-
катяванията и изобщо недъзите“ 75 . Жестокостта на някои коментари – „Такива хора
трябва да бъдат изгаряни живи“ – добре показва как словесното осъждане бързо се прев-
ръща в подтик към омраза и убийство, вече не символично, а реално.
За неколцина отделни участници това свеждане на умственото до физическото дори
е дефиниция на глупостта:

M.A.D. преди 1 година

Защо да се стараем да поучим това което не си дава труда да си просветли мозъка.
Толкова сте жалки, между другото, противно на това, което си мислите, аз не съм
„богаташка“ Знаете ли, човек може физически да е в „нормата“ и да защитава хората,
които не са, вместо да им се подиграва. Това се нарича интелигентност – дума, която

75
R. Girard. Le Bouc emissaire. Paris: Le Livre de poche, 1982, p. 29.
97
 често чувате, предхождана от „липса на“. А сега преставам да си губя времето, це-
лувки!

lili beyer преди 1 година

M.A.D. с малко закъснение, но напълно съгласна съгласна с вас коментарите са тол-
кова долни че ми е жал за тия хора които не успяват да определят поведението а само
теглото нещастни хора които са толкова глупави за толкова злоба.

severas rogue преди 1 година

M.A.D. честно ти си напълно права по принцип коментарите трябва да говорят за това
което се е случило на вечерята а не за други неща и далеч не за нейното тегло онези
мъже и жени които са оставили коментари за теглото и наистина са хора на които им
липсва интелект.

Макар и на своя си език, който не е моят език, тези подбрани коментари отлично
посочват какво е глупостта в ерата на социалните мрежи: формулиране на безапелаци-
онни оценки, свеждащи живота до видимото и издигащи като норми на общуването
„определено обществено отношение между хора, опосредствано чрез образи“, според
гледището на Ги Дьобор.
Един от елементите, които изведох на преден план, за да характеризирам социалните
мрежи, още не се е появил: нуждата от известност, за да се чувстваш жив. И макар да е
в зародишно състояние в демонстрирането на смелост, приписвана на скачането в ле-
дена вода, той нерядко е в основата на присъствието в социалните мрежи. Какво да нап-
равя, за да се откроя от масата потребители на интернет? Това е проблемът, който трябва
да решат всички, стремящи се към известност. Решението винаги се състои в някакво
зрелищно действие. Видяхме, че някои не се колебаят дори да поставят в опасност бли-
зък човек, за да приемат предизвикателство. Понякога потребителите на ютюб стигат
доста по-далеч. Като онази двойка млади американски родители, които заснеха видеок-
лип, за да станат известни: жената стреля с пистолет в гърдите на мъжа си, който се
предпазва с енциклопедия, за която се предполага, че трябва да спре куршума... „Ние с
Педро вероятно ще заснемем един от най-опасните видеоклипове, създавани някога“ –
предвиди жената и след това стреля в мъжа си. Стана това, което трябваше да стане: тя
беше осъдена на шест месеца затвор за убийството на съпруга си... Върхът на глупостта
беше достигнат по всички показатели. Но можем да се обзаложим, че ще има и други
подобни изстъпления...
Трите елемента на глупостта в интернет, които изложих, имат и много други прояви,
не само представените в тази статия. И макар те да представляват интерес с това, че
могат да дадат почти ендогенна дефиниция на нашия обект на изследване, тъй като ид-
ват от вътрешността на терена, който я прави толкова плодородна, все пак има един
въпрос, който остава висящ: кои са хората, които проявяват тази глупост? Профилите
на участниците са твърде оскъдни и е почти невъзможно да се разбере кои са, какъв е
социалният им произход, на каква възраст са, а понякога и от кой пол са. При тези ус-
ловия е трудно да определим пред каква глупост сме изправени, ако допуснем, че и тя –
също като удоволствието – е различна според различните възрасти. Единственото, ко-
ето можем да заключим от разгледаните примери, е, че правописът, който засвидетелс-
тват, принадлежи по-скоро на младежи, чието образователно равнище несъмнено не е
най-доброто. Ще поема ли риска да кажа, че става дума за юношеска глупост? Готово.

98
 Светилата Шадок
„По-добре е да напрегнеш ума си за глупости, отколкото да използваш глу-
постта си за умни неща“

Принцип на Шадок
Преди много време започнах моите лекции за телевизията с този девиз на Шадок. Той
отлично очертава анализа на медиите: първо, за да изрази разсъждение върху тема, мра-
зена от интелектуалците, които се хвалят, че говорят за нея, без да я познават; и второ,
за да докаже, че предполагаемата и баналност не се дължи непременно на разсъждени-
ята, които се опитват да я разберат. И все пак, преди да превърна тази максима в мантра,
се налага едно уточнение. Да приемем, че телевизията като цяло се уподобява на глу-
пост, всъщност означава да признаем правото на онези, които я идентифицират с кофа
за боклук, и същевременно да отворим много по-широко изследователско поле, една
прекалено „обширна програма“, както би казал Дьо Гол. Ако всички предавания са глу-
пости, то можем да говорим за което и да е и в такъв случай понятието „глупост“ става
толкова разтегливо, че направо е безполезно. Затова да приемем максимата на шадоките
не като всеобща истина, а като насърчение за по-добро разбиране.
Този девиз ни подканя да започнем с едно противопоставяне между глупостите и глу-
постта. Както философът Владимир Янкелевич прави разлика между това „да си лош“
и да „вършиш лоши неща“76, така и тук трябва да направим разлика между глупостта
като характеристика на глупав човек и говоренето на глупости. Но макар всеки да при-
ема някаква минимална дефиниция на злобата, която почти предава нейната същност –
„петня, мърся, разрушавам“ 77, – положението с глупостта не е същото. Тя може да бъде
определена само в общуването. Човек, който има говорния дефект да не може да произ-
нася звука „л“, може да разбере дали казва глупости, или не. Такъв е случаят с предсе-
дателя на партия „Републиканци“ Лоран Вокие, който публично заявява, че всичко, ко-
ето изрича в телевизионните студиа, е „bullshit“ (английското съответствие на „глу-
пости“). По-често се среща обратната ситуация: обикновено събеседникът читателят
или слушателят – преценява (за себе си или публично), че това, което казва другият, е
глупост.

76
V. Jankelevitch. L’Innocence et la Mechancete. Paris: Flammarion, coll. Champs, 1986.
77
A. Van Reth, M. Fossel. La Mechancete. Paris: PlonFrance culture, 2014, p. 95.
99
 Последна забележка: глупостта може да характеризира както действие („Каква глу-
пост е войната!“ – Жак Превер), така и безсмислени слова (Речник на културата „Ро-
бер“). Докато първата глупост – като действие – е преценена като такава по отношение
на определен деонтологичен морал, втората – свързвана с глагола „говоря глупости: из-
ползвам абсурдности“ – почива на известна представа за познание и истина, както в де-
финицията, предложена от философа Хари Франкфурт: „Празнословието става неиз-
бежно всеки път, когато обстоятелствата принуждават даден човек да говори по
тема, за която не знае нищо.“78
Ф. Ж.

78
H. Frankfurt. De l’art de dire des conneries. Paris: 10/18, 2006, p. 32.
100
 18.
ИНТЕРНЕТ: ПОРАЖЕНИЕТО НА
ИНТЕЛЕКТА?
Разговор с Хауърд Гарднър
Професор по когнитивистика и педагогически науки в Харвардското бивше
педагогическо училище, създател на теорията за множеството интели-
гентности

Какво наричате „трите качества“, които предполагате, че са застра-

шени от интернет?
През 1999 г. издадох една книга, озаглавена „Дисциплинираният ум“ 79. В нея обясних,
че главната цел на образованието, освен ограмотяването, е да даде инструментите – осо-
бено в научните дисциплини, – позволяващи да се направи разлика между това, което е
вярно, и това, което не е; да се оценява красивото в изкуството, в природата и в другите
области и да може човек да обосновава предпочитанията си; накрая, да ориентира пре-
ценката и действията си в моралните и етичните области. Когато написах тази книга,
бях малко наивен – мислех, че тези традиционни качества не са проблемни. Много
бързо разбрах, че греша. И през следващото десетилетие преосмислих виждането си ед-
новременно в понятията на философския анализ (постмодернизъм, релативизъм) и на
технологичния прогрес (появата на новите цифрови медии).
В „Новите форми на истината, красотата и добротата“ 80 описвате интернет като „все-
общ хаос“, „създаващ объркване“ в една „почти пълна липса на мислене“. Дали пробле-
мът е в качеството и количеството на наличната там информация?

79
H. Gardner. The Disciplined Mind: What All Students Should Understand. New York: Simon &
Schuster, 1999.
80
H. Gardner. Truth, Beauty, and Goodness Reframed: Educating for the Virtues in the 21st century. –
New York: Basic Books, 2011. – Б.р.
101
 И в двете. Знаем, че хора, затрупани или потънали в прекалено много информация, в
прекомерно много избори, стигат дотам, че се сковават и се затрудняват да вземат обос-
новани решения. Това положение става още по-тежко, когато голяма част от информа-
цията е със съмнително качество – със сигурност така е в много блогове, социални ме-
дии, сайтове и т.н. Независимо от това обаче в моята книга изводите за истината не са
отчайващи. Всъщност ние живеем във време, когато повече от всякога е възможно да
разберем какво се случва – ако сме готови да отделим време, за да дадем разумна
оценка.
Да вземем един скорошен пример. През април 2013 г. стана важен терористичен атен-
тат в края на маратона в Бостън. Всеки ден научавахме нещо ново за това, което се е
случило, и защо благодарение на следите, оставени от двамата братя във фейсбук, туи-
тър и другите социални медии. Това щеше да е абсолютно немислимо преди епохата на
цифровите медии. Разбира се, все още има хора, които вярват, че двамата братя не са
извършили престъплението. Но тези „отрицатели“ се движат в затворен кръг, също като
онези, които продължават да твърдят, че Барак Обама в действителност е мюсюлманин,
роден в Африка.
Множеството гледни точки, предлагани от интернет, някои – вдъхващи повече дове-
рие, други – недотам, благоприятстват развитието на един изключителен релативизъм,
който Вие критикувате, но това множество не насърчава ли постоянното съмнение –
нещо много ценно за научния подход?
Да, съгласен съм, че интернет поставя под съмнение понятието за една-единствена
позволена истина. Когато бях млад, имаше много малко аудиовизуални медии и когато
всички те разкажеха една и съща история, ние предполагахме, че са казали истината.
Днес сме по-скептични – вижте например осъзнаването, че в Ирак никога не е имало
оръжия за масово унищожение, при положение че „традиционните медии“ толкова нас-
тоятелно ни караха да повярваме в обратното. Така че да, съмнението има своите поло-
жителни качества.
Но пък и не е добре съмнението да води до всеобщ скептицизъм. И както казах преди
малко, ако ние сме готови да се постараем повече, можем много повече от когато и да
било да открием истината, независимо дали става дума за история, за политика, или за
наука. Например научните измами вече редовно биват разкривани, докато в предциф-
ровата епоха това ставаше много по-трудно.
Известен сте с Вашата теория за множеството интелигентности. Мислите ли, че ин-
тернет засяга някоя от тях – за добро или за лошо? Мислите ли също така, че интернет
може да бъде векторът за нов тип интелигентност – не множествена, а колективна?
По принцип смятам, че новите цифрови медии са чудесни за множеството интелиген-
тности. Винаги има приложения, игри, образователни програми, които могат да моби-
лизират няколко интелекта, които да работят заедно – мощно и по начин, непознат до-
сега. Не виждам нищо неуместно в този плуралистичен възглед за интелекта. И все пак
интелектът е отражение на човешкия мозък и разбира се, човешкият мозък се развива
много бавно, с хиляди години, а не със скоростта на технологиите, които съществуват
едва от няколко години или от няколко десетки години. Така че не съм убеден, че съ-
ществува „цифров интелект“. От друга страна, и дума не може да става, че новите тех-
нологии съдържат различен „коефициент на интелигентност“, както би казал Маршал
Маклуън. Така например ние имаме еднаква „междуличностна информация“ само ко-
гато сме в интернет и разговаряме или взаимодействаме с някого директно.

102
 Във всички времена групите са тегнели над споровете и разискванията. Гръцкият хор
е на хиляди години. Но бих искал да подчертая факта, че групите могат да имат както
колективен интелект, така и колективна глупост. Както стана ясно още преди век бла-
годарение на критици като Жорж Сорел или Елиас Канети, тълпите могат да бъдат и
разрушителни, и градивни. Освен това сега знаем, че различни общности и институции
могат да манипулират оценките и класациите онлайн – следователно това не са просто
„хората“, които се изразяват, но също така и тези, на които се плаща, за да хвалят опре-
делени мнения и опити. Интересно и показателно е да знаем броя на харесванията, но
аз лично се интересувам повече от качеството на дадена преценка и от разумността на
човека, който я дава. Количеството не е същото като качеството!

Когато казвате, че истината, красотата и добротата са поставени под

въпрос до краен предел, основната Ви грижа не е ли разводняването или
изчезването на авторитета?
Никак не мога да търпя някакъв просто утвърден авторитет. Не ме е грижа какви дип-
ломи имате, нито на колко години сте. Но силно се интересувам от познанията ви, от
преценката ви, дали сте помислили, преди да защитавате гледната си точка, и дали сте
готов да приемете, че грешите, когато ви се представят контрааргументи. Това ми на-
помня онзи стар виц: „В интернет никой не знае, че си куче“ Ако можем да заменим
заявения авторитет със заслужен или доказан авторитет, тогава съм абсолютен привър-
женик на авторитета.
Обяснявате защо е необходимо цял живот да се учим. Но защо това ще доведе до
съгласие, съсредоточено около истинското, доброто, хубавото, а не до все по-личностни
и следователно относителни възприятия? До все по-големи съмнения?
Това е интересен въпрос. Както се казва на френски – „зависи“ [на френски в тек-
ста – б.р.]. В някои области многото познания могат да доведат до по-малка сигурност.
С годините собственото ми познаване на човешката личност със сигурност стана по-
сложно. Когато оценявам работата на студентите ми по тема, която познавам добре, съм
много по-сигурен в преценките си. Днес се вслушваме много повече в метеоролозите,
отколкото преди 50 години. В други области по-голямото познание води до по-голяма
сигурност. Важно е да помислите коя област оценявате и въз основа на какво. В моята
книга, когато пиша за красотата, излагам точно аргумента, който споменахте. Няма ни-
каква причина разсъжденията ни за красотата да останат непроменени, нито пък непре-
менно да съвпадат с вижданията на другите. Но когато става дума за другите качества,
положението е различно. Ако няма известно сходство в мненията за това кое е вярно,
кое е невярно и кое е несигурно, и ако няма сходство вътре и между културите за това
кое е морално или етично и кое не е, не можем да имаме здраво общество.
Всъщност в практиката почти всички постъпват така, сякаш вярват, че е възможно да
има по-добро разбирателство за истината и за морала. По принцип само философите и
учените хуманитаристи – поради различни причини – искат да взривят тези концепти.
Но винаги очакват от децата си да казват истината и да се държат по определен начин,
а не по друг.

Разговора записа – Жан-Франсоа Мармион

103
 19.
ГЛУПОСТ И ПОСТИСТИНА
Себастиан Диеаез
Невропсихолог и изследовател в Лабораторията по когнитивни и невроло-
гични науки в Медицинския факултет на Университета във Фрибур

Затъваме ли все повече и повече в глупостта? Изправени пред някои съвременни тен-
денции, можем доста основателно да си зададем този въпрос. Хора, които явно са обра-
зовани и са способни свободно да се информират, днес отхвърлят научните препоръки
за ваксинирането и климата, потапят се в чудновати „теории за световния заговор“, с
лекота гласуват за идиоти и подкрепят тъпи проекти, възмущават се от глупости без
всякакво значение, страстно вземат страната на прищевки без каквото и да било бъдеще,
а някои дори са решили, че оттук нататък за тях Земята ще бъде плоска, независимо кой
какво казва. На фона на всички напрегнати дипломатически отношения, терористични
прояви и безкрайни войни, на методично разрушаване на околната ни среда и на иконо-
мика, която все повече е от полза за една шепа хора – за които впрочем нищо не сочи,
че са особено умни, – нашата епоха изглежда изцяло отдадена на тържеството на глу-
постта81. Участвайки в това крушение, умове, които се смятат за просветени, стават част
от него, убедени в разни готови обяснения: виновни са американците, обществото, пес-
тицидите, въглехидратите, глутенът, ендокринните смущения, левицата, десницата,
81
A. Farrachi. Le Triomphe de la betise. Arles: Actes Sud, 2018.
104
елитите, простолюдието, чужденците с непълноценните им гени, ленивите преподава-
тели и педагозите идеолози, таблетите, екраните и вълните, които увреждат мозъка...
Ами ако в основата си всичко това е само булшит?

Булшит и постистина
Не че глупостта не съществува и че състоянието на нещата е такова, че няма нищо
тревожно. По-скоро искам да кажа, че това, което изглежда като повсеместен спад на
интелекта, се разбира по-добре, ако го тълкуваме като повишаване на булшита 82. Всъщ-
ност глупостта не е – или не е само – обратното на интелигентността. Човек може да
бъде много интелигентен и много глупав: за да се убедим, достатъчно е да сложим който
и да било интелектуалец на политически пост или да насърчим някой експерт да се из-
каже по въпрос, който не познава. Това, което ще направи тогава, се нарича булшит.
Според известния анализ на философа Хари Франкфурт 83 същността на булшита се
състои в пълното безразличие към истината. Противно на лъжеца, който винаги трябва
да държи под око истината, за да я изопачи или прикрие, на булшитъра не му пука за
нея. Той бълва каквото му хрумне, стига то да го устройва, без изобщо да го интересува
дали казаното е вярно, или погрешно. С радост дрънка глупости и за тази цел разполага
с много стратегии: хвърляне на прах в очите, вдигане на пушилка, смяна на темата, за-
тъмняване, лиризъм, престорена тържественост, политически език, безсмислени речи,
непукизъм... Без значение по какъв начин и в какъв контекст, булшитърът, казва Фран-
кфурт, се стреми да „се измъкне“ успешно, като се преструва, че казва нещо, а всъщност
не казва нищо, в смисъл че не предава никаква смислена информация. Следователно
булшитът е форма на епистемен камуфлаж: дава вид, че допринася за дискусията, като
в същото време възпрепятства развитието и. Общо взето, това е обратното на дискур-
сивния напредък.
Защо подобен интелектуален паразит бива толериран? В крайна сметка лъжецът, ко-
гато е разкрит, се оказва отблъснат, презрян и отречен от всички, а булшитърът сякаш
се вихри съвършено безнаказано. Франкфурт оставя този въпрос открит – „като упраж-
нение за читателя“, но изглежда, че някои психологически нагласи, съчетани с опреде-
лени социални и културни фактори, позволяват това любопитно явление да бъде обяс-
нено. От една страна, ние, изглежда, сме някак изключително милостиви към булшита:
ако някой говори каквото му скимне, първата ни реакция е да се опитаме да намерим
смисъл в думите му, да определим с какво се вписва в дадената ситуация и – ако е
нужно – да дадем тълкуване, което да задоволи тази необходимост. Много често потър-
певшите от този булшит до голяма степен вършат работата на булшитърите. От друга
страна, булшитът може да се възползва от определена култура на средата: ако наглостта,
самоувереността, истинността и искреността са по-високо ценени от простия факт да
кажеш нещо ясно и точно, тогава булшитът не само ще мине незабелязано, но може и
да преуспее. Впрочем Франкфурт завършва анализа си със следните думи: „... сама по
себе си искреността е булшит.“ В този смисъл да говориш „от сърце“, да се изразяваш
„увлекателно и страстно“, да казваш „каквото ти е на душата“, да говориш „като човек
на човек“, да бъдеш „откровен“ и „искрено смел“ ще бъдат съвременни качества, ценени
много по-високо от строгостта, благоразумието, точността и прецизността, и дори ще
ги заместят.

82
S. Dieguez. Total Bullshit! Au creur de la postverite. Paris: PUF, 2018.
83
H. Frankfurt. On Bullshit. Princeton: Princeton University Press, 2005.
105
 С „искрени и откровени“ говорещи и „снизходителни“ възприемащи, чиито роли мо-
гат лесно и редовно да се разменят, такива, които с всичко, което казват, засилват и
разширяват околната структура, поддаваща се на този тип взаимодействие, изглежда,
че са налице всички условия, за да бъде достигната критичната маса от булшит в пуб-
личния дискурс. Ако този анализ е правилен, изглежда, разполагаме с обяснение за нас-
тъпването на „постистината“, дефинирана в оксфордските речници, които я обявиха за
„дума на 2016 година“, като прилагателно, обозначаващо „обстоятелства, в които обек-
тивните факти имат по-слабо влияние за формиране на общественото мнение, откол-
кото позоваването на емоцията и на личните убеждения“ 84. Непосредственият извод от
такава ситуация ще бъде, че който не споделя нашето мнение, де факто греши, иска да
ни манипулира, дълбоко неморален е и не уважава нашите убеждения, които са наша
истина. Това породи поляризиране на споровете, като всеки се стремеше да защити и
наложи своята гледна точка, дискредитирайки гледната точка на другите, така че да за-
яви възможно най-видимо своята непогрешимост, решимост и моралните си достойнс-
тва дори вътре в собствения си „лагер“. Естествено, в този ужасен процес истината,
фактите, това, което нещата действително са, това, което е наистина така или не е, стават
съвършено спомагателни и дори откровено подозрителни.
Виждайки подобна динамика в действие, непредубеденият наблюдател няма друг из-
бор, освен да се запита дали всичко това в крайна сметка не е глупаво. Булшит, постис-
тина, алтернативни факти, фалшиви новини и други теории за конспирацията – не са ли
това просто нови имена, с които бива наричана глупостта?

