sci_psychology

Лоран
Гунел

Бог пътува винаги инкогнито

Лоран Гунел е френски писател и психолог, специалист по личностно развитие, получил

образование във Франция и Съединените щати. Още първата му книга, „Човекът, който
искаше да бъде щастлив“ (ИК „Колибри“, 2009), има колкото неочакван, толкова и
феноменален успех. Само във Франция са продадени 200 000 екземпляра, а правата са
закупени от 13 страни. В книгата „Бог пътува винаги инкогнито“ авторът отново смесва
елементите на романа, психологията и философията, за да получи едно крайно
любопитно и изключително завладяващо четиво.

Представете си, че някой ви спасява живота, но срещу задължението да правите всичко,

което ви нареди… за ваше добро. Притиснати от обстоятелствата, вие приемате и се
оказвате въвлечен в невероятно преживяване. Вече не сте господар на живота си и
въпреки това в много отношения той е по-вълнуващ отпреди! Но какви са истинските
намерения на човека, намесил се в съществуването ви? Кой е той в действителност? И
кои са тези загадъчни хора около него? Историята, която ни потапя във вълшебната
атмосфера на едно парижко лято, ни насочва по възможно най-добрия начин към
размисъл за самите нас. Как да преодолеем вътрешните си задръжки и страхове, за да
излезем от „предначертания“ път в живота, когато той не ни носи пълно
удовлетворение? И как да поемем по пътя на мечтите си?

Психология, Съвременен роман (XXI век)

bg
френски

Георги
Ангелов

Станимир
Делчев

Румяна
Маркова

Моята библиотека

Mylib SfbToFb2 Converter

2023-04-19 13:56:44
http://chitanka.info/book/6742
0.0
Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито

На Жан-Клод Гунел (1932–2006)

Липсваш ми, татко

Ако не си рискувал, не си живял. Животът е риск. Това му придава вкус на… шампанско.
Сестра Емануела

Нежната и топла нощ ме обгръщаше отвсякъде. Люлееше ме в ръцете си, отнасяше ме.
Усещах как тялото ми се разтваря в нея. Вече имах чувството, че се нося във въздуха.

Още една крачка…

Не се страхувах. От нищо. Страхът ми бе чужд и се сещах за него единствено защото се боях

от появата му — последните дни неведнъж бе обсебвал мислите ми. Не исках да изникне
отнякъде и да ме възпре, да развали всичко…

Една малка крачка…

Мислех, че ще чувам глъчката на града, и бях изненадан от околното спокойствие. Не от

тишината, от спокойствието. До мен достигаха единствено приглушени, далечни звуци и ме
унасяха, докато очите ми потъваха в светлините на нощта.

Още една крачка…

Пристъпвах бавно, съвсем бавно по стоманената греда, превърната от странното осветление

в тъмно злато. Тази нощ с Айфеловата кула бяхме едно цяло. Вървях по златото, полека
вдишвайки топлия и влажен въздух със странен, приятен, опияняващ вкус. Сто двайсет и три
метра по-долу, проснат в краката ми, Париж сякаш ми се отдаваше. Блещукащите му
светлинки бяха като зовящи намигвания. Търпелив, осъзнаващ своята неустоимост, Париж
очакваше кръвта ми да го оплоди.

Още една стъпка…

Дълго бях обмислял, решавал и дори подготвял постъпката си. Бях я избрал, приел,
осмислил. Спокойно бях решил да сложа край на един живот без цел и посока. Този
живот — убеждението ме бе обзело постепенно и с ужасяваща яснота — вече не можеше да
ми даде нищо, което си заслужаваше.

Една крачка…

Съществуването ми бе низ от провали, започнали още преди раждането ми. Баща ми — ако
може така да се нарече тъпият ми родител — не бе сметнал, че съм достоен да го познавам.
Зарязал майка ми веднага щом му казала, че е бременна.
Дали е имала намерение да се отърве от мен, когато отишла да удави отчаянието си в един
парижки бар? И все пак множеството изпити чаши с американския бизнесмен, когото
срещнала там, не са я лишили от трезвомислие. Той бил на трийсет и девет години, тя — на
двайсет и шест; била е извънредно напрегната и неговата непринуденост я успокоявала. Той
изглеждал заможен, тя — разтревожена за оцеляването си. Онази нощ му се отдала съвсем
съзнателно, целенасочено и с надежда. На сутринта била нежна и влюбена и никога няма да
узная дали съвсем искрено, или просто от слабост той й отговорил, че ако забременее, би
искал да запази детето и да остане с него.
Последвала го в Съединените щати, в страната на затлъстелите, където никой не се учудил,
че се появявам на бял свят на седем месеца и половина, а вече тежа почти три килограма.
Дали ми местно име и съм станал Алън Грийнмор, американски гражданин. Майка ми
научила английски и сравнително успешно се вписала в приелото я общество.
Продължението не се оказа толкова славно. Новият ми баща изгуби работата си пет години
по-късно, не можа да си намери друга в разгара на икономическата криза отпреди Рейгън и
постепенно се превърна в закоравял алкохолик. Промяната бе много бърза. Стана мрачен,
мълчалив, потиснат. Отвратена от примирението му, майка ми постоянно го упрекваше, че
се е отпуснал. Беше му дълбоко сърдита и все се опитваше да го предизвика. И най-малкото
нещо се превръщаше в повод за упреци. Липсата на реакция от страна на съпруга й я
тласкаше към все по-лични нападки, стигащи до оскърбления. Имах чувството, че изпитва
задоволство, когато той най-сетне се разгневеше, като че ли предпочиташе яростта му пред
апатията. Играта й ме плашеше. Обичах родителите си и за мен бе непоносимо да гледам как
се унищожават. Избухванията на баща ми бяха редки, но бурни, и аз се боях от тях толкова,
колкото майка ми очевидно ги желаеше. Те бяха реакция, пламъче в очите, действие. Майка
ми имаше жив противник, който й отговаряше, който разполагаше със средство за
отстраняване на натрупаната в душата му горчивина и това средство бе пороят от думи.
Една вечер я наби и бях травматизиран не толкова от грубостта му, колкото от перверзното
удоволствие, което прочетох по лицето й. Веднъж, когато скандалът им бе особено ужасен,
майка ми му изкрещя, че не съм негов син. В същия момент и аз научих това. На другия ден
ни напусна и повече не го видяхме. Така и вторият ми баща ме изостави.
Майка ми се бореше, за да оцелеем. Работеше безкрайно дълги часове, шест дни в
седмицата, в някаква пералня. Всяка вечер носеше вкъщи онези химически миризми, които я
следваха навсякъде. Когато идваше да ме целуне за лека нощ, вече не разпознавах нежното
ухание на мама, което преди ме успокояваше и ме приканваше да заспивам, обгръщайки ме
в нежност.

Една крачка и още една…

Впоследствие започна да сменя работата си, като всеки път се надяваше да се издигне, най-
сетне да бъде повишена, да започне да печели повече. Сменяше и любовниците си с
надеждата да задържи някого, отново да има семейство. Най-накрая, мисля, осъзна, че
всичките й надежди за по-добър живот са несъстоятелни, и тогава се съсредоточи върху мен.
Аз щях да успея там, където тя се бе провалила. Щях да спечеля толкова пари, че и тя да се
възползва. От този момент образованието ми се превърна в абсолютен приоритет. Длъжен
бях да нося у дома само отлични оценки. На масата разговорите се въртяха около колежа,
учителите, успехите ми. Майка ми се превърна в мой треньор. Аз бях надеждата й. Бях
двуезичен по рождение, тъй като с нея говорех на френски, а с останалите на английски.
Постоянно повтаряше, че това е моят главен коз. Че как иначе? Щях да се занимавам с
международен бизнес или да стана прочут преводач, защо не и в Белия дом? Само
неудачниците не притежават амбиция. Много се страхувах да не я разочаровам и полагах
големи старания в училище, постигайки обещаващи резултати, които само увеличаваха
очакванията й и затвърждаваха вярата й в правилната стратегия.
За нея бе истински шамар, когато разбра, че в Съединените щати университетите са платени
и доста скъпи. За първи път виждах майка си толкова отчаяна. За момент си помислих, че ще
поеме по пътя на баща ми и ще загуби човешкия си образ. Всичките й планове рухваха.
Сякаш е била прокълната. Но на природата й не бе необходимо много време, за да надделее.
Успя да си уреди среща с директора, за да го убеди, че не може един млад американец да
бъде изоставен край пътя, при положение че блестящите му резултати доказвали
способността му да служи на страната си, стига да получи достъп до обещаваните от
университета високи длъжности. Все някакво решение трябвало да има, нали съществували
стипендии или нещо подобно? Върна се вкъщи напълно напомпана. Било много просто
според нея. Решението се съдържаше в пет букви: СПОРТ. Ако бях много добър в спорта,
имаше голяма вероятност някой университет да ми позволи да се запиша само за да се
включа в отбора му и така да увелича шансовете му за победа.
Така бях подложен на интензивно физическо натоварване, без да посмея да призная на
майка си, че винаги дълбоко съм ненавиждал спорта. Притискаше ме до крайност,
поощряваше ме, насърчаваше ме, наблюдавайки под лупа постиженията ми. Не се
смущаваше от предишните ми оценки, по-скоро средни. „Когато човек иска, може“,
повтаряше неизменно. В крайна сметка се разбра, че най-малко зле се изявявам в бейзбола.
От този ден заживях единствено за този спорт. За да ме мотивира, майка ми окачи в стаята
ми плакати със звездите на „Тигрите“, отбора от Детройт. Сутрин закусвах в купа с
емблемата на „Тигрите“. Те бяха навсякъде: на ключодържателя, на фланелките, на
чорапите, на хавлията, на химикалките. Ядях с „Тигрите“, пишех с „Тигрите“, миех се с
„Тигрите“ и дори спях с „Тигрите“. И наистина, случваше се бейзболът да нахлува и в
сънищата ми — бе успяла да завладее и сънищата ми, да вмъкне афиши в мислите ми.
Работеше допълнително, за да заплати вноските в близкия клуб, където веднага ме записа.
Там прекарвах минимум три часа дневно, а през уикенда — пет. Години по-късно виковете
на треньора все още ще отекват в ушите ми. Спомням си също гадната миризма в
съблекалнята, когато потните ми другари се преобличаха. За няколко секунди прозорците се
замъгляваха и въздухът ставаше негоден за дишане. Ненавиждах този спорт, но обичах
майка си и бях готов да направя всичко, за да не я разочаровам. Цял живот бе хранила
надежди и ми се струваше, че ще спре да живее в мига, в който няма да има какво повече да
очаква.
Бъдещето оправда подозренията ми — почина няколко години по-късно, в деня след
връчването на университетската ми диплома. Останах сам, с диплома, която всъщност не
желаех. През цялото следване бях общувал с младежи, чиито вкусове и стремежи не
споделях, нямах дори приятели. Предложиха ми място на заместник-отговорник в
счетоводния отдел на едно голямо предприятие. Заплащането бе прилично, но работата се
оказа безинтересна. Не бях разочарован, защото нямах никакви очаквания. Животът на
майка ми отрано ме бе научил, че надеждите винаги се оказват несъстоятелни.

Още една крачка…

След няколко години на празно и безцелно съществуване заминах за Франция почти без да
се замислям. Дали това пътуване бе продиктувано от неосъзнатото ми желание да се завърна
към корените си, или пък имах намерението да разплета нещастния живот на майка ми,
изминавайки обратния път? Не знам. Така или иначе, озовах се в Париж и реших да се
установя тук за постоянно.
Градът бе красив, но не това бе причината. Имаше нещо друго. Някаква интуиция или
предчувствие, че съдбата ми минава през Париж. Тогава още не знаех, че толкова скоро ще
ми се прииска и да умра тук.
Потърсих си работа и отидох на среща със служител на „Дюнкер Консултинг“, бюро за
набиране на кадри, което търсеше счетоводители за големи предприятия. Заяви ми, че не
ставам за нищо, защото правилата на френското счетоводство били коренно различни от
тези на англосаксонското. Нямали нищо общо. „Все едно да започнете обучението си от
нула“ — каза той в изблик на остроумие, което разсмиваше само него. При всяко
подхилкване се разтрисаше, от което гънките на двойната му брадичка потреперваха. Не
реагирах. За сметка на това, заяви той, цялостните ми познания в областта, съчетани с
американската ми култура, правели кандидатурата ми желана… в тяхното бюро, като
консултант по набирането на кадри. Основните им клиенти били големи американски
предприятия и те щели високо да оценят, че наемането на счетоводители е поверено на
американец. „Невъзможно — отговорих, — моята специалност не е наемане, нямам никакви
познания.“ На устата му се появи извратената усмивка на стар мръсник пред притеснението
на младо момиче, което в последния момент си признава, че все още е девствено. „Ще се
заемем с това“ — каза с вид на познавач.
Назначиха ме и две седмици бях подложен на интензивно обучение заедно с други
новопостъпили, които щяха да допринесат за трайното развитие на бюрото. Средната
възраст бе трийсет години, което ми се струваше безкрайно малко за подобна професия. За
мен да преценя качествата и способностите на даден кандидат означаваше да издам присъда
над човешко същество и поемането на такава отговорност силно ме притесняваше.
Очевидно съкурсниците ми не изпитваха подобни страхове — те с явно удоволствие
приемаха образа на консултанта, вземаха се съвсем насериозно и вече се отъждествяваха с
длъжността. До един изпитваха чувство за принадлежност към определен елит. Гордостта
им не оставяше място за съмнения.
В продължение на петнайсет дни ни предаваха тънкостите на занаята — опростен, но
разумен метод за водене на интервюта за наемане на работа, както и цял куп съмнителни
техники, които днес считам за откровено глупави.
Научих, че след като приемем кандидата, трябва да помълчим няколко мига. Ако просителят
сам вземе думата, вероятно пред себе си имаме лидер. Ако търпеливо чака да му я дадем, зад
сдържаното му поведение вече се очертава профилът на последовател.
След това трябва да го подканим да се представи с най-общи думи: „Разкажете ми за себе
си“, без да му задаваме твърде точни или въвеждащи въпроси. Ако кандидатът се
разприказва сам, значи е самостоятелен. Ако предварително ни попита за предпочитанията
ни, дали например да започне от образованието си, или по-скоро да ни разкаже за
последната заемана от него длъжност, значи му липсва инициативност. Значи в него има
някакво овчедушие.
Упражнявахме научените техники помежду си чрез „ролева игра“ — единият от нас играеше
ролята на наемащ, докато другият влизаше в кожата на кандидата, измисляйки си биография
и професионално поприще, за да може консултантът да проведе интервю, като зададе
въпроси, които да разкрият „истината“ за кандидата.
Може би най-изненадваща за мен бе царящата атмосфера на съревнование по време на
упражненията. Всеки се опитваше да улови в капан другия, възприеман съответно като
лъжец, който трябва да се изобличи, или враг, който трябва да се измами. Най-смешното бе,
че обучаващият, самият той консултант в „Дюнкер Консултинг“, също участваше в
съревнованието, изпитвайки злобничко задоволство да изкарва наяве пропуските или
глупавите несъответствия. „В момента те премятат!“ — бе любимата му фраза, която
произнасяше с подигравка, докато наблюдаваше ролевите игри, промъквайки се между
упражняващите се двойки. Подразбираше се, че той би знаел как да се справи.
След две седмици ни обявиха годни за работа.
Озовах се зад едно бюро и започнах по цял ден да изслушвам смутени счетоводители.
Зачервени от притеснение, те ми разказваха за професионалния си път и се опитваха да ми
внушат, че трите им основни недостатъка са перфекционизмът, твърде голямата им
взискателност и желанието им да се трудят извънредно. Изобщо не подозираха, че аз съм
още по-смутен от тях, че се чувствам още по-зле. Просто имах малко повече късмет, защото
ролята ми предлагаше едно важно преимущество — по-скоро да ги карам да говорят,
отколкото да говоря. Но всеки път се боях от момента, когато щях да бъда принуден да
съобщя на девет от десет кандидати, като някой безсърдечен съдия, че досието им не
отговаря на търсения профил. Имах чувството, че ги осъждам на каторга. Моето
притеснение увеличаваше тяхното, което усилваше моето, увличайки ни в отвратителен
омагьосан кръг. Задушавах се в ролята си, а атмосферата в офиса не ми помагаше с нищо.
Заявените човешки ценности бяха просто фасада. Ежедневната действителност бе тежка,
студена, изпълнена със съперничество.
Успях да оцелея известно време в тази обстановка благодарение на Одри. Срещнах я един
неделен следобед в „Мариаж Фрер“ на улица „Гран-з-Огюстен“. Достатъчно бе да вляза в
това място, намиращо се извън времето, за да се почувствам успокоен. Щом бутнете вратата,
още първата крачка върху поскърцващия под краката стар дъбов паркет ви потапя в
изтънчената атмосфера на чаен магазин от френската колониална империя. Чувствате се
омаяни от смесените ухания на стотици разновидности, старателно съхранявани в огромни
буркани от онова време, и ароматите за миг ви пренасят в Далечния изток от XIX век.
Достатъчно е да затворите очи, за да си представите, че сте на тримачтов платноход,
натоварен със стари дървени сандъци, пълни със скъпоценните листа, преди да се впуснете в
многомесечно пътешествие през морета и океани.
Докато поръчвам на момчето зад стария тезгях сто грама „Сакура 2009“, тя ми прошепва на
ухото, че „Имперски сакура“ е по-фин. Обръщам се изненадан, че непозната жена ме
заговаря в град, в който всеки си остава затворен в черупката и изобщо не забелязва другия.
Казва ми: „Не ми ли вярвате? Елате, ще ви покажа“ — и улавяйки ме за ръка, ме повежда,
промъквайки се между клиентите и сбирките от всевъзможни чайници, в посока на малка
стълба, водеща към етажа за дегустация. Обстановката е предразполагаща и елегантна.
Сервитьори в ленени костюми в цвят слонова кост мълчаливо, почти церемониално се
плъзгат между масите. С непретенциозното си облекло аз се чувствам като някакъв
анахронизъм. Сядаме в един ъгъл, на малка маса с бяла покривка, сребърни прибори и
порцеланови чаши с емблеми на прочутата къща. Одри поръчва два чая, горещи кифлички и
„Слънчев удар“, специалитета, който според нея на всяка цена трябва да опитам.
Разговорът ни веднага ми допадна. Тя следваше изящни изкуства и живееше в таванска стая
в квартала. „Ще видиш, много ще ти хареса“ — каза ми, като по този начин ми даде да
разбера, че срещата ни няма да приключи в „Мариаж Фрер“.
Стаята й наистина бе очарователна, миниатюрна и мансардна, със стари греди на тавана и
капандура, която гледаше към редица сиви покриви, чиито наклонени стрехи като че ли се
простираха във всички посоки. Липсваше само лунният сърп, за да се почувстваме като в
„Аристокотките“. Разсъблече се с непринудена грациозност и веднага харесах тялото й,
притежаващо необичайно за мен изящество. Раменете и ръцете й бяха сладостно крехки,
каквито не се срещат при момичета, отрасли с корнфлейкс и усилно спортуване. Божествено
бялата й кожа контрастираше с косите й, а гърдите й, Боже мой, гърдите й бяха… върховни,
просто върховни. През цялата нощ й благодарях, че не ползва парфюм, докато се
наслаждавах на чувствения аромат на всяка точка по кожата на тялото й, опияняваща като
наркотик. Тази нощ ще остане запечатана в мен дори и след смъртта ми.
На другата сутрин се събудихме вплетени един в друг. Изтичах за кроасани и останал без
дъх, изкачих обратно шестте етажа до стаята й. Хвърлих се в обятията й и отново правихме
любов. За първи път в живота си изпитвах щастие. Бе ново, странно усещане. Изобщо не
подозирах, че то ще предшества пропадането, след което повече няма да се изправя.
В продължение на четири месеца животът ми се въртеше около Одри. През деня тя владееше
мислите ми, през нощта — сънищата ми. Заетостта й в академията бе съвсем рехава, така че
разполагаше с доста свободно време. Често се случваше да се видим през деня, в разгара на
седмицата. Измислях си среща с клиент и прекарвах час-два с нея в някоя стая на близкия
хотел. Изпитвах известно чувство за вина. Но съвсем малко — щастието те прави егоист.
Един ден бях в офиса, когато Ванеса, секретарката на отдела, ми се обади да ми каже, че
кандидатката ми е пристигнала. Не очаквах никого, но тъй като не бях особено организиран,
се поколебах и й казах да я покани. Предпочитах да приема една кандидатка без повод,
отколкото да дам доказателства на Ванеса за моята неорганизираност. За по-малко от
половин час началникът на отдела щеше да е информиран. Изчаках пред вратата и едва не
паднах, когато в края на коридора видях Ванеса да води Одри, дегизирана като карикатура
на счетоводител, със стегната в опашка коса, облечена в тесен костюм и с очила с метални
рамки, които не бях виждал. Истинско клише, на границата на гротескното. Успях със
запъване да благодаря на Ванеса. Затворих вратата след Одри. Тя свали очилата си
подканващо, с лека усмивка на устните. Веднага разбрах намеренията й. Преглътнах и вълна
от страх премина през тялото ми. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че нищо не би я
спряло.
В този ден заседателната маса се превърна в мебел, на който никога вече нямаше да гледам
със същите очи. Умирах от притеснение да не ни хванат. Бе луда, но обожавах това.
Когато след четири месеца Одри ме напусна, животът ми внезапно спря. Без да знам
причините, без да подозирам предварително каквото и да е, една вечер открих в пощенската
си кутия малък плик. Вътре имаше една дума, една-единствена, изписана с четливия й
почерк: „Сбогом“. Останах вкаменен във входа пред все още отворената пощенска кутия.
Кръвта ми се смръзна във вените. Главата ми бучеше. Едва не повърнах. Вмъкнах се в
стария асансьор с дървена ламперия, който ме стовари на моя етаж, и замаян влязох у дома.
Всичко около мен се въртеше. Проснах се на канапето и захлипах. След доста време
внезапно се изправих. Това беше невъзможно, просто невъзможно. Сигурно бе някаква шега
или нещо друго, но не можеше да е истина. Хвърлих се към телефона и се опитах да й се
обадя. Сто пъти прослушах съобщението й на секретаря и всеки път гласът й ми изглеждаше
малко по-безизразен, по-сдържан, по-хладен. Престанах, когато препълненият й секретар не
можеше да поема повече съобщения. Постепенно едно далечно, но добре познато чувство
изплува в мен. Бе нормално, нормално, твърдеше чувството, бе съвсем нормално да ме
напусне. Така е. Човек не може да се бори със съдбата си, Алън…
В този момент разбрах, че смъртта ми се подразбира. Не беше порив. Нямаше да се хвърля
под влака. Не, просто бе нещо очевидно, отдавна загнездено в мен. Щях да мина от другата
страна и всичко щеше да е наред. Сам щях да избера мястото, момента, нямах бърза работа.
Това не бе някакво болезнено, мазохистично желание. Ни най-малко. Нито желание просто
да сложа край на болката, колкото и голяма да бе тя. Отвъдното ме привличаше нежно,
неустоимо и имах странното усещане, че мястото ми е там, че там душата ми ще се отпусне.
Живеех на земята без всякакво основание. Бях проявил амбицията да се задържа, да се
правя, че всичко е наред, а животът ми бе изпратил Одри, за да опозная непоносимата болка
и да ме принуди най-сетне да погледна съдбата си очи в очи.
Паметта ми подсказа мястото, което вероятно съвсем неслучайно бе запазила в едно от
тайнствените си отделения. Преди известно време в забравено от Одри списание бях прочел
полемична статия от някой си Дубровски. В нея авторът излагаше теорията си за правото на
самоубийство и убеждението си, че всеки е свободен да се самоубие, стига да го направи
добре. И предлагаше едно подходящо място за поетично наречения от него „скок на
живота“. Айфеловата кула, обясняваше той, е изцяло обезопасена, с изключение на едно
място, което е добре да се знае. Трябвало да се изкачим до „Жул Верн“, луксозния ресторант
на втория етаж, да влезем в дамската тоалетна, после да отворим малката врата с надпис
„Служебен вход“, вляво от мивката. Тя водела към миниатюрна стаичка, която служела за
килер за метли. На прозореца нямало решетки и през него можело да се излезе право на
конструкцията. Спомнях си подробностите, все едно че ги бях прочел същата сутрин. Има
нещо величествено в това да умреш, скачайки от Айфеловата кула. Хубаво отмъщение за
скапания живот.

Още една крачка…

Трябваше да се придвижа достатъчно напред, за да стигна подходящото място, където

нямаше да има никакви метални структури.
Не оставях нищо зад себе си — никакъв приятел, никакъв роднина, никакво удоволствие,
нищо, което би ме накарало да съжалявам за постъпката си. Бях готов — и в главата, и в
тялото си.

Последна крачка…

Най-после.
Подходящото място.
Застанах неподвижен. Вдишваният въздух ми се струваше… сладък, божествен нектар.
Бях сам със себе си и съзнанието вече ме напускаше. Поех дълбоко въздух и бавно
пристъпих надясно, към бездната, която не поглеждах, но чието присъствие и красота
усещах.

Намирах се срещу колелото на частния асансьор на „Жул Верн“. То бе замряло точно

срещу мен. Деляха ни три метра празно пространство. От моето място виждах
единствено набраздения му ръб, който задържаше омотания кабел, потъващ в бездната.
Бездната… Ресторантът гледаше на другата страна. Никой не можеше да ме види. От
салона до мен не достигаше никакъв звук. Единствено тихото бучене на нощната
тишина. И онези потрепващи в далечината светлинки, привличащи, хипнотизиращи… и
топлият, опияняващ въздух, потапящ ме в някакво свръхестествено спокойствие.
Повечето мои мисли бяха отлетели и вече не обитавах тялото си. Вече не бях аз.
Разтварях се в пространството, в живота, в смъртта. Вече не съществувах като отделно
същество.
Бях
живота. Бях…

Покашляне…

Покашляне — то внезапно ме извади от състоянието, в което бях изпаднал, както

изщракването с пръсти на хипнотизатора прекратява транса на пациента му.
Вдясно, на ръба на гредата, стоеше някакъв човек, който ме гледаше право в очите. Бе около
шейсетгодишен, с посребрени коси, с тъмен костюм. Погледът му отразяваше светлините на
кулата и като че ли идваше от небитието. Никога няма да забравя този стоманеносин,
смразяващ поглед.
Изненадата ми бе примесена с гняв. Бях взел всички предпазни мерки да не ме видят. Бях
сигурен, че никой не ме е проследил. Имах чувството, че съм попаднал в слаб филм, в който
спасителят се появява като по чудо в точния момент, за да предотврати самоубийството.
Бях провалил живота си, други си го бяха присвоили. Смъртта ми принадлежеше.
Единствено на мен. И дума не можеше да става да позволя някой да ми попречи, да се опита
да ме убеди с успокояващи доводи, че животът все пак е прекрасен или пък че други са по-
нещастни от мен, или кой знае какво още. При всички положения никой не можеше да ме
разбере, а и за нищо не молех. Повече от всичко на света исках да съм сам. Сам.
— Оставете ме. Аз съм свободен човек. Правя каквото искам. Вървете си!
Гледаше ме мълчаливо и внезапно изпитах неясното чувство, че нещо не е в ред.
Изглеждаше… отпуснат. Да, точно така, отпуснат!
Спокойно поднесе пура към устните си.
— Давай, скачай!
Думите му ме потресоха. Очаквах всичко друго, но не и това. Какъв беше този? Някакъв
извратен тип? Искаше да ме гледа как падам и да се наслаждава? По дяволите! Точно на мен
ли трябваше да ми се случи! Не е възможно! Какво, по дяволите, толкова лошо бях сторил
на Бог? Избухнах. Бях бесен от гняв, сдържан гняв, който прогаряше лицето ми. Не можех
да повярвам. Не бе истина, не бе истина!
— Какво чакаш? — каза с ужасяващо спокойствие. — Скачай!
Случващото се напълно ме бе объркало. Мислите ми безредно се блъскаха в главата ми.
Успях да произнеса няколко думи.
— Кой сте вие? Какво искате?
Кротко дръпна от пурата си и за миг задържа дима, преди да го изпусне на леки кръгчета,
които се разтвориха, докато плуваха към мен. Втренченият му поглед ме парализираше.
Притежаваше някаква харизма, пред която и Айфеловата кула би се огънала.
— Гневен си. Но дълбоко в себе си страдаш много — каза със съвсем спокоен глас, с лек
акцент, който не можех да разпозная.
— Не е трудно за отгатване.
— Ужасно си нещастен и не искаш повече да живееш.
Думите му ме смутиха и отново усетих болката. Накрая кимнах леко с глава. Тишината ми
се струваше непоносимо тежка.
— Да речем, че… през целия си живот съм имал големи проблеми.
Бавно, съвсем бавно издишване на дим.
— Няма големи проблеми. Има само дребни хора.
В мен се надигна вълна от гняв. Кръвта заби в разгорещените ми слепоочия. Преглътнах
слюнката си.
— Лесно е да ме унижавате в моето положение. За кого се мислите? И, естествено, вие сте в
състояние да решите всичките си проблеми, нали?
Отговори ми спокойно, с невероятна наглост:
— Да. И на другите също.
Чувствах се все по-зле. Вече напълно бях осъзнал, че навсякъде около мен е празно
пространство. Мисля, че започвах… да се страхувам. Най-сетне страхът бе открил пътя си и
се промъкваше в мен. Дланите ми овлажняха. Само да не погледна надолу.
Мъжът продължи:
— Вярно е, че ако скочиш, проблемите ти ще изчезнат заедно с теб. Ще сте квит. Но нещата
не стоят точно така.
— Какво искате да кажете?
— Ще страдаш отново ти, за пореден път. Проблемите ти нищо няма да усетят. Не е много…
разумно като решение.
— Човек не страда, когато скача от кула. Ударът е толкова силен, че просто спира да живее,
без да има време да усети каквото и да било. Никаква болка. Осведомих се.
Той лекичко се подсмихна.
— Какво ви е толкова смешно?
— Така е… ако изхождаш от предположението, че все още си жив, когато се размазваш на
земята. Именно тук грешиш. Никой не стига долу жив.
Дълго дръпване от пурата. Ставаше ми все по-зле. Виеше ми се свят. Трябваше на всяка
цена да седна някъде.
— Истината е — продължи той, без да бърза, — че всички умират по време на падането от
сърдечна криза, предизвикана от ужаса, отвратителния ужас от пропадането и непоносимата
гледка на земята, която се приближава с двеста километра в час. Завладени са от жесток
страх, от който си повръщат червата, преди сърцето им да се пръсне. В момента на смъртта
очите им излизат от орбитите си.
Краката ми се огънаха. За малко не припаднах. Маеше ми се главата. Повдигаше ми се. Да
не поглеждам надолу. В никакъв случай. Да остана прав. Да се съсредоточа върху него. Да
не го изпускам от поглед.
— Може би — произнесе той бавно след малко — мога да ти предложа нещо.
Останах безмълвен, увиснал на устните му.
— Нещо като сделка между нас — продължи той, оставяйки думите да плуват във въздуха.
— Сделка ли? — измънках.
— Да. Ти оставаш жив, а аз се наемам да те вкарам отново в правия път, да те превърна в
човек, способен да живее живота си, да решава проблемите си и дори да бъде щастлив. В
замяна.
Издиша още дим от пурата, преди да продължи:
— В замяна се задължаваш да правиш всичко, което ще ти кажа. Залогът е… твоят живот.
Думите му буквално ме потресоха и само усилиха неразположението ми. Трябваше да
положа значителни усилия, за да се концентрирам, да събера мислите си и да разсъждавам.
— Какво имате предвид под „залогът е моят живот“? Мълчание.
— Трябва да изпълниш задължението си.
— Иначе?
— Иначе… няма да останеш жив.
— Трябва да съм луд, за да приема подобна сделка!
— Какво имаш да губиш?
— Защо да поверявам живота си в ръцете на непознат човек в замяна на някакво
предполагаемо щастие?
Погледът му придоби увереността на шахматист, който знае, че противникът му ще се окаже
в безизходна ситуация.
— А иначе какво ще получиш в замяна на сигурната си смърт? — каза, сочейки бездната с
върха на пурата си.
Допуснах грешката да погледна в оказаната посока и ме обхвана неудържим световъртеж.
Гледката ме ужаси и същевременно… празното пространство ме зовеше, като че ли се
опитваше да ме освободи от необятния страх, който ме завладяваше. Искаше ми се да легна
върху гредата и да стоя така неподвижен, в очакване на помощ. Неконтролируеми нервни
потрепвания разтърсиха крайниците ми. Бе жестоко, непоносимо.

Дъждът…

Започваше да вали. Дъжд. Господи! Металната греда щеше да се превърне в пързалка. От

мъжа, от прозореца, от спасението ме деляха пет метра. Пет метра тясна и… хлъзгава греда.
Трябваше да се съсредоточа. Да, точно така, да се съсредоточа. Най-вече да остана изправен.
Да успокоя дишането си. Трябваше внимателно да се завъртя надясно, но… краката ми не
помръдваха. Краката ми бяха като залепени за метала. Тъй като бях стоял твърде дълго
време в това положение, мускулите ми се бяха вдървили и вече не реагираха. Замайването бе
злокобен вълшебник, омагьосал жертвата си. Краката ми се разтрепериха, най-напред
недоловимо, после все по-силно. Силите ме напускаха.

Колелото…

Колелото се въртеше. Шум на задвижен асансьор. От колелото започна да пръска вода.

Въртенето се усилваше, чуваше се как асансьорът все повече ускорява движението си,
слизайки надолу. Студената ослепяваща вода от колелото стигна до мен. Оглушителна.
Загубих равновесие… и се озовах клекнал, все така под водните струи. Сред грохота чух
гласа на мъжа, който властно извика:
— Ела насам! Дръж си очите отворени! Слагай крак пред крак!
Подчиних се на заповедния му тон, стараейки се да слушам единствено нарежданията му и
да забравя заливащите ме мисли и чувства. Направих една крачка, после втора, като робот,
изпълнявайки механично всяко негово наставление. Успях да се измъкна от струята, после
да стигна до него, без да съзнавам каквото и да е. Тогава вдигнах крак, за да прекрача
хоризонталната греда, но той здраво улови треперещата и мокра ръка, която бях протегнал
към него, и задържа устрема ми, отблъсквайки ме назад. Бях толкова изненадан, че извиках.
Загубих равновесие и за малко не политнах в бездната. Но желязната му ръка ме държеше
здраво.
— Е, приемаш ли облога?
Водата се стичаше по бръчките на лицето му. Сините му очи бяха омагьосващи.
— Да.

2
На другата сутрин се събудих на топло в леглото, в собствените си сухи чаршафи. През
капаците на прозореца се процеждаше слънчев лъч. Претърколих се, за да достигна нощното
шкафче, без да излизам от уютната какавида на завивките. Протегнах ръка и взех визитната
картичка, която бях оставил там. Мъжът ми я бе дал, преди да се разделим. Накрая бе казал:
„Ела утре в 11 часа“.

Ив Дюбрьой
булевард „Анри-Мартен“ №23
Париж 75 116
Телефон: 01 47 55 10 30

Наистина не знаех какво мога да очаквам и не се чувствах особено уверен.

Грабнах телефона и се обадих на Ванеса да отмени всичките ми срещи за деня. Болен съм и
не знам кога ще се оправя. Щом приключих с това неприятно задължение, отидох в банята и
стоях под душа, докато горещата вода в бойлера не свърши.
Живеех под наем в двустаен апартамент на хълма Монмартр. Наемът бе голям, а размерите
на жилището — малки, но поне се наслаждавах на неописуема гледка към града. Когато
изпадах в мрачно настроение, можех с часове да седя на перваза на прозореца и да зарейвам
погледа си до хоризонта, сред множеството сгради и паметници. Представях си милионите
хора, които живеят в тях, техните истории, занимания. Бяха толкова много, че във всеки
момент от деня или нощта със сигурност имаше някои, които работеха, спяха, правеха
любов, умираха, караха се, събуждаха се. Казвах „старт“ и се питах колко души точно в този
миг са избухнали в смях, колко са казали сбогом на любимия, изпитали са оргазъм, потънали
са в сълзи, колко са починали, колко са се родили. Представях си толкова различните
емоции, които всеки можеше да изпитва в същия момент, по същото време.
Бях наел апартамента от една възрастна жена, госпожа Бланшар, която за мое нещастие
живееше точно под мен. Бе вдовица поне от двайсетина години, но създаваше
впечатлението, че винаги е носела траур. Ревностна католичка, тя ходеше на църква няколко
пъти седмично. Понякога си я представях коленичила в старата дървена изповедалня на
„Сен Пиер дьо Монмартр“, споделяйки тихо през решетката злословията, които е
разпространила предния ден. Може би изповядваше и тормоза, на който ме подлагаше —
щом вдигнех и най-малкия шум, превишаващ приемливата норма, тоест пълната тишина, тя
се качваше и започваше яростно да тропа на вратата ми. Открехвах я и виждах измъченото й
лице, което ми отправяше преувеличени упреци и ме подканяше да проявявам повече
уважение към добросъседските отношения. За жалост възрастта не я бе лишила от слух и
дори се чудех как успяваше да долови толкова незначителни шумове, като паднала обувка
или поставена малко по-рязко на масичката чаша. Понякога си я представях кацнала на
стара стълба, оборудвана с долепен о тавана стетоскоп, да дебне със сбърчени вежди и най-
малкия издаден звук.
Бе склонила да ми наеме апартамента против волята си, наблягайки на услугата, която ми
оказва — обикновено не го давала на чужденци, но тъй като съпругът й бил освободен от
американци през Втората световна война, правела за мен изключение, така че трябвало да се
покажа достоен.
От само себе си се разбира, че Одри не бе живяла при мен — имаше опасност агентите на
Инквизицията да нахлуят с черните си раса, със скрити под сянката на качулките лица и да
ни подложат на разпит, увесвайки голата Одри на куката на полилея с оковани ръце и крака,
докато пламъците на пращящ огън започнат да облизват тялото й.
Тази сутрин излязох — без да тряскам вратата — и бързо преодолях петте етажа надолу.
След раздялата с Одри никога не бях изпитвал подобна лекота. При това нямаше никаква
обективна причина да се чувствам по-добре. Нищо в живота ми не се бе променило.
Всъщност, да — някой се интересуваше от мен и каквито и да бяха намеренията му, това
действаше като балсам на сърцето ми. Естествено, усещах някаква тежест в стомаха,
подобна на притеснението, което изпитвах преди да отида в офиса, когато знаех, че ще се
наложи да говоря пред хора.
На излизане попаднах на Етиен, кварталния клошар. До жилищния вход водеше малко
каменно стълбище и той имаше навика да ляга под него. Сигурно представляваше истински
морален проблем за госпожа Бланшар, вероятно разкъсвана между християнското
милосърдие и любовта си към реда. Тази сутрин Етиен бе излязъл от дупката си и се
припичаше на слънце, с разрошена коса, опрял гръб на стената.
— Хубаво време се е отворило днес — подхвърлих му, минавайки.
— Времето е такова, каквото е, малкия — отговори ми с пресипналия си глас.
Хлътнах в метрото и видът на парижани, които с посърнали физиономии отиваха на работа
като на кланица, за малко не ме върна към вчерашния сплийн.
Слязох на станция „Рю дьо ла Помп“ и изскочих в един от богаташките квартали на
столицата. Веднага ме завладя контрастът между зловонието в мрачните подземни коридори
и свежия въздух, зеленото ухание на слънчевия квартал. Сигурно бе заради малкото коли и
близостта на Булонския лес. „Анри-Мартен“ бе красив дъговиден булевард с четири редици
прекрасни дървета, по средата и от двете страни, и величествени сгради стил „Осман“ от
дялан камък зад високи, черни и позлатени огради от ковано желязо. Минаха няколко
елегантни дами и забързани господа. Някои от дамите явно се бяха подложили на толкова
последователни лифтинги, че бе невъзможно да се определи възрастта им. Лицето на една от
тях ми напомни Фантомас и се запитах какъв е смисълът някой да се освободи от отпечатъка
на времето, щом ще заприлича на извънземно.
Бях подранил и влязох в едно кафе да закуся. Аромат на кроасани и горещо кафе. Седнах до
прозореца и зачаках. Сервитьорът не изглеждаше особено забързан. Махнах му, но останах с
впечатлението, че се прави, че не ме забелязва. Накрая го извиках и той пристигна,
мърморейки. Поръчах какао и филийки с масло и търпеливо зачаках, разлиствайки небрежно
страниците на брой на „Фигаро“, оставен на студения мрамор на малката масичка. Донесоха
ми димящото какао и аз се нахвърлих на филийките от прясна франзела, фино намазани с
масло, докато на бара оживено се разменяха кварталните клюки. В парижките кафенета цари
някаква изключителна атмосфера и се разнасят миризми, каквито не се срещат в
Съединените щати.
Тръгнах си след половин час. Булевард „Анри-Мартен“ бе твърде дълъг и го прекосих,
мислейки си за Ив Дюбрьой. Какво бе накарало този човек да ми предложи странната
„сделка“? Дали намеренията му наистина бяха добри, както твърдеше? Поведението му бе
повече от двусмислено и трудно можех да му имам доверие. Сега, когато наближавах
адреса, в мен дори се надигаше известно безпокойство.
Прехвърлях номерата на улицата, минавайки покрай коя от коя по-красиви постройки.
Стигнах №25. Неговият трябваше да е следващият, но редицата сгради свършваше. Гъсти
клони зад оградата скриваха къщата. Спрях пред портала. Номер 23 не беше жилищна
сграда, а великолепен частен дом от дялан камък. Огромен. Извадих визитната картичка, за
да се уверя, че не греша. Наистина живееше тук. Впечатляващо. Нима това бе къщата му?
Позвъних. Малката камера зад стъклото на видеофона се включи и женски глас ме покани да
вляза, докато встрани от портала се отвори електрическа врата. Едва бях направил няколко
крачки в градината, когато огромен черен доберман с лай се хвърли към мен, със
заплашителен поглед и овлажнени от лиги кучешки зъби. Бях готов да отскоча назад, когато
висящата на врата му верига изведнъж се изпъна. Бе задържан в последния момент, изправен
на задните си крака, а от задушаването струя пяна изригна от пастта му и достигна обувките
ми. После песът се извърна и спря да лае, като че ли ужасният страх, който ми бе причинил,
му бе предостатъчен.
— Моля те да извиниш Сталин — каза ми Дюбрьой, посрещайки ме на прага. — Непоносим
е!
— Сталин ли се казва? — измънках, докато стисках ръката му, а пулсът ми гонеше сто и
четирийсет удара в минута.
— Пускаме го само нощем и през деня понякога се раздвижва, когато имаме гости. Малко
стряска посетителите ми, но това ги прави по-отстъпчиви! Последвай ме — каза,
въвеждайки ме в просторен мраморен вестибюл, където гласът му веднага заехтя.
Таванът беше изключително висок. По стените висяха гигантски платна на стари майстори в
позлатени рамки.
Прислужник в ливрея ме освободи от якето. Дюбрьой тръгна по внушителното стълбище от
бял камък и аз го последвах. В средата висеше величествен полилей с висулки от черен
кристал, който сигурно надвишаваше три пъти теглото ми. Когато стигнахме етажа,
домакинът ми пое по широк коридор със стени, покрити с гоблени. И отново картини.
Вместо лампи — свещници. Имах чувството, че съм в някакъв замък. Вървеше уверено и
говореше с висок глас, като че ли бях на десет метра от него. Тъмният костюм
контрастираше с посребрените му коси. Непокорните кичури му придаваха вид на пламенен
диригент. Носеше бяла риза с висока яка, отворена над копринено шалче.
— Да отидем в кабинета ми. Там ще сме насаме.
— Добре.
Точно от това имах нужда в това несъмнено великолепно, но непредразполагащо към
интимност място.
И наистина, кабинетът му ми се стори по-приятен. Покриващите стените едновремешни
библиотеки, пълни с книги, повечето стари, стопляха атмосферата. Версайският паркет
лежеше под дебел персийски килим. Тежки завеси в тъмночервени тонове придаваха още
повече уют на обстановката. Пред прозореца имаше внушително махагоново бюро, частично
покрито с черна кожа с фино позлатени ръбове. Отгоре му се виждаха няколко купчини
книги и папки, а в центъра — голям, заплашителен сребърен нож за хартия, с насочено към
мен острие, подобно на оръдие на престъпление, небрежно забравено от някой престъпник,
бързащ да напусне мястото. Дюбрьой ме покани да седна в един от двата големи фотьойла
от кафява кожа, поставени един срещу друг пред бюрото.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита ме, докато си сипваше чаша алкохол.
— Не, благодаря. Не още.
Бучките лед изпращяха, потъвайки.
Спокойно се настани и отпи глътка, докато очаквах да чуя каква ще е съдбата ми.
— Добре, слушай. Ето какво ти предлагам. Днес преди всичко ще ми разкажеш живота си.
Каза ми, че имаш много проблеми. Искам да знам всичко. Няма да си играем на ощипани
девици, не се страхувай да споделяш. Така или иначе, трябва да знаеш, че през живота си
съм чул достатъчно гадни неща, та нищо повече не може да ме шокира, нито да ме изненада.
Но за сметка на това не се чувствай длъжен да преувеличаваш, за да оправдаеш вчерашните
си намерения. Просто искам да разбера личната ти история.
Млъкна и отпи още една глътка.
Има нещо безсрамно в това да разказваш живота си на непознат, когато трябва да преминеш
отвъд незначителните събития от съществуването, като работата, всекидневните
взаимоотношения и обичайните рутинни случки. Боях се да му се доверя, защото имах
чувството, че подобна изповед ще му даде власт над мен.
Но не след дълго вече бях започнал и престанах да си задавам въпроси. Приех да се разкрия
може би защото не се чувствах съден. А и трябва да призная, че играта ме увлече. Веднъж
преодолееш ли свенливостта, всъщност е доста приятно да разполагаш с внимателно ухо. В
живота не ни се предоставя често възможността наистина да ни изслушват. Да усещаме, че
другият се опитва да ни разбере, да проникне в меандрите на мислите ни и в дълбините на
душата ни. Собствената ми прозрачност ме освобождаваше и в известен смисъл ме
възбуждаше.
Прекарах деня в замъка, както постепенно започнах да го наричам. Дюбрьой говореше
малко и ме слушаше изключително съсредоточено. Малцина биха били способни толкова
дълго време да поддържат вниманието си. Бяхме прекъснати единствено час или два след
началото на срещата ни от някаква дама на около четирийсет години. Представи ми я,
задоволявайки се да каже: „Катрин, на която имам пълно доверие“. Доста суховато
телосложение. Повехнали, несръчно прибрани коси. Невзрачните й, лишени от всякаква
изисканост дрехи вероятно свидетелстваха за презрение към женската суета. Би могла да
бъде дъщерята на госпожа Бланшар, но без нейната пламенност. Поиска мнението на
Дюбрьой, подавайки му кратък текст на лист хартия. Невъзможно ми бе да разбера за какво
ставаше дума. Имаше твърде хладен вид, за да му е съпруга. Дали не беше негова
сътрудничка? Асистентка?
Разговорът ни — би трябвало да кажа моят полумонолог — продължи до обяд. Слязохме да
обядваме в градината, под беседката. Трудно ми бе да повярвам, че съм насред Париж.
Катрин се присъедини към нас, но не бе особено разговорлива. Трябва да отбележа, че
Дюбрьой проявяваше склонност да задава въпроси и да си отговаря сам, като че ли за да
компенсира мълчанието, което бе запазил в кабинета. Яденето бе поднесено от друг
прислужник. Експанзивният характер на Дюбрьой контрастираше със сдържания и превзет
стил на прислугата. Неговата откровеност ме предразполагаше, за разлика от внимателните
и тревожни погледи, които ми хвърляше от време на време, докато ме слушаше.
— Ще имаш ли нещо против Катрин да остане с нас следобеда? Тя е моите очи и уши, а
понякога също и моят мозък — добави през смях. — Нямам тайни от нея.
Умел начин да ме уведоми, че така или иначе ще й разкаже всичко.
— Нямам нищо против — излъгах аз.
Предложи ми да се разходя малко из парка, за да се разтъпча, преди да продължим.
Предполагам, че се възползва от отсъствието ми, за да й предаде накратко сутрешния ни
разговор.
Върнахме се тримата в кабинета му. Първите няколко минути се чувствах малко притеснен,
но Катрин бе от онези личности, чиято крайна безпристрастност ни кара бързо да ги
забравим.
Наближаваше 19 часа, когато изчерпахме темата за моя измъчен живот. Катрин дискретно се
оттегли.
— Ще обмисля всичко това — каза замислено Дюбрьой — и по един или друг начин ще те
потърся, за да ти съобщя първата задача. Остави ми всичките си координати.
— Първата ми задача?
— Да, първата ти мисия, ако предпочиташ. Това, което трябва да направиш, докато чакаш
други нареждания.
— Мисля, че не разбирам.
— Преживял си неща, които са наложили своя отпечатък върху теб, определяйки начина, по
който възприемаш света, по който се държиш, отношенията ти с другите, чувствата ти.
Всичко това, ако трябва да сме откровени, не те е довело доникъде. Създало ти е проблеми и
те е направило нещастен. Ако продължаваш така, животът ти никога няма да те задоволява.
Следователно трябва да се направят някои промени.
Имах чувството, че ще размаха някакъв скалпел, за да оперира на мига мозъка ми.
Продължи:
— Можем да си говорим с часове, но това с нищо няма да помогне, освен че ще научиш
причините за своето нещастие. Но ще си останеш нещастен. Виждаш ли, когато един
компютър работи зле, трябва да се инсталират нови програми, които работят по-добре.
— Проблемът е, че не съм компютър.
— При всички положения разбираш за какво става дума. Трябва да придобиеш определен
опит, който да развие гледната ти точка, който да ти позволи да преодолееш страховете,
съмненията, притесненията си.
— А какви са гаранциите, че вие сте добър… програмист?
— Ти прие облога, така че въпросът е излишен. Съмнението само може да подхрани
страховете ти, които вече са твърде многобройни, ако добре съм схванал.
Изгледах го, безмълвен и замислен. Издържа погледа ми, без да каже нищо. Изминаха дълги
секунди, които ми се сториха часове. Накрая наруших мълчанието.
— Кой сте вие, господин Дюбрьой?
— А, това е въпрос, който и аз понякога си задавам! — каза, после се изправи и тръгна пред
мен по коридора. — Ела, ще те изпратя. Кой съм аз? Кой съм аз? — повтаряше, вървейки, а
мощният му глас отекваше по просторното стълбище.

Същата нощ сънувах кошмари, каквито не съм имал от детството си.

Бях в луксозния дом. Беше нощ. И Дюбрьой бе там. Стояхме в огромен, много тъмен салон.
Високите стени бяха черни като стени на тъмница. Осветяваха ни единствено потрепващите
пламъци на свещници, изпускащи миризма на стар изгорял восък. Дюбрьой ме гледаше
втренчено и настойчиво, а в ръка държеше лист хартия. Малко по-далече Катрин бе
единствено по черно боди и обувки на висок ток, със стегнати в конска опашка коси.
Държеше дълъг бич, като от време на време го размахваше с неподозирана сила, надавайки
дрезгави викове, като тенисист, който бие сервис. Отсреща Сталин лаеше бясно при всяко
плющене на бича. Дюбрьой не ме изпускаше от очи, запазвайки спокойствието на човек,
убеден в своето всемогъщество. Подаде ми листа.
— Ето, това е задачата ти!
С трепереща ръка взех листа, доближавайки го към пламъците, за да мога да го прочета.
Имена. Списък с имена, а срещу всяко — адрес.
— Какво е това?
— Трябва да ги убиеш. Всичките. Това е първата ти задача. Първата.
Бичът на Катрин изплющя много силно, предизвиквайки порой от лай.
— Но аз не съм престъпник! Никого не искам да убивам!
— Ще ти се отрази добре — каза ми, произнасяйки отчетливо всяка дума.
Обзе ме паника. Краката ми омекнаха. Ченето ми се разтрепери.
— В никакъв случай. Не… не искам. Изобщо. Не… не искам!
— Необходимо ти е, повярвай ми — каза ми с прелъстителен глас. — Заради миналото ти.
Чрез мрака ще успееш да се измъкнеш от мрака. Не се страхувай.
— Не мога — заеквах. — Не… не мога.
— Нямаш избор.
Гласът му ставаше настоятелен. Погледът му ме пронизваше, докато той бавно се
приближаваше към мен.
— Не ме приближавайте! Искам да си ходя!
— Не може. Вече е късно.
— Оставете ме!
Втурнах се към двойната врата на салона. Затворена. Захванах да въртя дръжката във всички
посоки.
— Отворете ми! — виках, тропайки с юмруци. — Отворете вратата!
Дюбрьой продължаваше да се приближава към мен. Извърнах се с гръб към вратата и
направих кръст с ръце.
— Не можете да ме накарате насила! Никого няма да убия!
— Спомни си облога!
— Ами ако се откажа?
Отговорът ми предизвика бурния му смях. Демоничен смях, от който кръвта ми се смрази.
— Какво има? Какво ви е толкова смешно?
— Ако се откажеш…
Обърна се към Катрин с лека усмивка на устните. Катрин ме погледна и изкриви лицето си в
широка уродлива усмивка, от която ми стана лошо.
— Ако се откажеш… — продължи бавно и лукаво, докато пламъците хвърляха дяволски
отблясъци по лицето му, — ако се откажеш, ще впиша името ти в списък… който ще дам…
на някой друг.
В този момент чух, че ключалката изщраква. Обърнах се, отворих вратата, избутах
прислужника и хукнах през залата.
Гласът на Дюбрьой ме преследваше, ехтейки ужасяващо из залата и по голямото стълбище:
— Приел си облога! Приел си облога! Приел си облога!

Събудих се внезапно, дишайки тежко, облян в пот. Познатите предмети около мен ме
върнаха в настоящето.
Бях едновременно успокоен, съзнавайки, че е било просто сън, и разтревожен при мисълта,
че действителността би могла да бъде такава, каквато я видях в нощния си кошмар. В крайна
сметка не знаех нищо за Дюбрьой и за истинските му намерения. Бях се включил в игра,
чиито правила и крайна цел не познавах. Единственото сигурно нещо бе, че не можех да се
измъкна. Такива бяха правилата на играта и се бях оказал достатъчно луд да ги приема.
Бе шест часът. Станах и бавно се приготвих за работа. Животът възвръщаше правата си и
трябваше да отида в офиса, макар самата мисъл да попадна в това гнездо на змии да ме
обезсърчаваше.
Ванеса ме нападна още с пристигането ми, преследваше ме по коридора и не спираше да
говори.
— Не знаех дали днес ще се появиш, но междувременно все пак запазих срещите ти.
Истината е, че Фостери въобще не бе доволен от отсъствието ти. Но аз те защитих. Обясних
му, че гласът ти е звучал ужасно по телефона и наистина си изглеждал болен. И нека да ти
кажа, че ако не бях тук, никога нямаше да ти повярва.
— Благодаря, Ванеса, много мило.
Ванеса обожаваше ситуации, които й даваха възможност да доказва колко е необходима,
дори ако трябваше да си ги измисля. Никога нямаше да узная дали Фостери изобщо бе
забелязал отсъствието ми. В действителност тя изпитваше такава потребност от признание,
че бе напълно в състояние да играе двойна игра и да получи поздравления и от шефа, задето
го е уведомила за неоправданото ми отсъствие. Пазех се от нея като от чума.
Самият Люк Фостери, началник-отдел „Кадри, счетоводство и финанси“, бе подчинен на
директора на клон „Набиране на кадри“ Грегоар Ларше. „Дюнкер Консултинг“ беше
европейски лидер в областта на човешките ресурси с два големи клона: набиране на кадри и
обучение. Предприятието бе излязло на борсата два месеца след моето пристигане. Нашият
президент много се гордееше с това и вече се мислеше за финансов вълк, а всъщност
предприятието наброяваше едва няколкостотин служители, вярно, пръснати в три страни.
Впрочем първото решение, което взе след излизането ни на борсата, бе придобиването на
разкошна служебна кола с шофьор. Трябваше да се оползотворят новопридобитите пари.
Второто бе наемането на телохранител, като че ли котирането на дружеството на Парижката
борса превръщаше шефа му в предпочитана цел за местните бандити. Телохранителят го
следваше навсякъде с тъмния си костюм и черните си очила, като хвърляше бегли погледи
наляво-надясно, сякаш за да открие залегнали на покривите снайперисти. Но истинската
промяна, последвала това събитие, бе от културен порядък — атмосферата се промени
буквално за един ден. Сега всички очи бяха вперени в синята линия на курса на акциите.
Първоначално всички се хванахме на играта. С въодушевление наблюдавахме постепенното
й изкачване. Но играта бързо се превърна в мания за шефовете ни. Сега предприятието
трябваше да публикува своите резултати на всеки три месеца и недостатъчно високите
цифри веднага щяха да свалят цената на акциите. Ръководството редовно предоставяше
информация за пресата, но бе трудно постоянно да се съобщават добри новини. Не всеки ден
може да се каже нещо изключително за дадено предприятие, обаче трябваше да
присъстваме, „да поддържаме натиска върху пресата“, както се изразяваше нашият
президент. Много скоро нейното захранване с положителни резултати се превърна в
задължение, а после и в робия.
През годините предприятието се бе развило чрез своя професионализъм, сериозност и
качество на предоставяната услуга. Всяко набиране на кадри за даден клиент бе обект на
особени грижи. Всичко бе насочено към откриване на рядката перла, на кандидата, който да
притежава не само необходимите умения и качества, но и характер, темперамент, за да може
да се впише успешно в обстановката, да се разбира с новия си началник и в крайна сметка да
се справи с поставените му задачи.
След излизането на борсата нещата се промениха — всичко това стана съвсем
второстепенно. Най-важен бе оборотът, който щяхме да съобщим на пресата в края на
тримесечието, тоест бройката кадри, заявена от клиентите. Изведнъж цялата организация бе
преразгледана. Освен да набират кадри, сега консултантите трябваше и да търсят клиенти.
Това не бе точно моята стихия. Но от мен се искаха нови клиенти, нови договори, искаха се
„цифри“. Наредиха ни да посвещаваме минимум време за интервюта за наемане и
максимум — за привличане на клиенти. Професията се изпразваше от същността си, губеше
благородния смисъл, който бе имала в очите ми.
Колегиалните взаимоотношения също се промениха. Искреното другарство, екипният дух,
които познавах от първите два месеца, отстъпиха място на свиреп егоизъм, като всеки
играеше за себе си, подтикван от предизвикателствата на конкуренцията. Естествено,
предприятието губеше от това, защото, за да се справи с положението, всеки сътрудник бе
готов да сложи прът в колелото на другия, в ущърб на общия интерес. Несъмнено вече не
губехме толкова време около кафемашината, разказвайки си пропуските и лъжите, чути от
устите на кандидатите, но именно тези моменти на отпускане бяха допринесли за появата на
чувство за принадлежност към предприятието, бяха ни накарали да го обичаме и в крайна
сметка ни мотивираха да работим в името на неговите интереси.
Впрочем какво представлява едно предприятие, ако не обединение на личности, с които
споделяме общи емоции, като работим съвместно по даден проект? А повишаването на
някакво абстрактно число не можеше да бъде проект. И поставянето ни в конкурентни
условия не носеше задължително положителни емоции.
Набързо прегледах имейлите си — само за ден отсъствие се бяха натрупали четирийсет и
осем. Веднага отворих съобщението от Люк Фостери. Без тема, както обикновено.
Лаконично:

„Необходимо е да наваксате пропуснатата вследствие на отсъствието ви работа.

Напомням ви, че вече закъснявате с месечните задачи.
Сърдечно, Л.Ф.“

Включеното в автоматичния подпис „сърдечно“ стоеше като петно на общия фон.

Препратено до: Грегоар Ларше и… всички мои колеги от отдела. Гадняр!
Приех кандидата и интервюто започна. Трудно ми бе да се съсредоточа, да се отдам на
работата си. По-предишния ден бях напуснал бюрото убеден, че повече няма да стъпя тук. В
съзнанието ми тази работа бе зачеркната от бъдещето ми. В крайна сметка бях останал жив,
но имах чувството, че не всички данни бяха възстановени в мозъка ми. Мястото ми
изглеждаше почти чуждо и стоенето ми тук нямаше никакъв смисъл. Присъствах единствено
физически.
Успях да се измъкна към 19 часа. Истинско чудо. Едва-що бях излязъл от сградата, когато на
тротоара на булевард „Опера“ ме спря едър мъж в морскосин блейзер. Истински леден
гардероб. Промитосини очи, безизразно лице, плоски страни, без скули. Инстинктивно
отстъпих назад.
— Господин Грийнмор?
Поколебах се за миг, преди да отговоря:
— Да.
— Господин Дюбрьой ви чака — каза ми, посочвайки дискретно дългия черен мерцедес,
спрял с двете колела на тротоара.
Опушените стъкла ми пречеха да видя каквото и да било. Последвах го с лека тревога и той
ми отвори задната врата. Вмъкнах се вътре със свито сърце. Слаба миризма на кожа.
Дюбрьой седеше от другата страна, но ширината на колата позволяваше да запазим известно
разстояние помежду си. Преди мъжът да затвори вратата, успях да срещна учудения поглед
на Ванеса, която излизаше от офиса.
Дюбрьой мълчеше. След минута мерцедесът потегли.
— Късно свършваш — каза ми накрая.
— Случва се да остана и доста по̀ до късно, понякога до 21 часа — отговорих, доволен да
наруша тишината… която веднага след това отново настъпи.
— Дълго мислих по твоя случай — произнесе накрая. — Всъщност ти имаш множество
взаимно свързани проблеми. В центъра им стои страхът ти от хората. Не знам дали го
осъзнаваш, но ти не само не смееш да се наложиш, нито дори истински да изразиш
желанията си, но и много трудно можеш да се изправиш срещу волята на другите и открито
да формулираш отказ. Накратко, ти не живееш своя живот, твърде много се съобразяваш с
другите, тъй като се страхуваш от техните реакции. Първите задачи, които ще ти поставя, ще
ти помогнат да преодолееш своята боязън и да приемеш да бъдеш на различно мнение, да
посмееш да противоречиш, за да изразиш желанията си и да постигнеш каквото искаш.
После трябва да приемеш, че не си длъжен на всяка цена да отговаряш на очакванията на
околните, да се съобразяваш с техните критерии и стойности, че трябва да посмееш да
заявиш своите различия дори когато понякога дразнят. Накратко, да се освободиш от
представата, която искаш да изградиш за себе си у другите, и да се научиш да не те е грижа
особено какво мислят за теб.
Когато напълно приемеш различията си, ще можеш да огледаш тези на другите и ако е
необходимо, да се нагодиш към тях. Така ще се научиш да общуваш по-добре, да влизаш в
контакт с непознати и да изграждаш отношения на доверие, да бъдеш приеман от хора,
които са различни от теб. Но най-напред трябва да приемеш собствената си уникалност,
иначе ще продължиш да се свиваш и да бъдеш засенчван от другите.
Ще те науча също да бъдеш убедителен, за да можеш да получаваш каквото искаш. Освен
това ще те накарам да рискуваш, да предприемаш експерименти, да осъществяваш идеите
си, да конкретизираш мечтите си. Накратко, ще разкъсам веригите, с които си окован, без
дори да си даваш сметка. Ще те освободя, за да можеш да живееш живота си, и то
пълноценно.
— А ще ме принуждавате ли да върша някои неща, за да се науча на всичко това?
— Вярваш ли, че ако продължаваш по същия начин като досега, нещо ще се промени? Сам
видя докъде я докара.
— Благодаря за напомнянето, бях го забравил.
— Дори да не си доведен до подобно крайно действие, добре знаеш, Алън, че животът е
дълъг и скучен, когато не се живее както би ни се искало.
— Излишно е да ме убеждавате, вече получихте съгласието ми.
Мерцедесът бе навлязъл в булевард „Осман“ и караше с пълна скорост в лентата за
автобуси, подминавайки всички блокирани в задръстването коли.
— Като се сблъскаш с действителността, ще разбереш, че не е чак толкова ужасна, и
впоследствие ще можеш да си позволиш това, което днес не смееш. Искам също да променя
отношението ти към житейските събития. Докато те слушах вчера, ме изненада начинът, по
който представяше случващото ти се в ежедневието. Мисля, че постоянно поемаш ролята на
жертва.
— Ролята на жертва?
— Така е думата. Това е положението, в което някои съвсем безразсъдно сами се поставят,
като преживяват случващото им се, все едно че някой им го е наложил и те го приемат
въпреки желанието си.
— Нямам подобно чувство.
— Вероятно не го осъзнаваш, но всъщност често влизаш в ролята на жертва, използвайки
изрази, като: „Нямам късмет“, „Нищо не става, както би ми се искало“, „Бих предпочел…“.
Когато ми описваш всекидневието си, забелязвам, че щом нещо не става според желанието
ти, си склонен да казваш „толкова по-зле“ или „жалко“, „безразлично ми е“, но не го казваш
с мъдростта на човек, който спокойно приема ситуацията. Не, казваш го с огорчение.
Приемаш ситуацията с примирение, като впрочем понякога напомняш, че не такъв е бил
изборът ти. Пък и… склонен си от време на време да се оплакваш. Всичко това сочи, че
ролята на жертва ти допада.
— Може би приемам ролята, без да си давам сметка за това, но в никакъв случай не ми
допада.

— Напротив. В нея несъмнено откриваш някаква облага. Така е устроен мозъкът ни —
във всеки миг ни кара да залагаме на това, което той счита за наш
най-добър избор
. Тоест при всяка ситуация, която изживяваш, мозъкът ти ще избере измежду всичките
ти умения онова, което му се струва най-подходящо, което ще ти донесе най-голяма
облага. Всички сме устроени така. Въпросът е, че не всички разполагаме с еднакви
възможности за избор. Някои личности са развили способност да възприемат
разнообразни поведения. И когато попаднат в дадена ситуация, мозъкът им разполага с
голям избор от възможни реакции. Други са склонни да се държат по един и същи начин
и разполагат с ограничен избор, който рядко е и подходящ.

Ще ти дам конкретен пример: представи си спор между двама непознати на улицата.

Единият отправя необоснован упрек към другия. Ако той има достатъчно струни в лъка
си, би могъл да изтъкне различни доводи, за да му докаже, че греши, или пък да обърне
критиката в шега, или дори да му зададе неудобни въпроси, за да го принуди да защити
позицията си. Би могъл също да се постави на негово място и да се опита да разбере
причината за упрека, за да може впоследствие да го опровергае, запазвайки добри
отношения, или пък да реши да не му обръща внимание и да продължи пътя си.
Накратко, ако е способен на всичко това, то в момента, в който чуе упрека, мозъкът му
ще разполага с множество възможни отговори и твърде е вероятно да избере най-
подходящия за ситуацията: този, който ще е в негов интерес, който ще му донесе най-
голяма изгода. Сега, представи си, че става въпрос за някой, който няма достатъчен
запас от реакции. Тогава е твърде вероятно единственият избор, до който мозъкът му
има достъп, да е обидата или раболепието. Но това така или иначе ще е неговият
най-добър избор
.

— Опитвате се да ми кажете, че съм ограничен, така ли?

— Да речем, че при точно определени обстоятелства, когато нещата не се получават както
ти се иска, ти наистина разполагаш с малък избор. Склонен си винаги да се поставяш в
положението на жертва.
— Ако речем, че е така, какви биха били облагите ми?
— Според чутото от мен вчера, ти обичаш да се представяш за човек, който полага усилия за
другите, и се надяваш твоята „саможертва“ да бъде оценена. Освен това обичаш да се
оплакваш и така да привличаш съчувствието на хората. Между нас казано, всички
изследвания показват, че повече ни привличат хора, които приемат избора си и живеят
според избора си. В крайна сметка твоите оплаквания трогват единствено теб.
— Все пак, обективно погледнато, съвсем обективно, мисля, че до този момент съм имал по-
малко късмет от други. Съжалявам, но винаги е по-лесно да бъдеш щастлив, когато си роден
в богато семейство и имаш всичко, което поискаш.
— Стига! Това са глупости.
— Ни най-малко. Всички социолози ще ви кажат, че според статистиката има много по-
голяма вероятност не децата със скромен произход, а децата от заможни семейства да
завършат висше образование и следователно да имат достъп до по-престижни професии.
— Но това няма нищо общо с щастието! Може да си нещастен инженер и щастлив работник.
Между другото ти напомням, че ти си чиновник. Несправедливостта е свързана главно с
любовта и възпитанието, които детето получава от родителите си и които в крайна сметка
ще допринесат за бъдещото му щастие. Тук, съгласен съм, има ощетени. Но това няма нищо
общо със социалната среда. Не е казано, че защото си богат, си способен да дадеш повече
любов на децата си и добре да ги възпиташ! Огледай се!
— Добре, но и в това отношение не можете да твърдите, че съм имал късмет — дори нямах
баща!
— Да, но сега си възрастен и можеш да се заемеш с нещо друго, освен да се оплакваш и да
проклинаш съдбата си.
Мерцедесът зави към булевард „Малерб“, продължи по него и се насочи към „Батиньол“.
Думите му ме бяха силно подразнили.
— Алън…
— Какво?
— Алън, няма щастлива жертва. Чуваш ли? Не съществува.
Замълча, колкото да позволи на думите да проникнат до съзнанието ми. Усетих ги като
стреличка в сърцето, а мълчанието му забиваше ножа в раната.
— Добре, окей, какво мога да направя, за да не изпадам повече в ролята на жертва? Защото,
ако на всичко отгоре е и несъзнателно, не виждам как бих могъл да се измъкна.

— Според мен най-добрият начин е да се научиш да правиш нещо друго. Пак ти казвам,
ако да бъдеш жертва е твоят
най-добър избор
, то е ясно, че мозъкът ти не разполага с кой знае колко възможности. Следователно ще
трябва да развиеш такива. Разбираш ли, природата изпитва ужас от празното. Така че,
ако просто се опиташ да премахнеш ролята на жертва, а не умееш нищо друго, няма да
се получи. Ще се съпротивляваш на промяната. Затова най-добре е да откриеш, че
можеш да правиш нещо друго. Оттам нататък успехът ти е сигурен — мозъкът ти от
само себе си ще избере новата възможност, ако тя ти носи повече облага.

— И каква ще е тази нова възможност?

— Ами ще те науча да получаваш онова, което искаш във всекидневието. Ако успееш, няма
да е нужно да се изживяваш като жертва. Виж, знам, че това са просто приказки, но вчера
направо ме изненада, когато ми разказа как липсата на късмет те преследвала и в най-
малките неща от всекидневието. Каза ми, че дори когато си купувал франзела в
хлебарницата, редовно си получавал най-изпечената, а си предпочитал най-бялата!
— Точно така.
— Ама това са глупости! Това означава, че дори не си в състояние да кажеш: „Не, тази е
много препечена, искам другата“.
— Напротив, в състояние съм! Просто не искам да досаждам на продавачката, при
положение че толкова много клиенти чакат. Това е.
— Но това ще й отнеме само две секунди! Предпочиташ да ядеш по-изпечен хляб, отколкото
да й отнемеш две секунди от времето! Не, истината е, че не смееш да й го кажеш. Страхуваш
се да й се противопоставиш, за да получиш каквото искаш. Страхуваш се да не те помисли
за капризен, неприятен и да не те хареса. Страхуваш се също, че другите клиенти ще се
подразнят, ще изгубят търпение.
— Възможно е.
— На смъртния си одър ще можеш да кажеш: „Провалих живота си, не получих нищо, което
желаех, но всички ме намираха за много мил“. Страхотно!
Определено започвах да се чувствам зле. Извърнах очи от мъжа със смущаващите приказки
и плъзнах поглед по околните сгради, магазините и минаващите хора.
— Имам голяма новина — продължи той.
— Така ли?
Обзет от скептицизъм, дори не си направих труда да го погледна.
— Голямата новина е, че всичко това е минало. Впрочем вече никога няма да ядеш
прекалено изпечен хляб. Никога повече — каза, поглеждайки навън. — Влади, спри!
Шофьорът спря мерцедеса и включи аварийните светлини. Колите ни подминаваха,
надувайки клаксони.
— Какво ти се иска оттам? — каза отново Дюбрьой, сочейки ми една хлебарница.
— Точно в този момент — нищо. Абсолютно нищо.
— Чудесно. Тогава ще влезеш, ще поискаш хляб, сладкиш или каквото и да е, и когато ти го
дадат, ще намериш повод да го откажеш и да поискаш нещо друго. Ще измислиш друга
причина да откажеш и него, после и третото, и четвъртото. Накрая ще им кажеш, че
всъщност не искаш нищо, и ще излезеш, без да купиш нищо.
Усетих стомахът ми да се преобръща, лицето ми да пламва. Загубих ума и дума поне за
петнайсет секунди.
— Не мога да го направя.
— Напротив. След няколко минути ще ти го докажа.
— Това надхвърля възможностите ми.
— Влади!
Шофьорът излезе, отвори вратата ми и зачака. Изпепелих Дюбрьой с поглед, после излязох
против волята си. Огледах хлебарницата. Наплив преди затваряне. Сърцето ми биеше като
лудо.
Наредих се на опашката, все едно чаках реда си за ешафода. За първи път, откакто бях във
Франция, ароматът на пресен хляб ме отблъскваше. Вътре бе оживено като във фабрика.
Продавачката повтаряше поръчките на клиентите за касиерката, която ги приповтаряше на
висок глас, прибирайки парите, докато колежката й се заемаше със следващия клиент.
Истински добре отигран танц. Когато дойде редът ми, зад мен имаше поне осем или десет
клиенти. Преглътнах.
— Господине? — обърна се към мен продавачката с пискливия си глас.
— Една франзела, ако обичате.
Гласът ми глъхнеше като заседнал в гърлото.
— И една франзела за господина!
— Евро и десет — каза касиерката.
Фъфлеше и пръскаше слюнка, докато говореше, но никой не мислеше да пази хляба си.
— Госпожо?
Продавачката вече се бе обърнала към следващия клиент.
— Кифла с шоколад.
— И кифла с шоколад за госпожата!
— Извинявайте, нямате ли някоя не толкова препечена, моля? — насилих се да кажа.
— Евро и двайсет за госпожата.
— Заповядайте — каза ми продавачката, подавайки ми друга. — Госпожице, ваш ред е!
— Нарязан бял хляб, моля.
— Ъъ, извинете, всъщност ще взема черен хляб.
Шумът от машината за рязане бе по-силен от гласа ми. Не ме чу.
— Нарязан за гос’ожицата!
— Евро и осемдесет.
— Госпожо?
— Извинете — опитах отново. — Всъщност ще взема черен хляб.
— И един черен хляб, освен франзелата, за господина!
— Общо три евро и петнайсет — каза касиерката сред дъжд от слюнка.
— Младежо, вие сте.
— Не, вместо франзелата, не двете.
— Два хляба — каза младежът.
— Добре, значи две евро и пет за господина и две евро и десет за младежа.
— Госпожо? — каза продавачката.
Чувствах се ужасно. Нямах сили да продължа. Погледнах към Дюбрьой. Шофьорът стоеше
прав до колата със скръстени ръце. Не ме изпускаше от очи.
— Половин добре изпечена франзела — каза възрастната госпожа.
— Извинете — обърнах се към продавачката, — промених си мнението. Съжалявам, но
всъщност и аз искам половин франзела.
— А, май гос’инът не знае какво точно иска — каза с пискливия си глас, подавайки ми
другата половина на франзелата, която бе разрязала за възрастната жена.
Стана ми горещо. Потях се.
— Шейсет сантима за госпожата и също толкова за господина.
— Госпожо?
— Още не съм избрала — каза млада жена, която оглеждаше сладкишите с виновен вид.
Сигурно изчисляваше калориите на всеки един.
— Някакъв проблем ли, господине? — обърна се с подозрение продавачката към мен.
— Ами, вижте… наистина много съжалявам… знам, че… прекалявам… но… един бял хляб.
Мисля, че искам бял хляб. Да, точно така! Един бял хляб!
Изгледа ме с видимо раздразнение. Не смеех да се обърна, но имах чувството, че струпаните
зад мен клиенти ей сега ще ме уловят за яката и ще ме изхвърлят навън. Въздъхна и се
извърна да вземе белия хляб.
— Стоп! Спрете! Всъщност…
— Да? — каза с треперещ глас, несъмнено на ръба на нервна криза.
— Искам… нищо… всъщност не искам нищо. Благодаря… съжалявам… Благодаря.
Обърнах се и минах покрай цялата опашка клиенти със сведена глава, без да ги поглеждам.
Излязох тичешком, като някой крадец.
Шофьорът ме очакваше с отворена врата, все едно бях министър, но аз се чувствах засрамен,
като малко момче, което са хванали да краде бонбони от щанда. Напъхах се в мерцедеса,
плувнал в пот.
— Зачервен си като англичанин, прекарал един час на слънце на Лазурния бряг — каза
Дюбрьой, очевидно силно развеселен.
— Не е смешно. Наистина не е смешно.
— Е, виждаш ли, справи се.
Не отговорих нищо. Колата потегли.
— Е, може би малко прекалих като начало — продължи той, — но ти обещавам, че след
няколко седмици ще си в състояние да го правиш като на шега.
— Но това не ме интересува! Не искам да се превръщам в досадник. Впрочем самият аз не
понасям досадниците! Претенциозните хора, които досаждат на всички, ме ужасяват. Не
искам да ставам като тях!
— Но не става въпрос да станеш досадник. Няма да те тласна от едната крайност в другата.
Само искам да се научиш да получаваш онова, което желаеш, дори ако се налага малко да
обезпокоиш някого. Но който може повече, може и по-малко. Затова ще те подтикна да
направиш малко повече от необходимото, за да можеш после да се чувстваш напълно
удобно, когато искаш нещо съвсем просто.
— И какъв е следващият етап?
— През следващите дни ще посещаваш поне три хлебарници дневно и ще правиш само две
промени в поръчката си. Не е кой знае какво.
В сравнение с току-що стореното наистина ми изглеждаше приемливо.
— В продължение на колко време?
— Докато стане нещо съвсем естествено за теб и не изисква вече никакво усилие от твоя
страна. И не забравяй, че може да си взискателен и същевременно симпатичен. Не е
задължително да си неприятен.
Мерцедесът спря пред дома ми. Влади излезе и ми отвори вратата. Глътка свеж въздух.
— Приятна вечер — каза Дюбрьой.
Излязох, без да отговоря.
Етиен изпълзя изпод стълбището, блещейки се при вида на колата.
— О, гос’инчото добре се забавлява — каза, приближавайки.
Свали шапката си и иронично направи дълбок поклон, отстъпвайки пред мен.
— Гос’ин президент…
Изведнъж се почувствах длъжен да му дам монета.
— Господинът е много любезен — каза с дрезгавия си глас, докато се превиваше в
престорен реверанс.
Имаше хитрия поглед на човек, който винаги получава каквото иска.
***
Ив Дюбрьой взе мобилния телефон и натисна клавишите.
— Добър вечер, Катрин, аз съм.
— И какво?
— Засега слуша. Всичко е както предвидихме.
— Не мисля, че ще продължи още дълго време. Имам дълбоки съмнения.
— Ти винаги се съмняваш, Катрин.
— Накрая ще се разбунтува.
— Казваш го, защото ти щеше да се разбунтуваш, ако беше на негово място.
— Може би.
— При всички положения досега не бях срещал човек, който толкова да се страхува от
сянката си.
— Точно това ме притеснява. Именно затова мисля, че никога не ще има смелостта да
направи всичко, което искаш от него.
— Напротив. Страхът му ще ни е от полза.
— Как така?
— Ако не иска да продължи, ще го принудим да продължи… от страх.
Мълчание.
— Опасен си, Игор.
— Да.

След две седмици знаех всички хлебарници в XVIII район. Накрая установих, че най-
добрият хляб се продава в онази, която се намираше на две крачки от дома ми и която
обикновено посещавах. Освен ако това не беше плод на условен рефлекс.
Купувах по три франзели дневно и давах излишъците на Етиен. Първоначално очарован,
след пет дни той има наглостта да ми заяви, че му е писнало да яде хляб!
Човешкото същество е устроено така, че свиква с всичко или почти с всичко. Трябва да
призная, че онова, което в началото изискваше от мен едва ли не свръхчовешко усилие, в
края на седмицата се превърна в обикновена решимост. Но все пак това бе една осъзната
решимост. Трябваше предварително да се подготвям. Една вечер срещнах в хлебарницата
съседа си и се разприказвахме, докато чакахме. Когато дойде редът ми и ми подадоха една
твърде изпечена франзела, не посмях да я върна. Достатъчно бе вниманието ми да е другаде,
за да си възвърна стария навик автоматично да приемам, щом ми предлагат. С една дума,
лечението бе започнало, но не бях напълно излекуван.

Животът ми в службата продължаваше, по-безцветен от всякога. Сигурно за да

компенсира развалянето на общата атмосфера, Люк Фостери предложи на
консултантите от отдела да правят всяка сутрин в 8 часа заедно с него сутрешния си
джогинг. Тъй като нямаше въображение и за две стотинки, бях сигурен, че тази
абсурдна идея не е негова. Сигурно я бе открил в някоя книга за
team building
, от вида на „Превърнете сътрудниците си в
winners
“. При всички положения явно замисълът бе одобрен от по-горните в йерархията,
защото неговият шеф, Грегоар Ларше, му разреши да обзаведе сградата с общи душове.
Почти невероятно.

Така консултантите сутрин се събираха заедно да дишат с пълни гърди отровните газове от
булевард „Опера“ и улица „Риволи“ или малко по-чистия въздух в парка „Тюйлери“. Тичаха,
без да обелят и дума, а шефът ми бе разговорлив колкото служител в погребално бюро. Тъй
или инак, явно целта на занятието бе да подхранва желанието ни за работа, а не да изгражда
връзки. Фостери се държеше все така настрана, както и преди. Бях извършил подвига да
отклоня предложението и хлебарниците от XVIII район допринесоха за това. Мъчителният
ми опит с бейзбола завинаги ме бе отвратил от спорта. Беше свръх възможностите ми да се
смеся с тълпа задъхани хора, които се чувстват мъжествени, защото полагат физически
усилия. А и не понасях идиотския обичай след това спортистите да се събират чисто голи
под душа. Що се отнасяше до мен, нямах никакво желание да виждам шефа си по адамово
облекло. Имам чувството, че колкото за по-мъжествени се мислят мъжете, толкова по-
двусмислено е сексуалното им поведение. Какво да кажа за футболистите, които след мач си
разменят фланелките, смесвайки така потта си с тази на своите съперници?
Всеки ден идвах в девет без пет, за да съм вече на работното си място, когато отборът се
завръща от сутрешните си подвизи. Така посланието ми бе съвсем ясно: докато вие се
попипвате, някои вече бачкат. Бях безупречен. Обаче укорите се увеличиха чувствително.
Веднъж Фостери да има оригинална идея и аз да не участвам. Това сигурно го дразнеше.
Започна да ми търси кусури, да ми прави забележки за щяло и нещяло. От цвета на ризите
ми до лъскането на обувките, минавайки през времето, което отделях за всяко интервю —
всичко ставаше обект на неприятни коментари.
Но слабото ни място беше другаде — броят подписани договори за наемане. В
действителност всеки консултант имаше за задача сам да намира предприятия, които да му
възложат да търси кандидати. Така всеки от нас изпълняваше две дейности: на консултант и
на търговски представител. След излизането ни на борсата втората бе станала по-важна от
първата. Така на консултантите бяха поставени индивидуални цели за по-висок оборот с
възможност за комисиона.
Вече всеки понеделник сутрин в предприятието ни се провеждаше така нареченото
търговско събрание. Вероятно решението не бе на Фостери. Твърде интровертен, той много
мразеше да е сред нас. Сигурно му бе наложено от Ларше. Но Люк Фостери беше твърде
интелигентен и успя да се освободи от неблагодарната задача да ръководи седмичното
събрание. Провеждаше го самият Ларше, което му подхождаше, защото обичаше да е център
на вниманието и да се меси във всичко. Фостери се задоволяваше да седи безмълвен до него,
играейки ролята на сдържан експерт, който си отваря устата само когато това наистина е
необходимо и отказва да участва в споровете на простолюдието. Оглеждаше цялото
множество с леко пренебрежителен и изпълнен с отегчение поглед, питайки се несъмнено
защо тези малоумници вечно имат нужда да повтарят едни и същи глупости. В това
отношение не грешеше напълно.
Този ден срещнах в коридора един колега, Тома.
— Помислихме те за умрял онзи ден! — подхвърли ми иронично.
Само ако знаеше, приятелю!
— Бях прихванал някакъв вирус. За щастие мина леко.
— О, ще стоя далеч от теб — каза, отстъпвайки крачка назад. — Макар че всички щяхте да
сте доволни, ако се разболея, та да не ви вгорчавам края на месеца, както обикновено!
Тома имаше най-добри резултати от всички нас и не пропускаше да ни го напомни. Целият
свят трябваше да бъде уведомен. Признавам, че постиженията му бяха впечатляващи. Той бе
работохолик, редовно прескачаше обяда и беше така съсредоточен върху целите си, че
понякога дори не поздравяваше колегите, срещнати в коридора. Така или иначе, никога не
си позволяваше празни разговори, освен ако имаше възможност да се изтъкне, било
обявявайки високомерно резултатите си за тримесечието, било уведомявайки ни, че току-що
си е купил най-новото купе или пък че е вечерял в модния ресторант, за който говори цял
Париж. Никога не пропускаше възможността да блъфира и се интересуваше от думите на
другите единствено когато му позволяваха да подчертае за пореден път собствените си
подвизи, резултати или придобивки. Ако случайно му кажете: „Колата ти е хубава“, той
реагираше така, сякаш сте направили комплимент на неговата личност или интелигентност и
ви благодареше с победоносна усмивка. Тогава бе в състояние да ви спомене името на някоя
известна личност, която имала същата, както и непринудено да ви подхвърли фантастичната
сума, с която се е изръсил. В него всичко бе пресметнато, та да служи на имиджа му — от
марката на дрехите и аксесоарите му до броя на „Файненшъл Таймс“, който небрежно
носеше под мишница сутрин, идвайки на работа, като се мине през духовитостите му,
прическата и избора на филми и романи, за които говореше на масата. Нищо не бе оставено
на случайността. Нищо също не разкриваше и личен вкус. Всеки жест, всяка дума
представляваше елемент от възхитителната личност, която си бе изградил и с която се
отъждествяваше. Един въпрос ме измъчваше: съзнателно ли го правеше, или сам себе си
лъжеше?
Случваше ми се да си представям Тома гол на пуст остров, без костюм „Армани“, нито
вратовръзка „Ермес“, мокасини „Уестън“ и кожена чанта „Вюитон“, без цифрово изразени
цели, нито възможност за слава. На сто километра наоколо няма човек за впечатляване.
Виждах го как се скита, лишен от основното гориво, което подхранва живота му, потънал в
дълбоко вцепенение, неспособен да живее без възхищението на околните, както фикусът в
чакалнята не би оцелял, ако Ванеса не го поливаше ежедневно.
Всъщност мисля, че тогава той би сменил ролята, превръщайки се в архетип на Робинзон
Крузо, приемайки с такова старание външността и поведението на прочутия
корабокрушенец, с каквото си бе изградил образа на динамичен служител. Щом рибарите го
спасяха — поразени от способността му да оцелява, — щеше да се завърне във Франция
като герой. Щеше да разказва подвизите си на оцелял по всички телевизии, като старателно
запазва осемдневна брада и неподражаемо носи бедрената си препаска.
Щеше да се промени контекстът, не човекът.
— Е, момчета, историйки ли си разказваме?
Микаел също бе мой колега, закачлив присмехулник. Но поне не се вземаше насериозно,
макар и да се мислеше за по-хитър от останалите.
— Някои могат да си го позволят — веднага отвърна на удара Тома.
От самовлюбеност бе загубил и чувството си за хумор.
Микаел дори не му отговори и се отдалечи със смях. Леко закръглен, с гарвановочерна коса,
той имаше малко тарикатски вид. Справяше се по-скоро добре и резултатите му бяха съвсем
прилични, но аз подозирах, че не си дава много зор. Няколко пъти бях влизал в кабинета му
без предупреждение. Всеки път седеше пред компютъра и се правеше на погълнат от
трънливото досие на някой кандидат, а от екрана му на витрината на библиотеката се
отразяваха образи, които биха накарали някой възмутено да си каже, че безработицата
принуждава кандидатките да изпращат голи снимки, за да увеличат шансовете си да бъдат
наети като счетоводителки.
— Завижда — каза ми Тома с поверителен тон.
Според него всички, които не му се възхищаваха, бяха обхванати от завист.

Всяка седмица различни предприятия се свързваха с нас, за да ни съобщят нуждите си

от работна ръка и да се осведомят за условията ни. Ванеса получаваше обажданията, за
всяко правеше отделен формуляр и го предаваше на даден консултант. Излишно е да
споменавам, че всички желаехме силно тези формуляри — много по-лесно бе да се
подпише договор с търсещо предприятие, отколкото „да си блъскаме главата в стената“,
телефонирайки на непознати, за да им предлагаме услугите си. Ванеса бе длъжна да
разпределя справедливо формулярите между нас. Наскоро бях открил, че в
действителност тя определено облагодетелстваше Тома. Очевидно пленена от неговия
образ на
winner
, сигурно й харесваше да вярва, че е необходима за успеха му. Бях сигурен, че съм най-
пренебрегваният от целия екип, макар и в редките случаи, когато ми предоставяше
някой контакт, тя да го правеше така, щото да остана с впечатлението, че нейната
добронамереност ми позволява да се възползвам от единственото обаждане, което
„Дюнкер Консултант“ е имала през последния месец.

Две седмици след последната ни среща Дюбрьой се появи по сходен начин, както
предишния път — на излизане от работа видях спрелия насред тротоара мерцедес.
Приближих и Влади излезе, заобиколи колата и ми отвори задната врата. Смачках цигарата
си на тротоара и изпуснах целия дим от дробовете си. Гадничко… току-що я бях запалил,
след като цял следобед бях издържал да не пуша!
Не бях така притеснен като миналия път, но все пак лека боязън свиваше стомаха ми, докато
се питах на какво ли ще ме насади днес.
Мерцедесът потегли, слезе от тротоара, пресече спокойно непрекъснатата линия на булевард
„Опера“ и зави към Лувъра. Две минути по-късно се носехме по улица „Риволи“.

— Е, изгониха ли те
manu militari
1
от парижките хлебарници?

— Поне един месец ще ям хляб от супермаркета, докато ме позабравят.

Дюбрьой се ухили садистично.
— Къде ще ме водите днес?
— Виждаш ли, че напредваш! Предишния път дори не посмя да попиташ. Остави се да те
водят като пленник.
— Аз съм пленник на облога си.
— Така е — потвърди с доволен вид.
Стигнахме площад „Конкорд“. Приглушената тишина в купето на луксозната лимузина
контрастираше с нервността на автомобилистите на площада, които криволичеха във всички
посоки и ускоряваха за няколко метра в опит да изпреварят една или две коли. Тогава по
изопнатите им лица за част от секундата се четеше леко задоволство, илюзията за победа,
докато отново се оказваха отвсякъде заобиколени от автомобили. Големи черни облаци
пресичаха бялото небе над Националното събрание. Завихме надясно към „Шанз-Елизе“ и
пред нас се ширна булевардът, възхитителен процеп в града, блестящ под проясненото към
Триумфалната арка небе. Мерцедесът ускори.
— И къде отиваме?
— Ще изпробваме напредъка ти от миналия път, за да сме сигурни, че можем да продължим
нататък.
Формулировката не ми хареса. Напомни ми за някои мъчителни тестове, на които отделът
ми подлагаше кандидатите.
— Не съм ви го споменавал, но определено предпочитам теоретичните тестове с квадратчета
за зачеркване.
— Животът не е теория. Вярвам единствено в силата на постигнатия на терен опит. Само
това може истински да промени един човек. Всичко останало са празни приказки и
интелектуална мастурбация.
Дърветата се редуваха от дясната ми страна, после се появиха първите опашки пред кината.
— И какво ми забъркахте за днес? — попитах, демонстрирайки увереност, каквато всъщност
ми липсваше.
— Ами, да речем, че ще приключим главата, променяйки мястото.
— Променяйки мястото?
— Ще заменим хлебарницата на госпожа Мишю с прочут бижутерски магазин.
— Сигурно се шегувате? — казах, подозирайки, че за жалост въобще не е така.
— Всъщност няма голяма разлика между двете.
— Естествено, че има! Нямат нищо общо!
— И при двата случая имаш работа с някого, който е там, за да ти продаде нещо. Все същото
е. Не виждам какъв е проблемът.
— Много добре го знаете! Не се правете на глупак!
— Основната разлика идва от главата ти.
— Но аз никога не съм стъпвал при известен бижутер! Не съм свикнал с подобни места.
— Все някога трябва да започнеш. Всичко си има начало.
— Мястото ще ме притесни, преди още да си отворя устата. Заровете ви са подправени.
— Какво точно те притеснява? — каза с леко развеселена усмивка.
— Не знам… те не са свикнали да посрещат хора като мен. Няма да знам как да се държа.
— Няма някакъв задължителен правилник. Това е магазин като всички останали, просто е
по-скъпо. Което впрочем ти дава право да бъдеш по-взискателен!
Мерцедесът спря край тротоара. Бяхме в най-горната част на „Шанз-Елизе“. Влади включи
аварийните. Бях забил поглед пред себе си, досещайки се, че лобното ми място трябва да е
отдясно, точно тук, пред очите ми. Предпочитах да бъда хипнотизиран от въртящите се по
площад „Етоал“ коли, подобни на стотици луднали мравки, променящи посоката си при
всяко препятствие, без да се докосват.

Събрах смелост и бавно извъртях глава надясно. Там се издигаше внушителна каменна
сграда. Огромната витрина заемаше два етажа, внушителна, вълнуваща, а отгоре със
златни букви бе изписано името на моя палач:
Картие.

— Представи си — продължи Дюбрьой — какъв ще бъде животът ти, когато вече нищо на
света няма да може да те накара да се почувстваш зле.
— Страхотно! Но това все още е далече.
— Единственият начин да успееш е да се срещнеш лице в лице с действителността, да се
изправиш срещу обекта на своите страхове, докато страхът изчезне, а не да се свиваш в
някакво убежище, което може единствено да усили страха ти пред неизвестното.
— Може би — отговорих.
Но не бях убеден.
— Хайде, кажи си, че хората, които ще те посрещнат, са като теб, работници на заплата,
които вероятно също нямат средства да си купуват бижута от „Картие“.
— И какво точно трябва да направя? Каква е задачата ми?
— Ще поискаш да ти покажат часовници. Ще трябва да изпробваш около петнайсетина, да
задаваш постоянно въпроси и накрая да си тръгнеш, без да купиш нищо.
Стресът ми се увеличи с една степен.
— Най-напред ще изпуша една цигара.
— Има още нещо…
— Какво?
Взе мобилния си телефон, набра някакъв номер и от вътрешния му джоб се разнесе
дискретен звън. Извади малко апаратче с телесен цвят, натисна го и звънът спря.
— Сложи го в ухото си. Така ще слушам подвизите ти, а ти също ще можеш да ме чуваш,
ако имам нещо да ти казвам.
Бях смаян.
— Що за безумие!
— И нещо последно…
— Какво още?
— Забавлявай се. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Ако успееш, печелиш.
Престани да приемаш всичко насериозно. Погледни се отстрани и приеми изпитанието за
игра. Защото това е игра, нали? Просто игра. Няма какво да губиш, само пробваш различни
неща.
— Мм… даа…
— Знаеш ли, може да възприемаш живота като осеян с опасности, които трябва да се
избягват, или като обширно игрище, предлагащо на всеки ъгъл обогатяващ опит, който
трябва да се изживее.
Не отговорих, отворих вратата и излязох. Обгърна ме шумът от движението, докато свежият
ветрец събуждаше безчувствения ми мозък. По широкия тротоар се виждаха туристи и
тълпи младежи от предградията, изплюти на булеварда от близката станция на метрото.
Колите на площад „Етоал“ като че ли непрестанно се въртяха около Триумфалната арка.
Направих няколко крачки, запалих цигара и бавно я изпуших. При малко късмет полицията
щеше да дойде да премести мерцедеса, който нямаше никаква работа тук.
Дюбрьой бе споменал за тест. Искал, твърдеше, да изпробва напредъка ми. Това несъмнено
означаваше, че ако го сметне за незадоволителен, ще ми възложи идните седмици други
мъчителни задачи. За да се освободя, трябваше на всяка цена да събера смелост и да
постигна задоволителен успех. Нямах избор. При всички положения нямаше да се откаже,
бях сигурен в това.
Захвърлих цигарата на тротоара и я смачках, завъртайки крак повече от необходимото.
Вдигнах очи към стъклената витрина на този храм на лукса. По гръбнака ми преминаха
тръпки. Хайде, бъди смел!

Бутнах въртящата се врата, преглъщайки слюнката си. Образът на майка ми, смазана от
умора в пералнята, за миг проблесна в съзнанието ми. Трима младежи в тъмни костюми,
застанали прави в голямото преддверие, с отпуснати край тялото ръце, безмълвно ме
поздравиха, докато единият от тях ми отваряше втората врата към магазина. Опитвах се да
си придам самоуверен вид, а всъщност се чувствах захвърлен в напълно чужд за мен свят.
Огромно пространство — просторно и с висок таван, оформяше обширно помещение,
обзаведено с лъснати като огледало щандове от скъпо дърво, над което се извисяваше
широко стълбище. Отгоре хвърляше отблясъци голям полилей. Тапицираните с кадифе
стени поглъщаха светлината. Носеше се някакъв лек и изтънчен парфюм, едва доловим
аромат, който едновременно успокояваше и действаше възбудително. Тъмночервеният,
много дебел мокет заглушаваше шумовете и предизвикваше желание човек да се излегне на
него, да затвори очи и да заспи, без да мисли за нищо друго. Изключително красиви дамски
обувки с високи токчета, безкрайно женствени, се насочват… към мен, една след друга, с
много финес. Бавно вдигам очи… Слаби и безкрайно дълги крака, къса, черна, тясна, но
ефирна пола. Вталено сако. Силно вталено. Блондинка със сини като айсберг очи,
съвършено прибрани в кок коси. Ледена красота.
Погледна ме право в очите и се обърна към мен с абсолютно професионален тон:
— Добър ден, господине, с какво да ви помогна?
По лицето й нямаше дори помен от усмивка и разтреперан се питах дали това е обичайното
й поведение, или вече е забелязала в мен натрапника, посетителя, който вероятно никога
няма да стане клиент. Чувствах се разкрит, разголен пред уверения й поглед.
— Интересуват ме… мъжките ви часовници.
— Златната или стоманената колекция?
— Стоманената — отговорих доволен, че мога да избера нещо не толкова далечно от
познатото ми.
— Златната! Златната! — изрева в ухото ми Дюбрьой.
Страхувах се, че продавачката ще долови гласа му, но, изглежда, не бе чула нищо. Стоях
занемял.
— Последвайте ме, моля! — каза с тон, който ме накара да съжаля за отговора си, тъй като
означаваше: „Знаех си“.
Отвратително.
Последвах я, свеждайки отново очи към обувките й. Можеш да научиш всичко за някого,
наблюдавайки походката му. Нейната бе твърда и обиграна, нищо спонтанно. Отведе ме до
първото помещение и се насочи към един от дървените щандове. В професионалните й
пръсти със съвършен червен маникюр проблесна малко златно ключе и хоризонталната
витрина се отвори. Извади тънък поднос, обвит в кадифе, на който величествено бяха
подредени часовници.
— Ето, тук имаме „Паша“, „Роудстър“, „Сантос“ и прочутия „Танк франсез“. Тези са
механични, с автоматично навиване. От по-спортните разполагаме с „Хроноскаф“, с гумена
каишка, инкрустирана със стомана, водоустойчив до сто метра.
Не я слушах. Думите й отекваха в главата им, без смисълът им да достига до мен.
Вниманието ми бе завладяно от точните жестове, които ги съпровождаха. Посочваше всеки
часовник с дългите си пръсти, без дори да го докосва, като че ли допирът би го повредил.
Жестовете й сами по себе си придаваха особена стойност на безжизнените механизми,
сглобени от обикновени метални части.
Трябваше да кажа нещо, да поискам да ги изпробвам, но обичайното ми дар слово бе
затруднено от прекаления професионализъм на продавачката. Думите и жестовете й
разкриваха такава подготовка, такъв перфекционизъм, че се страхувах да не мина за селяк,
щом отворя уста.
Изведнъж си спомних, че Дюбрьой ме слуша. Трябваше да скоча във водата.
— Бих искал да пробвам този — посочих часовника с гумената каишка.
Нахлузи бяла ръкавица, като че ли отпечатъците й щяха да развалят красивата вещ, хвана
часовника с върха на гъвкавите си пръсти и ми го подаде. Почти се притесних от това, че го
поемам с голи ръце.
— Това е един от последните ни модели. Кварцов механизъм в стоманен корпус, функция на
хронограф и три брояча.
Кварцов часовник. Дори не е истински часовникарски механизъм. По пазарите можеха да се
намерят хиляди кварцови часовници за по-малко от десет евро.
Тъкмо възнамерявах да си го сложа, когато внезапно се сетих, че на китката ми бе моят
собствен часовник. Заля ме вълна от срам. Не можех да покажа евтината пластмаса, скрита
под ръкава на сакото ми. С бързо, вероятно доста комично движение, го свалих,
прикривайки го с длан, и го натиках в джоба си, откъдето нямаше да излезе.
— Можете да го оставите на подноса — каза продавачката с престорено любезен глас.
Бях сигурен, че е забелязала неудобството ми и иска да го увеличи. Отклоних
предложението й. Лицето ми пламтеше. Само да не се изчервя. Веднага се хванах за първото
нещо, което ми дойде на ум, за да отклоня вниманието й.
— Колко трае батерията?
Въпросът мигновено удесетори притеснението ми. Сигурно бях първият клиент в цялата
история на „Картие“, който задаваше подобен въпрос. Кой от купувачите им би се вълнувал
от трайността на батерията?
Продавачката си позволи да направи пауза от няколко секунди, преди да ми отговори, като
че ли за да мога добре да си дам сметка колко неуместен е въпросът ми и срамът ми да
проникне до дъното на съществото ми. Истинско мъчение. Ставаше ми все по-горещо.
— Една година.
Трябваше да се успокоя, да се съсредоточа. Опитах да се отпусна, оглеждайки часовника с
престорено заинтересован поглед.
Бързо го нахлузих на китката си, с което трябваше да покажа, че съм свикнал да боравя с
подобни луксозни предмети. Продължих със закопчаването на каишката, стараейки се да
запазя същата скорост, но устремът ми бе рязко възпрян — двойната металическа
закопчалка бе блокирала. Трябваше да сгъна един от краищата й наобратно. Бързо я отворих
и опитах по друг начин, натискайки силно с привидно леки жестове, но тя още повече
блокира.
— Закопчалката се сгъва в другата посока — каза ми, като че ли бе нещо съвсем
очевидно. — Ще ми позволите ли?
Идеше ми да потъна в земята от срам. Главата ми бучеше. Боях се, че капки пот ще паднат
на подноса, и за да избегна това крайно унижение, отстъпих няколко сантиметра.
Подадох й китката си като някой беглец, който се предава на полицая и очаква да му сложат,
белезниците. Тя извърши всичко с такава лекота, че се почувствах още по-непохватен.
Направих се, че преценявам естетическите достойнства на скъпия предмет, размахвайки
ръка в пространството, за да го погледна от различни ъгли.
— Колко струва? — попитах, придавайки си възможно най-незаинтересован вид, като че ли
въпросът беше съвсем несъществен.
— Три хиляди двеста и седемдесет евро.
Стори ми се, че в погледа и в гласа й долавям едва доловимо задоволство, каквото вероятно
усещат някои изпитващи, когато ви съобщават, че сте скъсани на матурата или на
шофьорския курс.
Три хиляди двеста и седемдесет евро! За стоманен кварцов часовник с гумена каишка!
Искаше ми се да я попитам с какво е по-различен от един „Келтон“ за трийсет евро.
Дюбрьой сигурно щеше да оцени високо въпроса, но не посмях. Все още не. За сметка на
това, колкото и да бе странно, прекомерно надутата цена, която за мен представляваше цяло
състояние, ми помогна да се отпусна. Очевидната измама донякъде ме освобождаваше от
напрежението, като същевременно магията на лукса и наложеното от него страхопочитание
се изпаряваха.
— Бих искал да пробвам този — посочих друг часовник, като изхлузих предишния от
китката си.
— „Танк франсез“, дизайн 1917. Механичен, с автоматично навиване, размер „Картие“ 120.
Сложих го и го огледах.
— Не е лош — дадох си вид, че се двоумя.
Два. А колко трябваше да изпробвам? Петнайсет ли бе казал? Започвах леко да се отпускам,
съвсем леко, когато чух гласът на Дюбрьой, този път малко по-дискретен.
— Кажи й, че не ти харесват и искаш да видиш златните часовници!
— Бих искал да видя и този — казах, правейки се на глух.
Три.
— Кажи й, че…
Изкашлях се, за да заглуша гласа му. Какво ли щеше да си помисли, ако го чуеше? Хрумна
ми, че можех да мина за крадец, свързан със съучастник отвън. Може би дори
охранителните камери вече бяха забелязали слушалката. Отново започнах да се потя.
Трябваше по-бързо да изпълня задачата.
— Колебая се. Всъщност може би ще погледна и златните ви модели — казах против волята
си, страхувайки се, че не звуча убедително.
Пъргаво прибра малкия поднос във витрината.
— Последвайте ме, моля!
Имах неприятното чувство, че не полага никакви усилия да ме обслужи, просто се
задоволява с изисквания от професионализма й минимум. Сигурно усещаше, че с мен си
губи времето. Последвах я, оглеждайки се крадешком. Очите ми срещнаха погледа на един
от мъжете в тъмни костюми, които ми бяха отворили. Вероятно цивилен охранител. Стори
ми се, че ме гледа особено.
Влязохме в друго, по-голямо помещение. Няколкото клиенти там въобще не приличаха на
минувачите по булеварда, като че ли бяха дошли отникъде. Наоколо се плъзгаха продавачки
като някакви безмълвни призраци, бдящи за достойнството на мястото.
Инстинктивно отбелязах малките камери, скрити на стратегически места. Имах чувството,
че всички те са насочени към мен и леко се извъртат, за да следят всяко мое движение. Бързо
избърсах челото си с ръкав и се опитах да дишам дълбоко, за да освободя натрупаното
напрежение. Трябваше на всяка цена да овладея нарастващия страх, докато всяка крачка ме
приближаваше към колекция предмети за милиардери, към които трябваше да проявя
интерес и да се правя, че мога да си ги позволя.
Застанахме от двете страни на изискан щанд.
Златната серия предлагаше по-голям избор, а продавачката ми представяше моделите през
хоризонталната витрина.
— Този ми харесва — посочих един доста голям часовник от жълто злато.
— Това е модел „Балон бльо“ — корпус от жълто злато осемнайсет карата, набразден
циферблат от жълто злато, със син полиран сапфир. Двайсет и три хиляди и петстотин евро.
Определено имах чувството, че съобщи цената, за да ми намекне, че моделът не е по джоба
ми. Подиграваше ми се, най-спокойно ме унижаваше.
Почувствах се засегнат и това ме накара да реагирам, да изляза от летаргичното си
състояние.
Въобще не подозираше, че обиждайки ме, ми прави услуга.
— Искам да го пробвам — казах сухо и сам се изненадах от тона си.
Тя се подчини безмълвно и като я гледах как изпълнява заповедите ми, за миг изпитах ново
за мен чувство, някакво едва доловимо удоволствие, което до този момент ми бе напълно
непознато. Дали това бе вкусът на властта?
Нахлузих часовника, огледах го пет секунди, без да кажа нищо, после произнесох
безапелационна присъда.
— Твърде е масивен.
Свалих го и й го подадох небрежно, насочвайки вниманието си към други модели.
— Този! — посочих, без да й давам време да прибере другия.
Ускори движението на ловките си пръсти, като червеният лак на ноктите й отразяваше
светлините на прожекторите, хитро насочени към щанда, за да подчертават естествения
блясък на моделите.
Понесе ме някаква неподозирана сила, идваща отникъде, загадъчно избликваща от мен.
Утвърждаването ми изведнъж стана опияняващо.
— Ще пробвам и този също! — посочих още един, за да я принудя да следва наложеното от
мен темпо.
Не можех да се позная. Стеснението ми се бе изпарило, ставах все по-настойчив. Нещо
нечувано ми се случваше. Изпитвах неизразима наслада.
— Заповядайте, господине.
Имах тъжното усещане, че бе започнала да ме уважава, щом станах взискателен.
Демонстрирах напълно нова за мен властност. Жената престана да ме измерва с надменен
поглед и изпълняваше нарежданията ми, свела очи към часовниците. Стоях по-изправен от
всякога, изпънат над главата й, леко наклонена над вещите й пръсти, боравещи старателно и
пъргаво с предметите.
Не знам колко дълго продължи всичко. Тъй като вече не бях такъв, какъвто съм, загубих
представа и за действителността. Навлизах в непозната територия и откривах особено
удоволствие, немислимо само час по-рано. Изпитвах странно чувство на всемогъщество.
Като че ли от мен внезапно бе махнат някакъв тежък похлупак.
— Приключвай вече.
Плътният глас на Дюбрьой внезапно ме върна на земята.
Тръгнах си умишлено бавно и тя настоя да ме изпрати, следвайки ме, докато прекосявах
обратно магазина с уверена крачка, оглеждайки обстановката като някакъв генерал, стъпил
на покорена територия. Сега помещенията ми изглеждаха по-малки, по-обикновени. Мъжете
в черно отвориха вратата пред мен, благодарейки ми за посещението. Всички в един глас ми
пожелаха приятна вечер.
Излязох на „Шанз-Елизе“ и сетивата ми веднага бяха завладени от шумовете и миризмите на
движението, от вятъра и силния блясък на напълно избелялото небе.
Идвайки на себе си, започнах ясно да осъзнавам смисъла на току-що изживяното —
отношението на другите към мен се обуславяше от моето собствено поведение. Аз
предизвиквах техните реакции.
Не можех да не си задам някои въпроси, свързани с отношенията, които поддържах с хората
в миналото.

Бях открил дълбоко в себе си неподозирани възможности да се държа по

друг начин
. Естествено, не желаех да възпроизвеждам случилото ми се преди малко. Не бях
властен човек и не исках да ставам такъв. Твърде много обичах сърдечните
взаимоотношения, основани на равноправието. В същото време откривах и че не съм
длъжен да влизам в ролята на следовник. Впрочем въпросът не бе там. Разбрах, че съм
способен на неща, които не бях свикнал да върша, и единствено това имаше смисъл за
мен.

Може би тесният тунел на живота ми започваше лека-полека да се разширява.

— Защо искате да бъдете счетоводител?

Очите на кандидата ми бързо се въртяха във всички посоки, докато търсеше възможно най-
доброто обяснение.
— Ами… как да кажа… харесвам цифрите.
Усещаше се, че самият той е разочарован от отговора си. Искаше му се да бе измислил нещо
по̀ така, но нищо друго не му идваше на ум.
— Какво харесвате в цифрите?
Имах чувството, че съм пуснал нова монета в процепа — топчетата на томболата започнаха
да се въртят, бузите малко по малко се зачервяваха. Очевидно се бе постарал да облече
дрехи, подходящи за интервюто. Усещаше се, че не е свикнал със сивия костюм и съвсем
семплата вратовръзка на райе, и това допринасяше за неудобството му. Белите му чорапи до
такава степен контрастираха със строгостта на облеклото, че изглеждаха флуоресцентни.
— Ами… харесва ми… когато са точни… искам да кажа, когато сметките излизат и съм
сигурен, че съм се справил. Изпитвам голямо удовлетворение, нали разбирате. Всъщност
обичам нещата да са ясни. Впрочем, когато има грешка, мога да я търся с часове, докато
всичко си дойде на мястото. Така де… не чак часове… искам да кажа, не си губя
безсмислено времето, умея да улавям най-важното. Но искам да кажа, че съм много точен.
Бедният. Бореше се да докаже, че е идеалният кандидат.
— Считате ли се за самостоятелен?
Налагаше се да се съсредоточа върху лицето му, за да не бъде погледът ми завладян от
чорапите.
— Да, да, напълно съм самостоятелен. Няма проблем. Мога да се оправям сам и на никого не
досаждам.
— Можете ли да ми дадете пример за случай, когато сте показали самостоятелност?
Това бе добре позната техника на мнозина вербовчици. Когато някой твърди, че притежава
определено качество, трябва да е в състояние да даде примери, да опише обстоятелствата,
при които го е проявявал, възприетото поведение и получения резултат. Ако нещо от тези
три неща липсва, значи със сигурност лъже. Логично е: ако наистина притежава това
качество, то той може да каже при какви обстоятелства какво точно е направил и какво е
постигнал.
— Ами… да, разбира се.
— При какви обстоятелства?
Топчетата от томболата бясно се завъртяха, докато се опитваше да си спомни — или
измисли — някакво събитие. Леката червенина по страните му се засили и ми се стори, че
видях капки пот по челото му. Мразя да поставям кандидатите в неудобно положение и
нямах намерение да го правя със седналия пред мен. Но бях длъжен да преценя дали
отговаря на изискванията.
— Ами… вижте, постоянно показвам самостоятелност, няма никакво съмнение, можете да
ми вярвате.
Разтвори крака, повъртя се малко на стола, отново кръстоса крака. Чорапите му наистина
можеха да послужат за реклама на „Ариел“.
— Искам просто да ми дадете пример, да речем, за последния път, когато това ви се е
случило. Къде, при какви обстоятелства, по какъв повод? Припомнете си го спокойно.
Отпуснете се, за никъде не бързаме.
Продължи да се върти на стола, изтривайки вероятно потните си длани в панталона.
Изминаха дълги секунди, които ми се сториха часове, а той все не можеше да отговори.
Усещах как притеснението постепенно го завладява. Сигурно ме мразеше.

— Добре — прекъснах го, за да сложа край на мъчението, — ще ви обясня защо задавам

този въпрос. Вакантното място е в малко предприятие, чийто счетоводител е напуснал.
Натрупал толкова неползван отпуск, че не се налагало да представя предизвестие.
Просто не се явил на работа. Никой от предприятието не би могъл да обучи заместника
му. Ако заемете мястото, ще трябва да се оправяте сам, ровейки се из папките и
файловете в компютъра му. Ако не сте наистина
самостоятелен
, това може да се превърне в кошмар за вас и мое задължение е да не ви поставям в
подобна ситуация. Така че не се опитвам да ви поставям капани, просто искам да
разбера дали сте способен да изпълните поставената задача. Разбирате ли, от тази гледна
точка вашият интерес съвпада с този на предприятието, което предлага работното място.
Изслуша ме внимателно и накрая си призна, че би предпочел да работи при една по-стройна
организация, където да знае точно какво се очаква от него и където би получил отговор на
въпросите, ако изпитва някакво колебание. До края на интервюто уточнявахме неговите
професионални очаквания и определяхме типа място, което би подхождало най-добре на
личността, опита и уменията му. Обещах му, че старателно ще пазя досието му и ще му се
обадя, щом се получи предложение, отговарящо на профила му.
Изпратих го до асансьора и му пожелах успех за в бъдеще.
Когато се върнах обратно, прегледах получените обаждания. Имах есемес от Дюбрьой:

Ела в бара на хотел „Джордж V“. Вземи такси. По пътя трябва да противоречиш на
ВСИЧКО, което ще ти каже шофьорът. НА ВСИЧКО. Очаквам те.
И.Д.

Препрочетох го два пъти и не можах да не се навъся при представата за това, което ме

очакваше. Всичко зависеше от приказките на шофьора. Пътуването много бързо можеше да
се превърне в мъчение.
Погледнах часовника си: 17,40. Нямах повече срещи, но никога не напусках службата преди
19 часа — в най-добрия случай.
Прегледах имейлите — около дузина, но нищо спешно. Е, хайде, няма да ми се разсърдят за
веднъж.
Взех шлифера и надникнах в коридора. Не се мяркаше никой. Излязох бързешком и се
втурнах към аварийното стълбище. Нямаше защо да се мотая пред асансьора. Бях стигнал
почти до края на коридора, когато Грегоар Ларше се появи от кабинета си. Сигурно за
хилядна част от секундата бе доловил притеснението ми.
— Освобождаваш си следобеда ли? — каза ми с лукава усмивка.
— Аз… трябва да тръгвам… спешно е.

Отдалечи се, без да ми отговори, несъмнено доволен, че ме е хванал в крачка. Спуснах

се по стълбището, леко отвратен от обрата на събитията. По дяволите, всеки ден работех
извънредно и точно в
деня
, когато си тръгвах по-рано, ме хванаха.

Излязох на булевард „Опера“ твърде изнервен, но свежият въздух ми помогна да се

поотпусна. Само да не беше очакващата ме задача, по-смущаваща от случилото ми се.
Тръгнах към Лувъра, където имаше стоянка на таксита. Нямаше никого. Възползвах се от
отсрочката и почувствах известно облекчение. Запалих цигара и нервно си дръпнах.
Изпаднех ли под напрежение, имах нужда от една. Каква свинщина! Никога няма да успея
да ги откажа.
Докато вървях, изпитах странно усещане. Струваше ми се, че ме… следят. Обърнах се, но
наоколо имаше голяма тълпа. Трудно можех да разбера… Продължих пътя си. Неприятното
усещане не изчезваше.
Припомних си последните случаи, в които бях вземал такси. Повечето шофьори са
закоравели бъбривци, изразяващи без всякакви задръжки мнението си за последните новини,
и трябва да си призная, че се старая да не им противореча. Дюбрьой го бе схванал. Добре де,
може просто да е форма на леност. В крайна сметка няма никакъв смисъл да споря с хората.
Така или иначе няма да успея да ги убедя.
Погледнах в далечината. Доста натоварено движение. Беше час пик, сигурно щеше да се
наложи доста да почакам.
А ако беше по-скоро… малодушие, а не леност? Впрочем да мълчиш е също толкова
натоварващо. Често ми се е случвало да кипя вътрешно. Но от какво точно се страхувах? Да
не би да не се харесам? Да предизвикам непредвидена реакция у другия? Не знаех.
— Закъде сте?
Парижкият му акцент ме изкара от вцепенението. Потънал в мислите си, дори не го бях
видял да пристига. Показал глава от прозореца, шофьорът ме оглеждаше нетърпеливо.
Около петдесетгодишен, набит, плешив, с черни мустаци и лош поглед. Защо трябваше
точно на мен да ми се падне?
— Ей, ще решите ли? Нямам цял ден на разположение!
— Към „Джордж V“ — измънках, отваряйки вратата. Лошо начало, трябваше бързо да взема
преднина. Хайде, смелост, обратното на всичко, което каже. На всичко.
Седнах и веднага ми се повдигна — застояла миризма на цигари, примесена с евтин
дезодорант за кола. Жестоко!
— Веднага ви предупреждавам, може да не е далече, но не значи, че скоро ще стигнем!
Казвам ви го! Не знам накъде са тръгнали всички, но днес има страшно задръстване!
Хм… трудно е да кажа обратното… Какво да възразя?
— С малко късмет задръстването ще намалее и ще стигнем по-бързо, отколкото
предполагате!
— Да бе, да, някои вярват и в Дядо Коледа! — каза с резкия си парижки акцент. — От
двайсет и осем години съм в професията, знам какво говоря. Мамка им, сигурен съм, че поне
половината нямат нужда от таратайките си.
Говореше силно, все едно седях в дъното на автобус.
— Може и да са им необходими, не се знае.
— Да бе, да! Повечето няма да изминат и петстотин метра с щайгите си! Само че ги мързи
да вървят, а се стискат за такси! Няма по-стиснат от парижанина!
Имах чувството, че дори не забелязва несъгласието ми. То просто подхранваше разговора.
Всъщност май задачата ми не бе толкова трудна.
— Аз пък мисля, че парижани са по-скоро любезни.
— А, така ли? Е, явно въобще не ги познавате! Аз от двайсет и осем години ги наблюдавам,
така че добре ги познавам тези тарикати. И ще ви кажа нещо: с всяка година стават все по-
гадни. Не мога да ги понасям повече. Лазят ми по нервите.
Огромните му космати ръце стиснаха силно покрития с изкуствена кожа волан и ясно се
виждаше как напрежението се предава на мускулите. Под черните косми прозираше
татуировка, която ми приличаше на голям пържен картоф от „Вежеталин“. Когато бях дете,
по американската телевизия имаше анимационна реклама, в която се виждаха пържени
картофки, представящи различни кълчещи се персонажи. През целия си живот не бях
виждал толкова абсурдна татуировка.
— Мисля, че грешите. Хората просто ни отговарят така, както ние им говорим.
Рязко наби спирачки и се извърна към мен с кървясали от ярост очи.
— Хайде бе, какво намеквате?
Въобще не очаквах толкова бурна реакция. Отдръпнах се назад, което не ме предпази от
отвратителния му дъх. Дали не бе на алкохол? Трябваше да обезвредя бомбата, да вляза в
ролята на миночистач.
— Исках да кажа, че хората може и да са затворени, но ако си дадем труда, ако приемем, че
сигурно има причини да са стресирани, ако им говорим внимателно — наблегнах на
думата, — те също може да се отворят към нас и да станат по-приятни. Достатъчно е да
усетят, че някой се интересува от тях.
Изгледа ме, без нищо да каже, с погледа си на злобен глиган, после се обърна и потегли. В
купето внезапно бе настъпила тишина, тежка като оловен похлупак. Опитах се да се
отпусна, за да намаля силното напрежение в тялото си, и поех дълбоко въздух. Бре, какъв
докачлив чичко! Ще се наложи май да бъда по-внимателен. Продължихме бавно напред, но
мълчанието бързо стана потискащо. Силно потискащо. Трябваше да го наруша.
— Какво представлява татуировката ви? — казах в напразно усилие да се възползвам от
идеята, която току-що му бях изложил.
— А, това ли… — отговори ми почти меко, което ми показа, че съм улучил. — Спомен от
младостта. Представлява отмъщението.
Последното го каза назидателно. Изгарях от желание да го попитам с какво един пържен
картоф „Вежеталин“ символизира отмъщението, но не бях чак такъв самоубиец и сподавих
усмивката си.
Стигнахме площад „Конкорд“.
— Няма да минем по „Шанз-Елизе“. Много е задръстено. Ще минем по кея, до „Алма“, и ще
излезем от долната страна на булевард „Джордж V“.
— Ъъ… Все пак бих предпочел по „Шанз-Елизе“.
Не каза нищо, въздъхна и продължи разговора.
— Много обичам татуировки. Няма две еднакви. И трябва да си ербап, за да си направиш.
Защото няма изтриване. Остава за цял живот. Така че изисква се смелост, да. И на жените
много им харесва. Виждате ли, няма нищо по-възбуждащо от неочаквана татуировка на
тайни места, ако разбирате какво искам да кажа.
Виждах най-вече похотливия му поглед в огледалото. Спокойно, чичка! Спокойно. Събрах
цялата си смелост.
— Аз не харесвам особено татуировките.
— Да, днес младите не си падат много, защото искат всички да са еднакви. Даже не знаят
как да се забавляват! Пфу! Тарикатчета.
— Не… Просто може би нямат нужда от това, за да бъдат различни.
— Различни, различни! Въобще не ни пукаше, искахме само да се забавляваме. Свивахме
мотопедите или таратайките на нашите старци и давахме пълна газ. Нямаше задръствания
тогава!
Този можеше единствено да мърмори. Непоносимо, но и обезпокоително. И тази миризма.
Хайде, още малко усилие!
— Да, но днес младите знаят, че не можем повече да замърсяваме планетата за собствено
забавление.
— А, дойдохме си на думата! Пак глупостите на тъпите еколози! Глобалното затопляне —
егаси простотиите! Това са идеи на нещастници, които искат да продават акъл, а от нищо си
нямат понятие!
— Какво пък знаете вие?
Изплъзна ми се неволно, отведнъж. Той наби рязко спирачки и колата се закова на място.
Бях запратен в облегалката на предната седалка, после обратно. Избухна:
— Разкарайте се! Чувате ли? Разкарайте се! Писна ми недорасли тъпанари да ми дават акъл!
Изчезвайте!
Отдръпнах се толкова назад, че тялото ми потъна в износената облегалка. Изминаха две
секунди, две секунди тишина, после отворих вратата и бързо се измъкнах навън. Хукнах
като стрела, преди да е решил да ме догони. Беше от ония, които крият бухалка под
седалката.
Промъкнах се между колите до широкия тротоар на „Шанз-Елизе“ и се заизкачвах в посока
на далечната Триумфална арка, тичайки под ситния дъждец, който освежаваше лицето ми.
След като страхът отмина, вече не усещах нищо, но продължавах все така да тичам,
мяркайки лицата на идващите насреща ми туристи и зяпачи. Бягах, защото нищо не ме
задържаше, бях разхлабил малка част от моята примка, развързал няколко ненужни възела.
За първи път бях посмял да кажа всичко, което мисля, без задръжки, на един непознат, и
започвах да се чувствам лек и най-вече свободен. Финият дъждец лекичко ме шибаше през
лицето, като че ли за да ме събуди за живота.

Униформеният портиер тласна въртящата се врата, за да мога да се промъкна, и се озовах

във величественото фоайе на „Джордж V“, един от най-красивите столични хотели.
Червен мрамор аликанте покриваше пода, както и внушителните колони, стигащи до
високия, много високия таван.
Рецепцията бе облицована с топла дървена ламперия. Цареше обстановка на висока класа и
дискретна ефикасност. Камериери бързаха зад позлатени колички, отрупани с куфари и
чанти, повечето от кожа и с прочути марки. Усмихнатите и пъргави администраторки
подаваха ту ключове, ту туристически планове на Париж, или пък обясняваха нещо на
вероятно взискателни хора. Клиент по шорти и маратонки „Найк“ — гледка, изненадваща
като вида на рапър, минаващ през сцената на симфоничен оркестър — пресече фоайето с
непринудеността на свикнал с подобни места човек. Сигурно някой от моите сънародници.
Насочих се към портиера.
— Добър ден, прощавайте, търся бара.
Боях се да не ме попита дали съм наел стая. Сигурно изглеждах жалък с мокрите коси и
стичащата се по лицето ми вода. За щастие видът на туриста по шорти донякъде ме бе
успокоил.
— Разбира се, господине. Вдясно, качете се по трите стъпала и ще видите бара малко по-
нататък — отговори ми любезно, с едва доловима превзетост.
Изкачих стъпалата и наистина се озовах в нещо като просторна остъклена галерия покрай
красиво залесения вътрешен двор — портокалови дръвчета и чемшири във великолепни
саксии с орнаменти. Няколко масички от екзотично дърво и подканващи за почивка
фотьойли. На места в самата галерия разкошни килими стопляха мрамора. От богато
украсения таван се спускаха великолепни полилеи. В каменните стени имаше ниши,
подслоняващи статуи на величествени пиедестали. Виждаше се редица от ниски масички
пред широки и дълбоки фотьойли, покрити с мека тапицерия, които предизвикваха желание
да се сгушиш в тях, но чувството, че трябва да бъдеш сдържан сред подобна внушителна
обстановка, веднага надделяваше.
Барът се намираше след галерията и изглеждаше почти малък в сравнение с нея. Стените и
подът бяха покрити с тъмночервено кадифе, обстановката беше много по-задушевна. В този
час нямаше много хора. Мъж и жена на възраст, седнали един срещу друг на ниски
фотьойли, и малко по-далеч — двама мъже, въвлечени в оживен разговор на тих глас.
Вероятно за бизнес. Никаква следа от Дюбрьой. Насочих се към една маса в дъното,
откъдето можех да го видя, когато дойде. Минавайки край двойката, долових опиващия
парфюм на жената.
На масата ми имаше оставени вестници. Няколко сериозни, като „Хералд Трибюн“, „Ню
Йорк Таймс“ или „Льо Монд“, и други, по-лековати. Взех един брой на „Клоузър“, чието
състояние показваше, че вече е имал определен успех. В крайна сметка се намирах на най-
подходящото място, за да се интересувам от живота на звездите!
Дюбрьой скоро се появи и аз бързо се освободих от досадното списание. Прекоси бара и
забелязах, че четиримата души извърнаха очи и го проследиха. Бе от хората, които излъчват
някаква енергия, някакъв привличащ вниманието магнетизъм.
— Е, разказвай!
Забелязах, че никога не ми казваше „добър ден“. Всеки път, когато се виждахме, той като че
ли продължаваше разговор, който бе прекъснал преди минута, за да отиде до тоалетната.
Поръча си бърбън, аз — минерална вода „Перие“.
Описах му с пълни подробности сцената в таксито и той много се забавлява от поведението
на шофьора.
— Попаднал си на страхотен образ! И да исках да уредя такава среща, нямаше да открия
подобен тип!
Разказах му за трудностите, които срещнах в изказването на противоположно на неговото
мнение, и за чувството на свобода, изпитано, когато най-накрая се бях справил.
— Доволен съм, че си преживял това. Ти много ми разправя за професионалния си живот, за
усещането, че си затворен в кабинета, че си постоянно преценяван, следен.

— Да. На тази работа ми пречат да бъда такъв, какъвто съм. Почти не ми оставят
свобода. Като затворник съм. Имам чувството, че обсъждат всяка моя дума и действие.
Ето например тази вечер, когато тръгвах, моят директор ми направи доста нелюбезна
забележка. Вярно, че бе малко рано, но
всяка
вечер приключвам много по-късно. Беше особено несправедливо да ме упреква в
единствения ден, когато съм свършил рано! Не ми оставят свобода. Задушавам се.

Погледна ме изпитателно, докато отпиваше от бърбъна. Долавях аромата му.

— Знаеш ли, когато ми казваш „пречат ми да бъда такъв, какъвто съм“, ми се ще да ти

отговоря, че напротив,
оставят
те да бъдеш какъвто си и дори те подтикват да бъдеш все повече такъв. Именно това те
задушава.

Бях озадачен.
— Не ви разбирам.
Отпусна се назад във фотьойла.
— Беше ми споменал за някои от твоите колеги. Спомням си единия, твърде надменен.
— Тома.
— Да, точно така. Малко мошеник по твоите думи.
— Това е евфемизъм.
— Представи си, че тази вечер Тома е бил на твоето място, че е напуснал кабинета си в 16
или 17 часа и е срещнал в коридора началника си.
— Не беше прекият ни началник, а Ларше, директорът на клона.
— Добре, представи си сцената. Тома по изключение тръгва по-рано и среща директора на
клона в коридора.
— Да.
— Ти си малко мишле и ги наблюдаваш тайно.
— Да.
— Какво си казват?
— Хм… не знам… ъъ… Странно, представям си как Ларше му се усмихва… приятелски,
почти съучастнически.
— Интересно. Мислиш, че ако бе срещнал Тома вместо теб, директорът би реагирал така?
— Ами… да, възможно е. Поне така си го представям. Което, впрочем, щеше да е много
несправедливо. Но наистина мисля, че съществува определен фаворитизъм, че правилата не
важат за всички.
— Добре, как се казваше другият ти колега, онзи, дето като че ли се надсмива над всички?
— Микаел ли?
— Да, точно той. Сега си представи същата сцена, но този път между Ларше и Микаел.
Микаел си тръгва в 17 часа. Какво става?
— Ами… Представям си… Мисля, че Ларше му прави същата забележка като на мен!
— Така ли?
— И на него му казва: „Освобождаваш си следобеда ли?“, и дори може би още по-
саркастично. Да, точно така! Наистина му го натяква.
— И как реагира Микаел?
— Ами… Трудно ми е да си го представя. Всъщност… Мисля, че Микаел е достатъчно
цапнат в устата, за да не му остане длъжен и да го попита: „По себе ли си съдите?“.
— А, значи така! И как го приема Ларше?
— И двамата се разсмиват и продължават по пътя си.
— Интересно — каза, допивайки чашата си. — И какво мислиш ти за това?
— Не знам — отговорих замислено. — Ако в действителност се случеше така, щеше да е
знак за известен фаворитизъм.
— Не, Алън. Не е така.
Направи знак на сервитьора, който дойде на секундата.
— Още един бърбън.
Отпих глътка „Перие“. Дюбрьой се наведе към мен, потапяйки синия си поглед в очите ми.
Почувствах се разголен.
— Не е така, Алън. Много по-… сложно е. Тома е самонадеян и поведението му предизвиква
у Ларше… известно уважение. Микаел се задява с всички и Ларше знае, че е хитрец, който
се мисли за по-оправен от другите. Затова Ларше се задява с него, за да му покаже, че е по-
хитър от него. Ти…
Направи пауза.
— Аз не си играя игрички като останалите, естествен съм и той се възползва от това.
— Не, нещата са много по-порочни. За теб, Алън, е характерно, че… не си свободен. Не си
свободен и той те затваря още повече в твоя затвор.
Тежка тишина, докато преглъщам удара. После кръвта ми кипва и усещам надигащия се в
мен гняв. Какви ми ги дрънка?
— Точно обратното! Точно обратното! Не понасям да накърняват свободата ми!
— Виж какво се получи с шофьора на таксито. Каза, че трябвало да се насилваш да
изразяваш противоположно на него мнение. При това той ти е напълно непознат и никога
повече няма да го срещнеш. Животът, бъдещето ти не зависят от него, нали? И въпреки
всичко изпитваш необходимост повече или по-малко да се съобразяваш с него… така че да
му допаднеш. Боиш се да не разочароваш другите и да не бъдеш отхвърлен. Затова не си
позволяваш да изразиш истинските си мисли, нито да се държиш според желанието си.
Правиш усилия да се нагодиш към очакванията на околните. И то по свое желание, Алън.
Никой не го иска от теб.
— Но това ми изглежда напълно естествено! Впрочем, ако всички полагаха малко усилия, за
да се съобразяват с другите, животът щеше да е по-добър.

— Да, но при твоя случай това не е въпрос на избор. Не си казваш съзнателно: „Днес ще
правя това, което очакват от мен“. Не, несъзнателно се принуждаваш да го правиш.
Мислиш, че иначе няма да те харесат, няма да искат да са с теб. Така, без дори да си
даваш сметка, ти сам си налагаш множество задръжки. Животът ти става
изпълнен
с принуди и изведнъж не се чувстваш свободен. И… обвиняваш за това другите.

Бях поразен. Истински удар с чук по главата. Очаквах всичко, но не и това. В главата ми се
блъскаха объркани мисли и чувства и започвах да губя почва. Зави ми се свят. Искаше ми се
категорично да отхвърля анализа на Дюбрьой, но част от мен смътно долавяше известна…
истина в него. Смущаваща истина. Заявяваха ми — на мен, който цял живот мъчително съм
посрещал всяко посегателство над свободата ми, — че сам съм предизвиквал страданието
си.
— И виждаш ли, Алън, когато човек се чувства длъжен да не разочарова другите, да
отговори по някакъв начин на очакванията им или пък да се съобрази с привичките им, е,
това кара някои да бъдат много взискателни към нас, като че ли приемат за наше задължение
да се подчиняваме на желанията им. Това всъщност им се струва съвсем нормално. Ако се
чувстваш виновен, че си напуснал работа по-рано, то тогава началникът ти ще те кара да се
чувстваш още по-виновен. И не е необходимо при това да е извратен. Вероятно
несъзнателно усеща, че за теб е неприемливо да си тръгнеш по-рано, затова постъпката ти и
за него става неприемлива. Ти предизвикваш реакцията му. Разбираш ли?
Не казах нищо. Останах смълчан, погълнат от елегантното движение на ръката му, която от
известно време описваше малки кръгове с чашата, като бучките лед се въртяха в бърбъна,
блъскайки се в стените на кристалния си затвор.
— Алън — продължи той, — свободата е в нас. Трябва да дойде от нас. Не очаквай да се
появи някъде отвън.
Думите му отекнаха в мен.
— Възможно е — съгласих се накрая.
— Знаеш ли, съществуват множество изследвания, свързани с оцелелите от
концентрационни лагери през Втората световна война. Едно от тях разкрива какво е било
общото между почти всички тях — останали са свободни в съзнанието си. Например, ако са
имали само едно малко парче хляб за целия ден, са си казвали: „Свободен съм да изям хляба
когато аз искам. Свободен съм да избера кога да го погълна“. Благодарение на избора, който
може да ни се струва нищожен, те запазвали в себе си някакво чувство за свобода. И,
изглежда, това чувство за свобода им е помогнало да продължат да живеят.
Слушах го внимателно и не можех да не си мисля, че на мястото на тези нещастни хора
толкова силно щях да усещам властта и злоупотребите на моите палачи, че никога не бих
бил способен да запазя подобен дух.
— Как бих могъл… ъъ… да стана по-свободен в себе си?
— Няма готова рецепта, нито един-единствен начин да се постигне това. Но все пак добро
средство е известно време да правиш неща, които обикновено старателно избягваш.
— Чакайте, имам чувството, че всичко, което ме съветвате от самото начало, е да правя
неща, които не харесвам да правя. Така ли напредваме в живота?
Избухна в смях. Възрастната дама с опиващия парфюм се извърна към нас.
— Малко по-сложно е. Но когато в живота се стараем да стоим далеч от всичко, което ни
плаши, ние не схващаме, че повечето ни страхове са творение на собственото ни съзнание.
Единственият начин да разберем дали това, което мислим, е грешно или не, е да го
изпробваме на място! Затова понякога е полезно да се вземем в ръце, дори малко да се
насилим, за да изпробваме страховете си и да си дадем възможност да осъзнаем, че може би
сме се лъгали.
— И какво ще искате от мен този път, за да решите проблема ми?
— Ами да видим — протегна се във фотьойла, видимо доволен, че ще има възможност да
съобщи присъдата си. — Понеже мислиш, погрешно, че хората няма да те харесват, ако не
се държиш според техните критерии, понеже изпитваш нужда да отговаряш на очакванията
им, ще си поиграем на дисхармония.
Преглътнах слюнката си. Лицето ми гореше.
— На дисхармония?
— Да, ще се упражняваш да избираш обратното на онова, което чувстваш, че на всяка цена
трябва да направиш. Например за начало ще носиш всеки ден в офиса това списание, което
толкова те интересува, докато се убедим, че всички са те видели с него.
За да ме смути още повече, взе броя на „Клоузър“, който бях оставил при пристигането му.
— Ако го направя, ще се изложа пред всички.
— А, представата за теб, все представата за теб! Виждаш ли, че не си свободен…
— Но това ще се отрази върху моята репутация. Не мога да го направя!
— Забравяш думите, които многократно ми повтори, че в твоето предприятие никой не се
интересува от хората, гледат единствено резултатите им. Така че на кого ще му пука какво
четеш?
— Но аз не мога, ще се… срамувам!
— Не трябва да се срамуваш от това, което те интересува.
— Но това не ме интересува. Никога не чета това списание!
— Да, знам, никой не го чете. И въпреки това продават стотици хиляди броя всяка седмица.
Но то те интересува, защото беше в ръцете ти, когато дойдох!
— Всъщност… Не знам… бе просто от любопитство.
— Именно, ти имаш право да бъдеш любопитен, това дори е качество и няма защо да се
срамуваш.
Вече си представях физиономиите на колегите и ръководството, когато ме видеха със
списанието.
— Алън — продължи той, — ще бъдеш свободен в деня, когато повече няма да се
интересуваш какво могат да си помислят хората, които ще те видят с „Клоузър“ в ръка.
Не можех да не си мисля, че този ден бе далече, много далече…
— Не е много сигурно.
— Освен това всеки ден ще правиш, да речем… три прегрешения. Конкретно: искам три
пъти дневно да се държиш неуместно, като това може да се отнася до всичко, дори до
съвсем дребни неща. Искам за известно време да станеш несъвършен, докато осъзнаеш, че
продължаваш да си жив, че нищо не се е променило в теб и отношенията ти с останалите не
са се влошили. Накрая — ще отказваш поне два пъти дневно искания на другите или пък ще
им противоречиш. Както решиш.
Гледах го безмълвно. Изписаната на лицето ми липса на въодушевление явно не пречеше на
неговото. Изглеждаше възхитен от идеята си.
— Кога започвам?
— Веднага! Никога не трябва да отлагаме днешната работа за утре!
— Добре. В такъв случай мисля, че ще си тръгна, без да кажа довиждане и дори без да
предложа да платя моята част от сметката.
— Чудесно! Добро начало!
Бе видимо доволен, но лукавият му поглед не предвещаваше нищо добро.
Станах и напуснах масата.
Вече бях прекосил бара и стигнал до вратата, когато ме повика. Силният му глас разцепи
приглушената тишина на мястото и всички се обърнаха, опитвайки се да видят какво
размахва в ръка.
— Алън! Върни се! Забрави си списанието!

Ненавиждам понеделнишките сутрини. Сигурно това е най-баналното и най-

разпространеното чувство. Но аз си имах причина — това бе денят на седмичното търговско
събрание. Всяка седмица слушахме, че целите не са достигнати и какво ще направите, за да
успеете? Какви решения ще вземете? Какви действия ще предприемете?
Уикендът ми бе богат на преживявания, както и седмицата след срещата ми с Дюбрьой.
Първите дни се стараех да броя малките си ежедневни подвизи. Впоследствие смело се
възползвах от всяка отдала ми се възможност.
Така например бях карал с два километра в час по малка тясна уличка, при положение че зад
мен имаше коли и ме измъчваше желанието да паркирам, за да могат да ме изпреварят, или
да увелича скоростта, за да не приличам на стар дядка зад волана. Вдигнах шум в
апартамента си и постигнах две предупреждения от страна на госпожа Бланшар, съседката
отдолу. Затворих телефона под носа на някакъв консултант, който се опитваше да ми
продаде прозорци. Отидох на работа с два разноцветни чорапа. Поръчах си гъши дроб в
малък ресторант и казах на сервитьора, че пастетчето му е много добро. И накрая — всеки
ден си пиех кафето на бара в отсрещното бистро в часа на най-големия наплив, когато
всички оправят света и дават очевидни решения (защо ли правителството не се е сетило?) на
икономическите проблеми на страната. И, разбира се, стараех се да не съм съгласен с почти
нищо.
Всичко това ми беше твърде мъчително, макар и част от мен да започваше да изпитва
известно удоволствие от преодоляването на страховете. Хранех надеждата, че един ден ще
се освободя от задушаващата им прегръдка.
Веднага щом този понеделник сутринта приключи интервюто ми с кандидата, хукнах за
проклетото събрание. Бе 11,05. Следователно бях закъснял. Влязох в залата с бележник в
ръка и… „Клоузър“ под мишница. Вече всички консултанти бяха заели местата си зад
подредените в кръг маси. Само мен чакаха.
 Люк Фостери ми хвърли смразяващ поглед. От лявата му страна Грегоар Ларше запази
неизменната си
ултрабрайт
усмивка. Знаеше, че като е винаги позитивен, може да постигне съвършенство. Сигурен
бях, че си избелва зъбите. Бяха толкова блестящи, че ми приличаха на пластмасова
протеза. Когато ми говореше, не можех да спра да го гледам не в очите, а в зъбите.

Седнах на едно свободно място. Всички се извърнаха към мен. Поставих списанието пред
мен, така че заглавието да се вижда, и се опитах да избегна погледите. Твърде много се
срамувах.
От дясната ми страна Тома се правеше, че съсредоточено чете „Файненшъл Таймс“. Микаел
се шегуваше със съседката си, която се опитваше да прегледа „Ла Трибюн“, кикотейки се от
време на време на глупостите му.
— Седмичните цифри са…
Ларше обичаше да вземе думата, после да остави края на изречението да виси и така да
привлече цялото ни внимание. Изправи се, като че ли да засили въздействието си над
присъстващите, и продължи все така усмихнат:
— Седмичните цифри са насърчителни. Имаме 4% повече поръчки за набиране в сравнение
с миналата седмица и 7% повече по отношение на същата седмица от миналата година. По
последния показател ви припомням, че нашата цел е +11%. Разбира се, индивидуалните
резултати са различни и още веднъж съм длъжен да поздравя Тома, който остава начело на
групата.
Тома седеше с отпуснат и небрежно доволен вид. Обожаваше да играе ролята на победител,
на който не му пука. В действителност знаех, че комплиментите му действат като линийка
кокаин.
— Но имам чудесна новина за всички останали.
Грегоар Ларше обходи групата с прелъстителен поглед, изчаквайки паузата да постигне
своето въздействие. После продължи:
— Най-напред трябва да ви кажа, че Люк Фостери направи много за вас. В продължение на
месец анализира всички налични данни, за да се опита правилно да разбере защо някои от
вас показват по-добри резултати от други, въпреки че всички работим по един и същи метод.
Направил е съпоставяния във всички направления, сравнил е цифрите, водил си е
статистика, изучавал е кривите. И плодът на неговото изследване е направо гениален. Имаме
решението и всеки ще може да се възползва от него. Но Люк, предоставям ти грижата сам да
представиш изводите си!
Нашият началник-отдел, по-сериозен от всякога, остана седнал и заговори с монотонния си
и хладен глас:
— Всъщност, преглеждайки подробно отчетите ви, забелязах очевидна обратна зависимост
между относителната средна продължителност на интервютата на консултант, считано за
последните дванайсет месеца, и средните месечни търговски резултати на съответния
консултант, независимо от предварителната подготовка.
Залата запази пълно мълчание, като всеки гледаше въпросително Фостери.
— Може ли да ни го преведеш на човешки език? — избухна в смях Микаел.
— Много просто! — каза Ларше, който веднага иззе думата от заместника си. — Тези, които
отделят най-много време на интервютата за наемане, постигат най-малко поръчки за
набиране от страна на предприятията. Всъщност, ако се замислим, това е съвсем логично. Не
може да се носят две дини под една мишница. Ако отделяте повече време за интервюта с
кандидати, остава ви по-малко за разработване на предприятията и продаване на услуги и
резултатите ви са по-лоши. Неизбежно е.
Всички мълчахме, докато информацията достигаше съзнанието ни.
— Един пример — продължи Ларше. — Тома, най-добрият измежду вас, средно отделя час
и дванайсет минути на интервю, докато Алън, на дъното на групата — съжалявам, Алън, —
средно му посвещава час и петдесет и седем минути. Давате ли си сметка? Почти двойно!
Потънах в стола, докато гледах масата пред себе си с привидно спокоен вид. Но на масата…
стоеше единствено моят „Клоузър“. Усетих тежестта на погледите.

— Сигурно можем да намалим времетраенето на интервютата — каза младата

консултантка Алис, — но от това ще пострада бройката на успешните набирания. Аз
винаги вземам предвид гаранцията, която даваме на предприятията. Ако наетият не
 става или напусне до шест месеца от назначаването, трябва да предоставим заместник.
Извини ме, Тома — обърна се към колегата си, — но си спомням, че именно
твоите
клиенти най-често прибягват до тази гаранция. На мен това ми се случва много рядко.

Той я изгледа, без нищо да каже, със снизходителна усмивка на устните.

— Не искам да защитавам Тома, който няма нужда от това — каза Ларше, — но цената за
подмяна на провалените кандидати е смешна в сравнение с печалбата от оборота.
— Но това не е в интерес на клиентите ни! — възмути се Алис. — А следователно в
дългосрочен план не е и в наш — разваля имиджа ни.
— Уверявам те, въобще не ни се сърдят. Много добре знаят, че не можем да овладеем
човешката природа. Нашата наука е относителна. Никой не може да е сигурен, че е избрал
най-добрия кандидат.
Всички се въздържаха от отговор и Ларше обходи залата със засмян поглед.
След малко Давид, най-старият от екипа, си позволи забележка:
— Безспорно е, че интервютата ни продължават дълго, но не можем нищо да направим, ако
кандидатите ни невинаги притежават достатъчно стегнат изказ. Не можем все пак да ги
прекъсваме.
— Именно във връзка с това е моята добра новина — съобщи победоносно Ларше. — Люк,
кажи ни втория си извод.
Люк продължи прекъснатото си изложение. Говореше, без да ни поглежда, забил поглед в
книжата си.
— Казах ви, че средната продължителност на интервютата на Тома е чувствително по-ниска
от тази на не толкова успешните от търговска гледна точка консултанти. Ако разгледаме по-
отблизо тези цифри, ще видим, че средната продължителност крие едно по-високо
отклонение. Продължителността на срещата е най-малка с кандидатите, които в крайна
сметка няма да бъдат одобрени и…
— С други думи — прекъсна го победоносно Ларше, — достатъчно е да прекарвате по-
малко време с некадърниците и ще ви остава повече за намиране на клиенти. Съкращавайте
интервютата веднага щом си дадете сметка, че момчето или момичето не отговарят на
предлаганата работа. Няма никакъв смисъл да продължавате.
Неудобно мълчание сред присъстващите.
— При всички положения — продължи Ларше с пресилен смях — няма да му дадете
работата, така че всякакви скрупули са излишни.
Мълчанието разкриваше изпитваното от екипа неудобство. Някои се оглеждаха, очаквайки
реакции. Други, обратно, се преструваха на погълнати от записките си.
— Не съм съвсем съгласен.
Всички погледи се извърнаха към мен. Не вземах често думата на събрания и никога, за да
изразя неодобрение. Реших да започна по-леко.
— Мисля, че не е в интерес на работата ни. Кандидат, който не е подходящ за дадено място
днес, би могъл да отговаря на изискванията за друго, което ще имаме утре. В дългосрочен
план само бихме спечелили, ако създадем развъдник от кандидати, които ще оценят
начинанието ни и ще ни имат доверие.
— В това отношение няма място за безпокойство, приятели. Да ви успокоя всички. При
сегашното положение — а то скоро няма да се промени — кандидатите са много повече от
предлаганите места и няма нужда да търчим след тях. Изтупваме торбата и изпадат поне
десет. Достатъчно е да се наведем и да ги съберем.
Вълна от кикот заля присъстващите.
Събрах цялата си смелост.
— Що се отнася до мен, аз спазвам известна деонтология, бих казал, известна етика. Ние не
сме предприятие, което набира кандидати за себе си. Ние сме бюро за набиране на работна
ръка. Следователно задачата ни надхвърля обикновения подбор на кандидати и вярвам, че
нашата роля е да съветваме тези, които не отговарят на моментните изисквания. Това
донякъде е наш обществен дълг. При всички положения именно поради това обичам
работата си.
Ларше продължаваше да ме слуша с усмивка, но както винаги, когато интересът му бе
застрашен, изражението му недоловимо се промени, а усмивката му стана някак хищна.
— Алън, приятели, май забравя, че работи за „Дюнкер Консултинг“, а не за Майка Тереза.
Разсмя се, последван от Тома, а после и от Микаел. Веждите му леко се свъсиха, докато
погледът му започна да ме пронизва.
— Ако имаш някакви съмнения — продължи, — погледни малкото квадратче отдолу на
фиша със заплатата ти и ще разбереш, че никоя благотворителна организация не би ти
плащала толкова.
Приглушен смях сред присъстващите.
— Сега, Алън, ще трябва да си размърдаш задника, за да заслужиш заплатата си. И това
няма да стане, като си играеш на социален работник.
— Аз печеля пари за моето предприятие. Заплатата ми осигурява достатъчна печалба,
следователно е заслужена.
Мъртва тишина в залата. Всичките ми колеги бяха забили очи в краката си. Усещах тежката
атмосфера. Ларше очевидно бе твърде изненадан от абсолютно необичайната ми реакция.
Впрочем сигурно това го объркваше най-много.
— Не ти определяш това — каза накрая нападателно, вероятно убеден, че е
жизненонеобходимо да има последната дума, за да запази авторитета си пред екипа. — Ние
сме тези, които определяме твоите цели. Не ти. А до този момент ти не ги достигаш.
Събранието приключи набързо. Виждахме, че Ларше е силно раздразнен от обрата, който бе
омаловажил значението на неговото послание. Най-сетне бях събрал смелост да проявя
несъгласие, но май щеше да е по-добре да си бях замълчал. Но бях доволен, че съм изразил
убежденията си, че не съм разрешил ценностите ми да бъдат поругани.
Бързо напуснах заседателната зала и се върнах в кабинета си, предпочитайки все пак да не се
срещам очи в очи с него. Впрочем нямах желание да виждам когото и да било. Изчаках
всички да отидат на обяд, за да се измъкна и аз. Лекичко открехнах вратата. В отдела цареше
тишина. Промъкнах се в коридора. Приглушените ми от мокета стъпки дори не нарушаваха
почти обезпокоителното затишие.
Когато приближавах кабинета на Тома, се разнесе звън, който разкъса тишината, а аз почти
подскочих. Неговият телефон. Явно бяха набрали директния му номер. Централата не
работеше в този час. Звънът отекваше в пустия офис като някакъв отчаян вопъл в небитието.
Не знам какво ми стана — не бе нито в навиците ми, нито бе прието в службата, но звънът
бе толкова настойчив, че реших да отговоря.
Отворих вратата на кабинета му. Всичко бе идеално подредено, папките му бяха в равна
купчинка, а отгоре, на видимо място, небрежно бе оставена писалка „Монблан“. Във въздуха
се носеше съвсем лек аромат. Може би от неговия афтършейв… Вдигнах слушалката на
много по-елегантния апарат в сравнение с онези, които имахме ние, останалите. Дали се бе
разбрал за него с шефа? Бе способен да си го купи дори и сам, стига да се различава от
общата маса.
— Ал…
Щях да кажа името си, за да може отсрещният да разбере, че не съм Тома, но той не ми даде
възможност, като рязко ме прекъсна и започна да говори бързо със злоба в гласа.
— Това, което направихте, е отвратително. Ясно ви казах, че още не съм напуснал, и
разчитах на пълната ви дискретност. Знам, че сте се обаждали на генералния, за да кажете,
че административният му директор ще освобождава поста и да му предложите да намерите
заместник.
— Господине, аз…
— Млъкнете! Знам, че сте вие, защото никъде другаде не съм изпращал CV. Чувате ли?
Никъде другаде! Само вие сте. Това е подло и няма да ви отвори райските порти.

