12.

Психологически особености на младежката

възраст.

1. Общи проблеми на развитието на индивида след детството Развитието на човешката психика

след детството се обяснява по 4 много различни начина: 1. Психичното развитие е универсален
процес, програмиран в индивидуалния вариант на човешкия геном. Предопределен е темпът
на остаряване, на равнището на виталност, на удовлетвореността от живота и пр. Този възглед
може да се нарече “биогенетичен”; 2. Позицията на индивида в обществото и опциите на
конкретната тъкан на междуличностни отношения съдържат фундаменталната мотивация на
развитие, както и задръжките в развитието му. Човешкият индивид е същностно социален на
дълбоко безсъзнателно равнище. Последният възглед ще обознача като “социогенетичен”; 3.
Развитието в зряла възраст и старостта е по същество автономен процес, иницииран,
поддържан и завършван от волята на индивида. Подходящо е този възглед да се обозначи като
“волунтаристки”; 4. Развитието на индивидите има форма и структура, които подлежат на
детайлно описание, но движещите сили са неразгадаеми и следва да се въздържаме от
категорични съждения за тях. Психологията на развитието става “психография”. Както вече
споменах общоприетото време на развитие на психиката у човека е детството. И за
обикновения човек е очевидно, че психиката у едно дете се променя от година на година, при
това много от тези промени са свързани с уголемяване и усложняване на психичните
възможности - способности, знания, навици, работоспособност и пр. Но тази очевидност
изчезва след като човек напусне детството и навлезе в своята зрялост. По отношение на
психичното развитие в тази хронологически най-дълга възраст на човешкия живот (около 40
години) се очертават следните научни възгледи:  Индивидът престава да се развива и достига
плато на психичните си възможности.

Психично развитие в младежка възраст.