Принципи на съвременната глупост

Всъщност във френския превод на думата bullshit в смисъла, в който я употребява
Франкфурт, беше избрано понятието „глупост, тъпотия“; тогава глаголът bullshitter ще
означава „изкуството да се говорят глупости“. За жалост, терминът „глупост“ страда от
двусмисленост, която не предава точно понятието „булшит“ във философския смисъл,
който вече му се признава. Без да отиваме твърде далеч в семантични разисквания, изг-
лежда, че в зависимост от контекста „глупост“ съответства едновременно на лъжа, глу-
пост, незначителна дреболия, невежество и тъпота. Така очертаната област е твърде ши-
рока, затова не можем да се надяваме да извлечем от нея точно разбиране на проблема-
тиката, заложена в постистината. От друга страна обаче, терминът „глупост“ има пре-
димството да насочва вниманието върху ролята на глупостта в сегашното ни отношение
към въпроса за истината. Що се отнася до проблема, който ни занимава тук, може да
смятаме за еквивалентни в голяма степен термините „тъпота“, „глупост“, „простотия“,
„имбецилност“, но както беше казано по-горе, трябва грижливо да ги разграничаваме
от обикновения недостиг на интелигентност. И наистина, изглежда е необходима извес-
тна степен на интелигентност, за да се създаде типът глупост, характеризиращ постис-
тината: измислянето, защитата и разпространяването на глупости наистина изисква зна-
чителни познавателни ресурси и дори ментални нагласи, доста скъпо струващи откъм
мозъчна енергия.
Следователно човек може да бъде много интелигентен, да разполага с много позна-
ния, да се бори яростно против грешките и фалша (у другия, разбира се) и пак да си
остане много тъп. Защо? Защото такъв човек може да действа без точно определена цел,

84
Вж. https://languages.oup.com/word-of-the-year/2016/
106
без да познава истинската стойност на истината и на познанието, без наистина да раз-
бира какво означава да знаеш нещо, без да умее да използва познанията си напълно
съзнателно, без да го е грижа за нормите и методите, които позволяват по най-добрия
начин да е в истинното, без да се пита за причините, поради които тези норми и методи
са добри, и без да знае как да предаде правилно познанията си, а дори и защо трябва да
ги предаде коректно85. Този тип кретен е доказателство за това, което Роберт Музил
нарича „интелигентна глупост“, а Кант определя като недостатък на преценката: недос-
татък, който според него е нелечим, за жалост. Структурно погледнато, тази форма на
интелигентна глупост няма друг изход, освен да произвежда булшит, тъй като концеп-
цията за истината и познанието, която я мотивира, по принцип е неиздържана.
В известен смисъл сякаш постистината се състои в събиране и експлоатиране на чо-
вешкия ум с цел да го накара да произведе и приеме оптимални форми на глупост. В
следващата част от моето изложение предлагам три фактора, присъщи на съвременната
глупост, които – заедно – могат да обяснят появата на булшит в широк мащаб, като нак-
рая стабилизират генерализираната система на имбецилност, наричана „постистина“. За
по-кратко може да обозначи тези фактори с понятията „нарцисизъм“, „самозаслепение“
и „претенция“, което вече позволява да видим добре как взаимодействията помежду им
могат да доведат до засилването на всяко от тях. След това ще кажа няколко думи за
етичните последици от глупостта, които са резултат от тях, преди да завърша уви,
твърде накратко – с възможната еволюция на постистината и на средствата, с които да
се справим с нея.

Страстта към същото

В своя проникновен анализ на глупостта Ален Роже стига до заключението, че става
дума не за недостиг на разумност, а напротив – за излишък на логика 86. От това следва,
че глупостта е тавтологична страст към същото: „Една стотинка си е една стотинка“,
„Каквото и да казват, религията си е религия“, „Не съм по-глупав от другите“... Ето я
оголената глупост в нейния гротесков принцип за идентичност „А = А“, който не казва
нищо друго, освен това, което вече е казано и измислено. Като цяло, това е достатъч-
ността в чист вид: казвам това, което мисля, и мисля това, което казвам, поради единс-
твената причина, че го казвам и че го мисля. И ако не съм съгласен с нещо, това е дока-
зателство, че то не е вярно или че не ме засяга. Мога да възприема само това, което „ми
казва нещо“, което отговаря на моите вкусове и наклонности. Подлагането им на съм-
нение е фактическа обида, защото само враг може да не се съгласи с мен.
„Това е моето мнение и аз го споделям“ – това е нелепата парадигма на глупостта,
която щеше да е по-скоро забавна, ако не беше фактът, че в днешно време понятието
„споделяне“ приема доста буквална и отчайваща конотация, доколкото сега наистина
глупостта се „споделя“ и „следва“ много по-лесно и по-бързо от когато и да било.
В тавтологичната глупост разумът е като хванат в капан, защото сме изправени пред
едно безкрайно повтаряне и самоудовлетворяване, тържествуваща субективност, про-
извеждаща баналности, готови идеи и шаблони. Да отидем и по-далеч: тавтологичен
израз, основан на принципа за идентичност „А = А“, разбира се, е изпразнен от всякакво
съдържание, но има свойството веднага да става успешен. „Каквото и да разправят, ев-

85
P. Engel. The Epistemology of Stupidity. – In: M. A. Fernandez Vargas (ed.). Performance
Epistemology: Foundations and Applications. Oxford: Oxford University Press, 2016, pp. 196223.
86
A. Roger. Op.cit.; вж. също M. Adam. Essai sur la betise. Paris: La Table Ronde, 2004.
107
реинът си е евреин“: наистина е много тъпо, това изказване не почива на никаква аргу-
ментация, но именно „това си е така“ и „ами това си е“. „Вашето обаждане е важно за
нас“ също е тъпотия, чиято глупост е направо дълбинна, и функционира в същия регис-
тър, следователно булшит в почти чист вид 87, който обаче оказва своето влияние: по-
добна фраза създава илюзията, че наистина дадена фирма смята обажданията на своите
клиенти за важни и – следователно – взема много на сериозно тяхното благоденствие и
се старае те да бъдат напълно удовлетворени. Достатъчно е – буквално – да бъде казано
и булшитът става ефективен единствено и само по силата на своя утвърдителен харак-
тер. Разбира се, на практика нищо не е свършено, но всъщност точно това е трябвало да
бъде направено.
Така глупостта се оказва непрекъснато свеждане до същото и до себе си88, от което
следва постоянното и позоваване на личните примери, на „свидетелството“, на „терена“,
„преживяното“, „почувстваното“. Автентичността, субективността и искреността не
само са достатъчни, но освен това позволяват на кретена да се изпълва с гордост и за-
доволство: той си мисли, че знае за какво говори, а в действителност единствено и само
това убеждение е цялата опора на думите му, при това той дори не може да си представи,
че опиране на факти, външни за собствената му представа, могат евентуално да го на-
сочат, да го поправят или – да си помечтаем за миг – да го накарат да промени мнението
си. Не че тъпакът няма да съумее да донесе вода за собствената си мелница, ако е необ-
ходимо: за да го направи, той се възползва от изкривяването на потвърждението тази
магнетична сила, която позволява да затвърдиш мнението си при всякакви обстоятелс-
тва, – което ще му помогне да намери необходимите части за своята кауза, като гриж-
ливо пренебрегне или изтълкува по друг начин всички онези, които му противоречат89.
Така глупостта, интелектуалната леност, самодоволството и нарцисизмът се оказват
сякаш единосъщни и водят до общ резултат тържеството на интуицията. Правилни са
моето мнение и моята реакция, защото са си мои. Този, който не показва достатъчно
„искреност“, „непринуденост“, самоувереност и убеденост, бързо ще бъде дискредити-
ран. Колкото и да е загрижен за истината, колкото и да се стреми към точност, колкото
и да желае да показва безпогрешност, това няма значение – просто не можеш да имаш
доверие на някого, който сякаш не говори „с ръка на сърцето“, а грижливо излага факти
и се занимава с логическата им последователност. Тук, разбира се, е един от основните
ресори на популизма, което обяснява защо хората охотно подкрепят и избират титулу-
вания, изпечения лъжец от момента, в който той е станал един „от нашите“ – все този
глупав принцип на идентичността, но този път изведен в глобален мащаб 90.
И още веднъж – тези механизми на глупостта нямат нищо общо с интелигентността 91.
Напълно допустимо е хората да стават колективно все по-тъпи, без при това равнището
на общата интелигентност да спадне ни на йота. Напротив, интелигентността е жела-

87
L. Penny. Your Call is Important to Us: the Truth About Bullshit. New York: Three Rivers Press, 2005.
88
B. Cannone. La Betise s’ameliore. Paris: Pocket, 2016.
89
R. Nickerson. Confirmation Bias: a Ubiquitous Phenomenon in Many Guise. In: Review of General
Psychology, 2, 1998, pp. 175220.
90
O. Hahl, M. Kim, E. W. Z. Sivan. The Authentic Appeal of the Lying Demagogue: Proclaiming the
Deeper Truth About Political Illegitimacy. – In: American Sociological Review, 83, 2018, pp. 133.
91
K. Stanovitch. Rationality, Intelligence, and Levels of Analysis in Cognitive Science: is Dysrationalia
Possible? – In: R. Sternberg (ed.). Why Smart People Can be So Stupid? New Haven: Yale University Press,
2002, pp. 124158.
108
телна в голяма степен, за да поддържа една толкова тъпа система, особено с установя-
ването на лична епистемология92, която е ни повече, ни по-малко убеждението, умиш-
лено поддържано, че познанието е работа на интуицията, че дадено нещо е вярно и ние
знаем, че е вярно от мига, в който просто сме го обявили за такова, и сме „дълбоко
убедени“ в това, нещо повече – ако сме го превърнали в „ценност“, която ни определя.

Ама че съм глупав!

И все пак глупостта нямаше да е глупост, ако можеше да се самоопредели като такава.
За жалост, имбецилът, поради това, че е имбецил, не разполага с умствени ресурси, ко-
ито да му позволят да види своето слабоумие. Това е едно мъртво епистемологично
пространство, граничещо с трагичното: в този смисъл глупостта далеч не е толкова глу-
пава, тъй като добре познава интересите си и знае как да се пази от нападките на раци-
оналността.
Тъй като е затворен в своя принцип на идентичността, глупакът фактически се ли-
шава от способността да види нещата по друг начин, сиреч от гледната точка на друг
човек, различен от него, включително – и особено – на някой, който знае повече от него.
Това психолозите наричат ефект на Дънинг-Крюгер, по името на авторите, които го до-
кументираха93: човек, некомпетентен в дадена област, очевидно ще покаже катастро-
фални резултати в тази област, но нещо повече: оставен на собствената си преценка, той
няма да забележи собствената си нищожност и ще даде много висока оценка на резул-
татите си. Във всяко нещо експертното умение е придружено от проницателно позна-
ване на областта на тази експертна дейност, придобито с борба, под мъчителното иго на
упорития труд и на постоянното съмнение и преразглеждане. Истинският експерт има
ясното съзнание, че е експерт, и тъй като познава отлично своята област, той също така
много добре знае какво не знае и какво още му остава да научи: следователно той поз-
нава границите си и изследванията показват дори че истински компетентните хора леко
подценяват своите умения. Глупакът обаче няма и най-малка представа за това, което
ще му позволи да не е толкова глупав. Впрочем той изобщо не знае, че е глупак – оче-
видно защото, за да си глупак, няма кой знае какво за знаене. Ще ми се да кажа, че това
си е негов проблем, но всъщност това става проблем за другите, доколкото глупакът,
понеже не знае, че е глупак, не е притеснен от своята глупост и със сигурност не се
притеснява да я натрапва на близките си, а понякога и на повече хора.
И така, нашата подкрепа за епистемология, фиксирана върху субективността, интуи-
цията, „непринудеността“ и „искреността“, не е (единствено) от чисто злосторничество.
Това също е и много сигурно средство никога да не забележат своите недостатъци и
дори да скриеш от себе си собствената си глупост. Глупаво сгушен в своето недосегаемо
его, имунизиран против най-дребното откритие, което би могло да засегне глупостта
му, малоумникът не само много бързо стига дотам да не може да установи, разпознае и
идентифицира собствената си глупост, но – което е по-лошо – ще вложи в нея целия си
ум, който вече не му служи, за да оценява качеството на информацията и валидността
на убежденията си, а единствено да определя дали те отговарят на вътрешните му пред-
почитания, и да дискредитира всичко, което не му допада. Духът на глупостта работи
неуморно за собствената си защита и за нищо друго.

92
B. Hofer, P. Pintrich (eds.). Personal Epistemology: the Psychology of Beliefs about Knowledge. New
Jersey: Lawrence Erlbaum Associates, 2002.
93
D. Dunning. The Dunning-Kruger Effect: on Being Ignorant of One’s Own Ignorance. – Advances in
Experimental Social Psychology, 44, 2011, pp. 247296.
109
 Тази пагубна способност на глупостта има своите последици. Както видяхме, не само
глупостта става невидима за самата себе си, защото малоумникът е неспособен да осъз-
нае, че е малоумен, и поради това надценява способностите си, но това неизбежно го
кара да очерня истинската интелигентност (която му е доста трудно да разпознае) и сле-
дователно постоянно да засилва своята глупост. Онзи, който има истински убеждения
и правилна информация, всъщност може да каже само едно – истината. Имбецилът
обаче разполага с безкраен запас от простотии, защото има само един начин да е в заб-
луда. Доколкото кретените се чувстват в правото си да дават мнението си за щяло и
нещяло и разполагат с ефикасни икономически средства да го правят, ясно е, че времето,
необходимо да бъдат поправени всички тези глупости, жестоко ще липсва на тези, които
разполагат с правилните методи за достигане до истината. Това се нарича „принцип на
асиметрията на булшит“ 94: булшит може да бъде произвеждан в големи количества от
когото и да е и с разход на много малко средства, докато способните хора, осмеляващи
се да го изобличат, са малко и трябва да вложат големи усилия, за да успеят.

Глупостта се дегизира
И така, характерни за глупостта са формите на нарцисизъм и на самозаслепение, ко-
ито взаимно се подсилват и по този начин допринасят за разпространението си сред
хората. Глупостта винаги се възползва от увереността, която е белег за високото доверие
в себе си на кретена, който непременно ще надделее над всяка проява на предпазливост
и строгост в обкръжение, където е широко застъпено мнението, че познанието е преди
всичко въпрос на интуиция и „искреност“. Накратко, този, който говори най-силно и
„най-убедително“, „най-страстно“, ще мине за човек, който има най-много да каже, и
всички ще го слушат.
И все пак не всички глупости са еднакви. В тази област съперничеството е голямо и
дори дебилите трябва да намират средство да се отличат от останалите дебили. Точно
по този начин се появява най-смущаващото явление, свързано с глупостта: тя се мъчи
да мине за интелигентност. Уверен в себе си, глупакът представя тъпотиите си като би-
сери на мъдростта, като невиждани наблюдения с невероятна дълбочина – плод на нап-
регнат размисъл, и очевидно държи да бъде възприет най-сериозно. Една от находките
му е разсъждението призрак: вместо наистина да помисли, за да стигне до някакво зак-
лючение, той тръгва наобратно – от заключението, и се мъчи да „измайстори“ „ми-
сълта“, която безспорно ще доведе до него. „Глупостта се състои в желанието за заклю-
чаване“, казва Флобер. Така е, разбира се, но тя се състои също – както при приятелите
Бувар и Пекюше – в това да си въобразяваш, че си стигнал до заключението със собст-
вени средства95. Странно, но това сработва доста често и по този начин и последният
самозванец може да мине за малък гений, колос на философията или величие в невро-
логията.
По същия начин както псевдонауките обличат одеждите на науката, която всъщност
презират, така и фалшивите новини се представят за достоверна и проверена информа-
ции, оплювайки „официалната“ преса; така и „конспиративните теории“ се мъчат да
минат за сериозни разследвания, загрижени да покажат истината, но без никога да пра-
вят и най-малко усилие в този смисъл; така и глупостта може да оцелее и просперира

94
Вж. https://ordrespontane.blogspot.com/2014/07/brandolinislaw.html
95
S. Dieguez. Qu’estce que la betise? – In: Cerveau & Psycho, 70, 2015, pp. 8490.
110
единствено като приеме вида на най-големите си врагове, а именно на разума, познани-
ето и истината96. Това изисква известен талант за подражаване, сиреч трябва „мисълта“,
създадена от глупака, да прилича все пак на истинско мисловно упражнение и най-
вече – това е целта – да позволява да бъде запазена и разпространена представата, която
той си е създал за себе си, независимо дали става дума за човек с безупречна нравстве-
ност, за предизвикател, който не се страхува да казва това, което мисли, за интелектуа-
лец, на когото „тия не му минават“, или най-често и трите заедно. Но когато бъде ого-
лено, това поведение се оказва само претенции и снобизъм.
Следователно глупостта действа чрез подражателен паразитизъм – използва качест-
вата и очакванията, свързани с истинските продукти на човешкия разум, служи си с
псевдорационалност97. Ето кое изисква известна форма на интелигентност, както отбе-
лязва Роберт Музил, според когото глупостта е „не толкова липса на интелигентност,
колкото абдикиране на разума пред задачите, които претендира, че изпълнява“ и „дис-
хармония между предубежденията на чувството и схващане, неспособно да ги обуз-
дае“98. Когато някой няма нищо интересно, което да каже, за жалост, му остава само
възможността да имитира повърхностната привидност на нещо интересно. И ако този
подход се превърне в норма в дадено общество, може наистина да се говори за „постис-
тина“.

Глупав и зъл (и на линия)

Следователно постистината се подхранва от индивидуални дейци, чиито убеждения
и поведение в голяма степен са мотивирани от отношение към познанието, почиващо
на прибягването към интуицията и усещанията – форма на глупост, която се характери-
зира със самозаслепение, правещо невъзможно усъмняването в себе си, но което се мъчи
да прилича на рационална, почтена и същностна загриженост за истината. От тази
гледна точка – доста обща – излиза, че булшит, фалшивите новини, конспиративните
теории, „алтернативните факти“, както и тяхното неуместно „споделяне“ са съвременни
ожесточени прояви на добрата стара, извечна глупост. Това не е голяма изненада: всеки
ще може да установи – освен, очевидно, глупаците, – че всъщност „постистината“ пок-
рива дяволски голям брой глупости.
Остава ни да разгледаме някои от техните прояви и последици. Видяхме, че глупостта
включва узурпиране на интелектуалната област, но това само по себе си нямаше да е
толкова лошо, ако глупостта не преливаше и в областта на етичното. „Глупакът, казва
философът Паскал Анжел, е виновен, че не е спазил истината.“ Неговата липса на инте-
лектуални качества се превръща в нравствен порок. Още по-лошо: „духовитият“ – или
общо взето, булшитърът – е този, който твърди, че уважава духовните ценности, който
се преструва, че е загрижен за истината и се мъчи да покаже, че е разумен, но в дейст-
вителност само подражава на тези качества, за да блесне в обществото, без това да му
струва особени усилия. Човек, който просто е по-слабо интелигентен, така да кажем,
може много добре да уважава истината и типа интелигентност, който позволява да се
стигне до нея. Булшитърът, снобът, суетният и глупакът я презират и експлоатират не
от загриженост за истината като такава, а от загриженост за самите себе си. Вредите,

96
S. Blancke, M. Boudry, M. Pigliucci. Why Do Irrational Beliefs Mimic Science? The Cultural
Evolution of Pseudoscience. – In: Theoria, 83, 2017, pp. 7897.
97
A. Piper. Pseudorationality. – In: B. McLaughlin, A. Rorty (eds.). Perspectives on SelfDeception.
Oakland: University of California Press, 1988, pp. 173197.
98
R. Musil. De la betise. Paris: Allia, 1937.
111
които глупостта създава по този начин, са безкрайни – от обикновената тъпотия, която
се прави, че казва нещо ново и интересно или дори някаква радикална и невероятно
дръзка мисъл, до фарисейството – този начин за показване на достойнство с единстве-
ната цел да бъдеш достоен и най-вече да го покажеш, чието следствие е показното не-
годувание, което е същото, като да се възмущаваш от нещо с единствената цел да него-
дуваш и да показваш, че негодуваш – много актуално явление, което беше определено
като морална високопарност99.
Като има предвид характера на дадено изказване или събитие, глупакът веднага се
настройва да почувства и прояви своето неодобрение, отхвърляне, негодувание, своя
гняв... просто защото е решил, че в този случай трябва да направи именно това, че е
полезно да го направи, и то така, че да разберат колкото може повече хора, доколкото
това му помага да се заяви като отделна личност. Това поведение въвежда определен
механизъм на автополяризация, тъй като броят и мотивите за подобно негодувание
изискват непрестанна бдителност и благоприятстват едно изключително изкачване, чи-
ято цел е отличаването в среда, в която надпреварата по глупост непрестанно се засилва.
Оттук и всичките тролове, кабали, негодувания, „кавги“ и малоумните „тръпки“, които
сега трябва да воюват едни против други, за да спечелят „кликовете“ на публиката, втур-
нала се в надпревара, която става все по-абсурдна и чиято цел е единствено изтъкването
на злободневната дебилщина.
Освен специфичните вреди, които всеки цикъл на глупостта е в състояние да нанесе
на своите мишени, трябва да подчертаем, на първо място, че общият ефект от булшит,
от фалшивите новини, от „алтернативните факти“ и от постистината, която ги рамкира,
не се състои – собствено казано – в подтикването към фалшиви убеждения. Това е ре-
зултатът – очакван или не – от слуховете и от пропагандата „постарому“. Днес става
дума по-скоро да бъде разклатено напълно нашето отношение към истината и да се ув-
редят отношенията на доверие, необходими за развитието на демокрацията. Да не се
вярва повече в нищо, да се смята, че е невъзможно да се овладеят познания, които поне
да се доближават до истина, призната от всички, вероятно е още по-опасно, отколкото
просто да се вярва във фалшиви неща, които поне съхраняват надеждата един ден да
бъдат поправени.
Всичко това е страшно глупаво и не предлага почти никакво основание за оптимизъм.
И все пак трябва да отбележим, че самото съществуване на постистината предполага
„подложка“ от истина, в която тя може да се развива, та макар и само като се опитва да
и подражава. Фалшивата монета може да причини вреди само до известна степен, но
след определен праг, ако почти няма други фалшиви пари в обращение, тя вече не служи
за нищо и на никого. Следователно въпросът, който се поставя пред нас, е: докъде може
да стигне нашата глупост и до каква степен може да се развие под въздействието на
технологични платформи, които сякаш са били създадени, за да я използват, увеличават
и разпространят колкото може по-надалеч и по-бързо?
Достатъчно ли е да насърчаваме младите поколения да развиват своя „критичен ра-
зум“ или да ги учим да „разкодират информацията“, като знаем, че проблемите, с които
ще се сблъскат след няколко години, няма да са същите като днес, и че глупостта, както
вече видяхме, е успяла да се видоизмени и да заприлича на „критичен разум“ и си поз-
волява не само да предлага „решения“ на проблемите, които създава, без да знае, раз-

99
J. Tosi, B. Warmke. Moral Grandstanding. – Philosophy and Public Affairs, 44, 2016, pp. 197217;
Crockett, M. Moral Outrage in the Digital Age. – Nature Human Behaviour, 1, 2017, pp. 769771.
112
бира се, че самата тя е причината за тях? Дали свързаните със знанието авторитети, как-
вито са науката, пресата и правосъдието, могат да изиграят ролята си в тази битка, нап-
ример като предлагат по-ясни данни, по-ясно общуване, ревностна „проверка на фак-
тите“ и разубеждаващи и принудителни закони против разпространителите на манипу-
лативни, зловредни глупости? Вероятно, но като не забравяме, че постистината ще въз-
тържествува лесно над всяко едно от тези напредвания, като веднага ги рециклира в
своята дебилна система за подриване на доверието, за всеобщо съмнение и безразличие
към фактите.
Остава още един, трети подход, който се състои в това да се въвлече булшитът заедно
с глупостта, която е негова основа, в собствената му игра, сиреч като се покажат умения
в създаването на фалшификати и глупости. Това е работата на сатирата и на фикцията,
защото в крайна сметка постистината съдържа постфикция. Да не те е грижа за истината
означава да не цениш фалшивото. Може би, за да сме малко по-малко глупави, имаме
нужда да си върнем вкуса към творенията на човешкия дух и да покажем повече инте-
лектуална скромност, както когато интелигентността се постави в услуга на интелиген-
тността, а не на глупостта.

