ПОЩЕНСКА КУТИЯ ЗА ПРИКАЗКИ

• представя -

Никола Крумов

ДНЕВНИК ОТ
ПАНЕЛНИТЕ БЛОКОВЕ

Увод
Когато преди две години на имейла ми започнаха да идват разкази
на Никола Крумов, веднага се влюбих в изказа му, в кратките
изречения, с които успява да пресъздава емоции, гледки и сюжети.
Интелигентното му чувството за хумор обаче си остава само в
литературата, която създава. В живота Никола Крумов е сериозен,
мистичен и недружелюбен човек. Неговата мъжествена по
балкански външност всява респект у по-дребните породи кучета,
но изначално отблъсква противоположния пол. Лично мен ме
напсува още във второто си писмо, от което ставаше ясно, че
дълбоко съжалява, задето изобщо е изпратил нещо свое в
Пощенска кутия за приказки. Намразихме се от пръв поглед.
Започнах да игнорирам писмата, които очевидно против волята си
продължаваше да пише, и дори го посъветвах да не храни фалшиви
надежди, че някога отново ще бъде допуснат до сцената. Той обаче
не спря. След един загадъчен сън, в който образът му ми се яви с
глава на мравояд, хобитски крака и велурено сако, от чисто
суеверие започнахме отново да представяме творбите му на
озадачената публика.
Сега, когато обърна поглед назад, си давам сметка, че Пощенска
кутия за приказки отвори портите на един демон към този свят.
Пусна го да вилнее и да създава, да руши и да се храни
невъзпитано на публични места.
В крайна сметка се оказа, че Никола Крумов е един от най-
популярните и харесвани автори в литературния проект „Пощенска
кутия за приказки“. Дори и този странен факт има своето логично
обяснение.
Прочетете тази книга и ще видите защо.
Гери Турийска
 П.П.: Кольо, благодарим ти за усмивките и се надявам с този
увод да съм успяла да разсмея и теб!

ПЪРВА ЧАСТ – Истории

Баницата
Жените хич не обичат да им се бъркаме в работите. С моята се
скарахме кой ще направи по-хубава баница. Обещах да изчистя
всичко след себе си и я пратих на кафе. Провеждам светкавична
консултация с майка - ми то било толкова лесно. Слизам до
магазина. Купувам кори, бира, петрохан, сирене и малко фъстъци.
Качвам се. Забравил съм яйца. Пак долу. Взимам цигари, но на
асансьора се сещам за яйцата. Връщам се. Вир вода отново съм
вкъщи. Олиото е свършило. Яко псувам. Сещам се, че имам сланина
- ето ти мазнина. Тавата е заета с пържоли и трябва да я измия.
Упорито търкам с гъбката, но няма голям ефект, а и верото почва да
ми свиди. Изплаквам я за последно - ръцете ми са червени, а в
мивката все едно някой е повръщал гъбена супа. Навсякъде е мокро
и плочките се пързалят. Взимам яйцата и в този момент се хлъзгам,
хващам се за сушилника... много лошо решение... повличам го
върху себе си на земята. Порцелан, стъкло, човек - в едно цяло. С
порязани пръст и чело почиствам. Слагам първия лист, настъпвайки
нещо остро. Викам с все сили, вадейки парчето - бинт, йод (който
разливам върху телефона си), превръзка с картоф (нали се слага за
рани) и съм готов. Кокошите яйца съм опазил някак (за моите - не е
Сигурно) и почвам да ги чупя майсторски в един оцелял кастрон.
Повечето съдържание излиза отстрани, но го събирам с шепи. Има
черупки, но те са полезни против кръвно и слаб слух. Мачкам
сиренето... не - ще ползвам миксера. Едната му бъркалка не се
побира вътре. Какво пък... включвам... Господи, торнадо - в окото си
имам жълтък, а в ухото 200 грамова бучка сирене, котката ме гледа
отстрани цялата оклепана, сякаш сега е излязла от утробата на
майка си - казва едно тъжно „мауу“, оттегляйки се за миене.
Разделям криво-ляво листовете, изтърсвам останалата плънка,
нареждам парченцата сланина и бой във фурната. Изпивам една
бира на екс, предоволен от себе си. Обръщам се - от печката излизат
гъсти кълба черен дим, все едно съм запалил гума. Кулинарното ми
произведение се е запалило (бях му сложил малко уиски за вкус) и
сега оживяло се мъчеше да бяга от горещината. Позатиснах го
малко, но в крайна сметка го измъкнах. Изгорен на две места,
оглеждам черната си баница - прилича на капак от улична шахта.
В тоя момент любимата се прибра. Точно както по филмите, си
изтърва торбите при гледката - рядка кочина, парчета въглени,
разтвор от яйца, сплъстена котка и един мъж върнал се от битката за
Сталинград. Оттогава мога да влизам в кухнята само ако питам.

Празник
Идва Нова Година и пак се чудя какво да взема на любимата.
Въпреки че съм писател (то един писател... все едно да кажеш, че
краставицата е цвете), хич ме няма в избирането на подаръци. За
осми март ѝ смених маслото на колата - гледаше ме с искрена
изненада и съжаление, а аз - добро да направя. За рождения ден ѝ
купих най-хубавата (и скъпа) тенджера под налягане - бях обявен за
простак. За именния ден - комплект въдици и зегер клещи - за пръв
път чух това нежно момиче да псува. Думите ѝ бяха като на пиян
шлосер изтървал любимия си шесто грам някъде в машината.
Разочаровал съм я също и с: промишлено лепило, кег бира,
екскурзия до завод „Златна Панега цимент“, крем за лице (ядох
шамар), дезодорант (спах на диван), ел. четка за зъби (стоях сам и
гладен), ўдарен винтоверт с красиви накрайници... Нищо не ѝ
харесва и това е, но тази Нова година реших да я зарадвам с нещо
направено от мен - започнах да ѝ плета блузка. Да, какво толкова
срамно има - слушам си Слеър, пия си пиенето и плета. Новото си
занятие практикувах тайно, докато не ме хвана.
Два и половина през нощта... прекарал съм преждата през врата си
и маам с куките, пиейки поредната бира. Сепвам се. Застанала на
вратата на хола (сигурно тръгнала да чишка), Нора гледа потресена,
все едно Сър Алекс Фъргюсън е дошъл да си измие краката у нас.
Започва да се смее. Първоначално едвам-едвам... после ускорява, а
накрая се валя по пода като женски шаран в храсти - хрипове,
сълзи, нечленоразделни думи от смях.
Не знам дали съм изглеждал толкова абсурдно (бял потник,
татуировки, пиячка, с розова плетка пред телевизора), но бях
възмутен от това поведение. Тя се посъвзе. Още не можеше да
говори, пък и аз тъкмо бях готов с фланелата. Изкарах тържествено
куките, направих няколко последни шева и казах, че ми е развалила
изненадата за предстоящия празник. „Направих я за теб... отне ми
седем месеца, но не ме бърка, ти го заслужаваш.“ Любимата взе
творението ми. Облече го. Приличаше на човек в огромна ръкавица
- бях оплел пет ръкава по невнимание. Мамка му... пак се издъних.
Тя ме прегърна и се разплака: „Толкова съм щастлива, това е най-
хубавото нещо, което си правил за мен... обичам те...“ Върви ги
разбери жените, подаряваш им инструменти и пособия дето
примерно могат да си заварят нещо с кеф, а те ти викат ,,глупак,
идиот, малоумник.“ Правиш им грозен блузон, приличащ на
рибарска мрежа от парцали и ти казват: „Обичам те завинаги.“

Болногледач
Събуждам се. Топла януарска събота. Ставам и сам си правя кафе.
На окото си имам гурел голям като мечка. След клозета се връщам в
спалнята - любимата болна легнала. Някакви грипове я хванали,
зъзне и се валя в салфетки. Предлагам да пъхна онова си нещо в
тялото ѝ с лечебна цел, чувал съм бил, че помагало. Две зачервени
очи се подадват връз юргана... в тях се чете презрение, но и
съжаление към моята личност. Леко ме дострашава - Сигурно
Сатаната гледа така враговете си. Изнизвам се под предлог, че ще
правя чай. Отивам до аптеката - бинт, хапчета за крак (че нещо ме
наболява), фервексове, а от магазина закупувам бира. Пред входа
срещам един комшия, който ме кани на чашка. Хапваме, пийваме,
но в най-веселото се сепвам - забравил съм, че имам мисия. Грабвам
торбите и бягам у нас. „Защо се забави“ - тежък глас, пълен с
хрипове, на човек му е трудно да повярва, че излиза от толкова
фино, 48-килограмово същество. „Таковаа... спасявах една котка от
дърво“ - стрелям в тъмното. „А ракия пи ли?“ „Аз ли... ъм... пих
една, но я намерих съвсем случайно и не съм виновен.“ Знае, че я
лъжа, но не ѝ се разправя с мен. „Трябва да ме отмениш да сготвиш
нещо и да изчистиш, но първо ми полей цветята.“ „Няма проблеми,
слънчице, ти само си почивай.“
За няколкото години, откак сме заедно, никога не съм виждал това
момиче да чисти или да върши каквато и да е домакинска дейност.
Ходи на работа, но вкъщи винаги е подредено, изпрано и лъснато на
операционна. Явно се старае да не забелязвам досадното бърсане и
мие къщата, когато ме няма. Първо решавам да си почина малко.
Отварям си биричка на дивана и зачитам книгата „Как да научим
английски за два часа“. Задрямал съм. Следобед е. Става ми
съвестно за годеницата - тя лежи болна и гладна, а аз спя. Трябва да
се работи. Отворям си още една биричка и излизам да пуша на
терасата. Помотавам се малко. Сетне слагам две бутчета да врат на
печката (с малко стар бахур - не му пречи) и се заемам с
поливането. Гледам двулитрова бутилка от минерална вода -
идеално. Пълня я и започвам. Същевременно наблюдавам мач.
Чорапите ми са мокри, но има пряк свободен. Не уцели. Спирам да
наливам - стоя в кална локва. Защо шибаното растение не е пило
изобщо? Навярно е глупаво. Нищо, ще почистя. Тръгвам. На много
хора им се е случвало да се подхлъзнат, но не и да прегърнат
аквариум. Е... взимам го на пода със себе си. Трясссс. Пясък, риба,
стъкла - аз съм в тях и те в мен. Кървящ се добирам до
прахосмукачката. Тя засмуква чакъла, но може би от водата гръмва.
Сега съм порязан, прашен и ударен от ток. Гърча се на пода заедно
с рибките. С мъка стигам телефона. Звъня на оня съсед жена му да
дойде спешно. Влача се, но успявам да отключа. Тя се промъква
през дима. Гледа и не вярва. „Какво си направил?“ „Ъм... тоо... аз...
само си поливах.“ „Сядай някъде и не мърдай.“ „Ам бира да си
сипя.“ „Сядай, аз ще ти нося.“
Така добрата комшийка изчисти навсякъде, прибра оцелелите
видове в буркани и досготви супата (изхвърли ми бахура). Моята
разбра всичко. Красива и болна сега тя безропотно се грижеше за
мен.
От праисторически времена мъжът е длъжен да хване умряло
животно и да го занесе вкъщи, а жената да осигурява реда в
пещерата. Мисля, че второто е много по-сложно. Мъжете имаме две
оръжия - чеп да я обладаем и умение да я разсмеем. Жените владеят
всичко останало. Чак сега оценявам, колко старание е вложила
любимата, за да ми е добре на мен.

Рак на седмия
Гледам един ден пред блока някакво дете в инвалидна количка и с
гола глава. Викам си, сигурно е на гости. Виждам го втори път.
Питам мойта на чии хора е. Тя ми обяснява, че било на Пешо и
Десито от седмия. „Ъм, що не съм го виждал досега”? „Защото е
болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде”. Ако трябва да
съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата. Може би след
месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми
докривя. Изпитах мъка – чиста и безцветна. Защо това дете бе
изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае
за нея... Побеснях. На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и
право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как
се е състарил тоя човек, а сме почти набори. „Аз тука... таковаа...
нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшия”. „Не,
благодаря”. Но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях.
Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола.
Неловко „наздраве” на масата в кухнята. Седим и мълчим. Решавам
да говоря направо – питам ги искат ли пари? „Не”. А да направим
кампания с смс-и? Било безсмислено. Да набия някой?! Нямало
нужда (за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с
бой). „А какво да направя за детето” – гласът ми едва излиза.
Десито рече: „виж, Кольо благодарим ти за загрижеността, но
трябва да си вървиш. На Вяра и остават шест месеца живот и нищо
не може да се направи – ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите
се държат добре с нас”. „Искам да я видя”. Родителите се
спогледаха... разрешиха ми, само и само да се махна. Пуснаха ме в
затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше
легнала и гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме – шест
годишната и ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха
кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с
едното око и едвам се движеше. Не знаех какво да кажа, но
изтърсих: „много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна
пичка”. Виждах, че ме мисли за идиот и само рече: „бате, Кольо, аз
умирам, няма да стана голяма”. Стоях на малкото столче в
смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача...
нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше.
Родителите бяха сиви в края на стаята. Далечна искра в плътния
страх. Видях я... дори леко я чух. Казах да ми донесат уискито.
Веднага. Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах.
Разказвах и за пиянските си приключения, всичките ненормални
случки през годините - моите, тези на приятелите и роднините ми.
Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии
могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че
всичко е истина се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах и
усмивка, набутах я в щастието - чувство явно непознато за детето.
Така станахме приятели. Почти всеки ден ходех у тях да и
разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е
видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания.
Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски,
играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно – аз
суровият метълист и тя болното полумъртво дете. Разболя се от
друго - пневмония, а имаше още два месеца по дяволите. С
любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го
убия... но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно
личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с
мен. Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна –
„кажи ми само какво искаш”. Детето Вяра отвoри очи - „искам
сестричка”. Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето
мечтаеше. Молех я да обещае, че ще се държи... и тя обеща. Почина
същата вечер – мъртвото и тяло тежеше девет килограма. Сестра и
се казва Виктория.

Пикник
Много обичам да дразня годеницата си. Открай време момичетата
се захласват по разни природни гледки. Камънаци, острови,
къщичка в планината - дай им снимки да зяпат и спокойно можеш
да си следиш мача. Понякога се налага и аз да гледам. Примерно
лентяйстваме в неделя пред телевизора. По Дискавърито дават за
Аляска - рекички, горички и тем подобни глупости. Тя замечтано
казва, колко хубаво щяло да е, някой ден да види северното сияние
над красивите ледници. Аз допълвам с насмешка: „И да пием под
него по няколко ракии.“ Дори не ме поглежда. После пускат за
Африка - хипопотам сере, жираф яде, плъх на два крака копае дупка
- изключително интересно. „Искам да се насладя на изгрева в
прекрасната Сахара, не те ли впечатлява?“ „Не, изглежда ужасно
тъпо, пък и като гледам в слънцето ме боли едното око, но ако има
нещо за пиене там, що да не ида.“ Вече я ядосвам. Разярена ми
вика: „Млад човек си, не искаш ли да видиш чудесата на света,
нямаш ли мечти, мамка му.“ „Имам и още как - да станем шампиони
и да се наям яко с агнешко по Великден.“
Минаха няколко дни. Постопли се и любимата рече да идем на
разходка до една закътана местност наблизо. Нечистите мисли ме
блъснаха в корема - разврат с вълнуващото ѝ тяло под дърветата.
Вече си представях как ѝ свалям... разтрепериха ми се пръстите.
Шофирам неразумно и най-сетне стигаме затънтената полянка.
Постиламе одеалото - направо ще гръмна от желание. Целуваме се -
езикът ѝ е бавен и толкова вкусен. Внезапно се отдръпва. Вади от
джоба на якето си кисели краставички в торбичка и патронче водка.
Отпива голяма глътка, гризва краставица с белите си зъби и весело
казва:
Секс няма... наздраве, нали това ти е любимото - и ми подаде
шишенцето...

Скандал
Жените обожават да ни се карат. „Туй защо си го оставил там,
докога ще ти прибирам дрехите от пода, намали музиката, не пий
компот от буркана...“ Последно ме нахокаха за сапуна - бяхме
преминали на течен такъв, защото съм оставял следи от себе си по
обикновения. „Как, за Бога, си успял да вкараш косми и в течния
сапун?“ „Да не мислиш, че съм искал, а на мен хубаво ли ми беше
три месеца да си мия косата с интимен шампоан?“ „Това е дамски
душ и никой не те е карал да го ползваш.“ „На него пише шампоан,
следователно е такъв. От къде да знам, че е за размножителния ти
орган?“ „Защото се интересуваш само от своите нужди.“ Това хоро
съм го играл и спирам.
След десет минути застава на вратата на хола само по потниче -
младото ѝ тяло е малко, но сравнително дълго. Усмихва се. Скачам,
но бивам замерен с чорап. „Ти ненормален ли си, намерих го под
леглото, мислех, че имаме разложен глиган в спалнята.“ Правя две
стъпки, за да се извиня, но тя вади любимото ми списание за
футбол и безцеремонно къса първата му страница. Леко ми
призлява, но знам как да отвърна. Взимам дистанционното на
телевизора и разпорвам торбичката му - баща ѝ така държеше
неговото да не се праши. Смъртна обида. Получавам блъскане на
врати и неясни викове из коридора.
След малко пристига облечена в един торбалански анцуг (който
знае, че мразя, защото не мога да я опипвам) и заявява надменно:
„Ще правя салата, ти иди до магазина да сготвя за вечеря.“
Отвръщам, че това не ми изглежда като мъжка работа. „Тогава
поправи тостера.“ „Къде е чантата?“ Слизам долу, но нарочно
купувам само пиячка. Сядаме на масата. Бегло наздраве. Нарочно
пускам само тъпи предавания или такива за някоя световна война.
Изглежда не ѝ пука, но знам как да я побъркам. Облечен съм с
извънредно бялата тениска на Адидас, дето ми я купи за нова
година (аз ѝ подарих фазомер). Загребвам смело от лютеницата и уж
случайно се окапвам. Толкова е шокирана, че дори не може да се
разкрещи. Става ми съвестно за труда, който е положила да съм
чист и поръсвам огромното леке със сол - нали така се прави.
Виждам, че търси с поглед из стаята с какво точно да ме убие. Явно
нищо не ѝ се струва достатъчно жестоко, затова казва: „Мразя те.“
„И аз.“ „Повече няма да се обезкосмявам.“ „Аз пък ще се потя
повече.“ „Ще се подстрижа.“ „Ще си пусна коса.“ „Когато заспя, ще
ти пръцкам.“ „Ти и сега го правиш.“
Стоманена тишина. Тук един опитен мъж трябва да претегли
нещата. Заедно сме от четири години и осъзнавам ясно, че това
момиче буквално ми строши везната. Погледнах я и рекох: „Обичам
те, кучко, ти си най-доброто, което съм виждал... дори по
телевизията.“ „И аз те обичам много, недодялано мече - завинаги.“
Полагам я на пода и влизам... очите ѝ помътняват.
Сутринта ме викат по работа. Снощи си вкарах голям автогол като
не взех нищо за ядене и сега преравям хладилника. Отивам в
спалнята да кажа „чау“. Завита, дори без да ме погледне рече:
„Избърши си устата, на лакътя имаш масло, по дънките - кафе, а
ризата си окапал с косервата, която чух да отваряш.“ Погледнах се в
огледалото. Беше права... приличах на клошар.

Шкембе чорба - вълшебната отвара на

боговете
(по многомилионен действителен случай 18+)
Шкембе чорбата премазва поезията в съревнованието за въздигане
на човешкия дух над посредствеността. Тази супа от животински
нечистотии разчупва бледото ежедневие, стимулирайки съзнанието
ни да търси значимите неща в еднообразния човешки свят.
Примерно приятелката ви е оставила заради някакъв с подстригани
вежди, дето от една бира седем пъти пикае. Вечерта естествено се
напивате като някой калкан, оповръщате половината апартамент и
си лягате у клозета в поза драна кукумявка на плаж. На сутринта...
не ви се живее... но не заради изгубената любов. Главата кънти,
червата са вдигнали предателски бунт, слюнката ви смърди на
обществен нужник (на който са спрели водата преди седмица),
ръцете треперят, белият ви дроб се е свил на изсъхнал парцал от
цигарите, а черният почива в мир. Тотална безнадеждност. Но има
Бог. Той тихичко се вмъква в мозъка ви и внезапно почва да крещи:
"Ей, лайнар, разкарай тия вонящи дрехи и отивай да сърбаш
шкембе, тъеа у смотаняка". Бог е мъдър и прозорлив (защото също
се е напивал като глиган). Светкавично къпане и сте в кръчмата с
такси (ако шофирате с Астрата, ще ви дават по новините). Влизате в
заведението и поръчвате на възрастния сервитьор: малка водка,
наливна ледена Ариана, шкембе, две пукани люти чушки и
препечен хляб. Изпитвате умиление от поръчката. Всичко пристига
заедно - сякаш природата на сътворението се грижи за вас. Първи
хапки, първи глътки... врялата лоена течност омешана с чесън
прониква в стомаха ви... там чрез космически метаболитни
сношения, се настанява в кръвта, а тя носи миризливите
хранителни вещества до мозъка ви. Екстаз на съществото, триумф
на самочувствието. Доволно сте се наяли... вече всичко
функционира... появява се мозъчна активност и си казвате:
"Доставих си една малка радост, ще си намеря и други малки
радости, а после и голяма.
Нека произволно избраният ни герой да си ти и да имаш
отвратителен шеф – дебел, мазен и глупав, с уста смърдяща на
междучатално пространство. Да си представим, че работиш в офис
на голяма фирма и босът те тормози непрестанно. Не стига, че
любимата те разкара подло, ми по цял ден трябва да се разправяш с
тоя гъз. Колегите ти са пълни мишоци и само пърхат около
началника, с цел да му целунат тлъстия сополив задник – „господин
Врабчев, много хубава прическа”(той има пет косъма на главата);
„шефе, страхотна риза”(купил я за два лева от килото и я изпотил
стабилно); фактуристката Петя му вика, че имал много хубава
усмивка, а зъбите му са жълти с парченца шницел връз тях, напише
ли някоя простотия у Фейсбука, целият офис го „лайква”, ръсейки
бездарни коментари отдолу и т.н. Вършиш си съвестно работата, но
заплатата винаги е по-малка от тази на подмазвачите. След работа
сядаш самотно в кварталната кръчма, защото не ти се говори с
никой. Голяма сливенска перла с шкембе чорба. Докато си слагаш
чесън и лют пипер от захабените съдове, си мислиш, че животът е
една простащина, че е нещо неутолимо тъпо, което трябва да
изтърпиш до край. Отпиваш, сърбаш. Пак. И пак. Леко започваш да
усещаш, че да си жив, не е чак такава загуба на време и пари.
Няколко от чакрите ти се отварят и с изненада разбираш, че не ти е
толкова зле – шкембето и ракията са се просмукали в същността ти.
Спира да ти пука за другите, искаш да се забавляваш (всъщност
само веселбите, ще ти останат). Вкъщи правиш купон сам със себе
си – музика, домашнярка, доматен сок, мислиш си за Надя, но
болката я няма, сещаш се, че утре си на мизерната си работа, но ти
е все тая. Зловещата сутрин идва – пак си на бачкане. Върховна
идиотщина. На път за службата те блъска трамвай, който ти е отнел
предимството и закъсняваш (от Астрата вече нищо не става).
Врабчев те хули пред останалите, а после представя новата си
малоумна идея за реорганизация. Стоиш прегърбен и отпуснат –
няма смисъл, смисъл няма. Изведнъж хващаш шефа през рамо и
пред всички му казваш с твърд тон: „Врабчев, деба нещастника ти,
деба”. Биеш един шут на стария си компютър и напускаш.
Пак си в кръчмата. Вече нямаш кола, любима и работа. Все ще
изкараш няколко месеца в квартирата, имаш си буркани и ракия от
село. Поглъщаш животинския стомах, а той пълни твоя с усещане
за свобода – няма противно бачкане и детински прищявки, няма
кръстовища пълни с олигофрени. Остава само вярата в теб си. Сам
и ненужен никому, но независим. Шкембе чорбата те хваща за ръка
и с усмивка те измъква от блатото на примирението. Решаваш,
няколко дни да се отдадеш на спокойна почивка. Но как да стане?!
В блока кипи денонощна активност. Чичо Петьо от седмия пил три
ракии и решил да слага шкафовете на жена си в 11:30 вечерта –
бургии, чук, трион, викове на умряло като го удари някоя вратичка
по главата. Комшиите отляво имат гости – чалга, безбожни крясъци,
единият гост целунал домакинята в клозета, псувни, бой, полиция.
Тези отдясно са на почивка и са оставили дъщеря си тинейджърка
сама. Естествено тя организира купон – пак маанета, пиянско
припяване, секс с извращения на висок глас, някакъв от компанията
иска да се самоубива, щото му се бъгнал Фейсбука. Идва линейка,
пожарна, двама цигани травестити и тъкмо навреме, наркоманите от
горния са подпалили детето си, защото го помислили за куче
излязло от хладилника. През деня не е по-различно – градят се
тераси, събарят се стени, някой реже винкели, пеленачета врещят,
семейни скандали, битови злополуки, второкласник се учи да свири
на гайда... Пред блока също е интересно – на две места се режат
дърва, извършват се автомонтьорски услуги, има сватба, а един
човек със звънец продава мляко... И така целогодишно.
Един ден тъкмо си хапнал от супата на Бог (той друго не яде),
купил си две гумени бири и се прибираш дом. Миришеш на чесън,
пот, ракия, но не ти пука. Чакаш нетърпеливо скапания асансьор...
офф... някой идва. Влизате. Тайничко поглеждаш спътничката си –
изумително момиче, няма грим и е облечена прилично, но чарът и
те прасва в гърдите, като снайперистки куршум на открито.
Неочаквано ти среща погледа, а ти сконфузен почваш да си
разглеждаш ключовете, сякаш сефте ги виждаш. „Кольо, аз съм
Снежка от деветия, не ме ли помниш” – изненадващо проговаря
извънземната. Чудиш се как да отвориш шкембяната си уста, но
накрая изтърсваш: „Мно’о си пораснълъ, ма.” Тя излиза, но задържа
вратата и казва весело: „Кольо, ти нали завърши английската, ще
дойдеш ли да ми помогнеш с времената у нас?!” Гледаш глупаво
като някой тебешир и казваш „Не.” Тя разочаровано пуска
дръжката, а ти сам се ругаеш. Установяваш, че си пълен глупак и
бездарник. Също си мекотело, страхливец и ебем ти балъка. Как
можа – шефката на богините те вика у тях, а ти се държа като
санитар идиот в атомна подводница. Пиеш бира – мислиш за нея,
миеш чинии – мислиш за нея, гледаш филм – пак за нея мислиш.
Вечерта идва...лепнещото безразличие също. Шум – някакъв от
втория ще се самоубива с бъркалка за яйца (с нож му било
некомфортно). Слизаш долу да се разсееш. Полицаите сеирджии
вече са пристигнали. Има нещо смущаващо в тълпата. Дразниш се,
но почти веднага разбираш, какво те обърква – тя върви към теб с
усмивка от зъби и медоносни очи. „Дай една цигара”. „Разкарай се
малката и на колко години си, че да пушиш” – използваш умело
случая, да разкриеш възрастта ѝ. „На шестнайсет, ела да пушим на
оная пейка”. Неохотно тръгваш. Даваш цигара. Сядате. Тя цепи
направо – от малка (сякаш е много голяма) била влюбена в теб и
изгаряла, като те види. Обясняваш и че ти изгаряш, ако направиш
нещо неразумно. Мълчите. Разправията пред входа приключва с
едно извадено око от бъркалка след несръчно падане от тераса. Вие
още стоите на тъмната пейка. Сърцето ти прави повече обороти от
вал на газо-турбинен двигател. Леко я обръщаш и виждаш сълзите.
Викаш си „ебал съм му майката” и я целуваш. Устните са чудно
напукани и нежни, езикът е хлъзгаво свеж, вкусът на момичето е
ненадминат – толкова бистър и чист.

Болен
Слънчева зимна неделя. Снощи бяхме на купон и сега ще
мързелуваме. Аз ще гледам мачове, тя ще си чете. Направила ми е
салатка и картофи на фурна с кърначета. Щастието е съвсем просто
нещо. Кихвам. Любимата ме гледа въпросително. „Болен ли си?“
„Не.“ „Отивам да си легна, ако има нещо, ме извикай“. „Добре.“
Пийвам си сладко, бода от шопската, но знам, че повече не трябва
да кихам, защото цялата ѝ грижовност ще се стовари върху мен.
Няколко пъти едвам се удържам. Всичко преминава. Наливам си -
двете ми ръце са заети... и тогава така силно кихам, че с дъното на
бутилката чупя чинията, а чашата правя на сол върху мраморната
маса.
Сякаш чака зад вратата. „Настинало си, меченце.“ „ Не съм, ма,
просто кихавица.“ „Сега ще ти помогна, ти само си стой.“ Действа
по система - първо ме завива, както съм седнал на дивана, с одеало
и китеник. После ми прави чай от три вида грудка. Накрая натъпква
с крак котката ни Ивелина някъде между мен и дебелите завивки.
Добичето едвам мърда, безропотно приело ролята на жива печка.
Изкарвам ѝ главичката, поне да може да диша. Отстрани сигурно
изглеждаме странно целите зачулени, а тук-там се подава по някое
око - животинско или човешко. Чаят ми е подправен със сухо лайно
от делфин - много било полезно срещу кашлица, използвали го във
виетнамската медицина. Носи духалката и я държи точно срещу
лицето ми. Седи до мен и ме гледа, а тревогата е напълнила
големите ѝ зелено-сиво-сини очи. Зачервявам се от горещия въздух.
Пипа челото ми. „Имаш температура.“ Остана и да нямам. Вади
термометъра от мен - температурата ми е 55 градуса без малко.
Получавам „Парацетамол“, фервексове и здравословна китайска
отвара от пресован маймунски гъз. Така съм се изпотил, че чак
котката избяга. Седи пред вратата цялата мокра, а от погледа ѝ
разбирам, че на драго сърце би емигрирала в Сирия. Краката ми
попадат в гореща вода - сякаш се готвят. Ноктите се набръчкват,
космите падат.
Така не може повече... ще отхвърля игото, ще се изправя гордо
срещу тиранията на грижовността. Излизам от легена, мятам
всички боклуци, с които съм завит и си отварям весело една ледена
бира. Момичето ми стои по средата на стаята. Прилича на сираче.
Маха се - явно ще плаче оттатък, но ми е все тая... Хората рядко
осъзнават, когато им правят добро, но винаги са страхливо нащрек,
ако мислят, че им се вреди. Разбирам - идиот съм - много човешки
същества няма кой да ги погледне изобщо. Ще се извиня по
единствения възможен за мен начин - чрез размножаване. Влизам в
леговището ѝ с характерната си походка на Джон Гришам. Гледа ме
сърдито - „Миришеш на пръч.“ „Но си нося пръчката.“ Усмихна се,
а аз се търкулвам при нея. Събличам ѝ блузката. Цялата е в красиви
органи и ребра...

Свиня
Преди десетина години (трябва да съм бил на 23-24), някой бил
казал на друг в село, че мога да коля прасета. Една женица с две
деца (мъжът ѝ се пропи някъде по София) ме помоли да свърша тая
работа. Викам си какво пък толкоз, не съм го правил, но пък не
изглежда трудно - забиваш му ножа в гърлото и търкаш. Пристигам
от града в уречения ден. Вадя си такъмите от БМВ-то и с уверена
стъпка влизам в двора. Стопанката ме среща с ракия, овче сирене и
печена кокошка. Подкрепям се, а после отивам при прасето. То се
казва Владко - 160 килограмовият шопар ме разглежда добродушно.
Дали са му пъпеш като за последно. Чешам го по гърба, а то гъне
тлъстото си тяло от удоволствие. Внезапно замахвам с дългия нож...
и ужас... не уцелих... но едното му ухо падна. Кървящото животно
ме погледна с въпроса „защо го направи, приятел“ и чак тогава
безумно се разквича. Бях изгубил доверието му. Налагаше се да
вляза в кочината. То ме гледа, аз го гледам. Втори опит... и другото
ухо си замина. Тоя път обаче прасето избуши ограждението и цъфна
на двора. Беше разярено, но бързо му мина - ядеше зелка. Нямаше
да оставя нещата така. Взех пушка от един приятел. От врявата и
преноса на оръжие се събираше тълпа. Зареждам... прицелвам се...
победоносно се усмихвам... натискам спусъка... свинята естествено
мръдна и разстрелях Опела на комшията бай Петко. Бурен смях от
околните. Стрелям втори път - прозорецът на кака Личка е долу.
Хората се валят по земята, после някои старци твърдяха, че това
било най-смешното нещо, което били виждали през живота си. Аз
трудно се предавам и реших да вляза в ръкопашен бой с гадината.
Човек срещу звяр, интелект против инстинкт. След десет минутна
битка успях да го порежа по гърба. Беше ми в ръцете, ако трябва ще
го режа парче по парче, но тогава настъпих изоставена мотика.
Трябва да ви кажа, че болката в слабините ме отведе на безкрайно
пътешествие в сухата страна на страданието (оттогава едното ми
топче е криво, а другото глухо).
Свинята Владимир дружелюбно ме облизваше, а в очите му имаше
само един въпрос: „Защо ме преследваш, какво съм ти направило?
Свестих се - целият кален, рошав и с измачкано самочувствие.
Някаква мутра, свидетел на станалото, плати хиляда лева за
животното и взе Владко да радва децата му. Промиха му раните с
риванол, а в следващите седмици над него щеше да бди ветеринар
от града. На прага се извиних на добичето, то искаше само да си
поживее и се беше борило с все сили за това. Изглеждах глупаво в
очите на съселяните си (да не забравяме, че същите са избили сума
прасета за храна), затова организирах спонтанен хепънинг на
мегдана - бира, ракия, кебапчета, традиционни танци и веселба.
Закупих голям (плосък) телевизор на бедното семейство като
обезщетение за срутената им градина, а на себе си книгата на И.
Йорданов „Практически съвети в коленето на биологични единици
и същества“.

Пожелания За Осми март

Честит празник на всички жени и момичета. Пожелавам ви повече
креватни схватки, здраве и лаптоп. Искам да благодаря на майка си,
задето ме роди и на любимата, че ме търпи. Едната ме отгледа сама,
другата довършва делото и отново сам самичка... а не е лесно,
вкъщи да имаш полудив човек с интереси на горски глиган, който се
вълнува единствено от пиене, мач и онождане. Все пак и аз имам
някои положителни качества, но те са скрити от широката публика,
както и от останалите. Купих на майка за подарък красив вълнен
шал, а на годеницата си автобиографията на футболния мениджър
Сър Алекс Фъргюсън - с нетърпение очаквам да я прочета. И
момичета, не забравяйте - мъжете сме като вътрешния клозет, не е
кой знае какво удобство, но е хубаво да го имаш.

Годишнина
Жените винаги имат високи очаквания. Днес се навършват четири
години, откакто любимата ми се отдаде за пръв път. Искам да я
изненадам с тържество. Сутринта изтъргувах една Дачия и сега съм
свободен, тя е на работа. Изчистих (счупеното носи късмет), изпрах
каквото ми падне (не намерих праха и сложих препарат за нужник -
сякаш има разлика), прострях (терасата изглежда, все едно у нас
има циганска сватба), обрах паяжина (ще купя нов полилей), измих
една чаша (превързах се) и пих бира. Интересно защо, когато леем
плоча в къщата на някой приятел или поправям колата, се измъквам
без драскотина, а реша ли да помогна в домакинството съм целият в
рани. Оправих леглото, но без да разбера, съм заспал връз него.
Следобед продължавам. Ще готвя палачинки за вечеря. Поради
горчивия ми опит с баницата (ползваме я за дъска да си режем
мезета) съм много предпазлив. Осъзнах, че ако си правя салата за
ракията, никога няма да се порежа, но тръгна ли да кълцам
зеленчуци за нещо друго, кръвта ми ще се лее по плота. Котката
Ивелина вижда, че влизам в кухнята и моментално спринтира в
най-далечния край на апартамента. В бързината се пребива в някои
от мебелите, но макар и натъртена, успешно излиза в нелегалност.
Всичко е толкова чисто. Грижливо подреждам продуктите и
сечивата. Не мога да ползвам миксера, защото е скрит. Отварям
лаптопа на работната маса. Чета рецепти. Струва ми се, че дори
произволно избран бобър ще се справи с палачинките - толкова е
лесно. Сипвам нужното количество брашно в голямата купа.
Помирисвам го да не е развалено... и тогава... кихам. Целият съм
бял, а в края на очите ми се образува тесто. Измивам се. Още
брашно. Вода. Прясното мляко пада на бучки, но Сигурно такъв му
е моделът (някакво здравословно може би). Яйцата чупя на мивката
и в шепа пренасям до масата - пода не се цапа много. Има и
черупки, но те са полезни при болка от обувки и други болести.
Разбърквам. Слагам олиото да се загрее. Пуша, ходя насам-натам,
сипвам си една малка... чудя се дали е готово. Това се проверява,
като му ливнеш малко вода отгоре... Майкоо... Гейзер - всичко
фъщи, а моя милост крещи. В огледалото лицето ми изглежда
сварено. Не се отказвам. Първата ми палачинка прилича на голям
хляб. Втората е по-добре. Сега ще я обърна във въздуха като
кулинарите. Оооопп... метнах и тигана. Същият издрънча в тавана и
право върху лаптопа, гледам как последният се пържи. Трудно се
предавам - олио, подгряване, гейзер, нова смес, подхвърляне... сега
пък я няма. Оглеждам се наляво-надясно, палачинката изчезнала.
Проверявам горе... да, залепнала е на тавана. Същият вече съвсем
на нищо не прилича. Забърквам гипс и майсторски го измазвам.
Четвърти последен опит - Бог ми е свидетел - оттук палачинка ще
излезе. Много бавно става... и тоя тиган що натежа така... след
малко разбрах - объркал съм съдовете и сега пека гипсовата смес -
сготвил съм плочка.
Ключалката превъртя. Тухлите на вината ме затрупаха. Годеницата
ми стоеше пред кухнята, а Ивелина я гледаше като майка спасител.
Стълба, разсипано олио, черупки, кално брашно, пържен лаптоп,
посуда, бинтове и катастрофа. Нора се промъкна през отломките.
Целуна ме с божествените си устни (даже малко език ми пусна) и
рече: „Не се безпокой, Кольо, знам, че си искал да ме изненадаш.
Отиди да погледаш мач на телевизора, бира ще ти донеса, а аз ще
оправя тук. Почини си, нали помниш, че утре идват шефовете ми от
Германия и сме канени на вечеря в оня ресторант - най-сетне ще
облека красивата бяла рокля „Версаче“, дето ми я прати вуйна от
Щатите. Сложила съм я в пералнята, до утре вечер ще изсъхне.
Толкова съм щастлива.“ Мъжка сълза тупна на пода... сетих се за
прането. Казах ѝ че съм свършил тая работа, а на терасата има
мишка, та да не излиза. Тази нощ в леглото раздадох всичко от себе
си...

Годишнината през нейните очи

(Предположения от наблюдението)
Пътувам към къщи с Пежото. Толкова съм изморена. На едно
кръстовище някакъв до мен си отваря прозореца и ми се облизва,
правейки неприлични жестове с ръка. Светва зелено, изстрелвам си
фаса в колата му и бързо потеглям, оставяйки го назад да пищи. Цял
ден идиотщини. Мисля, че в службата всички са олигофрени -
смятат ме за кучка, защото ги карам да си вършат работата. Лизачи,
инфантили, пъзльовци неспособни да вземат каквото и да е
решение в живота си. На паркинга пред блока дядка излиза назад
със синия си автомобил. Заставаме един срещу друг. Давам ляв
мигач, ясно показвайки му намеренията си да вляза на неговото
място. Тоя не мърда. Натискам клаксона. Нищо. Слизам. Той също.
„Не виждаш ли мигача, бе.“ „Ъм... то язе... гуспоице гу видех, мъ къ
а съм сигурен, че не си гу натиснала случайно.“ Пращам дъртака на
майната му, форсирам и с риск да се ударим, паркирам. Сега съм
уморена, ядосана и крайно изнервена. Искам само да си легна на
топло пред телевизора.
В асансьора някой е повърнал. Возя се с повръщаното до шестия -
нямам сили. Отключвам. Ивелина се хвърля отгоре ми като куче.
Тук нещо не е наред. Веднага отивам в кухнята. Там ме чака
катаклизъм - моят Кольо, потънал в разруха, ме гледа, все едно съм
го хванала с друго момиче. Искам да изчезна... да бъда в непозната
гора, в малка къщичка с камина и книга. Далеч, много далеч... там,
където хора няма. Да си грабна сапуна и да замина. Вместо това го
целувам, казвам му две приказки за утре и почвам да разчиствам. С
една нова кърпа събарям всичко на земята, изгребвам боклука в
торби, минавам с парцала, подсушавам, обработка на
повърхностите с препарат, търкам печката и плота, обелвам
картофи, две бутчета между тях и във фурната, къпя се докато стане
готово, сервирам. Готова съм за един час, ако бях оставила на него
да почисти, сега Сигурно щеше да е в линейка, а аз да разговарям
със служителите на пожарната.
Вечеряме. Мисля си, дали всичко това има смисъл. Той не е лош и
го обичам, но не ми ли омръзна диващината му. Показва ми
внимание (като ме опипва), разсмива ме (с простотии), чувствам се
сигурна (бие хора и домоуправители), не би ми изневерил (уверено
твърди, че съм изпаднала от космоса и по-красиво нещо от мен
няма в тая и друга галактика)... Писна ли ми да пие; да казва на
непознати по телевизията „кавал“, да ръси косми навсякъде, да
обижда котката ми, наричайки я „рунтак“ и „коза“, да мъкне у нас
приятелите си алкохолици, да псува зверски като гледа мач...
Сепнах се... погледнах го - чеше си задника... луда или не, обичам го
- с него никога не съм се чувствала самотна. Знам, че този човек ще
ме обича завинаги, ще ме пази от болката и ще бъде мой гръб, без
да се съобразява с никой. Рекох, че ще си лягам. „Аз - казва - ще
дойда от мишката да те охранявам.“ Прегръща ме в леглото. Не
мога да заспя. След малко усещам нещо твърдо на кръста си. Знам
какво е, но тази вечер не мога да правя секс - изтощена съм.
Минутите минават, сънят не идва. Ръката му е на бедрото ми, но не
предприема нищо. Почва да ме гложди отвътре, защо не действа, не
му ли харесвам вече!? Не издържам на тия въпроси и му скачам.
Помня само, че лежах върху ягоди, а оргазмите сладко ме
разпъваха. Заспах като керемида на топъл покрив.
На сутринта Кольо изглеждаше странно предпазлив. Излязох да
събера прането. Ужас - горката ми рокля. Щях да крещя... оооо как
щях да крещя. Обърнах се с тяло и очи на анаконда. Кольо застанал
в поза викинг, откачил една от вратичките на шкафа за щит, взел
котката за заложник, въоръжен с бикчето си - страшна гледка.
Никога не бях се смяла така....

Котката Ивелина
Повечето хора смятаме котките за спящи топки козина. Те са
мекички, вечно гладни и крайно незаинтригувани от нас. Най-много
обичат да гледат бързо движещи се неща и да душат като мечка.
Нашата котка Ивелина е най-мързеливото създание, явило се на тая
планета. Вярно, че е вече дъртичка, но чак пък толкоз да е скарана с
движението - не ѝ се върви, не играе, дори не бърза като хората да
се изака. Иначе е добра по душа, можеш да я мачкаш колко щеш, а
аз ѝ чекна ръчичките все едно играе народен танц - много е смешно,
виждам как поглежда любимата... сякаш пита: „Какво прави с мен
тоя идиот“, но търпи завалийката. Черна с малко бяло, средно дълъг
косъм, обрасли ушаци, леко дебеличка. Викам й: „Пача, ела тука да
заковем тая масичка, деба и бухала ти.“ Идва - прилича на пухкава
торта с косми. Яде всичко: супа леща - няма проблеми, салата от
ряпа - много вкусно, бамя, зелен чесън, копър... Храним я и с
нормални неща, естествено - отделям ѝ парченца месо от шкембе
чорбата, плодове от компот, обожава развалена риба. Маниачка е на
тема чистота и ако не спи, се мие с език. Винаги седи при мен, но
ако се скараме с моята, отива при нея - женска солидарност. Преди
четири години Нора ми я домъкна вкъщи, като се нанесе - двете си
приличат с черната си гъста коса и синьо-зелено-сиви очи. Аз мразя
животни, освен ако не са прасе. Първо ѝ дадох да ми помирише
чорапите - за малко бозайникът да припадне. После я взех да ми
топли корема, че бях ял люто. Тогава (преди около три години)
любимата реши, че не било хуманно животното да си умре
девствено. Намерихме ѝ мачък на име Добри. Стоят и се гледат. За
сефте чух Ивелина да хъска. Срещата заби. Стопаните на мъжкия
добитък се изнервиха, но щом е за онождане, решения намирам на
момента. Взех котките и ги изхвърлих в спалнята. Открехнах
вратата едвам да виждам... Добата яде такъв бой, че майка му жив
щеше да го ожали. После се успокоиха, а аз затворих. След 65 дни
имахме котенца. Ивето беше страхотна майка - като взема да
разгледам някое, задължително го следи с поглед. После нарочно го
оставям извън кошарката, а тя скача и го подрежда с уста сред
другите. Храни ги, чисти ги, топли ги, обича си ги - добра майка.
Един път ги беше преместила в шкафа под мивката (как го е
отворила, идея нямам) - Сигурно е почувствала някаква заплаха,
инстинкт нещо, не зная. Малките поотраснаха, раздадохме ги за
един ден. И до днес всеки път щом отворим шкафа да вземем олио
или оцет, Ивелина пристига, надничайки вътре... животинката все
още търси рожбите си.

На Гости
Единственото неприятно нещо по празници е, че трябва и аз да
участвам в пазаруването. Товарим торбите на паркинга, а срещу мен
ня’къв се хили. Майкооо... Ристо - бивш съученик. Прегръдки,
целувки, как си, що си - много се зарадвах. Жена си намерил
(запознахме момичетата) и захванал добър бизнес със свински
глави. Вика ми: „Кольо, ялате на госке у назе, а съ прекинем од
пиенье къ ено време у село.“ Тъй мило ми стана като чух най-
красивия български. „Ристо, тъеба у кръпея, те тава ми а талафоня,
че се разберем, куги а съ нафръгаме.“ На тръгване дочух как тая му
направи забележка да не говори на „просташкия си диалект“, че
било срамно ако чуе някой. Подминах злобния коментар.
На гости ходим винаги по домашни дрехи да ни е удобно - аз съм
със закърпен анцуг и праисторическа фланела, Нора с клинче и
тясна избеляла тениска. Мачкам дупенцето ѝ в асансьора (абе
направо я натискам), тя превзето ми вика ненормалник и се дърпа,
но всъщност се гордее със себе си, че още не ми е омръзнала -
усмихва се. Звъня. Влизаме, сядаме на масата, а аз си събличам
блузата и оставам по потник, защото ми става жега от алкохола. В
началото сме малко припряни - знаете как е на ново място. Ристо
налива на двама ни ракия. Паулета (ебем ти името) пита любимата
иска ли „Мохито“(к’во е туй - звучи като повръщано от риба на
испански). „Не, ракия ще пия.“ „А кианти?“ „Не, ракия обичам.“
Наздраве и се отпускаме. Първо малко злободневност и битовизми,
после със земляка почваме историите от детството: как Панчо изяде
фъшкия; как крадяхме вино от избата на бай Митю Горския и жена
му ни хвана; как се сношавахме с Веска Черната на тавана у
Ристови, защо Лъчо Кокошката остана с една ноздра... и други... и
още... Норката ѝ се разчекна организмът от смях, а Поулита (или
както там се казва) мълчи като някой сапун. Минахме на бира.
Пикае ми се. Тръгвам към нужника, а в движение домакинята ми
разяснява, че трябвало да се източа клекнал - така било в Европа,
хората от мъжки пол пикаели клекнали, та да не пръска. Казах, че
не ми се ходи толкова.
Веселбата продължи, но мяхът ми се пълнеше от пивото. Ядосах
се - аз, наследникът на гордите българи, владетелите на степите,
клали жестоко авари, хазари, араби, византийци и други, да пикая в
седнала поза. Представяте ли си свирепите войници на кан Крум,
след победата при Върбишкия проход, как клечат до някое дърво и
пикаят момичешката. Бойлерът ми е пълен ведно с бъбречните
канали. Виждам зелени петна над водопад. Няма как... ще се ходи.
Ако го направя като мъж, ще ме разобличат - знам, че когато съм по
боксерки коленете ми се опръскват. Станах с мъка и тогава видях
бирената бутилка - ето решение. Взех я и се запътих към клозета,
допивайки течността. Влизам. Заключвам. Вадя органа и право в
шишето. О, щастие... сякаш милиони нежни ангели слязоха при
мен.
Внезапно осъзнавам, че бутилката няма да стигне в никой случай -
двете ми ръце са заети, а капакът на чинията пуснат. Разкъсваща
паника - всеки е искал да върне времето назад, та да поправи нещо.
Ръбът идва, ужас банята ще стане жълта... мярнах гъба... спасение...
голяма оранжева гъба за къпане. Грабнах я и го насочих в нея.
Облекчение - пое всичко. Сега пък какво да я правя, че и натежа?!
Метнах я през малкото прозорче. Пихме още малко и си тръгнахме.
Зад входа (където бяхме паркирали) Нора фучеше как можело да
има такива идиоти, дето си хвърлят пикливите гъби по хорските
коли. Помислих си, че и най-дребното решение винаги носи
последствия. Потеглихме, а през парното лъхаше на амоняк...

Телевизор
Телевизията е върховното средство за постигане на духовна
тъпота. Безсмислени предавания, стари филми, водещи идиоти,
затрогващо скучни шоумени, глупочави репортерки... Исусе, почват
рекламите - гайди ручат, самолети се вдигат, младежи педали бира
пият, купони с телефон се вдигат, щастие хвърчи от непознати
употребяващи газирана напитка. Фестивал на пържената цаца -
мъжете толкоз прости, че си купили евтино веро и жените ги
побеждават в състезанието по надмиване на чинии. Сега дават за
клозет - мръсна тоалетна чиния с деруги и налепи от грозни
микроорганизми - нов препарат почиства до съвършенство, попара
да си направиш в кенефа. Следващата е за дамски превръзки - най
ми е готино да гледам за мензис, докато вечерям. Реклама за
простатата - някакъв чичак не може да се изходи по малка нужда -
жлезата му е мъртва, но защо да не поговорим за пикнята му.
Продължават с презентация на вонящи крака и мишница (сякаш
къпането е един вид подло занятие). После ни показват крем против
бръчки. За целта използват 13 годишно момиче, танцуващо в
храсти. Следват реклами за струпеи, кучешка фекалия, кървящи
венци, сополиви граждани, телесни нечистотии, хартия за нужник,
тънка диария, твърдоглав запек, болести по червата, сироп срещу
храчка, шампоан за женски вътрешности, представят ни гъсти
стомашни киселини, а накрая ни изсират едни гъби с нокти.
Любима ми е за онова девойче, дето упорито му се пърди.
Изобретили сме книгите, музиката и нещо наречено разговор.
Телевизорът е лайно.

Сношението
Да наготви таратор би било проблем само за човек с очевидна
умствена изостаналост. Взимам животното Ивелина да ми прави
компания в кухнята. Горката котка - вие се в опит да избяга, но не я
пускам, щото не ми се стои сам. Затварям вратата, а тя мигом се
шмугва в изпаднала торбичка, с надеждата да опази кожухчето си от
хранително замърсяване. Седи вътре и гледа внимателно като някой
бухал. Сипвам си бира. Този път всичко върви добре - разбивам
млякото, режа краставицата (естествено не я беля, защото това е
признак на простащина) и късам копър. Беля чесъна. Грижливо го
нареждам в малката преса. Мисля си как ще зарадвам любимата,
като се върне от мола. Стискам уреда с все сила...
АААААААААААААААААААААААААААААААААААА
Пръстът ми бил забравен вътре. Вадя го, а той придобил ге-
образна сплескана форма. Викам още малко. Ивето си е събрала
лапите отпред и сякаш се моли (не зная точно към кое
вероизповедание принадлежи тая твар). Гледам, че кръв е капала в
манджата ми, а за червен таратор не съм чувал. Колко
обезсърчително. Изхвърлям го в клозета, а котката бяга на кълбета
ведно с торбичката. Лягам на дивана - може би ще се
самосъжалявам. Ивелина идва, качва се върху мен и почва да ми
ближе ухото - обича ме, горката. Ами да... много ясно... момичетата
ме харесват, въпреки че приличам на трапер, който е бил в затвора
за канибализъм.
Светкавично си обличам пран потник и летя до магазина. Купувам
нови продукти. Звъня на 32-ри апартамент. Там живее Катя, дето
един път бих мъжа ѝ - любимо ми е да бия хора, които бият други
хора. В готвенето може да не съм добър, но имам други таланти
(най-много два). Отваря, припряно оправяйки косата си. „Кате,
дошъл съм един таратор да ми направиш.“ „И друго мога да ти
направя, Кольо.“ Много ме е яд на мен си, че не изневерявам -
чувството е отвратително. Влизам и почвам да разцъквам
дистанционното на телевизора, тя се суети около мивката. Майко,
каква фигура има под домашните дрехи... с кеф да ѝ изуеш анцуга и
да... Тя има котка. Казва се Атанас. Поиграх си малко с Наско,
докато стане готова супата. Дава ми я в купа, но това ще ме
разобличи. Предлагам да изсипем таратора в найлонов плик - торба
на Билла - идеално. Благодаря и я уверявам, че ще се намери някой
свестен за нея най-много до половин година. В асансьора един
комшия се кълне, че съм миришел на таратор. Казвам му, че
ползвам такъв шампоан. Вкъщи го изсипвам в два кастрона, слагам
лед, а ключалката превърта.
Нора влиза с тяло на пантера. Гледа двата таратора на масата,
прекръства се и търчи в кухнята. Поражения няма, но инстинктивно
ме гледа със злоба. Високомерно наливам ледена водка. Наздраве -
сърбаме сладко, говорим си... следва онождане - много ми се
получи. Дремваме, а сетне се настаняваме да зяпаме мач. Котката
ме души упорито, даже хъска, а това никога не е било. Вдявам, че
надушва друга котка по дрехите ми. Сещам се за стихотворението -
„Котката е птица упорита, не я ли ритнеш, не полита.“ Естествено,
че няма да ѝ сторя зло. Къпя се и се преобличам. Нора, анакондо-
пантерата, ме гледа подозрително. „Защо котката ми те мразеше
преди малко?“ „Сигурно защото чукам майка ѝ.“ Поглеждаме я
едновременно. Седнала е на дупето си и не вярва какво се случва.
Навярно си мисли: „Не стига, че ме кръстиха с българско име
(сякаш съм българка), ами сега тая с дългата козина по главата ми
била майка. Според мен хората са идиоти.“ Любимата не се
предава: „А тоя таратор откъде го взе?“ „Намерих го.“ Тишина.
„Как тъй... вървиш си по улицата и хоп... един таратор?!“ „Ъмм...
нещо такова - просто ми се изпречи.“ „Кольо, разказвай.“ Признах
как съм се сдобил с таратора. Тя много силно ме прегърна. Дори за
миг не помисли, че може да съм имал сношение с красивата
комшийка. Доверие, вяра - не знам как му се вика на това. Бях горд
от мен си.