 В някои отношения индивидът се развива, напр. като личност, в други - остава на равнището
си от края на детството. Последното се отнася до интелектуалните възможности на индивида.
 Голямата част от хората престават да се развиват, а едно малцинство от индивиди
претърпяват цялостно развитие през годините на зрелостта. Общо взето най-много
привърженици има първото становище. За тях психология на човешкото развитие е синоним на
детска психология. Най-малко психолози са склонни да поддържат третото становище и това са
предимно представители на т. нар. хуманистична психология. Естествено, съществуват
аргументи за всеки от споменатите възгледи за продължителността на психичното развитие у
хората. Накратко, главната идея, която ще изтъкна, е следната: повечето хора претърпяват
известно развитие на отделни свои психични структури и функции през зрелостта си, а някои
индивиди преживяват цялостно развитие и успяват да се реализират чрез значително жизнено
дело. Всъщност тази идея за развитието през зрелостта има еволюционен резон -
природата се грижи да развива индивида през детството му, за да достигне до добро равнище
на обща психофизиологична дееспособност и да може да се справя с живота в социо-културна
екология и да отгледа пълноценно своето поколение. В този смисъл психичното развитие през
детството протича спонтанно, без особен личен принос, както самолетите се движат на
автопилот. Образно казано, природата е вложила нещо като ракети носители в
психофизиологичната организация на индивида, които го изстрелват автоматично на
определена орбита на психично функциониране в края на детството. Оттам нататък развитието
се осъществява при наличие на съдържателни цели и планове, висока инициативност и
непрекъснати усилия от страна на индивида. Накратко, психичното развитие в зряла възраст
предполага воля за развитие. Ако тя е слаба, или липсва, индивидът преживява кулминацията,
или зенита на възможностите си в края на детството и през цялата зряла възраст “тъпче на
едно място”, или дори деградира спрямо това, което е бил в началото на своята зряла възраст.
Следва още да се изтъкне, че много трудно може да се обрисува психологическият облик на
зрялата възраст. Докато през детството се изявяват повече типични особености на всеки
възрастов период, то през зрялата възраст вариативността на промените във всички аспекти на
вътрешния свят на индивидите става толкова голяма, че става невъзможно да се установи общ
модел на развитие. Защо става така, може само да се гадае, но сигурно участието в
обществената система на образование има унифициращ ефект. По-просто казано, децата
проявяват повече сходства в развитието си, защото ходят на училище. Жизненият цикъл е
формално-динамичната, биоуниверсална рамка на развитието. Жизненият път и жизненото
дело изразяват индивидуалната, съдържателна напълненост на тази “рамка”. Жизненият път
изразява човешкият живот като хронологична последователност от събития, а жизненото дело
е съвкупност от значимите постижения на индивида, с които той се гордее и които са получили
признание на други хора. Жизненият стил обозначава средствата за самоутвърждаване:
стратегиите на справяне, основните жизнени умения и компетентности, естетическите и
нравствени аспекти на начините, по които индивидът постига целите си. Ще се спра по-
подробно на жизнения път. Последният израз е метафора с архетипно звучене. Още в митовете
животът на човека е уподобяван на път, утъпкан и предопределен, или авантюристичен и
скиталчески. После изразът “жизнен път” е утвърден като научен термин (Lehbenslauf) от
немскоезични автори – Е. Шпрангер, Ш. Бюлер и др. Вече казах, че категорията “жизнен път” е
начин на представяне на живота във вид на последователност от събития в живота на
личността, разположени по оста на времето. Така жизненият път интегрира миналото,
настоящето и евентуално жизнения план за бъдещето на индивида. Погледнат отвън,
жизненият път е последователност от събития, подлежащи на обективна регистрация. Видян
отвътре в личностната рефлексия, жизненият път е констелация от спомени, разказ,
автобиографичен ситуационен ред. Жизненият път проявява редица социо-типични черти.
За хора от дадено съсловия той обикновено се структурира по един предсказуем начин. В
жизнения път се внася специфика и от историческите обстоятелства, в които живее
поколението, на което принадлежи индивида. Това са генерационни (поколенчески)
характеристики на жизнения път. Разбира се, жизненият път се разгръща и
индивидуалновариативно. Затова при неговия анализ следва да се диференцират тези три
аспекта. Социумът и историята дават “опции” и ограничения по отношение на жизнения
път, но индивидът е този, който интерпретира, избира, постъпва, коригира се, или упорства. От
психологическа гледна точка найподходящо е жизненият път да се извежда от личността на
индивида. В преобладаваща степен жизненият път и жизненото дело като негов резултат са
функция на личността. Личностната форма на жизнения път се задава от жизнения стил на
индивида. Жизненият стил описва начините на преминаване през времето и пространството на
живота на индивида, обичайният маниер на действие на даден индивид. Жизненият стил
включва базисните компетентности (умения), чрез които се реализират жизнените цели и
планове на индивида. Все пак той не може да се свежда до “техниката” на справяне или
самоактуализация. Жизненият стил има естетически, нравствени и по-широко духовни
измерения. Той проявява физиономичност и се усеща като цялостно качество на отделни
постъпки на личността. Може да се каже, че има хора, които преминават своя жизнен път
изящно, красиво. Не случайно В. Франкъл оприличава жизнения път на индивида на творба,
която може да стане шедьовър дори без да е завършена! Един добре преживян жизнен път
резултира в едно значимо жизнено дело. Жизненото дело е отчуждаема част от живата
личност, нейно “социално тяло”. Жизненото дело съдържа възможността личността да предава
постиженията си на своите близки, в пределните случаи – на човечеството. Жизненото дело
първоначално възниква като проект, жизнен план обикновено в края на юношеството или през
младостта и е реалистично да бъде осъществен до около 50 годишна възраст. После е уместно
индивидът да прави “добавки” към успешно реализирания проект на жизнено дело. Още две
важни неща: Жизненото дело не е проста сума от фактически дела, то изисква признателна и
безпристрастна публика. Непризнатото жизнено дело е трагична участ за един деен и
креативен индивид. Второ, когато се изследват жизненият път и жизненото дело чрез
автобиографично интервю, всъщност се установява претенцията за жизнено дело.
Завършеното жизненото дело се конструира от другите. То е живо докато остава споменът или
легендата за него. То функционира като разказ. Но така се удостоява особено значимото
жизнено дело.