113
 20.
МЕТАМОРФОЗИТЕ НА НАЦИОНАЛИСТИ-
ЧЕСКИТЕ ГЛУПОСТИ
Пиер дьо Сенарклан
Почетем професор по международни отношения в Университета в Ло-
зана, бивш високопоставен служител в ЮНЕСКО и в международната ор-
ганизация на Червения кръст

Обществата се нуждаят от митове. Философът Ернст Касирер отдава абсурдността и

противоречията в тези въображаеми построения на „изначалната глупост“ на човека и
подкрепя хипотезата на антрополозите, в частност на Бронислав Малиновски, които
тълкуват тези вярвания като опити да се даде отговор на неразрешимия въпрос за
смъртта. Също така вижда в тях израз на колективни желания и не смята, че обществата
биха могли да се освободят от тях. Но това го тревожи: „Възможно е най-важният и най-
тревожният аспект на модерната политическа мисъл да е появата на една нова сила:
силата на митичното мислене“, пише той през 1945 г., към края на живота си, в Съеди-
нените щати100. Национализмът е част от това митично мислене, още повече поради зло-
кобните метаморфози, които претърпява с появата на фашистките режими.
В много отношения тази идеология прилича на разказите, пропити с магия, които
гърците уподобявали на приказки, „разказвани от бавачките, за да забавляват или пла-
шат децата“.

100
E. Cassirer. The Myth of the State. New Haven: Yale University Press, 1966, p. 3.
114
 Демокрация: от разума към пристрастията
Като наследство от века на Просвещението, демократичният идеал включва прогреса
на разума. В тази перспектива се предполагало, че суеверията и вредните остатъци от
анимизъм ще изчезнат благодарение на развитието на образованието и напредъка на
науката. Накрая гражданите трябвало да се поучат от опита. Така решенията на техните
инстанции трябвало да се основават на емпиричните подходи и да позволяват да бъде
направен избор между най-добрите политически възможности. И за тази цел трябвало
да избират просветени управляващи. Тъй като материалните условия на живота им и
познанията им щели да се подобряват, накрая те щели да станат напълно свободни да
извоюват свободата си и напълно интелигентно да определят хода на своята история.
Това убеждение се оказва отчасти илюзорно. Обществата се нуждаят от свещеното.
Разумът се оказва доста слаб, за да удържи конфликтите на интереси, да отсъди спра-
ведливо ценностните различия и да смекчи властовите отношения, които изграждат ос-
новата на политическия живот. Хората се включват в обществения живот с разума си,
но също и с всичко, което е част от психическата им даденост: с фантазмите си, с жела-
нията си, с несъзнателните си подтици и дори с инстинктите си. Въздействието на иде-
ологиите се дължи както на историческите цели, които заявяват, така и на емоциите,
които мобилизират, и на крайните прояви на насилие, които оправдават.
Отначало и изискването за национална независимост се налага като разумен замисъл,
свързан с гражданските стремежи за автономия, достойнство и равенство. Но този идеал
е носител на изключителен емоционален заряд: показван е по време на свещени цере-
монии, аналогични на церемониите на религиозните култове. В този контекст може да
посочим празника на Свободата, организиран от Конвента на 10 ноември 1793 г. в прит-
ворите на „Нотр Дам“, а по-късно – големите манифестации, организирани от Мусо-
лини и Хитлер, чиято цел е поддържането на култа към тези водачи. С развитието на
демокрацията, около края на Х1Х в. политиката става дело на всички, превръща се в
големия театър на индивидуалните и колективните страсти – на интелектуалците, на
политическите активисти и на масите, които завладяват публичното пространство със
своите материални искания, с желанията и фантасмагориите си.
Хората, които влагат енергията си във въображението на дадена общност, без значе-
ние дали е етническа, религиозна или национална, преживяват най-различни емоции,
но на първо място – емоциите, мобилизиращи чувствата за идентичностна принадлеж-
ност. Прегръщайки националистическите убеждения, те обсебват един назидателен ко-
лективен идеал. Сама по себе си тази наклонност не е проблем, но нарцисизмът, който
я вдъхновява, може да стане източник на вредни илюзии за хората. Тя включва идеята,
че нацията им е наследник на велика история и съдбата и е изключителна. Това заявя-
ване на превъзходство върви ръка за ръка с принизяването на всичко чуждо. И е още
по-агресивно, защото винаги се утвърждава в групи, структурирани в една или друга
степен – на тълпите, на армията или на политическите движения, които напредват под
покровителството на безспорни водачи. Всъщност национализмът придава рационално
и търпимо обяснение на нуждите на индивидуалното достойнство, но също и на всичко,
отнасящо се до нужди и желания, които не се признават толкова лесно: социалната за-
вист, горделивостта, агресията и желанието за господство. Като възхвалява потребнос-
тите от слава, чест, физическа сила и мъжество, национализмът си присвоява благород-

115
ническите понятия на стария режим. И предлага на хората – по-точно на най-нестабил-
ните от тях – ресурси за смекчаване на чувството им за непълноценност и безпомощ-
ност101.

Груповият идеал и неговият негатив

Всичко, което е част от нарцисизма, по природа е крехко. Точно поради това преко-
мерното оценностяване на нацията е основано на несигурността, независимо дали то е
обусловено от социалноикономическа уязвимост, или от причини по-скоро от психоло-
гически порядък. Това оценностяване включва една подозрителна защита на културни
и политически граници. Национализмът е в тясна връзка с ксенофобията и расизма. Тъй
като в сърцевината на това е фантазмът за хармонията на сливането, чуждото символи-
зира онова, което пречи на осъществяването на това желание. Националистите си прис-
вояват правото да говорят от името на националната общност и искат да изключат от
нея заподозрените в противопоставяне на сцеплението. Използват националния идеал,
за да позорят всичко, което не е в съгласие с политическите им убеждения. Прехвърлят
върху харизматични водачи или върху мистични образи – майчински и успокояващи –
своите нужди и желания за защита. И тъй като идеализираният образ на нацията преп-
раща към майчинския свят на ранното детство, от него трябва да бъдат изключени
всички, които биват смятани за размирници. Точно това се случва с евреите в апогея на
национализма.
С развихрянето на национализма във Франция и в Германия, на евреите започва да се
гледа като на „натрапници“, застрашаващи хармонията на националната общност.
Както припомня Жорж Дьоврьо, „всяко общество си създава групов идеал“, който изис-
ква и своя негатив. Евреинът позволява на националната общност да установи собстве-
ните си граници по един фантасмагоричен начин. Той е „груповият контраидеал“, този,
чиято основна функция е да „служи за подчертаване на идеята за група, въплъщавайки –
като пример, който трябва да се избягва – всичко онова, което идеята за група не е и
трябва – на всяка цена – да избягва“102.
След Втората световна война национализмът продължи да съществува в Съединените
щати. Той вдъхнови преди всичко исканията за държавна независимост, поддържани от
движенията, борещи се против колониалния империализъм. Но загуби част от влияни-
ето си в повечето европейски страни. Трагедиите, породени от фашистките режими, от-
части бяха уронили престижа му, а идеологическите системи на Великите сили доми-
нираха в политическите дебати. Освен това защитите на социалната държава и на пот-
ребителското общество предлагаха други източници за нарцистични възнаграждения,
различни от тези, свързани с величието и честта на нацията и с военната защита на ней-
ните интереси.

Завръщането на магьосниците
„Суверенизмът“, който днешните популистки движения противопоставят на глоба-
лизацията, отново поддържа известни националистически илюзии и в частност илюзи-
ята за хомогенна национална общност. Така той подновява своите отчуждаващи риту-

101
P. De Senarclens. Nations et nationalismes. Paris: Sciences humaines, 2018.
102
G. Devereux. La psychanalyse appliquee a l’histoire de Sparte. – Annales. Histoire, Sciences sociales,
20e annee, n°1 (janvierfevrier 1965), pp. 3132.
116
али, и по-точно масовите си протести, своите химни и знамена. Този национализъм въз-
бужда също така чувства за идентичност и потребността от водачи магьосници. В този
контекст мигрантът е обвиняван за намаляването на надниците, повишаването на без-
работицата и социалната неустойчивост, но също и защото е свързван с нахлуването на
хора от различни „раси“ – носители на чужди културни концепции, – както и с наруша-
ването на отношенията на традиционната солидарност. Той е и символът на променя-
щото се време. Вероятно неговото отхвърляне е толкова по-силно, тъй като е извор на
тревожност и вина. Впрочем религиозните сектантства, родени от провала на процесите
на национално приобщаване, почти навсякъде дават дълъг живот на неразумни, крайни
или омразни визии и механизми на проектиране, намерили израз в национализма.
Стремежът на гражданите да възстановят обществения договор на националната не-
зависимост се дължи на разумно искане. Той се налага като отговор спрямо предизви-
кателствата и принудите на зле регламентираната глобализация, която предизвиква пре-
комерна несигурност, твърде големи миграционни движения, нови социални поляриза-
ции и безработица. Изправени пред икономическите и обществените реалности, пред
подема на нови начини на производство и пред взаимозависимостите, произтичащи от
тях, правителствата изпълняват лошо своите функции на политическа интеграция и
трудно излизат от пътищата, очертани от реформизма и технократските решения. Тези
слабости, придружени от разпадането на големите идеологически системи и тяхната во-
деща утопия, но също и от отслабването на традиционните инстанции за социализация,
допринасят за обедняването на демократичните решения. Подтикват някои хора да про-
дължават да търсят своите въображаеми общности – тези, които могат да бъдат свър-
зани с необичайни представи за нацията или за етноса и религията, илюзии, които са
източник на политическа и социална алиенация. Карат ги да търсят помощта на някоя
опекунска инстанция, на власт, притежаваща магически сили, способна да им даде за-
щитата, към която се стремят.

Популизмът набира привърженици във всички среди

Бедственото икономическо положение не обяснява напълно популизма, защото не
всички, които го подкрепят, принадлежат към материално онеправдани среди, особено
в Съединените щати. Тяхната уязвимост може да бъде и от психологическо естество.
Поддържайки популистки лидери, чиято реторика се подхранва от насилие и заклина-
ния, избирателите правят идентичностен избор. Да си припомним случая с Доналд
Тръмп. По време на предизборната му кампания неговата липса на възпитание беше
един от важните аспекти в политическия му успех. Той не скри нищо от интимните си
провали. Показа открито цялата си незрялост, нарцистичната си уязвимост и се наложи
с това, че сякаш изобщо не е пораснал, сякаш изобщо не е придобил съвест. Лъжите му,
разголването му, неговата непоследователност и това, че изглежда като голям хулиган,
привлякоха хората. Голям брой американци, независимо от социалния си статус, поз-
наха себе си в неговата хулиганщина, в омразата му, в екстравагантното му поведение,
в простоватите му идеи, в манихейските му позиции, в конспиративните му теории, в
расизма и възторга му пред величието на Съединените щати.
Популистките партии набират своите привърженици предимно сред хората без ака-
демичен багаж и без професионално образование – предимства, които биха могли да им
позволят напълно да оценят последиците от избора, които правят. Представителите на
тези партии използват полемичен език, с малко думи и често груб. Ласкаят хора, на ко-

117
ито им е трудно да разбират символи, да разпознават двусмислените аспекти на дейст-
вителността, да се справят със сложни залози, заредени с противоречия. Тези избира-
тели не проявяват никакво търпение към икономическите въпроси, които често са
сложни, нито вкус към политически разсъждения. Понесени от яростта си против без-
силните ръководни политически елити, те подкрепят програми, насочени против собс-
твените им интереси: установяваме го в позицията им за освобождаването на търгови-
ята, заетостта, държавния дълг и паричната система. Парадоксално, но като злоупотре-
бяват с процедурите на политическите разсъждения, те подриват законността на наци-
оналните цели.
Значи ли, че са глупави? Това понятие не присъства в езика на социалните науки. Ако
политическата глупост беше само въпрос на образование, щяхме да знаем... Популизмът
мобилизира хора, чиято преценка е замъглена от емоциите и чиито страсти, понякога
личните им провали, затъмняват познавателните им способности. Магическите рецепти
привличат и това състояние на духа заразява всички среди. Всъщност политическите
становища на интелигенцията не са непогрешими. Във Франция, както и на други места
в Европа политическите фантазми – на национализма, на фашизмите (от сталинизма до
маоизма, като се мине през троцкизма и другите странни маршрути) – са били поддър-
жани от хора, чиято културна извисеност е била безспорна 103. Освен това мненията на
експертите, тези, на които се опират днес европейските правителства и международните
институции, за да легитимират социални политики, които често са вредни, невинаги
произтичат от несъмнена демократична разумност.

Лесно обвиняваме еволюцията на либералните общества, лишаването от владение на

хората под въздействието на пазара и на „културата на нарцисизма“, чието процъфтя-
ване той облагодетелства. И ако не всички се възползват, далеч не, все пак е трудно да
останеш настрани от илюзиите, породени от консуматорството.
Не е случайно, че Доналд Тръмп, Силвио Берлускони и Бепе Грило са играли важна
роля в телевизионната реалност и в света на спектакъла – истински кипеж от митове и
магически формули. Техният изкуствен свят се представя като действителен, при това
мобилизира сферата на индивидуалните и колективните фантасмагории. Раздухва вся-
какви противообществени подтици, но също така предизвиква и фрустрации спрямо хе-
донистичните желания, които събужда. Нарастващата разнородност на процесите на со-
циализация, свързана най-вече с нарастващата сложност на семейните структури, нару-

103
F. Hourmant. Le Desenchantement des clercs. Paris: PUF, 1997 ; T. Wolton. Histoire mondiale du
communisme. T. 3. Les complices. Paris: Grasset, 2017.
118
шаването на традиционните институционални и нормативни рамки, а също и на граж-
данските отговорности, които те поддържаха, вероятно не са без отношение към разрас-
тването на едно негражданско поведение, облагодетелстващо популизма. Като се имат
предвид всички тези нарушения, защитата на демокрацията, както и борбата против раз-
вращаването на гражданите минава през защитата на принципите, рамките и институ-
ционалните устои, необходими за защитата на правовата държава. Тя изисква и продъл-
жаването на политиката, чиято крайна цел е социалната справедливост.

119
 21.
КАК ДА СЕ БОРИМ СРЕЩУ КОЛЕКТИВ-
НИТЕ ГРЕШКИ?
Клоди Берт
Журналистка, специализирана в хуманитарните науки

В първата си книга, публикувана през 2002 г.104, Кристиан Морел – бивш чиновник в
„Личен състав“, който впоследствие става социолог – дава много примери за това, което
определя като „абсурдни решения“: два петролни танкера се движат по почти успоредни
пътища, но единият променя посоката си и препречва пътя на другия, който не успява
да избегне сблъсъка и се врязва в него; или още: самолет се подготвя за приземяване,
но пилотът остава с впечатлението, че механизмът не се е спуснал, и продължава да
кръжи около пистата, за да даде време на персонала да подготви пътниците за трудно
приземяване, и самолетът се разбива на земята поради липса на гориво.

104
C. Morel. Les Decisions absurdes. Paris: Gallimard, 2002. Следващи книги от същия автор: Les
Decisions absurdes II. Comment les eviter. Paris: Gallimard, 2012 ; Les Decisions absurdes III. L’Enfer des
regles, les pieges traditionnels. Paris: Gallimard, 2018.
120
 Прекалената йерархия убива...
Впрочем авторът изчерпателно изброява „метаправилата“, предназначени да повиша-
ват надеждността на решенията, които постепенно са се налагали или са на път да го
направят в тези различни рискови среди.
Най-интересното в тези метаправила е това, че те често са контраинтуитивни. Така
всички ние имаме представа за командира или за пилота като „единствения господар на
борда“ и ако ни попитат: „А в случай на опасност?“, без съмнение спонтанно ще отго-
ворим: „В случай на опасност задължително трябва да се подчиниш, без да спориш!“
Да, ама не! Строгото спазване на йерархията е рисков фактор, както доказва случаят с
компанията „Кореан Еър“. През 90те години на ХХ век тя е била жертва на поредица от
смъртоносни произшествия, дължащи се – според всички разследвания – основно на
един фактор: прекомерната йерархия в пилотската кабина – пилотът смазвал с незачи-
тането си своите подчинени и нито вторият пилот, нито механикът смеели да поправят
негова грешка.
В началото на 2000 г. новият директор на компанията извлича поука от тези разслед-
вания, като налага поредица от практики, напълно противоположни на предходните,
както и на културните традиции на страната: общуването трябва да надделее над йерар-
хията, повишаването става по заслуги, а не по старшинство, всички преминават обуче-
ние в областта на човешките фактори и се приема принципът за несанкциониране на
грешките. Резултат: днес компанията е сред най-сигурните в света. Колкото до прин-
ципа за несанкциониране на грешките, той е в противоречие с общоприетото схващане.
Щом стане някакво произшествие, отвсякъде се чува един и същ вик: „Кой е винов-
ният?“ Обаче Федералното управление на гражданската авиация в САЩ, също както
„Кореан Еър“ и „Ер Франс“, насърчава своите служители да представят всяка грешка в
най-големи подробности, при това анонимно. Различни здравни системи възприеха съ-
щата практика спрямо грешките, допускани в болниците. По такъв начин хората ги раз-
бират по-добре и по-лесно ги избягват.

Единомислието? Недоверие!
Друга констатация, която се сблъсква с общоприетото мнение, засяга решенията, взе-
мани вътре в дадена група. Дали решението, взето единодушно, със сигурност е добро?
Е, не: опитът ни учи да се боим от „фалшивото съгласие“ в рискова среда: някои членове
на групата са замълчали, защото са се побояли да се противопоставят на шефа си, за-
щото са смятали, че са малцинство, и т.н.
Оттук произтича приемането на процедури, целящи да проверят това съгласие: задъл-
жението да бъде приканен всеки член от групата да изрази личното си мнение, систем-
ното включване на един „адвокат на дявола“, натоварен да защитава мнението на мал-
цинството... Цитираните по-горе метаправила засягат всички човешки поведения. Така
че няма нищо чудно в тенденцията за провеждане на обучения в областта на човешките
фактори – отделно от техническите обучения – при професионалната подготовка на пи-
лотите, хирурзите или на високопланинските водачи: теоретично и практическо изуча-
ване на взаимодействията в дадена група като фактори, влияещи върху вземането на
решения. Едно скорошно изследване, цитирано отново от Кристиан Морел, показва
ползата от такова обучение: в 74те центъра по хирургия към Здравната администрация
на ветераните в Съединените щати, където е проведено това обучение, смъртността при

121
хирургически операции е спаднала с 18% през следващите години, срещу 7% в 34те
центъра, които още не го били провели.
Отварям скоба за читателите, които, тъй като не живеят в рискова среда, не се чувст-
ват засегнати от тези изводи: ето един пример от всекидневието, разказан от автора в
първата му книга. Семейна двойка посреща женените си деца в имението си в Тексас.
Температурата е 40° на сянка. Всички пият разхладителни напитки на терасата, когато
стопанинът на дома извиква: „Дали да не идем да хапнем нещо в Абълийн?“ („съседния“
град според американските критерии: 170 км отиване и връщане...). Всички приемат.
Четири часа по-късно се връщат капнали от умора на своята тераса, изтощени от горе-
щината и разочаровани от лошия обяд. И установяват, че никой от тях не е имал желание
да ходи в Абълийн, но всеки е решил, че другите трима искат! Ако бяха приложили
метаправилото на недоверието спрямо привидното съгласие...

122
 22.
ЗАЩО СМЕ ТАКИВА ГЛУПАВИ КОНСУМА-
ТОРИ
Разговор с Дан Ариели
Ръководител на Катедрата по поведенческа икономика в Масачусетския
технологичен институт

Как бихте определили поведенческата икономика?

Преди да отговоря на този въпрос, трябва да обясня какво е „стандартната иконо-
мика“, спрямо която се дефинира поведенческата. Стандартната икономика се изгражда
около прости въпроси. Например как хората трябва да постъпват в областта на избора
на потребление или на инвестиране, за да вземат възможно най-добрите решения. Този
подход води до формулирането на теория за разумния деец, независимо дали е потре-
бител, или производител, и оттук доведе до политически изводи относно начина, по
който трябва да се ръководи икономиката: кои са най-добрите институции и най-доб-
рите решения в областта на отпускането на ресурси.
Поведенческата икономика не тръгва от тази гледна точка. Тя се стреми да опише как
постъпват хората в реална ситуация. Нейната цел не е да дефинира определен идеал за
разумност, а да анализира как действително постъпват хората. Затова тази дисциплина
проведе експерименти върху начина, по който те правят избора си между няколко въз-
можности, когато са изправени пред икономическо решение.

123
 Например да тръгнем от един прост въпрос: защо има дебели хора? Перспективата на
стандартната икономика ни кара да кажем, че хората са убедени потребители, следова-
телно те ядат това, което имат желание да ядат, след като са пресметнали предимствата
и разходите. И ако ядат много и надебеляват, това е резултат от техния избор.
Според поведенческата икономика хората надебеляват поради съвсем различни при-
чини. Мнозина биха искали да ядат по-малко, по-добре да контролират теглото си, но
когато са пред чинията си, им е трудно да устоят. Мнозина се мъчат да отслабнат, но
често не успяват. Подложени са на изкушения, които им е трудно да контролират; пра-
вят погрешни изчисления за бъдещите си ангажименти, например да издържат дадена
диета. Ето това е фундаменталната разлика между стандартната икономика и поведен-
ческата икономика.

Кои са основните типове влияние, изследвани от поведенческата ико-

номика?
Първо, емоциите играят съществена роля в поведението ни, когато купуваме нещо.
Повечето от нашите действия са движени по-скоро от емоцията, отколкото от разума.
Ако ви се наложи да преживеете неприятния опит да се окажете лице в лице с тигър,
първата ви реакция ще бъде да побегнете, а не да размислите, за да решите какво е най-
добре да направите в момента. В ежедневието през повечето време постъпваме така.
Емоция, каквато е страхът, е добър съветник – кара ни да бягаме от опасността. Но
емоциите ни карат да отстъпваме пред стимули, които са ни предложени. Повечето про-
дукти за потребление са създадени така, че да предизвикват у нас емоционални реакции:
например „Дънкин Донътс“ (американските сладкиши, които намираме във всички хра-
нителни магазини) са направени и показани така, че да събудят желанието на лакомни-
ците, обичащи захарта и крема. Витрините на магазините представят продуктите по та-
къв начин, че да ги направят възможно най-привлекателни и да изкушат потребителя.
Ето защо често в супермаркета купуваме повече неща, отколкото сме предвидили отна-
чало: желанията ни са били стимулирани от представянето на привлекателни продукти,
сложени пред очите ни и на една ръка разстояние.
Изправени пред тези изкушения, ние, разбира се, разполагаме с известна способност
за самоконтрол. Но и самоконтролът, от своя страна, е ограничен, защото е подчинен на
психологически механизми, добре изучени от поведенческата икономика.
Представете си, че човек, обичащ шоколад, е поставен пред следната алтернатива:
как предпочитате, да получите половин кутия шоколадови бонбони сега или цяла кутия
следващата седмица? Тъй като става дума за подарък, без да се иска нищо в замяна,
човекът има интерес да изчака следващата седмица. Но всъщност в повечето случаи,
привлечен от бонбоните, той ще предпочете да пожертва интереса си, за който трябва
да чака повече, в полза на непосредственото си желание.
По такъв начин в ежедневието ние постоянно се изправяме пред дилеми от подобен
характер. Вземете студента, който зарязва ученето, за да отиде на кино, защото е изку-
шен от някакъв филм: изборът му между това да остане да работи или да отстъпи пред
изкушението, е разколебан. Ако избере да си остане вкъщи, цената е платена веднага, а
очакваната – хипотетична – полза (по-добри възможности за успех на изпитите) е отло-
жена за по-късно. В обратния случай, ако отиде на кино, ползата е получена веднага, а
цената на решението му – отложена в едно отдалечено бъдеще.

