Всички права на български език запазени.

Нито една част от тази книга не може да бъде възпро-

извеждана или предавана под каквато и да е форма и по какъвто и да било начин без изричното
съгласие на „Изток-Запад“.

Copyright © 1997 bу Ann Druyan and the Estate of Carl Sagan

Copyright © 1985 by Carl Sagan and Ann Druyan

Преводът е направен по изданието Carl Sagan, Ann Druyan СОМЕТ

Превод от английски Милена Боринова
© Милена Боринова, превод, 2017
© Издателство „Изток-Запад“, 2017

http://4eti.me

ISBN 978-619-152-982-7 (мека подвързия)

ISBN 978-619-152-990-2 (твърда подвързия)
 Съдържание

Въведение

ЧАСТ I.
ПРИРОДАТА НА КОМЕТИТЕ
Глава 1. Да полетиш с комета ............................................................................................. 8
Глава 2 Знамение................................................................................................................ 16
Глава 3 Халей ..................................................................................................................... 36
Глава 4 Времето на завръщането ..................................................................................... 62
Глава 5 Размирни комети .................................................................................................. 75
Глава 6 Лед ......................................................................................................................... 85
Глава 7 Анатомия на кометите: обобщение дотук ....................................................... 100
Глава 8 Отровен газ и органична материя..................................................................... 112
Глава 9 Опашки ................................................................................................................ 121
Глава 10 Кометен бестиарий........................................................................................... 134

ЧАСТ II.
ПРОИЗХОД И СЪДБА НА КОМЕТИТЕ
Глава 11 В сърцето на трилион светове ........................................................................ 175
Глава 12 Спомени от Сътворението............................................................................... 186
Глава 13 Призраци на минали комети ........................................................................... 197
Глава 14 Разпръснати огньове и разбити светове ........................................................ 211
Глава 15 Гневът на небесата: 1. Голямото измиране ................................................... 227
Глава 16 Гневът на небесата: 2. Един съвременен мит? .............................................. 242
Глава 17 Омагьосаната зона............................................................................................ 252

ЧАСТ III.
КОМЕТИТЕ И БЪДЕЩЕТО
Глава 18 Една изгряваща флотилия ............................................................................... 264
Глава 19 Звездите на великите капитани ...................................................................... 272
Глава 20 Прашинка .......................................................................................................... 286

ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложение 1 Орбити на подбрани дългопериодни комети ...................................... 295
Приложение 2 Орбити на подбрани късопериодни комети ........................................ 296
Приложение 3 Основни видими с просто око метеорни дъждове към края на XX в. .. 297
Приложение 4 Допълнителна информация ................................................................... 298

3
 Анотация
Кои са тези грациозни посетители на нашето небе? Сега вече знаем, че те
носят както живот, така и смърт, и ни указват нашия произход.
Книгата е спиращо дъха космическо пътешествие с комета. Астрономът
Карл Сейгън, носител на наградата „Пулицър“, и писателката Ан Друян изс-
ледват произхода, природата и бъдещето на кометите, а също и свързаните с
тях екзотични митове и суеверия. Авторите показват как с появата си коме-
тите са вдъхновили някои от великите открития в историята на науката и
повдигат интригуващи въпроси за тези сияйни посетителки от междузвезд-
ния мрак.
„Комета“ е завладяващо приключение, незаменима книга за всеки, който
някога е съзерцавал небесата и се е питал какво се крие отвъд. Кои са тези
грациозни посетители на нашето небе? Сега вече знаем, че те носят както
живот, така и смърт, и ни указват нашия произход.

„Комета“ очовечава науката. Красива и интересна книга.

– Юнайтед Прес Интърнашънъл

„Солидно научно познание, примесено с не по-малко солидна доза забавле-

ние. „Комета“ е жадувана глътка свеж въздух.“
– Хамилтън Спектейтър

4
 На Шърли Ардън
за десетилетното приятелство
и добре свършената работа,
с обич и възхищение.

Въведение
Преди формирането на Земята тук е имало комети. През последвалите еони кометите
са озарявали нашето небе. Доскоро те са преминавали незабелязани поради липса на
разум, който да се диви на тяхната красота. Преди няколко милиона години обаче всич-
ко това се променило, но едва през последните десет хилядолетия ние сме започнали да
водим дневници на своите мисли и чувства. Оттогава кометите оставят след себе си
нещо повече от газ и прах. Откриваме техните следи в изображения, поеми, въпроси и
прозрения. В тази книга ние се впуснахме да преоткрием тези следи, да изследваме нас-
тоящите познания за кометите и да поразсъждаваме какво още би било възможно.
Вдъхнови ни завръщането през 1985-1986 г. на една от най-бляскавите (и точни) по-
сетителки на Земята – Халеевата комета, както и обещаващата поява през 1997 г. на не-
известната дотогава комета Хейл-Боп.
Опитахме да разгледаме еволюцията на научните открития и да представим доказа-
телствата „за“ и „против“ кометните теории, които са били отхвърлени, които сега са на
мода, и някои, които не са отхвърлени, но не са и на мода. Надяваме се, че сме показали
ясно коя от тях каква е. Някои идеи и понятия са представени повече от веднъж за по-
голяма яснота и достъпност за широката публика. Това в никакъв случай не е матема-
тическа книга, но съвременната наука е количествена, така че тук-там сме включили и
малко аритметика. Когато искаме да знаем колко далече се намира нещо, бихме могли
да измерим това разстояние в мили, версти или левги. Природата си остава същата не-
зависимо от аршина, с който я мерим. Но тъй като така е прието в научния свят, както
и повечето държави по света, а също и защото е по-просто, тук ще използваме метрич-
ната система. Един метър е дълъг приблизително колкото един ярд. Хиляда метра със-
тавляват един километър, което е около 60 процента от една миля. Ако си представим
метъра, разделен на сто равни части, всяка от тях е един сантиметър. Малко над два и
половина сантиметра са един инч. Един микрон е една милионна от метъра – твърде
малко, за да бъде наблюдаван пряко. Десет хиляди атома един до друг ще изградят ве-
рига с дължина един микрон. Вашият нокът е с ширина около десет хиляди микрона,
или приблизително един сантиметър.
От съображения за обем и четимост сме включили имената на съвсем малка част от
днешните изследователи, които са превърнали този предмет в една от най-вълнуващите
области на съвременната наука. Днес те са много повече от общия брой на кометните
изследователи от всички предходни поколения. Молим за снизхождение онези, чиито
имена сме пропуснали. В случай че проявява интерес, читателят би могъл да проследи
оригиналните научни трудове и да открие имената на тези специалисти чрез библиог-
рафията в края на книгата. В тази библиография сме включили най-популярните книги

5
по астрономия и представителни или представляващи особен интерес трудове от науч-
ната литература.
Задължени сме на световната астрономическа общност за щедростта ѝ към нас по
време на подготовката на тази книга. Джоузеф Веверка от Корнелския университет, дви-
жещата сила зад плановете на САЩ за мисии до астероиди и комети, беше нашият гла-
вен технически консултант и редактор, който ни осигури много от астрономическите
изображения в тази книга. Благодарни сме на Андреа Барнет, Мери Рот, Джон Капрелян
и Маргарет Дърмът за това, че подпомогнаха осигуряването на тези снимки. Марк
Уошбърн изпълни няколко изследователски задачи с характерното си усърдие и пер-
фекционизъм.
Няколко колеги бяха така любезни да прочетат ранни варианти на книгата и ни по-
могнаха с ценните си детайлни коментари: Луис У Алварес, Марта Ханър, Джоузеф
Маркъс, Стивън Соутър, Пол Уайсман и Доналд К. Йоманс, който изчисли и датите на
бъдещите завръщания на Халеевата комета. Други, които ни предоставиха експертните
си умения, са Джон К. Брант, Доналд Браунлий, Стивън Джей Гулд, Брайън Марсдън,
Ричард Мюлер, Марша Нойгебауер, Рей Нюбърн, Сара Шехнер Генут, Зденек Секанина,
Дж. Джон Сепковски-мл., Юджийн М. Шумейкър, Рийд Томпсън и Фред Л. Уипъл. На
всички тях сме дълбоко благодарни.
Едно от най-приятните преживявания при написването на тази книга беше срещата
ни с Рут С. Фрайтаг, старши научен специалист в научнотехнологическия отдел към
Библиотеката на Конгреса. Нейните познания, ентусиазъм към предмета ѝ и готов-
ността да сподели една цяла съкровищница с илюстрации на комети са отлична атеста-
ция за националната ни библиотека.
Визуалното съдържание на „Комета“ е заслуга най-вече на Джон Ломбърг – худож-
ник, чиито фантазии са вдъхновени от науката. Неговите диаграми – създадени заедно
със Саймън Бел и Джейсън ЛеБел от „Бел Пръдъкшън Сървисиз“, Торонто, Канада – ни
представят нужната информация с елегантна лекота. Освен че прегледа черновата,
Джон координира и работата на останалите художници по създаването на специално
поръчани за тази книга картини. Горди сме да изложим тук произведения на някои от
най-добрите астрономически художници в света:

Майкъл Карол
Памела Лий
Дон Дейвис
Джон Ломбърг
Дон Диксън
Ан Норша
Уилям К. Хартман
Ким Пуър
Казуаки Ивазаки
Рик Стърнбах

Главата, посветена на живота на Едмънд Халей, е илюстрирана с множество изобра-

жения, които достигнаха до нас благодарение на Майкъл Томас от литературна агенция
,,Ей Ем Хийт“ Лондон. Благодарни сме и на Марън Лейла Кук и Такако Сузуки съот-
ветно за праисторическите животни и древната калиграфия, както и на Доналд К. Йо-

6
манс за това, че ни предостави достъп до личната си колекция от изображения на ко-
мети.
Ръкописът бе експертно направляван през множеството си превъплъщения от Шърли
Ардън, на която посвещаваме тази книга, а също и от Уилям Барнет. Илюстрациите в
това преработено издание отново се дължат на уникалните умения на Джон Ломбърг.
Благодарим и на Пандора Пийбоди и Маруха Фардж, които по различни начини дадоха
своя съществен принос към тази книга.
Патриша Паркър, преподавател по сравнителна литература в Университета на То-
ронто, ни запозна с възможностите за съгласуване на световната кометна литература, с
което ни изпрати на шеметно пътешествие. Възползвахме се от забележителната широта
и дълбочина на научната общност на Корнелския университет. Патриша Джил от Фа-
култета по английски език ни предостави оригинални преводи на множество сведения
и литературни позовавания за древни комети, като събра и корпус от талантливи изсле-
дователи и преводачи, сред които Ан Бишъп, Милад Дуейхи, Майкъл Д. Лейн, Джим
ЛеБланк, Джина Псаки, Хедър Смит, Карен Свенсън и Сие Юн.
Благодарим на Хауърд Камински, Джейсън Епщайн, Робърт Олисино, Нанси Инглис
и Елън Ванук от „Рандъм Хаус“ и на Линда Грей от „Балънтайн“ за ефективната им
работа; на Дерек Джонс за помощта при стиловата редакция; на Скот Мередит, Джак
Сковил, Джонатан Силвърман, Бил Хаас и други от литературна агенция „Скот Мере-
дит“ за услугите, които отидоха отвъд общоприетото при осъществяването на „Комета“;
на Синтия Канел и Морт Янклов от литературна агенция „Янклов и Несбит Асоуши-
ейтс“. Благодарности на Дорион Сейгън за подкрепата му. Благодарни сме и на Кел Ар-
дън, Дейвид Ейлуорд, Даниъл Бурстин, Франк Бристоу, Брайън Диас, Джордж Финли,
Андрю Фракной, Луис Фрийдман, А. Л. Гейбриъл, Ървинг Грубер, Ани Гуехено, Жан-
Мари Гуехено, Тиодор Хесбург, П. Д. Хингли, Мишел-Анри Лепот, Боб Марку, Джеред
Метц, Нанси Палмър, Дейвид Пепър, Н. У Пири, Джордж Портър, Роалд Сагдеев, Алан
Щал, Анди Су, Питър Уолър, Джийн Уилсън, Елинор Йорк и Робърт Зенд.
Трийсетото регистрирано завръщане на Халеевата комета и появата на Хейл-Боп –
невиждана досега в записаната човешка история – ни изправят лице в лице с големия
въпрос на нашето време. Те пристигат точно когато сме станали космическа цивилиза-
ция и тъкмо сме разработили средствата за собственото си унищожение. Припомняме
си времената, през които на Земята е нямало създания, които да се дивят на кометите, и
се надяваме поне докато Слънцето е живо, това повече да не се случи тук.
Вдигате своите деца на раменете си, за да видят по-добре една комета, и така се при-
съединявате към цяла върволица от поколения, простираща се далеч отвъд писмената
ни памет. И няма нищо по-важно от това да съхраним тази толкова древна и безценна
приемственост.
— Карл Сейгън и Ан Друян
Итака, Ню Йорк
6 август 1985 г.
и 7 ноември 1996 г.

7
 ЧАСТ I.
ПРИРОДАТА НА КОМЕТИТЕ

Глава 1.
Да полетиш с комета
Колко обширно е сътворението! Виждам как планетите се издигащ а звездите се
устремяват в светлината си! Чия ли е ръката, която ги задвижва? С извисяването
ми небето се разгръща. Край мен се вихрят светове, а аз съм в центъра на това
неуморно творение.
О, колко е велик духът ми! Изпитвам превъзходство над тоя нищожен свят, изгу-
бен в безмерното пространство под нозете ми. Край мен лудуват планети, комети
разгръщат огнени опашки, за да се завърнат отново след векове, все тъй препускащи
като коне по космическия хиподрум. Каква утеха ми носи тая необятност! Да, съз-
дадено е туй за мен; от вси страни обгръща ме безкрайност която аз поглъщам с
лекота.
— ГЮСТАВ ФЛОБЕР, „СМАР“, 1839 Г.

Те са снеговете на отминали времена, древните останки от произхода на Слънчевата

система, стаени смръзнати в междузвездния мрак. Тук са съхранени трилиони обика-
лящи в орбита снежни преспи и айсберги, деликатно разпръснати около Слънцето. Те
обикалят със скоростта, с която малък витлов самолет пори синьото небе на намиращата
се далече от тук Земя. Бавното им движение балансира гравитацията на далечното
Слънце и в крехкото равновесие между две слаби сили са им нужни милиони години за
пълна обиколка около тази жълта светлинка. Тук се намирате на една трета от пътя до
най-близката звезда. Или по-скоро, до следващата най-близка звезда: в дълбоката неп-
рогледност на тъмното небе край вас е напълно ясно, че Слънцето е една от звездите.
То дори не е най-ярката звезда в небето. По-ярки от него са Сириус и Канопус. Ако
около звездата, наречена Слънце, обикалят планети, то от тази далечна точка няма и
намек за тях.
Трилионите носещи се айсберги изпълват огромен обем пространство, а най-близкият
от тях е на три милиарда километра от тук – колкото разстоянието от Земята до Уран.
Айсбергите са многобройни, но пространството, което запълват, тази дебела обвивка
около Слънцето, е непонятно огромно. Повечето от тях са тук от самото създаване на
Слънчевата система, изолирани от безредиците в онзи чужд и враждебен район около
нейния център.
Освен редките и меки проблясвания на космически лъчи от някоя колапсирала звезда
в другия край на Млечния път тук не се случва нищо. Цари пълно спокойствие. Но ето
че нещо все пак се е случило – гравитационна намеса, но не от Слънцето или възмож-
ните планети около него, а от друга звезда. Тя се е приближила бавно, като дори в най-

8
близката си точка е била все тъй далечна. Вижда се от тук – мъждукаща в светлочер-
вено, много по-бледа от Слънцето. Облакът от айсберги е бил носен от Слънцето по
пътя им през Млечния път. Но другите звезди имат собствени характерни движения и
се случва да ни доближат. Така че понякога, както сега, това предизвиква лек гравита-
ционен тътен и облакът потрепва.
Тъй като нашият айсберг е свързан толкова слабо със Слънцето, дори леко побутване
или подръпване е достатъчно, за да го запрати по нова траектория. Съседните айсберги,
които са твърде малки и далечни, за да бъдат наблюдавани, са били повлияни по същия
начин и сега са се устремили в различни посоки. Някои са се откъснали от гравитаци-
онните окови на Слънцето и сега, свободни от това древно робство, поемат на одисея из
огромното междузвездно пространство. Но за нашия айсберг се разгръща друга съдба.
Той е бил подръпнат по такъв начин, че сега ние падаме, в началото бавно, но с нараст-
ваща скорост, все по-надолу и по-надолу към светлата точица, около която бавно се
върти тази огромна сбирка от малки светове.
Представете си, че сте толкова търпеливи и дълголетни като айсберга, на който сто-
ите, и имате достатъчно живот и продоволствия за пътуване, което ще продължи хиляди
и дори милиони години. Сега падате към ярката жълта звезда. Вашият малък свят и не-
говите събратя вече си имат име – наричат ги комети. Вашата комета, която може би се
нарича Хейл-Боп, е пратеник от царството на ледовете до вътрешните селения около
Слънцето.
Тук отвън кометата е само един айсберг. По-късно този айсберг ще е само част от
кометата, наречена ядро. Типичното кометно ядро е с размер от няколко километра. По-
върхностната му площ е колкото малък град. Ако стоите върху него, ще видите лъкату-
шещите контури на могили, изваяни от много тъмен червеникавокафяв лед. На този ма-
лък свят няма въздух, няма нищо течно и като изключим вас, няма и нищо живо или
поне доколкото можете да видите. През следващите милиони години може да изслед-
вате всяко ъгълче, всяка планина и всеки процеп. При съвършено чистите небеса, докато
пред вас не стоят никакви спешни задачи, може да прекарате известно време и в изуча-
ване на великолепието от немигащи ярки звезди, което ви обгръща.
Следите ви са дълбоки, защото снегът под краката ви е податлив. Тук-там има пе-
тънца от пръст, толкова крехки, че ако неблагоразумно стъпите на тях, както в леген-
дарните подвижни пясъци на Земята, ще пропаднете в дълбокия тъмен лед, който се
намира на метри под вас. Падането ще е бавно, почти унасящо, защото ускорението,
причинено от гравитацията, притегателната сила на кометата, е едва няколко хилядни
от процента от познатото 1G на Земята.
На по-твърда земя слабата гравитация може да ви изкуши за безпрецедентни атлети-
чески подвизи. Но трябва да сте внимателни. Ако се оттласнете прекалено, може да се
откъснете от кометата. С нищожни усилия сте способни да отскочите на трийсет кило-
метра в Космоса, достигайки апогея на траекторията си след близо седмица. Оттам мо-
жете да обхванете с поглед цялата комета, която бавно се върти под вас, докато оста ѝ
по някаква случайност е почти насочена към Слънцето. Различавате неравната и форма,
която е доста далече от идеалната сфера. Може би се притеснявате, че сте скочили
твърде високо и няма да паднете обратно на кометата, а ще продължите завинаги да се
носите самотно из Космоса. Но скоро откривате, че скоростта ви постепенно намалява
и 10-12 дни след лекия ви отскок вие отново се връщате сред тъмните снегове. В този
свят вие притежавате опасна сила.

9
 СКАЛА НА СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА

Фиг. 1. Вътрешната част на Слънчевата система със Слънцето в центъра и орби-

тите на четирите земеподобни планети (Меркурий, Венера, Земя, Mapc) представени
като концентрични кръгове. Отвъд орбитата на Марс се намира облак от малки ас-
тероиди, отбелязани тук като точици. Показана е и елиптичната орбита на коме-
тата Енке. Разстоянието от Земята до Слънцето – 150 млн. км – се равнява на една
астрономическа единица (АЕ) и също е показано на тази скала.

10
 Фиг. 2. Границите на планетарната част на Слънчевата система, известни днес.
Границите на предишната фигура са включени в тази диаграма като малкото
квадратче в центъра. Показани са концентричните орбити на юпитеровите
планети – Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, – както и тази на Плутон, който в края
на ХХ в. е малко по-близо до Слънцето в сравнение с Нептун. Силно елиптичната
орбита е на Халеевата комета, която в своя афелий се намира отвъд орбитата на
Нептун. Мащабът на тази диаграма е сто астрономически единици.

Фиг. 3. Вътрешните краища на Облака на Оорт. Планетарната част от Слънчевата

система се намира в малкото квадратче в центъра, като е показана силно
сплеснатата елиптична орбита на дългопериодна комета. Орбитата на кометата
Хейл-Боп представлява нещо подобно. Точиците обозначават вътрешния край на
кометния облак, който може би започва на по-малко от 100 АЕ от Слънцето.
11
 Фиг. 4. Слънчевата система в най-величествените си мащаби. Предходните три
фигури се побират в точица, твърде малка, за да бъде видяна, в центъра на това
изображение, където се намират Слънцето и планетите. Обгръщайки Слънцето по
протежение на 100 000 астрономически единици, се намира огромно сферично
сборище от комети, наречено Облак на Оорт. Той се простира на половината раз-
стояние до най-близките звезди. Диаграми от Джон Ломбърг/БПС.

Тъй като е трудно да направите крачка, без да отскочите в малка параболична траек-
тория, отборните спортове тук биха се осъществявали с мъчително забавени движения,
като играчите щяха да се издигат и въртят в пространството около кометата, подобно
на рояк комари около грейпфрут. За един бейзболен мач щяха да отиват години, което
всъщност е все едно, тъй като разполагате с около милион години време за губене. За-
това пък основните правила щяха да са нетрадиционни.
Събирате сняг в необичайна тъмна снежна топка и с лекота я изхвърляте от кометата,
за да не се завърне никога повече. Само с един мах на китката, без дори да включвате
ръката, сте изстреляли нова комета в нейна собствена дълга траектория на падане към
вътрешността на Слънчевата система. Високо над екватора на вашата комета можете
леко да хвърлите снежна топка, така че завинаги да се носи над същата точка от повър-
хността. Можете да си правите цели фигури от увиснали в пространството обекти, об-
ширни и привидно неподвижни триизмерни композиции, застинали над кометната по-
върхност.
С отминаването на хилядолетията забелязвате, че жълтата звезда постепенно става
все по-ярка, докато не се превърне в най-ярката звезда в небето. Ранният етап от пъте-
шествието ви е бил тегав, дори ако сте надарени с геройско търпение, и в продължение
на няколко милиона години не се е случило почти нищо. Но сега поне виждате окол-

12
ността по-ясно. Ледената земя под вас почти не се е променила. Пътуването е продъл-
жило толкова дълго, че сте успели да различите вариации в разположението и дори в
яркостта на множество близки звезди. Сега вашият свят се движи по-бързо, но пък
всичко си е все така притихнало, неподвижно, студено, тъмно и неизменно.
С времето кометата започва да пресича орбитите на други видове обекти, далеч по-
големи тела, уловени в същата гравитационна хватка на онази приканваща ви точица
светлина. При близко разминаване вие забележимо се накланяте към тях. Тяхната гра-
витация е толкова голяма, че те задържат около себе си масивна атмосфера, докато ва-
шата комета е тъй незначителна, че всяко освободено облаче газ изчезва в Космоса
почти на мига. Около гигантските газови планети с техните многоцветни облаци има
цял кортеж от по-малки светове без въздух, някои от тях съставени от лед и много по-
сродни с кометите от огромното кълбо от водород, което сега изпълва небето ви.
Вече усещате чувствително увеличение на топлината от Слънцето. Кометата също го
долавя. Малки петна от сняг стават неспокойни, рохкави, нестабилни. Над тях се изди-
гат зрънца пръст. Предвид незначителната гравитация не е изненадващо, че дори и най-
слабите струйки газ изхвърлят в небето късчета лед и пръст. Силна струя от земята из-
стрелва над вас цял фонтан от фини частици. Ледените кристалчета красиво проблясват
на светлината от Слънцето. Скоро земята се покрива с лек снежец. Устремени напред,
все по-близо до Слънцето, чийто диск вече се вижда, тези газови струи стават все по-
чести. При едно от оттласкванията си нагоре виждате истински гейзер, изригнал от зе-
мята. Заобикаляте го отдалече, но той ви напомня за нестабилността и буквалната лет-
ливост на този миниатюрен свят.
Далече в открития Космос авангардът на колоните от кристали е отвят назад от ня-
каква невидима сила. Постепенно кометното ядро, върху което летите, се обгръща с об-
лак от прахови частици, ледени кристали и газ, а зад вас лека-полека се оформя огромна,
но изящна опашка. Ако сте застанали на твърда земя, далече от нестабилните ледове,
които създават гейзерите, все още сте в състояние да видите сравнително ясно небе и да
проследите движението си спрямо звездите. При изригването на големите струи усе-
щате земята да се размества. Тук-там ледът се е пропукал или пропаднал, разкривайки
пъстра поредица от пластове с различен цвят и тъмнина – историческия архив на изг-
раждането на кометата от междузвездни отломки преди милиарди години. Гледайки
звездите, забелязвате, че светът ви отскача в обратната посока с-всяко ново изригване.
Фонтаните от фини частици хвърлят пъстри сенки върху земята и сега те са толкова
много, макар и повечето все още със скромни размери, че изпъстрят цялото поле от
тъмен лед.
Фините ледени зрънца се изпаряват само за няколко мига, загрети от все по-страхо-
витата слънчева светлина, и само тъмните зрънца в тях остават в твърдо състояние. Пред
очите ви кометата бива преобразувана в газ, който сияе тайнствено, осветен от слънче-
вите лъчи. Осъзнавате, че опашката не е само една, а няколко. Има няколко прави сини
опашки от газ и извити жълти опашки от прах. В каквато и посока да се изстрелват
струите в началото, една невидима ръка ги отмята далече от Слънцето. Докато гейзерите
изригват и затихват, а струите им се извиват от въртенето на кометата, в небето над вас
се разгръща истинска феерия. Но всичко това се отмята неумолимо от невидими сили –
натиска на светлината и вятъра от Слънцето. Слънчевият вятър сякаш е на пресекулки.
Затова постепенно разцъфващите опашки се формират, сливат, разделят и разсейват, а
възли с по-голяма яркост рязко се ускоряват и после се забавят към подветрената страна.
Докато откъм наветрената страна слоеве от газ и фини частици се оформят в сложни и

13
изящни воали, които се изменят всеки миг. Сякаш сте попаднали в страната на приказ-
ките и нейната красота за малко ви кара да забравите колко опасна е станала тя.
Поради изпаряването на толкова много лед земята около изтощените струи е станала
сипкава, фина и крехка, често само мрежа от фини частици, слепени преди милиарди
години. Скоро снежните хълмове, които в продължение на еони са устоявали на настой-
чивата слънчева светлина, започват да показват признаци на неспокойствие. Налице е
някакво вътрешно раздвижване. Земята се изкорубва. Малки облачета газ излитат в Кос-
моса и после едновременно изригват множество гейзери. Вече никъде по цялата повър-
хност на това кометно ядро няма сигурно убежище за вас. Кометата се е пробудила от
своя транс, изпадайки в необуздано безумие.
По-късно, когато преминете край Слънцето и се оттеглите в междузвездната нощ, ко-
метата ще изгуби своята опашка и отново ще утихне. Но някой ден орбитата и наново
ще я отведе във вътрешността на Слънчевата система. Може би след милиони години
при някое следващо преминаване край Слънцето повърхността и ще е по-безопасна, тъй
като външните и слоеве лед вече ще са се изпарили и ще е останала само тъмна скалиста
маса. След множество преминавания кометата става по-слабо активна, с по-малко гей-
зери и вече не толкова зрелищна опашка. С остаряването си кометите се укротяват. Но
сега се намирате на млада комета и нейните завихрени гейзери изпълват небето с прах.
Първото преминаване винаги е най-опасното.
Устремени сте все по-близо до Слънцето и макар небето над вас да е непрогледно от
облаци, температурата се покачва. Но обгръщащата ви мъгла от фини ярки частици,
която разсейва слънчевата светлина, също и я отразява обратно в Космоса, а изпарява-
нето на леда използва енергия, която иначе би се превърнала в топлина. Ако не беше
тази защита, кометното ядро и самите вие щяхте да станете опасно горещи.
Сега заобикаляте Слънцето, носейки се стремително през тази коварна зона. Никога
досега не сте се движили толкова бързо. Земята скърца и се огъва, нови фонтани изриг-
ват с огромна сила. Укривате се в засенчената основа на ледена могила, чиято обърната
към Слънцето страна се рони, изпарява и изстрелва части от себе си в Космоса. Но пос-
тепенно активността затихва и небето донякъде се прояснява. Преди Слънцето е било
напред, а сега вече е зад вас, от другата страна на кометното ядро.
През пролука в обгръщащата ви мъгла виждате, че преминавате край малък син свят
с бели облаци и една-единствена осеяна с кратери луна. Това е Земята през една непоз-
ната епоха. Там може би има създания, които ще съзрат това видение в своето небе, ще
отбележат неговите сияйни жълти и сини опашки, отвявани от слънчевия вятър, и слож-
ните шарки на изхвърляния в Космоса фин прах и ще се зачудят какво ли означава това.
Някои дори може да се запитат какво е това.
Удивително е колко близо преминавате и ви се струва, че рано или късно някоя ко-
мета ще налети право на тази малка планета. Земята би оцеляла след подобен сблъсък,
разбира се, макар и с леки промени, които биха довели до изчезването на някои видове
и подпомагането на други. Но кометата не би оцеляла. Тя ще пада все по-дълбоко в тази
атмосфера, от ядрото и ще се откъсват огромни парчета и пламъци ще проникнат през
пукнатините във вътрешността ѝ. Възможно е от кометата да оцелее достатъчно, за да
предизвика мощна експлозия, изравяйки огромна дупка в земята и изхвърляйки облак
прах от повърхността. Но самата комета с всичкия ѝ лед ще се изпари. От нея ще останат
само фини тъмни песъчинки, разпръснати като сачми върху тази чужда земя.
Вие обаче се утешавате, че сблъсъкът с друг свят е твърде малко вероятен. При това

14
завъртане около Слънцето поне няма да се ударите в нищо по-едро от случайни пра-
шинки междупланетен прах от минали комети, оставили частици от себе си в препуска-
нето си през огненото царство. Хвърляте последен поглед към синия свят и пожелавате
на обитателите му сполука. Техните небеса може би ще им се сторят пусти и безрадос-
тни, след като кометата ви отпътува. Вие обаче изпитвате облекчение, че сте поели об-
ратно, далече от смъртоносната топлина и светлина, отправени към спокойния студен
мрак, където, ако не бъдат случайно тласнати от преминаваща звезда или облак от прах,
кометите могат да живеят вечно.
В това пътешествие назад дългите прекрасни опашки вече са пред вас и сега сте обър-
нати гърбом към слънчевия вятър.

15
 Глава 2
Знамение
Ако щом дойдеш, гинат принцове мнозина,
комети! идат всеки ден и се задържат по година.
— САМЮЪЛ ДЖОНСЪН,
„ПИСМА ДО Г-ЖА ТРЕЙЛ“, 6 ОКТОМВРИ 1783 Г.

Това общо описание би следвало да е единодушно: [Кометата] е необичайна звезда

с необикновен облик [...], която видимо влече огън, струящ около нея.
— СЕНЕКА, „ЕСТЕСТВЕНО-НАУЧНИ ВЪПРОСИ“,
КНИГА 7, „КОМЕТИ“

От милион, а може би и повече години хора наблюдават И се дивят на величието на

кометите, които периодично озаряват земното небе. Впечатляващи комети, видими с
просто око, са се появявали средно веднъж на десетилетие, по няколко пъти в един чо-
вешки живот. Сто хиляди пъти, откакто има хора на Земята, предците ни трябва да са
наблюдавали разсеяна ивица светлина, която с всяка следваща нощ е ставала все по-
ярка, докато понякога надминавала И най-ярките звезди, а после, през следващите сед-
мици или месеци бавно се изгубвала от поглед. Сто хиляди появявания. И все пак не
разполагаме дори с едно конкретно сведение за комета по-рано от последните три-че-
тири хилядолетия. В този смисъл, както И в много други, ние сме вид, страдащ от ам-
незия. Отчуждени сме от своето минало. Можем само да гадаем какво ли са си мислили
нашите предци, когато обичайната непоклатимост на небесата е била тъй зрелищно на-
кърнявана.
През повечето време хората са се радвали на далече по-близка връзка с небето, откол-
кото ние сега. Може би днес знаем много повече от тях тогава за онова, което в дейст-
вителност се намира там горе, но те в много по-голяма степен са били част от него. Те
са спели сред звездите. Очаквали са небето да им посочи кога да лагеруват и кога да
продължат нататък, кога да очакват мигриращия дивеч, а след него дъждовете и скова-
ващия студ. Те с право са следели небето, сякаш животът им е зависел от това, но също
и защото то е било загадка, чиято сложна красота ги е вълнувала. Те запълвали небесата
с хипотези, обяснения и метафори, които наричаме митове. Появата на ярка комета е
повтарящо се явление, над което да се дивят и разсъждават, и така кометите са ни тлас-
нали поне малко напред, докато сме проправяли пътя на знанието си.
Кометите са били нещо като психологически проективен тест – нещо напълно непоз-
нато, което трябва да опишете на обикновен език. Заирското племе тши нарича кометите
„дългокоси звезди“, а думата комета, която звучи еднакво на повечето днешни езици,
идва от гръцката дума за коса. Кометата предполагала разпуснати коси. За китайците
кометите били „звезди метли“. В други култури ги наричат „опашати“ или „дългопери
звезди“. Учените днес все още описват кометите с „опашки“. За народа тонга кометите
са „звезди от прах, което е много по-близо до истината. Ацтеките ги виждали като „ди-
мящи звезди . А племето банту-кавирондо смята, че всички кометни появи са завръща-
нето на една и съща комета: „Съществува само една комета – Авори, онази страховитата
с лулата.“
16
 Трудно било появата на комета да не се приеме лично. Почти всички го правели. Тази
склонност всяка поява да се разглежда като телеграма от боговете до местното населе-
ние е залегнала във всяко сведение за комета чак до XVI в. Рядко се случва толкова
различни култури от целия свят да са толкова единодушни. В историята на света повече
общества са били застъпници на кръвосмешението и убийството на новородени, откол-
кото онези, които са смятали кометите за безобидни или дори неутрални. Навсякъде по
Земята с някои малки изключения кометите били смятани за предвестници на нежелани
промени, злощастия и беди. Това го знаели всички.
В своите митове африканските племена може би са запазили нещо от първоначалните
представи за кометите. За масаите от Източна Африка кометата означавала глад; за зу-
лусите от Южна Африка – война; за нигерийското племе егап – епидемия; за заирското
племе джага – конкретно едра шарка; а за техните съседи, племето луба – смърт на пред-
водител. Народът !кунг от Горна Омурамба в днешна Намибия бил сам в своя оптими-
зъм, възприемайки кометите като гаранти за по-добри времена. Тази толкова необи-
чайна радостна интерпретация ви кара да се запитате кои са тези !кунг. („!“ обозначава
щракащия звук, който издавате с докосване на езика в небцето си, докато произнасяте
звука „к“. Нужни са известни упражнения.) Това е народ от ловци и събирачи с богата
култура, по-близка до дългосрочната човешка норма, отколкото почти всяка друга кул-
тура днес. Може би ще се зачудите дали !кунг не са знаели нещо за природата – или за
себе си, – което останалите сме забравили.
По въпроса за кометите в литературата преобладава униние. С една неизменна мелан-
холия откриваме, че бедите винаги са били нещо обичайно и че всяка комета по всяко
време, гледана от всяка точка на Земята, може да бъде държана отговорна за някоя тра-
гедия. Тази връзка на кометите с несгодите е направена още в най-ранното достигнало
до нас сведение за комета1, една китайска сентенция от XVв. пр.Хр.:

Когато Дзие екзекутира своите верни съветници, се появи комета.

Тези думи, свързващи официалното вероломство и убийството с първите наченки на

астрономията, са написани два века преди раждането на Моисей. Триста години по-
късно друг автор отбелязва:

Когато Ууан започна наказателна война срещу Джоу , се появи комета с опашка,
насочена към народа на Ин.

Иняните явно били загазили.

Но докато почти всички били единодушни, че кометите носят бедствия, то съществу-
вали разногласия по отношение на това, какво трябва да правим, щом видим комета. В
„Разширяване на пролетните и есенните хроники“ на Дзуо Цю Миу, написана между
400 и 250 г. пр.Хр., има запис, озаглавен „Йен Дзу оспорва използването на молитви за
избягване на бедствие от комета“;

1
Както и в много от по-новите. Три хиляди и петстотин години по-късно кометите продължават да
бъдат свързвани с катастрофа. В Глава 15 и 16 разглеждаме сегашния научен дебат относно това дали
кометите са отговорни за изчезването на динозаврите и повечето други видове. Дори думата за поява,
която използваме днес, за да опишем присъствието на комета в нашите небеса, и която в превод от
английски означава „привидение“, е отглас със зловеща и свръхестествена нотка, отразяваща древните
ни вярвания за кометите. – Б.а.
17
 През година [516 пр.Хр.] комета се появи в царството на Ци. Царят повели на сво-
ите министри да се молят на небесата. Йен Дзу го разубеди с думите: „Безполезно е.
Това е самозаблуда. Дали небесата ще ви пратят бедствие или благоденствие, вече е
предначертано и няма да се промени. Как бихте могли да очаквате молитвата да про-
мени нещо? Кометата е като метла – тя е сигнал за измитането на злото.2 Ако не
сте сторили зло, защо ви е да се молите? А ако сте сторили зло, то молитвите няма
да отклонят бедствието. Делото на министрите на молитвата няма да промени съд-
бата.“
Царят останал доволен от чутото и отменил молитвите.3

Преглед на ранната история на кометните наблюдения ни оставя с впечатлението, че

в продължение почти на хиляда години всички освен китайците са си лягали рано.
Между 1400 г пр.Хр. и 100 r. китайците са отбелязали поне 338 отделни появявания на
комети. От 240 r. пр.Хр. насам те са пропуснали само едно появяване на Халеевата ко-
мета – това през 164 г. пр.Хр. Техните съседи, корейците и японците, също са направили
някои ценни, но далече по-редки наблюдения. На Запад чак до XV в. няма сведения за
нищо, което да се доближава до системно наблюдение на комети.
През 70-те години на ХХ в. разкопките на ,,Гробница номер три“ край Чанша разкри-
ват най-впечатляващия пример за китайското превъзходство в тази област – илюстри-
ран учебник с формите на кометите, изрисувани върху коприна. Част от по-голям труд
за облаците, миражите, халото и небесната дъга, той е съставен около 300 r. пр.Хр. В
него са изобразени двайсет и девет комети, които са класифицирани според своя външен
вид и конкретното бедствие, което предсказват. Тук са дадени осемнайсет от общо двай-
сет и петте различни имена за комети в китайския език. Комета с четири опашки вещае
,,болест на света“; с три опашки – „бедствие в държавата“. Комета с две опашки, извити
надясно, обещава ,,малка война“, макар че поне „реколтата ще е изобилна“..
За колко време се съставя каталог с 29 отделни кометни форми? При 338 отделни
наблюдения, записани в продължение на 3000 години в оцелелите китайски хроники,
средното откривателско темпо е около една видима с просто око ярка комета на десети-
летие – не твърде далече от сегашните стойности. Ако всяка от 29-те форми се появява
еднакво често, ще трябва да чакате 29х10 = 290 години, за да ги видите всичките. Но
някои кометни форми са много по-редки от други. Така, ако всяка описана форма съот-
ветства на различна комета, Мавандуйският атлас трябва да се опира на по-ранна неот-
клонна традиция на системни наблюдения, предхождаща го с много векове, вероятно
дори с хилядолетия. Съответно тази прекрасна традиция за регистриране на кометни
форми би трябвало да датира от 1500 г. пр.Хр. или дори още по-рано. Така най-ранните
писмени и графични сведения за комети се проследяват поне до същата епоха. Вероятно
по онова време вниманието е било привлечено от някоя твърде необичайна комета.
Възхитата ни от Мавандуйската коприна става още по-голяма, щом вземем под вни-
мание и самите описания, които поне в общи линии съответстват в няколко едри щриха
на днешните фотографии на комети. Тези наблюдатели са рисували каквото са виждали.
Достатъчно е само да сравним направените от тях изображения с европейската дърво-

2
Една от многото китайски идеограми за комета е „звезда метла“. – Б.а.
3
Превод на английски от Хедър Смит и Сие Юн. – Б.а.
18
резба на кометата от 1528 г. (вж. фиг. 6), за да оценим здравомислието им: никакви дра-
кони, дяволи или средства за мъчение. Само комети.
При прегледа на дълговечната китайска задълбоченост по отношение на кометите си
спомняме за една друга област, в която китайците също са били водещи – изобретява-
нето на фойерверките. Дали древните китайци не са създали тези небесни ракети, за да
красят небесата по време на дългите и тягостни промеждутъци без комети? Дори тогава
да е нямало връзка между ракетите и кометите, днес тя определено съществува (вж.
Глава 6 и 18 ).
Древните китайци съставили пространен, прецизен и подробен архив със сведения за
наблюдавани комети. В техните каталози са описани стотици появи на комети с много
от следните данни – дата, вид на кометата, съзвездие, в което е забелязана за пръв път,
траектория, цвят, видима дължина и време до нейното изчезване. Понякога те са регис-
трирали и ежедневните промени в дължината на кометната опашка. И въпреки всичко
са нямали и най-малка представа за естеството на кометите. Последното е изцяло пос-
тижение на Запада, макар и последвало доста по-късно. Западната кометна астрономия
преди Ренесанса е хроника на спорадични пристъпи на яснота – най-вече в Йония,
Атина и Рим – на фона на далече по-трайното и всеобхватно униние на невежеството,
суеверието и заблудата.
Най-ранните недвусмислени препратки към комети на Запад идват от днешен Ирак.
Малкото оцелели фрагменти от Вавилон ни напомнят за техните африкански и китайски
съответствия. Ето нещо от времето на Навуходоносор I от XII в. пр.Хр.:

Щом комета достигне пътя на Слънцето, Ган-ба ще бъде понижен и дважди ще

настане смут. [...]

Малък повелител на човешки съдбини

Есенни орхидеи, пъстроцветен лес пред залата живот разстилат.

Листа зелени, бели цветове,
опияняващ дъх наситен.
От всеки идат прелестни деца.
Защо тогава, господарю, е таз тъга горчива?

Есенни орхидеи, отрупани с цвят,

листа зелени, пурпурно стъбло.
Изпълнена е залата с красиви хора.
Към мен внезапен поглед настойчив.

Без дума той дойде, отиде си без сбогом,

възседнал вихъра, флаг облачен развял.
Безмерна мъка са разделите в живота,
безмерна радост носят новите другари.

Одежди от лотос, колан от босилек.

Внезапно дойде, припряно си тръгна.
Селенията божии са му вечерни покои.
Кого очакваш ти край облачния праг?

19
 Със своята жена се потопи във вира на съюза.
Косата и под слънце изсуши.
Небето оглеждам за лика красив – защо го няма още?
С лице обветрено, неясно, гласа си извисявам в песен.

Постилка от пера паунови, от синьото рибарче флаг.

Изкачи се на Деветото небе, утеши кометата.
Сграбчил дългия си меч, децата брани и изхранва.
Само. господарят мой ще донесе на всички правда.

— ЧУ ЮЛИ (340-278 Г. ПР.ХР.)4

Чу Юан, държавник и един от най-обичаните древни поети на Китай, се самоубил в

изгнание, като се удавил в река. Всяка година на 5 май в Китай и до ден-днешен хвърлят
в реката специално приготвен ориз като символичен жест, за да не оглозгат рибите тя-
лото му. В тази поема кометата е както метафора за изгубен любим, така и връзка с
премъдрия и състрадателен бог. Много от тези наглед неуместни образи – като „флаг
облачен“ или „от синьото рибарче — са алюзии с многобройните китайски названия за
кометите.

Понижаването на Ган-ба е лоша новина, в това може да сте сигурни. А понякога,

както е в това сведение от същото време и място, знаменията са благоприятни:
Щом звезда ни огрее с дневен светлик, [щом] извие сияйна опашка подобно на скор-
пион, това е щастливо знамение не за господаря на дома, а за цялата страна.
Комета, която е достатъчно ярка, за да се вижда през деня, трябва да се е доближила
много близо до Земята или до Слънцето.

Фиг. 5. Китайска кометна калиграфия.

Превод: Звезда метла. Калиграфия на Такако Сузуки.

4
Превод на английски Хедър Смит и Сие Юн. – Б.а.
20
 ХРОНИКА НА СВЕТОВНИТЕ ПРОМЕНИ
Кометите са вероломни звезди. С всяка тяхна поява от юг се случва нещо, което помита ста-
рото и установява новото. Също, когато се появяват комети, умират китове. По времето на
Сун, Ци, а по-късно и през Цин, когато комета се е появявала в съзвездието Голямата мечка,
всички войници са умирали в хаос [...]
Когато комета се появи при Полярната звезда, императорът бива сменен. Ако се появи в края
на Голямата мечка, навсякъде започват бунтове и войната продължава няколко години. Ако
пък кометата се появи вътре в четириъгълника, принц ръководи императора. Златото и дра-
гоценните камъни изгубват стойността си. Друго обяснение: негодници вредят на благородни-
ците. Появяват се предводители, които причиняват безредици. Министри заговорничат да се
разбунтуват срещу императора...
Когато комета се движи на север, но сочи на юг, в страната има голямо бедствие. Западните
съседи нахлуват, а по-късно има наводнения. Когато комета се движи на изток и сочи на запад,
на изток има въстания.
[…] Когато комета се появи в съзвездието Дева, някъде стават наводнения и има голям глад.
Хората се ядат един друг... Ако кометата се появи в съзвездието Скорпион, има въстания, а
императорът в своя дворец има много тревоги. Цената на ориза се покачва. Хора се преселват.
Посевите са нападнати от напасти.
Когато комета се появи в съзвездието Андромеда, има наводнения и преселвания на хора. Мно-
зина се бунтуват и страната се разкъсва от гражданска война. Когато комета се появи в съз-
вездието Риби, първо има суша, а после наводнения. Оризът е скъп. Домашните животни уми-
рат и армията е поразена от епидемия.
Щом комета премине през съзвездието Бик насред двойния месец5, се пролива кръв, [...] трупове
осейват земята. До три години императорът умира и страната е в хаос. Щом комета се появи
в Орион, има големи въстания. Принцове и министри заговорничат да изместят императора.
Императорът има много тревоги. Ужасите на войната са навсякъде...
Щом комета се появи в съзвездието Хидра, има война и заговор срещу императора. Рибата и
солта поскъпват. Императорът умира. Оризът също става скъп. Страната остава без импе-
ратор. Хората намразват живота и дори не желаят да говорят за него.
— ХРОНИКА НА СВЕТОВНИТЕ ПРОМЕНИ, Ли ЧУН Фън, 602-667 г.

Поразителна е увереността на тези древни астрологически твърдения. Не съществу-

ват никакви допускания за вероятност или неопределеност, нито каквото и да било
любопитство. Не откриваме никакъв сблъсък между противоречащи си хипотези, да не
говорим за апелиране към наблюдения, които да разрешат въпроса. Науката все още
не е била измислена.
В произведенията на Диодор от Сицилия (ок. 60-21 г. пр.Хр.) и Луций Аней Сенека
от Рим (ок. 4 г. пр.Хр. – 65 г.) съществуват непреки свидетелства – а може би е било
само мълва, – че египтяните и вавилонците имали разработени научни разбирания за
кометите. Диодор пише:

В резултат от дългите си наблюдения те [египтяните] са способни да предсказват

земетресения и наводнения, появата на комети и всички онези неща, които за обикно-
вения човек са необясними.

Ежегодните разливи в долината на Нил били добре известни на древните египтяни.

От странното поведение на животните е възможно – както са демонстрирали съвремен-
ните китайци – да се предскаже земетресение достатъчно рано, за да бъдат спасени

5
По това време китайският календар е бил лунен, като всяка година е имало двоен месец, за да се
синхронизира със слънчевото време. – Б.а.
21
много хора. Но правилното предсказване на появата на комета е далече по-трудно. Въз-
можно е някой просто да е налучкал.
Сенека дава сведение, че според вавилонците кометите били тела, подобни на плане-
тите. Няма допълнителни обяснения. Знаем, че египтяните и вавилонците имат същест-
вен принос в математиката. И все пак Гърция била тази, която през V в. пр.Хр. обърнала
гръб на свръхестественото и основала радикално ново средство за изразяване – науката.

Фиг. 6. Дори и през 1528 г. в европейските разбирания за кометите присъства ясно

изразен елемент на халюциниране. На тази дърворезба на комета от същата година
е изобразена смесица от отрязани глави и различни военни атрибути. Картината е
създадена по описание на тази комета от Амброуз Паре. По Амеде Гийман, „Светът
на кометите“ (Париж, 1877 г.)

22
 Фиг. 7. Част от първия в света атлас на кометите, Мавандуйската коприна, ок.
300 г. пр.Хр. Wen wu „Ма Wang Tuiро shu 'T'ien wen ch'i hsiang tsa chan' nei jung chien
shu“ и „Ма Wang Tui Нап ts'ao ро shu chung to hui hsing t'u“. Том 2, стр. 1-9. (Пекин,
Wen wu ch'uрап she, 1978).

Всичко, което знаем за откривателите на този нов начин на мислене, идва до нас от
втора ръка. Демокрит (роден около 460 г. пр.Хр. и вероятно доживял до дълбока ста-
рост) е написал поне седемдесет труда, всичките унищожени или изгубени. Сведенията
ни за него достигат до нас най-вече чрез Аристотел (384-322 г. пр.Хр.), който хранел
към Демокрит огромна почит, макар на практика да бил съгласен с всичко, което е казал.
Така научаваме, че според Демокрит кометите се създавали, когато една „звезда“ пре-
минела твърде близо край друга. Не е ясно дали за Аристотел кометите били реални
небесни тела, както смятали питагорейците. По-вероятно е да ги е смятал за чиста оп-
тическа илюзия.
Аристотел вярвал, че е способен да обори тази хипотеза, тъй като по негово време
Юпитер бил доближил звезда от съзвездието Близнаци, без да се създаде комета. Но
Аристотел не знаел, че звездата всъщност се намира на светлинни години зад планетата
и те са се разминали на „близко“ разстояние единствено от наша гледна точка. В твър-
дението си Аристотел обаче се позовавал на наблюдението, а не на митовете или тради-
ционните възгледи. Този дебат вече бил научен.
Аристотел имал и други основания да вярва, че кометите не биха могли да живеят
сред планетите, като съображенията му отново били отчасти основани на наблюдения.
Той очертал стройна научна хипотеза, гласяща горе-долу следното: зодиакът е последо-
вателността от съзвездия, много от които наречени на животни, през която в продълже-
ние на месеци и години се придвижват планетите, Слънцето и Луната. (На дневна свет-
лина не виждате съзвездието, в което се намира Слънцето, разбира се, но можете да го
определите привечер или призори, ако разполагате със звездна карта.) Зодиакът обикаля
цялото небе под ъгъл спрямо хоризонта. Доколкото са знаели нашите предци, плане-
тите, Луната и Слънцето вероятно в продължение на човешкия живот биха могли да

23
преминат през всяко небесно съзвездие. Тъй като това не се случва, значи всички пла-
нети би трябвало да са разположени приблизително в една равнина. За разлика от тях
кометите понякога са наблюдавани в рамките на зодиака, а друг път – далече извън него.
Нещо повече – те изменят формата си само за няколко дни пред очите на наблюдателя.
Затова кометите би трябвало да нямат нищо общо с планетите. Те би трябвало да са
сублунарни – тоест да се намират под Луната, вътре в земната атмосфера. (Според
Аристотел Луната е най-далечният край на атмосферата.) Изводът е ясен: кометите били
метеорологично явление. Макар по-рано около този възглед да имало известни дебати,
той се задържал в продължение на цели две хилядолетия.
Цялата Аристотелова астрономия се основавала на дълбокото му убеждение, че не-
бесата били „неизменни и неподвластни на външно влияние . Той вярвал, че Земята е
абсолютно неподвижна в пространството – като закована. Долната част на атмосферата
очевидно била неподвижна заедно със Земята. Но горната ѝ част трябвало да споделя
въртенето на небето. Представете си сега издишването на горещ сух газ от Земята –
например от някоя пукнатина, процеп или вулкан. Този газ ще се издигне и щом дос-
тигне небето, ще се загрее от Слънцето, като според Аристотел ще избухне в пламъци.
Но тъй като горещият газ вече е достигнал небесното царство, то сега той би трябвало
да се движи заедно със звездите и планетите. Това било Аристотеловото обяснение на
кометите. И предвид ограничените научни познания по негово време то съвсем не било
глупаво.
Той смятал, че Северното сияние и дори падащите звезди били примери от същото
естество – съдържимо от земните недра, издигащо се към звездите. Според него коме-
тите оцелявали, докато всичкият им газ не избухнел в пламъци. Новите комети се дъл-
жали на нови издишвания на газ. Съществувал баланс, или стабилно състояние, между
създаването и унищожаването на видимите комети – все още централна идея в схваща-
нията за тях. Аристотел настоявал, че кометите са толкова малко, тъй като повечето
запалими па̀ри, изпускани от Земята, участвали в създаването на непрекъснатата огнена
ивица, наречена Млечен път. Затова пък Демокрит заключил, че Млечният път е съста-
вен от огромен брой звезди – толкова далечни, че не сме в състояние да ги видим поот-
делно, – което е самата истина.
В основата на научните аргументи на Аристотел стояла една полурелигиозна докт-
рина. Той бил принуден да изнамери земен източник за кометите, тъй като ги бил изк-
лючил от своите неизменни небеса, провъзгласявайки, че нови небесни тела не могат да
се раждат, нито стари – да умират. Настояването, че небесата са извечни и неизменни,
е най-влиятелната грешка в историята на астрономията, довела до съществено отклоне-
ние от реалността, което продължило близо две хилядолетия. Не можем обаче да виним
изцяло Аристотел за това, че поколения след него единодушно и безпрекословно са при-
емали неговото мнение.
Сенека, роден в Кордоба, Испания, в заможно и прочуто семейство, бил съвременник
на Иисус, макар двамата да не са се срещали. Брат му обаче познавал свети Павел. Като
младеж Сенека заминал за Рим, за да изучава граматика, реторика, право и философия.
Той се радвал на сериозна репутация като писател и оратор до своята 41-годишнина,
когато бил прокуден от Корсика за това, че спал със сестрата на Калигула. Предвид
склонността на този император към жестокост, наказанието било твърде леко. Сенека
прекарал своето изгнание, като пишел и изучавал философия и естествени науки, сред
които най-силно го интересувала астрономията.
На 49 години той бил повикан обратно в Рим, за да преподава. Като учител той имал

24
смесен успех, с единствен ученик бъдещият император Нерон. Когато на 17-годишна
възраст Нерон получил пурпурната тога, Сенека станал политически съветник на импе-
ратора и вътрешен министър. През следващите осем години Сенека и Секст Афраний
Бур, командирът на Преторианската гвардия, управлявали Римската империя. По
всичко личи, че са управлявали добре, като въвели фискални и правни реформи и доня-
къде облекчили теглото на робите. Но Нерон ставал все по-тираничен, Бур починал –
вероятно жертва на нечестна игра – и политическата сила на Сенека залиняла. Той се
оттеглил от обществения живот и написал някои от най-прочутите си трудове, докато
на 65-годишна възраст не получил императорска заповед да извърши самоубийство за-
ради предполагаемото си участие в заговор срещу империята и си отишъл храбро и до-
стойно.
Сенека ни е оставил трудове на всевъзможни теми, но в случая ни интересуват най-
вече неговите „Естествено-научни въпроси“, написани през последните години от жи-
вота му. Седмата книга от поредицата е озаглавена „Комети“ и в нея той разглежда въп-
роса пространно, опълчвайки се с известен успех срещу Аристотел. Сенека твърди, че
кометите не биха могли да бъдат атмосферни смущения – те се движат с тържествена
регулярност и не се разсейват от вятъра. Затова „аз не смятам, че кометата е само вне-
запен огън, а е сред вечните творения на природата“. Отхвърляйки твърденията на
Аристотел, че кометите не биха могли да са планети, тъй като не се вписват в зодиака,
Сенека пита като слаб отглас на Книгата на Йов:

Кой поставя един предел за планетите? Кой ограничава божествените творения до

едно тясно пространство? [Планетите] [...] имат орбити, които се различават една
от друга. Защо тогава да няма други звезди, поели по свой собствен път, далече от
техния? Каква е пречката в някоя или друга част на небето да няма друг проход?

На възражението, че звездите се виждат през кометите, така че кометите би трябвало

да са безплътни и облакоподобни, Сенека отговаря правилно, че прозрачността се от-
нася единствено за опашката, но не и непременно за главата.
Един от най-пленителните пасажи е изложението и критиката на Сенека към възгледа
на някой си Аполоний от Миндос, иначе неизвестен гръцки учен от IV в. пр.Хр.:

[...] Много комети са планети [...], самостоятелно небесно тяло, подобно на Слън-
цето и Луната. То има ясна форма [...], която не е ограничена до диск, а е разтеглена
и удължена [...]. Кометата прорязва горните слоеве на Вселената и най-сетне става
видима, когато достигне най-ниската точка от своята орбита [...]. Кометите са
много и разнообразни, различни по размер, но също и по цвят [...]. Някои са кървави и
заплашителни – те носят предзнаменование за наближаващи кръвопролития. Други
намаляват и увеличават светлината си, също като другите звезди [планетите], ко-
ито са по-ярки и големи, когато се спускат, защото се виждат от по-близка позиция,
а са по-малки и бледи, когато се оттеглят, защото се отдалечават от нас.

Като изключим свързването на кометите с предзнаменования, възгледите на Аполо-

ний, които Сенека споделя и разширява, изглеждат смайващо съвременни.
В „Комети“ изказът на Сенека е толкова директен, че гласът му буквално зазвучава в
главата ви. ,,Ние можем единствено да изследваме тези неща – казва той – и да опипваме
в мрака с хипотези, без да сме сигурни, че ще открием истината, но не и без надежда.“

25
Той продължава:

Много неща, които са неизвестни за нас, ще бъдат разкрити от идните поколения.

Много открития са запазени за времена, които тепърва предстоят [...]. Природата
не разкрива своите тайни веднъж завинаги. Ние вярваме, че сме нейните посветени, а
всъщност се намираме едва в преддверията ѝ.

А шляещите се в преддверията на храма намалявали. Сенека скърби за нещо, което

по негово време изглеждало като отслабване на „интереса към философията. Съответно
толкова малко е открито от обектите, които древните са изследвали частично, че много
от нещата, които са били открити, сега вече се забравят“. Той основателно долавя на-
растваща интелектуална апатия в своя свят. Неговото упование в разума, решимостта
му да избира между алтернативите въз основа на обективни доказателства, остро конт-
растира с подхода на следващото поколение – например на Лукиан (39-65), собствения
племенник на Сенека, който пише: „Небесата сякаш пламнаха, искрящи факли проряз-
ваха във всички посоки дълбините на простора; комета, тази страховита звезда, отхвър-
лила силите на Земята, размята ужасяващите си коси.“ Или да разгледаме възгледа на
един съвременник на Сенека, естественика Плиний Стари (23/24-79):

Страховита звезда е кометата, при това трудна за умилостивяване, както стана

ясно от последните граждански смутове, когато консул беше Октавий; за втори път
през [...] войната на Помпей и Цезар; и по наше време, когато след отравянето на
Клавдий Цезар империята бе оставена на Домициан, през чието управление се появи
ярка комета.

Лукиан и Плиний са били полъхът на бъдещето.

Йосиф Флавий в своята „История на юдейския народ“ споменава, че „меч“ надвиснал
над Йерусалим в продължение на цяла година, предсказвайки унищожението на града
при управлението на император Веспасиан. Това вероятно е препратка към появата на
Халеевата комета през 66 г. Но как би могло природно тяло да виси над един град цяла
година? Земята се върти. Кометата би изгрявала и залязвала заедно със звездите и опре-
делено не би могла да бъде описана като „надвиснала“ над което и да било място от
земната повърхност. Метеорите се стрелват в небето само за миг, планетите не могат да
изглеждат като меч, Северното сияние е твърде далече на север и дори изкуствен спът-
ник не би могъл да увисне над Йерусалим, който не се намира на екватора. Изключвайки
вероятността за чудо, наред с други неща от хрониките му висящият меч на Йосиф Фла-
вий, който не е споменат от никой друг хроникьор по онова време, би трябвало да се
разглежда твърде скептично.
С повяхването на класическото познание през вековете триумфът на суеверията е
символизиран от смъртта на двама императори. За кометата от 79 г. се казвало, че пред-
вещава смъртта на император Веспасиан, който вече си бил имал вземане-даване с ко-
метни предзнаменования. Въпреки безсрамното си възползване от божествените знаме-
ния с цел оправдаване и утвърждаване на своето завземане на имперския престол, в този
случай Веспасиан изразил здравословен скептицизъм: ,,Тази дългокоса звезда не пред-
сказва зло за мен, а по-скоро заплашва партския император – негов отколешен враг. –
Той е този с косата – пояснява Веспасиан, – аз съм плешив.“ Скептицизмът му обаче не

26
го спасил и той умрял същата година. През Ранното средновековие свързването на ко-
метите със смъртта на царски особи вече било толкова дълбоко вкоренено, че когато
някой владетел умрял, а в небето не било наблюдавано нищо, какъвто е случаят с Карл
Велики през 814 г., всеобщото убеждение било, че небесата отново са били споходени
от огнен пратеник, само че невидим – „Новата комета на царя“.
Ако се заровите в дискусиите около комети през цялото Средновековие, не ще отк-
риете ни една, която дори да се доближава до разсъжденията на Демокрит, Аполоний,
Аристотел или Сенека. Средновековните трактати са изпълнени с гадания и поличби,
знамения и кръв, мистицизъм и суеверие, като почти никъде няма да срещнете дори
загатнат възгледа, че кометите може би са просто част от природата, а не предупрежде-
ние към непокорните. Дори историкът Исидор, епископ на Севиля (602-636), който
осъжда астрологията и астролозите, е смятал, че кометите предвещавали „откровения,
войни и мор“. Повече от хилядолетие нямало и едно различно мнение, като дори опи-
тите за чисто фактическо твърдение – като това на Беда Достопочтени (673-735), че ко-
метите никога не се наблюдават в западното небе – били изцяло погрешни дори когато
ставало въпрос за чисто наблюдение.

Фиг. 8. Гравюра върху дърво от Нюрнберг на кометата от 1556 г. и съпроводилото я

земетресение в Константинопол. Из „Нюрнбергски хроники (1493).

Затова, когато най-сетне настъпили Ренесансът и Просвещението, се появила нова

порода учени, които били склонни да хвърлят върху Църквата вината за цялото това
суеверие и невежество – както по отношение на кометите, така и за много други неща.
Каликст III бил Борджия, роден в Испания и неопетнен от скандали, който през 1455 r.,

27
на 77-годишна възраст, бил провъзгласен за папа. Към края на живота си той бил обсе-
бен от идеята да си върне Константинопол от турците във време, когато сблъсъкът на
идеологии е бил също толкова остър и тесногръд, както между капитализма и кому-
низма в наши дни, а всяка страна оповестявала неизбежността на своята победа, упова-
вайки се на единствения истински Бог.

Фиг. 9. Кометата от 1066 г. според изображението и върху гоблена от Байо,

завършен скоро след това появяване. Кралят на Англия Харолд, който скоро ще бъде
свален от престола си от норманските нашественици, се колебае дали да се вслуша в
предзнаменованието. Тълпи от зяпачи (вляво) се дивят на кометата.

През 1456 r. голяма комета озарила както европейското, така и китайското небе. Щом
била забелязана, тя всяла истински ужас в обсадения християнски свят. Днес знаем за
разлика от Каликст и съвременниците му, че онова, което са наблюдавали, било перио-
дичното завръщане на Халеевата комета. Според историята Каликст бил убеден, че по-
сетителката била зла поличба, някак съюзена с турската кауза, и съответно я анатемосал,
добавяйки сърцераздирателна молба в „Аве Мария“: „От Дявола, турците и кометата,
Отче наш, избави ни.“
Според множество сведения Каликст изпратил 40 хиляди защитници в Белград, който
се намирал под християнски контрол, но бил обграден от турците, където на 6 август
1456 r., с надвиснала над главите им комета, се състояла велика битка, продължила два
дни. В по-късно време един историк описва тази битка със следните думи: ,,Францис-
канците, въоръжени само с разпятие, вървели най-отпред, заклевайки кометата с папски
екзорсизъм и насочвайки срещу врага гнева небесен, в който по онова време никой не
смеел Да се усъмни.“ Армиите на Мохамед II били отблъснати и както кометата, така и
турците, се оттеглили. (Турците създали паметни изображения на кометата, като

28
едно от най-красивите от тях можете да видите на фиг. 57-58 G- второто вдясно,
броено от долу нагоре.) Християните обаче така и не могли повече да си върнат Конс-
тантинопол.
Един след друг астрономи са цитирали сведението за двойното анатемосване на тур-
ците и кометата и все пак във ватиканските архиви няма никакви данни за подобна мо-
литва или проклятие, както и такива Каликст да е отлъчвал комета от Църквата, чиято
принадлежност към последната и бездруго е най-малкото под съмнение. На 29 юни е
издадена папска була, разпореждаща публични молитви за успех на кръстоносния по-
ход, без в нея да се спомене и думичка за кометата, която е била невидима за невъоръ-
жено око до средата на юли, а решаващата победа срещу турците е извоювана няколко
седмици по-късно.

Фиг. 10. Монтесума II е обезпокоен от небесно знамение. Когато през 1519 г. се

появява Ернан Кортес) Монтесума възприема съперника си като сбъднало се мрачно
кометно предзнаменование. Това изображение от Лос Тракуийос де Фрей Диего
Дуран (Мексико) Картон и Папел де Мексико, 1975) е нарисувано шейсет години по-
късно.

Доколкото изобщо може да бъде определено, историята, която повечето астрономи-

чески автори свързват с Каликст и кометата, може да бъде проследена до „Системата на
света“ от Пиер Симон маркиз Де Лаплас, с когото ще се срещнем отново сред тези стра-
ници. Гениален учен, оставил трайна следа в историята на физиката и астрономията, той
бил и участник във Френската революция и нейните рационалистически устои. Него-
вата „Системата на света“ е публикувана „в година IV от Републиката“ (1796). Тъй като
Църквата била в тесен съюз с бруталния режим на Бурбоните, Лаплас едва ли е бил

29
склонен да прояви особено великодушие към Каликст III. Но тази история не е измис-
лена от Лаплас и това объркване, изглежда, тръгва от публикуваните през 1475 г. „Пап-
ски жития“ от ватиканския библиотекар Платина. Колкото и скалъпен да изглежда този
образ на папа, тържествено отлъчващ една комета, той поне бил в съзвучие с преобла-
даващите тогава представи за кометите, както светски, така и църковни.
Далече от Ватикана и цяло поколение по-късно в Теночтитлан ацтекският император
Монтесума II (1466-1520) очаквал белобрадия бог Кетцалкоатл, който според пророчес-
твото щял да се завърне в Мексико и да претендира за своята империя. Когато две ярки
комети се появили скоро една след друга, сякаш си били устроили среща в небето, Мон-
тесума ги възприел като ясно знамение, че Кетцалкоатл вече е на път и че Ацтекската
империя повече не му принадлежи. Усамотен и неутешим, той приемал всеки пожар,
буря и природна странност за допълнителен знак. Владетелят на най-великата империя
в Западното полукълбо бил доведен до пълна безпомощност от две комети и едно про-
рочество. И така, през 1519 г., когато белобрадият конквистадор Ернан Кортес дошъл
от Източното море, придружен от 600 мъже и няколко коня, Монтесума не се нуждаел
от допълнително убеждаване и просто предал империята обратно на Кетцалкоатл. Ацте-
ките били безпомощни пред малкия отряд на Кортес и поради други причини. Но зав-
ладяването и плячкосването на Мексико и унищожаването на ацтекската цивилизация
в значителна степен се дължат на фаталистичен страх от кометите.
От другата страна на Атлантическия океан скоро щяла да започне Протестантската
реформация. Спорещите секти, разделени по множество теологични въпроси, били
обаче в съвършено съзвучие по въпроса за кометите. По този проблем поне сподвижни-
ците и противниците на Реформацията били напълно съгласни с Монтесума II. Мартин
Лутър (1483-1546) говорел от името на всички тях, когато по време на литургия пропо-
вядвал: „Езичникът смята, че произходът на Кометата би могъл да е природен, но Бог
не е сътворил ни една, която не предвещава сигурно бедствие.“ Тук няма никакво място
за съмнения. Андреас Целихиус, влиятелният лютерански епископ на Алтмарк, през
1578 г. описва кометите като:

Гъстият дим от човешки грехове, надигащ се ежедневно, ежечасно, ежеминутно,

изпълнен със смрад и ужас пред лика Господен, и постепенно добиващ такава плът-
ност, че се превръща в комета със заплетени къдрици, които най-сетне биват възпла-
менени от огнения гняв на Върховния небесен съдия.

Този възглед за кометите като съсирен грях, възпламенен от гнева на небесата, по-
казва колко много крачки назад били направени от времето на Аристотел (комуто Це-
лихиус определено е в дълг). Отговорът е даден на следващата година от Андраш Ду-
дич: „Ако кометите бяха продукт на греховете на смъртните, те никога нямаше да от-
състват от небето.“
От всичко това едва ли бихте допуснали, че в средата на XVI в. предстояла истинска
революция в човешкото разбиране за кометите, както и за много други неща. В Дания,
в същата година, когато Лутер починал, се родил точно един такъв „езичник“ когото
Лутер би заклеймил. Името му било Тихо Брахе. Със своя изкуствен нос от злато или
пиринч, антураж от джуджета, легендарни пиянски гуляи и разкошна островна обсер-
ватория той определено не бил типичният астроном.
По времето на Тихо несъмненият авторитет по отношение на кометите все още бил
Аристотел. Неговата доктрина, че кометите били ограничени до пределите на земната

30
атмосфера, понеже небесата били постоянни и неизменни, била крайъгълен камък в мо-
дела на Вселената през XVI в., еднакво подкрепян както от светските, така и от религи-
озните власти. Това не била спорна тема. Всички начетени експерти били съгласни с
Аристотел. Първите истински съмнения били повдигнати през една нощ на 1572 г., ко-
гато Тихо погледнал към съзвездието Касиопея и съзрял звезда, ,,по-ярка от Венера“,
там, където преди нямало звезда. Новопоявилата се звезда се намирала далече отвъд
земната атмосфера и дори и сега е известна като Свръхновата на Тихо. Очевидно – и
почти за всеобща изненада – се оказало, че небесата все пак не били неизменни. Арис-
тотел и Църквата грешали. Свръхновата от 1572 г. била истинска сензация за европейс-
ките астрономи, а скоро и за цялата световна култура.
Пет години по-късно голяма комета прекосила европейските небеса, решително отх-
върляйки вече и бездруго разклатения мироглед на Аристотел. Тъй като кометата от
1577 г. била видима за дълъг период, Тихо и колегите му успели да си обменят инфор-
мация и взаимно да проверят хипотезите си. Свръхновата от 1572 г. била подсказала на
Тихо да подходи към кометата като към астрономическо тяло, а не като към атмосферно
смущение.
Погледнете ли към комета, я виждате на фона на по-далечни звезди. С течение на
времето тя може да се премества от едно съзвездие в друго, но във всеки няколкодневен
период тя изглежда замръзнала в даденото съзвездие, като изгрява и залязва със звез-
дите. Тихо се запитал как би изглеждала кометата, ако беше само атмосферно смущение
в близост до земята, а също и как би изглеждала, ако беше небесно тяло, подобно на
планетите и звездите, далече от Земята. Той бил способен да поддържа едновременно в
главата си две противоречащи си идеи. Поставете пръст пред носа си и мигайте после-
дователно с лявото и с дясното си око. Ще забележите, че пръстът видимо се мести
спрямо по-далечния фон. А сега отдалечете пръста си на една ръка разстояние и отново
мигайте последователно с очи. Пръстът отново се движи, но отклонението вече е зна-
чително по-малко. Това привидно движение се нарича паралакс и всъщност представ-
лява промяната в перспективата между лявото и дясното око. Колкото по-близо се на-
мира пръстът ви, толкова по-голям е паралаксът, или видимото движение спрямо фона;
колкото по-далече е пръстът ви, толкова по-малък е паралаксът.

31
32
 Фиг. 11-12. Ако кометата беше някакво явление в земната атмосфера (както
твърдял Аристотел) тогава две наблюдения от две достатъчно отдалечени точки
биха я регистрирали на фона на различни групи от звезди. Конусите на диаграмата
са зрителните линии на двамата наблюдатели. Но ако кометата се намира много
далече, достатъчно отдалечени наблюдатели биха я видели на фона на почти едни и
същи звезди. По този начин едновременни наблюдения могат да ни покажат разстоя-
нието на кометата от Земята.