10

Излизах от офиса, когато ме връхлетя Алис. Явно ме бе чакала след края на събранието.
— Ще обядваш ли? — попита веднага.
Усмихваше се, но усмивката й бе засенчена от тревога. Нима се страхуваше да не я видят с
мен?
— Да — отговорих.
Изчака малко, като че ли искаше предложението да дойде от мен, после попита:
— Ще обядваме ли заедно?
— Добре.
— Знам едно много симпатично ресторантче, малко встрани. Така ще можем спокойно да си
поговорим.
— Как се казва?
— „Бърлогата на Артюс“.
— Не го знам.
— Доста е… оригинално. Нищо повече няма да ти кажа. Нека сам видиш.
— Стига да не ядем някакви странни животни, става.
— Ама и вие, американците! Големи сноби сте! Тръгнахме по улица „Молиер“ и в края й
навлязохме под сводест пасаж, за да стигнем аркадите на „Пале Роял“ край вътрешния парк.
Какъв спокоен пристан насред оживения квартал в центъра на Париж… Паркът, съвсем
обикновен, напомняше училищен двор отпреди войната. Кестени в редица, трамбована
пръст и старата, обременена с история сграда наоколо. Под сводовете се носеше слабият дъх
на студен камък, докато стъпките ни отекваха по износените и излъскани от вековете плочи.
Мястото бе изпълнено с носталгия. Времето бе спряло преди два века и никой нямаше да се
учуди, ако старовремски облечени деца се втурнеха с писъци на радост, прогонвайки
врабчетата, щом удареше звънецът за междучасието.
Изкачихме няколкото стъпала в северната част на парка, украсени с грапаво на допир перило
от ковано желязо. Продължихме покрай витрината с рамка от потъмняло дърво на магазин
за старинни инструменти и стигнахме улица „Пьоти Шан“. Трудно можехме да вървим един
до друг по тесния тротоар на красивата оживена уличка от стария Париж. Всяко от
безбройните й малки магазинчета бе уникално, на светлинни години от веригите магазини,
които продават едно и също във всички градове по света. Тук всяка витрина изненадваше с
оригиналната аранжировка и автентичността на изложените стоки. До търговец на чадъри
имаше колбасар, до него пък — шапкар, по-нататък — бутик за чай, после следваше
специалист по бижута ръчна изработка. От изкушенията за устата до обущарите, минавайки
през специализираната за стари книги книжарница — всички те предизвикваха желание да
спреш, да се насладиш на красивите неща, да ги докоснеш.
— Бил ли си в галерия „Вивиен“?
— Не.
— Ще се отклоним малко.
Пресякохме улицата между едва движещата се колона от коли, чиито шофьори видимо се
дразнеха, че напредват по-бавно от пешеходците, минахме между две магазинчета и
навлязохме във високо преддверие. Озовахме се на нещо като уличка, с покрив от старо
пожълтяло стъкло и ковано желязо. Лека миризма на печал и влага. В самата галерия имаше
няколко магазинчета и ресторанти, но със съвсем различна атмосфера от тази на улицата.
Изолирана от наплива на пешеходците, от градското движение, тя бе обвита в тъжна
светлина и религиозен покой. И най-малкият шум или дума отекваха меко под остъкления
покрив. Хората вървяха бавно. Царуваше някакво меланхолично спокойствие.
— Галерията е от самото начало на XIX век. По време на Реставрацията е била светски
салон. Идвам тук, когато имам нужда малко да се откъсна, да забравя офиса.
Галерията бе извита като подкова, така че излязохме от другия й край. Отново на улицата,
доловихме уханието на топъл хляб, което се разнасяше от близката хлебарница. Изведнъж
почувствах силен глад.
— Стигнахме! — посочи Алис витрината на ресторант, рамкирана с дърво, боядисано в
придаващо дълбочина сиво.
Влязохме в малък бароков салон, с не повече от двайсет места. По стените множество
картини в красиви рамки от резбовано дърво пресъздаваха редица познати сюжети.
Собственикът, наближаващ четирийсетте рус мъж, доста нисък, с копринен шал под яката на
розова риза, оживено разговаряше с двама клиенти. Спря веднага щом забеляза Алис.
— Госпожа сержант вербовчик! — възкликна с превзет глас, който, ако не беше
съучастническата усмивка, можеше да мине за угоднически.
— Казах ви вече да не ме наричате така, Артюс — отговори му тя през смях.
Целуна й ръка.
— Кой е прекрасният принц, който ви придружава днес? — каза, изпивайки ме с очи от
главата до петите. — Госпожата има много изтънчен вкус… и рискува, водейки го при
Артюс.
— Алън ми е колега — отговори му с нетърпящ възражение тон.
— А, значи и вие сте от тях! Не се опитвайте да ме вербувате, предупреждавам ви, че съм
неотменна част от предприятието.
— Вербувам единствено счетоводители.
— А! — престори се на дълбоко натъжен. — Той се интересувал единствено от хора на
числата…
— Има ли две места за нас, Артюс? Не съм правила резервация.
— Моят астролог ми каза, че днес ще дойде важен за мен човек, така че запазих тази маса.
Ваша е.
— Господинът е много добър.
Подаде ни с елегантен жест менюто, но Алис остави своето, без дори да го погледне.
— Няма ли да го прегледаш? — попитах я.
— Няма нужда.
Погледнах я в опит да разбера нещо повече, но тя се задоволи да се усмихне загадъчно.
Менюто бе доста богато и всичко изглеждаше апетитно. Трудно бе да се избере от такова
разнообразие от ястия. Дори не бях успял да прочета всичко, когато домакинът ни дойде за
поръчката.
— Госпожо Алис?
— Доверявам се на вас, Артюс.
— А, обичам жените да ми се доверяват! Вече сте мой човек. Чаровният принц избра ли? —
обърна се с лек поклон към мен.
— Ъъ… Ами… Ще взема баница с домати и босилек и…
— Не, не, не… — зашепна тихо в брадата си.
— Моля?
— Не, не, това не е ордьовър за принц. Нека аз да ви избера. Например… ще ви приготвя…
цикория с рокфор.
Бях леко смутен от поведението му.
— Аа… Какво е това рокфор?
Ченето на Артюс увисна от изненада и известно време остана с отворена уста.
— Моля? Принцът се шегува, нали?
— Колегата ми е американец — каза Алис. — Живее във Франция едва от няколко месеца.
— Но той няма акцент — каза изненадан. — Пък и е сладък и не е достатъчно дебел за янки.
Не сте ли израснали с корнфлейкс и биг мак?
— Майка му е била французойка, но е живял все в Съединените щати.
— Добре, значи ще трябва да го превъзпитаме. Разчитам на вас, Алис. Аз ще се заема с него
от кулинарна гледна точка — каза, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — Да започнем с
рокфора. Знаете, че във Франция има повече от петстотин вида сирене.
— И ние в Съединените щати също имаме няколко.
— Не! — каза с престорен патос в гласа. — Не е същото! Ни най-малко! Вашето не е сирене,
а пластмаса, подправена със сол пихтиеста гума. Леле! Трябва на всичко да го учим! Добре,
да започнем от рокфора. Рокфорът е царят на сиренето и сиренето на царете.
— Добре, да бъде цикория с рокфор — прекъснах го. — Съгласен! После ще хапна говеждо
по бургундски с картофи на пара.
— О, не! — каза твърдо. — В никакъв случай! Това не е за вас. Не можете да паднете до
говеждо по бургундски. Не, не… Не, ще ви донеса… яда видим… горска пуйка с бяло вино
и кладници от Солон.
Чувствах се леко объркан.
— Имам ли право да избера десерта?
— Имате всички права, принце.
— Тогава искам торта „Татен“.
— Много добре! Значи казахме — погледна в бележките си и наблегна на всяка сричка —
шоколадов мус. Благодаря и добър апетит! За Артюс е удоволствие да ви нагости!
Изчезна в кухнята.
Избухнах в смях.
— Какво е това безумие?
— Менюто е за заблуда. Всъщност има едно-единствено меню, еднакво за всички. Но е
много вкусно, продуктите са пресни. Леон приготвя всичките вкусотии — посочи ми едрия
негър, който се виждаше през стъклото на кухнята.
— Умирам от глад.
— Обслужването е бързо. Това е предимството на общото меню. Клиентите са постоянни
посетители. С изключение на един път, когато дойде някакъв немски турист. Много зле прие
игричките на Артюс. Направи скандал и си тръгна с крясъци.
Артюс се появи почти веднага, въртейки в ръце ордьоврите ни.
— Цикория с рокфор!
Бях готов да нападна ордьовъра, когато…
— Алис — прошепнах.
Внезапно изпитах дълбока погнуса от съдържанието на чинията ми.
— Какво?
— Алис — продължих тихо, — сиренето ми е развалено. Мухлясало е. Това е отвратително.
Гледа ме мълчаливо няколко секунди, после избухна в смях.
— Но това е нормално!
— Нормално е сиренето ми да е развалено?
— То така се яде.
— Искаш да ям развалено сирене…?
Имах чувството, че това е поредната наложена ми от Дюбрьой задача.
— Не е развалено, просто има мухъл и…
— Няма значение, развалено, мухлясало…
— Не! Това са полезни плесени. Кълна ти се, можеш да ги ядеш без никаква опасност за
здравето. Впрочем без тях сиренето нямаше да е нищо особено.
— Подиграваш ли ми се?
— Не! Уверявам те! Виж.
Забоде няколко парченца от „нещото“ с вилицата и… ги поднесе към устата си. Сдъвка ги
и… ги глътна с усмивка.
— Гнусно е!
— Но поне опитай!
— В никакъв случай!
Зачовърках цикорията, като внимателно подбирах редките листа, които не са били в допир с
гнилоча.
Когато дойде да вдигне чиниите ни, Артюс придоби отчаян вид.
— Ще трябва да скрия това от Леон. Ще се разплаче, ако види, че не са уважили ордьовъра
му. Познавам го, ще е неутешим.
Изчезна в кухнята с чиниите ни. Алис постави ръце на масата и леко се приведе към мен.
— Знаеш ли, много ме изненада по време на събранието. Никога не бях предполагала, че ще
се опълчиш на Ларше. Пое голям риск.
— Не знам, при всички положения бях искрен. Убеден съм, че не е в интерес на
предприятието да пренебрегваме кандидатите, които не отговарят на непосредствените
изисквания за назначение.
Задържа за миг погледа си в моя. Никога преди не бях забелязвал колко е хубава.
Светлокестенявите й коси, вързани на тила, разкриваха изящна, много женствена шия.
Синият й поглед бе едновременно нежен и твърд, излъчващ интелигентност. В нея имаше
нещо много изтънчено.
— Да, само че аз все повече си мисля, че Ларше, Дюнкер и останалите членове на управата
смело вземат решения, които не са в интерес на фирмата.
— И защо да го правят?
— Решенията се диктуват най-вече от финансовия пазар. От борсата.
— Искаш да кажеш от нашите акционери.
— В известен смисъл.
— Не виждам каква е разликата — в интерес на нашите акционери е предприятието да
просперира.
— Не, зависи.
— От какво зависи?
— От мотивите им да бъдат акционери. Знаеш ли, нашите акционери са най-различни — има
дребни приносители, банки, инвестиционни фондове.
— И какво от това?
— Вярваш ли, че повечето от тях се вълнуват от здравословното и хармонично развитие на
предприятието? Само едно нещо е важно, по-точно две: курсът на акциите да продължи да
се покачва и всяка година да бълваме дивиденти.
— Не е чак толкова шокиращо в крайна сметка. Принципът на капитализма е тези, които
поемат финансов риск, като инвестират в дадено предприятие, да спечелят най-много, ако
нещата потръгнат. Това е отплатата им за поетия риск, благодарение на който
предприятието се е развило. Знаеш, че акциите се покачват, ако предприятието се развива
успешно, защото тогава рискът не е толкова голям и желаещите да се качат на кораба са
много. Що се отнася до дивидентите, това просто е разпределената между акционерите
печалба. За да има дивиденти, трябва фирмата да е в добро състояние.
— Да, на теория, но на практика системата е напълно извратена. Днес малцина са
акционерите, които са истински загрижени за дългосрочното развитие на предприятието.
Впрочем в повечето случаи те дори не го познават. Или искат да направят удар и да
препродадат акциите си веднага щом се покачат достатъчно, или държат достатъчно от тях,
за да влияят на решенията на предприятието, и повярвай ми, не за да се развива хармонично,
а просто за да може да разпределя тлъсти дивиденти, докато те са акционери, дори и това да
възпрепятства финансирането на бъдещото му развитие и да го погубва.
— И мислиш, че Дюнкер и агентите му играят тази игра, обслужвайки интересите на
акционерите в ущърб на интересите на предприятието?
— Да.

— Все пак Дюнкер е създал фирмата. Това е

неговата
фирма. Трудно мога да си представя, че е съгласен бавно да я унищожи.

— Тя не е точно неговата фирма. Изкара я на борсата и вече притежава едва 8% от капитала.
Все едно я е продал.
— Да, но продължава да я оглавява. Значи все пак я обича.
Алис направи физиономия.
— Не е особено сантиментален, знаеш ли. Не, мисля, че неговото оставане начело е част от
споразумението му с двамата едри акционери, които са вкарали капитал при излизането на
борсата.
Артюс ни поднесе двете порции димяща пуйка, ухаеща възхитително, и отиде да посрещне
друг постоянен клиент.
— Госпожо графиньо, на вашите услуги!
— Клети ми Артюс — каза дамата, — докъдето стига родословното ми дърво, има
единствено селяни, голтаци и ратаи. Пък и нали знаете, че благородничеството бе
премахнато през 1790-та.
— Да, но Артюс го възстанови през 2003-та!

Пуйката с бяло вино бе превъзходна. Подобни ястия бяха в състояние да задържат който
и да е американец на френска земя.
Край
на носталгията. Дори някой ултранационалистически настроен консерватор би се
отказал от родината само след първата хапка.

— Познаваше ли Тонеро? — попита ме Алис между две хапки.

— Момчето, което напусна малко след моето пристигане ли?
— Да. Той беше най-добрият консултант. Много добър.
И страхотен търговец. Съзнаваше достойнствата си и се опита да преговаря за повишение на
заплатата.
— Доколкото си спомням, не му се уреди въпросът.
— Да, но не се отказа. Подготви изложение, в което им доказа, че напускането му ще им
струва по-скъпо от повишението. Бе изчислил разходите по търсенето на негов заместник,
обучението му, времето, през което ще му заплащат, без да е истински оперативен, и т.н.
Всъщност бе несравнимо — излизаше им много по-евтино да вдигнат заплатата на Тонеро,
отколкото да го освободят. И въпреки всичко те направиха точно това. Знаеш ли защо?
— Въпрос на честолюбие? За да не отстъпят от решението си?
— Дори не и това. Обясниха му най-хладнокръвно, че ако започнат да увеличават заплатите,
това веднага ще си проличи в отчета и курсът на акциите ще пострада. Докато основните
разходи за набиране на заместник ще минат по сметка „хонорари“ и „обучение“, а борсата
не е толкова чувствителна в това отношение.
— Това са глупости.
— В клон „Обучение“ не е по-различно. Преди стажът приключваше в 18 часа. Сега в 17
вече няма никого.
— Защо?
— Искаш причината, която съобщават на клиента, или тази, която диктува бизнесът?
— Давай.
— Това е от изключително значение в педагогически план, господин клиент. Изследванията
ни показаха, че леко намаляване на часовете води до повишаване на професионалното
обучение и оптимизира интеграцията на стажанта.
— А в действителност?
— Обучаващият е длъжен в 17,05 да е на телефона и да набира нови клиенти. Нали
разбираш, в 18 часа вече не можеш да откриеш никого.
Отпих глътка вино.
— По отношение на нелоялните практики напълно случайно разбрах, че един от нашите
колеги е издал кандидат пред неговото предприятие, съобщавайки предварително за
напускането му.
— О… не си ли в течение?
— В какъв смисъл?
— Тогава ти отсъстваше. Дюнкер дойде на седмичното търговско събрание и намекна, че
така могат да изпаднат много добри сделки.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко.
— Марк Дюнкер, нашият президент, да подтиква консултантите към… подобни практики?
Но това е недостойно!
— Не ни го каза в прав текст, но ни го подсказа.
Погледнах сивото небе през витрината. Заваля дъжд.
— Знаеш ли, дори и да ни олеква, като си споделяме всичко така, все пак е потискащо. Аз
имам нужда да вярвам в това, което върша. За да стана сутрин, трябва да изпитвам
чувството, че работата ми е необходима, макар и да не е пряко свързана с някоя благородна
кауза. Най-малкото нужно ми е да изпитвам удовлетворение от добре свършената работа. Но
сме принудени да вършим какво ли не с пълна скорост, с единствената цел да обогатяваме
акционери, които дори не се интересуват от предприятието, а това вече губи всякакъв
смисъл. Необходимо ми е моята работа да има някакъв смисъл.
— Ти си идеалист, Алън.
— Вероятно да.
— Красиво е, но си сбъркал времето. Живеем сред циници и трябва самите ние да сме
циници, за да можем да се надяваме на успех.
— Не… не съм съгласен. Или по-скоро отказвам да мисля по този начин. Ако е така, нищо
повече няма да си заслужава. Отказвам да приема идеята, че животът ми се свежда до това
да работя с единствената цел да мога да си платя храната, жилището и някаква почивка.
Това би било лишено от всякакъв смисъл.
— Всичко наред ли е с моята пуйчица? — попита Артюс, поглеждайки чиниите ни, уверен в
успеха на яденето.
— Не ви позволявам подобно фамилиарничене — отговори с престорено обиден вид Алис.
Той се отдалечи през смях.
— Аз — продължих — имам нужда от работа, която да допринася нещо за останалите,
макар и да не променя лицето на света. Искам, когато вечер си легна, да си кажа, че денят ми
е бил полезен, че съм положил моя камък в градежа.
— Крайно време е да го разбереш — не можеш да промениш света.
Оставих вилицата си. Дори пуйката с бяло вино вече не ми се услаждаше.
Видях Артюс отново да целува ръка. Той живееше в свят, създаден от него.
— Напротив, убеден съм, че всеки един от нас може да промени света. Стига да не се
предава, да не се отказва от това, което смята за правилно, нито да позволява да тъпчат
ценностите му. Иначе човек става съучастник на случващото се.
— Добре, съгласна съм, но това са само красиви думи. На практика не служат за нищо. Като
поемаш риска да останеш честен в работата си, това не означава, че ще попречиш на
останалите да се държат зле.
Погледнах Алис. Странно, имах чувството, че дори и да се опитваше да ми докаже колко
напразни са усилията ми, дълбоко в себе си силно желаеше да съм прав. Може би вече бе
загубила всяка надежда, но единственото й желание бе отново да се надява.
Замислих се, докато погледът ми обхождаше разкрасените стени на ресторанта. Накрая се
спря на една от сентенциите, окачени от Артюс. Бе цитат на Ганди:
„Ние трябва да бъдем промяната, която искаме да видим в света.“

11

— Единственото сигурно е, че промяната няма да дойде от другите!

Ив Дюбрьой се отпусна назад в дълбокия фотьойл и вдигна крака на бюрото си. Харесвах
миризмата на кожа и стари книги, която свързвах с това място, където в продължение на цял
един ден бях разкривал тайните си след нашата първа среща. Меката вечерна светлина,
процеждаща се през дърветата в парка, подчертаваше английската атмосфера на стаята.
Верен на навика си, Дюбрьой въртеше леда в чашата с бърбън.
— Убеден съм — продължи той, — че всяка промяна трябва да дойде от теб, а не отвън.
Нито някаква организация, нито някакво правителство, нов шеф, профсъюз или нов
партньор ще променят живота ти. Впрочем виж политиката — какво се е получавало, когато
хората са залагали на някого да промени живота им? Помисли за Митеран през 1981-ва, за
Ширак през 1995, за Обама през 2008… Всеки път са били разочаровани. След това са си
мислили, че са сбъркали човека, че са направили лош избор. Всъщност не в това е
проблемът. Истината е, че никой освен теб самия няма да промени живота ти. Именно затова
човек трябва да се вземе в ръце.
Забележи, мисля, че мисълта на Ганди надхвърля индивидуалните съображения, личните
очаквания за промяна. Мисля, че тя се отнася преди всичко до промените, които всеки би
искал да види в обществото. Вероятно е искал да каже, че е много по-важно самият ти да
олицетворяваш пътя, по който трябва да се тръгне, и да си пример за другите, отколкото
просто да изобличаваш и критикуваш.
— Да, разбирам, мисълта е интересна, но дори и да се превърна в пример на уравновесеност,
това няма да промени с нищо изискванията на моето предприятие, нито моят шеф ще
започне да ме зачита.
— Напротив, в известен смисъл точно така ще стане. Ако страдаш, защото шефът не те
зачита, то не очаквай той да се промени от само себе си. Ти трябва да съумееш да накараш
другите да те зачитат. Виж кое можеш да промениш в себе си, за да станеш по-достоен за
уважение — може би взаимоотношенията ти с другите, начина ти на говорене, на споделяне
на резултатите ти. Може би не трябва да оставяш без отговор неуместните забележки.
Впрочем гадните ръководители, които обичат да тормозят служителите си, не нападат всеки
от тях, не избират жертвите си случайно.
— Все пак нали не твърдите, че жертвата сама е виновна за тормоза!

— Не, нямам предвид това. Не е по нейна вина и дори не можем да кажем, че неволно го
предизвиква. Не. Просто казвам, че тя се държи по такъв начин, че прави тормоза
възможен
. Палачът й усеща, че ако я нападне, наистина ще й въздейства отрицателно, докато при
другите може и да не се получи.

— Ужасно.
— Да.
— И… как даден човек се оказва в тази категория?
— Сложно е, може да съществуват различни причини, но може би най-определящата е
липсата на самоуважение. Ако дълбоко в себе си човек не е достатъчно убеден в собствената
си стойност, той проявява известна слабост, която гаднярите веднага долавят. Достатъчно е
да натиснат там, където боли.
Внезапно изпитах нужда от чист въздух.
— Може ли малко да проветрим?
Стана и широко отвори прозореца. Приятният и свеж въздух, попил влагата на дърветата,
изпълни стаята, донасяйки ни успокоителните ухания на лятната вечер. Долавяше се тихото
цвърчене на птиците, скрити в листака на високите явори, докато величествените клони на
стогодишен кедър спокойно се полюляваха на вятъра.
— Питам се дали… мисля, че… може би ми липсва известно самоуважение. Всъщност не че
не се харесвам, не е това, даже се усещам… съвсем нормален, но наистина лесно се
разстройвам, когато ме упрекват, критикуват…
— И аз така мисля. Следващия път ще ти дам задача, която да ти помогне да развиеш
себеуважението си, увереността в себе си, да се почувстваш по-силен.
Запитах се дали не трябваше да си мълча.
— За да се върнем на думата си, съгласен съм, че може да се предизвика промяна в начина,
по който началникът ни възприема и се отнася с нас, като развиваме самите себе си, но това
няма да промени нещата в предприятието.
— Да речем, че това изисква умения за по-добро общуване, но съм сигурен, че ти би могъл
да убедиш твоите началници, от които през цялото време се оплакваш, да променят
мнението си по дадени въпроси. Трябва да се научиш да им въздействаш, за да постигнеш
известен напредък.
— Едва ли ще се получи.
— Казваш го, защото все още не знаеш как да постъпиш, но нищо не е предопределено.
Освен това, когато дадено положение наистина ни е неприятно, можем просто да сменим
фирмата. Знаеш ли колко хора, които са недоволни от професионалното си положение и се
оплакват от него, въпреки всичко остават на местата си! Човешкото същество се страхува от
промените, от новостите и често предпочита да си понася познатата обстановка, колкото и
да е мъчителна, вместо да я напусне и замени с нова, която не познава.
Ето това е пещерата на Платон! Платон разказва за хора, родени в една много тъмна пещера,
която никога не напускали. Пещерата била техният свят, който, макар и мрачен, им бил
познат и следователно вдъхващ доверие. Те упорито отказвали да излязат навън, защото не
познавали външния свят и си представяли, че е враждебен и опасен. Така и не могли да
разберат, че това непознато пространство всъщност е изпълнено със светлина, красота,
свобода.
Днес мнозина живеят в пещерата на Платон, без дори да си дават сметка за това. Изпитват
ужас от непознатото и отхвърлят всяка промяна, която ги засяга лично. Имат идеи, планове,
мечти, но никога не ги осъществяват, обзети от хиляди неоправдани страхове, с оковани в
белезници крака и ръце, чийто ключ притежават единствено те. Той виси на врата им, но те
никога няма да го използват.

Аз вярвам, че животът е изграден от постоянни промени, от движение. Не би имало

никакъв смисъл да се вкопчваме в
статуквото
. Единствено мъртвите са неподвижни. В наш интерес е не само да приемаме, но и да
предизвикваме промените, за да можем да се развиваме в подходяща за нас посока.

Дюбрьой си наля капка бърбън и добави няколко бучки лед, които радостно иззвънтяха в
чашата. Поех дълбоко въздух. Отвън идваше нежно ухание.
— Като говорим за промяна, има нещо, което наистина желая, но не успявам да постигна,
въпреки че не засяга единствено мен — да спра да пуша. Можете ли да ми помогнете?
— Зависи. Разкажи ми повече. Защо искаш да спреш?
— По същите причини, по които и всички останали. Това е гадост, която бавно те убива.
— Ами тогава какво ти пречи да спреш?
— Най-напред, за да бъда напълно честен, харесва ми. Човек трудно се лишава от нещо,
което харесва. Ще ми липсва, особено в моментите на стрес, когато ми помага да се отпусна.
— Добре, представи си, че съществува друг, много добър, много приятен продукт, който
освен това намалява стреса. Можеш да го ползваш когато си искаш. Представи си това.
— Добре.
— При това положение лесно ли ще спреш да пушиш?
— Ъъ… да.
— Не си много убедителен!
— Не знам.
— Представи си само — имаш вълшебен продукт, който ти доставя удоволствие и те
отпуска, щом имаш нужда от това. Цигарите дават ли ти нещо повече?
— Ъъ… не.
— Какво тогава ти пречи да ги зарежеш?
Напразно се опитвах да си представя чудодеен продукт, който ми доставя удоволствие и ме
отпуска, а и нещо ме натъжаваше при мисълта да зарежа цигарите. Какво? Какво можеше да
е това? Като че ли смътно долавях отговора, без да съм в състояние да го формулирам. Бе
необходимо доста време, преди да изплува и накрая да го приема за очевиден.
— Свободата.
— Свободата?
— Да, свободата. Дори да ми се иска да приключа с тютюна, общественият натиск е толкова
голям, че имам чувството, че това вече не е мой избор и ще загубя свободата си, ако
престана да пуша.
— Ще си загубиш свободата?
— Всички ми натякват за цигарите. Всички ми казват: „Трябва да ги спреш“, така че, ако го
направя, ще имам усещането, че съм се поддал на натиска, че съм подчинил волята си на
другите.
По лицето му пробягна усмивка.
— Добре. Ще ти изпратя нареждания. Трябва да ги следваш дословно. Както обикновено.

Долових течение зад гърба си и се обърнах. Катрин леко бе отворила вратата и се бе

промъкнала в стаята. Седна мълчаливо в един ъгъл, усмихвайки ми се едва забележимо.
Тогава погледът ми попадна на нещо. Сив, доста голям тефтер, оставен на бюрото. На
обложката му успях да разчета моето име, отчетливо написано на ръка с черно мастило и
подчертано с очевидно бърз, но решителен замах. Дюбрьой имаше цял тефтер, посветен на
мен? Изгарях от желание да прочета какво пише в него. Списък на изпитанията, на които ще
ме подложи? Бележки за мен, за срещите ни?
— Добре — продължи Дюбрьой, — да обобщим. Да видим докъде си стигнал. Научи се да
проявяваш несъгласие, да изразяваш мнението си, желанията си и да се налагаш в
отношенията си с другите.
— В общи линии, да.
— Сега, и това е във връзка с току-що казаното, трябва да се научиш да общуваш по-добре с
околните. От съществена важност е. Не живеем сами на земята. Задължително сме в някакви
отношения и дори във взаимодействие с другите, а невинаги се справяме добре. Трябва да
знаеш някои полезни неща, за да бъдеш ценен, уважаван от другите и да имаш добри
отношения с тях.
Нещо в думите му ме подразни.
— Нямам намерение да прилагам специални техники, за да общувам по-добре. Искам да
остана такъв, какъвто съм, а не да казвам или правя определени неща в името на добрите
взаимоотношения.
Погледна ме объркан.
— Защо в такъв случай си се съгласил да учиш езици?
— Моля?
— Да, ти говориш френски и дори английски, нали? Защо се съгласи да научиш тези езици?
— Различно е.
— Така ли? Не ги говориш по рождение. Научил си ги, усвоил си правилата и сега ги
прилагаш, за да изразяваш мислите си. Имаш ли чувството, че не си такъв, какъвто си,
когато ги говориш?
— Не, разбира се.
— Сигурен ли си? За да бъдеш наистина естествен, може би предпочиташ да се изразяваш
чрез звукоподражание или пък да мучиш.
— Но аз съм научил езика, когато съм бил дете. Разликата е огромна.
— Това означава ли, че наученото преди определена възраст е част от нас, а наученото по-
късно е изкуствено и не сме напълно ние, когато го използваме?
— Не знам, но не се чувствам естествен, когато не правя нещата така, както спонтанно ми
идват.
— Искаш ли да ти кажа нещо?
— Какво?
— Това също е съпротива на промяната! Основната разлика между детето и възрастния е, че
детето желае да се развива. Възрастният прави всичко възможно да не се променя.
— Може би.
— Ще ти кажа какво мисля.
Леко се приведе към мен и заговори доверително.
— Когато човек не желае повече да се развива, той бавно започва да умира.
Преглътнах. Катрин се закашля. Отвън някаква птица нададе крясък, който напомняше
продължителен кикот.
— Дадох си сметка за нещо много обезпокоително — продължи той. — При повечето хора
желанието да не променят поведението си се появява на около двайсет, двайсет и пет
годишна възраст. Знаеш ли биологически на какво отговаря тази възраст?
— Не.
— Това е възрастта, на която развитието на мозъка приключва.
— Значи вероятно не е случайно, че на тази възраст губим желание да се развиваме.
Вероятно е съвсем естествено.
— Да, но това не е всичко. Дълго време вярвахме, че от тогава до края на живота ни броят на
нашите неврони намалява необратимо. Но наскоро се доказа, че можем да продължаваме да
създаваме неврони и като възрастни.
— Повдигате ми духа. Бях започнал да се чувствам стар.
— По-точно процесът на регенерация може да настъпи под въздействието на различни
фактори, между които… обучението. Накратко, ако човек реши да продължава да се учи и
развива, остава млад. Тялото и духът са неразривно свързани. Искаш ли доказателство?
— Да.
— Официална статистика на Министерството на здравеопазването: в момента, в който
повечето хора излязат в пенсия, здравето им рязко се влошава. Защо според теб? Докато са
активни, те повече или по-малко са длъжни да се адаптират, поне малко да се развиват, за да
не бъдат считани за стари глупаци. Щом излязат в пенсия, вече не полагат никакви усилия в
тази насока. Застиват в навиците си и започва упадъкът.
— Много весело.

— За да остане човек жив, достатъчно е да остане

в живота
, тоест да е в движение, да се развива. Познавам жена, която започна да свири на пиано
на осемдесет и една години. Невероятно е! Всички знаят, че са необходими години
обучение, преди наистина да се научиш да свириш. Това означава, че на осемдесет и
една години тя счита, че все пак си заслужава да отдели няколко години за овладяване
на музикален инструмент, на който после да може да свири! Обзалагам се, че ще живее
още дълго.

Ако искаш да останеш млад през целия си живот, продължи да се развиваш, да учиш, да
откриваш и не се затваряй в навици, които склерозират духа, нито в затъпяващия уют на
вече познатото.
— Добре, какво искахте да ми кажете във връзка с взаимоотношенията?
Изгледа ме с бегла усмивка на задоволство.
— Ще ти споделя една тайна. Тайна, която ще ти позволи да поддържаш отношения с
всекиго, дори и да има различна от твоята култура. Да влезеш в контакт и веднага да
събудиш желание у тази личност да общува с теб, да се вслушва в думите ти, да зачита
мнението ти, дори да е различно от неговото, и да ти говори искрено.
Какво по-хубаво…
Взе едно картонче от бюрото, писалка, чийто черен лак отразяваше околната светлина, и
започна да пише с широк и плавен почерк, като златното перо шумно поскърцваше върху
хартията. Подаде ми го. Влажното мастило блестеше и леко изпъкваше, като че ли хартията
отказваше да попие тайна, която не й бе предназначена.

Приеми света на твоя ближен и той ще се отвори за теб.

Прочетох го няколко пъти и останах замислен. Несъмнено думите ми допадаха, напомняха

ми някаква магическа формула, чийто смисъл все още ми убягваше.
— Имате ли упътване към това?
Усмихна се.
— Ако бяхме на чисто мисловно ниво, бих формулирал тайната по различен начин. Щях да
ти кажа нещо такова: „Опитай се да разбереш другия, преди да се опитваш да бъдеш
разбран“. Но тук има нещо повече. Не можем да сведем общуването между две същества до
обикновен интелектуален обмен. То се извършва и на други нива, едновременно.
— Други нива?
— Да, например на емоционално ниво: чувствата, които изпитваш в присъствието на другия,
се долавят, често несъзнателно, от твоя събеседник. Ако например не го харесваш, дори и да
съумееш да го скриеш, той ще го почувства по един или друг начин.
— Възможно е.

— Другият долавя и нашето

намерение
.

— Искате да кажете — каквото ни е в главата по време на разговора?

 — Да, и впрочем без винаги да го съзнаваме. Пример: производствените събрания. В
повечето случаи по време на тези събрания, когато някой задава въпрос, той невинаги
има
намерение
да получи отговор.

— Как така?
— Може би намерението му е просто да покаже, че задава интелигентни въпроси. Или да
постави в неудобно положение събеседника си, или да докаже, че се интересува от темата,
или пък да се наложи над останалите.
— Да, това наистина ми напомня нещо!

— И много често именно

намерението
се възприема от събеседника, а не самият въпрос. Когато някой се опитва да ни
притисне, ние го усещаме ясно, нали, макар и в думите му да няма нищо, което
обективно да ни засяга.

— Така е.
— Мисля, че някои неща стават също на… духовно ниво, макар и в тази област да е трудно
да се докаже нещо.
— Добре, конкретно тогава, какво да правя с вашата магическа формула?

— Да приемеш света на другия означава преди всичко да събудиш в себе си желание да
навлезеш в неговия свят. Означава да се интересуваш от него, така че да ти се иска да
провериш какво е да си в неговата кожа. Да ти е приятно да се опитваш да мислиш като
него, да вярваш в каквото той вярва, да постъпваш като него… Когато го постигнеш, ще
си в състояние да усетиш доста точно каквото той усеща и наистина да го разбереш.
Всеки от двамата ще се чувства във фаза с другия, на една и съща дължина на вълната.
Естествено, после можеш да си възвърнеш предишното положение. Но ще си създал
изгодно и за двамата ниво на общуване. Ще видиш тогава, че другият също ще се опита
да
те
разбере. Ще започне да се интересува от
твоя
свят, воден от желанието да поддържа именно такова качество на общуване.

— Малко е странно. Не забравяйте, че по образование съм счетоводител. Това не е случайно,

аз съм твърде рационален човек.
— Добре, ще се опитам да те накарам сам да го почувстваш. Ще направим опит, който
засяга само една от страните, за които ти говорих. Трябва да се подготвя малко — изправи
се той. — Всъщност нужни са ми два стола. Не можем във фотьойлите, трябва да сме по-
изправени.
Излезе от кабинета, последван от Катрин. Чух стъпките им по коридора. Бях раздвоен —
част от мен, привлечена от загадката на човешките взаимоотношения, бе в очакване. Друга,
по-земна част изпитваше известно съмнение.
Внезапно забелязах тефтера. Тефтера… Толкова се изкушавах да го грабна… да надникна в
него… Вече не чувах шума от стъпките им. Сигурно бяха в друга стая. Сега или никога.
Бързо! Изправих се с един скок. Паркетът изскърца под краката ми. Замрях на място.
Тишина. Заобиколих бюрото и протегнах ръка. Гласове, стъпки… Идваха! По дяволите!
Бързо се върнах във фотьойла, но паркетът изскърца толкова силно, че сигурно го бяха чули.
Да остана прав. Бързо, да се престоря, че търся нещо в… библиотеката. Някоя книга.
Влязоха. Направих се на съсредоточен в разглеждане на лавиците.
— Да ги оставим там!
Обърнах се. Поставяха два стола на по-малко от метър един срещу друг.
— Ела, седни тук — посочи ми един от тях.
Седнах. Изчака секунда и седна и той.
— Искам да ми кажеш как се чувстваш, когато седя така пред теб.
— Как се чувствам? Ами нищо особено… Чувствам се добре.
— Сега затвори очи.
Подчиних се, чудейки се какво ли ще ми стори.
— Когато след няколко секунди ги отвориш, искам да се вслушаш в чувствата си и да ми
кажеш какво се е променило в тях. Хайде, отвори очи.
Когато отворих очи, продължаваше да седи на стола, но бе променил позата. Двете му длани
лежаха на коленете, а преди не бе така. Как се чувствам? Малко особено, но не мога да кажа
нищо определено.
— Бих казал, че има нещо странно.
— По-добре или по-зле се чувстваш отпреди?
— Какво точно имате предвид?
— Когато се качваш в асансьор с някого, когото не познаваш добре, обикновено не се
чувстваш така удобно в общуването с него, както ако си говорите на улицата, нали?
— Несъмнено.
— За това става дума. Искам да прецениш как общуваш — лесно или трудно, според позата,
която съм заел.
— Добре, така е по-ясно.
— Питам те отново: ако трябваше да поддържаш разговор с мен, как щеше да се чувстваш,
след като смених позата — по-скоро добре или по-скоро зле?
— По-скоро не толкова добре.
— Хубаво. Затвори пак очи. Така. Сега ги отвори.
Нова поза. Бе опрял брадичка на дланта си и облегнал лакът на бедрото си.
— Чувствам се, как да кажа… наблюдаван. Не е много приятно.
— Добре. Затвори пак очи и… може да погледнеш.
— Така е много по-добре!
Беше се отпуснал на стола с ръце върху бедрата.
— Ще опитаме още варианти.
Последователно зае над десетина различни пози. На два-три пъти се чувствах определено
по-добре.
— Катрин? — обърна се към нея.
— Повече от ясно — каза ми тя. — Казвате, че се чувствате добре всеки път, когато Ив
заеме същата поза като вас. Щом тялото му се разположи по различен от вашия начин, вече
не се чувствате толкова добре.
— Искате да кажете, че всеки път, когато съм се чувствал добре, това е било, защото той е
заемал същата като моята стойка?
Внезапно осъзнах положението на тялото си на стола.
— Да.
— Много смахната история!
— Нали?
— При всички ли е така?
— Да.
— За да сме точни — добави Катрин, — така е при огромното мнозинство хора, но не при
всички. Има изключения.
— Престани все да придиряш, Катрин! Това не променя нищо.
— Но как го обяснявате? — попитах.
— Това е естествено явление, проучено от американски изследователи. Най-напред, мисля,
са доказали, че когато двама души общуват добре, когато има разбирателство между тях, те
несъзнателно се синхронизират и в крайна сметка заемат подобни пози. Впрочем всеки може
да го установи. Да вземем например двойка влюбени в ресторанта. Много често двамата
седят по абсолютно еднакъв начин — било с лакти на масата, с облегната на длан глава, с
гърдите напред или назад, с ръце, поставени на коленете или пък опипващи приборите.
— Много странно!
— После същите учени доказали, че явлението може да се пресъздаде в обратна посока —
ако умишлено се държим в синхрон с поведението на даден човек, това ще допринесе всеки
от двамата да се чувства добре с другия. Така значително се улеснява доброто общуване. Но
за да получим желания ефект, не е достатъчно просто да приложим подобна техника.
Необходимо е и искрено да желаем да приемем света на другия.
— Наистина вълнуващо, но — сигурно пак ще решите, че се съпротивлявам — ако трябва да
изучаваме жестовете на събеседника си и да се нагаждаме към тях, то ние напълно ще
загубим своята естественост!
Ив се засмя.
— Знаеш ли какво ще ти кажа?
— Какво?
— Ти отдавна го правиш съвсем естествено.
— Ни най-малко!
— Напротив, уверявам те.
— Стига! Само преди пет минути не знаех нищо за това!
Усмивката му стана по-широка.
— Как подхождаш, когато общуваш с някое дете на две или три години?
— Не ми се случва постоянно.
— Спомни си за последния път.
— Ами… може би преди петнайсет дни говорих със сина на портиерката. Помолих го да ми
разкаже какво е правил през деня в яслата.

Докато отговарях на Дюбрьой, постепенно осъзнавах изненадващата истина: за да

говоря с малкия Марко, бях клекнал, за да бъда на неговата височина, и бях подбирал
възможно най-простите, най-близките до неговия речник думи. Съвсем
естествено
. Не бях положил никакви усилия. Просто изпитвах искрено желание да го
предразположа да ми разкаже как изглежда една френска ясла.

— И знаеш ли какво е най-невероятното?

— Кажете.
— Когато успеем да създадем и задържим за известно време такова качество на общуване,
моментът е толкова ценен, че всеки несъзнателно прави всичко възможно да го продължи.
Например, ако единият леко промени позата, другият го имитира, без да си дава сметка за
това.
— Искате да кажете, че ако приема стойката на някого достатъчно дълго време и после
променя начина, по който стоя, той ще последва движението ми и също ще промени
стойката си?
— Да.
— Напълно смахнато!
— Но никога не забравяй, че най-важното е да имаш искрено желание да установиш добри
взаимоотношения с другия.
— Тази ваша история е направо изумителна!
Бях въодушевен, възбуден от новото откритие. Имах чувството, че до този момент съм бил
сляп и глух за някои страни от общуването ми с хората. Изненадващо бе да открия, че отвъд
думите стават толкова неща, които дори не осъзнаваме, че телата ни си разменят съобщения.
А Дюбрьой бе споменал и за още нива на общуване…
Опитах да разбера повече, но ми отговори, че за днес съм видял достатъчно, и ме изпратиха
до вратата. Нощта вече се спускаше.
Сбогувах се с Катрин, чиято личност все още не ми беше ясна, както и ролята, която
играеше. Тя говореше малко, обвивайки се във воал от тайнственост, което я правеше
загадъчна.
Вече бях излязъл от замъка и направил няколко крачки по посока на високата ограда,
следейки с крайчеца на окото си Сталин, когато Дюбрьой ме повика.
— Алън!
Извърнах се.
— Ела! Забравих да ти поставя задача.
Е, не, няма да ми се размине…
Върнах се вътре и стъпките ни отново отекнаха по студения мрамор на вестибюла. Влязохме
в непозната за мен стая. Обстановка на стар английски клуб. Целите стени, чак до украсения
с релефни орнаменти таван, бяха покрити с библиотеки. Два полилея, всеки с по дванайсет
лампи, скрити под абажури с цвят на коняк, пръскаха топла и интимна светлина,
подчертаваща хилядите старинни книги. На библиотеките бяха опрени няколко махагонови
стълби. Множество ирански килими покриваха версайския паркет. Тук-там имаше дълбоки
кресла, както и два сдвоени фотьойла, тапицирани с тъмна кожа. В дъното на стаята
величествено бе разположено огромно канапе „Честърфийлд“.
Дюбрьой взе една дебела книга. Катрин стоеше в рамката на вратата и внимателно ни
наблюдаваше.
— Кажи ми едно число между 0 и 1000.
— Число ли? Защо?
— Кажи ми число!
— 328.
— 328… да видим, да видим…
Разтвори книгата и заразгръща страниците, явно търсейки 328.
— Ето. Чудесно! А сега ми кажи друго, да речем… между 0 и 20.
— Какво точно правите?
— Казвай!
— Добре, 12.
Погледнах по-отблизо. Това бе речник и той проследяваше с пръст списъка от думи на
страницата.
— 10, 11, 12, „Марионетка“. Не е зле. Можеше да нямаш такъв късмет, да попаднеш
например на наречие.
— Добре, ще ми кажете ли най-сетне за какво става дума?
— Много просто. Нали ми каза, че в службата имаш двама началници?
— Да, всъщност имам официален началник и неговия бос, който често пряко се намесва в
работата ни.
— Чудесно! Значи ще отидеш да се срещнеш с всеки поотделно. Ще намериш някакъв повод
за разговор, задачата ти е да ги накараш да произнесат веднъж думата „марионетка“.
— Що за безумие?
— Има едно задължително правило: самият ти не трябва да произнасяш думата, нито,
естествено, да посочваш снимка на марионетка или самия предмет.
— Какъв е смисълът на всичко това?
— Успех!
Излязох умишлено бавно от замъка, като останах известно време на стълбището, за да
понаблюдавам звездите. В Париж рядко могат да се видят, тъй като светлините на града
правят небето непроницаемо за очите ни.
Бях леко раздразнен, че не мога да схвана смисъла на възложената ми задача. Преди
несъмнено щях да откажа да следвам нарежданията му, защото изискваха значителни усилия
от моя страна. Впрочем досега винаги се бяха оказвали полезни. Този път не виждах за какво
биха ми послужили. И мразех навика му да не отговаря на въпросите ми, като чисто и
просто ги подминава! Като че ли веднъж получил обещанието ми да действам, вече нямаше
защо да се мори да ме убеждава. Впрочем кога щеше да приключи тази игричка? Несъмнено
изглеждаше искрен в желанието си да ми предаде определени неща, да ми помогне „да
напредна“ в живота, но все пак ставаше ми все по-тежко да се чувствам постоянно
направляван от някого, пък бил той и с добри намерения. Всъщност дали наистина бе с
такива? Трябваше да има някаква основателна причина да се занимава с мен, да спечели
нещо от това. Но какво?

Спомних си пак тефтера. Цял тефтер единствено за мен, сигурно съдържащ отговора на
моите въпроси. Съвсем очебийно ми напомняше, че положението ми не е
нормално
. Не можех да продължавам да си затварям очите за причините един непознат да се
интересува от мен, да ме съветва — какво говоря! — направо да ми диктува
поведението, и всичко това, държейки ме здраво с правилата на споразумение, което ми
изтръгна при ужасни обстоятелства. Целият потреперих.

Наистина жалко, че не бях успял да разгледам тефтера, докато Дюбрьой не бе в стаята.

Колко тъпо! Бях пропуснал възможност, каквато скоро сигурно нямаше да ми се представи.
На всяка цена трябваше някак си да го прегледам. Ами ако се върна през нощта? Сигурно
при тази жега прозорците остават отворени.
Металически звук грубо ме извади от мислите ми. Сталин препускаше към мен, влачейки
тежката верига след себе си. Подскочих настрана точно в момента, когато тя се изпъна сред
гръмогласен лай. С обезумели очи и стичаща се по зъбите пяна Сталин отговаряше на
въпроса ми: не, нямаше да дойда през нощта. Нощта му принадлежеше. Пуснат на свобода,
той бе господарят на парка.
***
Катрин се настани на канапето. Дюбрьой й предложи пура, която тя, както обикновено,
отказа.
— Е, как го усещаш? — попита, вземайки ножчето за пури.
Катрин бавно извърна очи към по-близкия полилей, докато обмисляше отговора си.
— По-скоро добре, но накрая ми се стори малко изнервен. За да съм искрена, аз също не
разбрах смисъла на последната задача, която му възложи.
— Да накара началниците си да кажат случайно избрана дума ли?
— Да.
Драсна дълга клечка кибрит и я приближи до пурата, като равномерно я въртеше,
подръпвайки си лекичко. Първите кръгчета дим се издигнаха, пръскайки толкова
характерния аромат на „Монте Кристо“. Отпусна се в дълбокия фотьойл, като кожата леко
изскърца, докато кръстосваше крака.
— Трудното с Алън е, че не е достатъчно просто да му покажеш какво да направи, за да
общува добре. Не по този начин ще постигне каквото и да било в службата си, защото в
крайна сметка той точно това иска. При всички положения нещо ще го възпре.
— Какво?
— Твърде много е свикнал да търпи. Сега постепенно се учи да се съпротивлява, да се
противопоставя. Добре е, но не е достатъчно. Ни най-малко. Едно е да умееш да се
съпротивляваш, съвсем друго е да умееш да получаваш. Необходимо е предварително
условие, за да успееш.
— Предварително условие?
— Да развиеш в себе си убеждението, че си способен на това.
— Искаш да кажеш, че ако дълбоко в себе си не е убеден, че е способен да получи нещо от
началниците си, няма да получи нищо, дори и старателно да прилага в общуването с тях
най-добрите техники на света?
— Именно!
— Разбирам.
— Това дори е най-важното. Когато човек вътрешно в себе си е убеден, че може да
въздейства върху решенията на другите, накрая винаги успява, макар и по малко заобиколен
път. Справя се. Ако обаче не вярва в това, ще се откаже при първото препятствие, което ще
изтълкува като доказателство, че подходът не го бива.
Лапна пурата.
— Значи го принуди да накара началниците си да кажат някаква дума само за да може да
разбере, че е способен да им повлияе?
— Точно така. Искам да повярва във възможностите си да влияе.
— Интересно…
Катрин внезапно изправи глава, тъй като й хрумна нещо.
— Но ти не си подбрал случайно думата, нали? Ти си избрал „марионетка“, за да може Алън
несъзнателно да възприеме ролята на кукловод, нали?
Вместо отговор Дюбрьой се подсмихна.
— Много добре, Игор.
Дръпна си продължително от пурата.

12

Марк Дюнкер, президент и генерален директор на „Дюнкер Консултинг“, бе висок и едър

мъж. Със своите метър и деветдесет и деветдесет и шест килограма той бе тежката категория
на бюрата за работа във Франция.
Идваше от някакво селце в провинцията, насред Божоле. Дюнкерови бяха потомствени
търговци на говеда и хората не ги обичаха особено, приемайки професията им за
необходимо зло. Семейството имаше повече пари от животновъдите в околността, които
често имаха чувството, че тези пари са направени на техен гръб и че Дюнкерови не бяха
страдали като тях през трудните години, когато цената на говеждото бе рухнала.
Малкият Марк ходеше на училище с местните деца. От една страна, беше горд, че е син на
най-богатия човек в селото, от друга — чувстваше се отхвърлен именно заради това. Но не
изпадна в униние, а напротив, стана агресивен. Предизвикваше на бой всяко дете, което му
направеше и най-малката забележка.
За сметка на това майка му страдаше много повече. Мъжът й се радваше на завидно
положение, а тя поемаше отрицателните му последствия. Социалният й живот се свеждаше
до определено враждебните погледи на жените в селото и натрупването на тежки
недомлъвки. След години на огорчение и озлобление тя се предаде и скъсвайки с
наложената от поколения традиция, семейството се премести в града, далеч от одумките и
злословията. Дюнкерови се настаниха в Лион, принуждавайки господина всеки ден да
изминава километри, за да отиде в селото. Марк изживя изселването като капитулация,
заради която презря баща си.
Задоволството на майка му трая кратко време — съвсем скоро тя си даде сметка, че със
семейството й са смятани за селяни от съседите, които бяха бели якички — чиновници или
дори служители във фирми. Марк, който предпочиташе да бъде отхвърлян поради завист, а
не поради презрение, истински страдаше и постепенно в него се зароди желание за мъст.
Нормално си взе матурата, а после, на двайсет години, и търговска диплома от двугодишен
курс. Почти десет години работи като представител на селскостопански продукти,
показвайки известен талант на търговец, вероятно заложен в гените му. Смени
местоработата си три или четири пъти, възползвайки се от всяка промяна, за да увеличи
значително заплащането си — всеки път разиграваше един и същ сценарий, заблуждавайки
консултанта по наемането за значимостта на поста, който напускаше, приписвайки си
отговорности, каквито невинаги бе имал официално, но каквито понякога сам си бе
възлагал.
Твърде скоро заключи, че консултантите въобще не познават работата си и могат лесно да
бъдат преметнати. Един ден тогавашният му работодател сподели какъв хонорар им е
изплатил за неговото наемане и Марк не можа да повярва на ушите си. Сумата му се стори
астрономическа за работа, която в крайна сметка не му изглеждаше много по-различна от
тази на баща му. Според него по-лесно бе да се убеди някое предприятие в интелектуалните
качества на даден кандидат, отколкото някой фермер във физическите качества на крава,
които самият той може лесно да провери.
След шест месеца Марк заработи за своя сметка. Изкара кратък курс по набиране на работна
ръка, след което нае едностаен офис в центъра на Лион и сложи табела „Марк Дюнкер,
консултации и набиране“. Запомни най-вече, че нюхът му бе много по-важен от която и да
било преподавана техника за подбор на кандидати. Истината е, че впоследствие имаше
твърде малко провали. Водеше се от инстинкта си. Усещаше хората, предприятията,
усещаше кандидатите и кои ще са подходящи за мястото.
Най-трудни бяха първите клиенти. Без истински препоръки трудно можеше да вдъхне
доверие. Когато му го напомняха, ставаше странно агресивен. Много скоро започна да лъже,
измисляйки си престижни клиенти и най-вече споменавайки поименно средни и малки
предприятия, на които отказал договори, защото му се стрували недостойни за неговите
услуги. Тази тактика се оказа печеливша и скоро получи първите си договори, последвани
бързо от други, тъй като успехът води до успех.
Новата професия му пасна като ръкавица. Имаше чувството, че същите надути дребни
буржоа, които преди не общуваха със семейството му, сега зависеха от него за работата си.
Чувстваше, че се страхуват от него и го уважават. Тези хора ядяха от ръката му. Искаше му
се да контролира целия пазар за набиране на работна ръка в града само и само за да увеличи
тяхната зависимост от него.
Но новият му статут не бе достатъчен да възстанови нараненото му его. Нещо в него
постоянно го тласкаше да продължава напред, да развива повече бизнеса си, да се сдобива с
повече власт, да печели повече влияние в своята област. С присъщото си трудолюбие
заработи още по-усилено, за да затвърди положението на предприятието си.
Година по-късно вече имаше трима консултанти. Това силно го радваше, но вместо да го
удовлетвори, го подтикваше да продължава нататък. След шест месеца отвори офис в
Париж, столицата Париж, великолепния Париж, и веднага се премести там. По този случай
фирмата бе преименувана на „Дюнкер Консултинг“. През следващите години отваряше
средно по едно бюро на три месеца в някой провинциален град.
Измерваше успеха си с броя на своите сътрудници, като маниакално се стремеше
непрекъснато да го умножава. Наистина изпитваше огромно удоволствие да „увеличава
стадото“, за да използваме една от селските метафори, които щедро употребяваше,
несъзнателно разкривайки иначе старателно скривания си произход. Сякаш личното му
достойнство бе дълбоко свързано с броя хора, които работеха под неговите заповеди.
Впрочем никога не пропускаше случай да припомни броя на работниците, особено когато се
представяше на непознати.
Мълниеносният успех на дружеството го подтикна да погледне към чужбина и когато
отвори първия си офис в европейска столица, се почувства като истински завоевател.
Две години по-късно, най-сетне — върховно утвърждаване, мъжкарски екстаз, изразен дори
с термина, обозначаващ действието — реши да „вкара“ бизнеса си на борсата.
 13

Тази сутрин пристигнах в офиса с моя „Клоузър“ под мишница, както всеки ден от
последната седмица. Косите погледи на колегите ми, които в началото бяха явни, вече
отстъпваха място на пълно безразличие. Но все пак още не се бях отпуснал напълно и
изпитвах известно, макар и затихващо, смущение. Трябваше да призная, че отношенията ми
с околните с нищо не се бяха променили. Явно бе необходимо още време, за да бъда
наистина „свободен“ според определението на Дюбрьой.

Вкъщи също продължавах да живея, полагайки по-малко усилия отпреди, тоест

приемайки да вдигам
нормално
ниво шум, което все пак предизвикваше почти ежедневни посещения от страна на
госпожа Бланшар. Вече не се опитвах да ги избягвам както преди, но те все още силно
ме дразнеха. Имах чувството, че нищо не може да й попречи да ме тормози. След като
бях проявявал търпимост, сега съвсем ясно показвах раздразнението си, като само
лекичко открехвах вратата, за да разбере, че ме безпокои. Но тогава тя се приближаваше
до отвора, като че ли за да си пробие насила път. Стоеше там със свъсени вежди и
обвинителен поглед, а пискливият й глас призоваваше към ред с морализаторски тон.

Тъкмо бях влязъл и чаках с двама колеги пред асансьора, когато получих есемес. Хвърлих
поглед на екрана: Дюбрьой. Отворих го.

Веднага изпуши една цигара.

Що за нареждане? Да изпуша една цигара?

Вратите на асансьора се отвориха. Колегите ми нахълтаха вътре.
— Не ме чакайте — казах им.
Защо Дюбрьой ме караше да пуша, при положение че целта ми бе да се откажа, а не да
продължа? Излязох на улицата и запалих цигара. Дали пък не страдаше от старческо
оглупяване… Пушех и оглеждах многобройните пешеходци, повечето от които бързаха за
работа, когато забелязах в тълпата неподвижен мъж, напомнящ ми на Влади. Наведох се, за
да го видя по-добре сред хорското множество, но той незабавно се извърна.
— Влади! Влади!
Мъжът изчезна от поглед.
Стана ми неприятно. Почти бях сигурен, че е той. Следеше ли ме? Но защо? Дали пък
Дюбрьой не искаше да е сигурен, че спазвам обещанието си? Би било странно. Какво
толкова му пукаше в крайна сметка? Или пък може би сериозно трябваше да се обезпокоя,
да открия причината за неговия интерес към мен.
Върнах се във фоайето със свит стомах.
В коридора на моя етаж минах пред кабинета на началник-отдела Люк Фостери. Вече бе на
работното си място, което означаваше, че е съкратил сутрешния си джогинг. Нещо много
необичайно — вратата му бе отворена. Обикновено предпочиташе да е затворен, за да може
максимално да се изолира от членовете на екипа си. Общуването му струваше много усилия.
Имаше нужда да се възстанови, избягвайки всякакъв контакт в продължение на часове.
Отворената врата бе удобен повод, който не трябваше да пропускам. Имах задача…
Смелост! Щеше да е изключително трудно да го накарам да произнесе случайната дума,
защото той бе възможно най-неразговорливият човек.
Влязох и го поздравих. Изчака да го приближа на по-малко от метър разстояние, преди да
вдигне очи от папката си, без при това да помръдне глава и на йота. Ръкувахме се, но това не
предизвика у него и зачатък на усмивка. Нито най-малкото раздвижване на устните.
Опитах да започна разговор, припомняйки си прословутата тайна на Дюбрьой. Господи,
колко ми е трудно да приема свят, който не харесвам…
— Тази сутрин акциите са на 128. Покачили са се с 0,2% за една сесия и почти с 1% за
седмицата.
— Да.
Очевидно го бе обхванал ентусиазмът на великите дни. Трябваше да го подхраня, да говоря
възторжено, да покажа жив интерес към темата. Ако почувства, че изпитвам същите
вълнения като него, ще се отвори за мен.
— Странното е, че са се покачили с 14% от началото на годината, а резултатите ни за
полугодието са се повишили с 23%. Не е много логично.
— Не е.
— Очевидно са подценени.
— Да.
— В крайна сметка курсът не е показателен за истинската стойност на предприятието.
— Не.
Нищо не става. Трябва да продължа на всяка цена. Да не позволявам да настъпи мълчание.
— Наистина жалко… Би било добре да следва нашите резултати, защото са добри.
Дори не си направи труда да отговори, но ме изгледа, като че ли не можеше да повярва, че
някой си отваря устата, за да произнася подобни глупости.
Започнах леко да се срамувам. Съвсем малко. В крайна сметка той вече и без това ме
вземаше за редовен читател на „Клоузър“. Едва ли можех да го разочаровам повече. Да
продължаваме нататък.
— Но пък акциите си ги бива. Би трябвало да се покачват.
Смръщи вежди. Продължих с удвоен ентусиазъм.
— Ако бях брокер, щях да заложа всичко на тях.
Прие печален, даже… скръбен вид, скривайки се зад мълчанието си. Добре, да променим
тактиката. Да му зададем въпроси.
— Как си обяснявате несъответствието между нашите резултати и курса на борсата?
Няколко секунди тишина, през които той дори не помръдна. Вероятно събираше сили и
кураж, подготвяйки се да общува със селския идиот.
— Има различни фактори. Най-напред финансовият пазар не се интересува толкова от
миналите резултати, колкото от бъдещите перспективи.
— Но те са добри, Ларше ни го повтаря всеки понеделник сутрин!
— Освен това борсата се влияе и от психологически фактори.
Каза последното с леко презрение.
— Психологически фактори ли?
Пое си дъх. Очевидно въобще не му бе приятно да се прави на учител.
— Страхове, слухове… Съществува и Фишерман.
— Фишерман?
— Икономическият журналист от „Еко“, който не вярва в нашето развитие и го повтаря във
всяка статия. Това несъмнено оказва влияние върху инвеститорите, защото мненията му са
ценени. Впрочем чудя се защо.
— А ако някой друг дърпа конците зад него? Ако Фишерман е просто негова… как се
казваше?
— Не виждам кой би имал интерес от това.
По дяволите, не можеш ли да отговаряш на въпросите?!
— Но Фишерман няма личен интерес акциите ни да бъдат възпирани в устрема си нагоре.
— Откъде бих могъл да знам?
— Ако не е така, значи има хора, които го подтикват да ни сече във вестника си. Значи
Фишерман е просто тяхна…
Направих се, че търся думата, подчертавайки с жестове дупката в паметта си.
— Не съм привърженик на теорията за конспирацията.
— Уф, много е досадно, мразя да ми бягат думите! Как се казва за някой, който е
манипулиран от друг? Казват, че е негова…
— Вижте, Алън, имам работа.
— Да, но отговорете ми само на този въпрос! Ще ми се скапе денят, ако не се сетя.
— Съсредоточете се върху задачите си и всичко ще е наред.
— Но думата е на върха на езика ми.
— Ами изплюйте я, но не в кабинета ми.
Веднъж да направи опит за, шега, и на мен да не ми е до смях. Добре, бързо, трябва да го
предизвикам да ми отговори.
— Кажете ми думата и обещавам на мига да изчезна.
— Палячо.
Погледнах го объркано.
— Не, не е това… Друга дума.
— Започвате да ми досаждате.
— Дайте ми синоним.
— Играчка. Той е тяхна играчка. Става ли?
— Не, не е и това.
— Ами ще трябва да се задоволите с това.
— Дайте ми друг синоним.
— Имам си работа, Алън.
— Моля ви…
— Довиждане, Алън.
Тонът му не търпеше възражение и отново потъна в папката си, без повече да ме погледне.
Излязох леко разочарован. Добре де, направих каквото можах. Всъщност грешката ми бе, че
бях твърде ентусиазиран. За да „приема света му“, не бе достатъчно да зачекна тема, която
го интересува, може би трябваше да възприема и неговия стил на общуване. Сериозен,
рационален, изразяващ се ясно и точно, с малко думи. Нещо повече: това трябваше да ми
доставя удоволствие. Но щях ли да го накарам да говори повече? Не е сигурно. Все пак като
че ли бях близо до успеха.
Току-що бях влязъл в кабинета си и дойде Алис, за да ми разкаже за разговора си с един
клиент. Бяхме заедно от десетина минути, когато в коридора чух стъпките на Фостери.
Подмина вратата ми, след това се върна крачка назад и надникна вътре с все така
невъзмутима физиономия.
— Марионетка!
И продължи пътя си.
Алис ме изгледа, бясна, че шефът ме е обидил по този начин.
Сияех от щастие.

14

С Грегоар Ларше сигурно щеше да е малко по-трудно. Ако Фостери не харесваше

разговорите, лишени от интерес в интелектуален план, то Ларше не понасяше тези, които го
отклоняваха от целите му, тъй като всяка секунда от времето му трябваше да допринася за
успеха му.
Но това все пак ми даваше някакъв шанс. Тъй като бе отличен манипулатор, той приемаше
от време на време празните приказки, стига да усетеше, че това ще допринесе за
допълнителното мотивиране на сътрудниците му. Доволният служител е продуктивен
служител, а това в крайна сметка обслужваше добре интереса му.
Така че сравнително лесно го насочих към разговор за семейството. Оттам стигнахме до
заниманията през свободното време, разходките с децата и марионетките се появиха по
възможно най-естествения начин.
Бе много забавно да се манипулира манипулатор.
През деня получих пет есемеса от Дюбрьой, който всеки път ме караше да изляза на
булеварда и да изпуша една цигара, без да ми обяснява защо.
Денят ми привърши в кабинета на Алис, която за пореден път сподели с мен тревогата си
относно неправилното развитие на дружеството. Тома дойде да ни каже довиждане,
размахвайки пред очите ни последния модел смартфон, с който се бе обзавел. Изведнъж ме
обзе непреодолимо желание да му разваля настроението.
— Днес имах невероятен кандидат — казах аз. — Страхотен тип.
— Така ли?
Всеки път, когато в негово присъствие се кажеше нещо добро за друг, усмивката му леко
застиваше, като че ли това застрашаваше собствената му изключителност.
— Бивш финансов директор. Много интелигентен и най-вече… какъв външен вид! Висока
класа!
Алис ме изгледа, леко изненадана от думите ми.
— Извади химикалката си, за да си запише нещо — продължих. — Великолепна. Познайте
каква беше…
— „Монблан“ ли? — попита той.
Неговата беше такава. Хич не се и надявай!
— Не позна. Още веднъж.
— Хайде, кажи ми — усмивката му стана съвсем изкуствена.
— „Дюпон“. Със златен връх! Представяте ли си? „Дюпон“!
Опулих очи, за да подчертая думите си. Усмивката му се сгърчи. По изражението на Алис
разбрах, че се е досетила за игричката ми.
— Истинска „Дюпон“? — попита с престорено недоверие в гласа.
— Истинска.
— Брей! Какъв пич!
— Така е. Не всеки ден срещаме такива.

— Целият му имидж е на
winner
. Според мен без никакви проблеми ще си намери супер работа.

Питах се докъде можехме да стигнем, преди Тома да се усети.

— Сигурен съм, че момичетата са луди по него.
— То е ясно.
Да, тук вече малко прекалихме. Но Тома продължаваше да има сразен вид. До такава степен
бе убеден, че отдаваме на личността му стойността на размахваните от него вещи, че не
можеше да схване глупостта на нашите твърдения. Те отговаряха на неговата представа за
нещата.
Накрая ни пожела приятна вечер и си тръгна. Изчакахме да се отдалечи и избухнахме в
смях.
Наближаваше 20 часа и аз също побързах да изляза от офиса. Вече на тротоара, не се
въздържах и се огледах. Като че ли никой не ме дебнеше. Спуснах се в метрото, но само
след трийсет секунди ми се наложи да изляза от него. Дюбрьой искаше да изпуша една
цигара. Сякаш съвсем точно бе изчислил времето… Отново се огледах. Тук, в този бизнес
квартал, в късния час минувачите бяха по-редки. Не забелязах нищо необикновено.
След три минути отново слязох в метрото. Реших да опитам жестовата синхронизация, която
до този момент не бях пробвал. Бях предпочел да подходя към света на другия,
възприемайки неговия начин на мислене, неговите грижи и ценности.
В станцията навлезе влакче с остро скърцане на колелата, напомнящо дращене на тебешир
по черна дъска.
Задрямал на пейката клошар измърмори нещо неразбираемо и около него се разнесе силна
воня на алкохол. Вагоните се изнизаха пред мен, после спряха доста рязко, раздрусвайки
редките пътници, които дори не се намръщиха, свикнали на подобно отношение. Качих се.
Дюбрьой твърдеше, че могат да се изградят отношения с хора със съвсем различни от моите
култура и поведение. Огледах няколкото седнали пътници и забелязах едър чернокож мъж в
долнище на анцуг и черно кожено яке. Якето бе разкопчано над някаква мрежеста фланелка,
през която прозираха мощни гръдни мускули. Седнах срещу него и се опитах да заема
същата отпусната поза. Потърсих погледа му, но той се бе зареял някъде в празното
пространство. Опитах се да усетя каквото той усещаше, за да навляза по-добре в света му.
Не беше лесно. Вярно е, че костюмът не ми помагаше. Разхлабих възела на вратовръзката,
после се постарах да си представя, че съм облечен като него, със същата дебела златна
верига около врата. Усещането бе странно. След малко той промени позата си и аз веднага
го последвах. Трябваше да запазя връзката.
Не го изпусках от поглед. След няколко секунди той кръстоса ръце. Аз също. Питах се колко
ли време бе необходимо, за да се създаде истинска връзка и другият да започне на свой ред
несъзнателно да следва движенията ми. Много ми се искаше да пробвам. Протегна крака.
Изчаках малко и направих същото. Нямах навика да се изпъвам така в метрото, но в крайна
сметка бе доста забавно. Впрочем никога не се бях опитвал и да се поставя в положението на
някой толкова различен от мен, да се държа като него и да почувствам какво изпитва.
Отпусна ръце на бедрата си. Сторих същото. Гледаше право пред себе си, но макар и да бях
точно срещу него, нямах чувството, че ме вижда. Лицето му оставаше напълно безизразно.
Опитах се и аз да приема подобно изражение. Постояхме така известно време, напълно във
фаза един с друг. Погледът му оставаше непроницаем, но имах чувството, че вече нещо ни
сближава. Със сигурност усещаше, че сме на една и съща дължина на вълната. Прибра
крака, изправи гръб на седалката и аз веднага заех същата поза. Тогава се приведе към мен,
гледайки ме този път право в очите, очевидно опитвайки се да влезе в контакт. Веднага
усетих, че ще каже нещо. Бях спечелил, бях успял да изградя връзка, да накарам непознат
човек да се отвори пред мен, без дори да се налага да му говоря. Силата на жеста, влиянието
му над несъзнаваното. Превъзходството на тялото над словото. Бе необикновено,
невероятно. Човекът взе думата и със силен африкански акцент мрачно изрече:
— Още дълго ли шъ съ бъзикаш с мен?

15

Тази сутрин пристигнах на седмичното събрание напълно безгрижен, без въобще да

предполагам, че ще изживея един от най-лошите моменти в съществуването си, който щеше
да предизвика… най-благоприятната възможна промяна. Такъв е животът; рядко на мига си
даваме сметка, че трудните моменти имат скрито въздействие и скрит смисъл — да ни
помогнат да израснем. Ангелите се преобличат като вещици и ни правят великолепни
подаръци, старателно обвити в грозни опаковки.
Независимо дали става въпрос за провал, болест или за обикновена беда, невинаги горим от
желание да приемем „подаръка“, нито се сещаме да го разопаковаме, за да открием скритото
му послание — трябва ли да се учим на воля, на смелост? Или, напротив, на небрежно
отношение към онова, което в крайна сметка не е от особено значение? Изисква ли от мен
животът да се вслушвам малко повече в дълбоките си желания и стремежи, да се реша да
изразя способностите, с които ме е дарил, да престана да приемам онова, което противоречи
на моите ценности? Какво трябва да науча в положението, в което съм изпаднал?
Когато изпитанието ни връхлети, често реагираме с гняв или отчаяние, с пълно право
отхвърляйки онова, което ни се струва несправедливо. Но гневът ни прави глухи, а
отчаянието — слепи. И ние пропускаме предложената ни възможност да израснем. Тогава
тежките удари и провалите се умножават. И не съдбата се ожесточава срещу нас, а животът
се опитва отново да ни предаде съобщението.
Залата бе пълна. До Алис имаше свободно място, което сигурно бе запазила за мен. Бяхме
доста повече от обикновено. Веднъж месечно се събираше целият клон „Набиране на
кадри“, а не само нашият отдел. Захвърлих небрежно моя „Клоузър“ пред себе си и
спокойно седнах. Приятно бе да си последният пристигнал — чувстваш се очакван.
— Виж Тома — прошепна ми Алис.
Потърсих го сред присъстващите и накрая го видях.
— Какво има?
— Виж по-добре.
Наведох се да го огледам по-добре, но не забелязах нищо по-различно от обичайния му
горделив и отсъстващ вид. Чак тогава я забелязах. И не можах да повярвам на очите си. Бе я
поставил пред себе си, небрежно извърната на една страна, но се виждаше единствено тя —
чисто новичка химикалка „Дюпон“. До мен Алис криеше зад шепа носа и устата си, за да не
избухне в смях.
— Добър ден на всички!
Почти подскочих от силния глас. Марк Дюнкер, нашият генерален директор, се бе
самопоканил на седмичното събрание. Дори не го бях забелязал, когато влизах.
В залата се възцари тишина.
— Няма да нарушавам дълго дневния ви ред, но искам да ви уведомя за нов тест за
оценяване, който открих по време на командировка в Австрия, където отворихме нашия
осемнайсети клон. Знам, че вече разполагате с поне дузина инструменти, но този е малко по-
различен и държах да ви го представя лично.
Обзе ни любопитство. Какво ли бе изнамерил сега?
— Всички знаем — продължи той, — че е много по-трудно да преценим характера на
кандидата, отколкото неговите способности. Всички вие идвате от професиите, за които
набирате кандидати, и следователно знаете какви въпроси да зададете, за да разберете дали
той разполага с необходимите умения. За сметка на това невинаги е лесно да направим
разлика между истинските му качества и тези, които изтъква. Дори не споменавам
недостатъците, за които 90% от кандидатите твърдят, че са перфекционизмът и склонността
към извънреден труд, нали така? Между въображаемите качества и престорените
недостатъци трудно можем да си изградим ясна представа за истинските трудови навици.
Въпросният тест ни позволява да оценим основна характерна черта за множество отговорни
постове и особено за управленските. Споменах увереността в себе си. Тя много трудно може
да се прецени при набиране. Срещал съм хора, които са минали през толкова много
интервюта за работа, че дават вид на абсолютно сигурни в себе си, но ако ги поставите в
работна среда, губят и ума, и дума пред първия служител, който реши да се позаяде малко с
тях. По време на интервюто се правят на хитреци, а пред колегите се свиват.
— Това, което казваш, е така, но в повечето случаи този, на когото му липсва увереност в
живота, го проявява и пред интервюиращия.
Сред присъстващите се разнесе ропот. Бе се изказал един млад консултант, току-що
пристигнал във фирмата от конкурентно предприятие, където бе прието да се говори на „ти“.
Естествено, ние, консултантите, помежду си говорехме на „ти“, но нашият шеф никога не се
бе поддал на тази мода. Модата наистина бе доста лицемерна, но Марк Дюнкер всъщност
имаше други съображения — той държеше на знаците на уважение от страна на своите
сътрудници.
— Господине, не сме пасли заедно кравите — изрече той любимата си реплика.
Приведох се към Алис.
— Знае за какво говори.
Тя прихна и Фостери ни отправи смразяващ поглед.
Дюнкер продължи, без да отговори на забележката на консултанта:
— Предлаганият тест е труден за осъществяване, защото изисква присъствието на поне
трима души. Но не е задължително те да са консултанти. На практика може да извикате
когото и да е — каза, подхилквайки се.
Любопитството ни бе разпалено до крайност. Питахме се за какво ли става дума. Той
продължи:
— Тестът се основава на принципа, според който истинската увереност в себе си не зависи
от погледа на останалите. Тя е здраво вкоренена, личностна характеристика. Отговаря на
своеобразна непоклатима вяра на човека в собствената му стойност, в способностите му, и
поради това не може да бъде нарушена от външна критика. Докато необоснованата или
престорена увереност в себе си не издържа на враждебната среда и личността губи
съществена част от възможностите си. Но достатъчно съм говорил. Един нагледен пример
ще свърши по-добра работа от дългите обяснения! Трябва ми доброволец.
Огледа групата с неопределима усмивка на устните. Всички погледи разсеяно се насочиха
към пода.
— Най-добрият вариант би бил някой от отдела за набиране на счетоводители, защото ми
трябва добър математик!
Половината присъстващи се отпуснаха, докато другата половина се свиха още повече.
Менгемето се затягаше около нас. Дюнкер нарочно се бавеше и долавях, че чакането, което
ни налагаше, му доставя някакво особено садистично удоволствие.
— Кой ще излезе?
Очевидно никой нямаше да се яви доброволно, без да знае какво точно му се готви.
— Добре, принуждавате ме сам да посоча доброволеца.
Мисля, че нацистите са постъпвали по същия начин, прехвърляйки върху другите
отговорността за това, което възнамеряват да сторят.
— Да видим, да видим…
Придадох си възможно най-незаинтересован вид, плъзгайки поглед по корицата на моя
„Клоузър“. Настина ли гърдите на Анджелина Джоли се бяха развалили от кърменето?
Вълнуваща тема… Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Атмосферата ставаше непоносима.
Усетих тежкият поглед на Дюнкер да се насочва към мен.
— Господин Грийнмор.
На мен се падна. Сърцето ми прескочи един удар. Трябваше да се стегна. Да не се огъвам.
Така или иначе, налагаше се да се подложа пред всички на тъпия му тест. Ами ако това беше
отмъщение? Ларше несъмнено му бе разказал за разправията на последното търговско
събрание. Може би искаше да ме възпре, да пресече желанието ми да продължавам, да ме
вкара в пътя? Трябваше да запазя спокойствие. Да не се предавам. Да не му доставям това
удоволствие.
— Елате, Алън.

Виж ти, обръща се към мен на малко име. Сигурно за да ме залъже. Да притъпи
вниманието ми. Трябва да удвоя бдителността си. Изправих се и тръгнах към него.
Всички очи бяха вперени в мен. Осезаемият само преди няколко секунди страх бе
отстъпил място на любопитството. В крайна сметка това си беше представление. Като
на Колизея може би. Погледнах Дюнкер.
Ave Caesar, morituri te salutant…
Не, не притежавам дух на гладиатор.
Посочи ми стол, поставен на два метра от него, срещу групата. Седнах, опитвайки се да бъда
едновременно безразличен и самоуверен. Не беше толкова лесно.
— Ето какво ще направим — обърна се към останалите. — Най-напред трябва да обясним на
кандидата, че всичко е игра и нищо от това, което ще кажем, не отговаря на
действителността. Правим го заради нуждите на теста. Важно е да го предупредите, за да
нямате после неприятности. И без това пресата достатъчно се заяжда с нас.
Какво ми готви? Чувствах, че ще е доста забавно. На всяка цена трябваше да устискам.
— Ролята ми — продължи той — ще е да давам на господин Грийнмор простички задачи за
смятане наум.
Смятане наум ли? Става, очаквах нещо по-лошо. Ще се справя.
— През това време вие ще му говорите… по-скоро… не особено ласкави неща, критики…
упреци… с две думи целта ви е да подкопаете самочувствието му, като му казвате всички
неприятни неща, които ви хрумнат. Знам, че някои от вас познават слабо, даже никак Алън
Грийнмор. Това е без значение. Пак ви повтарям, не се опитвайте да му казвате истината,
само гадни критики, за да го обезсърчите.
Що за безумие? Нима щях да се оставя да бъда публично линчуван?
— Не виждам смисъл от този тест — възразих аз.
— Очевиден е: истински увереният в себе си кандидат по никакъв начин няма да бъде
смутен от неоправданите упреци.
Разбрах, че Дюнкер бе съзрял в мен идеалния субект за демонстрация. Мръсникът явно
усещаше, че твърде лесно мога да бъда изкаран от равновесие. Бе почти сигурен в
блестящия успех на нагледния си урок, знаеше, че ще смае публиката и ще заслужи
овациите й… на мой гръб. Не трябваше да участвам в това. В никакъв случай. Нищо нямаше
да спечеля, но щях да загубя много. Бързо, да намеря някакво извинение, каквото и да е, но
да откажа!
— Господин Дюнкер, тестът ми изглежда трудно приложим при набиране. Не е особено…
етичен.
— Няма никакъв проблем, при положение че всичко е ясно заявено още от началото.
Впрочем кандидатът ще е свободен да приеме или не.
— Именно, никой няма да се съгласи.
— Господин Грийнмор, вие сте консултант, нали?
Ненавиждам хора, които ви задават въпроси, чиито отговори знаят, само и само да ви
накарат да потвърдите думите им.
Задоволих се да го гледам право в очите.
— Следователно знаете, че кандидатите са готови на много неща, за да получат висок пост.
Така няма да го надвия. На всичко ще има готов отговор. Бързо. Трябва да измисля нещо
друго. Веднага… или… да кажа истината.
— Нямам желание да участвам в това упражнение — станах от стола аз.
Из залата се разнесе шепот. Бях горд, че проявих смелостта да откажа. Сигурно преди
няколко седмици нямаше да мога да го направя.
Вече бях направил три крачки към мястото си, когато ме попита:
— Знаете ли определението за тежко провинение във френското право, господин Грийнмор?
Застинах на мястото си, с гръб към него. Не отговорих. В залата се възцари пълна, тежка
тишина. Преглътнах.
— Като тежко провинение — продължи с противния си глас — се определя намерението на
служителя да навреди на своя работодател. Отказ да участвате в теста ще ми навреди,
защото ще провали демонстрацията пред събралите се специално за случая служители от
клона. Нямате такова намерение, нали, господин Грийнмор?
Стоях безмълвен, все така с гръб към него. Кръвта биеше в слепоочията ми.
Картинката бе ясна. Чудесно знаех последствията от тежкото провинение: никакво
обезщетение при уволнение, никакво предизвестие, никакви платени отпуски… Трябваше да
си тръгна незабавно, без нищо.
— Нали, господин Грийнмор?
Имах чувството, че тялото ми е като двутонен бетонен блок, здраво закрепен за пода.
Главата ми се беше изпразнила.
— Трябва да решите, Грийнмор.
Имах ли въобще избор? Беше… доста ужасно. Не трябваше веднага да отказвам. Сега
нямаше да съм в това унизително положение. Единственото решение бе да направя тъпия
тест. Трябваше да се стегна. Да преглътна гордостта си. Хайде… Хайде… Направих
свръхчовешко усилие и… се обърнах. Всички погледи бяха втренчени в мен. Върнах се при
стола, без да поглеждам Дюнкер, седнах безмълвен, забил очи в една точка на пода. Целият
пламтях. Ушите ми пищяха. Трябваше да се стегна. Бързо. Да забравя срама. Да си върна
енергията. Да я насоча. Да дишам. Да, точно така. Да дишам. Да се успокоя.
Умишлено се забави, после започна да изрежда задачите за смятане.
— 9 по 12?
Да не бързам с отговора. Не съм му ученик.
— 108.
— 14 плюс 17?
— 31.
— 23 минус 8?
Опитвах се да забавя още отговорите. Трябваше да се съсредоточа, да си възвърна силите.
Щях да имам нужда от тях. Дзен.
— 15.
Подкани с жестове множеството да започва с критиките. Продължавах да избягвам
погледите им. Чувах покашляния, притеснен шепот и… нито една дума. Изправи се със скок
пред тях.
— Сега сте вие! Трябва да кажете всичко… отрицателно за господин Грийнмор, което ви
мине през главата.
Отново бях станал „господин“.
— Бъдете спокойни — обърна се към групата, — напомням ви, че не е необходимо да
казвате истини. Впрочем всички знаем, че Алън притежава преди всичко качества. Това е
просто игра, за нуждите на теста. Отпуснете се!
Хайде, сега станах Алън. Едва ли не близък приятел.
И имам само качества. Какъв манипулатор! Какъв жалък мръсник!
— Неприятен си!
Излетя първата критика.
— 8 по 9? — побърза да попита Дюнкер.
— 72.
— 47 по 2?
— 94.
— Още, още — обърна се към публиката, придружавайки думите си с широки жестове.
Подканяше колегите ми като някакъв генерал, който насърчава войниците да излязат от
окопите и да се бият под вражеския огън.
— Не можеш да смяташ!
Втора критика.
— 38 делено на 2?
Бавно си поех въздух, за да разчупя темпото, което се опитваше да ми наложи.
— 19.
— Давайте! Давайте!
Имах чувството, че подвиква на хора, които бутат закъсала кола, за да може двигателят да
запали.
— Не си любезен!
До този момент критиките ме оставяха безразличен. Звучаха съвсем изкуствено, колегите ми
бяха по-притеснени от мен самия…
— 13 по 4?
— 52.
— Некадърник!
— 37 плюс 28?
— Бавен си!
— 65.
— По-бързо! Отпуснете се! — извика към присъстващите.
— Опашкар!
— 19 по 3?
— Много си пипкав!
— Много си бавен!
— 57.
— Не можеш да смяташ!
Дюнкер вече се усмихваше доволно.
— 64 минус 18?
— Слаба работа!
— Не можеш да броиш!
— Не те бива!
Нападките заваляха отвсякъде.
Трябваше да се съсредоточа върху въпросите на Дюнкер. Да забравя останалите. Да не ги
слушам.
— 46.
— Посредствен!
— Мекушав си!
— Смяташ като охлюв!
— Много се туткаш!
Машината започваше да работи на пълни обороти. Всички ми подвикваха едновременно.
Дюнкер бе спечелил.
— 23 плюс 18?
— Няма да успееш!
Да не ги слушам. Да си представям цифрите. Само цифрите. 23, 18.
— Неудачник!
— Прекалено си бавен!
Гадничък кикот из залата…
— Мърда!
— Бездарник!
— Двойка по математика!
— Нямаш никакъв шанс, изгоря!
— Свършен си!
Превръщаха се във възбудени зверове, поддаваха се на играта.
— 23 плюс 18? — повтори Дюнкер с широка усмивка.
— 42, не…
Усмивката още се разшири.
— Сбърка!
— Не можеш да смяташ!
— 41.
— 12 плюс 14?
— Няма да успееш!
— Пълна нула!
— Жалък си!
12 плюс 14. 12, 14.
— 24.26!
— Нищожество!
— 8 по 9?
— Гола вода си!
— 62. Не… 8 по 9, 72.
— Не знаеш таблицата, за нищо не ставаш!
Започвах да губя почва. Напълно. Да се съсредоточа.
Да не чувствам нищо.
— 4 по 7?
— Нищожество!
— Няма да успееш!
— Не знаеш!
— Скапаняк!
— 4 по 7? — повтори Дюнкер.
— За нищо не те бива!
— Двайсет… и четири.
— Сбърка!
— Слабак!
— Пълен глупак!
— Позор!
— 3 по 2?
— Ха-ха-ха! Не може да смята!
— Пълна нула!
— Тъпанар!
— Смотаняк!
— 3 по 2!
Ужасни, настойчиви смехове. Някои се държаха за коремите. Не знаех на кой свят съм.
— 2 плюс 2?
— Не може да умножава по две!
— Нещастник! Нещастник! Нещастник!
— Оставач!
— Бавноразвиващ се!
— 2 плюс 2? — повтаряше Дюнкер в еуфория.
— Ъъ…
— 2 плюс 2? — ликуваше Дюнкер.
— Пълен идиот!
Дюнкер внезапно млъкна, изправи се и накара всички да млъкнат.
— Добре, достатъчно. Достатъчно!
— Олигофрен!
— Спрете, достатъчно, достатъчно!
Бях поразен, смазан. Чувствах се много, много зле. Дюнкер най-после го забеляза и на мига
стана съвсем сериозен. Нещата се бяха изплъзнали от контрол, чувстваше се отговорен и
сигурно знаеше какво рискува.
— Стига толкова. Стигнахте малко надалеч. По принцип не е необходимо. Но тук сме
изправени пред силен човек. Можехме да си го позволим… нали? Добре, предлагам ви да
поздравим Алън за смелостта. Изпитанието не бе леко!
Групата рязко излезе от транса, внезапно придоби объркан, притеснен вид и вяло
заръкопляска. Погледнах към Алис — очите й бяха пълни със сълзи.
— Браво, приятелю! Добре се справи — каза Дюнкер, потупвайки ме по гърба, докато
излизах от залата.

16

Избягах от работа — през този ден нямаше да се върна в офиса, но едва ли някой би посмял
да ме упрекне. Излязох на улицата и тръгнах бързо по левия тротоар без определена посока.
Трябваше да се освободя от стреса.
Тестът ме бе напълно извадил от релси. Изпитвах яростен гняв срещу Дюнкер. Как щях да
погледна колегите си в очите, когато ги срещна? Мръсникът ме бе унижил публично. Ще ми
плати за това. Скъпо ще ми плати. Щях да намеря начин да го накарам да съжалява, че си
играе така с хората.
Тестът бе показал, че ми липсва самочувствие, но този факт парадоксално ме поставяше в
силна позиция — нещата бяха излезли от контрол пред всички и Дюнкер носеше цялата
отговорност. Сигурно бях в състояние да му създам някои правни проблеми и той го знаеше.
Ставах почти недосегаем.
Получих есемес от Дюбрьой и запалих цигарата. Той можеше да ми помогне да си отмъстя,
това бе сигурно. Само да престанеше да ми заповядва постоянно да пуша! Да пушиш е
приятно, когато ти решаваш, а не когато ти нареждат.
Вървях по улиците на Париж, обмисляйки отмъщението си под мрачното небе, по което
препускаха големи черни облаци. Топлият наелектризиран въздух миришеше на буря.
Вървях бързо и по челото ми бе избила пот. Дали от усилието, или от гняв? Несъмнено
можех да подам оплакване и да получа някакво обезщетение, но после какво? Как щях да
продължа да работя при подобни обстоятелства? Атмосферата щеше да стане непоносима.
Сигурно колегите нямаше да смеят повече да се показват с мен. Дали щях да издържа дълго
време така? Не си заслужаваше труда.
Малко по малко ядът ми отстъпи място на огорчението, а после и на унинието. Цялата ми
енергичност ме напусна. Не се бях чувствал толкова потиснат от деня, в който ме напусна
Одри. Одри. Една проблеснала в живота ми звезда, дошла да ми покаже радостта, преди да
изчезне в нощта. Поне да ми беше обяснила решението си, да ме бе упреквала,
критикувала… Щях да мога да го приема и да се укорявам, или да реша, че е несправедлива,
и по-лесно да се откажа от нея. А така нейното внезапно и необяснимо тръгване ми попречи
да отгърна страницата, да изживея края на връзката ни. Одри ужасно ми липсваше. Когато
мислите ми се насочеха към нея, отсъствието й връхлиташе сърцето ми и го измъчваше
жестоко. Споменът за усмивката й ме потапяше в мъка. Част от мен бе изчезнала заедно с
нея. Тялото й липсваше на моето тяло, а душата ми се чувстваше осиротяла.
Заваля фин меланхоличен дъждец. Сега вече вървях по-бавно. Не ми се прибираше у дома.
Обърнах гръб на Лувъра, напуснах улица „Риволи“ и влязох в парка „Тюйлери“, изоставен
от минувачите, прогонени от краткотрайния дъжд. Тръгнах под дърветата, по отъпканата
пръст, покрита на места от преждевременно паднали листа. През дърветата капка по капка,
като че неохотно, се процеждаше падащата от небето вода, попила предварително нежното
им ухание. Накрая седнах на един самотен дънер. Понякога животът е наистина
несправедлив. Вероятно липсата на увереност в самия мен можеше да се обясни с детството
ми. Не бях отговорен за това и го приемах. Но като че ли то не беше достатъчно, ами
привличах и разни извратеняци, на които бях любима жертва и които ме наказваха
повторно. Животът не щади страдащите. Налага им двойно страдание.
Останах дълго време така, слят с природата, а мислите ми постепенно се разтваряха в
атмосферата на парка.
Накрая се изправих и инстинктивно поех към квартала на Дюбрьой. Единствено той бе в
състояние да повдигне духа ми.
Дъждът се стичаше по бузите и по врата ми. Имах чувството, че измива от мен преживяното,
отнасяйки срама.
Стигнах оградата на имението към края на деня. Прозорците бяха затворени, мястото
изглеждаше застинало, безжизнено. Веднага разбрах, че Дюбрьой не е тук. Обикновено
излъчваше такава енергия, че можех да доловя присъствието му, без дори да го виждам, все
едно че аурата му преминаваше през стените.
Позвъних на видеофона.
Прислужникът ме осведоми, че господинът е излязъл. Не знаел кога ще се върне.
— А Катрин?
— В негово отсъствие тя никога не е тук, господине.
Помотах се още малко из квартала, търсейки си повод да не се прибера у дома, и накрая
хапнах в едно от малкото бистра в района. Страдах, че не мога да се видя с Дюбрьой. Една
мисъл ме прониза: ами ако и той бе някакъв перверзник, привлечен от слабостта ми? В
крайна сметка бях го срещнал при повече от особени обстоятелства, когато моята ранимост
бе напълно изложена на показ. Всичко това отново ме накара да се замисля за мотивите
му — защо се интересуваше от мен, защо ми помагаше? Искаше ми се да науча повече, но
как? Нямах никаква възможност да провеждам разследване.
Един образ изплува в съзнанието ми — тефтерът. В тефтера несъмнено се съдържаха част от
отговорите. Но как да стигна до него, без проклетото му куче да ме разкъса? Сигурно имаше
някакъв начин… Платих сметката, купих си брой на „Ле-з-Еко“, който се продаваше на бара,
и се върнах към замъка, като този път останах на отсрещния тротоар. Седнах на една пейка
от другата страна на булеварда и отворих вестника. От оградата ме деляха четири редици
дървета. Благоразумно се надявах да мога да наблюдавам, без да бъда забелязан. Бе ми
хрумнало нещо, което исках да проверя. Прегледах „Ле-з-Еко“ и се потопих в новините за
големи и средни предприятия, които всички до едно имаха една и съща цел: да покачат
стойността си на борсата. Понякога поглеждах към замъка. Нищо. Времето течеше бавно,
изключително бавно. Към 21,30 на партера светна, в съседните стаи също. Не виждах
прозореца на кабинета на Дюбрьой, защото той гледаше към парка, от другата страна.
Взирах се внимателно, но не забелязвах никого. Отново се зачетох, като от време на време
поглеждах към прозорците. Щеше да е светло още около половин час. След това нямаше да
е много правдоподобно да стоя с разтворен вестник. Трябваше да измисля нещо друго.
Попаднах на статия от журналиста Фишерман, който за пореден път изразяваше съмнение
относно стратегията на „Дюнкер Консултинг“. „На управата й липсва ясна визия“, твърдеше
той. Тъжно бе, че съм стигнал дотам, но изпитвах задоволство да чета лоши думи за моето
предприятие.
Чакането се проточи. Ставаше все по-тъмно. Колите се разредиха. Липите пръскаха силното
си ухание в изпълнения с влага след следобедния дъжд въздух. Накрая полегнах на пейката,
като сгънах вестника вместо възглавница. Не изпусках замъка от очи. Мястото тънеше в
странно спокойствие, едва нарушавано от време на време от далечния шум на форсиран
мотор.
Точно в 22 часа долових лек шум, който веднага разпознах — прещрака автоматичната
брава на малката врата в оградата. Внимателно се вгледах, но не видях никого. Бях сигурен,
че съм чул характерния звук.
Внезапно входната врата на къщата се отвори. Замръзнах на място. Исках да стана, за да
видя по-добре, но се боях да не привлека вниманието към себе си. По-добре да си стоя в това
положение. Няколко секунди не виждах нищо, после четирима души се появиха на
външното стълбище. Затвориха вратата след себе си и прекосиха градината. Излязоха през
малката врата, която се отключваше автоматично отвътре. Бяха прислужниците. Размениха
няколко думи и се разделиха. Единият прекоси булеварда в моята посока. Пулсът ми се
ускори. Дали ме е забелязал? Малко вероятно… Реших да остана неподвижен. Ако ме
приближеше, щях да затворя очи и да се правя на заспал. Все пак бях минал по-рано вечерта,
бяха ме предупредили за отсъствието на Дюбрьой, така че не беше толкова абсурдно, че съм
седнал да го чакам на пейката и съм заспал. А ако междувременно се е прибрал, може да съм
го изтървал, докато вечерях. Притворих клепачи, без да изпускам от очи прислужника. Щом
стигна тротоара, той сви наляво и спря под навеса на автобусната спирка. Успокоих се.
Възобнових търпеливото наблюдение над замъка, отново потънал в пълно спокойствие.
След седем минути пристигна автобусът. Уверих се, че прислужникът се качва в него. Бе
22,13. Започвах да се схващам. Дълго време не се случи нищо повече. Неудобното ми
положение ставаше нетърпимо. Накрая се изправих и точно в този момент силна светлина
обля градината пред замъка, като някакъв прожектор в тъмна зала. Бързо легнах на пейката,
отново заемайки болезнената поза. Вратата се отвори почти на мига и на прага се появи
Дюбрьой. Сталин веднага се обади, надавайки радостни джафкания. Господарят му тръгна
към него. Дочух няколко възгласа и видях кучето, размахващо опашка. Дюбрьой се наведе
над него и след миг Сталин подскачаше наоколо. Бе свободен. Точно в 22,30.
Кучето се изправи на задните си крака и Дюбрьой нежно го прегърна през врата. Поиграха
си няколко минути, после стопанинът се прибра и изгаси външното осветление, потапяйки
градината в мрак. Кучето заобикаля тичешком около замъка.
Изправих се, целият схванат, и отидох до автобусната спирка. Погледнах разписанието:
автобусът от 22,13 бе предвиден за и 10. Бе закъснял с три минути.
Значи имаше седемнайсет минути между тръгването на прислугата и пускането на Сталин.
Седемнайсет минути. Дали бяха достатъчни, за да успея да се вмъкна в къщата? Може би…
Но дали вътре нямаше други служители? И как да се промъкна в градината? После щеше да
е лесно да проникна в замъка, защото през това време на годината прозорците често
оставаха отворени, но как да стигна до кабинета, без никой да ме забележи? Всичко ми
изглеждаше много рисковано. Трябваше да събера още сведения.
Запътих се към метрото и се прибрах у дома. Не бяха минали и пет минути, когато се
изтърси госпожа Бланшар. Как си позволяваше да притеснява наемателя си в такъв късен
час? Дори не ми се струваше да съм бил особено шумен.
Не знам дали поради натрупаното от сутринта озлобление срещу Дюнкер, но за първи път си
позволих да избухна пред моята хазяйка. Първоначално силно изненадана, тя не се остави да
бъде смутена и бързо ми припомни своите правила за благоприлично поведение. Наистина
бе по-ужасна от всички останали, взети заедно — никой не можеше да излезе наглава с нея!

17

Ив Дюбрьой избухна в искрен и продължителен смях. Не можеше да се спре. Обикновено

невъзмутимата Катрин също се държеше за корема. Току-що им бях разказал неуспешния си
опит за жестова синхронизация с едрия чернокож в метрото.
— Не виждам нищо смешно. За малко не ми размазаха физиономията заради вас.
Не ми отговориха, продължавайки да се заливат от смях.
— По-скоро аз би трябвало да ви се подигравам! Номерът ви не действа!
Между две хълцания възпроизведе изречението, което им бях казал, имитирайки
африкански акцент:
— Още дълго ли шъ съ бъзикаш с мен?
Отново избухнаха в толкова заразителен луд смях, че накрая и аз се присъединих към тях.
Седяхме на терасата на къщата с изглед към парка, удобно разположени в дълбоки кресла от
тиково дърво. Времето бе топло, много по-хубаво от вчера. Залязващото слънце придаваше
златистожълти отблясъци на каменната облицовка. Тя започваше да излъчва натрупаната
през деня топлина и заедно с нея нежния аромат на виещия се по стената розов храст.
Наслаждавах се на мига почивка, защото започвах да усещам умората от предишната вечер:
на три пъти сънят ми бе прекъсван с нареждане да изпуша една цигара.
Налях си още портокалов сок, повдигайки с мъка внушителната гарафа от обработен
кристал, в която звънтяха бучки лед. Бяхме вечеряли съвсем рано, нещо тайландско и много
леко, приготвено от готвача на замъка и поднесено на великолепно украсена маса, като най-
странни несъмнено бяха пирамидите с подправки в сребърни чинии.
— Всъщност — каза Дюбрьой, който постепенно си възвръщаше сериозността — си
допуснал две грешки, които обясняват провала ти. Най-напред, когато се синхронизираш с
позата на другия, трябва да изтече малко време, преди да последваш движението му, за да не
си помисли той, че му се подиграваш. После, и това е от основно значение, ти си подходил
като към някаква техника, която прилагаме при нужда. А то е всичко друго, но не и техника!
То е преди всичко духовно състояние, философия на откриването на другия. Действа
единствено ако имаш желание да влезеш в света на другия, да го изживееш отвътре,
поставяйки се на неговото място, за да усетиш каквото усеща той и да видиш света през
неговите очи. И ако желанието ти е искрено, жестовата синхронизация е малкият магически
щрих, който ти помага и ти позволява да осъществиш контакт, да внесеш качество на
връзката, което другият ще иска да запази. Затова впоследствие и той несъзнателно ще
подражава на твоите движения. Но това е само резултат; не може да е цел.
— Да, но ще признаете, че е достатъчно невероятно явление, за да ни се прииска да го
изпробваме!
— Разбира се.
— Да, опитах и още нещо, което повече или по-малко се получи — да създам контакт с моя
началник, нагаждайки се към неговия начин на мислене. Става въпрос за Люк Фостери,
който е студен, много рационален човек и не си пада по приказките.
— Изборът ти е добър.
— Защо смятате така?
— Когато решиш да приемеш света на някой друг, по-добре е да избереш напълно различен
от теб човек. Така пътуването е по-дълго. Впрочем споменах ли ти какво казва Пруст по
този повод?
— Марсел Пруст, писателят? Не, доколкото си спомням, не.
Дюбрьой цитира по памет:

— 
Ако искаме да пътуваме истински и да останем вечно млади, трябва не да търсим нови
пейзажи, а да гледаме с нови очи, да видим света с очите на някой друг, на сто други, да
видим стоте свята, които вижда всеки един от тях, които всеки един от тях е.

Катрин кимна одобрително с глава.

Една птичка кацна на края на масата, очевидно заинтересована от съдържанието на
красивата чиния с ордьоври, които едва бяхме наченали. Щеше да е странно да се види света
през очите на птица. Дали животните също притежават индивидуалност, която ги кара да
изживяват различно една и съща ситуация?
Дюбрьой си взе хапка със сьомга и птичката отлетя.
— Не е толкова лесно — продължих — да влезеш в кожата на човек, чийто свят не харесваш
особено. С Фостери ми бе доста трудно. Мен не ме вълнуват като него цифрите, постигането
на резултати или курса на акциите. Опитах се да зачекна тези теми, но сигурно не съм бил
особено убедителен… или искрен. При всички положения не усетих да се отваря към мен.

— Разбирам, че не харесваш цифрите, но идеята не е да се преструваш на заинтересован

от предпочитанията или дейностите на другия. Не. Принципът е да се интересуваш от
неговата
личност
до такава степен, че да изпиташ удоволствието, което
той
открива в цифрите. Много е различно… Когато се синхронизираш с неговите движения,
приемаш неговите ценности, споделяш неговите грижи, прави го единствено с
намерението да влезеш под кожата му, за да изживееш света му отвътре.

— Добре. Значи искате да кажете, че не трябва да правя опити да се интересувам от

цифрите, а просто да се намъкна в обувките му, казвайки си: „Виж ти, какво ли е усещането
да те интересуват цифрите?“. Така ли?
— Точно така! И да изпитваш удоволствие да експериментираш с нещо, което в случая е
напълно ново за теб. Тогава във взаимоотношенията ви ще се извърши чудото и вие
наистина ще сте в синхрон.
Посегнах и си взех една хапка. Тънък резен пушена сьомга върху среда от хляб, малко
връхче сметана и най-отгоре — миниатюрна аспержа с няколко капки лимон. Топяща се в
устата наслада…
— Все пак си има граници. Не с всеки се получава.
— Напротив. Това дори е характерна черта на метода.
— Но ако трябва, за да се получи, истински да се интересуваме от личността на другия, то
това е почти невъзможно да се направи с нашите врагове.

— Напротив, това е най-добрият начин да ги победим!

Прегръщам съперника, за да го задуша.

— Когато ненавиждаме някого или той ни причинява болка, нямаме никакво желание да
влезем в неговата кожа, за да изпитаме неговите чувства.
— Така е, но често това е единственият начин да разберем какво го подтиква да се държи
така с нас. Ако не предприемаме нищо, ние само страдаме или отхвърляме другия, но не
променяме нещата. Не можем да му въздействаме. Докато ако се поставиш на неговото
място, можеш да разбереш защо действа по този начин. Ако е мъчител, тогава погледни през
очите на мъчителя и ще разбереш какво го кара да измъчва. Това е единствената надежда да
успееш да го спреш. Не можем да променим хората, като ги отхвърляме.
— Хм…
— Когато отхвърляш човека или идеите му, ти го принуждаваш да спусне кепенците и да не
помръдне и на милиметър от позициите си. Защо да се интересува от думите ти, щом ти
отхвърляш гледната му точка?
— В това има известна истина.
— Но ако положиш усилия — понякога е доста неприятно — да приемеш неговото виждане
за нещата, можеш да схванеш какво точно го кара да мисли и да се държи по този начин. И
ако се усети разбран, а не съден, може би ще съумее да чуе това, което имаш да му казваш,
за да промениш позицията му.
— Едва ли всеки път се получава.

— Несъмнено, но ако не го правиш,

никога
не се получава.

— Разбирам.
— Най-общо казано, колкото повече се опитваш да убедиш някого, толкова повече
предизвикваш съпротива у него. Колкото повече искаш да си промени мнението, толкова по-
малко той го променя. Впрочем физиците отдавна го знаят.
— Физиците ли? Каква връзка може да има между физиката и човешките взаимоотношения?
— Законът на динамиката. Исак Нютон е доказал, че всяко действие има равно по сила и
противоположно по посока противодействие.
— О, да, спомням си нещо такова.

— Същото важи и при човешките взаимоотношения. Когато полагаш усилия да убедиш

някого, то е все едно, че прилагаш върху него натиск, който той усеща и който го
принуждава да натиска в обратната посока.
Притиснеш ли го, той те отблъсква.

— Добре де, и какво е тогава решението? Защото ако това, което казвате, е истина, то
колкото повече искаме да убедим някого, толкова по-малко успяваме, така ли? Какво да
правим тогава?
— Не да притискаме, а да притегляме.
— Хм… И как точно става това?
— „Да притискаме“ означава да тръгнем от нашата позиция и да искаме да я наложим на
другия. „Да притегляме“ означава да тръгнем от позицията на другия и малко по малко да го
доведем до себе си. Нали схващаш, оставаме във философията на синхронизацията. Тук
също навлизаме в света на другия, но този път, за да му позволим да се промени. Изходната
точка винаги е една и съща: намери другия там, където е.

— 
Притиснеш ли го, той те отблъсква…

Повтарях си полугласно израза на Дюбрьой и се опитвах да си припомня кога наистина съм

проявявал убеденост — напразно.
— Впрочем обратното също е вярно. Когато се опитваш да се отървеш от някой натрапник,
колкото повече го отблъскваш, толкова по-настоятелен става той.

Това ми напомни отношенията ми с госпожа Бланшар — колкото повече се опитвах да

се боря с нейните забележки и с досадното й натрапване в личния ми живот, толкова по-
настойчива ставаше тя. Последния път, когато изпаднах в истински гняв и почти
треснах вратата под носа й, тя я
отблъсна
и ме нападна с най-яростни упреци.

Разказах случката на Дюбрьой. Изслуша ме внимателно, после в очите му се появи пламъче.

Очевидно му бе хрумнала идея, с която се гордееше.
— Имате ли някакво решение?
— Ето какво ще направиш…
Изложи ми идеята си.
Усетих как ставам все по-блед. Колкото по-подробно ми обясняваше, толкова по-
категоричен ставаше, усещайки навярно, че ще трябва да преодолее моето недоверие с
точни наставления. Това, което искаше от мен, бе просто не-при-ем-ли-во. Преди се бях
мръщил на много от неговите задачи, но накрая винаги бях отстъпвал. Този път бе направо
невъзможно. Само като си представях какво иска от мен, ми идеше да припадна.
— Не, стига. Нали не вярвате, че ще го направя!
Погледнах към Катрин, търсейки подкрепа. Изглеждаше не по-малко смутена от мен.
— Знаеш, че нямаш избор.
— Не прилагате на практика вашите принципи. Колкото повече се съпротивлявам, толкова
повече използвате силови методи.
— Така е.
— И това никак ли не ви притеснява? Правете каквото казвам, а не каквото правя…
— Имам си причина за това.
— И каква е тя?
— Властта, приятелю. Разполагам с власт. Защо тогава да се притеснявам?
Каза го усмихнат и с доволен вид. Поднесе към устните си чаша бяло вино, толкова студено,
че стъклото се бе запотило. Аз си налях още портокалов сок. Яд ме беше, че споделих с него
съседските си проблеми. Тласках го към злодеянието, а после се оплаквах, че ми налага
своите решения. В крайна сметка май си падах малко мазохист.
Величествените клони на големия кедър бяха напълно неподвижни, сякаш затаили дъх.
Меката нощ ни обгръщаше. Гигантските явори бяха надвиснали покровителствено над нас.
Случайно погледнах към Катрин и се вцепених. Той бе там, на коленете й. Притискаше го с
една ръка, а в другата държеше молив. Тефтерът…
Може би забеляза погледа ми или пък несъзнателно го усети, защото постави и другата си
ръка върху него, като че ли да го прикрие.
Мина ми една мисъл — ами ако просто поисках да го видя? В крайна сметка не трябваше да
приемам нещата за предопределени. Можеше и да се съгласят. Може би просто си
въобразявах.
Постарах се да изглеждам незаинтересован.
— Виждам името си на тефтера. Може ли да го погледна? — казах на Катрин, протягайки
ръка. — По принцип съм много любопитен…
Замръзна, без да отговори, и потърси Дюбрьой с поглед.
— В никакъв случай! — каза той с неподлежащ на възражение тон.
Настоях. Сега или никога. Не трябваше да отстъпвам.
— Ако вътре пише нещо за мен, нормално е да го прочета.
— Нима режисьорът показва на зрителите сценария си по време на прожекция?
— Аз не съм зрител. Даже, струва ми се, играя една от главните роли.
— Точно така! Актьорът е най-добър, когато го запознават със сцената, която трябва да
изиграе, в последния момент! По-естествен е.
— Аз съм по-добър, когато се подготвя предварително.
— Сценарият на твоя живот не е написан предварително, Алън.
Думите му увиснаха във въздуха. Катрин бе забила поглед в краката си.

Не ми харесваше двусмисленият му отговор. Какво искаше да каже? Че никой не може

предварително да узнае съдбата си ли? Или пък че той, Ив Дюбрьой, пише сценария на
моя
живот? От тази мисъл ме побиха тръпки.

Очите ми инстинктивно обходиха фасадата на къщата. На първия етаж прозорецът на

кабинета бе широко отворен. Отдолу, по цялата дължина на сградата, минаваше издаден
корниз. По ръба, чак до земята, се спускаше каменна водосточна тръба. Щеше да е съвсем
лесно да се покатеря до корниза и оттам да вляза през прозореца.
Взех си още една хапка със сьомга.
— Като говорим за власт и силови методи, преживях нещо ужасно в службата.
Разказах му за събранието с Марк Дюбрьой и неговия тест за смятане наум. Изслуша ме
внимателно. Знаех, че рискувам за пореден път да ми бъде спусната някоя мъчителна задача,
но бях готов на всичко, за да накажа моя директор, и имах нужда от изобретателността на
Дюбрьой. Той притежаваше силата на Дюнкер плюс истински талант.
— Искам да си отмъстя.
— Но на кого си ядосан в цялата тази история?
— Струва ми се очевидно.
— Отговори.
— Според вас?
— Теб питам.
— Естествено, на Дюнкер.
Бавно се наведе към мен, гледайки ме пронизително право в очите. Поглед, който бе в
състояние да хипнотизира и най-неподатливия човек.
— Алън, на кого наистина си ядосан?
Почувствах се като в капан, принуждаваха ме да избягам от някой твърде лесен отговор, да
насоча вниманието навътре към себе си и да изследвам емоциите си. Кой можеше да е
истинският обект на гнева ми, ако не Дюнкер? Дюбрьой продължаваше да ме гледа
втренчено, без да помръдва. Очите му бяха… огледало на душата ми. Изведнъж прочетох в
тях станалия очевиден отговор. Прошепнах го:
— Яд ме е на себе си. Че отстъпих пред долния му натиск… И че не успях на подлия му
тест.
Тишината в градината ми се стори непоносима. Наистина, ядосвах се на самия себе си, че
бях позволил да се разиграе една дълбоко унизителна сцена. Но това не ми пречеше да се
ядосвам и на Дюнкер, който бе в основата на всичко това. Бях му ядосан до смърт.
— Все пак вината е негова. Всичко започна от него. Искам да си отмъстя. По какъвто и да е
начин. По-силно е от мен.
— Ех, отмъщение, отмъщение! Цели десетилетия мислех единствено затова, щом някой
застанеше на пътя ми! Колко пъти си отмъщавах! Колко пъти ликувах при вида на
страдащите ми врагове! Колко пъти се наслаждавах, като ги карах да заплащат за действията
си… Докато не разбрах, че всичко е напразно, че няма никакъв смисъл и най-вече… че ме
боли, мен, самия мен.
— Самия вас?
— Докато обмисляш отмъщението си, завладява те една несъмнено много стимулираща
енергия, но тя е отрицателна, разрушителна, дърпа те надолу. Не те прави по-извисен. Пък и
има още нещо…
— Какво?
— Отмъщаваме си на някого, защото ни е сторил нещо лошо. Чрез отмъщението искаме да
му го върнем, нали? В крайна сметка постъпваме като него, приемаме неговия начин на
действие.
— Така е.
— Значи той е спечелил. Успял е да ни наложи своя модел, макар и да не го е направил
съзнателно. Подтикнал ни е да го последваме в злото.
Никога не се бях замислял за това. Анализът бе по-скоро… смущаващ. Ако успеех да
навредя на Дюнкер, което всъщност желаех, това щеше да означава, че той ми е повлиял.
Какъв ужас! И все пак нямаше да се оставя така, без нищо да кажа.
— Знаеш ли — продължи той, — в деня, когато хората престанат да си отмъщават, ще има
много по-малко войни на земята. Виж израело-палестинския конфликт. Докато жителите на
двете страни искат да отмъщават за убитите от неприятеля брат, братовчедка или чичо,
войната ще продължава, като всеки ден ще има още мъртви… за отмъщение. Никога няма да
свърши, докато на тези страдащи мъже и жени не им се помогне да погребат не своите
мъртви, а… своето отмъщение.
Бе странно, почти неприлично да се споменават войните в това убежище на мира, каквото
представляваше паркът на замъка, с неговите умиротворителни ухания, вдъхващи доверие
дървета и с опияняващото спокойствие, което ни караше да забравяме близкия град.
Но това, което ни се струва очевидно, когато наблюдаваме конфликтите на другите, приема
съвсем различни измерения, когато става въпрос за нашите. Необходимостта от прошка в
Близкия изток ми изглеждаше съвсем естествена. Да простя на Дюнкер ми се струваше
недопустимо.
— Твърдите, че вредим на самите себе си, когато се опитваме да си отмъстим. Съгласен съм,
но имам чувството, че ако преглътна гнева си, ще си навредя не по-малко!
— Гневът ти създава енергия, сила, и тази сила може да се пренасочи и използва в твой
интерес, докато отмъщението не ти носи нищо, то само разрушава.
— Звучи красиво, но в конкретния случай какво мога да направя?
— Преди всичко трябва да изразиш каквото ти тежи на сърцето, било като просто му кажеш
какво мислиш за постъпката му, било като го направиш символично.
— Символично?
— Да, например може да му напишеш писмо, в което да излееш душата си и да изкажеш
цялата си горчивина, и после да хвърлиш писмото в Сена или да го изгориш.
Имах чувството, че пропускам нещо.
— Какъв смисъл има това?
— Така ще се освободиш от натрупаната в теб омраза, която ти вреди. Трябва да я изкараш,
разбираш ли? Това ще ти помогне да преминеш към втората фаза. Докато изпитваш гняв,
съзнанието ти ще е помрачено от желанието за възмездие и това ще ти пречи да действаш в
своя полза. Постоянно ще обмисляш и ще предъвкваш огорченията си и няма да напредваш.
Емоциите те парализират; трябва да ги освободиш. Едно символично действие може да ти
позволи да го сториш.
— А каква е втората фаза?
— Втората фаза е да използваш освободената от гнева енергия, за да действаш, например да
осъществиш нещо, което никога не си дръзвал да направиш. Нещо съзидателно, което
наистина е в твой интерес.
Хрумна ми нещо доста амбициозно. Мечтаех да променя нещата в моето предприятие, да се
превърна в градивна сила, вместо да продължавам да съжалявам за обрата на събитията и
само да се оплакваме един на друг с Алис.
Щях да се срещна лично с Марк Дюнкер. Погрешният му ход от предишния ден го
поставяше в деликатно положение спрямо мен. Щях да се възползвам от това — бях
сигурен, че няма да посмее веднага да отхвърли идеите ми и ще е принуден да ме изслуша.
Щях да го уведомя за моите констатации и идеи, щях да се опитам да преговарям за тяхното
изпробване. Какво имах да губя в крайна сметка?
Но ентусиазмът ми бе помрачен. Защо Дюнкер да следва идеите на някого, за когото самият
той е доказал, че му липсва самочувствие? Имайки предвид смазващата му личност, сега
сигурно дълбоко ме презираше.
Споделих с Дюбрьой моите намерения и съмнения.
— Несъмнено увереността в себе си много улеснява нещата, за да постигнем желаното на
работното място.
Преглътнах.
— Обещахте ми да работим в тази насока.
Изгледа ме мълчаливо, после взе чаша с вода — кристална чаша с почти нереално тънко
столче. Задържа я над пирамидата с шафран и бавно започна да я накланя. Не изпусках от
очи изваяния кристал, в който водата изглеждаше блестяща.
— Всички се раждаме с еднаква увереност в себе си — каза той. — После чуваме
коментарите на родители, бавачки, учители…
Капка вода се откъсна и падна на върха на пирамидата, образувайки лупа, прекомерно
увеличаваща всяка оранжева частица от скъпоценната подправка. Капката се поколеба,
после бавно си проправи път, свличайки се по склона до основата.
— Ако за нещастие — продължи той — всички те са по-скоро отрицателни, ако близките ни
критикуват, упрекват, привличат вниманието ни върху нашите пропуски, грешки и провали,
то тогава в мисловните ни навици се загнездва чувство на непълноценност и
самокритичност.
Дюбрьой отново бавно наведе чашата и втора капка падна на същото място. Тя също се
поколеба, после пое по пътя на първата. Третата капка стори същото, но по-бързо от
предишната. След няколко секунди се бе образувала бразда и капките се стичаха по нея,
като всеки път я издълбаваха малко повече.
— С течение на времето и най-малката непохватност започва да ни притеснява, и най-
незначителният провал ни кара да се съмняваме в себе си, и най-нищожната критика ни
изкарва от равновесие и ни обърква. Мозъкът ни свиква да действа отрицателно, невронните
връзки укрепват при всеки следващ опит.
Очевидно се намирах в тази ситуация. Всичко, което казваше, ми въздействаше, отекваше по
особен начин в мен. Бях жертва на живота, изоставен от бащите си, смазан от майка си, за
която никога не съм бил достатъчно добър. И сега, въпреки че бях възрастен, продължавах
да плащам за детството, което не аз си бях избрал. Родителите ми вече ги нямаше, но аз
продължавах да търпя пагубното влияние на тяхното възпитание. Започнах да се чувствам
дълбоко потиснат и внезапно осъзнах, че самата тази потиснатост несъмнено засилва
загубата на доверие в мен самия.
— Има ли начин да изляза от този омагьосан кръг? — попитах аз.
— Нищо не е окончателно. Но много е трудно да се измъкнеш. Изисква усилия.
Наведе глава на една страна и капвайки нова капка на върха на пирамидата, духна
достатъчно силно, за да я накара да поеме в друга посока. Тя бавно си прокара нов път до
основата.
— И най-вече усилията задължително трябва да са продължителни. Защото съзнанието ни е
силно привързано към мисловните ни навици дори когато ни карат да страдаме.
Следващата капка на върха на възвишението отново пое по старата бразда.
— Необходимо е…
Започна да духа постоянно и капките бяха принудени да поемат по новия път, постепенно
издълбавайки нова бразда. След известно време спря да духа, а капките продължиха да
следват новия път.
— … да се създадат нови умствени навици. Достатъчно често да се възпроизвеждат
утвърждаващи мисли, свързани с положителни емоции, докато новите невронни връзки се
създадат, укрепят и накрая станат преобладаващи. Това изисква време.
Не изпусках от очи красивата оранжева пирамида, сега издълбана от две отчетливи бразди.
— Не можем да изтрием от съзнанието лошите навици — каза ми той. — Но е възможно да
добавим нови и да ги направим неустоими. Не можем да променим хората. Може само да им
покажем път и след това да ги накараме да искат да го следват.
Питах се колко ли е дълбока браздата на моята неувереност. Щях ли някога да успея да
издълбая в себе си самочувствие, спокойно приемане на всевъзможните критики? Щях ли да
успея да развия в себе си онази вътрешна сила, която прави човека непристъпен, защото,
както изглежда, преследвачите нападат единствено най-уязвимите сред нас?
— Добре, какво тогава предлагате за моя проблем?
Остави чашата с вода, отново си наля бяло вино, после спокойно се отпусна във фотьойла.
Отпи една глътка.
— Най-напред трябва да знаеш, че ще ти дам задача, която трябва да изпълняваш всеки ден,
в продължение на… сто дни.
— Сто дни!
Не ме плашеше толкова продължителността на задачата, колкото перспективата такъв дълъг
срок да бъда във властта на Дюбрьой.
— Да, сто дни. Току-що ти го обясних: не се създават нови умствени навици от ден до
пладне. Ако изпълняваш възложената ти задача само една седмица, това няма да ти послужи
за нищо. Абсолютно за нищо. Необходимо е да я впишеш във времето, като я повтаряш
достатъчно дълго, за да може ефектът да се вгради в теб.
— За какво става въпрос?
— Много е просто, но за теб е нещо ново. Всяка вечер ще отделяш две минути за
преосмисляне на изтеклия ден и ще записваш три неща, които си извършил и с които се
гордееш.
— Не съм сигурен, че всеки ден извършвам толкова много доблестни дела…
— Не, изобщо не става въпрос за доблестни дела. Може да е нещо съвсем дребно и не
непременно в работата. Може да си помогнал на някой слепец да пресече улицата, когато си
бързал за някъде. Може да си обърнал внимание на продавача, че ти е върнал по-голямо
ресто, или пък си казал на някого колко се възхищаваш от него. Разбираш ли, може да е
нещо съвсем незначително, стига да се гордееш с него. Впрочем не става въпрос
задължително за действие. Може да си доволен от начина, по който си реагирал, от това,
което си усетил. Горд от това, че си запазил спокойствие в ситуация, която обикновено те
ядосва.
— Разбирам…
Бях леко разочарован. Очаквах да ми даде някаква по-значителна, по-сложна задача.
— Но… наистина ли вярвате, че това ще ми помогне да развия увереност в себе си?
Изглежда толкова просто.
— О, виждам, че не си чист американец! Не можеш да скриеш френския си произход. За
французите идеята задължително трябва да е сложна, иначе подозират, че е наивна! Сигурно
затова в тази страна всичко е толкова сложно. Тук обичат да си блъскат главата!
Това ми напомни за неговия акцент, който така и не успях да определя.
— В действителност няма чудодейно решение, за да придобиеш отведнъж увереност в себе
си. Погледни на поверената ти задача като на малка снежна топка. Пускам я от върха на
планината и ако достатъчно дълго време си с нея, вероятно тя ще нарасне и накрая ще
предизвика лавина от положителни промени в живота ти.
Бях убеден в едно: моето самочувствие бе в основата на успеха, който постигах в една или
друга област. Трябваше да го развия, за да постигна щастието.
— Тази задача — продължи той — ще те накара да осъзнаеш всичко добро, което вършиш.
Малко по малко ще се научиш да насочваш вниманието си към своите качества, ценности,
към всичко, което те прави добър човек. Постепенно чувството за собствената ти ценност ще
се впише в теб, докато се превърне в увереност. Тогава никаква атака, никаква критика,
никакъв упрек не ще успеят да те разколебаят. Тези неща няма да те засягат и дори ще
можеш да си позволиш лукса да прощаваш и да изпитваш състрадание към твоя нападател.
Трудно можех да си представя как бих изпитвал състрадание към Марк Дюнкер. Вероятно
това бе знак колко дълъг път трябваше да измина.
Дюбрьой се изправи.
— Хайде, ще те изпратя. Стана късно.
Сбогувах се с Катрин, която ме гледаше като някакво опитно зайче, и го последвах.
Заобиколихме замъка през градината. Отиващият си ден й придаваше тайнственост.
— Сигурно е много трудоемко да се поддържа подобна сграда и парк. Разбирам защо имате
прислужници.
— Да, трудно би било без тях.
— Аз обаче не бих се чувствал у дома си с толкова много хора наоколо. Денонощно ли са
тук?
— Не. Всички си тръгват в 22 часа. Нощем единствено аз обитавам мястото!
Минахме покрай големия кедър, чиито най-ниски клони като че ли галеха земята в
полумрака, подобни на дълги ръце в тъмно манто от иглички, докато миризмата на смола ни
обгръщаше в нощната хладина.
Вървяхме безмълвно до високата черна ограда, без да нарушаваме смущаващото
спокойствие на мястото.
Сталин остана легнал, но не ме изпускаше от очи, несъмнено очаквайки подходящия момент
да ми се нахвърли. Внезапно си дадох сметка, че зад него бяха подредени не една, а четири
колиби.
— Четири кучета ли имате?
— Не, Сталин има четири колиби. Всеки ден избира в коя да спи. Единствен той знае къде
ще прекара нощта. Доста е параноичен.
Понякога имах чувството, че се намирам в някаква лудница.
Обърнах се към Дюбрьой. Уличното осветление му придаваше мъртвешки вид.
— Все пак бих искал да узная нещо — разчупих мълчанието.
— Да?
— Вие се занимавате с мен, за което съм ви благодарен, но бих искал да се чувствам…
свободен. Кога ще ме освободите от задължението ми?
— Свободата се печели!
— Кажете ми кога. Искам да знам крайния срок.
— Ще го узнаеш, когато си готов за това.
— Стига сме си играли на котка и мишка. Искам да го узная сега. В крайна сметка всичко
това засяга най-вече мен.
— Не те засяга, замесен си в него.
— Виждате ли, пак си играете с думите. Засегнат и замесен е едно и също, нали?
— Ни най-малко.
— Добре! И каква според вас е разликата?
— Като при омлета със сланина.
— Какво имате предвид?
— Стига, всички го знаят! При омлета със сланина кокошката е засегната, а прасето е
замесено.

18

Господине,

Пиша ви, за да ви уведомя за голямото ми недоволство, предизвикано от упражнението,

което организирахте преди няколко дни в присъствието на служителите от
ръководеното от вас дружество. С цялото уважение към заеманата от вас длъжност,
необходимо е да ви уведомя за моите чувства след събитието: ненавиждам ви, вие сте
пълен кретен пълен кретен пълен кретен пълен кретен мразя ви отвращавате ме
изпитвам погнуса от хора като вас вие сте жалък мръсник идиот негодник говно.

Благодаря ви за отделеното внимание и ви моля, господине, да приемете моите дълбоки

почитания.
Алън Грийнмор

19

21 часа. Бутнах вратата на моето жилище с писмото в ръка. Разкошните липи от улицата
изпълваха с благоухание вечерния въздух. Слязох по стълбището и минах пред Етиен.
Облегнал гръб на стената, той гледаше небето с вдъхновен вид.
— Каква топла вечер!
— Времето е такова, каквото трябва да е, младежо.
Тръгнах по края на тротоара, после пуснах писмото в първия изпречил ми се канал. „Готово,
предадено на получателя.“
Продължих до метрото, вървейки спокойно по парижкия паваж. Предимство на Монмартр е,
че е разположен на хълм и човек има особеното чувство да е насред Париж, без да е в
истински град. Не се чувстваш погълнат от града, погребан под шума и замърсяването в
сърцето на мегаполис, чиито граници не се забелязват. Напротив, на Монмартр небето е
навсякъде и може да се диша. Възвишението си е село и когато от някоя криволичеща
уличка пред погледа се разкрие градът, някъде там в ниското, той изглежда толкова далечен
и слегнат, че човек изведнъж се чувства по-близко до облаците, отколкото до парижката
глъч.
Стигнах пред Дюбрьой в 21,40 и седнах на моята пейка. Вече от три дни дебнех пред дома
му. Бях се отказал да се излягам, но нахлупвах до очите си памучна шапка. Това трябваше да
е достатъчно, за да не могат да ме разпознаят отдалеч.
Току-що се бях разположил, когато на булеварда се появи дългият черен мерцедес. Спря
пред портала и Влади пъргаво излезе от него. Заобиколи колата и отвори задната врата.
Видях да излиза млада жена, последвана веднага от Дюбрьой, който я хвана през кръста.
Късите й кестеняви коси разкриваха красива шия. Полата й бе много къса, а краката —
безкрайно дълги. Походката й бе подчертано женствена, вероятно наложена от високите
токчета, но… не залиташе ли малко? Увисна на врата на Дюбрьой. Дочух смехове, които
ясно говореха за бройката изпити чашки.
Влязоха в имота, изкачиха стълбището и изчезнаха в къщата. Прозорците светваха един след
друг.
Около десетина минути не се случи нищо, после дочух вибрирането на малката врата, както
всяка вечер. 22,01. Не изпусках входа от очи, дебнейки излизането на прислугата. Появиха
се след петдесет секунди. С разлика от двайсет секунди бе изминало почти същото време
като през останалите вечери. Същият ритуал на раздяла на тротоара, няколко разменени
думи, преди групата да се разпадне. Човекът за автобуса пресече булеварда. Колата
пристигна в 22,09. Минута по-рано от разписанието. Стигнахме до ключовия момент: след
колко време Дюбрьой ще пусне Сталин? Стисках палци да спази тайминга от предишните
дни: 22,30.
Погледът ми прескачаше от входната врата до часовника ми, като всяка минута подсилваше
както надеждите, така и страховете ми. На осемнайсетата минута се запали светлината във
вестибюла и сърцето ми се сви. Напрегнат, очаквах вратата да се отвори. Не я изпусках от
очи. Нищо. После светна още един прозорец, този път на библиотеката, и аз дълбоко си поех
въздух. Бе 22,21 часа. Автобусът бе потеглил преди дванайсет минути. Поотпуснах се. Не се
случваше нищо. И 24. Все така нищо. И 28. Нищо. 22,30. Сега започнах да изпитвам
обратното желание — Дюбрьой да се появи възможно най-скоро. Моето спокойствие в деня
X зависеше от точния момент, в който пускаше Сталин. Бе и 31 минути, когато вратата се
отвори и аз въздъхнах облекчено. За трети пореден път Дюбрьой пускаше кучето си в един и
същ час, с разлика само от една минута. Явно навикът бе затвърден.
На следващия ден нямаше да проверявам. Бе петък и беше много вероятно през уикенда
организацията да се променя. Трябваше да се придържам към разписанието на дните през
седмицата.
Изчаках всичко да приключи и накрая тръгнах към метрото. Вървях мълчаливо, забил
поглед в земята и потънал в мислите си. Краткият сигнал за есемес ме изкара от
вглъбеността ми. Беше той. Не ме забравяше дори в приятна компания. Извадих цигарата и я
запалих, вървейки. Бих предпочел да вдъхвам топлия вечерен въздух, попил влагата на
дърветата от булеварда. Започваше да ми писва да ме принуждават да пуша, когато не ми се
искаше.
Замислих се за изтеклия ден. С какво можех да се гордея? Да видим… Три неща… Да се
гордея… Най-напред бях горд, че проявих смелостта да напусна работа в 18 часа. Преди се
чувствах длъжен да оставам като всички до 19 часа, дори да нямах никаква работа. После…
я да видим, а, да, бях горд, че отстъпих мястото си на бременна жена в метрото. И накрая се
гордеех с безвъзвратното си решение да приключа веднъж завинаги с въпросите около
прословутото тефтерче на Дюбрьой — в понеделник вечер, точно след седемдесет и два
часа, щях да знам какво съдържа.

20

Последвалата нощ бе бурна. На четири пъти бях събуждан със заповед да изпуша една
цигара. Най-ужасната бе в 5 сутринта. Изпуших я на прозореца, полузаспал и треперещ от
студ, за да не умириша апартамента. Напълно ме отврати. Дюбрьой ми нареждаше да пуша
около трийсетина пъти дневно и това започваше да не ми понася. Случваше се да очаквам
със страх поредния есемес. С изненада установих, че вече се храня все по-бързо, за да не се
налага да прекъсвам яденето за пушене. Когато забръмчеше краткият, предизвестяващ
тежкото задължение сигнал, веднага започваше да ми се повдига, преди ръката ми неохотно
да бръкне в джоба за проклетия пакет.
Тъй като бе събота, останах в леглото до 11 часа, наваксвайки си малко сън. След ободряващ
душ изпих кафето си с притоплени виенски кифлички, които бях купил предния ден.
Апартаментът бе изпълнен с аромата на топли кроасани. При нормални обстоятелства това
би възбудило апетита ми.
Винаги съм обичал съботите. Единственият ден за почивка, който предвещава друг. Но днес
бе особен ден. Тресеше ме от притеснение. Скрито, дълбоко притеснение, което, дори когато
не мислех за неговата причина, си оставаше някъде отдолу и продължаваше да свива
стомаха ми. Днес бе денят, който бях избрал, за да осъществя задачата, свързана с госпожа
Бланшар. Трябваше да се освободя от нея и колкото по-бързо, толкова по-добре. След час
вече нямаше да мисля за това. Но дотогава трябваше да събера цялата си смелост.
Така че дъвчех кроасаните, по-скоро изпълнен с тревога, и единствено разливащата се по
гърлото ми топлина на кафето успяваше да ме поуспокои. Изпих го до последната капка, не
толкова за да му се насладя, колкото за да отложа неизбежното.
Накрая се изправих и бос прекосих стаята до моята миниуредба. За малко не измъкнах
постоянно включените слушалки, но се осъзнах. В никакъв случай не исках да й предоставя
повод за оплакване. Можех да мина и въобще без музика, но имах нужда от нея, за да
постигна добро състояние на духа. Дори ми трябваше нещо… по-откачено. Я да видим…
Какво да си пусна… Не, не това… не това… А, ето: кавър на „Моят начин“ от бившия
басист на „Секс Пистълс“. Франк Синатра, препрочетен и поправен от пънк рокери. Взех
големите, обгръщащи ушите слушалки, които ви изолират и ви карат да се чувствате сам на
света. Ниският глас на Сид Вишъс избликна от отвъдното, кротко начевайки първия куплет.
Увеличих звука и се отдалечих, държейки кабела на слушалките в ръка като певец —
микрофона. Внезапно електрическите китари яростно ускориха темпото си. Започнах да се
полюлявам в ритъм, без да откъсвам босите си крака от пода. Певецът сякаш бе изгубил
контрол над гласа си, който се изливаше във всички посоки. Да забравя съседката. Да
увелича още звука. По-силно. Да се отпусна. Да затворя очи. Хайде! Да потъна в музиката.
Музиката да е в мен, в тялото ми. Да се поклащам, да се треса, да танцувам. До дупка. Да се
освободя от всичко. Да се отпусна, да се отдам на чувствата си…
Всичко това продължи няколко минути, преди да си дам сметка, че май не барабаните биеха
в такт. Ударите идваха от другаде и въпреки транса, в който бях изпаднал, добре знаех
откъде.
Свалих слушалките и потънах в оглушителната тишина на стаята, а ушите ми продължаваха
да бучат от това, на което ги бях подложил.
Внезапно ударите по вратата ми се възобновиха с нова сила. Госпожата вече не чукаше, а
блъскаше.
— Господин Грийнмор!
Моментът просто бе настъпил.

Притискаш ли го, той те отблъсква… и обратното е вярно

, бе казал Дюбрьой:
Колкото повече го отблъскваш, толкова по-настоятелен става.

— Господин Грийнмор! Отворете!

Стоях неподвижен, внезапно обхванат от съмнение. Ами ако Дюбрьой грешеше?
Ударите се удвоиха. Как може някой да е толкова противен? Сигурно бях подскочил пет-
шест пъти, танцувайки. Едва ли се бе чуло нещо особено у тях. Наистина искаше да ми
съсипе живота. Каква гадна женица!
Гневът ме тласна към действие. Със замах съблякох пуловера и тениската. Останах гол до
кръста, по джинси, с боси крака.
— Господин Грийнмор, знам, че сте там!
Направих крачка към вратата и се спрях. Сърцето ми биеше лудо.
Хайде.
Събух и джинсите и ги оставих да се свлекат на пода. Дюбрьой бе наистина луд…
— Отворете вратата!
Гласът й беше едновременно властен и злобен. Изминах няколкото крачки до вратата.
Изпитвах чудовищно притеснение.
Сега.
Задържах дъха си, смъкнах гащетата си и ги запратих надалече. Ужасно бе да съм гол при
такива обстоятелства.
— Знам, че ме чувате, господин Грийнмор!
Смелост.
Посегнах към бравата. Не можех да повярвам какво правя. Не бях напълно на себе си.
Блъсна за последно още три пъти, докато натисках надолу дръжката. Имах чувството, че
задействам собствената си гилотина. Отворих вратата към себе си и веднага хладен въздух
погъделичка тестисите ми, за да ми напомни, че съм гол. Мъчение.
Изречението. Трябваше да кажа изречението. Радостно. Хайде, вече бе твърде късно за
отстъпление!
Отворих широко вратата.
— Госпожо Бланшар! Какво удоволствие е да ви видя!
Госпожата очевидно изживя шока на живота си. Облечена изцяло в черно, със стегнати в кок
пепеляви коси, явно се бе подпряла на вратата, за да може по-добре да блъска, защото когато
я отворих, за малко не загуби равновесие. Понечи да отстъпи, преди да замръзне на мястото
си, облещвайки очи, докато лицето й силно почервеняваше. Устата й се отвори, но не излезе
никакъв звук.
— Но влизайте, заповядайте!
Остана вцепенена, с широко отворена уста, впила очи в голотата ми, неспособна да каже
каквото и да било.
Бе отвратително да се озова гол пред възрастната си съседка, но нейната реакция ми даваше
сили. Дори ми се искаше да добавя още нещо.
— Елате, ще изпием по чашка заедно!
— Аз… аз… не… аз… ама… го… го… господине… аз… ама… аз…
Стоеше като вкаменена, с поаленяло лице, и издаваше нечленоразделни звуци, впила поглед
в члена ми.
Мина доста време, преди да дойде на себе си, да измънка някакво извинение и да отстъпи
заднешком. Повече никога не се оплака от шум.

21

Неделя, 6 часът сутринта. Звънът ме изкара от дълбок сън. Няма нищо по-ужасно от това да
бъдеш събуден насред съня си. Обзе ме безкрайна умора. Това бе третият есемес за нощта.
Милост! Не можех повече. Вече дори нямах сили да стана. Останах дълго легнал, мъчейки
се да стоя с отворени очи, борейки се със съня. Какъв кошмар!
С огромна мъка се надигнах от леглото. Все още бях вцепенен от съня. Вече не можех да
понасям задължението да пуша в който и да е час на денонощието. Това бе истинска мъка.
Накрая ядосан погледнах към нощното шкафче.
Няма нищо по-ужасно от червено-белия пакет. Грозен е и вони.
Протегнах ръка, взех го и извадих една цигара. Не ми стигаше решителност да стана и да
отида до прозореца. Толкова по-зле за миризмата. Щях да завия фаса и пепелта в хартиена
кърпичка, за да не усещам гадната миризма, когато заспивам.

Взех кибрита. Малка кутийка, украсена с рисунка на Айфеловата кула. Първата клечка
се счупи на две между изтръпналите ми пръсти. Втората изпращя и се появи пламъчето,
освобождавайки характерната миризма. Това бе единственото ми удоволствие.
Приближих клечката до цигарата. Огънчето близна края й и аз дръпнах силно. Струя
дим нахлу в устата ми, нападайки небцето, езика и гърлото, разпростирайки върху тях
тръпчив и силен вкус.
Твърде
силен. Възможно най-бързо издишах неприятния въздух. Но ужасното усещане за нещо
лепкаво остана. Отвратително!

Дръпнах си повторно. Димът прогори трахеята ми, подпали дробовете ми. Закашлях се. Суха
кашлица, която увеличи противния вкус по езика ми. Идваше ми да заплача. Не можех
повече да продължавам така. Невъзможно беше. Надхвърляше силите ми. Стига! Милост…
Огледах се обезумял, за да открия нещо, което би ме облекчило, и погледът ми попадна на
гадния вестоносец на подлеца — мобилния ми телефон. Съобщенията на Дюбрьой…
Дюбрьой! Нервно протегнах ръка и хванах телефона. Занатисках бутоните и прегледах
дневника на входящите съобщения. Очите ми смъдяха и виждах трудно. Накрая открих
номера, от който бях получил есемеса. Поколебах се за миг, после натиснах зеленото копче.
Телефонът избра номера. С разтуптяно сърце вдигнах слушалката до ухото си и зачаках.
Тишина, после звън. Две иззвънявания. Три. Вдигнаха.
— Добър ден.
Гласът на Дюбрьой.
— Аз съм, Алън.
— Знам.
— Аз… не мога повече. Спрете да ми изпращате постоянно есемеси. Аз… не издържам.
Мълчание. Не отговори.
— Моля ви! Оставете ме да ги спра! Вече не искам да пуша, чувате ли? Не мога да понасям
цигарите ви. Оставете ме да спра!
Отново мълчание. Дали въобще разбираше в какво състояние съм?
— Моля ви…
Наруши мълчанието с напълно спокоен глас.
— Добре. Щом така искаш, позволявам ти да спреш цигарите.
Затвори, преди да успея да му благодаря.
Усетих полъх на облекчение, на щастие. Задишах дълбоко. Въздухът ми се стори прелестен
и лек. Блажено се усмихнах, сам в леглото, в 6 часа сутринта!
С изпълнено с радост сърце изгасих, смачквайки я направо върху нощното шкафче,
последната цигара в живота си.

22

Първоначално Дюбрьой отказа да ми помогне в подготовката за предвидената с Марк

Дюнкер среща. „Не познавам предприятието ти, какво бих могъл да те посъветвам да му
кажеш?“ Но накрая ми даде няколко съвета, отстъпвайки пред моята настоятелност.
— Кое точно те затруднява? — попита ме.
— Той е злонамерен, с лекота отправя необосновани упреци. Поискаме ли нещо или
посочим ли някаква нередност, веднага ни напада, за да не трябва да отговаря…
— Разбирам. И какво правите ти и колегите ти, когато ви упреква?
— Не се оставяме. Опитваме се да му докажем, че греши, че е несправедлив.
— Тоест опитвате се да се оправдаете, така ли?
— Да, естествено.
— Значи вие вършите цялата работа!
— Не разбирам.
— В никакъв случай не трябва да се оправдавате пред необосновани упреци, иначе играете
неговата игра!
— Може би, но какво друго бихме могли да направим?
Отново бе придобил развеселения си вид.
— Да го изтезавате.
— Много забавно.
— Не се шегувам.
— Забравяте само една малка подробност.
— Коя?
— Нямам никакво желание да губя работата си.
— Бъди като инквизиторите през Средновековието. Как са наричали сеансите от
непоносими мъчения, които са се готвели да приложат над някого?
— Не знам.

— 
Ще го подложим на разпит.

— Да го подложим на разпит?

— Да.
— И какво общо има това с моя шеф?
— Когато си изправен пред необосновани упреци, измъчвай го с въпроси.
— По-точно?
— Вместо да се оправдаваш, задавай му въпроси, за да го принудиш той да се оправдава! И
бъди настоятелен. Той трябва да даде доказателства за упреците си, а не ти да доказваш, че
са неверни! С други думи, накарай го да мисли.
— Ясно.
— Принуди го да се отбранява. Попитай го какво му позволява да твърди това, което казва,
и не го оставяй да се крие зад общи приказки. Дълбай, изисквай точни сведения, факти. Ако
наистина е злонамерен, ще изживее гадни мигове. И знаеш ли какво?
— Кажете.
— Най-страхотното е, че дори не се налага да си агресивен. Ако подходиш както трябва,
можеш да го поставиш на колене, запазвайки пълно спокойствие, с привидно съвсем
почтителен тон. Накратко, ще го принудиш да обоснове упреците си, като останеш…
безупречен.
— Не е зле.
— И ако се справиш добре, има голяма вероятност оттук нататък да те остави на мира.
***

Бях си насрочил среща по телефона с Марк Дюнкер чрез неговия секретар. Казвам
неговия
секретар, защото — нещо извънредно рядко в предприятията — ставаше въпрос за мъж,
в случая много любезен млад англичанин, който се казваше Андрю. Назначението му бе
изненадало всички. Тъй като Дюнкер бе определено мачист, по-скоро си представяхме
да избере някоя нимфетка с минижуп и дълбоко деколте, изпълняваща всяка негова
заповед, достатъчно опитна, за да му служи добре, и достатъчно глупава, за да
подхранва чувството му за мъжкарско надмощие.

Но изборът му несъмнено не бе плод на случайността — подозирах, че тайно е

комплексиран от възхода си на самоук селянин. Английският секретар, който го
следваше навсякъде, компенсираше липсата на имидж с елегантност, учтивост и крайна
любезност, а черешката върху тортата бе безупречният говор и силният
бритиш
акцент, високата класа на истински поданик на Нейно Величество, който единствено
чрез присъствието си облагородяваше шефа си. Няколко редки грешки в рода на
съществителните допълваха картинката, придавайки й известен чар.

Сутринта умишлено пристигнах с пет минути закъснение, колкото да покажа на Дюнкер, че

не съм му лакей. Посрещна ме Андрю.
— Ще се наложи — каза с отчетливото си произношение — да проявите малко търпение.
Господин Дюнкер още не е готов да ви приеме.
Нормално. Отговаряше на моето закъснение с по-голямо закъснение. Във Франция времето е
инструмент на властта.
Андрю ме покани да седна на едно канапе, облечено в червена кожа, което контрастираше
на чисто белите стени. Всъщност в доста просторното помещение имаше кът приемна,
където посетителите можеха да изчакат. От другата страна бе разположено безупречно
подреденото бюро на младия англичанин, покрито с червена, подхождаща на канапето кожа.
Нямаше нито една захвърлена хартийка.
— Желаете ли кафе?
Бях почти изненадан от въпроса му, толкова неуместно изглеждаше човек като него, като че
ли идващ направо от Бъкингамския дворец, да предлага нещо друго освен чай в китайски
порцелан.
— Не, благодаря. Всъщност, защо не… да, искам.
Андрю кимна безмълвно и се насочи към ъгъл на стаята, където имаше последен модел
кафемашина, цялата от блестяща неръждаема стомана. Тя пошумя малко, докато кафето
изтичаше в чашата. Една капка има нещастието да опръска неопетнената стомана. Андрю на
мига извади ароматизирана кърпичка и попи непокорната капка със скоростта на гущер,
който улавя пъргаво с език някоя мушица. Кафемашината придоби чисто новия вид, който
имаше секунда преди това.
После секретарят изключително внимателно постави чашата на ниската масичка пред мен.
Яркочервена чаша, чийто дизайн бе по-скоро претенциозен, отколкото красив.
— Заповядайте — каза, оттегляйки се.
— Благодаря.
Андрю се върна зад бюрото си и потъна в четене на някакви документи. Стоеше напълно
изправен на стола, държейки главата си високо, така че единствено очите му бяха сведени
към страниците, а клепачите му изглеждаха полупритворени. От време на време вземаше
лъскава черна химикалка, записваше нещо отстрани на страницата, после я оставяше на
абсолютно същото място, перпендикулярно на ръба на бюрото.
След доста минути вратата, която ни разделяше от бюрото на Дюнкер, се отвори рязко, като
че ли бе избита с рамо от някой агент на спецчастите, и директорът се изстреля насред
помещението.
— Кой е писал този доклад? — извика обвинително.
— Алис, господин директор.
Андрю бе отговорил, без да мигне. Силовото нахлуване на шефа не бе предизвикало никакво
трепване по невъзмутимото му лице. Джеймс Бонд, на когото всеки косъм е старателно
сресан, докато около него всичко избухва.
— Ама това е невъзможно! Грешките са по-големи от задника й! Кажете й да препрочита
бележките си, преди да ми дава такива парцали!
Захвърли документа, чиито страници се пръснаха върху бюрото на секретаря му. Той ги
събра и само след миг бюрото му си възвърна неизменния ред.
Преглътнах.
Дюнкер се обърна към мен и внезапно спокоен и усмихнат, ми подаде ръка.
— Добър ден, Алън.
Последвах го в неговото светилище. Огромно пространство, насред което властваше
внушително триъгълно бюро с обърнат към посетителя връх. Седна зад него и ми посочи
един твърде неудобен, макар и с изискан дизайн стол.
Прозорецът бе полуотворен, но уличният шум изглеждаше далечен, като че ли не му бе
разрешено да стига до последния етаж на сградата. Над покривите се забелязваше върхът на
Обелиска на площад „Конкорд“, а в далечината — горната част на Триумфалната арка. До
нас достигаше лекият полъх на вятъра. Доста хладен, но напълно лишен от миризми въздух.
Мъртъв въздух.
— Красива гледка, нали? — каза, забелязвайки, че съм се загледал навън.
— Да, красива е. Но жалко, че на булеварда пред Операта няма дървета — казах, за да
разчупя леда. — Нямаше да е зле да има малко зеленина под прозорците.
— Това е единственият парижки булевард без дървета. Знаете ли защо?
— Не.
— Когато Осман го изграждал по нареждане на Наполеон III, той отстъпил пред изискването
на архитекта на Операта нищо да не пречи на гледката от двореца Тюйлери към неговото
произведение. Целият изглед трябвало да остане открит.
В кабинета влетя муха и започна да кръжи около нас.
— Искали сте да ме видите — каза той.
— Да, благодаря, че ме приехте.
— Моля ви. Какво мога да направя за вас?
— Ами исках да ви уведомя за някои неща в предприятието, които бихме могли да
подобрим.
Недоловимо свъси вежди.
— Да подобрим?
Стратегията ми да го убедя се основаваше на идеята да споделя неговия свят,
синхронизирайки се с ценностите му „ефикасност“ и „рентабилност“. Все това му беше на
устата. Всичките му решения се свеждаха до това. Щях да се опитам да му докажа, че моите
искания обслужват неговите стремежи.
— Да, в името на всеобщото благоденствие и с цел увеличаване рентабилността на фирмата.
— Двете неща рядко вървят заедно — каза, леко развеселен.
Силно начало.
— Да, но служител, който се чувства добре, работи по-добре.
Мухата кацна на бюрото му. Прогони я със замах.
— Ако не се чувствате добре при нас, Алън…
— Не съм казал такова нещо.
— Не се ядосвайте.
— Не се ядосвам — казах, опитвайки се да изглеждам възможно най-спокоен, а всъщност
вече ми идваше да го изхвърля през прозореца.
А ако нарочно изопачаваше думите ми, просто за да ме разколебае?

Престани да отговаряш. Измъчвай го с въпроси. Въпроси.

— Всъщност — продължих — каква е връзката между моето мнение, че служител, който се

чувства добре, работи по-добре, и вашето предположение, че аз не се чувствам добре при
вас?
Три секунди мълчание.
— Струва ми се очевидна, не е ли така?
— Не е така. Какво имате предвид? — попитах, опитвайки се да приема наивно изражение.
— Ами… лошите резултати не трябва да се оправдават с външни причини.
— Но моите…

Не се оправдавай. Разпитвай. Спокойно.

— Кой има лоши резултати? — продължих.

Лека досада пробягна през лицето му. Мухата кацна на химикалката му. Отново я прогони.
После смени темата.
— Добре, кажете ми кои неща можем да подобрим.
Току-що бях спечелил първия тур.
— Най-напред мисля, че би трябвало да наемем още една секретарка в нашия отдел, за да
подпомогнем Ванеса. През цялото време е претоварена и усещаме, че е свръхнапрегната.
Заместничката би могла да печата вместо нас докладите. Изчислих, че консултантите
посвещаваме почти 20% от времето си в писане на отчети за интервютата. Имайки предвид
размера на почасовото заплащане, това въобще не е рентабилно за фирмата. Ако имахме
втора секретарка, тя би могла да стенографира какво искаме да включим в докладите и после
да ги пише и разпечатва.
Спечеленото време ще използваме за наистина полезни неща, които единствено ние можем
да правим.
— Не, всеки консултант трябва сам да пише доклада си, такова е правилото.
— Именно това правило поставям под въпрос.
— Когато човек е добре организиран, това не отнема чак толкова време.
— Но е логично тази работа да бъде вършена от човек с по-ниско заплащане. По-добре е
консултантът да използва времето си за по-доходоносни за фирмата дейности.
— Именно, назначаването на допълнителен човек в отдела ще намали рентабилността й.
— Напротив.