124
 Ето защо ние често веднага вземаме решения, които са точно обратното на това, което
бихме искали да направим в дългосрочен план. Отлагащите, които оставят за по-късно
това, което би трябвало да направят веднага, добре познават този проблем.

Има ли начин да овладеем емоциите си и по-добре да контролираме

потреблението си?
Няма едно единствено и просто решение, с което да се помогне на хората да „контро-
лират“ потреблението си. Но на първо място могат да се намерят лично приложими
„хитрини“, за да се направи по-добър избор. Преди няколко години се заразих от болест,
която застрашаваше живота ми. Предписаха ми лечение, което беше много трудно да се
изтърпи: лекарствата ми причиняваха непоносими пристъпи на гадене, които продъл-
жаваха с часове. Мнозина болни биха предпочели да прескочат някой прием на лекарс-
твото или дори да прекратят лечението, независимо от опасността. Тогава измислих как
да преодолея това изпитание. Всеки път, когато трябваше да ми сложат ужасната ин-
жекция, се заставях да изгледам един филм на видео (нещо, което много обичам). По
такъв начин не само неразположението не беше толкова силно и трудно за изтърпяване,
но най-вече в ума си бях успял да свържа лекарството с награда, а не със страдание.
Когато знаех, че трябваше да взема лекарството, вместо за мъчителните болки, мислех
за моята награда. И това проработи! Когато завърших лечението си, лекарят беше изу-
мен: само аз от пациентите му бях издържал докрай.
Това е един от възможните начин да хитруваш със себе си и собствените си слабости.
Когато човек се мъчи да контролира потребителското си поведение, може да се окаже
полезно да си измисля разни подобни техники. Но може също така да прибегне до тех-
нологии, които подтикват консуматорите да контролират потреблението си. По такъв
начин беше установено, че американците значително намаляват потреблението на елек-
тричество в домовете си, ако електрокомпанията им предостави една малка светеща
топка, чиято светлина се променя в червено, когато са включени много електрически
уреди и консумацията преминава определен праг.
И накрая, съществуват и политически мерки за подтикване, които насърчават или ра-
зубеждават потребителите или производителите да консумират или произвеждат някои
продукти вместо други, налагат глоби за продуктите, замърсяващи околната среда, под-
крепят етичните продукти, подтикват към пестеливост или ограничаване на задлъжня-
лостта на домакинствата. Контролиране на личния избор и обществени насърчения –
ето средствата, които се стреми да изтъква на преден план поведенческата икономика
чрез наблюдаване на потребителското поведение.
Разговора записа – Жан-Франсоа Дортие

Парадоксите на изобилието
Ето един изненадващ опит от областта на маркетинга. На един рафт на клиентите са
предложени шест вида конфитюр. Вечерта екипът преброява колко бурканчета са про-
дадени. На следващия ден са предложени двайсет и четири вида конфитюр. След това
се сравняват печалбите от продажбите и... изненада – продажбите са много повече, ко-
гато са предложени шест, отколкото двайсет и четири вида конфитюр! Поука: изобили-
ето от възможности възпира купуването!

125
 Опитът е бил проведен с всички начини за контролиране, които се използват редовно,
от Шийна Йенгар професор в Колумбийския университет, автор на „Изкуството да из-
бираш“105. Книгата извежда на преден план един парадокс в нашето консуматорско об-
щество: затруднението, дължащо се на изобилието от възможности за избор.
Изправен пред твърде много варианти, потребителят е като парализиран. Това е опит,
който всеки от нас е преживял. В епохата на обществената телевизия, когато имаше
само три възможни канала, телевизионният зрител много бързо избираше своята прог-
рама. Днес, с дистанционното в ръка, може петнайсет минути да превърта стотиците
канали, които му се предлагат. Прекалено голямото разнообразие на предлагането за-
силва нерешителността у човека и дори води до известно неудовлетворение от това, че
не може да намери идеалната програма.

Многото възможности вредят на избора

Често се казва, че прекалената информация убива информацията. Потребителите на
интернет знаят също, че изобилието от ресурси, предлагани от мрежата, понякога пречи
на търсещия да се ориентира и да намери проста и ясна информация. Колкото повече се
задълбочаваме в даден въпрос, толкова повече нови писти се отварят: понятията, които
сме си мислили, че разбираме, стават по-сложни, данните се натрупват и рискуваме да
бъдем погълнати от лавината от факти. Това е парадоксът на обществото на изобилието.
В миналото храната е била рядко благо и много хора са страдали от глад. Днес трябва
да се учим да се въздържаме пред изобилието и многобройните хранителни изкушения,
които ни се предлагат. Същото е и с информацията: милиони сайтове само с едно клик-
ване, стотици телевизионни канали, които сменяме непрестанно с дистанционното, хи-
ляди книги в библиотеките и книжарниците.
В областта на маркетинга изобилието също вреди на решението. Още в книгата си
„Парадоксът на избора. Как културата на изобилието отдалечава от щастието“ 106 соци-
ологът Бари Шварц анализира явлението на умственото претоварване. В обществата на
изобилието – на храна, информация, развлечения – нашият проблем не е как да намерим
ресурси, а как да ги отстраним.
Ж.Ф. Д.

105
S. Iyengar. The Art of Choosing. New York: Twelve, 2010.
106
B. Schwartz. Le Paradoxe du choix. Comment la culture de l’abondance eloigne du bonheur. Paris:
Michel Lafon, 2006.
126
 23.
ЧОВЕКЪТ: ЖИВОТИНСКИЯТ ВИД, КОЙТО
СЕ ОСМЕЛЯВА ДА НАПРАВИ ВСИЧКО
Лоран Бег
Член на Университетския институт на Франция и директор на Дома на
науките за човека – Алпи

„Кравите, които обичаме, все пак ги изяждаме“

– Ален Сушон, „Ни опашка, ни глава“ (1993)

Оръдейни залпове в претъпкания преден двор на замъка „Версай“. Часът е точно 13,
денят е 19 септември 1783 г. Пред Луи XVI и неговото семейство една патица, един
петел и една овца спокойно влизат в историята на въздухоплаването. След като са нас-
танени в тръстиковата кошница, закачена за балона с горещ въздух на братята Монгол-
фие, цялата тази лудория бързо се издига на 600 метра височина, после изминава ня-
колко километра при възторжените възгласи на прехласнатата публика. Въпреки злопо-
лучието с разкъсването на балона, което ще съкрати историческия им полет, тримата
герои с вълна и перушина се приземяват в гората на Вокресон. Те ще бъдат кралски
възнаградени от престолонаследника, който ще им отвори вратите на своята менажерия.
Само няколко седмици след подвига на нашите неволни аеронавти, на свой ред и хората
ще полетят във въздуха, но с по-малко рискове.

127
 От този момент нататък десетки водни или сухоземни животни (пъдпъдъци, медузи,
котки, кучета, маймуни, саламандри...) са изпращани в стратосферата, без да са имали
винаги късмета на тримата си предшественици. Дори сега, в началото на ХХ1 в., за це-
лите на научни опити, но също така и за да осигури промишленото си производство или
да задоволи нуждата си от храна, човечеството изтребва безброй много животни. Го-
дишно в целия свят почти 100 милиона от тях са използвани в лабораториите 107, 70 ми-
лиарда птици и бозайници са убивани за храна и 1000 милиарда риби са уловени. За да
стане възможна такава продуктивност, не само сме създали сложни научни и зоотехни-
чески протоколи, но сме установили и психологически механизми, позволяващи да иг-
норираме или легитимираме вредите, произтичащи от това експлоатиране.
Ако вредите, нанесени от хомо сапиенс на другите видове, нямаха също и твърде неб-
лагоприятни последици за самия човешки живот, можехме да говорим просто за без-
чувственост и жестокост, а не за това, което назовава шеговитото заглавие на тази книга.
Уви, с повсеместното експлоатиране на животните човечеството поема риска да про-
дължи пътуването си като повредения въздушен балон: в опасни условия. Днес има ав-
тори, които публикуват книги със зловещи заглавия, посветени на екологичните опус-
тошения и варварщината на промишлените ферми (Farmageddon) и изобличаващи ин-
тензивния риболов (Aquacalypse). Тези книги са предназначени за широката публика,
но независимо от всички тревожни призиви, ние продължаваме да се правим на глухи.
Защото видът, към който принадлежим, има опасната привилегия да разполага с психо-
логически пружини, позволяващи на изумителната му глупост да просперира в едно
безразсъдно взаимоотношение с другите животни.
Анри IV – кралят, останал известен с „печената кокошка всяка неделя“ – имал изклю-
чителен финансов министър – Сюли, който обичал да повтаря, че „пасбището и оранта
са двете млечни гърди на Франция“. Като отзвук от този селски образ, тук ще кажем, че
млечните гърди на човешката глупост в нейното отношение към животните са три: не-
последователност, невежество и рационализация.

Гръдта на логическата непоследователност

В своята хищническа книга „Интелектуалната измама на месоядните“ 108 Тома Льо-
пелтие ни предлага измамливо искреното си смущение от нашата непоследователност:
„Ако ви е забавно да раздробявате котенца с миксер, да кастрирате куче без упойка, да
държите кон затворен през целия му живот в миниатюрно помещение, в което не про-
никва дневна светлина, ще бъдете преследван от правосъдието за лошо отношение към
животно. Рискувате да ви осъдят на две години затвор. Защо официалните власти одоб-
ряват мъжките пилета да бъдат смазвани живи, кокошките да бъдат затваряни през це-
лия им живот в миниатюрни клетки и всяка година да бъдат прерязвани гърлата на ми-
лиони зайци, агнета, прасета?“ Правото е наследник на тази непоследователност и я
увековечава, тъй като смята, че „животните са живи същества, притежаващи чувстви-
телност“, като обаче уточнява, че „освен в случаите на законите, които ги защитават,
животните са подчинени на закона за стоките“ (член 51515 от Гражданския кодекс). Да
вземем за пример заека. Днес той е едно от най-предпочитаните животни за домашен
любимец, но също така и най-консумираният бозайник. Ако не изпълняваме задълже-

107
A. Jougla. Profession: Animal de laboratoire. Paris: Autrement, 2015.
108
T. Lepeltier. L’Imposture intellectuelle des carnivores. Paris: Max Milo, 2017.
128
нията си към него, като забравяме да го храним, да се грижим и да му осигуряваме ус-
ловия на живот, отговарящи на нуждите му, рискуваме да се окажем извън закона, тъй
като „явното или скрито извършване на физически или сексуални насилия или проявата
на жестокост към домашно или опитомено животно, или такова, което е държано затво-
рено, се наказва с две години затвор и 30 000 евро глоба“ (член 5211 от Наказателния
кодекс). Въпреки това обаче законът разрешава промишленото отглеждане на зайци,
като животните са държани в неописуеми условия.
И все пак зад тази непоследователност се крие рационалност от друг порядък. Всъщ-
ност ценността на животното е установена въз основа на инструменталната или емоци-
оналната употреба, на която то е обект, или въз основа на представи, обуславящи пре-
ценката, които хората имат относно съответния вид. Впрочем така е и при защитниците
на животни: според наблюденията на един ветеринарен лекар, активистите, които се
борят против експериментите с животни, насочват действията си против лаборатории
или изследователи, използващи както примати или кучета, така и мишки или плъхове.
Почти две трети от хората, които смятат, че един от приоритетите на движенията за
защита на животните е прекратяването на използването на тяхната кожа за изработване
на облекла, приемат носенето на кожени дрехи и обувки. Този антропоцентризъм, който
определя животинската ценност в зависимост от човешките интереси, е ключът за йе-
рархията сред животните, която правим.

Гръдта на невежеството
За всеки човек, който използва животните, невежеството е най-съблазнителното от
възможните утешения. Наскоро цирковият директор Андре-Жозеф Буглион, който
реши занапред да изключи животните от своите представления, сподели: „... смятах, че
лекото поклащане, което правят слоновете, когато са затворени, означава, че са спо-
койни и отпуснати. [...] Но това, което си мислех, че е знак за почивка, всъщност се оказа
смущение, причинено от затварянето.“109 Незачитането на познавателните, перцептив-
ните и сетивните способности на животните позволява тяхното подчиняване в продъл-
жение на векове, както казва Декарт – може би за да оправдае вивисекциите, които са-
мият той е извършвал като учен в размислите си за животните машини, изложени в
„Разсъждение за метода“. „Крещи, но не чувства нищо“ – ругаел Малбранш, докато
биел кучето си. Но да не зачеркваме старите си философи, защото невежеството е вечно.
През юни 2017 г. „Уошингтън Пост“ публикува едно проучване, осъществено чрез ин-
тернет сред представителна извадка от американци: 7% от отговорилите (над 16 мили-
она души) твърдели, че млякото с какао идва от кафяви крави. Още по-зле: проучване
на Министерството на земеделието на САЩ разкрива, че всеки пети възрастен индивид
не знае от какво животно е месото на бургерите. Двама изследователи от Калифорнийс-
кия университет „Дейвис“ – Александър Хес и Кари Трекслер – правят проучване сред
деца на 1112 годишна възраст и установяват, че 40% от тях не знаят, че месото на бур-
герите е телешко, а 30% не знаят, че сиренето се прави от мляко. Невежеството по от-
ношение на храните блести и отсам Атлантика: едно френско проучване сред децата на
възраст 812 години сочи, че 40% от тях не знаят от какво са направени продукти като
шунката, а две трети не могат да кажат какво е месото на пържолите. Голям процент от
децата заявяват също така, че рибата няма кости. Каква ще бъде пропорцията на русите

109
A. J. Bouglione. Contre l’exploitation animale. Paris: Tchou, 2018.
129
глави, които мислят, че млечните жлези на кравите спонтанно отделят мляко, без да има
теле, което да кърмят? Залагайте.
Многовековното непознаване от страна на хората на познанията на животните е в
основата на отношенията на доминиране, които напредъкът на когнитивната етология
и на неврологията все още трудно коригира. Въпреки това днес експертите смятат, че
„животните притежават невроанатомичния, неврохимичния и невропсихологичния суб-
страт за осъзнати състояния, както и способността за преднамерено поведение“ (Декла-
рация за съзнанието от Кеймбридж, 2012 г.) и не липсват трудове, позволяващи да се
докаже, че животните не са толкова глупави 110. Но простото разпространяване на поз-
нания е съвсем недостатъчно, за да се погрижи за екстравагантностите на разума. Още
повече че човешките консорциуми, чиято професия е отглеждането на животни и про-
дажбата на тяхната продукция, хитро разпространяват едни недодялани, идилични
изображения на нахилени крави и кокошки, които с нетърпение чакат да бъдат сготвени
и поднесени на масата. Според наблюдението на философа Флоранс Бурга111 заличава-
нето на животното и лишаването на месото от плът са част от много внимателно евфе-
мизиране на фактите от действителността, свързани с отглеждането и убиването, които
прозират в промишлените предписания.

Философът Мартен Жибер112 посочва, че през 2013 г. списание „Пейзан бретон ебдо“
информира животновъдите по следния начин: „Трябва да се „лиши от животинскост“
продуктът, сиреч да се премахне емоционалната връзка, която може да съществува с
животното, като на преден план се изтъква готовият продукт.“ В същата оптика на прик-
риване в едно списание за професионалисти в областта на месото, цитирано от Скот
Плоус от Станфордския университет, се припомня, че „да се казва на потребителя, че
агнешкият котлет, който си е купил, е част от анатомията на едно от онези милички
малки създания, които вижда да подскачат по полята пролетно време, може би е най-
сигурният начин да го превърне във вегетарианец“.

110
M. Bekoff. Les Emotions des animaux. Paris: Payot, 2009; Y. Christen. L’Animal estil une personne?
Paris: Flammarion, 2009.
111
F. Bourgat. L’Animal dans les pratiques de consommation. Paris: PUF, 1998.
112
M. Gibert. Voir mon steak comme un animal mort. Paris: Lux, 2015.
130
 Още една форма на невежество заслужава да бъде спомената. Тя засяга систематич-
ното намаляване на количеството месо, което консуматорите ядат. Например резулта-
тите от няколко проучвания посочват, че между 60 и 90% от хората, които се определят
като вегетарианци, все пак са консумирали месо във времето преди проучването. Пове-
чето изследвания върху вегетарианството показват, че не по-малко от две трети от хо-
рата, наричащи се вегетарианци, от време на време консумират пилешко, а 80% от тях –
риба! И накрая, достатъчно е да бъдат информирани участниците, които гледат репор-
таж за страданията на животното, и те несъзнателно намаляват количеството месо, ко-
ето казват, че консумират. Понякога за да се намали страданието на животните, някои
консуматори престават да купуват червено месо, но увеличават консумацията на пи-
лешко, което увеличава броя на консумираните животни и следователно на животни,
които наистина са страдали (за да се достигне еквивалентът на месото, получено само
от една крава, са необходими 221 пилета).
За тези, които в крайна сметка са избрали хранене без месо, нещата не спират дотук!
Макар че колбасите, наречени „без месо“, са преценявани като не по-лоши от колбасите,
съдържащи животинско месо, хората, чиито отговори на даден въпросник позволяват
да се установи, че те придават особено висока стойност и значение на властта, и на ко-
ито се предлага за консумиране вегетариански колбас, смятат, че е по-вкусен, ако бъдат
убедени, че съдържа месо. Друго изследване посочва, че хората, на които се дава да
опитат определена храна, смятат, че тя не е толкова вкусна, ако им се внуши, че съдържа
соя!

Гръдта на рационализацията
Към обикновеното невежество се прибавя и друго, което бихме могли да наречем мо-
тивирано невежество. За да се предотврати неудоволствието от осъзнаването на несъ-
ответствието между консуматорското поведение и представите, свързани с консумира-
ните животни (които биха накарали хората да се въздържат от консумирането на жи-
вотни), удобното решение се състои в промяна на тези представи, както препоръчва те-
орията за когнитивния дисонанс. Едно проучване например показа, че умствените спо-
собности, приписвани на редица животни, просто са свързани с тяхната ядивност: кра-
вите или прасетата са смятани за притежаващи по-ограничен умствен живот от котките,
лъвовете или антилопите. В друго проучване участниците трябвало да оценят умстве-
ните способности на овца, след като били информирани, че животното ще сменя пасби-
щето си или – напротив – че много скоро ще бъде в менюто. Във втория случай умстве-
ните му способности получили по-ниска оценка. В трето изследване (в което се набива
на очи, че хората мислят с папилите на езика си) на участниците се представя накратко
един бозайник, който се среща в Нова Гвинея – дървесното кенгуру на Бенет. После се
въвеждат различни данни. Например се посочва, че месото на животното се яде от оби-
тателите на Нова Гвинея или – напротив – не се споменава нищо за неговото консуми-
ране. След това участниците трябва да посочат до каква степен според тях този тип кен-
гуру би страдало, ако е ранено, и дали заслужава към него да се отнасят съгласно мо-
рални критерии. Резултатите показват, че самото отнасяне на животното към категори-
ята месо за ядене е достатъчно сетивните му способности да му бъдат отнети. На свой
ред тези способности определяли моралната загриженост на участниците към живот-
ното.

131
 Можем да отхвърлим и много други номера на интелектуалната магия, позволяващи
оправдаването на консумирането на месо, като крайните обосновки („Растенията съ-
ществуват в полза на животните, а дивите животни – в полза на човека“ (Аристотел)113,
емпатичното изпускане („Ние виждаме [...], че смъртта е мъчителна за животните. Но
човек не зачита това у животното“ (св. Августин), евфемизиращата митология за съгла-
сието на животното (което ни дава своето месо в замяна на нашите „добри“ грижи),
отричането на животинското страдание („животните страдат по-малко, когато са убити
в съзнание, отколкото когато са зашеметени“), изтъкването на висши цели (като „изх-
ранване на човечеството“ или „аргументът за детето, болно от рак“, за да се оправдаят
научните изследвания), дори на оцеляването („ако човекът е обречен на вегетарианство,
той няма да оцелее“), споменаването на известна хранителна апория (аргументът за
„вика на моркова“), диаболизирането на вегетарианството (подозрение в мизантропия,
уподобяване на вегетарианството с нацизма)... и така нататък.
Хората са правили какво ли не с животните. Дори по това се познават – би добавил
Мишел Одиар. Но няма нищо фатално. Един от представителите на нашия вид, който
далеч не е глупав, а изтъкнат философ, наскоро твърдеше: „Ако се замисля, ставам ве-
гетарианец.“ Това признание на Мишел Онфре не е опровергано от науката: онези, ко-
ито консумират растения, нямат боб в главата. Нещо повече: според една публикация в
„Бритиш Медикал Джърнъл“, децата, чийто коефициент на интелигентност е по-висок
от средния за десетгодишна възраст, когато достигнат зряла възраст, по-често ще пред-
почитат хранителен режим без месо, и това без оглед на класовата им принадлежност,
образованието и доходите им. Емоционалната интелигентност, изглежда, също не лип-
сва у хората, които се въздържат да забиват вилиците си в други животни, а тъкмо об-
ратното, ако вярваме на определени изследвания. В заключение, ако според някои ме-
сото е допринесло за развитието на мозъка у нашите предци, много е възможно сега то
да е сменило лагера.
Във висящата в пространството кошница, която наричаме Земя, нещо не е наред в
отношението спрямо другите животни. Нарастващото познание на общата ни част, те-
жестта на санитарните рискове и предричането на екологичен крах са все призиви да
бъдем мъничко по-умни.

Повече месо, отколкото разум

Във Франция 99% от зайците, 95% от свинете, 82% от пилетата за месо и 70% от
кокошките носачки се отглеждат промишлено. В много случаи условията на живот и
клане са неприемливи (например според Асоциацията за закрила на животните за клане
повече от половината животни са в съзнание, когато започват да ги колят). И все пак,
без дори да говорим за избиването на бройлерите, угояването на гъските, систематич-
ните осакатявания на малките прасета и кравите, причините за преразглеждане на усло-
вията за интензивно отглеждане не липсват. От санитарна гледна точка ролята на месото
за сърдечносъдовите заболявания и затлъстяването е установен факт и статутът му на
„вероятен канцероген за човека“ (и на доказан канцероген за модифицираното месо) е
удостоверен от Световната здравна организация. В една публикация на рецензиите на
Националната академия на науките изследователите от Университета в Оксфорд изчис-
ляват, че ако човечеството избере хранене на растителна основа, равнището на смърт-
ността ще спадне между 6 и 10%.