Тихо си дал сметка, че същият принцип би могъл да се приложи и спрямо комета,

стига да имате възможност да я наблюдавате от две достатъчно отдалечени обсервато-
рии. Ако кометата е близо до Земята, перспективата от двете обсерватории ще се про-
меня значително и всеки наблюдател ще вижда кометата пред съвсем различно съзвез-
дие. Но ако кометата е далече от Земята, тогава и от двете обсерватории тя ще се вижда
пред едно и също съзвездие. Чрез паралакса е възможно да се измери разстоянието от
кометата до Земята. Тук: телескопи не са нужни, а само маркери на наблюденията и
градуирани кръгове с отбелязани на тях ъглови градуси. Тихо живял в последното по-
коление преди изобретяването на астрономическия телескоп и неговите измервания мо-
жели да бъдат извършени, поне приблизително, по всяко време през предхождащите ги
няколко хиляди години, ако някой се беше сетил да го направи. (Действително повече
от век по-рано бил правен опит за пълни с грешки измервания на паралакса при появата
на Халеевата комета през 1456 r.)
Тихо не бил единственият, направил тези измервания и изчисления спрямо кометата
от 1577 r., а някои от съвременниците му – вероятно още в плена на Аристотеловото
мислене – получили погрешен отговор и заключили, че кометата се намира в земната
атмосфера. Щателните измервания и изчисления на Тихо обаче издържали проверката
на времето. Ако кометата се е намирала в земната атмосфера, щял да се наблюдава зна-
чителен паралакс. Но според неговите прецизни измервания кометата трябвало да е
33
много по-отдалечена от Земята дори в сравнение с Луната. Следователно кометата тряб-
вало да се намира там някъде горе сред планетите и звездите. Съчетавайки междуна-
родно сътрудничество, елементарна математика и прости наблюдения, Тихо открил, че
общоприетите убеждения били в огромна грешка вече цели две хилядолетия.

Фиг. 13. Собствената диаграма на Тихо Брахе на кометата от 1577 г. (в позиция Х).
Според погрешната схема на Тихо на Слънчевата система кометата обикаляла
Слънцето, само че Слънцето обикаляло около Земята (А). Из ,,De Mundi Aetherei“
(1603) на Тихо Брахе

Ако предишните поколения са знаели колко отдалечени в действителност са коме-

тите, вероятно нямаше да се боят толкова от тях. Тихо освободил кометите от тясната
околоземна орбита, в която ги бил затворил Аристотел, и им позволил да се понесат в
Космоса. Сега науката била свободна да стори същото. Смутовете, с които мистиците
винаги свързвали кометите, най-сетне били оправдани от кометата от 1577 г.

Съзрем ли странстваща комета,

дивим се на явлението рядко.
Но новата звезда във фирмамента
е чудо в неизменните порядки.
— ДЖОН ДЪН,
„ДО ГРАФИНЯТА НА ХЪНТИНГДЪН“, 1633 Г.

Астрономията на Дън била изостанала с 56 години – след Тихо всяка комета, както и
всяка свръхнова, оборвала възгледа на Аристотел, че в небесата властват „неизменни
порядки“.
В пространната литература на пророчества, вдъхновени от комети, и до ден-днешен
съществува само една творба, която буди възхищението ни. Предсказанието е не на ня-
кой гадател или проповедник, а на учен. Това бил Сенека:

34
 Защо тогава се учудваме, че кометите, които са такова рядко зрелище във Вселе-
ната, все още не са обхванати от определени закони и че тяхната поява и завършек не
са ни известни, след като завръщането им е на такива големи интервали? [...] Ще
дойде време, когато прилежните изследвания, покриващи дълги периоди от време, ще
извадят на бял свят неща, които засега остават скрити. [...] Един ден ще се появи
човек, който ще покаже в кои райони са орбитите на кометите, защо се отдалечават
толкова много в сравнение с другите небесни тела, колко големи са и какъв е техният
вид.

Тихо Брахе върнал астрономията отново в релси, но човекът от пророчеството бил

Едмънд Халей.

Фиг. 14. Една от първите рисунки на комета, видяна през телескоп. Изобразени са
две различни наблюдения на кометата от 1618 г. в две последователни нощи.
Кометата се движи през съзвездията Голяма мечка и Воловар. Скицирана през
телескоп от Йохан Баптист Цизат. Из „Математика Астрономика Инголщат“
(1619)

35
 Глава 3
Халей
[Г-н Халей притежаваше] уменията, необходими да спечели обичта на равните
нему. На първо място, той ги обичаше; с естествено пламенен и ведър нрав, в тяхно
присъствие той се оживяваше от щедра топлота, сякаш породена от самата ра-
дост, че ги вижда; той беше открит и изряден в делата си; откровен в преценките
си; постоянен и безупречен в обноските си, мил. и вежлив, винаги готов за разговор...
— ЖАН ЖАК Д’ОРТУ ДЕ МАЙРАН,
„ЕЛЕГИЯ ЗА Г-Н ХАЛЕЙ“,
ИЗ „МЕМОАРИ НА КРАЛСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ“, ПАРИЖ, 1742 Г.

Твърдението на Аристотел, [...] че кометите не са нищо повече от сублунарни

изпарения или газови метеори [...], е битувало толкова дълго сред гърците, че тази
най-велика част от астрономията като цяло е оставена пренебрегната; тъй като
никой не смятал, че си струва наблюдението и проследяването на хаотичните и не-
сигурни пътища на някакви си па̀ри, носещи се из етера.
— ЕДМЪНД ХАЛЕЙ, „ДОКЛАДИ НА ЛОНДОНСКОТО КРАЛСКО ДРУЖЕС-
ТВО“, ТОМ 24, СТРАНИЦА 882, 1706 Г.

Когато си мислим за Едмънд Халей, ако изобщо мислим за него, това обикновено е
свързано единствено с любимата на човечеството комета, носеща неговото име. Тя се е
превърнала в нещо като мнемонически механизъм, работещ на приблизително 75-го-
дишни интервали, който ни кара да си спомним за него. За повечето от нас Халей е като
спортист, който си е спечелил място в Книгата на рекордите само заради един изклю-
чителен сезон или дори само с една паметна проява. Обръщаме се към архивите, очак-
вайки да открием обикновен труженик, който, подобно на безброй други като него, е
допринесъл с една-две тухли в научното здание, а вместо това се срещаме с изкусен
строител.
Датата на раждането му не е установена със сигурност. Халей смятал, че тя е 29 ок-
томври 1656 г. Той започнал живота си в Хакни, тогава селски район край Лондон,
който по-късно влязъл в пределите на града. Макар да не разполагаме с никакви сведе-
ния от детството му дори и неофициални, знаем, че още тогава той мечтаел за това,
което по-късно щяло да стане негово поприще. ,,От най-крехка възраст аз се отдавах на
мечти за астрономията – спомня си той още доста млад. – [Тя ми доставяше] такава ог-
ромна наслада, каквато не бих могъл да опиша на никого, който не я е преживявал.“
Отношението на Халей към науката не като към средство за препитание, а като опияне-
ние, нямало никога да го напусне. През детството му били наблюдавани две комети –
едната през 1664 г., популярно свързвана с Голямата лондонска чумна епидемия, а дру-
гата – през 1665 г., свързвана с Големия пожар. Макар да няма сведения Халей да е наб-
людавал тези гостенки, млад човек с неговите наклонности вероятно е бил повлиян от
кометите от 1664 и 1665 г., набедени като поличби за опустошителни бедствия.
Баща му, който също се казвал Едмънд, произвеждал и търгувал със сапун и сол и
разполагал с доходни имоти в Лондон. През 1666 г. Големият пожар погълнал недвижи-

36
мите му притежания, но производството му процъфтяло. Ужасът от бубонната чума съз-
дал у лондончани истинско уважение към личната хигиена и производството на сапун
прераснало в голяма индустрия. Освен това разширяващият се британски флот имал
хронична нужда от осолено месо, с което да се изхранват моряците по време на дълги
плавания. Халей-старши с радост използвал своето новопридобито богатство, за да спо-
могне за осъществяването на мечтите на своя син.
Той го изпратил в „Сейнт Пол“, едно от най-добрите училища в Англия, където Ед-
мънд се справял блестящо и през 1671 г. бил избран за училищен капитан – рядка чест,
отредена за отличен ученик, популярен сред своите връстници. За майката на Халей
знаем само, че се е казвала Ан Робинсън и е починала на 24 октомври 1672 г., девет
месеца преди синът ѝ да замине в „Куинс Колидж“ в Оксфорд. Допълнителни сведения
за щедростта на баща му носят количеството и качеството на астрономическите инст-
рументи, които Халей взел със себе си в колежа, като сред тях имало и седемметров
телескоп, който той незабавно вкарал в употреба.
Знаем това, защото на 10 март 1675 г. осемнайсетгодишният Едмънд Халей имал дър-
зостта да пише на Джон Фламстийд – първия кралски астроном на Англия, като го ин-
формирал, че авторитетните му публикувани таблици за позициите на Юпитер и Сатурн
са погрешни. Младежът бил открил грешки и в позициите на звездите, публикувани от
несравнимия Тихо Брахе. Тонът на писмото на младия Халей не е като на новооперен
каубой, дръзнал да предизвика легендарен стрелец, а по-скоро на ентусиаст, изпълнен с
възхита към своите предшественици, нетърпелив да заеме мястото си в техните редици
и още по-нетьрпелив да открие истинската природа на Вселената. Не знаем какъв точно
е бил отговорът на Фламстийд, но вероятно е бил положителен, защото на следващата
година той помогнал на Халей да публикува първия си научен доклад, който се появил
във „Философски доклади“, журнала на тогавашното Лондонско кралско общество, а
сега на водещата научна организация на Британия, и бил озаглавен „Пряк и геометричен
метод за определяне на афелия, ексцентрицитета и пропорциите на основните планети,
без да се предполага равенство в ъгловото движение“.
За какво е бил този доклад ли? След работата на Йоханес Кеплер, ученика на Тихо
Брахе, било известно, че всяка планета се движи по траектория, наречена елипса, която
е нещо като разтегната окръжност. Ексцентрицитетът е мярка за разтегнатостта на елип-
сата, като нулев ексцентрицитет означава, че елипсата е окръжност, при стойност 1 и
повече това вече дори не е затворена крива, а по-скоро парабола или хипербола (вж.
фиг. 15). Ексцентрицитетът на земната орбита е 0,017 и за невъоръженото око тя изг-
лежда като окръжност. Орбиталният ексцентрицитет на Меркурий обаче е 0,21, което
означава видимо удължена елипса. Много години по-късно Халей щял да отбележи един
от множеството си триумфи, като определи, че кометите се движат по елиптични ор-
бити, един от ключовете към техния произход.
При приблизително кръгова орбита, каквато е земната, ние винаги сме на почти едно
и също разстояние от Слънцето. Но при силно елиптична орбита разстоянието до Слън-
цето варира според това къде се намира движещият се обект в своята орбита. Най-близ-
ката точка до Слънцето, когато планетата или кометата се движи най-бързо, се нарича
перихелий. Когато обектът профучава около Слънцето, се казва, че извършва своето
перихелийно преминаване. Най-далечната точка от орбитата се нарича афелий. Колкото
по-елиптична е една орбита, толкова по-голяма е разликата между перихелия и афелия.
Напълно възможно е една комета да има своя перихелий в близост до Земята, а афелият
и да е далече отвъд най-далечната позната ни планета. Но това било, преди Халей да

37
започне да изучава кометите. В първия си труд той предложил нов и по-прецизен метод
за изчисляване на орбитите на планетите.
Този научен труд трябвало да бъде пренаписван няколко пъти донякъде поради нео-
питността на Халей, но също и защото епископът на Салисбъри бил публикувал проти-
воположен възглед и имало опасност да възприеме публикацията като лична обида. Ха-
лей нямал никакви намерения да обижда и затова с радост нанесъл препоръчаните поп-
равки. Това обаче далече не бил последният път, когато научният устрем на Халей за-
сягал крехкото себелюбие на духовни лица.
В годината, когато публикацията на Халей за орбитите привлякла към него внимани-
ето на световната астрономическа общност, той избрал да напусне Оксфорд, без да се
дипломира, и да отпътува за далечния остров Света Елена, западно от Африка, за да
състави първата карта на южното звездно небе. Съзвездията, които се виждат далече на
север, са почти съвсем различни от тези, които можем да наблюдаваме в близост до
Южния полюс. А от екватора се наблюдават всички северни и южни съзвездия. По
онова време Света Елена била най-южната точка на Британската империя и добро място
за наблюдения не само на южното небе, но също и на някои звезди от Северното по-
лукълбо, което било важно, тъй като, за да бъде предложената от Халей карта на южните
звезди полезна на европейските астрономи, тя трябвало да споделя някои отправни
точки със звездни позиции, които вече били определени. Но освен своята географска
ширина остров Света Елена разполагал и с още една ценна подробност – според всички
сведения там времето било винаги ясно, което било от критична важност за астрономи-
ческите наблюдения.
Новите приятели на Халей в Кралското дружество написали писмо до правителството
в подкрепа на предложената експедиция, която скоро получила одобрението на крал
Чарлс II. Но кралят бил само един далечен титулуван монарх, докато в действителност
малкият остров бил владение на могъщата Източно индийска компания. Чарлс обаче
също имал своето влияние и след като писал до директорите на компанията, те приели
да осигурят придвижването на Халей и един негов научен придружител. Бащата на Ха-
лей, „готов да удовлетвори любопитството [на Едмънд]“, му предоставил огромна изд-
ръжка, която щедро покривала стойността на най-доброто налично по онова време обо-
рудване за наблюдения, както и на всички разходи, свързани с тази дейност.
През ноември 1676 г. Халей отплавал с „Юнити“, предприемайки пътуване, което
щяло да продължи три месеца и да покрие близо десет хиляди километра океан. Дести-
нацията му бил един толкова отдалечен остров, че 130 години по-късно британците
сметнали мястото за единственото достатъчно сигурно, където да заточат пленения им-
ператор Наполеон Бонапарт. В продължение на почти два века европейски мореплава-
тели кръстосвали южните морета и картографирали тези нови за тях съзвездия. Зада-
чата, която си поставил Халей, била да отнесе със себе си половината небе. А едва бил
навършил двайсет и една.

38
 Фиг. 15. Коничните сечения. Когато конус бива разрязан под различни ъгли, се
получават няколко различни форми, наричани общо „конични сечения“. Ако четирите
части, показани на фигурата, бъдат събрани заедно, ще се получи отново конус.
Върхът на конуса се нарича апекс, а плоският му фундамент се нарича основа. При
направен разрез, успореден на основата, се получава кръг. Ако разрезът е под ъгъл, се
получава разтеглен кръг, подобен на овал, наречен елипса. Ако разрежете
перпендикулярно на основата, разкрилата се повърхност е хипербола, която за
разлика от кръга и елипсата не се затваря обратно в себе си. На границата между
елипсата и хиперболата съществува още една крива, която не е показана тук и
която се нарича парабола. Тези красиви конични сечения са открити от Аполоний
Пергски през втората половина на III в. пр.Хр. Удивително е, че планетите и
кометите се движат около Слънцето точно по такива траектории, както и че
камък, хвърлен във въздуха, описва парабола. Същото важи и за балистична ракета.
Нютон показал., че законът за обратния квадрат на гравитацията принуждава
телата да се движат в пространството, описвайки конични сечения. Тази връзка
между привидно абстрактната математика и действителните механизми на света
характеризира най-големите открития, оформили съвременната наука.
39
 Противно на разказите на пътешественици обаче, времето на Света Елена било
ужасно. Халей трябвало да чака седмици наред, за да надзърне към звездите само за час
през пролука в облаците. Та дори времето в Англия било по-хубаво от това. В Англия в
лошо време поне имало какво да се прави. Така Халей се оказал заточен на едно малко
късче суша насред океана. Но облаците и скуката не били единствената му грижа. Гу-
бернаторът на Света Елена, който бил официално обявен за луд, бързо намразил Едмънд
Халей. В крайна сметка поведението му станало толкова странно, че той бил отзован от
поста, но не и преди самият Халей да се подготви за отпътуването си от острова. Въп-
реки трудностите годината му на изпитания на Света Елена била оползотворена добре.
Той се завърнал у дома с първата карта на южното небе и много повече. Халей открил
звезди и мъглявини, непознати дотогава на европейските астрономи. На Света Елена
той наблюдавал транзит на планетата Меркурий през слънчевия диск, което по-късно
щяло да се окаже съществено за определянето на разстоянието между Земята, и Слън-
цето. Той потвърдил, че в южното небе не съществува полярна звезда и че прецизното
отмерване на времето на Света Елена с часовник с махало, калибриран в Англия, било
невъзможно, освен ако махалото не бъде скъсено. (Макар по онова време Халей да не
знаел причината,това се ДЪлжало на факта, че въртенето на Земята създава слаба цент-
робежна сила, която оказва леко противодействие на гравитацията при екватора и отс-
лабва с нарастването на географската ширина.)
Халеевият каталог на южните небеса бил представен пред Кралското дружество от
Робърт Хук, невротичен енциклопедист, който бил първият, наблюдавал с телескоп Го-
лямото червено петно на Юпитер, както и първият, изследвал жива клетка през микрос-
коп. (Той бил и първият, използвал думата ,,клетка“ в нейния биологичен смисъл.) Хук
имал траен принос във физиката, астрономията, биологията и инженерството. Члено-
вете на Кралското дружество бързо оценили постижението, но що се отнасяло до Окс-
форд, Халей бил просто поредният отпаднал студент. Той не бил допуснат да довърши
образованието си, тъй като заминал за Света Елена, преди да изпълни изискванията за
специализацията си – такова сериозно нарушение на разпоредбите можело да бъде
смекчено единствено от кралски декрет. Затова Халей за пореден път се обърнал с молба
към Чарлс II, който за пореден път написал писмо в негова защита, като този път насто-
явал на Халей да бъде присъдена научната степен „Майстор на изкуствата“ „без никакви
условия за изпълнението на каквито и да било изисквания за същата“. Вицеканцлерът
на Оксфорд се подчинил. Горе-долу по времето, когато получил своята научна степен,
Халей бил избран и за член на Кралското дружество, което било значително признание
за толкова млад човек.
Скоро той насочил вниманието си към едно нарастващо противоречие между Хук,
Фламстийд и Ян Хевелий от свободния град Данциг, който бил водещият астроном наб-
людател по онова време. Хук и Фламстийд се кълнели в наскоро изобретения оптичен
мерник, който при монтиране върху измерващ инструмент подобрявал прецизността, с
която можело да бъде определено относителното разположение на звездите. Но по-въз-
растният Хевелий отхвърлял новата технология и упорито продължавал да използва от-
крит мерник без всякаква оптика – механизъм, прост като мерника на пушка. Възму-
тени, Хук и Фламстийд водели все по-остра кампания срещу Хевелий, настоявайки пред
всеки, склонен да ги изслуша, че наблюденията на Хевелий са ненадеждни. Това била
необичайна тема за подобна язвителност и Хевелий с основание започнал да се чувства
засегнат. Той също бил член на Кралското дружество, но живеел в Данциг, далече от

40
кръчмите и салоните, в които Хук и Фламстийд провеждали странните си нападки. Хе-
велий се обърнал с апел към членовете на дружеството, като написал, че всеки учен би
трябвало да бъде оставен да служи на астрономията така, както намери за добре, и че
резултатите трябва да се проверяват и оценяват единствено според ползата от тях, както
и че не приляга на учени да очернят работата на свой колега, без да разполагат с дока-
зателства в своя подкрепа. Той бил наблюдавал с открит мерник повече от трийсет го-
дини и щом методът бил достатъчно добър за Тихо Брахе, значи бил добър и за него.
Кралското дружество отговорило официално, като потвърдило доверието си в Хевелий
и призовало Хук и Фламстийд да документират твърденията си или да прекратят напад-
ките. Те не направили нито едното. Двете страни били изпаднали в безизходица.
С присъщия му такт, талант за наблюдение (и парите на баща му), нямало по-подхо-
дящ от Халей, който да провери метода на Хевелий. Халей изпратил на Хевелий копие
от своя каталог на южното звездно небе с молба да бъде поканен на визита. Хевелий
приел и през май 1679 г. Халей пристигнал в Данциг. В продължение на десет нощи те
извършвали наблюдения заедно. Халей скоро се убедил, че Хевелий с остарелия си от-
крит мерник неотклонно постигал по-добри резултати от Фламстийд и Хук с тяхната
модерна апаратура. Той незабавно писал на Фламстийд, описвайки усърдните си и сис-
тематични усилия да открие недостатъци в наблюденията на Хевелий: „Действително
аз отчитах същото разстояние, повторено няколкократно без никакво отклонение – ин-
формирал той своя наставник, който несъмнено изгарял да научи точно обратното, – [...]
така че смея да твърдя, че нямам никакви основания за съмнения в неговата [на Хеве-
лий] правдивост.“

Фиг. 16. Ян Хевелий от Данци също бил наблюдател на комети. Тук, в неговата
„Кометография“, са илюстрирани няколко форми на комети, наблюдавани между
1577 и 1652 г. Сравнете с китайския кометен атлас (фиг. 7).

41
 Фиг. 17. Кометата Арен-Ролан (1957 III), известна със своя шип, обърнат към
Слънцето. Сравнете я с описанието на Хевелий на кометата от 1590 г. (втората от
горе надолу на фиг. 16). Снимка с телескопа на Мичиганския университет, направена
от Ф. Д. Милър, 24 април 1957 г. Благодарение на НАСА.

Въпреки свидетелството на Халей Фламстийд и Хук нямали достойнството да се из-

винят, нито пък да отстъпят. Противоречието около открития мерник приключило едва
със смъртта на Хевелий осем години по-късно. Поведението на Халей било образец за
честност и откровеност, с риск да ядоса влиятелни приятели в името на истината.
През 1680 г., когато в европейските небеса се появила голяма комета, науката със си-
гурност все още не била широко приета като предпочитан подход в разгадаването на
природата. Отличен пример за намиращия се в преход свят тогава е споменаването от
Гибън на астроном, който бил „принуден да допусне, че опашката, макар и не главата
[на кометата от 1680 г.], била знак за Божия гняв“. Дори Готфрид Кирх, немският аст-
роном, открил Голямата комета от онази година, бил убеден в свръхестествената при-
рода на кометите:

Изчетох много книги за кометите – езически и християнски, религиозни и светски,

лютерански и католически, и всички те обявяват кометите за знак за Божия гняв. [...]
Съществуват и такива, които оспорват това убеждение, но те не са важни.

42
 Халей също наблюдавал Голямата комета от 1680 г., но реакцията му била различна
от тази на Кирх. На борда на ферибот, прекосяващ Ламанша, някъде между Дувър и
Кале, Халей погледнал нагоре, когато облаците се разкъсали, и видял нещо прелестно.
Щом стигнал Франция, той тутакси се завтекъл към Парижката обсерватория, за да го-
вори с директора и.
Джовани Доменико Касини, откривателят на голямата пролука в пръстените на Са-
турн, както и на четири от луните на планетата, приел с щедро гостоприемство младия
автор на „Каталог на южното звездно небе“. Касини развличал Халей, представил го на
свои приятели и колеги, предоставил му неограничен достъп до оборудването на обсер-
ваторията и библиотеката и, най-важното, запознал го с една идея. В забележително
писмо до Хук с датировка май 1681 г. Халей пише:

Мосю Касини ми направи услугата да ми даде своята книга за кометата точно ко-
гато заминавах извън града. Освен наблюдения в нея той споделя и една своя теория,
според която кометата е същата, появила се при Тихо през 1577 г., и че тя извършва
обиколки в много голям кръг, включващ и Земята.

Халей споменава подробности от три кометни появи, като добавя:

[...] това най-общо е хипотезата му и според него тя отговаря достатъчно точно

на две комети, приличащи на тази от април 1665 г. Знам, че няма да ви е лесно да при-
емете тази идея, но същевременно е наистина забележително, че три комети описват
абсолютно една и съща траектория в небето, и то със същата ъглова скорост.

Все още никой не бил определял орбитата на комета, но Касини забелязал, че три
комети били дошли от една и съща част на небето с подобни скорости, и направил дръз-
кото предположение – безпрецедентно в научната литература 6 и дотогава споменато
само във фолклорните традиции на африканското племе банту-кавирондо, – че една и
съща комета се завръща на Земята през много големи периоди от време.
Халей информирал Хук, че предварителните му опити да скицира пътя на кометата
от 1680 г. според сведенията на Касини за нейното видимо движение в небето са били
неуспешни и се надява в някакъв бъдещ момент да опита отново. А в последния абзац,
като нещо странично, Халей полага основите на статистическата наука. След като обоб-
щава сравнителните статистики за Париж и Лондон на ражданията, браковете, смъртите
и гъстотата на населението – последното подпомогнато от самия Халей, който лично
измерил в крачки размерите на Париж, – той заключава:

[...] ако приемем, че винаги е едно и също, оттук следва, че половината човечество
умира, без да се ожени, и че всяка женена двойка трябва да има четири деца, за да се
поддържа човечеството.

Това било десет години преди той да развие допълнително идеята, и дори по-дълго,
преди да се върне на темата за кометите. Сега той бил заминал за Италия за шест месеца.

6
Макар че някакъв намек за тази идея може да бъде открит в писанията на Аристотел (който кате-
горично я отхвърля) и Сенека (който, както вече видяхме, приема предположението на Аполоний от
Миндос, че кометите се движат като планетите). – Б.а.
43
А когато се завърнал в Англия, направил първото си голямо откритие.
Тя се казвала Мери Тук и била дъщеря на ревизора на хазната. Мемоар от онова време
я описва като „приятна млада дама и човек с истински достойнства“. В друго сведение
е описана като „девойка, еднакво възхитителна както с благородния си характер, така и
поради умствените си качества“. Те се оженили по-малко от три месеца след завръща-
нето му от Европа в „Сейнт Джеймс“ – църква, известна, за добро или лошо, с това, че
била специализирана във венчавките на избягали двойки. Няма данни да е съществувала
съпротива срещу брака им, нито пък Мери да е била бременна. Може би са избрали
„Сейнт Джеймс“, защото са искали да се оженят час по-скоро. Техният брак и тяхната
любов продължили чак до смъртта на Мери петдесет и пет години по-късно. Малкото
оцелели сведения за тях свидетелстват за чисто и трайно щастие. През 1682 г., към края
на първото им лято заедно, Едмънд, а вероятно и Мери, наблюдавал друга комета, макар
и твърде невзрачна в сравнение с Голямата комета от 1680 г. Той документирал видя-
ното в няколко бележки и това била единствената му среща с кометата, която един ден
щяла да носи неговото име.

Фиг. 18 Още кометни форми от Хевелий. Обърнете внимание на кометите с

прекъснати опашки. Долните три са наречени „чудовищни комети като отглас от
някога преобладаващия кометен мистицизъм. Шестата и седмата показват така
наречените днес „разкъсвания“. От колекцията на Д. К. Йоманс.

44
 Години след смъртта на майката на Халей Едмънд-старши сключил неудачен втори
брак. Хората одумвали екстравагантностите на новата му жена и пълното и нехайство
към нейния съпруг и доведения и син. Контрастът между браковете на бащата 11 сина
вероятно е причинявал болка и на двамата. Сутринта на 5 март 1684 г. Халей-старши се
оплакал, че обувките му стягали прекалено, и един племенник му предложил да среже
подплатата на пръстите му. Това сякаш помогнало и Едмънд-баща казал на съпругата
си, че излиза и ще се върне до вечерта. В новинарска листовка от онези дни четем какво
последвало:

С настъпването на нощта жена му, разбира се, го очаквала, но той не се прибрал и

това силно я разтревожило. На следващия ден тя разпитала навсякъде и след няколко
дни без вест от него тя публикувала в „Нюз Бук“ обява за изчезването му. От сряда,
5 март, до 14 април въпреки всички усилия и най-щателното възможно издирване никой
нямал представа къде е той или къде е бил. Но миналия понеделник той бил открит
край реката при Темпъл-Фарм в Строуд Париш, близо до Рочестър. Бедно момче, ко-
ето се разхождало край водата, случайно забелязало тялото на мъртъв мъж без
дрехи, само по обувки и чорапи. Щом се разчуло, един господин си спомнил за обявата
във вестника, незабавно отпътувал за Лондон и съобщил на r-жа Халей, че не е отишъл
заради обещаната награда, и настоял тя да бъде дадена на бедното момче, което от-
крило мъртвеца и по право си я било заслужило.

Същият племенник, който разхлабил обувките на Халей, бил изпратен от r-жа Халей
да разпознае трупа. Задачата трябва да е била ужасна, лицето било напълно разложено.
Листовката продължава:

Всеобщото заключение е, че той не е бил във водата още от мига на изчезването си,
тъй като в този случай трупът би трябвало да е в много по-напреднало разложение.
Господинът го разпознал по обувките и чорапите – същите обувки, на които той бил
изрязал подплатата, като на единия крак имало четири чорапа, а на другия – три и
промазам тензух. Трупът е огледан от съдебен лекар и се води разследване.

Смъртта на Едмънд Халей-старши си остава загадка. Тогава не разполагали с Шерлок

Холмс, който да огледа обувките му и да заключи къде е бил Халей през петте пред-
ходни седмици. Два века и половина по-късно Юджийн Феърфийлд Макпайк, виден
изследовател на Халей, отсъжда, че това е било самоубийство, твърдейки, че „наличните
доказателства свидетелстват за умствено разстройство“. Може би. Но тези доказателс-
тва биха могли да се разтълкуват и като злополука или убийство.
Допълнителна загадка има и около реакцията на младия Халей спрямо участта на
баща му. Той не е споменат в листовката, нито е изиграл някаква очевидна роля в из-
дирването на баща си, в разпознаването на трупа или в разследването. Целият му живот
е пример за огромно и почти болестно любопитство. И все пак не откриваме никакви
данни той да е положил каквито и да било усилия да открие истината за смъртта на баща
си – човека, който тъй щедро насърчавал и подсигурявал интелектуалното му развитие.
В допълнение към тези злощастни събития „господинът“, който занесъл на втората
госпожа Халей вестта за трупа на съпруга ѝ, я съдил за неизплащане на наградата от сто
лири въпреки твърденията си, че нямал намерения да се възползва от нея. Делото било
разгледано от съдия Джефрис, прочут с многобройните си и разнообразни престъпления

45
срещу изправените пред него обвиняеми, като тормозът и изнудването били най-безо-
бидните. В този конкретен случай обаче съдия Джефрис, изглежда, е постъпил справед-
ливо, като разпоредил на r-жа Халей да заплати само двайсет лири на „господина“, а
останалите осемдесет да изплати на „бедното момче“, което открило тялото. Десетиле-
тие по-късно Едмънд завел дело срещу своята мащеха прахосница в опит да защити
наследството си.

Горе-долу по времето, когато баща му изчезнал, Халей се опитвал да постигне по-

дълбоко разбиране за движението на планетите. Кеплер бил изтъкнал съществуването
на точна пропорционалност между периода, за който планетата извършва пълна оби-
колка около Слънцето (нейната година), и разстоянието на планетата от Слънцето (вж.
фиг. 19). Годината на Меркурий, който е близо до Слънцето, е едва 88 земни дни. Годи-
ната на Сатурн, който е далече от Слънцето, е близо 30 земни години. Периодът на пла-
нета във външната част на Слънчевата система е по-дълъг от земната година не само
защото има по-голяма орбита за изминаване, но и защото планетата се движи по-бавно.
Защо? Халей и неколцина други смятали, че планетите се движат по точно определен
начин заради равновесието между две сили – едната насочена навън от Слънцето и съз-
давана от собствената скорост на планетата, а другата насочена навътре, но създавана
от преди непознатата гравитационна сила на Слънцето. Ясно било, че тази сила нама-
лява с разстоянието, щом по-далечните планети могат да се движат по-бавно и все пак
да балансират силата на гравитацията. Но колко бързо намалява гравитационната сила
с отдалечаването от Слънцето, за да има като резултат наблюдаваното планетно движе-
ние? По усет – или по погрешна аналогия с разпространението на светлината, или по-
вероятно с Третия закон на Кеплер – Халей и неговите колеги предположили, че грави-
тацията има закон на обратния квадрат. Отдалечете планетите двойно от Слънцето и
силата намалява до една четвърт спрямо първоначалната си стойност; при тройно по-
голямо разстояние силата намалява до една девета и така нататък. Законът на гравита-
цията, какъвто и да бил той, доминирал небесата. Този проблем е централен в нашето
разбиране на природата. Но много по-труден за тях се оказал въпросът не защо плане-
тите в кръгови орбити са задвижвани от гравитационна сила с обратен квадрат, а защо
това било вярно и за планетите в елиптични орбити.
Докато седели в кафене след среща на Кралското дружество през януари 1684 г., Ха-
лей, Хук и Кристофър Рен – астрономът, който станал архитект и построил наново Лон-
дон след Големия пожар – си поставили предизвикателството да докажат предложения
закон за обратния квадрат. Хук се хвалел, че вече го е сторил, но отказал да представи
доказателството. Рен вероятно имал своите съмнения, защото предложил като награда
книга на цена до четирийсет шилинга на всеки, който успее да осигури доказателство
до два месеца. Хук настоявал, че е открил решението, но отлагал представянето му, за
да можели всички да оценят колко трудна и значима била работата му. По тази линия
за Рен определено нямало опасност да изгуби своите четирийсет шилинга.

46
 Фиг. 19. Времето, необходимо на планета или комета да направи пълна обиколка
около Слънцето, се увеличава с увеличаването на разстоянието до него – според
конкретен природен закон, описан от правата диагонална линия. Орбиталният
период е даден в земни години, а разстоянието от Слънцето е дадено в
астрономически единици. Обърнете внимание, че всяка вертикална линия бележи
разстояние от Слънцето, десет пъти по-голямо от това на предишната линия. Долу
вляво виждаме, че тяло, намиращо се на 1 АЕ от Слънцето, обикаля около него за
една година – в случая това е Земята. На разстояние 100 АЕ от Слънцето на комета
ще са ѝ нужни 1000 години за пълна орбитална обиколка, а в далечните покрайнини
на кометния Облак на Оорт (вж. Глава 11), отбелязан с точиците, на комета може
да са ѝ нужни милиони години за пълна обиколка около Слънцето. Това съотношение,
което е централно за работата на Нютон и Халей, е открито от Кеплер и се нарича
Трети закон на Кеплер.

Изминали месеци, а предизвикателството си оставало неразрешено и тогава Халей

решил да посети Тринити Колидж в Кеймбридж и един човек, който може би имал си-
лите да се справи с тази задача. Този учен бил провъзгласен за гений заради забележи-
телната си работа над природата на светлината и цветовете. Но това било много години
по-рано и целият този талант сега бил пропиляван в търсене на алхимични рецепти и за
остри нападки срещу някой си Атанасий, теолог в ранната Християнска църква, който
направил много за установяването на православната доктрина на Триединството. Спо-
ред учения Атанасий бил виновник за груба фалшификация и историческа измама. Нес-
пособен да установи нормални взаимоотношения с никого и особено с жени, този учен
изпадал в пристъпи на параноя и депресия. Нещо повече, той сякаш страдал от очевид-
ната неспособност да довърши каквото и да било. И все пак той бил прочут като гениа-
лен математик, а и Кеймбридж се намирал недалече от дома на Халей в Лондон. И така,

47
през една августовска утрин на 1684 г. Халей се отправил на визита у Исак Нютон.
Срещата с Нютон (1672-1727) била вододел за Халей, за Нютон, за науката и по не-
изброими начини била съдбовна за целия свят. Математикът Абрахам де Моавър е за-
писал спомена на Нютон за тази знаменателна среща:

Докторът [Халей] го попитал каква според него би била кривата, описвана от пла-
нетите, ако се предположи, че силата на привличане към Слънцето е реципрочна на
квадрата на разстоянието до него. Сър [Нютон] незабавно отвърнал, че тя би била
елипса. Изразявайки радост и удивление, докторът го запитал откъде знае това, а
Нютон отвърнал, че вече я бил изчислил. Доктор Халей помолил да види това изчисле-
ние и когато сър Нютон прегледал записките си, не успял да го открие, но обещал да
го направи наново и да му го изпрати.

Подобно обещание вероятно е звучало познато и доста мъгляво. Но докато Хук само
увъртал, Нютон действително го предоставил. През ноември копие от Нютоновия труд
De motu corporum in gyrum („За движението на телата в орбита“ – тогава научните тру-
дове все още се пишели на латински) било отнесено лично на Халей. Едва девет стра-
ници, той съдържал доказателството, че законът за обратния квадрат се отнасял и за
трите Кеплерови закона, като с това били посети семената на новата наука динамика.
Халей мигом си дал сметка какво е постигнал Нютон. Той бързо се върнал в Кеймбридж
и изтръгнал от Нютон обещанието, че ще разшири идеите си в книга, при това възможно
най-скоро.

Фиг. 20. Исак Нютон, най-великият британски учен

поменат на банкнотата от една британска лира.

Първата визита на Халей при Нютон пробудила последния от нещо като серия от
мистичен транс. Сега Нютон вече бил напълно буден, до степен на безсъние, обсебен от

48
ново предизвикателство и неспособен да яде, да пие и, мисли за нищо друго. През след-
ващата година и половина той живял като отшелник, в маниакално изследване на гра-
витацията и движението на планетите.
Междувременно Халей се завърнал в Лондон и направил всичко възможно да бъде
понижен. От самото си основаване през 60-те години на XVII в. Кралското дружество
работело като клуб на джентълмени с научни наклонности. Научната революция от
1685 г. обаче достигнала такива размери, че доброволната служба на неговите членове
вече била недостатъчна за тази задача. Нужен бил платен секретар на пълно работно
време, който да поеме растящата кореспонденция, да урежда подробностите около съб-
ранията и да редактира бюлетина „Философски доклади“. Халей правилно разбирал, че
такава позиция ще му предостави достъп до всичко, случващо се в науката. На второ
гласуване в началото на 1686 г. той бил избран за работата. Но заплащането от страна
на Кралското дружество означавало, че той трябвало да се оттегли от членство, да седи
в далечния край на масата и да се откаже от височайшата чест да носи перука.
Халей пламенно насочил ненаситната си любознателност към едно истинско пиршес-
тво от геология, биология, медицина, ботаника, метеорология, математика и, разбира
се, астрономия. Той изиграл съществена роля в преобразуването на Кралското дружес-
тво от клуб в световен център за обмяна на научни идеи, като в същото време съумял да
публикува множество свои оригинални трудове.
Докато Нютон вървял към завършване на своя шедьовър, Халей се обърнал към Крал-
ското дружество с предложение той да бъде публикуван. Тъй като всички били едино-
душни, че книгата ще е много важна, при нормални обстоятелства дружеството с радост
щяло да публикува този труд. За съжаление обаче, средствата били неразумно изразход-
вани за публикуването на друга книга. Това била дългоочакваната „История на рибите“,
която по необясними причини не била получила очаквания прием. Затова Халей решил
да заплати публикуването на Нютоновия труд от собствения си джоб. О, да, по въпроса
за неговата заплата [...] тя също се оказала проблемна за дружеството. Дали Халей би
имал нещо против да получи заплащането си за работата, която му коствала почетната
перука, под формата на копия от „История на рибите“? Халей бодро приел и трябвало
да замъкне у дома си седемдесет и пет броя от изданието. По това време той вече не бил
богат – отчасти заради прахосничеството на мащехата му с имотите на баща му, но ре-
шил да не го прави на въпрос.
Очакванията около предстоящото публикуване на труда на Нютон били непоносими
за Робърт Хук. Той подновил старите си претенции, че законът за обратния квадрат е
негова заслуга, и отказвал да се задоволи с нещо по-малко от признание на първенството
му в предговора на Нютоновата книга. Халей, който се бил нагърбил с функциите на
агент, редактор, издател и рецензент на книгата, сега влязъл в нова роля – на психоте-
рапевт на автора. Опасявайки се, че Нютон ще научи за претенциите на Хук от някой не
толкова щадящ източник, Халей му написал писмо. То започва с израз на възхищение и
благодарност, но сами ще доловите притеснението на Халей, когато най-сетне минава
по същество:

Има още едно нещо, за което трябва да ви информирам, а именно, че г-н Хук изрази
известни претенции над откриването на вашето правило за намаляването на грави-
тацията реципрочно на квадрата на разстоянието от центъра. Той твърди, че сте
получили идеята от него.

49
 Първоначално Нютон реагирал сдържано, но колкото повече мислел за това, толкова
по-гневен ставал. Той по-скоро бил готов да оттегли третия том на труда си, отколкото
да се окаже въвлечен в някакъв ненавистен спор с Хук. Но том трети бил решаващ. Ри-
чард С. Уестфол в своята брилянтна биография на Нютон пише за том III:

Накратко, в него се предлага нов идеал за количествена наука, основан на принципа

на привличането [гравитационното], на което се дължат не само големите природни
явления, но също и малките отклонения на големите явления от техните идеални мо-
дели. На фона на наследената естествена философия, това е била концепция, не по-
малко революционна от идеята за самото всемирно привличане.7

Том III съдържал и монументалния труд на Нютон над кометите. Той усърдно бил
събрал наблюдения на кометата от 1680 г., направени от различни места, сред които
Лондон, Авиньон, Рим, Бостън, остров Ямайка, Падуа, Нюрнберг и бреговете на река
Патъксент в Мериленд. (Дори тогава световното сътрудничество било решаващо за раз-
гадаването на кометите.) Той показал, че заедно те очертавали силно ексцентрична ор-
бита, която била почти параболична (вж. фиг. 15). Изследвайки историята на кометите,
Нютон забелязал, че те били наблюдавани много по-често в частта от небето близо до
Слънцето, а не противоположно на него, и за учения това било доказателство, че коме-
тите като цяло – а не само кометата от 1680 г. – обикалят в орбита около Слънцето и
стават ярки, когато са най-близо до него. Тихо Брахе вече бил показал, че кометите се
движат сред планетите, а сега Нютон, подтикван от Халей, демонстрирал, че те имат
същия вид орбита (конични сечения, вж. фиг. 15) като планетите.
“Кометите заблестяват със светлината на Слънцето, която отразяват – пише Нютон. –
Техните опашки [...] трябва да се дължат или на слънчевата светлина, отразена от няка-
къв дим, който те пораждат и после се разпръсва, или от светлината на собствените им
глави. [... ] Телата на кометите би трябвало да са скрити под техните атмосфери.“
За Халей било немислимо този решаващ принос да бъде изгубен за света, ставайки
жертва на раздразнението на Нютон от суетата и позьорството на Хук. Той уверил Ню-
тон, че никой не приема сериозно твърденията на Хук, и разказал историята на облога с
Рен още през 1684 г. Той настоявал, че без том III трудът имал само математическа стой-
ност, и твърдял, че исканията на Хук са силно преувеличени от другите. Той придумвал
и ласкаел, докато накрая Нютон отстъпил и позволил публикуването на целия труд.

„Ако не беше той, този научен труд вероятно дори нямаше да бъде замислен, камо
ли написан и отпечатан.“
— АУГУСТУС ДЕМОРГАН (1806-1871)
„ЗА ПРИНОСА НА ХАЛЕИ КЪМ НЮТОНОВИТЕ НАЧАЛА“

Ето как се появил трудът „Математически начала на натурофилософията“ ( Philoso-

phiae Naturalis Principia Mathematica), централният завет на съвременната наука, клю-
чът към днешните ни познания за звездите, планетите, кометите и много повече. В пред-
говора към първото издание на „Началата“, както започват да бъдат наричани, отпеча-
тани през юли 1687 г., е публикувана хвалебствена поема, посветена на Нютон от Ха-
лей. Последните и редове гласят:

7
Ричард С. Уестфол, „Нито миг покой“ (Кеймбридж Юнивърсити Прес, 1980 г.). -Б.а.
50
 Нек’ с глас единен Нютон да прославим,
той истината от мистичен лабиринт избави.
От всички музи е спохождан всеки ден,
дори от Аполона златокъдър озарен.
И ето го, в непостижимо тържество
достигнал прехода между човек: и божество.

Оценката на времето не е много далече от тази на Халей. Сред страничните теми в

книгата са изобретяването на математическия анализ и теорията на междупланетните
космически полети, както и централната идея зад междуконтиненталните балистични
ракети.
В годината след като Халей бабувал в израждането на Нютоновите „Начала“, двамата
с Мери станали родители на две дъщерички – Катрин и Маргарет. Горе-долу по същото
време Халей бил заинтригуван от предположението на Хук, че потопът, описан в Биб-
лията, би могъл да се обясни със смяна на земните полюси, при която Близкият изток
бавно се е плъзнал под екваторната издутина на океана. Халей бил запознат с наблюде-
нията, извършени в продължение на векове, на малки промени в географската ширина
на немския град Нюрнберг и съобразил, че тъй като дори съвсем малки промени в ши-
рината се случват изключително бавно, то тогава времето между Сътворението и Вели-
кия потоп трябва да е било много повече от периода, описан в Битие, противно на бук-
валната интерпретация на Библията. Според Стария завет обаче, както и според древ-
ните вавилонски описания на Потопа, събитията са се случили бързо и възстановяването
е станало за по-малко от година. Затова Халей се опитал да си представи как би протекло
едно бързо наводняване на Близкия изток. Ако комета се приближи твърде много до
Земята, разсъждавал той, гравитационните сили биха могли да изтласкат океаните (или
само Персийския залив) върху достатъчно голяма земна площ, така че да се получи
ефектът, описан в Библията. Халей също така смятал, че от време на време комети ве-
роятно се сблъскват със Земята, при това с още по-ужасяващи последствия. Изглежда,
че той е първият учен, който се запитал какво би станало, ако комета мине твърде близо
до Земята – съществен въпрос за много области от науката, а дори и за оцеляването на
човечеството, както ще видим по-нататък.
Интересите на Халей сега били по-разнородни от всякога. Той създал първата метео-
рологична карта, с която установил начин на отбелязване на преобладаващите ветрове,
който можете да видите в метеорологичните прогнози и днес. Опитал се да измери го-
лемината на атома. Направил ценни наблюдения на магнетизма, топлината, въздуха,
растенията, раковините, часовниците, хайвера, светлината, римската история, аероди-
намиката, привичките на сепията, както и съставил метод за поддържането на камбалата
жива, за да бъде продавана посред зима. (Последните две изследвания вероятно били
вдъхновени от „История на рибите“) От собствените му думи знаем, че Халей е употре-
бявал опиум. На събрание на Кралското дружество той е описал личния си опит с опиата
и далеч не е изглеждал да страда от така наречения амотивационен синдром, понякога
свързван с опиума и други предизвикващи еуфория вещества. Той също така изобретил,
развил и изпробвал един от първите практични водолазни звънци. „По този начин –
пише той – поддържах трима души в продължение на час и три четвърти под водата на

51
дълбочина десет клафтера8 без и най-малкото неудобство и при пълна свобода на дейс-
твията, все едно че се намираха горе.“ Приспособлението действало толкова добре, че
като странично занимание Халей създал компания за изваждане на потънало имущес-
тво, която процъфтяла и впоследствие той започнал да продава акции от нея.
През същата година Халей публикувал труд за начините за определяне на разстояни-
ето на Земята от Слънцето – чрез измерване на времето, за което Венера, макар и доста
рядко, прави транзит през слънчевия диск. Много по-късно, през 1716 r., той щял да
публикува друг свой труд, в който призовавал астрономическата общност да организира
съвместни международни експедиции за следващия транзит. Първата експедиция на ка-
питан Джеймс Кук с „Индевър“ била организирана специално заради призива на Халей
да се измери от Таити транзитът на Венера на 3 юни 1769 r. Дори и само поради тази
причина (а съществуват и много други) Халей изиграва съществена роля в историята на
изследването на Земята. От наблюдения на транзитите през 1761 и 1769 г. и с помощта
на метода на изчисляване на Халей астрономическата единица била измерена на близо
150 милиона километра, което е съвсем близо до приетото днес. Халей ни е дал ма-
щабите на Слънчевата система.
През 1691 r. Халей бил предложен за Савилски професор по астрономия в Оксфорд.
Удостояването му с тази титла зависело от одобрението на Англиканската църква, която
тогава, както и сега, била оглавявана от суверена. Но Халей бил обвинен в нещо скан-
дално: „виновен в утвърждаване на вечността на света“. (По тези критерии много учени,
както и всички индуси днес биха били дисквалифицирани от титлата Савилски профе-
сор.) Престъплението му било, че изобщо бил потърсил причината за Библейския потоп.
Днес бихме сметнали, че догадките на Халей по библейски въпроси нямат никакво от-
ношение към умението му да преподава астрономия, още повече че възгледите, които
му приписвали църковните власти, били твърде изопачени спрямо истината. Той никога
не се бил съмнявал, че Земята е била формирана, дори сътворена, като в усилията си
изхождал от идеята за истинност на библейските времеви мащаби или поне на тези, ко-
ито се отнасяли до продължителността на Потопа.
Фламстийд, който все още бил кралският астроном, или главен астрономически съ-
ветник на Короната, изглежда, е изиграл позорна роля в тези събития. Той бил толкова
засегнат, че Халей не бил съгласен с него относно океанските приливи и отливи (а ве-
роятно и все още му припарвало от спора с Хевелий), че само за една нощ от приятел се
превърнал в заклет враг. В писмо до Нютон Фламстийд настоява награждаването да
бъде спряно, защото в противен случай оксфордската младеж щяла да бъде покварена
от ,,развратността“ на Халей. Дори Нютон, който бил легендарен с предпазливостта си,
не могъл да приеме сериозно тези обвинения. Той призовал Фламстийд да изглади про-
тиворечията си с Халей, но кралският астроном бил непреклонен. Сега обвиненията му
се развихрили и Халей вече бил не само развратен, но също и плагиат, крадец на чужди
идеи. През цялото време Халей отказвал да бъде провокиран и не отронил и една злъчна
дума в отговор, а когато била атакувана дори почтеността на неговите трудове, той ог-
раничил възраженията си само до научната част на спора.
Кампанията на Фламстийд и Църквата била успешна и Халей не получил титлата Са-
вилски професор. При разпита относно предполагаемите му еретични убеждения Халей
не направил опит да угодничи. Инквизиторът му, някой си Чаплин Бентли, вероятно е
изпаднал в истинска ярост. Четирийсет години по-късно той публикувал трактат под

8
Около 18 м. – Б.пр.
52
название „Аналитикът, или обръщение към един математик неверник“, за който се
смята, че е тирада срещу Халей.

Фиг. 21. Корицата на „Кометография“ на Ян Хевелий, изобразяваща трима учени от

XVII в., докато обсъждат сравнителните достойнства на конкуриращи се хипотези
за движението на кометите, както става ясно от диаграмите в ръцете им. А
докато учените глави спорят, в небето над главите им се е появила истинска
комета, очевидно незабелязана от тях, но проследена от техните помощници на
покрива на обсерваторията.

Както и да го е смъмрил Бентли, Халей си тръгнал от там в добро разположение на

духа и с непокътнати научни убеждения. Той продължил изследването си на възрастта
на Земята, този път използвайки солеността на морската вода като вид часовник, който
е започнал да тиктака по времето на формиране на океаните. Смятал, че редовното из-
мерване на океанската вода би разкрило нарастване на солеността с времето. Реките
отнасят сол в океаните с темп, който Халей изчислил грубо. Екстраполирайки назад до
53
време, когато морската вода е била сладка, Халей открил, че светът е далеч по-стар,
отколкото предполага Библията – не на шест хиляди, а поне на сто милиона години.
Методът на Халей не може да се използва за определяне на точната възраст на Земята,
защото морската вода отдавна е наситена със сол. И все пак е напълно подходящ начин
да се достигне до доста по-ниска граница на тази възраст. Нещо повече, това е гениален
предвестник на цял набор от съвременни техники за датиране на скали (вж. Глава 16),
който е дал кураж на геолозите и биолозите от следващия век, когато открили доказа-
телства, че Земята и животът са далеч по-стари, отколкото допуска човешкото въобра-
жение. От множество независими източници на доказателства възрастта на Земята,
както и на останалата част от Слънчевата система, сега е определена на малко над 4,5
милиарда години.
На 31-годишна възраст Халей започнал изследването, с което най-вече е известен.
Нютон бил демонстрирал, че кометите, подобно на планетите, се движат по орбити, ко-
ито са конични сечения (вж. фиг. 15), но кои конични сечения, все още било обект на
спорове. Самият Нютон поддържал мнението, че кометите се движат по отворени пара-
болични орбити – или поне в изчисленията използвал параболата като приближение на
елипсата; Касини предпочитал кръговете; а онзи същият епископ на Салисбъри, когото
Халей се опитал да не засегне с първия си публикуван труд, клонял към елипса. Освен
това имало привърженици и на хиперболата. Трудно било да се определи кой е правият,
тъй като прикованите на земята наблюдатели със слабите си телескопи можели да наб-
людават кометите само когато приближат Слънцето. Малката дъга, която те описвали
през тази най-кратка и най-скоростна отсечка от своето пътуване, би могла да се свърже
с почти всяко от коничните сечения, макар за кръговете това да било по-трудно.
Пред Халей стояло предизвикателството да възпроизведе местоположението на да-
дена комета по времето, когато тя е невидима, и той подходил с дисциплинираната ме-
тодичност на велик детектив. Той щателно разгледал всяко писмено сведение по темата,
всяко оцеляло твърдение, направено от цяла поредица свидетели, простираща се чак до
Плиний и Сенека. Чрез математическия анализ и теорията на гравитацията Нютон бил
осигурил технологията за откриване, която Халей развил до съвършенство. Налице бил
и известен късмет, защото Халей живеел точно във век, благословен с изобилие от ко-
мети, а съответно и с маса точни сведения за тяхното поведение.
Що се отнася до кометата от 1682 г., Халей смятал Фламстийд за най-надеждния наб-
людател и писал на Нютон с молба да вземе данните за наблюденията от него, тъй като
„на вас той няма да откаже, докато на мен – със сигурност“. Нютон изпълнил молбата и
така Халей успял да сравни орбиталните характеристики, или „елементи“, на кометите
от 1531, 1607 и 1682 г. Това, което открил, били някои поразяващи сходства (вж. табли-
цата на стр. 84): в наклона на кометната орбита спрямо равнината на еклиптиката (Глава
2), в разстоянието на кометата от Слънцето в перихелия ѝ, в района от небето, където се
намира перихелият, и в мястото, където орбитата на кометата пресича зодиакалната рав-
нина (наречено възел). Тези прилики вече били достатъчни, за да се предположи, че
една и съща комета е била наблюдавана при три нейни различни появявания. Когато
Халей сравнил датите на появяванията, той открил нещо като периодично завръщане –
точно както обещавала теорията на Нютон, ако кометите се движели по елиптични ор-
бити.9 Случаят бил почти разрешен.

9
Касини бил предложил нещо подобно, но както вече знаем сега, то се отнасяло за появите на съв-
сем различни комети, които поне засега все още не са се завръщали. – Б.а.
54
 Но Халей се безпокоял, че колкото и малки да били разликите в орбиталните еле-
менти от едно появяване до друго, те били много по-големи, отколкото биха могли да
се обяснят с грешки при наблюденията. Дължината на перихелия например варирала с
повече от един градус в небето, макар измерванията да били направени с точност до
няколко дъгови минути. Освен това интервалът между появяванията от 1531 и 1607 г.
бил с повече от година по-дълъг спрямо интервала между появяванията от 1607 и 1682 г.
Затова освен метрономната регулярност на една изолирана комета в елиптична орбита
около Слънцето според Халей би трябвало да има и още някакво влияние или сила, ко-
ято отклонявала кометата в една посока при едното появяване и в друга посока при
следващото.

ОРБИТАЛНИ ЕЛЕМЕНТИ НА КОМЕТИТЕ, ИЗВЕСТНИ НА ХАЛЕЙ.

АСТРОНОМИЧЕСКИТЕ ЕЛЕМЕНТИ НА ДВИЖЕНИЯТА, В ПАРАБОЛИЧНА
ОРБИТА, НА ВСИЧКИ КОМЕТИ, ПОЛУЧЕНИ ДОСЕГА

Преминаване през перихелия Дължина на Наклон на Перихелийно-

Лондонско време Перихелии възх. възел орбитата разстояние от
Слънцето
(д.) (ч.) (м.) Градуси Минути Градуси Минути Градуси Минути
1337, юни 2 6 25 37 59 84 21 32 11 0,40666
1472, февруари 28 22 23 45 34 281 46 5 20 0,54273
1531. август 24 21 18 301 39 49 25 17 56 0.58700
1532, октомври 19 22 12 111 7 80 27 32 36 0,50910
1556, април 11 21 23 278 50 175 42 32 6 0,46390
1577. октомври 26 18 45 129 32 25 52 74 83 0,18342
1580. ноември 28 15 00 109 6 18 57 64 40 0,59628
1585. септември 27 19 20 8 51 37 42 6 4 1,09358
1590, януари 29 3 45 216 54 225 31 29 41 0,57661
1596, юли 31 19 55 228 15 3.2 12 55 12 0,51293
1607. октомври 16 3 50 302 16 50 21 17 2 0,58680
1618. октомври 29 12 23 2 14 76 1 37 34 0,37975
1652. ноември 2 15 40 28 19 88 10 79 28 0,84750
1661, януари 16 23 41 115 59 82 30 32 36 0,44851
1664, ноември 24 11 52 130 41 81 14 21 18 1,02576
1665.април 14 5 16 71 54 228 2 76 5 0,10649
1672, февруари 20 8 37 47 0 297 80 83 22 0,69739
1677. април 25 00 38 137 37 236 49 79 3 0,28059
1680. декември 8 00 6 262 40 272 2 60 56 0,00612
1682, септември 4 7 39 302 53 51 16 17 56 0.58328
1683, юли 3 2 50 85 30 173 23 83 11 0,56020
1684, май 29 10 16 238 52 268 15 65 49 0,96015
1688, септември 6 14 33 77 0 350 35 31 22 0,32500
1698, октомври 8 16 57 270 51 267 44 11 46 0,69129

Тази таблица, взета от трудовете на Халей. е в основата на неговото заключение,

че трите появи, отбелязани тук в курсив, са на една и съща комета. Вижте сами какво
е открил Халей. когато сравнил орбиталните „елементи“. или характеристики, на ко-
метите от 1531.1607 и 1682 г. Датите са дадени в дни, часове и минути, ъглите в
небето са в градуси и дъгови минути, а перихелийното разстояние е в астрономически
единици (Земята е на 1 АЕ от Слънцето). Възх. означава възходящ; възходящият възел
е едно от двете места от кометната орбита, където тя пресича зодиакалната рав-
нина, или равнината на еклиптиката.

55
 Нютон изказал предположение, че вариациите в периодите на кометите се дължат на
гравитационното привличане на неоткрити комети. Но Халей знаел, че Юпитер и Са-
турн си влияят взаимно и смятал за възможно комета, която е с много по-малка маса от
тези газови гиганти, да бъде повлияна при дори много по-далечно преминаване покрай
която и да било планета, отколкото при близко разминаване с комета. Той направил
грубо изчисление на ефекта от гравитацията на Юпитер и Сатурн върху движението на
комета и открил, че те се вписват доста точно в измерените отклонения. Халей заклю-
чил, че леките разлики в орбиталните елементи на кометите от 1531, 1607 и 1682 г. вече
имали готово обяснение. Това били посещения от една и съща комета, подвластна като
всеки пътешественик на отклонения, закъснения и пътните условия.
Изследването на кометите от Халей било мащабно начинание, което налагало усър-
дни изчисления на орбитите на двайсет и четири комети, осъществили перихелийно
преминаване между 1337 и 1698 г. Той бил поразен, подобно на Аристотел и Сенека, от
произволния характер на техните орбитални наклони:

Техните орбити не са разположени в никакъв определен ред. [...] Те не са ограничени

като планетите в рамките на зодиака, а [...] се движат недиференцирано във всяка
посока – както ретроградна, така и права.10

Според разстоянието им от Слънцето при перихелийното си преминаване, изследва-

ните от Халей комети варирали от около 1 АЕ до по-малко от 0,01 АЕ за Голямата ко-
мета, от 1680 г., която почти бръснала Слънцето. А в афелия им той открил, че кометите,
включително и тази от 1682 г., достигали далече отвъд орбитата на Сатурн, който тогава
бил най-далечната позната планета.11
През 1705 г. Халей публикувал своя „чутовен труд“ под заглавие ,, Обзор на астроно-
мията на кометите“. За пръв път Нютоновите закони на Вселената били приложени от
друг учен за разкриване на астрономическа загадка. Само по себе си това е достатъчно
да гарантира на Халей място в историята на науката. Но той отишъл много по-далече и
направил истински скок, спечелил му място в историята на цивилизацията. Хилядоле-
тия наред според всеобщите схващания кометите били почти изключителен прерогатив
на мистиците, за които те били знамения, символи, видения, но не и неща. Халей разбил
техния монопол, побеждавайки ги в собствената им игра, която (ако не броим затъмне-
нията) никой учен дотогава не бил играл: предсказанието. Той предсказал, че кометата,
наблюдавана през 1531, 1607 и 1682 г., ще се завърне след повече от петдесет години в
бъдещето. Халей дори не се опитал да се застрахова. Тя ще се завърне, заявил твърдо
той, в края на 1758 г. от точно определена част на небето и с много конкретни орбитални
елементи. Едва ли в някое пророчество на мистиците е имало дори опит за подобна пре-
цизност. За човек от онова време, Халей впечатлява с отсъствието на какъвто и да било
национализъм, но този път той си позволил известен шовинизъм: „Така че, ако според
това, което вече казахме, тя се завърне около 1758 година, бъдещите поколения няма да
откажат да признаят факта, че това за пръв път е открито от англичанин.“
През пролетта на 1696 г. Нютон бил назначен за пазител на кралския монетен двор.
Това наложило той да заживее в лондонския Тауър. Задачата му била да предотвратява

10
Тоест както по часовниковата стрелка, така и обратно на нея, гледано ОТ наблюдателна точка
високо над Северния полюс – Б.а.
11
Всъщност, тъй като той вписал орбитите им в отворени параболи, афелиите на практика били в
безкрайността. – Б.а.
56
орязването и изстъргването на монетите на кралството. Месеци по-късно Нютон назна-
чил Халей, който тъкмо започвал изследването си на кометите, за заместник-контрольор
на монетния двор в Честър. Главният майстор и пазителят в Тауър имали множество
подчинени майстори, пазители, контрольори и други подобни в провинциалните
служби към монетния двор. Халей прекарал две злочести години в Честър, като надзи-
равал механизираното производство на валцовани монети от ръчно изработените стари.
Когато с местния пазител открили двама чиновници, които крадели ценни метали, те
веднага ги докладвали, без да подозират, че собственият им началник, майсторът на мо-
нетния двор в Честър, получавал дял от заграбеното. Последвала ожесточена вражда, в
която имало дори заплахи за дуел. Но със закриването на монетните дворове през 1698 г.
Халей най-сетне бил свободен да се завърне в Лондон.
Той пристигнал тъкмо навреме за една далеч по-приемлива задача. Двайсет и шест
годишният руски цар, който по-късно щял да се прочуе като Петър Велики, бил дошъл
в Англия, за да се поучи как да внесе в страната си западната култура. Настанен в про-
винциално имение край корабостроителницата на Дептфорд, той с занимавал с физи-
чески труд като част от усилията си лично да почерпи опит от британския корабостро-
ителен гений. (Едва ли в днешни дни бихме могли да си представим съвременен екви-
валент – американски президент, който се труди при построяването на космически ко-
раб в Торетам например, или пък руски президент да нахлупи каска и с месеци да се
поти в Кейп Канаверал.) Петър се надявал да прекара известно време с Нютон, който
обаче вместо това му изпратил Халей. По всичко личи, че английският астроном и рус-
кият цар тутакси си допаднали, споделяйки обща страст по науката и брендито. През
целия престой на цар Петър в Англия Халей останал негов главен научен съветник и
другар по чашка. Едно спорно сведение от тогава описва как посред нощ Xалей тикал
из улиците на Дептфорд натоварения в трудовашка количка цар на цяла Русия, като и
двамата били много пияни и вдигали шум до небесата, а резултатът от малката им лу-
дория били непоправими щети на грижливо оформения жив плет.
Същата година Мери Халей родила син, когото нарекли Едмънд, и двамата със съп-
руга и започнали нова кариера, описана тогава в кратка анотация, изобилстваща от кур-
сив:

През 1698 г. кралят [Уилям III], информиран за гениалната теория на г-н Халей за
магнитната игла, изяви желание за целите на навигацията тази вариация да бъде под-
ложена на наблюдение в различни части на Атлантическия океан, като на 19 август
1698 г. Негово величество назначи г-н Халей за командир на своя кораб „Парамур Пинк“
със заповед да се опита чрез наблюдение да открие правилото за вариациите на ком-
паса и по същото време да се отбие в колониите на Негово величество в Америка, къ-
дето да извърши същите наблюдения, за да може по-добре да се определят географс-
ката ширина и дължина на тези места, а също и да се направи опит да се открие какви
земи лежат южно от Западния океан.

Седемдесет години преди Кук да опъне платна (изпълнявайки Халеева задача), Халей
ръководил първата морска научна експедиция, възложена от британски монарх. „Пара-
мур“ посетил Испания, Канарските острови, Африка, Бразилия и Западните Индии,
преди зараждащ се бунт от страна на втория командир да наложил предсрочно завръ-
щане в Англия. В последвалия съдебен процес станало ясно, че недоволният лейтенант
бил неизявен магнитен теоретик, чиито трудове по темата по-рано били намерени за

57
неубедителни от страна на Кралското дружество. Той таял негодуванието си и когато
новакът в мореплаването Халей бил назначен за негов капитан, това вече преляло ча-
шата. Халей приел ролята на навигатор и бил горд, че успял да върне кораба у дома с
невредим екипаж.
Халей бил командир на още две пътешествия с „Парамур“, едното от които изпълнено
с опасности нагоре по брега на Южна Америка до Тринидад и Кейп Код. Морето край
Нантъкет обаче се оказало твърде бурно и те били принудени да поемат към Нюфаунд-
ленд. Там „Парамур понесъл приятелски огън от английска риболовна флота, която го
взела за пиратски кораб. И отново капитанът върнал безопасно своя кораб в Англия,
макар че този път не можел да се похвали с екипаж в пълен състав. Прислужникът на
кораба бил отнесен зад борда и изгубен по време на буря, разразила се край Канарските
острови. До края на живота си Халей не можел да спомене за смъртта на момчето, без
да се просълзи.
Халей завършил кралския си мандат с публикуването на ,,Нова и точна ТАБЛИЦА,
показваща ВАРИАЦИИТЕ на КОМПАСА в ЗАПАДНИЯ И ЮЖНИЯ ОКЕАН според наб-
люденията в ГОДИНА 1700 по нареждане на Негово величество“. Картата съдържала
съставена от точици линия, с която Халей обозначил точки с еднаква вариация на зем-
ното магнитно поле – метод, който се използва и до днес. Халей разширил своята атлан-
тическа карта до световна карта, която, макар и с множество поправки, била печатана и
препечатвана в продължение на цял век.

С появата на тези магнитни карти и с вече публикувания му труд за физиката на вятъра, мусоните
и изпаряването на морската вода Халей с право може да бъде наречен основател на съвременната
геофизика – факт, добил признание от страна на Кралското дружество през 1957 г. по време на
Международната година на геофизиката, когато то нарекло своята постоянна научна база в Ан-
тарктида Залив на Халей.12
— КОЛИН РОНАН,
„ЕДМЪНД ХАЛЕЙ: ГЕНИЙ В ЗАТЪМНЕНИЕ“, 1969 Г.

Третото и последно пътешествие на Халей като капитан на „Парамур“ през 1701 г. се

провело по-близо до дома. Целта му била да изследва теченията в Ламанша, макар да се
смятало, че тайната му задача била да обследва френския бряг в навечерието на Войната
за испанското наследство. На следващата година кралица Анна изпратила Халей на дип-
ломатическа мисия при eвропейските монарси.
При завръщането му в Англия, вероятно за негова изненада, на Халей била предло-
жена титлата Савилски професор в Оксфорд, само че не по астрономия, а по геометрия.
Тринайсет години след злобната кампания срещу назначаването му Фламстийд написал
хапливо писмо до общ приятел, в което настоявал, че Халей не е подходящ за длъж-
ността, като се оплакал: ,,Сега той говори, ругае и се налива с бренди като морски ка-
питан.“ Само че Халей вече бил твърде уважаван, за да може да бъде засегнат от жлъчта
на Фламстийд, и през 1704 г. получил званието.
Встъпителната му лекция е посвещение с много обич на геометрическите постижения
на неговите колеги. На Нютон, естествено, били отредени най-много хвалебствия. Ос-
новната част от мандата си като Савилски професор и преподавател Халей посветил на
едно преоткриване на древните основатели на геометрията, сред които били Аполоний

12
Епохалното и злокобно откритие на дупка в озоновия слой е направено през 1985 г. от британски
научен екип по бреговете на Залива на Халей. – Б. а.
58
Пергски – математик и астроном, процъфтял през втората половина на III в. пр.Хр. Във
великия град Александрия Аполоний направил за коничните сечения това, което Евклид
бил направил за геометрията: той пръв описал параболата, хиперболата и елипсата. Ха-
лей, който използвал свойствата на тези криви, за да определи орбитите на кометите,
поискал да се отплати на Аполоний, като вдъхне нов живот на делото на античните ма-
тематици. Но след опожаряването на Александрийската библиотека не били оцелели
копия на гръцки от труда на Аполоний. Единствените запазени копия били на арабски.
И така, на 49-годишна възраст Халей научил сам арабски език. Първоначално той си
сътрудничил с Дейвид Грегъри – човека, получил Савилското преподавателско място
по астрономия, което било отказано на Халей. Скоро след започването на проекта обаче
Грегъри починал и Халей продължил сам работата над задача, която вече се била ока-
зала непосилна за множество специалисти ориенталисти. Но там, където те се прова-
лили, Халей успял и удивил главния ориенталист по онова време със своята прецизност
и прозорливост. Познанията му по геометрия вероятно също са помогнали.
През същия период той преработил най-интересните трудове от „Философски док-
лади“ в тритомно издание с популярна насоченост, защото сметнал, че и хора, които не
се занимават с наука, биха проявили интерес към света на физиката и биологията.
Междувременно обезсърченият Фламстийд останал в Кралската обсерватория в Гри-
нуич като кралски астроном. Макар от него да се очаквало да споделя наблюденията си
с астрономическата общност, той упорито отказвал да го стори. Това очевидно откло-
нение от задълженията му било толерирано години наред, но до 1704 г. то вече станало
нетърпимо. Нютон, който сега бил председател на Кралското дружество, го посетил в
Гринуич в опит да провери състоянието на наблюденията. След трийсет години като
кралски астроном Фламстийд не бил публикувал почти нищо. Нютон обаче бил оставен
с впечатлението, че делото на живота на Фламстийд, „Британска история на небесата“
вече била пред завършване, и той се върнал в Лондон, за да подготви публикуването и.
Фламстийд обаче лъжел – до завършека оставали години.
Протакането от страна на кралския астроном, както и неговата арогантност, извадили
на бял свят най-лошото от Нютон. В кореспонденцията им има изобилие от свидетелс-
тва за взаимната ненавист между двамата мъже, всеки от които със свои привърженици.
И от двете страни били подавани жалби, но последната дума била на Нютон и той я
използвал без капка угризение. През следващите десет години той сякаш извличал
грозно удоволствие от това да тормози Фламстийд, който вече бил болен и отчаян.
Сега Халей имал идеалната възможност да си отмъсти на човека, който в неоснова-
телната си ненавист бил подел цяла кампания срещу него. Но отмъщението било сред
малкото теми, към които Халей не проявявал никакъв интерес. Действително по молба
на Нютон той лично работил над „Британска история на небесата“ като поправял
грешки и направил множество необходими изчисления, за да помогне книгата най-сетне
да види бял свят – и всичко това въпреки изричното желание на Фламстийд.
През юни 1711 г. Халей му пише:

[...] Дано овладеете страстите си и щом видите какво съм сторил за вас, може би
ще се уверите, че заслужавам по-добро отношение от ваша страна, отколкото това,
което ми засвидетелствате от толкова време.
Ваш нявгашен приятел и все още не развратен враг (както ме наричате),
Едм. Халей

59
 Книгата разширила картата на северното небе от 1000 на 3000 звезди, сред които мно-
жество твърде бледи, за да бъдат наблюдавани без телескоп, и била изключително це-
нена от астрономите в продължение на векове. Въпреки това Фламстийд бил разгневен
от Халеевата версия на Historia Coelestis, появила се през 1712 г., и до 1714 г. той съумял
да изгори почти всички съществуващи копия. Официалната версия, с думата
Britannicae, добавена към заглавието, била публикувана едва през 1725 г. в посмъртно
издание.
Въпреки несъгласието на Фламстийд преглед на кореспонденцията им показва, че
Халей си останал предпазлив с него чак до смъртта му през 1719 г. Тогава съдбата се
намесила, донасяйки на Халей задоволството, което той си забранявал – назначение
като наследник на Фламстийд на длъжността кралски астроном. Но когато пристигнал,
за да поеме службата, той открил Гринуичката кралска обсерватория лишена от вся-
какви астрономически инструменти – те всички били лична собственост на Фламстийд,
твърдяла вдовицата му. И действително било така. Той бил купувал всеки секстант и
квадрант с личните си средства.
Халей вече бил на шейсет и три години и все така любознателен и пламенно увлечен
по науката. Ако прочетете труда му „Описание на изключителния МЕТЕОР, наблюда-
ван над Англия на 19 март 1719 г“ ще се срещнете с неподправения ентусиазъм, който
тъй успешно беше елиминиран от днешната научна литература. В началото той обявява:
„Този прекрасен ярък метеор“ а после с тъга добавя: „който нямах късмета да видя“.
Други обаче го видели и той е записал техните разкази. Сър Ханс Слоун, вицепрезидент
на Кралското дружество, бил сред късметлиите. Без никакво предупреждение той видял
в нощното небе нещо далеч по-ярко от Луната, което първоначално преминало близо до
съзвездието Плеяди, а после се спуснало по пояса на Орион. Било толкова ослепително,
че сър Ханс трябвало да извърне очи. По негова преценка нещото се движело на около
20 градуса в продължение на близо половин минута. Като цяло, доста изчерпателни све-
дения от човек, който не е бил подготвен за астрономическо наблюдение. Халей обаче
не останал удовлетворен: „Желателно беше – укорява той – сър Ханс да се беше отнесъл
с повече прилежност към проследяването на метеора на фона на неподвижните звезди
и да ни беше уведомил колко точно над Плеядите е минал и докъде под пояса на Орион
е стигнал [...].“ Тук Халей вече не се е сдържал и в отчаянието да научи нещо повече
желанието му се е оказало по-силно от прословутата му благост. Той иска да знае всичко
за метеора: неговата географска ширина, скорост, какъв звук е издавал, колко е голям,
от какво е съставен. Днес се чувстваме привилегировани, че знаем отговорите на тези
въпроси (вж. Глава 13) и би ни се искало да можехме да ги споделим с него.
На шейсет и пет годишна възраст в пристъп на неподражаем оптимизъм Халей пред-
приел амбициозно изследване на осемнайсетгодишния цикъл на слънчевите затъмне-
ния. Халей, самият изобретател на статистическата таблица, не може да не е бил наясно,
че едва ли ще доживее да завърши този проект. Напук на всички прогнози обаче той
успял да го приключи на осемдесет и четири годишна възраст.
Неговата продуктивност и дълголетие били изключителни и в друго отношение. За
физиците понякога казват, че са като еднодневките – с доста кратък творчески период.
И действително поразително голяма част от великите им открития са направени преди
трийсет и пет годишна възраст. Това важи с по-голяма сила за теоретичната в сравнение
с експерименталната физика и е по-вярно за физиката, отколкото за астрономията.
Може би, след като прехвърли трийсетте, умът губи част от способността си да форму-
лира мащабни идеи. Но в последните десетилетия от живота на Халей той отбелязал

60
огромни постижения в познанията ни за природата в най-голям мащаб – Вселената. Той
открил, че така наречените неподвижни звезди всъщност се движат една спрямо друга.
Това откритие може да е било стимулирано от работата му над книгата на Фламстийд.
Още сто години на инструментално развитие на астрономията били нужни, преди отк-
ритото от Халей собствено движение на звездите да бъде потвърдено. В друг труд от
последните си години той предсказал откритие от едно много по-късно време, гово-
рейки за една безкрайна Вселена без център. Най-сетне Халей бил безспорно уличен във
вяра в безкрайността.
Мери Халей починала, когато съпругът ѝ бил на осемдесет и четири години. Скоро
след това той претърпял удар и загубата на сина си. Въпреки тези нещастия Халей про-
дължил астрономическите си наблюдения и посещавал научни срещи почти до самия
си край на 14 януари 1742 г. на осемдесет и шест годишна възраст. Последните му думи
били молба за чаша вино, което изпил, седнал в стола си. Щом пресушил чашата, почи-
нал, без да издаде звук.
Желанието му било да бъде положен до Мери за вечни времена. На надгробната им
плоча техните дъщери написали:

Под този мрамор, до своята обична съпруга, във вечен покой лежи доктор Едмънд
Халей, несъмнено най-великият астроном на своето време. Но за да добие истинска
представа за достойнствата на този велик мъж, читателят трябва да се запознае с
неговите трудове, в които по прекрасен и проницателен начин са илюстрирани и усъ-
вършенствани почти всички науки. Приживе той беше тъй високо ценен от своите
сънародници, че благодарността изисква паметта му да бъде почитана и от идните
поколения. В памет на най-добрия баща неговите любящи дъщери му издигнаха този
паметник в година 1742.