2. Младост – обща характеристика Младостта трае около 10 години от живота на

индивида в европейския тип култура. Общо взето това е цялото трето десетилетие в живота на
човека. Физиологичният растеж на човешкия организъм продължава до 27-28 години, но той е
твърде бавен сравнен с растежа през тийнейджърството и не носи телесен дискомфорт.
Напротив, именно растежът на тялото е най-дълбоката основа за разцвет на виталността, който
се наблюдава през младостта. Никога по-рано, нито по-късно човек не изпитва такава особена
наслада да изразходва психофизиологическите си ресурси за каквото и да е, дори и напразно,
както това правят хората през младостта си. Жизнената енергия през този период често се
разпилява, защото младият индивид се лута в найразнообразни дейности. В съвременния
свят през младостта се решават част от задачите на развитието, които преди 50-100 години са
били присъщи за юношеството, напр. изборът на професия и месторабота, създаване на трайни
приятелства. Тийнейджърите и донякъде младежите се ползват от мораториума за поемане на
сериозни жизнени ангажименти, които съвременните индустриални общества им предоставят.
Ако преди половин век юношеството е било период на най-важните жизнени
самоопределения, то днес такъв период е младостта. Какви са задачите на развитие, пред
които е изправен човек през младостта си? За две от тях споменах, но ще ги представя в цялост.
Избор и завършване на последната формална образователна степен. Съвременният млад
европеец в края на тийнейджърството е изправен пред необходимостта да избере какво висше
образование да следва и в какъв университет. Всъщност за много от младите хора това е
първият сериозен жизнен избор, който могат да направят сами. В детството отговорността за
сериозните избори в жизнения път на индивида обикновено се поема от родителите. През
младостта се преживява и сладостта и бремето на самостоятелните жизнени избори, което
комплицира социалната ситуация на развитието на младия човек. Така, получил правото сам
да определя своя жизнен път, младежът влиза в света на зрелите хора. Между 18 и 21 години
на него или нея им се приписва юридическа и гражданска зрялост (задължението да носят
юридическа отговорност за своите постъпки, но заедно с това и съответни имуществени и
граждански права). Заедно с това от младежите се очаква да проявяват емоционална и
интелектуална зрялост, т. е. да се въздържат от социално неприемливи емоционални реакции
и да умеят да разбират социалните ситуации, да разсъждават логично и да имат предвид
обществената и лична значимост на нещата и събитията. Донякъде очакването за нравствена
зрялост е отложено за средната зряла възраст. Предполага се още, че младежът е в процес на
подготовка за сложни видове труд, в този смисъл трудовата зрялост не е формирана напълно.
Общата картина е такава: в някои отношения на младия човек се гледа като на зрял индивид,
способен самостоятелно да реализира определени социо-културни норми, а в други - като на
индивид, който има още много да се учи, да се утвърждава. Всичко това създава твърде
противоречив статус и самочувствие на младежите. Забелязват се сходства в социалната
ситуация на развитие, в които живеят юношите и младежите. И едните и другите имат
самочувствието, че могат много повече, отколкото по-възрастните имат готовност да им
позволят. Така и в двата периода съществува дефицит на признание. В юношеството
възрастните в семейството и в училището не вярват достатъчно, че детето, което те смятат, че
познават, има знанията, навиците и уменията, за да поема по-големи обществени, трудови и
морални отговорности. В младостта дефицитът на доверие е не толкова от близките, колкото от
институциите на широкия социум. На младежите им тежи непрекъснатото поучаване, както и
отлагането на решаването на важни за тях неща. През тийнейджърството и младостта
индивидът е нетърпелив да му се случват събития и важните за него неща да се решават бързо,
без блокировки. Затова тийнейджърите и младежите схващат света на възрастните като
помуден и по-консервативен, отколкото е в действителност. Съществуват, обаче, и различия в
социалната ситуация на развитие на двете групи: юношите са настроени повече бунтарски и
неконформистично, в поголяма степен се изолират в своя тийнейджърска субкултура,
отколкото младежите. По смисъла си младостта е част не от детството, а от втората възраст.
Затова младежите все пак се чувстват повече причастни към повъзрастните, отколкото към