113
R. Larue. Le Vegetarisme et ses ennemis. Vingtcinq siecles de debat. Paris: PUF, 2015.
132
 Друга безразсъдност – производството на месо е източник за прахосване на ресур-
сите, при това в голям мащаб: за да се произведе само един килограм телешко, са необ-
ходими 25 кг растения (4,4 кг за пиле и 9,4 кг за прасе). От своя страна Организацията
по прехрана и земеделие на ООН изчислява, че са необходими между 4 и 11 растителни
калории, за да бъде произведена една калория месо. Това нетрайно използване на земе-
делските ресурси в полза на месото – истинска „фабрика за белтъчини наобратно“ – нас-
коро беше осветлено в друга публикация на рецензиите на Националната академия на
науките, която доказва, че замяната на растенията, необходими за производството на
говеждо, свинско, млечни продукти, птиче месо и яйца, с производство на растения,
предназначени за хората, би позволило да се извлекат от два до двайсет пъти повече
белтъчини от хектар.
Като се опират само на данните от американското земеделие, авторите смятат, че е
възможно да бъдат изхранени допълнително още 350 милиона души.
Освен това животновъдството тегне изключително много върху околната среда: то е
основна причина за обезлесяването, допринася повече от която и да било друга човешка
дейност за отделянето на газове с парников ефект (14,5% от всички емисии срещу 13%
от транспорта, по данни на Организацията по прехрана и земеделие). Според Дейвид
Робинсън, автор на книгата Meatonomics114, „производството на животински белтъчини
изисква сто пъти повече вода, единайсет пъти повече изкопаеми горива и пет пъти по-
вече земя“115. Накрая, свръхконцентрираното животновъдство се смята за фактор, който
може да облагодетелства появата и разпространението на епидемии, а в някои страни
застрашава здравето на населението – консумацията на животни, чиято храна съдържа
лекарства за предотвратяване на заразите при интензивното животновъдство, допри-
нася особено много за намаляването на ефикасността на антибиотиците.
Л. Б.

114
D. Robinson. Meatonomics: How the Rigged Economics of Meat and Dairy Make You Consume Too
Muchand How to Eat Better, Live Longer, and Spend Smarter. Newburyport, MA: Conari Press, 2013. (Заг-
лавието на книгата е контаминация от английските думи meat, „месо“, и economics, „иконо-
мика“. – Б.р.)
115
Вж. също F. Nicolino. Bidoche. L’industrie de la viande menace le monde. Les liens qui liberent,
2009.
133
 24.
КАКВО ДА ПРАВИМ ПРОТИВ ГАДНЯРИТЕ
Еманюел Пике
Психиатърка, създателка на центровете „Училищна мъка“

Преди всичко трябва да дефинираме термина „гадняр“, защото не бихме могли да

окажем съпротива на неопределен враг.
Във възклицанието „Ама че гадняр!“ много добре се усеща лекият гняв, породен от
тази дума, за разлика от нейния братовчед в израза „Ама че глупак!“, който звучи по-
меко, макар също да се вписва в регистъра на обидата. Същото се отнася и за „гаднярка“

134
и „глупачка“: извън някои твърде меланхолични депресивни пристъпи, когато е заста-
нал пред огледалото си, човек по-често е склонен да се вижда като голям глупак, откол-
кото като голям гадняр.
Защото гаднярят веднага предизвиква силна омраза. Понеже за него е присъщо да
мисли, че стои над правилата, законите и останалите хора. Често погрешно, обективно
погледнато. Но видът на неговата грубост, когато заявява (открито или прикрито) ог-
ромното си чувство на превъзходство спрямо света, поражда у събеседниците му или
пламенна и неконтролируема ярост, или сковаващо слисване. И в двата случая гаднярят
е окуражен: защото той си остава гадняр, а жертвата му почти се задушава, тъй като
иска да го нахока, но не успява; остава си гадняр дори когато насреща си вижда ужасено
онемяване. Пред някого, който е още по-голям гадняр от него, той лицемерно се сни-
шава, но ще продължи да се държи по същия начин към онези, които смята за по-слаби.
Така че той има всички основания на света да продължи да си бъде гадняр. Доколкото
наистина често той е победител, не можем да разчитаме, че сам ще спре.
Следователно на онези, които страдат от неговата гаднярщина, се пада да свършат
работата.
Защото – за жалост – постъпките на гадняря могат да оставят неизличими следи в
душата на някои хора, които не са чак такива гадняри като него, особено ако те не ус-
пяват да променят взаимодействията, на които са подложени. Но в случай че успеят – и
това е добрата новина – гаднярят може внезапно да спре да се държи като такъв, ако не
вижда повече ползи от това: сиреч ако последиците, особено върху неговата популяр-
ност, власт или чувство за всемогъщество станат отрицателни, докато преди това са
били повече от положителни.
Да вземем няколко примера от света на подрастващите, тъй като е от съществено зна-
чение гаднярите да бъдат спрени още в най-ранната им възраст.

Бруталният гадняр
Известен със страха, който поражда у околните и все по-жаден за още власт, а именно
за опияняващата власт, гаднярят в училището, в колежа или в лицея не се колебае да си
избере изкупителна жертва, уплашена от неговата жестокост и от високото положение,
което той заема при всички обстоятелства. Следвайки увеличаваща се, доста стремглава
и жестока спирала, гаднярят може по такъв начин да се подиграва на своята жертва
(обида, която той впрочем много обича, тъй като тя съвършено добре подчертава взаи-
моотношението, което той смята, че поддържа с така определения събеседник), после
да я обижда, да я блъска, после и трите едновременно, и накрая – защо не – да я тласне
към самоубийство. И това винаги пред другите (реално или виртуално), за да е сигурен,
че съвсем е затвърдил прословутата си известност, основана на страха.
Гаднярщината му ще се влоши от малкото отрицателни обстоятелства, които ще за-
бележи в нещастния си събеседник. Също както чувството за могъщество, което ще по-
казва пред равните нему, защото не прави разлика, а смесва възхита и страх или смята,
че едното не може без другото.
И така, Мохамед е в началното училище, на 8 години е и обожава футбола. Има група
приятели в своя клас, но много често е тормозен от по-голям ученик – Егар (гадняря),
който е много силен и обича да подлага крак във футболните мачове на всички по-малки
деца, играещи футбол, и особено на Мохамед, който според собствените му думи – е
най-слабият от съучениците си и дори от децата от долния клас.

135
 Егар има отработена техника: застава зад Мохамед, без той да забележи, че се е приб-
лижил, хваща го под мишниците и след няколко доста сложни движения с краката го
събаря на земята в двора, където през междучасията децата играят мач. Мохамед казва,
че е жертва на такива падания приблизително три пъти на междучасие, следователно
над десет пъти на ден, и че повече не може да търпи, но не знае какво да направи, за да
накара Егар да престане. Няма желание да се откаже от футбола, който е неговата го-
ляма страст, за да избегне болезнените падания.
Когато го питат какво прави или казва в момента, когато падне на земята, той отго-
варя, че нищо не прави и нищо не казва. Че се изправя и продължава да играе, все едно
нищо не е станало, като знае, че мъчението му ще се повтори след няколко минути или
няколко часа. Мохамед обяснява, че не е казал на учителя, защото се страхува, че Егар
ще го нарани още по-лошо. Не е казал и на родителите си по същата причина: мисли, че
ако го направи, те веднага ще уведомят учителя. Просто се надява Егар да не повтори
класа (и се е почувствал щастлив, когато научил, че сега законът го забранява) и когато
Егар стане достатъчно голям, за да отиде в колеж, този негов палач ще си намери ново
забавление или друга жертва.
Но въпреки футбола междучасията са прекалено дълги за малкия Мохамед и той ни
пита дали не можем да му предложим някаква възможна стратегия, с която да разубеди
„препъвача“ да се държи така с него. Съветваме го да промени поведението си по след-
ния начин: да информира предварително приятелите си от класа и в момента, когато
Егар го събори, да остане няколко секунди легнал на земята и да запее много силно в
ритъма на рап: „Егар смелчагата бие дечурлигата!“, а после да започне да пляска с ръце
и всичките му приятели да запеят с него сразяващия припев.
Така и бе направено. Егар се изчерви пред десетината деца, които повтаряха рефрена
и този ден повече не игра футбол. Повече не нападна Мохамед.

Гаднярката расистка
Бащата на седемгодишната Хикима е поразен. Скоро е карнавалът и той е говорил с
Хикима да се маскира като ганайска принцеса. Леля и, която е шивачка, е започнала да
шие костюма, който – според думите на бащата – е прекрасен. „За нас наистина ще е
хубаво да я видим облечена в тази дреха. Искрено желаем децата ни да се гордеят, че са
ганайци“ – казва ми бащата.
Но преди десет дни Хикима заявява, че не иска този костюм, иска да е маскирана като
пират, а не като ганайска принцеса. И накрая казва, че дрехата не и харесва. Че е грозна.
Баща и настоява, отначало леко, като я пита защо мисли така, или може би има нещо,
което иска да промени в костюма, за да и хареса повече. Но Хикима не казва нищо за
причините, които са я накарали да промени мнението си, и започва да плаче, когато
родителите и станат настоятелни.
Тогава бащата и казва, че няма избор, защото леля и е отделила много време, за да
ушие тази прекрасна рокля, и няма да е възпитано спрямо нея. Но Хикима отказва и
плаче още по-силно. Бащата говори за капризи, неблагодарност и остава непреклонен:
Хикима ще отиде с роклята на ганайска принцеса на училищния карнавал от уважение
към труда на леля си, а също и от уважение към произхода си. С приближаването на
деня на карнавала Хикима все повече се вцепенява, а баща и все повече се ядосва.
Една вечер, няколко дни преди празника, майката на Хикима съобщава на мъжа си,
че дъщеря и е говорила с нея. Изглежда, че в училище едно от момичетата от нейния
клас – Грейс (гаднярката) – редовно хваща Хикима за ръцете, после помирисва пръстите

136
и ѝ казва: „Точно както си мислехме, цялата ли се мажеш с лайна, всяка сутрин ли? Вие,
чернилките, сте гадни.“ И всичките приятели на Грейс, които са я наобиколили, си дават
вид на погнусени и се отдръпват от нея, все едно е купчина боклук.
Хикима се прави, че нищо не чува, но казва на майка си, че да си черен не е хубаво,
че тя би искала кожата и да е бяла и ако облече ганайската рокля на карнавала, всички
ще и се подиграват още повече и затова и е много мъчно. Казва също, че не е казала
вкъщи, защото е знаела, че това ще причини много мъка на родителите и ѝ особено на
татко ѝ.
Бащата на Хикима ми казва:
– Вие твърдите, че няма да има никакъв смисъл да говоря с учителката. Но аз наис-
тина искам да се срещна с нея и да я помоля да изпрати съобщение до всичките родители
на нейните ученици, за да им обясни какво става, и да им каже да смъмрят, дори да
накажат децата си. Подобни думи наистина са недопустими.
– Така е, господине, това е недопустимо и трябва да спре. Но за да стане наистина,
ние разчитаме или на добрата воля на родителите и на децата, като се надяваме съобще-
нието, което предлагате, да бъде достатъчно убедително и да ги накара напълно да про-
менят поведението си. Или смятаме, че има риск това все пак да продължи по-прикрито
и ще е полезно да научим Хикима как да се защитава. В този случай може да и кажете
от наше име, че ако не облече роклята си, това ще означава, че все едно слага корона на
главата на Грейс. Все едно и казва, че с основание говори подобни малоумни и зли думи
и че това наистина ви наранява. Защото принцеса като нея не бива да пада на колене
пред хиена като Грейс, иначе светът ще престане да се върти. Затова може да направи
така, че да смъкне Грейс от нейния пиедестал, като и каже следващия път, когато говори
грозни неща за кожата и, примерно нещо такова: „Да, вярно е, и затова привличаме кон-
ските мухи, които обичат лайна. Ела, Грейс, ела, знам, че не можеш да устоиш“.
Разбира се, този отпор щеше да е още по-убедителен, ако Хикима носеше роклята си
на принцеса. Но това не е задължително.

Гаднярите хомофоби
Елуан е ученик в последния клас на техникум и животът му не е лесен. Всичките му
съученици му се подиграват и постоянно му подмятат обидни думи заради неговата хо-
мосексуалност, като го наричат например „котенце“ или имитират порнографски сцени,
когато учителите не ги виждат. Даже по стените на техникума има няколко графита за
него.
Ето част от хората с най-лошо отношение:
 Моктар (гадняря), който се преструва, че случайно се срещат в коридора, и зап-
лашва да го убие, „защото педалите не трябва да живеят“. Елуан се страхува от него,
защото той, изглежда, наистина мисли така.
 Дилан, който притичва и нервно се кикоти всеки път, когато някой малтретира
Елуан, при това той също се включва в побоя, като обаче по някакъв странен начин
изглежда смутен.
 Осеан – много високо момиче, което със смях блъска и обижда всички. Елуан е
една от любимите й жертви. Тя го нарича „моята гълъбица“ и го притиска към гърдите
си (а те са огромни), като казва, че знае как да го накара да промени мнението си.
Целият клас пада от смях.

137
 Един ден, през една особено тежка седмица, учителката по френски на Елуан решава
да поговори с него.
– Елуан, струва ми се, че в момента никак не ти е лесно. Мислиш ли, че мога да нап-
равя нещо?
– Не вярвам, госпожо – отговаря Елуан и избухва в плач, като непохватно се опитва
да се прикрие, ужасен при мисълта, че някой от съучениците му може да го види разп-
лакан.
– Няма да направя нищо без изричното ти съгласие, но си мисля, че все пак има на-
чини да бъдат победени.
– Така ли? Вижда се, че не ги познавате истински, госпожо. На тях от нищо не им
пука. Дори искат да ги изправят пред дисциплинарния съвет, представяте ли си? Така
че никаква забележка или санкция няма да ги уплаши. И дори да изгоните един, след
него има още десет.
– Зная, Елуан, зная, и точно затова ударът трябва да е по-силен. Но трябва ти да го
нанесеш. Имам една идея.
Седмица по-късно преподавателката по френски започва урока:
– За да продължим с представянето на вашите изложения, днес пред вас ще застане
Елуан, за да ви говори по една тема, която – зная – вълнува всички ви: хомосексуал-
ността.
В класа настъпва оживление и всички започват да мърморят мръсни ругатни.
Елуан накратко представя дефиницията, цифрите и историята. Прави кратка пауза и
заявява:
– Сега бих искал да говоря за една много тежка болест, която се нарича хомофобия.
Въпросът, който можем да си зададем, е: кои са дълбоките причини за нея?
Изведнъж в класа настъпва мълчание. Той продължава:
– Първо, липсата на интелигентност. Някои хомофоби имат толкова малък мозък, че
самата идея, че е възможно да съществуват хора с различна сексуалност, няма къде да
се смести.
Елуан гледа Моктар право в очите и му се усмихва. Класът започва да се подхилва и
Моктар стиска зъби. Учителката се намесва:
– Вярно е, сега, когато го казваш, се сещам, че малцината хомофоби, които познавам,
имат този проблем на мозъчното стеснение. При това те, горкичките, не са виновни – тя
гледа в упор Моктар, който се свива на стола си. – Има ли, Елуан, възможно лечение за
тези умствено болни хора?
– За нещастие на някои, техният мозък си остава деформиран до края на живота им.
Но понякога някои се променят. Най-социалните от тях... Втори възможен фактор: фак-
тът даден човек да е привлечен от някого от същия пол и паническият страх другите да
не забележат.
Елуан вперва поглед в Дилан и му изпраща дискретна целувка. Дилан се вцепенява и
навежда очи, а в това време всички го гледат – леко уплашени, защото в този момент
всеки се пита кой ли ще е следващият в списъка.
– Някой друг иска ли да коментира първите две причини за тази болест? – пита учи-
телката.
Мъртва тишина в класа.

138
 – Трета причина, изтъквана от учените: огромна липса на увереност в себе си поради
някакъв комплекс. Хомофобът си казва: „Трябва да отклоня вниманието от моя комп-
лекс към някого, който няма да се защитава, а за това хомосексуалните вършат добра
работа“
Елуан се обръща към Осеан, която се свива под погледа му, и казва:
– Добре де, ако можем вече да се посмеем...
Преподавателката заключава:
– Това беше наистина вълнуващо, Елуан, благодаря. Сега всички разбират по-добре
причините за тази болест, която измъчва класа.
Мислителите от Школата в Пало Алто, Калифорния (на чиито разсъждения се осно-
вават трите изказвания, цитирани по-горе), формулираха, а после развиха следната хи-
потеза: често именно това, което използваме, за да решим даден проблем, не само че не
го решава, ами го утежнява. Те стигнаха до заключението, че в краен случай ще е по-
добре да се направи точно обратното на това, което е било опитано и не е дало желания
резултат, за да се разреши проблемът и да настъпи успокоение.
Тази хипотеза е напълно осъществима, когато трябва да бъдат спрени действията на
гаднярите: всяко едно от тези три деца направи смел завой на 180°, за да поеме контрола
над порочния кръг, като престане да се свива, да не казва нищо, да се надява, че нещата
ще се оправят сами. Като отговори на удара с удар, то даде достоен отговор, изправи се,
вместо да търпи постъпките, които го караха да страда безкрайно.
Всъщност точно по този начин гаднярите могат да бъдат спрени най-ефикасно.

139
 25.
ГЛУПОСТТА, ВИДЯНА ОТ ДЕЦАТА
Разговор с Алисън Гопник
Професор по психология и философия в Калифорнийския университет в
Бъркли

Кои са най-големите глупости, които зрелите хора, включително пси-

холозите, са си мислили за децата?
Малко е смущаващо, но почти всичко, което възрастните и най-вече психолозите
дълго време са казвали за децата, се оказа погрешно! И е много трудно да се разбере
защо. Например беше типично да се мисли, че децата са ирационални, неспособни да се
поставят на мястото на друг човек или като цяло да мислят абстрактно, изолирани тук

140
и сега, а също така неморални, егоцентрични според Зигмунд Фройд и дори според Жан
Пиаже – основателя на психологията на развитието! Уилям Джеймс смята, че при най-
малките се наблюдава „напъпило, бръмчащо смущение“ (blooming, buzzing confusion), а
Джон Лок говори за „бял лист“.
И днес още има хора, които са убедени, че децата не могат да направят разлика между
въображаемо и реално. Разбира се, не можем да кажем какво става в главата на едно
дете, но е любопитно да установим, че учени психолози са могли да твърдят най-лоши
неща за децата, без да имат действителни доказателства. Много по-добре е било да ка-
жат: „Не се знае със сигурност дали децата са егоцентрични, или не, или пък дали могат
да мислят абстрактно. Това трябва да се изясни.“ Но не, децата са били смятани за умс-
твено недоразвити, за недоразвити възрастни, на които липсват основни способности.
Дори наскоро един невролог сравняваше децата с животни или с умствено увредени
пациенти. Но ако помислим повече от две минути, виждаме, че това е безсмислено, че
няма нито един убедителен аргумент. Но европейските учени мъже на 35 години виж-
даха себе си като върха на човешкия интелект...

Сякаш психолозите са забравили, че те самите са били деца?

Именно поради това дълго време всички ние сме били глупави. Във всеки случай, не
можем да си спомним какво е да си на по-малко от пет години. Бебетата не говорят, а
по-късно на децата им е необходимо известно време, докато започнат да произнасят
думите правилно. Ако попитате тригодишно дете какво иска за рождения си ден, отго-
ворът му няма да е непременно логичен. Това е една от причините, поради които е
трудно да се разбере какво става в главите им. От друга страна обаче, да не забравяме,
че дълго време хората, които познавали най-добре бебетата, които бдели над тях ден и
нощ, били жените, майките. Те несъмнено са мислили, интуитивно, че не бива да се
доверяват на видимото, но мнението им се смятало за маловажно, недотам рационално,
твърде емоционално. Що се отнася до авторите на трудове по философия и психология,
те не отглеждали децата си! Някои поети, запазили спомени от времето, когато са били
на 45 години, имали по-просветена гледна точка: например Уърдсуърт, който като млад
си изкарвал прехраната, като се грижел за децата на по-богатите от него. А и самият
Дарвин, който наблюдавал собствените си деца, е казал интересни неща. Но те са изк-
лючения.

Още по-лошо е за бебетата, смятани от великите психолози за обикно-

вени хранопроводи и оперирани без упойка до края на ХХ век под пре-
текст, че не могат да страдат...
Това е точно така. А и днес още чувам философи да твърдят, че бебетата нямат съз-
нание. Когато бях студентка, един невролог ми обясни, че тъй като нямали мозъчна
кора, нямали рефлекси. Не беше толкова отдавна!

Децата усещат ли глупостта на възрастните?

Трудно е да се каже. Ако разсъждаваме в понятията на система 1 или система 2, това,
което изглежда глупаво, понякога е полезно! Например това, че не мислите или не взе-
мате предвид новата информация, за да усъвършенствате мисленето си и да приемете
доказателството за грешката си, може да представлява дефиниция на глупостта. И все
пак, когато трябва да се вземе решение много бързо, невинаги можем да си позволим да

141
отделим необходимото време и енергия, за да покажем колко сме интелигентни. В по-
вечето случаи следването на известна рутина функционира доста добре: много по-добре
е, отколкото всеки път да започваш да разсъждаваш от нулата. Впрочем децата се дове-
ряват значително повече на усвоените си умения, отколкото на автоматични реакции.
Например според последните ми изследвания те актуализират много по-лесно своите
хипотези или знания, отколкото възрастните, които се осланят повече на придобитите
знания. В крайна сметка това са два съвсем различни типа интелигентност, които обаче
се допълват: да се увериш, че познанията ти са солидни, е една форма на интелигент-
ност, но да успееш да се приспособиш много бързо към един движещ се свят е друга!
Невролозите говорят за диалектиката изследвам/използвам (explore/exploit tradeoff). Де-
цата са невероятно надарени да усвояват нови знания, та дори и само езика, който гово-
рят, независимо че изглеждат много по-несръчни от възрастните, когато трябва да си
вържат обувките и да си облекат палтото, преди да тръгнат за училище.

Те допускат ли – в краен случай, – че родителите им са глупави?

Много изследвания, посветени на преценката на децата относно възрастните, показ-
ват, че на три-четиригодишна възраст те вече лесно възприемат ползата от съмнението.
Ако даден възрастен каже нещо, те тръгват от принципа, че е вярно. Но ако той редовно
казва нещо, което се оказва погрешно, те повече няма да му вярват. Отскоро започнах
да изследвам и юношите и установявам много интересни неща: склонността им да отх-
върлят това, което казват родителите им, да оценяват нещата сами, изглежда, се дължи
на мозъчни промени, които им помагат да изследват и изучават, да критикуват и да по-
емат отговорност за себе си.