Фейсбук
Бяхме си на село. На свечеряване пием бира с майка и Нора на
верандата - такова спокойствие. Въздухът е нов и пресен (с леки
нотки на свински лайна), свеж... сякаш преди малко снесен от
небето. Щурците тихо стържат, кокошките монотонно си говорят,
огромното куче Росен е легнало в краката ми, а таралежът Венко
набива огризка от ябълка пред нас. Не си говорим - само се
усмихваме. Ще ходим у чичо ми. Обличам се официално - чисто
нов бял потник и черно долнище на Адидас. Вървим небрежно, а по
пътя спомени, спомени... Домакините весело ни посрещат. Има и
други гости. Децата ме наобикалят: „Бате Кольо, кога ще ме возиш
на мотора; бате Кольо, ще яздим ли прасето; бате Кольо, разкажи ни
за нам какво си...“ Тинейджърите ме тупат по татуировките,
поглеждайки скришом към магнитната външност на Норката,
девойките притеснително ме поздравяват, мъчейки се да задържат
очите ми връз тях, старите, естествено, ме питат кога ще се оженя.
Сядаме на масата - възрастните и децата сме наедно, младежта е в
съседната стая. Както обикновено, веселбата е опустошителна -
размеква ти се организмът от смях. Чичо разправя историята за
магарето, стълбата и портокала, а леля добавя за учителките и
дъвката - къщата кънти. Тук се намесвам аз с две-три случки и
хората съвсем изпоприпадат. Трябва да угодя на дечурлигата - искат
да се борим. Изпивам си ракията и излизам на двора. Селските деца
не са като градските. Те имат много по-висок спортен дух, яки са, а
упоритостта им е налична. Обграждат ме. Изглеждат пораснали от
предния път - четирима второлака и две момиченца. Едното ме
почва с карате, второ в гръб ми прави подсечка, останалите яростно
ме нападат фронтално. Публиката реве одобрително. Още съм си в
силата - разхвърлям ги като лайняни вестници в храсти. Следва
нова свирепа атака, успяват някак да ме съборят, но не им се давам.
Изненадващ ход - братовчедка ми Дора пуска в сечта
едногодишната си рожба Петьо, който с единствения си зъб
прониква в плътта до глезена ми. Силно крещя, а останалите ме
тушират. Най-накрая победен - малките ликуват, а кърмачето
победоносно е вдигнало ръчичката си. Изсеквам едно от децата в
потника си, а любимата ме гледа умилена (ако аз се обърша така, ще
бъда отлъчен от спалнята поне за седмица).
Чакай да видя младите какво правят. Лоша работа - няколко се
карат коя песен да пуснат в Тръбата, а другите си чешат
телефоните. Толкова ли не им иде на акъла да си купят цигари, да
откраднат вино от мазата и да се загараждат на някое скришно
място. Само ядат стръвнишки и се наливат с Кола. Не ги разбирам.
Едно време баба като ми дадеше два лева от пенсията си, гепвах
малко ракия от нас, яхах колелото, купувах пакет „Kenton“, кутия
обикновени вафли и отивах да разговарям с момичетата. Вярно,
методите ми бяха дърварски, но явно са виждали в мен
мъжественост, щом ме допускаха до сношение. Днешните момчета
си подстригват веждите и говорят гейски, мислейки се за големи
тарикати. Изпречи ли им се някой обаче бягат в мишите си дупчици.
И съм бил хора и мен са ме били, но никога не съм отстъпвал. Аз
човек не отстъпвам. Днес комуникацията е улеснена чрез шибания
Фейсбук. Лесно е да се свържеш с някой, който харесваш. Но не да
чатиш, кухчо, а да намериш начин да се видите. Спомням си как
преди чаках с часове до нечия къща, подпрян на колелото си, само
за да имам възможността да кажа пет думи на момичето (нося ѝ
подарък - няколко ореха). Тая няма да я бъде. Викам им - „Еууу, те
съга че ви съпикясъм, деба ваща макя вртоглавъ.“ Взимам литър
ракия и бия ключа на вратата. „Длате туке е, недоклесъци, маняйте
си талафонете и запирайте тоа магнет (така наричам лаптопа).“
Разливам, пием, казвам им две думи. Махам чуждоземните от
плеъра и пущам хоро - веселбата се пренася и в юношеската стая.
Отварям вратата... и старите се хващат на народния танц.
След малко гимназистите изчезнаха, явно осъзнали празнотата на
виртуалното общуване. Останалите изпяхме всички познати
български песни.

Копнеж и Книги
Винаги съм бил против казармата, въпреки че съм ходил. Според
мен трябва да я въведат за един месец. Гледам, по улиците крачат
някакви младежи с прически, по гащички, изскубали си веждите,
говорят като минзухари, едни такива мазни и превзети. Представям
си как такъв юноша отива на гости у съученичка. Момичето му
направило салата, опържило кюфтета, сипала ракия - демек
постарала се. Идва нашият и иска фреш от круша. Сяда далеч от нея
и си играе на смартфона. Дума не може да обели от притеснение.
Не хапва нищо, щото е вегетарианец - изпитва искрена жал към
умрели свине. Смята се за оригинален като ѝ пуска тъпи клипчета
на телефона си. Девойката все пак му се нахвърля от скука. Правят
двуминутен секс с меката му болнава пишка. После той си отива, а
тя става лесбийка.
Спомням си първата отпуска в казармата. Прибирам се на село.
Тогавашната ми приятелка ме чака на двора. Отварям вратата, а тя
търчи с водна чаша водка и парче пастърма.
Думи няма - ръцете ѝ треперят по-силно от „обичам те“. Пия, ям,
целувам в движение. Знам, че мириша на обществен канал, но
сръчно я намествам в спалнята. Влизам в нея. Очите ѝ се облещили
като трилитрови буркани...
Днешните младежи са презадоволени - лаптопи, фейсбуци,
дрешки, слушалки... нямат идея какво е копнеж, не знаят какво е да
нямаш... но умеят да преинсталират Уиндоус и Андроид. Вземи му
поговори на това девойче. Щом те е поканила, а ти си отишъл,
значи се харесвате. Изключи си шибания телефон, не ѝ давай да
пуска телевизора. Пийни ракия, хапни от кюфтетата (яденето на
плодове води до сношение с друг мъж), похвали как е сготвила. Ако
си глупав или много притеснителен, просто я погледни в очите и
кажи, че има много красив задник. Първоначално момичето ще
приеме думите ти за простащина, но вътрешно ще одобри
комплимента ти. Произнасяй цялото ѝ име без умалителни форми.
Говори, интересувай се от нея, опознай я - така разговорът няма да е
посредствен. Приказвай за книги, не за предавания, разкажи ѝ твоя
идиотска история (все имаш някоя) - бъди забавен, но не шут, бъди
мъж, а не тарикат. Щом спре да се смее я целуни. Целуни я,
глупако, не казах да ѝ пипаш гърдите и не си върти езика като някой
пумпал, по-нежно деба. Хвани я за кръста или ребрата - бъди
уверен. Глътни на екс последната ракия (че да не ти трае акта едно
измиване на чиния). Гледай я в очите. Ако е девствена, трябва да си
трижди по-внимателен, ако не... също. Не ѝ тикай главата да ти
прави мръсотии... но ти ѝ направи, колкото и да си непохватен.
Мачкай, докосвай, разузнавай кое ѝ харесва - ако не разбираш -
питай, не е срамно. Навлизай медоносно. Не я блъскай като
вратичка на печка - първо джентълментската, накрая дърварската.
Ако искаш да я задържиш си пусни вежди, къпи се поне на два дни
и забрави за Фейсбука. Заведи я на театър, вместо на кино -
обещавам ти, че тя ще го оцени. Ако чуеш в училище някой да
говори презрително за нея, просто светкавично му нацепи един в
брадичката (дори да е от големите). Може после здраво да те бият,
но по-ценното е да си рицар в очите ѝ... да напълниш джобовете си
с мозъка на любимата.
А рицарите са такива, защото са яли много бой... те са благородни
пазители... въпреки всичко...

Детегледач
Не мога да ги разбера децата. Оня ден една братовчедка на
любимата дойде на гости. Доведе и около петгодишната си рожба
Кристина Агилера Челси Димова Памукчиева (последният да
затвори вратата и да направи кафе). Уж внезапно, жените решиха да
посетят комшийката от четвъртия. Бодро обявих, че отивам да пия в
Еврофутбола. Но не... трябвало да гледам детето, защото и
годеницата ми си имала личен живот. Докато се усетя и вече седях
на дивана с малкото нещо.
Наблюдаваме се. Кестеняво, хърбаво, с един бус тъмно сини очи.
„Обичаш ли, Каче (така ѝ викам съкратено), филми за Втората
световна.“ Мълчи. „Чакай да ти пусна новините да чуеш.“
Проговори - искала сладолед. Колко досадно. Отде да го взема това.
Предствяте ли си как влизам в магазина, подпирам на тезгяха
свирепата си външност и питам за сладолед. Ще ми отиде имиджът
пред продавачките - мъж сладолед яде, тигър банан си бели. Давам
ѝ едно кубче лед да ближе. Почва да хленчи. Уффф. Какво да я
правя?! Взимам това насекомо - ще го връщам. Слизаме при
момичетата - сипали си джин и весело си бърборят. Веднага съм
обявен за егоист и унищожител на женско щастие. Връщаме се -
влача я по коридора като прахосмукачка. Наливам си бира и режа
суджук. Малката ме зяпа небрежно - сополи имала, изсеквах я;
жадна била, напоявам я; дъвка имала в косата, махам я; студено ѝ
било, тениска ѝ обличам; топло ѝ станало, събличам я.
Пускам мач, минавайки на ракия. През първото полувреме ѝ
отправям следните забележки: не дъвчи ухото на котката, не
изяждай дистанционното на климатика (7 пъти), махни се от
телевизора (15 пъти), не пипай това (20 неща), спри да крещиш
(много пъти). Акало ѝ се. Казвам, че не ме вълнува. Почва да вие.
Мамка му - аз да не съм изаквач. Търкаля се по земята. Няма как -
ще се сере. Бесен я хващам за дебелата коса и я водя в клозета.
Чакам отвън, мислейки за миньорска работа в Аляска. Нещото лопа.
Леко открехвам вратата: „К’во искаш, ма“, а то отвръща: „Някой
трябва да ме избърше.“ На ръба на лудостта съм. Влизам... Исусе,
каква смрад - това дете да не са го хранили с развалени рапани.
Повръща ми се, но върша неблагодарната дейност. „Трябва да ме
измиеш, тъпчо.“ Искам да се разплача под леглото, но вместо това
отивам до кухнята. Слагам си торбичка на главата (да не ми се
вмирише косата), нахлузвам готварските ръкавици, взимам гъбката
за чинии, изцеждам отгоре цялото веро, а после мия. Подсушавам
съществото, пушейки най-сладката цигара в живота си. През
второто полувреме правя следните забележки на
храносмилателното чудовище: не си пъхай суджук в ушите, не
бягай (50 пъти), пепелникът не е шапка, не пипай екрана (80 пъти),
не викай като душевноболна (<100 пъти)...
Не може така - всеки момент ще да рухна. Викам й: „Каче, бич
божии, футбол играеш ли?“ Гледа ме заинтригувана. Имам една
стара тенис топка. Разясних правилата, направих врати и подчертах,
че топката никога не се пипа с ръка, защото това е педалско.
Оказа се много талантлива, но победих - 15 на 14 с дузпа накрая
(какво съм виновен, че съдията не видя добре ситуацията, сиреч аз).
Сетне играхме карате, целихме случайни граждани с картоф от
терасата, гаврихме се с котката Ивелина като ѝ дадохме да яде
парченца люта чушка скрити в кайма. Голям смях падна. Уморени,
сме заспали на дивана...
Любимата ме събужда с целувка - бил съм прекрасен човек.
Качето си тръгва със сълзи, силно ме прегръща. Безбожно врещи
пред асансьора, но интересно това не ме дразни. Нора гледа
лъстиво. Развъждаме се в спалнята. Доволно тюпонопуша...
Телефонът ѝ звъни, а от разговорът лицето ѝ бавно се променя.
„Кольо, ти споменавал ли си пред Кристина думата „педалско“,
защото сега детето казва така на всичко.“ Бързо си обух гащите -
идваше тайфун. Отричайки, отстъпвам към входната врата. Бурята
идваше... тази вечер спах в комшиите.
Само едно не си спомням и още ме гложди - изхвърлих ли
въпросната гъбка или дни наред си михме чиниите с нея.

Клошарката
Вчера к’во ми стана, не зная, но отидох да взема любимата от
работа за обяд. Влизам в офиса като Цар Освободител - повечето ѝ
колеги ме гледат със завист, а някои шушукат зловонно: „Как може
такава принцеса да движи с пропаднал тип като този.“ Много ясно
предполагам какво говорят, но не ми пука за тия мишоци -
очаквано, никой не ме предизвика на дуел. Тя много се зарадва, че
ме вижда, но шефът ѝ ме покани на кафе в кабинета си - раз карах я.
Кафето беше 19 годишно, малцово, с цвят на вътрешности от
хлебарка. Как да е... Заведох я в една квартална кръчма (всъщност
тя ме води - отдавна не карам пил). Сядаме и поръчвам. Чакаме, а аз
ѝ разправям как в казармата редник Асен разстреля в тъмното новия
хладилник на офицерите. Нора пращи от смях - през красивата ѝ
уста ‘фърчат лиги, кашля, хълца, текат сълзи на парцали. Преди да
влезем беше видяла едно котенце. Милва го там,
игра си с него. Онова мършаво и стабилно просто. Можело ли
било да му закупя нещо да го нахранела. Казах й: „Пръй к’во сакаш,
я улазам а градъ шкембе.“ Викам едно кюфте на мачето, а моята му
го накъсва на хапчици. Супата от свински вътрешности пристига с
голяма водка за мен. Тъкмо да ѝ се насладим и в заведението дойде
някаква старица клошарка. Отиде на бара и си поръча бульон от
пилешка супа за левче. Седна на най-скритата маса. Донесоха ѝ
поръчката. Видях, че ѝ дават пластмасова лъжица. Половинката ми
като се разстрои, иска да ѝ взема хляб. Рекох още три филии на
сервитьорката и сам ги занесох на възрастната жена. Тя благодари,
но ги отказа - носела си в торбата. Любимата иска да плаче:
„Горката жена, на животното взех кюфте, а на човечката нищо.“
Извика едно кюфте и го понесе към самотната маса. Говорят си
нещо. Моята, напълнила очите, си идва обратно с кюфтето. Бабата ѝ
казала: „Ти го изяж, момиче, че да си силна и здрава...“

Шах
Тази сутрин колата на любимата не запали. Нора предположи, че е
от накладките - не подавали искра в радиатора. Ужасно ме дразни, а
може би го прави нарочно. Хвърлих ѝ ключовете от БМВ-то, да ми
се маха от очите. После се заех с ремонта. Оказа се дреболия -
прекъснат кабел на бензиновата помпа.
Качвам се горе. С кафето изяждам една стара пържола. На дивана
се мъча да се сетя някоя стара история. Невъзможно е - котката
непрекъснато ме обикаля, търсейки внимание. „Виж какво,
Ивелино, пача, опитвам се да напиша нещо, така че се разкарай.“ Не
разбира и се чекне - иска да я чеша под мишничките. Скарахме се.
Ивче, патка такава, защо ми досаждаш. Защото чукам майка ти ли?“
Животното се сепна. Погледна ме с огромно учудване. Сякаш очите
ѝ питаха: Наистина ли си спал с майка ми... та тя е котка, глупако.“
Сърдита ми обръща гръб и заспива в кашона си.
Нищо не ми идва в главата (често си мисля, че тя е куха, а вътре
живее една чиния с лютеница). Ще извадя шаха, дано нещо в мен се
размърда. Грижливо подреждам фигурите. Съзерцавам ги, а
спомените идват... за съжаление все неприлични. Хм... наклепал
съм си новата бяла тениска. С какво ли? Да не би шахът да е бил
мръсен? Господи, оцапал съм се с шах. Какво ще обяснявам
довечера? Ще се пере. Гледам, пералнята е празна. Озъртам се. Ха...
ще си опера халата от банята. Подушвам го - оле... мирише на
зоологическата градина. Предвидливо вадя от джобовете му
цигарите, запалката и празната бирена бутилка (Нора казва, че е
просташко, човек да пие и пуши, докато се къпе, но аз не смятам
така). Слагам го и пускам машината. Наливам точното количество
препарат, избирам правилната програма, всичко е наред. Отварям си
едно пиво, високомерно оглеждайки се в огледалото. Тениската е
още на мен. Какво ми има, за Бога?! Защо съм добър механик,
съвестен онождач и отговорен приятел, а един парцал не мога да
опера, една проста манджа (палачинки) не умея да сготвя. Лягам си.
Котката идва и ме прегръща. Навярно просто съм такъв. Често не
ме мързи и искам да помагам вкъщи, но не се получава.
Готово е. Вадя халата - помирисвам го. Супер - вече не смърди
като кожуха на стар бобър скитник. Здраво тежи, но ще успея някак
да го метна на простора. Хоооооп.... и го изхвърлих през терасата.
Стига бе. Гледам го долу, разчекнал се връз някакво дърво. Бързо
слизам. Растението не е много високо, но без катерене няма да
мине. Първо ще запаля една цигара. Обмислям ситуацията. Гледам
едно циганче с дядо си. „Яла тука, миничък, глей на тва дръво си
опуших дреата. На ти пет лева да ми я врънеш.“ Не е високо, най-
много два метра, аз ще го пазя отдолу - все пак е дете. Качи се. но
замръзна горе. Каза, че имало акрофобия и получило специфичен
двигателен дискомфорт. Не може да бъде - мигам на думите като
някой рапан. Покатервам се. Естествено падаме ведно с клона и
халата. Нищо ни няма. Водя ги до магазина от благодарност. Питам
какво искат. За дъртия сладолед, за момченцето хубави цигари -
няма да забравя как щастливо грееха детските му очи. Интересно
ако Нора ме попита какво съм правил днес: „Ам нищо, оцапах се с
шах и спасявах малък циганин от дърво.“

Някои наблюдения над женското поведение

Жените искат от нас себераздаване. Мислят ни за олигофрени,
защото харесваме мач, пиене и мощни деклотета цунамита. Техните
мании са други – книги, шоколад и външен вид. Аз примерно имам
силно желание да се самораздам за любимата. Вечерта съм и
приготвил яйца по панагюрски и салата боб. Прибира се. Ако е в
добро настроение – само гледай – измива си набързо чатала, пие две
ракии и после те праща при Господ с най-необичайни части от
тялото си. Ако обаче на работа някой я е изнервил следва: „Ти, може
ли да си толков шашув, да пържиш яйца в тенджера, окапал си с
мазнина навсякъде, тая печка пак аз трябва да я чистя и защо по
дяволите си намокрил банята.” Отвръщам, че съм се къпал, а тя
казва, че било просташко човек да се къпе надвечер. Тегля и една
майна и си наливам. Тя седи на дивана и се цупи. Тук един мъж на
място, трябва да претегли ситуацията. Обичаш ли я или не я
обичаш. Ако е второто оставаш си тъй небрежняк. Аз обаче си
обичам приятелката. Гледам футбол. Сякаш на себе си казвам: „Тоа
па Райън Гигс да го слага на жената на брат си.” Никакво
внимание... но знам, че я чопли. Накрая не издържа и с хладен глас
ме пита „Как тъй.” Разказвам и. Почва да излиза от комата. Смее се,
но сдържано. Разправям и как един път, като бях в Германия за кола,
на бившото ми момиче много и се приходи по голяма нужда.
Огромна автоборса, отстрани магистрала – пълно с народ, а
клозетите на другия край. Каза, че умира – пълна безизходица.
Трябваше да направя нещо веднага. Огледах се. Видях една от ония
коли, дето можеш да си ги вземеш и да ги оставиш, където ти е кеф
– нещо като такси, ама ти си го караш. Добре че имах чипкарта за
подобни возила. Вкарах я на задната седалка и тя се изходи. После
обяви, че ще ме обича до гроб и никога няма да забрави каква
добрина съм направил за нея. Настоящата ми любима направо се
разпори от смях. Пи едно и съблече блузката си. Бях и докарал
настроение... тя ми докара други работи.
Безпричинното сърдене е друг аспект на женското поведение.
Гледате си телевизия мирно, но внезапно в нея протича необратим
метаболитен процес, оказващ влияние на духовната и същност. Две
от чакрите и ослепяват, другите не виждат. Поглежда ме... разбирам
какво ще стане, но нямам време за реакция – „Ти защо си ми
разбъркал щипките за пране.” Директен мат без шах. Гледам, като
козунак в Лондонската опера. Отвръщам, че съм нямал работа с
глупавите и щипки, а тя – „Нормално... интересуваш се само от себе
си, никога не правим нещата заедно.” Отиде. Тук по-неопитните
люде биха тръгнали да спорят. Но това е безполезно. Трябва да я
изненадате. Един път казах, че ще си правя чай. Моята така се
ококори, че за малко да и изпадне едното око под шкафа. Мъж чай
пие – елен скумрия пържи. Все още злобна ме пита, дали съм
болен. Рекох „Не.” Естествено решава, че я лъжа. Изстрелва се на
комета – одеяла, термометри (три вида), фервексове, застава на
котлона и ми прави греяна ракия. В действията и личи искрена
тревожност. Открива ми температура – студен съм на кален чакъл.
Пия, а тя решава да ме топли с малкото си тяло. Опипвам я...
Съешаваме се... Щастлива е. Лошотията в главата и е преминала.
Жените имат много силно развито чувство за справедливост. Те не
търпят шикалкавене или любимият им да обижда беззащитни хора
и животни (без голямо куче). Помнят предателствата, преструвайки
се, че прощават. Искат да почешеш гордостта им с мечи лапи, но
светкавично усещат, ако ги лъжеш. Отиваме с половинката в един
клуб заедно с друга двойка. Тоя мълчи като някой тостер, аз
разправям щуротии от недалечното си минало. Момичетата падат от
смях, държейки с две ръце матките си, та да не изпаднат из тях.
Минава страшна девойка. Отбелязвам, че бих я ебал с удоволствие.
Преминава втора още по-красива, казвам, че така ще и изпържа
мозъка – хляб да види за мен да мисли, в Кауфланд да влезе, мен да
си спомня. Приятелката на моята не издържа и ме обявява за боклук
– как можело да съм толкова прост и несъобразителен, защо съм я
бил унижавал пред всички. Любимата доволно заметна черната си
коса, а аз рекох – „Като имаш Ферари, няма нищо лошо да
обсъждаш опелите.” Тая се изчекна от кеф и ме обяви за рицар
(даже за стадо от рицари).
Сексът винаги е бил интересна тема за кавги - особено при
многогодишните двойки. Аз моята кога не и се сношава, мога да я
разпозная от асансьорна шахта. Ако я замоля, ще пусне, но такива
жалки изпълнения са загуба на време и самочувствие. Трябва да я
запалиш по някакъв начин. Подмазването е тъпо, а купуването на
подаръци до време – парите впечатляват момичетата, но губиш
искреността им в леглото. Ако не и се оножда тая вечер, а ти си
накострежен – измисли нещо. Най-лесно е да почнеш да злословиш
за някоя нейна непоносима приятелка или колежка. Обаче е
наложително, наистина да ги мислиш тия неща, иначе ще те
разобличи. Кажи примерно, че никога не би ебал такъв глиган като
омразната и другарка. Кажи, че оная е верно хубава, но без да
искаш, си видял вълна на лицето и плюс неподходяща сланина по
тялото. Добави че е рядко малоумна. Така твоето момиче ще
разбере, че играете в един отбор. Зъбчатките в главата и ще се
наместят и тя ще прояви солидарност с нечистите ти желания. Ще
ти прави неща, дето родителите и не биха одобрили, ако ще
животът им да зависи от това. Неща несъвместими с
продължаването на рода. И да не се объркаш – първо награди
любимата.
Природата на жените е неразбираема, но със старание и фантазия,
можеш да се залепиш за мозъчната им лигавица. Жените са от
Венера, мъжете от Русе.

Останал без думи

Запознах се с Нора на рождения ден на братовчед ѝ - стар приятел
по маса. Честно да си призная, бях стъписан от външността на това
момиче и два часа мълчах като някой котлон, наблюдавайки я
тайно. Стройна, вегетарианско хърбаво тяло, с кафяво-черна едвам
чуплива коса, сиво-зелени очи, красива усмивка с поразително
бели, влажни зъби. Исках я... още сега! След няколко ракии се
съвзех и натръшках гостите по земята с истории. Някои така се
смяха, че бъбреците им размениха местата си. Само тя остана леко
пасивна, въпреки че бях дал най-доброто от себе си. Попитах я от
къде е - най-лесният начин да завържеш разговор с някой непознат.
Изненадващо се оказа от село на 20 км от моето. Всички ни гледаха
любопитно, а аз заключих, че сигурно вече съм я низал. Знаете ли
какво е бяс... е аз разбрах от едно нежно на вид създание. Разярена
крещеше как не съм я познавал и колко добре съм запълвал думата
олигофрен. Каза, че си тръгва, а аз реших да я изпратя, въпреки
твърдия ѝ отказ. В асансьора омразата ѝ към мен вонеше. Живеела
наблизо, така че можело да се разкарам. Все пак вървях с нея до
входа ѝ - упорит съм, но не много тъп. За чао получих среден пръст
(егати дългите пръсти) и поглед от демон, хранещ се с бедни
меченца. Обратно на купона ми казаха, че Нора завършвала
четвърти курс, но всички били почти сигурни, че не е имала мъж,
защото била кучка. Почувствах се доста глупаво. Какво толкова
имаше в това момиче, защо мисля за нея ежесекундно? Трябва да я
видя. Чрез Фейса ще е смотаняшко, трябва да е лично, да разбере,
че не ме мързи за нея. Изчаках я пред блока да се прибере. Седя в
колата. Идва с нейната. Първа, втора и я блъснах. Ударът не беше
тежък, но предниците на автомобилите бяха ожулени. Слиза - фучи
отдалеч с думи неподходящи за изумителна девойка. Буря от
псувни, фантазия от клетви. Рекох, че просто не съм я видял. Тя
отвърна с набъбнали като сливи очи - „Знаеш ли, мизернико, колко
труд е положил баща ми, за да купи тая кола.“ Стана ми кофти.
Закарахме автомобилите в сервиза на един приятел - утре до обед
щяха да са готови. Върнахме се с такси. Мълчахме. Обратно пред
блока. Нямаше време, затова незабавно действах - казах ѝ, че я
обичам и как искам да се сношавам с нея до края на дните си, от тук
насетне друга за мен нямаше да има. Нора за пръв път ми се
усмихна, взимайки ръката ми: „Кольо, съжалявам, но ти си всичко,
което не харесвам в един мъж. Ти си груб и повърхностен, нещата,
които разказваш лъхат на безмозъчност, обличаш се с тоя потник,
смърдиш на цигари и алкохол, всичките ти преживявания са пошли
и простовати, твоята надменност ме отвращава. Никога няма да спя
с теб, никога.“ И замина. Стоях си сам вкъщи, а месеците минаваха.
Питах се само едно - защо не се опита да ме опознае? Отхвърлен,
лепкаво смачкан - ще го преживея, много ясно, но така не може -
няма да живея без отговор. Една събота кипнах. Изкъпах се
прилежно, отстраних брадата до кожа и се сресах (обикновено
главата ми прилича на стар кожух). Взех една черна риза от комшия,
обувките от абитуриентската на сина му, хубави дънки имах -
събувам анцуга само за сватби. Гледам се в огледалото - никак не е
зле, приличам на Рич от ,Дързост и красота“ (без лицето, косата и
фигурата). Купих ѝ пица на парче и право у тях. Промъкнах се във
входа покрай други хора, а от бабичка разбрах в кой апартамент е
леговището на Нора. Тайно се надявах да е изключително тъпа и
всичко да приключи сега. Звъня... Пак. Вратата се отвори -
определено Бог е завършил „Архитектура на тялото.“ Залепнали
памучни панталонки, потниче, изящна ръка криеща малките ѝ
гърдички от липсата на сутиен. Плътта ми се вцепени, думите
избягаха, все едно не са съществували... само подадох пицата.
„Кольо, на какво си се направил... приличаш на лайно.“ Да се
опиташ да угодиш на жена е като да изпържиш яйца на бойлера.
„Влез.“ Събух си обувките, а до мен дотърча котка. Подуши ми
краката и изпръхтя, вдигна главичката си - погледът ѝ сякаш
говореше: „За Бога, мий ги тия крака.“ Шокиращо Нора ме поведе
към спалнята. Целунахме се - езикът ѝ беше толкова пресен. „Бъди
внимателен.“ Неопитна, но трудолюбива, непохватна, но търсеща...
видях началото на Вселената... Още потен се завлякох до
хладилника за вода. На него имаше залепена бележка с трите ми
имена, адрес, телефон - мислела е да ми се обади. На другия ден
пренесохме багажа от нейната в моята квартира. Отново успях да
проговоря.

Представянето
Преди около две години родителите на годеницата ми пристигаха
на гости да се запознаем. Цяла седмица любимата лъска
апартамента, въпреки че беше чист, а ние с котката Ивелина
трябваше да стоим на едно място като бухали. Денят настъпи.
Норката стана по тъмно да приготвя салати, пържоли и други ястия.
Снощи ненадейно отстъпи продълговатото си тяло за нечистите ми
мъжки желания и сега очакваше от мен пълна подкрепа. Бяха ми
забранени редица думи (отиде ми половината речник), говорът на
диалект (трябваше да приказвам като тв водещ), а опипването беше
доведено до анатема. Облечен в бял спортен панталон, светла
патриотична тениска, красиви сандали, вчесан, без косми по лицето
и крака намазани с крем за след бръснене. Приличам на английски
футболист, практикуващ конен спорт и тенис. Последна
прахосмукачка връз Ивка, последни строги заповеди - как да се
държа, колко малко да пия, какво да кажа, ако ме питат за
татуировките... два часа списък. Тази среща беше изключително
важна за нея и го разбирах. Трябваше да бъда рицар - човекът, който
ще закриля детето им. Нервна до пръсване Нора отиде да ги
посрещне от жп гарата. Притеснен си викам да изпуша една цигара
на терасата - яко опъвам. Изяждам три дъвки да не смърдя. Мога ли
аз от тука да уцеля мивката с тая дъвка - великолепна парабола... и
хоп... върху котката. Бягам бързо. Но тя вече се валя по земята,
мъчейки се да премахне лепкавата субстанция от кожухчето си.
Взимам я и почвам припряно да я чопля - не става. Ще стрижа с
машинката - образува се едно голямо „X“ на лявата ѝ страна. Гледа
ме, гледа себе си - няма проблеми, покатерва се (бая е тежичка) на
любимото си място върху раменете ми - в предния си живот е била
папагал. Исусе, не съм си измил чашата от кафето. Пускам чешмата.
Чува се къркорене... водата идва... изведнъж... бомба - целият съм в
утайка. Бъркам отдолу за парцали, търкам, чистя, попивам, всеки
момент ще влязат... Нещо странно се лее връз десния ми крак...
виждам, че съм обърнал бутилката с олио от шкафа - течността
спокойно се лее по пода. Изобщо не мога да повярвам, че това се
случва на мен. Изправям почти празната бутилка. Естествено, че
няма да се хлъзна... Крачка. Така се пързулвам, че всичките ми
крака заемат поза „компас“ във въздуха. Мислите си, че човек може
да разсъждава за какво да се хване в такава ситуация, че има избор
и регистър на подходящите предмети за задържане на
повърхността. Е... аз се хващам за йенското стъкло пълно до горе с
шопска салата. Чутовен трясък - кълбо от котка, човек и зеленчуци -
не се разбира кое какво е. Тече ми кръв от главата. Ивка търти да
бяга, но въпреки очевидните ѝ усилия, крачетата ѝ правят празни
обороти върху хлъзгавите плочки. Накрая се умори и легна
примирена върху олиото като сюнгер. Ставам на четири лапи (прав
не рискувам), отърсвам се от сиренето и мятам на гърба си
изнемощялото животно. Влача се в коридора към банята. Целият
съм на точки от кафяво кафе, кървя, ноздрите ми са пълни с печена
чушка, а отзад нося мазна клеясала котка. Ключалката превъртя...

Представянето
(през очите на Нора)
Толкова съм притеснена - родителите ми ще идват да се запознаят
с моя Кольо. Отлагах този момент колкото мога, но татко вече не
издържа, трябвало да види в чии ръце е милото му дете. Нервна
съм, сякаш сто пъти ми е дошло, а не е. Взех си отпуска и всеки ден
чистя като умопобъркана - така се опитвам да прикрия тревогата от
неизбежната среща. Тайно го наблюдавам - чеше се в ръба на
вратата. Купува някоя кола, продава друга - влиза, излиза. След 12
на обед вече не го търси. Кольо не е лош, просто е мъж - хвърли му
бира, дай му един мач, опържи кюфтета и няма да имаш проблеми с
него. Чета си книга и знам, че скришом ме оглежда, докато псува
футболистите... това ме ласкае. Да му пусна ли, да не му ли... искам
го. Само вдигам поглед. Веднага разбира, а нищо не съм направила.
Скача от дивана като мечка и разфасова малкото ми тяло. Вечерта
му давам последни указания - да не ругае, да не говори простотии,
да се държи нормално и най-вече да бъде нормален човек поне за
два дни. Не че е изрод, просто завира при несправедливост - наби
първия домоуправител, наби втория, сега той е домоуправител и бие
всички - имаме най-прекрасния вход във Вселената. Сутринта
лично го обръснах (цялата мивка е в козина), изчистих му ушите и
натърках краката му с гел за след бръснене. Слагам го на дивана,
облечен в прилични дрехи - честно да си призная, не го харесвам
така. Последни напътствия - моля го да не говори за следните неща:
как е спал с циганки като малък, как се е напивал по курортите,
колко идиотщини е свършил в казармата... Обещава. Отивам да ги
посрещна на гарата. Целувки, прегръдки. В асансьора сме, а ръцете
ми треперят - единствено ме топли мисълта, че съм го оставила в
отличен вид. Ще ги посрещне дружелюбно, ще се усмихне, ще
приказваме за каквото там дават по телевизията - напрежението ще
отмине. Отключвам ...............
Исусе, каква гледка - любимият ми пълзи целият в кал и салата, а
Ивето сплъстена се вози отгоре му. Казах, че съм объркала етажите
и понечих да тръшна вратата, но нашите решиха, че трябва да се
помогне на този душевноболен човек - той не бил виновен, че се е
родил олигофрен. Помогнаха му да се изправи, а аз взех котката.
Изведнъж загряха - това не е психичноболен комшия, все пак
ключът ми пасна - това е зет им. Какъв ли ужас са изпитали?!
Запознаха се в коридора с мазните му ръце. Седим на масата и
мълчим, той е в банята, къпейки Ивка с крак. Баща ми ме гледа
свъсено, майка - съжалително. Излиза. Облякъл е белия потник и
старите гащи на „Адидас.“ Господи о, не ще бъде себе си. Хвърлям
му очни зли искри - поне месец ще стои без секс ако го направи -
заклевам се. Рекохме си неловко наздраве. Кольо отпи голяма глътка
от ракията и гръмогласно обяви: „Според мен глобалното затопляне
е педераст.“ Родителите ми така се ококориха - аз потънах в
сибирска въгледобивна мина. Безсрамно пое теорията си, а нашите
гледаха слисани. Трябва да му се признае - разчупи леда. Следват
историите от казармата, за циганките, как паднал от мост, как изял
лайно по случайност, за студентските години... малоумия безкрай.
Мразех го, но нашите така искрено се забавляваха - баща ми
направо ревеше от смях, а майка беше полуприпаднала от същото.
Направо ги разчекна. Несъзнателно почнах и аз да се смея, въпреки
че тия истории съм ги чувала хиляди пъти. Вечерта - второ
представление, татко чак го прегърна. Лягаме. Кольо мрънчоти, че
го болели пръстите на краката - как може да те болят десет
смърдящи израстъка. Съжалявам го. Обръщам се на една страна и
си свалям бикините... захапвам единия крак на плюшеното мече да
не се чува... Двата дни изминаха бързо. Изпращаме ги на влака -
мъжете си стискат приятелски ръцете, майка го целува. Канят ни
спешно на гости - агне щели да му заколят, прасе щели да му купят.
Тренът бавно потегля... Какво толкова му харесаха на моя?!
Обръщам се - лапнал две цигари наведнъж, пак се чеше.
Сега осъзнах, че изобщо не беше пушил тия два дни... заради мен.

Напрежение в дома на бъдещите ми сватове

И ето, за пръв път любимата ме води на гости в родителите си -
това се случи преди повече от две години. Продадох старото БМВ
петица, за да си купя още по-старо, ама седмица - такъв ми е
манталитетът, трябва да съм гъзар в очите на хората. Селото е
далеч, но с нетърпение чакам да стигнем. Котката Ивелина се е
размазала на задната седалка - прилича на стругар в обедна
почивка. Пътуването е приятно като изключим: дупките,
тракторите, пияните шофьори и крадливите катаджии, които ни
спряха два пъти, но останаха гладни. Чудя се как да вкарам Нора в
гората, покрай която минаваме. Изведнъж ѝ викам, че съм видял
Кралски бухал кълвач. „Къде, красив ли е?“ „Много.“ „Да спрем да
го видя и аз.“ ,Добре, к’во датъ праа.“ Отбивам. Търсим, търсим -
няма го. Отбелязвам, че тъй и тъй сме насред пустия лес, поне може
да се сношим. Дълъг прецизен поглед - сигурен съм, че е
разобличила измамата. Изненадващо обаче се съгласява. „Дръж тоя
пън, аз си знам мъжката работа.“ Осквернихме ушите на добрите
горски обитатели. Първо минахме през моето село да вземем майка.
Запознах любимата с животните: прасето Йордан, котката
Севдалина, ежът Тихомир и костенурката Стефка-Елизабет.
Пристигаме у тях - прегръдки, целувки, голяма радост. Вечерта
дойдоха техни роднини - ядене, пиене, разбих хората по стените с
няколко истории, но определено се държах прилично. Ще лягаме.
Аз съм долу при татко ѝ (да не им скверня детето), момичетата са
горе. Не мога да заспя, а и тоя човек така хърка. Пуша на двора,
обикалям насам-натам, нищо не помага. Ще се кача внимателно при
нея. Изкачвам стълбите в тъмницата... естествено настъпвам кактус
и ритам праисторическа ръждясала ютия, в която се заклещват не
малко от пръстите на десния ми крак - така силно вия на ум, че
Сигурно и в пъкъла са ме чули. Под една от вратите свети, Сигурно
Нора чете книга. Леко открехвам - тя е. Явявам се с целия си
аграрен блясък. Вадя главата и с Бога напред. Любимата с все сили
крещи тихо: „Махни това нещо, глупако, тук не може.“ Аз се не
отказвам. „Стой, стой... на място - ще отидем под сайванта до
прасето.“ Куцам по пътеката, а после я намествам. Питам дали ѝ
мирише много. „Няма проблеми, почти не ги усещам.“ Стига бе, аз
ѝ говоря за кочината, тя за краката ми. Изувам ѝ гащичките (eгa ти
гащите, братче - няма къде носа да си издухаш в тях), действам
бързо, но съвестно, така че и за нея да има. Премалели си дигаме
анцузите. Излизаме през вратичката... цялата къща свети... големият
ѝ баща стои пред нас хванал манарата - прилича на кан Крум при
Върбишкия проход, но много по-ядосан: ,Вий безбожници, какви
нечисти дела вършите там?“ Стоим вцепенени между доматите,
сякаш сме мумии инвалиди. Пристигат ни майките - не изглежда да
са на наша страна. Слузесто напрегната тишина. Внезапно Нора
каза: „Амиии... такова-а-а той Кольо става на сън да колтучи, маниак
е на тема колтучене.“ Майка потвърждава: „Така е от малък.“ Мигам
като скумрия в книжарница, това е все едно в игра на шах да
обявиш терца. Не мога да повярвам, но ни се размина. Скришом
благодарих на майка, а тя ми опъна такъв селски шамар, че космите
на бузата ми взеха да растат навътре към зъбите. Следващите дни
преминаха в работа - все пак аз съм класик в извършването на
всякаква селскостопанска и животновъдна дейност. Вечер се
веселяхме до късно под ореха. Видях как Ивето утрепа първата си
лястовичка - каква гордост, какъв ловец - даже малко яде от
красивата птичка. До края на престоя ни я разнасяше самодоволно
да не отърве да се похвали. А той приключи. Тежко е да се
разделиш с хубостите на селото - хората, зеленината, мириса,
спокойствието, мекиците, домашните салати, гозби, ракии...
Прегръдки, обещания за гостуване, малко сълзи. Оставяме майка у
нас - още по-гадно ми стана. Пътуваме към далечния град. Кофти
ни е и почти не говорим. „Кольо, видях Кралския бухал кълвач,
искаш ли да спрем да го потърсим?“ Погледнах я недоумяващо -
беше се усмихнала. Тя е силна, усмихнах се и аз. Кракът ми се
премести на спирачката...
 Изневяра
Преди година-две, не помня точно, се натопих в доста
противоречива ситуация. Нора беше на работа, а аз изживявах
пълноценен следобед с бира в ръка, гледайки мач. Звъни се.
Отварям вратата - комшийката студентка Габриела. Можело ли било
да ѝ отпуша канала в банята. Като съвестен съсед се отзовавам.
Взимам си проволката и тръгвам след двайсет годишното ѝ
същество до третия. Влизаме. Пита дали съм искал кафе с бисквити
- доста аматьорско... все едно да черпиш вълк с мандарини. Викам ѝ
да даде нещо за пиене. Вади водка, лед, домашен доматен сок.
Наздраве. Отпивам, гледайки отлично сглобеното ѝ от Бог тяло.
Заела е неморална поза - разбирам идеята и се чудя какво толкова
ми харесват жените. Нито съм много висок, нито красавец, нямам
очертани мускули, главата и брадата ми са като уцелен от гюле
кошер, воня на цигари, говоря простотии, на нашата улица в село
съм четвъртият най-умен човек (ако включим животните съм
шести). Момичето цепи направо - искала да преживее онождане с
мен, но понеже ѝ било дошло да съм се изтегнел удобно на дивана,
тя щяла да работи за мен. Отклонявам офертата, псувайки през
всяка пора на кожата си. Отивам при канала и почвам да го чистя
(жените си мислят, че космите там се появяват от самосебе си и е
напълно невъзможно да са от тяхната коса). Готово. Пускам водата
от душа - всичко е отпушено. Тя стои гола на прага... носи тънка
лъстива усмивка... младото ѝ тяло ме чака, носейки огън от напалм.
Изпитвам искрено отвращение към себе си, че не изневерявам.
Пръчката под корема ми е настръхнала и нервно изпъва гащите.
Изглежда съм тъпанар, но просто не мога да го направя. Габриела
тръгва към мен, а аз отстъпвам към ъгъла на банята.
Тогава... се подхлъзна на мокрите плочки. Опитах се да я хвана, от
което двамата затанцувахме психично болен казачок. Пързаляме се,
събаряйки момичешките мазила от етажерките, а тоалетната хартия
(незнайно как) се увива на главата ми в нещо като чалма - приличам
на състезател тежка категория по художествена гимнастика в
съчетание с два шампоана и клозетна лента. Тъкмо почти да се
стабилизираме и тя настъпва някакъв гол сапун. Така ме подсича
(без да иска), че всичките ми крака сочат нагоре към бойлера, а
девойчето прави нещо като салто с превъртане през въздуха. Падам
тежко по корем, тя тупва по задник връз гърба ми. Всичко това се
случва за половината на три секунди в изключително тясно
помещение. Изпълзяваме на четири крака - тя е пред мен, а аз с
умиление разглеждам тайните ѝ места. Неловко си тръгвам.
В асансьора чувствам огромно огорчение от личността си -
трябваше ли да правя секс с нея... естествено, че трябваше... но...
по-добре да съм глупак, отколкото лъжец. Вкъщи си отварям една
бира - малко се самосъжалявам. Котката Ивелина ме души упорито,
но не открива нищо и заминава по своите си работи. Ключалката
превърта, Нора се прибира по-рано. „Кольо, защо куцаш?“
„Прекъснах си гръбнака.“ „ И как стана това?“ „ Амиииии... докато
четях книга... просто се счупи.“ „Я ела тука. Обърни се. Какво е
това червено петно на гърба ти?“ Събличам си тениската - вярно
има червено петно... колкото монета от старите десет лева. Загрявам
от къде е. Няма как - разказвам всичко, а любимата крещи с малките
си дробчета:, Абе, малоумник, не разбра ли още в началото, че е
искала да я опънеш - ще те очистя... и какво си ми домъкнал тука
хорския мензис?! Сега ще те науча аз, копеле.“ Започва да си сваля
дрехите, като ме замеря с тях. Затегли ме към спалнята със своите
45 кила. Наказва ме с дивашки секс. Дяволът слага туба с пресен
бензин в чуждата жена, аз пък си искам моята... дори, когато във
вените ѝ остане само стара локомотивна нафта.

Гняв
Жените силно обичат да ни крещят за щяло и нещяло. Вярно,
мъжете не сме от най-умните хора, но дори и невинните ни
постъпки предизвикват тежки форми на бяс в нашите половинки. В
събота любимата си легна по-рано, аз останах да си допия. След
като приключих с това важно дело, съвестно си подредих
използваните чинии и чаши в мивката, пуснах им вода да се
накиснат и легнах. На другия ден Нора е силно раздразнена -
оставил съм бил свинщина след себе си. Ама как така... аз, братче,
съм се потрудил за нея, подготвил съм ѝ съдовете за миене,
погрижил съм се, отменил съм я, въртял съм домакинството, докато
я няма, че добрина да ѝ сторя... не заслужавам ли просто едно
възхищение?! Приготвя обяд - таратор, пиле с картофи, салата от
патладжан и чесън. Наливам аперитива, а тя ми проговаря.
Наздраве. Отива за нещо до хладилника, а аз без да искам
наклепвам масата. Първосигнално си събувам чорапа и забърсвам
блажнотията. Мамка му, видяла ме е - стои вкаменена в центъра на
стаята. Обувам си чорапа. Още не е мръднала - сякаш виждам
вените под косата ѝ как пулсират, очите ѝ са се разширили като на
бухал с настъпани топки - не може да повярва, но тихо сяда. След
малко се окапвам с таратора. За жалост съм облечен с черната
тениска „Найк“ дето майка ѝ ми подари за Нова година. Събличам я
и почвам да лижа петното... после бозая от него. Всичко е наред и се
обличам - Нора ме гледа с искрено съжаление. Казвам, че искам да
поговорим за нуждата ѝ от това да ми направи яйчена салата.
Поглежда ме злокобно, но става и вари яйцата. Олио, оцет, черен,
бял, червен пипер, сол. Отпивам от ракията и лакомо тъпча две
половинки в устата си. Тогава свирепо кихнах. Отвореният пред
мен лаптоп е целият в едра каша от жълтъко-белтък, но и стената е
отнесла един откос (има шрапнели с разнообразна форма).
Поглеждам извинително годеницата си, мисля че кръвното ѝ е
двеста на триста. Облизвам клавиатурата (по-големите парчета са
се заклещили между копчетата и ги изравям с език) - жал ми е за
яйцата. Нора е пребледняла - явно губи съзнание. Така силно е
стиснала зъбите си докато чисти стената, сякаш ги чувам как пукат.
Ще отворя гумената бира, че ми се появи сухота в устата.
Превъртях капачката, но се получи фонтан - явно е била разклатена.
Яко фъщи, но добре че съм остроумен и ползвам кожухчето на
преминаващата котка Ивелина за пачавричка. Е тук нервите на Нора
се пръснаха (съвсем необосновано според мен). Последва крещене,
първични клетви, вулкан от нечисти слова, изхвърлени като дузина
развалени гангрени. Толкова отрова от малкото, младо, красиво
същество. Какво съм виновен, че се развивам бавно - невъзможно
ли е, човек да се окапе или да му прелее бирата? Докато се мъчех да
избегна озверялата си годеница, ритнах по невнимание крачето на
дивана - пръстите на десния ми крак сочат във всички посоки на
света, а един гледа в космоса. Аз вия, тя сатанински врещи. Тогава
ми скочи отгоре като пума. Паднахме на земята... ръцете започнаха
да търсят... За вечеря има шопска салата, печени ребра и кюфтета -
трябва да ям всичко с лъжица. Облечен съм в сив потник (с който
бърше пода), гащи в непознат за мен цвят (парцал за прозорци) и
чорапи на кратери - приличам на клошар, водил неравен бой с
бобър-лопатар в далечен горски масив. Пием си мирни и кротки,
даже ми се усмихва. Знам какво мислят жените, но не разбирам,
защо го мислят.

Шекспир
Миналото лято Нора ми довлече вкъщи някакво семейство
англичани. Били приятели на не знам кой си и трябвало да ги
подслоним за една вечер, защото си изтървали полета. Хората
искали да отидат на хотел, но тя ще разгръща типичното българско
гостоприемство. Влизат, запознаваме се - Робърт и Мейбъл
Бейкърови. Той е преподавател, тя е геолог. Питат неуверено дали
може да се изкъпят - давам благословията си, но ако не източат
цялата топла вода. Един след друг са готови за общо три минути.
Любимата шета чевръсто с дългите си пръсти - вади тесто от
камерата, ще прави пица. Седим на по чаша вино. Моята знае
перфектен английски и общува с гостите - смеят се, разказват си, а
аз бъкел не разбирам. Очевидно си изкарват добре. Почвам да се
ядосвам, че съм периферен. Намесвам се неловко, разказвайки на
англо-български с много жестове как като малък се напих, паднах
под една каруца с колелото и повърнах. Чужденците явно мислят, че
съм изучавал английски език от душевно болна маймуна.
Продължават да се радват на собствените си неща с Нора. Отегчих
се, само котката Ивелина се опитва да си играе с мен, защото и тя
не разбира английски (с нея сме на един акъл). Мачкам я, роша я,
после я хапя. Хвърлям Ивето в центъра на стаята и тежко
пристъпям към нея. На четири крака огъвам тялото си като красив
бизон, тя настръхва на лъв и макар да е пенсионерка, гръбчето и
застава в заплашителна дъга. Всеки дебне. Изведнъж се счепкваме в
схватка - много обичаме тая игра. След борбата се покатерва на
рамото ми в поза изпран парцал. По-късно разбрах, че гостите
изобщо не ме видели като красив бизон, а се обединили около
мнението, че приличам на пиян глиган, търсещ грудка в храстите.
Любимата оправдала поведението ми с това, че като съм бил дете,
две нафтови печки и един хладилник паднали на главата ми от
камион. Гледат ме с истинско британско съчувствие.
Носи пицата - чужденците си хапят гладните стомаси от вкусния ѝ
вид. Не може така - нали обичат традиции: „Норо, змия самородна,
болест по чумата, люспа в медовината, маняй таа италианска смрад.
Извади от хладилника едно хубаво черво, виж дали има и друга
карантия за гостите.“ Тя ме поглежда лошо, но понеже е Бог на
червата, се съгласява. Вади ги в тенджера, а англичаните гледат
ужасени. Малко предварително сварено шкембе, подправки и имаме
чудесна чорба. Нахаквам им в паниците лют пипер омешан с чесън.
Нося селски хляб и ракия... чужденците тъжно зяпат входната
врата. „Ийт, бе чукундур, дис ис мост оф бютифъл супа ин дъ
уърлд.“
Първо наздраве - мъжът пие смело, жената едвам потапя устни.
Очите му се ококорват, все едно е жаба, паднала в развъдник за
щъркели. Няма как - трябва да хапне нещо. Загребва от врялата
течност едно парченце стомашна лигавица. Тихо шепти молитва...
слага вътрешностите в устата си... сетивата не са чували за такъв
вкус и дружно бягат в петите му. Но продължава - яде и нагъва
ракия в сладка кататония. Съпругата му също почва да лапа супата.
Всички сме потни и усмихнати. Давам им ледена бира в големи
халби - съществото разцъфва от благодарност, че се е родило,
подлютеният хранопровод пее в екстаз от светлата течност, носейки
стремеж към един по-добър свят. Да изиграем едно хоро. Ставаме.
Другоземците бързо научават стъпките, а Ивка маха с ръчички (тя е
повече по ръченицата). Веселба и чудо. Езикът е слаба барикада за
музиката. Вярно, Шекспир има хубави творби, момчето, но ако
беше опитал комбинацията: ракия-шкембе-бира-хоро, нещата щяха
да му се получат още по-добре. Музиката е първият език - дори
праисторическите мъж и жена са си тананикали заедно, докато тя
готвела донесеното от него черво.