собственото си детство и това ги кара да полагат усилия за пригаждане към нормите и
очакванията на начина на живот на възрастните, дори когато това не им харесва особено. В
научни термини последният вид поведение се нарича конформизъм. И така успешното
навлизане във втората възраст обикновено става чрез конформно поведение, което може и да
се преживее болезнено и кризисно, но това не е чест случай. Обикновено младите хора лесно
се съгласяват да бъдат конформисти, заблуждавайки се, че това не е задълго и не много
сериозно. Но такава нагласа нанася поражения на личностното развитие на младия човек като
превръща конформизма в негов тотален жизнен стил. Тук дилемата е такава: ако не се
приспособяваш към канона на възрастните, оставаш недозрял, инфантилен, ако пък се
приспособиш твърде много, това те осакатява като личност. Пълноценното навлизане в света
на възрастните е главната задача на развитието през младостта. Това никак не е лесно, както се
вижда от обсъждането на социалната ситуация на развитието през младостта. Младостта е
сензитивен период на нравствено-личностно развитие. Нравствените норми вече не се отнасят
само към близките и към връстниците, а увеличават своя обхват. Нарасналата автономност на
жизнените избори катализира формирането на осъзнато нравствено отнасяне към труда и
трудовите взаимоотношения, към публичния живот и към живото изобщо. Локусът на
развитието се измества от познавателната сфера към нравствено-личностната сфера. През
младостта индивидът придобива реална възможност да стане субект на собственото си
развитие. В детството нещо в него се развива, то бива “претърпяно”, индивидът става
“свидетел” на промените в своя живот, но рядко се преживява като техен “автор”. През
юношеството, и още повече през младостта, се възприемат императивите “да вземеш своята
съдба в ръцете си”, да започнеш реализацията на мащабен “жизнен план”. По такъв начин
младостта е началото и най-трудният етап на широката социална реализация на индивида. Ако
човек не успее да заеме инициативна жизнена позиция в края на детството и през младостта
си, шансовете му да стори това в покъсна възраст са слаби. С последното не твърдя, че има
индивиди тотално лишени от инициативност, но при много от хората инициативността остава
от привичен тип - тя в преобладаваща степен произтича от характера като подструктура или
“слой” на личността, а не от дълбинни субектни структури, фиксиращи свободата като умение.
Дори по-скоро свободата се изразява по два начина: (1) чрез осъзнатото правене на
фундаментални жизнени избори (често те се наричат “самоопределение” на личността) и (2)
чрез серия от умения за организация на всекидневието. По втория начин свободата се
“натрупва” посредством интелигентен опит за овладяване на “опциите” на всекидневните
ситуации: битови, трудови и пр. Образно може да се говори за “свобода в големите неща” и
“свобода в малките неща”. И двете са важни за личностното самоутвърждаване на индивида и
изискват воля и риск. Свободата в големите неща е израз на духовните измерения на
човешкото битие, докато свободата в малките неща носи психологическа удовлетвореност,
която формира всекидневното самочувствие на човека и се “излъчва” като настроение и като
ведра емоционална тоналност на всекидневните постъпки, като една особена “деловитост”.
Споменавам за “двете свободи”, защото младостта е най-подходящото време да се тренира в
тях. Всъщност много млади хора се учат на свобода, особено в първия смисъл, дори без някой
да им подскаже това. Когато човек се стреми да живее свободно, той обича грешките си и
предпочита да бъде автор на свои грешки, отколкото на чужди правилни решения.

Ретроспективно младостта се схваща като най-свободното време на човешкия живот, но

често заедно с това и като най-трудното и поради недоверието на околните и поради бремето
от последствията на фундаменталните жизнени избори. Индивидът може да се пристрасти към
свободен живот подобно на наркотик, а може да се ужаси от всякакви форми на свободно
преживяване и действие и да остави други хора да правят фундаменталните избори вместо
него. Кои са типичните фундаментални избори, пред които се изправя младият човек?
Това са избор на професия и избор на партньор за семеен живот. И двата избора по принцип са
трудни. Ако има дар слово, човек би могъл да напише цял роман за тези свои съдбовни
избори. В тази връзка Н. Хайтов се шегувал, че първият роман не е особен проблем за никой
начеващ писател – следва вълнуващо да разкаже собствения си живот и романът е готов!