Родителското свръхинвестиране може ли да доведе до глупост?

Както може би знаете от моите книги, според мен родителското свръхинвестиране е
глупост! Съгласно логиката на диалектиката изследвам/използвам науката може да си
позволи изследване само в дългосрочен план. Например научният подход стига до ре-
шителен тласък едва след наблюдаване на бавното движение на звездите. В други об-
ласти, например медицината, където винаги спешно трябва да се помогне на болните да
преодолеят болестта, често е от голямо значение да се изследват рутинните случаи. Това
е парадоксално, но спешността не позволява използването на данни, които отдалече-
ността във времето позволява. Със свръхинвестирането родителите търсят готови ре-
цепти, с които при спешност, тук и сега, да подходят към детето си... и затъват в аб-
сурди, вместо да оставят с течение на времето да се установи една естествена връзка.

Екраните правят ли децата глупави?

Това е отличен въпрос, чийто отговор ще разберем едва след години. По мое мнение
те ще помогнат на децата да развият интелекта си по друг начин. Наблюдава се известна
морална паника по отношение на екраните, но тя е диспропорционална на нашите ре-
ални познания по тази тема. Винаги става така с техническите новости, които редовно
биват обвинявани, че накърняват интелекта на хората. Всеизвестен пример в това отно-
шение е Сократ, който осъжда четенето, защото то пречи на развитието на паметта. Бил
е прав – никой вече не знае Омир наизуст! Но сме извлекли други ползи от четенето...
Напълно е възможно днес децата да са на път да се приспособят към новите технологии,
за да развият нови форми на интелект с цената може би на способността за запаметяване

142
например. Ако можете да получите незабавен отговор на даден въпрос, защо да запом-
няте информацията априори? И ако разполагате с цялата информация на света, до която
стигате с едно докосване на върха на пръстите си, трудно е да си представим, че от това
ще оглупеете...

И накрая, Вие препоръчвате да имаме доверие в децата, нали така?

От гледна точка на еволюцията можем да се запитаме защо децата съществуват! Ние,
хората, минаваме през период на незрялост, който е много по-дълъг от съответния пе-
риод на който и да е друг вид. А колкото повече даден вид се осланя на придобиването
на опит, отколкото на инстинктите си, толкова по-интелигентен е той. Това е вярно за
пеперудите, за гарваните... Децата са създадени, за да станат интелигентни, във всеки
случай – за да научават: облагодетелствани са с един ранен период, в който трябва да
правят едно единствено нещо – да научат онова, което ще им е полезно, когато станат
възрастни, което ще ги направи интелигентни, без да се питат как да се хранят, как да
оцелеят в следващия момент. От тази гледна точка може да имаме доверие в децата в
такъв смисъл, че основната причина за тяхното съществуване е именно да изследват, за
да се научат да се справят с живота.
Според Вас глупак ли е даден възрастен, ако отхвърля детското у себе си?
Мисля, че има доста добри аргументи в подкрепа на тази хипотеза. Може би сте чели
една статия в „Ню Йорк Таймс“, в която Доналд Тръмп е обвиняван, че се държи като
четиригодишно хлапе. Това е твърде неучтиво спрямо децата на четири години! През
детството духът на човека е широко отворен за всякакви възможности и новости. С по-
растването хоризонтът става много по-тесен и в нашето виждане за света има много по-
малко широта. Помислете за будистката традиция, която отбелязва до каква степен по-
някога човек се чувства като хванат в капан от собствения си дух, от непосредствените
си желания, настроения, без възможност да обгърне външния свят: „Трябва ми това,
искам това, какво мога да направя, за да го получа веднага?“ Точно това, в което открай
време възрастните са упреквали децата! При положение че самите те са такива... И осо-
бено глупаците, дотолкова потънали в собствената си персона и в собствените си цели.
Съвсем обратното на децата. И тогава – да, да приличаме повече на децата, може да е
добро лекарство против глупостта.
Много хора, когато чуеха да се говори за намерението ни да направим книга за глу-
постта, спонтанно решаваха, че ще става въпрос за Доналд Тръмп. А Вие сте първата,
която говори за него!
И все пак той е основна тема на всички разговори! Но той показва до каква степен
възрастните могат да станат егоцентрични, много повече от децата.
Той – като възрастен – обобщава ли всички глупости, които психолозите винаги са
мислили по отношение на децата?
Точно така...
Разговора записа Жан-Франсоа Мармион

143
 26.
СЪНУВАМЕ ЛИ ГЛУПОСТИ?
Делфин Удиет
Изследователка в Института за изследване на централния и гръбначния
мозък, в екипа „Мотивация, мозък и поведение“

Често мислим за сънищата като за грандиозни приключения. Когато спим, изведнъж

ставаме страхотни като Супермен, който лети над покривите на един въображаем град
и геройски се бие с опасни чудовища. Следователно възбудената надежда е голяма: ами
ако сънят ни позволява да избягаме от глупостта на ежедневието ни?

Много глупави сънища

Доста групи учени са провеждали експерименти със систематично събуждане на не-
винно спящи хора на всеки час, за да ги питат за какво са мислили в момента на събуж-
дането им. И тук – ужас! Разказите били толкова обикновени и банални, че този, който
би се осмелил да ги разкаже на някоя светска вечеря, ще рискува да умори от скука
слушателите си. Например един готви артишок, друг е блокиран в някакъв коридор,
трети говори за допинг с жената на някакъв колоездач. Банките със сънища, които съ-
държат хиляди сънища на мъже и жени от всякакви възрасти, потвърждават тази сму-
щаваща констатация: 90% от сънищата са напълно логични, много достоверни и реа-
листични, а драматичното им качество е твърде бедно (много малко елементи се отли-
чават от обичайното). Като цяло, няма с какво да се напише добър сценарий за филм.

144
Следователно колективната представа, която вижда света на сънищата като изключите-
лен, е неоснователна. Нашата памет е подборна: ние най-често помним само най-стран-
ните, наситени и емоционално изпъкващи сънища. Другите, които не са толкова вълну-
ващи, потъват в забрава.

Глупак за ден – глупак завинаги?

Макар че твърде малко от нашите сънища са точно повторение на приключенията ни
в будно състояние, все пак 84% от разказите на сънищата ни съдържат автобиографични
елементи: повечето включват елементи от най-скорошните ни преживявания, често
преплетени с по-стари събития. Будният ни живот подхранва сънищата ни. Така че ап-
риори, ако си глупак през деня, има слаби шансове това да се промени през нощта...
Но не толкова бързо! Разказите на сънища следват обиколни пътища, хитруват: мо-
жем да цензурираме пикантното съдържание, да ни е трудно да предадем вербално ня-
кои необикновени случки или просто да забравим изцяло или отчасти нощните си под-
визи. Може би в сънищата ни има скрити зрънца интелект и те изчезват, когато се съ-
будим, също като падащи звезди? Някои патологии на съня могат отчасти да ни дадат
отговор. Когато спим, ние се намираме или в бавен сън, или в парадоксален сън. Пара-
доксалният сън се характеризира с интензивна мозъчна дейност, бързи движения на
очите и мускулна парализа. Той е също и стадий, свързан с по-голяма честота на съ-
нища, които са по-отчетливи и съдържанието им е по-наситено.
При пациенти, засегнати от поведенческо разстройство по време на парадоксалния
сън, мозъчната преграда, която парализира мускулите, не функционира. Тогава те за-
почват да „преживяват“ част от сънищата си и движенията и думите им стават достъпни
за видеонаблюдение с инфрачервена камера. Благодарение на тези неспокойни паци-
енти ние успяхме да разкрием повече за съдържанието на сънищата, да изясним заоби-
калките, свойствени на разказите за сънища. Много от нашите пациенти нощем ту се
караха с невидими врагове, ту бягаха от лъв, който ги напада, ту се отскубваха от кай-
мани с въображаемо весло, ту гордо се биеха със сарацини. Така че смелостта беше на-
лице! Заедно със сънищата за битки, пациентите с поведенческо разстройство по време
на парадоксалния сън показваха и по-обикновено поведение: един спящ бивш пушач се
оставяше старото му увлечение да го изкуши отново, като пушеше невидима цигара,
бивш военен даваше заповеди и правеше преглед на войниците си, а един пенсиониран
дърводелец удряше с чук и правеше стълба. Изглежда, че нашите навици и умения, при-
добити през годините на будуване, нахлуват в сценариите на сънищата ни. Трудно е да
избягаме от ежедневието си дори когато спим!

Сънят или освобождаването на големия глупак, който спи в нас?

Има различни видове глупаци. Сред тях е и социалният глупак вулгарният, тежкият,
директният. И изглежда сякаш този глупак се отпуска в сънищата ни! Едно мащабно
изследване беше посветено на думите, изречени от 232 говорещи насън. Резултатът е
изумителен. Спящите не са от най-примиримите: от 361 израза, изречени насън, 21%
съдържат думата „не“. Това знаменито „не“ представлява 5% от всички думи, казани
насън, докато в будно състояние „не“ съответства едва на 0,4% от всички използвани
думи. Но това не е всичко. Нощните слова включват и голяма доза грубости и други
ругатни (9,7% от произнесените изречения). Ето една сбирка от този цветист език: не-
избежните „Ох, ох, ох, ох, мамка му, мамка му, мамка му, мамка му, ох, мамка му!“ и
„Да или по дяволите?“, винаги ефикасното „Майната ти!“, отстъпчивото „Чупката,

145
смърдиш!“, когато липсват други аргументи: „Мръсник/Мръсница!“, заплашителното
„О, ще му разбия мутрата!“ или пък високата класа „Опа, в г**а“. От време на време
кратка проява на доброта действа като балсам на сърцето. Един романтичен мъж се об-
ръща към жена насън: „Никой ли не Ви е казвал, че сте очарователна? Какво? Нито един
хубав млад мъж не Ви е казвал, че сте очарователна?“ Ухажването на говорещия насън
завършва с миг на чиста поезия: „Ама тия момчета ташаци нямат ли? Всичките ли са
педали, или какво?“ За жалост, историята не ни казва дали нашият сваляч се е разбрал
с момичето от своя сън. Едно е сигурно: между вулгарност, словесно насилие, обвиня-
ващи жестове и саркастичен тон, изречените насън думи често са мръсотии и рязко кон-
трастират с приятната дневна личност на говорещите насън.

Сънуващият – некомпетентен и доверчив глупак?

Глупостта насън не се ограничава само до грубости. Сънуващият е явен некадърник,
много често в ситуация на провал. Едно голямо изследване на сънищата на около 700
студенти по медицина през нощта преди престижния приемен конкурс и по време на
предходния семестър показа, че 60% от участниците са сънували конкурса. В 78% от
случаите сънищата са били като истински сценарии за катастрофа: проблем със събуж-
дането, закъсняване, обвинение в преписване, непонятна тема, недостатъчно време
всички причини за провал са налице. И това не е характерно само за студентите по ме-
дицина. Отрицателните емоции (най-вече страхът, но също така тъгата и гневът) са
свръхпредставени в сънищата и съответстват приблизително на 80% от съобщените
емоции. Сънищата с несполуки (произшествие, болест, препятствия) са седем пъти по-
чести от сънищата, в които се случва нещо хубаво. От всички социални взаимодействия
най-често се споменава агресията, много повече от приятелските или сексуалните
връзки. Това означава, че сънуващият се отдава на мрачни мисли и редовно се оказва
въвлечен в неприятни, дори опасни ситуации. Което ще рече, че не е пример за социално
преуспяване!
На всичкото отгоре в редките сънища, които не са реалистични и съдържат странни,
малко вероятни, дори невъзможни елементи, сънуващият напълно губи критичното си
чувство. Приема всичко, което вижда или чува, без да си задава въпроси. Така например
сънуващите не са шокирани, че някой колега прилича на техен съученик от гимназията
или че малката им дневна изведнъж се превръща в бална зала. Загубата по време на сън
на целенасочено мислене, на волеви контрол, на ориентация, на критичен разум несъм-
нено се дължи на различията в мозъчното активиране по време на парадоксалния сън
спрямо будното състояние, и по-специално на дезактивирането на дорсолатералния
префронтален кортекс – много важна зона за логическото мислене в будно състояние.
Нещо повече, някои неуместни прояви, свойствени за сънното състояние, като погреш-
ното идентифициране на познати лица, приличат на неврологични симптоми, познати и
предизвикани от някои мозъчни увреждания (като синдрома на Фреголи – разстройство
в идентифицирането на лица, причинено от нарушения, разположени в десния челен
лоб или в левия слепоочен лоб). Подобни прилики между сънищата и патологичните
прояви са указание за смесване – по време на сън – на временни дезактивирания в някои
специфични визуални области и/ или за функционални изключвания между тези визу-
ални области и други мозъчни мрежи у неврологично здрави хора.

146
 Глупостта насън – благотворно преживяване?
Припомнете си студентите по медицина, повечето от които преди големия конкурс
сънуват как се провалят на този изпит. Е, добре, като се имат предвид оценките им на
въпросния изпит, тези отрицателни преживявания се оказват благотворни. Колкото по-
вече са сънували конкурса, толкова по-добре са го издържали! Този резултат потвърж-
дава по-стари изследвания на жени, които са в процес на развод. Онези, които сънували
повече елементи, свързани с развода, се приспособявали по-добре към новия си живот
и развивали по-слаба депресия в сравнение с другите. Според една теория сънищата
могат да действат като симулация на заплахи или на положения, които ни тревожат, и
това е така, за да можем да се подготвим по-добре в действителния живот, подобно на
ваксина, която предизвиква създаването на антитела, приспособени да се защитават
против евентуалните бъдещи вируси.
Освен измерението „виртуална реалност“ като подготовка за действие, сънищата мо-
гат да ни позволят по-добре да възприемем емоциите си, като махнем „емоционалната
мантия“ от спомените си и запазим само важната информация (спомена сам по себе си,
освободен от емоцията, свързана с него). Един канадски психиатър – Торе Нилсен –
предлага хипотеза, според която сънищата позволяват да се намали отрицателната
страна на тревожните или травмиращите преживявания, като в сценария на съня ги ре-
активират заедно с неутрални елементи. Този процес задвижва две мозъчни области:
амигдалата, разположена дълбоко навътре в мозъка, и медиалния префронтален кор-
текс, разположен отпред. Реактивирането на тревожния елемент активира амигдалата,
отключваща чувството за страх, което силно присъства в съня. Медиалният префронта-
лен кортекс позволява емоционалното анализиране на ситуацията (тревожният елемент,
реактивиран в друг контекст, по-неутрален, вече не е толкова тревожещ) и блокирането
на страха. Според този модел, ако емоцията е прекалено силна или пък психологичес-
кият терен е твърде слаб, отрицателните емоции ще събудят спящия: сънят се превръща
в кошмар. В такъв случай кошмарите се оказват провал в процеса на лекуване на емо-
циите по време на сън.

Глупостта на сънищата – спяща интелигентност?

Да се опитаме да разрешим една загадка. Представете си двама души, които се нами-
рат на няколко метра един от друг. Те наблюдават три крави, застанали близко една до
друга до една ограда, по която изведнъж протича ток и кравите се стряскат. Единият
вижда как кравите подскачат точно в един и същ момент. Другият твърди, че са се сеп-
нали една след друга. Спорът се разгорещява, стига се до юмруци. Кой е прав и кой
греши?
Алберт Айнщайн преживява този абсурден спор насън, а после, вече буден, до такава
степен бива обсебен от него, че той ще стане един от изворите, вдъхновили години по-
късно разработването на неговата теория за относителността, която показва, че времето
и пространството не са абсолютни и могат да се деформират. И двамата мъже са били
прави. Историята с кравите не е толкова шантава! И Айнщайн не е единственият, който
съобщава за сън, който се превръща в творческа муза. Произведения на изкуството (ро-
манът „Франкенщайн“, митичната песен „Вчера“ (Yesterday) на „Бийтълс“), изобрете-
ния (шевната машина) и големи научни открития (химическата структура на бензена,
значимостта на невропредавателите в невронното комуникиране) са станали възможни
благодарение на вдъхновяващ сън.

147
 Множество проучвания показват, че преживяванията ни в будно състояние (нашите
спомени) са реактивирани по време на бавния сън, като по този начин стават по-со-
лидни – като актьор, който повтаря текста си, за да го запомни по-добре. Нашата хипо-
теза е, че по време на парадоксалния сън, който следва (и вероятно в придружаващите
го сънища), мозъкът актьор става импровизатор, като скача от една асоциация на друга
и по такъв начин позволява реорганизирането на нашите преживявания и появата на
нови идеи, които могат да бъдат използвани в будно състояние. Тази хипотеза се подк-
репя от свидетелствата на много сънуващи в пълно съзнание – тези хора, които знаят,
че сънуват в момента, когато сънуват, и някои от тях могат да променят протичащия
сценарий на съня. Тези истински „сънонавти“ често споделят, че използват неповтори-
мата свобода, която дава състоянието на сън, за да търсят творчески решения за своите
професионални цели (например решаване на сложна математическа задача или създа-
ване на макет).
Както видяхме, сънищата са изключително свързани с нашите преживявания в будно
състояние. Това означава: 1) че е много трудно да се спасиш от заобикалящата глупост
и 2) че този, който е глупак през деня, си остава глупак и през нощта. Но кой знае?
Благодарение на творческата сила на сънищата може би дори глупакът ще може да си
подари проблясъци на гениалност?

Литература
1. I. Arnulf. Une fenetre sur les reves. Paris: Odile Jacob, 2014.
2. M. Jouvet. Le Sommeil, la conscience et I’eveil. Parid: Odile Jacob, 2016.
3. S. Schwartz. La Fabrique des reves. Paris: Le Pommier, 2006.
4. I. Arnulf. Comment revonsnous? Paris: La Pommier, 2004.
5. M. Walker. Pourquoi nous dormons. Paris: La Decouverte, 2018.

148
 27.
НАЙ-ГОЛЯМАТА ГЛУПОСТ Е
ДА СЕ МИСЛИШ ЗА ИНТЕЛИГЕНТЕН
Разговор с Жан-Клод Кариер
Писател и сценарист

Веднъж ми казахте, че правите разлика между глупост и простотия.

Какъв е нюансът според Вас?
Така ли съм казал?

О, да! Защо, това някаква простотия ли беше?

Възможно е! Но да кажем, че глупостта винаги е арогантна, безапелационна: някой
твърди нещо съвършено идиотско, но с пълна увереност и с целия необходим авторитет.
И ако глупостта винаги е съвършено уверена в себе си, то затова пък простотията поня-
кога може да се колебае. Например на мен ми се случва всеки ден да говоря простотии,
както всички, но се мъча да не прекалявам с глупостите, още повече че някои от тях
причиняват много болка. И днес още, когато се казва, че някои категории човешки съ-
щества не приличат на други, това е едновременно и глупост, и простотия, но най-вече
глупост, защото знаем, че това не е вярно. Ако някой твърди, че Слънцето е най-голя-
мото звездно тяло във Вселената, това е простотия и само толкова, при положение че се
дължи на невежество. Но ако някой продължава да го твърди напук на всичко, тогава

149
вече това е истинска глупост, която клони към същностна простотия. Но най-изумител-
ното у глупака е, когато каже нещо умно. Което може да се случи...

Дали глупостта е убеждение, което смята себе си за познание?

Понякога – да. Не мога да кажа, че всички хора, участвали в религиозните събори, за
да постановяват „истини“, са били идиоти: били са интелигентни по начина, присъщ на
тяхното време, и са разсъждавали според познатите им понятия. Обаче са стигнали до
изрази като „единна Троица“, което все пак е доста близко до простотията... Изразът,
който стана ключов за моя „Речник на глупостта“, е бил произнесен от монсеньор Келен
в началото на Х1Х в., след поражението на Наполеон. Пред всички някогашни бегълци,
завърнали се с Бурбоните и събрани в парижката катедрала „Нотр Дам“ той проповяд-
вал, че „Исус Христос не само е син на Бог, но е от превъзходно семейство и от страна
на майка си“. По-глупаво от това изречение направо няма! Според Флобер „глупостта е
желанието да заключаваш“. Да казваш нещо окончателно, което повече няма да се пом-
ръдне. Ние живеем в едно постоянно движение на познанията, идеите, чувствата, на
възприятието ни за света и за самите нас, на собствените ни усещания... И да искаш да
определиш нещата в някакъв определен вид, веднъж завинаги – „това е така“, – за как-
вото и да било, е глупост. Абсолютно. Защото всичко непрестанно се променя.

В такъв случай съмнението ли е противоотровата за глупостта или за

простотията?
То е абсолютно необходимо. Науката непрекъснато се съмнява: когато работя с
учени, което ми се случва доста често, те ми казват, че една научна истина може да се
надява само на десетина години живот най-много. А що се отнася до вярата, тя никога
не се съмнява. Дори точно това я характеризира: съмнението на свети Тома е най-тежък
грях! „Присъединил си се към тази група, която вярва в тази истина. Имаш нещастието
да се съмняваш в нея, значи ще бъдеш отхвърлен.“ И нерядко убит.

Това ли е Credo quia absurdum – „Вярвам, защото е абсурдно“?

Това е друго. Богословските истини, например триединната Троица (трябва да прие-
мем, че Бог е „един“ и „трима“) е мистерия, това е абсурд. Никой човешки ум не би
могъл да измисли подобно нещо: и понеже е вярно, а в нашите очи е абсурдно, значи е
божествено. Но се забравя, че именно ние сме решили, че е вярно... Днес е трудно да се
допусне, но когато бях млад, познавах убедени комунисти, които не бяха далеч от този
начин на мислене. Цитираха им думи на Карл Маркс, на Енгелс или на Ленин – и исти-
ната беше изречена. Да бъдеш изключен от партийната единица, понеже се съмняваш,
през 50те години беше много лошо нещо! Някои го изстрадаха тежко, други умряха от
мъка или се самоубиха. Познавах такива... Беше като да се окажеш изключен от някоя
гностическа или еретическа секта, каквито ги е имало стотици през цялата история.

Има ли простотията общ знаменател в различните времена и култури,

или проявите и се променят?
Има едно общо стъбло, но когато говорим за простотията или за глупостта, трябва да
внимаваме, защото винаги говорим за глупостта на другите... А всички ние можем –
Вие, аз и всички други – във всеки един момент да кажем някоя глупост или простотия.
Бих казал, че за това ни бива! Не е нещо, което някои имат, а други нямат: просто някои

150
са по-надарени от други. Всички ние можем да бъдем глупави. Но някои се оставят да
ги води характерът им, темпераментът им, обстоятелствата, които ги карат да вършат
огромни поразии, Докато други са по-внимателни. Разбира се, че ми се е случвало да
говоря простотии (може би дори и днес, докато говоря с Вас!), но най-лошата глупост е
да се мислиш за интелигентен.
Да мислиш, че имаш обобщаващ поглед за света, за мъжете и жените, ясен, отчетлив
и добре организиран. „Анализирам ситуацията съвършено убедително“ – ето това е ис-
тинската простотия. От друга страна, ум, който признава, че постоянно се лута, съмнява
се, не знае, не вижда, ще отиде в друга крайност, почти толкова глупава като първата.
Но не съвсем...