Опора
Миналата седмица Нора ми вика, че щяла да излиза вечерта с две
приятелки да празнуват рождения ден на едната. Рекох си, супер,
ще направя пиянско парти сам със себе си - коктейли „Охлюв“,
Айрън Мейдън, ще играя две-три хора, а накрая (в мозъчен ступор)
ще си изтанцувам нещо на оркестър „Супер Долен Чифлик.“ Ще
бъде велико - никой няма да ми казва: намали музиката; да пиеш
мастика с водка е просташко; не бъркай с пръсти в салатата; не
облизвай масата; не се оригвай; не се чеши с дистанционното; не
пей на глас; не свири на въображаема китара - това е тъпо... Да, ама
не. Любимата ме моли в полунощ да отида с колата да ги взема от
заведението, а после да разнеса всички по домовете им. Искала
другарките ѝ да ме видят в друга светлина - отговорен, внимателен,
грижовен и че нямам нищо общо с хората от пещерите.
Първоначално така силно се разсмях от офертата, че чак ми излезе
пришка на белия дроб. После се смях още, особено като каза:
„Кольо, направи тази жертва за мен, не пий една вечер, ще запомня
добрината ти. Ела да ни прибереш, покажи на приятелките ми, че си
нормален мъж.“ Рекох ѝ изобщо да не ме занимава и приключих
разговора. Уречената вечер се приготвя за излизане, аз настройвам с
нетърпение тонколоните за предстоящия весел погром. Тя обикаля
по едни едвам доловими прашки, но не съм толкова прост да се
хвана на женските ѝ хитрости. Реше си косата, лакира си ноктите на
краката в недостойна поза, сменя летни рокли пред огледалото...
Поглеждам я, а тя се усмихва - изобщо не ми се сърди. Пожелава
„весел купон“ и се навежда да си закопчее сандалите - от ноздрите
ми сигурно излиза пушек от гледката, очите ми са се облещили като
на полярна мечка родила жирафче. Не издържам. С три скока я
хващам в коридора... запрятам рокличката... Стоя сам и
безалкохолен.
На един комшия му се е родило детенце - кани ме да се черпим.
Отвръщам му, че не мога... той ме гледа съжалително и прошепва:
„Така е, брат... един умира, друг се ражда.“ Дядо Гошо от седмия ме
вика да пренесем със сина му един гардероб. Помагам и хората ме
канят на софра: „Ела, моето момче, в кухнята, да видиш каква ракия
съм пекъл на село.“ Отклонявам предложението, а бабата настоява
да ми извикат бърза помощ. Вкъщи просто легнах на дивана -
целият вход кънти от веселба, а аз гледам без звук монголски
любовен филм от 54-та. Чувствам се сам и отхвърлен, ненужен на
тази затънтена малка планета... планета разположена в края на
никому неизвестната ни скромна галактика.
Към десет телефонът звъни. Нора. „К’во?“ „Ела да ни вземеш.“
„Нали каза в дванайсет, ма?“ „Ще дойдеш ли или да си викаме
такси?“ „Идвам.“ Йес - взимам ги, разкарвам ги, а после ще остане
време да гастролирам по комшиите. Животът все пак има смисъл.
Грабвам си ключовете, цигарите, хапя за чао котката Ивелина (тя
пък глупава и ме прегръща) и търча радостно по коридора към
старата седмѝца. Пристигам. Обаждам се. „Отпред съм.“ „Влез
вътре.“ „Пияна ли си, ма бухалче, по домашни дрехи съм.“ „Моля
те, ела.“ Нещо е станало. Тръшвам вратата и тръгвам към
ресторанта. Той е от тия най-снобските - изтънчена кухня, чистота,
френскоговорящ персонал и ястия като салата с белен анус от
прилеп и кафе от жабешка повърня. Влизам както съм по потник,
анцуг, джапанки и татуировки. Елегантната хостеса усмихнато ме
посреща: „Заповядайте насам, сега ще ви покажа къде е счупеният
хладилник.“ Внимателно я хванах за кръста, приближавайки я
плътно до мен. Твърдо ѝ казах почти в устата „Първо ще пийна
нещо.“ Устните ни бяха на два милиметра, очите ѝ искаха, но я
пуснах. Заведе ме при момичетата, а гостите бяха възмутени от вида
ми. Нора силно ме прегърна. Седнах. Атмосферата е кофти -
очевидно рожденичката е плакала. Разказват ми набързо - приятелят
ѝ я оставил точно днес. Може и да изглеждам суров, но ми стана
тъжно за момичето. Единият сервитьор се приближава надменно:
„Здравейте, нямаме пържени картофи, нито друга затворническа
храна, а бирата ни е скъпа за вас, ще желаете ли безплатна вода от
чешмата?“ Усмихвам се, бутайки два лева в джоба му: „Момче (той
е по-голям от мен), разчисти тая маса веднага, донеси 16 текили,
четири бири, а ако не искаш аз да те почерпя с безплатно вино, а ти
през пръстта да го пиеш, действай бързо. И плюеш ли ни в
питиетата, ще усетя.“ Погледите ни стоят... келнерът уплашено
разбра, че с луд човек не е хубаво да си имаш работа. Болният мозък
е непобедим пред купчината от мускули, а аз ги имам и двете.
Мексиканските ракии пристигат. „Наздраве на екс.“ Втори път.
Трети, четвърти. „Още текила, момче. Галя, спри да посмърчаш. Аз
разправял ли съм ти как като малък се изходих в ръкавичките на
едно другарче? А чувала ли си историята за дъвката, учителките и
циганката? А знаеш ли дето правих баница, помниш ли как си
заклещих краката в прахосмукачката, а как паднах с прасето Тодор
от покрива... Слушай сега и Бог да ти е на помощ...“ Направо ги
попилях - дробовете им станаха за вторични суровини от смях, лиги
текоха, очите се пукаха. Прибрахме се с дринк енд драйв. Вкъщи
Нора ме помоли да я сложа да си легне: „Кольо, благодаря ти за
това, което направи. Обичам те... ще ме прегърнеш ли, само докато
заспя!?“ Наместих се до телцето ѝ... тя сладко мъркаше.

ВТОРА ЧАСТ - Разкази

Болна до смърт
Ще ви разкажа за една позната.
Казвам се Деси и имам тумор в мозъка. Сега съм на 19, а живея
вече 5 години с рака. От смъртта не ме е страх, но за какво беше
цялата тая работа с раждането ми, възпитанието, училището,
английския... като накрая ще пукна млада – чувствам се много тъпо.
Внимание имам, пари не липсват – баща ми е търговец на скрап и
много ме обича, майка също. Заклещена съм в гнусната болница, но
всеки ден идват съученици и приятели – всички са влюбени в мен.
Като влязох в пубертета си пролича умствения и телесния ми
потенциал – бях отличничка с изумителна визия. От тлъстата ми
коса не остана нищо, тежа 37 килограма, а в лице приличам на
вещица от анимационен филм. Защо точно живях – за да донеса
толкова мъка на близките си, да не изляза никога с момче, да не
правя секс, да не се напуша или напия в луда компания ?! Защо ??
Такива неща си мисля, в опърпаното болнично легло – аз съм изрод
и искам да си умра спокойно, да няма никой около мен... но няма да
стане.
Един тип от даскалото беше най-настоятелен в посещенията. Дори
не му знаех името. Влиза в стаята ми и веднага бяга на терасата да
пуши, щото при мен винаги има хора. Обикаля, върти се, гледам го,
че успокоява приятелите, дето не издържат и плачат на терасата.
Тръгва си последен, като нахално казва на кривата сестра, че го е
напънало и трябва да ползва клозета. Излиза бързо от там, идва до
леглото и ме гледа страшно – без грам съчувствие. После ми
казваше с твърд тон, че ме обича безкрайно и колко много искал да
ме чука. Щял да се ожени за мен, а аз да съм му направила хиляди,
милиони свирки и деца. Ебахти изрода, така ли се говори на
момиче, дето е болно и скоро ще си замине. Един път нещо се
разплаках пред него, а той каза, че съм тъпа, за дето само цивря, а
не си гледам живота. Пълен олигофрен, к’ъв живот бе малоумник,
та аз дори не мога да ходя от химиотерапията. Казах на татко да не
го пуска повече. Тоя обаче е наглец неземен и пристигна с
мръснишка усмивка на другия ден. Последваха свирепи заплахи от
моите хора, но тоя не мръдна – гледаше като вълк. Докато всички
го псуваха, внезапно удари един комшия, после и сто килограмовия
ми вуйчо. Нахвърлиха му се, събориха го на земята в коридора, но
дадоха още жертви. Накрая баща ми го фраснал (вече не виждах
какво става там) с една подлога през лицето и той позаспал. Голяма
дандания беше – лекари, сестри, охрана, болни, викове, сатанински
закани – грандиозно меле. Лягам си същата вечер (не, че съм
ставала) и тъкмо да почна с любимото си самосъжаление на
спокойствие и влиза някакъв доктор. Целия опакован сякаш ще
оперира. Измери ми кръвното 4(четири !!) пъти. Поогледа се малко
и изкара цигара. Запали я изпод маската. Свали пластмасовите си
лекарски очила. Беше Росен, така се казваше откачения ми
обожател, преминал през охраната с лекарски дрехи и папка в ръка.
Едното му око бе отекло на премазан домат, другото изглеждаше
мъртво. Изкара системата от ръката ми и ме вдигна от леглото. Дори
нямах сили да пищя. Сложи ме на парапета на терасата и каза: „ако
искаш, ще те отърва”. Безжалостен кучи син. Не исках да умирам,
исках да съм здрава и да живея мамка му. Върна ме в леглото и си
замина. Само каза, че ме обича и утре пак ще дойде – да предупредя
моите. На другия ден влезе с тържествена походка. Другите се
отдръпнаха неохотно. Изгони най-близкия ми приятел от стола до
мен. Седна. Беше ми донесъл бутилка ракия и едно киви. Татко
гледаше извънредно гневно. Отказах ракията. Росен рече, че съм
идиотка, дето не обичам ракия. Изкара хубава порцеланова чиния и
почна да бели кивито. Казах му, че почти не мога да ям. Наряза го
на малки парченца. Гледаше ме строго. Подаде ми първото. Някак
не можех да откажа. Струваше ми се отвратително, но продължавах
да ям. Така идваше всяка вечер, носеше ми пърлени кожи, варени
шкембета, свински крака и зурли. На мен ми се повръщаше, но
ядях. Говорихме много. Също се и карахме. Когато аках, ми
бършеше дупето, като непрекъснато недоволстваше от миризмата –
не се преструваше като останалите. Разсмиваше ме с пиянските си
истории и излагациите си като барман по морето. Боже, колко бях
жива. Толкова го обичах, че дори закъснението му с пет минути, ми
се струваше по-тежко от всичките ми направени операции.
Завършващият удар дойде една събота. Имала съм разсейки в
белия дроб. Даваха ми десет месеца в болницата или шест навън.
Бяха дошли сума народ да ме подкрепят – учители, роднини,
съученици, приятели, комшии от блока... Само Росен го нямаше.
Осъзнах, че липсата му е по-тежка за мен, отколкото начертаното
ми пътуване към трапа. Дум-дум дум-дум... чувах крачките му –
стегнати и хладнокръвни. Уверените кубинки приближаваха.
Тихите разговори, хлипанията в коридора и стаята замряха. Той се
появи най-сетне, с черно кожено манто, черна риза и кожен
панталон. Никога не го бях виждала така. Приличаше на рицар.
Пристъпи тежко към мен. С дебелия си суров глас каза: „Десиславо,
ще се омъжиш ли за мен” ?! Той беше крал, а аз принцеса.
Отвърнах „да” и се целунахме. Дръпна татко (а баща ми е солиден
мъж) за якето и му връчи две халки. Той си даде благословията,
сложихме си халките и отново се целунахме (с език – беше много
яко). После Росен ме взе на ръце, изкарвайки системата, сложи ме
на инвалидния стол и ме махна от болницата. Три месеца изкарахме
у тях (той казваше, че било у нас, а и така се чувствах). Чукаше ме
безрезервно, макар и аз да не можех да действам, поради липсата на
сили. Но какви оргазми... макар и осакатена от лъче и
химиотерапията, мощността му изригваше в мозъка ми, като
разтопен алуминий. Заченах – държахме се за ръце треперейки от
щастие. Докторите казаха, че не било възможно да износя детето –
нямало начин. Шибайте се тъпаци, ще го родя.
Родих здраво момче в седмия месец.. Почти си бях заминала –
болките през бременността бяха непоносими без медикаменти, но
оцеляхме с малкия Росен. Успях да го гушна – той плачеше
немощно, но спря, погледна ме и сякаш почувства – мама умира.
Рожбата ми не разбираше, защо трябва да се разделяме. Кожата ми
тежеше... тиха игла в окото... лепкава светлина в прожектора...
главата ми се килна – ридаещия ми съпруг с малкото вързопче на
ръце... ще ви обичам завинаги мои момчета... нищото ме изтръгна
от мен си...
Посвещава се на Десислава Христова.

Войната ми с Топлофикация
Преди десетина години купих една боксониера, колкото и аз да
имам нещо. Ремонт, обзавеждане, сложих дограма на единствения
прозорец, а после пуснах студента Атанас под наем. Откачих
радиатора на парното с намерението, никога да нямам
взаимоотношения с „Топлофикация”. Мина доста време, видях
много момичета, още повече литри ракия пък разгледаха мен
отвътре. Един ден Наско, който междувременно беше направил дете
на братовчедка си и сега отглеждаше лапето сам, ми носи
уведомление от частен съдебен изпълнител, че същият ще идва да
ми описва имуществото. Имал съм неплатени сметки за парно в
размер на 4500лв. Как тъй сметки... как тъй парно... та аз такова
нямам!? Изпървом човек леко се изненадва. После се шокира
(гледайки като купена котка), а накрая идва гневът. Защо някой ще
иска парите ти ей така без нищо. Нито си купувал от него, нито си
ползвал негова услуга, дори не го познаваш, а той обявява пред
света, че си му длъжник. Пробват се да ме опозорят, но няма да
мине... обещавам. Денят идва. Точно в 12:00 на вратата се звъни,
ставам от масата (с квартиранта се черпим от сутринта). Отварям.
Ужас… Изпълнителят е жена – около 25 годишна, представителна,
от тези дето искаш да заведеш при майка си. Казвам и „че сме
голи”, тръшвайки вратника. Ами сега. Готвех се, прилежно да набия
лихваря, засаждайки зъбите му в мозайката, а то какво стана.
Трябва нов подход за душманката. Стъпвам внимателно в коридора
и я каня. Тя влиза и моментално пада лошо на гърбинката си,
удряйки главата си в бравата. Съвзема се и пита, защо тук е
хлъзгаво. Отвръщам, че случайно съм разлял олио, тъй като
религията ми позволява да готвя само в коридори. Момичето
прибира счупените модерни очила и се интересува, що за религия е
това. Викам, че това е вярата в тиксото, то е Бог, а картонът негов
пророк. Правим му жертвоприношения от бухал в подлези, а после
ближем лепкавата му страна в екстаз. Божият син е чичо Дамян от
Силистра – автобусен шофьор, който е роден непорочно от вуйчо
си. Бирничакта любопитства колко последователи има сектата.
Осведомявам я, че в България сме около 600 човека, но в Румъния
са много повече. Тя се заема за работа. Описва хладилника,
телевизора, тостера, на малката играчките, стигайки до
микровълновата. Казвам, че е счупена. Съдебната изпълнителка не
вярва и наивно докосва уреда. Естествено, че прокарах ток по
цялата му повърхност. Електричеството я събаря на пода за втори
път. Питам я иска ли вода, а тя само цвърчи. Имам флакон за
зареждане на бензинови запалки. Отсипвам в една чаша. Давам и да
пие. Горкото момиче жадно преглътна течността. Усети се чак
накрая, защото се оригна на гориво. Ожулена, пребита от ток,
отровена... на прага ме попита, дали не искам да излезем. Казах и
първо да си намери почтена, нормална работа, а после да се обади.
Прекрасен слънчев ден – клошар рови в кофа, наркоман дърпа
чанта, кучета дояждат бабичка. Днес е делото. „Топкофикация” ме
съди. Ще се защитавам сам. Залата е мръсна и мирише на пиене, по
пода има семки и няколко дневно повръщано. Тлъстите полицаи ме
зяпат надменно, доволни от хорските неволи. Процесът започва.
Адвокат Вълчев злостно ме напада, вади документи, обвинения,
хвърчат сметки, а гнойните му лиги прaвят гнезда по тавана.
Толкова е дебел, че повечето хора не разбират, от къде точно говори
– не си сигурен, тялото му има ли части или всичко е буца от лой
завита с плат. Мой ред е. Казвам, че никога не съм ползвал парно и
толкоз. Радиатор нямам, следователно и топлина не съм взел.
Съдията ме пита, дали има нещо друго, защото очевидно съм бил
виновен. Той сам не може да обясни, как точно съм ползвал
енергията, но е сигурен, че тя е стигнала до мен някак си.
Омърлушен искам 15 минути почивка. Пуша на двора, гледам тъпо.
Някакъв вестник се мотае в краката ми. Снимка... снимка на Вълчев
– лакеят на държавно-мафиотското обвинение. Светва ми.
Внимателно я откъсвам и влизам. Залата е настръхнала. Приятелите
ми са дошли. Съдията открива заседанието. Ставам и театрално
опасвам фланелката си на „Мейдън” в дънките. От тишината
спокойно можеш да си свариш яйца. Приличам на Ал Пачино в
някой адвокатски трилър. Самоуверено викам първия си свидетел –
Данчо Бялката. Така изреждам всичките си хора, които твърдят, че
никога не са виждали в този апартамент да се използва енергия
принадлежаща на „Топлофикация”. Преди последния съдията се
изпусна, че това му било отдавна ясно, но все пак трябвало да платя
на дружеството и то с лихвите. Е, приятели, тук приключих с
нормалността... Обявих, че призовавам за свидетел... адвокат
Вълчев. Публиката ахна, мазните полицаи се събудиха, а приставът
остави баничката си. Дебелакът (видимо доволен) се настани с мъка
на свидетелското място. Не разбирах кое е главата му, за това го
гледах в средата. Напрежението в залата можеше да се използва
успешно като тунелопробивна машина.
- Уважаеми г-н съдия, уважаеми присъстващи, лицето Вълчо
Вълчев Вълчев е всъщност мой квартирант – все едно хвърлих
граната – и той дължи горепосочените суми за парно. Имам договор
за наем подписан от него (показвам цигарите си надраскани с
химикал), а като доказателство прилагам тази снимка пред съда.
Измамникът не може да повярва какво се случва, съдията е почти
припаднал, а публиката шуми гладна за кръв.
- Ама тая снимка каква е, имам алиби, тук съм по-слаб, какво
означава това, в правова държава ли живеем – хленчи ВВВ.
Накарах Наско да снима 200 литров бидон в боксониерата и да ми
прати фотката на телефона. Показвам съдържанието на съдията,
като доказателство и той напълно се убеди, че това е мизерният
адвокат. Последният почна да квичи, че това не било юридически
издържано. Съдията назначи четворна техническа експертиза, която
щеше да е готова след 6 години и половина. Все пак се
споразумяхме с Вълчака, той да плати всичко и занапред да покрива
сметките за несъществуващото ми парно. Нещастникът
недоволстваше, че хвърля парите си за нещо нереално, но бе
щастлив, че поне може да използва снимката на бидона за Фейсбука
си – изглеждал бил много по-красив, а и с повече коса.
Делото беше прекратено. Седя си вкъщи на дивана, пийвам и
зяпам как любимата жизнерадостно пържи кюфтета. Уж гледам
новините, но две от очите ми постоянно са на крехкото и дупенце.
Следва прогнозата, а тя е важна за мен. Емо Чолаков – приятно
момче, но от него никога не мога да разбера, какво ще бъде времето.
Започва с това, как леля му си купила две кила картофи от пазара, а
сетне ги изяла. После разправя колко обичал да простира на
терасата и защо не било полезно, консумирането на развален салам
намерен на улицата. Говори за гоблени, за смяна на скоростни
кутии, разяснява вредата от поглъщането на замразена кайма от
новородени, поучава ни да ядем топло брашно преди изхождане и
други щуротии... Накрая изобщо не знаеш какво ще е времето, но си
научил как се готви свинска кавърма по тракийски. Облаци, дъжд,
суша – няма значение, важно е приказката да върви. Така е и в
шибания живот. Човек от малък трябва да се самообучи, на кое да
обръща внимание. И трябва да го направи сам, без помощта на
родителите. Ако тръгнеш да хабиш силите си, мислейки за някой
малоумник, дето те нарежда пред другите, колко ще ти изкара
батерията – точно николко, а тя е несменяема. Спешно намери
начин да си добре, а тъпотията избърши от мозъка си с клозетна
хартия... точно както го правиш със задника си сутрин. Чашите са
пълни, кюфтетата подредени. Изключвам посредствения телевизор,
просто ще си говорим с любимата. Понякога като я целуна, усещам
лек дъх на бензин...

Какво би се случило, ако кан Аспарух бе отвел

българите на запад
Аз съм английският професор Даниел Робъртсън. На 42 години,
женен, имам две дъщери. Преподавам история в университета на
Ковънтри. Преди време ходих на почивка в България, а после с
удоволствие се връщах няколко пъти в тази невероятна страна.
Опознах хората и проучих детайлно историята на родината им. Без
да изпадам в подробности, бих описал българите като ненормални...
но някак неподправено свежи в лудостта си. Те са свободни и не им
пука от нищо, нестандартни са, умеят да се забавляват, календарът
им е наблъскан с празници (има такива дори на агнето, рибата, а по
Коледа почитат прасето). Живеят щастливо, но обожават да се
оплакват. Примерно питаш някой „как си”, а той омърлушено вика
„все една и съща”. Всъщност на тоя човек му се е родило дете,
купил си е нова кола и е ходил със семейството си на почивка в
Солун. Такива са – не искат да си признаят, че им е добре. Веднъж в
разговор на маса в град Вълчедръм един от новите ми приятели
каза, че било по-добре кан Аспарух да бил завел българите някъде
на запад. Всички го подкрепиха, но интересно, че никой от тях не
живееше лошо. Тогава не се замислих над тази българска мечта.
Времето се кани да вали. Стоя вкъщи пред старото викторианско
писалище. Какво ли щеше да стане, ако великият кан беше завел
народа си да речем в земите на днешна Франция. Първо искам да
кажа, как аз виждам този владетел. Впрочем той се наричал
Исперих – така е записан в Именника на българските ханове. Бил
зъл и рядко кръвожаден човек. Обичал само племето си и бил готов
на всякакви жестокости, за да го защити. Естествено, че не
изглеждал, както го представят по филмите. Нормално е да
подражава на могъщия си баща и като нов лидер да копира някои
елементи от визията на предшественика си – бил висок и жилав,
главата му била обръсната с гъста конска опашка на темето, имал
черни мустаци във формата на подкова, слизащи надолу към
брадичката (като на рокер), а над тях тъмни мрачни очи, пълни със
свирепа решителност. Любимото му занимание било да убива хора,
сиреч да отнема човешки животи с меча си. Това се доказва от
постоянното му участие във военни походи – кой владетел обикаля
като луд провинциите си и се занимава непрекъснато с битки!?
Повечето историци определят смелия Исперих, като завоевател, но
той и хората му просто били бегълци – преследвал ги
многомилионният Хазарски каганат. Дунав пресекли около 100000
души на няколко вълни – толкова останали и на другия бряг.
Малобройната орда спряла нашествието на неизчислимия враг с
много кръв, но най вече с единство. Зловещият кан спасил народа
си, но сам загинал в поредното сражение с хазарите. Повечето хора
ще го запомнят с разгрома над ромейския император Константин IV
Погонат край Онгъла. За мен обаче Исперих е славен водач, защото
спрял изтреблението на българите с героичните си победи на север.
Да се върнем в началото – какво ли би станало, ако Исперих беше
завел хората си примерно във Франция. Там, като отличен политик,
щеше да се обедини с местните галски племена, правейки огромна
българска държава. Париж би се казвал Перник, Марсилия –
Мелник, а Лион – Пазарджик. Следващите канове биха приели
християнството, заздравявайки могъществото на страната си. В
непрестанните войни с Англия мисля, че българите щяха накрая да
победят. Следователно в Щатите, Канада и Австралия днес щеше да
се говори на български (с леки галски заемки, но твърдо „р”). Ню
Йорк щеше да се казва Стара Загора, Лос Анжелис – Годеч, а
Вашингтон – Аспарухово. Имената на творците също ще бъдат
различни: Стивън Кинг – Севар Курт; Марк Твен – Мономурт
Токту; Елвис Пресли – Елемаг Паган; Уди Алън – Умор Алцек...
Българите не са фенове на робството, така Ту Пак щеше да си е още
жив и здрав, берейки боб някъде в Нигерия под името Нгонго. Опра
пък би била козарка, а Майкъл Джексън щеше да продава риба на
пристанището в Абиджан. Кенеди (демек Каракра) нямаше да бъде
убит, защото в момента на изстрела, щеше да се наведе да изчисти
петно от шкембе чорба връз панталона си. Любимите ястия на
американците нямаше да са хамбургери и бекон, а таратор и супа от
животинско черво. Щеше да има Първа световна война, но не и
Втора. Българският Крал Крум IX (династия Мавруд) побеждава
Хитлер в битката при Силистра (днешен Страсбург), после реже
главата му и прави от нея клозетно гърне. Филмът „Форест Гъмп”
ще се казва „Борил Телериг”, а наградите „Оскар” – „Мадарски
конник”.
Всъщност всички тези предположения са невъзможни поради само
една причина – ако българите не бяха заели територията на
Балканите, там щеше да се настани в пъти по-могъщият Хазарски
каганат. Следователно славянското население би било избито,
прокудено или асимилирано, а граничните на Византия области
никога не биха се превърнали в държави. Светът щеше да е друг. От
липсата на прабългарите историята така щеше да се завърти, та
днес децата си нямаше да познаваме.
Кан Исперих бил суровият водач на българите. Безсърдечният
войн от степите намерил спасение за своя народ. Ювиги, кане, дано
днешните ти потомци, настоящите българи, осъзнават какво си
направил за тях.

Съдби на кръстопът
Много отдавна родителите ми се разделиха. Бях на 15, когато
дъртият се ожени повторно. Аз живеех с него, а кака с майка. Така
към двама ни се присъединиха леля Бонка и дъщеря и Никол.
Отначало с новата ми сестра често се карахме – тя ми пипаше
лаптопа, а аз си търках члена по възглавницата и. Постепенно обаче
се помирихме и започнахме да се сношаваме. Бяхме влюбени, но тя
ми изневери с татко – хванах ги в клозета да играят на „боклук и
прахосмукачка”. Отмъстих му като преспах с леля Бонка, а тя го
прецака, отдавайки се на баща му дядо Пенчо. Накрая се оказа, че
старецът бил първият на Никол и един от многото на снаха си. Сега
и двете са бременни с тризнаци, най-вероятно мои чичовци,
дядовци или каквито там ми се падат. Децата се родиха, завърших
училище трудно, записах се в университет и го изкарах с не малко
рушвети. Усещах, че съм некадърник, но това нямаше значение –
днес е важно, само да имаш самочувствие.
Сякаш работата на чиновник в Еврокомисията е създадена точно
за мен – лентяйствам целодневно, получавам много пари и не ме
ебе за нищо. Квартирата ми в Брюксел е просторна и редовно
почиствана, служебното Пежо също. Ризи, костюми, нафта, ток,
развлечения – всичко плаща европейският избирател. Не вярвам, че
на човек може да му се случи нещо по-хубаво – заплатата ми е
висока, трудът ми несъществен, пътуванията и облагите са много.
Всъщност не харча прекалено – майка ми праща сланина и ракия от
България, а тук си купувам само хляб. Кътам всичките си парички,
щото знам, че купонът няма да е вечен. Не излизам, пуша от
цигарите на другите, нямам разходи, които не са обезпечени от
централата. Въртя дребна търговийка с лаптопи – всеки месец
казвам, че ми се е счупил компа и бюрократите ми зачисляват нов
последен модел. Стария го пращам у нас за продажба. Откакто съм
тук секс правя рядко и то с по-непретенциозни колежки, дето не
трябва да ги черпя. Един път излизах на заведение с останалите -
бирата 8 евро, демек 16 лева... смятай. Поръчах си пържени
картофи без сирене и един чай. Забравих да се представя – казвам
се Петко.
На времето баща ми беше строителен предприемач, но пропиля
парите си по курви и хазарт, а останалите профука. Фалира,
оставяйки цяла кооперация незавършена (добре поне, че взе парите
на хората и „забрави” да плати на работниците). Последното което
направи дъртият, беше да ме уреди с някаква държавна службичка.
Изкара дебели връзки, а сетне умря. Така ме пратиха в Брюксел с
партийна помощ. Сложиха ме на едно бюро, зачислиха ми преводач
(щото нямам идея от английски) и ме оставиха блажено да
бездействам. Постепенно се вписах в колектива, осъзнавайки, че
тук всякой, нищо не върши. Колегите изглеждаха съсредоточени на
работните си места, но всъщност гледаха порно или отглеждаха
свини във Фейсбук. От време на време някой ставаше забързано,
отиваше до принтера и се преструваше, че разглежда важен
документ. Обядвахме безплатно в стола и то обилно, та вечер да не
сме много гладни. После всеки според културните си особености –
испанците спят по три часа, белгийците обладават дечица в парка,
германците се напиват, холандците са на протест за гей правата...
Събираме се отново към четири – клюки, интриги, свалки и
работният ден свършил. Сутрин е друго – точно в девет има
оперативка с участието на еврокомисар. Непременно трябва да
съчиним някаква директива, че да се знае колко усърдно работим.
Колежка от Дания предлага да забраним черупките на яйцата.
Върховна идея, но решаваме да сложим възбрана над оливерниците
– проклятието за обединена Европа. Веднъж един гръцки бюрократ
припадна от умора. Обсъждането дошло в повече на младия
труженик. Такова бачкане през живота си не бил виждал. Дадоха му
грамота, шест месеца болничен, а после щяха да го пенсионират на
29 години. Това с оцета и олиото не мина, защото няколко кръчмари
се разбунтуваха. Но не ми пука – избирателят е нужен само да
плаща съвестно данъци. Хората са балъци и крайно некомпетентни
да взимат решения без наша помощ, давай си налога и изчезвай в
мизерната си хралупа, глупако. Днес пак сме на събрание и всички
мислим... имам идея и ставам, пробивайки тишината – предлагам да
забраним шкафовете – бурни овации, ставане на крака и викове на
одобрение. Инициативата ми е до 2016 хората да си държат дрехите
и чиниите в коридора, а след нея и той да изчезне от европейското
бъдеще. Лично комисарят по иновации и телбод дойде да ме
поздрави. Стисна ми ръката и каза, че дебилното общество не е
готово за толкова модерна концепция, а после дружно изработихме
резолюции за: премахването на линейките от 7:00 до 18:00 часа и
пренасочването им в помощ на абортирали карамфили,
премахването на мощните прахосмукачки и машинки за
подстригване, вето над връзките за обувки и яденето на пуканки в
тъмна стая, забрана на 100 ватовите крушки, забрана на
хетеросексуалните бракове без разрешение от общината, местната
полиция и службата по залесяване, забранихме провеждането на
спортни мероприятия, ако в тях не участва поне един травестит или
педофил (същото се отнася и за училищните екскурзии).
Толерантност – това е нашето кредо.
Разложен есенен ден, пия седмото си кафе (истинско... на
потребителите препоръчваме такова от водорасли, смесено с пот от
къртица), тъкмо решихме да въведем квоти за джапанки от трети
страни, когато пред мен се яви италианската колежка Антонелла
Маркучи... с дете на ръце. Каза, че бебето било мое. Първо то беше
чисто черно, а и бях сигурен, че съм нямал сношение с тази жена.
За това отрекох. Но беше късно – за евросъбратята ми беше
очевидно, че бащата съм аз. Хладно ми заявиха, че ако се впиша в
акта за раждане, като баща естествен хомосексуалист, няма да ме
съдят в Страсбург. Така си взех негърчето, а майка му изчезна.
Занесох го вкъщи. То реве. Намачках му едно киви – яде, но пак
врещи. Явно памперсът му е пълен. Ужас.. така е. Мия го във ваната
с едно перде (за себе си избрах шлем и маска). Направих му пелена
от старата фланелка на „Берое”... дожаля ми за тениската и я
махнах, нооооо тя вече беше оклепана. Странно но не се ядосах,
изпрах я с голи ръце и увих детето с друга. Завих го с една покривка
на дивана и си легнах в спалнята. Мисля за пари, сетне за долари и
евра, но заспиване няма. Ставам. Едногодишното бебе кърти. Пуша.
Сърце не ми дава да пия от уискито в хладилника, щото го купих с
мои пари по невнимание. Връщам се в леглото, но спокойствие
няма – нещо изнервящо бръмчи в мен. Взимам си завивките и се
тръшвам на килима до лапето. Всичко утихна.
Така се сдобих със син. Не се оплаквам – получавам детски,
помощи за самотен родител и ред облаги като обратен. Бебето е
послушно и обича храната от стола. Мисля, да го отглеждам, докато
ми носи кинти, а после да го дам за осиновяване на истински
хомосексуалисти срещу известна сума. Отличното настроение играе
в стомаха ми като печена кокошка. Преди малко си назначих нов
преводач – емигранта от Пакистан господин Патладжан. Той не знае
български език, но владее полски. Вземам втори лингвист, който
превежда от полски на италиански... трети, четвърти и така общо
осем човека, на които осигурявам заетост (един португалец дори
сам превежда на себе си от португалски). Ето това е борба с
безработицата, така се създават икономически подем и работни
места. Издигнах се и вече имам собствен кабинет, асистентки,
секретарки, шофьори и преводачи за всички тях. Участвам в
кампания с смс-и за някакво болно дете. Днес пратих 20 от
служебния си смартфон – какво благородство е да раздавам
подаяния на тези под мен. Щастлив съм и навярно така ще умра.
Тъпите европейски избиратели ще пълнят джоба ми, а аз ще
позволя да ми служат. Миньорите ще блъскат въглища, а аз ще спя
вместо тях. Учителките ще преподават на идиотчета, аз пък ще
харча данъците им. Въобще за всички работещи бедняци, аз ще
определям милостинята. Властта е толкова красива, мисля, че няма
да живея напразно.

Изтезание във вид на почивка

Заминаваме на море – аз, жената и малката. Леля Димка (тъщата)
ни помага да натоварим багажа на старата Вектра. Асансьорът
отново не работи и се налага да носим всички провизии, чанти,
колички и други по стълбите от шестия. Детето е намерило кучешко
лайно и любопитно го ближе. Избивам го от ръката и а после с мъка
намествам последната щайга с тиквички. Ще пътуваме до
Алкохопол. Ще отседнем в хотела на шефа, защото ползвам някаква
отстъпка. Задължително поискахме стая с печка, за да може
съпругата ми Марияна да готви. Тя работи като продавачка, аз съм
мотокарист – не разполагаме с много средства, но поне
апартаментът в Люлин си е наш. Щерката е намерила ново лайно и
оглежда откъде да го захапе. Изтръгвам го от ръчичките и а тя
сърдито пищи. После я закрепвам на столчето и казвам
наставнически: „Натали-Аннджелика-Стефани, говната не са за
играчка – те са мръсни цилиндърчета, излезли от нечие дупе”. Тя не
разбира и реве по-силно... все пак е на три. Потегляме – жената ми
сменя рок радиото и моли да карам бавно, щерката непоносимо
врещи отзад, климатикът хърка на умиране, а аз съм напрегнат като
газова бутилка в горски пожар. Потя се, но постепенно се
успокоявам. По средата на пътя даже малко си поговорихме.
Хотелът е чист и просторен. Гостите ни наблюдават с усмивка как
разтоварваме. Стаята е луксозна, веднага пускам климатика на макс
и отварям прозореца, че настивам бързо. Подреждаме грижливо
щайгите и кашоните с картофи, инспектираме фурната, разчистваме
място за сушилника, зареждаме хладилника до дупка и накрая
решаваме да се изкъпем. Мариянчето не е първа красавица, но има
страхотна (за мен си) фигура. Дебнешком я приближавам, докато се
съблича, мислейки да пипам нещо. Тя се дърпа и ми вика припряно:
„стига бе тозиии, детето гледа”. Показвам и скришом кренвирша
си, а тя ме обявява за простак и тръшва вратата на банята пред
лакомството ми. Не след дълго през прага се ливна вода – запушен
канал. Извиках управата. Някакви пенсионери се заеха с повредата,
а ние тръгнахме да разгледаме плажа. Свечеряваше се и туристите
се прибираха уморени. Решихме и ние да се върнем в стаята. Явно
ремонтът не е бил успешен, но пък майсторите бяха изчезнали,
запечатвайки банята. Как да е, поизмихме се на мивката в бокса,
жената наряза салата и започна да готви. Пийнахме ракия и
вечеряхме, гледайки телевизия. Натали-Аннджелика-Стефани
Станчова Бояджиева заспа. Погледнах въпросително мойта. Каза, че
щяла да ми даде, но по-набързичко. Лашках к’во лашках и свърших.
Май не и хареса много. Това страничното любене е измислено от
някой много изгнил тип – не мога да си разгърна потенциала. То и
без друго жената вече не ме обича... знам го.
Сутринта някой ме тръска. Отварям очи – мойта притеснено
шепти: „Станчо, ака ми се”. Проблем. Ставам, паля цигара и се
замислям. Лекичко и мен започва да ме напъва. Очевидното
решение е да отидем в някой от комшиите. Излизаме в коридора и
чукаме по хорските врати. От триста и седма соба отвори ранобуден
английски пенсионер. Викам му: „господине, може ли да се изсерем
с жената у вашия клозет, щото нашия не работи”. Той май не разбра
много какво го питам, но бутнах вътре премалялата си съпруга.
Първо тя после аз (тууу какво е яла тази жена). Изкъпахме се
поотделно, а сетне докарахме детето. Докато Мариянчето се
занимаваше с него, с британският джентълмен пийнахме от моята
ракия, като си подавахме една домашна краставица. Той
изненадващо ме помоли, да му разясня значението на българската
дума „лайнар”, която била толкова разпространена по нашите земи,
че му се набила в главата. Била използвана в обръщение най-често
между шофьори, бармани, хората по плажа и прочее. Попаднах в
голямо затруднение – как да му обясня като сам не зная какво
буквално означава това. Карах направо – „ дис ис а бългериън мен,
ху ловс шит”. Човекът безмълвно ме гледаше. Обрах си
домочадието – беше време за плаж.
Сак с дрехи, сак с принадлежности, огромна торба на Била с
разнороден багаж, плик с играчките на малката (да има с какво да
дълбае пясъка), количката, огромен чадър + хладилната чанта пълна
до горе, хавлии, пояс, шишета с топла вода за детето, таблата,
радиото, обядът, надутия с много мъки дюшек... Най-сетне
тръгваме, натоварени и изнемощели. След известен преход
намираме мястото от плажа с най-малко хора – 7 души на кв.м..
Стоварваме дисагите и се настаняваме. Толкова е гъсто, че морето
не се вижда от хора, а щерката си мисли, че сме на планина.
Разстиламе кърпите и... то пясък не остана, наложи се да насипя
такъв върху хавлията си, та да има, детето да си играе. Тотален
гмеж – ако легна над челото ми има нечии топки, ако седна също.
Мариянчето си сваля горнището – какви гърдички... малки, но все
още стегнати и отговорни. Мигом беше затрупана от околните
пеленачета, завистливи погледи и една сляпа котка. Двама поляци
играят карти върху мен, девойка от Румъния решава судоку
(румънско) в чатала ми, няколко момиченца ми правят прическа, а
германски турист облизва палеца на крака ми от скука. Голяма
почивка – вътрешно вря – група почиващи от Дания разтоварват
обяда си връз незаетата част от торса ми. Избухва кавга с поляците
за място от моето тяло – наритаха ги и сега се цакат на мишницата
ми. Търпеливо изчаках хората да се нахранят... и тогава станах
(съсипвайки няколко игри на карти и един мач по тенис). Грабнах
детето и го поведох да види и то завалийката море. За половин час
(с не малко усилия) си пробихме път през тълпата и намокрихме
крачка в топлата водораслена вода. Викам на малката : „харесва ли
ти, бе тати”... онуй мълчи. Поглеждам го... ми това дете не е моето,
взел съм друго. Гняв. Ще пукна от ярост. Взимам лапето (оказа се
чехкинче) и след нови 30 минути успешно го връщам на родителите
му. Моето пък се разболя същата вечер – кошмар. И така всеки ден
– нерви, дисаги, болести, неразбории, задръстени канализации и
изтощение. Отслабнах и се състарих за една седмица. Секс няма,
живот също – чувствам се толкова уморен. На връщане спукахме
гума малко преди София. Смених я, но се спука втора. Пътна
помощ – 8лв на километър. Ще пукна. Нямам воля за нищо.
Прибрахме се точно за спортните новини – любимият ми български
отбор е паднал за купата от село с 18 жители (включително две
прасета – Орлин и Радомир). Примирен и жалък това съм аз. Гледам
кухо в телевизора ебахти духовната скука. Жената безжизнено ми
сипва ракия, детето пищи, тъщата раздава малоумни житейски
уроци. Стана ми лошо от тъпотия – това ли е то семейството, това
ли са шибаните ми мечти?! Трябва да направя нещо, инак умирам
още тая вечер. Взех двеста лева от скътаните ни пари и излязох.
Изпуших три цигари пред входа. Нищо. Какво да сторя?? Как да
спася мене си и тях?? Извиках такси и казах на бакшиша да кара за
50 лева. Отпуснах се тъжно на задната седалка, бях грохнал
психически. Пътувах смачкан и обезсърчен... тогава видях... видях
го... всъщност едвам го мярнах... някакво куче сереше до бордюра.
Подскочих. „Карай към метъл шопа, плащам дявойно”. Знаех, че
метълистите пият вътре и не е затворено. Те имаха, това което
търся. Трябваше да го намеря... то беше спасението. Беше
заключено, но търпеливо лопах на вратата. Отвори ми красиво
момиче с черен грим и гривна на шията. Не чаках покана и нахлух
през нея. Вътре бяха петима – черни дрехи, дълги коси, бради,
съчетани с премазващи зли погледи. Промъкнах се като заек между
тях и започнах да ровя из щандовете на магазина. Намерих го.
Тънко щастие се прокрадваше в далака ми. Извадих десетачка и я
подадох на демона зад тезгяха. След кратко мълчание, той върна
парите в ръката ми: „господине, щом идвате в този час, значи
доволно сте закъсал, вземете безплатно тази имитация на лайно
като дар от нас”. Благодарих на момчетата и скочих в таксито.
Обратно вкъщи с безценното. Влязох с шут, търсейки малката....
подадох и изкуственото изпражнение. Очите и грееха от възторг:
„обчамттати”. Спря да плаче и весело се заигра, а ние си наляхме
вино и се забавлявахме. После изкъртих жена си, изпържих и
мозъка като едно време, разстрелях я на малки парченца, а после
грижливо ги събрах. Бях циментирал семейното щастие. На
сутринта леля Димка ми беше направила палачинки с пастърма,
сирене и домат. Не бях ял по-вкусно нещо от ученик. Тъщата ни
беше чула... с какво възхищение ме гледаше само.

Един българин в космоса (ако не броим

Джени)
Казвам се Майкъл Стронгър, на 26 години. Работя като
преподавател по астрофизика в Масачузетския технологичен
институт в град Бостън. Винаги съм се чувствал леко щастлив –
практикувам хобито си, научната ми дейност е позната на много
хора, а да чета книги и лекции ми доставя удоволствие. С
момичетата не съм много силен – харесвам ги, старая се да ги
разбирам, внимателен съм с тях, но никога не се получава.
Математиката е значително по-проста наука. Не че съм девствен,
бил съм с две жени - едната беше проститутка, а другата - майката
на бащата на един мой професор. Само познанието ме кара да
изпитвам удовлетворение... и сякаш свикнах с това. Животът
всъщност не е кой знае какво – раждаш се, правиш глупави неща
като дете, после порастваш и си търсиш жена, живееш смотаняшки
в къщата си, надявайки се нещо изненадващо да се случи и накрая
умираш в безкрайна тъпотия. Празнотата на нищото те пуска в
безсмислената си същност, а ти дори не можеш да го разбереш,
защото също си нищо... това е смъртта.
Мои ментори са професорите Кларънс Снобски и Хауърд Гейдрил
– изключителни хора. Та тъкмо на тях им хрумна идеята да
направим специален клас от студенти в помощ на НАСА.
Ръководител на тези младежи щях да съм аз. Целта ни беше да
създадем симулатор на кораба, който ще лети до Марс. Също и да
проведем реални опити в среда без гравитация. Селекцията започна
сред най-видните умове в университета. Пръв в списъка беше
японският студент Наточиго Фостата – много начетено момче, автор
на книгата "Как да научим риба да управлява мотокар". Той щеше
да изследва фауната, подложена на безтегловност. Следващите,
получили честта да се присъединят към екипа ни, бяха: чехът Янус
Запек (комуникации), румънецът Мъдур Серерезку (канализация),
руснакът Фекалий Чашкин (хидравлика), мексиканецът Педериго
Коластра (помощни системи), кот д’ивоарецът Датиеб Амамата
(жизнени показатели), американците Дженифър Асфак (оборудване)
и Уейн Руни (динамика), като последните двама бяха годеници.
Заедно със специалистите от НАСА построихме симулатора за две
години. Тъкмо започвахме с експериментите и се появи българският
студент Рачо Боляров. Беше слаб, но с огромен бирен тумбак и
целият в черно (носеше фланелка на явно българската група
"Аксат"). Единайсет години се опитвал да завърши (втори курс), но
пък имал интересни идеи за вселената. Стана ми смешно – този
глупак явно не осъзнаваше, че иска да се присъедини към най-
блестящите математици, физици и въобще гении на новото време.
Моментално го изгоних, но научните ми ръководители бяха на
друго мнение. Взехме идиота, за да имало разнообразие. Неохотно
се съгласих. Започнахме с изследванията си – всеки в своята област.
Българинът идваше рядко. Всеки път изглеждаше махмурлия и
миришеше на цигари. Питаше само кога ще бъде неговият ред за
опити в кораба. Накрая професор Гейдрил не издържа и му каза
"утре". Сутринта Наточиго провеждаше опити с водорасли – учеше
ги да работят с електронен калкулатор. Забележителният младеж се
опитваше да разбере дали резултатите им се подобряват в
отсъствието на гравитация. По обед българинът най-после се появи.
Не му обърнахме много внимание, но след като заяви на
началниците, че е намерил начин за секс в космоса, всички
настръхнаха. Слухът се разнесе като пръдня в мокра баня. Появи се
отнякъде даже Стивън Хокинг в инвалидния си стол. Учени от
всички катедри щяха да присъстват на демонстрацията. Трябва да
отбележа, че едната страна на модула беше от плексиглас и всичко
вътре се виждаше. Просташкият опит започна. Дивакът първо
попита дали има желаеща, която да бъде доброволно обладана.
Мълчание... Рачо обаче не се отказа и разясни на аудиторията, че
този експеримент не е бил успешен досега и че това щяло да бъде
извънредно важно за човечеството. Горката Джени пристъпи плахо
напред. Беше готова да се жертва за науката. Приближи се до
българина, плачейки тихо. Прегръдката с годеника Руни и даваше
сили. За достоверност Рачо нареди на всички от екипа да влезем в
симулатора – така щяло да е в космоса. Включиха
антигравитационните системи. Студентът каза на родния си език:
"ела тука ма". Джени разбра, че я вика и понечи да свали блузката
си. Той обаче я спря и извади бутилка с химикала С2Н5ОН,
известен в България под търговското название ракия. Започнаха да
пият, а той и разказваше как като малък изял едно лайно по
погрешка. Смееха се. Внезапно Рачо я попита: "как искаш - с
удоволствие или без"? Момичето гледаше недоумяващо. Целунаха
се. После пак. Ръцете на българина умело танцуваха по младото
тяло на астронавтката, а тя тихичко скимтеше от възбуда. Двамата
нетърпеливо премахнаха облеклото си – моментът беше настъпил.
Българинът лесно я завъртя в нулевата гравитация и заклещи
главата и между протонния охладител и сегмента на дехидратора.
Върза сам себе си с колан за корпуса на совалката и... влезе. Джени
беше разчекната в нещо като поза морска звезда, но това явно ѝ
допадаше. Последва яко секс, блъскане и ръгане. Момичето (макар
и зацепено между апаратурата) беше порено като слон от моторна
резачка. Експериментът завърши успешно под бруталните
аплодисменти на професорите. Незабавно обаче последва втори
опит – печене на топки кайма в космоса. Българинът извади
ръждясала електрическа скара и комплект свински черва.
Последните послужиха като връв за придържане на кюфтетата (така
викаше на топките) към нагорещената повърхност. Модулът се
опуши невероятно, но не ни пукаше, защото пиехме от ракията (без
Фекалий който се наливаше с хидравлична течност). Дразнех се от
успеха на този невежа, но се поддадох на всеобщото веселие. След
малко излязохме навън. Джени ми прошепна, че в космоса било
много хубаво, щото вече е ходила там. Разбрах какво имаше
предвид, горкият Руни не я беше пращал дори до Кливланд. Стивън
Хокинг допи остатъка от ракията през сламката си. Не след дълго
болестта му попадна в ремисия и професорът се натопорчи. Горката
му асистентка щеше да си счупи краката от бързане, да го закара до
хотелската стая, където (уж) щели да обсъждат нова теория за
пространство-времето.
Прибрах са вкъщи обезсърчен. Как беше възможно този балкански
неграмотник да пожъне толкова категоричен успех, без да използва
математиката и красивите и формули. Не издържах, трябваше да
говоря с него веднага. Взех си якето и излязох. Намерих го в
общежитията да приготвя багаж заедно с една девойка. Каква жена
само – изпъната като мускет, с извивки и лице, направени през най-
добрите години на Бог. Непосилната и тежка красота ме мачкаше в
одимената стая. Скришом се надявах да е изключително тъпа. В
този момент осъзнах безкрайността на вселената, тя беше измерима
единствено със завистта ми към Рачо. Запознахме се – това била
сестра му Веселичка. Знаете ли какво е ендорфин...? А знаете ли
какво е всяка ваша клетка да се напълни със свръхдоза от него...?
Това са тирове и зърно бази, пълни с моето щастие. Заговорихме се
– прибирали се в България за 24-ти май – ден на българската
писменост и култура. "Колко ще ви няма"? "Две седмици". Потънах.
Не можех да изкарам без да я видя и един час, ако ще Исус и
архангелите да ми помагат. Веселичка, сякаш прочела мислите ми,
се обърна и ме покани да им гостувам. Почувствах, че умирам – как,
кога, защо малката щерка на създателя ме канеше у тях?! "Тръгваш
ли, полетът е след час"? "Да". И го направих ей тъй, без чанта, без
дрехи и четка за зъби. В самолета реших да се осведомя за този
празник 24-ти май и защо е такъв точно на българската писменост.
Влизам в Гугъл от телефона си. Ха... ми то пише на славянската
писменост. Тя пък била македонска, чета в друг сайт. Сетих се как
македонците първи открили Слънцето, Луната и че между
дърветата духа вятър. Затова пренебрегнах измишльотините им.
Прочетох още материали – всъщност двама гърци създали азбука на
име глаголица, а човек на име Климент Охридски я побългарил и
така се пръкнала кирилицата. На българския владетел по това време
Цар Борис му хрумнало, че може да отдалечи малко сънародниците
си от любимото им хоби - да избиват ромеи. Така решил да
покровителства новата писменост, за да има нещо ново, с което да
се занимават хората. Синът му Цар Симеон продължил това дело и
кирилицата се разпространила на много земи. Българите
продължавали да колят византийци за удоволствие, но вече го
правели само по празници или в извънработно време. Има гръцка
азбука, има китайска, латинска... защо тази да не е българска.
Пристигнахме в София. Чудесен град. Въздухът е чист и приятен
за употреба, в Бостън мирише на изсран чорап в нафтова печка.
Качихме се на автобус за Монтана – родният град на новите ми
приятели. Едвам потеглили, Рачо изкара шише ракия и череши в
буркан, пълен с червена вода (последните му запаси). Натуралните
сокове са пикня в сравнение с българското изобретение, наречено
cumpott. По пътя автобусът ни се запали няколко пъти, но това
изглеждаше в реда на нещата за пътниците. По-предвидливите даже
си носеха пържоли, които печаха на горящите останки. Имаше
питиета, песни, а някои двойки ходеха в гората, уж да видели
кълвач. Как да е, пристигнахме. Семейство Болярови ни
посрещнаха като крале. Леля Тодорка ме премени в домашни дрехи,
защото било невъзпитано в непринудена обстановка да съм
официален. Чувствах се велико в избелялата тениска на местен
отбор и панталоните, вързани със сезал за мен (чичо Станчо беше
голям българин). Преди да пристигнат всички гости за панелното
увеселение, с Веселичка излязохме да се разходим до крепостта
Монтанезиум. Целунахме се до стената. После пак... и пак... и с
език... Шекспир да беше жив, не би могъл да опише възторга ми от
съприкосновението със слюнката на това извънземно момиче.
Смъртта е непобедима. Тя е безцветен триумф на вечността, успех
на нищото над съзнанието. Ние, обикновените хора, ще бъдем
забравени само след две поколения – няма да ни има в спомените на
никой. Промених си мнението. Самият живот е смисъл. Няма друго.
Всичко е тук и сега... и ви обещавам, че ще си скъсам задника, за да
бъда щастлив. Вече съм женен за Веселичка, имаме две дъщери и
син. Винаги връзвам панталоните си с парче сезал.

