Психично развитие в средната възраст.

Хронологически периодът обхваща годните между 30 и 45. В съвременния европейски свят

индивидът, особено мъжът, се чувства зрял и отговорен човек на границата между 20-те и
30-те години на своя жизнен цикъл. Ако е решил задачите на развитие, присъщи на
младостта, пред него се изправят задачите на развитие на средната зрялост. А те са следните:
Поддържане на Намиране на постоянна работасобственото семейство и отглеждане на
децата си; и професионално самоутвърждаване;  Поддържане на духовни интереси и
развитие на вътрешните пластове на личността (ценностни ориентации, екзистенциалност,
Азовост). Вижда се, че задачите на зрелостта не са много, но те са достатъчни, за да се
преживява той обсебен от тях. Никога преди и след това индивидът не се чувства толкова
зает и обвързан с множество социални и лични ангажименти, както в средна зряла възраст.
Добре адаптираният индивид “на попрището жизнено в средата” е ефективна единица на
социалния механизъм и може да бъде оприличен на “вол на браздата”. Зрелият човек
възприема тази обремененост като свой дълг и я приема спокойно като съдба и личен смисъл
на живота. В субективен план индивидът започва да се преживява като зрял, солиден човек в
очите на своите деца. Те го приемат като такъв и той започва да гледа на себе си от тяхната
гледна точка. Често, обаче, човек не пораства в очите на своите родители. И да стане на 50
години те нерядко продължават да го третират като дете, особено в България. И като цяло
постигането на социална зрялост у нас е забавен процес спрямо западните страни.
Обикновено психологическото бъдеще на човека през зрелостта не е особено голямо: то
рядко надхвърля 5 години (Н. Ф. Наумова). Жизнените планове се строят в този обхват, а
отвъд него имат обикновено мъгляв смисъл. Поради голямата заетост субективното време
през средната зрялост протича много бързо. Като че ли то се ускорява в сравнение с
детството и младостта. Всъщност психологическата съдба на индивидите в средна
зрялост е много разнообразна. Значителна част от хората се огъват под пресата на
всекидневието и се справят само с неотложни задачи и така престават да се развиват като
личности. Все още интелектуалното развитие не спира, но протича екстензивно и то в и по
повод на професията, ако последната има развиващ потенциал. Човекът продължава да
натрупва умения и други форми на изкристализирала интелигентност. Нараства и
способността за самоконтрол (т. е. волята), особено по отношение на емоционалната сфера.
Дори и без да искат много от хората през средната зрялост започват да развиват типичния
манталитет на хората от съсловието, към което принадлежат. Често те са изненадани, че вече
приличат на своите родители повече отколкото им се иска. Между 30 и 45 години
човекът обикновено е най-работоспособен и това е време на висока здравословна стабилност.
Като че ли природата се е погрижила това да бъде така именно във времето когато на
индивида му е отредено да бъде “стълб на обществото”.

Даниъл Левинсън е регистрирал една типична “криза на 40-годишния мъж” в съвременна

Америка. Предполагам, че тя се проявява и у съвременния български мъж. Обикновено тя
възниква като сложна реакция на два фактора: първите симптоми на упадък на жизнените
сили и прекалената заетост в предното десетилетие. Мъжът усеща, че силите му намаляват,
но все още е много жизнен, от друга страна е неудовлетворен от редица текущи жизнени
проекти. Общо взето това води до доста компликации във вътрешния и публичния му живот.
Тази криза има множество изходи, някои позитивни, други - негативни. Жените във
възрастта между 30 и 45 години също преживяват множество вътрешни колизии, но по-рядко
това ги тласка към радикални промени в социалния живот. Във всички възрасти жените като
цяло са поблагоразумни, донякъде и по-консервативни от мъжете. Ако в предходните
възрастови периоди това не се е набивало в очи, то в средната зрялост това вече изпъква. За
много от хората в тази възраст животът им се вписва между работата и семейството. Дори и
за поддържането на старите приятелства не се намира достатъчно време и затова те често се
разпадат, а за нови не се намира време. Немалко хора в средна зрялост остават изобщо без
приятели и по-късно се втурват да компенсират загубените приятелства, но откриват с
горчивина, че те не са толкова качествени като приятелствата от детството и младостта. Като
цяло периодът на средната зрялост е максимално продуктивен на дела: тогава човекът прави
кариера, трупа имущество, отглежда децата си, доизгражда системата на личните смисли.
Ако не свърши тези неща навреме, в следващия период и през старостта той (тя) обикновено
няма сили за това и е склонен да изпада в хроническа неудовлетвореност от живота, дори
според Ериксън в отчаяние и безнадеждност. Но за много индивиди средната зрялост е връх
на жизнената реализация.