Престани да привеждаш доводи. Задавай въпроси.

— С какво ще намали рентабилността?

— Ще увеличи глобалната сума на заплатите в отдела, естествено.
— Но тъй като консултантите ще си освободят време за набиране на клиенти, това ще
увеличи оборота. В крайна сметка ще спечелим.
— Не вярвам това да увеличи оборота.
— Защо мислите така?
— Всеки знае, че колкото по-малко работа има за вършене, толкова по-малко се върши.

Задавай въпроси. Внимателно.

— Всеки ли? Кой всеки?

Няколко секунди търсеше думите си, оглеждайки се наляво-надясно.
— Така или иначе, аз го знам.
— И… откъде го знаете?
Мухата кацна на носа му. Рязко я прогони с жест на крайно раздразнение.
— Ами много просто, винаги така става!
— А… значи вече сте го опитвали?
— Да… всъщност… не, но знам какво се получава.
За да не може да ме упрекне и в най-малка нападателност, стараех се да запазвам абсолютно
наивен вид, почти като на селския идиот.
— Как бихте могли да го знаете, щом… не сте опитвали?
Стори ми се, че на челото му избиха няколко капчици пот, освен ако не бяха плод на
въображението ми. При всички положения не намери задоволителен отговор.
— Това означава ли — продължих, — че ако вие имахте по-малко работа, щяхте да
започнете да вършите все по-малко и по-малко?
— При мен е различно — избухна той, преди да се овладее. — Вижте, Алън, вече ставате
твърде арогантен!
Най-сетне изплюхме камъчето. Нарочно се забавих.
— Арогантен? — казах, облягайки се спокойно на стола. — Но онзи ден показахте пред
всички, че ми липсва самоувереност…
Замръзна на мястото си. Пред слънцето премина облак и в кабинета внезапно се смрачи. В
далечината се чуваше воят на сирена на линейка.
Накрая си пое дълбоко въздух.
— Вижте, Грийнмор, да се върнем на думата си. По отношение на молбата ви за
реорганизация, нека отделът най-напред да достигне поставените цели, а после ще си
говорим за назначаването на секретарка!
— Да, разбира се, разбира се — отговорих с дълбоко въодушевление. — Но… ами ако
именно това назначение би ни позволило да достигнем целите си?
Придоби силно снизходителен вид.
— Разглеждате нещата само от едната им страна. Аз имам стратегическа визия за развитието
на предприятието. И тя ми забранява да позволя раздуване на фонд „Работна заплата“. Не
разполагате с всички подробности, за да можете да прецените, не можете да разберете.
— Наистина ми е трудно да имам стратегическа визия върху развитието на предприятието,
защото тя не е известна на служителите. Но, знаете ли, аз съм привърженик на
здравомислието. И ми се струва, че за да се развива, всяко предприятие има нужда от
ресурси. Това е неизбежно, нали?
— Забравяте нещо, Алън. Нещо много важно. Нашето предприятие е вече на борсата.
Пазарът ни държи под око. Не можем да правим какво да е.
— Да не назначиш някого, за да осигуриш развитие на предприятието, е какво да е?
Мухата кръжеше около нас. Дюнкер грабна някаква чаша от бюрото, изсипа съдържанието й
в една саксия с цвете и задържа чашата в ръка.
— Пазарът прави предположения за бъдещето единствено като екстраполира сегашните
резултати. Инвеститорите няма да чакат да разберат дали назначенията ще предизвикат
положителен ефект след време. Ако има повече заплати, акциите падат. Автоматично е.
Гледат ни под лупа. Той бди — посочи ми изрезка от вестник.
Виждаше се снимка на омразния на Дюнкер журналист Фишерман, а заглавието на статията
се отнасяше до нашите акции: „Има известен потенциал, но трябва да се положат усилия“.
Мухата кацна на бюрото. Колкото бързо, толкова и ловко Дюнкер я захлупи с чашата. По
лицето му пробягна лека садистична усмивка.
— Имам чувството, че сме просто роби на курса на акциите. Но в крайна сметка, ако
погледнем отстрани, какво печелим ние, служителите в предприятието, от това, че акциите
за кратко време се покачват или падат? Не ни пука особено, нали?
— Говорите така, защото нямате акции!
— Но за вас, който имате, важното е те да се покачват. Ако предприятието се развива добре,
със сигурност курсът на акциите ще се повишава от ден на ден.
— Да, но не можем да си позволим акциите да падат, дори и да е за кратко.
— Защо?

— Заради опасността от ПОП

2
. Би трябвало да го знаете, завършили сте икономика, нали? Единствено високият курс
ни държи защитени от опит за закупуване от друго предприятие, защото тогава ще му
излезе твърде скъпо да придобие необходимия брой акции, за да поеме контрола над
дружеството. За това е жизненоважно курсът ни на борсата постоянно да се изкачва, и
то по-бързо от този на конкурентите ни.

— Щом съществува такава опасност, тогава защо сме на борсата?

— За да се развиваме по-бързо. Както знаете, когато дадено предприятие излезе на борсата,
то събира пари от всички, които искат да станат негови акционери. Това подпомага
финансирането на различни проекти.
— Да, но ако впоследствие това пречи да се вземат полезни решения, които насърчават
развитието, защото трябва да се поддържа курсът на акциите, получаваме обратния резултат.
— Просто пречки, които трябва да се преодоляват.
— Но така вече не сме свободни! Фостери каза, че тази година не сме успели да отворим
клона в Брюксел, защото трябвало да разпределим печалбата от миналата година като
дивиденти на акционерите, а не сме искали да орежем резултатите за идната година.
— Да, но това е друго нещо. Няма отношение към курса на акциите. Просто изискване на
нашите акционери.
— Защо? Ако тази година направим необходимите за развитието ни разходи, можем да
минем и без печалба, но ще имаме печалба догодина, нали?
— Имаме две групи важни акционери, които изискват да правим всяка година 12% печалба
и основната част да им я изплащаме под формата на дивиденти. Нормално е: дивидентите
представляват възнаграждението на акционерите. Те са приходът от техните инвестиции в
предприятието.
— Но ако изискването възпрепятства развитието на тяхното предприятие, биха могли да
изчакат година-две, нали?
— Не, нашите трудности не ги засягат. Те са инвестирали в нашето предприятие, но не
обезателно с дългосрочни намерения. Искат бърза възвращаемост на своята инвестиция и
това е тяхно право.
— Но ако това ни принуждава да вземаме пагубни за нас решения…
— Така е. Нямаме избор: истинските собственици са акционерите.
— Ако тяхната цел е единствено финансова и краткосрочна, вероятно с намерението не след
дълго да продадат акциите си, то тогава на тях абсолютно не им пука за съдбата на
предприятието.
— Това е част от играта.
— Играта? Но това не е игра, това е действителността! Тук работят истински хора! Животът
им и този на семействата им отчасти зависи от доброто състояние на предприятието. И вие
наричате това игра?
— Какво искате да ви кажа?
— Значи, накратко, не само сме роби на курса на акциите, но сме и подчинени на абсурдни
изисквания от страна на акционери, които няма да останат такива. Нямате ли чувството, че
малко сами си режем главата? Определено не виждам ползата от излизането ни на борсата.
При всички положения можехте да се развивате сам, дори и просто да реинвестирахте всяка
година печалбата от предишната.
— Да, но не толкова бързо.
Бързо, бързо… Стоях объркан, тъй като така и не успявах да разбера тази мания за скорост.
Защо винаги да бързаме? До какво води това впрочем? Бързащите хора са мъртви хора.
— Ако погледнем отстрани, какъв е смисълът да се развиваме бързо?
— Трябва бързо да заемем господстваща позиция, преди конкуренцията да се е настанила
трайно.
— Защото иначе какво?
— Иначе ще е по-трудно да им отнемем дял от пазара, да увеличаваме оборота.
— Но ако чрез бавно и последователно развитие подобрим качеството на предлаганата
услуга, ще намерим нови клиенти, нали?
Мълчание. Дали Дюнкер си е задавал вече този въпрос?
— Би било по-бавно.
— И… защо това да е проблем? Не виждам какво ни пречи спокойно да си вършим добре
работата.
Вдигна очи към небето.
— Като казахте време, в момента ми губите моето. Имам и друга работа, освен да
философствам.
Започна да подрежда купчината папки на бюрото си, без повече да поглежда към мен.
— Имам чувството — казах, подбирайки думите си, — че е полезно… да се погледнем
отстрани, да се запитаме за… смисъла на нашите действия.
— Смисъла ли?
— Да, това, заради което правим нещо… какво ни носи то.
Мухата бръмчеше под стъклената камбана.
— Не трябва да се търси смисъл там, където няма. Вие вярвате ли, че животът има смисъл?
Оправят се най-силните и най-хитрите, това е. Техни са властта и парите. А когато имаш
власт и пари, можеш да имаш всичко, което желаеш в живота. Не е особено сложно,
Грийнмор. Останалото е просто интелектуална мастурбация.
Гледах го замислен. Как може някой да предположи и за миг, че е достатъчно да си богат и
да имаш власт, за да бъде животът ти пълноценен? Кой може до такава степен да се залъгва,
че е щастлив, защото кара порше?
— Бедни ми Алън, вероятно никога няма да узнаете колко хубаво нещо е могъществото!
Наистина пред подобни съждения се чувствах като извънземно. Почти възбуждаха
любопитството ми. Впрочем нима Дюбрьой не ме подканяше да вляза в кожата на различни
хора, за да се опитам отвътре да разбера какво изпитват?
— Когато правите всичко това… усещате ли се… мъжествен?
— Да.
— И… ако не го правите… тогава ще се чувствате…
Дюнкер се изчерви. Едва не избухнах в смях, въпреки че не го бях направил нарочно. В
съзнанието ми се въртеше филм за бизнесмен, който жънеше професионални успехи, за да
компенсира сексуалната си немощ.
— При всички положения — продължи той — отговорът за секретарката е „не“. Имате ли
други искания?
Изложих му другите си идеи, но никоя не получи одобрението му. Не бях изненадан, при
положение че вече разбирах начина му на действие и правилата на „играта“.
Все пак имах едно последно питане — разяснение този път.
— В пресата забелязах скок в броя на обявите на нашата фирма.
— Да, така е — каза, очевидно доволен от себе си.
— Но в момента не ми се възлагат повече интервюта. Как се получава така?
— Не се безпокойте, това е нормално.
— Как така нормално?
— Доверете ми се, гарантирам ви, че не сте ощетен в сравнение с колегите си. Задачите са
разпределени справедливо. Алън, трябва да ви оставям вече, имам работа.
Съпроводи думите с действия, като взе някаква папка от бюрото. Не помръднах.
— Но как така се получава, че задачите ми не са увеличени? Няма логика.
— Ех… Алън, все искате всичко да знаете. Трябва да разберете, че в предприятие като
нашето има решения, които не се разгласяват на всеослушание. В случая публикуването на
обяви не означава, че зад тях съществуват истински работни места.
— Искате да кажете, че публикуваме… фалшиви обяви? Фалшиви предложения за работа?
— Фалшиви, фалшиви — веднага тежките думи!
— Но защо?
— Определено напълно ви липсва стратегическо виждане, Грийнмор. От един час ви
обяснявам защо за нас е жизненоважно курсът на акциите да се повишава. Би трябвало да
знаете, че пазарът не реагира единствено на обективните резултати! Представете си, има и
известна психология. А за да се поддържа високият дух на инвеститорите, добре е те да
виждат във вестниците предложения за работа от „Дюнкер Консултинг“.
Не можех да повярвам.
— Но това е нечестно!
— Трябва да сме по-добри от другите.
— Публикувате фалшиви обяви просто за да подобрите имиджа си и да повишите курса на
акциите? Но… а кандидатите?
— За тях не се променя абсолютно нищо!
— Но те отделят време да изпратят CV, да пишат мотивационни писма…
Въздъхна дълбоко в отговор.
— Без да смятаме — продължих аз, — че неуспешните кандидатури се отразяват зле на духа
и самочувствието им!
Вдигна очи към небето.
— Алън, мислили ли сте някога да работите за някое сдружение на безработни?
За миг останах слисан, изумен от чутото. Невъзможно ми бе да приема, че човек може до
такава степен да не се интересува от другите, пък били те и непознати…
Накрая се изправих и си тръгнах. Така или иначе нямаше да изкопча нищо. Безсмислено бе
да стоя. Решенията му се подчиняваха на някаква извратена логика, която не оставяше място
за идеи, произтичащи от искрено желание за подобряване на нещата.
Направих две крачки и спрях. Струваше ми се толкова неприемливо, че човек може да се
задоволи с изпразнена от смисъл представа за съществуването — като тази, която ми бе
изложена преди няколко минути, че исках да знам цялата истина.
Очевидно това го раздразни, но не вдигна очи от папката, в която се бе съсредоточил.
— Господин Дюнкер, всичко това… прави ли ви… щастлив човек?
Лицето му придоби странно изражение, но той остана втренчен в папката си, без да ми
отговори. Определеното ми време бе изтекло. Вероятно за първи в живота му задаваха този
въпрос. Изгледах го с любопитство и в крайна сметка с известно състрадание, после
безшумно — дебелият мокет поглъщаше стъпките ми — прекосих просторната стая до
вратата. Щом стигнах до нея, обърнах се да я затвора след себе си. Седеше все така забил
очи в папката си и несъмнено вече ме бе забравил. Но погледът му ми изглеждаше застинал,
изражението му бе все така особено, като на човек, потънал в мислите си. После ръката му
бавно се приближи до чашата и я повдигна.
Мухата мигновено излетя и изчезна през прозореца.

23

Същата вечер взех автобуса, за да отида до замъка. Изпитвах противоречиви чувства —

силно желание най-после да разкрия съдържанието на тефтера на Дюбрьой, тъй като бях
убеден, че от него ще науча доста повече за мотивацията му, и страх да се промъкна нощем
на едно място, достатъчно впечатляващо и на дневна светлина, страх да не ме спипат на
местопрестъплението.
Въпреки късния час в автобуса имаше немалко пътници. Вдясно от мен седеше дребна
старица, а на отсрещната седалка се мъдреше мустакат мъж. Бях сложил крака върху
найлонова торба, в която имаше огромен агнешки бут, купен от кварталната месарница.
След десетина минути миризмата на сурово месо се разнесе в топлия въздух. Отначало едва
доловима, тя постепенно се усилваше, докато накрая стана направо непоносима. Дребната
старица взе да ме поглежда с крайчеца на окото си, после безцеремонно ми обърна гръб.
Мустакатият ме фиксираше с празен поглед, в който все пак се четеше известна погнуса.
Канех се да стана и да се преместя, но се отказах — също като светското списание
„Клоузър“, бутчето беше удоволствието ми за деня. Не трябваше да обръщам внимание на
погледите на околните. В края на краищата животът е направо фантастичен — всеки миг ни
предлага възможности за развитие.
Затова останах на мястото си, полагайки усилия да се отпусна и да пропъдя надигналото се
чувство на срам. Доколкото знам, не е забранено човек да пътува с бутче в торбата.
Много се гордеех с решението си и в същото време си припомних поетото задължение да си
отбелязвам всеки ден три неща, които са ми донесли удовлетворение. Я да видим… какво
бих могъл да добавя днес? Срещата ми с Дюнкер, разбира се! Е, не бях постигнал нищо, но
все пак проявих смелостта да застана очи в очи с него и не се оправдавах, когато ме
нападаше. Дори останах с усещането, че подсказаната ми от Дюбрьой тактика с въпросите
доста го пообърка. Така че имах повод за гордост.
Мустакатият вече открито зяпаше найлоновата торба, изпълнен с подозрение. Явно се
мъчеше да си представи съдържанието й и може би си въобразяваше, че разнасям из Париж
разфасован труп.
Слязох една спирка преди тази за замъка, за да извървя последните стотина метра пеш.
Автобусът потегли веднага, шумът от двигателя постепенно заглъхна и кварталът отново
потъна в тишина. Беше приятно, във въздуха се носеше деликатният мирис на дърветата на
булеварда, които сякаш бяха чакали падането на нощта, за да разпръснат нежния си парфюм.
Вървях, съсредоточен върху очакващата ме задача, прехвърляйки си наум хода на
операцията минута по минута.
21,38. Първата ми акция щеше да започне след двайсет и две минути. Бях облякъл тъмен
анцуг, за да се чувствам свободен и да се сливам с околния мрак.
Докато напредвах към целта, в мен се надигаше страхът, проправяйки път на съмнението.
Имах ли право да искам да прочета на всяка цена въпросния тефтер? Не беше ли сто
процента сигурно, че ще ме хванат? Не беше ли лудост да предприема подобна авантюра?
Страхът ме човъркаше, но беше заглушен от друг, още по-угнетителен страх — убеден бях,
че Дюбрьой крие нещо от мен. Ако не криеше, защо поддържаше такава неяснота, той,
който обикновено беше толкова открит? Защо не отговаряше на въпросите ми? Трябваше да
узная. За собственото ми успокоение. А и за собствената ми сигурност.
Пристигнах на мястото в 21,47. Тринайсет минути преди ключовия момент. Настаних се на
пейката на отсрещната страна на авенюто с найлоновата торба до мен. Кварталът беше пуст.
В средата на лятото повечето обитатели вероятно бяха заминали далече, по разни курорти.
Заставих се да дишам дълбоко, за да се успокоя.
Фасадата на луксозния частен дом беше тъмна. Бледата светлина, която разпръскваше
близкият уличен фенер, му придаваше злокобен вид. Замък, в който бродеха призраци.
Светеха единствено прозорците на големия салон в страничната част на сградата.
Когато стана 21,52, се изправих. Със свит стомах тръгнах да пресичам, без да бързам. Сега
трябваше да застана близо до вратата и да не ми личи, че дебна нещо, ако случайно някой
съсед ме мерне.
21,58. Часът наближаваше. След като преминах покрай цялата градинска ограда, заковах на
място, преструвайки се, че си връзвам връзките на обувките, след което се върнах по
стъпките си. 22 часът. Нищо. Започнах да броя секундите, когато дочух бръмченето на
автомата на вратата. Сърцето ми затупка по-бързо, ускорих крачка, хвърляйки поглед
наоколо, за да се уверя, че съм сам. За по-малко от десет секунди се озовах пред черната
врата. Без колебание извадих от джоба си малката правоъгълна метална пластинка, с която
се бях снабдил онзи ден на кварталния базар. Наострих уши. Нямаше жива душа. Бутнах
вратата и тя се открехна. Клекнах и оставих нещото на пода, до касата. Успях с малко
усилие да го закрепя странично. Пуснах вратата със свито сърце. Не я изпусках от очи,
докато бавно се затваряше. Ето че допря пластината, двата метала изскърцаха и звукът доста
наподоби обичайния звук на затваряща се врата. Пак я бутнах и за мое голямо успокоение тя
се отвори. Пластината беше точно толкова дебела, колкото да попречи на резето да щракне.
Пуснах вратата и се отдалечих на няколко крачки, сетне, след като се уверих, че мястото е
все така пусто, отново прекосих авенюто. Още не бях стигнал до пейката, когато дочух
гласове от входа. Прислугата си тръгваше. Стигнаха до улицата, без да забележат нещо
нередно. Отлично. Разделиха се набързо и един от тях пое, както обикновено, към
автобусната спирка. 22,06. Засега всичко вървеше по мед и масло. Автобусът щеше да
пристигне след четири минути.
На отсрещния тротоар се появи дама с малко кученце на каишка. Отдалече следях
припламващите извивки, които описваше цигарата й в мрака. Спътникът й, тромав пекинез,
я следваше, без да си дава много зор, спираше на всеки двайсет сантиметра, за да подуши
нещо, дългите му рижави косми метяха тротоара. През това време жената дърпаше от
цигарата си, която присветваше по-ярко, и търпеливо изчакваше кучето да се наслади на
поредната миризма.
22,09. Очаквах автобусът да пристигне всеки момент, но дамата с кученцето щеше да ми
попречи да се промъкна в замъка. Нямах късмет. Как можа да се случи така, че единствената
останала обитателка на квартала да се намира точно на мястото, където би трябвало да съм
сам!
Беше стигнала до оградата. От време на време, сякаш раздразнена от бавното си куче, което
безкрайно душеше тротоара, тя леко подръпваше каишката. Отдалече изглеждаше така,
сякаш влачи метла. Пекинезът хич не искаше да се подчинява на стопанката си и се
запъваше, свил главица между раменете си. Дамата капитулираше и поднасяше цигарата
към устните си.
22,11. Рейсът закъсняваше и прислужникът чакаше на спирката. Аз също чаках. Дори и да
пристигнеше веднага, щяха да са нужни поне пет минути на дамата с кученцето, за да
разчисти терена. Нямаше да имам достатъчно време. Щеше да се наложи да отложа мисията.
Точно си мислех, че утре бутчето ще засмърди още по-силно, когато долових шум от
двигател. В мига, в който автобусът закова на спирката, се случи истинско чудо. Дамата
грабна кучето и се затича към него. Главата на пекинеза се поклащаше като на
пластмасовите кученца, които хората слагаха на задния прозорец на колите си през
седемдесетте. Тя успя да се качи, вратите се затвориха и автобусът потегли.
Не можех да повярвам. Шансът ми се усмихна, но сега пък трябваше да взема незабавно
решение. Беше 22,13. Дюбрьой щеше да пусне кучето пазач след седемнайсет минути.
Трябваше да съм свършил дотогава. Хайде.
Чевръсто се надигнах и пресякох улицата. Спрях за кратко пред вратата с изострени сетива,
бутнах я и тя се отвори, както предполагах. Сталин веднага се изправи и се спусна с лай към
мен. Леко се дръпнах и застанал извън мястото, до което стигаше синджирът, пъхнах ръка в
найлоновата торба. Пръстите ми се плъзгаха по студеното лигаво месо, докато се опитвах да
го извадя. Успях все пак да стисна кокала, рязко измъкнах бутчето от торбата, размахвайки
го като дебела сопа. Приклекнах, за да го успокоя, с протегната напред ръка. Сталин веднага
спря да лае и захапа месото с разлигавените си остри зъби. Прикотках го с две-три
прошепнати думички. Бях сигурен, че понеже добре ме познава, няма да издържи на такъв
подарък. Дори и кучетата са корумпирани. Смачках набързо торбичката и я мушнах в джоба
си, след което обърсах мръсната си ръка в панталона.
Нямаше как да премина покрай осветените прозорци на къщата, без да ме забележат. Затова
се промъкнах изотзад, покрай храстите, които ограждаха градината, и с бърза крачка
обиколих сградата.
Стигнах до другия край, задъхан, но там ме очакваше неприятна изненада — всичките
прозорци на първия етаж бяха затворени, въпреки топлото време и задушния въздух вътре, с
изключение на няколко на партера, откъдето се излизаше направо в градината, в това число
и този на вестибюла. Беше прекалено рисковано. 22,19. Оставаха единайсет минути. Все още
можех да опитам.
Излязох от храстите, прекосих градината и пробягах разстоянието до къщата с разтуптяно
сърце. Наближавайки, дочух музика. Дюбрьой слушаше първата соната на Рахманинов.
Беше пуснал звука много силно. Шансът отново беше на моя страна.
Изчаках няколко секунди да си поема по-спокойно дъх и със свит на топка стомах се
шмугнах вътре. Силен, опияняващ дамски парфюм се носеше във въздуха. Стопанинът на
дома не беше сам тази вечер.
Пианото звучеше силно и се чуваше чак до големия, постлан с мрамор салон, в който се бях
озовал. Внушителният полилей беше загасен, но висулките му отразяваха в мрака тънките
лъчи светлина, проникващи отвън. Вратата към салона вероятно бе отворена, защото сноп
светлина образуваше дълга жълта лента върху мраморния под — като прожектор на
снимачната площадка, който осветява само част от филмовия кадър.
Рискувах да ме забележат, докато прекосявам вестибюла, за да стигна до стълбите. Ще се
откажа ли сега, когато съм толкова близко до целта, след всичките положени усилия?

В този миг се случи нещо изненадващо — прозвуча фалшив тон, последван от ругатня,
произнесена на чужд език. Гласът на Дюбрьой. След кратко прекъсване музиката
продължи. Не беше запис,
той
свиреше! Свари ме съвсем неподготвен.

Парфюмът…

Вероятната му гостенка можеше да ме види. Но ако свиреше за жена, беше напълно

възможно тя да го гледа. Когато публиката се състои от една-единствена зрителка, най-
вероятно е тя да не откъсва очи от пианиста.
Трябваше да поема риска.
Поех го, без много-много да разсъждавам, подчинявайки се на инстинкта си и може би под
влияние на опияняващия парфюм, понеже горях от желание да видя жената, която го
използваше.
Със свито сърце напредвах опипом към стълбите, всяка стъпка ме доближаваше до опасния
и същевременно мамещ отвор. Бурната музика на Рахманинов, оглушителна и хаотична, се
носеше из пространството, изпълвайки ме изцяло. Сантиметър по сантиметър пред мен се
откриваше все по-голяма част от салона, сърцето ми биеше учестено, пришпорено от
шеметните акорди.
Въпреки големите си размери просторният салон с високи тавани, украсени с гипсови
орнаменти, излъчваше топлина, защото прозорците бяха затворени. Върху луксозния
версайски паркет бяха постлани огромни персийски килими в ярки цветове. Покрай стените
се издигаха дървени библиотечни шкафове, патинирани от времето, с лавици, препълнени
със стари книги в тъмни кожени подвързии.
Бавно се придвижвах напред, все още никой не се бе появил в зрителното ми поле. Тук
всичко беше огромно: червените плюшени софи, дълбоките като легла дивани, позлатените
конзоли с богато резбовани крачета, големите барокови огледала, впечатляващите картини
от стари майстори — с нарисувани в полусенки лица, сякаш изплували от зората на времето,
дългата правоъгълна черна маса с два черни тапицирани фотьойла с почти двуметрови
облегалки, поставени в двата й края. Двата големи кристални полилея бяха загасени, но на
всяка конзола, маса, перваз стояха свещници с огромни, безсрамно щръкнали свещи, чиято
танцуваща светлина се отразяваше в лакираните повърхности на масата и… на пианото.
Дюбрьой, облечен в тъмен костюм, седеше с гръб към мен, ръцете му се гонеха по
клавиатурата, от която изтръгваха сонатата на Рахманинов. Пред него, върху огромния
черен лъскав роял, лежеше на хълбок жена с дълга руса коса… напълно гола. Подпираше се
на лакът, а деликатната й длан крепеше главата й. Жената наблюдаваше разсеяно пианиста.
Не можех да откъсна поглед от грациозната гледка, застинал пред тази невероятна красота,
изтънченост, пищна женственост…
Времето беше спряло и не осъзнах веднага, че очите на жената са обърнати към… мен и че
тя ме наблюдава мълчаливо. Бях ужасен от факта, че съм разконспириран, но и развълнуван,
замаян от тези очи, които бяха приковани в моите. Стоях вкаменен, неспособен да помръдна.
Толкова се бях старал да остана незабелязан, обличайки се в черно, за да се сливам с мрака,
а ето че сега ме оглеждаха с настойчивост, с каквато никога досега не бях оглеждан. Тази
жена имаше поглед на сфинкс. Нямаше вид на притеснена, че излага голотата си пред
непознат, напротив, със смущаващ апломб ме следеше с предизвикателен поглед.
Бих дал всичко само за да вдъхна парфюма й, така както лежеше гола… Докато пръстите на
Дюбрьой продължаваха лудия си бяг по клавишите, потапяйки замъка в цветни звуци, в мен
се зароди чувството, бих казал дори убедеността, че тя няма да ме издаде. Макар да
изглеждаше уверена в себе си и напълно овладяна, долових, че ситуацията изобщо не я
интересуваше.
С огромна неохота започнах да отстъпвам, бавно, много бавно, докато накрая тя сякаш се
призна за победена и погледна в друга посока.
Тихо се изкачих по главното стълбище, все още развълнуван от гледката, запечатала се в
паметта ми. Възвръщайки постепенно самообладанието си, хвърлих поглед на часовника си.
22,24! Оставаха едва шест минути до пускането на Сталин. Нямах време за губене!
Поех по тъмния коридор, стараейки се да бъда максимално безшумен. Угасените свещници
хвърляха слаби сенки по стените, рисувайки мрачни мотиви.
Нов фалшив тон, последван от нова ругатня, и музиката отново зазвуча. Бързо, към
кабинета! Бутнах вратата и влязох. Сърцето ми биеше в гърлото.
Тефтерът веднага ми се наби в очите, стоеше до дълъг нож за разрязване на хартия със
страховито насочен към посетителите връх. Хвърлих се напред, сърцето ми лудо биеше.
Оставаха само четири минути. Беше истинска лудост. Бързо!
Грабнах го, отидох до прозореца, за да се възползвам от бледата лунна светлина, и го
разтворих наслуки, някъде по средата. От партера музиката на Рахманинов ме преследваше,
подсилвайки обзелото ме безпокойство. Тефтерът беше своего рода личен дневник, всеки
параграф започваше с дебело подчертана дата. Трескаво се зачитах тук-там, недоволен, че
нямах възможност да изчета всичко.

21 юли
 — Алън укорява другите, че ограничават свободата му, вместо да осъзнае, че се
подчинява по своя воля. Прави го, защото се смята длъжен да оправдае очакванията
им, прави го, за да бъде приет. Той е доброволен роб, който държи отговорни
господарите си за робската си природа.

При Алън съмнението е фикс идея, особено когато е под влияние на натрапливото
желание да избегне всяка девиантност.

Всички параграфи коментираха поведението ми. Почувствах се като опитно животно под
лупата на изследовател.
Запрелиствах страниците отзад-напред. Внезапно сърцето ми се сви.

16 юли
 — Алън слезе от таксито насред уличното движение, затръшвайки вратата, което е
знак, че наистина е изпълнил зададената му задача.

Значи действително са ме следили. Интуицията не ме беше подвела. Ами тогава… Идеята ме

накара да потреперя — той може би знаеше, че съм тук в момента?
Запрелиствах още по-бързо страниците отзад-напред. Изведнъж осъзнах, че пианото вече не
се чува. Замъкът беше притихнал.
За последно прехвърлих десетина страници наведнъж, връщайки се във времето. Когато
погледът ми спря на написаното, сърцето ми прескочи един удар и кръвта замръзна в жилите
ми.
Срещнах за пръв път Ив Дюбрьой в деня на опита ми за самоубийство на Айфеловата кула.
Не можех да забравя датата 27 юни, тъй като за мен тя беше изпълнена с тревога и срам.
Бележките пред очите ми носеха датата 11 юни.
 24

Стоях като вкаменен с тефтера в ръка, когато долових леко скърцане зад гърба си. Обърнах
се и с ужас видях как дръжката на вратата помръдва.
Кръвта нахлу в главата ми. Пуснах тефтера на бюрото и се притаих зад дебелата завеса,
опасявайки се, че ще се окаже безсмислено, че присъствието ми така или иначе е разкрито.
Платът на завесата имаше относително рехава текстура и можех да виждам през него, което
пък ме уплаши, че и аз мога да бъда видян.
Вратата се открехна и едно лице надникна вътре, взирайки се в мрака. Беше младата жена.
Сърцето ми се сви. Гледката вероятно отговаряше на очакванията й, защото отвори вратата
и влезе, все така съвършено гола. Красивите й крака потъваха в дебелия килим.
Пристъпи напред, право към мен, и аз затаих дъх. Спря пред бюрото и аз отново започнах да
дишам, едновременно успокоен и разочарован. Очите й шареха в мрака, търсейки нещо.
Делеше ни по-малко от метър. Тя се приведе над бюрото, гърдите й се люшнаха примамливо
и протегна ръка към тефтера. Чувственият й парфюм ме обви в сладостен облак, усетих, че
се топя от желание. Трябваше само да протегна ръка, за да докосна кожата й, да се наведа и
да я погаля с устни…
Тя бутна настрана тефтера и се наведе още повече, за да стигне до една правоъгълна кутия.
Отвори я и извади огромна пура.
Остави кутията отворена и за голямо мое съжаление мигом се отправи към вратата,
деликатно стискайки в тънките си пръсти пурата, предназначена за домакина на дома.
Изчаках двайсет секунди, преди да се размърдам. 22,29. Ами ако Дюбрьой се бе възползвал
от отсъствието на дамата, за да отвърже кучето пазач? Как да постъпя? Да си опитам
късмета, или да прекарам нощта в замъка и да си тръгна на сутринта, когато ще вържат
кучето?
Пианото отново прозвуча. Въздъхнах с облекчение. Живо, да не губя време. Ще мина през
прозореца. Отворих го и бързо се измъкнах. В сравнение със застоялия въздух в кабинета
навън ми се стори приятно свежо. Бях на първия етаж, но таванът на партерния беше
толкова висок, че на тесния перваз, където стоях с разперени ръце, за да запазя равновесие,
бях на четири метра от земята и се мъчех да прогоня от съзнанието си болезнения спомен,
изплувал в ума ми. Насилих се да стигна до ъгъла на сградата, хванах се за перваза и се
спуснах по улука. Отново обиколих градината с бърза стъпка, прикривайки се зад храстите.
Като стигнах до кучешките колиби, въздъхнах с облекчение — Сталин все още беше вързан
и се занимаваше с кокала. Забеляза ме да излизам от храстите и веднага се изправи на
четири лапи, с щръкнали уши. Повиках го тихо по име, опитвайки се да му вдъхна
спокойствие, та да не се разлае и да вдигне квартала на бойна нога. Той злобно изръмжа с
разтреперана муцуна, откривайки страшни зъби, сетне седна на задницата си пред кокала,
без да ме изпуска от поглед. Грозен неблагодарник.
В замъка се появи светлина. Бързо! Втурнах се към малката вратичка, дръпнах я и… Дори не
помръдна! Беше плътно затворена. Металната пластина лежеше на земята, точно отпред. На
влизане мисълта ми беше заета с кучето и втория път бях пуснал вратата невнимателно.
Бях попаднал в капан. Като плъх. Щяха да ме открият, беше въпрос на секунди. Тревогата
жестоко ме стисна за гърлото. Към нея се прибави и безсилният гняв. Не виждах отникъде
изход! Градината беше опасана с непревземаема ограда, над три метра висока, завършваща с
остри шипове. Никакво дърво наблизо, на което да се покатеря, никаква стена… нищо.
Погледнах Сталин. Той клатеше глава, стиснал в муцуната си кокала, от време на време
зъбите му проблясваха в мрака. Отзад четирите големи кучешки колиби бяха педантично
подредени в права линия точно… до оградата.
Преглътнах.
Дюбрьой твърдеше, че в света на бизнеса преследвачите не избират случайно жертвите си. А
как ли беше при… кучетата? Сталин щеше ли да ме нападне, ако не се поддавах на страха
всеки път, когато го виждах? Как ли щеше да реагира, ако бях напълно отпуснат, спокоен,
дори… изпълнен с увереност?

Това беше единственият изход…

Вътре в мен прозвуча тъничък гласец, едва доловим шепот, подсказвайки ми, че трябва да
отвърна на предизвикателството. Ясно беше, че металната пластина е паднала случайно, но
случайността, е казал Айнщайн, това е Бог, който се разхожда инкогнито. Имах
предчувствието, че животът ми изпраща това изпитание, за да ми даде шанс да се развия, и
че ако не се възползвам от предоставената ми възможност, така и ще продължа да бъда роб
на страховете си.
Моите страхове… Сталин ме тероризираше. До каква ли степен злобата му беше
предизвикана от представата ми за него? Беше ли страхът ми плод на неговата агресивност,
или по-скоро я отключваше? Щях ли да придобия смелост да посрещна страха си открито,
да го овладея, дори да се науча да не го избягвам? Смелчакът умира веднъж, казва
поговорката, а страхливецът — хиляда пъти.
Поех дълбоко свежия нощен въздух, после бавно го издишах до дъно. Отново вдишах и
издишах, като се отпусках, започвайки от раменете, минавайки през мускулите,
освобождавайки се от напрежението. След всяко издишване се отпусках все повече и
повече, спокойствието се разливаше по цялото ми същество. След известно време усетих как
сърдечният ми ритъм се забавя.
Сталин е приятел, добро куче… Добре съм… чувствам се добре… вярвам в себе си… вярвам
в него… Харесвам го и той ме харесва… Всичко е наред…
Поех напред, бавно, с поглед, зареян към първата колиба, дишайки спокойно, отпускайки се
все повече. Всичко беше точно.
Продължих да вървя, без да обръщам внимание на кучето, насочил мисълта си към цвета на
кучешката колиба, към топлата вечер, към спокойствието, царящо в градината.
Нито за миг не погледнах към него, но с периферното си зрение забелязах как вдига глава.
Продължих да напредвам, насочвайки вниманието и мислите си към незначителните
подробности наоколо, все така спокоен и уверен в себе си. Покатерих се бавно по колибата,
после и по оградата, спуснах се от външната страна и потънах в нощния мрак.

25

Повече от месец вече оставях непознати да ръководят живота ми. За мен беше въпрос на
чест да спазвам споразумението. На какво се бях надявал всъщност? Дюбрьой да направи от
мен свободен човек и съвършена личност? Как обаче ставаш свободен, подчинявайки се на
чуждата воля? Съзнателно не бях пожелал да видя този крещящ парадокс, понеже ме
заслепяваше егоистичното удоволствие от интереса, който проявяваха към мен. Оказа се
обаче, че срещата ни не е била случайност. Че тези хора са били движени от скрити мотиви,
които не познавах.

Естествено, можех да разбера, че Дюбрьой се е загрижил за съдбата ми след епизода на

Айфеловата кула — да спасиш нечий живот е като да похапваш фъстъци. Нещо
непреодолимо те тласка да продължаваш. Само дето недоумявах как си е водил записки
за мен
преди
срещата ни.

Недоумението ми се превърна в източник на безпокойство, което непрекъснато ме

тормозеше. Започнах трудно да заспивам. През деня бях напрегнат и все очаквах да се случи
нещо.
В главата ми непрекъснато се въртяха едни думи от нашата сделка.

Трябва да изпълниш задължението си, иначе… няма да останеш жив.

Грижливо се бях постарал да ги забравя, да не ги споменавам. Но ето че те внезапно бяха

изплували в паметта ми, връщайки се като бумеранг от дълбините на съзнанието ми.
Животът ми бе изцяло в ръцете на този мъж.
Към това се прибавяше и още един факт — вече знаех, че ме следят. В подобно положение е
трудно да се живее нормално. Дали сте в метрото, в супермаркета, или спокойно седите на
терасата на кафенето и гледате как парижаните тичат след стреса си, да не би да им избяга,
непрекъснато ви човърка мисълта, че ви наблюдават.
През първите дни се опитвах да си променя навиците, например да слизам от метрото в
последния момент, точно преди да се затворят вратите, или да напускам киносалона през
аварийния изход. Тези смешни действия, вместо да ми подействат успокояващо, развихриха
въображението ми и породиха нови въпроси. Дали той беше осведомен за моето идване?
Дали голата жена не му бе разкрила присъствието ми? Какъв щеше да е ефектът върху
сделката, която ме свързваше с него? Щеше ли да… ми върне свободата, или напротив, да
засили натиска върху мен? Не ми изглеждаше от хората, които лесно се отказват.
Съботния ден прекарах в разходки из Париж, стараейки се да забравя обърканата ситуация, в
която се бях озовал. Вървях напосоки из тесните улички на квартал „Маре“, където
средновековните сгради са толкова силно наклонени, че ако все още не са паднали, то е само
благодарение на тайната намеса на Светия дух. Задържах се по-продължително под аркадите
на площад „Вож“, огласяни от танцуващите ноти на някакъв джаз саксофонист. Отидох до
улица „Розие“, влязох в една истинска еврейска сладкарница, съхранила очарованието и
атмосферата на миналите векове. Прясно изпечените сладкиши, току-що извадени от
старовремската фурна, приканваха да бъдат купени. Излязох оттам с един ябълков щрудел и
си го хапнах с голямо удоволствие, без да дочакам да изстине, смесвайки се с наизлезлите да
се поразходят хора, изпълнили старите павирани тротоари.
С падането на нощта се върнах в моя квартал приятно уморен, като турист след добър
преход, капнал, но доволен от деня си.
На ъгъла на две тъмни и безлюдни улици изведнъж почувствах една ръка на рамото ми.
Стреснато се обърнах. Над мен се извисяваше здравенякът Влади с квадратните рамене.
— Последвайте ме — заяви той със спокоен тон, без допълнителни обяснения.
— Защо? — побързах да се осведомя, като в същото време хвърлих бегъл поглед наоколо и
разочаровано установих, че сме съвсем сами.
Той не си даде труда да отговори и посочи с ръка спрелия до тротоара мерцедес. Стоеше
неподвижен като канара.
Нямах сили да се отскубна с бягане. Викането също нямаше да ми помогне.
— Само ми обяснете защо.
— По заповед на господин Дюбрьой.
По-лаконично нямаше накъде. Знаех, че повече нищо няма да откопча.
Влади отвори вратата на колата. Не помръдвах. Той също постоя неподвижно, като ме
гледаше спокойно, без капка агресивност в погледа. Най-сетне неохотно се качих. Вратата се
затвори с приглушен звук. Бях сам в колата. След десет секунди потеглихме.
Меката и комфортна седалка превърна първоначалния ми страх в униние. Бях се примирил.
Също като беглец от затвора, когото са закопчали отново и който, свикнал на разходките с
полицейската камионетка, изпитва почти облекчение. Прозях се.
Влади включи радиото. Някаква стара мелодия от мюзикъл се разнесе дрезгаво от
високоговорителите, в пълен контраст с вида на шофьора ми. Мерцедесът хвърчеше по
пустите улици, изоставени от обитателите им и предпочели плажовете на Лазурния и на
Атлантическия бряг. Стигнахме до булевард „Клиши“, и той печален и празен. Рядко
срещахме коли, в някои се забелязваха двойки, облечени като за уикенд. Червен светофар.
Такси със самотен пътник на задната седалка, втренчил поглед в сексшоповете с
примамливо примигващи светлини. Потегляйки, Влади свали прозореца. В купето нахлу
топлият вечерен въздух, смесвайки се с меланхоличната музикална мелодия. Преминахме
през едно кръстовище и продължихме по булеварда. Пред „Мулен Руж“ група туристи се
изсипаха от един автобус.
Мерцедесът продължи до площад „Клиши“, но вместо да поеме по булевард „Батиньол“ към
луксозната къща на Дюбрьой, изведнъж сви вляво и навлезе в улица „Амстердам“, право на
юг.
— Къде ме водите?

Отговор не последва. Само гласът на Фред Астер припяваше от пращящия

едновремешен запис на
Let Yourself Go
.

— Кажете къде ме водите, иначе ще сляза!

Никаква реакция. Обзе ме смесено чувство на гняв и страх.
Най-после колата спря на един светофар. Напрегнах мускули и вече натисках дръжката на
вратата, готвейки се да скоча на тротоара. Вратата беше заключена!
— Ще пусна предпазната система за деца, за да не паднете тази нощ на магистралата.
— Каква нощ, каква магистрала?
— Съветвам ви да поспите. Цяла нощ ще сте в колата.
Инстинктивно се стегнах, обзет от паника. Що за лудост? Живо, трябваше да се измъкна
оттук!
Наближихме „Мадлената“. Мерцедесът я заобиколи и сви по улица „Роял“. Не се мяркаше
жив полицай, за да се опитам да привлека вниманието му, жестикулирайки през прозореца.
Прозорецът… Ами да, прозорецът! Можех да се измъкна през него. Този от страната на
Влади беше смъкнат и през него влизаше въздух. Той нямаше да усети, ако отворя моя,
докато е зает да натиска газта.
Изчаквах нервно, с пръст на бутона. Излязохме на площад „Конкорд“. По едно време Влади
обърна глава към фонтана, покрай който се бяха насъбрали младежи, пръскаха се с вода и
крещяха. Със съзнанието, че пускам в ход последната си карта, натиснах бутона и стъклото
се смъкна. Никаква реакция. Затаих дъх. Минахме покрай Обелиска, светна червено на ъгъла
на „Шанз-Елизе“. Колата закова.
Опитах се да се измъкна с рязък плонж.
Но бях стиснат яко за глезена и дръпнат обратно вътре. Разкрещях се, вкопчен във вратата.
Бях се подал от кръста нагоре и се мъчех да се закрепя. Размахвах ръце към няколкото коли
наблизо. Само че тъпаците до един бяха обърнали лица и зяпаха към светлините на „Шанз-
Елизе“. Опитвах се да се откопча, виках, тропах по каросерията. Напразно.
Влади успя да ме вкара обратно, което едва не ми коства едното ухо.
— Успокойте се, успокойте се — повтаряше той.

Не съм чувал нищо по-изнервящо от тези

думи
, особено от устата на мъж, чийто пулс е двайсет удара в минута, докато моят собствен е
двеста.

Продължих да се боря, нанасяйки му няколко безрезултатни удара. След като успя да ме

укроти, прилагайки сила, преглътнах гнева си, примирих се и колата отново потегли. Сега
всичко се завъртя на бързи обороти. Сена, сградата на Националното събрание, булевард
„Сен Жермен“, Люксембургската градина…
Десет минути по-късно дългият черен мерцедес летеше по южната магистрала като граблива
нощна птица.

26

Събуди ме друсането на колата. Отворих очи и се изправих, съвсем объркан, в пълно

неведение къде се намирам. Но бързо дойдох на себе си. Мерцедесът се катереше бавно по
силно наклонен каменист път. Влади дори не си правеше труда да избягва многобройните
дупки и светлините на фаровете подскачаха в мрака, като ту осветяваха някакви каменни
отломки, ту излитаха и се губеха във висините.
Бях се опитал да се боря със съня, но дългите монотонни часове по магистралата ме бяха
надвили.
Устата ми беше пресъхнала.
— Къде се намираме? — едва успях да попитам.
— Скоро пристигаме.
Колата се катереше по някакъв насип. Наоколо не се виждаше никаква къща. Само тъмните
силуети на хилави дървета с изкривени стволове стърчаха над камънаците и туфите сухи
треви. Все едно ме водеха към каторгата.
Колата спря на малко равно място на върха на хълма. Пътят беше осеян с едри камъни,
нападали от полуразрушена стена. Влади изключи двигателя и наоколо се възцари тишина.
Постоя неподвижно няколко мига, сякаш се взираше в мрака, и излезе от колата. Отвън
нахлу топъл въздух. Пулсът ми се учести. Какво правехме тук?
Той се поразкърши, за да раздвижи схванатия си гръб. Великан в черен костюм, напомняше
плашило, люлеещо се на вятъра. Отвори моята врата. Изтръпнах.
— Слезте, ако обичате.
Слязох, цялото тяло ме болеше. Учтивата формула малко ме успокои, но след като огледах
по-добре мястото, тревогата ми стана двойно по-силна.
Пред нас се издигаха внушителните, навяващи страх руини на изоставен замък. Осветени в
мъртвешко бледожълто от фаровете на мерцедеса, полуразрушените стени се открояваха на
черното небе. Квадратна средновековна кула с бойници се крепеше сякаш на магия, тъй като
липсващите каменни блокове в основите й бяха оставили зейнали тъмни дупки.
Истинско мъртвило, от време на време нарушавано от злокобния крясък на бухал.
— Да вървим — подкани ме той.
Тръгна пред мен през разхвърляните камъни и високите бурени. Тръните шумно се търкаха
в панталоните ни и забавяха хода ни.
Беше настъпил последният ми час. Очевидно се готвеше да ме ликвидира тук, на това
затънтено място, насред нищото, където никой нямаше да види и да чуе. Не знаех кое ме
плашеше повече — мисълта за сигурната смърт или това отвратително място, излязло сякаш
от някой филм на ужасите.
След няколко метра той се обърна.
— Вдигнете ръце.
— Какво?
— Вдигнете ръце, ако обичате.
Мръсникът се готвеше да ме очисти като куче и имаше наглостта да ми говори вежливо.
Кръвта заблъска в слепоочията ми.
Вдигнах ръце.
Той се доближи до мен и ме опипа от горе до долу, от раменете до коленете. Спря на два
пъти, за да извади съдържанието на джобовете ми. Взе ми портфейла с документите за
самоличност, дребните пари, чековата книжка, билетите за метрото и го напъха в една черна
торба, на която внимателно дръпна ципа. Сега никой нямаше да може да идентифицира
тялото ми и тъй като нямах близки, никой нямаше да ме потърси. Щях да свърша в някой
общ гроб.
Той хвърли бегъл поглед наоколо, за да се увери, че няма свидетели, и пъхна ръка в джоба
си.
За сетен път се огледах, за да отнеса със себе си последен спомен от света, но очите ми
срещаха единствено някаква неясна мътилка, затова предпочетох да ги затворя. Положих
неимоверни усилия, за да изтрия от ума си мисълта за наближаващия край, и се
съсредоточих в себе си. Слушах се как дишам, усещах мускулите, сърцето си, опитвах се да
се погледна отстрани, да осъзная съзнанието си. Исках „да съм“ за последно, просто и само
да съм.
Да усетя живота си.
— Вземете това.
Леко отворих очи. Подаваше ми нещо. Надявах се все пак, че не се готви да ме накара
собственоръчно да сложа край на дните си.
— Дръжте!
Наведох се напред, тъй като в тъмнината не можех да различа дребния предмет, който ми
подаваше. Беше някаква монета. Монета от едно евро.
— Какво… какво… какво искате да правя с това? Точно в този момент ме стресна дрезгав
звук. Цяло ято прилепи излетя от една бойница на кулата, размахвайки крила с ужасяващо
скърцане.
Невъзмутим, Влади продължи:
— Вземете, ако обичате. Полага ви се. Само това.
— Но… не разбирам.
— Господин Дюбрьой казва, че трябва да се научите да се справяте сам. Съвсем сам. Само с
едно евро. Господин Дюбрьой ви очаква у тях на вечеря в седем часа днес. И да дойдете
навреме. Господин Дюбрьой мрази вечерята да закъснява.
Изпълнил задачата си, той ми обърна гръб.
От плещите ми и от цялото ми същество падна огромен товар. Почувствах се… празен.
Краката ми се разтрепериха. Не смеех да повярвам. Щях да се хвърля на врата му, ако имах
сили.
— Почакайте!
Той дори не се обърна, стигна до колата, седна и потегли. Направи опасна маневра,
обръщайки на тясното, вдигна облак прах, която сякаш се запали на светлината на фаровете,
и дългият черен мерцедес се отдалечи, поклащайки се по коловозите на тесния път. Изчезна
и се възцари тишина, тежка като оловен похлупак. Мракът беше почти непрогледен.
Обърнах се към замъка и потръпнах. На слабата лунна светлина руините изглеждаха още по-
страшни. Далечните блещукащи звезди на небосклона ми изпращаха твърде малко
успокоение. Мястото пораждаше в мен неприятно усещане, не беше само нормалното
чувство на страх, напълно обяснимо пред подобна гледка. Според мен — бях убеден, но не
можех да го обясня — развалините бяха пропити от тежки спомени за минали страдания.
Тук се бяха случвали ужасяващи неща и камъните продължаваха да носят невидимите им
следи. Бях готов да се обзаложа.
Спуснах се по склона, пришпорван от желанието да се махна колкото е възможно по-скоро
от зловещото място. На няколко пъти за малко да си навехна глезена на камънаците.
Останал без дъх, стигнах до първите къщи, стари постройки от сивкав камък, покрити с
необичайни кръгли керемиди. Забавих крачка, съвземайки се малко по малко от
преживените емоции.
Започна да ме гложди глад. Не трябваше да мисля за него. Не бях слагал залък в уста от
предишната вечер, защото смятах да вечерям, когато се прибера у дома. Сега горчиво
съжалявах за намерението си.
Продължих пътя си и влязох в едно все още спящо едновремешно селце, кацнало на върха
на хълма. Не можех нищо да предприема преди изгрев-слънце. Седнах на една износена от
времето каменна пейка и поех дълбоко въздух, поглаждайки с ръка грапавата повърхност.
Представях си спокойно заспалите селяни зад дебелите каменни стени на къщите, увити в
твърди чаршафи, ухаещи на слънчевите лъчи, които ги бяха изсушили. Бях щастлив, че съм
жив, че отново съм се върнал сред хората.
Денят най-сетне настъпи и заедно с него се събудиха тайнствените утринни ухания на
природата. Пред погледа ми постепенно се разкриваше неописуемо красива, омайна гледка,
от която секваше дъхът. Селцето, до което се бях добрал, се бе разположило на стръмните
склонове на невисока планина, покрита с дървета и терасовидно разположени насаждения.
Ниско долу, докъдето ми стигаше погледът, се разстилаше долината. Точно отсреща по
права линия, на няколкостотин метра разстояние се виждаше втора планина, почти толкова
заоблена, колкото тази, на която се намирах. На върха й бе кацнало същото селце със сиви
каменни къщурки. Планинските склонове и дъното на долината бяха покрити с дебел килим
трънливи храсти и дървета във всички нюанси на синьото, нашарени тук-там със зелено.
Слънцето изплува, озарявайки с лъчите си красивия пейзаж. Обгърна ме парфюмът на
пинията, под която се бях приютил.
Реших да се поразходя из селцето с познавателна цел. Нуждаех се от цялата необходима
информация, за да организирам връщането си. Веднага стана ясно, че има една-единствена
главна улица, която се вие надолу по склона. Бях запленен от очарованието на малкото
старинно селце, излъчващо ведрина и спокойствие, на светлинни години от парижката
шумотевица. Пресякох го от край до край, без да срещна жива душа. За сметка на това от
някой отворен прозорец долиташе от време на време висок говор.
На един много остър завой зърнах кафене, което очевидно се помещаваше в последната
селска къща, или, погледнато от другата страна, в първата откъм долината. От масичките,
подредени покрай пътя, се откриваше замайваща гледка. Вратата на кафенето беше широко
отворена. Влязох вътре.
Оживените разговори, които водеха десетината посетители, насядали около масите с
гетинаксов плот, мигновено прекъснаха. Зад тезгяха барманът, мустакат петдесетгодишен
мъж, бършеше чаши. Прекосих залата и се приближих до него, дръзвайки да изрека едно
„добър ден“, което увисна във въздуха, тъй като клиентите внезапно бяха потънали в
мислите си и свели поглед над чашите.
Стигнах до тезгяха, поздравих отново, този път бармана, който се задоволи да вдигне глава.
— Мога ли да получа чаша вода, ако обичате?
— Чаша какво? — попита той високо, хвърляйки поглед към насядалите мъже.
Обърнах се точно навреме, за да видя подигравателните им усмивки, преди лицата им
отново да станат сериозни.
— Чаша вода. Нямам пари и… умирам от жажда.
Той не отговори, но грабна една чаша от етажерката, подложи я под струята на кранчето и я
тропна на тезгяха.
Отпих няколко глътки. Тишината беше потискаща. Трябваше да разчупя леда.
— Днес май ще имаме хубаво време, не мислите ли?
Никакъв отговор. Продължих:
— Надявам се все пак, че няма да е много горещо…
Той ме погледна леко подигравателно, продължавайки заниманието си.
— Откъде сте?
Чудо на чудесата. Беше проговорил.
— Ами идвам… от замъка… там горе. Слязох тази сутрин.
Той вдигна поглед и го насочи към насядалите мъже.
— Слушай, малкия, това, че не си тукашен, не значи, че можеш да ни будалкаш, ясно ли ти
е? Тук всички знаем, че горе не живее никой.
— Не… но… ами… докараха ме до замъка тази нощ и ме оставиха, но сутринта слязох
дотук, това е, което исках да кажа. Не се подигравам с вас.
— От Париж си, прав ли съм?
— Да, може да се каже.
— Или си от Париж, или не си от Париж, не това е важното в случая.
Говорът му беше толкова напевен, че не можех да разбера дали поначало така си говори, или
е нервиран. Но имах нужда от него и бях длъжен да поддържам разговора.
— Този замък горе, откога датира всъщност?
— Замъкът — повтори той, забавяйки ритъма, — замъкът е бил на… маркиз Дьо Сад.
— На маркиз Дьо Сад?
Не успях да потисна една закъсняла тръпка на безпокойство.
— Да.
— А ние къде се намираме по-точно?
— Как така къде се намираме?
— Ами така, тук и сега, къде сме, на кое място?
Развеселен, той се усмихна и огледа присъстващите.
— Ей, малкия, ти май не си само на вода, не съм ли прав?
— Да, но… работата е малко заплетена… Кажете ми само къде се намирам.
— Ами аз съм в Лакост, област Люберон. Ти обаче си на някоя друга планета, малкия.
Долових лек смях сред присъстващите. Барманът беше доволен от себе си.
— Люберон… Това е в Прованс, нали така?
— Ами да, виждаш ли как знаеш, когато искаш!
Прованс… значи бях на около седем-осемстотин километра от столицата.
— Коя е най-близката гара?
Той отново огледа присъстващите.
— Най-близката гара е в Боньо — заяви, посочвайки селцето, кацнало на отсрещната
планина.
Бях спасен. Нужен ми беше час-два ходене и работата се нареждаше.
— Знаете ли в колко часа тръгва следващият влак за Париж?
Отекна бурен смях. Барманът ликуваше.
— Какво, какво смешно има? Вече е тръгнал, така ли?
Той погледна часовника си. Нови изблици на смях.
— А е толкова рано! — казах аз. — Трябва да има друг по-късно през деня. Кога е
последният влак?
— Ами последният беше през… 1938-а.
Присъстващите се запревиваха от смях. Преглътнах. Барманът беше много доволен от
успеха си. По този случай почерпи всички по питие. Разговорите, прекъснати от моята
поява, бяха подновени.
— Заповядай, малкия, черпя те едно — каза той, побутвайки към мен чаша бяло вино. — За
твое здраве!
Чукнахме се. Не можех да му кажа, че не пия на гладен стомах. Бях получил вече
полагаемата ми се порция подигравки за деня.
— Гара Боньо, да ти кажа, е затворена от има-няма седемдесет години. Влаковете за Париж
тръгват от Авиньон. Няма по-близка гара, малкия.
— Ами Авиньон… далече ли е?
Той отпи от бялото вино и обърса мустаците си с опакото на ръкава си.
— Четирийсет и три километра.
Множко бяха.
— А няма ли рейсове за там?
— През седмицата има, но в неделя няма, малкия. Днес освен мен никой не работи тук —
обясни ми той, поднасяйки чашата към устните си.
Наистина изговаряше думите странно, сякаш припяваше.
— А да знаете някой, който ще се съгласи да ме закара дотам?
— Днес? В тая жега хората си стоят по къщите, ще знаеш. Най-много да отидат на черква.
Не можеш ли да изчакаш до утре?
— Не, тази вечер непременно трябва да съм в Париж.
— Е, добре! Туй парижаните все бързат, дори в неделя!
Сбогувах се, поздравявайки компанията, която този път отвърна на поздрава ми.
Отново се озовах на улицата, която излизаше от селото. „За Авиньон е по-надолу, вляво“, ме
беше осведомил кръчмарят. Все щях да намеря някой да ме качи на стоп.
Тесният път криволичеше надолу, по склона на хълма, сред ухаещата вечнозелена
растителност. Нали бях в Прованс! Прованс… Толкова ми бяха разказвали за този край…
Беше още по-красиво, отколкото си представях. Мислех си, че земята е безплодна, красива,
но суха. Пред очите ми обаче се простираше невероятно пищна растителност. Каменни
дъбове, борове с червенеещи се под слънчевите лъчи стволове, кедри, букове, синкави
кипариси, гордо извисили елегантните се силуети. По земята магарешки бодили, прещип,
гъсти туфи розмарин, храсти с лъщящи листа излагаха нескромно на показ ярката си
красота. Имаше и хиляди други непознати видове растения, които, очарован, откривах.
Слънцето бе все още ниско, но започваше да припича и жегата усилваше природните
миризми, разпръсквайки хиляди изтънчени ухания, които ме следваха в този рай на
сетивата.
В подножието на планината пътят лъкатушеше из долината сред овощни градини и малки
горички. Вървях вече повече от час и все още покрай мен не беше минала нито една кола.
Нямаше да е лесно със стопа. Стомахът ме свиваше от глад, главата леко ме болеше. Жегата
ставаше все по-голяма. Нямаше да имам сили да продължа дълго така.
След още двайсетина минути долових в далечината бръмченето на двигател. На завоя зад
гърба ми изникна сива камионетка, която се движеше с умерена скорост. Беше поне двайсет-
трийсетгодишна, вариант на ретро модела 2 CV, който бях виждал като дете на страниците
на книжките с картинки от Франция. Буквално й препречих пътя, широко разперил ръце.
Камионетката закова, жестоко изскърцвайки със спирачки, моторът се закашля и задави.
Отново се възцари тишина. Водачът слезе, дребен сивокос чичко, шкембелия, със зачервено
лице, който очевидно го беше яд на мен, а може би и на себе си, че е задавил двигателя.
— Имате ли акъл, да се хвърляте така на пътя? Какво ви прихваща, да му се не види? Моите
спирачки не са като на ферари, за малко да ви прегазя! А и кой щеше да ми поправи колата,
а? Не знам откога не произвеждат вече резервни части за тези коли!
— Съжалявам… Да ви кажа само, имам проблем. Налага ми се на всяка цена да стигна по
най-бързия начин до Авиньон. От два часа вървя, направо слънчасах. Не съм хапвал залък от
вчера следобед и съм на края на силите си. Случайно да сте в тази посока?
— Авиньон ли? Не, не отивам в Авиньон, със сигурност! Каква работа имам аз в Авиньон,
питам ви?
— Добре, но може би там, закъдето сте тръгнали, ще е малко по-близо до…?
— То… аз съм тръгнал за Пуливе. Пада се в тая посока, ама първо трябва да се отбия за
малко на едно място, щото си имам работа, аз съм зает човек.
— Няма проблем! За мен важното е да се доближавам до Авиньон. Сигурно ще намеря после
някоя друга кола.
Чувствах, че е готов да отстъпи.
— Моля ви!
— Добре тогава, обаче се качете отзад, защото на предната седалка съм натрупал разни неща
и не ми се ще да ги местя заради вас. Щото, като се замисля, ни ви знам кой сте, ни какъв
сте!
— Супер!
Предната седалка наистина беше заета. Обиколихме и отидохме отзад. Той завъртя
старовремската дръжка и отвори двукрилата врата.
— Хайде, настанявайте се! — покани ме и посочи двата дървени сандъка, които почти
изпълваха цялото и без това твърде тясно пространство.
Едва се бях качил, и вече затръшваше вратата, потапяйки ме в непрогледна тъмнина. Успях
пипнешком да се ориентирам и се настаних криво-ляво на единия сандък.
Той потегли след втория опит, двигателят не искаше да запали, но накрая камионетката
тръгна, тресейки се отвсякъде. Разнесе се силна миризма на нафта.
Едва смогвах да се задържа седнал. Капакът на сандъка, на който с мъка се крепях, беше със
странен наклон и рискувах да се изсуля всеки път, когато чичкото даваше газ, завиваше или
натискаше спирачки. Не виждах абсолютно нищо и колкото и да опипвах ламарината, не
успях да открия нищо, за което да мога да се хвана. Затова стисках между бедрата си
сандъка, та що-годе да се крепя отгоре му, докато камионетката пърпореше по шосето.
Ситуацията беше толкова комична, че не можах да се въздържа и избухнах в
неконтролируем смях. Не можех да спра, тресях се като луд, вдишвайки като наркоман
нафтовите па̀ри в черната тъмница. Май че за пръв път в живота си се смеех съвсем сам.
Най-накрая камионетката закова на място. Моторът отново се задави и дочух как се блъсна
вратата от страната на шофьора. И нищо повече. Тишина. Тоя да не вземеше да ме забрави
затворен тук!
— Ехо, ехо!
Никакъв отговор.
Изведнъж долових леко жужене. Странно, имах усещането, че идва накъде отдолу, изпод
колата. Когато човек е сляп, останалите сетива силно се изострят. Бръмченето се усили, ами
да… точно така, то идваше… отвътре, от моя сандък! О, Боже мой! Това да не би да беше…
КОШЕР!
Скочих и си треснах главата в тавана. Точно в тази секунда предната врата издрънча,
двигателят се закашля и колата подскочи напред със силен тласък. Блъснах се силно във
вратата, паднах на пода, сега вече бях заклещен между нея и кошерите.
Сигурно бяхме поели през полето, защото се кандилкахме на всички страни. Цялата
каросерия дрънчеше. При това положение най-добре щях да направя да не мърдам. Едно
нещо ме вълнуваше — да не ме изпожилят неволните ми спътнички. Дали можеха да излязат
от кошера?
Най-после спряхме с едно последно издихание на двигателя. Предната врата от страната на
водача силно се тресна. Зачаках да видя какво ще стане. Двукрилата задна врата внезапно се
отвори и аз се изтърколих в краката на моя освободител.
— Абе аз хубаво си казвах, че ми дъхаш на вино! Господинът не яде нищо, но не отказва
глътка винце, а?
Вдигнах очи към него, заслепен от ярката светлина.
— Не е това, което мислите…
— Аз мисля и вярвам на това, което виждам, както викаше свети Тома, или по-скоро на това,
което нюхам!
Изправих се, примигвайки, докато свикна с ярката светлина.
Гледката беше вълшебна. В краката ми се стелеше избуяла лавандула, която оцветяваше в
синьо долината, където бяхме спрели, простираше се чак под клоните на овощните дървета,
които я опасваха, и продължаваше да се катери нагоре по отсрещния хълм. Всеки
сантиметър на огромния цветен килим изпълваше въздуха с несравнимо ухание и почти ме
караше да забравя странната ситуация, в която се намирах. Най-впечатляващото обаче, може
би защото изобщо не си го бях представял, бе песента, каква ти песен, оглушителният хор на
щурците. Сухият, напоен с неописуемо ухание въздух буквално трептеше от удивителните
звуци, които издаваха, и човек можеше да си помисли, че всички провансалски щурци са си
направили среща точно тук, за да ме приветстват.
— Хайде, размърдай се, имам работа за вършене, нямам време за размотаване!
Той се наведе навътре и грабна единия кошер.
— Я да ми помогнеш малко! Всеки ще вземе по един.
Последвах го с кошера, който понесох с максимално протегнати напред ръце.
— Ще ги разположим ей тук — заяви той, посочвайки едно място насред цветята.
— Значи вие правите лавандулов мед! — възторжено предположих аз.
— Много ясно! От това тук „Нутела“ не става.
— Странно, изобщо не бях предполагал, че кошерите се местят, за да се разположат в
лавандуловите полета.
— А какво си мислеше? Че е достатъчно да им връча пътната карта на Франция с
предупреждението да не кацат по другите цветя по пътя?
След което ми обърна гръб и тръгна към колата.
— Сега ми кажи защо толкова бързаш да хванеш влака за Авиньон.
— Всъщност работата е малко сложна. Да кажем, че трябва да отговоря на едно
предизвикателство. Взеха ми всичките пари и документи и трябва да се справя по някакъв
начин и да се върна в Париж. Нужно е да бъда в Париж най-късно днес следобед. Това е
изпитанието.
— Изпитание ли казваш? Някаква игра, така ли?
— Нещо такова, да.
Изгледа ме накриво, след което в очите му заигра пламъче.
— Аха, сетих се, участваш в надпреварата за онова риалити по телевизията, нещо като
„Сървайвър“. Уцелих ли?
— По-скоро…
— Супер! Като кажа на Жозет, направо няма да повярва!
— Не, не е…
— Значи, ако те изберат, ще те гледаме на телевизията на зима!
— Чакайте, не съм…
— Няма да ми повярва! Няма!
— Слушайте…
— Чакай, чакай…
Изведнъж му хрумна нещо.
— Та значи, ако те закарам навреме до гарата в Авиньон, със сигурност ще преминеш
изпитанието, нали така?
— Да, обаче…
— Ами ето какво ще ти кажа, малкия. Закарвам те право на гарата, ако първо дойдеш у дома
да се снимаш със семейството за спомен. Какво ще кажеш?
— Ми да, всъщност…
— Само няколко снимки и отпрашваме към гарата! Така ще те изберат и ще те гледаме по
телевизията!
— Не мислете, че…
— Хайде, да потегляме! Побързай, малкия!
Страхотно възбуден, той отвори вратата.
— Ще си останеш отзад, за да не губим време да разчистваме предната седалка, трябва да
спечелим състезанието!
Настаних се на пода, доволен, че сега щях да пътувам сам.
Двигателят запали с много зор, цялата камионетка отново взе да вибрира и да се тресе, от
което здравата ме заболя задникът.
По едно време дочух говор през тънката метална преграда. Чичкото разговаряше с някого по
телефона.
— Ало, Жозет! Приготвяй аперитива, водя ти един кандидат за „Сървайвър“. Не,
„Сървайвър“ ти казвам. Ало? Ще го гледаме по телевизията през зимата. Да бе, истината ти
казвам! Изкарай и фотоапарата и провери дали има батерии! Батерии, ти казвам. Да. А, щях
да забравя, кажи и на Мишел, той сигурно няма да повярва. Чакай, извикай и Бабет, да си
размърда задника, ако иска и тя да излезе на снимката. Връзката се губи. Хайде, по-бързо!
Ало?
Олеле, майко, тоя вдигна на крак всичко живо. Не е истина… Какво щях да ги баламосвам?
След петнайсетина минути колата спря и долових оживени разговори.
Отключиха задната врата и след като пак примигвах известно време, за да ми свикнат очите,
се озовах пред дузина застинали в очакване персони, нещо като комитет по посрещането,
вперили изпитателни погледи в мен. Почувствах се наистина като тъпак, седнал на пода на
мърлявата камионетка за превоз на добитък.
— Всъщност как ти беше името? — попита ме водачът.
— Алън.
— Алън? То си е като име на американска звезда. Подходящо за телевизията.
— Алън — прошепна преценяващо една от посрещачките, която беше бременна.
Поканиха ме да вляза в къщата, след което всички се скупчиха около скарата в градината, на
която цвъртяха апетитни на вид и вкусно ухаещи наденички. Много вкусно ухаещи.
Започнаха да снимат. Какво можех да им кажа? Исках едновременно да бъда откровен и да
не разочаровам тези хора, които се бяха срещнали с мечтата си. Да не говорим за заповедта,
която трябваше да изпълня.
Никога досега през живота ми не ме бяха фотографирали толкова много. Вече се виждах по
первазите над камините далеч преди да дойде новият сезон на телевизионната игра.
Моят чичко ликуваше. Беше личността на деня. Гаврътваше чашка подир чашка и започна
да зачервява бузите. На три пъти отклони поканите ми да тръгваме. „Има време, има време“,
повтаряше.
Така и не успявах да хапна, защото всеки ме дърпаше към себе си да се снимаме.
— Слушайте — не се стърпях накрая, — трябва да тръгваме, иначе ще изпусна влака и
всичките ни усилия ще отидат на вятъра.
— Не бързай толкова де! Ей, че са припрени тез парижани!
Пак грабна телефона си.
— Мамо, побързай, какво се мотаеш! И кажи на тати, иначе ще ми се цупи, докато е жив!
— Не, чакайте — намесих се аз, — повече не мога да отлагам. Трябва да спазите
обещанието си.
Той силно се подразни от забележката ми и от червен стана морав.
— Слушай, малкия, не съм те карал насила да се качваш на колата ми, нали така? Струва ми
се, че беше тъкмо обратното, ако не греша! Затова не бъди неблагодарен, иначе няма да
тръгна за никакъв Авиньон!
Доста сангвиничен господин…
Как да го накарам да се размърда? Времето летеше, а понятие си нямах за влаковите
разписания. Може би вече беше твърде късно, за да стигна до 19 часа на вечерята у
Дюбрьой. Дюбрьой… който твърдеше, че било важно да можеш да получаваш разни неща от
другите… Как ли трябваше да постъпя в моя случай? Как ли би постъпил Дюбрьой на мое
място?

Притиснеш ли го, той те отблъсква.

Затова не притискай, а притегляй.

Хрумна ми една идея, но… нещо ме смущаваше. До този момент се бях възползвал от едно
недоразумение, но нямах желание да стигам до откровена лъжа. Добре, да погледнем на
нещата от друг ъгъл.
— Знаете ли, ако се случи някой ден да участвам в някое телевизионно предаване, сигурно
ще имам възможност да поканя свои гости в студиото, един или двама души.
Изведнъж погледът му стана сериозен.
— Обаче да не си помислите, че… не, не искам да ви създавам напразни надежди.
— Малкия…
— Не, не. Не настоявайте!
— Ако тръгнем веднага за влака, нали обещаваш да ме поканиш в телевизията — попита ме
той сериозно, сякаш преговаряше за настаняването на сто кошера насред личното ми поле с
лавандула.
— Да… само че ми е неудобно да прекъсна милото ви тържество.
Той се обърна към присъстващите и с твърд глас обяви на всеослушание:
— Приятели, продължавайте без нас. След час ще съм отново тук, само да оставя Алън на
гарата в Авиньон. Той трябва да спечели състезанието.
Половин час по-късно скачах във високоскоростния влак за столицата с празен стомах и със
самотното евро в джоба.
Бях наясно с правилата: пътуването без билет се наказваше с глоба, а освен това бях и без
документи, което означаваше, че на слизане можеше да ме посрещне полицията.
Имах все пак някакъв план и си заслужаваше да го изпробвам. Останах прав, дебнейки
появата на кондуктора в края на коридора. Когато го зърнах в дъното на вагона, се вмъкнах в
тоалетната, но без да заключвам вратата. Ако си помислеше, че вътре няма никой, щеше да
ме подмине. Зачаках. Минутите се нижеха и нищо не се случваше. Бях сам в компанията на
монотонния шум на влака, на леките тласъци, които от време на време заплашваха крехкото
ми равновесие, и на неприятната миризма на това тясно място:
Внезапно вратата се отвори със замах и един стъписан пътник застана насреща ми.
Погледнах над рамото му и очите ми срещнаха искрящия от задоволство поглед на дребно
униформено човече с черни мустаци, дебели смръщени вежди и морскосиня фуражка на
главата.

27

Смръщила вежди, Катрин леко се приведе напред.

— Бих желала да поговорим за начина, по който помогна на Алън да спре да пуши.
Леко усмихнат, Ив Дюбрьой се отпусна назад в дълбокия фотьойл от тиково дърво и завъртя
чашата между пръстите си, от което кубчетата лед зазвънтяха. Обожаваше да си припомня
подвизите си и да ги коментира.
— Принудил си го — продължи тя — да пуши все повече и повече, докато се отврати, така
ли?
— Съвсем не — отговори той със задоволството на човек, чиито действия пораждат
недоразумение дори и у професионалистите, понеже са направо гениални.
— Мислех, че…
— Не, всъщност просто обърнах парата — заяви той с фалшива скромност, прибягвайки до
абстрактна формулировка, която щеше да пришпори събеседничката му да продължава да го
разпитва.
— Обърнал си парата?
Той не отвърна веднага, наслаждавайки се на глътката алкохол и на интереса, който бе
събудил в Катрин.
След изминалия горещ ден вечерта бе донесла приятна прохлада, от която двамата се
възползваха, удобно настанени в градината, с поставен пред тях поднос с вкусни сладки.
— Спомни си. Алън беше заявил, че неговият проблем е свободата. Дълбоко в себе си таеше
желание да престане да пуши, но това, което го възпираше, беше чувството на свобода,
което свързваше с цигарите. Всички го съветваха да ги откаже, затова не се чувстваше
свободен в избора си. Да спре да пуши би означавало да се откаже от свободата си,
подчинявайки се на чуждата воля.
— Да, мога да го разбера.
Катрин слушаше, видимо силно съсредоточена върху отговорите, и не се поддаваше на
изкушението на сладките, които можеха да отвлекат вниманието й.
— Тогава обърнах парата. Направих така, че за него пушенето да се превърне в акт,
принудително наложен отвън. В такъв случай свободата сменяше лагера си. Оставаше му
единствено да спре да пуши, за да удовлетвори жаждата си за свобода.
Катрин не каза нищо, но зоркият наблюдател би открил в погледа й искрица на възхищение.

28

В детските си години инспектор Петижан прекарваше уикендите и училищните си ваканции

в следене — следеше с колелото си минувачите по улиците на парижкото предградие Бург-
ла-Рен. Грижливо си водеше записки за наблюдението в малко синьо тефтерче със спирала, с
което не се разделяше. Когато някои от минувачите се насочваха към гарата, той си
записваше часа и през оградата наблюдаваше перона, за да се увери дали наистина ще се
качат на следващия влак. Възможно беше да се преструват и да се върнат обратно, за да
убият съседа си например. Какво по-добро алиби от това да бъдеш видян на перона от
свидетели точно преди часа на извършеното престъпление. Други се прибираха вкъщи и той
се чудеше какво ги кара да се затварят у дома в това хубаво време. Виж ти, виж ти…
Госпожата с дългата синя пола, беше я виждал вече миналата седмица. Я да погледнем…
Отваряше тефтерчето и безпогрешно намираше нужната му информация. Ходила беше до
аптеката? Интересно! Тогава защо днес отново се е запътила за там? Два пъти само за
няколко дни, беше подозрително. Ами ако купува някакво опасно лекарство, за да се
освободи от съпруга си? Ами да, очевидно е! Но той ще бди…
Когато след години го скъсаха на приемния изпит в юридическия факултет, разочарованието
му беше огромно. Славната кариера в полицията, неговата отколешна мечта, му се
изплъзваше. Младият Петижан обаче не беше човек, който се отказва толкова лесно от
детските си мечти. Ако не можеше да влезе през парадния вход, чудо голямо! Щеше да
тръгне отдолу и да се изкатери стъпало по стъпало по стълбата, докато стигне до върха.
Започна работа в полицията като инспектор и го назначиха на Лионската гара в отдела за
борба с гратисчиите. В деня, когато за пръв път облече униформата, действително се
почувства натоварен с мисия, сякаш поемаше на плещите си сигурността на Франция.
Не се поддаде на разочарованието, когато установи безсмислието на ролята си. Каза си, че е
нещо временно, че не трябва да пада духом. Естествено, имаше дни, в които лошото
настроение на околните в комбинация със запуснатите помещения го караше да се чувства
потиснат. Обаче продължаваше да вярва в своята мисия. Щеше да дойде и неговият час.
Полицейската служба се помещаваше на подземния етаж на гарата, без прозорец и без отвор
към улицата. Няколко неонови тръби, скрити зад пожълтелите пластмасови аплици,
пръскаха слаба светлина, също толкова мътна, колкото и цвета на стените, които сякаш
никога не бяха видели боя, а сивкавите метални мебели датираха от средата на миналия век.
От време на време миризмата на мухъл, която се носеше в нехигиеничните помещения,
отстъпваше място единствено на уханията от тоалетната в съседство.
Най-трудни несъмнено бяха отношенията му с началника, който наближаваше пенсионна
възраст и бе човек, пречупен от системата, отдавна демотивиран, чието единствено
удоволствие беше да излайва някоя и друга заповед, без никога да се запита как се
изпълнява тя на практика. Вече нищо не го интересуваше, с изключение може би на някои
порносписания или тото фишовете, които редеше на бюрото си и които на печалното
луминесцентно осветление изглеждаха също толкова овехтели, колкото и мебелировката.
Инспектор Петижан си беше дал обет: никога нямаше да изгуби професионалната си
мотивация и нямаше да се поддаде на депресията. „Ако изгубиш вярата, си свършен“, не
преставаше да си повтаря той. Затова влагаше душа и сърце в единствената задача, която му
бяха поставили, и подлагаше гратисчиите на разпит, достоен за най-големите криминални
дела, притискайки ги в ъгъла, принуждавайки ги понякога да признават други дребни
провинения, и най-вече — това беше неговата фикс идея — разкривайки тайните им
намерения. Превишаваше сериозно правата си и водеше разследването до дупка.
Възползвайки се от тоталната липса на контрол върху работата му от страна на началството,
стигаше дори дотам да отива на място, за да провери дадени твърдения. Повечето
нарушители бяха неплатежоспособни ученици, като единственото им престъпление беше, че
са взели влака, без да си купят билет. Мнозина изпадаха в нервна криза по време на разпита
и Петижан, независимо че никога не си го беше поставял за цел, беше убеден, че това е
резултат на неговия професионализъм. Някои се бяха оплакали на началника му, който не
искаше и да знае.
Та през деня, за който стана дума, инспектор Петижан беше в твърде лошо настроение. Бе на
смяна трета поредна неделя. Започваше да схваща, че усърдието му го прави идеална жертва
за тази тегоба.
В съседната стая звънна телефонът. Беше от старите, звънеше много силно. Шефът вдигна,
без да пророни дума, зададе направо няколко въпроса, все същите, които повтаряше от
години по десет пъти на ден.
— Кой влак? Кой коловоз? Колко часа?
Върна слушалката с твърд жест и се провикна през вратата на стаята си:
— Петижан! Коловоз 19! Марсилия! 18,02!
Инспекторът мълком потегли. Смелост и търпение! Някой ден, беше убеден в това, щеше да
закопчае избягал от затвора престъпник и да разобличи гнусните му деяния. Тогава щяха да
признаят най-сетне таланта му на следовател. И да го изстрелят на върха.

29

Кожата изскърца под тях, докато се настаняваха в удобните дълбоки фотьойли, приканващи
ги към отдих. Търпеливо изчакаха, докато сервитьорът от хотел „Интерконтинентал“
приключи с обслужването.
— Господин Дюнкер, ако се нуждаете от нещо, моля да позвъните — прошепна той, преди
да се оттегли.
Тапицираната с кафява кожа врата на частния салон се затвори тихо, разнасяйки леките
конячени пари, които се носеха във въздуха. Марк Дюнкер се огледа. Скъпи библиотеки от
махагон с книги, подвързани в червена кожа, твърде лъскави, за да са стари. Лампи с
позлатена стойка и изумруденозелени матови абажури потапяха стаята в приглушена уютна
светлина, без да нарушават интимната и леко мрачна обстановка.
Беше се спрял на това място по препоръка на Андрю. На площад „Опера“, на няколко
крачки от местоработата му, то предлагаше обстановка, която според него вдъхваше респект
и налагаше определена въздържаност, възможно най-английските критерии, подходящи за
водене на успешни преговори. Триото се събираше за пети път и Дюнкер беше удовлетворен
от направения избор. Той харесваше най-вече големите фотьойли, които сякаш поглъщаха
неговите двама основни акционери, докато високият му ръст позволяваше да изпъква и
сякаш му даваше предимство. Убеден беше, че тази конфигурация оказва на отношенията
им влияние, което не бива да се подценява.
— Ние се договорихме — заяви по-закръгленият от двамата, поглеждайки към третия
присъстващ.
Говореше, усмихвайки се, и от време на време повдигаше вежди, от което почти плешивата
му глава се набръчкваше. Дюнкер смяташе, че името Давид Пупон му пасва идеално. Дребен
и тантурест, независимо от годинките си, които не бяха малко, той напомняше на
дебелобузо усмихнато и приятелски настроено бебе, към което Дюнкер се отнасяше с
огромно подозрение. Предпочиташе другия, Розенблак, много по-рязък и не толкова
любезен, от което можеше да се заключи, че не крие тактиката си. Впрочем той не се
стараеше изобщо да замаскирва пълната си липса на интерес към Дюнкер, никога не
вдигаше поглед от поставените на коленете му документи, които прелистваше. И почти
непрекъснато се чешеше зад дясното ухо.
Дюнкер присви очи, съсредоточен в говорещия. Давид Пупон продължи:
— Стигнахме до заключението, че както за инвестиционния фонд, който ръководя, така и за
пенсионния фонд, представен от нашия приятел — заяви той, усмихвайки се на колегата си,
все така зает с папките, — че вашето дружество е в състояние да реализира печалба от 15%
още през следващото тримесечие, а годишното покачване на борсовия курс ще стигне поне
18%.
Той изброяваше изискванията си, като гадната усмивчица не слизаше от физиономията му.
Дюнкер, който не го изпускаше от поглед, запази мълчание, докато не се увери, че
събеседникът му е свършил. Даде си няколко секунди за глътка коняк — познаваше силата
на мълчанието, наложено на този, който очаква вашия отговор.
— Не бих се ангажирал с 18% покачване на борсовия курс, тъй като не контролирам всички
параметри, както знаете. Освен това…
Той отпи отново от чашата, за да държи събеседника си в напрежение.
— Освен това онзи тъп журналист Фишерман продължава да подрива имиджа ни,
разпространявайки глупави слухове по наш адрес. За съжаление финансовите пазари следят
отблизо неговите анализи.
— Убедени сме, че сте способни да се справите с това положение. Именно затова на
последното общо събрание взехме решение да ви оставим начело на предприятието.
Дюнкер ясно разбра едва прикритата заплаха, произнесена с неизменната усмивка.
— И вие, както и аз, знаем, че журналистите са неконтролируеми. Колкото и да го заливаме
с добри новини във всяко едно отношение, Фишерман не спира да повтаря в статиите си, че
нашите екипи са недостатъчно продуктивни, което е пълна лъжа. Аз ги притискам и те
бачкат здраво — каза той с гордостта на капитан, защитаващ войниците си.
— Рядко има дим без огън — намеси се Розенблак, без да вдига очи.
Дюнкер отпи от коняка, вече започваше да се дразни. Каква мъка да даваш отчет на хора,
които си нямат хал хабер от бизнеса ти и веднъж не са отишли на място да видят за какво
става дума!
— Хайде — каза Пупон, — вярвам, че сте способен и ще намерите някакво решение.
Мълчанието се проточи няколко дълги секунди.
— Имам една идея, но за това ми е нужно предварителното ви съгласие, тъй като може да
има последствия.
— А! Ето че имате идеи, когато искате.
Дебелобузото бебче беше доволно, че е отгатнало правилно. Размърда се във фотьойла си,
също както правят понякога кинозрителите след рекламите, за да се наместят удобно преди
започването на филма.
— Идеята ми се основава на евентуално изкуствено раздуване на оборота.
Най-сетне Розенблак вдигна безжизнен поглед към Дюнкер, сякаш беше старо куче,
дремещо край огъня, което се чуди, без много да му се вярва, дали стопанинът му не е
изпуснал думата „разхождам“ в разговора.
— Досега — обясняваше Дюнкер — сме спазвали строго процедурата и стриктно сме
проверявали платежоспособността на клиентите, преди да подпишем договора. Ако се
окаже, че имат финансови затруднения, изискваме предварително заплащане на хонорара,
нещо, което те, естествено, рядко приемат. Ако променим това правило и затворим очи за
финансовото състояние на новите ни клиенти, ще получим автоматично увеличение на
оборота с 20%.
Пупон следеше обясненията с внимателен съзаклятнически поглед. Розенблак, по природа
по-бавен, изглеждаше скептичен.
— Прецених — продължаваше Дюнкер, — че рискуваме да останем с неплатени 30% от
оборота, което не е особено страшно по две причини: първо, борсата следи единствено
оборота и не й пука за неплатените. Второ, нашите консултанти получават комисионите си
на база на получените плащания. Няма плащане, няма комисиона. Следователно едното ще
компенсира другото. Като цяло няма да изгубим много, а акциите ще скочат.
— Отлично! — заяви Пупон.
Розенблак се престори, че одобрява, като поклащаше бавно глава, изкривил устни.
— А петнайсетте процента печалба? — попита той.
Дюнкер бавно отпи от коняка си.
— Това вече си е моя работа — процеди през зъби той.
Пупон се усмихна.
— Отлично! Имам лоша новина за вас — и тази година няма да получите златния парашут
от три милиона евро, които ви се полагат, в случай че ви прекратим договора!
Двамата се разсмяха, Розенблак също направи едно усилие. Чашите звъннаха.
— Знам, че ни намирате за прекалено взискателни — продължи Пупон, — но така е устроен
светът. Вие също сте взискателни към вашите сътрудници, както ние към вас и както нашите
клиенти към нас. Винаги има някой, който стои по-високо от нас, нали?

30

— Не ви вярвам! Нито за миг.

Безапелационно произнесените думи бяха последвани от потискаща тишина. Слабата
светлина на старите неонови лампи леко потрепваше.
— Но това е самата истина — отвърнах обезсърчено.
Инспектор Петижан крачеше зад бюрото си. Аз бях седнал неудобно на малък стол, който
смътно напомняше на ученически чин. Това място направо ме смазваше… Освен това бях
гладен. Отчайващо гладен. И ми беше писнало. Наистина ми беше дошло до гуша.
— Да започнем отначало.
— Вече четири пъти ви повтарям…
Отначало започнах да отговарям на въпросите доста мъгляво, стараейки се да не навлизам в
подробности, опитвайки се да го накарам да повярва, че съм станал жертва на доста груба
приятелска шега. Само че човекът беше взел нещата прекалено присърце. А ставаше въпрос
само за пътуване без билет… Нямаше ли си някаква по-сериозна работа? Най-сетне успя да
ме натика в ъгъла, бомбардирайки ме с въпроси, съпоставяйки отговорите ми, така че се
видях принуден да призная истината, да му разкажа за познанството ми с Дюбрьой. Въпреки
всичко съмнението продължаваше да го гложди. Упорито не желаеше да повярва. Вложих
цялата си енергия, за да го убедя в искреността си, но колкото повече се аргументирах,
толкова по-малко ми вярваше.
— Твърдите, че следвате инструкциите на човек, когото не познавате, който ви желае
доброто, но от когото се страхувате, който ви е отнел документите и ви е закарал с
мерцедеса си на другия край на Франция, за да провокира вашата находчивост и
способността ви да се справяте с всякакви ситуации. Прав ли съм?
— В общи линии, да.
— И как си представяте, че ще ви повярвам? Откакто съм на тази служба, не съм чувал нищо
по-нелепо!
Никога нямаше да успея да го убедя. Щях да си загубя цялата вечер, може би и цялата
нощ…
На всяка цена трябваше да намеря друг подход… Как да го убедя в искреността си?

Притиснеш ли го, той те отблъсква. Обърни парата…

Хрумна ми една идея.

— Има още нещо… — заявих с поверителен тон.
Той не успя да прикрие леката си усмивка, повярвал, че съм на път да изплюя камъчето.
— Какво е то?
Направих кратка пауза.
— Ами… не, няма да ви кажа.
Той ме изгледа, леко изненадан.
— Защо?
Гледах го в упор.
— Защото ви нямам доверие.
Лицето му леко почервеня.
— Как, как така ми нямате доверие?
Отново се престорих, че се двоумя.
— Не вярвам в способността ви да изслушвате хората.
— Какви ги приказвате? — запелтечи той с пламнали страни.
Сведох поглед към пода, преструвайки се на натъжен.
— Става дума за една… интимна история и не горя от желание да я споделям с някой, който
дори не си прави труда да седне и да ме изслуша.
Той преглътна.
— Вие така или иначе не ми вярвате — продължих аз, — тъй че няма смисъл да ви
разказвам каквото и да е.
Минаха няколко секунди. Не го поглеждах, но чувствах, че не ме изпуска от поглед. Лицето
му беше станало мораво. Долавях дишането му.
Накрая седна.
Мълчанието продължи. Наоколо всичко беше застинало. Сякаш и мухлясалият въздух се
беше смръзнал.
Реших да изкажа насъбралото се в мен.
— Направих опит за самоубийство преди време. Там съвсем случайно… или поне така си
помислих, се оказа някакъв непознат. Той ми спаси живота, като за отплата аз се ангажирах
да се подчинявам безпрекословно на всичките му нареждания. За собственото ми добро.
Той ме слушаше мълчаливо.
— Това е нещо като пакт — продължих аз. — Съгласих се напълно доброволно.
Горещината в стаята беше непоносима. Имах нужда от въздух, задушавах се.
— И наистина ли правехте всичко, което искаше от вас?
— Може да се каже, да.
— Давате ли си сметка, че ако ви беше накарал да сторите нещо незаконно, отговорността
щеше да падне върху вас?
— Той не е искал от мен такова нещо. Не ме е карал например да се качвам на влака без
билет. Не в това е проблемът…
— Все пак не мога да проумея защо сте се подчинявали на подобни заповеди. Били сте
свободен да сложите край на поетия ангажимент, в края на краищата. Всеки друг щеше да
постъпи така…
— Често пъти съм си задавал този въпрос. Не знам, мисля, че придавам голямо значение на
спазването на дадената дума.
— Хайде сега и вие, времето на тримата мускетари отдавна е минало! Лоялността е хубаво
нещо, но все пак в случая вашият интерес е бил поставен на карта!
— До неотдавна това, което искаше от мен, не изискваше особени усилия от моя страна, още
повече че ми носеше много… Имах чувството, че се развивам…
— Да ви кажа правичката, освен неприятности не виждам какво толкова ви е донесло.
— Бях много самотен, когато го срещнах… И като се замислиш, много е приятно, когато
някой проявява интерес към вас, грижи се за вас…
— Момент! Накратко казано, той е изтръгнал обещанието ви в момент, в който сте били
слаб и отчаян. Хваща ви за ръка, вие изпълнявате дума по дума каквото ви нареди и
затваряте очи за намеренията му, така ли? Ами така действат онези от сектите!
— Не, не това ме плаши. Всъщност сектите се стремят да ви измъкнат парите. Той не иска
нищо от мен. Понеже е възрастен и много богат, не вярвам да има нужда от нещо особено.
— Не ми казвайте, че според вас го прави заради черните ви очи!
— Проблемът всъщност е в това. Не знам какви са подбудите му. Наскоро открих, че ме е
следил и че го е правел преди… срещата ни на Айфеловата кула.
— Значи не се е озовал там случайно в деня на вашия…
— Опит за самоубийство. Не, не се е озовал там по чиста случайност. Но мога да се закълна,
че никога не бях го виждал преди. Не знам и защо ме е следил преди кулата. Това е
необяснимо и ме плаши.
Износените неонови тръби леко пропукваха, излъчвайки потрепваща светлина. Всеки
момент можеха да сдадат багажа. Инспекторът ме наблюдаваше обезпокоен. Той, който
отначало ме беше подложил на страхотен натиск, разпитвайки ме безмилостно, сега сякаш
се беше поставил на моето място. Чувствах, че искрено се тревожи за съдбата ми.
— Можете ли да направите нещо за мен? — попитах.
— Нищо. Абсолютно нищо. След като не е извършил нарушение, дори не мога да разпоредя
да започне дознание.
— В дома му има тефтер, пълен със записки по мой адрес — доказателство, че е наел някого
да ме следи.
— Ако тефтерът е в дома му, няма как да получа достъп до него. За такива действия е нужно
да се издаде заповед за обиск и няма съдия, който да го направи, при положение че нямаме
дори зачатък на нарушение. Още повече че, така или иначе, следенето на хора не е
забранено. Всички хлапета го правят.
— Да ви кажа, най-сложното в тази работа е, че имам съмнения, а и част от мен изпитва
вина, задето ви разказах всичко това.
— Нещо не ви разбирам.
— Не съм сто процента сигурен, че той има лоши намерения. Изплаших се, естествено,
откривайки, че ме е следил преди първата ни среща. Но ако се абстрахирам от това, нямам в
какво да го укоря досега. Ако сме напълно обективни, той не е извършил нищо, с което да
ми навреди…
— Вижте, не е изключено да става въпрос за побъркано старче, което се мисли за нещо
много и му харесва да играе ролята на спасител. Най-простото е да му кажете, че нямате
желание да продължавате. Прекратявате договора. Заявявате му: „Благодаря за всичко и
довиждане“ — и работата приключва.
— Невъзможно.
— Какво ви пречи да го сторите?
— Не ви казах, обаче… заложил съм живота си в този договор.
— Как така сте заложили живота си?
— Каза ми, че ще изгубя живота си, ако не правя това, което той иска от мен.
Той ме изгледа втрещен.
— Да не е някакъв майтап?
— Не.
— И вие, разбира се, приехте, това ли се мъчите да ми кажете?
— Поставете се на мое място…
— Вие сте също толкова побъркан, колкото и той! Изобщо не искайте от мен да ви помагам!
— Не можех да знам, че…
— Но това е устен договор. Не съществува никакво доказателство. Не мога нищо да направя.
— Само че, след като сте запознат със ситуацията, не можете да ме оставите изложен на
опасност, нали?
— Вие какво си въобразявате? Че данъкоплатците ще ви наемат някой, който да ви
придружава ден и нощ, докато оня реши да ви нападне? И без това не ни стигат средствата,
за да се справяме с нарушенията…
Заяви това едва ли не със съжаление и почувствах, че зад раздразнителността му определено
прозира известно безпокойство.
Погледнах към мизерния часовник, закачен високо на стената.
— Е, така да бъде, тогава аз да тръгвам. Трябва да съм при него в 19 часа.
Станах от столчето.
Той ме погледна, без да пророни дума, потънал в мислите си, после скочи отривисто,
внезапно обезпокоен.
— Чакайте… Кое доказва, че цялата тази работа… не е просто някаква измишльотина? Че не
сте съчинили тази история, за да се приберете необезпокояван вкъщи?
Смръщил вежди, отново се беше изчервил целият.
— Ако не ми вярвате… можете да дойдете с мен у тях.
Очевидно не очакваше такъв отговор. Остана неподвижен за кратко, после погледът му се
насочи към часовника и отново се върна на мен.
— Къде е това?
Започнах да пребърквам джобовете си и накрая измъкнах една визитка на Дюбрьой. Ъглите
й се бяха прегънали, луксозният картон бе смачкан и омекнал като парче стар плат. Той я
грабна, прочете надписа и повдигна вежди.
— В шестнайсети район, а?
Поколеба се няколко секунди, после прекоси стаята и леко почука на една врата.
— Оправяйте се сам, Петижан! — измърмори някакъв глас отвътре.
След едноминутен размисъл, очевидно раздиран от противоречиви желания, инспекторът
отвори малък метален шкаф и взе оттам ключа за колата.
— Последвайте ме!
***
Един час по-късно инспектор Петижан примерно прибра ключа в металния шкаф. Все така
затворен в стаята си, началникът му очевидно не беше забелязал отсъствието му.
Не трябваше да се губи нито миг. Дългоочакваната афера сама дойде при него, точно както
се беше надявал. Защото интуицията му подсказваше, нещо повече, беше убеден, че става
въпрос за голяма далавера. Младежът не го излъга. Влезе в частния луксозен дом на
именуващия се Дюбрьой. Каква къща само! Досега не бе виждал друга такава. Такива
изискани къщи не се срещаха близо до Лионската гара, нито в другите квартали, където
ходеше. Кой можеше да си позволи подобен дворец? Сигурно пак става въпрос за мръсни
пари, реши той.
Налагаше се да пипа тихо, без да събуди подозренията на шефа, който сигурно щеше да
разпореди прекратяване на разследването или да му го отнеме, а то, убеден беше, щеше най-
сетне да извади наяве големия му талант на полицай.
Може би съвсем скоро службата на Лионската гара щеше да се лиши от услугите му.

31

Богаташкият дом се открояваше на все още светлото привечерно небе, тъмна загадъчна
постройка, криеща безброй тайни.
Придружиха ме до библиотеката. Пресичайки вестибюла, не се стърпях и надникнах за миг в
салона, в който бях видял разголената млада жена, излегната на рояла. Той стоеше, тъжно
изоставен в мрака на огромното помещение, без муза и без музикант, които да му вдъхнат
живот.
Когато стигнах до библиотеката, видях Дюбрьой, който пушеше, удобно настанен в един от
дълбоките кожени фотьойли. Сигурен бях, че не ме е проследил в онова затънтено селце
Лакост. Мисията беше невъзможна. Следователно нямаше откъде да узнае, че съм си
развързал езика пред полицията.
Насреща му седеше Катрин, която ме поздрави. На ниската масичка пред тях видях
портфейла ми и другите ми лични вещи.
— Както сам си се убедил, парите не служат за нищо, човек може отлично да се справи и без
пари! — заяви ми той, стиснал между устните си огромна скъпа пура.
Какво ли криеше зад усмивката си? Какво искаше всъщност да получи от мен този загадъчен
мъж? Ами ако инспекторът е прав? Може би е гуру на някаква секта, или пък оттеглил се
вече гуру, натъпкан с пари, измъкнати от последователите, който сега се ожесточава срещу
една беззащитна заблудена овчица, за да си запълва времето…
— Всъщност — подзе той — ти така и не ми разказа как е преминал разговорът ти с твоя
шеф.
Толкова събития се бяха случили оттогава, че това ми изглеждаше много далечно…
— Не беше зле.
От ден и половина насам стомахът ми бе залепнал за гърба, но Дюбрьой, изглежда, никак не
бързаше да седне на масата.
— Успя ли да потиснеш желанието си да се оправдаваш и сам да му задаваш неудобни
въпроси?
— Да, напълно. Обаче не успях да постигна кой знае какво. Исках да се спазаря с него да
отпусне повече средства за нашия отдел. Но останах с пръст в устата.
— Направи ли необходимото усилие да проникнеш в неговия вътрешен мир и да напипаш
начина му на мислене, преди да се опиташ да го убеждаваш?
— В общи линии. Опитах се да му докажа, че идеите ми обслужват неговите лични
критерии за ефикасност и рентабилност. Но според мен нашите ценности толкова се
разминават, че за мен е невъзможно да споделям вижданията му, нито да се преструвам, че
го правя… Знаете колко е трудно да приемеш ценностната система на противника…
Дюбрьой дръпна от пурата си.
— Идеята не е да възприемеш неговата ценностна система. Невъзможно е, ако не се
припокрива с твоята. От полза е обаче мислено да направиш разлика между личността и
нейните ценности. Дори когато ценностите й са отвратителни, личността винаги може да
бъде… спасена. Следователно важното е да се откажеш да осъждаш конкретните ценности,
да си кажеш, че дори да те шокират, единствената надежда да накараш въпросната личност
да претърпи развитие във възгледите си е да не я отхвърляш изцяло заедно с идеите й. В
такъв случай да проникнеш в нейния свят е равносилно да се поставиш на нейно място, все
едно си влязъл в нейната кожа, за да опиташ отвътре какво означава да вярваш в това, в
което тя вярва, да мислиш онова, което тя мисли, да изпитваш нейните чувства, преди да се
върнеш на собственото си място. Само такова поведение ти позволява действително да
разбереш какво движи тази личност, без да я съдиш, както и кое я кара да греши, ако случаят
е такъв.
— Мм-даа…
— Има разлика между приемане и разбиране. Ако се поставиш в нужната степен на мястото
на шефа си, за да разбереш начина му на мислене, без да го съдиш, ще станеш по-толерантен
към него и той ще го почувства. Едва от този момент нататък ще можеш да храниш надежди,
че ще се промени…
— Не съм убеден, че той изобщо забелязва мненията на околните за него! Но добре, да
приемем, че случаят е такъв и аз успея да вляза в неговия свят в достатъчна степен, за да
престане да се чувства съден или отхвърлен, какво би го накарало да помръдне от сегашната
си позиция? Дали, тъкмо напротив, няма да го накарам да се окопае по-дълбоко?
— Спомняш ли си онзи ден, когато се упражнявахме в синхронизиране на жестовете? Тогава
ти казах, че ако го правиш достатъчно продължително време с искреното желание да влезеш
в света на дадената личност и ако впоследствие леко започнеш да променяш позата си,
същата тази личност ще започне несъзнателно да ти подражава.
— Да, спомням си.
— Според мен това се обяснява с факта, че се получава някакво сливане на психиките на
несъзнавано, дълбинно ниво, без дори да е имало размяна на думи. Това сливане се долавя
по един или друг начин и е толкова рядко срещано, че когато се случи, човек иска да го
запази, да го продължи.
— Разбирам…
— Затова, за да отговоря на предходния ти въпрос, бих казал, че ако успееш, влизайки в
света на противника си, без да го съдиш, вмъквайки се под кожата му, в начина му на
мислене и на чувстване, да изградиш това изключително рядко качество на човешка връзка,
каквото той вероятно никога не е изживявал преди, в дъното на душата си той толкова силно
ще пожелае да го запази, че ще е достатъчно да си възвърнеш постепенно собствения Аз в
негово присъствие, да изразиш естествено собствените си ценности, за да пожелае на свой
ред и той да прояви интерес към тях. Тогава вече няма да ти се налага да го молиш да се
променя, нито да му четеш уроци по морал. Ще е достатъчно да бъдеш такъв, какъвто си,
благодарение на сливането, което си индуцирал. Несъзнателно ще си му вдъхнал желание да
се отвори пред теб, пред твоята различност, да открие и той на свой ред твоите ценности и в
края на краищата да се остави да бъде леко повлиян, да претърпи развитие в разбиранията
си, да се промени.
— Искате да кажете, че след като съм го „посетил“ на неговия терен, ще породя у него
желание и той да дойде да опознае моя, така ли?
— Нещо такова. И в този случай, бидейки такъв, какъвто си, ти му представяш друг модел
на света, друга представа за нещата, друг начин на поведение и на действие, към които ще
прояви интерес, без да се налага да го укоряваш или да отправяш разни искания към него.
— Това ми напомня разговора ни за Ганди…

— Да.
Ние трябва да бъдем промяната, която искаме да видим в света…

Замислих се. Тази перспектива ми изглеждаше много красива, достойна за възхищение, но в

същото време труднопостижима. Щях ли да имам нужното желание, търпение и смелост, за
да изградя връзката, която Дюбрьой описваше като необходимо условие за промяна у
другия?
— Знаете ли, ужасно трудно ми е да се поставя на неговото място, чувствам се толкова
различен, на светлинни години разстояние от неговите грижи и занимания… Да ви призная,
дори не разбирам какво кара хората като него да се сражават от зори до мрак, за да спечелят
някоя и друга ниша на пазара или да повишат с няколко части от процента рентабилността
на предприятието. За какво ни е всичко това? Когато погледнем тези неща отстрани или на
фона на човешкия живот, какво всъщност печелим? Как е възможно човек с неговия
интелект да се хвърля телом и духом в луда надпревара в името на развитието на някакво си
предприятие? Не е ли безсмислено? Да живееш за… бачкането си. Струва ми се толкова
нищожно. Когато бях в Щатите, се запознах с един тип, Браян, който обичаше да казва:
„Искате да развеселите Господ? Настина ли? Ами тогава вземете и му разкажете всичките си
планове!“.
Катрин се разсмя. Бях забравил за нея. Дюбрьой отпи глътка бърбън.
— Може би за твоя шеф това е начин да забрави драмата на живота си.
— Драмата на живота си?
— Виждаш ли, аз съм убеден, че неслучайно на ръководни постове в предприятията има
повече мъже, отколкото жени. Вярвам, че тези, които изобличават дискриминацията на
жените, са в грешка. Още повече че на финансистите, в чиито ръце е съсредоточена
икономиката ни, не им пука нито за пола, нито за личността на онези, които поставят начело
на предприятията, в които инвестират капиталите си. За тях са от значение единствено
резултатите. Не, според мен причината, поради която жените заемат ръководни постове
изключително рядко, е съвсем друга.
Катрин вдигна очи от бележника си и се взря в Дюбрьой.
— И коя е тази причина? — попитах аз.
— Жените притежават дарба, дадена им свише, дар от боговете, който ги прави толкова
облагодетелствани, че не изпитват потребност да се борят за дреболии…
— Искате да кажете…
— Когато си способен да сътвориш душа, да дариш живот, да го носиш в себе си и да го
подариш на цялата Вселена, искрено ли вярваш, че изведнъж ще започнеш да се вълнуваш
от котировките на някакви си акции на борсата?
Да сътвориш душа… Наистина това е нещо изключително, ако се замислиш… Появата на
бял свят на децата е нещо толкова обикновено в заобикалящия ни пейзаж, че понякога
забравяме величието, мащаба, невероятната магия на това изключително събитие. Да
сътвориш душа…
Верен на навика си, Дюбрьой леко върти чашата с бърбън между пръстите си.
Думите му ми подействаха успокояващо, след като толкова се бях разтревожил след
прочетеното в тайния му тефтер. Дали човек, който до такава степен се удивляваше от
живота, бе способен реално да застраши нечий чужд живот?
Катрин гледаше в празното пространство, потънала в мислите си.
— Ние, мъжете — продължи той, — дълбоко в душата си се чувстваме ощетени от
неспособността ни да износваме плода и да раждаме. Убеден съм, че амбицията в областта
на професионалната ни реализация, така често срещана при повечето от нас, идва от
невъзможността да се компенсира тази неспособност, да се запълни тази екзистенциална
празнина.
— Наистина ли го вярвате?
— За да се убедим, достатъчно е внимателно да се вслушаме в разговорите, които
ръководните кадри водят на работното си място. Изразите, които употребяваме, никога не са
случайни. Те са огледалото на душата… Слушай внимателно тези хора и ще видиш колко
често употребяват метафори, свързани с бременността и раждането. Нали в предприятието,
когато става дума за някой труден проект, казват, че „бил роден с мъка“, както и че „дълго
бил носен“. Ако се провали, казваме, че бил „мъртвороден“. Ако се проточва до безкрайност
и се налагат финансови инжекции и безконечни помощи, заявяваме, че „се е родил с
форцепс“. Понякога многообещаващата отначало програма носи само разочарования. Тогава
говорим за „планината, която родила мишка“. Планът за действие скоро приключва? Значи
„му е дошъл терминът“. Някаква идея се конкретизира? Проектът „се появява на бял свят“…
Седях безмълвен, шашнат. През ума ми не беше минавала подобна мисъл, никога досега не
бях правил връзката. За мен необузданата надпревара беше резултат от агресивност и
състезателна енергия, присъщи най-вече на мъжете…
Странно беше да слушаш подобни приказки от устата на Дюбрьой, у когото определено
долавях известно влечение към властта. Дотолкова ли беше наясно със себе си?
В края на краищата ненавистта към жените при някои мъже може би парадоксално прикрива
комплекс за малоценност…
— Да се върнем на положението ми в работата, не зная дали шефът ревнува от жена си, или
тестостеронът му е малко в повече, но така или иначе нищо не мога да изкопча от него.
Дюбрьой придоби леко раздразнен вид. Дали се сърдеше на мен, че не бях успял да приложа
уроците му, или на себе си, че не ми ги е предал толкова успешно, колкото му се е искало?
Хвърли пурата си в огромен пепелник от кована мед.
— Вече притежаваш нужните възможности, за да вземеш живота си в ръце, без да се налага
да търпиш неща, наложени ти от другите хора.
Той глътна остатъка от бърбъна, грубо тресна чашата на масичката и стана.
Катрин не вдигаше нос от записките си.
— Ето как ще постъпиш — каза той с лукава усмивка, разхождайки се пред библиотечните
рафтове. — Ще ти възложа за изпълнение нова задача.
— Така ли?
Въздухът силно миришеше на пура.
— Смяташ, че твоят шеф е в грешка, че решенията му са вредни за предприятието?
— Според мен е очевидно.
— Имаш чувството, че то се нуждае от друг начин на ръководене, който да отчита не само
финансовите параметри…
— Точно така.
— Тогава ти ще седнеш на неговото място.
— Много смешно!
Той ме погледна в очите.
— Не се шегувам, Алън.
— Напротив!
Той смръщи вежди.
— Ни най-малко, уверявам те.
Изведнъж се усъмних. Дали наистина беше сериозен?
Той ме изгледа продължително, понеже си личеше колко съм объркан.
— Какво ти пречи? — попита ме престорено любезно.
Въпросът ме свари неподготвен, толкова ми се стори неуместен. Какво да отговорите на
някой близък, който мило ви пита какво ви пречи да станете министър или международна
звезда?
— Ами… струва ми се… очевидно. Нека бъдем реалисти, все пак възможностите ни имат
някакви граници…
— Единствените граници са тези, които сами си поставяме.
Чувствах как гневът се надига в мен. Познавах го твърде добре, за да знам, че няма да се
откаже толкова лесно… Бях се насадил яко. В поведението на този тип наистина се редуваха
моменти на изключителна прозорливост и тънък анализ с моменти на безумни отклонения.
— Давате ли си сметка, че той дори не ми е шеф? Той е шеф на шефа на моя шеф! Между
нас има цели три йерархични нива!
Сега Катрин беше вдигнала очи и фиксираше Дюбрьой.
— Този, който иска да покори планината, не трябва да се впечатлява от височината й.
— Случвало ли ви се е да стъпите в някое предприятие? Субординацията не може да се
нарушава! Съществуват правила!
— Този, който винаги се съобразява с правилата, избягва да мисли. Ако разсъждаваш, без да
излизаш от установените рамки, никога няма да откриеш решение, различно от вече
откритото от другите… Нужно е да се прекрачат рамките…
— Това са само красиви думи, но конкретно, как бихте постъпили, ако бяхте на мое място?
Той седна на подлакътника на фотьойла и ме изгледа с усмивка.
— Оправяй се, Алън. Имаш достатъчно възможности.
Изправих се, решен да си тръгна. Нямаше да остана да вечерям с някакъв луд.
— Няма начин да се справя.
Той произнесе бавно, със сериозен тон:
— Това е последната ти задача. Изпълни я и ще ти върна… свободата.
Свободата ми… Свободата ми… Вдигнах очи към него. Той спокойно се усмихваше,
очевидно решен да го стори.
— Не можете да обвързвате с условия свободата ми, предлагайки ми подобни неизпълними
задачи. Не мога да приема.
— Но… ти нямаш избор, скъпи Алън. Нужно ли е да ти припомням… поетия ангажимент?
— Как бих могъл да изпълня поетия ангажимент, след като го правите невъзможен за
изпълнение?
Той впи в мен властния си, взискателен, безмилостен поглед.
— Заповядвам ти да станеш председател на „Дюнкер Консултинг“.
Нравоучителният му тон отекна в просторната стая. Издържах погледа му, без да се огъна.
— Имаш на разположение три седмици — обяви той.
— Невъзможно е.
— Това е заповед. Каквото и да се случи, среща на 29 август. Ще те чакам в 20 часа… в
„Жюл Верн“.
Сърцето ми се сви. „Жюл Верн“, ресторантът на Айфеловата кула… Беше произнесъл името
много бавно, понижавайки глас, без да откъсва поглед от мен. Заплахата беше неприкрита,
ужасна. Усетих как краката ми омекват. Напразно се бях надявал. Наистина бях в ръцете на
един луд.
Останахме така дълго, неподвижни и безмълвни, после аз му обърнах гръб. Докато вървях
към вратата, срещнах погледа на Катрин. Тя беше също толкова втрещена, колкото бях и аз.
 32

— Ив Дюбрьой не съществува.

— Моля?
— Инспектор Петижан е на телефона. Добре ме чухте: Ив Дюбрьой не съществува.
— Преди два часа бяхме заедно двамата.
— Истинското му име е Игор Дубровски.
Името събуди в мен някакво неприятно чувство, което не можех да си обясня.
— Белогвардеец — продължи той, — искам да кажа благородник. Родителите му напуснали
Русия през революцията. Успели да се измъкнат с имането. Очевидно цяла камара мангизи.
Синчето им се изучило във Франция и в Щатите. Станало психиатър.
— Психиатър?
— Да, лекар, психиатър. Обаче не е практикувал много.
— Защо?
— Нямам информация, по това време, все пак сме неделя, не е лесна работа… Изглежда, са
го лишили от лекарски права. Обясниха ми, че се случвало много рядко, значи е направил
сериозен гаф.

— 
Сериозен гаф…

Бях озадачен.
— На ваше място не бих му се доверил.
Точно в този момент чух някой да крещи. Откъслечни думи.
„С кой говорите, Петижан? Кой е насреща?“
Приглушени шумове. Налагаше се инспекторът да закрива слушалката с ръка от време на
време.
„Телефонираха от централната служба. Казват, че сте искали някакви сведения. К’ва е тая
работа, мамка му? Не ща неприятности, никакви, Петижан, ясно ли е? А и…“
Разговорът бе прекъснал. Даваше свободно и по линията се чуваше само повтарящото се в
безкрая „ту-ту-ту“. Почувствах се самотен, ужасно самотен и тревожен.
Затворих телефона. Апартаментът ми се стори много тих и празен. Отидох до прозореца.
Безчетните светлини на Париж закриваха звездите.
Бях потресен. Простият факт, че Дюбрьой ме бе излъгал за името си, дълбоко ме порази.
Човекът, на когото се бях доверил, не беше този, който си мислех, че е.

Сериозен гаф…
Колко сериозен?

Натрупаната нервна и физическа умора от отвличането ми преди двайсет и четири часа се

стовари отгоре ми като парен чук и изведнъж се почувствах празен, изцеден.
Угасих осветлението и се свих на леглото. Въпреки изтощението ми сънят не идваше.
Формулировката на ангажимента, който бях поел към Дюбрьой, не ми излизаше от ума,
задушаваше ме, кънтеше оглушително, а страхът пълзеше неотстъпно в душата ми.

Иначе няма да останеш жив…

Този тип бе говорил сериозно, вече бях убеден.

***
Събудих се посред нощ, плувнал в пот. Беше се появил отговор в съня ми, във времето,
когато човешкото несъзнавано, единствен и всевластен господар, е в състояние да открие и
най-дребната подробност, изгубена в бездънния кладенец на нашите познания,
преживявания, потънала сред милиардите информации, отдавна забравени и погребани в
дебрите на ума ни.
Дубровски беше името на автора на статията за самоубийството, която ми бе разкрила
тайния проход, водещ към малките пролуки в металната конструкция на Айфеловата кула,
описана като най-подходящото място за възможно най-впечатляващото самоубийство.
 33

През целия следващ ден бях в странно състояние. Освен смътния страх, който непрекъснато
ме тормозеше, отново се чувствах ужасно сам. Сам на света. Не мога да си представя по-
мъчително усещане.
Алис беше единственият светъл лъч в заобикалящия ме враждебен свят. Беше просто
колежка, не приятелка, но високо ценях нейната откритост и спонтанност. Долавях, че и тя
ме харесва, просто ей така, без задни мисли. Това ми бе предостатъчно.
През деня разговарях с четирима кандидати. Непознати хора, разбира се, които ми
представиха живота си в благоприятна светлина. Хванах се, че им завиждам, че желая да съм
на тяхното място, да съм устремен единствено към това да направя кариера, без да се
вълнувам от метафизични въпроси за смисъла на живота. Изпитвах желание да се сприятеля
с тях, забравяйки, че сърдечните им погледи целяха единствено да спечелят
благоразположението ми на работодател.
Тръгнах си от службата рано. Пред вкъщи се заприказвах с Етиен. Седнахме на износените
стъпала на старото каменно стълбище. Необяснимо защо присъствието и приветливото му
изражение ми вдъхваха увереност. Побъбрихме си за това и онова, хапвайки с удоволствие
все още топлите сладкиши с ябълки, които бях взел от отсрещната хлебарница. Денят
преваляше, но потокът от забързани минувачи не секваше.
След като се прибрах вкъщи, се заех да претърся апартамента, да изследвам буквално всяка
педя с цел да открия подслушвателни устройства. Не открих нищо.
Седнах пред компютъра. Влязох в „Гугъл“, натраках „Игор Дубровски“ и със свит на топка
стомах задействах търсачката. Седемстотин и три резултата. Повечето на непознати езици,
вероятно и на руски. Прелиствах страниците, пробягвайки с очи по резултатите, търсейки
по-разбираема информация. Мярнах няколко реда на френски. Списък с имена, като след
всяко едно имаше някакви проценти;

Бернар Виапе 13,4% — Жером Кордие 8,9% — Игор Дубровски 76,2% — Жак Ма…

Погледнах адреса на сайта:

societe.com
, сайт за финансова информация за разни компании. Вероятно ставаше въпрос за
съвпадение на имената. Кликнах за успокоение на съвестта си. Страницата показваше
списъка на акционерите на някакво дружество — „Луксарес АД“. Никаква връзка.
Обратно в търсачката и списъка с резултатите. Още един на френски: „Дубровски убил
ли е Франсоа Литрек?“. Изтръпнах. Информацията беше публикувана от вестникарски
сайт,
la gazettedetoulouse.com
. Сърцето ми биеше все по-силно. Кликнах.

Грешка. Несъществуваща страница. Да им се не види, толкова ли не могат да поддържат

сайта и да актуализират линковете си!
Отново съм в „Гугъл“. Имаше и други статии, вероятно посветени на същата афера,
публикации на различни вестникарски сайтове. „Аферата Дубровски. Когато обвиняемият
взема нещата в свои ръце“. Текстът коментираше хода на някакво дело, но вместо да разкрие
същността на аферата, описваше поведението на човек на име Дубровски по време на
изслушването. Той постоянно прекъсвал адвоката си и отнемайки му думата, говорел вместо
него. Според статията съдебните заседатели били разколебани от изказванията му.
Съдебните заседатели… Значи е ставало дума за наказателно дело. А то се завежда, когато е
станало убийство.
Чета друга статия: „Ще узнаем ли истината някой ден?“. Журналистът обясняваше как
нещата се преобърнали по време на процеса и изразяваше учудване относно това как един
мъж, когото полицията представяла за очевидния виновник, бил успял да посее съмнения в
умовете на всички.
Повечето статии почти се повтаряха. Всичките бяха от… седемдесетте години. Преди почти
трийсет години… Вестниците бяха качили архивите си в интернет.
Статия от „Льо Монд“: „Фройд, събуди се, те са полудели!“. Щракнах с мишката. Беше
подписана от някой си Жан Калюзак, с дата 1976 г. Пространен текст, целящ най-вече да
разобличи опасните според автора методи на психиатъра Игор Дубровски. Изтръпнах. Това
беше той. Калюзак заклеймяваше психотерапевтичните методи, идващи от Щатите, чийто
ревностен апологет бил Дубровски. Яростно отричаше неговите методи на действие.
Статията не оставяше съмнение във вината на Дубровски — изглеждаше очевидно, че той е
тласнал младия Франсоа Литрек към самоубийство, а обстоятелствата около постъпката му
все още не бяха изяснени. Калюзак искаше главата му.
Бях разбит. Бях се напъхал в ръцете на опасен психиатър, очевидно също толкова луд,
колкото и неговите предполагаеми пациенти, ако все още му се случваше да практикува.
Боже мой…
Открих и други статии. Думата „оправдан“ ми се наби в очите. „Дубровски оправдан“,
заглавие на вестник „Льо Паризиен“. Кликнах отново, за кой ли път.

„Оправдателната присъда на Дубровски създава сериозен проблем за цялата колегия.

Как стана така, питаше журналистът, че съдът реши да освободи човека, чиято вина
беше очевидна?“

Друга статия задаваше въпроса дали психиатърът не бил хипнотизирал съдебните

заседатели, за да повлияе на решението им, и привеждаше смущаващи коментари на хора,
присъствали на заседанията.
Заглавията на две други статии оповестяваха лишаването му от лекарски права, като
критикуваха непрозрачността на решенията, вземани от лекарската колегия, която отказваше
да разкрие публично причините за приложената санкция.
Е, начетох се.
Изключих компютъра със свита душа. Трябваше да се предпазя, да се измъкна от това
гнездо на оси. Но как? Едно беше сигурно: нямаше как да стане, не и ако тръгнех да
изпълнявам невъзможната задача, която ми беше поставил.

34

От два дни прехвърлях в ума си всякакви възможности. Нито една не ме задоволяваше.

Трябваше да призная очевидното — такава просто нямаше, след като и полицията ми беше
отказала съдействие и закрила. В края на краищата приех, че единствената ми надежда е да
придумам Дюбрьой да се откаже от искането си, да ми спести последната задача. Това беше
най-мъдрото нещо, което трябваше да се направи. Щях да се възползвам от уроците му,
насочвайки ги срещу него, за да го принудя да промени мнението си.
Изработих си подробен и точен сценарий, подреждайки дълъг низ от въпроси и аргументи,
предвиждайки всички възможни възражения, реакции, проигравайки всякакви варианти.
Необходими ми бяха немалко дни, за да изпипам подхода, докато най-после осъзная, че
отдавна съм бил готов, че хвърлените в подготовката продължителни усилия не са били
нищо друго освен оправдание за забавяне на пристъпването ми към действие. Дюбрьой ме
плашеше, ужасявах се от мисълта да се върна в бърлогата му и доброволно да попадна в
ноктите му.
Разработих план за действие. Бях решил да се появя в дома му ненадейно, по вечерно време,
по-точно след вечеря, защото предполагах, че тогава ще е по-отпуснат. Щях да отида, преди
прислугата да се е разотишла.
Пристигнах около 21,30. Слязох от рейса на предишната спирка. Исках да повървя, за да си
проветря мозъка и да успокоя стомаха си, свит на топка от напрежението. Липите ухаеха.
Горещият и тежък въздух предвещаваше буря.
Кварталът беше все така тих и спокоен, въпреки че някои от обитателите, избрали юли за
почивка, се бяха завърнали по домовете си. Прехвърлях си наум различните версии.
Шансовете ми бяха доста скромни, но императивната необходимост да се освободя от
хватката на Дюбрьой ме обнадеждаваше.
Наближавайки целта, пред мен бавно изплува силуетът на замъка. Спрях пред високата
черна ограда, завършваща с остри метални шипове. Прозорците на фасадата тънеха в мрак.
Цареше мъртва тишина, сякаш никъде нямаше жива душа. Безшумни светкавици раздираха
от време на време небето.
Застинах в колебание, преди да звънна, взирайки се напрегнато в тъмното. Внезапно до
слуха ми долетя силен глас. Женски глас, който крещеше. Светлината заля вестибюла.
— Писна ми! До гуша ми дойде! — извика жената.
Вратата рязко се отвори и силуетът й се очерта на светлината. Вцепених се от изненада и
недоумение. Младата жена, която се спусна като хала по стълбите, беше… Одри. Одри,
моята любима…
Преди да успея да помръдна, малката врата в оградата се отвори със замах и тя се озова очи
в очи с мен. Закова се на място. Видях смаяното й изражение, ококорените й очи.
— Одри…
Тя не отговори, впи в мен поглед, преливащ от болка, лицето й бе изкривено от неописуемо
страдание.
Светкавиците продължаваха все така безшумно да се гонят и озаряваха нощното небе.
— Одри…
Сълзи бликнаха от очите й, докато отстъпваше, опитвайки се да избяга.
— Одри…
Пристъпих напред, задавен от вълнение, изтерзан от влечението си към нея, което не можех
да преодолея, и от непоносимата болка, която изпитвах, след като ме бе отхвърлила.
Тя ме спря с жест и между две ридания произнесе:
— Не… не мога. После побягна, без да се обръща назад.
***
Болката ми скоро прерасна в силен гняв. Забравяйки страха си, се хвърлих към вратата в
оградата. Беше затворена. Натисках като луд звънеца на видеофона, звънях десетина пъти,
после задържах пръста си на бутона.
Никой не отговори.
Сграбчих с две ръце металните пръчки на оградата, опитвайки с всичка сила да я разклатя, и
започнах да крещя колкото ми глас държи, надвивайки оглушителния лай на Сталин.
— Знам, че сте тук!
Отново звъннах, напразно. Най-после бурята се разрази и гръмотевиците затрещяха.
Паднаха първите капки, отначало по-редки и топли, после все по-гъсти, докато накрая
дъждът се изля като из ведро.
Без да се замисля, се изкатерих по оградата. Нямаше къде да се хвана по мокрите и хлъзгави
пръчки, но гневът ме пришпорваше и ми даваше сили. Успях да се изкатеря, добрах се до
върха и промушвайки крака между шиповете, скочих от вътрешната страна.
Храстите смекчиха удара от падането. Изправих се, без да губя нито миг, и се втурнах срещу
тежката входна врата, останал без дъх. Влязох в хладния вестибюл. В големия салон
светеше. С широки крачки прекосих вестибюла, тропайки по мраморния под, като звукът от
стъпките ми отекваше под високия таван. Влязох в салона. Приглушените светлини тотално
контрастираха с бушуващия в мен гняв. Очите ми се спряха на Дюбрьой. Седеше с гръб към
мен, неподвижен пред пианото, с ръце на коленете. Бях мокър до кости. Водата
продължаваше да се стича по лицето и дрехите ми, попивайки в персийския килим.
— Ядосан си — заяви той най-спокойно, без да се обръща. — Това е добре. Човек не трябва
да задържа в себе си озлоблението и огорчението си. Давай! Кажи си каквото имаш за
казване. Изкрещи го, ако искаш.
Това ме обърка, свари ме неподготвен. Бях решил да му се накрещя, но ето че в момента да
се разкрещя би означавало да се подчиня на неговите заповеди. Почувствах се в капан,
сякаш се бях спънал точно когато се готвех за скок. Имах отвратителното усещане, че съм
марионетка, на която леко подръпваха невидимите конци, манипулирайки емоциите и
действията й. Реших да се преборя с влиянието му върху мен и дадох воля на гнева си.
— Какво сте сторили на Одри? — изревах.
Не получих отговор.
— Какво правеше тя у вас?
Мълчание.
— Забранявам ви да се месите в любовните ми връзки! Сделката ни не ви дава право да си
играете с чувствата ми!
Той продължаваше да мълчи. Забелязах Катрин, седнала на едно канапе в ъгъла.
Продължих:
— Знам, че презирате любовта. За вас тя е без значение. В действителност вие просто сте
неспособен да обичате. Имате безброй връзки с жени на половината на вашата възраст,
защото се страхувате да не се влюбите в някоя от тях. Хубаво е човек да може да постигне
това, което желае в живота, да има смелостта да осъществява намеренията си и да стига до
края на мечтите си. На вас дължа тези знания и признавам, че са много ценни. Но те не
струват нищо, ако не сме способни да обичаме, да обичаме един човек, да обичаме хората
изобщо. Пушите на обществени места, шофирате в лентата, предназначена за автобусите, по
тротоарите. Презирате чуждото спокойствие и щастие. Какво ви носи всичко това? Човек не
може да живее само и единствено за себе си, животът му би се изпразнил от смисъл. Целият
лукс на света не може да замени красотата на връзката, чистотата на чувството, както и
искрената усмивка на съседа или на някой непознат, на когото държите вратата, за да мине,
или умилителния поглед на случаен минувач. Хубавите ви теории са прекрасни, идеални,
ефикасни, дори гениални, забравяте само едно нещо, но то е най-важното: забравяте да
обичате!
Млъкнах и кънтящият ми от гняв глас угасна в огромното помещение, изместен от
абсолютна тишина. Дюбрьой продължаваше да седи с гръб към мен, а Катрин беше свела
очи. И двамата стояха съвършено неподвижни.
Обърнах се и тръгнах към вратата. Стигнах до прага и се троснах:
— И оставете на мира Одри!
***
Дълго време след като си тръгна, думите на младия мъж сякаш продължаваха да отекват в
обширния салон. После отново се възцари дълбока тишина.
Катрин беше силно травмирана от разигралата се сцена. Несвикнала на емоционални
изблици, тя мразеше да бъде въвличана в тях в ролята на свидетел.
Продължи да стои встрани, без да пророни дума, очаквайки реакцията на Игор.
Той не беше помръднал, запазваше сериозното си изражение, погледът му бе все така
прикован в пода.
Мълчанието се проточи безкрайно и по едно време тя го чу да шепне с неимоверно отчаяние
в гласа:
— Той е прав.

35

На другия ден гневът ми постепенно се уталожи, но бе заместен от разяждащо недоумение.

Колкото повече напредвах, толкова по-необясними събития се случваха, обвивайки в
загадъчност връзката ми с Дюбрьой, или по-точно казано — с Дубровски. Как бе успял да
проникне толкова надълбоко в живота ми? И главното, какво бе замислил? Не беше просто
стар психиатър, останал без пациенти, а опасен извратеняк, способен на всичко
манипулатор.

И все пак смятах, че съм успял да напипам слабото му място, както и недостатъците в
теориите му за човешките отношения. За да се получи наистина магията в дадена
връзка, човек задължително трябва да се отпусне и да обича другия.
Да обичаш другия.
Очевидно това беше ключът. Ключът на всички отношения — и приятелски, и
професионални. Ключът, който Дубровски не притежаваше. И който не притежавах и аз,
когато трябваше да убеждавам шефа си. Не го обичах и той, естествено, го чувстваше…
Всичките ми усилия отиваха на вятъра, обезсмисляха се. Налагаше се да намеря начин
да му простя лошото държане, за да стане така, че да го заобичам, съвсем мъничко…
Едва тогава той би могъл да се отвори към мен, към идеите и предложенията ми…
Откъде да почерпя смелост, за да започна да обичам най-върлия си враг?

В края на работния ден се върнах на моята улица и познатото място ми подейства

успокояващо. Монмартр е толкова уютен… Почти забравях, че се намирам в големия град.
В главата ми още се въртяха тези мисли и разсъждения за любовта, когато забелязах
възрастната ми съседка, която идваше в моята посока, облечена, както обикновено, в черно
от глава до пети. След последното си посещение у дома тя избягваше да ми говори.
Погледите ни се срещнаха, но тя извърна очи и се престори, че е погълната от близката
витрина. Но си изигра лоша шега — на витрината беше изложено възбуждащо бельо.
Трябваше да се насили да гледа манекени в красноречиви пози, накипрени с колани за
жартиери и прашки. Точно срещу нея, в средата на витрината, се мъдреше рекламата на
известна фирма за бельо, на която красавица, показваща щедра плът, съветваше: „36 урок: да
закръглим ъглите“. Тя бързо отвърна глава и със сведен поглед продължи напред.
— Добър ден, госпожо Бланшар! — весело я поздравих аз.
Тя бавно вдигна очи.
— Добър ден, господин Грийнмор — отвърна ми, изчервявайки се леко, припомнила си
вероятно последната ни среща.
— Как сте?
— Добре, благодаря.
— Какъв хубав ден! За разлика от вчера вечерта…
— Да, така е. И да използвам, че ви срещнах, искам да ви кажа нещо — ще пусна петиция
против съседката от четвъртия етаж. Котката й се разхожда по первазите на прозорците и
влиза в апартаментите. Онзи ден я намерих легнала на канапето. Направо е непоносимо.
— За малкото сиво коте ли става дума?
— Да, и да ви кажа друго: писна ми и от миризмата на манджи, идваща от жилището на
господин Робер. Може да затваря прозореца си, когато си готви. Поне три пъти съм говорила
за това с домоуправителя, но ако съм единствената, която се оплаква…
Така, да сменим темата… Толкова ми се искаше да я накарам да се настрои по-позитивно.
— На пазар ли сте тръгнали?
— Не, на църква.
— През седмицата?
— Аз ходя всеки ден на църква, господин Грийнмор — заяви тя с известна гордост в гласа.
— Всеки ден…
— Разбира се!
— А… защо всеки ден?
— Хайде сега и вие! За да изразя любовта си към Господа Бога.
— А, да, разбирам…
— Исус е…
— Ходите всеки ден на църква, за да кажете на Исус, че го обичате?
— Да…
Поколебах се за секунда.
— Госпожо Бланшар, искам да ви кажа…
— Какво?
— Изпитвам… как да кажа… известни съмнения…
— Съмнения ли, господин Грийнмор? Относно какво?
— Ами… Не зная дали сте добра християнка…
Тя се стегна, засегната, разтрепери се и цялата се изчерви.
— Как смеете!
— Ами… смятам, че не следвате заръките на Исус…
— Разбира се, че ги следвам!
— Не съм специалист, обаче… нямам спомен Исус да е казвал: „Обичайте ме“. За сметка на
това съм убеден, че е казвал: „Обичайте се едни други…“
Тя ме изгледа, без да пророни дума, с полуотворена уста, тотално объркана. Шашната.
Постоя известно време вцепенена, гледайки ме ококорено. Беше едва ли не трогателна.
Направо ми дожаля за нея.
— Затова пък, признавам, следвате съвсем точно словото Божие, имам предвид, когато Исус
казва: „Обичай ближния си както себе си“.
В погледа й се прокрадна недоумение. Не намери какво да отговори, с което ме трогна още
повече. Много тихо и искрено я запитах:
— Госпожо Бланшар, защо не се обичате?

36

Два часа посред нощ. Няма да мога да заспя отново, непрекъснато превъртам в ума си едни и
същи мисли. Така или иначе, не намирам отговор. Не знам какво точно искаше Дубровски.
Ужасно стресиращо е, когато човек не може да разгадае дадена ситуация…
А списъкът на акционерите в „Гугъл“, в който фигурираше и неговото име? Дали не е
съвпадение на имена?
Ами ако настина е той? Може би трябваше да се поровя още малко… Бях направил пропуск
в това отношение… Как се казваше въпросната фирма? „Луксорес“, „Луксарес“, нещо
такова…
Сега вече изобщо нямаше да мога да мигна, докато не проверя… Какъв кошмар! Защо не
мога да изключвам съзнанието си нощно време, да престана да мисля като луд и да спя
спокойно?
Протегнах ръка и запалих нощната лампа, притваряйки очи, за да не ме заслепи светлината.
Пук! Крушката изпука и угасна. Изгоря. Толкова по-добре, сега няма да се будя толкова
често и ще заспивам по-лесно.
Станах и отидох до прозореца. Леко разтворих пердето и бледата нощна светлина влезе в
стаята. Заспалият град продължаваше да проблясва кротко.
Прекосих стаята и седнах на компютъра. Екранът светна, хвърляйки бледи отблясъци в
мрака. Краткият музикален сигнал, който ме будеше сутрин, прозвуча, нарушавайки
дълбоката нощна тишина.
С изтръпнали пръсти чукнах на клавиатурата името на Игор в търсачката на „Гугъл“.
На екрана се появиха пак резултати на руски. Прелиствах страниците една по една,
прочитайки по диагонал списъците с резултати. Не успях да потисна прозявката си,
последвана от леко потреперване. Бях по боксерки, гол от кръста нагоре, а нощта беше
хладна.
Изведнъж разпознах списъка с необходимите ми имена. След всяко едно имаше изписан
някакъв процент. Кликнах. Дружеството, чийто мажоритарен акционер с 76,2% дялове беше
въпросният Игор Дубровски, се казваше „Луксарес АД“. Сайтът, публикувал данните, не
даваше нищо повече, само цифрови извлечения от счетоводството на фирмата.

Написах името в квадратчето за търсене и натиснах „ентър“. Само двайсет и три

резултата. Толкова по-добре. Новинарски сайтове, финансови информации, накрая
открих този, който, изглежда, беше официалният сайт на дружеството:
luxares.fr, Luxares SA, sociètè de restauration spècialis…

Щракнах с мишката.
Стреснато се дръпнах, смаян от видяното.
Снимката, която изпълваше екрана, осветявайки стаята, беше направена нощно време. На
преден план отвратителните метални решетки сякаш препречваха пътя на невидими
нападатели. Зад тях ярко осветените огромни прозорци разкриваха луксозния интериор на
ресторант „Жюл Верн“.

37

Страхът ме стисна за гърлото. Не беше онова чувство на леко безпокойство, което не ме

напускаше, откакто сключихме нашата сделка, а задушаваща тревога, която не ми даваше
мира. Мъжът, който контролираше живота ми, беше още по-опасен, тъй като беше богат и
влиятелен. Бях обзет от една натрапчива мисъл — да се освободя от прегръдката му.
Телефонирах на инспектор Петижан, съобщих му откритието, което току-що бях направил, и
настоях да бъда поставен под закрилата на полицията. Той пак повтори това, което ми беше
казал и преди: налице били само куп тревожни предположения, не ги оспорвал, но те били
съвършено недостатъчни, за да бъдат окачествени като престъпление. Не можел нищо да
направи за мен.
Напразно бях търсил всички възможни начини да се освободя. Единствената що-годе
реалистична идея беше да се опитам да се споразумея с Игор. Присъствието на Одри бе
провалило този замисъл и сега, след скандала, който бях вдигнал, вече нямах смелост да се
върна отново там. Бях го оскърбил в присъствието на Катрин, а той не беше от хората, които
лесно прощават…
Налагаше се да приема очевидното — единствената ми надежда да сложа точка беше да
преодолея последното изпитание, което ми бе измислил и което, естествено, беше
неосъществимо. Бях попаднал в капана, нямаше измъкване.
Следващите два дни бяха за мен истинско мъчение. Отчаяно търсех изход от това
невъзможно положение. Нощите ми бяха накъсани, заспивах за кратко, будех се внезапно. В
службата едва успявах да се съсредоточа върху разговорите с кандидатите за работа. Случи
се два пъти да задам един и същи въпрос на един от тях и той любезно ми го напомни…
Алис ми заяви, че приличам на излязъл от гроба мъртвец, и ме посъветва да отида незабавно
на лекар. Нещата не вървяха на добре…
Втората вечер, докато се връщах към службата, защото бях забравил да си взема чантата,
изненадващо попаднах на Влади, който уж случайно вървеше на десетина метра зад мен на
площад „Опера“. Страхът ми се засили.
Следващата нощ сънувах странен сън. Бях в Щатите, в някаква ферма в Мисисипи. В
цистерна със сметана беше паднала жаба. Стените на цистерната бяха много високи и
жабата не можеше да се оттласне от мазната повърхност и да изскочи навън. Нямаше
никакъв шанс да го стори. Смъртната й присъда беше подписана. Не й оставаше нищо друго,
освен да умре. Но жабата беше прекалено глупава, за да проумее очевидното, и
продължаваше да се бори, да подскача колкото сили има, не съзнавайки абсурда на
действията си, изтощавайки се в опитите си да се измъкне от смъртоносната хватка. Ала
докато така биеше сметаната, тя стана на масло и жабата успя да се закрепи отгоре й, да
подскочи достатъчно високо и да се измъкне от цистерната. И да си възвърне свободата.
На сутринта взех твърдото решение да се боря със зъби и нокти за директорския стол.

38

Веднага се залових за работа.

Същия ден от сайта на Търговската камара се сдобих със статута на „Дюнкер Консултинг“,
както и с публикуваните най-нови счетоводни отчети и официални доклади. Трябваше да
проуча най-подробно начина на действие на фирмата.
Посветих две поредни нощи на тази изключително „еротична“ литература. Защо френските
юристи използват толкова завъртени формулировки, за да изразят някои толкова прости
неща? Скоро се убедих — бях учил англосаксонско счетоводство и не можех по никакъв
начин да разгадая тази бъркотия. Нуждаех се от помощ.
Едно от добрите неща в занаята ми бе, че набирането на персонал дава възможност за
създаване на широки връзки и много скоро човек се сдобива с внушителен списък от адреси
и телефони. Свързах се с един млад финансов директор, когото бях наел преди няколко
седмици от името на едно малко предприятие. Симпатичен млад мъж, който беше оставил в
мен много добри впечатления. Опипах почвата с обяснението, че се нуждая от помощ. Той
веднага се отзова. Същата вечер изпратих с експресна куриерска поръчка цялата
документация, с която разполагах.
Срещнахме се след няколко дни в късния следобед на терасата на едно кафене, близо до
Люксембургската градина. Той пристигна точно на часа. Висок, слаб, носеше елегантен
бежов костюм, бяла риза с разкопчано горно копче и разхлабена вратовръзка.
Беше си дал труда да изчете всичко от край до край.
— „Дюнкер Консултинг“ е вид акционерно дружество с договор между акционерите. Най-
общо казано, повечето правила на действие на този вид дружества се основават на приетия
устав, а не на общото право.
— Основателите диктуват правилата, така ли да го разбирам?
— В известен смисъл, да.
— И какви са правилата в случая?
— Нищо специално, като изключим назначаването на президент.
— Точно това ме интересува…
— Президентът се избира пряко от общото събрание на акционерите, което не е често
срещана практика.
— Следователно всички акционери гласуват за президент, така ли?
— Не, не съвсем. Само онези, които присъстват на събранието. По принцип всички имат
право да участват, но на практика никой не се вълнува от избора… освен акционерите, които
имат много акции, разбира се.
— Големите акционери…
— Да. Има двама големи акционери и десетки хиляди дребни притежатели на акции.
— Нека отгатна… Обзалагам се, че единият е Марк Дюнкер…
— Не, той държи едва 8% от акциите.
Тогава се сетих, че Алис вече ми го беше казала. Изкарвайки фирмата си на борсата, той си
бе запазил много малка част от акциите. Реално властта не беше в неговите ръце…
Отлично…
— А кои са другите?
— Някакъв инвестиционен фонд, представляван от шефа си, Давид Пупон, и американски
пенсионен фонд „Стравекс“, представляван от някой си Розенблак, управител на френския
му филиал. Те двамата притежават 34% от фирмата. Никой друг акционер, с изключение на
Дюнкер, не притежава повече от 1% от акциите. Което означава, че двамата големи могат да
правят каквото пожелаят…
Покрай нас минаваха все повече хора, предимно туристи или зяпачи с черни очила, далеч не
толкова забързани като парижаните в края на работния ден. На отсрещния тротоар мнозина
забавяха крачка, за да разгледат по-добре големите фотоси, окачени на решетките на
оградата на Люксембургската градина. На съседната маса девойка нагъваше топли сладки,
ухаещи на карамелизирана захар и ябълки.
В този момент изплюх камъчето и изложих замисъла си на моя събеседник.
Той прояви такта да не ме вземе на подбив, но направи лека гримаса.
— Не искам да ви обезсърчавам, но сте се заели с костелив орех…
— О, не се и съмнявам…
— Не, от математическа гледна точка просто нямате никакъв шанс. След като Дюнкер е
запазил председателския пост, това означава със сигурност, че има гласовете на другите
двама големи акционери.
— Как така? Те притежават едва 34, а не 50%.
— Ами поради причините, които ви изложих преди малко: дребните акционери не
присъстват на общите събрания. Те не им носят нищо… Винаги има по няколко пенсионери,
които се отегчават и идват с надеждата, че след събранието ще има почерпка. Те са
постоянното присъствие, но нямат капка влияние и, разбира се, не могат да променят
гласуването. Напомням ви, че дребните акционери са няколко хиляди и за целта би било
нужно, да се изсипят всички до един, за да натежат гласовете им… Това, естествено, никога
не се случва, с изключение може би когато дружеството е на ръба и те са изплашени за
спестяванията си, вложени в него. В такъв случай идват да плачат хорово…
В този момент на мен ми идеше да се разплача.
— Ако преизберат Дюнкер за президент — продължи той, — това ще означава, че той има
стопроцентовата подкрепа на двамата големи притежатели на акции. Те държат 34% от
дяловете, което представлява поне 80% от имащите право на глас, присъстващи на
събранието… Не желая да подценявам нито способностите ви, нито умението ви да
убеждавате, но не виждам защо двамата ще тръгнат да променят становището си, за да
подкрепят един млад консултант от дружеството…
Замислих се, обезсърчен от разумните му доводи.
Туристите в летни одежди продължаваха бавно да преминават покрай оградата на градината,
наслаждавайки се на фотосите.
— Съжалявам за вас — заключи той напълно искрено. Винаги е приятно да усетиш, че
хората ти съчувстват, когато нещата се объркат, аз обаче отказвах да се задоволя с това. Бях
длъжен да намеря решение на въпроса, да изработя план за атака. Сигурен бях, че има такъв
план…
— Как щяхте да постъпите, ако бяхте на мое място? Коя е най-правилната стъпка, която
може да се предприеме при това положение?
Той отговори без колебание.
— Да се откажете. Няма какво да сторите. Във вашето положение можете да изгубите
всичко и да не спечелите нищо.
Моето положение… Ако само знаеше какво е моето положение, приятел…
Платих двете минерални води и му благодарих за помощта. Разделихме се.
Поех през Люксембургската градина. Ходенето пеша винаги ми е било чудесен отдушник,
винаги ми е помагало да се отпусна и да се презаредя. Бях отчаян, но не исках да се
предавам. Тази битка беше единствената ми надежда да бъда отново свободен, може би дори
да запазя живота си. Готов бях да се хвърля в нея с цялото си същество, дори шансовете ми
за успех да бяха нулеви. Длъжен бях да направя нещо…
Завиждах на хората, които безгрижно се разхождаха по алеите. Дребни дядковци,
протегнали пълни с трохи шепи, хранеха врабчетата, които кацаха по ръцете им, преди да
отлетят до най-близкото дърво. Студенти си опитваха късмета, ухажвайки девойки, които
преговаряха лекциите си, насядали на красиви метални столове, боядисани в зелено, замаяни
от уханието на розите. Деца с цъфнали от щастие личица, яхнали понита, се движеха в
индийска нишка из алеите, следвани отблизо от няколко грижовни родители.
Излязох от изхода близо до Сената и тръгнах по малките улички, които се спускаха от
театър „Одеон“ надолу.
Цялата вечер обикалях улиците, прекосих цял Париж, за да се прибера вкъщи, като
премислях положението, търсех слабите места на плана, съчинявах различни сценарии.
Имах предчувствието, че ще успея да измисля нещо, да ми хрумне идея, която да ме подсети
как да преразпределя картите, поне доколкото имам възможност. Но дали наистина ставаше
дума за истинска интуиция, или беше израз на горещото ми желание да намеря решение на
проблема?
Прибирайки се вкъщи, видях на дръжката на бравата закрепен някакъв хартиен плик.
Влязох, занесох го в кухнята и го отворих на масата. Вътре имаше още топло ядене в чиния,
увита във фолио. Отгоре се мъдреше малък лилав плик с фино назъбена прегъвка. Отворих
го. Вътре имаше картичка в същия цвят, също с назъбени краища. Бележката беше с изискан
почерк, думите изписани калиграфски, както вече никой не пише в наши дни. „Приятен
апетит! Госпожа Бланшар.“
Вечерях с прекрасен шоколадов сладкиш.