Едмънд Халей не бил просто човек, открил комета. В действителност откриването на

комета е сред малкото неща, които той не е направил.
Широкоразпространено е схващането, че цената на дълбокото проумяване на изклю-
чителната сложност на природата се изплаща чрез отчуждение. Казват, че съществува
нещо като закон за обратния квадрат между научния гений и способността за любов. Но
ако животът на Исак Нютон е една драматична илюстрация на тази теорема, то животът
на неговия приятел Едмънд Халей, който повече от всеки друг е допринесъл за проявата
на Нютоновия гений, може да бъде изтъкнат като най-вдъхновяващото и изключение.

„Той е образец не просто на човек, а на цялото човечество.“

— ХЪРБЪРТ ДИНГЪЛ, ЛЕКЦИЯ ЗА ХАЛЕЙ,
ОКСФОРДСКИ УНИВЕРСИТЕТ, 1956 Г.

61
 Глава 4
Времето на завръщането
Пазител и приятел. на Луната,
о, Земя, незабравима за кометите,
да, в неизмеримите си обиколки
съзират те отново теб!
— САМЮЪЛ ТЕЙЛЪР КОЛРИДЖ,
„ХИМН ЗА ЗЕМЯТА“ 1834 Г.

Китай напада Тибет и Туркестан, френски войски завземат долината на Охайо, Бри-
тания обявява война на Франция, Прусия побеждава Австрия, след което Австрия разг-
ромява Прусия, руската армия окупира Германия, а индийската революция срещу оку-
паторската британска армия е безмилостно потушена. В това отношение 50-те години
на XVIII в. не се отличават от много други. Но това било и време на просвещение. „Ен-
циклопедия“ на Дидро е публикувана във Франция, а „Речник“ на Самюъл Джонсън – в
Англия. Хюм, Русо и Волтер пишат бележити творби, Бах умира и се ражда Моцарт,
Ломоносов основава Московския университет, отварят врати Пруската академия на на-
уките в Берлин и първата психиатрична болница в Лондон, написва се „Тристрам
Шанди“ в Токио се ражда Хокусай, а един обикновен земемер от Вирджиния на име
Джордж Уошингтън се жени за вдовицата Марта Къстис.
За науката това е десетилетието, което щяло да завърши със завръщането на една ко-
мета – ако можело да се вярва на предсказанието на Едмънд Халей. През първата поло-
вина от това десетилетие са публикувани два изключителни научни труда, всеки от ко-
ито за природата на кометите и всеки представящ удивително изпреварих времето си
възглед за Вселената.
Томас Райт от Дърам бил истински астроном по характер, макар и почти напълно
самоук. Роден през 1711 г. в Северна Англия, син на дърводелец, той не могъл да про-
дължи ранното си обучение поради „много тежко заекване“. Изглежда също, че е бил
изключен от училище заради поведението си. Той описва себе си като ,,много буен и
силно пристрастен [към] спорта“. Следвайки традицията по онова време, на 13-годишна
възраст той бил даден за чирак на един часовникар, където прекарвал толкова много
време в поглъщане на астрономическа литература, че баща му го мислел за луд. За раз-
лика от бащата на Едмънд Халей този на Райт определено се опитал да повлияе на хода
на обучението на сина си, като изгорил книгите му. Скоро след това младежът бил изк-
лючен от чиракуването като кулминация на сериозен скандал, влюбил се в дъщерята на
свещеник, но плановете му за таен брак били „осуетени, а девойчето – заключено“, след
което в страданието си уредил пътуване до Западните Индии, но бил възпрепятстван от
разгневения си баща.

62
 Фиг. 22. Рисунка на ядрото, главата и опашката на Голямата комета от 1680 г. и
ядрата на Земята и четири други комети. От Томас Райт от Дърам, „Оригинална
теория или нова хипотеза за Вселената“, ред. От Майкъл А. Хоскин (Лондон, 1750 г.,
и Ню Йорк, 1971 г.).

63
 Фиг. 23. Томас Райт от Дърам, изобразен на гравюра в „Джентълмьнс Магазин“,
януари 1793 г. Портретът е обрамчен със змия, захапала опашката си, като символ
на вечността. Картинна библиотека Ан Ронан.

С такова обещаващо начало, той се изучил сам на земемерство и навигация, станал

учител на децата на аристокрацията, отказал професорско място в Руската имперска
академия в Санкт Петербург и започнал да пише книги за астрономията. Най-изключи-
телната от тях, наречена „Оригинална теория за Вселената“, била точно това. Публику-
вана през 1750 г., това е първото съвременно изявление за истинската природа и геомет-
рия на Млечния път – не пътят на боговете или божествено мляко, разплискано в небе-
сата, нито архитектурна подпора, крепяща небето, а плосък диск от звезди, всяка от ко-
ито подобна на Слънцето и всички увесени в космическия океан. От времето на Демок-
рит малцина се били досетили, че Млечният път е съставен от отделни звезди, твърде
бледи и далечни, за да бъдат видени поотделно, като тази идея била потвърдена от Га-
лилей с първия малък телескоп. Затова по времето на Милтън за поетите вече било въз-
можно да описват Млечния път като галактика, „обсипана със звезди“. Но идеята за
Млечния път като за сплеснато струпване на звезди, в което се намира и Слънцето, за
пръв път е предложена от Райт. Той дори си представял, че звездите обикалят центъра
на Галактиката „също както планетите – около Слънцето“.
Макар в писанията на Райт да присъстват мистични елементи и със сигурност не
всичко, предложено в неговата „Оригинална теория“ е устояло на проверката на вре-
мето, представата му за Млечния път е повратен момент в историята на астрономията.
Творбата е особено забележителна и с това, че авторът и така и не получил формално
образование. Тази представа – за галактика, пълна с движещи се звезди, – както ще ви-
дим по-късно, се оказва централна в проумяването на естеството и произхода на коме-
тите.

64
 Но в „Оригинална теория“ е обърнато специално внимание на кометите. Оползотво-
рявайки таланта си на чертожник и земемер, Райт съставил елегантни диаграми на Слън-
чевата система, в които присъстват и комети. Той обичал да показва кометните орбити
от таблицата на Халей в техните точни размери и ориентация (вж. фиг. 24), осигуря-
вайки на читателите си разтърсващ пръв поглед към сравнително малките мащаби на
планетните орбити.

Фиг. 24. Елегантното изобразяване от Томас Райт на Слънчевата система, каквато

била позната по онова време. В центъра са планетите Меркурий, Венера, Земя и
Марс, всяка представена чрез астрономическия си символ, а после, точно след края
на слънчевите лъчи, са орбитите на Юпитер и Сатурн. От трите показани комети
кометата от 1680 г. е онази, чиято орбита за пръв път била изчислена от Нютон, а
кометата от 1682 г. е кометата, чието завръщане алей предсказал и което се
случило по-малко от десетилетие след публикуването на тази фигура. От Томас
Райт от Дърам, „Оригинална теория или нова хипотеза за Вселената“, под
редакцията на МайкълА. Хоскин (Лондон, 1750 г., и Ню Йорк, 1971 г).

С това чудесно начало той се опитал да нарисува в мащаб и кометите според налич-
ните по онова време наблюдения. Резултата можете да видите на фигура 25, на която А
е Земята, а С, D, E и F са съответно ядрата на кометите от 1682, 1665, 1742 и 1744 г.
Всъщност измереното по времето на Райт, което в значителна степен важи и до днес, не
е ядрото на кометата, а нейната глава. Ядрото – Райт е използвал този термин – е яркият
твърд обект в центъра на кометата, предполагаемият източник на фините частици или
газ, които съставляват кометната опашка. Но главата – облакът от материя около яд-
рото, го скрива от поглед. Почти пълното отсъствие на детайли в рисунките на Райт на
кометни ,,ядра“ би трябвало да е някакъв знак, че ядрото е обгърнато от глава. Ядрото
също така би следвало да е далеч по-малко от главата, може би твърде малко, за да могат
да се откроят някакви детайли, дори да не беше забулено с воал от материя. Както под-

65
сказва фигурата, главите на кометите в района на Земята биха могли да са големи кол-
кото самата Земя и дори много по-големи.

Фиг. 25. Мащабите на Слънчевата система според Томас Райт. Сравнете с фиг. 1-4.
От Томас Райт от Дърам, „Оригинална теория или нова хипотеза за Вселената“,
под редакцията на Майкъл А. Хоскин (Лондон, 1750 г., и Ню Йорк, 1971 г.).
Централната фигура, кометната розета, напомня атома на Бор.

66
 На тази фигура се откроява изображението на Райт на Голямата комета от 1680 г. –
същата комета, за която Нютон в своите „Начала“ тъй гениално показал, че обикаля
около Слънцето по конично сечение, подчинявайки се на закона за всемирното привли-
чане, и която засилила интереса на Халей към кометите. Не знаем дали Райт просто не
е нарисувал това, което други са описали с думи, или е имал достъп до рисунки, правени
с помощта на телескоп, но описаното тук е близко до облика на много комети. (Вж.
Глава 7, 9 и 10.)
Райт описва района, обозначен с аа, като „естествена атмосфера на кометата“ като
събиращите се в центъра линии представляват по-плътна материя. Той показва изобра-
жение на „възпламенената атмосфера и опашка, разтворила се в близост до Слънцето“.
„Ядрото“ на кометата от 1680 г., както вече отбелязахме, просто е вътрешната част на
главата ѝ. Над нея има три концентрични обвивки от материя, за които от последващи
наблюдения знаем, че се изхвърлят една след друга от ядрото. Ажурът от фини линии в
тази външна глава ѝ придава любопитен изглед, сякаш фонтани от материя се изливат
в Космоса от огряната от Слънцето страна на кометното ядро.
После, обобщавайки мащабите на Слънчевата система, за удивление и радост на сво-
ите читатели, Райт предлага диаграма от три части (вж. фиг. 25). На горната фигура
размерът на Слънцето е мащабиран спрямо орбитата на Меркурий. На средната фигура
цялата планетна система е представена от една централна точка, като розетата от ко-
метни орбити е единственият знак къде вероятно се намират планетите. А на долната
фигура в мащаб спрямо орбитата на Меркурий с дъги са представени последователно
орбитите на останалите планети, известни по времето на Райт – Меркурий, Венера,
Земя, Марс, Юпитер и Сатурн.
Райт приема, че външната граница на Слънчевата система се намира малко отвъд най-
далечните точки от орбитите на най-далечните познати тогава комети, и начертава „най-
малкото възможно разстояние“ между Слънцето и най-близката звезда, за която по
онова време бил смятан Сириус. (Сега знаем, че както външните граници на Слънчевата
система, така и разстоянието от Слънцето до Сириус, са далеч по-големи от онова, което
се смятало по времето на Райт.) Той си представил „един новосъздаден ум или мислещо
същество в състояние на дълбоко невежество“, което вижда Слънцето и Сириус от да-
лечна точка на наблюдение, след което пристига в Слънчевата система и наблюдава
разположението на кометите и планетите. Какво ли би си помислило това същество, че
има в орбита около Сириус? Райт охотно дава и отговора: „Ами планети като нашата.“
И комети.
Книгата на Райт повлияла на представите на астрономите и на бъдещето на астроно-
мията по начини, които вече не могат да бъдат проследени. Но най-значителното ѝ из-
вестно влияние се случило заради рецензия, която се появила на следващата година
(1751) в немското списание „Свободно мнение и информация за напредъка на науката
и историята като цяло“. Един от неговите читатели, който живеел в университетския
град Кьонигсберг, бил Имануел Кант – двайсет и седем годишен дипломант, покорен от
размаха и елегантността на труда на Исак Нютон. По-късно той щял да стане един от
стожерите на философията, но в началото на 50-те години на XVIII в. се интересувал
най-вече от наука. През 1755 г., възторжен от картината на Вселената, която Райт обри-
сувал, но все още прочел само рецензията на книгата му, Кант публикувал „Обща ес-
тествена история и теория на небесата“. В нея той отдава явно признание на Райт. Кни-

67
гата на Kант била публикувана четири години преди очакваното завръщане на Халее-
вата комета.
Кант и Райт имали сроден интелектуален живот, но в личния им живот имало същес-
твени разлики. Освен вродения си интелект Кант имал малко естествени преимущества.
За разлика от Райт той бил насърчаван от своите родители. Цял живот страдащ от лошо
здраве, с деформиран гръден кош и височина от едва метър и петдесет, Кант се подлагал
на стриктен режим от редовни упражнения и най-вече разходки. Баща му бил седлар. И
докато Райт поне бил възнамерявал да избяга с дъщерята на викария, Кант, изглежда,
не се радвал на друга женска компания освен тази на майка си. Райт бил готов да търси
късмета си в далечната Америка, а Кант цял живот не се отдалечил на повече от сто
километра от родния си Кьонигсберг. Докато Райт предизвиквал скандали, поведението
на Кант било безупречно, дори леко пуританско. Райт бил изключен от училище, а Кант
бил отличен ученик, будещ възхищение у своите учители. Райт и Кант били различни
хора, формирани от различна култура, но и двамата били еднакво пометени от Нютоно-
вата визия за безброй звезди и безброй светове, всички движещи се в тържествено по-
корство пред закона на гравитацията, който ни позволява да възпроизведем тяхното
движение чак до далечното минало и да предскажем позициите им дори в далечното
бъдеще.
Кантовата „Теория на небесата“13 очертала много посоки. Той приемал възгледа на
Райт за Млечния път като сплеснат обем от пространство, ограничено между две рав-
нини и изпълнено със звезди. Кант пръв се замислил над произхода и еволюцията на
Галактиката – централна тема в съвременната астрофизика. И направил и друг много
смел скок – предположил, че Млечният път е една от безброй много други галактики,
всяка изпълнена със звезди, а може би и с планети и живот, една космическа перспек-
тива, която била демонстрирана напълно едва през 20-те години на ХХ в. Райт се бил
домогнал до тази визия, без обаче да успее да я проумее. Кант правилно предположил,
че спираловидните галактики, каквато например е М31 в съзвездието Андромеда, са да-
лечни млечни пътища. Това, че ние живеем във Вселена от галактики, всяка съставена
от множество слънца, вероятно е най-същественото откритие на съвременната астроно-
мия.
Още много възхитителни идеи могат да се открият по страниците на ,,Теория на не-
бесата“, включително първото изявление, че Слънчевата система се е формирала от об-
лак дифузна междузвездна материя. Днес идеята е известна като хипотеза на Кант-Лап-
лас, а облакът материя сега се нарича Слънчева мъглявина. Съвсем естествено за човек,
който пише за астрономия в десетилетието на предсказаното завръщане на Халеевата
комета, Кант пише и за кометите:

Най-отличителният белег на кометите е техният ексцентрицитет. [...] Атмосфе-

рите и опашките им, които при тяхното голямо приближаване към Слънцето се раз-
гръщат от топлината му, [...] [били] във вековете на невежество обект на ужас, [и
били] възприемани от простолюдието като предвестници на въображаеми съдби. [...]
Невъзможно е да възприемаме кометите като странен вид небесни тела, коренно раз-
лични от планетите.

13
Пълното заглавие било „Универсална естествена история и теория на небесата, или Есе за уст-
ройството и механичния произход на цялата Вселена според Нютоновите принципи“ – доста амбици-
озно, но напълно оправдано от Кант. – Б.а.
68
 Той описвал комети, кондензирали от „първична материя в отдалечени от центъра
космически райони, която е слабо раздвижвана от [гравитационното] привличане“.
Представял си, че за разлика от планетите кометите са формирани с орбити с всякакъв
наклон – ситуация, която той описва като „беззаконова свобода“. „Поради това – зак-
лючава той – кометите стигат до нас от всички страни без ограничения.“
Когато говори за плътността и съответно химията на кометите, той започва със смай-
ващо добър старт:

Специфичната плътност на материята, от която възникват кометите, е по-забе-

лежителна от големината на тяхната маса. Тъй като се формират в най-отдалече-
ните краища на Вселената, възможно е частиците, които ги съставляват, да са от
най-лекия вид, като няма съмнение, че това е главната причина за па̀рите в главата и
опашката им, които ги отличават от всички други небесни тела.

Но следва погрешен обрат:

Това разпръсване на материята на кометите в па̀ра не може да бъде приписано

основно на действието на слънчевата топлина, тъй като някои комети едва дости-
гат Слънцето на разстояние колкото орбитите на Земята и Венера, след . което по-
емат обратно. Щом такова скромно количество топлина е в състояние да разсее и
отслаби материята на повърхността на тези тела до такава степен, дали тогава те
не трябва да се състоят от възможно най-лекото вещество, което се влияе от топ-
лината повече от всяко друго в природата?

Проблемът на Кант бил да открие материала, който от твърд се превръща в па̀ра при
разстоянието, на което се намира Земята от Слънцето. Достатъчно било само да пог-
ледне през прозореца си и да види облак пара, надигащ се от замръзналата река Прегел,
за да открие отговора: ледът. Обикновеният воден лед. Не някаква екзотична субстан-
ция, поне не на Земята. Никаква специална небесна материя. Просто лед.
Разбира се, не е справедливо спрямо Кант, чиито възгледи по тези въпроси били за-
бележителни в една забележителна епоха, да бъде критикуван със задна дата. Ние се
ползваме с благата от труда на огромен брой кадърни учени, живели от негови до наши
дни. Представете си го обаче, с перо в ръка, недоумяващ кое ли би могло да е това „най-
леко вещество“, докато то е навсякъде около него. Иска ви се да се протегнете през
вековете и да го насърчите с една добра дума. Разбира се, може да има и по-просто
обяснение. Може би кабинетът му е бил без прозорци. Или пък е писал третата глава от
втората част на „Теория на небесата“ през лятото.
На друго място в книгата Кант почти достига верния отговор по напълно неочакван
път. Той си представя, че по някое време в миналото самата Земя е била обрамчена с
пръстен като тези на Сатурн, за които той правилно смята, че са съставени от обикалящи
самостоятелно мънички светове, вероятно изградени от лед. Той ликува колко ли кра-
сиво е било небето тогава:

Пръстен около Земята! Каква прекрасна гледка за онези, които са били създадени
да населяват Земята като рай! И колко удобно за тези, над които природата е била
замислена така, че да им се усмихва от вси страни!

69
 Той се досеща, че такъв пръстен може да обясни странната фраза в Битие 1:6-8 „твърд
посред водата“, според която водата в някакъв смисъл е присъща на небесата. Кант от-
белязва, че тази идея „вече е причинила немалки беди на своите коментатори“, тоест
тези, които се опитват да помирят физиката с Библията. Действително Тома от Аквино
е посветил немалко време на същия този въпрос в своята „Сума на теологията“. Кант
имал въпрос към тълкувателите:

Дали този пръстен не може да бъде използван, за да ги измъкне от затруднението?

Несъмнено той се е състоял от водни па̀ри и освен преимуществата, които може би
е носил на първите земни обитатели, той е имал и свойството да бъде разкъсан при
нужда, за да бъде наказан с Потоп светът, показал се недостоен за такава красота.

Така ни се представя образът на околоземна пръстенова система, изградена, подобно

на своя сатурнов братовчед, от индивидуално обикалящи в орбита спътници, съставени
от вода. В „Теория на небесата“ Кант всъщност говори за тела, съставени от вода – било
тя в твърдо, течно или газообразно състояние – в Космоса в близост до Земята. Той
обаче никога не се замислил дали и кометите не са съставени от лед, макар да достигнал
изкушаващо близо до идеята.
Кант твърди, че кометите се кондензират отвъд орбитата на Сатурн в облак от тела с
висок ексцентрицитет и всевъзможен орбитален наклон; че когато те се озоват във вът-
решната част на Слънчевата система и доближат орбитата на Земята, слънчевата топ-
лина ги стопля и започва да изпарява повърхността им; и че опашките им са съставени
от тези изпарения и се отвяват назад от някакво електрическо въздействие от страна на
Слънцето. Дори без почти завършената му дедукция, че кометите са съставени от лед,
това описание е ненадминато за 1755 г.
Книгата на Кант била отпечатана, когато той бил на трийсет и една години, и била
посветена на Фридрих Велики. Копия от нея обаче така и не достигнали до пруския
император, нито до никой друг – издателят банкрутирал, когато книгата тъкмо слизала
от печатната преса. Посвещението, написано в угоднически стил към властта, е типично
за онова време и е възпроизведено в следващото каре. В действителност Кант не бил
ентусиазиран привърженик на Фридрих II и по-късно щял да изрази силни симпатии
към американската и френската антироялистка революция, оплаквайки се, че държавата
харчела твърде много за войни и твърде малко за образование.
Той бил и особено внимателен по религиозни въпроси. Безпокояло го, че естестве-
ното обяснение на еволюцията на Слънчевата система, базирано на Нютоновата физика,
би могло да бъде оскърбително за преобладаващите верски убеждения, и правилно
предсказал, че привържениците на установените религии ще го оспорят, както следва:

Щом структурата на света при цялата му подреденост и красота е само следствие

от материя, оставена на собствените си универсални закони на движението, и ако
сляпата механика на природните сили може да развие такива величествени продукти
от хаоса, като самите те могат да постигат съвършенство, то тогава доказателс-
твото за Божествен творец, изведено от гледката на цялата тази вселенска красота,
изцяло губи своята сила. Природата е дотам самодостатъчна, че божественото и
управление става излишно...

70
 А именно, истината за механизмите на Вселената може да е твърде опасна, ако чрез
нея биха могли да се отхвърлят някои сектантски учения. Този аргумент се използва и
до днес. В светлината на изложеното Кант казва: ,,Не се впуснах в преследване на това
начинание, докато не се почувствах достатъчно сигурен по отношение на религиозния
си дълг.“ Той споделя, че ако не успеел да помири научните си идеи с традиционната
религиозна доктрина, щял да ги потисне.

ФИЛОСОФЪТ И КРАЛЯТ

Посвещение на Фридрих Велики в „Естествена история и теория на небесата“ от Имануел

Кант

НА НАЙ-СИЯЙНИЯ,
НАЙ-МОГЪЩИЯ КРАЛ И ГОСПОДАР
ФРИДРИХ КРАЛ НА ПРУСИЯ, МАРКГРАФ НА БРАНДЕНБУРГ,
ВИСШ КАНЦЛЕР И КУРФЮРСТ
НА СВЕЩЕНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ,
СУВЕРЕН И ЕРЦХЕРЦОГ НА СИЛЕЗИЯ И ПР.

Мой най-милостиви кралю и господарю, най-сияйни, най-могъщи кралю, най-благосклонни кралю и

господарю!

Чувството за малоценност и величието на трона не могат да ме направят дотолкова плах и слабово-

лев, тъй като благословията от най-благородния измежду монарсите, простираща се с еднакво велико-
душие до всичките му поданици, вдъхновява в мен надеждата, че дързостта, която си позволявам, не
ще бъде приета с неблагосклонни очи. С най-чинно уважение поставям в нозете на Ваше Кралско Ви-
сочество едно нищожно свидетелство за ревността, с която Академиите на Ваше Величество биват
стимулирани с насърчение и протекция от своя просветен Суверен, за да се съревновават с другите
нации в областта на науките. Колко щастлив бих бил, ако настоящото есе успее да получи върховното
одобрение на нашия Монарх заради усилията, които най-смиреният и почтителен негов поданик нес-
пирно е полагал, за да се постави в услуга на добруването на тази страна. С най-дълбока всеотдайност
чак до смъртта,
Аз съм
Най-смиреният слуга
На Ваше Кралско Величество,

АВТОРЪТ
КЬОНИГСБЕРГ
14 МАРТ 1755 Г.

Въпреки предпазливото си отношение през 1788 г. за пръв път в живота си Кант бил
въвлечен в спор, едновременно политически и религиозен, когато наследникът на Фрид-
рих II, Фридрих Вилхелм II, започнал кампания за изкореняване на гибелните учения на
Просвещението, които внесли в европейската култура наука и рационализъм. През
1794 г. Кант получил заповед от кабинета, осъждаща неговата „злоупотреба“ с филосо-
фията. Кой би могъл да знае повече за приложенията на философията – пруският импе-
ратор или Имануел Кант? Неговото учение било възприето за недостатъчно. почтително
спрямо преобладаващата теологична мъдрост и той бил изрично предупреден: „Ако
продължите да се противопоставяте на този ред, със сигурност може да очаквате неп-
риятни последици за себе си.“ Кант скоро се подчинил и се опитал да оправдае своето
покорство: „Публичното отричане и изоставянето на вътрешните убеждения е долно, но
71
мълчанието в случай като настоящия е дълг на поданика. И докато всичко, което човек
казва, трябва да бъде истинно, от това не следва, че е наш дълг да казваме всичко, което
е истинно.“ По този въпрос той не е бил титан.
Биографът на Кант Фридрих Полсен през 1899 г. прави оценка на характера му, пред-
ставляваща известен интерес в контекста на трагичната история на Германия през пър-
вата половина на ХХ в.:

Бихме могли да кажем, че съществува вътрешна взаимовръзка между етиката на

Кант и пруската природа. Идеята за живота като служба, предразположеността
всичко да се подрежда според някакви правила, известното недоверие в човешката
природа и някаква липса на естествена пълнота на живота са черти, присъщи и на
двете. Пред нас се разгръща един изключително достоен, но не и обичлив човешки ха-
рактер. В него има нещо студено и сурово, което би могло да деградира до показно
изпълнение на дълга и непоколебим тесногръд морал.

Прославените философски търсения на Кант започват в опит да развие основните из-

води от Нютоновия възглед за света. Голяма част от философията на Кант представлява
продължаваща битка с влиятелната философия на Готфрид Вилхелм Лайбниц – един
напудрен, формалистичен и антропоцентристки мироглед с претенции за завършеност.
(Лайбниц е сред мнозината, с които Нютон е влизал в продължителна вражда.) В своята
„Критика на чистия разум“ Кант обявява, че е постигнал Коперникова революция във
философията. Коперник бил показал, че привидното движение на Слънцето, Луната и
звездите в действителност се дължи на движението на наблюдателя. Някои въпроси,
сред които безсмъртието, свободата и Бог, според Лайбниц били познаваеми, докато
Кант твърдял, че по самата си природа те не могат да бъдат изцяло преживени от хората
и всъщност били по-скоро непознати, а Лайбниц бил представил илюзията, а не реал-
ността на познанието. Това било сериозно твърдение, което властите, естествено, смет-
нали за подривно.
Ролята на Кант в историята на философията като цяло се смята за авторитетна, но ние
се питаме, макар и да съзнаваме, че това е еретичен въпрос, дали той нямаше да е по-
ефективен в дългосрочен план, ако беше продължил забележителната си научна работа
от своята младост, оставяйки метафизиката на другите. На надгробната плоча на Кант
са издълбани собствените му думи:

Звездните небеса над нас и моралният закон вътре в нас изпълват ума с вечно нова
и растяща възхита и благоговение...

Едмънд Халей предсказал, че кометата от 1682 г. ще се завърне в края на 1758 г.

Лесно е да се разбере защо пророчеството му предизвикало съвсем слабо вълнение нав-
ремето – все пак 1758 г. била повече от половин век напред в бъдещето. Когато през
1742 г. Халей починал, в некролозите му не се споменавало, че той е предрекъл завръ-
щането на комета. Вместо това било обърнато особено внимание на изследователските
му пътешествия и изобретения от него водолазен звънец.
Но през 1757 г. вече имало мнозина, обсебени от идеята, че гравитационната физика
на Нютон би могла действително да предсказва бъдещето. Сред тях били Алексис
Клеро, виден френски математик, публикувал първия си труд на тринайсетгодишна въз-
раст. Той решил в последния момент да направи опит да подобри Халеевите таблици на

72
орбитата на кометата от 1682 г. и предсказаното време на нейното завръщане. Задължи-
телно било, разбира се, коригираните предсказания да се появят преди кометата, ,,за да
не се усъмни никой в съответствието между наблюдението и изчисленията“. Кометата
обаче приближавала бързо и задачата била колосална, изискваща методични изчисле-
ния на гравитационното взаимодействие на Юпитер, Сатурн и Земята с кометата за пе-
риод от 150 години. Клеро твърдял, че ангажирал за свой помощник астронома Жозеф
Жером де Лаланд. Според Лаланд пък било тъкмо обратното. Клеро обаче не споменава
публично третия член на екипа, без когото, както по-късно признава Лаланд, изобщо не
биха и опитали да изпреварят кометата и чиято била основната заслуга.

Фиг. 26. Никол-Рен Етабл дьо ла Бриер Лепот. Портрет от Гийом Воарио.
Благодарение на Мишел-Анри Лепот.

Можем само да си представим търпението, което трябва да е имала Никол-Рен Етабл

дьо ла Бриер Лепот през своя забележителен живот. По онова време жените от висшата
класа били ценени заради своята външност, способност да ръководят домакинство и
умението им да се справят с някои дребни задачи. Мадам Лепот отговаряла на тези иде-
али, но също така била и първокласен математик. В това отношение тя представлявала
проблем за своите колеги, което ясно личи от посвещението, което ѝ прави Лаланд в
своята „Астрономическа библиография“. Написвайки я скоро след нейната смърт през
1788 г., той полага значителни усилия едновременно да я възвеличае и омаловажи. Да,
73
тя била от съществена важност за тяхната работа над кометата, но не била достатъчно
хубава (вж. фиг. 26). Да, нейните таблици на паралактичните ъгли и точните и прогнози
за цяла Европа на пръстеновидното затъмнение през 1764 г. били важни, но не, тя гамата
била значима главно със своите мъжки роднини. Признанието му към нея се свежда до
следното: „Нейните изчисления никога не попречиха на домашните и задължения, като
домакинските и тефтери стояха редом до астрономическите таблици.“ Клеро от своя
страна напълно пропуска да спомене приноса на мадам Лепот, „за да угоди на една жена,
която изпитваше ревност към мадам Лепот и имаше претенции без каквито и да било
познания. Тя успя да издейства тази неправда, извършена от един здравомислещ, но и
слабоволев учен, когото беше подчинила“. Или поне това е виждането на Лаланд. На-
учните биографии по онова време били доста по-колоритни.
Въпреки придирянията си обаче възхищението на Лаланд от нея е категорично:

Мадам Лепот бе единствената жена във Франция, получила истински прозрения в

астрономията. [...] Тя ми бе тъй скъпа, че денят, в който следвах погребалната и про-
цесия, беше най-тъжният за мен след смъртта на баща ми. [...] Времето, прекарано
край нея и сред семейството и, е най-свидното за мен и споменът за него, примесен с
болка и горчивина, ми носи известен покой през сетните години от моя живот. [...]
Нейният портрет, който и сега е пред очите ми, е моята утеха.

Лепот вероятно е била доста ангажирана през 1757 г. С Клеро и Лаланд тя работила
ден и нощ, често и по време на хранене, в продължение на шест месеца в една отчаяна
надпревара с кометата. Начинанието било тъй изнурително, че по-късно Лаланд пише:
„След този принудителен труд получих заболяване, което щеше да промени нрава ми
завинаги.“ Накрая те изчислили, че кометата ще бъде забавена от гравитацията на Са-
турн със сто дни. Юпитер означавал закъснение с още минимум 518 дни. В хода на из-
численията си те открили, че Халей бил направил поредица от компенсиращи грешки,
които се анулирали взаимно, и заключили, че в крайна сметка прогнозата му за завръ-
щането на кометата по същество е вярна.
През ноември 1758 г. те прогнозирали, че кометата ще осъществи перихелийно пре-
минаване в средата на април 1759 г. и може би ще бъде видима няколко месеца преди
това. В коледната нощ на 1758 г. немският фермер Йохан Палич бил първият, устано-
вил, че отдавна починалият Едмънд Халей успешно бил приложил Нютоновите закони,
за да предскаже бъдещето. Кометата била точна и пристигнала именно от сектора в не-
бето, който Халей бил посочил. Палич, запален любител астроном, един от мнозината,
допринесли за кометната астрономия, се втурнал да огласи новината пред света. Блуд-
ната комета на Халей се била завърнала. Тя достигнала перихелия си на 13 март 1759 г. –
в рамките на месец от предвижданията на Клеро-Лаланд-Лепот. Науката успяла там,
където поколения мистици се били провалили. Нютоновото предсказание се изпълнило.
Скоро мнозина си дали сметка какво са постигнали Халей и неговите френски сле-
довници. Те създали програма, цел, идеал за бъдещето на цялата наука: „Регулярността,
която астрономията ни показва в движението на кометите – заключава Лаплас, – несъм-
нено съществува при всички явления.“

74
 Глава 5
Размирни комети
И ти, комета с чуден блясък,
привлякла на Вселената сърцето,
във пагубна конвулсия додето,
редуваща притегляне и тласък,
не се изгубиш нейде в небесата;
О, полети отново в синевата!
—ПЪРСИ ШЕЛИ,
„ЕПИПСИХИДИОН“, 1821

Триумфалното завръщане на Халеевата комета през 1758 г. било една могъща подк-
репа на Нютоновия възглед, че живеем във Вселена, устроена като часовников механи-
зъм. В предсказуемото движение на планетите и периодичната поява на Халеевата ко-
мета (а по-късно и на нейните посестрими) мнозина видели Божията намеса. Диренето
на нови комети и предварителното определяне на техните орбити се превърнали в модно
увлечение. По времето на Американската и Френската революция, оптимистично про-
възгласено за „Ерата на разума“, регулярното движение на кометите било едно непрес-
танно напомняне за постепенното отърсване на човешкия вид от суеверията, докато в
същото време величието и изяществото на Божествения замисъл били приемани за оче-
видни във всяка кометна орбита.
С изследването на все по-голяма извадка от комети обаче били забелязани някои
странни особености и обезпокоителни отклонения от Нютоновата регулярност. Открит
бил клас късопериодни комети, които правели пълна обиколка около Слънцето веднъж
на няколко години и се намирали изцяло сред планетите във вътрешността на Слънче-
вата система. Например кометата Енке, открита през 1786 г., с всяка своя обиколка доб-
лижава Слънцето все повече и по-близо от най-вътрешната планета Меркурий. През
1819 г. Йохан Франц Енке изследвал завръщанията на кометата, която сега носи него-
вото име. Тъй като периодът ѝ на преминаване е едва 3,3 години, той трябвало да об-
мисли значителен брой орбити. За своя изненада, Енке открил, че с всяко следващо пе-
рихелийно преминаване кометата пристигала с няколко часа по-рано – дори след като
се вземели предвид пертурбациите на Юпитер и другите планети. Това била сериозна
загадка, която не му било писано да разреши. Тя поставяла новата астрономия в неловко
положение: кометите били прехвалени като доказателството за прецизния и универса-
лен закон на гравитацията, но налице била поне една комета, която отказвала да му се
подчини. Дори Нютон не успял да накара кометите да се движат по разписание. Фразата
„неподвластен на гравитацията“ датира от онези дни. Подходът на повечето учени по
онова време бил, че Нютоновият закон на гравитацията бил валиден, но тук се намес-
вала и някаква допълнителна сила. Коя обаче?14

14
Сред погрешните догадки били: а) триене в огромно количество иначе неустановен междуплане-
тен прах; б) съпротивлението на предполагаемия „светоносен етер“, чрез който някога смятали, че се
75
 На 27 февруари 1826 г. майорът от австрийската армия Вилхелм фон Биела се озовал
в Южна Африка, където вперил очи в небето и открил нещо, което приличало на нова
комета. Десет дни по-късно тя била независимо открита и в Марсилия от френския аст-
роном Жан Феликс Адолф Гамбар. И двамата изчислили орбитата ѝ и заключили за пе-
риод от малко под седем години, като разпознали в нея кометата от 1772, 1805 и 1826 г.
Между двамата започнала една твърде неприятна и дребнава разпра относно първенст-
вото на това откритие. Дали да бъде наречена кометата Биела или Гамбар? Междувре-
менно Гамбар (както и други) направил обезпокояващото предсказание, че неговата
комета щяла да удари Земята при следващото си завръщане около 29 октомври 1832 г.
Макар кометата да се появила по график, тя не докоснала Земята. Можем да си предс-
тавим напрегнатите но много причини моменти около обсерваторията на Марсилия през
есента на 1832 г.
При следващото ѝ предсказано перихелийно преминаване през 1839 г. позицията на
кометата в небето през най-близкото ѝ преминаване покрай Земята била много близо до
Слънцето и не се виждала в сиянието му. Но появата ѝ през 1846 г. била по-благопри-
ятна и докато астрономите удивено надзъртали през телескопите си, открили, че това
не е една, а са две комети с почти идентични траектории, всяка със собствена опашка.
През следващите седмици яркостта им се променяла, като в началото първата, а после
и втората засветили по-силно. Известно време те дори имали обща глава, която обхва-
щала и двете. Находката била толкова необичайна, че първият астроном, отбелязал това
раздвояване, го отхвърлил, отдавайки го на някакво вътрешно отражение в телескопа
си. Как една комета би могла да се възпроизведе, била загадка, над която си струвало да
се помисли, макар че тя всъщност давала едно соломоновско решение на свадата за пър-
венството между Биела и Гамбар. През 1852 г. отново била наблюдавана появата на две
комети, които сега вече били на разстояние от два милиона километра, макар все още
да пътували по приблизително едни орбити. Те повече никога не били видени. Комети,
които пристигат по-рано или със закъснение, които се разцепват или възпроизвеждат,
комети, които изчезват – всичко това сякаш подкопавало идеята, че кометите са изцяло
и изключително подчинени на Нютоновиячасовников механизъм.
Макар кометите Биела/Гамбар повече да не се завърнали, те предизвикали допълни-
телно удивление сред земните астрономи. Няколко десетилетия след като кометата била
изгубена завинаги, през ноември на Земята започнал метеорен дъжд, наречен Андроме-
диди. Хиляди бляскави „падащи звезди“ озарили есенната нощ. Когато орбитите на ме-
теорите били проследени, станало ясно, че траекторията им съвпадала съвсем точно с
траекторията на кометата Биела/Гамбар. По някакъв начин двете комети се били раз-
паднали, при това на практика едновременно, оставяйки след себе си множество от
фини останки, които навлизали в земната атмосфера при пресичането им на земната
орбита. Оттогава повечето метеорни дъждове се свързват с кометни орбити. Метеорите,
известни още като падащи звезди, проблясват, устремени през небето, и следата им се
разсейва само след миг. Кометите не се държат така, като най-ярките от тях могат да
бъдат наблюдавани с месеци. Въпреки тези различия започвало да си личи, че метеорите
и кометите са свързани помежду си. Зародила се идеята, че кометите всъщност били
гравитационно свързани рояци от фини частици, които, събрани и движещи се заедно,
били наблюдавани като комети, а когато самостоятелно навлизали в земната атмосфера,

разпространяват светлинните вълни; и в) леко отклонение на гравитацията от закона на обратния квад-

рат. – Б.а.
76
били наблюдавани като метеори. В умовете на астрономите се оформил модел на ко-
метното ядро като обикаляща в орбита купчина чакъл.

Фиг. 27. Рисунка, направена при наблюдение с телескоп, на появата през 1846 г. на
откритата от Биела и Гамбар комета. След предишната си поява през 1832 г.
кометата се била разцепила на две. От „Популярна астрономия“ на Камий
Фламарион (Париж, 1880 г.)

През 1744 г. своята зрелищна поява осъществила кометата Шезо. Нейната опашка,
разделена на шест еднакви ,,лъча“ известно време можела да се наблюдава от европей-
ците над хоризонта, докато главата ѝ (и Слънцето) се намирала под него. Събитието
било ознаменувано на литографии, научни диаграми и дори на монети. Вече се устано-
вила всеобщата нагласа, че на всеки няколко десетилетия ярка комета приближава Зе-
мята.
Първата официално регистрирана късопериодна комета се нарича Хелфренцрайдър
1766 II. След като направила един набег край Земята, тя изчезнала завинаги. Втората
открита късопериодна комета е тази на Лексел. През 1770 г. тя достигнала много близо
до Земята. Лексел изчислил орбитата ѝ и заключил, че периодът ѝ е съвсем малко над
пет години. Кометата преминала толкова близо до Земята, че мимолетната гравитаци-
онна хватка на нашата планета довела до намаляване на периода ѝ с почти три дни, до-
като същевременно периодът на далеч по-масивната Земя се променил с едва една се-
кунда на година. През 1776 г. кометата не била наблюдавана, но това било отдадено на
по-голямото разстояние от Земята в сравнение с предишната ѝ поява. Почакайте до
1781 г., уверявали астрономите. Но 1781 година дошла и си отишла без комета. В този
случай по орбитата на кометата не бил открит дори метеорен поток. Какво се е случило?
Въпросът получил отговор от самия Лексел и от Лаплас. Те конструирали гигантски

77
математически планетариум 15 и възпроизвели движението на кометата на Лексел (и
планетите) назад и напред във времето от момента на единствената ѝ поява през 1770 г.
Изчисленията особено в ерата преди изчислителните машини съвсем не били прости.
Двамата установили, че кометата не се появила отново през 1781 г., защото две години
по-рано преминала изключително близо до Юпитер, вероятно сред четирите големи
луни на гигантската планета. По-рано Халей открил, че, преминавайки дори много по-
далече от Юпитер, орбиталните характеристики на неговата комета биха се изменили
малко – поради гравитационното привличане на планетата гигант. В случая обаче коме-
тата на Лексел била преминала толкова близо до Юпитер, че орбитата ѝ би трябвало да
е била променена драстично. Кометата трябва да е била захвърлена в някаква алтерна-
тивна траектория, която повече нямало да я доближи до Земята, а най-вероятно я е зап-
ратила извън самата Слънчева система. А може би тя се била сблъскала с Юпитер или
някоя от неговите луни. При близките си преминавания покрай Земята и Юпитер коме-
тата Лексел би осигурила величествена гледка на хипотетичен наблюдател, намиращ се
на нея. Лаплас не могъл да не си помисли, че от време на време комета удря някоя пла-
нета, и това го накарало да се запита какви ли биха били последствията за Земята при
евентуален сблъсък с комета (вж. Глава 15).

Фиг. 28. Опашката на кометата Шезо от 1744 г., наблюдавана над хоризонта,
докато главата и е под него. От „Небесата“ на Амеде Гийман (Париж, 1868 г.)

15
Механичен модел на Слънчевата система с периодите и/или разстоянията на луните и планетите,
представени в мащаб. Лаплас и Лексел обаче не изградили машинен механизъм, техният планетариум
бил чисто математически. – Б.а.
78
 По времето на Лаплас в началото на XIX в. имало три познати категории комети:
късопериодните (като Лексел, Енке и по-късно Биела/Гамбар), които били с период от
няколко години и траекторията им лежала изцяло във вътрешната част на Слънчевата
система. Дългопериодните комети (като Голямата комета от 1680 г.) с периоди, измер-
ващи се във векове, имали орбити, които ги извеждали отвъд най-далечната позната
планета.16 Но повечето комети били ,,нови“ – с толкова дълги орбитални периоди, че не
можели да се определят чрез наличните данни. Дали тези комети от три различни ,,цар-
ства“ били съставени от различни градивни материали и имали различен произход? Или
били свързани помежду си, като членовете на едно царство еволюирали в друго?
В целия западен свят назрявала революция и идеята, че абсолютните монархии мо-
жели бързо да бъдат преобразени в нещо като истински демокрации, карала много хора
да се запитат какви ли други промени, немислими дотогава, биха били възможни в дру-
ги природни селения. Белег за гения на Лаплас е неговото успешно еволюционно мис-
лене, докато повечето му съвременници все още смятали за основно качество на Вселе-
ната – като белег на изкусната ръка на Твореца – нейната неизменност през времената.

Фиг. 29. Обратната страна на немски медал, от 1744 г., вероятно изсечен във Вро-
цлав, на която е изобразена кометата Шезо с нейните тест опашки. Кометата е
показана с яркост колкото най-ярките звезди и действително през март 1744 г. тя
можела да бъде наблюдавана посред бял ден.

16
Халеевата комета, която е с период под 200 години, днес се класифицира като късопериодна ко-
мета. – Б.а.
79
 Фиг. 30. Ако сме в състояние да проследим комета само когато тя е близо до
Слънцето, може да не успеем да определим нейната орбита. На схемата са
представени концентричните кръгове на орбитите на Земята, Марс и Юпитер и
комета, пристигаща от междузвездното пространство и движеща се по
параболична или хиперболична орбита (пунктираната линия), която трудно може да
бъде различена от елиптична орбита (затворената издължена крива).

Фиг. 31. Наклони на кометни орбити. Еклиптиката на зодиакалната равнина

съдържа почти кръговите орбити на планетите, като са показани орбитите на
Земята и Юпитер. Късопериодните кометни орбити обикновено лежат в близост до
зодиакалната равнина. Дългопериодните кометни орбити (които излизат от
илюстрацията) са с произволно разположение. Някои късопериодни орбити са с
голям наклон спрямо равнината на еклиптиката, а някои дългопериодни орбити по
случайност се намират в нея.

80
 Фиг. 32. Преобразуване на дългопериодна комета в късопериодна след преминаване
край планетата Юпитер. Юпитер е точката, показана в кръгова орбита около
Слънцето. Кометата приближава Слънцето по пунктираната линия от горе вляво.
Ако не беше Юпитер, тя щеше да продължи обиколката си около Слънцето и отново
да се върне в далечните краища на Слънчевата система по орбитата, продължаваща
долу вляво. Но привличането на Юпитер я отклонява в елиптичната орбита,
отбелязана с непрекъсната линия. Опашката на кометата напълно се разгръща с
перихелийното преминаване.

Лаплас предположил, че гравитацията на Юпитер е нещо като мрежа, улавяща новите

и дългопериодните комети, които го доближат, и превръщаща ги в късопериодни ко-
мети, които съответно остават във вътрешността на Слънчевата система. Съвременната
трактовка на проблема гласи нещо такова: шейсет процента от късопериодните комети
имат своя афелий, най-отдалечената си точка от Слънцето в периодичната си орбита,
някъде около орбитата на Юпитер. Още по-висок процент имат един пресечен възел по
своята орбита – точката, в която равнината на кометната орбита пресича равнината, в
която планетите обикалят около Слънцето – близо до Юпитер. В пълен контраст с това,
орбитите на новите и дългопериодните комети не показват връзка с Юпитер. Също така
някои късопериодни комети, ограничени изцяло в зоната на земеподобните планети,
нямат нищо общо с Юпитер. Но съществуват толкова много късопериодни комети с
орбитални характеристики, свързани с Юпитер, че те са наречени комети от семейст-
вото на Юпитер.
И така, какво общо имал Юпитер със семейството от комети, свързвани с него? Спо-
ред някои ранни астрономи това означавало, че Юпитер бил източникът на тези ко-
мети, които някак били изплюти от вътрешността на най-голямата планета в Слънчевата
система. Най-щадящото, което можем да кажем за това твърдение, е, че то не е устояло
на проверката на времето. Какви са другите възможности?
Кометата се е устремила към Слънцето, наближавайки орбитата на Юпитер, както е
правила вече много пъти, докато Юпитер е бил от другата страна на Слънцето, и от това
не е произтекло абсолютно нищо. Този път обаче по чиста случайност Юпитер се оказва
съвсем наблизо. Това е най-масивната планета, на фона на която кометата е само облаче

81
газ около една мъничка прашинка. Гравитацията на Юпитер привлича кометата – не
достатъчно, за да я привлече навътре в планетата (все пак кометата се движи с няколко
десетки километра в секунда), но достатъчно, за да я отклони към нея и така да промени
орбитата ѝ. Кометата продължава да се движи по елипса около Слънцето, но гравита-
ционната среща с Юпитер драстично е променила нейната орбита.
Подобна маневра успешно е била извършена от четири космически апарата от Зе-
мята – Пайъниър 10 и 11 и Войъджър 1 и 2, които през 70-те години на XX в. бяха изп-
ратени към Юпитер с толкова прецизно изпипани траектории, че гравитационното ус-
корение на Юпитер запрати всеки от тях като прашка към точно планирана точка от
небето. Войъджър 2 например премина край Юпитер по такъв начин, че беше ускорен
към близка среща със Сатурн две години по-късно. (Близката среща със Сатурн беше
замислена така, че да го ускори към Уран през 1986 г., а срещата с Уран да го запрати
край Нептун през 1989 г.) Представете си сега траекториите на Пайъниър или
Войъджър назад във времето. Космическият апарат наближава Юпитер от външните
краища на Слънчевата система, профучава край Юпитер и е запратен в новата си орбита
към Земята.
Този вид гравитационен билярд обяснява кометите от семейството на Юпитер. Вът-
решната част на Слънчевата система е осеяна с много комети, някои от които по слу-
чайност се доближават близо до Юпитер. При тази среща някои незабавно биват изх-
върлени извън Слънчевата система, други се сблъскват с Юпитер или някоя от неговите
луни, но много други остават с преобразувани орбити, превръщайки се в късопериодни
комети с нисък орбитален наклон и с афелий и възел близо до орбитата на Юпитер.
Повечето късопериодни комети може би са постигнали своята орбита след множество
гравитационни срещи с Юпитер или дори след множество срещи с по-отдалечени пла-
нети, а впоследствие и със самия Юпитер.
Комета, пристигнала от дълбините на Космоса по права, или проградна, орбита – ко-
ято обикаля около Слънцето в същата посока като планетите, – е с по-голяма вероятност
да претърпи голямо отклонение от среща с Юпитер. Комета, пристигаща с ретроградна
орбита – обикаля Слънцето в обратната посока, – вероятно ще претърпи малко откло-
нение. Само големи отклонения обаче могат да отнесат кометата във вътрешността на
Слънчевата система. Ето защо движението на късопериодните комети е проградно. Ко-
метите, доставени от дълбините на Космоса, са с еднаква вероятност както за ретрог-
радни, така и за прави орбити, но само кометите по прави орбити показват тенденция
да бъдат уловени. Гравитацията на Юпитер прави разлика.
Изчислено е, че около 2000 по-големи от километър дългопериодни комети ежегодно
пресичат орбитата на Юпитер. Броят на късопериодните комети в семейството на Юпи-
тер с подобен размер е около 1400. Когато говорим за орбитална еволюция на кометите,
които наблюдаваме, става дума за хиляди светове.
Лаплас показал, че нови и дългопериодни комети биха могли да бъдат преобразувани
в късопериодни комети чрез гравитационен механизъм, който действа пред очите ни.
Работата му също така демонстрира, че междузвездните комети – посетители, пристиг-
нали отвъд Слънчевата система, могат да бъдат превърнати в късопериодни комети,
обикалящи около Слънцето.
Малко комети са били наблюдавани в преминаването им през вътрешната част на
Слънчевата система по съвсем леко хиперболични траектории – освободени от Слънче-
вата система, устремени към звездите. Естествено е да ги възприемаме като между звез-

82
дни номади, може би комети от други звездни системи, отдавна странстващи из меж-
дузвездното пространство и по някаква щастлива случайност преминали пред нас. Дейс-
твително Лаплас смятал, че както късопериодните, така и дългопериодните, а и много
от „новите“ комети били уловени от Слънцето свободни междузвездни комети. Ако е
така, тогава някои късопериодни комети може да са еволюирали през орбитална кас-
када, поредица от изменени траектории, определени от последователни срещи с пла-
нети. Изводът, който за малко не убягнал на Лаплас, бил, че кометите са обитатели на
междузвездния мрак и студ – фундаментален факт в съвременните познания за коме-
тите.
И все пак, въпреки неограничените си траектории тези хиперболични комети не идват
от междузвездното пространство или поне досега не са наблюдавани такива. С помощта
на същия математически планетариум, създаден от Лаплас, можем да проследим назад
във времето орбитите на очевидно хиперболични комети. Забележително е, че всяка та-
кава комета е съвсем леко хиперболична и ако се движеше съвсем малко по-бавно, щеше
да бъде гравитационно прикована към Слънцето. Когато проследим орбитите на такива
комети, откриваме в тяхното недалечно минало приближаване до някоя от основните
планети, което е било достатъчно голямо, за да отклони кометната им орбита. Всички
те изглеждат комети, които са се движили по дълги елиптични орбити около Слънцето,
след което са били запратени извън Слънчевата система от гравитационна среща с Юпи-
тер или някоя друга от планетите гиганти. Ние ги виждаме в техните траектории на на-
пускане. Но пито една междузвездна комета не е била наблюдавана досега.
До средата на XIX в. изследването на кометите станало установен дял от професио-
налната астрономия. Техните фундаментални движения вече можели да бъдат разга-
дани. Някои нови и дългопериодни комети еволюирали в късопериодни комети, а в
смута на гравитационните срещи комети можело да се сблъскат с планетите или със
Слънцето или да бъдат изхвърлени от Слънчевата система. Имало нещо хаотично и леко
обезпокояващо около движението на кометите. Някои неочаквано се разпадали па пар-
чета и поне една от тях правела дребни не-Нютонови финтове и чупки, смущаващи тър-
жествената процесия около Слънцето. Като цяло обаче се смятало, че кометите са добре
разбрани п публичните лекции вече можели да бъдат онагледени със снимки на комети,
някои от които пораждали всеобщо оживление. За да добием малка представа какво го-
ворел на такива лекции професионален астроном, експерт по кометите и със склонност
към ясни обяснения, ви представяме откъс от беседа, изнесена през 1882 г. от Уилям
Хъгинс по време на дискусиите в петък вечер, провеждани тогава, както и сега в Крал-
ския институт в Лондон:

С помощта на телескоп, в главата на повечето комети може да бъде открита ми-

ниатюрна ярка точица. Това привидно незначително петънце всъщност е сърцето и
сърцевината на всичко това – това всъщност е кометата. Това е именно тази малка
частица, която неотклонно се подчинява на законите на гравитацията. [...] Ако мо-
жехме да видим голяма комета по време на далечните ѝ скитания, където е захвърлила
помпозните одежди на перихелия, тя би представлявала един съвсем невзрачен обект,
състоящ се почти изцяло само от ядро. [...] Под влиянието на Слънцето от матери-
ята на ядрото от страната, изложена на слънчевата топлина, изригват сияйни
струи. Те почти тутакси биват впримчени в движението си към Слънцето, образу-
вайки сияйна шапка. После материята от тази шапка се източва навън в опашка, ся-
каш отвявана от бурен вятър. Според една хипотеза тези изгледи съответстват на

83
истинското състояние на нещата в кометата и съществува някакъв вид отблъскваща
сила, действаща между Слънцето и газообразната материя след излъчването ѝ от
ядрото. [...] Слънчевото въздействие отприщва големи електрически смущения във
връзка с изпаряването на част от материята на ядрото, а [...] опашката е материя,
отвявана назад, вероятно във връзка с електрически разряди като следствие от отб-
лъскващото влияние на Слънцето.
Една комета, разбира се, претърпява значителна загуба на материал при всяко свое
завръщане в перихелия, тъй като ядрото е неспособно да събере отново в себе си раз-
пръснатата материя на опашката: и този възглед е в съответствие с факта, че никоя
късопериодна комета няма опашка със съществен магнитуд.

На практика всяка от тези бележки на Хъгинс е в значително съгласие със съвремен-

ното разбиране за кометите, като някои от тях далече изпреварват познанията по онова
време. Темата била смятана за сериозна и зряла. И все пак централният факт за коме-
тите – техният състав и естеството на зрелищните вариации в изгледа на кометите – в
най-добрия случай бил разглеждан съвсем бегло. Разлиствайки литературата от онова
време, ние сме поразени колко рядко изобщо се споменава, че това са важни въпроси,
които тепърва очакват своето разкриване.

Фиг. 33. Голямата комета от 1882 г. на една от най-ранните успешни фотографии,

осъществявани някога на комета.
Снимка Дейвид Гил, в Южна Африка.

84
 Глава 6
Лед
Страховитият лед, покрил лицето на цялата суша.
— ХАНС ЕГЕДЕ,
ОПИСАНИЕ НА ГРЕНЛАНДИЯ, 1745 Г.

Един от централните въпроси за кометите и със сигурност ключът към множество

загадки е техният състав. От какво е изградена една комета? Всички ли имат един и същ
състав? През XVI и XVII в. все още било обичайно кометите да се възприемат, както ги
приемал Аристотел – като газове, па̀ри, „издишвания“ от Земята, а може би също и от
Слънцето и другите планети. Нютон обаче, прозорлив както винаги, мислел другояче.
Той забелязал, че кометата от 1680 г. се доближила много до Слънцето – в перихелия
си тя била едва на 0,006 АЕ, което е малко под милион километра. Това би трябвало,
преценил той, да е нагряло кометата до температурата на нажежено желязо, което озна-
чавало, че кометата не би могла да е съставена само от па̀ри и издишвания, защото то-
гава субстанцията ѝ щеше бързо да се разсее по време на перихелийното преминаване.
Вместо това, заключил той, „телата на кометите са твърди, компактни, устойчиви и
здрави като телата на планетите“. Тъй като опашката на кометата била „много по-раз-
кошна“ веднага след перихелия, а не преди него, Нютон достигнал до извода, че тя се
създава от слънчевата топлина: „Опашката не е нищо друго, а много фина пара, която
главата, или ядрото, на кометата излъчва при нагряването си.“

Дотук добре, но от какво е съставено ядрото? Каква е тази „много фина пара“ която
съставлява опашката? Това е проблемът, към който Кант и мнозина други подхождали
колебливо. Когато комета се приближи толкова много до Слънцето като Голямата ко-
мета от 1680 г., тогава буквално всяко едно вещество в нея би започнало да се изпарява.
Много комети обаче започват да развиват глава и опашка, когато се намират между ор-
битите на Марс и Юпитер. Затопляни единствено от слънчевата светлина, температу-
рата на тези комети в момента, в който започват да изпускат па̀ри в Космоса, е нещо от
порядъка на минус сто градуса по скалата на Целзий. Материали като желязото, които
не се изпаряват, докато не достигнат много висока температура, се наричат нелетливи,
или рефракторни. Други като леда, които се превръщат в газ при сравнително слабо
затопляне, се наричат летливи вещества. Следователно кометите би трябвало да са със-
тавени от нещо доста летливо. Но какво?
Склонността на някои комети да се разцепват предполага ядро, което не е много ком-
пактно. Силите, които го задържат цяло, би трябвало да са доста слаби. Както видяхме,
от време на време кометите се отклоняват от графика си за пристигане във вътрешността
на Слънчевата система или дори показват леко забързване, в пълен противовес с тър-
жественото Нютоново преминаване, което кометите обикновено показват пред външни
наблюдатели при падането си към Слънцето. Тези непостоянни и непредсказуеми нег-
равитационни движения на кометите припомнят Кеплеровата представа за тях като
рибки, стрелкащи се из космическия океан. Енке описва своята комета като отклонила

85
се сериозно17 от движението, прогнозирано от Нютоновата гравитация, отдавайки го на
аномални и непредсказуеми движения на някакъв газ в междупланетното пространство,
който оказвал съпротивление и по този начин забавял движението ѝ.
Ускоряванията обаче са твърде резки, а сега вече знаем и че между планетите няма
достатъчно материя, която да окаже осезаем ефект върху движението на кометите.
Нужно е някакво съвсем различно обяснение.
Съвсем доскоро преобладаващата кометна мода е била доминирана от известната асо-
циация между кометите и метеорните потоци – както при изчезването на кометата Би-
ела/Гамбар, оставила след себе си метеорния дъжд Андромедиди (Глава 5). Едва през
1945 г. във водещ американски колежански учебник по астрономия се приема безус-
ловно идеята, че кометите са „хлабави рояци от отделни частици, движещи се по пара-
лелни орбити в междупланетното пространство“. Някои учени смятали, че тези рояци
от малки метеори, които съставляват ядрото на кометата, са гравитационно свързани.
Според други ядрото нямало достатъчно маса, която да ги задържи заедно, и вместо
това огромен брой малки частици се движели много близо по една и съща орбита в
пространството. Сред привържениците на този модел на летящата купчина чакъл съ-
ществува някаква тенденция да се отдава предпочитание на поантилисткия модел на
кометната глава, илюстриран на фиг. 34.

Фиг. 34. Скица на кометата Понс-Винеке, направена от Балдет. Благодарение на Р.

А. Литълтън от неговата книга „Кометите и техният произход“ (Кеймбридж
Юнивърсити Прес, 1953).

17
Преувеличение. Негравитационните сили променят периода на кометата Енке с не повече от един
ден за една обиколка. Орбиталният ѝ период е 1200 дни. Така че дори за измерването на ефекта да се
изисква грешка, по-малка от 1/1200, или около 0,1%, резултатът пак е много близък до идеалния. – Б.а.
86
 Хипотезата с купчината чакъл или пясък умело обяснява защо една застаряваща ко-
мета някой ден ще бъде заменена от облак фини частици. Спектрите на метеорите при
изгарянето им в земната атмосфера показват наличие на вещества като желязо, магне-
зий, алуминий и силиций – типичните съставки на земните скали. Ако метеорите са със-
тавени от скалиста материя, а кометите на свой ред са съставени основно от метеори,
оттук следвало, че пясъчните частици били обвити от някакво много летливо твърдо
вещество, което се изпарявало с приближаването до Слънцето, или пък, че газовете из-
лизали от камъните при тяхното нагряване. Трудно било обаче да се види, че такова
количество от този материал – какъвто и да бил той – би могло да бъде оставено след
едно преминаване близо до Слънцето, ако по начало той е бил само тънка обвивка около
една песъчинка или се е намирал близо до повърхността на скалиста частица. Същест-
вували и други трудности – фонтаните от струи например, които нямали обяснение при
хлабаво свързан рояк от чакъл.
За кометата Енке например в наше време този въпрос определено вече е разрешен –
радарна проба с радиотелескоп от земната повърхност показва единично солидно ядро,
а не рояк от частици. Размерът на ядрото, установен от радара – радиус от един-два ки-
лометра – съвпада с предвижданията. Ядрата на още няколко комети също бяха засе-
чени с радар, което удари погребалната камбана за хипотезата за обикаляща в орбита
купчина чакъл.18 Преди 1950 г. обаче дори идеята за компактно кометно ядро била на-
пълно немислима, а природата на летливите вещества в кометата била разглеждана съв-
сем бегло.

Едно обобщение описва накратко успеха на наблюденията на кометния модел [като леден конгло-
мерат] както количествено, така и качествено. Изненадващият аспект на модела е полезността му
въпреки неговата мъглявост...
— ФРЕД Л. УИПЪЛ, „НАСТОЯЩО СЪСТОЯНИЕ НА МОДЕЛА ЛЕДЕН КОНГЛОМЕРАТ“,
ЦЕНТЪР ЗА АСТРОФИЗИКА ХАРВАРД/СМИТСОНИЪН, ПРЕПРИНТ 1966 Г. (1984)

Фред Уипъл описва себе си като фермерско момче от Айова, превърнало се в астро-
ном. Той бил председател на Факултета по астрономия в Харвардския университет и
дългогодишен директор на лабораторията по астрофизика на института „Смитсониън“
в Кеймбридж, Масачусетс. От години той размишлявал за малките обекти в Слънче-
вата система, включително за физиката на метеорите, навлизащи в земната атмосфера,
както и за природата на кометите (от които бил открил половин дузина). Към края на
40-те години на XX в. Уипъл бил убеден, че в близост до перихелия ѝ от една комета в
Космоса се излива голямо количество материя, много повече от количеството, което
би се дължало на ледената обвивка на песъчинки или изхвърлянето на малки количес-
тва па̀ри, които са се намирали във вътрешността на отделните песъчинки. Също така
било ясно, че междупланетното пространство е твърде добър вакуум, за да могат коме-
тите да възстановят запасите си от летливи вещества, щом орбитите им ги отдалечат
от Слънцето (както изтъквали Хъгинс и много други). Проблемът бил особено остър за
комети като Енке, които се нагряват особено много при преминаването си в близост до
Слънцето и които са осъществили множество перихелийни преминавания.

18
Съществуват обаче доказателства за една друга комета, че ядрото ѝ е съпровождано от рояк от-
ломки, така че за хипотезата с купчината чакъл все още има някакъв живот, но като допълнение, а не
заместител на идеята за кометно ядро. – Б.а.
87
 За краткост Уипъл нарекъл рефракторните вещества „прах“, а летливите вещества
„лед“ и решил, че проблемът би бил решен, ако съществувал много повече лед, откол-
кото моделът на купчината чакъл можел да допусне. Той описва идеята като „очевидна“,
макар че дотогава тя не била заявявана толкова храбро. Светила като Нютон, Кант и
Лаплас се били заигравали с нещо подобно, но именно Уипъл пръв формулирал идеята
ясно и издържано. После той показал, че множество други загадки, сред които разцеп-
ването на кометите, разпръсването им в метеорни дъждове и притеснителните неграви-
тационни сили, влияещи на движението им, биха могли да се обяснят, ако преразгле-
даме мисленето си и си представим кометното ядро като топка мръсен лед с разпръснати
по нея зрънца от минерали, а може би и някакъв друг материал.
Ако кометите действително са съставени от мръсен лед, тогава, за да ги разберем,
трябва да проумеем нещо за леда. Като начало, нека предположим, че една комета се
състои от обикновен воден лед. В природата се срещат 92 вида атоми, най-изобилните
сред които са водородът, хелият, кислородът, въглеродът и азотът. Тези атоми се ком-
бинират помежду си по силата на специфични закони – под общото название химия.
Тъй като във Вселената водородните атоми са повече от тези на всеки друг елемент,
типичните късове студена космическа материя обикновено са богати на водород. Атоми
като кислород, въглерод и азот често са прикрепени към толкова водородни атоми, кол-
кото могат да поемат. Кислородът например обича да се комбинира с два водородни
атома, формирайки молекула, обозначена с Н2О. Н е знакът на водорода, О – на кисло-
рода, а въпросната молекула е оправдано прочута и се нарича вода. Азотният атом обича
да се комбинира с три водородни атома, формирайки NH3, наричан още амоняк; а въг-
леродът обича да се комбинира с четири водородни атома, образувайки СН4, или метан.
Тези обозначения са като съкратен запис как се комбинират атомите и как би изглеж-
дала молекулата, ако можехте да я наблюдавате. Съществуват още множество прости
комбинации: CO – въглероден моноксид, CO2 – въглероден диоксид, HCN – циановодо-
род... и огромно разнообразие от по-сложни19 молекули като НСООСН3, CH3CCCN и
НС10СН.

ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ НА КОМЕТНИЯ ЛЕД

Нютон косвено намеква, че кометите са съставени предимно от вода (вж. Глава 17), а Лаплас
споменава мимоходом, че кометите може да са съставени от лед. Те не са изложили своите аргу-
менти и предположенията им като цяло са били забравени. Но в средата на XX в. идеята отново
бива подета. Например в „Анали на астрофизиката“ през 1948 г. откриваме статия от белгийския
астроном Пол Суингс, който в груб превод казва следното: „На големи разстояния от Слънцето
твърдите вещества в кометата са с много ниска температура и всичкият „газ“, който те съдържат,
с изключение на водорода и хелия, трябва да се намира в твърдо състояние.“ В бележка под линия
обаче е посочено, че тази идея вече се е появявала в статия на немския астроном К. Вюрм в „Ми-
телунген дер Хамбургер Щернваре Бергедорф“ през 1943 г. Но в статията на Вюрм коментарът
е приписан на неформална вметка, направена от чешкия/немския химик Паул Хартек. През 1942
и 1943 г. Хартек се занимавал със създаването на атомна бомба за нацистите. Коментарите му за
кометния лед го разсейвали от някои други, по-належащи задължения.

19
Съществуват обаче доказателства за една друга комета, че ядрото ѝ е съпровождано от рояк от-
ломки, така че за хипотезата с купчината чакъл все още има някакъв живот, но като допълнение, а не
заместител на идеята за кометно ядро. – Б.а.
88
 Атомите, които са малко по-редки във Вселената, също създават химически комби-
нации. Ако силициевият атом е обозначен със Si, тогава обикновеният кварцов пясък е
изграден от SiO2, силициев диоксид. Молекулният кислород във въздуха е О2 (за разлика
от кислородния атом, обозначен с О). По този начин нещата от природния свят могат да
бъдат представени чрез съставляващите ги атоми. Ние, хората, също сме съвкупности
от изкусно и прекрасно подредени атоми.

Фиг. 35. Три молекули водни па̀ри, всяка съдържаща един кислороден и два по-малки
водородни атома. Молекулите не са свързани помежду си, а се движат свободно
като част от газ. Те биха могли да са молекули па̀ра от чайник или изпаряващо се
снежно поле в топъл зимен ден.
Автор Джон Ломбърг.

В молекула като тази на водата атомите не са залепени един за друг в произволни

разположения и ъгли. Изолирана водна молекула винаги има два водородни атома, зак-
репени за по-голям кислороден атом под точно определен ъгъл, поради което молеку-
лата прилича малко на личице с големи уши, нещо като Мики Маус (вж. фиг. 35). Хи-
мичните сили, които свързват атомите, го правят по точни и неизменни правила, които
стоят в основата на красотата и реда в природата. Тези правила са установени от облака
електрони, обгръщащ всеки атом, но за момента разглеждаме атомите като малки неп-
роницаеми сфери. Ако поставите два от тях един до друг, те ще се стремят да се комби-
нират според определени закони, но ако ги притиснете твърде близо, те ще се отблъснат
взаимно. Отделна изолирана водна молекула, издишана от устата ви в зимен ден напри-
мер, започва да подскача и да се премята във въздуха, щастливо сблъсквайки се с дру-
гите молекули наоколо и отскачайки от тях. Тя не се съчетава с готовност с никоя от
тях, защото изграждащите ги атоми вече са заети в страстна химическа прегръдка.

89
 Фиг. 36. Молекулната структура на обикновен лед. Кръгчетата представляват
облаците от електрони на отделните атоми с мъничките атомни ядра вътре в тях.
Големите кръгове представляват кислородните, а по-малките – водородните атоми.
Молекулярните сили между атомите ги подреждат в тази шестоъгълна кристална
решетка. Виждаме две от множеството последователни паралелни равнини от
свързани водни молекули, съставляващи микроскопично късче лед.