Приемането на собствената простотия означава ли, че я ограничаваме

и дори правим така, че да изчезне?
Можем да се надяваме да е така, но би било твърде претенциозно! Трябва да признаем
простотията си независимо от всичко – това е най-малкото, което можем да направим.
Упорстването означава да покажем, че сме още по-глупави от това, което вече казахме.
Дистанцията, критичният разум, погледът към себе си всичко, което се надяваме да съх-
раним възможно най-дълго, ни дава вътрешен покой, който позволява да преценяваме
нещата по-добре.
Например по телевизията, понеже е останала без пукнат грош, вече има само публи-
цистични предавания, само дебати, включително и за неща, случили се същия ден. Ви-
наги съм смятал, че това е твърде дръзко, твърде безразсъдно! На 1 май 2018 г. станахме
свидетели на манифестация, в която участваха кагулари. Е, още същия ден разни спе-
циалисти обясняваха за какво става дума. Аз не бих бил способен да го направя: някои
твърдяха, че това били групи на крайната левица, други – че били от крайната десница,
а трети заявяваха, че групите не са били нито от левицата, нито от десницата, а профе-
сионални анархисти и саботьори. Ето, ако можете, оправяйте се! Много е трудно да зас-
танеш отстрани, особено ако си политик и трябва да вземеш решение на мига. Да на-
тисна ли копчето, или не?
151
 Винаги има аргументи „за“ и „против“. Големите политици са тези, които виждат не-
щата от дистанция и избират подходящия момент, както когато генерал Дьо Гол – от-
носно Алжир – изрече термина „самоопределение“, което в общи линии означаваше
„независимост“. Тази дума чакаше на езика му в продължение на много месеци и той не
я изрече нито случайно, нито където и да било: тя беше плод на дълъг размисъл и на
решение, за което той предварително знаеше – но може би не точно в какви размери
какво ще предизвика в отношенията между привържениците и противниците на Френ-
ски Алжир, както се казваше навремето.

Какво се е променило най-много в глупостта от времето на Вашия

„Речник“ от 1965 г.?
Със сигурност – информацията. Аз съм като всички. От време на време се гмурвам в
ютюб и виждам куп news: дали са fake или са real? Изобщо не знам. Обясняват ви, че
едикоя си загадка е разрешена, че в Америка има много извънземни, че кулите в Ман-
хатън са разрушени по заповед на американското правителство... Представяте ли си!
Това, което с векове е липсвало най-много информацията, – сега ни залива отвсякъде.
Без да отивам по-назад, моят дядо, в родното ми село, не знаеше какво става в Италия,
и вероятно никога не беше чувал да се говори за Мусолини. Днес всичко се знае вед-
нага – без проверка и без доказателство. Това ме поразява най-силно. И то може да до-
веде до гигантски глупости. За политиците никога не е било толкова трудно: забеле-
жете, че много често те отговарят с „да/не“.

Защото на всичко отгоре от тях се иска да отговорят много бързо!

Истинският политик е този, който ще каже: „Дайте ми време да проверя и да по-
мисля.“

Кой би посмял да каже „Не зная“, „Все още не зная“?

Някои го казват от време на време. Но така или иначе се оказваме удавени в огромна
маса от информация, която вече съвсем не знаем как да подредим и разпределим. С така
наречените големи данни тя все пак е събрана и обработена, за да даде на други инфор-
мация за самите нас, която самите ние не знаем! Рекламата, парите се провират нався-
къде, трябва все повече и повече да внимаваме. Така че когато ми кажат: „Вие, изглежда,
казахте това, направихте онова“, а не е вярно, отговарям: „Ама вие нищо не знаете! Още
по-лошо е!“ По такъв начин добавям и друго, така че става невероятно.

Това изобилие от глупости, дължащо се на информацията, не би ли могло в

крайна сметка да ни направи по-умни точно като ни подтикне да се съмняваме
повече? Вместо да се хващаме на въдицата на фалшивите новини, може би ще се
научим да бъдем по-предпазливи?
Като казвате „ние“, това каква част от населението покрива? Съвсем малка. Нещо
повече – населението се обновява непрестанно. Имам две дъщери – едната на 55 години,
а другата на 15. Това са два различни свята! Те изобщо нямат еднакви нагласи за мис-
лене. Това, което казвам на едната, изобщо не го казвам на другата. Впрочем нито ед-
ната от двете не ме слуша!

152
 Мислят си, че разправяте простотии...
Да, или че изобщо не е интересно. Възможно е. Когато пиша сцена с диалог, задъл-
жително трябва да го направя на ръка – със стрелки, думи, които отиват във всички по-
соки, едни са написани наобратно, други са задраскани... Но установявам, че писането
на ръка изчезва. Вече не можем да проследим пътя, довел писателя от един израз до
друг. Като автор, какъвто съм понякога, смятам, че това, което компютърът никога не
може да даде, е черновата, първия вариант – толкова ценен, защото идва направо от
несъзнателното. Дори и тази чернова да е глупава, естествено: несъзнателното не е неп-
ременно умно.

Може ли да се каже, че преживяваме златния век на простотията или

че тя е равна на себе си?
О, нея я чакат още много хубави дни, успокойте се! Ако предположим, като Луис
Бунюел, че у човека има 60% лошо и 40% добро, то простотията нараства, както и на-
силието. Но ако допуснем, че човекът е почти в равновесие – 50 на 50, – то тогава, за да
ограничим простотията, това вече става дело на законите, правилата, начина на живот,
държавната организация или действията на обществото. Такива въпроси се поставят
всеки ден и не е възможно да ги решим с една дума или с едно драсване на перото. Чух
да повтарят като лозунг „Капитализмът – вън“: това нищо не значи! Абсолютно нищо.
Първо трябва да се дефинират думите, което е нещо много сложно, защото няма единна
дефиниция на думата „капитализъм“. Може да се приведат хиляди примери за такова
нещо и това не е от днес. Но тези повели се предават с такава скорост, с всички апарат-
чета, които ни пълнят джобовете, че да да, нещата се промениха. Трябва винаги да мис-
лим за това, което е зад думите, които чуваме, зад нещата, които виждаме.

Злото и простотията вървят ли ръка за ръка?

Със сигурност. Но има тъпаци, които могат да бъдат много добри и много приятни.
Хитлеристкото, систематичното зло неизбежно е глупаво. То е ограничено, знае, че
един ден ще бъде разрушено от друго зло, което може би ще е още по-лошо от него.
Претенциите да се господства на света, да се изключи и унищожи една част от населе-
нието, за да се наложи Трети райх на 3000 години – това е съвършено идиотско! Това
наистина е глупост в действие. Трагедията е в това, че най-цивилизованият народ на
земята се остави да бъде отровен от тази огромна глупост. Просто трябва винаги да сме
нащрек, това е. Да не позволяваме да ни подвеждат – например когато отговаряме на
разни въпроси по телефона...

Разговора записа – Жан-Франсоа Мармион

153
 28.
ДА СЕ ПОМИРИМ С ГЛУПОСТИТЕ СИ
Стейси Калахан
Професор по клинична психология и психопатология в Университета Ту-
луза и „Жан Жорес“, изследователка в Центъра за проучване и изследване
на психопатологията и психологията на здравото

„Срещу глупостта и боговете всуе се борят“

– Фридрих фон Шилер

Глупостта е неизбежна, защото всички ние сме човешки същества. Нашите глупости
са си наше дело, а реакциите ни към тях също са си наши.
Синонимите на думата „глупост“ са много: тъпотия, простотия, идиотия, нелепост...
Но техният общ знаменател е съдържащият се елемент на грешка. Дори най-абсурдната
глупост (някакъв фарс например) по отношение на друг човек, която не е преживяна
като приятна от него, се признава за грешка. Ако очакваният хумористичен ефект не е
постигнат, това е много жалко и в крайна сметка постъпката се оказва по-скоро глупава.
Следователно изглежда очевидно, че рядко се срещат глупости, извършени напълно
съзнателно.
154
 В търсене на безусловно самовъзприемане

„Само две неща са безкрайни: Вселената и човешката глупост... но за Вселената

не съм абсолютно сигурен“
– Алберт Айнщайн

Как да приемем самите себе си въпреки нашите несъвършенства, граници и – разбира

се – нашите глупости? Приемането е много модерно понятие в психологията. Например
в медитирането в пълно съзнание, където индивидът е приканен просто да се вгледа в
преживяванията си, без да дава оценка. Или още в терапевтичния подход на „приемане
и ангажиране“ (терапията АСТ): терапевтът насочва пациента по пътя на приемането на
елементи, които му създават проблеми (у него, у другите, в обкръжението му), и чрез
различни стратегии му помага да постигне оптимална психологическа гъвкавост.
Безусловното самовъзприемане (БУС) като метод в психологията е развито в най-го-
ляма степен от американеца Албърт Елис, който създава своята когнитивноемоционал-
норационална психотерапия (PCER), предшестваща когнитивните терапии 116, вдъхно-
вен от философите стоици (Епиктет, Сенека). Те издигат идеята за поведение на пълно
приемане, което да доведе до щастието. Клиничните му наблюдения му показват, че
човек има склонността, едновременно вродена и придобита от възпитанието (родител-
ско и друго), да се приема... като е достатъчно да изпълнява някои условия, които най-
често се свързват с успеха и с дейностите, извършвани от индивида. Но тъй като се въз-
приема само ако е изпълнила определени условия, нашата идентичност се създава един-
ствено около действията ни. Човешкото същество обаче е нещо много повече от сбора
на действията му: „правенето“ в никакъв случай не съответства на „битието“. Така Ал-
бърт Елис доказва, че всеки човек притежава качества и недостатъци (които понякога е
трудно да бъдат различени), но че действията и чертите на даден индивид не могат за-
доволително да представят неговата „същност“. Същността не е нито добра, нито лоша,
тя просто е117.
Тръгвайки от този принцип, Албърт Елис изтъква възможността за БУС и за отделяне
на човека от неговите действия. Действията на индивида могат да бъдат обект на пови-
шена ценност, разбира се, но тя не бива да се изравнява с ценността на самия индивид.
Албърт Елис определя това понятие като БУС.

116
A. Ellis. Reason and Emotion in Psychotherapy. New York: Citadel, 1994.
117
A. Ellis, R. A. Harper. A Guide to Rational Living. Chatsworth: Wilshire Book Company, 1975.
155
 Към самосъстраданието

„Геният може да стигне до определени граници, но глупостта няма

такъв недъг“
– Алберт Айнщайн

По такъв начин БУС се основава ясно на ценността, която човек изгражда по отно-
шение на себе си, без да смята действията си за определящи неговата идентичност. При
тези условия извършването на глупост не може да се определи като „глупав“ съм. Това
е част от нашия преживян опит и в никакъв случай не от нашата идентичност. Дори да
можем да приемем идеята, че нашите действия не ни определят като личност, преживя-
ването на факта, че си направил „глупост“, е некомфортно. И все пак безобидните глу-
пости бързо се забравят и в най-лошия случай след известно време ще изпитваме само
леко смущение. Най-много впоследствие само да се смеем на глупостта си...
За да се оптимизира този процес, добре е да усвоим поведение на съчувствие към
самите себе си или на самосъстрадание 118. И докато ние сме по-склонни да изразяваме
състрадание към другите, самосъстраданието, също като БУС, се оказва малко по-
трудно поради липсата на истински модел в нашето възпитание.
Кристин Неф, преподавателка по психология на образованието в Тексаския универ-
ситет в Остин, установява три важни съставни елемента на самосъстраданието 119 .
Първо, пълното съзнание, което има голям успех в съвременната психология: тази спо-
собност за осъзнаване на преживяването си – в определен момент, без преценка – се
оказва много полезна за облекчаване на тревожните състояния. Тя ни позволява да опоз-
наем страданието си, като в същото време си дадем сметка, че то ще е временно. Вто-
рият елемент ни приканва да признаем нашата човешка същност, както и връзката ни с
много други хора, които също със сигурност са минали по този път. Всичко това ни
предразполага да изразяваме внимание към самите себе си по същия начин, както ще го
направим за приятел или близък, преживяващ труден период.
Следователно като свържем БУС и самосъстраданието, имаме два елемента, които
заздравяват съпротивата ни спрямо глупостта. Когато се приемаме изцяло, без резерви
и безусловно, самосъстраданието става още по-лесно за прилагане в ежедневния ни жи-
вот.

За моралната сила на извинението

„Извиненията са като изтънчен парфюм; те могат да превърнат

най-неловкия момент в прекрасен подарък“
– Маргарет Лий Рънбек

Известно е, че извинението може да уталожи напрегнатата ситуация, породена от

това, че сме извършили някаква глупост. Разливаме червено вино върху белия мокет на
домакина ни: ето една истинска глупост, която може да ни накара да изпитаме дълбоко

118
C. Germer. L’Autocompassion. Paris: Odile Jacob, 2013.
119
K. Neff. S’Aimer. Paris: Belfont, 2013.
156
съжаление, стигащо от смущение до вина. Всяка постъпка, произтичаща от човешката
глупост, намира облекчение посредством извиненията.
Независимо от това, да се извиниш не е лесна задача, както ни обяснява американс-
ката психоложка Хариет Голдор Лернър120. Тя посочва, че поднасянето на извинения се
оказва успешно, когато съжаляваме за постъпките си и искаме да го изразим искрено
спрямо другия. На едно относително лесно за живеене равнище по такъв начин можем
да се извиним, когато сме извършили някаква глупост спрямо някого (бутнали сме го,
говорили сме недотам смислено или пък сме причинили материални щети, като счуп-
ване на чаша, събаряне на чиния с храна...). В този случай извиненията облекчават си-
туацията: те ни позволяват не само да преживеем наистина нашето приемане, но и да
покажем на другия, че съжаляваме.
Обаче извиненията за по-тежки грешки са по-деликатни за изразяване. Понякога се
чувстваме неспособни да поднесем извиненията си. Или пък те сякаш представляват
риск за връзката ни. И все пак да не се извиним може да се окаже също толкова опасно!
При всички случаи извиняването ни кара да поемем по път, който най-често е непознат
и труден за направляване. Но оставайки истински спрямо самите себе си, ние винаги
успяваме да намерим верния път.

Когато извиненията причиняват вреда

„Да поднесеш извиненията си – това е „суперлепилото“ в живота. То

може да поправи почти всичко“
– Лин Джонстън

И накрая, възможно е нашите извинения да не достигнат целта си: възможно е да сме

ги изразили неподходящо или пък нашият събеседник да не ги приеме. В последния
случай приемането отново трябва да бъде приложено, за да осъзнаем, че не само това
преживяване е трудно, но нашите извинения невинаги ще бъдат приети.
И все пак, за да имат извиненията ни най-добри шансове да достигнат целта си, трябва
да избягваме попадането в многобройните капани, за които говори Хариет Голдор
Лернър.
Например като използваме определяща дума („но“, „ала“ и т.н.), много е възможно
нашите извинения да не постигнат целта си („Съжалявам, че разлях червено вино върху
мокета, но всъщност белият мокет не е подходящ за празник“). В крайна сметка подобно
извинение е не нещо друго, а укор, маскиран като „извинение“, също както „Съжалявам,
че непохватността, която показах, като разлях вино, е толкова трудно да бъде приета“.
Това направо е обвинение към другия човек, че толкова зле е преживял нашата глупост!
Освен това може да направим извиненията си ненужни, ако събеседникът ни се коле-
бае дали да ги приеме, а ние покажем, че сме огорчени от него („Казах, че съжалявам,
че разлях вино! Какво друго мога да направя?“). Вярно е, че в този случай не сме в
състояние да направим много повече, освен да дадем време на другия човек да преживее
разочарованието си. Хариет Голдор Лернър разглежда и други непохватни начини за
поднасяне на извинения, но подчертава най-важното, което трябва да се запомни: добре

120
H. G. Lerner. Why Won’t You Apologize?: Healing Betrayals and Everyday Hurts. Cambridge:
Touchstone, 2017.
157
поднесените извинения са предназначени за другия. Ако накрая се окаже, че сме под-
чертали собственото си нещастие, значи не са достигнали целта си.
Приемането на нашите глупости ни позволява не само да ги превъзмогнем, но и да се
поучим от тях: да се научим да се приемаме, да се научим да проявяваме самосъстрада-
ние в болезнени моменти, да се научим как да покажем истинската си личност чрез ис-
крени и внимателни извинения към другия. Кой би могъл да си помисли, че подобни
ползи могат да бъдат свързани с глупостите?

Отвъд срама

„Глупостта също ни е дар от Бога, но не бива да прекаляваме с нея“

– Папа Йоан-Павел II

В изследванията си върху силата на уязвимостта 121 Брене Браун от Университета в

Хюстън разглежда разликата между смущение, вина и срам – типични реакции спрямо
собствените ни глупости. Когато се спряхме на смущението, вече отбелязахме, че то
често е кратко и преходно. Щом като премине, се превръща в спомен, който най-често –
ни кара да се смеем на собствената си глупост.
Вината се поражда от по-трудно преживяване, защото показва, че някаква вреда е
била причинена на друг човек. Ние не искаме да причиняваме зло на другите, но нашите
глупости могат да доведат до такъв ефект: вината ни позволява да признаем, че сме
направили нещо лошо, и ни кара да не го повтаряме. Следователно смущението и вината
са относително адаптивни реакции.
Срамът обаче произтича от трудно преживяване отровно и трудно преодолимо, дори
травмиращо. Срамът не само е много трудно да бъде преживян (на емоционално, ког-
нитивно и психологическо равнище), но той може да нанесе истински поражения на
самолюбието ни. С отрицателните следи, които оставя, той продължава много дълго.
Брене Браун обаче отбелязва, че най-приспособените индивиди показват „съпротивле-
ние“ спрямо срама. Това съпротивление се разклонява в няколко елемента, най-важният
от които е доброто самопознаване, което позволява да се предотврати срамът в опреде-
лени ситуации (като осъзнаем личните си наклонности, които могат да отключат срама).
Тази яснота се прибавя към способността за приемане: като осъзнаем нашата уязвимост
от срама, вече сме на път да приемем слабостите и грешките си.
С. К.

Безусловното самовъзприемане
Идеята да приемаме себе си безусловно може да се сблъска с най-дълбоките ни убеж-
дения – до такава степен сме склонни да смесваме ценността на нашите успехи и собс-
твената ни ценност като човешко същество. Впрочем БУС понякога погрешно се взема
за самоуважение, което – според началното си определение – силно се опира на поня-
тието за успех и с времето се оказва доста нестабилно 122. Защото въпреки усилията ни,
все някой ден нашите успехи ще се окажат недостатъчни...

121
B. Brown. Le Pouvoir de la vulnerabilite. Paris: Guy Tredaniel, 2015.
122
H. Chabrol, A. Rousseau, S. Callahan. Preliminary Results of a Scale Assessing Instability of
SelfEsteem. – Canadian Journal of Behavioural Sciences / Revue canadienne des sciences du comportement,
38 (2), 136141, 2006.
158
 Впрочем БУС може също така да се окаже погрешно взето за поведение на примире-
ние, пасивност, угодничество, чист егоизъм или пък за отегчение от важните ни цели.
И все пак БУС не предлага отричане на нашите недостатъци, тъкмо напротив, а означава
просто да ги приемем, да се поучим от преживяването им и да се решим да вървим нап-
ред, като запазим добронамерено поведение на безусловно приемане на своята същност.
С. К.

159
 29.
ГЛУПОСТТА Е СМУЩЕНИЕ В ПРЕДАВА-
ТЕЛНИЯ СИГНАЛ НА МЪДРОСТТА
Разговор с Тоби Натан
Почетен професор по психология в Университета Париж VII:
Венсен – Сек Дени, писател и дипломат

Глупостта променя ли се в зависимост от културите?

Културата служи именно за предпазване от глупостта, като дава сложни идеи на въз-
можно най-голям брой хора в един вид споделена философия. Колкото сте по-образо-
ван, толкова по-голям достъп имате до сложни идеи, дори и да сте глупав – така вие сам
се пазите от собствената си глупост.

Но нали човек може да бъде сметнат за глупак в една култура, а в

друга – не?
Не съм сигурен в това. Глупостта се вижда – било в разговор, било в създаването на
нещо: книга, инструмент, музика... Именно в действието се разкрива интелектуалният
недостиг и колкото по-организирани са дейностите в културно отношение, толкова по-
малко шансове имате да покажете глупостта си. Например в университета повечето фи-
лософи никога не се занимават с философия, а само с история на философията: „Платон
е казал така, Декарт е казал иначе...“ Никога не казват: „Аз казвам това.“ Защото тогава
ще разкрият глупостта си. Историята на философията им служи да прикриват интелек-
туалната си негодност.

160
 Може ли глупакът да напредва, като се предрешава и се крие зад кул-
турата на другите?
Той винаги напредва предрешен! Колкото по-глупав е даден човек, толкова повече
иска да покаже, че не е – въпрос на гордост. И тогава търси средства другаде, навсякъде.
Това е страшно. Лакан казва, че когато се провежда сеанс по психоанализа с глупаци,
те стават зли, защото осъзнават недостига си. Това е едно от редките точни и интересни
мнения на Лакан!

А на психолозите случва ли им се да говорят глупости?

Често! Виждал съм да минават много вълни по психология... Още когато бях студент,
участвах в едно изследване, в което ни инжектираха 5 мл. алкохол във вените. Като си
подпийнал, започваш да харесваш жените с големи гърди. И ето – хипотезата на учените
беше доказана. Уверявам Ви, че това беше университетско изследване, публикувано в
„Бюлтен дьо псиколожи“. Такава е глупостта, която занимаваше психолозите в продъл-
жение на 50 години и днес още продължава да ги обсебва: страстта към измерването.
Понеже нещо трябваше да се мери, мереше се влечението на мъжете към жените в за-
висимост от погълнатия алкохол. За това нещо няма нужда от проучване! Струва ми се,
че вече малко се излиза от тази глупост, но съвсем малко. Освен това, ако не се мери, за
какво ти е психологията? Е да, това е проблем... Защото тогава си задължен да имаш
идеи и става сложно, защото тогава всички ще видят, че си глупак. Зад мерките се вижда
по-малко. Това е истинско проклятие за психологията!

Неврологията продължава ли този вид глупости?

Неврологията внесе малко интелект и оригиналност в психологията – отначало, ко-
гато най-абсолютният материализъм беше взел връх, което беше учудващо. И после
трябваше да продължи, но учените нямаха смелостта да го направят. Неврологията се
развали и изпадна в същия порок на обективността. Но в науките винаги става така: след
някое голямо откритие, което внася динамика за 10 или 20 години, започва задъхване и
превес вземат началниците, които гледат единствено кариерата си – и край, приключва,
няма повече творчество. Докато неглупостта – това е творчеството. Откога датира пос-
ледното творческо дело в областта на психологията? Отпреди 70 години може би.

