ХАЛИЛ РАФАТИ

ЗАБРАВИХ ДА УМРА

Завинаги съм благодарен на Хейли Горси, чиято любов, търпение и разбиране

благословиха и промениха живота ми.
Благодаря на Рик Рубин – мой наставник, катализатор и напътстваща сила в живота ми,
както и на Нийл Щраус – невероятния учител, редактор и приятел, който ми вдъхна
смелост да напиша тази книга.
И накрая, огромни благодарности на Джеръми Браун, Зак Обрънт, Тъкър Макс и целия
екип на издателството Book in a Box за това, че направиха от тази мечта реалност.

ГЛАВА 1

лято 2001
„АКО НЕ ПОТЪРСИШ ПОМОЩ, ЩЕ УМРЕШ.“
Ту идвам в съзнание, ту изпадам пак в несвяст. Опитвам да фокусирам погледа
си върху фигурата, надвесена над мен.
– Ако не потърсиш помощ, ще умреш!
О, мамка му, знам чий е този глас. Мислех, че някой свръхусърден парамедик
ми мели сол, че пак съм прекалил с дозата. Но уви, гласът е на бащата на приятелката
ми.
По дяволите, защо го е пуснала да влезе?
Дъртакът продължава да ми дудне. Колко сме били безотговорни! Как сме се
оставили да стигнем до такова положение!
Върти едно и също като стара грамофонна плоча.
Изключвам звука и отварям очи, за да преценя ситуацията.
Щом бащата на Дженифър е тук, значи цялото семейство знае. Ставам и бавно
се затътрям към банята.
Сякаш бомба е избухнала, егаси. Навсякъде игли, спринцовки и петна от кръв.
Два пъти залитам и се блъскам в стената. Никой не забелязва и не дава пет пари.
Разтърквам рамото си и напипвам пластир.
 Ясно, затова не съм повърнал още. 150 мг фентанил със 72-часово
освобождаване.
Слава богу. Ще ме държи, докато Дженифър разкара баща си и малката си
сестра.
Плета крака към клозета през рояк мухи. Виждам пластмасови бутилки пълни
догоре с тъмножълта урина. Вдигам капака на тоалетната чиния.
Аха, затова има толкова мухи. Хазаинът пак е спрял водата.
Изпикавам се в мивката. Плотът е отрупан с ножички за нокти, клещи и
пинсети, две шишета кислородна вода и тенекиена кутия разредител за боя.
Бавно и полека вдигам глава към огледалото.
На лявата ми буза и на челото ми зеят рани.
Две парчета от скалпа ми ги няма, дясната ми ноздра е раздрана.
На стената виждам думи, написани от моята ръка с кръвта ми:
Помогни ми, Боже
***
Роден съм в Толедо, Охайо през 1969 г., година на петела, предвестника на
утрото и светлината. Изскочил съм на бял свят недоносен, защото по думите на майка
ми баща ми „нещо се разпалил“, което, преведено от нейния език, значи, че я е набил.
Баща ми беше палестинец и съучениците ми го наричаха „мюсюлманско негро“. Майка
ми беше полякиня. И двамата – презрени имигранти.
На ъгъла на улицата винаги седеше един тъжен стар индианец. Всички в
квартала бяха с бяла кожа и хубави очи – сини или зелени. Всички бяха бели с
изключение на баща ми и стария индианец. Баща ми беше смугъл, със сърдито
кафеникав тен. Старият индианец беше много смугъл – с тъжно кафеникав тен, почти
червен. Беше ужасно омърлявен, затова когато завалеше дъжд, се радвах, че ще го
измие. Всички се разтичваха да се скрият от дъжда, а той не мърдаше от мястото си.
Като падне следващият дъжд, аз също няма да крия. Ще седя като стария индианец
и ще стана чист.
Не знам подробности за миналото на баща ми. Знам само, че е роден в
Йерусалим в бедно мюсюлманско семейство. Чувал съм го да разказва как бягал от
училище като дете и ходел да играе у братовчед си. Когато баща му го разкрил, теглил
здрав пердах на всички в къщата на братовчеда. После заповядал на сина си да измине
двайсет километра до вкъщи на бегом, а той го следвал на велосипед. Когато баща ми
се препъвал и падал на земята, старият слизал от велосипеда и го биел.
Веднъж един роднина ми разказа на развален английски как баща ми зарязал
първата си жена и децата си от нея в Палестина и заминал за Германия да спечели
пари. Всички мислели, че няма да се върне. Той обаче си дошъл след пет години и
заварил жена си омъжена за брат му. Двамата имали дете.
 Ако у баща ми изобщо някога бе имало любов, тя бе изчезнала напълно до
момента, в който аз се появих. Животът го беше направил корав. Светът – такъв,
какъвто той го бе видял, – беше гадно място.
Майка ми е имала дори още по-тежка съдба. Родила се в Полша и била много
малка, когато избухнала Втората световна. Баща ѝ бил убит в битка с нацистите. Майка
ѝ се опитала да избяга в Унгария, но преминаването на границата било трудно, а за
човек с дете – направо невъзможно. Затова баба ми оставила детето на прага на една
къща, в която живеели две сестри, и непознатите жени го прибрали. Сестрите заедно с
майка ми били депортирани в Украйна, после в Казахстан, Узбекистан и накрая в
Сибир в трудов лагер за жени и деца. Майка ми никога не говореше за ония времена.
Когато я молех да разкаже, винаги ми отговаряше така: „Миналото е минало и е най-
добре да го оставим на мира.“ Понякога обаче (рядко) споменаваше някои подробности
– като например как събирали житни снопове с голи ръце и как носели пълните чували
на раменете си. Били натъпкани по петнайсет-двайсет души в барака с печка на дърва и
кофа, която всички се изреждали да ползват като тоалетна. Понякога кофата
замръзвала от студа. Повечето лагерници умрели от глад.
Когато била на трийсет и няколко години – доста след края на войната, – майка
ми и мъжът ѝ тръгнали за САЩ. Родила син, но малко след това съпругът ѝ я зарязал,
оставил я сама с детето и се върнал в Полша. Тя успяла да открие биологичната си
майка – моята баба, която работела като прислужница у богато семейство в Толедо,
Охайо.
Майка ми ѝ се обадила.
– Ще дойда да те видя – обявила.
Няколко дни преди майка ми да стигне до Толедо, баба ми се заключила в
гаража и включила двигателя на колата. Срещата не се състояла. Нямало сълзи,
въпроси, обяснения, прошка. Майка ми се почувствала изоставена за пореден път.
Заела мястото на баба ми като прислужница на същото семейство, гледала детето си
сама и ходела на курсове в Университета на Толедо, където срещнала баща ми.
Двамата се влюбили един в друг и скоро се оженили – гневен, буен, избухлив, но
чаровен мъж и красива, наранена, изстрадала жена, която мислела, че може да го
промени.
Меденият месец не продължил дълго. Веднага след женитбата баща ми настоял
майка ми да се откаже от сина си от първия си брак, защото не желаел да отглежда дете
на друг мъж. Принудил я да го пратят в сиропиталище. Тя хиляда пъти му се молила да
си го вземат у дома, но той винаги отказвал. След това забременяла с мен.
Най-ранните ми спомени са, че още преди да проговоря, имах два повтарящи се
кошмара. Единият беше, че неумолимо ме преследва някакво странно дребно
същество, някакъв зъл демон, и иска да ме убие. Знаех, че е зъл, макар още да не бях
чувал за добро и зло, за Бога и за дявола, за рая и за ада. Другият кошмар беше един
гигантски белезникав призрак, който ме завличаше в килера, притискаше ме на пода и
ме гъделичкаше, а аз се задушавах под тежестта му и не можех да се изправя. Такива са
най-ранните ми спомени. Ако кажа, че по-нататъшните стават по-добри и по-щастливи,
ще излъжа.
 Когато навърших пет години, майка ми започна пак да увещава непрекъснато
баща ми да приберат вкъщи другия ѝ син. Накрая той омекна и се съгласи. Не знам
какво се беше случило на брат ми в сиропиталището, но трябва да е било ужасно.
Първият път, когато ме докосна, се смутих дълбоко. Отчаяно копнеех за внимание, но
усетих веднага, че нещо не е наред. С всеки следващ инцидент той ставаше все по-
агресивен. Беше с осем години по-голям от мен – младеж в пубертета, не съвсем
наясно със сексуалността си, – и явно виждаше в мен възможност да експериментира.
Набезите му толкова зачестиха, че повече не можех да търпя. В един момент
изтичах при майка си, за да ме защити. Тя се гримираше и се приготвяше да тръгва за
ресторанта на баща ми, където и двамата работеха денем и нощем. Аз я дърпах я за
ръката, плачех и я молех да накара сина си да престане. Тя ме оттласна от себе си и
каза:
– Той просто те гъделичка.
Това беше краят на разговора.
Не след дълго той започна да кани вкъщи други деца от квартала и ги оставяше
да се гаврят с мен наред. Веднъж едно момче видя какво прави брат ми с мен, дръпна
го, събори го на пода и взе да го налага с юмруци.
– Ти нормален ли си бе, кретен?! – крещеше. – Какво ти става?! Защо му правиш
това?!
Видя ме, че стоя и наблюдавам, стрелна ме с бедните си сини очи и каза:
– Хайде, бягай вън. Всичко е наред.
Стоях като вцепенен и го гледах с благоговение. Бях неописуемо щастлив.
– Всичко е наред – повтори той, този път по-силно. – Хайде бягай!
Хукнах.
Името на моя спасител беше Грег Хъфман. Живееше през пет къщи от нас, на
„Лорентайд Лейн“, точно до рекичката. Майка му беше много елегантна дама, която
носеше шикозни градинарски гащеризони и градинарски ръкавици. Непрекъснато се
занимаваше с цветята. Градината ѝ беше подредена безупречно. Имаше най-зелената
трева и най-червените рози, беше винаги много мила и казваше любезно „добър ден“
на всички. Радвах се, когато Грег идваше у нас, а то се случваше често. С брат ми бяха
доста близки.
Минаха два месеца, в които брат ми не ме докосна ни веднъж. Един следобед
той се върна вкъщи на бегом, запъхтян, разхълцан. Не бях го виждал често да реве.
Грег бил закаран спешно в болницата за сърдечна операция. Същия следобед Грег
почина. Как бе възможно? Той беше моят герой, моят закрилник! И беше едва на
четиринайсет години. Как беше възможно Бог да позволи това? Как можеше да ми
отнеме Грег и да ме остави сам с брат ми? Мразех Бог. Мразех целия свят и всички
хора.
Никога не споделих с баща си за посегателствата на брат ми върху мен. Всички
живеехме в постоянен страх да не разстроим главата на семейството. При най-малката
ни грешка той изпадаше в дива ярост, биеше ни и изпочупваше мебелите. Затова не
смеех да му кажа нищо – знаех, че в крайна сметка ще пострадам аз. Единственият
начин да оцелееш в това семейство беше да си невидим.
Но аз не исках да съм невидим. Исках да ме забелязват, да ме изслушват, да ме
обичат, да ме учат и да ме ценят. Исках да се отнасят с мен така, както родителите и
братята на приятелите ми се отнасяха с тях. Виждах колко е различно нашето
семейство. Виждах как другите деца играеха с бащите си на топка или стягаха багажа
за къмпинг и за риболов. Бях прецакан. Бях прокълнат от съдбата. Имаше нещо
сбъркано с мен. Защо се бях родил?!
***
Дори климатът в Толедо беше угнетяващ. Пролетта и есента бяха красиви, но
зимите бяха мразовити, безбожни и сурови, а през лятото жегата и влажността
докарваха човек до полупиянски ступор.
Когато телевизорът вкъщи беше включен – тоест почти денонощно, – от екрана
бълваше смърт и разрушение: Виетнамската война, серийни убийци като Сина на Сам
и Хилсайдските удушвачи, масовото самоубийство на сектата на Джим Джоунс и неща
от този сорт.
И с религията беше сложно. Бях тотално объркан по въпроса. Най-добрата
приятелка на майка ми – Баша, беше също родом от Полша. В петък ходехме у тях на
вечеря за Шабат. По празниците запалвахме светилника (менора) и празнувахме
Ханука. Имахме си уговорка да не говорим вкъщи за това. Аз пазех тайната, но веднъж
баща ми нахлу у Баша и извлече майка ми навън за косата. Това сложи край на
съблюдаването на еврейските традиции.
Баща ми беше мюсюлманин и от време на време канеше и други мюсюлмани
вкъщи. Измиваха си ръцете и лицата, коленичеха на едни специални килимчета и
повтаряха някакви арабски щуротии до полуда.
– Аллах Акбар! Аллах Акбар!
Когато дойде време да тръгна на училище, баща ми не искаше да чуе за
държавно. Държавните училища били за бедните, не ставали за неговия син. Той беше
човек със силно честолюбие. Проблемът беше, че всички частни училища наоколо бяха
католически. И то не само католически, а йезуитски.
Католицизмът ме накара да се чувствам още по-отчужден и унизен. Не го
разбирах. Полазваха ме тръпки при вида на мрачните свещеници и монахини със
смешни облекла. Тази пищност и церемониалност, миризливият тамян, да ядем плътта
и да пием кръвта на Исус Христос – всичко това ми се виждаше абсурдно. Но сама по
себе си идеята за Исус ми харесваше. Обичах да слушам за ученията му. Понякога
даже му се молех. Но всичките тези нови ритуали ме караха да се чувствам по-объркан
от всякога. Те затвърдиха убеждението ми, че съм различен и не мога да се впиша в
обществото. Докато коленичех и се кръстех, в душата ми бушуваше съмнение и
себененавист.
Напрежението се трупаше в мен и неминуемо щеше да избие.
 Така и стана. Случи се още в първите ми месеци в „Сейнт Пат“. Учителката ми
беше бивша монахиня – строга, сдържана, невъзмутима. Беше ни събрала да ни
инструктира да не пипаме коледната елха, току-що поставена пред стаята ни. Дървото
беше красиво украсено със стъклени лампички и ръчно изработени орнаменти.
– Няма да пипате елхата и ще стоите настрани от нея! – заповяда тя и обиколи с
поглед всички ни наред, за да се увери, че сме разбрали. – Тези стъклени играчки…
Гласът ѝ заглъхна в ушите ми. Станах и тръгнах към елхата. Усещах, че всички
са забили погледи в мен, а сякаш и самият аз се наблюдавах отстрани. Спрях пред
елхата, замахнах с ръка и с един удар я съборих на земята. Вдигна се огромен шум –
по-силен, отколкото бях очаквал. Гърмяха лампички, дрънчаха счупени парчета от
стъклени играчки, дървени орнаменти се разпръснаха по пода.
Учителката стоеше вцепенена, затаила дъх в шок и ужас.
Аз сякаш бях отделен от тялото си и наблюдавах случката наред с другите деца
в пълно изумление. Същевременно усещах огромно облекчение, сякаш че вентилът на
тенджерата под налягане е изпуснал пара.
Учителката се втурна към мен, стисна ме за лакътя и се разкрещя. Плясна ме по
задника и аз се разкикотих. Опитах се да се въздържа, но не можах. Кикотът ми бързо
се превърна в бурен, неконтролируем смях. Някои от другите деца, повечето момчета,
също се разхилиха. Това вбеси учителката. Продължи да ме налага все по-силно, но от
това смехът ми само ставаше още по-бурен. Накрая тя се изтощи. Сигурно я заболя
ръката. Причиняваше на себе си по-голяма болка отколкото на мен. Задъхана, капнала
и съкрушена, нареди да ида при директора веднага.
Нормално би било да се засрамя. Да потъна в земята. Но всъщност бях радостно
възбуден. Бях открил първия си наркотик: предизвикателното поведение.
***
Молех се на колене на майка ми да се разведе с баща ми. Когато навърших
седем, мечтата ми се сбъдна. На майка ми най-сетне ѝ беше дошло до гуша. Двамата с
нея останахме да живеем в къщата, а баща ми се изнесе. Брат ми замина да учи във
Военноморското училище. От всичко това би трябвало да се почувствам по-добре, но
бях като изтръпнал – безчувствен към всичко и към всички. От нашата улица се
излизаше на булевард с натоварен трафик и когато завивах по него с колелото, го
правех лудо и стремглаво, без да се огледам ни в едната, ни в другата посока.
Шофьорите набиваха спирачки и надуваха клаксони, при което лицето ми се разтягаше
в огромна, почти болезнена усмивка. Възбуждаше ме мисълта, че рискувам живота си
умишлено, вместо да умирам бавно и мъчително, задушен от липса на любов и ниско
чувство за собствена значимост. Не че исках да умра – по-скоро показвах среден пръст
на Бога заради това, че ме е наврял в този град, в това семейство, в този живот.
Майка ми прекъсна обучението си във Фелдшерското училище и започна работа
в местната болница на нощна смяна. Почти не се засичахме с нея. Вечерта отиваше на
работа, а на сутринта гълташе приспивателни и лягаше да спи. Когато се събудех,
намирах пет долара на масата.
 Грабвах петте долара и най-често запрашвах към кънтри клуба до реката.
Хапвах нещо в снекбара, играех във водата. Обожавах да стоя на слънце. Бях най-
редовен посетител още от отварянето на клуба през пролетта до затварянето му през
есента.
Пазачът на клуба беше двайсет и две годишен мъж с дълга кестенява коса на
име Томи, страхотно готин образ. Беше саможив човек – не общуваше с никого и си
вършеше работата мълчаливо. Веднъж на излизане от комплекса забелязах Томи, който
вървеше бавно и нехайно към един голям камион на Coca Cola, паркиран пред входа.
Изведнъж Томи рязко спря, огледа се да провери има ли някой наоколо и ме видя.
Ухили се доволно и лукаво, бръкна в джинсите си и извади нож. Беше сгъваем нож тип
пеперуда. Отвори го методично и умело, придържайки ключалката с палец, и ловко го
заби в една от масивните черни гуми. Гумата изпусна силен съскащ звук, но никой
освен мен нито чу, нито забеляза нещо. Томи стана моят герой.
След тази случка често посещавах Томи след затварянето на комплекса.
Прескачах оградата и двамата пушехме цигари. Лежахме на шезлонгите през меките
топли нощи, зяпахме звездите и слушахме в блажен захлас безспирното жужене на
цикади. Разказвах му за някои от моите тегоби, макар и не в подробности. Той
слушаше мълчаливо.
Никога дотогава не се бях чувствал толкова спокоен и защитен. Щеше ми се
тези нощи да продължават до безкрайност. По някое време се унасях в сън, а понякога
и Томи, докато накрая ме събуждаше гласът му: „Хайде, малкия, време е да се
прибираш вкъщи.“
Клубът беше моето убежище. Дори като навърших осем, влязох в отбора по
плуване. Бях на десет, когато дойде нов треньор на име Брайън. Брайън беше чаровен и
харизматичен мъж на около трийсет и пет години. Имаше красиво гадже и работата му
беше да стои на басейна по цял ден и да се пече на слънце. Гледах го с дълбок респект.
Исках да стана като него.
На следващата година Брайън каза, че иска да ме заведе на палатка на някакво
страхотно място, където никога не съм бил ходил. Много исках да отида, но
същевременно бях малко притеснен. Няколко пъти след плуване, когато другите
момчета си тръгваха за вкъщи, аз оставах в джакузито да се постопля, тъй като нямаше
за къде да бързам. Брайън идваше да ми прави компания, но имаше странния навик да
слага ръката си между краката ми и да ме пита дали искам да си поиграем на „акула“.
Аз се дръпвах и се смеех сконфузено. Идеше ми да му забия един в лицето, но той ми
беше като кумир и, ако трябва да съм честен, беше ми приятно, че има с кого да си
говоря. Затова не обръщах особено внимание на тези странни предложения.
Съгласих се да отида с него на палатка, макар и с известна неохота. Радостта, че
ме очаква ново приключение, надделя над шестото ми чувство. Съзнанието ми
отказваше да види истината. Оказа се, че Брайън е имал особена причина да ми
предложи този излет. Целта му явно е била да остане насаме с мен на някое пусто
място дълбоко в гората, където никой нямаше да чуе виковете ми за помощ.
Човекът, към когото се отнасях с такова възхищение, не само излъга доверието
ми, но и ми отне единственото място, където се чувствах в безопасност и можех да се
държа като нормално дете. След случката престанах да ходя на плуване и да участвам в
състезания.
Исках да споделя това с Томи, но…
Една нощ към края на същия този август ме събуди силно тропане по външната
врата. Помислих си, че най-вероятно е приятелят ми Теди, но не беше той. Беше
приятелката ми Мегън. Наскоро беше взела шофьорска книжка и беше дошла с колата
да ме вземе да се поразходим. Отворих вратата.
– Чу ли какво е станало с пазача? – каза Мегън и се изкикоти шумно.
– С Томи ли? – попитах.
– Да, май Томи се казваше. Знаеш го, пазача.
– Какво е станало?
– Умрял.
– Стига глупости, какви ги дрънкаш, баси?!
– Ами умрял е – повтори тях през нервен смях.
– Що за глупости говориш, тъпа кучко!? – креснах. – Не е умрял! Снощи го
видях!
– Умрял е. Божичко, какъв ти е проблемът?
– Томи не е умрял! – извиках. Усетих стягане в гърлото и парене в очите.
– Умрял е, ненормалнико! Паднал от стълба и си счупил врата.
Тръснах вратата в лицето ѝ. Чух я как отпраши с колата, докато преглъщах
сълзите си. Отидох в стаята си и заключих вратата. Бях обзет от ужас. Коленичих зад
леглото, свит на топка.
– Не, не, не… – ръмжах през зъби аз. – Не, не, не…
Свих юмруци и започнах да се удрям – първо по бедрата, после по прасците.
– Не! Не! Не!
Всякакъв остатък от детска невинност в мен напълно се разпадна. Бях оставен
сам да гния в тази непрогледна, неразбираема реалност. Всеки, когото срещнех, щеше
или да умре, или извърши нещо чудовищно с мен. От този момент нататък станах лош.
Станах лош отвътре. Душата ми почерня.
***
В училище имах всякакви възможни провинения – побоища, вандалщини,
бягства от часове, лош успех. В шести клас за първи път останах да повтарям, което
подейства като керосин в огъня на моя срам и отчуждение. Не можех да понасям този
живот.
В Охайо през седемдесетте и осемдесетте години не беше необичайно деца да
купуват алкохол и цигари за родителите си. Един ден най-добрият ми приятел Теди
Пейпънхейгън беше пратен от майка си за цигари и аз отидох с него. Прибавихме към
покупката и три бутилки вино „Мад Дог 20/20“, занесохме ги в гората и ги изпихме.
Добре насвяткани, се закандилкахме към „Арбис“, където погълнахме огромно
количество пържени картофи. Теди каза, че мазнината ще попие част от алкохола и
майка му няма да усети колко сме пияни. Аз нямах такива тревоги. Напротив,
харесваше ми, че съм пиян. Велико беше. Чувствах се силен, властен, неуязвим. Дори
непобедим. Алкохолът беше моят нов най-добър приятел.
Напивах се почти всеки уикенд. Децата от квартала знаеха, че майка ми излиза
вечер в десет и половина и къщата остава без надзор от възрастни. Не говоря за
добрите деца, а за хлапаци като мен – пренебрегнати, оставени на произвола на
съдбата, търсещи своето място под слънцето. Ако някой ми предложеше чаша или
бутилка алкохол, изпивах я веднага. След това започнаха да ми предлагат хапчета –
барбс, амфетки, каквото дойде. Поглъщах ги и тях.
За първи път спах с момиче на дванайсет годишна възраст. Изпитах огромно
удоволствие, но си спомням, че като се прибрах вкъщи, веднага влязох в банята,
пуснах душа и се разревах. Чувствах се омърсен, сякаш бях прекрачил някаква
невидима черта, която не би трябвало да преминавам – или поне не на тази възраст.
След този първи път правех секс с всяка мацка, която изглеждаше навита. Хубава или
не, слаба или дебела – нямаше значение.
Винаги си имах и по едно постоянно гадже, но редовно кръшках. Новата ми
пристрастеност – да се чувствам желан – стана най-силният от всички наркотици.
***
Уикендите минаваха в безпаметни запои. Понякога купоните не свършваха в
неделя, а продължаваха и през работната седмица. Спомням си, че когато повтарях
шести клас, в понеделник често ходех на училище неизтрезнял от вечерта.
Една ранна сутрин лежах в леглото и се мъчех да заспя, след като цяла нощ бях
щурял, натъпкан с дексeдрин. Предния ден не бях ходил на училище, а гледах да не
отсъствам два дни поред, защото привличах внимание и трябваше да давам обяснения.
Сърцето ми биеше толкова ускорено, че имах чувството, че ще изскочи. Явно бях
прекалил със стимулантите – нещо, което щеше да стане редовна тема в живота ми. В
един момент чух, че вратата на гаража се отвори. Явно майка ми се връщаше от работа.
Беше време да се измъквам от леглото и да се приготвям за училище.
Станах и си взех душ, за да отмия миризмата на цигари. Бързо се облякох и
ловко се изнизах навън, без да се засека с майка ми. На излизане грабнах от
хладилника двулитрова бутилка пепси и няколко дъвки от чекмеджето. Често пиех
пепси за закуска – беше времето преди Pepsi да загуби войната с Coca-Cola. Завлякох
се до спирката с бутилката в ръка и зачаках автобуса. Беше адски студ, но ме обливаха
горещи вълни от амфетамина, захарта и кофеина във вените ми. Беше ми лошо, меко
казано.
Пътуването в автобуса ми е като мъгла. Влизайки в училище, се сетих, че е
вторник, а във вторник винаги започвахме деня с богослужение. Гадеше ми се и ме
тресяха нерви. Беше ми горещо и студено едновременно. Заех мястото си на пейката в
параклиса и изведнъж, като вълна, ме обхвана силна паника, каквато не бях изпитвал
дотогава. Беше тихо, ужасно тихо. Сърцето му биеше в гърдите ми като лудо. Чувствах
го. Дори го чувах. Струваше ми се, че ще се строполя от пейката на земята. Идеше ми
да се разкрещя, но съзнавах, че ще стане лошо. Представих си как всички ще се
скупчат върху мен – монахините, свещениците, трътлестите лелки от училищния стол
– и ще ме извлекат навън. Ще ми надянат усмирителна риза и ще ме заключат в
обезопасена стая. В главата ми просветна нещо като мълния и пак ме обзе чувството,
че ще се строполя. Не можех да си поема дъх. До мен седеше приятелят ми Джо
Остефи. Беше странно момче с доста смешна физиономия – с дебели устни и грамадни
уши, – но момичетата го харесваха. Сръчках го и прошепнах:
– Мамка му, човеко, полудявам.
– Какво? – недочу той.
– Штт! – изсъска учителят и ни изгледа строго.
Облегнах се назад. Стиснах зъби и юмруци. Стомахът ми се сви на топка.
– Мисля, че откачам – пак прошепнах.
Надигнах се от пейката, готов да изхвърча навън. Джо ме спря с ръка, ухили се
и каза:
– Сядай долу. Сядай! Какви ги вършиш?
Седнах и почувствах остра болка в задника.
– Ох!!! – извиках.
Джо веднага се разкиска. Последваха го други. Беше ми заложил кабърче на
пейката. Смехът прекъсна службата, учителят сърдито стана и изпрати и двама ни при
директора. Задникът ми ме болеше, но за сметка но това паническата атака беше
отминала. Вече не чувах ударите на сърцето си. Нямах чувството, че ще се свлека на
пода. В този момент разбрах, че ако нещо отвлече вниманието ми от бурята на
лудостта, която се надига в мен, имам шанс да я потисна.
Алкохолът и амфетамините помагаха за сдържането на паническите пристъпи.
Стараех се да се обграждам с хора, каквито и да е хора, за да се разсейвам. Докато бяха
около мен, всичко вървеше добре, но в един момент се разотиваха и пак оставах сам.
Не можех да заспя и по цяла нощ зяпах телевизия. Фантазирах си, че водещият Джони
Карсън е мой баща. Вложих значителни усилия в поддържането на тази шантава
илюзия. Изградих я още като малък – може би не повече от петгодишен, и я поддържах
почти до деветнайсет. Благодаря на Бога за Джони Карсън.
Имахме само четири канала – АBC, NBC, CBS и PBS. След шоуто на Дейвид
Летърман пускаха националния химн и включваха „мравчените надбягвания“. Така
наричах празния бял екран с блещукащи снежинки. И тогава пак оставах сам.
Когато бях сам и уязвим, пристъпите бяха непоносими. Връхлетяваха ме със
силата на товарен влак. Не смогвах дори да изляза от къщи. Свивах се на дивана в
ембрионална поза със стомах на топка и стиснати юмруци, скърцах със зъби и дишах
ускорено. Гърчех се неконтролируемо и клатех тяло напред-назад. Открих, че ако
захапя ръката си достатъчно силно, пристъпът често намалява или напълно отшумява.
Понякога грабвах едно грозно, тежко, вълнено одеяло и се завивах с него, докато
пристъпът отмине. Лежах под одеялото, хапех си ръката и молех Бог да ми помогне.
Когато виждах, че отникъде не идва помощ, започвах да крещя:
– Мамка ти! Защо ми причиняваш това?!
Понякога, при най-тежките атаки, се молех да умра.
В 1982 година се случи нещо удивително – сдобих се с кабелна телевизия и
„Атари“. Теди пък имаше „Активижън“. Открихме MTV. Светът се промени.
Съзнанието, че имам на разположение тези начини за бягство от действителността по
всяко време на деня, беше голямо облекчение. Другите неща, които облекчаваха
донякъде нетърпимото ми детство, бяха: удоволствието да гледам тенис мачовете на
Джон Макенроу и Еди Мърфи в стенд-ъп комедията Delirious, пънк рокът, филмите
„Момичето от долината“ и „Бързи времена в Риджмънт“, албумът „Трилър“ на
Майкъл Джаксън, брейкът, както и обичта и приятелството на едно момиче на име
Кори Кийфър.
И все пак имаше моменти, когато единственият начин да изтикам нощта беше
безпаметно да се напия. Доста често майка ми заварваше нас сутринта цялата къща
оповръщана, а мен – в състояние на ступор, с бълвоч по лицето. Сърдеше се, че съм
изпоцапал навсякъде, и крещеше, че е можело да се задавя и да пукна.
Но истината е, че ако нямах тези механизми на общуване и справяне с болката,
вероятно щях да се самоубия. Съученикът ми Чарли Уор беше сложил сам край на
живота си още в четвърти клас. Седеше точно до мен и бяхме добри приятели. Смъртта
му ме покруси, но също така пося в мен идеята, че в крайна сметка съществуването ми
е в моите собствени ръце и ако поискам, мога да изгася осветлението завинаги.
***
Бях дванайсетгодишен, когато веднъж помолих баща ми да ми купи кецове за
брейк Nike. Струваха шейсет долара.
– Имаш кецове – сряза ме той. – Не ти трябват други.
– Трябват ми – настоях. Не че толкова ми трябваха, но много исках да ги имам и
бях твърдо решен да го тормозя, докато се навие да ми ги купи. Започна дълъг спор,
който свърши с един от фамозните му удари с опакото на ръката. Болеше повече
заради масивния златен „Ролекс Президент“ на лявата му китка. Дни наред не му
говорех.
Една вечер след тази случка баща ми ме заведе в любимия си ресторант „Оукън
Бъкет“. Собственикът беше най-харизматичният и забавен човек на света. Казваше се
Гус. Не знам как се чувстват децата, когато ги заведат в „Дизниленд“, защото не ми се
е случвало, но си представям, че е нещо като мен в „Оукън Бъкет“. Заведението беше
пълно с цигарен дим и образи, извадени като от филми на Скорсезе: „Белязания“ Томи
Скарфейс, Лео Сводника, „Хитменът“ Рики Скавиано, Маями Майк, Били Скот и Бъч
Уилсън. Гус беше наполовина сицилианец, наполовина грък. Майка му имала близки
връзки с прословутата престъпна група от Детройт от времето на Сухия режим. Той
винаги отричаше, че има нещо общо с мафията, но тези хора в ресторанта издаваха
играта. Всичките караха я кадилак, я олдсмобил „Торонадо“, вадеха тлъсти пачки с
банкноти и имаха по себе си тонове златни бижута. Някои бяха облечени с дълги до
земята кожени палта. Зяпах ги с ококорени очи, напълно очарован, и изпитвах огромно
възхищение. Гус беше толкова самоуверен! И винаги разсмиваше хората около себе
си. Исках да стана като него.
Гус се познаваше с баща ми и спря до нашата маса да го поздрави. Веднага
усети, че между нас има напрежение. Аз бях забил очи в пода.
– Какво му е? – попита той баща ми.
– Иска някакви шибани кецове за шейсет долара.
Гус бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Такъв човек беше той.
Баща ми удари с ръка по масата.
– Няма да му даваш нито цент! Ако искаш да направиш нещо за него, дай му
работа.
Гус се засмя и ме попита:
– Искаш ли работа?
Веднага вдигнах поглед.
– Да.
– Сигурен ли си? – засмя се той.
– Да! – отвърнах. Отчасти блъфирах пред баща си, но от друга страна бях
заинтригуван от възможността да се повъртя около Гус и хората от „Оукън Бъкет“.
– Тогава ще те чакам утре следобед – отсече Гус. – В четири и половина да си
тук.
Отидох час по-рано. Дадоха ми една гигантска гумена престилка – огромна за
дванайсетгодишно момче, високо метър и половина, – която сигурно тежеше над десет
килограма. Вързаха я на специален възел на гърба ми, за да не се препъвам в нея. Но
имах работа и бях щастлив! Плащаха ми по шест долара на час. В този първи петък
изкарах цели трийсет и шест, а на следващата вечер – четиридесет и два. В неделя
сутринта гордо влязох в мола „Саутуик“ и отидох право в магазина на Foot Locker.
Погледнах авторитетно човека зад щанда, който беше поне два пъти по-възрастен от
мен, и казах важно:
– Донеси ми високи кецове Nike, с лепенки, червени, четиридесети номер.
Когато ги обух, се почувствах като милионер! В този ден научих ценен урок:
ако искаш нещо, работи за него.
Продължих да работя в ресторанта – отчасти заради парите, отчасти за да
избягам от атмосферата вкъщи. Но това не ми пречеше да върша дивотии. Едва
дванайсетгодишен попаднах в ареста с обвинение за вандализъм.
Преди това ме бяха хванали да крада от един магазин за грамофонни плочи, но
тогава собствениците не извикаха полиция, а се обадиха на майка ми. Тя дойде, извини
им се хиляда пъти, плати плочата и ме откара вкъщи, като през целия път мълчеше. С
това случаят приключи. Този път обаче беше по-различно. С няколко приятели се
бяхме вмъкнали в една къща, чийто собственици бяха заминали на почивка. Нямах
намерение да открадна нищо – влязох просто заради адреналина. Настанихме се
комфортно в хола на стопаните, изпихме доста алкохол и обърнахме къщата нагоре с
краката, сякаш бяхме „Лед Цепелин“ в хотел „Шато Мармон“. По-късно майката на
едното от момчетата намерила у него чужд уокмен, обадила се в полицията и казала, че
аз съм го откраднал, което беше абсолютна лъжа. Много се ядосах.
Полицаите ме завлякоха в участъка и ме заклещиха в стаята за разпит. Нямаха
никакви улики срещу мен и накрая ме освободиха, но преди това ме бомбардираха с
хиляди въпроси и ми изкараха ума от страх, което беше и целта им.
Но не ми държа влага дълго време.
***
Бях навършил четиринадесет, когато баща ми се върна да живее вкъщи и изгони
майка ми. Тя си взе апартамент под наем и аз прекарвах повечето време там. Правех я
на луда с постоянните бели, в които се забърквах, докато накрая един от приятелите ѝ
ми каза ясно, че не съм желан повече в апартамента. Подкани ме да напусна и да не се
връщам никога повече.
В резултат на това се преместих при баща си, но се задържах там по-малко от
две седмици. Сбих се в училище с едно момче на име Били Лусиъс. Казах му да каже
на приятеля си да ме чака след часовете, за да му сритам задника. При което Били ми
заби един в лицето. Тренираше борба и за да ме повали, посегна да ме сграбчи през
краката. Аз обаче отскочих назад, стиснах му главата и я заудрях в металния перваз на
черната дъска. Беше ми мътно пред очите. Когато четири монахини най-сетне ме
отскубнаха от Били и ме затиснаха на пода, бях целият в кръв.
Били бе откаран в болница, а аз за пореден път се затътрих към директорския
кабинет. След дълъг спор дали да викнат полиция или не, решиха да се обадят на баща
ми. Бях изключен на мига, което не беше никакъв проблем за мен, защото мразех това
скапано училище.
Вкъщи баща ми ме поде и довърши това, което Били не успя. Без малко и аз да
легна в болницата редом с него. Вечерта излязох и когато се прибрах на сутринта,
бравата на входната врата беше сменена. Така баща ми ми съобщаваше, че вече нямам
дом. Единственото място, където можех да отида, беше „Оукън Бъкет“. Отидох и
разказах на Гус за случилото се.
– Ами тогава – каза той, – ще те настаним при бившата ми съпруга и дъщеря ми.
Звучеше прекалено хубаво, за да е истина, но по някаква причина те ме приеха в
дома си. Не ми трябваше да знам защо. Никол беше с една година по-малка от мен и
вече се познавахме доста добре от училище. Майка ѝ Деби беше най-готината майка на
света. Хладилникът беше винаги зареден, а през уикендите Деби ни приготвяше
закуска. Вечер ни пускаше до колкото часа си пожелаем и никога не ни разпитваше
къде сме ходили.
Нещата взеха да се подобряват. Не изпитвах нужда да се напивам
непрекъснато, но пък когато пиех, пиех до откат. Имаше момичета в изобилие. Никол
записа първи гимназиален клас в девическата католическа гимназия „Сейнт Урсула“ и
това отвори много нови възможности за мен. Аз отидох в частна мъжка гимназия
„Сейнт Джон“. Но колкото и добре да се живееше у Никол и Деби, знаех, че това далеч
не е нормално положение, а директен резултат от факта, че близките ми не ме искаха
при тях.
Когато бях на петнайсет, ме арестуваха за последен път – или по-точно, за
последен път през тийнейджърските ми години.
Пак бях с приятеля си Теди и колкото и да е чудно, бях трезвен. По-големият
брат на Теди ни караше с колата към „Макдоналдс“. Беше хвърлил на задната седалка
една счупена ловджийска пушка – щеше да я носи на поправка. Аз дори не бях я
забелязал до момента, в който три келешчета на скейтбордове нещо изкрещяха и
започнаха да правят неприлични жестове към нас.
– Спри! – извиках на шофьора. Той заби спирачки, а аз грабнах пушката и
изскочих от колата.
– Какво казахте, лайняри?!
Прещраках механизма, макар че пушката не беше заредена. Чу се силно „щрак-
щрак-щрак“. Кретенчетата си плюха на петите, ужасени. Изсмях се подире им, скочих
в колата и продължихме към „Макдоналдс“. На връщане, точно преди да завием в
улицата на Теди, изкрещях:
– Дай направо, не завивай!
По улицата на Теди бяха накацали поне петнайсет полицейски коли. Забелязаха
ни и една кола тръгна да ни гони. Братът на Теди даде газ. Сърцето ми заби като лудо.
Направихме няколко зигзага, но накрая куките ни хванаха дирите. Скочих от колата в
движение и се скрих в един трънак. Бях бос и гол до кръста, и тръните зверски ме
одраха, но ченгетата не ме откриха. Претърсваха квартала часове наред, преди да се
откажат.
Чудех се какво да правя. Не можех да се прибера у Деби и Никол. Не исках да
разберат, че полицаите ме гонят. Затова се промъкнах до къщата на баща ми, като на
всеки ъгъл се оглеждах, готов да хукна, ако мярна полицаи. За щастие нямаше такива и
слава богу, не срещнах и баща си. Вмъкнах се през един отворен прозорец и се
затворих в старата си стая. Трепереха ми гащите от страх, но чувствах радостна
възбуда от това, че успях да се изплъзна.
Час по-късно чух, че телефонът иззвъня, а малко след това в коридора изкънтя
гласът на баща ми с характерния силен арабски акцент:
– Халил!
Мамка му.
– Да?
– Стой там и не мърдай.
По дяволите!
 След няколко минути ченгетата паркираха пред входа. Баща ми излезе да ги
посрещне. След това се втурна пак обратно в къщата като разярен бик. Събори ме на
пода с един удар в главата и ме извлече навън за косата.
– Заведете го някъде извън града и му скъсайте задника от бой. После го
напъхайте в пандиза.
В израженията на полицаите прочетох съжаление към мен. Прекарах нощта в
ареста Чудех се какво ще ми направят. На сутринта се появи майка ми. Обясни ми, че
ми е повдигнато обвинение в опит за убийство. При предишните арести обвиненията
бяха сваляни почти веднага и се отървавах с пробация. Но изглежда този път нямаше
да мина толкова тънко.
– Пушката не беше заредена! – извиках. – Дори не работеше!
Предложиха ми договорка: ако се призная за виновен, ще смекчат обвинението
на заплаха за убийство. Хубавото беше, че тъй като бях непълнолетен, присъдата щеше
да е условна, със заличаване от досието, в случай че не извърша друго нарушение до
навършване на осемнайсет.
Бях отсъствал от работа, което означаваше, че трябва да призная на Гус за
случката. Той се опита да ми чете конско и да бъде строг, но често-често избухваше в
смях и ме караше да му разкажа пак някои детайли. Харесваше му как съм се
изплъзнал от ордата ченгета. Забелязах, че се натъжи от това, че баща ми ме е изпял.
Увери ме, че мога да продължа да живея при Никол и Деби, което беше огромно
облекчение. Накрая, когато се затътрих към вратата с наведена от срам глава, Гус
извика:
– Хей, хлапе, вземи това. – И ми подаде няколко банкноти. Не помня колко
бяха, но помня облекчението, което изпитах. Всъщност не беше облекчение, а направо
еуфория. Никога не бях държал в ръцете си толкова пари. Гледах ги като
хипнотизиран, а той ме потупа по рамото и каза:
– Хайде, бягай вкъщи.
Докато излизах, се разплаках, но внимавах да съм с гръб към Гус, за да не види.

***
Изкарах почти цяла учебна година в „Сейнт Джон“. Създавах непрекъснато
проблеми и правех все повече бели, но и все по-ловко се изплъзвах. Това продължи до
пролетния бал на другото девическо училище – „Нотр Дам“. Дотогава бях вече усвоил
една стратегия: когато се очертава някоя банда да нападне, идентифицирай най-якия и
най-шумния от тях и му забий изпреварващ удар. Другите се напълват гащите от страх
и победата е твоя. Това беше безценен трик, защото иначе не ме биваше особено като
побойник – бях просто луд и безразсъден, и нямаше какво да губя. По този начин
затвърдих репутацията си на кораво момче. Помогна и това, че се стараех да
подражавам на Гус и неговата кохорта: зализвах си назад косата, пусках култови
позьорски фрази с интонация на голям мъжага и носех в джоба си грамадна пачка
банкноти (повечето от по пет и десет долара, но отгоре със стотачка).
 И така, отидохме на бала и около нас веднага се събра тумба момчета от
съперническата гимназия „Сейнт Франсис“. Пускаха хапливи забележки, гледаха ни
мръсно, сочеха ни с пръст и се кикотеха. Момичетата бяха в изобилие и нямаше
причина да се бием, но то си беше част от ритуала. Все пак се намирахме в Охайо.
Какво друго да правим? Фиксирах най-якия и най-шумния от бандата отсреща и
тръгнах към него с бърза крачка.
За беда, една от монахините усети какво се готвя да направя и се изпречи пред
мен. Бях набрал инерция и не спрях, а само протегнах ръка, за да я отстраня от пътя си,
а с другата ръка забих едно кроше право в муцуната на якия и шумен пич. Последва
кратка схватка, разнесоха се охкания, възклицания. Всички гледаха като ударени с
парцал. Обърнах се и видях, че монахинята лежи на пода неподвижно. Намерението ми
беше само да я бутна настрани, но тя беше паднала на земята…лошо.
Чу се вик „Извикайте полиция!“ Аз и моите хора духнахме моментално.
В понеделник сутринта бях изключен от гимназия „Сейнт Джон“. Разказах
историята на Гус и той пак започна да се смее като луд. Прекъсваше ме и ме връщаше
в началото отново и отново, и с всяко повторение се кискаше по-силно.
– Набил си монахиня?!
– Не! – извиках. – Не съм набил монахиня!
Но той си знаеше своето:
– Ти нормален ли си бе, човек?! Как така ще биеш монахиня?!
И се заливаше от смях.
След малко осъзнах, че той идеално знае, че не съм ударил монахинята нарочно,
но просто не може да изпусне възможността да се позабавлява.
На следващия уикенд един приятел на име Пийт Хандуърк ме покани да преспя
у тях.
– Сигурен ли? – попитах.
– Какво значи „Сигурен ли си“? Сигурен съм, ами как!
Ходихме на купон, накъркахме се, пушихме от моите цигари и накрая се
прибрахме у тях. С събота сутринта се събудих в стаята им за гости. Бях си легнал с
мръсните, вонящи на цигари дрехи. Пийт не се виждаше наоколо. Гонеше ме
махмурлук и се нуждаех отчаяно от душ. Излязох в коридора. От една от стаите се
чуваше шум и се запътих нататък. Оказа се, че е стаята на родителите на Пийт. Когато
минавах покрай вратата, една от сестрите му ме видя и каза:
– Ето го!
Надникнах вътре и не можах да повярвам на очите си. Пийт и двете му по-
малки сестри лежаха заедно с майка си и баща си на грамадното, пухкаво, бяло легло и
гледаха анимационни филми по телевизията. Бяха облечени с еднотипни пижами и
изобщо цялата картина беше като извадена от реклама. Всички бяха щастливи и
чистички до блясък. Децата бяха щастливи, мама и татко бяха щастливи, кучето
щастливо размахваше опашка. Бях поразен.
 Майката на Пийт ми се усмихна и ми каза:
– Ела при нас!
– Не, не – отвърнах. Бях мръсен, не си бях измил зъбите и не исках да им лъхам
на цигарен дим – и срам. Не ми беше мястото на това красиво бяло легло. Стоях като
ударен и ги наблюдавах.
Родителите на Пийт бяха супер. Докато стоях до вратата като истукан, на
почетно разстояние от леглото, те завързаха разговор с мен, питаха ме това-онова и
слушаха отговорите ми с внимание. През цялото време бях на ръба да се разцивря. Не
исках да повярвам, че такива семейства съществуват. Съзнанието за това, което има
Пийт – и което всички други имат, – ми разкъсваше сърцето.
Месеци наред картината не ми излизаше от ума – родителите и децата,
щастливо сгушени в леглото, струящи от любов. Обратното на това, което преживявах
аз. Бях прокълнат. Имах скапани родители и скапана съдба, и никога нямаше да се
оправя. Животът щеше да ме довърши и трябваше да се разкарам, да избягам.
Съзнавах, че ми липсва смелост да си пусна един куршум в главата. Минаваше ми през
ума да се блъсна с колата в някоя стена или да полетя от някой мост, но се ужасявах от
мисълта, че може да се проваля дори и в това и да остана жив, в инвалиден стол. А
имаше и друго – в католическото училище ми бяха натъпкали главата с глупости като
вечното проклятие, чистилището, дъжд от сяра и огън от небето. И така, оставах на
земята да се мъча – прокълнат, с разядена душа, твърде малодушен, за да сложа край
на всичко. Може и да имаше Бог, но определено не му пукаше за мен. Трябваше да се
махна. Трябваше да избягам.

ГЛАВА 2

Бях шестнайсетгодишен, когато за първи път вкусих от живота извън Толедо.