Температурата не е нищо повече от мярка за движението на молекулите. Когато е

висока, молекулите се намират в бурно състояние, стрелкат се наоколо, търкалят се,
сблъскват се и отскачат назад – кипи трескава активност. Със спадането на температу-
рата молекулите стават по-сдържани, застиват в почти пълен покой. При достатъчно
ниски температури водните молекули се свързват помежду си. Сега те се движат тол-
кова бавно, че в сила влизат молекулярните сили, действащи в малък обхват, и съсед-
ните водни молекули се свързват в слаба връзка помежду си. Когато това се случи, нап-
ример в дъждовен ден, казваме, че газът е кондензирал в течна вода. При още по-ниски
температури (под точката на замръзване) молекулите кондензират не в някакъв произ-
волен ред, а в елегантен повтарящ се модел, наречен кристална решетка. Това е скритата
структура на леда (вж. фиг. 36). В такава решетка всяка водна молекула се намира на
точно определено място, свързана със своите съседи.

90
Фиг. 37. Изпаряващ се лед. На дъното е част от ледената кристална структура, но
на затоплящата се повърхност (средната част на диаграмата) най-малките
фрагменти на леда, обикновените водни молекули, се изливат в близкото
пространство. Процесът се нарича изпаряване, или сублимация

В двуизмерното пространство моделът е шестоъгълен, подобно на плочки за баня.

Всеки шестоъгълник е съставен от шест кислородни атома и съпровождащите ги малки
водородни атоми. Ако разполагате с много силен микроскоп, който тепърва ще бъде
изобретен, бихте могли да наблюдавате тази структура. Можете да прескочите милион
кислородни атома вляво или вдясно и пак ще откриете абсолютно същата структура. В
триизмерното пространство кристалната решетка е нещо като шестоъгълна клетка. От-
въд кислородния шестоъгълник пред нас има друг, свързан с малките водородни атоми.
Отвъд него има друг и т.н. Може да завъртите глава на почти 120° и да не видите ни-
каква съществена разлика в модела. Тази шестоъгълна симетрия на молекулярно ниво
продължава по целия път до макроскопично ниво и е отговорна за изящната шестост-
ранна симетрия на снежинките – една истина, която колкото и да е странно, за пръв път
била прозряна от астронома Йохан Кеплер.
Ако погледнем отблизо такава решетка, ще забележим, че съставляващите я атоми не
са неподвижни, а вибрират и пулсират в пространството. Ако намалим температурата,
пулсирането ще се уталожи, а ако я увеличим – ще стане по-буйно. Химическите връзки
се характеризират с определена сила, която задържа кристалната решетка цяла. При оп-
ределена температура съставляващите я атоми започват да пулсират толкова бясно, че
някои от връзките се разкъсват и малко късче от кристалната решетка – отделна водна
молекула – се откъсва от своите посестрими и започва да се премята. Статистически
това се случва дори и при ниски температури, но с увеличаване на температурата е по-
често. При достатъчно висока температура пулсирането става толкова бурно, че горните
91
слоеве на леда се разпадат и се изливат голям брой отделни молекули. Ако това се случи
на кометно ядро, водните молекули се озовават в междупланетното пространство. Про-
цесът има различни наименования – изпаряване, изветряване или сублимация. По съ-
щество той представлява промяна от вода в твърдо състояние, наречена лед, директно
във вода в газообразно състояние, наречена пара, без преминаване през междинното
течно състояние.
Ако имаме парче лед в затворен контейнер и го нагреем, при характерната темпера-
тура водните молекули ще започнат буквално да изригват. Но тъй като не могат да из-
бягат в пространството, те ще започнат да отскачат една от друга, както и от стените на
камерата, докато не се върнат отново на ледената повърхност, където ще залепнат. Ще
се установи равновесие между водните молекули, напускащи леда, и тези, които отска-
чат обратно върху него. При тези обстоятелства скоростта, с която ледът ще се преоб-
разува във вода, ще бъде ниска, като тези обстоятелства са ни познати на Земята. Ледено
кубче в затворен буркан изчезва по-бавно, отколкото на открит въздух. На кометата
обаче няма въздух, само почти съвършен вакуум. Затова щом ледът на кометата се за-
топли достатъчно, той започва бързо да губи водни молекули в пространството, при
това завинаги.

Фиг. 38. Молекула метан остава уловена в една от шестоъгълните клетки на ледена
кристална решетка. Въглеродният атом е показан очертан в бяло и прикрепен за
четири по-малки водородни атома, съставляващи метана, СН4. Ледове с такива
уловени в тях молекули се наричат клатрати.

Водният лед не е единственият съществуващ лед. Ако вземете газовете въглероден

моноксид или метан и ги охладите достатъчно, те също ще образуват студено бяло
твърдо вещество. Температурата, при която тези газове формират лед, се нарича точка

92
на замръзване и тя е различна за различните материали.20 На следващата таблица са по-
казани точките на замръзване на някои разпространени газове. Фактът, че водните мо-
лекули кристализират при сравнително висока температура, се дължи на силата на хи-
мическите връзки на водата. Метановият лед и ледът на въглеродния моноксид се раз-
падат на парченца при температури, при които водният лед е напълно стабилен.

Точки на замръзване на ледовете (в целзий)

Вода, Н2О 0°С

Циановодород, HCN -14°
Въглероден диоксид, СО2 -57°
Амоняк, NH3 -78°
Формалдехид, НСНО -92°
Метан, СН, -182°
Въглероден моноксид, CO -199°
Азот, N2 -210°

Сега си представете някаква смес от метан, амоняк, вода, въглероден моноксид и

други газови молекули, но с излишък от вода, както предполага космическото изобилие.
Трябва да сте толкова близо до някоя подобна на Слънцето звезда, колкото е Земята, за
да може водата да е в течно състояние. По-голямата част от Вселената, разбира се, е
отдалечена от звездите и поради това с температура доста под точката на замръзване на
водата. На някоя малка песъчинка отвъд Сатурн или някъде сред звездите температу-
рите са много ниски и молекула вода, ударила се в песъчинката, ще залепне за нея. До-
като песъчинката преминава в продължение на милиони години през рехавия междуз-
везден газ, тя нараства и кристалната решетка малко по малко се разпростира във всички
посоки. В този процес в клетките може да се уловят и други видове молекули – напри-
мер молекула метан или амоняк, или пък нещо друго (вж. фиг. 38). Тази структура от
воден лед, в който в клетката са уловени чужди молекули, се нарича клатрат.21 Улове-
ната молекула не е химически свързана с леда, но е почти затворена физически. Виж-
дате, че в една клетка има място само за един голям атом и затова метановите клатрати
имат по около шест водни на всяка метанова молекула. При изпаряването на воден клат-
рат уловените молекули се освобождават в пространството в същото време, когато се
разпадне кристалната решетка.
Ако тази песъчинка нараства в продължение на милиони години, тя може да се състои
основно от воден лед, тъй като има много повече вода, отколкото каквото и да било
друго, която ще кондензира върху нея. Други материали обаче ще бъдат уловени като
клатрати, а на повърхността ще се формират и други ледове – петна лед от метан, въг-
лероден моноксид или въглероден диоксид, както и много по-сложни молекули. Ако
песъчинките продължат да нарастват и да се сблъскват помежду си, формирайки струк-
тури с нарастващ размер, накрая те ще еволюират в нещо като кометно ядро. То няма
да е от чист лед, ще съдържа и много други видове вещества, някои от които ще споме-
нем по-късно. Засега обаче нека приемем кометното ядро като съставено само от ледове

20
Според местното атмосферно налягане газовете могат да замръзнат до твърдо вещество, без да
преминат през междинното течно състояние. Това важи за водната пара на Марс или на междузвездна
песъчинка, но не и на повърхността на Земята, където атмосферното налягане е голямо. – Б.а.
21
Ледът, формиран при много ниски температури, е с тенденция да е аморфен, без повторяема гео-
метрия на кристалната решетка, но там също се формират клатрати. – Б.а.
93
и си го представим как навлиза във вътрешната част на Слънчевата система. Темпера-
турата на повърхността му бавно се покачва. Тъй като ледът не е добър проводник на
топлината, вътрешността на кометното ядро още дълго време остава с температурата на
междузвездния студ. Но отвън то постепенно се затопля. В някакъв момент то става
толкова топло, че химическите връзки, които поддържат леда, започват да се късат и
външните слоеве лед се изливат от кометата в пространството.

Фиг. 39. Състояния на материята в сегашната Слънчева система на различни

разстояния от Слънцето. От Слънцето навън са показани концентричните орбити
на планетите Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер и Сатурн. За три вида
вещества – силикатни скали, вода и метан – са показани районите в Слънчевата
система, в които те са газообразни (облак), течни (капка) и твърди (куб).
Силикатите се изпаряват във вътрешността на орбитата на Меркурий. Водата е
течна в района на Земята и в замръзнало състояние на по-голямо разстояние от
Слънцето от Марс. Метанът може да бъде течен до орбитата на Сатурн, но е
твърд при още по-големи разстояния от Слънцето. По този начин в смес от твърд
метан, вода и силикати, изграждаща една комета и навлизаща в Слънчевата
система отдалече, метанът се изпарява пръв близо до орбитата на Сатурн,
водата – близо до орбитата на Марс, а силикатите – във вътрешността на
орбитата на Меркурий.

Различните ледове преминават през това бурно изпаряване при различни темпера-
тури и следователно при различно разстояние от Слънцето. Докато комета прекосява
орбитата на Нептун, петно от чист метанов лед слабо се затопля с приближаването на
Слънцето и с разрушаването на химическите връзки облаче метанов газ се освобождава

94
в Космоса. Облаче амонячен лед ще се изгуби, когато кометата прекоси орбитата на
Сатурн. Ледът от въглероден диоксид ще започне да се изпарява някъде между орбитите
на Сатурн и Юпитер. Обикновеният воден лед няма да започне да се изпарява значи-
телно, докато кометата не наближи Астероидния пояс между орбитите на Юпитер и
Марс.
Но именно в района на Астероидния пояс се наблюдава формирането на повечето
кометни глави. Само по себе си това е доказателство, че водният лед е основната лет-
лива съставка на кометите и че водната па̀ра и продуктите от нейното разграждане са
основните компоненти на главите на кометите. Сега обаче съществува и много по-пряко
доказателство за кометната вода, както ще видим.
Понякога наистина наблюдаваме комети, които освобождават газ и формират поне
временна глава и дори опашка в района извън Астероидния пояс. Изкушаващо е да при-
пишем това явление на изпаряването на други видове лед, така наречените екзотични
ледове като СН4 или СО2. Колкото по-далече от Слънцето обаче се случват тези изриг-
вания, толкова по-малко вероятно е те да бъдат забелязани от шепата астрономи на Зе-
мята. Представете си комета с повърхност, съставена от малки участъци от различни
видове лед – воден, метанов, амонячен, от въглероден диоксид, – в орбита, която първо
я доближава само до района на Уран или Нептун например. При всяко перихелийно
преминаване тя ще изхвърля газ само от метанов лед (а също може би азотен лед и лед
от въглероден диоксид, ако на повърхността ѝ има такива). Тези облаци газ, колкото и
значителни като мащаб да са, ще останат незабелязани и неотбелязани на Земята. След
множество перихелийни преминавания метанът – поне във външните слоеве на комет-
ното ядро – вече ще се е изгубил напълно в Космоса, тъй като ще се е изпарил. С всяко
намаляване на количеството метан в нея кометата става относително по-богата на пода.
Ако сега такава комета бъде отклонена във вътрешността на Слънчевата система поради
близко преминаване край Нептун например, при преминаването си край Сатурн тя ще
изгуби и своя амоняк. Тя обаче ще е най-лесно откриваема, когато навлезе във вътреш-
ността на орбитата на Марс и се затопли достатъчно, за да може силната решетъчна
структура на леда да се разкъса и от нея да започне да се излива огромен облак от изо-
билна летлива вода. Ето как преобладаването на воден лед в кометите се дължи на три
фактора: (1) голямото космическо изобилие от вода; (2) възможността за загуба на дру-
гите летливи вещества в нея при по-ранни варианти на кометната орбита; и (3) факта,
че водата започва да се изхвърля само във вътрешността на Слънчевата система, когато
кометата е достатъчно близо, за да бъде наблюдавана от Земята.
Уипъл и някои други показали, че ако една комета е съставена от ледове, тя може да
осигури изобилни количества молекули и малки частици, които да формират глава и
опашка. Кометно ядро може да изгуби метър и повече материя при всяко перихелийно
преминаване на 1 АЕ. Ако започне с радиус от един километър, всичкият му материал
ще бъде изразходван след хиляда перихелийни преминавания. След него ще останат
само нелетливи минерални зрънца, някои от които Земята рано или късно ще помете,
предизвиквайки метеорен дъжд. Представете си две комети, и двете с перихелийно пре-
минаване близо до земната орбита, но с различен афелий и различен период на въртене
около Слънцето. Да речем, че едната от тях е късопериодна комета, която извършва една
пълна обиколка за пет години. Тогава от момента, в който тя пристигне във вътреш-
ността на Слънчевата система, до момента, в който се изпари напълно и се превърне в
метеори, ще изминат пет хиляди години. Дългопериодната комета с период от сто го-
дини, да речем, се нуждае от сто хиляди години, докато изгуби напълно летливите си

95
вещества. Това е типичната продължителност на живота на кометите, която бихме
могли да очакваме, стига с всяко перихелийно преминаване да има прясна ледена по-
върхност, изложена пряко на слънчевата светлина. Слоевете на кометната глава, по-
добно на луковата, се обелват един по един с почти всеки перихелий, докато накрая не
остане нищо. Следователно популацията късопериодни комети би трябвало да се по-
пълва от някакво по-далечно кометно хранилище, точно както изчислили Лаплас и ня-
кои други (Глава 5).

Фиг. 40. Молекулна структура на течна вода. Водните молекули не са подредени в

стройна кристална решетка, а са произволно ориентирани и свободни да се движат.

Уипъл също осъзнал, че моделът на мръсния лед би могъл по съвсем естествен начин
да обясни странното негравитационно движение на някои комети като Енке. Вземете
обикновен надут детски балон, завържете края му и го пуснете да падне. Траекторията
му надолу е бавна и стабилна. Но ако вдигнете балона над главата си, притискайки от-
вора му с пръсти и после го пуснете, той започва да се стрелка хаотично из стаята на
неравномерни тласъци, като издава резки звуци. Това е реактивният ефект. Когато въз-
духът се изстреля през отвора, запраща балона в обратната посока. Причината се нарича
Трети закон на Нютон за движението: всяко действие има равно по големина и проти-
воположно по посока противодействие. Ракетите работят на абсолютно същия принцип.
Изгорелите газове се изхвърлят надолу към ракетната площадка и това изстрелва раке-
тата нагоре в небето. Тези газове не се оттласкват от земята или от каквото и да било –
ракетите работят също толкова добре и дори още по-добре в космическия вакуум. Друг
познат пример е откатът на пушката – куршумът се изстрелва напред и прикладът отс-
кача назад към рамото ви.
Подобен на въздуха в балона, горивото в ракетата и куршума в пушката, е ледът в
кометата. Представете си айсберг, устремил се към Слънцето, с повърхност, осеяна с
участъци от скалист материал и по-летливи ледове. С приближаването към Слънцето

96
повърхността на кометата се загрява. Някои от ледовете се затоплят и изпаряват. Пред-
ставете си малко облаче от метан или амонячен газ в космоса, което може би открива
някаква по-дълбока жила от друг материал отдолу или пък някаква скалиста структура.
Тези струи газ обаче не се изхвърлят равномерно от цялата повърхност на кометното
ядро. С изпаряването на участък от метанов лед (действие) на разстояние колкото орби-
тата на Нептун, орбитата на кометата леко потреперва (противодействие). По-близо до
Слънцето участъци от амоняк или въглероден диоксид могат да предизвикат подобен
реактивен ефект. Подробни изследвания показват, че малкото негравитационно движе-
ние на късопериодните комети лесно може да се обясни с реактивния ефект на излизащи
на повърхността на кометата жили от воден лед.

ТЕЧНА ВОДА
Видът вода, който описахме, е най-разпространеният. Шестоъгълните кристални решетки са ха-
рактерни за снежинките и айсбергите, глетчерите и ледените сокчета на Земята. Структурата е
наистина забележителна. Ледът има по-ниска плътност от течната вода заради големите празни
обеми, или дупки в структурата. Ето защо ледът плава в течна вода. Това е и причината той да се
разширява при замръзване. В течността (вж. фиг. 40) водните молекули се движат твърде ак-
тивно, за да се подредят в ледена решетка. Те се премятат и сблъскват помежду си, като не оста-
вят много вътрешни празнини. Когато температурата падне обаче, движението става по-бавно и
химическите връзки между съседните молекули започват да се установяват. Формира се шесто-
ъгълната решетка и се получава материал със значително по-малка плътност. Плътността на теч-
ната вода е 1 грам на кубически сантиметър, а на обикновения лед – 0,92 грама на кубически
сантиметър, – обстоятелство, което иначе е практически непознато в природата. При другите ве-
щества твърдото състояние почти винаги е по-плътно в сравнение с течността и потъва в нея.
Плаващите айсберги и покритите с лед реки биха били нечувани на планети, където преоблада-
ващите течности са например амоняк или въглеводороди като метана.
За да не се изпари ледът направо в пара, а да бъде задържан в междинното течно състояние, е
необходима атмосфера. Тогава сблъсъците с намиращите се отгоре газови молекули потискат
изпаряването. Без атмосфера няма такива сблъсъци, няма потискане, а следователно няма и теч-
ности. Дори Марс, чието атмосферно налягане е хиляди пъти по-високо, отколкото на повърх-
ността на комета, днес не може да поддържа открити басейни с течна вода. Върху ядрото на
комета не може да има течна вода, защото дори когато кометната глава е най-ясно изразена, яд-
рото все още според земните стандарти е обгърнато от вакуум. Бихте могли да си представите
вътрешен джоб в комета, в който при достатъчно висока температура би могла да се формира
течна вода. Но ако единственият източник на топлина е намиращата се отвън слънчева светлина,
с навлизането по-дълбоко в кометата температурите ще стават все по-ниски. Съвременните раз-
съждения относно живот на комети, които ще разгледаме по-късно, са тясно свързани с възмож-
ността за наличие дълбоко в кометното ядро на течна вода, а може би дори океани от подземна
вода.

На Земята е най-топло следобед, а не точно по пладне, когато Слънцето е най-високо

в небето, защото на земята ѝ е нужно малко време да се затопли. Същото важи и за една
комета и следователно следобедната страна е тази, която се нагрява най-много и изх-
върля най-голямо количество изпарен лед в Космоса. Според посоката, в която се върти
кометата, това или ще ускори, или ще забави нейното орбитално движение.
Понякога една комета е структурно отслабена – било то поради сблъсък или бързо
въртене, при което тя се разпъва от две кохерентни сили – и се разцепва на две или
повече части. Новите замръзнали летливи вещества, които сега биват изложени на слън-
чевата светлина, създават нови струи от газ и прах, както и някои допълнителни премя-
тания и ускорявания на кометните фрагменти.

97
 Нещо подобно може да се случи дори при комети, които никога не доближават Слън-
цето. Най-известният случай е кометата Швасман-Вахман 1. Тя се подвизава между ор-
битите на Юпитер и Сатурн и преживява епизодични изригвания, при които само за
няколко дни яркостта ѝ се увеличава хиляда пъти. Когато няма такива изригвания, тя е
тъмен червеникав обект, много подобен на астероидите, богати на органична материя.
Едно от обясненията на избухванията на Швасман-Вахман 1 е, че в нея има дълбоко
погребани екзотични ледове, които малко по малко се затоплят от Слънцето. Слънче-
вата светлина успява да изпари джоб от лед и водната па̀ра изригва на повърхността.
Малки зрънца лед и прах, отнесени от струящата вода, създават временен облак около
обекта – далечна глава, която виждаме като временно увеличаване на яркостта. Кръго-
вата орбита на тази комета говори за дълъг престой в тази част на Слънчевата система.
Защо тогава изобщо все още има някакви екзотични ледове близо до повърхността?
Може би тук не става въпрос за екзотични ледове, а за нещо друго – сблъсък на коме-
тата с обект с размерите на голям скален блок някъде по орбитата ѝ или пък сблъсъци
между компонентите на множество ядра, които все още не са регистрирани пряко. Ис-
тинското обяснение на изблиците на Швасман-Вахман 1 си остава загадка. Това ни кара
да се питаме и за други обекти във външната част на Слънчевата система – например
Хирон, един малък свят между Сатурн и Уран, или пък за ледените луни на гигантските
планети. Дали някой от тях някой ден няма изведнъж да се обвие в облаци и рязко да
заблести? (През последните години открихме, че Хирон прави точно това.)
Когато немският математик Ф. В. Бесел наблюдавал струите, изригващи от ядрото на
Халеевата комета през 1835 г., той заключил, че това може да доведе до малко неграви-
тационно движение на кометата. Предположението останало пренебрегнато 115 години,
докато Уипъл не го възродил в съвременен контекст. Днес можем да наблюдаваме струи
материя от ядрото на затоплена комета, които се изхвърлят на пресекулки, подобно на
стабилизиращата система на космически апарат. Всеки път, когато в Космоса се изст-
реля такъв голям фонтан, кометната орбита прави лек завой.
Така моделът с мръсния лед с един замах обяснява времето и степента на формиране
на кометни глави и опашки, негравитационното движение, а също и експлозивните
струи от кометните ядра, наблюдавани поне от времето на Томас Райт. Както ще видим,
сега съществува и пряко доказателство за водния лед като основна съставка на наблю-
даваните комети. „Очевидното“ обяснение на Фред Уипъл в духа на най-добрите научни
традиции превръща една скромна хипотеза в неочаквано точно предсказание.
Изглежда, че кометите действително са гигантски ледени кълба, устремени в орбита
около Слънцето. Колко лед е това? Представете си, че по цялата планета Земя са разпо-
ложени снегорини, чието предназначение е да изринат до последната снежинка целия
сняг, паднал за една година. А после си представете, че целият този сняг някак е събран
в една груба сфера, изнесен в Космоса и оставен там на съхранение. Така ще получите
нещо като кометно ядро с размер десет километра. С толкова сняг бихте могли да нап-
равите хиляда обикновени ядра. Иначе казано, типичното кометно ядро съдържа тол-
кова сняг, колкото пада за година в Източна Европа или пък в Северните американски
щати. Не изглежда чак толкова много.

98
Фиг. 41. Астроном на Земята се опитва да разгадае анатомията на комета. Корица
на партитура, 1910 г. Благодарение на Pym С. Фрайтаг, Библиотека на Конгреса.

В известен смисъл хипотезата на Уипъл за снежното кълбо е разочароваща. Нютон и

Халей превърнали кометите от ужасяващи знамения в обикновени природни тела, под-
чиняващи се на невидима, но явна божествена повеля. Но ако кометите действително са
само някакви снежни кълба в орбита, останала ли е изобщо някаква мистерия? Или сега
те са понижени до прозаичност, граничеща с досада? Забележително е, че новите трак-
товки за кометите предполагат, че те са ключът към произхода на Слънчевата система,
на живота и на нас хората, а също и към повърхностните характеристики на повечето от
познатите ни светове.

99
 Глава 7
Анатомия на кометите: обобщение дотук
След това се яви друга поличба на небето:
ето, голям червен змей [...]
опашката му повлече третината от небесните звезди...
ОТКР. 12:3-4

В търсенията ни да проумеем какво представляват кометите, откъде идват и какво би

могло да бъде тяхното значение за нас ние сме облагодетелствани от хиляди години
търпеливи наблюдения и водене на регистри от хора по цялата земя. Писар на китайс-
ката династия Хан или на Селевкидската династия, щателно отбелязал характеристи-
ките на комета, хилядолетия по-късно ни помага да проверим Нютоновата теория на
гравитацията, или постоянството в темпото на пристигане на нови комети.
В цялата човешка история са регистрирани по-малко от хиляда отделни комети, като
само няколкостотин са били наблюдавани в повече от едно преминаване край Земята и
Слънцето. Плиний пише, че видимите с просто око комети са можели да бъдат наблю-
давани между седмица и шест месеца, което все още като цяло е така. В повечето случаи
кометата е бледо, едва видимо светло петънце в небето – като слънчево зайче или от-
къснало се от Млечния път парченце, поело по свой път. Видимостта на такива комети
сериозно се подобрява с малък телескоп или дори с бинокъл.
Кометите не се носят устремно по небето, а изгряват и залязват със звездите. Идеята
за профучаването отчасти се дължи на объркването им с метеори и отчасти от впечат-
лението, с което ни оставят техни рисунки и фотографии, защото в нашия ежедневен
опит обекти с подобна форма обикновено се движат много бързо. Когато видим рисунка
на комета, повечето от нас я асоциират с жена с дълга права коса, отвявана зад нея. Това
е и причината името да произхожда от гръцката дума за коса. Кометата обаче не живее
тук долу, където има въздух, който да отвява нещата назад. Тя съществува в почти съ-
вършения вакуум на междупланетното пространство. А опашката ѝ не винаги се стеле
отзад, а вместо това след перихелийното преминаване, когато кометата се отдалечава от
Слънцето, опашката ѝ предхожда ядрото. Явно се случва нещо друго.
Когато комета наближава Земята, обикновено се увеличава нейната яркост, както и
дължината на опашката ѝ. По време на перихелийното си преминаване тя може да се
скрие зад Слънцето, а после отново да бъде видима дори още по-ярка или пък по-бледа
в зависимост от относителното разположение на Слънцето, Земята и кометата. Опаш-
ките на някои видими с просто око комети са се простирали от хоризонта чак до зенита.
Някъде между орбитите на Юпитер и Марс ярка комета може да се появи за пръв път
пред неподготвени наблюдатели на Земята като светла точица – звезда от четвърта-пета
величина, обгърната в мъгла. Такива появявания обаче са рядкост. Кометите, разбира
се, варират значително като яркост; повечето са видими само с много голям телескоп,
някои се виждат и с просто око, а на няколко години се появява и такава, която предиз-
виква всеобщо вълнение. Средно веднъж в един човешки живот се появява комета, ко-
ято може да бъде наблюдавана и посред бял ден дори когато е много близо до Слънцето.

100
Голямата комета от 1910 г. (1910 I), която в човешката памет понякога се бърка с прис-
тигналата по-късно същата година Халеева комета, била наречена Голямата дневна ко-
мета.
Повечето комети биват открити от астрономи, били те професионалисти или люби-
тели. Понякога по време на пълно затъмнение, окъпана в светлината на слънчевата ко-
рона, откриваме близо до Слънцето комета, която до този момент не е била видима за-
ради слънчевия блясък. След затъмнението кометата отново става невидима. Такива
случаи обаче не са чести.22 По-често комети биват откривани в района на Слънцето, до-
като движението им ги отнася извън блясъка му, а също така и далече от Слънцето,
когато при дълга експозиция на отрязък от небето се открои блед мъглявинен обект,
нефигуриращ на стандартните карти. Любители, запалени по търсенето на нови комети,
понякога системно сканират небето на ивици с помощта на специални телескопи, които
могат едновременно да обхванат големи отрязъци от небето. Наскоро любител астроном
откри комета от своята дневна, докато наблюдавал с бинокъл през прозореца си по пра-
вило непроницаемото британско небе. Някои любители са откривали над десет отделни
комети през живота си, отдаден на тяхното търсене.
С атмосферното замърсяване и градските светлини тази практика става все по-непо-
пулярна, но някога много хора са познавали картата на звездното небе като дланта си и
са можели само с един поглед по време на вечерната си разходка да забележат новата
точица или петънце светлина там, където преди е нямало звезда. Понякога по този начин
се откриват експлодиращи звезди, или нови. А понякога – комети. Случва се и комета
да бъде забелязана за пръв път с просто око от наблюдатели, които съвсем не са астро-
номи. Класически пример е Голямата дневна комета от януари 1910 г., открита от трима
работници на Южноафриканската железница. Тогава, както и по времето на Халей, ас-
трономите, които наблюдавали южното звездно небе, били по-малко.
Средно всяка нощ някъде по Земята има поне един астроном, който наблюдава през
телескопа си комета. Почти винаги това не е част от откривателски процес, а сегмент от
далеч по-сложна изследователска програма за разкриване на природата на кометите.
Астроном може да фотографира комета, да прекара светлината ѝ през спектрометър, за
да научи нещо за нейния състав и движение, или да измери температурата, излъчвана
от главата ѝ. Най-често откритието не се прави от човешко същество при окуляра на
телескоп, а от фотография на небето, направена през телескоп със съвсем друга цел.
Какво да търсите, ако смятате, че сте открили комета далече от Слънцето? Откривате
мъгляво петно светлина. Дали не е плод на фотографската емулсия? Направете нова
снимка. Възможно ли е да е някакъв друг вид бледо петно светлина – мъглявина или
далечна галактика, която не е отбелязана на вашата звездна карта? Направете нова
снимка. Ако се придвижва спрямо звездите с някаква разумна скорост, вероятно сте от-
крили комета. Ако изображението не е мъгляво, тогава това може да е астероид.

22
Възможно е обаче на височината на космически апарат да бъде създадено изкуствено затъмнение
с помощта на матов диск, поставен така, че да закрие Слънцето. – Б.а.
101
 НАИМЕНУВАНЕ НА КОМЕТИТЕ

Кометите често биват наименувани на своите откриватели като например ко-

метите Хейл-Боп или Уест. Съществува дори комета, наречена на обсерватория
„Пурпурна планина“, открита във време, когато в Китайската народна република
индивидуалните постижения не били на почит.
Понякога кометите се кръщават не на своите откриватели, а на онези, които
първи са установили, че две или повече появявания всъщност представляват завръ-
щането на една и съща комета. Такъв е случаят с Халеевата комета, а също и с
кометата Енке.
Кометите също така се отбелязват с римски цифри, бележещи поредния номер
на перихелийното им преминаване в определена година – 1858 VI или 1997 I.

Откриването на комети от професионални астрономи обикновено става, когато коме-

тите са далече от Слънцето и го приближават или, по-рядко, след перихелийното им
преминаване. Почти неизменно (освен когато позната комета бъде „преоткрита“) по-
добни открития са страничен продукт на някакво съвсем друго изследване. Откритията
от астрономи аматьори точно обратното – често се правят, когато кометата е близо до
Слънцето – няколко часа преди залез-слънце или преди зазоряване. Тъй като яркостта
на кометите може да варира рязко, комета, която е била неоткриваема дори с голям ас-
трономически телескоп, когато е била далече от Слънцето, понякога може да бъде отк-
рита със съвсем скромен инструмент или дори с просто око, когато е близо до Слънцето,
както в случая с Голямата дневна комета от 1910 г.
Значителна част от кометите с орбити, надеждно установени като периодични, са
„преоткрити“ – наблюдавани при някакво следващо приближаване до Земята. Но как да
сте сигурни, че това, което виждате, е същата комета отпреди години? Кометата по
принцип няма ясни отличаващи я характеристики като униформена вратовръзка или ем-
блема. И все пак си има начини. Следвайки пионерското дело на Едмънд Халей, орби-
талните характеристики на по-ранните комети се сравняват с тези на настоящите: пе-
риод, ексцентрицитет, перихелийно разстояние от Слънцето и наклон на орбитата нап-
ример. За завръщането на Халеевата комета през 1986 г. астрономи бяха изчислили
точно къде трябва да се намира тя във всяка точка от своята орбита. Тя бе открита с
голям телескоп отново на 16 октомври 1982 г., повече от три години преди перихелия
си, докато беше отвъд орбитата на Сатурн. Тогава кометата се отклоняваше от предска-
заната си позиция с по-малко от 1 процент от видимия размер на Луната.
Понякога се правят открития на комети, които остават непотвърдени, обикновено за-
щото орбиталните им периоди са неопределени и твърде дълги. Понякога късопериодни
комети с ясно определени орбити не се откриват при следващата им поява. Много по-
добни сведения вероятно се дължат не на грешка на астронома, а на комета, която е
твърде бледа, за да бъде наблюдавана, и която преминава през експлозивни изригвания
на газ и прах. Когато тази активност приключи, кометата отново потъва в мрак. Тези
невидени повторно комети ни напомнят, че съществува огромно множество неоткрити
комети.
От кумулативния ефект на астрономическите наблюдения се появява една цялостна
картина на анатомията на кометите и дори на част от тяхната физиология. Вече споме-
нахме различни елементи на тази картина, а сега нека се задълбочим.

102
 Към момента кометите са най-големите и променливи обекти, видими в Слънчевата
система.23 Малко ядро създава значителна глава и огромна опашка, често много по-го-
ляма и от Слънцето. Но при две комети на еднакво разстояние от Слънцето едната може
да има огромна опашка, а другата – никаква. В духа и прецедента, създаден от Томас
Райт (Глава 4), на фиг. 42 показваме относителните мащаби на типично кометно ядро,
глава и опашка. Когато изобщо може да бъде наблюдавано, гледано през телескоп, яд-
рото на комета изглежда като светла точица, подобна на звезда. Обикновено то е с диа-
метър от няколко километра и все пак това малко ледено кълбо може да генерира ви-
дима опашка, по-дълга от разстоянието между съседни планетни орбити във вътреш-
ността на Слънчевата система. Еднокилометров обект с опашка, дълга сто милиона ки-
лометра, е като самотна прашинка, танцуваща на слънчевата светлина във Вашингтон,
докато опашката ѝ стига чак до Болтимор.
В по-ранната научна литература се съобщава за наблюдения на кометни ядра, дости-
гащи стотици и хиляди километри в диаметър. Почти сигурно е, че тези измервания,
направени в момента на най-голямо приближаване на кометата до Земята, са всъщност
на най-ярката част на главата. Самото ядро, което е много по-малко, трябва да се е на-
мирало скрито вътре. Някои наблюдатели са твърдели, че са могли да видят малка
звезда, която е премигвала отзад, докато ядрото е преминавало пред нея.

23
Заредени частици от магнитосферната опашка на Юпитер, формирани при взаимодействието на
слънчевия вятър с магнитното поле на планетата, достигат до орбитата на Сатурн, като тази магнитос-
ферна опашка е по-голяма от всяка позната досега кометна опашка. Тя обаче е открита едва когато
космически апарат прелита през нея. Не можете да я видите. – Б.а.
103
104
 Фиг. 42. Компонентите на комета. (a) Глава на комета във вътрешността на
Слънчевата система е показана до изображение на Земята. Главата е съставена от
дифузен газ и фини частици, а ядрото е една незначителна и в случая невидима точка
в центъра. (б) Типично кометно ядро с размери от няколко километра, показано в
мащаб близо до дифузния външен край на типична кометна глава. (в) Добре развита
кометна опашка, която се простира от орбитата на Земята до орбитата на Марс.
Диаграми от Джон Ломбърг/БПС.

105
 Понякога по случайност комета преминава през зрителната линия между Земята и
Слънцето. Ако ядрото беше огромно – например с диаметър хиляда километра, – то би
изглеждало като малка движеща се черна точка на фона на слънчевия диск. Но винаги
когато са правени опити за такива наблюдения – например когато Голямата комета от
1882 г. или Халеевата комета през 1910 г. правят транзит през Слънцето, – ядрото е било
твърде малко, за да бъдат наблюдавани някакви следи от него.
Понякога близо до Земята идва комета с не много плътна глава, в която може да се
види малка ярка точица. Това може би е кометното ядро, но може да е и по-плътна вът-
решна глава от прах.
Когато кометите приближават Земята, те се загръщат във воал, скриващ ги от любо-
питни астрономи. Като цяло те се разсъбличат само в мрака – отвъд орбитата на Юпи-
тер. Ако можехте да уловите комета, докато е далече от Слънцето и още не е развила
глава, тогава бихте могли да зърнете нейното оголено ядро. Но тъй като, колкото и да
са ярки, на голямо разстояние от Слънцето кометите са твърде малки, ние можем да ги
видим само като точица светлина, без да можем да откроим никакви детайли от повър-
хността им. За наземните телескопи съществува определен предел на възможностите, а
оттам и на нашите възможности да открояваме фини детайли. Как тогава бихме могли
да узнаем размера на кометното ядро? Астрономите са изнамерили друг начин.
Измерва се количеството слънчева светлина, отразявано от ядрото обратно до Земята.
Тогава, ако знаем колко тъмно е ядрото, можем да изчислим колко голямо трябва да е
то, за да връща измереното от нас количество слънчева светлина. По-големите тела от-
разяват повече светлина. Колкото по-отражателна е повърхността, толкова по-малко
трябва да е ядрото, за да връща измереното количество светлина. И обратно – колкото
е по-тъмно, толкова по-голямо би трябвало да е то. Изчислените размери на тъмните и
мръсни кометни ядра, за които нямаме други сведения, са от няколко километра или по-
малко.
По-пряк начин за определяне на размера на кометно ядро е изпращането на радио-
вълни от Земята, които да достигнат кометата и да се отразят обратно. Дори плътна
планетна атмосфера като тази на Венера е прозрачна за такова радио сондиране и затова
тези радиовълни ще преминат през главата без никакви затруднения. Малкото комети,
които са се доближавали достатъчно до Земята от зората на напредналата радарна аст-
рономия, показват ядра между двеста метра и няколко километра в диаметър, което е в
съгласие с най-добрите оценки, направени с други техники. Най-прякото изследване на
размера на ядро е с космическа камера, прелитаща през главата (вж. фиг. 43).
Кометно ядро с диаметър дори от пет километра, почти с размера по сегашни пре-
ценки на Халеевата комета, не звучи много, но ако бъде внимателно поставено някъде
по океанското дъно, то закачливо ще се подаде над океанската повърхност, създавайки,
поне докато не се стопи, един доста любопитен тропически остров.
Досега по този начин са измерени под един процент от познатите ни комети. Каква е
вероятността да съществува много по-голяма или много по-малка комета? Комета с ди-
аметър от няколко километра е с размерите на град. Тогава дали има комети с размерите
на къща или големи колкото Люксембург или пък Бруней? Много малки комети във
вътрешността на Слънчевата система биха били невъзможни за откриване и освен това
биха имали изключително кратък живот, тъй като ледовете им ще се стопят и кометата
ще се разпръсне. С разцепването и разчупването на комета със сигурност се откъсват
фрагменти, които са с размерите на къща или дори по-малки, но те не оцеляват дълго.

106
Странно, но, наблюдавайки все по-бледи обекти, астрономите не откриват все повече
малки комети. Според някои това е така просто защото по-малките комети се откриват
по-трудно. Други обаче подозират, че определено липсват комети с размери по-малки
от футболно игрище (диаметър от сто метра). Никой не знае защо.24

Фиг. 43. Семеен портрет на някои малки луни с неправилна форма в Слънчевата
система. Тъй като тяхната гравитация е прекалено слаба, те не са се компресирали
в сферична форма, (а) Деймос, най-външната луна на Марс. (б) Три изгледа от
различни гледни точки към Сатурновата луна Хиперион. (в) Някои от малките луни
на Сатурн, (г) Фобос, най-вътрешната луна на Марс. Очаква се формите на ко-
метните ядра да наподобяват показаното тук. Фотографиите са направени с
космическите апарати „Вайкинг“ и „Войъджър“ по време на историческите им
опознавателни мисии. Благодарение на НАСА.

Налице е непряко доказателство, че някои дългопериодни комети са значително по-

големи, може би сто километра в диаметър и дори повече. Най-яркият пример е Голя-
мата комета от 1729 г., която била видима с просто око, макар перихелият ѝ да е бил
отвъд Астероидния пояс, почти при орбитата на Юпитер. Ако вместо това тя беше
дошла в зоната около Земята, щеше да е толкова ярка, че на нея щеше да може да се чете
вестник посред нощ.
За да бъде толкова ярка толкова надалече, кометата трябва както да е била много го-
ляма, така и да е изхвърляла огромни количества екзотични ледове. В района на Юпитер
е твърде студено за съществено изпаряване на обикновен воден лед. Както вече ви-
дяхме, айсберг от замразен азот, въглероден моноксид или метан започва бурно изпаря-
ване близо до орбитата на Плутон или дори отвъд нея. Кометите, изградени от такива
материали, трябва да са изразходвали повечето си материя, преди дори да са доближили
Земята, за да бъдат наблюдавани. Кометите, съставени от амоняк или въглероден диок-
сид ще започнат бурно изпаряване между орбитите на Юпитер и Сатурн. Но освен ако
не са особено масивни, тяхното изхвърляне на газове ще остане незабелязано на Земята.

24
Все пак съществува интригуващата възможност тази оскъдица на малки комети, ако е действи-
телна, да е отглас от събития от създаването на Слънчевата система преди 4,6 млрд. години (вж. Глава
12). – Б.а.
107
 Фиг. 44. Фотографски негатив на кометата Икея (1963 I). Тъй като тя се движи
леко на фона на по-далечните звезди, на тази дълга експозиция те изглеждат като
къси тъмни линийки. Прозрачната опашка е потвърдена чрез звездите, които се
виждат през нея. Хоризонталният мащаб е един милион километра дължина.
Автор на снимката е Е. X. Гейер, обсерватория „Бойден“, Южна Африка,
24 февруари 1963 г.

Кометата Кохоутек беше изключително ярка, докато все още беше далече от Слън-
цето, откъдето дойдоха и широкоразпространените очаквания колко красива ще бъде,
когато преминава край Земята през декември 1973 г. Гледката обаче далеч не беше впе-
чатляваща. Кохоутек беше видима с просто око от Земята, макар да беше доста по-ясно
видима за астронавтите на Скайлаб в околоземна орбита. Очевидно тя е била толкова
ярка на такова голямо разстояние от Слънцето заради изпаряването на екзотични ле-
дове, което е било напълно приключило с приближаването ѝ до Земята. Не такива са
очакванията за Хейл-Боп.
От периодичната поява на струи беше възможно да се изчисли периодът на въртене
на кометното ядро, макар то да е изолирано вътре в главата на кометата. По този или
други методи вече е изчислена скоростта на въртене на десетки комети. Типична комета
прави едно пълно завъртане за около 15 часа, което е достатъчно съизмеримо с дължи-
ната на деня на Земята. Посоката на оста на въртене в небето изглежда напълно произ-
волна. Кометните ядра например по правило не сочат към Полярната звезда. За опреде-
ляне на скоростта на въртене на някои комети може да се използват наблюдения, пра-
вени в продължение на век и повече. Кометата Енке например за 140 години не е про-
менила много периода си на въртене, макар че той е непостоянен поради реактивния
ефект на леда (Глава 6).
Тъй като типичната комета е много малка, нейното гравитационно привличане е нез-
начително. Ако застанете на повърхността на кометно ядро, ще тежите горе-долу кол-
кото едно бобено зърно на Земята. Спокойно можете да отскочите десетки километри
нагоре в небето и с лекота да хвърлите снежна топка, така че да отлети в открития Кос-
мос , както си представихме в Глава 1. Земята и други планети са почти идеални сфери,
защото, както е показал Нютон, гравитацията е централна сила, която притегля всичко
към центъра на света, докато самият той е задържан цял от силата на гравитацията. Пла-
нините, които стърчат от сферичната повърхност на Земята, са по-малко отклонение от
идеалната сфера, отколкото слоя боя или емайла по повърхността на географски глобус.

108
Ако можехте да поставите планина върху връх Еверест, тя няма просто да си остане там,
стърчейки самотно и величествено в стратосферата. Тежестта, която сте добавили, ще
смаже основата на Еверест и новата планина ще рухне, докато не падне до размерите на
Еверест днес. Земната гравитация строго ограничава допустимото отклонение от пер-
фектната сфера.
От друга страна, на комета гравитацията е толкова малка, че неправилни, грапави,
подобни на картоф фигури няма да бъдат смачкани до сфера. Такива форми вече са ни
известни при малките луни на Марс, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, както и при малки
астероиди (вж. фиг. 43). На типична комета бихте могли да изградите кула, издигаща се
милиони километри в Космоса, която няма да рухне под напора на гравитацията, макар
че определено ще бъде запратена в Космоса поради въртенето на кометата. Както мал-
ките луни, така и кометните ядра остават безформени, защото гравитацията им е слаба.
Те обаче добиват такава форма отчасти и поради различни причини – луните заради
историята им на сблъсъци с други тела, а кометите – защото са се сраствали неравно-
мерно или защото повърхностните им ледове са се изпарявали неравномерно.
Какво е налягането в центъра на кометно ядро? Да изберем такова, чийто радиус е
един километър. Под земната повърхност всеки има усещането, че налягането от те-
жестта на намиращите се над главата му един километър скали, е значително. Всички
сме чували за рухнали подпори на въглищни мини и премазани миньори. Но ако грави-
тацията беше трийсет хиляди пъти по-малка, тогава и скалите щяха да тежат трийсет
хиляди пъти по-малко. Иначе казано, налягането в центъра на такава комета е същото,
каквото е на 1/30 000 сравнима дълбочина на Земята. Но 1/30 000 от един километър е
само 3 сантиметра, или около инч. Така че налягането в центъра на комета е приблизи-
телно същото, каквото е под олекотена завивка или дори тънко одеяло. И най-крехки
структури могат да оцелеят в ядрото на комета.
Да предположим, че някои комети имат вътрешна структура – скалисто вътрешно
ядро или дори подземно езеро. Как бихме могли да ги открием? Когато комета преми-
нава много близо до Слънцето и се разцепи, нейната вътрешност изведнъж се оказва
изложена в Космоса. Наблюдавано ли е тогава изпаряването на някакъв друг вид лед?
Наблюдаваме ли неоткрити дотогава молекули в спектъра на комети след тяхното фраг-
ментиране? Или различно съотношение между газовите и праховите частици? Отгово-
рът на всички тези въпроси, изглежда, е „не“. Вътрешността поне на тези комети изг-
лежда изградена от същите материали, както и външната част, макар че възможността
за нелетливо ядро трудно да може да бъде изключена. Истина е, че малко комети са
били изследвани след разцепването им и е възможно да си представим съвсем различна
популация от комети с вътрешност, много различна от повърхността им, които през из-
миналия век не са се приближавали до Слънцето и поради това не са били подлагани на
този тест. Възможно е да съществува достатъчно изобилно множество от по-големи ко-
мети, които съвсем не са еднородни по своя състав. Просто все още не сме наблюдавали
такива.
Гледана от Космоса, атмосферата на Земята е тънка синя ивица, обрамчила хоризонта
и компресирана от гравитацията. На кометата е точно обратното – трогателно ниската
гравитация позволява на атмосферата да струи на разстояния, много по-големи от раз-
мера на самото ядро, създавайки глава с диаметър от десетки хиляди километри. В дейс-
твителност по-голямата част от кометната атмосфера изобщо не е обвързана с ядрото, а
скоростта на зрелищните струи доближава километър в секунда, което е много повече
от скоростта за излитане в Космоса. На повърхността на кометното ядро атмосферата е

109
рехава като в черното небе на 75 километра над земната повърхност.
Газовете около кометното ядро не формират постоянна атмосфера, както на Юпитер
или на Земята. Вместо това те се намират в преход между създаването им от изпарява-
щия се лед и изхвърлянето им в междупланетното пространство. Гравитацията просто
е твърде ниска, за да задържи дори и най-тежките газове на кометата. Обстановката на
комета не е като на Земята, където изпаряването на зимните снегове или газовите из-
ригвания на вулкан или фумарол като цяло предизвикват незначителни промени в об-
щия състав или в налягането на сравнително масивната земна атмосфера. На кометата,
напротив, реакцията на фината кометна атмосфера на промени в газовете, идващи от
ядрото, с времето предизвиква драстични промени в главата и опашката. Именно това
и се наблюдава.
Главата често е асиметрична качулка, която се развива откъм огряната от Слънцето
половина на кометното ядро. Понякога тя има рязка граница и последователните ѝ об-
вивки регулярно биват изхвърлени при последователни изригвания на газ. Уилям Хъ-
гинс описва главата като „светла мъгла, обгръщаща ядрото“. Във вътрешността на
Слънчевата система съществува и удължен ореол от атомен водород и ОН от разграж-
дането на водната па̀ра от слънчевата светлина, който обгръща всяка комета и свети
силно в ултравиолетовия диапазон. Като цяло ореолът е по-голям от Слънцето. До зо-
рата на телескопите в орбита в началото на 70-те години на XX в. никой не беше наб-
людавал водородната корона. Дори на видима светлина главата на кометата – заедно с
ядрото, без опашката – може да бъде по-голяма от Слънцето. Пример за това е Голямата
комета от 1811 г. С приближаването на земната орбита размерът на главата се свива,
макар че кометата става по-активна.
Новите и дългопериодните комети обикновено са по-ярки и по-големи от своите къ-
сопериодни посестрими, тъй като пристигат от външната част на Слънчевата система и
са заредени с летливи ледове, които все още не са били излагани на топлината на Слън-
цето. Когато изпарят голяма част от своя лед след няколко последователни перихелийни
преминавания, те стават по-малки и не толкова активни.
Газът, струящ от ядрото, е нещо като вятър, който духа в междупланетния вакуум и
подема кометния прах. Някои комети са много прашни, докато други са сравнително
чисти. Дори в стареещо кометно ядро все още има локализирани струи газ и източници
на фин прах. Макар да са непредсказуеми, съществува тенденция изригванията и негра-
витационните сили да се увеличават с приближаването на кометата към Слънцето, което
е в съгласие с изпаряването на ледовете и реактивния ефект.
Наблюдавани са прашни комети, които изхвърлят в междупланетното пространство
тонове фини частици в секунда, а повечето комети губят няколко пъти повече вода, от-
колкото твърди вещества. Освен миниатюрните отделни частици прах, изхвърляни в
Космоса, в струите може да има и крехки бучици. С радар беше открит облак от частици
с диаметър от по няколко сантиметра, обгръщащ кометно ядро. Относителното количе-
ство прах и лед в близост до повърхността на кометното ядро вероятно варира при раз-
личните комети.
Кометата Швасман-Вахман 1, която обикаля около Слънцето винаги отвъд Юпитер,
има над сто известни изригвания – средно по две годишно. В последователните си пе-
рихелийни преминавания много комети, изглежда, губят по около метър от своите ле-
дове с всеки пасаж, което продължава няколко обиколки, след което затварят дюкяна.
Възможно е рефракторната скалиста материя, която не е била изхвърлена в Космоса,

110
сега да преобладава и да възпрепятства проникването на слънчевата светлина в студе-
ната вътрешност, а също да пречи и на погребаните под нея ледове, макар и затоплени,
да си проправят път до повърхността. След последователни изпарения повърхността на
някои комети може да наподобява отлаганията върху глетчер, като нелетливият скалист
материал покрива дълбок слой от все още замръзнал лед. Но при повечето комети слой
след слой от лед се изгубва при всяко следващо перихелийно преминаване. И тъй като
материалите в главата и опашката повече не се връщат на кометата, тя постепенно се
смалява, докато последователните слоеве се обелват и се изгубват в Космоса, оголвайки
нейната вътрешност. По един или друг начин всяка комета, която виждаме, е умираща.
Смятаме се за злочести, когато се появи комета, а всъщност бедата е за самата нея.
— БЕРНАР ДЕ ФОНТАНЕЛ,
„МНОЖЕСТВЕНОСТТА НА СВЕТОВЕТЕ“, ПАРИЖ, 1686 Г.

111
 Глава 8
Отровен газ и органична материя
Нима ти нивга не си виждал комета, лумнала във полет? Тоз странник като пре-
минава, край себе си вселява ужас над вперилите в него взор от своя огнен колесник.
Прострял в безкрая своя бой, на обиколка се отправя през етерните дълбини и
светове неизброими.
Край Слънцето е дваж по-снажен, закрил небето с ярък плащ, и към Земята се
завръща в хилядолетния си път...
— ЕДУАРД ЮНГ,
„СРЕДНОЩНИ РАЗМИСЛИ“ 1741 Г.

[Лапутците] изпитват особено безпокойство от някои промени в небесните

тела. Например [...], че Земята се била разминала на косъм с докосване до опашката
на последната комета, която иначе несъмнено щяла да я превърне в пепел, и че след-
ващата комета, която по техни изчисления щеше да дойде след сто и трийсет го-
дини, неминуемо ще ни унищожи.
— ДЖОНАТАН СУИФТ,
„ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА ГЪЛИВЕР“ 1726 Г.

Уилям Хъгинс всял смут в света, при това съвсем непреднамерено. Никой не би могъл
да го предвиди. Той просто си вършел работата, която по някакъв начин била свързана
с астрономията. Заради Хъгинс обаче през 1910 г. Япония и Русия били обзети от па-
ника, която продължила със седмици. Сто хиляди души по нощни одеяния осеяли пок-
ривите на Константинопол, в Чикаго трескаво тъпчели парцали в процепите под вра-
тите, а папа Пий X заклеймил трупането на цилиндри с кислород в Рим. Депеша от Лек-
сингтън, Кентъки – типична за сведенията, идващи от цял свят, – обявявала, че „развъл-
нувани хора ще прекарат тази нощ в религиозна служба и с песни и молитви ще се под-
готвят [...] да срещнат своята съдба“. В страха си от неизбежната катастрофа в много
страни хора сами отнемали живота си. Всичко това обаче изпреварва нашата история.
Хъгинс бил един от първите астрономи спектроскописти – учени, които разграждат
светлината на съставните ѝ цветове, или честоти, и в резултат са способни да направят
изводи за движението и състава на далечен обект. Спектроскопията води началото си
от още едно внушително постижение на Исак Нютон, който в затъмнена стая пропуснал
слънчев лъч през стъклена призма и процеп и така демонстрирал, че бялата светлина
всъщност е смесица от светлина с множество цветове. При преминаването си през приз-
мата различните цветове на светлината се пречупвали под различни ъгли и така можели
да се разпръснат върху повърхност от другата страна на призмата. В началото тази по-
върхност била парче бял картон. Много по-късно тя вече била заменена с фотографска
емулсия. Машината, изградена около призмата, била наречена спектрометър, а на полу-
чената поредица от цветове било дадено името спектър.

112
 Фиг. 45. Светлината, идваща от комета, навлиза в телескоп и преминава през
призма, където съставляващите я честоти се разделят и се получава спектър от
видима светлина. Петте цвята, показани схематично тук, всеки от които
представлява различна честота или цвят на светлината, съответстват на петте
отличителни емисионни диапазона на С2 – молекулата, съставена от два въглеродни
атома и показана най-долу. В допълнение кометните спектри показват емисионни
диапазони и на други молекули, както и характерните абсорбционни линии на
отразяваната от тях слънчева светлина.

С използването на спектрометър с по-висока дисперсия било открито, че слънчевата

светлина освен от спектралния си континуум е съставена и от неравномерно разполо-
жени тъмни линии, представляващи липсващи честоти. Скоро станало ясно, че тези ли-
нии се създавали, когато светлината от по-горещите дълбоки слоеве на Слънцето бива
абсорбирана от по-хладката и по-висока атмосфера от газ, обгръщащ Слънцето. Всеки
химичен елемент поглъща различен набор от честоти и създава различен набор от тъмни
линии. В лабораторни условия при получаването на спектър от смес от химически еле-
менти (и прости молекули) се виждали тъмните линии на всички съставляващи я атоми.
Скоро станало възможно да се идентифицират някои от спектралните линии в слънче-
вата светлина чрез сравняване с лабораторни експерименти на абсорбционните спектри
на вещества, характерни за Земята.
Всеки елемент оставя свой уникален отпечатък в спектъра. Когато съставите каталог
от такива отпечатъци, после можете да разпознаете в спектъра на Слънцето следите от

113
съставляващите го атоми. За своя голяма изненада, учените си дали сметка, че вече из-
мерват състава на Слънцето и звездите. Спектроскопията революционизирала науката
по онова време и най-вече астрономията.
Хъгинс бил облагодетелстван от спектроскопска технология, която тъкмо достигала
своята зрелост. Той поставял спектрометъра си във фокуса на големи телескопи и наб-
людавал всичко, което можел. Пръв той показал, че звездите са съставени от същите
химически елементи като Земята и Слънцето, и доказал предположението на Халей, че
някои междузвездни мъглявини са обширни облаци от сияен газ. Когато през 1868 г.
кометата Винеке преминала покрай Земята, това, разбира се, било повод за Хъгинс да
изследва спектъра на нейната глава. Той потвърдил откритието, направено за друга ко-
мета от Донати през 1864 г., че в синята част на кометния спектър има три ярки ивици.
Хъгинс открил и че в спектъра на кометите има два компонента – ивица цвят, осеяна с
тъмни абсорбционни линии, за които правилно предположил, че са просто отразена
слънчева светлина, а също и трите ярки ивици, наблюдавани от Донати. Ако тъмна ли-
ния означавала, че атом или молекула абсорбира светлина, тогава една или повече ярки
линии биха означавали, че нещо излъчва светлина. Но какво?
Единственият начин да се отговори на този въпрос бил в лабораторни условия да се
разгледат емисионните спектри на голямо разнообразие от материали. През 1868 г. Хъ-
гинс направил изненадващо откритие. Той възпламенил етилен (С2Н4) – нещо като при-
родния газ, използван в домакинството, – разгледал го в спектрометър и открил абсо-
лютно същите три ярки ивици, каквито били наблюдавани в емисиите от кометите. Така
той заключил:

Вече няма никакво съмнение в еднаквостта на химическата природа на кометната

материя с газта, която използваме, и че въглеродът в някаква форма, състояние или
съчетание е наличен в състава на кометите.

Сега вече е известно, че трите ярки ивици се създават от молекулния фрагмент С2 –

два свързани въглеродни атома. Получава се, когато пропуснете искра през С2Н4 и така
разкъсате молекулата.
С появата на Голямата комета от 1881 г. Хъгинс отново получил нейния спектър, в
който днес разпознаваме наличието на С2, но също и на С , СН и CN – един богат уро-
жай, събран от първия кометен спектър. (Самият Хъгинс идентифицирал С , CN и обос-
новал наличието на въглеводороди, от които молекулният фрагмент СН е най-простият
екземпляр.) Сега вече знаем, че трудно може да се открие комета без спектралните ха-
рактеристики на С2, С3 и CN в нейната глава. Хъгинс бил поразен от факта, че материа-
лът в кометите бил подобен на органичната материя, която на Земята имала несъмнен
биологичен произход. Много учени предпазливо заключили, че въглеродните съедине-
ния, открити от Хъгинс в главите на кометите, по думите на един негов съвременник,
били „резултат от разграждането на органични тела“. Рядко обаче бил изрично повдиган
въпросът: дали тези „органични тела“ били биологични?

114
 Фиг. 46. Кометен спектър от Уилям Хъгинс с тъмни слънчеви абсорбционни линии
(обозначени с К, H, h, G u т.н.), наложен върху три снопа ярки линии, представляващи
емисия от кометата. Из „Бюлетин на кралския институт“, том 10.

Фиг. 47. Спектри от XIX в. на емисионни ивици в (2) зехтин, (3) етилен и (4, 5) в две
комети. Кометата Винеке II, изглежда, има повече общо със зехтина, отколкото с
кометата Брорсен I. Цялото сравнение всъщност показва, че зехтинът, етиленът и
кометните ядра при нагряване или облъчване излъчват молекули като С2.
Диаграма от Камий Фламарион, „Популярна астрономия“ (Париж, 1880 г.)

Откритията на Хъгинс и следовниците му не представлявали интерес за никого до

1910 г., когато се появили изгледи Земята да бъде бръсната от опашката на Халеевата
комета. Молекулният фрагмент CN – въглероден атом, прикрепен към азотен – вече бил
открит в главите и опашките на много комети, след което потвърден и за Халеевата. Той
бил наречен циан. При химическото му свързване в сол обаче името му вече ставало

115
друго – цианид. Тъй като дори зрънце калиев цианид, докоснало се до езика, е доста-
тъчно да убие възрастен човек, идеята Земята да премине през облак цианид, предиз-
виквала смут. Хората си представяли как се задъхват, давят и масово гинат, задушени
от отровния газ.
Масовата паника заради отровния газ в опашката на Халеевата комета, за жалост,
била подклаждана от шепа астрономи, които би трябвало да са по-разумни. Камий Фла-
марион, известен популяризатор на астрономията, изказал опасения, че „циановият газ
ще се пропие в атмосферата [на Земята] и вероятно ще потуши всичкия живот на пла-
нетата“. С донякъде подобното изявление на Гамбар, а също и на Лаплас преди него,
както и с традиционния страх от кометите, датиращ от праисторически времена, не е
учудващо, че изказвания като това на Фламарион довели до всяване на панически ужас
в глобален мащаб.

Фиг. 48. Съвременен спектър на комета. Кометата Кобаяши-Бергер-Милън показва

ясни спектрални характеристики, дължащи се на С2 и CN. Показани са
спектралните сигнатури и на други молекулни фрагменти. В дъното има скала на
дължините на вълните, която покрива целия видим спектър. Наблюдения от
обсерватория „Уайс“, Мицпе Рамон, Израел. Благодарение на НАСА.

Всъщност дори не било ясно дали Земята ще премине през опашката на Халеевата
комета. Във всеки случай опашките на кометите са изключително рехави, струйка дим
във вакуум. Цианидът на свой ред е съвсем малка съставка в опашките на кометите.
Дори ако през 1910 г. Земята действително беше преминала през опашката и нейните
молекули някак бяха достигнали до земната повърхност, щеше да има само една моле-
кула циан на всеки трилион молекули въздух – значително по-малко от замърсяването,
причинено дори далече от градовете от индустриалните и автомобилните газове (и да-
леч по-малко от това, което биха предизвикали горящите градове при една евентуална
116
ядрена война). Освен това, половин век по-рано, Земята вече била преминала през опаш-
ката на кометата от 1861 г. без никакви осезаеми вредни последици.
Всичко това или нещо подобно е било заявено ясно от световната астрономическа
общност, но, подобно на обхваналия света смут през 1979 г., че сателитът Скайлаб ще
падне на главата на някой невинен минувач, такива уверения нямали особен ефект. Защо
световното население е било толкова плашливо? Това било времето на назряващото ин-
дустриално замърсяване и придружаващите го респираторни заболявания. Също така е
възможно страхът да не е бил толкова заради отровния газ там горе в кометата, колкото
тук долу заради националните арсенали. Във „Война на световете“ на X. Дж. Уелс от
1898 г. марсианците нападат Земята с химически оръжия. Това е един от многото ро-
мани от онзи период, в който се описва бъдеща война и се обрисуват ярки картини на
опустошителни нападения с отровен газ.
Все пак тези творби не били просто измислици на автори на научна фантастика, а
отразявали една ужасяваща реалност. Поне няколко години преди появата на Халеевата
комета през 1910 г. в европейските военни служби се провеждали активни изследвания
в областта на химическата война. На конференцията в Хага през 1899 г. излязло пред-
ложение за забрана на определени химически оръжия, което обаче успешно било конт-
рирано от държавния секретар на САЩ Джон Хей. Приета била резолюция за забрана
на задушливите газове в артилерийските снаряди, която обаче не била ратифицирана от
САЩ. С избухването на Първата световна война – четири години след завръщането на
кометата – 120 хиляди тона отровен газ били използвани основно от Германия и Фран-
ция и в по-малка степен от САЩ, което довело до 1,25 милиона жертви. Над една чет-
върт от американските жертви през Първата световна война се дължали на отровен газ.
Само една малка част от използваните отрови били цианиди.
През 1910 г. обаче кометата минала, никой не бил задушен и Земята изглеждала нев-
редима след това преживяване. И най-чувствителните изследвания не показали дори
следа от циан във въздуха, което било облекчение за мнозина, но не и утеха за открива-
теля на кометния циан. По-малко от седмица преди най-голямото приближаване на Ха-
леевата комета до Земята сър Уилям Хъгинс, човекът, подплашил мнозина с това, че си
вършел работата, починал на осемдесет и шест години.
Оттогава са се появили необорими доказателства за наличие на замръзнала вода и
силикатни минерали в добавка към органичните вещества в кометите. Повечето от тези
прости молекули и молекулни фрагменти обаче не присъстват като такива в кометното
ядро, а са частици и парченца от по-големи, известни като изходни молекули, отчупени
от кометата и освободени в Космоса от слънчевото лъчение. Първоначално те са били
част от по-големи молекули, за чиято идентичност съществуват различни догадки, но в
по-голямата си част те остават неизвестни. По-долу са изброени някои по-нови открития
за кометната органична материя.
На обикновена видима светлина в спектрите на кометните глави преобладават сините
емисии на С2. Тази молекула е непозната, тъй като при удар тя се разпада или съчетава
с други молекули. Ако има такава във въздуха пред вас, тя няма да просъществува
дълго. Но в кометна глава или опашка плътността е толкова ниска, че ще мине много
време, преди С2 да се сблъска с друга молекула. Представете си молекула С2 в Космоса,
изложена на лъчението от Слънцето. Фотон синя светлина я удря и я издига до така
нареченото възбудено състояние. Тя не може да се освободи от тази допълнителна енер-
гия чрез сблъсък, тъй като сблъсъци няма. За кратко време тя пулсира в главата на ко-
метата, докато не изхвърли един син фотон, но в произволна посока. Молекулата С 2

117
няма спомен къде се намира Слънцето. В резултат главата на кометата се облъчва със
светлина със синя честота от Слънцето, а част от тази светлина, която иначе би се изгу-
била в Космоса, се отразява към Земята. Този процес се нарича флуоресценция.
Съответно, тъй като прахът и ледът в кометата отразяват или разсейват слънчевата
светлина, от кометата има два източника на светлина – разсеяна слънчева и флуорес-
центна светлина, и двете предположени от Нютон. Други молекули може да са много
по-слабо флуоресцентни или може да флуоресцират на други дължини на светлинните
вълни, които не се регистрират толкова директно от повърхността на Земята. Затова
изявеността на някои молекули като С2 в кометните спектри не означава непременно,
че те са изобилни в кометите. Изобилието им обаче е достатъчно голямо, за да сочи, че
техните изходни молекули – въглеродни, или органични – би трябвало да са доста раз-
пространени в кометното ядро, от което произлиза главата. Много по-разпространен е
молекулният фрагмент ОН, създаван при разкъсване на водната молекула (НОН, или
Н2О).
Комети не са били наблюдавани в ултравиолетовия диапазон от спектъра до началото
на 70-те години на XX в., когато над земната атмосфера са изпратени ракети, а по-късно
и обсерватории в орбита. Тези първи обсерватории показват, че кометите са обгърнати
във водороден газ, простиращ се на милиони километри от кометното ядро в посока
навън от Слънцето. Заедно с водорода има и ОН, очевидно получени от разграждането
на водата, влизаща в състава на кометното ядро. Откриването в кометите на йонизирана
вода, Н2О+ (водна молекула с един липсващ отрицателно зареден електрон), изковава
ново звено във веригата на доказателствата за водата като основна съставка в кометното
ядро. Тези резултати количествено и качествено осигуряват сериозна допълнителна
подкрепа на Уипъловия модел на кометното ядро, изградено от мръсен лед.
Последвали наблюдения в ултравиолетовия диапазон от обсерватории в орбита и спе-
циално изстреляни за целта ракети разкриват множество нови молекули и молекулни
фрагменти, сред които S и CS – първото откритие на сяра и нейни химически продукти
в комети. Най-вероятната изходна молекула за CS е CS2, която на свой ред вероятно
произхожда от по-сложни серосъдържащи органични молекули. В повечето случаи ко-
метните спектри ни приканват от по-прости молекулни видове да проследим назад това,
което лесно можем да идентифицираме, до все по-сложни и несигурни изходни моле-
кули, сред които може да има сложни органични молекули от вида, откриван в междуз-
вездните песъчинки и газ. Оттогава са открити кометният метан (СН4), етан (С2Н6) и
метилов алкохол (CH3OH).
Инфрачервените спектри както на главите, така и на опашките на някои комети (нап-
ример на кометата Кохоутек) показват спектроскопски емисионни характеристики, дъл-
жащи се на силикати – основната съставка на скалите. Тръгвайки от наблюденията на
Голямата септемврийска комета (1882 II), спектроскопските сигнатури на метали са
били открити в комети, стигали много близо до Слънцето. Могат да бъдат открити
атоми като хрома, никела и медта, които не се наблюдават в други комети. Причината е
ясна: както пръв отбелязва Исак Нютон, някои комети се приближават толкова много
до Слънцето, че дори желязото в тях се нажежава до червено. Отделните минерални
зрънца се изпаряват и кипят, а газовите съставки в металните атоми се изливат в главата
на кометата, за да бъдат наблюдавани от астрономите на Земята. В студа и мрака, откъ-
дето идват кометите, преди субстанцията им да изври под действието на слънчевата
светлина, металите им вероятно са химически свързани със силикатите и с кислород.
Дори при комети, които никога не доближават Слънцето, по време на перихелийното

118
им преминаване съставляващите ги прахови зрънца и органични молекули се озовават
в нещо като доменна пещ в сравнение със спокойната и безопасна среда далече от Слън-
цето. Високоенергийни слънчеви фотони и заредени частици непрестанно обстрелват
кометните молекули, като ги разкъсват, отчупват от тях парченца, йонизират ги и ги
разграждат. Много от тези молекули са толкова крехки, че в ултравиолетовото лъчение
на Слънцето те издържат не повече от час, преди да бъдат разкъсани. Това е още една
причина молекулите, наблюдавани в кометните глави и опашки, да не са непременно
най-изобилните, защото това, което виждаме, обикновено са най-устойчивите и непо-
датливи на обстрелващото ги лъчение молекули.
Тъй като се очаква метанът (СН4 ) да е изобилен във външната част на Слънчевата
система, естествено е той да бъде смятан за изходната молекула на фрагменти като СН2.
Но освен ако по някаква случайност не се разкрие нова жила метанов лед точно когато
кометното ядро навлиза във вътрешността на Слънчевата система, СН4 не може да бъде
очакван при такива високи температури. Поради тази причина е примамливо да смятаме
метана за уловен като клатрат в ледена кристална решетка (Глава 6). И все пак никакво
количество метанов клатрат не би могло да обясни молекули като С2 и С3 , които би
трябвало да произхождат от по-сложна органика. Така дори най-простите кометни ор-
ганични молекули като СН биха могли да произхождат от по-сложни органични вещес-
тва, а не от метан.
В добавка към измерванията във видимия, ултравиолетовия и инфрачервения диапа-
зон на спектъра съществува спектроскопия и на радиочестоти. При нея не се използват
призми или нещо подобно, но тя е напълно способна да разграничи абсорбционните или
емисионните линии, дължащи се на определени атоми или молекули. Първият опит за
радиоастрономически наблюдения на комета бил проведен при най-голямото прибли-
жаване до Земята на Халеевата комета през 1910 г. от Лий де Форест, изобретателя на
триодната електронна тръба – основен компонент в развитието на съвременното радио.
С помощта на антена и своя нов приемник той наблюдавал от покрива на сграда в Сиа-
тъл, Вашингтон, и предположил, вероятно погрешно, че кометата била източникът на
усиленото статично пращене, което той смятал, че е отчел. В наше време радиообсерва-
ториите са открили изобилен ОН в кометите – фрагменти, за които се очаква да са по-
лучени от разпада на водни молекули. В допълнение са осигурени някои доказателства
за кометен HCN (циановодород) и CH3CN (ацетонитрил) – цианиди, които може да са
изходни молекули за циана, хвърлил в паника милиони през 1910 г.
През 70-те години на XX в. радиоспектроскопията отвори изненадващо ново поле на
изследвания, когато в междузвездното пространство беше открито многообразие от ек-
зотични молекули. Възможно е например да наблюдавате някакъв далечен източник на
радиоемисии в центъра на Галактиката и да откриете множество нови спектрални ли-
нии, създавани от разсеяния газ между радиоизточника и вашия радиоспектрометър.
Газът между звездите е изключително рехав, но когато го наблюдавате през наслагва-
нето му от хиляди светлинни години разстояние, може да откриете дори особено редки
молекули. Познатите към момента междузвездни молекули, повечето от които орга-
нични, са едно химическо изобилие, очевидно включващо и най-простите аминокисе-
лини.
Астрономите са склонни да нервничат при споменаването на думата „органични“,
загрижени, че тя би могла да се възприеме като знак за наличие на живот на друг свят.
„Органични“ обаче се отнася само до молекули на въглеродна основа. Органични хи-
микали се създават и рушат дори ако никъде другаде във Вселената няма живот. Често

119
се прибягва до заобикалки като „въглеродни“ или „CHON“ частици (според съставля-
ващите ги атоми), но тук ние ще използваме точния химичен термин „органични“. До-
като органичната химия в никакъв случай не предполага биология, съществуването на
сложни органични молекули, създавани някъде във Вселената, все пак може да предиз-
вика въпроса за живот другаде или дори тук долу на Земята. Действително произходът
на живота трябва да е включвал предварително съществуващи органични молекули, ко-
ито по дефиниция не биха могли да се създадат от живи организми.
Тъй като кометите основно живеят далече от планетите, в междузвездното простран-
ство, и може да са изградени от междузвездни зрънца, не е неоснователно да предполо-
жим, че те би трябвало да са съставени от междузвездна материя. Ако приемем, че ко-
метите просто съдържат междузвездни силикати и ледове – замръзнали Н2О, СН4, NH3,
СО2 и т.н., – и допуснем, че молекулните фрагменти се получават вследствие на слън-
чевото лъчение, изчисленията сочат недостатъчно произведено количество С3 и CN в
сравнение с други молекули. Само силикатите и ледовете не обясняват всички орга-
нични фрагменти, открити от Уилям Хъгинс. Но ако приемем, че кометите в крайна
сметка произхождат от богата на органични вещества междузвездна материя, тогава мо-
лекулите, открити в техните глави и опашки, вече могат да бъдат обяснени.
Кометните силикати вероятно са тясно примесени и покрити със сложни органични
съставки. Сравнителното изобилие на атоми в кометите, известно към момента, е много
подобно на това в междузвездните зрънца и газ. В спектрите на кометите се открива
относително по-малко въглерод, отколкото наличният в спектрите на междузвездните
зрънца. Едно възможно обяснение е голямо съотношение на сложни органични моле-
кули (или само обикновен въглерод) в кометното ядро, които са нелетливи или не про-
извеждат достъпни спектрални характеристики. Ако тази интерпретация е вярна, коме-
тите може да са съставени от 10 до 25 процента органика. Само няколко процента тъмни
органични вещества стигат, за да потъмнят и придадат достатъчен червен оттенък на
кометните снегове в съответствие с наблюденията. Най-добрите доказателства за орга-
нична материя и въглерод в кометите обаче са получени от прелети на космически апа-
рати и събрани малки частици кометен материал – тема, с която ще се занимаем по-
нататък.
Картината, която се оформя от работата на Хъгинс и неговите следовници в спект-
роскопията, е следната: кометата е снежна топка, пълна с малки минерални зрънца и
сложна органична материя. Органичните молекули са разпределени из цялата комета,
макар че може да са концентрирани най-вече в повърхностните ѝ слоеве. Количеството
на органичните вещества е поне няколко процента – вероятно между 10 и 25, – доста-
тъчно да потъмни значително и да придаде червеникав оттенък на снеговете. Този хи-
мичен състав е подобен на онова, което ни е известно за молекулите сред звездите, и е
трудно да бъде обяснен, освен ако кометата не е била формирана от междузвездна ма-
терия. Затова, повече от всяко друго тяло, до което имаме достъп, кометите може да са
пратеници от междузвездните дълбини.