39

Независимо от голямото ми желание да направя всичко възможно, за да успея да преодолея

последното изпитание, бях длъжен да се съобразя с положението и да си подсигуря гърба.
Шансовете ми за успех бяха толкова нищожни, че трябваше да предвидя и евентуалния
провал и да се подготвя да посрещна последствията. Беше въпрос на оцеляване.
За целта реших да проуча задълбочено тъмното минало на Игор Дубровски. Ако наистина бе
успял да се измъкне от правосъдието, хипнотизирайки съдебните заседатели, което вероятно
никога нямаше да узная със сигурност, имаше може би някои подробности, които да открия
и които да ми дадат някаква власт над него. Ако успеех да изровя трупове, те щяха да ми
послужат за разменна монета… Дълбоко бях убеден, че ключовете на свободата ми са
заровени в неговото минало.
Влязох отново в интернет, за да потърся яростната статия на журналиста от „Льо Монд“,
чието име бях забравил и който бе събрал най-сериозните доказателства по делото за
самоубийство. Спомнях си, че привеждаше точни подробности за Дубровски и методите му,
което означаваше, че ги бе опознал отблизо. Налагаше се да се срещна с него и да си
поговорим.
Лесно открих статията. Името на автора беше Жан Калюзак. Веднага грабнах телефона.
— Добър ден, бих искал да се свържа с един журналист, който е работил в „Льо Монд“ през
седемдесетте години, не зная дали все още е при вас…
— Как се казва?
— Жан Калюзак.
— Бихте ли повторили?
— Жан. Жан Калюзак.
— Не ми говори нищо. Аз съм тук от седем години… Сигурно отдавна е в пенсия вашият
приятел!
— Не ми е приятел… трябва непременно да го открия. Много е важно. Има ли някой при
вас, който да го е познавал и да знае как мога да го намеря?
— Откъде да знам? Няма сега да тръгна да обикалям по етажите!
— Но не може да нямате името на главния редактор от онова време. Той би могъл да ме
осведоми.
В слушалката се чу въздишка.
— От коя година казахте, че е статията?
— 1976-а.
— Стойте така…
Останах на изчакване и в ушите ми зазвуча приятен джаз в изпълнение на саксофон.
Чакането се проточи дълги минути и вече си мислех, че са ме забравили.
— Давам ви го, но не гарантирам да е същият. Не сме се чували от толкова време. Ремон
Верже, нула едно, четирийсет и седем…
— Чакайте! Записвам… Ремон Верже, нула едно, четирийсет и седем?
— Четирийсет и седем, двайсет и осем, единайсет, нула, три.
— Отлично! Благодаря!
Тя затвори, преди да се опитам да я питам още нещо.
Набрах номера, опасявайки се, че е закрит. Но отсреща звънна. Въздъхнах с облекчение.
Една грижа по-малко… Изчаках четири иззвънявания, пет… Никой. Седем, осем… Вече бях
решил да се откажа, когато някой вдигна. Пауза, после се чу леко треперлив женски глас.
Стиснах палци и зададох въпроса си.
— За кого да съобщя, господине?
— Алън Грийнмор.
— Познава ли ви?
— Не още, но бих желал да говоря с него за един от предишните му сътрудници.
— Много хубаво! Ще се разнообрази… Изговаряйте правилно думите, за да ви разбира.
Мина доста време. Търпеливо чаках. Долових шепот, сетне отново мълчание.
— Аало — провлечено произнесе един глас.
Последвах съвета на жената, изговаряйки думите ясно и отчетливо.
— Добър ден, господин Верже. Казвам се Алън Грийнмор, дадоха ми вашия телефон от
вестника. Позволявам си да ви телефонирам, защото ми се налага непременно да вляза във
връзка с един от вашите сътрудници. Този разговор е от огромно значение за мен и от
вестника смятат, че вероятно имате неговите координати.
— Бивш журналист? Да, продължавам да се виждам с някои от тях, да. Как се казва той?
Спомням си всички без изключение. Жена ми ще ви каже, че съм факир по имената.
— Жан Калюзак.
— Как казахте?
— Жан Калюзак.
Възцари се продължителна пауза.
— Господин Верже, на телефона ли сте?
— Нищо не ми говори — призна той.
— Оттогава са минали повече от трийсет години…
— Не, не. Не в това е проблемът! Щях да си спомня… Не, вероятно става дума за
псевдоним.
— Псевдоним?
— Да, журналистите често подписват с псевдоними статии, които не са в духа на
обичайните им работи.
— А вие… бихте ли могли да откриете истинското име?
— Сигурно. Имам списък с имената на всичките ми сътрудници и списък на техните
псевдоними. Всичко си пазя, да знаете… Обадете ми се след половин час и ще ви го съобщя.
Трийсет минути по-късно жената отново ме свърза с него, предупреждавайки ме да бъда
кратък, за да не му отнемам от времето за следобедна почивка.
— В списъка ми няма Калюзак. Сигурен ли сте в името?
— Абсолютно, да.
— Значи става дума за някое прочуто име. В такива случаи не отбелязвахме нищо от
съображения за сигурност, за да запазим анонимността на автора.
Журналист с прочуто име? Защо се е интересувал от самоубийството на някакъв непознат?
— Съжалявам — каза той, видимо разочарован. — Няма да мога да ви помогна.
Оставете ми все пак името и телефона си, в случай че се сетя…

40

Казват, че късметът е със смелите. В моя случай никакъв го нямаше. При мен нещата
вървяха от зле към по-зле. Бях се заел с едно непосилно предизвикателство — да се боря сам
с един гениален и могъщ луд. Звездите обаче не бяха на моя страна.
Сутринта закъснях за работа. Първите кандидати вече чакаха на рецепцията на партера,
облечени делово, с изрядно изгладени панталони и поли. Прекосих забързано фоайето, във
въздуха се носеха леки ухания на парфюм и одеколон за след бръснене, и поех по стълбите,
за да не се окажа в асансьора в компанията на моя шеф. Исках да спестя и на двамата
неудобното мълчание, което би настъпило, докато стигнем до нашия етаж.
Едва се бях настанил на бюрото и Алис влезе, затваряйки вратата зад гърба си.
— Виж това — каза тя, подавайки ми два листа.
Взех ги. Единият беше от административния отдел. Представляваше черният списък на
изпадналите във финансови затруднения дружества, които са се обърнали за помощ към
нашата кантора. Този списък се издаваше всеки месец и беше предназначен за началниците
на отдели, които обикновено го предаваха на нас. Точно този месец списъкът не ни беше
раздаден.
Вторият представляваше седмичното разпределение на проучванията, които всеки
консултант имаше за задача да направи или да продължи и които ни бяха възлагани всеки
понеделник. Един поглед беше достатъчен, за да се види, че имената на дружествата и в
двата списъка са едни и същи. Черният списък носеше дата 1 август. Този на проучванията
беше от 5…
— Схващаш ли? — попита ме тя възмутено. — Даваш ли си сметка какво означава тази
работа? Карат ни да работим с клиенти, за повечето от които се знае, че няма да ни платят!
Какъв абсурд! Решенията на шефовете са пълно безумие! Не разбирам какво става тук. И не
знам дали си даваш сметка какво означава това за теб и за мен. Ако клиентът не плати, няма
комисиона! Разбираш ли за какво ти говоря? Ще бачкаме за тоя дето духа, ще…
Бях престанал да я слушам. Обърканите ми мисли изведнъж се насочиха към една идея,
която бавно започна да се оформя в главата ми. Така във визьора на фотоапарата, преди да
го фокусираме, се появява неясен образ, за които сме сигурни, че ще се избистри…
— Защо се усмихваш? — попита тя, недоволна, че не споделям негодуванието й.
— Алис… Мога ли да задържа тези документи? Позволяваш ли ми?
— Да, разбира се, но…
— Благодаря ти. Хиляди пъти ти благодаря, Алис. Може би току-що ми спаси живота.
— Да кажем, че само съм те предупредила, за да не бачкаш на вятъра…
— Алис, сега трябва да тръгвам, извинявай…
Вдигнах телефона и помолих Ванеса да отмени всичките ми уговорени срещи. Налагаше се
да си взема един ден отпуск. Щеше да се вдигне пара, но така или иначе бъдещето ми на
наемен работник беше провалено, каквото и да станеше.
***
Общото събрание щеше да се състои на 28 август… Игор Дубровски ми бе определил среща
за 29… което значи, че беше отлично информиран и не бе избрал случайно датата. Аз, който
си мислех, че идеята за последното изпитание се е родила по време на разговора ни…
Всичко е било предварително обмислено.
След като се прибрах вкъщи, позвъних в банката и дадох нареждане за покупка на една
акция от „Дюнкер Консултинг“, задължително условие, за да се кандидатира човек за
президентския пост. Според устава не беше задължително да оповестиш желанието си да се
кандидатираш предварително, достатъчно бе да го съобщиш преди началото на общото
събрание. Можех да остана в сянка до последния момент.
Шансът за успех беше едно на хиляда. А и в моя случай важното бе, че мога да застана пред
акционерите и да се опитам да ги убедя. Господи, самата мисъл за това ме караше да
изтръпвам… Ужасно се притеснявам, когато трябва да се изкажа на събрание пред десетина-
петнайсет колеги…
И сега, само като помислих за това, гърлото ми пресъхна и ръцете ми се изпотиха.
Непременно трябваше да се направи нещо… Не можех да си позволя да проиграя късмета си
единствено защото се притеснявам да говоря пред публика. Все имаше някакъв начин да се
науча да говоря пред слушатели…
Направих проучвания в интернет. Много институти предлагаха курсове и семинари. Успях
да се свържа по телефона само с един от тях, тъй като останалите бяха във ваканция през
август. Името беше обещаващо: „Спийч Мастърс“. Обясниха ми по телефона, че би било
добре да се срещна с водещия курса, преди да се запиша. Записах си час.
После телефонирах на Алис в службата.
— Нали ти бях казал, че Дюнкер пуска фалшиви обяви за работа по вестниците?
— Спомням си, Алън. Все още не мога да дойда на себе си.
— Слушай, имам нужда от теб. Можеш ли да ми намериш списъка?
— С фалшивите обяви за работа?
— Да.
Тя не отговори веднага.
— Ще иска много време. Колко назад искаш да стигнеш?
— Не знам… Да кажем, последните три месеца.
— Ще трябва да проверявам една по една всички обяви във всички вестници и да
съпоставям информацията с нашите…
— Ще ми направиш ли тази услуга? За мен е от изключително значение.
— Звучиш ми доста загадъчно днес.
— Моля те, Алис!
 41

Тъй като не можех да открия следите на бившия журналист от „Льо Монд“, реших да
почерпя информация от източника. В емоционално отношение беше деликатно и трудно, но
по този начин сигурно щях да науча повече.
Не беше трудно да открия къщата. Вестниците от онова време бяха публикували достатъчно
описания на мястото. В квартала нямаше друг човек с такова име и лесно намерих адреса по
картата в интернет.
Отидох дотам с кола, тъй като Витри сюр Сен е на няколко километра югоизточно от
Париж. Понеже знаех, че ме следят, не откъсвах очи от огледалото за обратно виждане. Не
забелязах нищо особено, но не исках да рискувам. Игор в никакъв случай не трябваше да
знае закъде съм тръгнал. При Порт д’Орлеан поех по южната магистрала и след като минах
няколко километра, се отклоних и спрях в аварийното платно. Включих на заден и поех към
отклонението, което извеждаше на магистралата. Маневрата беше опасна, но затова пък
безгрешна.
В предградията на Париж беше трудно да се ориентира човек. На всеки червен светофар
гледах в картата, която бях разстлал на седалката до мен.
Влязох във Витри сюр Сен по булевард „Максим Горки“, минах покрай прогимназията
„Макаренко“, след което поех по авеню „Юрий Гагарин“ и булевард „Сталинград“. Къде се
бях озовал? Мислех, че СССР се е разпаднал още преди двайсет години… Обръщайки
поглед вдясно, забелязах сградата на кметството. Толкова силно се изумих, че за малко да се
блъсна в колата пред мен — истински Кремъл в умален вид!
Беше много забавно, но трябваше да си намеря пътя. Я да видим къде се намирах в момента!
Авеню „Робеспиер“, улица „Марат“, хм… все прочути демократи… Направо се бях изгубил.
Оставих колата на габарити и спрях на втора редица, за да се опитам да се ориентирам по
картата. Аха, да, видях. Трябваше да карам по авеню „Въстание“, да продължа по Улицата
на обесените и после по Моста на разстреляните. Не беше лесно…
След дълги обиколки най-накрая се озовах в една спокойна улица. От двете й страни се
редяха малки спретнати къщички, скромни и трогателни в простотата си.
Слязох от колата и продължих пеш. Деветнайсети номер беше висока и тясна тухлена
къщичка, боядисана в бяло. Несъмнено е била очарователна преди време, преди
замърсяването да сложи отгоре й своя сивкав, потискащ печат. Боята се лющеше и на места
отдолу се показваха тухлите — кафеникави петна върху кожата на болник.
Приближих до малката дървена порта. Градината, ако можем да наречем с това име
мижавото пространство, отделящо къщата от улицата, беше изоставена, бурените си
проправяха път между камъните на пътеката.
Над безименната пощенска кутия, на малка табелка от емайлирана ламарина релефно беше
изписан №19.
Осмелих се да звънна един път много кратко.
Дълго време нищо не се случи, в къщата цареше гробна тишина, после вратата се открехна и
в пролуката се появи угасналото око на възрастен мъж с дълбоко изрязани от годините
черти. Не беше трудно да се досетя, че тъгата е скулпторът, изваял това лице. Бях попаднал
на точния адрес, веднага разбрах.
— Господин Литрек?
— Добър ден, господине.
— Казвам се Алън Грийнмор и съм дошъл при вас, за да ви задам няколко въпроса.
Предварително моля за извинение, че ще събудя у вас лоши спомени, но се налага да
поговорим за вашия син.
Той поклати отрицателно глава и бръчката между веждите му стана още по-дълбока.
— Не, господине — отвърна тихо. — Не желая да говоря за това. Съжалявам.
Аз настоях.
— Имам причини да смятам, че съм попаднал в същото положение като това, в което е бил
попаднал вашият син навремето и когато…
— Пусни го да влезе! — се провикна отвътре женски глас.
Мъжът сведе поглед, от гърдите му се изтръгна печална въздишка. С примирение отвори по-
широко вратата, отстъпвайки леко назад.
Бутнах дървената вратичка, която изскърца, изкачих се на площадката и влязох.
Наредбата беше овехтяла и най-обикновена, но веднага се набиваше в очи, че всичко свети
от чистота, въпреки лекия дъх на застоял въздух.
— Не ставам да ви посрещна, краката много ме болят — заяви възрастната жена с прибрана
коса, потънала в дълбокия фотьойл.
— Моля ви, не се притеснявайте, благодаря ви, че ме приехте — отвърнах, сядайки на
плетения стол, който тя ми посочи.
До слуха ми стигна лекото скърцане на дървените стъпала, по които мъжът й се оттегляше
на горния етаж.
— Живея със заплахата, отправена ми от страна на един мъж, психиатър на име Игор
Дубровски. Ако сведенията ми са верни, вие сте подали жалба срещу него навремето, след…
— Самоубийството на моя син, да.
— А той се е измъкнал поради липса на доказателства. Можете ли да споделите всичко,
което знаете за този човек?
— Минаха повече от трийсет години… — отвърна тя замислено.
— Разкажете ми каквото си спомняте, важно е, за да се опитам да се… предпазя от него.
— Да ви кажа… бях го срещала един-единствен път преди процеса…
— Но нали той беше поел терапията на сина ви…
— Да, главно той, и разговаряхме с него в деня, в който заведохме при него Франсоа. Честно
казано, дори не си спомням точно какво ни каза въпросния ден…
— Как така „главно той“?
— Бяха двама, които поеха случая на Франсоа.
— Синът ви е имал двама психиатри?
— Да. Доктор Дубровски и един друг, в болницата.
Мълчах замислен.
— Искате ли мъжът ми да ви направи кафе? — любезно попита тя.
— Не, благодаря ви много. Кажете ми, какво ви казваше синът ви за Игор Дубровски?
— Нищо не ми казваше, господине. Не беше много приказлив, да ви кажа. Всичко таеше в
себе си.
Тя въздъхна и добави след секунда:
— Вероятно това много му тежеше…
— Защо тогава… сте подали оплакване срещу Дубровски, след като синът ви е посещавал
двама психиатри?
— Да ви кажа, господине, не ни беше до оплакване. Знаехме, че нищо няма да ни върне
нашия Франсоа. Беше единственото ни дете. Когато си отиде, земята се отвори под краката
ни и всичко се срина. За нас всичко вече бе изгубило смисъл. Подадохме оплакване, защото
ни накараха, но никога не сме търсили отмъщение, не сме такива хора. Няма смисъл да се
бориш срещу съдбата.
— Но защо сте подали оплакване срещу Игор Дубровски, а не и срещу другия психиатър?
Защо не срещу двамата? И всъщност… в какво точно го обвинявахте?
— Обясниха ни, че той го бил подтикнал да се самоубие. Ние не сме си го измислили, така
да знаете. Само повторихме това, което ни казаха. На всичкото отгоре трябваше всеки ден да
присъстваме на процеса. А това, което най-много искахме, беше да останем сами.
— Чакайте, чакайте… Кой ви каза, че е бил подтикнат към самоубийство?
— Господинът, който ни съветваше. Той непрекъснато само това повтаряше: „Мислете за
младите хора, които ще спасите“.
— Искате да кажете адвокатът ви?
— Не, не адвокатът. Той нито веднъж не дойде…
— Кой тогава?
— Не си спомням много добре. Беше преди повече от трийсет години… А и много хора
идваха вкъщи по онова време… Първо от пожарната, после от застрахователното
Дружество. Все хора, които мъжът ми и аз не познавахме.
— А този мъж, не си спомняте сигурно вече какъв беше, каква роля играеше?
Тя се поколеба, ровейки се из спомените си.
— Не, но беше някакъв важен човек.
— Ще можете ли да го опишете?
— А не, съжалявам… Изобщо не мога да си спомня как изглеждаше, не. Единственото,
което ми направи впечатление, беше, че бе маниак по отношение на обувките си. Това силно
ни впечатли, затова си спомням тази подробност!
Нямаше да стигна далеч с такава информация…
— Наистина беше маниак — продължи тя, усмихвайки се тъжно на този спомен. —
Настоятелно ни помоли да държим кучето надалеч, да не се доближава до мокасините му.
Да си призная, на кучето от време на време му течаха лиги… Докато си говорехме, той на
няколко пъти извади носната си кърпа от джоба, за да си почисти обувките. На тръгване
дълго си бърса краката на изтривалката. Честно да ви кажа, малко се засегнах…

42

Враговете на вашите врагове не са задължително ваши приятели. Човекът, с когото имах

среща тази сутрин зад Борсата, не беше и вероятно никога нямаше да бъде мой приятел.
Той обаче бе единственият човек на света, който можеше да развали съня на Дюнкер.
Фишерман. Журналистът Фишерман, който редовно публикуваше отрицателни статии за
нашето дружество в икономическия вестник „Ле-з-Еко“. Фишерман, който през живота си
не беше стъпвал при нас, бе дръзнал да напише един прекрасен ден, че хората на „Дюнкер
Консултинг“ не били достатъчно продуктивни, като по този начин предизвика в бюрото
мерки, сравними единствено с възможно най-строгия план за икономии, и покачи още
повече напрежението, на което и без това бяхме подложени.
Бяхме се свързали по телефона и успях да го убедя да се срещнем, правейки се на загадъчен,
за да подразня интереса му, но без да задоволя любопитството му.
Пристигнах по-рано и седнах на малка кръгла маса с метален обков и мраморен плот. В
късната сутрин нямаше много посетители, но във въздуха вече витаеше известно
напрежение, тъй като наближаваше обед. Един сервитьор редеше приборите по масите.
Барманът сервираше наливна бира на обичайните клиенти, които стояха на бара и разменяха
някоя и друга дума с престорено мъжествен тон, а кафемашината зад гърба му плюеше
кафета, силно ухаещи на арабика. Мияч на прозорци сръчно размахваше инструмента с
гумената изтривалка и пенестите ажури изчезваха сякаш с магическа пръчка. По тротоара
сновеше напред-назад безкрайна процесия от делови мъже с костюми и връзки и от дами в
елегантни тайори.
Бях се описал на Фишерман, за да ме разпознае. Обаче като видях влизащия мъж, облечен
със сако от туид и риза с отворена яка, със сериозно изражение и големи очила с кафяви
рогови рамки, почти закрили дебелите му вежди, интуицията ми проработи и бях убеден, че
това е той, още преди да спре погледа си на мен.
Поздрави ме беззвучно, без да се усмихне. Предложих му кафе, което отказа.
— Както ви казах по телефона — започнах аз, — през определени дни ще бъда в състояние
да ви съобщавам прогнозната тенденция на акциите на „Дюнкер Консултинг“ за следващия
ден.
— Откъде разполагате с подобна информация?
— От време на време имам възможност да узнавам за някои събития, преди да станат
публично достояние.
Той подозрително ме изгледа.
— И кое ви дава подобна възможност?
— Работя в дружеството.
Той ме изгледа с леко презрение и попита с вид на човек, който отдавна е престанал да
храни каквито и да е илюзии относно човешката природа:
— Какво искате в замяна?
— Нищо.
— Нямаше да го предлагате, ако нямахте интерес.
— Правилно.
— Е, кажете тогава, какво ще спечелите? — попита той с изпитателен поглед.
Издържах на погледа му.
— Ненавиждам Марк Дюнкер. Всичко, което може да му навреди, е добре дошло за мен.
Отговорът сякаш го задоволи. Пасваше на мирогледа му. Направи знак на сервитьора да му
донесе едно кафе. Аз продължих:
— Всеки път, когато публикувате отрицателна рецензия за дружеството му, той изпада в
бяс.
Никаква реакция. Фишерман не промени безизразната си каменна физиономия.
— Значи вие ще ме информирате предварително за събитията, които са ви известни, така ли
да разбирам?
— Не, няма да ви информирам за събитията. Когато обаче се убедя, че някоя важна
информация предстои да бъде огласена, ще ви предупреждавам.
— И какво ще промени това?

— Ако се изкажете отрицателно за важна борсова информация преди появата й в

публичното пространство, ще се създаде всеобщо впечатление, че в „Дюнкер
Консултинг“ нещата куцат. И така положението
ще се утежни
. А точно това е моето желание.

В продължение на няколко секунди ме наблюдаваше мълчаливо.

— Това, което ме интересува — каза най-сетне, — е информацията, а не съобщението за нея.
— Е, това няма да ви го уредя. Човек не бива да е прекалено лаком… Нали занаятът ви е да
прогнозирате движението на акциите на дружествата, котирани на борсата, прав ли съм? Аз
ви предоставям начин да съобщавате изпреварващо, преди всички, падането на акциите на
„Дюнкер Консултинг“. Което си е страхотен подарък…
Не отговори, но продължи да ме гледа подозрително.
— Само на вас предоставям изключителните права — добавих аз.
— Нямам никакви доказателства, че прогнозите ви ще се окажат точни…
— Ще имате възможност да се убедите лично, още тази седмица.
Той повдигна едната си вежда.
Наведох се леко към него и сниших тон, за да подчертая значението на разкритието.
— Вдругиден акциите на „Дюнкер Консултинг“ ще паднат поне с три пункта за деня.
Той продължи да ме фиксира с безжизнения си поглед, после изпи кафето си с невярващо
изражение.
— Във всеки случай — заяви той накрая — не мога да публикувам мнение, основаващо се
на слух, разнасян от напълно непознат за мен човек.
— Постъпете както желаете. Ще ви дам… да кажем… три сведения. Ако не се възползвате,
ще пусна следващите три на някой ваш колега от конкурентен вестник.
Изправих се, извадих няколко монети от джоба си, колкото да си платя кафето, и ги сложих
на масата. Не платих неговото. Излязох, оставяйки го в плен на съмненията му.

43

Звънът на телефона ме изтръгна от мислите ми. Вдигнах слушалката.

— Изчакайте, давам ви моя съпруг…
Дълга пауза.
— Ало? Господин Грийнмор?
Не можех да сбъркам, разпознах веднага провлечения говор.
— Самият той.
— На телефона е Ремон Верже. Бившият главен редактор на „Льо Монд“, ако си спомняте…
— Да, да, разбира се, как сте?
— Много добре, благодаря ви, уважаеми господине. Обаждам ви се, защото ми се струва, че
открих името на човека, който се криеше зад псевдонима Жан Калюзак…
Късметът беше с мен. Най-после щях да мога да разговарям с автора на статията за Игор
Дубровски, наистина убийствена, но пък толкова точна, че беше невъзможно този човек да
не го е познавал лично.
— Точно както си мислех — продължи той, — става дума за прочута личност. Това обяснява
защо името му не фигурира в списъка ми на псевдонимите.
Почувствах как сърцето ми затупка по-бързо.
— Кажете ми всичко. Как се казва той?
— Моля?
Бях забравил, че е глух. Повторих, произнасяйки ясно и отчетливо думите:
— Как се казва той?
— Е добре, първо ще ви помоля да си запишете, че спазвам правилата, уважаеми господине.
Разкривам самоличността му само защото е отдавна покойник, иначе щях да запазя
анонимността му. Но в този случай имаме вече давност…
Кръвта ми се смрази. Пълен провал.
— Намерих фамилното му име, понеже си припомних, че някои се забавляваха да си
измислят псевдоними, които се оказваха анаграми на истинските им имена. Нужен ми беше
цял един час, за да се сетя, че зад Жан Калюзак се криеше Жак Лакан.
— Лакан, известният психоаналитик?
— Самият той.
Бях смаян. Защо Лакан е бил толкова сърдит на Дубровски, до степен да напише за него
такава убийствена статия?
Зададох този въпрос на събеседника ми.
— Не мога да ви отговоря, уважаеми господине. Единствено специалист би могъл да го
стори може би… За всеки случай, можете да попитате Кристин Вепал.
— Кой?
— Кристин Вепал, бивша журналистка от списанието „Сианс Юмен“. Психоанализата и
всички такива неща са нейна страст. За нея ще бъде страхотно удоволствие да отговори на
вашите въпроси. Няма да ви е трудно да я откриете. Откакто се пенсионира, всеки следобед
е в кафенето „Дьо Маго“.
— Онова на „Сен Жермен де Пре“?
— Моля?
Повторих сричка по сричка.
— Точно така. Може да отидете да се срещнете с нея. Лесно ще я познаете, винаги носи
екстравагантни шапки. Сега вече не се носят шапки, както преди… Тя е много открит човек,
ще се убедите, лесно ще я заприказвате. Ще й звънна, за да й кажа за вас.
***
Трудно намерих улицата, изгубена някъде зад площад „Бастий“, в посока към „Репюблик“, в
един от ония стари квартали, запазили овехтелия чар на едновремешните места, приютявали
обикновените парижани. В повечето сгради на партера се гушеха малки магазинчета или
занаятчийски ателиета. Вратите им бяха отворени и обитателите им се изсипваха навън, на
тротоара, където весело обсъждаха кварталните клюки. Доставчиците разтоварваха стоката
насред шосето, подвиквайки към многобройните познати физиономии, намесвайки се в
оживените разговори, надвиквайки останалите събеседници. Шумно тътреха количките с
натрупана догоре стока, случваше се някой пакет да изпадне, което предизвикваше бурен
смях сред зяпачите.
Можеше да се види обущар, който кърпи, приведен над машината си, а около него се носи
миризма на затоплена кожа. Съседът му, дрогерист, беше окачил поетична табела,
представяйки се като „търговец на цветове“. Един поглед върху тезгяха му бе достатъчен, да
се убедите, че обещаната шарения е налице — в дюкянчето цареше неописуем хаос от
всевъзможни предмети на бита, за чието съществуване и разнообразие човек дори не
подозира. Закачалки за дрехи, пъстроцветни щипки за пране, гъби, кухненски кърпи на
малки квадратчета, зелени, жълти, сини престилки, пълен комплект легени и кофи от
червена, жълта, бежова пластмаса… Всичко това нехайно и весело се разпростираше чак до
тротоара. Някакъв зарзаватчия подканяше клиентите, обявявайки цените на плодовете и
зеленчуците с гръмовен глас. Малко по-нататък препречваше движението стойката на
продавач на вестници и списания, поставена насред тротоара, за да привлича вниманието с
напечатаните с тлъсти букви скандални заглавия и сензации. До слуха достигаше свистенето
на парата от съседното химическо чистене и характерният й мирис изпълваше въздуха.
Отсреща привличаше погледите омайващата витрина на колбасаря с огромните наденици от
Морто, от Корсика, провесени на железни куки, с все още парещите пирожки с пълнеж от
зеле и сирене и хиляди други лакомства, едни от други по-примамливи.
Отлично познавах американските търговски центрове, безлични и студени, и затова си давах
сметка за невероятния късмет на французите, че все още се намираха тук-там подобни малки
магазинчета в квартали, изпълнени с живот и настроение. Дали си даваха сметка за това, или
щяха да оставят да умрат тези малки оазиси, скрити в големия град и излъчващи
неповторима човешка топлина? Какъв смисъл имаше да пазаруваш по-евтино в
хипермаркетите и да се затваряш след това в огромните спални, в каквито се бяха
превърнали предградията, откъдето тези дюкянчета, душата на града, отдавна бяха
изчезнали?
На номер 51 имаше сграда с патинирана от времето фасада. До входа красива табелка,
очевидно ръчно направена, гордо оповестяваше:
„Асоциация Спийч Мастърс“, вход от стълбата в двора.
Минах под козирката и се озовах във вътрешен двор. Насреща — втора сграда със затворена
врата. Влизаше се с код. Никаква табелка, никакъв знак на асоциацията. Странно… Върнах
се по стъпките си и забелязах пътем стълба, виеща се по страничната стена, свързваща двете
сгради. Малка табелка бе прикачена с тел на парапета. За всеки случай отидох да проверя,
без да влагам прекалено много надежди — такава стълба може да води само към мазетата.
Приближавайки се, видях името на асоциацията, написано на ръка, и стрелка, сочеща
надолу. Надвесих се над парапета. Само първите няколко стъпала бяха осветени от дневната
светлина, останалите бяха потънали в здрач, а най-долните в пълен мрак. Не беше особено
привлекателно…
Въпреки това заслизах с чувството, че потъвам в недрата на квартала. Най-долу имаше
желязна врата и звънец. Натиснах го и зачаках. Беше студено и влажно. Вратата се отвори.
Посрещна ме трийсетинагодишен рижав мъж.
— Добър ден. Казвам се Ерик.
— Алън. Приятно ми е.
Беше много сериозен, въпреки че се усмихваше. Влязох.
Мястото веднага ме грабна. Учудващо просторно, прекрасен сводест каменен таван. Във
всеки ъгъл — осветителни тела във формата на квадратни блокчета. Осветлението се
допълваше от евтини халогенни крушки. Подът беше износен, на места направо изровен.
Историческа находка. В другия край на помещението — дървен подиум, каквито имаше
едно време в училищата и който придаваше на обстановката неподозирано очарование.
Отпред, запълнили практически цялото пространство, бяха наредени няколко десетки
табуретки, бих казал може би стотина. До входа, близо до нас — кухненска маса с кафеник и
впечатляващ брой пластмасови чашки, захлупени една върху друга. Отдолу под масата
безметежно мъркаше малък хладилник.
— Преди това е било… подземие?
— Намирате се в стария склад на семейство мебелисти. Тук са работили поколения наред
бащи и синове до 1975 г., след което последният майстор се оттеглил, без да намери кой да
продължи занаята.
Представях си как занаятчиите са обработвали дървесината с чукчета, резци и длета, след
което са нареждали тук творбите си и всичко наоколо е ухаело омайващо на бор, дъб, бук,
орех, палисандър и махагон.
— Кажете ми, какво ви накара да се запишете при нас? — обърна се той към мен
изключително сериозно.
Уверен, но без капка самонадеяност, той се изразяваше спокойно и гласът му звучеше
предразполагащо. Обаче ме гледаше строго, сякаш ме преценяваше. Имах усещането, че
трябва да се оправдавам, докато всъщност бях очаквал да се втурне да хвали асоциацията си.
— Какво ме накара? Ами, да ви призная, не мога да говоря пред хора, оплитам се ужасно и
от вълнение губя дар слово. И понеже скоро ще се наложи вероятно да говоря пред доста
внушителна група хора, бих искал да потренирам, за да предотвратя провала, който ме
очаква…
— Разбирам.
— Как се провеждат заниманията?
— Това не са занимания.
— Така ли?
— Всеки член се упражнява, хвърляйки се направо в дълбокото, като говори десетина
минути на тема по личен избор. Накрая останалите написват на листче впечатленията си и
му предават листчетата. С една дума, това е обратната връзка.
— Обратната връзка…?
— Да, нещо като връщане на информация, отговор на неговата изява. Коментари, които го
мотивират да върви напред, изтъкват важни за него неща: дребни грешки, словесни тикове,
недостатъци, накратко казано — всичко, което подлежи на усъвършенстване, например
гласът, стойката, постройката на речта.
— Ясно.
— Ако сме трийсет, ще получите трийсет листчета. Вие сами ще видите какво се среща най-
често в коментарите и следващия път ще се съобразите с направените забележки, за да се
поправите и да опитате да станете по-добър.
Ерик беше наблегнал на „поправям“ и „по-добър“, смръщвайки леко вежди като учител.
Въпреки това методът ми изглеждаше небезинтересен.
— Кога мога да започна?
— Подновяваме заниманията на 22 август. След това сеансите са ежеседмични.
— Едва на 22 август? Не по-рано?
— Не, сега всички са във ваканция.
Спукана ми беше работата… Общото събрание, при положение че щях да присъствам, беше
насрочено за 28. Щях да се възползвам от един-единствен сеанс, което ми се струваше
твърде лековато, ненадеждно… Разказах му как стояха нещата с мен.
— Не е най-доброто, съгласен съм. Ние залагаме на продължителните упражнения. При
всички положения обаче ще получите от присъстващите техните коментари и забележки,
които ще ви помогнат до известна степен, когато се изправите пред публиката и вземете
думата… Трябвало е да предприемете тази стъпка преди време.
Долових нотки на укор в последното изречение.

44

— Скъпи Алън Грийнмор! Как сте?

Бях изненадан, че жена, която виждах за първи път в живота си, може да се обърне към мен
с такъв приповдигнат тон, сякаш бяхме приятели от двайсетина години… Половината
клиенти обърнаха глави към нас. С театрален жест и премрежен поглед тя протегна към мен
отпусната ръка, с дланта надолу. Какво ли очакваше? Да й целуна ръка?
Успях някак си да се ръкувам.
— Добър ден, госпожо Вепал.
— Скъпият ми приятел Ремон Верже ми наговори толкова хубави неща за вас…
Трудно ми беше да си представя как бившият главен редактор на „Монд“ сипе комплименти
по мой адрес.
— Сядайте — продължи тя, посочвайки ми стола до нея. — Това е моята запазена маса,
бъдете добре дошъл. Жорж?
— Госпожо?
Тя се извърна към мен.
— Какво ще вземете, Алън? Позволявате ми да ви наричам Алън, нали? Такова хубаво
име… Англичанин сте, предполагам.
— Американец.
— Все едно. Какво да ви поръчам?
— Ами… едно кафе.
— Ще пийнете и едно шампанско все пак? Жорж, две чаши шампанско, приятелю!
В гаснещия августовски следобед терасата на кафене „Дьо Маго“ беше препълнена колкото
от туристи, толкова и от постоянни посетители, които очевидно се бяха заразили от манията
да си общуват през масите. Кристин Вепал носеше, както бях предупреден, монументална
бледорозова шапка с повдигната воалетка и с пришито на ръба ярко розово птиче. Облечена
в розово от глава до пети, изключително елегантна въпреки ексцентричния си вид, тя със
сигурност беше седемдесетгодишна, въпреки че излъчваше бодър дух и жизненост, присъщи
на двайсетгодишна жена.
— Милият ми Ремон ми каза, че сте се интересували от Жако?
— Жако?
— Да, каза ми: „Разкажи му всичко каквото знаеш за Лакан“. На което му отвърнах: „Скъпи,
ти напълно подценяваш неизчерпаемите ми знания по темата! Една цяла нощ няма да ми
стигне, а не зная доколко Алън разполага със свободно време…“.
— Всъщност… това, което ме интересува, са по-скоро отношенията му с един друг
психиатър. Някой си Игор Дубровски.
Разказах й за статията, която бях прочел.
— Аха! Лакан и Дубровски. За тях двамата и за вечното им съперничество може да се
напише цял роман!
— Съперничество?
— И то какво! Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, а техните отношения
си бяха чисто съперничество! Лакан завиждаше на Дубровски, беше очевидно…
— Завиждаше… но кога е било това?
— През седемдесетте години, когато Дубровски започна да печели известност.
— Но Жак Лакан вече е бил прочут и признат, така ми се струва. Било е в края на живота му,
нали? Как е можел да завижда на някакъв млад непознат мъж?
— Трябва да разглеждаме нещата в контекста на времето им. Лакан беше водещата фигура в
сферата на психоанализата във Франция. И тъй като знаем какво представлява
психоанализата, всички намираха за нормално пациентите да прекарат петнайсет години
легнали на дивана, споделяйки своите трудности. Един прекрасен ден се появява някакъв
млад руснак, който решава проблема за няколко сеанса… Нарушава се някак си
установеният ред и правилник, съгласен ли сте?
— Може би не са били лекувани… в дълбочина?
— Колкото до това, няма начин да го разбера. Получи се така, че пациент, страдащ от фобия,
знам ли каква, например от паяци, можеше да избира: или петнайсет години на кушетката
при Лакан, или трийсет минути при Дубровски. Вие какво щяхте да изберете?
— Значи Лакан е завиждал на резултатите, постигнати от Дубровски.
— Да, и не само това… Всъщност те бяха като деня и нощта.
— Тоест?
— Съвършено различни. Единият беше стар, другият млад. Лакан беше интелектуалец,
който формулира концепциите си и ги излага в книги. Дубровски беше прагматик,
проповядваше действието и се стремеше към резултати. Без да забравяме и източника на
моделите, които прилагаха.
— Искате да кажете — методите им на действие?
— Да. Психоанализата е европейско творение. Дубровски беше пионер на когнитивните
терапии, идващи от Съединените щати.
— И какъв проблем е представлявало това?
— Да кажем, че беше време на определени антиамерикански настроения в интелектуалните
среди. Само че въпросът не се изчерпваше с това, да ви кажа честно… разделяха ги и
парите.
— Парите?
— Да, Дубровски беше богат, много богат. Наследствено богатство. Случаят с Лакан не
беше такъв, той освен всичко останало очевидно имаше проблеми с парите.
Тя отпи от шампанското.
— Според мен Лакан беше напълно обсебен от Дубровски. Завиждайки на бързите му
действия, той започна да съкращава все повече своите терапевтични сеанси. Накрая, когато
приемаше пациента в кабинета си, човекът едва успяваше да си отвори устата. Само след пет
минути Лакан го прекъсваше с думите: „Сеансът ви приключи“.
— Луда работа…
— Имаше и още нещо. Лакан толкова завиждаше на Дубровски за богатството му, че
започна да надува тарифите си неимоверно. Беше стигнал дотам да иска петстотин франка за
няколко минути разговор, а за времето си това беше солидна сума. Една пациентка се
осмелила да протестира, а той грабнал дамската й чанта, за да се самообслужи от
портмонето й. Направо се беше побъркал, моят Жако.
Пийнах глътка шампанско, наслаждавайки се на изтънчения аромат. На отсрещната страна
на площада църквата „Сен Жермен де Пре“, обляна от меката светлина на отиващия си ден,
беше по-прекрасна от всякога.
— Най-жалкото — продължи тя — беше, че ако Лакан не бе обърнал внимание на
Дубровски, хората много бързо щяха да го забравят.
— Дубровски ли? Че защо? След като е постигал подобри резултати…
— А, мили мой приятелю, само американец може да зададе подобен въпрос. За вас,
американците, единствено резултатите са важни. Ние във Франция се прекланяме пред
интелекта. Според нас резултатите са едва ли не на втори план…
Тя започна да рови в чантата си от крокодилска кожа, оцветена в розово, и измъкна една
книга джобен формат.
— Ето! Донесох ви това. Отворете го наслуки и прочетете някой пасаж…
Взех книгата с името Лакан на корицата. Отворих я по средата.

„Характеризирайки структурата на темата за синовните интерпретатори чрез

отключване на афективната недостатъчност, очевидна в често проявяващата се
нелегитимност на субекта, и чрез менталното формиране, основано на роман от
високата литература, с нормалното проявление между осмата и тринайсетата година,
авторите ще свържат фабулата, съзряла в тази възраст, за подмяна на детето, фабула, с
помощта на която някоя стара селска мома се идентифицира с някоя по-
облагодетелствана двойничка, с претенциите на няколко фалшиви наследници на трона,
чието оправдание изглежда еквивалентно. Но в случай че въпросният субект смята да
подсили правата си, описвайки подробно машината, напомняща животно, в чиито недра
се е наложило да го скрият, за да осъществят първичното отвличане…“
— Неразбираемо е, но и аз не съм психиатър.
— Нека ви успокоя, и психиатрите не разбират бъкел. Но ние сме във Франция: колкото по-
малко разбират какво говорите, толкова повече ви смятат за гений.
— Виж ти…
— В такъв случай, представете си Дубровски с неговия конкретен, прагматичен подход, със
задачите, които дава за изпълнение. В сравнение с Лакан го смятаха едва ли не за невежа…
Точно в този миг несръчно бутнах чашата с шампанското. То се разля по масата и потече по
обувките ми. За късмет по моите…
— А, ето нещо, което Жак Лакан нямаше да понесе.
— Да полее обувките си с шампанско?
— И още как! Беше маниак на тема обувки.
Изтръпнах.
— Маниак на тема обувки…
— Бяха му страст! Беше способен да се измъкне през тайната врата в кабинета си, оставяйки
пациентите да висят в чакалнята, за да отиде да си купи някой и друг чифт между два сеанса.
Не е ли забележително?

45

Добре. Младият Франсоа Литрек се е самоубил. Консултирал се е с двама

психоаналитици, между които Игор Дубровски. Жак Лакан изпитва болезнена завист
към последния и прави всичко възможно да се възползва от случая, за да го провали.
Пише под псевдоним убийствена статия във вестник „Монд“, в която отхвърля методите
на колегата си. Отива при родителите на младежа, за да ги манипулира и ги увещае да
обвинят Дубровски. Но е издаден от маниакалното си пристрастие към обувките…
Което е върхът за един психоаналитик. След като не успява да възбуди съдебен процес,
той все пак повлиява върху дисциплинарния съвет на Лекарския съюз, за да постигне
изключването на колегата си и да сложи край на една кариера, която му пречи. Да
приемем, че е било така. Не е изключено. Но ако Игор Дубровски действително е
невинен, как да си обясним останалите неясноти в неговото поведение? Защо чрез
статията си за правото на самоубийство примамва болни от депресия на Айфеловата
кула — негово любимо работно място, — където ги спасява, преди да преминат към
действие? За да ги манипулира по-успешно? Да получи от тях в замяна някакви
ангажименти? С каква цел? Какво иска да постигне? И как да си обясним бележките,
които си е водил за мен
преди
опита ми за самоубийство? Какво да кажем и за връзката му с Одри?

Потънал в дълбоки размишления, изобщо не следях протичането на нашето понеделнишко

търговско съвещание. Люк Фостери и Грешар Ларше коментираха с известно настървение
колонки от цифри върху белия екран — цифри и пак цифри във всички посоки, после криви,
колони и кръгови, подобни на торти диаграми. Чувствах се на светлинни години от техните
доводи, чужд на всички тези резултати, в които не виждах никакъв смисъл… Гласовете им
достигаха до мен като глух, далечен и неразбираем тътен. Бяха като двама санитари в
лудница, упрекващи строго насъбралите се болни, че са зачеркнали погрешни цифри върху
талона от бинго. Оказало се, че сме тъпи, некомпетентни, неспособни да отгатнем на какво
да заложим. Прожектираха ни нагледно и как ще бъдем наказани — с камшик, пръчки и
отнемане на парчета от тортата. След това показаха нагледно как в бъдеще камшикът ще се
удължи и издигне нагоре като готвеща се за атака змия, колонките ще се удебелят, а
резенчето от кръглата торта ще се смали до минимум. Лудите ги аплодираха. Положително
бяха мазохисти.
Заседанието свърши, след което всички хукнаха да обядват. Всички освен мен. Прибрах се в
кабинета си и почаках да се уверя, че на етажа няма никой. След това разтворих папката,
поставена над последния рафт на етажерката, грабнах два листа, вмъкнати между купчина
отхвърлени молби за работа, и ги мушнах в картонен плик.
Излязох в коридора, огледах се, ослушах се, проверих дали не е останал някой. Като стигнах
до стълбищната клетка, отново се спрях. Пълна тишина. Слязох на пръсти до долния етаж и
пак се ослушах, преди да тръгна по коридора. Нищо не се чуваше. Подадох си носа зад
вратата. Нямаше жива душа. Бях силно притеснен. Стигнах до стаята с факса и се вмъкнах
вътре с разтуптяно сърце. Поставих листата в машината, внимателно притиснати под
водачите. Дано не заседнат… Хвърлих последен поглед към коридора. Всичко беше
спокойно. Отворих бележника си и набрах първия номер. Пръстите ми трепереха. При допир
до всеки бутон от клавиатурата звуковият сигнал кънтеше оглушително в ушите ми. Най-
сетне натиснах „старт“ и машината пое първата страница.
Бяха ми нужни близо двайсет минути, за да изпратя фалшивите предложения за работа от
името на „Дюнкер Консултинг“ до редакциите на всички френски вестници. До всички, с
изключение на „Ле-з-Еко“.

46

Тази вечер Игор Дубровски беше сам. Сам в огромния си салон, чиито изкусно разположени
осветителни тела създаваха мека и уютна обстановка. Сам пред рояла, той нежно се
докосваше до клавишите, сякаш отронваше една по една нотите от соната на Рахманинов, а
мускулестите му пръсти овладяваха мелодията, която могъщият „Щайнуей“ с
кристалночистия си тон разливаше в широкото пространство на стаята.
Вратата зад него рязко се отвори. Той хвърли поглед през рамо, без да престава да свири.
Виж ти, Катрин! Тя нямаше навика да влиза тъй внезапно.
— Влади е категоричен! — подметна тя, очевидно обхваната от силно вълнение.
Игор отдръпна ръцете си от клавиатурата, продължавайки да натиска десния педал, за да
удължи звученето на последния акорд.
— Влади — продължи тя — твърди, че Алън се готви да се кандидатира за президент на
фирмата си на следващото общо събрание!
Игор преглътна. Очакваше всичко друго, но не и това.
Отпусна педала и последните вибрации на музиката моментално заглъхнаха. Внезапно
настъпи неловка тишина. Катрин, обикновено тъй спокойна, продължаваше да говори, като
крачеше напред-назад, видимо объркана.
— Казват, че се записал в специализирана школа за говорене пред публика. Взел само един
урок. Един-единствен. И след три седмици ще се озове пред не знам колко си души да ги
убеждава да гласуват за него… Ще претърпи грандиозен провал. Същинска катастрофа!
Игор отвърна поглед, дълбоко поразен.
— Наистина… — промърмори той.
— Това ще го съсипе! Представяш ли си? Да бъдеш унизен пред публика, няма нищо по-
страшно. Направо ще го разкъсат. Всичко постигнато досега ще бъде обърнато на пух и
прах. Ще бъдат пометени всичките му успехи. Ще се окаже още по-слаб и нестабилен
отпреди…
Игор не отговори, а само леко поклати глава. Естествено, тя беше напълно права.
— Но защо, по дяволите, му нареди да приеме това изпитание?
Игор въздъхна, преди да отвърне със сподавен глас и блуждаещ поглед:
— Защото бях убеден, че ще откаже…
— Ами тогава… защо му предложи?
— Именно за да го предизвикам да откаже…
Продължително мълчание.
— Не разбирам какво говориш, Игор.
Той обърна поглед към нея.
— Исках да го накарам да се разбунтува. Да му поставя дотолкова неприемливи условия, че
да няма друг изход, освен да дръзне да се възправи срещу мен и да наруши сделката ни.
Дошъл е моментът ученикът да се освободи от учителя. Ясно виждаш, Катрин, колко
парадоксално е да насърчаваш някого да придобие свободата си, като същевременно го
следиш на всяка крачка. Този строг контрол беше необходим, тъй като го принуди да върши
това, което сам никога не би направил, но сега трябва да се освободи от моето влияние, за да
стане действително свободен… Не аз трябва да го освободя. Този стремеж трябва да се
породи у самия него, в противен случай… никога няма да извоюва свободата си…
Игор взе чашата бърбън, поставена върху пианото. Парчетата лед се бяха стопили. Задоволи
се с една глътка. Катрин не го изпускаше от поглед.
— Ясно ми е.
— Като му наредих да отстрани президента на фирмата и да заеме неговото място,
поставяйки му една непостижима задача, аз му разрешавах да оспори авторитета ми.
Отправях му метафорично послание, отнасящо се до нашите лични взаимоотношения…
Остави чашата. Чувстваше тежестта на изпълнения с укор поглед на Катрин.
— Но номерът не мина — каза тя. — Той не се разбунтува. Напротив, продължава по
посочения му път…
Игор кимна одобрително.
— Да.
— Трябва да му помогнем. Трябва да се направи нещо. Не можем да го оставим сам в тази
ситуация, след като ние го въвлякохме в нея!
Последва дълго мълчание, след което Игор тъжно въздъхна.
— Този път, за съжаление, действително не виждам какво можем да направим…
— А ако просто го посъветваш да се откаже, защото осъзнаваш, че си поискал да свърши
нещо прекалено трудно и…
— В никакъв случай! Няма по-лошо от това. Все едно да му кажа, че аз, неговият ментор,
нямам доверие в способностите му. Самочувствието му жестоко ще пострада. Като не
смятаме и това, че трайно ще се засили зависимостта му, която целя да премахна!
— Добре, но трябва да намерим някакво решение! Не бива да го оставяме да се дави, без да
се намесим! Дори да не можем да спрем хода на събитията, трябва поне да се погрижим по-
леко да изживее неуспеха. На всяка цена да го опазим от тотално унижение, и то пред
публика. Външно поне да изглежда, че не е кръгла нула и че…
— Нищо не ми идва на ум. Не виждам изход. Остави ме сам, моля те!
Катрин се сепна, прехапа устни и излезе от стаята. Стъпките й отекнаха в коридора. Той
изчака да се отдалечат и да потънат в нощта.
Отново настана тишина — глуха и потискаща. Игор остана насаме със своята грешка —
катастрофален и непростим гаф. Гаф с тежки последствия.
Бавно постави ръце на клавиатурата, за да намери упование в тревожните мечтания на
Рахманинов.

47

На излизане от вкъщи сутринта забелязах черния силует на госпожа Бланшар на

стълбищната площадка. Подаваше нещо на Етиен. По формата му познах, че е сладкиш,
подобен на този, който бе предложила на мен. Етиен изглеждаше силно изненадан…
Със свито от притеснение сърце пресякох улицата, за да отида до вестникарската будка. От
хлебарницата се носеше мирис на прясно изпечени франзели и топли кифлички с шоколадов
пълнеж.

Купих по един брой от всички ежедневници и приседнах до една маса на тротоара пред
близкото бистро. Отворих най-напред „Фигаро“ и бързо запрелиствах шумолящите
страници, докато стигна до раздела
Икономика
. Сърцето ми щеше да се спука от напрежение, докато бегло преглеждах различните
статии, прескачайки от едно заглавие на друго. Отначало напразно прехвърлях
страниците. Тревогата ми непрекъснато растеше и чувствах как шансовете ми
постепенно намаляват, докато изведнъж затаих дъх.

Подозрения за злоупотреби в „Дюнкер Консултинг“.

Следваха няколко реда обяснения в по-скоро неутрален тон.

— Какво ще обичате? — попита доста нелюбезно сервитьорът, мустакат мъж с мрачна
физиономия.
— Имате ли кифлички с шоколадов пълнеж?
— Не, само кроасани или филийки с масло — отговори мъжът, без дори да ме погледне.
— Дайте ми тогава два кроасана и едно дълго кафе, моля!
 Той се отдалечи, без да ми отговори. Силно възбуден, разтворих „Льо Монд“, където
също открих късо съобщение по въпроса, последвано от статия за дейността на фирмите
за наемане на работна ръка, методите им и критиките, които често им се отправят.
„Либерасион“ публикуваше статия на видно място, макар и кратка, както и снимка на
сградата на нашата фирма под примамливото заглавие
Как ловците на мозъци ни правят на луди.
„Льо Паризиен“ изчисляваше колко време е нужно на един кандидат, за да отговори на
всички фалшиви обявления, и колко ще му струва отпечатването и изпращането на
съответните документи. „Франс Соар“ обясняваше, че в сектора съществува ожесточена
конкуренция, че за фирмата е изгодно да се прочуе с изгодните си обяви и че именно
това е могло да предизвика Дюнкер да прекрачи червената линия. „Юманите“
посвещаваше половин страница на събитието. На голяма снимка се виждаше как
кандидат за работа очертава с черен маркер публикуваните във вестника съобщения, а
заглавие, набрано с едри букви, гласеше:
Скандалът с фалшивите обяви на „Дюнкер Консултинг“
. Статията разобличаваше дивия либерализъм и неговите последствия за нещастните
кандидати. Публикувани бяха и редица свидетелства на безработни, заявяващи, че не са
получили отговор на своите запитвания. Причината е, че свободни места просто не са
съществували, заключаваше журналистът. Сатиричният „Канар Аншене“ пък
публикуваше статия под заглавието „Фирми за наемане на безработни“.

В будката не се продаваха провинциални вестници, но не ми се вярваше да са пропуснали

новината, тъй като Дюнкер имаше няколко представителства в областите. Но най-важното за
мен бе какво пишат финансовите вестници. Всички те — от „Трибюн“, през „Журнал де
Финанс“, та чак до „Ла Кот Дефосе“ — публикуваха информацията. Нямаше квалификации,
нито емоционални коментари, но не това беше важното. Информацията бе достигнала до
хората, които вземат решения. Целта ми бе постигната.
Изтичах до офиса. Исках да съм там преди 9 часа, за да наблюдавам пряко котировките при
откриване на Парижката борса и да проследя тенденцията на акциите.
В 8,30 бях пред екрана на компютъра, на уебсайта на „Ле-з-Еко“. Не можех да знам дали
публикуването на подобна информация е оказало влияние върху котировката на фирмата.
Може би се надявах напразно… Чувствах се нервен, напрегнат.
Точно в девет курсът на акциите на „Дюнкер Консултинг“ се появи в червено на моя екран.
Бе спаднал с 1,2%. Направо се втрещих, не можех да повярвам. Изведнъж ме обхвана
вълнение, радост, крайна възбуда. Аз, Алън Грийнмор, бях повлиял на курса на „Дюнкер
Консултинг“ на Парижката борса! Невероятно! Нечувано! 1,2%! Огромен, монументален
резултат!
Спомних си за споделените с Фишерман очаквания. Бях прогнозирал спад от 3% за един
ден. Цифрата бях изсмукал от пръстите си, разбира се. Но добре беше да се доближим
максимално до нея. Въпрос на надеждност и доверие. А в тази работа да успея да вдъхна
доверие беше от основно, дори съдбоносно значение. Жизненоважно. Основен камък в моя
план… Затова беше нужно тенденцията да се потвърди и засили.
Прекарах голяма част от деня в следене на курса на акциите върху монитора. Проверявах го
често — сто, двеста, може би триста пъти. И по време на служебните срещи не се въздържах
да хвърлям поглед от време на време.
През целия ден тенденцията се засилваше, въпреки едно леко подобрение през обедните
часове. При затваряне на борсата в 16 часа окончателният курс показа спад от 2,8%. Шансът
беше на моя страна.
Обхванат от еуфория, напуснах кабинета си и се забързах към стаята за почивка. Не
можеше, естествено, да се очаква, че автоматите междувременно са се заредили с
шампанско. Задоволих се с една минерална вода „Перие“, наслаждавайки се на първата си
победа.
На връщане към кабинета си преминах пред остъклените помещения, където служителите се
трудеха в обстановка на стрес, породен от все по-взискателния и нечовешки мениджмънт,
притиснати от повелите за борсова рентабилност и ни най-малко от мотивацията за развитие
на вдъхновяващ предприемачески проект. Жалко, че толкова много нещастници киснат в
офиса, докато всеки от тях би могъл да се реализира и процъфти в собствена дейност!
Контрастът с моментното ми състояние на възбуда беше крещящ. Внезапно осъзнах, че не
само страхът от Дубровски ме тласкаше към превъзмогване на последното изпитание.
Веднъж попаднал във водовъртежа на опияняващата игра, в която бях спечелил първия
манш, усещах как в мен никне чувство за мисия и дълг. Въпреки риска да загубя всичко и да
остана на улицата, изпитвах единствено желанието да продължа докрай.
***
На връщане от обяд Марк Дюнкер хвърли разсеян поглед върху курса на акциите по
интернет.
— Каква е тая дивотия? — провикна се той, говорейки сам на себе си.
От съседната стая се обади Андрю.
— Трябва ли ви нещо, господин президент?
Дюнкер не му обърна внимание. Уебсайтът не публикуваше разяснения за движението на
курсовете. Но ясно беше, че нещо се е случило…
— Какво става, по дяволите…
Стройният силует на Андрю се появи в рамката на вратата.
— Успяхте ли да прочетете вестниците, които оставих сутринта на бюрото ви, господин
президент?
— Не, защо? Има ли нещо особено? — попита той с нотка на тревога в гласа.
— Ами… изглежда е имало изтичане на информация, господине…
Кръвта нахлу в главата на Марк Дюнкер. Той скочи от мястото си и грабна купчината
вестници.
— Какво? Какви ги дрънкате?
Отдели настрана „Ла Трибюн“ и започна да го прелиства забързано, като мачкаше
страниците и наполовина ги късаше.
— Дванайсета страница, господин президент.
Дюнкер веднага видя статията, която Андрю беше очертал с жълто. Прочете я, затвори
вестника и бавно седна на стола.
— Сред нас има черна овца — промълви той със замислен вид.
Беше спокоен, но лицето му пламтеше.
— Няма значение — добави, като че искаше да убеди сам себе си. — До две седмици всичко
това ще е забравено.

48

Дългият черен мерцедес трудно взе завоя и пое по малката търговска улица, но пътят му се
оказа препречен от камион за доставки, който разтоварваше щайги с праскови и нектарини.
Игор остави Влади да пази колата и измина последните метри пеш, пробивайки си път в
сутрешната блъсканица. Париж действително не е строен за автомобили, помисли си той.
Особено тези стари полуразрушени квартали, които най-добре да бъдат сринати до основи и
изградени по съвременните норми.
Промъкна се през пътната врата, влезе във вътрешния двор и забеляза стълбището, посочено
от Влади. Доближи се и се наведе над мрачните стъпала, които сякаш потъваха в земните
недра. По-лошо дори от това, което беше описал шофьорът. За какво му е било на Алън да
избере такава дупка! Слезе по стълбите и стигна пред нещо като врата на карцер.
Настойчиво натисна звънеца. Не е сигурно дали по това време ще намери някого в тази
душегубка. Призраците и прилепите са будни само нощем.
Вратата се отвори и на прага се появи рижав мъж. Игор влезе.
Въпреки сухото лято избата беше проникната от миризма на влага. През зимата ще да е
истински кошмар.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита рижавият.
Игор се огледа наоколо, насочи погледа си към рушащия се под, стария прогнил подиум,
кухненската маса, покрита с балатум. Под нея допотопен хладилник се тресеше като бесен.
Рижавият кръстоса ръце. Игор не бързаше да отговори.
— Дошъл съм във връзка с един от клиентите на вашата фирма.
— Искате да кажете, един член на нашето дружество?
— Има ли разлика?
— Ние сме дружество с нестопанска цел.
Игор се усмихна.
— Смешно е да се самоопределяте чрез отрицание, като се позовавате на цел, която не е
ваша…
Другият замълча за малко, след което отговори, като бавно и грижливо подбираше думите,
изразяващи възможно най-точно мисълта му.
— Целта на членовете е да развиват способността си за изразяване пред публика.
— Да развиват… Чудесно. А вие сам… член ли сте?
— Разбира се.
Игор кимна одобрително.
— Поздравявам ви. Съвсем искрено. В днешно време хората, които желаят да се развиват, са
рядкост… Приемаш да учиш, да се развиваш, докато си дете, и толкова! Щом пораснеш,
отказваш да променяш каквото и да било и в общуването, и в поведението си. Хората казват:
„Не, искам да остана такъв, какъвто съм“, като че развитието във взаимоотношенията им ще
промени и тях самите. Да се мисли така е глупаво. Все едно дете да отказва да учи майчиния
си език под предлог, че желае да си остане такова, каквото е!
Рижавият кимна в знак на съгласие. Игор направи няколко крачки в стаята.
— Членът, за когото искам да ви говоря, се нарича Алън Грийнмор. Дошъл е да се запише
преди няколко дни.
— Точно така.
— Може би ви е казал, че се готви да вземе думата пред голяма група хора в края на месеца.
— Точно така.
— Това, което вероятно ви е спестил, е, че в случая се поставя на карта цялото му лично
бъдеще. Под това разбирам психическото му равновесие.
Рижавият смръщи вежди.
— По-точно казано, той ще вземе думата, за да се опита да убеди присъстващите да го
подкрепят при един избор. Дали ще успее, или не няма никакво значение. За сметка на това
от основно, дори жизненоважно значение в неговата ситуация е да не се изложи пред
публиката. Ако бъде унизен, ще остане трайно засегнат и разстроен. Той е неукрепнал и
уязвим. Последиците ще бъдат драматични.
Игор сведе глава, представяйки си картината. Другият запази мълчание.
— Нещо, което вероятно още не знаете, е, че по отношение на говоренето пред публика той
тръгва от… нула или почти. Не му е там силата, в такива случаи изпитва голямо неудобство.
Накратко казано, много път му предстои, преди да се научи…
— Разбирам за какво става дума, но не бива да очаквате много от нас в това отношение.
Знаете, че резултатите се постигат бавно. Тези неща не се научават в два-три сеанса, а
всъщност той ще успее да участва само в един-единствен.
— Разкажете ми за вашите методи.
— Много е просто. Членът на групата произнася реч от десетина минути пред останалите,
които са в ролята на зрители. След това всеки анонимно написва на лист хартия какво
според него трябва да бъде подобрено в изказването. Мненията се предават на оратора,
което му позволява да се представи по-добре следващия път. Така той постига напредък при
всяка нова сбирка. След година всички достигат до сравнително добро ниво.
— След година — повтори Игор замислено.
— Няма какво да крия. Това е дългосрочна дейност.
— С тази разлика, че той ще има право на една-единствена сбирка…
— Трябвало е да започне по-рано.
— Искам да ви предложа нещо — каза Игор, гледайки го право в очите със стоманеносиния
си поглед.
Подробно му изложи своя план. Другият го изслуша докрай, без да каже дума, но давайки
лесно да се разбере, че не е съгласен. Най-сетне поклати глава.
— Не, не е възможно.
— Разбира се, че е. Дори е сравнително лесно изпълнимо.
— Не това искам да кажа. Методите ни са различни. Не работим така, съжалявам.
— Ами ето ви случай да опитате нещо ново!
— Не, дружеството има свои правила. Нашият метод е доказал възможностите си. Имаме
задоволителни резултати. Може би не толкова бързи, но трябва да се остави и времето да
свърши своята работа. Важно е нещата да се правят както трябва. Не съм съгласен да
променям система, която прилагаме повече от четири години.
Игор напразно се опитваше да го убеди. Рижавият не помръдваше от позициите си, очевидно
убеден, че притежава една истина за вечни времена.
Накрая Игор се упъти към изхода. Стигнал до ужасната врата, той се обърна.
— Странно е, че човек, посветил времето си да помага на развитието на другите, сам отказва
да променя собствената си практика. Убеден бях, че ще проявите гъвкавост, способност за
промяна, с открито отношение към новостите, готов да изпробвате нестандартни методи.
Явно съм грешал.

49

Борсата има кратка памет. Цената на акциите на „Дюнкер Консултинг“ се задържа десетина
дни на нивото, до което беше спаднала, след което пое леко нагоре. Инвеститорите не ги
беше грижа за съдбата на нещастните кандидати, които се отзоваваха на измислени
предложения за работа. Достатъчно бе нашият президент да публикува оптимистични до
абсурд прогнози, за да се възстанови доверието на финансовите пазари. Инвеститорите
никога не си задават много въпроси и предпочитат да си затварят очите, като с охота се
заблуждават за действителните възможности на дадена фирма. Алчността и лековерието
вървят ръка за ръка. А и реалността няма голямо значение, достатъчно е котировките да
полетят нагоре. За щастие бях си оставил в резерв малка изненада, с която донякъде да им
повлияя.
Звъннах на Фишерман в „Ле-з-Еко“ достатъчно време преди приключването на броя.
Свързаха ме с редакцията и се представих на човека, който се обади. Журналистът прие да
говори с мен. Дали сбъдването на прогнозата ми бе успяло да разсее скептицизма му? Сега
трябваше да укрепя първоначалното доверие.
— Разполагам и с друга информация за вас — рекох с доверителен тон.
Никаква реакция. Но не прекъсна разговора.
— Цената на акциите на „Дюнкер Консултинг“ ще спадне вдругиден с повече от 4%.
Цифрата пак беше изсмукана от пръстите. Но имах предчувствие, че натрупването на
скандалните разкрития ще засили реакцията на борсата.
— Вдругиден?
О, чудо, той проговори! Вече поблизваше въдичката с върха на езика си…
— Да, вдругиден.
Оставях му време да публикува прогнозите си в утрешния брой на вестника.
Отговор не последва.
Прекъснах връзката, съжалявайки донякъде, че съм се насочил към него. Бях го избрал
заради непрекъснатите му критики срещу моята фирма в колоните на вестника. Погрешно
бях преценил, че той има лично отношение срещу моя шеф и че ще се хване за всичко, което
би го злепоставило. Може би му бях приписал собствените си чувства… Като се замислих,
ми се стори всъщност, че у него няма и капка емоция. Критикуваше Дюнкер само защото не
вярваше на неговата стратегия.
Осъзнаването на този факт ми провали остатъка от деня. Трудно заспах вечерта. Целият ми
план почиваше на участието на журналиста. Дали не ме грозеше провал?
Заранта на следващия ден слязох до будката да купя „Ле-з-Еко“. За „Дюнкер Консултинг“
нямаше и ред. Отвратително.
Късно беше да се обръщам към друг журналист. Въпреки вероятността да си изстрелям
последния патрон на халос, налагаше се отново да заложа на Фишерман. Когато играч на
рулетка залага напразно на червено цялата вечер, той рядко има куража да постави
последната си миза на черно, защото никога не би си простил, ако за нещастие точно тогава
се падне червено.
През обедната почивка повторих предишната си операция. Затворих се в стаята си и
изпратих на всички редакции неоспоримото доказателство, че дружеството „Дюнкер
Консултинг“ умишлено е решило да проучва фирми, за които предварително знае, че са
изпаднали в неплатежоспособност.
***
Близо три дни ми бяха нужни само за да избера темата на лекцията си. Човек говори добре
само по въпроси, които владее, това е очевидно. При това положение имах избор между
темите, свързани с полученото образование, а именно счетоводството, и сегашната ми
професия — набирането на кадри. Да се спра на последното ми изглеждаше рисковано.
Може зрителите да си спомнят за собствени лични неуспехи, каквито всеки е изпитвал в
тази област, и несъзнателно да прехвърлят разочарованието си върху мен. Това щеше да ми
навлече доста неприятности…
Насочих се следователно към тема, свързана със счетоводството. Не е ли всъщност то
последното убежище на всички нерешителни по света? Рискувах речта ми да не бъде твърде
вълнуваща, но свеждах поне до минимум опасностите, свързани с отношенията на
публиката. А ако някои от присъстващите задремеха, толкоз по-добре за собственото ми
спокойствие.
Дълго подготвях текста. Когато изпаднеш в състояние на сценична треска, много полезно е
да разполагаш с предварително написан текст, за който да се хванеш, за да не се почувстваш
парализиран, безнадеждно изгубил ума и дума, с пресъхнала уста и празна глава.
Отидох на срещата по-рано. По-леко щеше да ми бъде да ги виждам как пристигат един по
един, вместо да се изправя сам пред събралото се множество. Щях да имам време да се
аклиматизирам, да потисна страха, да му попреча да ме хване за гушата и да ме обезсили.
Ерик, рижавият отговорник, при когото се бях записал, ме посрещна радушно и незабавно
ме предразположи. Хвърлих поглед към естрадата, както осъденият поглежда ешафода. С
изненада установих наличието на микрофон и високоговорители. По време на предишното
си посещение не бях забелязал, че залата е озвучена.
Хората пристигаха един след друг. Всички се здрависваха с Ерик и си разменяха шеговити
реплики, като че се познаваха от години. Беше много мило и успокояващо, макар
същевременно да си представях, че като стари участници бяха вероятно достигнали до
много по-високо ниво от мен…
Отговорникът затвори врата точно в уречения час, което беше направо чудо за Париж —
град, където всички смятат за нормално да се пристига с трийсет минути закъснение.
Почувствах известно успокоение от факта, че присъстващите членове не бяха повече от
двайсет и пет. Далеч по-притеснен щях да съм пред двойно повече слушатели…
Ерик се качи на естрадата, пое микрофона и го потупа с пръст, за да се увери, че работи.
Звукът се усили от високоговорителите. Взе думата с изключително спокоен, твърд и
улегнал глас, който отекваше много приятно. Очевидно владееше ораторското майсторство.
Съобщи за възобновяването на активния сезон на дружеството, който се очертаваше като
изключително интересен. Възползва се от случая да напомни някои основни правила, между
които необходимостта от своевременно плащане на членския внос, спазване на уговорените
часове и редовно участие в сбирките.
— А днес — каза той накрая — имам удоволствието да поздравя един нов член…

Сърцето ми се сви.
Дишай, дишай дълбоко, отпусни се.

— … който веднага ще произнесе първото си слово — Алън Грийнмор.

Всички радостно изръкопляскаха. Качих се на естрадата, докато отговорникът отиде да
седне на една табуретка между другите членове. Пулсът ми се повиши до сто и петдесет. В
стаята се възцари тишина. Всички погледи бяха насочени към мен. По дяволите, защо не
мога да се освободя от това притеснение! Същинска болест… Взех микрофона с дясната си
ръка, като стисках записките с лявата, за да мога да си помагам в случай на нужда.
Ужасно е да знаеш, че всички очакват да вземеш думата…
— Добър ден на всички.
Гласът ми беше глух, като заседнал в гърлото ми. Устните ми трепереха и се чувствах
ужасно скован, изцяло вцепенен…
Като си помисля, че тези хора току-що бяха изслушали Ерик, тъй уверен, владеещ до
съвършенство гласа и тялото си. Сигурно ме мислеха за пълна нула.
— Ще ви говоря по една тема, която, съзнавам, не е изпълнена с пламенна еротика —
англосаксонското счетоводство.
Залата избухна в смях, последван от бурни ръкопляскания.

Бре… Какво стана?

Бях направо изумен…

Посветил бях близо час да търся хумористична нотка, за да започна речта си както е
обичайно в Съединените щати, но не очаквах да имам такъв успех. Това незабавно ме
окрили. Притеснението ми намаля наполовина.

Да продължа… Но трябва да артикулирам по-добре, да отпусна гласа си…

— Учих този предмет пет години в Съединените щати и… ъъъ…

 Проклятие… какво трябваше да кажа по-нататък? Нищо не помня. Черна дупка… Та
нали бях научил речта си наизуст! Не мога да повярвам… Бързо… записката.

Продължих, четейки:
— Когато дебаркирах във Франция, моята родина по майчина линия, за да търся работа…

Мислят ме сигурно за пълен неудачник. Да си чета пищовите пред всички, какъв

позор…

— … консултантът на една голяма и широко известна фирма за набиране на кадри ми

обясни с усмивка, че френските счетоводни правила са толкова различни, че по-добре да си
изхвърля американската диплома на боклука.

Отново смях. Всички ме гледаха с широка усмивка и съвършено доброжелателен

поглед… Чудесни са.

— Той дълго се смя на остроумната си забележка. Но не и аз.

Нов изблик на смях и силни ръкопляскания. Не вярвах на очите си. Адски е приятно да
разсмееш една цяла зала. Тава те окриля, стимулира… Невероятно е. Изведнъж разбрах
защо някои правят от това своя професия.
— Изпитах обаче нуждата да проуча разликите между англосаксонското и френското
счетоводство.

Никакво притеснение… Сценичната треска изчезна като по чудо… Напълно ми

олекна… Страхотно…

— Във Франция счетоводните норми се диктуват от държавните чиновници, докато в

Съединените щати те се определят от независими органи, чиято цел е счетоводството да
обслужва интересите на инвеститорите, като им предоставя информации, от които се
нуждаят, за да вземат разумни решения. Редът на счетоводните позиции е обратен на
използваните във Франция…
Продължих речта си още десетина минути, като успях почти изцяло да се освободя от
записките си. Слушателите изглеждаха направо пристрастени към темата, на което изобщо
не разчитах предварително. Изглежда, бях успял да привлека вниманието им и да
предизвикам интереса им. Чувствах се изключително добре, държах се все по-непринудено.
Позволих си дори лукса да крача по естрадата, докато говоря, като същевременно се
обръщах към публиката, съвсем свободен в движенията си. Да говориш пред публика се
оказа в крайна сметка твърде възбуждащо.
Последната част от изказването ми бе посрещната с бурни аплодисменти, преминаващи в
овации. Няколко души се изправиха, последвани от други, докато накрая цялата зала се
вдигна на крак. Бурни възгласи… Направо не беше за вярване! Скандираха името ми…
Чувствах се на седмото небе, опиянен, завладян от силни емоции, щастлив…
Ерик дойде при мен на сцената, като продължаваше да ръкопляска. След това помоли
присъстващите да отделят няколко минути, за да напишат мнението си. Възцари се тишина.
След малко Ерик ми връчи дебел плик, съдържащ бележки, сгънати на четири. Усамотих се
в един ъгъл на залата и с нетърпение ги разгънах една по една, любопитен да узная какви са
дребните пропуски и недостатъци, които присъстващите бяха установили и ми предлагаха
да поправя. Но всяка нова записка увеличаваше изумлението ми. Сто процента от отзивите
бяха положителни! Сто процента!!! Невероятно, нечувано… Не можех да повярвам. Имах
чувството, че зад страха, който ме бе парализирал, се е криела някаква естествена дарба,
която само е чакала възможност да се прояви.
Ерик дойде да ми каже, че след първата изява е за предпочитане да си тръгна веднага,
вместо да присъствам на другите речи, за да съхраня по-добре собственото си постижение в
паметта си и да изчета по-спокойно у дома отзивите на останалите членове на групата.
Поздравих за последен път присъстващите и излязох. Обгърна ме хладният вечерен въздух.
Изкачих мрачното стълбище, както се изкачват стъпалата на палат, понесен от успеха.
Стигнах до нивото на града, подхранен с новите сили, които бях почерпил, готов да се
впусна, ако ми падне случай, на среща със съдбата си.
 50

— Между нас има черна овца!

— Заповядайте, господине? — каза Андрю, показвайки се в рамката на вратата.
Дюнкер побутна към него два вестника, широко отворени върху бюрото. После се отпусна
назад в креслото, а лицето му излъчваше най-дълбоко раздразнение.

Андрю се приближи. „Ла Трибюн“ носеше заглавие

„Дюнкер Консултинг“ — след фалшиви обяви за работа, мними клиенти?
, а „Фигаро“ —
След предложения за работа без покритие, клиенти без пари.

— Това не добре за наша фирма! — отвърна Андрю със силно подчертан акцент.
Дюнкер го смаза с погледа си.
— Имате ли нещо още по-мъдро да ми съобщите, Андрю?
Англичанинът не отговори, но леко поруменя. Да беше по-добре мълчал от самото начало.
Когато беше в подобно настроение, шефът отпускаше нервите си, като обръщаше срещу
събеседника и най-малката му реплика, каквато и да е тя…
— Имаме черна овца в стадото, това е очевидно! — повтори Дюнкер. — Акциите пак ще
паднат.
Като подкрепи думите си с действия, той се обърна към компютъра и нервно забарабани по
клавиатурата.
— Ето на! Веднага… Банда нещастници! Стига някой да пусне някакво безумно съобщение,
и тези страхливци изпадат в паника и продават! Пикльовци! Минус два пункта! И то още в
началото на деня! Пълен абсурд.
***
— Направо не си знаете силата! Но сте прекалили, не мислите ли!
— Казахте „усмихнат“, нарисувах го усмихнат.
— Че е усмихнат, усмихнат е! Но както и да е… става. Много е добре.
Платих уговорената предишния ден сума и се оттеглих, промушвайки се с усилие сред
групата зяпачи, които се опитваха да видят картината.
Цяло стълпотворение се бе събрало на площад „Тертр“ в този следобед под сенките на
дърветата, пръскащи нежното ухание на хубав слънчев ден. Туристи позираха пред някои от
многобройните художници, разпънали стативите си около площада, държащи в едната си
ръка палитра, а в другата — дълга четка. Най-изумителни бяха очите на артистите —
острият им поглед внимателно изследваше лицата, които скицираха, проникваше зад
фасадните усмивки, за да открие най-характерните черти на модела.
Влюбени позираха по двойки. Родители повтаряха непрекъснато на детето си: „Престани да
мърдаш, че чичкото няма да успее да те нарисува!“. Стара дама със застинала усмивка на
уста пред този, който щеше да я обезсмърти, го умоляваше да я остави да се премести на
сянка, а той отговаряше: „Почти съм свършил…“, без да си дава много зор.
Зяпачите се приближаваха досами художниците, за да сравняват рисунките с моделите и да
правят различни коментари. Някои от клиентите очевидно се чувстваха горди, че привличат
погледите на минувачите. Други се изчервяваха от неудобство. Трети показваха признаци на
раздразнение.
Минах през вкъщи, за да опаковам картината. След края на борсовия ден бях направо на
седмото небе — цената на акциите на Дюнкер беше спаднала с близо 5 пункта. Резултатът
беше зашеметяващ. Чувствах как в душата ми се надига прилив на щедрост.
След десетина минути почуках на вратата на госпожа Бланшар.
— Кой е?
— Господин Грийнмор, вашият съсед…
Тя отвори.
— Това е за вас — казах, подавайки й пакета.
— За мен? — попита тя, без да крие учудването си. — Но по какъв случай?
— Просто така. Бях много трогнат, че ми поднесохте сладкиш онзи ден. Реших и аз да ви
направя малък подарък.
Тя разопакова пакета и се полюбува на картината за няколко секунди.
— Много е хубава. Чудесно изпълнение. Благодаря ви много, господин Грийнмор.
Чувствах, че не смее да ми зададе въпроса.
— Харесва ли ви? — попитах.
— Да, много. И кого изобразява?
— Госпожо Бланшар, нима не виждате! Това е Исус Христос!
— А…
Тя го гледаше с ококорени очи. Реших да й спестя неудобството.
— Наистина, не очакваме да го видим изобразен така…
Като че ли си беше глътнала езика.
— Признайте, че хората са му скроили лош номер, показвайки го разпнат на кръста с лице,
разкривено от страданието… Ще ви бъде ли приятно да ви заснемат на смъртния одър,
докато агонизирате, а след края ви същата снимка да бъде разпространявана навред по
света?

51

Предвидил бях да се обадя на Фишерман в края на следобеда, за да му оставя относително

малко време преди приключването на броя. Исках да действа незабавно, без да разполага с
време да преосмисли позицията си по-късно.
Но не бях предвидил, че последната ми среща ще се проточи. Кандидатът бе дошъл
специално от провинцията и не можех да прекъсна разговора и да уговоря допълнителна
среща. Тръгна си в 19,35. Работата по броя приключваше в 20 часа. Грабнах телефона,
уплашен, че може да е късно.
— Тук „Ле-з-Еко“, добър ден.
— Господин Фишерман от редакцията, моля. Спешно е!
— Момент.
„Четирите годишни времена“ без прекъсване. Изпълнение, от което Вивалди може да се
обърне в гроба.

Обади се, по дяволите…

19,41.
— Ало…
— Господин Фишерман?
— Кой го търси?
Отговорих и ушите ми отново трябваше да понесат „Лятото“ в непрекъснато повторение.
Ледено лято.

19,43.
Обади се, обади се…
Нямаше да му стигне времето да напише каквото и да е преди приключването в 20
часа…

— Добър вечер.
Най-сетне гробовният му глас.
— Добър вечер. Отново имам… да ви предам важно съобщение.
Настъпи мълчание, което той най-сетне наруши.
— Слушам ви.
— При първото ми обаждане прогнозирах спад на акциите на „Дюнкер Консултинг“ с около
3 пункта и това се потвърди.
— Почти — поправи ме той.
— Втория път прогнозирах повече от 4 пункта. Стигна се до 4,8.
— Да.
Съсредоточих се. Трябваше гласът ми да прозвучи едновременно уверено и отпуснато.
Нямах навика да блъфирам, а този блъф беше… огромен. Не се опираше на нищо, на
абсолютно нищо… Не разполагах с никаква скандална информация, която да съобщя на
пресата.
Поех си дъх.
— Утре акциите ще отбележат най-силния си исторически спад. Ще спаднат с около 20
пункта само за един ден.
— 20 процента? За един ден? Това е невъзможно…

Не бива да отстъпвам, в противен случай… провал.

— Всъщност уверен съм, че спадът ще бъде по-голям. Много по-голям. Дори ще се наложи
може би прекъсване на котировката, за да се предотврати спадането до нула.
Мълчание.
— Ще видим — каза той след дълга пауза.
Този двусмислен отговор не ми хареса. Какво искаше да каже? Че ще публикува съобщение
и ще чака да види колко ще спадне цената на акциите? Или ще остане външен наблюдател,
като преди, за да присъства пасивно на развитието на нещата? Ако пак заеме ролята на
зрител, с мен е свършено.
Прекъснахме разговора.
Зарът беше хвърлен.
Започна дългото чакане… Мъчех се да предвидя как ще се развият събитията. Дали ще
напише нещо? Дали след първите ми две прогнози, които се оказаха верни, ми има
достатъчно доверие? Тези въпроси се въртяха цяла вечер в главата ми. Минавах
последователно от тревожност към надежда и от надежда към съмнение. Искаше ми се да
вярвам, но ме беше страх да не сгреша.
Борсовите съвети на Фишерман бяха дотолкова следени и спазвани от инвеститорите, че
достатъчно беше той да напише една-единствена дума, и акциите щяха да се сринат. И то
рязко.
Заспах много трудно и прекарах неспокойна нощ. Събуждах се многократно и следях колко
е часът. Оцветените в зелено цифри на часовника ми се струваха безнадеждно бавни. В 6
часа станах и започнах приготовленията си, като се насилвах да слушам радиото, за да не
мисля за нищо друго. В 6,55 слязох на улицата. Беше още хладно. Няколко души разхождаха
кучетата си, преди да отидат на работа. Други очевидно бързаха към работните си места в
доста нерадостно настроение.
Кафенето отвори врати точно преди да вляза. Поръчах кафе и поисках вестник „Ле-з-Еко“.
— Ще ни доставят пресата всеки момент. Почакайте малко — сопна ми се сервитьорът.
Да чакам, да чакам. Не можех повече да чакам.
Кафето беше прекалено силно. Първата глътка остани горчив привкус в устата ми. Помолих
да го удължат и поръчах един кроасан, за да притъпя малко горчивината. Изядох го
машинално, вглъбен в мислите си.
Сервитьорът ме изтръгна от размишленията ми, като хвърли вестника на бара, което ме
накара да подскоча. Грабнах го и жадно запрелиствах страниците с присвито сърце.
Изведнъж едно заглавие се наби в очите ми и ми подейства като шок.
В момента не почувствах нищо, абсолютно нищо, като че изненадата бе временно
прекъснала вълнението и мислите ми.

„Дюнкер Консултинг продавайте, преди да е станало късно“.

За малко да изкрещя от радост. Не можех да повярвам на очите си. Беше нечувано,

изключително, невероятно!
Поръчах още кафе и втори кроасан и захванах да чета кратката статия. Фишерман, могъщият
и уважаван Фишерман съветваше да се продава! Обясняваше, че неотдавнашните
доказателства за извършени нарушения, съпътствани от мрачни слухове, в контекста на
очевидните стратегически грешки от последните месеци, не предвещават нищо добро.
Акциите са прекалено рисковани и най-разумно е притежателите им да се освободят от тях
колкото се може по-скоро.

Ау! Върхът! Екстра!

Ако беше до мен, щях да се нахвърля да го целувам въпреки суровата му физиономия,

способна да смрази кръвта на цял полк тореадори!
Час по-късно бях в офиса, треперещ от напрежение пред монитора в очакване на отварянето
на Парижката борса. В 9,01 мечтаната цифра най-сетне се появи — спад от 7,2% при
отварянето. Не знаех какво да мисля. Дали ще е достатъчно?
Прекарах деня, закотвен пред екрана.
 През цялата сутрин курсът непрекъснато лъкатушеше, но все с тенденция към спад. По
обяд акцията беше спаднала с 9,8%. Изтичах до автомата да си купя сандвич. Когато се
върнах, спадът беше вече 14,1%. Сърцето ми щеше да се пръсне — единственото
обяснение за такъв рязък отлив беше разпродажбата за няколко минути на голям пакет
акции. Един от крупните акционери беше отстъпил.
Чудесно!
Бях във възторг, на седмото небе. Вероятно беше подействал психологическият праг от
10% спад. Инвестиционните фондове вземат решение за продажба на базата на
предварително определени критерии.

Само още един! Само един! Ако и втори акционер реши да продава, ще ми се открие
пълна свобода на действие.

Какъв ли праг си е поставил? 15%? Не смеех да се надявам. Бяхме тъй близо до тази
цифра…
През следващия час не се случи нищо съществено. Кипях от нетърпение. Бях изял само
половината от сандвича. Не изпитвах никакъв глад. Втурнах се като бесен в залата за
почивка да си налея кафе, но по обратния път разсипах половината. Сега пък не се отчиташе
никакво движение.
Уебсайтът на „Ле-з-Еко“ помести два реда, за да съобщи, че фондът INVENIRA бил продал
акциите си „Дюнкер Консултинг“, но без коментар.
В 15,30 прагът от 15% спад бе прехвърлен. Очаквах последствията със затаен дъх.

Хайде, хайде, нека и вторият продаде!

Минутите изтичаха, без нищо да се случи. Лош знак. Чаках с растящо нетърпение. 15,3%.
Спадът продължаваше без спасителния скок, на който се надявах. 15,7%.

По дяволите, продавай!

Тенденцията продължи, но постепенно и бавно.

Сеансът приключи с исторически спад от 16,8%. Резултатът беше огромен, дори нечуван, но
голям акционер продължаваше да си държи акциите, което силно усложняваше нещата. В
съдружие с Марк Дюнкер двамата можеха да си осигурят мнозинството гласове на
присъстващите в деня на общото събрание… Очертаваше се трудна битка.
Бях прекарал деня в състояние на свръхвъзбуда, опиянен от твърде задоволителните
резултати, а ето че изведнъж всичко приключваше, без да се стигне докрай. Машината беше
забоксувала, блокирала. Тъй бляскавите очаквания бяха помрачени. Имах чувството, че съм
постигнал половинчата победа, с привкус на поражение. Нивото на адреналина ми спадна,
като на ухажор, долавящ, че дамата му се изплъзва, и изведнъж се почувствах отпаднал,
изморен, безсилен.
Каква полза да убеждавам акционерите, присъстващи на общото събрание? В сравнение с
гласовете на най-крупния от тях какво можех да очаквам от няколкостотинте гласа, които
другите евентуално щяха да ми осигурят?

52

Андрю изсипа на бюрото си платнения чувал, който му беше предало момичето в

приемната. Белите пликове се струпаха върху червената кожа, образувайки висока купчина,
досущ като предишните дни. Три от тях паднаха на земята. Андрю бързо ги вдигна. След
това постави кошчето за отпадъци вдясно от бюрото, побутна наляво пирамидата от писма и
старателно, държейки в дясната ръка нож, пое с лявата първия плик, разтвори го с ловък
жест, извади от него документа, който постави пред себе си, и го хвърли в кошчето, след
което повтори операцията с перфектно заучен жест.
Половин час по-късно чу шефа си да сумти оттатък. По телефона ли говореше? Хвърли
поглед на монитора и установи, че не. Най-добре да отиде да провери какво става.
Почука два пъти, както обичайно, и отвори вратата. Дюнкер не му остави време да попита
дали се нуждае от нещо.
— Повлекли са се като стадо овце!
— Господине…
— Стадо овце, ви казвам! Някакъв набеден журналист пише каквото не му е работа и всички
тъпанари, неспособни да мислят със собствените си глави, следват глупавите му съвети и
продават, от което цената на акцията леко пада. Останалите се втурват, без да разсъждават!
Без изобщо да разсъждават!
Андрю знаеше от опит, че когато шефът получи пристъп на гняв, най-правилното поведение
е да не казва нищо и да го остави да се наприказва. Чак след това може да захване друга
тема, дори евентуално да застане в позата на изтънчен джентълмен, за какъвто умееше да се
представя при известни обстоятелства.
— И Пупон е овца като останалите. INVENIRA ни заряза преди три дни и пак от три дни се
опитвам да хвана бика за рогата, да се свържа с Пупон и да убедя този глупак, че сега е
моментът да инвестира, сега, когато курсът е нисък. Бил зает и в момента не можел да
разговаря! Уж де! Да признае поне, че му липсва дупе за тая работа! Нищо чудно, виж му
името само… А за това не му трябват много пари. След всички тези изхвърляния в пресата
за мними проблеми на фирмата акцията пада от три дни насам. Направо се продънва, казвам
ви, проваля се, пропада! Скоро няма да струва нищо!
Андрю стоеше невъзмутим, макар да мразеше, когато шефът му, способен на най-изящна
словесност, прибягва до най-нецензурни думи. А той го правеше всеки път, когато губеше
контрол над събитията.
Изчака търпеливо и щом сметна, че гневът на Дюнкер се е уталожил, се опита да смени
темата.
— Вече ви говорих за предстоящото общо събрание, господин президент, и…
— Престанете да ми повтаряте за това общо събрание, което е последната ми грижа! Загубих
най-големия си акционер, а курсът скоро няма да се вдигне. Каквото и да кажа пред тримата
лентяи, които ще присъстват, понеже нямат какво друго да правят, ситуацията изобщо няма
да се промени! Между другото, ако не беше задължително по закон, това общо събрание
щях да го отменя.
— Господинът е прав. Потвърждавам ви, че законът повелява акционерите да се събират
веднъж годишно.
— Акционерите, акционерите! Величаем ги, като наричаме така нашите старци,
икономисали дребни суми и вложили ги в борсата с надеждата, че ще спечелят повече,
отколкото ако ги държат в спестовната каса. Всъщност те по принцип не посещават общото
събрание, освен няколко слабоумни, които се мислят за важни, защото държат шепа акции.
— Но… боя се, че ще бъдат повече, отколкото очаквате, господин президент. От няколко
дни получаваме голям брой потвърждения на нашите покани за общото събрание. Именно
това се мъча да ви кажа от вчера — ще трябва да сменим залата, защото салонът, който
наехме в хотел „Лютеция“, няма да бъде достатъчен.
— Няма да е достатъчен? Как така? Какви ги приказвате!
— Мисля, че са разтревожени от спада на курса на акциите, господине, и са решили по-
отблизо да следят фирмата, от която притежават дялове…
— Ама за какви дялове ми говорите! Всеки от тях държи най-много пет-шест акции от моя
клон. Да си гледат работата! Няма да говоря за стратегия на развитието пред господин и
госпожа Никой. На такива хора нямам какво да кажа!
— Хората, които не следят отблизо курса на акциите си и се събуждат чак когато са
загубили 30%, си дават сметка, че да продават е вече късно — загубата ще е още по-голяма.
В такъв момент единствената им надежда е положението да се оправи, ето защо изведнъж
проявяват силен интерес към управлението на фирмата, което два дни по-рано е било
последната им грижа. Същото стана при спада на курса на акциите на тунела под Ламанша,
господине. Малките акционери решиха да присъстват масово на събранията, за да опазят
интересите си.
— Бихте ли престанали с вашите рисковани сравнения?
— Във всеки случай, господине, ще трябва да сменим залата, за да можем да ги посрещнем.
— Да сменим залата, да сменим залата… Да не искате да наемем салона на „Зенит“!
— Ами… не, господине, „Зенит“ няма да ги побере. Както се очертава, ще трябва май да се
насочим към Спортния комплекс в Берси.
 53

Подобно на всички акционери, към които вече принадлежах, и аз бях получил петнайсетина
дни предварително покана за общото събрание.
От една седмица се бях заел да пиша речта си, оглаждайки текста подобно на скулптор,
който шлайфа мрамора, за да отстрани всяка нежелана неравност. Почти бях я научил
наизуст след толкоз тренировки пред огледалото в банята, представяйки си, че говоря пред
малка група акционери, които трябва да убедя. Мислех почти постоянно за това — и като
ходех по улицата, и седнал в метрото, и притиснат на някоя опашка. Случваше ми се да
декламирам някои пасажи под душа, все едно съм изправен пред завладяна от словата ми
публика. Топлата вода се стичаше на талази по главата ми, обливаше кожата ми и сгряваше
тялото и сърцето ми, които сякаш вибрираха в унисон с гласа ми, постигнал пълен синхрон с
въображаемата аудитория. Непрекъснато си спомнях за триумфа ми по време на курса по
словесно майсторство и това ми вдъхваше увереност в способностите ми.
Бях доста горд с речта си, която намирах за убедителна. Ако бях на мястото на малките
акционери, положително щях да гласувам в подкрепа на моята кандидатура.

Мястото на общото събрание бе променено в началото на седмицата и новият адрес ми

бе съобщен с официално писмо —
СКБ, булевард „Берси“ №8, XII район.
За новопокръстен парижанин като мен това не означаваше нищо особено.

Предния ден си взех отпуск, за да почина, да се отпусна и да се подготвя морално. Но когато

слънцето се спусна към хоризонта и залезе, оставяйки ме сам сред морето от покриви и
комини, разстилащо се пред прозореца ми, увереността ми почна бавно да се топи, а образът
на тежката реалност полека-лека завладя мислите ми, заличи мечтанията и изправи в цял
ръст пред очите ми жестокото изпитание, което неумолимо надвисваше над мен.
Ясно беше, че Дюнкер никога няма да ми прости за кандидатурата ми срещу него. Утре по
същото време ще съм или президент на „Дюнкер Консултинг“, или безработен бивш
консултант, преследван от полупобъркан бивш психоаналитик.
Разумът ми надделя над чувствата и страхът напълно ме скова.
Сутринта на следващия ден мина неусетно. За сетен път препрочетох речта си, след което
тръгнах да се поразходя, да проветря невроните и намаля стреса. Бях в необичайно
състояние на непрекъснато напрежение. На площадката пред стълбището забелязах Етиен и
изпитах нуждата да се разкрия, може би да си повдигна самочувствието в присъствието на
по-слаб от мен. А може би и да сляза до ниво, което скоро можеше да стане мое.
— Направо ме тресе, признах си.
— Тресе ли ви? — отвърна той с дрезгавия си глас.
— Да, днес ще говоря пред хора, за да изложа мнението си по някои въпроси… и се
чувствам много притеснен.
Погледът му блуждаеше над тълпата по улицата и излъчваше известна недоверчивост.
— Не виждам какво ви тревожи. Аз казвам к’вото си мисля, когато го мисля, и всичко е
нормално.
— Не е толкоз просто… Няма да съм сам. Ще ме гледат, ще ме слушат, ще ме преценяват…
— Ами ако не им харесва, толкоз по-зле за тях! Трябва да казваш к’вото мислиш. Да
слушаш сърцето, не страха. И тогава няма за какво да се притесняваш.
Приготвих си лек обяд и пуснах радиото на новинарска станция. Предпочитах да се храня,
като слушам да говорят другите, та по-малко да се отдавам на мрачни мисли.

Едва бях започнал, когато нещо ме жегна. Журналистът обяви началото на новините в
14,30. 14,30… Сърцето ми се сви, докато повдигах ръкава си. Часовникът ми показваше
13,07. Изтичах в спалнята. Будилникът също показваше 14,30!
Не е възможно!
Събранието започва в 15 часа… на другия край на Париж!

Смъкнах ризата и джинсите, грабнах сивия си костюм, навлякох бяла риза и посегнах към
италианската връзка. Чак на третия опит успях да вържа възела на нужната височина.
Връзките на обувките бяха завързани светкавично. Взех поканата и речта, сложих ги в
картонена папка, затръшнах вратата на апартамента и се спуснах по стълбището.
14,38. До 15 часа нямаше да стигна. Никаква надежда. Оставаше ми да се моля събранието
да не почне навреме. Кандидатурите за председателството се подаваха в началото.
Пропуснех ли момента, край на представлението…
Затичах се както никога по-рано и със сетни сили се добрах до перона на метрото в момент,
когато вратите вече се затваряха. Хвърлих се във вагона и се озовах седнал на скамейката,
едва поемайки си дъх, срещу една лелка, която ме гледаше с изцъклени от изумление очи.
Бях бесен. Как можа да ми се повреди часовникът точно в деня, когато нямам никакво право
да греша!
— Невъзможно! — продумах на глас.
Като че някой ме бе ударил с нещо тежко по главата.
— Не мога да повярвам, не мога да повярвам! — шепнех си, покрил лице с длани.
Лелката се премести. През целия път се вайках и тропах с крака по пода на вагона. На
излизане от метрото мобилният ми телефон показваше 15,05. Но дали го бях сверил? Хукнах
навън да търся посочения адрес. Булевард „Берси“ беше необикновен, ограден от едната
страна с висок затревен насип, просечен тук-таме от широки отвори — като входове към
някакъв подземен склад или паркинг. Номера не се виждаха. Някой ме е проклел. Изтичах
до един минувач, който при вида ми обърна глава и се отдалечи. Засилих се към друг.
— Извинете, къде е номер 8 на булевард „Берси“, моля?
Той ме изгледа, втрещен.
— Не знам, какво търсите на този адрес?
Извадих поканата.
— СКБ. Това трябва да е…
— Ей там — отговори минувачът, посочвайки ми една от зеещите дупки до гигантски плакат
на Мадона. — Но не бързайте толкова, концертът е утре!
Затичах се с всички сили, прекрачих вратата, размахвайки поканата пред охраната. На една
табелка пишеше „Спортен комплекс «Берси»“. Не знаех, че стадионите наемат зали на
фирми. Що за идея!
— Обърнете се към рецепцията — посъветва ме пазачът, показвайки ми наредени бюра, зад
които скучаеха няколко момичета в сини униформи.
Втурнах се натам с папката в ръка.
— Закъснял съм — казах нетърпеливо, показвайки поканата си.
Служителката невъзмутимо се зае да търси името ми в някакъв списък, продължавайки да
бърбори с колежките си. После почна да приготвя опознавателен знак с името ми с бавни
жестове, наложени от прекомерната дължина на лакираните й червени нокти, но бе
прекъсната от позвъняването на мобилния й телефон.
— Да, почти привърших — каза през смях. — Чакай ме, защото после ще ходя на фризьор
и…
— Моля ви! — прекъснах я. — Много съм закъснял, а трябва непременно да вляза. Много е
важно!
— Ще ти се обадя — каза тя, преди да прекъсне разговора, като ме изгледа с убийствен
поглед.
Най-сетне изписа името ми на табелката, видимо раздразнена, подаде ми я и посочи с поглед
посоката, в която да тръгна.
— По този коридор, втората врата отляво — рече сърдито.
— Благодаря. Но… не знам дали трябва да вляза при другите, защото… представям
кандидатурата си за президент на клона.
Тя ме изгледа малко слисано, след което набра някакъв вътрешен номер.
— Да, обажда се Линда от рецепцията. Тук има един посетител, който желае да представи
кандидатурата си за президент. Какво да го правя? А? Добре, ясно.
Вдигна погледа си към мен.
— Ще дойдат да ви вземат.

15,20. Времето минаваше, а никой не идваше.

По дяволите, не мога да повярвам! Всичко ще пропадне…
Тази мисъл ме измъчваше толкова силно, че заличи изцяло тревогата ми от
предстоящата среща с публиката. Страхът изчезна, изпари се. Неволно бях открил
подходящия лек.
Видях го да приближава отдалеч и преглътнах слюнката си. Нашия финансов директор. Той
се приближи до служителката на рецепцията, а тя ме посочи с пръст. Като ме позна, очите
му се разшириха от учудване, но бързо се съвзе и се приближи:
— Господин Грийнмор?
Че кой друг можеше да е?
— Същият.
От изненада забрави да ме поздрави.
— Казаха ми, че…
— Точно така, кандидат съм за президентството на клона.
Той остана безмълвен, напълно стъписан. Зад него се чуваше бърборенето на служителките.
— Но… предупредихте ли господин Дюнкер?
— Уставът не предвижда такова условие.
Той ме изгледа, очевидно смутен.
— Тръгваме ли? — казах.
Той бавно поклати глава, замислен.
— Следвайте ме.
Тръгнах след него по нещо като широка алея с много висок таван, в хладна, метална
атмосфера. Приличаше на подстъпите на заводско хале. На светлинни години от шикозния
стил, който Дюнкер обичаше да афишира.
Вървяхме известно време, след което минахме през един проход, охраняван от пазач, който
кимна на моя придружител. Озовахме се в дълъг и тесен коридор, мрачен и с нисък таван.
Толкова дълъг коридор, че не му се виждаше краят. Миришеше на избено помещение. Като
че се движехме в подземие. Най-сетне стигнахме до врата от сив метал, над която светеше
червена лампа. Последвах го, прекрачих прага и… насмалко да получа удар.
Озовах се прав на сцената на огромна зала, с гигантски размери… изпълнена до краен
предел. Навсякъде бяха струпани хора — насядали по амфитеатрално разположените
скамейки, пред мен, отляво, отдясно. Бяха петнайсет, двайсет хиляди, може би повече…
Внушителното им присъствие бе потискащо. Все едно виждах хилядите зъби на гигантско
чудовище, чиято зееща уста се кани да погълне сцената на една хапка. Беше зашеметяващо,
умопомрачително.
Би трябвало да се радвам. Бяха достатъчно на брой, за да натежат над останалия едър
акционер. Съдбата ми бе изцяло в моите ръце… Но кълбото от тревога в стомаха ми се
уголемяваше с всеки изминал миг. Повдигаше ми се само от мисълта да взема думата пред
тази огромна тълпа…
Внезапно осъзнах, че финансовият директор е продължил пътя си и се е отдалечил.
Побързах да го настигна. Много притеснително е да вървиш, като знаеш, че двайсет хиляди
души те гледат. Невъзможно е да запазиш нормална походка. Запътихме се към дясната
страна на огромната сцена, където имаше дълга маса, покрита със синя покривка — цветът
на нашата емблема, която бе прожектирана на гигантски екран в дъното на залата. Зад нея с
лице към публиката седяха десетина души. Дюнкер в центъра, директорите около него и
няколко непознати. Зад тях — петдесетина фотьойла, подредени на няколко реда, като
трибуна за гости. Разпознах само няколко от тях — старателно подбрани колеги.
Като стигна на десетина метра от масата, финансовият директор се обърна към мен и с ръка
ми направи знак да почакам. Приближи се до седящите около масата директори, оставяйки
ме сам, като част от декора, без видима причина. Едва превъзмогвах усещането за
неудобство… Сложих едната си ръка в джоба, за да си дам непринуден вид, а всъщност се
чувствах притегнат в костюма, смешен, унизен, че ме държат настрана.
Финансовият директор вече се бе изправил пред президента, леко склонил глава над него.
От разговора им не се чуваше нищо, но беше очевидно, че моята кандидатура смущава хода
на събитията.
Няколко пъти Дюнкер размаха ръце, обръщайки се по посока на хората, разположени на
фотьойлите зад него, и сочейки нещо с пръст. Нито той, нито другите ме поглеждаха макар и
за миг. Забит в средата на сцената, изправен в неудобна поза, аз пък не смеех да погледна
към публиката.
Финансовият директор най-сетне се върна при мен и ми направи знак да го последвам.
— Ще седнете тук — каза ми той, посочвайки фотьойл, който едър мъжага носеше на ръце
от трибуната за гости в дъното.
Насочих се към него, по-скоро доволен, че най-сетне мога да обърна гръб на публиката. За
моя голяма изненада мъжът постави моя фотьойл далече от другите, на разстояние от поне
пет-шест метра. Абсурд… Държаха ме настрана, като чумав. Отидох да седна, чувствайки
как в мен се надига вълна от гняв, която донякъде ми даде кураж. И желание за реванш.
Няколко секунди по-късно един от непознатите около голямата маса стана и се отправи към
мен. Представи ми се като главен експерт-счетоводител, поиска ми документ за самоличност
и ме покани да подпиша документ, който прочетох по диагонал. Беше заявление за
кандидатура. После се върна да седне на мястото си, оставяйки ме сам в дъното на сцената.
От своето място можех да виждам в гръб директорите, подредени като редица от тъмни
костюми. Единствената жена беше белокоса, подстригана късо като мъжете, сякаш искаше
да заличи женствеността си, за да се слее по-добре с околните.
— Госпожи и господа, добър ден.
Гласът прогърмя по мощните високоговорители, въдворявайки постепенно тишина след
неизбежната вълна от покашляния на тези, които вероятно си мислят, че по-късно няма да
могат да го правят.
— Казвам се Жаки Кериел и съм финансов директор на „Дюнкер Консултинг“.
Упълномощен съм да открия нашето общо събрание, като ви съобщя някои данни, както се
полага по закон. Най-напред, броят на присъстващите е…
И продължи с монотонен глас да изброява поредица от цифри. Ставаше дума за проценти,
квоти, кредитни позиции, капацитет за самофинансиране, парични потоци и собствен
капитал.
Престанах да следя изложението му и опипах с поглед залата. Никога не бях си представял,
че резкият спад на акциите ще подтикне толкова хора да дойдат. Това беше невероятно…
Сигурно бяха огорчени, тревожни, недоволни. Очертаваше се бурно събрание. Знаех,
естествено, че тяхното множество ми даваше шанс да обърна гласуването в моя полза,
въпреки наличието на крупен акционер, но за мен въпросът вече не се свеждаше до това. Бях
ужасѐн от перспективата да взема думата пред толкова хора, от тази сцена, където се
чувстваш обкръжен, наблюдаван отвсякъде. Кошмар! Това беше непосилно, превишаваше
възможностите ми. Чувствах се абсолютно не в крак със събитията. Не на мястото си.
Мястото ли? А къде точно е моето място? Дали собствените ми възможности не стигаха
само за заемане на функции без особена отговорност? Може би… На такъв пост със
сигурност се чувстваш по-уверен. Но по каква причина? Във всеки случай не заради
недостатъчно образователно ниво. В това отношение наблюдаваме маса изключения и в
двете посоки. Заради някакви особености от личен характер? Но ръководителите на фирмата
ми изглеждаха тъй различни един от друг, че трудно можеше да се определи някакъв
специфичен профил. Вероятно не е и това причината, а има друго обяснение. Може би
средата, от която произхождаме, несъзнателно ни ограничава в желанието да упражняваме
професия, чието ниво е по-високо от семейното? Може би сами не си позволяваме да отидем
по-далеч? Или не прекрачваме отвъд нивото, предопределено от нашите родители?
Вероятно е така, но пък не е и съвсем сигурно, че изкачването по социалната стълбица
непременно води до по-пълно личностно осъществяване.
— Сега ви предлагам да задавате въпроси, а ние ще се опитаме да ви отговорим според
възможностите си. В залата има служителки с подвижни микрофони. Дайте им знак, ако
желаете да вземете думата.
Започна една поредица от въпроси и отговори, която се проточи около час. Всеки от
съответните директори отговаряше от масата, някои съвсем лаконично, други, по-бъбриви,
се оплитаха в скучни подробности.
— Давам сега думата на нашия президент Марк Дюнкер, кандидат за нов мандат, който ще
изложи своя анализ на сегашното положение и ще ви представи стратегията си за бъдещето.
Дюнкер стана и се отправи с уверена крачка към средата на сцената, където беше издигнат
подиум с пулт и микрофон. Противно на Кериел, той нямаше да говори от масата, която
също разполагаше с необходимото устройство. Трябваше да се различава от останалите, да
се изяви като лидер.
В залата настъпи тишина. Изказването му очевидно беше очаквано.
— Скъпи приятели — започна той с лицемерния тон, с който умееше да си служи
понякога. — Скъпи приятели, искам най-напред да ви благодаря за масовото присъствие.
Виждам в това знак на привързаност към нашата фирма и интерес относно бъдещето й.
Умело се справяше, хитрецът.
— Намираме се в парадоксална ситуация: предприятието никога не е било в по-добро
здраве, както показват резултатите, представени току-що от моя финансов директор.
Въпреки това курсът на нашите акции никога не е бил толкова нисък.
Непринудеността и харизмата му болезнено ми напомняха за собствените ми слабости. На
какво щях да приличам, като се изправя на трибуната след толкова добър оратор?
— Действията, за които ни упрекна пресата и най-вече определен журналист, не са нещо
необичайно. Те са ежедневие в нашата професия и обикновено не обиждат никого. Но в
крайна сметка би трябвало да се чувствам горд от тези нападки — те често биват отправяни
към големите играчи, които съсредоточават върху себе си завистта на слабите.
Това пък не беше особено уместно от страна на Дюнкер. Към коя категория се причисляваха
присъстващите? Към големите, макар да притежават две-три акции? Или към малките, които
той нарече „слаби“?
— За съжаление обаче трябва да приема очевидното. В основата на това несъответствие се
намира вероятно вътрешен информатор от нашата фирма, черна овца, предала на
журналистите клеветнически информации, които те с охота са разтръбили. Трудно е за
ръководител като мен да го признае, но ясно е, че в ябълката е проникнал червей и че в
нашите редици има предател. Неговите зловредни действия са се отразили на котировките
на нашето дружество и са навредили на вашите спестявания, но аз днес поемам пред вас
ангажимента да го разоблича и да го отстраня, както заслужава.
Искаше ми се да изчезна. Щеше ми се да се телепортирам някъде, да се изпаря. Стараех се
да запазя безстрастно изражение, въпреки че у мен кипеше ужасна смесица от срам и
чувство за вина.
Публиката избухна в аплодисменти. Дюнкер успя да отклони недоволството на дребните
акционери към неназована изкупителна жертва и да се представи като вожд закрилник,
който ще възстанови справедливостта.
— Скоро всичко това ще се превърне в лош спомен — продължи той. — Дори циклоните не
могат да попречат на тревата отново да порасне. Истината е, че нашата фирма е в пълен
подем и че стратегията ни е печеливша.
Той продължи със самодоволен тон, потвърждавайки валидността на всяка от
стратегическите си насоки, които разясни в подробности, изразявайки волята да продължи
да ги следва и в бъдеще.
Приключи речта си и ръкоплясканията на директорите и на групата гости, които седяха
отзад, бяха незабавно подети от голяма част от присъстващите в залата. Почака спокойно да
се възстанови тишината и отново заговори със съвсем непринуден тон.
— Стана така, че в последния момент се появи кандидат. Бих казал донякъде… причудлива
кандидатура.
Присвих се във фотьойла.
— … защото става дума за млад човек, който е на работа в нашата фирма. Новоназначен
чиновник, бих казал, тъй като е при нас от няколко месеца само. Дойде в нашето дружество
направо от студентската скамейка.
Смях в залата. Още повече се присвих във фотьойла. Какво ли не бих дал да съм другаде!
— Щях да го разубедя, за да не ви губя времето, но си казах, че след като колективно
преживяхме тези трудни моменти в борсата, няма да е зле да можем всички заедно и да се
посмеем. Щом той не изпитва чувство за неудобство, ние пък не сме загубили чувството си
за хумор.
В залата се чу кикот, след което той спокойно се върна на мястото си с доволна усмивка на
уста. Недостойното му поведение направо ме срази. Постарал се бе да ме опозори.
Отвратително! Докато вървеше по сцената, се обърна бавно към мен, отправяйки ми
презрителен и язвителен поглед. Още не беше стигнал до мястото си, а финансовият
директор включи микрофона пред себе си.
— А сега давам думата на втория кандидат за президент на дружеството, господин Алън
Грийнмор.
Преглътнах слюнката си, стомахът ми се свиваше повече от всякога. Чувствах се като
закован на фотьойла, като залят с бетон.

Хайде! Трябва. Нямаш избор. Стани!

Направих огромно усилие да се вдигна на крака. Всички директори се бяха обърнали към
мен, някои с подигравателна усмивка на уста. Гостите отдясно също ме гледаха втренчено.
Чувствах се сам, ужасно сам, тъй потиснат, че едва дишах.
Взех в ръка листата с предварително написаната реч. Първите стъпки към трибуната бяха
най-мъчителни. Пресякох сцената по посока на многобройната публика. По-добре да бяха
загасили осветлението в залата и оставили да светят само заслепяващите прожектори към
сцената. Така нямаше да виждам хилядите непознати и присмехулни лица, които ме гледаха,
сякаш бях панаирджийско добиче.
Преходът ми се стори безкраен, всяка крачка беше изпитание. Бях гладиатор, изведен на
арената, хвърлен на лъвовете за радост на простолюдието, жадуващо за кръв. Колкото
повече приближавах, толкова повече ми се струваше, че долавям кикот. Истина ли беше, или
плод на болезненото ми въображение?
Накрая стигнах до трибуната и застанах в центъра на всеобщото внимание, в самата среда на
сцената, в сърцето на чудовището, разбудено и готово да зареве. Бях смазан, превърнал се
бях в сянка на самия себе си.
Поставих листата на катедрата и регулирах височината на микрофона. Ръцете ми трепереха
и сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах как кръвта нахлува в главата ми в ритъма на
пулса. Непременно трябваше поне малко да се концентрирам, преди да започна. Дишай!
Дишай! Прочетох наум първите изречения от речта си. Изведнъж ми се сториха слаби,
неподходящи, зле балансирани…
Отдалеч сред публиката, на най-горните редове, се чу един глас: „Хайде, малкия, говори!“,
незабавно последван от кикот в залата.
Боли, когато двама или трима ти се подиграват. А когато са триста или четиристотин в
присъствието на петнайсет хиляди, нещата стават нетърпими. На това незабавно трябваше
да сложа край. Рефлексът за самосъхранение ме накара да събера силите си и да скоча в
дълбокото.
— Госпожи, госпожици, господа…
Гласът ми, макар да бе мощно усилен от грамадни високоговорители, ми се стори глух, с
мъка излизащ от свитото ми гърло.
— Името ми е Алън Грийнмор.
Някакъв шегаджия се провикна: „Грийн-мор, ти си мор-тус!“, предизвиквайки кикот, по-
бурен от предишния. Злото се разрастваше.
— Консултант съм по набирането на кадри — най-съществената част от дейността на
„Дюнкер Консултинг“. Днес съм тук, пред вас, за да представя кандидатурата си…

Не върви… Речта ми звучи фалшиво.

— … за президентския мандат. Съзнавам тежката отговорност на тази мисия.

Отляво подигравателен глас ме апострофира: „Отсега се огъваш под тежестта!“. Нова лавина
от смях. Играта загрубяваше. Настроени от предизвикателните подигравки на Дюнкер,
окуражени от негласното му позволение, закриляни от неговата благословия, дребните
акционери се отпускаха. Бях им поднесен на тепсия. Щяха да ме изкормят. С мен беше
свършено.
Да стана за подигравка пред публика е най-лошото, което можеше да ми се случи. Най-
лошото. То щеше да срине надеждността ми и да провали всяка надежда. Предпочитам
враждебността пред подигравката. Враждебността те кара да реагираш, подигравката — да
бягаш. Щеше ми се да изчезна завинаги. Да бъда другаде… където и да е, но другаде… На
това трябваше да се сложи край на всяка цена. Незабавно! Всичко друго, само не
подигравка.
Притиснат от спешността на ситуацията, която се влошаваше с всяка изминала секунда,
ужасѐн от перспективата да бъда съвсем скоро освиркан от цялата зала, под въздействието
на растящото чувство за срам и забравяйки речта, писмените си бележки и дори дълбоките
си интереси, вдигнах глава към амфитеатрално разположените седалки, където кикотенето
се разрастваше, насърчавано от моето мълчание. Гледах публиката, която не изпитваше и
най-малко съчувствие към мен, и се опитвах да издържа на подигравателните погледи.
Накрая доближих устните си до микрофона и почти докоснах хладния метал.
— За злоупотребите на Дюнкер пресата бе предупредена от мен!
Гласът ми отекна внушително в храма на подигравките и незабавно настъпи тишина. Пълна,
абсолютна, главозамайваща тишина. Невероятната тишина на петнайсет хиляди души.
Насмешката отстъпи пред изумлението. Палячото на сцената изведнъж престана да
разсмива. Превърна се във враг, опасен враг, който е стопил спестяванията им.
Невероятно е как зала, изпълнена с хора, носи в себе си собствена енергия. Направо
изумително. По-голяма от сбора на емоциите и мислите на всички съставляващи я
индивиди. Колективна енергия, излъчвана от цялата група, като от отделна същност. Сам на
сцената, застанал срещу петнайсет хиляди души, чувствах тази енергия, усещах я в цялата й
дълбочина. Долавях вибрациите й. Почти видях как се смали до нулата, преди да се
превърне във враждебност. Никой в публиката не произнесе и дума и все пак враждебността
бе осезаема, носеше свой мирис, свой вкус. Присъстваше, витаеше във въздуха като
зловредна вълна, безшумна, но тежка. И странно, но това не ме плашеше. Ставаше нещо по-
силно, нещо чудно, нещо феноменално.
Тези същества, които ме обкръжаваха и ме превъзхождаха с внушителния си брой, бяха
обединени от чувство на злоба, неприязън и отмъстителност, но каквато и да беше спойката,
която ги свързваше, те бяха обединени, а само това беше важно в момента. Можех да
почувствам невидимата енергия, която се излъчваше от тях, като че образуваха едно цяло.
Това беше поразително. Проникваше до дълбините на душата ми. Негласната сплотеност на
тези хора беше вълнуваща, очарователна, почти… красива. Пред всички тях бях сам, съвсем
сам. Започвах да им завиждам, да искам да съм на тяхното място, да се присъединя към тях.
Различията, които ни противопоставяха, изведнъж ми се сториха незначителни, маловажни.
Те бяха хора като мен. Искаха да защитят спестяванията си, парите за старини, както аз
желаех да осигуря оцеляването си. Основният ни стремеж не беше ли по същество еднакъв?
Спомних си думите на Игор Дубровски като нещо очевидно, неподлежащо на съмнение. Но
не като технически похват, а като философия, която да възприема.

Приеми света на твоя ближен и той ще се отвори за теб.

Приеми света на ближния си… Не сме индивидуалности, които се конфронтират, а човешки

същества, обединени от еднакви стремежи, еднаква воля, еднакво желание да съществуваме
и живеем по-добре. Това, което ни разделя, е всъщност една подробност, нищожна
подробност в сравнение с онова, което ни свързва, което ни обединява като човешки
същества. Но как да споделя това чувство с тях, как да им обясня? И най-напред… как да
намеря в себе си силата да се изкажа?
Представянето ми в курса по ораторско майсторство мина пред очите ми и събуди отново
прекрасното чувство, което бях изпитал в онзи момент. Казах си, че някъде дълбоко в себе
си притежавам необходимия ресурс. Дали ще съумея да събера сили и да се обърна към тези
хора, да им говоря, да ги отворя към дълбоките си чувства…
И тогава катедрата отпред ми се привидя като бариера, преграда, материален израз на
нашето противопоставяне. Протегнах ръка и грабнах микрофона, откачих го от стойката,
заобиколих катедрата, изоставяйки листата, и се приближих до множеството, сам и
обезоръжен, уязвим. Крачех бавно, понесен от искрено желание за мир. Боях се, но страхът
ми малко по малко отстъпваше пред зараждащото се ново и странно чувство на доверие.
Изпитвах парадоксалната нужда да изложа на показ своята ранимост. Струваше ми се
възможно да им засвидетелствам цялата искреност и чистосърдечност на подхода ми.
Подчиних се на инстинкта си, развързах връзката си и я оставих да падне на пода, след което
повторих същото със сакото си. То се свлече с леко шумолене на измачкан плат.
Стигнах до предния край на сцената. Оттук можех да различа строгите лица на седящите
най-близко. Зад тях физиономиите постепенно ставаха по-смътни, докато накрая се
превръщаха в слабо оцветени мазки на импресионистична картина. Но продължавах да
чувствам погледите им, вторачени в мен, в тежко и плътно мълчание.
Стори ми се очевидно, че е невъзможно да изрецитирам предварително подготвения ми
текст. Написан няколко дни по-рано, той нямаше връзка със сегашния момент, с настоящите
чувства. Налагаше ми се да се задоволя с думите, които изникваха в съзнанието ми. „Трябва
да се говори със сърцето“, казваше Етиен.
Гледах около себе си всички тези скупчени хора. По лицата им се четеше обърканост и
недоволство. Ехо от тези чувства обхващаше и мен.
Приближих микрофона до устните си. Той имаше дъх на метал.
— Зная какво чувствате в този момент…
Гласът ми смути мълчанието. Неговият екот отекна в гигантското пространство, добивайки
неподозиран, внушителен обхват…
— Мога да усетя вашето притеснение, вашето разочарование. Вложили сте парите си в
акциите на нашата фирма. Моите откровения пред пресата са предизвикали падане на курса
и вие ми се сърдите, гневите ми се. Смятате ме за долен тип, за предател, мръсник.
Присъстващите оставаха все така безмълвни. Мощните прожектори сгряваха лицето ми.
— На ваше място и аз бих мислил така.
Залата запазваше мълчание — абсолютно, напрегнато, настръхнало мълчание.
— Надеждите ви за финансови печалби са останали напразни. Може би сте имали нужда от
тези пари, за да подобрите живота си, да увеличите покупателната си способност, да
добавите нещо към пенсиите си или да оползотворите капитала, който ще оставите на децата
си. Каквито и да са били намеренията ви, аз ги разбирам и уважавам.
Може би смятате, че съм предал тези информации на пресата от омраза към Марк Дюнкер,
от желание за лично отмъщение. Това можеше да се очаква след всичко, което той ме накара
да изтърпя. И все пак не това е причината. Разгласих ги именно с цел да предизвикам спад
на цената на акциите…
Чуха се няколко обидни реплики. Продължих:
— … да предизвикам спад на цената на акциите и да ви накарам да дойдете, за да мога да ви
говоря очи в очи.
Напрежението се беше изострило до краен предел. Чувствах как всички са се съсредоточили
в думите ми, кипят от желание да схванат позицията ми, да разберат смисъла на действията
ми.
— Вие действително имате право да знаете до какво води вашето добре разбираемо желание
курсът на акциите да се покачва от месец на месец и година след година. В момента на
създаването й борсата имаше за цел да позволи на фирмите да събират средства от
спестителите, за да финансират собственото си развитие. Тези, които решаваха да
инвестират дребни или по-големи суми, се доверяваха на определена фирма и вярваха в
способността й да се развива с течение на времето. Те възприемаха нейната стратегия.
Впоследствие стремежът към печалба подтикна някои да инвестират за все по-кратки
периоди от време, прехвърляйки капитала си от една фирма в друга, за да се възползват от
моментния ръст на акциите и инкасират максимум приходи. Тези спекулации се превърнаха
във всеобщо явление и банкерите измислиха тъй наречените финансови инструменти,
позволяващи им да залагат върху движението на курсовете, включително върху спада на
цените. Този, който залага върху спада на цената на акциите на определена фирма, ще
спечели, в случай че нейното състояние се влоши. Все едно да залагате на влошаване на
здравето на вашия съсед. Представете си, че той е болен от рак. Залагате хиляда евро, че
здравето му силно ще се влоши до шест месеца. Три месеца по-късно той получава
метастази. Чудесно! Спечелили сте 20%. Вие, разбира се, си мислите, че сравнението не
струва, защото между състоянието на фирма и здравето на човек няма нищо общо. Но
именно там ви е грешката. Откакто борсата се превърна в казино, нейната първоначална
функция бе забравена, като бе забравено главно, че зад имената на фирми, на които залагаме
като на рулетка, съществуват хора, живи човешки същества, които работят в тях и им
посвещават част от живота си.
И така, курсът на вашите акции е пряко свързан с перспективата за краткосрочна печалба. За
да се повиши курсът, е нужно фирмата да публикува всяко тримесечие най-бляскави отчети.
Но предприятието е нещо като жив организъм. Здравето му периодически се подобрява и
влошава и в това няма нищо необичайно. Понякога дори, както при хората, болестта
позволява нещата да се разгледат в по-различна перспектива, да се променят насоките, да се
възстанови равновесието и да се поеме по по-правилен път. За това обаче е нужно търпение.
Ако вие като акционери отричате тази реалност, предприятието ще отрича, че среща
трудности, ще ви лъже или ще взема решения, даващи възможност да се отчитат на всяка
цена краткосрочни добри резултати. Ще публикува фалшиви съобщения за наемане на
работна ръка и умишлено ще привлича за клиенти фалирали предприятия. Марк Дюнкер
всъщност спазваше изискванията на една игра, чиито правила са незащитими.
Изискването за ръст на курса създава огромно напрежение у всички, от президента до
последния служител.
То пречи да се работи правилно и разумно. То тласка към краткосрочно управление, което
не е добро нито за предприятието, нито за служителите, нито за доставчиците, които,
притиснати до краен предел, ще прехвърлят натиска върху собствения си персонал и
собствените си доставчици… Стига се дотам, че цветущи дружества уволняват служители,
само и само да запазят или подобрят рентабилността си. Тази заплаха тегне вече върху всеки
от нас и ни тласка към индивидуализъм, който вреди на колегиалните отношения.
В крайна сметка всички живеем в стрес. Работата вече не е удоволствие, а аз съм убеден, че
трябва да бъде.
В залата цареше гробно мълчание. Нищо общо с веселите възклицания по време на речта ми
в курса по ораторско майсторство. Но това, което ме крепеше, беше собствената ми
искреност. Изразявах единствено това, което чувствах в дълбините на душата си. Не
претендирах да притежавам истината, но казвах каквото мислех, и това бе достатъчно да
всели у мен необходимата сила, за да продължа.
— Не можем да пресътворим днешния свят, приятели. Макар че, кой знае? Ганди е казал:
„Ние трябва да бъдем промяната, която искаме да видим в света“. И наистина, светът в
крайна сметка не е нищо друго освен сбора от всички нас.
Днес ви се предлага избор. Той, разбира се, няма да има силно влияние в планетарен мащаб.
Но ще има значение за няколкостотинте души, които работят в „Дюнкер Консултинг“, за
няколкото хиляди кандидати за работа, които приемаме, а може би непряко и за
служителите на нашите клиенти. Не е кой знае какво, но не е и малко. Този избор, накратко
казано, се състои в следното.
Ако искате вашите акции бързо да възстановят курса си отпреди няколко седмици и да
продължават да растат нагоре, съветвам ви да преизберете този, който днес ръководи
нашето дружество.
Ако решите да ме изберете начело на предприятието, подобни обещания няма да ви дам.
Вероятно е дори акциите известно време да останат на доста ниско ниво. За сметка на това
се ангажирам да превърна „Дюнкер Консултинг“ в по-хуманно предприятие. Искам всеки да
се събужда сутрин щастлив пред перспективата, че отива да изяви таланта си, независимо от
поста и от ранга, който заема. Искам нашите мениджъри да имат за задача да създават
условия за процъфтяването и успеха на всеки член от своя екип, като се грижат той
постоянно да може да развива своите умения.
Убеден съм, че при такива условия всеки ще вложи най-доброто от себе си не с цел да
постигне резултат, диктуван от външни изисквания, а само заради удоволствието да се
чувства компетентен, да владее професията си и непрекъснато да се усъвършенства.
Мисля, че нуждата от развитие е вписана в гените на всяко човешко същество и че всеки се
стреми да се прояви, стига усилията му да не са възпирани от мениджърски изисквания,
които ни карат да се съпротивляваме, за да се чувстваме свободни. Искам да градя общество,
в което резултатите да са плод от усърдието в труда, а не следствие на натиск, рушащ
удоволствието и равновесието на всеки човек.
Искам също нашите доставчици, нашите клиенти, нашите кандидати да се радват на същото
уважение като самите нас. Не виждам защо това би било несъвместимо с развитието на
предприятието. Напротив! Когато дърпаш чергата към себе си и водиш преговори с цел да
поставиш другия на колене, ти го подтикваш да прави същото при пръв удобен случай. В
крайна сметка се оказваме въвлечени в състезание, където всеки иска другите да губят. При
това положение губещи са всички, естествено. Нищо не може да се гради в конфликт или в
силово противопоставяне. Уважението предразполага към уважение. Доверието тласка този,
който го получава, да се покаже достоен.
Поемам също ангажимента да осигуря пълна прозрачност на управлението и на резултатите
от дейността на предприятието. Край на манипулациите. Ако временно постиженията се
влошат, защо да го крием? За да ви попречим да продадете акциите си? Защо бихте го
направили, след като поддържате една идея, насочена към дългосрочна перспектива? Случва
се понякога да преболедуваме от хрема или грип, който ни държи на легло цяла седмица.
Скриваме ли това от съпруга или съпругата си от страх да не ни напусне? Искам да
преустроя нашето развитие в унисон с една по-дългосрочна визия. Повярвайте ми, подобен
план не е илюзорна мечта на утопист. Убеден съм, че предприятие, чиято дейност почива на
здрави ценности, може съвсем успешно да се развива и дори да реализира печалба. Тази
печалба обаче не трябва да се преследва на всяка цена, така както наркоманът се стреми към
дозата си. Печалбата е естествен резултат от здраво и хармонично управление.
Думите на Игор изплуваха в съзнанието ми.

Знай, че не можеш да промениш хората. Можеш само да им покажеш пътя и да им

вдъхнеш желание да тръгнат по него.

— Изборът ви принадлежи. В края на краищата, предстои ви да избирате не толкова

президент, колкото вида удовлетворение, което желаете да изпитате. В единия случай ще
имате удоволствието да си осигурите максимални приходи и може би да отидете малко по-
далеч на почивка в края на годината, да купите малко по-мощна кола или да оставите малко
по-голямо наследство на децата си. В другия случай ще имате удоволствието да участвате в
приказно приключение — отвоюването на малко повече хуманизъм в бизнеса. И в душата ви
може би всеки ден ще трепти малка искрица от гордост, че сте допринесли за изграждането
на по-добър свят — света, който ще оставите на децата си.
Вдигнах очи към хората. Изглеждаха ми близки, макар и многобройни. Бях споделил с тях
всичко, ненужно бе да добавям каквото и да е. Не изпитвах нуждата да приключа с добре
издържана фраза, за да подчертая края на речта си и да предизвикам ръкопляскания. Това
всъщност не беше реч, а чисто и просто израз на дълбокото ми убеждение, на вярата ми във
възможността за по-различно бъдеще. Останах така няколко мига да ги гледам в тишина,
която вече не ме плашеше. След това се упътих към фотьойла си. Директорите около масата
гледаха към пода.
Гласуването и преброяването продължиха цяла вечност. Беше вече нощ, когато станах
президент на „Дюнкер Консултинг“.

54

Колкото повече се доближавах до нея, пресичайки ухаещите алеи на Марсово поле, толкова
повече Айфеловата кула ми изглеждаше гигантска и надменна. Обляна в пурпурна светлина
от залязващото слънце, тя внушаваше едновременно възхищение и страхопочитание. Вече
нямаше никаква обективна причина да изпитвам боязън. Предната вечер бях преодолял
последното изпитание и това ме освобождаваше от хватката на Игор. Вече спокойно
можехме да отпразнуваме победата ми. Въпреки това за мен кулата все още беше капанът на
стария лъв. Имах чувството, че се завръщам в клетката, след като съм се освободил от нея.
Стигнал до подножието на Желязната дама, вдигнах глава към върха. Световъртежът ми
създаде илюзията, че всичко се клати. Почувствах се микроскопичен и уязвим. Разкайващ се
грешник, коленичил в краката на гигантското изображение на своя бог и молещ за милост.
Упътих се към южния стълб, промъквайки се между туристите, и се представих на мъжа,
който контролираше достъпа до частния асансьор на „Жюл Верн“.
— На чие име сте резервирали? — попита той и понечи да провери в списъка, който
държеше в ръката си.
— Отивам при господин Игор Дубровски.
— Добре, последвайте ме, господине — незабавно отвърна мъжът, без дори да погледне
листа.
Последвах го в пространството, образувано в средата на стълба. Той кимна дискретно на
колегата си, който чакаше с клиенти. Промъкнахме се между тях и влязохме в стария тесен
асансьор с остъклена метална кабина. Решетката шумно се затръшна след нас, като врата на
карцер. Поехме нагоре в плетеницата от метал, образуваща стълба.
— Господин Дубровски още не е дошъл. Вие сте пръв. Асансьорът летеше към небето,
притеглян от невидими звезди, напускайки града, който се разкриваше в краката ни в цялата
си широта.
Когато стигнахме до втория етаж, сърцето ми се сви при вида на голямото колело, което
тегли кабела. Почувствах как ръцете ми се навлажняват. Мъжът ме заведе при един
разпоредител, който ме посрещна много уважително. Последвах го през ресторанта до
нашата маса, разположена редом с остъклената преграда. Предложи ми аперитив, докато
чакам пристигането на Игор. Поръчах едно „Перие“.
Наоколо цареше спокойна и приятна атмосфера. Декорът беше непретенциозен, в черно и
бяло. Хоризонталната светлина на слънцето проникваше до най-малките кътчета,
подчертавайки чувството, че помещението виси във въздуха. Няколко маси бяха вече заети.
Дочух говор на чужди езици.
Поглеждайки навън, не можах да се въздържа да не потрепна. Металните греди ми бяха
добре познати. Безсрамно ме предизвикваха, напомняйки ми за миналата безнадеждност и
страдание. Бездната под мен създаваше главозамайващото чувство, че вися на облаците.
Беше в крайна сметка здравословно да дойда на мястото на преживяната травма.
Преживявах го като възможност не толкова да залича миналото, колкото да го препокрия с
друга история. Нов запис върху стара филмова лента, който не изтрива изцяло предишния,
но плътно се наслагва върху него.
Колко път изминах оттогава… Колко вълнения, напрежения, тревоги, но и колко надежди,
постижения, напредък… В личностен план не бях се променил. Бях все същият и не можеше
да се очаква друго. Но имах чувството, че съм се освободил от веригите си, като кораб,
откачил въжетата, придържащи го към кея. Бях осъзнал, че повечето от страховете ми не са
нищо друго освен творения на собствения ми мозък. Реалността понякога приема формата
на страховита ламя, която изчезва, щом посмееш да я погледнеш право в лицето. Под
въздействието на Игор бях опитомил ламята, която ме преследваше, и животът ми вече
изглеждаше населен с доброжелателни ангели.
Игор… Игор Дубровски. Ив Дюбрьой. Ще освети ли той сега, когато нашето споразумение
изтича, сенчестите зони, които все още остават между нас? Ще разбера ли най-сетне
мотивите му, или ще продължавам да го смятам за налудничав психоаналитик?
Времето минаваше, а Игор не идваше. Ресторантът постепенно се изпълваше, а танцът на
сервитьорите, разпоредителите и сомелиерите влизаше в ритъма на плавна и безшумна
хореография. Поръчах още една чаша. Този път — бърбън. Макар да не употребявах
алкохол, сега ми се припи.
Небето порозовя, слънцето залезе над града — мека и топла розова багра, разливаща
невероятно чувство за спокойствие. Нямаше какво да правя, нито какво да говоря, а само да
чакам, като се наслаждавам на мига. Времето беше спряло, настоящето се проточваше с
приятна леност.
Поех чашата и леко, съвсем леко я разклатих. Бучките лед постепенно заиграха и започваха
слабо да почукват по тънките стени с кристален, почти недоловим звън.
Игор нямаше да дойде. Бях вътрешно убеден. Смътно го чувствах.
Оставих погледа ми да се рее в далечината и сякаш цялото ми същество се разтапяше в
красивото небе. Глътката алкохол опари небцето ми с нежния си аромат, преди да обхване
тялото ми с лъчистата си топлина и да го подкани да се отпусне.
Нощта падна над Париж и хилядите лампички на бляскавата украса заляха ресторанта сред
опияняващата атмосфера на вечерта.
Вечерях сам, окъпан в нежната нощ, унесен в чувствените акорди на джаз пианиста. Високо
в небето звездите спокойно светеха.

55

Мъжът се настани удобно в беседката и постави до себе си чашата димящо кафе, която
носеше. Извади цигара от пакета и я постави между устните си. Драсна клечка кибрит по
страничната повърхност на кутийката, прекърши я, изруга и хвърли счупения край на
земята. Втората пламна веднага и той запали първата си сутрешна цигара.
Това беше най-приятният момент на деня. Малкият природен кът пред къщата още спеше, а
цветята излъчваха деликатния аромат на росата, чиито капчици още личаха като
миниатюрни лупи върху изтръпналите розови, бели или жълти венчелистчета. Слънцето
едва започваше да се надига по още бледосиньото небе. Денят обещаваше да бъде топъл.
Мъжът отвори вестник „Ла Прованс“ и прехвърли заглавията на първа страница. Нямаше
изобилие от новини в края на август. Пак горски пожар, бързо овладян от марсилските
пожарникари с помощта на самолети цистерни „Канадер“. Вероятно някой пироман или
безразсъдни туристи на пикник в природата, въпреки забраната. Една статия отчиташе
повишената посещаемост на летните фестивали, макар че приходите все още не можели да
покрият разходите. Пак ние с нашите местни данъци ще плащаме концертите за парижаните,
помисли си мъжът.
Отпи глътка кафе и разгърна вестника, за да прегледа вътрешните страници.
Снимката се наби в очите му. Отдолу заглавие с едри букви гласеше: „Двайсет и четири
годишен младеж избран за президент и генерален директор на най-голямата френска фирма
за набиране на работна ръка“.
От изумление цигарата изпадна от устата му.
— Да му се не види! Жозет! Ела да видиш!
***
По дрехата не изпращат и не длъжността прави човека. Но тя неумолимо променя начина, по
който другите се отнасят към вас. Отиването ми на работа на по-следващия ден след
избирането ми бе доста объркващо. На входа на предприятието се получи нещо като митинг
в момента на пристигането ми. Като че колегите бяха възприели с недоверие съобщението за
избирането ми и искаха лично да проверят информацията. Всеки ме поздрави посвоему, но
всички се обръщаха към мен по необичаен начин. Веднага се усещаше, че в отношението им
се намесва личен интерес. Не можех да им се сърдя, но видно беше, че някои проявяват
предпазливост, а други са водени от желанието да създадат близост с цел да се възползват от
нея рано или късно. От всички най-хвалебствен бе Тома, което не ме изненада. Единствено
Алис реагира с присъщото си добродушие и почувствах, че задоволството й е искрено.
Не се застоях много и се качих в кабинета. Не бяха минали и петнайсет минути, когато при
мен нахълта самият Марк Дюнкер.
— Излишно е да го усукваме — каза той, без дори да ме поздрави. — След като ще ме
гоните, по-добре го направете веднага. Подпишете това и няма какво повече да говорим!

Подаде ми бланка на дружеството. Прочетох написаното, без да го взема в ръка. Беше

писмо, отправено до него, което му съобщаваше, че е отстранен от длъжност. Под
празното място за подпис пишеше:
Алън Грийнмор — президент и генерален директор
.

Този тип беше тъй привикнал еднолично да управлява всичко, че сам си съобщаваше за
уволнението си! Взех писмото и го скъсах на две, преди да го изхвърля в кошчето. Той ме
изгледа, видимо изумен.
— Дълго мислих — казах му. — Реших да запазя само президентството на дружеството и да
назнача отделен генерален директор, вместо да съвместявам и двете функции. Предлагам ви
тази длъжност. Вие издигате ефикасността в култ и сте пристрастен към резултатите. Ще
поставим тези качества в услуга на една благородна кауза. Отсега нататък вашата мисия, ако
приемете, е да превърнете това дружество в по-хуманно предприятие, което ще извършва
услуги, като уважава всички, от клиентите до служителите, като се мине през доставчиците.
Както знаете, аз заложих на принципа, че когато са доволни, сътрудниците ще дадат най-
доброто от себе си, че доставчици, към които се отнасяме като към партньори, ще бъдат на
висотата на оказаното им доверие, и че нашите клиенти ще възприемат положително
ценностите, които ще им предложим.
— Това няма да издържи. Видяхте ли курса? Още на следващия ден след общото събрание
спадна с 11%!
— В това няма нищо обезпокоително. Просто вторият едър акционер продаде своя дял.
Отсега нататък дружеството е съставено изключително от дребни носители, които подкрепят
новата визия за дейността на фирмата. Край на големите инвеститори, които диктуват
закона! Сега сме като едно семейство.
— Ще ни налапат на един залък. Няма да минат и шест месеца и някой конкурент ще
публикува публична оферта за продажба! За по-малко от две седмици ще се превърне в
мажоритарен собственик и ще ви отстрани.
— Няма да успее. ПОП не е нищо друго освен оферта, с която на акционерите се предлага да
продадат акциите си на цена, по-висока от котировката на борсата. Но ви напомням, че те
гласуваха за мен, след като им казах, че цената на акциите ще нарасне по-бавно, отколкото
при вас. Следователно те приеха моята идея, като се отказаха от надеждите за краткосрочна
финансова печалба. Обзалагам се, че ще останат верни и няма да се изкушат от песента на
сирените.
— Затваряте си очите. Ще отстъпят. Когато се предлагат пари, волята отслабва.
— Не сте разбрали, че ситуацията е променена. Вашите акционери не ги беше грижа за
предприятието ви. Единствената им мотивация беше желанието за печалба. Именно затова
робувахте на рентабилността на техните инвестиции. Тези, които останаха на моя страна, са
обединени около една идея, един проект, основан на философия и ценности. Няма причина
сега да отхвърлят тези ценности. Ще издържат.
Дюнкер ме изгледа разколебан. Отворих папката пред себе си, извадих един лист и му го
подадох.
— Ето новия ви трудов договор. Съдържанието е същото като преди, освен че вече сте
генерален директор, а не президент и генерален директор.
Той ме изгледа като вцепенен за известно време. После долових, струва ми се, да проблясва
хитрина в очите му. Извади писалка от джоба си, наведе се над бюрото ми и подписа
договора.
— Съгласен съм. Приемам.
В този момент телефонът ми иззвъня.
— Да, Ванеса?
Обажда се един журналист, да ви свържа ли?
— Добре, дай го.
Дюнкер ми кимна с глава и се оттегли.
— Господин Грийнмор?
— Същият.
— Емануел Валдаго от BFM TV. Искам да ви поканя в сутрешното ни предаване. Бихме
желали да ни разкажете какво се крие зад вашето поемане на властта в „Дюнкер
Консултинг“.
— Всъщност не смятам това за поемане на властта.
— Именно това ни интересува. Записът ще се състои в понеделник в 14 часа. Ще можете ли
да дойдете?
— Ами… само още нещо. Ще присъства ли публика?
— Най-много двайсетина души. Защо?
— Може ли да поканя един или двама души? Трябва да изпълня едно старо обещание.
— Никакъв проблем.
***
Марк Дюнкер напусна бюрото на Алън Грийнмор с лека усмивка на уста. Младият фукльо
беше проявил каприз за власт, но му липсваше дупе, за да поеме сам отговорността. Затова
го бе задържал на поста генерален директор. Беше неспособен да ръководи фирмата и добре
си даваше сметка за това.
Бившият президент и генерален директор вече потриваше ръце, изкачвайки на един дъх
стъпалата, водещи към кабинета му. Лесно щеше да пребори този хлапак, тъй наивен, че не
проявяваше и най-малка предпазливост. Никакъв усет за власт, наистина! Нищо всъщност
нямаше да се промени. Пак той, Марк Дюнкер, щеше да управлява фирмата като генерален
директор. Президентът ще го следва най-покорно. След година ще представи доклада си на
общото събрание и когато съобщи, че сам е свършил цялата работа, с лекота ще бъде
преизбран.
Стигна до вратата на бюрото си, когато лицето му изведнъж се смръщи, а после пламна,
докато една мисъл завладяваше съзнанието му. Парашута… златния му парашут от три
милиона евро, който му дължаха в случай на прекратяване на договора. Това беше
причината, разбира се! Затова Грийнмор го бе поканил да остане! И… той беше подписал!
Прекрачи прага и мина покрай Андрю, без дори да го види. Думите сами излязоха от устата
му.
— Тоя пикльо току-що ме прекара за втори път!
Секретарят му повдигна вежди.
— Моля, господине?

56

Излязох от бюрото рано, за да посетя Игор Дубровски. Дължеше ми обяснения. Много леко
искаше да се измъкне, като снощи.
Президентският шофьор, даден вече на мое разположение, ме поведе към посочения адрес.
Изпитвах странно чувство. Бях се разположил на меката задна седалка, обгърнат от най-
гъвкавата кожа на света, докато наоколо по улица „Риволи“ шофьорите трескаво стискаха
волана. Имах чувството, че съм важна птица. С изненада открих, че следя погледите на
хората всеки път, когато колата спре на някой светофар. Щях ли да открия уважение в очите
им? Може би дори… известно възхищение? Всъщност обаче никой не изглеждаше да ми
обръща внимание. Всеки прекалено се стремеше да се промъква от едната в другата колона
и да потегля по-бързо от съседния автомобил. При тази игра бяхме доста затруднени от
габаритите на нашето превозно средство и всички ни изпреварваха. На какво всъщност се
надявах? Щях ли самият аз да изпитвам възхищение от някого за това, че го вози шофьор?
Не, разбира се. Естествено, че не. Защо да си правим илюзии? Да се надяваш, че с такова
нещо ще заслужиш признание, е чиста суета. Може ли възхищението на другите да
компенсира собственото чувство на малоценност? Отношението им не може да излекува
травмите, съществуващи у нас самите.
Тези мисли ми вдъхнаха желание отново да се захвана със задачата, която ми беше поставил
Игор — да отбелязвам всяка вечер три неща от изминалия ден, с които мога да се гордея.
Бях престанал да го правя, след като открих истинската му самоличност и се сблъсках с
тревожните събития, които погълнаха изцяло енергията ми.
Няколко минути по-късно на площад „Конкорд“ се озовахме в гигантско задръстване и
започнах да съжалявам, че не съм взел метрото, което щеше да ме откара до
местоназначението за по-малко от двайсет минути!
Когато най-сетне стигнахме до адреса, голямата ни лимузина спря пред черната ограда на
частната резиденция. Слязох. Тежки облаци се сгъстяваха на небето. Въздухът беше
изпълнен с влага, разнасяна от дърветата на булеварда и в парка. Замъкът стърчеше в сивия
сумрак подобно на призрачен кораб.
Познат прислужник ми отвори вратата и безмълвно ме покани да го последвам до голямата
зала. Оскъдната външна светлина потапяше салона в мек и меланхолен полумрак. Противно
на обичайното за този дом, само малка част от лампите светеха.
Открих Катрин седнала на един диван, захвърлила обувките си на килима, подгънала крака
върху меките седалки.
— Добър ден.
Тя ме погледна, без да продума, само кимна. Обгърнах залата с поглед. Тя беше сама. В
полумрака големият роял със затворен капак приличаше на плоча от черен мрамор. През
високите прозорци, обърнати към градината, можех да видя първите капки на дъжда,
плъзгащи се по листата на растенията.
— Къде е Игор?
Тя не отговори веднага, а обърна поглед встрани.
— А… знаеш истинското му име.
— Да.
Тя запази продължително мълчание.
— Алън…
— Да…
Тя въздъхна.
— Алън… трябва да ти кажа…
— Какво?
Тя си пое дъх. Виждаше се, че е силно разстроена.
— Игор почина.
— Игор…
— Да. Получи сърдечна криза вчера сутринта. Прислужниците не успяха да го свестят.
Помощта дойде късно.
Игор мъртъв… Не можех да повярвам. Струваше ми се невероятно. Макар чувствата ми към
него да бяха смесени, след като за едно лято бях преминал неколкократно през цялата гама
от емоции — от възхищението до омразата, като се мине през страха, за мен той оставаше
човекът, който ме бе освободил от оковите на депресията и ме бе превърнал в личност,
способна да води пълноценен живот. Игор мъртъв… Изведнъж се почувствах много
задължен и… неблагодарен. Никога повече нямаше да имам възможност да му се отплатя.
Усетих как тъгата постепенно ме обхваща, заемайки всяко кътче от душата и тялото ми.
Почувствах се слаб и отпаднал. Старият лъв беше напуснал света.
Една мисъл изникна изведнъж в съзнанието ми: дали заедно с него изчезват и отговорите на
моите въпроси?
— Катрин, мога ли да ви попитам нещо?
— Алън, аз…
— По делото. Делото Франсоа Литрек. Игор беше виновен, нали?
— Не, той нямаше за какво да се упреква в този случай.
— Но защо тогава е хипнотизирал съдебните заседатели? Точно това е направил, нали?
Катрин тъжно се усмихна.
— Това не би ме изненадало от негова страна, но ако го е сторил, обяснението вероятно е, че
е предпочитал да им повлияе, а не да се оправдава. Или може би му е било невъзможно да
докаже невинността си, макар тя да е реална. Всъщност той беше общувал съвсем бегло с
младежа, който бе наблюдаван от друг. Няма никаква вина за самоубийството му.
— А аз? Срещата ни на Айфеловата кула не беше случайна, нали?
Тя ме изгледа доброжелателно.
— Не, естествено.
— Той се погрижи да ме привлече в храма си, нали?
Тя кимна утвърдително.
Преглътнах слюнката си. Тя е била съучастник, знаела е всичко и не му е попречила.
— Катрин, знаете ли откъде е познавал Одри?
Тя обърна лице към прозореца и отговори със замислен глас, с поглед, отправен към дъжда,
който шумно се плискаше в градината.
— Игор знаеше, че връзката между вас е много силна. Той сподели с Одри… своя план за
теб. Убеди я да те напусне, след като остави в дома ти статията за самоубийството.
— Той е поискал от Одри да ме напусне?
Бях възмутен. Как е могъл да постъпи тъй долно?
— Тя много трудно се съгласи, но Игор умееше да убеждава. Доказа й, че това е в твой
интерес, и се уговори с нея за срока, от който се нуждаеше, преди тя отново да възстанови
връзката ви.
Трудно ми беше да повярвам, че Одри се е съгласила да играе по свирката му. Не е в стила й
да участва в двойна игра.
— А когато онзи ден я видях да излиза от дома му…
— Беше дошла да му каже да върви по дяволите, че не може повече да издържа и че това на
нищо не прилича. Наложи се Игор пак да преговаря за допълнителен срок. Алън…
Тази история отново ме изкарваше от кожата. Чувствах как у мен се надига приглушена
ярост.
— Но как е могъл…
— Алън…
— Направо е гнусно да си играеш така с чувствата на хората!
— Алън…
— А ако беше срещнала някой друг през това време?
— Алън…
— Това значи да поемеш огромен риск за…
Катрин извика силно, за да ме надприказва.
— Игор беше твой баща, Алън!
Гласът й отекна в обширната стая. Ехото прокънтя в главата ми. Наоколо настъпи тишина.
Бях замаян, поразен. Приливът на емоции и противоречиви мисли ме зашемети.
Катрин стоеше замръзнала на мястото си. Не ме изпускаше от поглед, макар и силно
притеснена.
— Мой баща…
Езикът ми се преплиташе и чувствах невъзможност да изговоря нещо разбираемо.
— Не знам майка ти дали ти е казала — продължи тя съвсем тихо, — че мъжът, който те е
отгледал в Съединените щати, не е твой биологически баща.
— Да, да. Знаех това. Известно ми беше…
— Години след появяването ти на бял свят Игор прие да се грижи за дъщерята на една
прислужница, споходена от тежка болест. Тя беше самотна майка и нямаше кой да се грижи
за детето й през петнайсетте дни на болничното й лечение. Момиченцето беше очарователно
и приблизително на твоята възраст. Буйно и жизнено, то бе закачливо като същинско малко
дяволче. Макар и дребничко на ръст, беше с доста изграден за възрастта си характер. Игор
направо се влюби в него. Той, който никога не бе проявявал интерес към децата, по цели дни
се грижеше за нея. За него тя бе направо откритие, което предизвика страхотен обрат в
съзнанието му. Когато майката бе изписана от болницата и прибра дъщеря си, Игор настоя
да продължава редовно да се грижи за нея. Игра ролята на кръстник и закрилник, запази
същото отношение, когато тя порасна, дори след като майка й ни напусна. Навлизането на
това момиче в живота му го зареди с нова енергия. Игор изведнъж си спомни за детето,
което бе създал и което не познава баща си. Тази мисъл започна да го измъчва денонощно.
Бе обхванат от угризения и не можеше повече да понася мисълта, че единствената му рожба
живее някъде отделно от него. Тогава нареди проучване и мащабно издирване с всички
средства, с които разполагаше. Все едно да търсиш игла в купа сено. Повече от петнайсет
години му бяха нужни, за да открие следа от теб. А случайността пожела да се върнеш да
живееш близо до него, без да знаеш.
— Случайността…
— После почака да мине време, преди да се свърже с теб, отлагайки момента ден след ден,
седмица след седмица. Изпитваше нещо като срам, изглежда. След като тъй дълго те бе
търсил, пред прага на предстоящата среща изведнъж загуби кураж да те погледне в очите.
Боеше се да не го отхвърлиш, да откажеш да му простиш, че ви е изоставил, майка ти и теб,
още преди раждането ти. По едно време дори помислих, че никога няма да се доближи до
теб, че ще се откаже окончателно. Впоследствие накара да те следят все по-отблизо. Това се
превърна в натрапчива идея. Всяка вечер четеше отчетите. Знаеше всичко за живота ти,
известно му бе как преминава всеки твой ден. Знаеше за страховете, за разочарованията, за
чувствата ти.
Влади не съумяваше сам да осигури проследяването. Рано или късно щеше да го разкриеш.
Тогава помоли за помощ своята кръщелница. Тя прие. Но той, който обичаше да контролира
всичко, не бе си представил какво може да се случи. След като най-усърдно се зае да те
следи и наблюдава, момичето се влюби до уши в теб и отказа да му представя донесения.
— Да не искате да кажете, че…
— Ами да…
— Одри?
Катрин ме погледна мълчешком и кимна утвърдително. Одри… Боже мой! Одри е
кръщелница на Игор!
— Чак по-късно се реши да… те поеме в собствените си ръце. Мисля, че това беше начин да
преодолее чувството си за вина, че не те е отгледал. А може би и възможност да възстанови
контрола над ситуация, която му убягваше. От петнайсет години те търсеше, а точно когато
се готвеше да се появи в твоя живот, ти се отдаде безрезервно на една млада жена. Може би
несъзнателно искаше да те запази за себе си известно време. Аз пък бях раздвоена по
отношение на идеята му да те следи на всяка крачка. Мислех, че с това рискува още повече
да усложни взаимоотношенията ви, когато един ден разбереш за случилото се, но той не се
съобразяваше. Както обикновено, вършеше всичко на своя глава.
— Но каква бяхте вие за него? Винаги съм се питал.
— Може да се каже посестрима, превърнала се в приятелка. Аз също съм психоаналитичка и
навремето, когато още работеше официално, бях чула за неговите успехи. Обадих му се и
пожелах да го придружавам, за да се поуча от опита му. Той веднага се съгласи, зарадван, че
някой проявява интерес към него и уменията му. Трябва да признаем, че баща ти беше
гений, Алън, въпреки… малко необичайните методи, които прилагаше.
— Признайте обаче, че да увещаеш сина си да се самоубие с едничката цел да се превърнеш
в негов спасител, е доста налудничава идея. Като нищо можех да загина, можех да сложа
край на живота си по начин, различен от този, който той се опитваше да ми внуши.
— Не, тъй като беше наблюдаван отблизо…
Въпреки думите й нещо дълбоко ме притесняваше, без да мога да разбера какво. Постоях
известно време като в безтегловност, докато изведнъж споменът изплува в съзнанието ми.
— Катрин… в деня, когато го срещнах за първи път на Айфеловата кула, бях… в тежко
състояние.
— Знам.
— А Игор ме… подтикваше да… скоча. Кълна се! Още чувам думите му: „Хайде, скачай!“.
Катрин тъжно се усмихна.
— Как да ти обясня! Този случай показва най-добре какво представляваше Игор! Той беше
достатъчно наясно за всичко свързано с теб и характера ти, за да знае със сигурност, че
заповедта да скачаш бе най-добрият начин да те възпре от подобно действие.
— Но… ако е грешал? Поел е огромен риск!
— Виж, именно това показва, че ние никога няма да приличаме на човек като него. Рискове
е поемал през целия си живот. Но баща ти познаваше хората по-добре, отколкото се
познаваха те самите. Инстинктивно усещаше нещата. Долавяше какво трябва да им каже в
момента. И в това отношение никога не допусна грешка.
Навън дъждът беше спрял. Сега градината се къпеше в ярка светлина, която се отразяваше в
мокрите листа на растенията. Свеж полъх долиташе до нас през отворените прозорци.
Дълго още говорихме за баща ми. Накрая поблагодарих на Катрин за споделеното. Тя ми
съобщи датата на погребението и аз се оттеглих. Като стигнах до вратата на големия салон,
се поколебах и се обърнах:
— Игор научи ли… за моето избиране?
Катрин вдигна погледа си към мен и кимна утвърдително. Един въпрос ме глождеше; беше
ме малко срам да го поставя.
— Дали… се гордееше с мен?
Тя погледна към градината и запази мълчание за миг, преди да ми отговори с леко сподавен
глас:
— Дойдох да го видя същата вечер, след като Влади ми се обади. Не беше успял да се
свърже с него. Влязох, а Игор беше на пианото. Остана с гръб към мен, но престана да
свири, за да ме изслуша. Знаеше защо съм дошла. Съобщих му за победата ти, която той
посрещна мълчаливо, без да продума. Не помръдваше. Почаках доста, преди да се
приближа.
Катрин направи пауза и продължи:
— Очите му бяха пълни със сълзи.
 57

Има периоди от живота, наситени с много събития и емоции. Срещата ми с Одри се вписа в
един такъв период. Бях особено щастлив отново да я видя и заедно да затворим болезнения
епизод на нашата раздяла. С неописуем възторг разбрах, че още ме обича. Направо се
разтапях от вълнение и душата ми се изпълваше с радост при мисълта, че пак мога да се
срещам с нея, да я докосвам, да я усещам до себе си и да я целувам. Заклехме се никога
повече да не се разделяме, каквото и да се случи. Говорихме и за Игор, разбира се, еднакво
изпълнени с тъга и ронейки сълзи. Тя ми разказа за детството си с него, а аз за краткото ни,
но много наситено познанство. Заедно се посмяхме на притесненията ми по негов адрес, на
изпитанията, на които ме беше подложил, на приключенията, породени от тях.
Погребението се състоя в руското гробище в Сент Женвиев де боа след православно опело в
катедралата „Свети Александър Невски“.
Като се изключат прислужниците, повечето от присъстващите не се познаваха помежду си.
Не разговаряха и бавно се разхождаха по сенчестите алеи на гробището в очакване да
донесат тялото. Повечето бяха жени, някои от които много красиви, облечени в дрехи с ярки
цветове.
След това се появи ковчегът и хората инстинктивно се събраха заедно. Носеха го четирима
души, облечени в черни дрехи, следвани от Влади, който водеше на каишка учудващо
спокойния Сталин.
Последвахме ги, образувайки дълго мълчаливо шествие под искрящото слънце, през
зелената шир на това красиво и затрогващо място, просторно и тихо, осеяно с високи брези,
ухаещи на смола смърчове и борове, издигнали възлестите си дънери към яркосиньото небе.
На завоя на една алея сърцето ми изведнъж се сви. На земята бе поставено пиано. Пред
клавиатурата седеше младеж със строго лице, славянски черти и светлосини очи. Започна да
свири и кристалните меланхолни ноти се заотронваха в тишината на природния кът. Тълпата
застина на място, преживявайки вълнението на момента. Одри се сгуши до мен. Мелодията
премина в затрогващи акорди, способни да пробият бронята и на най-силния мъж, целещи се
право в сърцето, отвеждащи го волю-неволю в царството на чувствата, скръбта и
смирението.
Тази музика бих познал измежду всички останали… Рахманинов придружаваше баща ми до
последния му дом. Дори най-безчувствените от нас не можаха да възпрат сълзите, които
навлажняваха очите им.