Не че никога преди това не бях напускал очертанията на града, но това беше първият
път, когато отидох да се забавлявам заедно с един приятел на име Тони Сонг. Тони
беше кореец по произход и умееше да се харесва на възрастните. В този период живеех
при баща си – бях се върнал в къщата за кратко, опитвайки се да подобря отношенията
си с него. Той се беше оженил за четвърти или пети път (не знам точно) за една
красива корейка на име Тонг, която беше първа приятелка на майката на Тони Сонг.
Въпросната вечер Тони се появи и успя да очарова възрастните. Представи се като
добро, ученолюбиво азиатче с безукорни обноски. Баща ми беше впечатлен.
– С Халил отиваме у нас да учим за контролното – каза Тони.
– Добре, Тони, приятни занимания.
Бях напълно шашнат. Първо, баща ми ме пуска да изляза с приятел вечер през
работната седмица? Безпрецедентно. Но не с когото и да е, а с Тони, така че донякъде
бе обяснимо. Но все още можех да разбера напълно какво се случва, защото с Тони не
бяхме в един и същи клас и нямах никакво контролно. Пък и дори да имах, изобщо
нямаше да седна да се готвя. Бях твърд двойкаджия и ако преминавах от клас в клас, то
беше само защото учителите искаха да се отърват от мен.
Качихме с в колата му – BMW525i – и го попитах:
– Какви ги дрънкаш, Тони? Какво контролно?
– Абе к’во ти пука – отговори той през смях и извади метална джобна манерка с
алкохол. – Заповядай.
Отпих, без да се колебая. Не знам какво точно беше, но беше силно. Тони
запали колата и потеглихме. Докато си приказвахме и отпивахме от шишето, дори не
забелязах кога точно сме излезли извън града. В един момент загрях, че се движим по
магистрала 1-75 в посока север.
– Пич, къде отиваме? – попитах.
– Абе к’во ти пука. Пий.
След четиридесет минути се озовахме в Детройт. Тони се забавляваше ужасно с
факта, че съм в пълно неведение за плана. Обикаляхме известно време по пустите
улици на сякаш изоставения център. Около нас стърчаха празни сгради, прехвърчаше
сняг. Най-сетне Тони паркира. Излязохме навън на снега и тръгнахме по една алея
между две големи тухлени сгради. Нямаше нито лампи, нито означения. Виждаха се
само група хора, които разговаряха и пушеха. Всичките бяха облечени в черно.
Тони ме поведе през тълпата, докато стигнахме до една врата. На вратата едър
тип изискваше от влизащите документ за самоличност.
Стиснах Тони за ръката.
– Нямам фалшива лична карта, пич.
Тони се разсмя. Докато се приближавахме към якия портиер, усещах, че съм на
ръба на паническа атака. Когато дойде нашият ред, бабаитът попита:
– На колко години сте, момчета?
– На петдесет – отвърна Тони и му мушна петдесетачка в ръката.
– Добре – изръмжа портиерът. – Влизайте.
Изпълнен със страхопочитание, запристъпвах надолу по стълбата към сутерена
на мрачната, зловеща сграда. Подземният етаж представляваше обширно, отворено
пространство. На светлината от дъното на залата танцуваха облаци тютюнев дим. Беше
адски готино. Музиката ме блъсна в гърдите. Не бях чувал това парче, но буквално ме
хипнотизира. Отекваше във всяка клетка от тялото ми.
Ето това беше истинска музика! Не боклуците, които пускаха по WIOT, рок
радиото в Толедо (на групи като „Джърни“, „РИО Спийдуагън“, „Форинър“). Никога
не можех да разбера текстовете им, а и не ме интересуваха. Но в онзи миг в Детройт се
почувствах прероден, освободен, безстрашен. Думите на песните бяха сякаш моите
думи. Не Исус Христос, а Иън Къртис беше умрял за моите грехове. Винаги съм си
представял, че ще горя в ада, но сега поне знаех, че ще имам компания. В онази нощ в
полутъмното, забутано подземие – и после в много други като него – намерих спасение
в живота, много по-дълбоко от преди. Открих музиката: „Дъ Кюър“, „Систърс ъф
Мърси“, „Дъ Смитс“, „Фронт 242“, „Дъ Кълт“, „Комюнардс“ и други като тях. Слушах
заедно с напълно непознати хора, но ги чувствах по-близки от всички други досега. Те
разбираха кой и какъв съм аз – и аз също ги разбирах. Тези банди пееха песните на
моето сърце, те пееха за моята болка, моята изолация, моята история. Заля ме вълна на
облекчение. Беше кръщение с огън.
Останахме, докато затвориха рано сутринта. Излязохме навън – изтощени, но с
блеснали лица, – и чак тогава открих как се казва мястото: The Shelter („Убежището“).
Естествено.
***
През следващите няколко години ходех в „Убежището“ възможно най-често,
особено след като изпаднах от гимназията. Когато ме изритаха от „Сейнт Джон“,
отидох в държавната гимназия „Боушър“. Продължавах да съм двойкаджия, но пък там
беше пълно с проблемни ученици, така че поне не се набивах на очи като петно на
дреха. Но бях изпуснал влака. Бях скъсал с училището още като ме оставиха да
повтарям шести клас. Не минаваше седмица без да съм отсъствал поне ден, а често и
повече. Бях изгубил всякакви илюзии за цялата образователна система. Преди да
преполовя последната гимназиална година, напълно спрях да ходя на училище. Беше
се превърнало в досадно бреме.
Когато не бях в „Убежището“, ходех на концерти на живо – „Еко енд дъ
Бънимен“ в Ан Арбър, „Депеш Мод“ в Детройт. Веднъж слушах „Ню Ордър“, „Пъблик
Имидж Лимитид“ и „Шугър Кюбс“ заедно на една сцена на открито извън Детройт.
Беше удивително колко добре се чувствах, когато бях потопен в музика, и колко
отвратително иначе. Музиката променяше всичко. Тя стана моят механизъм за
справяне с живота, моят начин за бягство, докато на практика буксувах на място в
Толедо.
Бях записал в паметта си всичко случило се в по-ранните години – сексуалното,
емоционалното, физическото насилие, липсата на грижовност – и се бях примирил с
факта, че тези рани ще останат върху мен за цял живот. Музиката ми действаше като
катарзис, но дори и тя подхранваше унинието ми, защото беше доста мрачна.
Паническите пристъпи бяха намалели, но на тяхно място се беше настанила постоянна,
смачкваща депресия и убийствено себепрезрение.
Само прегрешенията ми вдигаха духа – колкото по-рискови и безразсъдни,
толкова по-добре. Жадувах за приливите на адреналин, които отвличаха вниманието
ми от вътрешните рани. Станах дилър на марихуана, продавах крадени стоки, участвах
в палежи. Бях част от една престъпна реалност, която ставаше все по-опасна, но не
изпитвах никаква тревога, че може да умра. Страхът ми беше, че може да живея по
този начин до безкрай. Бъдещето не беше привлекателно – не си струваше да се стремя
да оцелея.
В 1987 ме поканиха на гости в Калифорния. Бях на седемнайсет. Кени, мой
приятел, щеше да следва в художествена академия на западния бряг и ми предложи да
го придружа до там, а после да се върнем заедно в Толедо с колата. Да смениш Охайо с
Калифорния – дори само за седемдесет и два часа – беше като да смениш чернобелия
си телевизор с Техниколор. Беше опияняващо да зърнеш за секунда какъв може да е
животът. Калифорния e центърът на всичко: музика, филми, модели. Жадувах да съм
част от това.
През следващите няколко години не спирах да повтарям наляво и надясно, че
ще се преместя в Калифорния. Беше като мантра, която бързо се превърна само във
фонов шум – дори за мен. Мечтаех да направя тази крачка, но продължавах да се
движа в стария коловоз, със същите лайняни занимания, същата мизерия и същото
деструктивно поведение. Бях почти на двайсет и една, когато с гаджето ми Клодия
(една от многото) отидохме да гледаме филма „Дъ Дорс“. Когато Вал Килмър и
екранните „Дъ Дорс“ изпяха This is the End („Това е краят“), направо онемях. Те пееха
директно за мен:
Западът е най-добър,
западът е най-добър,
ела тук, а ние ще се погрижим за останалото…
Обърнах се към Клодия и прошепнах:
– Трябва да отида.
– До тоалетната ли?
– Не – отвърнах. – Трябва да замина. Да се махна оттук. Да отида в Калифорния.
Тя любезно кимна. Говорех убедено, като че изричах чиста истина, някакво
божие откровение, но тя беше чувала тези приказки преди. Как бих искал тук да можех
да опиша как веднага съм отишъл вкъщи, стегнал съм си багажа и съм заминал още
същата вечер! Но уви, не беше така. Не го направих. Не ми стигаше кураж.
Започнах още повече да пия, за да потуша огъня в мен, но сякаш пиех бензин.
Огънят ставаше по-бурен и изпепеляващ. Седмиците минаваха в купони. Във вторник
вечер повеждах тайфата към клуба „Ъпстеърс Даунстеърс“ в Боулинг Грийн. В
четвъртък ходехме в Ан Арбър и засядахме в „Нектарин Болрум“. В петък – в „Никис
Таверн“ и в „Убежището“ в Детройт. Танцувах като луд, потапях се в музиката до
забрава и неизменно с някого се сръфвах и се стигаше до бой. Не ми пукаше. Още
гориво за огъня.
Когато пиех, винаги се мъчех да балансирам между безпаметното опиянение и
ясното съзнание. Рядко улучвах мярката. Обикновено призори се озовавах свит в
ембрионална поза на пода в някоя тоалетна или на колене пред тоалетната чиния.
Година след „Дъ Дорс“ присъствах на една сватба с група приятели. Пих като
звяр, защото всички ме зяпаха така, сякаш че не ми е мястото на това събитие: „О, този
– тук, сред нас?“ Като форма на отбрана се наливах яко и ставах все по-буен. Накрая
ми призля от мръсните им погледи, изправих се и викнах:
– За*бете тази тъпотия! Да вървим в Детройт!
Натъпкахме се в една кола шестима души. Аз седнах на волана и отпрашихме
към „Убежището“. През целия път надигахме бутилки с алкохол. След като
пристигнахме (което беше цяло чудо), продължихме да се наливаме. По някое време
„Убежището“ затвори, а ние се затътрихме из улиците да търсим отворен бар, като
половината от нас спираха по пътя да повръщат. В алкохолния си транс получих
вдъхновение и скочих върху капака на една паркирала кола.
– Трябва да се разкараме оттук! Ще пукнем в този шибан град! Момчета, искате
ли да умрете в тази лайняна дупка или искате да се отскубнете оттук и да си изживеете
живота както трябва? Да се махаме оттук! Аз тръгвам, заминавам!
Приятелите ми само се изсмяха.
– Заминаваш, друг път.
– Заминавам! – казах твърдо. – Махам се оттук!
– Така ли? И къде отиваш?
– Отивам в Калифорния! Заминавам за Ел Ей.
Те се разкикотиха по-силно.
– Да бе, заминаваш. Глупости на търкалета. Слушаме едно и също от години.
Това ми дойде като шамар. Никой не ме беше зашлевявал така до този момент.
Четири години бях повтарял, че се местя в Калифорния, и всички само се усмихваха и
кимаха с глава. А ето че сега ми казваха, че само фантазирам. Че съм болен мозък. И,
най-лошото от всичко – че ще остана завинаги в Толедо.
– Майната ви – казах. – Аз отлитам.
– Добре, Халил. Кога? Кога тръгваш?
– Още утре, баси.
– Никъде няма да заминеш, пич. – Говореше приятелят ми, но това всъщност
беше и гласът на най-лошите ми страхове.
– Заминавам. Утре – повторих твърдо аз. – Кой ще дойде с мен?
– Супер, хайде да вървим – разхилиха се те в пиянски подигравки. – Всички
тръгваме накуп.
На сутринта се събудих в апартамента на майка си с най-тежкия махмурлук в
живота си. Нямах спомен как съм се прибрал с колата от Детройт. Спомнях си обаче,
че се бях изправил върху капака на една паркирана колата и се кълнях, че още утре
заминавам за Калифорния. „Утре“ беше вече „днес“.
Лежах в леглото, стомахът ми къркореше, главата ми се цепеше от болка.
Непоносимо беше дори да си помисля, че трябва да се завлека на работа и да сервирам
в ресторанта на Гус. Дори не ми се продаваше марихуана.
Замъкнах се до банята и си измих зъбите неколкократно. Очаквах, че от това ще
живна малко, но не се получи. Събрах немногото багаж, който държах у майка си, и го
натоварих в колата. Бях на двайсет и една, със шестстотин долара в джоба, без пътна
карта и без план. Наистина ли щях да тръгна? Някой нямаше ли да ме спре, да ме
помоли да не заминавам? Имах нужда някой да го стори. Иначе потеглях. Бях твърде
горд и упорит, за да дам на заден след снощната тирада.
Баща ми се прибираше от работа точно в пет часа следобед. Ни по-рано, ни по-
късно. Бях на паркинга, когато той влезе с колата, паркира я и след минута мина
покрай мен пеша.
Натиснах клаксона и свалих стъклото.
Той спря.
– Да?
– Местя се в Калифорния.
Той замълча за миг, за да осмисли чутото, оглеждайки колата. Стратегически
бях сложил раницата с дрехи и възглавницата си така, че да се виждат ясно през
задното стъкло.
– На добър ти час.
И се отдалечи.
Не можех да повярвам. Не би трябвало да се учудвам, но част от мен все още се
надяваше, че той ще се превърне в бащата, от когото имах нужда. Просълзен, стигнах
до разклонението за магистралата и се влях в движението в посока запад. Не можех да
спра сълзите си, но не можех и да се откажа и да дам назад. Знаех, че ако го направя,
никога няма да избягам от Толедо.
Палех цигара от цигара и се наливах с кока-кола, за да стоя буден. Почти бях
прекосил Илинойс, когато реших да спра, за да поспя. Бях емоционално изтощен и все
още под ефекта на ужасния махмурлук. Взех си стая в един мотел, пуснах телевизора и
се строполих на леглото.
Даваха филм с Бърд Рейнолдс. Беше решил да се самоубие и привързваше
огромна тухла към крака си, преди да скочи в океана. В последния момент обаче се
отказа. Това е последното, което си спомням. Когато се събудих, стаята беше
изпълнена с дим. Очите ми лютяха. Носеше се задушлива миризма на разтопена
пластмаса. Телевизорът, от който долиташе песента на Франк Синатра My Way („Моят
начин“), гореше. Екранът премигваше, а от задната му част излизаха пламъци.
Разтърках очи, опитвайки се да осъзная какво се случва.
Все още полузаспал, се обадих на рецепцията.
– Здравейте, телевизорът гори – казах в слушалката.
– Много смешно – отговори някой и тръшна телефона. Позвъних отново.
– Проклети хлапетии, престанете с тези номера! – сопна се рецепционистът.
– Стаята гори, егаси! – изкрещях.
След минута някой заблъска по вратата. Рецепционистът връхлетя с
пожарогасител в ръцете и изгаси огъня. Коридорът се напълни с коментиращи кибици.
Бях изтощен и обезводнен. Помислих, че бълнувам. Всичко приличаше на наркотичен
кошмар. Това ли се случваше на всеки, който се реши да се махне от Толедо?
 Дадоха ми друга стая. Потънах отново в сън и спах до обед. Когато се събудих,
не можах веднага да определя къде съм. На прозореца имаше винилови пердета,
пожълтели от цигарен дим. По грапавата мазилка на тавана се виждаха странни цветни
петна – не ми се мислеше дори от какво са. Спарен въздух, мизерна обстановка…
Изведнъж в главата ми връхлетяха събитията от предния ден.
– О, боже мой – изстенах. – Какво направих, баси?! Къде ми е умът?! Това е
лудост!
Нямаше кой да ме окуражи, да ме успокои, че всичко ще се подреди. Бях
напълно сам. Ами сега? Какво ще правя?
Грабнах едно голямо кафе от „Макдоналдс“ и излязох на магистралата отново.
Посока запад.
Имах чувството, че сякаш съм закотвен за миналото си и за Толедо. Колкото
повече се отдалечавах, толкова повече котвата ме дърпаше назад. Но не се отказвах.
Продължавах. И в един момент се случи нещо интересно. Препускайки по
магистралата сред потока от коли, усетих леко трепване в стомаха. Изглежда чувството
на радостно вълнение постепенно надделяваше над страха. Импулсът на движението
напред ставаше по-силен от инертността на котвата.
През повечето от пътуването дори не слушах музика. Маркировката на пътя се
размазваше пред очите ми. Бях изпаднал в полу-медитативно състояние и изпитвах
непозната до момента самота. Винаги бях търсил средства – алкохол, наркотици,
драма, момичета, – за да се разсея и да не се чувствам изолиран. Сега обаче, докато
шофирах по магистралата на запад, за първи път ми беше приятно, че съм сам. Най-
сетне имах шанс да разбера кой съм аз извън скапаното ми, нищожно съществуване в
Толедо.
От време на време си пусках касетката, която си бях записал, с парчета на „Биг
Аудио Дайнамайт“, „Килинг Джоук“, „Джейнс Адикшън“ и „Дъ Пиксис“. Хиляда пъти
връщах „Ръш“ на „Биг Аудио Дайнамайт“:
Не мога да продължа така,
предавам се, трябва да се махна оттук…
Свалих прозорците на колата и надух музиката на макс. Беше октомври и
околната природна гледка беше удивително красива. Когато спирах за храна или
бензин, хората не ме гледаха под вежди, не шепнеха, че съм „онова лошото момче“. Те
усещаха ентусиазма ми, страстта ми, целеустремеността ми. Усмихваха ми се. Бях
човек с мисия и това беше видимо за всички.
От време на време ме обземаше тъга и тогава си пусках „Последната нощ на
Модлин Стрийт“ на „Дъ Смитс“:
… и докато прекарвам последна нощ
на Модлин Стрийт, си казвам:
„Довиждане, мой дом, довиждане завинаги!“
Никога не съм успявал да открадна тук
 дори един час щастие.
Пеех заедно с касетката и плачех. Но това не беше същият плач като онзи,
когато баща ми каза „На добър ти час!“ и ме подмина. Сега плачът ми беше хубав плач.
Беше освобождение. Отърсване от изолацията и депресията на двайсет и една
нещастни години.
Така си мислех. Но се заблуждавах.
Да, наистина, оставях зад гърба си Толедо и хората, които ме бяха наранили, но
влачех целия си багаж с мен на това лудо, хаотично пътешествие – пътешествие, което
щеше да ми коства всичко.

ГЛАВА 3
Беше минало отдавна полунощ, когато навлязох в последната сто и петдесет
километрова отсечка до Лос Анджелис. Не помня коя точно планина или проход
прекосих (май беше някъде около Полона), но никога няма да забравя чувството, което
ме обзе, когато стигнах до върха и се спуснах надолу към океана. Понякога в живота на
човека вселената или Господ си играе на диджей. Това беше един от тези моменти. От
касетофона зазвуча Mountain Song („Планинска песен“) на „Джейнс Адикшън“.
Врътнах копчето на макс и се втренчих като омагьосан в безмерното море от светлинки
– десетки милиони, блещукащи в мрака. Не можех да повярвам на очите си. Не можех
да повярвам, че съществува толкова огромен град. Връщах песента отново и отново,
пеех текста с пълно гърло на отворени прозорци. Палех цигара от цигара и целият бях
настръхнал от вълнение. Усмихвах се така широко, че мускулите на лицето ме боляха.
Хей, пристигнах, копелета! Тук съм! Ето ме! Пристигнах!
Първата нощ преспах в колата – някъде край Университета на Южна
Калифорния. На следващия ден се свързах с приятеля си Кени – онзи от
художествената академия, който ме беше поканил да му гостувам, когато бях на
седемнайсет. Той каза „Да, разбира се, ела“, но звучеше малко странно. Когато отидох,
ми се стори още по-нервен и напрегнат.
Два дни се измъчвахме така. Накрая го попитах:
– Хей, човече, какво става? Каза ми, че съм добре дошъл по всяко време, а не
усещам да съм особено желан.
Той се поколеба.
– Аманда ще пристигне.
– Хайде бе! – Аманда беше едно от бившите ми гаджета. – Защо си ѝ казал, че
съм тук?
– Не – поясни Кени, – тя не идва за теб, а за мен.
Ох.
Аманда наистина дойде и стана изключително неловко. Двамата с Кени се
заключваха в стаята му и прекарваха там повечето време, докато аз седях в хола и се
чудех дали не съм направил огромна грешка с напускането на Толедо. Дийн,
съквартирантът Кени, вероятно ме е наблюдавал и ме е съжалил.
– Хей, пич, ела при мен на таванския етаж.
– Сигурен ли си?
– Разбира се. Ела.
Този малък жест на доброта беляза старта на живота ми на Западния бряг.
***
През първата ми година и половина в Калифорния се случиха: бунтовете в Лос
Анджелис; един от най-тежките горски пожари в историята на Малибу, при който
изгоряха почти седемнайсет хиляди акъра; мощно земетресение, което срина цели
участъци от магистралата; плюс Ел Ниньо и последвалите наводнения и кални
свлачища. Охайо беше скучен щат, но безопасен – най-много с някоя фъртуна или
може би торнадо. Започвах да се чудя дали това преместване в Калифорния не е една
голяма лоша идея.
Наех стая в Санта Моника Каниън за петстотин долара на месец. Намерих си
работа като мениджър на ресторант на ъгъла на 15-та улица и Монтана Авеню, така че
парите не бяха проблем. Квартирата ми беше в една разнебитена къща на „Ентрада
Драйв“, която някога била част от имение, построено от Уилям Рандолф Хърст* за
любовницата му Марион Дейвис. Днес къщата е историческа забележителност, но в
началото на 1990-те беше абсолютна развалина, а моята стая беше разбира се най-
скапаната от всички. За сметка на това обаче беше единствената стая с панорамен
изглед към морето и аз бях много горд с нея.
* William Randolph Hearst (1863-1951) – първият създател на медийна империя, чрез
която налага крайно сензационната или т. нар. жълта журналистика – Б. пр.
Къщата беше пълна с ексцентрици, които олицетворяваха за мен щата
Калифорния: една прекрасна блондинка, метър и осемдесет, студентка в УКЛА –
Калифорнийски университет-Лос Анджелис; професионална волейболистка; борещ се
с живота сценарист; бъдещ продуцент. Беше само на две пресечки от плажа. Най-сетне
можех да лежа на пясъка и да се наслаждавам на океана.
Може би все пак щях да съм добре в Калифорния.
Въпреки че имах периоди на въздържание, най-често се събирах със
съквартирантите си на разпивка и джойнт. Обикновено прекалявах (възмутително е,
знам) и повръщах, изпадах в несвяст или и двете заедно.
Две седмици след като се нанесох в тази квартира, се обадих на бившето си
гадже Клодия, която следваше в Мичиганския университет. Казах ѝ, че я обичам, че ми
липсва много и я помолих да дойде да ме види. В крайна сметка тя заряза Мичиганския
университет и заживя с мен в Калифорния.
От първия ден ми стана ясно, че съжителството ни ще е провал. Джафкахме се
непрестанно. Знаех, че ще стане така още преди да дойде, но страхът от самотата
надделя над здравия разум.
 Уволниха ме от ресторанта. Едно добро нещо, което взех от баща си, е здрава
работна етика и внимание към детайла. Казах на собственика, че персоналът пие от
скъпото вино, а сервитьорите надписват сметките, понякога с по сто долара. Бях
сигурен, че шефът ми ще се ядоса и ще изгони провинилите се. Той верно се ядоса, но
изгони мен. Наивността ми на провинциалист от средните щати ме бе направила сляп
за факта, че всички служители, включително собственикът, продават кокаин в
ресторанта и скъпото вино беше последната им грижа. Когато го разбрах, си обясних
защо надуват сметките с по стотачка.
С Клодия имахме нужда да сменим пейзажа. Волейболистката се беше
преместила в Малибу и си търсеше съквартиранти, и ние се навихме да делим
жилището с нея. Само трябваше да измисля начин да плащам наема.
Към този момент бях започнал да разбирам, че май не ставам за наемен
работник. Не защото бях ленив или нечестен – точно обратното, – а защото не можех
да си държа устата затворена, когато видех някой да върши нечестни неща или просто
глупости. Това винаги създаваше търкания както с колегите, така и с шефовете. Затова
реших сам да съм си шеф.
Едно от нещата, с които се гордеех и в които бях добър, беше поддържането на
колата. Дори когато личният ми живот беше пълна каша, колата ми беше безупречно
чиста. Бях разучил всички препарати за почистване и знаех как да обработя
тапицерията, гумите и всичките аксесоари, така че да изглеждат като нови. В Малибу
беше фрашкано с поршета, ферарита и ламборгини, затова пресметнах, че може да се
изкарат добри пари от автокозметика, ако на човек му се работи. Разпечатах си
листовки и тръгнах от врата на врата да предлагам услугите си.
Почти нямаше клиенти. Повечето хора се дразнеха от това, че им чукам по
вратите и ги врънкам да измия колите им. Понякога попадах на някой добряк или може
би самотник, който се навиваше и дори ме черпеше с нещо за обяд, но изкараните пари
далеч не стигаха за покриване на сметките. Беше тъпо да обикалям от къща на къща, а
на листовките, които оставях под чистачките на колите по улиците, не откликваше
почти никой.
Един ден, както си шофирах по булевард „Санта Моника“, забелязах автокъща
на Porsche. Защо да не опитам направо от извора, си казах. Влязох и изрецитирах
подготвения номер: аз съм собственик на „АвтоГрижа“, най-добрата фирма за
автокозметика в Лос Анджелис, а може би въобще на Западния бряг, и им предлагам
услугите си. Те ме пратиха при мениджъра по обслужването Лоди. Подхванах пак
рекламната си ария, но човекът ме прекъсна.
– Имаш ли си място?
Я го виж пък този! Бях се барнал с най-хубавите си дрехи – лек светлокафяв
панталон, риза, кожени обувки, а той ме взема за бездомник?!
– Разбира се, че имам.
– Къде?
Дадох му адреса на квартирата си.
 Той смръщи вежди.
– Странно, не съм го чувал.
Смутих се. Защо трябва да е чувал за апартамента, в който живеех? Чак по-
късно осъзнах, че той е питал дали имам салон за автокозметика с необходимата
охрана за колите, а аз без да искам го бях подвел, че имам.
Лоди ми подхвърли връзка ключове и посочи една чисто нова „Карера 4
Порше“.
– Вземи я, направи я и ми я докарай утре.
Бях изумен. Втурнах се към вкъщи, за да взема Клодия, така че да шофира на
връщане, докато аз карам поршето. После се захванах и го лъснах до блясък. Стана по-
чисто, отколкото е било в шоурума. На другия ден го върнах на Лоди, а той почти не го
погледна.
– Колко? – попита.
Знаех, че е хитро да посоча по-висока сума, за да му дам възможност да свали и
да се срещнем по средата.
– $39.95 – предложих.
Той се изсмя.
– Хайде ще закръглим на стотачка.
Щях да припадна.
– Става, $100 е добре – съгласих се аз веднага.
Той надраска чек и ми подхвърли друга връзка ключове. Скоро печелех по $125,
$150, дори $225 на кола. Не след дълго Лоди ме препоръча на автокъща на BMW.
Отначало нямаха нужда от мен, но след няколко месеца мениджърът ме потърси.
– Още ли се занимаваш с автокозметика? Имам клиент в Бел Еър, който иска да
му стегнеш колата. Можеш ли да отидеш?
– Разбира се, че ще отида – отвърнах. – Това ми е работата.
Взех адреса и заизкачвах хълмовете на Бел Еър с величествените дървета и
дебелите живи плетове, ограждащи огромните имения. Никога не бях виждал толкова
красиво аранжирани градини. Тези хора не само имаха пари, а бяха червиви с пари.
Входните алеи към именията бяха преградени с масивни железни порти с охранителни
камери. Намерих къщата. Отвори ми един младеж на име Тим. Стори ми се странно, че
персоналът се състои изцяло от млади гей мъже, но не ми влизаше в работата. Захванах
се с колата – синьо BMW 325i – и когато свърших, Тим попита дали може да ми прати
чека по пощата.
– По пощата ли? Не. Свърших работата, дай ми чека.
По някаква причина това го притесни, но ми написа чек и аз бързо се изметох,
преди да съм развалил работата с някоя глупост.
След пет дена Тим ми се обади.
 – Лари иска пак да му направиш детайлинг на колата.
– Но нали му я полирах онзи ден – казах.
– Иска пак.
– Виж, човече, детайлинг се прави три-четири пъти на година. Но щом настоява,
хубаво, ще дойда.
Отново лъснах всяка част, макар че почти нямаше прах, а какво остава кал.
Когато бях готов, Тим каза:
– Хайде този път да ти изпратим чека по пощата. Моля те. По-лесно е за
счетоводството ни.
Недоумявах. Защо по дяволите не искат да напишат чек?
– И още нещо – добави Тим. – Ще е супер, ако можеш да идваш всяка седмица и
да поддържаш всичките коли.
Всяка седмица? Бях сигурен, че тези са напушени с нещо, но не исках да
изпусна възможността. Пък и кой бях аз, та да ги съдя?
– Да, добре, пратете чека по пощата, а следващата седмица ще дойда пак.
Когато първият чек пристигна, забелязах, че идва от някаква счетоводна
кантора в Бевърли Хилс, а името върху чека звучеше еврейско. Никой от момчетата в
имението не приличаше на евреин. Защо тези шантави педали искаха да си полират
колите толкова често? Но чекът мина и си взех парите. Нищо друго не ме
интересуваше.
След няколко седмици Тим ме помоли да полирам и мотоциклетите. Тези
момчета бяха луди. Мотоциклетите, един от които беше кръстен „Розова страст“,
изглеждаха така, сякаш никога не бяха карани. Тим ме заведе в гаража, където щях да
работя. След малко дойде един човек от персонала. Той видимо се различаваше от
другите. Първо, определено не беше гей. Беше с разчорлена коса и цигара в уста, с
бяла тениска с жълти петна под мишниците. Не приличаше на другите, които щъкаха
напред-назад из имението. Пичът ме погледа малко, докато работя, попита ме за това-
онова, а след това отиде до хладилника и го отвори.
– Хей, брато – извиках строго. – Какво правиш?
Той ми хвърли гневен поглед.
– Вземам си кока-кола.
– Не, не, извинявай, но не става.
– Какви ги дрънкаш?
– Виж – казах, – аз работя тук. Това е моя територия. Аз нося отговорност за
нея. Съжалявам, но не може да си вземеш кока-кола. След малко имам обедна почивка,
ще ти купя кока-кола от магазина.
Той затвори хладилника и задържа погледа си върху мен, сякаш мислеше дали
да не ми тегли един бой. Но само се изсмя и влезе в къщата. Ядосах се, защото
забелязах, че все пак си е взел кока-кола. През обедната почивка купих една бутилка и
я сложих на мястото на липсващата.
Същата вечер ми се обади Тим.
– Лари иска да те наеме на пълно работно време.
– Кой е Лари? – попитах. – Онзи, дето праща чековете ли?
– Не – обясни Тим търпеливо. – Онзи е счетоводителят. Лари живее в имението.
Иска да му станеш прислужник.
– Съжалявам, но не мога. Имам си друга работа.
– Не можеш ли поне временно? Прислужникът ни си замина за Шри Ланка и ни
трябва човек спешно.
– Тим, прекалено съм зает.
– Ще ти плащаме по $800 на седмица.
Щях да изпусна телефона. Годината беше 1993 и осемстотин долара на седмица
беше цяло състояние за мен. Приех. Лъсках колите и изпълнявах всякакви задачи за
този Лари, който и да беше той. Минаха две седмици и един ден, както прекосявах
двора, външната врата се отвори. Не се беше случвало, откакто бях започнал да работя
там. Едно малко бяло кученце се отскубна от стопанина си и изтърча към мен. Клекнах
да го погаля и когато вдигнах поглед, пред мен стоеше Елизабет Тейлър.
– Здравей – поздрави ме тя.
Опитах се да кажа нещо, но не можех да отроня дума. Тя беше невероятно
елегантна и красива. Изглеждаше като произведение на изкуството.
– Здравейте – успях най-накрая да произнеса.
Тя съзнаваше въздействието си върху мен. Усмихна ми се, повика кученцето и
влезе в къщата.
Изтичах в задния вход и намерих Тим.
– Това къщата на Елизабет Тейлър ли е, бе, човеко?
– Да, какво си се развикал – разхили се той. – Разбира се, че е нейната.
– Защо не си ми казал?
Той смръщи чело.
– Мислех, че е ясно. Не знаеш ли кой е Лари? Лари Фортенски?
– Аз съм Охайо, братко. Не знам кой кой е тук.
Но това бързо щеше да се промени.
***
Докато работех за Елизабет Тейлър, ми излезе име на добър служител, който се
грижи идеално за колите ѝ и за имението ѝ. Не след дълго бях нает да поддържам
цялата флотилия от коли на Слаш от „Гънс Ен' Роузис“, откъдето пък стигнах до
къщата на Аксел Роуз в Малибу. Годината все още беше 1993 и „Гънс Ен' Роузис“ бяха
най-великата банда на света. Аксел беше рок звезда и се вживяваше в ролята до
съвършенство. Раздаваше го доста резервиран и едновременно студен и експанзивен.
Но не го виня. Както казах, той беше фронтмен на най-великата банда на света, а аз бях
момчето, което мие колите му.
Слаш беше друга бира. Все си мисля, че ме бъркаше с някой свой близък или
може би поканен гост, или нещо от сорта, защото винаги когато отивах, ме посрещаше
радушно, канеше ме вътре, питаше ме дали съм гладен и ми предлагаше питие. Имаше
куп змии – и като казвам куп, имам предвид не пет или десет, а от порядъка на сто.
Буквално. Пълзяха навсякъде из къщата. Той обичаше да се хвали с тях. Веднъж беше
особено възбуден и ми каза:
– Ела да ти покажа нещо.
Инструктира ми да седна. Прекоси стаята, отвори една врата и оттам изскочи
гигантска котка – и като казвам котка, имам предвид не домашно коте, а огромна котка
като тези в джунглата. Мисля, че беше пума. Тя скочи върху мен с предните две лапи,
събори ме на земята и започна да лиже лицето ми.
Слаш се спусна и я отдръпна към мен.
– Остави я, няма проблем – казах.
– Не, не, езикът ѝ е такъв, че ако продължи да те лиже по челото, ще ти обели
скалпа. Зъбите ѝ са с коронки, ноктите ѝ са подрязани, но езикът ѝ е толкова як, че ще
ти обели кожата за двайсет секунди.
Някъде по това време ме препоръчаха и на Джеф Бриджис. Къщата му беше на
хълма над първата ми квартира в Санта Моника Каниън. Викаше ме често да свърша
някоя работа като например да изкореня храст или да сменя електрическа крушка.
Бриджис е едно от най-добрите, най-удивителните човешки същества, които съм
срещал в живота си. Беше винаги любезен с мен. Идваше да си говорим, докато работя.
Не пропускаше да ми предложи бира, подканваше ме да се възползвам от басейна и да
поплувам. В него имаше нещо особено – нещо много човешко и истинско. Беше ми
мъчно, когато реши да се премести в Санта Барбара.
Междувременно в отношенията ми с Клодия настъпи рязка промяна. Един ден
тя замина за Охайо да види семейството си и ми се обади да ми каже, че родителите ѝ
били много разстроени от това, че живеела с мен без брак. Подозирам обаче, че
недоволството им е било по-скоро свързано с личността ми отколкото с брака като
институция, защото се бяхме сгодили. Каза също, че техните са ѝ предложили сделка:
ако ме напусне, ще я издържат, докато следва в университета, а на това отгоре ще
платят и дълговете ѝ, и всичките ѝ сметки. Затова тя щяла да приеме предложението
им.
Бях бесен.
– Майната ти! А уж щяхме да се женим! – изкрещях и ѝ тръшнах телефона.
През следващата седмица някой в Охайо – сигурно по-малката ѝ сестра – ѝ
наговорил разни работи за мен. Когато живеех там, всички се страхуваха от мен и не
смееха да дрънкат зад гърба ми, но сега, когато ме нямаше наблизо, ѝ раздули за моите
похождения. Разказали ѝ как докато съм ходел с нея, съм спал с половината момичета
в града. Тя пристигна в Калифорния, без да се обади предварително. Цъфна
изненадващо в апартамента, грабна прахосмукачката и я запрати по мен. Уцели ме в
главата. Хвърли се отгоре ми като тигрица и ме притисна на пода. Започна да ме рита.
Даже се изплю отгоре ми. И после, то е ясно, веднага се изнесе с целия си багаж.
***
Продължих да живея в зоната на здрача, работейки за филмови и рок звезди.
Сигурно би трябвало да предвидя какво ще ми се случи. След като се бях хванал да
слугувам на богаташите в Бел Еър, Бевърли Хилс и Малибу, беше само въпрос на
време някой от тях да ме помоли да му доставя дрога. Не тези, които споменах – не
искам никого да натопя. Може би просто имах вид на човек, който може да свърши
работа. Тези хора бяха свикнали да получават това, което искат, само с едно щракване
на пръсти. Попитаха ме – аз приех.
Мой приятел ме представи на едни момчета от окръг Хъмбоулт и окръг Марин,
след което редовно ходех там и купувах марихуана с килограми. Плащах четири
хиляди долара за фунт (към половин кило), разпределях го на унции (някъде към
трийсет грама) и продавах унциите по шест стотака всяка. Беше много по-лесно от
детайлинг на коли и много по-вълнуващо. Казах си, че няма смисъл да се бъхтя с
физически труд, след като в дилърството има такъв огромен потенциал. Тук тревата не
беше като мексиканския боклук в Толедо – беше първо качество, от най-добрата.
Продаваше се като топъл хляб. Щом стъпех със стоката в Малибу, свършваше
моментално.
Натрупах бая пари за нула време.
Ех, да можеха приятелите ми да ме видят!
Изведнъж ме озари идея. В Охайо беше невъзможно да намериш добра трева.
Затова купих колкото можах, натоварих я в багажника и забих към Охайо. Щях да
спечеля цяло състояние.
Брайън, мой приятел от Толедо, дойде с мен. Беше студент по право в
Калифорния, което и двамата счетохме за хубава ирония на съдбата. Шофирах без
почивка трийсет и един часа, наливайки се с кафе и кока-кола. Когато усетих, че
започвам да задрямвам на волана, се сменихме с Брайън.
– Стой в дясното платно и закови скоростта на сто. Ясно ли е? Карай с не повече
от сто! – му занареждах.
– О, добре, добре – каза Брайън.
– Брайън, сериозно ти говоря. Не превишавай сто километра в час!
– Няма, няма – обеща ми той. – Макар че лимитът е сто и пет.
– По дяволите, чуй ме, Брайън! Не превишавай сто!
– Добре, добре – съгласи се той.
 Наклоних седалката назад, затворих очи и захърках. Не бяха минали и десет
минути, когато чух вика на Брайън:
– Мамка му!
Не отворих очи. Нямаше нужда. Знаех какво се случва.
– Мамка му какво? – попитах саркастично.
– Спират ни за проверка.
– Защо ни спират за проверка, Брайън?
– Бях превишил скоростта с два километра. Карах със сто и седем.
Целият ми живот премина пред очите ми, които все още здраво стисках и не
смеех да отворя. Намирахме се в малък град на име Вега близо до Амарило, Тексас – в
окръг, в който е забранена продажбата на алкохол. Карахме кола под наем с
калифорнийска регистрация, а аз бях с коса под раменете. Спукана ни беше работата.
Полицаите обискираха колата и конфискуваха тревата. Брайън хлипаше и скимтеше, че
животът му бил свършен. Аз, честно казано, не схващах сериозността на положението.
Това беше само марихуана, за бога! Явно не познавах Тексас.
Стана ми мъчно за Брайън.
– Слушай – казах, – ако обещаеш да ми платиш гаранцията и да ми намериш
адвокат, ще подпиша самопризнание и ще поема цялата вина.
Брайън не повярва на ушите си.
– Наистина ли, пич? Сигурен ли си?
– Да. Върви да ми намериш адвокат, плати шибаните глоби и ме измъкни.
Докато седях в тясната стая в участъка и чаках „лошото ченге“ да ми донесе
лист хартия и писалка, „доброто ченге“ нервно заговори:
– Певец ли си? – попита с тежък южняшки акцент.
Аз мълчах, забол поглед в пода.
– Напомняш ми за Джим Морисън, момче. И аз съм бил в Ямайка. Като студент
прекарах там една пролетна ваканция. Беше щур купон. Слушахме реге, биехме си
чекии. Бяхме на седмото небе, пияни като талпи.
Сигурно очакваше да се засмея. Този тип беше отегчен до смърт и толкова
мразеше скапания си живот, че се опитваше да завърже разговор с мен.
Подписах самопризнание и поех цялата вина. А Брайън? Какво мислите направи
Брайън? Брайън изфиряса яко дим, потъна вдън земя и повече не го видях. А аз се
оказах пред вероятността да ме осъдят на седем до десет години затвор – и без жив
човек, от когото да поискам помощ. На Елизабет Тейлър ли да се обадя?
И все пак, имах нечия подкрепа. Обадих се на Дийн Кар, съквартиранта на
Кени, който се беше отнесъл толкова добре с мен, когато бях току-що пристигнал в
Калифорния. Дийн се свърза с приятеля си Стинки. Стинки беше дребен дилър, но по-
сериозният му доход идваше от компютри. В онова време никой не разбираше от
компютри, а той беше експерт. Истинското му име беше Крис, но никой не го
наричаше така. Викахме му Стинки или Кречеталото Крис. Беше дилър и компютърен
техник на един мастит адвокат в Палм Бийч на име Ник. Та Стинки разказал на
адвоката за моя случай. Ник беше ветеран от Виетнамската война, бивш офицер от
специалните сили и тайните служби. Беше останал инвалид от досег с токсичния
хербицид „Агент Ориндж“. Ник се обадил на прокурора относно моя случай и го
нахокал, че полицаите са действали неправилно, без заповед за обиск.
– Ще договориш споразумение с това момче! – му казал.
– За нищо на света – троснал му се прокурорът. – Ще лежи от седем до десет
години. За назидание на други като него.
– Ще договориш споразумение с момчето! – повторил Ник – Иначе ще дойда
там при вас с инвалидната количка ще ви спретна медиен скандал!
– За какво споразумение става дума?
– Пробация – отсякъл Ник. – Нищо друго освен пробация.
– Ще видя какво мога да направя – смотолевил прокурорът и затворил телефона.
Освободиха ме под парична гаранция. Гарантът ми се казваше Боб Хъникът.
Старият Боб Хъникът беше много готин образ – истински каубой, с каубойски ботуши
и каубойска шапка (то се знае!). Пушеше една след друга цигари „Пал Мал“ (без
филтър, нека да прибавя) и караше огромен стар линкълн с включен климатик на макс
и затворени прозорци, докато пафкаше нонстоп пал-малките без филтър. Аз също съм
пушач, но боже мой, това неговото беше отврат. Как може да не отвори поне един
прозорец! Не спираше да пуши и не спираше да дърдори.
Веднъж, докато пътувахме от летището към съдебната зала, Боб ми дръпна най-
забележителното конско на света. Отби стария линкълн встрани от пътя, спря и, с
цигара Пал Мал в ъгълчето на устата, ме погледна право в очите.
– Момче – каза ми, – ако беше една боя по-тъмен, нямаше да видиш дневна
светлина до края на живота си. Трябва вземи и удари една благодарствена молитва на
нашия господ и спасител Исус Христос.
За Исус Христос не знам, но за другото разбрах, че старият Боб е много прав.
Всеки, който се изправяше пред съдията в онзи ден, беше неизменно тъмнокож и
неизменно беше арестуван още там, на място, закопчаван в белезници и отвеждан в
затвора. Не казвам „някои“, не казвам „повечето“ – казвам всеки един от тях – за
абсолютно същото като моето провинение: наркотрафикантство.
Дойде и моят ред. Съдията прочете обвинението и попита имам ли да кажа
нещо. С най-добрия си акцент на скромен жител на Охайо изнесох дълга реч как съм се
забъркал с неподходящи хора, колко много съжалявам и как никога не бих извършил
втори път подобно нещо. Дори успях да пусна две-три крокодилски сълзи. Говорех с
наведена глава и не смеех да срещна очите на съдията. Чак накрая вдигнах поглед, за
последен пък се извиних и помолих за снизхождение.
Съдията ми даде пет години „пробация с отложено изпълнение“ за
престъпление от четвърта степен. Това значеше, че ако не наруша пробацията в
следващите пет години, щях да бъда реабилитиран и осъждането ми щеше да бъде
заличено в щата Тексас, сякаш никога не е било.
Финализирането на това споразумение отне цели осем месеца. Всеки ден
живеех със страха, че ще отида в затвора за десет години. Нервите ми се разклатиха,
чувствах се по-зле отколкото по-рано в Охайо. Почти всяка нощ сънувах кошмари.
Когато най-сетне ми съобщиха, че всичко е вече официално уредено и съм получил
пробация от тексаския съд, се разревах от облекчение.
Проблемът беше, че живеех в Калифорния.
Платих глобата от седем хиляди долара (даде ми ги Ана, манекенката, с която се
бях загаджил) и се опитах да прехвърля присъдата в Калифорния, но те пък в
Калифорния нямат този вид пробация с възможност за реабилитация. Затова, според
законите на този щат, се водя и до днес осъждан престъпник.
Докато приключи тази сага, останах без дом и без пари. Не виждах друга опция
освен да се върна в Охайо. Нанесох се отново у Никол и Деби, умирайки от срам, че
съм се доказал като абсолютен лузър. След около три месеца Гус, бащата на Никол,
който ме нае на първата ми работа, когато бях дванайсетгодишен, ми се обади и ме
покани да се видим в ресторанта в десет и половина вечерта. Беше малко странен час,
защото ресторантът затваряше в десет, но за Гус бях готов на всичко. Влязох в офиса
му и когато свърши, Гус каза:
– Да се поразходим с колата.
Отидохме до една пицария на „Монроу Стрийт“. Поръчахме пица и докато си
приказвахме и ядяхме, той ту ме поглеждаше строго и сериозно, ту избухваше в смях.
– Какво? – попитах.
Той продължи да ме поглежда и да се смее. Когато бяхме готови да ставаме, той
бръкна в джоба си и извади една дебела пачка. Тръсна я в средата на масата и я
побутна към мен.
– Не е назаем – каза.
– А какво е?
– Заминавай. Бягай надалеч оттук. Разбра ли ме?
Бях объркан.
– Но как така? Защо?
– Чуй ме. Вземи парите и си бий камшика. И хич недей се връща в този скапан
град. Не ми дължиш нищо. Разбра ли ме? Бягай надалеч и не се връщай. Не поглеждай
назад. Утре се сбогувай с Никол и Деби и потегляй.
– Добре – отвърнах. Заболя ме. Обичах този човек. Той ми беше като баща.
Копнеех да ми каже да остана, но същевременно съзнавах, че е прав. Просто не ми
стигаше кураж да се върна в Калифорния и се извинявах с това, че нямам пари. Сега
обаче, с тези хилядарки в джоба, нямах извинение.
 Той не ми се сърдеше. Не беше като мнозина в този град, които ме смятаха за
напаст. Обичаше ме. Знаеше, че ако остана в Толедо, ще предизвикам само
неприятности. Освен това не искаше да повторя неговата съдба. Разказа ми, че бил на
деветнайсет, когато се отправил към Калифорния с амбицията да стане актьор. Влюбил
се в Западния бряг, но майка му се разболяла, а баща му бил алкохолик, затова
трябвало да се завърне в родния си град и да я гледа. Винаги ще го обичам за това,
което направи за мен.
И така, отпътувах пак за Калифорния. Като пристигнах, завъртях няколко
телефона. Свързах се с Марк, механика на Слаш, див алкохолик от Дорчестър,
Масачузетс. Той ме съжали и ме пусна да спя в стаята, в която държеше животните си
– змии, гущери, птици и един заек. Заекът нямаше клетка и цвъкаше изпражнения
навсякъде, а птиците избутваха семена от клетките си и ръсеха по целия под. Беше
едно от най-мръсните места, които бях виждал дотогава, но поне имах покрив над
главата.
Повечето от бившите ми клиенти се бяха преместили другаде, но Слаш беше
щедър и ми даваше да се грижа за колите му, така че имах малко пари. Веднъж на ден
отивах да ям в „Макдоналдс“ и прекарвах там часове в четене на книги. „Сидхарта“,
„Демиан“ и „Нарцис и Голдмунд“ от Херман Хесе. „Изворът“ и „Атлас изправи
рамене“. „Странник в странна страна“. Емерсън, Торо. Всичко, което ми попаднеше.
Всичко, което можеше да ми помогне да избягам, да не мисля колко скапан и
несправедлив е животът – или поне моят живот. Нямах какво да правя друго, а ми беше
писнало да съм невеж. Не бях завършил гимназия, а ето че сега бях вече и престъпник,
затова си казах, че няма да е лошо да се образовам.
„Алхимикът“ от Паулу Коельо ми повлия най-силно. Даде ми надежда в
момент, когато я бях изгубил. Героите сякаш говореха директно на мен: „Тайната на
живота е да паднеш седем пъти и да се изправиш осем.“
Изправих се. Но само за да падна пак – и то по-лошо от преди.