120
 Глава 9
Опашки
Смрачи се, ден! Небе, увий се в траур!
Комети, предвещаващи промени в страни и времена, по небосвода размахали блес-
тящите си плитки...25
— УИЛЯМ ШЕКСПИР,
„ХЕНРИ VI“, ЧАСТ III

Опашките на кометите изглеждат съставени от най-летливите молекули, ко-

ито топлината от Слънцето издига от повърхността, задвижва с лъчите си и про-
кужда на неопределено разстояние. [...] Различната летливост, големина и плът-
ност на молекулите би следвало да водят до значителни разлики в описваните за тях
траектории. Оттук произтича и голямото разнообразие във формите, дължините
и ширините на наблюдаваните кометни опашки. Ако вземем предвид тези ефекти и
ги съчетаем с други, които може да са резултат от движението и въртенето на
кометата [...J можем отчасти да осмислим необичайните явления, представени
като мъглявости в опашките на кометите.
— ПИЕР СИМОН, МАРКИЗ ДЕ ЛАПЛАС,
„СИСТЕМАТА НА СВЕТА“ ПАРИЖ, 1799 Г.

Това е една глава за нищо или нещо, което е по-близко до нищото от всичко друго в
нашето ежедневие. Един кубически сантиметър е обемът на бучка захар. Ако изберете
един кубически сантиметър въздух пред носа си и го разгледате изключително отблизо,
ще откриете трийсет трилиона молекули, всичките съвсем малки и яростно блъскащи
се една в друга. Ако, от друга страна, съставите инвентар на атомите или молекулите в
един кубически сантиметър от кометна опашка, бихте открили по-малко от хиляда, ко-
ето на практика е нищо. Опашката на ярка комета е много по-близо до съвършения ва-
куум, отколкото най-добрият вакуум, който технологията ни е способна да постигне на
Земята в лабораторни условия. Но дори с много малко молекули на кубически сантиме-
тър кометната опашка е съставена от огромно количество кубически сантиметри. Поня-
кога се казва, че подобно на джина от „Хиляда и една нощ“, кометна опашка, прости-
раща се от един свят до друг, може да бъде побрана в маслена лампа. Нютон пише:
„Газообразна комета [т.е. само опашката] с радиус от милиард мили, подложена на съ-
щата степен на кондензация като Земята, лесно може да бъде побрана в голям напръст-
ник.“ Но дори и само с една молекула на кубически сантиметър, огромната опашка, ко-
ято си представя Нютон, ще се нуждае от напръстник с диаметър три километра, за да
се побере в него. Наистина, „голям“ напръстник.
Опашката е почти напълно прозрачна. Когато преминава пред ярка звезда, последната
винаги се вижда през нея. И все пак може да изглежда странно, че въздухът в стаята би
трябвало да е прозрачен, докато почти съвършеният вакуум в кометната опашка е видим

25
Превод Валери Петров.
121
с невъоръжено око. Въздухът е „нещо“, можем лесно да го усетим при лек полъх. Ко-
метната опашка е много близо до нищото. Как тогава нещото може да бъде невидимо,
докато нищото се вижда ясно? Ключът към отговора на този въпрос е в припомнянето,
че ние виждаме кометата на фона на черното небе, докато дневното небе е почти равно-
мерно осветено. Нютон е направил много труден експеримент, в който запомнил яр-
костта на комета и я сравнил с яркостта, наблюдавана при лабораторен експеримент:

Яркостта на опашките на повечето комети като цяло не е по-голяма от тази на

нашия въздух, когато е с дебелина четири-пет сантиметра и в затъмнена стая отра-
зява светлината на слънчев лъч, пропуснат през дупчица в прозоречните щори.

Достатъчно много силно раздалечени частици отразяват светлината, както същият

брой частици, компресирани от атмосферата над тях. Съвсем малко въздух, осветен от
слънчевата светлина и гледан на черен фон, е толкова ярък, колкото и кометна опашка
в нощното небе. И все пак какво е това, което виждаме, когато погледнем опашката на
комета?
Ако имате късмета да стоите под ясно небе с видима над вас комета, забележете ори-
ентацията на кометната опашка спрямо Слънцето. Ако е точно преди изгрев-слънце,
забележете как опашката струи надалече от просветващата зора на източния хоризонт.
Ако е точно след залез-слънце, наблюдавайте как опашката сочи в обратна посока на
Слънцето, което сега се намира точно под западния хоризонт. А ако сте такива късмет-
лии, че да наблюдавате голяма дневна комета, тогава ще е напълно очевидно, че опаш-
ката ѝ сочи надалече от Слънцето. Това правило няма съществени изключения и макар
при различните комети опашките да са под различни ъгли спрямо правата линия от ко-
метата до Слънцето, тази зависимост е толкова неизменна, колкото наблюдението, че
рогчетата на лунния сърп винаги сочат обратно на Слънцето.

Фиг. 49. Фотографии на Халеевата комета близо до перихелийното и преминаване

през 1910 г., разположени в действителните ѝ орбитални позиции и точно
ориентирани. Диаграма от Джон Ломбърг/БПС.

122
 Кометните опашки са обърнати в обратна на Слънцето посока, независимо дали ко-
метата го приближава, или се отдалечава от него. Това заключение за пръв път е напра-
вено от китайски астрономи при появата на Халеевата комета през 837 г. След перихе-
лийното преминаване кометата отлита от Слънчевата система с опашката напред. Ко-
метните опашки са много по-подобни на дима от индустриалните комини, отвяван от
вятъра, отколкото на развяната назад дълга коса на велосипедистка, която се носи на-
долу по хълм в безветрен ден. Ориентацията на кометната опашка не се определя от
посоката на нейното движение в някакъв вид оказващ съпротивление газ, а по-скоро се
дължи на нещо като вятър, идващ от Слънцето.
Кометните опашки биват два вида: дълги прави бледосинкави опашки, сочещи в
почти точно противоположна посока на Слънцето, и обикновено по-къси извити бледо-
жълти опашки. Преди да бъде разкрито естеството им, те са били наричани съответно
Тип I и Тип II (вж. фиг. 50 ). Тези обозначения се ползват и до днес. Опашките Тип II са
жълти, защото отразяват към нас слънчевата светлина. Опашките Тип I обаче излъчват
собствена синя светлина, макар да не са много изразени във видимия светлинен спектър.
В различни моменти една комета може да има един от двата, никой от двата, или пък и
двата типа опашка. Опашките от Тип I често показват сложен танцуващ рисунък от
струящи прави лъчи, всеки по-тесен от диаметъра на Луната, но с дължина от може би
десет милиона километра.
Опашките Тип I са различни не само при различните комети, но и в различните ча-
сове, дни и седмици за една и съща комета. Подобно на гущерите, кометите могат да си
пуснат нови опашки. Те са бързо преобличащи се артисти. През 1908 г. например коме-
тата Морхаус – значителни фрагменти от която напускат ядрото и се озовават в опаш-
ката, където излъчват собствени подопашки – удивлява астрономите, събрали се на кон-
ференция в Оксфорд:

Формирането на опашката изглежда по-скоро на пресекулки, отколкото непрекъс-

нато. Сякаш на интервали в ядрото се случват конвулсии или експлозии, изхвърлящи
големи букети или бучки във формата на опашка, които отлитат и за известно време
оставят кометата с малка опашка признаците на предстояща конвулсия могат да
бъдат разпознати.

Един млад британски астроном на име Артър Едингтън използвал наскоро усъвър-
шенствания диапроектор в беседа за кометата Морхаус:

Ето я същата комета ден по-късно. Всичко е напълно променено. Вече не можете
да посочите характеристика от опашката на тази фотография и да кажете, че тя
съответства на определена характеристика от предходната фотография и че ед-
ното се е преобразило в другото. Не можете да кажете, че това е модифицираната
опашка от предишния ден. Доколкото може да се прецени, това е напълно нова
опашка. [...]

123
Фиг. 50. Фините прави опашки Тип I и извитите опашки Тип II на кометата Донати
над Париж, 5 октомври 1858 г. От „Кометите“ на Aмеде Гийман (Париж, 1875 г.)

124
 Опашките Тип I понякога показват „възли“ – малки кондензации на материя, по-ярки
от тяхната околност. В някои случаи се наблюдава ускоряване на възлите надолу по
опашката надалече от Слънцето. В беседата за кометата Морхаус Едингтън бил явно
озадачен от произволното „включване“ и „изключване“ на ускоряването. Чрез бърза
последователност от фотографии можете да измерите скоростта на преместване на въз-
лите. Тяхната скорост достига 250 километра в секунда (540 000 мили в час) и повече, а
ускорението им (което бихте почувствали, ако се движехте заедно с възела) може да
достигне 1g – ускорението, което земната гравитация придава на падащи предмети.
Също така може да има и възли с много малка скорост или ускорение. Движението на
възлите в кометните опашки е толкова непредсказуемо, колкото и времето.

КОМЕТАТА ОТ ЮЛИ 1819 г. И СИНЬОРА БИЕТА

О, гледай ти каква беда

със моя мъж ни сполетя!
Две седмици не ми дойде...
Синьора Биета, знаете кое.

И всичко туй зарад’ една комета!

С опашка тя ни омагьоса!
Та същото се случи и с Бабета,
и с Джина, Амели и Роса.

На Нунциада – с месец цял.

От глупост е била обзета
и заради таз комета
сега грози я луд скандал!

А помните ли как играхме

под опашката разкошна
и дори ѝ се посмяхме...
Но нима е туй възможно?
— ПОЕМА ОТ XIX В. НА НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Спектроскопски анализ на видимата светлина на опашка Тип II показва отразяване на

слънчевата светлина към наблюдателя, без опашката да добавя или отнема каквито и да
били свои характеристики. Това е характерно за праха, а в инфрачервения спектър на
някои кометни опашки има индикация за силикати – основните съставки на обикнове-
ните скали на Земята. Поради тази причина опашка Тип II се нарича прахова опашка,
макар да подозираме тясно свързване на фините силикатни прахови частици с лепкава
тъмна органична материя.
Опашките Тип II очевидно са съставени от неизброимо множество фини частици. Ако
там действаше Нютоновата гравитация, такава сбирка от фини частици не би могла да
пътува през Космоса като едно солидно тяло. Вместо това всяка частица щеше да е в
отделна орбита около Слънцето – една микропланета, движеща се в почти съвършения
вакуум. Тъй като началните скорости на праховите частици, напускащи кометата, зави-
сят от свойствата и ориентацията на облачето газ, което ги е отнесло, някои от тях ще

125
се движат малко по-бързо, а други – малко по-бавно от кометата. По своята орбита Марс
се движи по-бавно от Земята, а Земята – по-бавно от Венера. По същия начин по-бързите
частици ще се придвижат навън и ще забавят скоростта си, докато по-бавните ще паднат
навътре и ще се забързат. На този бавен градиент на скоростта се дължи, както качест-
вено, така и количествено, характерната извивка на кометната опашка Тип II. Големите
извити опашки на кометите със самата си форма предполагат наличието на отделни
малки частици в самостоятелни орбити около Слънцето.
Миниатюрни частици – гроздове от още по-малки прашинки силикати и органика –
се изхвърлят от кометното ядро и пренасочват обратно в посока обратно на Слънцето.
Тогава Нютоновата гравитация ще създаде грациозно извита опашка. Но кое е това за-
гадъчно влияние, което тласка частиците назад? Първият, досетил се за верния отговор,
бил Йохан Кеплер, който твърдял, че опашката на кометата се отмята назад под напора
на слънчевата светлина. Крайният резултат според него бил, че кометата рано или късно
ще се разсее в междупланетен газ.

Фиг. 51. Схематично представяне на натиска на слънчевата светлина, която отвява

назад газовете и фините частици в кометната глава, създавайки опашката.

Радиационното налягане не е фактор в ежедневието ни. Дори и най-дребните хора не

биват запращани на земята от слънчевата светлина, когато излязат навън в безоблачен
ден. Силата на радиационното налагане се равнява на теглото на слой с дебелина един
атом върху земната повърхност. Радиационното налягане на практика се равнява на
почти нищо. Но ако по начало вие самите сте направени от почти нищо, радиационното
налягане може да ви подмята наоколо. Общата сила на слънчевата светлина върху нас

126
зависи от площта ни, но съпротивлението, което оказваме на слънчевата светлина в уси-
лията ѝ да ни запрати нанякъде, зависи от нашата маса. Колкото по-малка е една час-
тица, толкова повече площ има тя спрямо своята маса. По този начин в свободното прос-
транство една достатъчно малка частица ще изпитва силата на радиационното налягане,
което я изтласква навън от Слънцето по-силно, отколкото слънчевата гравитация я при-
тегля навътре към него.
Както силата на радиационното налягане, така и гравитационната сила се изменят
обратнопропорционално на квадрата на разстоянието от Слънцето, затова когато една
частица е достатъчно малка, за да бъде подвластна на радиационното налягане, тя е пос-
тоянно ускорявана навън от Слънчевата система. Ако радиационното налягане надде-
лява над гравитацията при орбитата на Меркурий, то продължава да надделява и когато
частицата е на половината път до най-близката звезда. Праховите частици обаче трябва
да са много малки – по-малко от една десетохилядна от сантиметъра, твърде малки, за
да бъдат наблюдавани с обикновен микроскоп, – за да може радиацията да ги изхвърли
от вътрешността на Слънчевата система. Поради това от праховите частици, отвявани
от струите от ядрото на кометата, само най-малките биват изтласкани в Космоса от
слънчевата светлина. Най-големите частици – достигнали скорост на откъсване от ко-
метата, но не и от Слънцето – се установяват в индивидуални орбити около него.

Фиг. 52. Турбуленция в опашката на кометата Брукс (1893 IV). Благодарение на

обсерватория „Лик“, Калифорнийски университет.

Когато частиците са много по-малки, те са по-малки дори от дължината на повечето

светлинни вълни от Слънцето, затова се промъкват между гребените и падините им и
така отново не се отвяват навън. Така съществува само един малък диапазон от частици
с размери от порядъка на дължината на вълната на жълтата светлина, които се ускоряват
от слънчевата светлина извън Слънчевата система. Междупланетното пространство би
трябвало да е лишено от частици с този размер.

127
 Щом опашката Тип II е от прах, то какъв е съставът на по-дългата и по-ясно изразена
опашка Тип I? Аристотел смятал, че кометните опашки имат някои прилики с полярното
сияние – един възглед, повторен от Кант:

Земята има в себе си нещо, което може да бъде сравнено с разширяващите се изпа-
рения от кометите и техните опашки, а именно Северното сияние, или Аврора Бореа-
лис. [...] Същата сила на слънчевите лъчи, която създава Аврора Бореалис, би създала
глава от па̀ра и опашка, ако най-фините и летливи частици бяха толкова изобилни на
Земята, колкото и в кометите.

Фиг. 53. Протуберанс от протони, електрони и хелиеви йони се изстрелва от

Слънцето и създава смущения в слънчевата корона. Още по-енергийни слънчеви
изригвания изхвърлят кълба от заредени частици от Слънцето.

Макар по времето на Аристотел или Кант то все още да не било разгадано, днес ние
знаем нещичко за полярното сияние – тази многоцветна меняща се с времето цветна
феерия в небето, понякога напомняща за шумоляща драперия, – наблюдавано основно
в арктическите и антарктическите райони на Земята. Сиянието се появява в полярните
райони, защото именно там заредените частици – и особено протоните от Слънцето –
биват насочвани от земното магнитно поле. Протоните се изливат в атмосферата над

128
полюсите, разкъсват леко молекулите на въздуха и ги карат да засияят. Полярното сия-
ние е непостоянно, защото постъпващото количество протони е непостоянно. Докато
предполагаемата прилика във външния вид на полярното сияние и кометните опашки
Тип I може да не е толкова очевидна, определено е вярно, че електричеството и магне-
тизмът са в основата на разгадаването и на двете.
Спектрите на кометните глави най-вече показват, както вече казахме, наличието на
молекулни фрагменти като С2, С3 и CN. Но когато телескопът се насочи от главата към
опашката, наблюдаваният спектър е съвсем различен и в него преобладават линиите на
СО+. СО+ е молекула въглероден моноксид с един липсващ електрон. Такива електри-
чески заредени молекули се наричат йони. СО+ преференциално абсорбира синята свет-
лина от Слънцето, която чрез флуоресценция се излъчва наново във всички посоки като
същата синя светлина. Ето защо кометните опашки Тип I се наричат йонни опашки и
сияят в синьо. Ако някак можехте да изключите честотите на синята светлина, прахо-
вата опашка щеше да изглежда почти същата, докато йонната би станала невидима. От-
носителното количество на СО+ в опашките на кометите е съвсем малко, но ако го пре-
махнете, синята йонна опашка би била заменена от много по-бледа червена йонна така-
ва, дължаща се на Н2О+.
Молекулите обикновено са електрически неутрални, като броят на отрицателно заре-
дените електрони във външната част на атома уравновесява броя на положително заре-
дените протони във вътрешността му. Представете си молекула вода в междупланет-
ното пространство край Земята. Тя бива ударена от фотон ултравиолетова светлина от
Слънцето (или протон) и един от електроните ѝ отхвръква в Космоса. Така молекулата
остава положително заредена, защото има повече протони, отколкото електрони. Заре-
дената молекула се нарича йон, а процесът, при който е бил отнесен един неин електрон,
се нарича йонизация. Ако е бил отнет един електрон, обозначаваме тази водна молекула
като Н2О+, като плюсът сочи излишъка от положителен електрически заряд или съот-
ветно недостига на един електрон. Ако бъдат отнесени два електрона, ще обозначим
тази молекула с Н2О++. Същото се отнася за СН+, N2+ или СО+.
И така, да речем, че молекула CO излита от кометното ядро в Космоса и е блъсната
от светлинен лъч, като в суматохата губи един електрон. Защо сега тя да се устреми
надалече от Слънцето? Защо възлите в йонните опашки на кометите се ускоряват хао-
тично? Кое е това излъчване от Слънцето, което един йон вижда, а едно зрънце прах не
вижда?
Радиационното налягане е твърде слабо, за да обясни ускоряването на възлите в йон-
ната опашка. Също така това ускоряване се променя с времето, докато светлината, из-
лъчвана от Слънцето, е изключително постоянна. Трябва да има нещо друго освен из-
лъчваната от него в Космоса светлина, чрез което Слънцето да влияе на кометните
опашки. Ако наблюдаваме възлите в продължение на месеци, понякога откриваме пе-
риодичност в ускоряването, която е почти равна на периода на въртене на Слънцето от
гледна точка на кометата. Заключението е ясно: влиянието произтича от определен ра-
йон от Слънцето, а не от Слънцето като цяло. Влиянието, каквото и да е то, достига
кометата само когато активният слънчев район е обърнат към нея. Докато Слънцето се
върти (една обиколка на 27 дни от гледна точка на Земята), активният му регион в ня-
какъв момент е обърнат в обратна посока на кометата и ускорението на йонната опашка
утихва само за да се възобнови с новото завъртане на този район.

129
 Фиг. 54. Вляво: Пет фотографии, направени през около час, на кометата Уипъл-
Федтке-Тевзадзе (19431) на 8/9 март 1943 г. Фотографирано във военна нацистка
Германия от Куно Хофмайстер, обсерватория „Зоненберг“. От Н. Б. Рихтер,
„Природата на кометите“ (Метуен, 1963 г.). Вдясно: Форми на комети, нарисувани
по писмени описания на Плиний. От „Светът на кометите“ на Амеде Гийман
(Париж, 1877 г.)

Отдавна е известно, че Слънцето епизодично излъчва заредени частици: с телескоп

наблюдаваме слънчево изригване и три дни по-късно Земята е поразена от „магнитна
буря“ осуетяваща радиокомуникациите на дълги разстояния. По някаква щастлива слу-
чайност на 29 март 1943 г. йонната опашка на кометата Уипъл-Федтке-Тевзадзе показва
явно ускорение на възлите и в същия ден силна магнитна буря достига Земята. От тези
наблюдения астрофизикът Лудвиг Бийрман, който работи в Германия през Втората све-
товна война и след нея, изчислява характеристиките на тези изригвания на заредени
частици от Слънцето. Заключението му е, че би трябвало да има постоянен слънчев вя-
тър, който непрестанно духа навън от Слънцето и отвява йонните опашки на кометите,
независимо в коя част от небето се намират в момента те. В допълнение обаче епизо-
дичните ускорения в йонните опашки би трябвало да се дължат на нещо друго и неиз-
вестно, което усилва слънчевия вятър, докато се излива от слънчевата корона и се върти
заедно със Слънцето.
За пръв път слънчевият вятър е пряко отчетен през 1959 г. от съветския космически
апарат Луна 3, а по-късно и от американския Експлорър 10 и особено от междупланетния
апарат Маринър 2 при историческото му първо пътуване от Земята до Венера през
1962 г. Измерванията показват, че слънчевият вятър се състои основно от протони и
електрони. В района около Земята те са само няколко в кубически сантиметър, но се
устремяват радиално от Слънцето със скорост от няколкостотин километра в секунда.

130
Наблюдавани са и пориви с по-висока скорост и плътност. В добавка случайни изриг-
вания и други буйни явления на слънчевата повърхност изхвърлят в Космоса кълба от
високоенергийни протони и електрони. Този вятър от Слънцето носи със себе си маг-
нитно поле, което помита йоните по пътя си. Щом една молекула се йонизира от слън-
чевата светлина, тя се улавя от магнитните полета, носени със слънчевия вятър. Моле-
кулите, които обаче не бъдат йонизирани и останат електрически неутрални, не се пов-
лияват от магнитните полета. Ето как кометните опашки са като ветропоказатели на
слънчевия вятър, който винаги духа право назад, като понякога необичаен магнетизиран
облак от Слънцето застига опашката и я лишава от йоните ѝ.
Йонните опашки са по-разнообразни и често по-структурирани в сравнение с прахо-
вите опашки. В рамките на часове фините прави лъчи могат да се изменят, слеят и раз-
сеят. Мимолетни свойства приемат сложни форми, включително резки правоъгълни
прекъсвания и спираловидни извивки с дължина от милиони километри. Някои от фор-
мите на опашките изглеждат почти сякаш кометата се стрелка хаотично, подобно на
димните бомбички на Четвърти юли. Кометата обаче се движи по почти идеална елип-
тична орбита, а виновникът за тези форми е слънчевият вятър. Понякога цялата опашка
се откъсва от ядрото и изостава и изтлява, докато напълно се стопи. Обикновено след
такова откъсване ядрото формира нова опашка, като старата и новата може да имат ня-
какъв контакт и дори за кратко да се преплетат. Сложността и изменчивостта на опаш-
ките на кометите носи усещането за нещо почти биологично. Преобладаващото мнение
сред астрономите е, че взаимодействието на електрически заредените молекули в йон-
ната опашка с изключително променливия слънчев вятър е причината за по-голямата
част от странното поведение на кометните опашки. Кометата, разбира се, допринася с
някои собствени странности като например със силата и интервалите на изригванията
на газ и прах. Като се стигне до детайлите обаче, ние все още сме далече от обяснението
на изменящите се форми на йонните опашки на кометите.

Фиг. 55. Кометата Мркос, фотографирана на 22-27 август 1957 г. Обърнете

внимание на лишената от структура бледа прахова опашка и изключително
сложната морфология на йонната опашка.

131
 Фиг. 56. Кометата Хюмасън (1962 VIII). Забележете лъчевата структура. Снимка
от обсерватория „Маунт Паломар“. Благодарение на НАСА.

Астрономите са прекарали дълги часове в подреждане във времето на снимки на една

и съща кометна опашка, като с помощта на оборудване, вариращо от лупа до система за
компютърно увеличение на контраста, са разглеждали всяко хлъцване и шавване с на-
дежда да разкрият физичните механизми в основата на всичко това. Тъй като потокът
от заредени и неутрални газове през движещо се течение от протони, носещи собствено
магнитно поле, не е нещо, с което често се сблъскваме в ежедневието си, темата неиз-
бежно е мистериозна. Тя включва сложни триизмерни магнитохидродинамични изчис-
ления и лабораторни симулации, в които електрически заредена плазма взаимодейства
с някакво солидно тяло (например топка восък) с цел възпроизвеждане на кометното
ядро.
Движението на кометите в слънчевото гравитационно поле по същество се подчинява
на същата физика като тази на хвърлен във въздуха камък, който пада обратно на земята.
Вече имаме такъв пример от ежедневието си. Изпаряването на лед от кометното ядро в
междупланетния вакуум не е много различно от изпаряването на сняг в земната атмос-
фера в слънчев ден. Отново, ние лесно разбираме това явление, защото то е част от на-
шето ежедневие. Но извън далечната си връзка с полярното сияние физиката на плаз-
мата на кометните опашки няма готов земен аналог и затова естествено притежава ня-
кои загадъчни черти, които устояват на опитите ни да ги проумеем. Все пак в резултат
от това кометните опашки са истински природни лаборатории, в които да изпробваме
познанията си за физиката на плазмата.
Познанията ни за йонните опашки на кометите са нови и в някои отношения все още
несигурни, но те напълно удовлетворяват очакванията на астрономите от една по-ранна
епоха. През 1909 г. американският астроном Е. Е. Барнард пише:

При всеки опит да си обясним някои от тези характеристики на кометата сме при-
нудени да пристъпим в много опасна територия, тъй като нищо във възприетите те-
ории за кометите не ги обяснява и сме принудени да предполагаме за непознати вели-

132
чини, които може би нарушават всичките ни представи за условията в Космоса в ра-
йона на Слънцето и планетите. Но тъй като, изглежда, няма друго обяснение, самият
факт, че сме тласнати към крайности в търсенето на възможна причина, може да
доведе до познания за междупланетните условия, които никога не биха станали въз-
можни без помощта на някоя разгърнала се кометна опашка.

Днес ние вече разбираме, че йонните опашки са пориви на слънчев вятър, междупла-
нетни метеорологични сонди, които иначе биха могли изобщо да ни убягнат.
След като комета започне да изхвърля газ и формира глава, слънчевият вятър и носе-
ните от него магнитни полета се сблъскват с кометната атмосфера. Молекулите във вън-
шните слоеве на главата се йонизират от ултравиолетовата слънчева светлина. Слънче-
вият вятър подема тези йони нагоре, обтича обърнатата към Слънцето част от главата и
ги отнася надалече. Създава се шокова вълна, подобна на тази пред самолет, когато дос-
тигне свръхзвукова скорост. Тази челна ударна вълна се разпростира на милион кило-
метра наветрено от кометата. Йоните, запратени подветрено от слънчевия вятър, може
да се разпрострат на сто милиона километра надалече от Слънцето, заредени от слънче-
вата светлина да излъчват призрачно синьо сияние. Понякога опашката бива застигната
от порив, а по-рядко от малък циклон в слънчевия вятър и в нея настъпва безпорядък,
след като само допреди малко тя се е разпростирала съвършено радиално от Слънцето
навън.
Поради тяхната бърза и хаотична изменчивост, както и заради технически и органи-
зационни ограничения, доскоро не са съществували достатъчно продължителни снимки
на забавен каданс на кометна опашка. Сега обаче достигнахме момент, когато това дейс-
твително е възможно както от Земята, така и от космически апарат. Сега са възможни
дори цветни стереоскопични филми. Нещо повече – днес съществуват множество наб-
людателни станции в междупланетното пространство, които рутинно проследяват слън-
чевия вятър и неговите вариации. Вече сме почти готови да впрегнем сведенията си за
междупланетното време в едно цялостно познание на дългите и грациозни опашки на
кометите.

133
 Глава 10
Кометен бестиарий
При появата на комета с рядка и необичайна форма всички искат да узнаят какво
е това и, пренебрегвайки останалите небесни явления, питат за новодошлата, не-
сигурни дали да изпадат в почуда или боязън, тъй като не липсват и хора, които
насаждат страх и чертаят зловещи знамения.
— СЕНЕКА, „ЕСТЕСТВЕНО-НАУЧНИ ВЪПРОСИ“,
КНИГА 7, „КОМЕТИ“

Астрономите [...] придават по-голямо значение на спадовете в движенията им,

отколкото на странностите във формата им.
— ИМАНУЕЛ КАНТ, „ЗА КОМЕТИТЕ“
„ОБЩА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ И ТЕОРИЯ НА НЕБЕСАТА“ 1755 Г.

Подобно на скок на кит, преди да се гмурне в океанските дълбини, кометата за кратко

се наслаждава на слънчевата светлина и после вече я няма. Кометите танцуват в нощ-
ното небе, капризно изменяйки своята яркост, големина и форма. Понякога различаваме
необичайна активност близо до ядрото. Създават се ореоли, които после се изхвърлят и
разсейват. В Космоса може да се наблюдават множество фонтани от струящ газ. Тъй
като кометата обикновено прави по едно завъртане на няколко часа, струите имат от-
четлива извивка. Всичко се отвява назад от Слънцето чрез натиска на неговото лъчение
и слънчевия вятър.
Някои комети като по часовник изтласкват в пространството поредица от подобни на
воали глави. Кометата Донати е един такъв пример. Най-вероятното обяснение е, че има
зона с повърхностен лед, който експлозивно се изпарява на слънчевата светлина, и тъй
като кометата се върти, тази зона преминава през ден и нощ, като новата глава се гене-
рира от огряната от слънчевата светлина страна веднъж на всяко завъртане.
На тези страници събрахме нещо като кометен бестиарий, подобно на животинските
бестиарии, съставяни от средновековните автори за удивление и забавление и дори с
поучителна цел. Повечето описани в тези сборници животни били истински, много от
тях – екзотични, а някои, като еднорога, били резултат от грешки в препредаването или
изопачаване на сведения – в случая за африканския носорог. Съществували, разбира се,
и умишлени заблуди. Обръщаме се назад към бестиариите с известно умиление, тъй
като разпознаваме в тях предшествениците на съвременните учебници по зоология.
В техния дух тук ви предлагаме една сбирка от изображения на формите на кометите,
фотографирани или нарисувани край телескопа, като особено внимание е обърнато на
струите в техните глави. Понякога кометата е обърната така, че я гледаме по посока на
оста ѝ на въртене, а друг път – под някакъв ъгъл. Във всички случаи е лесно да се опре-
дели къде се намира Слънцето. За подсилване на контраста илюстрациите са възпроиз-
ведени в черно-бяло.
При телескопа астрономът наднича през океан от турбулентен въздух и полученият
образ е разкривен. Една от причините телескопите да се разполагат на усамотени пла-
нински върхове над голяма част от атмосферата е за подобряване на видимостта. Във
134
фокуса на голям телескоп окото на астронома има огромно предимство пред фотограф-
ската плака – той може да си спомни как само преди миг атмосферата се е стабилизирала
и са се виждали фини детайли от кометата. Припомняйки си такива моменти и рису-
вайки видяното, астрономът често може да възпроизведе детайли, недостъпни за ка-
мера, прикрепена за същия този телескоп. Недостатъкът на този метод е, че хората са
несъвършени записващи устройства и на прага на разделителната способност очите
може да ни изиграят номер. Все пак чрез сравняване на рисунките на независими наб-
людатели, налагане върху снимки, както и с помощта на нови техники за подобряване
на изображенията е възможно да се потвърди, че в общи линии ранните кометни наб-
людатели са си знаели работата.

Фиг. 57. Кометата, както е била описвана в различни епохи и култури. Художник Ан
Норсия. Подробен ключ към изображенията вж. на следващата фигура.

135
 Фиг. 58. Комети, описвани в множество култури: (А) Китайска рисунка върху
коприна, 168 г. пр.Хр. (В) От гоблена от Байо, отразил появата на Халеевата комета
през пролетта на 1066 г. (С) От Ийдуайнския псалтир, ръкопис върху пергамент, ок.
1145 г., от монаха Ийдуайн според сведения за Халеевата комета, появили се по
онова време. (D) От фреската „Поклонението на влъхвите“ от Джото, ок. 1304 г.
Златните пигменти са изгубени, разкривайки червеното лепило, с което са били
залепени за мазилката. (Е) От „Нюрнбергски хроники“ – илюстрация върху дървен
блок от 1493 г., изобразяваща появата на Халеевата комета през 684 г. (F) Ацтекско
описание на ярка комета, наблюдавана от император Монтесума II в началото на
XVI в. Из „История на Индиите на Нова Испания“ от Диего Дуран. (G) Турско
изображение на Голямата комета от 1577 г. (Н) Форма на комета според Плиний,
взета от „Кометография“ на Хевелий, 1640-1680-те г. (I) Една от няколкото
кометни форми, показани в „Кометография“ на Хевелий, 1640-1680-те г. (J) Детайл
от вероятна комета върху предпазител (тсуба) на японски кован меч, ок. 1700 г. (К)
Илюстрация по фотография на Халеевата комета, получена през май 1910 г. от
Южната наблюдателна станция на обсерватория „Лик“, Серо Сан Кристобал,
Сантяго, Чили. (L) Кометата Брадфийлд, наблюдавана около 17 ч. по Гринуич на 10
януари 1980 г. Компютърно обработено изображение от Космически център
„Годард“.

Всяка от тези кометни форми представлява запечатан миг от живота и смъртта на

една комета, един поглед към издевателството на Слънцето с една голяма буца лед.
Всяко от тези зрелища е създадено поне отчасти от струи газ и прах, въртене, радиаци-
онно налягане и местните метеорологични условия в слънчевия вятър. Струите и гла-
вата обикновено са с дължина от хиляди и повече километри. Работата на детективите
е от онова, което се вижда, да заключат какви събития са го предизвикали. Същото пра-
вят и геолозите. Разгледайте разнообразието от кометни форми, което сме ви подгот-
вили, и се опитайте да потърсите достоверно обяснение за това какво става във всеки
отделен случай.
На фиг. 59 гледаме косо към ядрото, докато пет или шест струи се изстрелват към
Слънцето. На фиг. 60 ясно се вижда, че фонтаните са ограничени в обърнатото към
Слънцето нагрято полукълбо от кометното ядро. За посоката на въртене често може да
бъде заключено от извивката на струите.

136
 Фиг. 59. Пет или шест струи се изхвърлят от ядрото на кометата Тебут (1861 II),
нарисувана от Шмит. Благодарение на НАСА.

На следващата фиг. 60 гледаме косо към множеството фонтани от прах, изригващи от

дневната страна на Голямата комета от 1861 г. Представете си обаче, ако вместо да
приближаваше Земята отзад, полюсът на кометата случайно сочеше в нашата посока.
Тогава щяхме да гледаме право по оста на въртене и да наблюдаваме истинска върте-
лежка от фонтани. Такъв изглежда случаят с кометата Хейл-Боп към края на 1996 г.

137
 Фиг. 60. Множество фонтани от обърнатото към Слънцето ядро на кометата от
1861 г. Нарисувани от Уорън де ла Ру, 2 юли 1861 г. От „Небесата“ на Амеде Гийман
(Париж, 1868)

Фиг. 61. Ранно комбинирано дигитализирано изображение на кометата Хейл-Боп,

направено от любител астроном с помощта на зарядо-свързан прибор, на което се
виждат множество струи в различни посоки, много от които вероятно дължащи се
на изпаряването на различни ледове. Тим Пъкет, обсерватория „Пъкет“, септември
1996 г.

138
 Самата идея предполага, че извивките [на опашните струи] може да са спирални извивки, създа-
вани от въртенето на ядрото на кометата по време на изхвърлянето на струите.
— АРТЪР СТЕНЛИ ЕДИНГТЪН

За щастие, земната гравитация е недостатъчна, за да привлече преминаващите комети

към нас. От време на време обаче по чиста случайност някоя комета ще преминава близо
до Земята. Всичко е само въпрос на време. Ако можете да чакате достатъчно дълго – сто
милиона години например, – вероятно ще видите и доста странни комети. Между орби-
тите на Сатурн и Уран например се намира Хирон, един изключително необичаен обект,
открит през 1977 г. от Чарлс Ковал от обсерваториите „Хейл“ в Калифорния. Наречен
на кентавъра учител на Язон и Ахил, Хирон е с диаметър триста до четиристотин кило-
метра и е по-голям от всяка позната комета, макар и не по-голям от по-големите асте-
роиди. Възможно ли е той да е най-видимият член на досега неизвестна популация от
масивни комети, населяващи предимно зоната отвъд Плутон? През 90-те години на XX
в. започна да се открива голяма популация от такива обекти, наричани понякога астеро-
иди тип Кентавър. Хирон е тъмен. Други обекти от този вид – Фолус например – са
тъмни и червени. Отражателните свойства на Фолус могат да се обяснят само с повър-
хност, покрита със сложна органична материя. Може би тези светове са комети, чиито
повърхностни ледове от метан и други екзотични летливи вещества са се изпарили, ос-
тавяйки след себе си само тъмна органична матрица.
На всеки няколко хиляди години Хирон прави достатъчен брой далечни преминава-
ния край Сатурн, за да се смята орбитата му за нестабилна. Възможно е той бавно да си
проправя път към Слънцето и един ден да се превърне в късопериодна комета. Предс-
тавете си как след множество срещи със Сатурн и Юпитер един ден Хирон навлиза във
вътрешността на Слънчевата система. Щом кометата Швасман-Вахман 1 все още може
да създава гейзери от далечния си пост между орбитите на Юпитер и Сатурн, щом Го-
лямата комета от 1729 г. може да е видима с просто око, когато е отдалечена почти кол-
кото Юпитер, как ли тогава би изглеждал обект като Хирон, когато за пръв път прис-
тигне от далечните краища на Слънчевата система и приближи Земята? Много е веро-
ятно на него да има воден лед, който би се изпарявал експлозивно с приближаването на
Хирон до Слънцето. Една много тъмна комета, може би видимо червена, с големина от
стотици километри, с множество прахови фонтани и огромна опашка, би била изклю-
чително зрелище при преминаването си край Земята. Изглежда, че не съществуват ис-
торически сведения за подобно появяване. Несъмнено това е рядко събитие.
Нека тогава зададем един по-скромен въпрос: съществуват ли исторически сведения
за приближаване до Земята на някакъв вид въртящо се и изхвърлящо струи кометно
ядро? В случая с кометата Морхаус 1908 III вътрешната глава с нейните струи е била с
големина от около четири хиляди километра, една повече или по-малко типична голе-
мина горе-долу колкото Луната. Ако такава комета се приближи до Земята колкото Лу-
ната, главата ѝ ще ни изглежда голяма колкото Луната – около половин градус. На 11
май 1983 г. кометата ИРАС-Араки-Алкок (наречена на робот и двама души) премина на
пет милиона километра от нашата планета, което е дванайсет пъти разстоянието от Зе-
мята до Луната. От наблюдаваната честота, с която нови комети пристигат във вътреш-
ността на Слънчевата система, е възможно да се изчисли колко дълго трябва да чакаме,
преди комета да се приближи колкото Луната. Отговорът е най-много няколко хиляди
години. Ако сте готови да чакате четири-пет хиляди години, кометно ядро би трябвало
да премине доста близо до вас. Представете си небето, превзето от матов червен обект
139
с неправилна форма, който изхвърля бели балдахини, проблясващите му извити фон-
тани струят в Космоса и всичкият този материал е отвяван назад в дълга опашка, прос-
тираща се от хоризонт до хоризонт. Би било паметно събитие.
Освен ако не приближи Земята от някой малко вероятен сектор от небето, кометата
ще бъде наблюдавана от народите по целия свят. Сигурно ще има някаква митологична
рамка, наричана понякога мироглед, в която да бъде вписана тази поява. Хората, естес-
твено, биха си помислили, че тази гледка вещае нещо или има някакво значение за тях.
Така някои кометни форми биха навлезли в изкуството на много култури, може би дори
като централна тема. С времето споменът за истинските събития вероятно ще изблед-
нее, разказите ще стават все по-мъгляви, но формата на кометата ще си остане домини-
ращ мотив в изкуството и в регистрите на предишните поколения. Ако видехме подобна
поява и вярвахме, че тя е някакво послание към нас, тогава не бихме били склонни да я
пренебрегнем. След като отминат хиляда години, символът на кометата, какъвто и да е
бил той, може вече да е напълно откъснат от своя странен и внушителен произход. В
едно преднаучно общество на прага на грамотността сведенията за безпрецедентни по-
яви, включващи необичайна физика, след около хиляда години ще заживеят собствен
живот.

Фиг. 62. Халеевата комета отново през 1910 г. от Рико. Благодарение на НАСА.

Поради екстравагантните твърдения, основани на оскъдни доказателства в поредица

популярни книги и статии през вековете, идеята, че исторически катастрофи са били
причинени от сблъсъци на комети със Земята, е силно дискредитирана. Но поне от вре-
мето на Халей е станало видно, че големи приближавания и дори сблъсъци на комети
със Земята ще се случат, стига да изчакаме достатъчно дълго. Както при всички научни
въпроси, този се свежда до качеството на доказателствата. Наясно сме с необходимостта
да се подходи внимателно.
Изкушението да се спекулира с тази материя е лесно разбираемо. Щом комети са се

140
приближавали през последните няколко поколения, тогава през историята някоя наис-
тина голяма комета трябва да е дошла достатъчно близо и да е била далеч по-зрелищна
от всичко друго в живата ни памет. Затова преравяте изкуството, литературата, мито-
вете или пък геоложките сведения, докато откриете нещо, което според вас би могло да
се припише на комета. След което написвате книга. Ето как Игнациус Донъли, конгрес-
мен, лейтенант-губернатор на Минесота, страстен защитник на човешките права и опаз-
ването на природата, през 1883 г. в своята изключително популярна книга „Рагнарок“
предположил, че плътните отлагания от глина по целия свят са паднали от небето, ко-
гато Земята е преминала през комета със строеж според модела за обикалящата в орбита
купчина пясък (Глава 6). Глините обаче лесно се създават от познати геоложки процеси
и повечето не показват никакви признаци в своята атомна или молекулна структура за
какъвто и да било извънземен произход. Освен това вече е известно, че моделът на ко-
метите като купчината пясък е невалиден, макар по времето на Донъли да е бил приет
единодушно от експертите. Или пък друг пример – руско-американският психиатър
Имануел Великовски изказва идеята, че напастите в Египет, манната небесна и някои
други извадки от древни митове са били предизвикани от комета, приближила твърде
много до Земята. Кометата обаче едва ли е единственото предполагаемо или най-веро-
ятно обяснение на такива истории, а други елементи от хипотезите на Великовски са
дълбоко погрешни.

Фиг. 63 Кометата Арен-Ролан (1957 III) на 25 април 1957 г. Фотография X. Некел.

От Н. Б. Рихтер, „Природата на кометите“ (Метуен, 1963)

И все пак съществуват основания да смятаме, че древните са направили някои много

точни описания както на необикновени, така и на обикновени комети. Например през
IV в. пр.Хр. историкът Ефор съобщава за комета, която през 371 г. пр.Хр. се е разцепила
на две. По-късни автори продължават да цитират Ефор, макар и със значителен скепти-
цизъм. До времето на Сенека и Плиний няма други примери за фрагментиране на ко-
мети и все пак сведението, че комета някога се е разцепила на две, е предадено във вре-
мето до наши дни. Днес ние знаем, както е с кометата Биела и преминаващите близо до
Слънцето комети, че фрагментацията действително се случва. Ефор е реабилитиран, а
ние научаваме, че необичайни кометни събития могат да бъдат предавани прецизно през
хилядолетията.

141
Фиг. 64. Голямата комета от 1861 г., нарисувана от Уорън де ла Ру на 2 юли 1861 г.
От „Светът на кометите“ на Амеде Гийман (Париж, 1877)

През нашия век са проведени пространни Нютонови изчисления на орбитата на Ха-

леевата комета заедно с предвиждания – или по-скоро следвиждания – за датата и пози-
цията ѝ в небето при всяка нейна поява назад до 240 г. пр.Хр. За всяко от тези изчислени
появявания в древните хроники съществуват убедителни доказателства, че на въпрос-
ната дата в прогнозираната част от небето действително се е появявала ярка комета. В
допълнение към увеличаването на и бездруго високото ни доверие в Нютоновата теория
на гравитацията това съгласие между теорията и наблюденията възражда нашата въз-
хита от прецизността и наблюдателността на древните китайски, корейски, японски, ва-
вилонски и европейски хроникьори. Макар уважението ни да не се простира дотам, че
да им се доверим напълно по отношение на описанията на кометите, гъмжащи от дра-
кони, мечове или лица, то все пак предполага, че в историческите описания на формите
на кометите за нас може да се е запазило нещо от естествената история на тези само-
битни посетители от дълбините на Космоса.
Плиний отбелязва появата на комета, „твърде ярка, за да бъде наблюдавана директно;
тя беше бяла със сребърна коса и наподобяваше бог, приел човешка форма“. Какво
бихме могли да заключим? За да бъде една комета твърде ярка, тя трябва да е обгърната
в глава (кома) и да преминава близо до Земята. Не е невъзможно. Конфигурацията на
главата може да е сложна и да наподобява човешка форма. Но среброкос бог комета
определено не е широкоразпространен в митовете и изкуството по света.
Плиний описва и друг вид комета със следните думи: „Подобно на конска грива, тя
се движи много бързо, като кръг, въртящ се около себе си.“ Темата за въртенето поня-
кога в древните регистри е свързвана с комети. Епиген предполага, че кометите се раж-
дат във вихрушки, което Сенека с основание отхвърля, но едно близко въртящо се и
струящо кометно ядро може много да наподобява вихрушка. Някои от възраженията на

142
Сенека са, че вихрушките са краткотрайни и въртящото им движение би се разсеяло от
бързото движение на небесата около Земята. Сенека не знаел, че Земята се върти. Той
казва: „Формата на вихрушката е кръгла [...] следователно намиращият се вътре огън [в
хипотетичната кометна вихрушка] трябва да е като вихрушка. И все пак първото е удъл-
жено и разпръснато и далеч няма кръгла форма.“ Възможно е просто Сенека и Епиген
да описват различни аспекти на кометите – Сенека главата и опашката, а Епиген поглед
отблизо на бързо въртящото се ядро. (Преди изобретяването на телескопа кометата би
трябвало да се приближи изключително много до Земята, за да бъде въртенето ѝ оче-
видно.) Затова ние питаме дали съществува някакъв широкоразпространен древен сим-
вол, свързван с небето, който обозначава въртене. Много предпазливо бихме искали да
посочим, че има такъв символ и това е свастиката.
Този символ на четири пречупени ръкава, излизащи от общ център, е бил официално
приет и превърнат в символ на ужас от нацисткия режим в Германия. Нацистките прес-
тъпления срещу човечеството са добре документирани, макар и недостатъчно премис-
лени, и дълго след тяхното изчезване те все още тровят доверието между нациите.
Имало е обаче време много преди нацистите, когато свастиките изобилствали като бла-
гоприятен символ, известен почти във всяка култура по света. Ако можете, поне за мо-
мент се опитайте да пренебрегнете асоциирането на този символ с нацизма, и го разгле-
дайте сам по себе си.

Фиг. 65. Кометата Тебут (1861 II), нарисувана от Секи. Благодарение на НАСА.

През 1979 г. за нашата телевизионна поредица „Космос“ посетихме Индия, за да зас-

немем фестивала „Понгал“ в чест на цикъла на сезоните. Бяхме дълбоко затрогнати от
щедростта и добротата на индуистките селяни в Танджавур, дравидска Южна Индия.
Малко се притеснихме обаче, когато те започнаха весело да рисуват с тебешир свастики
по праговете си. Обясниха ни, че това е древен символ на сполука. И наистина е такъв.

143
 Фиг. 66. Кометата Коджия (1874 III), нарисувана от Чеймбърс. Благодарение на
НАСА.

В двете най-дълбоки и следователно най-стари нива на Троя, датиращи до 3000 г.

пр.Хр. от ранната бронзова епоха, не се откриват свастики. Като се започне от третия,
или изгорения град, датиращ от началото на II хил.пр.Хр., Хайнрих Шлиман, открива-
телят на Троя, ги намира навсякъде. Стотици артефакти и особено вретена, с които се
работи с въртеливо движение, са украсени със свастики. През китайската династия Тан
всеобщото използване на този символ достига такива мащаби, че се налага издаването
на императорски декрет, забраняващ отпечатването им върху коприна. В Западна Индия
има пещери, които служат за будистки храмове, като повечето скални рисунки в тях са
предхождани или завършвани със свастики. Джайнистката религиозна общност в Ин-
дия, която в своята почит към светостта на живота във всичките му форми е пълната
противоположност на нацизма, използва свастиката „като знак на благословия“ и по-
ради тази причина японците някога са я поставяли върху ковчезите. В лондонския вес-
тник „Таймс“ от 1904 г. четем следната информация за Тибет: „[...] няколко бели ко-
либки, подредени в редица. [...] На вратата на всяка е изрисувана в бяло красива свас-
тика с кръгло петно и полумесец над нея.“ Това са астрономическите символи на Слън-
цето и Луната. Върху одеяла, завивки, керамика и други артефакти, свастиката някога
била един широкоразпространен, почти типичен символ за народите на Северна Аме-
рика. Томас Уилсън, куратор на отдела по праисторическа антропология към Амери-
канския национален музей, през 1896 г. пише:

144
 Не знаем дали това е религиозен символ, знак за благословия, талисман или пък само
орнамент. Не знаем дали тя е имала някакво скрито, загадъчно или символично значе-
ние. Но ето я – праисторическа или ориенталска свастика в цялата си простота и
чистота се появява в една от мистичните церемонии на местните племена в голямата
американска пустиня във вътрешността на Североамериканския континент.

Как така един и същ любопитен символ се е установил в древните култури на Индия,
Китай, Американския югозапад, Мексико на маите, Бразилия, Британия и Турция наред
с много други? Свастиката е била използвана в Европа от бронзовата ера от Арктика до
Средиземноморието, а през желязната епоха се е разпространила в Етруската, Микенс-
ката, Троянската и Хетската цивилизация. Самата дума е санскритска:

Коренът свасти буквално означава благоденствие. Знакът свастика вероятно е съ-

ществувал много преди да му бъде дадено име, дълго време преди появата на будизма
или санскритския език...
Разглеждайки целия праисторически свят, откриваме свастиката, използвана върху
малки и сравнително незначителни предмети [...] като вази, делви, лекове, пособия, се-
чива, домашни стоки и потреби [...] и по-рядко върху статуи, олтари и други подобни.
[...] [Била е използвана] в Италия върху урните, в които са погребвали пепелта на по-
чиналите; в швейцарските езера, отпечатана върху керамика; в Скандинавия върху
оръжия, мечове и т.н. и в Шотландия и Ирландия върху брошки и игли; в Америка върху
камъни за стриване на зърно; бразилките я носели инкрустирана върху съдовете си;
индианците пуебло я рисували върху танцовите си хлопки, докато северноамериканс-
ките индианци в епохата на могилостроенето в Арканзас и Мисури я рисували в спи-
рална форма върху керамиката си; в Тенеси тя била гравирана върху раковини, а в
Охайо – изрязвана в най-простата си форма от медни листове. [...] Тъй като не я от-
криваме в Америка върху местни религиозни монументи, тотеми, идоли или други све-
щени предмети, с право можем да твърдим, че тук тя не е била използвана като рели-
гиозен символ. [...] С това преимущество в полза на общата употреба изглежда, че
като изключим будистите и ранните християни, както и повече или по-малко свеще-
ните церемонии на северноамериканските индианци, би следвало да се откажем от
претенциите за свещения характер на свастиката.

Това е извадка от класическата разработка на Уилсън над етнографията на свастиката.

Уилсън бил скептичен относно идеята, че свастиката е била предавана от една култура
на друга чрез дифузия:
Ако сред местното население на Америка знакът носеше същото име като в Индия –
свастика, – тогава това би било едно много силно доказателство за контакт и комуника-
ция. Ако религията, която той представлява в Индия, бе открита и в Америка, веригата
на доказателствата можеше да се смята за завършена.

145
 Фиг. 67. (а) Вретено, украсено със свастика – едно от стотиците, открити от
Шлиман в Троя. От Томас Уилсън, „Свастиката: най-ранният познат символ и
неговите миграции; с наблюдаване на миграциите на определени производства в
праисторически времена“ (институт „Смитсониън , Вашингтон, 1896 г.). (b)
Символът свастика върху етруска златна „була“. От Уилсън. (с) Копие от
желязната епоха, открито край Бранденбург, Германия, със символи, включващи и
свастика с четири ръкава под прав ъгъл (долу вдясно), както и S-образна свастика с
три извити ръкава (горе вдясно). От Уилсън.

В случая обаче не е така. От друга страна Уилсън твърди, че свастиката далеч не е

толкова проста фигура, която би могла да се появи спонтанно по целия свят:

Като доказателство посочвам факта, че тя не се използва широко и е почти непоз-

ната сред християнските народи, че тя не е включена, нито е спомената в никое от
съвременните европейски или американски изследвания на декорацията, нито пък е
позната или използвана от художници и декоратори от други страни. [...]
Правата линия, кръгът, кръстът, триъгълникът са все прости форми, които се въз-
произвеждат лесно и вероятно биха били измисляни отново и отново във всяка епоха
от примитивния човек, както и във всяка част на света, като всеки път това би било
едно независимо откритие, означаващо много или малко, както и различни неща при
различните народи или през различните периоди на един и същ народ, или пък те биха
могли да нямат установено определено значение. Свастиката обаче вероятно е пър-
вата, създадена с определено намерение и еднозначно или последователно значение,
знанието за което се предава от един човек на друг [...]

146
 Това е истинска главоблъсканица – символ на хиляди години, който нито се появява
спонтанно в ума на художника, нито се предава от култура на култура. Това озадачило
и Шлиман, който отбелязал: „Проблемът е нерешим.“ Възможно е да е така. Все пак,
ако свастиката по начало беше нещо в небето, което би могло да бъде наблюдавано не-
зависимо от отдалечени една от друга култури, тогава загадката би била решена. Тогава
символът щеше да е пристигнал във всяка култура отвън, а не да е предаден от други
култури.
В по-древните изображения на свастиката често виждаме извити, а не пречупени ръ-
кави. Това се нарича S-образна свастика. Размишлявайки над значимостта на свасти-
ките, които открил в Древна Троя, Шлиман сметнал, че е наблюдавал опит да се опише
въртенето, и предположил, че посоката на въртене е посочена чрез посоката на ръка-
вите, които винаги били увлечени от въртенето. Но кое било това нещо, което се вър-
тяло, той нямал предположения.
Друга дилема от научните трудове за свастиката е, че от една страна, тя изглежда
свързана с нещо ярко в небето, а от друга страна, очевидно е нещо отделно от Слънцето.
За да добиете представа за често високопарния научен дебат около този аспект на свас-
тиката, ето някои аргументи на граф Гобле д’Алвиела от 1891 г.: Ръкавите на свастиката
„са лъчи в движение“. Изображенията, най-тясно свързвани с нея, представляват Слън-
цето или слънчевите богове. Понякога свастиката се редува с изображения на Слънцето.
От това Гобле д Алвиела заключава, че свастиката обозначава Слънцето. Решаващо до-
казателство е една тракийска монета, на която думата за „ден“ е заменена със символа
свастика. Това според него означава пълна идентификация между свастиката и „идеята
за светлината или за деня“. Според критиците обаче не е нужен допълнителен символ
за Слънцето, а свастиката по никакъв начин не го наподобява. В някои индийски монети
свастиката се появява отделно от слънчевото колело, но също толкова отчетливо. Това
се казва безизходица.

Фиг. 68. Керамика от Древна Самара. Откритото парче с фигури, показани в черно, е
използвано в опит за възпроизвеждане на целия мотив. Според граф Йожен Фелисиен
Албер Гобле д'Алвиела, „Миграцията на символите“ (Париж, 1891 г.)

147
 Фиг. 69. Четири симетрично разположени струи в осветеното полукълбо на
невъртящо се кометно ядро (горе). Ако ядрото се въртеше бързо (обратно на
часовниковата стрелка на това изображение), ръкавите щяха да следват въртенето
и щеше да се получи нещо като свастика (долу).

Всички тези трудности биха били разрешени, ако някога в небето над Земята е имало
ярка въртяща се свастика, наблюдавана от народите по целия свят. Тази идея изглежда
толкова отдалечена от астрономическата реалност, че макар и разгледана за кратко от
други, размишлявали над произхода на свастиката, никой не се е задълбочил в нея по-
ради простата причина, че сега в небесата няма нищо, което дори бегло да напомня за
горяща свастика. Достатъчно е обаче само да разгледаме съхраняваните от поколения
астрономи скици и фотографии на гейзерите, изстрелващи се от кометно ядро, за да
осъзнаем, че тук има потенциал за създаване на подобен феномен.
Това, което си представяме, е нещо такова: намираме се в началото на II хил. пр.Хр.
Може би Хамурапи е цар на Вавилон, Сенусрет III управлява Египет или пък Минос –
Крит. По-вероятно обаче е време, което днес не се свързва с никой известен персонаж.
Докато хората по Земята са улисани в своите ежедневни дейности, се появява въртяща
се бързо комета с четири активни струи. Вдигайки поглед към нея, хората я гледат точно
по оста ѝ на въртене. Четирите струи, разположени симетрично по екватора откъм днев-
ната страна, създават – поради бързото въртене на кометата – извити ръкави, каквито
лесно можете да видите при въртяща се градинска пръскачка. За обичайното представя-
не на свастиката наблюдателите би трябвало да са наблюдавали въртележката да се
върти обратно на часовниковата стрелка, с ръкави, увлечени от въртенето. Стига и че-
тирите струи да са били активни едновременно, хората по Земята щяха да наблюдават
ярка свастика, вероятно леко смалена в перспектива в дневното небе.
В свастиката има нещо антропоморфно. Разчитаме го като ръце и крака в движение.
Това е един от малкото символи, които не са нормално срещани в природата и са еднов-
ременно прости и завладяващи. Ако нещо подобно бавно се материализира в нощното
ви небе сред воали и фонтани от прах, нещо движещо се, живо, почти целеустремено,
със сигурност бихте сметнали това преживяване за забележително. Бихте разсъждавали

148
над неговия смисъл, религиозното му значение, неговата поличба. Хората биха изпис-
вали символа, за да го покажат на други и така това чудо да не бъде забравено. Незави-
симо дали го възприемате като благоприятен знак или вестител на бедствия, не е нужно
някой да ви обяснява, че това е нещо важно.
Формата на свастиката не е много различна от подобните на въртележка структури,
наблюдавани при много комети и извадени на показ чрез фотографии, направени с го-
леми телескопи. Един скорошен пример е кометата Бенет 1970 II. При нея въртележката
беше жълта, което предполага, че структурата е от прах. Ако разгледате тези форми,
вероятно поне бихте допуснали, че ако се въртят достатъчно, сред тези преминаващи
край Земята изхвърлящи струи комети все някога някоя ще изглежда точно като свас-
тика. Сам по себе си обаче този аргумент не е достатъчен, за да убеди вас, както и нас,
в кометния произход на символа. За толкова спекулативна тема е нужно поне едно пряко
доказателство.
При тези обстоятелства е поразително да открием именно в културата с най-продъл-
жителни традиции във внимателното наблюдаване на комети едно съвсем ясно и нед-
вусмислено описание на свастика като просто още една комета. Такъв е случаят с двай-
сет и деветата и последна комета от древния копринен атлас на кометните форми, отк-
рит в гроб от династията Хан в Мавандуй, Китай (Глава 2). Той датира от III или IV в.
пр.Хр., но представлява антология на вероятно далеч по-стари наблюдения. Двайсет и
деветата комета е наречена „Ди-Ксин“ – „дългоопашатата звезда фазан“. Описанието ѝ
е най-дългото от всичките двайсет и девет, тъй като кометата свастика сама по себе си
е подложена на разнородни интерпретации. Тази комета се свързва с промяна. „Поя-
вата ѝ през пролетта означава добра реколта, през лятото – суша, през есента – навод-
нения, а през зимата означава дребни стълкновения.“ Тези знамения, разбира се, са фан-
тазьорски, но произходът на свастиката вследствие на появата на комета сега ни се
струва реална възможност. Питаме се дали тази взаимовръзка не съществува и в други,
не толкова известни артефакти от древни култури.

Фиг. 70. Последните седем комети, изобразени на Мавандуйската коприна от III-IV в.

пр.Хр. в Китай. Нищо в описанието не подсказва формата на свастиката да е била
смятана за фундаментално различна от другите показани комети. Wen wu „Ма Wang
Tui ро shu ’T’ien wen ch’i hsiang tsa chan’ neijung chien shu“ и „Ma Wang Tui Han ts’ao
po shu chung to hui hsing t‘u“. Tom 2, cmp. 1-9. (Пекин, Wen wu ch’u pan she, 1978).

149
 Много отдавна свастиката достигнала глобално разпространение и за разлика от оби-
чайните кометни атрибути почти навсякъде била смятана за добър знак. Хиляди години
по-късно възниква нацисткият расизъм и грабителство, който се нуждае от символ,
представляващ възприетите за по-висши и расово хомогенни народи на Северна Европа.
Те вече наричат себе си арийци на светлокожите персийски нашественици в тъмнокожа
Индия в средата на II хил. пр.Хр. При нацистите свастиката украсява униформи, оръ-
жие, канцеларски принадлежности, авиация и различни символи на властта. Децата по
цял свят се упражняват да рисуват знака. Под флага на свастиката нацистите избиват
десетки милиони и налагат ера, в която хората са способни да унищожат глобалната си
цивилизация, а вероятно и човешкия вид като цяло. Въртележка от изпаряващ се лед се
появява в самотно величие в земното небе и 3500-4000 години по-късно нейната форма,
запомнена през поколенията, все още служи за символ както на добро, така и на зло.
Когато се взираме навън в Космоса, виждаме отразени към нас множество разновид-
ности на собствената ни природа.

Както формата на това сияйно изригване, така и посоката, в която бе изхвърлено от ядрото, пре-
минаха през необикновени и непостоянни изменения, различни фази, следващи една след друга
с такава бързина, че нямаше две последователни нощи, в които да има някаква прилика. В един
момент изхвърляният гейзер беше единичен и ограничен в тясна струя спрямо ядрото, в друг – с
лястовича или ветрилообразна опашка, подобна на газовия пламък, излизащ от сплесната дюза,
а в трети – две, три или повече струи се изстрелваха в различни посоки.
— ДЖОН ХЕРШЕЛ,
„ОТНОСНО ПОЯВАТА НА ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА ПРЕЗ 1835 Г.“
„АСТРОНОМИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ“ ЛОНДОН, 1858 Г.

150
 ПЛАКА I
Едмънд Халей на трийсетгодишна възраст. Художник Томас Мърей.
Благодарение на Лондонското кралско дружество.

151
 ПЛАКА II
Кометно ядро се фрагментира при преминаване край Юпитер – тук гледано почти
откъм полюса. Всеки от големите фрагменти ще развие собствена опашка, докато
този рояк от парчета с неправилна форма приближава вътрешността на Слънче-
вата система. Художник Майкъл Карол.

152
 ПЛАКА III
Земята и Луната преминават през кометна опашка на фона на Млечния път.
Художник Рик Стърнбах.

153
 ПЛАКА IV
Комета със своя шлейф блуждае сред светлините на нощното небе. От „Един друг
свят“ на Изидор Гранвил (1844). Благодарение на Pym С. Фрайтаг. Библиотека на
Конгреса.

154
 ПЛАКА V
Правите сини йонни опашки и извитите жълтеникави прахови опашки на кометата
Уест (1976 VI). Снимани на 8 март 1976 г. от Денис ди Чико за „Скай енд Телескоуп“

155
 ПЛАКА VI
Еволюция на кометите и Слънчевата система. В междузвезден облак от газ и прах
(горе вляво) се формира и развива Слънчевата мъглявина (горе вдясно). Сблъсъкът на
километрични кондензации и последвали сблъсъци и изхвърляния създават слънчева
система с малък брой планети (долу) и голям брой комети (не са показани). Худож-
ник Казуаки Ивазаки.

156
 ПЛАКА VII
След удар от комета на Марс за кратко потича вода. Художник Дон Дейвис.

157
 ПЛАКА VIII
Моментен кадър от произхода на Слънчевата система преди почти пет милиарда го-
дини. Сплеснатият диск около младото Слънце е Слънчевата мъглявина, в която кон-
дензират огромен брой километрични обекти от сняг и скали. Някои от тях (тук са
показани само няколко) развиват опашки и определено могат да бъдат описани като
комети. Смята се, че именно от Слънчевата мъглявина са произлезли всички пла-
нети, луни, астероиди и комети в Слънчевата система днес. Художник Джон Лом-
бърг.

158
 ПЛАКА IX
Комета или астероид удря Луната, вследствие на което се образува кратерът Тихо
(наречен на Тихо Брахе, вж. Глава 2). Този кратер е формиран в лунните възвишения
след много от другите кратери там. Забележете кратерите върху кратери. Худож-
ник Дон Диксън.

159
 ПЛАКА Х
Голямо кометно ядро с диаметър 10 километра в момента преди сблъсъка му със Зе-
мята – преди 65 милиона години на това схематично представяне. Смята се, че експ-
лозията в резултат от сблъсъка е предизвикала огромни облаци от пулверизирано
океанско дъно по цялата земя, вследствие на което са настъпили студ и мрак, довели
до измирането на динозаврите и много други видове. Ядрената зима е с подобен
ефект. Художник Дон Дейвис.
160
 ПЛАКА XI
Комета профучава в атмосферата на Юпитер, прониквайки под облаците. Поради
своя размер и орбитите на кометите от семейството на Юпитер най-голямата пла-
нета получава сравнително много подобни удари. Художник Дон Диксън.

161
 ПЛАКА XII
Слънцето, в центъра, и антуражът му от комети се срещат с малка бледа звезда.
Получените в резултат гравитационни смущения запращат дъжд от комети към
вътрешността на Слънчевата система. Статистически подобни срещи се случват
от време на време. В допълнение, според един възглед Слънцето има звезда компаньон
със силно ексцентрична орбита, която при перихелия си навлиза в Облака на Оорт и
затова периодично запраща комети навътре към планетите.

162
 ПЛАКА XIII
Комета удря сияйния слънчев диск. Тъмните части са слънчеви петна с локално уве-
личени магнитни полета. Никъде на Слънцето няма твърди или течни вещества,
всичко е газообразно. Художник Ан Норсия.

163
 ПЛАКА XIV
Ранната Земя по време на произхода на живота. Луната, която тогава е била много
по-близо, е надвиснала над хоризонта. Органичните молекули достигат до примитив-
ните океани с падането на кометна материя и се генерират локално в богатата на
водород атмосфера чрез мълнии и ултравиолетова светлина. Художник Казуаки Ива-
заки.

164
 ПЛАКА XV
Халеевата комета, каквато е била наблюдавана през 1301 г., описана като Витлеемс-
ката звезда. От „Поклонението на влъхвите“ от Джото ди Бондоне – фреска, завър-
шена през 1304 г.

165
 ПЛАКА XVI
След няколко века в района на Сатурн кометни ядра поддържат растежа на ог-
ромни генетично създадени дървесни форми. Художник Джон Ломбърг.

166
 ПЛАКА XVII
На тази илюстрация на вероятните последици от сблъсък с комета преди 65 мили-
она години трицератопс се скита самотно из скования от студ и мрак пейзаж от
късната креда. Художник Дон Дейвис.

ПЛАКА XVIII
Астронавти от XXI в. изследват повърхността на кометно ядро. Струя изпарени ле-
дове се изстрелва в Космоса отвъд хоризонта, докато космическият кораб на посе-
тителите следва движението на кометата. Художник Памела Лий.

167
 ПЛАКА XIX
Записите в седиментите. Това е рязката граница в крайпътните скали край Губио,
Италия, съответстваща на края както на кредата, така и на мезозойската гео-
ложка ера. Долу вдясно са скалите от кредата, ясно показани като бял варовик при
леко отчупване с чук. Цветът на този слой се дължи на фосилите на микроорга-
низми, живели в океаните от късната креда. Червеникавокафявите скали горе вляво
са от терциера – период, в който не са открити никакви динозавърски вкаменелости
и през който бозайниците са във възход. За добиване на представа за мащаба горе е
показана монета от 500 лири, горе-долу колкото монета от 25 цента. По диагонала
на тази илюстрация, разделяйки кредата от терциера, лъкатуши слой от сива глина.
Той съответства точно на времето, когато последните динозаври се появяват във
фосилните архиви, и е богат на иридий. Фигурата е използвана с позволението на
Уолтър Алварес от Калифорнийския университет, Бъркли.

168
 ПЛАКА XX
Кратери от сблъсък, било то с кометен или астероиден произход, сравнително редки
върху повърхността на Венера, която е на 300 милиона години. Кратерът на преден
план е 37-километровият Хау. Радарно изображение от сондата „Магелан“, благо-
дарение на Лабораторията за реактивно движение/НАСА.

169
 ПЛАКА XXI
Юпитер веднага след сблъсъка с фрагментите от кометата Шумейкър-Леви 9.
Вижда се едно от образуваните от ударите около двайсет петна в атмосферата и
високите облаци на Юпитер. Всяко петно е с размери горе-долу колкото Земята, ко-
ето предполага, че подобен кометен сблъсък с нея би имал глобални последствия за
околната среда. Благодарение на X. Хамел, МТИ и НАСА/АУРА.

170
 ПЛАКА XXII
От наблюдателен пост на Марс хора наблюдават завръщането на Халеевата ко-
мета през юли 2061 г. Земята е ярката синя точица светлина в небето. Изобразява-
нето ѝ на конструкцията показва планетата, от която произхождат заселниците.
Художник Дон Дейвис.

171
 ПЛАКА XXIII
Фрагменти от кометата Шумейкър-Леви 9 в облак от кометен прах преди сблъсъка
с Юпитер – юли 1994 г. Изображение от космическия телескоп „Хъбъл“; д-р X. А.
Уийвър и Т. Е. Смит. Благодарение на НАСА/ АУРА.

ПЛАКА XXIV
Комплексно изображение на ядрото на Халеевата комета, направено с цветната ка-
мера „Халей“ на борда на космическия апарат „Джото“ на ЕКА. Копирайт 1986
„Макс-Планк“ институт по атмосферна физика, Линдау/Харц, ФРГ. Благодарение
на X. У. Келер.

172
 ПЛАКА XXV
Огромни пилони от светещ газ в мъглявината М16. Там вероятно се формират
слънца, планети и комети. Благодарение на Дж. Хестър и П. Скоуен, Аризонски щат-
ски институт.

173
 ПЛАКА XXVI
Изображение на кометата Хейл-Боп, направено на 26 септември 1995 г. с широкоъ-
гълната планетна камера 2 на космическия телескоп „Хъбъл“. На изображението се
вижда ядрото, разделено на два компонента (или две планини, разделени от долина).
Не се очакват изображения на Хейл-Боп с опашка, докато кометата не приближи
Слънцето през януари 1997 г. Благодарение на X. А. Уийвър (Корпорация за приложни
изследвания). П. Д. Фелдман (университет „Джонс Хопкинс“) и НАСА/АУРА.

174
 ЧАСТ II.
ПРОИЗХОД И СЪДБА
НА КОМЕТИТЕ

Глава 11
В сърцето на трилион светове
Колко ли други тела освен кометите се движат потайно, без да изгреят пред чо-
вешките очи! Защото Бог не е създал всичко само за човека.
— СЕНЕКА, „ЕСТЕСТВЕНО-НАУЧНИ ВЪПРОСИ“
КНИГА 7, „КОМЕТИ“

Имаме основание да подозираме, че на далечни разстояния от Слънцето същест-

вуват много повече комети, но тъй като нямат опашка, убягват на нашите наблю-
дения.
— ЕДМЪНД ХАЛЕЙ, „ДОКЛАДИ НА ЛОНДОНСКОТО КРАЛСКО ДРУЖЕС-
ТВО“, ТОМ 24, СТРАНИЦА 882, 1706 Г.