КАТ ООД
Лято – мека, вкиснала горещина. Приклекнал съм в един шубрак
край пътя. Ако някой можеше да ме види, сигурно щеше да си
помисли, че съм идиот с диария. Униформата е залепнала по
блажното ми тяло и мириша на амоняк. Пия 11-то си кафе,
оглеждам преминаващите коли. Опааa... жертвичка. Пъргаво се
изскубвам от храстите и махам нахакано с палката. Супер –
нещастният голфаджия не си е сложил колана. Автомобилът спира.
Поотупвам шумата и се представям – главен сержант Бързодар
Хиенов. Човекът изглежда пребледнял. Гледам радара – превишил е
позволената скорост с 4 км/ч. Викам му: „Бързаме ли за някъде?”
Нарушителят отговаря: „За София.” Докато му обяснявам, защо съм
го спрял, идва съненият ми колега – явно е заспал в храста си. По
брадичката има засъхнала плюнка, а докато е къртил, няколко
лисици са родили връз него и сега хвърля рожбите им в канавката.
Вече двамата обикаляме колата. Питам селянина – „К’во пра’им,
мно’о нередности?” Той обяснява, че търчи за столицата, щото бил
на онкологичен преглед, а за колана имал свидетелство от лекарите
– стягал му на изсъхналия дроб. Опитва с хитрост, но няма да стане.
Казах: „Дай документите и внимавай какво ще има вътре.” Рови се
нещо, а после ми ги подава. Отварям. Хм... вътре има три по два и
едно 5 лева. Гледам въпросително – „Май ще пишем?!” Беднякът
почна да ми хленчи, как още не бил получил пенсията си, а
повечето пари похарчил (неразумно според мен) за лекарства. Тъй,
тъй... голяма логика изкара тоя, ми то и на мен не са ми превели
още заплатата да пукна ли к’во?! Питам го няма ли стотинки. Дава
ми 89. Случайно виждам една баничка на таблото... искам я...
Вземам му и половин бутилка течност за чистачки. После
благородно пускам смотаняка.
Събота и неделя яко запой в почивната станция край столицата.
Всеки разправя колко и как е изтърсил тъпаците на пътя. Много се
смея – животът е хубав. Днес е понеделник и трябва да проведа
изпит за катаджии. Мързи ме да слизам до града и извиках
кандидатите тук на чист въздух. В комисията сме аз и началника
Ангел Бездушев. Влизат четирима аспиранти. С шефа си наливаме
ракия. Пием я с вряла шкембе чорба и пържоли. Започваме. Въпрос
номер едно: кое е това животно – обитава гората и носи красиви
рога? Първият казва, че това е водна костенурка. Следващият яде
огромна пица, докато спи. Третият очевадно рови в пищовите си,
като след малко заявява, че това е пътен знак А28 – кръстовище с
път без предимство от ляво. Последният каза, че това било елен.
Втори въпрос: колко е две по три (разрешени са електронни
калкулатори). Първият кандидат използва усилено машината. След
половин час дава отговор – 75. Вторият продължава да спи, а
третият преписва от първия. Четвъртият казва шест. Гледам в
конспекта – хм... вярно било. На мен 75 ми звучеше по-добре, но ми
е все тая – на един катаджия му е нужно да владее само действието
събиране. Третото питане е практическо. Студентите трябва да
купят един хляб и да го донесат във вилата. Даваме на всеки по сто
лева. Първият тръгва с автобус и се връща след седем часа пеша.
Носи разклонител и един юрган – не бил сигурен, кое от двете е в
задачата. Вторият го няма четири дни. Следващия го намерихме
пред станцията, да преписва телефонния указател. Така се
успокоявал от енигмата на поставената цел. Последният направи
следното: извика си такси, после влязъл в магазин, пак си извикал
такси, донесе хляба и 40лв ресто. Задавам последния и най-важен
въпрос – в Павликени се срещат влаковете от София и Варна,
единият се е движел със средна скорост от 85 км/ч, а другия с 80
км/ч. Общо колко влака има на гарата? Първият кандидат колабира
от сложността на процесите протекли в мозъка му. Следващият
претендент каза 54 и заспа. Номер три усърдно рови в пищовите си,
след малко самодоволно обяви, че отговорът е знак номер А21 –
възможна е поява на домашни животни. Четвъртият каза два влака –
каква липса на въображение. С бат Ачо сме единодушни –
назначаваме на работа номера 1, 2 и 3.
 Отново съм на пътя. Денят преминава леко и доходно –
нарушителите са малко, но пък знам няколко стихотворения, с които
съм на принципа – кой колкото даде. Прибирам се в управлението.
Изпълва ме гордост като гледам как служат новоназначените колеги
– и тримата спинкат пред звънящите телефони. Допивам 32-то си
кафе за деня и се качвам в баварката, като хвърлям фуражката си на
таблото – да се знае кой съм. Преди две години ми взеха книжката в
Румъния за алкохол и от тогава карам без такава. Не мога да
изкарам нова заради шибаните листовки. Опитаха се даже да ме
уволнят, но осъдих държавата в Страсбург за дискриминация –
16хил. евро отгоре. Прибирам се вкъщи. Жена ми готви ребра с
един съсед, а дъщерята си снима задника за Фейсбук. Изпивам
половин кило ракия, докато гледам шоута. Нетърпеливо си лягам.
Завивам се и почвам с любимата си мечта – как глобявам
американската совалка в космоса. Поставям началото така: седя зад
един метеорит и чопля семки. Виждам космическият кораб да
приближава. Поиздухвам шлюпките от скафандъра си и изскачам
отпред с палката. Астронавтите едвам набиват спирачки.
Авторитетно чукам по страничния джам на МПС-то. Капитанът
навива стъклото, а аз казвам – „Документите за проверка.” Всички
ме гледат силно опулени. Подават ми някакъв огромен чертеж –
това го играело един вид талон на возилото. Казвам, че не става и
искам книжката на командира. Той ми вика, че нямал такава. Ъхъ...
второ нарушение. Питам ги: „Знаете ли, защо ви спрях?” Мълчат
като водорасли. Соча им радара – „Карате с 11610км/ч над
допустимата скорост при извънградско... к’во пра’им?” Пак мълчат.
Връщам чертежа и тихо добавям да пъхнат нещо в него. Най-сетне
загряват и почват да си бърникат по джобовете. Оказва се, че не
носят пари. Случайно нося четири празни туби по 20л всяка. Ще им
източа малко от нафтата, като нямат кинти. Готово. Пускам
космонавтите да си ходят, а аз отивам да пласирам горивото.
Румънците ми взеха книжката, аз пък бомбих янките. Щастлив
съм... сънят ме прегръща с нежната си тигрова козина.
Мрачен, захлупен ден. Отново съм на пътя. Колегата новобранец
глобява някакъв за тютюнопушене, аз играя тракийска ръченица на
един тип с Мерцедес. Тъкмо да започна с втория си танц (Еленино
хоро) и от някъде изскочиха момчетата от специалните части.
Прибраха ме за корупция. Някакъв пенсионер ме обвиняваше, че
съм взел 11лв подкуп. Сетих се – оня глупак с рака. Седя си в
ареста, а колегите ми носят пури, коняк и стриди в сос Льо Гранж.
Имам телевизор и портативен климатик. Жената също не ме е
забравила – пристигна с варена свинска глава, като вместо очи
прасето имаше кюфтета, наредени едно зад друго като бисквитите
Орео. На другия ден ме освободиха срещу гаранция от 5 и трийсе.
Вкъщи съм. Рожбата ми се чуди, как да си снима устата направена
на котешки гъз, а жената пак гледа филм при комшия. Чудя се, дали
аз съм най-големия грешник в тая държава. Всъщност кой би
отказал, да му падат по 50-100 лева на ден извънбюджетни. Искате
ли да ви кажа кой...?! Никой. Разбира се моралистите побърканяци
биха говорили за съвест... но съвестта за мен е смрадливо лайно в
главата, а моите говна стоят в задника – всеки ден ги пускам в
канала и не ми пука за тях. Аз какво... да не съм като Ви Не Ту да
тръгна сам да се боря за справедливост в Китай. Презирам честните
и принципни люде, техните малки колички, стеснителните им жени
и децата им знаещи кой е Гълфстрийм. Според мен те са само
балъци, ненамерили нишата от която да смучат плазми и шишчета.
Корупцията носи наслада и удовлетворение в този гаден свят. Тя те
кара да се чувстваш, като преуспял бизнесмен макар и на държавна
работа.
Понеделник. Делото започва. Адвокатът ми е по-дебел и от мен,
но съдията го бие с разлика. Много съм притеснен. Моля се на Бог
да ме отърве. Страх. Питам се защо аз?! Почти не чувам какво се
говори в залата, толкова ми е зле. Приставът внася огромен сом в
тава и го полага пред защитника ми. Съдията се мести между нас.
Двамата лакомо поглъщат варената твар. Аз не мога дори да
помисля за храна. Става 12 часа – време е за присъдата. Получих
справедливост – пенсионерът беше осъден на пет години затвор за
хулиганство, но тъй като му оставаха само шест месеца живот,
наказанието милостиво бе намалено на четири години. Щастието
препускаше в мен като стотици бодри мустанги. Зърнах болния
цървул. Седеше прегърбен на скамейката, но на лицето му имаше
лека усмивка. Раздразних се и отидох при него. Леко го ритнах –
„К’во се хилиш, бе боклук?” Той се изправи мъчно и ме прегърна.
Дрезгаво прошепна в ухото ми: „След затвора отивам на онова,
другото място... ще те чакам и теб... още на вратата, а там бъди
сигурен, кой да ти помогне няма... няма.” Стана ми лошо и
повърнах. Не можах да говоря с журналистите пред залата. Чугунен
ужас напълни съществото ми. Какво щях да правя?! Стройните
демони ме очакваха със своето безчовечно зло, зло толкова чисто,
безкрайно и неподкупно...

Свирка за лекарство
Ще ви разкажа за един мой човек, който е смотаняк и инвалид
едновременно, от първо лице. Имената са променени.
Събуждам се... ебе ми се. Затварям очи за пет минути, отварям ги –
пак ми се ебе. Всяка свободна секунда мисля за чукане, а когато съм
зает, мисля за секс. Мастурбирам набързо. Избърсвам оклепаното
със специалната си кърпа. Паля цигара – досира ми се. Набирам се
с мъка (щото надебелях) на винкела до леглото, драпайки за
количката. Тръшвам се и почвам със зор да бъхтя към клозета. Тоя
път няма поражения. Викам на майка да идва да ме къпе. После ям
пържени филии. И така нататък всеки ден. Парализиран съм вече 26
години. Татко умря в катастрофата, когато бях на три. Казвам се
Радостин (каква гавра) – не съществува нищо радостно в мен.
Нямам интереси и хоби. Външно приличам на удавен глиган. Но
най ме мъчи, че не съм ебал, че жена не е ме прегръщала по оня
начин. Ще стана на 30, на 40... и ще пукна като една развалена,
неизпразнена консерва. Примирих се, че няма да бъда обичан, но
поне това... Може да съм тъп и с мъртви крака, но жаждата за
съвокупление, ме спира да скоча (хахххаха) от някъде (само от
прозореца, щото не излизах). Молех майка, да ми викне някоя
циганка, но тя винаги твърдо казваше, че такива личности не били
подходящи за мъж като мен. Къ’в мъж, ма майко ?!
Обикновено започвам да пия около един на обед – първо малко се
самосъжалявам, после се ядосвам, а като ме хване ракията, пея с
групата, дето съм си пуснал. Наливам се тъй един ден, а на вратата
се похлопа. Обяснил съм на майка да ме безпокои, само ако умира.
Лопането се повтори. Разярено извиках „отваряй”. Влязоха
родителката ми и някаква нейна позната. Казах им да се махат, а те
сякаш глухи наобиколиха количката ми, вдигайки врява за
умнотата, красотата и великите ми способности. Тъкмо се оглеждах
с какво по-тежко да им сцепя главите, когато на прага на стаята ми
застана няк’ва просякиня. Дъртите весело ни представиха, аз съм
бил Радо, а тя Светла, изнизвайки се заговорнически. Тая седна
некоординирано на отсрещното легло, махайки припряно касетите
ми изпод задника си. Ебахти жалкото същество – крива прическа,
клошарски дрехи, мръсни нокти. Разбрах, че е сляпа. Майка ми
беше уредила среща с друг инвалид. Никога не ми е било по-гадно.
След 20 минути намалих музиката... викам ѝ: „Свирки правиш ли
ма?” Тая тихо отговори: „Как тъй свирки?” Ебаси простата.
Набичих касетофона и продължих да си пия. Обръщам се след
малко, тъпачката все така си седи – събрала ръце и крака, „гледа” в
килима. Рекох: „Знаеш ли кой е Брус Дикинсън”. Не знаела.
Малоумна работа. Заебах я окончателно. Час и половина идиотката
седя на леглото като мумия. После майка ѝ я взе и отпрашиха.
Докато лъсках вечерта, обаче мислех само за нея. Беше чиста някак
по детски, красива и слаба на кабел. Реших да я използвам. Обадих
и се, дойде, ебах я, наклепа ме с кървища, духа ми... и така бая
месеци. После си пусках музика и пиех, а тя стоеше с часове няма
на другото легло.
Един ден тъкмо махах бандерола на бутилката водка, когато по
телевизора „тържествено” съобщиха, за някаква сляпа девойка, дето
я блъснало Ауди, на пешеходна пътека в Пловдив. Хахаххаа викам
си: ми да се е оглеждала тъпачката. Внезапно ми умря
кръвообръщението. Ами ако беше Светла. Набирам я бързо с потни
ръце – не вдига. Паникьосах се. Звъня на загубената ѝ майка –
няк’ва ми вика, че телефонът бил извън нам к’во си. Звъня в
полицията – не можело да ми кажат името на пострадалата, ма тъй
и тъй била мъртва – к’во ми пукало, като не съм бил роднина.
Треперех целия, жалкото сляпо момиче беше пукнало. Видях
тунела... видях и точно как ще се хвърля от прозореца.
Тя се появи на вратата на стаята ми. Цял ден не излизала, но за
сметка на това си изтървала телефона в клозета. Подсякох я с
инвалидния стол, събаряйки я на килима. Пълзешком я затиснах с
туловището си и се разплаках връз нея... много плаках. Казахме си,
че се обичаме, а дългите ѝ пръсти рошеха свинския ми врат.

На тия хора им се родиха две деца. Тъпият инвалид Радостин и

Светла направиха бетонно семейство. Никога няма да забравя как
играха на една нова година – сляпата на летяща къртица съпруга,
смеейки се, въртеше стола на сакатия си мъж, а той правеше
откачени движения с ръце, квичейки доволно. Рожбите им весело
танцуваха около тях.

Българският д-р Хаус

Казвам се доц. д-р Григор Къщов и съм главен лекар в софийска
болница. Отговарям за тежките случаи или за тези, които ми носят
пари. За целта разполагам с екип от млади алкохолици
(диагностици). Пристрастен съм към ракията, защото като малък
един път ме боля кракът. Всъщност мразя лечебните заведения и ме
е страх от кръв, но няма какво да работя, а и в болницата се печели
отлично. Пациентите също са ужасни – винаги са болни, уплашени
и тъпи. Не рядко искат спасение от мен и с това силно ме отегчават.
Аз не лекувам тях, а болестите им – личното отношение е досадно,
а и глупаво. Представяте ли си сутрин да отидете на работа и
първото, което чуете там, да е примерно за мензис. Отвратително.
Все пак съм известен специалист, даже написах бестселър – „Как да
извършваме животоспасяващи операции, докато чистим риба”.
Днес е петък – топъл, смачкан ден. Пристигам на работа по обяд.
По пътя повърнах два пъти – добре, че не изцапах Аудито. Пия
първата си ракия. Ръцете ми треперят и съм лютиво потен. След
малко всичко ще е наред. На вратата се чука – крия се под бюрото,
но без успех. Мамка му – шефката на болницата – д-р Гица Мъди.
Трябвало да прегледам някакъв човек, който имал дихателни
проблеми и кървене от очите. Питам дали има пари. Нямал. Това е
идиотско, нямаш кинти, а идваш в болницата, аз като ходя в
магазина, безплатно ли пазарувам?! Но съм свикнал – болните са
неморални и стържещо нагли. Непрекъснато питат: „докторе ще се
оправя ли, какво ми има” – това е толкова скучно. До късния
следобед успявам да събера екипа. Обсъждаме симптомите. Д-р
Красимир Тубов казва, че може да е бластомикоза. Нямам идея
какво е това и го отхвърлям, докато си сипвам една малка. Краси е
толкова умен, но изневерил на жена си с куче и с кухненски робот
(два пъти). Д-р номер 213 предполага, че е пневмония (това съм го
чувал), но не е сигурна. Тя ми е любимката, искам да я чукам, но тя
каза, че била гнуслива. Викам и 213, защото идва с този автобус на
работа. Д-р Терлик Порман е циганин и предполага лупус. Никога
не е лупус. Д-р Алисън Камерън е от щатите и вярва в доброто у
хората – много тъпа, жалко, че е влюбена в мен. Тя заявява, че
човекът имал рак на белия дроб. Как тъй „белия”, защо не каже
просто дроба – американците винаги се правят на много интересни.
Д-р Боби Рейс е красавецът на екипа. Веднъж уби човек и сега кара
линейката за наказание. Той мълчеше, да не обърка пак нещо. До
диагноза не стигнахме, но назначихме изследвания (но малко) и
една клизма за всеки случай. Решавам да се подмажа на д-р Мъди и
отивам да преглеждам в поликлиниката. Първият клиент кашля,
подсмърча и има висока температура. Решавам, че е автоимунно,
взимам му 10 лева и го пращам за химиотерапия и клизма. Втората
е клиентка – боляло я ухото. Очевидно рак на гърдата. Казвам и че е
нелечимо, изтърсвам и портмонето и я гоня. Следващият го болял
много корема. Е аз какво да направя?! Водя го да ми пусне едно
кафе на машината и му взимам цигарите. Добре, че се сетих – как
можаха да забранят пушенето в болницата. Кретени. Ама вредяло
на болните и падала пепел връз тях. Егати идиотското, че аз да съм
ги викал тук тия боклуци. Нахални и безочливи, това са пациентите.
Искали да оздравеят и отново да бъдат щастливи. На кой му пука за
Бога. Целта на живота е не да елиминираме нещастието, а да го
сведем до минимум. Ето оня ден ми идва някакъв натрапник с
инфаркт. Викам му: „тъпак, дигни си блузата да те преслушам”.
Вдига тоя, ма целия се изпотил и мирише – безобразие. Хубаво си
получил инфаркт, ма вземи се поизкъпи малко, измий си зъбите,
отиди до мола и ми купи хубав подарък, направи ми баница, пък
тогава ела. Нещастник. Дадох му да изпие един „Уринал” и го
изпъдих. Това е лекарската професия, само сополи, мензиси и
смрад. И кой ми го признава – никой. Награди и помощи не
получавам. Ново Ауди не ми дават и ме карат сам да си плащам
тока. Това е... само тормоз. А болните имат всичко и си живеят
безметежно по леглата. Предната седмица пък ми идва някакъв за
операция. Питам го за каква идва – успешна или неуспешна. Тоя се
пули като някой бойлер. Обяснявам му човешки, че ако иска всичко
да мине нормално трябва да снесе 15 бона. Болният се разплака и
смотолеви, че бил пенсионер и нямал толкова пари. Проявих
благородство и му намалих на 14 750. Плака, плака, но накрая прие.
Всички лъжат – пари нямал.
Оня с дихателните проблеми се влоши. Назначих му
торакоцентеза – не знам какво е, но звучи яко и винаги го прилагам.
Д-р Кътник предложи да го лекуваме, като го подстрижем. Чудесна
идея – екипът ми все пак не е толкова зле. Тоя обаче не ще да се
оправя и изпадна в кома. И таз добра – аз да блъскам тука, а нашия
си спинка. Откачих от подлостта му. Назначих му втора клизма и
още едно подстригване.
Сега съм вкъщи и пия ракия, че да не почне да ме боли кракът.
Мисля си за д-р Гица Мъди... за задника и... как си навирам лицето
в него и душа топлите и сокове. После си викам курва. Чукам я
страстно, а тя решава судоку, докато гледа „Сделка или не”.
Заминава си, а аз започвам да си броя паричките. Тютюнопуша.
После свиря на електрическата си китара песента „Бял Мерцедес”.
Идва единствения ми приятел д-р Уи и гледаме телевизия до
пръсване. Той (Уи) се е женил четири пъти и има осем деца, като
седем не са от него. Мозъкът е нещо чудесно – иска ми се всички да
имаха по един. Не че ми пука, според мен децата са жалки.
Днес е събота – пиян съм. В неделя също. Звъняха от болницата,
но не вдигнах. Все ми е тая за шибаните копелета в нея, трябва и да
почивам. Стана ми леко гузно – можеше да има някой заможен
пациент, но нищо. Сега се сещам за един такъв. Беше дошъл за
мозъчна операция. Казах му 20 хилки, а той балъка ми вика, че цял
живот си бил плащал осигуровките и това било изнудване. Обясних
му, че не ги е плащал на мен и за това ако иска, да се разкара.
Болният извади парите – помислих, че летя. Толкова ми беше
готино. Щях да си изтърва мача от Шампионската, но човещината е
по-важна за мен. Операцията започна и все пак си гледах срещата
докато кълцах. Всичко мина добре, но тоя се появи ядосан един ден.
Оказа се, че съм си изтървал цигарите в главата му и сега
непрекъснато му се пушело. Направихме му втора операция, не за
друго, но се сетих, че ми нямаше и запалката. Отворихме,
извадихме, затворихме. Сега пък ми изчезна пакетчето със семки...
Понеделник е. Отидох на работа по обяд с гъст махмурлук и
веднага си легнах в кабинета. Не след дълго обаче ме събудиха. По
мозъка ми сякаш се пързаляха безброй смърфове с остри метални
кънки. Болеше ме. Лекарите от екипа ме бяха вдигнали, защото оня
с комата беше прекалил и сега внезапно умираше. Причината бе
разсипана по невнимание шопска салата връз животоподдържащите
му системи. Набързо (след 2 часа) отидохме при него. Идеи?!
Мълчат. Нещо?! Мълчат. Тубов все пак предложи да му извадим зъб
и да видим какво ще стане. Хареса ми. Взех ситуацията в ръце и му
казах да действа. На Терлик му наредих да провери дома на
пациента за алкохол – ако има да го донесе. 213 изпратих да ми
вземе баничка, а Кътник се беше самоубил. Рейс и Камерън се
чукаха в клозета, загрижени за пациента. Нищо не помогна... човека
си замина. Направихме каквото можахме. Чувството за гордост ме
заля... бяхме изпълнили лекарския си дълг. Д-р Мъди ми се кара, а
после без да иска, меко пръдна. И двамата се засмяхме, въпреки че
замириса на топло ако. След това я чуках бясно, докато тя чистеше
леща. Прибрах се вкъщи да отпочина. Внезапно изпитах вина... че
не си плащам кабелната. Така е в тази страна, някой непрекъснато
ти натрапва вина. Трябваше да избягам в чужбина като повечето си
колеги, но избрах истинското щастие пред измисленото. Свърши ми
ракията. Клатейки се стигнах до колата. Поех към денонощния.
Минах на червено. Направих го втори път – тук всичко е позволено,
какво ми пука... Тряссссс................ Нещо свети, нищо не мърда,
късче лед в часовника ............................ Гледам от дънките ми
стърчи кост – повърнах от отвращение (знаете, че ме е страх от
кръв), преди отново да ме лапне
безсъзнанието......................................... В болницата съм, а от екипа
ми казват, че ме е блъснал д-р Рейс с
линейката.......................................................... Отварям
очи......................................................................... сега съм в
операционната.................................................................................
слагат ми маска и ме карат да броя от корен квадратен на 100 в
обратен ред......... явно ще ми отрежат крака – бездушен ужас
напълни клетките ми. Знаех, че ще ампутират грешния и ще ми
премахнат едната ръка за всеки случай...

Българските ми квартиранти и делата им в

Англия
По спомените на един познат англичанин.
Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега
ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България. Студент съм
в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в
престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем
наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се
съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях
на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800
паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха
облечени с маркови спортни дрехи (единия даже имаше кожено яке
връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме
да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо.
Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му
ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха
допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са
харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за
седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята,
помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния
етаж – утре били на работа в консервната фабрика. Забравих да ви
кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че
българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред
хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро.
Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро
Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се
обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо,
братле, льохман... и мн. други.
Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени.
Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха
първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал.
Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха
с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме.
В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно
изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да
ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в
България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да
седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти
донеси това. Единия правеше салата по най-безумния начин – реже
марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея
вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре
стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка.
Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки
кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един
часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На
майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати
изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от
сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха
на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории –
забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му
името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци
дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз
представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия
източноевропейски отрепки ли ?!
Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат
(може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на
работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение
и няколко торби ядене и както му казват „резервно пиене” – имат
страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят.
Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са
седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната
телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си
говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В
почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си
хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в
неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат
дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко
метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с
момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я
украинка или полякиня. Чукаха даже и местни. Англичанки
представяте ли си. Аз чукам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка
седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то
живо ебане (както те му викат) – девойката все едно я колят –
викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха.
После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла
вселенски катарзис. Оплита си краката по шибаната им пътека, а
българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката
пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна
ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая
планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да
ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в
Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали
държава преди наща. Пребивали авари, хазари и византийци, като
на последните режели главите за чаши, поради непригодността на
стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете
българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация
високо алкохолни продукти.

***

Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач

са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия
отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш клуба си до гроб – там
няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш
и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед
(примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял,
вместо с Уулвс дето обикаляме дивизиите. Но това преминава
светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на
другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева
събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест
Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно
страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня
(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо
за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният
им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих
маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров.
Вика: „хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата другия
път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше
изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати
със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни
заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се.
Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше
името на човек ?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е
двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка
българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на
работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на
човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета.
Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам
автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците.
Пристигнах, платих, слязох... чугунен студ вкамени тялото ми –
българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
Крещях несвързано - защо мамка му се радвате дебили долни...
единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и
тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е
славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба” !! Вече нямах
сили - исках да умра от срам, исках да съм силен и различен... исках
да съм българин.
Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително
взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше
пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни
течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата
беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая –
гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси
с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме
да участвам в ремонта. Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг.
Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или
„фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за
моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на
тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства.
Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”... ако това се
случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да
еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че
може да са виновни за несполучливото си действие - чукът беше за
ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с
междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия
дух.
Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с
колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки,
огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих
планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много
забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо
интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н... В
родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30
часа до селото им в България, спирахме само да отидем до
тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в
Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в
очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха,
все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем,
защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето
било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми
обясниха домакините, били характерни само за тази страна,
единствено в Слънчевата или коя да е друга система. Примерно не
желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче
продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски”(?!)
такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на
дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях
понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези
хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но
съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма
проблем, че са чукали в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4
хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с
тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан.
Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му
викаха Чефо.
Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме
всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде
ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не
са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с
издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота.
Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря
съпруга от тяхната кръв. С годините това се оказа доста трудно, но
след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра
– типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем
в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми
приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в
консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах.
Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън
вали...

Българските ми квартиранти в Англия и

трудовите им навици
Преразказ по спомените на един познат англичанин.

Казвам се Хибърд Уелингтън Трети и съм от стар английски род.

Живея в Лондон и съм на 35 години. Преди работех за „Барклейс
Банк”, а сега имам малка фирма за инвестиционни услуги. Бизнесът
вървеше добре и се наложи да пусна обява за още един служител, с
който общо да станем трима. Явиха се много кандидати, но се спрях
на един българин. Казваше се Христо, но било редно да се обръщам
към него с названието Ицо. Младежът (29г.) започна работа много
ентусиазирано - беше начетен, способен и бързо свикна с
материята. Приспособи се веднага и още след третия месец ми
носеше печалби равни на по-опитния си колега Кристофър Кърлинг.
Но българинът не се спря, а постоянно увеличаваше сделките си –
изкарваше ми добри пари. Върхът беше, когато помогна на един
клиент да продаде имота си на улица „Кенсингтън Гроув”. По
принцип ние не се занимаваме с подобни операции, но ми хареса
комисионата - 150 хиляди паунда от нищото... ей тъй... Ицо имаше
силни резултати, но беше ужасно недисциплиниран. Винаги
закъсняваше, а като пристигне (махмурлия), първо се хващаше за
кафето и цигарите. После му се досираше. След като свърши с това
дело, почва да си приказва по телефона. Сетне бързо огладнява и
тръгва безцеремонно да обядва в близкия парк. Винаги яде чесън за
гарнитура – ако един българин пропуснел дозата си от зеленчука,
изпадал в кома и след една седмица индивидът умирал. Следобед
решава да свърши нещо, докато си пише по скайпа или чете
български спортни сайтове. Направих му няколко пъти забележка,
но той все ми обясняваше, че в България така се работело.
Обръщаше се към нас с български имена – аз бях Хичо, а
Кристофър Кичо. Ужасно се дразнех, но това му доставяше
неприкрито удоволствие. Пускам справки – резултатите му са по-
добри и от моите. Взех да побеснявам – как този нагъл пияница
изкарваше (макар и за мен) толкова много пари ?!
На 22.08.2011-та в офиса влезе Бог... представляваше 25-26
годишна девойка с брутална, извънпланетна красота. Беше висока,
изящно слаба, с малки (но явно твърди) детски гърдички. Лицето и
бе продълговато и нежно, а очите... Исусе, какви очи... кафяви на
скоч и толкова будни. Беше облечена с черен клин и тънка блузка с
презрамки. Най-сетне започнах да дишам, като рекох на Крис да си
затвори устата, от която течеше слюнка с кафе. С треперещи
крайници, отидох до нея и вместо да и поискам ръката, я попитах, с
какво мога да съм и полезен. Тя отвърна, че търсела Ицо... потънах.
Казах и че той прави картофена салата върху сървъра в задната стая.
Извиках го. Българинът пристигна, държейки един обелен лук.
Целуна мoмичето с език, мачкайки леко задничето и със свободната
си ръка. После каза, че това била жена му Рени. Плътният восък на
завистта пълнеше вените ми. Почувствах крайна тъпота. Аз
успелият английски милионер с благородното си потекло не се бях
докосвал до подобно същество, а простия, беден, балкански
емигрант притежаваше всичко от мечтите ми. Какво имаше в този
малоумен алкохолик, как беше завладял тази искряща жена ?!
Мразех българина и реших, да го уволня. Но първо щях да разбера
тайната му за успешните сделки.
Следващата седмица ме поканиха на вечеря. Купих цветя и вино.
Бях облякъл най-скъпарския си костюм. Паркирах Астън Мартина
до Голфа им (в България всички карали Голф, освен тези дето нямат
пари). Домакинята ме посрещна с облъчващата си усмивка –
стабилно заеквах на вратата. Ицо се беше проснал на дивана и
гледаше мач. Изглеждаше задоволен – гол до кръста и по анцуг.
Вика ми: „сядай Хичо, д’та еба”. Рени готвеше свински стомах на
супа и задушени зурли в битова керамика. Докато българинът
вадеше явно развалена зелка от някакъв бидон на терасата,
оглеждах съпругата му. Абсолютно не вярвах, че е истина –
българката беше изключителна в тънката си рокличка – определено
Господ се фукаше с нея. Виждах как стегнатите мускули, закрепени
по фините кости, елегантно движеха тялото и около печката.
Българинът започна да реже салата от смърдящата зелка до нея.
Непрекъснато я опипваше по дупето, от което се разкриваха част от
свивките му към бедрата, а също и белите и гащички. Бях
прималял, а те се смееха. Сложиха супата от животински
вътрешности и сипаха ракия (произвежда се от плодове –
нечувано). Ястието изглеждаше отблъскващо – с бели гнусни
парчета, вонящо на чесън и нечистотии. След третата лъжица обаче
ми хареса, то и няма как след като от питието ти изгаря мозъка, а
петите ти изсъхват. Салатата от миризлива зелка с червен пипер бих
описал като завладяваща. Започнах високомерно да говоря за
литература и великите британски писатели. Изненадващо
домакините ми диваци бяха добре запознати с темата. После ме
питаха дали съм чел „Под игото” или „Време разделно”. Отвърнах,
че не съм, на което те се засмяха пренебрежително и заключиха, че
съм олигофрен. Оставих те да водят разговора. Ароматната ракия
взе да ми харесва и се отпуснах. Служителят ми разправяше
идиотски истории от „казармата”. Много се смях – това е българско
учреждение, в което по местен закон се събират само мъже.
Заниманията са сведени до весело пиянство и почистване на
клозети. Стоиш там една година и излизаш мъж. Който не е ходил,
бил лайно. Искам в „казармата”. След чесново-лютивата супа
бирата се вливаше в мен, като водопад връз нажежен котлон.
Разправяха и други смешни истории, като тази как Рени се изакала в
жабката на един полицай, глобил съпруга и на пътя. Питаха ме и аз
да разкажа нещо... осъзнах, че не мога да се меря с преживяното от
тях... те се смееха дори на излагациите си, а аз дори нямах такива....
животът ми беше скучен, безсмислен и глупав. Разбрах как
българинът печели клиенти за фирмата – той беше прям и весел, а
когато и това не помагаше... имаше ракия, която разтапяше и най-
капризните особи. Играхме български танц наречен „хоро”, пяхме
песен за човек на име Хайдутин и за друг, който се казваше Градил
Илия Килия – никога не се бях забавлявал толкова. Прибрах се пиян
с такси – за пръв път и аз щях да съм махмурлия на работа. Ицо ми
даде буркан с вкиснал зелев сок, който наравно с антракса може
успешно да се използва като биологично оръжие. На вратата го
питах, как е намерил Рени, а той през смях ми каза: „там от където
идвам приятелю, има много такива”.
Искам в България, но първо ще разуча историята на тази страна.
Общо взето разбрах, че българите избили половината човечество, а
после паднали под турско робство. От този период най-силно
впечатление ми направи човек на име Левски. Той бил сам, но
решил да се изправи срещу цялата Османска империя. Всъщност не
решил, а така му идело отвътре. Заел се да отърве българите от
гнусните нашественици. Обикалял страната като просяк и ритал
заспалите си сънародници - подготвял ги за национален бунт. Не го
интересувало дали ще пукне, по-важна за него била свободата.
Турците най-сетне го заловили, докато се опитвал да прескочи една
ограда, в която се заплела обувката му наречена цървул. От тогава
най-голямата обида в България е „цървул”. После го отвели в
тъмница и го измъчвали, но без резултат – Левски им рекъл да
изчезват и че няма да предаде никой свой. Накрая решили да обесят
страшния българин. Апостолът (така му казвали) увиснал на въжето
с тънка усмивка – знаел, че вече е запалил хората си. Не след дълго
избухнали въстания и българите се освободили от робството
благодарение на себе си и руснаците. Дълго мислих за тоя Левски,
за това как се е пожертвал за своите, без да го ебе. Аз не бих могъл.
Нашия Робин Худ, дето убил една костенурка по невнимание,
изобщо не може да се мери с тоя изумителен българин.
Реших да си построя скромна къща в град Пловдив. Точно така и
аз щях да участвам в градежа. Купих парцел, намерих инженер и
архитект. После наех трима работници и започнахме да бачкаме
(непреводима дума на български, която означава, че ще работиш
здраво, а после задължително ще се напиеш). Всичко вървеше по
план, преди да се блъсна в местната администрация. В службата по
водоснабдяване, заявих нуждата си от присъединяване към
канализационната мрежа. От там ми се изсмяха, казвайки, че това
изобщо не било тяхна работа, а трябвало да се обърна към
кметството. В общината рекоха, че не се вълнуват от моя
водоснабдителен проблем и ме препратиха към градския архитект.
Той пък ме осведоми, че срещу малка сума би ми посочил
тайнствената администрация, която се занимавала с проблемите на
гражданите... така се озовах в службата по градски транспорт, а
после и в тези по мелиорациите, дирекцията по рибовъдство и
накрая се изправих с молбата си в горското. Там един селянин в
костюм ми обясни, че в България било така. Примерно ако убият
някой човек, полицията не се занимава с престъплението, като
изтъква, че не това и е работата. Или ако има дупки по пътищата,
няма да са виновни управниците, а примерно пощите и развитието
на агро туризма във Виетнам. В тази страна хората били вълци, но
единаци – всеки играел за себе си. Шефът на горските ми каза да се
спасявам сам. Попитах как така, а той ми отвърна: „нали искаш
вода братле, ам вземи си”. Разбрах го. На другия ден наех малко
багерче и изкопах улицата пред нас. Лесно достигнах водния
разпределител. Тъкмо оглеждах тръбите, когато се появи някакъв
държавен служител. Каза, че съм глобен с пет хиляди лева.
Отвърнах, че просто искам да имам вода. Чиновникът отбеляза, че
много съм искал. Първо трябвало да подам молба в писмен вид, но
сам не знаеше къде. После някой си щял да я разгледа, но след три
години, защото бързината за бюрократите била противозаконна и
един вид неестествена. Как да е с големи мъки и средства, се уредих
с канализация.
В началото на пролетта къщата беше готова. Имах вода, а ток ми
прекараха работничките в библиотеката. Направих коктейл с
отбрани вина за всички заслужили. Поканих даже оня чиновник,
който след дълго търсене беше установил, че работи в земеделското
управление. Жените на българите заявиха, че било просташко да
седим по на едно вино, превзеха кухнята и скоро вече имаше
традиционни специалитети. Един от майсторите се обади на детето
си, да донесе ракия. Не след дълго се позвъни... oтворих вратата...
бях се нагледал на красиви момичета по пловдивските улици, но
това беше непоносимо – около 19 годишна, с леко начупена, тлъста
кестенява коса, зелени очи и крехко тяло. Гледах малката сестра на
Бог... тя мен също. Остави двулитровата пластмасова бутилка от вид
кола (за която не бях чувал) пълна с жълтеникава ракия и тръгна
към колата си. Настигнах я и се опитах, да я заговоря на
нечленоразделния си български. Тя не реагира, влизайки в
автомобила. Трябваше да направя нещо – можеше да не я видя
никога повече. Запали. Внезапно в мен влезе типичния български
дух... и... с един шут и свалих огледалото. Доизтръгнах го с ръце и
побягнах, стискайки го силно като топка за ръгби. За мое нещастие
излизайки да види къде се бави ракията, баща и беше видял
случката и както се бях засилил, ме свали с един удар. Събудих се в
болницата с подрязваща болка в главата и челюст, която можеше да
се движи настрани, но не и нагоре надолу. Полицаят който стоеше
до мен ме попита дали ще повдигна обвинения – това не му влизало
в работата, но тъй и тъй бил там... Отвърнах не, а той изчезна
облекчен. На четвъртия ден сатанинското главоболие премина, но
все още можех да движа челюстта си само хоризонтално. Тя дойде
да ме види... съобщи ми сърдито името си – Миглена. Беше ми
донесла наденица кръстена на местен проход (то да се учудвам ли,
вече не знам). Ядях настървено, но с единствено възможното
движение на зъбната ми наличност настрани – предизвиквах у нея
огромен и неутолим смях. Не след дълго започнахме да излизаме, а
после внезапно и поисках ръката, докато готвеше любимата ми супа
от черва. Тя прие плачейки от бездънно щастие. А то щастието не се
постигало трудно – само трябва да си луд, а лудостта идва със
смелостта. Оженихме се в странния ресторант на железопътните
работници. Сега вече имаме и син... казва се... Васил.

ТРЕТА ЧАСТ – Поезия

РАК
Преди много години във един мръсен град
имало скромно момиче и то живеело в ад
била сирак още от малка
животът я трепал със свойта бухалка
Пораснала в дом без майка и татко
нямала представа, че шоколадът е сладко
На 18 излязла от таз институция
директорката мила я насочила към проституция
Отказала твърдо да влезе във тая пералня
започнала работа в една закусвалня
Там често идвал един много богат мъж
предложил ѝ приятелство ей тъй изведнъж
 Разпитвал я често, разбрал, че е самотна
обещал щастие и как ще я направи страхотна
Наивна отишла му на гости в една тъмна зима
изнасилвачите в апартамента се оказали трима
Видях я за пръв път на някаква спирка
чакаше автобуса захвърлена като стирка
Паля колата, спряна на велоалея
но нещо не ми дава да си тръгна от нея
Приближавам се тихо, оглеждам се вяло
защо има толкова мъка в това малко тяло
Предлагам да я закарам с мойта кола
тя тихо тръгва със мен, не използва слова
Каза, знаела, че съм от ония
като се изгавря с нея, моли да я убия
Спирам рязко до парка, взимам ръката и
ще я водя за водка
тя мълчи слабо, но грубо я дърпам на тази разходка
Отпивам гладно, седим на пейка
питам я, защо на лицето си има жалейка
Открили на гърдата ѝ агресивен рак
цялото ѝ същество отивало брак
Седяхме дълго, а тя всичко разказа
чак до финала с грозната проказа
Замислих се, че всъщност на никой не му пука
всеки гледа в собствената си градина
да му е добре лука
Прегърнах я силно, после взех един камък
щях да разбия нейния пламък
но видях в очите ѝ силната прежда
че там някъде в нея има още молекула надежда,
че иска да си поживее - да има деца
 че мечтае да ги види как тропкат хорца
че в тоя скапан живот има някаква радост
и не всичко на света е шибана гадост

***

Дадох ѝ номера си - така и не звънна

Когато човек е сам, болката е бездънна

***

Снощи със Нора се борим в кревата

Прахосваме безгрижно всяка заплата
Телефонът звъни, а любимата е много игрива
Вдигам - „Кольо, имам семейство, още съм жива“

КЪЩА
В селото студът е лакомо лют
дъвче прозореца от мухите наплют
В малката печка едно дърво мързеливо гори
ракиените чашки на мушамата са три
Старецът гледа, сякаш с очи слепи
новините по втора пълни със случки нелепи
Мивката капе, таралежът в едно кашонче хъркa
навън пада топъл сняг, котката на дивана мърка
Тиха бучка сиренце стои до един лук
вече ненужен дядото ще умре тук
Внуците живеят много далече
 мъжката му сила отдавна оттече
Бирата го гледа като някой враг
бившият човек е с памперс пак
Тухлите заспаха, само кучето на двора вие
Смъртта желае животи да пие
***
Дочу се бастун, изскърца вратата
на вехтия мъж се избистри мъглата
Бабата влезе с един крив зъб останал в устата
взе таралежа и тримата си заеха местата
Треперещи пръсти в три чашки ракия наляха
двамата влюбени и малкия еж сякаш изгряха
Наздраве си казаха в таз празна зима
щастливи бяха, че кой да ги обича има

СТРАХ
Навън е студено, мрачно и влажно
В главата си имам сякаш нещо блажно
Мирише на сажди въздухът грозен
А аз вървя към дома си сериозен

След работа всеки бърза към свойта хралупа

Надява се поне вкъщи щастие да хрупа
Но там има само нерви и един телевизор гол
Скаран с любимата, гледам тоя водещ сопол

Но тя е силна и от нищо не се плаши

Заебава всичко и налива в две чаши
 Донесе ми вяра в таз тъпа зима
Норо, чумо, добре че те има

ПРАЗНОТА
Не мога да спя, когато те няма
Без теб светът прилича на празна пижама
Кухите часове се влачат безцелно
Дали за нас е време разделно
Не искам вече в живота да плувам
Защо си далеч, какво ще сънувам
Какво друго има на таз жалка планета
Кажете ми, хора, ще си закупя билета
Омраза и гняв това ми остана
Досаден на себе си станах, а това е рана
Минути безкрайни - поне да те срещна
Само да поседя до теб, макар че си грешна
Със погледа жаден на същ бедуин
Къде си, мила, не ми казвай ,, амин “
Моля те, върни се отново със своята същност
Както преди със впечатляваща външност
Защото тук има човек и той притежава само един стон
Приклекнал се моля на твоя амвон
Толкова искам да не ми пука за тебе
Но отворя ли очи само ти си отпреде
Остави другите - разкарай ги тия
Обичам те, моя домашна ракия
 ЛиченЧЕТВЪРТА ЧАСТпрофил
блог и Фейсбук –
(следващите материали са от личния блог и фейсбук профил на автора,
неналични в хартиеното копие. Период: Май,2013 - Август,2016)
Фейсбук Профил: https://www.facebook.com/KrumovNikola
Блог.бг Профил: http://nikola666.blog.bg,

Първата среща
Първата среща винаги е напрегната. Притесняваш се, като някой
язовец, но на момичето и е направо кофти. Заграждали сте се малко
във фейса, проучвайки се взаимно – интересуваш се, дали тя не е
курва, а момичето гледа да не си глупак. Как да е, каниш я в
любимата си кръчма „При бай Добри”. Четири маси и сервитьорка
в предсмъртна възраст. 107 годишната жена взима поръчката, а
девойката ви тайно иска да се разплаче, че е склонила да дойде. В
заведението смърди на пържен лук и развалена риба – ще и се
умирише косата. Неудобно, но действаш, питайки я от кой отбор е.
Тя казва от никой. Веднага гордо заявяваш, че си от еди кой си, а
противниците са цигани. Момичето мълчи, защото всъщност е от
враговете (видяла е как се пъчиш с избелялата фланелка у фейса) и
не е иска да те разочарова. Ракията идва с едно свръх чесново
кьопоолу, за нея малка шуменска и пържени картофи без сирене
(обича сирене, но я страх да не полепне по зъбите и). Идиотско
мълчание. Питаш я, дали е ходила на концерта на група „Лайно” в
град Ямбол. Не била ходила. Ровите си в чиниите. Положението е
безнадеждно. Харесваш я – малки цицки, повратливо дупенце,
устни в които искаш да се закачиш, пък и изглежда умна. Тук
трябва да изтърсиш някоя много голяма простотия. Аз лично
ползвам историята за това, как като малък целунах козата Веска с
език. Играехме на шише с големите и те ме набутаха с добичето.
Момичето ще се е прекинало на три от смях, питайки „и как беше”.
Отбелязваш, че не е било чак толкова зле и как после животното те
е преследвало да градите семейство. Не я оставяй да вземе въздух и
разкажи как се изложи на абитуриентската си, как в пети клас изяде
една смокиня, пък то не беше смокиня и случката с дъртата циганка
и дъвката. Поръчвате си дробчета, а разговорът върви. Станало е
един... тя се прави на независима и иска да плати половината
сметка, но ти кажи, че другия път ще е неин ред (неудобно е да ти
плати 3-те ракии и четирите наливни бири). Викаш такси (ако
караш пил, ще и направиш много лошо впечатление, защото е
свястна). Возите се неловко във вонящата на цигари кола, докато
бакшишът ви запознава с личните си проблеми. Спирате пред блока
и. Тя вика „чау”. Излизаш, уж да я изпратиш. Много голяма грешка
е да понечиш целувка пред входа. Никое момиче не го иска – знае
че клюкарските очи на съседите са включени денонощно. Кажи и че
примерно си видял умиращо котенце отстрани в тревата. Почвате да
го търсите, но тя бързо се усеща. Действай. Три секунди с малкия ѝ
сочен език (дръж и гръбчето, не пипай нищо друго). Усмихва се,
търчейки дома, а ти откриваш, че животът не е толкова безсмислен.

Контрабандни цигари
Понеже стана много модерно да се коментира рекламата за
контрабандните цигари (както и да имаш мобилен телефон) реших
и аз да се включа. Държавата функционира, като разпределя
получените данъци от народа – така е било още от римско време.
Големците винаги са заделяли част от налозите за себе си и в това
всъщност няма лошо – личният интерес тегли обществата напред.
Но тук идва тънката част – на запад крадат яко, но оставят поне
80% от парите в полза на данъкоплатците. При нас е обратното –
докато се наситят всички по веригата и повечето кинти изчезнали.
Политиците ни са алчни и безсрамни, но най-вече пословично
мързеливи. Не разбират, че създавайки блага за гражданите, ще има
и повече за крадене. За родните управляващи 1000 лева са много
пари, невестулки, играчи на дребно. Обичат да парадират с
откраднатото, децата им не познават растенията боб и леща, шибат
едни и същи курви (депутатките си разменят млади студенти), дори
нямат въображение как да изхарчат парите си – да не говорим колко
са стиснати и как тайно плачат, че ги принудили да пратят смс с
един лев за благотворителност. Жалки, тлъсти създания – уморени
от преяждане, разврат с малолетни, ноздрите им изранени от
шмъркотене, телесата им сплъстени от липса на движение. Дори
банковият обирджия знае, че първо трябва да вложи ресурси в
дейността си, та после инвестицията да му се върне. Нашите на
уличното куче, коричката хляб ще гепят. Сещам се за един
праисторически виц: отишъл българският премиер на посещение в
Америка, яли, пили – голяма веселба... Гостът попитал Буш от къде
са парите за черпалото, а оня му отвърнал: „виждаш ли моста над
реката... струваше 100 милиона, но го направихме за 99... ей с тия
пари пием. След време американският президент върнал визитата.
Ракии, вина, хайвери, курви – голям купон. Буш се поинтересувал
от къде са парите за банкета. Нашият премиер го завел до прозореца
и го питал: „виждаш ли тоя мост”... „ъмм не”... „ами ей с тия пари
се черпим сега”. Ако някой търси справедливост в страната ни,
много се е объркал. Помагайте на хората в нужда – остана ни само
личното благородство. „Държавниците” се отнасят с нас, като с
улична дупка – просто я заобикалят. Наливам ракия, паля
контрабандна цигара... доволен съм.. току що откраднах няколко
стотинки от джоба на Пеевски.

Аз и Парис Хилтън - обладаване на

необладаемото
С госпожица Хилтън се запознах преди дванайсет години в Ямбол.
Беше дошла на почивка в града, а аз бачках на местен строеж.
Засякохме се в магазин за дрехи втора употреба. Веднага се
запознах с нея. Каза, че си търсела анцуг. Хареса си един шушляк –
зелен. Реших да се направя на баровец, като и го купя. Лелката зад
щанда го претегли – излезе 4лв. Платих сумата и поканих Парис на
обяд. Тя кокетно прие. Разкарахме шофьора на лимузината, качих я
на стария Опел и поехме към квартирата ми. Хазяинът се случи на
двора. Като видя знаменитата гостенка леко му призля. Каза, той
щял да се погрижи за всичко и ни подкани към масата под асмата.
На тясната алея Парис видя котката Петя с малките ѝ. С весели
звуци се наведе да ги помилва. Неповторимо – нямаше гащи под
рокличката. Поезия. Сърцето ми млъкна, забравих да дишам, а
хазяинът беше припаднал в доматите. Как да е седнахме. Надойдоха
комшии с децата си, хазяйката носеше манджи, а съпругът и се
грижеше за барбекюто. Голяма веселба – пиене, смях, играхме хора
и пяхме. По едно време Парис ми каза дискретно, че и се доакало.
Заведох я джентълменски да се изсере във външния нужник. Каза,
че нямало тоалетна хартия. Научих я как да намачка вестника
окачен на пирона. След малко уплашено ме извика. Било я срам, но
нямало как. Отворих вратата на клозета – госпожица Парис Уитни
Хилтън не беше успяла да уцели дупката. Малкото и лайно седеше
на едното стъпало. Реагирах решително в неловката ситуация – с
една пръчка дотъркалях фекалията в отвора. Тя се избърса набързо,
но не беше доволна. Погледна ме тъжно – на дупето ѝ се беше
отпечатала интересна статия за инфлацията в Демократична
Република Конго. Зачетох се, а после скъсах ръкава си и я почистих.
Върнахме се на масата и купонът продължи. Как ме гледаше само –
сякаш съм я спасил от зъл дракон. Стана тъмно, банкетът утихна,
поканих я да разгледа стаята ми. Тя се съгласи с лека усмивка. Взе
бутилка ракия в едната си ръка, а в другата моята. Чувствах се като
ученик в топлата вечер. Влязохме вътре, тя пусна радиото, докато
надигаше весело шишето. Песен на Скорпиънс – танцувахме.
Младото и тяло се извиваше в ръцете ми. Целунах я, държейки
малката и твърда гърда. Божествено. Съблякохме се бавно,
треперейки от възбуда. Още не са измислени думи, с които да
опиша върховния секс с това крехко момиче. Заспахме прегърнати.
На сутринта я нямаше. Търсих я в Ямбол без резултат. После и във
Фейса – нищо. В скайпа също. Беше ме оставила, а толкова я
обичах. Фантастична жена – дружелюбна, весела и разбрана. Сякаш
невидимо те подтикваше да бъдеш добър с нея. Но уви, не я зърнах
повече, а толкова исках някой ден, на вратата ни в блока да пише –
Никола и Парис Крумови.

С Мадона
Едно лято работех сам (без плочите) по строежа на една малка
вила в южните квартали на град Павликени. Почти бях готов със
зидарията на втория (и последен) етаж, когато отпред спря 17.4
тухли дълга лимузина. Изскача няк’ва руса и почва да ме гълчи и
проклина с някакви свои си снобски маниери (не знам баш к’во
означава тая дума). Рече, че се казвала Мадона, била
световноизвестна певица и таз вила била нейна, ма аз като си знам
само Мейдън и Гардиън, де да и знам групата на тая. Нацупи се,
скръсти ръце и ме гледа все едно съм изял мече сираче. Викам и:
„Мадоно, на ти тия седем лева, въри купи кренвирши, леп и едно
пищовче ракия”. Взе високомрно парите и след малко я гледам да
подскача по улицата с един клон от липа, купила го от някакъв,
щото това била природо-нам каква храна, теглих и една природна
майна и се захванах отново за работа.
Вечер преди да положа последната тухла, винаги си наричам
желание, най-вече за здраве, щото само то не зависи от мен. Тъкмо
я изравних (тухлата) и тая (Мадоната) се появи, спъвайки се в
арматурните железа. Канела ме на вечеря, дали било удобно. Рекох
ще дойда. Измих си най-важните части (второстепенните ще ги мия
след месец у дома) с шишето, дето цял ден се е гряло на слънце,
намазах се с праисторическия Деним (без да се бръсна) и докато
обличах най-хубавия си потник се озовах в лимузината. Хапваме,
пийваме – общи приказки. Черпи ме с шампанско (голяма
простотия това) и някакви черни топченца, дето приличаха на
изсрано от хлебарки. Рекох и че, туй няма да го ям, а тя отвърна, че
било от природата, на което репликирах, че и лайното на Винету е
от природата, ма пак не го ядем. Беше скучно, докато не реших да я
изкарам от колата. Заинтригувах я с методите си за градеж на
септични ями. Навън миришеше на трева – сочна и тлъсто зелена.
Мълчахме напрегнати... доближих се бавно... и я целунах, след
секунди ме ближеше надолу по корема, плюейки цимента останал
върху тялото ми, после нетърпеливо я облегнах на първото дърво...
и влязох... Заспах на обекта сам... завих се с отчупен клон от липа.

Как ебнах Марая Кери

Таксиметровата услуга е тип транспортно взаимодействие, от
което пътник и превозвач получават изгода, демек това е вид
богоугодно дело... но не и в България. Братовчед ми е бакшиш трето
поколение (най-голямата му гордост е, че е ебал над 200 циганки). В
лице прилича на отдавна непочистван котлон: блажна кожа, не
къпана глава забита върху огромното тяло, тънко присвити очички
от постоянното съприкосновение с алкохола и всичко това
позлатено с усмивка наподобяваща вонящ чорап. Как да е, минавал
нашия покрай Женския пазар и гледа ня’ква дама държаща бутилка
домашна и стек Боро, да му маха. Тоя спира и взема булчето. Докато
кара пита: „как са казваш ма”, тая вика, че била Марая Кери –
световно известна певица. Нашия обаче не е чувал певици с две
имена, но по английския акцент решава, че е чужденка и може да я
бомби с някой лев. Пристигат пред Шератон и брат’чеда и вика:
„сто пеесе и шес лева и трийс три стинки”. Тая имала само 150.
Рекъл и да не се притеснява и че ако попее на именния ден на баща
му (вуйчо ми) Вълчо, ще и опрости горницата. И е на... Марая Кери
на банкет в жк Овча купел. За пръв път я видях , докато влизаше в
хола, запознавайки се нескопосано с братовчедките Тичка, Личка и
Цвичка (ебал съм само едната, да не ме помислите за някакъв
ненормалник, другите само са ми духали). Появи се като девствена
съдомиялна – блестяща и неоупотребена. Ядохме, пихме – голяма
веселба. По едно време Мараята се поизправи и взе да пее не’кви
песни за крисмъс, лов и нам к’ви други глупотии. Родата я гледаха
неодобрително с явна нотка на презрение. Намесих се – подсказах
и че любимата песен на вуйчо е „Градил Илия килия”, щото имал
прасе Илия на времето. След кратко разучаване (способно момиче)
Марая запя... думите са зацапани стъкла, фригидни да опишат
разтърсващото изпълнение. Извиках я да пушим на терасата,
оставяйки роднините в емоционален колапс. Лекичко подигнах
рокличката и. Погледна ме одобрително и влязох. Свършихме почти
веднага. Братовчедът я хвъри до хотела с намаление – още 150 и не
знам колко си лева. Никога не я видях повече, а толкова исках.

Изоставена като куче или колко е "готино" да

си нямал родители
На 13 години вече бях ебал, но на 14 срещнах първата си голяма
любов. Казваше се Стела (промених името) и беше най-
невероятното същество, което съм срещал. Докараха я на село в
стар бус от някакъв шибан дом. Една местна старица и станала
попечителка, демек да я гледа, а то точно обратното – насраната
бабичка си търсела робиня да и слугува. Няма по-лесно от това да
си намериш някое обрулено от живота сираче за безкомпромисна
експлоатация. Стела беше с две години по-голяма от мен, но ни
харесваше да сме заедно. Когато дъртюхата не и квичеше за нещо,
винаги бяхме двамата, демек най-добри приятели. Играехме на
глупавите селски игри, крадяхме праскови, карахме колелото ми, а
понякога се целувахме с език. Беше толкова жизнерадостна,
позитивна и надъхана да живее. С майка много се смяхме, когато за
пръв път яде кюфте – голямо удоволствие, докато очите и грееха
каза, че нямало вкус на консерва зелен боб. Сещате се какво е било
положението по домовете в началото на 90-те.
Всяка вечер Стела прескачаше оградата на баба Тричка, аз гепвах
литър вино с две цигари от вкъщи и отивахме в изоставеното ТКЗС.
Говорихме много. Един път ми рече, че много искала да каже на
майка мамо. Ей тъй... само да го каже. Разплака се, а цялата и
безнадежност и горчилка ме блъсна в гърдите. Поплаках си и аз.
Прегърнахме се силно, полежахме малко, започнахме да се
целуваме, от което започнах да слизам с език по тънкото и тяло. Бях
на милиметър от цепката и когато изядох един дебел шамар. Гледах
опулено като поп на метъл концерт. Дръпна ме до себе си и съвсем
тихо ми разказа, как доктора в дома, я бил свикнал от малка, да и
мери температурата, като си вкарва нещата в нея – всяка вечер.
Обяснил и че така било по закон. Не му било приятно, но бил
длъжен. Ебахти изрода. Разказа ми също, как една сестра понякога
също „мерела” даже и в дупето – помагачка на педофила.
Минаха месеци любимата се отпусна – сексът беше зешеметяващ.
Най-яко е, когато ебеш, някой когото обичаш. Мина време, между
нас не се получи. Аз тръгнах по строежите из страната, тя си остана
на село. Запознала се с някакъв от недалечния град. Казвал се Вичо
– с едното око бил сляп, а с другото не виждал. Обикнали се и
заживели заедно. Тя работела в шивашкия цех, той неуморно лепял
хартиени торби. Вечер си говорели, четяли книги (тя на човешката,
той на морзовата азбука), пийвали си и щастливо се онождали. От
последното се родили две близначета – момиче и момче. Голяма
радост в бедния дом, разказваше майка ми с неприкрита гордост.
Стела почина шест години по-късно на 28. От левкемия.
Шибаният и живот се пръсна за последен път. Окончателно я
сритаха. Нищо не зависеше от волята и... от силата и. Тя бе едно
смотано сираче, дето не е чувало за кюфтета. Тя беше едно дете
искащо да каже на първата позната мамо, само да и каже,
единствено да го каже. Създаде прекрасно семейство – златен,
добър съпруг прекрасни и умни деца. Но животът я прееба –
жалкото сираче умря във вехто болнично легло. Пукна, без да може
да се порадва на рожбите си. Бях останал сам в стаята и. Мъжът и
не издържаше. В последните си минути Стела агонизираше, не от
болката донесена с болестта, а от загубата на семейството –
единствените, които са обичали наританото в мръсотията
усмихнато момиченце. Наивното сираче беше мъртво. В стъклените
му очи още стоеше въпроса - ще мога ли, да ги обичам от там ?
На Вичо му провървя – излезе му дарба на дегустатор. Ракии,
вина, айрани – нашия излезе ебем ти познавача. Стана експерт по
всички земни полукълбета. Е не чак толкоз, но му стигаха кинтите,
доволно да си гледа децата. Една вечер пием в компания на село и
стана въпрос колко красива е била Стела. Вдовецът също
подтвърди. Викам му: „Вичоу, как ще си видял колко е хубава, като
си сляп на амазонска къртица” !? Сякаш ме погледна и шепнешком
каза: „видях я бачо Кольо, видях я”. Замръзнах...а после му
повяравах... не знам как, но наистина я беше виждал...

Да наебеш катаджийка
Животът на село е вълшебен. Седя на старата веранда, посръбвам
ракия, хапвам салата, приготвена от майка – тишина… някъде лае
куче, вятърът носи мирис на магарешки лайна омесени със сено –
идилия. Бях в отпуска, когато за пореден път попаднах в
гореспоменатата блаженна ситуация – сън до обед, после малко
помагам из двора, позакърпя нещо по къщата и вечерта съм сам с
бутилката домашна, звуците от забравена някъде радиоточка и
далечно преминаващия влак. По залез в градината нахлуваше един
таралеж. Хранех го с котешка храна и нощни пеперуди, които
убивах с чехъла си. Подразбрах, че се казва Тихомир. Беше голям
колкото хандбална топка… често си представях как го шутирам с
кеф и ежа прелита през хорските дворове. Една вечер реших да го
почерпя с бира, изпървом Тишката подходи с недоверие –
обикаляше стъклената паничка душейки пивото. Постепенно обаче
взе да я облизва, а накрая вече лочеше с кеф. Така се сприятелихме
– Тишо идваше надвечер, майка слагаше две салати (в неговата
имаше и пеперуди), ракия за мен и бира за него, ежът се
покатерваше по плетения стол и се почвахме. Като му говорех
спираше да тъпче – гледаше сериозно обмисляйки казаното, после
леко побутваше бирената си паничка в знак на одобрение и
очакваше да кажа наздраве за да отпие. Аз уж съм металист, но
любимата ми музика е народната. Пускам му на нашия „Заблеяло
ми агънце” – мъжки сълзи се стичаха по петнистата му муцунка
(жално му било за агънцето), после яко Слеър – Тишката куфее
много смешно, но всеотдайно. Прибирането му е зор – по Луната
разбира колко е часа, ако е минало 24 (явно жена му се сърди),
хвърля вилицата и тръгва наобратно – дращи надолу по стола, като
винаги пада. Поема по пътеката към дома си, но под влиянието на
алкохола походката му е твърде нехарактерна за таралеж – при
всяка стъпка дланите му сочат тържественно напред, което съчетано
с безредието на крачките (щото не знае кое му е крак, кое ръка и
функциите им отредени от Бог) си заслужава да се види.
Бяхме неразделни. Един път му викам: Тишоу, дай да идем до
съседното село, бате ти Никола да удари нещо. Съгласен бил.
Подпрях една дъска у предната седалка на старата осемдесятка и
той се покатери връз нея (да не е бебе да го нося). По пътя пиехме
кутийки Ариана, пеейки гръмогласно Файтинг Дъ Уърлд на
Меноуър. И е на… катаджиите долни изскочиха от една хралупа и
ни спряха. Идва няк’ва и ми вика документи и нам още к’во за
проверка. Огледах я прецизно: изпънато тяло, свежа леко загоряла
кожа, тънък врат с възбуждащи артерии, а над него две устни като
презрели ягоди с подкрепление от зелени очи. Рекох, че документи
и пари не давам, но мога да и предложа нещо за смучене. Тая
отвърна че съм пиян простак и ще ми пише акт. Тъкмо да тръгне
бясна към патрулката, погледът и се стовари в забилия нокти в
кенчето Тишо. Пита к’во е туй. Рекох, че е самовар. Катаджийката
каза, че не съм особено остроумен и че това и приличало на пиян
таралеж. Казах, че е познала, а тя ме попита за името му. Запознах
ги, а тя добави, че по му подхождало да се казва Свилен (все едно аз
съм му измислил името, а не техните). Как да е… обърнах и
внимание върху факта, че ще е по-добре да я изчукам отколкото да
се занимаваме с прилагането на закона и присъщите му
документални формалности. Тая ми заяви, че мъжът и бил от
директорите на ВиК (!?) и че никога не би си легнала с горски дивак
като мен. Обясних и прилежно, че хич няма да я карам да си ляга, а
само ще я одупя на предния капак. Представляващата държавата
дама рече: „ъм добре”. Бутнах Аудито в храстите. Заобикаляйки
колата, си измих чатала с шишето вода от задната седалка.
Целуваше ме плътно. Набързо я обърнах. Свършихме… да-а… как
само свършихме – беше ми изтръгнала чистачките и радиатора на
парното. Гледахме се дълго… сълза падна от зеленото и око…не
можела да бъде с мен… всичко беше ясно… потеглих, единствено
малкият ми бодлив приятел разбра, колко ме е заболяло. Прибрахме
се, пихме, без да говорим. На другия ден заминах да бачкам на
поредния строеж.
Майка ми писа, че ежът наебал прилежно всички твари по двора.
Тишо почина след две години. Погребах го с две кутийки Ариана
под малките му мишнички и цигара бяло Виктори (още падам от
смях, като се сетя, колко непохватно пушеше). Един звяр ми беше
най-добър приятел... Никога няма да те забравя Тихомире !! Челядта
му още обикаля двора…

Секс, любов и бой в селското училище

Ще разказвам за един съученик от първо лице.
Имената отново са променени.

Обичам я – умирам. Искам я – загивам. Баси красивото същество.

Умна, лъчезарна, състрадателна и грижовна. Казва се Теодора.
Въпреки, че е от моя клас, не ми се вярва да знае, че съществувам.
Аз съм Станчо и приличам на еднорък жираф – изглеждам смешно
висок, имам рядка, но тънка коса, а носът ми е голям на скален орел
людоед. В класната стая балъците седим по средата заедно с
грозните момичета. Най-отзад са пеканите момчета – алкохолици и
побойници. Отпред са готините момичета начело с Теа.
Загубеняците мълчим и пишем през целия час, докато тия отзад ни
тормозят. Уригват се в ушите ни, храчат в тетрадките, слагат
магарешко лайно в обяда ни... Най ме е яд на последното, щото
знам колко сме бедни с майка и как тя е пестила, за да ми сложи три
парченца салам на филийката. Вечер повечето излизат – смеят се,
пият и мърсуват. Така е на село. Аз и един приятел Дончо тъпеехме
вкъщи, шорайки тъжно домашна ракия, на фона на Мейдън.
Мислех само за Теа. Тя ми беше опората в тоя безвкусен, шибан
живот. Мечтаех да сме заедно, да я докосвам, да си говорим
безкрайно. Идиотска работа... момиче като нея с дебил като мен...
направо смешно. Но не ми пукаше – обичах я завинаги с всичките
си смотаняшки клетки. Представях си, че съм велик вълшебник и
мога да я омагьосам, че мога да я накарам да погледне вътре в мен и
да ме обикне. После мастурбирах.
19.07.1996г. - най-черния ден в живота ми. Разбрах, че Теа беше
духала на един Никола от нашия клас. Бях мъртъв. Нямаше емоции,
а само въпроси – защо добро момиче като нея, ще се отдаде на тоя
пияница, на тоя мизерник и грубиян. Болката от несподелената
любов е силна - тя мазно те ближе отвътре. Беше тежко, но се
крепях. Сега бях смазан – всичко беше непоносимо. Не отидох на
училище, напих се брутално, заспал съм. Събудих се, беше вечер.
Пих още ракия – в мен имаше сатанински гняв. Залитайки се
облякох. Тръгнах към кръчмата, знаейки, че след десет часа
малоумниците от компанията на Кольо са се наразвратничили и
отиват там да се довършат. Омразата беше ремъка на моите зъбни
колела. Видях го седнал на калния си мотор, да се смее просташки с
останалите. Приближих се уверено до него и го фраснах с все сила.
Той падна от машината. Имаше секунда вакуумна тишина.
Изведнъж приятелите му скочиха от столовете със звук на падащи
шишета и псувни. Тъкмо да ми се нахвърлят като озверели животни
и Кольо извика силно да ме оставят. Още беше на земята, гледайки
ме любопитно. Поотупа се, взе две бири и ме хвана за лакътя. Вика
да се разходим. Вървяхме мълчаливо до моста на селската рекичка.
Там ми подаде едната бира и рече разказвай. Казах му всичко и
това, че боклук като него няма право да осквернява свестни
момичета като Теа. Той слушаше съсредоточено. Пита ме дали
наистина я обичам толкова. През сълзи му се разкрещях, че я
обичам безмерно и бих направил всичко за нея, всичко. Гледаше ме
сериозно и след малко попита: „Станчо, ти познаваш ли я” ?!
Докато се чудех какво да му отговоря, той ми заби едно коляно в
стомаха – излезе де що имаше въздух в тялото ми. Очаквах
юмручен удар... но изненада – Кольо ме сграбчи и ме прехвърли
през парапета на моста. Паднал съм от 7-8 метра в плитката бара –
от удара бях изгубил съзнание.
За два месеца се възстанових и на 15-ти септември бях на
училище за последна година. Вървим на там, двамата с Дончо, а по
пътя един от пеканяците ми прави гепи. Помислих, че е пиян.
Влизаме в двора на школото – всички ме гледат. Втори ми направи
гепи. Едно от готините момичета ме заприказва. Баси чудото. В клас
ми обръщаха внимание даже учителите. Вече нямахме мизерии по
тетрадките. Едно голямо междучасие Теа ме извика да пушим, вече
бях убеден, че съм пукнал под шибания мост и сега живея
повторно. Лека полека с нея взехме да излизаме. Една вечер се
обади да ида у тях, да решаваме задачи по тригонометрия – техните
били заминали на погребение. Ем... задачи не решавахме. Направих
сефтето с моята богиня. Всичко което си бях представял излезе по-
хубаво. После си приказвахме – тя говори, аз слушах. Така
изкарахме няколко месеца. Осъзнах, че съм обичал човек който не
познавам. Любимата ми слушаше чалга, плямпаше дивотии, беше
стисната и неоснователно надменна. Мечтаеше за пари и... май за
нищо друго. Тя се оказа изключително плоска и бездарна личност.
Имаше само едно уникално тяло и уста полезна единствено за
свирки. Заебах я – отегчаваше ме до побъркване.
Предвид новата ми популярност, животът излезе, че е доста хубав.
Даже Дончо намаза покрай мен. Спомням си как един път, вървейки
към нас, леля Христина ме викна през оградата на кафе. Рече: „ти
си полегни тука и гледай телевизия, аз си знам...” Внимателно
разкопча дюкяна ми и...
Обаче имаше нещо нередно – все си мислех, че промяната се
дължи на никаквеца Никола, а не на мен. Той не завърши, а тръгна
по строежи из страната да изкарва пари... типично в неговия
безотговорен стил. Все пак една неделя го издебнах в тях. Бях готов
да се бием. За кой ли път беше гол до кръста (така ходеше и на
училище). Покани ме вътре, направихме си салата. Пихме малко на
общи приказки. Изведнъж избухнах: „Кольо, какво направи че
всички да ми се кефят”. Той бавно ме погледна с хладните си очи и
рече: „ти го направи Станчо”. Мълчахме... щях да се пръсна от
самодоволство... той стана, махна малката покривка от касетофона
и пусна Хелоуийн. От де да го знам, че и той слушал метъл. Пихме
още три часа, споделяхме си и много се смяхме. На изпроводяк ми
рече: „Станьо, аз никога не съм завършвал наравно” и светкавично
ми стовари такъв тупаник, че се прекатурих няколко пъти по
старата им веранда. Докато ме вдигаше се смеехме...
Станчо се ожени за Милена (много готино момиче от друго село) и
сега живеят в Германия с трите си деца. На сбора винаги сме
заедно...

Кметът император
Казвам се Петър Празнoгоров. Аз съм кмет. И то от най-
успешните. На мен никой не може да ми нарежда – аз съм главният.
Аз съм, тъпаци. Карам вече втори мандат, като служител на този
малък град. Всъщност не съм служител, а избраник на всевишния,
следователно съм издигнат, за да ми служат и слугуват. Властта е
всичко. Тя е оргазъм, тя е силата да градиш според потребностите
си. Тя е могъществото да заповядваш и ръководиш простаците.
Много обичам да ям. Храната е нещо толкова задоволяващо.
Трътки, джолани, чер хайвер, бял хляб... страхотно е. След
последната кампания отслабнах с шест килограма и сега съм само
133. За 50 годишен човек никак не е зле, а и всички казват, че съм
много красив. От непрекъснатото хранене имам газове, демек пърдя
често и зловонно. Примерно пръдвам на общинско заседание –
всички ме гледат насърчително, някои пляскат или викат браво.
Правя място за още ядене, за к’во ми е тоя празен газ. Пърдя и в
ресторант и на родителска среща и когато съм на съвещание, една
чиновничка от службата по заетостта даже каза, че пръднята ми
миришела на босилек, а не на умрял тюлен, както мислели другите
– колко очарователно. Най-великото на кметския пост е, че мога да
правя пари. Да речем строи се градинка, трябва да се сложат 4000
павета за алеи. Кой ще тръгне да ги брои – никой. Правим алеите
по-тесни и така спестяваме с ортака 1500 павета – разликата в
джоба. Толкова е хубаво. Любимият ми сезон е зимата – тогава
кирията е най-голяма. Първо наемам безработни на половин
работен ден по някоя програма, но бачкат в навън по 12 часа. После
сключвам сделка за огромно количество сол и веднага я
препродавам. След това взимам безплатен чакъл от асфалтовата
база на брат’чеда (по-късно ще спечели държавни поръчки), нафта
за снегорините от „излишъците” на държавната автогара и с почти
безплатния труд далаверата е опечена. Машините пускам да чистят,
само ако положението е критично. Иначе си стоят по спирките на
градския, за да не напише някой олигофрен в местния форум, че не
бил виждал снегопочистващата техника. Така ще дам огромни суми
за работа, която не е свършена и гориво, което не е изразходено –
разликата ще делим със собственика на фирмата по чистенето. Аз
съм изобретателен политик.
Денят ми преминаваше така: събуждам се смъртно гладен, жената
е направила баница, която изяждам цялата в клозета, докато се
изхождам – просто не мога да чакам. После хапвам една печена
кокошка сам – децата не обичат. Днес няма да се къпя. Новият
общински Ягуар ме чака пред нас. Влизам и звучно пръдвам –
шофьорът се възхищава на ума ми. Сядам на кметския стол към 11
часа. Секретарката ми носи голямо уиски, което изпивам веднага.
Носят ми втора чаша – човек трябва и да почива. След това викам
по-младите служителки една по една. Искам да ми духат. Никоя не
склонява, но след заплахите за уволнение видях няколко цици и на
едната задника по прашки. Доволен съм и викам леля Веска от
счетоводството – тя ще ме оправи. Обядвам обилно, а после спя.
Следобед ме събуждат, че имало граждани за среща – двама за
подкуп и един дето му паднал климатик на главата от общинската
сграда. Първите бяха лесни, но другия заплаши да ни съди. Мразя
съдилища, за това извиках шефа на полицията, който ми е приятел.
Прибраха гражданина по обвинение в едро хулиганство – умишлено
разрушаване на държавна собственост с глава.
Наближават избори, които отново ще спечеля с преднина. Изобщо
не се притеснявам – махалата е зад мен, свестните хора напускат
страната, а и бая балъци ще ме подкрепят. Да, избирателите са
балъци, аз сменям вече трета партия, а те пак дават вота си за мен.
Кампанията ми се състои само от концерти на поп-фолк певици.
Там активно агитирам, да не се гласува – вотът на хората е
безсмислен. Една случка обаче можеше да ми навреди. Прибирах се
следобед вкъщи, да подремна. Карах личния си баварец и не бях
изпил повече от половин кило бърбън с малко ракия за вкус. Тогава
блъснах някакви младоженци на пешеходна пътека... ужасно се
разстроих за състоянието на БМВ-то. Слязох и се разкрещях на тия
боклуци. Само момичето беше в съзнание, та и шибнах един шамар
на глупачката. Мамка му, бяха ми счупили бронята и имаше кръв в
отворите на решетката. Как се чисти това, колко ще струва... бях
бесен. Първо пристигнаха катаджиите. Питаха ме с колко съм
карал. Викам със 100 най-много със 120. Писаха 50. Новодошлите
полицаи казаха, че тия със сигурност ще бъдат съдени по бързата
процедура, за пресичане на пешеходна пътека без лиценз от
кадастралния регистър. Пристигнаха от пожарната и пътна помощ,
да ми огледат щетите. Всички заключиха, че двойката е искала да
урони престижа на кметската институция, с неоторизираното си
преминаване пред колата ми. Демек аз съм напълно невинен.
Накрая дойдоха от горското и агенцията по ветеринарен контрол.
Линейката се яви последна. Прибраха ме в къщи със служебната
кола – движението на собствен ход е за тъпите бедняци, а аз съм от
хайлайфа и не мога да ходя пеша. В местния вестник писаха за
благородството ми и как въпреки душевната травма съм спасил
живота на закононарушителите.
Животът е хубав – седя си в кабинета и лапам парите на
глупаците. Красиви зелени стотачки с образа на химика
Константинов. Понякога даже ги ближа от кеф. Онзи ден бях на
посещение в детската градина. Дечицата ми подариха десет лева на
стотинки – прималях от удоволствие (всъщност после като ги броих
излязоха 9 и 83). Отново ме преизбраха, толкова съм щастлив.
Спечелихме евро проект за асфалтиране – гарантирана печалба.
Отново ще се гушкам с прекрасните банкноти. Хората искали това,
онова... чии нужди са по-належащи, на смотаняците отдолу или
моите !? Желаели прогрес и ще им го дам, но първо ще дръпна аз !
Топъл есенен ден... мечтая зад бюрото – коли, пръжки, вили,
котлети... Влезе младата ми секретарка, имало безработни за среща.
Приех ги. Попитах, как могат да ми помогнат – не можели. Изгоних
наглеците. Рекох мазно на Галето (секретарката) да ме пипа. Не
щяла, било я гнус. Обещах и часовник от 50лв. ако ми посмуче
зърното, докато се обработвам. Тя се съгласи, като отбеляза, че то
(зърното ми) миришело на развалена кайма. Внезапно вратата бе
разбита с трясък... влязоха маскирани полицаи. Крещяха да легна на
пода. Викаха и ме бутаха. Бил съм арестуван за злоупотреби.
Някакъв прокурор пишлегар ме заплашваше със закона – к’ъв
закон, бе сополивец, аз съм закона тук, аз съм император, бе
дрисльо нещастен. Обясних му, че ще го срина, но той не се трогна
и ме прати в ареста. Медиите гръмнаха как при строежа на новото
училище, съм спестил десетки хиляди лева от арматура, а печалбата
съм прехвърлил по сметка. Това ли било... хахахахахаха ?! Че за
какво му е на тъпото училище арматура, совалки ли ще изстрелва ?!
Помолих главатаря на партията ни за помощ. Той ми обясни, че съм
изкупителна жертва за пред заблуденото общество и нямало как да
ми помогне. Все пак щял да го направи срещу 100 бона. Уговорихме
се и жената предаде парите на негов представител. Полза нулева –
тоя ме заеба. Осъдиха ме на първа инстанция за присвояване на
държавни средства в особено големи размери. Не разбирах, как тъй
за „присвояване” на нещо което си е мое ?! Похарчих огромни суми
за адвокати, прокурори и съдии, но само тоя новобранеца не се
даваше. Продължавах с подкупите, а те взеха, че ме признаха, за
виновен и на втора инстанция. Безочието на тоя човек нямаше
граници – не искаше пари и постове, а само справедливост –
завършен тъпанар. Ще лежа само шест месеца, защото един
„случаен” лекар ми откри заболяване на космите в ухото (Otitis
pilos), което беше несъвместимо с мой по-дълъг престой в затвора.
За жалост паричките ми свършиха, а това е възмутително.
В панделата не е чак толкова зле – ядене, пиене, всички ми казват,
че съм готов за депутат и одобрително ме тупат по гърба. Оставаха
ми четири дни... валеше...външната мокрота се вливаше в килията...
„съквартирантите” ми бяха изчезнали... мъглив спокоен следобед...
Обърнах се надясно – на вратата стоеше огромен мургав човек.
Влезе в стаята, а стъпките му бяха толкова леки. Затвори вратата и
ме попита с дебелия си глас: „помниш ли онова момче, дето
прегази” ? Мълчах гузно, бистър страх напълни клетките ми.
„Знаеш ли, че с него служихме заедно в Афганистан” !? Отвърнах,
че не знам – ледени кристали паника ме пореха от вътре. Удари ме
силно в лицето, а после пак... и пак – костите се чупеха, плътта се
цепеше, целия бях в кръв и лайна. Той си изу анцуга и се показа
тлъстият му сърдит член. Поднесе огромното си лепкаво нещо към
устата ми. Изфъфлих, че по-скоро ще умра, отколкото да го поема...
е... не умрях...

Самоубиецът от 7-ми Б клас

Аз съм Дончо на 14 години и искам да се самоубия. Живея с татко
в София, а майка си не познавам. Седми клас съм в най-тъпото
българско училище. За възрастта си съм дребен, с щръкнали уши и
лице на премазан плъх. Животът ми е скучен и безсмислен – няма
дори едно нещо на което да се зарадвам. Мисля, че съм най-
безинтересния човек на планетата. Нямам хоби и приятели.
Понякога искам да кажа нещо готино като другите момчета, но
знам, че няма да ми се получи. В даскалото само си мълча, гледайки
да не се мяркам много пред пеканяците, защото съм лесна плячка за
просташките им шеги – често ми храчат в торбичката, слагат
кошчето на главата ми, блъскат ме върху някой от големите...
Правят го за да впечатлят момичетата, които се смеят толкова
искрено на нещастието ми. Нямам хубави дрехи, а само такива
втора употреба. Телефонът ми е стар Алкател залепен с тиксо -
ваучерът ми никога не свършва, защото няма на кого да се обадя.
Баща ми изобщо не се вълнува от мен – оставя ми до закачалката 2-
3 лева всеки ден и толкова. Работи в БДЖ и мисля, че е обратен.
Заключват се в хола с някой чичо, пият и се натискат. Идвали са и
цигани и младежи и... всякакви. Като има гости, ми е забранено да
излизам от стаята си, даже трябва да пикая в шише. Все пак ги
виждам понякога, обличат се с женско бельо и се гонят пияни из
апартамента. Чудя се дали и аз съм гей, щом искам да приличам на
яките пичове от училище. Когато мастурбирам се опитвам да си
мисля за мъже, но не се получава. И аз не знам какъв съм. Зная
само, че съм неудачник и боклук. Така ми се иска някое момиче да
ме заговори, да ме попита нещо, каквото и да е. Но това е
невъзможно, не биха го направили дори и най-дебелите. Самотата е
като рака – повечето пъти не те убива, но те изяжда отвътре.
Отчаянието е друго нещо. То само тихо дълбае мозъка ти, подобно
на топъл чай излят в леден къс. Бих извикал: оставете ме да умра,
но и без друго никой не ме спира.
Да се самоубиеш не е решение, което се взема веднага. По-скоро
решаваш да живееш още един ден – то е ясно, че ще го направиш.
Изпитвах удоволствие да си представям как ще приключа.
Фантазирах как скачам от блока, как ме премазва тролей и много
други. Беше завладяващо да мечтая за смъртта и нейната топла
загриженост. И друг път съм мечтал, примерно как от някъде се
появява мой по-голям братовчед, кара ме на училище с бе ем ве-то
си, ходим на мач с приятелите му и пием бира пред даскалото.
Измислил съм му даже име – казва се Боян и е крадец на коли.
Целият е в татуировки, с гола глава и чука всички готини пички.
Момчетата в училище ще ме гледат с респект, а момичетата ще
пърхат около мен, молейки се да разгледат новия ми смартфон,
стоящ в якето Найк. Какъв съм смешник само, мечтаейки за нещо
толкова неосъществимо. Реална беше само нежната смърт, която
парадоксално ме изпълваше с надежда и леко чувство за щастие. Не
вярвам в Бог, искам само да се махна от тук.
Нарочих си един ден след две седмици, но ми се стори твърде
далеч и ми стана тъпо. Не, че съм гузен от самоубийството – просто
нямам търпение да се вмъкна в нищото. Нарязах листчета с числата
от едно до 14. Сгънах ги. Изтеглих 10. Мамка му – щях да пукна,
чак след десет дни. Още не бях решил как, но изпитах силен приток
на енергия. Мислех да се хвърля под влакчето на метрото, но не...
там не е сто процента сигурно. Да си прережа вените – ще боли, пък
и не искам да цапам. Ще пия хапчета, не, може да ги повърна. Колко
е красиво да мечтаеш, но все пак отдавна си знаех, че искам да ме
блъсне влак. Просто скачам в черната дупка за частица от секундата
– това ми трябва. Сигурно си мислите, че такива като мен няма, но
така ви е по-лесно на всички.
Днес е понеделник. Остават седем дни. Стоях някак весел в часа
по информатика. Учителката и пеканяците се бяха скупчили около
компа на най-красивото момиче – Виктория. Опитваха се да решат
някакъв проблем. Вече не ми пукаше така, че бутнах единия сваляч,
дръпнах клавиатурата, видях къде е белята и я отстраних. После си
седнах обратно, пред изумените погледи на останалите. Забравих да
ви кажа, че разбирам от компютри и не защото са ми интересни –
просто за мен е някак естествено, да знам какво се случва в тях.
След часовете една съученичка ме помоли да погледна лаптопа и.
Докато се чудех какво става, майка и ме набута в колата и право у
тях. Преинсталирах и Уиндоуса, свалих и нужните програми и
готово. Останах за вечеря. Седнахме на масата, а аз усещах как ми
миришат чорапите. Беше ми все тая. Пилето беше много вкусно, а
бащата на момичето разправяше идиотски истории за свой колега
тъпанар. Всички се смяхме. Чувствах се странно сред тези хора. За
тях щастието беше ежедневна баналност. Забавният баща ме закара
у нас. Даде ми десет лева „да се почерпя” и отпраши. Усмихнах се –
щях да стигна до линията с такси. Така за няколко дни оправих 3-4
компа. Някои хора от класа почнаха да ме заговарят. Може би се
почувствах някому нужен, но знаех, че това е непотребна илюзия.
Вечер мислех само за едно.
Неусетно най-великият ден в скапания ми живот дойде. Бях спал
лошо. Изкъпах се, измих си старателно зъбите и си изрязах ноктите.
Извиках си такси по стария телефон. Шофьорът си бърбореше
нещо, но не го слушах. Бях празен. Безсмислието на нищото ме
дърпаше към себе си. Платих и слязох. Повървях около километър
до пустите релси. Седнах зад един храст – не исках да ме виждат.
Запалих първата си цигара, глупаво е човек да умре без дори да е
пушил... Нещо чаткаше в далечината. Знаех какво е. Разплаках се.
От както се помня, винаги съм бил нещастен. Постоянно имаше
една черна топка в гърдите ми, подхранвана от униженията и
безразличието на другите. Исках дори, само на един човек да му
пука за мен. Исках просто някой да ме обича или поне да мисли за
мен. Свободата ми пристигаше с тракане.
Черно. Не. Безцветно и пусто. Тишина... не бих казал... безумно
тихо е, но има силен шум... божествено нищо – все едно съм във
времето преди да бъда заченат... вакуум във вакуума... нищо +
нищото... реална безкрайност... пространство без време и време без
пространство...
Защо по дяволите мисля.... пауза... пак мисля – така ли е тук (!?)...
пауза.... лепкав мирис на пъпеш... о, не... пауууза... крещя на ум в
истерична агония – жив съм... защоо??
 Един ден просто се събудих в болницата. Никога няма да мога да
ви опиша бездънното огорчение, което изпитах. Бил съм в кома
около 16 месеца. Единият ми крак липсваше от глезена надолу. Бях
претърпял и мозъчна операция. Смайващото бе, че никой не ме
гледаше със съжаление или укор. Някои сестри ме тупаха по
рамото, лекарите ми викаха герой, а в очите на баща ми сякаш
имаше едвам доловима гордост. Идваха и съученици – повечето за
компютърни съвети, но сякаш бяха искрени в доброто си
отношение. Какво се беше случило, мамка му и защо до мен
нямаше някой психолог, който консултира самоубийци? Питах
непрекъснато, но всички казваха само, че съм спасил човек. Как е
възможно!?
Реших, че поне засега няма да се убивам. Учех се да ходя с шибана
протеза, поправях компове и таблети, а вкъщи не идваха гости.
Целунах момиче, после и друго... Вече не се чувствах, като най-
големия смотаняк. Написах и две книги: „Как да отслабнем с 15
килограма като преяждаме” и „ Седем начина да управлявате
автомобил само със зърното си”. Имаха голям успех.
Веднъж оправях лаптопа на един комшия пред блока. Знаех, че ме
използват, но все е нещо. След това си взех чантата и закуцуках към
входа. Внезапно на пътя ми се изпречи непознат. Бих го описал като
човек, който не искате да ви е враг. Гледаше ме зловещо, но и някак
любопитно. „Знаеш ли кой съм”? Сега знаех. После каза: „не исках
да влизам в затвора”. Спомних си и разбрах всичко – той беше
излязъл на линията, да се самоубие преди мен, а аз в пристъп на
лудост го бях изблъскал от релсите. Локомотивът ме беше закачил
леко, но все пак имах тежки рани. Бандитът ме беше натоварил на
колата си и в Пирогов. Беше съчинил история – как пиян се
разхождал по линията и не видял идващия влак и как аз съм го
спасил в последния момент. Отново проговори: „Дончо, всичко ще
се оправи. Сега съм отпуска, но скоро излизам от панделата, ти
само се дръж”. С едно изречение, той ми доказа, че всичко е
възможно, че винаги ще има надежда. Казваше се Боян...

Ютуб
С тези два клипа (по мои истории) ще участвам в надпреварата за
Оскарите, както и в селекцията на конкурса „Златна дъвка” на
рибовъдно стопанство „Летаргия” гр. Рудозем. Специални
благодарности искам да изкажа на Гергана, Стефан, Ненчо, Емо и
Ангела Меркел. Благодаря също на: Юсеин Болт – че бързо ми
носеше банички, когато бях гладен; на Фил Колинс – за това как ми
пееше „Кълна сее...” по телефона; на Джейсън Стейтъм – че
пребиваше съседите ми, когато недоволстваха от силната музика
вкъщи; на Чарли Харпър, който винаги беше до мен, когато исках
да се напия; на братята Жан, Клод, Ван, Дам с които играехме
футбол. Искам да благодаря също и на Дженифърките Лопес и
Анистън, за онова диво лято в Ахтопол; на семейство Бил и Хилъри
Клинтън, че ми разтриваха краката; на Батман за суджуците, които
крадеше за мен от хорските тераси и не на последно място на
Британската Кралица Елизабет Втора, че лично преведе творбите
ми на чешки.
Участията ми продължават – Стивън Спилбърг ме покани за новия
си филм като сценарист. Сюжетът е следния – Кристияно Роналдо
отива да си купи хляб, но по пътя губи торбичката си (зер няма да
дава 40ст. за нова). Докато я търси, се запознава с Лионел Меци и
между двамата избухва спор на тригонометрична тематика.
Случайно преминаващата от там Риана, ги разтървава, а после
тримата се любят. Героите ще играят сами себе си, а за ролята на
торбичката сме наели Сара Джесика Паркър. Вторият ми проект е
свързан с лентата „Хари Потър и нечистоплътният принц”, където
съм продуцент. Историята е следната: Джъстин Бибър влиза в
затвора, по несправедливи обвинения. Там му се изреждат всички
негри, едно малко кученце на име Роджър и някакъв статист без да
иска. После филмът свършва. Последно играх в премиерата на
моноспектакъла „Невидимият ням” в Роял Албърт Хол. Три часа
нафуканите гости гледаха празната сцена, накрая излязох от роля и
обрах овациите на публиката. Сър Шон Конъри ме похвали за
ексцентричната творба и знаменитото ми актьорско присъствие.
Представлението и до днес се играе с успех на „Бродуей”, а вече
втора година пиша сценарий за филм. Почти съм готов – немият
невидим ще гледа два часа празен котлон... зрителите също, жанрът
е екшън. Всички права са запазени и отдавна продадени.
За финал искам да ви споделя, че вече притежавам Фейсбук
профил. В него ще бъдат обсъждани теми като колекционирането на
бормашини в Мадагаскар и колко козунака е възможно, да изяде
един индивид в четвъртък срещу петък. Поздрави на всички с
новата ми книга – „Има ли извънземни под капачките на бутилките
или как да си намерим любовница, без тя да знае”.

Рискът
Казвам се Пламена и вече съм на 30 години. Живея в София
отдавна, иначе съм родена в Кюстендил. Работя в голяма фирма
като счетоводителка. Ежедневието ми е задръстено с досадни
сметки и повърхностно общуване с плоските колеги. Сама съм –
нямам мъж, нито приятел. То как и да имам, като всички около мен
са някакви смешковци. Единият нямал пари, другият непрекъснато
е депресиран, третият не го пуска майка му... Днешните мъже само
хленчат, клюкарстват, а чувството им за хумор е сведено до жалко
злорадстване над нечии проблеми. Днес типичният представител на
силния пол е вечно объркан плазмодии, без джентълменски дух,
несигурен до пръсване, с евтина (гумена) бира на масата, затънал в
самосъжаление и вътрешна тъпота. Не съм претенциозна или
надута, не съм и кой знае каква красавица, но съм стегната, слаба,
симпатична, имам нещо в главата и искам нормален и решителен
човек до себе си. Естествено, че съм самотна и обезсърчена... как
пък не се намери и един що годе приличен мъж за мен – да се грижа
за него и да го обичам, поне един който да обича и мен. Понякога се
обаждам на комшията от долу... готвя му нещо, пием малко водка,
приказваме несъществени неща, а после правим секс – пет минути
гледам тавана, като тихичко стена, да не му разваля удоволствието.
Не че съм нещо фригидна – правила съм му всичко, но така и не
мога да се възбудя до полуда, както пише в дебелите книги. Правех
го само за да не изглеждам идиотка пред себе си – с поне едно нещо
да бъда полезна някому.
Единственото ми удоволствие, освен книгите, е да покарам
колелото си след работа. Така се чувствам свободна, отхвърляйки
безсмислието на изтеклия ден. В квартала направиха няколко не
лоши алеи, но на едната редовно спираше черно БМВ, оставяйки
съвсем тясно място за преминаване. Бях решила да се разправя със
собственика, такъв скандал ще му спретна, че да се чуди, добра
идея ли е било да се ражда. Днес ми е много криво. На работа ме
ядосаха и се усещам някак отчаяна. Чудех се дали да изляза с
колелото. Не ми пукаше, бях толкова празна. Исках само да се свия
на дивана и да плача, но така и така ще го направя, по-добре да
покарам малко. Излязох на улицата. Стигнах велоалеята, когато
видях автоталибанът да човърка нещо по колата си, отново спряна
напреки. Бях бясна. Подпрях велосипеда на едно дърво и се
развиках на глупака: „абе господине, вие може ли да сте толкова
прост, да паркирате тук”. Тоя се обърна и ме погледна озадачено.
„Какво ме гледаш, мухльо... разкарай си бараката, да не ти надупча
шибаните гуми”. Тоя пак мълчи. Изглеждаше привлекателен, а това
ме разяри още повече. Тъкмо да продължа с хулите, цървулът ме
дръпна към себе си, навря ръката ми някъде около топлия двигател
и каза с чугунения си глас: „дръж здраво тука”. Откачих от
наглостта му – аз му правя забележка, а той ме кара да му
ремонтирам колата. Обикаляше около мен и сръчно нагласяше
някави неща. „Дръпни се” – сега вече ме и командва, врях от
възмущение. Седна зад волана и запали. После излезе доволно
усмихнат. Сега щях да го разкатая, толкова бях набрала – „абе
боклук ненормален...” прекъсна ме казвайки: „момиче, имаш кръв
по задника”. Изпървом не разбрах какво ми говори - как кръв, как
задник?! После се усетих... беше ми дошло предсрочно – гащите и
светлият ми клин бяха мокри. Потънах. Толкова ме беше срам, сама
насред квартала... оцапана... Мъжът направи нещо неочаквано –
съблече черната си риза и я завърза около кръста ми, така че дупето
ми да не се вижда. Сетне каза: „ще дойда да те взема от тук, след
точно17 дни в осем”. Качи се на БМВ-то и отпраши. Стоях и не
знаех какво да правя и мисля. Взех колелото и се прибрах вкъщи с
очевидната задача да плача, но не ми се получи.
На следващия ден едвам изкарах на работа. Мислех само за него.
Несъзнателно (или обратното) бях сметнала, на коя дата се падаше
обявената ми среща. И защо след седемнайсет дни – къде щеше да
ходи, какво ще прави или просто си играе с мен!? Естествено че
нямаше да отида, за какъв се мисли тоя, за принцът на
автоталибаните ли? И аз имам кола , но не паркирам, като румънски
тираджия в морски курорт. Изобщо няма да му се връзвам на
номерата и без това ми прилича на грубиян. Да, има и такива мъже
– мислят само за алкохол, мачове и коя да завлекат в кревата си. И
какво му е хубавото, да се напиеш като глиган, да се смееш на
простотиите на приятелите си, а после да правиш секс с непозната?!
Днес е неделя. Остават девет дни. Прилегнала съм на дивана и чета
новата книга на Никола Крумов – „Тютюнопушене за новородени
или няколко полезни метода как бебето ви да обикне цигарите”.
Изведнъж се сепнах... по дяволите... нямаше какво да облека.
Скочих в едни дънки и право в мола. Голямо обикаляне падна, но
все пак си избрах прекрасна светло синя рокля. „Колко струва”?
„700 лева”. Аа не, никой мъж не заслужава толкова. Преоблякох се и
слязох до паркинга. Запалих, но не потеглих – вряла паника
шуртеше в главата ми – ами ако не ме хареса в ежедневните ми
дрехи, нямаше да ходя, но ако отидех... какво да правя мамка му.
Погледнах се в огледалото – там имаше едно момиче, на което най-
добрите години отминават, без да е имало нищо. Втурнах се
обратно към магазина и купих роклята.
Днес е денят. Обадих се на работа, че съм болна. Изкъпах се... два
пъти, а щях да го направя и преди да изляза. Огледах се много
внимателно за някой останал косъм. После си направих кафе и
седнах в кухнята. Нетърпението с което чакаш нещо хубаво, е
завладяващо. Друга работа е да се надяваш на нещо, което не знаеш
дали изобщо ще стане. Изпитах силно самосъжаление, че толкова
разчитам на тази среща, че нямам друго, към което да се обърна.
Отидох в спалнята и се разплаках на любимото си място от леглото.
Нямаше да ходя. Плачех, а слузестата мъка тихичко се къташе в
мен. Изведнъж се стреснах – на какво щяха да приличат очите ми, а
кожата ми!? Ама нали нямаше да изляза?! Бързо си измих лицето.
Погледнах се в огледалото и там очаквано се появи някаква рошава
видра с червени очи. Реших да си легна и без това снощи изобщо не
можах да заспя. Събудих се. Обикновено мързеливо се протягам
към телефона да видя часа. Този път скочих. Оставаха два часа.
Изядох няколко бисквити насила – всичко ми беше на топка. Банята,
зъби, уши, нос, гурели, последен поглед отдолу с малкото
огледалце. Един час. Грим не ползвам само малко спирала. Обличам
се. По навик винаги обувам бикините си последни. Слагам
червените. Не – твърде предизвикателно, белите – хм... демоде,
черните – имат бримка, зелените, жълтите... Господи, глупачке, кой
ще ти гледа гащите... ще гръмна, а нещо упорито звъни. Бясна съм и
се потя... алармата... осем без десет... ужас... грабнах си чантата,
черната му риза и изфучах навън. Леко спънато се нося към мястото
на срещата. Гледам, че наблизо има пейка и сядам. Нещо не е
наред... чувствам се странно... мамка му, в суматохата забравих да
си обуя каквито и да е гащички... пламтя от възмущение. Осем и
пет. Сигурно няма да дойде. Осем и осем. Боже, каква тъпачка съм,
да чакам някакъв непознат. Осем и шестнайсет. Не мога да
повярвам, че се случва точно на мен – искал е да ме изпързаля за
урок, да ме унижи, за дето му се развиках. Осем и двайсет и три.
Болката ме стиска, малките ми дробове са пълни с ръждясали
стружки, огорчението от лъжата и напомнянето за безсмисленото
ми съществуване премахват всички полепнали на дъното остатъци
от надежда. Искам само да изчезна, да се потуля на някое далечно
място с книгите си. Да не виждам хора. Ненавиждам ги, с най-
чистата и искрена омраза на която съм способна.
Той дойде. Излезе от колата, носейки някакъв бурен. Не можах да
повярвам. Каза „на” и ми връчи растението. Бил Тодор. Чудех се
дали да го ритна в топките с все сила или брутално да го прегърна.
Знаеше ли изобщо какво ми бе причинил?! Качихме се в
автомобила и потеглихме. Попита обичам ли котки. Отвърнах „да”,
а си помислих „кое момиче не харесва котки, глупако”. Пътувахме в
мълчание. Рекох му троснато, има ли нещо против да спре да пуши.
Той рече „не” и продължи да дими. Пристигнахме в зоологическата
градина – много оригинално няма що. Изкара лекарска чанта.
Разясни ми, че бил ветеринар и днес тигрицата Атанаска щяла да
ражда. Повлече ме за ръка в някакви помещения. В специална стая
бяха положили бременното животно. Беше упоена, заради
възникнали усложнения. „Иди да я погалиш”. Не смеех. Двамата
асистенти и анестезиологът бяха заети със свои си работи. „Ела,
няма страшно... тя знае, че си добра” ми каза Тодор и уверено ме
приближи до огромната котка. Първо плахо я пипнах по ребрата, а
после я гушнах почти цялата. Миришеше ужасно, но беше толкова
топла и мекичка, а под козината и лесно се напипваха твърдите и
мускули. Почти със сила ме откъсна от нея – раждането трябваше
да започне. Не беше приятна гледка, но си заслужаваше. Тодор
бъркаше в нея и псуваше, а другите нервно го обикаляха. Накрая
извади две писукащи наклепани тигърчета и заши умело майката.
Не знам как тя се е чувствала, но аз изпитах силна благодарност
към този човек. Веднага ги кръстиха – мъжкото ще се казва Пламен
на мен, а женското Димитричка на тъщата на единия гледач. Тодор
се изкъпа, а после ме заведе на пейка. Там изкара ледена бутилка
джин и тоник. Говорихме и много се смяхме – нямаше клетка в мен
която да не е щастлива... чувствах се девствена и нова с този мъж.
Призори отидохме да видим тигрите. Атанаска кърмеше вече будна.
Когато кажех нещо, уморената майка местеше погледа си от
рожбите си към мен – тя ме беше познала. На връщане мълчахме в
колата. Знаех какво става и едвам се сдържах да не псувам по
червените светофари. Хората пътуваха към досадните си служби, а
аз не се побирах в щастието си. Спряхме пред блока и
едновременно излязохме от колата. Цялата треперех, всякаква реч
беше изчезнала от ума ми. Влязохме в асансьора, а възбудата
пържеше тялото ми. Там ме целуна... съществото ми обезумя,
пръстите му бяха в мен. Не можех да отключа вратата, но той се
намеси хладнокръвно и отвори. Нямаше любовна игра – само ме
подпря на стената в коридора, заметна роклята ми и
влезе.............................................................. нищото се превърна в
светлина, светлината в огън, огънят в слънце, слънцето в супернова,
а тя в безгранична вселена. Последната ми мисъл беше – имаше
защо да се родя, а сетне оргазмът ме блъсна с неизчислимата си
гравитация за първи път.
Лежа си на шезлонга в Ахтопол. Плажът е мек, а бризът небрежен.
Бременна съм в петия месец. Не мога да спра да го гледам... Тошко
весело крачи към мен с цаца и три наливни бири – за мен, за него и
една резервна (която невинно е изпил до половината). Ами ако не
бях рискувала... свирепа паника, гърч, доповръща ми се... сега щях
да си стоя сама в панелката и да гледам телевизия. Няколко сълзи
паднаха по хавлията, той избърса очите ми и каза: „и аз те обичам,
Пламено”.

Любовта ни със Сара Джесика – една локва от

секс (18+)
Запознах се със Сара Джесика Паркър през 97-ма в Синеморец. Аз
бях барман в кръчмата на плажа, а тя бе наела бунгало в селото. За
пръв път я видях през една ленива юлска вечер. Облечена в шарена
рокличка с презрамки, миришеща на промишлен сапун и манго (не
знам как мирише мангото, но сигурно е така). Седна на бара с
двеста килограмовата си коса, усмихна де що зъб има и ме
погледна. Аз съм рошав, брадясал, с някога бял потник, татуировка
на отбор и ми е лошо от снощи, щото съм се напил на съблезъб
делфин клошар. Отивам при нея. Ебахти чара... гледам като някой
въглищен пласт. Поръчва коктейл „Манхатън”. Викам и: „уот ис
дис, ма”? Тая се засмя и почна да ми разяснява съставките. Рекох
„нямаме, ако искаш ще ти донеса една ракия и овнешки карантии за
мезе”. Тя любопитно кимна. След малко и налях една голяма
домашна (от личните ми запаси) и донесох плато с варени черва,
мозък, очи, дробсърма и хранопровод. Разливам пиене на
пресъхналите посетители (някои от тях безсрамно взимат автографи
от Сара). После се връщам при американката. Ни яла, ни пила.
Сипвам и на себе си. „Наздраве, булка”. Първа глътка... задави се,
кашля, киха, горяло било. Подадох и едно око с пръсти. Тя го
гризна, но сока изпръска роклята и. Изглеждаше ядосана, за това
пак вдигнах наздравица. Тоя път мина по-добре – ядеше
дреболиите, сърбаше ракия с люта чушка в постоянен кръговрат.
Всичко свърши и наточих по една наливна бира. Тя преполови на
един дъх своята и каза: “животът е хубав”. Така си е, повечето хора
неистово се стремят, да открият смисъл в съществуването си, но
това е празна работа, щото смисъл няма, няма и да има. Какво по-
добро от това да си с красиво момиче и пълна чаша в прохладната
вечер край морето (пък и където и да е). Заговорихме се за
глобалното затопляне. Тя отбеляза, че това било вредно, но не
знаеше за кой. Аз рекох, че това са простотии, измислени от
неуспели политици и шарлатани с цел да изкарат кинти от
малоумните, плитки хора. Ама имало климатични промени, не се
предаваше актрисата. И к’во като!? „Природата си знае работата, ма
пача”. Тя обаче била видяла един тюлен, дето много плувал, пък не
можел да намери лед. Браво, чудесен довод, толкоз мъчно ми стана
за тъпия тюлен, че едвам не заплаках с дебели сълзи. Сетне ми
разказа, че щяла да се снима в сериал, на който възлагала големи
надежди. Стана късно и пияните летовници се разотиваха. Казах на
сервитьорките, да не ме чакат тая вечер и поведох да изпратя Сара.
Мълчахме. Всеки мъж се колебае в такъв момент – да я целуна ли,
к’во да правя деба... нерешителност, страх от отхвърляне, мокър
ужас да не заприличаш на глупак... Стигнахме. Ръцете ми трепереха
от нерви, но си помислих, че всъщност няма какво да губя. Наведох
се и я целунах. Тя ми отвърна. Вятърът умря, морето стана
беззвучно, почвата се изпари. Бавно поех езика и... топъл и млад,
пресен като плод паднал в прозрачна река.
Цяла нощ не спах. Едвам на сутринта успях да дремна, а по обед
се завлякох на работа. Още пиех първата си бира, когато тя се
появи. Стои и само се усмихва, някак срамежливо, а енергията и ме
блъска, блъска. Напълно се съживих и съжалих, че не съм се
изкъпал. Викам и да дойде, „тудей уи иит трайп суп” (английският
ми е, като на виетнамски работник в африканско предприятие).
Отивам отзад, бия един приятелски шамар на готвача Добри и му
казвам да сипе две шкембета. Нося порциите. Сара гледа чорбата
недоверчиво. Слагам и чесън. Съвсем я изгубих. Обръщам се и
викам силно: „ей малоумник, дай две ракии”... опааа... то аз съм
бармана. Нося питиетата, а тя с лъснали очи първа рече наздраве.
Отпива. После сърба от врялата течност. Услажда и се. Аз си мисля
как искам да съм ракия – да се разлея в устата и, да проникна до
малкото стомахче, а сетне да стигна до красивия и
дванадесетопръстник. Наобядвахме се, взех бутилка северозападна
скоросмъртница и заведох Сара до устието на Велека. Там се
гонихме, смяхме, шляпахме из водата... точно като на филм.
Щастливи, легнали на пясъка обясних на любимата как
комбинацията от ракия, шкембе чорба и бира предпазва човек от
рак, кисти в ухото, природно слабоумие, кръвосмешение и жажда за
еднополов брак. Знаех какво следва – щяхме да се размножаваме.
Поизмих се тайно в реката (уж търся рапани) и тръгнахме за ръце
към квартирата ми. Стаята беше гореща, но затворих прозореца. Тя
невинно се отдръпна от мен, явно се чудеше, дали да ми се довери.
Съблякох стария потник, направих две крачки и я дръпнах до себе
си. Сара ме гледаше в очите и никъде другаде. Целунахме се бавно,
а жизнената и слюнка мажеше с мед мозъка ми. После слезе надолу
с език, изу гащите ми и го пое нежно в устата си. Бог има, понеже
доказателството е на колене пред мен. Правеше го непохватно, но с
такава искрена надежда, че почти колабирах от удоволствие –
харесваше ми, че е неопитна. Беше ме страх, да не свърша
преждевременно и леко я отделих от члена си. Съблякох я
постепенно, напипвайки сочната и прасковка. Понечих да я целуна
отдолу, но тя ме отдръпна – беше готова. Положих малкото телце на
леглото и влязох. Очите на момичето потъмняха, затлачени от
първият оргазъм, а аз продължих да я тикам надолу в блатото на
безмозъчната наслада... Лежахме потни. Погледът и се проясни.
Пушихме. Нито дума. Отидох до хладилника за бира. Докато
отпивах, наблюдавах голото и задниче, а то всичко му се виждаше.
Изпънах се отново. Лесно я повдигнах на четири крака, а после
навлязох в нея. Държах я силно за кръста, порейки крехкия и
организъм. Тя беше извърнала глава към мен и само шепнеше:
„Kolio. Kolio, K-k…” Гръмнахме заедно, като взривена стена на
огромен язовир.
Така изкарахме няколко дни – раят е едно изключително
тъпанарско място, в сравнение с това което имахме тук и сега.
Реших да я запозная с майка и заминахме за село със стария ми
„Пасат”. По пътя блудствах с актрисата нееднократно.
Пристигнахме щастливи. Майка веднага я одобри въпреки
езиковата бариера – толкова ги обичах и двете. Викам и: „Сара
Джесико връй да правиш салата, но първо ела да те запозная с
животните”. Таралежът Тихомир, котката Севдалина и свинята
Йордан. Това огромно прасе беше 7-8 годишно и го държахме само
за разплод. Обикновено само спи и яде, но намерим ли му работа
(срещу 20-30 лева) става най-пъргавото животно от вида си.
Отварям вратичката на кочината му, а той излиза тежко като цар.
Първо се отърква в люляка и така се явява на улицата. Пък и умен –
само му казваш надясно наляво и сам си лови пътя. Стопаните го
посрещат с круши и пъпеш (децата бягат уплашени от
внушителната му външност), но той е надушил момичето си и цепи
право при нея. Там ухажва малко, а после си свършва съвестно
задълженията. Изкарваме го и чак тогава се нахвърля на плодовете.
Дечурлигата се престрашават и започват да си играят с него – яздят
го, бъркат му ушите, чешат го, а Данчо само весело грухти. Ако му
дадеш половин диня ще я изяде, ако му дадеш цяла, почва да я рита
– мач му се играе. Така разбрахме за страстта му към футбола.
Лятото изкарваме телевизора навън. Пускам някоя среща, а
шопарът сяда като куче и с нищо не можеш му отклони вниманието
(освен ако му сипеш бира). На полувремето превключвам на
новините, но свинята като види политици и светкавично губи
интерес – явно себеподобните са му скучни. Американката го
поязди малко, заливайки се от смях, а после ми каза „ай лов ю,
Никола”, аз отвърнах „ ай лов ю со мъч, Сара”. Направихме купон –
комшии, братовчеди, стари приятели, веселба, танци, пиене и скари.
На другия ден я закарах до София. Милиони обещания бяха
изречени през грапавите и сълзи на летището. Плачеше с глас,
нареждайки, как скоро ще сме заедно и как нищо на тая планета не
може да ни раздели. Последна целувка... Никога повече не я видях.
 След два месеца приключи сезонът и се прибрах вкъщи. Напразно
бях чакал пред телефона. Сара снимаше някакъв нов сериал (Сексът
и нам к’во), а аз бях ненужен голтак, ръждясала релса на новия и
път. Есента идваше хладна и безразлична. Очите ми бяха винаги
пълни, но така и не преляха. Правех се на луд пред майка, че нищо
ми няма, защо да тревожа жената, но в мен се бе заклещила
гнойната мъка. Последна вечер на открито – слънцето залязва
безчувствено, вятърът мъкне мъртвите листа, селската тишина ме
разкъсва. Сам на малката маса... разплаках се, просто ми беше
тежко. Защо ме излъга, Сара?! Нещо ме бута. Прасето Йордан ме
гледаше тъжно в очите, после сложи главата си върху мен. Тишката
се беше покатерил от някъде, пропусна пълната чиния и застана
пред мен със смешната си муцунка. Котката Севда беше хванала
лястовичка, но я пусна и скочи в скута ми. Моите стари другари
разбираха, че ме боли. Зверовете искаха да ме утешат.

Свети Валентин
Тоя „Свети Валентин” същия като „Хелоуин”. Ако си спомняте...
Преди малко един циганин ми звъни на вратата и вика "лакомство
или номер". Сложил някаква пластмасова маска, одеяло и чака да
му сипя. Такъв шут му набих, че само на Хелоуин стана. Ебати
тъпия празник. Преди това идваха и деца, ама като нямаме сладки
дома, какво да им дам?! На едното връчих бутилка ракия, на второ
суджук, на следващото пакет цигари. Някои идват с майките си,
давам му пет лева, а тя ги прибира в чантата си. Лапето ме гледа
криво. Друга пък можело ли да влезе. От простотия я пускам, а тя
оставя детето в коридора. "Комшу, аз такова... ако речеш да ме
таковаш набързо". Не е лоша, но нали не изневерявам. Гоня я.
Следващата ми вика: "честит Хелоуин". Аз отвръщам: "ебал съм ти
майката" и затварям. К'ъв е тоя малоумен празник? От кога
почнахме да го честваме? Той е против природата на българина.
Ние обичаме да седнем на софра, а децата да щъкат около нас. По-
хубаво ли е да обикаляш като ненормален по домовете на хората -
клошарска работа. Сега гледам, че са ми напълнили обувките пред
вратата с развален банан. Много добре - след 1:00 ще пикая само в
асансьора.
Любимата нещо ме зачекна злобно за тоя Свети Валентин – нямало
ли било да е хубаво и ние да прaзнуваме като хората (демек
влюбените такива). Викам „може, но ти си избери: да си останем
вкъщи с хобота ми; да идем на кръчма, а аз да ти подаря сърце от
стар шоколад; романтична вечеря в гората (дето ще ти замръзне
охлювчето в тоя студ) или да направим един Зарезан с приятелите
ми, от който ще се разчекнеш от смях”. „Искам на купона” –
отвърна ми тя. Момичетата са като Вселената – винаги търсят
взрив.
 Позорно е да се избиват делфините
Винаги съм се чудил, защо хората убиваме делфини. Та те са
толкова красиви и скромни животни. Освен че са добродушни и
сърдечни, тези бозайници са и уникално интелигентни. Според мен
делфините са по-умни от човека. Сега ще го докажа с няколко
примера:
1. След обучение делфините научават стотици думи на всички
човешки езици, хората не разбираме единствения делфински език.
2. Делфинът яде риба, без да се омаже до ушите.
3. Делфинът не разправя на всичките си приятели, когато се изсере
в морето.
4. Делфинът е добронамерен към своите без причина.
5. Делфинът е щастлив, защото така му харесва.
6. Мъжкият делфин никога няма да каже на женския: „Ей, пача,
в’ъри ми сипи ракия, ма.”
7. Делфинът не нарича, съседите си „педерасти”.
8. Когато си хапне хубаво, делфинът не казва: „Тууууу, наядох се
като свиня.”
9. Делфинът не се обръща към приятелите си с: педал, тъпанар,
лайнар, идиот, олигофрен, кавал...
10. Делфинът е любопитен, но никога досаден.
11. Когато ходи на работа, демек ловува, делфинът изкарва блага,
само колкото са му нужни да оцелее.
12. Делфинът води разговор, не защото трябва, а защото обича да
общува.
13. Делфинът никога няма да каже на детето си „глупак”.
14. На делфинът не са му нужни алкохол и наркотици, за да се
забавлява.
15. Делфинът счита, че щом другите делфини са добре и на него ще
му е добре.
16. Делфинът не би изсипал токсични отпадъци в морето, не би
направил партия за да окраде рибата на сънародниците си делфини
и няма да изобрети оръжия с които да изтребва себеподобните си.
17. При делфините не съществува канибализъм.
18. Делфините никога не изоставят болен или ранен приятел –
цялото стадо спира, за където и да е тръгнало. Всички индивиди се
редуват да държат немощния си другар на повърхността – нищо
друго не ги вълнува. Само след като са сигурни, че е укрепнал,
продължават пътя си.
19. Делфинът не би отрязал част от човешкото тяло, за да спечели
пари, като я продаде.
20. Интелектът на делфините е по-развит от човешкия. Те отдавна
са проумели, че щастието е в безрезервната взаимопомощ с цел
една обща веселба.
21. Делфините са винаги усмихнати – при тях няма духовна
деградация.
22. Делфините са свестни.
 Телефонната измама
Най-лошото качество на жените е, че ни подценяват. Може би
последна топла септемврийска неделя. По обед грижливо си
нареждам чашите и мезетата – ще гледам радостно мачове цял ден.
Нора се прибира с три торби покупки (повечето бира). Изглежда по-
нервна от обикновено – блъска шкафовете, като прибира
продуктите, но оглушително мълчи. Злобно слага обяда (пиле с
ориз), налива си вино, а мен нарочно ме забравя и трябва да ставам.
Храним се пред новините по втора. Прогнозата за времето. Явява се
Емо Чолаков. Котката Ивелина изскача от някъде и почва да го бие с
юмручета по екрана, защото и тя като мен никога не може да
разбере, какво точно ще е времето представено от тоя тип
(любимата го обожава). Ивето обръща главичка дали я гледам как
боксира, а на смеха ми отвръща с още по-свирепи атаки по
синоптика. Нора тръшка съдовете в мивката и права търпеливо
изчаква да свърши спорта. От напрежението можеш да си направиш
сърми. „Кольо, ти си простак.” Мълниеносен удар от алигаторска
кобра (извънземна зла змия в норвежката митология, която с едно
ухапване убивала два декара картофи). „Слез пред входа да
нацепиш дървата на баба Дора.” Сетне с по-мек тон: „Аз ще ти се
отблагодаря после.” Успешно ме манипулира, сякаш тя няма да се
изопне от кеф. Скимтя, като някоя гипс шпакловка падаща в сух
кладенец, но се заемам. Взимам си манарата, а Нора страдалчески
мъкне пълната с бири хладилна чанта. Резачът почти е приключил.
Каня го да пийнем и сядаме връз дървата, но за кратко щото моята
си е подострила очите и ме гледа кръвогладно. Три кубика са нищо
за мен – аз на село колко дърва съм нацепил. Почвам да въртя
брадвата, а Нора събира в чували. Казва, че можело да си почивам,
като ги нося до мазата на старицата!? Събират се комшии, които
също искат да помогнат, но змиеподобното не им дава с цел бедната
баба да не трябва и тях да ги черпи после. Норката иска да цепи, а
пред блока се събират хора. Загорялата и тънка кожа лъщи от пот на
слънцето. Памучни панталонки и потниче, очертаващи слабото
медоносно тяло (няма много цици, но са твърди на преяла
лястовичка). Замахва... цепи от раз – способно момиче. Тълпата
расте. Явно сутринта е забравила да си обръсне мишниците и едвам
наболите косъмчета водят по-дъртите съседи до екстаз (лесбийките
от втория ще си счупят краката да се приберат възбудени). Работата
е свършена... С цялата жажда на тоя и оня свят надигам бирената
бутилка... Пхххпфуууууукккккзтхтууууууууууйогххххх... отврат...
погълнал съм половината от маслото на моторния трион. Повръщам
черна смазка с ориз и пилешки кожи, а през носа ми излиза
обедната салата от едро нарязани краставици. Вечерта отиваме в
баба Дора. Старицата с любов се е постарала да ни сготви хубави
неща (Нора скришом попълва хладилника и). Пием и се смеем
(разказвам как навремето, нарочно повърнах в лещата на един
приятел, когото много уважавам). Изведнъж старата жена се
разплака. Прегръщаме я, питайки тревожно какво се е случило. Не
иска да каже, но след като настояваме, ни разправи, как мургави
измамници и отмъкнали 500-те лева за погребение. През нощта
мислих много (дори не се сетих да вложа пръчката си в
разлистеното тяло на скъпата). На сутринта имам план. Набарвам
един циганин-клошар пред блока, давам му пет лева и обяснявам, че
ако дойде с мен и позволи да му шибна един в брадата, ще го
почерпя с десет пъти по толкова пари. Той вика, че никога не бил
печелил 20 лева и се съгласява. Водя го към дома на старицата.
Точно така... ще играя театър. Предварително му давам петстотин
лева в плик, голям нож, плюс пластмасова имитация на
полуавтоматичен „Колт”. Влизаме в коридора. Напрежение и крайна
нервност. От едната страна сме аз, Нора (с Ивка на ръце) и баба
Дора. От другата мангалът. Тъкмо да разясня на моите, че съм
хванал мошеника и тоя, съвсем не по сценарий, изкара пистолета и
ножа в поза нинджа. Моите се уплашиха. Тръгвам да го ошамаря,
но настъпвам главата на забравената от снощи брадва... като махало
сапът се забива в размножителните ми принадлежности... Болка...
болка... агонията ме подсича на колене, сълзи като пъпеши лазят по
брадата ми, а устата трепери от тикове... Имам чувството, че едното
ми топче е зад ухото, а с другото китайци играят тенис на
електрическа печка. Ситуацията е следната – аз (разбит, сломен,
изтърбушен) и трите съжаляващи ме жени, а отсреща свирепо
въоръженият, жесток престъпник мародер, който ме умолява да му
взема парите, че да избяга. Безпомощен се довличам на четири
крака до него, а злодеят тъпче кинтите в тениската ми. С мъка му
набутвам една петдесеттачка в джоба и плачейки мъжествено го
прогонвам. Дадох парите на старицата, а тя щастлива ме
благослови. Вкъщи ще ме лекуват. Легнал съм напреки на дивана в
поза бременна нигерийка в десетия – разчекнат с крака вирнати на
два стола. Нора прави прорез на боксерките и внимателно вади
яйцата ми, полагайки ги в любимия ми кастрон за супа пълен с лед.
Върховно – страданието намалява значително. Лигаво се
усмихвам... От масата Ивето дебне нещо... Скача... Чак когато е във
въздуха разбирам (не съм от най-прозорливите), че навярно е
помислила топките ми за плъх... Нямам време за реакция...

Вътрешен предател
Тая сутрин се събудих с обичайния грозен вкус в устата. Пътувам
към банята, а както винаги котката Ивелина върви след мен. „Мау.”
Обръщам се. „Мау.” Обикновено Ивка не приказва много – какво
става идея нямам. Паля цигара и почвам да си мия зъбите. После
сядам пред лаптопа, туфестата твар ме налазва. Нещо е тъжна – не
иска да си играем. Ляга на бедрото ми, а със задните си ръчички
леко ме мачка по страничния корем. „Какво има, Иве, защо си
омърлушена, космодиск такъв? ” „Мау.” Гледам я, че упорито се
облизва само от едната страна на устата. Я да видя... Исусе...
Горният ѝ ляв зъб го няма... Какво ще правя?! Нора като се върне,
естествено ще обвини мен – върви обяснявай. В първия момент се
замислям да намеря зъбчето и да го хвана обратно с тиксо. Не... това
е умно решение, но любимата рано или късно ще забележи. С
пръсти проверявам всички останали зъби (дори последните) – наред
са. Леко се паникьосвам. Няма как... ще се ходи на стоматолог.
Обличам си официален бял потник за излизане, грабвам косматия
козунак и право долу. Мятам Ивчето отпред на таблото (тъкмо да
обере праха), паля. Включвам нарочно чистачките, а тя се
разбеснява по стъклото. Пристигаме. В приемната има хора – колко
е приятно да придружаваш някой на зъболекар. Пациентите
изглеждат разкъсващо изнервени свити като тении по столовете.
Пускам Ивето да разцъка из помещението. Страдащите са
благодарни, че нещо им отвлича вниманието от виковете на мъжа
през стената, който зове майка си. Влиза сестрата, а Ивка с два
скока се залепя отгоре ми. „Господине, тук не е позволено за
животни.” Не се обиждам и питам културно, дали поне котката
може да остане за преглед. „Тук не сме ветеринарна лечебница,
махайте се, отидете другаде.” Ставам към нея. Дружелюбният ми
образ изчезва. Проговарям с глас на въгледобивна машина: „Дошъл
съм при специалист и Бог да му е на помощ на този, който се опита
да ме спре.” Виждам как ме преценява с поглед. Приближавам се и
я притискам към касата на вратата. Говоря на вратната ѝ артерия:
„Ако ме вкараш в кабинета, ще вкарам и аз!” Очите ѝ се затлачват.
„Заповядайте!” Докторът е много учтив – първо се смее малко, а
после ми разяснява, че щом котката е старичка, е нормално да ѝ
падне някой зъб. Нямало страшно да пиела повече мляко.
Благодаря, пъхайки му пет лева в престилката. Със сестрата
излизаме на вън да пушим. Дава ми телефонния си номер, но
обяснявам, че страдам от болестта на Илгаускас – изпитвам
сексуално влечение към календари (calendarophilia) – ако това не е
проблем, можем да се видим. Лъжата помага – младата жена се
отдръпва, а аз се проклинам в главата тъпа, за туй че не
изневерявам. Прибираме се. Вкъщи правя попара от мляко с кайма
за Ивчето (аз течност излязла от нечии жлези не пия... още повече
животински – това е извращение). Котката поглъща лакомо хубавата
ми манджа. Знам какво ще се случи, когато Нора се прибере и
разобличи липсващото зъбче – ще потърси виновник, а аз съм първи
в списъка. Ще бъда подложен на секс недоимък плюс отлъчване от
спалнята. За щастие хич не съм загубен и ще ударя първи.
Любимата се прибира. Оставя торбите, весело ме целува, роши
Ивчето между ушаците. Почвам. „Норка, бухалче, знаеш ли,
Ивелина каза, че си била стара?!” Реакцията е моментална – Нора
се вкаменява, а аз почти чувам как погледът ѝ заварява арматурни
железа. „Кога го каза?” „Ъм, днес.” „Тая пача ли... хах... дето е
толкова дърта, че преди месец и падна единия зъб. И откога
разбираш какво говорят котките? Да не би ти да ме мислиш за
стара? Искаш да ни скараш с котката ли?!” Явно съм си вкарал
невероятно красив автогол. Разказвам всичко – получавам прошка.
Ивето се е скутала в мен. Изведнъж чуваме нещо да ромоли в
обраслото същество. Очите ѝ се раздуват като свински корем,
вътрешността ѝ клокочи. Скача и през глава бяга към своята колиба-
клозет в банята. Мамка му – млякото. Все пак тази нощ ще трябва
да свия гнездо на дивана.

Котешкия рожден ден

Жените са луди на тема гушкане и все ни мъчат с това
отвратително занятие. Нощем задълбочено изпълнявам мъжките си
задължения, но после Нора иска да се гушкаме (самата дума звучи
като повърната от жираф гугутка). Естествено веднага се обръщам
на една страна, мъчейки се да я отлепя от себе си. Успехът е
невъзможен и безпомощно лежа по гръб. Всичките неща излизащи
от тялото ѝ са върху мен. Вече спи (жените заспиват веднага, аз
дори мъртъв пиян, поне половин час се занимавам с простотиите в
главата си). Върховете на ръцете и краката ѝ са ледени, а торсът
горещ като заврял живак – почват да ме обливат синхронни вълни.
Тлъстата коса е навсякъде, а от течащата лигичка имам локва до
ключицата (спокойно мога да въдя скариди или друга паплач).
Кокалите ѝ са остро наръбени, все едно са ме прегърнали всички
върхове на Рила и Пирин. Сутрин се събужда весела, а аз претрепан
– сякаш съм участвал в градежа на метрото. Гушкането е за
простаците... къде-къде по извисено е опипването. То е висша
форма на добродетел и духовно прераждане. Да хванеш гърда или
дупе, е толкова красиво – така вдъхновяващо... запълващо със
смисъл иначе празния човешки живот. Опипване – върховно
признание за любов. Събуждам се – на очите си имам гурели
колкото тиквеник. Изморен съм от тежкото гушкане. Чувствам се
тревожно. Защо ли?! Навярно току що съм забравил някоя важна за
любимата дата. Докато не ме вижда, влизам във Фейса. Знаех си, че
има нещо – котката ни е добила рожден ден (тя притежава собствен
профил, който много обича да бие). Днес ще трябва да
тържествувам котешкия рожден ден. Жените са маниачки на тема
отбелязване на всякакви случаи. Ако забравя някой религиозен
ритуал, годишнина, юбилей... получавам червен картон и спя в
комшия. Например тя чества първата ни целувка (аз първото
влизане, но нямам глас в тая област). Страхотна целувка с език –
устата ми ароматно мирише на: шкембе, чесън, бира, ракия,
мастика, боб салата с много лук, мазна скумрия пържена в старо
олио, юфка с престояло козе сирене и малко гранясали охлюви...
нейната природно вони на ягоди. Слюнката ни се съедини, а Нора
каза, че ме обича. Романтично кимнах. Сега ме пита, дали да взема
подарък на Ивелина котката или да ида до Кауфланд. Пазаруването
ме отвращава – то е повърхностно. Представяте ли си здрав
татуиран мъж като мен, как се рови в дамските лигнини и купува
неморални неща като олио, натурален сок, кафе, бакпулвер,
минерална вода (да пазариш минерална вода е нечистоплътно
деяние), картофи... Избирам да отида за подарък. В зоомагазина
продавачката ме пита дали бързам?! Правя се на луд, купувам
внезапно една костенурка и обявявам, че имам спешна работа в
Тетевен. Годеницата звъни и ме моли да взема оцет, че била
забравила. Прибирам се вкъщи с влечугото и пет яйца (?!). Пускам
костенурката (кръстих я Недка-Никол) на паркета – Ивка настръхва
в поза, разклонител бере малини. Тя мисли, че всичко което мърда и
не е по-голямо от нея, става за ядене. Направо превърта в опити да я
захапе от някъде. Използва всички ловни техники, които знае –
дебне, заобикаля, сплашва, ръмжи, хапе и налага с ръчичка. Така не
може – подарих Недка-Никол на едно комшийче. Вечерта купонът е
тегав. Нора се сърди, защото не съм осигурил подходящ подарък,
Ивето гризе пържено яйце и от време на време ме поглежда с
въпроса: „Мамка ти, къде ми е костенурката?” Нека се цупят –
някои хора гледат треската в окото ми, но не виждат автогарата в
своето. Ще си лягаме. Самоволно решавам да спя на дивана и си
постилам чаршаф – аз не ям кашкавала с колците. Ивето нервно
мърнячи, чакайки да се тръшне в стъпалата ми (как не го е гнус
това животно). И аз съм сърдит. Включвам глупавия телевизор.
След малко любимата се появява: „Ела при мен.” Ако изключим
тялото ѝ, дори не я харесвам... но я обичам... много. Харесването
няма нищо общо с любовта. Сърденето още по-малко – то е за
глупаците. Скачам от одъра си като красив (космат) делфин, а
гушкащото чудовище ме повежда към леговището си.

Извънземни по телевизията
Аз съм Никола Крумов. Утре съм поканен да участвам в
предаването „Панорама” по БНТ. Темите които ще обсъждам са две:
„Видове турболенция при котешкото раждане” и „Как да
излекуваме мазолите си, докато се лекуваме от панкреатит”. Мисля
да повдигна въпроса, дали е било възможно, Робинзон Крузо да се
размножи сам на острова или за това ще му е нужен делфин. В
новините ще дам интервю, като уж случаен гражданин, за това как
ме е ухапало 20 килограмово бездомно куче (а после и имотно
такова) и колко се е повишило самочувствието ми от това. В
предаването „Иде нашенската музика” ще играя Еленино хоро с
елен, а в „Атлас” ще разказвам за първата си среща с аборигени в
„Столипиново”. После съм предвиден за изява в изборно студио,
като представител на агенция „Калъп”.
Въобще телевизията ми прилича на развалена консерва русенско –
стари зурли с пресни червеи като нови кадри. Гледам спорта.
Говорителят фъфли на някакъв източно молдовски диалект – нищо
не му се разбира. Любимите му думи са: бьеши, стуйеши и
състьизаньитью. Р-то го няма за буква, а гласът му като на давещ се
орангутан в хвостохранилище. Дават футболен национал да
приказва след поредната загуба – очите му се напукали от пиене,
краката не го държат от снощната содомия в леглото, ръцете му
треперят, пишейки смс на селската си парцалеса. Преминавам на
друг канал, да чуя времето. Някакъв плешив излиза пред картата.
Ухилил се, като тестис в локум. Почва да разправя как вуйна му
белела картофи, за кратко преминава към библейска тематика,
разяснява за използването на пчели в неврохирургията и завършва с
изключително полезен съвет – как да лепим плочки в пълен мрак.
Каква е прогнозата няма значение. Превключвам. Две руси пачи
седнали и едната пита другата, кой я е ръгал. Тая разказва гордо, че
за възрастта си (23г.) е спала само с 58 човека, и едно куче (защото
искала да „преоткрие себе си”). Някакъв батка я харесал в
дискотека. Тя се дърпала, но той и казал „най-романтичното нещо
на света” – „ела тука, ма, боклук”. После я завел у тях. Казал, че ще
се женят, а тя му духала. Сетне я изхвърлил, като скъсан чорап. Нов
канал. Публицистично предаване. Шест маймуни говорят
едновременно (по-способните на два гласа) за политическото
ръкоблудство. Много вълнуващо. Пак цъкам. Някаква бабичка
прави магии в клозетно гърне. Пак. Музикално риалити – ватман
свири с гъза си на акордеон, начална учителка пее химна на
Суринам на литовски. Тука има сериал, може да е интересен.
Гледам десет епизода, но винаги намират косъм и убиецът е ясен. В
„Бразди” ни учат, как да получим високи добиви от царевица, като
посеем слънчоглед. Реклама. Фестивал на пържената цаца – мъжете
толкоз прости, че си купили евтино веро и жените ги побеждават в
състезанието по надмиване на съдове. Ходил съм два пъти на тоя
фест – такова нещо не съм видял. Сега дават за клозет – мръсна
тоалетна чиния и анимационни бацили. Нов препарат почиства до
съвършенство – попара да си направиш в кенефа. Следващата е за
превръзки, най-ми е готино да гледам за мензис докато вечерям.
Продължават с реклами за струпеи, гъбички, простати, хартия за
нужник, тънка диария, остър запек, сироп срещу храчка, шампоан
за женски вътрешности, болести по червата, самолети (дето стоят
на едно място) и накрая ти забиват пирона с едни гъсти стомашни
киселини и хапче против котешка повърня.
Гледането на телевизия е празно и непочтено занимание. Тя не
развива нищо красиво в човека, а само притъпява чувствата му.
Пълни главата с клишета и глупоч, които мозъкът помиярски
поглъща, свиквайки с леснотата на визуалния буламач. Ако си сам –
направи една салата, сипи си нещо за пиене, отпусни се на дивана и
вземи книга. Тя ще размърда клетките ти, ще нарита ленивото ти
въображение, ще те изпрати в мислите на хората, запознавайки те с
реалността, а и връз нея. Ще те накара да имаш собствено мнение и
разсъдък, без готови такива идващи от плоския беззъб екран. Дори
да си тъп, като лакочистител, прочети една книга – тя успешно ще
пребие мърлявата ти същност. Ако пък си с любимата – не
включвай шибания телевизор. Поговори с това момиче.
Интересувай се от нея и ще останеш изненадан. Направете си
вечеря, пийнете по едно, питай я за каквото се сетиш. И да не ти
идва нищо наум, импровизирай (ще успееш само ако си чел книги,
дори да си пълен глупак) питай я примерно харесва ли коне с брада,
обича ли охлюви по панагюрски, мечтае ли за екскурзия до
сметище с биологични отпадъци. Направи нещо. Изиграйте едно
хоро. Не търси само да бучиш безсмислено с паламарката. Сексът с
жена която обичаш и поне малко разбираш, е несравним.

Това което го няма и царят не го яде

Утре е най-важният ден в живота ми – майката на Нора ще идва на
очен преглед в града. Вчера купих пръстен на любимата и
романтично го зарових в кьопоолуто с цел предложение. За
съжаление той попадна в моята уста, задавих се и го повърнах с
едно кюфте в картофената салата. Тя много се зарадва. Вече ми е
годеница не само на думи, но и на пръстен, сиреч горда
пръстенарка. Сега майка ѝ като дойде, ще я обработим дружно, как
да поднесе лошата новина на строгия ѝ баща (той не разбира, какво
е намерило милото му дете в човек като мен). Утре естествено ще
се представя великолепно пред бъдещата си тъща – нови дънки,
синя риза, обувките от абитуриентската, лъснат, обезкосмен, с
книжовни жестове и език. Ще я посрещна на гарата, оттам в
клиниката, а после ще я заведа в известен ресторант, където ще
беседваме на спокойствие. Вечерта Нора ми проповядва как да се
държа, сякаш съм ненормален. Пийваме, гледайки волейбола.
Радваме се. По-късно получавам изненадващ достъп до сношение.
Щастливи сме. Реално погледнато човешкият живот няма смисъл,
единственият смисъл е в това да се чувстваш добре. Дори когато
хората вършат неприятни за тях дейности, те ги правят с тази
бъдеща цел. Сутринта любимата ме събуди, преди да замине на
работа. Излъгах, че ставам... Отварям залепналите като милинки
очи... търся телефона... проглеждам... Исусе, девет и пет – влакът
тъкмо е пристигнал. Прозрачен ужас пълзи по тялото ми. Баш сега
да се издъня. Скачам от леглото, все едно съм кипнало кафе. Паля
цигара и технично се къпя без да пускам водата. С едната ръка мия
зъбите, с другата си подреждам мислите. Ще обличам ризата, но тя
е още с етикетите. Клъц... малко и от ръкава замина. Светкавично се
нахвърлям връз дънките – не мога да вляза... аха... опитвал съм да
обуя джоба. Нацелвам единия крачол, но в суматохата другия се е
заплел в някоя от ръцете ми. Все пак се разплитам, но тъкмо когато
почти го напъхвам в движение, силно залитам на една страна... две
прибежки... сакато спъване... кратък летеж... като коч забивам една
глава на хладилника. Той е вдлъбнат, а аз замаян. Къде са
чорапите?! Явно не ми е минало, щом се опитвам да обуя телефона
си. Ето два – приличат на ръкавици, но сигурно не виждам добре от
удара. Нахлузвам ги. Сега пък ципът заяжда... мамка му, прекарал
съм колана през дюкяна. Обувките. Някой ги е вързал заедно – знам
кой. Възелът е жесток. Падам на колене. Дишам тежко. Телефонът
звъни. Нора. „Да, бухалче, тъкмо пристигнах.” Затварям. Последен
порив, последен духовен напън – събарям възела на земята и
почвам да го хапя. Котката Ивелина скача отнякъде, мислейки, че
това е забавно. Превръщаме се в душевноболно кълбо, вилнеещо из
хола. Ние сме биологична центрофуга. Търкаляме се из стаята, като
едра шарка в детска градина. Спирам параноичното въртене – ще
ида по чехли. Поглеждам се в огледалото – не е толкова зле. Освен...
забравил съм да обръсна малка туфа отляво на брадата. Няма ми
самобръсначката (жените винаги ни крият вещите с детинското
оправдание, че ги подреждат). Ще ползвам ловджийския нож.
Малко веро. Жъ-ъц... Ааааааа... взех си и кожата (нави се като
ролце). Кървав търча до хладилника – заливам се с ракия (вътрешно
и външно). Бързо – няма време. Втурвам се в якето, чупейки с ръка
полилея (изхвърлям Ивка в нужника да не се пореже на стъклата) и
излизам. БМВ-то не ще да запали... Очите ми се насълзяват от яд.
Времето вали, като препарат за прозорци. Вдигам капака и
разбутвам кабелите. Пак не иска. Телефонът звъни. Затварям.
Събличам якето и почвам да го бия на асфалта. Спомням си думите
на един старец от моето село: „Тава кое го нема и цар го не еде.”
Студено е. Пристига такси. Норината майка слиза. Изненада. Гледа
ме... Приличам на уличен язовец след инцидент с противопехотна
мина. „Мило момче, този господин ми взе 20лв. Защо е толкова
скъпо?!” Бакшишът я е измамил. Сещам се колко труд е положила
жената за тия пари. Агресията размазва доброто в мен. Скачам пред
жълтата кола, като огромен кърлеж, а мазният шофьор натиска
газта, осъзнал, че ще има неприятности. Отскачам встрани, но с
крак успявам да изкарам огледалото му извън играта. Страх винаги
има – важно е действията ни да не се ръководят от него. Спира: „Ти
луд ли си, бе?!” „Да.” „Знаеш ли колко струва това?” „Върни
парите.” „Сега ще се обадя на колегите и ще видиш.” „Върни
парите и няма да пострадаш повече.” „Ще те запомня.” „Ти гледай,
аз да не те запомня.” Вземам огледалото от земята. С отмерен
изстрел от десет метра го вкарвам в боклукчийския казан. Тоя тип е
доста масивен, но не смее да излезе (лудите сме най-упоритите и
непредвидими противници). Само подаде двайсетте лева и отпаши.
БМВ-то запали. Тръгваме към клиниката. Бъдещата ми тъща ме
гледа с очевидно страхопочитание.

Избори
Преди години, когато гласувах на село, имаше едни много трудни
местни избори и с майка дълго се чудехме, кой да подкрепим.
Първият кандидат беше кмета, който купуваше от нас ракия на
едро. Вторият бе доктора – единствен лекар на четири села (все ще
опреш до него). Третият беше един учител, който винаги много ми е
помагал. Гласувахме. В големия град ми е по-лесно да избера,
защото не познавам лично претендентите – изневеряват ли,
пияници ли са, кои са им роднините, свестни хора ли са, вонят ли,
колко пари имат, кадърни ли са в професиите си, тачат ли
корупцията, обичат ли сестра си или се карат за имоти... Нищо не
знам. Реално в градовете се гласува за партии, а в селата за
личности (разбира се, има изключения). Да си дадеш вота, прилича
на това да ти се пикае нощем – мързи те до болка, но после
изпитваш облекчение и нещо като прилив на съвест. Трябва да се
обличаш; да се миеш; да вървиш (не дай боже да се наложи да
палиш колата); да се редиш на опашка; да изтърпиш любопитните
погледи на опулената изборна комисия... Пенсионерът дето маха
белия лист от урната е отишъл по нужда и в помещението настава
бъркотия – застъпниците се карат на висок глас, председателката
крещи в истерия, полицаят псува всички наред, гражданите от
опашката се разбунтуват, а някаква бабичка е изгубила внучето си,
което в суматохата е изяло бюлетина. Едно и също всеки път.
Въпреки всичко, според мен е важно да се гласува.

Жените са
Здравейте, приятели. Благодаря, че купувате книгата ми –
казахте... и го направихте. В тази връзка ви обещавам, че до 2030-та
година, в рамките на 5475 дни ще разбера жените и ще ви запозная
с научните си резултати. Стартирам от нулата – нищо не им
разбирам на женските хора. Те обожават думата „оправдание.”
Вчера любимата ме пита, кога съм щял да ѝ сменя гумите на колата
– идвало било зима. Казвам: „Добре, утре ще го направя”, а тя
отвръща, че и е писнало от моите оправдания?! На другия ден
запазвам час в сервиза на един мой човек. Сутринта товаря зимните
гуми от мазата в нейната кола, а на обяд я чакам на уреченото
място. Не идва – много се изнервям. Звъни – „Ела... тук не се
държат добре с мен.” Отишла е в друг сервиз и естествено е
предредила останалите клиенти – тя е независима. Тръгвам. Бясно
се разминаваме на входа. Гледам как монтьорите се кръстят след
нея, един е вдигнал Библията над главата си, а друг търчи в посока
на църквата – явно отива да дири поп. След работа я чакам вкъщи.
Лоча бира и се чудя каква добрина да ѝ сторя. Ще изпера – аз съм
отмяна. Я... любимата ѝ блузка – сигурно е за пране. Натъпквам
дрехите. О, забравих си чорапите. Те са заключени на терасата като
куче. Слагам и тях, въпреки усилието да не повърна. Ще хвърля
вътре и половин лимон – чувал съм, че е полезно. Защо пък да не
сложа и малко картофи, те са добри същества, сигурно ще помогнат.
Аз съм технически грамотен човек, но упътванията за перални са
писани от жени за жени – нищо не вдявам. Прахът го няма –
момичетата мислят, че подреждат нещата, но всъщност
подсъзнателно ги крият от нас. Сипвам препарат за джамове –
същото е. Затварям очи и избирам програма. След половин час
всичко е готово. Отварям вратичката, тъкмо когато годеницата ми
влиза. Гледа ме, все едно съм душевно болен. Вадя прането, което
вони на разложена плът с леки нотки на стара риба. Май трябваше
да накисна предварително тия смърдели чорапи. Обирам картофите
от барабана, а очите на Нора се разширяват, като стомашен абцес.
Отронва само едно: „Идиот”(майка каза, че не съм). Питам я, иска
ли секс. Стана ѝ лошо. Къпе се, готви набързо, тръшва ми чинията и
отива с книга в спалнята. Тук един мъж трябва да прецени дали го е
грижа за половинката му. Аз обичам моята. Трябва да измисля
нещо. Сипвам си ракия... Еврика – ще ползвам котката Ивелина. Тя
ме обича, каквато и злина да ѝ направя. Не позволява на никой да я
пипа – само аз мога. Фъщи и хъска, ако друг се опита да я докосне.
Тя е лъв. Седи в Нора, но не дава да я пипа. Аз пък мога да правя
каквото си поискам – мачкам я, хапя ѝ дроба през мекото кожухче,
симулирам, че свири на акордеон, като ѝ чекна ръчичките – много е
смешно. Ивето търпи с поглед на бамя... прави го от любов. Инак,
макар и старичка, е много бойна. Един път ѝ занесох умряло врабче
– няма добр’утро добър ден... веднага му скочи. Никога не съм я
хранил (освен с простотии от масата), викам ѝ коза, оплесках я с
манджа... но така и не ми се разсърди. Взех я под мишница за
подлата си цел. Имаме една детска електронна гайда, дето един
приятел (олигофрен като мен) ми подари за рождения ден. Влизаме
при кобрата. Чете и не ми обръща внимание. Нагласям пръстчетата
на Ивето по пръчката на гайдата и я пускам, пеейки песента за
Тодор Александров. Нора сумти, но не издържа и прихва. „Ела да
ме прегърнеш.” Лягам. Рипа ми. „Може ли да не ти става, когато
просто искам да ме гушнеш?” Осъзнах: „Норка, чумо
извънпланетна, реално ли искаш да не се надървя при допира с
теб?” Извъртя се и ме погледна: „Не... изритай котката и угаси.”
Жените са неразгадаеми... единственото важно е да ти пука.
Нямаше да са интересни, ако можехме да ги разберем, нямаше да се
напъваме – щяхме да си гледаме мачовете и да си духаме на
полувремето. Всъщност официално се отказвам да мисля, че мога
да ви разбера някога. Благодаря, момичета.

Без унищожение
Всички жени четат книга по един и същ начин. Вземат малкото
одеалце от спалнята, сядат на дивана, кафе, малко сок и почват.
Топъл ноемврийски ден – сам съм и имам време. „Цар Плъх” е
любимата ми книга, която не съм чел. Просвам се на фотьойла като
голям чувал с умрели гълъби, котката Ивелина заспива на стомаха
ми, облизвам си пръста и отварям четивото. Първите два абзаца са
много интересни, но ми се появява известна безводност в устата.
Трябва да пийна нещо. Ракията е много полезна за кръвно,
сърдечни болки, домашни проблеми и срещу чуване на тихи стъпки
в празна стая. Наливам си, а за разредител ще ползвам зелева чорба
от бидона. Наздраве на Джеймс Клавел (изглежда свестен човек) и
се мятам в третия абзац. Сега ме сърби гърбът. Чеша се с
дистанционното, но изпитвам духовно неудовлетворение. Идва ми
идея – ще убия муха. Намирам една умряла на терасата. С не малко
усилия връзвам трупчето ѝ на конец и почвам да го размятам на
задния си гръб. Ивка пощурява, опитвайки се да я хване, а
ръчичките ѝ са чудесно противосърбежно средство. Отново се
зачитам, но съм гладен. Мързи ме да топля нещо от хладилника. Я,
праскова. В главата ми закънтява гласът на любимата: „Вземи си
салфетка.” Глупости – жените са предубедени спрямо нас, нямат ни
доверие, само защото сме мъже. Ще се изправя срещу женското иго,
а мой меч ще бъде тлъстата презряла праскова!! Захапвам
стръвнишки... Исусе... водопад от сок... Светкавично се опитвам да
го излижа от страниците на книгата, но без успех – всичко лепне в
жълто. Както повечето нормални хора зная, че хартията може да се
поправи с паста за зъби. Търча в банята. Гледам се в огледалото –
устата и езикът ми черни. Нищо – мастилото е лечебно при
неправилно израснал нокът и сухота в ушите. Търкам с пастата, но
на първите три страници се образуват дупки. Какво пък, те не са
особено важни... откъсвам ги. От вътрешната страна на корицата се
явява надпис с химикал, който първоначално съм пропуснал: „На
скъпата ни дъщеря Нора, честито завършване. С много любов, мама
и татко!” Като се сетя какво разхищение беше на моята
абитуриентска (златен пръстен, печени прасета, дамаджани пиене,
костюми, обувки...), а хората са нямали пари и са купили на детето
си една книга. Започвам да чета от четвърта страница. Нещо не ми е
наред... Две неща – счупих книга и развалих прескъпия спомен.
Грабвам си якето, хвърча към колата. В книжарницата купувам
копие на книгата. У нас грижливо премахвам началните страници
на новата и ги залепям към старата книга. Отдъхвам си. Настанявам
се удобно и разлиствам... Господи, ама това не е същата книга – тук
се говори за някакви тъпанари. Вадя нововзетата – „Мечо, Лъвчо,
крокодилчето Тошко...” и нам още кой си олигофрен... Купил съм
някаква детска книжка вместо романа на мистър Клавел. Как?!
Защо?! Паля колата и се връщам. Потта и злобата тровят седалката
ми. Влизам. Вземам изданието, като стократно проверявам дали е
правилното (дори питам продавачката, дали е това, което виждам).
Вкъщи прилагам същата процедура с късане и лепене. Щастливо
обядвам, а сетне прилягам с приятното четиво. Ще започна
отначало – първа страница. Какво става тук? Нищо не вдявам...
Оооо, нееее... купил съм книгата на английскиииииииии.
Полудявам. Искам да избягам в Кот д’Ивоар и да се скрия в местна
хралупа. Сега имам общо три изкормени книги. Внимателно
обмислям ситуацията. Точно така – ще отида в книжарницата, ще
купя същите три заглавия, а вкъщи ще им откъсна първите
страници, залепяйки ги към тези на съсипаните екземпляри.
Ключовете и на бегом към асансьора. В него се сещам... Божеее...
какъв съм идиот – та нали ако прехвърля страниците към старите,
ще унищожа новите три тома. Трябва да взема шест книги.
На път за шестте книги се сещам, че всъщност мога да копирам
откъснатите страници. Отивам в ксерокса на един приятел, вкъщи
залепям листите – всичко е готово. Сипвам си бира за следобедна
закуска и се настанявам удобно. Книгите ефикасно служат за
лекарство при следните тежки заболявания: лична деградация,
духовна кухост, наследствена простащина, избледняване на
съзнанието, мозъчна депресия и много други. Започвам „Цар Плъх”
отначало. Първи ред... Чувам как някой си тупа покривката от
терасата. Светкавично се изстрелвам да видя кой е тоя несретник,
но съм закъснял. По прането на Нора има сняг от оцветени с
лютеница трохи, плюс няколко дръжки на растението люта чушка в
туршия. Озверявам като изтърван козунак в локва – някой е съсипал
труда на любимата, а това ще има последици за него. Жаден за кръв,
залепям бележка в асансьора: „Този който днес в 14:35 часа си
изсипа боклуците през терасата да се яви в апартамент 24 за един
хубав селски шамар. Ако въпросното лице се укрие, ще го намеря,
давайки му възможност, сам да избере по коя клинична пътека да се
яви в най-близкото болнично заведение.” Отново на дивана с книга,
бира и котка. Звъни се. Съседката Катя – добродушна усмивка, очи
намазани с надежда. „Кольо, аз бях. Идвам да ме накажеш – ще
изпълня всяко твое желание.” „Ама Кате, ти живееш под нас.”
„Нищо, нека си представим, че ти си ми доведен брат полицай и ме
разпитваш в леглото.” „Не мога, знаеш че не изневерявам. Чау.”
Искам само да си чета книгата. Пак се звъни. Няма да отворя. Почва
здраво да се тропа. Скачам бесен. Комшийката Айнур: „Кольо,
мъжът ми се върна от Испания, може ли да погледаш за един час
малкия?!” „Ама аз...” Само я видях, как тича по коридора. Гледам
тригодишния Сезгин... и той ме гледа. Хващам го за ръка и го водя
вътре. Връчвам му котката Ивелина и един чироз. Ивето по
принцип мрази да я пипат – разрешава само на мен или на хора
деца. Прегърнати двамата весело ближат чироза – колко хубава
гледка само. Отварям книгата, но пак има някой на вратата.
Осъзнавам, че с тая бележка съм си вкарал невероятен автогол –
сега всички знаят, че съм си вкъщи и нямам работа. Ленчето и
Силвия. „Ъм, Кольо, ний със Силвето ще лепим тапети, тъъъ...
таковааа... да оставим децата за малко при теб?” Не чакат отговор,
натъпквайки с крак дечорите през касата. Тапети щели да лепят –
сякаш не видях бутилката джин в торбичката. Вкъщи става
лудница: Аз, Ивка, Сезгин, Мая, Павчо, Вики, Теди. Давам на всяко
дете по един чироз, но това не им пречи да изядат батериите на
дистанционното и по-голяма част от чехлите ми. Децата вилнеят из
апартамента, а аз искам да се разплача. Първата сълза е прекъсната
от ново звънене. Циганинът Севдалин от първия най-сетне ще има
булка – сестра му е родила момиче. Изобщо не затварям вратата –
след малко влизат Добчо (тираджия, носи вносно уиски), Милен
(програмист, кисело зеле), Валя (мениджър продажби, два вида
салата), Светла и Бончо (семейство, домашни суджуци), дядо Петьо
(компоти и вино) както и много други. Купонът е потресаващ –
всички изпразват хладилници и мази, допринасяйки за спонтанния
банкет. Едни се смеят, други се заграждат, трети споделят на живо,
деца порят стаите. Не ми е толкова весело, защото знам, че Нора ще
се прибере всеки момент. Закъснява, но появата злото е неизбежна.
Влиза. Всички неволно свеждат погледи. Уморена и озлобена от
работа. Музиката спира. Ледените ѝ очи, разкъсват околните.
Захвърля чантата си: „Майната му на всичко, кой ще ми налее
ракия?!” Бурни овации, примесени с въздишки на облекчение. В
разгара на веселбата ме уведомяват, че някви хора ме чакали
отпред. Излизам. Мъж с бутилка бренди, жена носи торта, малък
второлак. Веднага разбрах кои са. Приклякам: „Ела моето момче,
вътре ще си намериш диви приятелчета.” С боен вик детето
нахлува. Изправям се. „Ама ние сме на квартира” – прошепва
страхливо съпругата, а тортата нервно трепери в ръцете ѝ.
Погледнах ги и казах: „За мен прошка няма, който навреди на
семейството ми, го бия.” Мъжът тържествено бутна жена си в
страни и рече: „Удряй.” Застана в разкрачена културистка поза,
стягайки всичките си мускули. Забих му един ритник в топките.
След половин час се оправи. Вече се забавляваме заедно. В 1:00
всички си тръгват (една жена може да изчисти след купон за два
часа, 15 го правят за три минути). Любимата изтощена заспива в
люспите си, аз нетърпеливо отварям книгата на мистър Клавел.
Токът спря.

Женското отмъщение или една кратка

история за подценяването на чистото зло
Топъл декемврийски следобед. Чета собствената си книга и се
чудя на акъла си. Довечера майка ще ни идва на гости. Влакът ще
пристигне в пет. Нора пречисти апартамента по всички канони на
женската педантичност, след което ми крещя няколко минути. За
съжаление не съм доразбрал някои от повелите ѝ от което на
сутринта пак ми се развика: „Как е възможно, идиот такъв, да
разхвърляш един потник на общо три места?!” Гледам – вярно,
снощи така съм го метнал в хола, че той е едновременно на стола,
масата и дивана. Виси като черво на голям тревопасен бозайник.
Любимата заминава бясна за работа – какво толкова, нали като
стана пак ще го надяна. Сега мисля как да отмъстя за викането.
Сетих се. Събувам десния си чорап. Оглеждам го – вони като умрял
пъп в старо сирене, а съм го облякъл сутринта. Със зъби му правя
огромна дупка отпред (вкусът му е като на развален анус излязъл от
друг анус). Отивам да посрещна майка. Прегръдки, целувки, после
влизаме вкъщи. След малко ключалката превърта и Нора се втурва
към майка. Силно се стискат от радост. Любимата вижда чорапа –
два от пръстите ми са се опулили на свобода. Замръзва. Погледът ѝ
е толкова шокиран, че ме е страх да не изпадне нещо от него.
Постепенно потъмнява – очите ѝ се пълнят с хиляди отровни
жлъчки. Иска да крещи с все сили, но знам, че няма да го направи
пред гостенката. Мисията е извънредно успешна. Докато майка се
мие, Нора хвърчи към гардероба. На връщане чувам как тихите ѝ
стъпки приближават с грохот. Носи ми нови чорапи, а аз с усмивка
се преобувам. Вечерта ядем и пием с весел разговор. Става време за
лягане. Нора ме финтира, казвайки, че двете ще спят в спалнята – за
мен остава дивана. Отново сам но поне ще си влея от 12 годишния
„Чивас” дето ми го подариха за рождения ден. Сипвам си малко,
защото го пестя. Паля цигара, отпивам сочна глътка... Ужас... Не
може да бъде... Пак пробвам... Исусе, това не е скъпо шотландско
уиски, това е някакъв „Алтай”. Веднага загрявам – Нора ми е
изхвърлила уискито и е напълнила бутилката с лимонада тип
„Етър”. Каква безсърдечност само – полудявам. Гняв, гняв, гняв.
Миличкото ми то уискенце, къде ли си сега патенце, какво правиш
златно мое зайче... Дано го е дала на някое детенце отличник, но
не... сто процента го е изляла в канала. Сипя закани на ум, ще види
тя – ще ѝ направя тъпи деца, няма да си къпя краката един месец,
ще стана педал – точно така педал ще стана... от тая вечер съм
обратен и като правим секс ще си мисля за дядо Генчо от петия.
Лягам, а котката Ивелина облизва мъжката ми сълза. Сънят не идва.
Ивка ме гризе по ухото, издавайки тъжни звуци, а после ме тупа с
ръчичка да се наместя както на нея и е удобно. Към четири съм
заспал. Сънувам как с меч храбрата огнена вода се бие с някаква
дамска превръзка в канализацията, но после героично попива в нея
– каква жестокост само. Ставам рано безпомощен и унил. Къпя се
(при мен едно къпане трае, колкото три премигвания на млада
катерица). Правя кафе (мислех да олея навсякъде, но и без това
олях). Жените се събуждат. Майка притеснено казва, че изглеждам
болен. Заставам срещу Нора. В погледа ми има извънчовешка
заплаха. Несигурно отстъпва няколко крачки, а после се втурва към
килера. Носи буркан. Истина ли е?! Запазила ли го е?! Отвинтвам
капачката и отпивам... божествено (има лек дъх на лютеница, но
няма проблеми). "Обичам те." "И аз те обичам." Щастливи сядаме в
кухнята хванати за ръце. Майка ми откъртва един хубав селски
шамар – бях забравил, че в нашето семейство е забранено пиенето
на концентрат преди девет сутринта. Жените носят много на
майтап, те харесват в нас само две неща – пръчковидния израстък и
чувството за хумор. Как иначе може да обичат космат индивид,
който ако не мисли за мач, пиене или секс, изобщо не мисли. Друго
е да ги злепоставиш (особено пред близки хора). Тогава стават
отмъстителни и помнят като паметник на бухал.