ГЛАВА 4

Реших да тръгна на фитнес, защото знаех, че ще подейства като лек срещу

депресията ми. Обиколих града в търсене на подходящ клуб. Отидох да разгледам
„Балис“, който беше евтин, но ми се видя отвратителен. Караше да се чувствам беден.
Спомних си какво прочетох в една от онези книжки за саморазвитие: ако искаш да
успееш, обгради се с успели хора. Надявах се да убия с един куршум два заека. Имаше
един луксозен клуб до хотел „Лоу“ на Оушън Авеню. Много пъти бях минавал покрай
него и един ден влязох да го видя. Беше невероятен. Човекът на рецепцията беше
изключително любезен и предложи да ме разведе из клуба. Всички уреди бяха чисто
нови и блестяха. Нямаше кой знае колко много хора, но всички изглеждаха богати,
преуспели и във върховна спортна форма.
Моят гид ми показа съблекалните. Помещенията блестяха от чистота и дори
бяха ароматизирани. Имаше сауна и парна баня. След това излязохме навън, където
имаше басейн с изглед към океана. Направо си припаднах. Не си представях, че може
да съществува толкова прекрасен фитнес клуб. Приличаше по-скоро на спа комплекс
или курорт.
Когато се върнахме във фоайето, човекът ме попита искам ли да се запиша.
– Шегуваш ли се? – възкликнах аз. – Разбира се, че искам!
Но изведнъж се спрях. Не бях попитал колко струва.
– Само двеста долара първоначална вноска и после по сто седемдесет и пет на
месец – каза той.
Сърцето ми потъна. Почувствах се засрамен и сломен. „Балис“ беше само
трийсет долара на месец и очаквах тук да бъде нещо като петдесет. Не ми оставаше
нищо друго освен да надуя бузи и да изломотя гордо някаква лъжа като „Да, ще се
запиша, но нека първо да надникна на още няколко места“.
Човекът обаче беше толкова готин и толкова любезен с мен, че си казах
„Майната на гордостта, ще си призная“.
– Съжалявам, брат, не е по моя джоб.
– О, не се притеснявай – отвърна той. – Ще ти опростя първоначалната вноска.
Засмях се.
– Не, човече, и месечната такса не е по моя джоб. Без работа съм в момента.
На което той отвърна:
– Искаш ли работа?
– Какво?
– Искаш ли работа?
– Къде?
– Тук. Искаш ли да работиш тук? Наемам те веднага. Надницата не е голяма –
шест долара на час, но пък върви с безплатно членство в клуба. А ако успееш да
продадеш абонаментни карти, получаваш двеста долара комисиона.
Ето докъде бях стигнал. Бях на двайсет и шест, а ми предлагаха същата
почасова надница, каквато получавах като мияч на чинии на дванайсет. Но това
нямаше значение, защото от разговора с този човек разбрах две неща: 1) той наистина
е готин, след като е готов да жертва своята комисиона от двеста долара, като ме запише
без първоначална вноска; и 2) щях да си изкарвам добри пари от комисиони, защото
макар да бях невеж, бях способен да продам и печки в ада.
Започнах да тренирам като луд. Използвах също сауната и парната баня.
Чувствах се прекрасно. Не след дълго се подвизавах вече и като треньор. Продавах
абонаменти и прибирах комисиони, а началната ми такса като треньор беше петдесет
долара на час. Бях богат! Или поне така се чувствах. Обадих се пробно на бившето си
гадже Ана – манекенката, която ми даде пари да се измъкна от тексаския затвор. Не
бях я виждал от тогава. Сега бях в съвсем различна ситуация. Сега имах пари. Беше ми
приятно да я водя по ресторанти и да я глезя. Не след дълго събрах достатъчно, за да си
вземем едно апартаментче в Малибу, където заживяхме заедно. Беше най-евтиното в
града, но вървеше с ключ към най-желания частен плаж. Този път аз платих за всичко.

***

И така, живеех в Малибу с моята разкошна манекенка Ана и изкарвах хубави

пари. Изглеждаше, че по-добре не може да бъде. Една късна вечер, докато бях на смяна
на рецепцията във фитнес клуба, влезе някакъв човек, който изглеждаше ужасно
мърляв и вонеше на цигари. Хвърли ми ключовете си, за да ги прибера зад щанда, и
забелязах закачен за тях билет за паркиране от пиколо. Супер, си помислих, браво на
човека! Колко смело! Погледнах ключа от колата – беше за джип „Вранглер“. Пак си
казах, Колко смело! Кой ползва пиколо, за да паркира скапан джип?! Хареса ми, че
този мърляв и вонящ на цигари бедняк се държи като тузар и ходи да тренира в
луксозни фитнес клубове.
По-късно същата вечер, към края на работното време, човекът спря на
рецепцията на излизане от клуба и ме заговори. Попита ме откъде съм и му казах, че
съм от Охайо.
Той прихна да се смее. Аз троснато му рекох:
– Какво се смееш бе, егаси. Най-готините хора са от Охайо.
Той прихна още повече и каза:
– Знам, аз съм от Кълъмбъс.
Посмяхме се малко заедно, изпратих го до вратата и заключих след него.
При следващото му идване си подрънкахме приятно за живота, за Охайо и
Калифорния, за приятелите, с които сме се разделили. На тръгване ми каза:
– Мога ли да те попитам нещо лично?
– Да, питай ме каквото искаш – отговорих.
– Ти изглеждаш умно момче. Защо на твоята възраст стоиш тук да сгъваш
хавлии?
Забеляза, че въпросът му ме съкруши.
– Неотдавна излязох от затвора, брат, а този факт не стои добре в сивито. Само
тази работа намерих.
Тогава той каза нещо, което ми се стори смешно и което никога няма да
забравя:
– Дай едно листче. – Надраска име и телефонен номер. – Това е телефонът на
моя асистент. Казва се Тод. Звънни му. Имам работа за теб.
Какви ги дрънка този, баси? Неговия асистент?! Богатите имат асистенти, не
дрипльовци като него. Не ми се струваше възможно да има асистент.
 Този ме мотае. Вони на цигари, има кал под ноктите и кара шибан джип.
На следващия ден все пак набрах телефонния номер от чисто любопитство. Тод
вдигна още след първото иззвъняване.
– О, здравей, приятел. Да, Сам ми каза, че ще се обадиш. Защо не наминеш към
офиса?
– Добре – отвърнах. Какъв офис, си помислих. Бях напрегнат, затова отидох да
взема Ана и двамата отидохме на адреса. Беше във Венис, на булевард „Абът Кини“–
артистична улица, заобиколена от двете страни от крайно опасни квартали, раздирани
от престъпност и търговия с наркотици.
Когато влязохме в този офис, останах като гръмнат. Всички бяха адски „куул“.
И облеклото им, и всичко беше много шик. Никога не бях виждал такива хора –
артистични, стилни, преуспели. Сам го нямаше, но ме посрещна Тод. Не можах да се
въздържа да не го попитам:
– Нищо не разбирам. Какво работи този мъж, егаси?
Тод ми обясни, че Сам Байър е режисьор.
– Режисьор? – изсмях се аз. – Как може да е режисьор?! Ако е режисьор, защо
винаги, когато идва във фитнес клуба, е толкова омърлявен?
Тод избухна в бурен смях.
– Омърлявен е, защото освен режисьор е и кинооператор, и постоянно се
въргаля по пода, за да хване най-добрия ъгъл.
Не разбрах какво ми казва, но той смени темата и ми даде лист със снимачния
план за следващия ден. Предстоеше ми посвещение в света на филмовата продукция.
– А, и доведи приятелката си, ако искаш. Сам каза, че сигурно ще ѝ намери
роля.
На следващия ден пристигнахме на терена на снимките. Беше като бойно поле.
Наоколо имаше стотици хора, каравани, автобуси, ванове, пикапи. Сам се беше
изкачил на един склон, откъдето викаше като луд и даваше наставления на всички.
– Какво ще снимаме? – попитах един човек от техническия персонал.
– Телевизионна реклама за Coca-Cola.
Хвръкна ми шапката. Преди да имам време да смеля цялата картина, Сам ме
забеляза с крайчеца на окото си и ми извика:
– Хей, Клео! – Така произнасяха името ми в Охайо. – Ела насам!
Той пушеше цигара и пиеше кафе, напрегнат като струна. Прегърна ме братски
и ме поздрави:
– Здравей, приятел, как си?
– Това е приятелката ми Ана – казах.
Той незабавно извика един от снимачния екип:
 – Заведи я при гримьорите. Ще я сложим в някой кадър.
Ана откачи от вълнение. Аз също се вълнувах. Сам ми каза да седна някъде да
изчакам, а после ще се видим. След три часа снимки на терен на майната си – някъде в
Антилоуп Вали, Сам извика:
– Дайте тук приятелката на момчето! Дайте тук приятелката на момчето! Ще я
сложа в тази сцена.
Беше цирк – буквално. Цирк в истинския смисъл. Имаше клоуни и животни,
хора, които се щураха наляво и надясно, и навсякъде хвърчеше прах. Сам се търкаляше
с камерата по земята и чак сега разбрах какво имаше предвид асистентът му. Снимаше
от всеки възможен ъгъл и през цялото време викаше и крещеше. Беше велико.
Появи се Ана, облечена със старовремска рокля, и застана на хълма, докато Сам
се потъркаля още малко по земята, после се качи на стълба и накрая седна в един стол,
като я снимаше от всякакъв възможен ъгъл. Стори ми се много мило от негова страна
– предполагах, че ни глези и иска да се почувстваме специални, защото изпитва
съжаление към нас.
Шест седмици по-късно, когато започвах вече трети проект със Сам, наистина
се почувствахме специални. Един от администраторите каза, че кадрите с Ана са
останали във финалния вариант на рекламата, която скоро щяла да се завърти по
екраните. Още при първото излъчване взехме над седемдесет и пет хиляди долара
авторски възнаграждения. А след това въртяха тази реклама още много пъти.

***
Работата със Сам беше фантастично и шеметно преживяване. Той беше първият
истински човек на изкуството, с когото общувах, и ме обичаше, което беше
допълнителен бонус. Плащаха ми яки кинти плюс двеста и петдесет долара дневни на
повечето снимки. Сам беше прочут най-вече с музикалните си видеоклипове. Той
революционизира цялата индустрия още с първото си видео, което прави за една малка
непозната банда наречена „Нирвана“. Снимал е реклами – купища реклами! – за най-
големите брандове в света. Веднъж дори ме сложи в рекламен клип на Nike и ми издаде
документ за членство в SАG – Гидията на екранните актьори.
Срещнах много знаменитости – „Роулинг Стоунс“, „Смашинг Пъмпкинс“,
„Металика“. Беше буквално сбъдната мечта. Не съм сигурен каква точно ми беше
длъжността. Предполагам, нещо като „асистент на режисьора“. Определено не беше
„асистент-режисьор“ – за това се искаха специални умения, докато аз общо взето се
мотаех наоколо, изпълнявах разни поръчки, возех Сам до снимачната площадка и
обратно.
В този период се случи нещо странно в отношенията ми с Ана. Докато изкарвах
по шест долара на час и едва плащах сметките, имахме изключително стабилна връзка.
Когато обаче започнах да печеля здравата при Сам, взех да се държа гадно. Винаги съм
знаел, че не съм ѝ в категорията. Тя беше синеока, русокоса манекенка от Исландия,
висока метър и осемдесет и пет, докато аз бях просто никой – смотан провинциалист от
Охайо, метър и седемдесет и два. Хората ме питаха: „Как се запозна с нея, баси?!“
Превод: „Какви ги дири това момиче с теб?“
Изпитвах постоянен страх, че ще ми бие шута. Защо ѝ е да стои при мен? Не че
ми е дала повод да я подозирам в такива намерения, но не можех да се отърся от страха
си. Колкото по-добре вървяха нещата между нас – и колкото повече се влюбвах в нея, –
толкова повече нарастваше страхът ми. Станах груб, често ѝ се сопвах. Понякога
ставах толкова гаден, че изстрелвах глупости от сорта „Вдигай си багажа и се махай, не
те искам вече при мен!“ – само и само за да видя как ще реагира.
Тя не можеше да повярва, че съм толкова груб. Аз сам не можех да повярвам.
Думите излизаха от устата ми, но душата ми говореше точно обратното. Всъщност
исках да ѝ кажа „Ужасно ме е страх, че може да ме напуснеш“. Но се чуваше друго:
„Ти си идиотка, тръгвай си оттук, не искам повече да бъда с теб.“
Не можех да си обясня защо ставаше така, но кавгите зачестяваха. Накрая се
сдобрявахме и правехме страхотен секс, но след седмица се сдърпвахме отново.
Възможно е сълзите ѝ да са ми създавали някакво чувство за сигурност – щом плаче,
значи ме обича и няма да ме изостави. Все повече и повече се влюбвах в нея. А колкото
повече се влюбвах, толкова повече нарастваше страхът ми – и скандалите между нас.
Започнах да пия повече, и то с небивало настървение. Станах арогантен на
работа – нещо, за което съжалявам и до днес. Сам Байър беше толкова щедър към мен
– водеше ме най-редовно в ресторанти като „Хама Суши“ и „Нобу“, а аз само мрънках,
недоволствах и се жалвах. Все по-често закъснявах за работа, а понякога изобщо не
отивах, защото ме мореше тежък махмурлук. В крайна сметка ме изритаха оттам.

***
Едни ден Ана се върна вкъщи с прекрасна новина – ангажирали я за музикално
видео с Майкъл Джаксън. Мисля, че беше ремикс на „Кръв на дансинга“. Албумът се
въртеше в Щатите, но не беше супер популярен. Виж, в Европа беше огромен хит.
Оглавяваше топлистите. Исландски телевизии и радиостанции се надпреварваха да
търсят Ана, за да вземат интервю.
Предложих ѝ да посети страната си, но тя смяташе, че не е моментът, защото
парите бяха кът. Бях загубил работата си при Сам и спестяванията ни се топяха с
нарастваща скорост. Спомних си тъжните разкази на Ана за това как всички деца ѝ се
присмивали, че била дълга като върлина и имала лоша кожа. Убеждавах я, че трябва да
се върне в родния си град и да им покаже какъв голям успех е постигнала в живота.
– А наемът? А сметките?
– Майната им на сметките, не мисли за тях. Върви и виж семейството си. Не си
ги виждала от четири години.
Накрая тя също се запали от идеята да посети родината си. И изведнъж
станахме адски мили един към друг – по-мили от когато и да е преди. Аз си казах, че
тъкмо докато я няма, ще се концентрирам върху търсене на работа. В последните две
седмици преди заминаването ѝ бяхме заедно всеки миг от денонощието. Никой от
двама ни не работеше в този период и нямахме възможност да излизаме по заведения,
затова поех ролята на готвач. Бях изключително горд от резултата. Приготвях всичко с
много любов и внимание. Готвех прости неща, като за бедни хора: например паста с
доматен сос, яйца. Но във всяко ястие имаше любов – любов и искреност.
Дойде денят на заминаването. Ана беше ужасно нервна и нервността ѝ се
предаде и на мен. Крачеше напред назад из апартамента, забила поглед в земята.
Тръгнахме към летището достатъчно рано. Докато пресичахме градчето Линкълн, Ана
се разплака.
– О, миличка, недей да плачеш. Всичко е наред. След две седмици се връщаш.
Тя се разрева по-силно. Явно страдаше, че няма да сме заедно. Беше затрогващо
да видя колко много щях да ѝ липсвам.
– Не се тревожи за нищо. Говорих с Дийн Кар, каза ми, че има работа за мен.
Тя продължаваше да плаче. Взе ръката ми и я стисна силно. Беше ми приятно,
че рони сълзи и тъжи за мен. Двамата с нея се разбирахме толкова добре! Тя ме
обичаше. Страхът – смразяващият страх, който изпитвах често, беше изчезнал, защото
виждах колко ме обича.
– Обичам те – казах.
– И аз те обичам – изхлипа тя, целуна ме по ръката и я стисна още по-силно.
Когато стигнахме летището, плачът ѝ премина в ридание. И аз се развълнувах.
В гърлото ми заседна буца. Беше толкова красиво. Сърцето ми щеше да се пръсне. Ана
беше моето момиче. Обичах я и тя също ме обичаше. Бях горд със себе си, задето я
убедих да иде в Исландия и да покаже на гаднярите, които са ѝ се подигравали като
дете, че е станала звезда. Представях си как всички телевизии и радиа се надпреварват
да я интервюират и тръпнех от възторг.
Излязохме от колата и се целунахме. Тя ме стискаше в прегръдките си по-здраво
от всеки друг път.
– Обичам те – казах аз отново.
– Аз също те обичам – каза тя, обърна се и тръгна.
Не ме погледна в очите, защото не можеше да понесе болезнената мисъл, че две
седмици ще е далеч от мен. Щях много да ѝ липсвам. Стана ми приятно, че това
толкова я разстройва.
През целия път до вкъщи се чувствах прекрасно. Бях горд. Бях сигурен и
спокоен. Мислех си за общото ни бъдеще с Ана. Мислех си дори, че може би ще имаме
деца след време – но след доста време. Когато се прибрах, си стоплих останалата паста
и реших, че ще си легна рано, за да съм бодър, като тръгна да си търся работа на
следващия ден. Исках като се върне Ана, всичко да е в ред. Докато се качвах по
стълбите към спалнята, ме обзе внезапна паника. Ана не ми беше оставила домашния
телефон на майка си. По дяволите! Специално ѝ напомних най-малко двайсет пъти:
„Напиши ми телефона на майка ти в Исландия.“
Нищо, както и да е, ще го взема утре, когато ми се обади.
 Но „утре“ така и не дойде. Всъщност дойде, но тя не се обади. До късния
следобед бях вече откачил от притеснение. Може би полетът ѝ е имал закъснение.
Може би просто се е залисала в разговори с близките си. Заспах на пода до телефона.
Събудих се призори, замръзнал от студ и схванат от неудобната поза.
Какво по дяволите става? Сигурно телефонът беше развален. Определено
телефонът се е скапал. Изключих го от щепсела, включих го отново, после пак и пак.
За да проверя дали работи, завъртях на няколко приятели и ги помолих да ми звъннат.
Увеличавах, намалявах и пак увеличавах звука при позвъняване. Три-четири пъти се
обаждах на телефонната компания и ги карах да проверят какво му е на телефона.
Изглежда не приема международни разговори или нещо. Увериха ме, че приема и че
всичко е наред.
Помолих ги да ми дадат номера за справки за Исландия. Отговори ми жена със
силен исландски акцент. Казах ѝ, че търся Ана Робъртдотър, която е отседнала при
майка си. Жената ми отвърна, че има много Робъртдотър. Това било много често
срещно презиме в Исландия. Всички имена завършвали на „-дотър“ или „-сон“. Не
било като в САЩ.
– Как се казва майката? – попита ме телефонистката.
– Не знам.
– Как тогава да ви намеря телефона?
– Не знам.
На едно обаждане приемаха не повече от три молби за справки, затова звънях
отново и отново като луд и събирах номера на хора с презиме Робъртдотър. Бяха
хиляди. Продължих така цели девет дни. Не ядях. Заспивах на разни места из
апартамента с телефона в ръка. Избухвах в плач, след това изпадах в ярост, после
плачех пак и така безспир. На деветия ден случайно открих човек, който познава
някой, който познава някой, който е приятел на бащата на Ана. Докопах се до
телефонния му номер. Обадих му се и той ми даде домашния номер на майката на Ана.
Тя вдигна след второто позвъняване. Не майката, а Ана.
Изтървах слушалката, като я чух. После ѝ се разкрещях:
– Какви ги вършиш, мама му стара?!
Тя затвори. Набрах отново. Вдигна.
– Какви ги вършиш, питам?! Какво по дяволите става?!
Тя пак затвори. Отново позвъних.
– Ана, моля те изслушай ме, не ми затваряй.
– Какво?
– Какво „какво“?
– Какво искаш?
– Искам да знам какво става! Кога се връщаш?
 – Няма да се върна. Не те обичам вече. Моля те не се обаждай повече.
И ми затвори. Завъртях отново, после пак и пак, но тя не отговори. Понякога
някой вдигаше телефона и затваряше веднага. След няколко минути се отказах.
Пред очите ми проблясна мълния. Вдигнах поглед и ме връхлетя товарен влак
от мъка, болка, страх и чувство за отритнатост. Влакът ме прегази и ме смаза. Разби ме
на хиляди парчета. Умрях. Свих се на кълбо и умрях. Лежах на пода като застояла
кална локва, в която всяка жива клетка гние.
Не мога да кажа, че плачех. Не знам каква е думата за тези звуци – гърлени,
сподавени, противни. Стонове, писъци, стенания. Ридаех, хлипах, виех. Цяла нощ.
Гадеше ми се, не можех да си поема въздух, дишах учестено, давех се в напразни
напъни да повърна. Не знам колко време продължи това – предполагам дни. Може би
седмица. Измъчваше ме глад, усещах кисел вкус в устата, сякаш бях поел отрова.
Когато най-сетне изпълзях навън да си купя цигари и храна, съседите ме
гледаха особено или извръщаха очи. Сигурно ме бяха чули. Мразех се и исках да умра.
Ако не бяха ми набили в главата, че ако посегна на живота си, ще горя в ада за вечни
времена, сигурно щях да го направя. Никога повече нямаше да мога да се доверя на
никого. Никога повече нямаше да мога да обичам. Никога повече нямаше да живея. За
кой ли път върху душата ми се спусна мрак и аз покорно се предадох. Принесох я в
жертва. Вратата бе отворена широко, наркоманията се настани и пое контрол над мен.

***
Един колега от фитнес центъра – индиец на име Аарон – беше съквартирант на
мениджъра на групата „Порто фор Пайрос“, който се казваше Роджър. Вокалист на
бандата беше Пери Фаръл, фронтмен на любимите ми „Джейнс Адикшън“, преди да се
разтурят.
Запознах се с Пери чрез Аарон и Роджър. Той много се въодушеви от факта, че
имам ключ към частен плаж. Обичаше да сърфира и започна да идва често. Аз лично не
умеех този спорт и не исках да се излагам във водата, затова докато той сърфираше,
отскачах до „Джонс Гардън“, местния сандвич бар, и грабвах по един вегетариански за
двама ни. Седяхме на брега, ядяхме сандвичите, а Пери не спираше да говори. Не
разбирах много какви ги бръщолеви. Разтягаше локуми за планетата, за птиците и
разни странности, които пък съвсем не схващах. Но това нямаше значение – важното
беше, че съм в компанията на човека, изпял Mountain Song („Планинска песен“), химна
на моето пристигане в Лос Анджелис.
Не след дълго разбрах, че Пери е решил да събере отново „Джейнс Адишкън“.
Две седмици по-късно той организира грандиозно парти преди първия голям концерт
от турнето на „Адикшън“ Relapse Tour. Минах да взема Аарон и Роджър, и тримата
отидохме у Пери, който живееше в съседна къща. Пери ни подхвана още от вратата.
– Хей, здравейте! – викна и ми подаде хапче.
Какво ще направите, ако любимият ви певец от любимата ви група ви посрещне
на вратата на дома си и ви подаде хапче? Ще го глътнете, нали? Така направих и аз.
След около пет минути нещо ме стегна под лъжичката. Тръгнах из къщата да търся
Аарон.
– Мамка му, братле! Пери ми бутна някакво хапче. Какво е то?
– Споко! – каза Аарон. – Екстази е, няма страшно.
– Не, не, не! – извиках. Чувствах как ме залива вълна от безпокойство и не
можех да разбера дали е от наркотика или е паническа атака.
– Стига, братко, успокой се – каза Аарон. – Вземи едно от тези.
И ми подаде друго хапче. Глътнах го и него.
– Чакай малко! – сепнах се. – Какво ми даде току-що, егаси?
– Шведски кваалюд. Известен още като метаквалон. Ще те успокои.
– Мамка му! – извиках. – Не мога да вземам такива работи, човече. Ще ме
хванат дяволите. Страдам от пристъпи на паника. Не мога да гълтам психоделици. Ще
изперкам!
Аарон ме погледна и само се усмихна:
– Няма да изперкаш. Ще ти стане хубаво. Глътни и няколко бири.
Послушах го. След това изпуших няколко цигари. Възбудата нарастваше у
всички, защото стана време да тръгваме за концерта. Скочихме в няколко лимузини,
които чакаха отпред, и отпрашихме за „Гранд Олимпик“ в централен Лос Анджелис.
Пери трябваше веднага да се качи на сцената, а ние, стиснали ВИП-пропуски, влязохме
в залата.
Беше тъмно като в рог. Прозвучаха ниски звуци на диджериду и акорди на
китара. Публиката утихна. Изведнъж избухна взрив от светлина и звук, и тълпата
полудя. Всички стимуланти, които бях изпил, ме удариха едновременно. Имах
чувството, че се спускам с ролър-костър. Опитах се да се стегна и да се овладея – дори
нарочно задържах дъха си за момент, – но беше твърде късно. Наркотиците и музиката
съчетаха действието си и изпаднах в такава еуфория, каквато никога не бях изпитвал в
живота си. Атомна бомба на блаженство. Кръщение с грандиозно, анормално,
неестествено количество допамин и серотонин. Страхът, който имах от психоделиците
– или по-точно страхът, че ще изгубя контрол под тяхното влияние, – изчезна на мига и
никога не ме споходи пак. Чувствах се всесилен, непобедим, безсмъртен. Не беше само
от фуклива горделивост, че съм близък с рок звезда и се возя в лимузината му, пълна
със стриптизьорки. Не, това беше нещо друго – екстатично състояние на пълно
единение с вселената.
На следващия ден се събудих сам на Западния плаж в Малибу. Нямах спомен
как съм се озовал там. Бях без риза, бос и облян в пот. Избърсах с длани потта от
лицето си. Погледнах си ръцете – бяха целите в грим и туш за очи. Сигурно бях
размазал чернилката по цялото си лице.
Първата ми мисъл беше: „Мамка му, трябва да намеря от онова екстази.
Интересно дали може да се купи с отстъпка на едро.“
 Обадих се на Аарон и той ми обясни, че това, което съм взел предната вечер,
било много луксозна дрога – екстази, смесено с хероин, специално приготвено за Пери.
Тази новина би трябвало да ме стресне – току-що бях научил, че за първи път в живота
си съм употребил хероин, – но за съжаление тя още повече ме въодушеви и само
увеличи желанието ми и нетърпението ми да намеря още от този материал.
След два-три дни се бях сдобил със сто таблетки и се заех да ги продавам. За
богатите и известните бях полезна връзка като доставчик на марихуана, но като
доставчик на екстази станах буквално знаменитост. Канеха ме на всички партита,
сприятелих се с много актьори, имах арсенал от телефонни номера на
модели/сервитьорки.
Снабдителите ми не бяха като хипитата от Марин и Хъмбоулд – глезльовци с
коси на сплетени масури и родители с дебели портфейли. Тези бяха истински бандити.
Бързо увеличих покупките от сто на хиляда бройки – наричаха се „лодки“. Процесът на
търговската размяна беше коренно различен от преди. По-рано влизах в буржоазна
къща в бял квартал, изпушвах един бонг с хората, връчвах им парите и си тръгвах с
плик със стока. Сега всяка среща се предхождаше от серия телефонни позвънявания и
специални инструкции. Последните такива бяха: „Отиди на мястото и чакай.“
Отидох.
Изведнъж, неясно откъде, изскочиха четирима типа, облечени с якета и с
тъмносиви вълнени шапки на главите. Това бяха истински професионалисти. За мой
късмет, сериозни хора. Ако бяха аматьори, вероятно щяха да щипнат осемте
хилядарки, които им дадох в брой, и да духнат. Или да ме убият. Никой нямаше да
разбере, нито да се загрижи за мен. Те обаче взеха парите и се върнаха с поръчаните
хиляда таблетки, защото знаеха, че ще дойда пак с още повече пари.
– И не ни носи двайсетачки, чу ли.
Нервно се засмях. Глупаво от моя страна, защото с подобно идиотско
изпълнение можеше да си спечеля един куршум в главата. Нормално би било да съм
смразен от ужас, но всъщност тържествувах и се чувствах като герой.
Купувах таблетките за осем долара парчето и ги продавах за по двайсет-трийсет
всяка. Помагаха ми няколко приятели, амбицирани да припечелят нещо. Продавахме
стоката за нула време – понякога дори за часове, ако улучехме рейв парти. Хвалехме
качествата ѝ съвсем искрено, защото бяха проверени – веднага след покупката на
„лодка“ разделях на две една таблетка, глътвах едната половина, а другата я стривах и
изсмърквах.
Сприятелих се с тайфа момичета, мои редовни клиентки на рейв партита, и едно
от тях веднъж ми каза, че и майка ѝ искала да купи. Доставих ѝ и в крайна сметка се
загаджих с момичето. Дженифър. Нещата се развиха бързо, както често става с
връзките, подклаждани от наркотици. Родителите ѝ се тревожеха за сигурността ни
предвид начина ни на живот и ми предложиха да се нанеса у тях. Аз приех.
Наркоманията ми бързо ескалира. Вземах масивни количества екстази, не ядях и
не спях с дни. После изведнъж се сривах и откъртвах. Като се събудех, ме налягаха
угризения. Божичко, какви ги върша? Аз съм наркодилър. Продавам екстази на рейв
партита. Това е отвратително. Решавах да се стегна, да зарежа дрогата и да си
намеря свястна работа…, но това продължаваше не повече от седмица. Парите и
адреналинът от купуването, продаването и използването на екстази бяха прекалено
съблазнителни.
След време моята компания се прехвърли на дилъри, които продаваха не само
екстази като мен, а по-твърда дрога от рода на GHB и кетамин – медицински
анестетик. Казаха ми, че от другата страна на границата – в Тихуана – можем да си
купим каквото си пожелаем. Ксанакс, диазепам, каквото се сетиш. Бяхме като деца в
магазин за бонбони. Бързо си изработихме система: тъпчехме блистерите с таблетки в
чорапогащници или спортни тричетвърти чорапи, които обувахме под дънките си, и
така минавахме през митницата без проблем. Беше времето преди 11-ти септември и
граничната полиция не закачеше американски граждани като нас. Пристигнали
обратно в Калифорния, продавахме стоката с осемстотин процента надценка.
С кетамина беше по-различно. Продаваше се във ветеринарните магазини в
течна форма във флакони. Купувахме кутии с флакони, отваряхме шишенцата и
преливахме съдържанието им в бутилки от вода. Номерът минаваше без засечка.
Освен веднъж.
Прибирах се от Тихуана с автобус и от американската страна на границата ни
спряха. Един офицер ме издърпа от автобуса и посочи бутилката.
– Какво е това? – попита.
– Нищо – отговорих. Беше чисто GHB.
– Отпий – заповяда той.
– Добре.
Отвих капачката и дръпнах глътка – по-голяма, отколкото бе нужно, за да
удовлетворя искането на граничаря. Анестетикът ме удари веднага, но успях да запазя
самоконтрол, докато най-сетне ме пуснаха да се кача обратно в автобуса. Едва успях.
Докато стигна до мястото си, се бях насрал тотално. И в преносен, и в буквален
смисъл. Наистина напълних гащите. Но не ме хванаха.
Малко след това с гаджето ми Дженифър отидохме отново в Мексико да
направим една особено голяма сделка с кетамин. Извадих една огромна пачка, отброих
половината на собственика на магазина и мушнах останалото обратно в джоба си.
Бяхме купували и друг път оттам. Обикновено изнасяхме стоката от задния вход, за да
избегнем навалицата. Този път обаче собственикът каза:
– Може да се качите горе, моите хора ще ви помогнат.
Колко хубаво! си казах. Ще ни помогнат да отворим всичките тези шишенца и
да ги прелеем в бутилки от вода.
С Дженифър последвахме петима от техните хора по стълбите към горния етаж
и започнахме да преливаме флаконите. Отначало пичовете ни помагаха, но в един
момент двама спряха да преливат и започнаха да се въртят насам-натам из стаята,
сякаш чакаха нещо. Усетих, че ни готвят някакъв номер. Това беше Тихуана, 1999-та –
можеха като нищо да ни гръмнат и да ни изхвърлят в някоя боклукчийска кофа, без на
никого да му запука.
В мен се надигна непознато чувство. Слепоочията ми пулсираха. Страхът ми
бързо се превърна в гняв. Плъзнах ръка под ризата си, сякаш имам пистолет. Много
бавно, като на забавен кадър, фиксирах с мръсен поглед всеки един от типовете срещу
мен подред. Те също бяха заковали очи в мен. Аз още по-мръсно се вторачих в тях. Не
отклонявах поглед и дори не мигах. Стори ми се цяла вечност. Чувствах как пот се
стича по гърба ми, но не се помръдвах. Не разменихме нито дума, но им стана много
ясно, че ако някой посмее да ме приближи, ще се раздели с живота.
Номерът ми мина. Момчетата отстъпиха, а аз бързо нахвърлях в сака кетамина и
бутилките от вода. Голяма част се разпиля, но в момента не ми беше до това. Пак
сложих ръка под ризата, уж върху пистолета, и държейки ги на мушка с поглед,
излязох с Дженифър от стаята на заден ход. После хукнахме навън като обезумели.
Като нищо можеха да ни убият. За съжаление това стана постоянен лайтмотив в
живота ми.

***

Беше 1999-та година и всеки уикенд имаше рейв-партита. Дните ми минаваха в

мъгла от наркотици, секс и купони. В петък вечер вземахме екстази и щуреехме до
неделя сутринта, когато глътвахме шепа Ксанакс и откъртвахме до понеделник
вечерта. Ставахме да хапнем и се връщахме в леглото. През седмицата гледах да съм
горе-долу чист, а в петък колелото се завърташе отново.
Чувствах се недосегаем. Много пъти ченгетата ме бяха спирали, докато колата
ми е фрашкана с наркотици, и ме бяха пускали без обиск. Веднъж да бяха изръшкали
колата, щях и днес да съм затвора, особено с моето криминално досие.
С течение на годините нещата се влошаваха. През октомври 1999 тръгнахме с
приятели за първия музикален фестивал „Коачела“. Тогава вече вземах екстази и в
сряда, понякога дори и във вторник, и бодърствах до неделя, след което два дни спях
като труп.
Имам ясен спомен как с приятеля ми Дейвид отидохме да вземем Идън –
забавна, много луда мацка, която често купонясваше с нас. Отвори ни едно момиченце
и впери в нас най-големите и най-сините очи, които бях виждал дотогава. Имах
чувството, че наднича право в душите ни – надали приятна гледка.
– Кой си ти? – попита ме.
– Халил – отвърнах.
И малката ми тръшна вратата в лицето. Появи се Идън, извини се и ни покани
вътре. Изчакахме я в хола, докато се приготви. През цялото време малката ме гледаше
с огромните си сини и невинни, но всезнаещи очи. Аз се въртях неловко на стола, тъй
като съзнавах, че и последната следа от чистотата, с която вероятно съм роден, е
изчезнала невъзвратимо.
Но излизане сръчках Дейвид и му казах шеговито:
– Някой ден ще се оженя за това момиченце.
Той се разсмя.
***
Посрещах с присмех всеки намек, че съм наркоман, и всеки опит за съвет да
намаля темпото. Мислех, че просто ми завиждат за готиния начин на живот. Част от
мен обаче, макар и малка и безшумна, съзнаваше, че съм един двайсет и осем годишен
наркоман и наркодилър. Не такъв живот планирах, когато си вдигнах чуковете от
Толедо. Намирах оправдание в това, че купоните и дрогата ме спасяваха от депресията
и сдържаха паническите пристъпи. Освен това ме бяха сближили с трима талантливи
музиканти, които ми поканиха да стана техен вокалист.
Музиката бе играла жизненоважна роля в живота ми до този момент и ми бе
помогнала да оцелея. Затова, когато се свързах с тези момчета, бях сигурен, че точно
това е бил смисълът да дойда в Калифорния. Смятах, че явно музиката е моето
призвание, а купоните и наркотиците са просто част от сделката.
Двама от новите ми съгрупари бяха на хероин – истински хероин, не екстази,
смесено с хероин. Отначало го избягвах. По някаква причина възприемах хероина като
част от бляскав ритуал, запазена марка за моделите и рок звездите. Но моите хора го
пушеха от алуминиево фолио и от дъното на бирена кутийка. Миришеше ужасно. Но
колкото и гадно да изглеждаше, знаех, че е само въпрос на време да опитам.
Една вечер бяхме на парти в къщата на моя приятел Тод в един от каньоните до
Малибу. Той организираше жестоки купони, нещо като мини рейв партита, и вземаше
по десет долара за вход. Този път имаше към двеста-триста души. Музиката гърмеше,
всички бяха надрусани с екстази и всички бяха адски мили с мен, защото аз им го
доставях. Можех да им осигуря каквото си пожелаят и често ги бъзиках: „Хей, хайде да
ви взема херца“, „Кога ще праснем херо?“
Но така говорех само за ефект. Всъщност имаше нещо, което ме спираше. Боях
се от хероина.
Тръгнах през тълпата към стаята на Тод, където винаги се вихреше вътрешен
купон – нещо като парти в партито за най-готините хора. Бях в пълна форма – хубаво
надрусан, център на внимание за момичетата и всеки, който се интересуваше от
личността ми. Група момчета искаха да влязат на партито, но нямаха пари. Бяха
приятели на моите съгрупари, затова ги пуснах и тръгнахме към стаята на Тод.
Един от тях попита:
– Имаш ли екстази?
– Да, двайсет долара за хап. Но ти нямаш кинти.
– Да направим бартер? – предложи той.
– Бартер ли? С какво?
 – Искаш ли хероин?
Шумът наоколо заглъхна.
– Искаш ли или не искаш? – попита той отново.
– Искам – казах. – Да, определено.
– Давай екстазито.
– Покажи ми първо хероина – казах аз.
Той извади едно жълто балонче и го разкъса със зъби. Отвътре се показа черна
лепкава маса. Момчето взе празна бирена кутийка, отряза дъното, обърна го и сложи
хероина в него като в миниатюрно тиганче. Загря го със запалка, за да го втечни, и
поиска химикалка. Махна капачката, махна пълнителя с мастилото, а от пластмасовата
туба оформи с ножка нещо като сламка. След това ми я подаде.
Гледах го с ококорени очи.
– Какво?
– Давай.
– Какво да правя с това? Да пия?
– Слушай, пич – отвърна той. – Това не ти е филмът „Криминале“. Това е
истинският живот. Искаш ли хероин или не?
Някакви типове наблизо се разсмяха. Почувствах се като в Толедо, когато
всички ми се подиграваха, че само дрънкам, че ще се преместя в Калифорния. Отново
бях в плен на големите си приказки и голямото си его.
– Искам, искам – казах. – Разбира се, че искам.
– Гледай – каза той и смръкна част от течността с пластмасовата тубичка. – Така
се прави.
И ми подаде тубичката.
Грабнах я и изсмърках останалото. В тялото ми моментално се разля вълна от
топлина и ме обзе приятна вцепененост. Облегнах се на стената и се свлякох на пода.
Седях размазан в сладък ступор, докато симфонията от екстази, кетамин и хероин се
носеше из тялото ми.
Момчетата, които ми дадоха хероина, не ми бяха никак симпатични, но взех
координатите им за контакт. Исках още. Кикът беше невероятен, а още повече ме
изкефи как хората наоколо се шашнаха, че го направих пред тях.
В същото време беше гадно. Миришеше неприятно, причиняваше ми гадене и
сърбеж. Чешех се до кръв по краката, по ръцете и носа. Когато Дженифър ме питаше
защо продължавам да го вземам, се изсмивах и изтърсвах гордо: „Защото съм
музикант!“
Истината беше, че хероинът ми даваше това, което винаги съм искал: детство.
Мозъкът ми се беше изпържил от тоновете екстази, ЛСД, кетамин, GHB, гъби и какво
ли не, които бях погълнал. Беше трудно да поддържам високите нива на удоволствие, с
които бомбардирах средния си мозък чрез флирта си с тези забранени химически
вещества. Хероинът беше друго нещо. С едно вдишване ме обземаше спокойствие. Не
чувствах ни тревожност, ни депресия, ни глад, ни болка – не чувствах нищо. Бях
изолиран, защитен, затоплен и спокоен. Бях неустрашим. Пишех песни и поезия,
прекарвах повечето време в блянове и фантазии, в полу-будно състояние на осъзнат
сън.
Бях така погълнат от новата си любовна афера с хероина, че зарязах
дилърството. Нямах време да се занимавам всеки ден, но успях да осъществя няколко
големи сделки с кетамин с един влиятелен промоутър на рейв купони в Холивуд.
Почувствах се богат, купих си маркови черни очила на John Paul Gaultier и дрехи
Chrome Hearts и ходех наперено по улиците, сякаш подир мен върви личен антураж от
три горили.
Една вечер бях в „Малибу Ин“ и, надрусан яко с хероин и екстази, слушах
известна рок група. Излязох да изпуша цигара и видях един актьор – да го наречем
Джеймс. Седеше на маса сред куп момичета. Аз също бях с момичета и той ни покани
да седнем при него.
– Хей, елате тук – извика.
Отидохме и аз се разтопих в стола, в еуфория от химическия коктейл, който бях
погълнал.
– Искаш ли да дръпнеш база? – попита ме актьорът.
Нямах идея какво е „база“, но за да не се изложа, казах само:
– Да, разбира се.
Той ми подаде стъклена лула. Дръпнах. Ефектът беше мигновен и поразяващ.
Имах чувството, че сърцето ми ще експлодира, но усещането не беше лошо, а велико.
Чувах приятен звън в ушите. Хванах се за стола с две ръце, за да не полетя в
пространството. Беше като оргазъм. До този момент не бях вкарвал в тялото си по-
силно вещество. Нямах никакво съмнение, че това, което правя, е грешно и нередно –
престъпно като банков обир, – но боже мой, о, боже, беше толкова приятно!
– О боже мой! – възкликнах.
Беше крек-кокаин. Така му викаха по-бедните наркоманчета в града, докато в
Малибу го наричаха „свободна база“ (или само „база“). „Базата“ е вид кокаин,
обработен с етер, добил популярност през седемдесетте. Ние пушехме кокаин, смесен
със сода бикарбонат и вода, известен още като „крек-кокаин“, но за да успокоим
съвестта си, използвахме наименованието „свободна база“.
Джеймс се усмихна и ме покани на купон в къщата на приятеля си. Там всички
пушихме крек до зори. На сутринта се прибрах в дома на Дженифър, пълен с
угризения. Бях на ръба да се разплача и се чудех как съм могъл да го направя. Събудих
я и ѝ разказах всичко: „Цяла нощ пуших скапан крек. Беше адски гнусно!“ Казах ѝ, че
все едно съм смукал чепа на дявола.
– Аз съм лош, аз съм омърсен. Никога, никога, няма да повторя тази гадост!
 Удържах два дни.
На третия се обадих на Джеймс и отидох у тях с кокаин, достатъчен да убием
малка армия. Той беше вече сготвил една унция. Пушихме три дни поред. Чувствах се
неустрашим, непобедим. Можех да се справя с всичко на света. Не разбирам нищо от
баскетбол, но тогава бях абсолютно убеден, че мога да играя в „Лос Анджелис
Лейкърс“, нищо че съм само метър и седемдесет. Когато най-сетне спряхме, се
чувствах мръсен и отблъскващ. Усещането беше много гадно – по-гадно от това да си
на погребението на близък. Никога не бях се чувствал толкова зле. Открих, че яка доза
хероин притъпява тези мъки. Накрая съм заспал.
За разлика от мен самия, хората около мен виждаха накъде отивам. От три
месеца пушех хероин на всеки три часа, а ето че вече бях залитнал и по крек.
Приятелите ми се опитваха да ме вразумят, но аз им се присмивах и ги дразнех, че са
твърде слаби, за да се занимават с наркотици като мен.
Една сутрин станах от леглото в къщата, в която живеех с Дженифър на „Декър
Каниън“, и както обикновено отворих чекмеджето с дрогата. Извадих сламка и
алуминиево фолио, сипах херца върху фолиото и запуших. Вкъщи често оставаха
приятели да спят след неколкодневните купони и в този случай Ейми, по-малката
сестра на Дженифър, спеше на дивана. В един момент загрях, че е будна и ме
наблюдава.
– Какво правиш? – попита тя.
Продължих да пуша.
– Не виждаш ли – отвърнах.
– Защо го правиш сега?
– Ъ? Какво?
– Защо в неделя, в осем и половина сутринта? Защо още отсега?
– Е, какво толкова – отвърнах. – Ще дръпна само малко. Да прогоня
махмурлука.
– Защо не спреш с това?
– Защото не искам – казах.
– Хайде спри заради мен.
– Мога да спра във всеки един момент. Когато си поискам.
– Когато си поискаш?
– Да, Ейми, във всеки един момент.
– Чудесно – каза тя. – Тогава спри сега.
Това беше предизвикателство и гордостта ми не можеше да ми позволи да
отстъпя от думите си. Оставих сламката и фолиото.
– Добре, никакъв проблем.
Тя ме гледаше скептично.
 – Ще спреш? Наистина ли? Край?
– Да, абсолютно. – Бях гледал „Трейнспотинг“. Бях сигурен, че ще се справя.
– Супер – каза Ейми. – Какво трябва да направим?
– Ще наемем една хотелска стая и ще отидем до Тихуана за ксанакс и валиум.
Плюс грам херца, за всеки случай. Нататък ще се оправя.
Изхвърлих всичко. Всички мръсни, лепкави лули, запалки, сламки. Отидохме в
Санта Моника, купих грам хероин и го дадох на Дженифър. Тя го мушна в жабката и
продължихме към Тихуана.
Имаше ужасен трафик и след три часа път ми се додрайфа. Напънаха ме
странни и мъчителни пориви за повръщане, каквито не бях имал преди. Не разбирах
какво става. Реших, че съм хванал грип.
– Вижте – казах, – май съм болен. Да спрем в някой хотел, а утре ще продължим
към Тихуана.
Взехме стая в един хотел близо до границата. Аз заспах и откъртих до десет
вечерта. Събудих се от пристъп на повръщане и на диария едновременно. Не можах да
сваря да стана от леглото. Беше безмилостно. Дженифър и Ейми ми даваха да пия
„Геторейд“, но каквото поемех, излизаше моментално от единия или другия ми край.
Този ад продължи цяла нощ. От главата до петите бях в бълвоч и лайна, виех и крещях.
Дженифър и Ейми лежаха на съседното легло, принудени да слушат всичко това.
Сигурно отвън е звучало като екзорсизъм. Ейми не преставаше да плаче.
Бях сигурен, че ще умра. Нямах представа какво става с мен – не знаех, че това е
състояние на наркотична абстиненция. Мислех си, че съм се разболял сериозно от
фатална болест.
На сутринта стаята изглеждаше като място на престъпление и вонеше
нетърпимо. Грабнахме си нещата си и се махнахме оттам. Направихме кръгче с колата
и се настанихме в друг хотел. В момент на кратко прояснение си припомних, че съм
виждал нещо подобно. Веднъж в „Макдоналдс“ имах среща с Крис – едно момче, от
когото купувах хероин. Той дойде със свой приятел – голям сладур, казваше се
Хънтър. Планът беше да ги закарам до техния дилър, за да ми вземат един грам.
Хънтър трепереше като лист и беше смъртно бледен. Изведнъж изтича до
варела за боклук и повърна.
– Какво му е? – попитах.
– О, няма нищо – каза Крис. – От отдръпването е.
– „Отдръпването“ ли? – зачудих се. – За какво говориш?
– Отдръпването от хероина. В абстиненция е – обясни ми Крис. – Ще се оправи
с малко херца.
Сетих се за тази случка, докато се гърчех в хотелската стая. По тялото ми
пълзяха гадни тръпки. Всичко ми миришеше гадно. Не спирах да повръщам. Всичко ме
болеше. Реших да взема душ, но от допира с водата почувствах адска болка, сякаш
огън изгаряше кожата ми. Температурата на водата не променяше усещането.
 По-късно си дадох сметка, че от три месеца съм бил постоянно на мощно
болкоуспокояващо вещество. Заместил съм естествения си допамин с хероин и без
него организмът ми не знаеше как да функционира.
Както драйфах, хълцах и ридаех, простенах към Дженифър:
– Трябва да отида в болница. Знам едно място.
По времето, когато се занимавах с детайлинг на коли и продавах марихуана,
преди да съм се пристрастил към дрогата до крайност, бях срещнал в къщата на Аксел
едно момче на име Шанън. Беше от Индиана, съседния на Охайо щат, и по тази линия
се сближихме. Шанън и групата му „Блайнд Мелън“ тъкмо се бяха уредили с договор
да издадат албум и той беше по-щастлив от „куче с две пишки“, както сам се изрази.
Чат-пат поддържахме контакт с него. Веднъж ми де обади да ми каже, че е в клиника за
рехабилитация „Екзодус“ в Марина Дел Рей. Ходих му на посещение два-три пъти.
Трябваше да ида в „Екзодус“. Дженифър и Ейми ме закараха дотам и им казах
да ме чакат отвън в колата. Нямах намерение да оставам на лечение – исках само да ми
дадат лекарства, които да облекчат симптомите на абстиненция. Клиниката беше със
затворен режим, но успях да се провра през задния вход след няколко сестри.
Отидох право на рецепцията. Продължаваше да ми се гади и треперех като лист.
– Дайте ми лекарства – казах. – Ще умра.
– Какво става тук? – шашна се сестрата.
– Дайте ми лекарства, ще умра – повторих.
Един от персонала каза:
– Чакай малко, къде ти е лентата на ръката?
– Каква лента? – се зачудих.
– Кой си ти? – попита той.
– Ами аз…ъ-ъ… – замънках – имам нужда от лекарства.
Извикаха охраната. Охранителите ме повлякоха към вратата, а аз крещях и
треперех неконтролируемо. Видях един лекар, който беше тръгнал да излиза, и му
викнах:
– Помогни ми! Моля ти се помогни ми!
Казваше се д-р Уолдман. Спря охранителите и ме попита:
– Какъв е проблемът?
– В абстиненция съм и ще умра, егаси! Помогни ми! Ти помогна на приятеля ми
Шанън, който беше тук.
– Кой Шанън? – попита докторът.
– Шанън Хун – отвърнах.
– Имаш ли застраховка?
– Не.
 – Имаш ли пари?
– Не… Виж – му казах, – аз съм хероиново зависим. Нуждая се от помощ. Имам
грам хероин в колата, но не искам да го взема, защото не искам да премина през всичко
това отново.
– Имаш грам хероин в колата, но няма да го вземеш? – удиви се д-р Уолдман.
– Да – отвърнах.
Той ме погледна недоверчиво и каза:
– Покажи ми.
Отидохме до колата заедно с един от охранителите. Казваше се Найл.
– Дженифър, дай херцата.
Тя ме погледна с недоумение, но отвори жабката и ми връчи балончето.
Подадох го на Найл. Той го отвори, погледна съдържанието и възкликна:
– Ще падна! Забележителна история.
– Ела с мен – каза д-р Уолдман. После се обърна към Найл и му поръча да
изхвърли хероина в тоалетната.
Заведе ме в кабинета си, зададе ми няколко въпроса, измери ми температурата,
пулса, кръвното и пр.
– Виж, просто минаваш през фазата на наркотична абстиненция. Ще се оправиш
– успокои ме той и ми залепи на рамото пластир клонидин. Веднага се почувствах по-
добре. – Дръж пластира няколко дни и пий много течности. Ще издържиш. Кризата ще
мине и всичко ще е наред.
Каза ми да отида след седмица за пълен преглед. Дори ме покани на
терапевтичните срещи, които организират ежеседмично за хора, преминали лечение
или лекуващи се в клиниката. Не се възползвах от поканата му. Както наркоманите
често казват, когато са в криза, „Добре съм, всичко е наред“.
И наистина бях добре.
За около месец.
***
Острата фаза на отдръпването ми от хероина продължи пет дни. Когато най-
сетне излязох от кризата, си казах: Баси, отървах се! Повтарях си го като мантра.
С Дженифър напуснахме къщата на „Декър Каниън“. Оставихме и мебели, и
всичко. Нанесохме се при един приятел Дейвид, който живееше на друг каньон в
Малибу.
– Може да останете при мен – ми каза той, – но при условие, че няма да се
друсаш.
Дженифър ми каза същото.
– Няма да се друсаш повече, Халил. Моля те недей.
 – Няма. Обещавам.
Дори самият аз си вярвах. Край, бях приключил с дрогата, с повръщанията, с
тремора. Край на всичко това. Годината беше 2000 – ново хилядолетие, ново начало.
Докато един прекрасен ден телефонът иззвъня. Беше мой бивш клиент – филмов
режисьор. Бях му доставял хероин няколко пъти и много го харесвах като човек.
– Хей, братле! – викна той в телефона – Можеш ли да ми намериш още малко от
онова?
– Ами как! – отвърнах. Не смятах, че това може да ми създаде проблем. Казах
си, че просто ще му дам каквото иска, а аз разбира се няма да опитам. Сто пъти си
дадох дума. Отидох до Санта Моника, купих грам и половина и му го занесох. Имаше
грамадна къща на самия бряг, но никога не бях влизал вътре – правехме транзакцията
отвън на портата, стискахме си ръцете и толкова. Този път обаче беше различно. Той
изглежда искрено се радваше да ме види. Покани ме да вляза. Подадох му единия грам,
а половинката инстинктивно пъхнах в джоба си, без дори да се замисля.
– Искаш ли малко? – попита той.
– Не, не, аз не вземам вече.
– Сигурен ли си?
Поне пет пъти ми предложи. Всеки път отказвах:
– Да, да, сигурен съм, абсолютно. Отказах дрогата, край с това.
– Хубаво. Слушай, масажистът ми ме чака горе, но като свърша с масажа, ще си
поговорим за музиката ти. Ще ме изчакаш ли?
– Да, добре – отвърнах.
Под „масажист“ вероятно имаше предвид „момиче на повикване“, но кой съм
аз, та да го съдя? Каза да се чувствам като у дома си и аз тръгнах да разгледам
огромната му къща. Особено ме впечатли грамадния красив басейн, зад който
започваше океанът без видима преграда помежду им. Седнах на един тапициран
шезлонг и се заслушах в плискането на вълните. Скоро обаче този шум бе заглушен от
друг – зовът на хероина. Както сирените привличат моряците със своя повик, така и
хероинът примамваше душата ми. Беше духовна битка.
Хероинът спечели.
Казах си, Абе може би все пак да взема малко, само за компания. Иначе
човекът може да се почувства неудобно, че се друса пред мен.
Сготвих малко, дръпнах и тутакси повърнах в кухненската мивка.
– Мамка му!
Паниката взе да се промъква в мен. Дръпнах пак и пак изригнах, този път като
гейзер.
От другия край на къщата проехтя гласът на режисьора:
– Хей, добре ли си?
 – Да, да. Нещо се закашлях. Добре съм. Кашлюк-кашлюк.
Реших, че ако взема още хероин, ще ме успокои. И се напуших като змей.
Докато дойде домакинът, бях добре наперкан. Тръгнах си с остатъка от дозата в джоба
и се прибрах при Дженифър и Дейвид. Поговорихме известно време, което ми се стори
цяла вечност. Умът ми бе единствено в стафа в джоба ми.
Дженифър си легна, а след това и Дейвид. Заключих се в банята на горния етаж,
екипиран със запалка, сламка и алуминиево фолио. Стоях вътре цяла нощ и изпуших
всичко до последната прашинка. Само от време на време спирах, за да повърна в
мивката. И така. За броени часове се върнах там, откъдето бях тръгнал. Дори по-лошо
– сега лъжех хората, които ме обичаха. Ставах призори, докато всички още спят,
отивах с колата до Санта Моника, за да се заредя, а след това се връщах в къщата на
Дейвид, събуждах хората и им приготвях закуска.
Криех усърдно зависимостта си, дори когато тя набъбна от десет долара на ден
на триста долара на ден. Режисьорът ми даваше хиляда долара, за да му купя грам,
макар реално да струваше около сто. Останалото изхарчвах за себе си. И така, върнах
се в играта. От централните квартали на Лос Анджелис пазарувах грамове по трийсет
долара и ги препродавах.
Любовна връзка с хероина мина през кратък меден месец, след което тръгна
стремглаво надолу. Този път беше като падане от скала в непрогледен мрак. Много
скоро спря изобщо да ми пука дали Дженифър или някой друг ще разбере, че съм
започнал пак. Тя беше разочарована и гневна, но дори самата тя нямаше представа
колко далеч съм стигнал. Мислеше, че употребявам само спорадично за релакс и че
мога да престана във всеки един момент. Този влак обаче беше отпътувал. Сякаш
самият наркотик знаеше, че съм се закачил завинаги за него, и вече можеше да се
развихри и да покаже истинската си разрушителна сила.
Както казах и преди, това бе война, духовна битка. Тъмната страна имаше една
единствена цел: да открадне душата ми от мен и да разруши живота ми.
Беше въпрос на време да повлека и Дженифър след себе си. Тя имаше склонност
към зависимост от много ранна възраст. Беше опитала лека дрога още на дванайсет, а
на четиринайсет вече пушела метадон. Генетическата ѝ предразположеност към
наркомания и неспирният ми стремеж към наркотично опиянение вървяха ръка за ръка.