Древните си представяли планетите закрепени за някакъв невидим механизъм – проз-

рачни кристални сфери, елегантно свързани посредством зъбчати колела. Сега вече
знаем, че древните са грешали. Планетите обикалят Слънцето, насочвани единствено от
невидимата ръка на Нютоновата гравитация. Някои светове са скалисти, други – газо-
образни, трети – от лед и никъде, от Меркурий до Плутон, не съществува нищо, напо-
добяващо кристална сфера. Представете си обаче как напускаме Слънчевата система с
някаква невъзможна скорост, докато дори орбитите на най-външните планети станат
твърде малки, за да можем да ги видим, а Слънцето е само светла точица, не по-ярка от
най-ярката звезда, видима от Земята. Тогава ние действително срещаме нещо като крис-
тална сфера, само че натрошена – облак от трилион късове и парченца лед, малки све-
тове, всеки с размерите на град, мъждиво осветени в дълбокия междузвезден мрак.
Ние живеем в сърцето на трилион светове, всичките невидими. Звучи като поучени-
ята на някоя модерна секта. Но тук не става дума за метафорични светове, а за трилион
места, всяко от които отделен свят, какъвто е нашият, всяко гравитационно свързано
със Слънцето, всяко с повърхност и вътрешност, а понякога дори и с атмосфера.
Ако над вас има таван, излезте навън. Вдигнете поглед нагоре. Концентрирайте се
над най-малкото късче небе, което сте способни да разграничите. Представете си как то
се простира като разширяващ се клин далече в Космоса, към звездите. В това малко
парченце небе има над сто хиляди светове – светове невиждани, неназовани, но в няка-
къв смисъл познати. Тези далечни братовчеди на Земята са кометните ядра – студени,
безмълвни, неподвижни, бавно претъркулващи се в междузвездната чернота. Но когато

175
са принудени да започнат да падат към нашата част от Слънчевата система, те проскър-
цват и боботят, изпаряват се, изхвърлят гейзери и накрая формират опашките, на които
толкова се дивят земните обитатели. Как сме научили за това невидимо множество от
ледени светове, е още една детективска история, която започва с Халей.
И все пак някак несъвместимо изглежда с неизменността на Вселената това, че след
кратка среща със Слънцето [кометите] би трябвало да отлетят още по-надалече, в онази
огромна бездна отвъд пределите на планетите, за да пъплят милиони години из този
тъмен и студен район [...] По-скоро те би трябвало да се въртят около Слънцето в уста-
новени, макар и дълги периоди.
— ТОМАС БАРКЪР, из „ОТКРИТИЯ, ЗАСЯГАЩИ КОМЕТИТЕ“, Лондон, 1757 г.
Когато Едмънд Халей съставил първия инвентарен списък на кометните орбити, ста-
нало ясно, че много комети се завръщат, макар и съвсем не често – веднъж на няколко
века или дори повече (Глава 4). Той знаел, че във всеки един момент би трябвало да има
невиждани дългопериодни комети, които скоро не са посещавали Слънцето. И ако по
някаква случайност виждаме комети с периоди от години до векове, вероятно същест-
вуват и други, чиито периоди се измерват в хилядолетия, че и повече. Както показва
един от епиграфите в тази глава, Халей бил готов да повярва в голяма популация неот-
крити комети с много дълги периоди и висок ексцентрицитет. Той обаче не си предста-
вял истински огромен брой комети. Когато Томас Райт нарисувал розета от орбити, об-
граждащи Слънцето, не бил изкушен да включи по-голям брой комети освен малкото,
които били известни тогава, макар че все пак заключил: „Кометите [...] според мен дотук
са най-много бройната част от Сътворението.“
Ключът към откриването на кометния облак са орбитите на кометите, които наблю-
даваме. Трябва да имаме предвид, че това представлява една съвсем малка извадка от
всички кометни орбити. Доколкото ни е известно, нашата извадка може дори да не е
представителна за по-голямата популация. Но това е единствената ни отправна точка.
Елиптичната кометна орбита има определен размер. Най-близката ѝ до Слънцето
точка се нарича перихелий, а най-далечната – афелий – понятия, които използваме в
тази книга. Линията от перихелия до афелия, преминаваща през Слънцето, е главната
ос на елипсата, а половината от главната ос се нарича главна полуос. Главната полуос
на Земната орбита, разбира се, е една астрономическа единица (АЕ). Кометите с малки
главни полуоси никога не напускат планетната част на Слънчевата система и образуват
царството на късопериодните комети. Такива комети са тясно обвързани с гравитацията
на Слънцето и би било необходимо много голямо влияние, за да се отрази съществено
на техните орбити. Кометите с големи главни полуоси обаче прекарват повечето от вре-
мето си далече отвъд планетната зона и правят по един кратък набег към вътрешността
на Слънчевата система по-рядко от веднъж за един човешки живот. Такива дългопери-
одни комети са много по-слабо свързани със Слънцето и траекторията им може да бъде
отклонена по-лесно. Прието е комета с период над двеста години да се нарича дългопе-
риодна комета. В тези двеста години няма нищо магическо, приети са като ориентир
само защото горе-долу се равняват на периода, през който съществува съвременно аст-
рономическо изучаване на кометите. Затова комети като Енке или (по дефиниция) Ха-
леевата са късопериодни, докато комети като Кохоутек, която премина край Земята през
1973 г. и няма да се завърне десет милиона години, са дългопериодни комети.
Някога Лаплас си представял Слънцето неподвижно в Космоса, но обградено с ог-
ромно множество произволно движещи се междузвездни комети. Някои по случайност
се движели много бавно спрямо Слънцето, бивали привличани от неговата гравитация

176
и падали във вътрешността на Слънчевата система. Той показал (Глава 5), че нетният
резултат в района около Земята ще бъде множество комети със силно ексцентрични ор-
бити, но обвързани със Слънцето, и по-рядко комети по хиперболични орбити, заора-
ващи еднократно във вътрешността на Слънчевата система, за да не се завърнат пов-
торно. И точно това изглежда, че наблюдаваме. Тъй като изчислението съвпада с дейс-
твителните наблюдения, Лаплас приел това като потвърждение на съществуването на
огромен облак от междузвездни комети, в чиято вътрешност се намират Слънцето и
планетите.
По-късни изследвания показват, че Слънцето има видимо движение и понастоящем
се е устремило към точка в съзвездието Херкулес.26 Когато падането на произволно дви-
жещи се междузвездни комети се изчислява за Слънцето в движение, се прогнозира го-
лям брой хиперболични комети, което е в противоречие с наблюденията. До късния XIX
в. възгледът на Лаплас за облак от междузвездни комети бил категорично отхвърлян.
Решението на това затруднение – да си представим външните комети слабо свързани
със Слънцето, така че то да не се движи спрямо тях, – изглежда, не е било намерено чак
до втората третина на XX в.
Лаплас също така изчислил, че късопериодните комети биват унищожавани – от гра-
витационно изхвърляне от Слънчевата система, от спорадичен сблъсък с планета или
(сега можем да добавим) просто чрез разсейване в междупланетното пространство след
достатъчен брой перихелийни преминавания. Ако съществуваше обширен облак от
междузвездни комети, тогава популацията на късопериодните комети би могла да бъде
попълвана от каскадата от междузвездни през дългопериодни до късопериодни ко-
мети – планетния билярд, за който вече говорихме. Но ако Слънцето не забира нови
комети от междузвездното пространство, как се подновява популацията от стари комети
във вътрешността на Слънчевата система?
Съществуват само две възможности: или кометите се създават и днес някъде в Слън-
чевата система, или съществува огромен запас от скрити комети, който осигурява ста-
билен поток от екземпляри. Всички предположения относно това как понастоящем биха
могли да се създават достатъчен брой комети са се провалили. Така остава само въз-
можността кометите да се вземат отнякъде. Ако те се намираха някъде наблизо, щяхме
да открием някакви признаци. Следователно те би трябвало да се намират на голямо
разстояние от Земята (и Слънцето). Но къде? И в какъв брой?
Щом сме могли да видим няколко дългопериодни комети по силно ексцентрични ор-
бити, насочващи се към вътрешността на Слънчевата система, дали не би могъл да съ-
ществува далече по-голям брой от тях, движещи се бавно по кръгови орбити далеч от
вътрешността на Слънчевата система там някъде отвъд Плутон? Това би могло да
обясни почти произволните орбитални наклони на дългопериодните комети; можем да
си ги представим отделени от влиянието, което ограничава планетите и късопериодните
комети в равнината на еклиптиката. Облакът от комети би се движил, както Нютон си
представял движението на планетите, ако Бог не се бил намесил в Началото. Такива
комети биха били твърде отдалечени от Слънцето, за да развият глава и опашка, и съот-
ветно не биха били видими от Земята.

26
Фактът, че звездите имат видимо движение, за пръв път е демонстриран от вездесъщия г-н Ха-
лей. – Б.а.
177
 [Тази] статия показва как три факта, отнасящи се до дългопериодните комети, които дотук не са
били добре разбрани, а именно – произволното разпределение на орбиталните равнини и пери-
хелиите и преобладаването на почти параболични орбити, може да се смятат като неминуеми
последствия от [звездните] пертурбации, въздействащи върху кометите.
— Я. X. ООРТ, „СТРУКТУРАТА НА ОБЛАКА ОТ КОМЕТИ, ОБГРАЖДАЩ
СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА, И ХИПОТЕЗА ОТНОСНО НЕГОВИЯ ПРОИЗХОД“,
БЮЛЕТИН НА НИДЕРЛАНДСКИЯ АСТРОНОМИЧЕСКИ ИНСТИТУТ,
ТОМ 11, СТРАНИЦА 91, 1950 Г.

В продължение на десетилетия Ян Оорт бил доайен на бележитата модерна холандска

астрономическа школа. Сред многото му приноси за науката са първото правилно из-
числение на разстоянието на Слънцето от центъра на нашата галактика, първото прила-
гане на радиоастрономията за картографиране на спираловидната структура на Млеч-
ния път и откриването на епизодични и титанични експлозии в лоното му, които биха
могли да са признаци за наличието на огромна черна дупка там. Оорт бил и този, който
скоро след края на Втората световна война предложил идеята за съществуването на да-
лечен облак от комети, слабо свързани със Слънцето. Макар някои аспекти на теорията
да били вече изложени от естонско-ирландския астроном Ернст Йопик, за пръв път в
цялата ѝ прелест идеята била формулирана и развита от Оорт.
Точно както Халей разгледал орбиталните характеристики на шепата комети, с които
разполагал тогава, така и Оорт изследвал деветнайсет дългопериодни комети с ясно оп-
ределени орбити. Той открил няколко дългопериодни комети с голяма полуос от ня-
колко хиляди астрономически единици (АЕ) И дори от няколко десетки хиляди астро-
номически единици. Последните вече се намират много далече от Слънцето, стотици
пъти по-далече дори от Плутон. Но болшинството комети сякаш били скупчени в ра-
йона от около 20 000 и повече астрономически единици. Деветнайсет комети не са го-
ляма, но все пак са достатъчна извадка. След пионерското изследване на Оорт през
1950 г. статистиката ни е значително усъвършенствана, но заключението си остава съ-
щото: повечето дългопериодни комети идват до нас от район, намиращ се на около 50
000 АЕ от Слънцето.
Оорт предположил, че огромен облак от невидими за нас комети обгръща Слънцето
на такива големи разстояния и че всички комети, които виждаме, са бегълци от тази
далечна общност. Повечето от тези комети имат почти кръгови орбити със скромен ек-
сцентрицитет. Те никога не навлизат в планетната част на Слънчевата система и никога
не ги виждаме. Понякога обаче кометно ядро напуска своите себеподобни и навлиза във
вътрешността на Слънчевата система, където може да доближи Слънцето достатъчно,
за да го определим като дългопериодна комета; или пък да премине в близост до една
или повече от големите планети, което прогресивно да промени орбитата му и в крайна
сметка да бъде класифицирано като късопериодна комета.
Кое обаче кара тази случайна комета, слабо удържана от гравитацията на Слънцето,
да навлезе във вътрешността на Слънчевата система? Оорт изчислил., че Слънцето в
своето движение около центъра на галактиката Млечен път понякога дотолкова се приб-
лижава до други звезди, че това предизвиква гравитационен смут в кометния облак, раз-
хвърляйки голям брой от тези кометни ядра в различни посоки, включително и навътре
към Слънцето. Типична комета в Облака на Оорт обикаля около Слънцето с умерено
темпо от около сто метра в секунда. Промяната на скоростта, предизвикана от преми-
наваща звезда, е само няколко десетки сантиметъра в секунда, което е приблизително
178
скоростта, с която можете да придвижите пръстите си по плота на маса. Това е една
съвсем малка промяна в общата скорост на кометните ядра, която обаче е достатъчна да
запрати няколко от тях към планетите. Никой единичен гравитационен импулс от пре-
минаваща звезда не може да причини подобно раздвижване, а по-скоро натрупването
на няколко десетки близки преминавания край звезди е създало нестабилна популация
от бързодвижещи се комети и поредната звездна среща е осигурила последния лек тла-
сък, нужен да отклони някои от тях навътре към Слънцето или навън в междузвездното
пространство. Това е била само последната капка, която е преляла чашата.

Фиг. 71. Схематично представяне на кометния Облак на Оорт, обгръщащ Слънцето.

Показана е само съвсем малка част от трилионите комети във външната част на
облака, като повечето от тях се намират на около една трета от разстоянието
между Слънцето и най-близката звезда. Много по-навътре към Слънцето се намира
вероятно още по-многобройното кометно множество от вътрешността на Облака
на Оорт. Рисунка Джон Ломбърг.
179
 Дори ако някоя звезда се гмурне право през кометния облак, последствията не биха
представлявали особено зрелище. Йопик го оприличава на куршум, профучаващ през
рояк комари – сравнително малко от тях ще бъдат разпръснати или размазани, докато
роякът ще продължи почти необезпокоен. 27 А кометите дълбоко в Облака на Оорт
изобщо не са подвластни на тези звездни пертурбации – тъй като са по-близо до Слън-
цето, те са по-тясно обвързани от неговата гравитация и не могат да бъдат разтърсени и
отронени от преминаваща звезда, освен ако тя не се приближи твърде много до Слън-
цето.

Следователно, можем да приемем сто хиляди пъти разстоянието от Земята до

Слънцето като предел на средната главна ос на кометната орбита, което съответс-
тва на период от около десет милиона години. Тъй като годишно виждаме около три
дългопериодни комети и вероятно пропускаме няколко, можем да кажем, че същест-
вуват около петдесет милиона комети.
— ХЪРБЪРТ ХОЛ ТЪРНЪР, САВИЛСКИ ПРОФЕСОР ПО АСТРОНОМИЯ, ОКС-
ФОРДСКИ УНИВЕРСИТЕТ, НА ПЕТЪЧНА ДИСКУСИЯ В КРАЛСКИЯ ИНСТИТУТ,
ЛОНДОН, ПЕТЪК, 18 ФЕВРУАРИ 1910 Г.

Това изчисление изключва кометите, които не навлизат във вътрешността на Слън-

чевата система, но показва, че много от централните идеи в хипотезата за Облака на
Оорт са съществували от десетилетия, дори от векове. Халей в своя труд от 1705 г. от-
белязва, че „пространството между Слънцето и фиксираните звезди е толкова огромно,
че има достатъчно място“ за множество дългопериодни комети.
В допълнение към близките звезди, днес знаем също, че в нашата част от галактиката
съществуват огромни облаци от междузвездни молекули, през или покрай които преми-
нава Слънчевата система на всеки милиард години. Когато това се случи, обграждащият
я кометен ореол е подложен на допълнително гравитационно раздвижване, при което
нова вълна от комети биват отклонени към вътрешността на Слънчевата система. Оорт
заключил за наличието на огромен запас от чисто нови дълбоко замръзнали комети.
Колко огромен ли? Немският астроном от XVIII в. Йохан Хайнрих Ламберт твърдял, че
пространството около Слънцето вероятно е изпълнено с толкова комети, колкото биха
могли да бъдат побрани без чести сблъсъци, и оттам заключил, че в Слънчевата система
би трябвало да има „поне 500 милиона комети“. При сегашния размер на Облака на Оорт
и при сегашната честота на гравитационни пертурбации от преминаващи звезди астро-
номите са извели наличието на поне трилион кометни ядра. Следователно броят на ко-
метите в Облака на Оорт е по-голям от броя на звездите в галактиката Млечен път. Тази
оценка обаче със сигурност е твърде скромна. Броят на кометите вероятно е още по-
голям. Скорошни доказателства подкрепят идеята, че Облакът на Оорт се простира на-
вътре от периферията си на около 100 000 АЕ от Слънцето, почти достигайки орбитата
на Плутон.
Такива комети са твърде далечни, за да бъдат променени техните орбити от срещи с
планетите, и твърде близки, за да бъдат отклонени от преминаващи звезди или междуз-
вездни облаци. И все пак веднъж на геоложка ера някоя звезда се приближава твърде

27
Звездата ще пробие в Облака на Оорт дупка с диаметър около 1 АЕ, която постепенно ще се зат-
вори. – Б.а.
180
много до Слънцето, като на практика преминава в границите на Облака на Оорт. Ако
съществува вътрешен Облак на Оорт, такава много близка среща със звезда може да
предизвика огромен смут, разхвърляйки едновременно милиард комети и обсипвайки с
тях вътрешността на Слънчевата система с честота от около една комета на час в про-
дължение на милион години. Ако допуснем, че съществува вътрешен Облак на Оорт,
откриваме, че общият брой на кометите в орбита около Слънцето би могъл да е сто
трилиона. Това е грубо приближение до броя на звездите в сто хиляди галактики като
нашата. Кометите съставляват една малка вселена.
Този брой, дори само трилионът комети във външния облак, е толкова смайващ, че
буди недоверие. „Основното затруднение около тази хипотеза“ пише един високоува-
жаван американски астроном, известен със своята откритост към нови идеи, „е, че изис-
ква съществуването на огромен брой комети на голямо перихелийно разстояние.“ Ами
именно.
Какви са мащабите на класическия Облак на Оорт? Сто хиляди АЕ е малко под две
светлинни години, приблизително половината разстояние между Слънцето и най-близ-
ката звезда. Ако се намирахме върху комета, щяхме да сме толкова отдалечени от Слън-
цето, че щяхме да го виждаме такова, каквото е било преди почти две години. Типич-
ният период, за който комета от Облака на Оорт обикаля Слънцето, е няколко милиона
години. Тъй като възрастта на Слънчевата система е около 4,6 милиарда години, една
такава типична комета е направила хиляда обиколки около Слънцето. Една година на
кометата е милион пъти по-дълга от една земна година и там почти буквално са верни
словата от псалма: „Защото хиляда години в Твоя взор са като отминалия вчерашен ден
и като нощна стража.“28
С трилион и повече комети в Облака на Оорт може да си помислите, че кометите са
по-близо една до друга, отколкото където и да било другаде в Слънчевата система –
може би сгушени заедно далече от Слънцето, подобно на една от илюстрациите на Доре
на душите на мъртвите. Но броят комети е отлично балансиран спрямо необятното прос-
транство, което заемат, като типичното разстояние от една комета до друга там е около
20 АЕ, което е горе-долу колкото разстоянието от Земята до планетата Уран. Най-голя-
мата концентрация на комети в Слънчевата система, изглежда, е в нейните най-вът-
решни части, където по някаква щастлива случайност живеем ние. Трите или четири
дългопериодни комети, които преминават всяка година, заедно с всички късопериодни
комети съставляват, доколкото ни е известно, най-голямата гъстота на комети в цялото
пространство от тук до най-близката звездна система Алфа Кентавър.
Космическият апарат Войъджър 2 беше изстрелян през 1977 г. в необичайна високо-
енергийна траектория, за да може да достигне планетите Уран през 1986 г. и Нептун
през 1989 г. Ако със сегашните си космически апарати можем да достигнем Облака на
Оорт, ще ни е нужно десетилетие и повече, за да прелетим от една комета до друга.
Скоро обаче няма да достигнем Облака на Оорт. На космическите апарати Войъджър,
които са най-бързите, изстрелвани някога от хората, им бяха нужни девет години, за да
изминат разстоянието от Земята до Уран, и ще им трябват още 10 000 години, за да
достигнат основното хранилище на кометите. На самите комети са им нужни няколко
милиона години, за да паднат от покрайнините на Слънчевата система до района около
Земята. Основната част от Облака на Оорт е много, много далече.
Колко тежат общо трилион комети? Ако всяка от тях е с размер около километър,

28
365 дни/година х 1000 години = 365 000:1, грубо около 1000 000:1.- Б.а.
181
тогава общата маса на кометите в Облака на Оорт е горе-долу колкото масата на Земята.
С други думи, ако вземете Земята и я разделите на малки късчета с големина от кило-
метър, вероятно като брой и размер (но не и като състав) ще получите настоящата по-
пулация на външния Облак на Оорт. Ако, както изглежда вероятно, една типична комета
е малко по-голяма или включите и вътрешността на Облака на Оорт, тогава общата маса
на облака ще е значително по-голяма.
Късопериодните комети обикновено обикалят около Слънцето в същата равнина като
планетите по еклиптиката, или зодиакалната равнина. Също така те обикновено обика-
лят около Слънцето в същата посока като планетите. Дългопериодните комети, от друга
страна, демонстрират хаотично разнообразие от всякакви орбитални наклони и биха
могли да обикалят около Слънцето както по посока на часовниковата стрелка, така и
обратно на нея. Нютон смятал, че хаосът на дългопериодните комети би трябвало да се
очаква във вселена, в която решаваща е само гравитацията, докато подредената регу-
лярност на късопериодните комети била знак за божествена намеса в Началото. Лаплас
обаче показал (Глава 5), че орбиталните характеристики на дългопериодните комети
биха могли да се трансформират в тези на късопериодните при гравитационно улавяне
от Юпитер, и тогава религиозните мнения се променили. Дори през 1835 г. един лектор
в Кралския институт стигнал до заключението, че орбиталните наклони и ексцентрици-
тетите на кометите „не зависят от физичните закони, а от волята на Създателя“. И все
пак тази воля на Създателя може да се окаже трудна за разпознаване.
Оорт твърдял, че каквито и да са първоначалните наклони на кометните орбити в Об-
лака на Оорт, звездните пертурбации са повече от достатъчни да преразпределят орби-
талните им равнини. Дори всички комети в Облака на Оорт някога да са били в една и
съща равнина като планетите, преминаващите звезди досега щяха да са разбъркали тех-
ните наклони, създавайки с това и равен брой дългопериодни комети с ретроградно и
проградно въртене. Всякаква информация за първоначалното разпределение на комет-
ните орбити вече е отдавна изгубена след множество звездни срещи. От реда е произте-
къл хаос.
Типична комета в Облака на Оорт е съществувала милиарди години при температура
само няколко градуса над абсолютната нула. Няма сблъсъци, няма затопляне на коме-
тите, няма изхвърляне на газове. В Облака на Оорт е тихо и спокойно. Поток от галак-
тически космически лъчи бавно прониква в горните един-два метра на кометата. Всеки
космически лъч оставя след себе си следа от разкъсани химически връзки. Докато фраг-
ментите бавно се преподреждат във вледенената солидна повърхност, се генерират нови
молекули. Ако съществува първоначален лед от въглерод или въглероден моноксид, об-
щият резултат при възрастта на Слънчевата система ще бъде създаването на значително
количество сложни органични молекули, но само във външната обвивка на кометата.
Ако заснемете много забавено, кадър по кадър, кометната повърхност (по един кадър на
милион години например), ледовете бавно ще потъмнеят и почервенеят поради синтеза
на сложни органични молекули. Да предположим, че тогава кометата бъде отклонена
към вътрешността на Слънчевата система. При едно перихелийно преминаване всички
преработени ледове ще се изпарят в Космоса – делото на милиард години ще бъде зали-
чено само за месец. Намиращите се отдолу ледове, които ще се разкрият след изхвърля-
нето на горния слой, ще бъдат близо до първичната си форма – чист бял лед, ако така е
била формирана кометата – или с червеникав първичен оттенък от органичните моле-
кули на междузвездната среда, които първоначално са попаднали върху кометата. Във

182
всеки случай под тънкия повърхностен слой, обработен от космическите лъчи, същест-
вува материал, който е практически непокътнат още от създаването на Слънчевата сис-
тема.

Фиг. 72. Първоначално подредените кометни орбити биват размесени произволно от

гравитационното влияние на преминаващи звезди (или междузвездни облаци).
Светлото тяло в центъра, разбира се, е Слънцето. Равнината е еклиптиката, или
зодиакалната равнина, в която лежат орбитите на планетите и късопериодните
комети.
Представете си (горе вляво), че кометите от Облака на Оорт и дългопериодните
комети първоначално са били ограничени в тази равнина. В течение на възрастта на
Слънчевата система с преминаването край нея на звезди (горе вдясно, долу вляво)
кометните орбити са издигнати нагоре от тази равнина, докато (долу вдясно) те са
започнали да имат произволни наклони и е по-вероятно да са извън равнината,
отколкото в нея. Гравитационното влияние на тези преминаващи звезди служи също
и да задвижи произволна комета от Облака на Оорт към вътрешността на
Слънчевата система.

Защо външната граница на Облака на Оорт е отдалечена на сто хиляди астрономи-

чески единици? Дали популацията комети в Облака на Оорт бавно отпадат, вероятно
сблъсквайки се с аналогичен кометен облак на някоя друга звезда? Бихме могли да си
представим как двата кометни ореола се сключват и проникват взаимно, а отделните
комети се размесват, макар и оставайки на огромни разстояния, като все пак остават
верни на звездите, около които са били родени, но рано или късно се предават. Ние
обаче знаем, че Облакът на Оорт не може да се простира много отвъд сто хиляди АЕ.
Руският астрофизик Г. А. Чеботарев е показал, че масивният център на галактиката
Млечен път, намиращ се на 30 хиляди светлинни години от Земята и Слънцето, е доста-
тъчен да разхлаби слабата гравитационна хватка на Слънцето спрямо която и да било

183
комета, отдалечена на повече от около двеста хиляди АЕ. Малка част от масата на цен-
търа на галактиката ни вероятно се дължи на намираща се там черна дупка. Без черната
дупка Облакът на Оорт би бил малко по-голям.

Фиг. 73. Ранен възглед за връзката между кометите и галактиката Млечен път. На
тази рисунка от Олаф Гулбрансон е изобразен началникът на берлинската полиция
(наскоро потушил публична демонстрация, прибягвайки към ненужно насилие), който
смъмря Халеевата комета заради преминаването ѝ през Млечния път. Млечният път
(който на немски звучи като „Млечната улица“), гълчи я той, не е място за
демонстрации. От „Симплицисимус“, 4 април 1910 г. Благодарение на Pym С.
Фрайтаг, Библиотека на Конгреса.

Така Облакът на Оорт свързва познати събития от затънтената вътрешност на Слън-

чевата система не само с близките звезди, но също и с центъра на галактиката, толкова
далечен, че през телескоп го виждаме какъвто е бил преди 30 000 години. Кометите,
устремили се към нашата част от Слънчевата система, са част от една неустойчива по-
пулация, която е била раздвижена от преминаването на звезди и мъглявини. Ако Слън-
чевата система беше изолирана от останалата част на галактиката, никога нямаше да
узнаем изобщо за съществуването на кометите, тъй като преминаващите звезди и меж-
дузвездни облаци нямаше да са в състояние периодично да разтърсват Облака на Оорт

184
и да запращат някои комети към вътрешността на Слънчевата система.
А броят на кометите, които пристигат тук долу (както и външните граници на Облака
на Оорт, от който идват), може донякъде да е определен от черна дупка в галактическия
център – обект, за който допреди няколко десетилетия не бяхме и сънували. Кометите
са неочаквано и дълбоко свързани с Млечния път – едно заключение достатъчно умес-
тно за Ян Оорт, който може би повече от всеки друг през XX в. е революционизирал
познанията ни за галактиката.
Размахът на идеята на Оорт е забележителен. За да се обяснят шепата комети, които
всяка година се появяват в нашето небе, се достига до концепцията за немислимо ог-
ромно множество от невидими комети, които живеят далече отвъд орбитата на Плутон.
Тази идея обяснява онова, което вече ни е известно за кометите, по начин, отличаващ
се с непостижима от никоя друга теория елегантност. Трилионите комети сега вече са
широкоприети сред астрономите по целия свят и основателно са наречени Облак на
Оорт. Всяка година се пишат множество научни трудове за Облака на Оорт, неговите
характеристики, произход и еволюция. И все пак засега не разполагаме и с прашинка
наблюдателни доказателства за неговото съществуване. Все още не сме способни да ро-
вичкаме из Облака на Оорт. Никой космически апарат не е отишъл да преброи кометите
там. Доста време ще мине, преди това да бъде сторено. Едно скорошно измерване би
могло да се окаже доста уместно – това са откритите от сателита ИРАС (Инфрачервен
астрономически сателит) далечни нишковидни струпвания на материя. Твърдението, че
това е структурата на Облака на Оорт, обаче засега е изключително спорно.
С усъвършенстването на нашия научен инструментариум и разработването на косми-
чески мисии, достигащи отвъд Плутон, шансовете ни да наблюдаваме кометите от Об-
лака на Оорт значително ще се увеличат. Някой ден в бъдещето на човешкия вид – стига
да не сме толкова глупави да се самоунищожим, – когато пряко ще измерваме попула-
цията на Облака на Оорт, ще определяме и характеризираме всяка от големите комети
там, ще изчисляваме бъдещите им орбити и дори може би ще съставяме планове за тях-
ното оползотворяване. Не знаем колко време ще е нужно, докато подобно представяне
на Облака на Оорт като това на фиг. 71 бъде съставено на базата на истински данни.
Желаем успех на астрономите от онази бъдеща епоха и мислено споделяме радостта,
която със сигурност ще им донесат тези бъдещи велики открития.

185
 Глава 12
Спомени от Сътворението
От чия утроба произлиза ледът?
— ЙОВ 38:29

Често става така, че се появяват комети. Те [...] не са от звездите, които са

били сътворени в началото, а се образуват в същото това време по висша воля и
после отново биват заличени.
— ЙОАН ДАМАСКИН,
„ТОЧНО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА“ VIII В.

Една сутрин хората се пробудили, огледали се и открили, че нашата звезда, Слънцето,

има цяла свита от други светове. И нито един от тях не прилича на Земята. Вътрешните
и най-близките са така наречените земеподобни планети (Меркурий, Венера, Земя и
Марс). Те се движат по почти кръгови орбити в посока, която съвпада с посоката на
въртене на Слънцето.29 Те притежават фина атмосфера, а силикатните им мантии обг-
ръщат метални ядра.
Отвъд тези планети са астероидите, хиляди малки неправилни тела без въздух – някои
скалисти, други метални, а трети богати на тъмна сложна органична материя. Най-голе-
мите са с диаметър от стотици километри, но повечето са с големина от около киломе-
тър или по-малки. Те също се движат проградно около Слънцето, тясно ограничени в
равнината, в която всички останали планети извършват своите обиколки. Повечето от
астероидите се движат по почти кръгови орбити между траекториите на Марс и Юпи-
тер. Няколко от тях имат по-елиптични орбити, които ги отнасят във вътрешността на
орбитите на Марс, Земята, Венера и дори Меркурий. Някои от тях приближават Земята
и се наричат близкоземни обекти.
По-нататък са планетите газови гиганти Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, съставени
предимно от водород и хелий, но и с по-малки количества вода, амоняк и метан. Тяхната
маса варира от 15 до около 300 пъти тази на Земята и изглежда, че имат малки ядра от
скали и метал. Около тези така наречени юпитерови планети обикалят десетки луни,
всяка съставена от различни пропорции скали, лед и органични вещества.
В този район и далече отвъд него се намират трилиони ледени комети, повечето от
които в донякъде елиптични орбити, силно отдалечени от планетите, половината оби-
калящи проградно, а другата половина – ретроградно. Орбитите им са с произволни нак-
лони. Далеч по-малък брой комети имат силно ексцентрични орбити, които ги отвеждат
близо до вътрешните земеподобни планети, където могат да бъдат открити още по-
малко късопериодни комети. Почти всички те се движат проградно и много близо до
равнината на еклиптиката. Откъде се е взело това изобилие от светове? Защо е тази за-
кономерност в тяхното движение?

29
Тази посока на въртене – обратно на часовниковата стрелка, ако гледате Слънчевата система от
горе високо над Северния полюс – се нарича проградна. Движението в обратната посока се нарича
ретроградно. – Б.а.
186
 Когато за пръв път чуем откъде идват бебетата, много от нас изразяват определен
скептицизъм. Често онова, което ни се описва, не съответства на нашите собствени наб-
людения. В сравнение с щъркелите, ангелите и градинските лехи този механизъм изг-
лежда тромав и малко вероятен. Колкото и неубедителна обаче да изглежда историята
първоначално, сред начетените хора има основателен консенсус по този въпрос. А лич-
ният опит обикновено успява да убеди и най-заклетия скептик.
В изследването на произхода на кометите или планетите, по правило се прибягва до
екзотични процеси, протекли на огромни разстояния и в далечни епохи. Ако сме скеп-
тици относно някоя астрономическа теория за нашия произход, не можем просто да
направим едно статистическо изследване на мненията на надеждни астрономи от близки
светове. Не съществува никой, който да ни разкаже космическата версия на птичките и
пчеличките. Трябва да достигнем до нея сами. Астрономите обаче имат едно потенци-
ално предимство: ако ги интересуват звездите, те могат да изследват милиарди от тях.
Дори някой твърде малко вероятен процес би могъл да бъде наблюдаван, ако се изслед-
ват достатъчно на брой случаи. Ако не успеят, астрономите остават с основните прин-
ципи – онова, което вече е известно за Вселената, и законите на физиката.

Фиг. 74. Пръстените на Сатурн, наблюдавани от космическия апарат „Войъджър“.

Сатурн е извън снимката в горния десен ъгъл. Малките различия между
множеството плоски пръстени са значително увеличени чрез компютърна
обработка. Голямата тъмна празнина в пръстените на около три четвърти от
видимото разстояние до периферията е Процепът на Касини. За Кант и Лаплас
пръстените на Сатурн били модел на структурата на Слънчевата мъглявина, която
обгръщала Слънцето по времето на формирането на планетите.

187
 Нещо близко до съвременния възглед за произхода на Слънчевата система за пръв
път е било предложено от двама необикновени мислители, с които вече сме се срещали
на тези страници – Имануел Кант и Пиер Симон, маркиз Де Лаплас. Те имали опреде-
лено предимство пред своите предшественици – през XVIII в. наблюдателната астроно-
мия бележела значителен напредък. Кант и Лаплас били заинтригувани от структурата
на пръстените на Сатурн, каквато била разкрита тя при наблюденията на Галилей,
Хюйгенс и техните последователи. Това била планета с плосък диск от частици, които
я обграждали по нейната екваториална равнина. Дали и Слънцето някога е имало далеч
по-голяма пръстенова система, от която някак са кондензирали планетите?

Колкото и произволна би могла да бъде системата от планети, между тях съществуват някои
забележителни връзки, които биха могли да хвърлят светлина върху произхода им. Разглеждайки
ги внимателно, с удивление установяваме, че всички планети се движат около Слънцето от запад
на изток, при това в почти една и съща равнина, като всичките им спътници се движат около
своите планети в същата посока и в почти същата равнина. И накрая, Слънцето, планетите и
спътниците, за които е наблюдавано въртене, се въртят около собствената си ос в същата посока
и почти в същата равнина, в която се осъществява движението им [,..] Подобен необичаен фено-
мен не е плод на случайността, а е знак за универсална причина [...]
— ЛАПЛАС, „ЗА ЗАКОНОМЕРНОСТТА НА СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА“, „СИСТЕМАТА НА
СВЕТА“, ЧАСТ I, ГЛАВА 6, 1799 г.

Към това той добавя още две закономерности – почти кръговата орбита на планетите
и големия ексцентрицитет и произволни наклони на орбитите на (дългопериодните) ко-
мети.
Кант възприел и доразвил прозрението на Томас Райт и бил убеден, че Млечният път
е тънка пластина от звезди, една от които е Слънцето. Астрономите откривали странни
сплеснати светли форми в нощното небе, които по-късно били наречени спираловидни
мъглявини. (Наименованието им идва от латинската дума за „облак“) Природата, изг-
лежда, имала склонност да сплесква обширните системи, независимо дали те били със-
тавени от прах или от звезди.
Хипотезата на Кант-Лаплас за произхода на Слънчевата система включва взаимно
преплитане на въртенето и гравитацията. Представете си неравномерен облак от меж-
дузвездна материя, съставен от газ и прах и предопределен да формира Слънчевата сис-
тема. Всички такива облаци, които са ни познати днес, показват бавно въртене. Ако об-
лакът е достатъчно масивен, произволните движения на молекулите биват надмогнати
от самогравитацията – взаимното привличане на атомите и песъчинките в облака една
към друга. Тогава облакът започва да се свива, далечните му зони се насочват навътре
и плътността му нараства, тъй като постоянното количество материя се притиска във
все по-малък обем. Със свиването си облакът се върти все по-бързо поради същата при-
чина, заради която това се случва с извършващ пируети фигурист, който прибира ръце
към тялото си. (Експериментът може да се извърши и с дребен човек, седнал върху вър-
тящо се столче за пиано и хванал по една тухла в протегнатите си настрани ръце, които
бързо прибира към себе си. Тази демонстрация трябва да се извършва внимателно.) Фи-
зичният принцип тук се нарича запазване на момента на импулса и може да бъде изведен
от Нютоновите закони на движението.
Но докато газът, прахът и случайните кондензации, които съставляват облака, се вър-
тят все по-бързо около общата им ос на въртене, те преживяват нарастваща неохота да
падат навътре, която понякога се нарича центробежна сила (тоест бягане от центъра).

188
Ведро с вода, вързано с въже, което въртите достатъчно бързо около себе си, не се раз-
лива или поне не и докато не спрете да го въртите. Центробежната сила уравновесява
гравитацията.
В лунапарковете има атракция с бързо въртящ се кух цилиндър, в който смеещи се и
пищящи хора на границата между ужаса и удоволствието са прилепени от центробеж-
ната сила към вътрешните му стени. Когато цилиндърът спре да се върти, хората се
търкулват от стените му.
Свиващият се облак също ще изпита центробежна сила, която ще го забави и накрая
ще спре свиването – но само в равнината на въртенето. Ако сте застанали върху малка
бучка материя, която пада към центъра на облака, но по оста на въртене, а не в еквато-
риалната му равнина, вие не изпитвате никаква центробежна сила. В резултат материята
в екваториалната равнина спира да се свива, докато тази по оста продължава да пада
навътре. В резултат първоначално неравномерният облак с времето се превръща в
сплеснат диск. Колкото повече се свива дискът, толкова по-бързо се върти той и толкова
по-плътен става в центъра. Свиването спира или поне се забавя, когато дискът се върти
толкова бързо, че материята му се изсипва в периферията.

Хипотезата на Кант и Лаплас изглежда като една от най-щастливите идеи в науката. Първона-
чално тя ни изумява, а после ни свързва във всички посоки с други открития...
— „ОТНОСНО ПРОИЗХОДА НА ПЛАНЕТНАТА СИСТЕМА“ ЛЕКЦИЯ,
ИЗНЕСЕНА ОТ X. ХЕЛМХОЛЦ В ХАЙДЕЛБЕРГ И КЬОЛН, 1871 Г., ПУБЛИКУВАНА В
„ПОПУЛЯРНИ ЛЕКЦИИ НА НАУЧНИ ТЕМИ“ ОТ X. ХЕЛМХОЛЦ, НЮ ЙОРК, 1881 г.

Според хипотезата на Кант-Лаплас, много отдавна неравномерен въртящ се междуз-

везден облак се свил по този начин и от кондензацията в центъра му се формирало Слън-
цето. Днес вече няма съмнение, че междузвездна материя, компресирана до плътността
и температурата на Слънцето, ще задейства термоядрени реакции и ще засвети като
звезда. Но за XVIII в. това била една дръзка хипотеза. Други по-малки близки конден-
зации, предложили Кант и Лаплас, биха формирали планетите, всяка от които с нараст-
ването си би замитала голяма част от околните отломки. Резултатът би бил равномерно
разположени новосформирани планети, подобно на днешната подредба на Слънчевата
система. Още по-малки кондензации в близост до планетите биха формирали техни
луни. Общата идея зад хипотезата на Кант-Лаплас е по-важна от специфичните подроб-
ности: Слънчевата система, казват те, е еволюирала от съвсем различно първично със-
тояние и без никаква външна намеса, била тя естествена или свръхестествена.
Тъй като името „мъглявина“ произхожда от латинското наименование на „облак“ по
аналогия със спиралните мъглявини (които, разбира се, са със значително по-големи,
галактически размери), свиващият се облак, формирал Слънцето и планетите, традици-
онно се нарича Слънчевата мъглявина. Днес ние познаваме много по-голямо разнооб-
разие от плоски въртящи се облаци около по-близките звезди. Те се наричат акреционни
дискове.
Лаплас предположил, че при формирането на Слънчевата система атмосферата на
Слънцето някога се е простирала далече навън в Космоса, вероятно вследствие на ог-
ромна експлозия на Слънцето, подобна на свръхновата на Тихо Брахе през 1572 г., съз-
дадена от звезда в съзвездието Касиопея. А може пък да е била остатък от първоначал-
ната Слънчева мъглявина. Междузвездните комети на Лаплас според него падали на-
вътре към Слънцето. Материята в Слънчевата мъглявина забавяла кометите във вътреш-
ната част на Слънчевата система, променяла орбитите им и предизвиквала сблъсъците

189
им в Слънцето. Притеглянето на Слънчевата мъглявина разчистило вътрешността на
Слънчевата система от комети с почти кръгови орбити, но оставило неповлияни коме-
тите, които се намирали на далеч по-големи разстояния. Чрез гравитационни пертурба-
ции на юпитеровите планети случайна комета бива насочена към вътрешността на
Слънчевата система. Тази идея е забележителна в няколко отношения. Тя говори за
нещо като естествен подбор във физическия свят далече преди Дарвин; предполага, че
някога в Слънчевата система е имало много повече обекти, отколкото сега; и предлага
хипотезата за голямо хранилище на комети отвъд най-далечната позната ни планета.
Защо тогава планетите не били отклонени по същия начин и насочени към сблъсък
със Слънцето? Лаплас предположил, че планетите са се формирали чрез последователни
кондензации в ранната Слънчева мъглявина. Около орбитата на всяка планета се фор-
мирала тръба от почти празно пространство, докато планетата, нараствайки за сметка
на околния материал, почиствала околностите от мъглявинни останки. Лаплас вероятно
се е заиграл с идеята, че в пръстените на Сатурн би трябвало да съществуват множество
тъмни промеждутъци, ако сред пръстените се намират луни. Той обаче съветвал хипо-
тезата му да бъде приемана с нужната предпазливост по същия начин, както той я пред-
лагал „с недоверието, каквото трябва да буди всяко нещо, което не е резултат от наблю-
дения или изчисления“. Вероятно поради флиртуването с възможния междузвезден про-
изход на кометите, изглежда, не му е хрумнало, че кометите, също като планетите, биха
могли да кондензират от Слънчевата мъглявина.
Това, че въртенето и обикалянето на спътниците са в същата посока като въртенето
на техните планети; това, че планетите се въртят в същата посока, в която обикалят; и
това, че орбитите на планетите са близки до кръговите, докато кометите имат силно
ексцентрични орбити, следва естествено, ако всичко (включително или изключващо ко-
метите) се е кондензирало от един и същ въртящ се и свиващ се облак.
И за Кант, и за Лаплас мъглявинната хипотеза обяснявала закономерностите в Слън-
чевата система като краен резултат от еволюция на световете. И двамата били убедени,
че другите звезди са заобиколени от планетни системи, еволюирали от собствените им
акреционни дискове. През последните няколко години наблюдатели както на Земята,
така и в Космоса, са потвърдили, че множество близки звезди са обградени с акреци-
онни дискове. Първоначалното откритие е направено от космическата обсерватория
ИРАС, която е съвместно англо-холандско-американско начинание. Вега е една от най-
ярките звезди в нощното небе, само на двайсет и шест светлинни години от нас, при
това за голяма изненада тази добре проучена звезда се е оказала заобиколена от непо-
дозиран дотогава диск от отломки, който се проявил като източник на инфрачервена
светлина, центрирана около звездата. Бега е звезда, значително по-млада от Слънцето.
Откриването на акреционен диск около нея сериозно подкрепя идеята, че повечето, ако
не и всички обикновени звезди са обградени от такъв диск по време и непосредствено
след своето формиране. Впоследствие нещо разчиства този диск – вероятно съчетание
от радиационното налягане, звездния вятър и формирането на планети. Но това отнема
време. А през това време от мъглявината може да се кондензират допълнителни тела.
ИРАС е осигурила и инфрачервени доказателства за акреционен диск около звездата
Бета Пикторис (в съзвездието Живописец) наред с много други. Скоро след това
Брадфърд Смит от Аризонския университет и Ричард Терил от Лабораторията за реак-
тивно движение прикрепили към наземен телескоп специална високочувствителна ка-
мера, разработена за бъдеща космическа обсерватория, и успели да заснемат акрецион-
ния диск на Бета Пикторис на обикновена видима светлина. Дискът се простира поне на

190
400 астрономически единици от централната звезда (тук затъмнена, за да не погълне в
лъчението си далеч по-слабата светлина, отразявана от диска). Ако това беше снимка на
Слънцето в ранната му история, акреционният диск щеше да се простира много по-на-
далече от Слънцето, отколкото е орбитата на най-далечната позната ни планета (на 30-
40 АЕ). Смит и Терил заключават за относително отсъствие на останки във вътреш-
ността на диска и предполагат, че този район вече е разчистен от кондензирането на
планети, които обаче са твърде малки, за да бъдат наблюдавани пряко. Напоследък са
били забелязани много други акреционни дискове около млади звезди. Такива дискове
са открити и около новоизлюпени звезди, формирани само преди милион години.

Фиг. 75. Това, което би могло да е друга слънчева система в късните стадии на
формирането си, е показано на тази снимка на звездата Бета Пикторис, която на
снимката (в центъра) е закрита, за да се открои по-бледият диск от отломки
(диагоналното образувание). Този блед диск, гледан почти откъм ръба, може да е
едва на няколкостотин милиона години. Снимката е направена от Брадфърд А. Смит
(Аризонски университет) и Ричард Дж. Терил (Лаборатория за реактивно движение)
с 2,5-метровия телескоп на обсерватория Лас Кампанас, Чили. Благодарение на
Брадфърд А. Смит и Ричард Дж. Терил.

И така, сега изглежда, че хипотезата на Кант-Лаплас като цяло е потвърдена, при това
от технология, която би била истинска радост и за двамата. Слънцето, планетите и тех-
ните луни са кондензирали от един и същ въртящ се и свиващ се диск от газ и прах. Ето
защо всички планети обикалят в същата равнина, в която се върти Слънцето. Възгледът

191
на Нютон, че закономерността на движението на планетите е пряко доказателство за
божествена намеса, сега е надмогнат от един по-еволюционен възглед – който все пак
се определя от законите на природата, които, стига да поискаме, бихме могли отново да
припишем на Бог или боговете. Но когато бил запитан, при това от самия Наполеон,
защо в обяснението му на произхода и историята на Слънчевата система не се споменава
нищо за Бог, Лаплас отвърнал: „Сир, подобна хипотеза не ми е нужна.“
Нека сега проследим една съвременна трактовка на хипотезата на Кант-Лаплас, в ко-
ято ще обърнем специално внимание на произхода и еволюцията на кометите. От пре-
ките спектроскопски доказателства знаем, че междузвездният газ е съставен основно от
водород и хелий, макар да е богат и на много други материали, сред които и сложни
органични молекули. Освен газовете другата основна съставка на междузвездното прос-
транство е огромен брой прашинки. Една от тях, поставена на маса пред вас, би била
напълно невидима. Типичният им размер е една хилядна от милиметъра. Концентри-
райте обаче огромен брой от тях през стотици и хиляди светлинни години и ще получите
достатъчно прах, който напълно да закрие намиращите се отзад звезди. Химичният със-
тав на тези прашинки също може да бъде изведен. Повечето, изглежда, са съставени от
ледове, силикати и органични вещества в приблизително еднакви пропорции. Тъй като
тази смесица от газ и прашинки изгражда междузвездните облаци навсякъде в галакти-
ката Млечен път, тя също би трябвало да е съставлявала и ранната свиваща се Слънчева
мъглявина. Щом междузвездното пространство съдържа много повече газ, отколкото
прашинки, това би трябвало да се отнася и за Слънчевата мъглявина.
Докато мъглявината се свива и плътността ѝ нараства, сблъсъците между прашинките
стават все по-чести. Отчасти поради леденото съдържание на тези зрънца, при своя
сблъсък те обикновено се слепват. По-големите зрънца поглъщат по-малките. Но всичко
това не се случва на тъмно. Примитивното Слънце вече е започнало да свети ярко. Във
външните части на диска все още е достатъчно студено екзотичните ледове като метана
или въглеродния моноксид да останат напълно стабилни в тази нарастваща кондензация
на материя. Но в най-вътрешната част на Слънчевата система е твърде горещо дори за
водния лед. Там ледовете по зрънцата се изпаряват и разсейват, а онова, което оцелее, е
съставено предимно от силикати. Трябва да приближите камък много близо до Слън-
цето, само на няколко милиона километра, за да го накарате да заври. В резултат от
всичко това химията във вътрешността на Слънчевата система трябва да е била доста
различна от химията във външните части на Слънчевата система – във вътрешността
преобладават силикатите, а в покрайнините – органичните вещества.
Според няколко изчисления из мъглявината би трябвало да са се акумулирали огро-
мен брой километрични обекти, богати на силикати отвън и на ледове отвътре. Тези
обекти може да са се образували първоначално не чрез сблъсъци на песъчинки, а поради
фундаментална гравитационна нестабилност в Слънчевата мъглявина, в която много
бързо и с предимство са се формирали обектите с размер от няколко километра.
Газовете и прахът са се свили гравитационно, формирайки диска. Но за задържането
на една толкова лека и бърза молекула като водорода е нужна много гравитация. В сред-
ната част на мъглявината километрични буци се сблъсквали и формирали все по-големи
тела, докато някои агрегации на материя вече били в състояние да задържат студения
газ около тях. Това бил еволюционният път към юпитеровите планети. Първоначалното
акреционно ядро бива задушено под огромна сфера от газове. В по-топлата вътрешна
част на Слънчевата система зрънцата, изгубили своя лед, нараствали бавно, при това в
условията на по-висока температура – тези две предпоставки затруднявали улавянето

192
на газове от нарастващите скалисти сфери. Това бил еволюционният път на земеподоб-
ните планети.

Фиг. 76. Схематична илюстрация на кондензацията в ранната Слънчева мъглявина.

Гледаме мъглявината от горе, като вляво е изобразена ярката ѝ гореща вътрешна
част. С отдалечаването от формиращото се Слънце става все по-хладно. Показани
са три различни материала: метан (СН4), вода (Н20) и силикати (SiO2). Кубчетата
означават твърдо състояние, а облачетата – газообразно. В най-външните части на
Слънчевата мъглявина метанът е кондензирал в твърдо състояние, а по-навътре
присъства само като газ. Водата е в твърдото си състояние като лед далече
навътре в Слънчевата система, а силикатите оцеляват в твърдо състояние почти
до повърхността на Слънцето. По този начин скалистите планети са формирани във
вътрешността на Слънчевата система, а ледените тела – далеч в покрайнините ѝ.

Големите тела завличали по-малките от съседните орбити. Тъй като относителните

им скорости били малки, двете тела се сблъсквали бавно и постепенно се сливали. Така
се появили няколко големи тела по орбити, които никога не се пресичали. Това били
планетите. В ход бил един колизионен естествен подбор. Започнало се е с голям брой
нарастващи тела в хаотични орбити, но чрез процес на сблъсъци и нарастване и много
рядко разбиване на светове Слънчевата система станала уредена и опростена. Броят на
световете стабилно намалявал от трилиони през хиляди до няколко десетки. Ако пог-
леднете планетите днес, ще ги видите на благоприлично разстояние една от друга, дви-
жещи се по големи и почти кръгови орбити. Като изключим Плутон30, планетите си да-
ват една на друга широко пространство. Онези ранни тела в силно ексцентрични орбити

30
Поради тази причина според някои учени Плутон е избягал спътник на Нептун, който периодично
193
били застрашени и много скоро се сблъсквали с друг свят или били изхвърляни от Слън-
чевата система. Накрая останали само планетите, които по някаква случайност се били
развили по орбити, които ги държали настрана от техните съседи. За нас това също е
много добре, защото честият сблъсък на светове вероятно не благоприятства развитието
на живот.
Формираните по този начин планети биха обикаляли около Слънцето по орбитите,
които виждаме при днешните планети. Докато никой не е успял да докаже, че трябва да
се образуват точно девет планети, а не шест или четирийсет и три, крайният брой на
планетите е въпрос на чиста колизионна статистика и общата картина е много успешна,
като обяснява не само орбитите, но като цяло и химичните различия между земеподоб-
ните и юпитеровите планети, които наблюдаваме днес.
Ако си представите свиващия се диск от газ и прах, който се сплесква и върти все по-
бързо, сблъсъците между зрънцата, които създават все по-големи тела, постепенното
формиране на километрични обекти, които се сблъскват и нарастват още повече, може
да възникне следният въпрос: какво е станало с тези километрични обекти? Дали не са
останали някои от тях? Всички ли са били пометени от нарастващите планети, или ня-
кои от тях все още съществуват някъде, непроменени още от епохата на формирането
на Слънчевата система?
Когато изчислим съдбата на тази първоначална популация от малки светове, откри-
ваме, че гравитационните взаимодействия между новосформираните юпитерови пла-
нети би трябвало да са изхвърлили множества от километрични светове към най-външ-
ната гравитационна граница на Слънчевата система, подобно на изхвърлящ топки за
тенис автомат, който ги запраща към трибуните всяка минута в продължение на сто
милиона години. Ето как е бил образуван Облакът на Оорт. Съществува популация от
примитивни тела, които преди четири и половина милиарда години са били изолирани
толкова далече от Слънцето, че никакви изпарявания и сблъсъци не са могли да ги тран-
сформират. Те са материята, от която е формирана Слънчевата система, и ни очакват в
Облака на Оорт. Дори само една новопристигнала комета от покрайнините на Слънче-
вата система е отговорът на този астрономически блян.

Изглежда основателно да предположим, че по време на формирането на основните планети освен

тях са съществували и малки кондензации, вероятно с кометоподобна структура [...] много от
тези блуждаещи тела трябва да са били погълнати от планетите (или протопланетите), но през
този период на конгломериране е неизбежно една част от тези малки кондензации да не са били
подложени на големи пертурбации, които са ги насочили в орбити със значителен ексцентрици-
тет. Тогава пертурбациите при последващите перихелийни преминавания биха започнали процес
на дифузия [...] в посока навън [...] Слабите звездни пертурбации, необходими за извеждане на
перихелия извън района на основните планети, нямат ... измерим принос за откъсването на коме-
тите. Основният им ефект е да [...] ги „уловят“ за полупостоянно в големия облак, обграждащ
Слънчевата система [...] Щом звездните пертурбации са отклонили орбитите дотолкова, че те
вече не преминават през вътрешната част на Слънчевата система, изпаряването на практика ще
спре и кометите лесно ще запазят летливите си компоненти до днешни дни.
— Я. X. ООРТ, „ЕМПИРИЧНИ ДАННИ ЗА ПРОИЗХОДА НА КОМЕТИТЕ“
ГЛАВА 20, В ИЗДАНИЕТО НА Г. П. КАЙПЕР И Б. М. МИДЪЛХЪРСТ „СЛЪНЧЕВАТА СИС-
ТЕМА“, ТОМ 4, ЧИКАГО, 1965 Г.

се завръща на местопрестъплението. – Б.а.

194
 През 60-те години В. С. Сафронов, руски специалист по ранна история на Слънчевата
система, и през 1981 г. X. А. Фернандес, млад уругвайски астроном, заедно с У X. Ип в
Германия показват, че ако примитивните кометни тела (същите онези километрични
обекти) са били формирани в района на Юпитер и Сатурн, гравитационните пертурба-
ции от тези масивни планети биха ги изхвърлили направо извън Слънчевата система.
Но ако тези протопришълци са били родени край не толкова масивните планети Уран и
Нептун, гравитационното им влияние щеше да води до запращане на кометните тела в
Облака на Оорт, но не и извън Слънчевата система. Така че, ако тези примитивни ледени
и скалисти светове са кондензирали из цялата Слънчева система, повечето щяха да бъ-
дат оползотворени при създаването на планетите или изхвърлени в междузвездното
пространство, но поне трилиони от тях щяха да бъдат пренасочени в Облака на Оорт.
Ако протопланетите се бяха формирали в района на Юпитер, екзотичните ледове не
биха оцелели, а ако бяха формирани още по-близо до Слънцето, дори обикновеният во-
ден лед щеше да се е изпарил. Затова два независими фактора – създаването на прими-
тивните комети от правилните вещества и изхвърлянето им в правилните орбити – сочат
към произход някъде в района на Уран и Нептун.
Изглежда, че кометите в крайна сметка са формирани от междузвездни песъчинки в
Слънчевата мъглявина малко преди формирането на луните и планетите преди около
4,6 милиарда години. Много комети са се сблъскали помежду си, образувайки по-го-
леми тела и жертвайки се за създаването на планетите. Нашата планета също изглежда,
че се е формирала от такива обекти – бедни на лед и богати на скална маса. Много други
комети са били гравитационно изхвърлени от Слънчевата система, когато рано или
късно са преминали в близост до юпитеровите планети и особено край Юпитер. Изчис-
ленията обаче много ясно сочат, че една съществена част от първоначалните комети
трябва да е била запратена в далечните покрайнини на Слънчевата система, където слу-
чайното гравитационно разтърсване от преминаващи звезди и междузвездни облаци ги
е принудило да се движат в по-кръгови орбити с произволен наклон. Не всички биха
били запратени в периферията на Слънчевата система. Изчисленията прогнозират зна-
чителна популация от комети в почти кръгови орбити, отдалечени на стотици до де-
сетки хиляди астрономически единици от Слънцето – една популация от комети, която
е практически неуязвима срещу гравитационните смущения от преминаващи звезди.
Комети може да са се формирали на тези разстояния и в акреционния диск на Слънче-
вата мъглявина. Следователно е възможно типичен обитател на вътрешността на Об-
лака на Оорт никога да не е бил наблюдаван от земните астрономи. Напълно реалис-
тично е в Облака на Оорт да са били запратени и много по-големи комети от онези с
диаметър от няколко километра. Но те са далеч по-малобройни и ще е истинска рядкост
да наблюдаваме някоя от тях, отклонена към нашия малък, но добре осветен обем от
пространство.
Ако тази популярна в момента картина е вярна, типичната късопериодна комета е
съвкупност от междузвездна материя, кондензирала в произхода на Слънчевата система
преди почти пет милиарда години и изхвърлена от новоформираните планети Уран и
Нептун към краищата на Слънчевата система, като орбитата ѝ там е била заоблена от
гравитационните срещи с преминаващи звезди. Няколко милиарда години по-късно ку-
мулативното гравитационно влияние на нови звезди и междузвездни облаци е тласнало
кометата обратно в планетната част на Слънчевата система, където близки срещи с пла-
нети – този път особено с Юпитер – са свили голямата елиптична орбита в такава с по-
скромни размери, типична за късопериодна комета. При това късно завръщане у дома

195
Слънчевата система вече е значително променена.
Подобно на всичко друго, за което имаме доказателства, кометите се раждат, живеят
известно време и после умират – или поне изчезват. След като късопериодна комета
поеме на дългия си път от Уран до Облака на Оорт и оттам до Юпитер, какво следва
после? С всяко преминаване на кометата през вътрешната част на Слънчевата система
тя прекосява цяло минно поле от рискове и в крайна сметка някой от тях я застига. За
някои комети всяко перихелийно преминаване ги свива с около метър, докато накрая от
тях не остане почти нищо. Други комети се сблъскват с нещо по пътя си и се преобра-
зяват в съвсем друг свят или се отправят към бездната на открития Космос. Тези раз-
лични съдби се оказва, че имат дълбоки последствия за планетите днес, а най-вероятно
и за самите нас. В следващите глави проследяваме тези връзки и осигуряваме графично
обобщение на еволюцията на Слънчевата система и раждането и смъртта на кометите.
Поради тези различни начини, по които умират кометите, след време вече изобщо не
би имало късопериодни комети – ако нови комети не бяха пренасочвани от гравитаци-
ята на Юпитер към вътрешността на Слънчевата система. Както и на Земята, местата на
наскоро отишлите си се заемат от ново буйно, но сравнително неопитно поколение.
Кометите са междинна станция от еволюцията на планетите. Те са видели много. Като
останки от формиращата се Слънчева система те могат и да ни разкажат много. Както
кометите, така и планетите са формирани от междузвездна материя. Разликата е, че от
създаването на Слънчевата система планетите са преминали през огромна преработка,
физическа и химическа, докато кометите от Облака на Оорт остават сравнително недо-
коснати от опустошенията на времето. Това е основната мотивация за изгряващата ера
на изследването на комети с космически апарати. Изследвайки кометите, ние изучаваме
своето собствено начало.

196
 Глава 13
Призраци на минали комети
Вятър щом повее, звездите ще се видят,
отронват се в небето, пробягват във нощта
и диря от бял пламък след себе си оставят.
— ВЕРГИЛИЙ, „ГЕОРГИКИ“, КНИГА 1

През чистите спокойни вечерни небеса ненадеен огън понявга се изстрелва, обръ-
щайки към себе си очите неподвижни, той сякаш е звезда, сменила свойто място,
но там, отдето иде, не се открива липса, а пламъкът му само проблясва мимолетно.
— ДАНТЕ АЛГИЕРИ, „РАЙ“, ПЕСЕН XV

Чували сте за тях още преди да ги видите. „Видя ли снощи падащите звезди?“ питат
се възрастните един друг. Чудите се колко ли трябва да пораснете, докато ви позволят
да оставате до късно и лично да ги видите. Падащите звезди. В името се крие някакъв
трагизъм – звезда, която с години е стояла високо и гордо, поради някакво тайно прег-
решение е била усмирена пред очите ви. Космическо правосъдие.
После пораствате, ставате примерно на десет и най-сетне успявате да видите първата
си падаща звезда. Доволни сте – та това е същински фойерверк. Дори от устните ви
може да се отрони възклик на почуда. Опитвате се да си спомните и да откриете коя
звезда е била там и сега вече я няма. Това обаче е трудно. Бледите звезди са толкова
много. Но дори в този случай, при толкова звезди, които падат всяка нощ, се чудите как
така изобщо са останали звезди.
Фразата „падаща звезда“ съдържа в себе си цял модел на Вселената: звездите могат
да се разхлабят от държачите си във фирмамента и да паднат, устремявайки се към Зе-
мята. Следователно звездите би трябвало да са малки неща. Виждате светла точица,
пробягваща от хоризонта към зенита, която става по-ярка, а после избледнява. Къде е
отишла? По-нормално би изглеждало да пада обратно – от зенита към хоризонта. Може
да се изкушите дори да потърсите падналата звезда, завтичайки се към мястото, където
сякаш свършва дирята ѝ. Сигурно е паднала в съседната област. А и на десет години
какво сте очаквали да откриете? Нещо с пет върха, увито в сребриста хартия, пробляс-
ващо в снега? Може би.
Названието „падаща звезда“, разбира се, не е научно. Правилната дума е метеор. Ме-
теорът е обект, който при падането си през земната атмосфера оставя диря от светлина.
Понякога той прилича на магнезиев пламък. За разлика от кометите, с които понякога
ги бъркат, метеорите наистина пробягват стремително по небето. Те са миниатюрни.
Ако падне само един в самотно великолепие, той се нарича спорадичен метеор. Ако е
член на група метеори, всички падащи в една и съща нощ от една и съща зона в небето,
тогава е част от метеорен дъжд. Най-сияйните метеори се наричат болиди, като най-
ярките от тях могат да заслепят Луната и дори Слънцето. Бляскавата глава на болида е
с капковидна форма и оставя след себе си светла диря и разпръснати искрици. При па-
дането на болид през деня понякога се наблюдава диря от тъмен пушек. По дефиниция
метеорът не пада на Земята. Ако проследите дирята до хоризонта, изтичате в съседната
197
област и действително откриете камък, току-що паднал от небето, той не се нарича ме-
теор, а метеорит. Наставката предполага, че метеоритите са продукт на метеорите и сле-
дователно са по-малки от тях, което като цяло не е вярно. Онази огромна дупка в Ари-
зона се нарича метеорен кратер, но обектът, който го е издълбал, е бил доста голям за
метеор. Бил е метеорит. Метеоритите са късчета от други светове. Затова с основание
може да се предположи, че същото се отнася и за метеорите.
„Шептят нестройно метеорите над нас“ е прекрасна и вдъхновяваща фраза от амери-
канския писател Лорън Айсли. Всъщност метеорите шепнат само на себе си. Те проб-
лясват твърде тихо през горните слоеве на атмосферата, за да бъдат чути тук долу. По-
добно на кометите и децата от викторианските драми, те могат да се видят, но не и да
се чуят. Метеоритите, които са фрагменти, отчупени от астероиди, Луната, Марс или
изчезнали комети, могат да бъдат чути. Те и болидите понякога създават звуков тътен
или дълбоко боботещо фучене – единствените звуци, създавани от друго небесно тяло,
което някога са долавяли невъоръжени уши на Земята.

Даймах в своя „Трактат за религията“ [...] казва, че [...] в продължение на седемдесет и пет дни в
небесата постоянно е присъствало голямо огнено тяло подобно на пламнал облак, не в покой, а
сякаш носено с няколко изкусни и накъсани движения, така че горящи парчета, които се отчуп-
вали от него, политали във всички посоки, искрящи като падащи звезди. Но когато накрая дос-
тигнало земята в тази област и тамошните хора, окопитвайки се от страха и удивлението си,
отишли там заедно, не видели нито огън, нито някаква следа от него, а само един камък, дейст-
вително голям, но все пак извън всякаква пропорция с обхвата на онзи пламък. Очевидно е, че
Даймах се нуждае от снизходителни слушатели.
— ПЛУТАРХ (ОК. 46 ДО ОК. 120 Г.), „ЛИЗАНДЪР“

Преднаучните култури възприемали метеорите – също както кометите – за предвест-

ници на едно или друго, но най-вече на надвиснало зло. По-рядко се предлагат и други
обяснения. В Западна Африка има култури, за които метеорите и метеоритите са нещо
като слънчев екскремент. Подобно на идеята, че метеорът е падаща към Земята звезда,
в това учение на племето Атакпаме има нещо повече от зрънце истина, както ще видим
след малко. Народът хереро ги нарича „жужащи камъни“ което несъмнено отразява ня-
какъв пряк опит от падащ метеор. В други култури метеорите се смятат за душите на
мъртвите, които се завръщат на Земята, за да се преродят; или пък са гръмовни топори;
а също и пратениците на Мбомвей, върховната същност. Джукуните вярват, че метеорът
е дар под формата на храна от една звезда за друга – нещо като извънземен разнос по
домовете. Според племето Камба метеорът е небесно известяване, че създанията, които
живеят на звездите, посещават Земята този ден. В ислямска Африка падащата звезда е
описвана като кинжал, запратен от ангелите срещу джиновете, стремящи се да се издиг-
нат в небесата. Но като цяло – и в Африка, и в целия свят – метеорите, подобно на ко-
метите, са били смятани за предвестници на епидемии, бедствия, вещерство и смърт.
Може би защото метеорите са много по-често явление в сравнение с кометите – ако сте
достатъчно търпеливи, могат да се наблюдават всяка ясна нощ – злото, свързвано с тях,
е далеч по-скромно в сравнение с онова, приписвано на кометите.
Още от ранни времена китайците (че кой друг) са поддържали щателни регистри на
метеорните дъждове, обръщайки голямо внимание на цвета. Най-ранното познато опи-
сание, „Звездите падаха като дъжд“, откриваме в „Пролетни и есенни летописи“ на Чун-
циу, отнасящо се до събитие, случило се на 23 март 687 г. пр.Хр. В древна и среднове-
ковна Европа поддържането на регистри на метеорите било на практика непознато, но
спорадичните ярки болиди били смятани за достойни за внимание. Например през
198
1000 г. – която широко се прокламирала като датата на края на света – е отбелязано
следното сведение:
Небесата се разтвориха и нещо като пламтяща факла падна на Земята, оставяйки след
себе си дълга диря от светлина, подобно на пътя на светкавица. То беше толкова ярко,
че изплаши не само хората в полята, но и тези, които си бяха у дома. Докато отворът в
небето бавно се затваряше, хората с ужас съзряха фигурата на дракон със сини нозе и
глава, която сякаш ставаше все по-голяма.

Фиг. 77. Рисунка по свидетелски разкази на големия метеорен дъжд Леониди на

13 ноември 1833 г. По Флетчър Уотсън, „Сред планетите“ (Харвард юнивърсити
прес, 1956 г.).

199
 Съвременният научен интерес към метеорите е подбуден от следното описание на
немския учен Александър фон Хумболт в Камана, Венецуела, в нощта на 11 ноември
1799 г.:

От два и половина сутринта в посока изток бяха наблюдавани изключителни ярки

метеори. М. Бонпланд, който беше станал, за да се наслади на среднощната свежест,
ги забеляза пръв. Хиляди болиди и падащи звезди следваха едни след други в продълже-
ние на четири часа [...] От първата поява на явлението във фирмамента нямаше
място, по-голямо от три лунни диаметъра, което да не беше изпълвано всеки миг с
болиди и падащи звезди [...] Всички тези метеори оставяха ярки светли дири с дъл-
жина от пет до десет градуса [...] фосфоресценцията на тези дири, или светли ивици,
продължаваше по седем-осем секунди. Много от падащите звезди имаха ясно откро-
ено ядро с големината на диска на Юпитер, от което се изстрелваха ярки искри. [...]
Светлината на тези метеори беше бяла, а не червеникава [...] Феноменът значително
отслабна в четири часа, когато болидите и падащите звезди вече не бяха тъй чести;
но на североизток още четвърт час след изгрев-слънце все още откроявахме някои по
тяхната белезникава светлина и бързото им движение.

Хумболт открил, че много наблюдатели, сред които и такива от Европа, били наблю-
давали същото чудо през онази нощ, и заключил, че метеорният дъжд е нещо, което се
случва над голяма земна площ високо в атмосферата. Но това съвсем естествено заклю-
чение водело до множество проблеми:

Какъвто и да е бил произходът на тези светли метеори, е трудно да си представим

мигновено възпламеняване в район, където има по-малко въздух, отколкото във ваку-
ума на въздушните ни помпи [...] Дали периодичното възобновяване на този велик фе-
номен [метеорният дъжд] зависи от състоянието на атмосферата? Или от нещо,
което атмосферата получава отвън, докато Земята се придвижва по еклиптиката?
За всичко това ние сме все тъй невежи, както човечеството по времето на Анаксагор.

Наистина забележителен факт е, че метеорните дъждове се възобновяват почти на

една и съща дата всяка година – на 11 август например, или пък на 14 декември, – макар
да са нужни ден-два до достигането на максимален интензитет и още ден-два на затих-
ване. В ясна нощ може да излезете навън и да преброите ярките метеори. Ако метеор-
ният дъжд е интензивен, бихте могли да преброите десетки метеори в секунда. При
обикновен метеорен дъжд бихте виждали около един ярък метеор в минута. Обърнете
внимание откъде идват метеорите. Те не са произволно разхвърляни по небето, а са кон-
центрирани в посока към конкретно място в конкретно съзвездие. Фокусът, от който
сякаш радиално се появяват метеорите, се нарича радиант. С изгряването и залязването
на съзвездието радиантът се мести заедно с него. Така че метеорният дъжд се характе-
ризира със съзвездието, от което привидно произлиза. Метеорният дъжд Леониди,
около 17 ноември, се излива от съзвездието Лъв; Персеидите, около 11 август – от съз-
вездието Персей, и т.н. Как така, запитали се астрономите от XIX в., един метеорен дъжд
би могъл да знае кой ден от годината е и как метеорите съумявали да сътворят този
фокус, като се изливат от една малка точица в небето, която изгрява и залязва със звез-
дите?

200
 При метеорен дъжд всички следи сочат към една и съща точка в небето. Това обсто-
ятелство е известно на онези, които са принудени да шофират нощем в снежна буря.
Докато автомобилът се гмурка през падащите снежинки, те се устремяват край него от
всички страни, видимо произлизайки от една фиксирана точка точно отпред31 – или от-
страни, ако има вятър. По подобен начин метеорен дъжд се получава, когато Земята в
своето бързо ежегодно обикаляне около Слънцето преминава през рояк фини частици
(вж. фиг. 78).

Нощта беше прекрасна и безлунна. Метеорите се отличаваха не само с огромното си множество,

но и с присъщото си великолепие. Никога не ще забравя тази нощ. [...] През следващите два-три
часа станахме свидетели на спектакъл, който никога не ще избледнее в паметта ми. Падащите
звезди постепенно увеличиха броя си, докато на моменти се появяваха по няколко наведнъж.
Понякога те пробягваха над главите ни, друг път вдясно или вляво, но всички те се разклоняваха
от изток. С напредването на нощта съзвездието Лъв се издигна над хоризонта и тогава се разкри
забележителният характер на метеорния дъжд. Всички траектории на метеорите излизаха ради-
ално от Лъв. Понякога метеор сякаш идваше право към нас и пътят му така се скъсяваше в перс-
пектива, че на практика губеше видимата си дължина и изглеждаше като нормална фиксирана
звезда с нарастваща яркост, която после бързо изчезваше. Понякога ярки дири се задържаха по
няколко минути след проблясването на метеора, но повечето следи в този дъжд бяха мимолетни.
Невъзможно би било да се каже колко хиляди метеора видяхме, като всеки от тях беше толкова
ярък, че в обикновена нощ би предизвикал истинска възхита.
— ОПИСАНИЕ НА МЕТЕОРНИЯ ДЪЖД ЛЕОНИДИ
ОТ 13 И 14 НОЕМВРИ 1866 Г. РОБЪРТ БОЛ, „ИСТОРИЯ НА НЕБЕСАТА“, ЛОНДОН, 1900 Г.