58

Минаха месеци. Преместихме се да живеем в частната резиденция една зимна сутрин, когато
снегът бе покрил градината с фино пухено одеяло, а по дългите величествени клони на
големия кедър се бяха струпали снежинки. Беше студено и въздухът ухаеше приятно като в
планината.
Бях възбуден от мисълта, че ще живея в тъй обширна и удобна къща. През първата седмица
сменяхме спалнята всяка нощ и се хранехме ту в големия салон, ту в библиотеката или в
прекрасната столова. Бяхме като две деца, попаднали в дворец, пълен с играчки.
Ежедневните битови подробности не съществуваха — с тях се занимаваше прислугата.
За две седмици се установихме окончателно и привикнахме към новия дом. Животът ни
постепенно се организира около две стаи и най-естествено изоставихме останалите.
Няколко пъти канихме на гости приятелите на Одри, но задушевна обстановка не се
получаваше. Въпреки че нашето отношение не се бе променило, те не се чувстваха удобно в
тази къща, която и у мен дълго време бе всявала респект. Струвахме им се различни и
разговорите ни губеха своята непринуденост, топлина и спонтанност. Отношенията ни
охладняха, отчуждихме се и започнахме да се виждаме по-рядко. Разбраха, че сме богати, и
неколцина от тях помолиха без задръжки финансова помощ, която не можехме да откажем.
След време започнаха да странят от нас повече, отколкото от собствените си банкери. Други,
напротив, се опитваха да ни спечелят за приятели, но ние чувствахме, че са водени главно от
суетното желание да се сближат с нас. Богатството привлича кариеристите и
самохвалковците. Постепенно добихме навика да се ограждаме и изолираме.
Започнахме да възприемаме повсеместното присъствие на прислугата като вмешателство в
личния ни живот. Във всеки момент можеше някой да се появи, да ни попречи да се
отпуснем, да наруши интимността ни. Чувствахме се чужденци в собствения си дом.
След по-малко от три месеца бяхме загубили голяма част от жизнерадостното си и по детски
естествено поведение. Ситуацията убягваше от нашия контрол. Бяхме напълно обезсърчени.
Осъзнахме, че сме допуснали голяма грешка, и решихме да реагираме. Опитах се да разбера
смисъла на това, което ни се случва. Бях убеден, че нещата не са настъпили случайно.
Случайността… Върнах се назад в събитията и се запитах защо целият този лукс внезапно се
бе стоварил в съществуванието ми и ми се предлагаше безвъзмездно. Може би животът
искаше да ме изпита. Може би се бях хванал в капана, вероятно смесвайки нуждата от лично
развитие, която всички изпитваме, с изкачването по обществената стълбица. Не е ли
истинското развитие по-скоро вътрешно? Нали щастието се постига, като променяме себе
си, а не това, което ни заобикаля?
В пристъп на спасително прозрение решихме да се разделим с този обременителен товар.
Продадохме частната резиденция и раздадохме парите на прислужниците. Заслужаваха го,
след като цял живот почтено бяха обслужвали баща ми. Майката на Одри, пенсионирана
година по-рано, получи своя пай от тортата. Влади, който бе поел грижата за Сталин, прие
допълнително мерцедеса, с който се чудехме какво да правим. Красивите автомобили ви
навличат завистта на неуспелите, презрението на интелигентните и съжалението на душевно
богатите. Само отрицателно отношение. Подарих „Жюл Верн“ на верига благотворителни
закусвални и ми беше забавно да си представям как понякога и бездомниците ще могат да се
угостят с изискана вечеря на Айфеловата кула.
След това с Одри се обадихме на госпожа Бланшар, като стискахме палци да не е дала под
наем моя апартамент. Подскочихме от радост, когато ни каза, че още не е, защото
подозирала явилите се кандидати, че може да се превърнат в шумни съседи!
Един чудесен априлски ден се преместихме там, отнасяйки със себе си само това, от което
имахме нужда, за да бъдем щастливи. Още щом внесохме багажа, Одри отвори широко
прозорците и нарони трошици хляб на перваза. Сияйното слънце се самопокани в цялата
къща и парижките врабци не закъсняха да озвучат нашето настаняване с радостните си
пиукания.
Същата вечер госпожа Бланшар организира похапване на двора на сградата, за да
отпразнува нашето завръщане. Нещо в нея се бе променило, но не успявах да разбера какво.
Опъна голяма бяла покривка върху стара маса и я отрупа с кишове и сладкиши, които беше
изпекла през деня, омайвайки околността с апетитни ухания. Покани всички съседи,
предоволни, че могат да се възползват от топлината на една от първите пролетни вечери, и
за моя голяма изненада отиде лично да доведе… Етиен. Той славно си похапна и нападна
една бутилка „Кло-Ермитаж“, от която не се отдели през цялата вечер. Стар магнетофон с
батерии свиреше поизлезли от мода, но твърде весели френски песни, в ритъма на които се
пораздвижихме в отлично настроение. Безгрижието и лекотата царуваха отново в дома ни.
На няколко пъти по време на празненството погледът ми се спираше на госпожа Бланшар.
Опитвах се да открия какво се бе променило в нея. Наближаваше полунощ, когато отговорът
блесна пред очите ми — бе захвърлила черните дрехи и облякла красива рокля на цветя.
Най-съществените неща понякога остават най-незабелязани.

Информация за текста

$id = 6742
$source = Моята библиотека

Издание:

Лоран Гунел. Бог пътува винаги инкогнито

Френска. Първо издание
Редактор: Росица Ташева
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
 Формат 84/108/32
Печатни коли 22,5

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Симолини“

Matiu militari (лат.): с военна сила. — Б.пр.

Публичиа оферта за продажба. — Б.пр.

/9j/4AAQSkZJRgABAQAAAQABAAD/
2wBDAAsICAoIBwsKCQoNDAsNERwSEQ8PESIZGhQcKSQrKigkJyctMkA3LTA9MCcnOEw5PUNFS
ElIKzZPVU5GVEBHSEX/
2wBDAQwNDREPESESEiFFLicuRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUV
FRUVFRUVFRUVFRUVFRUVFRUX/wAARCAYFA+gDASIAAhEBAxEB/
8QAHwAAAQUBAQEBAQEAAAAAAAAAAAECAwQFBgcICQoL/
8QAtRAAAgEDAwIEAwUFBAQAAAF9AQIDAAQRBRIhMUEGE1FhByJxFDKBkaEII0KxwRVS0fAk
M2JyggkKFhcYGRolJicoKSo0NTY3ODk6Q0RFRkdISUpTVFVWV1hZWmNkZWZnaGlqc3R1dnd4eXq
DhIWGh4iJipKTlJWWl5iZmqKjpKWmp6ipqrKztLW2t7i5usLDxMXGx8jJytLT1NXW19jZ2uHi4+Tl5ufo
6erx8vP09fb3+Pn6/8QAHwEAAwEBAQEBAQEBAQAAAAAAAAECAwQFBgcICQoL/
8QAtREAAgECBAQDBAcFBAQAAQJ3AAECAxEEBSExBhJBUQdhcRMiMoEIFEKRobHBCSMzUvA
VYnLRChYkNOEl8RcYGRomJygpKjU2Nzg5OkNERUZHSElKU1RVVldYWVpjZGVmZ2hpanN0dXZ3
eHl6goOEhYaHiImKkpOUlZaXmJmaoqOkpaanqKmqsrO0tba3uLm6wsPExcbHyMnK0tPU1dbX2Nna4uP
k5ebn6Onq8vP09fb3+Pn6/9oADAMBAAIRAxEAPwDGJyaTI9KZ3p3avWdNdjl55IMjHSkoNFHs4j52O4
xSDg5FJS44pezjcfO7A7biCeTScHqBQaSj2UQVRjgQOwpQoPYU2njgVLpRH7RkTovpzSbVPUA09utNq
lSjYj2jDauOFApQq/3RQOtP4pulAPaSGbE/uil2J/dFO4ooVKBSqyE2R45jU/
UUrBCMBFA+lBoxxS9jAHUkKFj4yo/
KmvFETgINtKMUEUlQh2F7aQeXCcfIBgYxSFE7KMUDrTyKPYQQvatDAiD+EUpRD/
CKUjikAp+xh2B1ZiKkY4Kgj0p4WIdI1P1HSm96M1SoQ7CdWQgihA/
1a5pRHEDnYKB1oIz0qfYQ7AqshPKiP/
LNaBDGeqinDinAir9hTtsL2shhihX+AZqa1dbOYyxRpuKleR2NM3ZpoBzS9jBLYPbSE+zwg/6taUwQk/
cFKaO9P2VPsT7aY0QQ4wYx+dKIoh0QYpTSZpexg+g/ayF8uIHOwUeXD/
zzB5pTzSCn7GHYXtpCiO3AbEQy3emCGMn7op1LnBpqhDsV7afcQwRY+7ikWGJT0pyjJ5pSOeKHRh2
D28u4CKNmJYYzSm3tgQSG4OetNzSGksNB9CfrEyxcm0nA2QKhA5KcZqNIbZsDa351HRT+q0+w/
rEyd7OALwuPoajEFuOXySOwpu6jOTS+rQtsJ159xzRwZ+RMUqw26g71zTDR1FU8NTfQXt59x3k2p6Q
jFRm1tgciLn61IDgUhNCw8CHiJ9xn2S22keXyaU21ueDGCPrTsZpO9V9Xp22KVeaW40WtsBxH+tO+z
WxOPK4PvRnmnBhS+r0+wKvK+437PCARsyM560ssNvKF/
d7SvdSeaUnmgDdwOpoeHpvoN159xRHBj/
VikMMJAHlgcYzS4xxSZNP6tT7CdefcfDb2eP3kYz60821ipLCLJ9AahBxShuahYan2Eq8+4jW1qWBEA
HHrTTaW23HlD8zUhOelJWyw9O2wnXmnuRNY2zctHn/gRFPW1tlHyw/
iSTinkijNSsNTvsP28+40W1tk5iz+Jp4t7YDiAfiaQGlzT+q0+we3n3HRJbxOzfZ0JZSuCTxmmLBbKoURd
B1zS0Uvq1PqhfWancPs9sRynPYZo8qDvHlj3oFL3prDUn0G8TU7h5Nup4iH504xWzEloQc9s0nFJml9Vp
9g+s1F1FaO3bjyV496cgt158oE4xUdLR9Vpdg+sT7jvKtGJDw5B96cDApOYcjtzURODS1SwtLsDxE+45k
typBiBX9aPLtyf9UAPSm0Zweaf1WkugPE1O48LbYIMKke9LttOCLdBj2qNtuBtz70g6UfVab6E/
WKi6j2W1aMp9mTBPpTUhtYzlLdM9aQdadto+q0l0J+sT7iGK0Mm42keTS+RZEgNaJtoI4pB0o+q03ug9
vPuOeKxIwtsvvxSCO1AAW2UY6Cm0d6pYWnbYHiJ9x3l24xthUAdqVY7ZSWNuhP0603NGaf1al2F9Y
qdyV5I5EKmFAGOSPWo1W3ETRm3jO7Bzt6U0ClqvqtLsP28+rHbLbBH2aPB6g09zBJ963jPGOlRUUfV
qfYPbzXUl3xeUYxboEPVcU0CAHd5C5xjimE0daf1emlsEa8073HKsAOTCp/
CnHyHXabePHuKZSZoeGp9hPEVO5JmADHkIfwpFEKEgQJz7Uzmij6tS7D+sTtuSssQbIhTOOopWlQqq
tECF6A84qKlxS+rUuw/
rFTuSK0OP8Aj3Sjemf9SuM1H0oJ4prDUuwfWJ9xRFajJFrHz65pRDa7SBbRrnqOeaaKUU/
q1JdBe3m+o9fs6DAtoj9RQwgI4t4/
pimGlHSksNT7C9vNPcVUtwwYW0YI7gUxoLZmLNboxPcinGin9Xp9g9vU7ihIQysII/
l6D0pw8pSxEK5brTAaO9P6tT6oX1ifcfthLlzCmTUvnoUUNCvyjjHaoeMUlJ4en2H7efclEkOP9Qn5U1Cg
Ykxr9MdKYaKf1en2D6xU7jv3YbPljFNZY2OdgFJnNLR9VpdhPEVO4sWyMk+WD9aUCHfv8lQaYelA6
Uvq1N9A9vPuOAiVyyxKMnJ96RkgbrCn0xSGjFV9XpJbB9YqdwCW4XaIE2kYweafiHYEMKbR2IpmK
BR9XproT7ep3JMWwUhbdBn0ophoq/
q1LsV7eXczu9OFGOaK81s6wxQKXtSdKBMMc048CkFDU20UthDSdKKXFK4gFO7U0CnikxDGptPNN
pIQgpwoFH4VVwuJinCiigaQZxTlORjGaZTgSOlCBjaUNignNJQ2JoKUNQPpSHjtTSuJMf5h27e2c0pACj
B59Kaoz0oPHWm0JsM0lHWiizQJ9xaTvS0oqhXsJS8YpM0fWlcTYvApcimnjtR2pCT0Cl70hOKXvVhcU
803NG8DqQKDxSsLm1sLSggUgOe1FCQXSFOKTvQc96MinZjchwOKTNIKXvVEpAKQ0MQOpAo7c0
raiDrS4FNPBxS5wKodw70opMZ5paBphiloHTJ6U3zEPRgT9aS0E2kOoNFI0iLwWAP1qrkNoXqKb2pFb
cOKTzEz99fzpK4m+46lNC4foQabvXIG4ZPT3qh3Q4GlBwcjg0m5QOWAOcYo/
h3HgYzzQxX1FzRmmqwYAqcigyoDgsAfenYHJDs0opiyRlgAwOeKcCDnBHy9aVgTVh2aQY700kdqVi
FXLHGOTTFdCjmnrjPNM3BcbiBnp704DPQZ+lJsd7gSN3Tj1oJ4pMgjj60bh070XYdLi0UgYHp+opd2B0
Y/RSaOuoXSClzTS/qrgepUihfmGRyKpeQk0xw4ozmhA7j5I3f/
AHFzSEsrbXR0P+0uKBcyDpQCacOw7nilKODgRSn6IaZSkluN5NHfFOVZGOBFL+KGmIGlJ8tWf2UZ
NC0ZPMhwoIBxj8acCqOyyo24DG3oQaTypWgMyRsYv7wHFHMDkNPAopYYZZ13RRtIM4yozzTFYM
cDOc4x3zVXQKS6jwcUFs0+WCeGNnlgkRV6krUSZkYiNWdh2UZNGm5HMrDj0pM1YFheEcWkpOM
421BLG0UhR1KuOqnqKd0xKSewmRRimkhRk8AVaWxvXUMlpIykZBxwad0txuaW5WPWlqxLp95FE0
kttIkajJZsYFNtrWa73eRGz7euO1PmjumJSiRZwKTrVr+zNQJwLKQ/lVc/
umZXGGU4KnsaXMnomNVExoo61ct9Lv7pC8VsQvYucZpsmm38UyxNasXbpg9cUlOPcl1EVSKBV8aP
qLdLNh9WFJ/Y+oYJNsUC8ksaHOL6j9oilSVJawTXsmy1jMjDrjoPxq+3h/
U1QuYkJ9A3NN1Ix3YOojNpe1WLSwur4yiCLPlNtfccYNWRoGqMQPIQeuXodSCerF7RJ2M3qadSOjR
SPG64ZCQRV230u9urQXMcI8tlJXLcmqlOKV2aSmkkUck0opbRHvJY4UH718gKfbrV250a/
tLaSedIwiDJw2TSlOKaTZHOr2KQopB0qzZ2U9/
M0Vvt3Ku47jTk0tWym7alc5pRWo3h3UgRhYiO+G5rMdZIZmhmjaOReob+dTGcX8LEpxYUUhPFGaop
IMUvekpadybC0hpM8UoBJAobsMBT1TJ60jYFNycUXuFhxXHcUuRj3pmcUd6Wo0LSYooBNMAoozml
UZOKbFbsJSDg1ISEJHX3qM5zmhMGrC0Ugoq+YkpHrTlxzmmmjFePoeorJajhTTS9qTvTYrAOtOxSAZ
NOPFTYdxpBpM0pNIBRYlAKeopuKetDBjWFMp7dabimtgFpRTadQIQ0UUdaBXCjGaWgCkGgmKKUj
FRy/
wCqb6VS1FJmzpeiLeQNd3bskAU7VBxuHqanitNBu38iFvn6BgSP1qzrLtb+Go0iIAcIh+hrl93kREodp4OR
3ouzkV53bZpz6Wmn6rDDdsTZyAkOT+ma0rLStIvyxtnaTyzzhjgUeKAJfD0ErD5tymoPB4G+8wePl4/
Cnd2M7ykr3EuLfQlWVVmPmJkcOc5rFXp0I9j1pWRTPOdoz5jdvegjmmmdNOLSu2NY4wBnLHaMetdV
/wAI7amyZAzfaDHnOe/
risTRrT7XqkBP3IfnPHU9q0hqci+LCmH8kr5XTjNKV+hjVm72RziMwRi+N65B+tdFHpunf2PDeXqkAqC
zKT3rO160+y6pOACFnXepA796244IbnwvCl1IYotg3P6Um9CZzfKmUzpFhqVi9zp0jKyA9+Mj1qLThoj2
sCT4Nw4CkHPWtG3his9GmOj4uWPU7s9ua5aHCvbn+JZV6/
XpRqKLcrq5099pmjWDo90gUv8AdBJI4rOtNKi1TVJWtWKWKgZIHU+gqz4rBM1k2eCTxVnQsReHZnj
Pz/OTRdpXEpNRu2VrmfQbaYwNAJGXgsq5wabqWkW8un/
btNOQPm2j+IVgWxYxlmJbcSTmul8K5NhdwNygckfiOlO7WoPmik7lXw1ZW2pWVzJcx7wrcAnoKsWd
houqPLFbBkkUdyR+lO8IxgQX6DKjzCOT04qXStKj0aaW6muVPHbtSu7smUnc557OVNXFg7Av5oBx3
X/9VdHqeg2Z0+Y2qKk8S5BB/nVbStuq+ILjUQoMcY2oadpF1cS65fJLG/
kTZK7hxxxTlJilNvU5qJ96BsYz2p56E+lT31p9i1Ke3I2ruLIO201A4G04rVO51KXNG6NuCyt38KtdvErT
BCdxHvWPYjfe2SE5VnG70NdRo4hk8Kqty22JkIY/
jVW0s9AW6hMNxmRXBUbjyazU7N3OVVGroqeI7WK21G3EMaoHQ5x35pmg2KX+pP5q7oYV59yak8
Yy+XqVq2CQEOB+NX9OimsvDEkscJaebJ2jrzRze4UpPkuVvEthDa21vc2SqId2H2981hium062lvfDU1lc
xOkiAqN3fuK5eINs2kEMp2kH1p022rF0ZN6MeSRswBy6g5+tdrNo9hJC8QgjWR0O3A5rizjdFk9ZF/
nXXajdLZ6xpzO2EcFD/Spne5FZu+hxgjfeIAT5nmCPnrnNd5DpdihjheCNpNuSxUGsr+yc+L/O2/
ugvm+2elT6ZeG78R3hU5jRdoH04pTk2tDOdRtaGFYojeLjbhF8kSMNmOMAVs6reaVpl2IZrNSdoIKoM
Vj6advjZveRxW9rA0Q3/
wDxMf8AXbRyc9KG3dDk9jm9Su4bm6hn0+LZGoycjANa9zZW2t6Is9iix3EWTtAxg9waxtRa1F4fsJH2Z
UGBW54atfsNk+oXU2yOUbinbFXJ2SaKlok0M8O20b+H7ozRKZAz8kcioPDmno8L315gQRAgB+h963r
CTT5NPuJrYEQMWMg9+9V9llrGjvaadMURB0Ufoaz53qY+0bepyuoXi3d40kKKkO8LGFHbPeur1aax0u
3t5JrNZPN4BCjjgVxRDKVRhh0cKRnHQ11fi5sWdgCAfm/
HpWk1rFI1nrZFrRbqw1ZJhDZqnl9dyjmsnw1NGuq3FvOseyVmKZHUg9qs+Dlwb5jgZYcVgK3kXL3ERy
8crOp6d6lJ3cRRjq0ixrNi1vrb20e4C4IMeOgzWv4kMOn6PDZqE82TCk45wOprXhgh1drHUlxhFJwfeuP8
QXX9oapO+fkhIRMHPSkpOTS7CTcn6G34qhVNCtCihSGHQe1Y+hHzNetBuyvORnrxXWapcWFvptsdS
j8yNsAAjPOKztKvtEm1KKOztNk5ztYJjFKMvdYKbSZm+KUSLW+NqgxDj3rS8NwRWmmy3t6oXzTw
W5wvas/
xLG03iSKFRuaRQo56Vra5p1zLpdvZ2CZCkbsHHQcU5P3Erg5PlMrxRaGDUo54wPKnXt2Iq74QUNFeFl
zh+/
XpVjVLKW88OIZlIuoFDYznkcH9Kg8GuHgu2Ocbh19MU+a9JrsHNeDQ7S9ei1XUJLGa2ReuD1BxVFt
GRvE5tI8i3KiVl7D2qzbXegaXcSTwu0k/OSASeewpPDV/
9v1+8lkGGdPlGOwNSm43cSFdaosarrMelyCysIU8xR82eAP/
AK9SaZdw+JLOa2u4gs6L82PTsQawNbV01y88zqSCPpWh4RVm1K4dD8gQBseuabgvZ83U0UVy83Ux/
sjWGtQWjfOBMvze2a6rXNZk0mWCOKBZDKD1OMYrD1jEni638s5G5Bx61c8XHN9ZjPIViRVfG4pk/
E1c1tJ1J9S064lliWNlyMD6VzXg1vM1l8jpG3861/DWP7EvCO7N/
KsvwYANXIPUwn+dTa3Og2TK+vO39u3fHGQMAVt6eGHghxjB8t6fqHiG1tL6eE2Zd42wWAHNTyXi3
vhaa5SIRh42OwdqHJuMU0JylZFLwTn+z7r2bj8qzfDlmbzWJZ5uUhYucjqa0vBhC6ZeHHIbP6U2Rv7F8O
swUrc3LH9f/rUOTUpJdROWtjQ1a4F14auJwAAfu49M4qvoWy38Nm4hjDS7Sxx1Jpk4K+B/rGM5+tV/
CUdwtu85kK2Y/gbue5pJfu2vMzs+Un8Oa5ealqDRTqvlhCeBgisfWT/xPr0Zzhh/
Kuk0fV7K91CSG0tthAJ8wAciub1k51q89d/
9K0ov95oa017xQuMiNhjJx0rtbm4urXw7BJapumCoMBc1xFxzA/0rtr2/
k0zw7b3ESqzBUGG6dKvEatF1l2Ofvtb1OeB7e8hEUcq4OVIrQ8FORHdhh0cDd61c0y+XXtPuFuYFG3jjv
xVXwcqxpfL1CvWcmvZuNrGPNo0Uzrur/aZBtyik/wDLOjw1ZjVdRnurkbhGd2DxljUknix/
NdPsseFOPmOKseC5QxvkcqJS4fHtQ7xpt2sNJ8pBrHiK5F60FgwjjjO0uByTVA67qbNETIoeIna5HJz1qrq
MD2Wp3EUwwC5ZTjqDUY+YZ7etb0qMHFM1hGLR1HhvVLy/up47uRXCKCMDFZV/
repG+ubaOcCPzDGFxz6Vb8HD/T7wkY+VcVj3jKusXMnRVudx/
OslCPtGrEKK5mdPdyx+GtGiWGJTK3yj3buTXPJrmqrIXN3ncclSvArf8VWzX2lwzwKX8tg2F54NcirhsY
Bz6Y5FVQjGSbluOnbqdT4MLSQX0hPztLWe154iW5cDztm44JUVoeDGzZXhAwPM/pWY3ii/
3uhCYyRnYTgVla9R2RLvzGZDHJdTLGGJkmkweevrXeefHZX1lp6sPmjPH06VzXhGzE+pyXJyUhGR6
bjVfUtR8/xAbyJjsgkVVx0IHWrrJzlyroOS5tBurxvpGuztbtsOPMRh2zXS2y3Gp+FQC/
mTTRnlz3zWf4ztxNaW97GOh2sR3BqzFJLb+ClaJmEgi4K9etZylzQj3FLWKMn/
AIRzUYIs7I3CjkK3NWPCLFtVucqVIjCkHqOaf4XvtRuL8pO8skG0ljIOh7c1e0wIvinUtoH3RwKupUlZw
kDk7WKFvdaifFTxJJKbcSkMpztC0vixUGo25UjeUO7H6Zp974nuIryeCC3j/dtgOxrCmmlubhri4ffK/
UjoB6U6UJcylaxVODbTEo70E8Uqrmu1M6hKdSEc0lO40hadmmAc0vekwFPNJ2pc0nBoQrCUtJ0pepqri
FxxSUE0g60rj1AUo6GlZSppO1MLWEJ9aKM0pp62EKBRSCip1CxSIxTh0pGFAOK8to9G4uKQ0uc0cU
ncHsIOtONN6GnHpQg6DDRT8DFJTAQU8Cm05aT2JEamVKw4qIiiLewhQKdTRTgK0aDcMUUUd6Q
mIBTulHApOtDBDc59vah03Iy+oxSiloBo6Wwki1vQvsch2you0j6dCKzrfwzevcoLpo1hByxQ8n0rMDMjb
o3aN+zKcEVMb69Mflm8lKdxxk/jQm1oc3s5J6Gr4nvY5EisISG2kM/
oBR4RKrPfDPJ2nFYKqFJ9+pqWKR7cloWKM3UjvR0sP2Xu2QjgrcXAIx+9b+dNbGaMkkknJJzmkqjSKs
rHR+HlS2024vpOhyRn0FVR4llffIbWJSBvXnOayVdliMQd/
LP8G44ppOen8qmxl7FN3Z0evqmpaDDfRDlPmI747inx2x1DwnDbwlQ7IMZPFc4ZJGjKeY+z+6Dx9MU
xWlSPy455UUdArcCjl0M5UJWsjp9Fsf7Asp2u50w3JANc0zBrwSNjDThgAO2ajO5+JJHkXsHYnFPzyPU
dDTSaZaptbm94qPz2TDlee1R+HNQjt2ksLjASUlkY9yeoNYpd3OXd2/3mzRIqyL836cUculhKn7tmbM3hi
5SZvs0qNCfu7+oq8z2/h7RGhaRWncH/AIExrmxc3K/
cuplGMYDVEQScuxdv7zcmizejI9nJ6M6DwflbO9D/
AHt2cn6Vzx3I0jOzE5I5PvUkbyRqwjdhnrg0nBoS1NPZcrudJZSLoXhjzwFMz/
Nj1J7VRHim83qTbRhd3zYPaspiz43MzAdATwPwoOCuD09Kaje5KoLdm74qgWWK2v4ME/dfB/hNc/
2NP3MQq722joueKWRdjbQd3vTSaLhCysb9myDwUwZhnyzx+NYWnqqalYt0y4Bz24pgYjGGOAMYzx
QcHH1z9KaW5KpLU6LWLZbzxDp6Fl2hSzZPYVPrervp8lvb2XlnKkkkZAFcqRkhizFh0YtyKUcDv9San
kvYj2NlZnQaT4hubjU0t7oRhHBwRxWdrFqLTVpdhzHJ84we/
eqHfI6jofSglicsST6k1UY8ruUqVnzIU43RjIGZF6/
Wtvxc4zYyRMGkjJOAfTmsPI6EUMNxDMSSOBntQ1d3KnDmO1l1GH+xvtwZfNaHgZ5ye351geD5BHf
XRmIDFQcnuayuoGSeOgzxQwBH/wBekoaNGSpWuXtNCr4uaZ2AUyPgn/
GtvWNGtdRvBO14EYgLgEVyhQEc/wA6YYlJ7/
XPNHI73CVN2RpXGlRW+oWtlHciRJCCxPYDrWh4ovY3igsLZgV6vsPbsK54RgDAH59aVECj5e/
eqcdVfoV7PudJ4fkji8O3KSOEJL4yeayPD14dO1OIucRTjY/
sexqnsG7fzk8dacBgZHanyJp+YvZLU6eXQbW91s3aSq0Yw5RT1PvUur2Vrqk0bvfqgiGAoIwPWsHSdRX
SvtB8suJuntWc0MbNnb3z61ChJv0M/Zu9js9DsrTTnkWK8WZ5v4cisKTR4I/
ED2ctyyxMhfOe57VQsZRY3sV0qbmjPQcZqTUroapetcvH5ZZdpUHNChJSBUppnRzXVroWiSW9rcea5
B285OT9K4/
yiUUHrkZNPVAuQoAz1p3vVwhypmkaTR0Xie8hn0u1itpFkZWGdp6cVk6JIkOu20kpCoAcselUwAvQAE
9TRjPB5z1pRglFopUrHTme0uPFLXLzR+XDHhTngtWbqes3smoTG1umWBThQo61lBFA27Rj0xS5OKF
TVyVQ7nR6BrJ2XEWqXKlT91nI79qboE9pp8uoK9zHsMmEIPBFc8yK+NwBx60bV/
ujrnpQ6W9uovYroIiqJHZe7Hn2zVi0uJLG8juoeWQ4K5+8voaipR0q+XSxpyK1jpLmXRNbIlmm8mYDB5
2nHoaZJqun6JYtBpn7yVh8pXnn1Jrm2iR/vKD9aNoAAAxis/
Y6WvoZ+x13N3wtZwTrNqNxlpo5Cck8Djk4qe8m0G/u/NuLrc/
QckYrItdUmsrWS3gVQkmck9cmqIRVUADpS9nK9yFRblc7HSbrSsNY2EhO8Elef51lWMlnoniS7JYxxIg
UZ5rMs7p7C48+BU34xyKZcTPczvPKcyP940Km7tdxqjK5Nqjx3OqXM0RBjkYEEd+K0bfUrRPDRsDIR
OYyMY7msXOaTFbOndJdjR07mz4b1W10u3uEvGKs7ggAZ4xVTXr+PV7lRA5NvGvy8Yy1UsZFNx6Ul
TXNzE+xSdzbutXt38NJYIzGcoqn5ffmi41a0h0P7BYsfN27eRjr1NYo/
KkPWj2KE6SLvhy5h0nUGluHPlum3gd6i1CdbrU7m4T7kjZGagAz1oYYNXGmlLmLUFe4+PYUZXHJB
wfeukfxBpTWEdtco7hFGRt4yK5njFNKZ680Tp87CcFI3pfEdtFaPBplsYy/
BJXAHvVbw5q8OkRXCXSuxkbcGUZzWWOOKMcVPsI2aIVJWOhOt6I0m77E27rny6w4rySz1J7uzBUl
sgdip7VDQaqNJRVgVNLc6V/
EumXcYW+tm3dwVzWZq19Z38cEdlCYVjYk5XGazcDrikpRoqLuhKklsaWianHpVxNLNG7iQBQF9qoz
lJriaTbhZHLYPpTc560laciUuYvlRq6V4gn02Ewyp58C/
dGfmFaB8Safy8Vi3mEckoBXNEGkHFZugpO5Psle5r6Prg0uO5V7dnEkhYbT2q4vim2Of+JbjjPb8q50cda
MelDoRbuxezV7mrZa39jt7mBLUqZ2ZvM3dM9KyFTbFszknv707mjpWkYRi3Y0jBJ3Nd9aEujDT5YS/
wAm3zGPcVJY+JW0+xhtfsnmhBjduwKxRk0VLoQehHs4nQSeLZniZYLNYmP8TNnH4Vmadq0umX0l
wIzcNMMMWbGOapijFCoQSa7lKkiW4l8+7mnAx5rbselR5ppB7UoGBzWqSSsXZJWQvWnq22m9qM5p
bjHFtxoxTRTqADFHWilFIQjUUHrRVABHFJnmlzxSDrQPcWk96WjimTqKST1pKSinsAUZpO9LTTG0
LRShsKRRSuTcpGlFIetAry7HopC0Ud6cTmjXqJjCead2pCOaXmiwIQ8UnWlNAoEFKDzRThihhsDcioj1
qU0xutJCEAFOzSEUvamwSFpKUUlO4uoEZopRRTtceg0UvFBPtWnomnxam1wkhdTHjDLxRstSZySRl5
BpTTH+R5Rz8jEc9eK2LrToovD6agu7zWVSQTxQ0hOolYye1APHtWhpWkvqZMhkCQqeSOSfar5s/D/
2vyPO2zfdBEhAB/
lRojN1YpmCKAABir+r6PLpn71f3luTy5PI+oqzo2mWl9pZurosu0ncQ2AAKL6XD2qtcxgBjil4Fb8Ojaffo5
sbpyyds5/
Os3RrFb3U57W6XaY15wec5ouQqyZTHekHUkVuy6foUU5iecrIpwRvPWqNlaQyeIjaKWe2OSpz7VV0E
ayZQOByeBR17Vc1WzW11T7FaozM2NoJz1qzqen2ek2kQZme5kx3/
M0OwnVTMoYx1oxXTQaPpd3byTW5LlBg4PQ4rljITG5UAMM4Appp7DVROVh4FHbPY1r28OhSW8
XnSDzmADDcc5q9d6LomnIj3OUVz8uWNJyXUl1rOxzYOAaQEFeKs3X2X7SwsW3QAccd/Sq/
8qLXNU+ZABjJpOc47etaOiWsV9qLQTjKeXkDPeobi0Z9eksLZSF3Y+g7mq0TsRKqk7FTocUZ4rZ123s
NPijijAN02Mt6D1p2l6GjWf2/UXxEBkJ0GPep5luyfaK1zDDKeAR+dOPSugtm0G9nFvHCEZuFbGM/
Q1j65p76NcAA7oX5QnqPampK9he1V7DbKH7ZeLbKwVmBOT2rSXw1drJ+8lj8sA5Ydak1LTYLfw7Hd
woFnwpMgODUXh2CTUZZpLq4ke3QYwWIBNLm0uiZVG9VsZAYAt7Ej8qXen95fzre1exsNMurF2jxbs
W3jqD6VY0+DQ9UuXS2twWQc5XApuorXBVdLnM8Hpz9KU4xzW5fS6HAk8SR7ZlyowvelstGtLPTlvt
VOTtzsboPb3NHOrXH7XqYO5T0YH6GjcD0robSbQ9Tm+zC2ETuPlJXGfoay9W0yTSroA4MEhxGw/
rVKabsJVdbMpYpMj1pw61taFp9veaVdSzxK7ozAH04qnJR1Zcp2RioMsPrSytH5rBcDHBAp+j2/
wDaN5DbBcIpy59ga6TV7Gyi0m5uYYEDr0bHOelTKaTSM3VSdjl+tCyJgjev51r6Bo631uby9IEC5+XoDj
uTVttZ0eNjClkWTOCwQYNJ1FeyG6utkc6XQD7wH40uAa1tKitr3xFOFhH2fZlUYcflVeayN14kmtLVAk
eQWwMBQOtPnV7C9or6lE7QQAwLelFbOvm0tmjtLSKLzh/rGxyB9azLO2a+1CC1C5DnL/
7o61UZK3MXGp7rZXDo2cMDjjrTu9dbq2k2s+mXCWkUazQ85AwQRXHbg4j5yCyg+/
NKMlPUIVU1clJGQARnGcU0soPJArf8WW8VrZ2TQRpGzNtJVeoxUnhyBJtLvXmjWTazbSyjPTpU+0X
LzWD2ulznuOoPHXNJkEcEEVd8MIJdYhjkQNHsbK44p+uRoniURgKIwyYReAOfSqU1zconV1M4yxrk
Fhx1p/BwfWut1e+s9IEW+zD+Z/
dAFYGo6rDqSRJDbmBkYsenIojU5tkTGrfRFHpShhzk9DijGTXReF1hbTrqSSNWMchPT0FOU+VczLlLl
VzmvNXk8/
kaAwYjtnpkV0Np4miub2KH7AAHfaGJqPxcix31ptUD5DnA96lVnezRnGpqkYdB4Yja3HtxTobdry6gtlzm
VgDjsO9dvNBbXENxYRgCWOMA8dOOKqpVUGkVOry6HDmgVGmQWRsh4ztbNS9BWljVSvEADsD
qjsp4yq5oAYjPlSD/
AIAa6Xw23k+HZJdmdjOQG74rOPjC4wV+xKMjGc1l7VttJHP7V81jMj3tHuSJ2U8AhSaYQyttdSrdcEYrc
8NarILlLCSJTvy2/wB+tVvEMU7a1I6QSMm0DKrxVRqe/
wArQe297lZmU8RSsgdIndT3VcimA5YqQQwzlSMEV1VrdNp/
hGO4VVLKuQG471VWfJqhzqWWhzIgmbAWCUknoFNRvmNysqMjDnDDFb2l+Jrq71G3t5IIgJW5I64q
n41bGpwoB/AM/nUKtJy5WifaO9ik1rcKu77NKQemF60kkFxAm+a3kjTgbmXiur1S/
n03SoJbdAzkKDkZ7Vzt74hutTtWt5oljRiOg5ohVlJ6ImNRtlI1JDBLcBzBE0mw4baM4qLHFdH4OVRFe9
T84zn6VpUlyR5jScmkc/HG0kgjRSzngKOuabcI9rJsuI2ibGcMO1XtFAfxFAD90St+fNSeND/xNBt/
55c0va++o2I53oUnt54oBNJCyxHGHPQ5qE4HWum1zC+Erfp0SubitXvrmG2jzmU8/
SnTqcybfQuM9GTRWF1PH5sUDvERneKrKwYZGa7yKeCxntdNVAC0eRjoMVxuqWrafqs9uowJGzGPq
ainX55WZEajb1IreKa5kMdvC0rjqF7fjV06DqeM/Z1x/
v8ANbd1cJ4a0SPy0Vp3+XPqfWsOLX9TGHa4JJ/hI4pKrOb9xaBzSlsNh0e+nhV0tyQ3fcOKf/
YGpk4FuPqWqODXdTinhiE4EZcDAXjk10HibUbqxS1+yS7GdiCcdeKUq1RStZEOUk7HMXVtJYziG5G
1yAQBzmrF3pF9aWxuJIV8ofeO7ke9FhHPq+vwNcyeYy4dsjgAf/
XrrftUeoT32nkKRGoX65FKpWcWl945VHFnDpyygc7iAPfNTX1lcaf5X2mPb5mcEGobeFre8jgfrHcBfpzx
W940V5HsYoxlySBWkqjUku5bnaSMnT7C41MObVAyp1YnAz6VHd21xZXMdvcRgSSnChTkdcV11kiaJ
a2togBkmkAI/maxPE4Y+JLMY4JTHp1rONeTnboSqzbGnw1qQwdkR/4HVO90+60/DXUW2M9GHIrp/
EC6lIbf+zjIODu2HFQa5cGPw15N4Q106gY759aiOInpexHtG5GPpemf2hbXFxJIY4YgQCByTQdI26Eb+a
ZlYn5VHGRnjNJb6u1vox06O3wCMGQP1J60+/
1dr+wjtPJ8qOPB+9nOK0bq83kae9fQz8Ypab2pQa6r6HTZhnFG6kINFCFewuaM0gozzSHuL2pKUmgUXs
FhKXFGO9LtJUn0p3JsDADpzTKepGOaQ09wasJ1oxmg0vSjYUtdAxRRRRcLdymaUUEZoxXnM9AM0
uaTFGKncGGeadSd6d2oegDSKTtSnNAWmToFKOKO9LipbG2hSOM0zGTUnao2px0ExKVaQCnDiqdk
F7B0opaMYpWDcSikqa0hN1dJbowDv0zTsS9NSE+1bPhS4EOozxOwAmUbPc96ZHoc7X8tr5sZMaBi2O
OazJIykxAf54mwHQ9T60mr7GUvfVkX9R8P3/8AaFwbdA8crFlbI4z61q63Cbbwn5JO4oqgkVhNq2pCEj7
Yx2j+6M1s3gZ/
Bil2ZmdQSWPJOam+1znlGWlwjzbeDGeJtrGPOR71zCoDbY4B25yfWun0CaO70h9NuWVXUbACc5B7
1nDw1qC3PkZTye0nt9Ka3CLSbTNhX+3+FcvyTEf0qHwuiSeG5EdgiZYMxqTWriLS9E+yQyAylQgXPP
uah8MQtN4cnhwCzM680uhlayZZ0nToNLhnmspTeTEfdVhzWT4alkm8QXjTJsdwcr6HPSr3h/
Q7rTrqSe4kRU242K2c/
WmaVLHceKrySP7oUgcY+tHcFpcfd+HrS4vpLiS8KMxyVBAxWZocfleJkiZ96puCuec1cvvDl1c6lPMDH
5btkAnmq2kW7WfieK3lUBkBOQc8Yq/sl0/
hOha1tF11riSdPtBTCxEjiuY1yO6j1YveENvH7ph0xUnijKa60iEh0RWXB71q6jEmt6BFdx/
66Nd4K+vcVMdLMmCtZh4RAOnXYf7vmHP5VBBpuhX8xit5CJznHzHIqXwl+80y76KWc8E98UzSvDc
1nqCXdzMmI84C/
wBaL2kxS+K5z2pWr2OpLbvgkSAhh3GeK6PxeP8ARbDPPzdM+1Yuv3C3mth4jlY2VNw781t+Lz/
olht5+fP6VUndxGtbNnOjJ5zQOlaFtpgm0hr95vLRQTtx1xWepDAEdxmtVZ7HVGS6Gr4XH/E7f/rj/
Wtq3isItYuHW4U3cvGwnpWL4Yx/
bjE9oap6wWi8Sz3EJy0ThsH1rKSvJo5pwcpuwzV7e4g1WX7XgtKQQ3bbmug8UyPFokCR/
wCrdlViPSk8RW66tocN7BgvGN/19RRZz2/iLRPsczhLlAAQeCCOhpOV0vIl7LyOYJ8tVZSVKsMYro/
GG1tGgZxlywwfTimWnheVZ1e9kQRRkN8p+9iqnivUI710tYDmOHLFh0J9BVSaclYqXvSTRf1KNpfCFr
HHksQgAHemzAaP4et7YMRLOwDHp1PNbNjFHNo1mZMDYgbHvXJa/
dNfauixn9zC6qPQnPNRHV2MldvlZr+MABb2Q6fP/Sq/g9R/
aV4fVR3q14vCvBZc5AJyB9Kr+Diq3t2xIBAAyaaf7uxprytGTMiz6xIXGAbkA/nW74vJWKyQD5N/
4dKwbwbr67KnH74kYrpEe38S6SsRlVLmP+HPKsO9VPowaskcsCyXVu0Zw4lXB/
Gur8WKH0qInAcSDFVrHw4ba5Se/niMcR3ADjJ96oa/
qo1G7WCE5gibduHRjSk1KS5SZe9JWM0dfpXQ+G2xoV9z/
E38q58HJrpfCyodMuY3IXdIRyaur8JpVT5SPSoo9F8PyXjD96ylsnr7CklZpPBTOxJZ0LH8TVTxPeedKLC
HHlRgFiD39Ktn5vA4jOPMEfK56c1k03ZmHK2k2TTKy+ClEIKnyhnH61zCABFxzx1roNB1a3bTxp+obQ
MbVJ6MPSnnwrGHLQ3hWLOQDg4H1q6clBtSLpy5ZO5S8MA/24/f91/
Wtq3n02HVp4kcrdyn5sjr9KytDSK18T3KLMGRY8BieprO1b/
kOXMsRBZXDKc0SXNPQUoOUri6vZSadqkiyuXWf5lcjr6itXwjbbjcX5BOB5aD6VJrXk6xoUVzHIizRjd
gkZ9CKdc3v9ieH7aG1eNrg4GOD15NJybhyju3GyH6Gt6L+9N5bukdwS25j09q5jULU2GrSW/
IVZlZAe4JrSj8SaikyNLJG0e4BwE7VZ8U28M0tndxshIYBsEZwTTjeMteoRUovUn8an/
RbEfw7/6UeGcjRb7p95sYOe1X9YtLLV7eCNrxI/
LOflIOaTS7Wy02ymtVvY33sSSSM81kn7lhSfu2Ob8Jsf7chw2flbOKdrwz4pGeP3iVs6TpNjpd79oW+U4B
G0kd6xtWkSbxM0iMGi8xCWB4Fap3np2GtXodFrUumRNAdSj3nnbxnFc3qMlhNLE2nR+WgB3/
AC4FdJqdrpmqmN5rtV8oH7riuf1WysrQR/YbjzSx+Yb84FKja9hU42epRx05rofDAA0e9PqzZ/
Kufi+a5hQ9HkCn8TXYSW1hplk1gbjyBLk5Y/Mc1ddpe71NK0tLHH6Xt+2WnUESitfxiR/
aFp2+Q5qaHTdFtZY5he8xncMvxUnim2t7zT0vllJxhUIPBBNS5pzTMnL3kQeD7Xzppr1wQE+RM+verllZ
ajD4hmu5tvky5Bw2cDtUNxqVrYaEYdOuEMxwoKdc96wv7Q1JWDm9kfaQdvrUtSm3IbjKbdi1r1n9j1lm
BHl3A3D2PeqGSDW/
r15Z6hp0LxSRm6TDBD19xWB1FdFJtx1Oilfl1On8OSC38MyS7dwQu2D3o0rVrXWZ2tXtAuVz0GDUGi
32nwaI1peTqu4tkd8Zp9neaFpPmSWjGSQr25OPrXM95aanJKPvFPTLRbLxe8CE7EBKj2xVjV/
Ek+n6q9ssSPGuOT1rP07UFXxE19dvtWRWJ/
2fStS4vPD1xcG5lKyy8HOCaqXxJtX0HKDT1RF4rt4jp0F9Gu2UkcjuDTroCPwKiSZBZRjPXOaa17b+IdV
hswjC1jUtg8bjV/
UrvRyTZXrY8nHydBU3dlF+pF3ojldBwdesgDnBxmrnjUj+14sZzsGfzq7a3fhyzuEmiDB0OQcGl8W29vJZ
wX6qfMdl59q0571EzTmbkjT1PU10vTYJGiEocAYP0rnNQ1UarDHGtt5AVtxIran1zRbm1jjuQZAgHG08c
Vl6neaXLY7dPjZZAw4xyBSpKz1TFCNnqZmOoNdD4PUmC/
P+2B+lc6T6Vr6Dq9vpaXC3Ic+a+4bRmt6ybp6HRVV46FLQMHxHCM5Ku2QKk8aH/
icYyeYhWnDq+g29wJ4rZ1kBJyE5zSXmt6JeSeZPbPI2MZKc1jdualynPdp7D9fAPhW2B5ICVH4RsxLLL
fFTtUeWhP8AOtOG5stb06dI4t0cIwA3Y44rBttfhttC+xW0UgnxjJXjOeamLk4OCWok5NNGvcaSLjWVvj
eqNjAhc9Mdqh8W2qg2d6Fz5cgDH2zmuUCMcl2Yk9ea3F1uF9AOn3McrS7NoYcj2pulKLTQKnKNjS8V
QNeaVBPAN4jIchfQ1ycbiThTz6elbGja/Lp8K211GZoRwDnLKPT6Ve/4SHSVYmKwbec/
wAc1pTlKl7vLcuHNF2Oft1R7yBZGKgyKBj1zXQeMRzYrngMf5VzibftCTOp2+Z5mwfWtLW9Si1lYWS
No/
Lzwxq5pynGXQqSfMjS8MwpaWF3qcqkAg49do9KyvD960fiASyNgXJYHPvyKmutZWTRV062hePgKX
PT3rJjzFJHIn3o2DL9ahU5S5nLqTyN3NjxDa/Z/
Els68RTurH3YGujubT7RrFtM+PLt0Lc+tc3qWuDUUt2NsVkgkDA7uoqzc+KWubaSJLV42dSN27pWTh
NqKsQ4SdrCf2supeLbRI8mGLcBkd+5qv4kOfFVpz3T+dZ+nypp1/FciLzCmeAcVLqV+L/
V4NQWLHlbf3Zbrj3rT2TjJWXQ05NdDoPE+pXenvb/
AGR8BuSNuTSXkf8Aanhn7VeRCO4VSytjBGDVdvFu8Atp5LDpucVQ1LXLrU4fKaNYYiclVYkke/
rWUac9FbYhUnfYzYzujUnGSO1P603tQK9H1O1WSAml7ZopRSuig7UGlpKehFtQpdo60mKBgjIoGIDz
S0EUgBo6ALS4+XOaKafSl6D06i4oFAFLT3JYhGKWg8ikFG4XFFFKKKLIV0yoRS1H5y96POQ968v2k
bHocrH0p6VF5y+uaDOmO9L2kO4+Rkg6041CJ09ad56+9J1YsHBjzQpxxUX2hO+aTz09aFUiyeRsmpRU
P2hCOKX7QgHNDqRD2bJ+1MIpouEA6mmPOnY0Kcb6sOWQ+nAVALhR604XKd81TqxDkZMaUk4q
E3Mfb+VH2lD60vapC5JLYlxVzSbiKxvftEyltqkKB1zWablB3NL9pXHen7WHUPZuSszbtdaWJr6Zo3864
PyZ7DoKyFUqmCQT1JqIXSZ5zR9pU9jS9rFbExo8uxLj5cetSm4uDCsBncwqMbM8VU+0oOzUfak3YIOf
pT9rFjdJ9SXGJA4yrryGB5FWRqOoeXs+2ybe3TP51S+2R8/
KxxR9rjP8LCn7SJEqF+hKcs5Yks56sxyafHPcQIyQzyRAnPyHvVY3SFuFP1pftUePutS9rAfsNLWLD3F0
6bZLqZ19C1MieSBw8UjIwzyDUX2tB2NJ9tjBPyNT9pAlUbaWLQu77Zg30/
XP3qYJJVm87zn87GPMzzUH2yM9Q1I13HjADflQqsRewtsixK7zOWkYux6luc06GaaBdsUjovXaDxVVb
pOuDSm8XJG0/Wn7WA/
ZPaxOkssaFY5njB67TjP1pxmuWXbJdTMh6gvVb7WnTa1H2pd2NpP4UOpAPYeRftrCSZGMQwFGfSoJ
JJpItkkjHA4DHO01F/
aLKm0bgvoDTPtiEfdbPrUqrEp0brY1bjUzJosWnRRbNuA79jVAcYx06VCbxRgBDn1o+1qP4SatVIIhUH
EtKzoxaNmRjwWU4OKQ5JLMSxPUnqar/bEPIRgKBej+4aPawG6T7FjfKF2rNIE/
uhuKZjDErlWPOQcGojeqOiHmmm7BJ+Q0KpAPZdLFppbiRSr3MzKexemkYxjtUIuhj7ppDdgD/
VmhVYIFQt0LJMjAhppdpGNu7j8qbtx0qFbwY5TmkN3jJ2EmhVYMHQ8iyWY/
eZj9WoGVbcrMpxjIOKrfbMjlMUhvCOkZP40/
aQF7GXYsqAvA+tJsIbehKv8A3lODVf7XzkLSi+OeYuPrTVWOw/
Yu2xYbzHTbJNI6+jMTQEwOBwKgN6CcCMj3zTft78jyhj1zTVSCIVBotdKCC3BLBfQE1VF4SufLwfT
NL9sbbnyufTNDrxY3RbLG0KMUAYzgnnqM8GomvAQGKfUCo/tjnJMYHpzR7aA/
YPsWSoYYYZHvTsMeC74xjG44qqbxs/cH50n21u0Y/
Ok68Alh2+haEYHb2pQAOBVX7a548sY+tJ9sk3HMa49c0KvAaoO5Z2r0wMe9CxKpyFGarG7fPCD86Fu
5c8om36ml7eFwVBlvqCPWkwCckVWF5JwSi5780hu5dxwiY9yaft4MHSlcsG3jY/
cGaDAgx8v4VXW7lz8yJ+BNKbyTsq5o9vAXsH2JxDEp4Rc1IFABAAHsKp/
a5tp+VM+5OKQXU4HzCMn8aXt4D9i10LBt4t2fLXPrUiqq5IUAn0qr9qn54jPoMGk+1XJxlYx+dWq0EH
sH1LqsUljkC7tjBsZxnFWtVvn1a5WWaNUVV2hQc1lCaVlJ+XI9KYbm46Dy+euRUutBu7E8O2WfIjZNu
0Ae1X59Rml0uPT/ACUEKgDdnnisgzXGPlCY9SKBPc/
xGP8AKj20GL6v3LYUDoBx7U48iqIludv3o93rikEt1tI3pu+nFN4iGxSotF4AZzgZ9aXpVJZpwPmKk+uK
BLcFssy49AKaxEB+ykXCoPYH8KQDHYCqjSzn7rgfhSiSYr80gJ+lT9Yh0F9XZbJpNoHTFUmefGBIAce
lKZJ9vEgDeuKf1mG4/
Ys0rO7ksbkTQhd+MZNMuGNzdSXEhy8hyaoAzswHmAZHpSu8qsQHpfWKd7k/
Vne5aZQRjFXLvUbi+to4ZmHloQQAMVj7pv8Anpj14pMzYH705+lDxEOwfVr7l49KAOOlUCZ9mFmIP
rij99tAMzZ9ar60hewZfHWjcKobZv4Z3BpQsueZWP4Ulioj9jIvYyaaR2ql5UoORO/WjypCTieQZp/
Wo9g9galpeXNkJBbylFl5YY61Bt2/ic1RELgEGaQ+
+aVYXRs+dIc9iaX1iCd7D+rl6gD09apeU+7Jmkx6Z4pRDgg736Y60fW12D2DsXB1pR1qh9nwf9Y/
XPWh4PNPzSP+DU/rUewKg0XmJ9KAc1QFtjjzJD9Wp32fj7749M0vrS7D9gXe9L79qofZV27QXH/
AjS/ZVIwWkIxjG44p/W/IX1cvbh6ilrPFnEQRhsH/AGjS/
YYv9v6ljSWK8g+rs0CQO4prMPWqX2GDZtAfb6bzTks41GAp4OR8xNH1q4ewZcHHJOKUkeo/
OqUlokv39x/4EaX7FAX3bck9cmp+teRXsNC4HX1FLlT3FU/scP8AcA/
Gk+wwYPynn3NP61oL2BdBU8bh+dODJk7nUADuapCyhH8H60C0hwcxjnrU/
WvIfsC0ZYx1cD8ad5iDqw/
Oqgs4WOTGOKUWkA58sE+po+tgqBYM0YGS4x9aTz4T0lXP1qI2sO4nYORigWcB6xL+XSj6210GqCZ
YjZZMhGDYGTg9KYbiEY/
eL+dIkMcWSiBcjBwOtNFpAOfKX8qPrT7B7BLS5J50ZGQ4x9ab9qgHBlQfjTTbRgfcGPpSfZICeYVJ9S
KPrTtsHsOjY77TDjPmr+dPS4iwTvBH1pn2WHP+qTHpinC3jUYCAD6U/
rTfQPYIRruAEDzF55oF1ARkSL+dHkRjOEXkY6UfZ4sAeWuPpT+tNCdFIPtduRnzV/OilFrDj/
VL+VFL62+xKoGaRRtqYrzRt4rz+RnfzIhxRtqbbRtNLkY+ZEIXmpAvFOCU/
bT9mwuVyvtSY9qnZaTZS5Ghc6IQvHSjGam20bcUcjDmQwDimMtWAtIVqeVgpFbb7UoWpdtOC+1Xy
MV0RbeKNvFS7aXZT5GO6INtG2p9maTbR7MXMiDbzTguKm2UuwnpQ4BzIr7fajbU+zFJspcjQcyINtK
EqbbxRt4quRhzIg280bean2DrigJUumxc6ICtG3NTFaMe1NU2JyINtGzNT7M0bcUODHzIg24o21PszQE5
p8jE5EOyl21Ns5pdnNPkYudFcL7Uu2p9ntR5fel7Nj50QbKCvtVnZSFKpQ0FzXK+3vRt9qsbMUm2j2bBy
RDt5o21NsyKXZin7IXOiDb7UY9qn2+1KE9qPZD5yDbSbParGzmlK0/
Z2E5lcLmjb7VMVx2p22jkHzFcJRsq0EGDSeXmjkFzlfbjik2c9KsbOaPL4qvZicrkGzFJtIqfaaUJ7VLgxKZ
X2+1KEPpU+zmniPHahQY+exW2Z7UmzmrRT2pNlN0xuXUg2cdKTZU+w4pdlJ0xc5X2Yo2+1WdgPQ
Unl0vZBzlcL7UbfarOzmm7TTVLQfOQ7fal2c1OE4pdtHJ0DnuV9noKQoRVjbSPHvUrkjPcUKmTzWIQv
el2k1OqbFCk5x3pdtU6YvaFbbzxShM1Y2DFGKSph7Uh24GKNlTAetBWqVJhz6kOyjbUwWjbS9lqNzItl
JsqbFG00/
ZiU9CHbSham20bapUxe0IQnzc0hX0qfbRtpezGpkIXHNIV3Gp9tATmj2QOoQbKNlWNtGyj2Ye0INlBT2
qxspClN0yPaMh2UmzBqYjml20ezRSmQ7aNtTBeKXZS9mDmQ7Mik2VPjil20/
Zi5yuE5p22pgtJto9lcftCErQIxU22jFNUhOZFspQlS4zS7aHSBVGQ7cUBM1NjnmnBACPShUxuZDsxSle
Kl20beKFTDmIQlLtqUCl25qvZkuREEoC81NjigDmp9kNT0IylIFqYil203SuHORAUu2pdtBFHs0g5iJV9q
ClTY4oxml7JD5+hDs4pwQipglGKTpoXPYh2Gl2YqXae1IQafs0PnZHtNGznipgBSbaFTRPO3qM2e1G2p
MUYquQftGiLbmneXxT8UtN00TzvcZsoqTbRRyIfOzJYelAU04jFAzWdkbDcUY4paKGhXEA5p5XikH
WnnpUu1g5hm2m7akpDStcSuMxRinUU+UeoBaR1p4pGpKOotSPFAHNOpQKvlSFdhspNvNO7Unekoj
UmJikxTqO1FhCbaOlOpMU+W4rsTbkUmKeBxSGjlVh3Y3FGOKdnikppGdxuKXFLjHNFNIq9hMUbea
XFOJz2oskLmY3FIRT6biny3FcQCjbTgtKFpNajuMC0uKdjFA681VhMbtpewGKcTSUcvcLgFyaRlxS5pe
opWKvoNxSbc07FLVJEtjduKKdSGi1idQxSU4UhFIdwAoxzS0VelguxDiilo71KSE2wxxS4wKXgijOaEgG
gUEHHSnleAexo5xiizEr3GbeBSnkUpHFAHFFhoTAA4opQKUd6fKCdxD2oNOIpCKLajbYm2jFGaXnN
Nq4uZiAUuMUUp5qQbYzHNKBmlxRinysL6BikI5p2OKMd6LIL6aDQOOaUCjvQKfLYV2BFKBS4pQ
OKGkFxmKUDNB60DNUoqwuohFIBTiKAKLDuKU29wc0nQ0Dg0pGaLDuJijFL3oxzRbQV+wnSjFLR
SSsAmDS4ooHJpiTE70tKRRjimh+YmO+aKUCjHFJ2EnYSgigdaDxSaBsTFOwNvvQKSqSC4gFLjJzmil
XpRYExAOTk8UtFKBSsMQ8UAUpFID2qrC1YEUbc9aWlNLQbQ0DmlFKKBihgBGRSrxSClpWuK4Gj
NFLimkNOwlKDSClxTasK7FJpB1pO9KCKTHcd9aBRjil6VPqL1FFJjJpaBxSaGhQB3pOlLjmkp26jHDp
QOtHFFD1EwzRmik70WEmOAoAyaBS4wKEMDSdaXNB6cUwsJinEDFIOtBptkvsgooFFBSdjKOaXrS
mmCuW50IcRSY5oFL0pg9gA5qTHFRjmpf4alx0EkJjimHg06mt1oWwxD0oAoyKWqSExRSNQKU470m
7MLsZmlHSjvQaHqQKvNBXBpF4pxOaZVxpznIoozQKeorhRQetFNXBiA0uaMcUlIBetJiilxxTexKDtRik
ozTtoPYXPvSUEUfSlYmwoFKKAVBwSAetKGQkAMpPpmqYxM0DPalI96QUJCClHvRiimwbuJjniginC
kNISFVaDjFANIaNblXAdKDR2opom9xRQ2B3prNsXI69q7PVLWDRvAatJCjXMqAAkDO41nUqKDRc
Y8xxooNMh3eUgf72Oaea13Jdg7UUYpc0AJS4oGMUgPNFiGxw4oA5pOppaEMcX+UL2HSk6imnpRnik
AuKKM0oIxTBCdqUUlKDTbF6CnpSUpptSUwIp2aaaXoarUTFozSZoo2E0+ovSikNFNpjQuaOgxmjikqU
GgUvXtSY4o6VQCk0A8Ug5pe/
HSk0TcAaM4NL3pD1qkDegpOaSjFIaLjSFpaSlzTGwJoJoPApufahEjqTvSikyKTRVhc0CkHBpTSFbUKX
pSAc0poHYFOetKTSCg0IW4mTR1pSDilAptgN6Ud6HYJj1JwKt6jp82mxWr3GF+0DIHcUrpaNgVgaBS
ClFMBKWkpc8UDsGM0Y5oXJoPFMNhwpMikzxS9qQCZ9KTrS8UvSiwhRwKKB1pSaEMQUtNpRU6g
Lmikop9Sbi45pQKSndqGUhSOKBzSZ4pRQJi0Ciii4C0AZpBSgntSuPUXFFGeaCaAsIelAo5IpQKL9xWs
O6CjtSUvai1x2uJSUtFMYCnEUlGaNyRQMiikBopaiMxuTSYwac3FJXOjqYdqTqKKSm0DFAqXolRjrU
n8NTLYEhopD1pxphHNEYktdgxxSUuKMVaQXsKKRuKctDdKljI6AeaXFAHNNIhoWikNFVYdtBcUm
cUo6UmM0CEpaOlHNFg2DcRQaUDNGKEJCZpQaMUAYokAY5ox3PFL05PT3roNA8Jz6ztnuiYrPsOhe
s5SUFqUouTsYlpZXOpSeXZQPMQcEgcD6mumsvh9O436hdLGD1SPt+Na2qeIdK8J2/2OyhWS4UYESc
kH3NcbNr+ueJL+O1WZohK2BFHxge9czrTl8OxuoJbndWvgvRYlGYfPP952zRJpvhi3m8iRLZJP7pbmm6
rKPCnhFxC2Zgu0EtyWPevMUiEg8yXLyNyzMTkmsqaq1G9Ry5YnT+NdP0zTpLN9PVFklYgqhyCMda5
5TSbADnkkdMnOKAMV3U4yirNnPK19Bxo7UUGtkRLQMcUA0daMUajF70mcnpRSdqdiBwNIaTtQOa
B2LOlWbahrFnbZ+R3yw9hXR/Ee6Bew05CAAfMYew6VH8PbFp9Vub11wsKbEPuayPEt5/
aPia6lBBjixEv4VwyfPVt2OlLlgZw6ZpaPSiu9S0Obdjs8U2l7UlFynZBSik70dzRclIUNg8UE5NJinHpQhta
CUUYNKRxQiLCUlKRiikNDu1CjikpVpoqwppO1KaTtRa7JbCjvSUtVYTFpM0ZopAgxSjpQuO9HtTHZi
GjpR3pTSEIBnrQaKKooBSjpQKME1LFsLmg5pMcUc07CCjFGKXGOTTAaeKkijknkEcMbSyH+FRV3
RtIn126MUIKwIf3snp9PWuovNV0nwfB9ksofPu+6ryc/7Rrmq4hQdo6s3jC+5jW/
g3VLlcyBLcH+8cmr0fgFwv73UAD/u1h3ninW792zcC2jPRIh/Ws6Se5mYtJeTsT6uaxc8RIbUEdh/wgS/
9BH/x0UP4AJA2X+AP9iuOLTHBNzPkejmpUvL5QAl7c8dB5ho/
f9xWpnVP4BnzuS+Un3SoT4Fv1I23MR+oqjoc2u6lfpBb6jN5P/LSQ8hRXT+JPEp8P2sNtbsJ71hgb/
5mspYitF8papwepgP4M1RQcGFvo1MPhHVvKyIkLZ6bu1SRePNUUDzbWB/
UgkVpHx4sNnFcTWpLSkgop4XFP6xWS1QezjfcwW8OaqmM2THB7Go30TVAB/
oEnXtXQj4iwZGbCbHqKH+IkAA2afM39KaxNX+UHSS6nPf2LqfawkxUsHh3VJ22i0ZG9WOBWpL8RJ
XX/RtNO493bArLuvGWt3KlY/KtwR/CMmr9tVltEh00uppLo2n+HIvt2sTrNOvKQj19hXN39/
PrN+91drtUcRJ2UelQEPNN51zI80h53Oc08j0rWnTk3zTJcklZC9qBSUdBXVYyuBoowetHWhDtqKDijqa
THNKKGguKelNp1IRQIMUtJS59aLjsGfalpKKNgvYU9KBSUAGiwnqOPSkxzQOad0ANMaEp2eKaOa
UA1DC4o5pw4pKKLldBTSUopO9C0E0KOlOzxSA8UnPaiwr6BmjNOxSdKdhNhkinA0g5oxSS11GFKB
SEUc0mFxaMZoFPJUJ/
tUJdRkdOA4pMilHFUiWtLgvXFFKKKTYuZIzH60lOflqQVz6pHW9AxxSYpaSq0JYDrUnao881IOlRJF
XQnWmkc04daaTzTWqIuwzxRR2pM0wbuKM0ppBnNKaTtYNhhyKB0HXPenFuMY600mmhBS0Uneq
AOlLR1oNDRIdaBQKBTewC7qKMUUrXGJ3pzEKpJpMetdV4O8Om9lXUbxT5CH90jfxH1qKlRQjdlQjz
Mf4a8INd+VfampWMjKw+v1q14t8UmwX+y9JYCYrhnX/
lkP8AGpvF3itdNjexsGzeNgEqPue9efqrYZpH3yMcsx6k1xRUq8ry2N5SUNhgUKzSOxZ2OWduSa7nwBo
2DLqsoH7z5Yh7etcUIJbq4htoRl5XCgV7NY2qWNlDbxgBY1A4q8Q1TjyoVP3tWcP8RrwyXNjYg/
KCZGH8q5LFX/
Ed79v8UXkv8MWIx7YqhWuGhaFzGrK8g5pR15pKO9dMbXIbFPtSU6kptWJuJThTaWmmPUU9KbSnrR
SAQ9KazBUJNPq7oOmnV9dgtsfukO+Q+wqZPljcqKuzuNItl8PeDZJj8shiMrH3I4rzK0JlRpnzulYsT616N
8Q79bXQo7RQd1y4TA/
ujrXAgxhVWOPYAOma5MN7zcjaq7LlA9KB0pDS9q7jnSFpKXtSUaCsFKKTpRmqHcXFGKBxS0l3E0B
NIc0Z5pTzVC8hKXpTRxTqTGBpVoOKQdaVhD/
rTSKU03vTWgWFoxRQKNQegHijtQaBR5jVhKUUdTRRe+4MDS0lL3pg1caOtKKUgg4NLiixI2lXmlIw
eKM0DFFFIKM0MTCrOm6fLq+ox2cbbVbmRvQVVPSum8Osuj+G7/WZAA8mVjz+Q/
Wsq0+SOm5pBXZb17WIPDtmmmaOI1nkGC6/
wY4z9a4pUJcyOS8jcs56k02JHdnuJzullO4tn1qcDjFZ0KNveluXOfQQ80uBSY5oxxXSl0MRQeKnsrKXU
7tLS3GXc4Y/3R61VZtqk4J9hXo3g7QhplgLqZQbq4AZj/
dHYVz16qpx8zWnDmJZ5rDwdoqnAAHA9XavM5Z5b+/lvrnmWY5wT90elb/
xF1D7ZrFppsfKwfvJD7+lYmBjisMNTcnzSLqy5dEFOaQmMR/
wjoPSmdRijFdzirGLYueMU7OaQ9KB0oUUJsDSd6Wm5p2Fe4uaX6U2lziquCFpe1NpwoBIQGg9aCKB1
pJ3F5i9+aUnpTSeaTpmmJseSMDFJ3pvNOHSkx36C0HBpKKNwlfoANHWgdaBSYXFxxQKOaXjPFO40
APtS9aUUmfmpAKTg0oNISCaM0CQ7rRTQRTqVhryFpMUvak60Kw2xRSk0lFDJFpMUHpSihDDPNKa
KDgil1AUUdKaDRkZI9qGkO6ClzTR1pcU9CLhS5pO1GKrQG+g/IxRTRxRSDlM9hg0mKc/
3jTTXPrY6b6hQaXtSUILAKkB+Sox1qQY20mNIbSGnqBnmmPimtCb62ENHQUUlVYe4tL070lL2qGh
MQ9aSg0VetibABQRS0UwEpQKMc0tNaCTAUlLil49Kh6jQg6UopKVEkmniggGZpW2qMZ/
GqbSVwUbs1PDmitrmqGNwwtYvmkOOvoK7jxLrcHhzSVSEKJnGyGMdverWl2Fv4d0faxACLvlc9zXl+
q6q+vatNeP/
qkO2Ee3rXnNutO3RHTpTiU0R2dpZzvmcklj15qQjFApshwpOce9dsUor3TnfvO50Pgew+2eITckZS1Tv2Y
9K9Iu5hb2k0zchELfpXM/
DyzMOgNcyD57lyxOOoHSrvjS8Nn4Zu2TO512Lg9Ca8zEy56ljqguWJ5XC3mtLNnJlkLfrUwFRxII41A9
KkzXqU4tJWOOTuxcUYooB7VpqDswooNJQ7k+guKQUtLxVK1hCZ5o69KDgUHpSGiN32qT37V6X4I
0Y6dpQuJ0xc3HzHPUL2Fcb4Z0f+19UEs2BZ2p3yZ6EjtXo2l6ib61musAW4dhFx1Ud68/
F1H8KOqjBLU4Lx5di78SxW2Tttoskf7RrAFE90dQ1a+vG582U4PtQK66EbU0YTleQuKUdKO1JWyJbFI
pKM8UChk7hQKXGaTODRfsDVgNL2o4NAoYNB1pe1J3pe1UtRMSlpKKl2BeYEA80qg0uOKAcU72R
e4pFNPFO6000hCg0CkHWnCjoLqIRgZoWlPIxTT0pjYtGO9A6UdqEIM0uc4pM8Uo6Ux6oBz3ozigcDBJ
PvR1ptk3CjigUdKSK3CijNB59qGK3cbKSsTH2rp/
E8f2LwHp0EeQjsm7PfvXMTH9y2O3Ndj4wj+0+CbGaMZCGM/
0rjxD1j6m9OzTOPB+UfSlBoUfIM9cUd67FsYS3F7UnelzimO+2NiBkjoKb01Glc2fCWljWdX3yLm1tvm
Of4m9K9LurhLK0lnchUiQt+VZXhPSv7K0SNXXEs37x/
qazviHqRs9DFtGcSXT7Pw714tabq1bHdFcsbnn/
wBpk1G8ur2c5eVyR7e1Sj3qOKMRxqo7DvT+vavWhHlSSOKUrsD1pRzQeaBVMkU0AUtJRqUrWAYA
NNIzz+lKaWqJtYQHijtS4wKShgtgpaTPFApIAzRRQBmiwN6AKMZNH8WKdjFO9iWwzQPSg0maB7ju
1GQKbyadjigQgNOyKaKXtSaGFKvBpKUDmkUu47HemkZNOzgUZoAaeDRmgnJpRTBBindKQUoND
B6Bk0Zo60CjYQuaUcU2ndaW6GITS008GnA1ROwA0tIKXNS1dg2xKWmnrSg0dQADmndqTNLk+lA0
FOzTeaWgT01FOKKTHNFFxXuUJOTTOlSOKZjNYx0Opu7EzRRilxQ12EJ0qQfdplSLyuKGrAhopjdaeO
tNbrRe5DEJyKSlpKZSDvTu1Np2Mik2JjTSg0EUhOFJwT7U0hCjmlK0oPA4xR1NFtQQg60GlPWkHWn
YGIDTs0h60e1CJW4ZHWuy8CaMHlbVZVOPuxZH5kVyFvaPf3sFnGpLzNx7CvXGaDRtIJ4SK2jz6dBX
HiajS5F1OqnHqcl8QtZ/
dpo8BIebDSsD0WuKjQIoCjAHSh7uXUb64vbg5ad8jPYdhT60oUuWN+pnUld2DFQ3IPlFV+83yipj0qfSr
T7frdlbnOGk3EY7CtpOyZENWesaNa/YtGtLfukSg/
XFcp8Sboi1sbRessu5vQgV3AGBgdBXmPjy587xPHCrcQQjI9zXkU/
eq3OuekTBNJjigc0te10OIBSfxUtJ1NCIvroKaSilxVaAA6UUnNHehINhaR1kcrHFnzHO1QO5oPHeuk8Iae
jPNrN6oFraqTHuHU9zWdSahG5rCN2WNUK+GPD0GkWw/wBOv8ByOvPBNbuuSjw94Jkjj+VkhES4/
vGuR0ieXxV48W7kX9zCNyg9Ao6VrfEe8DfYtODcu3msP9kV5vK3NJ7nTe0dDh7dDHGo745qekxzSmv
VitLHG9dRxpBzQDQMjpTFbUXGKSloxmheYMM03HNOxSZ5p9RBS0Yoo3BMKKMGijUTDFKKTvS
ikxiGlBooxTKHdqaadg4pDzSsSIOTS96SlxTEgzzSnGeKTFGaYXCjtSjmg0AtxvOKUE0vSg0dSnqAozRR
QIUfSk69aWil1C4lHelNFPYLXI5AfLYe1dvp0f8Abvw9a2BzIiFRn1HIrjDyCK6PwPqIs9QlsZmxFcfMhJ/
i9K5cSm1ddDak+hy8D7owDwy8MPepa2PGGhHRr9Lu3Ui1nY7/AEViaxa1pSU4poiUbMU81d0Cw/
tPXba3IyiN5knpgVSzgc12nw807y7e51BwczNsQn+6KjET5IMqlG7O0AAAA4FeYeOb03viVLccx2q/
kTXpk8q28EkznCopY/
hXi5uDe3l1dsc+dIWB9s15+EhzzudNV2Vh4PFL1pPSlAwK9iJxdRce9BOKBmkNDWoXFpDSjpSE80bA
hKM0vagAmmS7sA1BoxzQeKW4bCU7NNNOximhiGkyc0tHWhbCAE5zSkmgcUZzRYBKUUoGaCCK
Ql2EzS02ndqY0ApTSUYNDGKKWgA4pAygkFlH40irjhRRggZooe4mGKBS45oIo8iQpQMU2ndRSSKE
oWgnaOTSb1H8QpsVxzE8Y9aBSDnkHiii4kxaXFFLihggwcUYp2eKQ0gYlLikxzTs8UAFKDSdRQDg0bl
XYppAeaQnJpQKFoApNFLjNFMmxQY803PNOfFMrBbG7buLijNJml7UxXEqReBxUTcEVKPu0pIpDeh
prdadnNNYc0KOhm9xtFLig07DQlPGccUmOOKdnApO41uMOc80Cg9aKa7itccTxQOKBS07gIaO1FBF
AtRKQ0tNeF7ho4YgTJIwVcGpeg4q7O28A6ZvE2qTJycxxH27mmfEXVyIotJgwWm+aTnoua66xt00nSIo
uFSCL5j9BzXkV5ePqes3d8zEiSTCD0UdK86CdWrc6pPliMVAowo4paKMV6aVtDkbd7gx4roPANt5/
iKWY5Igi/AE1zr/AHTXc/Da2xYXl3/z1l2j6D/
9dY4iVoM0oxuztjXjWt3H2zxRqM4YMocRqR7V65f3ItLCedmCiNC2T9K8Vgyyl2wTIxc/
ia4cIryub1noSiilxS4yOK9WxyISkAO/aASx7AZNXdK0u51i7FvaocA/PL/
Co+tegW+laT4W09rmYLmNctLJyxPtWFSuoaFxp31OCg0TU7ld0VlIR6sMVHeaZfWC7ru0kjT+91H51qa
l411K+kzp+21gzxkZZhWr4W8SzatdPpWrIkrOpKuR972xUOtUte2hfIuhxYBI4pMYOa1/
FOjDQtVXyCfstwDtB/hb0rIJwCT0FdEJqUboxlFpk1pZvqd5FYwj55Tz7L3NdB4yvk06wt/
D9hgKqhpiD29Kn8NwxaBotzrt6MPIuIVPXHb8zXHXks11LLdzHM87ZOe2egrnl+8nZbI2Xuo7r4bWAjsL
i928yvsQn0Fc14ouzf8Aiy7fqkAEK/hXoOmQp4f8Jpv4EMJdz79f515TFIZWedz+8mcufck1nR96q5dip/
DYeWCjLf8A6607TQtUvog8Fm209Gfit3SdHtdE0/8AtbXSpbGY4yOnpx3NZV94z1S8kMliwtbdfupjJxXR
Ku22oIzUF1KN7pWo6eC13ZyIg6uORVRCGQMOhr1Lw7f/
ANv+HYZrlAzMCj574rzbV7L+ydburIAiNTvj/
wB00qNfnfK9xVIcuqK9HSijFdRiJS0YzT7e3uLy6W3tYjLIT26Cpeiux2uRMwT7xxV+y0bU7/
m3s2Kdmf5RXY6X4WsdItjeas0byDkl/
up9Kx9Y8b3E5aDRUWOFflMpHJ+lcrxDbtBXNlTtuUpvC2sW8DStbB8fwo2TWIXy7KQVZTgqRgg13X
gK+1C9N4L2UzRIRtZvX2rB8c2cdl4jSWJQouAM49ef8KIYh83JIbp+7dGKKdSGgV2JXRz7MDxR8xYB
ULsTgAdSaVmCj1Y9B3NdRpdna+F9L/
tbVlzdyf6qI8kenFZ1KnIvM1jFspQeFNYng8w28aEj7rPg1iSpJBdSW80Txyx9QwrpfCet6rq3icm4lPksrM0
Q+6o7Vf8AiDp8YtYNQQKsqSBGP94GuWNeXPyyLlC0bnF4pRS7abXcYKyFpYkeZmWKN5GXqEGcU
EYQtxXcfD/TzHpct7KuHunyPZRxxWFar7ONy4Q5jiWguI13SWs6oOrMmAKZXd/EHUhZ6Ktoh/
e3bbAB129Sa4RV2KF9BiijWdRXYThZ2A0ooxSVvqTYdSUUlHUQ40mKTPNLiquK9xKXtSYpccUrjQl
Nl3YDxnbIh3Kfen9KU0muZajTaZ3Gi6vbeKdMk03UNvn7cEdzx1HvmuN1PTJ9DvTa3Kkoc+VJ2YVXW
SWGVJreQxyocqwrsrLWLHxRYnT9YRI7nHyseMn1B7GuGzoS02Zu3zI4iQlsRofnkIVfxr2HSLFNN0u3t
k4CIM/
XvXBaf4RvLTxVapcZltUO9ZMcEDkA+9elVhi6vNoi6UbHMePL82XhuVEbEtwwjX+tecW0YjgRB2FdP
8QL0XWr21ivzC3XzH9ia51Rx6V1YSHLG5lVld2AkLyeAK19J8PXOpRi4ncWlp/
z0fgmm+H9HGr3plnOyztjulY/xe36VX8TeIJtZle3smMVhBwgHG/
3rSpVd+WG5MY31Zt6h4LeKzNzpt0bjA3bGx8w9jXKQy+aDkbWHDL6V6j4UtJLTw5aRSnLFd35151rU
aQeKtSSJQqbgcL0zWWHrSlJxkVOCSuiv3oIo60pFdxgiN3CDLHAretvCuq3EEcqRxqr4PzN2+lUdE086pr
dtbkAxq3mP9BXrOAq46ACuLE4h02kjeFPmR5FqFhcaVdpb3mwSuNyhfSq4GSasaxff2r4lvLkHKIfKj+gq
TSdNm1fUltYhiPG6ST+6P8AGtqdRunzSMpx96yJNH0W41iU7MR26ffmbge+K6C18LaLfwSx2V28k8X
DOGzg+4rM8U6skESaDpDBIo1Hmup6+3+NaPw209oLS7umORKwRT6gVyVKs2uZOyN4wWzOUv7eb
TNReyu1xIoyrdnHrTNuRmug+JWE1PS2UDcQ2fpWEcY4rroVOeN2ZVI8rsMpOlOxSOQqEntW9zNLU0
dD0S51wz+RIsaRYBZhnmrupeErjTLGe8nvUZYxkDbjNdX4Q03+zdCi3DEs37x8jnnp+lYXxJ1ELb2umIc
tM3mSAf3RXm/
WJyq8qOl0ko3ORhcSxK4GA3apO1NRAiBRwAMU8CvRSsc1tRByacAWYKoLMxwFAySaMkEBV3OT
gL613nhnw2NORbq8UPdt0B58sen1rGtWVNXZpGHMzJ0rwXLcBJdUfy1xxCh5/
E1Yv5vCeikQPDFLIDyqDew+pqt4w8UyNM2laY+1uk8q9vYGuQW1jiBbGWPVm5J9644+0q6t6GrUY6
HbPoGk67YG60R/LkXoMnBPoRXHRykyPHIpSSNtrqexrt/
h5btFpdzIw+V5AFz3wK5LXPk8X6jGoG0vu49cCtMPUlzODInFJXGCkJpeMUN8q/
KpYnoBXYzEbnaMnpW1o/
hu81TbLIptrf8AvNyzD2FaWh+G47SM6jrLqqAblif7qe5qhrPjC4v2a10jMFuMqZ8ct9PSuSpXbfLA2UNLs
2fsvhvQVxdyQtL38w7mz9KvWEvh/
V2Mdqls7gZKeWAa81SzVW3sTI56u5yav6MDD4j05k4JkwSPSsp0qnLzNlxcL2Or1/
whE8D3GmDyp4wW8sfdf2xXD2lwLhGyMOhwynsa9nrxh1Ca9qapjy/
tDfhz0p4StKXusmtTS2LIxRQeKM8V33ZzpB2owM0Cg9aaKAikpaCKfkAA0UuBSGkiRRQOcZGKaKdn
mhjQ4Hac0Uh5oq1awFEjmmHg1I/
BPrUeOa51otTXrYKQnFLxTSM07jYpAYc81IPu1H0FSL92iYRGjigjNLjJpDxSWxPURaOKB0ooHsA60
7FN708CnLYBh4pBTm5pOgqYoVhaWmg8041SAMCkzRniinYEJmug8DWP27XHuHXMVquRkfxGudl
YLGzHoBmvSvA2mnT/AA/HI6/vbk+YxPoen6Vy4mfLCxpSV3ci8f6qbDQTbxsRNdsIxt647/
pXnUcXlxqmegrT8W6j/
a3iaQoxMVoPLX0J71nZqcNC0bhUnd2DFLx60DpSGuxGW42chYXOM8V6f4LtTa+GLQZH7wb+BjrXm
DDzXigB+aRwuB3Ga9ptolt7WKJRgRoFH5VwYyVlY6qKMDx1ci08MXABBaXEY3e9ebImxVX0AFdd
8S7oO+nWPZ2MjD1Arkx0q8HC0LmdV6hipLS1m1G9js7X/WSEZOOFHrURYAEniu/8DaEbKyN/cr/
pFxyuf4V7VvWqKnG5MIXehuaNpFtoeniGHjA3O57n1rzbxXrDeINWKxMfsNudoXs59a7Dx5rZ07S1tYG
xc3R2jHZe9edxxrHGqKMAcVw0IOpLmkbTkoqw8DAAHQVo+GlLeLLAqxzk8ewrOFbfguDz/
FcbryIYiTXoVdKbMYO7Ot8b2AvdBZgBvhO8E/Q5rgPDlg+talBAAfKUBpm7YHavT/Ea7tCu+cfu2/
ka4+0lXwn4K89cC+vcFQOTkjj8q4KNRqDSNZx1uUvGWqpqGorpsAxa2nBAPBb/
AOtWdo9idS1uztv4d+9h7DmqMSsAzPku53MSe5rr/h3Zebe3l+6/
LGBFGT+ZrpdqdIzj70jV+IV8LPw6YEba1w4QYPQdTWF4U0aIwf2xqKqlpbqTGGH3vU1c8UWh8ReLr
XS1LCKCPfKw6L3/AD6VT8YasjlNCsCFt4ABLt/9Brmpt8vKt2aS3uzH1nWZPEN/
57ki2jOIYj0x6mqhASIkdh0pqqEGAMU5YmuXS3jz5krBVArujBU4nO22z0jwJA0PheAuMeYzOPoTXIe
OyP8AhLsD/
n3XP5mvS7G1SysYbZBhYkC15T4nuBd+LL6RTlY9sf5f5NcOH96q2jpqr3SgBxTgKQdKsadp9xq98tpaj7
wyz9lHrXqSairs5YxvoO07TLrVrz7NaDn+N+yCvRrDTdP8Laa8rsF2jMkrdTVrStKtNC0/
y4gAFG53PVvUmvPfFHiA+IL7yICRYQngjo7V5s6kq8uWOx0KKgrsi8Q+IJfEV1hS0djG3yJ0L+5rKciK
M4GAOgFO6Hirmj6d/
a2s2tsMlA2+TH90V2KnGlC5lzczPQvB+mtpugwrIMSzfvHz15rhPGl99t8WtEjZjtgFwPUD/
wCvXqV1MllYyTNhUhQt+QrxWN2uZZrt/
vzyM+T15PSvPop1KvMbzfLGxOeaFx3NIelT6ZYSatqcNkgOHOXYfwqK9dvlVzjSuzb8L6Gk5bV78hbS
AkqG74HX86yPEGrHXNQa7yfssXyxJj071reLdXAC6Fp2FtogFlK/
niub8pnEcEAw0jhBiuOCc37SWxva2iO8+Hun+XYz37ggzttT/
dFJ8RrsJp9raDG6eXJ9QB3rqdMsk07Tre1jHyxIF+teaeMNQ/
tDxS8akNFZr5Y9m7muWnepWubS92FjMzmg0g60MCDzXrJHGhCrSFIk+/
K4QfjXsGnWa6fp9vaxj5YkC15x4Os/t/iIMw/d2q7z9e1ejaperp+m3F0/SJCw9zivLxk25KB1UlZXPM/
GmoHUfFHlx4MdkoTnux61nZGKrwkzl7mQ5knYux+tTV3UYKMUjCbuxc0UlGa3uQ3oLRS5yKCPSlcE
tBAOaXOKQClNVYAzk0YxnFHejvSEFFFFMVxMelMdA5BOQyngg4IqQVDO5RDjqeBUySa1Li9dD0b
wNd3t5pUj3UvmIjlIyevFdMzBFZmOAASTWb4csP7O0K0gI+bYGbjHJ5NVvF+onTfDl3Kv33XYv1PFe
DP3qlkdq0VzzW7vDqWr316cnzJCFJ9BxinQWk97PFbWwzJK236Duaq2qiK1G7sMmut0BF0HQrjXL1T5
0g2xI3Ydvzr1m/Z01Y5PikReJryLSbGLw/
pzYdlDTsOpH1rD0nSvt+qWtig4Zgzn2HWq4eS6uZbu6O6eZixPfntXZeAbHfLc6iwG0/uoz/
Ospfu6bb3ZpHV2O1GyGLA4VB+gFeNXFyL7WdRuhnbJMcD2Fel+MdV/svw/
O6/62UeWnPc15fbReVEqnk9Sfes8FG75mXVdlYnFNY4yScAU7pT4bRtSuobKMHfMwGQOg7mvRk7K
7ONas7LwBppjs5tQkXDznCcdFFbviS/Gm6Ddz5wwQhP94jir1nbJZ2kVvGPljUKPwrh/
iNqKtNZaYG4Y+ZJ9O1eJJurVO+K5YnH20TRRqMbpHPQdya7C6lXwf4dS3iAOo3nU5+6T3/Cq/
hXTYmml1a7GLa1U7S3cjvWHeag+tapNfS5252xKegX2rufvNU1sc+2pSS3k+VVb99KwUtjkk17FpNgm
m6bBap0jQAn1PevP/CVgb/XlZwDFbDzPqe1ei392lhYz3MhwsSFz+FYYqVrQRpSXVnmnji8F/
wCKRbggx2aAcf3up/pWd2qvDK128t3J/
rJ3LsfxqfPFduHjywszGq7sKn0yyOpaxaWf8Lvuf6Dk1AOa6rwDYiW4utQI+VR5UZI/
OnXnyxuKmrs7pVEcYUcKox+AryLWb7+1/
EV3dZ3JE3lR+wFeieLdTOleHbqdf9Yy7E+pry2yjEdspz8zctn1rhwcLycmb1pWViyBTgwXlulJnFWtM059
X1GKzThT80jf3VFelKfKrs5Urs3fB2gfaZv7Vul/dj/UI3f/AGq1/
GWvHRtL2QEG7n+SMZ5HvW6BBp1lxiOCBPwAAryO81KTXdbmv3z5IJWJT0AHSvLjevUu9jrdqcSC1
iKAtId0jHLN3NWo4Gup47aIZklYKAKYSBk11/gnSC3/
ABNJ14IKwj29a7qslShoYx96R1NnaxaXpyxKcJCnJ+g5NeRed9u1K7vicmaRiv0967vx9rH2HSfscLYnuvl
wDyF71w8EfkwqpxwOTjrXPg4ttzNKz0sSFgo+YgfWur8PaJHZwNq+qfu1RdyI/
wDCP7x96peFtDXUrj7dcqfssJygPR2H9BVTxTrp128axtHZbKA4cjje3+Fa1ZucvZxM4QtqyDXdfm8RzBI
gY9PRjtXOC/uapRxrGoVBgDtRGgjQIowq8CnYranSUERKTkwJxWz4Ss/
tPiNJsZS3j3HPqelYjHapJ6V6B4M0/
wCy6OLh02y3J3nPp2rLES5KZVOF2bGo3i2On3Fy5wIoy344rxvTi0vm3D53zOXOfc5rv/
iFf+VpMdjG2Jbt8Af7I61xNtCIYVRc4Fc+Cj9o1ry0sTijFJTu1emcqDNFNFO7VINh3pSaQGkzzVIoco4oo
B4pM0kibhSig9KUcUCAUUZop2C5SkBLcVFnmpXOGqI9ayXwmzVmLSGlpDQxDh0NLHyKb2p68Cl
N6FITHNIeKd3prUJ6Ce4daMUdqM5p3GkA606mY5p/
akxiN60wcjNPPTNNzRYliig9aQGl71XoJIKKKD0pdA3J9Osm1TVLeyXpI43+y16R4l1RPD/
h9miIEm3yoR74wKwfh7pRxPqkvVv3UX09ayPGupf2pr32dDmCyG32Zz1/
LpXn1F7SpyrodC92JgQoyL8zFnYlmJ5OTUtAor0FGxy9QoNFB6Ux7F7wzbC98WWcbLlU+cn6c168a8/+
HVhvmn1Bhzlox+ld+zBFLHoBmvIxTvOx201aNzyrxrc/
avFsihsrbRBOexNZI5HpRcTC8v7u5GcSzMRn0zSZC8mvRoQ5YI5KjvIuaFpp1fXoLZlzEhEkh9h2r1/5Yo
wOAqj8hXG/DzTwljPfuvzTuQh/2RWp401RtL8OztGT5037pMdcmuHEyc58qOmmuWNzz7X9Q/
tnX57nOYoT5URB4wKqAcVFbxiOJV9Ov1qYV30afLBI55vmkJ3rtPh3akx3d438TeWvHbr/
AFriZWKRsQeQOK9X8LWP2Dw/
aRMMOy72+p5rPFz5adiqUdbi+JZVh0O5LY5Ujn6GvIoHkltoBPIz+Wvybj0Fd98SbzytKt7VT880m7A9A
P8A69cMo2qKywcdLsqsxsjbYmPoK9Q8F6edP8N24dcSS/
vGz715va2f9oX9tZqMtLIM49B1NeyoiwxKgOFRQB7AUYudkoodBdTjrySTw5p2o6ncY/tG/
lKopPIHQfpXCxowBZzmRzuY+pNafifVv7b15mXP2a1JSLngnPJqhnNa4enZczM6kuglb3gjT/
t2vtcOuYrQZH+8awHOFJr0vwbpf9m6FGzriaf942eoz0qsTNQhYdGN3c19SvF0/
T57pz8sSFvxrxmNmm3zycyTOXY/U12/xI1MrawaXE+HnIeTHZB/
jXFbljhXAPoqjqa58JC3vMqtLoT2lnPqN5FZ2ykySc59B616h4f0GHRLMRoA0zffk7tVLwhoX9m2X2i6T/
SpwCc9VXsK0td1aLRdMlupDyBhF/vN2qMRWc5csS4Q5VdnL+OvERH/ABJ7J/
3jjM7KeVHpXGRIsSBVHFIjSzyy3FyczTMWYmpM12YelyK5jUndjXYKpY9q73wFpJt9PfUJkxLdHK56
hRXG6Tpz61qiWKcJw0reg9K9dhiWCFIYxhEAUfhWGMq2XKh0Ia3OX+IWo/
ZtA+yI2Jbtgg+gOTXAIu1QvYDFa/
je9+3eKVhVsx2ke0jtuPWsnIqsHTtC4VpXdhHYIpY9h0rqbTb4S8NSX8oX7feD92D1GegrnLMxLqNtJcAt
AjbnX1qfX9XfXdTEu0pawfLCh7+9b1k5NQWxlFpK7M+MsQ7yMWeQ72J9TW54OsRqHiVHYEpaL5h
9N3asU/
dJ6AV33w+sfJ0eS8ZfnupCQT3UcCorv2dOxpS96Vzo9TvV07Tbi6fH7pC31NeOxs8zPcSnMkzF2P1r03xh
pt9q+lrZ2ITDtmQsccCuUHgnVlCophwOOvSubCOMbtmla70RgjikdsKST09a6E+CtWAxugPHXmj/
AIQbVHCh2gAPDAHt612utBLcwjFt6m74B077Nor3jg+Zdtu57KOgqv8AEjUHg0mCxi+/dSfN/
ujrXW2lslnZxW8fCRKFH4V5Z4pv/wC0/
FFwQ2Y7VfKTnjPevMgva1bnVK0I2M5FwgAGAOAKUUDpSV7KSORjjR3oHSigkWk60UUbBcXoaM5
FIetIzBBz34AHUmm2HoOApSeOa2dM8K6jqSiVh9lhIyC45P4Vup4Csgo+0XkzfTC1hLEQg7XKUJNHE
Z9qMZrtpPAlj5TGC7lVlBxuII/GuIjY/OCQSrlcr0ODVQrRqO0QlBoXGKn02y/tHXLG1IJUybnx/
dHWoSa6bwDaC41O5vsZWJBGp9z1pV58sGOnG7PQB8oVQOPbtXAfEO9868stOVuFzLIB+ld87BELM
cKoyT6CvGby/fVtZvL1zwzFV9No6V5eGhzVLnVUdo2L/h/
SW1nVFiYEW8JDynt7CpfFWqnVNU+ywMPsVodoUdCwqGy1e403Tbq1s0RXuGyZc8gHrWdDD5SAd
W7n1r0ORyqXeyOa6SEmZljwASx4Fes6Bp40vRra2x8yplv949a898PWH9p+ILeMjMcJ82QnuB2r0+4nW
0tZZ5OFiQsfwFc2MndqKNqS6nnPj3UPt2uwaerZitl3vj+8axMVAJnvr24v5Tl53Lfh2qf8a66EOWCMajux
DyK634f6aZJLjU5RwT5cOfTua5W3t31C8isYOZJjgn0Hc16tpCW1vbfY7U5FpiNiB3xzWWLqcseVF0oJu
5eztyT+NeP3nneJvGM5twTubah7Ko716P4r1IaZ4fupA2JHXy0A65PFecaLdT6O3n24XzHTDEjv2rlw0G7
yRpUlZ2NnxTfR21tB4f09wqRIPPZT7dPrXPqoSEjHyhew7Uh3NPJNK2+WQ5Zj3NSwwG7u4LWMnfK4
Xj0713U4ckbsxk76I7vwJp4ttG+1MP3lyd30UdBVL4kaqbbS4bCMnfdNlv8AdFdhaW6WtrFbxjCxqFGK5L
XrPw9q+piW/
wBQAkiGzYG4XHWvN5lOrd7HTtA4mEBYkAwMAcU4n14z611H9k+FFP8AyEOP+uhpX03wkB/x+/
8Aj5r0VXgu5ycjOTlcqh25yeABXq3h6w/s3RraDA37Qzn3Nc5pWjeGbq/
jS0maaVPnC7j2rs5pVt4HlcgJGpYn0ArjxVVVLRRvSjbVnn3xC1A3OpWmmIw2Rjzn56nsPyrnwMCmy3j
anqF3fSYYyyHa3sOlOGa7cPDljYwqO8gZlVcscD1rvfBOl/ZdNN7Iv7255BPUL2rh7Wze/
wBRtbRBnzZAGH+z3r1xVS3gCjCxxr+QArnxdTTkRrRj1OP+IGsm2tI9LgI827+/
7LmuLgiEUYVRhQMU+/
vm1rX7u+Y7owxSLPZR6Vb0nTrjWLz7Pbqdg5eUdFH+PtWuHiqVO7JqtyehPoWkPrmoCI5FtGczN7eg96
77VtStvDukNKwUBF2xRj+I9gKi/wCJb4T0f5mEcaD1+aRv6mvOdT1C58SaoLq5bZapkRw/3R6/
WuaTdefkaRtBFc3V1qd097fMzSP90HoBnPFXdOsJdV1GKziwA+fMb+6vc/
WoZfLjGVYkAZPGK7PwraxaToU2qXShWkBdmPUIOn510ykqVPQy1nIr+LtUXRNLt9H0393NKu3j+Ff
8TXH2kKwx7R+PuaR7qbVNRuNQuM5lPyg9AB0FSjjpToU2o3e7FUld2Hkc0lHbNJnmuu+hmPitmvb23s
4wC0zAH2Ga9aijWKJY0GFUBQPauG8EWIudQnvyMpEuxG9+9dbrd8NM0e6uiQDGh259egrycXPmmo
o6aMbK55v4mvf7Y8WSGI7oLMbAR0z3P51WHAqlpYxHJMch5SSxPfmrxwOpxXfQjyQSOepLmkApcm
kBB5BBpQM1oybiHNHPelIoqihMUopM0uaTQC57UnelFB6UIkTnHNOGTTc8YpwOKqwgBOcUUCiqT
C5Sk6mo+9TTDDkVGKxTujVvUSg07HFJioKYYqRBlajIqWMfLRLYcRtNendaaetUtiHuNpQKMUYp2
KDvTgKaeKcOlTuJiMKZintTTTXYT0AdadTBTjVaIEFOtbeW+vYbOEZkmbHToO5pm4DknA9a7XwPo
wtIZtXvV2MwPllj91e5rGrUUI3NKcbs1Nf1CHwr4YEUGBJs8qIe/rXmcSkR5Ykux3MfUmtTxHrB1/
WHmQk2kB2Qg9/
U1n4rHD0n8TKqST0QlLRRXbsjnsLimyHZGzegzTqFha6ube3TlpZAuPWpk7Jjjd6Hp/
hCx+weHbVSPnceY31an+KtR/
szw7dz5+cpsX3J4rWjjEUaIOAqgflXCfEi+3vZaajYJYyvz2HAGP1rxVepUO16ROOgTy4UTuBzTJy23Cd
WIX8+KnA4p9hB9r1zT7fbuDzAkfSvY+GJxrWR61o1mun6Ta26jGyMAgnv3rgvHl/9q12GzVspbJubn+I/
1r0okIpJ4VRmvFrm4N5ql9dM24ySsAe+AeK8ygvaVLnTUajGwwU8Cm4waXOOfSvXRyaMsabZnU9Yt
bNRlWcF8dgOtewooVQo4xxXD/D7T/M8/U3Xk/uoz7dzXVa1qSaTpNxeP/
Ap2j1PavKxc+efKjrpx5Y3POvGN8NQ8USIpzHaIEGPU8msgjioYQ7NJNKcySsXbnPWpicKSegFd9CHJ
TRzTlzSOg8BWP2rxBJdEfJax4z/ALRrqvGesf2TojiJgLif93GPr1qt8P7FrbQftEg/eXTlycdu1cz43vvt/
iMQKQ0VmuOv8R61wte1rWOi/JAwoo/
LiVeuOp9TUgGaQDpmkd9i5AyegHqa9VJJWOVu7NHw9pratrcNvtzFGfMlPbA7fjXq088VrbPLKwSKNc
kngAVg+DdFOlaYZJ1H2m4O9/
YdhWL4+1zzSNGtm+9hp2HYeleTWl7Wpyo64Lkjc5TUNQfWtWudQfO12Kxj0UdK2vB+jnVNTFxIn+j
Wxyc/xN6VzzDyofkHsBXq/hjS/wCyNDghI/esN8n1NdFaXsYcqM4e/
K7NaR1jjZ2IVVGST2ryvxZrf9u6wkduS1nbDg/3mPeuk8f639ksk023fE90fmI7J3rgooxGgA/
OufDUXJ8zLqzsrEpNMkbahbr7CnitfwxpI1LUTdXA22Vn8zs3RmFenKSgm2c0VzOxs6PaN4e0LzGwNT
1BgsanqCf8BXYvMtjpxluH4hj3OxPXArkNBuP+Em8WT6kebOxUx247ZPf9KufEK/
NroH2ZD+8unCAe3evHqJznqdkUox0PPBK93PPdyDD3Ehc/ialCksqjJZiAAOpNIihUA7KK6LwrpQln/
te7Gy0twSm7uR3r1k1SpnI/ekYV1bzWdw0FxG0cqgNg+hqEjNWNS1FtX1a4vmwEc7Ix/
sDpUBrSk+aN3uYzVtBqxPdXENnGDvnYKD+Ney2NollYwW0YAWJAgA9q878DaS19q/
8AaDHMNq5VRjgnHX613+sX66ZpN1duQPKjJGfXtXm42fNJQR3UY2jc878T67e3PiK4SyupIoLfEfyHjI
61mrqepgndqFxtx2Y5zVaDdIhlkOXlJdj6k08966aeHjy6oxnU1JDqOqMu06lP+DVu+Bm1G+1yR7i8mkgtk
5DMcMxrm2fapPoK9G8C6d9h0JZnH7y6bzGJ9O1ZYmEKcNNy6Tbepra7qC6Xot3dM2DHGdv+92rx60B
MAdvvSEux9c12vxKvS1vZ6apOZmMj49BwP1rjlARAOAB0owdOy5grSvoie3gmu7iK3tk3zSnCr0/
Glu7aWyu5LacBZoz8yg5xXR+Hki0PRJ9fvtu91xbqfT/
65rlVeS4mkupyWmnYuxPvXTGpzza6Gco2RIelJ2ozQa2fkZWClFJnikJx16ULXcBWO0bjXZ+HtCttNsRq
2sgJIBuVX6Rj6etY3hHTF1XWi0wDQWgDlT3Y9Kd431d9R1dtKifbbW2PMA/jb0/
CuOvNuXs4G8IJK7JNX8b3l8zxaQBbwA4ExHzMPauemmu7olru7mkbOc7yKULsAA6Cg8mnDDRW4pV
H0Eje4jJK3EwznPznnNEahECgYApaWumFOMdUiHNyI5H8tC3pzXp3g3Tzp/
h2AMuHlzI34153p2nvqus2tonTO+Q+iivYFAVQq8AVw4ya0ijejG2pzvjjVf7O0GSOM/
v7r92mDzjua82gi8mIL6DnHrWt4q1T+2PEbrGc21mNi+7dzWd2rbCUuWNyasruwDpQSAMnpS9qa8TTF
II+XlYIo+tdc9Fcx3djuPAFgUsri/
dcGd9qf7oqT4hakbTRBaxHEt24Qew710mnWa2GnwWqYxGgX6mvMPF2pDVPFEiId0FmNg9N2ea8eP7
2rc637kDMijEcaoBwBUhYKpY44HelxWn4b0r+1tWzKB9ktvnkJHDH0r1Zy9nG7OVWk7GvpFvH4b0CT
VrtB9skBMSHqN3CrXVaFavaaXEJv9dJmWX/AHm5Ncb5zeKvGkSxbm060Pb7vy85/
E4r0JmVELNwqjJrx60nJ3fU66asjzv4jXnn6jZaeuSsY818e9YCn5MHpRfXjarrN5fHlWcqnsvakHAr0sPBR
gc1R3YEZre8D2P2zW5Lth+7tVKr7sa5932KW64GcV6P4M077DoUbsuJbk+a+evPSlip8tMdKN2aOuagul
6PdXh6xxkr7nHFePWyGaNppBl5WLnNdp8SdQZobbSYXw0x8yT6Dp+tcrCNqKDjgYrmwlNO8maVpNa
IaIk7oPyoKrjkDAp56+lOhtmvry3tE+9NIFOOw7mu5xilcwTbZ2Hw/wBNMdtcai6gNM2xB6KP8/
pVzx7qP2Lw68SNiS6YRD6d63tMsk0/
T4LWMfLEgXNec+NdQ+3+JltVJMVomDjpv7/0ry4L2la51t8sDDtYhDbqo7Vs+HtMOr6gVP8Ax7QjMrd
PoKzFV3kSOJC8jkKqjua6HX7pfCnhlNLt3Bv7r5pWUfdB6n+gr0a0+VKMdzmjHmepY8G2EEniDUbu2Z
ntrc+XE57k9a3fGmpHTfDdyUbbNKPLT1561D4Bs/
svhmJ2+9OzSH8+Kk8TXeiW7wNrDh3jy0cOc5PrivMnLmqXZ1JWjocL4c8M3mpoNgaG3Jy8sgxn2Wuzv
NX0rwfp/wBltsPcAcRDksfVjXOan40vb1Db6XD9jgxw5HzY/pWAluu/
zJCZJScl25JNdThOrvojG6hqT6jd3muXf2nUHyv8EPIVKtaZYyajfx2kLBWYEliMgAVVOAM11fhiFNH0
a61u9wu9fkz/AHR0/
M1tO1GFomd3NnM6jp09vrMWmMVZ5XABT0yRz+VdT48vBYaJbaXbYDTYXA/
urWH4MV9Z8VSX9wMmLdJz2JPH86Txrcm58XiINhbeIDj/
AD71i7znGLNEuWLM2JNiBewFPoFKRXo7aHM2A6UyRwkZY9qdmrWl2R1HVra1HKs2589MDmom7
K7Kjqzv/
C1ibDQbZHAEjjzHHua5n4kalva00mM8yESSfTPH9a7zhE6gKB+leO6nejWfEl1ehiVU7EHbaK8ilH2lW5
2SfLEeFEa+gFdJ4a0aCSE6tqAAijJMYY8YHU/
59KxtM02TV9RS1ThPvSsP4Vq54v1gvOmjacdtvbrtmZfX0r0K09oROWKTd2ZE92l/
qd1cQRiK3Z8Io6cf5FPHHSoYY1hiCJ90etTDrXQo2jYylvoKelNpxpoFJMd7ABSmikxVWuO7FFLnIpAa
UcCiwtxKMUZ5oyKq4rDhRTaKQmVpPvZpvFSy8Nioj1rKK0N5asMZpcUDijNPQbY08mpEHHWmd6eh
wKloEJjBpGPNL1JpGHNUloS3ZjDRS0YpLULiYzT1FNp6jGaVrC5hr1GamYDA65PSrNtoWqXmTBYy
FT0ZuKOZR3L5WygKd7VqL4T1zP8Ax5jj1apbXwbq11eJBcRGCLq8ucjHoKTqQtuNQYzw3oT65qI8wY
s4T+8OPve1bnjjWlhtl0WxZQXX96V/gUdq09V1C08I6KtvaKv2gjEad2Pqa87iiklkklcl5n+Z29a41etO/
Q1fuobGiogUDgU7FKRijNehDQ5b6jccUoFLxilxxQ9SraDTWt4Rtftfie3BGUgUyn69qya6/
wCHVrvN7fMhGSI0J9B1rCu+WDZdKPvandSSLGjOzAKoySe1ePatfnWNZu705Me7ZED2UV1HjnxJ8r6
NZnMrgebIG+6O4rjo1CIEA4FcmEpa8zNKs+glaPhkZ8W6fkfKNxB98VQIxVnRZ0g8S6a7ttHm4P48V31
PgZhB6nq2rzfZ9JvJcZ2Qsf0rxizH7gHPJyePrXrXiyUw+GNQdTg+Xj868nthiBBjsK4sGrNs2rasmpPKknkj
ghGZJWCjig8DPPFdX4C0n7TcPqkynbGSkPue5rtnPkjzGUI3djtdJ0+PTNMt7WIDEagE+p7muB8eawL/
AFKPS4WBhh+eUg9W9K6vxV4hTQ9OPl4a6l+WNPr3ry6NG3M8h3Sucsx7mvNoU3UnzM6KkuWNkS
YApuDM8cEfLzMEUfWnGtXwhZ/bvFMO5QyWymT8e1enOSjBnPTV2ekqsekaPgYVLaH+Q/
xrx9JWumlupfvzuXJ+tej+P777L4bkiU/PcMIwPUd685j+WNV9BjiuPCRu3I0rO2iHZA5J4Het3wloR1e/
+1TKfscJ4/2mqho+iT69eLEilbdG/eyY4+leiXl9p/
hXRgCAiRriOMdXNa4ity+5HcVOGt2N8S+IIdC08knNxICIox1J9a8qQu8jzTtvlkJZmNTXl7c6xqL3t4fmb
7if3B2FIRijDUeVcz3FUqXdi1o9q2o6/
ZWvHllw7Dvgc169K6QwvI5CoikknsBXmXgld3ipCRysLY966X4gaobHQvs8TYlvGEQ9dveubFe9UUT
WlpG5wOp3z6vrNxqDtuRmKxD0UdKYOaaiLHGqAcAU+OOSaVIoELyucKo716NOKhE5pNykS2dnNq
V5HZ2ozI55PZB6mtzxVqMWlaWvh/TCMhB9odf5fjVx2h8E6UwXE2rXQ6f3f/
rCuR0u3kvdZtIZsu9zODIe+Otc05e1d+iNUuU9L8FaWNN8OwAriSb94+ffp+lch46vVvvEiW6tlLNMHH9
4816XLKlpavI2BHEmfwArxV7g3M9zeyD5ppC34Zrnw8faVGzSq7RsWbS0fUr23souWmYB8dl710Pi3V4
rWKPw7YABAF80r2Hp/
Kp9Fij8N6BPrV6gE8q4iU9cdh+NccheWV7mc75pSWdj15rpf72dlsjFe6tR+wIoC8AcU132KW7gU89Ks6
NZnUtds7bbuQvvkH+yK7G1CJl8Uj0jwppo0zQbeIjEjjzH9yeawPiRfgWdrpyk753DsB/
dFdwAFXGMACvJfEd8NT8TXkgbckJ8pPwrx6SdWrdnbJ8sbFFeFAFB5oAwKK9dHGxkcJu76CzTO6Z1
Xp2Jr2iCJbeCOJBhI1Cj6CvNvA9h9q8SPct8y2sfA9GP/
wBau48S6iNM0C8uAcOEKp9TxXl4uXNNROukrRueZ67fHVfEd5cjmOM+UmPQVJoelf23qqWxB8lPnlb
/AGfSsq0Qrb7VUvNKeFXqWNdffOvg3w4lrbnOqX3LN1K//
W7V1N+zpqK3Zla7uZfizVF1TUlsLUYsLIbABwGb2rMHGB2pkUSxoAOvU59admtqUOWNjGTux3Haij
tSZrRE31FpsjBVyQSPalzTW5GKbGtzuPAUa2vh26vSPnd2Ykjso4FcJFI00s075LSyMxJ68mu98DgXPg6a
2XlwZEP1NcHCvlq0R4eNirD0Oa4KOtVtnRO6iiWiijHNehpa5zXFyAtMkby0ZvTtTuM8nHet3wtoB1i6W
6uI/wDQ4T3/AOWjf4VFSooK7Kgruxu+B9CksIJL26BE1wq4z1A61e8X68NF0phG3+lT/
JGPT3rV1HUbbSLJ7i5cJGg4Hr7CvKNR1GbXdSe/
uOFPESf3FryoxdepzM7G1CJVgj8tPmOWJyx9T3qUCkNLXrRio7HDKV9RSa2vB2nLf+IBM4ytou/
6selYh6V2Hw2jBg1CduXMoXPsK58TNqDNaK5nqdVrOoJpek3N25x5aHHue1eO2waQNNJ9+VizV2vx
Mvitpaaeh5nfcwHoK5HKxrknAArDBwVnI0rS6Do45J5EggBaWQ4UCuo165j8KeG10y1f/TLkZdu/PU/
0p+g2MegaZNrupACQp+6RuoHb8TXKQ/aPFHiKOWdstcSYCn+FKurJ1JW6IUI21O/8B6SNP0CKRx+
+nJcn27CrPjPUjpnhy4ZCRLMPLQj1NbccaxRLGgwqgAD0rzz4iX5udSs9OVhsj/
eOB2NcEV7SpY6NonNWyCOBQBjjn61LQBxQemK9pKyscT1ZJp9qdS1e1sl5Ej/P/
ujrXsCKkMSqPlRBj6ACuE8AWAlv7rUGXiMeUh/nXSeLNS/
szw9dTA4dl2J9TXl4qXPPlOqmrK551q19/
a2v3l31RT5UZ9hUI4qvYxmO2UN948n8asGvQow5Io55yuwNdF4IslutXlumU7bZdqn/
AGjXOE7FLHoBXoXgezFr4eifHzTkyE1nip8sCqcbyNy/
u1sbGe5cgLGhbn1rxyGTzZrm6kbfJK5YsOfeu2+I2pCLT4dPRsSXL5IHXaK5fQdGbVtQS1jysMXMre3p9
TXNhkoxc2aVnf3UbHhi2itLebX9Q+WGEEQqep965fULyTVbi51C4YlnJ2A9FXsK3/
F2qxX00elWJAtLUYfb0Y9h+FYMyAwFQOMflW0E5NzZm9NEetaBCINBsYsY2wrx6d6808WT/
bfGtwCcrbgIBivSvDs6z6BYyLnBiHXk/jXld98/
iTVJGJ3+eevpXPh43qO5rN2joKAKUc0n4VZsbOfUrxbW1XMjfebGQg9TXptqK1ORe8WND0l9a1BI+R
bxndKw6fSrPjjV/tl0mi2RCwW+DKQOM9hWtrGoW/g/
R00+wAe9mHryPVjXFwRsFLSktI53MSeprjinWnzPZG1+RHU/DmKKO6vxHzhV5P1rG8TJs8bXm/
gsAVB7jArX8BSCHWLqE4AljDD8+ldJrnhSz1u4S4kZ4p1Xbuj/AIh71lKShWvItxcoaHnYIpc1pa7oM/
h8LM0nnWbHHmEYKemazAwYAg5B6GvQhOM1dHLJWFxmus8B2G43OoP/ABHy4/
bHU1yMpxEx9BmvSvCsC2/h2zCj7y7j9TXNi5Wga0o3lcj8Y6p/ZXh64kH+sl/dIAccn/
61eY20TRW6YXMhxxjqTW94+1X7brkGnRt8lsNzkc/
MRV3wzpMMcJ1m+YLbQrmMN0OP4qww1qcHJm1V3did5U8HeHTcPg6jdDA9vT8hXH2cTeWzzHdJIx
YnPWrOo6rJ4h1WS6lBEKfJHH2C0vC100Ya88t2ZSkkuVBjHFL0FNzmjNdJix1N70c0maS0Afmk6ikFF
MVxRgUueKbinKCegzQO4cAUgPzUjUoqhNjsc0UDOaKQtyCbG7NRmpJ/
vUys4rS5tLcTrRilFBOKV9R9BuOaelNzT156U5PQUdRMc0jE5GMY707vSOMUo6IGhlLSU4UXuNaDe
9SwxSXE0cEAzLKwVRTOM1LaXb2F/
b3ca7mhfO31FS21EIr3tT0XRPC9ppcavIglucfM7c4PtW6AB0GBXP2njXSLiIGW4EEn8SP2NPuPGOi26s
TeK23soyTXjVHOT1O3RG9WTrev2uh2++dt0rD5Ix1Y1yGp/
EOa6QxaVAYgessn9K5eSWe7l868laaY92OcVpRoznuZzqJbE95e3OqXsl5eE724Veyj0pqSNESVOCRj8K
YKCM16sIKKscspti5zSUUVoSw7c1N9muQB/odwQRkYjNVpQSo29QQcdjius/
4T+5iCqNPjcAYJ39ayqTlH4VcuKT3MS00TUdSmEUFpKik4Z3GABXe3MEvhrwq8elxebNEvHGck9WN
c4PiLelgF0uMD3ekb4j3m3jTELez8Vw1ZVKj1R0KyOYjs7yR3mntLl7h2JdjGeasLa3AxmzuPp5ZrePxHv
Qm46XGcdt9KPiLesM/2ZFgjgFzW0as1ookOKfU582lyX/487jb/
ALhqrdJPamKcwPG6uGQupHINdQPiNekHGlRg+7mszX/
Ec3iKGCGW1WBYn3khs54q41ZSdnEnlS1R3VxIviPwfK1uQzTwcAf3h2/SvLYiEXY/
ysnysDxg1qaL4gu/
D87eSPNtXOWhPb3FbdzqvhTUm+13tu6XBGWQqQT+XFZwToya6FSXMrmFpGlTa7eLBBkRdZJMcAe
leg6jqlj4R0mOMLyBtiiXqxrmLjxtBZweRoOn+Xkf6x12gVzM9xcX05uL2Vppj3PRfYUpqdZ+Qk1BDr69
n1fUXv7sne3CJnhB6UkcZlfais7gZwoycUxRmrel6kdI1JbxYvN2qVZfUV2RhyR0MruT1Kfnxg/
MdpHY9a7j4c2e2zu71hzNJtU47CoP+Ei8M6ng3tjsmPJBTqa7SztraxskjtUEUCjcAO3euHEVm42aOinBJ3
PP/iHfibWLWzXLCBS5UD+I/wD1qg0Xwle6sscl0Ps1tnJDfeYVp3fi/
QIL6e5ismnut2C+3OSOKzdR8canffJZotnFj6saqEpqHLFEyUea7OsvtU0rwjpy28QBcDCRLyzH3rzzUtRut
avzd3hxj7kfZKrbS0hklcySE5LscmnVtSw9veluZzq30QoGKUmkzQea7Ohh5mn4XuBaeKrJ2OFkBjP4itH4
kMw1fTixIiEZIPbOa5pwcDaSrAghh2NdRF4tsL+zS38QWRkkQcSKM5rhqwcanOlc6YO8bHPWFnc6rOs
NjEZD3b+FR711sdrY+CLNrq6ZbjUZRhE9fp7VmXPjBbe1a28P2S2y9BKw5rnpJZ7qcz3czTzHjc/
b6UPnqu2yF7sUOubifUbyS8vG3SydOeFHoKsaE/
k+J9MbA2+Zgn6jFVTzk03Lq6SRttkjYMh9DXT7JKHKjJSblc9O8cXjWfha6ZCQ0m2MEdsnmuJ8KaEdX
2T3ClLCD5mLfxkVsL42sb7TRba1ZsSR8wAyrEVl6v4ql1C1Wx02D7HZYw2OCw9K4KSnC8UtWdM2n
Zsg8Ta2db1TyoSRYWp2ovZj61ngccVEihECjoKfmu+lT5I2Oac7scfSur+HlgJLm71Fl44iQ/
zrkWPGM1qab4q1DRbNLSygg8tMnLA5JqcQpOFojpySldno3iLUhpeh3dznDLGQn+8eBXj9n/
qQxzuf5jnrk1p634i1HXkiiuRHHCvLIv8AEetZ68dKxwtJw1ZdWpfYsE5App60DoKTPNdqRktTrvhy6ibU
kJ/eEqce1J8SLo+ZYWQJ2EmRlA69h/
WuWsdRudI1KO9tCNyjDqf4l9K6a58a6fd+TNcaMZbmMfIWwdtebUhKNXmsdcZLlsM0DTYtDs313WB
s2j9zGevPt6muavL+fWNQk1C5PLk+Wn9xewqXV9YvdfuVlu8RRIf3cCdB9arV0UoOUueRlKS2Q4HilB
A60g6U5Rk4rq2MApO9KwwcUnfmgNwIprCnmkoYJ2N/
wTrC6XqMllcNthuDlWPQNV7xP4SnF9JqOmIHSQZlhXrn1Fcg6hlI6e47Vv6N4zv9OiEF1GbuJRhWzgj2r
hq05QnzwOiElNWZhsJInKywyowPQoamhguLhtkFrNIfZDXYL480yRBJLZzB/
TYD+tQXXxBijUiw02RmI6vhRT+szt8JPslfcg0fwXcTss2pt5UXXyh1P19K29X8Tad4ctfs9qqSTIAqQR9v
rXGal4o1jVEKPKLaI/ww9foTWTHEqc5LMerNyTWfs6lZ3mWpRjoi5qGp3+syrJqEgKrysa/
dFQ03oaWuynTjBWRjKTkxe9L2ppOKUVpcgCxxXWfD27SCe8s2IVpCJEBPX1rk+KEkkgmSaCQxyocq
w7VjXhzxsjWnLlZ0HxBtbk69a3AidofK2gqMjNJo2hKqrqet7YLWD51jY43H3pP+E41Tydj2sErDo7dPrW
HqN7eavNvv5yy5yI14UfhWFONTl5LFya3LOua7N4hu8KGisIf9XH03e9bXw+sBPqNxf7fkhXy0Puev6Vy
7P5a5P6etep+FdOGm6FBHjDuN7/
U1NdKlDlXUdN8zNaWRYYXlkOFRSzH2FeNy3R1XWru+l+7I5CnH8Nd/
471ZbDQZoEbE9wNqgehNed2g8qFQR0HSs8HDVyKrSsrEzAAnHTPFRysQjEZzjjHrTs0dwRXptnKtz1P
w5p403RLaEDDFQ7n1Y9a4/wCId+bnUrXTUIKRDznGe/
8An+dc+17fPw15MB6ByBURG+QySMXkPVmOSa86NCTqczOn2i5bIcnAp2TTQcUteijnGvuZGAPJHFe
keCrtbnw7boGBeIFWA6jnvXnRxT7a+utPn82xmMLnrjofqK5sRTdSNkaQnZm/
4o0LU9Y8XL5SEQhBtkx8qjvS6tqVv4c0/
wDsjSJA97If302MkDuc+tZV34m1q6iMZvNitwdq4OPrWXHGqFiMlm6knJNZU6MmknsXKSvcWKMRp
jueST3NPwWGBSgUZrttZWMebXU6rwZrq2A/
sq8KqmcwyZ457ZqPxJ4Tu21eTUNNRZoZ+XjB5B9q5hwHxkdDVi31XU7JSltfSondW5/
LNcjoyhPmgbcylGxtWng2+uyWu3W1iHXnJxVu/wBe07wzZGx0NFnuz1cfMAfUmuYutS1G/j2Xd9M6/
wB0HaKrRRrGMKMe/
rQ6c6r98lOMdh+Jbi4e6vHMlzIcsx7e1SA4pp4FIK61FQVkZt8zuyxa3klhfQXkX34Wz9R3FerWF9BqVpH
c2zhkcZ+leRDn6U+Ke4tmZrW4mhLDnY+B+VcWIo+0d0bU5pbnoHja6gt/
DlzFOy75xtjU9Sa85twywpn04p8pkupRLdzSTuowDI2cfSlzwBWmGpumrMiq09gcbkI9Riu68E6wlxp4sJm
VZ7b5RzjcPauGBoxghgSrDow4Iq69LniKnLlOpufB0Z8QXWq6pdKLMt5gGcZ9jWH4g19tdnFlY/
utOh4yn8fpVGZpbsr9puJplXorvkUoAUYAwKxp0JO3N0Kc+wJGsaKq9BwKdSZp3au2yMX3DNLim9D
TgabsK4UlKab3pILi0Y5oooC3UU8UqsRyKQ9KOgppCsJnIo70Z4o70XAcM0UDNFOxLdiOcfNkdKixUs
+QRUXeslsdDSuAFKRR3oNIbGGpYulRmnx9eTiiS0BAepprE049aR6EZy3I6M80UU9ihc0q802lWh6Ier1
EkjRuWUH6iowiKchQKnPIqE8GoUEwk3sAXGAOMelOHFIPrS9q0UbaEJhmlzRiin6jYUUh5o6UWEw6
Uh5opaQxMUY5o70UrahcMe9AFGaWqSQkN69aOM5oNKRTsgbCgdKMUvSk0gu0FNpaaAc0JWC9xw
ODR1NFHA69KpaErc1PCunDUvEeHXdHDHub8+K9F8SXo07w/ezghSsRC/U8Vh/D7T/
K06e+YfPcPx9B0qv8Sb3FnaaejYM772A9BXlVX7Sryo7Y3jC5wdmm23XIGTyfc1PikRQBx0FSAV6cVZ
I5G77jMUd6DSgcVaICkpSKbRYYpNLSUlLyC9he9HejtSCmgbF7UlAHNO4pi2Eoz60veilYfNfRiUh4PB
pTRigh+QmeKaRmnY4ptF+43sFAooqkhIkHPFLtpFp3NSylcZiloxRS6FIOtJ3paTvRewmO6CjNFFAmhN
2KXNBFAoGFLScUopjGmlHFLxRRYV7CGjvRRiiyC7FIoxS0lMdxO9LSVPZWNzql2trZJuc8s3ZB71Da
irsdr7EWM0gFdWvhjStKVTrOogueqBsCmi18HzuI0vNhPA+Y1z/WYJ6FezZy/
NIa39W8Jz2kRutOl+1WuMlerAeo9a56ORZFDKePfrW0JxnqibW3HikxTqb9enc1oK7LejWP9p67a2v8Ab
e/0FeugBVwOABXF+AdMOJ9TkA/
efu4x7Dqa2vFusDRtDmlXmaQFI19z3rx8TJzqcqOumrRueeeJdROs+I5nViYLc+Wo7cf/
XqqowtVrKMpD8/
LsdxPrVnGBXo0YcsLHNOV2AopBTq2SJGmijvS45pgFKKSjNJodgzSGlJ4pBzT0CwvUYoHFFGRii99g
HE5o25pBTgcc1L0ECgbwGOB606U5OAc46GozzzSimNvQSgUvHSigm4ZzQaAKD1piuLmjrTgnGcik6V
Iw6CkpetB46UmJ3YU4dKQCjNMeoDinCkApQaLMExMU8EYppo7UDYHFL2pAKXpU3JsAFB60ZoN
UNJBS0lLjihob0AUEUUGmri1ExR/
OnDpSBeadhMcB3ooHWiiwkRSjDdc1Gakn4bA9KirOOxtLSQUp6UlL2pdSmxMU5Bk0wnFOQ8mk3oSh
TSN0oz8/SlbpinF6Cd7keKMUCg0AHFKB6U0ilWna47jz0qFhzUx6VE/
WktA2GinUAcUd6tMnqLSGlpKT3C44bfLOfvdqaKllEexPLJJx831qKhABpO9LSGmtBi0EHGaBRntUthb
QTFFFFPcTDilpMUtVESDPNNPWlwc0uKQhtLmk70UJMY6o5CcrGvLyHao96eKv+HLT7f4mtIipKRHz
X9sdKmb5YtscU2z1LSbRbDS7a3UAeWgB+teaeLr37f4pnUNlLVRGo9D3r1G5nW2t3lc7VQE5P0rxRZ2u
Z7i4c5MsrNn1Ga83DJyqcx1VXZWJBTqb3pcV6pxoCKTJFL0pAapA2LnNJ3ozR3oJDvSGl70mKSGFFB
oNNDDNFBHFAo6gxRwKKXtSUmJCGlzxR1oPFA7aCE8U0U7HFNPBpolgOtHegUd6aQtx+fSndF96Q
U95NwUYA2+lKTHHQZQeDSnpmk60i7hjNAANL2xTeRTsSOFJSg0UixM8Uo6U2nA8UhWsJ3pwxQO
TQw6UdQTE70uM0lLTEIRilFLjnmkPWmG4YopR0o4pBbUilYomV+8eAPeu0mnXwb4Xi8pQdQu8fMf
U/
4Vy9hCs+q2KMMqZ1yK1fH0zSeI7aAjMcUWQPQmuSsuaagb07JXOdeJp5GmunaaVjkljmlEEeMbBipD
QOlbqmlokZym2ze8Ja3JYaglhcyb7Sc7V3fwnt+FVfFemppOvnyQBBcrvAHY9xWUQVZHTh0YMpPbFT
Xt9eandrPfSK+1dqgDhaxVJxqcy2Kck4kOeKBFJczw20PMkzbQMUHC8npXUeBNLN1ftqUi5ii+WM+pr
WrNRg2TTjzM7jTbKPTdOgtUACxIB/ia808U60dY18pCwNta/
IPc12fjTWhpWjPHG2Lm4+RBnnHc15jbRGJACcnufWuDC0+eXOzpqy5Y2J14OaUnNGKK9SxxtCYpa
M0tGo0JSUHrQaVgF60AUg6Uo600DYjUdqGGaXFFhJidaMcUd6dkGlsN6gOlHSig9aBWClHSikFFwQp
60YoHXmnUMbEBxQTk0Ud6Qhd3TiigUhHNF7lXFFBNJntS470ybADzS96KKLgxw6UnekFKKbuAuea
MUY5p2cVOw0IKXFJnJozQ1cQvFJiilNMLABk0ucUg60vegLCGjtSmlH0pvRCG0oopRyaEwAdaKcBg0
UXIIZuCKiqacdPpUOKzi/dOip8QlLnijNL2pIpLQjzzUkY5zTCKfH0xTa0FEViN+KH4ApG/
1mKH6CkkEtWR0UdKM0xWENKvWk604daBLUeQKibg1J1qNutJPUchopaB0oFUyVqGeaUUYoxQmD
0A0ZpKKTC4tBHFGeKM8Ux9AFIeDSjikJqkJaAaM4ozR70AFFAooSCwUnelpCKLABFFLQRimSJXY/
DywDvdagwzn90h9u9cXMxWNsdcV6v4UsRp/
h60jC4Z0Dt9TzXFjJcsLHRRjd3Mr4ham9lpEcERPmXD44OOMV55EmxFX0Fb/jq9F74kS2DEpbJ0/
wBqsPFGEjaFya0veHCgUmKXtXazADRQfSg0IGJiiilHWmDWgdKTtSmkosHQD0opKWkNPTQMcUAc
UvBpM0CWoopMUobmjFDGkA4pG60uPWkPWmgYZ4pp60vam01uSwFKaTvTmFO4thw7Ud6VeRQaT
KQdRikFA6UCkFwoxmjFHSncBcUUnNBNIoXFBpFpe9Sg1YDigmlIpKdrCsFKDSAUdKQDiaQDPNJm
gUw2FopOlFMCezlEGq2ErdFnXJrW8ewtH4jt7g58uSHAPvXPzIZY8A4IOQfeuythH4v8OraTMFv7X7uT
3/wrjqpxmpm0NrHIGlFNuYp7C4a3vY2jkU45HB/
GkzxnjHrXXGSauZNaj+c9KKjaVU+8cd60NK0e81uby7aNki/
jmYYAHt61MpxirsaTeiILCwm1i+Wytxy3337KvevUAbLwxoYBISGBfxY1Rgh0rwbpzM7gOR8zH70hrg
dX1q48RXfnXBK2yn91F0wPU158ubESstjoVoIr32o3Guam19c/
d6RLnhRSYxQAB0AFDGu+EFFcpzyk3uKKDTQaXOTV31IT1CiilJoKuGOaO2KOtJQIUUnSlBo70x7hm
lNJ3pcUXJEoxS0CgdtA6UvUUnWg56YpAhRS0zpTlpWGOwKTpRRTEGaUdKbilFJ7DSuKODmgmjNJ
SS1Fawd6d2pKU9Kd7MAoxSUuaXUVwHSl6UCg1QPUXNJzRS9c4oY7WAdKKBS5pAGaU0gpTS2BI
TvTqTFFMBcc0vShRSE0CYdaUUL70DrTsDDvRS45op3QrEc2cD6VF2qe4GNueeKgPNYw2NZvUQCl
NApSOKFuUmMNOjHJpDToxzVS1RSsxGzv6UrnIob79Kw+WpgyJWuQ9aXFGOKMVe4CYpV680UDr
U6B6DxxUbnJqTFRsOamO4MZTqTbS4rRkBRnigCjFJFJXAUnenYpuOaBMKKUjigCncSEopcUYoT1G
FGKKKq4gpDSmjFSgbEopc03PNUwS6imkzS5GKQ+1TqFifTrM6hq9na8YdwzZ9BXsZKQQkn5UjH5Cv
F45ZYHElvIY5V6OOoqVtT1SUMk2pXDqwIK56g1y4ijKq00b05qCK885vNUvLs9ZpSR9KWmpGsYCq
MAU6uiEOWNjCTuwFOFJigVpqICaTNBpKEgFpVpMUuMU7ABpKVu1JSBhRS9qSi4NJBRSUoFML3
CgHmlxSCgEhxpnenUhFCAXtTSKd2xmmsOeDn3ouTcaOtPb5jxTQKeBQ2NK4oBApDTz0pvGaF5lWsI
KXFBoxjmhokOaSl560lLUegUUUoxnmmAYwaO9KaQUrDSDvQeKXikNF2ACiijFNiCloxQKTHuIaUU
HrQaEg0DFETy286z28jRSqc7l70UmaHFNWYJ2Oki8Uw3VuIdfsBcDp5iDrT1h8Gz8mV4T/
dYkYrmNxppRSSSoyfauaVC3wuxpzrqdeJPBmn/
ALwETN6HLVDf+PX8vyNFsvKUcB5FwB9BXLhQOgApc8YpLDX+J3HzpbDbiS4vrg3F9O80h5+Y8D6
U7PFJSgV1RiorQycm9WFGKXHNLtp9SdRMUcnpS4o6UaAH1pDSjmigdrCGlxRig0DfkJQCc0oo70BcU
+1JmloApC3DtR2pelGM0LYerVhAKWg0lLcWzFxS9BSGlqmNhmjvQPelwM1IAKToadxSEUXASjtQB
S4phuFLRRSCwUUlLkDvRcGgpaaTzxQdxobFZju1KMetM2HPJNL5YFF2Mk4xTetG0DGKUikDAUvW
koHWqC7Ae9L1ozQPeiwr2FBOOaCaOKKLXDRhQBRjFKKEIO1FOA4opBuNuR83Paq9WLjHGKgqKf
wmk/iACnUgpaGUkM705Pve1NPWnx8mh7AlqI/3qRulK/
3qVhhRSgrIma1IxSUuKMVQ0JSDrS4oFG427MeOlRt1qQHioyeaUUk9BSG5paTFLVN3IQo96Q0poNL
Yu6Gil6UuKQ8mq9CWwPNJijFKBRYEJS4zSHrQKLCDvRQRSxQzXLMttbyzMvLCNc4qZTjBXkVGP
NsIOlJmpVsr9s4sLng45jo+w32CfsFzx/sVisbQ6SRbpPsRDmkIqb7FfYP+gXOB/sUfYr7bk2Fzj/
cqHjaH8yEqUiClHSpZbe4gCtcW8kIc4UuuM01cA5Iz7V0QqwnG8XcmScdGN7UgGTTzyTSdK0TIExSE
UtBwBliAKTklqxqLYUmamgsry8I+y2sswP8AEq8VcTwvrcpyLPaoH8bAGuSeYUIOzkaRoyZmmkHWtJ/
DetQnD2JYdcowNUJkktmC3MUkLf7a4p08fQqaKQOjJCUYoyCMgjFL1rrv2M7W3E60EUoAH1oJovYB
tHSp4LW5uwxtLaScL94oOlPbS9SGcafOce1c1TGUYOzauUqcn0KtGcVbTSdUYE/2fMB7imjStUL4/
s6fj/ZqPr+H/mRSoyuV8igVaXSdVLY/
s+YfhVfB5BGCDgg9jWlPFU6rtB3FOLjuNpDmn0GulGdxlGKdQKBWExTuMYpDUtraXd9v+x27z7Dht
vasalSNNc0nY1hG7GHpTMVeOi6r8uNPmOfbpSDRNWJI/s6XP4Vz/wBoYf8AmRTpSZRzS5q5/
Ymsf9A2X9Kd/YWr/wDQPloeY4f+ZB7GRSJ4pKvf2Fq4znTpfbmlXQdYb/mHSj6mk8xw/
wDMhexkURRxVybSNTtoHlnsZEijGWYnoKrwRSXUscNrGZJZPuqO9awxdKceZPQTg07EZ6UgrSbw7r
QIH9nOffeKT/hHtaH/ADDm/
wC+xWLzHDr7RapSsZ4NKanu7G80541vbcwmTO3kHOKhrqpVYVVzRdzNpx0YgpRRRWrJA0nelApG
YKCT+XrSeiuNK4mRRkVq/wDCMa06K62i7WGRmQUf8IrrfI+yx/8AfwVwSzHDwdnJFqjIys0cVq/
8Iprf/Pqn/f0UHwprRz/o8YwP+egqP7Vw38yH7CRk5pRWsvhLWSOYIwev+sFL/
wAInrWMeRFn18wUf2thn9oHQl2McnFKBkVsf8IjrOf9VERj+
+Kjm8NavawPM9vGUQEtiQZxVxzTDSdlIHRkZeOaXFCOrqGHQ06vQ5k1dGUl0EoORS0ZoC4lBHFI0
gBVFGXY4UeprcXwfrBCnEAzjILdK5a2LpUPjZpGm57GIKKLpTbXU0Em0tC2GKnitaw8MajqFjFdRSQ
hJRuUMegoq4yjSgpyejEqcpOxk5xRkGtweC9WzzNb/nR/
wherAf663P4muJ5zhf5jT2EjDNGSTWrL4W1iHk28cg/
6ZvWbOslq+y5ieFumHGK6aeY4epopEOnKKG5pQM0Zpa7FJPYi1gIpMYpe1AqkAlGeaXtWhoehy66s0q
zeRDGdobGdxrkxOJhh481R2LVNy2M8mjvWrrXhybRbEXP2j7SN4DDbjaD3rKXoKMNiqeIjzQdyZQcH
qLikp1GK6iL3GilAyaXFHegBSuKSlJzTc4pAmKaM03ljjpTulCQ73GnOaAvPNPcYNIM1WgN2DFL0pa
Bx1pA5BQ3OKAKKLXQ0Apc0YopITFpKUUhp9bCsxeKXApopRVBuKaBRk556UUri2AHNAHNAFK
BzTDoPHFFJ3NFFiRLgAY9TUGKs3OPlI5quRxWVP4Tee4UuKQcUuc0NjTGGnw4D80w9adGPmpMa3
Ff/
AFhpH+6KVzzSN92nHYU9yOlNFGKdxITFJilxS0AtxccVEw5qYdKY4qUtQkMFLQBTttaImI3rQelLig0
mDEzSGnYpKYWEpRRilouG4h5NKV4oozkUbghrDjNdH8PnzeaoM9Alc25+U5rf+HjE3+qgnI2rj9a8HPJt
Yd2OvDL3jrtR1i00mNZL64EKucAnPNZ//CbaF/0EU/
75P+FYnxKXdZ2AxnM39K47yMgHbzivlsBlixNJVHJ3O2U0nY9M/wCE20LvqK8DP3TSf8JvoXA/
tFfxBrzP7MpGCg9elH2WMnmJf++a9D+wl/MzP2qOt8Xa/
Y6vb2cen3AnKyEsBnisMVWhgCNkDFWccV9Jl2F+rU+W9zjrSUmLjik2kUucURRS3V3Ha2+DLMdoHp
716FSoqUHNmMYXdiWysLrU7gwWUW9gMsx6L9a7PSvCNnYqsl4BdXGMkt91foK1NM02DSbFbeAA
Y5kf+8fU1xXifxjLPdvpumMUiTKyzA8k+gr4XF4+vj6zpUdIo9KnSjTV2dTqHibSdIHlzXKAgcRxjP8AKs
Z/
iRYKwEVpcyIf4sAVwsVsoycbmJyWbk1OIK2o5NFq822wdWx3Fv8AETTJcCeKeDPdl4FblvdaZr1tmNo
bqIjlTyfyrylrcgev1qOEyWNwJ7V2ilXkFTgVFfJ3D3qbaYKqnudtrPgzyVe50okKOWgJzn6VzCOCSMEM
vDA9Qa7nwr4nTXbdopgI72L76/3h6is/
xloojjOq2iYZf9eqj7w9a1yzNatCr9XxBnVoqS5onMCkYYFNRw6hlOQaHbivsnPmhzI89b2Ov+H7t9ivxnp
MDj8K3dV12z0ZYmvpSglJC4BPSud+HTFrHUCRz5w5/Cq/xJG5dMXAILt/
KvzbFQdbMHCTdj2I+7A2P+E90Pvdt/3yaT/
hPNDyP9LbnvsNeceQDxsH5UptuOUGK9SORxfVmftj0dfHmhl8fa2z/
uGuFinE81xKpJWSVmGRjjNVEtlJGUH5VcQYGK9fLcu+qSbTOevUUkONGMinCivoU9DjshuKAppTT
utJuwMif5VJrpfh1IWGqY7Ov8q5mc/uzXQ/
DXJXVDzy6/1r5nPqklQdjuw0ep1Wq67ZaL5Zv5jH5n3cLnNZ3/Cd6GCf9Mb/AL4NY/
xIQudNAHVmrkhb4HAH5V4OBytYmkpts6Z1FF2Z6GfHuhY/4+m4/wCmZpR490Ini7f/AL9mvPPIJ/
hFL9nx0QflXf8A2DG27J9uj0H/AIT3QRn/AEpjj0jNWdP8XaTql6lpazs8z/
dBQgV5oYMZ+UflWl4RUL4ts+MfK/
T6VyYnKIUKbldlKfM9D0LxDIU8PX5zj90a850LUotL1ayurglYIwd5AyRkV6F4nGfDd/
0P7vvXmMcWYV+gq8ljKph5QJq2Ukzvj8QND5xcS9f+eZrV0jXLTW4ZJbF3ZY22tuXbzXlLRFBu2gAd
67P4bY+wajj/
AJ7D+Vc+Py2FCk5pu5cZ30Dx8xFxpw92rmwea6Px5j7Vp3T+KucFfTcPtvCK5wYr4hTSYpTRX0JzMXt
VadiF47EH9asZ4qKRCwrCtFuLSNKbs7s7NviDpKBEIn3BQD+774oHxB0b+9N/
3xXCmE5pGhxzivk62RwnJybZ6Cqqx3kfj7Spp44k84tIwUfJXSSyCGF5HztQFj9AM145ApGp2OBz569ve
vYL3mwuf+uTfyrwMwwMMPUhCN9TWErq5zP/AAsTSdwXbOT04Wj/
AIWJpPZLjPT7lcFbW2Is4HLE1YFvmvZp5HTnHmVzN1raHWXvxAs5bfbaRzh9ynLLgYzzXZRSLcwI/
BjlQHHYgivG54fkZD0NeieBr83mgrE7ZktmMZ57dq8/
McD9VgpU+jLhLmONvrZtP1a6s2GAjFkH+yaSug8d2Wy6tdRUcH93If5VgKMqD619nlOKWIw6kzzK8b
SACkPFOzUF1J5cTN3xx7mvSqzUI3IhHmdjU8KaW+p62t0yg21q2Gz3au71nUhpmmXF255RDt9z2ql4V
006XoMEbgebKPMc+pNYPjq+8+eHTo2+6PMk9vQV+cVq08djVBPRM9WMVCByUkj+Q8rnMkmWOf
U16h4XJPhnTs94hXlt9xAa9T8LDHhnTs/
88RXo57eNOEERR3bOf1fxzcadq89jFaRy+UcbixFVF+Id6CN+nR4zzh6x9fiL+LdQPYMKrmACtMLlNK
rSjOwp1uV2Ous/iFayuFvLaSDJxuByBXSFLHWrPkR3ED8Z615RKm0YIyDXR/
D+8ki1Oew3ExOm8A9iK4sdlf1ePtabs0XCanoyvruktod8qqSbSY/IT/
CfSqddn42gSTw7K7dYnBB9K4xOY0PqBX0OQYuWIoNT3Rw4mHLK6AUpGBS01jX0LdjnSIZ5CqYTl
2O0D3r0CzhTw14VBPBij8yTP949a43w1Zf2l4liBBMNsPMf0J7Ctn4lakYdNgsYmIkuWywH90V8Vm9X
6ziI0Ft1PSoR5Y3Oij2a94fGcbbqHt6//rrziHdHugkGJIWKMD7V1/
w9vPO0M2rn97bN0z2PSsTxZaCw8SCZfliu13e24daWTVVh8RKg9ugYiPNG5RooFGa+3Z5khSSBTd3PF
IST2pwUDOByaQByRmjbxTu1A6UgGgYNLjNA60tMEBFJTjyBSYoE2JSmlAxQaBic0AUYpRTFcKXtS
UZ4oSAAaQ04dKQUtmNAvBpR1oFFFrgBFO7U3NLVWEAp2KTtS0hIUcGikAop2uSOnxgYqGpphhRm
oDWVPSOp0T3E70uKBS9qTBIYadF940006IZemwV7g+d1I/
SnN9+h1wtNCknciFFFLigVxBS96MUdDRYdhwprjmnA8UhGaVtQZHTsUdKM1Qm0JR2opppE2HZpCc
nNJ9aUGqaHFigZpKM0lKKAU0UmaAadh3Ef7prd+HfF/
qg65Cn9a59ycVvfDon+0tV9lXnHvXhZ4v8AZ2dOGd5Fn4jD/
Q7DHXz+tc0qDA4ruvFWhXGuwW6W0qRtFJvJc8ViDwTqgA/
0u2z7A14mS5hhqFDlqS1N69OcnoYO32oKitx/
BmrKpK3Fs7dhyKo3Ph7WbXG+z81QPmaJs19HDNsHPRSOWVKoij0FLmoyxWQxyBkcdVcYNPr0qdS
FRXizCSlF6iFsV0/gWxEkt1qTLnb+6iJ/
U1yVw2yJ2zjCmvSPCcH2fwvYr0Mibz+NeDxBiHSwziup14WN3cyvHeuyaZZQ21u+2e5bBI6ha4O2t9i/
qTWx4wuVvfF7RjkW0QXp0PWqargCubI8FFUYy7l4mry7CqoxjFKBR0pRX1appLY8/
nbBgMe9QvHuqYCgipdKMgUmVLS7k0jUob6M4MbfN7r3r14GK/
sweGhnToe4IryWeEOhBGQRXoPgq7a78M2xc5aEtF+ANfDcQYb2UlVjvc9XDy5lY4SW0On6hdWTZzD
Icf7p6UjDitfxpD9n8TJIAP8ASYgWx7VkNyK+my+u62FT8jjqU1GodX8OgBZagB184fyqH4i/8wv/
AK6N/Kp/h4MWeo5znzh/KofiJ/zCwOvmt/KvjW/
+FVHov4Dmwg9KUgUDg04gV+hwSseVJjNuDTu1L1NGKpIzbExS0Z4oxVWEw7UoNIKU0i1qivcn5Tx
2rpPhoD5WpvngyKMfnXN3H+rYV0nw1A8rUyP+eq18rn+lBndhif4gYJ00d9zVzIArpfH5Ik0w7SRubkVz
a9K7OHknhVcxxXxhtBpcUuKAK9/lRzJjHHymrPhQf8VbZ+yP/Kq8g4qx4U/5G+zHXCv+HFeDnS/
cy9Dtw+53Xig48NX+P+ef9a88iUeRH05UdK9C8U/8i1fc/wAA/
nXnkAxBGP8AZFeXwwr05FYp2ZDcKGG0jI9K674ccabf8f8ALfp+FclOMHNdb8OB/wAS2/Pbz/
6Vpn2lGQYd6kfjvd9r0/
Az96ufA4ruNf8ADz63NA63fkCEHjbk1mDwLJg51MnPX93XPk+bYfD4dQqPUK9KUpXRzJFIK6Z/
A1wT8mpKf96Oqdx4R1aAFo/
InAH8LYP5Gvdp55hJO3MYOhNGNilxSSLJBMYriNoZB1VxinEV6lKtCtHmg9DFxa3EKgCmMOKfTW
GRVySBNleH/kLWG0jInXivWr7P2C6/65t/KvJbbb/bOnr3Nwv869ZvzjTrrr/qm/
lXwWcf71BeZ6dL4Dya0/49xnrk1Z2iq1mMW6596tgV9xhor2aPOqN8xXnTjPpWr4MvzZa95DHEd0u3/
gQ6VQkXK1Qlla2kjmTO+NgwP0rys1wyqU2jehN3PVtc08anpFzbFcsVyv1FeZ27ny9rcOnykfSvVNNu0vr
G3u0OVlQN/jXnWv2f9m+I54wMRzfvE/
HrXhcO13TnKhI2xMbrmKxNLpFmdU8Q21pwUU+ZJnngVGxwDnoK6fwDp2y3udRcfNM2yMn+6Ote1n
WKVGg+5jh4Xdzr5pEggeRvlSNST7ACvKZbttSv7q9bkSudvsK7Lxvq/
wBi0w2cf+uulwMdhXGWsQigVfQV43D2EvJ15dTfETsrFHUh+5bkjA7V6r4ZBHhvTgf+eK15bqX+ocAdj
Xqfh3K+HbDdn/Uip4i3j6jw70PP9ZIbxVqJyMb/AOlRgA1q6n4c1efXLy5ht98cj8HOMimp4X1pn/1EaD/
aavZwGY4elhoqUjmqUpOd0ZEwG0njit34fWEkl3c6k6lYwvlxn+961btPBeP3mr3a+X3iQ4X8zWlf+JtG8P
2ggt2Ryg2pDFz+ZrysyzGGKj7Ogrm9GDjqyDx1diLRhbDBkuHAA9hXIxqVjUHqBTLq8utZ1A3t4QFH+r
jzwoqUHivVyLByw9L3t2YYmakxRUMz7VJ9KkNQw28mo6rbWMYyJX+Y+gHWvWxlVUqbkzKnG8jt
PA+mm00c3coxLdtuOewHSuO8RXn9s+IbibO6GA7IyOnFeh67dJo/
h+aSPAEcflxj36CvMbOMrbLuPzHk18hllKWJrTrSO+pLkika/g++/s/xAkLf6u7Gw/
XtXV+NNO+3aG0qoDNbN5g+nevN55Ht5opYgd8bhgR1Fev2c8Wp6XHLw8c8fzY79jWOPg8NioVolR96
Njy+GYTRqwHUdDUu045qOS2On6pd2TAjy5Pl9welS54r7qhUVWmprqeVPRtC9qKBRWyZKFpabjinC
gA70GlxzSEUtbgHajk9OtAo6UxBg0uOKARQaQxKBS0hpiA0UoFGKGMaaXHFFFFrjFUUcUo6UmMU
hW7i0daMUYpoQvajODSClqthDt1FN4ooFyskuR8o5qvU844H0qHHFY01oa1NxBSikApy9KpoauRmnx/
epD1pYx8+c8UmNPUGGHpW5UUkh+akb7tEdQk9RgIFKWGKbSHpVJEtDs0maSkqUtQHBqNxpKKti9
RCaTJHpS0D3pCENID607tTadgDqaMU7GKTrSbCwUUtFCC1kNIxQKcaaadyRsmMVu/
DokanqvHVV5rAkJxW98Osf2tqYXoY1P614We/7szswqtI3vFniCbw9aQTQQJK0j7cMcdq5r/
hY2o8f8SyH/vur/xMBbTbEDJ/
f9vpXIi3JGf5183leXU8RQUnG7O2pU5GdJH8R7tWzPpKFO+yXBrc0fxxp2qTLbyI9pO3CiQjaT9a8/
MGepqtc2pZCOcjoR1Br0KuSQ5fdViFXTZ65rGiWusQlJkCyj7kqjlT/
WvOJ4JbG7ms7kYkiPXsw7Gu18DapJqnh5BOczWzeUxJ5OOlYfj6EQatZ3Q/
5bIY2x7VwZTiquFxbw83dCr01KHMjmr/AAbV/pXq+iYGh2AAwPIT+VeTXg3Wzj/ZNeq+HpfO8O6c/
rAo/Su3ia/JEnC2VzzXVst4v1Mt2fFOHSptch8rxdf5/jww/
KowK93J2nhotdjmxC98THFKoGKdxSCvY6HPyWDFFKaDSCw2RCByMZrq/
h4f+JHOo6C4auWkcleTnArrPh/
GU8Pu5GBJOxHvXyfEjSoanoYUzfiDhdU0xu5Rgfzrn88Vu+P28zXNPjyBsiZse5NYRGFrpyRP6oiK/
wAZ1vw9JNnqB7eaP5VB8ROG0o4P+sbp9Km+Hm77Bfk9POqL4hjJ0vt+8bn8K+a/5mqOt/
wzm1p1C0pr9FgvdPIluIKO9FLTBJCGlxQaXtRYTsNpx6UlHaqGtivc/cNdJ8NM+TqYPJEq1zVx905rp/
hoc22pED/lsOfwr5XP/wCAzvww/
wAfk+dpuAerc1zg9q6Tx+f9K0zPTLVzg7V18P8A+6oxxPxjsUd8UU4V76OQik+7Vnwpj/hMLTnkI/
8AKoJBxU/hPnxhaYH/ACzfJ/CvBzlfuZPyO7Dbnb+Kv+Ravun3R/OvP4h+5T/dFegeK/
8AkWr4842jp9a4CH/
UJ16d68zhhfupepWL3RBORXXfDof8Sy944+0f0rkbjrXXfDof8Sm8I73Bp8Qu1Fl4ck8W+Ib/
AEa5torERfvVJPmDPNYH/Cca4O1r/wB81f8AHke/
VbHOP9Wa5z7Oe2K4ssy2FfDxk4l1KnKzbi8f6qmPOs7aQd9pINb2k+ONP1GYQTBrWcngP0P41wrW5A
qnPBk85BHIx1roxOTQUdrBCrc9e1XS7fVrJ4J0GTyrjqD2NebPFLaXctncDEsRx9R2Nd14Qv5dR8OQST
MWljJjZvXFc/4viEOvxS/89osdPSuPJa9Shi/q8noKvBOFzHHQ5prdDTqRx8pr75rQ85IrW/
Otadjr9oXn8a9X1Ikabdn/AKZN/KvJ7X/kOaaD0+0LXq+qf8gy8/65N/Kvgs3/
AN7p+p6dL4Dyu0GYFzVkCq9rlbdM46dqsg8V9zQf7tJHmz+JiEAriqVxGDnjrV+oJlyDU4iHPCxVN2Z1
XgC+L6dLYStl4Gyn+6ak8c2Pm2MN8oybdsN9DXLeHb7+y/
EFvJn5Jj5T57A16ZfWi3thcWzjKyIRX57XUsJjo1F1PStzwseTzMZ3jt4smSZgi8etesWFmmn6fb2qfdhQKT
79zXnPgnTZLjxNI84+WwBx6ZzgV3HibU/
7M0SeYH9442IPUmts2rvFVo0o9SaUeSJwuuXf9seIZ5gcwwHy0/
Co8YFV7KIxRfNyzcsferBr7XA4dUaMY+RwVJc0tTO1M4hbryMV6toS7NBshzxCDXk+qt/
o7V61o4xotn/1xX+VfJ8Ratep3Yf4Tn7n4g2VrdzW5tZnaJip24qP/hY1ln/
jynx74rjbiHzNZv2HeY9KX7Pj1rShk1OdNStuEqtnY7628W6JqwEE7eWW/
hlHH50moeCNKvwZYE8iU8q8Z4/
KvPZIARyOfXFdl4F1iV3k0y5kL7V3RFuuPSuLFYCpg17Sk7FxmpaGBe2E+kXYtLrljyjjowpMHFdl40sB
daK84H7y2IcHvjuK45G3RqcYyM19LkmO+s0dd0cOIp8rGOdq89q3fAWnma4utUkAwD5UY/
ma5u7kfASMZdyFUepNeoaPYDTNIt7VQNyJljjq3euDiHF8sPZp7m2Gh1OS8fah593a6XGwAH7yT69hW
IFUDHpxW9c+DNTvNSmvZLm3LSsSAcnA7U7/
AIQrUSDm7twc+hp5ZjcNhqCi5airwlN7HKzquea7TwFqHm6ZJYt962bK/
Q1SfwLqEh5vLdfcKTVzQPCd9omp/amuopI2BV1APIrhzXF0K9N8sjalGS3KvjmxEF5bakg4f91J/
Q1hqc16Frth/
aWi3NuMb9u5c+orze0fzIeR8ynac+or1eHsX7TDqm90cuJp2dywBRjmlFHWvpbWORqwtNxS9KKSCwU
UUtO4/
MTtRinUnenqJiUpFBFKBk0h2ExQadTTxTTFdAKBSUU7dxi4opRzS44ouJeYA0cUgoAOaQCiilxQaBDc
0oxmgU4CqYCY5opTRTjsLUdOQcVCKln4C1Dnis4fCaT3DNLmkBpaTKT0GseaVOTTGHNOQ/
NSewLcH4ag/doc/
MKVvu04ES3IqTFLnFGapDQmKKO9KaQO2wlFLSUCsJQaWkPWjyF1AcdaAKXtSUwA5NHailoAQU
UopaRQlNNPxSUdQ3InHymtv4dtnVtSAxxGoP51juPlNbXw9H/E41Lkf6pfw5rws8u8OzpwvxFn4kH/
AIl1kOf+Pjr+Fcwhyox0rqfiPxplmQM/
6QP5VzCDgVycNW+r2Kxe4YqORAVPFTYNMmdY4izdBX09RxUXc5Yc1zo/
hopWDVBzt81cZ+lHxEwZNMHfe1a3gjTn0/Qg8q7ZblzIQeuO1c/48m8/XrO3VsiKLew9ya/
PE1WzO8Oh6juqZgyx7oiPUGu68B3Zn8OiBjl7VzGfp2ri9vy81b8L6t/Y/iHy5SRa3g2Meyt2Ne/
nOHdbDabo58O0nY0vHNn9m1O21EL8kq+UxHr2rEBzjFel6ppkOrWL21x91sEEdj615rNaT6ZeSWV0CH
Q/
K3Zh2NcnD2OXJ7CejQ8RT+0hcUhpaDzX2WjRwu6Epc0CkZgoJPQUm0txJN6EVy+2PAGWb5VHqa9
M0Ox/s/RrS2xhlQFvqa47wvpD6pqMd7LGRaQElSf429K6/
X9Xi0bSZrqRgGAIjX1Y18Dn2J+s1lQp6nqYeHJG7OA8RXIvvF106nKQqIwe2e9VnGFqppqOyvNLzJKx
dvxq5J9019VgKPscMo+RyVHeZ1Xw9/48L/p/r+1Q/ELrpfOB5jZ/Kpvh6oWw1DHXz/6VD8QvvaV6eY/
8q+M/5mqO7/l2c6OlL3oA4or9GhseTPRi8elIaKUjiqSJEopQKDRcBMUuKMUtFirlS6+6a6f4aH/
Q9RzwfOGQPpXM3QOw4xmun+GnNnqfGP3w/lXyufr9wztwo/
x9j7RppPYtz2rnVrovHoP2zTcf7X0rnxyK68g0wqMsS/eExTu1FFe+jkGSD5TU/hIn/hL7Tn/lm/
H4VBKcpVjwgM+MLbp/qn/lXh51/Akjtw252niv/kW73Iz8o/nXBRZECA/
3RXe+LcL4avfoP51wcQxCv0rzOF1+6l6lYvdFeauv+Hf/ACCLv/r4NcjcDiut+HS7dHusD/l5P8qniF/
uWaYYr+N/+QtZ9ceWawh6VueN/
wDkL2XYeWaw69PIP9zic+JvzARVW4QZ96tmqN6ZHkWGBS8kh2qo6kmvSxcoxg3Iilfm0O5+H6lfDjkj
AadiPes/
xs2dYsVB5EbGuo0LTv7J0S1tD99Vy5/2jya4bX7wah4kmeNsxW6iMEdz3r4XL17bM+aOyO+q7U9SqBS
SD5TThxSSHAr9EduU8y2pVshnXdMz/
wA9xXqmrf8AIKvf+uTfyryyxGfEOmennivUNZJGj3xGP9U3WvgM2/32n6np0/
gPMbUZtk46Cp1welQ2gxaxgelTgAdK+7oL92jzZbsXFMcZFPpCM1q1oyIuzMu8VgMpwyncPrXq2gX/
APaWiWtznLFArfUV5jcIM810nw/
vzHcXWmv0I82P29a+JzzCtw5l0PToSudTpmlLp9zeyrjNzJvwPSuQ8a3/
ANv1iGwib93bfNJz3Nd1d3KWlnNcSHCRoWNeT2zvd3k97LndO5YZ9O1edkNCWIxHtZ7IqvNQjYtqMc
UN0p5XvTWHFfoyVo2PL63MrVP9URXr2ljGkWnp5K/yryHUyVhJHcivYNO40m19oF/
lXxGf6yielQ+E8uK/
8TG8Jxnzm6VLtzUa5a9u2PJMzH9anAr6zApfV4ehx1b8xBKgAyRV3wcP+KrhA7RNmqdwwSMsx4Arf+
H+mu0s+qzKQrDy4T6jua8rOqkKdF3NsOm2dP4gIGh3uenlGvN7c7bWMc8Lxmuy8cagLfSBao2JblgoHfb
3NcTM4ggCjrjaoHc15XDycKUpvY0xCUmkavhix/
tLxGjuD5NqN7e7dq7HxLrY0LTDdBFdywVVPeq3g3TDYaGskoPn3B3sT6dhXN+Nrs32uRWSEGK2XL
DPUmvOrXx+O5d0jaNoR1Hr8Q9QIB/s+DBHdjSf8LC1L/nxg/76NYvkcUfZ69qOS0/5TF10bR+IOq/
w2Vt+LGoZPiDq/
UWlsAOuMmso29MaEL24pzyelFX5QVa56lo2ojVNLgvAADIPmA7HuK4LWLFtM8Q3EQ4hl/
eJjp71sfD+/LRXVg/
BQ70B9D1q145sd9hFfovz2zYY9ypryMtqfU8f7N7MurHngcvSgVHE29AQc59Kkr9DTTR5b7C4yKQUY
pc4oaFa+wAUYpc5pKQNiGjNLQQMUw3QYpQO+aAaXrSYIb3oNL0pODTQMSnYpeCKTvQF7igUnen
cYpKA2FAoNIOtOpMBM0HpS4o+tUtRCAU4UdulApiTFxzRS0UAJcf6uP6VB2qeVSY0HtxUW3AqKa9
00qbjVpTmlA4pcUralpaERoj5cCnOtIgIYEdaGrojqLIuGoYkJilfJPNKR8lEbClYgopcUDpVDExRQc0Chai
dgopx46UlO3YdxvNGKcRRigQ2lo7UAUhABmlwO5pMUUhvQSloxRijZjuAJpccZoApcU3qLUjccVs+A
B/xPNSzj/
VKf1rJYVL4f1m28PaldTXUczpPGFHlLnkHvXi5zCU8O1E68M7M6nxppt5qdjbJZQmVklDECudHh/
WFABsH3Dr8wxWwPiNpRAJtr0fWP/69O/4WJpf/ADwvP+/f/
wBevkMHiMdg48kIHXOnCerMuPwzrUjYNrHGvq0gra03wZDC6TajN57qciNeEz7+tVn+I2mgfJaXjtjpsA
rMvviLeTRldO07yif45mz+ldNTFZpiVy2tcSpwidrrGq22i2D3NwwVVHyL3Y9gBXl0dxNqd5Pf3IxLMc4/
uj0qtJNe6lc/
aNQne4c9j90fQVfgj2jFejlWWOjLmnqzOrU0JR0xVG8gEinP5+lXwKa6Bga+pqUlKPKzijKzudB4T8YK8
a6bq7CO4jGI5ieJB7n1rptU0i01m2CzgZx8kq9V+hrym6tVcEMuauaP4j1TQQI0b7Taj/
llIeR9DXxeMyqpSqOth9GehCopKzNe/
wDDmp6e3yRfaoR0ePrj6Vku0kbbXgmVvQoa62z+IOnTHF3FNat6kbl/
StOPxZoUwz9ti64+ZcVVLN8bR92pC4pUIPY4SCK6umC21pNIT6Lit3TPB9xdMJNUbyYgf9Spyx+prbl8
Y6FAvF4rH0RCaw9Q+IqAFdNsXkbs8pwoqK2ZY/
E+7TVhQowg9TrJ7iy0Ww3SMkFvEvA6f5NeX6xrEvibVBMylbOHIhjPf3NVLu71DWroXGozGTH3UH
CrVq3g2Dp9AK68sylwn7WrqxVatlZEsSBV9KWX7pqXbgVG/KmvreS0OVHBzXkdR8Ps/YL/
AI487+lV/iGpP9lY/wCerc/hWX4c8T2/hyC6huoJpDLLvUxjtTPEXiKHxFLZC1gljELMzNIPUV8N9Tq/
2ip20PTclyFdRx1p22kHSlFfewWh5UtxBxR1paM8U7k3DFGKM0Z5xRYdxDSgcUnelPSlYCpddCPWun
+GYZbHUgxz+/HJ+lc1cDrV/wAM+JYfD8d1HcW00vnOHBjxxxXzWd0p1KTjBXZ6GHaRsePs/bNO5/
vVggcCruv61Dr9xaSW8MsYhzu8zjrVLGBXZk1GVLDpSVjDEWlIDR0o60uK9l6HLaxHL92rPg0H/
hL4D6RP/Kq0v3cVFo2oLouuxX0kTzIqMpVDg5NeNmsJVKTUTtw7s9T0Hxbn/
hGr31IHX61waAiJAeuK2tW8X2+taTNaRWNwjyYHz4wOayB90CuLh/D1KNJqaDFSTZTuzhCWzj2rr/
hzj+w7k5z/
AKQfr0rkritDw34rj8P2U9tNYzTF5TIGRhjmss8oTq03GK1NcPJJHSeJ9Dv9U1C3ns0jKxoVJdsVk/
8ACK61xiO3+vmVb/4WNa4z/Z1z7cij/
hY9p1OnXOPqK8TC18xw9NQgtjadOEndkcXg3UpGHnXNvEvcqCxre0fwvY6S4nwbi7HHnOOn0Haufm
+I2V/
0bS3Zv9uQAVjX3izXtSUokiWUbf8APPlvzq5LMsX7s9ECVOGqOw8S+J4tNhNtasJb2T5QoP3Pc1xFtCY
wxZsuxyx96itrXa5dmZ3PV3OSTVwjFfRZRlawq5pbnJXrX0QoFMk6U7NMk+6a+gktDlTINPGfEmmAD
J88V6drv/ICv+/
7lq8tguPsWp2t5sMiwPuKjqa6e68cjUbC4tk06RGmQrlnGBnvXxeYYOrVxkJRWiPShJKBgWo/0aP/
AHampsEeyFFPUDFSdBX2VJWikebLcSk5JwqsxHXaM4oY4XNbfgu9tbe6vTdyxRswUKXOMiuPG4p4a
HNFXLp0udnMXEi4IUMWzwADXXeCNDmtBLqV5HslmXbGp6qvfNdK13pStuE1oD65XNZ2peL9JsI
WZLhbiUdI4jnNfFY3H18YvZwja56VOmoGd471Ly7GPTYTma5OWHoormIYtkar6DFRvPPqmpSahdgK
7H5Fz90VOBX0+S4L6tQSe5w4ipzSsOprdKXtSE8V73Q5jJ1Rf3R+o/
nXsFjxpdsB3hUfpXkl4nmIV966WLx/
cQxRRDTkYRqFzv8ASvi88w9SrJezPToNcpKvgq+WeWRbqIK7E4INSjwdfY/4+4R77TVf/
hYdwQcaav4yUxviHdnhdOj/
ABeuGniMzhFRjsinTpt6mtaeCoA6vqE7XGP4FGFrbvdRsNEtAZmSGNF+SMcH8BXn1x4z126BEfk2wI/
gGTWYIp7uYz3073Ep7selUsvxmMl+/loHPCmtC9qN/Nrmpm9lXZEg2xJ7etS6Hp/
9qeI7eEgGOD95JVb7keB0qXTPEE2hPM1raxSyTDl3PT2r362FeHwrpUlqc8Zqc7s9SkdIImc4WONST7A
V5LHK17f3V65yZpCVJ9K1Lrxhqmp2U1q1vBCsq7Syk5AqhbxLDEqL0UYriyPLqlKTqVVqViKia5UyQ
ClxRuAoyK+tsjiuhMCopk4qUmmScipnDmjYIy1G6BdHTvEtrKTiORtjnPrXqN7areWU1u/
KyIVryKYlTlRz2PvW9D431kbU8q2dQMZIIJr4rMMuqzrqpT3R6UJrl1My2ikt3ktpRh4WKEdx9as9+aGuJ
LvUXvZ9ivJjcqD5frSMwLnHTNfYYeMlSipbnm1HeTsK1IOKN1Ga3SZF7DsjHSm5pMmlzRZ9R3QvWi
mjNLTsJSFpRTTSqaLBcUjFIKXNBHGaAuA4PtS5GaTOKQjBpWC6HZozSYLUEVSsPm6jsg0pPFMxz
SnpSsTzDgaDSfWlFCQCg8UtJjpTsUMAAopwHFFCVybEkwURIe5FQkArmpZh8ifQVCBxUU9jeerG7Q
RSgChadQ0NDGApqr81PbrSL98UtkLqI4w1OYfu6SX7wxSkfJTixTICtIFp+aTNNsQ0jFJin0g65ouFrjSKT
FPwM0hFNMQlJS4owKB3DFHailFJj0G4oxTiKUDHWlYBuKXAp2KTpTbAbRTqDR6CGkZHFVZrfdz
mrdLgVnOmpqzLjK2pmfZW/
Cg257DNaW2jFczwMGae3ZmC1PpUqWvrV4DmgjBq4YSEQdZshWEKOlTKAB0pR0ozXSoKJk5MTFJi
nA8UlVYlDCgbrVd7cduat5GKBUTpRmNTcWZbWzE4wPxqI2ZPVR+VbGATSEADJ4rlngqe5uq7MpL
UjooFTJbZHNaH2acgFLaZs/7Bp32acOV+yzEgZ4Q1zxhhY9UNzmytFAqGrAwKbh+8Mo+qGk3r0zg+/
Fd9KrRekZIwcZdRxOTmmHmnUoGa6HZohFSWLceKIodhyeat4GKVUZ2KxxvIwGSEXJrmlThH3maKc
mrDAeKUU94pIsGSGSMHoWXFJ1rWnUjON4u5EovqNpT0FLRitLiEGADkZpMc08Cmng45JJwAOpqH
JRV2CVxKUcipPst1nH2SfP8AuGmFSrFWBDA4II6VFOvCb913LkmlqiKRN/
tUC22HJzVzFKiF5Akal3boqjJNTVhDeQ4Sa2IkXFSdqke3uEUtJbTIq9SyEAVH9OlOjUhJe4xTbT1EFLSn
pTe9dG5m2IwzVV4Oc1aobCqWPQVnOlGW5cZtbEUKbR61NkVKbO54xaTjjP8AqzzUAOegI5xgjHNRS
lSekGTOUnuRypuqq0Jzir+KNoqp4eNTcqNZpaGf5BNIbY1o7cUFRt5rD6lTRXt5FJLcjrUyxBavRWF5PE
skFnNJGejKvBqCRGjmaGaN4pUxlHGCKmmsPz8sXqOU5WFUAClZuKAKMV38qSMG2xM0jcilxQQR
SdnsK9iq8O6nRRbDVuC2uLouLa3kmKddg6VKunX5+9YXA/
4DXBUrUIS95q50LnaK4bApS5IxU40zUWfCWEx+q4p40rUi202M2f8Adp/
X8MvtIj2cihIcris24gEj5dck+1dCdH1LGfsE2fTFUggbquCDgg9QaXNRxStF3NE3AxP7PVvardtZJFjaoGK
1rbTp7zd9ltnmCfeK9qLiznsSv2mB4Q/
Clh1NYQo4eM+VWuVKcrEKrgdKcCR1p1FerGKirI5m76jc80GncAUlVbuCK0kW/
tUP2Y1fRWlmSGJC8snCoOpq6NB1Utj7C/5ivNrzw8ZWmzanKdtDD+yn1pRa8/
NV1gY5pInGHjbaw9DTsZraGHpSXNFCdV3Kq24A5qVUwKlxT1iLDgdK6I0ox2RDm2V2XIxUDW+TV
3GKQjNE4RluTGTRXSLb0qXGBTqUU4xjFWQnJtjaO9LmlqhXExSFeKfiimgTK7QBucUiW4U+tWu1I
OtZOlFu7LVR7DVGBS4p1BBrW1iLsaRS9KUDNBFSK4nWkNO6UEZqrANwadRg0opaAHbpR9KXnFJ
k5pAGKB1p2OKEOD0oFd3EYZIJ7Uhp+eMUmKaSLEHFLijOKBnFGxLFxSCndRQPpQIQil7UtIMke9A
7jh0pw4FNxgc04dKQ7gDmilHSiiwmx82PLT6CoR0qeXiJPoKiAytZU9jeoxtBoxxS9qbQ07EZpBywpSOc
0qD5hQ9hdRH6inEjbSyfeFIRxSiKZCetJTiKMcVQIb1opwWkIppAxvelNLS4odhDMcUEUtLmgF2G7aM
U6iiwmrMBil603NLmlYYUdqSjFMYUZ4oxQeg4z9KBdRM5oJ4oxQMZx3p3C4ueKQUp5PFGKSCwhN
IaXvRjFUJIQUYpcUtJjuB+lNIJ7U+koQXG44opwFHemFtRMVWupNgj95FGPxq2ay9TYgwLjP70fzrjxk
mqUrG1KPvHsJkEcO88BUyfyrn28d6GjlTdHcOD8hrcuB/oEoH/
ADxPX6V4xb2u6HJUN8x5x71+e4LCvFznzSe56M5KKPS08caBKQPtajnHzJV1P7F1xWWP7NOe+3Ga8
s+yrg4QflUaCSylWe1cwSochl4r0p5ROl70Ju5CqKWh32q+DhFEZtLLbl/
5ZE5yK5pGByuMMvDDuD6V3XhbWn1vRormX/
XKdkmPUd65jxRbJZeICIhgXKeaR2znBrsybMantnh6z1RhXopLmRmM20Vs+B5s67egHkQA9PesSX7v4
VpeAWz4i1AZ/
wCXcfzFelndRxw0rE4aOpu+OGI0q2GOs4rkwOa6jx4dumWhHX7QOPXiuawK5eGpylhte4sVpIbjBpacBx
jHFIa+nZxpkckiwoWc4ArpvCOiiRF1W6U5JPkow7etYGnaa+t6rHarxBERJM3oPSu317VYtB0SacYXy02
xL79BXymd5jJNYek9Wd+HpaczNVXycg57V5heyF9e1JSc4mI+ld14YMj+G7GWYkyyJvYn1JJrgrnnX9T
IH/Lwwrych54YyUG7muJS5BW4qx4cuM+LLGLPZv5GoH4U0zwyc+NbEE9m/
ka+tzWbWHl6HJh0nI77xQ+3w7envsrgYv8AUpk5OBXd+K/
+RavznHyVwVsS1vGT1K143DM5Spyu+pri0k0PoxS4o719gjz7iYqtePsjVh1DLjP1q2elZmqZ8pcdnUn865
MZNxpSa7GtFXkexQsxijyedo/lXlTPu1C9B7Ttj869Uiz5aeu0fyryhAxvb3PadsevXvXx/
DtWUq1RXO7FRXKielxTgMijvX3Sdjy0NzxUJRru5gsoz89ywQfSpn6GtHwPZfbdcnv2w0dquxOP4j3rzcy
xSoUXLqdFCnzSO4R4NNitbMOEBAjjHTcQK5PxtZmO7tr+NeH/
AHUhx+VZPjvXpIPEtikBJWyYSNj1P/
1q7jVLZNa0KQKeJot6EeuMivgqU6uGqwxDfxPU9OUVKLVjgM+lGDUVu25BnqPlOexFTmv0ulUU4K
SPHkrMYAc0krbEJNPqC8yI6ubsmKK1Oj+HUpki1DnkMucH610Or+ILLRPK+3Ssnmn5cDNcv8MTmH
Us9Q654+tR/EpC82mDGRubIr80xdL6xmHs5N2Z7UNIXNo+PtEzj7RJ6/
cNNX4gaI2T9okwOp2GuB+ynstAsz/dH5V6P+r8OjZmq6PQk8e6I2ALh+emUPNcUs/
mPcS5JWSRmXI7ZqvFa7SvygY6cVYkXZERjtXtZdl6wabT3OWtUU3Y6rwBKZIdRJPSUD9DUPj6UpLp
o6gueKPhuCLPUs/89x/I1H8QCBeaX/vEYNfP0qkv7V36nVKK9kY+KMUuOKAuAK/
Q1qjyWJjNRyuscbMxwAKlJwDUujaadc1VYCP9GhIeU+vtXHjMRHD03Js0pQcnZG/
4M0mSKFtUuxiWUYiUj7q+tdTFMsyCSNtynoRWD4w1ddD0J/
KISRx5USjtWloSGPQrANyfIUn8RmvzLF1KmIl9Yk9G7I9iEVFWPOrtt2vaj6+aacKjkJ/
trUBxtEx57mpRX6Rlt/
q0fQ8mvpNh0oGfWnAZpMYNd5jowpMU7FIaLk7MQjAoxx0paUCgq9xoGKU8U7HNIRk0bk2Yg6UdK
XGBQaVgGgc0uO9Lil7c0BsFJk0DJFOA9adx7oSijrRigmwcZooA5paVh3tsJ2oA5pcUuOM0wV2J1oxilp
M1IkJSiiirGKAAOKAOKAMDFOFIBmKXoKcOpoIpBcO1FAFL1qrCYlApcULSYAQc5py0HpSYIGaYr
jxnPbHaihaKQ1qTTKPIiOedoqAHAPFSvn7PGfYVCKxp35TpqXuxBRSUtDuCegw0L1FKetAwT+NEtgS
sEnal/
holGGFLnCkUQIm3fUiGfWijoKbVbDFzzRSEYNHWgHd7ABSZ5pc4pO9MANKFzR1oxSEAFAXn2pR
1oxTFcCvHFNxTqMUANA5p22g9fajNAmJt5oPFOxmkxmgLjOvTpSgZpwWjGOlGgXsJikxinBcdaXGT
QUhlGKkC0ADNMXMiMrxxSgHFPxg0UCuNIpKdjNIVIODSDfcbQBk0/
bxmgAAdPxoC9thCKytTziP2kX+daxFZWqjiMEcmVefxrkxq/dM6KD949bl4spM8jyjx+FeWWES/
Z+n8Tfzr1SX/AI83/wCuXA/
CvLrISCIq0MgIZv4Se9fH5DVpwnPnfU68TdpWLHkqQeKpXUKqhPYDmtBIriY7YbeZ29ApFaFn4TvdQ
kU3y/ZrcYLDOWb29q+kxePw9Om25K5y0YzvqXfh1bvF4fkkYYWadmX6VT8aOr6/
Zxq25o4TvHoCa6HU9X0zwvpoQFF8pdsUCnk+lcDFNPqN7NqF1/
rZjnaOij0r5rKqE6+MlXa0OuvNKFiSYbY+var/AIAB/
wCEh1Dpj7OB+oqnOBsq94AwfEOoAgg+QOv1Fe3nqf1eXoYYZ6mx47GdNtP+vgfyrmgPaum8c/
8AIOs/a4X+Vc+o4rDhn/dvmLF/ER8ioLl2RAEyXc7VA7mrUhCoa0/CGmi/u31CZcwQErED/E3c/
hXsZljFhqTk9zCjT9ozoPDejroulBZOLiX55mPr6fhXmvjPWZde1ORLd8Wlv8oGfvkd67fxtrzWFqLC1JN1
dKQSOqJ6155dRLDZMMdF618fgqM68pYqa9D0pNRSij17Qhjw9pw/6YL/ACrz2b/kPamMDiduRXoui/
8AIDsP+uCdPpXnsu3+3NR4/wCW7ZNVkn+/yIxH8MSQZU1F4a/
5Hex7cP8AyNWZANp+lQ+Gsf8ACa2XHZv5Gvp83/3eV+xyYX4juPFuf+Eavsf3P61w1uP3CduBXceLSf
8AhGb3HPyf1rhIJ4zCgOVOOQRXicNVIwpyv3NsWm2rExFAFMMyDnJ/AU5ZFZdwOB79a+vWIhbc8/
lY5l4rL1TiNfd1/nWi0gxwR+IrM1Vw21FB3bx2PrXDjK9N0nG6NqEWpansUXEaf7o/
lXlMB3TXJGBmZ+AeOteqxHMa/wC4P5V5Vbg/aLk5485ugxXyvDb/
AH07HdivhRaAoIpwIxSHvX3t0tTy7Fa7l8mFj36AepruvD9mmg+GVeXh9hnkJ7nrXGaVZf2t4ht7U4MUZ
EsvHYHgfjXU+Pb8W2gtbo2JbphGqjuvevi87rutVjh49z08PHljzM84ufO1G4uruXrOxIOc8dq9H8A6ib3w4
kEjAzWh8ph7dq4hbXbAq9gOlaHgnUBYeJntGcBLxMEHsw6VWZYL/
ZlZbDp1G5E2t2Q07xBMigCO4HmJgfnVccnFdX4zsDNpqXcS5ltWznvt71ysRDqGHOelehkGL9th1GT1R
y4mHLK4u2q14P3LVc7VUvlHkketfQz+FnNDc2/hkuLbUSOSzrnn60/x8oa800Hpk0fDJcWV/wDd+
+vTr3o8ekHUtMQjjDH3r8+gv+FVHrTf7oyQgIHAo2AelOGaQHJr9AUUeRfXUQKKhuceWanPFQXIzH
SqW5WVHWR0Pw55stRPrOP5VD4/
Aa+0sHGMk81P8NxjTL8563H9Kr+PWU6ppaHnAY1+e0dc107nqz/hGYBQeKBTZXEaFmOAK/
RW1GN2eQk29CCWXMiQxjdNIcIo6k16FoWkx6HpiwkgyEb5n9T3/Csjwloaxx/
2pexjz5DuiUj7i0zxzrr2duun2jD7RcDDt/
dWvgc0xs8dVWHpPS56lGn7ON2cV4v1dvEGpkpn7JbnYg9eeTXrlipTT7ZfSFR+grxieDyLVEH98fjzXtN
qMWkI7+WP5VyZpR9hCnTRtTlzXZ5aDu1W/
JOczHpVgDjFV48HUb7kf69qtHA6mvu8uv8AVo+h5Vf42IOKMZpRg9DmjvXduYaiDpR1FLQRQVvuIA
O9BNGKUDnmjYWwmMHrSkUvAzSUAmJRilpcUCsNpe1L2oA4oDcQClxRilHFMBCMUgp3WgipEx
MUClxxRiqAQ0o6UoGaMUdB3ExSYp2KKnUS2EC0bad0oNCbuISkxzS0EEUxvQBTsUgFGMUPUTFA
pcc8UmMjNApocQpQOaAM04AAc0rhcb3oK7hS9TSjirRILRSgAnNFJjVxzA/
Zoif7oqIdKncf6HB3+QVDisKb906am40UvelAoxTBEbfeoA54pzDmhetJhqJIelLj5aHGTTiPkwKcXoKRD
SY4p4XijFO4rkeKNuKftOaXbQmL0IyKXbTyuBSgUhkeyjvipc8UwjmmhXG0U8DijFAhoFAFOxRjB4p7
AtNxuKMU8jijFK4Nje1N281JijGelAxm2lxTsZo6UCExnrRt5paM80AJijHGaKMU7BYaaOAOadjmjacdO
KBWG470pHGe9GD+FLimAlGKXGDSgdTSuAhGKx9XOBFg/wDLRf51s4wOTn8KxtZX5Y/XzF/
nXFjXeizooL3keumRYoPMc4RUyT7YrIXxdoK8fbYR9BWjeru0mcetuw/
8drxi1sPMto2KAnHpX59l+B+sTm79T05yUUetJ4t0NjhdRgBPPXFPuYotctv9C1N0XHDW7ivJX01e8a/
lS2n2nSp1uLKZ4pF5AU/KfqK9Grks4rmjJ3IjVTOg1bwLe2Uv2yOVtQQdd33/
AK0y2UBPpx9K7jwzrq69pYuCAk6HZMg7N/
8AXrA8T2CWGqRTQJtjuQdwHTcK6smxzjXdCtuYYim+W6Maf7hq74Bbd4jvyOn2cdf94VSuADEau+A
D/wAVFqHbFuP5ivTzx/7PL0Iw25t+OD/xL7NexuBmueJAHtXQeOTjTrPPe4A/
SuZnmWKMs3T09a5OHJKOFbY8UrysCQSanfRWEIJaUjcf7q9zXoM0lpoGkH7scFunA6ZP/
wBc1l+EdHfT7Nry6XbdXPIB/
gTsK5fxhq41vVUsLVy1pbHMhHRmrzMbVnmWL9lD4UbU4qlC7MxJZtXu5NQu2JklJCg/
wioNWAS1kHfFakEW2MDgVla1zBJzwB+dfVQw6o4flt0OVzcpnrWjD/iSafj/AJ4J/
KvO5QP7c1LsTcNXoeiEf2Hp/b9wn8q88lJ/t7Uz/wBNzXyuTv8A2+Vjqr/wyR/un6VD4aB/4TWz/
wB1v5GpXbg59Ki8NNnxrZqP4Vb+Rr6XOL/VpehzYZe8emTmIRN9o2eV/
Fv6VB5unbcb7XH1WszxpkeFb499o/
nXlcViGgTcrZ29cmvh8uwE8TByjJrU76k1HdHtAl05BgNajPutHnacvR7UfiorxoWKjPBx9TSHToyeQ3/
fRr1f7Gr/AM7M/aR7Hspl07PLWufcrTXm0yTAZ7Nj2yVNeN/2ch/
hf8zTJLZYhGUXGHX+dZVMmqJXlUZSqReyPcx7eleVWh3S3JBz++b+deqoBsAHA2/
lxXldkoEtwR085sfnWnDMeWrNGOLfuotUkj7IznjjNPqndiS6mis4BulnYIMelfcYioqcHJnn048zsdT4D05o
7S41KVQHuW2x+oQVh+Jb46r4nMK/
NDZjbnORu9fzru5UOlaJ5VpGzm3h2oqjJYgV55p+i6pCskktjcGSR9x+X1718LgZwrYyVaoz1JpxhZEhjG
wj261h37PZXUN3GRugkDrxzxXU/wBl6jt5sZhn2rPv/
D+qzjC6dKQeuRX1OJxOHqUnHmRx0oyjI9Ghlh1fSo5AMxXMQP5ivO0ge1ubi1k6wyFfw7V1HgZL610
VrHUIJImt3wm8dVPNUfFtn9n1KG9QDZOPLfnGCO9fKZXiY4fHOknozqxEOeFzK9+1Vb//
AFLkelWutVL1h5DHqO9ffzd4XPLjpI3vhmD/AGfek/31/rSePCBqum5H8LU/4ZhRpd2ykfNIMj/vqo/
HRP8AbOm4/
uNXwFLXNPmetP8AhGaOgpAMUooxzX6GtInkNoQjJqC54jPGas44qtdf6o1nU+Bjhujovhwf+JTekgg/
aDwfpVbx4f8Aib6ZjGdrcVZ+G53aPdn/AKeCCfwqp46H/E80zP8Acavz3D3/ALVfqetU/
hGf0AqXRtOfWtWWIj/RYCGlPr7VVmdyY4rcb5pSFVfc13uladDoOk7WK7lHmTSep719DneY+xp+yg/
eZyYak27sk1bVLbRtPeaVlXYn7tM4LY6Yry63efUrqS/
u2LSS8gHsKk1nUpfE+sNMMraRHZGvqPWrsMQRBgYrnybLeT97UWrNMRVsrIydVGyNPXev869ig4t
4h/sL/KvH9aIAjU9Wcfzr2CEYgj/3B/
KvP4kVqkLGuG+G55XAo+33uAM+c1W8VUtyPtl5jGfObp9au4r7HL/
92j6Hn1377EAwKMc04UqYDcjiuwxG4pKcetJjmkhdRCKBS0YpjYYpCOaXFKD2oWohtLjNKaVadhjQv
NLjFLjnijHPNDRNxDQFOMkAE0velGSenHrU3GhtGO9LindqfQBtGKXFAFBLExiinkUg4pgJij8KXJ9K
Mc0kNMTr2oApwHFJ3pdQAdeRRSjpRz2NMGJnjiil60YpIdwA4oAoxilFUiQAopaMUgDHSg0p44oxmn
uMBwKKcBniiqJsx4+ayhPqgqICpowF0+3Vfu7BgU1RxiuWlrE6qm5FilAp5WkxTYRsRN1pVFPYUg60J
6B1EK4p4AMYOOaa9PH+rzSixSISKTHelzmgVYCUmKXvS0bC2E96UAY6Ugozg0hNBijbjOe9O7UmS
e3FFwsGMU3vTieKbTAXApMUGlzTsKwnQc0BsdqDk0CgGg+lA4ozQaAA0dRimk07PpSGkFIOuKWm
nrTK0HY5pTjGMUgo70WJAnijPGKQ570dqBMUH8qXPPFNxTsUDsGaARSAUY5oEOzmsTWs7YyM
D94vBPXmtojmsXWQSIj6SL1+tceMf7pm9D4j1i5502bPTyD/AOg15lpqg2UfAr025/5B03/XA/
8AoNeb2AJtIj2xXy3DyvOpfudeKdkiUwgjkCqd1bAITjnHFaX1qC5wIifQV9fVjHkdzjpydy98NiwuNUT+
HKn8a1vHO1dOtG/iE4A9feq3w7sXh066vZFwbqT5fcDvTfHN0Gu7CxXlgTM3sOgr4GD9pmd4dD0p/
wAMwp+YsD0q54AH/FQ6gTkn7OOfxFVJgRF+FW/AHHiLUBn/AJdx/
MV9Hnf+7S9Dmw9rm148YDTrMEdbkfyrE8O6U2tar5kgBs7Qgt/
tP2Favj8yNZ6fFCN0j3GFX1OK2rC1g8NeHwJWC+UvmSsf4mPWvmMNinRwPJHeTOhwvO7KfjDXTp
VgILcZurgFVH91e5rhtNtFhhHUk8knrSG7n1vUpL+6JJYkRr2VfatFExx7V9Nk2X+xhzS3ZzYit0QvRfwrF
1rAtpeO1bTD0rD1xT5UnP8ADXuYhL2bOWm7yPWtGx/Ydh/17p/KvO3P/
E71PGMfaWr0TRwf7EsOf+WCfyrzt1xrup+gnP0r4jJf9/kehiP4ZJIRt+aofDP/ACO1l7q/
8jU0g+XB6VH4YB/4Tay/3H/ka+nzf/d5ehzYX4jtfF43eF74ZH3f61w9vbr9njI9BXc+Lxu8M3ox/
CP51xtscQpkfwjrXjcMRTpy9TTFvVDfsy45UUC2XHAAqeivr+SJwqTIfs64wByaytTjWNV443r/
ADraJrI1fpHnvIv864sbFKk9DajJ8x66B8vH92vLbNSHnJOcyt/OvUh93/gP9K8tsSf3/I/
1rfzr5Hhv+LUOvF/Ci0SO/SrnhGx+2+IJr10BhtF2oT/
fNY+oXBihIUMWb5V2jnNd74X07+zdBt0ZcSyjzJPqa9TP8Y6VFwW7McLT1uGu+JrPw+IjdiRjLkqsYBP
HeslfiXo/QLddP7n/ANeuZ8TXTax4mn2tmG1HlqB696pC0cjABryMFk0alJTd7s651lF2O0/4WVpPXy7r/
vj/
AOvTT8StKBP7m76Z+5/9euOFk+MbcCj7G2Oldv8AYMH1f3k+3R2Nv8R9LuruG3ENyhlcKGdQAufXm
tzxDp/9oaPPEozIo3x/
UV5NdWxWMsqgOvKn0Ir13QtQXVNBs7scmSMBvqODXj5hgFgZRqw6FxmpqxwFs5liBwcjgg1DfDEL
Z7c1o6lZ/wBm65cwDPlyfvY/x6is+/UtA2D1FfdYSuq+FU12PNlHlnY6P4bYGjTkHq/
p7moPHOf7a0zjjy25/GrPw4UDQpCOpfn8zVbxyu/W9NycARt/OvjcOr5q/U9Cp/
CM9RxR3pQOKADur9DWx42ghFVrsYhb1q2aq3f+qNZ1PhZdPWSOi+HH/
ICucDH+kH+Qqh49kCa5puSP9W386v8Aw4GNBuD63Dfyqj4vsJNX8X6dZRnjyssf7ozzX51TqezzCc30ue
w1eFi54Q0nzpDq1wvGNtup/
Vqr+O9ek8xdFtCN0ozO3oPSuh1vU7bw3oZK7VKrsgT1OOK810+3lnuHvLpt80vzFj2rswVGeYYr289iJS
VKFi5Y2i28KqBgAVcApQtBr7uEFCNkeVKV3dmNrPWE56SL/OvX4/8AVL/
uj+VeQ6xjdAD3lUfrXr4B8sf7v9K+G4kV6sD1MN8J5XaYNxcnHzGZtx9eau4qnZLmW4b1lf8AnV0Cvs
MB/
u8fQ86t8bEFKBkUYoIxXYjJsTFHSlGaCOaCbiYpO9OwaQCgYDrRilxQKBXExQKdjFGOaYISkA2jGSf
rTzQwPGaQCY4o6Uq0Ec0hhQaUDik5BoAOlHSlA60EZ6UIGJnNLnI6UgFOAzTYug2l7UpFAFAkAHFJ
ilopDDFJjmlo70B6iYpdtFKBRsKyEbk0AUtA9aGykIM0o60vak7VSRAoFLTe3XNOxQ9AFXrRQPeincQ
6L/
jygAOQEFIDRGu2xt8d0HFG2uen8J01F7wmewNBPFAFBptDQ1jTRmlI5pBnP40dBrcSQ08f6s89KSQUq
/
cOamO5MiGloNGKsEFGKKAM0wuHSjrzR1paTFqIKCaTvSkZphZoSj60uKQikAlFGKXBp7jAUEc0dqB
7UgYgGaMUoFJimTqgIopQCc+lAFFhh2oIGM0AUYpDuJR0pQKCKaEwoFApAOaZPkOpe9NFOpbFC
HrS96Sile4rai1i61/q4x/
00X+dbQ4P1rG1pS0ZIGSpBwO9c2LV6bsbUNJHq8qGSyeNRktEVH5Vw1r4f1eGBIjZ8KMZDirQ+JFko
VTYXPAAJGPSpB8R7Erk2V0PwFfAYZ47Bzl7OOjZ6c4wmtSH+wtV3bfsy49Q3FW7fwhNPIjahOqRg5a
KPnd+NVz8SbPblNPuT9cCs27+IOo3I22NgsH+3Icmu+eKzPER5LWuZqlTjqdvfX9h4f07zJisMES4SNTyc
dgK83iuJtX1GfU58/vWPlqf4FzwKoul5q14LjUZ2ncdAT8q/
hWzbxeWgGPyr0spyl0Je0qO8mZ16qtZBcH90TVnwBn/
AISLUc8n7OOfxFVrgAxnPTFUtF1seG9WuLqW3edZ4ggCdQcg/
wBK7c4ozqUJRjvYzw7SZ6Vc6ct3qdncyYK2u5lX/
aIxmuJ8baydVvE0mzcmOB907DoT6VLdfEkTW0kVlp0q3Ljahcjaue5rC0u1MWXlOZWO5j6k8mvnMoyu
tKonXW2x0VqqS0LtrAIogoGMdBVgcUowBSdq++pwUFZHkybkxT0NYWuD9zL/
ALtblY2sQGaNwv3iOKyxCvBpF0WlLU9W0b/kB6f/
ANe6fyrzxxjW9SHf7Q38q0rD4i28FnbWrabPmKMISGHYVmQubi7urooV+0SmQKeqg/
8A6q+SynB1aeMlOS0O/ETThoTSfdNReGOPG9mP9h/
5VLJ0NZ9lqC6Hr8GoyQtKiBlKp15FfQZpCVSg4xOfDO0jvvGAb/
hGrrBwMDJzjjNcfbkNAjYIyo69atap42g13SZ7KKwmjeUABmIIHNV4hiNR7YrzeHsLOhTkp6ammLkm0
PooNHavpjg0ExmsfVyB5fPWVcfnW124rH1dCyK4ydjBsDviuTGRcqTSN6FuY9c7H6f0ryyyOROemZW/
nW9H8S7SV8DTrnaeNwINYFuT5JcqVLMzY+pr5jIsJVoTm6i3OzEyTSRoeH7L+0/E8e/
BhtF8xgRnnoP1rvNRu49O064upGCpDGTk/
p+teeaL4ttvD0c8U1nNNcTy5LqQBtxxTtc8WnxJYLY2lnLArODK0hHIH/
1/5VyZhha+Lxq0900pyjGBn6TDlXuJB88zFz+NaZUdhUcEQijVVGMDFTdq+2w9FU6aieZUm3JiBB3pd
q9wKXpxQK3sjK5n30QYHjitv4cahgXukyH5oj5sQJ6qeuP0/
Os+dNyHFZGn30ug69FqKRmVVBWSMHBdf8/yrxM4wnt6Likd2GqW3O68ZWWbWG/
QDfbtg+6muRvTm1Zh6ZArek8d2Wp201rLp06+YpGODXPyIfse0knjGT1rhySnWp0nSqLRGlfl5lI6r4cf8g
AnOQXP8zVTxuw/tzTwR1ibGPXNY/hrxYfD+ntaSWEkxDEhlbryT/
WpdR1keINStrpbd4EhQrhznvmuHD4KssxdRrQ0qyXsyQDFOAzxSDkUA4r7dLQ8kMVWvgBAatdqr3Yz
FioqaxZUPiRv/DrH/CPzYxj7Q38hW+tnHDqFzqMrjJjCg4+4o5Nee6D4s/4RrTZLVrFp2eUuCGxgVLq/
jS71zTmsrWzNqJeJJGbOV7ivzqvluJnipOOzPZVSKjqU9Z1JvE+veagP2KD5Ywf4ver8cYVRxVaxtEt4lV
RwKuCvucBhI4ekoLSx5tetzNhjFIadjikr0nscu5jarkz2wGMecvX6169/Bz/d/
pXkeqAq8cqruMbh8euDnFdEvxIMjbDpbjcMZ3V8ZnmDq160ORbHq4eaUNTGsMEy4PSV/
wCdXulVLCJkjYkAFmLfTJq3jNfVYWnyUYxfY8+q7yuGOKMUueKK6GZXCijFBFGmwWA4HJNJilH
NLipCwmM0EAdKXFFPYnYTFKRRRQV0DHGT2oxxSig0MSGjilpRjBox7UkNi4pMUtGKA2E4xik6dK
cRSAUIBQBjrRijFOB45ouA3FJSml4ouO6G0U4jNBAzxSJYmPeloIA5o70w1Anigcil7UCkO3YbS4pcd6
U81WgCEUgFL0oFMQEcUCnUGmtRLuAPNFKBRSFcWGMCxgx02inBDS2xA0u3JIJEY6U5ZflyK56b
0OqruRFcGk24p5cE0hYU29RrYiK80gFPJFJkEinfQS3CQZOfWmhTipJTwCKaGwtTHQU/
Ij257Um2nbsfjSMSpqxWAJzSFaXdQTxSGIBShabmnZ4o5WINmaTFKflH1pM80DbFxSYpd2BSdaCbiA
ZNKRR3oJoBCYpccUZo600MTFJtJzzT8d6fFbzTk+TC8gA52jNTOpGCvJhFORFjt2oIxU8tvLAu6aJ4x6u
MZqHr0ohUU1eLuEk0AHFJ0p1Iasm4hpKUUoO51jQF5GPCryfyqZTjBXZaTew3pS5qVbK7fOLSbAPda
hXDDK9M4qKeIp1HaLuOVNrcOv4UueKBk43U+KKSZmEMTybRkhRnFaTnGKuxJNvQjoqVoJogGmie
MN0DjFRjnkdDShUhNXi7ikmmFV7iASrVnFLiiSUlZgpW1MVrA7jtHFNNg4rbApCPmVVG5mOFUdSf
QVzyw1Nas2VaXQxxpzHtU0dhjGea2Psd0scjm1lAUZOVqED86KUKM9YClOa3IooFQDAqTGDSngVJ
HBNMMwwvKM4OwZxW8pwpK8nYy96RBIm9cetZlzppZgQdwrYnje3kVJUZHYZAYYqPFCUaqutg5n
Ay4bAoQcVoIgAAAqXHFN3Bck9BVRpxpjc3ICKTFWfsd3hSLSVgwzkLUboY3KOjIw6qwwRUwxEJvli
7kNNatEeM1Wnt/
MPSrmKTGTWjV9xJ22MpbAq2a0Yk2LUmAOTgD3p0SPcZ+zxSS44Oxc1i3So6t2NOaUyMjIqlc2hlPWt
1dF1STlLQhT/ebFPbQNSyP9HTHfD9K5J4/
DPRyRcYTWqRz9va+WQcc1exjBqxLY3lruNzaSIqn7w5AqAMrfdINb0K9KXwMzqKfUAM0EU7AxSV
13Mr2EqtcweauBwfWrfQUqozuqIhd2OAo6mona12XFvoZEWn7XzgfWr3l4Tb2q81nd9Fsp2A6/
JSfZLkn5bOfjg5jNcixOGj9pGzU5bmHNYB3JBIB7CprazERBA6VrPYXSsF+xzgnphKDZ3aJlrOcc/
3M1CxOF5r8yHadrEAHFGO9SSRSQlVmjeMsu4BhjNIgLOsaqWZs4CjOTXbGtGUeZPQws2xp6UVYNp
c4JNrOABkkpxioBgjI6UqdeFS/
K7icXHcQjIqhcWQlPHFaAoxzVyipLUIycWZkFiY2GOgq28W5NtWMAdqCQASxAA9aUYKK0KdRsy
X08l/
lq5bweUK0VsbqRUKWsrBxkEL1qOWJoZDFKhSRRyp61jTnScrRepUpSSIsd6cPegU6NTJKsaKWduijqa
6ZTUVdmSVxhHNMddwq3JZXUULSy20iRqMsxHQVAMMARyD0qIVYVfhd0NpxMmWw3MeO9TWt
kI2yfTpWgQKUChUY3uV7VtWGrhRRmlIzSZAIHUk4A9TVtqKuzO13YWkINWhYXrA7bKYn3HWo7i
GS2l8uZCj4zg+lYU8XRqS5Yy1LdNrWxQuLbzRiq8VhsbJ/
SteCF7pykMZkcDO0dcVONK1AglbN8e5xWVevQpy99pM0gp20KCpsUAU8CrY0vUW5Fk/
4mlGmagxwLKT33cUv7Rw6XxIl0pt7FMil61cOk6iMD7G+4+/
FDaVqIHNm2fRSDSeZYbZyQKjPsUxxQeavrpGoE/
8ejAEc5I61TkjkhlaKZDHIp5U1pSxlGq7QdxOnJK7GYxRinY4pK63JGaDtQBTS4ztQF2/
uqMmtCHRdRuQpSARL6ynH6Vx1cdQo/
HJIuNKUuhQ4pa118L35GWng+nNNfw3fIM5jfnoprmWcYZuymjX6vNIygKCKmubea0YieCSNR0cjIP4i
oVYOMqQR61208TTqq8XcycHHdCqOKO3PWg+1LW6M2JjNFKKM55HIoC4mKTGKeKQikO4go7Uo
60e1A7WExzThQT6UUyQxwTn8Kb0pSfSikMOtIaWl600G4nalANHSnUxtjTR2oJ5paQeYhFLgDiilHNM
QnalFGKWnckBnJ7c8EUUoHNFIGuwyzwNLtsdDGKcvJxTbM7tKtCeP3YqRASx54I6VhT+E6qm5HtI69
aCKceCaDQ9xIjNIOtPI5pMc1VtBqw6VQVB980gwU5FPk+4KYPunNTHUiZFiilxilHBqw6DSKKdjNJik
Gw0j0pwFKOKUU7iuMIwMUmKfQRSGnfcaRSU6jFAhAKMe1O6UUwuJgUYoxS0gGO21a1PA1yZZtT
wcgMmCDntWRcfcPXGKufD05vNWOCvKAKenfmvns+k1hWd2FSuaXjedo4rIA4DMcj15WsRa1fHv+qs
f94/zWslBxRw/
JvDq7IxStIdntilxRRnFfRN9TkIppFhjZm6AZJrofCemmK2bU7gASzj5AR91P8A69YGn2H9tayluRm3h+ec
npjsPfNdF4z1hdG0Fo4SFnnHlQqOw6E/
hXyWc46VSSw1N6s9HD07LmZvrMJEDoQykZBHQ151aP5qOxGP3jY/M13tjH5GmWqDosC/
+givP9OJMT5PPmN/
OuDh3mVecb3sVivhTRNI20ZrY8ETmW81QYIKhP61jXPEZx1q78Pf+QhrGeT8n9a+izqbjhZWMMMryu
aXjOVlXTwOcyt/
KsTOa1vGxydOX1kb+VZSjPbFcnDkm8NdixStIO1GKXGKUDNfUHI9BuKhtbkL4j0pCes4AGO9TkY6V
l2xP/CXaRg8faRXm5lJ/V5eh0UF7x6Zqcm3Sbxj/DEx4+lefWTF7aMt1I713usf8gPUB0/cP/
KuBsPmtIjnPyjmvn+HKjlGV31N8XFEszBFJrd8BXJnsL9ueLnGfUYrnb0EQt9K2fhuf+JXqAz0uv6CuzP5
P2DsLCxVw8YSD+3LZe4gJ/
WszHFXvGHHiK165MH581THIrtyaTeGjcwxKXMNPAp+jWZ1fWVhIzBARJKf5Cql5cfZ4mY8k8KPU9
q7PwxpLaTpK+dj7RcHzZfbPb8K588x31elyx3ZeGpczuy7rGpJpOlz3b4/
dr8q+p7CuCtp5bpWnnYtLKdzZpPE2qvrmvi0gcmzs+CB0d+5qSGMRpxXPkOFnCPtZ7srFyXwokxk4pjO
EKrjLsQAo6kmmXM32eJ37gfrXVeHNDS2tkvL1A93J84z/
AOwr1MxzCODp8z3OejRdRkOmeGBJGs2p5zkMIQeB7H1rSvdW0vQods0sUAXoi4z+VYvjHxa+jqLKy
G+9mHXqEHrXB/
ZZLqZp5iZZH5LOc818lClicyl7So2os9K0KSsdnP8TLBWYQWs8uOh6ZqNfiZCeTpswGefmHSuZWwP9
3n6UraewGQtejHIqSRH1jU76w8baNqLCMXHkyE4CzDbV690Kxv13BBFIeRJHx+PvXlE1ngHdGPritjw
74sudEuktr13l09yFyTkxe49q4a2XVsK/
aUJPQ0Uoz0ZqXlpPpt15FyM5+5IOjVFj5s13F5aQ6nZGNiGV1yjjnHoRXDlZILmW2mGJYTtY9j6Gvdyf
NPrUeSekkefiKPI7oUimabcEeJtNj9ZDz+Bp7H5TWfphP8AwmWlf9dDn8jXfmcmsNJ+QsLG8tT0q/
vo9PtJrq4YiKIbmI9KwT8QNDHW5k/
79mrni1d3hjUVHeKvMrazd7aI7eq55FfC5bgFjIOUm7nqVJKB37fELQl/5eZD9IzSn4gaDnBuZOf+mZrg/
sT/AN0flSrYFnG5V/
EV664fh3Zj7dHT63rVrq17bNZSF0SNgxxjBzVCxuWXxFpaAn5rgDio4YPKQjHXmq9m3/FV6QDz/
pC5Fe3Ok8Ng3BdEc0Wp1D0zVTjTbv8A65N/
KvP7M5s4yM9O5ru9c40a99fJNcJp+GsosdlxXjcMzcpVL9y8YkkicClA5pcUor7Q85DSKpalP5FlKcZ+Uit
AAkAfrWL4gYrYy4PBGKyqy5YMumryPUtOYnTLQ+sKfyFcZrku7xNdIeoVQPp/k12Gl/8AIJsc/
wDPBP8A0EVxWsDPi2+Psv8AIV8Pk9STxs9T0sQv3ZH2pdDuCPFtlCO6ufrxSkYU1R8Ps7eOrRT91Ufk
d+K+pzRtYaVjkwyvK53viV2Xw7fFTj93XE2h3W0f+6P5V2Pio48NX3Gfk/
rXG2IAtIx32ivF4bnKUJXNsYkrE+KUDil60tfXOWh5ttRjfKMnpWh4X083941/
MP8AR4TiFSPvN3NZiwS6hfRWMPJlPzN/
dUdTXZX00Hh7QJJEG2O2jwgz949vzNfJ55mDX+zU92ejhaP2mX4pllLFGB2NtPsRXIeLXxrkI/
6Yf1rS8FySTeHIZ5WLPNI8jE+pNY/iznxFD/
1wx+tfP5ReGP5L7HXWScCro2tW2jatLPfOVjaHapAzk5rdbx7oisf3znHotchcWzPzjI+lVfsTEfcH5V9Jj8q
WJqc7bOelVUVY7hviDoi4/eyH6Ia1dJ1u21uGWWyZikZAJYY5NeWvZsgLbenXiuw+G67dGuxg/
wDHxn9K+dzDLY4ai5pu50wqKTNzWPE1hocscd87q8i7hgZ4rO/4WDon/
PWXH+5WL8QLcza5p+BnELZz9awvsDEn5AM+orTAZTDE0oz1uxVKvIzuU+IGhlwvmyjPGfLNYd5eJ
qOt3Vxbl2gYKFLDGTWPDYHPKD3rVhTy1xX0eX5THDVOdNnJWrKasSs2FJ6Adas6Zpc+ryZXMdqO
Wlx19hVeztJNV1GO2j4jQhpmH8K+n412tzcW2k6a0z4it4F6D+Vc+c5q6T9hR1kLD4dP3pDIbTT9Fti48u
FB96SQ4J/Gue1D4iaZbymK0SS8cd1GBXHalrV/4ovCzkpYgnyox/WnQ6btA2oB7V52HyeeI9/
ENts6ZVYQ0RtH4kXZOY9MXb2y3NWYfiSBtF5pzoD1ZDnFYX9msegqOTT3UdM13yyGilZRIWJPSN
L17TNciK20yuxHMT8H8qqap4cSRWm04CKcjlD91h/SvNyktpKssBMUyfdZe1eh+E/E39t2xgusJfQ/
eH98eoryK2HxGWz9rSbsjX3aqszBVyzsjqUdTgqafitzxPpi+WuowqA8XDj+8DWHGwdAynIPQ19hl2Nji6
Sktzy61LkdgA5pSBjAGKUUV6b0MBAKD0pR6U3n0p30H6h2oHFLg0BcnFTcBOtKBkUoGKKoQ0r6U
uKXBooAbilxTgKCKQm7CY4oxTgKXFAxgFGKdSkU0O4Bc96ZTsUuOaYCAE0uOaWgUyBAM0U5cii
jmAisRu0ezP8A0zFSDmotNydFsz/
0zFTBfXtXNS+FHXV3G4pCM04g0lWyVqhhU0gGGpxpAOaXQLakknKio/4TnpUj/
dFInGSfSlFhJWIfeg0v0oxVEoAKTFOUZpMYoHdCEUY4p1J/KgVhuKOTTgM0uKBWGhfWlxigCnBc/
Slewxo5oIwaXGKMZ4ouKzG0Y55pduaU89adxor3IxEatfDzP2zVyc4ynU1WuB+7NWvh8uL/
AFbk4+Xivnc//
wB1kd2F3Lnjwjy9P92bqOnIrLjXK5JrU8eDK6f1+830PSs1BlRU8P6YdCxS94MVWupWjCqil5HO1FHc1
Zdgq5PA65q/4V0w3l4dVnw0UeVgVvX1/nXp5hi1hqTk2ZUafMze0LTU0fSFSQ/vW/eTOfU/
0FeYeJ9TbXNaluFbNrCwjgA6EZ5P867TxxrPl240m1ci5uP9YQeUT/69cLc2wgt1AXaAy4/
Ovk8DQnW5sVNavY9BtL3UeygbYYx6IB+lecaaMxSEj/lo2D6816Of9Suf7g6/SvOdM/
1DjuHb6davh66xNQyxXwIkugPLarfw941HVxnOQhz+dVbsYiY4zxVr4fDbqGrZ5OE/rXvZ5/
u0jLC7l3xuxT+zmXBbzG6/
SsxQQoz1rU8bI7pYBVY4kJ+UZ7VkrJwMq+fTaa4OHq8IYZKTHiYty0Hkd+ppQOPek3/
MBtcE+qmlY7VJ2tx7V9J9bpfzI4/Zy7AR8p9ayYAB4u0n/
ruPwrWDbh8qORnH3TWRapJJ4q011jk2LcKWypwK87McRTlQklLodFCDUrs9J1gZ0W+HrC/
8q4LTRus4/Tb6V3usZ/sW+9fJb+VcJpqlbSPP90GvE4b+GRtixL8fuDWv8OAP7Kv29bok/lWXf/
6hvetT4cEDTL9cfdujz68Cu7P/AOAxYUi8Xj/ipLU/9O5/
nVMVe8WxyP4htnVHZRBt+Vc96ybozLHtjt5GYnaPlOKvKsVTp4VXZnXpuU9C1oWn/wBr6/
vdd1rafM3oX7Cuh8Zay2l6RtgP+k3J8uPHUDuf8+tW9C06PRNGVJCA5HmzN79689ur6TX9dmunP7mJik
KZ4VfWvFbeZY7+6mdSXsoC6TZ+RFlvvHlie5rU4A5pYowFxTJ22oT6V9xSgqcEkeXN80hNNtRqviG2t
25iiBlkGeuOg/lXe310tlZXFy/3YULcn0HFcn4Aj8y61S6JDAMsS/
zq346vWg0N7dB81wQpPtnmvgs4qPEY6NLoepQioQucNaxTanfTajdsXeds89hnit1IEUYwKbZW4htkXjg
AcVYxmvtsJQVOmkjzq1RuQiooXoKTYCeRmnY45oA5rt0MLkMtsjqeOtYl9ZlSQQNprox1qpfQLIhPU1
z1qSnHY1p1GmbfgHU5LvSJLOc/vbN9o907U/
xTZiO6tr1BgufKkI7+lc34KmNr4vlhzhbiEjHqRzXb+JoRNoFwT1jw4+oNfCWeEzNcuzPSmuekco/
3TWdpm7/hL9JGeBKT+hq+jbowc5yAc1S0wH/hMNL4GPNIyT/
smvrcylzYaXocWH0md14oGfDt+Ov7v/
CuPsowbWMkc7RXX+KSf+Efvcf3K5S0A+zR4xjb2rxuGF+7lfubYx7DvLXPQUojXJyo9sU7FLivr1qzhvo
Rsoway7IKPF+kkY5uByRWu65U/SsqxBPi/StvGJu/
0rzsyf7iRthk+Y9D107NHv3AyRE3WuG04H7FECMHaODXca8C2i3qgEkxEACuIsd62iB0cEDupr5jhqrC
DnzOx1YuN0ixinAetJnnGx/++TSgHqEY89ga+x+s0e55/I10ENYniA7bFwOprbLeiPn/
AHDWNr0UktuyRxszeoUkVz1sVScGuZGlOLUtj0/TedMs+37hP/QRXE6qQ3iu/
Hpt5z7V22ngpp9orDDCFAR+Ari9TH/FT3/cErn8q+OyVp46dj0MR/DGt90/SqHh35vHVr2xG5/
StBwNp5qh4c/5Hq3HpE5/Q19Tmz/2aRyYX4jtvFhx4Zvf90fzrj7MYtY/90fyrsPFZH/
CNXgPcAfrXI2i4gQegHSvI4afuSNMb0Jxiop5VhiZm6AZqViAKl0PT/
7W1NZnG60tuSOzt2r6HHYuOFpOTOSjDnkkbnhjSDZ2Zu7gZubkZOeqr2Fcd491p9Rv20y1bMFsMybT9
5vSuw8W68NG0phCw+1zfJEo6j3rzb7K0dvLJIxaRwWYnqSa+MwNGWKrPE1D1W1BcqPTPCcQj8Lac
B3iBrC8TD/iqY+RjyBnmui8MY/4RnTef+WK/wAq53xGM+KhnBHkAiscqX/ClIKz/
dkHljpQIVxyKUc06v0dHi3sU7uMCP5RzWz8PMDSLzHT7QcVk3gGzIzmtf4eYOjXXPH2g/yr5biP/
d2ehhHdlfxegbxDYnr+5P4c1VVBirXisgeIrQE4/cH8eagA9K6sgS+qxM8W/
eGhFHaoLyYW8LP3A4HqatVmXv7+/s7fnEsqqcema9qvP2dNyOamuaSR1/hGy8jR/tL/
AOvuTuYn0HArC+IGoefcWmjRudrHfMB19hXeRxLFGsaDCqK8vn3Xni3UbhzlVkKKfpXwGX0/
rmYOpPoetOXs6ZLZWKQRqAuBjtV8IAOlCrgYp2K/
QoQUUeNKbkxu0UjRK2KeBS96uxNyhc2iuvGM1jWN1Jouu215uwA+2T3Wuob5h2rntbt9scjLgY55rzsfh
1UpNHXh6j5rHq8oWeLaQGjkXv6GuBSCSyubi1lPMTkD6dq6/
Qbn7V4fsZyDkxAHueOK5zXE8nxNKABiWJW/
pXyeQTdLFTpPY68VG8LkGOaXFKAMUox3zX3lzyRuMGlPNGKMcUANFLijFLikMTFFLS9qfQTE7U
gpw7UY9qQ7iUuKDSimNiDHSlIwM0UUtRJpDaWil24GadwYhBpccUueKKrfQliUuMUYp20YyaAQA8
0UuORiigEivpn/ACBbMekYqcDNRaWB/YVnj+4KmUYrnp/
CjqqbjSME03vTz1ppHNUyY7DSKQCnmmlQ4waV9Croe4+QU0DintytNHSiLFIixS7c96UgDpRTIGkYN
BFOxk0EUhjcUYp1GM0XBajaD2FOxSAHvQJXEpfpSkUuAKBsbikxin0hGaAvoIOaMUoFBHNBNivc/
wCrP0qf4fDF/q3J/
h47VDdf6pvpUvgAEalqmOhC5+teBn9lhZHfhNzQ8dAtHYgHB3kfqKzVIwK0vHQ3JYA5yXbBA47dTW
RNOsMDE54rnyGVsPdhiU3Kwn2eTVb+LT4sjecsfRR1NdleXNr4a0NpAu2C2TCoOrHsKqeFdKNhZG6u
F/
0m55bP8K9hXJeKNUfXdd+xwOGsbRudvR37152KqSzLFKnD4Ub04qnC5StYp9S1CfUrs4luDnb1Cj0qH
WRth7cMP51vW8ISEcc1ha6OABgHePx5r6Z0FRocq7HNGfNM9ZPMC84+QfyrzzTQDHJ6eY3P416Hn9
yv+4P5V57pgPlS5/56N+PJr5nIdMVUOjEr3B9yP3bZ/CrHw++XUtXGc8J/M1DecIal8AHOpasMYGE/
ma93Ov8AdpGOF3Oxu7+0sVVryeKEMcKZCBmoBr2kH/l+teDj7w61yvxJh86200HG3zWzn6Vx/
wDZUZ5EYJ9hXyeXZa69FTjJq52zmk9T1r+39IOCL62J/wB4UHX9Hb/l9tj/AMCFeSHSVK7fLwPpS/
2QueYxx04r0v7Fn/OzP2kT1r/hINHA/wCP22APP3hSR63pE0yRQ3ds0rHChSCc15N/
ZSqSRGBU+j2qw+JtLMa4YzrnArCvlEoU3KU2VGaex6vq/wDyBb3/AK4t/
KuG0wk2cecfd7V3erf8ge9x/wA8m/
lXC6YMWcWTn5a6eGF7sjDFBqH+oNavw4BGl34IwRcnJ9eBWVqP+oY57VqfDY/8Sq+U9RcnP5Cu/
P8A+AxYY39R8QaZpU6xX1ysUjLuAI7VUPjXw+o5vovXpXJ/EO28/
wARWYAz+4yfzrnTpIxxGPyrxsFlXtqKld6m86iTPVbXxJo+qsYbe9hlZv4Cev51FqPhu1njMlpGsE46bRw
3sa8ol03yxvT5JFOVYcYNeo+DdabWtCVpz/pNu3lS+
+O9YYnB1MvftqTY7qasYKZ3MpBVkOGU9qhvD+5PritjxDb/AGXVI51GFuUwx/2hWLf/
AOoNfaYHF/
WcMp9TzJw5J2Nf4b86VfnGD9pOfyqHx6rNNYDnaSee3UUfDWUeRqsGRlJw2PqKt+NrffaQXG0ExM
M57ZYV8ZX93M02el/y7MxF/dilFKvKClAr9Ep/
CjxnuxDSAU7FHbFXclIKZIoKHPpUgGKRxlTUt6FLcyNFDJ4408qP7w/
Q16HreP7CvjgZERPNcN4di87xtG2MiGJjn0PSuy8SzLD4dvCxI3rsBHua+AzOV8xgonr01ekcfaHNnGzHk
rVXSxnxlphGM+YTgdehq5CCLZc/3aq6Zx4y0z/ro3X6GvqMf/
ujXkcdD+Idt4p58PXoxn5K5azUC1jA6YrqfFOD4fvAf7n9a5i1GLaPJydoryOGf4cvU0xnQeRSgUuKMV9e
edca+ADzxisvTwf+Ew0vI+XzTj64NazDCmsnTiP+Ex0wZGRKeD24NebmX+7y9Dqw/
wAR6ZcTRwRvLOypGgyzN0Aqh/wkGkOvF9bYx/eFJ4nGfD2oAZ/
1JryS105JbdWeMZI6kcmvg8sy94pSabWp6k5Jbnro1/SdvN/bf99ij/hIdIAz9vtsf74ryb+y0z/ql/
KlGlKePJH5CvW/
sOf87Mfax7Hq48RaQAcX1t+DikPiLRgP+P8AtuuPvCvKDpSf88gPwqte2aQwZESjkDOPelLI5JNymwV
WL2PckYOFZTlSMgiuE1AH/hKNQyONy/yrtrHH2G2wOPKXj8BXE6hu/wCEmvzkEbh/
KuTh+HJipJCxWtMVxhD9KoeHRjx1AP8Apk/8jWi4yhrO8NnHjqD/
AK4vX12bf7rI4sL8R2Xi4E+GrsZx0/nXL2o/cL9BXU+Lc/8ACN3ePb+dcnE/
lWoZzjA5NeNw41GlJs3xau0hZg9xKtpAN003ygeme5rtbaO30HRgJGCx26Zdz3NZPhTTGCNqVwuJJRiJ
T1Vf/
r1ieNdakvbv+xLQjy1IM7A9fauTH1p5hiVRh8KeppRgqceZmNPdSeItckv3DeUpxCh6YFTajFstXweqmr1h
aLbwqAOQAKraydlu5PZTxX01PDxoUOVHN7TnqHceGf8AkWtN/wCuC/yrndfH/
FWMf+mK10nhsbfDemj0gX+Vc5rwJ8WPjoIVzXyOVf8AIykdtb+GRgcUuKUAdqXGK/
Q09DxSne8JWt8PhjRLkjH/AB8NWVe8RnPStfwCF/sCcqeszV8vxEv9nZ6OE3Kfic7/
ABNbDHKwHn8aYKk8SEf8JLCvcQc/
nTV4HNdmRRthImWK+IYay48SeKNMQnA87PWtdhlTWDLJ9n8RaZIeMTivRx2tCRlh1aaPWScSV5fp
w3Xd256tMxIPbmvUCQTkc5rzeCHyNTvo+4mbivkOHUlXknud2L+Au0p5pMUtfdnkJCYoxTvwooKtYbi
svV4wbaQnptNapFZesNttJOMjFY13+7ZrS+JHYeECf+EWstwx8pH61jeJXDeJYtpB/
cAH25ro9Ctvs2g2MPIxGCQfU81yert5niu4+UARoqgj+tfC5QubMJyR6WI/
hkgopcUYr788iwYop1Jjii4bDQKWloIoRLuNpcUuOKUikykhoyDS4pQKXFCCw3FFLg0uKbYWGClpcU
UA0JS9RRS0wG4pcUveg8UCDFLQRnpSjrTE0GKKXHNFMrQraQc6DZ+mwVaHSq+kj/
iQ2fpsFWFBrlp7I6Ki1Y0jmk2088Gkq2xRZEwoHFPYZpvU0gaFI4pR93inEfLSAfLxQgmRAUEU4ikxQR
Yac4OBzRjjmnYNGKZSQ3GB60o4paQikJ6BQaXtRg0DExRTu1JQ2FhMUAelO7UUX0FYbRSgU7GOa
NAKl3/qjxUnw/ydT1bqQAvNJdD9y30o+H4/4mmqnBB+XjP9K8DPv91kduF3NHx2T9nsx6se/
uKo+H7E6tqu6VQ1rbDc2f4m9Km+ITFl06FAWeRyFAPUkityygi8MeHSZTxCm+Qnu3cfnxXzlHFSpYN
QhvI63BOV2UPGmvf2dY/YbZv9Nulwu3qi9Ca5jSdOW3gAXknqarwyz63qcup3S8y/
6tf7i9hW7GmxQB+lfSZRglRhzPdnHiKutkOO0JwOa5vXgQFwf4xnj3rpcfKa5vXyVVeh+cD9a9bFfw2Y0
X7x6tn/AEdP+uY/lXn+mAhZs9DI3869ABzbxk/3B/KuB0wHypCTkmRiT+Jr4/
If96qHbifgH3f+rbjPFSfD4f8AEy1fr0Xr9TTLziNsDtT/AIfZ/tLVSWByqZx9TXv51rhpHPhfiL/
jSNZf7OVhlfNOc/Ss1LVMD5RWr4vxnT+/709vaqEYIWuPhxL6sVinaQw28eeFGKQ20Z/
hxU1LivpuVHE5Mrm1jI+7WRAmzxZpapxicc1vP901grtPi7TMHB88ZNedmKXsJPyOjDv3j0nVwP7Hvs/
88mrhtN/48ouP4a7nVhnSL3/rk1cRpo/0OPGMYHSvn+G9FL1N8WN1EHyGNanw4OdLv/
T7Sf5Cs3UATA2O1aXw3/5Bl8B2uTn8hXdxAv3DDCjPFcav4jtiRz5Bx+dVfs6EdBVzxQM+JLb0+zn+dQ
CurJUvqyuYYl+
+Zd7ZDYSBmk8BX4svEtzYyHCXa5QdiwFaUy7oz9K5O4c6Zq1rfJx9nmDH6Z5q80w6q0ZRKw83fU9S8
R2hudKdlA3wnzBn261x848623DHzCvQFkjurdXUhopkyPcEVw8sDQTz2rjmFj9CO1eDw9X5ZSw8uhtiY
bSKXgu9Fh4qe3cgLeRlQf8AaBz/AI13uq2X2/
TZ7faCzr8uR3rybVVltLiK6hwJYZA6ke1esaJqsOs6VDewMPmUBh3Vu4Nc+d4eVKsq8TWjLmjY463Y+
UFYYdPlYehFTVf1nTGtbp7uBcwyH5wP4TVHOcEd6+qyzGwxNFNPU86tScZCdqSnY4oAr0zESo532R
k9wM1ORVT7JPq8/wBjtQcZHmSDog7/AI1y4rEQoU3KTNKcHKRoeCLFibzUmBxK3lxn/ZHWp/
Gt4otLaxB/eTyBio/
uiuhgit9L05Y1Ijt4E5J7D1NeeT3p13xBLeDJgX5Iuewr4fBRljcf7boj1JtQp2Lyj9zwOgrP0s7vGem44+ds8ex
rVZcJgelZWlg/8JppuBxvPQ+xr63MlbDS9Dgw7987bxSM+H7vg/dHQe9c1Z82yZx07V0vikBtAu88DA/
nXNWmfs0ef7oryOGtKcvU2xb1RKaKXGaUCvrEzz7DGHyE1kaec+MNM/66E4/Ctl/
ukVjaaf8AistNXHAc8+vBrzsx1oSOrD/Ed94jGdCvhnGYjXGWVsn2WPIBOPSu08RYGh3xP/
PM1ydiMWseOmOK+f4Zjbn9Toxb2F+zIP4RS/Zo+y81PijvX2KSPO6kBtkx90Vg6/
GqWrYAGSAPzrpKwPEP+owDggg/
rWNdL2bNab1PT7Lizth1xGvP4VxF4S3iPUMnOHA6e1dxaf8AHrB/uL/
KuHucnxFqHf8AeCviMjusZM9DEfwyVx8hrL8M5fx0mB92JgfatWQfuvesvw0B/wAJxHgjIhY19Pm/
+6yOPDfEdh4wcJ4aucnqVA/OuZ0aybWb5IW/
494wHlwfyFdB42dh4ckRcbpJFUD1zUuiWUPh7Qd9wQpCeZM3vivjcNi3RwvLHeR6Eoc0rsb4q1xNB0ph
EwFw67Ylrh9JsnwJ5julk+Z2PJNNvLqbxPrcl6Qfs6HbEp7Ct2CHZGBX0+T4BUoe0nuzkxNZfCh4XArH1
wYtJASB8tbeMCsTX/8Aj0fI7V7eI0gzlp6yO98PDHhzTh/0wX+Vc1rhZvFjgdBCoNdNoAx4e08f9MF/
lXNaxuPiqcdvKX8K+EynXMpHpV9KYcDGKOtLijmv0NbHjlHUciBiCBx1NbXgMZ8PPx1mbn15rG1Ik
QMeOB36VteARjw3uJ6zMevvXy/ET/cHoYTVlDxB/wAjSi/
9MKXFHiAf8VUrcf6mlPtXdkn+6xMMV8YEAiuW19SGWZSQY2DDj3rqQDisjVrbzI+nUYOK9StHmg0
ZUpWkdz4e1QaxokF2Dychh6EVha5a/
ZNcFyqny7lQMjpuFY3gfVxpeoyaXcvst7k7ot3Zq73U7BdQsmiJ2yDlH9DXwdKf9nY+8vhZ6lSPtadkctSU
BXicwzDbKnBB70pr76lWjVipRdzyJRcdGJSgUoFLWtyRp4FZj2z6lq9pZRkFXcGQeijrV+4l8sYX5pG4V
B1Y1v8Ah/
RTp6Pc3ODdzdePuD0FeFnGPjh6LUXqzrw1Jylc17iRLS1aQ4EcKZ59BXmmkTvfXF1eSksZpCckds8Vt+
PtZIt4tItXBmuD+8APKrVHTLb7PbBMYwK8zh/
CtXrS6nRi5q3KXMUUuKMZr688yw3GeaXGBTscUdqAGYpaXFJigAFKelFLSAaKKWgDNA9hAaWjG
KMGhsAxRjmlpaYhuKKd2xQKfQBuKcFyCTRRTEmwxTgKKWkFwxzRSgUU7iRV0bnw/
Z+mwVaxzVXROfDtl/u1aA5rmp/
CdVV6saw5puKeRzTSOapii9BDTQKeRkUgGKSB2bFI+WlAAHFBHFAWnHcJEeM0mKdRjNDMxuK
MU4ikxRcsQigilox3p9BDcUuKXFGKSQ2JikxT8UlAXEoApcUuKXQTYmKQ04CjbTQtStd8RGm/D/
8A5CuqHpwvA+tPukJhbFYNhq934evrme0to5zOMEOSNuK8nN6E6+HcILVnbhmkz0m50mC81O1vZuW
tgdikcZP+RXGeMdVbWdVXS7WXNpDgzFT95vT8KryeOtYu4JoEsYI3cbRIjH5c+ue9RaLp7W8Y3ck8sx
OSTXhZXldaM06+y2OirVS2NGzthDEPbjHpVrH50gQjpTsV9lFKKSR5kndiEcVzWv42gNk7mA/
WumxXP67A8kbbQM5zz3rKuuaDSNKTtI9PX/j2jP8AsD+VcFpigJKe5kb+dNt/
HuovtjbTkKhQoIbBqXTY2WAs/
wB52LH2J5r5vKcFVoYic5rRnXiZqUbDrwfuj64pfh+P+Jtq3+6v8zTrtcxH1rC07W7rw5f3Lw26zm5AGCc
Ywa9fM6UqtBwjuZYaSTOt8XjIsB6yn+VUk4QVTl1q48QNALm0EAhYtkNkHir6phRiuXJMPPD0FGotR
Yppy0EFIKk2UoQV71zlsrEbDg1hJkeLNLIB/
wBeOldCV4rmtReSz1S1vI1Dm3ffsP8AF7Vw46DnRlGPVG9DSR6Xq4zo97zj901cVpo/0OIAdFFL/
wAJvealDLaPYJH5qldwfOAansrcQ2yIOwryckwlTDp+0RvipJlXUh/o5x6dDWl8OP8AkHahn/
n5P8hVTUIs25x1rG0bxHd+HUuoYrRJxLL5mS2K6c3ozr0eWG4sM0jpfFH/
ACMNscceQefxqBV71VOoTa7fR3c8Ah2JtwD1zV4LiujLaUqNFRluYYhpyuMYZFc7rdqro4xwck1023N
UNUt98JxnPtXfVSnGxnTk01Y1/AOpnUPDqRu2ZbRjE2euB0/
Sn+JLcQ3sNwBgSrsY+46VxGj6xeeGbu7NtCs6TYJRj0PtXQL4pk1y3+zXVmIjkMGU9P8A69fIU8DWo4
51YLRnoznGcDO1Oz80FsZ46VlaZq+o+HL1ntCGt2YNJCe9dcYBMhBHHesLUNKZpCyZH8q+mxGHj
WhaSOOlU5D0DSNZsdeshLbOG3DDxN95fYiqt5oCnLWTBD/
dbpXmH2aezn822lkgkH8UZwa6LTfHmpWn7q+gS6ReA6/
Kxr5OWX4nCT5sM9Ox3c0Ki1NqXT76FgGtS49UOc0wWV6SALOT8aWH4jWJU+fZzxnOOMGpW+Iul
BSVhuCfTFbLMsxSs4mbw9Mkh8P3dwwF06wRdwhyx/Gt2C3stItG2+XBEvLMxxn3Jrirz4i3Eq4sNPC5/
jlb+lc3czarr0we/uWZO0aHC/lWDw2Oxz/fOyLSp01dG14k8Uy63OdP04stkTiSTH3/
AP61TadarbwqqrjiodM0oQqAUCgfdxWysYAA7Cvp8BgaeGgopHFWq87sQyr+7P0rH0kk+NtOPQFiPboe
lb0keUOPSuYuLiXTNZtr6GMSSQscI3APH/162x8HUouMScPpLU9A8VkjQLnB5OB+tc5aA/
Zkz1xVefxbea3bS2j2CxLJxvDZxWhbxBIVX0GK8vJMLUw9Nqa3NsVJSY0DFHPapdlLsHavokcJXkUlD
9KxtNwfGunA9nP8jXQMnykVzlzK+m6xb6hHEJWtjnZnG6uLGxc6TijehpK56D4jx/YV7n/
nn61y1gP9DiOCPl71BJ4zu9Yt3tG0+OMSjaX35Aq5aQiG3RF5AFePkeFqYfm9p1N8VNS2H0Yp+2lC19
K2cKI8Vz/iHPkdRgkD9a6TZmsDxBA0kXyjkEEfhWNXWDSNIaSuelWoItoM/wBwfyriLg58RagQc/
vMdKgh+IV9HsiOlqVUAZD1NaM17cT3rp5bTNu2A5xXy+U4GrRxE5zWjO7ETTgkTyf6s49Ky/DA/
wCK5Pr5LGtiRP3ZPtXMLqE+ha4t/FCszbCm1uOvevbzOlKrh5Qjuc2GaUtT068slvWg80/
JE+8r6kdK47xvrEl3P/
Y9lygwZ2H8qqN8RNQnjdE09I2b5Q+4nafWquj2MrF5rli8kjbmYnOa+ZyvKaqqJ1tkd9WqktC5ploltCoQY
AGK0BxT1iAxjpTtgr7iKUFY8h3buxmKwdf/AOPWTPHHaujKisXXIPMtnUDqKyrXlBoul8SO20L/
AJF/T/
8ArgvT6VzergnxXOeeI1FZdh48vLOzgtBpyuIUCBt3JxVuC4fVNRe+kj8ouoXZnPSvlMswFaljZVZLQ9C
vUi4WLRpcVJsAo2ivsuY8rYzNTA+ztk4BHX0ra8CYPhoDqBK386zNRQG3bgHjoaydL8VXehWQsorJJl
Ls2/Pqa8HOsPPEUnCG534Wajubmt4Pio5J/
wBSMCnAVSiu5dX1AXssQibZs2g56VpbQa7MroyoUIwnujDESTloR9KguYvMQjFW9opCgIr0m7mC01
ON1XT23q6ZV15DDqDXXeFvGSTQpZas3l3Cjasp6PUN1YpMhz1Irmr7ScKy4+X0HWvEzDLoYmPmd
9GtZHqd7p9vqCh5B82PlkXrisWbQ7yJmMZWZOwBwa4nTvEGr6MNkUxlhB4il549jW9bfEkpgXmnMDj
kxnNeDSp5hgnaDujaUadTVmh9gvwvNm/4EVNBo1/OoLqkGe7HJH4VU/
4Wbpm0f6LcbiOmBVaf4mJylrpkrMRwXbGK3ljcxn7qiSqFNHVafpFrYkSY8yfvI/
UfT0rJ8S+MrXS0a2syLi/YYVV5C/
WuMv8AxDrutgx+cttExwY4uOPr3pNK0ERt5jDc56seSamhlNavUVTEO/
kVKrCmrRJNJsJp7l7y8YvPKdxJ6jNdKke1cU2CDyUAx0qcA19fRpRpRUYo82c+Z3I9lLsp+DRg1pexCV
xmygxn8Kfg07BximnclppkWyk8upSvFG00uYasR7M0BPenkEUbaLhbqMCUvl45zUmKCKVw8yPy896N
gp+KXFFwaQwRUvlU8UuabbFoReVSiKpMjilyKE2GxEYh60vlYqQsKAwPFVzMaSIxFnvTvKp4OKXc
KV2JoaI/einhhmii7FYzdDx/wjllg/
w1bA5qroCsfDlmT021dA5rClsdVXciPU0mKkZeTSBa0bIjsMIpuOalIpu2kPqJjiinEcUKvy5pXFIioxT9tG
Kq9hDKMU8JQUx0pNgR4pcU/
FIRRcBtJ1p+2k24oBDaUDNOxQFxRcBtGKeVyCBwaNnrzR6hYZSinbaNtICORQyHisufS1lkyFzWwAM
04KKHruXFtGPb6akecxgZPPHWtSJEQAAYFSECgAUJJbBKTY3ikPNSbRSbadyWhnGKqXdsLhcEVe2
gml2gUtLDT5TFh0wK+7oB7VqRKFXGKkKgdPrilVo5BmPoKSSBybGOgcEGsufSjK+c45rYwDRtptXE
pW2KFrYrAMY4q4Fx0qTFJilFWG3d3Y3FAFPoxTuIaBWfead9oJLLkVpCl68UNXGnYxrbSvJcHsO1aqJ
tUVIRQBxSSSHKV9yGaPzEIrLk0kFycDmtqkosmCk47FSzthAuCKsEc08CgihEt3G4qOSMOuDU2KMV
VyU7GHcaQrN8uevWpbPTvs+B1x61rYFKBU8qvcrnYxRgYFNdAwwalIoxVshPUzbjTllHTmsu40YluBX
T9qQAHqM1LjF9C1No5M6NIOMGmrpDg/
drrdg9BQIxnpWXsIdjT20jnotFxg46dK1LawSIDir+3igDirjCMNiHUbIwgFOxS4pKtEPuB6YrOvLD7Q2du
fatHFGMik0mOMrMy7TThEQSMe1aSrtFOApSKLWG3cbRS4oxzTuQIelZt7p3nHO0ZPetOg0mrjUmtjItd
M8hgTz9a1kXauKULRzQkkDlcXijFJilxVAmJjNVby089MZxVug80rDTsYY0YKwKkfWtW3hESAD6V
NinAUlFIJTuNYZGKy7vTRM2R1rWNJgZqrJ7kqTT0MGDRzG5LDK+lbEMIhUCpsUH1pKKWxTk2JQ
TkUUGquTcMZqvcwecpFWKWk0O9jD/
ALIAbOK07W3ES+9WAKcBilypaobk3oxMUYpaTNUQRyxCRcetZL6SplzitrvRjnNS0m7sqMrFW0tBbrh
QBmrW2lozTQOV9xMUYxRSmqJEIBFQTWyTDBH41PS0rDMW40dHzxj6VnvoZB4rq8Aik2D0FS6cW
WqjOS/sQg8CpotDbdnk103lr6D8qcFA6AUvZRXQPaSuZVvpSR9Rj2rRjjWMYAAqQ/
Skq0kkQ5NsM0A4ooxTEgzRRijFIBM0uaAKDQCVw3UZoKZ5oxigAzRnNLjNG2gBuc0U7bS7aAGY5z
Qc07FLii4DBmlNOxmjbQJjF60uMHNPC0FaAGYoAxT8UoWncTGAZpcU/
bS4ouJDAKKkC0UXCxneHR/
xTdlnB4NX8c1neGG3eGLX8a0h1rCGx1VN2Rt1pO1PfrTCKtkIMcU006kIpFPcQ9Kco4o2/
LTlHFIGRHrSYpT1paoSEpBmnYopANoxmnGjFADcUhp+KQrTATtRS4oxSvYNwoJpQKMUXJExRigZ
FLgmi4xAKXGKMGigdwIoxxQBgdaUZpXEIKMUuKCDTASjFKKXFHQfQbSFAMkAAn0p4HNBoEho
pcUopaQ7IbSYp+KUimKxGKdSmgUuo0NxS4paWmITHFFL2opANxQBTu1JmhAJig0/
tTM80CYUmKXNGad2FuoAZoozikBpsSDvS9KSigEBoAoooAXFANFJQA6ikpaVwExSYpaKAExxQK
KSmLqLig0c0uKLiuJijFOxxTeaBhigUo5pcc0XATFJTiKAOadwY2k5NSYpMUrgNxRinYpadw3G4pKfij
FFwsR806lAoNFwG0YzT6Si4NDcUmKlGKQ0IBmKMU/
FGKYdRmKMU6lobCwwDmjaafS0rh0GYoxTyKUUDRHg0bakOKTNFwsMxRtNPxS5p3AZtoCmn0Ck2
AmKQin5pKExDQuRS7cUopadwGFaXbThRQDGlaNuKXPNLS1C1hu3NBTFLR1oEIFo206ijUdrCAUY
zRmimG4YoxRRSAAOaUjmkHXmlpajsJigjilooJEA4pcUCimG4UUClNMYgFOxSUCmIWlApKWkAoF
FKtFITRj+FhjwzagepH61pgc1m+Fv+RZtfqf51p96zhsdFTdjGHNNIp7DmjFNvUSGYoK07FGKLj6jccU8
DikI4pV6VN9QkRkUYpcUAVoSNAxS7ad2pKm4LRDcUoFGKWgQmMUmKXFGKewCYpcUUUmMB
R3oxQKVxhQODRilouSJigClAoxQh2G0o4oxzS4psQUUmKKBBS0AUUNjWge9N60+jFKw9BtLQRRT
EJS470dqKAFxSYpc0dqLi3DFN70valoGJSUtFLYbsHakxThSU0ieoozimkc0u7FJTB6iYoxS5pM0AwIoA
pc0UxBijFJRnmkNC4oIoooJYuKSjNJTGOxSUZopAKOlBpKQ0xXFxS4pO1LniiwXsFB6UUhpWAUEY
optLVIBaM0CkNJbhqxaM0lFA0hD1pQaMUuKA6iUZ5oxRigAzRmjFLigQneg0uOaXFNCG0UuKMUM
YlFOA4oxQgEpRRigUhid6XtRilxQISilxRigApKXFLimOw2ilxRigAopccUmKYgo70tAHNIBD0pRQeaK
EVYSlpaMUEoQUpHFFHai4DaWlxSUwCkpcUYpXAKDRS9qED1G0tKaTFAWCilxRQAlKKMUYouA
UlLijFACA0uKKXrRcTTCkNLijFMHoAFLQBRQJ6gKUUCnYoAQUU4UUhGP4V58M231b+da2Bmsn
wn/
AMixbfVv51rjrWUNjpq7jGHNNIp7cGm9aciUIaTpSmkpFNC44oA4pccUq9KQSWhERg0YpzdaKq5KQ3
FFLRTGJRS0VIrCUlOI4pMYphYSg0uKTFDCwUClxRiiwBRSUUALRRiii4mFHFGOKTFMVxaQilxSU
DFzxikoxRihiFpM0UYo2CwZpaTFLQLUO1JS0UWGJQTQQSOOtAU96AEU7lBHSlpe1FMBp60tLilxS0
DoNopcUYouKw3FFOxS4poYzFGKdjmii4hAKMUtLihgM20bafijvT0CwmKTFONAFAhuKMU/
FJilcLDcUuKdilC0wIytLtp5FHQUXHYgmkWJCTxisi51yNGK5A9s9KZr90RGYwSCfSuROS5ZiSx6ms5
SZcYHb2OrRXBxuyc1qrhhkV57YOyTqB0zng13enMZLcZ5NNSFONmT7aMVJtoIqriI8UYp+KTFFwSG
4pcU7FG2mJDMUtLtpcUgsMoxTgKXFO4WG4FGKdijFK4DaMUuKWmA3FGKdig0NiG4oxS0UXHYB
0oHWjFLSDQKMUYopisFJinUUrhYbS4paMUDDtSUvalxmhMBtLS4oouFhMUlLRTGgxxSU6jFK4MSil
xRTYCYoIpaKAsIKKXFBouTYAKCKKWhjG4oxQetLTATFGM0GgVIARijrS0UAGKTGKWimgsGKK
KKYgIopRSYpDYUtJS0C3CigUU0wasLSg0gpaZI4UUCipAxvCRB8MwY/
vNj862BWR4RBHhqEn+83862KxhsdVXcY/
Wm4p79abVsiIhptONJipKFzxSikzxSqeKOoSWgw9aO1B60lVYlBiiiigL3EooNFABRRRSAKKBSmgBK
KWkpiExQKWlxxQwtYSgGlopBa4lFLSGgVgpKXFFUFhKWiikAlFLRQ2AUClxRigLCUmKdiigLBRRR
QMSiloFArCUUvejFANBSZpcUUrghBRS0YpiEzRS4pcUDG0tLigCmQJRil7UYpX6FWG04DijFFO4/
ISlpcUEUE7CUooxSgUDCkYfIfpTsUNgKcnAo3Fc4/
XtxcYrn8c10uvOpJAIBFc6v3qwnubxehLaRkzrtGWru9MDCBSeuK5PS9pnUnHXrXaWoHl8fpWsFoZ1H
dkppKfTapkCUlKaKEAlGaKO9ALuBNGaKKB3AUUlOpJBcQUUA80UwCkpaSmK4ZpaTFFJgJS5oAJo
qlawmhKWkJx1p3UZ9akVtRM0A0YowadykL1oJoxRinoAZoowaBUgKBQKUUlIYueaTvRzRimDCiijvT
C+gA0tHakpILgTS0naigQveikFLTBCZ4oooxSBsDRRijFUgYGkyPXrS4pGQMQSMkHIpAKaSlwaXFA
CZozS4pMUaALmkoxQKAYEUYp2KKB7gKCKMUd6AsJigilxRimmISnCkxSgUA1oFAoApQKEKw4U
UAUUEmN4T/wCRciHo7fzrYHWsbwh/yLkQHZ2/
nWyOtZQWh11bczGvjNMzzT360yqMxDSUppKQC/
w0q0dqF4oQ5DT1pKVqSmSgoxRmihD0uGKMUZozQDYUhopaVgDFFFFNIQUlLRmgbEpe1FApbiuJ3o
zQetKCKYriUdqWkpWC92HIopTSdae4woo6UZpdRXFxRRmihj3E5pelFFNoQUUUVIBRSUo61QMSlox
zQaTYxOaXNGKSn0FoOFFJmkBpdATQtLSUUCuhaKTNGaB3HUUlFMLdRaKSlBpAL2pMUE0op2Fc
MUYopwpDAClxijOKhubpIIyzkYFO4iRmCgknpWRqeqpHGyxnJrO1DXwNwjY4x0Fc/
NeNMScnk55qHOxag2F3cvcSFmJJ/lVcE0E5NFYOV9TdRsieC4aFsiui0/
WwoAdq5XNSJJjGOoq4zsRKF0eh296k/
SrIINcTZalIjAE9PSuhstSWXCk810J3RzO8WaxFGKAQwFBFIY3FHelpDTGBpKXFKaQaXG4paKBTJe
+glKKSimhimjFApaQrCYpcUlHagego60h60tJQGghUHqKXHpRRnmgV0LiikNKKB3FNJRRQFwxS9KT
NGTmlYegtJRmjNOwrig0daQUZosK4pHNLTc0ZoKFopuaUGgQtJSGigNRc0oFIBS0xid6XNJS0gsLR3p
KAaCRTijFNPWlzxTYXDNLmm96M0irodmim5pc0+UTYZpelJS5FAXQmaWkooFcWigdKSgYtKDSdq
BTC4tHaijNACinCkBwKKBIfnmikGKKQ9DC8HPu8Nx9v3jcVtGsTwd/
yL64HHmNW0etRBaGlV+8xrdabTmpneqZMWKabTjSUkWKDxQKaKcKSVmKWwhpKD1oqiNhO9LS
d6U0iwNJQKWgQnWk5paOlIV7sKKOtLVdBCUUtGOKkoTFGKBS0xCUUUUhC0UUdqdx7BSUtFA1q
IeeKMUUtAmhBS0UhosFhR0o70AcUd6QBRQaKAsFJS0UAwoooouAdqBRRQIDRRSUxiiikzS0rksMUt
JmimUhRRRRQguGKKBQaLCYtLSUtILCilApoNPFAEF1OsERZjgYrjNV1F7iZhn5OwrpNcYrCfTFcO5
JZifWsqkrG1OKZGzEnrSUpFNrnvc2SFpaSjNK47CGlXrRSZp3CxPG+D1q5bXBWVTu5z61mhsVZiYcE
1vTkYTjod3p8/
mRjJJOKumsXR5MqOeMCts9K6TnSsNFFAopDuFJSmkpDA0CkpRT2EFFLQaNwEopKXrQDENApcUn
SgQtJS0lIAooopj0HdRSUUUA7AKCaXNJTFcODRR0pcUCEFFFFAwpaSjNAC4pKXPFJRYEwo6UZoI
oHcM5ooopCdxaKSlNNBcKKTNHWiwrsM0ZoooGGaKWigTG5pQaKMUxJh3paKQ0FNik0UmOKMUh
Ji5ozSUVQw3U4NTMU7FTYTYuaM03FFNILjs0A5pvNKKYrj84pQ1MxSilYoeDRSAUUxXMXwdzoG
c5/
etW3jmsXwbgaAQP+ezGts9aygtDoqfERNTaewpMU2QhD0ppp1Iam9ixB0pQKQdKctK4mMNIac1HaruT
bqNFLQOtB60BcKM0UlAxaKO1GKBB0oo7UUgCjNGaKA3DFHag0UAFApaBSEJRmiimO4UUtJSFcK
XFHvRTQ9LCGkpTRTvYkO1JS0UBcAaKKKQwpKXNFAgooNGKACijFFABSYoFLTGg7UUYopCuF
FFA60egBS0YopgFFFFO4haKOaUUgAU8U0cmlY7VNCGjC8QTYjxXHueTXQ6/
cZbaOtc6ea5qjOmlsNPSmnrT6TFYG4yjFP20baLisM70Yp+2jFUmgGHpT0PalxxSqMGmpWZm1c6XQp
8hcH5RXUA5UGuO0VwHCiuwj+4PpXatjjfxWCinH2pOtMQhpKfSEUDG0UtLSYhuaXPFGKOlPYBOtL
QaBQFhOaKDSii42IaTpS0GgTEpRQaKBi5opKKAQUo4pKM0ILC4zRSjpSGgNgoxQKM0AFJilpKaYJC
ijFJ0NL2oFYSl7UUmaQC44pKWg0DQYoozR2pgGKUCkozRcGLRQDQam4BR2pKKYdBRSGgUd6LiS
uFGKKKY7BzS0UClcTQAUY5opaYxKKKKYgxS7aSjNJgLigiilFFxWDpR3oNFMBy0UqiigEYng0f8AE
g56+aePStsjmsbwgP8AiSN7Smtlqzg9DpqfEMemZNPemU2QGaQ0tBqGaDactN709aaM2MPWjPFK1Nqi
Q6UUvak7UblBRR3ooELTaWihAhKXtRQfrQK4gpaQ0ooGBopO9KKQIKKKKZNwo70YoAoGFLSUUr
CCgUUUWADSUtFLcBKWloqhCUUpoxSATFFBoFFhhRS0lABRQBQaY0FAoooAKTvS0lCELQKaTtU
k0oOQD60CH4pvelzRQMKKKMUAKKUUmKUChMQoPNNuG2wsaeKjugTAcUMDiNXcm4YHtWXV
7UyftL5xVA1yVLtnZBWQtFJS1kai0lKKKQBSUUUCClopMUwsaejOwuMHpXcwHMS/
SuB0tit0ua7u1OYRg5rupvQ4qqsyYnFJSkUdqogbmlJopDQNBSUUUxC5pKMUUwYUuKSikAEUvaikN
KwCUuKKWncQlLRQelGoBSUuaBzQPUSjFL0pKEK9xQKKM0GgYlAoopCvYWig9KbQLUdRnFJRV
DsLSd6KM0hi0hozQaASYZpaSlxTAKQ0HrR1qbgKDRmk6UGmIWjtSZpcUAIKWjFKMZpgtwooNIKR
QuKMUUZoEFFHak70CCnUlGaYAaKKKBCilxSCjNMYtApM04UxMcOKKQGikTcyfCYH9iOPSQmtc
9ayfCY/4kz/APXQ1rN1rKC0Oqo/
eI2php7daQiraITDtTW6UtIeahltidqevSmDinA0EyGtSUppM1RNmFFKDSGgLBS0lFJlWFxSUUlBItJS0Z
pgFFBNJmgNhaKTNApALSUveimTsGaKKKYxaSjNFIEFFFB6UDaDNLSAUYoEL2opKKGAGiikpCsL
xRRRTYxTRSUtAwpKKKQgooopgGaBSGlFMQYo4oNJSGKaBRRTELRnmijvSAWnD0ptKKYDwKhv
P9QecVMDUN4R5BzSA4LUv+PpvSqNXdTz9qf07VSNcdTc7o7BS0lKay1LAUppBRTAKKSlpBYWjiko
poTJ7Y4lUg9Dmu60uQPAvOeOtcFE2HBrstFcmJAOntXZTRyVTaNN7U4mmmtGZJCUCg0lFgA0UlLV
CDNAopaQ2FJSmkouIKKWkoGFFJ1paEgQUUUCgYtKOKbRSsJi0UmaM0xIKWkoNA0GaKTOaXNA
WCijNBNCBhRSUtMQCigUnSkFxaTvRmigYtFFLQwuFFFITUgtwNLQKSqBi4oozRQAUlFHSmNBnilF
IKDSQri0UlFMBe1LSUZoQrhR1oop7DsLQKTNAoBDjSYpSaQmgTFpwpopQcUCH4opQc0UCMXwixb
RpOf+WprYbrWL4NIbRpvUSmttutZx1R0T3GNTTTmplPYiIA0lBpKkti0opM0opoT2Gt1pppx60h6UxXA
UtIKM0BsFLSGigGwzRSEUCglBRQaO1D2GFGKM0ZoWwmFA4oooQC5pM80UVXQGhaSgUd6lagKa
KKKGAlFFFFxhmjNFFMQoopKWkJXEo7UGjNFxi0lLikxQwYZpc0mKKaFcM0UUUMa2CiiiiwXA0Ck
p2KQISlzRigijcBQaKTFHagApwptLTELSikoBoGOHWob0/
wCjmphUN6P9HaixJwep5NwfrVKrupZ+0k549KpVxzsmd0dgo5opayNEAopaSkAUUUUhXFpM0lGeapC
HIcHnpXW6C48tVHQGuRU8102gvgAe9ddHc56ux1OaSgdKStmYCGlpKDTBhSmm0tLoAUUZxSZoBi
mik7UU+gWFzSZopKSAdikzSig0wEpc0lLigBM0oNIRSikFwopKXtTYrhRSd6Wktx6CUUGjFMW4UGii
gaYA4pCaMUd6A3FBozmkxRihCSFooFFAr6hRmikIoGKKM0UUWFcKBRilFAXEpc0lLRYL3A0hoNF
Fhpi9KKTrRRYBaM0YpBTH0HCkzRmkpIL9Bc0ZoxSCqFcWlFIKWkK4nOaWiigQ4UUgNLmmA4Gik
HNFFhGL4JIbSLraMYm5zW8Qc1z/AIE/5BN6c/
8ALeuiJrmg9Drq7siYUzFSvTK0bM4jetIQadRUlEYBp6g0Cnp3piktCIjmkxT260lO4rDccUYpc9qWlcLD
MGlxTsYoptjSGEGjBp+KXtSuJojxS4p2KMYp3CwzFGKdiilcErDcUYp1LjincTQzFGKfigUXGNxSY5p4
60UcwrDcUmKfxRx3pcw7DMUbafS4ouKxHtNGKeRSgUXBojxRg1IaAKOZDS0IsGlwakxzS4FFybEeK
MGpCBR2ouCiREHNGDUmKUAUKQ+UixRipdoowKbkDRFtNG01NijGaXMKxBg0uDUoUZpcCjmHY
i5owalwKMCi4WuRYNGKlA9qXaKfMFiLbRtqTApdtHMFhm2k2mptopNvNTzCcSMA5qK+z5Bq2BTZ
YvMQr2NVcLHnWo83DVSNdFrWmMkhcDiufZcGuaors6qb0GDpS0uw+lHSsbWNbhikpQaUjIpoQyl7U
pGKbikAUmKesTN90Zq1Bp88pOEyAOSKuMLg5WKajmui0ENvGPWstbQh8MpHPpXX6JYLFGrY49K
3pqzOeo01Y0gpwKXbVjbxTdorRy1MVEg2mkIIqxtFBUGnzIditg0u01PtFLtFJzFYr7aQqas7RSbRQpjSIN
ppNpqxtFG0UnMViuRRtNT7BRtAp847EGDS7SanwKNoo5wtcg2mjaanKigKKXMg5ehAVNAU1PgUbR
1o5kFl1INho2mp8CjApuaEokG00FTirG0UYFLnCxX2mjaasbRSbRT5xctyvsNGw1Y2il2ijmHylfaaTbVgq
KABT5wsV9uaApqztGKTaAaXOHKQbcUm01YwKMCjnFyorhaNtWNoo2ijnHylfaaNpzVjFG0UvaC5SD
YcUbcVPijbT50KxBtNJsOasbcUYpe0K5SDZRtqfApCoIp+0FYhCGgoamC4FLijnHYr7TRtNWNoowKO
cXUg2nFG01PgUmBRzg0Q7SRQENTYpcU+YOUhCkGgg1MBQQKfMFiDbmlCetTAClwKXMFiLaRRs
JqbAoAqrisRBMUVNjmijmC1jmvAp/4lF7j/
AJ+K6ImuY8BnbpN6B90T10hOTWMNjpq6yBz0ppNI5phPFWREkzSde9NBpM1I7Ds8U5DUeaVTRfUJ
LQc3NMzSk80wmqTJSH0UzNGaGNrsOpaZmjNFgWiHk0ufWmZo3UhWHZpetRk0BqQD6KbupN1NisP
paZupN1A7ElFM3UbqdgSH0daZuoDVLAfig00uKTdQgbH0opgbNG6mMkoqPfS76QmPopgejfmiwLsSY
opm6k30DsSYpMU3fQHpWJH4opm+jdTsPceKXFR7qXfSsFh1Jik3UbqWoWHYpcUzdRuoHYfijFN3Ub
+aYIfjmjFN3Uu6kLqOxS7RTN1KHp3Y7DsUuKaGFLuqRMcBThTAw9aA3NO4WI7m2WdCCoOfauO1
XRZo5D9njyO2a7jdUbxrJ1FF7gm4s4UaTKkQLLyBzWZcoElI9K9DvYVSElQBxzXA6jxdP9aznE2hK5V
FWLaEyZx1qtWtoq7pm3AY7VnFGknYrT25SMkiqWOea6XVEUW3y4rnD1ptWCL0NPR7cXMm3nrXZ
WumxC26c1ymgFROMnHNd1bkGEAYIx2raKsrnPUd2YzaUpmIK/
LWrbwiKMKBgCpiBnpRnFVzGetw7UmKXNJnFZ3ZaDFJS7hRmncLCYoxRS5obATFGOKXIozSuDG4
oxTqCQKLisNxRinDmg0waG4pcUvFHFK4ITFGKWlpXHYbijFOozTuwauN20Yp+aSlcEhmKdjil4op3F
YbijbT+tLii47EeKSpcUYFFwtYiIoC1IRR+FDYDMUm2pMUYouFiPFGKkxRik2KxHijbUuKTFFwI8Um
KkxS4ouFiILml21JilxRzBYixRipdtIVqrisRgUYqTbRtpcw0iLFGKl20badwI8UmKl20baVxWIsUu2pNtG2
jmHYixRipdtG2mmSyPFGKk20bafMBHtpcU/
aaXZT5hkeKXFP2Uvl0cwrDMUVIEoo5hWOR8EMG0y+GMYn7fSugPWud8B/
8grUAP8AnuP5V0eOaUdjqqLUa59KjzT2FMxV3M4oWkpccUhFTcqwvakU4JoFIBzQmDWgMfmpKGH
NIBTvqIDS0lFMVtQzQKQUUXHYdRTaMmi9xNDqTpSZNJyaEKwtFGaMmi47aC0UmTSZNFx2HfSik
yRSZNFyeXUdS0zJo3Gi4co7FFJmjdzQ2FhwopN1GTSuNodRTcmjJp3Cw7FJjFJk0ZouLlY6im5opXHYd
iikyaKOYVhc0tNpaLhYdSU3JoyadwsOoIpuTRzRcLDhxSimZNAJNIVh9Lio8mjcaA2JMUUzcaNxoH0H
gU7FRBjTtxouFh9HNMyaNxNFwsPwaUZzTAxzTs0gH5NOUnNR5NOU80AR3oP2djXn+o/8fLfWu/
uuYGBrhNVGLk/
Wpm9C6e5QAra0aPhiMGsUV0OggHj1rOC1LnsM1hmjiUMCATxWATzXXa9APIDAYHSuSP3qc9xQeh
o6SG+1JhiB1I9a7exZvJ5JrjNHAaYEjGO9dnaDEQ+taR2MpblrefWkLH1pppKdwHbznrQWI703pSdaVx7j
tx9aNxpvSlBouFh273pN1NzQOlF0Kw7dS7jTMikzSQ7D9x9aXdTKCRT0FYfvoLE1HmlzSbHYeGPrRuP
rTM0Zo0CxJv8AejcfWo80Zo0Ak3GjdTM0maLi3Jd5oD+9R5pM0BYl3n1pd3FQ5NLuNArEu40u4+tQ7jT
gTQBJuNG41HmjNCQiTd70b6j3UZosGpJvNG+o80E0JFEnmGjfUdGaLIRL5lG81FmjNFgJA9LvqIGjNF
gJd9L5gqHJoJpWCxN5lBkqHPtSZp2An8yjfUBpc8UWC5NvFG+oQSaCTRygT7xRvHrUFJk0cqE2WN4o
31BzRk0uUaJ99G+ocmkOc07CZYDUu6qwzS5NHKCZY30oYGq+TRk0WCxY3U7dVbJoySaOUGW1ai
q6kiiq5RWOU8BktpuoEj/luP5V0xFc34BB/s3UfTzx/
KulI5qIPQ6qi1I2FNxxUjCmVbZmhoFBFOpDSuWNApVGKUAYpU6mlcTQxhTcVI3Wm4p3EJtpAtOxR
TuFhpWjbTqMUriaG4o20tL2ppgN2UbfSnUYouFhu0UbcU7FBFFwsNxQFFLilFK4CFRSbRTsA0Ci4DN
opNvNSd6XAouFiPZRsqTApRjvSuBFtoCipcCjaKbYEe2kxmpcCgAClcCMLQV5qXijAp3DUh20uypcCl
wKTYEOyjYanwKQgU76CIdtG2p8CjaKm4yDZS7KmwKMCncRAVNKFqbAowKGxkJWjaal4pcCi4WI
Npo2mrGBRwaLiK4U07ZU2BS4FK9x2IQlLsqXijile47EYTIpBHiphincUc1hEASlCVPhaMCjmEQ7DTG
kCOFALMewHSrXFKqoCSFGT1NLmKK8iFoz9K4fXIWFyW7fyr0FsbTiuN8Rqucr68090C3OaArofDyH
vXPj71dP4d2kc/
eqY7lTWhZ104te2BXHH7x+tdp4g4sSm3rzxXFAEHBOTTk7igtDa0QAucdRXY2WWgBIxz3rjdEfFwF7
mu4tCDDz61afukSVpClaaVNTkCm4FZNlEW2k21NgUmBTTHYi25o21LikxRdgRbaMVJto20rsViLHNL
txUm2jbT5mFiMijbTyKTFK4WGbaUL60/
FJii7HYTaKAgpcUoFLmYcom0Uu0GjFGKXMwtYQKM0u0UUU7iUQ2ijaKTFFHMxuIuBSgCm0ZpczC
w7ApwAqLNLuNF2KxLhaNq+1RbjS7qHJhykuFz2pSqnsKh3Ypd9PmYnFkwVfQUbV9BUQkpd9PmFys
k2L6Cjao7UwPS7waLsGhdo9BS7FHYUmaXNO7JsG0elG0elJmloux2DaPQUm0egooouwsG0UhUUuaKL
hYTaPSjYKXNGaXMwsJsFG0elLmkNO7EGBijAxRRRdjsG2jaKXNJTTFYMCkxxS4op3CwACggUClx
TuKwYo2igUtFx2EwKUAUAU4U7isAAopQKKVxHIeAVYaZqQPacfyrpuc1zXgFgbHUwDnEy/
yrpjwazizsktRrVGRUjUzNXclIbSU+mmhsNw7ULmgYpy0kwew1utNxT26001TZNhMUYpc0oNTzDtoJt
oxilzQaLk2ExQBSg0tO42hmKMU6ii4WG4pcUtGaVwsIRRilJpQaLisN20mKeTSjFFx2GYoxTiRRxRzBY
QikxT6SjmCw0CnUvFGaLisJikAp2aM0rjsJilxSgijIoUhWExmjFKGFLuFFxtCBaCDS7xRvoCwmKMUu/
NG4UXFyibTRtpd9G4UXHyiEYoxS5oyKLhYQCgijdijdRcLBijFLuo3UmFgxS4ozRuNF7BYMUu2kyaM
mlcLC7aXFJk0uTTFyihaXFJmjJouHKOAFOAFMGTTqVwsP2giuM8TWUkjIythEbJHrXZKeKw9ejBgY
96aYWszhOjYroPD0gWTHTB61z78SGtDSpzFKWz26UKVmOadjodcbdZkbvm9cVxx6+9b2o3nmWxA6
1gjrTlIcVZGpowzPnNdxYcwc1x2hx/
vQwHeu1s0Kw89ad9CGveJSKQrTzTayuXyiYoApaKOYLDcUuKWlo5hWG4oxS0hou9x2EwKXFApaV
wsIVFIFFOzSUXFYNopNopc0UXBINo9KTFOzQKLjsN2il2ilozQFhNopNtOzSZpXBXQm2gJS0ZxRcN
RCgpNop+aSgBgQUuzmnA0ZpNhYbspNlPzRmmAzZRt4qTNFFwItvNGKkNNoATFFOooVxWTEBp4pt
LmncOUdS8UyjNCYmh/
FGKbmjdTuJIXFLim7qA9Fx2FxzS4pu6l3UXFyi4oK0m6l3E0cwuUTFG2lzRuo5gsJtpMU7dmkzzTTCwY
oxTs0ZquYVhoFOxSZpd1LmBpiEUYpc0uaq4JCYpRRnNKKVwaACiniii4rHF+AcLa6ouc/vV/
lXTsa5XwA26HVPTzF/
lXVHrURZ2SWoxuBTDUjdKjp8xKQuKaalUgCo260rlW0DtQtJ2pV5NO5DiI3BpM05utNp3GkJS0YpKL
hYWlpO1FK+oWFo3UlFO4rBuozk0lLRcLBmjNJS07isGaM5opM0h8ouTRk0maDRcApQaMUUXCwua
MmgUZouFhaKTNFFwsHNKKKKLisFGKKWkFgxRiijFHmFriAUtGKUChsLDaM0powKLjsJmloxQBR
cXL3Fo3CjFJijULC0UmKWi4WClzSZozSbHYUGlzSUZoBIXNKKbmlFAmh2aM0maAaLhYcDRmkozS
uCHA0u6m5oBouOw9WrJ1oFojj0rVBrN1f8A1BPtTQmjz+biVvrT7dyhNMuRiVvSlh5ND3AmlkZlIzUKr
ntVoxDbzRDErOBnGapLuD0NvQojlePeusiyIwKxNGiVduK2844FEmtiVqxxNJupu6kJrM0aHbjRmkzRml
cVhc0Zpu6jdzTCw7NGabupM0BYfmjNMzRmgLDs0Zpm6jNHQLDqM03dRmgLD80A0wNRupMLD80
Zpm6jcaL6BYkzSE0zNG6nugHZozTc0m6psOxJmgmo80uaYrDs0ZpmeaM80mA/
NLmmZozxQhND80ZpgNITQBITSZpoakJqh2H7qM0wGlzU36EtD80E1HmjdT2HYfupc1Fml3UwJC1G6
os0oNITSHk0Z96YTzRnigdtB+felzUQNOzTQdB+6k3VGTRmmKxLmjdUe6gtSHYkzRuqPdSE0xWJg9B
f3qEGjNILE26k3mo93FJmhPuHKT76N9Q7qN1MOUnD04N71WDU4NTuHKiyG96KrhuaKZPIcr4B/
wCPfU8EEGReg9q6lq5bwEcw6mMdJFx+VdS1Zp62OprUY3SmU8jimU7k2F5zSHmlooHYb2pyUlKlO4
mtBH60nalbrSGi/
YSQlFLRRcdhKWm07FFwSEoooouJoKTNLRSCwAUUnSii47BQaTFLii4WDpR1pcUChMLCUtLikIqro
LBRS0lJisFLg0UUIBeaOaKXtS6gJijJoFBp3FYOaMmlpKL9ASFzRmkopBuHWilop3AKMmjFJSFYXNF
JRQ9Ri0ZopDRcLAaBS0nehB5CmjnFHWii4WF7UDNFLxTuFgpaQUtFwsHNFAozSFYOaXmiigoUZqn
qUXmW59cVcBAqhqd2qwsqnnFEXqJrQ4O9XbORTLf74pbslp2JyCTTIkLNx1FacrbJNLBcYUZNUmdop
eT0NWeY1UqecVWnQu24jk0NNbiZ0Gk6idyqTn+ldNHLvTIrzu2WRJUIYjJwCOea7HRjIIQJXLN3OMU
pRGtGavzZpeaOBS5rMt6ic0UZo60AkJmg0uKKLhYbk0vNFLxTuGg3JoyaMikJpXACaM0hPFJSbBjsk06
mA0ueKLhawuaM03Joo3QWHZoJ4pKWn0AA1HWmnrS54obFYXtTSaWkqbjSDcaTeaDTe9K47EgNGe
aSjNO4rC5oJNJTqL3CwgNKTmkIpKLishc0UdKWnsFgpM0uaQ80BYXNNzQBQRzRdBYd2pM0lAov2
CwpozSUoFANBmlzTcUp6UAtAzzSbqQ0YobCwuc0ZoFBpXCwA+9BpOlBpgLmikpaLhYXNGabmjtSb
G0KTRmm4OfalouIUdaXNNoHNFwtccM04HtSDApcZqkwsKDRQBRTbCxy/
gADydTO7d+8Xr9K6putcp4BZWj1Tbxh1/
lXVNWbepu0I1MxTz0phNO5IdaD0oBozQ2MQUqdaKVKdxWBhTcU5jTc0XCwmKXFJmlobCwmKWiil
cBCKSlzQaEybBjiijNFO9x20EIoxQaAaQC4pKM5oouFhaMUmaAaLjsLRSUbhTuDFoozRmi4JCgUbaQ
GnZouKwUYoBozSuFhKKKWmmKwlLSUA0rjsLikHNOJpoNFybBSijtSincLAaSloyKLjGilpO9LRcHES
kpcjpRRcaQlLRRSuKwClpKXPFVcLCgUuKQU4Gi4WExS8UhORQPelcQUUGgUrjsLmgGiml1T7xxTb
CxS1OWWKNWiYDnkVzG6a4v5QZDjsDXQanNDcIQrBsdcGsLYVuFZE3EfeBPIFa0qkU0jOc7aEDRK
0xRmUuO1RARh2Vcb16gVpeaVuYVEa/
N1ZjzUb2ss2o+eFWOJAR15NdlSpCCuNWsUSgkKlJAR3ApZBHHKiSB8N/
EB0q7A0VpMFEC75O+Kv6RcG4e4tjEqtjKe9c6kqmrFKN9g0zT7fy4Qjb8c5zmt6OFY14/
Sqelaa9tD8rhwpIOO1aHbpXPKqnoilHuNzml6UUEZNQmXYWgUg4ozzTuFhTSZoLUhNO4rAKU03NF
TcLBSGlzikzRcLBRikzQDSTHYUClpA1GaYWFxRRmkzSuDQtLSZoBo5hWFxSGnZptK+oWG5xR1p
M80GgbAntS4poNOzS6j6B3opM0uadxbi0tNNJupXCxJmm0maTNVcVh2c0tMBpTxSuKw+gUgNGablcE
hT1pD1pc0hpXGkBxim0E0houMXNPHAqOng8UXYrATSUhPNJninzBYdxSU3OaM4qbsLDqWmZoBp3
0Cw+kNJmii4WHdqBxTQaCaSY7DqD0pmfegmi4WHjGKTNNzS54quYLDqXpTN1G7NTcLD6cDTe1A
NNMLEgopoNFK4JHLfD/ONUyDw6/
yrqzXKeAmy2qKOmUP6V1bcGm9zQax4pmacx4plK4JC9aMUDrSk1aegrDaVaTvTlFSwEaminEU0UXB
IXvQKO9KKYWDpTc04immi47BS4pF5pxGKVxWE6UUuM0dDRcBCKaOtPNNouCQYpKU9KBSuFht
OpO9LiqTAAKQjmnqKUildgNA4oxTgMik70XATFOoI4pBRcQh4pOtOYUi80XCwZoobil7UXAOtJ0NA
zSkU12CwjdKFpcUDii4WA9aUUdaO1JAxc0mM0DrT8U76CsNApDT6TFJMdhuKTpTjxSDnrTuAmM0u
KUU7qKVxEeDS7acaUUANFOC0mOafnimmJobtxRg07NLmi4DMUuKdijpRcYirUFzCJOCxA/
nU64TP51i+KLwRae0cUm2Y+hxis6jdtBovRadaQIRt6nNZuswiN45bEIGziRT1NZ1trnn6bcJG5WaCPhm
OSxx2rLs9QvrthNcMGGME4wawwUKntrzB04M15pBJtYplk5zjpWadRnNw0e3ZGRwT1NTSTSRKzowy
eOaymmeSXe5yR6dK9jEwhIUkkrF86hvUxyZLxrlDjrWnpdu8gjkMgWdfuutYrv5+V644O0cirVjeLHDshn
aNkO1dw+8a4KlOSj7oQRrxC9sL6Ui6UNOw+XHGe9dBFvKAykFu5FcDb6rLFeqblywd+BjnOf5V21nex
3MXynkcVEabgtRuzehYzzTgQKYOTSsCBVXCwvWgU0E0vNO47AwpB1pe1IBTvcQClFMzzTj0ouDQj
imjingZpjDtSQJCDnml70KMCkwd3tRcBTS9qRqQnjFK7HYUHNITzQo4zSYyabAXtSimk4p45FTcA3Uh
NBppGDU3FYO9KTxTc5NDZp8w7CilJoXpSHrTTBhupTSAU7HFAWE7UAU0Hmn54ouAmeaXHFIBn
mimKwq0rUgOKPvGlfsAo6Uo5pOgpAeaLhYUnBoJOKQ9c0EjHFIEgU5NK3FRqaUtk1VwsKOlLupucC
mKSWpc1wsSE0E5FIelIM0rhYVOKU4pjHBpeop3HYM8UgY5pM4oA5zSuKxJmjNMJxS54ouOwuaDT
M806kmKwZxR1pp5pAad2Ow8mjPFR55pe3Wi4WHKc08VEDS7uaVx2Js0vSo807dmhO5NiRDzRUYO
08mim2OxzHgBv3mp5GPmXr34rrGbNcl4F5l1M+6jH4V1LVT3LsKTSZpHBAzTASeKQWJM00tSdKRv
WmA8HmpF5qEHAp8Z+Y0MVhz8U0dKJTzSg/
LSuA3NKDTD1paLjsOzTSeaTkUg5NGqEPXgUFiaQmgCgBw4opDQelMQtJigZpwpAJSHOaUnmjtQAA
cUq9KbnmnggDmncBM4pxpo5NK3SlcQ3PNLikpQc0xgTxSKeaUjikAouA5uaaARUgGKaeTSYIQ0gNI/
FIhyKdwsSClpo45o3DNF2IfimGn9qbjmkxigcZqMvzUmeKYF+amKxIq8Zozk07qtNxigAJxSA0m0mjGK
YD6aRQKWhO4CZAFCtUbE7sCpAuBS3CwNQpzTepp4wtPYLCk4ozTTzQKm47DqAeaaeKCeKdwsPM
g6Z5qIzMDwM01cEk9zTZHWJQznAzgfWvMxONdN8sTWnBN6kmWPOeDVG+8PWuqlmlBWRlxuB6
VYkm+zqDJ8oLbVJ9agGs2774UmWK5HGySvPWKryd0XUjGKORvdIXSb0wOWcY+Rz3HpVQyNHlF
YhT1Faur3cmoNGZE2NEfvKcq1ZjREnd2FfR4Wo3C73OGTs9CIu2BzxSBCTUrx7QD1zzUwjPl8IWPoK
3c77kuTLWnSxxRGORFJf8Ajq5bTxRzfZXiV2J3AkfdrKULFvEpICkHLDHWta0sp7mCV7dE8/
GFL10UpxtZlwqJLUivxBLuihXMgOfkA+Wqtt/a9tY7okLOGywAycfSrWnRnTNZjhvrcJLNn51OQ1b89/
baZeAsxC3HG0DOCK4sTOertojRRu9Bulaql65XowAz2wa1GwelYlwkCTfabb5Wl5cAd6pXuqT2yBky3b
aOpNPDx9tDmRfI+p1AHFJisbTNSluygaNl9cjpWyBROPK7CaEJwKF6UMKUdKjURHj5qcaUCkoEIDik
b1pzDimLzSKsKOaU0nSk70WFYUjjNNxmnA5FJjBo1AXtTQQDTieKjPWlqAPyaeOBSDpQTQADOaG
NJTScnFIYBsGnORtpu3jNR53EDtSC1yRG4pOd1HQUL70LQLD92BTt2artlmwKlHA5p3BiZwaXdmmH
k8UoPai4h+cClXmmHihDzmk7gkPcYojamyOOlEY2jNJMGiRziowaaz73xTiMCnzBYGbNHahMGg8UX
AaCQaM80vU01htBJ7UXHYdnNAwKZE25qdJ8poFYdkUoYYpgwVz2pAaB2HNg04dKiJwRTmOFzVB
YGGTQDikQ5prHDUrgPNJnJxTgMrmoww3UrgOPBo3ZFKRuFR5waPQB27FJ3pOtO6ChXHYCcCgcim
5zRuxSuwsAb58Urcc0zq+RSseMUtx2JUYOKFba+CaIUI5qJ+ZfxqthFh+Vop6gGOihq7JOV8CD99qn/
AK6wr7VyfgZttzqeeOFrrQ2enSresi1sMfkYpoGKewwKjDUEitSAZFKRmjIApsYw8GpYhkVF3qWI8Um
Akn3qaOBT365pgOelFhAOTT8cUmMc0gbJxRYLinFC4zTXz2pA2KYCtwacpyKb96lb5RQIGNKvNNT
mnk4FIAakzimZzSgjNAD+tIxxQeKYxHfigaHLzTutQhielShqEAbsUoOaQrkZpF64p2AfijgdakUcVHNwv
FOwrjC+SMU8cVXhB8zkcetWXxgUhtCZ3UDjrQvtSNk0yUMkOTSxjbQBSZwamxRK2NtQn71PDZo2g
80xbEq8ikPFANNfmhiFznpTgKjjGDUx6UwEJpRUJbnFSr0pCFPFMPJpzdKiUktxQMeeKcvNKVG3mm
ZAp2sAjqAacORSgbhzSnCiiwDDxRTGPzVIDxQtQEJApRionPeiMlqQyRmHSlC5FMfCqWIzt5qGyupbh
CzxFBnA96STYXHt+7lJbO2ud1/
WbiG+high3QxjeSwwGNdZgHqKw9fs4zA0h4Qc1zSwkZz5mhczRy13qmp6qj5lWNGwfLTpkd6akTkmY
kPN/
fPc01CsYIiOc8ipLQsU8hDgMc8d63jRhBbGM5sI7gCKOB12t6DnmnLkyLEqlnkOAAM1qW2nXDYdbc
MpBGc4waq210YGdliCyqSuG7EVtSSn8JEYueqBdPubXdJcIvljgEetRWd6VupvlVZo8hVPQitxtUjfTFZl
Xzj95Kx9wmvFkSIMxOOPSn7KTTv0KdGTK+p6leXVs0YtocHAyBk1pajdXGl6dbyR/
JMoHHZvapo7Jlu282MLGpyGznIqlqF/
Dq8zLGQQnyg+hrmjP3lYw+1YL64utQa1uQkatEN3zHArTt2hdYrmaJWlXj73T6VXW0ttUs1juYStzbISd
pwHX1+tYsenwxz7Dc3EML9NwxXoVqsZQcTsjVSZs6ncPtVElC5kH1Aq5pltFeS7iGLR8EkcVjX9k8D20
cUnnu3zK5x2rd0O4uFj23Xlhj021x0JulGwOrdmxHbxw8KPxp1OzupjcVbfNqUgagdKbmndqkoDxTRSE5
NKTxQIY57ChBjrTgtIetIYpGaQ9cU/
wDhzUS8sab1YDulOxkVGx5p+7C0rCIi2GxmlbpUQTMm41KxyMUtSgHIpgbLYp4GFqFdxl9qXUROeB
zUSnL1K/
3QDUCKd9DGiVzhahU5qaTG01AvWlew0PBzSOcDilwcUwnL4oYiaAY5pkz84HWplAEdQAEy5bkUm
CRPEv7vJ61AWxJgVYLYXAqIYPpmmIfjIqMN82KexIHWmqM8igBxXjOKFbIxihm7Gm9KpWEMztfN
Tucp0qIJvbd6U5j0XuagojifD4xU8mAlMVdozTXcscdqLEvcYrkt0qWQ5Q0zbtFHJFFrFDIshhUkvPSkFD
HtQD3FQ/
JikJ+bApOlLjjNFtBMcRxmoySWx2pVYscU4jbzTtcEO2hEyKgB3tzU2dy1Fja1TcaHSy7Fpsa5GaHG7rT1
4GKLXCwnmYO2klGF3UjoQc07O9cZxRYNhkMgk470+T931quFFtLuOMHqatyDehoGQqQ9K3SoYXIc
LVmVcJmjoDIV+Vu/NOZec5xTIG3yH/
ZqWbgDFSBNGwZOO1RbAHyfWnwj5M1E8oL4q7MCcvhTiilRPkyaKGxJHL+Cv+PjUR7LXVqQBXK+
Bxun1MDqAv8AKupQMo+Y8+1a21GtiQjctQsMVIG4prjIpWJRGCadjNNB56VIMYqrFMjxzUsYqAsd3
HSp4zxT6CYkxwKZGKWUEnmnJwKSAcw4qLbg1IWxSZzR1JIpJMHFOVdwyaRkDHmpB8oxS6j0AD
HSkPI5pN+TinHpRYSGDjpTgM0KMU4Giw2RyMFpI0JbcScY6U90DDnmk3FRgUB0CVwoqFQX56inK
m9st+VT7QF44oQ9EMVQBwMUGjJoyDxnmlYTH54phXJB9KUcU4DinuLYcHIHSgncOajJxSqc0IQfdp
M7uKfik6U0h3HDgUjHjioy5IOOTSRswH7zGfalcBynJpGGKkAz0qKYEDNJMadxqk5qf+EVUSYBsHv
VtMFQaasDVhM806kI5ppfFAh44p2eKjDZGaeDmhEtDSKcrYFBHFHana4xC2TilVQOaAOacaYDXfFR
E5pJg/
8ACAT70AE9ancrQmjbIp7LkVGgwKkZuKaJ0uQFtrYNSL8wqNxk0seVpLcdhzpSxjFPyDS8Cq2EQzHjF
OiACiop3K9OTS2zM4O5SuD370kx2LPWor2NTZuWUNgcA1LvVOSQBWBr2tiMC3tzuZgd3tTv1BnM
Xnmf2oqrGvl4+8O1OtcQ3WznbnrUILRSqlwSCRkEdDVhJB58XcN3FKSujlnqdLYLc7z5d7iFOSm0GszV
kj+3M0ZB3DJI6VRutUurGYC0QNuHzY60yK585hJKhV5Dlh70YOlyVHO+h0UH7pWkx5u/
zfnDY8sHORWppmpW9nepG5UtI2MdxVRLiz07UEkSMuShWTjOPQiowLae9+1omJAc89q6qtX2icIo6E
7M6rVbpDZXDhD8inGO9cpp9jJJp7bX8qVnznHIFX7i7muAsSsqhiBUcaTJKYpJNzE4yOKyw2D9mm5s5
nSV7su2NrdWwlP2gyO67c96W2aSJZIr+EO0a7kOAS/
tWfYwXltK0jXBB3EMpOeKe+ZNWjmaSYk9cfdx71FZU/
ss55qF7Ir5YTW6qxBRmfaTyoNXDdSGRYWkZPMPBQZpNXWCC/
iuFBO5cFhz+lEly8lvIBF5b5+Qn+dcraMpOz0Ok03Cj5XLY45OavHmuV0/
VJ7WQQzREnGTKOldLDOkpADDOM8HrWsWdlN8yJcUm7tTzVdmO41SSNCQ9M0w5J4p4yUoxxSsO
wBsCowS0mO1BG44p33Rmk0A6QkJUULbgfrUgPmdaCoXpR5h5DX4PFO/
hpo5NMkdgyKFJ3dx2piHLgtikfg8U7ooqInGSelAyUcrTeFpUORkdKZIe1J6AtxxO4UAYpq9KAxJIpBsD
HJpNuDmlH3uaSU7UyKW47jiRio1UK+ffNJATKDkYIof5XoAsEZWourVYXBj/
Cq27bKB607CQ5ztFJH6mpJFymTUAYtlRziptqMe77iAKcgCDgVEsbLy1IJA0m0EcHBFNBYl2b3yTgCn
MM8CnH5UzVeKYSykA5I6iqFcmHyLTM7vmqR1+Xmo1IwQDzUNagBYtxR92kQYbFEnFMB2Mimq2
eKk48vGe1VokkExYn5D0FK4JEpBU0mcnNPkIK5qKNWLZY4HpSs9xpEm3PSkLcYxSTSADimwq2CX
O4k+mOKejF5iqpQ5pxfdwKiuJhCOelPtxu5o2HbqCttODTnGRmorvCjnvSxMXjGDS20HbqKhDHHNOc
7BUakI/
wAxxSzksntTukgHK2+kZtrAAdajtjtG0nP1qRk+fdijdA0KUDDLCmlyOBzSlg3CnmmxqwOWpWGOSMf
ePWo7iYg7BzUkmWB2kZqGEZchx34pXDzJLdAi57mpPvv7UlwuxRt6UWuSpJqkLzJn+WPiqiJ+
+3dqlnfqooiTavJ60asFoSSylYuBk+lFR5WUgqQ2D2ooBMwPA3yy6mR0+UV1Q+auS8Dbjc6io+YHbn2rs
GUKM1re7uHQjZcdKbmmtLlsClHrTQWDFLt703OWpzHC0MQxqWFucVHuDNjPNSIMHNK/
QGSuM1A0yxtgnnsKlZqYIlzuPWqsSOYFgcdaRR5aYJyfWlZguaqTvNMoWAhc9SR2pPQFqNa5lN0kaK
SpPJHarxGFzUEMSwjnGeuamLBxgHNIpohV/wB56CrI+7VKeKQ/
6sDPqani3YAPpQJokNNJxS5plMBysW7Ec96djNAApT0oE9BucU4c1Wk3A8mp4mBUDPNJPoMceKaF
GSRjJocE9Kap8tfmPTvQxJDwDmngUxXDY2kGpCcCj0E7kEp25JOBSwkMoYHg02YbhgDPtUcKSoWL
sMHoo7Ur6lW0LZ6VVmZh93n2FS7uKZgUwQ6LATng1FcK7qQhwe1PzjpS1NhDoWEceGPI9agu7ghDs
G72HenMu480vl+1Ow9CvDbgkSNncecZ6VaUkcZpgiO8MGIHp61JjFCQNkoPFMfpSK2aVl3YzQJMjBb
cFA4qdBtoCgCms+2mtAZL1oIIpYzkU51ynFUSMFO6ioGbyxljxTYrgTjMZyKm47Ezim4pwUgc1FJOkZ
+Yii6GPPAoVgw60ijzBntQEWMYUYouFkOxmg4Vc0xskcCmFGaMiTnPUUh2K73bTSbLcZwcFvSr8C
MU+Y5PrUMaInQAVaRgBTBjJVVVycVUt7uOVmCMDg4NWp/
mH1rJuc2b741+8eTSk7DjsS6jOyDgnFcvNEhkZ1JO4/
ezmruo3zlcnJA7CpLLyZrXdj7wGAanntqcVao07GNOiSOquc46Go4yi3KpHkkc59Kl1G2uLK8McygbhmN
vX2qaO1kgmRXA3FNzEValdCT01Kd5NtuWb0FKzsgVm6uNwwaTU4GlljZEyDgNjrT9SCLPsVsBFC7f
StITsaQlYryOGOaVlMVssyybSWxx39qhJra8LaXJqGoLM8e61jz16E0qtaNKPObwvJjTY3U9rHJbpl3YA
Z/h+tW7fQtYVy7PEjL0AGc/
WuydI4uiAZPIA6mn7s14VTOpv3UdioXjqeeagLyxuVku8gScEqPlqvNdHZuVjk+nevSZ4Irm2aKaJHB7M
K881vR5dHvYCrKYZm4UDpW2Fxcauj3PPqYdQdylvnjZG35wc4Y9RWobqCQl3YgkfdFV1dJH5Tj+VN
eD5yARj2r0WonLKKYy5vWkURw9HYKfpXaaXdadONkBHmQAKSetchDbgMWOMdsVfs1VLlCiFpM
5wvWmrLY1hJR0OyxkVVlZVbqBTRfBv3ZVlcdcilih3MWkbcSeB6U79jsS0uPQsfpTycCnqoHApsw+Qk
U0SyMdaXrVMyzb1K7fL7561eiwVBp3KaEHFKRxTiowaqTyvGPkG72pMm1yXdtpu7J61EjfaI93IPoaW
OLy3LDPPvUlWsTjmkKZFG4Ac04EMOOaaF5kasF4prruORTnjJPFMMgi4bik30GgUNuwenansAF4601
ZVfoaU0O3QGRKG8wljx2p8h3KAaB1prYJFSMfH8q8Ujp5maMhRS8t92mkISJmjQK7biO+KXy97bulK
LfcAW/
SnPcpGuM8jtQ3bcBd3G3NQmMRHeo5PWhX3nIqbZvGDRuLYjEnmLwMVHFGol3Y5z1qaQCNewqnD
c5uzEVbnnd2o0KRcuCTFhTg1BZw+WSSSSe5qaZcKDmmQyLjGfypX1F0FuZdq/
L1pIEO3J6mopwfM3AnHpVuIjYMDtSsFrIgziT8afcHZHuqNmAlxTplLx7fakwSGWjtISGGMGpLhxEM1
FY5RSGBHPGTReBpFwvBpvYdtR0B88BgRin3GY144ptlH5S44P4Ul5IrAKvJ9BTurC62FjAkQc896Zua
FyG+4en1pLOJowWZie3NNvHRmEYwSe1QmO3QdMnmp8vPpTrNjGNkmA1LbKyR/
Nx6Cq1zKgl2qRu9KbstR+RLqALIWQEnsM0adwpVyA3fFPt1kaH99jd/
SqcsyWtwdi5ZjyB1oe41tYnv3SMgk4ycCprUM0I8zk0k0avGHdR9MU2GbIK/3aqyTE9ERXQ8pwy/
eFWrd/NhDMME+tQXUYYguOBzxT43yMJyKlaMOhUnDRXBkj59R61pRAPCrdMjoe1QPD/
Ew5p8Uqt8o60766iIp2MbHbUyxh0BqK5yoDYzjtU8RDRgj0osmHQjd9y7etPixGuKgSVTdeW2QeufWrM
0fy5FCDyK9zG/
MkfX0PQ0+1mEqbWwHHUU+CUOm1sZBqGWMJOHTg+3el6BdCyRNGweMc9wOlFXIyHj5xmiqDQ5
bwCwN3qOOOFrp7iUk46Vy/
gc4ur7b6LXR3FuZZVZ2+QchferasNeY6FM5NSnpSoAEwBgVC0mW2jvVrYTdwBw1OdSU9qasWDuY
59qfJIEjJPQDNIClBF5Vy7HGGq8jAnAINZtlK97M52FIlPy+9aiKE6ClbqEtgK801jtFNNwjOUU5I6+1R3
EipEWJwMdaGyEiQYc4zzTwm0cCq1hh4BJz9TU5uE5AOfpRfQZFLy3tUkC8EjkGqc8b3UoUtsj6nb1NXl
AijAHQCkimrIJHVFJPas+K9+1SlLbB2nDE0PJLcuUT5FDYJPcVZtLOG1yY1AZup9aGwSsi0i4UA9apXt
5DalQ7YLHAA6mrcr7YziuatraS71NpblstEflUGk2KKubto8zkl0Cx/
w88mrhHFNiQACnSusa5YgAdzVdNSW9bGde3DRyrGkbMW744FWrVRsBJyTWfLOL8OkQYAcB8YF
X9PtzDbosjbmA5NC3LexMxAGagcCZDkYB6ipLokRnacHsazLC8knleKX76HBI6GhvWxMVoXLZUgJj
Q+/
WrLnK8daQRLndjn1pCMZoYmQQeYpPmkE54wMVOeajUrMcowIU4OKmOFFFh3I800kHpTn+bgVUS
1MErSb2bd2zwKQWLO09aUU2C4ScHaCMcHNOfG7Ao0EAFOFIOBQpycU0wHgUEZpyjFKQKGBGA
Aaf24qCcsMbASScZHapUIC80bgOGSKNnOTT1II4pT0qhXAEKKGlAXpTFjAJOSc+pqC9LiBjHndjjFM
S1JGUzjHT3p1vbpbghR1OTSWZJgQyDD4GakkkRVJYgfWp0Q/
IczAisq+0yS6kR0fbtPQ96lW4lF6q7C0bDqO1aYOBRZMfwkcKbIgD1FUbu5dJ1RIywJ5I7VcaVTlV60xI
MsWc5z0pPfQa8yWJcoCaVgAO1I0iQqNxA9Mmsq7nu7pxFagqhOC9PYSTbC5E/
wBrjaE5UfeFadu4dcdxVaGKO1Pzn5j1Jq4gB6YpJFMZN8qlj0FY15c+aC2MIBxW+Yww5rltamCStHwq9
AQamZPQyJ76JboREku3QAVo2yo0O3kEjjPY1nw6eBMk0p8yRc4PtWhYTx3N08SZ3p1BrnquyPOqLmd
kW0hWaSNrgb2QfeasVY2e/
upG34d8AH+ldHc2N0jxCGEyKw+Y+lRRabILwi4iwicqQe9c8ay2uEYyW5Sv7CDT4kImPnONwXPSucm
DTzSTL82TkkVtarHdKLk3Mflgt5ULMOcHrWTLcRM0en2m7ZH/
AKx1H3jXTSndXbOjRalcQSkD5WUHgNitjTIX0y4t1SZwPMBcFsAg+1WYVVIgp+6B3rOuJy91H5DLu
VgVBHXFFZ+1jykqtrod5vluL75FxCi5z6mqGrazDYhrcSf6Q3CgdqxL7VbzTNIkkuJWZp5BkrkbV9qZazx
XiPKSSxT7zDJrx44C8ryO54vljY6fQ7v7XpsTE5YErk85xWH4tupJZY7QRbSh37z0IrMvNVfSrT7HbFgJ
Bu3L1U0WEk9/
EJLks6jgOeprehg3Cpz9DnlXvAhggJyZDt44pgJ3EDoOlSOZYi4uE2gtiPHOaaymKTZJhWboCa9e12c6V9
RHupLdUURhwzBeTzzWy09vokSyth7iUjjPKiuXufMkbMxG4HAC9qmWJjdpLcs3K4OT2rWKUdzWMU
tWdlpl5HqNw6BvMZep7VriDaPlritAm+xXrpagM8h3HP8ACtdol1vQE4yaShbU6Iu6KV5dtbc5GB1q3bSf
aIlfBGR3qje2jXMqMrBdpzg96txyrEoWo6ltKw+SFCCMVnz3X2Vgq8seiitTIdQRVZ7ONn37Ru9arcE+46
CVpowzKVPoamCDvUMavG7BiNvbHWpDIOgouS3qQTSJCCTwKbC/nE7egqtf2b3UgPmsE/
ujvWjbxLHGABSWpTWhHLHlcVHDtgTA6e5ovnkSMtEAWA4B71W0+Z7pC0sRQjsanW4ktC5DI7gsy7
QegqC7USMOcf1qzjA4qq8WJd7ZPpQwXcitrY2wYjJ3HOTVjeO9OEiyjA7dRSmEYzmhDbuIFypIoEfFM
Mgj4bipVYMOCCPamrCuQkHdg9KnjwBxQyFhxUKFo2+c0bBcuA/
LxWPe2pMnmRHa1aaSK5IQg460yVM9qUrNBF2ZBp5Lrh/vDg1oDgc1RhAV/
Q1adjs9qcdglqyK6AkQriqVlFJFK/
mLwTkc9KtDb5m4nnp1qVl49KnzC9kJKTImBgHGKrW9n5TFycu3U/
8A1qnRhmlL4PSl5gMkGRg0sZ2ikY5pM+tNoYyTl81PwUqJRub2qZlCpxTQmQxMN+GxntT5h8uQKgU
nzQFPSrb8pz1pbgRRyfKPWoWQFwRwc09B+VOcbeaLDJmI8kgdqyfMX7eqFct646VqREOpDVTkiEcm
QcVMvISepdY7Y6zBBvuxIDx3Bq+GMqVAdsJyeBSk0VHQtM4WPOaomDdIX5z61PE4nT92QVFEjrCD
uyB64puzQloOBygU1EIhGWZBgnr70xcyMGRjj2qwzgJg9aaXUbI3PmrtbkEVDaxfZpsKCVPvSFJWmLB
yEzwBVtCo9M0uoPYkuGUxjb1qnaRB5g5yMdqddeYVHlnHPP0qa0XYmXxmhpXBaILvPlkAbvai1XZF1
J5zyaZdSMc7Bn2p1vGyDczHJHTtRe7BbakTqTcgkcdc1clkCxHOOlRSEZ4o2CVSr854NMTI7QlpT3HrUl
38g3Y6c02zhNsWDEFSfl9hTrn9/
wDKpxnjNGwdRbGfzgQMUUWlv9mP8zRR6hJ6nL+DCf7RuVU4yozXXuNrDPJHeuU8CxK+p3ZI+6i81
1lzu3gJgDPOa1kwGuskkRVOAe9NULHgkZIqVXzHhecd6jfC5J7dzQhIaxeVMp8vPen7AVO7moUufNyI
hux37U5AxBEpzRvoMhS7i3NFBguvUAVJEkjri5IGeoXjiniOOPLKoBPUgdazAl1qE0iyN5cCnHy/
xUnoVY0y0QJSLHHpVZ7YzTgyENEOdvvU8EccUaovUevWpWQnpTSuTsBIAwowPQVF5YwQoxT8Y
60A5NAiOC1EOSzM7ZzljUsjYU0ucHmg4fj0p9AvfcigKzoHC8dsipSCBxTkAQYHFPGDRYCF8lMP+d
UmlhtmJijMkrcYXqam1KEyW7bWYEcjb3qvplwLkNmIoynByKkpLQ0bd3aMNIu0ntTLmFZxhxkVY2kL
kU0in0I6kUMIUYAAqfO2q8lwkGN2QCcZqcfMKSeoMgkbzSUxTobVYzkAU7y8NkVMOlVa7uK+hDP
MkC7nYD6mmW7i4Utghe2e9SSxrKPnUNjpkUiq44Hyj0pAhwVUzgAZ61FcK7xMIjhiOCaUhIlPmSbsn+
I1BJeN5ixxQu3PJ7Ci9hohsEltxtuZNzsc9avHaOWIA9+KawIXOMtUIs/
OlV523FTlR0ApXHuJetIkDG2j3Sen9aSwiligBnbdJjmrRNVJ/
tEoUW+EBPLMOlDtuNFW51QNdC1typlPU56Vo28LxpmRtzHqarw2VrZNvOwyueWbqavhs0ohKyDPG
ao3eqQ2rqh+Z2IAUVNetJ5DKhCsRwaztP08NdrPcN5kgGBxxT3dhKN1qa6ZYA4xmnmFXXDdDUgXiq
OoaiLOPClTIxwoNN6E7sfczx2NuwUgAcjJqHSbyW+jLyx7AOh9aht9Ia5ZZ76QyseQvQflWhNJFYw7m
wiAdKNtxtaFjAAqJnX2qjDdXN+wdB5UGep6tVwWi7PlJBPOaaZNmiAm4mZ0QGNez+tDWKyxBJmM
hHcnrVt3WNPmIGOKpQXc814yeViEfx0tCvQuW8AhhCk7iOpqneagIGWNV3OxwAK0FCu2wHOPSq1y
tvaAzOoHqe9U0Ja7kkUQI3dCetRy3CwN87gA9B3qBTd3iboiIU9T1IokaBLiKKQbpT90mo22HYmTF3h3
iIAPG6ppGit48sVRRTwCi89qyrmdLq4WBEMr559BTYLew2+I1OFo7ZuVbqeBWraq0cCK3JAqkltNHM
rl1WFR9wCrtndw3IbyWDbTg0kym9AkukjBVmCE9MnrXJ69bS28n2uVVaHG5TnkGtPXlMrhFi3FQT+N
VSEvrMW853xYxgnpXJWnJSOapU5dDE0t53gmcuXJ5TH8q3dDsY7Swe/
mheK5bJYsKijFpodys6Z2Ebdg5FLrfiuMsLVFDCVenYVz13OfuxQsNyuV2alj4zsGmeC7mWJh0Y9Gpvij
V/sFvbSW43eeeH9q5K00eG/
1C2UqFd23OewUVveKJbfUZLWG0mjH2N9rISOeOorm+qxjUVjonOOqOltGj1bTbWWZEfIBzjPPeqWq
6BYW0clxbwKkj9SOK4nT9Y1TTYn+xuDEspURHmtKHUdRvZJFvnRJGGUUnA+lNYerCd09DGSUoiT
SCOJs9h2pIbS2tFW7c5d1z8x+79KjSD7Yds25Njcj1pl+8c0RI+6Bt+grvim9DitrZBd3sF7GslzIhhiOQqfxV
LYTW9xaPJC22JDgkjFZVnZQ3ZVdv7pD8uDjmrN/pr2dpJBbSMA/
zOoPWujlj1Zra6L1vZwG7BSRZJpezHPHtWjOoicQIOFGeKzPDcCRGaV4GSRV2pJ1BqKWW9sLtJWJm
gzl3x39Kyk/e5ehzNe9Y0ZIYZQolPzRtkKPX3rJ1GVDeyJIAr5AQsO/
ar5dftjXcRLSPgeWT2+nrVHVjmWG/ETbfusG42mvQcY+zUkd1OK5dCzpFpJaQXEd7CplLbg/
Bp9wkBAM5AHZjUFmt3GzmeVWi6gntRcWl2cXcypcWKHdsBwcVwtty0MJXUippUckWrtJIdrp8oAPD
Ct3Uby4tbdniXr1z2HrVe4W28QW9ubMm3UHBwMNir11FKLGOB3MhiTbux94e9d+FbmnFnVRqXdin
YeJU2FbmRdykBTnrWyswuhvTOK4sQxmYRvBuLPjmuy0jFuihlxt/hrWpSikdKCG/
lin8maBgueH7YrUR1cZUgj2qvfwNe27KuELDgntVa1SPSbUpJKWxySx6VxJ2YmuxpMuaqSs0bZA+Xua
aLie7SOS2wELfMWHanX1xFawl5G+X+dKT7ErcInWblTnFWgMLWNo0cpeW4OVilOVQ9qu39+LWL
Kozt6LzihfDdg072JJjzzSJjkqMVXtIprkrPcExg9Y/
Sp7llt43KY4HWjzHboIFbzNwcgelSSFQuT2qlpE8t3AZJhjJOKszkbsE4ob0B6OxBG+4blHU9atJnbyaaI1V
ARVOG8Z79rcKdoGc4qF5huXHUN1AqCSE4/
cNtOasOOMimJIkmRGwJBwcdqdhXaJg2FGetV3zJLjGBjOal2MPvVDJPGkgXd8x6DvVPYCSGFICxQY
Lck1IzZoYFUJ6VFDlnO6kwsIVw2aV3Ow9TgUsrYHHNIoxyfSi4LUWFQyZYfgaju5NqEBtpxxUkbEvjt6
0lxAkgywyaUth/aKOlvNKzCZW+X+Ijg1oyqFGRUEUiplFI4pl48zREQldx/vVPQHqxi3IM/
lgFj3I7VZZcLnvjmmWcKxRA4G89T60tyX2Hy8Z96ethsbauZGYEYINTS5AxUNuu0ZJyakZt3B6etCYPc
aiKG3d6W4k2rkDOKTG0dc03Ibg07iC1Usu5ycnnB7UtyQB1wKcBtHFVrpTLGV2bv9nOM0pXGT2hZhk
jAplyvB9qkgJii2k9O1MlPnAqp5PelrawJai2ciSwgoeRwaiuo3IOOlS21ubaMA8+9MvJ1C4z+FIfXQSy8i3Q
xREZ6kZpL0NKjIpK7u/
pRZRKcyFRz3qW5IRTjvVWQdRLSMQW4BYE9z61HO25ulR224tknOO9SzsAPel0H1HW8WFJJzQ4Ab
jikt2JTJ4HbNRXMikEE4NAnuSluOalj5WmxR5QZPUUwyGN8D1oELIuGzUyMSBSsnmJkVn+a9vdheq
OcH2NJqzHuiW5Du37s4btVuFRFEM8nuaV0AjJHXFVkkP3XOT7CmmImdy7YHenJD5ZySTTVi8o5Jzm
pTMpG3HWqEMlu1T5CMZ7mis7UbSZxvicjA6UVnJu5oo3Rl+B22317z1QV0ot3uJC00pZT0A4rkvCBkF
9d7FyxQYFdjHbziNXuJSpIOVXoK6HvchCzzwWcQX+LoAOpqmfNukPnIY0Jxg9xTH1GJ7pYLWLz5M
43H+GrU9qZV2SMVB64NLcaQsKJCojj6DpUm3IpsEcduhWMHHvzVPUTcSqqwuIlJ5NO9mDVy7tQ5y
2arS3Msb+TbQEsR94jgVYtLcRQKvLEDlj3p0s8VqpaU9Ow60mIoQWTxXRnuJGeT0HQVqAggZqorS3
MZYJ5W7oe/1qkxj0wh7mdnduOT/
ShOwrNkupxPLGSkjRqvJI71NpcouLUMc55GT3qSBxdQB9pCt2YU6NUgBYkKo/
DFPqO+liSRMqRnGe4qnLJHplqzglse+SafLfCVSlqvmP0B7VSitpAfOv28xz/yzXoKASFtzfX0gmZ/
JgPIXua1VXaKZA29A2No7DGMVI2CMDmnsDsVpbpFlWIAuzdgOn1pHtDKQQxQZyQveoW3x3iBEyr
HBb0rTBUKTke9JdxPQBwgGTx61SvLiRSqwrlieT2qQTC5kxE2QOD7U9wkMZd8DA6mmxLcQIHUbw
D7VOEwBVDTmku5HlmTbGjEJjvVu9ultYCzMq/
WlYbM66uv7NkaWaVpFc8J6Vo2kpuLZZSpXcM4NUbLTTJKbq92ySE5UdgKvSyqCEQgFuBihX6g7C7
xuI649KcQzKdpwfWoLe1FlE3mSFuclmqq7SamSsMhjgB5YdW9hR1JsVpUh+25DSXMufug5Cn3rUj4TB
AB71H/
AKPYR8KATwPVjQscjsLi4OzHITP86VrFaljbxmsq5a5uLtYI3EcY+YsD8xq6k0ksgMYHkYwSeuaYkMU
UzygFpWGMk0wRZRQAOeg71FdPIkZ8nG/
HGfWq0UdzJdB7lwqLyqKetXZFycjpRa60EUbGyLsJ7z55/
TPArQleO2haSRgFXqTVae8SE7IwZJf7iHJp/
wBiN3ta6HyjnZnp9alIbMuT7XrMwEWYbUfxd2rUhSHT4lTdyTjk5JqtfXckM8VpagIW/iI4Aq1b2ix/
OzeZI3JY9vpVIb2LEzssLFDhscZrN0+2juU+0TgyS56tUl+l1OUSJ1jh/
jY9fwqRbqKOER2qtLjgbeaT3JWhZW4SOZYSfmYcVBd2KTTCWYllUfc7UttbukpubvAcj5R/
dFRyXCanJJbREgLwWFMOo6IC6RRG+1EP8Her0kgjiJ4GB3qmRHptuAmFRRySetVYhLq5DtmO2U9D
/
HQD3JLWI3hMt1huflUdMUuoR3cjLBaAIjD5pPSpp7qCzAjAJfGFRRyafBLcMjPdKsY7KD2osCuRRXM
Gm2ioz73UYIHLE0jwvqUQEyGJCckGo1ihkvleKLczclx0q/
LPFCds0gHp70A9Bk8yWlv+6Xdt4Ciqv2WLzFvpzhgMgE/
dqC4W8vmKQL5EOeZD1q3A8EaLB5nnMByOppbsa2Ku+71KYCEmG2U8serCrLTWenLsVQzt/
Cg5P1qW7jlmh2RyGAHuKqaTFaiWRYsyyKfmkbnNGoaFW5+1X7BZC1vBnkZ5NXYZbTTLfamNw52g
5LVJrMb/AGNjCQrgcE9Kq+HbON4mnkG+Q9S/P5UktRrVFS9ubgRtciHlyMKeoB9ayHvoomkhc/
OF+YDtXUeIZBDbA7QT2Fcktm02oCSTaIyOWb+VZTim7M4q0bsptI9vaRKWILOT855xUbgSSBiAT2N
aF+2mmcLePwucBazo57VJkEUhaNmwoYVvGFo3QoRaV0asUjaXYrJMSGkbG1eSBWdEluM3KxuxVyF
Pofepb5Z2uGkZJCiYwgFOtDLh0VNsE4/
iHQ1kqfVgk1uQW04srl5idyNklT2PqK6qx0aDU9MjudRXzGm+ZNpxsHYcVxjQeVcNApzzgE967HRLy
ZNI+yNbyBoQdrEfK30ruoUlJ6nRTV9CDVbaC0SGG0bbkYy3NYk8kcE0KQyqRu+dSa1xrAhuCmoW/
lKo3KzHkfSobi407UJFiW1KiY8SbdoY1OJw6hqjGrT5XcZcK1tJuP7kAggoMCkilfUNUMZ4MYyW7Gp
NBvpLnUzo+owGSFwUSRhyMdPrT9WsNR8MySPCguLaThZG/
g+teTKdnyvcxcZWujSdha2DBdp6nHTNZNneulnuuoztDE7fWnyM19YwQ3n3nYZaIZGfem32n3RhmWL
ZhF+QetEX0kYQWuoRXOj3d0iK3lSt8wGCpBrWvtPtTCZrnBIHO98A49RXJ6RpLyEz3pCrAdxUDnIq/
wD2RLqVzJcag5Kv/
q0DcKO1buTStfQ2bcVuV7UX2ttJDaRpHFkgsxyMe1asNuukaWLHWGaSCZsKyAms3S/
PttahtzG8KiTAIOFZa6rVyVaEZTyjGxTPUt2ola3ulxjzI5y0srd7SVdMusuh3Lg8j60ssmrEBbkqI8/
fQcmrOmm0sNMe6IAO4+aQOSc9KS2ku9Vsby7WNVto1/
dKepIqqVWUHoKMpRdkQwpazXaTbgZUO1gentXV6fYqjNLLhpD+Qri59HupLFZYn2tIQxWtKw1q6M
sUcqviM7W29TXXJ1GrnZDmZvazqAsoSEBaQ8AAd6zLDTZrmVbjUZCQTkR9q05mikb5grEetVgzSahG
hJMQGRjsaxcJbs2WxqTL5Vu3lADA4Fc9ZJNdXUrXvKKTtU9M1v3D4hIrPsEeWV3yrxHo3epktdBR2u
W4gFTC4AHQCq8FsUnmldtxfoPSpbuVbSMu33RUdhMb+ITBSiehHWmuwtVqOt5ZGnlWRcRr90461Bq
Cm7jaCAgluCfSn6nfrYwcLuJPCim6LaSKr3M/
ytKc7PSh6uwLTUktYl0+2SFmzt79qVk8xyZOU7VHq97DaxsJQGB7UzTpHuU805EZPyg9hSuh76j5md4
yIGwR0JFPtFwmZMeZ3Iq0VAXAxWRe3ptoy2xlYnCgjOaHpuC10ReuWfeqocDPJpEhjhY+Wu0tySO9N
04STQLJcAbjzgU6+lS3gZyM7RmklpcH2Cd5HUqrbWPRvSnW8SL8zAM/
96q+nSyXsXmsoVO3PWpw+ZSi/
jmmD0JZXBGBTNu0ZFLs29TUYaQyurptQdGz1oJTJo3WUHBBI4NRz5Vcilt0SPcI+/
JonUlTSBEVu5bqMGpZW2xksRj3qG1U7iSc+mKnuEDxFSMg9vWjoHUpR5eUbRlTzuFWmQL1qG0dY
XKPtVei1LcuRgom7nFJIfUjDkNgdKmZcrzUaAAEmkLMzDrxTbsUVrYmG5KM7FWJwKvyAKmTxTD
EAQ2OfWlZww2nmi2hL1IBOGbGanMXyhgaqSWSSlSCVwc8VfEgPykc01sNlfzdnytgU5F3cjpVe4iFwC
oOCeAfSpdNhNqjK0hkDHPNQndja0JJR8hHT3rNgje0umkaQsmOhJJrUuMBc1ivcyPfpEkTMhI5Hb60N2
CKdja81ZUBU8GqVxYhp1mJbKjoDwa0RGiLwKqzXCrlQQfxpvVCW+hCL9I2WHI3noO5qwYTINx61
mXNkbgB41HmL90+laNtdLBbolwy7x1OcVMddymRyP8AZ+q5B647UsaRzqWQ5zzkd6kuIzNkqOvSsu3
lbSbhvtWfKkOQwXAFVIErl+43xR8VUsDFqDMzDOxsc1rB4rmLdGwZSM8VkXUL2komiby0XlgB1pP
TUZruNqcdqxZrgTTGLlXB4zWlYX0eow7os8cEGo77TlmU5+VgchgOholJbiXZmlCQLYKRzjrWTdyCO
QZ7mprK9Lx+Q7bpE4JpLu2Ey/
MKb1WhMU7luEiSEHrVUx7JAxzwalsB5cAjznHrUeoSpBEzSDK46VL0QL4rEzEyJkVHbupk25+YdqdY
SrNbLgYGOlQy2YW6E8ecgY6029B+RbmBYGimxSs/
yniilowRzXgfB1a5Y8AIK6i+uWuXNtaH94R8zH+GuU8GiRrnUfIx5nlrtzXU2loumB57qYFm5c+9bO4kL
aWcGi2ZZj838T9yaUPJcOp5SPPU1TbUZ9VYpaQYhVgC71dlEUUe+eQAD3pdR6kNxMVlENsm9z39K
VIlLnz33E/w1XN5Lcqy6fEQf+ejDAFLZ2LwyeffT+ZJ/d7LT63HY0CW2lU78ZqnDbxxSs9w29z/
ABN0FPGoi4kYWcLNgdTwKrNbttE2pyhUHWNe5obuQi5dXJAGxC7HgAdKq2+medMLm/
IZx91D0Wr0MiNAGhXCAccVmuDc3vl3E+U6hE/
rSZSuPv8AVShMNhGZZTxwPlH406OwYr52oSlj12Z4FWVWGzT+GNfU8ZpkUJnkkmmffGy/
KvbFDDQbFcebEy2UagDjcRxSpJDZrtnk8ydj060kDeZIY4GRUTghev0oaOGykad8KSOSaoCGaG6uJg7y
eTajqM8mpl1CFyIbWNpDjG4Dge+ajuYn1SKMoSsJOTngmprWe2TFtbr8y8EAVNgY5bcoGa5kDYORV
eaSe/Hl237uDPzuwxke1XHt1SRp7iX5McKeAKpxXK30zWyxOY/7/
QfnTt0JLtukFvCFgA2jv61nvaXN5ehriXFqpyEXjP1q5O6WaEzzJHEv3VHU1SW+uNSby9PjMcfeV+OPai
4zTmuYLODJ49FA5NZy282pzrNcIY4I+VRuN31q6IobGAyTvkjq7nrWdNcXOuEw26tBbg/
NIeN30ptgi1c3zPMLWxAeTu2chatw2y26CSUh5QPmfpVJbrTtFj8qAGSboVTlj9TUTW+pasoExW1hJ+6v
3iKVwauRvu1S9kglnPkqchYv6mtVbcW1sIYFChRhRUW+w0W3EZZUycc9SaqSNe6o4+y7reBTy7cFvo
KNhNX0J5bmK2RI5yJ5z2A70s8RuIw1y5jiXnAPWmXVxaaYjFE82YddvLZqPTVur8Ge6Bjh/
hi9frRuO1i1FM1wcQxkQKMBz3+lVZr4LP8AZrNPNuO4B4Wnatfi0gW3tQrTSfKiDt70/SdPSxh3ytmZ/
mdjSd2JeYsFr9mzPfSb5T6dFpmo3M5gxZpudjjj0qrdNPrE/
k22Y7dThpD3q415HaqtvaoZ5sBeP8aauOw6zhisYWlnKrI3Ls1Dai0422URkP8AebhaZPbQhUm1CQMwP
yr2B9PercAeKPLgD0AHai4jINptvEn1CfdL/
BGnatqBj5O4pt9jVWZlnLm2CNOowvtU8AljtVa7IEh64o2Q3roZ96VupxazSPlugWtC1tY7GAJGoUAZJq
KzkW7d5FQbVOFbuar3jyT6jFaDPlEZfFF7Esbdytq032a3P7mM/
vHHf2FaEEdtpdsQoCIOSTUkMUNpCFRQigdh1rJt5pNU1KTYC1qnBDDjNMe5PLZS6ldJJMQLQchf71P
ubwR5tLLBl6DjgVamQSR+SHMf+71FHkx28P7lAGA6+tJiuQ2tmlknmzsGlYZZz/SmW0n9qzSbsrbIcZ/
vVTtTJqN+8d3MT5fIjTgCtK/
eSztSLWPLHgAdveml1ALq6S3jMFuA0qjhFqnZaS5k+06gd0nVVzkLVizgiswJJiGnk6t6mlvWu5l8q2UK
G4LntRuBFPePds9rY8uB8zHjbU9lYRaZamSVgZPvPIadaWMVhCWHzSkZZz1NZheTXbvylYpZxnDYO
CTQ9ChLjUZ9Vl+z6auE/ilIrTsLKLSLTBYersT3pZJbbSLPEaAEcKoHLGqQsbvV4N+osYY8/
LGvce9LYSfQZcahJq7yW1ggKDhpD0rQ0q2+w2ywBt+ByfWqkU9tbM1lpsWZF4JxwDS3D3SlIVIV3+8
wPAoWo9tEZ/iu7MkTQwKzsRj5OcGs1QDp0cEuQ8mOD14rpm0+1sLJ2Z8Mw5lY85rBkyIpC2DH/
f8AY0NWMZxINL0bTbkS3BJl+cjDdqu3FnZgQxbEjjRwxPpV22s4ba2jWEAIRkHPBqld28d5eR2jSbEkB
3e49q9WhCPJqbKKtoWm1G1vXPkp8kfGT/
F71g6rdRTTxrbHai5JIGOaW90+TS5FSC62RquY2LZ3VnotzLMGW3aZlG59nQVhWcV7qMp8ttCBl/
eq46KwLep9a7SzvoNSspGtXceWMEkYrihMskwkRQu5uR6U9GMl+YYJ3jLHBVWwDUUq3syISS1ZtX
lwtxLDBdQ7jEDmXjkVc2IfsxjDbA3AwKxL2C4soFef58cB/
T61Hbziby0n3gA9UPT3qMVJVYXTIrfvFozfmmaznWeML5qHKgjP6Vb1S81WeWIQSA2+MvgA54zW
Ha+TYa7bR3MzTFwQkjN0+taiXx+03Ebp5Zi6qvPFeNOFmmc0ZSgrMl0q2lnhWWZdruTsAH86v2+n6pD
NIZY7eaNuEIJBX61e0m3EVp5iTeckvzqSOlaGSB3I+teZXxrhKyR0QpqSOK1XSru2uo51Qm0JLzlO5rKf
xMyysFtCF6qz5AxXpDIZkKZ4brxWZri6Vb2e2+hwm3AKJ0Fa0McptRkglQvucb/
aq3XlyvCA0Y454Gal1oPJFbNbSgxW6ZQk5yT1rDsmjCsIi3lljsDc8VfFysKLuy0a/
wAAr17aGLvDRGkuoWiQQ2qQC4a4A3IMfe961MNbxogIjh7r2NUbRrWzhXUniKySjYiEfrT7ww3FgLZ
pvK2tvDnoO9ZtNbGTl5lxJ0cMiuDtHT0rDublYLpwoywG4gdatW6SKfXP8Y6NUM5/
s3UEvZIjLHt2soGa97DPmpq56WHneIafqRuwCoPoQa3LKRftQXPzsOlYmi4uFmkWMqJJSVyOgrftbeK0
d5/
usepNVWUbG7kP1ed7a1MiLux1z6VNpaxNZK8HCtzx2NUpb7+0JvItk81Okh7AVdheLTrYxn5UHQV5f
UnpYoanMIpFjZRI0jAKprTVTHAq7QuB0HaqDWw1GbzpomjEZBRj3qybpWmMIcFx2zzSQPVWKEcL
T6qAzBoQMkN2Na8jiNc9hVK0tVhlkuZMiRuDk8Ypl81wZIlhYBGbDcdRRsJq7KggOszsZYsQI3DeprQe
WG0jWPIXnAq0qJFFhfSuc1OJrnVIeSVU5Kiofulbm5ArqpLZOTnmoLgruwQCQOhq+BiMD2FYmpSl7
mOCJclupB5FU9rMmO5fsS3k/ONpz0qG/
iNwVQOFOecjOauRIYYV5zjtVKaWP7UjA8A9BzzQPdlpQsEQjXAwOlRxRuX8xsj1FOuLVblByVYfdY
HkU3fLBABIwYr1akxbiXV7Fa7BKSN5wKnePcmc9s1BaLDO5GBJjnJ5xVqdCIzj8KOlw2KlpOsjtEv+sX
qDVmZcxsD6Vnae0T30nP8ApCcHjGa0rl9sTE+lHQGjJtClhLh3PztgfWthhlCe1YVgJL69LSRFBHyN1bU
rBYiCeBSWwPczVCy3QDAbByPrVydtsZIrH0yUXmpzsgZVi4wehrZuGCRFiBgDmk9imrMjtwXwzce1R
XE8lrPnYDEepB5FM0a8/
tCOWRV2qrYHuKtXkOVyRn2p2vqLrYlVkliDqDtNZ9zazu+6OXanHAFN0O8FwJYi3zIx+THStSVdiHH
5VT1VxPR2KwuI4wqMVB9zzU0aByd3Q9K5uY/b74QMvlsj/
KxIyfpXWRLsiVD2pR1CStqZl4PIjdwCQvPFLo05vLXeSpIODjtTdbuFgs5OQpK9aq+GVkjtS8o2hv1qE7
SHb3TQ1DcsDlQWIHSs3QDHNLM7KROD82RxWxcDejADk+tZGj25tr24ZpeW58vPT3ob1RUX7rNmc
ERsfasKCOO6v2IYCdP4c9q2LqUCFieOKwdCQPq0s6EmJieQe9NsIbXNyRjBD93gVkXdqdSUBCFfOeR
0ravCTHheuOKy7AQtfSMFP2gDn0pSYRfU0Lb9xAkcn3gMGm3KCaIjbu9qivZZUZWUAxj75zyKtw4M
KupyppvXQV9bmHpsctrqbxAssJ5Cmt2dUdCjKCDwfeq11GG+vrTIpDGNrEuvYjk012G9dUUcXFldItpG
oiJ+b2rbZg8Q3HPrUBUEcjNQs0+8BQvl9/
UVNrCkyo0UkOpRyQRhlY4cnsK2ZWURksaht0VU6556mq19I8ZGxAy9CfShaIN2QTXcttMvkxGUsePQ
VqBBPEGkUZPVfSqtlFGsWWOB2zUkjYYBDz2pLXUHoVjC2ntLcQbioH+rHSr9pdx3cKuy7CRyO9Nh
dmjxOm1/
SsnVCLXa4kMbZ+XFGwLU07qImJvKO1uoIop+jySXFuRchSw7jvRTST1DmtozmfBTmO8v2RQW8tcZ
NdLc20Tkz3btIAOIxyPyrk/CNsJtRug7ERhBuwcV18979nCJZwNMx5BPTFasErFeCe4dAUhW2t1/
v9SKbIbWSQnDXDgduRTL61Z186+nJH/PGPpn0q/
aoq26LHGEwOBUooqQG9kXdLttoxwAOtWWRRz95u5NVZ5IIr9Vdmkkboo5x71c2tIPnOwf3e5rRbEsZF
I+GSDGf5VHshtozJqUwkYc4Pb6ChZjay+Ra2xJbku3QVElpDE/
m3knnzMSVH9KlgRyXNzquUtwba3U4Mh4JFTQrDYWzC1jM0gPJ6kmiVvtA/0k/
Z4iflUHGaFE8yiGziEMAPMjDrQPyDyUeaOW/
cSTEfLEOgqwHkeTc+IoccA9az5b+zsJykQa5uG67eSKmS3utSKSXjCCAHd5fc0KwrFiyiSPe9tERuJ5bvU
GoGOJUlvQZHB4RRnmpbrVkgAitI2nbHylen50ttDLHA01+ygnnHZfamxX6iQPcahbneogjPAGeQKido7F
8WsRlmPGf8adaXv2pttmhEQ+87cA/
Sp3ZY22j5mPTaKGMz5DH5oOqz73b7kC9PwrQVLmRAbdVgjx1xkkVXhs41u1lIRXJ5VuWP0qa8e8nxb
2qlE6PKeMD2p30DS5S8uyjvBHIzXFzjjPNaFlHcIHM6qq5+QL2HvVG3fT9Ll8q2Yz3THnHzGnT299fyk
3TiC2U52I3LUkD7BNJb3V5mKNrmUcYB+Vf6VNMwjg8q7n2bjwkfXHpRYT2z5t7IYWPgkCn+RFZyP
cXBQZ6FzQIitrVI1LRweSpP3m6mr0kksVuBABk8bj2HrWa7TaveIkQxaJhmc8bvpVnV9SisbcJjfJJ8qKO5
oWiE77Fe3sLeBjPKTdTn+I9vpVsme9izHIbdfbrUen29wtvv1BkQt0VR0FRPfSXcv2fTo96Kdskp4X86V7
DZFCYPNkhtoWklX70pHGfrV43P2aFVlIMmPupzT7pksrR3wcAdh1rNt/P1BVMSfZ4n6u/
LH6UXDcDaT3t5GwVYUQ53A5Y1Z1LUbfT4lSQl5G4VF5Jp11PHplmUhDPKRhT1JNUtPtVtkF3qJ3X
DnIL87c9hTv0DckFrd3kkb7zDbY+aMcH8ana+t7Nxa2cW+U9Agz+JNLcRXN3cIqt5VuOWYHk+1V5tRt
7KY2ljbmSfPRR/M0mwZI1i/2tb2/mXag4j7LT7q6e8sn/s87mbjd6UyTTbi9CPqMgVF58pO/
1qxZSwzh4bMLsjP8NLcQ6zgi02zBIAfGXc+tVLK4m1O/
c5/0ZOOn3jVk2DSSs93IXUfdQcD8aq6rd3FlaBNOiVRnBKjkfhVLbUF7xLq19FpkJSEgSPwFXrVnTbcra
pLICZnXLM3Wqul6PANl1csZ7kjdubsav3jTFGSIhAQfm9KNtRPsZ13et/
aUdkjAFuS3XitWO3WBcRLjuaxdBsIUupZJX8+YH75OcVqarcGG3IWYRs3QmiO12D7GfLcW1heB5na
WeU4UDnA9K1WEjKOMJjnIrK0rT4QwunBklJ++9Wm1EPefZ4cyP/FjoKa1WomJ5cNnceaoCu/
UnvUnmyai2IVMaRn5mYdfamy6cs17HPMxIj+6g6Zqpq15cNcRWFqfLEn35MfdFGw9ye5ugT5Voommzj
r92poz9gt3mvZge5GOlPs7OLT4cRLliPmY9WrHkgutRvd1+fKtY2yEB+9Rsx2uaki3GoWpMTeUr9D3IqK
ExaTZ/uozIR1A6k1akmElsUt2HTAI7VDpkBtLR/tjDOcktT6k36EVrYyX1wl/dEbcfJF/
d+tX57rKMq8EcZrKk1CfUWNppS7Y1OHlI4H0q7JDDptjmV95QZJJ5JpXsUVNIsZbZ5rm5yhZiSSeoq7v
W8zJb/
Mo6Ejg1S0rz9ZzdXBYQhvkj7GtW5u7XTosSOkYH8I60R7ikZt3pc11tmu5sqhz5Kjis7ULiCSFrKOLBZee
2BV60uZrq6lu2dvsYXjdxzWSp8y8mlcjdJwoHasqkly3Iqu0RLy4lEkECopgSIL16mq17mSGJIm8sqMF+4q
w7blY7SGU45FV7wZtXKjJKcAdc1NHFSWhzRryWgWw0exjUXdw13MOQh5xTZPEEkryHSYktdw2Orr
VFNDlh0n7Qis12rZdPQelSw6bBIqyL5gEvJV+DkVTk27thzpPUmtLS2jRhtEkrHJY9QasahpsERinhRUuk
AbPr9arSPaaWfOfgk9OuTTxMl/bvLDchXLfKXHQVlKUm9NjFtv0L+I7uEQXh2GVeFz+oqr/
AGZbaTEZQWkYcFiOawplnF5+8djKv3een0rZso7uK2H2yTcztkc5ptTS30BwcdUZFnaXc6fakUEeazbW
GCB7Vbs72e+t59j4ueV3HrtFb0DBJ9uBsPOe1VtNsntLqedo0/
fS7Rj+FaOZT0ZcJqT1I9N1WSHUrG2W78uAIVCtyGb0rd1XxbHol0sd7bsYyOWTnB9vWqFrpmmWlvPq
W4XJiYuFY4KEdqy9Sv7bxCsMqsVZDyjDisJYCnUd2dUXZ6Gto3jCTWJZ7YgW8vLRMB95f8aSWXV7
kPA90BE3JkZRgD0rmZJbSOayAR0aL5HKDArd1dZNMtjam4aSZmEr+6elT9Rp05XiiatSXQp6boCxahcI
ZHliSIsGI4LVU0y2vJoJnmtlI/
5ZuexzW7bXcUNvLchj5TJtGOCfwqW4Cabp8w89pvNwYkPUe1dblocjqNq7Mtp7i6RhM8TFDtCJzioYm
dlkMylI06+YOKm0yCOKSR0j2s/
Lc55q1eLFdssEq7ozycHFQzKUk3YXSL6K+uY7HLI0ZLKx6OParmoTotybMQvIwGWYDhay9NsEm8Tr
IrhUiGQD/St7UGaaKeKAo1y4/
h64rqp1XBWR30OliPSAjxnYgABxxU2o23nxi3LbBIcZFO0G2aCxRZUKSAnI9ferl80UURllxtTmrlUk1qd
G7KKxRaJZhYRkk4yRyTUNxDJqV9EjHYE+YjHWqVjNceIr0s3y2cTdPX0rorh0toXlPAQfjWPmW9An
mSGAljgKMVzOkma+1l5wNkS9CB96myXj6/
i3i3I2c5xxiums7OOxtEhjH3R19aErsekUMu3WGFmbkAZ5rN0mQ6ti6ZtqRsQqDpVDxDqbzTmxt8HK/
NzW1omnpp1kEAbLAEg+tCd2TayH6ncS21nJJChdwOBWPoFsbyZr+aXdIeij+GtbVr2G0tHaVwpIIHrW
V4Wg+WacFgGPAPp9KT1lccfh1Nu7mMEW8IXA7Cuc0iJtS1eS9LgBDgIetdNOVC8kVy2nuw8TsIOI36
4HFKW4orS51UnI54FcxcXZj1F4IEKzFxx1BrpdQQiByOignisLwoTcGeSQhiGIUnqKbV3YcNmzfVcJzjI
HNZ95/
pMbR8qp4JHen6sk0sBjgcoT1b0qrYXMEM0VhIxeUj73UGh72Iiupd0+0GnwFQTjqSaiF22oGWO1JVl4D
MOKsahHJJaukbbcjgis/
QJn2yQT48yM4DetJvoVvqTW1uLQCScATngsO9T3K+fDhTz2+tLfBfLYvkADOR2qno92t6sgj5VDgE9T
TtbQLX1IraW8F0okVfL7kGtKQLJwOQaV1WMEhc49KqW08DXUgR8uTyuelG2gX6kdnZS2d1LK5HlP
6CnanqNvDAxB3ZGNo6mpL+WcWreSFz/
tVT0+wtXkEszFp+uCcipfZFLXVjfDdpcW7zTSRiNZTkA9cVtXePLbHpUMk+yVIzkbjwQKiuGlWRE27g
3Uk9Kb0VkS9Xcw9BkWHWrmNsAscjBzXUTLujJzUSWsEYEiRqJe5xzUUhcZJPHcURVohL3ndGHHZ
ND4hjlkiZlfjcOgrq5HUA4I/
CsuGYTn938y5wSO1WtqxoRISfcmhSshT1MLXw80RQW7SDrvXtWl4fib+zUMxYntv606SVQnloRz2qP
TVuEeYyv+7J+VDULRl30sXL9/
Lt2KfNweB1rn9FufMvmlkRv3nAyMYrpCEMZ3qDXJTs9nrqiGQsJW+4e1Ek7ihs0dVcW6yJktlccjFYssxt
JEhsYlVmbLLW8vzQjPp0zWFrFuiOtwJBC4I+eqatqEN7Guw3qC2QcVUj2rcttIY9DirFvJ9ohVlOcjqO9Y
moJJpGoG6iIcSnmM0PYSWtjXuEJRiVymOaisryKSIJAQQO3p+FXlKywK3HzDODXLagP7O1VbhGKrI
cMq0mUl0OiMLMWJJIbp7VmzTDTVKx4z1w3Ga2LaXz7WORckMAeaw9fs5Ztr7Q0K8nB5FDvYcd7M
1rFxeWqSEYJ64NPmhZEYo2MCqehvbNaqlo4wCcjPQ1Y1CWRLaQrkkA4xTtoR1sjEsddMdw8d0qqhbA
YdjW7LbC6hGGKg88VzuhafBelWk3F1YkqT1NdW52R49BSWxUrJ6GRcXc1jIisitATgtnkVe2QzhZIyG
OOCD0rD1fUoJoHgdGMgOVHTNT+G7KeJhO/
yRMAQuaS7FOOly2k11FMxnCtCOhHWrNxb2upRY+VuPxFXpynlYbBFcTdXElrrTta7/k5Kr/
FR8JENdjU3XegSoylpYGOG3dqK29PkW/tS08RXsQwoppdgclfU5bwKFbUb5XGVMYB/
OujuZ7me5EFoixRL1c9/pXL+DY3kvL+NJPLYxj5vSuj+0w2JFtaq9zcd/
b61q9dARbeKKziLu2WJyWf1qF5JZThDtLetJNExQT38gXB4QcimfaCnzxRmRsfKMUAO8lNPhkkiQNO
38Tnmkt4mZxNcSNI46AcAVDJCshS51SUKByIhx+dSjUfPJjsIGbIxuPC007lMVorm6lZpJhDAOw61BBq
MTTNbafCZWQkb2HANSRr5EbnVLhHzz5YqtbXNxcM8Wl2ot4ieZGGCaL30FYu/
YY49txqMoMoGcE/KPwqsuoXWrO1vZIY4AcGYjGR7VLcw2tsVa/
mM0h6Kxz+lRSfb71ljslFtakcyEYJHtUhYtwWljpEeFZTKx5duSaz/AC73WNRMb74rNPw3GrRg0/
SLaR7hmlZurOc5p0f2ma3E1mu3djaD0H+RTFpuWZJrOwTyo9u9R8qqMmq+mi41FZZr9THGT8intQUsd
Kdp5z5t2/
Ydc0hjudRQSXTi3gGcKDgmhi9Rl88HnRwxyHap5SMdfrV65Lx2jGEJE2MB37VQtryD7WLXTYfN2/
fkxwPxq3eWkMjh7ydmUHIiB4J9PehA7FXTILcH7RJKbmdf4j0HsKmZb3VImBb7LDnHH3iKdIsDQqiD
7MmeMcVPM7W9mWPzFRxnjNU9hNmS1xbaTdJaWNuZZ36uf6mtB7B5GLTzOAcHYpwKjizIUkZAsh
GeO1StHcvKJpZxFAo5X1qdkO4rSC2t/
L06JAx46cD3qjJpH2qSObUZ2fYckA4X8aSTVJbl2g0m3aTHDSngCrQsY4IRNqtyZCvJXOFH4U0GxMt
+JJFgsotygZ3DhRUc8FuL2KSXDTJyoqEX1xeuINLtvKgI/
wBew4H0HepkhgsLd5ZWM8qj5nPJPtT8wQurpLe2rRwPtJPY1Fpa/
YbZbOGMvIoy+DwDUmnJM0LT3IWNZDlQ3XFJfXrQR7NOh86dzjcOg9zSaSdxX6CXt1HZxh72T5jwE
XqaNNjuGuJJ5fktyvyRn+dQ2+jI04vNTl8+cc4PCpU/
2n7dKVtnUwLlWYdvpSS6jvoRvK97qCxxKuyLln6n6VoXIhSIvKQqqM5PaoreCGyR/
JULnlmJ5qot0mqStDD+8Rfvt2HtT2EUvtd7rMghtEaC2U8zMOWrbEdtpcDTShVYL8zkctQzJZQ5PCD04
FU4rP8AtO6FxdHfAv3Ezx9aQ7oZdTS6hYtKBIsJH3V+8RUvhzT/
ALLHLMAFSXohOSKXUtR8maOztIi8kgwvYCpNLspdPtnE8pkdiWIHQVSdmHQj1nVPsRWOOJpWY9
B6VHZxPqFkWRTbZODuGTUEEz6xfSxsgihTqw6mtd/
LsbNhCrEIMgd6V+rJSsvMp3NzFolsiqS5dsAk8k1O8LX1ttlLbW67TisbTIZdfnNzeqDbxN8qd81sanqsWlR
oixF2l+VFX1p7q7G+3UieW00O14AXH3UHVjUdlatqTJfX0e0r9yI9hUen6RJLfG+1Nt7nlYs5C1NqGpsbs
WdlGWlPVj0WjbcLEl5qUFtNHESCWIAUURWU02pLNkQwAdBwXp0GmpG0dxeYlmTnPYVBqF9Pd
XMdjbYjeUff9KLu9xdRdc1hNOj8uACS4Y4VP61Do1hdXCNPqh++cqnpU0OmWWjhru9k82fu78/
kKgN5qOtSEWKfZ7XODI4wTRu7j6aFvV9QSwgXyl3uxwiim2tnd3kH+nFER1+6nWkmjtdEtPtF47TsDjc
eefamJNf6zbbrbbbwv0Yn5sUrq4LQRJ7eyuo9Ps4y7jk89PrUj6XLduZNRmPlg8RIeKjmNp4bsmn2mSXpu
bksav2MzahZJcFSofkLRuDVtTIOoyfav7P0eBVA+8/
pWvHpyRW2byQzOBlmY8CoIILfSrme4nlSMzHgdKzXnuNd1hrTc62cYydnRvxo0XqPcdHqV1eXn2XSA
EgQ4aQjj8KvXGlQq5uXHnz/
AO0eKS9lh0e2CQoIlA69vzqKx1JbqISMeozg1rTouQrJ7FS9uJL20mhhBiDLjGKybpriyEU0cJmiTHmsOo
q9NNcw3k5EDGMZdXUcfjSadqCXdr9qVCHHyyRHv74rlrUpRl72xw1XJPXYYl9b3jgxuAGGRkYqJ1k3
MBGdw5Hv9KbcmKC1Mf2cPEz5ZVHPNW7GRL20YQBf3J/
cjd8xHcGuVJL4TnempPpxk88RXELZkGTKCMfSrV1aRXCDJGVPykVlyX0kSrLHGzIflZccjNa1vHthVA
DgDjPWobdzOdrXRk3Ghxy7ieu04J/hPrXMyxukipGxli3bSyqQSa7uaTZ5kca75RGzhfXFcdLrF/
cgNDCsWDuKquTxXbSldWaOmjLmWpHi6M2ZbNlC8CQirsWkTyXBa4uzCy8oobIIP1pltqupSzq10wET
oSpZMAmtfR511e4ms72FC4g8xdvUkVs1F6G9kyPyI9I012aZpC3A2ndz6YqpeX2xICly0U+4NsK5DD0q
CONoxIUkYoT9x/
4aps6yThpXCEjADGjlpvVB7OL2NC8lGo6fcLbDy3kYFh03VmyKIIVjGEA64pJJ2tnKyBlU/
dPZqv8A9krqC2/2dzvPEjA5wK0jFQRolZFeK3gmgadyzZXK4yRkd66KYWWv2Vt9nuEW/
Kjdz8xxwQapadp8ts4gDK8cchVie4xxinWem3cOZg6QTCTcu1RyM9DSdWFtRc8WrEo0+GK/
WxMrZswHIbgNVK/
ukFxA126xymFwyrzhgeK1L+6GtztBI32aeMgSADiRai1XQobi2aW2wtxGuBnncPSubl59jntFsz9N1FGtw+
zO4YP1pXlJnG0fKxwT6VjWzXVvIFWEq3dGGM1fk0+9uJS1vNtUcspP3fpTdPlZnKhroWYWMFz5gO
WB4JrasLjFyLmTaOMHArKtre3nBgNyFuExkdzU7S29rMbV3LSowILLwR6U42ZpS5oysddHcJIpYcAdc
1zeopc6/eiGyYi2j4d88U/
xHdS29oqwZUOBkjtWp4ftUttOUpnMnJyc81TXMz0IrlXMEMdtoNgFJwijJPqaz7S4utdkyVRbMkg+pFW
NfvmtwkYjD+advPanaRp66RbyPJKWVhuIx92lfW3QrpzPc0IbK1soCsKKgA+9XOp4huJr+S1hgMqhsbl7
U2+1WbWbkWOlkgA5eQGt3TtOi0e3AUBnblmI6mi99thWsrsrpoVuLxb2UYlwCV7VFrHiCK2Kw2g8y4
bhQOgqLVdSaSRoN7W+eA+ODR4f0AWhkuLvEkpOVJGePWle7tEfnIqWPh+8vbgXOrvuj+8qZ6Gtu4uo
7XbFCg444HSp7q+WCF2ZgoUZOa421mvNT1dWVZDayNg+mKG7aIPi16GhdWd1qV/
tjuj5X8Sp2rcFtb6XZKsKbig/
EmrNvawWkOyFQo7+tZGu6nFpsQDNvkf7qihrlRN7uyGajdXEti7p8h29D2q14f0+KzsBIj72l+ZjWf4fNzf
TPPcIRBj5Vaty4mjtYmZjtRR27UJdWDdtEY+r6u8d6ljbj55eCx/
hq3p2lRWAMkh8yduSzdqxNKi+3a09zasJI8/
OW5I+ldTKQq7e9JXerHL3VYz9R1DyopkH3gPlA5qh4VtLgI9zcuTvbIB7VXuLK5s9YW5DboZDls9hXR
QTxXCboCCvqKSs3qPRLQNQMaWzs5AGK5ayuJrm9hWwR4od/
wAzgcGruu2lzeXCRCTFvkFhW7piW8VqI7ZVGzqBTerBe6iSQDaefrmuXLiLXn8pAEfljnmr/
iS5kisZPLZk3HGRVXwzYiWF7mVi4YABjSlq7BFe7dm1LsuIXHVMc4rKsCkV6Lb5lI+6xHBq/
qd3Fplg7jB9PesjTnm15SZIPKwAUlB6GjqCWhu6gpjtWKAlgMjAyazfC9410JkumLSRtwrDnFa8Y+z24E
rFyo5J71y9j5h8QGaydWicncM05NpiWqZ1zoAMjk1xFzqdxJqckZcosbY2YPI+tduT1ri9RSSbXpFhTeOG
PHT/
ABoluOn5nZW1ui2qMmB8oJ+tZPiC4S3099zlS3AKjnNatlMJbJGUbeMFfSsHxIsd1siRz56ncqA8mia90m
GsivoF2TcJFO+9iOSR1rpngUoSmQe1c3oEVxb3OJrUAf8APQjnp0rori6WKIuxChRkmhbajnvZGCmuGzv
JbfUWT5eQVHarDaYb67gv4GCxg5wR1rJ/
sebV7uW4SRDbyHGR7fzroDew6bHDbSsAwG0e9Sm76lOy2J7+6htLdpHbG3sBXKRSf29qqRuW8pTkK
epra1LT5tagzBJ5YB/
OnWVva6HCstzjzFGDIaGm2EbLU10hWFQkahVHQCuX8TOplh3beG656Vp6hrKS2mbEiWVvuqp61m
WOhX1zEJ76ZlU87T1pys9EKC1uzX0ffPYhnP0qtq2mxyuszA70ORnpV97y1sIdisoZF+6OprGs9WutUv5I
xDmH09KHorBre5ej1q3hjihcDcxCDZU99YSXcBRXKg9celZV34Y8u5S5hfyxncy9a3f7Qt4oFMrhDwuSe
9C7MJWTujFjlt9DgQOgTLYz3NW3ma6jzAVdW6+1R+ILRb+wzEgeQcp71meHbtxdNbSgpx91vWpT1s
Va6ub+laXHp8B2kszHJY1U1vU1toSsbAv0wOxrXJIjIFcjqljLBePcMCyE5wKctFoTBXleRPoVmt9cvLcA
SBR/EO/
tXTSlI4sRjAA4A7VS0swT2Y+ysFbHzeuafd3Edlb77hywHfHWq2iEm27GM+pzyap9lVC3Izz0Faj6RF9pF
wMmTGCKx4beW8vP7QsD5YBAJcda6KGb7ShIOWX71RFdxt22GS6ktoi+eAiZxxRVHVbRZ0BbogzjPe
inzWFyKWpheDniiutQaU7YxGNzZrdtrtrpnh0mDYg6zuK5vwqFOrSxygGB0+cHvXXPc3E0q2unW4ij7y
Y4wOlbN6hFWQwWUGnwvJfXJnkJ3kE/
yFVkOp3858iNbeDszDkj2q3Np1lYq1zqMpkfrlzwPoKhTVJr+UR2SFYc4MhGABRcExHisdPlAuHe6nI6
Mc81LLFd3arFBi1gPLEdTUkFhFbEyN88hOWduTS3F6zEQW2XlYdf7tIbZEsVnYyiNAZ7kjHJ3c+tTWT
3EUcjXpWJc8ADGBSWVhHZSNMzb52+87dqgedtTnMEICxIfnYjr9KCbj7yBGn+120Qmmxhdx4psF6U
mMNxKrSnpHGM7avSbUiEMLANjrWdcrDocYkhi8y5nbG4jnND7h0Lk9jDceXJeAbUO7aen41Qn1W5u
bs2umRlsfKXxwtXfKkmgw7eY7DkHj8KiiurTQ7ZxJtEjnd5a8kmk3qKJNb6dBp0Pn3LCWfq0jGsy6Nzr95
5EEojs1+8w/i+hpy2t5rjia7Bhs+u3OCaurdW8AFlpUW514+Xov40bjZYJstCsSvyxog/
E1hWK32q6st2YTFbDkFzyR9K0ZtHieVbm+lM0nbccAVZOr24Cw2wMzg4wg4AqriH3clvbqS/
72Rfur3zVAWNzfyiW+cpGpyIQePxqe2smivpr+/kRRj92megqX7X9sdljBCqcGmIsLPEI9sYyEGOB/
WsZrObVrhpb12htozhYQfve5rW2/ZwCx2wgcqB1NZeqm4u44hpXId/
nZT2pN6AjWtjHCgit0CIB0AxVO8tBcTqb6dVtxyI843H3q8zRabbbmOcLlieTnFc9p0TeJNWlvJgwtIjhE7
Gm2kw3Na4vZriM2umQkArgSdFUe1TabaLY2axSOJZRyxPrT764+w27BSkY6DPQVlWaSvMJoS0nmH
EjtwMeoocg3GyiTWdVkhaVlt4OoXjn0rVVFgkjjRUSIdsUqCG0Rlt1CljlmxyTVSCBv3tzO5ncfdA4A+lIe
+hBrjy3Ajt7SRoxK2CR1Iq7pdhFpNoEPCgZcsep9aoWkvmTG8nf94hwlvGelTajZXOqxqLhjaW45YBvmb
60J2BroVdTuZdZxa6Xl424kkHAFXoTZ+HtNSJiN+Ow5c1SbVRaW5tNFsicDAcjC5q3puk4UXmpyedcn5
sHotK4noiK4tp9ZRWlcwQdQmOW+taRnjsbPHAjjXArM1vWGtHhSCMu0h4PatNbMTxobnG3AYg00w6
FDRLKaa4fUb7OOfKQ9hRr2pFYVgtWHnSnbwckUzVtdBJsdLDS3B+X5ei1Z0jRk022Ml4VkuG+Z3bnF
K/Qa11JtMsPsFmqISWPzOT3NQ6teQ2lofPb73AA6mov+Egil1D7Lah5R/
eUcVYudLhuZ47q6baIudh6U2S3rcvWMSxWUeE8tSN2OlYt+w1LU4IbdCWhYMXPQU/
UNYmunW00xd+eGk7LV+0s/sFspmkUsoyzHvTYrW1ZLdTx2Vu80zYCjJ96x9JSfVLttQuQYoF/
wBUBwT71He3Ka+xtbNgYoyC7HocelaryPAsNvbw7k6Fh0FJ6lJWJ5ZsKcEEDqTVSxSG7vGu0G7aNoP
ofagWkVsZJ5JywY5KsflA9KppdvqbG0sEMFuDh5MYz9KVxWH38cep6zDBncsYyw6gH3rVu5zZ2ZM
MW/YOFHFMSzhsI92QoAyWY9frWBealNrOoxafZPiHP7yRKd7DS5ixFYNroMl9cYjV/
wDUJ0B96v3Wox6asdvCgXPyIAKsx29tpdmqxg7RyT3J9ap3VxZ2/
wDpNyVZlOVHU5oC9yu2lyXyJJq7hY0bcFzjI96u/
wBqBrZk0+AyCJcKQMCsUWWp+IrkTXBa3ss8JnG6ulmltdKsweEijGPrQl1GzFtNEe7YXWqsZJScrHnh
RV+PULe3vvskKjziM4UdKzoda+3XLw2jZc8IuKvQacujwy3lyPPuWGXP9BS9BPzMnxK1/
PMkbKBbvwTistDLo8qrdwPFEeEbqCKm13XJ9SVI7dGWF1+4Bgg/Wqlrd3F9atFq7F4oCAm7g/
nXbhJ8raJg9dDsFvLa3tvPllRIiOpNcifEOnRX87x28jIzkoV4Bz1p9xbWd1pWE3LE3Ko7Z/
Ks2Oztzd29nCqlnBC5bvVYpJ+6FWKZuWBOqSO1srCNRn51xg+lZ+oxtZMhtnZbyZsDy+lSvPfWmgfZ+
UnnlKjHGFHWm6dqFva7Y5HRrhR/F6/WvJ5OXQ4KkeU6O2Q29nEsrCSbALnvmnNK8nCHaxI5/GsuO/
iScszBQ6kuzNwDTbTUozIIxKJB2bPBrnlF3ucbvfYdrOoT22oSKsLAOMRzIM8EVF4ZW2jEyjcZQcsz9av
NqgCMJYceWcgk5FU9QkYWBdFHmSAsrJwTVJu3KjaMm42RfvbOy1J0hkJBRtwUcZrKfTzbazBf2MoC
Z8pueV7VLFdi4iiktXdbhRwCvfuDVuR5L2GPydsUyuGdccqe9b0k0ryZtSVtZMztXnaF/
LkhKHcA0g6EHp+NVLG2+16pJZzwt9ncfKzDGPetm9jjka4incLLOwMQ9QKnMcN9awQXU5S4RsqyD
Bz70lUSNpVIrZmRqWkNbaWY7uVFWDPlPnlh2rJ0vUZbdWWARqzkZZeuK6N9Il1m0tnnuhIIGO5cd84
5qpNpmmaRC0sKfankbyz82dhNUqyas2L2mhLNaSTQXSo3lSMQ8bhupHU02yuZLa0SO8Ys6DBweTQX
azggt5tol2YUZ61SkaQLtlx5mOcVeHo+0bTFSj7V2LdqySQpdKT5rZVsnnrxVtpdyjLHj3rAjla3cM2dpOPp
WxGiyICefxr26dOMY2SPShRhFWK17cxrMqSHDOML61UsYbmHUDOJiYumCfve1aWowJJGsyRK80f
TtVM2s91PCYwqbRuZR615uK0kcde0ZaFRtIurzVpJVDxHI2MoxxW3DpU1q5eaXzQRyz9jVWbXpNFE
Fvdr5srHJZB0Hapra+fxE5s4kO0ycn0HrXCpN6I5oucpeRd06C61mN4rsr9mBxkDkity8uotG07cqkpGuFFX
ILSOztkgiztQYFc74l1P7ERAiLM8n8HpWz91HoR95pEGl/
b9Z1CO9nQJbIcheua6KZowQrjhztx61n+GrO4g0/
fcNjf92P8AuiptamaOzYQAGYnGB1FC0jqVL3pWRz2qo2l6hDLp2I97YbaK60BpIkMnLYycetcr4YMl3e
XFvcoSFbePMHIrr2cQjk4ApQWl2Kppocf4mJlvIIAoUZ5cng11dsALSEBt3ygZ9eK4zWXl1rVRb2seCp4J
GM/
Suu021lsdOSK5k3yIOT7U6b3HU+FHP+LdjQor71yfvL0rV8NYj0OEsoXH6VBqVzbvA0pCyKnOPemaO
bi/sjJPiKEnCooxkVEfiKfwGpcMXUFD+VcfdQtfa+kGwl0bJzzkV0N/
JfQMi2MCyJjBzxTlSzsbsXk0gjnkABBNVJXFHRXNNdlrAqnCqOKxNd1RLeIOq70Y4YCk1jXxEVtraM
zTyfdAHFUrHw1eyzLPqcvyA7vLBz+FJyvohRjrdljSdNuPtovbbEFs6jKn+Ktm8u4rfmQgdyTRcalaWKBJ
XEY6AGuQ1e5n1fUhBCp8hztRgeGpv3VYLOb1NDWL2Se2RbI+aXbaQnNbml2P2HT0jcBGwCcnvTdF
0r+y9PWOQhpD8xIFQ3erQi8azkyCFznHBpKPL7zDryoreI5pYbMtAMjHzMD0qLwgQllIfMEkm75uazr+
W71G6/
s+yk8xHHzHH3a6HRtMXSrJYsBpOrN60o6u5eijqOvLdLiJkm5jPUVRtHktpVt4EX7L2cGruqXyWVt5m3
eScBR3rEtJZDeOLmQRQyjEa9M020mTHVEXiORJjCsMhmw3zRqeorqLCFYbKIRps+UEgDpWXpunW
9neFYIyS3Jdhn8qu67eGx0uWSOURyYwDTjZe8Ju/uoqa5qq6bHyN5fjb2/Gs/
QtK8ydb9HKxnJCYx1o0K6fWFaDULYOuOZCODXQwwxabAERgEHQMaSXUfwqxW1PVbfTIGeUgsf
ur3rN0vTL2+uRqM0vlRP0THJFZMzte+IQL5C8Ib5NvQ13TEKirGAFA4FCd9RP3VoZOo6kmjxr5YHzn
HPSqd5Yx3+LoFvNA+XYcVS1qRZr1fLm3yRn/Uk8NW/
Yfv4FYwmJsfdIxipT5nYEuVXLFo+yxX7QQGA+Zq5nVrq51a8Nlp2GjH32BrT1i+bTYWlfLx8fLik8OWt
uY5L2H/lscjHGKTethx/mZf060+wWEULcEDn3rC8TXCfKsI3zBh8vcUeI7+6E8drC7RBj/
rf6Ve0exNtEDelZpN2VkPJp3u7AlrzMtaMtxDpyG5I3uMgAYwPes/
xHdwCzVHXzBIcAr2IrXuGfyGMCb/
Yelclc2bqXLyN5bnIifoDSlJpWGlzO5P4Wt1m1EyKgEcYzketdXdSFYz6Y5qh4aihjsCsQBbPzEVLqBfeV
GAo6k/0q4rS4pO8jk5rvGpSSRbZNuAQejV2OnwhI1mWIRl1BIrkNWgt9PIeGNld/
myBkcV1WhXsl9pUcsigMOOKmPxFT+Em1a5eGxkeNQzgcA9q4+0jGqSPFM5J64B4zXYXcIlgZXGVI5
Fcfd282k3BntWBRm+4O1Et7ip2sdNplpJb2CxyvudehJrC8RollPFcRptlzkEdz71vabqEd7bjb8sgGXXuKj1u
ykvbB1hQO46Zpu1rii3zWLOkXgvtOSd+HbsO1VNftpbiy/
cPsZTknGeKxNI1M6bKbS7bysDqema6vKzwBlIdGHBHQ001JWBrllc43Qp5F1SKOGTkn94B3Fdpdxwm
LM6jb0rJnsLS1l+1qgjdeSw4zWPfapeTsHgfdAOdvc1N7aMp+87ot6rdz200dppygq/
OAK0tBvTcxSRzRmGVPvZHBqTSoo5xDdumJNvI6Vozwq+/
HG4HOOtFmtSW76FGW3LKwLAj270VyjSXtnqOWknMKt1PQ0UrpmkYuxF4QQPrjq4yGQcV6EJre1k
HmHCd8V5v4b+0NrIS1OHMZxnpXaDQ2MGNQnZ3LbmINdEmzJarUyoLaXV9bmmuW8y1RztGeMdq3
5/KtIxtCogOAOlZ95r1jp0H2SwQSyjjbGM/
rUSadeazArX5MEe7Kp3xU3KsPhma5vn82TdFjhFqzcwzhBHZKseTyW7UkV1p+lkW0IXzSfqc0y/
vb2Rlgsrcln6yMOBQ9BFmYRwW6/
apAMABiT1NUjfTX2YdHiPl9C+MCli0YLmTVLnz2znaDwKWPUnuHe00iAKqnaZcYC+9FxE5eHSbY
G9lBmx16k1FpyzajM13dp+7U/ulI7etM/
sqG1l+1apN50g5G7oBUovptU3Racu2McGUjAH0psQ+81GG1nEQcCVzgAckZqOz0oRySXFwBI7nO5uc
U1LCy0aP7TdOJJyeZJD3qNZG1pmjjkcRg87OM/
jR6DXkLq99NdoNO087pWxlk6Ad6vWdrFpNhHHtG8feI7mktre20K2eSVliTux6mse98Qyao/
kaTavKDwZCMAUuvmG5LBZX2o6o8l45FouQsecZFbXl2thblbaNY3IxwOaq21neR2EcMkuJf4m61Lcy2
Onx755lyOrMcnNNX6g/
IzFSW5ucTkzSDkDHCitN3h0q1NxdkLj0HP0rETU73VL3Gk258lSA0rcA1t3GnwzxqdQkBVOducDNLXq
JsylW+8Q3QcbodP64bgtWuph0xUt4YsAD5jWfqPiIWsYt9MhMzgbRtHAqpp+hX2pSi81e5aNe0anHH9K
FuPl7li8tpdaukRJNtpH97/aq3f3A0PTQtjFg5wAozzVhbq0g3W1sU/d9QpzisOOe91XWSkEWbOM/
NIwot2Ba7lqztmmQXusFScfKjdB+FXUme6Um2RoohwrEY/
SkmjtbadWvLhdoGBGxwCadquoPBpry20W90HygU9mS99B0kKRoJLgrhRyc1kNfXOv7rfTFaGAEh5W4
BHtTrHSLzV7dbnVrl40blYV4A+tW73V7HQ4RaWyFpMfLGgyfxpy1WoLQm07TYNEtwflL9WkOf61U
m1hL39xab5pz0wOBUWn2N7qExu9XYw2w5WBmwD9atzataWqv9giWRlH/
LNam9yh9lGNLtnuNXlTc3RccKPSqA1GXX9SSOxSRbRD8zngEVY03T59Sc32okuG/
1cR6KPWp9Q1Kz0SLOF8zosadSaeiWonvYnuLS1i2y3Chlh5GayZLi7126EUbNbWoOMMcFh+FWbAahf
RvLe4WKTlUxnAq7Z2kFtIzKMN/
eY0twvbQEsbTSYHeCIKQMlwOTWTZTXHiX7RGC0cCkAMe9S+I9Rk8r7DYqXuZeDjooq34f0ttF00C6
f96zbiB2ppagtrskaO10HTyURRt7jqTWdBb3GugXM0pFv/
DHnGaTxTIXtFAGRvGPetbSif7MiHl+Wefl9OaOor6XZFZQC0EhcLDCvTt+Jps1/
Dq9vNb2pLAKVbj+tR31tHIzPfTsLdRnyxxk0+0VVtY2sFSOMnuOopoCr4Y0GTTXmkuCPm6KPSptW12
KGZbO0O6ZzjK9FNSXEtxfNJZoXt1/56AdafpmjWlkvyoJJR1lbk5pXuO/
VkelaPOk8kl9IJFbnaeRUuqanaaTFg7UJPCqOagvdeMN4bK0jae6bjA6DioY/
DgkuPt+sSh367CflWhiTuRzWN5q0yedIfsjDO3PX61rWtnaaRGWBSKMDknio49bt5X+z2KGV1+UBRw
Kq3GiSXspl1S5zEBnyl4Aoeiuh+Rn6hqs+vXBsNIV8Kfnl7Vp6foENggN0RPNjkt61DBdW2hoz2Fr5kZ6sn
atNPM1G3DzMArjICnBFJOwPTYW6v47FV3uOeFUVz/
iO1ur6W3KbmiZsMg6VLqdqRrFpFE6r3GeTW/
cNHZwGRudq85707t6MNFqJp+lWumRho0QNj72OaxvFGuQpGsEU/7wMC2OmPrUEkt/
4g1CGJfMt7Yct2zWhrelaRa6LJBMVj3fxfxE0Xv6Cmmzl9BuILuxu45ZAuxj87dgas2SWizJbmVLiMA5b0
qOzit1U3NtYGSEja8h4B98VJ9njSyeSJPJlLkjaPvCpU3Sd0cUpSpsq3whga6t1/1TjdHxjHsKw7VZob/
T5IwCXkGCK3dH1mLUtRgs9Ss1VHyrNnv6V1NjoGhR6orWnmCSA+YVfO0YrR12/
iGqrfxHOeNbUzalvS9jj8tAPKJ5BPWsC+0m50+KGeTEkT4yw/
hNdReacLy8u7tpEmhlYjjqADxWWPtV5qaabLIRazHbjHQAV0QpqUOZm8UpK5TgsruaElLfcjDO5m4NI
LDUbeNJBagxqeQhyfwrsNRiOk6dCYbZpo4uGCn+HHWqlvexXnzWsnyhcsh4I9K45NO6OCc2uhQtHTV
oGUForhMj5xisnVop4RHbySSLPEuU9Dn3rpgGlTLoquR/D3NM0+9a/aaHU4EVrc/
eA6iuRS5XcxjNp6Bpuivo8TXDyGVXTccD7vvVxbcecl9bkFHXDBR973rFutWvLaeR4LlJ7WTOEYcbf8a
yLTxHqNjeD5JJbXO4xMMcH37VrOLqa7GkouerOtuES5uUcIreWvEmc4p0FvJJeW8ifcRvmHrVCO+tYI
HFplrhh5hg3cnPXFaGgn/hIJW+xySxLD98kY59PesVTl0Rk4O5Q+yz/wBq4sw6STTMqLjaDxzVr+yn0/
Uo7WRA7SHfIQMimz6ncWCWiMS11b3uNx/
iUgj+tXNQnlOoJfMD5TJtZuy46VLiktFqb2toY3iFP+KhslQghULFfSql5MJgJ/
mWJTzx1qRW+2ayl7KGKS7o1Ud8dDUEaT6pcweUPIsoXKmM9SR6/
wCFdtCbpq5rSl7N3EDrFA0IPmq/
zZP8FXbFx5eCRkcEVnXlwh1K8KqMJjp3xUdneLJP+6zuxnaa9L6z7tz0FWVrmtqG/
wCys0b7SCOas2aeVhycsQM1iRalJJE4ukcHJx8vBFX7LUYXk8k7hj7pI615mKqSq9DhrTcyodMN1qUl3ct
jE25U65Wui0+SHTrgzlAu7rgYzWRdQslwgiGfNJZiPQVaWd5QrSrsP909q51NoiNRxOguNWzAJVGF6k
msm+0qTU9YtLmMHySRuYjp3qVLiIxASOgA6gntVy51OKz05zvGQpxtOe1UqnM9Trp1ruyNK+u4dNt
WlkYBVHC55Ncnpb3es6w92FaO2HZjxVLTNOuvEN0v2iWTyU5Jbvmu4WFLSBIYVCqgwMVulze8zo0
hoiKK1S3umugfmYbSKxtT1CXVGlgsIyJomGd3FbE1ygjZUYNJjhT3rm/
D0V1Lqk1xNKo2E7o1602+bRAl1Zo6PZtPLHLdsIrmM8IK1dRvobCEy3T7R7nrSEBn8yOPBxjd3rmfE4t
vKVZZWeZPnVM5olLlVgXvvUyo7a51y8f7LuEUj554AFegW0It7WOHjCLjisrwu5k09ZFtxAmOAO/
vWvLKkcZZjwvWqSSVxTld2Rzuu+IBayfZbRd8/
wDSqGkpLrQnjuwGdeQ2M4zVC+eJ9VnaJgVY5DV1Xhm1nttPY3Cqm85UD0rGN5S1NWlGFx+m6atjZ
Ri6KtMh4c9hUup3bQ2TyKckDpmrF24WNiRkAVwt/
fz3EsqvI0aZKquP1qpS5XZGUU56smbU31aAwrbF7hsgd8e9dB4c0Waxt1kuyN+chD/
DUujaZDp9nE0YzIwyXPWpby8Fq3mXMyomcc96dre8xyl0Q3VNXhtLhIpnC765/
UZ3vJdtnC0zH+IDgfjT7m2m1W+jmhhEltniRjW/
EkMEXloVQjtUNuW417qM3wxpB02ae4uHG5hwKvX2reRexwrA7iX+Jegrm7jUbrUtSNnZZWMNtY45r
sfKSC2jj6lUAyetVHayJmr6sy7jTFVhcS3BwoPDdK5+6vItav4bUb0MbcFe9P8AEeo/bZls0ZkSM/
Pz1rZ8K2NsliboIPNYkZPNJLmZW0bs2o0EUCr3CiuN8WOZLyFA42DIYZrp7lyPmYkBc1x+o3sep3ipax
kyJJ948j60TdtEKmup1+lRiPTYVjxnb0NYGv3T3V6mngGLccb34B+ldFYxSwWqLMQXA5xVHX7L7ZY
thR5i8hj1FOW10KL94u6fYQ2VjHDne687qgubx7GN3mKCMdCcj86x/
DOrhVeG+mywbCs3X6Vv3UCahaugQSI68HtQndaDektTldIsP7W1tr1ZF8tXz8veu1uW2LkVzujaPc6VM
ZmnXa2cxjpWmdWtjIRcHywO7d6FZCm3LRGNr+owyWxjUrITwdp6euateDYHTTpC6sq7/lJ/
iFY2qtY3926aYmbh+dw6E963vDcGp20Dx34CoMbRxxURSuW0lEd4igSTTZS2eOm0ZNYGlaq9rGlrenE
ROFc9QD611WoSKY9qnLnPSuNurYz3YNwiRNnhc5zTlvoFPVHaWlsbJMJJviblfX/
69UNYsIb9MzgqF5yDV3TbiO7slMGQkfyncMU672yQPHgEMMHiqaujPmszldFvzpOrNAredBMcZB+7
XW3EAuBns1cDJbtbyOjrjB6jjiux8NXbzWSxS5bbnax9KmDezNJq6ujN1+drS2KCFnXHUDgVZ8L3CxW
IinkQSOMqoPNaWo2yzwsjcZHFcXcQtbuz7SssTYjak7xfMEfejY75xuQ54BrkvEFpNAqzqd0IzlO9bekXN
xdabE11jePQ9aNZvLSCzYXI3KR0AzVt3iZQ92VjnPD1yINS5Rtky8kc4Pb8K7ATFdyxlWOOlcjoENzJf+
ZbhPsynv6en1rp5LOJJnuEJD4xkHiktjSe+hl3ujRajJ5lyGQ57VNYXBsGWyEf+joP9ax4FZr+JJFvHtLiIuA
dodR/OtlrUXNswt3Vt69DWa8gd/
tEGrA3thILRlfI4I5rmbIGzaNZflAO3LVtw7PDtuxaOSQO3PfFXrnTrTW7NZFON2GyOtNJtlJ8poWpVbd
QPTrUhGRnPOMVyslzqOhSKkh8+3B+UY5+lbmmapFfgNgxsOCr8VopIhp7ozdeSYWp8tAwB+Y56UVv
TwpOjoyhlYc0VGvQuM7I4fwirf8ACQoynBEZxXW35aQGNnc78gsDwK47wpEZdb2+ZsYphf613dzEkT
DbGZJB6np710SZlBlXTNPtdMsmkijDSdS7/
wCNV5ZrjUpV+zylYgSDt7mo9Vu4IEUX9wSDx5EXf60y0uNQv1EdjbC2t/
77DB+oqdS0+5ahs7DSFEkjiSbrufk1JJqEs6f6DGXLd+iio30+C2fzbucNLnG5z/
SpJNWt4IfLtozNIeioOKdtA0Eh065uJFa7uMKpyVXvUdzrdnpStbWaiScn7qVWgtdY1G4BvJDbWx/
hXrj0qwunaTp1wCCPM6kk8k0W6CIYrCfVJln1WTbEpysa9CK05bq2sbRhbYAQZwtV7lJtSnWMMYbZe
6nlqCdO02PYx3On/LMHJNC2B6mdp2nS6zcG/vt32fPyo/cfStW+1S10mJERcu/
3Y0HLGs+W81G+uI0tYvIgxzvqy0FpprfbLtjPMoAAPOPoKmN+gn5lNdL1DxDN52okwWoOVizya3Yms
7KLy7ZVSNeOBVT7Rd31uXCGKNvu5OCKoS2cewG9u8pnPlxnr7U1o9A3G3eoanfX4tdN4jzh5cZAq1F
4Z0+1IudRmaZ+pZ24zVu1nAtALKARrjgNWbNodxezeZqV6fIJyYx0+lVYFoSXPiBRGYNCtWnboWRc
KpqKHSJmBudcu22dfLU4A9qu3F/
ZaHaLHa2+Xc4REH3jWfJYanq6CbU5FtLVTnyweSKT1GasMluQVsIQFxkNjgmpWjkMBa8kAGPmxwK
he/sdKsFEJURqAFPc1mXFhf6zMktw5gtRgiP+
+Pej0JsVtNNpb6vJFZxyXJlOGcchfxrqYy0MGGCoepUVHbiy0y1wEjh47DFc9q3iC6kuhbabFlzjDjk0aLR
Dd3sTaxZxXUqXN7OLeBDkqeSTTxrNxqEYtdGsWKEbfOkGFA9alsfC0b7LjVJ5LmYYbaxwo/
Creo+ILDSYfKyGfoscWOvpRtuCfYdptg2m25+2XRnkf16D6Cs7VNStNPlElvAs123yrkcmi0i1DUI3ubzM
fmL+7QjGBV3SNIjtkL3IWScnO4r0ptNi21ZEul3GowJNqUzLlcmFTgCrsMNvZW7ZiS3hXoxxzVLVNcgt
pTECZZx92OMc/Q1ROm6lrUavqEvkwdoBxx7mkCTe5I3inzme20qB55c7Q2PlHvS6L4YdrltR1hvNn/
hQ8gVpW8OneHLB5Y0VR3bvWBqOr3usq0ejby2fmZeAtDdmHobmta3baRCC3zueFjWsSxtNT8UXPn3
LvaWin5QvG6tDS9AtbTY2qOLm7f5sMc4/Cr+s61HpcC7YiVY7VRB/
Kmr7sW2xKkFnpUeyPMkvZnOWJ+tYeta2AiRuC07H5Yl6mp9OtbnVZVvr0eUAMRrnnHvTovsn/
CQeXBb+dcJ96Vui8Uh27k+kaRI6pdaod0nVIm5C1b1nU4dLtDKw9lUdzUGsa1b6fhJH3XDDCRrzk1kW
WmX/AIgvY7zUt0VtGfliPcijyQrX1YaCup6jcGa/izaycjd2/
Cui8u3iOFbATqOgFM1DV7HToiskiggYVF6n6ViSW19rQWa4ItLMc4z8zCi6WiHuWdS1K5J8nT4PNLce
YOi1Z0ew/sy3Zrq4aSWXlgTwDU0V1EsAhsIS2wY3EYH51RCppzyz6veK24/
KueBRoha7BqOpW9ifNtbcS3bnChRyfqaI9OvNYCzatMYoiOIE4/
OqlvqUl5fGPR7MNHnDTuOK6KVZBDiQ4JGMin0G9ClNNaaLGkdoiLu6nPNZd0LzxA3k26vEiHmVjg
NUkWn20F6ssspYj+
+c1Nfa28V2llpdv5szj73ZalDNcRW2l2Co2xUUAEt6+tc1feIxLN9n0mN3k3bdyjge9Xf+Edu71/M1i7Zl/
wCeUZwoq+smk6LDny40YDHH3iabXcSsQJpNw6pKWVZwMGRuTUgvLSz221w7XE/
U8ZrntW1vU528+BDbW2QNx+8ea6DSNKW3g+0EmSacbmkbqaFd7Dasrsq6jd3Qk3xFbaLqr45b2xS2+jj
XYo7rUBIoT+A8Bq07kWNov2i5wzoON1c9/
wAJBqWoFvsdvthzhXJwAKluzsNXexuPdWLaY1vBCNoBATGBkVx+o6otqiw3KOjyLkbegrTWyu7a9SS
aQtEUyQowM1WvrnT7yOSKZFdkJGf7pxXPNzctTzK7k5WZk6bbLIoubBfPvITuKuf1re0e6vn066vLmJk
FziFPVecHiq+gXCRWMn2eSJnQYRj1Psa1n8RJ9gjjvoUj2twYTncfpTk+5nzdxtw8FjagrsjQcMT3rm57zdq
sE9iC/
wBnbLEDg5p6eI47vV8XChbEgqVcZwR0NbCpFPHjTjDwQwHbFdlOs1Tsy41XCJFOl3OZHub+SONxwi
D5QPSs2/s2spYxaSbH2ZiI/
iHdTW7cwSvEhtwoVvlbcc7ahvLGN7iAzFyScjHRcetcTqxTOR1HfUoaTrDXKkPj5O2MFfY1Pd26PKXX
cjS8b1PINUrqw+x37zQFmjmO5v8AZIqRb9rqyuREuJofuZ71tCkqnvLYuMHL3o7EMemszNLKBF1Eig8
OPUelbNh4i0+50+RlhjW4iXHlNgbgPSs5J4LaGF7uYGVwPpzVKTQxLqM7RMvksoZSBjDH3qqqTVo9
Dodrcp3mm6NpWtfYtbNvsnCdAeM1sRyaZp1x9mieGCWT5igwCfeoLCKO1063sVZVkWLBC9j3P51xH
xBVY9Xspc71eFlcBupFaXtHQ2jFWLXjeOBb2xurWVWWSTLYb5cjvVPVPNuYY7SGcJ55HyHoQOtc3
HOGtYrF0Zot5285KE10tqkcRSRssY0wpI6ZrinFp3OepFqVxup2/
wBljguIGJNuR8o7j1p8z2ts7XiybY5wGZT0U0xyIo5oZLgtPMMDHO38O1VprMNLaW83zIQdwYcE1ftL
RaYQle9yI6ZBaB5oVFyXbfycZzVeCSOTUZCYI4iq9jyDWssIhmeMsrRrwpB6cVmTQx2dpLJdMC8h2iR
Rzj3p05N6MFPWxSnkmEjLPjcD2GARSQyiM7upHarlp5F8sLFXKI3lvx1yODUFhp4uUnjkYrLHJtXnk1t
dI1TVtSxbhp5A5lKkA8hu1UbKbUL2/wDs5ZmQE/
Nt4x61cggWG8fzyVES8k9D6itWzmXcqRpGkMg2o4/
iPtXPNpEXXQw4Xht76WGUi4lZvvA5A9qsLdROsipyQ2PpUs1kNOuyUgUrLyGH8P1rOudPltJ42WVGE
sm7A6gU6fK9S4ytqdJpmvQ6WUtpiA8mWB7Y960bvxBFHbZ48xlyuOn1rBtNK/ti4E00SoltkSe/
pUTRQHUIrdHO1nwC3Qe1aSk7WR20WpO7DSIdQ1fViyTMkeOZADt/
CuzstLtdLLOhJlf7zseTVpI4rWFY4VCKAAMDGazNSuTDJCXUlHbGfSrtyoty5nYll1NLfepXdjnI9K5bxF
AXu47lXLmYhAF7Vd8SJNFaLNFIqwOMMO/
1rU8PWNmunQSoGkI5Bk6g1nyt7lfCrmtbQi3sYUA24UcVmX+oWaRSQSzKJGBAXNaVzM4jJwSB7V
w2vPa3F2EhC+cR8z91NVOXQinG+pWt9OuY7zdHakQkn5yM5FegRsHtkKEEYwAKz9AiuvsPl34Urj5C
O4q+6x28Y2YVc04qyuOpK7sUbqZA3kSbtz8cdq5DW7V7e4jhhPms/
wB0DrmtfXNVNrPi3UzMQQxA+6PWqnhzTZb66N9MpKo2VZjgk/Ss/
iZpDRXOssS66bB9pAWXaAwFY/
iKH7dZGGNN8mcqewroZmilQqwxmuZvbyXT74RBVEBHEjVVR9DKGsrj9IuUshHpkrhrjBIA/
lTpbEW95JqN/
Mdqfwj9KwtGge48VK8R8xYyWd85613F1bxOjh0DKRyp5zTSuipuzOVs7iTVdaiuNLhCRx8O7DANdXc
sFBLMMgZIrMUi0U/ZgI41GdqjH6VgSa4l20vll2lL/
KhPWpbstB25ilqz209+HtMySu21gO3NdVoBlgQWktuY0AyHJ6mo/D/
hv+zpHuJ2V3cfKP7tXry+gsXRZGALHAz0pxTjqEpX0J7iJGiYNyD1HrXBNMLS7l+zKFMT9CMV1Wsv
cy2RktQd6jcNveue0YR6nq0P2+RFB/
gH8Te9LRsdPRHaQGWaxjmlUxuyg7etEswYYkXIxgkVamBVAigDHSueuNXEN35RwRnBUdaqbsrIygrs
5q/
hWG6kZM7WbOPT3rvdL2PpEDRnPyiuI1C0FxqCLYsZWkYbkz0HpXc6fZpplgluhOAMnJ71NNNGlXY
hlQltvrXJa9M0upCGRMCJcg9jmuk1lxJZsYn2OnO76VztpIfEc5t7pNjgfeUVEnd6BSVldmr4X0+0aMXoQ
+buIyR0ravnYqQH2kjGajsrH+zYFhiOUFLJPFJ8u4ZraytYzk7yOc1O+bTwsZVzv/j602w0mG/
K3TSPOyt9/
d0IqDxHJM9xEmxdiHO7dyfwrR8GwObW6lJPlvJwPf1rJK7Nr2idFGI47dUGFGO3Fclq2sPDrEcUJJVTh1
9a6a5CmJlNcZdK66jJEYWVmPEmOKqbexFNX1Zp6tbyXVvEIkChz87noBW5pVhFp+nokTGT+LeT1rC
/
tDyrRLKY+aX+UuB0rd0u0TTrFYxI0gc7gT2ohqOeiM+51SaDUlhnhJgkwA3pzVTXoIrm3KpKEzjnHUVt
3Ma3IKDG7se4rkdRtrtZTHcE4ByrqMZH+NKSYU9zW8MGZUe3ZSYVX5Xznmn6rbG1na+x5yBcNGe1
ZWjav/
Ztw0E5LxyNgNn7prrjGJI8kAqw796Fqhz0d2YWk6ra34MFov2edhkgDof61twLJFCFlbzH7tjGa5y70mS01
KO401NnOX54PtW7/aaMo8xdrnrjpmiLsQ1d6HJaxN/
xPXjjj2Ecg5wCa6vSLWSOxikkkBkxk7ehrmNXt3lvvtdkPtQJ5CnpXXaY6vpkMnlmHI5Vu1JFz0Rm3uo+c
k0E8flA5Ac9DWBpKNpWsweZdM0LnGVPH0rf1O8trqzuIrZo3kjzkH1rl7MPJIkZjeXcwOB1FJ3uUvh1P
Q5oo3ADKGHbNcvqukzXF2Wim8hE5BHeuoUBUSMn5go4PUVla3FcyWu22G4Z+Ye3tVculzOEtbGfo2
smzufseoyq277kg/
KisDy0gkVJsEr1DHmikmzf2aZHoDtBrMVwmS8YJCjvXZpBf6iyyXEjW6sc7F64+tcn4UdI9eEsmNsSZ56
V1x1sXl60MAOAcbscVtLc5oJ2J59O02wt3muFQyHoZDkmqy6wDbKLWCRj0UYxVbU9MudVuIwQVj
Q58xjwPwrSQRaehDyBgBQmaWMmy0S4urhrnVHJ5+WPdxWuZrPSIAdqRjsTWfqesyxWAktY/n/
PFV7bQLjUwLnU5C20/KueD+FPURNqWqXGoJFFpjFmc8kdBV2w0VLdllvHM8/
cnpUiXFhpEez5Iwo4VRyay59QvdVZktUeCLs56mkxPyL+rahb2bLmdYwo+4ByaztMZ7u6aWKybD8ma
X0q7Z6RCyJNdx75FH3pOSas3F+ts21QAOw6U9twXZBcq6xnZKEb+97VVvLu0sY4vl8+VuORkms+Vbj
UJgbu78qLd8scY5zW0LKKEBkhUyAYDvyalXsD03KSWt1qK7rqd4oj91F44rTtrKC1hVIkBAH3iM5qkZ
YbFmutTu+2NgOF/AVkX+p3uuBbTRYpEi6NJjFNOwnqW9R14w3RsNNQS3LHBY9Aan0/
RLp5Fm1K8aTuIxwAal0jw/baHE1xM3mTkfM7np64ou9ejVGSyBuJewQZo2C/
RFq5ubawBluVXan8RHI+lZd4bzxJFttSYbUNy7HG6k03TJtTZp9bBzuykIOAPc1r3UhgVYoF2Ip7cAChR
6sNtCpBpNnZFJJ8zyoBjceB+FGraxHZxh2wVPCIvNV7h5NXlWG0f91/
y0Zeo+lXbLTI7NFTYCqf3uTmjVhtqzGi0XUPEMy3N8zWtr/
DEOpFabXWjeHAkEagzHjCjc2ab4g1gQ25iiuUgfI9zioNF0mF0F40btI/Pmy9T7ijS+gvMbql9qt7Bsso/s6t/
E/3j9KtaJ4ZtdPhW5usS3bHczvzg/jVy/
vUsYCyxtJJj5R71R062vJGNxqN1ncOIk6D8aa3HutBureKbOym8ks0sinGyMcCm79S1y2P2ZfsVu/
G9j8xHepY7S0EjyvBHFycuwGWqK51C7vpI7PSDtX+KQDIUVPURNY2emeHVPnSiS5b+J+WJqOe/
v7+6C2MBiijb5y3f6VLb6Fa28pmnLXE5HLyHP5VBe+IrPTJTbW6me4fjYnOPrVO4xk2nT6zMo1BjBaxn
/Vg8vVi1v7C3lXT9Li27TgkDOfXmqdto+q6nc/
bL+4NvGxyIlPQelbVnaWWkLJ5CAyMSWc9TUpCbIEtJ11QzScxbeGPajXri0s9PM8hVpF+4SM4asLXPE
N3et9j04FpCfm8rsKt2PhmW4EU+ryvIwGRDnj8afoPltqyXw7qst1bYm3S3DEkDGMCtP7HOrNPI6xFuw
x/OpmubLSo/m8uIKOAOK569vLrXp0j06N/
KVsl24Bp2sLdmxDbaXA73nlLJMgJMjc4Peufl8X3eoXyW1pF8hOAF6tW9FYG6sBazjyy33vL/
WpLPSdL0ONpyqrt58xzzR6j0RT/AOEakuminv2CbDu2qMk/U1rXN1aW8GbmRUQcAMayo/
ET6jfNDbRO0C/xY4/OsG6tL3xDrxtMeTFDgsG7j1o32FZvcuXXiKZ3YW1szWnQFRjNPs/D9zrF0l/
f5jt1AKRNzkV04tILW1SFY12qMdKoX2uw6efLO6SRh8iKKekdWHN0RfEtppdqwjVIYwM+lcjq/
iiW4cW2mgyszckDOKgkfUPENx9keIRbjkEnhRXRaJoMGgQszESyHktjpS1lqFlHVkGnaTPc6chvzslfkju
K07K0t9MysEeWI5c8k0+8vYoYhK8ioCe5xXLa/r06xotqCsTf8tR3ocktECTkaXiTX4LO2eGOb/
STwNvO0+9c5oNncX2pRyvFJcqDuLuePrV/TvDz6la/
aEiMYkOWlkPJHfFdnAtvYWqRRADaoGRxmklreRd1FWRTutNtpFUSruVDkA9KmS9SRREhOUGAM
YxVHU9Tih27CZHY42rya5+
+1nUIL5LaOFYllO1ZG70OTvZEqLa1Idf1Q6lcrZQIzyo+OK6LR7E6dpEcV8wLE7gB2HpUmkeGoNNBu
5nMt0/LMaqX2pCW/
NupORnIzSa5FcmrV5Y2RG+qwarLcWQL27ICoYjAI9jWbJ4YsVtHjSZ2dskvu5qSWBZJSzgkE9u1TpZn
y2CDaH6muKXNe6Z49Sq5O5y76W9uYUBMAYgb+31Nb1poqWDbmlM+7Dbm/
pUWpxz+StrAm4ZG5wc7frT4tRgsH+y3EwJjUNlvT0rRPm1HzOSOf1e9s59UEUSCMRkhnAxuqTTbS5S
8kksGBKLu2s2Mj0rrZbK0e/
kb7PEI5VWRHAzu461zdtbTW+vXoDGGdeYyRwynv9K15k1Y2i0o2ZutrEAtLSGXzITfDCPjhT/
+uiXVQs7W1wpEsKjLAZDVEga9t1sr9FmRBuRuAQfrVPWLC6h1q4nRHMMUCE/
iO1QoRerI9nFouS6jAsIzuYuOEx14qhpIzrMQRP3cmVZfrVeLy4NHV7hiwkuFdGPLAdwat/
2d5NrHqsW+OFZwwbPUZrvjKEYNI6oRjThYpajHJavc2rWXmJC5USsegPIrR0+N4Yns5ZRK8sYlidecH
+7/AIVc8T332W+kgWAzwXcKzMR+p/
DioI7BbI2mpQwSRxAgvu7KeprJqLgOEeaJsQajPZ6VJdwq91clNigcqmOua4u9ttXup910rSKrBoyx4564/
Ous069jtLzUESRZIGUyx4P3qYtzBqqTanMrx20CgRKO57nFYKaRUb2OWhh+z3hj3B3RclB0zWyjH7M
EmG1X6jPase1ubYtI0G5skl5T3GatXM0MumuVlEigjp2rWSUjGormleXaJ9n+yoPmO1yeuKS6nYW8bFC
5D7S3cD1rGjXa2SeCRgE8jFWmvS0iptPPcdKh09LGLptbFpV4Yf3jk1Vu7LzVQI5O0555/
OpgbloyIYkODwS2M1Abx7eORrxBGc4GDmumNB2TsEaU73LVhAHD224IzoduB0xUEGmXFtrIv7ld0S
jcyg4BbpRp+pquox4jLZ4BHP1pmr6lNLPLHwIcAhc8k1hUVnZG8Y2eou4SXy3CxtPEHYzx9dy45/
KplWK0s4RA48tJGkVW6hfSq2jXjpPJIgXzk5Oe4NMuLq0thcxDP2mc4UY4A9RWap30YcquST6rLavCs
5EsU67lkPv2ogXMrFUB4GD7VVt7ObULIwxkEw8KDTA81upwSJF+U47GrVKw3DsbMF2Y9OuYkk2N
PMuGH61XuYFnvWWMldpBLHsarWNysl7a28seVZ9z4/
nVrV9T864eCJAkStszjlmqZLY7KGh29k4nsIWR/
MAXBam3dsk8W2RcjOaj0Ozl07SYoZnDH73HYGpLu4XayqNzbc7R1rV7Ct72hzniT/QYYGj/AHib/
mRula2g3Et5arcSRiGM8KtZKQvc3gk1mMxov+rJ6H0rcv5/
smms6AFFHGys07GktkhuuawljZyBCvmdAOpya5bRPDsuoTNPehlj3biT1Y/4VqeGdMS7Ml/
eBpGLHaJK6FWJD7QApPGKajf3mLm5dEOLJbW6qPuIMDmuT1zX0nhlt7d+eRkDpUut6rceb9mt+vVie
MCsnTdPf7VC5K3ADZkXvyeahzu7FRh9pl/wtpM9xMLyUsIehV/
4veuucrESIwFQdAKFjRIVEQCrjgelc9rOozaS26MNKJDjb2FX8KIb5nYbq2tR211udwEXooPX61nhLrxN
dIIo2itVPLnuKdbaKviKVbsr5UYPzqTkmuplurXTbMgYjjjH4ZqFrqym1HYp6RpVroly7ITh12nNWtX1Fb
PTpriMAsg4Brk7/
UNS1MtLaxboEb5WHU1tvo7a1pESzTPGxHzZ7mrUnsKUerMDQ72e81tWlZmEgyVHIFdFdaDD9qinhV
Y5UORgdfrSuth4a09fLChgOWxy1YmneJri61WNL1ggJ2qAMZ9KnRFO8tjr5Zwkfc4FcO2qyR6ywnH2i2
Z8AH+A121zaTOnQbW6/SsS78Nafa7btSyuh3EFuppsmFjYubE3Fli3l8rzFGDjOBXPPZ2mg3EDiFpnL/
NI3b3qxp/iGbUZpbQARsoPlsOmK3I1S5h8q5VXGOeOpo5b7CbcXqLeXe6LzEYbMZ3dq4ie/
wBksq2486ZjguVzmtXxLZSWdkDayskJOHTPUVS8MzR/2rFGkYYNySOxxwaS1ZpDRXR0WgaMthb/
AGm6w1445P8Ad/
yKvXVwUQleSKklbBOKrEDa5k4rSWiME7y1ONvL28a5e38zMLHIY4yvtj0rd8MWCxeY7hWdsYYegrn
LpX/
tWb94rJnCgdq6TwtYz2jTXMjfJL91P61jTWp0TaUTZYyRB2lO4Z42joKp3BiaNnjAVsd+M1enlCn5s1iX2
17tZTP91eE6c+/
rVt2OeCuzlbmGaJ3kmLFmJwHOQPSu00CYPosO1QvBBx61y129xdarDbvCGhkICsOOO+TXZJarptmka
HMaDvSibzaasSTRqYzurk9Xmlktp/kCop+R15I961o/EFvfXLWUZIkHQ461Fd6bNbQTNbPuc/
NtY5FJu+xMNHqYGjyyNeWiIyyB2wd3evQJFAXgYwOgriLK6s4L6N723e2mjOQQvy5NdjZ3cd6uYpFc
eoqoaBW12MrVPOCefbyFGj5x2b61kPqEmrIIb8eST91lNb+r2kksEscTbXK8GuKngmjk8i5fLIcnb0PpUzT
uFIt6fZINeitZCJomO5W78etd5LGI12r0HQVyHhaBDqckrHLIvy5/
pXVXF3HCB5h5Y4FWtEKrqzN1O8NpbFvL3+w61zl9qAngbyCVZuhq54supHt42hwEz8w74rAVZJRiIZ
Y9MjrUWNYqyOx8Kae1rphmlx5kp3EDtWlcMDE4JxkVU8Mw3VrbtHdMGUgFV/
u+1W7gIWZCMirt7tjBv3jh7q0ktpZJCysrt95OKl0a7a11aDau5XbB+lWNW0aaD5rVj5Qfcyk5zWfbXZtJ4p
owG2uM/
TPNYLR2OnRo9IJBYuMZPese9ku1uUFqAy5+fPpWlBdxX9mk0DKQRyBWffRlGEiMysSM49BWr2Oa
GjMHXNPjRhdjiQnBHrzRUev3KTSW6+Zh0JJUd6KyTOhXKnhOFLjXXimx5Zi5BrtPt2mWMot0WMOe
iqK4bwzE9xq0qKxX9126muu0zw5FaMZ7g7mPqeldTOaG2oy/
1WS5DQ2Kl3Xj5exqva6PdX7mXUmMcHaIHr9at3es2Oiowt4dzvz8o7/
Ws8/2zrcJkaRbe2fkBeuKhbm3Q1XfTdOh2EgIowAeapv4hkuG+z6bCZGI4fHAp9t4es1jE13M0hHZ2qd9R
stP/
d21uTIw6ItXYnYp2ugy+f8AadQfzJGOcdlrYLWunJ5kzogHTJrOEmr6i27C28XoRyahTQLeNml1O5Mq9
drNxmnfsJ3ZFN4judQmaDTLVpAOkhHFR2/hW7nkS41e7O1eSgPSrL+I4oJVtdIs/OCjBKjAp8ml6prMf/
Ewn+zR/wDPOM8mlbqC0HzajpmiREW0YkYnjHzEn61Vk/
tfVoXKsLdCO1WrbStO00gnadvJaQ5NVrvxlZwqYLSNpZOg2jjNS/MfUks/
DcFtEsuqStcydQGOQKnn8RWlnGYbJEkmHCogqja6fq+sRLPdzm1iJyEUckVrWOjafpS+fhcjkyOeSafkxP
cyZ9N1bWlWS9nNtC3/ACzWtzSNOttOthDEACo+8ep/
GsfWPFDiRYtLRZ27kDIFMVtS1fTfLTFvM45+lJf3Qs2uxZ1bxFa2F6scTeZIByqjOaZbxX+tq0jr9mt3PJf7
2Pap9I8NWmjxebMRLcN9537fSk1XxJDYt5EXzucfIOtVtuK/
SJoW8FvpUQitcD155NYPiPxFJblbGyyLmTkkc4p0kNxqDROjNEzMD0zWvZaFZ2M5unBluf778mi99x
WSM3SvCkCIt5qLNPcHn5+n5Vq6hdtaWbeUqLtHBY4FUtZ1uPTZA0kgYkZSMdTWWbW48V26yOj2w
DYGehHrip32Gl1YzSBLrN4z3t55iJyEi6A11EkcoX/
R4N3bJPA96Zp+mRaXZpEgXKj5nAxms7WfFC6bEsNpia4kOFA7VTSSE3d6DZdKt3Uy65eBhu+VN+1
VqufE1payC1063ZoQcZjXtVa38Lahq9wtzqcpWNufLB6V1DwWGkwKI0SNFHoM0uXTUbsZWqW17qd
nGllIYC5+Yk4IHpUtjpOn+HYleTa87DmR+pPtVdtTlvA76eRK68bRU9lYzTQxvfANKpJG/
wDhoS1uBHqXiV0t3FvGwfG0Hb1NFjp2oS6W4u58vKvBHVRU0sFvDLuBEzryNx4Ws248RzTTLDYRP
OQduYxhfzoY7aaGnpsGlaFbFFkj888szH5iali1eTUJSLSIuB/
F0FZz+F0urv7RNIVlfB2g8A1uST2ukWqtKyRADljTT7kswJPDl9fX++
+mUW4bPBycVrS67pthD5aOgWP5cdMVzt94ivNama10mNwneQdav6J4RtRF5moqZJs7jk8UlfoVbTUJN
RvdbAg0mJo0b71weMfSrEXhzyxv1S8e7A6KTxWwxSBdkICIP7owKwNe16OwgKxuskzcBKHZepNrvQ
vXmqaZoljkBFx0jTrWf4YW8vL+fVJhsjl4RT1xVTw1oc99LJd6hCPJk5VZOSK63bHZx+VHhQvQCqj3Y
SaWiEvJtqZPOPWuTW7iN7JJcSLI+SI4oxk1s3t/CA4uXVVA7msLwlYGXW5r1Y8QKSEyOpNQ/
eY4rlV2dRpNl9mjeYRCJ5fmweTTdSumijDD7q8n3q/
Ickk8e1cl4hvWMvkRyBT1bucU5TtoTGPMzO1K4PiO6ght38tEyDuOOa6vTtLgtrGKBkEm0feYZrL0LSo
Z1S4igIAO4yScFj61v3d0LZU3AKoGS3pRFJK7Lk+iHz3aWNsd5CRgdhXL/wBtvrDTRwfuV/
hkJrO8R6q97KY43K26YbcD94+lS6fokk8qy3TFYRhlUdSfelrNlKKirsvaAFGomHZJMyk7p2Hy/
Stq70uGe9iupGw0Jyq9qz9fvZ7GDztL27osFlx1qrJrzXFrZxy/uri6YJx/
DnvXVTpO2qM223ob0uqojyRHkgZ4rltQ1EyXe9oRDHED8zfeNP01JLS7vYrxgGif/
Wk8MKfeeVaiK+W1a4a7bGGPb6VzVbNifLbUpJqSR7rhw8sTKNoQcj3qnPrOrSxyrBDIkYwUZhg4rU0Z
o31S6KpiEINinsKu3ajAPYdqxkoo8qo4qWhSsCVv0umcCO7gBZSeNw65qjNHaXGqXcUxCq3PPGatyW
pnhQQsI2gfcvpg9adNp9reSyw3A+6OCOME+hrC9pExd3dlXUIHMVglrcEGJTHlT0Hap7zVSjW0V1blJU
AVbkrw47isK4sn0+dogzHjhxW3ZeJJ/sSx3lsl1Hb/
AMBXJYfX1rpUI2ub8iZYWW2urS9hZvnEJOMYI9/5VZt7iS90C2l84OiwGORy2MuDgA0tt4n0nUYhHb
abKk7DYMqMbT15qpY21vp13IksUkmnM+GUnOG7ED0p8iRSpcupC1pJc3RgnsxDEkDKPmyN49KZcX
0kWgWdmrjayKZY/
QlsA1p3Fs9jMupQTPeWks2WhP3oAwwePTpxWbdaBcQXSXEe14YEIIJ5ODlePxqktzSTTRs3enGXSopp
X8yeyjOHT+MY6fiKpJfxRaBBHqFw4u5FchF48uM9CR6VSl1OdvDKTl2iJm2usZ6jOKrPMt07SOAzNEI
iSOq+lZLXQmE0lYtW9zbM9pDGN81vH82BgMp61qnUbW3vEtYhtjWEnZjhjnt78Vz1vC0VysoBACeW
QR2qWyUJ4khnnDNEQeTyFpct9CFLXQy4980ty0cGN8hZUxgYzWmNPXytiR7Fbk47GmQgXOs38+W
ESOVUdsUh1OS9012iTyzHIFznqK1bb2HJtuyIjD9riidZVjnU4Kv1Ipy2sbmN0mOVbJx0OO1Q3ZVlkaZR
mMjYe5ogdIlDTyFMD5Fx1zW9FpPU1glfU2BOFBOcD1NVr1refZvIk2nO0HvUbz2sgeKZXIx2HGKrC1
MkbvATGiYAZx94V11q8eXlR0TlFKyLOkNDJeswUwvt5Q9G96q6zg3qDADq7Jgd88ipYLQ2c8E7TNIH
baQBwM9KvahZxS3KXariWI8j1xXmSkua5xt2kZmkRvJqJ2ZCxqfMGOo//
XWjd20c9qziNPPjHDN6VpaV9nuJN4AjeRSrA8E1UEbIjGTcxTIbI6jpWMqj5rim+pgWcknmH7NMULc/
KeDUyQySwsm/
976k5qFo2t9SNuikK7ZRsdq0UsxC4lGS7YViK6JT925pzKxcsIEMiXMKjzFQqSPSptFhhn1VkcCRiCwUjj
61YgiWOPC8Cr+hw7b9nbZsAO31rCErvU1o1lqjc8shAGPQdPSuf1XUEtLpZIEaSZOy/
wBa6C4mjjjJkcKMdTxiuS/tO1t7h1tc3DTPnA5/
yK1nJdDenG+rF166l1SyjjtsO4YFkXrS2FrctaR6ZcNIhlGee3tWVbWeoXGuSPZwPArNkk9AK72QRWsY
aRhlF+Zj+tOKVrs0k1HRCRQx2NpHEh3BBg4qlcSLapJO7kYX5VJxTLzVobaJ7hXBTHXtXJ3P9p63cyFz
utVOBg9PelOV3ZERj1Ylzqkt2z3RgxEeMAZP1q/
4b0uc3JvZX2REZQL3rV0LTYYdKEboG3HJ4q3aWwtAIk4QetJQtqW6iSsi6X+QD0rm9fmE1s8BP7wnjjp
Wjq2qfYYsJGXYg8jkD3NcnrEryPBOz84wQvTmlOfQmnHW5p+HphZRTJES03UJnJb8K14LWfVLVxq
EKxIf4epNVfC2kG0U31xjz5RwB0ArblchmAPFXFe7qKctdDLt7a30m38iN8KWPJPeq2sa7JYW/l2ieZI/
cc7aq+I5IJofJ84LKrAlfWqGnCbzlYR+aJGCsD2rO7excY3V2T6XavrBeS6R9/
X95nH4Vv6dodrCqtIqvKvIfHNaKWiWkYTg1j6pq62LbYxmXsK00juQ5c2iNe5muI1BiG7B5B7iuW8R6it
wohAYZODg9PrWve6rHZ6eZp3I3L26gmuV0TTLjVbuScjNsz8s3U1LfNoOEeXVmr4VtGnleZwqonyjb3r
pyUgbhgfY0yC3g0632RjagOT9axdYvVzG8R3Jnll6j3qm+VWIfvsNc1We3lAntPMtGGCw6g1ly6Y5livN
HOSRg7T936VejluNSRosxyWg+U/
3hxWto1hHpMDoqkhzn5jUKLk7l3UUX7cGG3j81g8u0bj6ms3WdUt7SIq7gysMqi9TVfXbsLEyLI0bN91l
PSuZtoJotTjnuCJlDAmRj0+tVJ62FGF/
eYW1te6ldmS3ttjO4BL9B7138ETWtvGkjAlRgsBwalMCGMOgA4yCOKoNcMSY3Y465NHLyrQmcuZj
LrUl2O8JEmzOQO+K5HUh/akiXFrKyyYwF6Gp9VvjJcvHZuEQHlx3+nrVrw/ozXM6X0zsEQ/
KvHNZptyNVFRjc6Sztkis7cSIvmKo5PUHFZPiMXElrhJSiA/
NWxNOA5HQ+lUdRkBs3BGeM+tXLayMkryuY3hkwvI8JgC3Sc7zjn6V0GoWjFEKuyODnNcdYpI+vwe
UxVwCWx6e9dzK6SOoByTwcdqI7FTumYOsanBBZGOSJXd+Bx09652wuLixu4DaO+C+GA5zmuh17Ql
nT7QrhHiUkA9DXOWlzNbMktsoZg2SMZzUNNMtJNHozR+aofnB5zXE+I1dNRGNoRsjPfNdhZXgk06
N3GHcZKnqK57xQkL2ccrttaNshgMkVo5aGcLqRk6JKtvq8EjuQudpPSu0vVZgrAAjOTkV5/
a2099PFFAhclgScY49a9FkbESK/
wB7HJoi20XPcwtXit7mDaxEbAcZ71zSyz2UgaMLvHY9xXR+JYgNPMqrl16AVy3MmMk5IqOpcXdWO
90u7aWONn4aTjjoTVuePqTxWJ4ZZorJXlP7pfuE+laV3IbqGRI2IU8bx1q79DGUfeMjX7iWC2/
dAEZ+cH0rnLK3lvN32deBWzp1vcPq7208vnwhckt1FbGoJa6Xb+ZDtiHTHbFZ8vVmqkloQeC9kMd3Czf
vA/
Kn6Vo390vnrbphpWzxmuSfVVEjzQRbJiMbgfvCpPDour7W1lkk3uqneP7tJNvQlxs7mhqmhCeEzYZJByS
e9FdPMQRtOCD1oqmkgU2zz3wtI0Ot+YANqrhvcGuqm1G4uroqkREA4LMccVxuhCR7648liJBGAoxxm
uj+yXlykdpFvMjLmSQ8KK1nuTCK3ZNqE2noiIx83n7sYz+dSvJfSWaQ2UQtowPlZu/
4VdsNLs9DsgJmVpXOSzf0qC91m2hz8xkK/wAKc0K1i99ERWOhmQiW/
uXlOPu5wtXLy8s7CIk7MgdF5Nc7e6nqt9sit4zDHIMcDmtWy8NLHEJJnLOeu45qlfYm3cqNrl3qACWa+
QmcMz9fwq7p+htMC13K8wJH3zx+VXRZ2Nm6yKil+mSeKp3XiS1hJVJBI+PlRB3pWQPtEu3kmmaRG
hJSPA4wOTWPJr93f2sgs4zEOgkfgH6Vkpaaj4nuzPKoijA2qGHauqh0W3hjhjnBkES49Afem0+otFuYOg2
Vxd3kzXTPMxGd7D5DXQW+gabZXH2nylaXHHt9KnvdQgsLUkBFGMAA4xXGjVp7m/jSaVnPOI4O/
PQ1N0tB6y22N3VfFFvZtLArbnX+Faw7ddZ19lZ12WpbvwPrWxbeGoPtou7hc87th5rfklhij2naigZwOMCq
5VvIV0tirb6JZwWgt0TbnGWXr+dOubqy0iCRjIq7Bg85NYF7rtxco0GjKAEbDTGsCy0q41a8kjw8k+SWa
QnaPehPWyG4t6s3bjxCl8f9FWSaXnEaqcfjS23hafUJ1vdSkEZPzBI+oroNO0+DSrdI0RS4XDNjmor/
AFKK2i+eYJuOBz1odluK72RYluLTTYVkmkWNFHBPtXL33iLUNSZ00m3YgttEnt7VVuZ5NQldIbZpH
c7Q0h4H0rp9A0qSw07/
AEwqWJyNq4xU25xtKOrKOkeGooo0uNRHnXWdxLEnFdCrrGAFI2jnA4FVbi9ht0JmcRoO7VyWu63d3
7G20uNxExwZMfequboiLORp+JNb8zbaWsqoZvvOzdBT9F0m0hVbi3U3c2cGRun4Uzw/4NhigWfU/
wB7IV4RjwvetLUdbs9FiWGDaGAIWJBmjSO42+iLN3dTQ2xYjEnZc9a5sWt1qduZ9duxb2yEny0POPc1
nvPr3iSYmCJoIUPBxj9a37fw9Z2QiXUJ2uJD8xjduM/Sps27jSS3E0i8tVjeHSLN9i5/euMAn1z3pms/
2g1kHWXy2/iZT0q7qGuWdluiCiFUHygDAP0rAvZZ/
EQhS0ZvIz84Jxmk32HZ7sl8OabLqySXN9dFokO0JGcZPvXUxwW2n2+y2hWNRyMCq+lWSaXaCFQEA
5wDmmajqNtBbFpGPXBA6mquoohtydjEu/
FSw3riOJ5dnG4etNh0fUfE0iXWpOYbYcqg61l2cM93qQ+x2xIMm75+Bg9zXon+phRTwqgDA7UoxUtW
aStFaFC2tdN0FI4YEwznAJ5Jqt4h1hdPsxtfDvwqjrUmpXShfM2AtHwua5XRrZta1t/
tjtKU59qHfZCjFy1Y+2utY1xhYxKY1PLSkEcV02neFbOzKyXKm4mB+85yK1La2i09GZfvEdfauV8T+JZ
owLazkUMwyWB5FHwbi1k7ROh1HV7WwjO6VUIO0A9KwJdSuJ1kuMP5Kg4PrjnioNO8PmSJbnUS9x
NJ8wR24Wupitoo41EkYKgY29qdm9xe7A5Tw94Z/
taB7vUjJsLZRSeorsIXgtUWCBFXaOMdqoazez22myNaMsbAfLnoK5iPXzMoRY5Deum0D1JoTS0Q7Oer
NXU/EiWt4bZFa4lz0X1qrF4cu9Tvlvr2QRxt/wAs06kelFhoJ0QG+1BxLM/
3UAyQT6V0YvTFEp8rIIHHcUuVbsXMloiypS2tREg2og25NczrmsRwSLEoEwYcpVvUtXgkgeGOVWuD
nai9c4rAt9Jl/
tG3lu5vMd2AkQDoO1DbloioRtqy3o+irc5ur1AQT8sXZan1HVZLFWDw5BfZHjuK6ZoI4oyqAAY49q5n
UIhdTRQSKAUfeH9MVrG0GjOTcmc/qF/
PckPLvt0A5T1FaI09Ibez1G5lwEOQPT0qPWZ1udUTYQ4VCOOnXvUEt5e3SK0tq32VF3Ojcbh6Ct61VSj
aLHNvlKl/eRJq6SW0j3FtNIJJww4GCK6vVyk/
iK2hgmAhtofM2qfvFhxU+h6dZu9isGwwGN2eJsEnPr9Kz9E0Q/2lqce4STWUuwNIc/
u8ZFcLenmck21EzNPnitb+4kY4WZtigeua0pJBKjBW5/
lWVpFq915v7ssElbB98mtC4spIyWG6MggbwOvtUct9WcM0O4iiZn+6q8mm3iRu1vIp+9GXXnHNRxXIv
I57SRDFOBjnuPaknnAADYAjhBjOOcd/
5VlKOtyUtSjceU0oErnfnB9CaRFXS545ZJDJDIdrKR2NR7HaWSUElXIZPbipDeKghgnTeWY84roWkTr
g+hZ0QebfskKv5UIYoGOM56ChIpUt5oA7bpJdwJ6qc9/
aqymW3vFuIQDHnODwRSq0qPugmKAtlgw3Zolc1ctBs8ElpDcXcE7RTbsTITwfpWvpWoRC0W8vGObk
+WC/5Yqhcv8AaIyrnduHOaqyrJJp/wDZ+0shjZgwHAYEH8KcGnFoyV7ampNaf2Vpk8U5EkQ/
eAdgCazLyw2MZrP5gQGYE1rq4azjW4JkhcKmG7CqUkxttRltQhAQgK3ZgelZ0+pmtHoVYrxppdhQAbc/
jU+c8Z96p3RC37GOKRZEOxwBwM9Kl0wPeNLtYuxbG09sVbcVqaeze6JlUIronyh85x71XFmlrpJhM2A
8oIYjofSrEkNxEoaSCRQW2dOlVbuO7SVIWhyW5VScgn/
GphUTGoyRZS2iL5kw5U7gO2aqSWsv2nfOVZWxjHalglaQFJGVGOMEHnPcU64ZvI+0EN5aHBLA5H4
VXMVaRbUNuCQY3McYPcd6tTaFqd5bxSWr+UAN3lt/
F7GpvDdhDdxQ3codZo5CyDswrq2mIXGPyry8Vi3Sdom9OjKerOOutJvF062SXEMr3IQ4PA9DVjUfCuo
yTLLa3IGP4T2J6/WtfWpgLS3bOClzGRnvzWv5mJMj1rlljKiipm31dI87u7LUtPhd5oH2w/
8ALZD0x3qK11278jdLAZ95Hzrx+fpXot+purGWFduW4+bp+NefXoTSdUkWI7om5cKOjetdeGxCr6NGE
6NkX0RZSynG4nKN3+lZsVzcG7luVOYd2zysckip4LpbhN0J+arxeCK2N5IoAXmQAdT611fCci93cfFcJK
Sn3XXBKn3qbcEmicGQSA4G3oPqKz47+zunaSB/
mQZLY7VXS6uGvhI82+Mg8KMCqjB7ihB81y1q2sXGpzrYeQUUybSQeWFaGh+GJbO7iu7lwFjHyr7Vn
eGHNzq4kupkDoxGMD5vSu9uBlD2reEO56sp2ilEjM0S5EQHPXArL1oq2nSrIeGGBzimzyTW8hMXKHq
P61galqkFzbyortJKONnTFKpNLQIRu7mWskptkWaQ7VyNvbrW74ejuLy5MALRW0eHZgPve1ZNppU9
8I1AXyz94t/CPSu/
tbeKztI4YBhEGKVNdTSrJJWQ6cxxqNg79qyNQvfs8e8EAZ5q3cMDkk4UVyeo6mrXDrEu9WbBDdAac5
mVON3cfqVxdL80Tr5bjBDDmqei6fBqN+0FzIzso3Yz3FRM0z3Qkdv91R0FbPhXT5JNWmv5AVVPlAx9
7NSldm8rRR0kf7pAg4VeKh3P5jksChI2gDpV24dBuTghhWWrCP8AdgH/
AArSTsc0dTE8QwQzI0sQVp0Pyj3qpoe86xa4lCYPIJ60/
VkEUm9JQskhyQe9UbWUW2oWs7IGIcDjtmsk3e50xXunotw25uBgVzuswRSLIIyGmxytdJIOAT0IFYkw
V7t2jjDblILj61pJXRzRfvHItLJIohmUllIXy3Peu908RxwJBBF5YC5IA4rlLrw6Z7h7j7SMkE7T1H0rW8N6
srMdOG6R0XmQ96mCszWesdDXvVQ20iyH5cc1wt5qDSsyRII7ePue/
wDhXaairGBwrBSe+M4rnLy0t4bGSeKLdcMOQO/
vUz3uKnYk8L2sxnlkZsQ4BwD1NdVcSYiOeAK5XwWlzLNPOz4hUBTGOgOK6O9lEcLdz6CtIuyInrIwd
eszNaGfdgRkNmsO3WOaeKO5lIi3Ddnoa05b9NbgnsnVoWUZAJ5Jo0PRSFWa/
CL5R+RTzmp3lc2WkdTrLu5MNpuhUuFA4U9R/
wDqqkwWeMc43DPvVmyu472KVIY2URnaQehqvchIY5JXcjYDxVyehgtzi7+ynstRmWQ7o3+ZWXtXSe
Fr0SI9kdvmKdy47r71zN5ey3NzI1xIFBOEQ8cdjXW+HbK3jtYruOMrMy8s33vxqYGs3aJqukah2kUNxjPp
XG6tf3Edwbe3O2Paec8g10eq3M0Sfuk3lzjnsO5rjJpTNqbCRJGV2UcDoDQ3rZE01bU6DwtCi2kssgDsW/
1netQ2bQXTTwMfm5ZTyKNK0qPTLUpExKud/wAx5HtVbXb6SztmEZ2sy/
e7CqeiBu70H6pqKfZGSZcBuGb0rkIl+yuGsxvw4PPPWtOaVp9HkjZvNucZAHf1rU8N6esOlRn5WLDkeh
qNzSyijQeDzbJXdmWTGWCnAqC7WK506QIolkVeF75qe8uVtYXZ+EUc+1cQb6VdSeaycxwuowOoPc0
SdtCY6lrQZJ7fXyFJjAbBjkHJHtXZ39xBboHmfbk4FcSklxqGow4UGVTnevUV3DxLPEqPhzjkkd6IPSwp
73OY1l57WSOeKUSW8nBU9qzdO02TU7hPLyIwf3hHp6Vq+IrKVoUWBgio2aj8L6vBpzS2l4fLLfdZuhN
JOz1LvpobTLHptkIxgQxg5J9PWsS71pllt3s3Dws2JFHJNaet2cmo2MiQSYBGQwPUVyNjZlNUt7d9scik
MfQihu4lruehQ20Sr50ce0uASfWub8UW8727BpC0DHp6V1jzIINg5OKx9QiE1pLu5+U4q3sRHc4uMgqR
Xe+HBaHTxNbKokbhyOpNeeweYoIkXaQxA+naug8L332XUDEw2xSD72e9QtGXJXR18zZPFFSNFuPH
eitFG+rMkef+FXVddzIwEQTLZrq9Q8UWdi5htUaZ8E/
IOK4vw9bi71WW3ZiBLFtz6V3GnaVp2nDZGokm7k9auSaCFjmQNY8V3gjkRobQH5sDGK6O30CKzgE
RYEDqTUuo+I7TQrcoQGmk+6ijqa5ua/1bWthtswKTnB7mhNdDRt9DpJtRsNKtSZCpI4AA71nPr/
8AaX7u2kwy4PyjqKqWPhWZ5jNqsxk7hAe9blnp9lp2XVFQt69TRYRzFxbahrF0oHmRRJwO2T610el+H
7bTrYF0VpMZLEc0alrkVmFcRMfcDg5rGfXry+MkVrC57E56UKVgu3sbV9q+n6Qu4t1/
ujvWHN4mm1WQQ2EcmBwGA61Dpnhm9vp/O1JiFVuh711MGn2lggWJFRepPSk03uLRbnK2/
hzU9VufO1GYiNeoBrqrLSdM0ePzERUZR99utUNc8Qf2Ynl26bieOtZK38V/IqGSSV5iCEXoD/
hSulsVZs0r7xNawXhhUk4GSRzWPd6ne61M9tpsDAMMNIewq9B4UvbmffeskEH92PqfxrXiaw0RTGhW
MDux5NGy1ErIztK8Liyt9k8rO7HJAOADXRLFa6dEZMpGNvzE1zM3i3zpmhsLVrhv7w6ZqGXQtR1SE
Nq16UVjkRg9Paq5uyFK7JNb8XQ7Xh0/97IeAyjgVNpGmXGoW8c9+gzncuR096msLDSdAi8zyjMzDgk
ZJpbm+1bUWEVjB9liP/
LR6noG2xPBpdvaan9slmyVHyqTgD8Kg1vxTFbI9tCGebqu0Z+lV4NBX7YJdTvXucDlQcDNSate6Zpqq6
QKZPuqoHOKV9AtfcztB0K71ib7fq7OYv4EY4yfpXSXl5Y6WkcbqrMvCIoGTWHLrer61F9m0y1NvEw/
1r8Zq5b+EITCH1Cd5JMZZ89Panq9gfmQ61qkj2iNLMYdx+WOHlmqDwnZifzJJLV8A5Dy8lufetKH+zb
VQXaIxRHAdzk1n6v4zjgX7LpSb5MffxwPoKE+4X0skdBdyi0j3NKsSA8knFc1qfiC0kI+wyie7+6pAziqVj
peoa2W/tL7SwA+UtwPy/
rW1pXhEWdyLq7KBYjuRF6fjTs2gVlqzLbQrrVbVFuMtNnJJ7GupsNKt9MhiVsBgozgYyfWm6hr9hpTqb
hwpYcKvJrl77xHNqbMttFJJa9yMg1O2w7uRraz4ktLWUQwt5r/AMWOgFYEt/
e6zcxw2ds8Yc4LkZH1p+j+HLvUZRcKsdva7skN1YV3CQQW23yYwMDHAqkurB2iVdL0mPSoiWk8yZ
gC7txVXWPEEMGIYFaeZv4U7VHd6xHDvF0wRlzhAck+lZfhaXfrs+
+3KecCVZhzii99EHLfVliGK61OVFula3jJz5f8TVtxQafoqGX5IGI5JPJqzcIlqA5A39s+tcJrwkOotPf75IzjY
oPHWk3ygnzaIua14gv9Rn+yaTu8puCyjlvxq34f8NJHbmfUIibgngNzit/
T7NPsULoixgoCBjkUT3sFmheVuegxyapK2rFKVtEPtYBamR5pMp1VTxisS/8AF9q6kWqs5RsEU/
U5bq4i85D5UKjkHqwrmrCwlvrhIYAsQJJYk8jmpvd2HGH2ma2rRXWp6YjPKsURG4q3XNWPBumI0T3
txG3nqdqlhwPpWu+mwARB08wx9z61cuJEjgzIdoXkKOM1VlHUlz6IfLEkjqXQPg8Z7Gua1++
+zzxxCTaST8g6kVWuPFl5cyGCztTG5O3e/
as3U7OSyZbnUJvOuGXioc+bQqFOzuxmmQxy63FtyHfkY6//
AF6760s47Qs3lr5jdWxzWP4a0KJLSLULhD57/Muf4RW5dXCwRtI/
3R1rRR5UTUld2RBdTY+XklulZctxFvdJAqOMAFj1rO1rWbjzN1sVWNfzP0rF0vS5tcvY8vJICcvKegFRF
uRcYWV2JPttbpopXxvbIKjpk131nZ79Pj8+MMCmOR1qNdCtIfLBjEhjGAzcmpr3VoLFQs7hSxwopq0dx
TfNojHn06OLWrYabI1tc4JO37pHvUNzqF1pWqre3MCxrPC0E8iH5WP8J+tX21KJdSjJjAITJf0FU9RlOu
aRdvIgS2gDMh7sQOKyl7z0OeSsjn9Jtna8t1S5aN03OVBxv5rZvJLmSBLSGQsCd5YjkEdqi0GKOFLUXJ
R/
tC7o3PVWHbNQQ3UtvfahkGYxsVQngHrWM7p2RwVIu+g3VZ7q3lt5rtoVgL4MiJhkOOPwpJpJpLWAK
BJKCQz+3r+NVtS+1a6bW1dfIjC+ZKMd+1X2EdvJAu3bu+UHscVT2M3dbimQXtjDI8QidCV479iazb+1
LQrPFhnhbIHr6j8qkSS4GtGzYgRONyAdjWhYRErNH8rXGcsB+lEZNFJuOpircNIrTRguijlKjhuI5p55Ym
+ULnafatq88jw7pwaVN8tzKPMI6DPX9Kw9Z05recta/NDKgeNhwCO9bc3RnTB8xp/YL64jtnt4G/
fMMkjOPrXS23h9kswvneXPjqoyAaw9J8bQaXaR2jQS3EajPmngg+mKv3fjeK5kiXTI9x+9LvH3R6V5tZ
Vr2ijeEI21LGo6HBa2qEzlYy3793PUVm3Gn/
21MJYsxwBgsRBxnHU0tsbjXb8y302LYNtZVOB7CuonnsdKtRLMUijjGF/
+tXJKrUpe7uy40luMmgtxGweMAyEb2A5OO9UNN0630qO4lRo2YsX3Z6j3rGl8Tya7qUdhbBbeC4YoJn
HLe3tU/
iTw9qUWnhdOlCQW0Tb9zcyev6U40ql0pytc2Uo9jWuGjubCRlwDMN2R0Ge+ayZWsFuLNb24Xz4nyrjg
DPQEmuUs2u2sEE91IFUfu4lfHHan3Dvf2vkyRsoB4LLgiuyGElF25iJVIPodpJBoUlykUiqJSxkUkYye9Mu
9Q0xbE+U6z/aG4Ruwzz9OlcXaW15eXtvCjOVgYZk/
hHrzS6qqHUpDGqhVOVKH8Kr6o7pcw48ttEdTNq1mESYB7dYG2xqp+8fpSz+KI4ZwrRNJGEyXTrn6V
xxJcqWy23p7VIrknLZIrT6jGW4e25djor/xJaXkaR27btuJWGOQFNW/
+Ey08JGzu7My7xsH6GuZs44zKflAMikbsY4psukSWGWfDgciT+8KPqFNrlZf1jyNHVtbvtV06McQYlJ+
QkZHas4F5mLNku3cnrT7WTzLe5iZSxBDKOlK8sccsao+dxxu64Nb06MaeiRy1JtsLG6WyvDDIjb5DnBH
FXmeSIzIqNNFPkbMdCRTXs1EvmsQ7L09qsq+4ArgEClPc5p73KtpYR2dqw2YZh8wJzUH7ySbZbYVu
O2eKkvLg8xFh5jcAZ7mrASe0t1ZlRZAu0Njiqi7blRdh9rpRtgnkANdSSBtz13kpZbRWcjO3DfWvLmln1G
7jWSUq8Iy204ro5NWu7W1ZQBLCidGPJqvaWWptGV2dAoaZiqD8a5LXrOKz1ANC25ps7gO2K67Tb23
ubBJI3QbVBYZ6fWua8ShPtgkRVQbfnJ6n6VnNx6M6qT1sV9Gmni1K3VS7pI2GTsK7h5UXKA/
gK4jw/K/
9swFOYypznp9a6DUJGScC2UtJuyMHj8a0jLQKusia4XBJn+RM+tctrUtoJENuVbafm2c12bIstufOUMMD
IrhdStk0/
VFexj8wsSTH6VEwp+RCkUs1wkSo+G43joK9Dt0W2tIoUYHaBz6+9c5arPqtlvkUWWMYbPJrRudYs9Lt
VMkm8gY47mqjJIdRti6jeG0njDqzI/Vh0FU7xlazmZZVXcvBz0qtNPf6/AFgj+zwuMbn6mobbwleK6/
a590QOSgP6UO8gSSMWy8k3Ef2tmlQZww9K6DRtLkl1NLu3USWnP3+1SvaaRFcxK7iCRTwAetaV/
qk+n2wext1ljUcgUo2W45SdtDQuJ1Q4fisXUtdsrNAIWBkPQKPzrJ/
tqPVYkS7Zreb8s1SuLCaa+jiEG+I4AdfQ0ObZMYdWVIBf3dxNLEz7nbII6AfSui8LaXc6ffTzXSqqsAAen
vWxpWlDT1wSGfGM47VdKKytz/
APqq4x6inPoiJ3juZHSJg7AZOKwdahmtInkYhYwPxNac94LBXKIPu/
e9K446nc30LG6mMgY5x2ArObVyqcXcnsdYfT7QR2SsZZjktiustLVY4VeZ2klZQST2Nct4Z3P4hWNlD
RbC2B2rtpoVXD45A61cYkVHZ6GNf2zRwyz2oRZUG7LDg1haNK19q8X9oSnDfMiA8ZFdXJh4HC9W
GPauLmm+z3xVSPMjbqOq1L0ehcPeiegXUgtYHlUBQoycDFcLqmqHUtRjjhZ87tuY+4q5e+IriW0MSoJN
w2kGtHw34eiso476Zt05X5R2UGmveYkuTVluPQraOJDcKssoAyxHXFLqmpfYrN32gBeBj1rQkYGsbWr
QSwlhLhxwFz19OKrZERd3qVPDV79ve4mvLhCx4WJv4AKt32nCG5jvreMF1PzIP4xXHyXD3K7ZFEU0
bEExnGCK3tI8SyTXKWN4mQTtSQDqahaKxq1bYk1m/
E9ntLyWsw525rAW+nmtzFNIJF7GuwurJJQ5kUPkdCK5nUNHazQyR5KnoFHSlZ7hFo0PCltv1F3eLdGU
wHznHtXSeWLJiq8LnNcpoOsvpjRRXsYihkyN/
v2rrp9lzCJIHEi+qnNVFoibdzO1iVHsJm3BuOQe9cPEqA70XBfBxmu0udOVxIJD94ciuK3osjqhGFYjHpU
vV6lwN7wzOq6i0LxBi67t47c10scbREeW5wCTz3rjtD1FLHU0Ei5SY7S/
oa7mSIxKMD5SOKpET3MvUC8sbbhtAOc+tcrqUVtPzH8smNpPcd66m/
bejIDjjvXHSr5UzZ+Yg9fWsr6mkNEbvhy7lgU2s0m6Mr8ueoPpVy/
0RNT2yktBIM4Yd6xtAVrzVVYMR5XLKR+tdlI2RgVaWmpMnZ6GFLqc2h2UMMyNOApBcdqZY6smp
QPs+VuRsNO14Ktjuk4IOATXMQyvB80BCtU6tjXcv31o0aNK68gZJqDSxHc6jbxs+3cw2kGuk0NF1TSX
e7w/
JWoYfDdva3QuI8l0OY1zxVJWG2dUzGLGMEfWispdUYRE3EXlse1FW5GagzkPDuBqzMTt2x5yK1JL+
7vXeHS4JHZhtMx4xWT4akWHXIjIMpINpz2xzXa3HiCwtrdmt9m1DyVHWtZaBF9jI07wfOjNeanJvlA+
VSc4rXh1HT7fakJV5P7qjOK5W68XapqzmKxgcDGDtGa2dG0Se2tN7RiOZ15ZuxqU9Nirdy3cawYxJuQq
cZ5rnpdRudTuI/
sQLyjIANb8eiW8r79QuPOYHO3OAKa2o6TospjhAQkZOBnmheYWKSeHNVu0DX1yFUnJRe1a2nabY6
MvD5LHcWkas698UXN5b40y3bGcF2Fc/
FZ3muXvly3DOV+8q9APSq66BZs63VPF9pbAw2yG4mzgqork73UtU1O9ESLJGWGUQf1rpovDMcDJ5e
IkXlj1LVoQRWdi5b5RIeAzVHXUWiOft/Ct3dvG2qzblH/
LOujs7Kz05SIYo1kQdhzWVrXiu3sZEhjkDSZ+fHOOKxYdS1TWXaKyiZI5TgyHv70+bWyQXctzf1Xxb
DYIVJDSDOFHWsjTJI9UgD3n7+VySq4ztFXdN8G2sUu69k+0N/
d9K3Jfs2kIPLWOFMewptdWF0tjC0m3vo77MVlHbwHqzdT+Fasz2quIp597g/
dPXP0rF1vxII4yltknnL5wAKraFqF1fks1uAQufNPPNSrrYTTZ0lxc2thB5lwVSMdC1crfeKry4uWjso9sY4
BPVqc2hajq+q7bxmeFTzg/KBXWWmi2WnRrlA2zGGbnFFm9wukZujWN/dRh7oLDGc9eSam/
sKwsZzdSlppE7ucirOoa/b6epJOV/uryfwrjLrVbzXr2SHz/
ACbc9FA+bHvU8y2QWctTqZtct7i2PkypGkR+YjqB3Fc/
qviuWdnsrFXcOMB170n9mjTEWK1t2mmm43seM10Wg+GY9MDTXJWSaT5iSPu01dvUppI57QvD91d
MFu7YRxAZdpCck+wrp7Dw3p+nTeesfmT/
AN5h0+lS3urxaYpkmcKOnPesC98XqSotQ8uQSSg6U20tifekzoZ9XtIIyZLiNMHpnpXK6j4tutQDR2kRS
HJHmdz9BWAUmvb6XZayNI5yFI6V2mmeFGWBTfso4+6nHFKzkh8sY6s5rT7VL+5XMDSyOfmeXt+d
dhFovlW7JJtEQA+VBg1ZEFtZRDylREjH3vb61jav4vt4IPKsmNw7dSp4FNWiDk3sbsjrbQbYeEA6elc9f+
MIIY3SCNnl6E9APxqjp+o61ezLCbYbJO+Puj3rUj8E2pPm3czctuZQfl+lJ3kwSS3MbTtCm1UfbpJ98jNnd
6D0rtLSygs9kmAZVHB9PWquoarZ6Hp37gKdowiDvWPDqd5qNlPPM6wxEYVl7CndLYHzSLGreJrZLlk
x5sgOFjTk1l6nYX+qqk0u22RTlUY/rUXh/
TmmuW+z2+SeftEo4FdjHYJAqm6l+0OvPzDAFNLuLSJasSBYQq7cqgyxqpNHBNKpUB9vIJHQ1Wvdbh
iBjiw7HIwOgrlzqt/9oZ2nWJR/
AveiUkJRbdxNcu7241GVJpTHCnyosZxke9anhWCKS5kmEiuwUAIOSKwbSwvdVvGnZGRWf5mboBiu
y0azstOm8myiZ5WH7yXtSitbl1HaNjWcHHvXPa/
cb7cSAM7I2FVO9btwkhI2PtI5PHWshrnTNCEguJA8jkvjqac2mZUznLa3n1G4ym9GTnZ0JPvXRjRlvDDc
6rlTGOIhyK5u98TyXkg+wW7Rndw6jmtJrnU0sDNfXC9MLGq85PAqYm8rs6ZtWtli+Z1jSMYGT/
SuT1nxBJqW+1sbaR1/
vgda0tD8PLJE9zqKs8kgzhzW+BBaQnZGiADHStOVvcxVovQ5Gy8FXV6q3N7P5K7eEB5FdTCbLw/
YLGXVURcE9zWRq+uz2xVbYbg38R6VzB8y+lRbycu7twGPGazc7aI25XLc6m58XW0yFNPRpZSDg44
FcvNcy392nn4kn3fKq9BWvpejyjUZYJI9kBTl1GM+wp+uWX9j6c50yAbx8zSk5IFRZy3E3GGwly07xi3l
Cq5ABY985FUbu+m07RptPlTJ3qpfPVc0kXmTxI17MZZF5yOM96ZcxlUO9NwkOcse9QkzgqVbsmuxHu
+z2+QqMpiHoW7ita50SeGJILR1eIIS7Hlt/fmqEF2kMyyToWWGM5HY0huvsM7SaZePtb/
WRsdygmnbuZKSbuxsF4kyRzX0bKIoijqo+/
jpVXVNZiuhbyRRNCIXB2MuPl6Zp9leStdzi6ZTIG3AgYDA9qe15AuoSXTIZAibWhK9R7VKiZSs5Ejwx
T3MbCbyrpUDRn1B/
nRqGtQ2eoZt4ybhQom44IxUFrMmogymEJ5LFUUjlV9Kg1SSGPYoXMkhPOOc1dKN5WZUEr2Yk15Jq
9nJavIhWUcbxyh9TXU2lkv/
AAiqWtwIpJI4CoKEEdK4EctwMgnBro9H1SC3tJbaARx3JG0F+eaeLUpJcvQ6tLGLbaXLfWb/
AGNR50YyV65x1qjDc8qFHlyFwhB6g5xXbaGLaw16eOCUyidN+cYCt3H0qHxZoel7P7QmLQO7jJj9a5f
rD5/ZyLjH3bl/+z49P0q4gUiSaRd4QcbjXF3M9zqbk3srOEOBETwhHtWzHf3unIt0X/
tazZNokH34h71XvVgvUW/tHyh4ce/vSpU3GbcjWdWLhaJlyQEW63du+BEw+71RhW5qeqza/
oto7TtEBnztnA9O1ZekyJDqHlSn9xc5Vwx4Brc0FoNO1i60y42KsvzQ7un0/
wA+ldNaC+J7nMpMzRp0jTxC3smnYqNsjcIvvUklrJbKW1G6SX/
phbj5j+NT373N1qL2h1eG2SEZwh2q3pz/AErotK02CNDLDCiySACRjyG4/
wAa56uKVKN+ppCm2Y72F+2ls9lbeRhtnlj+6f4vyqnL4d0238SpZTXLRRuiSAucBm7iu5jcY2EjeByBXI+
KreKbUX835jJGCuO2K4aGLlWqcrNprlVy/dfD+1eTfbTvEpRvl6/
N2rKuPBNza2VwFn8x0CtH2z6iq2keI9U0228lmE8YGFSX7y/
jXR6DetqTyT3E7PPGOYA36+4rWUsRSd29DHmUtjho0uFnkjuYfJwh2qe9S2l472rW07htoyre1dhqHh2/1i
8a6naK3CIUiQDPHvXBzFoXliuLZkkifaXRSAT713UMSqi3G4ssWygyMhYhShGc1PbeTLCAsbLFHnJY
c/
WqsEMjrvXp78VoRSrC4ZeCVwy54rpc09jOSaKUXm+YWSTfAeDzyRV6wyihC27HTPpVFIpJGcopPP8
AD0FWtOcyxElSGjbac9TWsYcyHGKktSW+tLc3YlJAnCFtvc+9T2msi/04W17GA/
3W3Dr6Gq2pEmeCc85Hl59Krzx+eoGWGOQRWfsHJXJVJtF7TFijuZ9sCja22QE8/
WrdhHLeX1wk0Je0C7G29R71Q8+NpPPjU+amEkI43D1rpbLVrazgUXCmMNx5gXgk9qxxScaDcVqbRh
oattaWbWvlxKpXAVjjBOOBmqkug21wyNOzMUyB9KuM6D50Yc85HeovNYfebPPWvmFVmnozohTe6
KDeFLdADbTPCQeoNa0dulugUgEgfe9agM7Lj6+tTFy6jJzXZhMXNTtMc6b3EZhHHjNcu1ytvqMk1wq5
GQPUCres6wbeMRQriXOct2rmLd2kmeW4YmRzzg/
yr23LnWgU1y7li7lmvnLCVzbn7qjjFXdAsoNQ3xEmUq4zuOcYrKMU11L5UQIjbChugBJrutJsY9N06JAq
CYr85HelGOo5ysix5RtpF2gZUYwOmKjvdTWMhdwEhGQvrT5Q+8PjKng89KzdWuLGFc3JCv8AwnuK
1k7LQ54rmepj6to084a9X5sD7uOlRWWsC005rdm8yUcHJ5GaSLU9REmYsyQEnk9hVB8Gd3wBk5NZK
25026EtlAl7exwzSFfNbqetd8LdLe3CRrhUHPvXKaBp1pfzlxnzYWDZB6GuvkPyYJ7VpBXRjVfQhjuDJzt
wMcH1rKv7iTS281maSCQncuMla1B8orldb1aVzJbNEQobaGHX60SdkKmrsqXupy3SGNDiNjzkdRUQ04
+QJCyrH1296hSMfKuSeOpolxGY13lwZFHB96yjqzp22Oz8M6fbW9h9qWM+dJ1Zuoq/
O7kYzx2p6oEhQJwuAcVXcmQ7SuCDwa6HscW8tTmNU1iZJ3tIm2OuDnFZawPKZJ+Gb+LjmtfWNOhg
nN20mC3DKRx7c9qyRLLFko3yn2rn1vqdcdtCbTLWC9uDBcPzjIXOCa7u0iaKxVWXaEGOfSuD0uJLjV
oC6sWjORiu8luFkAVTwetbRsZVbuxCzYBGcj1rnNXnkaJ0ik8uUn7x5wK3haiJWEWRk5xnvXL6xYSNP
9pluTDEv8HqaiV7ip2uZBViDk5b19asaaCdTt02sct1A6VHHKYklG1XLH5M8YrV8MQtPrZk37Y0TlMda
rc2eh1bxh1wTjIqk6gwsmAcever0xHO2qEpCjOaZzpu5zOoxLd2jPcAxlG+QH+lSaFqy2DsmwhH+UkHp7
1T1u8eW/
aIMgjXB245x61SwCCD34rP0N3tqdpcXH26Fo7OUGVhxjtUCeH7UQ4uIV85xhmHFZHh3zl1qIxR5Tbhj2
ArsrhlLEk07dzOUuXRHGvoM2nX6ToDPbKwJH93ntXUJrEN3MYVcb1GSvpUE04U4JABPfvXPamjaZd
xz2w2ysfmPrU7FrXc0vEe0WyvGTuJwSDyK5ctgDqas3d893tLDbjrg9aqn52SMnDSHaD700tBeR1vhMJc
2sjrHtkRtpJ71qykpG7Z5Xpmm6Jp66Xp/
wBnDbmPzM3qaS8yUwi7snnmq6Ebsw9bl+2WQSbCup3CudA7Vp6mrI7MXJDHgelZ8bKr5boKhamtkjqv
B6b9OmXP3ZDWxcpt+71rntJ1e2stkEXyea3PFdHNvdd0Q3Ht9K1v2MmrMxb24aO1kDx72YHBFFaf2VZ
EbfjngiisbNl81jg9PgkurtIom2luCe9drpPhS3tVd5+Q2SVauR0EiPUIpWbARsmug1HxMnmbRLlR2Xrmup
szptnQwpY2gZLOKNCv3jisLU/
E6wmWOJxI44AHc1mBNW1o7YFa3tT1c8E1q6f4ZtbZle4Usw5JfvS1ZbRgBL3V7xAwliyP4furXUf8I+nk
Bm2tJjGW5rRJt4T+5AAA7VlXeurEpQfMQM8etDdthJs1IbO2trEo4HA+mKpW722nMyWkWC3zF/
X2rAm1O6ugyI5yxz8v8NZ9vLcvftbjezuOd3TPtUNyY0m9Wb2qeJoo0ZC258ZA7Z9K5q1TUfEN0yxMx
OQSzHha6XT/
AAZAkgn1B2YHnyyeM1vebYaXCqReVAo6dBmqSXUV7bGVp3g6ztSHvB9omHBLdM1pT3mn6ZCQsk
aeWM7F61j3viiMtJ5chKAH7o5auVurgTXJliid3PIycn6UNv7IJN7m+fFrNO0cUDRFifnbpVXWIdS1eWAl
90PYLxVjTfC1zqTpPqP7qHbkRjrXTNDa2aRQ5Coi4X1pcr6j0Rzum+FY98ZvZGlbg7CePxrrl0+3gi2xqE
RR0Xis641e0hhViRGnQE9Sa5XVPEN/ekxxuIIQfvA8kU3O2iJkm3odbc6zaaawjdwA/
QDrXJeINaunmjZJGjtlbueTVPZPOsSWqPczE8TMMgVv6X4TkM63GsOsj/
wxjpSSctWOyWrMGCxutau43dCsUi4Zj6dq6ZfDIhaIQssakDMh5atuRrK0dI12qccKO1Z15rCW3NxKkak
4TPenog5m9jQkktNOgDt85XAyap3d8XjeQMF9MmuVv9XvNUka208ZHOXPamx6LqN4ItPLkAjc75JFZ
vmlsHL1ZUN2dRuT9vdpiudkaqcVrWGj3d6sYSBbOEH5i33j+FdFpHh+00WHCKJZsf6x+v0FMvNY0+y
RpZLlA6H7gbnPpirjFJahz30RoxW8NooCIN2MF8cms291+OFvJPzOQcLWX/
bd9rMX+hx+QnQyyH+Qqinhi7uruJru8aWPOSwGDSu3ogUf5ikltquvXhjZikBJAwflxW5pnhC1t5o2LGVo
/vDtW/bW9vaWqQQoFVO/
c1nXOsR2krozrDjux+9VaR3DmbdkadzfWOjxkyAKcdhya5a51m81SWdQfItAOH74qlrOswTwLt8x2dqjs
NC1PUoiCxt7Y936kfSlrIpRS1ZRW1fVLhrexM07nALsSQB3rvtN0mHTbAQEByeXyc84qXSdPtNDstkIG
/
HzOR941XGswy3JhjRnLcbgMinpEmUnLRF8eX5R4CqO3SuS1fXpnuGtbF9giOGYjrVrVLuWzLm4mXL
DCIprmzMGctM2Mnk1Dk5PQqEe5uXFzZabp2dhluJx0znnH6CsewsrvVrk+Qij+9Jjha0dN02XUIytrCUUn
LTyentXXaZpcGjWrYmMpPJz0q4x7hKSjsQadpZtrZEu5fMYenArRBEYCwqFBPas+XUUl3GIZUfnXNa
pr0yzlIbgAMNuxRk1Ll2M+Vy3NXxHrH2a3aK2lAuR37LXIW0T390m0NLIzfeJ496t22kX0jhzCwSQjc8p
rvLHSbWyhjEaqSPahQvqzTSmilp+npBCFWJQw+8cUQ6WEu5XuZDMhbKIei+lX5p/
s8mNp2McEjtVfUrmK1tXlaZVAHDZqm0iOZyLc95DbQl5XCBRXIavq1xd4ks5QIm4wRWXJeS30/
m3LOUBO1e2P/
r08Fry6t0VRHEGxtFZyk2jSMFHVks5k1Ly4y5j2HO4d6WwtUvdQjiiR5VRgWfsK1p9P+zoRFj5R371V0r
xLFbTTaeyrAwH7tgO/vURtuZSxC2Rr+IdYXSbN/KIMn3VA65rkbi+upYlN7MyiUD5M4BFbIsLXUp/
tIlScq+75W/pVLU/
D11PcvdxFGPCqjnG0Vopp6M4ZV7uxDMshjhMLBIwpZ2qaSZ7mJA6jcnQj+dX4oFtNIuJtWh8uMIFVc8
se1Zu5mNuYl4kXdn0NQ3bY55a6jNNiuUmuVmBKOMjnOMVKkyoWCIBzzxipbZpYbxPMBUNkICOp
HWorqGQ3jug/
dv8w56UJ6k6sbHcWgmbzoiJDyHz1NRyQ+bLFdIxXA2sOtPFtGLSC4nUqJiRlvbpUdlB5Gql2lKxzrwD90
n2ptWL0SGw3V1DfMXB8hFw7MuN1Lqn7t4rxSCqdc8jnvT9WuJEBt4FDOfvBvT2qCNzPYLaZDOMBy
RjAoi+pUdrlKNHwZQAQeeO9KyJN+
+VCrHqO9al3CpjhjjUIWbaGA6VSmgksZ42RwZVGQSMg1undGydyGO4n3MIpXU8dPatL/
hIpyrW+qW/
2u3kGAQuCpqtpodIzNtB8xjkfjVq7aKZMFW+YdQDkVhOnBvYtVGtB5eHToI20+YFnIDQN3FOtmicXS
vGEWUhtwPAOO9UbOK3VNituI5Zz1qGV2hI2tu3HAGeozVRgQ3dlOIbs8/dfI/OtHUbgX1/
avGChj+XcT37GmXMymTyxFtIwd4omjgWONvNbzG7KM4rRpNWKRc069s9N1i6i1YI4fDLIybuTXbx
XemuA9vJtVRj5eB+Vebyq1zIXfDPj7xHOKYLGe5mEKTSLGTl8scYrgr4NVXe5vGqonotzq1lp8w+1zKg
cZTHPFcveapHrequ1sA0MS7VYjBJPX8K55otshDlnKHaC5zU9ldPYXYmVQ6NhXU+nrU0sDGl7wVa3
PGyNG4tWHzADNRCKaOdbi1uHgnUY3r6VrTskoBj+4RkVTYbW9K3Uk1ZnApuJas9f1eKForuVJoupbo
+K6GM2l/AJY1R45MNuxnn/GuWABFJY3s2iXBdcvaOcyR/
3fcVyVqCavT0Z2Yeuua0jpXsLSVFiktxsJ5I4rOuPCNvdXz3FtOYWcfdIyP88VuR3FvfQLJC4KMAQM1G
0qwk/MBgZ5ry41qsJWTPSlSjNXRxE999kRrS2gZJkYowx0wetEbKmos6yDa6ZYZ/
i75rf01VvbS+u9iNLLIxBI6Y6VxrJJG7+YhSRiSQeM19DhqzehxShyGveRCORUD7o51EqgHoQah8oyJjdt
96fNdQ/
ZoFjzvBCkHnipBeQ+bHblMNIMbj2r0IVVCLuOnKyKdlaXD6mlksyQpJlhI3eultLWONZrbU5Vkihb76dC
OxrIuNIjZYY95OX+U56E0t3bjTcWRLHzFLEZ6is4wda6T0CDvI62e5tYbfMT741XgKM1SivhLA1yQ6Ip
wVcVgWerzWJCGFXgHp1FdRbJHeLLcI3mecoJQ9FX6V42PwEcOufudsHyjVcu+7I2sAVFTxtgjnFVF04
yxRszNGyAoeex6VR864WJYhGZZIptj4PJx0ryY0+Z3TNZSi0V/
E2nl50voQWONrKD+tZOn26XVwUlJjVeue9dZg3aZYDyu6N1BqjrVpZ/
YiqFlkAz8hwTXt4bm5NTmfYLWdIZY7aKEPbjnzc85rWiQiYyRzGZc8g/
w1xNot1GALR8Dqwc812ujXkN3GFgXDAYfjjNdUW9iJrQsT3CFCHfyx3NYmqpDeWZlijWQDjfVzVbF
bi52yOwQcFF6GoLie30qxKtGWRBwo705MzgranKI1zCssZZkQcIue2KlRo2hYSqDx+dRzzSXE7SmIxo3
Y9jVmy06XU7lbeMDaR8zelZWN79WdR4V017Kzlndsef8AMEPVfxrVlcqMkZpRD9ltookJ+RQMetQ3F
0ltCJLjCLjJJ7VunZWOWWrK5ZzIzsSB2FctqsYjunO7dvOeT0ran12xuXWG1mWSRjjg9K5u8tLv7W7FX
mJ5z2xWTeptTVtxjSxNDhcq46+9Mt5jDdQkgFS4BJ7U9tPufs4uJUEceOd3UVLpwga/
tlmYFHcDB70KyZo2d8+RHGFbjv71GxLcmrFxCUVSvIPT2rN1G9aytA8aeY+cbRzW6ehyLVmb4hCNbb
DHuY9/1rmoJfJQbcnA6NWjqt+/
9ogorSs6cxqeBVfULaC3jRo2O9vmKEc1zuVzpgrIXRHmi1SFwu5WJDAfwj1rsZ4Ee4Bt5huQ8gfyrhrb7U
LlGtY3fafm2+ldxpNklpC0p3ebNy249K1ijOoyYsQOmKxNT01tSuVlmcCGIHMfrW1cSAHANcvrOrG1v
Y4o/
wB4G5Yeg71NQmmncyrpUWXbERgcVs6GlxZyeaIsrIACw9KxrmSG4dzANvGK0NC1W5W7jsZ4y6suA
ccj8aUbnRPY6qRw6kKetV7i0WaDyznPGcGrEMY3kMMVS1DUVsxvAJUdcc4rST0OZauxzWuQ29teRx
gASuuSfWsp8g9Dj25Nbk1idemjuoZQqqSCSKnma20eRPOt952nDgZH0rJNG+po+FI5bbTXW5UqS2VZh
jcKuXd5bwFvNdR6c1yU3iG+uc7GWOPPAA5A9DVNUk1S/
VJnJ8z5Rk1bV0Ra71L2paqt5dCO1XeFb5T71TkTUp5fJuY2LqMrjvWxF4Wks7iKRXBWMArnsc9a6Ce5
RVUrGGPTOKXLZDbWyOGexuY49zwt9BzWzoum2bDzdQkRWRgQpOCKu3KuyllwM9a5S4sTFKftDtI
xOQSam7ZVro9CuJynzRKXQ/
3fpWPHqRutQeBSYwnUHqTWbB4mW1sxEY3baNucVrw2STxxXRAO4BgR1FD1JiuXcqarp2YxLv4UZ
K1zXBzjtXbakIzbKnVmOK46+iNvcFCMcZograDvoNRyhDLww5B9677Q52udLidyGkAwxBrzwN2rofC
epNBemzYgxyKWAPY1pZpkP3kdRIwDbf4j0opXzv5AOOlFS7gjz/
RYkubl7V2KtKPkxXX2nhm3skUMgZieWNcp4fRTrdu7cBPmzXX6h4nsYCQkgldf4R61tJ2Jh5GyzQ2sBE
YG0CuX1XxMUkZLVBKFXgnpmsi6vtY1qZo443jhfsoxxVq18NPG2HkYA849KjVl8ttykt5e31wBJcAbhk
IgxViDR7q5nWNA/
wDtMegFdHZaVp+lIZZNu9uSzH+VR33iS2hG23Yc8cCrdugJojsfDlvYTmZpG3dDk8Vfubqw0xlZI1d8Z+
UZOa5efXEnnKb33feI7UQwalqUWy1tChPWV+n4VLu9iraGxceIkkiZzIqAdj6Vyl1MdUulEKyTmTlR6Vs
2ngfygRfzkq7ZIU9a2rZ9M0pzaWcQE2N2TS5V1JVjm9P8M6pOwabbbxn+HHaul0zQrHRWEjEM56s1N1
TxIlhASB5j4yFHaudiuG1MG71SfbFg7YwcVo5aaDSbOqvvEUcC4gjaYY/
h7Vy82tAzJLcPtznbHnpVeG51G5TydMs28onaJWFa/
h7wYYJmudTcSP1CdcVCvLcNIsxnTUNejBihCxpJlSRWpZeDJJp0e/
mJQYJROhrpr29sdNtA8u2Nc4AHeudufHbnMdja452q7nA+tFktCXJvY6hLW1sIgECRKoxzgVj6j4ns4JNk
knI7LzXLEalrkpSa7Z03fMqfw10Nj4St7ch2AY45LnNNpsSjbc56TU7/
AFDUA1vGfKJO0NxkfWrdp4cudSkabUGdtnCIOgrrIbaCLaqxcY5JAwKq6lr1npeA0oL9FjTnkVNrIfN0R
BYeHI7Gdnlk2wlMCMDk/
WtI6ilqghtoVU9Mk1yFz4k1PUH2ovk254JA+bH1qpPI96ps7BZDOcFnL84qW30C19zS1nVpC5gbUG3E5
YR9cegrD8rffKmn2bzP1LuOT+Nadp4NkLD7RcnGclR1z9a7GxtLbTrcJGixhASSTz+dXyWC6iZsGhNLa
xPqB2MBxFEcDHvWskkccIijAUKME5qjc655kG60gabDYIPFctdaxqN88lpZW2wyEgtmhO2wuVs19W8
WW1qjQ2W2Wc8Kc8VzZg1C9DySRCd25RsfpWrp/
glIo0lvJC0gGWVfWtvTreW3niWGLfAODngrRa25UWkUtD8MGzAutRPmTn7iYyEropZhsVQoUDsKm
mnRUboBjJY9BXIat4hAVobGSOSUdSO1OTsiNZGn4imC6UVEoTcQc5rBGuSWkJisbcK+Pvt0rMlaSdg
88rysTwGPGfatDSNHm1CbFwjwRDkHu1JK+5olYrx6Vd6gftFxcBppGzk/
0FdRaeHrZERzEGkONxP+FW4tKhiVFghHyfdyelT3OqWmkqPt8oUt09zTsoicuxZkmhtbUh8KiDtxXOX
HiZZZ1t7dNwxknsazr3xDPrZe1srfYj8eYx7VQ/
se8t3g8pyXLAZXnFTdy0FFLqTtPqd5eNHFEY0b5Ax6AetdFpHhS201hcXDfaJ+uewrQtvDqlY3vZGlkUZ
44FWkvIVV0DIFi4PPSqUVHcJS7EDO00rxOm2PoPcVOGS3TbnhR3Nc5qXiX980GnYkwpJcDIzVc6xb
WFlHJfOZLx16H19KnnuHI3qyW/8AEFxJO0UEa/
e2kk8DFZdw1kbtGu55LmRjnav3RjtWbHNJdzSS87nO7agzitKw0W9uJ/miEcQIO9u/
4Vmots1SSQy5n+0jlVt41GFXPJq7odnJcpLPFGWVD8rEcfhWjF4PhOord3E3mRKfuN0ra1TV7TRrIgqqJt
+4vetEkRKV1ZHB3mpOt+fP8+Itw2ORgVfuNTsggkhsVud64EijnPvVK+li1CJdTt1KOpwUI+8DSLAkd2
Y7bI3pl0A6EVLSWx5lWPKzQ0q7jglCx6aYS/DOOg710QdJ4ZPN2NEnPyn+dc1Z6tvgl/
csZIxl4sc0yS4ke1aazQRSHqhP6GuSalc53HUbPLfa7OURSFY/
u1YfIq+tT2doYi9heMHMfR144NWLfUJodMCom24YcHHy1St4byG42zxM/
wBoHzSDnBq+a8RvaxdZkmtGkyf3BIG7v71RuxAFspvMZUeEjap4zWhHb+fEY4SjL90jPSsWXQ7iyRxB
IXbPER7D2qqafUIx7keqao+owWunwoq2sJwHHVqbcL50Ag3nCcqR1Wor20uLdbfy0VXJwy/
3c10OjeH0gTz7pvNmfrjoK3k1FGjslc5yGZ1dYHLPIucM3XFWTaTi9Se3cKpA3rnrUmvLHBqv7qJsqoG4
Dis976byjH93IwSOtOMeZFx1Rrz3cMCgswJJ4A5rOlvZLmeKKKMEu3friqsSgKBjpVq2aNL+K4kUlYgT
tHc9q0UWkVy2NDVJP7NlsrdTtATc2V5Y1RudXndsRbVUeozVjVWk1XTLS9C5aMnccdqycDb1yamMR
RVy3bzoJM/dZz83vU97p0crCeNsOCCAeQKyaljmlU/Kx/
E1SiU11Lk7q5W4wAAcSL6UwDy5ZdpDIw+Uiktm+0TyRy5IaPNREIhHltnHehK4WL9vbwmIT3c3lRj+
E9W9quXGt2tkgjt7cO5GVGePxNZQCSBTMgZVORkVNLBB5ReKPJPoOahp3I6lSa5N1N5jqsZbsOmalu
bZoVIyMhRkg1XEbKu8oQA2BuHerM6y7C7sWJ6nFaabFmjpFyJYvKkYeYo496uSREqRjJrmUbawIJB9
Qa0bbWJUk8maNpFcgBh/
D9a5qtLW6Mp09botFyj7SKZcY8l+vC9qffkRzKyFXTbklTUMN0jH5vl+tSk7EpO9zprTULfT9HskZInmK
AbQ2CaW5WOexlu7Tf8AMv7yFvvJniuK1ey+030k8eApUYwe/rWhYaq8EIVZzLhdhRjyfxrkng0/
eW53U6zSLsLpbWQi37cj7ynFY80TG4ld5WkBPy57CrstnZXEJWNjC3oxyFPtVdbWeIBShkUcB15BHrX
XRpcmo51bqxWS2JbeMg/WpEhSRvn++Oh9KsqQwwP/
ANVR3CpGjOTtZRnn0ra93Y5+foWdJBLmKdgzxncMnrVjWXFzqNsygDfHtz71kQyW5mDTb0JGA4OA
aGn+xTIDL9ogzleeVNb0HySLptqWpMylXKntxW74TuI7fUJ1uZiolUKgfgcdq5q71NGXzI42DA8g9CKlu
ZdkqwkHLIHUjtW2KjCvT5WdympKx3+oQ+b9piH8SZGDWLd3MVutlJErCeUjnscDHNJoOuSiP/
iaoVlYhEbHap9PtPtkMZcDEFw5ORnK5OK+ap4SUZ8vQiUuXQtadEFszJICJZ2LsD2J7VR11VtrUu33iPl
A71uMgPTFZuq7FtWZwOOhPavU5eWNkKDdzltKknmkESW5LP8AezxtFbVm0fhqKVpblSkhyFJ6Vzy3
dxFKGtpdhB5YjrU88KX8BvZE3TLyQ54OKV7G8lc660vrfULcXKvlW7n1rBv7XUNU1BhACsMffHDVe
0nyNbsfLRWhWPGVXjmtlD9nITsoq3Hm1MfhZlS6fbSaX5F2FhdsdfWoNJgi8NvNcyz+cpHOO1aWrww
3tq5l5CqcH0ribS4aFHiIZ0BIJboalu2hUbyOgvPGsNwyi0jYDP32Hesu4m1bVhHZ3SkI55dRgYrPYjflVCj0
Fdl4cvEv9LKSbTLHxihK71KcVHUy7fwVFCySGcnA52966aFIIIhGi/
d455qpicSJ5f3QeRV19oBzx7VqkkYylcwfEUkSQASvgE4VAOCa5Q/Nz0IOQR2Nb/
iSRScMQ2Dx7GsFfU1k7XZtFaHX+HfEjXKNZXvLouUYdxVi/
MsrrHEm5W4JJ6Cuc0F4k1eIyA5bgYFdVcAxkyJzjotUnzIza5WZMelR6fM11cOZJGOOnSsPUFmuruS4Q
hIVO0qRya7IkzxAMoViORXKa6DbTrHCw2c7/rWbVi4Suifw7q9tYXEsV18gYcOfu/
nW6bi4a4hkt1WW0k6sDzXGQNHkiRA6n1rR0K9u7TUY4YFd7J2wysOF+laegTjpc66RFkjx69SOtc7q2m
7oxFbW6u2cszHkV1BSNXJH3fSs+4TyPNmB27h6USXUyg7M4h1a2lKHIYVs6Rqkf2jbc7Ij0Rs8N7ViTu
0krsz+YS3X1qJ4kkAEgyB+lSrmrd9DvNQS4a3PkEqzfdaoYjbxbYrkhpSM896Tw7dNcaHGrMWKfLuPpV
uSyjndSVBYdDjpTtfUhaOxga1fLYkC2AjMnZazXttRvIfOkG5F/
vHt7Ve1nTHhvVuGw4C4APFRy66JbIRRqY224IHSoSua6FXbYpa+WuRN7/
yqot01rMsgA+RgR61Hk5p6xSynESB2PY1WpFzvbC6a70tLmRSMjpSNa+YuCWHOc03SX+z6ZBFcqEb
HIHSrDvklgapu6sZu97ozLtZYt4baUHIx1rlL1xJdSMGPJ6V0WtTn7G+x9j4rk85OSc571EVqXfQePvIcgf
MOT9a9CjkX7MgGfuDpXnZkVMO4JVSCRXoGmN5umpIVIyOFPWtLCewydBJAQSQRyDXP6pA09m
8xXEicDPpXR3ki+S5HUdhWTdws8PlkFlK5z61nJalRdzlU5NWYJvs0yzDhhgbvSoXUxSMh6qcUvLDG
M1o9hLc9FtJBcxJJE4bgZOc0Vm+E3jlgwCQUxlSMUVKQm7M5bQ7Q3t80PmlC6446j3rql0fSfD9uslw6y
SFvvPzzXH6bNLbzySQkBgnBx0pd8+ozb5PMuGIwPTNbSJgdHe+L7S1+S1i85j/
d6CqE3iO8m2lFWAMevXFSWXhG6uJVaUrBGRlgBzWxP4e06ykFzcN8sYGQx4NK1tzRu5z9xYXs7jeZ
bln5BzxV/T/CdzcbZLxxEFPCj0raXWrVgPIKkAcGszUNdnuHRLWQoM/
MQM0XSJs2acOi6VpzmVlQMvJZqrXXi63iDw2QMkgB2hRxmsdrkLLIvlPMZBliW4zWRcSOswZoxGQ
OCvTH1o1Y2jdGt3HlvcamwRe0a9ayTqdxql4E0y2Ic8bz3FGlaZc65cGMb1hzl5G9K7+00200qALboAwH
U0ctxtpHK6d4PuLqf7TqkhOP4RXQtouno6yPErbBxnoKkutSjtRukdVB6CuR1vXprk+RbyBY8/
M3cii66EatnULrVggeKN0VYxyAOlc/e+M5g5j06PK5/
wBY44NYdpvMwNpA0rONvfH51t6T4auJbnzdRIjXsi96EmyrIwLm4mvrkfa5GmlJygA6e1bll4VvLuaMzx
mO3OGLE4OO4rrLfS7K1k3RQKD2Y1LfX0dlExlkAGMU7JEX6IZY6dZ6ejx2USqe/
HWqGs6vBYQBp2w390HJrJuNavZ5xb2UPLceZ2x61WvNIsbD/
SdVvDPISCEByfyqHLmHy63YLrl7rdyYIHMMIX7yjqPr2qvcW2naaxkCtcXAGeT1NMk1dmRobCAW0P
QPjBNUo7aeaRUgRpZG/iJ6fWk0WOfUJZiigCNn42DvXSeG/DUkcn2+/
wDkkUfKqn+dS6B4b+wSm7vcPP0CEcLXRNIqRMzsFTHPOOK1WiInLoiCVlAwO1UL68t7KLzrptyngL
61T1PW4YExE29SRt2ck1yl5c3F9dKjb2bdiNBxyfao5rsIx7mrfazc3q4tAltEvXIyTVXQtNvdRvz9muCkajL
SlcflXSaP4WgtLfzbxt07jLA9K07SUQlooYxHHngAUKNmW5paItQRC3QKz7io5Y8VSvdSt7b5ndVUDnt
T722N5DNEztEGH3qxYtCtLAvNeytekfdXrxQ22Zxim7swtR1271uZ7W3SQW54+QElv/
rVc03wlM0JmvJEtoVGcdz7n2rbt721trRnS1S1RgSDxn2rmZb241TUDFcXLvCT9xeAKls2t2NPS9N0+XU
g0ObhFOTu+6PpW9qGtWNiCjyp5gHyqOtc/fal/ZsIs7FNz7eQvGPesbS9Gn1m6IXscyyuen/
16It7EtX3L914jvg67d0cbenJpYdO1PxEcTRYizxJKMED2rsLLQ7DTov3CCSTHLPyTUeoXnlwbUYIO5
WqcUtxc62RHp/
hey0yIrzK7DlmNT23kWWdwSLHQk1jXXiiK0tj5bmWQjGBzXM389zqt0qgvgr8sQPWocv5RcrerOsv/
GBa7NvaxllHymTtXOXmqiBnVBnzSfMOas6VpN2Yv36+SjD92pHOa1tG8FBrk3OqNv53BB0o5ZSepfux
Rz+kw3t6jJY2uAeN7DA+ta9p4HQMs2q3Pmcfcz1rq7iaGxi2psjjHA7AVy+reJIEu9sO6WSME/
L0zVO0dCFJy2N2zsbS1QC2gjjAGAcc1lan4itdOl8pczTj+Fe31rnLvW9SvQvz/
Z1HYdT7VTLxpGTtO4n5nPJJqLtlKOuppt4k1OUFZmSOJugXqKpFLjW5mihjed+7sflHtVrRNCfWrt2LFI
IxgOPX0FdxZabb6ZAIbZAo7nuTVxp31YpSS0RkaNpLW2nGK+RfNB4x6VFq862VpNJHb4lVCVYL1N
btxLHGn7zgj16Vzt7qtres0IbBU/
MSOMVnUirnJUpObuZJnhac6iJtkqoOV6MO4NP06S3vWmZEaMOSS2eGP+NUbOO1WZ4vMWRFclR2
wa1tPm0e9kazQNFITuBHAJ74pSWhhVVlZIp6ne39rGq2+1oQR8uOlJpvih/PVJ/uu+wH0qe80y5W/
Mq3GYcgbfalg0W2hZ5OXLNuw3akvZpamacbamasF7Dqt1DZSyeZu3KQflZa6CE/
ZrknUpx5si5AA6AU60TyZTIOuKlnHnyCRkDMBjp0qPrFtET7VLZGPqepxNKkAYCRXDeaRy69hWtPf
Pp+ktKQS5QlQPXtUqaRbyuk00Sl06ZFZ+vX0Vq0aXJ2pICq4HSpc+ZpEcyk7I53TtWfzJGvA0gk+YbVzg
1pTRw3+nSGJdsn8ORjmp/
DenwRQzMjLKWfjjO0elaNytpuNtdEAycqo611cyizWUuV2ObsrKS4hLH5SvBBqufvleQQe/Faeo2C26R/
2YZRIzYfnIIqzd6QLmAurFZ41zlf4j6VSq9DRVEzKN1NBbpbx48rOW+lVTHmUjqpORj0qzHgIRMmCR
jBpdqiNZIuVB2t6itItFXKoCBiMcU1wYzT5Duk7CkCvPKIxyx6VZSI43aNw6nBFWDDiy39Gc8GoYkD
MN52jODV+6MHkeSG5TkVINjI4xNbK0Tjz4x8yD+IUiuyp5mCv4VSVikm5WKsO4q6b9p0VJcHB6ikx
OJIl4juPNUFRyM9jRfXaGMLDtYN1I7VVZV8w7eQD605lgYjKbT2x0pKIlGxWqWGQxvkdacYlLAKck
+tRMjRsQ3BHUVehehOX2jHQHtTdwBy3TvUBYmlB5pWAuTSeQw2cqRkZpI3SZwSqK46ECmkeaFDc
46VfSyh+zruBDDkMOoqW0tWJ2RRlkkDMBkA/rTIpp7b/
j3Zh7Z4q7cIqgEDOOtRb8vgL+VRzJoLplyxuba4nUX8f2cSjHmp/
e96t6hoF09u8lrItzCR1T7wqvCwERVgDn1FWrOeW0cPbSNGO6j7v5VCTvdGUmuYyIbRr63A2kOnysG
HORVe4gW3TZghq6db6z1O5kVVW11NcrhvuSe9YU+k39tdN9uKsXOQv+FaRk29S0zMaNmUFBnnpW
rPh76CJ0bLKBwKq6bKkUzWtxC5YyZR60pJZVncoVQqQEZqio23oaxmovU7DTdJEcObva46oMdKuSh
YhtQAA9hXDJ4juLZv300jlWAwi10Mmqn+y3uJMo5QlQ3UGnqlqac6buWLm7a2Y4IAABPrXM6tq638T
xFTsU4yeMmqlpLdSu0t25Zm4HPapJ1BAGOtYc7bsR7dJ2MsNt4Ap8zXFxbGKPknovrSzxlfuqWYnACj
mtvwfYGW7kurwYEJwsZ9a0sjtUtLnR6JYLY6bGmzZIVG6nXBO44wQB1qe5ZyjGIAt6Vk6hK8FuJQSD
nBFW2kYL3ncjvbwW9uzcMB1U+lc3e6ml5IqQw7I8Zz71XurqeaZ9z5Uk8VAgweKytdnQkkSnmtXwzE0
2rqscgUKCzjPWqNpayXd5DCg4dufYV2Vlo9jpUvm24/
fjhjmtFZik7KxpMPLB4wDVR2LN1qWWdn+XacetV7h1hCEkLk45obsjnS1OL1aTzdYcAMPl59KgPFbeq
JDBunKbs+/
WsKVg7kgYFZqzOroLHIY5o33lAGyWx0Fei2+J7aORTuUqMMO9ecxwrdbLcuEMrBcmvSdOtV0rTorY
MZfLHBNawMarK9xH5YzyCa4zXLO6F21xx5AHT1rstQvEVg7ce1YE6ySrL9plCxM3yHHQVE7NhTuc
2h5rqfCz2s0joxUzKOAetczcIqTMqHIB4PrUunzbLsCNdsrfddRyKa0NWrqx6BMjNlStY2oTSxwsYsy7eC
oPNbEAcxL5jAtjrVS4tonDAYjbqCO5pNuxjGydjhp0MUzGUbSxyF7CpbGFLy+S3clA54btmtC50OcpJLL
MrODnBqPStWhsGaK7gBHVXUZ/
8A1Uk7mrS6HUxWg060WGHBVByB1JqI6jFBAZpm2bexrDfVobuaRrWWSMyHGGHGfUVkaq880nlz7
jGTlWHNN3b0I5UT63qD6pegBwY4+Qo71QUYbBPPSuq0LR7eTTVlnh2SNwCaju9AtIrlJ4tyEHJx0NJK
wabGHbafc3O/y0OB3I4rR0i0S21IC5lU5HypU1/rUtqViSAYx94Hg/
8A16xbSIS34mcsCGyCW6e1Lm7FpWO7uVLQkpjOPlrm7a/
ms72Zb1yUPI9qdqOuSxwCCDDEfxH0rDZpLqUbjyeMURd2Kxo319FqEbeWxH1rJ+zyhN+w7OxqS6gaz
KrMD83pXbWOmwPp0UTL8hTv1rVLUTt1OY0HSBq10GZsRw8svrXbhRENgGABgVmWFhFpkjfZht3c
H3pdS1qCxiAnb52PH0qW7Ih3exHfXEFu/
wDpLBVYVV1WYx6Y01u64IG0+1Y2rXpv3SRGG0fwkVVtYp7qTylkYg9EJ4rPc1SsiJn8w5Y5Y/
rXQ6Do5y1xck4P3VI4FN0fQ5Ddv9ri27Put1FdHIqqjLkAEdqvW2pF7Ebr9mTdbIM9wO9FRwXoikZHU
MmODRSUg5WzktBiE+prEVLKRyBXdSfY9LtS6pGhUdMc1wOiSOl7NNF9+GItj1qWTULjUGLXDDB
xwO1byvcyhLobU/
it7iYLYAk4+bdxio7uSTUYdt7NvHcJwKxZrmCz+7lpHGcLVmMaldxhba1ZQw5Y1nyM3VkFp5MU4ByI
xxVt9TgKN5MJUqepXGadb+H7qRmWVwnPFbdl4ctbZMzMZOeQa1sibs5FZ57q5dY4yzei9a67RtAVbY
HUIw8jc89hVqeTT9HiMqxImfQc1kXXiM3UTfZWERHTf3qXJLYTbeiNiSe1sNzbo41XsOAaxdQ8QyT2
zCwjLFjtyayTcxyOkk/751Bz6VWe+kuyQN1uAeFUZJxUtsaS6kLTSwP/
AKY7Tu5+VT61uWHhZXU3t4h2MNwhzzVvw/
oCPItzKrFuoEnaugbEDHc5I9D0qoq2oSdnoQ6fDFJCvlQeQo/
gIxUktxBC4jkkVW7AnrVTUNXS0jAjHmTNwqL1rmrl/
s7C8vkaRgc89smlKdlZCUXLU6ee72ROygsVGQPWuRgi1HXr9jMdtsrZIJ4AHate4uJNQsV8mcQxYyzjk
4rMt9ZtLK0MNkskjtkMzcfU1Ldy4xSNLV76y0mCO3iO6ZgMBOwrmxO8k4lnHnMOme1RNteckIxdzwD
ya0LLRNQurhNsQSMEEk9cU+XXUGV5DcXt0fItmxnaF4FddoHh6SwjNxczM0jDOwdBWkmmW8Gxg
ACOvHU1aEpXKkZj7ir91GcpditdXgLFV+9j1rj/ABDb3qRm4ubstEeqKduBV/
VtRjs9RZ7eXzXI+5n7tYtxNca6yxzkxqT90YINZ35mVGOgacbjUJEhh2QocAFhk49q66DS7HTY/
tIg8y4Ubix659vSl0zT7Oxs4wkY81BjewyaS58+
+ke38zykA5KjO4VWwpPWxbTfdfvJJQEIyFWoz5aR4t1IYd29fxqNhFplqqwsqDH/
AC0PGax015beOZgr3Mzdh9xfoaOZdCVG7B9Rk/tBrW/LTKcAlVwBVq/
MsOnA2sccbE5KuegrD+0S3qiW6mVEJyI4ev50urTu1vGis5Q8bieah9jblRWika4O28k3L1PPAqNphExW2
wiCkt7GWSIlFwg6k1NpWmyalqAiVWEKH5n28H8apIL6Fvw3ZwXs0jFnkkP3ieldpbW0Fjb+RDEExycd
6LSxtdPQRW6KgAqrqWoQ2sTOzj5c/
jTdooycubQW4mRYHcyBAvOScVwl5fS305ClljDcDPX3pJnm1W6aXLtEeAmeMVfgsmtnSJYt8j8AL2qL
8zNIxsQ6fpM9ycRoFUDBY9q6DR9Mhj1FQwzKgzyvFamk6ZFp8DZZi8nJ3dqma4MeDCgOThmPYVStE
mU+iLckSkZYA7efpWbeanHagySylEVTxnrVbUdSWKB1a5VXbO0A1xLq88rtcTPKPRj0qXUb0Qoxvua
+sTyauBKrFbVOik/fPrWKGWIcYUGpPts1xAbe0gfCHGVHWtPS/
C891MpvwUhHJGfvU0u5o7RMoGW5fbCPMY8AIM12K6BDdadbx3C4kTliO5rSSzs7GBUtYFjZeN2Kc9
wltbvLIcADvRojJyvsS20Uen24ghUIg/Cs/
VPEFtbRmJSXmPTaM4rF1HWYr+NfPuTDGp+7GetZw1mO1jWKytQwB/1kh/
U0OemhUYdWaOpC91BFeaRYbdcMPU+xrn7u6igyIEMpY7ckYHNEhvtUuhtMksueVTOwV2Fn4egdInu
EDSxgPs7g1jUmoasJySRzN7on9l2cVy6vvlGU2DgH0NXdL8L3P9qwT8G3K+ar+5HSuye6WVQDbq6L2
YdDVB/FVraARXFtJHtO0bRkYriliZtWicnMm9TOh0TUoLq4VwjLKxYEdAKqoWx83BBwa6/T9X0/
U5d1vP8AOi8oeD+VctHtu7642A7PNbn15rOFSc5WkjnrU1a6JYl4/
StGzthHlic5ohtxEuCM1ZQY6dK0aSOJroKYwQSegrl7yzh1XUzPON0SDYkbDge9Tavqty0628BaGF22m
TH3vYVJboUHzHtXRTXVAlbUrLp0aBo7SZreRuG8s9fTikisAuTLI000Z+8/
Wpb4OgSeEElD84HVhUiSiZVkUYDjODXVHle43JszrueaGLZCm6RjtBPaluL9tN1mFLg5t5YlV2HZquX
ZxESf4fm/
KuVkmkv1ElzufLZyo+4PWpUbvQ3ppSN6fT47uO5TYDND8yEdTWNarJFctA3IkTcUPU1pXD3dhb21+I
jIwGyTb/EvanTwDXrZdU00MlzAMSRnqcU4O2hSl0Me6jMTjK7QelQo7JIGViCOQRU8lw0tsFuARIG/
iGCKrph32KQW9B1roi7m6JgPMZQi5JbkUXOPtDc8ngZq9oMC3GoyRuhIVeSe1asugG0Dny1uI3bIJ6rU
SqxTsS5JM5YjFORCavXtlHbvuTJBP3PSoHkBTAUDPUitE7mi2DykQZWQEjqPSo2PPBzTGYCmZNM
RIct04Parc6fbLT7Wi4li+WZR0PvVWKQKw3DIrQs8rdho2zDINsi+1TJ2E3YzQuBxT4YzOxEfJHX2rRg0
yUXkiSEeRFlmk/
2a1YLWGIExKuCNwPqKh1UjN1UjnyjRNtPWtOzlaVNmMnuaLyGJmU5AJqnbSNZXDBTuVvWok+da
Bzc6NF4gXCkfepJYo4F+6M+1PXUo0G6QbiPSqM8zXE+4ZC+lYRpybKUWWQv7vcOg61OpAUbeR1r
Nulmtgs8DAqMBx2Ip41WIxsdrbhxj1rpimjKSdyWdpYbpJYRHz1JHOastqk11bI0w8yMA9ByKoPLFchM
hgSM7vSi5u5lgaJQPKz8hHcUnqaJESXyPPFmMje+Mn+Gp5obb7S7uXkZOu3JANU7S3aSSNm4TNWN
QjvLAGaOUG3Lcr0IzSbVxtdCrNOsitgY5zzW5FdNdaVbu+MleaxLG3F3McuAPvFf71bttboyCOP5YxwK
mrOyIqTsrEBAx6U0kkDHIpJ2EUgUsMnpmq8LfZpGDOWtpDw3eM/4VjGN/
eMkrk0NyLK9imZdyZII9a6u2/fFZExGjDca5C8/
cKFOHP96r3he+ubydLBnB25Zm64GelbQR6tK7hqdHdasts8cKpueQHFVLuGW+tDGH8tiOMc1rT2cQH
CBnXox61WtVWUttbJU4okrMal1PPZLea3mkhn5ZD19aAPSul1WwLmd3XCp3PU1zJ65FI2TujoPDsSPc
NOZArRfdX1rb01bqS6nku12KWyq9a4u0miivbcyuygODgd69HbBMZPyhhkVSXUiowZkXrwKzdRS3uY
grEMAcgA0mq3YtoHJyVYEZ9PeuPe9dihjmPlY5460pyvoKEeo7UG8qZoRIXTORk9KqKe/
arS2j3TApyT27mtbQ9B8wtLfptVG4VuDUpWNXoZOjW7z6lBMId6q+ASO3rXoM7Mw+UgNjrUCSWY
hHkFFXOBjpXL674guEeW2t/wB2Af8AWgdqq9tDH42b7XMLyNDIu5sZzjiuf1m6t7lzZ28qkjhlYU/w/
NPqVu4lBcc/vQOD/wDXqvqmlJFN9sCnzB1Pp9al+ZpFWMh4/
Kk2EYxWv4ZsY7zUw6zYaDkxjvWfJdLLFsK/MP4q1/
BkLJqtxMSArIABnk1S13CWmp1UhKEjFU5n2IT1I5q7P8zbjWTe5Mw/
fCNQORjk1UrJGUdWYk+oGWKQyMdrk8dx7VhtgPwSR71f1SFoLghEYxNzv6g1njrUU7Gs9Nh+SBkH
H1rb8LxzXd87zIXtQuAW6E1kRCKWWKOUEqzAEg12lxFcQPAtlGEhA+cjpV+YuhZYfZ1VYf8AVj+D
0rK1xpBAJEyDuHAPSr5nMcLM5BcdAaw9Q1e3u4GgUlJc4IPrWUpX0FFdSOAQaraN5m3zYydpFZJc28
pQEZpJLaa0h3Avt6Fh71s6ZbKtq73CJI3Ucc4p2samJKd3zd6ZHIUbI6jpUl3KGuXCqEGeFqEEDknFUloZ
t6nQ6PaJqcS3FyRKBxhhxmt7zsxFCNiR9D7VkaZFPHpYWMbQzY4HIrcRIlj2DBBXBBpa9BSZCjeYAG
OVPcVzXiGE/aAdwKKMYI5Fbd/
PFYxRqmFXHrXO3sctwrTrKZFJ6HtU7vUqK7Gcpxx2FbWgJE1ySFPng8H2rF+ta3h7jVYmVsMAePUV
Ul2Gmdf5jD5SvJqtdtC7KrTbDzjnr7VPc580NkdOMVnSQQ3aETAo4alKVkRHVmHqB1CGctb5aJsAn+7
z/hRVi4llsbZx5nmZbv6UVkpLqb2RmaNDJJcTxwk+ZLHsH41vW/
g5YYQby55HcGsnw4ZBqMjxD5lTjPeuyjiNxbhb51J6kA8V3N2RxwSuZtpBoqzNFBAJJU6kjIrXe9it4QrM
kSD+Vc/qOrWliXh0/
wAszZAJHNYdxJLeSFp2LsePSs43Zs7I3pvEga4K2MLTt3btVee71a7T53FtH7HnNN0yYWNgzi35JwBUd
zLJexZkOzae1GomNkgjMG+e9eSUDkE1kuAzA4z6VMpQvhSGJ9KWK0u7uUR2lszEnG5hgCrSQrEtqhd
li2H5uQ3b6Vv6BoEkd213dsGXGFQf1rS0vRUsUD3RVpMfgKL7xFYWisnnJuX+FeppaIJS6I02Kxjg7a5q
812O3uWhZmncNgBR90elZ2oeLjcAQ2cDbmPVxVGGz1K/
keNItm4Ek46n1zUNtsUV3NNZsNJIXS3eQ5Tecmsm4mjknP2qR5485Pp+FNvNKXThG91c+ZOBjGc4rY
0DwvFeQpc3iuDuyoY4pqNzVysZuo6xFcWyW+lhkUjDbV5+lQWen3krKiWUz/
7RGBXZppel6LcrM0alyeMLnGa1pLqJQeQie1VGyIcuxmaX4fhto1eRR5pGTx3rSMaxHjpWTe63MqE6fA
XwcFn4FUI7tppy95dtEepRDwamU7i5W9WX9W8QWtg4jkcO+MgLyapaXrp1mKbzv3YBwAPSsC9mtbi
+b7HaSF8/
fx1qIXFxEmM+U2eQvWouPlSRNrFtb2d9i3BJZeWJ60aVdSxT+VBa+dI3Q+lReTcaiVC7Wkznc3pXT+Ht
JNpcvO/
UJgCqpop6K5esLGZ4GOpNvlY529lFS3l2kEDbWVNowT6CrNxI6RM+3IA7Vy8sqNG814zFGbiMenuKJ
y6GcVd3ZSlv4Led3upTeh8bIzzx60zU9akuIhDFarHCwGCDytZtzOJpWUxLGikhRkdKn0vSrvWTtgUrCP
vO3SpjFmjaWxTzjABwegx1rYsPD93fQedcSPHGOAHOK19N8KLZ6kJpGE2FwoI6VvziFVVGGQhyUF
bWVieaxzll4ekkkRZ5ibdTyoGM100Qt7GEQW0SonXA71Vku3cSeWoii659qwtU8QJAwitAJ5WUnIPSpcr
bC1kal5qiRZ3MAMHAzyTXIy6mt3K+9DgH7rdKrMJb25DyyFGY8jqAasXi21vst4CzXDcfKM5NZNtmqj
yq5Cs0skqQxo26T5RsrudH0xdJgjLZaUjLFjkisfR9GaF4rq9QRkcqGPOa3L6+KRlo13MOwrWOhM5PYty
SIkbSyusaY6k1xOra7JdTmyscsGIAdTzVbUZdT126FqqtsU8Dpj3NdToXhxNItvNuAjTZ+8e1DTlqSko6sx
bvSLOy0tZbou9ycck5IPtVHR47i6uWjjsS4PWQngCui1e4si6BCHmJ2gA5xRaaza6HpztdFVcscKOprNWu
VfS5e0vSo9MHzsHkbuR09qi1nXrewwqsryE4AB6Vy2o+LLjVP3Nmj26Hq564rLht3mYKoeR+wJyTVPyI
SvqzpZPGEEkHyqzn1A6Gsa61O+1KLyn2rEzcgHkirtv4RvZtm9lhiZcnPJFbOnaLaWk5NziUj7ufWny9y9F
sctb2RNuzLGwRTjp3rV0rwpdagVlu18q2J+6epFdNtjhLMkY29hiqV34tisoDHM6+ePvInPFJWiDbexqW7a
boirBEY42PY9TUUGoaZearuiZvtKjqM4NcXe6iuqyw3Sxshj6E9WFXdPumidVjGxRyMVhiV7WOhzTa
W530YBdjtAB68VxPiCBrfxC8cClleMOF9D7Vd/tCZrWWcX/
l+Tyy96p6Xqaamsl7cMu+Fsb244rzaFKUZXZzSaa0M2fSNQmKXdmHik+6T0ODXTWdstrbRpgb1X5j6n
1qW1vLq4txKLUmMsQGU9vWppipQMD7GuuUovRHPVc0rMjinVruOBsAua1REicY4FZljF52oB2QER
DIPvWueSa8jFVGpWTNMPHS7M7U9Js9RjT7S3lJHkjBxj3rn1mtpJJI7WTesZ25J5roNT0WHWUWO4kd
VQ5Gw4rnrKyt2kuYISYbm2JVWA+8O2fWuvCTulqXUp3RaMY2DBxkVUaT7PdRQrGWTaSzdlot7tpY
x5xw3oB3qv5sltcs8SrIJflfP869Pm7HEo62Ga/
cMkcaKSGl9PSsnSrTzZ1tlk8pZG+Yeo7inazdma7Mm5RHEu0c96po4UrKzFZQcxt0wa6VG8dDeEWonb
QeZb3q2rKDaFcKSM4PpWjBa20dyWt9iSY5CjHFc9DOdc0uOWK5EF2hxw3fvkVWN1qukSK95F9o/
hSRDz9DXByyuY2expai6TakunXdijSSH5HC8Gq1x4UtpJlZcxyJwGjOKtW+qR+Io1WEm11K3y0W/
v61p2BnnUrdxmO4Thx2z7U25paFtuKOfvmg8PeWqrumuSTk/
Sq0F5d6jE7z3BtkRtoVT1re8W6GdT0gSQIGuYCCvPUd6469a5t4zZ38PlSEB0ZeAa1jBNXLjLmVmaF5Y
LHlvmZmGM5rF35XaSDg81Zh1K4EBSdw+37rH+tVFOH3FR1zXTBtG8L2sPaB/
PEW07yAcU+4sZ7Up5kZ2scAirEM32uQ+RG63o4TbyCPeuktbf7bBJZagU+1wkNuXoPSidTlZnOpynKL
ZXB6QtSW3ntcSxRqVaJSWY9BXR29ld20s4luVeXO8AdlFXJ/
swtWklQIkgG8gdQaxliOhHtrmNI7fZ7GWaZhHOMMF7n3q2kfnziaN3UY27XGOKtz2Nnc2NrHBJiOFgy
Ypruss7+SdxQ7Tjsa5udPUyb5ivcWUUy4LbSp4rLuLV45McE9cg1rSLuJQ53EcjNUDb/
ZwQCT35Oa1pzZrTvcz2Vtw4NWEeMbVbO5uOKQXqLOoaJmyecVdge2N6khjH0roctDa7K8oit4yELOjc
Muf5VmiE5xGrFR0JqaUCNnL7lBkOAe9aUcmdObyoiGRwpGOfrSUuVCdkR28UJj+Z8vjJX+7WfPN9on
+UELHwADUtzKIm8ocMRkkVVRipyvFaRV9Sol2JyiSZ4QDgjsauxRpdQFbrEvlx4XDcHPc1RtQrWzb3C
7znmrmnWQRZZo5hJk4+lZz7kt9Sg1wbCSAqq+Wgw745rZlt3ubFGjZlyQylTg1Wu7OOeIh1A2gnPpVHT
tYeCP7HMS8SkBHHb/AOtWcveVzGXvq4/
xAZbeW2QRErs+aT0NUra4zIEclkPVexrqRd2syhJJEw2B8xrFu1tzcyJEgDxnBxVQlZWaNqHvOzRXuZB
JKdjZXtmui8I6fJas+oO3yTLgAjoawLTbHIssibo1PIAr0G3VHsoxGu1McD0qonptcqsOmnZYMopdycbRV
ZlHBRtkiMGYL3qW0SS3B81g7EnBHpVC+v0sdz8bicmnKRlFXMzxJq22NY0dTI5wV9q5xMO2D9TT7u
Zru5aVgOT8vsKv+HEV9aWOQAgLnmoRuvdRd0nQ0E6XVxyqnKg/
4V0d9cE2rPu2gKcEdqfeqxmQpgRgcgCud1u+8uGaNC2WGAvT8apuxHxMyZNbnbdDKRKgyMms7OTw
KRV24H86eKUSlctadIV1G1IfBD9Ceteh3CeanIKqfQVw+habHd36TSkbIfmUZ71213LJPBiI7WHeq0JqNl
G6tkKLHF8gBzxWNdx20bmC4UOZeB71o/2gGPCsedpO3pVeexguojdRyDzMYLjtWbCOhU/
th9IZLdIB5J4yo5rN1m9e+YbZyIiuDEOM1UuJvtMmSdwXiowRjGKIpy3KuRp8uBWhoUgt9ZjlZjgjGB61
RKnPSp7WF5biMR/fBBB9K0a0FHc7O/
1B4ctj5DgfL1FONrDcCN5U3FRwT1qTzII41WXljjtmrHl5xSSbM27HO61Y3EieXZxbvr2rCudNmtIYzPtb
dw2K7+bK4SPGD1yK5PxDM7qIiThGzU25WXF825m2lg06jynVSpH3q6238R2E7G080RzoMZPciuIEjL
0JFR7VDbtoznOcVqr2BvQ63WZoxAGjYGUDK4PWuVM0k7lpYmiYnuOpohmaGZJB8xVt2G5zXQTax
aXluN8e2XoBisnG2pUWtiHTJfscDpO5kVuV3c4qlqDyCQSwllGCDjvQmj311KfIGIgcguetattpU1mGaWb
zsjhMUvMtnOQA3M6ou5nkOAK6nTPDAjmzfIjoTlR3rQ06Czk2s9v5My+oq9dOyDdG4dQOQK151YyZ
E22JmVcKo4xUUzJGgK8E1h2eqSJqZt5lZkfJDN2qTXkla1EgbbCnzZDYNY83UdrGZqt0JJ9qkNjqc1Ugv
mij8vGV9KqK2ec5zSnpWkVoRKepNM4kbIGM1r+Ggp1AZxkL1rDHv0rrvDFoDZyXHy8txjqKdik9DUu
ZRknHFZk8MksbuJCuOeDWhJySDWVf5Dq2SAtYzZUNTJuG875GGRRUc0m5iR3opR22LbsM0Sd457
wpwRDwfQ0gu7iUh3nc5XBGeKl0CEzT3cYA+aHqfWrUWlWlugN3d8jjatdfU5YLUzY7iG1DCOMGQk
ZJ71ZiSa5m2wJuk9McCr6tokSGWQAlfmAPrU+l688940NnYryPvD+tNWN9xf7NvmtvIlIU5zwaW08PG6
bbcSsAOwNSxWWrXd87zzGJAcqF6Vuw2v2dTubr3pCKEGh2OmbWRBI5PU9qvXGsWenRhpdka47VU
uJYVLCNizNyBmsg6MNTljNxJhN2WTNLmtsHLco6vr91rER+xRSLErYJHU02DwxNeNBcSxECTBJJ+
7XUTLY6NDiGNAoHbvXMX3ia8YPHE6xwj7rDqTU3sCRrzWun6Q5fcskwXG2rkXn3Fuj7/
ILg8DqKwNI0WPUVW9u5ZJGJyRngmulNwtkEBiLAcD2oXdgyha6OkV8Jp081QcmWQ5ya27rUoggjiB5
4BXtWJe36R2UktxcAAHIQfyrGi12/
u49lhZfKxx5hH60ud9BNXH6tdXz3ojaXcN20BOcD1NbFxNBY6aZZpC21R949apaVoj2Uc13fy7JJMnk8
LWdNc6dDdf6VO90wPKqMjFS9C9LGz4enbWIpHdG2I3APTHtWdrjwfaXiFwU2HolLPrE0tqYtJha2gH3
nxg1iMzMxLMSx6nPWqSuFy5BfmxjIhAkY92qtLNJNIXcjn0qEnaCT0HNamlaFc6sm5l8iEkcuOSPar5UR
zNlayuGkuEitrd5ZQcbh0B969CsbdoLZfPcPOw5x0H0pthpsWk2qiFAVH8RHJqhrOqQwwPsnVZiDsAPN
D0JbctB+pava2SMLtwqjjA6muOOqXmpztDplliIkge3uagNuZbqO4umeZmbnPOfwruLUFLZTZW3kj1Iwc
+9QknqyvhRhab4Q3kS6zN1+7GD0+tdOjx2kKQWNuvlr95ugpEjjY7rk72/2ucVFd7/
J3RMEhi+8qjlvpVvREO7LSujkeWxJPU9hWFqN0x1COGGZB5j7WI61bhvfMSUBRFEvzKScE/
hWRdzW1vbyT2aq90WyrMPzrGTLhHqyXXNShtrae2UsZivCnjNYttZNa2gdYjkjO7HeobieS5m33GGb6d
KsT6m72ywLhVUYJHU01sWrXLOlyQKkvmIplJ4GOppt1NaaRdLdlA1w/
wDCOaZ4f0s6rdqzM3lRkHf6muhvfDSPeLOpXcvUtyCKSjZ3KcktB2j3Ta9Cs93EVWM/
KDxWn5S3EjxwKVZeORU0DwqiRKoUKO3Aqhe6nHpbSzMwCqOg71baRg22xyRW2iCSe5lQSNyxz1rn
db8SnUgIrOQ+T0fHf8axby/
mv7ySSQt5bnIRznimxRTTOYrS2ZzngheM0kmykrbkkV61puESqNx+8eop8GjX+t+dJvLKDhWb+lbdj4Rc
skuoOpXGfLA/
nXQzGDT7IJGAiY4AqnFIbl2MKz8P2unqrSuZJBjfxmtRrRVdWs4o0c87iKRJkiikulAZiMkE1jpqpuNSjE1
ysRH/ACzXvSchJNnTeeFgxLIAR1rCvbqPYLtW3CLsD1NQa/
NK9ky2zN7leprK05ra3s919LxjmPrzWbldlxib02oXGqaQfsQ8psYJYVzltodw96nn4PeRjyTWn/
aN5NAsemwC2g/56SDt7VGZ2tElnluPNkbjf2ouKeiHX1tF9oSK2xuVclR6VR8/
BKIQW6YzVq7xY2SXUMqyXc5CDn1rW07wzbxQxT3QzcfeOPWpcrbnlVJ21Zl6foE11KxvCUgcZYA8t
VPxFeWkMcemaagUbwXYDg4ruSVBZjgKBnntXN3dtbXEK29oEuL6fLBl/
hrOMk5GcJOUjLTxTq0MkbJOoWMYEYXCkVs2vi6z1CARahi3uS+AAPl9ua5S7tZbKd4rhdrp1qM2vmp
hhgEcHFbvDQeqOuTUlY9CtdVGn3bR3URCSjKunOa1INTt7rdsLIy9Q64rjbHUftNvBa3W1sjbG/
8AECOlb32tPsoEjbZcfeA+9XlYjBpyuYKp7NWNlJPNTdA4YZ6jmuauXa31SVm2CRxnA4qxZX11bfNG
UUNyy4z9ay5tUXVLqSdVWMZwDn72O9TQoOEtCo1VPQydQuJ7J57xAQhOBE3r61BDqF9dTKmESJ1
yxXnAra1V4ksS1wgZV5we9Ydv8+ZLKA4mwBGe1etDRak8upFYjzr+dymYFPzsx4BouWF1pz3OAFim
wMelXNQjW0iWwt4Cygb59h5+lQW4hl8O34hPKsrYbtWsZ9RxZXeFrWG1uozslkzkr0q9F4m1BCFKwy
7Rj5hzUOoK39maZtGVC89smrekaWmvvLHGptzCAGPXJNaQpe0ZXJzO5UudUvbydDHsjkU5Ty1wa2o
PHl5ar5Wo2W+RMcp1P1qxa+C5bOUzRX2XCkDctc+NF1CW/ntmdfPX5hu/
iqqtJQ1YSiktTfsPGEmqXVxE1sUtlj3MDwwqa71Lw54liihuZvLkQZXzBtK/
jWDpUbaZp93NJHumMvlspPB5qtdXDajfeRLYxoittJHVa44xV/
dOfl5nodMnhW2tbN5bNvtQC5KMR84rl9SsfKhF1p+6SLOJIm6ofrjtWxZa4tjJ5ALxKuFclcjH1q/
KYLPT5LjJnjY8HOTzUuc4suN4vUpabptxptuJYtpmuUDCRukee1aypBY3EZmfbLOu0uT94isqW8TUYL
kSsYY4I1MRHB68iszVpZNU1C3SLzpLdEypwQPrk05Jzeo5x5tzbu72wsLiWWWXezcEA5/
Ci61JHhSSOSMwgZdT/d9ayVWLT/
3Z2y4XJBGTzVeS70yaPEVpcl3UqVHAFR7FEezR0NpcwXDxiFwwcZG32qezVbiG+ijby2EvLKOeRWZ
oWnta2rS+WY5yvyqxyMVrWEaiO7WMbWYbzg1hO0XoZtJPQi1G1Frp6SW7ZkU4y/
f8a5aK4ngkkFw+5nOcdcV02oyfaNJccHGGB9xXMRxu8oLnJz1rbD67m9MJLWUndHhgeQau2kAkiHmki
TpkdquW4RFCPgp2PpRZw+ZJc46K/wAvOeK2lPoNzMe4MtpdSQs/
mquMFh1q1Z6jL9jvPkUOiggjoat3emR3h8wHZKBjJ71BYaZNGZY7kDyZhgEHpiq5lYjnjbUz7W3N0xaQ
5ZuSasvp8fBRiPUVLPpk9ncK9qWaEnDA9qtSWtxG8eI94Y84PSqc7bC9p2Ma+ULsUDAUYqxDJNZonk
uFSUjtkGrd/ZJIyfOVZOw7023swqEs1KUk0XGSkiOa93xtDdBgjDHy96rGS1+yv9li8t4/
vBuuKmvod1o+1ct2qQQwQ6Vi8Ubn5IHVqcElsKFkZFtpz6kxMZ8vJyWNa95GqcgZcqAxHcgVU0y+eX
UVfiOBQRtHYVp3GmXOpyRSWr7Yd3zNUybbOqj8ZZ8K2jPNKl1HghQRkcGurMKqvlgkKe4qG1MEC
RxswV9oG48ZouZQ5MYJH+1mq2R1SuyRsJGSCMLXn+o3pvLmQg/
KGPBrQvtcFrvsoizuD8zHoKw3fexOACfSs37zGrRFU461a028Wyv1uCrE4xxVLBNPjXMqxq2Hf7tW4oa
bZ3Nnfvqlr5oBUnjp0rOn0ZriVZrmUMEPAA7VqaJp7WOlrHI+6TJZs1ZvWjCL0weuKOXTUnms9Dlnig
kEsIjCHpu9Kx3i2yFEO/
HT3ra1GzZnPzgDk9Kw7SQW92shXKo3fuKzibdLm34XsZBO91LvjVgV2N3rqZH8qEso3HpgVz+oeIIH0
7daMPMHRe9UrXxCYreOBt8ssj8bh0/Gr16GTV2a2pXv9niNvJZ2fsO1YmqajmARw/
uWfrtrpJLKSSIs5AVlwM+tc3qumR2FkHMhYjqxqfUd9DH3EY5pQaaBup4TJwOprVNJEJNkqkkbQu5j0
HrWzp+lXdsEujwxH+rqlYt/
ZWowveL+7bhWx0NdwYw0YIOQwyKzV2y2+UrwpB5RaT746Cr4k3IsgAxisN4tlyZHYnHHB4/
KotRmuLZY5IWPlL99R3o5miXHmLFxc/apZHt5WEijG30/
CsHXxOkaOyjyz95s85rXsp4buDzoSC2efXNU7q6MsckVzDnAwAOQaE9SuWxzA5+lLTQO20pg/
dPUU4CtebQyeg7AxUkCr58O4gDevX61Hxirtjpf9pNsDbcEEkUnqVE7o26qF2gAEVVni8o53cH1otrtUb7
JuJaFQMnvVqVUkj+YBs9VIqNAbaZV2HyGA6EYyK4s3N3p15IkU7OAx3Kx4rtmQspjjIVcVxmpxeTeT
DcTlu9Tq3Yu90WRcDWFEcjeVIhzle9W7i4iFqLC6Yusp2q3XFc3uI6Ej6VM1y7qoY8L0puAKSasFzafZZ
TGgYovQ1FtJq6L4yIICmS5wCB3rTtPDnmyRyTSFQpyVHerWm5LiYAXPHc8D3rufDsbWmkCORfmbn
HpVG/
0iNF32sQMq9BTE1WaK13SfLIgyY6zlPWxSjdGlcSeVIpP3c81T1G3EiFgc5H3QeawZNdubncCgVSeM9a
tWd1bhzNNKxlIxg9BUNPoOKsUZFZJMMCp9DRUl7Mk028cnPBorSK0FJ6lWykeJ5GjYqSmCRToI2b7i
vIc9hml0WEXmppbN/
EMmvRLays9NiAiUbu5rfoYwWpy1l4MnvGEl3MUjJztxzXTWNjp+ixFIwoPdj3qHUdaSCNlPyuR8pzXJ
XD3WsSnM5RM4AB7UJ3NHc6O91y2iEuyUErztB61QHiFpINqxP8AP3btVRbWx04Bp/
3kjjHHNV5rzfuESBFPSlZthdIfLcvCSUxk96qrdXCS+d5hOPWoWJ3cnJqELJcymG3BeQfwiq5UJSbZPLJ
LqtwEkYkk4VVNdDYeErWLbJcgu55IJqXw9oP9nj7XdovnsOAP4a2pZUXBdwv1pNJBdkFxLBYQ7UQK
iDPyisBp9Q1aXMUfkQdA7dcVan1yy3yROyuSdvFZMl7qN7EY7VRbRLwXJ7VlfmLjorsbe2mn2V2h1G
RpWI5Ve9OOu3bqtvpFqIoVONzjmqbJHC4adzNJjkk0PqLIh8kCPPGaduiGzVkWK3XzdVuzO7j/
AFIPH5Vh3E6zSFo4hGuflApghkldZGR5HP8AFjNbFj4U1O7AfasSHoT1FVGF9zN3MoTzpGU3nBOMC
rlvoeoXR+SEqGHys1dTp/
h+x0d83jrLLjq1a97d21jb+aGAjVc9au6Q79DF0XwnDZr51+fOm7A9FrflNrBbjIVVAxxXN3fjGNowlnEZ
ZCM4PFcvcanqd8W8yQRRFs7B1xUSl2J5WdLf+JvKLR2xDbeOelciUa5naZlaWVm6A9PpVq2tklZ3lnCI
B/EeTWjocZk1KNLa2MkYOTKelSjXl0uamjWDLaGSaEwy9t/
OK05tStbCDM8oZx0Udz9KbqLzBWigdfMYYye1UbXS7G2JubqUSXPXLnv7Ur66EtX3KOo3Go6jMjW
kRSI/
Nvzj+dbrX1tZWMa3cy7wvzY5rn9b8RRTMLe0ZiB95lOMVzpAdyzEsxOcsSaWr2HdGprGoJqEg8mJkjUc
PnG6qKTuibFOE9KRpnkKxgcdgByanTTbuV1WOPBJ53dqrksUV8FzheWPQDqa1NM8N3uoFDcRmCD
PzNnqPpXUaboNhp8SS+T5s5AJbrg1cubqOGJo5HCYGeTV6JEX7Bbi2s4ltrdAioOo71DqF9DaxMZJQBtz
jPNc3e+IPtFu0dhG7EHaWA61nWWk3eoFZZInOThjI1ZXb0BRvqyUarcaldxi1VtnOG5GKSz0/
UtZvhBdK3lIcuegxXW6dolvpiPJKVIbqvYVFqHibTtKJWErJJjlUqnG2rKv0QN4WsP3ck5H7rsDxipG1fTr
A/
Z7eNTIeixj+dczPHruuo01sfLt3PC7sHFWNG8KSQyNLezGNyPmAbqPrQm+hNn1Ny91+1tYv3hO7buAH
f2rkbrVNS1u/
EVsjruXAj7Y9a19efRkwhmBeMZCKc5NSaBqayOfJscFFwJB3pWu9RpJLQbp+hT2qsdRuzs/
uZ4rKnmgkvpUsow0qNhXAyBTNQur/
VNRMd5cCCLdgqPStD7PbaZbMtrgk9eeTSLVx018lnZFLna0xP8ADWNDp9xfbmTbGN2cn0prZkYu7Ec
8hqluZyGCwSFY8YIHQ1KjbUaZo6pf2UNtHZEmZ8YOzjBrMLS3EH2eGMMDx61XDYYsRzV3SbgWd
zDMVDxztsJHrVbK5hXk1Et2vhhVVZLidhOrBgB0Fddv+UEkHjrXLaxqTtJHDanBlO0t3Fa1npl3YW4Mk
r3APTPauapTlNcx5MouSuxdYlf+zpEiba8hCA/
WuWQ3HhrXikcaySKowM+veugnuBNKmEyEOSp6nFZd5NbX2px6mrkndtZD2I7UUd7Mqhpoytd6gl/
Nc3V0m2R12hD2NVDcFokUjGFxUd7KXu5G4wTnAqEPkZr0Ix0OmxYt5DFMswTcU5HPetM+JV3KGt
Xz9ehrEE5UYFMLEsSaUqSluRKCZr/
25cTSFgPLjGflxkmmyQxtpubeNiw5yDz1zVK2G5xnpW1ZTqsUqrhz04rGVJQ2M+VRd0R6qkt7b2axx5H
8YNP094rBJDcgQyhsR4OQMioBLJeWjgExEPwfSq0ETz3bRhxMq8lvSla61KlJtGxb/
Z7VMySKZGOWY8lzUFxa21nb3+SIhcqCE6Uy3XTbUSTXs8jCGQAE8qDV2yK6iJtQRBO27YEI6LU7
MiK1uZ+o2MbQWUSSfu4k3Yz1zWj4Ph+xvdbmOZGzVnVkso9Pt/
JGZHOxVA5qex8Pahp9tJOJo5GJyYyMYFevQdPlO+DjY3dw2H6VkReVebrmOJftMWUAPBNalpIssSsc
EkdOtOvbdZ7WSOH91IRw6jke9Z4mnzwsZVocyOVk2Obf7VCy75dzKnQsPWsbWLi5lvZ7lbMwQ4GW
bgketdlHp0S2qpL+9ZDuye59ayb2M35u0lHlq6bFB/
nXkxlySszhjLlZxcj7gpeQgMeSOSRW5OJNUsIrGwR441bczycZ+lbFhoVpaW0fmosrRjKsRyKki1D7faTN
pSJ5kZxmRSBmtJS5noN1W37qM+00iDSLeWW8mDhh82/
oPpVXUdXt5dNKWayKgAVWC4xVG8N7m7t7+QsygSYzx+FT6Rd2V1ALSR3EhbKrt6e+afK92VaTV2
SW+kTziPdvVHALueSfatjTbBLIXMRUGMncjHr71l23if7NcNb3MbSQoxVZR1qzB4hh1DUEtoIW2uSG
dv8ACsZ87RlPmL7zGFAUGTnAqfTFeO6cAgrIDkHrmopFVTt2ZA4FTWoKTqRxzXO1ZGV9ShcZ/
s+SFuGViPyNYrMEcVs3jEm5Urg+YcVmR2EkgLtjP1rXDytudkGG/
JABqzZRMZHZWIPQjPFZ00rW7MOpHQVc0vV0WULcAIJBw3vW9RXV0OSdtDTwQcZye9OUBnRef
k5qQquGdSPWo4HHmNxkEZzXNd3OKWu5ZyAMmkZweVOaCmVyD1qI/
KPxq7mavsQXMEbsrFwjdPrWbBLJNcvD5ZEGeJD3rTjeMpm8VS2/
CYGfpWRqOqNaXywRoGXGWFaxvY7KcGkaL26lCo5FYurNJLqEdrFgtAmcH+KtKzlNxP8AK5RZFH
H0rLurcXesXM5nESxkDcPaqT1JhpLU1NNtbOaCOeCEq7ZVh2yOtb6ypY2tjARh588elYehXS2ttcNEftCJ
82B6961JJlutUSZ1z5EQZP8AZ9qzdS0rG8KnLMs3cKyQFiMuvKk9jXPPqN0luGmP7xc/
LnGa14Y7jUbNpVk2tIThR2FYmtWghiRfNzIp5960vc9SnJSjcyJZRNM8u0BnOTTRwaXaBRwK1VkQxw
ro9HsIFt477zA5HqOFrnAcDJGfau30q1trjQYotuxCMkZpSaexS0RoxTiRFdc7W71BIw6McZ6ZqK3k2lrcI
USLofUU2dg1wcMCqqfzqL23J6nN393eWl23mIrQuSIzWU7BnLHjNaOrzrOyoTnY3HtWaRilA0kxnFX9I
RH1GESkbM96pY5q9o1l9u1eBCflTLNVtNLQlM7a6yxjUBiB3HSszVLJ9QsXjRgrgZGR1rUmf7PGMnav
SsvUboWtoRNlRL8oK1MhR1OVghW3nEV8rrn+IcCrM0tvbSMbZQ5PX/
8AXV1Z7a+shHG24x5Uu3UViTxNaziLDScbgyjO6o1NGX38zXbcRACGSM5U5zmtXw7q98t19i1NCccL
J6Vmadpt5PJHPbsYQnPzDrWub62e+S3lIaYHop6GqvbRCavob0sCGKSRecDIArKgLajbtvhZBnawatgeV
5WRJ26GuZ17Wbi0ZIrUrhuCW9aqWiM43Kl5JBobeXaMJLgnLJ3qvbaldXNwu6IbmbLZ7CoITFdsZLzb5
oOd445pZJbiK622rBo2H3vQ1EV3NkyxqFtaHewkVZ85IBrJ6VbexeMNNPncRyxGM1UYjNaR7GMwFX
dOvpLK7jKbmDfKUA61SBrX0KaIXwjZRvYfKTVy2FA6hbSNoxI4w7c1I5bZhGxilL7vldDhejGoRC+wk
PlSc/
NWdinuVby+EEbbshu2O9cfdStLcPI3VjXRa1CzRBiD8vIIrnZAGAOaUdypbaEI5qWCIyyiNeWboKYvH
QZrodLtbRo0kfCzAetaN2JjHqLpuhtDfCWcZUDIAPQ10m1cZ71Giu0YKjccHBoXc0ZJ+8O1Re45O5n6r
PJbq0kDDcB0xnJrnrSf+175UuiEkYHj1rdu0aGB5FVmJPQ96pNpscqmXZ5cm3hhwRUPVmsbWsUdY0x
LJVkjZiQcHArLUmrlxdTpIbeRy4A+8e9Uya2gYVHZkkZ+aimocnFFVymLkWtDcQazBIR8q5BNdNda9
DvBUeYQeAO1cxpUAkkuTk5SEt9KbaS4RWQgnFPc0iS3j3d7etNKxZP4UH8NWYG+zwnaQuetMjtb+9c
sAViUZyBjdVn+wr2RV2BTu9+lCsatNlN2aQ5JJA/
SnQxNO4WIb2PYVvJoVhYBHvbkFjwVzirgvNN00GZI1jHcheTVOSWxnyvcxLTwzeXUr/
aVMMORg9DXT21tpmhQMwRVKjJZuprAvfGRuTstIWLBsAH0rIvr7UNVjaJYCFIwQeKiUuxSVzYbxU
bqZlt4yUzwSOtUtTvEVVMkzPIOQAelPg02SHT4oWBjuNvOO1Mi8OIsweYsQ/
HJrP1NVFIyihupVMcG3I+9U6293exeUkbttbDAcV21roFqtsVcZTqao3WqLbXCxq0cKA4bPUim0kyXZ7
HNw6Hd3cvlxfLg4YN1FdNpvg+whJluibhl5wegNSx3gvmH2BNq/wAcx/
lVTVtfOmOY1BLY6007Ct2L93qGn2DAFVTP3VA5rTttSWSNX+6mPpXntlqtuzSTXKGSdyWUYyPwN
Mln1bVZfLUtHCTxtGMUJticdLGzreuobvEBWRlJBJ7GubuZ7nUCGvJ2kx0XoKsXGlvYLuk/
iPX1NVdwp8q3JHI2zkYzim5BlyWO4jgZ/
pV3TNNbU7wxLJsRBksBnNbb2ml6Cdu5ZJ3GQW5J+lJ7FJdyto3hyO4hW41IYQcqucZHvWvJrul6Qohh
YAg4CIORXNX2vXd8UVP3UYHTvUen/
ZbWNppIvOuMk5xk1N29Bln+2NTu793EQWFicMwwQKzbsmS/
Zrq4LkHIGcYFTpc32ty+TbKdzH5VTgKPc10Vh4GZpFk1WVWHeNe/
1NNQ0DmscsU+0zlbOJpF7lRxWrp/hS+1EHeBbp/
ePWurM2jeG02xBEYnBVRk1XfV7uaeRrWAJCf42OOMVaaSEtdh9lotrpNqgJ811P8ArHpy6lYyTtbwsG
m6tgcCuV1C4urq0eJbx3dmyAp6j0rotA0qK1sUPkgTOMsxOTUXbZTjZFie5ltlYIwRmHBbmuUvkXVLq
NJrxnlY7QYzxn6Vs62sayRzXs2yJM4UHlq5ywuni1RG06BijP0Zf1FJ6jjojf0XQm0yZmliYxnkZbP6Vrvfw
zqXjUxInB3DFXpJFMaF8DI5rn575bi4mhjjaTZxg/dNVJ2WhN7sikS/
vLl7dbnNq4ySP5VYtvDOlaan2q5Yuw5/
eNwKmR5Ety1uq78cKOma46+a7u7mYX7vu3YKA8VDuNrsb1543hgVk06AMqcEngCqUF7qOt3ISadUg
kXkoMYqlYrp1lG7yx5c9OM08XV0Zs2AQIRyW6UPRBFA2lWFlKz3ExKI3fkmtBPEMVtZlbK0KKBld3
GaqPNaiISS7bi6/uIMiqvlz3zbvKMcY4ANEXcuRFbRXesXUigbieTkYC/
jWlLaxaRHsluPMkYHCk5p638WjhoIjvkZfmxWIoknl4jZ53bgZyadr7Gd2PLbj9aXcC4jUEtnGAM1taf4Vv
bibFyoiTGTzk11dno9jp8ShFQyIc7jySatJLcV9DjtJ0K71GTDxtDGCdzNXQX+hW1ult5OVEHI9M1a1nW
FsbfchVXDAECo5r37XZkuOGXNKUkTOLmjCEMaTTXMrD92yrGD39TWhqHigLFJb22RKq/
K2OM1i353WIZGB2uAp9aoRJuk6Fie2etRH3loZwgrO5vWmqWt/
YrPeMIrqNtp7bjWY0cRu5PspDKTuIHY1nXAN1fQwn5YXkBYehHWutttDTTr6WeAZikA4Pas5Wp2Zx
VEqbucfMGErCRdrehqMjtWv4hikfWY4bZA7iLL4rO2AcHG7vXXCSkrlwkpIgKEdqVht4IqcrkYpGikkUt
gsFrQsZHJ5YyBnnkVo2t5b+aqxw+UP4mzxmqi2qqu+dwsf86k+2wIo2QfKuM571lU1RElobMSi3INwVC
E9cdRWfNpl2upSfYJRHbyDfv7VuXvk3VrCFdCSgbaOeKj0q9XcYJdisfl56Yrk52uhP2TKTS32pY+dvnlY
ysynjitLTbmHQoLieR/
NY4BjXpmmIFtrye6VB8ylI9nI4rnZtTlaN4zGiNk7utPWZT1R0lzqkcmsWbJCCABIcnsev41r/
295uuXEDjbbTRBl/rmuE1CeR7exuopNjbNjHtkVoWF28k1pebd8b/
uJ19vWuilJ099ghLlOiig1DS4JJLNYp4slgpJyBVCPWdS1SKW6Gbcwfcx0b1Bq1psF7ZiexheSVSSwd+Qq
nsKnWyVbJreKB5EfIJXt7mqrYlT0Q6la9lE0oJvPtIpSQfMUHI6Gqd1bRzcMoP4VPp0ezTEj/
ihG05GKjmmihcCaRUJ6Ank1501dnHUVmZ95pU0qho7qSMBSpAPrWbFHLp8sdkHX7KyklwcEN610xZ
DGfmyT2FQLZRXD5lUc96FK2gRnyoihgtL4SzSMru0JhPA5z3qlaeG0t7mOSORSiRbDxyTW49nFDGDG
NpH61D5zQlscqwxg0/
aNXREqrOGudLu4LwwPEqByfLccg1q21vFpGmXUsjL5wXBcdQcVtXFsNQ0uS2D4JHysOxqO00tYbVIJ
QJB/FuGcmr9pdWK9pzRMnQNYV7NYbth5o6Fj1FbKzRlgob5+uKo6v4SjvkEtk3lTIOF6A/
4Vk2GqXFnKbHUkKyJ91yORSdNSV0DipGhdXDiSZpMYzxVN9UcWzxhQCf4qdeujW8mQCG75rI3syh
AOBWlKj1Z1RhoMmlZ5CxYninRsNvIzxUbjBxU1vjzEDDIJxXYopI1toXLTVGhia2kO8MpHPWt3Sgslr
Fkgll4rnI7cx3crSFVjjB+Zq0YtVj0+ZLeRSqbdyuO1clWn2OWpDsb8jeQ+1hnjgVSexN26u0jqB/
Cp4qtFrNrcl2SQuEUsTjpU+ka3b35mWIEGMZGR96udRa1OdRZW1a3e0g/
cErJ1Uk96yntYrq2tLlGb7RI+2Tv+Nb/AIg3S6KLkJhom3bTxxVLwna/
2iZb64yltD0XFbwu0dcXoR6cwE8gU/PHwKjjtF1NZY543hbJJbGBV2WGKS/
XUrQCG2cEOrHk4rKu9VbVJore2BCF+SO470at3M3F30N7To7ewsRHbfNk43Y6mpELWtk7EeZI7Hdjrg
1LDHFBCm51UKM4PpWUmsx3s0oRdmw4Ge/vXNZykZ8kmy7LqC6Xp6BDgscKO9Yt481/
MZWO5e2KhuCxlRppC7FsAdhXT2lkn2CMOnIB7V0NqEUdtOt7KNmcc4KnGDSCtbVbNYnLAcdqyTW
sGpK50xlzK5NFGsrCNjgMcV3mnxw2lpHabh04zXnx3bdynDDoa7jT/
Mm06B5vmk2j5u5pvc33iXDbhJfMHXGOvFUL26ijdogNrkfM3tTr28dJ44IJAJPvEEZyKyNTeKa6LRuBK
FwVzUSYoxMOa3FtI5UkhmPJqJm4rR81WQqyneRyCKzghdiBTgxzQ0E4roPCUavqMz8bkUAc1mwafIx
HmZRe5x1rb0axW1lluLNhIeNwzmrcr7CUWkdDKVJYSckdPrXJeIBJJb7ZmYKrg5UcVtS6iYruMtHtEi5I
birEkcF7D5Ug++OVrJoIaHN6Po8d/M/
muyjA4U9a6QWFpZocR5IHU1nDTXtL4yo+1UHyqD1+tSyarBcRPHK22TZzg9KL2RT1ZR/
t8yTyRLA8Y5AJHGPWsCUyx3b3Ecp80tnJp32tlm+Q7xnq3epbmB1tjcHAQ89Kpa6senQ6ay1P7XZJOBx
0YVz+sMr3LHcD3A9Kf4cl+1XJgZ2CZGRu/
pU+tadBaSO5JLE5XnNHUVjFDY7VqaXam4B2ON4OdvtWXJKGOAMVJbXtxYzCW2Iz0KnvTeqJRqatf
xiP7LcwyEr8u4DgmsTAHAHFad9qy38WGj2secis3BAzjiiCtuTLUBWro2mPfX0Ui5URHcTnFUrG0a9uV
hQgMeefSuu8PaW2lPK1xJuZ+mOgFW2EdEaU8ZmIRuB6jvTZojDbNsG9wOB61YmKqA7dAc1CpLyEk
jB6UO1idzEuZZZIcSqEO08VyRJ3HODz2rptaldt725JdW2so6YrmDkMQetZweppJaDl4OauWM2btA5wp
61TFXDok1zb+crFNvQg1c0ETuoHdIQIiCmOoqJZAeV459KyNF8SWVpapa3TEMh2Fj61rXTLHA86SB1
PK/
SpFZ3C6ZIraR3x8oyM1hXs7+XhcguM5HrU8U7X6M7naMcg9MVRuo7yOdbi1QzW7DG3+tZt3NI6GHI
JC5Lkk+pqPPNa8luHgeUoQwGTWQARyc4POcVvCSsY1E7j1+8KKVcZoqzKxqeGo0kvLtXO1TBgn2q9
a3+haXb/
ALpTPIBg4Gcms7QQN2onPzeQal8P+H57wB5ovKi4IJ71HLrcqG7GXXiy8dvJs7YRq3QY5rp9Pa6fS95Qi
bbkKastp2n6VEbnYmRyS1VpPENrtARt7N91E6mmorodCehjWemS3t6w1IPuVsrk1sahoqvb7A+0dTmsm
91K+81LhUCKeCp7VUm1K8m4ediv92mk2hOXKacMVhYQuqlDOPXqazLCeKfUcXtxsZnwsYNZ2xprg
iNfMmPbvXSWHh4QSi5uMF8AqrD7po5bbjUrm5PPsPlRxADZxI1cpdm8uH3STsyxNkKnAq9rWvQcQw
hmdMlmHQVnw2WoairssohgJ4wOorJ2bGl1NGPxDPLClvBH854ZWPSs+fQxcTvcanONoHUnAHsKmt4
7K0vlWzR7i4IwXzkA+9Ub6xvrmXdeyLHDknYDTaG1yot2OtrHIunabGWjH8Y7VHqGmhZpLu+kyDwo
PWo7O/
tNGiZolEkx4XA9aguZ7jV5U8wLhecDpn1otqToRTXKbcRRgelX9Ce+nk2LH+55O4imf2dZwgvdNvxzgH
pRN4kl8ow2cIjTGAzcGr6BsR6tHdNeMbmQbU4QLUcDafEp+0Mz46jbmqbNJKQZZGdh603ZihRI5tTX
m17agTTIBAoGCzDr+FZMjvM6vM7SOOhNABxz2rQsdFutQCNGu2MnDMwxgUcgXbKtrbzXU6QQR
mSQnkDsPWum0vwnIspl1CbYg/
5Zqeo9629I0aHRoiyYaRhy+OtPv5IpbiKDzsOvz7AetDdgT6BILHRLUvFEkUef4Ryaoy395eQzNDgAj92e
hxVa4iYSTXGovuQHdHGTwBWe/iNtRnWHS4toxhmfjFQ5XK5b6kmi6cBcSXF6wmmI/
jOdv1remiingaINgEdVqlpmjTEia8Zd+OqcVU1HWlsb/wCywAlsgAnpTWmg3q9COQ/2fqSQxxB/
M6heq+9bUgmhtDJCw39t3AqhNElgkmoMGkl25baf5Vzt9qGr6yRGrCC3J4bdtOPendIb1H/
bIJ9UeTVXbav3Ys5DH1ArUbVbcRn7BAQzDOSu0qPXFS2ejWOm2iztELqcDqOc07VJoEgWQslu3Psc+l
RYasTaVb30/
mSXsimJuUXvSTwxea0bNsXOfqK5uz13ULOT5XNxG56N2FbGq6tbmzLBlEjp93vmlK6VhW1IJddi0uF7
axj81werchawzcT3kzvKcsTngU/
TopLi9jiEDskvLH0rY1DT4NMxJuyTxtqug9igLExQiSYjnoBVeIr5q5J2+gpbi/
kkCqpAUHmqoOGyKbTZLkr6FqK8ayuCbeJNhGDnrUMlxNMCXfv/AA8Ypuc8sa6Lw5okdzEby6yyB/
lQiqUVbUTkZulaFNrDYO+OLPzyNwfwrs9M0Wz0WMmIeY56u3NXWljVMRhUA7CqTXAjViSduckk9
KE0tCLtlp5xksrjPf2rjtU1WSO7ljti2erO3TPtTdQ1dopZFs8MJOTJnoayoPMkkHmuXY8ljWWrZokkaOiW
xmnmkvZTIp5w3Sl1bVxMx0/
T8NgYZlqk7Syfu4mChvlYHvV3RLGO1vsunBX+7Ta7mdStGKsSpZRHTYPMJTyjuI96e2lLay/
aFQsGGSc9K0tSgimsZfLbygeWb0xWQNdQWv2eSdZQRgSDisIN3904o1ZNlCcJeajHCQI1kyA6jkGunF1
t0m5tgzNLDFgMf4uOtZ2lafHdWiT2ILndku/
XPenWWn3UF9dRuwCyoSsg5I56UVdTKq09A0m6kuN8j25UCD55HHLH2rnNwYs46MxNbkF+dOgvnu
3aXY4jAHQ5HaudMsYsseXIJN5OPatqN7k000W5IGh2lxgMMg+tOUslsZgx2btpx61uLZw6ro1jMpI2cnF
Rz6LIdPihgdcGYuXPpQ66TsHtTnWhllbG0sewFSW1upuTb3UEu51ITC967LStGjsJDJI3mu3GD0FWLq8
sra+toplAldsIwHQ+57VnLE62iJ1r6HAx/a4PKmiYqVJjbf0+hq/OJH2yEYOMkgd/auwvtLtlt32ooRjl/
wAe9UtO8P396Ps5CraoxKysOSp7Cqg3NlU6l3Y5231m5t1W3dN8bd8cg1ZWzgurJhPC63DAkSj9K6iHTv
D2n3clsW+03apuKnmq17q8EEaxQ6K7jphXAxVS5Yu0WOWjMu1j0pNOhgeNZmD/
ADr3B9eaS4vrKK8OnxCNYFAUBR0PvXS23hzT9ZS3uwrQMn3ou49jXOX2l2UeryEOYY3cr5innjtUyhb
dk2ZZn1rULXSojCkKPvMblx27EVl6dd6ukIU3Pl4LDhQciu0sNC0vVLOO5fzJkjG0eYMA474qlpdvpk15
NDNwd5EZLcY9KbglZCV0M0mbEiRzOW3DBJ7msW81CC1165W6+RgQEJHFdZe6IYriI2g3Kx5zztPr
VfxDpVgloJpola4kIBk9Kn2L6hGEpbmTbSO8e5125OQParKXALnaelXdJs7TVpjJFdMUgGxolUDmoNR
FtDeNDbt9wZauepScNTOVJxAztK6bsbV/
WmzEEZ6VDuUMF3rk9OaW4RpbR4432uejVmk0rmEk2OtehVTwas455qO1i8uFRnJA5NSHrWiXUqK0
sPBI5FZmu6bFqUIcqBcJ91xXSw2UF1ApjkwR1HWqcOkTSXUkTsRGrfe9RWqhJ2aNIprU4CdCB5RIJX
g4qKS1CR+ZG2CRyDW94gsYbfU2S1B2bfmPq1UlhEibSM+1aRqOJ1qehkR2yTMQZAhHGGHWmxW8
rTeWAGdHGQp7V2lmkDQoJoI2K9yKe9vYxTxiOEJubJ2jrVe3uT7U47Xn2narbfVfWjVVZfss2MIYhk1te
IvC/
wBska6sZfmI5jPf6U27hiu4LbS45VLwAGbI6496PaW1FzJ6oi0DQheaW7TFoWnPXvtFa2nabb6WZYoI8q
2PmPrTbTVbZI1iXIQHYv4VdWaJ2Oxwcelcc6kmzKTe5BcQtdusDqDblDvyepqB7eS2gaKBhHAeqitLjtS
MgkhdSM8ZpRbMedma+nJd2sMLEqsZzx3qs+lWlk4EP+tUFsntWsnCjHpUd6gazkdVzIo/
HFaRl0NaUm5q+xy9w6yT5ky5B5ANARFZjEoVSOlMWBjM0knBc5wKu6dAlxeyI5IiRR1H3q0tZHrcsY
q7RVjh824jVlLK3cdq6K6ujHZkxH5lA4HesC4ubnSdTYPbl7Mn5cDt9a0rmS0nshLbSkA/
N160ShzpHDUiqktCvqtzHPGm0845HvWJippWVj8p4qEHvmtoRsjrpw5UaWm2JuJNzY2LW/
NqUMFk8KuEcD5frXKx3skK7Yzj1q5LaQ6hZLvYiYHO4dqUkzqViSO6vNQiaW3XNyh29O1aVloIW5+
1Xfyvjcy1leFrx7bWltQp8pyQSfWuzvo1nkI3FTjGRSjFMUpWMqWBXjk/
dqEPAauaW1SyzJJuWPefvd67aFI5I9owcDnNZGr6ab8CPbhE5BHrRKNloJSuZE9+LorDDkAjAA61LobJ
p19t8zZ5hwVYnGax3P2a5YIfunFW5L6Ke3KTR7nHINCTWxfMnodfOguYfMukUqDxzVNb+CFRPLIqI
DjNc7aa9cWtiYphvUMTluwqXR9PXxDdyiWZzEvzKOgptORFl1NjUNQjulieHe2fuuvrWP8A2Dfz3LXB
ATK4Y+3sO1dZHYQadZLFEvRsA4qdT+9ETsokIyFo5A51bQ4qfRNqJ5dwA6jJUgZar82o28dklvtBZR35
rR1iytBbSzycTKpVSp5rinBU4LFvepiruwOVlcu2r20dzv8AuHdnK8Ul15tzO7gsUJ4BNUw1PWd0PysRW
qi7ke0uhGjZPvLtPpV+1S2eyk83HmAHbk1RkmeT7xz+FMGatojm7B3qUZYADmmba09EW0kv1huHO4
8qPWpb6FpGv4f0PyG+3Ssd5XAQ1rPcBH2kHd1p7ytCQjJhT0IrPuYTMXmBPTHWs7tDsaU0qPFgnIxkr
UEe84KngfyrEgkv47jcMyxPxg9FrW/tGC3ZVJUnHzAn7tO6Hy2Q29uII7ZvMXa3Uk1zE2nq/
wDpETKY35yDXQ6gVvIsptKkgEnptrBvriCCIWdudwXk+1Zre5eljPkQIBzzVo6rN9j8hSAOmRUS2U85
DIvyn+KoWTysowGa133Mm7FcruGH+b3NXLe+uIIfIWQmP0c1WIpV4qmk0Spu51FlHDcrFLbzZZfldM
8VuRuqxCKRQCfToK5PQLmG2uyjfK0vQe9dSCRuyc5rJRsbXvqQJp8Bd5lclT/
D2rPvLRDHJ5saIn3VK1rIy7SiY47Y6U14xKmJAM9Tik1bYSeupwxhCsVBzg4orfutHjijkkjG3AJPvRVqe
hnKKuZWjTPBqMRXG12CsD3Fdrf63bW4eGIfvEXG0DpXF6TD5xuHT70C+YKje5e6l85m+ZhzitL62F
GyZfvHuNQLG7uxHEONoP3hSCe0syn2aMPIo+90rKkHmON3IrRtNMnumChCgP8AERVLRF8z6CzX8
12CrgKvXAqfT9OmumfKHaO9atjokVg6m5fz2c8DHArYd/
KjIjQJx2FO6S0Ha7uzA06zFnqDSTMibRgetTahqk8soXToWlfOCSMAVSllh+1hW+d5G6nnBrXacWULD
eu4rnFZuVzRpWM6aytrS38+/
bLv2A7+lQ6TdS3NxLHasFgThsjr7VjTXc9xIzTSlxngEYxVrSrz7O7oQSsgxx2NTy6EqaNXU9Tg0+Fls41
FyTjGP1rm5Zp7p99zKzt9cAVJcKPtDMcZzwadC0I4kH41SSIlK7FhsJJYt6L8g5yaYjmNztOPcVPc38zoII
XCQ47Dk1UHyAjPWqSuwv2HOU3MwZi596i281Nb2stySIIXkI7qOK1LXw1eXUywuhhBHLntT2E7sxh
8vXpWtbaBPd2q3JZoo88cdRXU6Z4X07Th5ly3nyju/
QVeutR0+yiw0yrGvYdqTaQIy9P8N2FvtmaMySdRvPArTmFtZxCe6lEaL0XOBXN6j4zzG8enx7pM/
fYfKK5eaS4vJd91O8jZzgtxScm9h2vod7da+txKsNom5D1ZuB+FU2uLS3neSZ/
Nu8ZVFPP4CsLTJbgyCMjfCejd1pktuX1A/
wBnIWuOhkJ4B+tRrfU15VYrXl1qGrzu8rFERsCLOMD3rr9E0iK2tRMEG+QZzjoKn0TRIbWIXOqsklyR
ye1O1bWrOxtn8uULkERsF4zT0SM/JBfXLQssQm2s44GeTWVbaVDcSM1yQ7lt2BVGwe/
18s0iKkkf3ZGXqPapdZZ9OVPLnCygAOR3qdb3ZS900Ne1NdPshHb7PNbgK3OK5W3uYhP5t5uKNwyr0
/KoJGaRmd2Lsxzlq1fD9na3l46XKFmRdwFPdgmbOq6tb2+lx/
Y1wSvyKB0+tcgzPcy7p3MkrHIHp9BWt4hiWK8ijth5YZck47elWdLlsNNtzLMyz3J5DFRlaE0N2RRh0H
UXhRyqQqeu7sKspb6Rp03+nXBmlI6dRVTUfEF7qDMiEwRdMjqazFQBi2SWPUk07NkOVjdufErk+Vp0
SxxgffIwaxjJJMS08rSuecmgA05U/
OnYXNcjKMfpViGzmlbbGhc98VPbaXfXqk29u23HDNxXUeGtDOlxSNPIXmfjntVaha2pU0rwyh/
f3vzL/
DGf610heCK12whUI4A7U+UAR4UAGsq4EU22KT70Z3HBxzSk+wL3ieWQM4QKd2MkjpXKa1qN012I
YJfLQffHrWxqmuw2a+SilpWGOO1cihLFmYsSST81RfUpEihjy+M57VbttPkvCyQfex61UCswwBmuw0P
TPsGltNcErK+e/IB9Ke5V7GWfD7RWiteS/
cHIU9D9ap6TfXTXMlqSJY0HD9DV671Jp7C8ToEBUE96xbSWSDQJbkHErcKaH7yscFVJs3llmF1mQho
dm0xnoT61zcujz3Ouutpb7IXI5HQCtbSbt9QtS7L88fDe9X7S+8rcRxnisU3A5VJrQvpY2ukaU8MTnftJzu7
1n2SzKLVbiZ1DDH+
+3oai1q5V7SNGbHmyKN3YU8avAZjazMmQR5DDscVi1KTuxambeuspmhdRxKeB3PrWSyEBiqlselbcU
UkU8cd4m6SRm3OB0qpf6bcaaomibfE3JPXFddKcUrGkJKOjNLwfcpJaT2bONynKqfStC71WLRRbwzK0
jupIAHasXQCsl4ZlQKQv3h0NbOoWCXeovPMMxxw4Tngetc1WKU9TOcEpXMK98S6heeWtjD5CydH6
5FUmu7i0Ytco8svBYtz/
APqq5G8NzpcfktslhyxA+tWtM0qTxLEUbaj7wVYHnHcGt6cILoaxhFHZ+FVOq6aLmZcxH7oYdan8Q6t
DaWEltbTLG4wrFf4Aa0ZXt9E0fAwkNuoHArzUXEd/
rV75rjyb3gdsmnU933YCklHVEwiGnyS3dqRM5HLE53D61Ul1OW5t3uVjkjmg52ep/
wAK3NI0D+xrKa51WRjb7sRoTyRVu21C3nMUv2SMWrBhL6qB0qVBXsxySkkyr4e8QOZZJXkRYRbFi
ncsKwdOW5uJPtt1PlJ3JWLqOa0PEng9II0vNKLeVMOEBPGf6Umi+HEDWkV7NIHZtwQN39K05NVE
m9lY7WYnTfDmEjLtsxtTuTXER38UU0CQWu5myHJP3CK6LxrcXCWUFrZuEZ2+Y7sEKPSuU06Ozu
Hlt5HnG5gHkiGSD7monDmqBJX2Ot03xIJrO9jmGJbUYCg8kY4rkLXU7mOaS0uZTLBOSyGQ5Kt6V1
WtaVYeH9Gmvg0jSGMJk/xelee6dYXN9Ezgg/
MCAM5BJrSMW5WZrBtbnqPhe0Gn6VJNJGFkkJYt3Yds1jy6RFKbzY5D3WfmPOM10M0MtvosMMeR
JsVT6Cq0cVshHmzgkjt0qaqvJIyqvWxwsngy+gkWSOdbgAYwzFSKrSW+saZMgjjuRGpyedykV6ZNYgQ
GWE7uM4qpaFJmCO+1m42kUnHoZO6MPS76R7qe0uAA4UOnYkVekcYNQeJtKht7+zmt7gx30rbFJ6Ed
wa0bfRJxpzy3k488AthOgrOdF2B03uZ9tczWzEwyEEtz3/
CtrVdRdYY0tyQ8oySB0rJ0ayh1Ff8Aj6AlB3MqipNfvrTQpIxNIWdhwMc1mlJRuthxukYWuubKBJZPm3
Ngn1qvbtnDDpUmr6jbanpMjRjBXkBuhqPSistqhHcZpRtyjS925qROFAxVhXBFV4oVMoRiQSMgVLNN
Fp675WCr0+as+Wxgx5l5qpcz2dm6yyhVdztBA5NUdS1MaZBHISZGm+7isnWJn1J7EQMHQYZtvZqtU2
9bm1ON2dJi0aFpFRRsw2MYxnvUCaURfLcW8zIGbc6HkGnQzJJ5Ms8GYLhAg/
2WB4qrY65FbvdpMkhCzbEYcipSuyqkbLQ6BxzwKkiQNuB7g1HbO00e54ymTwD6VdtlHmjPTvSilc5vIy
lO3C5Jx61BftN5Wy2YKWPzE+lIzsmo3MTnhG4FKzhmfA3FP1pK7kbUo+
+mY0aRvuWXLvG2A3SptKijjmuHjnDqSMqf4ayL2/
hveNjxkEhlBqzodwrG4tIkCu0eUPdj712OL5D0a9RclkaOpXm1nhkA49e4NYJ/
efKgwo7CrviDT5IRa3jk7igWUehqlbzeSclcg0QfukYeKsOEZiYFxxVifyGtRsUBx1NV7qYSMCucelQ72Y
YJqtWdb0Gnhqnjupk4R8J3GKh21LbrvkWMfebpVu3UmN7nV2UMTWKXcKBJ2XqR0NWrUzMg+0OG
k6kjpS26tgQuuECgD3NXTCIwAOwqVHsVJjJPljDYwp71Tu5W+xSmJsMvP4VbcoQVkGU9KzJ5tsssed2
FyoA4qW7IIq5x84zIz4xk5pyRbxx2pLiR5Zmd1Ck/
wjtUYLDoeKtLQl7lm3aAXKR3OBG5wSeldtZWQsQjw4RMYwo6iuFhg+0yIhVjlh0r0Bm3WsUcTAMoA
oeg3sPkmLZGe/
ArPeYW+oo0yOpK4Vs5z+XSrogcOkjJnb0NR3jLEzNJnPXgZqbuwo2Tsc1rctx5R3SDzGfPHpWEcnrXUa
x9m8pZXA8xh+NcwOevWnDfUdRaDMUoFKRxQprU5xcc0+KNpp0ijG53OABT7e3e6lRIhkswHAziu1td
Ng0/
Yyxr56jG6oc7mkY21MlPDITHnSZbg7M1aktbazdJigSWIcMa0xN8geYKJDxWF4gvYy8cJYK5ByD3rKT
N4u5aOto9rvDBy3So9HvY9UaaCVWRkP3R3FctsMbNuGNnoMcVv+H7Vtsl2JN2emPSmhnRpbCCEpCu
I+tclrCwRyS/
ORJKdp96tat4nUtFb2ZYSK3zntis67kGpyJMygFfQ0nYUVYqxXd1bqEWZigPQ1MphnkzL8oPWoJ1VJM
LyKjHNXyqxnz2ZpXVzc2yBLfaYP1FZi8sSSeTVuJ5jEyLkr9OlVHBVselEEKWuo51A6VHSls9aQ1pYzu
W7BohdI0vGDw3pXX2czS3GxhmNl4cVxVuA8qK3AJwTXdaescNuIwScdDWbS3N09CwIRFIVYYUrk
H1qk8zCdkVTtHJbtVuS4R2CO+1jwM1nXJkj3LEhbPU1Dswiu5Fe3rNDIhA2bTyKK5pbqaW4mjcMgXO
FPeihIJWuW/D8qRHUfMbGYOKoWrFwERGZiOijNanhlIZb25hnTdHLHg+1dfZ6VY6VC3kR/
M3G48mtVpK5lFXZzlh4aYsbjUW2KCCqZrZAPnptj/
dL6dag1DVLWK4MbP5sq87D2po1mHyTICCO4HWhO5utEaE0oaQH7qYzn0qhea5bQqViJmbBxjpWFd6
rPfdfkj7BeuPeqaosabUGB1q1G5nKY1pGebzSNjZzgGpp9RldcdDjrVck5qNgXcKg3MegHeqsiE5MTcWO
SacrlTkcVftdAvbn5tgRfVq14PDtqjqksu9+6g1LaKUGc5HE8/
KAtk1NBYSXEhRFLMDggCt7ULnS9PTbGv7yLB2r1q/
p2oQxRRTxQ7vOPYfrUcyNeVJGNH4SvJl3FvLU85JrVh8N6ZYFJZx5rg5yxyKr63qtz8xMm2HoEQ8/
WsK/wBWa9gWFN8agfMc8mjmd9A0Wp2r6lZ2Nuwg8tBjgKBWL/wmipIdlszY6Me9ckM/
LuYnbwMmlz6UcreplzI2LvxHqF/
HIJMRK33QOorHZd7FpGZyTkknrTwWbrTlTNUkuo1d7DDgmr2lWYvrxYR16n6VJYaJcXkhYqEiHGSe
TXV6TpVvpKg28Y345c9TQ7FLTUoLoNxGCFmEEaHJCjJIqYTWWmW7xRD5yCylhyTVy9vog/
kyPtaTgKDyaoDSLm6m2zbPI9e+Kxe5opdWaRYalpaclTIuevSuUmt4o9TWKfzZkTB2EfKv410F7qtloqpB
EfNfgbAfu/Wse81NtUhJgdYwp+dQMt9KrpcUS6t9PdyqNNCrEmVckY/
Ksi4sI4ryW51K6EmeQgNU49QubbzFifaWPpVWRmlk8yUl29TRa4Nosz3Md3MvkxkDoOK09DuLbR2u
Lu9cZI2qlZUVx5KHavzHvUJIklDyjdjpTsyeZFq81R9SkaQptjz8vrVNiT0qR380jCgY6YoVCeqtn0x1pxSQ
ndkajNPVRnrWlp+iXV+xwpjVe7jFdZpnhOytovMumFxIR0YcCrv0RNu5ymn6LdakgaFNsecFm9K3Lfwx
HbbJJ8SSKSQcdK3FmNsy7I0S1AwQOCKqXuv28TCGEiR2ONo61Nwv2NSJUSFAQOn0qrJcpCxDHGO
Tmsy7vTDE9xJNsiUcg+tcjfai9+ykeZGBnIz1HpScr6Alvc6e+8UW6u8dqpmdetc1catf3M0hZ1jRjwFHOPr
VaJvKUqigDpSZJNJxKVktBVQZ3Ek+561JFE0kgABIz1pm446Vd0u6+zzkOpdH4PtSY4l3T4YElO9gzLz
x0FLqPiQTE28JBRF+8D1psEUEIkEJJMrGl/
saxlQkp5TdmFTGSjuY1ayjoZqRTT2Cxo+HkfeT3xRPujiS3VQY8/
NWpFpwE1nMHym0g47iqJRlWWJ+8mFPXIqlK7ORSuVTd3NtHGlrtjjXlsDlq07RvtEiM6kJIMnPFM0/
T2nFz58Z/dN8uR1FVdRvCzNBE+0J2HUU3ZuyDRly/wBJ+33tshc+UGG5c8babq+m2c7/
AGTSLQyXCtzKp4Q/
WqVjqTxTpFO+6NyFB7rWrL4ik0aQ2tvZKyqPvk4zUNSTIcHfQc0N9p62VvPiZ2fEpIzxV+20y4+33ESjd
YFeAx7+1R6frNvqLvd3Q8sRRnODnFL/AMJGkGmG6WKQhjtiU8FzWEkzKcWvUz/7F/
s27Z4mJhIyBnlfatzUrhYNLa428FR+tY+pa2I51glTy53h3cc4PpWuktvdaHEbnlHQA8Z5old25hNuyuctI0m
n24h+zb42+YyqM8HnFdX4NtrVL5ZINwPllsZ45qGzisYUWEbpBs25IqfQJZrLWTE0H7iT5Udf4a1hO8ki
3VvZGl42kcaBIkaszSMFAHU1ynhXSvt+u2tz9nZYIkJkD/
3xxXa+IrOS607dFJseFw4OM59qqeHrsfa2hbGXXIxxk963elS5o5akOu3a315LZEEJEo5HTNZdtYtb2ckG/
eGbjI9auXkfl6rdu3G5u/
AxV3T7YyTLNLtECfMWJrCCbm2Yc7bsWtZuItN8PDzOFRFGO5qj4Vc311LcNBhVUbHPYelV/
EklzqskaWoTyACdz/
xGrPha3m0Dw5d3OpyZdmMhIOcDtWyd3fsa6X1Oa8W6yLTxUm4McfIAw4x6ik8PRmbVxDF8kguN7Y/
iXrXOa/
DOl4LyTdcQSPvjnJzkHsa7rwUi3moS34tngCRKmW6E+3rVQta5ovIm+IV0smntaJIgZV3sh7isnwvpF5Ff
WUqlGgnQGQemOlQ65qM2oeJJ47fTt7Rny/
MddwAHfFdH4OGoE3J1EpsiwsW1cDFEXZtlFvXtSSO4hsWwBOMZ757YrPmjMSHeMY9ar6hINRvJ2c
Aoj4Rh14q6F/
tOwniD7p1QgDPJrl5+d6mTkp6dTV0WYS6WTuDbcg4rmdBvJdT8UTCJ1+zQZyjdQemRWkl3b+EfCyrd
NiZlJ2Z5Zj2FL4QsrIW8mrWyFGuV5HYeoro6ovltoyLxFZz3OrRywvH5kSbUUnlc9Tiqyy6hbaY9rNMM
Do/
Uke9cxrOpHUfENyjmSzu1O2F8kBgOma2NOibUdHEV1M+9sqW3ZOR71hWbeqInJrY2vBlsubi424IOwf
SqWoz2mt3lwrR7vs7+WQw6fStzRLZ9G0MiaQSMAW3Y6jtXEWNz5OqSSOV8q8c4J/
hOelFR2pqJDdol69sYf7NlRIwoCnAFZXhyVHsxjjbxg10zp8jLgcjHNcXYRGx1q6t2IGWyozWVJ3TRNL3
k0zsLG2knuvMwCqAYNY3jKzklt3u5WKxREKFB6n1rptHbELc8k8VHfQRX8M9tMAy/
xL6HtXKqrhU1NuRJXOQ0FX1aJfPzcLbSqAuOi12epWlhpmk3E8dsokdCBtHP4VlaOqWn/
HtB5S5IYYxuI96wr7WdRstUmgvm82O4UlVH8A7Yrqi+d6Di4ly0v0WysbTy8o67wwPGRXMLcyR3szjJi
kl+ZDyBz1rTlnaz0i0lK4KTZB/
2aralFEuoL5ROLjbIFx271rCNkStWehNtAjKcKVHSpoT8wrMsb6C7VY43+dAF2nrWhG2xxnpXFdqRyyj
ZmVqKmLVp2OMsAVqFHcWT7sCZyQoPr2q3qqmW/
EiEMu0Yx61TmtldI2JKlHDVcJ8ruzop2i7nKXljcWi+Zc7RubgCtDw/aDa+pIWLWvEiY6/
StzUtKi1FkEp4XnGetZVmdQ068j0ktGtlIWbKjll9zXV7VShY0lNPQ19YvIHspZVXzEQAFQOM1ysK/
al3BCmTwprq5EjXSZIAoAyTk96yREQFRNqheUb39KwpS3JjX5NjMe2dDyOaqsCHK45FdXJAkqBsAk9
cc4rM1KyjhKsr/
e4rojO7sdEMRzuxkqMcmuh0TSpJJROyr5Y5ye9Tafo0bovmKee5rpBGttEqIAFUYAFbHU2orQgG3ad4yc
dqZFeou1XVsMdoJ9aHI5xxzWTrN+LCFSMlieOM4qWxWuaeoTKI3clV2jgZxmuRbVpmUkqFbJ59qrXe
pTaiUMpOEOQB3quWzQo3Y72QMdzZ9TV61tFuITg/
vOwqtHB5pAU89q3tEtjBmO4IDhvSqbtsOK7lPQYWTVGWaJxheD2zXXfZsYfPToBSC1jk3ZODjgisu9v
b3SbZS2JwG6Ac4qXLuG5rPfxqxibhl5Oap3VymyR3xswTnsKoand2t/
DHEbkQyPglc4NYN5vsYzbRytIh5yTUXcnoCikVbi8e6cszZXPy/
SoSaZ06UtbxjYxlJsXdkUmfagCrNpbme4SIZyxzxTlsEFdnReEdMdZXup125+6tbNzKpmleNS7JwRTWuP
stiTgAquAT2NU7Z2ePfLKDI45Veh96529TWxk69cNL9nCZDl8jnge1bdxYW9zYJJcIgkKjkgdfSqclhOW
FzJ/
qgcbMcj3qnqtzdx7FzG1oDuXufxqblryK964gkGcMjDBUjms976WNx9lkaNOuwdKjmmM0rOxJJ9TW1o
MVpOxSQjzccA1ottQbu7FeSSz1K1HmxCGUc5HGTVFYSCVj6exqbUIWSWTCbUDHHuKqxyiMHHel
GIpOwj5RiG60wMRSsd7Gp4IBJGz54WtLmVrsfbXXlbgRkEVWlBySQeaV2VZDt5FEsu9AvYU47hJ6WI
aVRTe9OWtGzJFm1UNKqnHXqe1dWlz9lWGNlJDnAb0rndNsftcvzEhU5OO9dR5kQtBtwyr0OK5p6ux1
RWgy/
WOZFXdhlPOOorFXUprLU1tiDJFj5mPeprucFnZshn7isY7kkZtxZs5zmpv0RS0Ok1OOOXTJpoIlDqmcgc
0Vnwal52n3ULAg+WcH14orRRRjKWpX8N7zqMhXoqgkfjWvqmuSQy+VCwyMc9cVgaLI0ct0VbBMeK
rRBmUF+WI5JPWr5byM4Tsy1c3aTncVHmk/
M3rUSnC4HAphXmrlnZSXsywxg5Y1okXdyGxRGQhUGSfStfT9FlmRzcKEI6DPWtVLCPTnjSCMMdu
GJ7UoujFIQBk461MpW0NVCxgXGmqlycn5c8Cum03TLG3s1lSJDIf4jzWFM5kj3XjAMpONvGRWbLrl
7GrRxMAnRc9qlSY5NI6XWNQ+wkosiqWXIFc8moKMkSFXbqay5JnnmM0rFnIxkmmEk0KF9WZ+1sW
pLlHmEjKXYcZNSXGpzPEkUH7mMdgKohTUsce4gZGSKfIkS5uWxGWcjBZm5zyaFU5HFT+QcoVUu
rHGVGa3dM8PzSlzJEyf3Sehp3SGot7nNupHUVLZ2k15N5cMZc4ycdK6qbQrG2DS3cwJHbNPtNU07T1
EcCAZ9BzSch+zRk2Xh65uJFVxsBPJ9K1tQXT9HC22ELlM7m7+9SX9zem3drMpGjr989a5i4ggkPmXkpl
kXqS33vaocm9DRG/
o7SXp3g4iR8rsPX610E9xb2cA8+QBm+6Byaz9BYX2lGKOE2a9AR16VFqtxBpZQT/
6RJkDIxke9VdRQnq7EOox+RcRXTJGyDru6iqE/
itoGWK0h80OCeeKoX13NqLMplOA2SgGBiqsVv5Dowwozkg96yj7z1LktCJxPezlpowrs2QGq2LVLe1Yy
zfvM52pxU1zL5xGzCtjg1RFkQSwbLN1JrTyJ9COWQMOFAPrmodu7rV37Cx6sKX+z3zhWBq1ZIyabKe
DilT5m2j5m7L3NatroF3eSIkQTnncegrrdO8NW2nQoZgstwOSxHei4Ky3OdsfD0qQebeR4bOVQelb9jZWi
jAVWlXt1K1cuba5nfiVUhPUAcmnXGII1MCKsh4ZvagfPpoRvdCFDtUYB2nHaoPtqQ4Z247D1pk8ck0Z
VCpkPIz0rn7/
AEnUbucj7TGqp9wKT+tZe82NJdSzeaiQGubi5VFPCxrzXPm723TXFugDOeWYVdi8L6gTgzRMAThmJ
NWf+EVvTAP38O8HJ96rl7juYV1JPeH99IzJ12Z4JpoFbn/
CLaiy43wdfenR+D9UcZBh69cmr5Oxm2YYHpViC0lfa+07D0z3rrdN8GC3Alu3Ejjqg6Uuo6NfX4VI/
KgjHBAPIHtUtMtNHOajHbW8caREeaRlhnpWfbBp51jj3HccZUV2OneB7eNzJeN5zg5GT1q+dF+yXaGy
hiWEHLZ60OLsKU0loYCwjTkkE/AK9SelRPMsGnSiWTcyqTuHcVs6no95d28/
EZZvujNZsPh3UzbGKfySpGOvIqFSb3OJpz3I7a9jOkwhHAYKMb+OKnigEkzApwoDBsdapR+C76QJ5rI
qrxjd1Ga6ZdOuIPJjVEMYXBJPIpeya2FZIpqphtHzgGR+o7iuJuXD6jdHgKTgY612X9lav9uO4o1r1C55F
ZN/
4VnWR2t1G5mySW61pSg4u5EYu9zCsYftN9HGWCbfn3HpxW+bO31qJbl5CMZVgPaqcfhvVFkO1YwC
Mdas22j6xZ2zW6xxtG4I+9z9aucHI1d+hctUsktblLYBxGo3jHWqejzDWNat4Z0XyIf3hRemB0re0fQbiw0
Yb1VpiDlCeD+NR2egtphmureI75f4Qfu+ormcZRbM9U7sqX/huO/ma6eUrdysSnooHar/
AIfZFtnsZCHkh5IIxVe+XWfNT7JBGwVeNx5z3p2k2eo2+rSTT2qKk6AFweQRWXJUluYyTZZvy8fmfZ
4hvA3KD0as+0121nlWNpDbzhsFGGMGtLW9OvLhbeazB8+B9wBPDeoNYev6Bd3tzBc29qBK0f71c8A1
VOEupnGm29Tu9P1WG7jCSsqv0wT1FU7zRGF4t3ZSYwclAf5VzOg6JqFrZut0mMtkKT0rWWO+RRFC
0sa/3ga3d7anRb7JeuY7y5ZRNYxuR0YtwPrVe+k+yWxN66gAZW3h/
i+tc1rz+JZtSQWRm8iMDBzjJ96sN/
axt4pUs3a4Ljer88d6HCVtEHs2tUTi8m1C2ic7Y2Q7lToMDtiuwEcN9pIiLhY5Ewe+PauO1AX3m5tLFxtH
fvSxvqE2nqTbSrMpOFBwD9alQlBMahLqibWV0xLaPS8b4xg7Y13HrXUaLJatpoFuQqr8pB424rzZdF16C
632zOPPO12H8FPSHWtOvpI7SG5ng4ErN/
Ge5FKMZp6F2stDoLyMxF4bXU4jcXEjEMB0XuBW7o7RrYNAGVZOcn1PrXMQwPaKAlpLI45GV5Ga
dvvJgwFrOp6AAYNaeyqrUTUi79guo5GjMJ+994Hg+9X7WK302U3E8qmXGAinn/
69YLnUzCBOZgGPIXJIHpmmHw7bzSCSVZ2PqXJrmV09tTnsou7NTxBoy6rvvXzKEAMa54A7ir11PB4
e8MJ5ICqAo2k9N1R6WWs3NhJve3cHymOTj1BNcv4ktLxNQnga3ubi3ljAR0yQpro1cTpveNyXxDBZpIk
t5CCrx5imB647Gq9lKtnp+ntOWVWboOpyeK1LWKa/
8Om0vIMTRpgeYvf1FR3vh6K7soIS0iPCu1GHb61yNOL1MWrvU7K9g8/
TDGrhAUHzHoBXnOqz2xh+x2JybdgS56ls8/
hXRGG6i0xbWKWQlVxlzuzXF3drJDcSottKGJIPyHmtbupK1h6PQ7ONfMto3U5yo/
lXKa3FDBrlvKd+5uuKmtru+tbRTCsuY+BujJH5U2/+1aksGoy2uwKpR1RTke9QqUozKp07O5v2FwFIO7
ABFT3zy2jy3VrbvcCbBcBumK5iGSSS3YKkqbRg5U1oQ6jJI01xDLPHJAoAjdflbHWsqlGTlexdrFyfVYY
Lu2up8/
YcYkwOUJrnPETxXWsCe1fzbfywEcdPoa3dNE00cwv44xHeEsoI6GuZjt59Nv7mzvImMcmQSBwPQitqM
LaMmMUT6dB/
aGjyQyNu2uQp9PSoZ2ZEtM4MtsCjA1JNb3Gm6RLbKGV0kDswHVT0qS5T7Zp63UUbGQYDgCuiKFq
mZ8N7Lb6nBd7iu1wGAPauv8Q6q1oI1iTKzgFWHf2rjorV71mGCsaDLHFdhAqalptnOoObckfOOorCvBK
zQqmpduoGzaJAdnyZwe9RyKVuvLU53EZH92pZJBILeZPmZPlz7VnC4VLzzEA+Ykt6nFcqhzGSu1oVb
vVpLfX2tWQtCwAXA6GtS60zy1W5LFsgHHpWFNceXqS3KgSgMcrW7b6j/
aFkhVCi5Iwa1cbR2E9FcrPcmIrHt3lmwR7VW1FowqKnykjtTpZoop52L/
dXB9qwru5Ej7hJlO1VSpt7m1Ckp6s0LWaRmKW+S+M49a1Db8K8+DGnLZ7VjeH5Q+rxhSTwckdMV1
dxEiLtPIkOOa6ORI7lRhEZaSt1T5oiBtNXJJSy4Yge57VXEkcFsnnAJtGOtZ+vzyJYZh53/
wAWcY96u5ookeqXhtpY9rZxyff2rnNT1FtRlBdQqg5A96k1HUUuFgQENIow+DWeQM9RUJNu7KltoA
NOFIMAE9hTsoCAWAz61toYq99Se1Mn2lBGrMSccDpXbSWySW0K7wso/
iHeqXhbS5YIJp7qNV3j5D3xVxtgG4EEJzn0rKWhtfoidUNvCF3ZCjqazriQ3rmNVIUdJCOKSDVRd3nkr9
1RkselWooAZmbcSrdgeBUNqSsFranKa3ZxwXQJYOzqDnFZrOSOSTVnWbpZtXl9U+WquM1pTVkZTb
YnWlp2w9aMGtiLCoua3tFto1kF0Qz7eoUfdrBGVrf8OzBIpieCTWNS5tTWhs6kq/
YpPMQuCMhR1NYlteW9uI2k3JJINoVv4cdqsX/mrcR3Qc7AMEE/
KB61i39yt7IREVfbyMd6x1bNdjY1HVmntxFDKo39SD2rEk8yMsN5ZCBgMc4qNQypyMZ7VGpO9VJ4J
ArSMerJcug0j5s8nJ6Cut0TRlgiZ5HO5uV9qdH4eWCS2uUPC8n3rTaaC4t9sDAk8EKeRRLsJHL6hbzzW0
yDKyRueSv3hWMqEMFbiu2uLWWWP/
WAnHHFcleI0dy6MpBXr71CunYcknqXtMgtWyZXAYdjUepzQ72hgGAByR0rNxk0u/
k5rTlbZm5EZXFJTi2aaOta7IyvcXFKOtP+XbTV+9RcaRqaNPIk+1VzGeDWte3lvAnlbsE88dqpWqNFp4l
VNhJ5JrOtblYLqRZl3o7HJPOK5pas6o6LUlmlFy58tsioJI2hBDjGalZY4meWFwQTkCqt1dNPICx7YxTU
LkymNWQgHnGRiioxyD9KK6FHQ5W3ct6WpEk+O8dJaRNKQi5LYzU2hxPPdXCKcfuvzrrtE0W3sbBFl
AMuOSf5UN2LhG71OQlsZzKERdzHjFdfo2mxadDkHdPjc2T0NSXwhEDLEqpJj7w61Ql1gWELEK00gU
DHrUqbOmyS0NG4mkCmSQBSetZF3dpDbtICGbsAaoXmsXF8m1sRof4RWYwwAATx6mmoNu7M3Oy
HTSvNN5jsScYx2qvJzUoXNPttPudSlaO1XocM5/
hrW1kY2cin061PBbS3LBYELsewro7bwxBbsrX8m4n+HsavTSWmiqrQKAVGQoHX8azczSNPUxovDF1
NADK4iYNzg5wK1NM0jTbS4YyyedKBtIPb8Kmg1J7qKS7DqYmUbUUdD3rFXz73UHmjQwwY2sSMF
jWfO2bKJrarf6fppQQxgyN/
BGOaoS+KL17Yx28QhkGRl+1UpZYrFWVf3kpPDPyRWa87yEs+WbsBSV2hNpFiG31HXbmPzJCIyfnIP
FdLYaPp+lE5wZP77ms3SDdQr5UUXlqoy+88r9KtajFbTxD7RcAx9Sc4waTvsNFPWNbYl7eAexA9KxV
UYwygg9jUty8TSnysbRwD60xatXsRezOt028knso44V2Mq546Vz93aSfa5Zrn5Zc5A3ZqS11aa0jCRLjAxu
qlLNJcSb5WLGptdlNotQ3EUatkZPbioXd523OoU+gpmMdalGNtXGNhXbFRQCMmplXLVXI28kgAVr6
Rpk1+27GyLpuPrRuJ6O5HBbPcNtjGSO1aen6HNJLuuNix4xjPNdBFY21pETGgVwMZ7mqrzr5/
lBvn+9t9qpKz1Jcr7FyNLezgEcRCgd81XvmleHbbsBIcHOar3cjLD+6VWbuG9KgiuY7dGlnnBI/
h9Pak2Qk3uaTy+TCpkODjms+a+jdtoPFUbrUpb1jsGIsce9Mt4nkULGu9hT1exSVi0blizBQQB39aIQcnN
W4tMOzMmQT2q5b2saD5lyaa2E2VYreRlLBSB9KzYfE+l5YEztsYqdsJIyK6V5AkD89FNc14CwdMuTg
MftT5yOvNFiLs0dK1ew1Jrj7Ozt9nXc6shBA+lXtJ1qw1mCSTT3LLE2xsrgg1jaAF/
wCEz18bcDCcevAqkVTwx4rdUPl2d/
EW9hICaabJ1ubt7r9nbXz2bO5lSPzGCrnAqSyvYNStEu7OUPE3f09jWD4Xja7kvNWnGXunKpx/
AKyNSuJvDuqXNpYSqIL4bip/
5YMeC1Io7ex1S0vpriOGUsbc4dsYXP1qnP4q0uKVo1kkl2nDGJCwH41ma3bpoHgVksnO6XarSL1Yt1Nb
+i2VtYaVbwQRpt8tSTj7xxyTRYhhZ6paalEXs5llA4OOqn3FUZPE+kwTvDJc/
PG218KSAaz5IY9I+IFuLUBI7+I+ag4GR3rO03VIdO1TWxNZSTiS4zlEzjjoaauhdNDrl1Wxm05ry3nWSJ
QSSpp9neRX9lHc27bo5Fyp9a4/RrZX0jWblGVVnLt5K/8ALPAPBHrT/
DviFbLQ7O3+w3MgRcb0Xg89qtXsOx1drqVtdX1zYxyf6RABvHoDVHUdStNPnKT3A3/3F5b8hXP6TeL
Lr2t38KujCEEbxgggen4VoeC4LWey/tW6CyXlwzFncZI56VDuhWsXLTWLK8k2QzYk/
uONpP51bLhOXYKo6ljVDxjZQDS/
tyIqT27qyuox39qTUY0v9R0myLny5ohM6/3hinzNbjRoJ4i0tWCNdD+7nBxn602XxLpEbPHJeorIcEHPWt
Nra1WBYFtowg6DaKxfFNhBJ4bvykEYkCZDBQOfrUWZLsTWet6Zd3KRW92ksrH5VHer10kkm3yzgg5
61V0i0t49Ns3SCNXESncFGc4rRB5q2mLQgtr+3u3ljglV5IDtkA/hNR3Go2drdx21xcxxzyfcQnk1z/
h64is9U8SXEpCok4JJ7cVg6hbyXV7p+r3m4S3V2BGvTYg6UgsekMcDGaYXRELuwVQMkk4xTIslWL
HvXL+IXfUNfsNG81o4JAZJdpwXA7UdR2NZNf0tpzGL+HfnGN3etJ3WNC7sFUDJJPaqK6JpyQrB9ji2r
0BUEg+uao+KJyunxafCCJb1xEoHGF7n8q3WhotDXtruC8i822lWVCcblORUU2oWtvOsMlxGsr8BC3Jz0
rB8PRLoet3mjk/unQTwE/kwrG8TWhu/
Et08Dfv7a2WVPqDScXJDex6DBKVBVqRb+2kmMMc8bTd0DDNZaazCfDH9plhzFu6/
xf8A665Xwzp7WfimzluWJmuLZ7iTPqTSirMlJHfzXUNuN1xMkY9XYCi3vba7z9muIpsf3HBrlNDtI/
EmoXuo6jieOKZoYImHyqB7UvijSYdHtl1nSkFrcWrAsIxhZF7giqu7FHVGdWlMYkUuvJUHkfhTmmWN
N0jhFHdjgVyGqyCx1fSPECDbFchYp/ow4NW/FI/tXUdP0aBgRK/nTbT/
AACsZRuZSijqCw2biwAUZzmmfa7e4j3Rzxvt67WBxXJrbHxNrt1bSyOmmadiMQxtje3vitWPwpo6Tbktf
LyCrBGIDA+tQkEUasU0cuQjq3+6QafwDXDaZNp3hrxdqsJfyLbylCLywB/z/
OuusNUsdTQvZXKTBT8208j60WuJx1J2uYYm+aReOoyKa0sbktlQD0zjmuB0+z0y51DVv7UkCSLcsEzJ
tOMdua0tF0ZtR0y8hvHmks4pSbV2cglcevcVSSWqK5Yo7EFGgyu1vpilQr5YJULxyD2ri/
CGsWFhpEsF5eJE6zvgSN2ra8STxy+Eb2a2mDKY8q6Gk9Q2NfMXmbVKZ9BinMsePmVfyriJvD1vFoM
d/
FezwT+T5mfNOM4pt5fXd54a0OaeRlmkulDspxuGandCaO3dUJViq8dOKWRIpNrOiFhxlhXPeOHeHSrR
opGQ/aY/unGRnpT/ABtI8Ph4NFI0T+ag3KeeTTSsKyN9xHLEY2VewORVZBHAWQRpg+1c/wCKs/
aNFiM0kaSuFkZH28Y61esdFs7e+SWO/
uJHTP7tptwPFUgaNREt3YqI4xnqAo5qcxxINqxoo7ACuZ0KcnxFrqSzcI67AzcDjtR4ivnXUtFEExAkn2sE
P3hUuKe4cq6nSLHCVGIx+VRiGAHIiT/vmsC9vbzVNZ/
snTZRAkah55gOQPQVZh8NG3mWWPVLsnJLKzZDetQopMlJI1Hs7ZULJAik9wtJDDDFER5KjnPArkP
Etnd6LZJPDqty26TaVZuADW7YaNcpaQ3jalcSAx7zGxGDkVbaeg3BMuSW1t8+YE+brx1qFbK07W0W
P90VzGm217f6O15/
as0UoZ8A4K8Gtrwzfz6jpaT3KjeGKlsYDY70LQ2glFaG1Z2VrbZaG3jRj1IWrDojfeUHHqK46fW7yPVVv
45T/
ZSXC27J2PYn862vFd1PZeHrq4tX2SKFIb05FOxTepemtoZk2vGrKexFNktrZoPLeJWQDABFPsZN+nW8
jHLNEpJ9Tiue0XUbq7TV/PlLmKVlj4+6McVDQ02Xm0uwBytrED/
u0w6ZYZDG0jJHTisTSV1XVdNFyNSKliwA8sHGDXQW8ckVtGk0nmSKMM+MZNO2gk2Qf2ZYLnba
pk9eOtSWuh6fNIXa0jLJyOOlSEc1bscpGxPBJpLRg3oW/
kChVUBR2qlJbW0bkLGBu5IFWqhk5ajluJMz7qwtkj8xY1UDrgVAs0dvGF2FQeRWpOm+LbjPtXPXbs8j
eYpBTgVLjY1TbILy2sHRp44VZ3bDY65qj9jgz9wcVc6A4qJs8mknYHYpvbR5OAQKiNunYc1ZY8VHm
jmYJKxB5KnqKvaPGv28JGrZZcH0qqataZcLa6hFIz7ATtJpN3GlbY3r63t4YhHKmVbgj1rnbfTkN4ZVXy
zGSFweAPeuxKJKrZHmbujelYd3ZrayzEMf3nXnAqdSo6mTqTh5EVSMY5wKqW9v593HDg/
vD29KJcfw8qOlamizQvKYpBtbHDDtVK6QNanSzzx21miBiFiAGT1NVxbeRAbiJACeTjg1FAzPhGUyRq
20lqvXrbrUquQCcbhxSvoTqivHIskTZODjIya5i8Iui7nKFcjnvWrf3CQsYyRvK/
LXMEz42zZ3Mep6Z9KizcrljWyKZ1q0tsx+8Qv1qxHYA8tkAdz0rfmsjH2bZmYp2Ku3lrGmwwtx3A5p8M
XlqrSQ7lI60c6aD2bK8MBlU4NNZfIl+YZx+tSzTBVP2cbGPrzT44nvcDADetJMdjTkvoLmwCxnBxjbisKf
CyEVKQbKVkcdKimKOdw6nrSjHW5U3oRbjSHrSjik71skc7Y9TgGijjaaKdiTW8KEHWJFYcGOul1PXI
bXeqMCy8KBXH2Ej2krSIdrbcZqJS5JMjFmPJJpONy4vlNG61OSaYTE/
Pt6Z4FRSXbTAbsA47VTwWOKuQ2csyZjUkZxSUUtzW8pbEajPJpQvmOqKpZmbaABmtiz0NpipkyQvJ
ArYtrCOxKm3hG4nlm6iq530GodzGg0dLZlmvpfLj7Ke5ret5rawlEVtEB5vOVFMvbaJ2Lz4JH948Cs281e
G2UNCN4B2kLzispTZaiW7st9pY3DFo+o/wBmub1i7lmuCkcgMAwFPepNV1ee/ZUg/dx/
xEdT7VUhSOMN55JU9veojHW47pGh4bjRUklZ23bjhc8YqzrV/
thMUWI5TyGFZKam1shS3jVQOhNVJbmSeTfK2W6fSrUWyXUSGs7SPudix96sQPArL5q8d+KrqRkZpZ
SofC9BWnKZc3Uvy6ncyOVg+Vfu5x1FUWgZFIdiwJ5GcimrM8YOG+X0qcW8hXzGUhOuTU8tmVzXI
AK1tNtLWSF7i6kwsf8ADWU7qT8gwKNxZdvb0oa0CLZbvJ4/
M2QBfLIzVfr16U63ikuZlSGNpD32jIxWsPDd4wAI2Bh1PUUloh2uzOZvMlLnALY47VZtLO4uptkMLsA
20sBwK6e08OafBBGkyiWZfvE+taMl7baXEd21QAT9aEx3Mq18ORWwDXrecw6DPFbL3lvawhiVUL/
DwMVhjUJdRuI54wVUKcjPUfSs3VrkSgROScMBgetTzXeg+XTU1P7ejv7hgHaMDgRnjPvRLcup85DgF
cHA5P41zqAA7iMkfnVkXDrGQSSP7tHLYEi3cXrSgRg4jP3jnBp8emmZd3brk0unaLdXqLM4McbNkhx2
9q6dYUhiEaL8uMVZL0MKDR3kAVnIXqWHWtyJYIh+6Az60yRWVWEJGdvTNFpGBHkYIBNC0Jepa
B3Co3cRJlqFkJPyDI6E+lQ3kqeWQGBPpTb7EWM3W9YGm2Rl8ppXkYRKF9T0rL0HUbvQrD7PJo1yz
vIzsy4wSTWpNDHdhBNGHVGDgHsR3q2PMlfJPJoUtAaZzemapPb+LLmaezmgGpFVTdjggf8A1qTxFM
3iAxafBaT+cs3+sZcKo7nNdLLp8ctxDJNErSQndGx6qavxgLzkVV+wWZVZE0bRQkEJkMEeFRRyxrF0z
RfPsrifVVzd3o/eA/wDsBXQTSbmwv51EMk1IdDmLSyvLnS7zw/
fKwSMHyLjsR25q1p2u3mmwrbapYTGWFdokiXIcCum2/
uxnrioJEO8Dn1qlqJtGFpdrdajrL61foYlRNlvEeoHqap6ZeS6PqeqCbTbmUTzbkKLkGumAy+0c1bMvzCN
h8xqibWOa03S7potcvZYDbreIfLhHXp1+tX/
AAzE9v4Ys1lQpIiEEHgjmtfcemaRxvXZ6mpWjJOU06Bz4i1kTRFYp41AYjhhj1qvphuvDsrWdxbSTWIc
mOSMZIBroyNshUHocZqzArbgEXc7cKMd6ptWKRiXK3PiLFpBFJHZAhppJV28Z4Aq9q+nSw3drqtpE
XntIygiP8S+lbFypNxFaK4JC5l2ngGmXPmT3KAEiOIcAH7xrO+pTtYwx4wgIVZLG6Wdjgx+WeD9at+J
y7+GbzykYu0f3QMmtAoN2cDP0pS+0Ek4FMz9StpildKtFYYYQqCD9KtqMkUmcgEdMcUmdpyaA5Tg0
026vfE1/
YbHS0muRLM+MAqB0rY8X2e6XRkhQlI7gDgdAK6JD8xO7kmnTKZYDnqORn1pp6jIGPULXPeINMv
YLy01myTzZrU4aIdWQ9cVsxO4Qn7zD0qUSu0YJJHtRbUZkjxfpTKu4zRysdvlGM7t3pVCa1fxJ4klKTz
W8FioCMgxlj9a6MQxzgsVXepyDjmpkQrEXGFA6mtExrU4/
XdIuNFktdYW9numgkCvvGcIevSrUaR3Hjd3XlHsgc44wa6Vm3KQwyD2NQNkElAA2MA47VVhtHDw
Wk66o/hvDfZxdedu/wCmfUit6VAvj2zjVcJ9kYHjtW6ApIcqu/
GC2OakABfeVG8DG7HOKqw2jl9Kuk8Kane2Go7o7WeQy29w3KnPYntT/
EmsW+s2g0rSXF1LcMA5QZVF7kmumlijuVCyorr6MM0w20Nug+zQxx+uxQKiWi0J2MjxAthD4abT7qe
OPbCAm5sHIHBH41U8AWM7Ry6lqDM8sgEcRb+5Wvc2treshu7aOYp93zFBxViKQxkKmFTGAAOBW
RLObFz/AMIn4nvZLtCNN1Bg6z44R/
euhh1vTLmdIYL6GWRz8qo2SasyIsqbZVWRD1VlyDUNvpljazebb2kMUn95EANKxJzVpf2Nl451ZtQlhj
UxIFMhHNNsGtp/
G8l3pQX7IYMStGMKzV1rWNpNJvltoZGPVmQEmia3jjhAt40jUHOFGKaGtThtKk0o3erNqTQKxuTjzM
dPatPwpNI0mqR25Z7AN+4YngcdB7VqNp1hIxd7OBnY5LGMZJq/
ZrHFGyIionXaBgU2kVY5PwrPpMej3CaibYN58mRKATjPvVK1hdPC2vtCpFi5JgB5GPauvXStMebc1jA
WJJJKCtGS3gmtWtmiQwMMFMYGPpUbMDm9P8Ladc6XaTS/
aHZolJVpiV6elQeLUSCz0tBiKOO7THoBXTxosEaxxjaijAA7CmXVlbX8Qju4UlQHIDDvQtyTl/G9/
bXOl2yxTRuUuUYgODgZqXxnf21zoKxwzxuzSpwrAnrWsvhrSFGBYRflSnwzpGQ32GMEHNDYluYvi9
UkudDSYfumkw2T2wK17HTNGs5knsggmIwMS5/
TNW73TrPUBGt1Asgj+6D2qtaaBptvKJY7YJIjZU7jxTTLOe03RrbVfEutm43N5ciY2sV4xTdZ0e20vWN
GNsjgyTYILE5rrbWytrS6nmgjCyTkGRs9cUajZQXZhnmj3PbNvQ+lCZJzUFwugeMLg3nyQ6go2SHoCO
1dV56YB3rhunPWorqyttUtzFdwrKh55HSqFt4W021nSZElLRncm6QkA1L3HYy/Hf8AyBolIz+/
H9a6qzwdBi9Ps46f7tVdR0611WFYbtN6K24AHHNX0jWO0EA/1YTYB7Yot1EcBouh2V9ohnaeaJ2Z/
wDlpwCCe1TWOsSReFLlptvmRsYYnUY3k8DFbH/CI6UmQiSKMn5RIcc1b/sKykht4THiKBt6IpwM+/
rVpoowpNP1Q+Gv7LbTFdWTJkWTnd1z9abdap/
anw6nEhJuIQIpR3BDCu2DYPtWLL4dsfLvUAcJeMGkAbjPt6VNxlK18PRGwgIvrobo1OA/
Tis7wtGUtNWXJbbM6gt1OBXUxRiKNIkPyoAo+gqnZ6ZBp4uVhzi5cu+T3NCaZdkcx4c0Q3ejLMl5PCW
dshGwOtdOkZiiSMsW2gDceprKi8K28ClYru6RSSQqvgDnNadvb/
ZYEi8x5NvG5zkmpYImjjLHkVcA2qKgtiN5GfwqyQe1C2ExN2Bk0rp0NIRt60ucqarYEiCSURjA61ztykkc
rs5B3HI9q0pkkV2Icvk5x6CqF1MCpBH41nfuapaFHcTzmmOe1LkAcVE5PWpaaAjfg1D1NSEkjkU3FC1
HcQjAqNlDDDdKcSaYzFRnBPIGBRblGmdDo96YYGST5hnirOpQi9tXAOO5A/
pRY2ey2EqKDKv8LHFLKA1ykoJG3IKDoamTdhpnK3du8RTaMR4xz1NQJO8RzGxU+orW1k8jHTPSsU
9acPfiTJ2Og0jXCqi3ujuLNw/
TH1rb1ECS2SPgoeR9a4ZM5HGSP1rpIrhrq1gWctHctgbR2qXG2g466kdtCklyY78kuozFIR1FSJZC5Zhs4
ViM1b1G0Zoop4x88B4UD73tVmCAW8Zbu+GI9DRYvoYN9ok8pXy8sCwxj+dXLVFMD29wPmj+Vvf3
FbCEckHnFU7wLJG+FG9xim9iU9bHP6tFb2aoLUfKTjbnpVe31Ly8LLHuUVTuDILhkl42nAHtRGFZgD
0qoR0JlLWwsrebKSo2gnvWtpFs5lcmQeUo5x3NUpbQEAwnPqM0keoT20ZiXgUSWlgWmoaq+64PeqGa
kllMpyxyajrSCstTGbuxaKKMVZA4jKmilUfI1FAWJIyTknninqrEEqpb2AqXSIBe332c/
wB0sSa7Kz0iztQpjTkHnPehvlNoQTMCy8PXFyytcRtFFw27ODXRmKC1jVEKBfX1NR6pqv2Z4lI+Vzg
AVj3LSXMKqrKkincvpWfNc3UUjYa9+yMfLUEYrLvdfmRPk2rJnjNJcajGtth2DSqMFRWJNIHfd3oUW
yZSSNiKG+1SVp7iTagGFUdCMdazbiJLJjEGzjue9OtdWuogYwRsIxVC4dncljkk1XJ0JdRJDRPjIUYGab
v55NRqKeF5q1FIwcm2BbmkANWI7SR/
ur+dWf7OZbdpWbkDO0Ci6RXs2zP2mlI6DuTUghnkIEULnI44rpdE8LyE/
ar5giL0T1HrQ5JD5Gtzmd3ksCYmc9gBV+3tNX1OQIIfKiYZy9dZfnTrGFnkaNQeATWIdehCLJEzrtOB7/
X2rLnuaqKHSeFYbCyMt5cMxxkhO9UorSzW4hG7MWMsCeag1DW7u9YJ5m2Ifw+lUktp7+URR7ieMt6
Ci7b1HGx28NzZ2UEbRJsQjOFHOPWqXiPWZ47WFrKQjecbsdK0EihgtFBZR5aAbjXK6rq32jbDHCAE
YgkntUN3dinZamppuoOlqTeTbpvvM3tWFeXcl1NJIszbWPyj2+lVcEtvJOcYp6RlpAnJOOg9KvlJTu9C1B
qM0RCDJ3cfKMUya4uriQoGXJbKk9627PT47JVd8FyO49ahTQ43ubia5mIVTv2jgCk5JFW7i2mkzC3+0S
zrJ2aMLjBqCFbttVwnliBWGVP3sVP/AG8IJI/syB4GPzY61asdNNzfzamW2o4G1R345qXdu6Gb8d/
uRY42Cj+YqLU724twgtYll3eh6Vz9rqES6nPE6BlQ8P2//XVm81F7mN/
IPkFTw2cnFTzNkcmtzNGt6lFqEi3cyQojdAOoNdDbayrW4bG2Ln5j/
OuJmuUmUylmlctyHHNRSXM00Xkl2ER/hFaRi7A3E27rxvdPvisrZdm4qJG4z71RGvamckyxkn/
YqgqhV4HSncAZNXsSkaaeI9SXgiInHpV3T9d1LDXV3t8pDzGq8ketYYDP846etXoL4R2UglOSRgAVD
dy1FFu+8YX7s32XywM/Lkc4qp/wlGslfvwk/
wC7WXFA7kRQqWbsoGTWxa+G7pplN0wgjGBz1arirLUnl1Gr4r1QDlIM+lT6b4o1K51BY3SLZgk7R0p
mo6DIlwfsyEgYxu6NWvpenx21tLlAs3HzGpnLTQmUUkTHxJOi3NzNGgtoFOMdXasi68Z37SOIYotpAI
bHqOlWNQsoLi2OJQIYSS3oT71zCAtIDCQAGwrduKmk76nHCV2zZtfGV7DchriFGQZyBwatWfjG58i9
vLkIMfLEgHOahRWubXbdWkWMY3DvVe38PpqO8Rv5eOgHTIrS6a1KctNTYuvGLW3krFEk8rx7m2ng
HFRWPjeS51VLeW3W3G3kOeS3asyTwvfWlyoiUNGwBZh1zVP+x9QuL6WOa2Z3ziNwOfzqeaPchVIv
Q6tNTuJ5HnKoiJuDoeuR0Nb1rfi00KPV5wqSFMIhbgZOMkVgQ6NJbJ5M1x5jnDSAD+EDofeo9NtLi71q
dtQgI08Kc55Vcfd/
pXPKbfU0gdJaaksjAGDNzcJuZ16Adqx9W8RjRYoUXy3lZ9jZP3V9TTX1P7HDNdSNs3vsRegx2ArHt9O
jumlvLw+ZNJkCLH3R6UoOUmPnuzTPi8OuLa3M8pz908L9a07PUnaz8+
+WNOPmAOcVzcVpHolg8gTfPM2EjA5z2FRWNnew3Dy3jAx3C525+6fTFbt8m7M5z11OnOtq7nyov3Q
6E8ZrJ1PxhJbzC3s7QTzEbjzwBWbrVrqdxaM1pIEiUcgcE1jpZT6baR3V1MFdzgBGySD61MJ82tyYSv1O
lufF8kJjjjtM3BXOM8Co08d3cTstzppKDuhrK8n7Q4kRgHC9+9VVnYsVkAzWsdUXzG4fGqKWY2ckaH
2zzU1r4mlvoGe3ijUbsbXbBrFiSF7Ka3xw3zLnsar2WnS3MphiJUgH5qTbSIlI6W08QX0V2BPbwCI9Ssm
Tj6VaPiiLy5v3D/KRhcj5q4+ZXhuhby2+yWLrJnqexqxEWJHoa6sPHn3OihaT1Og/
4S6MnH2GfH1FRjxlDnBsbgH9KzimV5qCRBgYrt9jG12dXIrnQJ4shlXIs5+vtT/
+Ert0IH2a4691rn7dTk9Np/
nVrZxxUqEL2IfLexuJ4mtmYDyJxn1WrNvr1rcs8aq+5OoIxXMAHOBVM3p0/
UJJlG87AuwfWs6sEo6ETjFLQ6PWPEdvYBSInkcnBQHBHvVO28Z2s0gja2ljbkrnHNU5bpNShaJUSOR1
BcldxH0NRDSYpcbmIZfusOxrzFO25x+0tobsfiq3Yf6icc4wRTz4qt0629wf+A1z3k+UAvmeZt43Y600tik5t
7C52dVb+KNPnA+Z0Y8YZcVLPrtvGnR2B44HIrjQwByRnFLLfJGjEkkqM4HJpKU0Pmb2Or/
tnT4bXz5ZSFHtWc/jfTTIViWYr/e29q5m8ilvrbzUBeJRnaD/
ADpum24milbCkbNvFawb6mvM7anVv4ssIS5cTKVxgFDyD3qW28Yabd8L5oIYADb1964mWdpURSM+
WNoJPUe9XNKnWCcJIgVTzuHarlsHNY7SXxLp0Nz5EsrK3GDtODVoavaDbmXGe5rir6e3lZSrB/
UdcVVu5UZERc8e/Sub3+hO+x6AdXtFYjze+ORUL+ItPB2i4DN04HSuJi1F47VY/
vMB3q1pUEaGSZhmRznk5qXOcVdkOVjrhq9oY3YS52jJwDUEHiGwnXzBKQjZwcdxWYAW6jg1maW
hSW6s8f6t9yk+hqI1myfbNnRN4j05FZzPwh54NaFnq9lfRboLhWB4rhLnTXIucybmLbsf7NQ2Lm3lWRN
yn+7mtnNtXiVzXR3S61p/mPGblQ8ZwV6VNHqlnMGEc6sw7Vxhtba+1hZuVdhkr7jvVsPHY/
adzg7WByByKh1ZfMTqNaHQNrlgs0MZm2tNnCsORip5te06BliluVVz+VcLHDPfeL4Szbk27gR6Cpdc/
wBHdflBBYqTVubvZjU9UdnDrFhcozRXKsqdcVJa6laXKq0UykN0rgtNuTZ20koUSfNgr6g1sadDAYYp
Y8oqMcKT3pOUkzWLude91AuA0qjPQZrMutc0+KYxPdxqR1BNYkyiO8MtxIfMH3VzxiuY1BluLyRyo5
OPrVKTbOjkSR6FHrOmMcfbYsj3qO41fT42XddxDcMj5q85EaDooH4UrKrY3KDjpV8ruRdLY9AXWdN
YZF7Fj/eo/
tXT8kC8i6Z+9Xn3lIf4BTmjVImYRhjjJA71T0Kjqz0i2urZyrpMhzwCD1rS86JUyZFA9Selc3o+nxzWlvNt
X5V3BasTWbywTQSPgM+VI6gVF2OUUbMjK/
CsD3FBkiSP55FXPGTWPPGYbMSQg+Yi7ck1zY1M6hGkc77E3gMx6k+1KVSw407o6a8uIVkIEq5HByc
Vk3lxb4/1iDHXmsrWXhIRQMsDyfWsstv6iiL5glaJumWMDIdSD3zUbyoV4Zc/
WsXOKBya0auZc5rI4ESl2Xd3ANIZUPeszmlXOM7SR7DNZ8li4tl7rkiprO2N1cBV6g5HP86Za6VPd8OC
sW7DNnBFbaWcen3CLCq/
N95h1wKmTSRsrGpK0dlatLI33Vy2O9ZT6irp5sRG1uhqWe8UjbPlTj7h5rlrh9ryxQ4WEsSoBpJ8zE7RLep
XCXG0qTuB5rPFR81IhHTANbRiooxcrsOcHYfm7V19igl0q3nkXa7DHPXNcgshiO9c5HpXoNgRcaXbzF
cEqDipkrstSsMiDPs+YYXls96juFZ92X+T09KmuVIkUBcKRyfSoZVPkbj0PQ1A09SSAoLaQ4+4Mg+tY2
pXDTwDyG2Njg1YV381gZdqqvCZ5P1qip3sQ6FSM8Gok76FqK3MW93/ACmUfMe/
rVQNjmpbli87sTnJqNUyQK3grIxl8Whf0+aJSWlDE44xUVwgyxz1qxHZGEpIX4IyVxVe9lRjhBihayNHZ
RKh60h4oB5qVtpX3rU5SKlBoNJSAkHKnFFCnCGigDR8OTxw6o27qyYzjpXU3uqxWNoX+8+7GAa5v
w/
Zi7F8BIqsEBUd+PSs8s53CQtnJzuqWuZmsXyo0NQ1qW8lAWMCPHU9RVNZG2gFm496gzzUi8iqUEh
ObJOCc9zTSPenIuTipUt5Jn2RKWb0FXsTZsgQVFJ1Oa1rbRL2VyuwJz3rQj8LRxSh72fIzkIo4pX0LUGY
Om6fNqU/k26k8/Mewrfl8OQacFkkdpZAOh6GtuH7HpduTGEgTu/
eszU9Wi8v7UVZo0OB71hOXQ1jBIIrH7Zah4lEK54PrSOYYNsLLuJHLmsm71RriQiGZoohgqi8YpZL8S
x7nIBHv1qNzRSRtvcWlnahmKrg9e9c/
feJr2a5aKEgW8ZwMj7wrPuZmuHyx4HQGoTzVqF9zKpPsSPczTqRPIXUnIU9qaGwoApoHFKBWnKkZ
KTYAV0OiX1rFaPbgETHktXPrG0mRGpY+3aui0Pw25uEurhsJt+5jk0TSsbQVtSrq63FxaKSxEe7JK9CKx
xHjArd1rUGaQ2McASBDgYPX0qxo2l2jhZ7khphz5Z6j8KxhpqaSVyhYaBdX0yq+YIhyz46j0FdRFp1jp1u
ohKCTu7ck1BeayYJ0iRAqMMknjbXJajf3E96ztPuVRhQO1VzORD906XUNRtoHjE7KCxyCBmqOq6i6C
VII1ETDG49TWFFMnmK1xlwrA81JqF79pmyhO3H3e1HJqHMrFNcxriM7cnNXW1S6EQijmZI9uCo71S
HNKRW3IrGPOy490pGVyG7+9Qy3BlYbVx+NRKjO4RQSx6DFWhYXCg7IiXGOCKjlSNFKTKyoWP
Q0+SPyMeZgZrpYdGFu8Rb5ty5fH8PFaEOn2hRYniWRiNuWGS1RzWZfKkcvZaVJd25nBzH2x1rRh0S
BEVrjGP4gfStczQaJYSbsBV5VDxk1yl5q95qYHnFYkBJ2r3HvS57sei0LeqXlglu1rZbcKNwK/d/
Oqmm6VcaiAIl+TOWJP3aZp1tHNdxwsBhzwMV6AkcUCpBbR/My/
MQMAYprTcGVNK0eDQ7R5WHmzZyOMnB7VoXJSaIySAYUZrnr7xEsd5LGjF1RCuOnz1zkt7f3yBZJ
dmW5CnHy/
41LlfREpPdnR3OtJHgKrTMThUFVZb4xszsxRn5Kk9KqWsEFpCZ5HI5zgms+4ujdXG9c7SMAHqKnVjl
Zqxf1EyXtiIw5VHPIX+L2qew0uWO3h+0QCKMHOM8mr+kWscKJcXYDfxKvpVi5uGuHLHpnhe1Sp2d
jy5T5JNHPaxczGcQ2xKxpy2BVC01W806Rnt3Db2yyt0NdfpunRskskyBmkbv6Vy+r6U1nqk6RcRbPNXP
QDvWsakW+UlVVLQ6XSfFFtfRhbllgnB2lSev0roIdrR+arAjsRXmqadJKlvNs8yCUfeXnaa6HRLy6s7hLR
FaS1Cfd6kGsqtPqhOkt0dVJvZWjiA8xj3/AC5qrr14f7LjtbLKpAys5/
v4605NRjjglkZTHKFzh+qD1qtGoYAHDBh+dYqJnzSgQTQW97bxyOgaM4cDtmonEdvEbiRtscfOPWorIt
YX82nzgmMgyw57gnkfhWXqsN1q995dvLhIeqDt6ZrqhaEbs66UbR5pFbW7+8i1BNRgiwkf8LdFX/
JrYg1EarbJMIyhfsexqtqCPJaCzliO6WPEkg6Bsio7SGbSbMLDidQchX6ge1ZNxnuJ2nqapDwxKk7ZjPGD
3rCv7BPtkc0VqzxpxjdwPwq7b3MOqXJlvGZfLOEjzwPetuW1guNPfyZxHIvX3GazjHlehztOL0OMvLC/
jLXygGLGAAe1UrYIjqkjdeTk1ebWLt4XsCBtUEb1HbNWreOzl0W5LkK6/
KpbG7NdMZPqdFNNrUz02pMMt8oPWrMNzJBIWt5NpPGapXXySbdp6D+VEHIPPNbcqkgcEXtRnNyIn
cDzF6sOM0yzk3SJGT87nAFVvNLrg0+1dIr2B34w3Ddge1aU24PQum+Uu3FysM7Qj76D5vSqz3g3KpTv
yRWvq0unNZbjaOLkYDOvG4+tZDwJC0dzGjvDInzg87a2lWkdMpu1y1Gwj+bJKnmr64K5HesSKURylc7
oj0z2q8s/
lr6gDOB1rhqSmpcyZxzbbui5sHWsvU0jRl5G9quy3aQ2rzPkBRnHesS5uDdS+Y3H90egq4VJy+IUZye5Zs
r2G1/12QzHaCOlX/
7MN2S32yZRnJG7gishreaGGG78lmj3c+31q1FqayTmNwoibrhuayqRu7olrW5LNdWemgrbBpZGJxknHF
UYL2Sacibb8/
Tb2qxfWMt1eoYAvkBMKwPC0XOkzaZD9qmZWTbgAdzReKWpasyaS1uWVRGyLvHy56mm6gzKFg+
yv52AC2OGNdVYWNprHhy2kiwsoXKsp6MO1aX2INYwI6gyxFWzjqRXBPHxpvlL5LHDaT9stbpontCQ
CNy46A1YjgWx1G6hRCI3w6gjp613zbCCWUdOtc3reqW73FtBbFWdHAdlHvjFRDHe0eiG07HCrhpJMN
n5z0qYkDGe/
ArtL7wXa3N+12H8qNlDFV7H1+lYTWltkrbtuVTjca76eKhJGd7bmW67VGKizkVqT2LFSUUsfYVFaab
K82JYsJjO7PStvaJoFJFMROV3KuRV/
T71Y3Eco9gauzIkNqw289qxLiPkHkY54odqisOykd5a20ZhPG44yKxdY0ktdiWCYpLwWC8ArWLaateW
0e0XDkq2R9PQ1t6HryXrzRagB5qHMbdMg9q82pSq03zLY2pUYF6HS1uIssxUFSvTkVV/
4RyNnUO7eYBxtPWtnTHt3aV45C8bMcZ7GsHUvFEdnqDw2qeY6McnsK5ITrSm1E3dOKINT099J1eKe
N90BAyD1GeKqCC4kvLlJfuXXCN7+lQm9vb0NE43yMwLOegHtWzHII4mEz7gCCgx90ivQXNHWRx1
oLoVtBuBZreSXYHnwLsXP+fpUWpE6hpzTLtHzbuOe9JqxaXT7l4hhs547imaETNpLwOOBkAnuDWq1
1ObzKOnx/
aLKdAeWbj8q6CIQwWNtYE4mcfK3ow71X8OaWY7N5JUwxckA+nT+lXb+wSUpIpKyxHKEV2vDuUb
nZTjrdmZrEsiRokrB5l4ZwMZFYh5PPetRrK+vi3n4Vs9R3FJJpLwxZbkgcn1rONNx1Z1SVzLxQBuYAVI
4xUQ61VzBjmjZDgj8auWFo9zKBsLRD75FVgxI5BIHYc11ulabNaWEdwgUPIBkH0rOcuiNILqy9ZxnZG
sasgA6HirTKVDMxBGOAPWk84wnkYJFV5bkxyKzgeWc7iTUXVi92V7e/
NxZzKyFHU4IPeub1dIlWLygqkHPHrV26uvssk5Z8ecxKD2rAmlaVtzVMFd6hKXKhHdpDliSfU0zHNKo
qRU3HgZNdOiOfWTI9tPROalWNg4DKw+oq9BawvIFdlK5Ab2NRzo0jS7lW3tZJbiONUJLHp7V1UMN
nbWLIFUuucscZzV6BYIwpiQKQPvY/rWFeRLZ3M0ijMcoyxzzn/
Cs5SNI2vYfLqbGSKK22Mv8Zz0qC4lCXCzOz7cYJ/u/
hWOrC0yIWyeoY9abLeSyn52yCKSg2DmkW7nUZcNG5G4E7WHXFUN4OSepprsXOTTc4FaxhYxlNyB
utPUdzTB78Vo2OlS31us0TYjJxletU5LqEY3LFnoVxeR+ZEQoHJz6V00cyW2nmGAgNEu0Z9afp95bwx
NCEK7AFJx1qhAX/
tO44BtgARuHU1m5aaGyRowb59iTjEmzLEDiqpd7bdAz703YXPpUl3dut0jxOFTB3KO/
vWBqerqzFEJ3jqazbuCRPqohRmdOJiv3v5VhyancS7eduBg+9QfaJmUiSVn9zUkVo8o3AYHrVKCSuK72
Q+38maRUmbYD3FXzoroGaNg/
GV9fpWVNA1vIpKl9pyK37bWIX8oMCpQcj3o5rbDS7mRLdNcQCOXMUsJwyevFUWrX1KzSa4a4gK/
veSKzJoWjOGGDVwaM6hDS9aTFKBmtuhiGKUCnqlI3BqR2sO2YjLHoO9FEshWxkGPvMooosK6F3PF
OGidkYdGU4NPa8kfJkCuT3IooprcroQ55zUkcmGHGaKKsk2rGaJHG63Vj6k1v2xgtis8Vuqu/
Ug0UVnJ6HRAJL1wJJFAVgMipoM3MQnc/OQAaKKyRvYx9ShFxhZWLJk/
KTVDVJylrHbxqFQfjRRQl7xM9jH3GkBzRRWqRzNsUUAc0UVoiWPVaAokmjiYcOcGiiomVA7jTtMt7
e3AVBkgEnHNNvtRkt9LuJYlCsm4A/SiisJvU6HscMLuSYrPJgySkbjXVRQrFPHKo/
ebPvUUUdCoGTrNw0shVuvUmsiiirgYVNxc4FJjNFFaoxY9VHHvU9vbi4lMZYqPUUUUmbwR1mlaPb
W4jOC2TnntVm7kUCUIgURHH1oorCTNEZVnqUl6WjKhA3y8HpWxEptLdYkcsVB+ZupooqFsUzi9U1
Ge/u5YZyGSF8LVXpRRWtNKxEtzZ8OWqXF/
BK5OVJ4rsppTbQB0HIJ60UUpFHJarFHHFK6oAzkEn3NZEQCtuHWiiso7lMjkdnYhmJHpmrFgg87fjlaK
K3exkdAkjMACeOw9KkHWiiuZ7nk1viZpQngDtiqus26XOnTg/
K2wgMOuKKKyXxHOtx2gwJFosduB8pGCabZoLLW47ZOVdWYk9aKK3bfKzqi9C9dQpJdy7lB3wqG9
+TWbpzPa3htt5kiU/
KG6j2zRRSpascFd6mB4j1id9aiKqFNsw247+xrQtNR33j3CwqjTDYwB6470UU8RsdrXulbU7qWysoJ0be
80mG3cjHtVKDVriRxbvtIDdQO1FFOmlynGipbapKl2V2qVDlcEdRVpdTnkhhOcb52Bx6c8UUVvJKxTN
GFUigBVBkAnpUFvp8Oo6YL6bIlXsvAPPWiisUOmUb6bz7uG3ChMKSW6k1AY9qtz0BooreOxqAcFog
FAwMHHenSorIQRkHrRRVoh7k0eoS2dtFNgSNGwOH5DDPQ1ppdtdxiZkVTKMlVHA9qKK64bG3Qz
XhWQuW67iBjtUdqSl1HauxkUDIJ60UVxVTmkXLhFmR0dcqQRiqvh+2jvJ3knG5YicJ2P1oorOIoGhp+r
yahfzwSRoI1B2gdgO1UtUtkTV4Y4/kWRSSAO9FFR1B7iaDZI+vi2dmMDZygOAa9Dj0m1/
s5rGRPMhwR83JoorycdOSkrM0poj0uyj0yzFtESUVjyeprQHSiivDqybldnTI5/
xLNKrwQRyFFmBDEe1UNNsIpr6KE8Ko3nHViKKK9WirUbmEzW11prWyLxzNkkD8KzbCyjmJQ8bR1
FFFFJtQYTL0lmlpp8zoSSgZufpXL22tyXBCtEoyQODRRXfhm3F3Ia0LF64ZlQrkYzWW/
JYYoorvpChsVHADURN5Tq69VORRRW80nFmqbuad5qE8FwUhcxxtFuKLxyaiitofIicJhnGWOeTRRXL
CKT0NpN2IJb+SK6+zxgKucZHWtI5MOCSSRjP9aKKqS1RyzehDeStEttb9VlUqxPU4FSWUmy6ECrhfL
3frRRUvcyidNAcQKB6ZqC7cg8UUV7lL4EdkdkQxt8pOO1UdQuGED4A6UUVhWWhsjnGYnk96biiiuJb
GL3NPQYln1MK/
3Vxx613ZIwE2javQUUVJt0MqVjNqE6PysewgdqpDdNfXCzNvUnaAegFFFYM1Wxzmoyl75w3Ow4GT
VXrRRWtM5Z7j0GTW/oVpHKC7gFgcdO1FFVI0pIua7p8ckMMykoyHovQisK0H2e+/
vh8EhvaiisY9TfodTBfEoyeWMOpzk1x11e3Ep8uSUlVY4oopr4jNkPXrTT1oorpOaQdqF60UUAXtOtFur0
Ru2EC7iMda63SoUSHyY1CLGxAx9aKKxmdEdiK5cNLKNuNjY478VV8QBrfRhPA5STAORRRUFIyLf
WJjbFGUHeg5J5FZchy2aKKqC1IqbDBW5oDb2kjcZHWiirqbEUy21qssDmT5ipODjt6VhOVeLcq7fpRR
WENzolsQJK6vkMRj3qVpmuJMuBkDtRRXQ1Y50QyDDGrFhCs04R+lFFD+EVtSzqESRbRGNvFZjMT
RRRAVQluMf2KpxyZBz+JooorUwP/9k=