***
Един ден в „Кофи Бийн“ в Малибу се запознах с Мани – образ, доста по-
възрастен от мен. Сигурно е бил на петдесет и нещо, но изглеждаше да е към
седемдесетте. Сближихме се с него доста и той ми довери, че на младини, когато е
живеел в Ню Йорк, е бил джънки. Има разлика между ‘наркоман’ и ‘джънки’. Аз бях
наркоман – пристрастен към екстази, GHB, кетамин, хероин и крек. Това разбира се е
лошо, но все пак не бях джънки. Да си джънки значи да се дупчиш, докато аз само
пушех хероина. Успявах някак да се самоубедя, че съм запазил парченце от душата си,
защото никога не съм се инжектирал. Старият Мани го беше правил и беше съумял да
се откаже. Въпреки че пиеше и пушеше трева, не се беше дупчил от цели двайсет и три
години.
Винаги когато бяхме заедно, се опитвах да го накарам да пуши хероин с мен, но
той само се засмиваше и казваше:
– Не, само го хабиш. Не го правиш както трябва.
Не му обръщах внимание. Мислех, че само си придава важност.
Макар и да отказваше да пуши с мен, Мани обичаше да купонясва и да събира
хора около себе си. В къщата си имаше звукозаписно студио и ние често се навъртахме
да си посвирим. Програмата ми беше: пушим хероин и крек у Мани, после правим
музика, после с Дженифър си даваме обет и се заклеваме един пред друг, че се
отказваме от наркотиците завинаги.
Успяхме да си набавим бупренорфин – опиоид, който се използва за
детоксикация и лечение на зависимост. Доставиха ни го в ампули заедно с игли за
интрамускулни инжекции. Биехме си ги един друг в трицепса. Бяха ужасно болезнени,
но пък елиминираха симптомите на абстиненция. Наред с това обаче елиминираха и
страха от лошите последствия, ако се върнем към хероина. Щом нямаше да имаме
проблем с наркотичния глад, защо да не посегнем пак?
Една вечер, въпреки бупренорфина, ме измъчваше особено тежка абстиненция. Commented [DD1]:
С Дженифър се скарахме, защото искаше да ходи на парти у сестра си, а мен ми се
оставаше вкъщи.
– Ако отидеш – изкрещях, – ще си инжектирам хероин!
– Давай – каза тя и излезе.
Сякаш отново чух баща ми с неговото „На добър ти час!“ Скочих в колата и
отидох у стария джънки Мани.
– Мани – казах му, – ти все ми казваш, че не вземам хероина както трябва и
само го хабя. Хубаво, хайде покажи ми правилния начин. Научи ме. Ако не ми
помогнеш, ще го направя сам и може ще хвърля петалата.
– Хей, хей, по-полека, спри се – каза той. – Нямаш игли.
– Имам! – извиках и му показах иглите от бупренорфина.
Мани замълча.
– Е, добре – каза след известно колебание, – но трябва да знаеш нещо.
– Какво?
Той ме погледна право в очите и каза:
– За джънкитата няма Коледа.
– Какво по дяволите значи това?! Искаш да ме уплашиш ли, какво?!
– Просто запомни какво ти казвам. За джънкитата няма Коледа.
– Не давам пет пари за Коледа! – извиках. – Давай да го правим! – И му подадох
една игла.
 Той поклати глава и отмести ръката ми.
– Ела с мен.
Последвах го по стълбите надолу до куфарчето му за инструменти, което беше
винаги заключено с катинар. Винаги ми се е струвало странно, че си оставя портфейла
на открито, докато наоколо вилнеят наркомани, а старото му куфарче за инструменти е
винаги под катинар. Той намери правилния ключ на връзката и отвори капака.
Куфарчето беше пълно със стерилизирани спринцовки в опаковки, гумени турникети и
дезинфекциращи тампони.
– Защо държиш тези неща? – попитах го
– За всеки случай.
– В случай че какво?
– В случай че настъпи краят на света.
Той разопакова една спринцовка и стегна ръката ми над лакътя с турникет.
После сложи малко от моя хероин в лъжичка с огъната дръжка и я нагря отдолу със
запалка, докато материалът се втечни. Оформи с пръсти топченце памук и го пусна в
течността. Памукът я попи като гъба. Мани заби иглата в памука и издърпа течността
през него. Проследих внимателно как хероинът преминава от памука в спринцовката.
Мани остави лъжичката на масата и се обърна към мен. Мислех, че ще ме
попита дали съм готов, дали сериозно искам да направя това, което следва, но той само
мушна иглата във вената при свивката на лакътя ми. Потупа леко по спринцовката с
пръст и изтегли малко буталото назад. Красива яркочервена струйка кръв – моята кръв
– се смеси с мръсно кафеникавата течност в спринцовката. Гледах като хипнотизиран.
– Какво правиш? – попитах.
– Проверявам дали съм във вената.
– А…
Преди да си довърша възклицанието, той натисна буталото. Из тялото ми
моментално се разнесе топлина – сякаш някой излива топло мляко по тила ми и то
пълзи надолу по гърба. Никой от наркотиците, които бях използвал дотогава, не ми бе
създавал толкова приятно усещане.
Не можех да говоря.
Не можех да помръдна.
Изчезна всяка болка. Изчезна всяко безпокойство. Не знам какво е да си в
прегръдките на любящата си майка, но предполагам, че чувството е подобно. Самият
Бог ме държеше в обятията си и ме успокояваше, че всичко ще се подреди прекрасно.
Всичко беше прекрасно.
За да получа една десета от това чувство, трябваше да изпуша хероин поне за
двеста долара. А сега го имах само с една инжекция за по-малко от десетачка. Старецът
беше прав: наистина само съм прахосвал материала.
 Потънал в блажената еуфория, погледнах Мани и му се усмихнах. Не се
възпротивих въобще, когато той свари доза от моя хероин и я бодна в своята вена.
***
Останах в къщата на стария джънки цели две седмици и се бодях през няколко
часа. Той имаше тон пари от някакво наследство, не работеше и нямаше какво да
прави. Дженифър накрая ме надуши. Тъй като и тя беше наркоманка, не забеляза
синините, белезите от иглите, струпеите по кожата ми, а виждаше единствено
фантастичното ми настроение.
– И аз искам да опитам – каза тя.
– Не, абсурд, егаси! – отвърнах – За нищо на света!
Седмици наред се карахме за това. Знаех колко пагубно ще бъде това за нея, но
тя си мислеше, че съм просто егоист и искам целия материал за себе си. Уморих се да
споря и отстъпих. След около месец минахме на спийдбол – микс от хероин и кокаин.
Спийдболът беше върхът на наркотичното опиянение. Нищо не можеше да сравни с
него по интензивност на ефекта. Беше нещо като спускане с ролър-костър и оргазъм в
един и същ момент. Беше като чувството, което изпитах, когато глътнах екстази за
първи път – само че умножено по хиляда. При всяко дупчене си казвах, Искам да се
чувствам така до края на живота си.
Не ме беше грижа колко ще е дълъг този живот, стига да го изживея в
еуфорията от спийдбол. Смесването на хероин и кокаин е най-опасната възможна
комбинация, защото едновременно забавя и ускорява сърдечната дейност. Много
наркомани умират при първия си досег със спийдбол. Знаех това, но то само
подсилваше тръпката.
Карах дни наред без сън, като се бодях на всеки двайсет-трийсет минути. Ходех
да се зареждам с хероин и кока от централните квартали на Лос Анджелис. Там имаше
хотели като „Сесил“ и „Рослин“, които бяха истински наркомански свърталища.
Вземах стая и оставах дни наред, понякога и седмици. Отначало използвах
стерилизирани игли, току-що извадени от опаковката, и после ги изхвърлях, но не след
дълго взех да ги употребявам многократно. Не ми пукаше въобще, че са огънати,
счупени, с остатъци от съсирена кръв по тях. Трябваше да вкарам този шит във вените
си колкото се може по-бързо и нищо не можеше да ме спре.
Целта на спийдбола е да те изпрати възможно най-високо в небитието – право
до вратите на смъртта – и да се чудиш дали ще се отворят. Консистенцията и силата на
хероина и кокаина беше всеки път различна, така че беше много трудно да улучиш
мярката. Това често водеше до предозиране. Седем пъти в рамките на по-малко от
година бях хоспитализиран. Къпането и храненето слизаха все по-надолу в списъка с
приоритети, докато накрая изглеждаха пълна загуба на време. Постепенно спрях да
дезинфекцирам местата на пробождане, те се възпаляваха и по ръцете ми се образуваха
абсцеси. Накрая бях целият в белези и язви. Често не можех да уцеля вена и се
образуваха кисти, които също се възпаляваха. Постоянно ме измъчваше параноя, която
бързо се превърна в кокаинова психоза. Хващаха ме чести пристъпи на ярост. С
Дженифър имахме нестихващи кавги и често стигахме до бой. Тъй като живеехме по
хотели, се бяхме въоръжили с ножове за самозащита и няколко пъти бяхме на ръба да
се намушкаме един друг. Родителите ѝ се опитваха да ни открият, за да изпратят
дъщеря си в санаториум за рехабилитация, затова постоянно сменяхме координатите
си, за да не ни пипнат. По някакъв странен начин всичко това ни се виждаше
нормално.
Накрая родителите на Дженифър успяха да ни изпратят съобщение, че баба ѝ
умряла и ѝ оставила пари в наследство. Жената имала приходи от авторство на книги,
които сега щяха да отиват у Дженифър. Знам какво си мислите: колко бързо сме ги
похарчили за наркотици. Но не, в момент на просветление решихме, че тези пари са
шансът ни да скъсаме с дрогата. Наехме апартамент на брега на океана, защото бях
сигурен, че ако виждам водата, чувствам слънцето и плувам всеки ден, ще се справя с
абстиненцията и със зависимостта. Защото няма да съм депресиран.
Купихме си нови елегантни мебели и си казахме, че са твърде хубави и скъпи, за
да ги съсипем. Изтикахме назад в съзнанието си факта, че за трети път се местехме на
ново място с нови мебели в опит да се изчистим. Даже си дадохме същия обет като на
предишните две места: „В този апартамент няма да се вземат наркотици!“
Не бяха минали четиридесет и осем часа, когато извадихме спринцовките и се
надупчихме на чисто новите си мебели в красивия си нов апартамент. Спуснахме
щорите, закривайки великолепната гледка към океана, и никога вече не ги вдигнахме.
Не си давах сметка докъде съм се докарал, докато не дойде да ни гостува
Кристиан, мой приятел от Ванкувър. Той ми хвърли поглед и ми каза:
– Ако спреш дрогата за една седмица, ще ти дам петнайсет хиляди долара.
Бях нажулен, затова не бях сигурен дали съм чул правилно.
– Петнайсет бона?!
– В брой.
– Що за малоумие?! – казах. – Будалкаш ме, нали?
– Не, сериозно ти говоря.
– Човек трябва да е идиот да… Наистина ли мислиш, че ще изгубя този облог?
– Не искам да го изгубиш. Искам да спечелиш – отговори той.
Виждаше ми се безумно. Каква можеше да е мотивацията му, защо беше избрал
такава сума? Но все едно, какво по-хубаво имаше от това да спечеля петнайсет бона?
Щяха да са най-лесно спечелените петнайсет бона в живота ми.
– Добре, навит съм – приех облога аз.
Стиснахме си ръцете и започнах да градя планове как ще изхарча парите.
Издържах до вечерта. Когато падна здрач, започнах да се притеснявам, че дилърите в
Санта Моника скоро ще затворят. Беше ме срам да погледна Кристиан в очите, като
измънках:
– Може ли да започнем от утре?
Той беше разочарован от мен. Прочетох го в погледа му.
 – Да, разбира се, ще започнем от утре.
„Утре“ така и не дойде. Не бях в състояние да издържа повече от няколко часа,
без да се напомпам или напуша с кокаин.

***
Оттук нататък нещата прогресивно се влошаваха. Дженифър и аз многократно
посещавахме „Телесис Фаундейшън“ – амбулаторен център за детоксикация,
ръководен от един смахнат чичо на име Джери. Когато отивахме на т. н. терапевтични
срещи, той ни даваше лекарства за облекчаване на абстиненцията – валиум, ксанакс,
викодин, сома. Плащахме си допълнително за бупренорфин, защото познавахме
гарантирания му ефект. Освен това обичахме да го комбинираме с инжекции с кокаин.
Другата хубава страна на „Телесис Фаундейшън“ беше, че човек можеше да
срещне там разни знаменитости. Както е известно, злоупотребата с наркотици е
особено разпространена в развлекателната индустрия. В „Телесис“ се научих да не
казвам никога „О, човече, толкова приличаш на еди-кой си“, защото в сто процента от
случаите се оказваше, че говоря именно с „еди-кой си“, и изпадах в конфузна ситуация.
Сприятелих се с един от тези известни хора – за дискретност ще го кръстим
Стийв. За наша изненада, Стийв беше дори по-готин отколкото на екрана – нещо, което
не изглеждаше възможно. Беше пълен с интересни истории за хора от бизнеса и
носеше от Холивуд страхотна кока. По това време вече купувах хероин от най-високо
качество на цени на едро. Беше твърде хубаво, за да е истина.
Запознах Стийв с Дженифър и другите от тайфата, която се събираше в къщата
на Мани. Всички си паднаха по него. Купонясвахме заедно по няколко дни без
прекъсване. Една нощ след продължителен запой пак отидохме у Мани. Мен ме беше
хванала ужасна параноя, защото бях вкарал твърде много кока и не бях спал от няколко
дни. Докато се шляех из къщата, забелязах, че Дженифър и Стийв са потънали в
задушевен разговор.
Не го взех навътре. Със Стийв бяхме напазарували няколко унции кока и херца,
и херцата беше у мен. Единствената ми грижа в момента беше да се уединя някъде на
горния етаж и да се напомпам. Когато се върнах долу, те седяха много близо един до
друг, шепнеха си нещо и хихикаха.
Не можех да повярвам. Как не съм видял нещо толкова очевидно?! От край
време ме гризеше завист към този мъж заради успешната му кариера, а сега, на
всичкото отгоре, лайнярът се опитваше да ми открадне гаджето?! Дженифър го
гледаше по начин, който ме вбеси.
Изправих се пред тях.
– Дай част от коката – му креснах.
– Няма вече, свърши – каза Стийв. – Дай част от хероина.
– Майната ти! – изругах. – Дай ми кока!
– Сериозно, свършихме я.
 Не им повярвах. Те я криеха от мен, пазеха я за себе си. Изфучах и направих
единственото логично нещо, което ми дойде наум – напуших се с крек. Не стига че бях
параноичен, ами сега ме хвана и психоза. Фиксирах с мръсен поглед Дженифър и
Стийв. Те видяха, че ги наблюдавам и пак взеха да си шепнат нещо. Втурнах се към тях
и излях гнева си върху Дженифър:
– Идиотка! Защо ме лъжеш, мамка ти?! Знам, че имате още кока! Е*ал съм ви и
двамата! През онази работа ми е за вас! Вървете на майната си, баси!
За съжаление, тези сцени между Дженифър и мен бяха обичайни. Първо се
надрусвах, после ѝ вдигах скандал, обиждах я и заплашвах, че ще се самоубия, ако ме
напусне. След това я умолявах да стои до мен, никога да не ме оставя, а тя ме
уверяваше, че винаги ще бъдем заедно. Бяхме го играли този скеч стотици пъти.
И така, в онази вечер не спирах да ѝ крещя, да я псувам, да я унижавам.
Очаквах, че Стийв ще каже нещо, с което да се опита да потуши скандала, или дори ще
се намеси да я защити. Той беше доста по-едър от мен и доколкото бях чувал, доста як.
Но аз бях обладан от тъмна сила. Той знаеше това. Дрогата и яростта бяха свалили от
лицето ми маската на добряк, готов да угоди на всички, и бяха изкарали наяве
чернилката в мен. Никой от двамата не смееше да продума. Търпеливо понесоха пороя
от обиди, заплахи и неистова омраза. Изфучах с гръм и трясък нагоре по стълбите като
капризно дете и се заключих в една от баните, за да изпуша останалата част от крека,
която бях спастрил в джоба си. След време – не знам точно колко време – слязох долу
при компанията и тръгнах да търся двете гълъбчета. Нямаше ги.
– Къде са Дженифър и Стийв? – питах хората наред.
Никой не знаеше.
– Баси идиотите сте! Как така не знаете?! Къде са?!
Наближаваше един след полунощ. Купонът беше стигнал до онази повратна
точка, когато всички са нажулени до крайност, дрогата е свършила, задръжките са
паднали и хората са крайно избухливи. Народът тръгна да се разотива. И аз излязох,
убеден, че Дженифър и Стийв се натискат някъде навън.
И ги видях. Тръгваха си от купона заедно. Изоставяха ме. Биеха ми шута.
Душата ми умря. Знаех какво ще стане – ще намерят още дрога, ще се друсат и ще
правят секс. Не можех да го преживея.
Мамка ѝ, казах си наум. Край, аз бях дотук. Сега наистина ще го направя. Ще
се самоубия.
Влязох в къщата, качих се горе и си боднах още хероин. Когато слязох,
последният купонджия се канеше да си върви. Това беше хубаво.
Мамка им на всички, си помислих. Никога вече няма да ги видя. Скапани
лайняри.
Скоро останах само с Мани, който беше абсолютно изтрещял и се беше
трупясал на леглото си. Отидох в кухнята и грабнах една грамадна лъжица и една яка
игра 27G за интрамускулни инжекции. След това изсипах в лъжицата всичкия хероин,
който ми бе останал – грам и половина – и го сварих. Изтеглих течността в
спринцовката до последна капка и триумфално я забих в ръката си.
Топлината ме обля веднага.
Понесох се в облаците.
Но изведнъж попаднах някъде другаде. Стана тъмно и студено. Бях напълно
буден и в пълно съзнание. Еуфорията я нямаше. Умът ми беше бистър и се опитвах да
разбера какво се случва. И разбрах.
О боже мой! О боже мой!
Баси, баси, баси!
Направих го.
Аз съм мъртъв.
Мамка му! О боже мой!
Погледът ми се размъти в студения мрак, след това ракурсът се смени. Виждах
себе си, проснат върху пода в кухнята на Мани.
О боже мой. Умрял съм.
Мани изтича покрай тялото ми като на забавен кадър. Говори с някого по
телефона. Понесе се към фризера, върна се до мен, коленичи, сложи нещо на врата ми
и пак отиде до фризера. След това повтори същите движения няколко пъти. Разбрах, че
слага сладолед около врата ми.
Това пък к’во е, баси?! Сладолед?!
Осъзнах, че го прави, за да запази мозъка ми – за след като се събудя.
Ха дано.
Баси, аз съм мъртъв.
Наистина съм мъртъв.
В стаята нахлуха някакви непознати хора. Дръпнаха Мани настрани и се
скупчиха около мен. Видях униформи на парамедици и пожарникари. Разкъсаха ми
ризата и провериха жизнените ми показатели. Изведнъж ме прониза остра болка.
БАМ!
Баси!
Това е краят.
Свърши.
Заминавам.
Парамедиците от първа помощ работеха трескаво по тялото ми. Пак ме сряза
остра болка.
БАМ!
Чух гласове.
 „Не, нищо. Нищо. Нищо не става.“
„Пробвай пак.“
„Дръпни се!“
Последва силно би-би-бииип и после БАМ!
Очите ми се отвориха.
„Ето го, събуди се, успяхме!“
Чух бръмчене в ушите.
„Пак го губим, пак го губим. Дайте пак.“
БАМ!
Болката беше непоносима. Отново отворих очи. Върху лицето си имах
кислородна маска. Хората около мен действаха трескаво. Сложиха ме на носилка и ме
понесоха към линейката. По пътя задминахме един от купонджиите на партито. Видя
ме и се ужаси.
Аз умрях.
Баси, аз умрях.
Натовариха ме в линейката и се юрнаха към болницата. Една сестра държеше
ръката ми и я потупваше, когато се унасях.
– Дръж се! Дръж се!
Погледнах я.
– Мисли за хубавите времена. Мисли за хубавите времена. Мисли за
положителни неща.
Опитах се да кажа нещо през мъглата и кислородната маска, но от устата ми
излезе само немощно стенание.
– Не мога да те чуя – каза тя.
Посочих маската.
Тя я отмести и повтори:
– Мисли за положителни неща. Мисли за хубавите времена.
– Такива няма – промълвих.
Тя се просълзи. Аз вече плачех. Поклатих глава.
– Съжалявам, но такива няма. Аз нямам щастливи времена.
Тя намести кислородната маска и взе ръката ми отново. Заведоха ме в болница
„Сейнт Джон“ в Санта Моника. Там докторите ме засипаха с въпроси.
– Какво си инжектира?
– Хероин.
– Колко?
 – Много.
– Умишлено ли го направи? Съзнателно ли искаше да предозираш?
Бях искрен.
– Да, беше умишлено.
Усещах по реакциите на лекарите и сестрите, че не им се нравя като пациент.
Занимаваха се с другите болни, а мен ме игнорираха. Бях безумно жаден и много пъти
помолих за вода, но никой не ми донесе. Накрая казах на един фелдшер:
– Хей, човече, ще може ли да се държите малко по-любезно с мен?
Той пое дълбоко въздух, за да не избухне.
– Имаме пациенти, пострадали в произшествия. Имаме невинни хора, които се
борят за живота си. Някои ще изгубят битката. А ти…ти хвърляш живота си по
дяволите заради наркотици!
Честността му ме извади извън релси. Не бях подготвен за защита. Бяха ми
инжектирали налоксон – животоспасяващ антидот, така че бях напълно с ума си и
знаех, че е прав. Идеше ми да се скрия под леглото. Исках да се махна от тази болница.
А най-жалното е, че най-вече исках да се надрусам пак. Започна да ме мъчи
абстиненция. Бях ми дали успокоителни, но те далеч нямаше да са достатъчни за това,
през което ми предстоеше да премина. Бях на крачка да изтръгна системите и да
избягам. В този момент обаче дойде лекарят и ми каза:
– Виж какво. След четиридесет и пет минути дежурството ни свършва.
Задължени сме от закона да опишем твоя случай като опит за самоубийство, по код
5051. Което значи, че сме длъжни да те задържим. И ще отидеш в затвора.
Код 5051 означаваше, че мога да бъда задържан против волята си, тъй като
представлявам заплаха за себе си и за околните. Бях престоявал неведнъж в ареста и
мисълта, че може да прекарам цяла нощ в студена килия, измъчван от абстиненция,
така ме ужаси, че се разплаках.
– Не искам да ме арестуват! Не искам да ме затворят в пандиза!
– Добре, решавай – каза докторът. – Или те изписваме сега, или изчакваш
следващата смяна. Твоя воля.
– Тръгвам си сега.
Мисля, че просто искаха да се отърват от мен, което беше напълно разбираемо.
Откачиха ме от системите и от мониторите. Нямах нито чорапи, нито обувки, нито
риза – парамедиците я бяха разкъсали, за да поставят електродите на дефибрилатора.
Имах само едни джинси и пачка банкноти. Може би Дженифър се е сетила да ми
донесе някакви дрехи? Не можех да си тръгна по болничен халат. Попитах доктора:
– Къде са хората?
– Кои хора?
– Приятелите. Може ли да влязат вече?
 – Какви приятели?
Смутих се. Бях сигурен, че Мани се е обадил на Дженифър, на Стийв и на
всички други от тайфата, за да им разкаже какво е станало с мен. Те сто на сто са
откачили от тревога и веднага са дошли да видят как съм.
– Моите приятели – отвърнах. – Кой е тук с мен?
– Няма никой тук с теб – каза докторът.
Не го взех твърде надълбоко. Реших, че сигурно ме чакат отвън на паркинга.
Знаех си хората – нажулили са се и не смеят да влязат, за да не ги предадат на
ченгетата. Повлякох крака навън. облян в пот и раздиран от абстинентни спазми. Пет
минути обикалях паркинга, преди да осъзная, че никой не ме чака.
Нямаше ни приятели, ни Дженифър, ни никой. На никого не му пукаше за мен.
На никого не му дремеше дали съм жив или умрял. Взех такси до Санта Моника,
където се въоръжих до зъби с дрога, после си наех стая в хотел. Бях решен да довърша
започнатото.
Първо обаче оставих на всички язвителни съобщения. На Дженифър, на Стийв,
на всички.
„Как не ви е срам!“ „Майната ви!“ „Да ви е*а!“ „Мразя ви, гадняри!“
Дженифър и сестра ѝ намерили по изходящия телефонен номер адреса на
хотела. Дженифър довтаса и се опита нещо да ме баламосва, но я изхвърлих от стаята.
Беше ми изневерила със Стийв и не исках да я виждам. Сега разбирам колко нелепо
лицемерни са били моите обвинения, но тогава знаех само, че сърцето ми е разбито.
След това се появиха Стийв и Мани.
– Как можа да ми причиниш това?! – разкрещях се аз на Стийв. – Как можа да
го направиш?!
Той недоумяваше.
– Какво съм ти направил? За какво говориш?
– Тръгна си от купона с моето гадже! Ти си…
– Пич, ти изчезна горе и се заключи в шибаната баня, и аз просто я изпратих до
тях с колата. Това е всичко. Нищо не се е случило.
В програмите „12 стъпки“ казват, че щом удариш дъното, пътят е единствено
нагоре. Определено бях ударил дъното. Но верен на себе си, невидял нищо друго освен
крайности в живота, взех лопата и започнах да копая още по-надолу. И продължих така
през следващите четири години.
***
Не знам дали заради опита ми за самоубийство или защото се друсахме с парите
на мъртвата ѝ баба, но в следващите месеци Дженифър се промени. Непрекъснато
натякваше, че трябва да се изчистим, а в един от редките моменти на въздържание
реши да замине за Европа. Умоляваше ме да отида с нея. Аз отказвах и рецитирах
дълъг списък от измислени причини – музиката ми, приятелите ми, каквото се сетиш.
Но истината е, че преспокойно можех да отида. Трябваше да отида.
Когато Дженифър замина, в банковата сметка имаше $37 000. Когато след три
седмици се върна, бяха останали само $11 000. Бях успял да инжектирам във вената си
дрога за двайсет хилядарки. Тежах по-малко от петдесет кила. Имах стафилококова
инфекция, тения и краста, която хванах, докато спазарявах наркотици на „Скид Роу“*.
*Skid Row – район в централен Лос Анджелис, по чийто улици живеят хиляди
бездомници и наркомани – Б. пр.
Дженифър влезе, огледа се и каза:
– Къде е моето?
Сготвих ѝ спийдбол и колелото пак се завъртя. Когато парите намаляха, тя
заложи семейните ценности, останали от баба ѝ. Последното, което продадохме, беше
разкошна огърлица с диаманти шест карата. Гушнахме за нея седем хилядарки и
веднага се отправихме към центъра на Лос Анджелис. Не успяхме даже се приберем до
вкъщи с напазарувания стаф, а паркирахме в една уличка и се надупчихме. После пак и
пак. Помня, че преди да тръгнем, си дерях лицето в огледалото за задно виждане, за да
прогоня буболечките, които си въобразявах, че пълзят по мен.
По пътя към вкъщи се сръфахме жестоко. Опитвах се да я накарам да седне на
волана вместо мен. Бях изкрейзил абсолютно – говорех си сам и халюцинирах, но все
пак в миг на просветление осъзнах, че не бива да шофирам. Дженифър отказваше да ме
замести. За разлика от мен, тя не изпадаше в амок, когато се надруса, а се затваряше в
себе си, ставаше унила и летаргична. Настъпих яко газта, за да я стресна. Карах със сто
и двайсет километра в час, когато ми дойде на ума да си боцна още малко кока, за да не
заспя. Това не беше новост – от доста време вече се бях научил да се друсам, докато
шофирам. Бях експерт – крепях волана между коленете си, докато си приготвях лула
или инжекция с крек. Боднах се и много бързо осъзнах, че съм прекалил. Очите ми
взеха да се стрелкат неконтролируемо наляво-надясно – недобър знак, ако човек е взел
кока.
Стана мигновено. Понякога при произшествие всичко пред очите ти се движи
като на забавен каданс, но този път ударът беше внезапен и жесток. Съборих пет
пощенски кутии, ударих една паркирала кола и се врязах в някаква ограда. Колата се
претърколи няколко пъти и спря по покрив в нечий двор. По странно хрумване на
съдбата, дворът принадлежеше на секретаря на организацията „Анонимни наркомани“,
които се събираха във вторник вечер в Малибу.
От удара капакът се отвори и двигателят пламна. Стопанинът на къщата изтърча
с пожарогасител в ръце и бързо потуши пламъците. След това дойде да види как съм и
да ми помогне да изляза от колата. Но аз не исках да изляза. Крещях му да ме остави на
мира.
– Какво правиш?! – недоумяваше той.
– Балоните ми! Пръснаха се! Трябва да ги събера! – пелтечех.
 Колко ли нажулен трябва да съм бил, за да кажа това? Нажулен или просто тъп?
Сигурно и двете. Та пред мен беше секретарят на „Анонимни наркомани“ – той
прекрасно знаеше, че „балони“ значи „пакетчета с хероин и кокаин“.
До няколко минути всички съседи бяха наизлезли от къщите си, за да разберат
какво се случва. Беше 4:40 сутринта и вече чувах воя на сирени. Как съм запомнил, че е
било 4:40 сутринта ли? Запомнил съм, защото човекът беше изтърчал обратно в къщата
и се беше върнал с бейзболна бухалка, която размахваше към мен, крещейки:
– Ах ти, лайно такова! Ако беше станало двайсет минути по-късно, жена ми
щеше да отива на работа! Можеше да я убиеш!
С Дженифър излязохме от колата и седнахме на бордюра. Парамедиците и
полицаите пристигнаха едновременно. Стопанинът веднага ме изпя на полицая:
– Това шибано лайно е наркоман! Надрусан е до козирката! Арестувайте го!
Повтаряше това като латерна и посягаше заплашително към мен, но един
полицай го възпираше. Когато се успокои, полицаят го попита:
– Откъде знаете, че е наркоман?
– Знам, защото съм секретар на програмата „Анонимни наркомани“ в Малибу,
правим срещи всеки вторник и познавам това лайно. Той е джънки.
Полицаят реагира по начин, който ме изумява и до днес. Каза:
– Мислех, че програмата е анонимна.
Бях смаян. Дженифър също. А стопанинът направо бе шокиран. Същото ченге
дойде до мен и ме попита директно:
– Интоксикиран ли си в момента?
– Да, господин полицай – отговорих без колебание.
– С какво?
– Дрога. Хероин и кокаин… Може би и хапове, не помня точно.
Полицаят изглеждаше учуден от искреността ми.
– Имаш ли наркотици у себе си?
Пак без колебание отговорих:
– Да, имам хероин и кока. И няколко игли.
Сега той вече беше не учуден, а направо удивен, че му предоставям сам цялата
тази информация.
– Чакай малко – каза и отиде при стопанина на къщата. Попита го има ли други
пострадали в произшествието.
– Не – отговори той, – само те двамата.
Полицаят отиде при колегите си и взе нещо да обсъжда с тях. Говореха
приглушено. След няколко минути се върна при нас и попита:
 – Някой от двама ви има ли сериозни наранявания?
– Не, само леко съм ожулен – отговорих. Лъжех.
– Добре тогава – каза полицаят. – Като дойдат парамедиците, просто откажете
медицинска помощ, а аз ще ви извикам такси.
За секунда си помислих, че сънувам. Нима наистина това ченге щеше да ни
пусне ей така?!
– Чакайте, свободни ли сме?
– Да – отвърна той. – Можете да откажете медицинска помощ. Таксито ще
пристигне скоро. Съветът ми е да се качите в него и да се махнете от тук колкото е
възможно по-скоро.
Той сложи ръка на рамото ми, погледна ме право в очите и каза:
– Това е шансът ти, момче. Моментът да се осъзнаеш. Потърси помощ още утре.
Имам разни причини да те пусна – нещо, което не заслужаваш, но се възползвай от
възможността и си оправи живота.
Прибрахме се и се барикадирахме в апартамента. Водата беше спряна и си
помислихме, че сигурно ще дойдат да ни изгонят от жилището или да ни приберат. И
наистина дойдоха. Няколко дни по-късно се събудих и видях бащата на Дженифър,
надвесен над мен.
– Ако не потърсиш помощ, ще умреш – ми каза.
След това извлече Дженифър и мен през вратата, която беше разбил, и ни заведе
в рехабилитационен център „Спенсър“ – клиника за наркомани в Ориндж Каунти.
Последното, което видях в апартамента, бяха думите на стената на банята, написани от
моята ръка с моята кръв:
Помогни ми, Боже.