Празната спалня
Нора замина за Коледа при родителите си. Аз имам работа и
оставам. Четири дни сам – свобода и щастие, полудял съм от
радостното вълнение. Ден първи. Колко е хубаво – няма кой да ми
се кара, няма кой да ми натяква. Любимата е назначила една
комшийка да ме отглежда. Същата пристига по обед, облечена в
лятна (?!) рокличка. “Кольо, ще ти направя каквото искаш, никой
няма да разбере.” Отговарям: „Леща.” А тя ми вика през лъстивия
си организъм: „Отдолу съм гореща.” Егати римата. Отклонявам
офертата, но младата жена не е приключила – вади флашка, която
забучва в компютъра ми. Стаята гръмва – „Междузвездни войни
кючек.” Почва да играе, като нарочно разкрива части от
размножителния си фонд. Гледам опулен като някой бобър в
паркетна фабрика, а котката Ивелина подскача наоколо впечатлена
от нетрадиционния за този апартамент танц. Момичето се хвърля на
колене пред анцуга ми, очите ѝ блестят щастливо, все едно ще ходи
в асамблея „Знаме на мира.” Тегли ластика, но аз не пускам.
Разкопчава си дрехата, а от нея се явяват две гърди, които ме гледат
като угоени лисичета, молещи да ги очеша. Ще сторя грях... ето
точно сега ще го направя – изгоних я. Вечерта се напивам като стар
студент в нова дискотека. Ден втори. Събуждам се на дивана, който
явно съм чаршафосал снощи. Защо не съм спал в спалнята?!
Действам по задачите, а после ям шкембе с три бири в близката
кръчма. Следобед къртя. Сега ще изляза да купя на Нора подарък за
Нова година. Намислил съм го – чудесна електрическа помпа за
гуми. Колко романтично – хем за двете коли, хем на лято ще си
помпя топката, като ходим да ритаме с моите приятели. Влизам в
известна верига за техника. Вътре е безбожна лудница. Още на
входа съм щурмуван от десетина девойки, предлагащи ми стоки на
кредит. От глупост казвам, че ще помисля – колко досадна грешка.
Момичетата се залепят за мен, една се е вкопчила в кръста ми,
друга не ми пуска ръката, а трета ми лиже ухото, говорейки в него...
другите се чудят откъде да ме захапят, та да могат да се влачат с
мен. Отървам се само с няколко синини и мокър ушен канал. Лесно
намирам желания продукт. Всички продавачи са заети, освен тези
от бяла техника. Отивам при тях: „Искам да купя едно
компресорче.” „Човек, трябва да питаш в отдел „Прахосмукачки.”
„Вие двамата не можете ли?” Казват, че не било тяхна работа и
нагло ми обръщат гръб. Тръгвам към „Телевизори”, където ми се
смеят. Тоя на прахосмукачките е мега зает – младо семейство е
домъкнало половината си рода за да избере смучещия уред. По-
голямото им детенце врещи с все сили (укротявано от две баби), а
малкото повръща на воля връз един от най-модерните телевизори.
Персоналът гледа изумено, а майката казва „Извинете” и
продължава да си разглежда. Настава конфликт между отделите,
кой да изчисти повръщаното – чуват се псувни, спорадични закани,
идва управителят, който се оказва, че има панически страх от
човешко повърнато и припада. Бъркотията е голяма. Отивам в
сектор „Климатици”, където е по-спокойно, като моля да ми
помогнат. Препращат ме към „Ютии”. Повечето от продавачите
сами не знаят къде работят, а един убедително твърди, че е на
гроздето. Така не може повече – някой ще го отнесе. Хващам един
младеж с червена риза да ми довлече стоката – оказва се клиент.
Много съм изнервен. Хващам друг – настоява, че бил на скумрията
(?!), но вече седми месец не можел да я открие. Все е нещо –
грабвам го за гърлото и го водя при моя артикул. Служителят казва,
че може само да го чукне в компютъра, сиреч да провери дали го
има. Става ми лошо – е аз сляп ли съм, деба. Ще се лее кръв, ще
излежа някой от тия. Но... имам дълг към читателите и близките си.
Трябва друг подход. Отивам на входа в най-голямата навалица, уж
търсейки кредит. Хиените веднага изскачат. Избирам най-хищната.
Веднага добивам компресорчето. Подавам и десет лева, казвайки, че
ще си го платя на касата. Момичето само ми бутна ръката и рече:
„Извикай ме някой път да се напием.” На въпросната каса старица е
помъкнала огромен хладилник, поставен от момчетата на количка.
Не иска да го плати, защото не и трябвал. Става скандал, а опашката
пледира за саморазправа. Охраната търси сама себе си, касиерката е
в духовен колапс, а бабата решава да направи рекламация на
незакупения от нея хладилник, защото много бръмчал у тях.
Обратно вкъщи се напивам като казашки атаман излязъл от шест
годишна кома. Ден трети. Пак съм спал на дивана – просто не мога
да легна в спалнята без Нора. Седя в хола, а животното Ивка се
търкаля отгоре ми. Криво ми е. Толкова е неестествено да си стоя
спокойно и да не ми се сърдят. Така съм привикнал към
враждебността, че ми липсва. Чувствам се сам и несъществен,
емоцията я няма. Колкото и злобна да е, без любимата е тъпо. Ще
отида да набия новия домоуправител. Странно е, че мога да набия
почти всеки, Нора не може никой (тя тежи 50 килограма с шевна
машина в ръце), но тя може да набие мен – науката логика не
струва. Звъня на вратата, а хората най-дружелюбно ме канят на
масата. Запознават ме с приятелите и роднините си, децата им ме
налазват като кърлежи. Не върви да повдигам въпроса за боя, само
разказвам няколко истории от казармата. След веселбата се
прибирам тъжен у дома. Ден четвърти. Мръзна на пейката пред
блока с пластмасова бутилка домашно вино. Чакам. Взел съм Ивето
като изолационна вата в якето си – само главичката ѝ е навън.
Ушаците ѝ не спират да се оглеждат, а като види врабче полудява –
това винаги ще е забавно. Колата най-сетне се появява. Паркира
през просото, не заключва, не взима багажа, леко подтичва. От
напрежението в асансьора спокойно можеш да си опечеш бивол.
Влизаме вкъщи, думите не трябват... дрехите политат... Идва
вечерта на Нова година – народ, купон, веселие, гостите усмихнати
говорят несвързано. Шампанското гърми, Нора ми носи подаръка.
Разопаковам. Не може да бъде – официалната топка на „Найк”, от
тия дето играят с тях в английското! Целувам я (топката много ясно)
и дори малко я ближа. Вадя моя подарък – компресорчето.
Годеницата ми отваря кутията... Разглежда го... „Кольо, каквото и да
е това нещо, много ми харесва. Обичам те!”

В линейката
Сутрин. Студено. Лежа под юргана и се чудя как да излъжа
любимата за секс. Ако почна да пипам, ще получа ритник, ако се
моля, ще чуя трогателни оправдания. Дали да я прегърна... не, това
е педалско. Размишлявам. Мога да я целуна, но и това отпада,
защото дъхът ми е като на овчарско куче яло наденица стояла на
слънце. Нищо не мога да измисля. Ставам. В кухнята котката
Ивелина е хванала огромна хлебарка – тъкмо я убива с движения на
леопард. Носи ми я в краката, та да е сигурна, че съм видял какъв
ловец е. Исус си знае работата – хрумна ми нещо. Грабвам
хлебарката под изненадания поглед на Ивето и влизам в спалнята.
Шмугвам се под завивките като крадец на плъхове, притаявам се за
малко, а после с порива на тролей убивам мъртвата хлебарка връз
шкафчето на Нора. Вдигам джапанката, а любимата виждайки какво
се е случило, ме обявява за неин герой. Много мъже твърдят, че
правят любов по един час – аз онождам за десет минути. Същите
люде при секс били вадели душите на половинките си с памук, а аз
просто блъсвам товарния влак (с всичките му вагони пълни с тежки
въглища) в мозъка на жената. След диващината ми Нора изглежда с
разклатено здраве и кривогледство. Ще обядваме спагети – ммм,
много способно момиче. С последната хапка окапвам черната си
тениска. Любимата ме наблюдава. Бяло леке от майонеза.
Наслюнчвам си пръстите и търкам. Мамка му, явно и в устата си
съм имал от майонезата, защото петното расте. Сега годеницата ми
ще извади глас на военен хеликоптер. Това обаче не се случва.
Преобличам се, а после цял следобед гледаме мачове. Привечер се
звъни – отварям вратата. Две комшийки с бутилка джин.
Четиримата сядаме на масата, а аз ще се правя на интересен – колко
хубаво. Пак се звъни – четиринайсет годишната щерка на едната.
Жените като по сигнал си обират чашите, грабват джина и изчезват
на петия да си бърборят на спокойствие. Това е бил преднамерен и
добре обмислен план – каква подлост само. С Джулия-Вероника се
гледаме прави – прекараха ни. Тя сяда на дивана, пъха слушалки в
ушите и безмълвно си рови в телефона. Оставили са ме да я пазя,
защото я хванали да пуши марихуана зад блока, а после се целувала
с друго момиче. Наливам бира, пиша си малко с читатели, сетне
пускам телевизора да чуя новините. Девойката все към чашата ми
гледа. Сипвам и. Това е човешко – нима едно време не бях същия (в
пети клас на село пиех ракия наравно с големите от седми клас).
Трябва да се яде нещо. Слагам в две чинии картофена яхния със
свинско от вчера. Тийнейджърката не иска. Днес младите обичат
само сандвичи, бургери, чипсове и не щат манджи (според тях те са
глупави и само за балъците). Питам я дали да опържа картофи.
Надменно одобрява с глава (още не ми е казала една дума). Беля
картофите, като съсредоточено лъжа съдбата, че ги правя за салата,
та да не се порежа. По дяволите – олиото е свършило. Мързи ме да
слизам до долу и ги нареждам в парти грила. Всеки има моменти в
живота си, които не може да обясни. Нямам идея за действията си,
просто вместо щепсела включих в контакта щипката на парти
грила... Падам на земята с грацията на стар бойлер. Малко се гърча
като скумрия на пода, но после се вдигам. Под глезена ми шурти
кръв, все едно съм човешки шадраван – явно съм гътнал чашата си
и сега съм добил теч от порязване. Джулия-Виктория ме гледа
ужасена. Набързо осмислям ситуацията – силният ми ум работи.
Изпитвам копнеж да се превържа с тостера и някак успявам. Пил
съм – не бива да карам. Ако се обадя на Нора, ще ми се кара. Викам
бърза помощ. По телефона ми казват, че щом си доиграят белота,
може и да дойдат (осведомяват ме, че лекарката имала терца до
вале). Омотавам раната с малко перде, махам превръзката от тостер,
взимам малката и надолу с асансьора. Чакаме линейката половин
час (били спрели за дюнери), а кръвта ми се лее по асфалта.
Докторката заявява, че нямат бинт, но ми прави превръзка с листа
от близкото дърво и един вестник от пътя с който някой е бърсал
областта под гърба си. Качваме се в разнебитения автомобил (пълен
с лук от пазара). Ускоряваме. Вътре всичко трещи, бучи, скърца,
минаваме през дупки (бъбреците ми се шляят из организма), но
поне може да се пуши. Викам си: „Край, тука ще загинем.” Няколко
пъти ни блъскат БМВ-та, слизаме и местим колите, сменям задна
лява гума на линейката, а катаджиите ме питат, дали случайно не
съм взел слънчоглед със себе си. Пристигаме в болницата, но тя е
затворена, защото в неделя работела до обяд. Тръгваме към друга –
тя пък през уикендите, четвъртък и в петък не работела с пациенти.
В третата дежурният ми казва, че нямали превързочни средства, но
имал материали да ми направи операция на панкреаса, ако искам.
Така не може повече – викам такси. Давам на бакшиша 20 лева и
рецепта за бинт да иде до някоя аптека. Лекарят ме зашива съвестно
и се извинява – такава била действителността. С добре омотан крак
се прибираме. Почистваме кървищата в кухнята. „Благодаря ти
Джулия-Вероника, като пораснеш, обещавам да те опъна.” Разбира
се, че не бих го направил (трябваше просто да я зарадвам с нещо),
любимата няма да разреши, а и аз онождам само нея. Нора се
прибира, девойката тръгва. Бързо се покривам в спалнята да не я
тревожа с раната. Идва. Пила е. Ще иска секс. Тъмно е. Протяжно
сваля дрехите си, а очертанията на тялото ѝ парят. Боже, дай ми
кръв да го напълня...

Пътуване до Хасково
Аз съм певицата Никол и съм новото гадже на българския
тенисист Григор. Преди ходех с пилота Люис, но го разкарах (та той
мислеше само за електронни игри). Каква разлика между двамата –
първият единствено мачкаше клавиатурата, а Гришо само се чуди
как да ми събуе гащите. Люис обичаше най-много да се гушкаме
(също и да си разменяме обеците), а Грег се връща от корта (няма
добр’утро-добр’ден) и веднага се нахвърля отгоре ми като гладен
ученик на топла баничка. Аз съм момиче от класа и обожавам
луксозния живот – само най-добрите партита, дрехи, яхти, къщи...
Обичам пътешествията. Днес заминаваме на гости в Хасково. В
самолета играя малко джобен тенис с любимия. Пътуваме от
Лондон. България се намира в източна Африка между Испания и
Мадрид. На летището в София без да забележа ми откраднаха
обувките от краката, но това не е проблем. Качваме се в чакащата
ни лимузина. Колко красива страна – навсякъде природата е
подсилена с интересни арт инсталации от боклуци (дори по
дърветата), а снега от пътя нарочно не се чисти, за да е по-забавно
на водачите. С Григор се натискаме в колата, а нашият шофьор ми е
измислил ново име, което повтаря непрекъснато – Ду Хайму. Много
готино – ще го запомня. После ни спират от пътна полиция и ни
„сурвакат” с 20 лева (традиционен ритуал който не разбрах, но ми
хареса). Следобед пристигаме. Посрещат ни тържествено и с много
любов. Търся басейна, но намирам само едно много странно куче –
то е огромно, розово и има две дупки на лицето. Вечерта идват
роднини и приятели на семейството, ще правим купон. Сядаме на
дълга маса в хола, а аз се старая да помагам. Стаята мирише на
пържено и цигари, но домакините предвидливо са ме облекли със
стария анцуг на чичо Пенчо, фланелката връз която спи котката
Тодорка и някакъв елек принадлежал на майката на едната баба
(много бил топлел, което е вярно). Подготвила съм изненада –
българската песен „Бяла роза”. Разчеквам гърло, а гостите като по
сигнал оставят вилиците и чашите си. Започва така нареченото хоро
– колко е хубаво. Бързо научавам стъпките, а останалите ме викат
възторжено на няколко биса. Сядаме за почивка. Пием плодов сок
от дървото ракия. Нещо ме напъва (дори и на нас звездите понякога
ни се ходи по голяма нужда). Търся тоалетната, отваряйки всички
възможни врати. Боже, няма такава, а главичката му вече се е
показала. Ще се пръсна. Гришо ме вижда, обяснявам му с две думи,
хваща ме спешно за ръка и ме повежда към една много по-малка
къща на двора. Свършвам си работата, а любимият ми показва как
да си служа с вестника. Той е рицар. Облекчена сядам на масата.
Токът спира (явно от виелицата навън), носят се свещи, камината
пука, веселбата се засилва с песни. Тук хората са различни. Аз имам
много приятели в шоу бизнеса, милиони фенове, но тези люде в
Хасково наистина ме обичат – виждам го в очите им. Те не ме
разпитват колко пари имам, къде съм правила концерти, кои
известни личности познавам. Те се интересуват от мен самата,
любопитни са каква съм като човек. Говорим до късно, а после с
Грег си лягаме. Печката на дърва бумти в спалнята, устните ми
поемат тялото му. Сутринта се събуждам от неописуема врява.
Слизам по стълбите от втория етаж и право на двора. Исусе... тия
хора колят кучето си. Ужас. Режат парчета месо от гърба му и ги
слагат на метална решетка над въглени – нещо като кърваво
барбекю. Лее се вино, а мъжете са голи до кръста на студа. Няма да
ям от това, но миризмата от скарата е влудяваща. Е... ядох.
Горещото вино е великолепно, кучешката сланина на жар
превъзходна, разговорът весел и непринуден. Искам този ден да не
свършва никога. Стояхме една цяла прекрасна седмица. После си
тръгнахме. На раздяла сълзите нямаха спиране, не исках да си
отивам, изпитвах болка от това. В самолета мислех за родителите на
Гришо – толкова свестни хора. Но най-много разсъждавах над
самите българи. Те са впечатляващи със своята идентичност и
неповторими обичаи. Те са намерили начина да се веселят въпреки
всичко. Радват се, иронизират себе си, смеят се и накрая винаги
малко се оплакват. Разбира се и в тази държава има много
несправедливости, но погледнете как се е обърнал светът. Моят
Григор е като разцъфнал млад бизон... Как само прекарах оная пача
Маша.
 В търсене на косми
Тая заран се събудих с лошо предчувствие. Малко се въртя из
леглото, а после посягам на любимата с цел блудство – влечугото
само изсумтява, махайки ръката ми от тайното си място. Е, бях
длъжен да опитам. Ставаме. Нора си прави кафе, аз отварям бира.
Разговаряме (цяло чудо че не ми е сърдита за нещо) – разправям как
в предучилищна възраст ме ухапа един рапан на морето. Смее се и
влиза да се изкъпе (аз лъжа, че ще го направя по-късно – за един
мъж е глупаво да се къпе, щом няма да участва в секс). Излиза от
банята и смирено ми дава да я помачкам малко – какво
феноменално тяло… само кокали тапицирани с фина кожа от петите
на делфин. Сетне се облича и отива на пазар. Решавам да си измия
зъбите. В банята взимам котката Ивелина, цигарите, пепелника,
запалката, джобното радио, бирата, телефона малко снакс и парче
суджук. Почвам... колко досадно. Изведнъж се стъписвам... Не може
да бъде... Шок! Катастрофа – на темето си имам малък празен
участък. Исусе. Както съм с четка и суджук в устата, се втурвам да
диря още едно огледало. Намирам. Въртя се като глисти пред двете
огледала – жестоката истина е потвърдена, имам неплодороден
парцел отзад. Паникьосвам се и бързо ровя в шкафа над мивката.
Намирам един бронхостоп и го изфъсквам целия по главата си.
Какво ще правя? Всичко се срутва пред очите ми. Аз властелинът на
женските сърца, аз красивият зъл дух от селата, аз върховният
повелител на юргана – олисял. Някой да е виждал плешив демон?
Защо Бог не премести тая плешивост на чатала ми?! Срам. Веднага
си обувам джапанките, ключовете, асансьора, скачам в колата и към
първата аптека. Купувам най-скъпия шампоан против косопад и с
въртене на гуми се прибирам. Вкъщи хубаво го втривам, удряйки
две хубави глътки за по-силен ефект. Седя половин час препариран
на тоалетната чиния. Изплаквам. Чудя се какво друго би помогнало.
Отварям интернет. Аха – разбрах. Вземам една тенджера и се
изпикавам вътре. Нямам много, но нали любимата ще се прибере
(ако не се съгласи, ще взема урина назаем от комшиите). Добавям
свинска мас от село, люти чушки и чесън. Нора се връща. Стои в
кухнята замръзнала с торбите. Очите и стават като на сърна
стръвница. Вижда бъркотията, усеща миризмата. Ще крещи както
никога досега, но... нещо в погледа ми я спира. Приближавам към
нея, а тя плахо отстъпва – сега ще я направя донор на урина.
Грабвам тенджерата от масата, а Нора побягва. Настигам я с два
скока като мечка гонеща сакато врабче. Тикам тенекиения съд под
дупето ѝ, но годеницата ми твърдо отказва ролята на уринодарител
(дори когато заявявам, че това ще спаси пандите в Китай). Няма как
отказвам се. Доразбърквам сместа. Липсва ми само още една
съставка – виме от прилеп, но няма къде да го търся сега. Взимам
три филии хляб, лъжица и сядам на масата. Нора ме гледа
налудничево, а краят на горната ѝ устна потреперва. „Спри,
глупако. Сигурна съм, че тая рецепта е за мазане, а не за ядене. Дай
тука.” Повежда ме към банята и там изсипва блажната каша връз
главата ми (предложих първо да изпробваме на Ивето, но срещнах
неразбиране). Седя така един час. Това чудо обаче няма измиване и
косата ми все стои мазна – веро, сапун... нищо не помага. Накрая
Норката чупи две капсули Ариел, които някак разтварят маста от
свиня. Седя изпран и омърлушен в хола. Чувал съм, че сурова леща
помага – изяждам 1/3 пакет. Ближа лепилото под бирения етикет
(все ще е полезно за нещо), натърквам глезените си с котешка храна
(да добия козина), а под всяка мишница слагам парче пушена
скумрия за красота. Внезапно през стаята прелитат едни гащи.
Поглеждам към вратата – любимата чисто гола като животно.
„Кольо, ела оттатък да ти покажа, че нищо не си изгубил.” Не ми
трябва втора покана – точно както Фред Флинстоун боксувам с
джапанките, но ми се отваря трета чакра и намирам сцепление.
Търча към спалнята с бойни викове на дрогирано кенгуру... Жените
са най-добрите лекарства.

Пътуване до Рим
Тази история не мислех да я разказвам (по очевидни по-долу
причини), но бях подложен на приятелски натиск. Нора все ми
бучи, че никъде не я водя, а дори да отидем някъде, вися с часове в
местната кръчма. Жените обожават да разглеждат; да се разхождат;
да се мотат по идиотски забележителности и после да ги
коментират. Обичат глупавата природа и цял час могат да зяпат в
захлас някакви храсти. Къде по-хубаво е да седнеш удобно в
заведение – ледена водка, таратор, шопска салата, после си
поръчваш печена пъстърва, наръсваш с лимон от тубичка и сол,
лочиш от потната бира, убеден, че Бог съществува. Весел разговор,
стари истории, сервитьорът лети, а дори не е нужно да ставаш до
хладилника – животът не е напразен. Една вечер миналото лято
любимата се прибира от работа. Странно но не ми се кара, че с
котката Ивелина дъвчем пастърма направо от дъската. Целува ме
(?!), а сетне вади щастлива два билета: „Кольо, ще ходим до Рим!”
Колко отегчително. „Норка, слугинче на Сатаната, братовчедке на
Азазел, неа ли по-убаво а идем на ескурзиъ у Бел’Слатинъ?”
Срещам разярен поглед, но той бързо се променя: „Виж, Бъчвичко –
гледа ме умолително – ако ме заведеш в Италия, ще ти се отдавам
там всяка вечер.” При мисълта че ще се пъхам в продълговатото ѝ
тяло, се съгласявам. Прецаках я – доволен съм. След три дни се
качваме на самолета – ще летим за пръв път. Излитането е досадно,
но Нора се вълнува до мен по детски. Вече хвърчим, а аз се
оглеждам къде продават бира. През джама се виждат скучни облаци
– колко безинтересно. Сещам се, как по филмите хората правят секс
в самолетните клозети. Веднага поглеждам годеницата си. Тя
възмутено разбира мислите ми – колко е прозрачна само. Противи
се тихо, но накрая склонява. Отива в нужника, а аз небрежно я
следвам от разстояние. Едвам се напъхваме вътре – чутовна
теснотия. Аз съм зад нея – то и друг начин няма в оскъдното
пространство. Хващам я за гърдичките, изувам гащичките ѝ
(смешно е да се твърди, че това момиче има земен произход).
Почвам да онождам, но тя изглежда някак незаинтригувана.
Усилвам честотата на поривите – работя яко, блъскам мъжката,
оправям я здраво, а тя започва да се смее. Поглеждам надолу...
Исусе... през цялото време съм чукал апарата за сушене на ръце...
опъвал съм уред. Какъв жалък провал. Дигаме си гащите и обратно
по местата. Пристигаме, ловим едно такси до хотела. Той е близо до
центъра и изглежда върховно (не вярвах, че ще го кажа).
Регистрираме се и плащам за шест дни (консумацията се заплаща
накрая). Хората са много учтиви, дори давам пет лева на пиколото.
Стаята е съвършена. Разопаковаме багажа, къпем се. Станало е
вечер. Нора прави салата в банята – носим си известно количество
храна, защото нямаме много пари. Вадя ракията и сядаме на
тераската. Впечатляваща атмосфера – мириса на Рим, движението
по улиците, сградите, залязващото слънце... стоим на малката
масичка и попиваме. На другата сутрин ставаме рано (аз бях
изритан). Изтупваме се все едно ще ходим на сватбата на папата и
отиваме към първия срещнат площад. Ресторантче на плочките –
идеално. Сядаме, а келнерът усмихнат пристига на момента. Весело
ни поздравява: „Бонджорно”. Аз зная италианския наизуст и
уверено му отвръщам: „Буенос Айрес”. Момчето ме поглежда някак
стъписано, а после пита за поръчката ни. Казвам му на чист
италиански: „Уна грапа, порфавор, уна салата капрезе и уна кафе
фром дъ белисима джовисна.” Младежът ме гледа... явно е
впечатлен от силата с която владея родния му език. Следва
противната разходка – осем часа ходим по улици и музеи.
Обикаляме из града като ненормални. Нора непрекъснато казва
колко било романтично, а аз само се съгласявам, щото съм
романтичен колкото дива свиня в блато. Най сетне се прибираме –
пия малко ракия и в десет заспивам като някой буркан. Оставащите
дни протичат по същия начин – безумни преходи, уморително
ходене, изцъклящо разглеждане. Любимата ме разнася като шницел
из Рим. Всичко е много интересно, но оставам без сили. Секс няма,
защото вечер съм смъртно изтощен (коленете ми сякаш са пълни с
боб салата). Последен ден – Нора е оставила Колизеума за десерт.
Втрещени гледаме величественото съоръжение. Доближаваме се и
се снимаме. Взимам едно камъче с цел да напиша онова с трите
букви. Любимата веднага ме спира. Какво да направя – това е по-
могъщо от мен, това е заложено в клетките ми. Искам го. Желая го.
Тогава Нора направи нещо толкова красиво и само за мен – с
дългите си пръсти, държейки въображаем тебешир, написа
трибуквието на фасадата. На живо не бих си го признал, но от очите
ми излезе малко течност. Силно прегръщам момичето си. Толкова
съм благодарен. След малко влизаме вътре. Насочвам я надолу към
хипогеума с цел сношение, но там има твърде много туристи. На
другия ден си заминаваме. В самолета мълчим – предстои
понеделник, работа, нерви... Омърлушени влизаме вкъщи.
Стоварвам саковете, роша малко Ивелинчето, а Нора отива да се
къпе. Не може така – аз съм средновековен рицар и не допускам
моята милейди да е в лошо настроение. Режа набързо една
краставица, махам найлона от всяко кръгче, пускам музика и
наливам ракия. Любимата се появява – веселбата започва. След
втората чаша си сваля халата. Докосвам плътта ѝ (тя си няма много
– ако я хванат канибали, със сигурност ще я изпъдят). Грациозно ме
повежда към спалнята...

Васил Левски
В днешно време ми е много трудно да разбера, що за човек е бил
Васил Левски. Какво е накарало един селски учител да захвърли
сладката си службичка и да се заеме с революция? Бил е четник,
защо не е останал такъв, все пак в четата имаш приятели, можеш да
разчиташ на много хора? Навярно Левски е осъзнал, че първо
трябва да промени мисленето на българина. Той тръгнал сам.
Решил да разкаже на хората за свободата, че тя е първа и най-важна.
Какъв човек трябва да си, за да обикаляш като ненормален по
селищата гладен, премръзнал, без другар... да говориш за борба,
очаквайки всеки миг предателски нож в гърба... да подготвяш
народа за опасното дело, преследван от свирепата власт... да имаш
силата да носиш вяра в едно почти невидимо освобождение...
Апостолът беше избран за най-великата личност в нашата история,
въпреки че там са: Кан Аспарух (свиреп войн, основател на
българската държава, клал жестоко хазари и ромеи), Кан Тервел
(унищожител на арабското нашествие), Кан Крум (избил цели
византийски армии), Цар Симеон I Велики (наврял Византия в
Мала Азия – практически България владеела Балканския
полуостров, просветител и покровител на културата), Цар Калоян
(„Ромеоктон” – Ромеубиеца)... и много, много други... Защо Васил
Левски беше избран за най-значимия?! Отговорът е очевиден – без
неговата подготовка, без неговите думи, без неговите действия, без
организираните от него революционни комитети Априлското
въстание просто нямаше да се случи, а от там и освобождението от
турско робство (или щеше да стане по-късно и днес щяхме да
приличаме на нещо като Босна). Той положил основата, на която
стъпили останалите патриоти. Без саможертвата на Васил Левски,
подвизите на великите ни владетели и хората им щяха да са
безсмислени. Левски е имал много тежък характер (на моменти зъл)
суров, твърд в решенията си, непоколебим в действията си,
безсърдечен спрямо враговете, но носещ надежда в душите на
българите... надежда за родина и бъдеще. Налял огън в сърцата,
изринал безразличието. Васил Левски умрял като куче – сам, без
утеха, без приятелска сълза насреща... В студената, мрачна
февруарска сутрин го топлела само любовта към България (днес
звучи нелепо, но това е истината). И вярата – той вярвал в нас.
Умрял на бесилото без семейство, без нежна съпруга, която да
скърби за него, нямал си детенце на което поне малко да се
порадва... Ти си мъртъв, Апостоле, но нека Бог ми е свидетел – ще
живееш вечно в нас. Иван Вазов го е казал най-точно в
стихотворението „Левски”:
 „Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов”

Честит Осми Март

Честит празник на майка ми, на любимата Нора, котката Ивелина,
на двете Ренита и на всичките ми читателки. На майка си желая
добронамерено кръвно налягане, на Норката повече онождане
(също и секс), на Ивето още много гълъби между зъбките, на двете
Ренита да са все така щастливи. Пожелавам на всичките си
читателки здраве и веселби (щом сте усмихнати, значи всичко е
наред). Сега си спомням как преди няколко години с годеницата ми
чествахме 8-ми март. Тогава бяхме пресни гаджета (сиреч Нора още
не беше събрала смелост да ми крещи). С все сили гледах да я
заблудя, че съм отявлен принц. Стараех се да не приличам на
полудив човек от дерето (какъвто съм всъщност), ял цял живот
ферментирала грудка в горите. Една вечер се прибирам леко
пийнал. Чак в асансьора Исус решава да ми съобщи, че днес има
женски празник. На бегом слизам по стълбите. От где да взема
цвете в девет вечерта?! Първи провал. Нима ще го допусна? Не.
Няма. Минавам в нелегалност и тръгвам зад блока с ловкостта на
тенекия за сирене. Тайно вървя под терасите. Тук има цветя –
отгледани са от баба Живка и дядо Петко с много любов. Влизам в
градинката като „Катюша” в плевник. Кърша една роза и тичам на
кестерме да не ме види някой. Обратно в асансьора. Доволен съм от
себе си. Тържествено звъня на вратата (нарочно не ползвам ключа ,
че да имам по-голямо въздействие). В последния момент
забелязвам, че нося само клон от роза – цвета съм изгубил някъде
по пътя. Но вече е късно – Нора отваря. Влизам. В хола подарявам
пръчката – любимата силно ме прегръща... почти взима
растението... и тогава... така силно изпищява, че няколко от
тъпанчетата ми загиват като покосени от шарка лястовички.
Половинката търти да бяга, а аз стоя в недоумение по средата на
стаята. Вглеждам се в стъблото на растението... сега аз викам...
Господи, там има ужасно тлъста богомолка... Толкоз ме е гнус от
тия животни, че подхвърлям клончето нагоре, отстъпвайки
героично. Това което после видях, никога не ще забравя – котката
Ивелина скочи от нейде, захапа богомолката още във въздуха, а
сетне светкавично я изяде. Най потресаващото бе, че тогава беше
бременна за пръв и последен път. Беше рипнала в боя с пълен
тумбак котенца. Часове ми трябваха да успокоя любимата. Тя колко
душа носи – една педя (аз имам по-малко). Чай ѝ варих, ракия
пихме, случки разказвах. Най-накрая към два сме заспали. Секс
нямаше. На другия ден открих, че вчера е било пети март...
***
Весело посрещане на празника, момичета. На мъжете казвам само
едно - изберете българското.
 Бабо Марто, помогни
Зимата си тръгва уморено
На жените все им е студено
Бичат печки и духалки
Не поддават се на свалки
И за секс не щат да чуят
Щото гащи трябва да събуят
Целите са омотани
В клинове и във сукмани
Котки топлят им краката
Чай си вливат у червата
Но ръцете все студени
Сякаш са им присадени
Аз не чувствам тоя мраз
Щото пийвам си ракия с праз
Нося вино от мазата
И сланина дъвче ми устата
Нека се покаже Баба Марта
Да разкара тая синоптична карта
Да настъпи пролет във "гората"
Да разцъфнат на "поляните" недрата
Че после идва лято... и ще чуя това нещо:
„Кольо, махни си ръцете... много е горещо”

Вредна независимост
Аз съм Нора, на 27 години, годеница на Кольо. Свикнала съм да се
оправям сама в живота, а рече ли някой да ми помогне за нещо,
силно искам да го удуша. Независима съм. Днес бях на пазар.
Прибирам се, паркирам пред блока. Виждам, че дясна задна гума на
колата ми е леко спаднала. Вглеждам се по-внимателно – в нея има
стъкло. След малко гумата е вече мъртва и опряла в каплата на
автомобила. Трябва да се смени. Ако накарам любимия, знам какво
ще се случи – Кольо ще слезе по потник и двулитрова бира, ще се
озърта пред входа като видра в шадраван, ще си носи сланина и
стол. Ще почне да разглобява лежерно, търсейки вниманието на
съседите. Те от своя страна ще се втурнат на помощ, изоставяйки
половинките си с оправданието, че това било човещина (всъщност
искат да се махнат от тях си). 10-15 човека ще наобиколят колата ми
и ще се напият здраво на тюлени (достатъчно умни са, за да не си
вземат телефоните). Моят ще се прибере матиран по тъмно, пеейки
Год сейв дъ Куин и родния химн в едно, обаче на три гласа. Няма да
допусна да не ми обърне внимание цял ден (та кога ще успея да му
се разсърдя), а вечерта да е неизползваем. Ще си сменя гумата сама
– не вярвам да е трудно. Намирам крика. Слагам го под Пежото, а
маркуча бутам в запалката. Натискам педала цели 15 минути, но
нищо не се случва, само нещо фъщи от купето. Никой не идва да
помогне, защото хората мислят, че съм зла (а аз не съм – това че
викам често, нищо не означава). Вярно че във фирмата, в която
работя, съм шамарила мързеливите работници (дори едрите), но все
пак съм мениджър – гоня резултати, европрограми... Проблемът с
гумата все още стои. Сещам се, че системата не е обезвъздушена –
трябва да отвия капачката за маслото (Кольо ми е написал с голяма
буква, кое какво е). Отвинтвам я, а тя се търкулва в близката шахта.
Мамка му. Я да видя дали тази на която пише „А” няма да пасне
там. Оп... падна вътре. Голяма работа. Помпя още 5 минути –
резултат няма. Навярно маркучът трябва да е под гумата, за да я
надигне от земята. Подлагам го отдолу. Паля. Чува се силно
хрущене и колата угасва. Все пак съм я дръпнала достатъчно. Пак
не се мръдва – може би карбураторът на гумата е повреден. Бясна
съм. Ровя в багажника. Намирам друг крик. Той действа по нов
начин – слагам го под колата и въртя ръчката му. Чудо – най-сетне
автомобилът се повдига. Сега трябва да отвия дюбелите държащи
гумата. Пробвам с ключ, с отвертка, с клещи – невъзможно е. Кольо
ми е казал – на машина и човек най-силно се въздейства с чук.
Грабвам инструмента и блъскам с все сили... опа, ударих това над
гумата... вдлъбна се... Ядосана, потна, уморена – това съм аз.
Захвърлям всичко. Ще се кача горе и ще примамя любимия със секс,
а после ще го обвиня за случилото се – дори няма да разбере, от
къде му е дошло. Реално погледнато виновен е той.
***
Аз съм Кольо, на 30 и няколко години, годеник на Нора. Днес
нямам работа. Цяла сутрин се мотая из вкъщи, а както винаги
котката Ивелина ме преследва навсякъде. Измислям нова игра за
двама ни. Казва се „Кой е по-умен”. Условието е да познаеш, къде
противникът е скрил глава от пържен сафрид. Затварям очи. След
малко ги отварям. Много добре знам, че е изяла главата и го казвам.
Но не – легнала е на нея. Пак се обръщам. Сега казвам, че я е
скрила под себе си... Мамка му изяла я е. Губя с два на нула, но
побеждавам с три на два по служебен ред, поради унищожаване на
средството за игра от съперника. Мисля, че съм доста умен (все пак
спечелих състезание за акъл) и самодоволно си отварям една бира
за награда. Нора не издържа на гледката – отива на пазар. Аз чакам
да употребявам ракия – преди десет сутринта твърд алкохол пият
само пропадналите люде. Я да отида до магазина за още бира,
тъкмо ще му дойде времето. Слизам, пълня торбата, пробвам си
лафовете на магазинерката, но за нещастие си изтървам рестото на
земята. Навеждам се, а анцугът ми се сцепва на задните части.
Колко позорно. Прибирам се. Сега какво ще обяснявам, любимата
пак ще каже, че не си пазя вещите, че и е омръзнало да ходи подире
ми, че аз съм бил като горска мечка в параклис, а тя пребита от
бачкане по мен лястовичка... Обличам си анцуга за излизане. Ще се
зашия сам. Половин час търся уредите за кърпежа – момичетата
винаги крият на невероятни места нужните нам вещи. Сядам на
дивана, а Ивка ляга до мен в поза преял сфинкс с гювечета.
Оглеждам плата, първи бод... иглата прониква дълбоко в пръста ми.
Затворил съм очи от болка и се чудя дали да викам. Отварям,
виждайки, че всъщност съм пронизал цели три пръста в колона.
Как, в името на Исус, се разбира откъде ще излезе шибаната игла?!
Вадя я и почвам отначало. Сега вече върви добре – шия ли, шия.
Жените не могат да вършат мъжки работи, но ние умеем женските.
Пия си биричка и щастливо се трудя. Готово (последният възел е
голям колкото тенис топка, но нищо). Оглеждам внимателно
повърхността – всичко е идеално. Мъча се да видя по-отдалече, не
става. Опитвам да разперя ръце с дрехата напред, невъзможно е.
Защо така? За Бога – зашил съм стария за новия анцуг и тениската
си, а незнайно как съм добавил към тях и стоящата на един метър
покривка. Изправям се... може би ще се разплача – от чатала ми
висят парцали, все едно току-що съм ги родил. Какво ще обяснявам
сега, как ще се извинявам? Нора влиза – прилича на човек намерил
нефт пред блока. Гледаме се мълчаливо. Напрегнато е. Изведнъж тя
така силно се разсмива, че отстъпвам две крачки назад. Приближава
се: „Ела, тъпчо.” Целува ме, пъхайки очарователния си език в
устата ми. Дрехите хвърчат, котката Ивелина е заточена в клозета...

Смърт - всичко ли свършва

Смъртта е едно нищо – празно място в друго празно място. Тя е
безцветна, невидима и гола. Тогава какво е душа, мамка му, къде
стои, кой я създава и изчезва ли с нас? Учените хора ще кажат –
„Живееш, умираш и толкоз, като пукнеш, ще се чувстваш точно,
както преди да се родиш”. Звучи логично, но какво става с душата –
и тя ли загива или просто си хвърчи като ненормална из небето?
Според мен душата не изчезва. Тя не е нещо, дето да пипнеш, а
някакъв вид енергия. Има си физични закони, казващи, че нищо в
природата не се губи. Следователно и душата заминава някъде.
Тъмна енергия, тъмна материя, черни и бели дупки – все неща
които не познаваме, но може би душата отива при тях. И защо
изобщо трябва да ходи в нашата Вселена, сигурно се появява в
друга. Умираш си ей тъй на, тъпото ти тяло отново става част от
звездите, а душата ти се изпарява безследно. Не става така,
запомнете, че нищо не се губи. Предполагам, че тя отива на онова
място и си живее там на едно ново ниво. Представете си, че има
далеч по щастливи усещания от земните (любов, секс, ядене, пиене,
книги, наркотици, мач, деца...), но извънпланетните радости остават
необясними тук. Ето мравката, тя поглежда нагоре и вижда човек –
много ясно, че нищо не разбира глупачката. Така сме и ние, зяпайки
в отвъдното – не можем да осъзнаем по-висшето съществуване.
Набожните ще кажат, че отиваме при Исус (барабар със
смрадливите си тела). Там ще играем карти, ще се сношаваме
пияни, а после ще ядем ребра със зеле на фурна, защото сме били
нам какви си долу. Не го вярвам. Други мислят, че се прераждаме –
днеска си бухал, после скумрия, човек, бобър, микроб под мръсните
нокти на някой шлосер... Изглежда абсурдно – че тя природата луда
ще стане да намества всички.
Смъртта не идва – ти отиваш при нея. При душата е на обратно –
малко генетичен материал от родителите плюс нещо неизвестно
нам и готово. Следователно душата не седи в главата ти като пън
или в парчето месо наречено сърце, а се намира в ДНК-то,
запечатана като енергия и разум във всяка една от клетките ни.
Колкото и странно да звучи, душата я има дори в дебелото черво.
Такава притежават и децата с интелектуални затруднения, просто
им е трудно да я доосъзнаят. Душата се ражда един път, не ползваме
такава втора употреба, защото тя е строго индивидуална. Не се
прехвърля в магарета и ряпа. Не ходи да види, какво прави Исус.
Дошла е от нещо и не може да хвърли топа като нищо. Просто
остава, регенерира, пътува... Няма нужда от тяло, защото е енергиен
елемент във форма, която не ни стига акъла да разберем. Притежава
сингулярност, също като черните дупки и не можеш да я носиш в
туби. Самата душа съществува в себе си, без да се съобразява с
времето и пространството. Тя е ти, смисъл в съзнанието. Човешкото
тяло умира, но душата не. Тя следва естествената йерархия на
природата. Изглежда, че всеки от нас е Бог.

Какво видяхме с котката Ивелина по

телевизията
БНТ – 25 605-ти епизод на „Дързост и красота”. Рич е вече на 143
години и е заплодил всичко възможно. Майка му Стефани Форестър
е на 142(това е възможно, защото се оказва, че всъщност тя му е
сестра, а той e родил сам себе си). Стефани е бременна от Брук
(съвременна медицина) и ражда близнаци (Том и Тарпон).
Бтв – новини: катастрофи, убийства, грабежи, някакъв депутат
крал пари и всички изненадани викат: аууу... ц-ц-ц...
Диема – филм. Бандит стреля от два метра по Лоренцо Ламас. Не
улучва и яде бой.
Бтв комеди – дърт сериал за двама идиоти (Жалки и Тупалки или
както там се казват).
Бтв синема – реклама. Красиво момиче се срамува да пръдне в
асансьор – душа бере завалийката, но държи. Сетне отива на
изискано парти, окапва се с имамбаялдъ, обаче си носи една туба с
перилен препарат, който показва на всички.
 Ринг – стар мач.
Нова – новини. После ще дават „Съдби на кръстопът” – млада
жена (Галя) открива, че съпругът ѝ (Милен) върти любов с
автобусен шофьор (чичо Димо). Същата отива при адвокат Георгиев
да търси развод, а двамата влюбени заминават на почивка в
Банско...
БНТ2 – женски хандбал от „Б” група: „Кулминация”(Павликени) –
„Пневмония”(Сапарева Баня).
СКАТ – някакъв човек говори, докато спи.
Кино Нова – реклами: вагинални секрети, храчки, сопол, потни
мишници, косми, гъбички, хемороиди, простати, бацили, дебели
черва, тънки миризми, мръсни зъби, чисти пъпки, семейство мие с
наслада нужник...
Диема Спорт – стар мач.
Европа – предаване за боядисването на шахти в западен Хондурас
(феноменално интересно).
Агротв – репортаж за отглеждането на пуйки в южен Казахстан
(изключително вълнуващо).
Канал 3 – наколенки, очила за отслабване, космодиска, нож
режещ хляб (изумително... как е възможно).
Нова спорт – стар мач.
Евроспорт – Световно първенство по търкаляне на камък.
Осминафинал: Ингоулвур Хванадалсхнукюр Вахтнайокутъл
(Исландия) – Жечимир Жмежожмжшчжчшнски (Полша).
Тв7 – реклама. Бял мъжки гъз... планът се увеличава... човек седи
на тоалетна чиния в хола и гледа през прозореца, как другите се
забавляват.
Бтв Екшън – повторение на филм (за 431-ви път).
Евроком – професор Вучков разказва за сексуалния си живот
преди Освобождението.
ХобиТВ – двама пияни за риба.
Анимал планет – колят делфин в името на науката.
Дискавъри – мъж яде хлебарка, жена пикня пие.
Нешънъл Джиографик – предаването „Брейн геймс”. Първо пускат
някакви вибриращи кръгове, после колко триъгълника може да
намерите в един праз и как да нарисуваме кон седящ пред
Бъкингамския дворец с ухото си в тъмна стая. Следва логическа
загадка, от която щяло да проличи колко акъл имам. Ето я: сто
затворници са подредени в колона от екзекутор, който е поставил
червена или синя шапка на всеки от тях и зелени или жълти чехли
на нозете им. Пандизчиите могат да видят шапките на хората
подредени пред тях, но не и на тези зад себе си, както и своята, а
палачът не вижда кой с какви чехли е. Въпросът е чрез творческо
мислене и приложна математика да разберете, колко от
затворниците имат въшки (за по-любопитните и глупави люде като
мен отговорът е 19).
Утилисима – старица готви жаба.
Планета – мултиплатинени кючеци топ хиляда.
А Хе Не – „От местопрестъплението”. Знам – винаги откриват
косъм.
Фокс – „Монк”. Някакъв дебил, дето помия не може да хвърли на
две прасета, разследва престъпления?!
ТЛС – предаването „Попаднах в болница заради секс”. За по-
голяма възбуда мъж излива връз легналото тяло на жена си тава с
грах яхния. Манджата обаче се оказва твърде гореща и съпругата
получава изгаряния трета степен.

Ще включа телевизора пак догодина.

Сватбата
Нора съм. С моя Кольо ще ходим на сватба. Притеснена съм от
изцепките му и въпреки че не мога да ги обхвана всички, му давам
задължителен списък със забрани:
- Не се напивай като глиган.
- Не целувай булката с език – няма такъв обичай.
- Не танцувай казачок с бабата на свекъра.
- Не яж нищо, което не е храна – салфетки, свещи, цветя, акордеон,
шапката на попа, ръкава на кумата...
- Не викай като ненормален: „Ебаньееее-е-е-ееее
Миайловграааааад... ваща макя збръканаааааааа...”
- Недей да биеш музикантите от оркестъра – те наистина не знаят
песента „Ейнджъл ъф дет”.
- Не играй кючек с попа – после ще съжаляваш.
- Не си пълни джобовете с руска салата – и вкъщи си имаме.
- Не се събличай гол до кръста – редица видове мечки имат по-
малко козина от теб.
- Не говори на диалект – хората не са длъжни да знаят езика на
твоето село.
- Не слагай запалена пиратка в джоба на младоженеца... също и в
чашата му.
- Не разказвай на всеослушание какви венерически болести си
добил в гимназията.
- Недей да пускаш сигнална ракета... сред сватбарите... в асансьора.
- Не разказвай колко способна е булката в леглото – и без това
всички знаят, че си я оправил в миналото.
- Няма хоро, което се играе с пържоли на раменете.
- Не пуши цигари с хорските деца в тоалетната – не си в пети клас.
Не пуши марихуана с младежите – не си в седми клас.
- Не танцувай като маймуна на дансинга с приятелите си идиоти.
Идва денят на сватбата. Изнервена съм. Кольо е по комшиите за
дрехи . Връща се. Аз се донагласям в спалнята. Сега ще отида при
него, за да му покрещя. С бойно настроение влизам в хола.
Господи... не може да бъде... Оглеждам се да не съм объркала
апартамента. Моят Кольо не изглежда като себе си – сако, синя риза
върху бяла фланелка, дънки, обувки (?!), приветливо изражение.
Брадата му е подредена и не прилича на ударена от ток лястовичка.
Косата сресана на една страна, целият лъха на свежест. Изглежда
като английски джентълмен, завърнал се от изследователска мисия
в Египет. Гледа ме с някаква могъща аристократичност. Няма да му
викам... ще го заведа оттатък и ще му изневеря със самия него... В
колата сме (краката ми още треперят). Изтървахме подписването и
пътуваме към ресторанта. Настаняваме се на отредените ни места.
Празненството тече вяло, а любимият се държи културно –
разговаря с околните за поезия, здравеопазване, за архитектурата на
спирките от градския транспорт... Някои от приятелите му идват и
го провокират за глупости, но той е железен. На масата ни
пристигат младоженецът и булката. Женихът казва: „Братле, какво
ти има, останалите говорят, че си станал чехъл?” Прясната му жена
добавя: „Кольо, точно нашата сватба ли реши да провалиш,
мерзавец?!” Сърдити се връщат на местата си. Имам власт – той е
послушен. Но знам, че това му поведение е измамно – той не е
щастлив така... нито пък аз. По-добре да го развържа. Казвам му го.
”Сигурна ли си?” „Да, прави каквото ти е на сърце. Обичам те!” „И
аз те обичам, красиво влечуго!” Изпива си ракията на екс, сипва
втора и се провиква: „Ебаньееееееее Миайловграааад... ваща макя
шашувааааа...” Човешките маси настръхват и скачат като психично
болни на воденото от него хоро (и аз съм там). После скришом
залива част от дансинга с олио за първия танц на младоженците.
Подло ги тика към олятото място. Започват на „Нотинг елс метърс.”
Естествено още в началото се хързулват – булката прави разчекнато
салто във въздуха (краката ѝ сочат във всички страни на време-
пространството, само не и надолу), а младоженецът, в стремежа си
да я улови някак, засажда главата ѝ в циментовия под, падайки с
гръм върху нея. Роднините са силно сащисани, а приятелите се
валят по земята от смях като компоти. Младоженецът е изгубил
предните два зъба, а жена му до края на живота си ще ражда
обърната по корем. Лежат прегърнати на земята, но така силно се
смеят, че тревогата в околните се изпарява. Кольо и другарите му
шашкъни продължават с идиотщините – танци, туист, замеряне с
торта, надпиване, надиграване... Шоуто е впечатляващо – залата
кънти от веселба. Сетне моят прави редовния си номер – води ме
при непознатите гости, представя ме за сестра си и пита невинните
хора дали одобряват това, че се сношаваме. Повечето сватбари са
скандализирани, а от попа получаваме отлъчване от църквата.
Когато сядаме да починем на масата, различни по възраст господа
идват да ме спасят от „кръвосмешението”, предлагайки ми рамото и
дома си. Не съм горделива, но е някак вълнуващо да съм обект на
мъжкото рицарство. После ходихме на дискотека, но от там няма да
разказвам, защото не помня точно кое как беше. Прибираме се
сутринта с „Дринк енд драйв”. Моичкият през цялото време е бил с
натъпкани джобове с пържоли и салати. Сега ги подарява на котката
Ивелина. Измивам му ръцете, приглаждам брадата и прическата,
намествам разкъсаната в петна риза – искам за последен път
английския пътешественик в себе си...

Срам в магазина
Ранен сух следобед. Наобядвали сме се и всеки се занимава с
хобито си – аз пия бира, годеницата ми Нора чете книга, а котката
Ивелина явно мисли коляното ми за друга котка и усърдно го мие.
Изведнъж на любимата и щуква нещо - решава да ме прати до
близкия магазин. Гледа ме с предсърдития поглед. Съгласявам се да
отида, а тя ми казва как трябва да го направя. Искала вафла,
тоалетна хартия... все женски продукти, които ще ме унижат пред
продавачките. Взимам листчето със списъка, а тайно прибирам
ключовете от колата в джоба си. Паля лъскавото БМВ (магазинът е
на 50 метра). Спирам отпред и тежкарски излизам (все пак Нора ми
даде да облека нов анцуг, а не домашния, с който съм приличал на
събирач на бутилки, живеещ в автогарата). Бира няма да купувам,
щото си взех два стека на промоция в Кауфланд. Влизам. Магазинът
представлява дълъг коридор с щандове от едната страна. В моето
семейство сме се разбрали – аз осигурявам алкохола, тя всички
останали тъпотии. Усещам, че сегашната ситуация е проверка дали
бих го направил за нея, сиреч дали я обичам. Каква манипулация
само. Нареждам се, а жените зад тезгяха весело ме заговарят.
Човекът пред мен си купува маслини. Викам му, че много вървят с
лук и ледена водка. Не пиел. Каква простащина... че за какво са му
маслини тогава, какво ще ги прави за Бога?! Идва моят ред. Нося
една крушка, че да ме помислят за инженер и технически грамотен
мъжкар, способен да се справи с всякакви екстремни ситуации.
Всички ме наблюдават (включително комшийките зад мен, които
искат щерките им да са мои съпруги, че някак да се докопат до
мен). Касиерката греейки ми казва: „Ама, Коле, забравил си да
вземеш бира.” „Няма да купувам бира.” Шок! Две от магазинерките
ме гледат потресени с широко отворени усти, третата изтърва на
земята съда с маслините, а четвъртата опъва ръце надолу и пада
като отсечена в несвяст. Жените от опашката се кръстят, а една
старица от съседния вход ме пита със сълзи на очи от какво съм
заболял. Гръмогласно разяснявам, че вече съм придобил бира с
намаление и съм здрав като лешояд. Повечето се успокояват,
бършейки чела. Как в тази ситуация да изхленча, че искам вафла –
ще си помислят, че съм станал обратен?! Ужас. Ами тоалетна
хартия?! Жените ме виждат като демоничен рицар яхнал огромен
сив кон, с черни доспехи, ламаринена шапка, а отдолу сурови
тайнствени очи. С дъх на ракия, високо вдигнат меч и стоманена
непреклонност. В тоя магазин съм набил много крадци и
наркомани, създал съм авторитет, а сега трябва да измънкам, че
желая тоалетна хартия като някой посерко. Отиде ми имиджа, а
дори не подозират, че съм и писател (то па един писател... все едно
да кажеш на повръщаното в клозета, че е чудесен плувец). Тая няма
да я бъде – казвам, че искам салфетки. Продавачките са се
поокопитили. Загрижени предават пакета една на друга. Гледам
списъка – сладолед. Кошмар! Как да ги убедя, че не е за мен? Ще
забия нож в гърба на Нора с нещо извън описа – викам силно като
тенор чобанин, та да чуят всички: „ Оууу, Ленчеее, дай дамски
превръзки и тампоне за женски органи, па и един от най-скъпия
сладолед до три лева донеси.” Предизвиквам всеобщо възхищение
(успешно вмъквам сладоледа между лигнините). Взимам литър
водка, окончателно подчертавайки мъжките си характеристики.
Изпращат ме замечтани с поздрави за годеницата ми (всъщност я
мразят и в петите, но не и се репчат, защото знаят, че ще ги
ликвидирам). Навън давам два лева на един циганин да купи вафли
– една за мен, една за него. Прибирам се с чувство на изпълнен
дълг. Любимата преравя торбичката. Къпала се е. Застава на два
метра от мен и разтваря халата си. Виждал съм я хиляди пъти, но
ръцете ми пак треперят, устните пак пресъхват, потта слиза глухо по
слепоочието ми... Разпечатвам водката и отпивам дълбока глътка –
целта ми е да издържа поне десет минути. Халатът пада... ръцете са
на кръста... в погледа ѝ има страшна мръсотия, едри парчета детска
невинност и чиста искрена обич... Плътта ѝ ме вика, душата ѝ
крещи за проникване. Изтривам потни длани в анцуга... и с Бога
напред...

Най-ценното
Аз съм котката Ивелина. Живея в панелен апартамент и се грижа
за човешките същества Кольо и Нора. Изумително красива съм.
Обичам да спя; да ям; да се мия; да ме гушкат; да се забавлявам; да
лоча тайно бира от нечия чаша. Мисля, че хората са олигофрени –
непрекъснато се занимават с безкрайно тъпи неща, вътрешно се
тормозят за глупости и често са безсмислено тъжни. Харесвам
телевизията, но тия двамата зяпат само мачове и се наложи да се
приспособя (аз съм от „Съндърланд” – „Нюкасъл” свине, на мишки
синове). Рядко ми пускат да си погледам любимия сериал „Дързост
и красота”. Брук е върха – яко забременява от всички. Досега е
родила 117 деца, включително 14 пъти тризнаци и 23 пъти
близнаци. Преди години и аз бях бременна. Спомням си как ми
донесоха партньора – някакво момче котка... глупаво и неопитно.
Исках истински мъж, едър котак – да ме подчини и да ме
изтърбуши здраво, но повече желаех да имам дечица. Съгласих се.
Пуснаха го при мен в спалнята. Той стои приклекнал, плах и
неуверен. Поне е хубавец. Първо реших да го набия – как тъй ще ми
влиза в територията?! Подгоних го и здраво го драх – тупаници,
ритници, колена в муцуната. Сетне му казах за какво е тук и че ако
не хвана от първия път, ще го заколя. Исусе, тоя почна да ме оножда
отстрани в ребрата. Балък. Свалям го с дебел селски шамар. Дигам
опашка и му посочвам с лапичка: „Глупако, тук под дупето ми ще
действаш!” Уж разбра. Почва нещо да ме души отзад: „К’во
правиш, бе?” „Ъмм... аз таковааа... да те предразположа... така е
модерно сега.” „ Абе, майка ти ненормална, почвай да ме оправяш,
че да не ти сваля кожуха с огън!!!” Свърши си работата, а след това
го претрепах повторно. Родих четири котенца. Кръстих рожбите си
Елизабет, Джесика-Ема, Ричард и Едуард (Кольо естествено им
съчини български имена – Донка, Бонка, Христо и Пламен... не че
имам нещо против – то и аз съм българка). Два-три пъти в
седмицата хората ме затварят в клозета. Знам какво правят – секс.
Но за какво им е тоя секс, като тая нищо не ражда (само вика, все
едно я блъскат с капан за мечки по главата). Отключват ме – Нора
потна, със залепнала по лицето коса, Кольо доволен се чеше като
пръч в конюшня. Това момиче, ако се беше взело в ръце, досега
щеше да изкара поне десетина котила. Друго, което много ме
дразни в хората е, че ми дават да се храня на земята. Не било
хигиенично на масата да има котка... А Кольо как яде – около него е
като след взрив на граната пусната в голяма торта: сосове капят,
трохи хвърчат, на гърба си има половин салата, в брадата му живеят
картофи, изтърва си натопения залък на пода, настъпва го без да
иска, а после го обира от джапанката с вилица и пъха смачканото в
устата си. Накрая се оригва силно като Джон Гришам. Ами каква
музика слушат – ужас, все едно колят дива свиня на фона на хилти
(ТА-ТА-ТА-ТА... ДЖ-ДЖ... ХРР-РРРР). Нормално... все пак според
Кольо Моцарт е вид сирене, Верди футболист на „Лестър”, а Бах
изобретателят на бахура. Поне кючеци да пускат за разнообразие,
че и аз малко да повъртя дупарката. Най-често се сещам за майка
си, когато Кольо тръгне да готви – искам да се заровя в топлата ѝ
грижовна козина. Днес ще прави супа леща. Първо нарязва
картофите (пръстите му дават свидни жертви), после слага чесън в
буркан и силно го тръска, за да се обели. Гледа буркана, гледа
суровите яйца... решава, че тая тактика ще важи и при тях.
Разклаща силно... чуди се, защо не се е получило и прецежда сместа
през филтъра на кафемашината. Слага олио, саздърма, макарони,
наскубва от индришето, сол, компот от джанки (щото готвел гурме...
всъщност идея няма какво означава) и накрая добавя една шепа
леща. Сипва целия бъркоч в малката тенджерка и право в
микровълновата. За Бога, не може да е такъв идиот. Кръстя се
скрита под одеялцето. Ух... хвала на Исус... не я включи. Нещо
размишлява. Пресипва манджата в тава и обратно в
микровълновата. Майкооооо!! Пуска... отива гордо до килера за още
ракия... уредът свистейки започва да подскача на място... следва...
заря с гръм и ядрена катастрофа. Кабели горят, мазни кълба дим,
сажди, отровни газове... Чернобил в нашата кухня. Опитва се да
изгаси пламъците с уста, но от дъха му те само се разрастват. В
паниката почва да замеря огъня с предмети – запалки, дезодоранта
от масата, вестника, чашата с ракия... Все пак накрая загася пожара
с най-милото му – бирата. Изчиства на бързо, изхвърля съсипания
уред. Взима ме на рамо и отиваме да обядваме в комшиите (дано
имат маслинки, обичам маслинки). Вечерта Нора се прибира.
Зловещо пита къде е микровълновата. Той увърта. Тя крещи. Той
признава. Тя крещи. Той се извинява. Тя крещи. На негова страна
съм и се въргалям в краката му (миризмата на разложена клоака ме
удря чак в ушичките). Сядат на масата за по едно питие (аз се
сгушвам като охлюв в него). Кольо казва: „Знаеш ли, Норка, имаш
прекрасна ключица.” „Я млъквай, няма да имаш секс тая вечер.”
„Сериозен съм, изглежда толкова подредена и така живописна,
сякаш Шопен я е нарисувал с четката си.” „Наистина ли?!”
„Върховна е, като лунен лъч проникнал в мазата на блока! Може ли
да я подържа за малко?” Нора мига като някой паяк: „Да... може...
ела...” Айдееее тоя пак я подмами. Дигам си дупето и се запътвам
към нужника. Заключват ме. Сега Нора пак ще вика, все едно я бият
в главата с къщичка за птици. След двайсет минути сме се наредили
като папагали на дивана. Има смях, бира, мезета, двойката нарежда
хората в телевизора и всички се веселим. Обичам човеците.
Надявам се някой ден да разберат, че както на тая и други планети,
най-ценно е здравето, а щом го имат, техен дълг е да забравят
ежедневните простотии и да бъдат щастливи. Болните хора биха го
направили! Наздраве. Ваша Ивелина.

Пролетно почистване или защо съществува

насилие над снимки
Събуждам се. Прясна съботна утрин. Чеша се като къртица,
умуваща кои числа да пусне от тотото. Любимата влиза с гръм в
спалнята и заявява, че днес сме щели да чистим – бил съм трябвал.
Колко противно – вкъщи съм свикнал да работя най-вече на
възглавница. Щяла да ходи до магазина за препарати, а аз да съм
изхвърлел чувала с боклук, плюс да изкарам торбичката на
прахосмукачката. Ставам с мъка, все едно съм крадец на охлюви.
Правя си кафе (има кофти вкус, явно аз съм мил тая чаша снощи). В
центъра на хола ме чака огромна торба. Я да видя какво има вътре...
Кошмар... Чантичката със спомените ми. Отварям да видя всичко ли
си е на място. Да... и добре, че е така, инак довечера някой ще бъде
наказан да спи по комшиите (най-вероятно пак аз). Доволен съм –
всичко е непокътнато. Вътре имам петдесетина снимки на бивши
приятелки и един хартиен плик със зъби. Сега ще си ги разгледам с
умиление. Исусе... Пресвета Дево... Мародерство... Всички снимки
са надраскани с черен маркер, като по тях има и нецензурни
надписи. Какво е станало!? Нора!? Да! Годеницата ми го е
направила, защото мрази бившите ми. Ооооо ще види тя – дълги
години се канех поне един път аз да я накажа „без секс”, но все не
устоявах. Днес е моя ден – денят на отмъщението. Ами плика?
Разтварям го припряно – всичко изглежда наред. Вътре е първият
ми паднал зъб, първият зъб на бебешката ми приятелка, зъб от
първото куче, което ухапах, такъв от устата на баба Гинчи
(откраднат, докато спи), зъб от бухал (продаден ми за лев от
големите), зъб от краставица (това почти не го вярвам – не съм
толкоз зле), зъб от първото момиче, което целунах с език (че от де
да знам точно как се прави), зъб, който ми извадиха по погрешка
(докторът каза „извинете”), двата зъба, които изядох в една баничка,
зъб от първия ми бой (чужд), зъб от втория (мой), зъб от
домоуправител, десетина от казармата, зъб от псуващ на пътя
шофьор... и така общо 65 парчета, грижливо надписани с химикал.
Колко красиви спомени само! Поглеждам към прахосмукачката.
Офффф. Няма как, трябва да се свърши. Отварям я. Мъча се да
изкарам пълната торбичка, но е невъзможно. Този механизъм е
направен за жени – само те могат да открият смисъл в нещо
работещо нелогично. Опъвам, разпъвам, дъвча с уста, бия с крак...
не става. Клещи, трион, чук... най-сетне ще поддаде... още малко
само... Бух – облак от домашен вулкан. Сив прахоляк, който
вдишвам на плътни глътки. Дробът ми е циментиран до горе със
ситен чакъл – инак живея здравословно. Всичко е в пепеляк, а очите
ми произвеждат гъсти оловни гурели. Тишина. Стоя на колене
застинал... Гъбата от прашната бомба бавно се утаява... Как ще
изчистя тука!? Добре че съм умен: „Ивче, я ела тука, миличка.”
Котката Ивелина се изправя от дивана – доближава добродушно.
Колко е наивна само. Обърсвам целия под с кожухчето ѝ, а после я
изтупвам хубаво на терасата (прането на комшиите става черно). За
благодарност ѝ давам лист зеле – животното почва радостно да го
гризе. Чистя прахосмукачката с друга прахосмукачка, а после
втората с първата и обратно. Нора се прибира... от вратата набира
на крещене... аз стоя спокоен... „Кольо, нищо не си свършил.”
Оставям я да си побучи. Очаква да скимтя, но това не се случва.
Изправям се застрашително с всичките потници, бради и татуси.
Годеницата ми боязливо се отдръпва. Правя крачка напред – тялото
ѝ е колкото на недоносена сърничка. „Ти, Норо, защо си написала
„курва” на една от любимите ми снимки?!” Оглежда се тревожно:
„Ъммм... не знам за какво говориш.” „Норка, та това е снимка от
моята детска градина, а момиченцето на нея е тогавашното ми пет
годишно „гадже” Рая!” Навежда глава, но за кратко – в погледа ѝ
има безгрижно веселие: „На по-хубавите девойки дори ги изгорих.”
„Ъ! Как?” „С огън.” „Ужас... защо го направи!?” „Защото ми хареса.
А ти какви си ги вършил с тия прахосмукачки?” „Торбичката на
едната не излизаше, та използвах чук.” „Ххахаха... виж става само с
леко щракване.” „При мен не щракваше.” „Трябва да щракнеш
наобратно.” Как не съм се сетил? Че кое при момичетата не става
наобратно и как изобщо е възможно нещо да щракне наобратно.
Мисля си, че в момента, когато някой мъж разбере жените, светът
ще свърши – нов голям космически взрив. Доволен съм – няма да е
скоро. Чудя се дали и извънземните имат подобни проблеми с
половинките си. Дали и на тях са им поругали снимките от
местната детска градина, когато са били само огромни слузести
ларви. Какво толкова се ядосва любимата на тия снимки – та на тях
има просто други змии. Имам смелостта довечера да не дам секс,
но... ще си я запазя за друг път.

Великден
Пожелавам ви весели празници!
Да хапнете хубаво крехки бозайници.
Червено яйце в гъдулка
вечно даваща булка.
Голям кестен на двора -
добър приятел за опора.
Пълен хол със дечица -
една гора с кървавица.
Много ракия в корема.
Никога да нямате хрема.
С труд да изкарвате яко мангизи.
Да изпълните доволно свойте капризи.
На бременните внуче,
за малчуганите куче.
На благородните вяра,
за измекярите сяра.
На ловците чифте,
за младите сефте.
На болните лека диагноза,
за моряците мека прогноза.
На щастливите постоянство,
за самотните запознанство.
В неделя ще кажем – „Христос воскресе”
Нека сме свестни – Той това ни донесе.

Празнични новини
Дойдат ли празници, родните телевизии умират да ни заливат с
всевъзможни съвети. В новините по Великден основно наблягат
върху качеството на храните. Не било хубаво да купуваме развалено
агнешко – блестяща препоръка. В месото не трябва да има червеи, а
ако случайно вони от три спирки на градския, да го вземем само в
краен случай. За яйцата е същото – купувайте само пресни (сякаш
ние нарочно ще търсим възможно най-старите). Репортерката е
намерила бабичка в село Лехчево (община Бойчиновци) и мъдро я
разпитва до курника кои яйца са добри (за злите не казва нищо).
Старицата разяснява, че читавите яйца се познават по твърдата
черупка и по това, че са яйцевидни. Домашните пък си личали,
защото нямали печат. На последното журналистката възразява,
казвайки, че яйцата на бабката са опасни за здравето, тъй като нямат
печат, но са по-полезни от купешките (зад кадър се чува как
операторът мляска, дъвчейки от баницата на стопанката).
Възрастната жена няма лицензиран печат и е задържана от органите
на МВР като организирана престъпна група за трафик на яйца,
които разпространявала сама на себе си. Същата репортерка ни
води в БАН, където беловлас академик обяснява как да разпознаем
истинските яйца от тези менте. Това става чрез натъркване на
кокошия продукт върху произволно избрана лисица, от което се
изчислява дифузията на яйцето посредством корелации, които всеки
гражданин може сам да извърши в дома си. Методът е разработван
десет години по 12 европрограми от 47 български учени. Следва
хроника – продажба на яйца втора употреба, внос на замразени
такива от република Ирландия и предлагане на криви яйца по
пазарите в област Ямбол. Водещата празнично повдига
настроението ни с редица болести, които можем да прихванем от
храните консумирани по Великден – салмонела, антракс, кокоши
зъб, раздвоение на личността, подкожна афта, заразна бенка, птичи
косъм, овча пъпка, агнешки грип, мечи бяс (ако случайно ухапете
мечка), десет вида тении, отравяне с боя, отравяне с животни,
отравяне при консумация на суров бухал... Сега за козунаците – как
да различаваме пресните от миналогодишните или защо не трябва
да ядем зелен козунак. Вадят извод, че е най-правилно всеки да си
направи козунака вкъщи, демек цялото население трябва да умее да
си отгледа свои козунаци и сиренето към тях. Любимата един път
ме беше помолила да доомеся едно тесто за пица. Направих го. За
съжаление вътре си изгубих два черни нокътя и лепенката от
порязано на ходилото. Така и не ги намерих, но гостите бяха
възхитени от пицата. По новините следва за задръстванията. Колко
отегчително – всяка година едно и също. Има интервюта със
случайни шофьори – хората се обединяват около мнението, че са
тръгнали да се забавляват и бавният трафик не им пречи, защото ще
се срещнат с приятели, роднини, любими и имат търпение предвид
хубавите неща, които ще им се случат. Ноооооо... репортерката
врещи в истерия колко изнервено било положението и как щяло да
има поне 50-60 катастрофи, дай, Боже. Сещам се и за зимните гуми
какво ни правят – все сме били закъснели, българинът все
последния момент избирал... Представям си как съм на плажа: юни,
опънал съм се на шезлонга като разсипана мусака... лек бриз,
ледена бира, сафрид, цигара, полуголи женски хора се търкалят
около мен... и аз, братче, седя и мисля за зимните си гуми и защо не
съм ги сложил още в края на месец май. Пфууу... Обратно на
Великденските празници – по новините на телевизиите вече правят
обобщения. Всички вкупом са стигнали до заключението, че пресни
яйца, агнешко и козунаци трябва да бъдат закупени от
потребителите поне три месеца преди празника.
 Абитуриентска - бал без маски
На абитуриентската вечер всички са равни – няма зубрачи и
печени, няма дебели и слаби, умни и глупави. Съществува
космическо равновесие между всички съученици, произлизащо от
ужаса за утрешния ден. Мазният страх от бъдещето кара младия
индивид да се напие на бала си като медуза в кочина. Утре почваш
да бачкаш за някой идиот или ставаш студент, отлагайки същото
(малцина ще бачкат за себе си, но затова ще трябва да си скъсат
задника). Ще мислиш за шефове, неприятни колеги, сметки, наеми,
заеми и хиляда други тъпотии. Тепърва ще разбереш, че животът
няма да протече по очакваните от теб правила. Тази вечер е
последната от детството ти. Сядаш изтупан на масата в ресторанта,
заобиколен от нервните си набори. Изключи си телефона. След
първата ракия отиди при учителите и им благодари за мъките, с
които са се опитвали да домъкнат нещо полезно в необитаемата ти
кратуна. Учителите са важни – не напразно в Япония само те могат
да псуват на майка пред императора. После смирено си седни на
мястото. Яж много внимателно храната, дъвчи старателно, защото е
ясно, че изяденото няма да остане в теб тая вечер. Някои момичета
не пият ракия и ти дават своята – приеми я, изпий я, но
задължително наблегни на руската салата, за да се отложи
блажнотията по стените на стомаха ти. По-късно ще съжаляваш, но
засега ще върши работа. Почват танците – уместно е да играеш като
изпусната в зъболекарски кабинет маймуна. Следва блус. Покани
момичето, на което четири години не събра смелост да разкриеш
чувствата си. Не приказвай, само я дръж за ребрата и гледай да не
пукнеш. Накрая небрежно кажи, че имаш подарък за нея и ще ѝ го
дадеш след три дни. Не разкривай какъв е (аз бих избрал комплект
хубави кукички и скъпа месина). Недей да ѝ обръщаш повече
внимание, дори умишлено я избягвай – така нейното любопитство
ще се нагнети допълнително. Ако случайно все пак тя те пожелае
още сега, недей да онождаш – няма да ти се получи като хората след
толкова алкохол. Сега ти се повръща – не се надявай, че ще отмине.
Ако вомитираш на масата, ще последва верижна реакция. Съблечи
се гол до кръста и с наперена походка отиди в клозета. Не повръщай
в мивката – тая мусака ще я задръсти и ще се чудиш как да
пренесеш с шепи материала до клекалото. Прегърни нежно
опиканата тоалетна чиния и хвърли серкмето. После хубаво се
измий, нищо страшно не е станало – хора, които не са повръщали
на абитуриентската си, за мен са повърхностни. Изяж дъвка, че
устата ти вони на рибарски чорап. Изпий една бира на екс, така
няма да ти стане лошо (поне за известно време). Вече може да се
отпуснеш на всякакви простотии. Най-умно е да си запалиш
зърната (ако нямаш много косми ги намажи с водка). Прави кълбета
по дансинга, напълни си очите с лютеница, изяж запалена цигара,
натъпчи си кебапчета в ноздрите, язди съученик, сложи картофена
салата в косата си, намери улично куче и изиграй един казачок с
него – няма нищо срамно, сега всички са на твоя акъл. Веселба да
има. Преди да си тръгнат учителите, отиди и пак се измий. Стегни
се за пет минути. Върви при тях. Извини се за всичките идиотщини
през годините, кажи, че ги обичаш и че няма да ги забравиш (тук
ще се разплачеш, но няма как...). Сутринта се прибираш,
приличайки на вентилатор, вашите се кръстят при вида ти, а ти
казваш на майка си: „Спокойно, брт’чед, пиль сам саму две
билички.” На другия ден гледаш обявите за работа с измачкана
душа под мишница, но поне утре имаш среща с любимата. Моята
абитуриентска не протече толкова красиво. Първо изпих половината
свят, второ повърнах в мивката – феноменална грешка, но добре, че
съм акълия. Взех съда, дето стои клозетната четка и на четири пъти
пренесох повърнатото до нужника. Запалих си зърната през ризата,
от което цяла вечер ходих с два обгорели кръга на гърдите. Като
мравояд целувах краката на учителите, а те горките се чудиха как да
прогонят обичта ми. С любимото момиче така се бяхме
разкрепостили навън, че паднахме в рекичката (още не ми е
проговорила). Майка като ме видяла сутринта лазещ на двора,
помислила че съм прасето. Почнах бачкане. След няколко месеца ме
взеха в казармата.

Жените избират
Грапава неделна сутрин. Прегръщам Нора с надеждата за
сношение, ала тя ме дарява с лакът в ребрата. Къде остана доброто
старо гушкане – нали това искат жените? Шептя в изумителното ѝ
ухо, а лигите ми капят вътре: „Хайде на секс, Бухалче!” „Изчезни.”
„Дай само малко. Обещавам, че нищо няма да усетиш.” „Разкарай
се.” Какво отношение – как да дружа с нея? Вярно – снощи ме
пожела, но нали имаше финал на Шампионската лига. Тоя мач е
един път в годината и тя баш сега се сетила за мръсотии.
Разхождаше телцето си с клошарско бедни дрехи, а в невинната ѝ
срамежлива усмивка имаше нещо толкова долно. Тя обича футбола,
но вчера беше настръхнала за чифтосване. Предпочетох бирата,
футбола и Кристияно Роналдо. Любимата си легна. Ставаме. Сега
ми е сърдита: „Да си пушил вътре?!” „Не, Гущерче.” Дори рибките
в аквариума разбират, че лъжа. Нора мрази цигарите, особено
когато не са консумирани на терасата, в което съм се заклел. А
тютюнопушенето е толкова красиво занятие. Аз димя задълбочено
от четвърти клас (въпреки че и преди това съм пушил, но само
заради компанията или на маса). Защо забраниха пушенето в
болниците... ами в училищата?? Колко по-приятно е да трупаш
знания с цигара в уста. Представям си второлаците в час – на всеки
чин има пепелник, Гошко си е забравил запалката вкъщи, но милата
класна грижовно му дава огънче от своя качак. Влиза директорът и
черпи дечицата с гъзарски Ротманс Плочка, а малчуганите весело
шумолят около него. Ами хирурзите – защо не им е позволено да
пушат в операция? Та това е гротеска – те спасяват живота ни.
Щяла да пада пепел в разтворения ни организъм. И какво толкова,
някой да е умрял от пепел!? Така докторите ще са съсредоточени и
няма да забравят инструменти в нас (на един приятел му забравиха
кафемелачка вътре). Пушенето укрепва моралните ценности, прави
индивида далновиден и достоен. „Защо, Кольо, на печката има
тенджера черна вода с девесил?” „Ъмм... снощи настъпах една
лютеница и реших да си изпера чорапа във вряла вода. Девесилът е
за аромат, че ми се набръчкаха зъбите от изпаренията. Исках да ти
помогна с прането.” „Идиот... а как тъй котката прилича на
линчуван германец – рошава, едното ѝ ухо клепнало, ходи и
внезапно заспива. Бира си ѝ дал нали?!” „Не е вярно, само от твоя
„Бейлис” лочи. И то е живинка горкото и то иска да разпусне. Бог
му е дал душа да взима решения – тя избра алкохола.” „Боже...
котката ми е махмурлийка... Кольо, писна ми – искам нормален
мъж.” „Копнееш да съм ти досаден?!” „Не... просто искам, като се
прибера от работа, да не ви заварвам с котката Ивелина да си
мажете петите с мас, за да се пързаляте в коридора; комшиите да не
се обръщат към мен с „лейди” и да ми се кланят като японци,
защото си ги подучил така и ги е страх да не ги биеш; срам ме е, че
стъпя ли в магазина, продавачките винаги ми подготвят две гумени
бири, без да съм ги искала; обидно ми е, дето си казал на хорските
деца, че съм вещица, която яде колелата им нощем (аз се чудя що,
като ме видят, карат надалеч с риск за живота си).” „Прилепче, да
разбирам ли, че с тоя реферат ме молиш за секс?” „Оффф... няма
оправия... но... по-добре с теб, отколкото с някой друг. Айде – ще
давам.” Исус е на моя страна. Скачам към банята с мощта на
локомотив. Следва прословутото ми 20 секундно сухо къпане,
включително миене на зъбите чрез мисъл, ноктопластика и
бръснене без отстраняване на косми. Нахлувам в спалнята като кон
изял носорог. Любимата е гола... легнала настрани, с четири
крайника леко провесени от леглото... Кошута... Поглежда ме... и аз
я гледам. Потта ми пада на парцали... Съвестно върша мъжката си
работа... мозъкът ѝ разцъфва като топла баничка. После се
прегръщаме. Една жена обича ли – нищо не може да я спре, докато
ние сме лежерни и горделиви, мързеливи в любовта. Мъдрите ‘ора
са казали, че момичетата може и да не знаят какво искат, но знаят
как да го постигнат. А ние... вятър ни вее на бял прилеп. Жена без
мъж е като антилопа без хокейна шайба, но мъж без жена... все едно
цвете от краставица без пчела да му се порадва. „Колче, искаш ли
капучино?” Сякаш ме пита желая ли да стана педал – какво да го
правя това капучино?! „Не, отвори ми една бира.” Минават две
минути. Протягам се лениво като тиксо. Изведнъж я чувам да вика
оттатък – псува на еднорък чобанин пчелар. Застава на вратата –
зачервените очи ме гледат с чиста детска ненавист... от устата ѝ тече
тънка лента слюнка... Сега пък какво?! Ооо... забравих... снощи се
опитах да опера втория чорап в новата кафемашина – натъпках го в
гнездото за кафе. Човек добро да направи...

Разговор от вчера
- Норка, тъй и не разбрах за кой си на Европейското по футбол?
- За Словения.
- К’ва Словения, ма – те не играят.
- Напротив – оня ден биха.
- Я иди си напръскай лицето. Словения не се класираха.
- Възможно е, но биха.
- Кого?
- Не ме интересува.
- Ааааа... бухалчето ми люспесто. Искаш да кажеш Словакия.
- Аз съм за Словения.
- Ба, ти ненормална ли си, ма? Словения играха на Европейското в
Белгия и Холандия. Тука ги няма.
- Тогава ще викам за тях на Европейското в Белгия и Холандия.
- Че то свърши!?
- И?
- Какво „и”? Това първенство приключи – резултатите са ясни.
- Не ме бърка – продължавам да ги подкрепям.
- На Европейско, което е завършило?
- Да.
- Ей, как ме изнервяш! Направоооо... Гледай тука в нета – Словакия
играха с Уелс и Русия.
- А после със Словения?
- К’ва Словения, ма оууу... Словакия... Словакия.. кия... кия!
- Я се разкарай – няма да ми казваш от кой да бъда.
- От Словакия си – разбери.
- Не ми определяй!
- Добре... виж.. Тоя със смешната прическа игра ли?
- Да.
- А така. Казва се Марек Хамшик и е от Словакия.
- На мен ми прилича на словенец.
- Мхм... на словенец ти приличал... Малеее... щъ счупа като гладен
циганин домашна баница!
- Кольо, скрила съм една бутилка джин в хладилника. Искаш ли да я
изпием на терасата и после да правим секс?
- Ооооо... да... много ясно!
- Според теб как се представя отборът на Словения на това
Европейско?
- Ъмммм............ тоо......................... бе, добре играят момчетата.

Любимият ми виц
Една млада жена си вървяла по центъра, когато без да иска
настъпила Вълшебното Лайно. Изведнъж се озовала назад във
времето – далеч в каменната епоха. Гледа планини, гори, диви
животни... Много се уплашила. Тръгнала покрай един поток да
търси хора. Вървяла няколко дни, а нощите прекарвала завита с
листа и клони. Една сутрин забелязала пушек до някаква пещера.
Гладна и премръзнала се затътрила с последни сили към мястото.
На входа седял праисторическият човек. Приличал на бизон – едър
мъж, брадат, с дълга гъста коса. Чоплел кокали пред огъня. Като
видял момичето, скочил с каменната си брадва в ръка:
- К’ва си ти, ма?
- Изгубих се, господине. Моля те, вземи ме да живея в твоята
пещера – примолила му се девойката.
- Мах’са от тука, ма – отвърнал грубо ловецът с тежкия си глас.
- Моля те, моля те – ще се грижа за теб, ще пера кожите, ще ти
чистя, ще ти готвя, ще поддържам огъня... само ми позволи да
остана при теб.
- Не, разкарай се. Не ми трябваш.
- Много те моля, гладна съм и ми е студено. Страх ме е от дивите
зверове, не ме оставяй сама!
Праисторическият човек я съжалил и пуснал девойката вътре.
Взел си копието, лъка, стрелите и поел на лов. Обърнал се назад, а
тя весело му махала. Вечерта се прибрал, носейки на рамо убита
сърна. Пещерата била подредена, кожите изпрани, огнището
преместено на по-уютно място, така че да се виждат рисунките на
стопанина... женската ръка личала навсякъде. В каменната тенджера
къкрела ароматна чорба, а в дървената паница имало сок от
ферментирали круши. Първобитният човек отрязал единия бут на
животното, а тя опекла месото с набрани по-рано подправки и
грудки. Пийнали, хапнали (тя му направила забележка да не мляска
като свиня). Поговорили си. Гледали с усмивка все още младото
рохко небе. Станало късно. Легнали завити под новия козешки
юрган. Той захъркал, тя го прегърнала, той се обърнал, тя го
целунала. Последвало сношение с мозъчни изригвания. На
сутринта ловецът станал рано. Замислен седнал до димящото
огнище. Погледнал надолу и казал на себе си: „За това ли си
служила, кожена пръчице?! А аз цял живот да чупя костенурки с
тебе?!”

Изгубените пари
От два часа с любимата се караме кой от двама ни трябва да отиде
до магазина да ми купи бира. Според мен трябва да иде тя от
благодарност, че съм ѝ разрешил да се грижи за мен. Нора казва, че
съм идиот. Писнало ѝ било да дрънчи с бутилките между блоковете.
Хората, като я видели, се кръстели, мислейки я за свят човек,
защото ме търпи. Те не я познават – пред тях симулира доброта,
смирение и весел характер на сокче, но вкъщи е като запален кошер
на диви стършели. Обикаля стаите все едно е хеликоптер и
непрекъснато задава въпроси: „Кольо, как си успял да окапеш
шапката си? Защо на зърното ти има сирене? Защо в кутията с кафе
има супа, в супата сладолед, в сладоледа лютеница, а в лютеницата
кисело мляко? Не ми казвай че си гребал от всичко с една лъжица!
Защо си чистиш пъпа с гъбката за чинии? Защо си сложил чорапите
си в общото пране – знаеш, че прогарят дрехите и че първо трябва
да ги накисна в нафта...” Непрестанно ми крещи – всъщност не
вика, а говори с някакъв зловещо хруптящ звук от дробчетата си.
Инак е изумителна на вид – невероятно момиче с характер на
гнойна афта. Е, ще отида за бира – нека види рицаря в мен. Връчва
ми боклука. Ааа, абсурд – няма да се излагам пред съседите. Бива
ли корав мъж като мен с женска работа да се занимава?! „Норо, тоя
боклук е твой, няма аз да ти го изхвърлям.” Вдига поглед от
книгата. Колкото и страшно да ме гледа, няма да го взема! Вземам
го – решението е мое, следователно аз съм шефа в тая къща. В
асансьора се возя с младо момиче, може би студентка – ходила е да
„учи” някъде по етажите. Торбичката ми вони на разложени
вътрешности от скумрия, остатъци от престояла салата, лук и две
кутии фасове. От миризмата съзнанието ми се запенва. Поглеждам
девойката: „Извинете”. Тя очевидно се стреми да не диша и само ми
показва среден пръст. Мятам боклука и влизам в магазина.
Продавачката ме среща с нежната усмивка на филия с пастет:
„Коленце, искаш ли да ти покажа нещо отзад в склада?” „Не,
Стефче, знаеш, че си обичам приятелката. Дай две гумени „Ариани”
и да бягам.” Хм... няма ми парите. Сигурен съм, че взех десет лева
от портмонето. Купувам бирата на вересия и се прибирам. Къде ли
съм ги изгубил... ееее... много ясно... хвърлил съм ги с проклетия
боклук. Любимата ме разубеждава да не ги търся, но като си спомня
с колко малко пари живеехме с майка на село, пък и това са четири
гумени бири – все едно да ги излея в канала. Хвърлям си потника и
слизам. Горещо е. Стъпвам на една тухла и ровя в казана с пръчка.
Няма ги. Трябва да вляза вътре. Готово. Миризмата е жестока –
прокиснала диня, развалени черва, детско повръщано, тоалетна
хартия, а някой е изхвърлил умряла свинска глава... Мухите ме
мислят за техен човек и непрекъснато търсят прегръдка. Аз съм гол
до кръста, мръсен, с брада като разстрелян гълъб и коса на прегазен
от влак бобър – типичен клошар. Рина в отпадъците. Хм... порязал
съм си ходилото – май ще си отчувам мухички. Някой чука по
алуминия. Подавам очи от ръба като сурикат. Едно комшийско
детенце: „Бате Кольо, мама ти праща пет лева да си купиш хляб.”
„Марш от тука, деба недоклесъка ти.” След малко пак се почуква –
друго съседче: „Бате Кольо, мама каза да ти донеса тия работи.”
Гледам ледена ракия в кристална чаша и половин обелен салам.
Отпивам доволно, а малкото момиченце ме храни с колбаса, сякаш
съм куче. „Мама си иска чашата.” Това са то жените – грижовни
същества, но да не дава Исус да им загубиш или счупиш нещо. Ъ...
ето ги моите десет лева – залепнали са за един презерватив. Взимам
ги, поочиствам ги в кожата на рамото си и излизам от казана.
Жегата е мазна, потта ми се е смесила с вонята от нечистотиите,
превръщайки се в слузест ликьор. Тръгвам си в кълбо от мухи.
Ядосан, ранен, изморен, унизен – масивно страдание за толкова
малка утеха. Усещам, че мириша на престоял три месеца в чувал
задник. Пред входа ме вижда касиерката Ваня: „Оооо, Коленце, тъй
и тъй си тука, я дай десет лева за чистачка да ви отметна за тоя
месец.” Става ми лошо – вцепенявам се. Как е възможно... такава
борба... Давам гневно десетте си лева, без дума да кажа. Качвам се
горе като робот. Годеницата ми отваря: „Малеее, как смърдиш... да
не си ме пипнал довечера!” Влизам в банята. Включвам водата.
Животът е като гъза на пеперуда – къс и бързо отлитащ. Не си
заслужава да се изнервям за глупости. Усмихвам се...

Интервю с манекенката Винченция-Шарлот

Свинарска. Водещ Никола Крумов. (18+)
- Здравей, Винчи.
- Здравей, Кольо.
- Много се радвам, че ми гостуваш. Прекрасна си!
- Благодаря.
- Ще се представиш ли на нашите читатели?
- Ъммм... даа... казвам се Винченция-Шарлот, от София, на 24
години, модел.
- Мислех, че си родена в Ямбол?
- Да, но вече съм в столицата.
- С какво се занимаваш в момента?
- Модел съм на невидими дрехи. Освен това вчера завърших и
първата си роля в киното. Филмът се казва: „Червената Шапчица
отзад”.
- Какъв е сюжетът?
- А?!
- Ъммм... за какво се разказва?
- Ами, отивам в гората за гъби, а там Вълкът и Ловецът ме
претърсват за оръжие, а после правят любов с мен.
- Интересно. Какво правиш в свободното си време?
- Ходя на фитнес и си разглеждам Фейсбука. Обожавам да скачам с
бънджи, но още не съм го правила.
- Обичаш ли да четеш книги.
- Да.
- Кои са ти любимите писатели?
- Винету и Царп Лъх.
- Аха... Според теб вярно ли е общото схващане, че манекенките сте
леки момичета?
- Това са глупости. Никога не бих си легнала с някой за пари...
освен ако има 20 лева.
- Какви мъже харесваш?
- Да са богати, ако е възможно и културисти. Но за мен външният
вид не е от значение. Важно е какъв е човекът отвътре – колко пари
има. Държа мъжът до мен да е финансово осигурен, да ме води по
барчета и да кара кола с три букви.
- УАЗ?
- Ххаахах не, БМВ или Ауди.
- Ауди е с четири букви.
- Не мисля.
- Някой да те е злепоставял? Коя е най-голямата лъжа, която си
чувала за себе си по медиите?
- Че съм любовница на Митьо Пищова, а аз само френска му правих
и то един път.
- Какво смятат родителите ти за това с което се занимаваш?
- Напълно ме подкрепят – татко емигрира в Антарктида.
- Имала ли си гаджета футболисти?
- Само девет – не ги харесвам. С другите спортове съм по-добре.
- Веганка ли си?
- Глупости, от български произход съм.
- Има ли завист сред моделите?
- Да. На мен ми завиждат за ума и красотата – аз винаги се
уреждам. Мразя глупостта и лицемерието.
- Имаш ли някакви корекции по тялото?
- Никакви, само съм повдигала кожата на колената си.
- За какво мечтаеш?
- Да посетя Дубай, че още не съм била в Гърция. Обичам
пътешествията, но засега съм ходила само до Бургас. Мечтая
малоумниците да ми завиждат. Искам да стана ужасно известна –
всички глупаци да говорят за мен.
- Един по... такъв въпрос... С колко мъже си била?
- С двама.
- Ъъъъъъ... днес ли?
- Че ти за кога питаш!?
- Винчи, благодаря за интервюто. Какво ще пожелаеш на нашите
читатели?
- Да бъдат себе си и имот.
P.S. Водещият запазва убеждение, че всеки човек е умен до
доказване на противното.

Опасен газ
Една седмица ще съм сам. Нора заминава при техните. Вече три
дни ям боклуци – ще си сготвя нещо. Най-лесно е да си направя
един боб. Умея му всички техники (макар и да го правя за пръв
път), само изключително тъпите хора не знаят как се готви боб.
Накисвам го от вечерта с един кочан царевица за късмет в живота.
Събуждам се по обяд – котката Ивелина ми ближе петата, като по
този начин набавя милиони микроорганизми за червата си. Правя
кафе – едно за мен, едно за Ивчето и две за печката, защото е ясно,
че половината ще го разлея. Само жените знаят кога нещо ще
кипне; кога не ми се гледа мач, а ми се тупа килим; както и колко
календарни дни ще правим секс един път в месеца. Изпиваме си
кафетата с малко ракия за разредител. Слагам манджата на котлона.
Включвам – след малко завира. Правя всичко професионално –
изхвърлям първия боб и слагам новия в жълтата вода. Нарязвам
лук, а кръвта попивам с потника си. Чуквам две яйца и добавям
млякото. Всичко е готово – сега само трябва да чакам да се свари. С
Ивето ще играем бридж-белот. Само на една жена може два пъти да
ѝ дойде майорна терца на боята, която съм обявил. За съжаление
котката не си изиграва добре картите и аз печеля. Сипвам ѝ от моята
бира в паницата да се утешава. Лочи. На гозбата трябва да се долее
вода. Хм... спрели са я, но добре че имам пълно шише в
хладилника. Обаче как да закарам тенджерата до мивката – гореща
е!? Мммм... с кърпата за ръце много ясно. Идва къса за дръжките,
деба. Ще я отрежа малко с ножа... хм... пак идва къса. Събличам си
потника, нося боба до мивката, изливам половината бутилка вода и
го връщам на печката. Очевидно мъжкият мозък е по-развит от
женския – винаги намира практични решения за проблемите.
Жените са като Вселената – колкото повече ги опознаваме, толкова
по-малко ги разбираме. Чакай, да си нагледам манджата. Ей...
любимата ми звъни, ако не вдигнеш на момичето си, следва
разрушителен скандал (обратното не е проблем). Ох... Ъп... Дявол
го взел – телефонът ми пада в супата. Ще го извадя с решетъчната
лъжица... я... и часовникът ми бил вътре... Манджата става
страхотна – с Ивка се натъпкваме, а сетна гледаме обиколката на
Франция легнали по гръб на дивана (Кавендиш печели етапа –
доволни сме). Три дни плюскаме боб, образувайки богати газови
находища в апартамента. Гозбата свършва. Ужасно ме мързи да
измия тенджерата. Какво да измисля...? Ами да... решението е било
пред очите ми... ще наготвя нов боб, за да не я мия. Отивам до
магазина (няма асансьор, защото оправят нещо по интернета),
купувам продукти и ги режа. Слагам манджата на печката. Виж ти...
котлонът бил включен – забравил съм го от предния път. Грял е
няколко дни, но поне е готов за употреба. Явно това е
подсъзнателна хитрост от моя страна (абе, умното си е умно). Нора
си идва. Първо се повдига на задните си люспи, за да се увери, че
вкъщи не е имало катаклизъм. После ми се радва. „Норка, дай
малко секс!” „Колко?” „Колко ли... ъмм... три литра!” „Уморена съм,
не мога.” „Аре дай малко, ма... оуу!” „Оффф... айде... идвай с мен в
банята.” Такива са жените – само онождане имат в главата. Какво
тяло, братче! Вътре съм... любимата се гърчи в ръцете ми като
настъпана стоножка – обладавам по стар стил... Вечерта пием
ракия, хапваме от новия боб и си говорим. Мисля, че имам шанс за
още един секс – да я закарам в спалнята, да я положа на
операционната... да разгърна целия си голмайсторски потенциал –
дръж са, Норо, комети ще падат. Оставям я още малко да си почине,
сетне ще ѝ извадя душата с товарния влак. Тя обаче изведнъж се
ококорва, очите набъбват като на стар бухал топките, а коремът ѝ
издава звуци все едно е пресъхнал индустриален водопровод, на
който са пуснали водата. Скача и почва да ми крещи без нищо – тая
вечер щял съм да спя на дивана. Изчезва оттатък. С котката Ивелина
се хващаме за тумбаците от смях.
 Здравеопазване ООД - кратка история от
спешното
Снощи с Нора хапваме, пийваме и си приказваме. Котката
Ивелина разфасова някаква хлебарка, а навън не вали. Изведнъж
виждам нещо в очите на любимата. Аз втора покана не чакам –
грабвам я за потничето и я замъквам като торбичка с органи в
спалнята. Голям секс, братче – от триенето чак мозъкът ѝ се
овъглява. Баш в най-важния момент инстинктивно искам да се
подпра на масивната нощна лампа за по-голяма мощ. Обаче... вчера
съм забравил да навия нова крушка и само съм махнал плафона...
Фасонката стърчи гола. Токът така силно ни цапва, че очите ни
изпадат на чаршафа. Нора, първоначално не разбрала за случилото
се, казва, че било върховно – сякаш ток я бил ударил. Ръката ми е
леко изгорена. Годеницата ми настоява да отидем до болницата. Не
я искам с мен – ще има да реве, да трепери, ще се изпокара с
персонала... Малко съм ядосан – смяната на крушките е женска
работа, за нас мъжете са по-сложните ремонти или по-скоро тези, с
които едно момиче не може да се справи за няколко месеца. Викам
си такси, защото съм пил. Нора е клекнала на плочките като
домашна жаба и плаче. Уверявам я, че тя е виновна, за да се
успокои. Тръгвам. Бакшишът ми разправя как трябвало да му
трансплантират бъбрек от тъщата, но вместо това по невнимание
лекарите му отрязали половината черен дроб и го присадили на
съвсем здравата донорка (същата направо се родила... съвсем нов
живот – пиела по една каруца ракия за добър ден). Пристигам в
спешното. На входа ме посреща някакъв почти 100-годишен чистач
– той решава дали на хората им има нещо или просто са дошли ей
така. Пита аз ли съм Христо. Казвам „Не”. Преглежда ме и сърдито
отваря вратата. Вътре е спокойно. Миризмата на препарат за
дезинфекция, цигари и евтино кафе от машина не се трае. Седя
един час в празната чакалня. Най-сетне една сестра се приближава
към мен: „Вие ли сте Христо?” „Не.” „Ъммм, добре.” Заминава си.
Внезапно отпред с вой пристига линейка. Чувам за човек с инфаркт
и как, след като го взели, минали първо през борсата, че тъкмо
докарали хубави чушки. Не побрали всичко, но линейкаджията
останал да пази останалата част от чувалите на място – болният
карал до тук, а сега разтоварва. Доктор и докторка се задават по
коридора... личи, че тъкмо са правили секс – на бретона косата ѝ е
сплъстена от потта, а тоя е твърде весел:
- Здравейте, вие ли сте Христо?
- Не.
- О! Нищо. Заповядайте, влезте в кабинета. Такааа.... Изпийте това
хапче... Браво... Сега ще ви се оправи кръвното.
- Нямам кръвно. Аз съм за изгорено.
- Тъй ли?! Ха-ха. Не се притеснявайте и без това лекарството беше с
изтекъл срок. Моля, изчакайте навън. Между другото продавам
мед... 8 лева бурканчето... ако ви трябва – чудесен е. Не щете...?! А
счетоводни услуги да ви предложа?
Вися втори час. Оня с инфаркта е направил втория курс и сега му
поставят други задачи. Сестрата пак идва:
- Значи не сте Христо? Сигурен?!
- Да.
- А случайно сега да сте в кома?
- Не съм.
- Аааа, вярно, тоя го изписахме – нищо му нямаше. Ампутация
някаква ще желаеш ли, че имаме свободен екип на промоция? Дай
една цигара. Имаме прекрасна програма за рак – мога да те вкарам
срещу малка почерпка. Мхм... нямаш рак... жалко... днес не ми е
ден... утре може да извадя късмет, дай, Боже. Наркотици искаш ли –
една санитарка тука пише рецепти? Мъжът ми реди плочки... и
дърва за зимата можем да ти уредим от едно място.
Писва ми и си тръгвам, преди да съм набил някой. В тая държава
не можеш да се изпикаеш без връзки. Нужно е да имаш
подходящите познати навсякъде или много пари. Българското
здравеопазване опазва единствено себе си. Вкъщи Нора ми прави
компрес. Звъни се на домашния телефон. Любимата вдига: „Имате
грешка.” „Кой беше, Норка?” „Не знам, търсеха някой си Христо.”

Олимпийски игри в България

Замина си Олимпиадата в Рио – най-невзрачната откакто аз гледам
спорт. Замислих се, дали България няма да организира по-свестни
игри. Ето какво би се случило според мен. Печелим домакинството
с корупция – наши представители са гласували с карти на чуждите
делегации. Денят на откриването наближава, но Олимпийският
огън не може да премине границата с Гърция поради стачка на
местните фермери. МВР взима спешни мерки и наема бежанци да
прекарат огъня нелегално с автобус на трафикант. Операцията е
много успешна. Факлононосец по улиците на София е Йордан
Йовчев, който по пътя е бит на няколко пъти от гневни шофьори.
Как да е, целият в кървища Данчо доставя пламъка до стадион
„Васил Левски”, където той е загубен. А там е повече от чудесно –
фенове на Левски и ЦСКА се псуват на майка, а малцината
лудогорци им викат „селяни.” На терена пеят поп-фолк певици и
Веселин Маринов. Следват хора и народни песни, които силно
одобрявам. Изведнъж на коне излизат актьори преоблечени като
велики личности от историята ни. Правят кръгчета по пистата
(Левски се играе от негър заради толерантни съображения, а Кан
Аспарух отсича главата на чалга певачка по невнимание).
Олимпийският огън на стадиона ще бъде запален със стрела от
младата ни надежда в стрелбата с лък Иван Иванов Иванов. След
седем убити и четирима ранени Бойко Борисов се намесва
решително и пали огъня с фаса си. От хвърчащите въглени се
запалват няколко склада в Пловдив. Игрите в София са открити. На
другия ден започват състезанията, но БНТ ни пускат повторения от
предишни Олимпиади.

Защото жените ги е срам да си поискат секс

18+
Неделя – мазен олимпийски ден. С котката Ивелина сме се
тръшнали на дивана и гледаме малоумния спорт топка във вода
(абе, като за нас става). Годеницата ми Нора обикаля наоколо, чете
си в спалнята, къпе се, реже някакъв плод (не ми предлага, защото
знае, че е извратено и неморално мъж да яде плод)... изобщо
занимава се със свои си работи. Изведнъж се сепвам... че двамата
днес казали ли сме си нещо въобще?! Май не, а вече е 16 часа.
Сигурен съм, че приказвах, но дали не беше само с Ивето. С котката
си говорим често – примерно тая сутрин спорихме на здравословна
тематика, защото тя е почти бабичка, а не ще да си пие хапчетата за
животински болести. Естествено аз съм поне два пъти по-умен от
нея – измерих ѝ кръвното през корема. Как се пулеше само, докато
помпех – умрях от смях, но поне резултатите са задоволителни.
Скришом наблюдавам любимата – издължената фигура на праз,
косата дебела като преяли водорасли, кожата феноменално гладка
взета от топките на косатка, сухите уши, устните на медоядна
липа... Става ми още по-кофти. Ами ако вече съм ѝ безинтересен,
ако е с мен само по навик, ако просто не ѝ пука и се е примирила...
Исусе... та тя ще ме остави... навярно точно сега го обмисля. Не
искам да я загубя! Трябва спешно да измисля нещо, за да се
почувства желана и специална... но какво?! Как да я зарадвам?! Ще
ѝ позволя да измие колата. Мммм... не... ще ми счупи нещо. Или да
ми опържи картофи – всяко момиче обожава пърженето. Най-добре
да я завъртя на шиша, но няма да желае през деня, защото я е срам
(дори да иска, няма да го покаже – жените не обичат да личи, когато
им се прави секс). Мога да симулирам силен зъбобол – веднага ще
пусне от съжаление, но не ми се рискува, въпреки че това винаги
действа. Ивка хърка до мен като пиян моряк. Гледам на масата два
лева от новите – ще ги изям, пък каквото стане (дано предизвикам
красива емоция в името на семейното щастие). Не, хрумва ми друго.
Грабвам си котката, цигарите, ракията и излизам. Звъня на Петя от
третия – една хубава изневяра ще подейства освежаващо на моята
връзка. Отваря – очите ѝ се пълнят със сок от напукани праскови
(отдолу Бог знае какво става). Влизам в апартамента. Разливам
ракия в две чаши. Не мога да го направя, братче – егати боклука
дето съм. Единствената причина мъжете да търсят нещо чуждо е, че
то е непознато и ново, носещо различна тръпка. „Петя, виж какво,
искам да идем горе и ти да симулираш, че сме правили любов.”
„Глупости, аз какво печеля?” „Не знам още.” „Дадено.. ще ѝ натрия
носа на тая кучка!” Качваме се (какво дупенце само – като на
спукано тиганче). Хванали сме се за ръка, а Нора ни гледа
въпросително. „Сърдиче, тавичке с милинки, извинявай, ама ние с
Петя преспахме.” „Че теб те нямаше пет минути?!” „Бързах.”
„Последния път, като бързаше да се събуеш, си разби главата в
гардероба. Не вярвам.” В тоя момент Петя почва да крещи по
сценарий. Любимата отвръща. Скандалът е значим и продължава да
се разгаря – известно е, че змиите се хранят с други змии. Много
съм доволен – това е то да намериш смислено занимание за
половинката си. От шума идват съседи завърнали се от работа.
Грохотът вкъщи е изумителен. Почват караници кой не си е плащал
таксите за входа, вади се пиене, дечица прииждат да мачкат Ивка,
семейства си носят вечерята, наркоманите от шестия измислят
начин да вкарат инвалидната количка на баба Дора вътре...
повсеместна лудница, но заформилото се парти си струва. Весело е.
Всички си тръгват към един след полунощ. Нора ми показва среден
пръст, което означава, че ще спя на дивана. Аз съм силен характер –
утре ще ѝ измисля нещо ново. С Ивелина разстиламе чаршафа.
Лягаме. Според мен тя ме мисли за свой син – ближе си косматата
ръчичка и ми мие брадата. Има майчин поглед. Заспивам в нежната
котешка слюнка.
***
Нора съм. Лежа сама в тъмното и правя разбор на вечерта. Какво
му стана на моя мъж днес!? Толкова хубав ден имахме – всеки се
занимаваше с това, което му харесва, а накрая такава болница
настана у дома. Реално вечерта се забавлявах... ама как пък Кольо
цял ден не го заболя поне един зъб... да му се не знае!!!

Никола Крумов

ДНЕВНИК ОТ
ПАНЕЛНИТЕ БЛОКОВЕ

Издател: Пощенска кутия за приказки

Дизайн и илюстрации: Росен Дуков
Коректор: Мария Добрева

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN: 978-619-90421-2-0