Късна зряла възраст Това е третият период на зрелостта, който обхваща годините между
45 и 60. Всъщност тогава започва плавен преход към старостта. През този период
индивидът сменя своята жизнена стратегия от експанзия към запазване на вече придобитото.
В характеров план човек започва да става консерватор. Потенциалът му за учене на нови
неща рязко спада и за такива хора започва да се твърди, че “живеят на стари лаври”. В
известен смисъл социалният авторитет на човека продължава да расте и често в късната
зрялост той бележи растеж на социалния си статус. Същевременно към 50-те години
обикновено той вече е отгледал децата си и е склонен да преживява “феномена на празното
гнездо”. Изведнъж свободното му време нараства, но ако не намери как да го използва, това
му носи досада. През късната зрялост започват да се появяват симптомите на разклатено
здраве. Ако ресурсите от свободно време се интегрират с продуктивни жизнени смисли,
може да настъпи значително личностно развитие. Все пак това не е типично за обсъждания
възрастов период. Тогава човек по-често се отдава на спомени и жизнената перспектива се
стеснява. Екзистенциалните страхове също се изострят. Ако предходният период е преживян
пълноценно и човекът има енергична индивидуалност, той може да “удължи” средната
зрялост. Строго погледнато, в този период започва да се усеща цялостност на жизненото
дело. Ако се градят нови жизнени планове, те са с намален обхват на изпълнение, т.е.
жизнената перспектива започва да се скъсява. Жизнените планове в късната зрялост се
добавят към вече реализираното жизнено дело. Вече е реалистично на всяка година свръх 50-
те да се гледа като на подарък. От друга страна, социалният статус на индивида продължава
да расте и това внушава увереност в своята значимост. Това са добри години за хората с
творчески и престижни професии, особено при добро здраве. Формира се умение за пестене
на времето, неговата психологическа цена нараства. Развива се усет за природата. Това е
благоприятно време за развиване на грижовност отвъд кръга на семейството и на близките,
особено у мъжете.

Психично развитие в третата възраст.

В психологическия речник старостта има различни имена: “напреднала възраст”, “трета
възраст”, “късна възрастност” и пр. Общоприетият израз е просто “старост”. Съществуват
големи различия относно началото на старостта. Различни автори слагат началото й между
60-та и 80-та година от жизнения цикъл на човека. Тук ще приемем, че средностатистически
старостта започва на 60 години и се разделя на 3 периода: ранна старост (60-75 г.), средна
или същинска старост (75-90 г.) и късна старост (над 90 г.). Присъщо за старостта е упадъкът
на жизнените сили - физически и психически - на индивида. Последното неизбежно
състояние поставя психологически предизвикателства пред остаряващия човек. Уместно е
той да се примири, че цената на дългия живот е старостта! Това налага индивидът да
придобие умения за живот в старостта. Това значи той да преживее позитивни промени,
които могат да се обозначат като “развитие” в старческа възраст. Те съставляват следните
задачи за развитие през ранната старост:  Поддържане на привичното равнище на
интелектуална и физическа дееспособност;  Пренасочване на психиката и поведението
към нови социални роли и активности;  Цялостно приемане на своя живот с фактическото
минало и текущата социална позиция;  Възрастният човек следва да положи усилия да
разбере духа на едно време, което не е негово и няма естествен усет за него;  Формиране
на адекватна гледна точка относно смъртта. Това са трудни неща, които изискват воля,
рефлективна нагласа и морално въображение. Като цялостно качество на психиката
съчетанието на тези душевни сили се нарича “мъдрост”, а тя съпътства доброто остаряване.
Например, ако не успее да се реши успешно 4-та задача, той рискува да живее с мъчителното
чувство на аутсайдерство и това особено ще му пречи в общуването с хора от по-младите
поколения. В случай, че индивидът не се справи с повечето от изброените задачи, у него
възникват чувства на озлобление, вина, презрение, завист, отчаяние и пр. Те придават едно
уродливо лице на старостта, което се наблюдава доста често. Наблюдава се известна
равномерност в степента, до която индивидът се справя с жизнените задачи. Това е така,
защото този, който го бива за едно нещо, го бива за още много неща, а този, който не го бива
за едно нещо, не се справя с твърде много други неща. Във всякакви ситуации индивидът
прилага цялостните качества на своя интелект и воля. Задачите на развитие на
същинската старост (75-90 г.) са още по-трудни:  Справяне с проблемите на едно болно
или все по-немощно тяло;  Приспособяване към увеличаваща се зависимост в бита от
други хора;  Живот в нежелана самота и социална изолация. Несправянето с тези
задачи води до оскотяване на душата на стария човек и нерядко в тази възраст той става
жалък, започва да вегетира. За подобни случаи Цв. Тодоров казва, че социалната смърт на
индивида е изпреварила физическата. Бих добавил, че това е и “духовна смърт”. Цял живот
човек се нуждае от опора в една значима общност от близки, приятели и връстници, но в
същинската старост, тази социално-морална подкрепа е толкова нужна за индивида, колкото
са нужни възрастните за детето. Затова старците често са безпомощни като децата. Понякога
старите хора в същинската старост развиват инфантилизъм и се държат към младите все едно
че са им безусловно длъжни. А това поражда множество огорчения и недоразумения между
старите и младите в дадена общност. Предходните разсъждения целят да покажат, че е
трудно да остаряваш с достойнство и да ти стои добре да си стар. Но има случаи когато с
поведението и с цялостното си излъчване старите хора предизвикват възхищение. Да си стар
по този начин значи да развиеш съвкупност от подходящи умения, компетентности. Струва
ми се, че уменията да си стар се подчиняват на общите закономерности на формирането на
умелостите (вж. моята книга “Ситуации и умения”). За здравословното стареене е
препоръчително да не се свиват чрез пестене на усилия привичните дейности, напротив,
всячески следва да се поддържа доста висок тонус на жизнена активност. Това се налага
поради общото правило, че който не използва жизнените си сили, е осъден да ги загуби!
Нужно е да се проявява креативност за създаване на известна перспективност в старческото
всекидневие: да се очакват и честват празници, да се полагат грижи за дете или домашен
любимец, да се помага на други възрастни, които се нуждаят от помощ, да се общува с
изкуство и пр. На тези неща не бива да се гледа само от развлекателния аспект, те тренират
нравствените и интелектуални възможности на стария човек. Може би обрисувах старостта в
непривлекателни тонове. Но има и приятни свободи на старостта: не е нужно да ходиш на
работа, нямаш началници, не е нужно да впечатляваш благоприятно околните, имаш все
помалко нужди, което намалява вътрешните притеснения и т. н. Ще отбележа няколко
типични особености на познавателните възможности на възрастните: Старостта е свързана с
отслабване на способността за заемане на гледната точка на другия /Дж. Х. Мийд/. Това е
нерядко е причина за нарастващ старчески егоизъм. Недостатъците в характера на стария
човек изпъкват по-отчетливо от тези на младежа. В млади години високата виталност е
привлекателна и създава благоприятен “ореол” около индивида, който с годините изчезва.
Но не само това обяснява “изпъкването” на характеровите недостатъци. С годините
характерът става все по-масивна част от личностната структура на индивида. С
напредването на старостта намалява обхватът на едновременно съобразяване. Един 80-
годишен старец с проблеми в ходенето коментира: “Не мога да мисля за двата крака
едновременно”. Със старостта нараства неадекватността на самооценката на своите
психически и физически възможности. Оттук падания, счупвания и пр. Възрастните са
много по-предсказуеми в поведението си от по-младите. Това става поради ригидизиране,
“втвърдяване” на ситуационните редове. Затова възрастните са лесно манипулируеми дори и
от децата. От друга страна през старостта започва постепенно освобождаване на
първичните влечения от съзнателен контрол. Някои задръжки намаляват, което създава
известна неуместност в едни или други социални ситуации. Това също наподобява
трудността на самоконтрола в детството. В старостта новите неща трудно се запомнят, а
старите пък трудно се забравят. Нерядко за стария човек важи поговорката, че “нищо старо
не е забравил и нищо ново не е научил”. Има и друга поговорка: “Старост - нерадост”, но
тя се отнася до неумелата и болна старост. Душевно и духовно здравият човек се наслаждава
на живота през всеки период на своя жизнен път. Базисните екзистенциални състояния на
неговата психика са “надежда”, “радост от битието” /Ерих Фром/ и “базисно доверие към
света” /Ерик Ериксън/