ГЛАВА 5

Най-сетне бях в клиника за рехабилитация – не промъкнал се като крадец само

за лекарства като предния път, а официално хоспитализиран, с лента на ръката, със
стая и т. н. Когато лекарите чуха до какви количества бях стигнал, здравата се
притесниха. Типичната ми дневна доза беше пет грама хероин с пет до седем грама
кокаин. Предписаха ми какви ли не медикаменти, за да потиснат синдромите на
абстиненция. Отначало бях доста оптимистично настроен. Съзнавах, че това е най-
добрият и може би единственият шанс аз и Дженифър да се изчистим най-сетне.
Натъпкаха ни с успокоителни, взеха ни мобилните телефони и ни пуснаха да се
запознаем с другите пациенти, които пушеха навън. Хероиново зависимите гравитират
към себеподобни. Ако влезеш в зала с хиляда души, в която има един единствен
джънки, само след минути ще впиете погледи един в друг като вампири и ще се
разпознаете без думи. Трябва да си особен тип човек, за да затънеш толкова навътре в
заешката дупка. Нужно е огромно количество интелигентност, болка, смелост, глупост
и пагубна гордост.
Бързо се надушихме с други хероиново зависими като нас, събирахме се и
обменяхме истории за наркоманските си приключения. Пушехме цигари една от друга
като битници, а сърцата ни ускоряваха ритъма си от вълнение и прилив на адреналин в
странния процес на „покажи и разкажи“. Сравнявахме си белезите от иглите,
абсцесите, раните и синините. Бързо се ориентирах в обстановката и разбрах, че доста
пациенти са бягали от клиниката, за да се надрусат, а после са били допуснати да се
върнат.
Баси, си помислих, щом тях са ги приели след такова нарушение, значи и мен
ще ме приемат.
Сред пациентите имаше един измършавял мъж със злокобен вид на име Питър.
Питър пушеше нон-стоп и постоянно се оплакваше от всичко. Явно се чувстваше по
същия начин като мен и затова реших, че вероятно иска същото като мен. Хванах го
насаме и му казах:
– Искам да се надрусам, братко. Искам да се надрусам.
Не бях готов за незабавния му отклик.
– Сериозно, още тази вечер?! – възкликнах. – Как?
– Колата ми е тук.
– Колата ти е тук, в рехабилитационния център?
– Да. Аз съм в отсрещната сграда, в „Беладжио“.
Наричахме „Беладжио“ по-хубавата сграда от рехабилитационния комплекс,
която беше на самия бряг и стаите ѝ бяха обзаведени луксозно. Цените там бяха
двойно по-високи. Аз бях в другата сграда – „Кучкарника“. По протежението ѝ имаше
дълга, тясна павирана алея, която наричахме „кучешката писта“. Там хората излизаха
да пушат.
– Мога да тръгна когато си поискам – каза той. – Ще се напомпаме и ще се
върнем. Не е проблем.
Звучеше ми пресилено за заведение като рехабилитационен център.
– Сигурен ли си? – попитах.
– Чакам те довечера отпред – повтори той.
Лесно му е да го каже, си помислих – той е в „Беладжио“ и може да влезе и
излезе по всяко време. Аз обаче бях на втория етаж на главната сграда, а тя се
заключваше нощем.
Дойде вечерният час и всички се прибраха по стаите си. Когато се уверих, че в
коридора няма никой, напънах прозореца и успях да го отворя. Отсрещната сграда
беше едноетажна, с наклонен покрив, който беше на нивото на прозореца ми. Точно
под мен беше „кучешката писта“. Трябваше да я прескоча и да се приземя на покрива.
Не можех да преценя добре разстоянието в тъмнината. Беше очевидно глупав и опасен
план, но от другата страна на този скок беше хероинът. Скочих.
Не улучих. Едва успях да се заловя за ръба на покрива с две ръце. Знаех, че ако
падна, ще си счупя я крака, я ръката, я врата. В прилив на адреналин се набрах и се
изкатерих. Погледнах надолу – беше два метра и половина. Изтърколих се по
наклонения покрив и тупнах на земята. Не чувствах болка, докато тичах към колата –
само радостна възбуда. Бях щастлив като затворник, който току-що е избягал от
затвора. Знаех, че след много малко ще се надрусам като за световно.
Отправихме се към северен Холивуд, защото Питър притежаваше там фабрика
за сценични накити. Пътувахме час и половина. През това време сигурно двайсет пъти
го попитах:
– Имаш ли чисти шприцове?
– Да, разбира се.
– А нови игли?
Исках да съм сигурен, че сме запасени със стерилни спринцовки.
– Да – увери ме той. По пътя се обади на дилъра си и му каза да ни чака пред
фабриката. Стигнахме там около един след полунощ и купихме хероин и кока за
хиляда и двеста долара. Едва успях да стигна до клозета. В момента, в който се
докопаш до дрога, се случва нещо странно – червата ти напират да се изпразнят. Имах
и позиви за повръщане – още една странна реакция на тялото ми, когато съм се сдобил
с материал и се каня да ударя вена. Излязох от банята с глад и нетърпение като за сто
човека.
– Къде са иглите? – попитах Питър.
Той посочи едно бюро. Бързо приближих и прерових чекмеджетата. Бяха пълни
с използвани игли и спринцовки със засъхнала по тях кръв.
– Абе ти бъзикаш ли се с мен? – извиках нервно. – Сто пъти те питах дали имаш
чисти прибори!
Той беше твърде ангажиран с приготвяне на спийдбол и не ме удостои с
внимание.
Грабнах най-малко използваните спринцовки и ги изплакнах с гореща вода.
Прекарахме нощта в помпане, докато изразходвахме последната прашинка от
закупената дрога. Седях размазан в локва от собствената си кръв, чувах гласове и
виждах фигури в мрака. Питър ми подаваше кървави спринцовки, които току-що бе
използвал. След известно време не си правех труд дори да ги изплаквам с вода. Како
значение имаше? В един момент попитах:
– Чист ли си? В смисъл, да нямаш някоя болест?
Той ми хвърли демоничен поглед.
– А ти?
 – Нямам – казах, без да знам дали е вярно. Не ми беше за първи път да се бода с
използвана от друг спринцовка. Когато утрото дойде, всяка останка от разсъдък беше
изличена и заместена от параноя и психоза. По целия път на връщане към клиниката се
карахме кой от двама ни е виновен за това, че ще ни хванат.
Чувствах се мръсен и отблъскващ. В устата си усещах вкус на метал и грях.
Един от зъбите ми беше гангренясал и беше образувал абсцес колкото гроздово зърно.
Слънцето изгаряше очите ми. Цигарите бяха направили дробовете ми на въглен. Под
ноктите ми имаше черна кал – смес от кръв, мръсотия и хероин. Панталоните и ризата
ми бяха оплескани с петна от кръв. Не смеех да се погледна в огледалото.
В момента, в който паркирахме пред рехабилитационния център „Спенсър“,
човек от персонала грабна Питър и го отведе към „Беладжио“. Аз бях отведен в
централния офис и строго порицан. Мелиха ми на главата, разигравайки сценария
„лошо и добро ченге“. Но накрая ми разрешиха да остана в клиниката.
Заклатушках се по коридора със сълзи на очи. Обещавах си, че никога вече няма
да се друсам. Насреща ми се появи сестрата, която ни раздаваше лекарствата. Като ме
видя, ме грабна за ръката и ме дръпна настрани. С нея се разбирахме добре – беше
мила с мен и се опитваше да направи престоя ми малко по-приятен.
– Да не си се дупчил с Питър? – каза тя тревожно.
Тонът ѝ ме сепна.
– Защо? – попитах.
– Дупчи ли се с негови игли?
– Не – излъгах. – Защо?
– Защото има СПИН и хепатит С – каза тя.
– Откъде пък знаеш, баси?!
Тя ме погледна, сякаш че съм идиот.
– Знам, защото съм сестра, Халил. Раздавам лекарствата на всички.
– А, да.
– Халил, дупчи ли се с негови игли?
– Не – повторих твърдо.
Опитвах се да убедя по-скоро себе си отколкото нея. Не исках да повярвам, че
съм делил спринцовки и игли с болен от СПИН човек. Но го бях направил. Мисълта за
това беше непоносима и постоянно ме гризеше. Не ме ловеше сън. Няколко дни по-
късно докторът ми спря лекарствата. Програмата предвиждаше да те третират девет
дена с лекарства, след което те оставят да се бориш сам с абстиненцията в
продължение на три седмици.
– Гади ми се – казах.
– Ще трябва да се справиш сам.
 „Мамка ти!“ изпсувах с пълен глас и напуснах – и кабинета, и клиниката. Не
можех да понеса едновременно и абстиненцията, и стреса, че съм се дупчил с игли на
болен от СПИН. Намерих Дженифър и ѝ казах, че си тръгвам, но ѝ обещах, че ще
върна да я взема. Знаехме, че ни е писано да бъдем заедно завинаги. На излизане от
клиниката ме спря един пациент – заможен зъболекар от Вашингтон – и ми каза, че
също искал да се чупи, но още не бил готов да натисне спусъка. След това ми връчи
ключовете от колата си, която била паркирана през две улици, и ми даде портфейла си.
Каза ми пин кода си – бил един и същ за всичките му банкови карти. Поръча ми да
изтегля пари, да купя дрога и да му я занеса в клиниката. Искал да се надруса поне още
веднъж, преди да реши дали да остане или да си тръгне.
– Ще ми направиш ли тази услуга? – попита той. – Ще ми донесеш ли материала
тази вечер?
– Да, да, разбира се – обещах му аз. – Нямаш проблеми, братче, довечера съм
тук. Ще ти купя стаф и ще ти го донеса. Ще се покатеря на покрива на съседната сграда
и ще ти подхвърля пакета през прозореца. Чао до довечера, в 1:00 след полунощ съм
тук.
След което изчезнах от хоризонта за цели четири дни. Направих това, което би
направил всеки наркоман: наех хотелска стая, запасих се с игли, крек, хероин и кока, и
се отдадох на сладкото забвение. Напълних спринцовката до дупка, боднах се – и се
понесох по вълните.
На четвъртия ден за малко се освестих и се сетих, че зъболекарят ме чака.
Видях, че ме е търсил на мобилния хиляда пъти. Грабнах телефона и звъннах в
рехабилитационния център, но не за да говоря с него, а за да съобщя на Дженифър, че
съм още жив. Помолих рецепциониста да ме свърже с нея.
– О, Дженифър не е вече тук – отговори той.
– Как така не е вече тук?!
– Тръгна си.
– Не е възможно. Не си е тръгнала, егаси! Свържи ме с нея веднага!
– Няма я, напусна.
– Слушай – изръмжах. – Знам, че са ти наредили да я криеш от мен, но моля ти
се дай ми да я чуя! Трябва да говоря с нея!
– Ама не, наистина ти казвам, тя напусна клиниката. Чакай малко… –
Той остави телефона, а аз направих усилие да възприема новината. Не, това не
можеше да е вярно. Дженифър никога не би ме изоставила. Никога.
В телефона прозвуча гласът на една пациентка, която познаваше и двама ни с
Дженифър.
– Здравей, Халил – каза тя. – Виж, Дженифър си тръгна. Майка ѝ дойде с
някакви юнаци и си я прибра.
Оказа се, че родителите ѝ наели специалист на име Уорън Бойд, известен още
като „Чистача“. Той и хората му упоили Дженифър, изнесли я от клиниката и я
прибрали някъде на топло под постоянно наблюдение, за да не избяга при мен.
Запратих ядно телефона в другия край на стаята и се напомпих пак. Хванаха ме
гърчове от кокаина. Като се освестих, си вкарах хероин и изгубих съзнание. Опитвах се
да се самоубия, но след всеки опит се събуждах.
Не знам колко рунда съм направил. Спрях само защото някой затропа силно по
вратата. Беше управителката на хотела.
– От три дни си тук – крещеше. – Трябваше отдавна да си тръгнал.
Освобождавай стаята веднага, имам друга резервация!
Спомних си мъгляво, че докато бях унесен, влезе една от камериерките. Не че
толкова им беше нужна тази стая – просто искаха да ме изгонят. Отскочих пак до
Санта Моника, заредих се с материал и отпраших към рехабилитационния център, за
да разбера на място какво по дяволите става с Дженифър. Докато шофирах, крепях
волана между коленете си, за да мога да се дупча.
Когато пристигнах, зъболекарят ме чакаше пред входа. Беше бесен, но попита
само:
– Носиш ли ми нещо?
– Нося всичко – отговорих.
– Знаеш ли как се удря вена?
– Разбира се, че знам.
Сготвих спийдбол и го забих в ръката му. Лошото му настроение изчезна на
мига. Поиска да отидем да вземем още стаф и в общото вълнение Дженифър ми излезе
от главата. Хванахме отново пътя за Марина дел Рей, настанихме се в един хотел близо
до летището и запретнахме ръкави. Купихме хероин, крек и кокаин за хиляди долари и
се друсахме като невидели цели десет дни.
Към края на десетте дни зъболекарят започна да хленчи, че не може повече и
има нужда да поспре. Час през час звънеше на жена си във Вашингтон, плачеше на
телефона, казваше ѝ колко много я обича, как му липсва и как ужасно иска да се
прибере вкъщи. При едно от тези излияния ми бутна в ръцете пачка с пари, закри
слушалката с ръка и ми каза да отида да напазарувам още дрога. Предположих, че
вероятно го е хванало срам от мен, задето се лигави така по телефона. Излязох, за да го
оставя на спокойствие. Когато се върнах с материала, той се беше изпарил.
Не можех да повярвам. Бях разбит. Когато двама души се друсат заедно –
особено с кока, – се правят грандиозни обещания, разменят се обети. С него имахме
велики планове, като например да отидем в друг рехабилитационен център и в някакъв
момент да се изчистим. Когато обаче ефектът от дрогата премине, всички тези
приказки отиват по дяволите. Не ти пука повече за другия. Отново бях сам. Нямах
никого и нищо, освен парите и наркотиците, които зъболекарят ми беше оставил.
Хотелът беше на ръба на Ингълууд, недалеч от кръстовището на булевард
„Сенчъри“ и булевард „Сепулдева“. В три часа след полунощ излязох и минах под
надлеза – място, обитавано от бездомни. Бях толкова наперкан, че размахвах пред
очите им стотачки и им крещях да тичат да ми купят крек.
 Бутнах банкноти в ръцете на неколцина. Те ги взеха и духнаха веднага, като
разбира се нито един от тях не се върна с материал. Искаше ми се всички да се
разкарат от очите ми, но вместо да побягнат, те тръгнаха подире ми. Върнах се в
хотела да взема още пари и, тъй като ключът ми не работеше добре, на излизане пуснах
вътрешното резе, за да попречи на вратата да се затвори и да се заключи. Тръгнах пак
по улиците и този път намерих крек и хероин – един бездомник ме заведе при пласьор
и се запасих.
Забързах обратно към хотела. Още щом прекрачих прага на стаята, загрях, че
нещо не е наред. Видях движещи се сенки по стената, а върху едното от леглата зърнах
нечия мръсна риза. Двама пича изскочиха от тъмното и се хвърлиха към мен, но успях
да се изплъзна. Мушнах се в банята и заключих вратата. Грабнах порцелановия капак
на клозетното казанче, качих се върху плота на умивалника и застанах там, готов да
атакувам. Всяка фибра по тялото ми трепереше. След толкова много хероин и толкова
малко сън в продължение на дни, това едва ли беше подходящият момент за битка на
живот и смърт.
Първият куршум проби дупка във вратата. Чу се оглушителен изстрел и в
банята проникна лъч светлина. Стреляха отново. Нададох писък и ударих вратата с
порцелановия капак.
– Ще ви убия, идиоти! Ще ви убия!
Ударих по вратата още няколко пъти, докато накрая капакът се строши и ме
поряза лошо. Скочих от плота във ваната и по някаква неясна причина пуснах водата,
сякаш щеше да ме защити. Лежах във ваната, докато студената вода шуртеше върху
мен, треперех като лист, кървях и плачех. Чаках бандитите да влязат всеки миг и да ме
убият. Мислех за живота си – как цялото ми съществуване е една голяма грешка, колко
лош съм бил, колко много хора съм обидил и колко идиотско е да хвърля топа във
ваната на евтина хотелска стая в Ингълууд. Стисках очи и чаках всеки миг да проехти
изстрел и куршумът да пробие челото ми. Молех се да стане бързо и безболезнено.
Но изстрел не дойде. Спрях водата. Ослушах се… – изглежда си бяха отишли.
За всеки случай останах във ваната още двайсетина минути. После се изправих и
разгледах дупките във вратата. Бяха малки, може би от куршуми от .22- или .25-
калибрен пистолет. Някой беше стрелял, за да ме убие. Изведнъж ми се догади и се
опитах да повърна. Нищо не излезе, защото нямах нищо в стомаха. Продължих да се
дера напразно, докато накрая се строполих на плочките в банята и изгубих съзнание.
Когато часове по-късно се събудих, се намерих в леглото си. Успях да
фокусирам поглед и пред мен се очерта скулесто, доброжелателното, смътно познато
лице на чернокож мъж с набола сива брада и прошарена коса. Мъжът притискаше
компрес към челото ми. Опитах се да се надигна, но той ме спря с ръка. Бях напълно
изтощен и дехидриран. Мъжът поднасяше вода до устните ми и многократно ме
подканяше да пия. Така и не разбрах как се беше появил. И до днес недоумявам.
Държеше се с мен като с познат. Аз също имах чувството, че го познавам, но какво по
дяволите правеше в този хотел? Как ме беше открил?
Пак изгубих съзнание. Когато се свестих, човекът го нямаше. Но компресът
беше на нощното шкафче. Значи не бях сънувал. Ангел ли е бил?
 ***

Нахвърлих в раницата всичките си принадлежности, което носех още от

рехабилитационния център – дрехи, слушалки, четка за зъби – и избягах от хотела. Бях
сигурен, че убийците ме дебнат зад всеки ъгъл. Оглеждайки внимателно периметъра,
стигнах до друг евтин хотел в Ингълууд. Пред входа се мотаеха две проститутки.
– Можете ли да ми намерите хероин? – попитах ги. Те ми се изсмяха и ме
изгледаха като пълен идиот.
– Колко? – каза едната.
Можели да ми намерят само кока. Е, добре, мога ли да споря?
Явно не си бях взел поука от скорошната си среща със смъртта, защото пак
извадих дебела пачка банкноти, отделих една стотачка и я подадох на момичето. След
малко ми донесе кокаина и се качих горе да ударя вена. Тази кока беше целият ми
запас – хероинът и крекът отдавна бяха свършили. Чух гласове в коридора, точно пред
моята стая. Издърпах бързо матрака от леглото и барикадирах вратата с него, а след
това примъкнах и тоалетката.
Хората отвън вероятно са ме чули. Затропаха силно по вратата. Чуваха се
приглушени гласове и кикот. Когато си надрусан, слухът ти става необикновено остър,
затова успях да доловя гласа на проститутката:
– Има пари! Има цяла пачка! Видях я!
Седях в тъмнината и се дупчех пак и пак. Няколко пъти изпадах в несвяст.
Лявата ми ръка беше цялата студена и вдървена. Чувствах ужасна болка и тежест
върху гърдите. И тогава го видях: онзи призрачен, белезникав дух, демона от детските
ми кошмари. Само че този път не беше сам. Цялата стая беше пълна с демони като
него. Гонеха се по стените и посягаха с ноктите си да ме сграбчат. Тъмната сила, която
тези същества въплъщаваха, искаше душата ми – самата ми душа за вечни времена.
Втурнах се към банята, изтръгнах корниза за завесата на душа и погнах
духовете с него. В това време ударите по вратата ставаха все по-силни и заплашителни.
В един момент изгубих съзнание.
Събудих се на следващия ден следобед на пода в банята. Някой чукаше на
вратата.
Довлачих се и застанах отстрани, за да се предпазя от куршуми.
– Кой е? – викнах.
– Управителят. Трябваше да си освободил стаята преди два часа.
– О, извинете много. Тъкмо си събирам багажа. До пет минути ще съм долу.
Бях мръсен. Влязох под душа, но досегът с водата ми причини нетърпима болка.
Зачудих се защо толкова много ме боли. Не беше само от абстиненцията, имаше и друг
проблем. Може би се бях порязал с порцелановия капак от тоалетното казанче в
предишния хотел? Но защо пък по гърба?
Застанах пред огледалото и извих тяло, за да видя дали имам някаква рана. И
видях: целият ми гръб бе нашарен със следи от нокти. Опитах се да върна в паметта си
събитията от нощта. Някой беше идвал в тази хотелска стая и беше издълбал бразди в
плътта ми. Не знам дали демони, духове или нещо друго, но някой беше идвал, за да ме
разкъса.
Нищожните останки разум в главата ми говореха: Глупости, абсурд, това не ти
е филм на ужасите. Такова нещо не може да се случи. Имало е нещо върху матрака и
ти е одраскало гърба. Просто фантазираш.
Останалата част от мен обаче знаеше, че не фантазирам. Беше също толкова
реално колкото всяка друга случка в живота ми. Изглежда битката за душата ми беше
приключила. С безразсъдните си действия и тотално неуважение към собствения си
живот, недвусмислено се бях предал на злото.
Разгоних бързо тези мисли. Нямах време за дебат със себе си. Извиках такси и
отидох в заложната къща, където с Дженифър бяхме оставили диамантената огърлица
на баба ѝ. Когато залагаш нещо, особено скъпи бижута, ти искат шофьорска книжка и
ти вземат отпечатъци от пръстите. Бях оставил моите, защото Дженифър се боеше, че
родителите ѝ може да разберат и да вдигнат врява.
Тъй като залогът беше направен от мое име, обявих, че вече нямам интерес да
откупя огърлицата обратно и искам другата половина от парите. Така се опаричих пак
и поех отново към центъра на Лос Анджелис. Наркотичният глад беше почнал да ме
мъчи. Докато пътувах на задната седалка в таксито, си вкарах и останалата кока, за да
пресека симптомите на хероиновата абстиненция, което е ужасно опасна игра.
В крайна сметка купих смола и „се оправих“. Както обикновено, прекалих с
дозата и трябваше да легна някъде. Завлякох се до една алея и се строполих на земята.
Вонях на спарен боклук и престоял бълвоч. На ръка разстояние от мен се мъдреше
купчина човешки изпражнения. И тогава осъзнах, сякаш ме удари гръм: това беше
краят. Бях стигнал точката, от която нямаше връщане назад.
Бях използвал игли на човек, заразен със СПИН. Нямах към кого да се обърна и
никой не можеше да ми помогне. Майка ми живееше под линията на бедността и вече
бях изсмукал всичките ѝ резервни ресурси. Горката беше задлъжняла с хиляди долари,
за да ми праща пари.
Следващите четиринайсет до осемнайсет месеца (не мога да определя точно) са
ми като мъгла. Има откъслечни спомени как прося около бензиностанции, как ям
пердах, припадам от свръхдоза и се събуждам в болница. И преди съм бил
„бездомник“ – спал съм по хотели, в коли, у приятели. Но от момента, в който станах
бездомник в истинския смисъл, жизненият ми стандарт се срина рязко. Събирах
недопушени фасове от пепелниците в заведения, серях в алеите, без даже да се бърша.
Бях постоянно в движение. Стигнеш ли до тази точка, няма как да спреш. Не
говоря за наркотиците – за тях е ясно. Говоря за необходимостта постоянно да се
местиш. Имаш чувството, че смъртта е надвиснала над теб, и виждаш потвърждение
зад всеки ъгъл – дилъри, на които дължиш пари; бандити, на които няма да им мигне
окото да те гръмнат, защото случайно си навлязъл в тяхна територия; професионални
улични мошеници; изпаднали до крайност наркомани; джънкита със СПИН, изгубили
надежда до такава степен, че са готови да ти теглят ножа за една петица. Улиците са
мръсни, вонящи на пикоч и лайна, осеяни с използвани игли, лули за крек, кръв и грях.
Подслоните за социално слаби и приютите за бездомни са тъжна гледка денем, но едва
ли можете да си представите какво става на „Скид Роу“, когато падне мрак. Побоища,
убийства – смъртта вилнее там, но не чувате за това, защото никой не дава пет пари за
тези хора. Никого не го е грижа за тях. Иначе не биха стигнали дотам.
Това е многолика тълпа от жертви от изгубената война с наркотиците: психично болни
(повечето ветерани), които би трябвало да са в болница, но нямат пари да се лекуват;
деца от разтурени семейства и/или жертви на насилие и сексуални посегателства.
Безумен въртоп от лудост и пристрастеност, изгубена надежда, търговия със секс,
убийства, насилие, престъпност и греховност – и всичко това в зона от града само на
няколко пресечки от полицейската централа. Зона, изолирана от останалия свят, в
която никой няма да забележи, ако те убият, и на никого няма да му мигне окото за теб.
Мъже – нормални, хетеросексуални мъже – ще изнасилят мъж пред публика от
други хилещи се мъжкари, само за да демонстрират сила и надмощие. Насилието тук
не е като фалшивото насилие на екрана, което притъпява чувствителността ни. Тук то
идва мигновено, ненадейно и те оставя без дъх. Кръвта е много по-тъмна и много по-
обилна. Звуците – неистовите, ръмжащи звуци на реалното насилие, те хващат за
гърлото и те оставят вцепенен в продължение на часове, сякаш всяка част от тялото ти
е анестезирана с новокаин.
Не можеш да повярваш на това, което си видял, и умът ти го изтиква някъде
дълбоко в теб, в подсъзнанието ти, за да те предпази. За беда, то почти винаги изплува
на повърхността отново – най-често като кошмарен сън или паническа атака.
От време на време успявах да се свържа с някой стар приятел или познат от
Малибу, който се смиляваше над мен. Идваше да ме види, даваше ми пари и разбира се
искаше да му доставя дрога, което правех с готовност.
Като видеха в какво състояние се намирам, тези хора ми наемаха хотелска стая
и ми казваха да се окъпя, да се стегна и да си оправя живота, но ако обичам, да не ги
търся повече. Предполагам, че са очаквали да срещнат стария Халил, а не бездомен
клетник, измършавял до петдесет кила, целия в рани и абсцеси. Гледката ги хвърляше в
ужас и един след друг изчезваха от хоризонта.

ГЛАВА 6

Последният човек, който се опита да ми помогне, беше бившата ми съседка

Дейна. Тя живееше в съседния апартамент, преди двамата с Дженифър да ни натирят
към рехабилитационния център. Един ден Дейна се обади и ми каза да взема автобус
до Малибу и да ида в тях да се изкъпя и преоблека. Когато отвори вратата и ме видя,
избухна в плач.
 – Как можа да се докараш до това състояние? – изхлипа тя.
– Не знам. Не знам – отвърнах и също се разподсмърчах.
Накарах я да се обади на дилъра си и да му поръча да донесе хероин. Тя го
стори. Три дни поред се друсахме. Когато изчерпахме запасите, ми даде колата си, за
да отида да потърся още. Аз разбира се изчезнах и се появих чак след четири или пет
дни. Тя избухна:
– Ти нормален ли си, баси?! Защо постъпи така с мен!? Аз ти имах доверие!
Беше докладвала в полицията, че съм ѝ откраднал колата. Поисках ѝ пари, за да
се махна от Малибу, но тя отказа. Викаше ми и крещеше, докато накрая отстъпи.
– Хубаво, ще ти дам пари, дяволите да те вземат. Чакай тук – отсече и влезе в
спалнята си.
Аз отидох в кухнята, където знаех, че държи буркан с монети за пералнята.
Сигурно имаше двеста долара. Изсипах всичките монети в чантата си. Не ми беше
присъщо да крада, бях много по-добър в молбите, но при състоянието, в което се
намирах, знаех, че няма да бъда поканен втори път.
Дейна се върна с парите и се скарахме отново. Тя хвърли банкнотите към мен,
аз ги грабнах и си обрах крушите.
Хванах автобус до центъра на Лос Анджелис. Пътуването продължи два часа.
Не бях се друсал вече доста време и започна да ме мъчи абстиненция. Поклащах се
напред-назад, обърнал тялото си с две ръце, и треперех. Беше вечер и автобусът беше
пълен главно с домашни прислужници от именията, които се връщаха от работа.
Спомням си милите им, дружелюбни лица, и погледите им, пълни с емпатия.
Слязох на „Ла Бреа“. Знаех няколко добри нарко бърлоги в квартала. Забързах
към най-близката и когато излязох, бях не просто надрусан, а надрусан до припадък.
Сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изхвръкне. Стисках зъби толкова здраво, че
очаквах да се пръснат като счупен порцелан. Пред очите ми проблясваха снопове от
светлина. Чувах гласове и рев на хеликоптери. Ушите ми звънтяха с онзи металически
камбанен звън, който се чува при влизане в някои магазини. По ръцете ми и скалпа ми
сякаш пълзяха червеи, влизаха в ушите ми, в очите ми, в устата ми и се насочваха към
мозъка ми. Демоните идваха – извънземните, духовете. Идваха, за да ме смажат.
Клекнах до един жив плет от храсти. Натъпках толкова много крек в лулата, че
трудно се запали. И после – БАМ! Гигантски кик. Устата ми, гърлото ми, дробовете ми
се вцепениха. Лицето ми се вкочани. Чух остър стържещ шум, сякаш влак набива
спирачки.
Идват. Знам, че идват. Идват, за да ме убият.
Изправих се, за да избягам, но краката ми се огъваха и не можех да фокусирам
погледа си. Пльоснах се паважа и яко се натъртих. Те пристигаха! Щяха да ме убият!
Събрах всичките си сили, концентрирах се, изправих се на крака и хукнах. След ъгъла
на „Вашингтон“ и „Ла Бреа“, на паркинга на бензиностанцията на Chevron, бяха
паркирали две полицейски коли. Едната беше с отворени врати, а на предната седалка
едно ченге говореше по радиостанцията си.
 Внуших си, че тези ченгета са част от хората, които ме преследват, за да ме
убият, само че не знаят, че съм зад тях. Самоубедих се, че ако ги изпреваря и вляза в
патрулката им, няма да успеят да ме застрелят. Юрнах се към колата и се хвърлих на
задната седалка. Приземих се по лице със силен трясък, защото задните седалки на
полицейските коли са пластмасови и много твърди.
– Не ме убивай! Не ме убивай! – изкрещях.
Малко е да кажа, че го стреснах.
– КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ПРАВИШ?! – извика полицаят.
– Моля те не ме застрелвай! Моля те недей!
– Ти луд ли си, кретен?! – продължи да крещи ченгето.
– Не ме застрелвай!
– Излез от колата! Ръцете зад тила!
При тези думи моментално изтрезнях и осъзнах каква ужасна глупост бях
извършил. Нажулен до козирката, с лула за крек в джоба, се бях напъхал сам в
полицейска кола. Заля ме ледена вълна. Бавно и внимателно се заизмъквах от колата,
като същевременно посегнах да извадя от джоба си лулата.
– Какво правиш? – кресна ми ченгето.
Въобразих си, че ако счупя лулата, няма как да я използват като улика срещу
мен. Измъкнах я от джоба и я запокитих на горещия асфалт. Тя подскочи два пъти и се
приземи между мен и полицая, абсолютно невредима.
Ченгето я погледна изумено, след това премести поглед върху мен и поклати
глава.
– Ти си кръгъл идиот. Защо не я хвърли на платното?
– Може ли да я хвърля сега?
– Не – отсече той. Ръцете над главата. Арестуван си.
Залепи ме на колата, обискира ме, прочете ми правата и ме напъха обратно в
патрулката. Загледа се в шофьорската ми книжка и подхвърли:
– Що за име е това? Халил?
– Арабско. Баща ми е палестинец.
– И моят баща е арабин – каза ченгето. – Достатъчно наши хора ни омаскаряват,
няма нужда и от твоите идиотии! Засрами се!
– Моля те пусни ме. Обещавам, ще се стегна. Ще потърся помощ.
Той наистина се замисли за момент, но реши да пусне името ми за проверка.
Върнаха му информация, че имам съдебни заповеди за арест. Не една и две, а много.
Явно не съм се явил в съда на разни дати, но кога и за какво, нямах никаква представа.
Същата нощ се запознах с дългата и мъчителна процедура по приемане на нов
затворник в окръжния затвор на окръг Лос Анджелис. През цялото време плаках. Бил
съм зад решетките в тексаския арест при фала с марихуаната и в Шерифското районно
управление „Лост Хилс“ в Малибу, но този път беше различно. Бях чувал истории за
окръжния затвор, но нито те, колкото и да бяха страшни, нито каквото и да е на този
свят би могло да ме подготви за онова, което ме очакваше там.
***
Местеха ме от стая в стая по процедурния ред. Беше кански студ, а освен това
усещах вече симптомите на абстиненция. Съблякоха ме гол, бръкнаха във всички
телесни дупки, взеха ми пръстовите отпечатъци и ме снимаха. После ме затвориха в
приемното отделение за новаците, което наричаха „Стъклената къща“. Вътре се носеше
отвратително зловоние на гниеща плът. Беше фрашкано с бездомници, гангстери,
убийци и изнасилвачи. Всички бяхме заедно накуп. Престоях там два дни. В това време
абстиненцията ме хвана здраво. Имах нетърпими пристъпи на повръщане, избиваше ме
студена пот и се тресях в неконтролируем тремор. Опитвах се да заспя, но къде такъв
късмет.
Когато най-сетне ме заведоха в отсрещната сграда за настаняване, беше като
странно дежа-вю. Отново ни съблякоха голи и ни раздадоха затворнически униформи.
Беше ми ужасно студено. Треперех от студ и същевременно се потях. Ръчкаха ни от
стая в стая и през цялото време ни крещяха. От затворниците се носеха разнообразни
миризми и се сливаха в най-гадната и отвратителна воня, която някога съм надушвал,
по-противна и от тази в „Стъклената къща“ – мирис на лайна, пикня, кръв и сперма, с
тежък дъх на провал и грях.
Във всяка стая ни караха да сядаме на ледено студения циментов под,
наблъскани един до друг като сардели. Коленете ми опираха в нечий гръб, а нечии
колене ме ръгаха отзад. Разбрах какво е да си добитък.
Когато ни натикаха във втората стая, заех позиция на пода, притиснал колене в
гърдите си. Бях мушнал ръце под ризата си и топлех длани под мишниците си.
Забелязах, че един от затворниците ме е зяпнал. Беше хубаво, белокожо момче с
големи светлосини очи. Не изглеждаше в тон с обстановката, но когато заговори,
картината се промени. Зъбите му – или поне това, което беше останало от тях, – бяха
ужасяващи: почернели и изгнили.
– За първи път ли? – попита ме.
– Какво? – зачудих се, смутен от въпроса му.
Той повтори с дрезгав глас:
– За първи път ли ти е, брато?
– Дали ми е за първи път какво?
Той наклони глава и повиши глас.
– За първи път ли ти е да те приемат в затвора?
– Да… Не… Всъщност… Да, за първи тук, но… Искам да кажа, че не съм
влизал в окръжния затвор на Лос Анджелис.
Той отвърна на ломотенето ми с гигантска, гнила, сатанинска усмивка:
 – Добре дошъл в системата, брато.
– Какво?
Той избухна в смях и след като се киска цяла вечност, каза:
– Добре дошъл в системата, брато. Влезеш ли веднъж, няма спиране. Ще влизаш
пак и пак.
– Не, не, не – възразих му аз. – Просто бях надрусан и се напъхах глупаво в една
патрулка. Няма да се случи пак. Няма да се върна тук.
Той отново се разкиска и някои от затворниците се присъединиха. Полазиха ме
тръпки. Противният му стържещ глас отекваше в главата ми: „Добре дошъл в
системата, брато.“
Гадеше ми се и напъните за повръщане прииждаха на вълни. Вонята стана още
по-ужасна. Смърдеше на гной, на смърт, на СПИН. Аз гниех. Хората наоколо ми
гниеха. Всички гниехме в тази колония за прокажени и презрени, неудачници,
грешници, убийци и крадци.
В моята килия имаше няколко високопоставени мутри. Заради статута си на
важни клечки те си присвояваха правото да спят на малкото налични пейки. Вземаха
цялата тоалетна хартия, която ни се полагаше, и използваха ролките като възглавници.
По-нископоставените членове на бандите се грижеха за спокойствието на босовете си.
Никой не биваше да ги закача. Бях принуден да си бърша задника с ръце. Това ми
идваше в повече. Серях и повръщах едновременно.
Прекарвах дните свит на пода. Треперех, ридаех и се гърчех в спазми и
конвулсии. На никого не му трепваше окото. Съкафезниците ми се хилеха и стъпваха
отгоре ми, отивайки към клозета.
– Как е, бяло копеле, вкусна ли ти е дрогата сега?
В един момент не издържах на мръсотията и направих глупавата грешка да
събудя един от по-висшите в йерархията бандюги и го помоля за тоалетната хартия,
която ползваше като възглавница. Той скочи срещу мен, а един от подчинените му ми
заби един юмрук в гърдите и ми се разкрещя:
– Какви ги вършиш ти бе, копеле ниедно?! Какво си позволяваш ти, бе?! К’во
ме гледаш?! К’во ме гледаш?! Няма да ме гледаш!
Извих поглед настрани. Той ме блъсна в стената. Когато шефът му се настани
на пейката отново и положи пак глава върху тоалетната хартия, младокът, който ме
държеше, снижи глас и ми прошепна:
– Пич, не прави така! Ще те разпорят, разбери. Не прави никога така! Трябва да
се махнеш оттук.
Този рязък обрат в отношението му ме смути.
– Да, ясно е, че трябва да се махна. Въпросът е как.
– Тихо, тихо. Чуй ме. Кажи на надзирателите, че ще се самоубиеш.
– Защо?
 – За да те преместят в друго отделение. Тук ще те разпорят, братко, разбери.
Трябва да се махнеш оттук.
Съвсем се разтреперих.
– Добре, добре, благодаря ти… Как се казваш?
– Кристофър Рийфър.
Неслучайно съм запомнил името му. Направих точно това, което Кристофър ми
каза. Обявих пред надзирателите, че ще се самоубия. Гърчех се в конвулсии, бях
целият в бълвоч, пикоч и лайна, и те ми повярваха. Извикаха охраната, влязоха в
килията, простряха ме на пода и ми притиснаха ръцете и краката. Извлякоха ме оттам и
ме настаниха в друго отделение на затвора.
Отначало не беше толкова лошо. И там ме настаниха в общо помещение като в
„Стъклената къща“, но не беше толкова пренаселено, така че всеки имаше къде да
седне и да легне да поспи. Покрай стените бяха килиите със заключени стоманени
врати и прозорчета от плексиглас. Там слагаха агресивни затворници или такива, които
се опитваха да се самонаранят, но не само на думи като мен.
Разговорих се с един тъмнокож с прякор Дракона и с един белокож с прякор
Пилето. На гърба на Пилето беше татуирана думата PECKERWOOD. Така викали на
белите в затвора, обясни ми той. Дракона и Пилето ми проведоха бърз курс за живота
зад решетките: знаци и татуировки, йерархия и банди, етикет и жаргон. И двамата бяха
прекарали голяма част от живота си в банди и чести престои в затвора.
Обясниха ми, че се намираме в психиатричния блок, където нещата били много
по-различни от общото отделение. В общото например нямало да е възможно двамата
да си общуват. Попитаха ме как съм попаднал в психиатричния блок и им разказах за
инцидента с тоалетната хартия.
– Значи той спеше на пейката? – учуди се Дракона.
– Да – отвърнах. – Защо?
– И ти го събуди?
– Да. Защо? – повторих.
– Бах мама му, човеко, ти си късметлия, че не те е убил на място! Щеше да ти
сложи влажна кърпа на устата и ти види сметката като едното нищо.
Разказах им за Кристофър Рийфър.
Дракона поклати глава и каза:
– Този пич ти е спасил живота.
– Мамка му, така е – пригласи му Пилето. – Адски си му задължен на този пич,
да знаеш.
С напредването на вечерта медицинският персонал се разотиде и настъпи
зловещо затишие – затишие пред буря. Успях да задремя, но изведнъж се стреснах от
някакво силно бумкане. Огледах се и видях, че един от затворниците в килиите блъска
главата си в прозорчето от плексиглас. То беше цялото омацано с кръв. След малко и
друг започна да прави същото в своята килия. Трети пък размазваше нещо на дебел
слой по прозорчето, докато изцяло го покри. Не разбирах какво се случва.
Погледнах към Дракона и видях, че се е събудил.
– Какво става тук? – попитах.
– О, правят го всяка нощ. Блъскат си главите, докато ги разкървавят, и после
пишат с кръвта и я размазват навсякъде. А онзи другият – той маже с лайна. Размазва
си лайната по прозореца, сякаш че рисува.
– Но защо го правят, за бога?
– Как така „защо“, брато – отвърна Дракона. – Защото са психари. Това тука е
психиатричният блок, копеле. Лудницата на затвора. Пратили са те при лудите, защото
си казал, че ще се самоубиеш.
Така успях да опозная психиатричния блок на окръжния затвор на окръг Лос
Анджелис. Тук беше различна категория ад. Дните ми се струваха безкрайни и
чувствах, че нормалността ми постепенно ме напуска. По цяла нощ затворниците
викаха, блъскаха главите си и удряха по вратите, докато аз лежах буден и безсънен,
измъчван от абстиненция. Острата ѝ фаза трае от три до пет дни, но минават седмици,
понякога и месеци, преди човек да може да спи що-годе прилично. Храната беше
отврат – наказание сама по себе си. Бавно, но сигурно се примирих с факта, че това ще
бъде животът ми за много, много дълго време. Знаех, че съм в пробация, и дори си
спомнях смътно, че вече съм я нарушавал няколко пъти. Така че нямаше измъкване.
Бях здравата загазил. Въртях на всеки, чийто телефонен номер можех да си спомня, но
никой не ми вдигаше.
Често ме питат кое е било най-страшното ми преживяване – дали свръхдозите
или припадъците, но истината е, че те не бяха толкова страшни (освен веднъж, когато
наистина бях хвърлил топа, та се наложи да ме съживяват). Затворът обаче ме уплаши
яко. Беше ми приятно да си лафя с новите си съкафезници, за да убивам времето, но
интуицията ми казваше, че на никого от тях не бива да се доверявам, защото и двамата
са опасни, много опасни.
Единственото хубаво нещо беше, че надзирателите ми даваха робаксин за
мускулните болки и спазмите. Някои от другите затворници бяха на уелбутрин, който
стриваха на прах и смъркаха. И аз опитах и изглежда наистина помогна, но всъщност
кой знае, може просто да съм бил щастлив, че смъркам нещо.
Най-сетне, след две седмици и половина, дойде денят да се явя пред съда.
Сложиха ми белезници на ръцете и краката, закопчаха ме за един съкилийник и ни
качиха в камионетка заедно с куп други затворници. Вътре смърдеше така, сякаш
никой не беше виждал сапун и четка за зъби в продължение на месеци. Камионетката
обиколи окръжните съдилища, като при всяко едно спираше, за да разтовари и качи
подсъдими като нас. На една от последните спирки дойде и моят ред.
Свалиха ме пред съдилището на Малибу и ме настаниха до обществения
защитник, назначен служебно да ме представлява.
– Как ще действаме? – попитах.
 Той не вдигна очи от папката, която разглеждаше.
– Как ще действаме ли? Ето как: след процеса аз ще си отида вкъщи, а ти
отиваш в затвора.
– Но как така?
– Как така ли? Ами ти си в пробация – каза той. – Подписал си декларация, че
няма да нарушаваш закона, а ако го нарушиш, ще бъдеш лишен от свобода за минимум
осемнайсет месеца. Е? Струва ми се, че употребата на наркотици и притежанието на
прибори за употреба е нарушение на закона. Така че се връщаш зад решетките. Или по-
точно отиваш в щатски затвор.
Мамка му.
Направих последен отчаян опит да потърся помощ. Обадих се на майка ми от
монетния телефон в съда. Умолявах я да ми наеме адвокат, а когато видях, че молбите
не вършат работа, го ударих на викове и на заплахи.
– Съжалявам – каза тя. – Моля те не се обаждай повече. Нищо не мога да
направя.
Вкараха ме в съдебната зала. Съдията беше една жена на име Адамсън, пред
която се бях изправял няколко пъти по други поводи. Винаги се беше отнасяла благо и
с разбиране към мен, затова изпитвах срам, че ме вижда в това състояние. Стоях с
наведена глава и чаках да обяви присъдата лишаване от свобода.
Тя каза:
– Ще извикаме човека, който ще говори в твоя полза.
Вдигнах поглед.
– Какво?
– Имаш застъпник, който ще се изкаже в твоя полза.
Обърнах се. Една жена на име Пени, която познавах много бегло, пристъпваше
към съдийската скамейка. Явно, че поне един от отчаяните разговори по телефона бе
постигнал някакъв успех. Пени беше наркоманка, с която пътищата ни се бяха
пресичали един-два пъти. Помня, че твърдеше с непоколебима убеденост, че песента
„Пени Лейн“ е написана специално за нея. Помагаше на Джери във фондация
„Телесис“, амбулаторния център за детоксикация, откъдето Дженифър и аз вземахме
лекарства. Джери – стар наркоман с огромно сърце, управник на амбулаторния център
– беше изпратил Пени да пледира в моя защита. Може би тя просто ме е съжалила. А
може би по някакъв неписан кодекс между наркомани искаше да защити човек, чиято
орисия ѝ е толкова позната. Така или иначе, Пени дръпна велика пледоария, в която
нямаше една вярна дума.
– Господин Рафати се справя прекрасно – каза тя. – Посещава терапевтичните
ни срещи, минава редовни тестове за наркотици и се включва активно в живота на
общността. За съжаление този път се е подхлъзнал и е направил грешка, но ние горещо
вярваме, че заслужава втори шанс.
Съдията ѝ зададе няколко въпроса и Пени изръси още няколко лъжи.
 Накрая съдията каза:
– Въз основа на вашите показания смятам за целесъобразно да освободя
господин Рафати и да го оставя под ваше попечителство, така че да продължи да
следва лечебната програма на фондацията ви. Приемате ли това? Готови ли сте да го
включите в програмата отново?
– Да, разбира се – потвърди Пени.
Не можех да повярвам на ушите си. Наистина ли щяха да ме освободят?
В този момент моят прекрасен обществен защитник стана, посочи яркожълтия
ми гащеризон – униформен за психиатричния блок, и каза:
– Господин Рафати не е годен да бъде пуснат сред обществото – заяви той.
Съдията ме погледна и се замисли за момент. Затаих дъх.
– Да му бъде направена психологическа оценка – отсъди тя накрая.
Върнаха ме с камионетката, но този път бях пълен с надежда. Психиатърът в
окръжния затвор на окръг Лос Анджелис оцени психичното ми здраве. В продължение
на три часа ми задава най-странните въпроси, които някога бях чувал – и ме обяви за
годен за освобождаване.
Бях свободен.
***
След като излязох от окръжния затвор на окръг Лос Анджелис, за известно
време се върнах в обществото. Освен че ме изплаши до смърт, затворът ми се отрази
добре физически. Бях качил десетина килограма и бях отново заприличал на човек.
Обадих се на моя стар приятел Дуейн, който не беше точно бездомен, но спеше
ту при едни, ту при други свои познати. В затвора се бях зарекъл безброй пъти пред
бога, че никога повече няма да пия алкохол, нито да употребявам наркотици. Тогава
бях напълно искрен, но когато излязох, нещата се промениха. Смятах, че програмите
на „Анонимните алкохолици“ са за загубеняци и отказвах да се включа в тях. За да
докажа на себе си и другите, че не съм алкохолик, започнах да пия само бира, но
никога повече от една.
Една вечер, няколко месеца след излизането ми от затвора, седяхме с Дуейн в
един рибен ресторант. Аз пиех редовната си бира, а той си беше поръчал уиски с кока-
кола. Не смогна обаче да изпие и половината от питието си, защото едно момиче, което
срещна там, искаше да го води някъде. Изревнувах и ме хвана яд, защото 1) никой не
искаше да си тръгне с мен и 2) трябваше да се прибирам сам с колата в къщата, където
спяхме. Грабнах уискито и го гаврътнах. Секунди след като твърдият алкохол удари
стомаха ми, почувствах топлина и после глад. Глад за наркотици и разрушение. Глад за
опиянение и забвение. Не знам как така се получава, но в случаи като този винаги
наблизо има дилър. С крайчеца на окото си зърнах Кристиян, местния пласьор на кока.
Разхождаше се между масите с куфарче, пълно с наркотици. Човек не можеше да го
пропусне. Типично за Малибу.
 Отидох при него и го помолих за един грам. Всъщност не помолих, а
настойчиво изисках грам. Той отвори дума за пари, но аз го срязах:
– После ще ти издължа шибаните кинти. Дай ми грам и това е!
Бях правил сделки с него в миналото и никога не бях го ужилвал, затова вярвах,
че ще ми даде на кредит. Последвах го в тоалетната и в мига, в който ми подаде
пакетчето, го грабнах и хукнах презглава. Буквално изтърчах от ресторанта, минах на
бегом през паркинга, метнах се в колата и надух газ по „Пасифик Коуст Хайуей“ към
къщата на Грег. Грег беше стар наркоман и имаше малък апартамент на самия бряг,
където често се отбивах да пуша крек. Грег имаше две мръсни тайни, които бе
споделил с мен в една от дългите нощи, в които оставахме насаме с него, след като
гостите се разотиваха: 1) че се помпа като мен, но не иска да се чува, затова крие
иглите си в едно старо радио в банята и 2) че има хепатит С.
Пристигнах запъхтян пред сградата на Грег. Останал съвсем без дъх, задумках
по външната врата. Не знам защо изобщо си направих този труд, тъй като даже не
изчаках някой да отвори, а прескочих оградата с лекота и сила, изненадваща дори за
мен самия. Изтичах по стълбите до апартамента му и отново задумках по вратата. Този
път изчаках около двайсет секунди, след което навих ръкава си, счупих прозореца с
юмрук и отворих вратата от вътрешната страна. Връхлетях в апартамента и без дори да
се огледам, се изстрелях право в банята, протегнах се над шкафа, грабнах радиото,
пълно с мръсни, използвани игли, и започнах да се дупча.
Бих искал да опиша следващите дни като постепенно спускане в ада, но
всъщност беше мигновено връщане в психотичния, параноиден пъкъл. Исках да
забравя всичко. Не можех да се трая ни секунда, мразех се. Срамът, страхът, вината
бяха твърде тежки. Не можех да ги понеса. Избягах пак в наркоманските бърлоги и
вертепи, изчезнах в бездната на клошарския живот.
В една от тези седмици се озовах в автобус на път за централен Лос Анджелис.
В автобуса нямаше никой друг освен мен и двама окаяни бедняци.
– Защо е толкова празно? – попитах шофьора.
Той хвърли поглед в огледалото за задно виждане, но не отговори.
Когато стигнахме, улиците в централните квартали също бяха празни.
Какво по дяволите става тук?
Облада ме някакво злокобно чувство. Полазиха ме студени тръпки.
Апокалипсисът ли е дошъл или какво?
Най-сетне видях познато лице – старата негърка ЛаУанда в инвалидната
количка. Тя беше наркоманка като мен, но имаше сърце на светица. Много пъти бе
отделяла от своя оскъден материал, за да облекчи страданията ми в период на
абстиненция.
– Добре ли си, бебчо? – попита тя.
– Не, ЛаУанда, лошо ми е. Много ми е лошо. Какво по дяволите става тук?
Трябва да намеря малко шит.
 – Бебчо, днес няма кой да ти достави – каза тя.
– Но как така? Нищо не разбирам.
– Нима не знаеш, бебчо?
– Какво да знам? Моля те! Адски ми се гади.
– О, миличък, ела – каза тя, взе ръката ми и я стисна здраво, гледайки ме с
топлите си кафяви очи. – Днес е Коледа.
Останах като гръмнат. Чак дъхът ми спря в гърлото. В ушите ми зазвънтя
смехът на стария джънки от преди години: „За джънкитата няма Коледа“.
Не издържах и се разплаках. Разхълцах се като дете. Свлякох се на колене до
инвалидната количка на ЛаУанда. Тя ме прегърна и започна да ме успокоява.
Обясняваше ми нещо за Сан Джулиън, където сме щели да намерим стаф, но аз не я
слушах, а продължавах да рева.
Мамка му, какво се случи с живота ми? Как можа да стане това, егаси? Ако
има Бог в небето, как допусна да се случи това с мен?!
След малко бутах количката на ЛаУанда към улица „Сан Джулиън“, известна
още като „Скид Роу“. Тръгнахме от палатка на палатка да питаме дали някой може да
ни услужи с едно балонче. Накрая намерихме човек, който беше зареден, и аз „се
оправих“.
На следващия ден изпросих няколко монети и взех автобус до социалния пункт
на булевард „Пико“. Шест часа чаках на опашка и попълвах документи, но до късния
следобед се сдобих с чек за двеста и дванайсет долара за ваучери за храна, ваучери за
хотел и автобусни жетони. Взех автобуса до мястото, където трябваше да получа
ваучерите срещу чека, и моментално ги трампих за наркотици. Все още ме биваше в
преговорите и успях да взема голямо количество на кажи-речи цена на едро.
Апетитът ми обаче беше неутолим. За нула време избодох и изпуших всичко,
което бях напазарувал, и отново тръгнах с чинийката да прося. Веднага щом събрах
достатъчно пари, хукнах пак за дрога. Не беше в моята природа за нараня или да
ограбя някого, но използвах всякакви други средства да се сдобия с наркотици или с
пари за наркотици.
Една късна нощ, някъде из дебрите на Холивуд, ми се свърши крека, а наоколо
нямаше никой, от когото да изпрося кинти. Отидох при един от дилърите на Ориндж
Авеню и го помолих да ми пусне малко материал. Знам, звучи безумно, но понякога
номерът минава. На тях им доскучава да стоят навън по цяла нощ и ако се повъртиш
около тях и ги заговориш, някой път ти дават доза без пари. Този пич обаче не си
падаше по приказките. Подкани ме да отида с него в близката алея. Поиска да му
духам, но отказах. Тогава ме помоли да си поиграе с ходилата ми.
– А ще ми дадеш ли крек? – попитах и той ми подаде една двайска рок.
Не можех да повярвам. Напъхах го всичкия в лулата, дръпнах здраво и избълвах
облак като голям бял дух. Кикът беше мощен. Сърцето ми заби лудешки. Той
продължаваше да разтрива ходилата ми. Помолих го за още една доза.
 – Чакай малко – каза той и разкопча панталона си. Извади патката си и ми
подаде още една двайска. Започна да си бие чекия. Аз си пушех, той лъскаше бастуна,
даваше ми още крек, а аз си пушех, пушех…
Това определено не беше моят план при напускането на Охайо. Докато
прекосявах страната в търсене на слава и богатство, не си представях, че в крайна
сметка ще се озова в тъмна алея в четири през нощта в компанията на бездомен
чернокож пласьор на кокаин, който си бие чекии, докато си играе с ходилата ми.
Единствено майка ми ми вдигаше все още телефона. Когато свършех ваучерите
за храна и хотел, или просто нямах енергия да тръгна на просия, се обаждах на майка
си и я молех за пари. Обикновено го удрях на рев и на молби, а ако не свършеха
работа, заплашвах, че ще се самоубия.
Последният ми разговор с майка ми през този период беше типичен. Позвъних ѝ
на нейна сметка от Санта Моника. Този път нямах търпение за молби, така че минах
директно на „Ще се самоубия“. Горката ми майка. Едва смогваше да изхрани себе си, а
ето че синът ѝ я изнудваше за пари за наркотици. Бях успял да се самоубедя, че тя носи
вината за моето положение и че ми е длъжна за това, че не е била на мястото си, когато
съм имал най-голяма нужда от нея.
Не ѝ казах, че парите са за наркотици, но тя го знаеше. Разплака се. Преди да
затвори телефона, каза:
– Ще ти изпратя пари за последен път, но моля те никога повече не ми се
обаждай. Сериозно ти говоря. Този път съм твърда. Няма да ти вдигна.
Бях толкова пощръклял, че не давах пет пари. Веднага щом получих парите,
купих хероин. Трябваше ми само малко кока. Обадих се на един познат пласьор, родом
от Ямайка. Срещнахме се в една алея до „Макдоналдс“ на Втора улица в Санта
Моника. Когато влязох в колата му, той набърчи нос:
– Мамка му, братле, миришеш.
– Съжалявам.
– Не, наистина, човеко, какво e това? Откога не си се преобличал?!
– Виж, искам просто да си купя малко кока. Може ли, ако обичаш, да не ми…
– Къде си отседнал?
Никъде не бях отседнал. Спях където намеря – понякога в евтини хотели, но по-
често на улицата и под моста с другите наркомани. Но много исках да отида в Малибу.
Родителите на едни познати момичета ползваха под наем стара къща, разположена
сред хълмовете. Тези стари хипита имаха симпатия към мен и харесваха музиката,
която правехме с Дуейн. Бащата беше англичанин, а майката беше израснала в Сан
Франциско през шейсетте. Имаха седем дъщери. В двора на къщата имаше една барака,
в която бях отсядал от време на време, преди напълно да ме хване амокът. Нямаше
електричество и течаща вода, но вземах ток от съседната къща и ходех по нужда в
гората. Целият имот беше ужасно запуснат, но това нямаше значение, защото в
семейството имаше много любов. Дъщерите ме обичаха, носеха ми храна и дори
понякога ми печаха курабийки. Там се чувствах защитен.
 Затова казах на пласьора на кокаин:
– Отседнал съм в Малибу, нагоре по „Уайндинг Уей“.
– Ще те закарам.
Свали до долу прозорците на колата и ме закара от Санта Моника до Малибу –
цели двайсет мили. Не разбирах защо го прави. За какво му е да ме кара с колата чак до
Малибу? Отначало си помислих, че е решил да ме убие, но той започна да ми мели на
главата с ямайския си акцент как трябва да се стегна и да си оправя живота.
Стигнахме до „Уайндинг Уей Уест“ и тръгнахме нагоре. За по-сигурно не исках
да знае къде точно отивам, затова преди да стигнем къщата, му казах:
– Остави ме тук.
– Сигурен ли си?
– Да, тук е екстра.
Извадих пратените от майка ми пари и му подадох стотачка за коката. Той само
ме изгледа и не я докосна.
– Прибери си парите, братле – каза ми. – И моля те, потърси помощ! Изкъпи се
и потърси помощ, човеко.
Думите му ме смутиха. Колко трябва да е изпаднал един човек, за да тръгне
дилърът му да го поучава и да му откаже парите? Докато отварях вратата на колата,
той ме стисна строго за рамото и изръмжа:
– И не ме търси повече, човеко!
Майната ти, изпсувах го наум и тръгнах. Изведнъж ме завладя странно чувство
– сякаш демоните и чудовищата, похитили душата ми, жадуваха за материала в джоба
ми. Обзе ме небивал глад. Не бях далеч от мястото, към което се бях запътил, и
безопасността на бараката в двора, но не можех повече да чакам нито миг. Спрях пред
една къща, пред чиято порта светеше лампа.
Измъкнах от чантата грамадната си лъжица и изсипах вътре кока, колкото можа
да побере, сварих я леко, напълних една от големите си спринцовки за интрамускулни
инжекции и влях половината във вената си. Но не усетих никакъв вкус в устата. За
хората, които никога не са си инжектирали кокаин – и особено мексикански, ще
поясня, че обикновено веднага след инжекцията усещаш вкус на керосин или на
бензин, по който може да се предвиди силата на кика.
Този път обаче не усетих нищо, затова изпразних цялата спринцовка в ръката
си. Преди буталото да е стигнало докрай, първата половина ме удари като с лопата по
главата. След секунди щеше да ме халоса и другата половина. Спомних си, че
ямайските пласьори разполагат с най-чистата кока. Идваше през Флорида и се
разпространяваше на север по пътя I-75. За разлика от мексиканската не беше кисната
в керосин или бензин, затова и не създаваше този вкус при инжектиране. Но беше
силна. Беше адски силна.
Докато всичко това ми се въртеше из главата, чух вой на сирени. Вдигнах
поглед и с ужас видях, че над портата има охранителна камера. Червената ѝ лампички
мигаше. Опитах се да избягам, но краката ми бяха меки като желе. Не ставаха за нищо.
Опитах се да си поема дъх, но не можах. Опитах пак, но не, не можех да дишам. Воят
от сирените ставаше все по-силен.
Накрая – агх! – успях да глътна глътка въздух. Надигнах се на един крак, но
пльоснах на земята по лице. Отчаяно замахах с крака и с ръце – единствените части от
тялото ми, които функционираха. Не виждах нищо – зрението ми беше напълно
замъглено.
Агх! – още една малка глътка въздух. Този път почти успях да се изправя. Остра
болка ме прободе през гърдите. Тялото ми беше ледено студено. Чувствах, че всеки
миг ще изгубя съзнание. Събрах всичката си сила, хвърлих се на земята и се
претърколих надолу по стръмнината към едно дере. Сирените пищяха. Чувах скърцане
на гуми. Колите се изкачваха по „Уайндинг Уей Уест“.
Протегнах ръка и събрах около себе си листа и клони – всичко, до което стигах.
Все още не виждах нищо. Покрих се с пръст, изсъхнали листа и изгнили съчки, и
затаих дъх, без да мърдам. Чух как полицейските коли спряха и паркираха пред
къщата.
Лежах така часове наред – незрящ и вкочанен. Сигурно двайсет пъти минаха
покрай мен. Понякога бяха толкова близо, че чувах стъпките им върху смачканите
клонки и листа. Сякаш слон беше седнал на гърдите ми. Налазиха ме буболечки –
мравки, голи охлюви, стоножки. Пълзяха по ръцете ми. Пълзяха по лицето ми. Влизаха
в ушите ми. В носа ми. Аз гниех – също като съчките и листата. Разлагах се в пръстта,
под загнилите листа. Нямах избор. Нямаше къде да ида, нямаше на кого да се обадя,
нямаше кой пасивно да търпи моето поведение, нямаше кого да обвиня и да се изкарам
жертва. Бях изгорил всички мостове. Собствената ми майка не желаеше да ми вдигне
телефона. Даже дилърът ми не желаеше да ми вдигне телефона, баси! И преди бях
удрял дъното – и всеки път продължавах да дълбая още по-надолу. Сега обаче вече
нямаше накъде.
Капитулирах пред съдбата си и се слях в едно с пръстта и със калта. Това беше
краят. Бях мъртъв.
Настъпи необикновено затишие и покой. Дишането ми се успокои, стана
равномерно и нормално. Чух познат звук, който не беше стигал до ушите ми от
десетилетия: чуруликането на пробуждащи се птици. Една по една, те извиваха глас и
красивите им нежни песни се сляха в симфония.
Обърнах се към Бога с молитва. Молех го за прошка. Заедно с песента на
птиците, в душата ми нахлу надежда. Само ако можеше да прогледна, само ако
можеше да проходя, щях напълно да се променя. Молех се все по-горещо, а птиците
пееха все по-силно. Усещах, че се зазорява и настъпва светлина.
„Моля ти се, боже! Много ти се моля! Не искам да живея повече така. Не мога
да живея повече така. Моля ти се помогни ми да прогледна, помогни ми да проходя.
Моля ти се помогни ми да не влизам никога в затвора. Заклевам се, че никога няма да
докосна алкохол и наркотици. Моля ти се избави ме. Моля те върни ми зрението и
умението да ходя – и ти обещавам, че вече никога няма да се друсам.“
 Този път наистина възнамерявах да се променя. Нямах повече сили да продължа
това жалко съществуване – не мога да го нарека дори живот. Предпочитах да умра в
този ров, вместо да продължавам да съществувам по същия начин.
***
Зрението ми постепенно се възвърна, но много бавно и само частично. Проверих дали
можех да движа краката си. Можех, но не напълно. Седнах и изтърсих от себе си
листата, пръстта и буболечките. Със замъглени очи и омекнали крака, къде с ходене,
къде с пълзене, стигнах до бараката.
Спах ден и половина. Когато на другия ден следобед се събудих, отидох до
къщата и помолих домакините да използвам телефона им. За моя изненада,
семейството не реагира на присъствието ми. И друг път се бях добирал до тази барака в
доста кофти състояние, така че, предполагам, са очаквали, че ще се случи пак.
Обадих се на Джери, собственика на фондация „Телесис“, който вече
притежаваше луксозен рехабилитационен център на име „Ранчо Малибу“. Помолих го
да ида там.
– Моля те, вземи ме в твоя рехабилитационен център.
– Не става – отговори той. – Ако си в състоянието, в което те видях последно,
няма начин да те взема тук.
Ударих го на сълзи.
– Не – отсече той. – Не става, съжалявам.
Следващият опит беше с Пени.
– Може ли да дойда? Моля ти се! Обещавам, няма да се боцкам. Край на
дрогата, заклех се в Бога. Никога повече няма да се друсам. Моля ти се подслони ме за
около месец. Само докато си намеря работа.
– Не, не мога – каза тя.
Помислих, че ще ми затвори, но чух гласа ѝ пак:
– Но виж какво, ще се обадя на Боб Форест. Ще го питам дали не може да ти
помогне.
– Моля ти се! – казах. – На всичко съм готов.
И тя му се обади. Боб Форест работеше за благотворителната организация
М.А.П. (Musicians Assistance Program) – Програма за помощ на музиканти или, в моя
случай, Програма за помощ на пропаднали музиканти. Помагаха на хора от музикалния
бранш, които имаха проблем с наркотиците.
Боб милостиво се съгласи да ме приеме. Звъннах да го питам за подробностите.
– Само се придвижи дотук, а ние ще се погрижим нататък. Не се тревожи за
нищо.
Разплаках се.
– Нямам никакви пари. Нямам близки, никого си нямам.
 – Ела и ние ще се погрижим за теб – каза той.
Помолих моите домакини да си взема душ и взех назаем дрехи от по-голямата
дъщеря – джинси, клин, джапанки, две-три стари тениски с щампи на музикални групи
и един широк, удобен, топъл суитчър. Докато стигна до М. А. Р., абстиненцията ме
хвана. Трябваше да мина интервю с основателя на програмата – известния джаз
музикант Бъди Арнолд, бивш наркоман. Той не ме хареса от пръв поглед – може би
заради изрусената коса или поне останките от нея.
– Не става – отсече незабавно. – Не можем да направим нищо. Нe си
професионален музикант, нямаш издадени парчета.
Боб се опитваше да го склони:
– Хайде, Бъди, длъжни сме да му помогнем. Длъжни сме да му помогнем.
Бъди каза да напусна кабинета му и четири-пет пъти го повтори.
– Нямам къде да отида – хълцах аз. – Моля ти се. Моля ти се помогни ми.
Най-накрая, само и само за да млъкна, Бъди каза:
– О, стига вече. Хубаво, ще ти помогна. Но със сигурност ще съжалявам.
Боб ме закара до възстановителен център „Пасадена“. Беше 15 юни 2003.
Приеха ме и ми дадоха някакви успокоителни, след което спах три денонощия без
прекъсване. Когато се събудих, бях сам в стаята. Помнех ясно всичко случило се и
знаех къде се намирам Сълзите ми бликнаха отново. Затворих вратата, коленичих до
леглото и сключих ръце за молитва.
– Който и да си, ако ме чуваш, моля те махни от мен това зло.
Докато съм жив, няма да забравя този миг. Почувствах облекчение.
Продължаваше да ми се гади и все още бях напълно изтощен, но бях обзет от някаква
приятна лекота. Помолих Господ да ми помогне и той ми отговори незабавно с
всепроникващо послание: „Ще се оправиш, всичко ще бъде наред.“
Не видях горящ храст като Мойсей, нито ангели слязоха от небето да избършат
потта ми. Нямах нужда от това. Чувството за лекота, съзнанието, че има Бог и той ще
се погрижи за мен – това беше всичко, от което се нуждаех.
Когато най-сетне излязох от стаята си, психиатърът поиска да говори с мен.
Беше ми подготвил цяла медикаментозна програма с есциталопрам, уелбутрин,
тразодон и кветиапин. Бях опитвал всяко едно от тези лекарства през кратките си
периоди на въздържание от наркотици и алкохол и имах представа за ефикасността им.
– Не – казах. – Този път не искам нищо.
– Сигурен ли си? – попита лекарят. – Защото доста време ще те мъчи
абстиненция.
– Все едно. Не искам нищо.
Предложиха ми клонидин – пластира за високо кръвно, който д-р Уолдман ми
беше лепнал на ръката, когато се вмъкнах в клиника „Екзодус“ при първата си по-
сериозна абстинентна криза.
 – Не – настоях отново. – Не искам никакви лекарства. Не искам антидепресанти.
Искам да се изправя лице в лице с този звяр и да го победя веднъж завинаги.
18 юни 2003 беше последният ден, в който вкусих дрога или алкохол.
Следващите две седмици и половина бяха най-тежките в живота ми. Не можех да спя.
Задрямвах за по двайсетина минути, но ме нападаха кошмари, халюцинации, сънна
парализа. Бях целият в абсцеси. Лицето ми добиваше нюанси на зеления и жълтия
цвят, каквито никога не бях виждал на човешко същество. Дни наред и от двата края на
системата ми излизаше ярко жълт жлъчен сок. При всеки опит да хапна някаква храна
повръщах. По кожата ми пълзяха гадни тръпки, кокалите ме боляха, чувствах се като
стогодишен старец и не изглеждаше, че положението ще се оправи. Беше жив ад.
Но дори в това състояние бях хиляда пъти по-добре отколкото две седмици по-
рано. Изпих тонове кафе и изпуших безброй цигари. Разказах хиляди ужасяващи
истории за пиянствата си и злоупотребата с наркотици, но хората не изглеждаха
скандализирани и отвратени, а развеселени. Наистина се смееха. И аз се смеех заедно
с тях. Колкото по-ужасяващи и отвратителни бяха моите истории, толкова повече се
смеехме. Смях дълбок, до сълзи, до болки в корема. От години не бях се смял така – и
чувството бе страхотно.

