ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ “ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ”

Педагогически факултет
Катедра "Психология и социални дейности"

РЕФЕРАТ
На тема:

Как може да се повиши мотивацията на учениците

да учат по-добре?

Изготвил: Емел Хаджисюлейман Проверил: гл.ас О.Койчев

Фак.No.: 0706552028 Дата: 29/04/2015
Психология: III курс – задочно
 Централно място в педагогическата дейност заема грижата на учителя да се поражда
и поддържа желание у учениците за учене. Главна задача в училище е духовното
производство не на научени, а на учащи се хора. Или образно казано, да се запали
искрата, която в самостоятелен огън прераства и не загасва.
Мотивацията е съвкупност от енергетични сили, произтичащи от вътрешни или
външни за индивида предпоставки, които предизвикват неговото поведение и
определят формата, насоката, интензивността и продължителността на това поведение.
Мотивацията обикновено произтича от някаква потребност, която не е удовлетворена.
Това състояние продължава, докато се търсят средствата за задоволяване на
потребностите, т. е. докато се набележат цели, чието постигане ще доведе до
удовлетворяване. След това се предприемат опити за реализация на целите. Ако
опитите са успешни, състоянието на неудовлетвореност се притъпява и потребността
престава да бъде мотиватор. Без да се познава системата от потребности и интереси на
отделните ученици в класа, респективно училището, без да се знаят факторите, които
ги мотивират за ефективен труд, е невъзможно да се изгради система за стимулиране,
която да способства за максималното отдаване на силите и възможностите в работата.

Преди да започнат преподавателска дейност, повечето учители са били добри
ученици. Успехите им са били много повече от неуспехите. Това означава, че са
изпитвали увереност в себе си, че техните способности са били подкрепени от големи
усилия, че положителната оценка на другите се е съчетала с положителната оценка за
себе си, със себеуважението. Те са били мотивирани да успяват и да полагат
необходимите усилия.
Когато започнат своята професионална дейност, те се сблъскват с ученици, които са
с научена безпомощност. Това са немотивирани ученици, които не желаят да полагат
усилия, защото просто не виждат смисъл. Вместо да реагират с раздразнение и
предубеждение, учителите трябва да запазят своето уважение към тях и да се държат
разбиращо.
I.Какво могат да направят, за да ги мотивират?
Да бъдеш мотивиран, означава да полагаш усилие. Това предполага вяра, че усилието е
необходимо условие за постигането на успех. Да бъдеш мотивиран, означава и да
повярваш, че можеш да успееш, да бъдеш сигурен, че ще успееш, да повярваш в своите
собствени способности, в това, че имаш възможности да успееш.
Задачата на учителите е не само да помогнат на учениците да стигнат до успех. Те
трябва да им помогнат да повярват, че причината за успеха се крие в техните усилия и
способности. Съществуват три вида реакции, чрез които учителите могат да влияят
върху разбирането на учениците за причините, довели ги до успех или неуспех (С.
Греъм, Б. Уайнър, 1983). Това са:
o оценъчните реакции, които изразяват отношението на учителя към постигнатите
от ученика резултати (система от проверки);
o емоционалните реакции (съчувствие, гняв, равнодушие, изненада);
o поведенческите реакции (оказване на помощ, даване на допълнителни задачи,
обяснение...).

Тези реакции могат да са осъзнати или неосъзнати. Добре би било те да са осъзнати и

контролирани, особено когато са насочени към ученици с ниска успеваемост, тъй като
тъкмо тези реакции участват в изграждането на самооценката, на представата на
ученика за собствените си способности.
Съществува различие в отношението към учениците с висока и с ниска успеваемост.
Така например обикновено към учениците с по-ниска успеваемост учителите са по-
малко взискателни, отделят им по-малко внимание и все пак са склонни да им оказват
помощ. Ако това поведение се съчетае с проявеното чувство на съжаление, учениците
много скоро ще стигнат до убеждението, че причината за техните неуспехи е липсата
на способности. Когато се прибави, че способностите обикновено се възприемат като
интернални, устойчиви и неконтролирани причини, нещо, за което може да се направи
много малко, то това е условието, което може да ги тласне в капана на научената
безпомощност.
Какво може да се направи, за да се подобри мотивацията на учениците:
 Оценката трябва да е насочена към процеса, към полаганите усилия, а не към
резултатите от тези усилия;
 постиженията на отделния ученик трябва да се оценяват сами по себе си, а не
като се сравняват с постиженията на другите, което ще му помогне да се
съсредоточи върху ученето;
 съревнованието между учениците трябва да се избягва, а това ще отстрани
отрицателните изводи, които ученикът ще направи за себе си в резултат на
сравнението си с другите ученици; използването на различните форми на
сътрудничество също биха допринесли за това;
 учениците трябва да се насочат да оценяват своите резултати чрез качества,
които са различни от способностите; това е важно, тъй като способността и
отношението към нея е свързано непосредствено със себеуважението и
себеувереността;
 обяснението на неуспехите чрез способностите може да има сериозен
разрушителен ефект върху бъдещата дейност на ученика; отстраняването на тази
трудност се постига чрез насочване на оценката към усилието; по този начин
учениците ще приписват своите успехи или неуспехи на усилията, а не на
способностите (временният неуспех невинаги се дължи на липса та на
способности или на усилие, причините могат да бъдат в лошите стратегии на
подготовка за решаването на дадения проблем; изменението на тези стратегии и
похвалата на усилията могат да превърнат неуспеха в успех);
 насочването към постижими цели ще увеличи вероятността за успех, ще се
отрази върху самооценката на ученика и ще измени знанието за собствените му
способности;
 оценките на учителите не трябва да обхващат личността и нейната самооценка;
 самите те трябва да избягват попадането в модела на научената безпомощност в
резултат на преживените провали и огорчения в класната стая; не само
учениците, но и учителите се опитват да открият причините за своите успехи и
неуспехи.
Усещането за непрекъснат неуспех в преподавателската дейност може да ги доведе до
мисълта, че не притежават необходимите способности, или до разграничаването на
резултатите от способностите.
Вместо да потърсят причината за собствените неуспехи в себе си, те ще се преживеят
като жертва, като обект на нежелано поведение от страна на учениците, а в
действителност жертвата са самите ученици, които трябва да понесат неуместното им
поведение.
Учителят трябва да окуражава учениците при изграждането на положителен образ за
тях самите. Това ще им вдъхне увереност в собствените им възможности.
Окуражаването помага на учениците да повярват в себе си и в своите възможности, да
осъзнаят, че грешките им не са задължително провали. Грешките могат да ги научат на
много неща.
Окуражаването означава да се повярва в собствените възможности на учениците, да се
приемат такива, каквито са, а не такива,каквито трябва да бъдат.
Окуражаването предполага уважение към личността на ученика.
Окуражаването е насочено върху усилието.
Окуражаването е откриване на ценните качества у ученика: таланти, мечти, идеали,
стремежи; то е насочено към силните, а не към слабите му страни. Всеки човек има и
силни страни.
Окуражаването е противоположно на обезкуражаването, затова не обезкуражавайте
учениците с:

 негативни очаквания и коментари;

 необосновано високи цели;
 прекалени амбиции и съревнования.
Окуражаването е покана към ученика да опита отново, а това си струва.

II.Мотивация за постижение
Теорията на Дейвид Макклелънд (1985) показва, че за решаването на различните задачи
особено място заема мотивацията за постижение. Стремежът към успех е мотив с
особена важност. За откриването на този мотив Дейвид Макклелънд използва
специален тест - Тематично аперцептивен тест (ТАТ), при който се изисква да се
съставят различни истории, след като предварително са разгледани определени
картини. Учениците с висока мотивация за постижение създават истории, които
съдържат въображаеми успехи или борба за успехи на героите.
Д. Макклелънд вярва, че освен ученици с висока мотивация за е знак, че трябва да се
потърсят такива задачи, които ще им осигурят успех и сигурност.
Според Д. Макклелънд мотивацията за постижение може да се развие, като се
използват следните принципи:
 Избор на задача със средно равнище и трудност.
Това означава предпазване както от сигурен успех, така и от сигурен неуспех. За да
изпълнят изискванията на този принцип, учителите трябва да спазват две условия:
учениците да получат разрешение самостоятелно да избират задачите или да определят
равнището на трудност и последиците от неуспеха да не са големи. Ако всички
ученици получават задачи с еднакво равнище на трудност, както става обикновено в
училище, ученикът няма да се научи да избира равнището на трудност (на
предизвикателството), което е точно за него; ако неуспехът причини болка или
разочарование, учениците ще започнат да избират задачи с такова равнище на
трудност, което ще гарантира успех. Ситуацията, предразполагаща към учене, следва
да включва избора и да отстранява негативните последици, което ще насърчи
предизвикателството към самия себе си.
 Поемане на отговорност за собствените резултати.

Това означава, че ученикът не бива да търси причините за успеха или неуспеха извън
себе си. За да се приложи този принцип, учителите трябва да спазват две условия:
учениците да разчитат на себе си, за да се справят със задачите, и последиците от
неуспеха да не са големи, а това означава, че провалът не трябва да се оценява
абсолютно отрицателно.
Представяне на информация за всичко, свързано със задачата и резултатите, които ще
последват за решението. Това означава:
а) учителите да предоставят свободен достъп до необходимата
информация;
б) информацията да е осигурена без заплаха;
в) възможност за промяна на действията;
г) последиците от неуспеха да не са тежки.

За да са мотивирани учениците в постигането на дадени цели,учителят трябва да

създаде ситуация, която е отворена за информация, с възможности за избор и без
наказателни последици при допуснати грешки.
III. Динамичната теория
Тази теория обяснява мотивацията с термините на поведението.
За да се задоволят различните импулси, необходимо е да се „извърши" определено
поведение. Това включва и известно научаване.
Джон Долърд и Нийл Милър описват своя опит с плъхове, който добре илюстрира
динамичната теория за мотивацията. Един плъх е поставен в клетка, която има две
секции - бяла и черна,свързани помежду си с врата. Животното е в бялата секция и след
като получи токов удар, който предизвиква болка у него, бързо се научава да преминава
през вратата в другата - черната секция на клетката. Когато то отново се постави в
бялата секция, но без да получава токов удар, то продължава да бяга в черната. Това
предполага, че бялата секция предизвиква страх у него, след което се проверява дали
този страх ще мотивира ученето на нови поведенчески реакции. Плъхът отново е
поставен в бялата секция, но този път вратата е затворена. За да премине в другата
секция, той трябва да завърти малко колело, което се намира над нея. След няколко
проби и грешки животното се научава да отваря вратата, през която веднага преминава
в черната секция. След всеки опит то се научава все по-бързо да отваря вратата,
движено от външната индуцирана мотивация да избяга от страха, който се асоциира с
бялата секция.
Учениците също се научават да се страхуват, но чрез естествено възникващи ситуации.
Училището и учителите могат да бъдат обект на научени страхове, след като са
породили някакви неприятни преживявания. Бягането от училище може да бъде
допълнителен стимул за елиминиране на източника на ученическия стрес.
Според Дж. Долърд и Н. Милър страхът е научен, защото е свързан с обекти, които
преди това са били неутрални. Тази връзка е детерминирана от болката, която е
преживяна в присъствието на тези обекти. Така че страхът функционира на импулси и
предизвиква усилието, регулиращо увеличаването или намаляването на неговата сила,
както и научаването на реакции, които осигуряват тези цели.
Казано по друг начин, според динамичната теория учениците ще са мотивирани да
постигнат неща, които им доставят удоволствие и които се преживяват като нещо
приятно. Те ще отбягват нещата, които им доставят неудоволствие и които се
преживяват като нещо неприятно. Ако учителите искат да мотивират своите ученици да
научат нещо, те трябва да следват отговорите, които по- раждат приятните чувства, и да
избягват тези, свързани с неприятните чувства. Динамичната теория разглежда
източника на мотивацията като външен, а не като вътрешен, за разлика от
атрибутивната и когнитивната теории на мотивацията, които разглеждат тези
източници като вътрешни.
Дж. Долърд и Н. Милър предполагат, че наказанието може да бъде ефективна
мотивационна тенденция, доколкото предизвиква страх. Очакването на наказание може
да потисне извършването на дадено действие.
Страхът е силен мотиватор:
o той е неприятен; може да се свързва с разнообразни ситуации;
o предизвиква автоматично поведение, насочено към редуциране на страха;
o всяко поведение, което поражда или поддържа страха, е автоматично наказано
просто защото увеличава страха.
Когато се изпитва страх в нова ситуация, този страх е условие за предизвикване на
реакции, които са били овладени в миналото при други подобни ситуации, както и за
научаването на нови такива. Когато ученикът започне да се страхува в училище, той ще
направи много от същите неща, които изразяват преживения вкъщи страх, както и ще
започне да прави неща, научени в училището чрез опита на пробите и грешките или
чрез подражанието. Всяка реакция, която редуцира страха, ще бъде научена.
Всяко наказание предизвиква страх у ученика, срещу когото е приложено. Ако той се
стреми да постигне успех или някаква награда и е наказан за това поведение, то
страхът, който ще се появи,ще намали неговата мотивация за постигане на наградата.
Учителите трябва да са много внимателни при наказването на ученици с добро
поведение, тъй като страхът ще ограничи тяхната активност. Много от тях например
няма да искат да отговарят по собствено желание на въпросите в клас независимо от
потенциалните награди за даване на верен отговор, поради страх от унижение или
неприятности. Този страх не е въображаем. Той е бил научен от опита с нетактични
учители.
Ричард Де Чармс изследва индивидуалните разлики в мотивационната насоченост на
обучението и предлага един различен подход за повишаване на равнището на
мотивацията за учене. Неговите изследвания са насочени към това до каква степен
поведението е външно или вътрешно ориентирано за индивида. Негово е и
твърдението, че мотивацията на учениците изцяло зависи от това как се възприемат те
самите, т.е. дали според ученика, власт над самия себе си има само той или власт над
него има средата. „Според Де Чармс повишаването на мотивацията в училище е
възможно чрез промяна на възприятията на учениците от „пионка“ към „извор“. Ако
учениците възприемат себе си като „пионки“, тогава те са убедени, че не могат да
упражняват какъвто и да било контрол над средата. Когато обаче те променят своите
възприятия и започнат да се възприемат като „извор“, тогава те стават първоизточници
на своето поведение и академични успехи“. Изглежда, личното отношение към самия
себе си е от огромно значение за мотивацията на учениците спрямо учебният процес.
По-късно в изследванията на Де Чармс обръща внимание на учителите, като на тях
самите им е предоставена възможност да се почувстват, като „извори”, а именно
първоизточници на поведението и на успеха. Приемайки за самите себе си тази роля, те
имат реалната възможност да допринесат същото и в развитието на учениците.

IV.Теорията за самоактуализирането
Предложената от Ейбрахам Маслоу (1967, 1968) теория се опитва да обясни
поведението чрез вътрешните източници. Той разделя потребностите на две групи:
потребности, породени от недостиг,и потребности от растеж - да постигнеш това, което
можеш да постигнеш. Когато потребността от растеж стане доминираща, учениците
стават по-щастливи, по-творчески насочени, по-дейни. Те са по-отворени към задачите,
които трябва да решат. Теорията на Е. Маслоу представя мотивацията като актуализи
ране на вътрешния потенциал на човека чрез движението между сигурността и растежа.
Това движение се извършва през целия живот чрез система от свободни избори. За да
избере растежа, ученикът трябва да открие нещо по-привлекателно и по-малко опасно
от сигурността. Ако потребността от растеж е непривлекателна или опасна, той ще
предпочете сигурността.

Защо учителите трябва да мотивират учениците към преживявания, които ще им

помогнат да се самоактуализират? Е. Маслоу описва няколко причини, според които
учениците
 ще преживеят своята идентичност;
 ще могат да реализират своите възможности;
 ще преживеят своята сила, което ще им помогне да преодолеят съмненията и
неувереността в самите себе си;
 ще разгърнат своите творчески възможности и ще преживеят реалността на
своето Аз.
Може ли това да се случи в училище, където, както казва Карл Роджърс (1980), няма
място за творчество, за удоволствие, за изява на уникалността на ученика; където царят
дисциплина, конформизъм; където наказват или унижават?
Ако учителите сменят своите нагласи и вярвания, то според К.Роджърс учениците
могат да бъдат подтикнати към самоактуализиране.
За да се осъществи този процес, е необходимо:
 и учителите да приемат идеята, че всички ученици имат способности да учат;
 да се съобразят учебните програми с интересите на учениците;
 да се изгради атмосфера, в която е изключена заплахата и неуважението;
 да се предоставят възможности за развитие на съпричастност и инициатива;
 да се създадат условия за оценяване спрямо собствената мяра, а не спрямо
мярата на другите;
 да има отвореност към процеса на учене, а не към резултата.
Тези характеристики са повече мечта, отколкото действителност в училище. За да стане
то по-хуманно, според К. Роджърс е необходимо:
 да бъде насочено към активно учене;
 да поддържа творчеството;
 да поддържа независимостта;
 да обединява различните видове активност в ученето;
 да се основава на оценяване спрямо собствената мяра;
 да се основава на уважението на личността на ученика, а не на уважението към
програмите.
Учителите могат да мотивират учениците да откриват себе си,като им позволят да
използват своя собствен опит в учебния процес, да използват описанията, оценките и
опита на своята личност.Това ще им помогне да осъзнаят своята значимост, това, че
техните чувства и възгледи имат място в училище и в реалния диалог с другите. За да
бъде хуманен, процесът на обучение трябва да се съсредоточи върху преживяванията
на учениците, върху техните мотиви.Той трябва да им даде възможност да откриват
себе си, да развиват своята самооценка и да достигат до самоактуализиране.

Целта нa учителя трябва да да бъде мотивиране на учениците за творчески тип

поведение. Защото стремежът към творчество е дълбоко присъщ на човека изобщо, а
за младия човек е признание.
Източници :
o Стаматов Р. Детска психология, Хермес, П-в, 2001
o Педагогическа психология – Йоана Янкулова. Изд. Парадигма;
София, 2012г
o Мотивацията – гаранция за позитивно отношение към учебния
процес:
http://chemistrynetwork.pixel-online.org/data/SMO_db/doc/47_publication3.pdf