Обобщено казано, имате ли впечатлението, че живеем в златния век

на глупостта или че тя се държи здраво?
Ако направите така, че да изчезнат възможността за ерудиция и големите сложни
мисловни комплекси като религиите, свещените текстове, обредите на коренните на-
роди, тогава глупостта излиза на повърхността. В нашето време, с отказа от философии,
общи за всички, хората са принудени да показват още повече глупостите си. Те не са
по-тъпи от преди, същите са, може би дори са малко по-умни, но глупостта им е по-
видима.

Значи без ерудицията и жаргона глупостта е гола?

Ето това е най-точният израз. Не бих могъл да го кажа по-добре!

161
 Ами добре, значи двамата с Вас правим маевтика! Но кой би бил най-
добрият начин да се победи глупостта?
Няма такъв! А защо искате да победите глупостта? Просто трябва да се крием от глу-
паците, това е. Аз се опитах донякъде, в университета, където процъфтява жаргонът на
глупаците. Наивник съм аз. Вярно е! Впрочем то се вижда... Вярвах, че университетът
наистина е мястото, където се правят изследвания и се преподава. Там започнах работа.
И си понесох последиците: катастрофа. Ако искате да имате и най-малък шанс да про-
дължите да съществувате в университета, трябва да се криете. Веднага щом се появите,
ставате прицелна точка. Глупаците не обичат тези, които не са глупави. Може би съм,
но ако те ме помислят за някой, който не е, няма да ме пропуснат.

Въпреки това Вие пишете много книги, а това не е много добър начин
да се скриеш.
Все пак не е същото, като да присъстваш на административно съвещание в универси-
тета или на научен съвет. Защото там е ужасяващо – село от ловци, но много по-зле
съставено.

А на Вас самия случвало ли Ви се е да кажете или да направите глу-

пости, за които после дълго да съжалявате?
Грешки – да. Но дали са глупости? Да извършиш глупост означава да упорстваш в
грешките си. Често съм се сблъсквал с критиките на колегите ми. В такъв случай можеш
публично да помолиш за прошка: „Сбърках. Психоанализата е най-гениалното нещо,
което някога е било създавано. Поемам вината за това, което казах.“ Но е сложно, за-
щото все пак трябва да запазиш достойнство. Или пък да продължиш да упорстваш в
грешката си... и тогава минаваш за глупак. Някои от най-възрастните ми колеги се опи-
таха да съчетаят психоанализата и марксизма. Ако продължавате и днес да поддържате
това, макар да ви е било доказано, че психоанализата е мъртва, а марксизмът е пълна
катастрофа в политически план – е, тогава може да се каже, че сте глупак. Аз продължих
да поддържам моята идея, продължих да се занимавам с етнопсихиатрия. Все още не
знам дали е грешка.

Кои са най-лошите глупости, в които са Ви упреквали относно етноп-

сихиатрията?
Това започна с моя учител Жорж Дьоврьо. Той ме укори за интереса ми към шама-
низма: „Всички шамани са психичноболни! Неизлечимо болни! Ти не ги познаваш!“ Аз
пък намирах техниките им за много интересни, както и философията, която проповяд-
ват. Винаги съм смятал, че има какво да се научи от традиционните лечители и от тех-
ните методи. Тъй като това са истински техники, защо да не ги заимстваме, приспосо-
бим и прилагаме и ние самите? При условие че ги разберем... Много ме укоряваха за
това. Не ми казаха, че съм глупак, а че проявявам перверзия, като поддържам тези хора
в тяхната изостаналост, сякаш имах някакъв личен интерес от това! Сега вече никой не
ме упреква за това. Дадоха си сметка, че онези, които идват от другаде, нямат нужда от
нас, за да защитават мисълта си – и сами се справят много добре. Принудени сме да
живеем в свят, в който други култури нямат нашия начин на мислене. Трудно е, но
трябва.

162
 В наше време глупостта има ли нови терени, на които да се разиграва?
Аз бях един от най-възторжените борци в името на действителната, пряка демокра-
ция. Най-накрая тя съществува! Това са социалните мрежи. В тях народът е облагоде-
телстван да има правото да си каже думата, като всички са равни. Ако сте в туитър,
имате точно същата възможност да се изказвате, както Еманюел Макрон, дори и да ня-
мате толкова последователи. Може да се обърнете към него и той към вас. С мен той
никога не говори, но по принцип е възможно. Никой не си е представял, че с установя-
ването на тази пряка демокрация ще се прояви глупостта на три четвърти от потребите-
лите! Има за какво да бъдем ужасени от равнището.

Пряката демокрация не разкрива ли интелектуалния потенциал на хората?

Ни най-малко. И това е истински проблем. Ето защо трябва да се върнем на терена,
да възпитаваме, да образоваме, да накараме хората да се упражняват в творчество, да ги
научим да откриват сложни мисли, да им вдъхнем желание да се включат на свой ред с
нови идеи. Именно това прави обикновено преподавателят. Не бива да се отчайваме и
да изоставяме борбата заради социалните мрежи, напротив!

Ами ако в крайна сметка хората нямат желание да стават интелигентни? Ами
ако искат да реагират много бързо, емоционално, за каквото и да е, а после да пре-
минат към нещо друго?
Психолозите често дават своята подкрепа за мързела, според който е достатъчно
просто да оставиш емоцията да се изрази. Емоцията е компресиран интелект. Колкото
по-интелигентен е даден човек, толкова по-голяма е способността му да изразява
сложни емоции. Трябва да престанем да противопоставяме емоцията и интелекта. Чо-
век, който упражнява ума си, изпитва по-сложни емоции от човек, който не упражнява
ума си. Тренирайте интелекта си! Не го казвам за Вас... Това е призив.

Има ли някакъв шанс да бъдете чут?

Никакъв. Това е жалко, навремето хората обичаха да играят шах – истински интелек-
туален спорт, дисциплина, включена в олимпийските игри, което е свидетелство, че
умът може да бъде трениран, също както другите мускули. Това е сблъсъкът със
смъртта: „мат“ от „шах и мат“ означава „той е мъртъв“ на арабски. Единствено на
смъртта били известни всички възможни ходове в играта. Уви, сега компютрите също
го умеят. Ако смъртта не е единствената, която притежава истината, играта е унищо-
жена. Дълго време мислехме, че е неизчерпаема, а вече не може да се играе! Това е
катастрофа, която ХХ в. ни остави в наследство. Във всеки случай, интелигентни сме не
ние, а инструментите, които правим. Те ни принуждават да мислим нещата. Беше съз-
даден език, който ни задължава да мислим: езикът е по-интелигентен от нас. Няма абс-
трактен език, независимо от това, което ви разправят когнитивистите. Това е лъжа, из-
мама! Впрочем те също са зависими от инструментите, които създават. За да измерват...
Нормално е, логично е в даден момент нашите инструменти да станат по-интелигентни
от нас. Важното е да успеем да продължим да се състезаваме с тях. Това е път, който ни
следва от зората на човечеството. Още се държим, но не знам докога ще можем. И като
казвам „ние“, това не сме ние, французите, а човеците...

163
 Можем ли да обърнем глупостта в наша полза? Понеже няма как да се скрием
от глупаците или да ги променим, можем ли да се възползваме от тяхното същест-
вуване и да им благодарим за нещо? В края на краищата именно благодарение на
тях можем да усвоим мъдростта: мъдростта да се крием, да сме търпеливи, добри,
толерантни...
Напълно съм съгласен с Вас. Бях преподавател в продължение на 40 години, до мо-
мента, когато ми казаха, че съм твърде стар (във Франция не можеш да преподаваш,
след като навършиш определена възраст, при положение че преподаването е единстве-
ната сфера, където могат да бъдат използвани старите). В началото се сблъсквате с хора,
които или ви вземат за гуру (което е катастрофа, своеобразен начин да ви погребат), или
не ви приемат. Когато си млад, си по-динамичен, но нетърпелив и по-трудно понасяш
това, че хората не разбират. Ядосваш се, беснееш, опитваш се да убеждаваш независимо
от всичко. Вярно е, че с времето придобих търпение и известна симпатия към банал-
ността на света. Казвам си, че в музиката е необходим фон, от който да се появи мело-
дията. По същия начин и глупостта е само шум от фона, позволяващ да придобием
малко мъдрост.

Разговора записа Жан-Франсоа Мармион

164
 В ТАЗИ КНИГА УЧАСТВАТ
Брижит Акселрад (Brigitte Axelrad)
Почетен професор по философия и психология. Автор на: Травмите от измамливите спомени или
манипулираната памет (Les Ravages des faux souvenirs ou la memoire manipulee. Bookebook, 2010) и
Травмите от неточната памет (The Ravages of False Memory. – British False Memory Society, April 2011).
Член на Изследователската лаборатория в Гренобъл и на редколегията на списание „Сианс е пседоси-
анс“, издавано от Френската асоциация за научна информация, в което тя редовно публикува.

Паскал Анжел (Pascal Engel)

Философ, професор във Висшето училище по социални науки в Париж. Автор на: Нормата на ис-
тинското (La Norme du vrai. Paris: Gallimard, 1989), Философия и психология (Philosophie et
psychologie. Paris: Gallimard, 1996), Спорът (La Dispute. Paris: Minuit, 1997) и Законите на духа. Жулиен
Банда или разумът (Les Lois de l’esprit. Julien Benda ou la raison. Paris: Ithaque, 2012).

Дан Ариели (Dan Ariely)

Ръководител на Катедрата по поведенческа икономика „Алфред П. Слоун“ в Масачусетския техно-
логичен институт (MIT, Кеймбридж, Масачусетс). Дан Ариели е автор на: Предвидимо ирационални.
Кои са силите, формиращи нашите решения. С., НСМ – Медиа, 2012 и (Откровената) истина за нечес-
тността. Как лъжем всички, особено самите себе си (The (Honest) Truth Abo ut Dishonesty: How We Lie
to Everyone Especially Ourselves. New York: Harper Collins, 2012).

Лоран Бег (Laurent Begue)

Младши член на Университетския институт на Франция и директор на Дома на науките за човека –
Алпи. Автор на: Психология на доброто и злото (Psychologie du bien et du mal. Paris: Odile Jacob, 2011),
Трактат по социална психология (Traite de psychologie sociale. Paris: De Boeck, 2013) и Човешката аг-
ресия (L’Agression humaine. Paris: Dunod, 2015).

Клоди Берт (Claudie Bert)

Журналистка, специализирана в областта на хуманитарните науки.

Хауард Гарднър (Howard Gardner)

Професор по когнитивистика и педагогически науки в Харвардското висше педагогическо учи-
лище. Специалист по психология на развитието, създател на теорията за множеството интелигент-
ности. Неговите трудове оказват силно влияние в образователните среди. През 1990 г. е отличен с
наградата „Гроумайер“. Автор на: Множеството интелигентности. Нови хоризонти в теорията и прак-
тиката. С., ИзтокЗапад, 2014 и Необученият ум. Как мислят децата и как трябва да се преподава в
училище (The Unschooled Mind: How Children Think and How Schools Should Teach. New York: Basic
Books, 2011).

Никола Говри (Nicolas Govrit)

Психолог и математик, преподавател математика във Висшето педагогическо училище в Лил, Се-
верна Франция (ESPE, Lille Nord de France), институционален член на Университетската лаборатория
за човешко и изкуствено познание (Cognitions Humaine et Artificielle – CHArt). Автор на Обикновените
свръхнадарени (Les Surdoues ordinaires. Paris: PUF, 2014).

Алисън Гопник (Alison Gopnik)

Професор по психология и философия в Калифорнийския университет в град Бъркли. Автор на:
Бебето философ. С., ИзтокЗапад, 2012; Ученият в кошарката. Умът, мозъкът и как се учат децата (The
Scientist in the Crib: Minds, Brains, and How Children Learn (with A. Meltzoff and P. Kuhl). New York:
William Morrow & Co., 1999); Градинарят и дърводелецът. Какво новата наука за развитието на децата
ни казва за отношенията между родителите и децата (The Gardener and the Carpenter: What the New

165
Science of Child Development Tells Us About the Relationship Between Parents and Children. New York:
Farrar, Straus and Giroux. Macmillan).

Антонио Дамазио (Antonio Damasio)

Професор по неврология, психология, философия, директор на Института за мозъка и творчеството
в университета на Южна Калифорния в Лос Анжелес. Автор на: Грешката на Декарт. Емоциите, разу-
мът и човешкият мозък (Descartes’ Error: Emotion, Reason, and the Human Brain. New York: Putnam
Publishing, 1994) и Странният порядък на нещата. (The Strange Order of Things. New York: Pantheon
Books, 2018).

Арън Джеймс (Aaron James)

Професор по философия в университета на Южна Калифорния „Ървин“. Автор на: Мръсници: тео-
рия (Assholes: a Theory. New York: Doubleday, 2012) и Мръсници: теория за Доналд Тръмп (Assholes:
a Theory of Donald Trump. New York: Doubleday/Penguin Random House, 2016).

Себастиан Диегез (Sebastian Dieguez)

Невропсихолог и изследовател в Лабораторията по когнитивни и неврологични науки в Медицин-
ския факултет на Университета във Фрибур, Швейцария. Автор на: Творчески нещастия: какво крият
творбите (Maux d’artistes: ce que cachent les auvres. Paris: Belin, 2010) и Пълни глупости! При изворите
на постистината (Total bullshit! Aux sources de la postverite. Paris: PUF, 2018).

Жан-Франсоа Дортие (Jean-Francois Dortier)

Създател и главен редактор на списание „Сианс Юмен“.

Ева Дрозда-Сенковска (Ewa Drozda-Senkowska)

Професор по социална психология в Университета Париж V „Рене Декарт“. Съставител и редактор
на сборника Капаните на мисленето. Как се заблуждаваме, когато вярваме, че имаме право (Les Pieges
du raisonnement. Comment nous nous trompons en croyant avoir raison. Paris: Retz, 1997) и Социални и
екологични заплахи: нов поглед към обществото на рисковете (Menaces sociales et environnementales:
repenser la societe des risques (avec V. Bonnot et S. Caillaud). Paris: PUF, 2017).

Франсоа Жост (Francois Jost)

Почетен професор по информатика и комуникации в Новата Сорбона – Париж III, основател и по-
четен директор на Центъра за изследване на медийните образи и звуци. Публикувал е над 25 книги,
сред които: Империята на тавана (L’Empire du loft. Paris: La Dispute editeurs, 2002), Култът към банал-
ното (Le Culte du banal. Paris: CNRS editions, 2007), Злото в действие в цифровата епоха (La Mechancete
en actes a l’ere numerique. Paris: CNRS editions, 2018).

Стейси Калахан (Stacey Callahan)

Професор по клинична психология и психопатология в Университета Тулуза II „Жан Жорес“, изс-
ледователка в Центъра за изследвания и проучвания на психопатологията и психологията на здравето
(CERPPS). Автор на: Поведенчески и когнитивни терапии. Теоретични основи и клинични приложе-
ния (Les Therapies comportementales et cognitives. Fondements theoriques et applications cliniques. Paris:
Dunod, 2016), Престанете да се подценявате! Да се освободим от синдрома на самозванеца (Cessez de
vous deprecier! Se liberer du syndrome de l’imposteur (avec K. Chassangre). Paris: Dunod, 2017) и Меха-
низми за защита и копинг (Mecanismes de defense et coping (avec H. Chabrol), 3 e ed., Paris: Dunod, 2018).

Даниъл Канеман (Daniel Kahneman)

Почетен професор по психология в Принстънския университет, носител на Нобелова награда за
икономика през 2002 г. за трудовете си върху преценката и вземането на решение, осъществени до
голяма степен съвместно с колегата му Амос Тверски. Автор на Мисленето. С., ИзтокЗапад, 2012.

166
 Жан-Клод Кариер (Jean-Claude Carriere)
Писател: Завръщането на Мартен Гер (Le Retour de Martin Guerre), Спорът за Валядолид (La
Controverse de Valladolid), Обществото на лъжците (Le Cercle des menteurs), Вярване (Croire); сцена-
рист на филми, режисирани от Пиер Ете, Луи Мал, Луис Бунюел, Милош Форман и много други. В
съавторство с Ги Бештел публикува Речник на глупостта и на грешките в преценката (Dictionnaire de
la betise et des erreurs de jugement. 1“e ed. Paris: Robert Laffont, 1965).

Жан Котро (Jean Cottraux)

Почетен болничен психиатър, бивш преподавател в Университета „Лион I“, член основател на Ака-
демията за когнитивна терапия във Филаделфия. Автор на: Повторението на житейските сценарии (La
Repetition des scenarios de vie. Paris: Odile Jacob, 2001), Всеки с творчество си. Айнщайн, Моцарт, Пи-
касо... и ние (A chacun sa creativite. Einstein, Mozart, Picasso... et nous. Paris: Odile Jacob, 2010), Всички
са нарцисисти (Tous narcissiques. Paris: Odile Jacob, 2017).

Пиер Льомарки (Pierre Lemarquis)

Невролог и есеист. Автор на: Серенада за мозък музикант (Serenade pour un cerveau musicien. Paris:
Odile Jacob, 2009), Естетическата емпатия, между Моцарт и Микеланджело (L’Empathie esthetique,
entre Mozart et Michel-Ange. Paris: Odile Jacob, 2015) и Портрет на мозъка като художник (Portrait du
cerveau en artiste. Paris: Odile Jacob, 2014).

Жан-Франсоа Мармион (Jean-Francois Marmion)

Психолог и главен редактор на списание „Серкл Пси“.

Едгар Морен (Edgar Morin)

Социолог и философ. Автор на голям брой трудове; сред последните са: За хризологията (Pour une
crisologie. Paris: L’Herne, 2016), Екологизиране на Човека (Ecologiser I’Homme. Paris: Lemieux Editeurs,
2016), Познание, невежество, мистерия (Connaissance, ignorance, mystere. Paris: Fayard, 2017).

Патрик Моро (Patrick Moreau)

Преподавател по литература в колежа „Антсик“ в Монреал, главен редактор на списание „Аргю-
ман“. Автор на: Защо децата ни завършват училище невежи? (Pourquoi nos enfants sortentils de l’ecole
ignorants? Montreal: Boreal, 2008) и Тези думи, които мислят вместо нас. Дребни примери за този нов-
говор, който ни отчуждава (Ces mots qui pensent a notre place. Petits echantillons de cette novlangue qui
nous aliene. Montreal: Liber, 2017).

Тоби Натан (Tobie Nathan)

Почетен професор по психология в Университета Париж VIII Венсен Сен Дени, водещ учен в об-
ластта на етнопсихиатрията, писател и дипломат. Автор на многобройни трудове, сред които: Етноро-
ман (Ethnoroman. Paris: Grasset, 2012), Лудостта на другите (La Folie des autres. Paris: Dunod, 2013),
Бродещите души (Les Ames errantes. Paris: l’Iconoclaste, 2017).

Еманюел Пике (Emmanuelle Piquet)

Една от представителките на бързата стратегическа терапия, създадена в Школата в Пало Алто. Тя
първа създава модел за начин на намеса с цел противопоставяне на училищния тормоз, като прилага
постиженията на тази школа и създава центровете „Училищна мъка“ и „На 180 градуса“ във Франция,
Швейцария и Белгия.

Пиер дьо Сенарклан (Pierre de Senarclens)

Почетен професор по международни отношения в Университета в Лозана. Автор на голям брой
трудове върху историята на идеите, историята и социологията на съвременните международни отно-
шения, сред които: Глобализация, независимост и теория на международните отношения
(Mondialisation, souverainete et theorie des relations internationales. Paris: Arman Colin, 1998), Крахът на
хуманитарния учен (L’Humanitaire en catastrophe. Paris: Presses des Sciences Po, 1999), Критика на гло-
бализацията (Critique de la mondialisation. Paris: Presses des Sciences Po, 2003), Нации и национализми
(Nations et nationalismes. Paris: Sciences humaines, 2018).

167
 Серж Сикоти (Serge Ciccotti)
Доктор по психология, психолог и хоноруван изследовател в Университета на Южен Бретан. Автор
на много научнопопулярни трудове по психология, сред които Когато плуваш в щастие, винаги има
някой гадняр, който да те изкара от водата (Quand tu nages dans le bonheur, ya toujours un abruti pour te
sortir de l’eau. Paris: Dunod, 2018).

Борис Сирюлник (Boris Cyrulnik)

Невропсихиатър и преподавател в Университета в Тулон. Автор на много трудове, сред които: Едно
удивително нещастие (Un merveilleux malheur. Paris: Odile Jacob, 1999), Пиян рай, геройско щастие
(Ivresparadis, bonheurs heroiques. Paris: Odile Jacob, 2014), Наранените души (Les Ames blessees. Paris:
Odile Jacob, 2016) и Грозните патеща. Да устоиш и да продължиш.
С., ИзтокЗапад, 2016.

Ив-Александър Талман (Yves-Alexandre Thalmann)

Доктор по естествени науки, преподавател по психология в колежа „Сен Мишел“ във Фрибур,
Швейцария. Автор на много изследвания, сред които: Положителното мислене 2.0 (Pensee positive 2.0.
Gollion: La Source Vive, 2015), Научете се да водите мозъка си (Apprenez а conduire votre cerveau.
Archamps: Jouvence, 2016), Винаги имаш втори шанс да бъдеш щастлив (On a toujours une seconde
chance d’etre heureux. Paris: Odile Jacob, 2018),
Защо интелигентните хора вземат и глупави решения? (Pourquoi les gens intelligents prennentils aussi
des decisions stupides? Bruxelles: Mardaga, 2018).

Делфин Удиет (Delphine Oudiette)

Изследователка в Института за изследване на централния и гръбначния мозък, в екипа „Мотивация,
мозък и поведение“. Интересува се от ролята на съня и сънищата в големите познавателни функции
като паметта и творчеството. Авторка на Как спим? (Comment dormonsnous? (avec I. Arnoulf). Paris: Le
Pommier, 2008).

Райън Холидей (Ryan Holiday)

Бивш директор маркетинг на „Американ Апарел“. Този 28-годишен кореспондент на „Ню Йорк Об-
зървър“ вече е публикувал три бестселъра върху стратегията на маркетинга и – вдъхновен от стои-
цизма – върху личностното развитие: Хакване на растежа в маркетинга (Growth Hacker Marketing.
London: Portfolio Penguin, 2014), Дарът на трудностите (The Obstacle is the Way. London: Profile Books,
2014), Истината е: аз лъжа. Изповедта на един медиен манипулатор. С., ИзтокЗапад, 2014, в която
обяснява колко лесно заблуждава клиентите си.

168
 ПСИХОЛОГИЯ
НА ГЛУПОСТТА
Под редакцията на Жан-Франсоа Мармион
Френска. Първо издание

Отговорен редактор Вера Янчелова

Превод Недка Капралова
Редактор Павлина Върбанова
Коректор Павлина Върбанова
Компютърна обработка Марио Йорданов

Формат 16/60/90
Обем 20 п.к.

https://4eti.me

Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция
София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
email: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg