Стъпки по пясъка на времето

Духовно израстване чрез познание за минали животи

Глен Уилистън, Джудит Джонстън

В нашето подсъзнание са складирани спомени от минали прераждания, които влияят върху

решенията ни в настоящия живот. Ако се отприщи, това огромно скрито познание може да стане
източник на вдъхновяващо духовно развитие.
Специалистът по регресивна хипноза Глен Уилистън е проникнал дълбоко в природата на
прераждането. Той ни помага да разберем кармичните причини за страховете, депресията и
физическите болести, за трудностите ни във взаимоотношенията с останалите. Показва ни как да
контролираме и излекуваме болката и чувството за вина, да открием истинската цел в живота си.
Глен Уилистън не само споделя своя практически опит, но и предлага техника, чрез която да се
опитаме сами да навлезем в пластовете на миналото.

Съдържание
Предговор
1. Пленници на миналото
2. Среща със самите себе си
3. Древната мъдрост
4. Процес в развитие
5. Петте нива на регресия
6. Стъпки в пясъка на времето
7. Душевният дискомфорт
8. Оковите на страха
9. Никой не е самотен остров
10. Нека да свети светлината ви
11. Жива история
12. Без сянка от съмнение
13. Каквото посееш
14. Прекосяването
15. Междинният свят
16. Възприятията на Висшата същност
17. Сами
18. Всеки иска да знае
19. Да живееш в настоящето

Не ме познават тези,
които смятат,
че съм само плът и кръв
- преходен дом на крехката земя,
дала ми живот.
Защото Дух съм аз, вечен, неразрушим,
неограничен от пространство и време,
и когато пребиваването ми тук завърши,
а ролята ми бъде изпълнена, задачите приключени,
ще оставя зад себе си космическия си костюм,
наречен тяло,
и ще отпътувам към друг дом,
роли и задачи, към вечния живот
в дома на своя Отец.
Така че сълзите пресушете,
изплакани за мен - или за вас самите.
Освободете ме в името на любовта,
която владее всички нас
и ни прави едно пред лицето на вечността!
Пътищата ни отново ще се пресекат.
 Умовете и сърцата ни ще се докоснат.
Душите ни ще се изпълнят с радост и смях.
Когато си припомним живота, изживян заедно,
световете, които сме видели,
начина, по който сме си проправяш пътека,
за да открием накрая себе си самите
в лицето на Бога.
ДЖ. САЙГ ПОЛСЪН, „безсмъртно видение"

Предговор
Когато в началото на 80-те написахме първото издание на тази книга, никой от нас не си
представяше чудесния отзвук, който тя щеше да предизвика. Получихме писма от читатели от цял
свят, които искаха да споделят своите преживявания, да ни задават въпроси и да ни благодарят за
новите перспективи, които сме разкрили пред тях. Но един въпрос се повтаряше отново и отново:
Защо сме написали книгата в първо лице единствено число, когато авторите са двама? Когато не един
от читателите изказа предположение, че вторият автор е бил безплътен дух, възникна необходимостта
от изясняване.
Решихме да използваме единствено число, защото по-голямата част от книгата се базира на
материали от изследователската работа на Глен Уилистън, който използва регресията като
терапевтичен метод. Още докато е живял в Нова Англия, д-р Уилистън е започнал изследвания с
пациенти, които са идвали при него за психотерапия. Когато се премества в Калифорния, намерението
му да превърне записките си в книга било отложено по ред причини.
Джудит Джонстън, писателка и издателка, се срещна с Глен скоро след пристигането му на
Западното крайбрежие. Скоро стана ясно, че тази книга може да бъде написана единствено в
сътрудничество между тях двамата. В процеса на писане книгата се разширяваше все повече и повече,
включвайки глави с исторически характер и други от духовно естество. През цялото време Джудит
беше - и си остана - земно същество. И двамата автори са безкрайно благодарни за възможността да
поднесат оздравителна информация на читателите, търсещи знание и морална подкрепа по пътя на
духовното пробуждане, по който всички заедно вървим.
Глен Уилистън, доктор на психологическите науки
Джудит Джонстън

Пленници на миналото

От твоята далечна страна

повява въздух, който ме убива.
Какви са тези познати сини хълмове,
какви са тези кули, тези ферми?
Това е земята, загубила значение;
Блестяща плоскост,
пътища щастливи,
към които не мога да се върна.
Е.И. ХАУСМАН, „момчето от шропшир"

Във всяка безсмъртна душа живеят спомени и възприятия от много изминали животи.
Запаметени с всички подробности, тези образи играят важна роля в оформянето на личностите, които
сме днес. Също както най-ранните спомени на детето имат дълбоко влияние върху зрялата личност,
така и натрупаното знание от предишен живот допринася за настоящето и решенията, които вземаме
сега. Този принос може да е положителен или отрицателен в зависимост от характера на миналите
събития и начина, по който сме се справили с тях.
Някои хора са доволни от съществуването си и не изпитват нужда да се ровят в по-раншни
събития от настоящия си живот или в тези, които го предшестват (въпреки че някои го правят просто
от любопитство - това толкова човешко качество). Но за други, колкото и да се опитват, радостта от
живота сякаш винаги се изплъзва и те се чувстват безсилни да се справят със смътните императиви,
които тайнствено ръководят живота им.
В някои случаи е необходимо да се припомнят определени сцени от детството, за да се открие
източникът на отрицателните емоции, които превръщат живота на зрялата личност в ад, но друг път
причините са в предишен живот и проблемът никога не може да бъде разрешен напълно, без нещата
да бъдат припомнени и изживени отново. За щастие сега имаме възможност да направим това чрез
комбинация от традиционна терапевтична техника и хипнотична регресия. Следващите случаи
показват резултатите от този подход.
- Нещо ужасно ще ми се случи на този кораб - казва Джанет, - изпитвам ужас от дълбока вода.
Трийсеттодишната учителка е живяла през целия си живот близо до океана. Въпреки това стои
напрегнато във фотьойла, докато ми разказва за страховете, които я възпират да ходи с приятелите си
на плуване или да се повози на лодка. Баща й е бил рибар, а майка й плувала много добре, братята и
сестрите й нямат страх от водата. Нищо в спомените й не разкриваше инцидент в детството, с който да
бъде свързан подобен страх.
Докато разговаряхме тихо, тялото на Джанет се отпусна в големия фотьойл, дишането й стана
тихо и равномерно, кожата й придоби мек восъчен оттенък, характерен за дълбоката хипноза. Заедно
започнахме пътешествието назад във времето през детството, раждането към предишното й
съществуване. Не се появи нищо значително. Тогава бавно започна да се разкрива сцена. Бяхме
отишли в неин предишен живот.
Името й вече не беше Джанет, а Мери. Мери Джанет Броули. Мястото не беше малък град на Род
Айлънд; бяхме се пренесли в Англия. Гласът й не звучеше със същия източен акцент на зряла жена, а
премина към мек английски на младо момиче. Годината беше 1894-та. Мери описа как каруци с коне
преминават по черните пътища и покритите с каменни плочи улици; рибарите тананикаха, докато
оправяха мрежите си на каменната стена до морето.
Майката на Мери умираше. Момичето се грижеше за нея от няколко дни. Днес бе решила да
поеме глътка чист въздух. Разхождайки се сама по кея, неочаквано се уплаши от светкавица във водата
и след миг чу ужасен трясък. Мери се задъхваше, докато ми описваше сблъсъка на двата кораба.
- Там във водата... ужасен сблъсък. Хората крещят. Повечето са мъжки гласове. Пламъците...
огън! Мога да го видя от брега. Небето е осветено от пламъците. Всички скачат във водата... всички са
във водата. О, сблъсъка... хора тичат по брега. Чуваме писъците, но никой не може да помогне.
Всички умряха. Нито един не оцеля. Зима е и водата е леденостудена. Сър Уилям, учителят, бе на
един от корабите. Рибарите го обичаха, беше толкова мил. (Мери заплака.) Нямаше да се върне.
Познавах повечето от хората. Брат ми Джон Мартин бе на единия кораб. Той остави четири деца.
Построиха паметник за мъжете... за това бедствие. Ноември 1894-та. Намира се точно до рибарницата
на Матю Бриджтън. Всички бяха от нашето село и оставиха сираци. О, оставиха толкова малки деца.
Хърбърт Суейн и брат му Джеймс... има толкова много имена на плочата.
Беше ясно, че като Мери Броули, Джанет бе станала свидетелка на ужасно бедствие и изпитваше
паника и смъртна уплаха от огън и удавяне, въпреки че е била само наблюдател. Вероятно е била
по-чувствителна заради дълбоката си загриженост за умиращата майка, въпреки че загубата на брат й и
много други приятели е била причината за трайния отпечатък на това събитие. Бяха необходими
повече от четири сеанса, през които Джанет се изправяше пред ужасната сцена, за да се освободи от
емоциите. Тогава изчезнаха страхът й от водата и мисълта, че нещо ужасно ще й се случи, ако се качи
на лодка.

****
Хелън би трябвало вече да е преодоляла шока от смъртта на съпруга си преди две години.
Нуждаеше се от компанията на приятели и роднини, но вместо отново да навлезе в живота, тя
изпадаше във все по-дълбока изолация. Беше обичала силно съпруга си и неочакваната му смърт от
инфаркт бе голям удар за нея, но оттеглянето й от света, засилващо се с всеки изминат месец, явно не
бе оправдано. Въпреки това тя изглеждаше безсилна да излезе от това състояние. Решихме да проучим
отдавна забравените й спомени и да видим дали няма да открием нещо в тях.
Хелън се върна лесно назад към детството си, когато баща й бе напуснал семейството си. Надявах
се, че ще можем да проучим по-ранните й спомени, но Хелън не вярваше в прераждането. Съгласих се
с нея, въпреки че успешните регресии нямат връзка с вярванията на хората. В края на сеанса Хелън
каза, че изпитва известно облекчение, след като отново бе преживяла момента, когато баща им ги е
напуснал. И двамата се надявахме, че това ще я освободи от затвора на страха й и ще й помогне да
възобнови нормалния си начин на живот.
Не се бяхме чували с Хелън от седмица, когато една нощ тя ме събуди, докато сънувах убийство.
- Ще се самоубия. Насочила съм пистолета към слепоочието си, а пръстът ми е на спусъка - каза
тя. Няма смисъл да продължавам така. Все още се чувствам като в капан. Какъв е смисълът?
Замаян и все още не съвсем сигурен дали е реалност или не, аз я оставих да говори. Накрая й
предложих да изчака с убийството и да ме посети рано сутринта. Тя се съгласи.
Седем сутринта е твърде ранен час, ако си имаш работа с пациент, готов да се самоубие, но аз бях
готов, когато Хелън пристигна в 6.55. Първите й думи бяха, че пистолетът е в чантата, която тя
стискаше в ръцете си. „Прогрес - помислих си аз. Поне пръстът й не е на спусъка“
Направо помолих Хелън да се настани удобно в креслото, което тя направи с голямо усилие. По
време на въвеждането на няколко пъти сълзи се появиха в затворените й очи. Уверих я, че няма да се
интересуваме от хипнозата, а по-скоро от процеса на релаксация, доколкото можеше да си я позволи.
Помолих я да остави мислите й да се носят и да се води по мен. Често използвам тази фраза при
пациенти, изпитващи колебания, защото така се потискат усилията и самосъзнанието.
- Връщаме се назад във времето - казах й аз, използвайки ритмичен модел и мек тон. - Връщаме
се във времето и пространството, чувстваш как мислите ти се реят. Върни се там, където смяташ...
Хелън ме прекъсна.
- Слънцето грее, а татко ни позволи да си направим парти на поляната. Небето е синьо и всички
са щастливи. Татко ми е купил сребърно огледало, а Ади го остави на тоалетката ми. Ще го покажа на
останалите след партито.
Сълзите изчезнаха. Сега Хелън се усмихва широко, докато ми описва просторния си дом в
плантация близо до Атланта през 1855-а. Задавах й въпроси, за да я насърчавам да изпита всичко
колкото е възможно по-пълноценно. Хелън, като Нора Мей, празнуваше шестнайсетия си рожден ден.
Говореше с любов за баща си и бавачката си Ади.
Нора Мей обичаше да язди любимия си кон Джаунти в луд галоп през полята и близката гора,
усещайки вятъра в лицето си, изпълнена с чувството на доверие и свобода, идващо с ездата.
Споменаваше за свобода и любов към живота и приятелите си. Нямаше травмиращи сцени в живота на
Нора Мей. Дори смъртта й бе спокойна на деветдесет и двегодишна възраст.
Хелън отвори очи, когато преброих до нула, но сякаш гледаше през мен. Усмихна се доволно и
възкликна: - Какъв прекрасен живот бе този!
Заедно преразгледахме живота на Нора Мей, никога не бях виждал Хелън толкова оживена.
Същата вечер ми се обади отново. За моя изненада ми се обади от телефонна кабина, а не от дома си, за
да ми каже, че е без пари и бензин. Развеселена ми разказа как е протекъл денят й при дъщеря й
следобед и че вечерта отишли на кино.
- Но не си направих сметка на парите и сега не мога да се прибера.
Отивайки да я спася, си мислех доволно за контраста с предишната ни среща. Хелън бе свободна.
*****
Красивата русокоса тинейджърка срещу мен бе плаха и докато ми разказваше за непреодолимата
си, почти маниакална необходимост да помага на животни и хора в беда. Джейн изреждаше наистина
впечатляващи случки от детството й с бездомни кучета, птици със счупени крила и с подпомагане на
хора, които са зависели от нея. Въпреки това не изглеждаше уверена в себе си. Беше дошла за
консултация за работа, също за да й помогна да осъзнае защо изобщо винаги се опитва да спасява
някого.
Отначало изглеждаше, че обикновена консултация може да й помогне да се концентрира върху
латентните си способности и да канализира нуждата си да помага на останалите. Това в комбинация
със сеансите по хипноза би трябвало да й помогне да подобри представата си за себе си и да развие
необходимите й комуникационни умения, за да може да започне един по-добър живот. Обаче Джейн
сподели, че всъщност няколкото регресии чрез самохипноза на баба й възбудили любопитството й и тя
пожелала да надникне в миналия си живот. Искаше да се подложи на регресия.
Оказа се, че Джейн бе един от редките случаи (приблизително 15%), които изпадат в хипноза с
невероятна лекота в отговор на няколко внимателно подбрани думи. Обикновено пациент, който се
хипнотизира лесно, после няма спомени от преживяното - такъв бе случаят с Джейн - след сеанса тя се
извини, че е заспала и е загубила времето ми!
 - Стрелките на часовника се завъртат назад - бавно изрекох аз, позволявайки й да си представи
часовник. - Ще откриеш, че си някъде и вършиш нещо, когато преброя до пет. Едно. Две. Три. Четири.
Пет.
Джейн широко отвори очи точно когато щях да й предложа да ги затвори, за да опитаме отново.
Осъзнах, че се е съсредоточила в друго време и място и напълно бе забравила за кабинета и
физическото си тяло, което лежеше тук неподвижно. Направих обикновеното изявление, че разбирам
английски и ще й отвръщам на английски с цел да улесним комуникацията си; тя обаче можеше да
използва друг език и можеше да си го припомни по-късно, ако я помолех за това.
Джейн не каза нищо. Вместо това започна да прави знаци с пръстите на ръцете си. Отначало не я
разбрах, но след малко се досетих, че изписва букви огледално. Грабнах молива и започнах да
записвам. После взех огледалце от бюрото си и погледнах написаното. Оказа се, че е изписала
„Бостън“.
- Не искаш ли да говориш? - попитах я. Вместо отговор тя посочи към гърлото си. Бях
заинтригуван, но реших, че сеансът трябва да се съкрати заради проблема в общуването. Тогава ми
дойде една идея.
- Придвижи се 20 години напред в този живот - казах аз.
- Да - дойде тихият бавен отговор. Тя отпусна ръка в скута си и затвори очи.
- Имала ли си физически недъг?
- Наскоро се научих да говоря. Джон (изрече името му с две „н") ме научи. Той е толкова
търпелив. Аз съм сляпа и глуха и не можех да говоря допреди пет години. Сега съм на двайсет и девет.
Преместихме се в Бостън, когато бях на осем. Татко ме взе от каруцата и прокара пръстите ми по
табелата на пътя. Там пишеше Бостън. Никога няма да го забравя. Това беше първото нещо, което
научих, когато започнах да говоря.
Имаше спомени вътре в спомена. Джейн, като Сара Томас, започна подробно да описва калните
улици на Бостън през XIX век и мебелировката на уютния дом, в който живееше със съпруга си
покровител. Говореше за своето семейство, но най-вече за това как се е научила да общува с
останалите.
Когато Джейн завърши своя разказ, насочих вниманието й към избора на професия, която би й
допаднала в този живот.
- Рехабилитация ми се струва подходящо - изрече тя без колебание. - Разбирам добре живота на
хората с физически недъзи.
От този сеанс Джейн си тръгна много по-уверена. Последното, което научих, бе, че е станала
рехабилитатор и с ентусиазъм вършела своята работа.
*****
Много алкохолици се опитват да се излекуват чрез хипноза. Но тъй като имат проблем с
концентрацията (задължително условие при хипнозата), повечето са разочаровани от резултатите.
Групите за интензивна терапия и индивидуалните консултации в съчетание с внимателно подбрани
хранителни програми са по-сполучливи за алкохолиците. Поради тази причина се съгласих с неохота,
когато бащата на Джош ме помоли да видя сина му.
Той пристигна с двайсет минути закъснение. Беше към четирийсетгодишен, а тялото му
показваше признаците на опустошение от алкохола. Беше подпухнал, а кожата му бе прозрачна и
преждевременно набръчкана. Трепереше постоянно и два пъти изпусна химикалката, докато попълни
амбулаторната си карта, където бе написал, че е на 26 години.
Когато заговори, в очите му се появиха сълзи.
Разочарование и прекалена чувствителност разкри разказът за развода на родителите му, който бе
променил живота му. Рядко виждаше майка си, защото се бе преместила на Западното крайбрежие.
Джош нямаше приятелка и изпитваше затруднение дори да излезе на среща с момиче. Всичко му
струваше невероятни усилия. Работодателят му отначало се опитвал да го разбере, но сега търпението
му било на привършване.
Джош имаше само един въпрос към мен: ЗАЩО? Отговорих му, че ще се опитаме да намерим
отговора. Първият ни опит за хипноза бе неуспешен. Следващите три сеанса бяха безрезултатни,
въпреки че Джош съвестно изпълняваше изискването ми да не пие поне шест часа преди сеанса.
Накрая той преодоля себе си и ми се довери дотолкова, че успя да се отпусне и да се съсредоточи по
време на хипнозата. Моят глас бе негов пътеводител през тъмния тунел със светлина в края, където
щеше да се разкрие друг живот.
- Прилича ми на поле, засято с нещо - бавно изрече Джош, когато се опита да се концентрира.
Сетне неочаквано извика:
- Мразя ги! Мразя ги! Мразя всички тези кръвожадни диваци!
- Индианци ли? - попитах аз.
- Белите са диваци. Аз съм индианец... Черната стъпка - поправи ме Джош с достойнство.
Навлизаше все повече в живота си като Черната стъпка. В говора му се появиха думи, в които
изяждаше срички като индианец, научил се да говори английски. Чертите му се промениха пред очите
ми. (Това се случва приблизително при 25% от всички регресии).
- Върни се малко назад във времето - инструктирах го аз, защото Джош описваше омразата си
към белите мъже, без да обясни инцидента, който я е отприщил.
- Трима... с пушки, на коне... яздят през царевицата. Жена ми... която очаква дете, бере царевица.
Викат и крещят... пияни са. Повиках моята Малка птича песен, но бе твърде късно. Те тъпчеха
царевицата... и бременната ми жена. Дори не обърнаха внимание... смееха се и хвърляха царевица по
мен. Исках да ги убия. Ще им отмъстя. Те убиха жена ми и детето, което не бе видяло слънчева
светлина, нито сиянието на луната. Ще се промъкна в града през нощта и ще ги убия всичките.
Джош като Черната стъпка не бе живял достатъчно, за да изпълни обета си, два дни по-късно се
бе разболял от треска и бе умрял. Негативната енергия бе останала в него - все още изпитваше
саморазрушителна нужда от отмъщение.
Джош имаше ясна представа за всичко, което бе казал по време на регресията, и веднага разбра,
че е отговорил на собствения си въпрос. Сега знаеше защо пие така отчаяно. Два дни след сеанса ми се
обади, за да ми каже, че ще постьпи в клиника за алкохолици, „за да промени живота си". След като
преди бе отказвал да посети дори сбирките на анонимните алкохолици, сега Джош бе заменил
мъглявия свят на бутилката с клиничния режим на болницата. Най-после имаше сили да се пребори и
добри шансове да успее.
*****
Линда изпитвала непреодолим ужас, когато в час по физическо хвърлят топка срещу нея. Не
можела да хване топка или да я върне при игра на тенис или бадмингтон. Въпреки че си повтаряла, че е
глупаво четиринайсетгодишно момиче да се бои от летящи предмети и че е неспособна да участва в
програмата по физическо възпитание. Учителите й се отнесли с разбиране, но предложили на
родителите й да се консултират с някого за иначе напълно здравата им дъщеря.
Линда се поддаде много лесно на хипноза. Пред нас се разкри следната сцена:
- Има река и дървета, а аз съм много уплашена. Прииждат хора. Аз съм сама. Те могат да ме
забележат в дългата ми синя рокля.
Тези хора ме преследват. Смятат, че съм направила нещо лошо и искат да ме заловят. Не, не, не.
(Започва да плаче.) Толкова съм уплашена.
Линда трепереше от преживяното в минал живот.
- Върни се назад във времето - предложих аз, - така че да открием в какво те обвиняват.
След миг сцената се разкри пред нея:
- Аз съм в съда. Застанала съм пред съдията. Едва се държа на крака... лошо ми е, а коленете ми
се огъват. Обвинена съм в магьосничество. Той сочи към мен и произнася присъдата: „Ти, Елизабет
Брадли, си обвинена за виновна в отвратителни магьосничества и ще бъдеш обесена."
- Но аз не съм вещица! - стенанията на Линда се усилиха. - Тази жена ме мрази. Не съм й сторила
нищо, но тя ме ревнува. Аз съм млада и красива, а Джон също е красив. Тя е стара и смята, че съм я
ограбила. Никога не съм й причинила нищо. Нямам роднини, които да ме защитят. Джон се страхува
да направи каквото и да било. Трябва да избягам!
- Втурнах се навън от съда с всички сили. Белите дробове ме болят, краката ми са изтръпнали.
Главата ми се върти. Нямам представа накъде отивам, но знам, че трябва да бягам.
- Преследват ме... група жени, но повечето са мъже. (Линда сега ридае шумно и видимо трепери.)
Взимат камъни и ги хвърлят по мене. (В гласа й прозвуча изненада.) Не мога да тичам повече. На брега
на езерото съм. Не мога да се измъкна, а те приближават. Не мога да избягам... всякъкви камъни...
Удрят ме с тях... (Настъпи тишина.)
- Кажи ми още нещо - подтикнах я аз. - Какво се случи?
Елизабет Брадли накрая проговори с тих глас:
 - Голям камък ме удари в главата. Болката е непоносима. Паднах и умрях моментално. Отказах се
да се съпротивлявам. Нямах избор. Сега съм свободна. Виждам тялото си. Гледам надолу към него.
Тълпата се е скупчила наоколо. Един мъж ме подритна с обувката си и измърмори нещо на останалите.
Ще отнесат тялото ми някъде. Аз не искам да остана повече там. Аз съм свободна.
И светлината... обичам светлината, това чувство на спокойствие... Вече няма болка и страх.
Свободна съм.
Чувството на свобода, което Линда изпита след случилото се с Елизабет, сега се пренесе в
съзнанието й през настоящия й живот. Повече не се страхуваше от летящи предмети и ентусиазмът й
във всички видове спортове й донесе отлична оценка по физическо възпитание през следващия срок.
*****
Регресията е важно терапевтично средство и е помогнала на много мои пациенти, които се
върнаха в един или повече минали живота. Те извлякоха полза по много начини - чрез постигане на
по-голямо себепознание, освобождаване от чувството за вина и от страха от смъртта, чрез нарастване
на надеждата и чувството за свобода, дълбоко разбиране на Душата и усилване на чувството за
единство с останалите. Неприятните лични проблеми, подобни на тези в току-що разгледаните случаи,
често бяха облекчени или разрешени посредством изследването на минали прераждания.
Целта на регресията е да се достигне до онези травми от миналото, които продължават да
причиняват разруха в настоящето. Тя може да бъде придружена със силни емоции, дори болка, и все
пак преживяването си струва, каквато и травма да бъде възобновена. Чудесата тук са рядкост. Докато
някои хора лесно се освобождават от страховете и тревогите си, при повечето пациенти е необходимо
дълбокото познание и разбиране на материала да отлежат в подсъзнанието и постепенно, но
неминуемо те достигат до по-пълноценен живот.
Естествено, изследването на миналия живот се базира върху концепцията за прераждането,
според която Душата се преражда многократно във физическия свят, за да попадне на благоприятни
възможности за развитие по пътя към постигане на пълната си зрялост. Понеже в продължение на
много години в работата си съм виждал на практика разклоненията на прераждането, вече нямам и
най-малко съмнение в истинността му. Обаче имаше време, когато изпитвах други чувства.

2
Среща със самите себе си

Най-дългото пътуване
е пътуването навътре в нас.
На този, който е избрал своята съдба.
На този, който е започнал издирването
на източника на своето битие...
ДЪГ ХАМЪРСДЖОЛД, „преценки"
Стиховете на Шели, Кийтс и Уърдсуърд се въртяха в главата ми, докато се отдавах на това
особено тайно удоволствие - самосъжалението. Работех монотонна работа, за да се издържам докато
стана учител. Всеки ден пътувах от Род Айлънд, за да посещавам лекции, но бях песимистично
настроен към бъдещето на образованието в САЩ, както и към своето собствено бъдеще. Докато
преминавах през затъпяващото образование, за да получа необходимата диплома, ученето ми
изглеждаше все по-непривлекателно.
Завладя ме чувство на безпомощност. Ученето винаги ме е отвращавало, защото изпитвах силно
желание да помагам на околните, но не виждах то да ми разкрива перспектива. Виждайки се като
пионка в безсмислената игра на живота (изразът „жертва на съдбата“ ме ужасяваше още повече),
прекарах много часове, размишлявайки над английската романтика и викторианските поети. В
по-реалистични моменти ясно осъзнавах, че едва ли бих могъл да се надявам, че ще помагам на
останалите, като не мога да помогна дори на себе си. Вероятно имах нужда от консултация, но не
можех да си я позволя поради мизерните ми студентски доходи. Безспорно за смяна на работата и дума
не можеше да става.
Бях оскърбен, отегчен, разочарован и депресиран. И заклет атеист. Бях отхвърлил
протестантската си религия, а в общи линии и всяка идея за съзнателна Вселена или за Божествен ред.
Твърдо продължавах да вярвам в това, което може да се види или почувства, и приемах възгледа си за
реалистична и научна гледна точка.
За моя изненада, няколко от приятелите ми от колежа вярваха в прераждането. Те често говореха,
че са живели и преди. Разкъсвах се между смеха и желанието да ги извадя от заблуждението им. Ако
протестантското християнство не ми бе дало нищо, мисълта да преминавам от един безсмислен живот
в друг ми се струваше още по-непривлекателна. Всъщност от тази мисъл ме побиха тръпки. Често след
подобни дискусии за прераждането ставах още по-депресиран.
Късно една вечер мой събрат по нещастие от класа по поезия дръзко заяви, че Уилям Блейк е
вярвал в прераждането. И подкрепи твърдението си със строфи от „Виденията на дъщерите на
Албион":
Кожи ми къде живеят забравените мисли,
Докато не ги повикаш?
Кажи ми къде живеят радостите стари
и старата любов?
А когато отново се завърнат в нощта
на забравеното минало,
тогава ще мога ли да прекося времето
и далечните пространства
и да донеса утеха в настоящата печал
и изпълнената с болка нощ?
Реших, че има някакъв заговор, когато на следващия ден по време на обяд друг мой приятел,
който нямаше нищо общо с познавача на Блейк, насочи разговора ни към досадния списък на известни
защитници на реинкарнацията. Преди да се извиня и да отнеса подноса в кухнята, научих, че Бронсън,
Елкот, Александър Велики, Балзак, Бетховен и Елизабет Барет Браунинг са вярвали в прераждането.
Когато се върнах в трапезарията да взема учебниците си, Джон вече бе стигнал до буквата „Т". Каква
досада!
За мое неудоволствие следващите няколко дни бях погълнат изцяло от абсурдността на идеята за
прераждането. Една вечер седнах и направих списък с всички доводи против, за които успях да се
досетя. Можех да извиня вярването на лекомислените си приятели, но не бе по силите ми да си обясня
как такива велики умове като Платон, Емерсън, Хегел и Толстой можеха да прегърнат подобна идея.
Събуждайки се в този чудесен пролетен ден, бях особено неспокоен и реших да променя
стереотипа си. Провидънс е красив град, в който можеш да се разхождаш необезпокояван (особено
когато се опитваш да избегнеш отговорностите или да се пребориш с интуицията си). Избирайки
страничните улици с малки магазини, краката ми сякаш знаеха накъде отивам, въпреки че умът ми
явно нямаше представа. Малко преди обяд открих, че стоя пред книжарница. Свикнал с липсата на
пари, бях си създал закон никога да не прекрачвам прага на книжарница, освен ако мога да си позволя
да си купя книга. Тъй като имах няколко долара в джоба си, отстъпих.
Преди да осъзная какво правя, вече бях вътре и стоях пред секцията с надпис МЕТАФИЗИКА,
ОКУЛТИЗЪМ, РЕЛИГИЯ. Това бе последното място, на което исках да се намирам! Ръката ми се
протегна и взе от лавицата книга със зелена подвързия, която почувствах, че трябва да взема.
Помислих си, че анотацията на гърба е пълна безсмислица и все пак бях любопитен, а първите няколко
страници ме завладяха напълно. На касата изтърсих от джобовете си и последния цент и накрая събрах
2.04 долара, което бе и точната цена на книгата. Мина ми налудничавата мисъл, че моите приятели са
организирали всичко, за да ме примамят в книжарницата и да си купя тази книга. Но какъвто и да беше
случаят, сега книгата беше моя. Същата нощ, дълго след като всички бяха заспали, аз поглъщах
„Търсенето на Брайди Мърфи".
Бях толкова погълнат от хипнотичната регресия на Рут Саймънс, която се бе върнала към живота
си в XIX век като ирландката Брайди Мърфи, че за няколко дни открих снимки и записи от сеансите,
върху които се базираше книгата. Ирландският акцент на младото момиче бе в очебиен контраст с
уисконсинския акцент на Рут Саймънс. Отношението на Брайди, възпроизвеждането на множество
неясни детайли от живота в Корк и Белфаст преди век и логичният ред на събитията, които можеха да
се възстановят от случайни спомени, разказани от нея, представляваха убедителни доказателства за
мен, скептика, че госпожа Саймънс наистина си бе припомнила свой минал живот.
У мен настъпи дълбока промяна и започнах да търся всякакви книги за хипноза и прераждане.
Постепенно се отказах от идеята, че съм беззащитна жертва на сляпата вселена, започнах да разбирам,
че съществува обширно сложно Съзнание, в което всички ние действаме, ръководени от законите на
причината и следствието, и че сме напълно отговорни за съдържанието и посоката на собствения си
живот.
През този период от живота си завърших образованието си и започнах преподавателска дейност.
След като бях посетил достатъчно часове по психология и педагогика, започнах да изследвам
същността на човешката природа в литературата и получих магистърска степен в тази област. Наред с
това подготвях и бъдещи учители. Но най-важна за мен бе работата ми като консултант и с течение на
годините този ми пост заемаше все повече от времето ми. Учителят в мен се изявяваше чрез лекции,
семинари и писане.
През 1977 г. основах фондацията „Изследване на душата“, която по-късно се превърна в Съвет по
алтернативна терапия - организация, посветила се на разбирането за човека като за многоизмерно
същество, което вибрира с честотите на Тяло, Ум, Душа и Дух. Тази холистична гледна точка е
ръководен принцип за различните образователни програми на Съвета.
Оказването на помощ чрез минали животи е изпитан метод на работа на Съвета. Във всеки живот
ние акумулираме едновременно добрите и лошите си минали преживявания, които продължават да
влияят години, дори векове по-късно. Чрез разхлабване на ума ние можем да се върнем в миналото и
да се освободим от неговия негативен контрол над настоящето. Най-директният метод за извършване
на този процес е хипнотичната регресия.
Споделял съм мъката и радостта на хората в няколко хиляди минали (и бъдещи!) животи. Да
виждаш как човек променя индивидуалността си, говори с различни интонации и модулации, на
абсолютно неизвестен или архаичен разговорен език и дори на чужд език, непознат му през настоящия
живот, означава да приемеш истинността на прераждането. Да наблюдаваш изражението на невярващ,
който прослушва записа на регресията си, или да си очевидец на регресия, означава да влезеш в
съприкосновение с нечий минал живот. Сега, осемнайсет години след случая с Брайди Мърфи, мога да
заявя без никакви уговорки, че всички ние сме преживели много животи, в много тела, в множество
различни места и при разнообразни обстоятелства - и през цялото това време душите ни постепенно са
израствали.
Целта на тази книга не е да ви промени, а да култивира у вас едно ново усещане, чувството за
сила, което идва с духовната свобода - рождено право за всеки от нас. Когато започнем да разбираме
законите на вселената, става ясно, че всеки от нас е част от една чудесно интегрирана система. Колкото
по-добре разбираме връзката си с вселената, толкова по-свободни ще ставаме, докато се превърнем във
великолепните личности, които сме предопределени да бъдем.
Далеч съм от намерението да излагам някаква „обективна" гледна точка по въпроса. Вярвам без
никакво съмнение в съществуването на душата и прераждането. Това, че можем да си припомним
минал живот чрез хипноза, както и чрез други способи е било демонстрирано пред мен толкова
убедително, че всяко друго обяснение на този феномен е нелепо. Въпреки че понятието прераждане не
успя бързо да се вкорени в съвременното западно мислене, то е установена догма на вярата за повече
от половината население на Земята.
Когато разберат, че използвам регресията като терапевтично средство от много години, хората
често са любопитни. Обикновено питат каква е ползата от проучването на минал живот, а понякога
дори са уплашени - вероятно да не би да открият нещо, което е по-добре да не знаят. Когато ми задават
въпроси, изпълнени със страх, изтъквам, че знанието е сила и че всяка неразпозната травма, таяща се в
подсъзнанието ни, ни прави слаби, държи ни в плен като затворници, когато се опитваме да се справим
с ежедневните си проблеми. „Истината ще ви направи свободни" - се казва в Евангелие на Йоана и тази
максима от Новия Завет е крайъгълен камък на всички съвременни терапевтични техники.
Един от обичайните полезни резултати от регресията е освобождаването от различни видове
травми чрез припомняне и преживяване отново на събитията, които са ги причинили.
Намаляването на стреса е първият ефект от подобна терапия. Илюстрация на това са случаите,
изброени в Първа глава, въпреки че те са от най-драматичния тип и представляват само върха на
айсберга.
Една от най-силните реакции при регресията е освобождаването от страха от смъртта. Без
изключение смъртта се преживява като безболезнено оттегляне от живота, обикновено човек витае в
духовна форма и наблюдава действията около тялото, което току-що е напуснал. Мнозина се
страхуват, че, умирайки, просто ще престанат да съществуват. Затова припомнянето на един или
повече случаи на преживяна смърт, когато човек вижда, че остава напълно съзнателно същество по
време на физическата смърт - и след нея - е невероятно успокояващо.
За много хора, които са размишлявали над мистерията на Душата и са преодолели страха от
смъртта, тази книга няма да е изненада. Доктор Елизабет Кюблер-Рос („За смъртта и умирането") и
доктор Реймънд Мууди („Живот след живота") имат огромен принос за разбирането на смъртта.
Случаите, изложени в тази книга, дават още доказателства за напълно съзнателното, позитивно
изживяване на смъртта - идея, която се възприема от все повече професионалисти и обикновени хора.
Повторното преживяване на минал живот често води до голяморазширяване на възгледа ни за
вселената и нашето МЯСТО в нея. Ние се докосваме до по-висшия си Аз (нашата Душа) и пред нас се
разкриват перспективи за религиозно и духовно развитие.
Изучаването на миналите животи ни дава възможност да опознаем универсалните закони.
Възможно е да се разделим с фаталистичния начин на мислене, след като сме наблюдавали действието
на закона за причина и следствие (карма) и правилно сме се идентифицирали като причина. Възгледът
за човека като енергийна същност, а не като твърдо физическо тяло ни помага да разберем духовността
на научно и още повече на метафизично ниво и да осъзнаем силата на нашите мисли и чувства.
Условната природа на времето става очевидна, когато се разкрият неговите непостоянни и променливи
аспекти; това е благотворният ефект на освобождаването от гнета на времето, който преследва и пречи
на толкова много от нас.
Възможностите за самоусъвършенстване са фактически безгранични, както може да се види в
следващия списък. Би било абсурдно да твърдим, че е възможно всеки да се развие във всички
споменати области, въпреки че няма причина да се твърди, че това е невъзможно. Припомнянето и
преживяването отново на драмата на минали животи може да ни помогне за:
1. Намаляване на стреса.
2. Контролиране или премахване на болката, чувството за вина, тревожността и страха.
3. Развиване на умението за концентрация.
4. Развиване на скрити таланти и отключване на личностния потенциал.
5. Задействане на чувството за отговорност.
6. Разбиране на родителите и на останалите хора от близкия ни кръг.
7. Освобождаване на потиснатите емоции; облекчаване на стари рани.
8. Развиване на силата, контрола, избора и увереността във всички наши действия.
9. Избягване на болестта чрез разпознаване на ранните симптоми.
10. Подобряване на визуализацията - ключът към самолечението.
11. Преосмисляне на значението и целта на живота.
12. Превръщането ни в хора на действието вместо на противодействието.
Изследването на миналите животи чрез регресия поражда усещането за уникалността на всеки
индивид и в същото време утвърждава братството между всички човешки същества. Води до
осъзнаване безсмислието на предразсъдъците и на желанието за възмездие. По този начин се разчиства
пътят за предначертаване на едно бъдеще, изпълнено с много повече смисъл и носещо удовлетворение.
Като оставим настрана полезното въздействие, не можем да пренебрегнем любопитството като
важна мотивация за желанието да опознаем миналото си. Любопитството възпламенява творчеството
и самоизявата. Естествено е човек да търси отговор на настойчиви въпроси за значението на живота,
както и за сложните моменти в ежедневието.
Хенри Лонгфелоу говори за всеобщия копнеж към знанието и към овладяване на неясните скрити
тенденции, съществуващи във всеки от нас:
Така достигат понякога до нас
от непознатата и недостъпна самота на битието
тласъците на приливите на душата.
И вдъхновенията, които смятаме за наши,
са някакво духовно предвещание и предсказание,
на нещо отвъд нашия разум или контрол.
За щастие вече не се налага да вярваме, че някаква част от нас е извън нашия разум или контрол.

3
ДРЕВНАТА МЪДРОСТ
 Не изброявай с тъга изминалите дни.
Не казвай, че животът е празен сън!
Смъртта е само сън и
нещата не са такива, каквито изглеждат.
Животът е реален! Животът е истина!
И гробът не е неговата цел.
От пръст си и на пръст ще станеш,
това не се отнася за душата.
ХЕНРИ ЛОНГФЕЛОУ „псалм на живота

Спомням си как в студентските ми години търсещият ми ум се опитваше да отрече

прераждането като някакъв вид източен фокус. По-лесно е, мислех си тогава, да вярвам в това, което
ме учи моята религия - независимо че е изпълнена с неясноти и противоречия, - отколкото да прегърна
абсолютно различна верска система, дори и тя да е възприета от повече от един милиард души. Една
философия, която ме правеше лично отговорен за действията и случките в моя живот, наистина не ме
очароваше. Едва след срещата ми с Брайди Мърфи, която разпали любопитството ми, успях да
отхвърля страховете и предразсъдъците си и да приема прераждането.
Идеята за реинкарнацията е много ясна. Според нея човекът, подобно на всички други
биологични същества, преживява цикли на живот, смърт и прераждане, обусловени от закона за
кармата, в основата на който е връзката между причина и следствие. Изводът от този закон е, че всеки
от нас е лично отговорен за своите действия и за последствията от тях. Макар че това на пръв поглед
може да изглежда страшно, всъщност знанието, че не сме пионки на съдбата, и сме в състояние да
направим живота си точно такъв, какъвто искаме, поражда усещането за истинска свобода.
От известно време бях започнал да работя като консултант и разбрах, че много хора се сблъскват
с дилемата, която стоеше пред мен като студент. Различните религии не успяваха да отговорят
адекватно на духовните им потребности, но те ги изповядваха само защото ги познават добре. Срещал
съм се с много хора, които знаят за прераждането интуитивно, но се притесняват да споделят за това с
приятели и близки, защото противоречи на религиозните им възгледи. Поради същата причина някои
хора не искат да влязат в регресия.
Един клиент на име Джек веднъж дойде при мен, тъй като в душата му бушуваше религиозна
„война": едната половина от него се съпротивляваше на протестантската религия, а другата бе изцяло
погълната от нея. Джек се надяваше да достигне до корените на тази дилема и затова с охота се съгласи
да потъне в хипноза. По време на хипнотичната регресия описа обстановката с приятен разговорен
език и без запъване:
- Намираме се в кабинет, където преглеждам един ръкопис. Аз съм брат Тимотей и това е
библиотеката на един манастир близо до Женева, до езерото. Облечен съм в расо, работата ми е да
изучавам ръкописи, тук всеки си има задължения. Аз се занимавам с епохата на ранното християнство.
- Коя дата е?
- О, днес сме 18 април 1409 година, четвъртък.
Брат Тимотей продължи да разказва за себе си и за времето, в което живееше.
Аз приех името Тимотей - на братовчеда на апостол Павел. Споделям за работата си с брат Яков,
който носи името на брата на Иисус Христос, и с брат Йоан. Чувствам се като новак в сравнение с брат
Йоан, тъй като той години наред изучава тази тема. Казва, че един ден тези неща ще се изучават
открито, без да застрашават общуването ни в католическата вяра. Знам, че вървя по пътя на истината, а
когато човек е убеден в това, няма как да сгреши.
Когато Джек спря, за да си поеме дъх, аз го попитах:
- Какви са тези неща, които застрашават общуването?
Той веднага се изправи, доколкото можеше, на спуснатия стол, на който лежеше, за да изглежда
по-респектиращо:
- Нали не сте от хората на Грегорий? - попита тихо, все още със затворени очи. После, без да чака
отговор, каза. - Не, разбира се, че не сте - усмихна се.
- Какво е Грегорий - човек или местност?
- Това е папа Грегорий. Той няма да ги одобри за нищо на света.
 - Добре - продължи той. - Много се интересувам от темата за прераждането. Попаднах на стари
текстове, в които ранните теоретици на християнството говорят, че прераждането съществува. Мисля,
че това знание в бъдеще ще стане общодостъпно и много религии ще приемат точно това тълкувание.
Сега да мислиш така е много опасно.
Разказът на Джек за живота му като брат Тимотей беше много интригуващ. Той ни даде много
факти за времето и мястото, които по-късно се потвърдиха. Освен това предсказанието на Тимотей, че
теорията за прераждането ще стане общодостъпна сред християните, се сбъдва в наши дни.
Че идеята за прераждането е съществувала в християнството, се потвърждава от коментарите на
ранни християнски учени, от философията на първите християнски секти и от няколко библейски
пасажа.
Доказателства, че евреите са очаквали прераждането на своите пророци, могат да се открият в
цялата Библия. В края на Стария Завет намираме пророчество, че Илия, еврейският пророк от IX век,
ще се върне: Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия. Преди да дойде великият и страшен ден Господен...
В Евангелие на Матея 16:13-14 откриваме:
Като дойде в околностите на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за
кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни - за Йоана Кръстителя, други
- за Илия, а някои - за Иеремия, или за едного от пророците.
Иисус потвърждава своето вярване в прераждането, като говори на учениците си в Евангелие на
Матея 17:12-13:
… но казвам, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син
Човеческий ще пострада от тях.
Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йонна Кръстителя.
Когато Иисус е бил изправен пред възможността да изкаже ясно вярването си в превъплъщението
на душите, той обикновено предпочита да посочи конкретен пример. В Евангелие на Йоана 9:1-3,
когато Христос прави да прогледне слепия, той води следния разговор с учениците си:
И като минаваше, видя един човек, сляп от рождение.
Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е прегрешил, тоя или родителите му, за да се
роди сляп?
Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата
Божии върху му.
Учениците на Христос всъщност питат за грехове на слепеца от минали животи, защото знаят, че
недъгът му е по рождение и не може да се дължи на прегрешение в този живот.
По времето на Христос в Юдея е имало садукеи, фарисеи и есеи. Садукеите не са вярвали в
живота след смъртта на физическото тяло. Фарисеите, които са били на по-голяма почит поради
стриктното спазване на законите на Мойсей, вярвали, че само праведниците се прераждат. За есеите -
еврейска секта, чийто обществен живот е описан в Свитъците от Мъртво море, се смята, че са имали
влияние върху Иисус Христос през годините, за които не се споменава в Евангелието.

Мъдрецът не се учудва на това.

Несъществуващото няма да вьзникне,
съществуващото няма да спре да съществува.
Дори ако мислиш, че човек непрекъснато се ражда
и непрекъснато умира,
дори тогава, о, Всемогъщи воине,
не трябва да тъжиш.
Защото за този, който се ражда, смъртта е сигурна,
както и за този, който умира, раждането е сигурно.

Будизмът представя цикличната природа на човешкото съществуване като колело, в което се

редуват раждане и смърт. Буда предлага няколко пътя за просветление като средство за освобождаване
завинаги от веригата на бедствия, страдания и все нови раждания. Представата му за прераждането е
като за огън, които продължава да гори, въпреки че материалът, който изгаря, е винаги нов.
Благодарение на тези свои идеи за 25 века будизмът се разпространява в около 30 азиатски
страни на повече от 22 езика, а в наше време в САЩ съществува изключителен интерес към
дзен-будизма.
Извън Азия някакъв вид вярване в прераждането е било разпространено сред друидите, които са
смятали, че древните ирландски герои са се прераждали. Херодот, Платон и Плутарх споменават, че
египтяните вярвали в прераждането. В Персия откриваме учението за многократното съществуване в
създадената от Заратустра религия на парсизма. В юдаизма идеята за прераждането е развита в
кабалата - езотеричното еврейско учение. В исляма вярването в прераждането е характерно за друзите,
а суфистите поддържат теорията за метемпсихозата, според която след смъртта Азът може да се
въплъти и в животинско тяло.
Всички версии на прераждането предполагат съществуването у човека на нефизически
компонент, наричан обикновено душа. Днес обаче астрономи, теолози, метафизици, лекари,
психолози, медиуми и др. се обединяват в мнението, че човешките същества са многоизмерни -
напълно завършени организми, които могат да бъдат разглеждани като сбор от енергийни полета,
работещи на различни честоти (тук ние ще ги наричаме тяло, ум, душа и дух).
Д-р Ленърд Равиц и д-р Харълд Саксън Бър от факултета по медицина на Йейлския университет
вярвали толкова сериозно, че мъжът или жената са нещо повече от физическо тяло, че посветили
голяма част от живота си на изучаването на енергийните полета. Те заключават, че L-полето (от англ.
„life"- живот) е това, което командва обновяването на клетъчната структура на човешкото тяло
през няколко години. L-полето, а не молекулата на ДНК оформя новата материя в същата форма
като старата. Това, според д-р Равиц, позволява да се обясни паметта и как ние можем да си
спомняме събития, случили се преди много години, макар че оттогава молекулите са се сменяли
няколко десетки пъти. Равиц казва също, че при настъпване на смъртта L-полето се свива.
Много хора предпочитат да гледат на нефизическата страна на човешкото същество като на
самозалъгване или романтичен остатък от суеверието на примитивните култури. Тези критици са на
мнение, че мозъкът е източник на човешкото творчество и причината хомо сапиенс да доминира над
всички живи същества на земята. Учените са се опитвали да изследват и да чертаят схеми на човешкия
мозък, за да обяснят как той се различава от мозъка на т.нар. по-нисши животни. Започвайки със
сравнително изучаване на неговия размер и маса, те се насочили към търсене на зависимост между
относителния дял на масата на мозъка спрямо цялата маса на тялото и след това продължили с
различни видове изследвания на мозъчната кора. Но въпреки непрестанните им усилия не успели да
открият такъв уникален компонент, който да може да обясни наличието у човека на себе-съзнание и
способността му да мисли. Ако превъзходството на човека се дължи на относителната тежест на
неговия мозък спрямо цялата маса на тялото, малката южноамериканска маймуна би трябвало да бъде
200 пъти по-интелигентна от човека!
Дори електрохимичните изследвания показват много малка разлика между мозъка на човека и на
животните, с която не може да се обясни как хората създават градове, сателити или симфонии. Без
значение на каква дисекция и измервания бива подлаган МОЗЪКЪТ, има елемент, който се изплъзва
на изследователя и остава недоловим. Това е умът, който свързва душата и тялото.
В зората на своята еволюция, когато са съзерцавали звездите, усмихвали са се на отраженията си
върху водата, празнували са добрата реколта или са се радвали на раждането на дете, хората са
използвали ума си. Умът е този, който прави човека единственото същество, имащо способността да се
самосъзнава, да има надежди и разочарования, да отделя по-голяма част от времето си за защита на
егото, отколкото на физическото си тяло. Именно умът ни позволява да имаме прозрения и да
добиваме познание, до което не бихме могли да достигнем по чисто логически път. Пак той „записва"
чувствата ни - радостите и скърбите, травмите и триумфите на всеки следващ живот.
И когато тялото умре и се превърне в пепел, умът съхранява спомените като част от цялостната
ни същност, раждаща се отново в друго време на друго място.
Ако погледнем на човека като на съзвездие от енергии, съставено от тяло, ум, душа и дух, много
стари противоречия могат да бъдат изоставени. Войната между науката и религията загубва смисъл,
щом квантовата физика опитно доказва, че светът е много повече от това, което можем да видим или
докоснем. Сега вече знаем, че физическото тяло, смятано някога за изградено от твърда материя,
всъщност е съставено от милиарди кръжащи атоми, изявяващи се на определени честоти. Знаем, че
материята не може да бъде нито създадена, нито унищожена, а единствено трансформирана в енергия
и пак върната в материя, отново зависеща от собствената си вибрация. Цялата вселена фактически е
едно същество, което непрекъснато пулсира. В такъв контекст има малко значение дали един светец
има видение или пси-преживяване. Дали ще наречем на даден вид светлина ореол или аура е без
значение, стига да познаем енергийния й източник.
Уилям Тилър, председател на катедра по наука за веществата към Станфордския университет,
пише в „Сайънс ъв Майнд Meгазин“ (януари 1974)
В моите изследвания аз се базирам на предположението, че човек действа не само на физическо
ниво, но и на по-дълбоки нива във вселената и че материалното му същество функционира в
безпространствени и безвремеви области във вселената. Мисля, че на тези нива човечеството е част
от единен организъм. Ние само изглеждаме разделени, отличаващи се едни от други заради нашите
сетивни органи, които са пригодени за физическото поле.
С петте си физически сетива ние усещаме всичко чрез контраста, чрез различието, така че в
нашите мозъци се регистрират като сигнални образци единствено различията, съществуващи
помежду ни.
Единството на нашите същности може да се усети едва на по-дълбоко ниво.
Единството на нашата същност е в компонента, който тук наричаме Дух. Назовават го Бог или
Аллах, Брахман, Прана, също Божествен разум или Вселенски принцип - това, което е в основата на
вселената и се проявява без индивидуализация във всичко съществуващо.
Душата е конкретна част от Духа, неосезаемото енергийно поле на всеки човек, което позволява
на Духа да се прояви на земно ниво. Тя може да бъде описана като по-висшата същност и е нашата
връзка с вселената. Малко хора биха оспорвали дефиницията на душата като нематериалната част на
човека, която оцелява след смъртта, защото това се проповядва от почти всяка религия. Някои се
опълчват срещу твърдението, че душата остава да съществува в не-физическия свят, и много други,
разбира се, ще се възпротивят на факта, че тя се проявява в много различни тела и животи. В
най-лошия случай отричането на прераждането от официалната религия може да доведе човека до
отрицание дори на това, което е приемливо за религията, включително и основното разбиране за
душата.
Връщането в минал живот чрез регресия е важна стъпка за възвръщането на вярата в
съществуването на душата, защото ни показва, че има енергийна система, напълно отделна от
физическото тяло. Тази терапия на предишни животи действа директно и облекчава чувството ни за
безпомощност, отчуждение или самота сред безкрайната вселена, като възвръща усещането ни за
смисъл на нашето съществуване и за обвързаност със света около нас.
Възможността хората да разберат, че вселената е Дух, проявяващ се по начин, достъпен за
възприемане от нашите сетива, е важна начална стъпка в терапевтичния процес. Известно ми е от
собствения ми опит, че ако пациентът има съзнание, че е многоизмерно същество, действащо на много
нива на реалност - т.е. знае, че е душа, а не просто че има душа - по-бързо постига резултат от
терапията. В миналото ние сме впрягали каруцата пред коня, идентифицирайки се единствено чрез
нашите мисли, емоции, сетивни възприятия и его. По-висшата ни същност - душата - е била поробена
от уплашеното и несигурно его, което би направило всичко, за да се защити от евентуално доловена
заплаха.
Хората, които знаят, че са многоизмерни същества, еднакво силно се стремят да разберат какво
не са, както и какво всъщност са. Желаят да открият с какви митове са се заблуждавали през годините.
Те се връщат назад във времето и пространството, за да намерят корена на своите страхове,
разочарования и фобии. Искат да развържат тази динамична енергия на същността си и да тръгнат
напред със съзнанието за собствен избор, е чувство на контрол и самоувереност, което никога преди не
са притежавали.
Преживяването на миналите животи освобождава потиснатите емоции и помага на хората да
станат това, което наистина са. Те разбират, че няма далечно всемогъщо божество, което се усмихва на
едни, а на други се мръщи. Няма абстрактно правосъдие, което се раздава след смъртта. Личната
отговорност, която носим, ни е съд и съдия във всеки миг от живота ни, със или без тяло; ние имаме
свободен избор и действията, които предприемаме, имат свои определени естествени последствия.
Животът, който избираме след това, е проява на „заслужения ни десерт".
Когато влезем във връзка с нефизическия си Аз, който винаги преживява живота обективно,
разбираме, че ние сме композиторите и оркестрантите на нашия живот; също така сме инструментите,
на които смирим. В началото изтръгваме неакордиранн звуци, но с опита вследствие на много животи
се научаваме да свирим музиката на сферите. Свързването с духовните измерения на Аза помага на
хората да намалят степента на своята идентификация с физическото тяло, с материалните притежания
и общественото положение. Те разбират, че възможностите на тялото и материалните блага на земния
живот са оръдия, служещи за израстване и еволюция на духа. И добрите, и лошите преживявания
попадат в подходяща перспектива и тези хора могат да се откажат от позицията си на противоборство
и да предприемат положителни действия.
Широко разпространено е погрешното схващане, че прераждането е праволинейно развитие -
ние, хората, сме склонни да внасяме линейност във всичко, което мислим. Необходимо е да разберем,
че времето и пространството са условни понятия, които сме си наложили, за да направим разбираеми
сетивните си възприятия. Въпреки това всички сме запознати с представата за безкрайност и вечност.
За да можем да разберем напълно връзката си с Вселената, ние трябва да оставим настрана
представите си за време и пространство и да започнем да осъзнаваме, че в известен смисъл всичко се
случва едновременно. Така че всяко едно предприето от нас действие, намерение или мисъл се
отразява не само върху сегашния, но и върху останалите ни животи - върху изминалите и върху тези,
които ни предстоят.
Като многоизмерни същества ние действаме не само на физическо, но и на по-високи духовни
полета и сме в хармония с другите обитатели на планетата и извън нея. Нашите физически тела са само
върхът на обърнатата пирамида, като умът, душата и духът представят все по-широки проявления на
самите нас. Всяко ниво има своите функции, област на съзнаване и собствена честота. Ние научаваме
за другите аспекти на своя Аз чрез много канали, включващи видения, сънища, гласове, мисловни
форми, прозрения и интуиция.
За начинаещия пациент, който е настроен много скептично към каквито и да било форми на
съществуване извън физическата, връщането в минал живот е особено ефективно - най-добрият начин
една теория да се изпълни със смисъл е директното преживяване. То е толкова наситено за скептика, че
за него е безсмислено да отрича изводите. Когато открие за първи път, че е сложно устроено същество
със свое място пък Вселената, човек вече е направил първата стъпка към единството.
Съществува една истина, която внася успокоение както у скептиците, така и у вярващите -
законите на вселената действат независимо от това дали ги приемаме или не. Все пак единствено чрез
разбирането на тези закони можем да станем прекрасните личности, каквито се очаква от нас да бъдем.

4
Процес в развитие

Нови събития ни учат на нови задължения;

времето прави древното добро неуловимо;
Те трябва да са насочени нагоре и напред -
тези, които искат да са с Истината.
ДЖЕЙМС РЪСЕЛ ЛОУЪЛ, „.настоящата криза“

- Ако ме хипнотизираш, след това ще си спомням ли нещо? Как става това? Какво ще усетя? -
Мари шепнешком ми задаваше въпрос след въпрос, въпреки че ясно виждаше, че съм погълнат от
ученето за изпитите и не се интересувам особено от разговора. Вече имах предостатъчно доброволци,
готови да се подложат на хипноза, но в колежа слуховете се разпространяват бързо и Мари не биваше
да бъде обезсърчена. Накрая нейната настойчивост привлече вниманието ми и забелязах, че въпросите
й отразяват едновременно страх и любопитство, така че се съгласих да й определя дата за сеанс.
Всъщност бях доста доволен, че Мари иска да изиграе ролята на опитно зайче, тъй като бе
потенциално добър обект. Тя се концентрираше добре в ученето, беше интелигентна, доверчива и
уважаваше както мен, така и изследванията ми. Между нас вече съществуваше връзка на доверие.
Фактът, че Мари шепнеше, докато ми задаваше всички тези въпроси, показваше какво е било
отношението към хипнозата в Род Айлънд в началото на шейсетте. Нямаше голямо разбиране по
въпроса. Тази тема не се повдигаше дори на партитата; повечето хора гледаха на хипнозата скептично,
а някои дори като на крайно опасно състояние на контрол над ума.
Това становище упорито продължава да съществува и днес, което много ме озадачава и учудва,
въпреки че хипнозата се използва често в медицината и терапията. Във ежедневието ние сме буквално
бомбардирани от хипнотични техники от сутрин до вечер, повечето от тях с подсъзнателно
въздействие. На „Медисън Авеню" разполагат с идеален репертоар от принудителни тактики, които
зависят от хипнотичната податливост на потребителя. Ние дотолкова сме свикнали с тези инструкции,
че рядко ги забелязваме съзнателно, но въпреки това въздействието им може да е продължително, а
понякога и опасно.
Която и да е обикновена ситуация може непреднамерено да индуцира леко състояние на транс.
При продължително пътуване по магистрала, когато вали и чистачките се движат ритмично, човек
може да загуби представата за време, умът му да блуждае надалеч и да се отклони от шофирането.
Много чиновници изпитват подобно чувство в ранния следобед, когато пишещите машини тракат, а
климатичната инсталация бръмчи. Дори цветовете могат да причинят хипнотичен ефект. В
английската фабрика за цветно стъкло работниците трябва да почиват и да свалят очилата си от синьо
стъкло на всеки няколко часа, защото цветът променя мозъчните вълни, което причинява летаргия. Не
е мит, че синьото е успокояващ цвят!
Успехът на много от дейностите, които смятаме за благотворни, зависи от това дали ще успеем
да изпаднем в лек транс, докато участваме в тях. Хипнозата е в основата на повечето, ако не на всички
опити за самолечение. Медитацията и молитвата са леко състояние на самохипноза и религиозният
ритуал създава състояние на транс, което само по себе си е успокояващо и спомага участниците да се
концентрират в постулатите на вярата. Повечето проблемни групи и други организации за лично
израстване използват в работата си форми па хипноза. Атлетите постигат нови рекорди чрез
самохипноза. Kpитерият за успехна една симфония, театър, балет или филм е дали могат да
предизвикат у зрителите лека форма на транс, който да ги накара да се отпуснат и да се концентрират
дотолкова в ставащото на сцената, че да изпаднат в самозабрава.
Вече няма нищо мистериозно в хипнозата. Това е дълбоко състояние на релаксация, в което
тялото и съзнанието на човек се отпускат и той може да се фокусира с голяма яснота в нещо,
представляващо за него особен интерес. Мозъкът преминава на алфа ниво и дясното полукълбо
доминира над лявото. Процесът може да бъде направляван от друг човек или да се самоиндуцира.
По времето, когато Мари дойде при мен за уговорения ни сеанс, вече бях насочвал няколко
приятели чрез регресивна хипноза към по-ранни етапи от живота им, но не бях опитвал да преведа
някого по-назад, през утробния период към преживявания от минал живот. С Мари за първи път
постигнах регресия в минал живот, при драматични обстоятелства посред дъждовна буря.
Когато въпросната вечер се събрахме за първия сеанс, беше топло и задушно, проблясваха
светкавици. Мари ми довери, че стомахът й се свива от притеснение, а аз я разсмях, казвайки й бързо
да се отпусне. Тя отново се чудеше дали ще си спомни случилото се по време на сеанса, а аз я уверих,
че малцина преживяват пълна амнезия - че всъщност повечето хора имат ясна представа за това, което
е казано, и че най-често първия път се съмняват през цялото време. Попитах я дали има някакво
специално желание.
- Винаги съм искала да разбера къде загубих пръстена, който ми подари баба, когато бях малка -
каза Мари.
Уговорихме се да се опитаме да открием местоположението му и без особена съпротива Мари се
потопи в хипнотичен транс, като се фокусира в ритмичния тон на гласа ми.
Не след дълго започнах да се притеснявам от приближаващата се буря. Светкавиците ставаха все
по-ярки, а гръмотевицата - все по-силна. Включих звука от гръмотевицата в сугестията ми към Мари,
казвайки й, че всеки гръм ще увеличава релаксацията й; в бъдеще щях да използвам многократно тази
техника.
Пътувахме назад във времето, докато Мари не стана на две години и баба й току-що й бе
подарила рубинен пръстен. Попитах Мари къде го е оставила.
- На пръста, къде другаде? - отвърна тя, усмихвайки се закачливо със затворени очи.
Придвижихме се с няколко седмици напред и пръстенът вече не беше на пръста й, но мозъкът й бе
запаметил тази полезна информация.
- Къде си го оставила? - отново я запитах аз.
- На място, където никой да не може да го открие.
- Къде е то? - настоях аз.
- О, отвъртях топката на рамката на леглото, там крия разни дребни неща. - Мари не показа
никаква реакция към това, което току-що бе казала, въпреки че бях сигурен, че по-късно ще си го
спомни. Чудех се какво ли е станало с леглото, докато бурята навън ставаше по-силна. Трябваше да
затворя прозорците, защото изведнъж вятърът започна да навява дъжд в стаята. За Мари бурята не
съществуваше, но аз започнах да се чувствам като герой от готическа приказка.
- Нека се преместим назад във времето - инструктирах я аз. - Ставаш все по-малка.
Скоро Мари започна да ми разказва подробности от раждането си. В този момент реших да
опитам нещо, което не бях правил дотогава - да насоча Мари към минал живот. Бях се подготвил за
тази стъпка теоретически, и сега беше мой ред да ме свие стомахът. Обърнах касетата на страна Б.
Всичко беше готово.
- Сега се връщаме още по-назад, Мари. В друго време и на друго място, преди да бъдеш Мари.
Бях сигурен, че едва ме чува, гръмотевичната буря бе толкова силна. Лицето на Мари бе все така
безизразно известно време, докато търсеше в банката на паметта си. Тогава тя заговори:
- Около мен има много хора и е много шумно. Всички викат и крещят. Някои пеят.
- И къде се намираш? - попитах аз.
- Стоя с майка ми сред всичкия този шум. Ние сме на гарата и чакаме влака - отвърна ми детски
глас.
Попитах я как се казва.
- Мама ме нарича ягода, а татко - Червената шапчица. Но това не е истинското ми име. - Мари се
затрудняваше да си припомни името си. - Казвам се Лидия, но мразя това име, както и татко.
В по-нататъшния ни разговор Лидия ми каза, че „днес" е 16 февруари и тя навършва дванайсет
години. Живее с родителите си в Пенсилвания, но двете с майка си били при болна леля в Кливланд.
Тази сутрин дошли на гарата за посрещането на важна личност; кой точно, Лидия не помнеше.
- Какво става сега? - подтикнах я аз.
- Майките казват на децата си да стоят далеч от релсите. Едно дръзко момче се сби с друго и
двамата паднаха на релсите.
Помолих Лидия да се премести напред във времето и да опише важната персона, която ще
посрещат.
- Облечен е в черно и изглежда много едър на такъв малък влак. Той не слезе от влака. Това е
странно - коментира малката Лидия. Тя продължи да обяснява, че хората наоколо са радостни, пеят,
танцуват и развяват знамена. Някои са се качили на покрива на гарата, а други са се покатерили на
стълбове, за да виждат по-добре.
- Кой е той? - попитах аз.
- Не знам. - Изглеждаше объркана.
- Как го нарича майка ти?
- Никак, но ми каза, че би трябвало да си носи бръснача, когато пътува.
Обаче най-важното за Лидия беше, че изпитва глад. Двете с майка й не бяха закусвали и
търпението на Лидия бе на привършване. За мен това беше много интересно, защото Мари дойде на
сеанса след обилен обяд и се чудеше дали това няма да попречи на хипнозата. Мари определено не
беше гладна, но Лидия умираше от глад.
Точно когато я запитах какво друго й е казала майка й, ужасен трясък разтърси сградата. В
прозорците биеше проливен дъжд и токът угасна. Изведнъж единственият източник на светлина
останаха свещта в съседната стая и проблясъците на светкавиците. Магнетофонът ми превключи
автоматично на батерии и на лентата се записа единствено моето ахване. Мари изобщо нямаше
представа за случилото се.
- Тя каза, че всички пеят фалшиво - отвърна Мари на въпроса, за който бях забравил.
Реших да отведа Лидия напред в онова време до мига на смъртта й. Тя беше починала на шейсет
и седем години от пневмония и описа смъртта си с големи подробности, използвайки фразеология,
която щях да чувам отново през идващите години. След това завършихме сеанса и Мари се завърна в
настоящето.
Направи го моментално. Преди сеанса нямаше ни най-малка представа за това, което ще
преживее, но сега се бе изправила пред нещо, което не можеше да игнорира. Мари учеше хуманитарни
науки и нямаше интерес към историята; никога не бе чувала за Пенсилвания и първата й мисъл бе, че
го е измислила заради силната атака на глад! Не бе ходила в Охайо и нямаше близки там. Нищо не
обясняваше преживяното от Мари, освен едно: прераждането.
Преповтаряйки случилото се, Мари ми каза, че е искала да каже на Лидия, че мъжът от влака е
бил Абрахам Линкълн, но не могла да го стори. Изпитвала чувството, че предишната й личност говори
чрез нея и не можела да се прекъсне. По-късно открих, че разделянето на съзнанието е характерно за
регресията в минал живот и е неин интересен аспект.
Следващите дни бяха изпълнени с вълнуващи дискусии и проучвания, при които изникнаха
интересни факти:
1. На 16 февруари 1861 г. влак с четири вагона е спрял в Кливланд сред тълпи приветстващи
граждани. Крайната спирка на влака била Вашингтон, където трябвало да отиде президентът на
Съединените щати.
2. Влакът е тръгнал от гарата на Кливланд в девет сутринта.
3. Пенсилвания наистина е малък град близо до Кливланд.
4. Забележката на майката на Лидия има смисъл, защото брадата, която щяла да се превърне в
запазена марка на Линкълн през останалия му живот, през февруари 1861 г. била току-що поникнала.
Регресията на Мари бе забележително събитие и за двама ни и аз започнах да прилагам метода си
върху други хора. По това време гледах на регресиите като на занимателен поглед към историята, чрез
които прониквах в широкия спектър на личния и обществения човешки опит. Терапевтичният
потенциал на метода щеше да се прояви след години, когато започнах консултантската си дейност.
В началото използвах хипнотичната регресия, за да помогна на пациентите си да разкрият травми
от детството, скрити в подсъзнанието им. Това е лесен и приятен, а също и ефикасен начин да получиш
информация, която, макар и дълбоко скрита, все още контролира поведението на страдащия от
безпокойство възрастен човек.
Теорията, че повечето травмиращи житейски преживявания са потиснати от съзнанието ни, води
началото си от Фройд и Юнг. Това, което Азът се страхува да приеме съзнателно, се изтласква дълбоко
в подсъзнанието. Съзнателният ум действа като цензор на действителността, внимателно
проследявайки кое е приемливо и кое не е. Отхвърленото се отпраща в подсъзнанието, което приема
всичко без никаква цензура, и тогава фактите изчезват от вниманието ни, но не от съзнанието.
Ако хората се опитват да потиснат голям обем от неприятни или заплашителни мисли, те могат
да се превърнат в бойно поле и да изразходват по-голямата част от енергията си само за да се скрият от
самите себе си. Това причинява емоционални, а често и физически проблеми. Работата на терапевта
или консултанта е да създаде безопасно обкръжение и да намери подходяща техника, така че
пациентът да се изправи срещу потисканите факти и да се освободи от негативната енергия, с която те
са заредени.
Бях провел няколкостотин регресии, преди да открия, че травмиращите случки от детството
често са остатъци от стари травми от минал живот. Направих завой в моите разбирания, когато се
срещнах с млада двойка, която преживяваше дисхармония в брака си; традиционните брачни
консултации не им бяха помогнали, но те искаха да се справят с проблема, защото бяха загрижени
един за друг.
Върнахме се в детството и на двамата, но не открихме нищо, което да може да бъде причина за
сегашното напрежение. Тогава ми дойде на ум, че трябва да отидем още по-назад във времето, за да
открием корена на неразбирателството им. Влизайки поотделно в регресия, те си припомниха живота
си в Атлантида, където мъжът е бил именит учен, а съпругата - негов враг. Без да имат представа какво
е преживял другият, и двамата разказаха изумително сходни подробности от миналия живот.
Очевидно враждата помежду им не бе се разрешила през годините, въпреки че всеки от тях се върна в
минали животи, когато пак са били заедно. С внимателното изучаване на живота им в Атлантида
започна процесът на освобождаване от тази негативна енергия, която пречеше на сегашния живот на
двойката.
Въпреки че при традиционната регресивна терапия пациентът винаги изпитва известно
облекчение, малко вероятно е да се постигне пълно освобождаване от миналото без завръщането към
по-ранни събития - такива, които са се случили преди този живот и формират основите на личността
преди генетичното кодиране на новите родители и влиянието на настоящата заобикаляща среда.
Именно па традиционната регресивна терапия трябва да се гледа като на двуизмерен подход,
основаващ се на влиянието на гените и заобикалящата среда, които се опитват да доминират във
формирането на личността. Регресията в минали животи добавя още едно измерение. Много хора са
изпитали ограничеността на теорията, която се опитва да обясни безкрайните вариации на човешкото
само чрез наследствеността и обкръжаващата среда, когато ние интуитивно разбираме, че съществува
уникалност във всяка личност, която далеч надхвърля двата споменати фактора. Триизмерният подход
извлича изобилна информация от пациента и позволява освобождаване на първичното потискане. Това
разчиства пътя за преоценка на личността и за реализация на други аспекти на многоизмерния Аз.
Терапевтичният процес, който сега наричам психология на възприемането (или перцептивна
психология), се роди, когато осъзнах, че водеща концепция трябва да бъде многоизмерната природа на
всяко човешко същество. Егото е само най-очевидната проява на миогоизмерната ни същност. Всяка
личност е фино настроена енергийна конфигурация, действаща на честотите на тяло, ум, душа и дух.
Само когато всички честоти са в хармония, човек може да постигне свободата и творчеството - нашите
най-велики достояния.
Вече използвах в практиката си на консултант регресията в сегашния и в минали животи, когато
открих третия компонент на психологията на възприемането; наличието у всеки от нас на обективна
представа за нещо, което често наричаме по-висшия Аз (можете да мислите за него като за душата или
дори като за свръхсъзнание). Този по-висш Аз може да види събития от миналото, настоящето и
бъдещето без оглед на времето. Също е способен да открие здравни проблеми на духовно ниво, да
види ясно взаимоотношенията ни и да предава мъдрост, която е далеч отвъд границите на съзнателния
ум.
Много пациенти са разрешили собствената си дилема, позволявайки на тази нецензурирана част
от себе си да говори или пише (става дума за автоматично писане) чрез тях, докато са в регресия. Не е
необходимо да сме в регресия, за да се допитаме до този източник на знание вътре в нас. Наистина
много хора го постигат чрез медитация или самохипноза, въпреки че може да го наричат интуиция или
вътрешен глас, и всички ние го правим естествено в сънищата си.
При перцептивната терапия пациентът, който изпитва чувство на безпомощност или страх, бива
направляван към минали събития и бива насърчаван да се изправи лице с лице срещу ситуации, които
са болезнени, смущаващи или страшни. В атмосферата на безопасност и доверие този човек може да се
освободи напълно от всяка потисната враждебност, която е била насочена към самия него или към
други хора. Житейските митове може да бъдат разпознати и трансформирани в по-точни възприятия,
като по този начин пациентът все повече и повече достига до самоконтрол и доверие в себе си.
Пациентите са окуражавани да погледнат към случките и хората обективно, като не ги асоциират
с минали преживявания и ги видят в по-духовна светлина. Възможностите за избор и насоките на
живота се анализират като естествена част от това ново разбиране. Окуражаван да поема рискове,
които по-рано са отключвали травматизиращи въздействия от миналото, човек постепенно осъзнава,
че миналото не трябва да влияе на настоящето. С това ново разбиране се възвръща контролът над себе
си.
Целта на перцептивната терапия е пациентът да се освободи от доминирането на егото, да се
отърси от миналото и да живее в хармония с всички измерения на своя Аз, както и да поеме контрола
над собствената си личност. Както ми бе казал един мой пациент: „Все едно да летиш на автопилот и
неочаквано да откриеш, че можеш сам да поемеш командването."
Процесът, чрез който се постигат споменатите цели, обикновено се разделя на осем стъпки:
Първа стъпка. Подготовка
След предварителния разговор, в който сме констатирали причината пациентът да търси помощ,
следва разясняване на условията, които са най-благоприятни за постигане на успех. Помолвам
пациента да се освободи от нуждата да контролира положението, да не „редактира" или цензурира
фактите, които ще се разкрият. Важно е той да изпита всяко чувство, което ще излезе на повърхността,
и да преживее всяка възникнала ситуация; да се фокусира в това състояние и да даде воля на чувствата
си, без да се опитва да ги отбегне. Всякакви отклонения и случайни мисли трябва да бъдат
отстранявани, докато процесът не завърши.
Ако стане ясно, че субектът не се е включил истински в сцената или че информацията е
усложнена от външни мисли, инструктирам го да „влезе вътре" в ситуацията и да я възобновява
дотогава, докато преживяването стане истинско.
Втора стъпка. Начало
Втората стъпка включва подбора на специфичен метод или на комбинация от методи, които ще
действат като рамка за освобождаване на потиснатите емоции. Изборът включва структурирана
хипноза, изграждане на образни представи, аналогия със себе си и пресъздаване на събитието по време
на сън. Хипнозата се оказва подходяща техника при повечето пациенти.
Елемент от избраната техника е използването на ключови фрази, които помагат на субекта да
премине от сетивна към несетивна реалност. Целта е да се създадат следните умения и представи:
1. Виждане с вътрешното око.
2. Влизане в алфа състояние.
3. Изравняване на полукълбата на мозъка.
4. Чувството, че главата се уголемява.
5. Чувството, че главата се разширява или нараства в областта на темето.
6. Чувството, че имаш фуния отгоре на главата.
7. Чувството, че цялото тяло олеква и се носи във въздуха.
8. Чувството, че мозъкът се превръща в радио, което може да бъде настроено на друга станция.
9. Чувството, че гледаш филм или театър.
10. Чувството, че гледаш в монитор на компютър.
Трета стъпка. Преживяването
В един момент от процеса настъпва спонтанна регресия към преживяване в детството или
пациентът ще се насочи сам към подобно събитие. Сега той навлиза в по-дълбоко ниво и разглежда
сцената изцяло като лично преживяване, а не като наблюдател.
Четвърта стъпка
Наблюдаваната от субекта сцена отприщва друга и регресията го води все по-нататък, докато не
стигне до това, което изглежда да е първоначалната сцена от разглеждания живот.
Пета стъпка
Ако сцената на раждането не е първоначалната, субектът бива поведен обратно назад към
раждането и ембрионалното състояние.
Шеста стъпка
Настъпва промяна в свръхсъзнанието, тъй като пациентът е върнат в живота, в който се корени
настоящата травма. Ситуацията се проучва колкото е възможно най-подробно, като субектът е
поощряван да преживее чувствата, които придружават инцидента.
Седма стъпка. Завръщането
Субектът е върнат обратно към действителността чрез ритмично броене, разнообразявано с
окуражаващи внушения, че сега ще се почувства по-добре. Внушавам му, че настоящите бариери
могат да бъдат погледнати от перспективата на минали преживявания, които току-що сме разбудили.
Преди да се върнат изцяло в сегашното си съзнание, някои субекти са възприемчиви към контакт
с по-висшата им същност. Това може да даде допълнителна светлина върху току-що преживяната
ситуация, като често се разкриват подробности, които са били пропуснати.
Осма стъпка. Заключение
Следва дискутиране и анализ на регресията и приключване на сеанса. Обаче пациентът трябва да
бъде осведомен, че може да сънува или в съзнанието му да се появят бегли картини от видяното през
следващите няколко дни или седмици. Те трябва да бъдат записани и донесени на следващата
консултация.
Този процес позволява на пациента да премине през задръжките си и да открие в себе си светли
страни, потискани толкова дълго. Страхът, отчуждението, чувството за малоценност и безпомощтност
се разпръскват и отстъпват място на усещането за цялостност, компетентност и завършеност.
Хората откриват вътрешната си сила в резултат на това, че са се видели като безсмъртни
същества, изживели безброй животи, през които са натрупвали опит и са развивали безусловна любов
към себе си, която не зависи от вниманието, одобрението или похвалите на останалите. Това е
освобождаващо преживяване, което създава условия за пълно съзряване. Другите хора се превръщат в
част от абсолютното приемане на личността; на тях вече не се гледа като на източник на власт или
богатство или като на притежание.
Същностните качества на консултанта са искрена загриженост, чувствителност и интерес към
личността, но дори още по-важно е напълно да присъстваш на сеанса. Присъствието включва нещо
повече от проникновеното и интелигентно изслушване; то изисква активно участие на интуитивния
Аз. След като е насърчил субектът да се отпусне, консултантът също трябва да освободи съзнанието си
от личните си проблеми и от всякакви съображения за времето и графика. Ако субектът се почувства
абсолютно защитен и има пълно доверие на консултанта, той ще се свърже е онази част от своята
същност, която е най-важна за него.
Консултантът трябва да бъде водач, учител, огледало и слушател, както и да вярва в
потенциалните възможности на всяко човешко същество. Най-накрая той трябва да притежава силна
интуиция и да е в досег с всички измерения на собствената си същност.
Целта на терапевтичния процес е да се отворят вратите на обективното самопознанпе и да се
помогне на пациентите да използват средствата на терапията в ежедневието. Те се научават да
обръщат поглед навътре в себе си и да черпят оттам творческата сила за изграждане на нов пълноценен
живот.

5
Петте нива на регресия

Прах в прахта! Но чистият дух ще отлети обратно в горящия фонтан, отдето е дошъл.
Частица от Вечността. Той се е събудил от съня на живота.
пърси iii ели „адонис“

„Колко надълбоко потънах?" - изглежда, това е въпросът, които най-много интересува хората,
подложили се на хипнотична регресия. Субектите, които за пръв път са попаднали в миналото, са
доста скептични към казаното от тях, ако ясно си спомнят разкрилите се сцени и особено ако
съзнателно оценяват отговорите си като резултат от регресивен процес. Тези, които не си спомнят
нищо или почти нищо, са дори още по-любопитни за дълбочината на регресията си, чувайки записа на
разговорите, в които са пълноценни участници. Полезно за приобщаването на субектите към новия
процес е, ако имат възможност да сравняват своето преживяване с преживяването на други хора в
същата ситуация.
За да дам един ориентир на пациентите си, както и за да мога да оценявам какво става по време на
сеанса, аз разделих регресията на пет нива. Те се базират на степента на въвличане на субекта, както и
на неговата субективна преценка за реалността на собственото му преживяване.
Първо ниво
В най-повърхностното ниво преживяното наподобява на снимка, която не е на фокус. Често
образът е неясен или субектите просто имат чувството или интуитивната представа, че са свързани със
сцената, без да виждат нещо определено. Някои описват състоянието като периферно зрение; на други
им се струва, че гледат като през мъгла. Сцената може да се смени изведнъж или неочаквано да се
проявят отделни детайли. Понякога това изглежда като колаж от на пръв поглед несвързани сцени или
детайли.
В първо ниво пациентът все още остава 80% в кабинета и се е прехвърлил само 20% в миналото.
Тук разсейването е нещо обикновено. Силен шум, неудобна поза на тялото или случайно появила се
мисъл могат лесно да променят фокуса и да върнат цялото внимание към настоящето. Ако в сцената от
миналото участват няколко човека, субектът се затруднява да се разпознае сред останалите.
Типични реакции при първо ниво на регресия са:
1. Затруднявам се да кажа кой съм аз.
2. Не знам.
3. Не мога да кажа точно.
4. Мисля... имам чувството, че...предполагам.
5. Не е много ясно.
Повечето субекти от първо минават във второ ниво на регресия. Някои обаче никога не се
чувстват дотолкова в безопасност, че да се придвижат към по-ясно осъзнаване на травмата от
миналото. Оставането на първо ниво е начин на избягване, един вид предпазен клапан за
предотвратяване на опасно преживяване.
Второ ниво
Около 75% от хората преминават към това ниво, където мъглявите изображения се избистрят,
различават се основните образи и впечатления. Забелязват се и специфични детайли. Обаче субектът
не се идентифицира ясно с тялото, обикновено има чувството, че е надвиснал над сцената в
нефизическа форма. Случва се след няколко опита регресираните успешно да разпознаят телата си,
друг път това не се получава. На второ ниво субектът все още е съсредоточен 60% в настоящето и 40%
в миналото.
Типични за второ ниво са следните реакции
 1. Гледам надолу към сцената.
2. Имам чувството, че си измислям всичко това.
3. Червеното е толкова ярко.
4. Той сякаш само стои там. Защо не направи нещо?
5. Струва ми се, че тя е много тъжна.
Трето ниво
Това ниво може да се сравни с гледането на филм, въпреки че в началото е възможно субектът да
се откъсва от действието. Идентифицирането, направено веднъж, е доста пълно, активизират се и
останалите сетива. Човекът може да помирише цветя в градината, да чуе морските вълни, да усети
острието на сабя или вкуса на лекарство.
В трето ниво, което преживяват 50% от въведените в хипнотична регресия, човек може да се
движи напред и назад във времето, да описва случки от раждането до смъртта си в разглеждания
живот. Усещането за сегашния момент намалява все повече, като 40% от вниманието е насочено към
настоящето и 60% към миналото.
Понякога хората са изненадани от яснотата на впечатленията си и могат да коментират
преживяването си благосклонно или критично:
1. Децата в класа се различават по височина. Това е много смешно.
2. Печката в стаята е запалена. Колко е приятно.
3. Някакъв мъж ми крещи. Изглежда подозрителен.
Други изрази, които показват степента на включване, са:
1. Дъжд барабани по покрива.
2. Много съм замаян.
3. Кракът ми се заклещи между две скали
4. Той не чува вика ми.
Четвърто ниво
Приблизително 30% от въведените в регресия достигат до четвърто ниво. Субектите са силно
въвлечени в преживяването и са много по-малко наблюдатели отколкото участници. Активизирани са
всички сетива, има елементи на анализ на ситуацията. Субектът може да представи редица детайли и
да обясни взаимоотношенията почти без затруднения. На това ниво рядко се чува „Не знам". Вече не се
появява характерният до трето ниво ефект на раздвояването, човек е съсредоточен в миналото, като
тук-таме проблясват мигове от настоящата ситуация. Имена, местности и дати се излагат почти без
колебание. Само 20% от вниманието на субекта е в настоящето.
Пето ниво
Тук субектът изцяло е погълнат от миналото, чиято реалност е толкова пълна, колкото всичко
преживяно от съзнателния ум в дадената времева рамка. За 10% от достигналите пето ниво усещането
за настоящето е заличено от силните образи от миналото. Желанието да станат личността от миналото
е толкова силно, че те са погълнати от него 100%.
На това ниво се изявяват диалектът, акцентът, жестовете и особеностите в изразяването; дори е
възможно субектите да говорят на чужд език. Чувствата и мислите на личността от миналото са
напълно активизирани. Много от достигналите до това ниво са ми задавали въпросите „Кой сте вие?" и
„Защо сте тук?" (Отговорът „Аз съм приятел" обикновено ги удовлетворява, след като много повече ги
интересува сцената, в която се намират, и в края на краищата не ги е грижа кой съм, щом не
представлявам заплаха.)
На това ниво се изкривява усещането за времето. След един час регресия човек може да смята, че
нищо не се е случило или че сеансът се е провалил само след няколко минути. Понякога, както стана с
Джейн от Първа глава, субектът може да се извини, че е заспал и че ми е загубил времето. В пето ниво
често се освобождават чувства на нетърпение, гняв и дори ярост. Тук се разкриват и потенциално
най-достоверните факти.
Една от най-отличителните характеристики на нивото е частичната или пълна амнезия на
преживяното в регресията. Потиснатият материал се е освободил без контрола на съзнанието. След
подобен сеанс хората понякога са учудени да чуят записа на гласа си, разкриващ подробности от
живот, който е напълно непознат за съзнанието им.
Ето някои коментари, направени в пето ниво на регресия:
1. Мили Боже, в клопка съм!
 2. Тя отказва да ме изслуша.
3. О, не, дробовете ми се пълнят с вода.
4. Никога не съм чувал за Американските щати.
5. Умирам.
Кратък откъс от регресия в пето ниво ще ви покаже яснотата на детайлите, които изплуват.
*****
- На земята ли седиш?
- На брега на реката.
- Мъж ли си или жена?
- Мъж.
- На колко години си?
- Тринайсет.
- Кога си роден ?
- Петнайсти юли 1781.
- Живееш в къщата, която спомена преди малко ли?
- Разбира се.
- Как се казваш?
- Джуд.
- Ходиш ли на училище, Джуд?
- Тук няма училище.
- В града ли живееш, Джуд?
- Разбира се, че не. Няма да е от голяма полза, след като не мога да се движа добре.
- Защо?
- Единият ми крак е недъгав.
- От нещастен случай ли е?
- Не.
- Така си се родил ли?
- Така мисля.
*****
Трябва да бъде отбелязано, че положителни резултати се постигат и в по-ниските нива, въпреки
че повечето пациенти биха искали да преживеят пето ниво. Всъщност много хора имат погрешната
представа, че истинската хипноза е само в пето ниво поради заблудата, че хипнозата е състояние на
безсъзнание или сън.
Без значение в кое ниво на регресия е, субектът обикновено се насочва към преживяването на
смъртта в миналия живот, тъй като страхът от смъртта често се корени в иначе необясними състояния
на страх и безпокойство.

6
Стъпки в пясъка на времето

Примерът па великите мъже постоянно ни напомня, че можем да направим живота си

възвишен и напускайки го, да оставим след нас стъпки в пясъка на времето.
ХЕНРИ JIOHГФЕЛОУ „ПСАЛМ НА ЖИВОТА“

Какво кара хората да се подложат на регресия в минал живот? Някои идват в Съвета по
алтернативна терапия, защото приятели или роднини са им казали за настъпилите в тях положителни
промени, след като са се освободили от потиснати преживявания в предишни прераждания. Други са
слушали лекциите ми или са гледали изявите ми по телевизията, където разисквам смисъла и
техниката на регресията в минал живот. Все пак някои хора идват в Съвета по алтернативна терапия за
традиционна консултация и изобщо не знаят за възможността да проучат свои минали реинкарнации.
Някои от пациентите ми твърдо вярват в прераждането, въпреки че никога не са се подлагали на
регресия. Други не знаят, че съществува прераждане, но идеята за него ги въодушевява. За трети
темата не представлява интерес, а една малка част са направо враждебно настроени към нея. Обаче при
личности, които не могат да приемат идеята за прераждането, миналото изплува с голяма яснота и
логичност, което демонстрира един вече споменат факт: законите на Вселената действат независимо
дали вярваме в тях или не. Въпреки това не би било етично от страна на консултанта, а и има опасност
да се навреди на пациента, ако той бъде подложен на регресия без негово съгласие. Тъй като
истинското израстване на личността предполага да поемем цялата отговорност за нашия живот, не би
било уместно консултантът да налага своята гледна точка, защото така пациентът ще стане зависим от
лечителя си и още повече ще утежни положението си.
Приблизително половината от хората, които идват в Съвета, искат да се подложат на регресия.
Други искат да се справят с определени проблеми, като:
1. Чувство на безпомощност, чувство, че си недостоен, липса на цел, гняв (агресия).
2. Стрес, постоянна тревожност и неизвестен страх.
3. Страх, фобия, чувството, че си в капан.
4. Трудности в общуването.
5. Здравни проблеми, болка, липса на енергия и мотивация.
6. Стремеж към разкриване на духовната същност; усвояване на медитация и самохипноза.
7. Пристрастяване и натрапчиви желания.
8. Блокиране на творческите способности.
9. Неудовлетвореност от работата.
10. Сексуални затруднения.
Когато за първи път е подложен на регресия, човек е изпълнен с вълнение и очаквания,
примесени с тревога от това ново преживяване. Повечето хора идват с погрешна представа за
хипнозата, така че най-напред трябва да им се обясни какво представлява тя и да се отстранят митовете
около нея. Обяснявам, че хипнозата е друго състояние на съзнанието - преднамерено, внимателно
слушане в атмосфера на доверие и релаксация. Терминът хипноза всъщност е заблуждаващ, тъй като
произлиза от гръцката дума за сън; хипнозата не е сън, както не можем да наречем ябълките
портокали. Дори субектите, които стигат до най-дълбоките нива на хипноза, никога не спят, защото
реагират на всичко казано от хипнотизатора. Все пак хипнозата и сънят имат едно общо свойство: те са
алтернативни състояния на съзнанието, при които влизат в действие вътрешните сетива.
Всяка реакция на хипнозата е индивидуална, но повечето хора изпитват близки усещания, които
се изразяват в: тежест, лекота, раздвояване, отделяне, разширяване, издигане, падане, дезориентация за
времето, изтръпване, повишено внимание, усилване на способността за концентрация и възприемане,
наелектризираност, вълнение, пулсиране, въртене, завъртане, свобода. Вследствие на стимулирането
на вътрешните сетива възникват интензивна светлина и цветове, проблясъци, бръмчене, щракане,
звънтене и други слухови и визуални прояви. Хипнозата е различна за всеки и няма едно-единствено
явление, с което да бъде обяснена.
„Няма да повярвате на това" е може би изявлението, което най-често чувам от пациентите си;
обикновено следва описание на някакво преживяване отвъд петте сетива и колебливото признание:
„Мисля, че може би съм бил и в друг живот".
Друг често срещан коментар е: „Не смятам, че съм добър субект", което ми подсказва, че
чувствата, владеещи пациента, са самоосъждане, въздържане, дори отказ от регресия. Това обаче доста
се различава от следното изпълнено с предизвикателство изявление: "Обзалагам се, че не можете да ме
хипнотизирате!". Моят неотменен отговор в подобни случаи е: „Съгласен съм, след като не съм
хипнотизирал никого през живота си. Никой не може да бъде хипнотизиран от друг човек. Хипнозата
всъщност е самохипноза, дори когато те направлява някой друг." Желанието и доверието са ключовете
към хипнозата. Войнствеността или позицията „да видим дали ще успееш" не води до хипноза.
Понякога хората са загрижени дали срещата с миналото няма да им навреди, но като се изключи
страхът от непознатото преживяване, няма нищо опасно. Това важи както за изследването на минал
живот под ръководството на професионалист, така и в случаите на самохипноза. Емоционалното ни
състояние обагря всяко наше преживяване, така че към регресията трябва да се подходи с позитивна
ментална нагласа. Добре е първият опит за хипноза да бъде извършен от специалист, който да даде
напътствия за по-нататъшна самостоятелна дейност. В една от следващите глави са дадени указания за
желаещите да работят самостоятелно.
Може би преживяването на регресия не е чак толкова необичайно, колкото си мислите, при
положение че мнозина от нас зърват мигове от миналото си както в будно състояние, така и насън.
Докато разговаряме с приятел, може изведнъж да видим някакво неочаквано изражение или
изкривяване на чертите, или пък наслагване на едно лице върху друго. Отивайки на непознато място,
можем да почувстваме атмосферата на нещо близко и познато. Или пък да бъдем погълнати от
исторически филм или роман, които отприщват в нас спомени от други времена и места. Докато
мечтаем, можем неочаквано да видим редица от лица или сцени, които изчезват, щом ги осъзнаем.
Сънищата ни съдържат елементи от минал живот, често те представляват колаж от минало, настояще и
бъдеще. Много рядко сънят може да разкрие последователни кадри от минал живот. (Тъй като в
алтернативното състояние на съзнанието липсва усещането за време, има сливане на минало, настояще
и бъдеще.)
Защо не помним миналите си животи по същия начин, както помним случки от детството си?
Изглежда, съществува някаква договореност уроците от настоящия живот да се научават без
допитване към миналото, докато човек не достигне определено ниво на развитие. Известно е, че децата
често разказват за неща, които е възможно да са се случили единствено в предишен живот. Почти без
изключение възрастните се опитват да ги убедят, че подобно нещо никога не се е случвало; така детето
започва да крие подобни спомени и скоро се научава да потиска усещането, от което те възникват.
Интересен е фактът, че е също толкова лесно да се отвориш за голямата сензитивност на детето,
колкото е било лесно да я потиснеш, когато обкръжението ти го налага. Голяма е силата на
отприщването на латентните способности.
Хората изпитват известна трудност да се завърнат във физическата реалност след регресия.
Просто трябва да се обърне фокусът към онова, което е по-близко и познато, към сигурността. Работил
съм с хиляди субекти и никога не съм срещал човек, който да изпита нещо повече от моментно
объркване при приспособяването си към настоящето.
Чувството, че си друг човек, преминава бързо и неизменно изчезва след няколко часа. Понякога
след регресия сънищата са по-живи и могат да разкрият допълнителна информация за миналия живот,
който е бил проучван. Дори при събуждане съзнателният ум може временно да бъде ангажиран е
преработването на информацията, дошла по време на сеанса. Това преживяване винаги е приятно и
задоволява възбуденото любопитство.
Почти у всеки се поражда елемент на неверие веднага след сеанса, обикновено изразено с думите:
„Имам чувството, че си го измислих." Това усещане може да продължи след няколко сеанса, макар че
информацията от регресията е отвъд опита и знанието на субекта в сегашния живот. Въпреки това
усещане за нереалност, субектът не се учудва, когато проучването на данните от регресията потвърди
тяхната достоверност. Характерно за регресията е тя да причини объркване на чувствата: беше реално
и все пак не беше; бях там и все пак съм тук; мислех с ума на тази предишна същност и въпреки това
сегашното ми съзнание настояваше да редактира случващото се. Много от тези обърквания възникват
поради погрешното мислене на повечето субекти, че няма да имат съзнание за заобикалящата ги
обстановка и настоящия си живот, докато преживяват минали събития. Понякога наистина е така, но
особено в началото е вероятно у човек да остане усещане за обкръжаващата го среда и присъствието на
консултанта.
Опитният хипнотизатор започва подготовката за сеанса още с влизането на пациента в кабинета,
насочвайки разговора така, че да намали стреса и тревогата, докато създава нагласа у субекта да се
справи с енергиите на миналото и със сегашните си чувства. След като обсъдим причината, поради
която пациентът желае да бъде подложен на регресия, правим предварителни упражнения за
визуализация и анализ на аналогиите. Податливостта на хипнотичен транс е очевидна още в този
момент, въпреки че може да се наложи човек да бъде уверен отново, че е податлив субект.
Понякога хората идват на сеанс твърде сънливи или твърде възбудени, за да се работи с тях
ефективно. Употребата на стимуланти от рода на кафето, на транквиланти или алкохол допълнително
влошава способността за концентрация. В такива случаи не може да се направи нищо друго, освен да
се насрочи нов час за сеанс.
Когато завърши предварителният разговор, помолвам пациента да се подготви за пътуване, в
което консултантът ще играе ролята на навигатор. Важно е между пациента и консултанта да
съществува взаимно доверие и двамата заедно да се съсредоточат в предварително набелязаната
проблемна област. Направлявам пациента да отпусне тялото си, като се насочва поотделно към всяка
негова част, започвайки от клепачите и придвижвайки се надолу към пръстите на краката. Някои се
справят доста бързо с този процес, други - особено тези, които не са запознати с методите на
релаксация - имат нужда от наставления.
 След като тялото се е отпуснало, вниманието се насочва към дишането. Аз казвам, че с всеки дъх
отпускането става все по-дълбоко и че ще се появи усещане за вцепененост и лекота. Следващата
стъпка е успокояване на съзнанието. Помолвам субекта да си представи, че изключва контакта на
умствения си компютър или че изтрива черната дъска на мислите си. Това са неща, които почти всеки
може да си представи доста лесно. После внушавам на пациента, че всички мисли, които се опитват да
се натрапят по време на въвеждането, ще бъдат изтрити незабавно, както и всички шумове, които
могат да причинят разсейване.
Ключовите фрази „пускаш се"' и „отпускаш се все по-дълбоко и по-дълбоко" се повтарят
многократно, като продължава съсредоточаването върху дишането. На този етап не е необходимо да се
стремим към дълбока хипноза, дори понякога пречи. Ако пациентът наистина се затруднява да се
откаже от контрола върху себе си, обикновено го насърчавам с думите: „Отпусни се колкото е
възможно повече". След пет до петнайсет минути повечето субекти са готови да се върнат назад във
времето. Обикновено използвам образа на часовник със стрелки, които бързо се въртят назад. Често
годините се отброяват, като субектът „става все по-млад".
В този момент помолвам пациента да спира на всяка сцена, която носи емоциите на проблема,
довел го при мен. Повечето хора успяват да открият доста лесно инциденти от детството, свързани с
болезнения проблем. Понякога те са толкова много, че целият сеанс минава в проучване на тези
събития. Често връзката с проблема не е очевидна за пациента, който е напълно погълнат от сцената,
чието преживяване понякога предизвиква сълзи или смях. След подобен сблъсък много хора
коментират, че не са вярвали, че ще си „спомнят" преживяното в детството толкова добре. Мнозина са
учудени от яркостта на картините и чувството, че те са толкова реални.
Обикновено хората са толкова нетърпеливи да открият миналия си живот, че се движат твърде
бързо през спомените от детството. В зависимост от първоначалния интерес, можем да прескочим
раждането и преживяванията в утробата, за да остане повече време за миналите прераждания. Когато
пациентът е едновременно отпуснат и реагиращ, сме готови да се върнем още по-назад. В този момент
е полезно да се извика представата за тъмен тунел, през който явно хората прелитат с приятно чувство.
Внушението е, че в края на тунела ще се отвори сцена от един по-ранен живот. Така субектът има
възможност да се фокусира върху тази сцена, преди да е влязъл вътре и да е станал част от нея.
В следващата регресия точно бях казал на Арнолд да погледне към сцената в края на тунела. Той
бе дошъл при мен от любопитство и планираше да се подложи на още регресии по-нататък. Зададох
няколко въпроса, за да получа факти, които бяха проверими, но целта не беше да се концентрираме
върху този аспект на регресията. Арнолд искаше да обхване колкото е възможно повече неща и бяхме
решили да обсъдим отговорите му по-късно.

* * * * *
- Сцената все повече се избистря пред теб. Какво виждаш?
- Жена, която се моли пред олтар.
- Ясно. Разкажи ми всичко, което чувстваш и виждаш.
- Намирам се в голяма църква с високи и тесни прозорци, каменни арки, голям кръгъл прозорец
от цветно стъкло в предната част.
- Сами ли сте там?
- Само ние двамата сме.
- Как е облечена жената?
- С бяла рокля и зелена украса, дълга дантела... имам чувството, че е много неудобна...
- Опиши с какво си облечен ти.
- Нося червена риза. Работил съм на открито, ръцете ми са мръсни.
- Значи си мъж.
- Да. Чакам да свърши молитвата си. Не обичам да стоя в църква.
- Коя е жената?
- Ан.
- Името й е Ан? Ти я наричаш Ан?
-Да.
- А тя как те нарича?
- Джей. Името ми е Джейсън.
 - Ясно. Ан роднина ли ти е?
- Не.
- Приятелка ли ти е?
-Да.
- Ти с нея ли дойде тук?
- Не, дойдох... Знаех, че ще я намеря тук. Не би трябвало да идвам, но влязох през задната врата.
Работя на открито.
- Градинар ли си?
- Да.
- Как е фамилното ти име, Джейсън?
- Леополд.
- Каза, че не обичаш много църквата. Ще ми обясниш ли защо?
- Заради хората... говорят за любов през цялото време... но не я забелязвам в тях самите.
- Обиден ли си на църквата?
- Изглежда, Бог обича само богатите.
- Но въпреки това работиш за църквата. Защо го правиш?
- Работя за различни... за който ме повика. Работя за църквата само когато не мога да се намеря
друга работа.
- Разбирам. С пари ли ти плащат?
- Да, църквата ми плаща. Работя също за един благородник, който ми дава подслон.
- Колко ти плащат?
- Ами... два шилинга на ден.
- И ги получаваш в края на всеки ден ли?
- Да. Когато мръкне, някой дебел свещеник или калугер идва и ми плаща.
- Можеш ли да ми кажеш как изглеждат парите?
- Две кафяви монети.
- Как се нарича мястото, където се намираш?
- Ковънтри.
- В коя страна?
- В Англия.
- Кой сезон е сега?
- Есен.
- Знаеш ли коя дата е днес?
- Ноември. Не съм сигурен за деня.
- Коя година?
- 1747.
- Знаеш ли кой управлява държавата? Кой стои на трона? За кого говорят хората?
- Говорят за крал Джордж.
- А говори ли се за някой друг?
- Повече за разни благородници (въздишка)... разговаряме за благородниците. Името на
благородника, за когото работя, е Фредерик...
- От Ковънтри?
- Да.
- Бил ли си извън Англия?
- Не. Ан би искала да ме отведе в Франция.
- Защо ?
- О, за да избягаме оттук. (Въздишка) Връзката ни е... на хората не им харесва.
- Защо?
- (Въздишка.) Не съм от подходящо потекло. Тя е... дъщеря на благородник.
- На колко години си, Джейсън ?
- На двайсет и седем.
- Ами Ан?
- Също.
- Ясно. Ходил ли си някога извън Ковънтри?
 - Не. Когато бях малък, бях в... град на име Йорк... нещо такова...
- Как се казваше градът?
- Йорк.
- Имаш ли представа защо си бил там?
- Роден съм там... толкова отдавна... неговият брат ме взе под опека... благородникът. Бях
отгледан като работниците, които принадлежат на благородника или работят за него. Не ме отгледа в
дома си, след като не съм от семейството.
- Разбирам.
- Запознах се с Ан преди четири години. Докато работех в градината зад огромната му къща.
- Ако заминеш за Франция с Ан, със самолет ли ще отлетите?
- ... Не може да лети във въздуха. Ще вземе каруца, старата ми каруца, а след това може би ще
отидем до брега. Тя познава рибар, който може да ни вземе в лодката си. Имам стара каруца. Ще
трябва да облече други дрехи. Има един път, по който никога не съм минавал...Ще преминем по него
за пръв път...
- Чувал ли си някога за пътуване но въздуха?
- Не. Чувал съм хора да твърдят, че са летели насън. Че във Франция летели с огромни торби...
но не мога да го повярвам.
- Вярваш ли, че хората някога ще полетят?
- О, да. Всичко е възможно... Църквата обаче не го вярва… това е една от причините да не се
присъединя към нея.
- Смяташ ли, че ще живеете заедно с Ан?
- Да. Наистина го желаем. Винаги съм се страхувал, какво ще кажат хората... а тя, какъв живот ще
има с мен...
- Можеш ли да работиш нещо друго?
- Да. Искам да се науча да работя с дърво.
- С дървен материал?
- През свободното си време отсичам клони и правя от тях различни фигури.
- Разкажи ми как изглеждаш.
- Тъмнокос, имам белег на бузата. Мисля, че е от сбиване преди много години. Рядко виждам
лицето си. В голямата къща на благородника има стъкло и там мога да се видя...
- Такова ли е предназначението на това стъкло?
- Да, има много от тях.
- Висок ли си на ръст?
- Не знам. Можеш да ме смяташ за висок, но има и по-високи от мен.
- Колко смяташ, че тежиш?
- Нямам представа. Измерват в стоунс ... не зная какви точно камъни използват... или колко от
тях тежа.
- Ясно. Какво работиш при благородника?
- В дъното на градината има поточе, аз го поддържам чисто, махам клонки и листа от него... не
трябва никакви клони да растат във водата (въздишка)...
- Да се придвижим във времето, когато ще сте заедно с Ан. След колко години е това...
- Живеем заедно в Холандия.
- Отишли сте в Холандия?
- Да, но за известно време бях тук сам. Тя беше много болна в Англия и ме изпрати тук сам
(въздишка). Каза, че ще е по-добре, ако първо замина сам. Може би болестта бе по Божията воля, и че
аз трябва да замина сам... В Холандия съм, а не във Франция.
- Как се случи това?
- Заминахме с рибарска лодка, аз и още четирима. Тя трябваше да се присъедини към нас.
- Ан щеше ли да те последва?
- Да, след няколко месеца, но изминаха години.
- На колко години беше, когато тя дойде при теб?
- На трийсет и една.
- Щастлив ли беше животът ви?
- О, да.
 - Имахте ли деца?
- Да.
- Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?
- Да. Бяха четири. Едното се роди, преди да се омъжи за мен.
- Твое дете ли беше?
- Не. В Англия тя беше сгодена... трябваше да се омъжи за един...тя ми пишеше, но писмата
много се бавеха.
- Защо?
- ... Идваха с лодка. Пишеше ми, а после престана. Беше много болезнено за мен... после получих
писмо, че се е омъжила за някого от благороден произход (въздишка)... семейството й я бе
принудило...
- Значи не си очаквал да я видиш отново?
- Очаквах... чувствах го вътре в себе си, но въпреки това ме болеше.
- Какво се случи със съпруга й?
- Напусна го. Той не я обичаше. Благородниците не се женят по любов.
- Ан възстанови ли се напълно? Добре ли е?
- О, да. Молих се за нея всеки ден.
- Нека се преместим напред до времето на смъртта ти. Разкажи ми за това.
- Сам съм. Хората знаят, че умирам.
- На колко години си?
- На шейсет.
- От какво умираш?
- Просто съм уморен. Ан почина...
- Кога почина?
- Преди четири години.
- Ти знаеш ли, че умираш?
- Да. Искам да умра от дълго време. След като Ан и едно от децата ни също. Тя се удави.
- Разкажи ми за твоята смърт. За мига, в който умираш? Какво изпита?
- (Въздишка.) Чувството на... не съм много сигурен. Сякаш не съм умрял... искам да стана и да
отворя вратата, да видя други хора... Никак не мога да осъзная, че повече няма да го правя. Уплашен
съм.
- Нека отидем малко напред. Какво изпитваш?
- (Въздишка.) Виждам бюфет до стената...
- Бюфет до стената?
- Да. В стаята.
- Как би могъл, след като си умрял?
- Не мога да повярвам, че съм мъртъв... но не съм в тялото, което лежи на леглото.
- Можеш ли да видиш тялото си?
- Случвало ми се е и преди.
- Какво искаш да кажеш?
- Сънувах, че летя и че мога да видя тялото си. Сега имам същото чувство. Само че сега имам
чувството, че отлитам малко по-надалеч от тялото си отколкото преди.
- Тялото ти живо ли е или умряло?
- Това не ме интересува.
- Наистина ли?
-Да.
- Каква форма си придобил? От каква материя си?
- Трудно е да се обясни. Имам чувството, че съм с криле, и все пак сякаш умът и мислите ми са
едновременно навсякъде в тялото. Сякаш виждам с краката си... сякаш мога... виждам различни неща
едновременно. Тялото ми всъщност е като главата ми преди - когато мисля, всичко в мен мисли.
- Какъв бе преходът към състояние на смърт? Какво изпита?
- Беше чувство на лекота. Като промяна на... на вятъра... когато си сменя посоките и...
- Както вятърът променя посоката си?
- А всичко останало си беше същото. Чувствам нещата от друг ъгъл.
 - Чу ли някакви гласове? Някой викаше ли те?
- Хм, не. Почувствах се много самотен, но все пак знаех, че това е временно. Изборът беше мой.
Исках да видя само един човек... Ан... Чудех се дали мога да я видя сега... питах се...
- Можеш ли да я видиш наистина?
- Очите ми са в стаята. Не мога да я видя... чувствам, че ме чака някъде горе в ъгъла над тавана...
вероятно над къщата... чувствам, че е тук...
- Нека се преместим напред във времето.
- (Въздишка.)

*****
С положителни внушения, от които Арнолд да се почувства отморен и освежен, го върнах към
сегашния момент. Разговорът, който последва, дава представа как Арнолд възприема преживяването
си.
*****
- Колко време смяташ, че изтече, Арнолд?
- Двайсет минути, може би по-малко. (Гласът му се бе променил, когато беше Джейсън, но сега
вече бе истинският глас на Арнолд.)
- Сеансът продължи час и десет минути.
- (Смях.) Не е възможно да са изтекли повече от петнайсет-двайсет минути!
- Учудващо, нали?
- Да. Когато отново видях стаята, имах чувството, че наистина съм бил в миналото.
- Имаше ли връзка с реалността, докато преживяваше миналото?
- Отначало ме смущаваше шумът на колите... не съм сигурен.
- Но успя да се върнеш отново на онова място?
- Не си спомням, хм, понякога изчезваше, но имах ясно усещане за него. Трудно е да се опише
твоят глас, но сякаш той беше част от сцената, сякаш се предполагаше, че той трябва да бъде там,
докато се случваха всички тези неща... нещо, което беше с мен през цялото време.
- Не ти ли се струваше като нашествие в личния ти живот ?
- Не, но понякога исках да преживея дадени мигове по-дълго, а ти ми казваше да се придвижа
напред... например исках да остана още в църквата...
- Изпита ли желание да ме попиташ кой съм или какъв е този глас?
- Просто чувството, че този глас трябва да е част от обстановката... трудно е да се опише. Да,
отначало се чудех... съзнателният ми ум... така де, се питаше, дали това, което виждам и казвам, има
историческа стойност или не.
После забравих за това и просто приемах всичко съвсем естествено.
- Помниш ли името, с което се нарече?
- Да, Джейсън... не... Джейс. Джейсън Леополд.
- Когато те запитах за самолета, изпита ли нещо вътре в себе си?
Чувство на раздвоение. Първо, че въпросът няма никакъв смисъл... а после, явно се намеси
сегашното ми съзнание.
- Значи, първо си помислил с ума на Джейсън, така ли? А сетне с този на Арнолд?
- Да, смятам, че е точно така. Мислите на Джейсън бяха по-ограничени, нещо подобно. Не помня
колко време съм говорил за това, но... моето съзнание възприемаше понятието самолет и си спомних,
че има и летящи балони... пълни е горещ въздух.
- Но ти ги нарече торби.
- Да. Това бе първата дума, която ми дойде на ум. Не си спомних за балоните.
- Арнолд, би ли могъл да ми кажеш, дали преживяното от теб може да се нарече игра на
въображението? Ходил ли си някога в Ковънтри или Холандия?
- Ходил съм единствено в южната част на Германия. Никога не съм бил в Холандия или Англия.
Чувал съм за Ковънтри. Имах силно усещане за онова място до Портланд преди четири години... Там
видях сграда на около сто години, която бе собственост на монахини, и изпитах чувство, че моето
семейство би проявило интерес да я купи... сякаш бях виждал нещо подобно преди. Сега си го
спомням...
- Било е нещо подобно на регресия?
 - Ами, съзнанието ми... Арнолд... помислих си, че изглежда точно така, както онази сграда в
Портланд.
- Как изглеждаше онази сграда в Портланд?
- Като къщата на благородника... в неговата къща, не в църквата.
- Е, сигурен съм, че си видял повече, отколкото ми разказваш.
- О, да. Видях много неща. Оградата с каменни стени пътя отвъд нея. Имах чувството, че
имението не е далеч от църквата, дори може да се види оттук. Когато бях в гробището до църквата, си
спомних, че в мен нахлуват различни съзнания. Това се случваше по-често в първата половина. В
онази част за къщата. Когато казах за стъкло - че се оглеждам в стъкло, имах предвид думата
огледало... бих могъл да кажа лесно думата, но, от друга страна, имах чувството, че не зная какво
означава тази дума.
- Ами когато спомена за измерването в камъни?
- Това ме обезпокои също. Съзнанието ми се обърка и неочаквано не знаех нищо. Помислих за
фунтове и най-неочаквано в съзнанието ми изплува стоун…
- Значи това е бил умът на Джейсън, който е пресмятал в една мерна единица, а после този на
Арнолд, който е пресмятал във фунтове?
- Да, беше трудно да се разграничат двете личности. Понякога ми се иска да знам повече... за
съзнанието си, да имам повече информация.
- Това, което каза, е много интересно. Доколкото разбирам, не съзнанието ти е подхранвало
ума на Джейсън, информацията за измерването в камъни е идвала от обратната посока. Не твоето
съзнание е казвало на Джейсън: „Виж, трябва да пресмяташ в стоун, а не във фунтове". Явно е било
точно обратното. Ти как мислиш?
- Точно така беше.
*****
В по-голямата си част първата регресия на Арнолд бе в четвърто ниво и той предаде лесно много
информация и подробности от въпросния живот. Както показва разговорът ни, той се е занимавал е
един вид саморедактиране, но е бил дотолкова въвлечен в миналото, че отхвърлял понятията от
настоящия си живот. Интересна бе забележката за разпознаването на къщата в Портланд, която е видял
наскоро и която прилича на тази от предишния му живот. Когато я видял, Арнолд решил, че
семейството му ще поиска да я купи, без тогава да е знаел за връзката с миналия живот, която е
продиктувала тази мисъл. Хората наистина често избират къщи или земя според вкусовете си от
предишен живот.
Въпреки че той не харесваше работата си и бе потиснат влюбен мъж в първата част на
регресията, Арнолд с неохота напуснал сцената, където като Джейсън бе помолен да се придвижи
напред във времето. Преживяването на смъртта не се различаваше особено от това на много мои
пациенти и ще бъде обсъдено в друга глава.
Първата регресия на Арнолд беше успешна в много аспекти. Той се завърна в живот, в който бе
изпитал силна и вярна любов, което бе оставило в него приятно чувство на носталгия. Страхът от
смъртта бе смекчен, ако не и напълно изчезнал, като си припомни смъртта „като промяна в посоката на
вятъра". Не всички регресии носят такива приятни спомени, но все пак помагат за самоопознаването и
духовното израстване.

7
Душевният дискомфорт

Защото Душата приема формата на тялото, то Душата също тялото оформя.

ЕДМОНД СПЕНСЪР, „химн в чест на красотата"
През последните години думата „психосоматичен" се превърна в моден и удобен етикет за
физически оплаквания, които не се вместват в познатата система на медицинска диагностика и
лечение: всяко страдание без някаква видима физическа причина можеше да бъде обяснено с тази
дума. Употребяван правилно, терминът означава болест, възникнала в ума (или още по-точно в
мозъка) и проявяваща се в тялото. Обаче съкратеният израз „Всичко е в главата ти" трябваше да чуват
все по-често много нещастни пациенти, особено след като не им се предлагаше някаква помощ извън
строго дидактичния съвет да се „вземат в ръце".
 Днешните изследвания доказват все по-убедително, че много, ако не всички, болести наистина
започват в ума. Дадена мисъл, предизвикваща емоционална реакция, може да хвърли тялото в борба от
вида „бий или бягай" - примитивна физическа реакция на заплахата; защитните механизми се
активизират, потичат големи количества хормони и ензими и най-уязвимото място в тялото поема
удара от тази яростна атака.
Рут, шейсетгодишна жена, имаше увреждане на слуха, който намалявал през последните десет
години и беше се влошил още повече през последната година, преди да ме посети. При регресията тя
откри, че живее във ферма в Южна Америка и е член на религиозно семейство. Баща й беше
проповедник, който попарваше цялото семейство с евангелието и огъня на преизподнята. Рут правеше
всичко възможно, за да заглуши гласа му.
В настоящия си живот Рут работи като брокер в компания за недвижими имоти и е омъжена за
човек, който е подобие на баща й от миналия й живот. Той постоянно й „чете проповеди“, опитвайки
се да я накара да се чувства виновна. Разбираемо раздразнена от тези атаки у дома, Рут намира
работата си изтощителна:
- Уморих се да изслушвам оплакванията на клиентите - повтаряше тя на нашите сеанси. Тялото й
реагираше на думите й. Това в комбинация с негативната реакция от предишния й живот даваше своя
резултат. След няколко сеанса Рут осъзна, че повече не може да бяга чрез загуба на слуха; трябваше да
се изправи срещу хората и условията и да се справи с тях колкото е възможно по-ефективно.
Проблемът със слуха се стабилизира след първия сеанс и не се влоши през следващите години. От
време на време Рут се обаждаше да каже, че слухът й се подобрява по малко. Хроничният модел на
защитно поведение, подобно на това на Рут, показва определено негативно въздействие върху здравето
на индивида. Появяват се прогресивно усилващи се предупредителни сигнали - от съвсем слабо,
интуитивно усещане до физическо проявление на леко неразположение, прерастващо в болка и
органично или умствено разстройство. Накрая, ако тези сигнали се пренебрегват и не се отстрани
причината за подобно поведение, следва смърт.
Чувствата подобно на мислите възникват в мозъка и комбинацията от мисли и емоции създава
състоянието, познато като стрес. Той може да бъде положителен или отрицателен, в зависимост от
нашите нужди, очаквания и по-раншни преживявания. Положителният стрес ни мотивира, подтиква
към действие. Отрицателният, от друга страна, ни отслабва; това е едновременно причина и следствие
от реакцията. Всеки стрес въздейства на тялото, но отрицателният определено отслабва
съпротивителните сили на организма. (Например положителен стрес е женитба или нова работа, а
отрицателен - преживяване на нечия смърт.)
Болестта, резултат на неразрешен стрес, е пример за универсалния принцип на причина и
следствие, действащ на много нива на нашия Аз. Доли имаше хроничен проблем със световъртеж и
нарушение на равновесието, въпреки че нямаше физическо обяснение за състоянието й. При регресия
тя попадна в сцена от английско село. Беше октомври 1918 г. и момичето от този живот весело
разговаряше с мен за цените в селския магазин. Неочаквано тя се почувства замаяна и й прилоша и
явно, каквото и да й казвах, състоянието й не се облекчаваше и не я изваждаше от преживяването.
Накрая тя отговори, когато стигна до момента на смъртта си, настъпила скоро след пристъп на това
състояние. Явно момичето бе починало при епидемия от инфлуенца през 1918 г. и бе погребано с
много други в специално изкопани ями извън църковното гробище. Неочакваната й смърт, както и
необичайното погребение спомагаха за емоционалната травма, която Доли носеше в себе си и през
сегашния си живот. За щастие регресията бе достатъчна, за да се освободи от симптомите.
Болестта се проявява само когато не сме обърнали внимание на предупредителните сигнали. Във
физическия свят ние сме толкова заслепени от сетивата си - погълнати от това, което виждаме, чуваме,
подушваме, вкусваме и докосваме - че има опасност да не забележим съобщенията, идващи от нашето
тяло, които са трудно уловими и понякога символични. Тези пропуснати сигнали стават все
по-очевидни, колкото по-дълго ги пренебрегваме, докато накрая не причинят симптоми, плашещи
дотолкова, че да потърсим лечение. Например човек може да чувства общо неразположение, когато
яде киселинна храна като доматите, но да не свързва едното с другото. Седмици, месеци или години
по-късно може да започнат да се появяват болки в стомаха и след известно време човекът развива язва.
Във всеки момент на този дълъг път познанието за самия себе си би могло да прекъсне процесът на
болестта.
За нещастие класическата медицина лекува тялото с лекарства и хирургична интервенция. Макар
че с тези методи на лечение са постигнати забележителни успехи, те причиняват и коварни странични
ефекти, на които вече започва да се обръща внимание. И двата вида лечение поощряват пасивността в
пациента. Отнема се личната отговорност за здравето на пациента, на когото всъщност тя принадлежи;
симптомите могат да бъдат облекчени, но този вид лечение се бори с последствията, а пренебрегва
причините. В резултат подобрението често е временно и болният може да развие едновременно
физическа и психологическа зависимост. Избирайки класическата терапия, ние често заменяме
възможността да научим ценни опитности с временното облекчение и скоро се изправяме пред същото
предизвикателство, когато болестта ни атакува отново.
Когато дойде за първи път при мен, Барбара изпитваше силна физическа и душевна болка.
Мъжът й беше ветеран от виетнамската война, който страдаше от остри емоционални проблеми.
Барбара преживяваше конфликт, раздвоявайки се между отговорността да подкрепя съпруга си и
отговорността към самата себе си. Бе изпаднала в такава ситуация, че никоя от възможностите не я
задоволяваше. В допълнение страдаше от силни болки в гърба и остро чернодробно заболяване.
В предварителния ни разговор стана ясно, че съпругът й няколко пъти я бе заплашвал, че ще я
напусне, но Барбара не била съгласна, защото изпитвала вина, че не му е помогнала да разреши
проблемите си. Буен още от началото на връзката им, веднъж той счупил витрина по време на сбиване.
Тъй като не можела да понася гледката на кръв, Барбара побягнала да потърси помощ и се обвиняваше,
че не е останала при съпруга си и не се е справила със ситуацията.
След като чувството за вина я ръководеше в брака й, както и в други взаимоотношения, никак не
е чудно, че имаше проблеми с гърба и черния дроб. По време на регресия Барбара изброи няколко
живота, в които бе злоупотребявала с алкохол; сега бе развила алергия към алкохола, особено към
виното, а черният й дроб бе болен и уголемен.
Острата болка в гърба водеше началото си от живот, в който Барбара е била физически силен
мъж. Тя се видя като моряк на кораб и попадна на сцена на сбиване. Човек, изпитващ „силна омраза"
към едрия моряк, държеше тежка тръба и неочаквано го удари по гърба, явно убивайки го на място.
Още по-назад във времето Барбара откри, че е била нападната с нож в гърба по време на живота си в
Египет.
След няколко сеанса Барбара направи първата си крачка към здравето, като напусна съпруга си
(който и без това постоянно излизаше и влизаше в болница). Тя се упражняваше в техника на събиране
на бяла светлина от най-отдалечените кътчета на вселената и я концентрираше в черния дроб и в
мястото, където бе прободена в гърба. Постепенно чувството й за вина избледня. В резултат на това и
на упоритите й занимания с визуализация, Барбара постегна подобрение в почти всички аспекти на
живота си.
Истинското оздравяване е активен процес, който изисква едновременна концентрация на нашата
физическа, умствена, емоционална и духовна енергия. Цялата ни същност трябва да бъде включена в
процеса на оздравяването.
Емоциите са едно от най-важните ни творчески оръдия и никакво оздравяване няма да настъпи,
ако не ангажираме цялата си емоционална същност. За да станем лечители на самите себе си, трябва да
сме поне толкова емоционално активни в оздравяването (премахване на следствието), колкото сме
били при създаването на условието за болестта (възникване на причината).
Никой не може да ни излекува, освен самите ние. Специалистите могат да ни помогнат в този
процес, но ние носим крайната отговорност за оздравяването си - независимо дали е настинка,
хронична мигрена или инфекциозен хепатит. Включването на цялата ни положителна енергия в
решаването на здравния проблем е много по-ефикасно средство от всяка външна намеса. Много
показателен пример за това са изследванията с пациенти, на които се дава плацебо (вещество, което не
притежава лечебни свойства) и се постига същият резултат както с лекарства, предназначени за
определена болест или симптом. Вярата и личната отговорност са крайъгълният камък на
излекуването.
Толкова много усилия се хвърлят за лечението на дадена болест, че на хората не им остава почти
никакво време да се опитат да я предотвратят. Ако можехме да се събудим при ранните
предупредителни сигнали - някои от които са очевидни в сънищата ни, в аналогиите, които използваме
в ежедневната реч, и в общото ни безпокойството - ние щяхме да можем да се освободим от
негативната енергия, предизвикваща болестта. Това е една от главните ни отговорности към нас и към
другите.
 Нарастващият интерес в някои медицински кръгове към холистичния принцип на лечение,
обхващащ целия човек, а не някой определен симптом, е оптимистично свидетелство, че започваме да
правим стъпки към опознаването на истинските първопричини за болестта и към откриването на
истинския лечител - Аза.
Класическата медицина в общи линии игнорира връзката на заболяванията с миналото, особено с
миналите прераждания, защото зависимостта не може да бъде доказана по лабораторен начин.
Вероятно най-добрите постижения в тази насока са на доктор Йън Стивънсън, който изследва
спомените на малки деца. Той е открил, че в напълно будно и съзнателно състояние децата са способни
да си припомнят много и в по-голямата си част достоверни подробности от събития в минал живот.
(Убеден съм, че съществуват много неща във вселената, които не са доказани поради ограничеността
на изследователските ни методи, но след време ще открием подходящи средства, за да се установи
валидността на идеи, които все още отнасяме към областта на предположенията или вярата.)
Много от сегашните ни стресове са се зародили в миналото и тъй като са потиснати,
първоначалните обстоятелства нямат достъп до съзнанието. По принцип тези епизоди са болезнени и
страхът от болката ги държи заровени под съзнанието, въпреки че те продължават да определят начина
ни на поведение. Всеки ден тези скрити травми причиняват определено количество стрес, съдържащ
страха от съзнателното разпознаване и повтаряне на болката. За нещастие понякога допускаме
собствената ни активност да бъде блокирана от страх, чувство за вина и съжаление, което затваря
вратите към всяко съзнателно познание или към освобождаване от старите болки.
Винсън бе потънал в дълбока депресия, която пречеше на концентрацията му до такава степен, че
имаше опасност да провали бизнеса си. Лечението с антидепресанти не бе му помогнало. По време на
регресия той се върна в живот в Англия, където бе един от работниците, участващи в построяването на
„Титаник". Когато „непотъващият кораб" потънал, той започва да се обвинява, че лошата му работа е
направила огромния кораб уязвим. След три сеанса Винсънт се освободи напълно от депресията,
основаваща се на чувството за вина, което идваше от предишен живот. Обръщайки поглед назад, той
осъзна, че депресията започнала, когато съпругата му и няколко приятели го убеждавали да инвестира
в кораб.
Регресиите често оставят вратата отворена и позволяват конфронтация с тези скрити, но силни
влияещи енергии, които може да се изразяват например в повтаряща се болка, водеща началото си от
XVIII век, или пълнота, идваща от V век пр. Хр. Всъщност пълнотата често е свързана с гладуване или
дори гладна смърт в минал живот. Една жена дойде на консултация заради затлъстяване и се върна в
XIX век, където като четиригодишно дете на име Мери Ан бе прекосила Американския Запад с каруца.
Сцената, която си спомняше най-ярко, бе за неимоверно студена нощ точно преди Коледа.
Настръхнала и ужасена, Мери Ан се бе притиснала към по-малките си братя до лагерния огън, докато
чакаха мъжете да се върнат от лов, за да се нахранят. Страхът, студът и гладът така се бяха запечатали
в съзнанието на малкото момиче, че то носеше спомените си в настоящето.
Друга пациентка, която бе правила неуспешни опити да отслабне, също бе преживяла люта зима
в равнините. Жената си припомни живота си като индиански вожд, който трябвало да отведе племето
си на място, където има повече храна. За племето били настанали много трудни времена, защото с
всяка измината година стадата с бизони намалявали и били на изчезване.
Страдащата от същия проблем Джейн се върна в живота си на прислужница в двора на Луи XVI.
Тя си припомни дворцовия живот с живи детайли, като описа менютата, дрехите и обществените
събития във Версай с очите на слугиня, която не смее да погледне краля. Накрая тя се омъжила за
лакей и двамата се оттеглили в малка ферма, която принадлежала на бащата на Жан Луи (нейния
съпруг). Той починал на 63 години и Джейн останала сама. Не можела да поддържа фермата, а
приятелите им живеели далеч. Нямайки какво да яде, Джейн умряла от глад наскоро след съпруга си.
Тя ми каза, че тялото й било открито от амбулантен търговец, който дошъл да й продаде нещо: „Той
почука на вратата и като не последва отговор, влезе и откри тялото ми. Каза „Мили Боже" и побягна."
Не е учудващо, че в ума на Джейн силно се бе запечатал споменът за глад и изоставеност. И в
сегашния си живот тя почваше да се тъпче с храна, щом се почувстваше самотна или изоставена.
Психотерапията чрез регресия проследява модела на поведение до първопричината за
емоционалното натоварване и после търси задвижващия механизъм в настоящето, който поддържа
миналото толкова живо - задача, често усложнена от променящата се форма на задвижващия
механизъм.
 Това добре се илюстрира от следния случай. Мъж на около 25 години дойде при мен с хронично
стомашно неразположение. Лекарят направил необходимите изследвания и го прегледал внимателно,
но не открил нищо. Дик бе загрижен, че поема голямо количество лекарства, които освен това не му и
помагат. След анализа на хранителните му навици и начина му на живот бях убеден, че някакво
събитие от миналото бе породило този двегодишен проблем.
По време на регресията тайната бе разгадана. Дик си припомни живот в Швеция в началото на
XVIII век, в който живееше във ферма с родителите си и двамата си по-малки братя. Животът им бил
труден. Всъщност единствената му радост било приятелството му с домашните животните, на които
измислил свойски имена. Една вечер, когато Дик седнал на масата да вечеря, чул брат му да казва, че
са сготвили неговия любим заек. Дик избягал разплакан от стаята, но строгият му баща му заповядал
да се върне и го принудил да яде от заека. През остатъка от този кратък живот - умира пет години
по-късно при инцидент - Дик избягвал да яде месо, когато нямало опасност да го накажат.
Връзката със сегашните му проблеми със стомаха бе очевидна, особено когато си спомни, че
болките се появили, когато за Коледа посетил леля си и чичо си във фермата им в Индиана. Регресията
на Дик не беше от типичните. Травмата бе премахната за два часа. На Дик му се стори истинско чудо,
че вече не изпитва дори най-лека болка в стомаха след хранене. За мен това бе потвърждение на
основната концепция на регресивната терапия: Освободи миналото, за да го отстраниш от пътя си, така
че да изживееш пълноценно настоящето.
Нарушенията в храносмилането до голяма степен се дължат на лоши хранителни навици или
стрес в настоящия живот, но има болести и симптоми, които често са свързани с миналото. Някои от
тях са:
1. Алергии.
2. Главоболие (особено мигрена).
3. Проблеми с гърба и кръста.
4. Хронични болки.
5. Бавно зарастване на хирургични рани.
Психичните разстройства - депресия, желание за самоубийство и раздвояване на личността, както
и някои форми на шизофрения изглежда също са свързани по някакъв начин с минал живот.
Осемнайсетгодишната Санди каза, че нощем се буди и чува друг глас вътре в себе си. В училище
винаги искала да е в друга стая. Мразеше името си, въпреки че не бе си измислила друго. Майка й я
описваше като две напълно различни личности. Веднъж е мила, любвеобилна и интелигентна
ученичка, която иска да стане ветеринарен лекар; друг път е агресивна, бунтарски настроена рокерка,
която участва в обир на магазин. Баща й обясняваше тази двойственост със зодията на дъщеря си -
Везни, но той явно бе уплашен от странното й поведение. Майката ми каза, че дори като бебе Санди й
се струвала особена - била алергична към определени храни за една седмица, а после алергията й
изчезвала.
За щастие в деня, в който трябвало да се изправи пред съда за кражба в магазин, Санди отново
била мила и възпитана и направила добро впечатление на съдията, така че получила условна присъда.
Родителите й незабавно я доведоха в Съвета по алтернативна тепапия за лечение.
Санди беше разгневена към родителите си, но не изглеждаше да има основание за това в
сегашния й живот. Причината се изясни още при първата регресия. Санди беше младо момиче в
концентрационен лагер, а настоящите й родители бяха германски офицери от СС. След като преживя
отново деградацията и ужаса на живота в лагера, тя се видя в газовата камера, където ясно си
припомни бавното умиране на пода на камерата. Санди бе умряла последна, чувайки молбите,
писъците и молитвите на умиращите около нея.
В друг регресивен сеанс Санди беше племенен вожд в примитивно общество. Това беше живот
на мир и охолство и вождът бе уважаван и обичан за мъдрото си управление.
Това е пример за две напълно различни енергии от миналото, които все още са живи и се
сражават помежду си в подсъзнанието на чувствителното момиче. След още няколко сеанса Санди
започна да осъзнава положението и да се освобождава от натрупаната негативна енергия. Когато това
стана, крайностите в държанието й изчезнаха и тя за пръв път в живота си беше една цялостна
личност.
Болестта не винаги представлява просто възпроизвеждане на някаква емоционална болка от
прераждане, която отказва да бъде подчинена. Други причини за заболяванията, свързани с миналите
ни състояния, а също така с нуждите на душата ни, са:
1. Пълна липса на съчувствие към останалите; фанатизъм.
2. Нежелание в минал живот да се помогне на тези, които нямат сили поради болест.
3. Нежелание да се развиват творчески способности, които се борят да бъдат изявени.
4. Противоречиви енергии от много минали животи, които разфокусират настоящата личност.
5. Силно отрицателен Аз от миналото, който се опитва да оживее емоционално в сегашната
времева рамка (негативността е благодатна почва за заболявания).
6. Преживяно бедствие или увреждане в миналото, което е повлияло на сегашния Аз; директно
пренасяне.
Долф, трийсет и двегодишен мъж, дойде при мен, защото искаше да стане бегач, но не може да
преодолее болката при тичане. Въпреки, че нямаше медицинско обяснение, колкото повече тичаше,
толкова повече проблеми имаше с краката си. Той бързо се поддаде на хипноза и се върна в 1837 г. в
живота си като моряк на китоловен кораб в Ню Ингланд. Той стоеше на палубата на кораб, от който
разтоварваха китова мас. Чакаше да разбере какъв дял от печалбата ще му определят. Долф явно бе
склонен да си поговори с мен, докато чакаше.
*****
- Надяваш се да ти платят двеста долара?
- Да, но е малко вероятно. Чух, че цените падали.
- За колко време работа ще ти платят?
- За две години, четири месеца и девет... Не, десет дни.
- И ти си бил далеч от дома си през цялото това време?
- Да, и съм доволен от това. Само дето не мога да ям прясна храна, която мога да дъвча.
Напоследък имам проблеми със зъбите.
- На колко години си?
- Двайсет и шест.
- Когато си у дома, с кого живееш?
- С майка си (въздишка).
- Нещо не е наред ли?
- Тя не искаше да замина в морето, дори при такава заплата. Тя иска да стоя у дома и да й
прислужвам. Това ме накара да избягам.
- Защо?
Защо живееш с нея, след като не обичаш да те командват?
- Обещах на баща ми преди да почине, че ще стоя при нея. Но никога не съм обещавал да не ходя
в морето между другото.
- Ще ми кажеш ли нещо повече за майка си?
- Няма какво повече да кажа. Тя не може да xoди. Дебела е и не може да ходи. Много обича да
казва на хората какво да правят.
- Има ли приятели, които да й помагат?
- Никой не може да я понася.
- Нека се придвижим напред във времето, така че да видиш дома и майка си.
- Стигнах...
- Какво има ?
- Къщата е празна. Някой идва по пътеката, мога да чуя шумоленето на листата.
- Майка ти не е ли там?
- Не, това е съседката. Тя ми каза, че майка ми е умряла тази пролет. Е, сега къщата е моя. Повече
няма да ми се налага да я търпя.
Липсата на съчувствие към майка му бе в противоречие с поетото обещание пред баща му да
изпълни дълга си. Това бе конфликт, който Долф не бе разрешил в онзи живот и който бе изплувал,
когато бе решил да започне да тича. Едва след като подробно проучихме всички аспекти на
противоречивите чувства на Долф, болката започна да отшумява.
Въпреки че в много случаи кармичната обусловеност е очевидна, винаги трябва да помним, че
няма външно въздействие, което да реши нашето наказание или награда или да определи какво да
носим от миналия в следващия живот. Преди всяко прераждане, а още повече по време на живота ни
отговорността е наша и само ние решаваме кога определен начин на поведение вече не е уместен.
 Всъщност всеки от нас има отговорността да се освободи от онези аспекти на миналото си, които
го затрудняват да се съсредоточи в сегашния етап на личностно израстване. Никой не желае да е
разстроен, а отрицателните останки от минали прераждания означават точно това. Ние сме здрави по
природа, а нараняванията и болестите само отразяват състоянието на душата. Когато сме
съсредоточени в положителното в настоящия момент, на душата й е леко, оттам и на тялото.

8
Оковите на страха

Не знаем колко нависоко сме, докато не ни призоват да се издигнем. И тогава, ако верни сме
на замисъла, ще се извисим до небесата.
И героизмът, които възхваляваме, ще бъде нещо ежедневно. Не трябва сами да се смаляваме
от страх да не бъдем крале.
ЕМИЛИ ДИКИНСЪН, „никога не знаем колко нависоко"

Ако някой хвърли нож към нас, реакцията ни ще бъде мигновена и решителна. Няма да спрем, за
да се насладим на траекторията, или за да обмислим къде точно ще се забие, а ще избегнем удара. Ами
ако предметът, който лети към нас, е топка за тенис, тогава какво ще направим? Можем да реагираме
по няколко начина. Припомнете си обаче случая с Линда в Първа глава; Линда се страхуваше от
всякакви летящи предмети. Съгласни сме, че страхът от нож е рационален, но този на Линда от
топката за тенис е ирационален. Откъде идва ирационалният страх?
Оцеляването е най-основната черта на всяко живо същество. Като всички останали създания, ние,
хората, носим в генетичната си кодировка способността да разпознаваме опасността и да се справяме с
нея ефективно. Това кодиране, което обикновено наричаме инстинкт, ни кара да задоволяваме глада и
жаждата, да намираме подслон и да се размножаваме; то също изпраща бързи сигнали до мозъка ни,
когато нещо застрашава тези наши потребности или самия ни живот. Сигналите задвижват чувството
на страх, каращо ни да предприемем такива действия, че да излезем от опасността.
Но хората се различават от другите видове по някои много важни особености, сред които са
себесъзнанието и способността за абстрактно мислене. Те ни карат да изпитваме страх при
потенциална опасност, основаващ се на спомени от миналото или на проекции върху бъдещето
(въпреки че дори отнесените към бъдещето страхове са продукт на миналото). След като тези страхове
почти никога нямат връзка е реално съществуваща ситуация, ние ги смятаме за ирационални.
Представете си, че стоите на ръба на висока скала. Вашето генетично кодиране ще ви попречи да
стъпвате по ръба - не е нужно да се учите на това от опит. Ако някой стои до вас и ви заплашва да ви
блъсне от ръба на скалата, вие ще реагирате с истински рационален страх, ако вярвате, че този човек
наистина ще изпълни заплахата. Обаче, ако само мисълта, че стоите на ръба на скалата, създава у вас
паника, то тогава изпитвате ирационален страх.
Всички ирационални страхове са научени. Вероятно от книга или филм, пресъздаващ драматична
сцена на падане от високо; може би ваш приятел от детството си е счупил крайник при падане; или
майка ви е пострадала лошо при падане, докато е била бременна с вас. Също така има голяма
вероятност страхът да води началото си от минал живот.
Повечето от опасностите, срещу които се изправяме днес, нямат нищо общо с физическото ни
оцеляване, а заплашват оцеляването на нашето его. Ако се опитаме да ги анализираме, те не се
поддават на обяснение или разбиране, но въпреки това ни обезсилват. Сякаш наистина животът ни е
застрашен, от подобни страхове дланите ни се изпотяват, стомахът ни се свива, коленете се
разтреперват; обзема ни непреодолимо желание да предприемем нещо. Макар и ирационално, това
усещане е съвсем, съвсем истинско.
Най-голямото постижение на психолозите е в разкриването на различните проявления на страха.
Точно казано, страхът е реакция към определено бедствие или опасност, независимо дали в
настоящето или в бъдещето; фобията е ужас или непоносимост от патологичен характер; а
безпокойството е вътрешен смут или общ страх без определен повод. С други думи, когато страхът е
обсебващ и строго определен, използваме думата фобия, а когато е общ и неопределен, го наричаме
безпокойство.
Повечето хора, идващи на консултация, започват да осъзнават, че дори една-единствена травма,
случила се някога в живота им, може да посее зрънцата на страха, разцъфващи в бъдеще. Задачата на
консултанта по регресивна терапия е да открие първоначалната травма. Понякога източникът на страха
е неуловим (например поводът за търсене на помощ може да е физически страх, а действителната
причина да е оцеляването на егото ) и е необходимо голямо проучване, за да се стигне до неговите
корени. Хипнозата дава безценни средства за постигането на тази цел.
Джеймс бе дошъл при мен защото се страхуваше от две неща - от вода и от коне. При регресията
много лесно откри живота, в който се бе удавил като малко дете. В сцената точно след смъртта си той
наблюдаваше отчаяните опити на майка си да го спаси:
- Майка ми тича по брега на реката; опитва се да ме хване за крака, но не може да ме стигне. Аз
гледам надолу, като от дърво, и сега виждам как тя се опитва да нагази във водата, но не може да
стигне до мен. Мога да видя тялото си във водата и майка ми, измокрена до кръста. Тя ме издърпва от
водата и плаче.
По време на същия сеанс, вече в друг живот, попитах Джеймс дали е яздил коне. Отговори
отрицателно, а когато го запитах дали е искал, отново отрече. „Страхувам се от коне" - заяви той
категорично и промени темата. Страхът от коне се коренеше далеч в миналото и трябваше да проведем
много сеанси, преди да разкрием първопричината.
Страхът от вода е разпространено явление и често хората с такъв страх не се научават да
плуват, което само го засилва. В Първа глава открихме, че страхът на Джейн от вода произлиза от
факта, че е станала свидетелка на сблъскването и потъването на два кораба до пристанището на
английския крайбрежен град. Друг пациент със същия страх откри преживяване, което бе много
по-лично.
Когато Гери се бе отпуснал напълно, ми каза, че вижда две сцени на битки в океана. Казах му да
започне е една от тях.
- Аз съм във водата. Ръката ми е отрязана и потъвам. В битката преминах покрай корпуса на
кораба. Остро парче дърво ми отряза ръката под лакътя. Корабът ме удари и започнах да потъвам.
Опитвам се да се издигна нагоре, но губя кръв и водата е червена. Наоколо са твърде заети да се
сражават, за да се притесняват за мен. Продължавам да викам, но не ме чуват при тази канонада. Не
искам да умра. Дори още не съм се оженил. Не искам да се удавя.
- Как се казваш?
- И. Дж. Джонсън. Аз съм от колониите... Ню Джърси. На кораба съм от половин година.
Преследвахме английски кораби с припаси. Заловихме и ограбихме три от тях. Но попаднахме в капан
заедно с другия кораб, който плува с нас. Те са по-добре въоръжени от нас и са по-добре подготвени.
Но ние ще покажем на англичаните на какво сме способни. Ще запомнят тази битка за цял живот! Но
аз не мога... твърде късно е. И за какво? За какво е всичко това?
Гери прекъсва мъката на И. Дж. Джонсън, за да каже, че пред очите му изниква друга сцена.
- Аз съм центурион по време на Римската империя. Има брожения извън страната. Маршируваме
на север през горите на Галия, за да се сражаваме е варварите. Те нямат никакъв шанс срещу нас с
нашите превъзходни оръжия и брони. Ние сме непобедими и аз ще се върна като победител у дома при
жена си.
Сега сме тръгнали на поход на юг. Качваме се на военни галери, които ще ни отведат в Сицилия,
а след това нататък към Африка... Картаген. Отново ще се сражаваме и ще победим. Ние винаги
побеждаваме. Отиваме към брега... попадаме в засада и аз съм заловен. О, не! Окован съм във вериги...
колко унизително. Римски войници да се провалят! Непростимо!
Намирам се в галера, окован за весло. Влизаме в битка с много кораби. Свалят веригите ни и сме
принудени да се сражаваме, защото врагът е твърде близо. Точно когато се каня да скоча от галерата в
друг кораб, ме удрят по рамото и падам във водата между двата кораба. Все още съм жив, но съм
премазан. Господи, давя се. Не искам да се удавя... не отново. Отварям уста и се гмуркам надолу към
дъното колкото мога по-бързо. О, водата нахлу в дробовете ми. Трябва да го направя бързо; излишно е
да се мъча повече. Гледайки надолу, виждам как тялото ми се носи по водата... то е мъртво.
И в двата живота Гери говореше за хората, които обича и че иска да се върне при тях, докато
беше жив, а също и малко след смъртта си. Сякаш бе изучил техниките да се дави колкото е възможно
по-бързо, но носеше ужасът от преживяното от живот в живот и никак не е чудно, че сега се
страхуваше от водата.
Стимулирането на всяка от сцените или комбинация от тях може да отприщи спомени, които се
свързани със страха. Уханието на роза може да извика травмиращ спомен и да се освободи
безпокойство, явно несвързано с цветята, или дори да инициира ирационален страх към цветята.
Звукът от свирката на влак може да възбуди голямо вътрешно вълнение. Допира до копринена дреха
или вкусът на лимон може да отвори рани от миналото.
Преди няколко години при мен дойде възрастен мъж с оплакването, че в главата му постоянно се
върти една и съща мелодия. Просто нямал покой. Ден и нощ, където и да отидел, рефренът се въртял в
мозъка му, докато накрая решил да потърси помощ. При регресията този мъж, който ще нарека
Джексън, се върна в живота си на концертиращ пианист в средата на XIX век в Германия. Любимото
му парче, което изпълнявал най-често, било концерт за пиано N 22 в ми бемол от Моцарт.
Съществуваше натрапчива прилика между съвременната песен и концерта на Моцарт, но връзката
беше много повече от това.

В онзи живот Джексън притежавал сприхав характер, а съпругата му не се отнасяла с разбиране

към таланта му и постоянната му нужда да работи. Един ден тя прекъснала упражненията му няколко
пъти. Същата вечер го направила отново, докато свирел Моцарт, и той скочил от пианото и я удушил.
Оттогава страхът на Джексън да не бъде обвинен в убийство се асоциирал с концерта на Моцарт или с
мелодия, която напомня на него.
Място, име, дата, дума или човек могат да задвижат страх, ако имат някаква връзка с
първоначален силен стрес. Много хора са идвали при мен със страх от височини, насекоми, тъмнина и
ред други, надявайки се да стигнат до първоизточника им в миналото. Много често успяват.
Реджи дойде за регресия заради страха от змии, който често се среща при хората. Обаче в неговия
случай страхът бе толкова силен, че сериозно спъваше способността му да действа. Пред него се
разкри сцена в пещера, която бе непрогледно тъмна. Като красиво чернокосо момиче на седемнайсет
години той стоеше посред стотици отровни змии. Момичето бе избрано от племето за
жертвоприношение на боговете. Въпреки че бе ужасена, тя нямаше към кого да се обърне за помощ. За
секунди змиите нахапаха момичето и то падна на пода, умирайки. Интересното е, че когато я попитах
дали жертвоприношението е умилостивило боговете, отвърна утвърдително.
Всички знаем как страхът ограничава живота, като ни отклонява от полезни занимания и ни
пречи да реагираме положително в много ситуации. Дали ще е страх от вода или летящи обекти, или
от провал, той парализира способността ни да поемаме риск, която е толкова необходима в живота.
Страхът от отказ или неодобрение приковава много хора към стари шаблони, които изглеждат
безопасни, макар и да са болезнени.
Фройд смята, че фобиите, които си създаваме, служат за прикритие на дори още по-големи
страхове, всички от които са свързани с неразрешими едипови комплекси. Подобна интерпретация е
твърде ограничаваща, защото има много причини за страха, само някои от които са свързани с
отношенията родител - дете. Истина е, че някои страхове са създадени, за да се избегне ангажирането с
нещо или поемането на риск, но дори подобна тактика трябва да бъде проследена до случая, в който
индивидът се е научил да избяга от нещо на всяка цена.
Някои хора използват страховете си, за да манипулират останалите, носейки ги като емблема, за
да привлекат внимание и покровителство. Но повечето от нас изпитват силно желание да се освободят
от страха. Понякога само един сеанс на регресия се оказва достатъчен, за да се разкрие причината,
докато за други се изискват комбинации от терапевтични методи и търпелива работа в редица сеанси.
Следващият списък представя някои често срещани страхове, които могат да бъдат разрешени
чрез регресия в минал живот. Списъкът е доста обширен, но в никакъв случай не е изчерпателен.
акрофобия - височина
аилурофобия - котки
аиктиофобия - остри предмети
алгофобия - болка
андрофобия - мъже
антофобия - цветя
антрофобия - други хора
апифобия - пчели
аквафобия - вода
аутофобия - самота, изолация
 авиофобия - летене
белопофобия - игли
бронтофобия - гръмотевици
категотофобия - осмиване
коитофобия - сексуално общуване
клаустрофобия - затворени пространства
кинофобия - кучета
ентомофобия - насекоми
екуинофобия - коне
гинефобия - жени
хемартофобия - извършване на грешка
херпетофобия - гущери, влечуги, пълзящи животни
мелисофобия - пчели
мизофобия - мръсотия, микроби
некрофобия - мъртви
никотофобия - тъмнина
охлофобия - тълпи
офидиофобия - змии
патофобия - болест
пирофобия - огън
ситофобия - хранене
тафофобия - да бъде погребан жив
танатофобия - от смъртта
ксенофобия - непознати
зоофобия - животни
Структурираният хипнотичен сеанс е много ефективен при подобни страхове. За повечето хора е
необходимо да се включат два елемента – регресия до инцидента - причинител на страха, и промяна в
поведението с цел да се усвоят нови модели на реагиране на задвижващия механизъм. Най-общо
ирационалният аспект на страха трябва да бъде разпознат и отхвърлен. Малцина се освобождават от
страховете си единствено с регресия. В необичайния случай на Хелън - скърбящата вдовица от Първа
глава, дори не бе необходимо да се стига до корените на проблема; освобождаването от отрицателната
нагласа и депресията бе постигнато просто чрез припомняне на щастливия безметежен живот в друго
прераждане.
Регресиите често извикват сцени от примитивни култури, което означава, че страховете в нас
обикновено са с древен произход. Алис винаги бе страдала от фобия, която й пречи да минава под
мостове, да се разхожда по хълмове или да се качва по стълби. По време на регресия Алис си
припомни сцена, в която тя е част от ритуал за жертвоприношение. Трябвало е да скочи от висока
скала.
Преживяването на регресията никак не бе приятно за Алис и тя се стараеше да избегне края.
Когато най-после бе направила крачка във въздуха, не изпита усещането за падане. Пропускайки да
спомене как е падала надолу и се е разбила върху скалите, тя се отдаде на подробно описание на тялото
си върху скалите. След като явно не бе в състояние дори при регресия да се изправи срещу
ужасяващото преживяване, смятах, че Алис ще трябва да се завръща многократно, за да преодолее
страха си от високо. Обаче след няколко седмици получих следното писмо от нея:

Регресия от 22 ноември 1978

Преди регресията не изпитвах страх, всъщност дори нямах нагласа за това, тъй като не бяхме
сигурни, че ще попадна точно в този момент от живота си. Бидейки за пръв път в регресия, аз нямах
никакви очаквания, абсолютно никакви. Просто се чувствах отпусната, изпълнена с доверие и
„отворена".
На скалата не изпитах съзнателен страх, дори когато стигнах до ръба. Изпитвах единствено
огромно притеснение, обърканост и хлад. Всъщност аз не си спомням как съм падала надолу и нито за
миг не изпитах гадното чувство, че летя, или паниката, която ме обзема винаги когато погледна от
високо. Нямам спомен за удара в земята, нито за болка, просто нищо. Просто направих тази крачка от
ръба на скалата и изпитах усещането за потъване в мрак (много краткотрайно чувство), а после
изпитах едно наистина красиво чувство - не на летене - а на красива светлина и топлота. Смятам, че
най-близко е сравнението с чувството при прегръдка, но без усещането за физическо докосване или
натиск. Просто не подлежи на описание. Цветовете, които ме обгръщаха, бяха предимно красиви
отсенки на златисто и розово, но най-силно беше впечатлението за светлина и топлота. Почувствах се
напълно отделена, емоционално и физически, от тялото на младото момиче в подножието на скалите.
Нямам спомен да съм чувала някаква музика.
Когато четири дни след регресията вървях по „Голдън гейт", знаех че мога да го направя!
Чувствах се свободна и щастлива! Когато минавах по секцията, където мостът е с парапет, не
погледнах надолу, но бях достатъчно близо до парапета, за да го докосна. Покрай мен профучаваха
коли и камиони и въпреки голямото движение не изпитах страх, нито онова гадно чувство. Само
безгранична свобода. В секцията от плътен бетон се надвесих надолу и погледнах към водата. Отново
нямаше страх. Очаквам скоро да започна да се разхождам още по-надалеч.
Смятам, че най-големият плюс на преживяването на смъртта е, че след регресията човек гледа на
себе си по нов начин. Вярвам, че новото е усещането - истинското усещане - за безсмъртие на
човешкото същество; и за голямата ценност на всеки от нас. Аз се почувствах емоционално освободена
и много спокойна след преживяването.

Случва се нещо наистина интересно, когато хората решат да направят всичко необходимо, за да
преодолеят физическия си страх. Решението да победиш страха поставя човека в ситуация, която
дотогава би му изглеждала като поемане на голям риск, но взелият твърдо решение е задвижен от
новия импулс и успява. Обръщайки поглед назад, той открива, че всъщност рискът е минимален или
почти отсъства. Това е откритие от огромно значение.
Дори още по-важно е преоткриването на вътрешната сила, която идва на мястото на страха.
Раздялата с физическия страх и усещането, че си станал по-силен и по-щастлив - тоест не си загубил
нищо ценно - правят човека способен да се освободи от по-реални страхове. Заплахите за оцеляването
на егото изискват по-лека съпротива и причиняват по-малък стрес в хората, които са отхвърлили
безпомощността си и са преоткрили силата си.

9
Никой не е самотен остров

Никой не е самотен остров, изцяло принадлежащ на себе си; всеки е част от материка,
част от главното; ако буца пръст бъде отнесена от морето, Европа ще се смали, сякаш това е
къщата на твой приятел, или твоята собствена; всяка човешка смърт ме накърнява, защото
човечеството е част от мен; следователно не ми е дадено да знам за кого бие камбаната; тя бие
за мен.
ДЖОН ДОН, „молитвено"

Когато бил на три години, Стивън няколко пъти споменавал, че е бил в градината, въпреки че
семейството му няма градина и родителите му нямат представа за какво говори. Постепенно престанал
да говори за това. На осем години майка му го доведе при мен за консултация. Беше развил
свръхвъзбудимост и имаше проблеми - нощно напикаване, сомнамбулизъм и кошмари.
Въпреки че свръхвъзбудимостта може да бъде причинена от множество фактори, сред които
безсистемно наказване, реакция към храни или пристрастяване към дадена храна, дори реакция към
лекарство, изглежда, в повечето случаи е свързана с влиянието на минал живот. По-точно, личните
взаимоотношения от настоящето отприщват спомени, които причиняват поведение на
свръхвъзбудимост. Тъй като при Стивън симптомите бяха комплексни, реших, че затрудненията
вероятно се коренят в миналото.
Децата са много възприемчиви към хипнозата, тъй като при тях липсва бариерата на
подозрението и страха, и вече бях прилагал успешно регресията за отстраняване или намаляване на
свръхвъзбудимостта. Никак не се изненадах, когато само след кратко встъпление лицевите мускули на
Стивън се отпуснаха, дишането му се забави и цялото му тяло изглеждаше отпуснато.
Казах му да си представи, че пътува с машина на времето назад в миналото, в неговото минало,
внушавах му, че той може да почувства, че наистина е в сцената, която се разгръща около него. Стивън
с готовност заразказва за своето раждане, споменавайки колко студен му се е сторил светът, в който е
навлязъл, и колко е шумно наоколо. Оплакваше се от ярката светлина и грубия допир, но все пак тези
коментари бяха нещо обикновено и нямах чувството, че раждането му е било дотолкова трудно, че да
причини някаква травма, свързана със сегашното му поведение.
Помолих Стивън да се върне обратно в неговата машина на времето и да отпътува към
по-далечно време и място, когато е имал друго тяло, а хората може би са изглеждали и говорели
различно от сега. Следващата му спирка беше Шотландия.
- Нещо не е наред с мен - бавно изрече Стивън, мръщейки се. - Имам чувството, че съм превит на
две. Но градината е толкова красива и ухае толкова хубаво.
Исках да разбера какво ухае толкова хубаво.
- Мирише на кожа - каза Стивън. - Кожа и всичко, с което я обработват, за да стане здрава.
Бащата на Стивън щавеше кожи и правеше кожени облекла и принадлежности за коне. Градината
беше до магазина, който той делеше с търговец на дрехи. Когато го попитах за името на мястото, то ми
прозвуча „Килинг" и го попитах кой кого убива.
- Не! Килин! - поправи ме Стивън. - Килин на езерото - говорът му придоби шотландски акцент.
Струваше ми се невероятно едно осемгодишно американче да говори по подобен начин. Попитах го за
езерото.
- Голяма площ вода. Ние живеем край нея. През лятото е красиво, но през зимата е ужасно.
Тогава не растат цветя.
Очевидно цветята бяха важни за Стивън в миналата му инкарнапия, носеха му красота и
спокойствие в това, както изглеждаше, ограничено и тъжно съществуване. Ден след ден той стоеше
сам в градината, отвеждан там от баща си. През зимата неговият свят бе безсмислен, ограничен в
атмосферата на магазина за кожи. Живееха в задната част на магазина в тесни стаички, но конфликтите
в семейството създаваха атмосфера на емоционална изолация. За разлика от останалите, Стивън не
можеше да избяга от тази обстановка заради недъга си. Когато го разпитвах за всеки член на
семейството, той неизменно повтаряше, че го пренебрегват, защото е бреме, когато наоколо има
толкова работа.
Когато излезе от хипноза, погледът на Стивън бе все така далечен. Той ми каза:
- Майка ми беше баща в онзи живот, а баща ми сестра.
Това е толкова странно!
- Защо казваш това, Стивън?
На лицето му се изписа объркване. Очевидно нямаше подходящ модел, в който да помести
информацията. Но Стивън бе надникнал в миналото и така си бе отговорил на най-притискащите го
въпроси от настоящето. Препоръките ми към майка му бяха много прости: да заобиколи Стивън с
цветя и растения, да поощрява независимостта му и да го обгради с любов и внимание. Интересна бе
реакцията й, когато прослуша записа от регресията:
- Винаги съм изпитвала странно чувство, когато помириша кожа.
Тя призна, че имала склонност да се отнася към сина си едновременно покровителствено и с
нелогично нетърпение, което явно се дължеше на останки от миналото им съжителстване.
Месец по-късно Стивън беше друг човек. Всъщност бе проявил такъв интерес към растенията, че
изчиташе всяка книга на тази тема. Свръхвъзбудимостта му постепенно отмина.
Може да се каже, че всички ние се повлияваме едновременно положително и отрицателно от
връзките си в миналите животи. Тъй като сме съвкупност от всичко, което сме преживели, естествено
е да сме повлияни от предишните ни взаимоотношения, въпреки че рядко го разбираме със съзнанието
си, което има склонност да се концентрира само върху една времева реалност. Метафизичните
принципи на родството и привличането осигуряват условието взаимоотношенията никога да не
свършат, въпреки че могат постоянно да се променят и видоизменят. Връзките са вечни.
Всъщност как възникват взаимоотношенията? Първоначално те се създават, за да задоволят
физическа или психична необходимост. Нашите мисли днес създават връзките ни в бъдеще. Често
взаимоотношенията на по-високо ниво служат не толкова за задоволяване на някаква нужда, колкото
отразяват това, което сме ние самите. Така взаимоотношенията възникват и се развиват в различни
линии според нашите променящи се нужди и развитието на личността ни.
Ние се променяме непрекъснато и много връзки в настоящия живот са нови. Усещаме новостта
на връзките; чувстваме изграждането на едни и отдръпването на други. Но определен процент от
сегашните ни връзки са стари - някои много стари и все още развиващи се.
Джош и Джейсън са еднояйчни близнаци и толкова си приличат, че дори хората, които ги
познават добре, се затрудняват да ги различат. В два отделни сеанса, без да знаят какво си е припомнил
всеки от тях, близнаците разкриха множество минали животи, които бяха преживели заедно, и
подробностите от спомените им съвпадаха. Бяха отглеждали заедно камили в африканската пустиня;
бяха работили рамо до рамо като дърводелци в раннохристиянската епоха; бяха пасли стада в голата
тундра на Азия; бяха се крили от нахлуващата армия на Наполеон; бяха прекосили американските
равнини в търсене на плодородна земя. В повече от дузина живота съдбите им се преплитаха в
различни роли - като майка и син, майка и дъщеря, а най-често като братя. В един от миналите си
животи бяха учител и ученик в древния Рим. Отново и отново енергиите им се привличаха, за да се
осъществят основни нужди на тяхното израстване, давайки им възможност да се развиват и адаптират
по-добре към предизвикателствата на земния план.
Двама души могат да преминат през много видове връзки, докато се срещат в един или друг
живот. Сред голямото разнообразие от варианти връзките могат да се изразят в една или всички от
изброените възможности:
1. Родител - дете
2. Роднини
3. Любовници
4. Родственици
5. Бизнеспартньори
6. Учител - ученик
7. Брачни партньори
Когато дадена връзка е много стара, хората могат да изпитват чувства на силно привличане или
на антагонизъм, но никога не са неутрални един към друг. Всъщност може да съществува
едновременно привличане и отблъскване, което да причини голямо объркване на чувствата.
Споменатите вече брачни партньори, които се подложиха на регресия, изпитваха силно желание да са
заедно, но пренасяха през много прераждания старото си съперничество от живота им на учени в
Атлантида, което бе препятствие за настоящето им щастие.
В друг случай на силни, но объркани чувства една 36-годишна жена ми описа драматичните си
взаимоотношения с единия си син; въпреки силната им връзка той бил крайно непокорен, а тя
изпитвала непоносима вина, когато се опитвала да го накаже.
При регресия жената попадна в живота си на мъж - роб, който участваше в построяването на
огромен подземен затвор близо до Кайро. Този 70-годишен мъж, с деформирани ръце на ковач, беше
част от „веригата" - група, които с въжета, завързани през кръста им, теглеха огромни каменни блокове
и ги спускаха надолу в миньорска шахта, където ги използваха за укрепване на подземната
конструкция. Въпреки че беше роб, мъжът бе изпълнен със срам, задето участва в изграждането на
това, което наричаше „ужасния таен град на злото, помийна яма за хора".
- Познаваш ли някого в този затвор? - попитах аз. На лицето „му"се изписа голяма мъка.
По-големият ми брат Исак е там долу. Ще ми се да беше умрял. Не знам как още е жив… Това е
един вид упоритост, предполагам. Ужасно ми е тежко да го виждам.
- Как е попаднал там?
- Заловиха ни пияни по време на уличен скандал и той уби представител на властта, който ме бе
нападнал. Ако не беше го направил щях да съм мъртъв.
- И от тогава се чувстваш задължен?
- Да. По някакъв начин знам, че за него е важно да ме вижда. Нямам представа защо продължава
да се бори. Когато умре, и аз ще умра. Надявам се да е скоро.
След регресията жената ми каза, че е разпознала в по-възрастния си брат сегашния си син и беше
лесно да разбере нейното чувство за вина и непокорството на сина си.
Чрез регресиите в минали прераждания ние разбираме, че съпреживяваме живота си с
определени хора толкова често колкото пожелаем. Това може да е някоя отделна личност или
по-голяма група, събрана с определена цел. Често се събират хора, които ги свързва недовършена
работа.
Бет дойде при мен, за да й помогна да отслабне. Първо установихме специална система за
хранене, но в един момент решихме да проучим миналите й прераждания, за да открием откъде е
тръгнал с проблема с наднорменото й тегло. Пред Бет се разкри сцена, в която тя седеше на скамейка в
методистка църква.
- Казвам се Сара и съм на 15 години. Джонатан е седнал пред мен. Той се обръща и ме поглежда с
крайчеца на окото си. Той е на 17. Носи риза от груб памучен плат и ботуши. Когато ме поглежда аз се
изчервявам. Той е с широки рамене, приятна усмивка и толкова красив.
- Коя е рождената ти дата, Сара?
- Втори юни 1742. Толкова красиви очи.
Прекъснах младото момиче и я помолих да се придвижим напред във времето в деня на сватбата
й.
- Ние сме навън под дърветата. Малката ми сестра току-що ми даде някакви цветя. Джонатан ме
прегърна през раменете. Изглежда толкова смешно в костюм... яката му е висока на тила. Изглежда
глупаво, но е красив. Толкова съм щастлива. Церемонията свърши и сега сме в каруцата и се каним да
заминем някъде. Тези широки рамене изглеждат толкова добре…
- Сара, придвижи се една година напред и ми разкажи живота си.
- Не смятам, че ме обича толкова колкото го обичам аз. Винаги изглежда така, сякаш мисли за
някой друг. Работи много на полето, дори след мръкване, така поне ми казва. Извръща се от мен в
леглото. Не знам какво да правя. Ще родя дете от него и той се вълнува от бебето, но не и от мен.
- Спри се на раждането на бебето. – предложих аз.
Бет започна да плаче неудържимо.
- Той ме напуска. Просто ще си отиде. Така силно желаеше това бебе, но нашия син умря няколко
дни след раждането. (Бет продължава да плаче) Джонатан си е намерил друга, но не иска да ми го
каже. Държи се студено. Аз го викам, протягам ръце към него, но той продължава да се отдалечава.
Няма да го видя вече. О, Джонатан, какво ще правя без теб?
- Вече си възрастна Сара. – казах й аз. Плачът най-после престана.
- Той не се върна. Сама съм. Всички дни си приличат. Сега съм на 47 и умирам. Коленете ми са
болни и не мога да се изправям. Опитвам се да се влача по земята, за да се прибера вътре. Искам да го
видя още веднъж. Умирам от глад, но съм твърде слаба, за да се изхранвам. Колко ми се иска да умра.
Вече не усещам краката си. Нищо няма смисъл… болката отминава… Всичко наоколо е светло.
Мъката ми по Джонатан изчезва. Все още не знам защо ме напусна, но сега това няма значение.
- Като духовно същество имаш ли желание да погледнеш към другите си животи и да видиш дали
си била с Джонатан и друг път?
- В Гърция – аз бях мъж, а той жена. В Египет – отново аз съм мъж, двамата работим заедно като
лечители. В Атлантида – аз бях жена, а той мъж, инженер, който се занимава с нещо много техническо,
което не разбирам. Нещо свързано със светлината. Бяхме любовници, винаги заедно. Той се казваше
Арам, а аз Алана. Били сме заедно и преди, но не мога да видя всичко.
Няколко седмици след този покъртителен сеанс Бет ми се обади, за да ми каже какво й се е
случило:
- Както знаете, трябваше да присъствам на конференция миналия уикенд - започна тя. - Имаше
занимания по медитация и по време на вчерашния сеанс в мозъка ми нахлу предишната мъка, която
изпитвах по Джонатан. Отново преживях чувството, че ме напуска. Един глас в мозъка ми повтаряше:
„Джонатан, върни се, върни се!" И цялата болка се надигна в мен както по време на регресията. След
медитацията групата си почиваше и много хора обикаляха около мен, но аз все още бях в своя отминал
свят. Тогава някой ме заговори. Вдигнах поглед и видях красив мъж да гледа надолу към мен. Той
каза: „Стоях в другия край на залата. Не знам защо, но почувствах, че трябва да дойда при вас колкото
е възможно по-бързо." Това беше Джонатан.
Във всички случаи, когато се събираме отново с хора от минал живот, решението е наше.
Регресията не оставя съмнение в това: ние решаваме и това решение е взаимно. Също става ясно, че
взаимоотношенията продължават извън физическата обвивка в една извънвремева реалност, когато
ние развиваме друга част от многоизмерната си същност. Хората, които са изследвали
взаимоотношенията си по време на регресия, стигат до неизбежното заключение: раздялата е илюзия.
Когато осъзнаем, че нашите сетива често ни дават изопачено и ограничено понятие за
реалността, ние се отваряме за знанието, че сме нещо повече от физическо тяло, че във всички нас
съществува вечно качество, което се преплита с безсмъртната същност на останалите. Вечният Аз се
развива и израства през различни периоди от време, в различна среда, като необходимостта от други
хора винаги се усеща силно.
Взаимоотношенията са енергийна хармония или дисхармония. Ако се замислим над факта, че
проблемните връзки са ни помогнали да израснем също толкова, колкото и приятните, лесно ще
разберем, че взаимоотношенията са енергийно взаимодействие. Някои са хармонични, а други са
изпълнени с предизвикателство и конфликт. Ние усещаме тази истина, когато се докоснем до
нефизическите елементи на нашата същност.
Ани дойде в Съвета по алтернативна терапия, защото бе попаднала в капана на изпълнен с любов
и омраза триъгълник със съпруга си Джеф и шестгодишната им дъщеря Джоди. Тримата бяха оплетени
в паяжината на ревност, очаквания и разочарования, което правеше живота им нещастен. При
регресията Ани се видя като момиче, работещо в бар в малък град в Канзас. Името й беше Мари
Съливан, а датата- 14 март 1849.
Мари бе разтревожена заради по-младата си сестра. Ейми бе на горния етаж със собственика на
пивницата Робърт Макгълън. (По-късно стана ясно, че Ейми е настоящата дъщеря на Ан - Джоди, а
Робърт сега е съпругът й Джеф.)
- Как я карате тримата? - попитах Мари.
- В момента не много добре. Това е отвратителен живот и Ейми също е въвлечена в него. Робърт
се опитва да представи нещата много по-блестящи, отколкото са в действителност. Да си момиче в бар
е деградиращо. Не стига, че аз трябва да го върша, ами Ейми си мисли, че е влюбена в Робърт и не
мога да я вразумя.
- На колко години е Ейми?
- На четиринайсет, а Робърт е на двайсет и седем. Той не се интересува от нея, само се преструва,
за да я накара да работи тук. Искам да се кача горе, но се страхувам от това, което мога да видя.
- Ти била ли си влюбена в Робърт?
- Обичах го в началото и си мислех, че и той ме обича. Но съм видяла толкова много жени да
идват и си отиват от това място, затова че съм убедена, че и с Ейми ще се случи същото.
Внезапно Мари пристъпва към действие и се качва горе с бутилка. Следва сбиване, при което тя
удря Робърт с бутилката, и той я удря, но Ейми смята, че всичко става по вина на Мари. Отчаяна, Мари
напуска Канзас и прекосява страната, като накрая стига до Сан Франциско и там си намира работа в
пекарница. Пише на Ейми, но получава от нея само няколко писма. Мари се омъжва за човек на име
Майкъл.
Ейми забременява и отива при Мари в Сан Франциско, а когато бебето се ражда, го оставя на
сестра си и зет си.
- Научи ли какво се е случило с Робърт? - попитах аз.
- Не, и не ме интересува - категорично отвърна Мари.
В настоящия им живот като семейство тези трима души имат още една възможност да подобрят
качеството на взаимоотношенията си. Регресията на Ани им даде прозрения, които могат да ги
насочват в един общ градивен процес.
В най-дълбок личен план множеството от нашите минали животи взаимодействат един с друг,
превръщайки ни в личности с многостранни взаимоотношения. Всичките минали превъплъщения на
Аза и начинът, по който те са действали и взаимодействали един с друг, създават фокуса на
настоящата личност. Към това се добавят взаимоотношенията ни с други индивидуалности в
преражданията ни и колективната енергия, пораждаща се от активността на различните групи от
личности, с които пътуваме през времето.
Когато разглеждаме нещата в по-широк мащаб, откриваме, че взаимоотношенията между
нациите в мир и във война се базират на миналия им съвместен опит в различни времеви рамки. По
такъв начин връзките, в които участваме в целия времеви континуум, не са просто прояви на
персонална или междуличностна активност, а чрез различните въплъщения на нашия Аз се разширяват
в комплексни взаимоотношения между нациите.
Връзката винаги се основава на взаимно съгласие. Образно казано, договорът е написан и
подписан. Вътрешният ни усет ни подсказва, че приобщаването ще удовлетвори някакви наши
потребности, най-важната от които е възможността за духовно израстване. Това е личностно
взаимодействие, което ни помага да си създадем представа за самите нас. Бихме искали да смятаме, че
в различните си връзки сме тези, за които се мислим, но реалистично казано, често действаме според
представата, която мислим, че другите имат за нас.
Конфронтацията във взаимоотношенията е необходима. За да научим уроците си и да
израснем, конфронтацията и предизвикателството трябва да присъстват във връзките ни. Много
регресии потвърждават това твърдеше. Някои хора обаче носят в себе си емоционалната травма от
сблъсъка, без да осъзнават духовния урок, който са получили. Важно е във всички безизходни
ситуации, във всички трудни моменти при общуването ни с други хора да търсим духовната поука.
Това неутрализира отрицателната енергия, която може да пренасяме като излишен товар от един
живот в следващия.
Неуспехът във взаимоотношенията е необходим, за да ни разтърси и да ни помогне да разберем
по-пълно мястото си в схемата на нещата. Точно както погрешните отговори при изпит ни учат повече
от правилните, незадоволителният отклик във взаимоотношенията ни казва повече - естествено, ако
разберем духовното послание. На повърхностно ниво никой от нас не обича да се проваля в нищо,
независимо дали е изпит или брак.
Регресиите в минал живот ни помагат да разберем духовното послание на трудните връзки, чиято
енергия сме пренесли в сегашната времева рамка. Докосването до първоизточника на
взаимоотношенията ни помага да видим ситуацията отстрани и да изключим емоциите. Без значение
дали връзката в миналото е била гладка или проблемна, ние израстваме, защото всички видове съюзи
разширяват съзнанието ни, което води до обогатяване на взаимоотношенията.
Като приемаме предизвикателството, което ни дават различните връзки, ние все повече се
доближаваме към безусловната любов. За някои този процес е бавен и тежък - необходими са
множество сблъсъци с едни и същи хора, докато при хората, които са разбрали принципите на
противоборството, процесът е по-бърз. Добрите взаимоотношения не се постигат изведнъж. Те трябва
да се развиват с постоянство и търпение най-често по време на няколко живота.
Когато връзките в настоящето са особено бурни или необичайно хармонични, със сигурност се
коренят в миналото. Такъв бе случаят със стотици мои пациенти, с които работих специално върху
проблемите им във взаимоотношенията. Най-често проблемът е между съпруг и съпруга, но все повече
родители искат да разберат, защо изпитват едни или други смущаващи чувства към децата си, а децата
се надяват да открият какво им пречи да контактуват по-добре с родителите си. В повечето случаи
откриваме стари проблеми, изразени по нов начин.
Всеки живот осигурява дадени условия, които ни помагат да го преживеем. За нещастие повечето
от нас не се докосват до този потенциал и той остава неизползван, при което ние затлачваме нещата си
и не можем да излезем на пътя на хармонията и пълнотата. Няма отегчително повторение на един и
същ сценарий от един живот в друг. Душите може да са същите, но ролите и сценарият се променят, а
целта се видоизменя всеки път.
Любовта от пръв поглед се дължи на чувства от минал живот. Това е интуиция, която прониква
зад външния вид и разпознава едни по-раншни отношения, базиращи се на хармонията - време, когато
две енергии са се съчетали в една.
Въпреки, че любовта от пръв поглед се отнася към взаимоотношенията мъж-жена, това не е
единственият вид връзка, в която се изпитва моментално привличане. Душевното сродство може да се
открие във връзката брат и сестра, баща и син, племенница и леля, двама близки приятели и така
нататък. Сексуалният компонент съвсем не е задължителен.
Единственият критерий за сродни души е двамата да са настроени хармонично един към друг на
всички нива, така че съзнателно и несъзнателно да откликват на нуждите си и да се разбират без думи.
Това е едно обединение на душите, едно извисено съчетаване на енергиите, носещо пълнота и свобода.
Двамата се наслаждават на връзката си, излъчваща безусловна любов и опрощение.
Сродните души са две тясно свързани енергийни честоти, вибриращи едновременно. Те могат да
вибрират заедно през вековете във или извън физическо тяло и единствено физическата смърт може
временно да причини тъга у този, който е останал след другия. Дори тогава вътрешното знание за
близост превъзмогва мъката от физическата раздяла.
Някои хора се опитват да отгатнат коя е половинката им и са убедени, че ще я разпознаят по
някакъв списък с отличителни черти. Просто това не е начинът. При мен идват хора, които искат да
намерят отговора чрез регресията в минал живот. Понякога това дава резултати, понякога се създава
объркване, но често се потвърждава фактът, че трябва да се включат фините ни тела, тоест висшето
измерение на нашата същност, и да разпознаят него или нея, когато се появят.
 Има няколко основни области на развитие, по които работим при взаимоотношенията си с
останалите; бихме могли да ги наречем проблемни теми. Ние концентрираме енергиите си и се
стремим съвместно да развием конкретна опитност, но често са ни необходими поредица от животи, за
да се усъвършенстваме в дадената област. Тези теми, върху които работим поотделно или заедно, са:
1. Творческо-духовно развитие.
2. Емоционално развитие.
3. Умствено развитие.
4. Физическо развитие.
5. Сексуално развитие.
Въпреки че до известна степен работим върху творческо-духовното си развитие във всеки наш
живот, то не винаги е основната тема. Взаимоотношенията ни дават най-добрите възможности за
развитие на творческо-духовния ни потенциал, независимо дали той е основна тема в даден живот.
Вселенският закон за привличането подкрепя творческо-духовното развитие, като действа двупосочно
- ние привличаме към себе си както души от минали инкарнации, които стимулират нашата
индивидуалност, така и души, които активно я рушат.
Нищо не подтиква хората така силно към израстване, както осъзнаването на бариерите и
усилията, които трябва да положат за преодоляването им. Всъщност един от индикаторите за духовно
еволюиране е броя на различните и разнообразни личности, които привличаме към себе си. Човек,
който се огледа наоколо и открие, че почти всички хора около него си приличат, работи изключително
върху една определена проблемна тема. Регресията в миналото разкрива моделите, които следваме, и
ни помага да видим по-ясно насоките, по които трябва да се движим съзнателно. Знанието върху коя
тема работим ни дава свободата да я завършим и да се придвижим напред.
Емоционалното развитие изглежда е преобладаващата проблемна тема в днешния свят. То дава
обяснение за голямата дисхармония между хората и нациите и показва недоразвитото ниво, на което се
намира човечеството. Ако сравним израстването на човечеството с порастването на индивида, можем
да видим как емоционалността и егоизма, присъщи на ранната детска възраст, се проявяват в по-голям
мащаб между индивидите и обществата. Стотици, дори хиляди години ще бъдат нужни, за да
преминем в зрялата фаза на развитие, където детинското поведение ще бъде заменено с търпение и
любов.
Докато творческо-духовното начало е най-напредничавата линия на развитие - което се показва с
примера на личности като Иисус Христос и Буда - емоционалното развитие представлява
препъни-камъкът на човечеството. За някои хора са необходими много животи, за да го преодолеят.
Тъй като категорията време не е валидна за вселената, то не съществуват ограничения във времето за
постигането на напредък. Но, както твърди Буда, всеки, независимо от своя темп, стига до огрения от
слънце планински връх. Трябва някак да се достигне до прозрението, което да ускори ненужно бавното
изкачване (по човешките стандарти). Регресията ни осигурява оръдие за тази цел.
Някои хора са изненадани и разочаровани, когато при регресията открият, че миналият им живот
почти не се отличава от настоящия - живот, който се характеризира от ревност, подозрителност, гняв,
разочарование, негодувание и страх. Тази емоционална гама най-често се идентифицира при регресия,
тъй като това е колективното ниво на развитие на човечеството от началото на времето до
съвременността.
Моят опит доказва, че душите се инкарнират първо в примитивните общества и еволюират,
преминавайки през все по-сложни социални структури, докато се почувстват готови да развият
емоционалността си на по-високо ниво. Досега никой от подложилите се на регресия не е казал, че
настоящият му живот е първи. Всъщност много хора успяват да посочат поне две дузини предишни
инкарнации, а други говорят за над сто! Неизменно тези първи сблъсъци на душата със земния план,
независимо дачи в праисторически времена или в по-ново време, стават в неразвитите култури, където
емоционалното изразяване обикновено е свързано с физическото оцеляване.
Понякога душата изоставя емоционалното развитие в полза на интелектуалното, изчаквайки
по-подходящи условия за емоционално израстване. Например монашеският живот на брат Тимотей е
съсредоточен изключително върху менталното и духовното развитие.
При някои индивиди менталното развитие може да действа като възпиращ механизъм - като
средство да се изолираш от сферата на емоциите. Често такива хора действат като компютри,
чувствата им са осакатени или липсват, защото житейският им опит е показал, че да изразяваш чувства
е неприемливо. В миналите си инкарнации те са взаимодействали с хора, които са осакатили малкото
чувства, които са разкрили, така че оцеляването им ги е принудило да се откажат от емоциите оттам
нататък.
Когато менталното израстване чрез взаимоотношенията с другите е средство за оцеляване, а не
съзнателен избор на душата за растеж на опитностите, води до нещастие и често до самота. Такъв тип
личности откриват, че много хора от миналото все още се опитват да потиснат емоционалната им
същност. Регресията изяснява това и показва на индивида как да се справи емоционално с тези
личности от миналото.
Моят пациент Джак, някога живял като брат Тимотей, си припомни по-късен живот, който
невероятно напомняше на монашеския, но беше допълнен от емоционално напрегнати семейни
отношения. В края на XIX век той беше пастор, тясно свързан с Йейлския университет. Образован и
интелигентен човек, той се отнасяше към семейството си строго моралистично, а дъщеря му бе
забременяла извънбрачно.
- Имах големи недоразумения с по-голямата ми дъщеря. Сега не се чувствам особено щастлив,
защото бях много строг с нея, и двете с майка й са ми сърдити. Но трябва да бъда твърд. Казах й да
постъпи както намери за добре и тя реши да задържи бебето, но за нещастие то умря.
- Не харесвах мъжа, с който излизаше дъщеря ми. Не зная каква трябва да е моята роля, но се
опитвам да съм й опора в скръбта от загубата. Както и да е, тя би трябвало да се приспособи към
Едгарсън и да се омъжи за него. Но изборът трябва да е неин; не мога повече да играя ролята на нейна
съвест. Загрижен съм за по-малката си дъщеря, която се стреми да подражава на сестра си. Трябва да
бъда честен и да си призная, че преценявам нещата от положението ми в общността...
Джек бе дошъл за консултация, защото се разбираше по-добре с тъща си отколкото със съпругата
си. От регресията стана ясно, че своенравната му дъщери е съпругата му в настоящия живот, а
тогавашната му съпруга сега е негова тъща. Още веднъж тези трима души имаха възможността да
разрешат заедно емоционалните си проблеми. С всяко следващо прераждане съществуваше все
по-малка възможност за бягство в интелектуалния аспект на живота.
Ако животът е посветен на физическото развитие, това се изразява в интензивни занимания с
тялото. Такива хора се занимават с бодибилдинг, през целия си живот са ангажирани със спорта или
избират кариерата на фотомодел. Дори прекомерната зависимост от сетивата е признак, че човек е
акцентирал на физическото развитие. Например ако човек много обича музиката, причината може да е,
че тя стимулира слуха му, което е сигнал за работа върху физическата същност. От друга страна,
музиката може да бъде средство за развитието на емоционалната или творческо-духовната същност.
Често пъти регресията разкрива коя е истинската причина.
Регресията на хора с проблеми в теглото разкрива неправилно отношение към физическото тяло
и склонност да привличат други, които са изправени прел същия проблем. Излишните килограми са
признак, че личността отделя голямо внимание на емоционалната тема и е пренебрегнала физическото
състояние. Сцените на пад и лишения в минал живот често показват пренебрегване на физическите
нужди.
Честата смяна на пола ни помага да поддържаме сексуален баланс през дългата поредица от
прераждания. Обаче осъзнаването на пола може да бъде основна проблемна тема. В този случаи ние
ще сменяме ролите, бидейки прекомерно мъжествени или прекомерно женствени в един или в серия
животи. Дори избираме хомосексуалността, за да се концентрираме върху баланса между мъжкото и
женското начало, ако сме се идентифицирали твърде силно с един от половете в минали животи.
Взаимоотношенията от миналото ни дават шест възможности да разберем самите себе си.
Хората, с които пътуваме заедно през времето, могат да играят ролите на:
1. Отедало: Отражение на това, което сме, и докъде сме се придвижили във всички теми на
израстване, на принципа на сравнението и контраста.
2. Катализатор: Подтикват ни към търсенето на крайната цел.
3. Гид: Сочат ни пътя.
4. Съюзник: Действат като доверено лице, човек, с който можем да бъдем самите себе си.
5. Доставчик: Задоволяват нуждите ни
6. Учител: Съдействат за избистряне на „зрението".
Начинът, по който избираме нашите родители, илюстрира всички предварителни възможности за
взаимоотношения, защото ние знаем всичко за нашите предполагаеми родители, преди да ги изберем.
Когато сме в състояние на дух, ние сме способни да „проверим водата", преди да се гмурнем в нея.
Регресиите ни помагат да осъзнаем факта, че въпреки че всички аспекти на бъдещата ни личност се
взимат под внимание - пола, националността, средата, гените и историческите обстоятелства -
най-важни са взаимоотношенията, в които попадаме чрез избора на родителите. Нуждата да си с точно
определен индивид или група от хора е непреодолима. Изборът ни включва обстоятелствата и
връзките, които биха ни осигурили този вид израстване, към което се стремим.
Ако погледнем на Земята като на университет за духовно израстване, ние преминаваме от един
клас в друг, от една основна тема към следващата, само като овладеем познанията от даден клас. Ние
или се справяме и продължаваме нататък, или повтаряме класа с нови и познати съученици и учители.
Ние сме, които решаваме дали да преминем напред или не. Определени действия със сигурност могат
да ни задържат: егоизмьт, страхът, негативизмът, алчността и други подобни.
Отнемането на собствения или на чужд живот със сигурност ни заковава там, където сме
Самоубийството е като да напуснеш класа, преди да го завършиш. В училището на живота няма
политика на предимства, поощрения или специални случаи. Индивидуалната отговорност определя
времето за преместване напред. Понякога можем да потърсим помощ от духовните светове, но дори и
да получим съвет, крайното решение е наше - а играта се нарича предизвикателство.
Родителите не винаги са хората, с които бихме искали да живеем отново, но по-възрастен брат
или сестра, приятел на родителите или дори друго дете, което още не е родено. Въпросът е, че ние
търсим най-близкото възможно средство, за да достигнем до това, към което се стремим. Разбира се,
нашето крайно решение се базира на взаимното съгласие. Договорът е сключен чрез телепатична
връзка с родителите, преди да влезем в развиващия се зародиш. Понякога очевидно нуждата на
родителите от определена душа е по-силна от желанието на прераждащата се душа, но взаимното
съгласие все пак е един вид договор за раждане. Никой не се е преродил против собственото си
желание, нито пък може да се натрапи на родители, които не го желаят.
Факторите, обуславящи обединението на тези души, са взети под внимание: националността е
добър пример. Ние не бихме си избрали родители ескимоси, ако искаме да се родим в Чили или Южна
Африка, където ще имаме възможност да сме с най-подходящите хора, за да работим върху избраната
проблемна тема.
Генетичният компонент също е много важен. Например, дали искаме да сме продукт на
генетична верига, от която произлизат високи хора или хора с кафяви очи, или хора е масивни тела?
Дали трябва да разполагаме с интелект или не, със силни здрави тела или с различни степени на
недъгавост? Всички фактори са известни и взети под внимание и всички те са въпрос на избор. Нищо
не ни е натрапено.
Тъй като сме несъвършени и в състояние на дух, ние можем да сгрешим в нашите преценки и
избор. Може да изберем погрешен човек или да направим неправилен избор на някакво друго ниво.
Ако направим подобно откритие в първите месеци от живота, можем да напуснем тялото доста лесно
въпреки мъката, която причиняваме на родителите; ние наричаме това решение „смърт в кошчето".
Понякога позволяваме на бъдещата майка да поеме отговорността за решението и да направи аборт.
Душата не е унищожена в нито един от посочените случаи, тъй като енергията й съществува,
независимо че физическата форма е премахната. Всеки развален договор за взаимоотношения,
независимо дали чрез аборт, „смърт в кошчето" или развод и напускане на семейството, на някакво
ниво на съзнание е по взаимно съгласие, също както е бил в момента на установяването му.
Всички видове взаимоотношения започват и се прекратяват постепенно. Няма неочаквани
решения, а минава продължителен период от време, през който се обмислят предпоставките.
Раждането и смъртта представляват два периода, през които е очевиден процесът на вземането и
изпълняването на решенията и преценяването на важността на всички фактори.
Хората, които са изпадали в клинична смърт на операционната маса, описват чувствата си при
излизане от тялото и как след като обмислят всички фактори, се връщат във физическата форма, за да
довършат делата си. Влизането в зародиша следва същия модел - понякога минават много месеци,
докато се вземе окончателно решение.
Много субекти са описвали етапите на влизането и излизането от ново тяло, които очевидно
наподобяват на преминаването от будно в сънно състояние. Няколко индивида описаха процеса като
включване и изключване на радио. Както изглежда, твърдото решение да се остане в новото тяло се
взема едва след няколко месеца. Обща тенденция е душите, които търсят сигурност и са с
материалистично съзнание, да влизат в зародиша по-рано от „свободните души" (творчески личности,
философи, притежаващите интуиция).
Независимо в кой момент е влязла в новото тяло, душата имплантира целия си минал опит. В
началото новият ум има пълна представа за изминатия от душата път, но това свръхсетивно усещане
постепенно избледнява и личността се фокусира върху настоящето. Душата желае силно да преживее
спомените си, а родителите обикновено не поощряват фантазията на децата си, което, естествено,
задушава старите спомени - средата, от която се ражда въображението.
Необходимостта да постигнем хармония с миналото назрява, когато емоционалният товар
започне да пречи на изявите на личността в настоящата времева рамка. В регресия травмите от
миналото се преживяват отново и се освобождават. Проблемните връзки, които може да са част от
процеса на блокирането, се разпознават в сегашната времева рамка и при промяна на гледната ни точка
душите, които са били потискащ фактор в живота ни, се превръщат в оръдия за нашето израстване.
Взаимоотношенията винаги трябва да ни помагат да се обичаме повече и да поощряват духовното,
умственото и емоционалното израстване.
Душите, с които обичайно пътуваме през времето, са нашата духовна група. Тя може да е
съставена само от няколко същности, с които израстваме и преживяваме всеки етап от живота си, но
понякога духовната група може да бъде много голяма. Групата може да бъде политически елит,
какъвто е случаят с националните водачи. Например би звучало наивно, ако кажем, че случайността е
събрала Вашингтон, Джеферсън, Франклин, Адамс, Хамилтън и останалите създатели на
американската държава.
Вероятно най-убедителен е примерът в Конкорд, Масачузетс, от средата на XIX век. Малка група
от литературни гении, нарекли себе си кръга „Конкорд", написват едни от най-известните литературни
произведения в Америка.
Емерсън, Торо, Елкот, Хотърн са били близки в работата си и в личния си живот. Те често са
говорели за дълбокото разбирателство помежду им за възхищението си един от друг, заявявайки
неведнъж, че имат чувството, че са живели заедно и преди. Всички те са вярвали в прераждането и са
били убедени, че миналите животи влияят върху настоящето. Нарекли са своите разсъждения върху
прераждането трансцендентализъм.
В спорта, религията, изкуството, музиката се срещат умове, които работят заедно за някаква
обща цел. Понякога дори цели села се прераждат заедно заради някаква обща цел. Каквато и структура
да задържа групата заедно в каквато и да е серия от животи, тя служи като рамка, която позволява
разиграването на различни роли за постигането на цели, важни за членовете на групата или за
човечеството.
По този начин човешките взаимоотношения формират истинската конструкция на нашето
съществуване и дават на всеки от нас необходимата подкрепа и структури за отработването на
индивидуалните съдби. Истина е, че никой от нас не е самотен остров.

Нека да свети светлината ви

Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят
Небесния ваш Отец.
ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЯ, 5:16

Взаимно обогатяващите ни връзки с другите са възможни само ако имаме правилно отношение
към собствената ни същност. Терминът себеобраз особено добре описва тази вътрешна взаимовръзка,
защото тя е отражението на светлината, за която се споменава в цитата от Евангелие от Матея. С други
думи, себеобразът представлява отражение от физическия свят, но също и от нефизическия, от
духовната област. Когато правим нашата „светлина да свети", разкриваме връзката между духовната
ни същност и егото и утвърждаваме връзката си с околния свят.
Според тази дефиниция на себеобраза ние не сме това, за което се мислим, нито пък онова, което
другите мислят, че сме. Ние сме отразеният образ на всяко преживяване с всеки човек или
обстоятелство, с което сме се срещали през всичките си животи и в състоянията между тях. Тъй като
преживяванията се натрупват, отражението става все по-завършено и по-завършено. Както средата и
генетичните дадености са важни за развитието на личността и себеобраза, също така е важна и
връзката ни с нашата духовна същност - заедно и само заедно те ни дават ясна и точна картина на това,
каквото сме всъщност.
Връзката между егото и нашата духовна същност започва да се развива още в утробата преди
първото ни раждане на земята, защото ембрионалното ни съзнание тогава общува с универсалното
съзнание. Подобно на процеса на еволюцията същността ни започва да се развива като основна
структура, която става все по-фина и непрекъснато се разгръща при преминаването ни през много
животи. Този процес се направлява от егото - всъщност него бихме могли да наречем ДНК-то на
психологическата ни същност.
В книгата „Висшата същност", от която е взет терминът себеобраз, или същностен образ,
неговото развитие се описва така:
„Той се заражда като едва видими квадратчета върху отразена повърхност, гледани отдалеко.
Отразеният образ нараства с натрупването на опитности, докато се получи завършено отражение. За
съжаление очакванията нарушават отразяващата повърхност." Когато „очакванията ни са излъгани и
се създаде отрицателно енергийно поле", резултатът е нещастие и беден същностен образ. „Когато не
можем да контролираме очакванията си, се получава най-деструктивен и напълно деморализиращ
същностен образ." От друга страна, когато очакванията ни са задоволени, се създава положителен
същностен образ. „Простички очаквания, ориентирани по-скоро към развитие на същността ни,
отколкото към цели, постижими за другите, най-малко могат да бъдат излъгани и подпомагат
изграждането на най-здравия същностен образ."
Във „Висшата същност" изграждането на себеобраза се обяснява чрез борбите за надмощие, като
се казва, че „спечелването или загубването на власт е част от това цялостно отражение на същността.
Всъщност домогването до властта е непрекъснат стремеж в еволюционния процес, защото
психологията на личността свързва оцеляването със силата. Всяко взаимодействие на земен план е
игра на надмощие, хазарт, основаващ се на взаимно съгласие, при което се установява система за
договаряне. Наддаването продължава, докато властта бъде откупена от този, който плати най-висока
цена - тоест онази същност, която прояви най-голяма готовност за риск. Това, разбира се, става на
най-фините нива на съществуване.
Ние непрекъснато и последователно се стремим да получим надмощие като награда. Подобно на
магнитните полета, които съществуват между живите същества, между съществата и предметите и
между съществата и събитията (околната среда или обстоятелствата), се създава естествено енергийно
напрежение - в началната си фаза то е естествената енергия на силата, както бихме могли да я
възприемем. Тогава договарянето става с онова качество, което естествено съществува между двата
енергийни източника. Спечелването или загубването на сила е част от пълния същностен образ. От
опитност на опитност, от една еволюционна фаза на друга съществата натрупват и преработват тези
многоизмерни отражения на силата. Върховното и спокойно присъствие на духовната ни същност
винаги се забавлява с многобройните маски, които слага, за да събере информация за изграждането на
Аза. Животът Е съзидание."
Когато съсредоточим вниманието си върху най-голямото от всички огледала, можем да
постигнем по-съвършено себеизграждане. „Най-благородното постижение на човека е да се изгради по
подобие на своя Създател (а не обратно, какъвто е човешкият обичай). По-точно това означава
създаването на същност, безусловно изпълнена с любов."
„Съществата, които обичат безусловно, не очакват нищо от никого, а отдават на всички по всяко
време с благословия. Хората трябва да развият търпение, за да могат да помогнат на себе си и за да
могат да преживеят безусловната любов, която предполага търпение. Важно е да се запомни, че
същностният образ се изгражда неравномерно, точно както непредвидим (от човешката перспектива) е
процесът на еволюцията. Неравномерността в развитието на същностния образ често съответства на
непостоянството в човешката активност. Ясно можем да видим колко важно е търпението.
Книгата „Висшата същност" завършва с напътствия за постигане на положителен себеобраз.
„Най-краткият път за просветляване, пречистване и коригиране на негативния себеобраз е чрез
изчистване на отразяващата повърхност. Издишайте дъха на любовта върху тази повърхност и я
полирайте старателно. Аз ви напускам, като ви давам най-голямата благословия."
Изводите са ясни. Обикнете първо себе си, после разпрострете любовта си около останалите хора,
върху ситуациите (дори върху най-трудните и изглеждащи непреодолими) и върху житейските
условия. Любовта ни помага да проясним замъгленото огледало и да изправим изкривения образ. В
другите ние виждаме себе си. Дори и малките изменения в начина, по който се възприемаме, променят
отражението ни у другите.
Общуването с по-висшите нива на съзнание - с нашата Висша същност - ни осенява с едно
по-добро разбиране на нещата, което ни дава сила и насоки, така необходими във всекидневния ни
живот. Когато ни е трудно да се обърнем към Бога, за да станем огледалото, което искаме да сме,
можем да се обърнем към онези огледала, които най-добре олицетворяват силата и мира на Бога -
Христос, Мойсей, Буда, Мохамед и др.
Хората, които идват при нас, за да изследват миналите си животи, често са учудени и огорчени да
открият, че ситуациите в сегашния им живот много напомнят на преживяванията им в миналото.
Безусловната любов първо към себе си, после към останалите - е ключът, които превръща тези
проблематични области в източник на сила и знание.
Да запомним, че търпението, съчетано с липсата на очаквания, позволява да разцъфти
безусловната любов. Преживявайки я, ние ще можем да разберем игрите за надмощие, ще дръзнем да
рискуваме, ще разрушим бариерите на страха и старателно ще полираме огледалото на нашия
себеобраз „с дъха на любовта". Светлините, които се излъчват в резултат от полирането, могат
наистина да прославят Бога и неизмеримо да обогатят вселената, частица от която е всеки от нас.

11
Жива история

Няма, прочее, история - само биография.

РАЛФ УОЛДО EMEPCOH, „есета. том 1. история"

Хората често ми казват, че приемат скептично регресиите в минали животи, защото се оказва, че
едва ли не всеки, който се върне в предишен живот, е бил известна личност. Всъщност, както би ни
подсказал здравият разум, повечето регресии разкриват обикновен живот, подобен на този, който
водим в момента ние или нашите приятели. На много хора им се иска да мислят, че са били значителни
исторически фигури, но миналите животи, както и настоящите, са, общо взето, лишени от блясък. От
друга страна, трудно е да си представиш нещо по-драматично от разгръщащи се последователни
животи, редуващи се с периоди на съществуване в отвъдния свят.
Може би около 20% от хората при регресия действително се връщат в исторически периоди,
които за нас са изключително важни и интересни от гледна точка на човешката еволюция. Такива
срещи обикновено са изненада за човека, ако не е бил изрично насочен към конкретен времеви период.
Сама по себе си регресията в значимо историческо време не дава по-голямо освобождаване от
енергиите на миналото, отколкото всяка друга регресия, но както за субекта, така и за хипнотизиращия
е изключително интересно да бъдат живи свидетели на историята. Най-интересни са дребните
подробности от живота, които не са намерили място в историческите книги. Тези любопитни
подробности засилват реализма, дълбочината, а също и правдоподобността на регресивното
преживяване.
Аз имам привилегията през очите на пациентите ми да наблюдавам живота в двора на Луи IX,
езическите ритуали през пролетта на южното Тихоокеанско крайбрежие и живота в дивия Запад,
какъвто е бил в действителност, а не както го представят в Холивуд. За мен, в резултат на разните
описания и мнения, които съм чувал от първа ръка, сега Линкълн е много по-реален. Животът по
Мисисипи ми бе описан дори по-пълно, отколкото е при Марк Твен. А средновековна Англия ми е
също толкова позната, колкото Америка през XX век.
Цените на стоките, трудностите в ежедневния живот и радостта от малките удоволствия са
оставили отпечатъка си върху моите субекти. След като се върна към простия си живот в Англия през
XVII век, един от тях престана изобщо да негодува срещу инфлацията в днешно време - осъзна, че
сега, въпреки скачащите цени, е в по-добро материално положение, отколкото е бил през 1600-те
години, когато повечето неща са стрували броени пенита. Това съзнателно сравнение между
настоящето и миналото помага да отхвърлим много от сегашните си безпокойства и повечето хора
установяват, че в крайна сметка нещата не са толкова зле.
Може да се направят няколко обобщения по отношение на регресиите в минали животи: Почти
всеки се спомня живот в примитивна култура като свое първо преживяване. Според някои първият им
живот е бил в Атлантида, която, ако се вярва на тези регресии, е била много високоразвита
цивилизация. Въпреки че има изключения, повечето хора имат по един или повече живота във всяко
столетие. Изглежда, някои „специализират" в конкретни култури или националности, но за повечето
хора преживяванията са много разнообразни. Когато някой пациент навлезе във вълнуващо
историческо време - такова, за което знаем много или ни е много интересно, той или тя неизменно се
чувстват толкова блажени, че не съзнават изключителността на събитието. Хората, които могат да
достигнат 4-то или 5-то ниво на регресия, често проявяват интригуващата способност да чертаят карти
и характерни национални костюми от епохата. Доста често се случва да могат да се подпишат с името
от миналия си живот.
Понякога, когато субектът се върне в пълно съзнание, оспорва информацията, разкрита по време
на регресията. Например една млада жена, която си спомни предишен живот в Англия в края на 90-те
години на XIX век, нарече монарха „Виктория". Когато прослушвахме касетата с регресията,
коментарът й беше:
- Странно. Мислех, че тогава управникът е бил крал.
Друг субект, който разкри свое преживяване по време на Гражданската война в САЩ, когато се
събуди, се смути, че е говорил за Робърт Е. Лий с обидни прилагателни.
Историческият период на изброените по-долу случаи е изключително свързан с проблемите на
настоящето. Обърнете внимание как всеки пациент подминава значимостта на подробностите, които
могат да потвърдят истинността на преживяването. Всеки от тях го изживява по много естествен
начин и обикновено предоставя информация в отговор на зададени въпроси.
Един субект на име Дон тъкмо беше свършил да ми разказва динамичния си вълнуващ живот
като лекар в Древна Гърция, когато го попитах дали някога е живял в Египет. Поведението му
моментално се промени и той остро ми каза, че съм избрал неприятен живот.
- Извинявай, защо е бил неприятен?
- Беше тежък за тялото и душата. Много изнурителен, много напрегнат.
- Какво трябваше да правиш, та е било толкова тежко ?
- Строях пирамида.
- Тя имаше ли име тогава?
- Тогава не.
- Колко от нея бяхте завършили, докато ти работеше?
- Около 1/3. Струваше ми се безсмислен труд.
- Как вдигаше камъните до тази височина?
- Аз не работех това. Само гледах как го правят отдалече.
- Ти какво правеше?
- Ние придвижвахме камъните с въжета върху валове, подобни на дървени трупи. Ръцете ми бяха
целите в мазоли... Мразех тази работа.
- Защо я правеше?
- Бях роб.
- Още колко човека помагаха за придвижването на камъните?
- Около 60-70 на мястото, където работех аз.
- Ти трябваше да придвижваш камъните до определено място, а след това ги поемаше някой
друг?
- Не можехме да напускаме района на лагера.
- Покрив имахте ли?
- Спяхме на земята върху рогозки. Хранехме се с корени и хляб.
- И никакво месо ?
- Много рядко.
- Успя ли някога да видиш пирамидата отблизо?
- Не, умрях, преди да бъде завършена.
- Там ли умря?
- Да. Един камък падна върху мене.
- Ти стар ли беше или млад?
- Млад.
- Успя ли да се ожениш?
- Не.
 - И това беше цялото ти съществуване в този живот?
-Да.
Тази регресия показва, че поне отчасти построяването на пирамидите е ставало с невероятен
къртовски труд, но не разкрива тайната за това как чудовищно големите камъни са издигани на такива
височини, за да бъдат завършени.
*****
По време на регресия Гари се видя като свещеник в Ирландия. При разкриването на сцената той
примирено се подготвяше за поредното нападение на викингите. Ето как разказа историята:
- На хоризонта се вижда кораб, кораб на викинги... и още един. Свещениците се лутат из замъка,
събират храна, товарят каруците. Корабът трябва да хвърли котва на брега, защото тук има само скали
и в момента времето е бурно и ветровито. Викингите ще ни изгорят или ще ни избият... Те са безбожни
варвари и гледат само да си угодят. Ще навлезем навътре в сушата, докато си тръгнат. Преди
разрушиха сградата и трябваше да я строим наново. Трябва да избягаме, не можем да служим на Бога,
ако сме мъртви. Те искат нашето олово, злато, сребро и храна. Ще унищожат религията ни - нападали
са наши манастири по шотландското и английското крайбрежие. Това продължава вече векове.
Веднъж избягах. Те пребиха до смърт баща ми със сопи, но майка ми, сестра ми и аз избягахме. Това
беше в Маларки, едно градче на няколко седмици път на север от тук. Защо Бог позволи това да ми се
случи? Спряхме се и се помолихме: „Всемогъщи Боже на небето, къде си? Къде са твоите ангели, за да
дойдат и да ни помогнат?" После продължихме да товарим каруците с всичко, което имаме. Всички
писания... Малкото безценно мастило... Оставихме мебелите и част от храната. Около 50 свещеници
сме. Бутаме и дърпаме каруците в нощта. Вървим навътре към сушата. Продължава да вали, но ние не
спираме. Най-сетне си направихме лагер под няколко дървета и останахме три дни. Шестима от нас
предлагат доброволно да се върнат и да проверят дали нападателите са си тръгнали. Ето го манастирът
- полуизгорен, и от него се вдига пушек. Предполагам, Бог е изпратил дъжда, за да му попречи да
изгори напълно. Влязохме в манастира и навсякъде беше напръскано със свинска кръв. Бяха съсекли
олтара и го бяха покрили със свински лайна. В средата на черквата ни бяха направили голям огън и
бяха пирували там. Трябва да изчистим вонята на гадните северняци. Навсякъде вътре просто вони...
изгорено дърво и мърша. Непрекъснато трябва да излизаме да поемем свеж въздух. О, Боже! Горе има
два конски трупа, нарязани и накълцани. Миризмата е толкова лоша... Трябва да отворим прозорците,
за да изхвърлим конските трупове. Отвън се чува шум. Не, Даниел, не са се върнали викингите.
Нашите войници са. В името на Бога, какво ви забави толкова дълго? Какво е попречило на краля да ви
изпрати по-рано? И едва някакви мижави двайсетина човека идвате да ни защитавате! Това ли е
наградата на нашия крал? Ние се молим за краля си толкова горещо, а той ни изпраща 20 човека, и то с
пет дни закъснение. Сега вие, хора, ще останете да ни помогнете да изчистим. Дойдохте твърде късно
да ни защитавате, затова сега ще чистите.
Катлийн разказва самотния си живот във викториански Лондон по време на лека регресия. Тя ни
предоставя изобилие от битови подробности, докато се разхожда из Хайд парк:
- С какво си облечена, Катлийн?
- Дълга зелена рокля с дълги ръкави. Пролет е, но днес е доста хладно.
- Работиш ли?
- Не, но бях шивачка в една фабрика.
- Близо до парка ли живееш?
- Да, имам хубава къща, живея сама.
- Имаш ли приятели?
- Всъщност не. Познайници, не приятели. Преди живеех с Вирджиния Бийкън, която беше
собственик на къщата. Понякога седях в салона при Вирджиния и нейните приятели. Те бяха от добри
семейства, не от моята класа, затова аз само слушах.
- За какво си говореха ?
- Най-вече за политика. Винаги имаше някой ядосан. А понякога просто клюкарстваха.
- Споменаваха ли изобщо имена на хора, които си спомняш?
- Само кралица Виктория.
- Доволни ли бяха от кралицата ?
- Някои да, други не. Тя няма голямо влияние върху моя живот. Аз съм встрани от всичко това.
- Защо?
 - Аз нямам пари, така че не е необходимо да се тревожа, че мога да ги загубя. Човек не го е страх
да загуби нещо, което няма.
- Познаваш ли местните собственици на магазини?
- Познавам ги. Месарят се казва Джонатан Уилямс. Преди това баща му беше месар.
- Какво месо купуваш?
- Малко телешко, агнешко, някое пиле.
- На килограм ли купуваш ?
- На парче.
- Колко струва едно пиле?
- Цяло пиле е около 20 пенса.
- А едно парче телешко ?
- Зависи дали е хубаво. (Киска се.) Всъщност от доста време не съм купувала хубаво телешко.
- Добре ли си със здравето ?
- Не зле... Да, справям се.
- Какви други магазини посещаваш?
- Сладкарницата.
- Какво си купуваш от там ?
- Повече разглеждам. (Киска се.)
- В каква посока живееш от Хайд парк?
- На запад, мисля... Да, когато се прибирам, вървя срещу слънцето.
- Как прекарваш времето си?
- Разхождам се, грижа се за градината, по малко плета и по малко бродирам. Понякога се опитвам
да плета дантела.
*****
По същото време от другата страна на Атлантическия океан един необразован млад мъж на име
Сам разказва какво става в Американския Юг през 1861 г.:
- Пътувал ли си някога, Сам?
- Не много, само до Атланта.
- Къде си сега ?
- Стоя в стаята си. Тя е пристроена към къщата на полковника. Имам кушетка и малко огнище.
- Какво правиш?
- Опитвам се да чета. Имам една книга.
- Как се казва книгата?
- Това е буквар. Мери ми го донесе от училище.
- Знаеш ли нещо за политиката, Сам?
- Не съм чувал тази дума.
- Знаеш ли кой е президентът на Съединените щати?
- Беше Линкълн, но хората тук искат да е друг. Те вече не искат Линкълн - искат някой си Джеф.
- Всички ли го наричат така -Джеф?
- Хората го наричат така. Наричат го президента Джеф.
- Какво мислиш за създалата се ситуация?
- Няма никаква разлика. Те се борят. Нашите срещу техните.
- Какво искаш да кажеш с това - нашите срещу техните?
- Ние бяхме за президента Абрахам, или президента Линкълн, няма значение как ще го наречеш.
Сега сме разделени, но той мисли, че му принадлежим, и иска да се върнем при него, но ние не го
искаме, затова трябва да се борим.
- Защото той иска да ви казва какво да правите, затова ли се борите?
- Да. Какво го интересува него?
- Как така ти не се бориш, Сам?
- Още не са ме повикали. Сега изпращам провизии на войниците. Натоварвам сандъците на
вагони.
При друга регресия в средата на XIX век попадаме на сцена от живота на американския заселник
Джон Симсън. Симсън е трапер, който на път за дома намира подозрителни следи от мокасини,
водещи до вратата на колибата му. Следите го предупреждават за присъствието на индианци и той се
оттегля на сто ярда, за да наблюдава. В това време разговаря с мен:
- Какво мислиш, че става?
- Не съм сигурен. Вероятно са дошли заради кожите.
- И ти просто ще чакаш отвън?
- Да. Ножът ми е остър... Поставих го обратно в ножницата. Вратата леко се отваря.
- Значи вътре има някой?
- Да. Трябва да проверя пушката си.
- Какво ще направиш, ако вземат кожите ти?
- Убивам ги, аз...
- Убивал ли си някога индианец?
- Да. При самозащита.
- Ти едър мъж ли си, Джон?
- Достатъчно, за да се справя с тях. Висок съм шест фута и един инч.
- По-едър ли си от индианците?
- Да, и по-умен. Ако бяха умни, нямаше да влезнат в колибата ми.
- Защо се бавят толкова дълго?
- Може би знаят, че съм тук, и чакат да се стъмни, за да се измъкнат. Може би са намерили
уискито ми.
- Ти имаш уиски вкъщи?
- О, да - в нишата.
- Имаш ли жена?
- Жена ми и двете ми деца загинаха.
- Какво се случи?
- Прекосявахме Апалачите с каруца. Аз яздех на кон няколко мили напред... стана злополука...
каруцата, в която се возеха, се обърна... смаза децата ми... Беки, съпругата ми, си счупи врата при
падането.
- Там ли ги погреба?
- Погребах ги. Хората ми предлага да помогнат, но това си беше моя работа. Отне ми доста
време... трябваше да спирам, за да си поплача.
- Защо реши да дойдеш на запад?
- Двамата с Беки израснахме в Пенсилвания. Всичката хубава земя беше заета. Бяхме млади и
искахме нещо различно. Знаех, че ще е трудно, но си струваше.
- Значи ти продължи на запад, след като изгуби семейството си?
- Нищо не ме чакаше у дома - само стари чувства, с които нямаше да мога да се справя след
нейната смърт.
- Какви вещи притежаваш, Джон?
- Пушка, нож, дрехите на гърба ми, вързоп кожи, барут, инструменти и маса и стол, които бях
направил през зимата.
- Какви кожи събираш?
От бобри и лисици. Имам около половин дузина мечешки кожи.
- Колко получаваш за тях?
- Миналата година взех около 200 долара. Зависи от пазара. Останали са ми може би 60 долара
тази пролет.
- Значи двеста долара стигат за дълго време?Колко струва едно хубаво ядене в града?
- Чак в Сейнт Луис?
- За един долар можеш ли да получиш добро ядене?
- За един долар трябва да е много добро.
- Обикновено какво ядеш?
- Еленско месо, царевично брашно за бисквити... много неща си правя от брашно... палачинки за
закуска, бъркани яйца. Понякога за вечеря си приготвям пуйка или фазан.
- Много често ли ти се случва да гладуваш?
- Не много. Доста внимавам за това. Преди две зими си бях разпределил всичко на дажби, защото
ме беше затрупал снега на три-четири хиляди метра нагоре в планината. Разпределих си храната по
толкова и толкова на ден. Когато вече можех да изляза от хижата и изминах два-три километра, видях
фазан. Изядох го полусуров... извадих го от огъня и изгълтах бутчетата, докато още цвърчаха.
- Защо нямаш кон?
- Твърде планински участък е тук. Освен това коня трябва да го храниш, а наоколо няма
достатъчно трева, подходяща за коне... Вратата се отваря и се появяват трима индианци... странно -
нямат никакви косми по гърдите. Вдигам пушката си.
- Какво правят те?
- Двама са понесли кожите ми, а третият е взел част от храната ми. Не искам да улуча кожите, но
ще рискувам, ако трябва. Стрелям по първия и го улучвам в рамото... направо го разкъса. Извадил съм
пистолета и го стискам в ръка, напълно готов. Вдигам го - те са само на двайсетина метра. Виждат ме,
но аз съм се прицелил пръв. Стрелям е пистолета и улучвам втория в лицето. Скачам на крака, грабвам
ножа и се втурвам към третия индианец. Трудно е в тъмното, но аз познавам обстановката по-добре от
него. В началото той взе надмощие, но на два пъти се препъна. Почти съм върху него, изправям го и го
опирам в едно дърво. Ножът потъва в гърба между плешките му. Той извиква и пада. Издърпвам ножа
и го изтривам в ръката му, почиствам го и го прибирам в калъфа. Обръщам се и тръгвам назад към
колибата. Индианците не уважават имуществото на другите хора. Искат ли нещо твое, ще те убият, ако
се наложи. Преди време двама ми направиха засада.
- Значи имаш чувството, че си дал възмездие?
- Чувствам, че съм дал възмездие. Обаче не съм сигурен, че племето мисли по същия начин.
*****
Най-накрая, един от субектите на име Доли направи няколко спонтанни коментара за живота на
Христос и на следващия сеанс аз продължих да й задавам въпроси по същата тема. Информацията идва
от гледната точка на висшата същност на Доли.
- Имаше няколко други въпроса, за които ти каза, че трябва да направиш допълнително
проучване. Този път имаш ли отговори?
- Какъв е въпросът?
- Исках да знам повече за това, каква личност е бил Христос. Самият Христос ли е бил разпнат,
или са го подменили с друг човек?
- Той е бил човек и наистина е умрял на кръста.
- Тази личност, която е известна от Библията ли е била разпната?
- Същата.
- Значи той е бил човекът, който е ходел по улиците, носейки кръста?
- Не, не е носил кръста, но е бил разпнат на кръст.Огромни преувеличения се разказват. Други са
носили кръста.
- Развеждан ли е по улиците да го видят всички?
- Ходел е сам. Ходел е към смъртта си.
- И не са разпнали негов заместник? И именно личността Христос е проповядвала?
- Именно Иисус от Назарет.
- И той е бил разпнат заедно с двамата крадци?
- Били са повече от трима души.
- Тези, които са го разпнали, не са го признавали за Божи син?
- Не.
- С какво е бил различен от нас, останалите?
- С вярата му в себе си и в Бога. С познанието за същността си. С вярата му в силата, която носи в
себе си. Когато той идва на Земята, човекът е бил жалка фигура. Той показа какъв може да стане човек.
- Фактически той е могъл да прави много чудеса заради вярата в себе си и вярата в своя Бог...
или и тези неща са преувеличени?
- Силата за лекуване съществува. Съществувала е тогава у него, съществува и досега. Вярата му е
лекувала.
- Но за неговия живот има много легенди, нали?
- О, твърде много.
- Ако се абстрахираме от всички легенди и изкривена информация за него, остава все пак една
личност, която стои по-високо поради вярата си в Бога и в себе си, която е била по-голяма
отколкото у който и да било друг човек, живял някога. Само поради силата на вярата и нищо друго?
- Не задължително по-голяма отколкото на който и да било друг, но по-голяма от вярата на
повечето хора, живели някога. Той не е единственият, който е вярвал в себе си и в своя Бог. Той е
пример, хубав пример.
- Наистина ли се е надигнал от мъртвите на сутринта на третия ден?
- Тялото е останало. Духът се е издигнал.
- Защо тялото не било намерено в пещерата?
- Било е отнесено от онези, които са го разпнали.
- Какво са направили с тялото?
- Унищожили са го.
- Учени и изследователи твърдят, че Иисус сам е планирал собственото си разпване на кръста.
Че Тайната вечеря всъщност е била част от цялостен план, кулминацията на който било
разпването. Планирал ли е наистина собствената смърт, създавал ли е съзнателно събитията,
които да доведат до разпването му?
- Да.
- С други думи, той не е бил просто жертва на обстоятелствата на своето време?
- Той е създавал обстоятелствата в своето време.
- Разбирам. Юда действително ли е бил предател?
- [Бързо] Не.
- Би ли могла да обясниш това?
- Дали са му сребро под фалшив претекст. Платили са му, а всъщност той въобще не е мислел, че
му се полагат пари. Искал е да направи някои неща за Христос, които обаче той е нямало да приеме.
- Какво е искал да направи за Христос?
- Искал е Той да стане известен навсякъде, не само в неговата родина.
- Всичките му последователи ли са вярвали, че Той е син Божи ?
- Накрая.
- Иисус искал ли е ние да вярваме, че тялото му се е надигнало от гроба?
- Не.
- Значи това е част от легендата? Как всъщност е изглеждал Христос?
- С бяла кожа. Косата му е била светлокестенява, почти златноруса, а брадата му е била с
по-тъмен цвят. Бил е доста висок, слаб, строен. Очите му са били светли, но не сини, нито зелени, нито
сиви - комбинация от всички нюанси.
- Описанието ти изглежда много различно от онова, което човек очаква предвид расата и
културата, от които произхожда.
- Точно така. Много различно.
- Пряко от майка си и баща си ли е наследил тези черти?
- Като всички нас.
- Значи родителите му също са били със светла кожа и светли коси?
- Точно така. По-скоро баща му.
- От много ранна възраст ли е знаел призванието си Христос? Имал е вътрешното убеждение
за това какво му предстои ?
- От много малък.
- И към края е помагал на хората и е разпространявал Божието слово?
- Това е бил животът му.
- И е пренебрегнал всички лични нужди?
- Опитал се е.
- Има ли още нещо, което би искала да ми кажеш, да поясниш за личността на Христос?
- Той е бил ЧОВЕК. Отдаден на мисията си, доверяващ се, обичащ човек.
- Поставяш ударение на ЧОВЕК?
- Да.

12
БЕЗ СЯНКА ОТ СЪМНЕНИЕ

Ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не
можете го разруши.
 ДЕЯНИЯ НА АПОСТОЛИТЕ, 5.38-39

Онова, което представлява доказателство за едни, е само предположение за други. Научният

подход изисква строго спазване на специален вид протокол, който включва експерименти с
повторяеми резултати. Научните набези в сферата на интуицията и духовността в общи линии са
обезкуражаващи, защото линейната мисъл не стига, за да се изследва онова, което съществува отвъд
пространството и времето. Въпреки неспособността ни, засега, да приложим адекватни научни методи
в търсенията ни да разберем многоизмерната си същност, повечето хора все пак знаят, че съществуват
и извън физическото ниво.
Обикновеният човек не се нуждае от строги научни доказателства, а е склонен да приеме онова,
което му изглежда разумно в рамките на личното му кредо, опит и очаквания. Интуитивното знание не
бива да се подценява, особено когато се вмества във философската рамка, даваща осмисленост и
пълнота на човешкия живот. За повечето от нас науката просто извежда доказателства за нещата,
които вече знаем, че са така.
Целта на тази глава следователно не е да представи заключително доказателство от научно
изследване, а да установи без сянка от съмнение валидността на „най-естественото от човешките
убеждения". Много неща се превръщат в доказателство просто защото са естествени. Малките
подробности от ежедневния ни живот стават основа за потвърждение на регресиите в минали животи.
Изследването на темата за прераждането е предизвикателство, едновременно вълнуващо и
отчайващо. Някои потенциално подлежащи на изследване факти водят до по-големи открития, а други
- до задънена улица. Нишките, които не стигат доникъде, разбира се, не отричат нищо - просто
показват, че не сме използвали верните изследователски инструменти.
Миналите инкарнации, които са свързани с известни исторически епохи или личности, не са нито
най-интересните, нито най-плодотворните за изследване. Винаги съществува вероятност субектът да
има познания от настоящия си живот за събитията, които се развиват пред очите му по време на
регресия. Ако един недотам образован човек разпознае неизвестен папа по време на регресия в
Средновековието, това е далеч по-надеждно доказателство за автентичността на преживяването,
отколкото спомените, които разкрива за времето на Христос негов последовател.
Повечето от случаите, които съм изследвал, са свързани със Съединените щати и
Великобритания за времето от 1750 г. до наши дни. Записите на събития отпреди 1900 г. са непълни и
често с грешки, но могат да се намерят и такива, на които си струва да се доверим.
За човек, който никога не се е опитвал да изследва и най-дребен исторически факт, препятствията
са почти неразбираеми. Кой би предположил например, че опитът да се потвърди дали през 1900 г. в
Англия са се носели обувки с дървени подметки, ще отнеме близо 40 часа писане на писма, посещения
в библиотеки, телефонни обаждания, интервюта и резултатът от всичко това е всеобщото заключение,
че „информацията ми се струва малко вероятна". В този конкретен случай, както за щастие често става,
отговорът дойде по най-неочакван начин.
Бях на вечеринка с танци в едно провинциално селище. Една възрастна жена седеше до мен и без
изобщо да я провокирам, започна да бърбори за разни събития от живота си. Чудех се с какво ли съм
предизвикал тези словесни излияния и в същото време се заслушвах в разговора на двойката от
другата ми страна, която обсъждаше използването на хипноза в стоматологията. Вниманието ми се
насочи изцяло върху жената, когато тя спомена Англия, защото цял ден се бях занимавал с изучаване
на минали животи в Англия.
- Баща ми побесня, когато в онзи ден се прибрах с наслоена по дървените ми обувки кал -
спомняше си тя от безопасната дистанция на възрастта си.
По-щастлив не можех и да бъда.
- Дървени обувки? - запитах аз.
- О, да - отвърна тя. - Нали знаете, не точно дървени, но с дървени подметки и с кожа отгоре. Бяха
купени от магазин, та трябваше два пъти повече да ги пазя.
Трябваше да разбера за коя година става въпрос, за да разреша досадната загадка. Надявах се да е
към 1900 г. Жената измърмори под носа си разни дати и събития, извърши няколко чудати изчисления
с пръстите на ръцете си и отговорът дойде: 1908 г. Исках да прегърна старицата, затова станах да
танцувам с нея. В този миг знаех защо съм дошъл на танците, а освен това получих потвърждение на
максима, която бях научил няколко години преди това: усилията и упорстването могат да станат
пречка по пътя към истината. Не влагайте твърде много енергия да издирвате информация, а се
вглеждайте в себе си и привличайте отговорите към вас.
Отговорите, които потвърждават регресиите и внушенията на по-висшата ни същност, идват
както по традиционни, така и по нетрадиционни начини. Друг случай, в който вложих твърде много
усилия, беше, когато се опитвах да открия местоположението на малък град близо до щата Ню Йорк до
канадската граница. И тогава очаквах, че потвърждението ще бъде лесна работа. Щях просто да извадя
няколко стари карти или да накарам някои изследователи да проверят в най-добрите запазени карти
(„Ако е съществувал, щеше да е отразен на някоя от тези карти"). Щях да проверя най-пълните
справочници, до които можех да се добера („В този се изброяват всички селища, включително такива с
население трийсет и пет души, и въпреки това градчето не е споменато"). И бързах! Нямаше отговор.
После един ден отидох в офиса на мой приятел да го взема за обяд и случайно забелязах
пожълтяла карта на стената. Беше карта на Ню Йорк приблизително or 1835 г. и там на канадската
граница се мъдреше малкото селище, което напразно бях търсил. Въоръжен с тази информация, вече
можех да тръгна в обратен и ред и да разбера какво е станало с първоначалното име на селището.
Оказа се, че градчето е било залято напълно от язовир.
Изграждането на водоизточник над селище не е толкова необичайно явление, колкото би
допуснал човек. Натъкнах се на такова нещо в Англия, а от личен опит знам за случая в Роуд Айлънд.
В навечерието на века град Ситюейт бил осеян с църковни кули и имал красива главна улица с
облицовани с дърво къщи от двете страни. През първите години на века старейшините на града
решили да направят водохранилище, което да снабдява с вода Ситюейт и близките селища. Това
означавало, че няколко по-малки махали ще останат на дъното на язовира. Обитателите им били
предупредени за предстоящата промяна - за стотици хора това означавало да съберат покъщнината си
и да се заселят другаде. Когато потекла водата, ковачници, ферми, къщи и хамбари били залети и
селища като малкия Рокланд били изтрити от лицето на земята.
Питах се каква ли информация ще получа, ако се престоря, че името Рокланд, Роуд Айлънд, е
дошло от регресия, затова изпробвах обичайните канали за проверка и потвърждение на
съществуването му през 1900 г. - няколко години преди проекта за язовира. От справочните отдели на
три различни библиотеки дойдоха три различни отговора:
1. „... такова място не съществува и Роуд Айлънд в днешно време и няма доказателства, че някога
е съществувало."
2. „Съществува поне едно шосе Рокланд роуд в щата, но няма на разположение нищо, което да
насочва към наименование на селище."
3. „Подробните справочници не споменават Рокланд за времето, което ви интересува... всичко
това ми звучи много тайнствено."
Всеки, който се занимава с изследователска работа, е затруднен поради ограничеността на
инструментите, които използва, а определено има начини преки и скъпоструващи, за да се открие
решителен отговор на всеки въпрос.
Аз правя регресии в минали животи не за да доказвам, че прераждането съществува, защото
предвид живите доказателства в природата това доказателство не е необходимо, а за да помогна на
съмняващото се съзнание да си отдъхне от ролята на защитник на егото и да позволи по-широко
общуване с всички измерения на цялостната ни същност във всички времеви периоди. Има хора, които
ще отрекат всяко доказателство, независимо колко е убедително, ако то означава, че трябва да се
променят, а те не искат да поемат такава отговорност. В действителност повечето хора, които идват да
се съветват по сериозни проблеми в живота си, искат да променят живота, но не и себе си. Очевидно
това е нереалистично.
Критиците често повдигат въпроса за валидността на фактите от регресията. Едно от
обвиненията е, че получената по време на хипноза информация за чужди обичаи и традиции е била
прочетена или видяна от субекта във филм или театрална постановка. От време на време някой ще
подхвърли, че информацията е била проучена преди сеанса.
Познавам повечето си клиенти лично, и то много добре, и мога да свидетелствам, че нито мамят
преднамерено, нито пък детските им спомени имат пръст в регресиите. Известни са ми интересите им,
знам какви влияния са изпитали през времето, когато са се оформяли като личности, какво е
образованието и общата им култура, също дали са чести или не. Но дори да не знаех всичко това,
просто е невъзможно човек да съчини толкова последователна история за себе си, виртуозно
преплетена в традициите, обичаите, датите, местата и най-важното - емоционалните реакции по
отношение на хора, места, събития.
Струва ми се много по-невероятно предположението, че човек може да притежава виртуозното
умение да съчетава толкова реалистични „измишльотини", отколкото допускането, че преживяването е
действителен спомен от минал живот. Как иначе един обикновен зидар, който не е завършил и основно
училище, може да говори толкова убедително за живота с устата на руска балерина? Той не се
интересуваше от филми или театър, никога не беше напускал пределите на родния щат и нямаше баба
емигрантка, която да му е разказвала приказки от онова време.
Регресията разкрива специфични особености, които подлежат на изследване, но и много общи
неща, които е невъзможно да бъдат отнесени към определено историческо време. Една млада жена се
върна към изпълнен с неприятности живот в Ричмънд, Вирджния, в края на XVIII век, като спомена, че
живеела на Фрънт стрийт. През по-голямата част от регресията тя си спомняше емоционални
травмиращи случки с баща си, така че не се налагаше да споменава имена или дати. В
най-емоционално натоварената част от историята обаче тя заговори как се прибирала вкъщи късно
една вечер в състояние на ужас, защото била закъсняла няколко минути. Баща й бил строг и вероятно
не много уравновесен човек, който непрекъснато й налагал ограничения, въпреки че вече била минала
трийсетте. В този случай, хълцайки, тя спомена, че докато вървяла по Фрънт стрийт, Хайланд парк, й
се струвало, че „върви през долината на смъртта". След известни проучвания впоследствие се разбра,
че Фрънт стрийт съществува и се простира на изток и на запад от Търд авеню, Хайланд парк в
Ричмънд. Младата жена бе живяла единствено в Сан Франциско, никога не беше пътувала на изток и
нямаше никакви роднини във Вирджиния. Когато се събуди, тя заяви, че вероятно е измислила цялата
история.
- Ричмънд във Вирджиния ли е? - запита тя за моя голяма изненада.
Едно от най-отчайващите проучвания, които съм правил, беше за да потвърдя съществуването на
Фордингам в Англия. Изпратих писма на осем разпределители на поща в пощенски станции и на
петима библиотекари в Южна Англия, отговорите на които варираха от „Никога не съм чувал за него"
до „Доколкото знам, такова място не съществува". Четиринайсетият ми опит се оказа успешен -
дългоочакваното писмо дойде от Централната пощенска служба в Портсмут. Без изобщо да подозира
мащабите, които събитието имаше в съзнанието ми, пощальонът пишеше просто: „Поразпитах
наоколо и научих, че село, наречено Фордингам, съществува в близост до Фордингбридж, Хемпшир."
Една жена ми разказа много жива история от своя минала инкарнация в Шотландия в края на
XIX век, в която се идентифицира като Алекс Хендри. Подтикван от майка си, Алекс решил да
преодолее своите здравословни проблеми, като следва медицина, и са записал в университета в
Единбург. Насред живо описание на студентския живот Алекс спомена два факта, които можеха да
бъдат потвърдени: че семейството му живеело в Банфшър и че завършил образованието си през 1878 г.
Непонятно е по какъв начин в сегашния си живот клиентката ми би могла да научи тези неща, а тя така
емоционално разказваше как се борела с медицинските науки и с натиска у дома. Все пак едно писмо,
адресирано до мен от Пазителя на ръкописите в Единбургския университет, с дата 19 юли 1973 г.,
потвърди разказа й: „Александър Хендри от Кълън, Банфшър, Шотландия, е получил бакалавърска
степен по медицина през 1878 г."
Доста често хората с визуална ориентация могат да нарисуват сгради, модни дрехи и дори лица
по време на сеанса или веднага след него (с помощта на постхипнотично внушение). Една жена на
средна възраст, която се върна в минал живот в Швеция, се впечатли живо от дрехите, с които тя и
сестрите й бяха облечени по време на Коледната църковна служба, и след сеанса нарисува подробни
скици на тоалетите. Облеклото, според думите й „най-хубавото празнично облекло", почти напълно
съвпадаше с изисканите тоалети, носени от младите жени в Швеция през XIX век.
След това жената каза:
- Винаги съм се питала защо все ми се струва, че химнът „Колко си велик, Господи" трябва да се
пее на друг език. Толкова хубаво звучеше, като я пеехме на шведски по време на коледната служба.
Проучванията показаха, че известната църковна мелодия е шведски химн.
Понякога субектът може да пише с почерка на личността от миналия си живот, докато е в транс,
или с помощта на постхипнотично внушение. Обстойното графологично изследване на почерка на
предишната и настоящата личност разкриват, че някои особености се предават от един живот в друг.
Двата подписа, които са изписани по-долу, са на един и същ субект - пример А е по време на
регресия, а пример Б в състояние на пълно съзнание. Експертът по почерци Мари Сукларис от Сан
Франциско сочи някои забележителни прилики между двете личности, въпреки че спесимените
изглеждат доста различни. (На графолога бе казано, че двата подписа принадлежат на различни хора.)
След паралелните коментари на Мари Сукларис за двете личности, следва цитат от записа на
регресията в миналия живот на Мери. Обърнете внимание колко явно извадките подкрепят
наблюденията на графолога.

Коментар на графолога: „Проявява голяма интелектуална незрялост... този автор мисли бавно..."
„Проявява слаб интерес към интелектуални занимания... бавно и колебливо взима решения."
От записа:
„Не се справям добре в училище... Татко ми се ядосва и дори ми предложи един шилинг, ако си
повиша оценките с една единица... а понякога момичетата говорят толкова бързо, че съвсем не мога да
разбера за какво си приказват."
Коментар на графолога: „Тя се радва... на социални контакти в защитена, позната обстановка...
осъзната е.
„Не се чувства сигурна в непозната обстановка..."
От записа:
„Нямам нищо против да ходя у тях... познавам ги всичките много добре. Майка й ми се
подиграва, но не и Лусинда. А, да... църквата ми е любимото място. Дева Мария винаги ми изглежда
дружелюбно настроена... всички много се усмихват. Само на километър надолу по пътя е, нали
знаете."
Коментар на графолога: „... има конвенционално мислене."
„... има задръжки - това върви ръка за ръка с конвенционалните й убеждения."
От записа:
„Не бих и помислила да се запозная с него, без да ни представят както трябва. Така просто не се
прави - дори хората, които нямат много пари, не действат така."
Коментар на графолога:
„Нервна е... несигурна..."
„... чувства безпокойство и лесно се обърква... склонна е да се тревожи и да се притеснява... има
ниско мнение за себе си... променливи настроения."
От записа:
„... все ми повтаря да спра да си гриза ноктите... Един ден тя видя как единият ми нокът кърви и
ми се скара много строго пред целия клас." „ Призля ми само като си помислих, че ще закъснея и че
трябваше да се извинявам."
Коментар на графолога:
„Мила и отзивчива към другите... с топло сърце... чувствителна..."
„Проявява доброта и грижа за другите… чувствителен човек."
От записа:
„Винаги й носех някакви цветя, дори да не беше болна. Струваше ми се, че това е мое задължение
- поне така аз гледах на него."
Коментарите на графолога за физическата незрялост на субекта в друга част на доклада се
отнасяха за вроден дефект - единият крак е останал по-къс от другия. Няколко други наблюдения,
отразени в доклада, по-късно бяха потвърдени от всичките пет регресии на Мери:
1. „Момичето има свой начин да се отказва, когато е в трудна ситуация."
2. „Загрижена е за нуждите си, които са предимно от материален и социален характер."
3. „... не може творчески да търси решение на проблемите."
4. „... повишена чувствителност към заобикалящата я среда..." (Във всяка регресия Мери
споменаваше, че околната обстановка била определяща за настроенията и нагласата й. Отрупаният с
цветя пейзаж беше характерна част от ежедневието й в малкото село.)
Хората все пак правят грешки и по време на регресия, особено когато се отнася до имена на
личности и местности, както и по отношение на времето. Най-често се объркват периодите за десет и
сто години. Друг често възникващ проблем е темпоралното обединяване на събития, станали в
продължение на няколко години, като периодът се съкращава, дори до степен на едновременно
действие - този тип грешка може да се нарече флуидно време, тъй като едно събитие буквално се
прелива в друго, докато всичките се слеят напълно.
Хубав пример за това е регресията на Джак в живота му на свещеник в Кънектикът, разказан в
Глава 9. В един от сеансите с Джак, убийството на Линкълн, Реконструкцията и появяването на
автомобила изглеждаха скяаш са станали по едно и също време. Като направихме анализ на
цитираните събития, се разкри флуидно време от 38 години - от 1864 г. до 1902 г. Понякога помага, ако
накараме личността от миналото прераждане да „погледне" календара, но, разбира се, много от тези
прераждания са преди употребата на календар да стане нещо обичайно. Ако имаме сцена в училище,
можем да попитаме субекта коя е датата, написана на тетрадките за деня. Хората често възстановяват
датите много внимателно, като дори обясняват процеса, който протича при това възстановяване.
- А каква дата написа на тетрадката си днес в училище?
- Днес? 11 декември. Да, 1911 г. 11 декември 1911 г.
Понякога при регресия имената на хора и местности се произнасят неправилно или се диктуват
неправилно и се случва субектът да ги поправи след сеанса. Погрешно издиктувано име определено
може да насочи изследователя в погрешна посока, тъй като времето и мястото са ключът за
удостоверяване на верността на информацията. Например при опитите ми да издиря „Мемпстед" в
Южна Англия получих лавина от писма с отрицателни отговори от библиотекари и пощальони, докато
един от тях не предположи, че става въпрос за „Минстед". Разбира се, в многобройни регресии след
това, в които уточнявахме специфични подробности, се потвърди, че е точно така, включително
съвпадаха имената на две местни църкви и наблизо разположена махала.
Макар че стават и грешки, обикновено точността е направо удивителна. Един клиент не знаеше
нищо за Ню Ингланд в нормално състояние на съзнание, но по време на регресия заговори за Бостън,
като назова някои странични улички и съседни малки градове, между които Дъкстън, Рокпорт, Салем и
Броктън.
Най-убедителни не са регресиите, изпълнени с доказуеми исторически данни, а тези, които са
подправени с фините аромати на ежедневния живот. Моите въпроси често са така формулирани, че да
изпробват дълбочината на състоянието на регресия и осъзнаването на конкретния исторически период.
Въпроси за удобствата на съвременния живот, за които същността от миналото няма познания, се
посрещат с почуда и озадачават. Извадките, които следват, показват някои тънкости, които внасят
толкова реализъм в събитията от миналото.

******
- Какво би искал да купиш на Тим за Коледа?
- Ами бейзболна бухалка, мисля.
- И колко ще платиш за една бухалка?
- Може би около долар в наши дни.
******
- Леля ти има ли нещо против, че колекционираш тези насекоми?
- О, не, стига да ги държа в кутията от пури в бараката. Веднъж Лизи [кучето] влезе там и ми
изяде цялата колекция. Бутнала кутията от шкафа.
*****
- Как ще се прибереш вкъщи, след като напазаруваш?
- С трамвая. Татко мрази да идва в града с волската кола. Казва, че хората в града са луди.
*****
- Бил ли си някога в Калифорния? Чувал ли си за Калифорния?
- Не. Къде е това? (Клиентът беше родом от Калифорния и бе живял там цял живот.)
*****
(Регресия в 1743 г.)
 - Чувал ли си за Америка?
- Не.
- Това не ти ли е познато?
- Не.
- Ами Съединените щати?
- Не.
- Нищо ли не ти говори?
- Не, какво е това?
- Не си пътувал много, така ли?
- Ами доста пъти до островите (Британските острови) и след това дойдох в Швейцария.
*****
- Как се забавляваш? Имате ли телевизор?
- Какво да имаме?
- Телевизор - телевизия?
- Не знам какво е това. За забавление ходим до някоя ферма, понякога на нас ни идват хора на
гости и винаги има много музика, много храна и танци.
*****
- Бас държа, че много обичаш да слушаш радио, като те оставят сам.
- Какво е рий-ди-о?
*****
- Дрехите на шевни машини ли си шиете?
- Д да имаше такова нещо, горките ми пръсти щяха да го благославят.
*****
- Какво правиш, за да си светиш, като се стъмни?
- В повечето случаи си лягаме, но аз понякога чета до свещ.
- Какво е свещ?
- Нали знаеш, восъчни свещи... Сигурна съм, че си ги виждал. Ти откъде си, между другото?
*****
(Регресия в 1895 г.)
- Как си набавяте нещата, които ви трябват ?
- От магазина. Много неща си отглеждаме сами, а някои от книгата.
- Какво имаш предвид, каква книга?
- От каталога. Тъкмо го разглеждах тази сутрин. Много ми се иска да си купя „Сингър"-а, който
рекламират там.
- Имаш предвид шевна машина?
- Да.
- Колко струва тя?
- Мисля, че пишеше около 12 долара за този модел, който аз искам. [Проучването ми установи, че
със сигурност съществува каталог от същата година и цените на шевните машини „Сингър" варират от
8.50 до 13.90 долара.]
*****
- Понякога летиш ли, когато й ходиш на гости?
- [Смях] Да не мислиш, че съм птица? Хората не могат да летят.
- Смяташ ли, че някой ден човек ще може да лети с помощта на машина?
- [Смях] Разбира се, че не... Това е невъзможно.
- Значи не мислиш, че човек ще може някога да стигне до луната? Иска ми се да изпратя там
някои хора.
[Още смях]
*****
- Бяхме планирали да се срещнем до палмата.
- Ти каза ПАЛМА. Дърво ли имаш предвид?
- Да, дърво - палмата извън града.
- И казваш, че това е Шотландия?
- Да. [Бях допуснал, че това е от най-очевидните грешки. Проучването ми обаче доказа, че
предположението ми не е вярно. Ветровете и водите на Гълфстрийм очевидно не донасят само
топлина, но и палмови семена към западното крайбрежие на Шотландия. Всъщност Шекспир също
споменава палми в Шотландия.]
*****
- Какво правиш, за да се издържаш?
- Цепя дърва, работя в градината, смазвам колелата на каруците, боядисвам оградите, боядисвам
къщата, а трябва да внимавам и за чернокожите.
- Трябва да внимаваш за чернокожите? Те за кого работят?
- За който ги притежава.
- Ти притежаваш ли чернокожи?
- О, не. Бих могъл, когато умре старецът. Той може да ми даде неговите, понеже няма синове.
*****
- Опиши ми какво виждаш.
- Виждам мъж е копринено кимоно в златисто и зелено, малка черна шапка, доста висок, черни
копринени обувки. Намираме се в мраморна стая с черни лакират мебели. Отвън има градина е малък
басейн. В стаята има клетка с пойна птица и навсякъде има цветя.
- Кой е мъжът?
- Баща ми. Сега излизаме в градината. Той иска да ми разкаже една история.
- Каква история?
- Любимата ми - за големите войни.
- Войни, в които той е участвал ли?
- Не, те са били преди неговото време. Той знае за тях. Нарича ги войните между Минг и Тау,
нещо такова.
- Говори ли ти и за други неща, които ти харесват?
- Помага ми е моите карикатури, като ми разказва по една история за всяка от тях. И ми говори за
животните в небето. За всяко от тях знае по една история.
- Имаш предвид съзвездията ли?
- Да, очертанията на животни. Той ми показва къде се намират в небето.
- Каза, че отиваш на пикник?
- Да, на разходка.
- Какво взе със себе си?
- Само малко храна... черен хляб, наденички, нали знаеш - колкото можем да носим в кошницата.
- В кое?
- В кошницата.
- Какво е кошница?
- [Раздразнено] Кошница... кошница за храна...
*****
- Къде живееш ?
- В Монмартр.
- Ходиш ли на църква?
- Да.
- Как се казва църквата?
- „Сакре кьор". [Този клиент никога не беше ходил във Франция и не следваше френска история.]
*****
- Какво искат да правят братята ти?
- Единият иска да ходи на морето... вероятно ще убеди другия да отидат на морето... [озадачено]
Аз не знам какво е море... говорят за лодки... единият нарисува картина на лодка... Джордж я
нарисува... странно е.
- Никога ли не си виждал лодка?
- Само на картината, която нарисува Джордж. [Клиентът живее в близост до вода и в този живот
е много добре запознат с всякакви видове лодки и кораби.]
Сравненията между избора на думи в състояние на регресия и в нормално съзнание понякога
могат да бъдат много интересни.
*****
 Отговор в регресия: Как се пише Жанет?
- Jeane двойно tte.
Съзнателен отговор: Как се пише Жанет?
- Jeane tte.
*****
В регресия: Коя е годината?
- 1890 г.
- И кой е монархът?
- Виктория, разбира се.
Съзнателно: Кой е управлявал Англия през 1890 г.?
- Едуард някой си, мисля.
*****
- Къде живееш?
- В Обединеното кралство.
- Съзнателно: Как наричаш Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия?
- Великобритания.
- Какви монети използвате?
- Пенита, шилинги, крони, половин крони и хартиени паундове.
- Употребявате крони?
-Да.
- Коя година е?
- 1874 г. [Кроната е излязла от употреба през 1934 г.]
*****
Най-убедителното доказателство за истинността на регресиите в минал живот е съвсем простият
начин, по който се изразяват хората. Тези спомени от миналото се характеризират с всички възможни
човешки реакции - смях, сълзи, скептицизъм, убеденост, страх, смелост, омраза и любов. Всичко това
идва от субекта съвсем непринудено и спонтанно. Историята може да е силно динамична, но никога не
се драматизира.
Прецизността, с която умът извиква точно този материал, който е свързан с проблема на човека,
подложил се на регресия, е наистина забележителна. Процесът е едновременно толкова сложен и
толкова гениално ефективен, че ако го наблюдава, човек вече е убеден в истинността му без сянка от
съмнение.

13
Каквото посееш

Каквото човек посее, това и ще пожъне.

Галитяни 6:7

Няма значение колко тясна е вратата

и колко наказания са вписани в скрижалите.
Аз съм господарят на съдбата си.
Аз съм капитанът на душата си!
УИЛЯМ ЪРНЕСТ ХЕНЛИ. “INVICTUS”

С малко изключения, хората, които търсят съвети от специалистите по peгресивна хипноза,

неправилно разбират концепцията за кармата. Неизменно онези, които са се докосвали до източната
философия или до метафизиката, смятат, че кармата е мистична сила на възмездието, което
принуждава хората да си плащат за лошите деяния. Нещастните смятат, че страданието им се дължи на
„лоша карма", че в минал живот са причинявали тежки вреди на други хора и че сега трябва да плащат
„кармичния си дълг". Чувал съм много интелигентни хора да казват, че в продължение на още два или
три живота ще трябва да изплащат кармичния си дълг. Това разкрива едно основно неразбиране на
кармата.
 Ако разглеждаме Бог като Първопричина и Вселената като разгръщащо се Следствие, можем да
определим кармата като универсален принцип, който изразява това взаимоотношение. Карма е
универсалният принцип, от който се развива ВСИЧКО, тя е причината и следствието във вселената.
Карма е общата тенденция и посока на всички неща. Тя е динамичното напрежение между събитието и
резултата. (У човешките същества стресът, както физически така и ментален, представлява именно
такова напрежение, само че неразрешено.)
В тази най-всепроникваща от всички енергии се съдържа свободен избор и творческо изразяване
на всичко в природата. Изтокът нарича този творчески избор дхарма. Ние можем да се възползваме от
него или да го пренебрегнем, но той винаги присъства като част от енергията на кармата.
Всичко в природата се състои от събития, които водят към или в резултат на тях възникват други
събития. Можем да кажем, че живеем в океан от кармична енергия. Няма излизане от него, нито пък
ни е необходимо да бягаме. Не сме в капан, както насекомо в бутилка, изтърпяващи присъда от
външни фактори и изстрадващи злодеяния, извършени в миналото. Кармата е нещо вътрешно и лично,
защото сме напълно взаимосвързани с вселената.
Ако желаем да разглеждаме кармата в контекста на дълговете, тогава трябва да разберем, че
имаме дългове и към себе си и ги изплащаме в подходящо време, на подходящо място и по подходящ
според нас начин. Като творчески същества ние притежаваме вродената способност да изтриваме
всеки дълг и да постигаме състояние на душевна платежоспособност, на съвършено равновесие, при
което вече не ни се налага да компенсираме предишни действия. Лесно можем да разберем защо
понякога наричат кармата закон на компенсацията.
Трийсет и четири годишният застраховател Тед наскоро изрази общото неразбиране на кармата.
като заяви:
— Животът ми се разпада заради лошата ми карма. Сигурно съм направил нещо ужасно в
миналото си, нещо като убийство, и сега получавам справедлива „награда".
После ми разказа тъжната сага на развода си, професионалните си провали и болестите. Не
помена нищо за хубавите неща в живота си - например за таланта да свири на почти всички видове
музикални инструменти от първи опит, за лекотата, с която възприема сложни математически
концепции, за присъщата му грация и спортна природа. Като много други хора Тед допускаше, че само
ограниченията и провалите в живота са кармични, а хубавите неща са естествени и извън кармата. За
да разбере кармата и да открие причините за нещастието си, Тед реши да направи серия регресии, като
всяка от тях трябваше да разкрие част от миналото, което да му даде обяснение зa настоящето.
В първата си регресия Тед се озова в древно Мексико, където е бил уважавал вожд и известен
лечител, наследил изкуството от баща си. Нямал свои деца, за да продължат традицията, затова взел
под покровителство младо момче (бившата му съпруга в настоящия живот), което, изглежда полагало
сериозни усилия да усвои дълбоко пазените лечителски тайни, включващи магически ритуали и
сложни комбинации от билки и корени.
Чиракът изгубил търпение да дочака Тед да умре, за да наследи състоянието, престижа и властта
му, затова убил учителя, като се постарал престъплението да изглежда като нещастен случай на
отравяне.
Същата личност, съпругата на Тед в сегашния живот, отново му изневерила и най-накрая го
изоставила, като избягала с едни от многобройните си любовници. В края на сеанса Тед възкликна
изненадан:
- Аз съм бил жертва, а не убиец!
Все още не си даваше напълно сметка, че непрекъснато през вековете е играел ролята на жертва,
както стана ясно от следващите регресии. При втория сеанс Тед се видя като златотърсач по времето на
Златната треска. Предателството към него отново бе резултат от сляпото му доверие в друг човек. В
случая беше човек, чийто външен вид подсказвал благонадеждност и честност, но накрая му заявил, че
двамата упорито работели, за да просперират, и оставил Тед само с дрехите на гърба му. В третата си
регресия Тед беше образован музикант от френския кралски двор през XVIII век. Музиката беше
животът му - до такава степен, че с напредването на годините все повече се пристрастявал. В
кулминацията на събитията той беше несправедливо обвинен в конспирация и обезглавен.
С всяка следваща регресия Тед откриваше една и съща тема в различни варианти - прекалено
много се доверяваше на хора, които едва познава. В резултат на получената информация Тед осъзна, че
вътрешното прозрение е по-ценно и важно, за да разбереш хората и техните мотиви, отколкото
външния вид. Бeшe избрал да се прероди в много животи само за да осъзнае това. Сега вече можеше да
си обясни следствията и причините на събитията и очите му се отвориха за много ситуации в
настоящето. Тед постепенно започна да pазбира, че нещастните и отчайващи обстоятелства в
настоящето му може и да произтичат от далечното минало, но не са несъвместими с логиката на
нещата в сегашния му живот Най-после осъзна баналната истина, че външният вид лъже. Тед разбра
също, че кармата е потокът от енергия, която обвързва всички събития и следствията от тях, а не само
отрицателните.
Джош, алкохоликът, споменат в Глава първа, е хубав пример за проявление на следствие в
настоящия живот (самоунищожителното му пиянство), което е резултат от определено събитие
(убийството в пияно състояние на бременната му жена) в минал живот. Перспективите му за здраве и
щастие бяха напълно блокирани, докато Джош не се докосна до това събитие.
За много хора, включително и Джош, търсещи пътища за бягство и отказващи да поемат личната
си отговорност, „лошата карма" е станала привидно законно извинение да не предприемат преки и
положителни действия, които биха могли да ги направят щастливи. По този начин човек подхранва
непрекъснато собствената си представа, че е жертва, и стига до психологическо самоубийство.
Разбирането на кармата ни помага да се видим като частици от вселената. Когато знаем, че сме
творчески същества и сами режисираме всички следствия т.е. събитията от живота си, едва тогава
можем да поемем пълен контрол над съзидателния процес и да се насочим към постигането на пълнота
и щастие.
Хората просто не знаят, че могат да поемат отговорност за живота си. Никога не им е хрумвало,
че страдат поради нежеланието си да се противопоставят на събитията от миналото. Да знаеш, че има
друг изход, е откритие, което отваря много врати, и е забележително освобождаващо преживяване.
В природата непрекъснато наблюдаваме механизма на кармата в действие - от въртенето на
електроните в ядрото на атома до орбитиращите около слънцата планети във вселената. От физиката
научаваме, че при всяко действие има еднакво по сила противодействие. Ако дръпнем махалото в една
посока, то ще подмине центъра и ще стигне до обратната крайна точка. Ако хвърлим камък в центъра
на спокойно езеро, образувалите се кръгообразни вълни ще се разпрострат чак до брега. Навсякъде,
във всяко нещо в природата откриваме причинно-следствена връзка, която се проявява мигновено.
Кармата не чака.
Следствието върви след причината така сигурно и бързо, както гръмотевицата идва след
светкавицата. Понякога ние възприемаме резултата от дадено действие със забавяне, но така или
иначе, причината създава енергията на следствието, независимо дали го разпознаваме.
Буда е обяснил кармата красиво и просто с думите: „… следствието следва причината, както
колелото следва копитото на вола". Иисус Христос ни разкри най-универсалният от всички свои
принципи по подобен начин, когато каза: „Каквото посееш, това ще пожънеш“. А от Библията
научаваме, че „...които нож вади, от нож умира". Един живот със сигурност не е достатъчен човек да
разреши всички насложили се обстоятелства или да пожъне всички блага на едно всеотдайно
съществуване. В Евангелие от Марка 10:28-31 например, има изброяване на награди, които едва ли
могат да бъдат дадени в рамките на един живот.
Би ли могъл всеобичащият Бог да ограничи най-развитото си творение, като му даде само една
възможност да oткрие и разбере своята същност, да научи всичките си уроци и да достигне
съвършенството? Това ще бъде все едно да очакваме от дете, което е било само един ден на училище,
да навлезе веднага в професионалния живот на физик, психолог или лекар. Такова сравнение може да
се стори абсурдно на някои, но за хората, които разбират причинно-следствените отношения, още
по-абсурдно звучи да разполагаш само с един живот, за да надрастнеш омразата, ревността,
собственическото чувство и алчността и да постигнеш безусловната любов.
Дори беглото осмисляне на кармата прави очевиден фактът, че тя е съвършената справедливост,
защото е напълно обективна, напълно лишена от емоции, политика или договаряне. Никой не стои
по-горе от другите заради това, че притежава пари, власт или обществено положение. Следствието е
винаги в пряка връзка с причината, както в отрицателна така и в положителна насока. Кармата дава
смисъл и на това да обърнеш другата си буза (ако те зашлевят). Когaтo разбираме кармата, лесно
можем да осъзнаем, че не е слабост, ако не peaгираш на заплахи. Знанието, че вселената действа
непрекъснато и винаги поставя всичко на място, е сила.
В много религии кармата се разглежда като система за награди и наказания, които човек
получава в момента на смъртта си. Когато опростяваме всичко по този начин, не сме в състояние да
видим, че кармичните сили са непрекъснати и последователни и много „дългове се изплащат" веднага
след като са направени. Денят на Божия съд е всеки ден, всеки час, всяка минута - независимо дали
живеем във или извън физическата реалност.
Кармата не е фаталистична доктрина, защото не признава нито Съдбата като сила на вселената,
нито злото като нещо естествено. Ние не сме омърсени oт гpexa на Адам, а от нашия собствен грях.
Всеки от нас е създател на собствения си характер и ако изработим у себе си пълно разбиране за
нашето „вчера", то всичките ни „утре" ще бъдат много повече от опити да изкупим минали „грехове".
Кармaтa и Съдбата не могат да се разглеждат като синоними, защото Съдбата предполага един вид
пленничество, докато Кармата ни дава свобода, защото ние си създаваме условията. Животът става
затвор само ако не успеем да упражним творческата си отговорност.
Кармичната отговорност тръгва от мислите ни. Чрез мислите ние създаваме очаквания и
сбъдването им или разочарованието от тях създава емоции. Именно емоционалната същност
предизвиква събитията и изпраща енергийни вълни от нас към вселената, където те дават отражение
върху всичко - също както хвърления в езерото камък. Емоционалната ни същност е записана у нас
веднъж завинаги и ние я пренасяме от живот в живот.
Във връзка с това Хенри Форд
Всички ние пазим спомени от минали животи, макар да са много избледнели. Често имаме
чувството, че сме били свидетели на определена сцена или че сме преживели определен миг в
предишно свое съществуване. Но това не е най-важното. Същественото, обобщението, резултатът
от преживяването е, че това са ценности и те остават в нас.
Ето как най-доброто доказателство за действието на кармата ни се дава чрез ежедневните ни
мисли. Когато мислим отрицателно, ни се струва, че всичко върви наопаки, а когато мислим по
положително, нещата си идват на мястото. Апостол Павел вероятно най-добре го е казал с думите:
„Както човек мисли, така и съществува“. А говорейки в същия дух, Иисус Христос казва: „Нека бъде
според вярата ви“. По всяко време ние се намираме там, където сме позволили да ни изпратят мислите
ни, независимо дали е било преди секунди или прели петдесет живота.
Мислите и емоциите, които те пораждат, изграждат характера ни. Това е предсказуем процес, в
който случайността няма място. Всичко е резултат от закона за кармата, който е безпогрешен.
Някой беше казал, че мисълта е семето на съдбата. Нека си представим ума като градина, за която
можем да се грижим добре или да я оставим да потъне в бурени. Ако сме посели семената на съдбата,
след като сме ги подбрали внимателно, в резултат ще имаме богата жътва. Ако сме ги избирали пет за
четири или въобще не сме направили нищо съзнателно, със сигурност ще поникнат бурени. Всеки от
нас носи отговорност да не допуска бурените на мисълта да се превръщат в джунгла, в която може да
се загуби.
Понеже искаме да живеем добре, не можем да си позволим да оставим градината си на
произвола. Незаинтересоваността в най-добрия случай води до озадачаване, а в най-лошия до
объркване. Голямата ни отговорност може да се сведе до следните думи: „Посей мисъл и пожъни дело,
посей дело и пожъни навик, посей навик и пожъни характер, посей характер пожъни съдбата си".
Някои съвременни учени разбират значението на мислите като фактори причинители на
кармични последствия. Уилям Тигър от изследователския институт в Станфорд казва: „С мислите и
действията си днес осезаемо създаваме събитията, с които се сблъскваме утре". (Цитат от януарското
издание на списание „Сайънс ъв майнд“ 1974)
Понякога изглежда, че даден индивид живее извън закона за кармата — че при него всичко е или
много по-добре или много по-зле, отколкото трябва да бъде. Не трябва да забравяме, че външните
белези може да ни подведат; очите и ушите ни доставят много информация, но тя не се приема
обективно, защото очакванията ни изкривяват възприятията ни. Ние чуваме каквото искаме да чуем и
виждаме каквото искаме да видим.
Лесно е да виждаме в бедните и безсилните жертви на жестоката съдба, а в богатите и известните
- наследници на огромни дози късмет. Богатият човек може в действителност да е нещастен поради
известността и състоянието си, а богатството да бъде трудно кармично изпитание, дадено като
възможност за израстване. Парите стават предизвикателство, а не спасение. Ако богатият и известен
човек не може да обича себе си и другите поради парите, тогава той не е научил урока си.
Дори тези, които изглежда, че „се измъкват“, не са напълно свободни, защото съвестта се обажда
на някакво ниво у всеки, дори у тези, които хладнокръвно убиват и външно не личи да имат угризения.
Следствията задължително следват причините си до най-дълбоките нива на същността ни.
Ниското самочувствие и страхът водят до убийството на Аза – такъв вид убийство, при което
бавно, в течение на дълъг период от време ерозираме отвътре. От гледна точка на космоса това
самоубийство е точно толкова сериозна грешка, колкото физическото убийство. Косато имаме
негативно отношение към себе си, чувствата ни генерират все по-голяма негативност към всичко и
всички около нас и така сами създаваме съдбовната си обреченост.
Припомнянето на минали животи ни помага да осъзнаем, че не е нужно да се свиване в ъгъла на
живота, треперейки от страх и лоши мисли. Можем и трябва да поемем юздите на настоящето, да се
изправим лице в лице с миналото и да се освободим. Един прост тристепенен процес разрешава
кармичння дълг много по-бързо от всякакво действие:
1. Познай миналото, като се изправиш лице в лице с него.
2. Имай цел и се чувствай силен.
3. Обичай колкото е възможно по-безусловно.
За тези, които мразят повече, отколкото обичат, последната стъпка е най-трудна. Първо идва
разбирането, после приемането, после харесването, любовта и освобождаването.
Регресиите в минал живот ни позволяват да разберем първоначалните си мисли и породените от
тях травми и да ги обезоръжим, защото често те са като бомби, които сме пренасяли през вековете.
После, като започнем да дишаме по- свободно, без страх и объркване, можем да започнем да
изграждаме нова, положителна карма и да се самонаградим.
Когато се научим да неутрализираме отрицателните прояви от миналото и да излъчваме
безусловна любов, жътвата ни е духовно израстване, доволство и изобилие, каквото никога преди не
сме изпитвали. Това е благодатта и обещанието, вградено в универсалния закон на кармата.

14
Прекосяването

Те ще се върнат, все ще се връщат,

докато се върти червената Земя.
Той не пропиля ни листо, ни дърво -
смяташ ли че ще погуби душите?
РЪДИАРД КИПЛИНГ
Старецът седеше свит в ъгъла на стаята Едва го виждах в мътната светлина на три свещи, но го
чувах да тананика, люлеейки се напред-назад.
- Изгрев, залез, бързо се търкаля годината...
- Така е от месеци - каза дъщеря му, - цялото му внимание е обладано от смъртта.
Стаята рязко контрастираше на останалата част от старческия дом, който бе много осветен и
кипеше от живот. Бащата не ни обърна внимание, макар че стояхме пред него, но когато се представих,
той сякаш се върна за миг в настоящето и ме погледна с тъжни очи.
- Ще умра - заяви той сериозно. После една сълза се спече но бузата му. - Толкова ме е страх.
- Всички ще умрем и много от нас ги е страх - казах му. Само че няма защо да се страхуваме.
Нека да ти кажа какво съм научил за смъртния час.
В продължение на два месеца се виждах със стареца всяка седмица и към края той бе преодолял
страха си и отново се включи в нормалния живот на страческия дом, решен да се наслаждава на дните,
които му остават.
Няма да сгрешим, ако кажем, че нищо не предизвиква повече страх и неприязън у хората както
предстоящата смърт. Нито една друга дума не извиква толкова настоятелни и сложни въпроси за
природата на човешкия род. От незапомнени времена хората са се страхували от смъртта, игнорирали
са я, отхвърляли са я, чувствали са се объркани и са правели каквото могат, за да я отложат мъничко.
Опитвали са се да я тълкуват и обясняват чрез митове, религии и философски школи. Всъщност има и
такива, които смятат, че философията не е нищо друго освен изучаване на проблемите, свързани със
смъртта. Шопенхауер например нарекъл смъртта „истински вдъхновяващ гений на философията".
Смъртта е била вездесъщо вдъхновение в музиката, изкуството и литературата. Може би
Микеланджело го е изразил най-добре с думите: „У мен няма нито една мисъл, която смъртта да не е
гравирала с длето".
Темата за смъртта е осеяна с парадокси и двусмислици. От една страна, правим всичко възможно
в технологично отношение да удължим живота - или това, което външно се вижда от него. От друга,
стигаме понякога до абсурд в желанието си да я отбягваме напълно, защото темата за смъртта
предизвиква същите чувства на объркване и неудобство, каквито преди няколко десетилетия
изпитвахме, когато се заговори за аборт или венерическа болест.
Още по-лошо - склонни сме да гледаме на смъртта като въплъщение на всичко грозно и лошо в
човека, сякаш някой ядосан Бог ни наказва за престъпленията ни. От най-ранни времена сме вярвали,
че тялото на мъртвеца е мръсно и не трябва да се пипа. Изпращаме децата при роднини, за да им
спестим ужаса от сблъсъка със смъртта. Използваме евфемизми като „починал" само и само да
избегнем думата смърт. Опитваме се да накараме мъртвите да изглеждат така, сякаш просто са
заспали. Не казваме истината на пациенти, страдащи от нелечима болест. Всички тези тактики, наред е
много други, са опит да избегнем конфронтацията с чувството на пълна неспособност да приемем
смъртта. Да се изправим лице в лице със смъртта, означава да се изправим пред крайния въпрос за
смисъла на живот.
По-лесно приемаме масовата смърт, защото не е толкова лична и е по-отдалечена от собствената
ни реалност и същност. В „Живот в клетка" Томас Луис казва:
Hue можем да седим около масата за вечеря и да обсъждаме война, отнела живота на шейсет
милиона човешки същества така, сякаш си говорим, че се е влошило времето; можем да
наблюдаваме... кръвопролитие и смърт всеки ден - цветно, по филми и по телевизията, без да мигнем,
без да пророним сълза. Само когато броят на умрелите е много малък и те са ни много близки,
започваме да мислим в забързани концентрични кръгове. В самия център на проблема стои голата
хладна смъртност на човешкото същество и това е единствената реалност в природата, за която
сме абсолютно сигурни, а тя за нас е немислима, дори не я споменаваме.
В опитите си да не приемем смъртта като лично събитие, което ще ни се случи, ние правим
всичко възможно да си осигурим по-дълъг живот, дори ако той отслабва в нас. Накратко, ние отчаяно,
като обладани от фикс-идея, искаме да продължим. Искаме го независимо от осъзнаването на
истината, че дългият живот не задължително е щастлив, особено в едно общество, изцяло ориентирано
към младостта и красотата, което не търпи старостта, слабостта и зависимостта.
Хората, които са преживели клинична смърт, (т.е. които са „умрели" за няколко минути и са били
съживени) разказват интересни истории за отделянето от физическото тяло и способността да
погледнеш на него и на заобикалящите събития „отвън". Някои споделят за нежеланието си да се
върнат обратно в тялото, което отново е било приведено в работно състояние.
За онези, които са се сблъсквали толкова отблизо със смъртта, в повечето случаи преживяването
е изтрило всякакъв страх. Останалите имат такова отношение към смъртта, каквото е залегнало в
културата им, защото реакцията ни към смъртта, повече от всяко друго схващане, е продукт на
културата, към която принадлежим. Само когато се изправим пред собственото си вечно
съществуване, всякакви културни предубеждения се разсейват. Хората започват да искат да изследват
отношението си към смъртта — вероятно 50 процента от всички, които търсят помощ в Съвета за
алтернативна терапия, идват от страх и любопитство относно смъртта.
За да разберем смисъла на смъртта, трябва да се вгледаме в живота. Той не е смърт, не защото е
нейната противоположност, каквото е масовото мнение, а защото смъртта е продължение на живота,
характеризиращо се с преустановяване на физическото функциониране.
В исторически план сме допуснали погрешно, че там където видимо няма движение, няма живот.
Нека разглеждаме живота като процес на движение. Всичко в природата е живо, защото всичко е част
от някакъв процес или система от процеси, в развитие. Навсякъде има движение, дори очите ни да не
го откриват. Думата life (живот) би могла да е акроним на Безспирно Интегриране на Енергийни
Полета (Limitless Integration of Fields of Energy). Така погледнато, дори когато се случи смърт, пак има
живот, защото енергиите продължават да съществуват и една от тях носи спомените и съзнанието.
(Спомнете си експериментите с L-полетата в Глава 3.)
Ние сме свикнали да изпробваме реалността въз основа на това, което могат да ни кажат
сетивата. Следователно спирането на сърцето и мозъчната дейност ни карат да заключим, че е дошъл
краят и завесата е спусната завинаги. Ако повярваме на хората, преживели клинична смърт, и на
хората, които разказват спомени от минали животи под хипноза, нещата не стоят така. Дори
„мъртвото" физическо тяло е активно, защото в него електроните продължават да се въртят около
ядрата на атомите, участвайки в изключително сложните по-нататъшни процеси.
Здравият разум ни казва, че смъртта не може да бъде част от живота, ако я възприемаме по
традиционния начин. И все пак промените във формите и субстанциите са част от живота, какъвто го
познаваме. Смяната на физическата обвивка е една от промените, които не се различават много от
промените, настъпващи в организма ни от раждането до пубертета. Всички те са част от един
предсказуем процес - да оставим старото зад гърба си и да възприемем нов подход към непосредствено
възприеманата реалност. Определено не сме в траур, когато се ражда дете, а регресиите в моментите на
раждане разкриват, че това е време на голямо страдание, дълбока травма и невероятно бърза промяна
във формата. Новородените сякаш се изменят пред очите ни. През пубертета пък хвърляме детската си
обвивка — по своеобразен начин това е смъртта на детето и раждането на възрастния човек, но
въпреки това никой не скърби.
Смъртта и раждането не са нищо друго освен влизане и излизане от физическата реалност.
Когато наблюдаваме живота си — всичките ни раждания и умирания — от един по-висш план, ние ги
усещаме като мигновени проблясъци във и извън физическото ниво и всеки живот е като запалването
и изгасването на свещ. Индусите виждат смъртта по този начин: смъртта е свещ с нисък пламък, която
точно преди да загасне, запалва друга, и така до безкрайност. За индуистите и будистите следващият
живот е живата реалност, а схващането, че никога няма да се преродят в човешки образ отново —
романтична фантазия. Ето какво казва Ралф Уолдо Емерсън:
Всички неща се видоизменят и нищо не умира, само леко се отдръпва от погледа ни и отново се
връща след това. Нищо не е мъртво — хората симулират смърт и се подлагат на смехотворни
погребения и траурни шествия, а после се изправят и поглеждат през прозореца, съвсем здрави, в
нова странна премяна.
В повечето религии раждането е предвестникът на смъртта. Най-общо казано, изглежда,
религиите съществуват, защото предлагат сложни системи за подготовка за смъртта и въпреки това
тази подготовка е изпълнена ненужно с мрак и лоши предзнаменования. Независимо каква е
религиозната ориентация на хората, подлагащи се на регресии в минали животи, спомените им от
предишни смърти са забележително последователни. Смъртта е време на преход, на мир, красота и
свобода, време на изхвърляне на старото и износеното, време на пренасяне във винаги новото и все пак
познато място.
Вероятно най-добрата епитафия-комплимент, която можем да напишем на някого, е, че е
изразходвал тялото си мъдро, защото „изразходване" означава влагане на средства и постигане на
печалба. Ако искаме да печелим от физическите си тела, това означава да поставяме ударение върху
„тук и сега", върху изживяването на живота в пълнота, върху поемането на рискове и изследването на
нови хоризонти — не можем да пестим от себе си за следващия път.
Важно е да разберем, че всички преходи от едно място на друго или от една обвивка в друга
отнемат време. Смяната на работата, преместването в ново жилище, събирането и изваждането —
всичко отнема време. Същото се отнася и за раждането и смъртта! Изборът на родителите не е
мигновено решение. Решението да умрем също не се взима изведнъж, дори когато настъпва внезапна
смърт при сърдечен удар, катастрофа или война. Това е процес, който тече в продължение на много
години, дори на много животи. Хора умират през цялото време навсякъде около нас, защото смъртта е
настъпила в ментален план дълго преди да се осъществи във физическия план. Дори когато един човек
изглежда много жизнен и здрав, всъщност той може да е в процес на подготовка за прехода, за
пренасянето в друго измерение.
Можем да гледаме на смъртта като на процес, благодарение на който човечеството израства и
еволюира. Ново съзнание в нови тела означава нови идеи, ново развитие. Смъртта и прераждането
могат да се разглеждат като заспиване, след което човек се събужда освежен и ободрен, готов и
копнеещ да работи в нови посоки, получил ново вдъхновение. Старото и износеното умира, за да
направи място на новото, защото трудно може да се прогресира с уморени тела и умове.
Преходът към смъртта може да се сравни с превръщането на гъсеницата в пеперуда. Светът на
пеперудата е напълно различен от предишното състояние и вероятно тя не помни нищо от времето,
когато е била космато пълзящо създание. Щом излезе от пашкула и се понесе към небето, за нея всичко
е изпълнено със светлина и нови енергии.
При хората усещанията за светлина, понасяне и свобода - това е вододелът на смъртта. Това са
усещанията на различни субекти, които преживяват минала смърт по време на регресия, и техните
разкази толкова си приличат, че човек задължително приема спомените им като точен доклад за
случилото се.
С езика на енергийните промени физическата вибрация постепенно спада и се трансформира в
етерна вибрация (енергията, която заобикаля непосредствено физическото тяло). Пада и личността -
индивидуалната маска, която всеки от нас носи и която виждат другите. Чувството за светлина се
засилва с отхвърлянето на физическото тяло. Бавно се променя и фокусът ни - умиращият вече може
да наблюдава живота отвътре и без физическите си очи. Най-накрая настъпва пълно отделяне, при
което цялостната ни сетивност се превръща в нефизическа енергийна същност, която след това е в
състояние да наблюдава изпразнената физическа обвивка.
Могат да се направят няколко обобщения за прехода към смъртта, които са валидни, защото
многократно са повтаряни от хора в състояние на хипнотична регресия:
1. Дори когато приживе е имало деформация или осакатяване, след смъртта настъпва цялост.
Човек вижда и усеща отрязаната си ръка така, сякаш никога не е липсвала.
2. Въпреки чувствата и емоциите малко преди момента на смъртта, след прехода настъпва общо
спокойствие и съзнанието се изпълва с дълбоко доволство.
3. В следсмъртното състояние започваме да възприемаме нещата невероятно точно и подробно.
4. Трагичната и внезапна смърт означава много бързо връщане обратно във физическия план,
понякога само след часове или дни.
5. Дългият живот, изглежда, води до най-продължителни отсъствия от земния план (т.е.
най-дълго прекарано време между преражданията).
Някои хора споделят, че са ги посрещнали техни близки. При други присъстват водачите и
учителите им, а при трети бялата или синьо-бялата фигура от светлина на Христос ги посреща и
направлява. Неизменно е налице желанието да се освободим от всичко, свързано с току-що
приключилото прераждане.
При самоубийство следва състояние на временно объркване и силно съжаление, след което идва
разбирането и осъзнаването на престъплението, извършено срещу собствената същност поради твърде
силното идентифициране с физическата реалност. Тенденцията в такива случаи е да се прераждаме
бързо, за да се изправим още веднъж пред проблема, който ни е изглеждал толкова непреодолим.
Следващите буквално предадени записи разкриват последователността на преживяването на
смъртта, въпреки че хората, които говорят, се различават по произход и религиозна принадлежност.
Обърнете внимание на често повтарящите се думи и фрази във всички примери.
*****
Субектът е 52-годишен мъж, изповядващ католическата вяра:
— Къде си?
— В леглото. Дишам съвсем слабо. Дробовете ми са пълни с течност. Температурата ми е висока.
— Знаеш ли, че умираш?
— Да. Чувствам как полека-лека се пускам от живота. Твърде голямо усилие ми е да се държа за
него... и твърде е болезнено.
— Продължи и ми разкажи какво се случва.
— Просто спрях да дишам и оставих тялото си. Изведнъж се почувствах много лек, много лек и
свободен, вече нямаше болка. Сега мога да дишам... не наистина да дишам, разбира се, а чувството, че
мога да дишам. Почти бях забравил какво е да можеш да дишаш леко. Цялата стая изглежда окъпана в
светлина... нежна искряща светлина, но не знам откъде идва.
— Ти къде отиде?
— Останах над тялото да наблюдавам. Хазяйката се върна в стаята да ми донесе чиния супа. Не
знаеше, че съм умрял, че съм бил толкова близо до смъртта, когато излезе, за да ми донесе супата.
— Какво направи тя?
— Ахна, когато се приближи до леглото. Произнесе името ми, извика Sacre bleu и изпусна
подноса със супата. После изтича вън от стаята с писък. Дожаля ми за нея, че й създавам толкова
неприятности, но се усмихнах вътрешно, защото ми беше забавно, че ме мисли за мъртъв.
— И какво стана?
— Малко след това доведе лекаря, но остана извън стаята — чупеше пръсти в престилката си,
докато докторът разглеждаше тялото ми. После той покри лицето ми със завивките и каза на г-жа
Джеймиъл да подготви погребението ми. Тя се отдалечи от стаята, плачейки.
— Ти беше ли на погребението си?
— О, да. Бях погребан в просяшки гроб с циментова плоча.
— Остана ли на мястото, където беше починал?
— Не, ходих по други места. Това място вече не ме интересуваше.
*****
Следващият субект беше мъж на 35 години, от фундаменталистка църква, баща му беше
свещеник:
— Върни се право във времето на смъртта си. Искам да ми кажеш как си умрял.
— Бебе...
— Разкажи ми.
— Болеше...
— И какво стана?
— Умрях.
— Съзнаваше ли, че умираш?
— Не, отначало не.
— Какво почувства, когато го осъзна?
— Отделяне.
— Как разбра, че си умрял ?
— Защото можех да се видя.
— Можеше да видиш тялото си?
— Да.
— Къде беше, та можеше да виждаш тялото си ?
— В стаята, точно отгоре.
— Имаше ли някой с теб, когато умря?
— Да, докторът беше там.
— Той каза ли нещо, когато ти умря?
— Да — каза „Хортенз си отиде".
— Бебето оживя ли?
— Да, всичко беше наред тогава.
— Какво стана, след като умря ?
— Погребаха ме.
— Можеше ли да видиш погребението си?
— Знаех за него, но не бях там. Не ме интересуваше.
— В момента на смъртта и отделянето какво направи?
— Просто се носех из стаята известно време.
— И после?
— И после отнесоха каквото беше останало от мен, а аз не знаех какво точно да правя, затова
изчаках.
— Какво чакаше?
— Напътствия.
— И получи ли ги?
— Да. Нещо... някой ми каза, че няма нужда да оставам повече там. Нещо дойде при мен и ми
даде голямо успокоение.
— Какво беше това нещо?
— Отначало помислих, че е ангел, но после осъзнах, че не бива да го наричам така.
— Как трябваше да го наричаш?
— Част от мен... духът ми.
— Значи не ти беше толкова трудно да понесеш смъртта на физическото си тяло?
— Не. Просто се измъкнах от него. Не болеше. В този момент дори бебето не ме интересуваше.
*****
Жена на двайсет и девет години, баптистка (от севера), която не вярваше в прераждането, нито в
концепциите за ада и рая.
— На колко години беше, когато умря?
 — На четирийсет и четири.
— И какво причини смъртта ти?
— Казаха, че е инфлуенца. Казаха, че много хора умирали от това. Било плъзнало по целия свят.
— В коя година умря?
— Хиляда деветстотин и осемнайсета. Мисля, че беше октомври, 20 октомври.
— Имаше ли някой с теб, когато умря?
— Не.
— Какво почувства, като умря?
— Можех да си виждам тялото.
— Как можеше да се виждаш?
— Бях облечена със синя рокля... синя, копринена... рокля, която някой бе купил, за да ме
погребат с нея.
— Знаеше ли, че ще умреш?
— Да. Толкова бях болна. Знаех, че няма да се оправя. След като умрях, разни хора идваха и си
говореха, че всички умират. Много, много хора умряха.
— Можеш ли да ми разкажеш за погребението си?
— Бяха ни подредили всичките в редица и аз бях някъде надолу. Първият камък от дясната
страна. О, имаше толкова много други, всичките подредени в редици.
— Къде те погребаха, Мери?
— На голямо поле близо до един хълм извън града. Поставиха малка циментова плоча без име,
без нищо на нея. Всички останали също имаха плочи. Толкова много хора умряха, че трябваше да ни
копаят гробове специално. Нямаше достатъчно място за нас в гробището.
— Можеше ли да видиш селото, след като умря?
— Върнах се да видя.
— Какво искаше да видиш?
— Просто исках да го погледна, да видя как изглежда, но не останах.
*****
Жена на 44 години, смесена религиозност — от католическо възпитание, през епископална
църква до метафизически убеждения:
— Отиди във времето на смъртта си.
— Лодката се преобърна. Една голяма вълна я заля и тя се преобърна. Аз се въртя ли въртя, не
мога да плувам.
— Какво става в момента на смъртта ти?
— Аз съм над дърветата.
— Значи си напуснала физическото си тяло? Имаше ли болка?
— Не. Бях си в тялото и после излязох от него. Изобщо нямах нищо против да го оставя.
Чувствах се добре.
*****
Жена на 46 години, агностичка:
— Кажи ми какво стана в момента на смъртта ти.
— Имаше светлина. Аз самата също бях светлина. Някой седеше до мен — баба ми Мери —
седеше до леглото ми във форма на дух. Бях толкова уморена. Знаех, че умирам. Бях стара и уморена.
— Какво е да умреш ?
— Сякаш ти смъкват товар. Чувстваш се много олекотен. Силна светлина и яркост. Вече няма
никакъв страх.
— И съзнаваше ли какво става около теб?
— Да. Можех да си погледна физическото тяло там долу. Толкова е грозно. Не ми е необходимо
повече. Доволна съм, че го напускам.
*****
Жена на петдесет години, смесена религиозност, скептично настроена по отношение на живота
след смъртта, с много реален страх от смъртта:
— Да отидем във времето на смъртта ти.
— Знам, че умирам, и съм готова. На шейсет години съм. Това е доста напреднала възраст за
нашето семейство. Косата ми е побеляла. Готова съм.
 — Страхуваш ли се?
— Не, не се страхувам. Имах хубав живот.
— Каква е причината за смъртта ти?
- Старостта. Тялото е износено... някои части не издържат. Хърман е още жив и се натъжава, като
вижда, че си отивам. Той е там и плаче, но децата ми не са там.
- Разкажи ми за момента на смъртта.
- Оставям го и се издигам нагоре. Над него съм и гледам надолу. Беше много рано сутринта.
Хърман знаеше, че съм умряла.
- И какво стана после?
- Останах за малко да погледам, после се понесох нагоре и някой ме посрещна — някой като моя
ангел-пазител — духове от другата страна, които ми показаха пътя. Те говореха без думи, дадоха ми
голяма утеха. Радвах се, че съм отишла от другата страна. Толкова е спокойно и красиво. Много
светло, много синьо небе. Почти като друг свят, който в толкова много отношения е подобен на
нашата земя и все пак е толкова различен. Аз бях дух с различен тип тяло... форма, енергийна форма,
каквато имаше всеки от нас... така че имахме своята самоличност... а не сляти... произтичахме от един
източник, но всеки имаше своя самоличност. Можех да видя земята, ако исках, но реших да оставя
всичко това. Избрах повече да не следя съпруга си и децата си.
*****
Жена на 42 години, либерална в религиозно отношение:
— Върни се във времето на смъртта си. Къде си, когато умираш?
— Близо до река Арно. Разхождах се край реката и ме нападнаха крадци.
— На колко години си?
— На четирийсет и шест.
— Как се чувстваше, когато те нападнаха?
— Не можех да повярвам.
— Веднага ли умря, или отне известно време?
— Умрях. Те ме наръгаха в гърба.
— Какво представляваше преживяването на смъртта за теб?
— Изненадах се. Мислех, че съм още жива.
— Имаше ли болка?
— Всъщност не. Само за миг.
— Можеше ли да виждаш тялото си, след като умря?
— Бях превита, с лице към земята.
— Как можеше да си виждаш тялото, ако си била умряла?
— Гледах надолу към него. Бях на около три и половина метра над него.
— Дух ли беше?
— Бях си аз и го гледах.
— И после какво стана?
— После се върнах вкъщи, където беше жена ми.
— Тя знаеше ли, че си мъртъв?
— Не. Виждах я как работи в кухнята.
— Тя виждаше ли те?
— Не.
— Ти опита ли да й се покажеш?
— Не мислех, че ще мога. Май въобще не се опитах.
— Как се чувстваше, като знаеш, че мъртвото ти тяло е край реката, а жена ти дори не знае?
— Исках да я защитя.
— Остана ли с нея във формата на дух?
— Останах с нея докато... докато отново беше добре.
— След като се възстанови от загубата ти?
— Да.
— И после къде отиде?
— Отидох на друго място.
— Какво представляваше то?
 — Беше зелено и слънчево. Струваше ми се, че съм на границата с това място, а не вътре в него.
— Изпитваше ли чувство на пълнота, или ти беше мъчно, че трябваше да направиш прехода?
— Изпитвах и двете. Красотата на това място и тъгата по жена ми.
*****
Млад мъж на 18 години с либерално християнско възпитание.
— Опиши ми смъртта си.
— Карах си новата кола малко бързичко, опитвах се да я разработя. Изведнъж някаква кола ми
изскочи от една пресечка вдясно. Скочих върху спирачките и колата поднесе..
— Какво стана после?
— Ударих другата кола странично... гърдите ме болят... волана ми се опира в тях. Вратът ми е
счупен и боли... стомахът ме боли страшно...
— Продължи нататък до момента на смъртта.
— Бях освободен, болката спря, изплъзнах се... облекчение
— Къде беше, когато умря?
— В линейката. Да. Беше... аз някакси стоях отгоре, но вътре в линейката и гледах надолу.
— Някой казваше ли нещо?
— Всъщност не. Дежурният изглеждаше... отегчен.
— Колко дълго остана да гледаш тялото си?
— Не много дълго. Нямаше причина да оставам.
— Къде отиде, след като остави тялото си?
— Беше тъмно, тихо... почивах си.
— Какво стана, след като си почина?
— Започнах да си мисля за смъртта ми и какво щеше да стане, ако бях станал актьор.
— Значи си отнесъл със себе си желанието да станеш актьор?
— Да. Мисля, че исках да бъда... да направя повече, отколкото бях направил.
— Затова ли се върна в човешки образ толкова бързо?
— Да. Това исках да направя, наистина.
*****
Жена на 34 години, различни религиозни предпочитания, последното от които Обединената
църква:
— Да отидем напред във времето.
— Не искам да ходя напред във времето.
— Защо?
- Става ми много самотно.
- Какво правиш, когато си самотна?
- Опитвам се да видя приятелите си, но те нямат време.
- Отиди във времето на смъртта си. Как умря?
- Самоубих се.
- Как го направи?
- Скочих от една сграда.
- Беше ли го планирала от дълго време?
- Не, не го планирах.
- Какво те накара да го направиш?
- Отчаянието.
- Как беше, след като умря?
- Известно време бях все още объркана. Беше като да минаваш през вихрушка и да търсиш
светлина. Много съжалявам, че си отнех живота.
- Какво прекрати объркването ти?
- Видях родителите си.
- Те бяха умрели преди тебе ли?
- Как приключи това объркване?
- Заля ме чувство на разбиране... осъзнаване на случилото се, на глупавата ми постъпка. Започнах
да разбирам плана на духа си за пътуването. Бях го провалила.
- Като казваш „план“, имаш предвид този минал живот ли?
 - Да.
[После отговорите продължиха да идват от перспективата на голяма висота и мъдрост.]
- Състоянието след смъртта еднакво ли е за всички, които сами слагат край на живота си?
- Да, в известен смисъл. Те не трябва да го правят. Не знаят какво правят.
- Човек никога ли не трябва да отнема живота си?
- Не може да се казва „никога". Има обстоятелства, като например тежка болест... но
самоубийството става с чувство за измъчване, ненавист и несигурност, затова повечето хора не
постигат нищо с него.
- Следва ли страдание в следващия живот, в резултат на това действие?
- Зависи от душата на индивида. Няма общо правило.
- За всеки ли е различно тогава?
- Всеки от нас взима решение. Щом веднъж хората разберат докъде са стигнали, решението в
повечето случаи е да се преродят при най-подходящи обстоятелства за научаването на този урок, който
е останал ненаучен поради преждевременно прекратения живот. Самоубийството не разрешава нищо,
абсолютно нищо.
*****
Жена на двайсет и четири години, протестантка:
— Лежа в някаква слама, задушавам се от дима. Навсякъде около мен има пламъци... не мога да
дишам, не мога да помръдна. Отивам си бързо. Сега изведнъж ставам светлина. Нося се леко,
разпростирам се... имам ново тяло, освободила съм се от старото. Свободна съм, издигам се към
светлината. Тя е точно над мен и аз се издигам в нея, тя ме успокоява... такова спокойствие, красота и
топлота. Толкова е любеща, аз не се боя.
*****
Мъж на 21 години, католик:
— Продължавам да потъвам, не мога да стоя на повърхността. Божичко, как боли. Аз идвам от
страна, където има маслинени дървета, суха почва. Умирам и си мисля за дома и за жена ми. Жена ми
има черна коса и маслинена кожа. В мен продължава да навлиза вода...Гледам надолу и виждам как
тялото ми плава, с лице надолу. Умрял съм. Отдалечавам се от мястото, където е тялото ми, пренасям
се към моята земя, към къщи. Знам, че тя ще плаче. Чувствам се толкова спокоен. Спускам се и
докосвам бузата й, но тя не усеща. Такова спокойствие цари, но аз не искам да я оставя, защото знам,
че ще има нужда от мен.
— Опитваш ли се да осъществиш някакъв друг вид контакт с жена ти, освен че я докосваш по
бузата?
— Опитвам се да говоря с нея, но тя не ме чува.
*****
Жена на 70 години. Епископално и презвитерианско изповедание:
— Гърлото ме стяга, задушавам се.
— Сега си умряла.
— Виждам старите си кокали на старото ми легло.
— Как можеш да виждаш тялото си, като си умряла ?
— Излязох от него и сега съм светлина, лека съм и се нося.
— По-добре ли е, отколкото когато имаше тяло?
— О, да. Лека съм, като младо момиче.
— И можеш да видиш тялото си там долу?
— Да. Старо и черно, цялото изсушено. Една старица с отворена уста, нищо друго.
— Сега какво ще направиш, след като направи прехода?
— Искам да намеря дъщеря си. Искам да й кажа, че я обичам. Трябваше повече да я обичам в
този живот. Не обичах достатъчно. Искам да я намеря и да й го кажа сега.
*****
Жена на 30 години, еврейка:
- Умрях на двайсет и една години.
- Каква беше причината?
- Чумата... чумата беше. Всички се разболяваха. Тя помете почти целия град.
- И ти също се разболя?
 - Изгарям от температура. Майка ми и двамата ми по-малки братя също се разболяха. Аз си
отидох първа.
- Умря ли и някой друг от семейството ти след теб?
- О, да, много от тях. Остана само сестра ми.
- Ти знаеше ли, че ще умреш?
- Да. Помня, че си мислех, че добрите хора умират млади, а аз бях млада.
- Как ти се стори?
- Трудно ми беше да дишам. Изгарях. Тялото ми сякаш се спускаше... точно така, сякаш се спуска
секира и ме разсича. Тялото ми остана, аз се стрелнах нагоре към облаците. То не ме интересуваше
вече.
*****
Мъж на 50 години, агностик:
— Все още ли си жив сега, на двайсет и две години?
— Не. Умирам. Много хора умират.
— Как стана ?
— Земетресение, отвори дупка в земята.
— Разкажи ми.
— Много бързо се случи. Всички тичаме, няма къде да отидем, всичко наоколо се тресе силно.
Земята се разцепи и погълна няколко човека от семейството ми. Аз умрях с баща ми. Хлътнахме в
земята, а нещо много горещо ни заля... не знам, но беше горещо като огън.
— Придвижи се след момента на смъртта.
— Не знам, просто ново спокойствие. Баща ми и хора от семейството ми, тръгваме в различни
посоки. Няколко пъти говорих с баща си.
— Във форма на дух?
— Да, той ми помогна да разбера този нов живот.
— Какво ти каза той?
— Каза, че този живот е по-спокоен от миналия. Не трябва да се тревожим за храна, напитки...
дали ни е студено или топло. Винаги спокойно, винаги тихо.
— Как се чувстваш?
— Много ми е удобно в този нов живот.
*****
Мъж на 42 години, атеист:
— Какво стана сега, след като умря?
— Започвам да се нося... отделям се и се понасям. Нося се навсякъде. Чувствам се толкова
изпълнен.
— Къде отиваш?
— Навън в светлината, където е топло. Сега съм дух. Просто се оставям да съществувам.
Чувствам се истински свободен и обичан от нещо толкова по-велико от мен самия... нещо, от което
съм част.
*****
Мъж на 27 години, несигурни религиозни предпочитания:
- Върни се право във времето на смъртта си. Как стана?
- Автомобилна катастрофа. Мога да я видя. Беше заледено и аз се завъртях като пумпал. Ударих
се в един стълб и моментално умрях.
- В този момент съзнаваше ли, че си умрял?
- Не, знаех само, че съм загубил контрол над колата.
- Как разбра, че си умрял ?
- Тялото ми не можеше да се движи. Аз бях извън него и... умът ми беше жив и аз отидох до
тялото си, видях как се е счупил стълба, смачканите ламарини, кървящото ми тяло. Но сега всичко е
наред. Сега усещам покой.
- Усещаш покой?
- Да. За първи път усещам пълнота. Мислел ли си някога, че смъртта ще бъде такава?
- Не. Когато бях жив, се страхувах да умра. Вече не ме е страх. Не ме е страх.
*****
 Ето няколко коментари от хора, които са били на групови занятия и са участвали в регресии:
1. Бях умрял, но се чувствах по-жив, отколкото когато имах физическо тяло. Определено
напусках физическия план, за да премина на по-леки вибрации. Върнах се и видях тялото си в мината,
където бях умрял.
2. Беше сякаш отидох в друга вселена. Всичко беше по-меко и в същото време по-интензивно.
3. Беше толкова красиво и спокойно. Вече не се боя от смъртта.
4. Сякаш раждах сам себе си, и то през главата. Измъкнах се без никакво усилие... лесно раждане.
Носех се отгоре и гравитацията вече не ми влияеше, а времето също нямаше значение.
5. Мислех си за дъщеря ми и колко ми липсва. Съжалявах и ми беше тъжно и изведнъж, когато
синьо-бялата светлина ме изпълни, всичката тъга изчезна и се почувствах обичана. Не исках повече да
оставам при хората от този живот.
6. Докато носеха тялото ми към църквата, се движех долу, близо до него, и се опитвах да се върна
в него, за да видя как ще се чувствам, но не можах. Затова се отказах и просто наблюдавах как всички
се движат.
7. Исках да кажа на всички да не тъжат, защото съм жив, но не можех да им го кажа. Те вярват
само на това, което виждат.
8. Всичката ми болка изчезна и аз отново се почувствах цял. Мъртвото ми тяло нямаше ръка, но
новата ми същност имаше. Бях цял и се чувствах истински събран.
Между хилядите регресии в минали животи само една не следваше общия модел, само една беше
различна:
— Да се върнем към момента на смъртта ти.
— Лежа в някаква стая, не се чувствам добре. Чувствам се все по-слаб и по-слаб, всичко спира.
— Какво усещаш в самия момент на смъртта?
— Всичко просто спира.
— Съзнаваш ли, че си умрял?
— Всичко просто спира. Няма никакво осъзнаване.
— Не съзнаваш изобщо, че си напуснал тялото си?
— Не, въобще.
Защо беше толкова различна тази регресия? С експериментална цел помолих една интелигентна
и мислеща жена, която не знаеше нищо за моята работа, да се престори, че преживява регресия в
минал живот — да я симулира. Доверявайки се само на въображението си, жената си измисли една
много драматична история, чийто край беше „всичко просто спря".
Очевидно това никак не се доближава до истинските преживявания на смъртта, засвидетелствани
от толкова много хора, които са си спомнили какво точно представлява тя.
— Къде отиде, когато напусна тялото си?
— Минах през една врата и отидох на място, което беше светлина и беше пълно с цветя.
— Имаше ли с теб някой, когото познаваш?
— Не в самото начало, но после бяха там. Те наричат себе си водачи и бяха в най-различни
цветове. Говореха, без да помръдват устните си. На пръв поглед сякаш просто си помисляха нещо и аз
разбирах какво имат предвид. Разбирах ги с цялото си тяло.
— Отиде ли някъде?
— Последвах една пътека.
— Къде те изведе тя?
— Това беше бяла пътека, блестящо бяла като почти всичко наоколо, и ме изведе на друго ниво
на разбиране. Аз знаех повече, когато последвах пътеката.
Повечето хора веднага след прехода имат трайното усещане за осезаемо тяло — усещат ръцете,
краката, дланите и ходилата и те им се струват плътни и прозрачни едновременно. Ако хората все още
усещат физическите си характеристики, те се възприемат като живи с мисълта си. Усещанията за
наличието на тяло избледняват с постепенната смяна на фокуса.
Изглежда, осъзнаването се развива с преминаването към едно по-изчистено състояние и ние
започваме да се възприемаме като интензивна светла енергия. Това е естествено развитие за всички
същества, макар че на някои може да им е необходимо да престоят повече време в плана, където
обитава Душата. Често новото състояние се описва като наситена пулсираща светлина или като
преизпълване с енергия във и извън съществуването. Следващият запис представя именно такъв често
повтарян спомен:
— Струваше ми се, че събирам енергия от вселената. След известно време започнах да губя
форма и... но чувствах, че имам тяло... беше истинско, много реално за мен и за другите... но ръцете и
краката ми сякаш всмукваха и аз ставах все по-голям, по-широк, събирах се и се разпростирах като
пулсираща кръв, беше някакси като прилив на кръв едновременно навсякъде... но не кръв, а много ярка
бяла светлина. Превръщам се в нещо по-голямо, по-силно и по-обхватно, отколкото съм. Не мога да го
видя реално, но знам, че е навсякъде около мен. Чувствам се сигурен, като знам, че е навсякъде около
мен. Изглежда, имам нужда от това по-силно тяло, за да издържа, да оцелея. Това беше директно
включване, сякаш те включат във високоволтова верига без превключвател. Чувствам се истински
обичан.
В многобройни сеанси се правеше сравнение между света между смъртта и раждането и света на
сънищата — оказа се, че съществуват забележителни прилики. В сънищата си ние сме в състояние да
отидем навсякъде за миг — настоящето, миналото и бъдещето нямат голямо значение, всичко е просто
сега. В сънищата, както и в живота след смъртта, ние сме в състояние да общуваме както с живите,
така и с тези, които са направили прехода. Целият процес е непрекъснато общуване, което води до
израстване, разбиране и изостряне на възприемането на живота на всички нива.
Също както става с преживяванията между животите, сънищата се забравят лесно. Въпреки че
може да сме били изпълнени с преживяването, ако не се събудим по време на съня или веднага след
това, ще сме забравили целия му сценарий. В съзнателно състояние сме склонни да приемаме
сънищата си за фантазии, които са ни натрапени отвън, но все пак знаем, че сме творци на сънищата си
точно както сме творци на света и живота в будно състояние.
Някои субекти развиват по-нататък аналогията между сънищата и света след смъртта, като
казват, че смяната на сън с будно състояние осъществява земния принцип на живота, точно както
състоянията между животите и самите животи се редуват, за да се обхване цялостното съществуване
на душата.
По време на сън съзнанието ни излиза извън ограниченията на рационалната мисъл и свободно
изследва всичко, което обещава развитие. То не се интересува от заспалото физическо тяло — за
съзнанието по време на сън физическото тяло не съществува. Фокусът се е преместил другаде.
В земния план ние не можем да поддържаме два центъра на внимание едновременно, въпреки че
може да има колебание напред-назад, за да бъдат задоволени нуждите ни от сигурност, любопитството
и за разширяване на виждането. Нищо, което е извън фокуса ни, всъщност няма значение и същото
може да се каже за нивото, където обитава Душата, от гледна точка на земния план.
Езиковите различия между будното и сънното състояние също са аналогични на състоянията
между животите и животите. Изразяването на сънищата и разговорите в тях често са
предизвикателство за нас, когато искаме да обясним точно какво сме преживели. От един сън могат да
възникнат многобройни тълкувания заради съществуващата езикова бариера между различните нива
на съзнание. Както сънищата, така и следсмъртното състояние имат свои езици. Обикновено
общуването е без думи, макар понякога да се налага употребата на някой термин. Общуването с тези,
които сме оставили на земята, често се изразява под формата на предаване на емоционална енергия,
която получателят приема като неясно нашепване, интуитивно прозрение или символ, обяснен с думи.
Винаги съществува възможност за погрешно тълкуване. Понякога е трудно да разбереш човека, който
говори на твоя език, та какво остава за интерпретацията на поредица от символи, предавани като
енергия с различна честота.
Както чувствата ни вечер преди лягане понякога подготвят сцената на сънищата ни, по същия
начин междинният свят първоначално е повлиян от емоциите, с които сме напуснали земята.
Постепенно тези емоции избледняват и се заменят със силни чувства на безусловна любов. В крайна
сметка на неемоционално ниво всички ние действаме на честотата на любовта, но за много хора,
натоварени със собственическо чувство и отрицание, преходът не е лесен. Преминаването в безусловна
любов означава да сме свързани по-пълно с Божествения разум, с вселената, а необходимостта да се
връщаме в земния план отпада, когато душата постигне това пълно съединяване. Следващите записи
предават няколко прехода от този род:
- Когато реших повече да не оставам във физическото си тяло, се изпълних със светлина.
Започнах да блестя и да се отдалечавам, а сестра ми ме чакаше. Каза ми да не се боя, а аз й отвърнах, че
изобщо не ме е страх, съвсем спокойна съм и освободена от ужасната болка. Малко се изненадах на
нейното спокойствие, защото тя винаги бе толкова активна. Сега беше напълно спокойна и утихнала.
После осъзнах, че виждам и чувам с цялото си тяло и че се разширявам. Чувствах се така, сякаш се
напомпвам, подобно на балон с хелий. Бях лека и надуваема и се чувствах толкова добре - нямаше
нищо общо с неприятното усещане за издуване, когато съм болна. Това беше леко, освобождаващо
чувство. Вече разбирах по-добре съпруга си и знаех, че децата ще са добре и без мен. Цялата тъга и
безпокойство, че ги оставям, просто се оттеглиха от мен и знаех, че всичко ще бъде наред. Трябваше да
продължа и да стана това, което енергиите около мен искаха да съм.
- Какво искаш да кажеш с това енергиите около теб? Имаше ли и други хора освен сестра ти?
- Някои енергии донякъде наподобяваха хора... хора, които бяха загубили тяло и форма, но
някакси все още бяха там... както усещането, че някой те наблюдава. Но се чувствах добре, защото
беше с любов. Сестра ми беше все още такава, каквато я помнех преди катастрофата, но тези други
хора... не знам кои са те всъщност... приличаха повече на енергии, които ме подкрепяха и ми даваха
смелост. Бях в контакт с всички тях, без дори да се опитвам.
Често се задава въпросът дали продължаваме да съзнаваме земния план след това, което
наричаме смърт. Изглежда, зависи от това, дали искаме да поддържаме връзка с някого. Много души
очевидно прекарват доста време с любимите си хора — насочват ги, пазят ги, подтикват ги и ги
съветват, използвайки интуитивни канали. Някои решават да станат учители и вярно изпълняват тази
роля за определен човек или група хора. Един си спомни следното:
- Навлязох в една долина... не очаквах да се озова на толкова красиво място, изглежда бях
доведен там... и водачът ми каза: „Това е долината, където духовете живеят близо до земята. Можеш да
се наслаждаваш. Можеш да ме последваш или да останеш в долината." Това и избрах да направя,
защото беше много красиво.
Един човек, за последен път роден през 1945 г., описа събитията на земята в периода 1890 —
1945, сякаш са се случили за няколко секунди, а това е времето, което той е прекарал в света между
смъртта и раждането. Неговият поглед наподобяваше на това да гледаш от сателит, който минава над
земята на височина не повече от сто и осемдесет километра. Коментарът за последните години от този
период е занимателен, защото включва живи подробности наред с интуитивно осъзнаване на няколко
големи исторически събития, сред които сушата през 30-те години и унищожението по време на
Втората световна война:
— Големи облаци прах се надигат и помитат земята под мене като огромна снежна буря. Гняв
също мете земята, но на много по-широка повърхност. Той е по-черен и по-опасен. Непрекъснато расте
и става по-наситен. О, Боже, сега има огън и грохот от експлозиите — две експлозии, големи облаци се
надигат към мен. Гневът временно е освободен и знам, че сега ми е моментът да се преродя.
*****
Друг човек се разпростря с повече подробности върху процеса на връщането си на земята.
- И как ти се струва всичко сега?
- Не знам дали може да се опише с думи. Сякаш нямам никакви ограничения. Бях в друго място,
което... обаче не точно... в друго време... ярка светлина, бяла светлина...
- Върна ли се да видиш брат ти?
- Не.
- Значи напълно се откъсна от физическата реалност?
- Да.
- Видя ли някого другиго, който е направил прехода заедно с теб?
- Не.
- И беше там сам?
- Да.
- Как беше животът в духовното ниво?
- Хубаво беше. Няма глад, няма болка, няма нужда от нищо. Можех да виждам какво става на
земята. Сякаш съм далеч от земята, някъде другаде, летях високо над нея. В бялата светлина...
превръщах се в светлина.
- Какво виждаше, че става на земята?
- Хората се любеха, деца играеха, хора работеха.
- Изпита ли необходимост да се върнеш на земята?
- Да. Не бях направил нищо. Трябваше да направя нещо смислено.
 - Как разбра, че е време да се преродиш?
- Сякаш някой ми каза, че е мой ред да се връщам, но имам избор — можех да избера времето...
датата и годината.
- Как откри подходящото тяло?
- Имаше двама младоженци, двама красиви млади хора, които се обичаха, и аз си помислих какво
ли дете биха могли да имат. Тя беше бременна и аз слязох.
- В кой момент на развитието на зародиша влезе ти?
- Преди тя да разбере, че е бременна.
- Значи съвсем в началото, веднага след зачатието?
- Да.
- Мислил ли си за други възможни родители?
- Да. Имах няколко възможности. От мен зависеше да реша.
- Какво те накара да отхвърлиш другите?
- Имаше нещо специално в тези двамата. Другите можеха да станат добри родители, но тези
двамата бяха много специални.
- Другите възможности от същата култура ли бяха?
- Не, всичките бяха по някакъв начин различни.
*****
Друг човек говори за избора на родителите си:
— Колко дълго прекара в духовното ниво?
— Около два века, но ми се сториха само няколко минути... не, не е точно така. Трудно е изобщо
да се направи връзка с времето.
— Кога си се родил преди това?
— През 1610 г. в Дания.
— Знаеше ли, че ще се родиш в Дания?
— О, да, много добре знаех. Това беше част от избора, който ми се даваше — да направя оценка
на всички условия. Там бяха родителите ми по това време. Харесваше ми чувството, което изпитвах,
но знаех, че приемам голямо предизвикателство, защото бяха като други родители, които съм имал
много, много пъти преди това. Познавах баща си отпреди.

Някои от условията, които правят прераждането приемливо, включват необходимостта да бъдеш

с хора, с които си бил през други животи. За нас е важно да разберем, че няма прекъсване на
взаимоотношенията, когато е налице желанието да ги продължим, въпреки че формата на едната или
на двете души може да е променена. Много хора разказват как са продължили общуването си с тези,
които са оставили на земята.
*****
Няма самота на нивото, където обитава душата. Някои хора имат необходимост от подкрепата на
други души, след като направят прехода, докато други, изглежда, предпочитат усамотението.
Следващият случай е типичен за безразличието у някои към присъствието на други души около тях.
— Виждаше ли други души ?
— От време на време.
— Имаше ли желание да се виждаш с тях?
— Всъщност не.
— Искаше ли да научиш какво става с хората, които си оставил на земята?
— Опитах се, но нямах голям успех в общуването си с тях. Знаех какво им се случва, но всичко
това избледня, освен интересът ми към Джон. Изобщо не съм губил връзка с него.
— Можеше ли да говориш с други, които са направили прехода!
— Да... с тези, които най-много искаха да учат.
— Колко дълго остана в нивото на душите?
— Дълго време... не, всъщност не е дълго време. В някои отношения достатъчно дълго.
— Защо така?
— Защото можеш да имаш всичко само като го пожелаеш.
— Ти какво пожела?
— Да ми е удобно, топло, да науча каквото исках.
 — И научи ли?
— О, да, много.
— Как разбра, че е дошло време да се преродиш отново?
— Когато ми се стори, че съм постигнал достатъчно, за да помогна на човечеството. Просто ми се
стори, че ще е хубаво отново да бъда с хора.
— Как се чувстваш, като знаеш, че отново ще си в човешко тяло?
— Енергиите ми се събраха... всичките ми енергии, но усетих някакъв страх... бях загрижен, не
ме беше страх... бях загрижен, че ще ми е нужно по-голямо знание. Притеснявах се да опитвам отново.
— Кога беше роден?
— През хиляда деветстотин трийсет и първа.
— Значи си прекарал 120 години в нивото на душите?
-Да.
*****
Начинът на общуване между душите в междинния свят е изяснен в следващия откъс от запис на
регресия. Тази жена на 30 години нямаше никакви познания по метафизични въпроси.
— Къде отиде, след като умря?
— Останах на едно ниво над него...
— Над кое?
— Тялото.
— Колко дълго остана там?
— Трудно е да се каже... времето... какво е времето? Предполагам ден-два, но това е само
предположение.
— Оттам къде отиде?
— При приятели.
— Разбирам. Можеше ли да общуваш тях?
—Да.
— Как общувахте?
— Ами, нямахме устни. Просто мислехме един към друг.
— Можеше ли да видиш приятелите си?
— В известен смисъл.
— Можеше ли да видиш хора на земята — да ги видиш какво правят?
— Да, но нямах желание да се свързвам с някого.
— Дори когато първоначално направи прехода?
— Ами, тогава да, но това отзвучава колкото повече привикваш към новия начин на
съществуване.
— С кого общуваше от нивото на душите?
— Някои роднини, някои приятели, хора, които бях забравил.
— Говори ли с майка си и баща си? Какво чувстваше към баща си?
— Всичката ненавист бе изчезнала, ако това имаш предвид. Приех го и изпитах любов, защото за
първи път разбрах кой беше той всъщност.
— И кой беше?
— Някой, с когото съм бил в много прераждания преди. Имахме да изглаждаме някои неща, но
не го осъзнавах, докато бях във физическо тяло.

От хипнотичните регресии на много мои клиенти разбрах, че астралният план е безкрайно море,
което кипи от дейност. На това ниво съществуват безкрайни възможности за натрупване на опитност
— те включват съветване, преподаване, наблюдение, оценка, изследване, учене и познание.
Когато минат първоначалното объркване и нерешителност, се взимат решения. Периодът на
адаптация е някакво междинно ниво на съществуване, място за почивка, където осъществилият
прехода контактува лесно с близките си на земята и ги посещава в часовете на сън. Това е време на
пълен преглед и оценка на целия спектър от преживявания по време на земния живот. Автоматично се
оказва помощ на тези, които са объркани и затруднени да се адаптират към новата честота.
В края на краищата всички започват да се занимават с няколко основни въпроса: решават дали да
се върнат още веднъж на земята, да навлязат в друга система от възможности, която не включва
прераждането, или да пресъздават минали животи и да внасят „поправки" в тях. Онези, които изпитват
силна необходимост от организирана насока на развитие, избират прераждането и времевата
структура, която то налага. Надраскалите необходимостта от наложена структура могат да избират
между интуитивни възможности, които предлагат неограничени перспективи.
Трябва да осъзнаем, че в астралния план могат да бъдат постигнати много нива на израстване. С
придобиването на ново светоусещане ни се предлагат повече възможности за избор. Един мъдър човек
е казал, че основната причина човек да отиде да учи в колеж е за да разбере колко малко знае. Същото
се отнася и за света на метафизиката, тъй като всяко ново прозрение ни открива все по-големи
възможности. Какво очарование е това за човешката душа, която процъфтява най-много, когато
израства и създава!

16
Възприятията на Висшата същност

Много хора живеят физически, интелектуално или морално в много ограничен периметър на
същността си. Използват само частица от възможностите на съзнанието си и въобще от
ресурсите на душата си.
УИЛЯМ ДЖЕЙМС, „ПИСМАТА НА УИЛЯМ ДЖЕЙМС"

Ние можем да възприемем ясно реалността едва когато преодолеем егото и всичките му
личностни маски. Ясното възприемане на реалността е съществено, за да се чувстваме щастливи —
измъчването и болката се създават от изкривената представа на рационалното съзнание и/или
емоционалната ни същност. Висшата същност е средството, чрез което сме в състояние да получим
обективен поглед върху реалността. Опитът показва, че умът и тялото се лекуват най-пряко и
най-бързо, когато общуваме с висшата си (обективната) същност. Този източник отприщва несънувани
сили.
Хипнозата, независимо дали е самохипноза или под чуждо ръководство, е обичайният
механизъм, чрез който установяваме контакт с нефизическите измерения на нашата същност. В
промененото състояние на съзнание (което постигаме чрез хипноза, медитация или молитва) намесата
на егото (субективната ни същност) е намалена или елиминирана, така че разбирането подминава
обикновените мисловни центрове и ние изпитваме дълбоко усещаме за истината. Един мой клиент ми
описа с визуални образи началото на общуването си с висшата си същност:
- Почувствах как сякаш стъпвам встрани от потока на мислите, които непрекъснато ме заливат и
връхлитат върху, около и през мен — аз излязох и стъпих на брега, отдалечих се от несекващия поток.
Седях си на брега, някак усамотен, и просто наблюдавах мислите, които плуваха покрай мен, без да ме
докосват, без да се интересувам за какво са. Бях отворен, готов да чуя онова, което идваше в мен от
другаде (отгоре, както ми се стори). Беше като някаква тръба, през която в мен се изсипват какви ли не
неща, а аз седя и ги дочаквам. Без да знам какво ще е следващото [казано нещо]. Без всъщност да ме
интересува, защото знам, че по някакъв начин ще ми помогне. Това състояние ми липсва донякъде,
защото по този начин човек наистина се откъсва и просто си седи на брега на потока под топлите
слънчеви лъчи, а отгоре му се изсипва познание през тръбата и не е необходимо да правиш нищо.
По-късно с усмивка добави:
- Предполагам, че всичко това много ми допада, защото съм мързелив по природа и така не се
налага да правя каквото и да било, освен да го оставя да се случи.
Ключът към успеха е да позволим на нашата висша същност да поеме „управлението" ни. Трябва
да й се оставим, като се изпълним с вяра, че чудото ще стане, за да не допуснем страхът и неверието да
ни попречат. Много хора се боят да останат пасивни, защото са ги учили, че така стават уязвими и
следователно са в опасност. Ако клиентът в предходния пример се бе опитал да запази обикновеното
си съзнание, можеше да спре потока информация, която в конкретния случай разкри интересни
прозрения за връзката му от минали живота с настоящата му приятелка.
В ежедневния живот, когато съзнателният ни разум остане за известно време неутрален,
получаваме прозрения за на пръв поглед неразрешими проблеми. Повечето от най-големите открития
и изобретения в историята са резултат от немисловни мигове, когато на висшата същност е дадена
възможност да изрази ясните си възприятия. Колосите в историята, които са пряко отговорни за тези
достижения, общо взето, не са в състояние да опишат усещането, което ги е изпълнило с мъдрост за
един миг, но всички споделят, че вдъхновението им е било далеч отвъд обхвата на ежедневното им
мислене.
Да се даде определение на висшата същност е като да се определи електричеството. Това е
енергийна сила, басейн от интензивна концентрирана енергия, която излъчва като слънцето, дава
живот и захранва всички земни творения. Това е фокусът на същността, сборът на всички земни
същности — настоящи, минали и бъдещи, и нещо повече от това. Може да бъде наречена Същността
на душата или Обективното единство на всяка цялостна личност. Също както спиците на колелото се
обтягат от оста към джантата, висшата същност е ядрото, от което се излъчват и създават всички
продължения.
В известен смисъл висшата същност е подобна на атомното ядро — основна структурна единица
в космоса, център, около който се въртят по-малки частици, поддържани от динамична енергийна
сила. Въртящите се частици не могат да съществуват без ядрото, така както луните не могат да
съществуват без планети, а планетите — без слънца. Блокирането на енергийния поток от висшата
същност, подобно на блокирането на слънчевата енергия, намалява шансовете ни за оцеляване. Когато
сме настроени да приемаме тази енергия, ние се изпълваме с непресекваща сила, получаваме
водачество, упование и радост. Като не я разпознаем, се отчайваме и униваме и макар да можем да
оцелеем, всъщност не живеем истински. С помощта на медитация, самохипноза, молитва, дори чрез
сън и някои видове упражнения, утвърждаваме съществуването и значението на тази енергийна
връзка. Това е общуване на по-фините нива, което наричаме интуиция и добро разположение на духа;
разпознаване и откриване на дверите на мъдростта, търпението и безусловната любов, достъпът до
които ни прави свободни и победители над предизвикателствата на ежедневния живот.
Човек, който „действа" на вълните на висшата си същност, получава специфична информация за
следните най-общи категории:
1. Минали и бъдещи животи
2. Взаимоотношения с другите хора
3. Проблемни теми на живота си
4. Кармични отговорности
5. Предимства и слабости на характера
6. Изборът на родителите
7. Латентни творчески способности
8. Насоки за бъдещето
9. Същност на личната и универсалната реалност
10. Исторически перспективи
11. Деструктивни модели на мислене
12. Болести и недъзи
13. Проблеми в настоящето
Обратно на егото (което може да се нарече също и фокус на личността), висшата същност не е
изправена пред заплахи за оцеляването си, нито се чувства длъжна да печели каквото и да е (внимание,
одобрение, любов) от другите, нито пък маниакално се стреми към удовлетворение извън обсега на
вселенските закони, така че за нея не съществува играта на власт. Вселенските закони, прости и малко
на брой, формират основата за съществуването на висшата същност и на безусловната любов, която
прониква тази мощна конструкция от енергия и всичките й физически проявления.
Бог, Космическият източник, прониква във всяка висша същност с изобилие от енергия, която по
определени канали стига до всички нива на Аза и ние се зареждаме от тази динамична сила на живот.
Проявленията на нашата същност през различните исторически периоди — нашите минали,
настоящи и бъдещи инкарнации — са едновременно във връзка с Източника, но много от тях са
затворени за вечно струящия поток. Те са най-измъчени и отчаяни, погълнати от чувство за
безпомощност и безнадеждност.
В ежедневния език най-близката дума, с която се доближаваме до описанието на висшата
същност, е съвестта. Тя е гласът на обуздаването, умереността, загрижеността; пробива си път в
реалността ни посредством чувството, което наричаме вина и което може да изстреля страха. Това е
последната инстанция, когато сме пренебрегнали общуването с по-фините нива на съзнанието ни.
Понякога хората, които искат да чуят ясния и търпелив глас на висшата същност, се объркват от
нашепванията на нетърпението и страха, продукт на собственото им въображение, и после започват да
се чудят дали да следват получените инструкции. Има лесен начин да различим висшата същност от
егото, ориентирано към оцеляването — това е степента на любов, която достига до нас.
За повечето хора, които се съветват с професионалисти в моята област за разрешаването на
определен проблем, достигането до висшата същност става едно изключително плодотворно
преживяване, което им спестява и време, и пари. Пред очите ми са минали много случаи на ожесточена
борба под формата на различни видове лечение, при които упорито се прилагат „доказани“ методи за
въздействие и се отбягва всякаква методология за достигане на другите измерения на същността.
Цялото ни същество трябва да участва в борбата, ако искаме терапията да е успешна, защото, ако
пренебрегнем и част от него, означава да пренебрегнем цялото. Липсата на ефективно общуване е в
основата на личните, та дори и на световните проблеми и това общуване трябва да се разглежда както
вертикално — с по-висшите измерения на същността, така и хоризонтално — с другите хора и другите
нации.
Не може да става и дума за гадаене, когато висшата същност ни говори по време на сеанс.
Отворена е сърцевината на проблема и всякакви размисли са оставени настрана. За нещастие не всеки
клиент желае да приеме съществуването на висшата същност и в тези случаи процесът се развива
бавно, докато на някое ниво не пробие вярата, която да му позволи да навлезе в проблема. Най-често
тази вяра тръгва от изследването на минал живот или от елементарен диалог с потока на съзнание,
докато е под хипноза. Хората обикновено се изненадват, че са произнесли мъдри думи или са имали
прозрения, които не биха могли да формулират съзнателно. Удивлението най-често се замъглява
поради огромния интерес към получената информация, която дава насока как да се действа в бъдеще.
Когато настъпи времето — а при тези, които направо търсят общуване с висшата си същност,
това може да е още при първия сеанс — инструктирам субекта да потъне до най-дълбокото ниво на
хипноза и го карам да изрази и изкаже всякакви отговори, образи, символи, намеци, които достигат до
него. Не трябва да има редакция, филтриране или задръжки. Всичко трябва да бъде изразено, все едно
че е животоспасителна информация. Понякога съзнанието, най-догматичният елемент от нас, се
изпречва на пътя и трябва да бъде спряно. Търпението, окуражаването, водачеството и приемането
прокарват пътеката към висшата същност.
Висшата същност на повечето субекти отначало проговаря на пресекулки и често звучи така,
сякаш препинателните знаци нямат никакво значение. Обикновено настъпва промяна в гласа и в някои
случаи тя е много драстична. Понякога висшата същност е много словоохотлива, докато друг път се
налага да задавам много точни и конкретни въпроси. Винаги обаче отговаря с една и съща яснота и
мъдрост, независимо от това какви са умствените способности на субекта в състояние на обикновено
съзнание. Коефициентът за интелигентност няма нищо общо с мъдростта на висшата същност.
Колкото повече хората свикват да оставят висшата си същност да говори, информацията от нея
започва да идва по-лесно и обикновено с повече подробности. Понякога, много рядко, висшата
същност държи да я наричат с определено име, но в повечето случаи не се занимава с нещо толкова
конкретно. Всъщност имената нямат значение за висшата същност — много често се случва тя да
изкаже такова твърдение. За нея е доста трудно да определи конкретно време, място или име, защото
всичко това са земни изобретения.
При повечето хора информацията идва облечена в думи. Някои говорят в символи, които после
трябва да се изтълкуват, а други изпитват предчувствия или чувства, които лесно могат да се обяснят с
думи. Някои получават ясно изразени визуални образи, а други не. Колкото по-аналитичен е човек в
ежедневния си живот, толкова по-вероятно е информацията да идва под формата на думи, а не на
образи.
Почти всички клиенти, дори тези, които от години имат опит в общуването с висшата си
същност, изобщо не могат да обяснят какво става, нито да опишат механизма, по който става. Някои
изпитват чувството, че сякаш електрическа енергия нахлува в мозъка им, други имат усещането за
гъдел навсякъде по крайниците, а при трети настъпва промяна на телесната температура. Едни
отбелязват повишаване на съзнанието, а други, че нещо се снишава върху тях. Всички усещат, че се
осъществява връзка и информацията „просто потича".
Следващите по-долу примери на общуване с висшата същност илюстрират разнообразието на
успешно достигналите отговори. Всеки пример представя няколко от категориите информация,
изброени по-рано в настоящата шава. Никой от тези хора не е дошъл в Съвета за алтернативна терапия,
за да се свързва с висшата си същност — това общуване беше естествен развой на разговорите по
житейски проблеми и регресии в минали животи.

Минали животи

- Искам да знам колко прераждания си имал на земята.

- Трийсет и две.
- Кога са се осъществявали?
- В различни исторически времена.
- И кога е било най-първото ти прераждане?
- В Атлантида.
- Можеш ли да ми кажеш, да ми изброиш всичките си прераждания ?
- Не наведнъж.
- Моля те дай ми хронологичен списък.
- Животът може да идва хронологично, но не го чувстваме хронологично. Мога да разкажа
живота, както го чувствам.
- Добре. Колко пъти си се прераждал в Атлантида?
- Три.
- Къде се прероди след Атлантида?
- В пустинята, в Африка.
- И как изглеждаше? Бял или черен?
- Кафяв.
- Мъж или жена?
- Мъж. О, това слънце и тази жега...
- Как оцеля? Как си намираше храна?
- Бартер.
- С кого разменяше на бартер?
- Други племена... срещу плодове.
- Ти използваше плодове, за да правиш бартер?
- Да.
- И какво получаваше в замяна ?
- Мляко и хляб.
- Как те наричаха в този живот?
- Ра... звучи само като Ра.
- Имаш ли жена?
- Да. И четири деца.
- Как си запълваш дните?
- Местя се от място на място. Пустинята е толкова голяма…
- Имаш ли някакви животни?
- Да. Две магарета и няколко коня, това е всичко.
- Откъде имаш плодове, щом живееш в пустинята?
- Има места, където има вода и растат плодни дървета.
- От какви животни е млякото?
- Кози.
- Ти имаш кози?
- Не. Взимам мляко от хора, които имат кози.
- Добре, остави това прераждане и разгледай другите. Кажи ми къде другаде си се прераждал.
- В Гърция и Рим.
- Можеш ли да ми ги разкажеш?
- Странно е да разглеждам тези два живота едновременно.
- Кой от тях ти е по-интересен?
- Този в Гърция. Там бях лекар.
- Някои от престоите ти на нивото, където обитава душата, изглежда, са били доста дълги.
- Да, стотици години, но все пак няколко от тях бяха доста кратки.
 - Какво определя дълготрайността на периода между животите?
- Успехът при ученето.
- Как е възможно да се научи нещо от един живот в Египет, който е изпълнен с толкова голямо
страдание? [Беше разказан при предишен сеанс]
- Много неща се постигат с такъв живот, много неща... издръжливост, търпение, много неща. Той
изглежда обикновен, изглежда безсмислен, но душата научава много.
- С какво би сравнил животите на земята?
- В известен смисъл като класна стая и всеки живот е курс на обучение, при който се преподават
различни неща. Но оценяваш по-добре наученото, отколкото в училище, а и класната стая е толкова
малка в сравнение с придобитото познание.
- На нивото, където обитава душата, всеки ли усеща какво е било научено през изминалия живот
?
- Да, когато отиде на нивото на душата.
- Значи дори хората, които по време на живота изглеждат сякаш не си дават сметка, се осъзнават
на нивото, където обитава душата?
- Определено.
- Интелигентността има ли нещо общо?
- Нищо. Интелигентността е само инструмент, нищо повече.
- Какво създава децата-чудо като Моцарт например? Пренесени качества от предишен живот. В
този случай това съвсем определено е така.
- Защо наученото се запазва при някои от нас, но при други — не?
- Това е част от кармата на човека. Той е трябвало да изживее живота си по определен начин и да
пренесе в следващия каквото му е необходимо за развитието му.
- Животните имат ли душа?
- Имат, но не са в същото ниво като хората. Те съществуват в нещо като семейства от души,
отделно от човешките души. Но в същото време всички сме част от едно и също творение.
- Ами планетите?
- И те също. Всички живеещи неща — камъни, неодушевени предмети, са живи и имат душа, но
техните души не са уникални и не се прераждат, запазвайки уникалността си. Пак казвам, те
съществуват в семейства и част от индивидуалната им идентичност се изгубва, когато се върнат там.
- Може ли човек да се прероди в животно?
- Не. Не може да има пресичане на енергиите.
- Ти като Същност на душата можеш ли да ми опишеш Бог?
- Ти нямаш достатъчно познание, за да разбереш Бога. Най-близко до твоето разбиране ще бъде,
ако кажа, че Бог е енергия, сила, присъствие. Той винаги е бил съзнание. Бог е много неща. Няма
реален начин да опишем Бога — виж земните поети, които са се опитвали. Бог е всички неща.

Историческа перспектива
- Можеш ли да ми дадеш времето, през което е съществувала Атлантида, и местоположението й?
- Времето се възприема като хилядолетия, преди да определите вашето време. В Атлантида
времето следва да се описва във връзка с настъпилите големи катаклизми, които са изразени с
геологични средства... в геологично отношение. Всеки катаклизъм, записан със средствата на
геологията, трябва да се описва като натиск, увеличен до такава степен, че да разкъса структурата на
земята. Именно това са причинили атлантите, унищожавайки собствените си физически дадености, и
тяхната реалност се е разпаднала. Това е причинило огромно унищожение на земята ви. Геологията е
записала събитието. Доколкото аз възприемам вашата концепция за време, това се е случило много
преди да започнете да отбелязвате времето. Вие отбелязвате времето по начин, различен от този на
атлантите, но според вашето време се е случило преди около осем милиона години. Що се отнася до
мястото, намирали са се на юг от вас под екватора и близо до Южния полюс. Но сегашния Южен
полюс за атлантите е бил Северен полюс, което значи, че полюсите са обърнати. Те са се чувствали
сякаш се намират на върха на света. Когато атлантите се самоунищожили, в същия момент земята се
преобърнала и полюсите се разменили, което причинило много смърт на земята.
- Имало ли е атлантска цивилизация?
- О, да. Постигнали са голям напредък.
 - В какво отношение?
- В областта на науката и медицината, а също и в развиването на човешките възможности. Светът
днес едва започва да развива науката. Те са изгубили възможността за израстването и развитието на
човека, а са били толкова близо. Пренебрегнали са развитието на духа. Било е въпрос на приоритети.
Далеч по-важно е да израснем духовно. С духа си можем да завладеем всички неща. Те са се
самоунищожили, защото погрешно са използвали силата на ума си. Той е бил лишен от духовност.
Било е война на съзнания, която дори е оставила последствия върху земната кора.

Теми от живота, кармични отговорности

- Бих искал да разгледаш животите си и да ми кажеш какви модели са заложени в тях.

- Единият е за издигане на съзнанието, другият — чрез преживяване на колкото е възможно
повече варианти на човешкото да обединя единствената Душа, която живее чрез многото.
- Какво може да научи в този живот жената, чрез която говориш? Какъв трябва да бъде този неин
живот?
- Търпение, скромност, вътрешна сила, вътрешно богатство.
- Успява ли?
- Да.
- Какъв е най-точният ти съвет за взаимоотношенията й със съпруга и децата?
- Да ги развие възможно най-добре, да ги изживее пълно, без отново да се изолира.
- Значи в минали прераждания се е изолирала?
- Да. Трябва да рискува да се открие, защото в миналото е преживявала загуби и сега я е страх. А
това е много важно. Може да се идентифицира с други хора и въпреки това да запази собствената си
уникалност.
- Колко живота на земята си имал?
- Четирийсет и два.
Някой от тези животи отразява ли по-ярко модела, който ти отбеляза като основен?
- Да, един живот, в който постигнах голямо духовно израстване, но чрез изолация, и бях
умъртвена чрез мъчения. Беше близо до Йерусалим.
- Заради религиозните ти вярвания ли те измъчваха?
- Да. В резултат обаче се появиха ужас и задръжки. Страх от насилие, страх да каже каквото
мисли. Страхът трябва да бъде отстранен. Трябва да бъде премахнат, за да може да продължи към ново
духовно израстване. Можела е да достигне много повече от следващите прераждания, ако не беше
страхът. Такива препъни-камъни, които си самоналагаме, просто ни губят времето. Има ги достатъчно
и без да си ги създаваме сами.
- Спомена едно прераждане като индиец. Как проследяваш страха в него?
- Не се врече на момичето, което обичаше. Пое отговорността за майка си и сестра си —
отговорност, която се падаше на по-големия му брат.
- Значи нежеланието да поеме отговорност е част от този страх?
- Да, съвсем определено.
- Прераждането в Йерусалим по времето на Иисус ли беше?
- След това. Беше част от модела.
- Какъв съвет ще дадеш на човешкото същество, чрез което говориш, като насока за в бъдеще?
- За всички вас сега дисциплината на физическо ниво е важна, много важна стъпка. Останалото
си идва на мястото. Преяждането също е страх, защото храната е като буфер за външните енергии.

Взаимоотношения
- Била ли е тази същност със съпруга си и преди?
- Да. В един манастир в Алпите, Френските Алпи. Работили са заедно. Имало е много сняг.
Пишели са, заедно са пишели ръкописи.
- Значи това е бил важен живот?
- Да. Работят заедно, полагат взаимно усилия. Важно е да се подкрепят в работата си, както е
било тогава. Било е началото на здрава връзка.
- Какво ще кажеш за дъщерята и за враждебността, която проявява?
 - Това е ревност.
- Ревност от какво?
- Ревнува бащата. Тя (дъщерята) го познава отпреди.
- Преди времето в манастира?
- Да. Били са сестри. Сега се съревновават.
- И дъщерята го чувства сега?
- Да, това е съревнование от миналото.
- А как тази същност да се отнася към съревнованието им?
- Просто да се отдръпне, когато са заедно, и да ги остави. Всъщност наистина няма значение,
защото те са извървели дълъг път заедно в миналото и ще бъдат заедно много пъти и в бъдеще.
- Имала ли е други животи с Джеймс?
- Да, в Средния изток. Аз бях мъж, а той жена. В Египет аз пак бях мъж, знахар, и той също беше
знахар. В Атлантида аз бях жена, а той — мъж. Той беше инженер, занимаваше се с нещо много
техническо. Не го разбирах... нещо свързано със светлината. Много беше умен. Бяхме любовници. Той
се казваше Арам, а аз Алана и навсякъде ходехме заедно.
- А какво ще кажеш за човека, който е баща на тази същност в този живот? Къде се вмества той?
- Във времето на Александър Велики тя е била омъжена за него. Той бил прост овчар и двамата
водели много тих и спокоен живот. Били много близки. Него го нямало за известен период от време,
но тя си знаела, че ще се върне.
- А жената, която е майка в този живот на същността, която ни служи за канал?
- Тя е била детето в един от старите градове... заедно трябвало да перат дрехите в кладенеца. Тя е
била момченце, красиво дете с тъмна коса и прекрасни големи очи.
*****
— Какво представлява състоянието след смъртта за теб?
— В Светлината съм.
— Къде?
— В Светлината, Светлината, от която произхождам, а духът е нещо, което е непрекъснато с нас
и ни насочва. Дори да нямаш тяло, винаги имаш дух. За духа не е необходимо тяло. Всяко прераждане
на земята е с цел научаване. Някои хора се учат много бързо, други — значително по-бавно.
— Кога е било индианското ти прераждане, за което спомена по-рано?
— Някъде през... 1500-ната година.
— Къде?
— В Карибския басейн. Сега мястото се нарича Пуерто Рико.
— И какво трябваше да научиш през това прераждане?
— Търпение, толерантност към различните гледни точки. И досега трябва да уча още за тези
неща.
— А научи ли нещо във времето между преражданията?
— Да, когато е в покой, човек също научава, но по-голямото познание се добива при
преражданията на земята.
- Защо ти е трудно да се концентрираш върху работата си в сегашната си личност ?
[Именно това беше проблемът на клиента, когато дойде да търси помощ при нас: „Защо не мога
да се съсредоточавам върху работата и изследванията си? Струва ми се, че имам някакъв умствен
блок."]
- Някои от взаимоотношенията ми в ранните ми години се проявяват по различни начини и ми
пречат. Баща ми не знаеше как да говори с мен. Всичко, което кажех или направех, за него беше
грешно. Беше много старомоден, с много консервативни идеи. Изглежда, не разбираше, че животът е
промяна. За него всяко ново нещо беше като стена и не знаеше как да се справя с него. Не ме
разбираше и винаги ме е мислел за тъп.
- Защо тази бариера в работата и изследванията ти започва да се проявява чак сега, след
трийсетата ти година?
- Проявявала се е много пъти, но не съм я разпознавал. Като дете имаше моменти, когато си
мислех, че ще умра, понеже енергията в мозъка ми беше толкова бурна. Болеше ме, изпитвах
напрежение, но се опитвах да не обръщам внимание. Сега знам, че я има, и тя още повече ми пречи.
Свързана е с баща ми и на някакво ниво го сравнявам с баща ми от индианското прераждане — което
ме натъжава, защото именно такъв ми е урокът... да се науча да виждам най-доброто у хората и да не
реагирам, когато ми показват най-лошите си страни. Не бива да сравнявам хората едни с други, дори и
тези, които са ми близки.

Взаимоотношения [с брачен партньор] и болести

- Тя (клиентката) трябва да разбере, че не е необходимо да има болка, за да се научават уроци.

Отнякъде е научила, че болката е необходима, а това е погрешно. Също така трябва да спре да спасява
другите. Да остави висшата същност на Джон да му помогне и да спре да се меси в това. Имаше
моменти, когато, докато се киснеше във ваната, той искаше да направи прехода, а тя разбираше това и
не желаеше да го освободи от страх, поради чувството си за вина. И все пак, когато той си удари крака,
тя хукна да търси помощ и после се върна. Това я тормози. Трябва да се освободи от това чувство —
нямаше да може да помогне дори да беше останала, а щеше да е в опасност, понеже той беше
агресивен. Тези няколко момента във времето са свързани с решението, което бе взела, и действията й
не са от значение. Тя наистина се върна да му помогне, и това е същественото. Тя можа да се пресегне
и да го докосне, без да се бои от кръвта му, както в предишните животи.
- Ти спомена проблем с черния дроб. Как се свързва той с всичко това?
- Многостранно е и датира от много, много време назад, когато тя е злоупотребявала с него.
Оттогава в продължение на много животи е слабо място.
- Дай повече подробности, моля те.
- Имала е един живот, когато е пиела твърде много вино и е причинила голямо увреждане на
черния дроб. Затова сега е алергична към грозде. Тя трябва да се освободи от проблема в този живот и
да не пренася тази алергия със себе си. Вече няма смисъл от нея. Целият черен дроб реагира и на
чувството за вина, защото то спира функциите му, така че се налага да бъде пречистен.
- Какви други неща е пренесла със себе си освен взаимоотношенията с Джон и чувството за вина?
- Виждам един кораб, плавателен кораб. Тя е мъж, облечен в раирана риза. Притежава голяма
физическа сила. Морето е много бурно, вода се плиска навсякъде върху палубата. Води се бой. Има
един мъж, който е изпълнен със силна омраза. И преди са се били. В ръката му има някакъв
инструмент, подобен на тежка тръба. Той ме удря в гърба (Ъ!). Сега гърбът е слабо място. Тя е
предизвикала нападението, откъдето е натрупала още вина. Вина заради болката. Сега гърбът е слабо
място — място, където тя трябва да влее повече енергия, защото негативността може да проникне
оттам, ако не го направи. Гърбът много лесно приема негативност и стрес. Тя трябва да се освободи от
тях, да ги изглади, така че повече да ги няма.
- А проблемите с коляното и ходилото?
- Сега те нямат кой знае какво значение. Няма да се променят в този живот. Едно по едно. Сега
черният дроб е най-важен. Тя трябва да отхвърли чувството за вина и съпричастност към Джон и
другите, които се опитва да спасява. Най-лесно може да се изчисти от тези болки с помощта на бялата
светлина.
- Универсалните лечебни енергии ли имаш предвид?
- Да. Може да си представя бяла светлина под формата на пулсираща топка, която се приближава
към нея, прониква в нея и тя я приема. Това ще я излекува и направи по-силна. Трябва да го прави по
няколко пъти на ден.
- Защо тази същност трябва да премине през толкова страдание и болка през настоящия живот?
- Когато дойде, единственият урок, който трябваше да научи, беше да разбира как се чувстват
другите. Имаше няколко живота, в които усвояваше по-силни и по високи вибрации и така загуби
представа за болката. Почувства необходимост да почувства болка и да разбере хората по-добре, за да
може в бъдеще да им помага по по-конструктивен начин. На нея вече не й е необходимо да изпитва
болка или да се задълбочава в нея. Научила е уроците на болката и сега трябва да обича другите, без да
се опитва да ги спасява, нито пък да се чувства виновна, ако не й отвръщат със същото — така ще
надмогне необходимостта от болка.
*****
- Бих искал да погледнеш напред и да ми кажеш за някой от бъдещите животи на Робърт и какво
от сегашния си живот би могъл да пренесе в тях (тъй като времето е илюзия) ?
- Същността Робърт иска да свири на пиано, но се е отчаял. Обучават го чрез традиционните
методи, стъпка по стъпка. За него това е неправилно, защото в бъдещ живот, както го наричаш, ще
бъде голям пианист. Виждам го в Сан Франциско на бъдещето ви, след възстановяването на града.
— Възстановяване на града?
— Да. Опустошително земетресение е унищожило по-голямата част от района и Робърт е загубил
всичко, с изключение на музикалния си талант. Той... той е имал някакво нараняване на дясната ръка,
но това не го е спряло да свири. Електронната музика, която сътворява, много се търси.
— Как може Робърт да използва таланта си сега?
— Като прекрати традиционните методи на обучение по музика. Преди да седне пред
клавиатурата, да медитира и да се изпълва с енергии от бъдещето си. Голяма част от онова, което ще
научи ще е по интуитивен път, а не „от книгите". Има много по-добър слух, отколкото си мисли. Сега
може да композира и да свири добре.
[Робърт се събуди от транса си и се усмихна, когато стана дума за идеята да композира.
— Аз едва мога да изсвиря „Мери имаше малко агънце", та камо ли да композирам.
Запитах Робърт дали има някаква представа за датата, когато му предстои да изживее бъдещия
живот, и без да се замисли, той цитира 2085 г. Шест месеца по-късно беше усвоил материал, който
обикновено се изучава за три години. Беше използвал интуитивния подход, съчетан с традиционните
методи на обучение. Беше повече от щастлив от постиженията си.]
*****
— Можеш ли да ми кажеш колко живота е имал човекът, чрез който разговаряме?
— Сто седемдесет и един.
— Откога датират тези животи?
— Преди времето да е било възприемано изобщо по начина, по който вие го схващате сега.
— По кои места са били първите прераждания?
— Те са на такива светове, за които вие не знаете. Едно от местата се намира на хиляди
светлинни години от вашата Земя. Много по-голяма планета, нещо като Юпитер. Тя винаги е носила
със себе си смътен спомен за този първи живот и това я е карало да се чувства различна от останалите,
които никога не са преживявали друга физическа реалност.
— Но много от животите й са били на земята?
— Да. Прераждала се е във всички цивилизации през всички епохи. Тя е изпитала почти всички
страни на живота — от учител до прислужница, от учен до овчар. Била е баща, син, майка и дъщеря.
— И върху какво е работила през повечето от времето?
— Опитва се да се научи на по-голям контрол върху мислите си. Склонна е да позволява мислите
и чувствата на другите да проникват в нея и да й влияят. Най-важното за нея е да поеме контрол върху
мислите и чувствата си. Била е твърде открита, защото е изпитала толкова много от всичко, което
вижда и чувства около себе си. Трябва да се грижи повече за собственото си равновесие и да не е
толкова пасивна, когато около нея има други хора. Онова, което е вярно за тях, е погрешно за нея.
Изглежда, си мисли, че в този момент е в състояние да се контролира. Греши. Опитва се да накара себе
си да повярва, че вече притежава тази сила, но преувеличава истината пред самата себе си. Две цифри
се явяват, които са ключът за нея. Две двойки. След две години и два месеца, в съответствие с вашите
мерки за време, тя ще е в състояние да контролира мислите и чувствата си значително по-добре и да
преживява всеки етап от живота си много по-пълно. ВСЕКИ АСПЕКТ НА ЖИВОТА Й ЩЕ СЕ
ПРОМЕНИ. Трябва упорито да работи, за да създаде условия тази вероятност наистина да се случи,
защото за нея това е много щастливо време.
[След две години и шест месеца тази клиентка вече беше на нова работа с двойна заплата. Сгоди
се за много добър и любещ мъж. Беше се отървала от всички хранителни и прахови алергии. Силата й
не дойде изведнъж. Тя чувстваше как я изпълва постепенно за времето от сеанса до следващите две
години и половина.]
*****
- Можеш ли да ми кажеш, Същност на душата, дали някои от животите й са от особено значение
и влияят върху настоящия?
- Да. Има един конкретен живот, в който семейството е било бедно и тя се е чувствала в тежест,
необичана. Било й е трудно.
- Колко назад във времето е било това?
- 230 години от това време назад.
 - Как онзи живот влияе на същността Беатрис сега?
- Като дете в този живот е усещала подобни чувства и те са й напомнили за онова време, когато
не е била обичана. Този живот предизвиква в нея по-дълбоки усещания.
- Каква е причината да се чувства като в капан, както тя самата казва? Освен това говори за страх
от завързване на връзки с други хора. Можеш ли да обясниш това ?
- Това, че се чувства като в капан, идва от няколко предишни живота, от които са останали само
усещанията, не и спомените. В едно от преражданията е погребана жива и се е опитвала да се отрови с
нокти, за да излезе навън от гроба. Било е ужасна смърт от задушаване и паника. В друг живот е
умряла в пожар, отново задушавайки се от дима, а при още едно прераждане в Уелс, когато е била
миньор, се е страхувала от експлозии и точно така е умряла в мината. Имала е много животи, в които
хората са я задушавали от ревност и закриляйки я. В едно прераждане е била осакатена и баща й я е
пазел прекалено много. (В настоящия живот този баща е майка й.) По много начини е загубвала много
близки хора. Сегашният живот не е изключение от този модел. Тя се страхува да не загуби хората,
затова ги отблъсква от себе си. Не се е научила как да обича и да бъде свободна. Тя или притежава
някого, или го отблъсква — точно както самата е била притежавана или отблъсквана. Трябва да
разчупи тези стари повтарящи се модели, като внесе съзнанието си от периодите между животите в
земните си въплъщения.
- Майка й споделяла ли е някой от другите й животи?
- Да. Била е нейна дъщеря, а също и приятелка.
- А баща й?
- Бил е неин учител, а също и далечен роднина.
- Има ли нещо, което би искала да добавиш?
- Беатрис знае как да продължи нататък. Може да получи помощ само ако я допусне до себе си.
Всеки може да получи помощ. Само трябва да разбере, че я има, и да има желание да му се помогне.
17
Сами

Нищо не може да ти донесе мир освен самият ти.

РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН, ЕСЕТА, ПЪРВА ЧАСТ. „РАЗЧИТАЙ НА СЕБЕ СИ"
Въпреки множеството предупреждения за опасностите, които крие самостоятелната работа под
хипноза, тя все пак е напълно безопасна, ако се спазят някои изисквания. Самохипнозата е
медитативно състояние и както при медитацията, подходящите условия и спазването на предпазните
мерки водят до най-добрите резултати. Ако работите сами или с близки приятели, можете да получите
прозрения за настоящия и за минали животи, а също и да отворите канали към висшата си същност.
Понякога тези прозрения са много съществени, също както при работа с професионален съветник.
Изследването в дълбочина обикновено изисква опитно водачество както при всяка сложна дейност,
свързана с много детайли — всеки може да смени крушка, но ако се подменя инсталацията, си трябва
електротехник. Подобно на електричеството хипнозата е енергиен поток и изисква много
предохранителни и подготвителни мерки, независимо дали работите сами или с приятели.
Когато тръгвате самостоятелно
Ако сте човек, който постига повече, когато работи сам, за вас може да е подходящо да
използвате самоиндуцирана регресивна хипноза. Натрупаната солидна основа с медитативната
самохипноза по-късно може да улесни работата с други хора. Наистина самостоятелната работа има
някои предимства:
1. Можете да съсредоточите енергиите си, без да ви разсейват другите енергии около вас.
2. Можете да налагате собствени правила, без да ви е необходимо одобрението на групата.
3. Не можете съзнателно или несъзнателно да търсите одобрението на другите; собственото ви
съзнание също не е фактор.
4. Можете да се записвате на касетофон, без да ангажирате други хора.
5. Можете да избирате времето за преживяването си в съответствие със степента на успеха, който
постигате.
Недостатъците в този случай са като при всяка самостоятелна работа. Трябва да имате предвид
следните съображения:
1. Няма да има полезни предложения от другите.
 2. Ще ви липсва опитът на другите, който често е важен инструмент за научаване.
3. Мотивацията за успеха и, най-важното — последователността, в повечето случаи е много
по-занижена.
4. Не може да разчитате на многобройните тълкувания на преживяванията си.
Опити с приятели
Когато решите да работите с други хора, за да опознаете многоизмерната си същност,
разбирането за „приятел" е най-важно. Жизненоважно за успеха ви е доколко се чувствате удобно и
защитени в групова обстановка, дори ако участва само още един човек. Ето защо трябва истински да
познавате личността или личностите, с които желаете да споделите преживявания, свързани със
сложни и често объркващи проявления на същността. Трябва да сте в състояние да затворите очи и да
оставите думите да минават покрай вас без каквото и да било безпокойство, че сте изложени на
заплахи отвън. Когато сте с хора, на които всъщност не можете да се доверите поради личната им
несигурност, това най-бързо създава у вас безпокойство и отчаяние при навлизането в собствената ви
същност.
Какви черти търсите в потенциалните участници в сеансите ви? Искреността, чувствителността,
търпението, разбирането, подкрепата и истинската грижа са най-важни. Въпреки че за всеки от групата
преживяването е индивидуално, цялата група работи на по-висши нива за постигането на
предварително поставени цели. Помнете, че дори групата да се събира веднъж в месеца, това са
сложни взаимоотношения на много нива и е изключително важно да знаем положителните и
отрицателните възможности при такъв вид свързване предварително, преди да сме се уговорили.
Разбира се, групата може да се откаже от всякакъв духовен договор само след едно събиране, но защо
да изпитваме неприятно чувство или да губим време с дейност, която ще се окаже незадоволителна,
когато с интуицията си можем да избегнем разочарованието.
Ако групата трябва да бъде между двама и десет човека, тогава точният брой участници е въпрос
на индивидуален избор. Може да откриете, че ако работите само с един човек, резултатите са далеч
по-добри, отколкото ако включите още пет или дори трима души в групата. И отново напомням, че
личността на човека или на хората, с които се събирате, е най-важната ви грижа, а броят им е на второ
място.
Както при индивидуалната работа най-големи успехи постигат групите, които се посвещават
редовно на занимания за постигане на променено състояние на съзнанието. Възможни са най-различни
графици — може да се събирате един път седмично, два пъти в месеца, един път в месеца. Важното е
всеки участник да знае къде и кога ще се състои занятието, така че да си направи подготовка на всички
нива предварително. Това, разбира се, не се получава съзнателно; подготовката става автоматично. Не
искам да кажа, че спонтанните сбирки не дават резултати или са неуспешни, но те са по-скоро
изключения, отколкото правило.
Може да откриете, че желаете да започнете работа сами, а после да продължите съвместно с друг
човек и постепенно да разширите кръга си, докато достигнете идеалния брой участници. Най-просто
бихте могли да се наречете група за медитация или група за изследване на психиката, или асоциация за
изследване на минали животи — възможностите са много. Запомнете, че някой трябва да събере
групата и ако няма кой да поеме инициативата, тогава трябва да премислите всъщност колко силно
искате да работите с други хора. Важното в случая е, че ако действително искате да търсите истината с
приятели, вероятно вие сте човекът, който трябва да поеме отговорността и да завърти колелото.
Групи от по двама до десет участника са най-успешни. Ако са повече от десет, е необходим
много силен ръководител, който обикновено остава начело през цялото съществуване на групата. След
известно време ръководителят може да поиска да предаде отговорността на някой друг. Ако
желаещите са повече от десет, по-добре е да се сформират няколко по-малки групи, така че близостта
между хората да помогне на всеки участник да поеме на свой ред отговорността на водач.
Насоки за успеха
Независимо дали работите сами или в група, спазването на следните правила може да ви
гарантира безопасни и добри преживявания:
1. Изобщо не започвайте да изследвате себе си, ако изпитвате страх; няма значение дали се
страхувате от други хора или от самото преживяване — трябва да познавате хората и трябва да знаете
с какво може да се сблъскате при състоянията на променено съзнание още преди да започнете.
2. Не се впускайте в миналото, ако емоциите ви в настоящето са силни. Те ще повлияят на
ситуациите от миналото и в резултат може да получите големи изкривявания на истината.
3. Не работете в непозната обстановка — изследвайте миналото на място, което познавате и
което ви изпълва с доверие. На различните места енергиите са различни.
4. Не използвайте упойващи вещества, за да извикате спомен за минал живот. Не само че
реакциите могат да бъдат твърде неочаквани и трудни, но и получената информация може да е
прекалено изкривена. Някои упойващи вещества увеличават чувствителността към емоционалните
травми — минали, настоящи и бъдещи.
Ето и някои предложения за успешна самостоятелна работа:
1. Опитайте се да навлезете в състояние на променено съзнание без каквито и да било очаквания.
Очакванията са продукт на съзнателния разум, а съзнателните мисли блокират състоянията на
променено съзнание.
2. Приемайте информацията, независимо в каква форма идва до вас. При някои хора средство за
общуване са образите, при други — мисловните форми, символи или думи. Отворете се за всяка форма
на общуване с миналото, бъдещето или с висшата си същност.
3. Положението на тялото трябва да бъде такова, че да ви е удобно, но никога не си лягайте.
Например никога не използвайте леглото като място за хипноза или медитация, защото така се
задейства механизмът за заспиване и се стимулират и отпускат различни мозъчни клетки.
4. Елиминирайте всички потенциални дразнители, като например телефона и звънеца. Подобни
прекъсвания могат да бъдат повече от дразнещи — могат да ви стреснат!
5. Преди да започнете, конкретизирайте насоката на търсенето си — ако примерно искате да
разберете каква е връзката ви с определен човек от миналото, задръжте негова снимка в ръка или в
съзнанието си и докато се регресирате или сте в група под общо ръководство, позволете връзката да
стане ясна. Тайната тук е да мислите заедно с, а не за конкретния човек.
6. Създайте си начини за освобождаване на емоционалния стрес от миналото. Като се
самоинструктирате, че ако мръднете с пръст, емоционалното ви напрежение леко се облекчава, ще
закодирате ефективно действие не само в състоянията на променено съзнание, но и в ежедневния
живот при будно състояние.
7. Гледайте на тези преживявания като на ситуации за научаване, а не като на моменти, в които
активизирате способностите си. Помнете, че хипнозата, независимо дали е под чуждо или собствено
ръководство, е талант, който за едни по рождение е лесен, а за други — труден, но може да бъде
научен от всички.
8. Наслаждавайте се, независимо колко важно (и сериозно) може да е преживяването за вас. Не се
настройвайте към разочарование или отчаяние. Гледайте леко на всичко.
9. Обръщайте поглед назад с намерението да откриете ключа към скрити таланти, положителни
взаимоотношения и общо познание за същността си, което ще ви помогне по-пълно да изживеете
настоящия живот. Трудната част я оставете за професионалните консултанти.
10. Бъдете търпеливи. Положителните резултати обикновено се постигат след много сеанси,
особено ако не медитирате редовно.
11. Експериментирайте с различни видове звуци и музика за фон. Възможно е да откриете, че
определен звук ви помага да навлезете по-лесно в състояние на променено съзнание. Някои хора се
справят добре със записи на една-единствена нота, изсвирена на дървен духов инструмент. Продават се
много записи, подходящи за медитация, на някои дори има професионални инструкции за
хипнотизиране. Съветът за алтернативна терапия предлага няколко вида касети със записи на сеанси с
ръководство за регресии в домашни условия и за работа с висшата същност.
12. Не позволявайте на никого да определя предварително какви резултати ще постигнете или,
заради предишните ви успехи, да очаква да се справите блестящо. Не се захващайте с търсене на
изчезнали хора или любимци, бижута или скъпи спортни коли, освен ако вече нямате доказана
способност за това или ако не сте в състояние да понесете неуспех наравно с успехите.
13. Не позволявайте никой да ви откаже от търсенето. Много хора с добри или не толкова добри
намерения могат да се опитат да ви откажат от полагането на тези усилия, просто защото нищо не
разбират.
14. Не работете в състояние на променено съзнание, ако сте гладни или преяли, сънливи или
превъзбудени. Стимуланти от рода на кафето, колата и някои видове чай могат да попречат на процеса
на откриване, който зависи от добрата ви релаксация.
 15. Пригответе си удобни средства за записване, така че по време на или след сеанса да можете
лесно да натиснете бутона на касетофона или да вземете лист и химикалка и да водите записки за
преживяването си. Понякога спомените за такъв тип преживявания избледняват бързо, почти веднага
след идването в съзнание.
16. Ако решите да изследвате нещо, което сте преживели, прочетете отново Глава 12 „Без сянка
от съмнение" и не се разочаровайте или обезкуражавайте.
Независимо дали ще решите да се занимавате сами или в малка група, предложените по-долу
дейности ще ви помогнат в началото. Не е необходимо да се ограничавате с тях, нито пък да разчитате
само на една или две техники за дълъг период от време, особено ако те не ви помагат да постигнете
желаните резултати. Бъдете гъвкави и подхождайте творчески при избора на методите на работа.
Въпреки че изброените по-долу методи са предвидени за работа в група, повечето от тях лесно могат
да бъдат адаптирани за самостоятелна работа.
Метод на контакт с очи
Подредете участниците един срещу друг на разстояние метър-метър и половина. Намалете
осветлението в стаята, така че лицата им да се виждат едва, или, още по-добре, използвайте една-две
свещи — така ще осигурите подходящо меко осветление. Партньорите не трябва да свалят очи един от
друг. Постоянството при такова концентриране отвежда и двамата участници в миналото. Лицето на
всеки от партньорите започва да изглежда променено, приема различни черти. Записвайте — на ум
или на физически носител, чувствата или впечатленията, които получавате с настъпването на тези
промени. Ще можете да усетите промените и в себе си, защото и вашите черти се променят, както е
видно за партньора ви (и той ги записва). От време на време може да разпознавате в партньора си
човек, с когото сте били в миналото, което е и най-удовлетворяващото преживяване.
Метод за аудиостимуаиране
Всеки от участниците е обърнат с лице към стената, пускат се записи на разнообразни звуци или
музика (особено стил „мууд"). Съществуват много записи и касети за прилагане на този метод. Дори
могат да се направят специални записи от касета със звукоефекти. Шум от двигатели с определени
честоти също може да стимулира индуциране на състояние на променено съзнание. Много са
ефикасни записите на една нота, изсвирена на дървен духов инструмент, както и нежната музика за
медитация.
Метод за визуално стимулиране
Съществуват много вариации на този метод — да откриеш най-подходящият е вълнуващо
предизвикателство. Група, която работи на открито сред природата, може да желае да се концентрира
върху определена звезда нощем или през деня — върху върха на дърво или скала. Вглеждането в
неподвижни води или концентрирането върху звука от непрекъснато повтарящия се шум от разбиващи
се вълни може да създаде подходящи условия за навлизането в състояние на изменено съзнание. Ако
сте на закрито, могат да се подготвят многобройни визуални ефекти — въртящи се дискове, фиксирани
триизмерни изображения, мигащи светлини, синя крушка или мъждукаща свещ, за предпочитане синя
(синьото оказва влияние върху моделите на електрическа енергия, които минават през мозъка) — и
това са само някои идеи. Всички изброени по-горе идеи са проверени от практиката. Важното както
при визуалното, така и при аудиостимулирането е да има последователност на звука или образа. При
звуковете не трябва да има внезапно вариране, нищо неочаквано, което да се натрапва на състоянието
на променено съзнание; при визуалните ефекти трябва да има последователност на интензивността на
движението и недвижението.
Метод на фотографиране
Започнете да си предавате един на друг снимка на някого, като усещате интуитивно нещо за него.
Тези усещания могат да бъдат мъгляви или съвсем конкретни, но е важно да ги споделяте помежду си.
Метод на огледалото
Всеки държи огледало в ръце и се концентрира върху отражението в него, като осветлението в
помещението е слабо. Ще започнете да наблюдавате промени в чертите на лицето и те ще стимулират
спомени от минали животи, свързани с лицето, което виждате в огледалото. Тази техника е особено
ефективна, ако използвате двустранни огледала и леката им прозрачност позволява на част от
светлината в стаята да прониква през тях. Ако държите огледалото пред едноцветен фон далеч от
лицето, резултатите са много добри.
Психометрия
 Докосването на нещо, което е ценно или е притежание на друг човек, понякога стимулира
състоянието на променено съзнание, което е свързано с предмета, с неговия собственик или с вас
самите. Очите не влизат в действие при това упражнение, само усещанията, породени от докосването
на предмета.
Метод на историческа отправна точка
Ръководителят на групата споменава определена страна и/или година, като дава на всички пет до
десет минути да почувстват дали имат някаква връзка с нея. След като изтече определеното време, се
споменава друга страна или исторически период и така нататък, докато не се изброят пет-шест страни
и/или периода, а участниците са имали време да усетят или запишат евентуално породилите се
чувства.
Метод на игра на роли
Някой от групата може да приеме роля, която му се струва подходяща, и всеки от участниците
приема да бъде личност, която по някакъв начин съответства на избраната от първия роля. Докато сте в
състояние на психично взаимодействие с водача и ролята му, ще откриете, че ще разберете повече за
собствените ви личности през миналите животи. Трябва да изолирате себесъзнанието — много е
вероятно то да се прояви при това упражнение, в което спонтанно се изразява същността ви.
Метод за вдъхновяване от исторически разкази
Вдъхновението за получаване на информация от регресия може да дойде от исторически разказ,
съчинен от член на групата. Разказът трябва да има основните елементи — сюжет, действие и герой,
плюс физическо описание на човека или хората (със или без имена) и определена обстановка.
Историята трябва да бъде колкото е възможно по-проста.
Участниците слушат в състояние на леко променено съзнание и се опитват да визуализират
колкото могат по-добре, като се оставят на личното си светоусещане към миналото. Така те могат да
открият, че се откъсват от сюжета и отпътуват по линията на собствената си история.
Метод за предизвикване на по-раншни преживявания
Всички участници в групата един след друг разказват свои реални преживявания от настоящия
живот и в края на разказа си питат групата: „За какво от вашето минало ви напомня това?" Без да
мисли, всеки трябва „автоматично" да запише отговора в зависимост от това какво първо му идва на
ума. Образът или чувството може да е от ранното детство в настоящия живот или да е свързан със
събитие от далечното минало. Във всеки случай така се разширяват границите на паметта и всеки
следващ опит ще е по-лесен. След като всеки е разказал по една случка от личния си живот,
участниците споделят записаните от тях отговори.
Метод за спонтанно предсказване
Всеки от групата казва по нещо, което интуитивно е усетил за миналото на друг участник от
групата. Трябва да изразите с думи всичко, което ви дойде на ума, независимо колко отвлечено може
да ви се стори. Не само че ще се изненадате колко точни неща сте видели, но и много от участниците
ще са изказали едно и също нещо!
Метод за директна индукция
Може да изберете един човек от групата, който да индуцира състояние на променено съзнание у
останалите. Той трябва да има спокоен глас, чувство за време и да говори търпеливо и без напрежение.
Следващият по-долу запис трябва да се чете бавно, да се произнася дума по дума, със или без музика за
фон или визуално стимулиране:
Вгледайте се в центъра на челото си, може да откриете, че искате да затворите очи. Клепачите ви
натежават и искате да ги затворите. Не напрягайте очи, като се стремите да концентрирате погледа си
нагоре — просто оставете очите си да се отпуснат, както цялото ви тяло се отпуска с всяка поета
глътка въздух. [Дълга пауза —1-2 минути] Останете спокойно със затворени очи и това ще ви помогне
да се отпуснете по-добре. Сега отпускайте цялото си тяло надолу, почувствайте как релаксирате все
повече с всяка поета глътка въздух. Все повече и повече се отпускате. [Изчакайте три минути.] Сега ще
започна да броя и всяка следваща цифра ще ви отвежда все по-далече от съзнанието ви и ще навлизате
в състояние на променено възприятие. Едно... две... на десет вие ще бъдете дълбоко отпуснати и в
състояние на променено възприятие... три... четири... пет... шест... седем... осем... Всеки път, когато
помръднете един от пръстите си, ще се освобождавате от стреса или емоционалните енергии, които ви
смущават... девет... десет... Сега вие сте дълбоко отпуснати, чувствате се удобно и сте в състояние на
променено възприятие. [Изчакайте една минута.] Когато произнеса 15, вие ще преминете през един
тунел и ще навлезете в сцена от миналото (или ще се свържете с висшата си същност). Ще можете да
общувате пълноценно и свободно да предавате образите, които изпълват светоусещането ви.
Насочвате се към значимо преживяване, което е положително и ще ви помогне да разберете по-добре
себе си в известен смисъл. Засега няма да се връщате към отрицателно преживяване от миналото.
Единайсет... дванайсет... тринайсет... четиринайсет... петнайсет. Сега сте в контакт с висшата си
същност или пред вас се разкрива картина от миналото ви. Можете да се чувствате свободни да се
движите напред или назад във времето, както искате. Когато ме чуете да броя в обратен ред от 15 до
нула, ще се върнете в съзнателната реалност на стаята, която оставихте зад гърба си. Ако искате да се
завърнете по-рано, само трябва леко да повдигнете едната си ръка и ще се събудите освежени,
концентрирани и ще се чувствате добре. Сега може да продължите да търсите. [След десет минути до
половин час започнете да броите в обратен ред от 15 до нула по следния начин:] Петнайсет...
четиринайсет... тринайсет... сега вие напускате състоянието на променено възприятие, което ви даде
толкова дълбоки прозрения за вас самите... дванайсет... единайсет... десет... девет... осем... седем...
шест... пет... четири... Когато кажа нула, вие ще отворите очи, ще се чувствате съсредоточени и
освежени, с голяма яснота ще си спомняте всичко, което сте преживели. Няма да има трайни
отрицателни влияния от преживяването ви. Всички трайни ефекти ще бъдат само положителни... три...
две... едно... нула... Сега можете да отворите очи.
След такова преживяване участниците може да искат да запишат впечатленията и
преживяванията си или да ги споделят с другите.
Много е важно да запомните, че всички участници в групата трябва да се подкрепят един друг, да
окуражават откривателството и индивидуалното изразяване. Себесъзнаването може да пречи на целия
процес точно толкова, колкото и страха, затова участниците трябва да се освободят от всякакво
себесъзнаване или безпокойство. Напълно неуместни са каквито и да било нехармонични чувства сред
участниците, както и съревнование помежду им, изразяващо се в опит за контрол или изграждане на
себеобрази. Успехът при груповото занятие се състои в това всеки участник да помогне на другите да
разберат себе си по-добре. Крайният резултат е, че всеки от тях по-ясно приема себе си като
многоизмерно същество с интуиция, която никога преди не е била използвана по толкова
конструктивен начин.

18
Всеки иска да знае
Времето разтваря твърдите ръбове на фактите в блестящ етер.
РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН, ЕСЕТА. ПЪРВА ЧАСТ. „ИСТОРИЯ“

В наше време много хора са любопитни да разберат повече за аспектите на нефизическата

реалност. Възникват безброй въпроси, когато хората прекрачат границите на тази нова територия. В
тази глава даваме отговори на най-често задаваните въпроси.
1. Опасна ли е хипнозата?
Хипнозата е инструмент и като всяко оръдие с нея може да се злоупотреби, но сама по себе си тя
не е опасна. Професионалните лечители и обучените практикуващи лекари намират, че терапевтичната
полза от приложението на хипнозата е много по-голяма, отколкото въобще някой е подозирал.
По-скритите форми на хипноза — тези, които се ползват от рекламните фирми, от безскрупулни
религиозни лидери или от негативно възпитаващи родители, са опасни. Когато субектът е наясно за
хипнотичния процес, той или тя има контрол върху него.
2. Какво са духовете?
Вероятно повечето духове са плод на прекалено активно въображение или проявления на
фантазии, породени от страха. Все пак някои духове са „истински" в смисъл, че те са неуспокоени
енергии, които продължават да искат да останат във физическо тяло и не желаят да се откъснат от
физическата реалност. Обикновено тези неспокойни същества са безвредни, но могат да бъдат ядосани
или объркани. И в двата случая търсят канали за материализиране като най-добрите са юношите през
пубертета и други прекалено емоционални хора. Можем да ги наречем „стари Духове“ защото
обитават наоколо от много време. За сравнение един нов призрак представлява фокусираната енергия
на току-що починал човек, който иска да остане сред хората, които обича, за да ги утеши и закриля.
Трети вид е продуктът от преживяване извън тялото. Хората, които изживяват това явление, могат да
се материализират в определена обстановка по желание, като създават образ подобен на дух.
3. Какво е екстрасензорно възприятие (ЕСВ) и има ли нещо забележително в него?
ЕСВ е възприятие извън петте физически сетива. Това е усещане от различна перспектива,
интуитивно познание. Разновидности на ЕСВ са психометрията - докосваш нещо и разбираш неговата
история или историята на неговия собственик, също откриването на вода и минерали с помощта на
пръчка или друго средство; телепатията – четенето на мисли; ясновидството — виждане в бъдещето.
Важно е да се разбере, че екстрасензорното възприятие е естествена способност на всички хора, а не
само на избрани. Много хора обаче не му обръщат внимание или го заклеймяват като ненормално.
Въпреки всичко ние ежедневно го използваме. То е най-ценното ни средство за оценка на реалността,
което притежаваме. Карл Юнг казва за една от формите на екстрасензорното възприятие —
телепатията, следното: „Всеки, който има и най-нищожни познания за парапсихологичните
доказателства, които вече са налице и са изцяло потвърдени, ще разбере, че така наречените
телепатични явления са несъмнени факти“
4. Какъв съвет да даваме на хората, които вярват, че Злото реално съществува в природата?
За хората, които вярват, че Злото е реално съществуваща сила във вселената, противостояща на
Доброто, биха били много полезни разяснения относно личния контрол и отговорност, също така
регресии в минали животи и работа с висшата същност, въпреки че неверието им обикновено пречи.
Ако гледаме на Злото реалистично, разбираме, че то е продукт на несигурното ни его. Така можем да
разберем, че несигурността поражда страх, а той поражда омраза, олицетворяваща Злото, с което се
сблъскваме всеки ден. Вселената не би могла да произвежда Зло — то не се вмества в схемата на
съзиданието, което е непрекъснат процес.
5. Мога да разбера смисъла на това, човек да изследва миналите си животи, но каква е ползата да
разглежда бъдещите си прераждания, след като те така или иначе ще се случат ?
Когато знаем какво ни предстои, по-лесно можем да се ориентираме в посоката. И тъй като
предстоящите събития не са абсолютно валидни, а само са нива на вероятности, най-доброто, което
можем да направим, е да се настроим към най-силното ниво на вероятност. Знанието ни помага да
израстваме по-бързо и по най-прекия начин да правим „корекции" или да създаваме различни бъдещи
вероятности. Като се замислим, че времето е илюзия, лесно можем да видим, че прогресията
(разглеждането на бъдещето) е също толкова ценна, колкото и регресията (разглеждането на
миналото). Колкото и да е трудно да се повярва, бъдещите ни същности влияят върху нашето сега
точно толкова, колкото и миналите. Съществува зависимост, според която една част от времето в
дадена времева рамка влияе върху всички други времена, в които сме живели или ще живеем. Висшата
същност на един мой субект веднъж се изрази по следния начин:
Вярата е ключът. Когато човешката същност открие вътре в себе си определена истина, тя
въздейства върху вибрационната честота на останалите личности, в които се е проявявала в другите
исторически времена, според вашата концепция за време. Ако една личност от определена реалност
вярва в дадена идея, то дори ако друго нейно проявление в друга реалност вярва в точно обратното,
двете вярвания си взаимодействат, докато едното не победи другото и не го наложи на цялата същност
— така всички аспекти на тази същност (минали и бъдещи личности) започват да се подчиняват
веднага на правилното вярване. Всеки може да влияе върху аспекти на своята личност от миналото и
бъдещето си, ако знае истината сега — и те се променят сега.
6. Възможна ли е намеса на други същества по време на сеанс?
Понякога хората, които са чувствителни към енергиите на другите, могат да предават
наблюденията на други същества. Обикновено настъпва промяна в гласа или се променят моделите на
изразяване. Съществата обикновено се идентифицират и разкриват причината, поради която
присъстват. Когато това се случи, могат да се направят ценни прозрения. В един случай клиентка беше
предупредена да не взима лекарството, предписано няколко часа преди това от лекар, поради
вероятността от остра алергична реакция. Понеже до момента нямала никакви алергични реакции, тя
решила въпреки това да го изпие, но приела само половината от предписаната доза. (Прекалено много
се смущавала да каже на лекаря си за отправеното й предупреждение.) Няколко часа след това била
приета по спешност в болницата, като се обливала в пот и дишала трудно. Ако е била взела цялата
предписана доза, е можела да умре. В друг случай продавач оставил някъде важни за него вестници.
Мислел, че са откраднати, когато едно същество, представяйки се за „енергия, която те познава от
дете", му казало да погледне зад хладилника. Той си спомнил, че оставил вестниците на една етажерка
до хладилника и ги намерил без затруднение.
7. Какъв е най-добрият начин да медитираш или прилагаш самохипноза?
Следвай тези етапи:
а. Елиминирай всякакви физически дразнители и си осигури възможност да не те прекъснат.
б. Настани тялото си удобно.
в. Изчисти ума от всякакви мисли (представи си, че стъпваш встрани от потока на мислите си на
топъл сух бряг, облян от слънчева светлина).
г. Започни да приемаш, слушай с ума си, виждай с ума си.
Висшата същност на един клиент веднъж каза следното:
Медитацията не бива да бъде обличана в ритуали, както си мислят повечето, а просто е
необходима последователна практика. Истинският метод за медитация идва от вътрешната същност на
всяко същество. Техниката на медитиране не е най-важният аспект. Могат да се използват много
положения на тялото, човешките същества извършват всяко действие както им е най-удобно.
Положението на ума е по-важно от положението на тялото. Трябва да приемете точно тази най-добра
за вас позиция на ума и да я следвате, като оставите всяка мисъл, която идва в ума ви, да остане
съсредоточена на нейното ниво. Това стимулира интуитивната връзка с другите измерения на
нефизическата реалност и дава възможност да прозрете истината за нещата, които ви безпокоят. С
други думи, когато започвате да медитирате, не привнасяйте обичайните си мисли, а прочистете
съзнанието и оставете мисловни форми да навлизат там, след като сте успокоили ума от ежедневната
му натовареност. Всякакви дразнители, независимо дали са мисли или външни шумове, могат да
намалят ефективността на процеса. С най-голяма сигурност ти заявявам, скъпи Човеко, че
положението на ума е ключът към успеха.
8. Преди няколко години котката ми Митънс умря и няколко месеца след това котката на
съседката роди котенца. Избрах си едно от котилото и открих, че това котенце беше като Митънс в
много отношения, дори за дребните неща... убедена съм, че Митънс се е върнала при мен. Това
възможно ли е?
Поради краткото време между смъртта на Митънс и раждането на новото коте не сте могли да
забравите Митънс. Носели сте силно изразената енергия на Митънс със себе си, което всъщност е
поддържало Митънс в голяма степен „жива". Къщата също е пазела енергията на първата котка. В
дадена обстановка присъстващите енергии се свързват с много знания и мотивация, така че вероятно
новото коте на някакво ниво е разбрало вашите нужди и очаквания. Без съмнение животните
откликват на нашите необходимости. Съществува, разбира се, възможността духовната енергия на
Митънс да се е вляла в новодошлото коте, за да бъде с вас, и вие интуитивно сте го разбрали. След
смъртта си животните се вливат в общ басейн на душите от определен животински вид и там
индивидуалността им постепенно се асимилира от Колективната душа. Митънс, или голяма част от
Митънс, може да се е върнала преди пълната асимилация на индивидуалната идентичност. Можем да
сравним душата на животното с капка дъжд, която се съединява с облака и се абсорбира от него, а
после отново пада под формата на дъждовна капка и тази нова капка съдържа част от старата в себе си.
9. Какво обяснение може да се даде на Деня на страшния съд, както се споменава в Библията?
За всеки от нас всеки ден е Ден на страшния съд, тъй като законът на кармата е в действие
непрекъснато. Ако мислим иначе, означава да приемем, че кармата се съхранява някъде на склад в
голяма счетоводна система и после, в определено време, се плащат дълговете. Всеки човек притежава
светлината на Христос, гения на Буда, прозрението на Мохамед, величието на всяко същество по
време на и след прераждане. Второто пришествие, както и Денят на страшния съд, настъпват в деня,
когато осъзнаем божественото си наследство и го използваме за добро. Висшата същност на един
клиент изказа всичко това по следния начин:
С всяка наша мисъл, с всяка поета глътка въздух, с всяка следваща крачка ние се изправяме на
съд пред самите себе си и без помощта на съдебното жури решаваме дали сме в крак с вселената или
не. Във всеки миг, в който дишаме, където и да сме, ние знаем дали сме на прав път благодарение на
чувствата, които изпитваме, като или ги пренебрегваме, или се поправяме. Не съществува окончателно
решение, защото последствията биха били твърде големи.
10. Изглежда, в някои отношения вие сте против религията.
Моята философия, която в никакъв случай не е уникална, се опитва да даде обяснения, а не да
подценява. Съдържанието на тази книга се е натрупвало в течение на години работа с много, много
хора с най-различни религиозни убеждения и лични философии. И въпреки различията между тях,
отговорите им в състояние на регресия на въпроси, разгледани в настоящата книга, са предсказуемо
последователни.
11. Напоследък много се говори за бебета от епруветка и клониране. Как тези нови методи влияят
на схващането за уникалността на душата?
Ако разглеждаме въпроса от по-висша перспектива, различна от емоционалната, лесно се вижда,
че за вселената няма разлика дали бебето произлиза от утроба, епруветка или инкубатор. Всички те са
места за израстване и снабдяване с хранителни вещества на ново средство — носител на душа.
Определени души могат да търсят предизвикателствата на тяло, създадено в такава среда за
ембрионално развитие. Морален проблем, поне що се отнася до вселената, не съществува, а за
новороденото по-големият проблем настъпва след раждането, когато душата изцяло е съсредоточена
върху новото тяло и изпитва неистова необходимост от любов и внимание. Бебетата от инкубатор са
склонни да се чувстват необичани и пренебрегвани и в зрелите им години това им създава много
тревоги. Изкуствената среда стимулира много отрицателни спомени от минали животи. На детето
трябва да се дава любов в изобилие, независимо дали расте в утроба или в стъклено сандъче.
12. На няколко пъти екстрасенси са ми казвали за мои минали животи. Може ли да са ги видели
точно, или са ме успокоявали?
Определено зависи от степента на искреност и чувствителност на човека, към когото сте се
обърнали за информация. Неофициалните опити, които сме правили, потвърдиха впечатленията за
минали животи, разказани от няколко екстрасенса в района на Сан Франциско. За да предотвратим
каквото и да било пренасяне на информация в регресиите, ние извършвахме регресиите, преди те да
погледнат в миналите животи. Клиентът трябваше да остане на колкото е възможно по-неутрално
място, без да подсказва по никакъв начин преживяванията си на екстрасенса и да се опитва изобщо да
не мисли за регресията. В много случаи, включително и по отношение на мен, екстрасенсът описа
много точно миналия живот или животи. Най-впечатляващ до момента беше случаят с млада жена,
домакиня, която в регресия си спомни осем минали живота и шест от тях бяха видени от признат
екстрасенс.
13. Струва ми се, че прекалено много наблягате на миналите животи в смисъл, че травмите водят
началото си от тях, а аз си спомням как като дете за малко щях да се удавя и сега ме е страх от вода.
Определено много проблеми се коренят в детството.
Всички травми се научават, така че все някога трябва да започнат от някаква случайност. Вие сте
преживели страховит инцидент, свързан с вода, който е породил вероятно дълготраен спомен за страха
ви в онзи момент. Важно е да преодолеете този страх, преди да приключите с настоящия си живот,
иначе рискувате да го пренасяте и в бъдещите животи и да си създавате допълнителни проблеми във
всеки от тях. Повечето от нас преживяват страшни моменти във вода в детството, но въпреки това като
възрастни нямат страх от вода. Изглежда вероятно страхът от водата да се превръща в сериозен
проблем само за тези, които са се удавили в предишен живот. Регресиите извеждат това наяве. Такива
страхове обикновено се основават на нещо повече от единичен инцидент в настоящия живот.
14. Смятате ли, че има някаква истина в твърдението, че хората в заведенията за душевно болни
просто се борят с миналите и бъдещите си животи?
Като всяко обобщение, това е отчасти вярно и отчасти погрешно. Определено много хора, при
които се наблюдава раздвоение на личността (подобно на Ийв от „Трите лица на Ийв"), както и много
диспансеризирани индивиди, не са в състояние да контролират намесата на същностите от миналите и
бъдещите си животи, но също така има и неточно формулирани явления, случващи се с хора, които са
неспособни да определят проблема си. Повечето диспансеризирани не се поддават на хипнотични
регресии, така че няма начин да разберем дали е намеса от минал живот или фантазия. При
раздвоението на личността времето няма значение, вчера, днес и утре се застъпват. Образите също се
припокриват и сякаш не позволяват никакъв индивидуален живот — личността започва да се чувства
като приемник на няколко станции едновременно.
Иън Еренуолд, световноизвестен психиатър и автор на много трудове, смята, че някои форми на
душевни заболявания представляват разхлабване на контролните „кранчета" на мозъка и човекът се
залива с психична информация. Карл Юнг възприема малко по-различна гледна точка, като заявява, че
неврозите представляват един вид отдръпване от инстинктите — части от съзнанието се отлюспват от
инстинктивните аспекти на психиката.
 15. Вие казахте, че вселената буквално дава проявление на всичко. Какво точно имате предвид?
Емоциите ни, без значение какви са, пренасят послания към всепоглъщащата енергийна система,
която наричаме вселена. Вселената не дава преценки кое е добро и кое лошо за нас. Тя тълкува всички
емоционални сигнали като необходимости, затова им отговаря със същия интензитет. Ако чувстваме
омраза и тя е в мисълта ни, вселената ни дава нещо, което да мразим. Ако редовно изпитваме страх, за
вселената посланието е ясно: дай проявление на нещо, от което да се страхувам, и го поддържай,
докато нуждата ми е задоволена.
Разбира се, ние не се стремим към негативни неща съзнателно, но въпреки това упорито
изпращаме негативни емоционални сигнали, които могат да бъдат изтълкувани само по един начин.
Също толкова силни и очевидни са сигналите за любов и радостните вибрации — тях също ги
произвеждаме ние. Така ни се дават хора и неща, които да обичаме и на които да се радваме.
Думите ни често са ясни индикатори за това какъв вид емоционални сигнали изпращаме във
вселената. Хубав пример за това е случилото се с един клиент, който научил тази истина по много
труден начин:
Що се отнася до мен, това улучи право в десятката: Носът ми беше счупен, от мен струеше кръв,
лицето ми беше обезобразено; откраднаха ми портфейла. Тъкмо бях започнал нова работа и влагах в
нея цялата си енергия. Непрекъснато повтарях и си мислех, че не ми се занимава с Коледа. Спомням
си, че на много хора казах: „Не искам да я карам тази година." Е, буквално не ми се наложи. Лицето ми
беше смазано. Очите ми бяха толкова отекли, че не можех да виждам. Вселената ме бе разбрала
буквално, но съм доволен, че рано го научих, защото по-нататък можеше да ми излезе още no-солено.
Този урок беше труден, но сега внимавам какво казвам и чувствам, защото не искам да се случи нещо,
защото съм го казал.
16. В много случаи вие казвате, че човек, дошъл да се съветва с вас, е разрешил свой проблем
само с един сеанс. Това ми звучи доста нагласено.
Колкото и нагласено да изглежда, все пак е вярно, че някои хора разрешават проблемите си само
с един сеанс. Преживяването отново на събития от миналото отведнъж може да освободи пречките в
нормалния живот. На повечето хора обаче им е необходимо да направят няколко сеанса, преди да го
постигнат.
17. Вашето схващане за смъртта изглежда много безчувствено. Вие сякаш я разглеждате по-скоро
като унищожаване на машина, отколкото като умиране на човек.
Бихме нарекли тази гледна точка реалистична, а не безчувствена. Толкова сме свикнали с
ритуалите и моделите на чувствата около една смърт, че повечето от нас не знаят всъщност какво
изпитват, докато не отстъпят встрани и не погледнат на ситуацията обективно. За да стигнем до
истината, винаги трябва да сме се отдалечили достатъчно, за да можем да виждаме ясно. Често
позволяваме на емоциите си и на чуждите мнения да ни диктуват какво да чувстваме или да ни казват
кое е правилно и приемливо. Разбира се, натъжаваме се, когато обичан от нас човек направи прехода,
но тъгата от загубата на физическото присъствие трябва да бъде заменена от разбирането, че връзката
ни с него продължава и че взаимно израстваме на две различни нива на възприемане. Ако изхвърлим
емоционалността от ситуацията на смърт, получаваме картина, много по-различна от тази, на която са
ни учили като деца.
18. Някои хора вярват, че ако живеят неправилно в настоящия си живот, могат после да се
преродят в животни или, още по-лошо, в насекоми. Възможно ли е това?
Не повече, отколкото лимоновото дърво да роди дини. Животните и хората, също както лимоните
и дините, принадлежат към една класификационна система, но всеки клас има различни вибрации.
Тази разлика в енергийните модели не позволява смесвания. Хората се връщат на земята като хора,
точка.
19. Как ще обясните нарастващото население на земята, ако едни и същи души се връщат и си
отиват от преражданията през цялото време?
Приемаме, че населението на света е достигнало най-голям брой днес, защото през последните
два века непрекъснато е нараствало. Всъщност нямаме никаква представа какво е било населението на
земята преди десет хиляди години или дори преди хиляда години. Напълно възможно е да е било дори
по-голямо, отколкото е сега. Ако приемем съществуването на древната цивилизация на Атлантида,
която вероятно е съществувала преди милиони години, трябва да се доверим донякъде и на цифрите,
които цитират хората в състояние на регресия за населението тогава. Много субекти говорят за
пренаселеност, как градове се преливат в градове, за мерки за контрол върху нарастването на
населението и миграция към по-отдалечени земи, за да се облекчи натиска върху земните маси. За
населението на Атлантида се говори в милиарди.
Освен това никъде не е казано, че душите са ограничени да съществуват само на тази планета.
Някои хора са се регресирали до животи на други планети, а висшите същности подчертават, че цялата
вселена е дом на душите. Не трябва да забравяме още и теорията, че душите се прераждат, като следват
определен цикъл, който може да трае от едно-две поколения до стотици години. Сега може да се
намираме в период на висока гъстота на населеност, но да ни предстои спад.
20. Кой е най-добрият белег за различаване на истински духовните хора?
Духовността, съзиданието и зрелостта са взаимно преплетени, така че е трудно да се говори само
за духовност. Най-силният индикатор за израстването на човека би била степента, до която той или тя
отхвърля отмъщението като модел на поведение, особено когото намерението да нараниш друг човек е
толкова очевидно. Най-подходящите примери са неща, които стават при ежедневните човешки
взаимоотношения — когато някой ви пререди на опашката или ако приятел не отвърне на
поздравленията ви или забрави рождения ви ден, или направи непростима забележка за новото ви
палто. Това означава да не обръщаме внимание на атаките върху егото и да не позволяваме да ни
обхваща мисълта за отмъщение, защото това отличава бързо развиващия се човек от този, който се
развива по-бавно или на когото се предоставят по-малко възможности за израстване. Напредналата
душа действа творчески във всички ситуации, особено в тези, които предизвикват останалите. Налице
е пряко и утвърдително действие, без да има реакция.
21. Чувал съм, че един уникален аспект на вашата работа по време на регресия е да контактувате
пряко със същността от миналото. Можете ли да го обясните?
За малък процент от клиентите, свързването с висшата същност позволява достъп до техни
личности в миналото, когато са имали проблеми. Чрез метода на обикновената хипноза клиентът
успява по ментален начин да направи крачка встрани, така че да позволи на личността от миналото да
заеме мястото му в конкретната ситуация, когато търси съвет, и така на стола пред мен вече не е
клиентът ми, а личност от неговото минало. Процесът на терапия вече е ориентиран към същността от
миналото, а не към настоящата същност, която се е отдръпнала от тази среда. В това състояние на пето
ниво се променят чертите на лицето и обикновено се наблюдава значителна разлика в подбора на
думите и начина на изразяване. Докато същността от миналото преживява премеждията и травмите си
в обстановка на разбиране и приемане, същността от настоящето усеща облекчение, освобождаване от
напрягащото влияние на същността от миналото. Такава победа носи удовлетворение както на
клиента, така и на съветника, защото се постига пряко и пълно освобождаване на части от същността,
които не са искали да се научат на по-високо ниво на осъзнаване. Тези енергии от миналото упорито са
се придържали към погрешните концепции и болките на земното ниво до момента, когато
съвременната терапевтична ситуация ги принуждава да преминат в следващото ниво на израстване и
опитност. Работата със същности от миналото съвсем не е толкова изненадваща за някои
представители на науката. Например Харолд Пътоф и Ръсъл Тарг в книгата си „Достигане на ума:
Учените изследват психическите способности" казват:
Въпреки че обикновено наблюдаваме информацията да се пренася от настоящето към бъдещето,
не трябва да се разстройваме, когато се правят опити, доказващи, че тя може да бъде предавана в
обратната посока. В действителност уравненията на медиумите съдържат отхвърляни решения, които
съответстват точно на такива случаи. Това предполага модели, които могат да започнат да ни дават
примерно описание на предварително знание.
22. Как се свързва deja vu с миналите или бъдещи животи или с усещанията на висшата същност?
Deja vu, което означава „вече видяно", е странното усещане в някои ситуации, че предварително
сме знаели как ще се развие част от ситуацията. Това е като повторно гледане — познато ни е, но все
пак не е напълно предсказуемо. Почти всяка ситуация може да запали искрата на deja vu и когато
започне да се случва, чувстваме лекота и леко отдръпване от онова, което става около нас.
Чрез предварителното знание или ясновидството, изглежда, сме способни да се „настроим" към
определена ситуация, преди да сме въвлечени в нея. Забравяме правилата на времето и хвърляме
мимолетен поглед в бъдещето. Този поглед може да е насън или в будно състояние, но се случва на
толкова дълбоко ниво в съзнанието ни, че ние не си даваме сметка за него. Може да се сравни с това,
да видим предварително един-два кадъра от филм и после, когато изгледаме филма, да открием, че
нещо ни е познато, когато наред с другите кадри покажат и тези, които сме видели предварително.
Това често срещано явление ни подсказва, че можем да виждаме бъдещето, и ако контролираме това на
пръв поглед случайно умение, то може да ни отвори широко вратите на ново светоусещане, което да
ни помогне по-добре да планираме бъдещето си.
23. Как се отразява трансплантирането на органи на цялостната същност ?
Няма влияние върху цялостната същност, така както и милионите ежедневно умиращи в
организма клетки не оказват влияние върху него, с изключение на стреса, който може да се създаде
при такива сериозни оперативни намеси.
24. Кои са десетте най-абсурдни обяснения на прераждането, които сте чували?
Хората, които твърдят, че са видели свои минали животи:
- всъщност си измислят всичко заради вниманието и/или публичността, които привличат;
- са обезверени актьори и актриси;
- всъщност си спомнят филми и книги от детството;
- се поддават на фантазиите си и нищо повече;
- са слабоумници или страдат от душевни болести;
- всъщност си спомнят семейни случки, предавани чрез молекулата на ДНК по наследство;
- са в телепатичен контакт с хипнотизатор, който мислено им предава информация;
- използват способите на психометрията — докосват нещо, принадлежало на мъртъв човек, и
разбират какъв е;
- се опитват да направят живота си по-вълнуващ и по-значителен, като преживяват славата на
„минал живот";
- са направили заговор и се опитват да обезсмислят западната религия.
25. Какво се има предвид под „записите в Акаша“? Чувал съм много медиуми да използват тази
фраза.
Записите в Акаша могат да бъдат наречени библиотека на вселенското познание. Всеобщо е
схващането, че всичката информация на всяка тема може да бъде достигната в състояние на
медитативен транс и че дори спомените от минали животи са част от тази информация. Според някои
спомените за минали животи в действителност не се индивидуални спомени, а съставляват малка част
от записите в Акаша. Според мен записите в Акаша се равняват на висшата същност, която не се
идентифицира, а дава отговори на поставените въпроси.
26. Какви са най-често чуваните от вас възражения срещу теорията за прераждането и как им
отговаряте?
1) ПРЕРАЖДАНЕТО Е ИДЕЯ ОТ ИЗТОКА И НЯМА МЯСТО В ЗАПАДНИЯ СВЯТ
Великите умове на различните епохи са прегръщали тази идея, защото тя е била личното им
убеждение, а не защото са чели някъде за нея. От Платон до Питагор, от Бронсън Алкот и Александър
Велики до Уилям Бътлър Иейтс и Уилям Уърдсуърт, много известни мъже и жени са живели и писали
по собствено убеждение.
2) НИКОЙ НЕ СЕ Е ВЪРНАЛ ДА НИ КАЖЕ КАКВО Е
Всеки ден на операционните маси, при автомобилни катастрофи, в замръзнали езера хора изпадат
в клинична смърт и когато въпреки всичко бъдат върнати към живот, разказват за преживяното в
отвъдния свят. Тези разкази потвърждават казаното от другите хора, които под хипноза говорят за
миналите си животи и за състоянието на прехода след физическата смърт. Трудовете на д-р Реймънд
Муди и д-р Елизабет Кюблър-Рос добавят много ценни сведения за усещанията след смъртта.
3) МНОГО УЧЕНИ И ПСИХОЛОЗИ НЕ ВЪЗПРИЕМАТ ТАЗИ ИДЕЯ
За много хора на науката никак не е лесно да възприемат теория, която е „недоказуема" в чисто
лабораторни условия. Освен това е естествено да отхвърлят подобна теза, която би могла да отрече
дълготрайни традиции в мисленето.
4) НЕ СА МЕ УЧИЛИ НА ТАКИВА НЕЩА!
Не са ни научили на много истини, защото учителите ни не ги съзнават. Истинският учител е
вътре в нас — той поощрява личните ни преживявания и ни възпира от сляпо приобщаване към света
на другите хора.
5) ИЗОБЩО НЕ УСЕЩАМ МИНАЛИ ЖИВОТИ ДА МИ ВЛИЯЯТ
Тогава защо ви е страх от височини, защо пиете толкова много, защо вечно се сърдите на всички,
защо не можете да намерите път към най-малката си дъщеря, защо сте гениални по отношение на
механичните устройства, защо можете да свирите на пиано, без да сте взели нито един урок?
Помислете си отново за всеки твърде положителен или силно отрицателен аспект на вашата личност и
осъзнайте, че всички те произтичат от нещо. Генетичното наследство и обкръжаващата ни среда могат
да обяснят само част от тях.
6) ПРЕРАЖДАНЕТО И СПОМЕНИТЕ ОТ МИНАЛИ ЖИВОТИ СА РОМАНТИЧНО
СХВАЩАНЕ
Ако поемането на лична отговорност и изоставянето на ролята на жертва е романтично схващане,
тогава може би трябва отново да се вгледаме в нещата в живота ни, които избягваме и отхвърляме, и
на тях също да лепнем етикета „романтични схващания". Основната концепция в прераждането е
кармичната отговорност. Определено това е реализъм, а не романтичност, защото изисква пълното ни
осъзнаване и разбирането на [универсалния] вселенски закон. Никой не може да тръгне към залеза и да
заживее щастливо до края на дните си, ако това не му е предначертано от действията в предишните
дни, седмици, месеци, години, животи.
27. Кое е най-странното ви преживяване при провеждането на регресии в минали животи?
Имал съм много странни и интересни преживявания и съм сигурен, че ще ми се случат още
много други, но един случай изпъква в съзнанието ми — когато съпругата на един клиент искаше да
присъства на регресията. Понеже никога не бях позволявал да наблюдават сеанса пряко, дори със
съгласието на клиента, предложих й да слуша в съседната стая на отворена врата. Към средата на
регресивния сеанс чух от другата стая да се разказват подробности за друг град със силен и странен
акцент. Зададох друг въпрос и той произведе същия ефект. Отговорите идваха от две места — от
клиента пред мен и от жена му в съседната стая. За щастие никой от тях не притесняваше другия по
време на така неочаквано развилата се регресия. Бях включил много чувствителен касетофон за запис
и впоследствие разделих отговорите на двамата като в отделни сеанси.
28. Клиентите говорят ли понякога на чужди езици по време на регресия?
Имал съм няколко случая, когато са правили опит да заговорят на чужд език. Все пак в началото
на сеанса им давам инструкции да ме разбират и да ми говорят само на английски, освен ако не им дам
други указания. На няколко пъти клиенти са говорили на езиците от миналите си животи и са
произнасяли определени изрази по изрично настояване. Качеството на произношението варира от
силно изкривено до безукорно. Разбира се, единствените случаи, които заслужават да бъдат
отбелязани, са, когато човекът не е изучавал никакъв чужд език в настоящия си живот.
29. Случва ли се при втора регресия, направена няколко месеци или години след първата, да се
повтаря по-рано изказана информация?
Дори при сеанси с десет години интервал помежду им (това е най-дългият в моята практика)
излизат идентични факти, но винаги информацията, дадена в предходния сеанс, е обогатена. С един
клиент правехме по сеанс на година в течение на шест години и в пет от сеансите той се връщаше към
един и същ минал живот, винаги споменаваше същите факти и добавяше нови неща към тях. Целият
материал представляваше своеобразна автобиография.
30. Ако сме живели толкова много животи, защо не сме напреднали повече?
Ние погрешно слагаме знак за равенство между прераждането и развитието. Прераждането дава
само възможност за развитие, но не и гаранции. Ако следваме логиката на това погрешно разсъждение
и сравним преражданията с годините, тогава четирийсетгодишните следва да са два пъти по-умни от
двайсетгодишните, а по-възрастните да са направо мъдреци.
31. Кое ще бъде най-значимото събитие, което ще промени посоката, в която сега се движи
човечеството? Какво ще ни преобърне и накара да живеем в мир?
Най-голямото постижение на човека ще бъде, когато той (индивидуално и колективно) открие
разликата между инстинкта и интуицията, когато спре да говори и започне да слуша, когато започне да
отговаря творчески и престане да реагира инстинктивно.
32. Коя според вас е най-голямата крачка, която всеки от нас може да направи, за да претвори
миналото си и да подготви сцената за по-добро бъдеще?
Да обича повече и по-малко да се страхува.

19
Да живееш в настоящето
 Не живей в бъдещето,
макар и да е приятно!
Нека мъртвото минало
погребе своите мъртви!
Действай — действай в настоящето
със сърцето си, и Бог да е с теб!
ХЕНРИ ЛОНГФЕЛОУ. „ПСАЛОМ НА ЖИВОТА"

Вероятно най-важната причина да изследваме миналите си животи посредством терапия е, че

този процес ни освобождава и можем да се съсредоточим върху Сегашния момент. Когато сме
погълнати на подсъзнателно ниво от травмите от минали животи, това сериозно наранява виталността
и израстването ни в настоящето. Въпреки това обаче ние често не съзнаваме колко сме уязвими към
събития от миналото, нито болезнената неспособност, която понасяме. В епоха, когато е съществено
важно да използваме всичките си енергии и съсредоточено внимание, не можем да си позволим нито
за миг да се разсейваме с миналото си, нито да действаме на „автопилот", защото ставаме податливи на
всички негативни енергии. Ако искаме да бъдем напълно отговорни същества, невежеството по
отношение на силите, от които сме изградени, трябва да се замени със самопознание.
Вглеждайки се в миналото, ние откриваме, че самото травматично преживяване не е онова, което
ни осакатява, а продължителната емоционална реакция към него оставя отпечатък в съзнанието ни и
става спирачка за развитието ни. Ако искаме да се предпазим от изстрадването на ненужна болка както
в бъдещето, така и в миналото, изисква се да започнем сега да разпознаваме стари програмирани
реакции, преди те да са се закрепили в подсъзнанието ни и да се предадат на паметта на душата.
Когато сме в тревожни ситуации, трябва да се научим да улавяме въздействието на емоциите си и
после да предприемем положително и утвърдително действие, което намалява емоционалното
влияние. За да го направим, трябва първо да стигнем до обективно светоусещане — неемоционалната
перспектива, която ни свързва с по-високите измерения на нашата същност. Автоматично
примитивната ни емоционална система се свежда до тълкувател на реалността. Така тя позволява на
висшата същност да ни предостави перспективни средства, с които всички заплахи, страхове, вини и
болки се стопяват като висулки на слънцето. Чувстваме се спокойни, контролираме тревожната
ситуация и оставаме недокоснати от нея.
Един прост въпрос може да предизвика това обективно светоусещане: „От какво място и време
преживявам обстоятелствата, които в момента ме заобикалят?" Отговорът, който идва в съзнанието
чрез интуитивно прозрение, мисловни форми и действителни думи, често е „От миналото". Ако искаме
да облекчим ситуации от минало време и място, съзнателно можем да изберем да се придвижим
напред към сегашния момент. Да се поставим в добре синхронизирано време и място понякога изисква
помощта на опитен професионалист, но много може да се постигне, ако човек работи със същността
си, за да разпознава механизмите от ежедневния живот, които евентуално ни връщат към минали
ситуации. Когато оценяваме живота по този начин, ставаме по-предпазливи към хората, местата и
събитията, които могат да ни върнат към болки от миналото.
Постигането на обективното светоусещане във всички ситуации е техника, която най-лесно се
постига от този, който истински желае да промени качеството на живота в личен и в по-общ аспект.
Има и други техники. Повечето от тях изискват да променим отрицателните си чувства и емоции в
положителни. Всеки по едно или друго време е чувал израза „Погледни откъм хубавата страна". Това,
разбира се, е същността на идеята, но и прекалено опростява концепцията. За да внесем светлина в
мрака, да разсеем ледената хватка на страха, да променим посоката на омразата и отчаянието, ни е
необходимо да разбираме и практикуваме любовта.
Любовта е най-прекият ни път към емоционалната и духовна свобода. Когато обичаме повече,
ние отхвърляме миналото и общуваме директно с настоящето. Тази любов трябва да бъде безусловна,
което означава, че трябва да е търпелива, освобождаваща и свободна от всякакви очаквания. Да не
съществува нищо емоционално, само безусловна любов. Ние толкова често концентрираме цялата си
любов върху малцина избрани, вследствие на което ставаме ревниви и развиваме собственическо
чувство, че оцеляването ни сякаш започва да зависи от тях. Необходимо е да обичаме по-свободно,
отвъд ограниченията на това, какво печелим и какво губим, като вярваме, че енергиите, които
разпръсваме, ще ни се върнат в изобилие.
 Когато преживяваме изобилната любов, която ни се дава от Божествения разум, от Вселената,
ние сме в състояние да се освободим от натрапчивите мисли за това какво мислят другите за нас, както
и от подтиците си да намерим утеха в материалните притежания. Винаги на някакво ниво сме знаели,
че материалните неща никога не могат изцяло да запълнят нуждите ни в ежедневието. Знаем, че
най-дълбока необходимост имаме от любов и смисъл, от истина и светлина, и когато сменяме поглед
от материалното към емоционалното и обратно, откриваме поезия, музика, скулптура, изкуство и танц
— истинските източници на наслада за душата, защото ни извеждат от дребното към значимото, от
незначителното до вдъхновеното.
Да живеем в настоящето с пълната отговорност към нашето усещане за любовта, не е лесно, но е
просто. Всъщност можем да сведем всички правила за успешния живот до една лесна за помнене
формула АБВ:
А — акт, действие, а не реакция във всички ситуации
Б — бъди в Сегашното, вярвайки на своята Същност
В — възправяй се лице в лице с всички ситуации чрез пряко общуване.
Прекият отговор на всяка ситуация изисква много повече вяра и гъвкавост, упоритост и
търпение, отколкото поведението на уклончивост, бездействие или емоционални атаки. Очакванията
от другите трябва да се заменят с цели към нашия Аз. Критикарството и осъждането се заменят с
търпеливо безразличие към действията на другите.
Действие срещу реакция
Необходимостта от внимание, оценяване и одобрение (от страна на другите) заема толкова много
от времето ни, че никак не е чудно, че сме изтощени, преди да сме употребили физическата си енергия.
Смятаме, че трябва да покажем силата си, като измъчваме другите или себе си. Малкото ни его не
обича да се чувства малко. Изобщо не иска да му се напомня какво е всъщност: перцептор, който
изкривява ежедневната реалност. И така то има „естествената“ способност да отблъсква всяка заплаха
от всички посоки. Това може да бъде съседът, забравил да ни поздрави; може да е колата, която не иска
да запали; може да бъде и усиленото движение в пиковите часове. Всеки човек, място, обстоятелство
или вещ, дори собствената мисъл могат да извикат болка от минал живот и да причинят страдание.
Реакциите са унищожителни за нашата същност и за обекта на реакцията. Нищо не се решава. Вместо
това отпечатваме болката върху емоционалната си същност и усилваме чувството на несигурност,
безпомощност и безсилие.
Като се извисяваме над обстоятелствата в живота и ги обичаме като стъпала към прозрението, ни
се позволява да отговаряме; да действаме, вместо да реагираме. Заплахата не е заплаха, ако ние сме
по-големи от нея. С всички стари заплахи трябва да израснем в собствената ни представа за себе си и в
очите на Вселената, ние израстваме, отричайки травмите от миналото. Важно е да разберем, че хората
са човеци. И те като нас зависят от сетивата и егото си, които са индикаторите им за реалността. Не
трябва да приемаме техните чувства на несигурност и страх като свои собствени, нито да ги усилваме
чрез реакциите си. Ако сме истински обективни, осъзнаваме, че в по-голямата част от случаите сами
сме се „насадили", като сме се поставили в определени ситуации, за да проверим как ще им отговорим.
Съществуване в настоящето, вярвайки в същността си
Не можем да се надяваме, че можем да вярваме в себе си, ако обитаваме в миналото или се
тревожим за бъдещето. Когато поставяме енергиите си така, се самоограбваме от силата си и оставаме
беззащитни в настоящия момент. Да вярваме в същността си, определено е много трудно задача в тези
смутни времена, когато чувствата за безпомощност и безсилие изобилстват. Те произтичат не от липса
на духовност, а от разочарования, свързани с физическия свят и с трудността ни да спрем потока на
собствените си чувства. Вярата в същността ни расте, когато се обърнем навътре и се свържем с
окуражаващата, обичаща и вездесъща висша същност, която винаги е в състояние да ни даде
необходимите насоки за разрешаване на проблемите и предизвикателствата във всички реалности.
Трябва ежедневно да си напомняме, че ние не сме счетоводна книга, която излиза на минус, нито
мърморкото пред нас на опашката в бакалията, нито роднината, който не би разбрал гледната ни точка.
Всеки от нас е уникална душа с ум, тяло, интуиция и емоции и понякога се затрудняваме да
координираме всички тези компоненти, така че да получим желания резултат. Но доколкото
осъзнаваме духовния си източник, никога няма да бъдем откъснати от себе си и от истината задълго.
Ако ежедневно си повтаряме, че сме духовна, заредена със сила къща на прозрение и търпелива любов,
и след това проявяваме това си светоусещане в ежедневните си действия, не може да не се движим във
вярна посока, да не бъдем щастливи същества, които имат своя цел. Миналото няма власт над нас,
нито механизмите, които събуждат болката от минали ситуации, когато вярваме, че сме повече от
пълните със страхове мисли на егото ни.
Изправяне лице в лице чрез общуване
Някои хора свързват конфронтацията с гняв и агресивно поведение. В най-истински смисъл
конфронтацията разпръсква яда, преди той да причини вреда на емоционално или физическо ниво.
Изправянето лице в лице срещу всяка ситуация чрез ефективно общуване не е лесно, когато чувствата
ни за безсилие са дълбоки, но е възможно, ако си спомним, че общуването става на всички нива на
същността по всяко време. Общуването с думи носи само част от посланието, което искаме да
предадем. Ние говорим с телата си, с очите, с умовете, със сърцата, с енергиите си, с Душите си.
Да избягваме ситуации или хора с надеждата, че те ще изчезнат и проблемът ще се реши от само
себе си, означава, че избягваме да живеем в настоящето, както и че избягваме решението на проблема
чрез общуване. Дори ако за момента ни е неприятно да се изправим срещу ситуацията, необходимо е
да предотвратим вълните на шока, простиращи се до миналото и напред в бъдещето. Трябва да бъдем
директни в общуването, ако искаме да обичаме себе си и да разбираме по-пълно другите. Когато
избягваме познанието, тълкуваме погрешно събитията и пренасяме неразрешени енергии във всички
фази на живота. Можем да се позовем на духовната си същност в моментите на емоционална криза,
когато се спъваме и крием в тъмните ъгълчета на живота, но не бива да чакаме дотогава, докато поради
неефективното общуване сме принудени да се сврем в тези ъгълчета на емоционален и физически
стрес. Душата ни иска да помогне, да общува с нас, да ни служи като инструмент за избиране на
вярната посока ежедневно.
В цялата история на човечеството никоя друга тема не е била толкова противоречива или пък е
вдъхновявала толкова много философски дебати, произведения на изкуството и изследвания, колкото
въпросът за съществуването и природата на човешката душа. Съмнително е дали в скоро време всички
ще бъдат убедени, че съзнанието ни оцелява след физическата смърт, но всеки от нас трябва да открие
за себе си истината на този уникален закон.
Дори когато цели религии са се обезсмисляли поради противоречията и двусмислиците в тях,
въпреки всичко толкова много хора ги приемат, защото откриват в тях елементарна основна
сигурност. Прераждането е стара истина, може би толкова стара колкото и самия човек, и все пак е
винаги нова и вълнуваща. Дори тези, които не могат съзнателно да видят себе си като представители
на големия план на Вселената, разпознават на някое по-дълбоко ниво основната истина — че човеците
са безсмъртни.
Когато надрастваме необходимостта от догматични религии, изградени на принципите право и
криво, „трябва" и „не трябва", започваме да се обръщаме навътре и да изследваме реалностите в себе
си. За да оцеляваме при катаклизмите на всяка следваща епоха, трябва да се обърнем навътре и да
осъзнаем духовната енергия, която стимулира творчеството и укрепва волята. Все повече и повече
имаме необходимост от фокус, който да ни помогне да разберем безсмъртието си чрез опита и да го
изразим с понятията на личната отговорност за качеството на живота ни на всички нива. Изискваме
нова посока, която може да просветли първичния гений на всяка уникална душа и на свой ред да
пробуди спящата цивилизация.
Когато се обърнем навътре в себе си за отговори, за мир, за цел, ние се пренасяме извън себе си в
космоса. Изчезват всякакви граници и отчаяното въжделение на всеки да бъде признат и одобрен от
другите утихва пред универсалното приемане. Всяко разочаровано сърце е излекувано от визиите,
които се простират отвъд личната болка.
Никога не забравяйте, че въображението, не интелектът, води търсещия ум към истината.
Интуицията, а не инстинктът, ни прави свободни. Висшата същност на един човек каза следното за
всички нас:
Както всеки залез, всяка дъга, всяка единствена снежинка, която пада върху повърхността на
вашата земя, цялата вселена е изпълнена с несравнима с нищо красота. Оставете представите ви за
надежда да започнат с тези произведения на изкуството, които са ви толкова достъпни, и после да
излязат от тях, като преминат отвъд всяко ограничение, което сте си мислили, че стои пред вас.
Можете да обичате много повече, отколкото изобщо сте си представяли, че е възможно. Започнете да
изтривате миналото от днес, като обичате все повече и повече с всяко утре.
Превод от английски:
ЛЮБОВ ЖОНКОВА ГЕОРГИЕВА, МАРИЯ РАКАДЖИЕВА