ГЛАВА 7

С наближаването на края на престоя ми в център „Пасадена“ бях принуден да се

замисля за по-нататъшните си стъпки. Знаех, че ако се върна в Малибу, в бараката, в
старата компания от хора, които се друсат, ще се подхлъзна пак в пропастта. Никога не
бях си представял, че ще озова в положение да не искам да напусна рехабилитационен
център. Не бях фен на „Анонимните алкохолици“ и „Анонимните наркомани“ –
въобще не ги приемах, но ми харесваше да имам покрив над главата си, легло и
сигурна храна. Най-вече ми харесваше това, че за първи път от много, много дълго
време, се чувствах защитен. Затова измислих план.
Когато Боб Форест дойде на следващия ден, споделих с него брилянтната си
идея. Щях просто да остана в „Пасадена“. Бях се изпедепцал в чистенето, метенето и
миенето на пода, тъй като ни караха да вършим тези неща. Отначало ги ненавиждах, но
постепенно открих утеха във физическия труд. Отразяваше ми се добре. Сега си давам
сметка, че по този начин съм започнал да чистя и душата си полека-лека, а бога ми, тя
беше мръсна. Помолих Боб да остана в оздравителния център „Пасадена“ като чистач
срещу осигурена стая и храна.
Той посрещна молбата ми с истеричен смях.
– Не, приятелю, ще говоря с М. А. Р. да те настанят в терапевтична общност.
– Какво е това? Нещо като социално общежитие? – се зачудих аз, без да крия
отвращението в гласа си. – Това е за загубеняци.
Боб се разсмя още по-силно.
 – Може да си прав. И именно затова ще идеш точно там.
Същия следобед с Боб направихме дълга обиколка с колата. Първо ме заведе в
„Старбъкс“ и ме почерпи с голямо фрапучино. Толкова се възбудих от кофеина и
захарта, че след това по пътя непрекъснато бърборех. Боб не смогваше да вмъкне дума.
Не гледах накъде пътуваме. В един момент Боб рязко спря и каза:
– Хайде, слизай. Ще ти покажа нещо терапевтично.
Какви ги дрънка, баси? Бяхме в някаква тревиста местност с хълмове. Следвах
Боб и фокусиран в себе си, продължавах да бърборя, без да гледам накъде отивам.
Днес като се сетя, ми се вижда много лудо, че не съм разбрал къде сме. Изведнъж Боб
спря и посочи към земята.
– Ето, приятелю – каза с характерния си носов глас. – Ето ти нещо
терапевтично.
Погледнах надолу и видях надгробен камък. Надписът гласеше: „Хилел
Словак*, 1962-1988“.
*Hillel Slovak – американски музикант, китарист, един от основателите на фънк рок
групата „Ред Хот Чили Пепърс“, дефинирал нейното звучение – Б. пр.
– Кой е този? – попитах.
– Беше най-добрият ми приятел. И той като теб не искаше да ходи в
терапевтична общност. Имаше всичко, за което си казвал, че мечтаеш – пари, слава,
музикална кариера, момичета… И ето го сега къде е. В шибаното гробище. И ти ще
бъдеш скоро тук, ако не продължиш лечението си в терапевтична общност.
По пътя към колата никой от двама ни не промълви нито дума. Накрая казах:
– Добре, ще отида в терапевтична общност.
Боб мълчеше.
– Говорим за „Дженесис Хаус“ в Шевиот Хилс, нали?
„Дженесис Хаус“ беше една известна терапевтична общност в Шевиот Хилс,
където отиваха всички готини музиканти.
– Не – отвърна Боб сърдито. – Не говорим за „Дженесис Хаус“. Ще отидеш там,
където аз реша!
Никога не бях го виждал толкова ядосан.
Боб беше намерил точното място за мен. Казваше се „Ню пърсепшънс“ („Нови
възприятия“) – комуна за живот без алкохол и наркотици в сърцето на Сан Фернандо
Вали. Собственици и управители бяха Телма и Уил, брат и сестра, афроамериканци. И
двамата бяха израснали в южната част на централен Лос Анджелис.
Прие ме Телма, която ми напомняше за Оракула от „Матрицата“. Бивша
наркоманка, тя живееше чист живот от десетилетия и излъчваше спокойна мъдрост.
Представи ме на брат си Уил. Докато разговарях с него, все поглеждах към загадъчния
белег на врата му, чудейки се от какво е. Накрая той ме сряза:
 – Гледаш белега ми, а?
– Какво? А, не бе, не, аз само…
– Един юнак ме гръмна.
– Прострелял те е във врата?
– Да.
– Защо те е прострелял във врата? – не се сдържах да го попитам.
– Ами щото гръмнах едни юнаци и те гръмнаха по мен.
Въпреки че бях минал през какво ли не, си казах на ума, Брех, мамка му, къде
попаднах?!
Копнеех да се надрусам. Гладът ме гонеше постоянно – всеки ден, по цял ден,
но не се поддадох. Вместо това пушех като комин, потях се и пиех чаша след чаша от
изключително лошото кафе. От М. А. Р. ни даваха по четиридесет долара на седмица за
препитание. Първата ми грижа беше да си подсигуря цигарите за седмицата, а
останалото изхарчвах за нудълс, голяма кутия спагети и доматен сос.
Така живеехме там. Изтиквахме деня с помощта на много хумор – неуместен,
непристоен хумор. Шегувахме се с всекиго и всичко – нямаше табута, нямаше свещени
крави. Колкото по-обиден беше вицът, толкова повече се смеехме. Слушах подигравки
за арабско-полския си произход, после аз се включвах в подигравките към евреина в
групата, след това към чернокожия и така наред.
От време на време наставаше злокобна тишина, докато някой изведнъж
избълваше:
– Уф, мамка му, ужасно ми се ще да се надрусам!
Избухвахме в смях, защото всеки един от нас си мислеше абсолютно същото в
момента. Но никой не посягаше към дрогата. Боб подбираше най-тежките случаи –
хора като мен, за които почти нямаше надежда, събираше ни заедно под един покрив и
някакси се получаваше. Бяхме щастливи, че сме още живи.
Когато оставах сам, се мъчех да осмисля факта, че съм още жив. Не изглеждаше
логично след всичко, през което бях преминал. Повечето не бяха оцелели. Защо аз бях
останал жив? Определено не защото съм по-силен и корав. Много, много хора бяха по-
силни и корави, но не оцеляха. Много хора бяха по-умни, по-мили и по-добри човешки
същества от мен, но умряха. Не знам защо. И до днес не мога да си обясня. Чувствам се
смутен от това и се боря с чувство за вина.
Програмата изискваше да посещаваме по два терапевтични сеанса всекидневно.
Беше ми противно, но го правех. Иначе щяха да ме изгонят от къщата, а не исках да
разочаровам Боб Форест. Ходех заедно с едно момче от общността на име Франк
Вайълънс*. Редовно го бъзикахме за името му, защото единственият случай на
насилие, в който беше участвал, беше сбиване с гаджето му, преди да го затворят в
ареста и после в рехабилитационен център. А в тази схватка той всъщност беше
потърпевшият. Мацката го ръгнала в лицето с ключовете от колата, пребила го и го
оставила полумъртъв в телефонна будка.
*Съвпадение с нарицателното ‘violence’ – ‘насилие’ – Б. пр.
Ходех до мястото на терапевтичните сеанси, но не влизах вътре. Стоях отвън,
пушех и се задявах с момичетата, които правеха същото като мен. Първия път, когато
влязох, беше в един салон на Трета улица и „Гарднър“, но честно казано, направих го
единствено защото видях да влиза вокалистът на една любима банда, както и няколко
готини мадами. Така че Господ ми помогна да спра наркотиците, но егото ми и
хормоните ми ме вкараха в програмите „12 стъпки“.
Сеансите започнаха да ми харесват. Колкото по-често ходех, толкова по-добре
се чувствах. Постепенно започнах наистина да се заслушвам и да обръщам повече
внимание на това, което се говори. Чувах ценни житейски мъдрости, които ми
помагаха да издържа. Все още ме измъчваше желание да се надрусам и не ми се
нравеше изобщо това, че спя в една и съща стая с трима хъркащи, оригващи се и
пърдящи мъже, но беше по-добре, отколкото да живея на улицата.
И тогава дойде моментът на първия ми тест за СПИН.

***
От три месеца бях чист от наркотици. Един от мениджърите в къщата на Телма
и Уил беше доста страховит образ, целият в татуировки, даже по врата. Имах страх от
него. Една сряда, докато ни караше с колата към терапевтичния сеанс, този образ се
обърна към мен и ме попита:
– Тестван ли си за СПИН?
Глътнах си езика и нервно се размърдах на седалката. Никога не бях си правил
тест, дори след като бях ползвал игли на човек, за който знаех, че е болен от СПИН.
– Да – излъгах. – Да, разбира се.
– И си чист, така ли?
– Да, да. Нямам нищо.
– И хепатит С ли? – попита той.
– Да, да, нямам нищо.
Тъжната истина беше, че приличах на човек, болен и от СПИН, и от хепатит, и
от бог знае още какво. Бях измършавял ужасно, бях обезводнен от тонове цигари и
кафе, както и недохранен заради дежурното меню от нудълс, спагети и евтин доматен
сос. Лицето ми беше в петна. Хората току ме питаха добре ли съм или ми е лошо.
След няколко мили мълчание татуираният пак попита:
– А не искаш ли отново да се тестваш?
– Не, не, няма нужда – отговорих.
– Кога последно прави тест?
– В рехабилитационния център – казах. Поредната лъжа.
 – Виж, момче, трябва да се тестваш на всеки шест месеца. Има инкубационен
период.
Ама че шитня!
– Добре, добре – отвърнах. – Ще се тествам пак, когато ми падне сгоден случай.
Докато говорех, той отби в един паркинг. Не бяхме стигнали залата за
терапевтичните срещи.
– Защо спираш? – попитах.
– Можеш да се тестваш тук.
– О, така ли… Хубаво, но нямам пари у себе си.
– Безплатно е.
Бяхме пред Лечебен център „Тарзана“. В сряда и петък там идваше подвижна
лаборатория за безплатни изследвания.
– Хайде, момче – подкани ме татуираният. – Отиваме и го правим.
Бях твърде горд, за да покажа малодушие.
– Супер. Правим го, ами как – кимнах аз и се ухилих.
Обзе ме паника. Идеше ми да избягам, но това нямаше да промени нищо.
Дълбоко в себе си бях сигурен, че сто на сто съм пипнал нещо след всички щуротии,
които бях извършил. В главата ми нахлуха спомени от случаи, когато нарочно
предозирах коката или хероина с тайната надежда да умра безболезнено, преди да е
настъпила агонията на болестта.
Влязох в караваната, където една сестра ми взе кръв и ми зададе куп въпроси за
споделяне на игли, анален секс и всякакви такива. Водеше си бележки, а след това
извърши някакви странни процедури с кръвта, която беше взела. Аз седях и чаках, и се
настройвах за лошата новина. Кое от двете имах – хепатит С или СПИН? А може би и
двете?
Накрая сестрата каза, че резултатите ще са готови след седмица.
Седмица? Егаси. Как щях да преживея цяла седмица с тази угроза над главата
ми? През следващите шест дни не можах да хапна нищо, нито да мигна. Пуших
толкова много, че по-добре да бях изял цигарите.
Сряда сутринта дойде като нежелан гост. Мобилната лаборатория щеше да
отвори в три следобед. Цяла сутрин бях потиснат. Към един и половина на обед бях
толкова изтощен от чакане и лоши мисли, че се тръшнах на леглото и се опитах малко
да отпусна. И съм заспал.
Когато се събудих, навън беше тъмно. Скочих от кревата и се разтърчах из
къщата, за да придумам някого да ме закара до клиниката. Твърде късно. Никой не
искаше да ме закара, а и лабораторията нямаше да е отворена така или иначе. Изпуснах
резултатите. Трябваше да чакам още два дни. Още два дни ад.
 Най-сетне дойде петък и отидох в клиниката. Лабораторният техник, който ме
посрещна, не изглеждаше загрижен, а по-скоро равнодушен, от което още повече се
стегнах. Виж го ти! Аз чакам да науча от каква болест ще умра, а той не дава пет пари!
Стоях пред него, потях се и треперех, и потропвах нервно с крака.
Той прекъсна работата си и се загледа в мен за няколко секунди.
– Хей, човече, замисли се. Вземи да се изчистиш.
– Какво? – Бях напрегнат като пружина и помислих, че не съм дочул.
– Да спреш дрогата, ти казвам. Да се изчистиш.
– Откъде ти хрумна? Аз съм чист. Спрял съм я от три месеца и половина.
Той ме погледна недоверчиво.
– Сериозно? Чист си?! Ти?!
– Да, чист съм, да ти се не види. Що?
– Ами щото…изглеждаш доста зле.
– Благодаря.
– Защо трепериш?
– Защото чакам да ми съобщиш шибаните резултати!
Той се облегна назад в стола си и каза:
– О, всичко е наред. Ако не беше, щяхме да ти кажем.
Свлякох се на пода. Свих се в ембрионална поза и заплаках. Техникът дойде,
помогна ми да се изправя и ме настани на стола.
– Извинявай. Не трябваше да казвам, че изглеждаш зле.
–- Не, не, не. Все ми е едно за това. Знам си, че изглеждам зле, Важното е, че
нямам СПИН! О, боже мой, о, боже! Нямам СПИН!... Момент, а хепатит С?
– Не сме те проверявали за хепатит. То си е отделен тест.
Разбира се. Но в този миг не ми пукаше особено дали имам хепатит или не.
Много важно, нека имам, си казах на ума. Важното е, че нямам СПИН. Щом нямам
СПИН, за нищо друго не ме е грижа.
Бях толкова щастлив, че няма да изгния в някое болнично легло.

***
Престоях няколко месеца в къщата на Телма и Уил, което вероятно ми спаси
живота. Когато парите от М. А. Р. свършиха, се раззвънях насам-нататък, за да видя
къде мога да отида. Не ми вървеше много, но гледах да не се обезкуражавам. Крепеше
ме мисълта, че скоро ще изляза от тази „терапевтична общност“ и пак ще съм
свободен. В крайна сметка ме приюти един стар мой приятел, рокер – едър мъж на име
Барън. Съгласи се да живея у тях, но само при условие, че няма да употребявам, ще
посещавам две терапевтични сесии всеки ден, ще върша домакинската работа и ще си
намеря „спонсор“.
Свободен, а? Оказа се, че да живееш у Барън е дори по-трудно отколкото в
терапевтична общност. Той беше спрял наркотиците преди няколко години и следеше
бдително дали спазвам предписанията.
Направих всичко, което се искаше от мен. Намерих си спонсор – Роби,
невероятно мил човек. Купи ми мобилен телефон и първия ми чифт обувки от сума ти
години. С негова помощ се заех да изпълнявам дванайсетте стъпки в програмата.
Научих, че зависимите обикновено имат някакво извинение за наркоманията си или
алкохолизма си. Или ще е лош баща, или чичо, който ги e тормозил, или изобщо гадно
детство. Алкохолиците и наркоманите са наранени, ощетени хора, които пият или
употребяват наркотици, за да се справят с болката.
Моята голяма болка беше чувството за изоставеност. Майка ми ме беше
зарязала в детството ми. Не ми обръщаше достатъчно внимание и не ме закриляше,
когато имах нужда. Гаджето ми Ким от прогимназията скъса с мен без видима
причина. Гаджето ми Кори се премести в друга гимназия. Другото ми гадже от
гимназиалните години – Джейми, ме разкара. Клодия ме заряза. Ана ме заряза. А
Дженифър, последната ми приятелка и спътница в дрогата, която се кълнеше, че
никога няма да ме напусне? Тръгна си.
Роби ме накара да напиша на един лист имената на всички хора, които са ме
зарязвали в един или друг момент, и да характеризирам отношенията ни. Беше
изключително болезнено да си припомня как всеки, заявил че ме обича и че никога
няма да ме напусне, в крайна сметка ме е разкарал. Стана ми ужасно тъжно за самия
мен – за мен, за мен, за мен…
Когато бях готов със списъка, Роби го погледна и попита:
– А каква е твоята роля в това?
– Моята роля? Никаква, каква! Те ме изоставиха, егаси!
– Но какъв беше твоят принос? Ти как съдейства за раздялата?
– Нямам принос! Не съм съдействал никак! – троснах му се аз. – Майка ми ме
изостави, затова се вкопчих в тези жени, но ме зарязаха и те. Това е.
– И смяташ, че нямаш принос за това?
– Абсолютно! Нямам принос, дяволите да те вземат! – му изкрясках.
Роби се усмихна.
– Крещеше ли им? – попита.
– Дали съм им крещял? – Замислих се. – Е, да, естествено, крещял съм.
– Псуваше ли ги?
– Да, мамицата им да…, случвало се е да ги псувам.
Роби кимна.
 – А удряше ли ги понякога?
– Не – отрекох. – Или хайде, не сериозно. Джафкали сме се, но никога не съм ги
удрял, да речем, с юмрук в лицето.
– Не питам за юмрук в лицето – каза Роби. – Питам дали си им посягал. Блъскал
ли си ги?
– Е, може и да съм ги блъскал.
– Всичките ли?
– Откъде да знам?! Да, блъскал съм ги по време на кавга, може и да съм зашил
на някоя шамар един-два пъти.
– Сериозно?
– Да, защо?
– Просто питам. Запиши го. Изневерявал ли си на някоя от тях?
– Е, ти пък! Естествено, че съм. Изневерявал съм на всички.
Роби беше изумен.
– На всички?
– Да, защо? Защо се изненадваш? Мъжете кръшкат.
– Така ли?
– Да – казах, – мъжете кръшкат. Такива са. Изневеряват. Всички мъже
изневеряват.
– Ти познаваш всички мъже? Познаваш всичките три милиарда мъже на
планетата?
– Познавам достатъчно мъже, за да съм наясно. Мъжете изневеряват.
Роби се наведе към мен и каза:
– Халил, трябва да ти кажа нещо, но те моля да ме чуеш.
– Разбира се. Какво?
Той потупа списъка с пръст.
– Тези момичета не са те изоставили.
– Да бе, да. Ти ли знаеш или аз, егаси!
Той поклати глава.
– Не са те изоставили. Избягали са.
Занемях.
Роби продължи:
– Ако човек обича някого, както ти твърдиш, че си ги обичал – не споря така ли
е било…, – ако човек обича някого, не му изневерява, не му крещи, не го обижда и не
го ругае, не го блъска, не го шамаросва. А ти си се държал зле с момичетата, докато им
е дошло до гуша и са избягали от теб. Послушай ме и в бъдеще никога не прави така.
Ако почувстваш, че някой ти е скъп, не му крещи, не го ругай, не му изневерявай.
Тук рухнах и се разревах. Плачех за всички ужасни неща, които съм причинявал
на любими хора. Плачех, защото виждах всичко много ясно. В юношеските си години
мислех, че всички си живеят перфектно, а само моят живот е скапан. В отношенията си
с жените търсех това, от което бях лишен, но при най-малкото неудобство сам се
саботирах, защото не умеех да се справям с нещата с достойнство и великодушие.
Винаги бягах. Просто бягах. А всъщност бягах от собствената си сянка.
Това осъзнаване беше съдбовна повратна точка в живота ми. Почувствах
облекчение от товара на депресията и тревожността. Благодаря ти, Роби.
Скоро след това се обадих на майка си и започнах да я разпитвам за миналото ѝ.
Нямах идея за трудовите лагери и всичко, което е преживяла по време на войната. Не
ми разказа всичко, споделяше откъслечни истории, но това бе достатъчно, за да
осъзная, че тази жена се беше справила възможно най-добре предвид обстоятелствата –
травмата, ужасния насилник, когото имаше за мъж, и проблемите с мен, необуздания ѝ
син. Тя нямаше вина за това, че се провалих и се превърнах в бездомен наркоман.
Вината беше моя.
Целият ми свят започна да се прояснява.
***
Роби ми купи абонаментна карта за фитнес клуба „Спектрум“ в Пасифик
Палисейдс и започнах да тренирам редовно. Отначало беше зверски трудно, но си
налагах да ходя всеки ден. Имаше и супер гореща сауна, по която много се запалих.
Правех си редовни процедури: петнайсет-двайсет минути в сауната, после леден душ,
пак сауна, пак душ и така нататък, по два часа всеки ден. Някой в клуба ме попита дали
съм пробвал препарата Ниацин. Казах, че не съм, и веднага скочих с колата до
магазина за здравословни храни, купих и се върнах. Нагълтах няколко стотин
милиграма наведнъж и едва не се намерих в бърза помощ. Не знаех, че трябва да се
почне с малко и дозата да се увеличава постепенно.
Купих си твърда четка от естествен косъм на глиган и се търках с нея като
бесен. Болеше ме ужасно, особено заради зачервяванията и обривите, причинени от
ниацина, но продължавах, защото буквално виждах как с всеки изминал ден изглеждам
по-добре и се подмладявам. Процесът на детоксикация беше истински катарзис.
Жулейки кожата си с тази бодлива четка, не само че премахвах мъртвите клетки от
тялото си и подобрявах лимфния поток, а сякаш че почиствах самата си душа. Исках да
изгоря, да изтъркам, да изхвърля всичката мръсотия и греховност, които бях събрал.
Запознах се с една красива инструкторка, която преподаваше „Пилатес“, и я
поканих да излезем. За моя изненада нещата тръгнаха изключително добре и бързо
прогресираха. Бях напълно искрен с нея относно миналото си. Не се учудих, когато ми
заяви, че не се чувства сигурна да спи с мен, докато не си направя пълни изследвания
за всичко.
За всичко, мамка му.
 Страхувах се, че изследванията ще покажат, че съм болен от хепатит С, ще
трябва да ѝ призная и тя ще ме зареже. Върнах се вкъщи и споделих дилемата си с
Роби. Бях направо пощръклял, исках да се изследвам незабавно, но нямах никакво
търпение да чакам сума време, докато излезе резултатът. Вече ми се беше случвало
веднъж и беше адска мъка.
– Спокойно – каза Роби. – Няма да се наложи да чакаш цяла седмица.
Един от най-близките приятели на Роби беше продуцент на порнофилми в Сан
Фернандо Вали. Обадихме му се и той ми даде координатите на една клиника.
– Върви и им кажи, че работиш за мен. Кажи, че си нова порно звезда и ще се
снимаш във филм. Измисли си порно име. След двайсет и четири часа ще имаш
резултатите от теста.
– Въобще възможно ли е толкова бързо? – попитах.
– Да, там правят най-прецизния тест. Изследват ДНК-то. Могат да открият хеп
С, ХИВ, всякакъв латентен вирус в клетките ти.
Клиниката беше на булевард „Вентура“ в Сан Фернандо. Не стана толкова
лесно, както го описа продуцентът – просто влизам, обявявам, че ми трябва тест,
защото ще се снимам в порно филм, и толкова. Това беше благотворителна
организация с нестопанска цел, основана от една красива жена, която без да подозира,
се заразила с ХИВ чрез работата си. Наложи се да мина през доста дълга процедура и
да отговоря на куп въпроси:
– За кой продуцент работиш?
– Как се казва филмът?
– Хетеро ли е, хомо или би?
– Практикуваш ли анален секс?
Престоях три часа в компанията на млади мъже и жени, които наистина щяха
да се снимат в порно филм за първи път. Пускаха ни видео материали за клизми,
фекалии, семенна течност, обяснения за вируса на СПИН и хепатит С. Беше
сюрреалистично.
За едно обаче приятелят на Роби беше прав – наистина получих резултатите си
на следващия ден. Нямах хепатит С и със сто процента сигурност нямах ХИВ, защото
беше минал инкубационният период.
Поканих инструкторката по „Пилатес“ на романтична среща и ѝ показах
резултатите от изследването. Бях много щастлив. По две причини – защото бях чист,
и…още нещо. Сещате се, знам.
***
Седях в „Мармалейд Кафе“ в Малибу след вече девет месеца живот без
наркотици, когато майка ми ми позвъни по телефона. Беше ужасно разстроена. Току-
що беше излязла от лекарския кабинет с диагноза рак. Бях потресен.
 Измъчвах се, че нямах достатъчно пари да отида да я видя и да ѝ помогна да
заплати лечението си. Тя беше на шейсет и шест, живееше сама и продължаваше да
работи по шест дни в седмицата като помощник-сестра в многопрофилната болница в
Толедо. Живееше от заплата до заплата в миниатюрен апартамент в Кенууд Гардънс,
на една крачка от социалните жилища.
Щом затворих телефона, взех решение: ще спечеля пари. Ще спечеля пари, за да
бъда в помощ на майка си. Това беше единствената ми цел. Може би не заслужавах да
забогатея, защото бях хвърлил живота си в канавката и бях пропилял шансовете си, но
нищо не можеше да ме спре да се погрижа за майка си.
***
Ходех редовно на терапевтичните сеанси по програмата „12 стъпки“ и развих
дълбок респект и благодарност към хората там заради безрезервната любов и подкрепа,
която срещнах. Къде другаде човек може да вдигне ръка и да изрече „Коката ми
свърши, затова напазарувах крек, забърках го с лимонов сок и го шибнах във вената на
врата си“, след което напълно непознати хора да му ръкопляскат, да го прегръщат и да
го канят на вечеря? Полека-лека възприех мъдрите съвети, които получавах на тези
срещи – като например да не се срамувам да казвам на хората около мен, че имам
нужда от работа. Нямаше значение какво ще ми предложат – бях готов да върша
всичко.
Запознах се с една мила гей двойка – Крис и Глен, които ми дадоха да чистя
къщата им. Друг познат ме насочи към една жена на име Шърман с козметично студио
за кучета. Даваше ми по двайсет долара на ден да къпя кучетата и да изстисквам
аналните им жлези. Дори не знаех, че кучетата имат анални жлези, но явно имаха и те
се нуждаеха от изстискване.
Запознаха ме с един строителен работник на име Дарил Коб, който ме вземаше
със себе си да му помагам. Веднъж трябваше да махна дънер на дърво с кирка и лопата.
Беше нечовешко. След десет минути борба с дънера се предадох и се разревах. Дарил
беше невероятно мъдър и състрадателен човек. Разказва ми за своето излекуване от
наркотиците. Бил чист от шестнайсет или седемнайсет години. Не можех да повярвам –
как може някой да издържи толкова дълго време?
В останалата част от този ден върших работа, която не беше толкова
изнурителна физически. По залез слънце Дарил ме върна с пикапа в Малибу и ме пусна
пред „Старбъкс“. Докато слизах от колата, ми подаде една стодоларова банкнота.
Откакто живеех чисто, не бях държал в ръката си толкова пари.
Грабнах ги и отидох право в „Малибу Кичън“. Поръчах си риба тон с
швейцарско сирене върху препечена багета със сусам. И до днес усещам аромата на
този сандвич, сякаш че е пред очите ми. Зъбите ми бяха в ужасно състояние и можех да
дъвча само от едната страна. Беше истинско предизвикателство да се справя с този
грамаден сандвич. Докато вдишвах мириса на риба тон и прясно опечен хляб, очите ми
се напълниха със сълзи. Бях заслужил тази храна след целодневен честен труд. Не бях
просил или продавал дрога, за да си я купя, не бях използвал ваучери за храна. Бях
работил за нея. Чувството беше прекрасно. Исках да продължа по същия начин. Не си
давах сметка в момента, но това беше ключовата точка, в която прекъснах порочния
цикъл на заучена безпомощност*.
*Термин от психологията, определящ състоянието на човек или животно, в което
индивидът не се опитва да подобри положението си (не се опитва да избягва
отрицателни стимули или да получава положителни), въпреки че има такава
възможност (ориг. learned helplessness) – Б. пр.
Веднъж, както къпех кучета при Шърман, пред входа спря един ролс-ройс и от
него слезе висок, снажен тъмнокож мъж. Разговорихме се. Предположих, че е прочут
баскетболист или нещо такова. Той взе да ме разпитва за това-онова. Разказах му
накратко какво съм преживял. Обясних му, че искам да стъпя на краката си и имам
нужда от допълнителна работа. Той грабна лист и химикал, написа адреса си и
телефонния си номер и ме покани да отида на следващата сутрин.
Както и очаквах, къщата му беше като на тузар. Покани ме да вляза и за моя
изненада по рафтовете видях не баскетболни трофеи, а един „Оскар“, до него награда
„Еми“ или „Тони“ (не помня коя от двете) и няколко Златни глобуса.
– Актьор ли си? – попитах слисано.
– Да, синко. Казвам се Луис Госет младши и съм актьор.
– Боже господи! Ти си онзи от „Офицер и джентълмен“!
– Да, синко, играх в този филм, както и в още няколко – усмихна ми се той с
широката и чаровна усмивка на актьор. Почувствах се като глупак.
Отидохме в задния двор и Госет ми показа двете си огромни черни кучета,
порода лабрадор ритривър – Кингфиш и Тар Хийл. Тогава още не го знаех, но тези
кучета бяха моите ангели. Отначало изпитах страх от тях, макар че се държаха съвсем
прилично в присъствието на стопанина си. Той ми показа къде държи храната им,
каишките и пр. и ми предложи да ходя да ги храня всеки ден и да ги извеждам на
разходка. Каза ми, че ще ми плати петстотин долара в аванс за следващите трийсет
дни.
Не можех да повярвам. Не можех да повярвам, че е готов да ми даде толкова
пари само за да храня две кучета. Той влезе вътре, за да вземе чековата си книжка. В
мига, в който затвори вратата, кучетата скочиха върху мен и ме събориха на земята.
Повалиха ме за две секунди, без да смогна да окажа съпротива. Всяко от тях тежеше
петдесет кила, ако не и повече. Притиснаха ме и започнаха да ме лижат по лицето, по
ушите, по косата. Щом чуха, че вратата се отваря, застанаха послушно настрани.
Станах и взех да чистя лигите им от лицето и врата си, а господин Гасет гръмко се
разсмя.
– Виждам, че кучетата те харесват – каза и ми подаде ми чека. После се прибра
обратно вътре.
Когато се появих на следващата сутрин, кучетата чуха, че отварям портата и
започнаха да скимтят и вият от вълнение. Щом влязох, отново ме повалиха на земята и
зализаха лицето ми, щастливи, че ме виждат. Не ги интересуваше дали съм
напарфюмиран, дали съм с маркови джинси, нито дори дали съм си измил зъбите или
не. Всеки божи ден ме посрещаха по този начин. Най-често поведението им ме
развеселяваше, но няколко пъти бях толкова дълбоко трогнат от чистата им любов, че
се свих на кълбо и си поплаках. Като ме видеха, кучетата още по-ентусиазирано се
опитваха да ме развеселят, при което още по-силно се разхълцвах.
Когато започнах тази работа, бях толкова изнемощял физически, че успявах да
ги разходя само до края на улицата и обратно. Покрай пътя вървеше едно поточе, а от
другата му страна имаше парк. Когато завалеше дъжд, поточето се разливаше и
образуваше голяма бара, почти като басейн. Щом зърнеха водата, Кингфиш и Тар
Хийл хукваха в неудържим спринт и се пльосваха във водата. За тях това беше супер
забавление – като возене на въртележките в луна-парк. После пак изтичваха при мен,
отърсваха се върху ми, докато стана вир вода, и пак скачаха в барата. Повтаряха играта
отново и отново, и бяха на върха на щастието.
Понякога се юрваха из парка и ща не ща, трябваше да хукна да ги гоня.
Постепенно силата ми и издръжливостта ми се подобриха и вместо да пъшкам
задъхано подире им, тичах редом с тях. Пак заради тях започнах да плувам в океана. Те
ми демонстрираха, че каквото и да става, радостта и щастието ще се завърнат, ако
просто скочиш във водата. Научиха ме да ценя простите и красиви неща в живота.
Всяка сутрин с отварянето на вратата ми преподаваха урок какво значи да обичаш
безрезервно, безусловно – а бог ми е свидетел, че се нуждаех силно от такава любов.
Господин Госет прояви към мен същата любов. Погледнато реално, аз не му бях
необходим за разводач на кучетата. Имаше прислужници и икономи за целта. Но той
ме взе на тази работа, за да изкарам пари с честен труд и да не залитна обратно към
дрогата. Любовта му ме върна към живота и ми даде сили да продължавам да се боря
ден след ден.
С течение на времето закрепнах и имах достатъчно енергия да обиколя целия
Зума Каниън с Кингфиш и Тар Хийл. Изнесох се от дома на Барън и се настаних у
спонсора си Роби. Разбрахме се, че вместо да му плащам наем, ще мия колите му и ще
къпя кучетата му. Спях в едно празно крило на къщата. Тя беше толкова голяма, че
съпругата му дори не знаеше, че живея там.
Една жена на име Пиетра ме нае да водя синовете ѝ на сърфинг или по-точно
буги-бординг. Плащаше ми по четиридесет долара на час. Работех също в
рехабилитационния център „Ранчо Малибу“. Назначиха ме на нощна смяна – главно за
да не ме гледат хората през деня, защото все още изглеждах твърде зле.
Типичният ми осемнайсет часов работен ден изглеждаше така: нощна смяна в
лечебния център до седем сутринта; оттам при господин Госет, за да нахраня кучетата
и да ги изведа; оттам при госпожа Пиетра, за да взема децата и да ги заведа на
сърфинг; кратка дрямка на пясъка на плажа, последвана от топване в океана; оттам
къпане на кучета в салона за кучешка козметика на Шърман; оттам в къщата на Роби,
за да измия колата му.
Беше важно да съм непрекъснато зает. Не само защото това ми носеше пари, но
и защото отвличаше мислите ми от наркотиците и до голяма степен ограничаваше
депресията и тревожността. Спестих достатъчно, за да си позволя да се изнеса от
къщата на Роби и да се настаня в една къща за гости. В момента, в който останах сам
обаче, старата невроза пак се прояви. След всичко, което ми се беше случило, бях
развил трайна, неизцерима параноя. Бях сигурен, че някой ме дебне, за да ме убие.
Нощем ставах по петнайсет пъти, за да се уверя, че вратата е заключена. На сутринта
изваждах всичко от хладилника, за да проверя дали някой не е изсипал отрова в
храната през нощта.
Не бях споделял с никого за ирационалните си страхове, дори с Роби. Бях
обсебен от натрапчиви мисли, като например че ФБР е по петите ми заради
провиненията ми или че някой мастит актьор е решил да ми отмъсти задето съм
повлиял на дъщеря му да взема наркотици.
Роби ми купи надуваем дюшек, за да не спя на пода, и една нощ се събудих от
топуркане на плъхове около мен.
Светнах лампата, но нямаше нищо. Само празна стая.
Изгасих и легнах пак. И отново чух топуркането – този път по-силно. Спомних
си как някога, когато спях по улиците като клошар, по мен пълзяха плъхове, а аз,
застинал в смъртен ужас, стисках очи и отказвах да повярвам, че това се случва.
Скочих и се развършях из стаята с викове и ругатни. Изскочих навън и се
обадих на Роби.
– Те са в дюшека! Вътре са, в дюшека! – хълцах през сълзи.
Той дойде по-бързо, отколкото очаквах. Изскочи от колата с фенерче в ръка и
влезе в къщата. Огледа всеки ъгъл. След няколко минути дойде при мен и ме погледна
с подчертано тъжно изражение на лицето. Беше израз на съчувствие.
– Няма плъхове, Халил.
– Има! Има!
– Ела с мен – каза той и ме поведе към къщата. Целият треперех. Роби изпусна
въздуха от дюшека и го нави на руло.
– Виждаш ли? Няма плъхове.
– Не мога повече! – изстенах. – Разни хора ме преследват! Търсят ме! За да ме
убият!
Роби ме сложи да седна на един стол и слуша излиянията ми в продължение на
десет или петнайсет минути. Ломотех истерично как всички ме преследват – ченгетата,
управниците, извънземните, смахнатият актьор, с чиято дъщеря се бях загаджил.
Когато се изприказвах, Роби заговори съчувствено и благо:
– Слушай, ще ти кажа нещо, но моля те не се обиждай. Наистина е важно да го
чуеш и да го разбереш.
Аз ронех горко сълзи. Поех дълбоко въздух.
– Добре, какво е то?
– Никой не те търси – каза той.
– Откъде знаеш?
 – Халил, послушай ме. Никой не те търси. Никой не те дебне, за да те убие.
Никой не те преследва, за да те унищожи.
– А защо си толкова сигурен?
– Защото не си толкова важен – каза той. – Аз съм от долен източен Манхатън,
приятелю. Живях там през седемдесетте. Движех се сред хора, които нападат други
хора. Познавах убийци. Продавах наркотици. Ако някой искаше да те убие или да те
накаже, щеше отдавна да го е направил. Няма да го направи сега, когато водиш нов
живот, забележим си, ходиш два пъти на ден на терапевтични срещи и имаш добри
приятели. Щяха да ти светят маслото, когато си бил бездомник. Халил, повярвай, не е
вярно това, което си си въобразил. Просто не си толкова важен.
Също както след прозрението, че жените в живота ми не са ме изоставили, а са
избягали от мен, изведнъж почувствах осезаема промяна. Параноичният балон, в който
се бях затворил, се спука от думите на Роби, а на първо място от самия факт, че бях
споделил страховете си с него. Въпреки това обаче не останах в къщата за гости, а
пренесох пак у Роби. Все още не бях готов да живея сам.
Продължих да работя по осемнайсет часа всеки божи ден. Издържах на
маратона благодарение на два важни инструмента. Единият беше удивителната книга
„През годината с Емет Фокс“. Емет Фокс е велик и изключително влиятелен духовен
водач, починал през 1951. „През годината с Емет Фокс“ е сборник с триста шейсет и
пет негови разсъждения за живота – по едно за всеки ден от годината. Всяка сутрин,
след като завършех нощната си смяна в рехабилитационния център, прочитах
съответното есе за този ден. Тези четива ми помагаха страхотно, тъй като обикновено
сутрин депресията ми, тревожността и чувството за надвиснала опасност бяха най-
силни. Есетата на Фокс ми предоставяха храна за мисълта и тема, върху която да се
фокусирам, докато работя през деня.
Другият инструмент, който ми помогна да се справя с натовареното ежедневие,
беше „Часът на силата“ на Тони Робинс. Един много верен мой приятел на име Матю
ме отвори за тази програма за саморазвитие и ми даде дисковете. Препоръчват ги като
идеален начин за започване на деня. Съдържат трийсет до шейсет минутни дихателни
упражнения, позитивни заклинания, благодарствени слова и т. н. Бяха идеални за
слушане по време на разходките ми с кучетата.
Започвах всяка сутрин с Емет Фокс и „Часа на силата“, а през деня редувах
физическа активност, терапевтични сесии и молитви при всяка възможност. Беше
фантастично, че изграждам тези основи и най-сетне започвам да усещам здрава
духовна връзка със силата, сътворила мен и тази прекрасна земя.
Като бонус, майка ми ми се обади да ми съобщи, че ракът е изчезнал.
Застраховката ѝ покрила лечението.
Слава Богу.
За две години живот без наркотици успях да спестя около четиринайсет хиляди
долара. Работех нон-стоп и бях толкова зает, че не ми оставаше време за харчене. За
човек от моята черга четиринайсет хилядарки бяха цяло богатство. Трепех се по цял
ден, за да ги изкарам, и щом го получех чек, осребрявах го веднага. Осребряването
беше цял кошмар, защото не можех да си открия банкова сметка, а за кредитна карта
не можеше да става дума с моето досие. Затова ми се налагаше да ходя с колата до
разни чейндж бюра в Санта Моника и Сан Фернандо, а това възбуждаше стари рани,
включително глада за дрога.
Събирах парите на пачки по стотачки, пристегнати с ластик, и ги държах на
скришно място под мивката. Имаше един период, когато вместо да чета Емет Фокс или
да се моля, всяка сутрин вадех своето имане и броях банкнотите. Бях обсебен от идеята
да спечеля още – още много. Представях си какво ще си купя с тях и как добре ще се
почувствам от това. Най-вече си мечтаех за хубава кола. Тогава карах старо волво
модел 87-ма с пробег над двеста хиляди мили – абсолютна таратайка.
Идеята да направя сериозни пари ме завладяваше все по-силно. Премислях
всякакви схеми бързо забогатяване. Когато човек живее в Малибу, се чувства малко
странно, защото около него всички са богати или имат богати родители. Всичките ми
приятели караха кадилаци ескалейд и рейндж роувъри, напълно изплатени от мама и от
татко. Обичах ги, но в същото време им завиждах. Ядеше ме отвътре.
Казах си, че ще спечеля пари, много пари – и то бързо. Или поне така си мислех.

***
Покрай терапевтичната програма „12 стъпки“ се запознах с едно момче на име
Даниъл. Родителите му, както и дядовците му, бяха невероятно богати. Баща му беше
починал и след смъртта му Даниъл беше наследил милиони. Беше красиво момче и
голям чаровник. Това ме дразнеше донякъде, но иначе го харесвах. Когато излезе от
клиника за наркомани, Даниъл поиска да му стана „спонсор“ и по този повод
прекарвахме доста време заедно. Сподели ми, че търгува с фючърси и опции,
инвестира в контракти на сребро и злато, и изкарва хубави пари. Неотдавна бил
спечелил $800 000 от вложени $40 000 за по-малко от деветдесет дни.
Бях удивен. Исках да науча повече за тази схема и разпитах и други хора.
Всички до един, без изключение, ме предупредиха: „Не инвестирай във фючърси и
опции. Ще загубиш. Никой не е спечелил. Никой.“
Хубаво, така да е, си казах на ума. Само че с мен ще е различно.
Дори Даниъл се опита да ме откаже.
– Това е много променлив пазар, Халил. Може да изгубиш тон пари. За нула
време.
В пристъп на параноя стигнах до безумната идея, че Даниъл просто не желае да
забогатея. Това ме вбеси и ме направи още по-настоятелен. Накрая той се съгласи да
инвестира моите хилядарки във фючърсни контракти на злато и сребро.
Отидох до тях с волвото и му връчих цялото си имане от четиринайсет
хилядарки.
– Имам добро предчувствие – казах. – Влизам с всичко.
 Той най-малко двайсет пъти каза „Не!“, но аз бях твърд и в крайна сметка го
склоних. Инвестира от мое име всичко до последен цент в контракти на сребро и злато.
След няколко дни цената на златото се качи, точно както очаквах, и спечелих доста. Не
мога вече да си спомня колко точно, но определено може да се каже, че в резултат на
това ме хвана „златна треска“.
Един ден Даниъл ми звънна:
– Халил, вече поспечели доста. Готов ли си да продаваш?
– Виж, човеко – отговорих. – Влязъл съм в играта за дълго и ще остана дълго.
Цената на златото ще се движи параболично.
Не разбирах грам от финансови пазари и само подхвърлях купешки думи, които
даже не разбирах, но го правех самоуверено и дръзко, сякаш че съм „Оракула от
Омаха“*.
*Прозвище на милиардера Уорън Бъфет, считан за най-успешния инвеститор в
историята на съвременните финансови пазари – Б. пр.
– Защо не намалиш позицията си наполовина? – предложи Даниъл.
– Не! – отсякох твърдо. – Няма да намаля позицията си наполовина! Искам да
спечеля яки кинти, баси!
Оставих цялата позиция. Златото продължаваше възходящия си тренд. Имаше и
леки спадове, но след това отскачаше пак нагоре и парите ми се увеличаваха
прогресивно. Новата ми мания беше да следя новините за движението на пазара по
CNBC. Сън не ме хващаше от напрежение. Спрях да чета, изоставих молитвите и
медитациите. Бях рязък с хората, защото се дразнех, че не разбират стреса, под който
се намирам, следейки флуктуациите на пазара.
Продължих да разхождам Кингфиш и Тар Хийл, защото ги обичах, но все по-
често пропусках терапевтичните събирания и прекарвах свободното си време с
различни момичета. Вече не ми стигаше това, че съм чист – исках да съм и богат.
След няколко седмици пазарът изглеждаше доста колеблив и Даниъл отново ме
попита дали не искам да продавам.
– Не – отрекох твърдо.
Той се опита всячески да ме убеди в противното, но аз бях непоколебим. Бях
абсолютно сигурен, че златото ще отбележи мощен скок. През нощта почти не спах и
станах в три часá да видя как се движат международните пазари. Нещата изглеждаха
добре. Слязох долу в хола да изчакам отварянето на американската борса. Не бях спал
като хората седмици наред и умората си каза думата. Отпуснах се в един от пуфовете и
към шест часá съм заспал дълбоко.
Събудих се след четири чáса и половина. Телевизорът беше с изключен звук.
Погледнах най-горе на екрана, където вървяха котировките, и сърцето ми се свлече в
петите. Разтърках очи, отворих ги, но пак виждах размазано. Стойността на златото
беше паднала драстично – с трийсет и два долара на унция. Впил поглед в екрана,
потърсих телефона си с ръка, докато се опитвах да пресметна. Изглеждаше, че за всеки
долар спад щях да изгубя хилядарка.
Защо Даниъл не ми се е обадил? Надявах се да е продал позицията, когато е
видял, че пада.
Погледнах към телефона, за да му позвъня, и видях, че е изключен. Батерията
беше паднала. Включих го мрежата и когато светна, видях, че имам седем съобщения в
гласовата поща – всичките от Даниъл.
„Хей, Халил, искаш ли да продаваш? Звънни ми.“
„Халил, Даниъл съм. Трябва да продаваш, човеко. Обади ми се.“
„Обади ми се!“
Не прослушах другите четири. Веднага позвъних на Даниъл. Имах чувството, че
стаята се люлее. Главата ми беше като изтръпнала.
Даниъл вдигна още на първото позвъняване. Бях загубил всичко. Парите,
изкарани с пот на чело, с осемнайсет часа труд на ден, седем дни в седмицата,
спестявани грижливо цент по цент… Рухнах. Свлякох се на пода и избухвах в сълзи.
Удрях се с юмрук в крака и виках:
– Не! Не! Не!
Бях бесен на Даниъл, че не е продал позицията ми, въпреки че аз самият му бях
наредил да не продава. Бях бесен на самия себе си. Бях бесен на Бога. „Как можа да ми
причиниш това, Боже?! Как можа да ме нараниш така?! Аз толкова много се старах,
работих толкова усърдно! Как можа да ми го причиниш?!“
Даниъл разбираше гнева ми, но не можеше да направи нищо. Той също беше
загубил много пари. Трябваше да отиде до Луизиана да се види с майка си, за да може
да изтегли пари от тръст фонда, и ме помоли да остана у тях, за да пазя къщата, докато
го няма. И така, останах да се ширя сам в красива къща за милиони на „Пойнт Дюм“ в
Малибу – сякаш Господ ми натякваше за назидание, че никога няма да притежавам
подобен лукс.
Нощта беше тежка. Не можах да мигна. Мислех за парите, които бях загубил.
На сутринта, докато тътрех крака към хола на Даниъл, потоци от сълзи се стичаха по
бузите ми. „Боже, боже, как можа да ми го причиниш? Работих толкова много, да му се
не види!“
Проснах се на кушетката. Не мога повече, помислих си. Не издържам вече.
Станах на трийсет и пет години, а съм без пукната пара. Никога няма да заживея
като хората.
Лежах и размишлявах върху факта, че половината ми живот бе минал, а не бях
постигнал нищо. Бях пълен неудачник – бедняк без цент в джоба, без образование,
незавършил дори гимназия, бивш наркоман с криминално досие. Вероятно съм лежал
така с часове, потънал в плесенясалото блато на самоненавистта и самосъжалението.
Когато най-сетне събрах сили да се надигна от дивана, видях на масичката,
точно по средата, чисто ново копие на книгата „През годината с Емет Фокс“. Бях я
подарил на Даниъл за Коледа. Не бях чел моята от месеци, защото цялото ми внимание
бе превзето от движенията на пазара. Отново бях загубил пътя – не чак до пълното
падение на бездомен наркоман, но бога ми, в онзи миг бях доста близко. Виждайки
книгата на масата, ми стана още по-гадно. Не само че бях напълно разорен, а се
чувствах като лайно, задето бях изоставил прекрасния духовен път, по който бях поел.
Взех книгата и прелистих страниците до есето, предвидено за съответния ден.
Това, което видях, ме удиви. Дори и днес, десетилетие по-късно, ми се струва
невероятно. Ако беше филм, щях да махна с ръка скептично и да кажа, О, глупости на
търкалета. Такива работи не стават. Но истината е, че стават. Знам, защото ми се
случи. Когато погледнах мотото над есето за този ден, прочетох:
„Не се уповавай в злато и сребро. Уповавай се единствено в Бога.“
Настръхнах. Времето замря.
Не Бог ми беше причинил това. Не Бог ме беше накарал да инвестирам във
фючърси и опции. Напротив, той ми беше изпратил поне сто послания да не го правя.
Няма кратки пътища. Има един единствен – правият и тесен път. Работата ми е
да се трудя, да съм благ и отзивчив, и да помагам на хората. Да живея честно и по най-
добрия възможен начин.
Отговорността за всичко, което ми се случва – и добро, и лошо – е изцяло моя.
Това, което влагам, е това, което получавам.
Беше време да вложа всичко.
Но не в сребро и злато, а в самия себе си.

ГЛАВА 8

След като загубих всичките си средства на финансовия пазар, копнеех да се

върна на духовния път. Когато го намерих пак, се вкопчих за него като удавник за
спасителен пояс. Започнах да посещавам храма на Дружеството за себереализация* и
да медитирам там. След медитацията седях до езерото безмълвен, наблюдавах как
лебедите се плъзгат по водата и попивах енергията на тази красота.
*Дружество, основано от Парамаханса Йогананда, индийски гуру и поет, който се
установява в САЩ и разпространява йогическата философия и практиката на
медитация чрез Крия йога – Б. пр.
В неделя ходех в храма Харе Кришна, пълен с удивителни хора, които
припяваха мантри на висок глас и зовяха Бога. Винаги имаше изобилие от
вегетарианска храна. Всеки ядеше на корем – и то безплатно. Членовете на Кришна
обществото влагаха много усилия в приготовлението на тази храна. Започваха от
събота сутринта, пееха мантри и се молеха над нея, насищайки я с духовна благодат,
преди да я сервират. В неделя следобед редовно се наяждах до насита, а понякога дори
се присъединявах към танците. Подскачах и припявах „Харе Кришна Харе Кришна,
Кришна Харе, Харе Рама Харе Рама, Рама Харе“.
В същия период възстанових приятелството си с Шон Френч, едно от най-
удивителните човешки същества, които съм срещал в живота си. Възобновихме
връзката леко и спонтанно, сякаш не бяха минали толкова години. Шон отчаяно се бе
опитвал да ме вразуми относно наркотиците. Правеше всичко по силите си да ме
накара да престана. За последен път го бях видях по време на един от моите „епизоди“.
Дерях лицето си пред огледалото и скубех от главата си снопове коса. Той ме заключи
в банята и извика полиция. Аз обаче избих вратата и избягах. Когато му се обадих да
му кажа, че съм вече чист и бих искал да се видим, се страхувах, че ще ми затвори
телефона. Вместо това обаче той попита за адреса ми и каза:
– Идвам ей сега.
Час по-късно цъфна на вратата с пазарска чанта, пълна с някакви екзотични
плодове и зеленчуци, билки и хранителни добавки, за повечето от които не бях дори
чувал. Коприва, корени от репей, куркума. Изсипа ги в блендер, завъртя ги и ме накара
да изпия сока.
Сръбнах малка глътка.
– Гадно е – намръщих се.
– Все едно, изпий го.
Гаврътнах го. И се почувствах невероятно. Започнах всеки ден да пия соковете
на Шон. Пипнах това-онова в рецептите, за да подобря вкуса им. Прибавих например
малко мед и лимонов сок към куркумата, а към джинджифила – ябълков оцет и
кайенски пипер. Така по-лесно поглъщах тези микстури, които ми се отразяваха
толкова добре.
Запалих се по органичната храна. Редовно изминавах цял час път с колата до
тоник-бара на Ерехуон в Западен Холивуд. Седях там с часове, вдъхновен от
удивителната енергия и свежите органични съставки. Може да се каже, че почти
живеех във „Витамин Барн“ – бар за сокове в Малибу, и бях изключително доволен,
когато възприеха от Южна Америка и Хавай прочутата каша от акай бери – лилавия
бразилски супер плод. След това открих и Rawesome (известен още като „Суровия
гараж“, където се зареждах със сурово мляко, йогурт и краве масло. После станах фен
на One Life – магазин за натурални био храни във Венис, на Rawvolution – ресторант за
сурова веганска храна на „Мейн Стрийт“ в Санта Моника, и така нататък, и така
нататък.
Не след дълго започнах да си мечтая да отворя свой собствен бар за сокове,
където да комбинирам любимите си елементи от магазините за здравословни храни със
супер храните на Шон, но като ги направя малко по-апетитни от неговите. Барът щеше
да е сто процента био. Щях да наема здрави, позитивни хора от местната общност, а не
белокожи гъзари с кал под ноктите и коси на сплетени масури, които лъхат на масло от
пачули и търсят себе си чрез наркотици, реге музика и веганство. Присъствието им в
подобни заведения ми беше неприятно, а нима беше редно да се чувствам като наказан
заради желанието си да се храня здравословно?
 Защо да няма заведение за здравословна био храна с атмосфера като в
„Старбъкс“? Не че бях голям любител на кафе, но харесвах страшно много начина, по
който работят в „Старбъкс“. Кафенетата им бяха неизменно чисти, удобни, сигурни и
безопасни, добре осветени, с хубава музика. Служителите бяха чисти, усмихнати и
отзивчиви. Бях възхитен от тази верига. Нямах амбицията да изградя гигантска
компания като тяхната, но ме привличаше идеята да създам пространство някъде близо
до дома си, където да се събират хората от квартала. Представях си как родителите ще
водят децата си в моя бар след училищните мачове и ще ги черпят с био замразен
йогурт вместо с боклуци, фрашкани с глюкозо-фруктозен сироп и с химикали. Това
щеше да е място за био сокове, био кафе – био всичко. Място, където хората от
квартала ще идват да общуват, без да са забили нос в мобилните си телефони и
лаптопи, далеч от „социалните си мрежи“.
Убедих Даниъл да инвестира в идеята ми и дори подписах договор за наем за
едно занемарено помещение в малък търговски център близо до Зума Бийч, на около
миля от къщата на Роби. Но „законът на Мърфи“ се задейства – Даниъл се върна към
наркотиците, а жената, която трябваше да освободи помещението, упражни правото си
да остане. Така целият проект пропадна. Бях съкрушен.
***
В рехабилитационния център „Ранчо Малибу“ ме повишиха – сложиха ме
дневна смяна. Беше голям цирк, но ми помогна да не залитна пак към дрогата. Беше
поучително да наблюдавам идващите пациенти – окаяници с висящи дела, изоставени
съпруги и съпрузи, емоционални и физически развалини, все още замаяни от новината,
че са носители на вируса на хепатит С или ХИВ.
Една пациентка – младо момиче, съсипано от дрогата, реши, че иска да ходи на
йога. Аз веднага се кандидатирах да съпровождам – главно защото беше сладурана, а
аз не знаех граници. Родителите ѝ бяха много благодарни, че дъщеря им ще се
занимава с нещо здравословно, и ми дадоха номера на кредитната си карта, за да платя
двайсет урока по йога – по десет за нея и за мен.
Уговорихме се да се срещнем пред йога студиото на следващия ден, след като
излезе от фризьора си в Санта Моника. Един от колегите ми щеше да я доведе, а аз
после щях да я закарам до дома ѝ. Бях подранил и застанах пред студиото да чакам и да
пуша, което днес ми се вижда тъпо, но тогава изглеждаше съвсем нормално. В това
време покрай мен мина една безупречно красива брюнетка, висока над метър и
седемдесет. Усмихна ми се и влезе в студиото. Аз хвърлих цигарата и я последвах.
Когато влязох във фоайето, тя стоеше зад рецепцията.
– С какво да Ви помогна? – попита тя.
– Имам среща тук с една приятелка. Иска да тренира йога.
Жената се усмихна пак.
– Чудесно. Аз съм Лидия, инструкторката. И Вие ли ще се запишете в курса?
– Да! – извиках, малко твърде силно и ентусиазирано.
– Носите ли си постелка?
 – Не.
Тя ми даде постелка и ми обясни къде да застана. Това, което премълча обаче,
беше, че курсът е трето ниво, тоест за напреднали. А аз бях пълен невежа. След
петнайсет минути упражнения крайниците ми трепереха от умора и бях плувнал
целият в пот. Едва успявах да се сгърча от една в друга поза. Вече две години бях чист
от алкохол и наркотици, вземах витамини, пиех смутита и сокове по сто пъти на ден,
но все още бях в много лоша форма – може би заради навика ми да пия кока-кола с
обяда и с вечерята си, да ям „Доритос“ всеки ден и да се изглезвам от време на време с
голямото меню в „Джак ин дъ Бокс“*.
*Американска верига за бързо хранене от типа на „Макдоналдс“ – Б. пр.
Лидия дойде до мен, сложи длан върху гърба ми и ме притисна надолу. Обясни
ми, че това е така наречената „детска поза“.
– Стой така – ми каза.
Стоях така около десет минути, след това се завъртях по гръб в поза Шавасана
(Мъртвец). Заниманието беше седемдесет и пет минути, от които поне шейсет
прекарах така по гръб в полусъзнание. Но стаята кипеше от целебна енергия и се
чувствах невероятно.
Момичето от рехабилитационния център така и не се появи, но след този ден аз
посещавах часовете на Лидия при всяка възможност. Драстично намалих пушенето –
просто не вървеше да тровя тялото си със цигари и след това да правя йога. Изхвърлих
от диетата си боклучавата храна и се заинтересувах от супер храни като годжи бери,
сурови какаови зърна и пчелен прашец. След шестия или седмия час набрах инерция и
се справях доста по-добре с позите. Лидия винаги ме поощряваше и ми правеше
комплименти. Тя не само беше красива жена – беше истинска богиня.
На втората или третата седмица, както си лежах в Шавасана, Лидия дойде до
мен и натисна с палец точката между веждите ми. След това постави длани върху
гръдната ми кост и натисна здраво. Не знам защо, но се разплаках. Ръцете ѝ имаха
магическа сила. Почувствах се неловко, но тя продължаваше да притиска гърдите ми,
докато освободи с целебния си допир цялата ми насъбрана болка и тревога.
Йога е фантастичен и мощен инструмент. Цялата болка от травмата, която бях
понесъл като дете, а след това сам си причиних, се беше напластила в мен и стоеше
заключена дълбоко в тъканите ми, в мускулните ми влакна. Йога е ключът, който ги
отключва и освобождава от натрупаната шлака.
И така, за пореден път едно хубаво момиче и една красива жена бяха
двигателите, които ме тласнаха напред по духовния ми път. Може да звучи
повърхностно и претенциозно, но гордостта ми не ми пречи да призная, че се научих
да плувам в плитките води, преди да се впусна в дълбините.
***
Скоро след това отидох през обедната си почивка да хапна в една мексиканска
закусвалня в Малибу. Докато чаках на опашката, зърнах с крайчеца на окото си
познато лице. Беше Дженифър. Когато очите ни се срещнаха, дъхът ми спря в гърлото.
Тя също се стъписа. Успяхме да измънкаме по едно неловко „здрасти“.
– Мислех си, че си умрял – каза тя накрая. – След като изчезна, в продължение
на година изпадах в ужас всеки път, като чуя сирена на линейка. Мислех си, че е за теб
и че си умрял.
– Защо ме изостави? – изстрелях аз.
Тя се разплака.
– Не съм те изоставила. Упоиха ме с хапчета и ме отведоха. Наеха човек, който
да ме наблюдава двайсет и четири часа в денонощието. Не ми позволяваха да се
обаждам по телефона. Баща ми нае частен охранител, който да ме пази да не избягам
при теб.
– Не разбирам. Защо ме изостави? Каза ми, че никога няма да ме изоставиш…
Продължихме така да се въртим в омагьосан кръг. Сигурно десет пъти ѝ зададох
същия въпрос, без да слушам какво ми отговаря.
Накрая смених темата.
– Имаш ли си приятел?
Каза ми, че има. Бил телевизионен актьор, красавец. Признавам, че се жегнах.
След тази среща взаимоотношенията ни бяха доста променливи. Имаше хубави
моменти, имаше и сривове, кавги, периоди, в които не си говорехме, а след това
сдобряване, прегръдки и усмивки, смях. В крайна сметка останахме приятели. Бяхме
оцеляли, след като бяхме преживяли заедно нещо, което много други не биха могли да
разберат, а някои – даже да повярват.
Тя искаше да знае всичко, което ми се беше случило. И ѝ разказах.
Това е. Дженифър и аз сме големи приятели до ден днешен.
***
Фред Сегал е невероятен човек, осъществен талант, икона в модната индустрия.
Той направи джинсите модно облекло и отвори бутик в Лос Анджелис, а впоследствие
и в други големи градове из целия свят. Друг негов проект е The Canyon („Каньона“) –
лечебен център от супер висока класа, разположен на имот от 300 акъра, който Фред
Сегал притежава в Малибу. Дори Далай Лама го е посещавал и е медитирал там. Бях
ходил веднъж в „Каньона“, защото във вторник правеха терапевтични срещи и канеха
гости от други лечебни центрове. Мечтаех да работя на такова място.
Един ден, както си седях в „Кофи Бийн“ в Малибу, видях самия Фред Сегал.
Беше седнал с приятели на съседна маса. Някакъв силен порив се надигна в мен и
преди разумът ми да ме е разубедил, скочих и се изправих пред милионера.
– Господин Сегал, бих направил всичко, за да работя във вашия лечебен център
– заявих.
– Фреди – ме поправи той.
 – Добре, Фреди, бих направил всичко, за да работя в лечебния ти център.
– Сериозно?
– Да.
– Имаш ли нещо за писане?
– Не, сър.
– Върви и намери – ме изкомандва той.
Втурнах се в заведението. Без дори да искам разрешение, грабнах от бара
химикал и изтърчах обратно.
Фреди каза:
– Запиши! – И ми продиктува телефонен номер. – Как се казваш?
– Халил.
– Добре, Халил, звънни на този номер и търси Лео. Кажи му, че Фреди е
наредил да те наеме на работа.
После се обърна настрани и продължи разговора си, с което ми даде знак, че е
приключил с мен. Горкият Лео. Нямах нито професионален опит, нито образование,
нито каквито и да е квалификации, за да работя в „Каньона“. Стажът ми в „Ранчо
Малибу“ беше все пак някакъв атестат, но там беше хлабава работа – всеки спеше с
всеки и сестрите знаеха, че пациентите им вземат наркотици, но си затваряха очите. И
така, Лео ме нае на нощна смяна, както и за замествания през деня, ако някой от
колегите се разболее. Човекът нямаше друг избор – собственикът беше наредил да ме
назначи.
Нямах никаква подготовка и не знаех как да се държа професионално. Поне
веднъж на месец получавах официално мъмрене. Нямах добра преценка за
необходимата дистанция между персонал и пациенти. Изтърсвах без задръжки това,
което ми беше на душата. За мой късмет, хората, които управляваха клиниката, бяха
невероятно търпеливи и квалифицирани в широк диапазон от различни области. Сега,
гледайки назад, си мисля, че те работеха повече с мен отколкото с пациентите. Цялото
село се беше впрегнало да възпита този идиот!
Катлийн имаше цяла стена квалификации – дипломи за завършени
магистратури, докторати и какво ли не. Беше много мила и сърдечна с мен. В центъра
на професионалния ѝ интерес беше „професионално приложение на душевното здраве
и социалната дейност“ – каквото и да означава това.
Лео управляваше цялото заведение и беше запален почитател на мъдростта на
толтеките* и на „Четирите споразумения“ от Дон Мигел Анхел Руис. Лео беше близък
с г-н Руис и често пътуваше с него из Мексико.
*Индианска цивилизация в Централна Америка, предхождаща ацтекската култура – Б.
пр.
Кели беше бивш адвокат, отдаден на каузата за децата. Преди да дойде в
лечебния център, се беше занимавал с приемни грижи за деца със специални нужди.
Прекарваше безкрайни часове с мен, прилагайки ми когнитивна поведенческа терапия
и диалектическа поведенческа терапия – най-страхотните терапии, които съм получил.
Кели беше истински самурай – един от най-добрите.
Пациентите плащаха шейсет хиляди долара на месец, за да се лекуват в
„Каньона“. На мен ли плащаха по четиринайсет долара на час, за да работя там, но бих
го правил и безплатно. Престоят там ми носеше дори по-голяма полза отколкото на
пациентите – може би защото беше по мое собствено желание. Вече две години и
половина успявах да стоя далеч от наркотиците и исках да продължа да се развивам
позитивно. Сигурно щеше да е различно, ако родителите ми ме бяха пратили в тази
клиника насила или ако имах нещо в резерв, на което да разчитам. За мен обаче това
беше единственият изход, последната надежда. Катлийн, Лео и Кели виждаха, че
отчаяно искам да стана по-добър човек, и ми помагаха с всички сили. До ден днешен
благодаря на Бога, че тези хора видяха потенциал в мен, макар и в груб и нешлифован
вид. Компенсирах липсата си на образование с усърдие и предприемчивост. Въпреки
че бях нает за нощните смени, обявих на всеки от колегите: „Ако искаш да си вземеш
свободен ден, ще те заместя с удоволствие.“
При персонал от около двайсет-двайсет и пет човека, почти всеки ден имаше
отсъстващ и аз оставах да работя двойна, даже тройна смяна. Бях доволен. Печелех
добри пари и даже имах медицинска и дентална застраховка, което не ми се беше
случвало от дете. Животът ми стана несравнимо по-добър. Дори си паднах по едно
девойче, което работеше във „Витамин Барн“ – фрешбара в Малибу. Казваше се
Хейли. Имаше най-невероятната усмивка и най-разкошните сини очи на света. Улових
се, че ходя в бара по три пъти на ден с надеждата, че ще е на смяна и ще мога да си
полафя пет минути с нея, докато си пия смутито на бара. Стеснявах се да я поканя да
излезем, но не ме напускаше чувството, че я познавам отнякъде.
Най-сетне не издържах, събрах кураж и я попитах:
– Защо си мисля, че сме се виждали преди?
– Не знам – отвърна тя. – И на мен така ми се струва. Може би покрай сестра
ми?
– Коя е сестра ти?
– Идън.
Без малко да припадна.
– О, боже мой – възкликнах изумено. – Ти си сестричката на Идън,
момиченцето, което ми тръшна вратата в лицето.
Тя се усмихна.
– Да, може би.
И се отдалечи. Този път нямаше да оставя вратата да се затвори. Измислих
хитра тактика и при следващите посещения в бара уж небрежно споменавах за
предстоящи концерти и филмови прожекции, надявайки се, че може разговорът да се
завърти така, че да отидем заедно. Поръчвах си смути и подхвърлях: „Знаеш ли, в
събота ще свири една страхотна банда тук наблизо…“ – и чаках да ме попита за
подробности.
Но тя винаги мълчеше. Нищо не можех да изтръгна от нея.
На следващия ден подмятах: „Хей, чу ли за онзи филм? Бил страхотен!“
Тя само се усмихваше и ме подминаваше.
Толкова се амбицирах, че всяка седмица купувах културния справочник LA
Weekly и изръшквах всичките анонси, търсейки нещо, което да я накара да откликне.
Опитвах с музика, чуждестранни филми, художествени галерии – нищо нямаше ефект.
Направо се побърквах. Бях хлътнал до уши по нея. Нямаше да се откажа.
***
Докато Хейли ме пренебрегваше и ме правеше на луд, акциите ми в „Каньона“
все повече растяха. Другият собственик на клиниката беше Майкъл Картрайт –
забележителен човек, издигнал се от бездната на отчаянието и наркозависимостта до
водеща позиция в терапевтичната индустрия. Често идваше на посещения в „Каньона“
от дома си в Нашвил и забеляза моята страст и отдаденост към работата.
По време на едно от тези посещения ме заведе на вечеря и ми каза:
– Халил, ти си работяга. Човек на действието, на делата. Човек, който постига
резултати. Искам да ти помогна да се квалифицираш. В какво искаш да
специализираш?
Бях невероятно поласкан. Никога не бях се виждал в такава светлина. Джънки?
Да. Антипатичен смотаняк? Навярно. Но „работяга“? Това беше нещо ново.
– Бих искал да се занимавам с кризисни интервенции. Да помагам на хората да
стигнат до лечението, от което се нуждаят – казах и добавих: – И да спечеля пари.
Той пропусна последната част на отговора ми покрай ушите си и каза:
– Добре, ще ти осигуря професионална подготовка за интервенционалист. А
сега си помисли: къде искаш да си след една година, след три години и след пет
години.
Тръгнах да му отговарям, но той ме спря.
– Не, напиши го на хартия и ми го покажи.
Отново взех да обяснявам устно, но той настоя:
– Не-не, напиши го на хартия. Това е много, много важно. Някой ден ще ме
разбереш.
Беше прав. Определено има сила в това да вземеш лист и молив, и да си
съставиш конкретен план. Майкъл ме записа в курс по психологическа интервенция и
плати изцяло обучението ми. Пращаше ме на конференции по продължаващо
образование и нетуъркинг, подтикваше служителите в „Каньона“ да насърчават
развитието ми.
 Благодарение на курса се сдобих със сертификат и започнах да практикувам
като социален интервенционалист, тоест социален консултант, който трябва да убеди
алкохолика или наркомана да потърси помощ. За моя радост от това се печелеха добри
пари. Все още не бях съвсем наясно какво значи да се държа „професионално“ с
клиентите и може би именно затова имах толкова голям успех. Повечето
наркозависими са много умни и силно подозрителни. Нямат голямо доверие на лекари
и психиатри, и ненавиждат авторитети и властимащи. Докато аз съм извън системата,
бунтар – винаги съм бил и винаги ще бъда. Не винаги се изразявам благоприлично и
съм готов да мина всички граници, само и само да накарам някого да се разсмее. Тези
хора изпитваха болка – огромна болка. Знаех това от личен опит. Не ме интересуваха
инструкциите да не се сприятеляваме с клиентите си – те имаха нужда точно от
приятел.
Представете си, че сте единственият оцелял в ужасна самолетна катастрофа –
представете си травмата, страха, чувството за вина, кошмарите. Може да отидете при
сто големи „специалисти“ – психиатри и психолози – и да, сигурно ще извлечете
някаква полза, но е друго да се срещнете с човек, който е преживял същото като вас
преди години, а сега е излекуван и функционира пълноценно. Ще се вслушате в думите
на този човек, нали? Той ще ви помогне, защото е минал по вашия път и говори
абсолютната истина, позната му от личен опит.
Уважавам терапевтите и психиатрите, но ако сте зависими и ви измъчва болка,
ако сте изплашени, а не можете да спрете, хей, обърнете се към мен! Аз също бях
зависим, но успях да се измъкна. И е безкрайно ценно за вашето лечение да седнем
двамата с вас и да си поговорим.
Когато разберете какво съм преживял, когато чуете за ада, през който съм
преминал, когато почувствате безрезервната ми любов към вас и чуете да казвам,
„Знаеш ли какво? Ще се оправиш“, ще ви озари надежда.
Почти всички от зависимите, с които работих лично в „Каньона“, днес са
излекувани. Почти с всички продължавам да поддържам връзка. С благоволението на
Бога и благодарение на своята готовност да направят усилие, те успяха. Няколко от тях
са сред най-добрите ми приятели и до днес.
***

След повече от две години работа в „Каньона“ започнах най-накрая да се

чувствам съвсем удобно в новия си живот без алкохол и наркотици. Изчетох цял вагон
книги за себепознание и самоусъвършенстване като „Тайната“ на Ронда Бърн,
„Психокибернетика“ на Максуел Малц, „Силата на положителното мислене“ на
Норман Винсънт Пийл, „Мисли и забогатявай“ на Наполеон Хил. Оценката ми за
моята личност и изобщо за живота и започна да се подобрява, параноята ми до голяма
степен изчезна. Тези положителни промени бяха провокирани от един среднощен
разговор между мен и Роби след терапевтична среща по програмата „12-стъпки“.
Впуснах се отново в дежурните си обвинения към живота за тежкото си детство, за
ужасните родители, за тормоза, на който съм бил подложен. Изведнъж Роби ми се
сопна:
 – Това е било преди трийсет години! Наистина ли мислиш, че има смисъл да
повтаряш тези истории до припадък?!
Погледна ме със замъглени очи, сякаш че ще се разплаче. Предполагам, че един
любящ баща би погледнал така сина си. После ми сервира поредния от своите мъдри,
животопроменящи въпроси:
– Какъв човек би бил без тази история?
– За какво говориш? – погледнах го в недоумение.
– Какъв човек би бил? Какво ще стане, ако престанеш да въртиш тази
грамофонна плоча с лайняното ти детство? Ако спреш да дрънкаш за времето, когато
си се друсал? Ако престанеш да ни занимаваш с нещата, които са ти се случили като
дете? На трийсет и седем години си, човече! Днес никой не иска да те нарани, никой не
те преследва. Никой няма да те притисне на пода и да те тормози. Не си вземал
наркотици цели три години. Престани да ни говориш за тях и да им създаваш мрачно
очарование, а на себе си – ореол на мъченик... Какъв би бил без тази история? Какъв
човек би желал да станеш?
Той обърна гръб и тръгна нагоре по стълбата към спалнята си.
Аз останах в хола и палех цигара от цигара. Бях потресен. Бях като парализиран.
Цял живот си бях повтарял едно и също: светът е лош, аз съм лош, Господ ме е
изоставил. И дълбоко вярвах в това – вярвах с убеждението, с което вярвах, че небето е
синьо. Но истината е, че Господ не ме беше изоставил. И аз не се бях изоставил. И
майка ми не ме беше изоставила – тя беше направила всичко, което ѝ позволяваха
обстоятелствата.
Някъде бях чел, че деветдесет процента от мислите ни през деня са повторение
на мислите ни от предишния ден, които пък са повторение на тези от по-предишния
ден и така нататък. Всеки ден си повтаряме едно и също и се чудим защо не се
променяме. Ако ще да прочета всички книги за саморазвитие на земята, няма се
променя, ако продължавам да се държа за моята история като за спасителен пояс.
***
Докато работех в „Каньона“, бях много внимателен с парите. Никога повече не
ми дойде на ума да инвестирам във фючърси. Имах параноичен страх от възможен
срив на икономиката и от перспективата отново да остана на улицата без пукната пара
в джоба. Затова всеки петък отнасях чека си с надницата в „Банк ъф Америка“ и го
осребрявах, а оттам отивах право в „Калифорния Нумизматик Метълс“ в Ингълууд и
купувах златно кюлче. Всеки цент от бонуси, частни консултации и интервенции,
който ми оставаше, след като покриех разходите си, отиваше за златни монети MS64
отпреди 1933 год. Държах ги в сейф в банката. Когато започнах да купувам злато, то
вървеше около петстотин долара за унция. Продължих в същия дух, защото виждах, че
цената му расте стабилно. В рамките на три години монетите, които бях купил за по
$600 едната, струваха по $2 400.
На скрина в спалнята си бях подпрял едно табло с изображения, визуализиращи
успеха според моите представи. Бях сложил снимка на чисто ново Волво XC90. Преди
години се бях намерил на задната седалка на едно такова. Може да звучи глупаво –
повечето хора биха си мечтали за порше или ферари, – но във Волво XC90 имаше нещо
особено. Създаваше ми чувство на сигурност и безопасност. Бях си обещал, че един
ден ще си купя такова.
В рядък изблик на разточителност реших да осъществя една от моите
визуализации. Едно момиче, което консултирах, работеше във финансовия отдел на
автокъща на Volvo в Пасадена, и когато чу за моята мечта, предложи да ми помогне да
я реализирам. Обясних ѝ, че съм съсипал кредитната си благонадеждност (бях спрял да
плащам всичките си сметки и задължения по банковите си карти още по времето,
когато продавах екстази) и рейтингът ми е само 460.
– Казах ти, работя във финансовия отдел – повтори тя. – Ще го уредя.
След седмица си тръгнах от автокъщата с чисто ново сребристо Волво XC90,
модел 2006. Беше мое и беше красиво.
И така, бях чист от наркотици, четях страхотни книги, имах златни кюлчета в
банков сейф и гордо карах своя собствена кола. Това, което не бях успял да придобия,
беше поне мъничко смирение. Колегите в „Каньона“ подлудяваха с мен. Всеки път ми
напомняха: „Халил, в края на смяната си трябва да си свършиш административната
работа. Да попълниш документацията, таблиците, бла-бла-бла...“
Никога не го правех. И в училище не пишех никога домашни – нито веднъж! Когато
трябваше да свърша нещо, с което не исках да се занимавам, просто игнорирах
правилата. Шефовете имаха поне дузина пъти всички основания да ми покажат
вратата, но ме търпяха, защото постигах практически резултати и им увеличавах
приходите. В крайна сметка обаче негативите от поведението ми натежаха над
позитивите. И ме уволниха.
Бях съкрушен. Ядосвах им се, задето ме шкартираха, но дълбоко в себе си знаех,
че не съм достатъчно послушен, за да се харесам на работодателите. Ако си бях държал
езика зад зъбите и бях изпълнявал чинно всички административни изисквания, щях да
си запазя работата. В идеалния вариант би трябвало да е достатъчно, че се грижа за
пациентите добре, че искрено и страстно вярвам в тях и ги обичам. Това ще ги откаже
от дрогата, не бумащината. Така разбирах аз нещата и знаех, че съм прав, но точно
затова ме уволниха.
Страхът и депресията веднага се надигнаха като приливна вълна. Бях на трийсет
и седем, с доста ограничен професионален опит, със заем за нова кола и с амбиция да
се домогна до любимото момиче, което най-сетне беше започнало да ме забелязва.
Мисълта да се върна назад и да си заработвам джобни с чистене на къщи и къпане на
кучета, беше ужасяваща. Не че не бих го вършил, но исках нещо повече. Исках да
помагам на хората.
Помъчих се да се концентрирам върху позитивите: бях убедил много хора да
започнат лечение и бях помогнал на мнозина по пътя им към изцелението. И макар да
изпадах в паника при мисълта, че може да изгубя всичките си спестявания, се
самовъзпитавах да не мисля за пари.
„Не се уповавай в злато и сребро. Уповавай се единствено в Бога.“
 Не знаех кога ще имам пак редовна работа със заплата. Но и не беше нужно да
знам – трябваше само да остана чист, положително настроен и активен. Останалото
щеше да се подреди.
С тази умствена нагласа се сбогувах с „Каньона“ и тръгнах към „Витамин Барн“
да хапна нещо, но най-вече за да видя Хейли. Тя винаги ме караше да се чувствам
невероятно, дори само хвърляйки ми поглед.
Но Хейли не беше на смяна. Седнах с надеждата, че може да се появи. Копнеех
да я зърна. За никъде не бързах и нямах никаква представа какво да правя със себе си.
Депресията и тревожността настъпваха пълзешком. Изведнъж телефонът ми иззвъня.
Бяха родителите на едно момиче, на което бях помогнал да влезе в клиника преди
няколко години.
– Имаме нужда от теб – каза баща ѝ. – Сложили сме проследяващо устройство в
телефона ѝ. В момента се намира в Лонг Бийч. Имаме адрес, но не знаем що за място е
това. Тревожим се, че може да е опасно.
Казах им, че това е доста оскъдна информация, но ще се опитам да им помогна.
– Няма значение колко ще струва – каза той. – Моля ти се спаси дъщеря ни.
Ставаше въпрос за „екстракция“ – извличане на наркозависим от опасно
обкръжение с цел да му се помогне. Родителите на Дженифър бяха прибягнали именно
до тази хватка, когато я изведоха от рехабилитационния център „Спенсър“, за да я
отделят от мен.
Започнах да изброявам на бащата на момичето адреси и имена на хора, на които
би могъл да се обади.
– Виж – прекъсна ме той. – Няма смисъл. Тя няма да послуша никого освен теб.
Ще ни помогнеш ли?
– Разбира се – отвърнах.
Не можех да повярвам. Час и половина след като ме бяха уволнили, вече имах
нова работа. Скочих в колата и поех по „Пасифик Коуст Хайуей“ към Лонг Бийч. Към
тъмнината.

ГЛАВА 9

Адресът беше евтин мотел – не точно свърталище на наркомани, но може би

само една идея по-нагоре.
Отидох на рецепцията и попитах за момичето.
– Трябва да я намеря. Тук ли е отседнала?
– Да, тук – каза рецепционистът.
– Заведи ме до стаята ѝ.
– О, не мога да направя това – отвърна той.
 – Виж, или ще ме заведеш, или ще докарам тук двайсет ченгета в следващите
три минути.
– Момент да извикам колегата да ме замести.
Заведе ме до стаята ѝ и аз потропах на вратата. Момичето отвори и направо се
стъписа.
– Боже мой, какво правиш тук? Как ме намери? Махни се!
Вече бях в стаята. Навсякъде бяха разхвърлени наркотици и прибори за
инжектиране. На леглото седеше мъж с доста страшен вид, вероятно бездомник. Казах
му:
– Вдигай гълъбите и се измитай моментално, иначе отиваш в затвора.
Той бързо се изниза. Натоварих момичето в колата и я закарах в един
рехабилитационен център в Малибу. Родителите ѝ бяха изключително доволни. Баща ѝ
ми връчи чек за пет хилядарки и ченето ми увисна. Каза ми, че са харчили по толкова
всеки път, когато са наемали човек за подобна интервенция – общо петнайсет пъти до
момента. Най-ужасният кошмар за един родител е да изгуби детето си. Аз им бях
върнал дъщерята, а това е безценно.
Малко след това ми се обади друг баща – преуспял бизнесмен, чийто син беше в
опасност. Беше отказвал лечение в продължение на десет години и сега баща му се
страхуваше, че ще го загуби завинаги. Открих момчето и го убедих да влезе в клиника.
Бащата беше толкова щастлив, че не само ми плати щедър хонорар, но и предложи да
ми помогне да си създам повече контакти.
Тази дейност се превърна в мое редовно занимание. Много хора с власт и
влияние се обръщаха към мен, за да помогна на децата им – без значение дали децата
бяха на шестнайсет или на четиридесет и пет години. После тези хора ме препоръчваха
на други хора от своите среди. Справял съм се с „екстракции“ в много сложни
ситуации, включително извеждане на хора от лаборатории за производство на
метамфетамин в други щати. Когато имах подозрения, че работата може да загрубее
много, вземах със себе си Страшния Гари. Гари беше бивш затворник, татуиран от
главата до петите. Беше прекарал половината си живот в затвора. Имаше страховит вид
и златно сърце. Бяхме се запознали на един от терапевтичните сеанси по програмата
„12 стъпки“. Когато разбра с какво се занимавам, каза: „Ако някога ти трябва
подкрепление, брат, аз съм насреща.“ Страшния Гари ми е спасявал задника не веднъж
и дваж.
През цялото това време си мечтаех да отворя мой собствен рехабилитационен
център. Вместо аз да гоня хората, поставяйки се в потенциално животозастрашаващи
ситуации, би било много по-добре те сами да идват при мен. Искаше ми се да мога да
им предоставя грижи и изцеление на красиво и безопасно място, където да живеят,
докато се борят с демоните си. Така щях да мога да помогна не само на един, а
едновременно на петима, може би дори на десетима. Тази мечта ми даваше сили да
продължа и ме крепеше в някои крайно тежки ситуации. Спомням си една такава
особено добре.
Всичко започна с телефонно позвъняване от източния бряг. Беше един състоятелен
баща, чиято дъщеря познавах от „Каньона“. Горката беше влизала и излизала от
клиниката доста пъти през последните пет години, а в момента живееше по улиците на
квартала Венис и правеше ужасни неща, за да преживява. Когато момичета като нея
потънат някъде във Венис, то обикновено са в Оукууд, наречен още „Призрачния
град“. За жалост познавах този район отблизо. Именно там се бях трупясал за последен
път със свръхдоза. През нощта двама дилъри на крек ми скочиха с извадени ножове на
ъгъла на „Брукс“ и Четвърто авеню. Не горях от желание да се върна по тези места.
Имах водеща следа за това момиче – комуникираше с бивше свое гадже от
интернет кафе на „ФедЕкс“ в района. Държах това място под око, а в останалото време
кръстосвах „Призрачния град“, мъчейки се да ѝ хвана дирите . Родителите ѝ ми
звъняха непрекъснато. Бяха изпаднали в ужас, че може да умре, преди да я открия.
След две седмици я открих. Когато приближих, тя веднага ме позна.
– Искаш ли да дойдеш с мен да се надрусаш? – попитах.
Мацката беше в пълна нарко-параноя и ме гледаше с подозрение.
– Е*и си майката – изсъска.
– Сериозно ти говоря, искаш ли да се надрусаш?
– Ти пак ли се бодеш?
– Питам искаш ли да се надрусаш или не!
– Имаш ли стаф? – попита тя.
По дяволите, хвана ме.
– Ще отида да взема – казах.
– Върви, вземи и тогава ще дойда с теб – каза тя.
– Добре. Среща тук след час – ѝ рекох и отпраших към един приятел, за когото
знаех, че продължава да употребява.
– Хей, човеко, трябва ми смола.
– Страхотно!
– Не, не е за мен.
– Нищо бе, ще пазя тайна.
– Сериозно, пич, не е за мен. От три години съм чист и няма да си прецакам
усилията. Просто ми трябва, разбери.
– Е, хубаво де, както кажеш.
И ми даде номера на дилъра си. Свързах се и купих един грам. Оттам отидох в
една аптека на булевард „Санта Моника“, където по-рано бях успявал да навия
аптекаря да ми продаде игли. Когато излязох от аптеката, имах всичко необходимо, за
да убедя момичето, че наистина искам да се друсаме. На мястото на срещата я нямаше.
Чаках цели двайсет минути – сам с хероина и кутийката игли. Беше доста странно
чувство, но друсането беше последното, за което мислех.
 Най-после момичето изникна отнякъде. Беше боса, мръсна и очевидно
напушена с крек. Влезе в колата и напираше да се бодне.
– Не в колата ми – отсякох. – Ще отидем някъде, където има тоалетна.
Отидохме в „Кофи Бийн“ на „Мейн Стрийт“, защото знаех, че имат единична
тоалетна, която се заключва отвътре. Не че се гордея, но и до днес мога да ви изброя
двайсет безопасни тоалетни в радиус от пет мили, които са перфектни да влезеш да
удариш помпа. Дадох ѝ хероина и тя се мушна в кабинката. Беше ми пределно ясно, че
ще мога да я изведа от Венис само ако се нажули. Рискът да ми се изплъзне беше
твърде голям. Не исках да я изтърва.
Звъннах на баща ѝ.
– Хванах я. Сега какво?
Искаше да я изведа бързо от страната, преди да е избягала и да е тръгнала
отново да кръстосва улиците. Това семейство беше част от високопоставена
политическа фамилия от Чикаго и умираха от страх имената им да не попаднат пак във
вестниците. Вече им се беше случвало веднъж, когато синът им организирал мега
парти и се случил някакъв грандиозен гаф. Бояха се, че следващата медийна история
ще бъде как дъщеря им проституира по улиците, за да си изкрънка крек.
– Просто я махни оттам – каза баща ѝ. – Заведи я някъде, и аз не знам къде,
може би в Панама. Бившето ѝ гадже е там – онзи, с когото си пишат мейли.
Нямах нито време, нито търпение за по-нататъшни обсъждания.
– Супер – казах, – купи билети. Тръгваме веднага.
– Добре, ще ти се обадя.
Минаха двайсет минути. После трийсет. Момичето не излизаше от тоалетната.
Хората пристъпваха отпред от крак на крак, думкаха по вратата, викаха ѝ да излезе.
Чувах я, че бръщолеви нещо вътре – хубаво поне, че не беше в несвяст.
Накрая барманката дойде и ми заяви:
– Вижте, приятелката ви трябва да излезе.
– Извинявам се за неудобството – отвърнах. – Болна е.
Отидох и потропах силно на вратата.
– Излизай. Тръгваме. Веднага.
Най-сетне тя отвори. Струйки кръв се стичаха по двете ѝ ръце и капеха по пода.
Завлякох я до паркинга, набутах я в колата и седнах зад волана.
Хвърлих поглед към съседната седалка и видях, че спътницата ми се опитва да
забие игла в ръката си.
– Съжалявам, съжалявам – промърмори.
Явно не можеше да се справи сама, а знаех, че няма друг начин да я кача на
самолета – от крека беше станала параноична. Грабнах спринцовката, забих я във
вената ѝ, изтеглих буталото, за да аспирирам малко кръв, след това натиснах докрай и
вкарах хероина. Дори не погледнах колко е сварила. Цялото ѝ тяло изведнъж омекна.
Ох, мамка му, убих я.
Ударих ѝ няколко шамара. Тя изпелтечи нещо, което не разбрах. Дадох газ към
магазина „АM/PM“ на ъгъла на „Пико“ и Четвърта улица, и грабнах три кенчета „Ред
бул“. Отворих ѝ устата и започнах да изливам течността в гърлото ѝ. Тя полека-лека се
съвзе.
Пфу. На косъм беше.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше баща ѝ.
– Първият възможен полет е чак в полунощ.
– Стига бе, майтапиш се – изпъшках.
Погледнах жалкото подобие на човек на седалката до мен – омацано с кръв,
оляно с бълвоч и „Ред бул“, ту идващо в съзнание, ту изпадащо в несвяст. Обикаляйки
да я търся, не бях спал от денонощие и половина, а дори не помнех кога последно бях
сложил нещо в стомаха си. Не исках да си го призная, но миризмата на сготвения
хероин и процедурата с инжектирането ме бяха разстроили силно. Като прибавим и
факта, че без малко щях да я убия със свръхдоза, бях на ръба на силите си. Какво по
дяволите щях да правя с нея до полунощ?
Шофирах напред-назад из улиците няколко часа и накрая спрях пред
рехабилитационния център, в който е била, преди да избяга в „Призрачния град“, за да
си прибере багажа. Не можех да издържа нито секунда повече в колата с нея, затова
реших да взема хотел близо до летището. Имаше една единствена свободна стая и
рецепционистът каза, че ще ми струва четиристотин и петдесет долара за една нощ.
– Ти бъзикаш ли се? – възкликнах. – Дай ми я само за няколко часа.
Той премести поглед към момичето и после пак към мен.
– Съжалявам, но в нашия хотел нямаме такава практика.
– Не бе, не – извиках, – мен не за това ми трябва…
– Да бе, да.
– О, добре, давай шибаната стая.
Веднага щом се настанихме, звъннах да поръчам рум сервиз. Бях умрял от глад.
– Моля донесете ми салата „Цезар“. И най-добрия ви бифтек, средно изпечен. И
пържени картофи!
Момичето дремеше на леглото, но успя да профъфли:
– И аз съм гладна!
– Значи два пъти от всичко – казах в телефона и изведнъж ми хрумна да
попитам: – Имате ли кока-кола в стъклени бутилки?
– Да.
 – Какво?! Имате кока-кола в стъклени бутилки?
– Да, господине, имаме.
Още едно доказателство, че Бог съществува. Обожавах кока-кола в стъклени
бутилки, защото беше с истинска тръстикова захар и ми напомняше за детските
години.
– Донесете две.
Затворих и отидох до момичето, което бръщолевеше някакви несвързани неща.
От устата ѝ капеха лиги. Успях да вържа, че ме пита какво правим в този хотел.
– Нищо, размотаваме се – отговорих. – Всичко е наред.
Докато дойде храната, настроението ми се беше подобрило. Бях щастлив, че съм
открил момичето, и предчувствах удоволствието от вкусния бифтек, полян с кока-кола
от не каква да е, а стъклена бутилка. Дадох на камериера най-тлъстия бакшиш, който
някога е получавал. Той вдигна похлупаците от чиниите и излезе. Седнах пред храната
и направо ми потекоха слюнки. Преди да сложа хапка в устата си, момичето се
разциври. Не можеше да се оправи с ножа и вилицата. Станах, нарязах ѝ част от
бифтека на парченца, уверих се, че ще успее да ги сложи в устата си и седнах да се
насладя на пиршеството.
Тъкмо поднасях първата хапка към устата си, когато чух познат звук. Погледнах
и изкрещях – момичето повръщаше навсякъде. Изтичах и грабнах кърпа от банята.
Подложих я пред устата ѝ, за да повръща в нея и да не ме изцапа. Но не би. Издрайфа
се върху ръцете ми и целият бях олят с гнусна каша от „Ред бул“ и несмлян бифтек.
Прекипя ми и ѝ теглих яка псувня. След това обаче си помислих колко много пъти съм
бил в нейното състояние, целият омазан с бълвоч и лайна. Казах си, че това е сигурно
възмездие, карма, и даже ме напуши смях.
Натирих я към банята, пуснах душа и след като що-годе я измих, я сложих да си
легне.
– Пуши ми се – заяви ми тя.
Знаех, че това значи хероин, но не се възпротивих. Трябваше да я кача на
самолета и да я изведа от страната, без тя да разбере какво се случва, и вярвах, ще ми е
по-лесно, ако е надрусана. Когато стана време, извиках такси и потеглихме към
аерогарата. Оставих колата си в хотела за трийсет и девет дни. На летището, докато
минавахме проверката за сигурност, буквално трябваше да я придържам, за да се крепи
на краката си. Един от офицерите попита:
– Какво става тук?
– Съжалявам много – казах. – Приятелката ми има страхова невроза от летене.
Наложи се да вземе ксанакс.
– Има ли рецепта за този ксанакс – попита друг служител по сигурността.
Погледнах го право в очите и казах:
– Разбира се.
 – Минавайте – махна той с ръка.
Момичето беше надрусано до козирката и имаше белези от игли, но беше късно
вечерта и офицерите изглежда бяха изморени. Качихме се на самолета. Тя спа като
заклана през целия шестчасов полет до Панама. Аз не смеех да затворя очи. Страхувах
се, че може да умре в съня си.
Кацнахме. Изнесох я от самолета почти на ръце. Бившето ѝ гадже ни посрещна
и ни закара до Ел Кангрехо – стар квартал в Панама Сити. Беше наел малък апартамент
на седемнайсетия етаж на сграда, в която всички прозорци и врати бяха със стоманени
решетки.
Когато вратата се заключи зад гърба ми, най-сетне напрежението ми спадна.
Предадох я в ръцете на бившия ѝ приятел.
– Пич, не съм спал не помня от кога – му казах. – Умирам от глад. Трябва да си
взема душ и да си измия зъбите. Устата ми смърди, сякаш някой е умрял в нея. Целият
съм в хероин, кръв, бълвоч и пот.
– Няма проблем – отвърна той.
Показа ми спалнята – единствената стая с климатик. Взех най-дългия душ в
живота си, надух климатика и откъртих. Когато се събудих, момичето още спеше.
Бившето ѝ гадже и брат му я наглеждаха.
Взех портмонето ѝ и паспорта ѝ, и ги връчих на брата на момчето.
– Слушай, направи една услуга – казах. – Върви до най-близкия „ФедЕкс“ и
изпрати това с бърза пратка на родителите ѝ.
По този начин щеше да е невъзможно да избяга и да се върне в Щатите. След
два-три часа тя най-сетне се събуди. Погледна бившия си, после мен, после пак
премести поглед върху него и така няколко пъти. Явно недоумяваше какво се случва.
Накрая ме попита:
– Какво става тук, по дяволите? Къде сме?
– В Панама.
Тя моментално се наежи.
– Къде са ми нещата? Къде ми портмонето? Къде ми е паспортът?
– В момента са вероятно на половината път към дома на вашите.
Тя скочи и ми се нахвърли. С приятеля ѝ се помъчихме да я озаптим и я
притиснахме на пода, докато изпусне парата. Когато спря да се съпротивлява, дръпнах
момчето настрани, за да обсъдим какво да правим по-нататък с нея.
Тя се надигна, погледна ме от другия край на стаята и каза с ледено
спокойствие:
– Когато заспиш, ще те убия.
Разчистихме апартамента от всички остри предмети – ножове, вилици, писалки,
дори лъжици. Около две седмици момичето се бори с острата фаза на абстиненцията.
Не ни говореше – освен в няколкото случая, когато стоеше на перваза и заплашваше да
скочи, ако не я пуснем да се прибере в Щатите. Когато накрая наруши мълчанието си,
повтаряше едно и също като развалена грамофонна плоча: „Искам да си ида вкъщи.
Майната ви. Мразя ви. Искам да се надрусам. Мразя ви, шибани лайняри.“
Повечето време я търпях и не реагирах, но няколко пъти я повалих на пода,
притиснах я с коляно и я хванах с две ръце за гърлото, докато омекна. Два пъти се
наложи да я ударя, но беше при самоотбрана. Тя беше бивша гимнастичка и макар че
беше съсипана от дрогата, беше по-силна от много мъже, които познавам.
Останах в този апартамент цели трийсет и осем дни, като нощем спях с едно
отворено око. В следващите няколко месеца всяка седмица пътувах до Панама, за да я
наглеждам. Намирах я все по-добре, докато накрая стана съвършено нов човек –
красива жена в разцвета на младостта си.
До ден днешен сме големи приятели с нея и съм щастлив да заявя, че вече не
иска да ме убие.
***
Винаги когато бях в Малибу и не бях зает да спасявам наркомани, се отбивах
във „Витамин Барн“. Здравословната храна беше важна част от моето изцеление, но
ходех най-вече за да видя Хейли. Веднъж, както ѝ бърборех за някакъв филм, който не
бива да се изпуска, тя ми каза:
– Слушай, ако искаш телефонния ми номер, просто ме попитай.
Замръзнах на мястото си.
– О, добре. Хейли, ще ми дадеш ли телефонния си номер?
Тя го записа на едно листче и ми го подаде.
Както категорично е установено, аз мога да съм пълен идиот и не изпуснах
случая да го докажа.
– Напиши и името си, защото много мацки ми дават телефонните си номера.
Някакъв непознат човек случайно чу какво ѝ казах и се плесна по челото,
клатейки глава. Хейли мълчаливо се отдалечи. Изчаках задължителните три дни, преди
да ѝ се обадя. Когато най-сетне набрах телефонния ѝ номер, ми беше лошо от
притеснение. Попитах я дали иска да отидем да видим току-що излезлия филм
„Науката на съня“.
– Да, става. Кога?
О, божичко. О, боже мой. Как може да говори с такъв спокоен и небрежен
тон?
Взех я с колата и отидохме да хапнем суши в японския ресторант „Кушию“.
Бях толкова развълнуван, че почти не ядох. Хейли яде повече отколкото което и
да е момиче, което познавах. Бях направо изумен какво количество погълна. Повечето
момичета биха се срамували да излапат толкова храна. По дяволите, повечето момчета
биха се срамували да излапат толкова храна. Бях силно впечатлен. След това отидохме
да видим филма. Разказваше се за момче, което е влюбено в едно момиче, но не смее да
ѝ го каже, а тя изпитва същото към него. Невероятен филм. Задължителен за гледане. И
невероятно попадение за първа среща. Понякога вселената работи за теб.
Изпратих я до тях. През цялото време бях толкова развълнуван, че не можех да
събера мислите си. Преди срещата бях подготвил диск с избрани парчета, за да имаме
перфектния саундтрак в колата. Представях си как ще си държим ръцете и ще се
наслаждаваме на музиката в пълно блаженство. Когато пуснах диска, ме обхвана
някаква лудост: грачех текста заедно с песента, тропах с крак, докато шофирах, удрях
по волана и пеех с пълно гърло. В общи линии, се държах като последния тъпак.
Хейли посрещна всичко това с невъзмутимо спокойствие. Когато пристигнахме
пред дома ѝ, не направих опит да я прегърна или целуна. В следващите няколко
седмици излизахме почти всяка вечер и всяка среща завършваше по същия начин.
Казвах ѝ довиждане и си тръгвах. Бях лудо, бясно влюбен в нея, но бях напълно
убеден, че тя никога не би ме пожелала. Имахме значителна разлика във възрастта
(осемнайсет години), но и без това тя беше далеч над моята класа. Бях се примирил с
мисълта, че ще останем само приятели, но въпреки това не спирах да мечтая как се
разхождаме и си държим ръцете, как се носим с колата и си държим ръцете – как
правим хиляди неща и си държим ръцете.
Докато работех в „Каньона“, бях помогнал на един хокеист от Националната
хокейна лига да се изчисти, преди да отиде на Олимпийските игри. Един ден това
момче ми се обади, че е в Лос Анджелис и ме покани на мач. Аз естествено заведох
Хейли. На полувремето – или както му казват в хокея – отидохме да хапнем нещо. И
там Хейли се притисна до мен и сложи глава на рамото ми. Дъхът ми спря в гърлото.
Излапах нервно няколко пържени картофа, докато се мъчех с всички сили да преборя
страха си от отхвърляне. След това се наведох над нея и я целунах. Тя отвърна на
целувката ми.
След мача отидохме на парти в хотел „Стандарт“ в центъра на Лос Анджелис.
Бяхме на терасата на покрива и се наслаждавахме на градския пейзаж на фона на
небето. Нервно ѝ бърборех за не знам какво си, когато тя се обърна към мен и ме
целуна. Целувахме се с часове на онзи покрив.

ГЛАВА 10

Живеех тайно в празното крило на къщата на Роби, което не е идеална ситуация,

когато човек си има постоянна приятелка. Нощем се вмъквах крадешком след
единайсет и се измъквах преди седем сутринта, като гледах да не засека съпругата му
Лори. Двамата имаха достатъчно проблеми помежду си – Лори даже спеше в
пристройката за гости – и не исках за създавам на Роби допълнителни неприятности.
 Една сутрин обаче се успах. Стаята ми беше на втория етаж и всички прозорци
бяха отворени. Пристройката за гости, в която се помещаваше Лори, беше точно под
мен. Тя също беше отворила прозорците и, облегната на перваза на един от тях,
набираше нечий телефонен номер. В този момент мобилният ми иззвъня – дълъг и
отекващ звън.
Мамка му!
Помислих, че ме е видяла. Сниших се под прозореца и отговорих на
повикването.
Лори говореше високо и чувах гласа ѝ през прозореца даже по-добре отколкото
по телефона. Заминавали с Роби за Ню Йорк и търсели човек да дойде да живее в
къщата, за да я пази, докато ги няма.
– Ти можеш ли? – попита.
– Да, разбира се – прошепнах. Стараех се да говоря тихо и приглушено.
Тя усети, че нещо не е наред.
– Толкова ли много искам от теб? Ще ти платя.
– Не, не, не – изфъфлих.
Беше сюрреалистично. Предлагаше да ми плати, за да направя нещо, което
правех така или иначе без нейно знание от почти година. Тогава пак търсеха човек да
пази къщата, докато пътуват, аз се съгласих и когато се завърнаха, просто забравих да
си тръгна. Бях прекарал там година и половина общо – тоест целия период на работата
ми в „Каньона“, частните интервенции и екстракции, както и началото на връзката ми с
Хейли. Изглеждаше обаче, че ще се наложи скоро да махна, защото Лори настояваше
да продадат къщата, докато на Роби не му се мърдаше оттам. Двамата се джафкаха за
това постоянно.
Перспективата да си търся квартира ми се струваше ужасна. Никога нямаше да
имам втори шанс да живея без наем в такъв прекрасен имот в Малибу – с къща
шестстотин и петдесет квадрата, две пристройки за гости, частен плаж и басейн със
солена вода. Един ден, докато Лори и Роби се караха какво да правят със собствеността
си, ме озари внезапно просветление – „кик от Бога“, както го наричахме в програмата
„12 стъпки“.
– Защо не ми дадете къщата под наем? – дискретно се намесих.
Те млъкнаха, поне за малко.
– Че откъде толкова пари? – попита Лори.
– Мога да ви плащам по десет хиляди на месец.
Пазарната цена за наем на такъв имот беше по-скоро към петнайсет, може би
даже двайсет.
– Как ще стане тази работа? – попита Лори.
– Ще стане. Ще продам златото си. Цената му нарасна много. Имам повече от
достатъчно. Ако ми опростите наема за първите два месеца, ще стегна къщата, ще я
боядисам, ще я направя като кукла. Искам да направя от имота най-хубавия
рехабилитационен център в Малибу.
Давах си сметка, че това е ужасно висока цел. Чаках отговора на Лори със
затаен дъх.
– Добре. Само да не ми съсипеш къщата.
– Няма. Ще се грижа добре за нея.
Щях да припадна от вълнение, докато изкачвах стъпалата към втория етаж, за да
планирам своя собствен рехабилитационен център – „Ривиера Рикавъри“.

***
Клиентите започнаха да се стичат дори преди да съм боядисал. Бях си създал
страшно много връзки в лечителската общност и се знаеше, че специализирам в трудни
случаи. Отказвах да приема, че някой може да е стигнал толкова далеч, че да не може
да му се помогне – стига разбира се самият той да иска това. Ако видех това желание у
човека, бях готов да го обичам безусловно и да направя всичко по силите си, за да му
покажа, че животът може да е забавен, вълнуващ и смислен без наркотици и алкохол.
Методите ми бяха нетрадиционни. Водех клиентите на рок концерти, на спа
процедури, на фестивала „Коачела“, във Вегас и Хавай. Една година дори отидохме на
Бахамите и цял месец живяхме на яхта, обикаляйки островите.
Наруших много правила. Може би дори всичките. Мнозина критикуваха
методите ми и самия мен, но не ми дремеше въобще, защото виждах, че има резултат
от тях. Помогнаха на много хора да се излекуват.
Почти всеки ден водех клиентите на падълбординг*, карах ги да правят йога.
Спазвахме хранителен режим и прилагахме тридневни пречистващи програми с пресни
сокове, сурови храни и клизми. Водех някои от тях на озонотерапия в една клиника в
Санта Моника, където ни изтегляха кръв, насищаха я с озон, докато стане ярко
червена, и я инжектираха обратно във вените ни. Прекарвахме часове наред в
инфрачервена сауна, ядяхме неща, които подпомагат хелацията или с други думи
работят за изхвърлянето на тежки метали от организма. Мнозина ни смятаха за
откачени, но ние виждахме ефекта от този начин на живот: с всеки изминал ден се
чувствахме все по-добре и изглеждахме по-млади.
*(англ.) Paddleboarding – сравнително нов вид спорт, при който човек балансира прав
върху дъска и гребе със специално гребло – Б. пр.
„Ривиера Рикавъри“ беше успех. Когато спестих достатъчно пари, купих на
майка си билет до Полша, за да посети роднините си. Не ги беше виждала четиридесет
години. Пътуването възбуди в нея стари спомени и когато се завърна, ми разказа по-
подробно историите от детството си – за войната, за Казахстан, за Сибир. Отдавна
исках да ѝ направя този подарък, но подаръкът, който аз получих в замяна, беше
неизмеримо по-голям: почувствах толкова дълбоко чувство на емпатия към нея,
каквото не бях изпитвал никога преди. Благодаря ти, мамо. И извинявай, че бях такъв
кошмар…
 Може да се каже, че макар и в умален мащаб, мечтата ми да отворя фрешбар се
осъществи в кухнята на „Ривиера Рикавъри“. Всеки ден правех смутита от супер храни
за повечето клиенти. Популярността им толкова нарасна, че сутрин се образуваше
опашка от поне петнайсет души. Някои дори не бяха клиенти от „Ривиера Рикавъри“, а
съседи и деца, които спонсорирах. Веднъж опитали питието, се връщаха за още.
Не всички клиенти възприемаха този начин на живот. Някои бяха вироглави и
неподатливи. Бяха пратени насила в моя център или от родителите си, или от съда, и
нямаха вътрешно желание да се променят. Тези случаи бяха болезнени за мен и ми
създаваха чувство за несигурност и провал. Едно момиче на име Сара беше най-
костеливият орех, с който съм се сблъсквал. Беше толкова чепата, че в сравнение с нея
моят случай изглеждаше банален.
Сара пристигна в „Ривиера Рикавъри“ натъпкана с психоактивни лекарства.
Пушеше като комин и изглеждаше така, че имаше опасност някой да грабне лопата и
да я погребе. По цял ден редеше едно и също: „Майната на всичко, искам да се
надрусам, майната на всичко, искам да се надрусам…“
Повтаряше го като мантра. В останалото време киснеше в кухнята и си правеше
гаргара с нас.
– Вие тук в Малибу сте големи идиоти с вашите житни кълнове и шибани
витаминозни питиета. Всички карат бентлита, егаси. Това е тъпо. Вие сте фалшивци.
Мамка ви на всички.
Въпреки това я обичах. Знаех, че зад тази груба, войнствена фасада се крие
огромната ѝ мъка за децата, които съдът ѝ бе отнел. Над главата ѝ висеше тежко
съдебно дело, на което трябваше да се реши дали да иде в затвора или да възвърне
майчинските си права. Виждах, че това раздира сърцето ѝ. Търсеше помощ. Можеше
да си тръгне по всяко време, но стоеше. Затова бях решен да ѝ помогна.
Отне около шест месеца. Шест месеца наред будуваше по цяла нощ и после
спеше до обяд, пушеше цигара от цигара и ядеше боклучава храна и сладки. Но в това
време наблюдаваше какво правят другите и виждаше ефекта върху тях. Един ден дойде
в кухнята тъкмо в момента, в който поглъщах чаша течни витамини от Premier
Research Laboratories, за чиято доставка плащах по шестстотин долара на месец.
– Каква е тази гадост? – попита.
– Тази гадост е най-готиното нещо на света.
– Изглежда отвратително – намръщи се тя.
– Не го пия, защото е хубаво на вид или на вкус. Пия го, защото ме кара да се
чувствам невероятно.
Най-сетне нещо разбираемо за нея. Метамфетаминът и хероинът също нямат
хубав вкус, но тя ги вземаше, защото я караха да се чувства по-добре.
– Може ли да опитам?
 Изненадах се, но грабнах празна чаша и ѝ налях двойна доза, смесвайки
витамини от различните шишенца. Тя гаврътна чашата и излезе навън. След две
минути отново цъфна на вратата.
– Може ли още една чаша?
– Не – казах. – Не може.
– Но защо? Това чудо наистина ми повлия добре.
– Да, точно това се опитвам да ти кажа от месеци.
– Не, сериозно, наистина се чувствам по-добре.
– Това е само началото. Не е нищо в сравнение с начина, по който ще се
почувстваш, ако започнеш да се храниш здравословно.
– Какво друго имаш да предложиш?
– Ще ти направя смути.
Направих ѝ смути от сурова коластра, сурово бадемово масло, фурми, суров
мед, пчелен прашец и пчелно млечице. Изпи го, без да каже дума, но по изражението
на лицето ѝ разбрах, че организмът ѝ го прие с благодарност.
На следващата сутрин почука на вратата ми, докато още спях.
– Моля ти се направи ми един от онези шейкове – помоли тя.
След няколко седмици спря цигарите. След няколко месеца спря всички
лекарства, предписани от психиатъра ѝ. Преображението, което настъпи в нея, може да
се определи само като чудотворно. И двамата с Хейли се влюбихме в това момиче и
създадохме страхотно приятелство.
Днес Сара живее в красив, уютен дом заедно с децата си. От седем години не е
вкусвала алкохол, нито е приемала дрога. До ден днешен тя остава сред най-добрите
ми приятели – прекрасна майка и прекрасна дъщеря. Родителите ѝ най-сетне са
щастливи след всички мъки, преживени с нея, и много я обичат – особено баща ѝ
Стивън, мой ментор и голям приятел. Всеки януари четиримата ходим заедно на
екскурзия, за да отпразнуваме чудото на нейното изцеление. Сара ходи на църква два
пъти в седмицата, а миналата година организира първия фермерски пазар на органични
продукти в града, в който живее.
Какво по-хубаво от това?

***
Колкото и да обичах да помагам на хората, работата в „Ривиера Рикавъри“
започна да ми се отразява неблагоприятно. Бях готов да направя всичко за човек, който
иска да се промени и да живее здравословно. Да участвам в изцелението му беше
вълшебно преживяване за мен. Но някои хора просто не се интересуваха от цялостна
промяна. Те просто искаха да си върнат играчките – гаджета/съпруги/съпрузи/къщи.
Някои влизаха в рехабилитационния център само за да изпълнят съдебно разпореждане
или за да угодят на родителите си, та да им се махнат от главата. Тези хора не търсеха
същинска трансформация. Много от тях редовно циркулираха из клиниките. Влизаха,
колкото да си починат, в някое луксозно лечебно заведение като „Промисис“ за
трийсет дни, макар че някои не издържаха и толкова. После семействата им ги
настаняваха в друга клиника за шейсет хиляди долара на месец и така отново и отново
до безкрай. Не бяха рядко срещани клиенти, минали през десет или дори петнайсет
рехабилитационни заведения в рамките на пет години.
Промяна е възможна само ако напълно се смириш. Всеки може да пази
поведение за известно време. Наркоманите и алкохолиците са майстори в това да си
надяват маски, за да се харесат на околните. Но за истинска промяна се изисква
смирение – не често срещана черта у хората от тази категория. Като загазим, се кълнем
в Бога, че това е за последен път, молим се за помощ, вричаме се и поемаме „железни“
обещания и пред себе си, и пред останалия свят. Но после се намесва егото ни с
неговата невероятна способност да пренебрегва опита – и ето ни отново надрусани и
пияни. Така е, защото дълбоко в себе си не сме имали истинско желание да се
променим.
Виждах това постоянно в „Ривиера Рикавъри“. Хората идваха с наведена глава и
бяха готови да обещаят всичко. Кълняха се, че искат да се изчистят, да живеят
здравословно без дрога и без алкохол, молеха ме да им помогна. Щом обаче се
сбогуваха с родителите си и си разопаковаха багажа, тези хора започваха да нарушават
правилата, да се скитат след вечерния час, да отказват да присъстват на терапевтичните
сеанси и т. н.
Някои бяха направо токсични личности – духовни вампири. Живееха в
постоянна агония, но бяха твърде мързеливи, за да направят усилие да излязат от това
състояние. Причиняваха болка на околните и създаваха неспирни драми. Това започна
да ме измъчва. Семействата на тези хора ми плащаха, за да им помогна да се изчистят,
а аз знаех, че самите болни няма да положат грам усилие да се променят към по-добро
и в крайна сметка ще прибегнат към дрогата отново. Знаех, че ще се погубят, а аз
печелех пари от тях и това ме караше да чувствам угризения. „Вампирите“ изсмукваха
живота и ентусиазма на клиенти, които действително искаха да се променят, а после си
биеха камшика, връщаха се към дрогата, друсаха се до откат, след това отиваха в друг
рехабилитационен център и колелото се завърташе отново.
Пет години след създаването си „Ривиера Рикавъри“ започна да се превръща в
мрачно място за мен. Забелязвах все повече бели коси по главата си, постоянно имах
болки във врата и в кръста, а във връзката ми с Хейли възникна напрежение. Беше ѝ
дошло до гуша от целия проект.
Чашата преля, когато мениджърът на „Ривиера Рикавъри“ – един от най-
добрите ми приятели – занемари работата си. Подкара го през просото и остави нещата
да се скапят. Не бих се подразнил толкова, ако беше просто нает служител, но както
казах, той беше един от най-добрите ми приятели. Обичах го и не можех да си обясня
защо постъпва така. После разбрах, че се е върнал към дрогата и през цялото време е
употребявал.
 Продадох „Ривиера Рикавъри“ на загуба на едно момче, отраснало в бедност в
Малибу. Бяхме се друсали заедно по купони преди години. Той също като мен се беше
излекувал от зависимостта и се справяше добре в живота. Беше чул, че имам
намерение да продавам, и двамата с партньора си се свързаха с мен. Нямаха много
пари, но какво от това. Радвах се, че мястото ще иде в ръцете на човек с подобна на
моята биография, тръгнал от нулата. Той и партньорът му свършиха отлична работа и
развиха центъра страхотно. Ходя в „Ривиера“ за сеансите им по програмата „12
стъпки“ и там често се виждам със сегашния собственик.
Много пъти в живота си съм преживявал радикални промени, без да имам
никаква идея какво ще правя със себе си оттам нататък. Така беше, когато изпаднах от
училище. Когато потеглих от Охайо за Калифорния. Когато ме уволниха от „Каньона“.
Но не и този път.
Този път знаех точно какво ще направя.

***
В 2011 в „Пойнт Дюм Вилидж“ – стар търговски комплекс в Малибу, няколко
магазина стояха празни. Новият собственик на комплекса беше разтурил един
долнопробен бар и беше изгонил още няколко наематели. С две думи, комплексът се
нуждаеше отчаяно от свежо попълнение. Беше време да реализирам мечтата си. Беше
време да отворя SunLife Organics. SunLife – живот на слънце. За лого щях да използвам
символа на розовия лотос – красиво цвете, израсло от блатото и от калта.
Както с всяко друго нещо в живота, към което съм имал страст – музика, жени,
дрога, – безмилостно преследвах своята цел да отворя бар за изцяло натурални, био
сокове. Бях обсебен от идеята и стремежа си да я осъществя, макар да нямах нито
бизнес план, нито финансиране, нито идея как се управлява заведение за хранене.
Никога не бих успял без помощта на Хейли, но за да съм напълно откровен, ще си
призная, че проектът щеше без малко да ни раздели.
Два-три месеца след като започнах да организирам новия бизнес, стресът от
това ново начинание предизвика най-голямата кавга в историята на отношенията ми с
Хейли. Страхувах се от провал и ми трябваше „виновник“, на когото да прехвърля
отговорността. Вдигнах ѝ скандал и ѝ казах да взема парите от сейфа и да се маха от
къщата ми и от живота ми. За пореден път ми се случваше да искам да приключа нещо
от страх че то ще стане така или иначе, но не по моята воля и по моите условия.
Старите навици умират трудно.
Хейли спа в стаята за гости през онази нощ, а на сутринта ми каза:
– Никога повече не ми говори по този начин!
– Добре – казах ѝ. Не се случи никога повече.
Слава Богу, че Хейли остана с мен.
По това време икономиката все още вървеше надолу и нямаше изгледи да се
оправи, но ние не позволихме това да ни обезсърчи. Действахме по плана си:
поръчахме да ни доставят най-удивителните плодове и зеленчуци на планетата, наехме
местни млади хора на добри заплати и се стараехме да създадем пространство, където
приятели и съседи ще се събират и ще общуват помежду си.
– Ако го докараме до сто клиенти дневно, ще успеем – казвах често аз на Хейли.
Защо сто? Нямам представа. Не бях правил прогнози за паричните потоци,
приходите, разходите, счетоводния баланс… Изобщо не разбирах от тези работи.
Просто „сто човека“ ми звучеше като „много“, без да е прекалено самонадеяно.
След една година – и много грапавини по пътя – бяхме готови да отворим врати.
– Сто човека! – продължавах да повтарям, най-вече на себе си. – Само сто. Само
толкова ни трябват.
В деня преди откриването отпред паркира автобус, от който се изсипа голяма
група деца. Те се втурнаха към вратата и понечиха да влязат, но беше заключено.
Канех се да им кажа, че още не сме отворили заведението, но лицата им бяха толкова
развълнувани и щастливи, че не ми даде сърце да ги върна.
Ръководителката им дойде и се опита да ги отклони.
– Хайде, деца, оставете хората на мира, още не са открили заведението си.
– Не, не, не е проблем – намесих се. – Ще им приготвя нещо.
– Не, моля ви се, няма нужда – каза тя.
– Знам, но искам да го направя.
– Е, добре тогава – каза тя. – Аз ще заплатя за всички.
– Не се притеснявайте за това. Касовият апарат още не работи. Хайде влизайте.
Мисля, че бях по-развълнуван от децата. Някой искаше да влезе в нашия бар!
Направихме им смутита и им ги сервирахме с био замразен йогурт. Децата бяха супер
мили и любезни, а жената не спираше да сипе благодарности.
– Много сме щастливи, че сте тук – казах.
След като обслужихме всички, децата излязоха навън. Аз, Хейли и
помощниците ни най-сетне си поехме дъх, но не можехме да спрем да се усмихваме.
Беше сюрреалистично да видим мечтата си в действие.
Ръководителката на децата влезе пак и каза:
– Времето навън е толкова прекрасно. Бихте ли дошли при нас за малко? Децата
искат да ви благодарят.
Излязохме навън. Децата се бяха събрали на голяма група. Изведнъж, без
предупреждение, запяха мелодично в хор. Оказа се, че са евангелска хорова капела, и
изразиха своята благодарност с вълшебна хармония. Хората от съседните магазини
излязоха да слушат. По лицето ми се стичаха сълзи. А толкова се притеснявахме, че
може да не влезе нито един клиент, когато на следващия ден отворим!
Докато децата пееха, си мислех: Ще се получи. Ще се получи. Нашето
предприятие ще успее.
 През нощта не мигнахме. Призори в пет нула нула, три чáса преди обявеното
работно време, пристигнахме в SunLife Organics. За да избегна разочарование, бях
свалил таргета си с няколко идеи по-надолу.
Само двайсет души. Моля ти се, Боже, само двайсет души. Моля ти се
направи така, че поне някой да се появи.
В 7:00 някакъв човек се приближи и надникна през стъклото.
Изтичах и отключих вратата.
– Хей, ти си първият ни клиент! – извиках.
– Клиент ли? – избоботи той. – Не съм клиент. Дори не знам какво е това.
– Това е SunLife Organics!
– Какво значи това?
– Ами… – казах – значи „живот на слънце“.
– Не бе, чудя се какво продаваш. Тръгнал съм към „Събуей“ да закуся и ми
стана интересно, та надникнах.
– „Събуей“? – възкликнах. – Не. Аз ще ти приготвя нещо.
Приготвих му „Зелен човек“, една от нашите емблематични рецепти – смути от
ягоди, банани, къдраво зеле, ябълков сок и плодово-зеленчукова суперхрана на прах.
Докато го забърквах, той ме гледаше скептично.
– Никога не съм пил смути – каза.
– Ще започнеш с най-доброто.
– Ама аз не обичам зеленчуци.
– Това ще ти хареса.
Той опита предпазливо, след това отпи голяма глътка.
– Супер е!
– Защо си толкова изненадан? – попитах.
– Защото изглеждаше гадно. Но ти си прав, вкусно е и вече официално съм
първият ти клиент!
Не исках да му взема пари, но той настоя. Оказа се зъболекар с кабинет наблизо
и оттогава идва всеки божи ден. Беше първият ни клиент и е един от най-големите ни
почитатели. Можете да видите статиите, които е написал за нас, в MalibuPatch.com.
Денят тръгна толкова добре, че си позволих да се размечтая. Може би пък
наистина ще стигнем сто клиенти? Когато в 8:00 отворихме официално, отпред имаше
опашка. В този първи ден обслужихме двеста и петдесет човека.
Все още имахме недоизпипани неща, които трябваше да изгладим, но клиентите
ни бяха изключително търпеливи и доброжелателни. Благодаря на Бога, че ни дари с
тях и с тяхната подкрепа, както и с прекрасните млади хора, които работят в SunLife
Organics и направиха от него това, което е. Те въплъщават всичко, което съм се
надявал, че може да се получи – и отгоре! Благодарение на тяхната бликаща енергия и
любов към живота мечтата ми еволюира в нещо по-голямо от това, което някога съм си
представял.
Днес има четири SunLife Organics и предстои отваряне на пети. Всичките
процъфтяват. Нов контракт за седемцифрена сума предвижда разширяването на
веригата с още шест заведения до 2017. Днес осигурявам работа на сто и трийсет души,
което е чудо на чудесата, особено като си помисля къде бях преди дванайсет години –
и като отчета, че мен самия едва ли някой работодател би ме взел.
Йога е все още важна част от живота ми. Преди две години дори отворих йога
студио над първия SunLife Organics. Казва се Malibu Beach Yogа. Направих го, за да
съм полезен на общността, но и за да продължа да тренирам. Една от инструкторките е
сестрата на Дженифър.

***
Има един единствен път – правият и тесният. Донякъде е глупаво, че ми отне
толкова много време да стигна до това заключение. Търсих с години – всъщност с
десетилетия. Експериментирах с тонове халюцигени и други вещества. Практикувах
всякакви форми на йога и холотропно дишане. Изчетох вагон книги, надникнах във
всякакви религии, ходих при лечители и шамани, посетих места с водовъртежи от
енергия, дадох десетки хиляди долари за кристали и уреди, които да ме изцерят:
лазери, тибетски пеещи купи, медальони и гривни, аудиодискове за медитация.
Пътешествах из цяла Индия седмици наред. Прекарах месец в Индонезия, обикалях
островите и припявах будистки мантри. Прегръщаха ме хора, почитани като живи
светци, следвах курс по трансценденталната медитация.
В крайна сметка осъзнах, че има само един път – правият и тесният.
Единственото знание, от което се нуждая, е записано в Библията и то е да обичам Бог
преди всичко друго и да обичам ближния си като себе си. Толкова. Това е цялата
истина. Не ми е нужно да зная нищо друго за духовността и Бога.
Има един единствен съдник за това кой и какво съм аз и това е моят Създател.
Вярвам, че всички ние ще бъдем изумени, когато поемем последния си дъх и видим как
всичките ни убеждения биват разбити от пълната и обединяваща истина на нашето
съществуване извън времето. Но засега, тук на тази земя, съм щастлив да разбера най-
сетне, че има само един път – правият и тесният: пътят на любовта, истината,
състраданието, добротата и усилния труд. Всеки ден допускам грешки, но всяка
сутрин, благословен с шанса да опитам пак, си давам дума да положа максимум усилия
и да дам на света най-доброто от себе си.
Натъжавам се, когато си помисля как без малко щях да пропилея всичко това.
Бях довел живота си до такава разруха, че се провалих дори в опитите си да се
самоубия. И сред цялата тази лудост, божия милост и красиво изцеление, които
преживях през последните дванайсет години, забравих да умра.
Сега винаги ще помня да живея.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
За автора
Халил Рафати е лектор, автор и предприемач в областта на здравословния начин на
живот. Бил е разводач на кучета, детегледач, автокозметик, дърводелец-мебелист,
консултант по рехабилитация, управител на ресторант и наркодилър. Днес той е
собственик на Malibu Beach Yoga и SunLife Organics – бързо разширяваща се верига
барове за натурални сокове и смути в Калифорния. Халил е също основател на Riviera
Recovery – пансион за наркозависими и алкохолици в процес на рехабилитация, и член
на настоятелството на манастира Ташилунпо в Билакупе, Индия.

––––––––––––––––