Случващото се е живописно изложено в началото на XIX в. от британския астроном

Робърт Бол:

Нека си представим рояк малки обекти, които се носят в Космоса. Те са като ято
херинга в океана, което се простира на много квадратни мили и съдържа безброй ми-
риади отделни частици [...] Ятото на падащите звезди вероятно е далеч по-многоб-
ройно от това на херингата [...] Падащите звезди обаче не са много близо една до
друга и в общия случай ги делят вероятно няколко мили. Следователно обемът на този
рояк е изумителен, а размерите му възлизат на стотици хиляди мили.32

Отговорът на въпроса откъде са се взели тези рояци от метеори, преминаващи край

31
Това би било вярно и за хипотетични междузвездни комети, привлечени от гравитацията на Слън-
цето. Обикновено би изглеждало, че те идват от посока в пространството, към която се движи Слън-
цето, в съзвездието Херкулес. Фактът, че кометите не показват предпочитания към Херкулес, е един
от няколкото силни аргумента срещу предложението на Лаплас, че дългопериодните комети идват при
нас директно отвъд Слънчевата система. – Б.а.
32
Бол разсъждавал така: Да приемем, че пиковият интензитет на метеорен дъжд продължава около
час. Ако знаехме колко бързо се движи Земята през рояка, бихме могли да изчислим разстоянието от
челната до тилната му страна. Земята е на 150 милиона километра от Слънцето, така че общата ѝ кръ-
гова орбита е с дължина от 2π х 1,5 х 108 километра. За да завърши една такава обиколка, на Земята
са ѝ нужни 365 дни. Следователно Земята се движи с около 2π х 1,5 х 108 километра/365 дни = 2,5
милиона километра на ден. Това е скоростта, с която Земята се движи около Слънцето. Затова, ако
един метеорен дъжд продължи един ден, роякът би трябвало да е с диаметър от 2,5 милиона километра.
Тъй като пиковият интензитет обикновено трае няколко часа, вътрешното ядро на типичен метеорен
рояк е с диаметър от няколкостотин хиляди километра. – Б.а.
201
Земята, бил даден, когато била установена връзката между метеорните дъждове и коме-
тите и особено с вече изчезнали такива като кометата Биела/Гамбар (Глава 5). Вече раз-
полагаме с добри доказателства – включително и преки наблюдения от космически апа-
рат, – че опашките и главите на кометите изобилстват от фини частици. Онези, които са
твърде големи, за да бъдат отнесени от радиационното налягане и слънчевия вятър, про-
дължават да обикалят около Слънцето като отделни микропланети, на практика споде-
ляйки орбитата на кометата източник. Поради струенето и последващото разпръсване
на материал от главата някои частици се движат малко по-бързо, а други – малко по-
бавно от кометното ядро. В резултат частиците имат леко вариращи периоди на въртене
около Слънцето. Частица, която е по-бавна от останалите, ще изостава малко след едно
перихелийно преминаване, още повече след две и т.н. В крайна сметка частиците ще се
разпрострат по цялата дължина на орбитата, като леко се разпръснат и настрани. Освен
това малките частици са подложени на силите на радиацията, към която големите час-
тици са устойчиви. Гравитацията на близките планети също способства за разпръсва-
нето на потока от частици. Рояк малки метеори могат да обикалят Слънцето рамо до
рамо по една и съща орбита практически без никакви сблъсъци, подобно на свободно
падащи от самолет парашутисти. С постепенното си разтваряне в пространството коме-
тата изпълва орбитата си със своите останки.
В повечето случаи рояците метеори в кометната орбита са напълно невидими за аст-
рономите на Земята. Понякога обаче по чиста случайност орбитата на кометата се пре-
сича с орбитата на Земята. Тъй като Земята се намира в определен сегмент от орбитата
си през всеки отделен ден от календара, полученият в резултат от това метеорен дъжд
би трябвало да се случва в конкретен ден от годишния календар (вж. фиг. 79). Основните
метеорни потоци днес са Персеидите, Леонидите, Орионидите и Джеминидите, а също
така и Тауридите, свързвани с периодичната комета Енке. С Халеевата комета се свър-
зват два метеорни потока (вж. Приложение 3). Умирайки, всяка комета постепенно
осейва своята орбита с отломки. Някои кометни орбити пресичат земната. Метеорните
дъждове са призраци на минали и преминаващи комети.
Бол продължава:

Метеорите не могат да избират своя път, подобно на ятото херинги, тъй като са
принудени да следват траекторията, предписвана им от Слънцето. Всеки от тях
следва своя собствена елипса в пълна независимост от своите съседи [...] Ние не мо-
жем да ги видим, докато Земята не ги улови. На всеки 33 години Земята забира тези
метеори също толкова успешно, колкото рибаря сред херингата, при това, общо
взето, по същия начин, защото както рибарят разгръща мрежа, в която рибите сре-
щат своята участ, така и Земята има атмосфера, в която погиват метеорите. Каз-
ват, че няма опасност [запасите от] херинга да се изчерпят, тъй като уловеното от
рибарите е нищо в сравнение с изобилието в океана. Същото бихме могли да кажем и
по отношение на метеорите.

Също както Тихо Брахе чрез наблюдения на паралакса успял да определи, че коме-
тите преминават далече отвъд Луната (Глава 2), така и фотографски наблюдения на един
и същ метеор от отделни камери на Земята могат да определят височината на метеорната
диря. Типичният отговор е височина от порядъка на сто километра. На такава височина
атмосферното налягане е 0,00003 процента от това на земната повърхност. Хумболт бил
напълно прав да се чуди как е възможна такава ярка следа в толкова разреден въздух.

202
 Представете си, че държите малко парченце от комета (може би само песъчинка), така
че да се носи високо над Земята, след което го пуснете. С падането си то, разбира се, се
ускорява. По времето, когато достигне горната атмосфера на Земята, то ще се движи
приблизително с втора космическа скорост, а именно с около 11 километра в секунда.
Обикновено кометен фрагмент се движи много бързо спрямо Земята, преди да бъде
привлечен от земната гравитация, и поради това ще се устреми към нея с по-висока ско-
рост. Частица по високоексцентрична орбита, движеща се ретроградно, така че да прес-
рещне утринното полукълбо на Земята, може да се движи с до 72 километра в секунда.
За сравнение, скоростта на куршум при изстрелването му от пушка е около километър
в секунда. Когато метеор навлезе в земната атмосфера, той е нажежен до бяло от трие-
нето с разредения въздух на височина от около сто километра. Спектроскопията на ме-
теори показва спектралните линии на желязо, магнезий, силиций и множество други
елементи, които изграждат обикновените скали. Преди навлизането им в земната атмос-
фера в тях може да присъстват също органични вещества и дори някакви ледове, но
поне каменната компонента е налице, докато метеорите изгарят и умират.
Големи частици колкото юмрука ви или по-големи се устремяват през земната атмос-
фера, нагряват се от триенето с въздуха и обгарят, топят се или образуват фина изгоряла
коричка. Този процес предпазва вътрешността на метеора точно както аблационният
щит на космически апарат предпазва астронавтите при обратното навлизане в атмосфе-
рата. Останалата част от тялото оцелява при преминаването през земната атмосфера и
достига земята, където, когато бъде открита, се нарича метеорит.

Фиг. 78. Все още активна комета при последователните си перихелийни

преминавания е започнала да се разпада и фини кометни останки сега осейват
цялата ѝ орбита. Самата комета на тази диаграма преминава далече зад земната
орбита, но останките ѝ я пресичат. Ето как на определена дата всяка година
Земята преминава през кометните останки, като по този начин се поражда
метеорен дъжд.
203
 Много малките частици успяват бързо да излъчат своята топлина, тъй като площта
им е много голяма в сравнение с масата им, и затова не се стопяват. Те просто се забавят
на височина от около сто километра, където допринасят за редките светещи сребристи
облаци, които нощем отразяват слънчева светлина към Земята. Частиците кротко падат
с години през барикада от бомбардиращи ги въздушни молекули, които ги задържат във
въздуха. Когато накрая навлязат в циркулацията на долната част на атмосферата, те би-
ват отнесени надолу до земната повърхност. Наричат се микрометеорити.

Фиг. 79. Земята на преминава през повечето метеорни потоци, оставени от

разпадащи се комети. В няколко случая, когато останките по кометната орбита
пресичат тази на Земята, се получават метеорни дъждове. Тук малки сегменти от
осеяните с метеори орбити на няколко комети са показани там, където те пресичат
земната орбита. Всяка пресечна точка е с останките на различна комета и
съответства на конкретна дата от годината.

Частиците със среден размер са твърде малки, за да оцелеят при обгарянето и да фор-
мират дори съвсем тънка коричка, и са твърде големи, за да излъчат цялата си фрикци-
онна топлина и да се спуснат леко надолу. Те изгарят напълно при навлизането си. На-
ричат се метеори.
С радарни техники и мрежа от скоростни камери е възможно да се измери забавянето
на скоростта на метеор при навлизането и запалването му в Земната атмосфера. Извлича
се информация за масата и плътността му. Типичните видими метеори са с големина от
порядъка на милиметри и не надвишават размерите на малко грахово зърно. Болид с
яркостта на най-ярката звезда обикновено тежи под сто грама. Порьозно тяло има по-
голяма площ от по-плътно тяло със същата маса и затова забавя скоростта си различно.
По този начин се определят плътностите на метеорите от различни метеорни дъждове.
Например Джеминидите са метеори с плътността на обикновен земен материал – около
един грам на кубически сантиметър. Повечето метеори обаче имат далеч по-малка плът-
ност. Кометата Джакобини-Цинер е предполагаемият източник на метеорния дъжд Дра-
кониди (или Джакобиниди) – някога внушителен, а сега вече не особено впечатляващ, –

204
който може да се наблюдава всяка година около 9 октомври. Плътността на Дракони-
дите е много малка, вероятно около 0,01 грама на кубически сантиметър. За да поддър-
жат такава крехка структура, тези метеори няма как да са били изхвърлени със сила от
своя източник. Така в земната атмосфера навлизат поне две популации от тела – едната
много подобна на откриваните метеорити, а другата – с много крехка порьозна струк-
тура, отличаваща се от тази на макроскопичните обекти, създадени на Земята. Вероятно
съществуват и тела с всевъзможни междинни плътности.

Фиг. 80. Рояк от кометни останки, падащи в земната атмосфера. Много малките
частици се носят надолу като фина мъгла, големите отломки оцеляват при
навлизането си в атмосферата и достигат леко опърлени до земната повърхност, а
средно големите частици изгарят като метеори. Рисунка Дон Диксън.

205
 Със съвременните фотографски и радарни технологии е възможно да се изчислят ско-
ростта и посоката, от която идва метеорът, а после от тези данни да се изведе орбитата
му. Спорадични метеори, които не са част от метеорни дъждове, обикновено се намират
в равнината на еклиптиката и обикалят около Слънцето в същата посока като планетите
и късопериодните комети. Метеорите от потоци, от друга страна, имат много по-големи
ексцентрицитети и орбитални наклони, макар някои определено да лежат в равнината
на еклиптиката. Тук отново се е провел нещо като естествен подбор. Късопериодните
комети с малки наклони на орбитата създават метеорни потоци, които се разсейват от
гравитацията на Юпитер и се създават фрагменти с различни орбити, някои от които се
превръщат в спорадични метеори. Кометите с големи орбитални наклони обаче обик-
новено избягват Юпитер и създадените от тях метеорни потоци се запазват непокътнати
много по-дълго време. От изследвани над 40 000 дири на метеори нито един няма ор-
бита, произлизаща отвъд Слънчевата система.
Открити са само три метеорита, които са останки от болиди: Лост Сити, Прибрам и
Инисфри – всеки наречен на мястото, край което е открит. Те са обикновени каменни
метеорити, произхождащи от астероидния пояс във вътрешността на орбитата на Юпи-
тер.
Ярките метеори, които пристигат отвъд Юпитер, носят вълнуващото име трансюпи-
терови болиди. Според характеристиките им на навлизане те са най-крехките от всички
познати ни метеори. Ако достатъчно голямо парче от този материал бъде внимателно
поставено на маса пред вас, то ще рухне под собствената си тежест. Възможно е първо-
начално на кометата източник празните пространства в тези силикатни прашни кълба
да са били пълни с ледове и органични вещества.
На 5 май 1960 г. съветският премиер Никита Хрушчов направи кратко съобщение, че
четири дни по-рано американски самолет е нарушил съветското въздушно пространство
и е бил свален. Малко по-късно на 5 май 1960 г. новосформираната Национална адми-
нистрация по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА) публи-
кува бюлетин, разкриващ за пръв път за мнозина съществуването на нов вид летателен
апарат, наречен U-2, който бе способен да лети много високо. Изследователски самолет
от този вид, провеждащ проучване на „метеорологичните условия на голяма височина“,
съобщи НАСА, бил изчезнал над „планинската и скалиста“ област на езерото Ван в Тур-
ция. Вероятно било той случайно да се е отклонил през границата, навлизайки в СССР.
Самолетът беше описан като „летяща тестова платформа“ и „летяща метеорологична
лаборатория“. Наред с други предназначения НАСА го използвала за определяне на
„концентрацията на определени елементи в атмосферата“. Говорителят на държавния
департамент Линкълн Уайт обяви, че „абсолютно никакъв умишлен опит за нарушаване
на съветското въздушно пространство не е имало нито сега, нито никога“. Три дни по-
късно г-н Хрушчов съобщи, че самолетът U-2 е бил свален край Свердловск, което е на
повече от 2000 километра от езерото Ван. Пилотът му Франсис Гари Пауърс и част от
фотографското оборудване бяха открити невредими. Пауърс призна, че работи за ЦРУ
в един от поредица дръзки шпионски полети над Съветския съюз. Оказа се, че на само-
лета е нямало оборудване за атмосферен анализ, а вместо това Хрушчов показа част от
екипировката, която Пауърс потвърди, че е носил със себе си. Тя включваше: пистолет
със заглушител, капсула с отрова, която пилотът да погълне в случай на залавяне, 7500
съветски рубли, френска, западногерманска и италианска валута, три ръчни часовника
и „седем златни дамски пръстена“. Хрушчов попита:

206
 Защо е нужно всичко това в горните слоеве на атмосферата? Или може би пило-
тът е щял да полети още по-високо, чак до Марс, за да съблазнява там марсианки?
Виждате ли колко щателно се екипират американските пилоти преди полет за съби-
ране на проби в горните слоеве на атмосферата.

Фиг. 81. Литография от Оноре Домие, озаглавена „Кометата от 1847 г.“.

Настойчивостта на жената обаче предполага, че посетителят се носи
стремително в небето, в който случай това не би била комета, а метеор. Тъй като
не знаем предварително точната позиция на всеки метеор, далеч по-разумно е да
използваме широкоъгълни телескопи, а не разновидността, показана тук.

В американския отговор, който нямаше нищо общо с официалната версия на НАСА

само няколко дни преди това, нито пък с уверенията на г-н Уайт, стана дума колко е
важно да се събират данни за съветската военна мощ поради затвореното естество на
съветското общество. Този инцидент има историческа важност поради няколко при-
чини, включително помрачаването на назначената конференция на високо равнище
между Хрушчов и американския президент Дуайт Айзенхауер. Той застраши и автори-
тета на чисто новата НАСА, която по настояване на Айзенхауер трябваше да бъде пос-
ветена на мирни изследвания в областта на науката и технологиите.
U-2 беше създаден за фотографско разузнаване от твърде голяма височина, за да може
да снима удобно. Но с усъвършенстването на съветските ракети земя-въздух самолетите
U-2 бяха изместени от разузнавателните сателити. Когато остаряха морално за шпио-
наж, самолетите U-2 вече наистина започнаха да се използват за научни цели. Затова е
леко иронична забележка под линия към историята, че много години по-късно U-2 се

207
оказа ключът към фундаментални и дори знаменити открития в област, която с основа-
ние би могла да се нарече изследване на горната атмосфера. По-доброто ѝ описание
обаче е, за пръв път в човешката история, улавяне на частици от комета и донасянето
им у дома за изследване. Движещата сила зад тази програма беше Доналд Браунлий от
Вашингтонския университет в Сиатъл.
U-2 излита от Изследователския център „Еймс“ на НАСА в морсковъздушната база
Мофет Фийлд край Маунтин Вю, Калифорния. Самолетът има огромни криле за разме-
рите си и изглежда леко тромав, като кръстоска между глайдер и реактивен самолет.
Към пилон, монтиран върху крилото, са прикрепени събирателни повърхности от леп-
кава силиконова смазка. Повърхностите не се откриват за въздушния поток, докато U-2
не достигне височина от около 20 километра. Самолетът лети почти напосоки, тъй като
няма как да знаем къде в стратосферата може да има концентрации на фин кометен или
метеоритен прах. За всеки прелетян час с насочена пред него лепкава пластина самоле-
тът събира около една голяма частица (над десет микрона и все пак невидима с просто
око) и множество по-малки. После пластината автоматично се покрива, самолетът се
спуска надолу от почти черното небе и дневният улов атмосферен прах се отнася на
земята, за да бъде изследван под микроскоп.
Рядко се случва малка частица, вдигната от земната повърхност, някой ден да се озове
в стратосферата. Такива частици обикновено биват отмивани с дъжда или отнасяни,
преди да достигнат голяма височина. Налице е естествена бариера на циркулацията
между долната и горната атмосфера. (Това ограничение отпада при ядрена война, но
това е друга тема.) Така че, докато хората донякъде сме ограничени да замърсяваме ат-
мосферата с фини частици и не провеждаме търсенето веднага след изригване на вул-
кан, стратосферата действа като естествен район за улавяне на извънземни частици, ко-
ито падат на Земята от Космоса.
Отделяте лепкавата пластина от крилото на U-2 и я поставяте под микроскоп. Преб-
роявате частиците с различни размери, фотографирате ги и се опитвате да направите
някакъв химичен анализ, макар това да е трудно поради оскъдицата на едри частици.
Поради същата причина избягвате тестването чрез деструктуриране. След вас се е наре-
дила цяла опашка учени, които също ще изследват материала. Между изследванията
частиците се съхраняват в старото лунарно хранилище в космическия център „Джон-
сън“ на НАСА в Хюстън, където се съхраняват и камъните, донесени от Луната от аст-
ронавтите в мисиите „Аполо“. В тази институция работи и единственият в света „кура-
тор на космически прах“.
Един вид прах, който намирате, е съвсем прост – почти сферични частици чист алу-
миниев оксид, събрани на височина от 20 километра. Как са се появили там? Тези час-
тици са генерирани от ракети на твърдо гориво – предимно американско, руско и френ-
ско производство – при ускоряването им през стратосферата на път за по-далечни места.
Популацията на частиците алуминиев оксид в атмосферата нараства, но все пак е само
едно отклонение от целта ни. Лепкавите пластини са уловили далеч по-странни частици.
Когато най-изобилният вид частица стратосферен прах бъде разгледана при изклю-
чително голямо увеличение (вж. фиг. 82), тя се разкрива като неравномерна съвкупност
от още по-миниатюрни частици, всяка от които с големина около една десета от мик-
рона: от сто хиляди от тях една до друга ще се получи дължина колкото нокътя на кут-
рето ви. Не съществува познат производствен или биологичен процес, който да създава
такива частици. Дори да имаше такъв, няма как подобни частици да бъдат пренесени в
стратосферата в такъв голям брой. Цял набор от физични и химични тестове – на следи

208
от космически лъчи например или съотношението никел/желязо – сочат в една и съща
посока: тези частици произхождат от друг свят. Тъй като основният източник на фини
частици в нашия космически регион са кометите, изглежда вероятно пред себе си да
имаме кометен материал.

Фиг. 82. Вероятни кометни останки, събрани на стратосферна височина и

изследвани под сканиращ електронен микроскоп. Много фини частици са слепени в
морфология, наподобяваща грозд. Увеличението е 5400 пъти и малката хоризонтална
линия е широка един микрон (една десетохилядна от сантиметъра). Благодарение на
Дон Браунлий и Мая Уийлок, Вашингтонски университет, и НАСА.

Не сме сигурни защо частиците се слепват заедно. Вероятно някога (а може би все
още) са имали залепващ материал по повърхността си. От пръв поглед се вижда, че това
е крехка структура, която ще рухне под по-голямо тегло. Ако тези струпвания се нами-
раха на дълбочина в някой малък свят, те щяха да бъдат смазани – освен ако простран-
ствата не са били изпълнени с някакъв друг, по-летлив материал, който сега е изчезнал.
Това е друго основание да смятаме, че стратосферните прахови частици вероятно идват
от опашките на комети. Сега целият лед се е изпарил и дори някои от органичните ве-
щества са изгубени.
Погледнете отново тези миниатюрни зрънца. Някога те вероятно са били на повърх-
ността на кометно ядро. Ако можехте да погледнете отблизо непокътнато парченце от
вътрешността на кометно ядро, вероятно щяхте да видите такива гроздове от малки
тъмни частици, като всички празнини са изпълнени с лед. С времето във вътрешността
на Слънчевата система ледът се изпарява, частиците биват отнесени в Космоса и някои
209
от тях по чиста случайност в някакъв момент навлизат в земната атмосфера.
Деветдесет процента от ефирните частици с вероятен кометен произход, събрани по
този начин, са съвкупности, както виждаме на фиг. 82, от миниатюрни субмикроско-
пични тъмни зрънца, една дълбока смесица от силикати и други минерали със сложни
органични вещества. Тези отделни зрънца са съвсем приблизително с големината на
праховите частици, които изпълват пространството между звездите. Изглежда, има ня-
каква вероятност пред себе си да имаме проба от оригиналния материал, от който е фор-
мирана Слънчевата система. Все още обаче не разполагаме с достатъчно от него, за да
бъдем сигурни. Нужни са далеч по-широкомащабни програми от U-2 и неговите нас-
ледници – както за събиране на достатъчно материал за различни физични и химични
тестове, така и за търсене на по-редки частици, които може да ни кажат нещо изненад-
ващо. Все някога ще трябва и да сравним тези частици с такива, които действително са
добити от ядрото или главата на комета. Подобни космически мисии в момента са в
процес на планиране. Засега обаче изглежда най-малкото възможно да гледаме за пръв
път тухлите и хоросана, с който са построени планетите.

210
 Глава 14
Разпръснати огньове и разбити светове
Често, когато Слънцето вече е залязло, недалече от него се наблюдават разпръс-
нати огньове.
— СЕНЕКА,„ЕСТЕСТВЕНО-НАУЧНИ ВЪПРОСИ“
КНИГА 7, „КОМЕТИ“
Запели бяха всички ангели в нестроен хор с прегракнал глас – какво ли им остава,
освен луна и слънце да курдисват, обратно да завръщат звездни бегълки или комета
буйна, твърде рано откъснала се от оковите на синевата, разцепваща с опашка ня-
коя планета, подобно буен кит – рибарска лодка.
— ЛОРД БАЙРОН, „ВИДЕНИЕ НА СТРАШНИЯ СЪД“ 1822 Г.

Желязо с лед не се споява.

— РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН, „ЯЗЪТ ХЕМИСТЪН“ 1896 Г.

Жорж-Луи Леклерк, граф Дьо Буфон, естественик, починал в навечерието на Френс-

ката революция, е един от първите учени, опитали чрез хрониките, оставени в скалите,
да възстановят историята на Земята като последователност от геоложки епохи. Той бил
и този, който предположил, че в някоя отминала епоха масивно тяло, което той нарекъл
комета, е ударило Слънцето, изхвърляйки в Космоса огромни огнени буци материя, ко-
ято се охладила, кондензирала и от нея се формирали планетите и техните луни. Лаплас
скоро показал, че това възпроизвеждане на събитията не може да обясни орбиталните
закономерности в Слънчевата система; и все пак това е първото научно споменаване на
кометна материя, която удря Слънцето, както и първият съвременен опит да се опише
как умират поне някои комети. В тази глава описваме четири от възможните съдби на
кометите: да ударят директно Слънцето; да се разпаднат, като останките им продължат
да падат спираловидно към Слънцето; да ударят луна или планета; и да бъдат трансфор-
мирани в друг свят. (Съществува и пета възможност – да бъдат изхвърлени изцяло от
Слънчевата система и да се скитат самотно в междузвездното пространство.)
През XIX в. – когато все още никой не знаел за съществуването на такова нещо като
ядрото на атома, да не говорим за науката ядрена физика – широкоразпространено било
схващането, че метеорите карат Слънцето да свети. Логиката била следната: метеорите
би трябвало да падат към Слънцето, предавайки му своята енергия на движението и по
този начин допълнително загрявайки тази огнена пещ, която впоследствие услужливо
излъчва топлина и светлина към нуждаещите се жители на Земята. Метеорите обаче са
отломки и понякога покровите на мъртви и умиращи комети, така че, ако този възглед
е верен, кометите би трябвало да са отговорни за живота на Земята. В действителност
метеорите осигуряват нищожно малка част от слънчевата светлина, а водородният син-
тез е този, който кара Слънцето да свети, макар кометите и техните останки редовно да
поразяват Слънцето, Луната и планетите – и в някои отношения действително може да
са отговорни за живота на Земята.

211
 Голямата септемврийска комета (1882 II) е била много близо до сблъсък със Слън-
цето; наричат я с едно от по-романтичните имена в кометната наука – околослънчева
комета. Преди перихелийното си преминаване тя е показвала единично ядро. После, от-
правяйки се навън сред планетите, се виждало как се е разцепила на четири отделни
ядра, които постепенно се раздалечили. Слънцето привлича по-близката страна на ко-
метата малко по-силно, отколкото далечната, а освен това обърнатата към Слънцето
страна е подложена на по-голямо нагряване спрямо нощната страна. При много крехка
структура и близко преминаване тези неравномерни напрежения може да са достатъчни,
за да разчупят кометата на две или повече парчета. Изчислените периоди на завръщане
на тези компоненти са между петстотин и деветстотин години в бъдещето, разделени от
интервали от близо век. Четирите фрагмента – всеки със значителен размер – се очаква
да се завърнат през 2546, 2651, 2757 и 2841 година. Поколенията наблюдатели в тези
далечни времена ще видят четири комети с около век промеждутък между тях, които
ще се появят от един и същ малък регион в небето и ще се устремят към Слънцето.
Кометата от 1882 г. е една от така наречените околослънчеви комети на Кройц, които
епизодично се появяват от едно и също място в небето. Големите околослънчеви комети
от 1668, 1843, 1880 и 1887 г. (последната наречена на призрачния конник без глава, наб-
людаван от Икабод Крейн) са все част от това семейство, както и някои по-скорошни
посетители като 1963 V и 1970 VI. Естествено е да се запитаме дали всички те не са
фрагменти от още по-голяма комета предшественик, която в някоя друга епоха се е
приближила твърде много до Слънцето и е била разкъсана от слънчевите приливни
сили.
Колкото по-близо до Слънцето преминава една комета, толкова по-силна е неговата
рушителна приливна сила. Кометата Икея-Сейки (1965 VIII) също беше околослънчева
дневна комета на Кройц, която се разцепи на две точно след перихелийното си преми-
наване. Голямата комета от декември 1680 г., изследвана от Нютон и Халей, е преми-
нала на по-малко от 100 000 километра от повърхността на Слънцето, значително по-
близо, отколкото е отдалечена Луната от Земята.33 Тя обаче не се е разцепила при пери-
хелийното си преминаване. Кометата Уест (1976 VI), от друга страна, която не се е приб-
лижавала на повече от 30 милиона километра от Слънцето, се разцепи на четири фраг-
мента, които бавно се раздалечиха с по-голяма от взаимната си скорост на откъсване.
Следователно гравитационните приливни сили на Слънцето или неравномерното наг-
ряване може да не са единствените причини за разцепването на кометите. Все още не
сме сигурни за всички случаи защо кометите се разцепват, макар че някои може да са
много по-здраво свързани от други.
Разцепването може да е свързано и с изхвърлянето на гейзери. В момента на разцеп-
ването на кометата Уест отделните ѝ фрагменти забележимо увеличиха яркостта си и в
Космоса бяха изхвърлени огромни количества прах в първото от около десетина изриг-
вания. Осемдесет процента от кометите, които се разцепват, го правят далече от Слън-
цето. Кометата Виртанен се разпадна през 1957 г., навлизайки в орбитата на Сатурн.
Кометата Биела/Гамбар е подобен случай. Подобно разцепване може да се дължи на
изпаряването на екзотични ледове или на сблъсъци с иначе неочаквани междупланетни

33
Това е много близо. Ако стояхте на кометата от 1680 г. или малко над нея, за да виждате навън,
щяхте да откриете, че Слънцето изпълва половината ви небе. Тогава в повече от един смисъл щяхте да
се намирате вътре в Слънцето. – Б.а.
212
скални късове. Тези околослънчеви комети са преминали все в рамките на около поло-
вин милион километра от повърхността на Слънцето, прониквайки през разредените го-
рещи газове на слънчевата корона, където температурата достига до около милион гра-
дуса. Кометата обаче прекарва толкова малко време в слънчевата корона, а изключи-
телно горещият газ там е толкова разреден, че е възможно по-скоро слънчевата грави-
тация, а не топлина да е отговорна за фрагментирането на околослънчевите комети.

***

Научните трудове по принцип са сдържани и появата на възклицателен знак – освен

в математически трудове, където той означава нещо съвсем друго – е рядкост. Ето и
едно от изключенията. Брайън Марсдън от Центъра за астрофизика в Кеймбридж, Ма-
сачусетс, е председател на Международния астрономически съюз, който уведомява ас-
трономите по света за откриването на нови комети и още много неща. Самият Марсдън
е допринесъл с множество важни открития по отношение на кометите. В научен труд34,
публикуван през 60-те години на XX в., той говори за околослънчевите комети и отк-
рива две – 1882 II и 1965 VIII, – които изглеждат, сякаш са се разцепили в близост до
перихелия си. Техният афелий обаче е отвъд орбитата на Нептун, което е смущаващо
далече:

Макар повечето наблюдавани комети, които са се разцепили, да са го сторили без

очевидна причина, една от тях действително изисква обяснение, след като скоростта
на разделяне е около 20% от скоростта на самата комета! Едва ли има смисъл да
обмисляме вероятността за сблъсък с някакъв астероиден обект на 200 АЕ от Слън-
цето и 100 АЕ над равнината на еклиптиката, макар че е достатъчно такъв да се
случи и само веднъж.

Бурна експлозия на 200 АЕ от Слънцето, на практика в междузвездната нощ, е трудна

за разбиране. Сблъсъците там би трябвало да са изключително редки. Въпросът остава
неразрешен.
Щом някои комети достигат толкова близо до Слънцето, че са на косъм да се блъснат
в него, защо пък други да не се устремят право към него и да го ударят челно? Понякога
комети, приближили Слънцето, се изгубват в блясъка му и не ги виждаме никога повече;
възможно е и да са били разкъсани на множество парченца от приливните сили на слън-
чевата гравитация. И все пак по някакво чисто случайно откритие сега с основание мо-
жем да бъдем сигурни, че комети понякога наистина удрят Слънцето, както много от-
давна беше предположено от Буфон, но в по-голям мащаб.
Американската морскоизследователска лаборатория изпрати видеокамера и телескоп
върху сателит на „Еър Форс“ за да следи променящата се активност на слънчевата ко-
рона. Това може би е нещо като алармена система за слънчеви изригвания и други бури
със заредени частици от Слънцето, които биха могли да навредят на инструментите и
астронавтите в открития Космос (Глава 9). Пред телескопа е монтиран малък матов
диск, който закрива Слънцето и така по-бледата и изключително гореща слънчева ко-
рона сега вече може да бъде заснета. В края на август 1979 г. този инструмент направи

34
Б. Д. Марсдън, „Групата околослънчеви комети“ Астрономически журнал, Том 72, стр.
1170,1967. – Б.а.
213
изключително откритие, което обаче остана неотбелязано в продължение на две и по-
ловина години „поради забавяне в предаването на данните до изследователския екип“.
По някаква случайност той беше направил последователно заснемане кадър по кадър на
комета, устремена към сблъсък със Слънцето. Кометата на име Хауърд-Кумин-Микелс
(1979 XI) се оказва също от околослънчевите комети на Кройц. Траекторията ѝ беше
ориентирана покрай Слънцето, но перихелийното ѝ разстояние беше твърде малко. Гла-
вата ѝ така и не се появи от другата страна на Слънцето и вероятно се е изпарила и
фрагментирала на съставните си зрънца. Опашката обаче на тази вече обезглавена ко-
мета продължи непокътната още поне ден, преди да се разтвори и да бъде отвята от
Слънцето. Представете си устремената през слънчевата корона комета, изригваща ог-
ромни струи газ, бясно преобръщайки се, докато се разпада, отломките ѝ се изпаряват в
пукотевица от малки проблясъци, докато цялата ѝ субстанция бъде изразходена, а около
Слънцето остане само едно облаче от атоми – предимно Н и О, – завихрено в нажежения
до бяло ураган на неговите външни по-хладни слоеве.
Не знаем колко други околослънчеви комети са имали подобна съдба. Кометата Ха-
уърд-Кумин-Микелс дотогава не ни беше известна. Едва ли повече от една комета удря
Слънцето всяка година, но дори и в този случай това би означавало около десет пъти
повече маса, падаща върху Слънцето от комети, отколкото от междупланетен прах. С
натрупване през цялата възраст на Слънчевата система това би стигнало на умиращото
след милиарди години Слънце да свети още едно десетилетие.

А щом има няколко метеорни потока, пресичащи онази малка линия в пространството, която
представлява земната орбита, какви ли несметни множества от тях се срещат надлъж и шир из
Слънчевата система! Може дори да се окаже, че загадъчната зодиакална светлина, съпътстваща
Слънцето, се дължи на неизброими орди от тези малки тела, стрелкащи се във всички посоки из
пространството във вътрешността на земната орбита.
— ДЖ. ДЖОНСТОУН СТОУНИ, „ИСТОРИЯТА НА НОЕМВРИЙСКИТЕ МЕТЕОРИ“, ПЕ-
ТЪЧНА ВЕЧЕРНА ДИСКУСИЯ, КРАЛСКА ИНСТИТУЦИЯ, 14 ФЕВРУАРИ 1879 Г.

Намерете място по възможност далече от града, от атмосферното замърсяване, от из-

куствената светлина. Изберете си ясна безлунна нощ по възможност през пролетта
скоро след свечеряване. Погледнете към мястото, където е залязло Слънцето. Пряката
слънчева светлина сега е закрита от западния хоризонт и можете да различите една по-
бледа светлина. Ако живеете в северните умерени ширини, ще видите бледа светеща
ивица, издигаща се нагоре и наляво от мястото на залеза. Това не е Млечният път и се
открива малко по-трудно. Сенека я нарекъл „разпръснати огньове“ които според него
били далечни пламъци в небето или някак отразени от него.
Ако наблюдавате в много чист въздух, особено от тропическите ширини, можете да
различите тази ивица светлина, опасваща цялото небе през зодиакалните съзвездия,
сред които се движат планетите. Поради тази причина тя се нарича зодиакална светлина.
Нощем, точно противоположно на мястото на Слънцето от другата страна на Земята,
има петно светлина, по-ярка от обкръжението си, наречена „гегеншайн“, немската дума
за противосияние. От геометрията става ясно, че Земята заедно с другите планети е по-
топена в плосък пръстен от материя, която обгръща Слънцето и отразява светлината му
обратно към Земята.
Този допълнителен пример за дископодобни структури в астрономията не убягнал от
вниманието на Имануел Кант. Макар той да имал повече от едно обяснение, описанието
му на естеството и произхода на зодиакалния облак е незабравимо:

214
 Слънцето е обградено от деликатни па̀ри, които го обгръщат в равнината на еква-
тора му и се разгръщат навън на съвсем малка ширина, но се простират на голямо
разстояние. Не можем да сме сигурни дали [...] те влизат в контакт с повърхността
на Слънцето [...] или, подобно на пръстена на Сатурн, са отдалечени на някакво разс-
тояние от него. Което и от двете да е вярно, приликата на този феномен със Сатур-
новите пръстени е достатъчно голяма [...] Тази огърлица на Слънцето [...] може да се
е формирала от примитивната материя на Вселената, чиито частици, докато са се
носели из най-високите райони на соларния свят, само са потънали към Слънцето, след
като формирането на цялата система е било напълно завършено.

Кант, изглежда, казва, че зодиакалната светлина е отразена от сплеснат диск от малки

частици, произхождащи от Слънчевата мъглявина и едва наскоро пристигнали във вът-
решността на Слънчевата система. Ако този прочит е верен, Кант като учен отново до-
казва, че е изпреварил времето си с един-два века.
Когато наблюдавате зодиакалната светлина, съзерцавате останките от комети (и в по-
малка степен фини отломки от сблъсъците на астероиди между орбитите на Марс и
Юпитер). Тази материя не е много. Общата маса на всички частици в зодиакалния облак
е само стотина милиарда тона – масата на една комета с размер от няколко километра.
Този облак е съставен от фини зрънца тъмен прах, смесен със силикати и органични
вещества, с типичен диаметър от няколко десетки микрона и очевидно много подобни
на частиците, събрани със самолет в стратосферата (Глава 13). Ако смелите малка ко-
мета на частици от десет микрона и пренебрегнете леда, ще получите един квинтилион
частици. Разпръснете ги из вътрешността на Слънчевата система и те ще са в състояние
да отразяват значително количество светлина.
Но не бива да си представяме междупланетното пространство изпълнено с малки зо-
диакални частици. Поставете палец пред носа си и го протегнете към Слънцето. Ако
можехте да продължите с палеца напред по целия път до Слънцето, колко зодиакални
частици щяхте да срещнете? Отговорът е само няколко. Една комета по време на едно
перихелийно преминаване може да осигури една стотна от процента от всички частици
в зодиакалния облак.
Тези частици сега се измерват рутинно от междупланетни космически апарати. Нап-
ример между 1972 и 1974 г. спътникът ХЕОС-2 на Европейската космическа агенция
търси прахови частици между 5000 и 244 000 километра от Земята и се оказа, че на
моменти лети през рояци от неизвестни дотогава фини частици. Тези рояци трябва да
са се формирали наскоро от по-голямо тяло източник (предполага се, че това е кометата
Кохоутек), тъй като животът на свързан облак от частици е много кратък. Вероятно в
близост до Земята се е фрагментирало голямо и изключително рехаво тяло. Като цяло
обаче зодиакалният облак е еднороден, хомогенен, без бучки, нишки или дупки – освен
когато през него не премине планета и временно остави след себе си нещо като тунел.
Космическите апарати по пътя си към далечни планети редовно се сблъскват с тази ма-
терия. Но тя е толкова малко, а отделните частици са толкова раздалечени (обикновено
разстоянието между тях е близо километър), че те не възпрепятстват междупланетните
полети.
И все пак оскъдността на този материал първоначално е озадачаваща. През послед-
ните сто хиляди години всички зодиакални частици, които сега са във вътрешността на
Слънчевата система, трябва да са били донесени от праховите опашки на кометите.

215
Слънчевата система е на 4,5 милиарда години. Защо тогава няма повече зодиакален
прах? Нормално е да се очаква 4,5 милиарда / 100 000 = 45 000 пъти повече зодиакален
прах, отколкото съществува. В този случай зодиакалната светлина щеше да е по-ярка от
планетите и звездите. Някои библейски фундаменталисти дори са използвали тази за-
гадка като потвърждение, че Слънчевата система е на не повече от 100 000, а според
техните възгледи дори на по-малко от 10000 години, в един храбър, но неуспешен опит
да помирят буквалния прочит на Стария завет с откритията на съвременната наука.
Огромна маса от фини частици, освободени през еоните от комети, липсва. Къде са
отишли всички те? Оказва се, че са били погълнати от Слънцето. Малки частици с раз-
мер около няколко десетки от микрона се изгубват от кометните опашки и изобщо от
вътрешността на Слънчевата система, ускорени към дълбините на Космоса от наляга-
нето на слънчевата светлина. Такива частици, изглежда, са били засечени от Пайъниър
8 и 9 и други космически апарати. По-големите частици също изпитват радиационното
налягане, което все пак не е достатъчно да ги оттласне чувствително навън. То обаче
служи за отслабване на слънчевата гравитация, като така частицата става по-бърза. Съ-
ществува и друго противоположно влияние, за пръв път описано от британския физик
Дж. X. Пойнтинг:

Частицата е гореща, казва той, в резултат на което излъчва радиация в Космоса.

Разбира се, тя също и отразява слънчевата светлина. Но поради движението си тя
напира напред по собствените си излъчени вълни и се отдалечава от излъчените отзад
вълни, като по този начин налягането отпред се увеличава, докато отзад намалява.
Така се получава сила, съпротивляваща се на движението.35

Тъй като сега частицата вече не се движи толкова бързо, колкото е нужно, за да урав-
новеси слънчевата гравитация, тя започва да пада бавно навътре, където е още по-го-
рещо, отразява още повече слънчева светлина, започва да се движи по-бързо и генерира
още повече съпротивление спрямо движението си. Бавно частицата се придвижва спи-
раловидно към Слънцето. Пойнтинг изчислява, че малка скална частица с радиус от де-
сет микрона би достигнала Слънцето за по-малко от сто хиляди години. Много по-го-
леми частици са твърде големи, за да бъдат тласкани от слънчевата светлина, и не падат
спираловидно навътре. Тази огнена участ на малките частици в орбита около Слънцето
сега е известна като ефекта на Пойнтинг-Робъртсън. (Американският физик X. П. Ро-
бъртсън по-късно прави по-общата формулировка на явлението.)
Пойнтинг продължава с описание как частици с различни размери постепенно ще се
окажат в орбити

толкова различни, че може да не личи, че принадлежат на една и съща система. С

времето те всички ще свършат в Слънцето. Вероятно зодиакалната светлина се
дължи на праха от отдавна мъртви комети [...] Изглежда възможно Сатурновите
пръстени да са кометна материя, уловена от планетата, като това се е разигравало
толкова отдавна, че орбитите им са станали кръгови.

35
От беседата на Пойнтинг в петъчните вечерни дискусии в Кралската институция, „Някои астро-
номически последствия от налягането на светлината“ 11 май 1906 г. – Б.а.
216
 Така типична зодиакална частица прекарва около сто хиляди години, преди да бъде
погълната от Слънцето, като на практика всички частици в зодиакалния облак се под-
менят за такъв период. Следователно болшинството частици, които виждате в зодиакал-
ната светлина, са напуснали своите комети дълго преди писмената ни история, но почти
никоя от тях не е отпреди първата поява на човешкото семейство. След всичко казано,
около десет тона междупланетни частици падат спираловидно в Слънцето всяка се-
кунда, което прави 300 милиона тона на година.
В ежегодната си обиколка около Слънцето Земята среща частици от зодиакалния об-
лак най-вече в утринното полукълбо и по-рядко най-бързо движещите се отломки зас-
тигат Земята в залезното ѝ полукълбо. Това прави общо около хиляда тона прах дневно.
Броят фини частици, събран от стратосферен апарат – U-2 и други, – е горе-долу кол-
кото бихме очаквали за частици от зодиакалния облак, уловени от движещата се Земя.
Ако този кометен прах беше падал на Земята през цялата ѝ история със същото темпо
както днес и ако нищо не го унищожаваше след падането му, цялата Земя щеше да бъде
покрита с около метър слой прах. (Ако се пулверизира една голяма комета и останките ѝ
бъдат разпръснати равномерно по Земята, би се получил слой с дебелина един сантиме-
тър.)

Фиг. 83. Зодиакалната светлина, наблюдавана от Европа от М. Хайс, от „Небесата“

на Амеде Гийман (Париж, 1868 г.)

ГЛЕДКАТА ОТ ГОЛФ ИГРИЩЕТО

Дори сблъсък на малък фрагмент от комета (или астероид) със Земята може да има значителни
последствия надалече. В деня след Тунгуската експлозия в Сибир на 30 юни 1908 г. до вестник
„Таймс“ в Лондон е изпратено следното писмо, публикувано два дни по-късно:

Сър, – Поразени от необичайно сияние в небесата, отседналата тук група голф играчи се отп-
равила към игрището в 23 часа снощи, за да наблюдават феномена безпрепятствено. Поглеж-
дайки на север през морето, те открили, че небето изглеждало като по залез с изключителна

217
 красота. Това не само че продължило, но всъщност се разраствало и усилвало до 2:30 ч. сут-
ринта, когато облаци от изток закрили пищната цветна феерия. Самият аз станах от сън в
1:15 ч. и в този час светлината беше тъй силна, че спокойно можех да чета на нея книга в
покоите си. В 1:45 ч. цялото небе на изток и североизток се озари в деликатно розово и птиците
подеха утринните си песни. Несъмнено и други са забелязали този феномен, но тъй като Бран-
кастър заема почти уникална позиция, гледайки на север към морето, ние, които се намирахме
тук, имахме възможно най-добрата гледка.
— ИСКРЕНО ВАШ, Холкомб Ингълби
Клуб „ Дорми Хаус“, Бранкастър, 1 юли.

Тези малки зрънца са имали епична история. Примесени с прашинки лед, в продъл-
жение на еони те са се носили в междузвездния газ; после са били уловени от свиващ се
междузвезден вихър, който впоследствие формирал Слънчевата система; нараствайки,
те са формирали кометни ядра, запратени за съхранение в студените покрайнини на
Слънчевата система; по-късно са поели навътре към Слънцето, изхвърлени от кометата
с изпаряването на ледовете ѝ; навлезли са в орбита около Слънцето като отделни мик-
ропланети; а някои от тях при финалното си спираловидно падане през слънчевата ко-
рона се превръщат в облачета газ.
Съставляващите ги атоми – силиций, кислород, желязо, алуминий, въглерод, водород
и всички останали – после се разсейват в горната атмосфера на Слънцето и се събират
във вътрешната ѝ циркулация, бивайки отнесени дълбоко във вътрешността ѝ. Някои от
тези атоми ще бъдат пренесени до самото ядро на Слънцето и ще участват в термоядре-
ната алхимия, която кара нашата звезда да свети. Но те дават най-несъществен принос.
От време на време обаче случаен светлинен лъч, самотен фотон възниква в пояса от
далечни комети.
Дори един случаен поглед към повечето светове в Слънчевата система показва, че те
са изпъстрени с дупки. Не ни идват наум много готови аналози на подобна очукана по-
върхност – факт, който говори нещо за Земята. Някога хората сравнявали изпълнената
с кратери лунна повърхност с швейцарско сирене, но това сравнение не дава ясна пред-
става за реалния ѝ вид – кратери върху кратери върху кратери чак до най-малкия кратер,
който можете да видите. Някои от тези светове приличат повече на песъчлив бряг, осеян
с вдлъбнатини от капки дъжд. Посипете прясна циментова замазка с различни по голе-
мина стъклени топчета и оставете повърхността да се втвърди. Кратерите ще бъдат
добре заоблени с ръбове и валове с тук-там по някой планински връх. Някои кратери ще
припокриват други. Циментовата замазка започва много да заприличва на повърхността
на свят.
Някои от кратерите на Луната вероятно са издълбани от астероиди, но повечето – и
особено онези във външната част на Слънчевата система – са дело на комети. Много
рядко някой свят застига комета. Далеч по-често комета застига някой свят и се бухва
право в него. Подобно на Слънцето, луните и планетите са понесли своя дял от кометни
удари. Тъй като е съставено от газ, Слънцето не може да запази ударни кратери. Но
световете с неерозирали древни повърхности ни напомнят още от пръв поглед колко
много комети са загинали при фатални сблъсъци през еоните.
На 30 юни 1908 г. в Сибир от небето паднало нещо и на височина от осем километра
избухнало и съборило цяла гора. Взривът бил по-мощен и от най-мощното ядрено оръ-
жие в съвременните арсенали. Кратер от удар не бил открит. Тогава повечето смятали,
че виновникът бил някое доста голямо и все пак крехко парче от кометата Енке. Сега
обаче вече е известно, че Тунгуската експлозия е предизвикана не от комета и не от
металически астероид, а от обикновен скалист астероид, експлодирал във въздуха, но с
218
енергия, еквивалентна на близо 1 мегатон тротил, или колкото милион тона мощни ек-
сплозиви.
Кометите и астероидите, които се разпадат, преди да достигнат повърхността, оставят
малко следи. Освен тях обаче обекти, които действително поразяват повърхността с ви-
сока скорост, оставят непогрешима следа от своето присъствие. Тъй като падащото тяло
се движи изключително бързо, дупката, която ще изрови, ще е по-голяма от самото него.
Ако последващо геоложко събитие не е предизвикало промени в повърхността, всеки
кратер съответства на удар и почти всеки удар оставя след себе си кратер. Ето как по-
върхността на някоя луна или планета е като дневник на удари и сблъсъци. Ако умеете
да разчитате такъв дневник, ще разкриете катастрофи от отминали епохи.
Вземете например нашата Луна. Страната, която е обърната перманентно към Земята
и сме опознали с просто око, е съставена от два вида терен – тъмни гладки низини и
ярки неравни възвишения. Както възвишенията, така и низините са осеяни с кратери, но
по възвишенията има много повече кратери, отколкото в низините. Благодарение на
американските астронавти и руските роботи, които са ни донесли проби от различни
места на Луната, знаем някои неща за състава, а чрез радиоактивно датиране – и за въз-
растта на различни райони от близката лунна страна.

Фиг. 84. Наситената с кратери повърхност на сатурновата луна Рея. Повечето от

големите дупки в земята са резултат от милиарди години на сблъсъци с комети.
Снимка на „Войъджър“ 1, благодарение на НАСА.

219
 Тъмните низини са съставени от лава, която преди 3,3 до 3,9 милиарда години е из-
ригнала от горещите тогава лунни недра и е заличила съществувалите към момента кра-
тери. Затова ранните исторически хроники на низините просто са били изтрити. Оскъд-
ният брой кратери в низините е точно какъвто бихме могли да очакваме, ако във вът-
решността на Слънчевата система винаги е имало толкова комети и астероиди, колкото
са те днес. Възвишенията обаче имат твърде много кратери, ако беше така. Тук кратери
са били издълбани върху други кратери, като по този начин летописите от по-ранни
времена също са били изгубени. По един или друг начин тези светове укриват свидетел-
ствата за своето начало, макар да са запазили регистрите на по-късните си катастрофи.
От повествованието, което ни предават осеяните с кратери лунни възвишения, става
ясно, че през първите няколкостотин милиона години от историята на Луната наоколо
е било пълно с огромен брой тела – комети и астероиди, – много повече от съществува-
щите в междупланетното пространство днес. Същата история ни разказват нови и нови
светове при нашите опознавателни полети сред планетите. На сатурновата луна Рея нап-
ример (вж. фиг. 84) от милиарди години не съществува геоложка активност и пред нас
се разкрива свят, от полюс до полюс пренаситен с кратери. В началото междупланет-
ното пространство трябва да е било изпълнено от скални блокове и айсберги, които са
се разбивали в сформиращите се светове. Действително точно така са се формирали
световете – в яростни сблъсъци.
Не всички светове пазят кратерите си от отминали времена. В някои от тях, както в
лунните низини, следите са били заличени, като кратерите им са били запълнени, изт-
рити или препокрити. На Венера има скорошни изригвания от лава; на Марс – огромни
плаващи пясъци; на юпитеровата луна Йо – повърхност, богата на наскоро замръзнала
сяра; а на сатурновия спътник Енцелад, съставен почти изцяло от лед, нещо е разтопило
повърхността – кратерните хроники на този свят буквално са били изписани с вода. На
Йо кратерите може да бъдат заличени за векове, а на Венера може да са нужни и половин
милиард години. Но разпрострени из цялата Слънчева система, изписани една върху
друга, откриваме хрониките на древни сблъсъци, а много често и на по-скорошни гео-
ложки процеси.
Нещо подобно важи и за Земята, където дори в безводните терени течащата вода
много бързо унищожава кратерите, така че ако не са доста скорошни, са изключително
трудни за откриване. Така нареченият метеорен кратер в Аризона е едва на 25 000 годи-
ни (вж. фиг. 85). Повечето земни кратери от удар са далеч по-стари и като цяло са много
големи или в геоложки неактивни райони.
Понякога белег от сблъсък разкрива нещо за намиращата се отдолу планетна повър-
хност. На Марс например съществуват кратери с фестониран рисунък от поточета около
тях, сочещ наличието на воден лед под повърхността, който мигновено е бил втечнен
при сблъсъка, като повърхностните отломки са били отнесени навън, докато водата не
е замръзнала. Ударът от голяма комета би могъл да донесе вода или атмосфера в све-
тове, почти напълно лишени от въздух.
Когато комета удари газов гигант като Юпитер, тя профучава през горната атмосфера,
гмуркайки се навътре, среща все по-голямо съпротивление и някъде под видимите об-
лаци се разпада, като съставният ѝ материал започва да циркулира над планетата. Така
материята на кометите се смесва с въздуха на Юпитер.

220
 Фиг. 85. Метеорен кратер, Аризона. Този кратер е с диаметър 1,2 километра и
вероятно е създаден преди 15 000 до 40 000 години, когато буца желязо с диаметър
от 25 метра е ударила Земята със скорост 15 километра в секунда. Освободената
енергия е приблизителният еквивалент на 4-мегатонна ядрена експлозия. Разбира се,
това е метеоритен, а не метеорен кратер. Благодарение на „Митиор Крейтър
Ентърпрайзис“.

Кратерите имат форми. Някои са с идеална форма на обърнат купол, други са плоски,
плитки и с полегати склонове. Формата на кратера не зависи особено от скоростта на
удара, стига обектът да удари земята достатъчно силно. Резултатът е същият като дето-
нацията на голяма експлозия в точката на удара. Формата на кратера обаче зависи от
твърдостта на повърхността и крехкостта на падащия материал.
Американските астронавти на лунната повърхност заснеха кратери, твърде малки, за
да бъдат забелязани с просто око. Пробите, върнати на Земята, също разкриха изобилие
от микрократери. Някои вероятно се дължат на астероиден прах, пометен от Луната,
други – на фини частици, генерирани на Луната и посипани върху нея след сериозни
сблъсъци. Също очакваме и известна част от лунните микрократери да е в резултат от
кометен прах, изхвърлен с изригванията. Микрократерите с форма на обърнат купол,
изглежда, се дължат на фини скалисти частици – от астероиди или кометни силикати.
221
Съществува и вид микрократери, които са изключително плитки за размера си и по-
скоро са вдлъбнатини, отколкото с куполовидна форма. Плитките микрократери могат
да бъдат разбрани само ако са издълбани от поразили Луната зрънца с малка плътност,
които биха могли да имат единствено кометен произход. Микроскопичните частици ко-
метен пух много деликатно омекотяват и абразират познатия ни лунен лик.
По повелята на колизионната рулетка по-големи комети също трябва от време на
време да удрят Луната. Лунарна проба 61221 показва признаци за наличие на молеку-
лите Н2О, СН4, СО2, CO, HCN, Н2 и N2. Летливи вещества, присъстващи в тази проба –
особено HCN – и отсъстващи в други проби от Луната, предполагат скорошен сблъсък
с комета. Сега съществуват множество доказателства за изобилие от органична материя
в кометите. При сблъсък кометите могат да оставят и магнитен отпечатък в зоната на
удара, като това би могло да обясни някои иначе озадачаващи магнитни аномалии, отк-
рити на Луната.

***

Рано или късно кометите във вътрешността на Слънчевата система изразходват сво-
ето гориво. Както вече споменахме, типичното количество воден лед, което изчезва
само за едно перихелийно преминаване, е няколко метра. С всяко преминаване на коме-
тата покрай Слънцето тя се свива. Разбира се, кометата не е само чист лед, а смесица от
лед и прах. Огромни количества прах се изхвърлят от мощните гейзери, които понякога
изригват от главата, а освен това прах се отделя и при изпаряването на леда. Така ко-
мета, съставена основно от лед, през всеки свой перихелий ще губи лед и прах, докато
не се стопи напълно. От нея не остава нищо освен още прах в зодиакалния облак и по
някой и друг метеор в земното небе.
Представете си сега, че кометата е съставена от повече прах, отколкото лед. След
първото перихелийно преминаване по повърхността ѝ остава слой прах, който геоло-
зите наричат повърхностни отлагания. Част от праха е бил отнесен от изпаряващия се
лед, но не и целият. При следващото приближаване на кометата до Слънцето прахът
служи като изолация за намиращата се под него смес от лед и прах. Сега той е по-труден
за нагряване, а ако все пак се нагрее, за намиращите се под него па̀ри е по-трудно да
избият навън, тъй като пътят им е възпрепятстван от повърхностния слой. Натрупаното
налягане на газовете под повърхността може да отнесе намиращата се отгоре мантия от
прах, след което процесът започва отначало. След известен брой перихелийни преми-
навания може да се получат толкова дълбоки повърхностни отлагания, че да няма по-
вече изпаряване на лед в пространството. Кометата вече не формира глава, нито опашка.
Тя се затваря, пуска кепенците и се превръща в малка тъмна бучка материя във вътреш-
ността на Слънчевата система.
Нещо подобно ще се случи, ако ледена комета със скалисто ядро периодично навлиза
във вътрешността на Слънчевата система. Такава комета трябва да е много голяма –
поне няколко десетки и дори стотици километра в диаметър, – за да се е стопила и вер-
тикално да е сегрегирала материалите с различни свойства, като по-плътните скали да
са във вътрешността, а по-леките ледове да са отвън. Така има поне два начина кометите
да еволюират в малки тела с повърхност от силикати и органични вещества. Но такава
категория от малки и тъмни тела действително съществува, като някои от тях се движат
по доста ексцентрични орбити. Наричат се приближаващи Земята астероиди. Пленител-
ната идея, че кометите може да преминават през метаморфоза от леден до скалист свят,

222
за пръв път е изказана от Ернст Йопик (Глава 11).
Ако тази метаморфоза действително се осъществява, тогава би трябвало да има ко-
мети, уловени в преходна фаза, нещо като последните им издихания. Наближавайки
Слънцето, те би трябвало да пращят, докато последните оголени останки от лед се из-
паряват, а повърхностните им отлагания сковават останалата част в летаргия. Такива
комети съществуват и ако наблюдавате упорито, понякога може да ги уловите в латен-
тната им фаза. Някои комети не показват намаляване на яркостта дори след десет и по-
вече перихелийни преминавания, но при други след известно време тя стабилно пом-
ръква, докато станат напълно незабележими. Вземете например кометата Швасман-Вах-
ман 1, макар тя може би съвсем да не е изчезваща. Няма съмнение, че тя изхвърля газове
като комета: дифузната ѝ глава поне от време на време може да бъде наблюдавана ясно,
като са засечени дори емисионните линии на СО+. Швасман-Вахман 1, изглежда, по-
казва по-голяма активност на главата си, когато е по-близо до Слънцето, отколкото ко-
гато е по-отдалечена. В латентната си фаза обаче тя е с яркостта и цвета на астероидите
тип RD36, наречени така, тъй като са червени и тъмни заради съдържащите се в тях
сложни органични молекули. Известен брой активни комети, наблюдавани далече от
Слънцето, преди да формират някаква съществена глава, също наподобяват RD астеро-
иди – включително и Халеевата комета, наблюдавана през 1985 г., когато беше близо до
орбитата на Юпитер. Други периодично активни комети – например Арен-Риго или Не-
уймин – в латентно състояние наподобяват астероидите тип S, които също са доста
тъмни, но са по-сиви, тъй като са изградени основно от силикати и метали. Изглежда
очевидно, че когато такива комети приключат с изхвърлянето на газове, те няма да се
отличават от астероидите.
Астероидите се сблъскват помежду си и понякога от тях се отчупват парчета, които
си проправят път до земната повърхност, където често свършват в някой музей, описани
в каталога като метеорити. Съществуват множество видове метеорити. Някои от тях не
са били нагрявани особено за четири и половина милиарда години, съдържат сложна
органична материя и понякога наподобяват кометния пух, който откриваме в стратос-
ферата. Част от тези въглищни метеорити биха могли да имат кометен произход, като
са получени вследствие на сблъсък с астероиди или поради други причини за кометното
фрагментиране. Действително тъмното оцветяване на RD астероидите е като това на
богатите на органични съставки глини, открити във въглищни метеорити.
Други метеорити обаче показват твърде малко органично съдържимо и са съставени
предимно от камък или дори от метал. Някои каменни метеорити може да се получат от
сблъсъци с астероиди, в какъвто е на път да се превърне кометата Арен-Риго. Огромните
железни метеорити, изложени гордо в музеите по цял свят, разказват история на изпе-
пеляваща горещина, топене и сливане на разтопените железни капки в голяма маса
преди охлаждането на цялото тяло. В своята история железните метеорити са били тол-
кова силно нагрявани и преработени, че не биха могли да са непроменена първична ко-
метна материя. Същото важи, макар и в по-малка степен, и за каменните метеорити.
Въглищните метеорити обаче са много по-близо до примитивната материя, от която се
е формирала Слънчевата система.
Много астероиди са произлезли приблизително там, където се намират сега – основно
между орбитите на Марс и Юпитер. Те може да са останки от скални (и метални) тела,

36
RD (англ.) – абревиатура на „red dark“, т.е. „червени тъмни“. – Б.пр.
223
които наред с кометна материя са се сраснали, образувайки Земята и другите земепо-
добни планети. Те би трябвало да са източникът на много метеорити. Разпръснати сред
тях обаче, пътуващи инкогнито и хитроумно предрешени, има и комети. Те са се загър-
нали в плащ от прах или са се оголили до някакво скрито ядро. Освен ако не наблюда-
вате доста отблизо, може изобщо да не забележите, че в гнездото на червеношийката
има и яйца на сойка. Няколко астероида дори имат кометоподобни орбити – силно елип-
тични, отнасящи ги в близост до Марс или Земята и особено до Юпитер. Един такъв
астероид клас RD се нарича Идалго. Може би поради реактивния ефект (Глава 6) коме-
тата Енке бавно премества орбитата си навътре. Съществуват множество доказателства,
че Енке се разпада, като сред тях са и метеорните потоци Тауриди и Бета Тауриди, които
тя оставя след себе си.
Сред тези заподозрени е откритият през 1983 г. от Инфрачервения астрономически
сателит ИРАС (Глава 12) астероид Фаетон (1983 ТВ), който споделя орбитата си с ме-
теорния поток, отговорен за метеорния дъжд Джеминиди на всеки 14 декември. Твърде
малко вероятно е 1983 ТВ да се е озовал точно в метеорния поток Джеминиди по ня-
каква случайност, като също толкова невероятно е това да е астероид, който точно преди
да започнем да наблюдаваме, е бил фрагментиран при сблъсък. Вероятно това е парче
от угаснала комета. Метеорният поток Джеминиди е известен като каменист, а не пра-
хов материал. Както при кометите като Арен-Риго, тук е налице знак, че кометите могат
да метаморфозират в истински скални астероиди. Затова, когато открием на Земята кра-
тер със следи, че ударилото се тяло е имало скален състав, то може и да е било част от
угаснала комета.
Астероидът Олджато може да е друга комета с криза на идентичността. Неговата
силно ексцентрична орбита, простираща се от Юпитер до Венера, е кометоподобна. Той
отразява слънчева светлина на видими и радарни дължини на вълните по напълно ано-
мален начин. Никой друг обект в Слънчевата система не прилича на Олджато. Той изг-
лежда свързан с един от метеорните дъждове. Олджато също е бил открит по необичаен
начин: в орбита около най-близката планета обикаля американският апарат Пайъниър
Винъс, който наред с останалите си задачи, е зает с ежедневното проследяване на локал-
ното магнитно поле. Налице е стабилно фоново поле, както и спорадични аномалии.
Около една четвърт от регистрираните магнитни смущения са се случили, когато Ол-
джато е преминавал много близо (в границите на 1,3 милиона километра) до Венера и
нейния космически апарат адютант. От астероидите не се очаква да имат доловими маг-
нитни полета. Ако обаче Олджато е слабоактивна комета, той би генерирал много фина
глава. Главата му бързо щеше да се йонизира от ултравиолетовата слънчева светлина и
на свой ред щеше да компресира магнитното поле, носено от местния слънчев вятър.
При преминаването на тази компресия край Венера би могло да се установи усилване
на локалното магнитно поле. Странният спектър на Олджато предполага, че той е ня-
каква рядкост, но няколко други доказателства настойчиво сочат, че той е комета на
прага на смъртта.
Адонис е друг заподозрян астероид със силно елиптична кометоподобна орбита, пре-
сичаща земната. Неговото радарно ехо има причудливи характеристики, които биха
могли да се обяснят, ако повърхностните му слоеве са силно порьозни – сякаш всичкият
му лед се е изпарил и е оставил след себе си слабо свързана матрица от прах.
Средно всяка година се появява ново попълнение сред късопериодните комети, от-
мъкнато от дългопериодната си орбита от гравитацията на Юпитер. Подпомогнати от

224
слънчевата светлина, гравитационните приливни сили и въртенето, много от тези ко-
мети се разпадат на парчета и напълно изчезват. Други биват изхвърлени от Слънчевата
система или се сблъскват с други светове. Една стабилна популация обаче очевидно е
метаморфозирала в астероиди, чиито орбити варират от почти кръгови до силно елип-
тични. През историята на Слънчевата система броят на тези предрешени комети трябва
да е станал доста голям.
Много астероиди, пресичащи земната орбита, вероятно са угаснали комети. Тъй като
са малки и бледи, те са трудни за откриване. След цяло десетилетие на интензивно из-
дирване са открити по-малко от сто обекта, за които се знае, че пресичат орбитата на
Марс или Земята. Тези приближаващи Земята астероиди са от особено голям интерес за
нас, тъй като представляват нещо със сериозни и изчислими последствия: високоско-
ростен сблъсък със Земята на обект с големина от километри би представлявал мащабна
катастрофа от вида, който вероятно от време на време се е случвал през земната история.
Това е статистическа неизбежност. И докато може да казваме, че Земята е била ударена
от астероид, ние все пак сме наясно, че падналото тяло може да е било и предрешена
комета.

От наблюдаваната днес кометна популация и кратерните хроники е възможно дори

да изчислим колко комети или астероиди, както и от какъв вид, са издълбали кратерите
на някой свят. Юджийн М. Шумейкър е основателят на филиала по астрогеология към
Американския геологически топографски институт; един от учените зад най-ранните
разработки в Америка за изследване на Луната; отговорен за откриването на много близ-
коземни астероиди; и световен експерт по Метеорния кратер в Аризона. Той е и съотк-
ривател на прочутата комета Шумейкър-Леви 9, за която се говори в следващата глава.
Шумейкър съчетава земната геология с небесната астрономия. Заедно със своята сът-
рудничка Рут Волф той е изчислил, че около една четвърт от кратерите на големите
луни на Юпитер са дело на дългопериодни комети. Може би още една четвърт се дължат
на активни късопериодни комети – такива, които все още разгръщат прахови опашки,
имат изригвания, промени в яркостта и т.н. А половината кратери са изровени от неко-
метни тела, включително угаснали късопериодни комети, предрешени като астероиди.
На Земята около една трета от по-скорошните кратери се дължат на дългопериодни ко-
мети, което не е много по-различно от историята на юпитеровите луни. Останалите
земни кратери обаче са дело на приближаващи Земята астероиди, поне някои от които
са изчезнали комети. Тук, според Шумейкър и Волф, познатите късопериодни комети
имат незначителен принос за образуването на кратери.37 Тъй като техните афелии са
близо до Юпитер поради обстоятелствата на тяхното улавяне, късопериодните комети
много по-често се натъкват на юпитеровите луни, отколкото на Земята.
Когато голяма комета или астероид порази малък свят, а това се случва понякога, този
свят може да бъде унищожен, разбит на парченца. Това почти се е случило с Фобос,
една от луните на Марс (Глава 7), както и с Мимас, една от луните на Сатурн. В ранната
история на Слънчевата система големите комети били изобилни и докато те постепенно
не станали част от нарастващите луни и планети, катастрофалните сблъсъци се случвали
често.
На Луната, Марс и големите спътници на Юпитер съществуват следи от чутовни

37
По този въпрос експертите са на друго мнение. Според някои активните късопериодни комети
може да са изиграли съществена роля в кратерирането на Земята. – Б.а.
225
древни сблъсъци, които са създали не само кратери, но и цели басейни с диаметър от
стотици и дори хиляди километри. Според една обещаваща теория дори самата Луна е
била родена от мощен сблъсък на неосъществена планета със Земята, като изхвърлените
от сблъсъка фрагменти се сраснали, създавайки нашия естествен спътник. Раните са заз-
дравели отдавна, но ако този сблъсък е бил малко по-силен, той е можел да разруши
Земята и сега нямаше да ни има нас, в опит да разгадаем уликите за своя произход.
Разстоянията между световете, техните маси и дори оцеляването им зависят от броя
на примитивните тела, които са се движили по тези орбити в ранната Слънчева мъгля-
вина, както и от случайната последователност на множество събития, някои вероятни,
други не толкова. Стартирайте Слънчевата система отначало, оставете да действат само
произволни фактори и ще получите малко по-различна колекция от формирани скални
и ледени тела, всяко с големина от няколко километра; друга поредица от сблъсъци ще
доведе до изграждането на нови светове; променен брой планети с донякъде различни
маси и орбитални позиции. Преди смятахме, че като цяло скалистите земеподобни пла-
нети ще бъдат във вътрешността, а газовите гиганти ще са във външната част, плюс
ледени и органични луни и кометите в голям облак далече отвъд. През 90-те години на
XX в. обаче необикновена поредица от открития показа, че при някои близки звезди
гигантските, или юпитероподобните, планети са толкова близо, колкото е Земята до на-
шето Слънце или дори по-близо. Възможно е да съществуват десетки различни катего-
рии планетни системи, всяка със собствено разположение на кометите. Възможно е в
галактиката ни да съществува и голямо множество планетни системи, които приблизи-
телно наподобяват нашата, както и други със съществени различия от вид до вид и от
система до система в зависимост от сложната колизионна рулетка, оформила техния
произход.
Кометите преобразяват повърхността на световете, пренасят летливи вещества до
сухи планети, изравят заровени съкровища за планетните изследователи и оставят сви-
детелства за своята история из цялата Слънчева система: те са едни много заети, полезни
и услужливи тела. Кометите обаче също така създават светове, но и ги разрушават. Те
ни напомнят за времето преди около 4,5 милиарда години, когато планетната система е
била създадена не от друго, а от комети и техните скалисти еквиваленти, които са били
стотици трилиони и повече, рояци от тела, които се сливали и разбивали едно в друго,
носейки се от един район на Слънчевата система към друг, един вихър от малки светове,
който накрая довел, след като буйната младост се уталожила, до сегашното устройство
на Слънчевата система. В днешно време преминаваща понякога комета е едно от мал-
кото напомняния за нашия бурен и хаотичен произход.

226
 Глава 15
Гневът на небесата:
1. Голямото измиране
Комета никога не се спуска чак до най-ниските слоеве на атмосферата и не доб-
лижава земната повърхност.
— СЕНЕКА,
„ЕСТЕСТВЕНО-НАУЧНИ ВЪПРОСИ“ КНИГА 7, „КОМЕТИ“

Кометите са създания, които заради заслуги са били

издигнати в небесата, но чийто период на пребиваван
там е изтекъл и сега се спускат обратно на Земята.
— АЛ БИРУНИ, XI В.

Съзира първо тя комета развилняла

и знае кой е застрашен и чий народ ще пати.
— ЮВЕНАЛ, „ШЕСТА САТИРА“

Комети, поразяващи Юпитер, не са просто абстракции на астрономите, нито пък са

някакво особено рядко събитие. Светът остана поразен, когато на 25 март 1993 г. малка
група ловци на комети и астероиди с удивление откриха около двайсет малки ярки тела,
невиждани дотогава, в орбита около Юпитер. Те се носеха в стройна процесия, след-
вайки се едно друго. Тези кометни фрагменти носят общото наименование Шумейкър-
Леви 9 на името на своите откриватели. Първоначално те вероятно са били компоненти
от една по-голяма комета, разрушена от гравитационните приливни сили след няколко
близки преминавания край планетата гигант. След изчисляване на траекториите им във
времето стана ясно, че всички те ще се разбият в Юпитер, следвайки едно след друго.
Между 16 и 22 юли 1994 г. всяко едно от тях направи именно това. Ударите бяха уло-
вени от телескопи по цялата Земя, включително от космическия телескоп Хъбъл и меж-
дупланетния апарат Галилей на път за Юпитер. За късмет, ударите се случиха точно
отвъд хоризонта, гледано от Земята, но ярките ударни вълни се разпростряха почти не-
забавно. Температурата на полученото в резултат краткотрайно огнено кълбо беше хи-
ляди градуси.

Звездата, що съдбата ти вещае,

преди Земята бе създадена от мен.
Това бе свят красив и ясен,
около Слънцето унесен
във кръга на своя волен регулярен ход.
В небето нямаше по-хубава звезда.
Часът удари и тогава стана тя
блуждаещ огнен къс без форма,
изпаднала в безпътица комета,
проклятие, угроза от небето [...]

227
 Що имаш ти със мене, глинено дете?

Кометни глашатаи през пращящи небеса;

Планетите обръщат се на пепел от гнева му.
— ЛОРД БАЙРОН, МАНФРЕД, I, I, 118 И II, IV, 381, 1816 Г.

Всеки от кометните фрагменти от Шумейкър-Леви 9 трябва да е бил с размери от

няколкостотин метра до километър, гмурвайки се в Юпитер с 60 километра в секунда.
Един забележителен факт, непредвиден почти от никого, е, че всеки удар остави тъмно
петно с размерите на Земята. Всяко от тези петна избледня за няколко седмици до месец.
Това, че високоскоростна комета с големина на футболно игрище може да създаде ефект
с размерите на цялата планета Земя, е нещо, над което си струва да помислим.
Виждаме, че комети могат да ударят близки планети в рамките на нашия живот.
Знаем, че те са удряли светове из цялата Слънчева система през цялата ѝ история.

***

Земята нараства. Наносите се уталожват в речното легло, от въздуха пада прах и по-
върхността вече е малко по-висока. Типичното темпо на растеж е един микрон на го-
дина – филм с дебелина най-много една микроскопична частица, почти незабележима
патина, която годишно покрива повърхността.38 Един микрон е почти нищо. Но с тече-
ние на геоложкото време се получава натрупване. За 10 000 години при това темпо се
натрупва дебелина от един сантиметър, а за милион години – цял метър. Ако можете да
намерите място, където през по-голямата част от земната история само е бил добавян
материал и никога не е бил отнеман, бихте открили километрични скали, запазили не-
покътнати хрониките на нашата планета.
За щастие, такива места действително съществуват. Едно от най-известните е Голе-
мият каньон в Северна Америка, където седиментната колона е била разкрита от бав-
ната, но неумолима ерозия на река Колорадо и издигането на Колорадското плато.

Фиг. 86. Амонит от моретата на периода креда. Поради някогашното им изобилие

фосилите с форма на амонитови раковини са ни добре познати.

38
Този материал би трябвало да идва отнякъде, а метеорният прах като цяло пада хиляди пъти по-
бавно, за да бъде източникът. Всъщност Земята пораства малко на едно място, защото ерозира малко
на някое друго място. – Б.а.
228
 Там в скалите се наблюдава прекрасен рисунък, поредица от приглушени пастелни
слоеве. В съседните скални фасади рисунъкът е почти идентичен. Всеки слой е една
епоха. Всяка граница между слоевете съответства на някаква голяма промяна в околната
среда. Щом седиментните колони показват един и същ модел навсякъде, промените в
околната среда трябва да са били повсеместни. Надничайки от върха чак до дъното на
такава скала, вие гледате историята на света. Остава само да пристъпите и да започнете
да четете.
Без изобщо да се наложи да копаете, може да забележите ярко проблясване на слън-
чевата светлина. Ако го разгледате отблизо, ще установите, че това е фосил, може би
динозавърско коляно или челюст на панцерна риба. С микроскоп лесно ще откриете
фосили от малки създания, може би едноклетъчен планктон, който някога се е носил из
някое праисторическо море. Ако разгледате и други седиментни колони, те забележи-
телно си съответстват. Конкретно това дебело червеникаво отлагане на много места се
намира под тези два тънки сиви пласта и винаги съдържа подобна смесица от фосили.
Скалите, съответстващи на дадена епоха, може да се различават на различни места, но
изобилните фосили винаги са едни и същи. Откривате амонитова раковина и тя потвър-
ждава, че обширният пустинен пейзаж, част от която е тази скала, някога е бил океанско
дъно. Няколко метра по-нагоре или по-надолу фосилите вече са съвсем различни; давате
си сметка, че ако почакате достатъчно дълго, пейзажът ще се измени драстично.

Фиг. 87. Трилобит от камбрийския период. Последните трилобити са измрели през

пермския период. Рисунка Марън Лейла Кук.

Скалите се опитват да ни кажат нещо. Тези фосили са единствените останки от съз-

дания, които някога са крачили, плъзгали, рояли или просто са се кореняли, създания,
които са се появили и изчезнали много преди да има хора, които да ги забележат. Взе-
мате някой фосил и по целия свят има слой, съответстващ на някоя отминала епоха, под
който този организъм все още не се е появил. А по правило съществува и горен слой,

229
над който този фосил повече не се появява, но затова пък за пръв път се откриват фоси-
лите на нови организми. Поуката е ясна: огромен брой видове са изчезнали напълно,
предоставяйки на други видове възможността да еволюират и запълнят опразнените
екологични ниши. Много от тези видове са били твърде малки, за да бъдат видени без
микроскоп, докато други са били огромни като административни сгради. Ако преброите
всички организми, оставили фосили, ще установите, че огромното болшинство от видо-
вете, които изобщо са съществували някога, вече са изчезнали. Изчезването е прави-
лото. Оцеляването е изключението.
После забелязвате, че различните фосилни форми не следват една след друга с ня-
какво постоянно темпо. Вместо това скалите показват дълги периоди, през които видо-
вете живот са се променяли много малко, прекъсвани от кратки интервали на катаклиз-
ми, коренни промени и цялостна загуба на много видове същества, понякога едновре-
менно по цялата Земя, последвани удивително бързо от множество нови форми, оче-
видно еволюирали от оцелелите в катастрофата. Най-ясните граници в седиментната
колона са готовите маркери на унищожителни бедствия, засегнали цялата планета.
Имате планета, на която десетки милиони години всичко е наред – достатъчно дори за
най-заклетия песимист да се почувства в безопасност. И тогава, може би когато най-
малко бихте очаквали, настъпват бурни промени, които са толкова поразителни, че ста-
ват мигновено очевидни за наблюдатели като нас, появили се стотици милиони години
по-късно.
Налице е, разбира се, и стабилен фонов темп на изчезване. В наши дни поради човеш-
ката дейност ежегодно изчезват видове вследствие на разширяване на обработваемите
земи, лов, индустриално замърсяване и изсичане на тропически гори. Странстващият
гълъб, чиито миграционни прелети някога закривали небето на Северна Америка, е из-
чезнал през XX в., голямата гагарка – през деветнайсети, а додото – през XVII в. Пос-
ледният мастодонт сигурно си е отишъл около 2000 г. пр.Хр., гигантският броненосец –
5800 г. пр.Хр., а гигантският земен ленивец, който се е хранел с дървесни върхове –
около 6500 г. пр.Хр. За гибелта на повечето от тези създания вероятно сме виновни ние,
хората, но такива изчезвания са част от естествените приливи и отливи на живота и са
причинени от малки промени във физическата или биологичната среда – в този случай
от нов изкусен хищник. Това, което ни тревожи в случая обаче, е нещо съвсем раз-
лично – масови измирания на стотици фамилни видове живот, случили се едновременно
по цялата Земя.
Изчезването на така нареченото от биолозите „семейство“ растения или животни
представлява огромна загуба. Представете си разнообразието от кучета по света – от
чихуахуа до огромните догове. Всички те са от един вид, тъй като могат да се кръстосват
помежду си. Биолозите разграничават и една по-широка категория, наречена род, която
обхваща не само кучетата, но също вълците и чакалите. Този род Canis (или кучета) на
свой ред е част от много по-голяма категория, семейство, включващо и лисиците.
Всички заедно представляват семейство Canidae. Семейството е голяма група от същес-
тва. Семейството на човека, Hominidae, включва повечето примати, които са вървели на
два крака и са се опитвали да проумяват нещата през последните няколко милиона го-
дини, макар че, ако ги срещнехме на улицата, не бихме разпознали много от тях като
човеци. Загубата на семейство е като отсичането на цял главен клон от дървото на жи-
вота.

230
Геоложки период на Изминало оттогава време Процент морски измирания за:
изчезването в милиони години Семейства Родове
Късен ордовик 435 27 57
Късен девон 365 19 50
Късен перм 245 57 83
Късен триас 220 23 48
Късна креда 65 17 50
Късен еоцен 35 2 16

Груба оценка на процента от всички изчезнали семейства и родове морски животни

с твърди части (така че да са оставили фосилни следи от съществуването си). Циф-
рите в колона 2 са закръглени на пет милиона години. Смята се, че изчезналите сухо-
земни семейства и родове са приблизително същите. Данните са предоставени от Дж.
Джон Сепкоски-мл., Чикагски университет. Както е описано в Глава 16, около някои
от тези данни се води активен дебат, като масовите измирания през перма и кредата
са най-надеждно определени. Други масови измирания, използвани за извеждане на ра-
зискваните периодичности, описани в Глава 16, не са упоменати тук.

В горната таблица са изброени шест от най-зрелищните прекъсвания в историята на

Земята, които познаваме, наред с индикаторите за това колко мащабни са били. Послед-
ните две колони в таблицата предизвикват истински шок. Те показват процента от
всички семейства и родове от познатите ни морски организми, които са били изгубени
през всяка от шестте катастрофи. На границите на ордовика и девона са изчезнали по-
ловината животински родове, малко по-малко през еоцена и почти толкова през триаса.
През пермската катастрофа са били изгубени над половината от всички биологични се-
мейства на Земята, над три четвърти от родовете и над 90 процента от всички видове.
Едно от най-скорошните планетни бедствия се е случило в края на периода креда преди
около 65 милиона години, когато са изчезнали почти едно на всеки пет семейства, по-
ловината родове и три четвърти от видовете.
Някои от изгубените същества са изобразени в тази глава – панцерна риба, изчезнала
в края на девона, трилобит – те ловували на ята по морското дъно и съществували от
близо 300 милиона години – изчезнал през перма, и амонит, роднина на октопода, из-
чезнал през кредата.
Учените изследват внимателно измиранията през кредата, защото те ни засягат пряко.
Сред всички онези кости от влечуги може да се съзре критична повратна точка в еволю-
ционния път до човеците. Кредската катастрофа затрила всяко семейство, род и вид ди-
нозаври, а те били разнообразни и успешни като днешните бозайници. Сякаш било
дошло времето на всички бозайници, които да се надигнат и заемат твърдо позиция с
всички свои издънки от земеровката и кита, та чак до човешкия вид. Всички летящи и
плуващи влечуги също измрели наред с над сто семейства от създания, обитавали оке-
аните. Това била катастрофа с немислими и непознати за нас мащаби, поне досега.
Първите бозайници се появили приблизително по времето на първите динозаври. Ди-
нозаврите били властелините на Земята, най-големите и могъщи създания, които при-
ковавали вниманието на фона на кредския пейзаж. Бозайниците, нашите предци, тогава
били дребни, потайни, пъргави и предпазливи мишкоподобни същества, които прекар-
вали повечето си време в избягване на страховитите влечуги. Няколко десетки малки
бозайници биха представлявали съвсем оскъден обяд за средно голям хищен динозавър.

231
В продължение на над сто милиона години нашите предци се намирали в очевидно за-
дънена еволюционна отбивка, живеейки на ръба и в сенките на свят, доминиран от ди-
нозаври. Ако изследвате пейзажа на късната креда – в който дърветата и цветята изг-
леждали, общо взето, както днес, но доминиращите животни тогава били влечугите, –
не бихте залагали особено на шансовете на нашите предци.
Но ето че динозаврите измрели до крак и оставили планетата на бозайниците. Разбира
се, бозайниците не били единствените оцелели: змиите и саламандрите били в добра
форма наред с рибите, насекомите, крокодилите и множество сухоземни растения, както
и цели легиони от микроби. Скоро обаче бозайниците станали доминиращи. В началото
плахо, но с постепенно нарастващо изобилие, те еволюирали, растели и ставали все по-
разнообразни, възползвайки се от кончината на конкурентите си и запълвайки опразне-
ните екологични ниши. Ние дължим своето съществуване – поне всеки от нас, по-голям
от мишка – на изчезването на динозаврите. Така че хората можем да бъдем извинени за
специалния си интерес към въпроса: защо динозаврите наред с повечето от останалите
видове на Земята внезапно са измрели преди около 65 милиона години?

Действително изглежда възможно и дори вероятно сблъсък на комета със Земята да е унищожил
динозаврите и да е поставил началото на геоложкия период терциер ... Най-вероятно ще изминат
милиони години, преди да се случи следващият подобен сблъсък.
— ХАРОЛД К. ЮРЕЙ, „КОМЕТНИТЕ СБЛЪСЪЦИ И ГЕОЛОЖКИТЕ ПЕРИОДИ“,
„НЕЙЧЪР“ том 242, стр. 32,1973 г.

Фиг. 88. Диметродон, пеликозавър с платновиден гръбен израстък, от периода перм,

който изчезнал много преди масовото измиране на динозаврите.
Рисунка Марън Лейла Кук.

В Книга 4, Глава 4 от „Системата на света“ на Лаплас големият френски учен крити-

кува като предразсъдък масовата човешка боязън от комети и лансира като трезва на-
учна хипотеза едно добро и практично основание за страха от комети:

В онези времена на невежество човечеството било далече от идеята, че единстве-

ният начин да се изследва природата е чрез изчисления и наблюдения: тъй като явле-
нията се случвали с някаква регулярност или пък без привиден ред, те сякаш зависели
или от някакви финални причини, или от случайността и всеки път, когато се случвало

232
нещо извън привидния естествен ред, то се възприемало като знак за гнева на небе-
сата.
Но тези въображаеми причини постепенно отстъпили пред напредъка на познани-
ето и напълно ще изчезнат в присъствието на здравомислещата философия, която не
вижда в тях нищо друго освен израз на невежество за истината.
Ужасът от появата на кометите е следствие от страха, че някоя от множест-
вото комети, които прекосяват надлъж и шир планетната система, може да прека-
тури Земята.

Спомняме си, че самият Лаплас внимателно е проучил орбиталната еволюция, отго-

ворна за избегнатия сблъсък на Земята с кометата Лексел през 1770 г. (Глава 5).

Те преминават тъй бързо покрай нас, че не можем да доловим ефекта от тяхното

[гравитационно] привличане. Единствено удряйки Земята, те биха могли да предизви-
кат някакъв катастрофален ефект. Но това обстоятелство, макар и възможно, е
толкова малко вероятно в рамките на един век и би изисквало такава изключителна
комбинация от обстоятелства за две тела, които са толкова малки в сравнение с ог-
ромното пространство, в което се движат, за да се ударят, че няма разумно основа-
ние да очакваме подобно събитие.

Фиг. 89. Панцерна риба, напълно изчезнала през девона. Рисунка Марън Лейла Кук.

И така, дали страхът от кометен сблъсък със Земята попада в категорията на суевер-
ния ужас от кометите? Съвсем не. Лаплас, който е един от създателите на Теорията на
вероятността, обяснява:

И все пак малката вероятност за такива обстоятелства би могла чрез натрупване

през вековете да стане много голяма. Лесно е да се представи ефектът от подобен
шок върху Земята: променена ос и въртене, водите изоставят предишното си разпо-
ложение и се устремяват към новия екватор, повечето човеци и животни се удавят
във всемирен потоп или са унищожени от мощната ударна вълна върху земното кълбо,
цели видове са унищожени, всички монументи на човешката индустрия са заличени –
ето това са бедствията, които би предизвикал удар от комета.

Очакването, че кометите – чрез всемирен потоп или други начини – действително са

предвестници на бедствия, е уважавано разсъждение, присъствало в цялата научна ис-
тория на предмета, датиращ чак до самия Едмънд Халей (който изказал предположение,

233
че библейският потоп е бил предизвикан от „удар, причинен от комета“) Видът беди,
които се смята, че носят кометите – потопи, мрак, разцепване на Земята, – се променя с
времето и астрономическата мода. Но свързването на кометите с катастрофа остава уди-
вително неизменно през поколенията.

Фиг. 90. Нещо, напомнящо идеята на Лаплас за последствията от сблъсък на комета

със Земята. Преувеличеното описание на тази картина от списание „Пиърсънс“ от
декември 1908 г. гласи: „Ако голяма комета приближи Земята на измеримо
разстояние, съдбата на нашия свят ще бъде решена. Породената висока
температура ще е толкова голяма, че всичко ще се самозапали спонтанно. Най-
твърдите скали ще се разтопят и няма да останат живи създания по лицето на
Земята. Сградите и хората ще бъдат изпепелени за секунда.“
234
 Лаплас свързал това ужасно видение на комета, поразяваща Земята, с очевиден пара-
докс във времевите мащаби. Човешката история била едва на няколко хиляди години.
Но Лаплас знаел – от аргументи като тези на Халей за солеността на морската вода, – че
Земята е далеч по-стара. Лаплас, поддръжникът на теорията за космическата еволюция,
нямал и капка проблясък за биологичната. Дарвиновият труд „Произход на видовете“
щял да бъде написан шейсет години по-късно. Лаплас дори не си представял, че светът
би могъл да съществува дълго преди появата на човека. Защо тогава човешката история
и цивилизация не били много по-стари?

Тогава виждаме [...] защо океанът е напуснал най-високите планини, в които е ос-
тавил неоспорими следи за предишното си местопребиваване: виждаме защо живот-
ните и растенията от Юга може да са съществували при климата на Севера, където
все още откриваме техни останки и отпечатъци: и накрая, това обяснява краткия
период на съществуване на нравствения свят, чиито най-ранни паметници датират
от не повече от 5000 години. Човешката раса, сведена до малък брой индивиди в окаяно
състояние, заети единствено с непосредственото осигуряване на своето съществу-
ване, непременно трябва да е изгубила спомена за всички науки и всяко изкуство; а ко-
гато напредъкът на цивилизацията отново създадял нови нужди, всичко трябвало да
бъде направено наново, сякаш човечеството току-що се е появило на света.

Тук е налице не само недвусмисленото предположение за глобално кометно бедствие,

но също и за кометни унищожения, както дори и намек, че подобни катастрофи са се
случвали през цялата предишна история на Земята. Тези идеи отново се подемат в наши
дни.39
След Лаплас кометарният катастрофизъм се превърнал почти в мода. Някои автори
си представяли останки от комети – например глината в „Рагнарок“ на Донъли, – разп-
ръснати почти по цялата Земя. Според други пък ефектите от сблъсъка биха се усетили
само в ограничени зони. Понякога авторите си представяли последствия, дори по-
мрачни от описаните от Лаплас. През 1893 г. френският писател Камий Фламарион –
който изглежда имал склонността да преувеличава далеч отвъд фактите, за да плаши
хората с кометите – написал научнофантастичен разказ, озаглавен „Краят на света“:

Подобно на огромен небесен снаряд, твърдото ядро на кометата прониза като яй-
чена черупка земната кора и се гмурна в полуразтопените недра. Кометата проряз-
ваше пътя си като изстрел, пронизващ котела на боен кораб. Земята мигом бе превър-
ната в планетарен вулкан. Океаните се изляха като напръстници с вода [...] конти-
нентите се сгърчиха и разкъсаха като хартия.

39
И все пак напредъкът на научното познание е задминал много от изложените тук аргументи на
Лаплас. Знаем, че човеците ги е имало на света поне милион години преди да бъде изобретена писме-
ната история и „цивилизацията“. Фосилните доказателства, че някои планински терени някога са се
намирали на океанското дъно, са озадачавали мнозина, сред които и Петрарка. Обяснението, първо
формулирано от Леонардо да Винчи, а сега твърдо установено от съвременната гео¬логия, не е всеми-
рен потоп, който е покривал планинските върхове, а по-скоро бавно надигане на планинските върхове
от океанското дъно. – Б.а.
235
 Това вече е малко прекалено. Но ако кометите са с големина от километър и повече и
се движат с голяма скорост в същия район на Слънчевата система, където е и Земята, би
следвало рано или късно доста голяма комета действително да удари нашата планета с
последствия, за които можем да сме сигурни, че ще бъдат катастрофални, дори и да не
можем да предвидим точно какви ще са те. Това е основата на аргумента на Лаплас.
Лесно е да се изчисли грубо дори на гърба на пощенски плик колко дълго пребивава
Земята между два последователни сблъсъка с достатъчно големи комети. През първото
десетилетие на XX в. У X. Пикъринг от Харвард изчислява, че достатъчно голямо ко-
метно ядро би трябвало да удря Земята веднъж на 40 милиона години. Но десетките
сблъсъци, които според него е претърпяла Земята през своята история, изглежда, не са
нанесли особени щети – заключение, което той извежда на базата на факта, че животът
е навсякъде край нас.
Водещият учебник по астрономия след края на Втората световна война40 включва
следния абзац:

Възможно е през своето геоложко време Земята да е била подложена на множество

сблъсъци с комети. Лесно може да се изчисли, че за малко бързодвижещо се тяло, ко-
ето приближава Слънцето в рамките на една астрономическа единица, има вероят-
ност едно на четиристотин милиона да удари Земята. Тъй като ежегодно на такова
разстояние се приближават около пет комети, ядро на комета би трябвало да удря
Земята средно веднъж на около осемдесет милиона години.

Но тъй като авторите са приели за кометите хипотезата с купчината пясък (Глава 6),
те не вярват в съществуването на масивни кометни ядра. Затова заключението им е, че
сблъсъци на комети със Земята „вероятно ще са доста далече от предизвикването на
цялостно унищожаване на земния живот“. През целия XX в. учените периодично са
свързвали биологичните измирания с кометни сблъсъци, макар преобладаващият здрав
разум да е настоявал, че катастрофа с подобни мащаби не може да бъде предизвикана
от такова малко тяло.
Приблизително по средата на магистралата между Рим и Флоренция правите ляв за-
вой, прекосявате Перуджа и продължавате още толкова нагоре в Апенините. Накрая
стигате малкото селце Губио, датиращо още от Средновековието. Там, встрани от пътя,
се намира прекрасно запазена седиментна колона (вж. плака XIX), предхождаща с ми-
лиони години колоните, издигнати от Цезарите. Изкачвате се нагоре и виждате тънък
слой розовосивкав нанос над искрящобяло скално легло. Той бележи края на периода
креда.
Изрязвате малки парченца и ги отнасяте в лабораторията си. Бялата скала е варовик,
а под микроскоп можете да наблюдавате матрица от калцитни плочки и черупки, изра-
ботени от микроскопичните растения и животни, които някога обитавали топлите мо-
рета. Варовикът на белите скали на Дувър в Британия е създаден от подобни калцито-
секретиращи океански микроорганизми. Те са измрели през кредската катастрофа.
Всъщност точно оттук получава името си този период – „креда“ е латинското наимено-
вание на варовика. В Губио ясно се вижда, че тези океански варовици са прекъснати от

40
„Астрономия I. Слънчевата система“ от X. Н. Ръсел, Р. С. Дюган и Дж. К. Стюарт, преработено
издание („Джин енд Ко“ Бостън, 1945). -Б.а.
236
сиворозовия слой, който е глинен и е с дебелина от около сантиметър. Глината и варо-
викът трябва да са се трупали като отделни зрънца, уталожвали се в спокойните океан-
ски води преди десетки милиони години. Точно над глината фосилите във варовика са
много различни от тези точно под него. Подобни слоеве се откриват на границата на
кредата по целия свят. От пръв поглед става ясно, че глината бележи катастрофа.
Видът микроскопични полени от цъфтящите растения над глинения слой рязко се
променя – това е сухоземният еквивалент на океанското измиране на микроорганиз-
мите. Под кредската глина откривате фосили от динозаври, които са бродили по Земята
в продължение на над 160 милиона години. Над нея няма никакви динозавърски фосили,
но пък останките от бозайници са изобилни.41 Тази сива граница бележи катастрофа,
сложила край на периода креда – а с него и на повечето живот на Земята. Какво има в
тази глина? Кое е причинило Голямото измиране?
Златото и платината са ценени отчасти защото са редки. Но ако разгледате спектъра
на Слънцето и звездите или наскоро паднал на Земята метеорит, ще откриете, че горе в
небето има сравнително много повече от тези ценни метали. В разтопената скала зла-
тото и платината се движат заедно с желязото. А желязото, някога равномерно разме-
сено в телата, които формирали Земята, сега е концентрирано основно в течното ядро
на нашата планета, на 3000 километра под краката ни. Логично е да предположим, че
повечето злато и платина са мигрирали там заедно с желязото, когато новоформираната
Земя е била отчасти разтопена. Това е вярно и за други елементи, които са по-малко
известни от златото и платината – по-конкретно, елементите иридий, осмий и родий.
Така че, ако иридият присъства в достатъчно количество в определен слой от седимен-
тната колона, това би бил издайнически знак за някаква извънземна намеса в земните
дела.
Към края на 70-те години на XX в. група учени от Калифорнийския университет в
Бъркли започват да си задават въпроси за глината на границата на кредата. Най-изтък-
натите членове на екипа са Луис Алварес, Нобелов лауреат по ядрена физика, и неговият
син Уолтър Алварес, геолог – и двамата професори в Бъркли. Алварес-старши предлага
да използват техника, наречена неутронноактивационен анализ, с която могат да се из-
мерят изключително малки количества от всевъзможни вещества, сред които и иридий.
Баща и син Алварес са достатъчно съобразителни да изследват иридиевото съдържание
във, над и под глинения слой в Губио, бележещ края на кредата. Те измерват изобилието
на двайсет и осем химични елемента в тази част от седиментната колона и откриват
нещо изумително. Двайсет и седем от елементите не показвали съществени отклонения
във и извън слоя. Но количеството иридий в глината било трийсет пъти повече, откол-
кото в съседните ѝ слоеве. Подобни резултати сега се получават навсякъде по света. В
Хаити на кредската граница има около 300 пъти повече иридий, отколкото в съседните
слоеве, в Нова Зеландия – 120 пъти повече, по бреговете на Каспийско море – 70 пъти
повече, в Тексас – 43 пъти повече, дълбоко в Северния Тихи океан – 330 пъти повече.
Обхващащ целия свят богат на иридий слой, бележещ края на кредата, изглежда
почти като пряко доказателство, че преди 65 милиона години Земята е била ударена от
голямо космическо тяло. Може да се изчисли дори колко голямо е било то, след като е
разпръснало толкова много иридий по Земята. Отговорът е около десет километра в ди-

41
Що се отнася до човеците, ние сме тук от 1 процент от времето, през което са властвали динозав-
рите. От нас няма и следа в седиментната колона, освен на самия ѝ връх. – Б.а.
237
аметър, което е съвсем типичен размер за кометно ядро или астероид. От четирите ко-
мети, чийто диаметър е измерен чрез радарни техники през 80-те години на XX в., две
от тях са с тази големина. Тъй като множество пресичащи земната орбита астероиди,
изглежда, са някогашни комети (Глава 14), очевидно е налице много голяма вероятност
кредската катастрофа да е била предизвикана от комета, ударила Земята.42 Ако е така,
то онзи слой глина е богат на кометна материя – предимно минерали, докато ледовете
би трябвало отдавна да са се разтопили и изпарили.
От дебелината на глинения слой следва, че иридият не е бил отложен мигновено, а в
продължение на 10 000 или дори 100 000 години – много по-дълго от времевата скала
за единичен удар. Възможно е (вж. Глава 16) да са участвали много комети, а изхвърле-
ните от единичен удар в околоземна орбита частици да са продължили да падат обратно
на Земята за дълги периоди от време. Понякога вулканите може да предизвикат ано-
мално високи концентрации на иридий, но материалът от кредската граница показва
изменение във формата и химичния състав на минералите, което съответства единст-
вено на мощен удар, какъвто може да осигури сблъсъкът с комета, но не и вулканичното
изригване.
Тази история звучи познато. Чували сме нещо подобно и преди – катастрофи, предиз-
викани от комета, при които светът е посипан със слой от глина – тезата, предложена от
Игнациус Донъли в „Рагнарок“ (Глава 10). Катастрофите са различни, времевите скали
са различни, но идеята е несъмнено същата. Глинените слоеве на Донъли не били ос-
новно на кредската граница, Донъли не познавал иридия, а баща и син Алварес не са
били вдъхновени от Донъли. При наличието на достатъчно гранични научни писания, а
това е така, неминуемо ще има и случайни налучквания, някои от които срещаме в „Раг-
нарок“. Но за разлика от работата на екипа Алварес аргументите на Донъли са недоста-
тъчни. Днес иридият говори сам по себе си.

АНОМАЛИЯТА С БРАЧНАТА ХАЛКА

От десетките концентрации на иридий, открити по границата на кредския период, една се оказва
неистинска. В обикновени скали от земната кора съдържанието на иридий е по-малко от една
десета от милиардната. Но дори то е достатъчно, за да бъде измерено чрез неутронноактивацио-
нен анализ. Изобилието в Губио е много по-голямо – шест милиардни, – а на други места е дори
по-голямо. Но причината за иридия в една лабораторна проба от монтанска кредска глина се
оказала

платинената брачна халка, носена от лаборанта, който бил подготвил пробите за анализ. Пла-
тината, която се използва за бижута, съдържа около десет процента иридий [...] Ако плати-
нена халка губи десет процента от масата си за трийсет години, средната загуба на минута,
ако всичко се отложи върху пробата, е около [сто пъти] по-висока от чувствителността на
изследването ни.43

Екипът Алварес и техните колеги заключават, че няколкосекундно излагане на платинена брачна

халка е достатъчно да предизвика фалшив резултат при анализа. Колкото по-чувствителен е уре-
дът, толкова по-внимателни трябва да бъдете. Оттогава лаборантите носят ръкавици.

42
Макар че в следващите страници няма навсякъде след „комета“ да добавяме думите „или асте-
роид“, държим да подчертаем, че е налице съществена вероятност кредският удар да е причинен и от
астероид, който не е бил с кометен произход. – Б.а.
43
Уолтър Алварес, Франк Асаро, Хелън В. Михел, Луис У Алварес, „Иридиевата аномалия, приб-
лизително синхронна с пограничните измирания през еоцена“ „Сайънс“ Том 216, стр. 886, 1982. – Б.а.
238
 Ако обект с диаметър десет километра удари Земята със скоростта на комета, ще из-
дълбае огромен кратер с диаметър над двеста километра. Това е еднакво валидно, неза-
висимо дали кометата падне на сушата или в океана, тъй като дълбочината на океана е
значително по-малка от размера на кометата. Получените в резултат отломки – смесица
от пулверизираната комета и пулверизирана земя – ще бъдат изхвърлени нависоко, като
голяма част от тях ще се издигнат високо над атмосферата в открития Космос. Така тези
отломки ще бъдат разнесени по цялата Земя, което съвпада с наблюденията ни. Обла-
ците от фини частици, изхвърлени с втора космическа скорост, ще се движат около
Слънцето по орбити, многократно пресичащи земната, осигурявайки стабилен дъжд от
фини частици, които ще падат в продължение на десетки хиляди години, докато почис-
тването на вътрешността на Слънчевата система вследствие на ефекта Пойнтинг-Робър-
тсън (Глава 14) бъде завършено.
Кратер с диаметър от двеста километра е твърде голям, за да не бъде забелязан. Къде
се намира той? След години на усилено издирване беше открит в района на полуостров
Юкатан и Гватемала. Нарича се кратерът Чиксулуб. Той е с точния размер и на точната
възраст, като шоковият кварц в него наред с много други издайнически следи показва,
че става дума за ударен, а не за вулканичен кратер.
Но как кометен сблъсък може да избие стотонни сухоземни динозаври наред с мик-
роскопични водорасли в океан на другия край на света? Направени са различни предпо-
ложения: вероятно всички са били изтровени от кометните цианиди (Глава 8) или от
токсичните метали, или пък от киселинния дъжд. Но вероятният основен механизъм е
бил предложен от самите баща и син Алварес: Ако издигнете едносантиметров слой от
фини частици над Земята в земната стратосфера, отделните частици ще паднат обратно
на повърхността след година и повече. И тъй като едносантиметровият слой глина, пок-
риващ Земята, е непрозрачен, той би трябвало да е бил непрозрачен и докато е бил раз-
пръснат из горните слоеве на земната атмосфера и бавно е падал. Слънчевата светлина
не би могла да проникне през този облак от богата на иридий кометна глина. В продъл-
жение на месеци и дори години Земята щеше да е потъмняла и охладена.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Последствията от сблъсък с [малък пресичащ земната орбита астероид] са невъобразими, а въз-
действието му ще се почувства по целия свят. Разпръсвайки енергийния еквивалент на половин
трилиона тона тротил, сто милиона тона от земната кора ще бъдат изхвърлени в атмосферата и
ще замърсят земната среда за години напред. Кратер с диаметър 25 километра и дълбочина 5-8
километра ще бележи точката на сблъсъка, докато ударни вълни, промени в налягането и тер-
мични смущения ще причинят земетресения, урагани и топлинни вълни с неизчислима величина.
Ако [астероидът] падне в океана, на 1600 километра източно от Бермудите например, предизви-
каната приливна вълна, движеща се със скорост 600-800 километра в час, ще помете курортните
острови, ще залее по-голямата част от Флорида и ще удари Бостън, който е на 2400 км, с 60-
метрова водна стена [...] Участващата енергия е еквивалентна на 500 000 мегатона тротил – с два
порядъка по-висока от най-голямото регистрирано земетресение и с четири-пет порядъка повече
от Кракатау [...] Ако ударът се случи насред океана, цунамита от 30-метрова категория ще пре-
дизвикат поражения по целия свят. Ако ударът се случи на сушата, ударната вълна ще изравни
дървета и сгради в радиус от няколкостотин километра, а около десет тона почва и скален прах
ще бъдат изхвърлени в стратосферата, където в продължение на няколко десетилетия ще възпре-
пятстват слънчевото лъчение, което нормално достига до земната повърхност, и ще породят зап-
лаха от начало на ледникова епоха.
— СТУДЕНТСКИ ПРОЕКТ НА МТИ ПО СИСТЕМНО ИНЖЕНЕРСТВО, „ПРОЕКТ ИКАР“,
МТИ ПРЕСА, КЕЙМБРИДЖ, МАСАЧУСЕТС, 1968 Г.

[Този абзац представлява важно предупреждение за кредския удар, както и за ядрена зима.]
239
 Средната температура на Земята през периода креда е била с около десет градуса по
Целзий по-висока в сравнение с днес. По днешните стандарти Земята тогава е била тро-
пическа планета с много форми на живот, неподготвени за големия студ. Растенията и
животните в днешните тропици, където температурата не пада под нулата, разполагат с
малко защити срещу сериозно застудяване. Изчисленията показват, че непосредствено
след кредския сблъсък по цялата Земя трябва да е станало много студено – вероятно
десетки градуси под нулата. Освен това месеци наред количеството светлина, дости-
гащо до земната повърхност, трябва да е било твърде малко, за да могат повечето рас-
тения да фотосинтезират и дори за да могат повечето животни да виждат. Чрез семена,
спори и други подобни растенията на сушата са могли да оцелеят през годините на студ
и мрак. Но микроскопичните растения в океана, които са нямали никакви хранителни
резерви, трябва да са измрели много бързо и цялата хранителна верига, в чиято основа
е бил този планктон, вероятно е рухнала много скоро след това. Лесно можем да си
представим тежката участ на динозаврите, които кретали през замръзналия мрачен
опустошен пейзаж, без да могат да открият храна или топлина. Затова пък дребните
топлокръвни живеещи в дупки в земята бозайници имали много по-голям шанс за оце-
ляване.
И така, изглежда, че една от основните причини за измирането през периода креда е
много подобна на последствието от съвременна ядрена война, известно като ядрена
зима. Чрез праха, изхвърлен при ядрените взривове, и пушека от изгарянето на „страте-
гически цели“ във и около градовете ние, хората, можем да си създадем собствена кли-
матична катастрофа, вероятно способна да доведе до също толкова масово измиране в
наше време, каквото се е случило през кредата. Основната разлика е, че динозаврите не
са причинили собственото си унищожение. Сега учените работят усърдно над съставя-
нето на зловещия каталог на земните катастрофи, които вероятно ще последват след
сблъсък със Земята на комета или астероид с различни размери. По-големите комети,
разбира се, поразяват по-рядко. Кометата (или астероидът) от кредския терциер е била
с диаметър от десет километра и е ударила преди 65 милиона години. Енергията от уда-
ра може да се равнява на мегатонове (милиони тонове) тротил. Колко милиона тона?
Около милион. Милион мегатона – много повече от общото съдържание на всички све-
товни ядрени арсенали в пика на Студената война. Този удар е издълбал кратера
Чиксулуб с диаметър от около двеста километра.
Много по-разпространено ударно тяло би могло да е с размер около сто метра, кол-
кото футболно игрище. То ще има енергия на удара от около един мегатон, което е нор-
мална експлозивна мощ за съвременните ядрени оръжия. Такива тела вероятно ще се
раздробят в атмосферата и няма да причинят щети. В широкия диапазон на енергия на
удара между един и милион мегатона, както сами се досещате, има огромни разлики.
Тук ви представяме последните данни на Оуен Б. Тун, Кевин Занле, Дейвид Морисън,
Ричард Б. Търко и Кърт Ковей:

Енергия на удара между 10 и 10 000 мегатона съответства на комета или астероид

с размер от няколкостотин метра; големите би трябвало да се появяват веднъж на
няколко десетки хиляди години. В атмосферата обаче няма да се изхвърли достатъчно
прах, който да предизвика сериозни климатични ефекти. Ще има щети от ударната
вълна, земетресения и пожари с мащабите на малък щат. Ако ударът е в океана, ще
бъдат предизвикани приливни вълни (цунамита) над цели океански басейни.

240
 Ако ударът е в диапазона от 10 000 до 100 000 мегатона (комета с размер около
километър), такъв удар се случва средно веднъж на няколкостотин хиляди години. То-
гава ще бъдат задействани и климатични ефекти. Ще започне глобално изтъняване на
озоновия слой. Тъй като дори няма неписани предания, които да се простират десетки
и стотици хиляди години назад, няма причина да очакваме сведения за подобни катас-
трофи, останали в митове, легенди или фолклор, но все пак те не са и напълно изклю-
чени.
Когато говорим за удари в обхвата от 100 000 до 1 000 000 мегатона, става дума
за сблъсък на Земята с комета с размери от няколко километра, което се случва приб-
лизително веднъж на милион години. От такъв удар небето ще се загрее толкова, че
по целия свят ще пламнат горски пожари, а с праха в стратосферата и сулфатите
от ударните тела небето над цялата земя първо ще пламне, а после ще потъне в неп-
рогледен мрак. Нагретият от удара въздух не само ще изразходва, но и напълно ще
елиминира озоновия слой, който ни предпазва от ултравиолетовата слънчева свет-
лина.
А когато говорим за дори още по-големи комети – те, разбира се, удрят далеч по-
рядко, – изброените вече рискове се натрупват. Ясно е, че по който и път да поемем –
научна дедукция, страх от непознатото, останки от митове, – древният общочо-
вешки и глобален страх от комети не е неоснователен.
Но също така изглежда и че ако преди 65 милиона години Земята не беше ударена
от комета (или астероид), динозаврите може би все още щяха да са тук, но не и ние.
Ние щяхме да сме просто една от безбройните неосъществени възможности в гените
и хромозомите на други земни създания.

241
 Глава 16
Гневът на небесата: 2. Един съвременен мит?
Вярвайки, че всеки обект и всяко събитие във Вселената са нагласени и насочени
от Всемогъщ Създател, трябва да признаем, че когато Всевишният е съставял чуд-
ния план на Сътворението, „предвиждайки края от самото начало“, той е наредил
и периодите и скоростите на кометите по такъв начин, че макар периодично да
пресичат планетните орбити, да не го правят в момента, когато планетите са в
непосредствена близост. А ако такова събитие все пак се случи, можем да сме спо-
койни, че то е в пълно съответствие с плана и волята на Всемогъщия и като цяло е
подчинено на щастието и реда в интелигентната Вселена и краят е според предви-
деното от Божественото ръководство.
— ТОМАС ДИК, „ЗВЕЗДНИТЕ НЕБЕСА И ДРУГИ ТЕМИ ОТ АСТРОНОМИЯТА,
ИЛЮСТРИРАЩИ ХАРАКТЕРА НА БОЖЕСТВОТО И ЕДИН БЕЗКРАЙ ОТ СВЕ-
ТОВЕ“ ФИЛАДЕЛФИЯ, 1850 Г.

Чувствам се в неблагоприятна позиция да ви говоря за комети. В наши дни коме-

тите не са това, което са били някога.
— АРТЪР СТЕНЛИ ЕДИНГТЪН, „НЯКОИ ПО-НОВИ РЕЗУЛТАТИ ОТ АСТРО-
НОМИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ“, ПЕТЪЧНА ДИСКУСИЯ В КРАЛСКИЯ ИНСТИ-
ТУТ, ЛОНДОН, 26 МАРТ 1909 Г.

Казано направо, това все още звучи като мотив от ранните дни на научно фантастич-
ния жанр: преди 65 милиона години от Космоса долетяла комета, ударила Земята и уни-
щожила повечето живот на планетата. Откритието на баща и син Алварес породи нещо
като научна революция с последствия, които се разпростряха в геологията, астрономи-
ята, еволюционната биология и дори се отразиха на международната политика и ядре-
ната стратегия. Връзката между космическите събития и собственото ни съществуване
е завладяваща.
Но измирането през периода креда не е единственото, нито дори най-голямото в ис-
торията на живота на Земята. И – както осъзнали Лаплас и много други – сблъсъците на
комети (и астероиди) със Земята трябва да са били много. Концентрации на иридий са
открити и в друг седиментен слой, имащ връзка с друго масово измиране (макар че в
пермските седименти, свързвани с голямо масово унищожение на всички нива, дотук не
е открит дори намек за иридиева аномалия. Пермската катастрофа изглежда причинена
от съвсем различно събитие – мощно изригване от земните недра, достигнало повърх-
ността). Откритието на Алварес кара много други учени от различни дисциплини да се
замислят над кометните сблъсъци и масовите измирания, като това довежда до още по-
необикновени твърдения. Тези по-нови разработки обаче са по-спекулативни и тъй като
някои от идеите си противоречат, а и поради други причини, трябва да сме внимателни
с тях.
Новите разработки започват в Чикагския университет, където американският палеон-
толог Дж. Джон Сепкоски-младши съставя списък с всички семейства морски обита-

242
тели, открити във всички седиментни скали. Дотук огромното болшинство от иденти-
фицирани животински семейства през историята на Земята сега са изчезнали. Сепкоски
представя таблично епохата, в която е изчезнало всяко от семействата. Той откроява
едно фоново темпо на измиране, повече или по-малко константно през геоложкото
време, дължащо се на множество причини – планинообразуване, парников ефект, бо-
лести, Дарвиновата конкуренция и други подобни. Върху този фон са наложени перио-
дите, когато измиранията са се струпвали едно върху друго, както в края на кредата и
по време на Големите измирания (вж. таблицата в Глава 15). Дотук няма нищо кой знае
колко ново, макар че данните за измирането на семействата са по-енциклопедични от
всичко съставяно дотогава.
Но когато Сепкоски и Дейвид Рауп, също от Чикагския университет, анализират да-
тите на измиранията, те с изненада установяват наличието на някаква периодичност.

Тази периодичност дава особено дълбоки отражения върху еволюционната биология. Най-оче-
видното е, че еволюционната система не е „сама“. [...] При степен на унищожение на видовете
между 77 и 96% за най-големите измирания биосферата бива прекарвана през изключително
фина цедка и възстановяването от тези събития обикновено е съпроводено с фундаментални про-
мени в биотичния състав. Без тези дълбоки смущения общият ход на макроеволюцията би могъл
да е съвсем различен.
— ДЕЙВИД РАУП И ДЖ. ДЖОН СЕПКОСКИ МЛАДШИ, „ПЕРИОДИЧНОСТ НА ИЗМИРА-
НИЯТА ПРЕЗ ГЕОЛОЖКОТО МИНАЛО“, „БЮЛЕТИН НА АМЕРИКАНСКАТА НАЦИО-
НАЛНА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ“ ТОМ 81, СТР. 801, 1984 Г.

Приблизително на всеки 26 милиона години сякаш по часовник растенията и живот-

ните по цялата планета измират. Сепкоски и Рауп заключават, че на ниво семейство, род
и вид огромна част от целия живот на Земята бива унищожен на равномерни интервали.
Унищожение. Учените обикновено говорят за това безстрастно и все пак има нещо пот-
ресаващо в заличаването на толкова много живот, чиито потомствени линии са напълно
обезсмислени от някакво регулярно движение на косата на Смъртта. Нормално е да се
запитаме дали ние не сме следващите.
От десетилетия палеонтолозите са предоставили всевъзможни обяснения на масовите
унищожения, но в никой от предложените механизми не е заложен определен период.
Земята сякаш не притежава някакви цикли от 26, 28 или 30 милиона години – нито на
вулканите, нито при тектониката, нито в климата. Такива дълги периоди попадат в сфе-
рата на астрономията.
Иридият на кредската граница прави по-приемлива идеята за периодично (или поне
епизодично) масово унищожение, причинено на Земята от Космоса, но за много учени,
а и не само за тях, това е твърде горчив хап за преглъщане. Дори ако за момент допус-
нем, че малки светове падат от небето като по часовник, нямаше ли този факт да е оче-
виден от възрастта на кратерите на Земята? Кратерите са си там – малки скорошни кра-
тери, които още не са ерозирали, както и по-големи и по-стари кратери, най-големият
от които е с диаметър над сто километра. Трябва да са били създадени и още по-големи
кратери, разбира се, но това е било толкова отдавна в земната история, че бавно сблъс-
кващите се и подпъхващи се тектонски плочи, съставляващи земната кора, отдавна
трябва да са ги унищожили. Така, с нова мотивация, няколко екипа от учени са изслед-
вали възрастта на оцелелите кратери и явно са открили – едновременно със задоволство
и удивление, – че кратерите показват тенденция на издълбаване от сблъсък с косми-
чески тела през периоди от около 28 милиона години, което е много близо до предпола-
гаемия период на масовите измирания. Нещо повече, според някои доклади фазите на
243
тези събития съвпадат, като масовите измирания са се случвали във времето на форми-
ране на големите кратери, така че двете събития предполагаемо са причинени от
сблъсъка с едни и същи космически тела.

Стъкло
Някои седиментни слоеве на Земята са осеяни със стъкловидни геометрично гладки инклузии с
големина от няколко сантиметра до субмикроскопични размери. Наричат се тектити. Идеята, че
тектитите се създават при удар на комета в Земята, за пръв път е предложена през 1957 г. от
американския химик Харолд Юрей и – макар да не е категорично потвърдена – хипотезата е ус-
тояла на проверката на времето. Комета удря Земята, изравя голям кратер и в процеса стопява
намиращата се отдолу земя; капчици силикати са разхвърлени на огромни разстояния, като меж-
дувременно замръзват и създават източени, а понякога капковидни форми. Тектитите показват
признаци, че самите те са били изхвърлени от бурните процеси при формирането на кратера.
Съществуват твърдения и диспути, че слоеве от седимента, съдържащ така наречения микротек-
титен хоризонт, са свързани с измиранията през еоцена. Един от водещите експерти по тези ми-
ниатюрни стъкловидни форми е от Делауерския университет и носи подобаващото име Били
Глас44.

Взаимовръзката не е едно към едно. В седименти отпреди кредския период датира-

нето на тези граници е с възможно отклонение от милион и повече години. Това е една
от няколкото причини да не може да се установи наличието на съвсем точно съответст-
вие между възрастта на кратерите и периодите на унищожение. Някои космически тела
вероятно към края на кредата може да са паднали в океаните и затова да не са оставили
след себе си видими кратери. Също така, както и би трябвало да се очаква, съществуват
кратери, които не са част от цикъла от 28 милиона години.
Откакто в научната литература са направени тези смайващи съобщения, много учени
се връщат към първоначалните данни, за да проверят надеждността на изведените зак-
лючения. Колко пълен е списъкът на кратерите? Колко точно са определени моментите
на сблъсъците? Каква е дефиницията за масово унищожаване? Ако предположим, че
кратерирането и измирането са напълно произволни събития, доколко е възможно да се
намери някакво случайно заблуждаващо доказателство за периодичност? Резултатите
от тези повторни анализи още не са напълно готови, но от последвалите разгорещени
дебати става ясно, че основите на няколко науки са подложени на конструктивна прео-
ценка. Някои смятат, че кратерирането и масовите унищожения съвпадат напълно като
периоди. Други допускат периодичността на кратерирането, но не и на масовите изми-
рания, или обратното. Също така много учени настояват, че при сегашната несигурност
не са налице неоспорими доказателства за периодичността нито на кратерирането, нито
на масовите измирания.
[...] Доказателствата за [периодичните масови измирания] са силно зависими от произволни ре-
шения, свързани с абсолютното датиране на стратиграфските граници, подборът на данните и
определението за това какво е масово измиране в сравнение с фоновото измиране. Тези доказа-
телства стават неубедителни в рамките на други възможни времеви скали и други приемливи
дефиниции на масово измиране. Анализът на необработените бази данни показва, че надежд-
ността на идентифицирането на масовите измирания и техните периоди за момента е крайно ог-
раничена. Този анализ също така предполага, че привидната периодичност на масовите измира-
ния е резултат от стохастични [случайни] процеси.
— АНТЪНИ ХОФМАН, „МОДЕЛИТЕ НА ФАМИЛНИТЕ ИЗМИРАНИЯ ЗАВИСЯТ ОТ ДЕ-
ФИНИЦИЯТА И ГЕОЛОЖКИТЕ ВРЕМЕВИ СКАЛИ“, „НЕЙЧЪР“, ТОМ 315, СТР. 659,1985 Г.

44
От glass (англ.) – стъкло. – Б.пр.
244
 Ако тази последна група учени са прави, тогава остатъкът от тази глава е само един
полет на въображението. Но ако съществува подобна периодичност, се разкрива една
смайваща връзка между живота тук долу, на Земята, и събития там горе, в небесата. В
такъв случай в същия този момент някъде там тиктака един космически часовник на
кобния ден. За щастие, сега се намираме по средата на един такъв период. Ако перио-
дичността е изведена правилно, до следващия обстрел има още 15 милиона години. На-
шата задача е само да избегнем да не станем едно от фоновите измирания.
Но как е възможно който и да било космически обект да знае кога е настъпило време
да удари Земята? Кой космически механизъм би могъл да послужи като часовник, от-
мерващ времето до Страшния съд? Да вземем например днешната популация късопери-
одни комети или стотиците астероиди, които пресичат земната орбита. Те, разбира се,
ще удрят Земята от време на време и ще допринасят за фоновия темп на кратериране.
Действително много от фоновия иридий в скалите, който не е свързван с биологични
катастрофи, може също да идва от комети – от стабилното падане навътре на метеор-
ните потоци и зодиакалния прах. Но това би било едно постоянно ромолене. Тези све-
тове не се пазят за масов обстрел на Земята на всеки 30 милиона години, нито пък в
каквато и да било друга времева скала. Периодичните удари би трябвало да се причиня-
ват от други тела, които са много по-отдалечени.
Към средата на 80-те години на XX в. си съперничат две доста различни предположе-
ния, всяко от които претендира, че показва как би могъл един космически метроном да
отмерва нашето унищожение на интервали от 30 милиона години. Никое от тях не е
достатъчно удовлетворително, като и двете си имат своите недостатъци. Трудно е дори
да се изложат тези хипотези, без да изглеждат леко зловещи, а по-сензационните им
предавания в популярната преса потвърждават първоначалните опасения на някои
учени. Заедно обаче те са един добър пример за наука в преходен етап: от оспорвани
данни се прави сериозен извод, който поставя нова загадка. Двете хипотези се опитват
да обяснят тази загадка по различен начин. За да се угоди на науката, хипотезите трябва
да направят различни предвиждания за това какво ще открием, ако извършим определен
вид нов експеримент. За науката експерименталното потвърждение на количествени
предвиждания е същото като изпълнението на някое пророчество за религията.
Според едната хипотеза животът на Земята е периодично унищожаван заради фор-
мата на галактиката Млечен път, която за пръв път е разбрана от Райт и особено от Кант
(Глава 4). Нашата галактика е тънък диск от спирални ръкави, който се върти около едно
издуто ядро от звезди и прах. Именно в центъра на Млечния път са концентрирани ог-
ромно количество звезди и по своята яркост, маса, разположение и експлозивна мощ
той е нещо като бляскавия търговски център на галактиката. За наш късмет, ние сме
толкова отдалечени от него, че дори не живеем в предградията му. Нашият дом се на-
мира в един затънтен край на галактическата провинция, където на звезди като Слън-
цето са нужни 250 милиона години за една пълна обиколка около онова далечно сбо-
рище.
Но освен че се върти около галактическия център, Слънцето извършва и още едно
движение – то потъва и се издига нагоре-надолу, като всеки път преминава през въоб-
ражаемата равнина на симетрия, прорязваща галактическия център. При максималното
си отклонение на около 230 светлинни години над равнината Слънцето е гравитационно
привлечено от газовете, праха и звездите под него, бавно обръща посоката и пада об-

245
ратно надолу. Но галактическата равнина е въображаема, а не реална повърхност и ко-
гато Слънцето пристигне там, то се оказва развило значителна скорост, която не може
да бъде спряна. Съответно то се гмурва през равнината и преминава от другата страна,
забавя движението си поради гравитацията на праха и звездите, които е оставило зад
себе си, докато не достигне на около 230 светлинни години от другата страна на галак-
тическата равнина, където спира и отново започва да пада обратно.

Фиг. 91. Движението на Слънцето в Галактиката. Слънцето прави обиколка около

масивното издуто ядро на галактиката Млечен път веднъж на четвърт милиард
години. Докато Слънцето обикаля около центъра на галактиката, то изскача и
потъва нагоре-надолу с по-бързо темпо, като извършва един пълен цикъл на около 60
милиона години и по този начин преминава през равнината на симетрия на
галактиката приблизително на всеки 30 милиона години. Дали този период от 30
милиона години по някакъв начин задейства масово измиране на Земята?

Тъй като Слънцето се движи през вакуум, който е възможно най-близо до съвърше-
ния, не съществува триене, което да забавя движението му. Подобно на тежест върху
идеално еластична пружина, Слънцето отскача нагоре-надолу до безкрай. Осцилира-
щото Слънце е едно истинско перпетуум-мобиле. Докато няма придвижване на голямо
количество материя към или от околните райони, тези галактически подскоци ще про-
дължат вечно. Периодът на осцилация зависи само от количеството маса, налично в
пространството в близост до Слънцето, а то изглежда измерено достатъчно точно от
астрономите. Също така движението на Слънцето може да бъде измерено чрез изслед-
ване на близките звезди, спрямо които се движи нашата Слънчева система. По тези два
начина е изчислено, че периодът между две прекосявания на галактическата равнина от
246
Слънцето и неговия антураж от планети и комети е около 33 милиона години. Действи-
телно всички близки звезди отскачат нагоре-надолу пресичайки галактическата равнина
веднъж на около 30 милиона години. Този период е фундаментален за милиони слънца.
Разглеждате възрастта на фосили и кратери на Земята и откривате времева скала от
почти 30 милиона години. Поглеждате Слънцето, движещо се нагоре-надолу в Галакти-
ката, и откривате друга времева скала от около 30 милиона години. Трудно е да не си
помислите, че двата периода може да са свързани и че това осцилиране би могло да
причинява измиранията.

КОМЕТНИ ДЪЖДОВЕ
Преди да бъде предложена идеята за периодичност на измиранията и кратерирането, Дж. Г. Хилс
от Националната лаборатория „Лос Аламос“ предположи45, че преминаваща звезда – а не звезда
компаньон – във вътрешността на Облака на Оорт може да предизвика буря от комети:

Наблюдаваният кометен облак може да е само външният ореол на много по-масивен кометен
облак, чийто център на масата се намира далече навътре спрямо наблюдаваната вътрешна
граница на Облака на Оорт.

Хилс продължава с извода, че звезда, преминаваща само на 3000 астрономически единици от

Слънцето, би предизвикала кометен дъжд от вътрешния Облак на Оорт, който ще генерира една
комета на час в района около Земята. Това би имало множество последствия, но първото, което
споменава астрономът Хилс, е следното:

Подобен интензивен кометен поток ще причини огромно неудобство на астрономическите наб-

людатели, ангажирани с изследването на не толкова ярки обекти!

Това е още една от рядко използваните в астрономията възклицателни. Хилс продължава:

Общият кометен поток от подобен дъжд може да е толкова голям, че няколко комети дори да
ударят Земята. Това би се отразило и в геоложките летописи.

Но как движението на Слънцето може да насочи кометите към регулярни сблъсъци

със Земята? Тук-там из нашата част на Млечния път са разпръснати гигантски облаци
от молекули. Не всички те се движат със същата скорост като Слънцето, което от време
на време неминуемо достига някой от тях. Простирайки се в далеч по-голям обем от
нашата Слънчева система, те са много по-масивни от нея. Преминаването покрай такъв
облак или през него гравитационно ще предизвика голямо раздвижване сред кометите
от Облака на Оорт и ще доведе до откъсването на дъжд от комети, който ще се устреми
към Земята и съседните ѝ светове.
За да работи този метроном обаче, облаците трябва да са концентрирани на едно кон-
кретно място – в галактическата равнина вероятно. Тогава на всеки 30 милиона години
Слънцето се гмурва през равнината (съответно от горе и от долу), дъжд от комети е
запратен към вътрешността на Слънчевата система, една или повече от тях удрят Зе-
мята, светлините угасват и температурата пада. Ако междузвездните облаци се нами-
раха в галактическата равнина, обяснението на периодичните масови измирания с ос-
цилиращото Слънце щеше да е много обещаващо.
През всички 230 светлинни години на максималното отдалечаване на Слънцето от

45
Дж. Г. Хилс, „Кометни дъждове и стабилното състояние на гравитационно привличане на комети
от Облака на Оорт“, „Астрономически журнал“, Том 86, стр. 1730, 1981. – Б.а.
247
галактическата равнина обаче облаците са разпределени като цяло произволно. Не е на-
лице по-голяма вероятност да се попадне на такъв в галактическата равнина, отколкото
на 230 светлинни години под или над нея. В настоящата епоха Слънцето се намира едва
на 25 светлинни години над равнината на галактиката (северно от нея) и на прага не ни
чака голям междузвезден облак. Следователно измиранията би трябвало да се случват
произволно. Периодът от приблизително 30 милиона години, за който Слънцето преко-
сява галактическата равнина, изглежда, не съответства на цикъла от около 30 милиона
години на масови измирания на Земята (дори ако пренебрегнем различията между пе-
риодите от 26, 28 и 30 милиона години). Може би има някакъв друг начин, по който
периодичното изплуване на Слънцето над галактическата равнина може да раздвижи
кометите и да отприщи глобални катастрофи на Земята. Възможно е в галактиката да
има сплесната популация от малки първични черни дупки, през които преминава Обла-
кът на Оорт, докато Слънцето се движи нагоре-надолу. Но ако такава съществува, до-
сега никой не я е открил46, а без нещо такова тази хипотеза, колкото и да е изкусителна,
остава незадоволителна. Каква е алтернативата?
Повечето звезди в небето са членове на двойни и тройни звездни системи. В типич-
ната двойна система две звезди, разделени от няколко астрономически единици, изпъл-
няват тържествен гравитационен танц. Често звездите са раздалечени още повече. В ня-
кои случаи виждаме две звезди, гравитационно свързани една с друга, но раздалечени
на 10 000 АЕ. Поне 15 процента от звездите в небето, изглежда, си имат придружаваща
звезда на такова разстояние. Най-близката звездна система до Слънцето – Алфа Кента-
вър, намираща се на 4,3 светлинни години – е двойна звезда с трето слънце, един дале-
чен блед компаньон, наречен Проксима Кентавър, на 10 000 АЕ от двете ярки звезди.
Често звездата компаньон е много бледа, което предполага, че вероятно съществуват
още много неоткрити силно раздалечени двойни звезди. Възможно е повечето звезди в
Галактиката да са толкова бледи, че астрономите ги наричат кафяви или черни джу-
джета. Най-далечните компаньони биха могли да са от този вид.
Изглежда, че Слънчевата система е изключение, тъй като не ни е известно Слънцето
да си има звезда компаньон. Но ако не правим изключение и Слънцето всъщност при-
тежава невидима звезда компаньон, движеща се по много специфична орбита, тогава
това би могло да обясни периодичността на измиранията. Да приемем, че действително
съществува звезда компаньон, движеща се по много дълга елиптична орбита, така че
средно да се намира на 90 000 АЕ, или 1,4 светлинни години. Но веднъж на всяка орбита
тя идва много по-близо до Слънцето, може би на 10 000 АЕ или дори малко по-близо.
Това би довело звездата във вътрешността на Облака на Оорт, където кометите обикно-
вено не се повлияват от преминаващи звезди. При такава орбита веднъж на 30 милиона
години звездата компаньон ще се гмурва през по-плътните части на Облака на Оорт и
ще обсипва с комети Земята и съседните ѝ светове.
Една година на тази звезда ще се равнява на 30 милиона наши години. Десет обиколки
около Слънцето биха я отвели от пермския период, когато на Земята имало дракони с
платна на гърбовете, до този момент, когато човеците опознават планетите и застраша-
ват своята собствена. Понастоящем тази звезда би била близо до афелия си – най-далеч-

46
Все пак тук е редно да се отбележи, че почти половината маса на Млечния път „липсва“ – нейното
гравитационно влияние се усеща, но то не съответства на никакви познати ни тела, нито на звезди, газ
или прах. – Б.а.
248
ната точка от орбитата ѝ спрямо Слънцето. След петнайсет милиона години тя ще осъ-
ществи следващия си набег сред кометите. При новото си гмурване във вътрешността
на Облака на Оорт звездата компаньон ще запрати милиард комети към вътрешността
на Слънчевата система. Но тъй като те ще бъдат понесени по леко различаващи се тра-
ектории, кометите няма да пристигнат в един и същ момент. Те по-скоро ще се разпрос-
трат в рамките на милион и повече години. По този начин хипотезата за звезда компа-
ньон предвижда, че фоновото кратериране и темповете на измиране ще бъдат перио-
дично нарушавани от интервали с продължителност милиони години, през които Земята
ще бъде удряна от няколко, а може би и от няколко десетки комети. Това би обяснило
защо масовите измирания не се случват мигновено, а понякога за период, измерващ се
в милиони години.
Периодът на хипотетичната звезда компаньон около Слънцето не може да бъде точно
30 милиона години. Той всъщност не би могъл да бъде нищо точно, защото гравитаци-
онните смущения от звездите, междузвездните облаци и масивното ядро на галактиката
ще я дърпат насам-натам, променяйки орбиталния ѝ период. Всяка подобна орбита в
крайна сметка ще претърпи сериозно изменение. Звезда компаньон по настоящата ор-
бита може да оцелее максимум милиард години, преди да бъде разграбена от премина-
ващите звезди и общото гравитационно привличане на Млечния път. Това е достатъчно
дълго, за да обясни периодичните измирания и ударни кратери назад чак до пермския
период, но преди това звездата компаньон трябва да е имала съвсем различна орбита.
Ако в началото звездата компаньон е била много по-близо до планетите, тя трябва да е
предизвиквала големи и почти непрестанни кометни дъждове през ранната история на
Слънчевата система. Такъв усилен кометен поток в ранната история на звездната ни
система обаче се очаква така или иначе, докато кометите не били разчистени от района
около Уран и Нептун, като били изхвърляни далече от Слънцето, формирайки Облака
на Оорт, и навътре към него, за да осеят с кратери земеподобните планети (Глава 12).
Но преди сериозно да започнем да обмисляме подобни екстравагантни възможности,
хипотезата трябва да се изправи пред един неудобен факт: Към днешна дата не същест-
вуват абсолютно никакви доказателства за наличие на звезда компаньон. Не е нужно тя
да е много ярка или масивна. Звезда, много по-малка и бледа в сравнение със Слънцето,
ще е напълно достатъчна, дори кафяво или черно джудже – гигантско планетоподобно
тяло, недостатъчно масивно да генерира водороден синтез в своето ядро, за да засвети
със звездна светлина. Възможно е, разбира се, компаньон на Слънцето вече да същест-
вува в някой от каталозите на бледите звезди, без някой да е забелязал нещо аномално
като огромно видимо движение на звездата всяка година на фона на по-далечните звезди
(паралакс, Глава 2). Съществува поне едно голямо издирване на тъмни хладни звезди,
целящо конкретно да засече звезда компаньон, ако съществува такава. Ако бе открита
такава по приблизително очакваната орбита, малцина щяха да се усъмнят, че именно тя
е основната причина за периодичното масово унищожение на Земята.47 Засега обаче
това си остава една провокативна, но недоказана хипотеза.
И все пак това е една идея с митична сила. Ако някой антрополог от предишно поко-
ление беше чул тази история от своите източници, в родения в резултат от това научен

47
На това място един от нашите научни редактори написа в полето „Ако прасетата имаха криле...“
Действително звезда компаньон не само че не е открита, но няма и никакво друго доказателство, изис-
кващо нейното съществуване извън самите спорни периодичности. – Б.а.
249
труд несъмнено щяха да присъстват думите „примитивен“ „преднаучен“ или „анимис-
тичен“. Представете си нещо подобно:

Слънцето има Тъмна сестра. Много отдавна, още преди времето на нашите пра-
баби, двете слънца танцували заедно в небето. Но Тъмната завиждала на по-ярката
си сестра и в яростта си ни проклела, задето не обичаме нея, като отприщила дъжд
от комети над света. Настанала ужасна зима, паднал мрак, настъпил страшен студ
и почти всяко живо създание погинало. След много сезони Ярката сестра се завърнала
при своите деца и отново станало топло и светло, а животът бил възроден. Но Тъм-
ната сестра не е мъртва. Тя само се крие и един ден ще се завърне.

Ето защо, когато за пръв път чуват историята за „звездата на смъртта“, някои учени
решават, че това е някаква шега. Невидимо слънце, което обстрелва Земята с комети,
звучи като някакво бълнуване или в най-добрия случай като мит. Но теорията е плод на
сериозна и уважавана, макар и силно спекулативна наука, тъй като основната идея в нея
може да бъде проверена експериментално: намирате звездата и изследвате орбитал-
ните ѝ характеристики. Не е чудно обаче, че една от групите учени, които първи пред-
лагат тази теория, са се обърнали към митологията, за да дадат име на звездата, нари-
чайки я Немезида на гръцката богиня на възмездието. След което са добавили: „Безпо-
коим се, че ако компаньонът не бъде открит, този труд ще бъде нашата Немезида.“

Още по-катастрофални от кометен дъжд ще са последствията, ако Немезида бъде отклонена по

орбита, отвеждаща я в планетната система. В този случай тя може директно да откъсне някои
планети от Слънчевата система. Останалите планети ще бъдат оставени в силно ексцентрични
орбити, които биха довели до бързодвижещо се опасно положение [...] Немезида с главна полуос
от 90 000 АЕ е опасна за живота на Земята, но Немезида във вътрешния край на Облака на Оорт
вероятно ще предизвика катастрофа с космогонни пропорции.
— ДЖ. Г. ХИЛС, „ДИНАМИЧНИ ОГРАНИЧЕНИЯ НА МАСАТА
И ПЕРИХЕЛИЙНОТО РАЗСТОЯНИЕ НА НЕМЕЗИДА И СТАБИЛНОСТТА НА НЕЙНАТА
ОРБИТА“ „НЕЙЧЪР“ ТОМ 311, СТР. 636, 1984 Г.

Ако Немезида не съществува, по-вероятна ще стане някаква форма на теорията за

галактическите осцилации и ще сме научили много за близките бледи звезди, а вероятно
и нещо за „липсващата маса“. А може би това ще подкрепи онези, които изобщо се съм-
няват в съществуването на периодичните измирания. От всяко положение няма начин
науката да изгуби от това. Заради грандиозния си размах и новите открития, които ще
се появят, дори ако не съществува звезда компаньон, тази теория е плод на сериозна
наука, което понякога не се оценява от пресата. На 2 април 1985 г. вестник „Ню Йорк
Таймс“ реши да заеме редакторска позиция по този научен дебат, заклеймявайки факта,
че дискусията около измиранията

внезапно беше превзета от двама безочливи учени от Бъркли и шайка астрономи [...]
Земни събития като вулканичната активност и промените в климата или морското
равнище са най-непосредствените възможни причини за масовите измирания. Нека ас-
трономите оставят на астролозите да се занимават с търсенето на причините за
земните събития сред звездите.

250
 В писмо с дата 14 април 1985 г. Ричард Мюлер и Уолтър Алварес от Калифорнийския
университет в Бъркли отговориха на „Таймс“, като в заключение написаха:

Казвате: „Комплексните събития рядко имат прости обяснения.“ Цялата исто-

рия на физиката ви оборва.
Предлагате: „Нека астрономите оставят на астролозите да се занимават с тър-
сенето на причините за земните събития сред звездите.“ А може ли ние да ви пред-
ложим редакторите да оставят на учените да се занимават с решаването на научни
въпроси?

Дебатът вероятно ще продължи.

Колкото до името на звездата на смъртта, ако изобщо бъде открита, американският
палеонтолог Стивън Джей Гулд настоява, че името не е съвсем подходящо:

Немезида е олицетворението на справедливия гняв. Тя се насочва към суетните и

могъщите и действа в името на определена кауза [...] Тя представлява всичко, което
новият ни възглед за масовите измирания се опитва да замени – предвидими и ясно
определени последствия за онези, които са ги заслужили [...]
Масовите измирания не са неизменно деструктивни в историята на живота. Те са
източник и на сътворение [...] Масовите измирания може да са първичният и незаме-
ним зародиш на големи промени и размествания в историята на живота [...] Нещо
повече, масовите унищожения вероятно са слепи за изящните адаптации, еволюирали
за предишна среда в нормално време. Те поразяват произволно или по правила, които
превъзхождат плановете и целите на своите жертви.

Гулд предлага вместо това звездата компаньон да бъде наречена на Хиндуисткото

божество Сива Унищожителя, за когото унищожението е предпоставка за сътворението
и обратно:

Сива не напада определени цели поради някаква причина или за наказание. Неговото
ведро лице показва изключителния мир и покой на един неутрален процес, който не е
насочен към никого, но е отговорен за поддържането на реда в нашия свят.

Колко характерно е за нас, казва Гулд, да свързваме кометите с „небесния гняв“ –

което Лаплас отхвърля като суеверие, – нещо, което трябва да намери своя път в по-
новите научни възгледи за връзката между кометите и живота на Земята.

251
 Глава 17
Омагьосаната зона
Вече достигнахме най-крайната граница на солидната основа на нашето позна-
ние за кометите. Пред нас се простира омагьосаната зона на предположенията.
— УИЛЯМ ХЪГИНС, ЗА КОМЕТИТЕ, ПЕТЪЧНА ВЕЧЕРНА ДИСКУСИЯ,
КРАЛСКИ ИНСТИТУТ, ЛОНДОН, 20 ЯНУАРИ 1882 Г.

Всичко, което виждате край вас, живо или неживо, е паднало от небето – или поне
съставните му атоми са дошли от там. Имало е време, когато се е формирала Земята и
тези атоми са били част от малки светове, които се сблъсквали и сраствали, създавайки
планетите. Имало е и време преди това, когато атомите във и около вас, всички до един,
са се намирали в газове и микроскопични зрънца, които се носели из междузвездното
пространство. След като Земята била напълно формирана, още космическа материя,
най-вече от комети, се прилепила към земната повърхност. Всичко на Земята е небесна
материя, събирана известно време върху тази бучка от метал, скала и вода.
В научната литература, както и в митовете и фолклора, изводите за влиянието на ко-
метите върху живота са предимно мрачни. Само понякога се появява предположение,
че кометите всъщност може и да са благотворни. Най-ранното подобно научно изявле-
ние е направено от Исак Нютон в неговите „Начала“. Той твърди, че кометната материя
се трупа върху Земята:

Парите, които произхождат от [...] опашките на кометите, може най-сетне да

срещнат и да паднат в атмосферата на планетите под въздействие на тяхната гра-
витация и там да кондензират и да се превърнат във вода и влажни изпарения. Оттам
чрез бавно загряване те постепенно преминават във формата на соли, серни съедине-
ния, тинктури, кал, глина, пясък, камъни, корали и други земни субстанции.

Тук е налице ясно предположение, че кометите са съставени най-вече от вода, макар

да не е предложена обосновка. Нютон продължава с твърдението, че каквито и кометни
„пари“ да пристигат на Земята, те само балансират онези, които се губят, вероятно в
Космоса, и че този принос е изключително съществен за продължаването на плодоро-
дието на Земята. Изненадващо и с почти мистичен унес той заключава:

Нещо повече, аз подозирам, че основно чрез кометите идва и духът, който е най-
малката, но и най-деликатна и полезна част от нашия въздух, необходима, за да се
поддържа животът на всички неща и нас.

Нютон, изглежда, казва, че кометите доставят нещо съществено за живота на Земята.

Наричайки го обаче „дух“, се предполага, че това не е нещо, изградено от материя. Де-
монстрирането на наличието му в кометите е изглеждало сериозно начинание, каквото
Нютон не е предприел.
Други обнадеждени възгледи за биологичната роля на кометите са още по-колебливи.

252
През 1821 г. Е. Ж. Ф. Сал-Гюйон де Монливо предположил, че хората са дошли на Зе-
мята, падайки от небето. Намеквало се за комета. Монливо забелязал отсъствието на
човешки останки в повечето скални пластове, богати на животински фосили. Пишейки
почти четирийсет години преди „Произход на видовете“, за него изглеждало възможно
хората първоначално да са се зародили на Луната, а гравитационното привличане на
преминаваща комета да е изляло част от някой лунен океан на Земята, като в този океан
са се намирали нашите предци, които вероятно са плавали с тръстикови лодки и са го-
ворели на древноегипетски. Еволюцията ни е освободила от необходимостта от подобни
екстравагантни хипотези.
Ако кометите действително съдържаха нещо специално за живота – нещо, което нап-
ример го започва или пък го прекратява, – тогава щеше да има предостатъчно възмож-
ности това нещо да се прояви. По цялата Земя през цялото време вали фин дъжд от
кометни отломки, които в крайна сметка произхождат от междузвездната среда. Те па-
дат в атмосферата, биват отнасяни от дъжда и снега и влизат в състава на растенията и
животните. В своето ежедневие сме обкръжени от космически частици. Ние ги поглъ-
щаме и вдишваме, изградени сме от тях. Някои от тези извънземни атоми влизат в със-
тава на сперматозоидите и яйцеклетките и продължават в следващите поколения.
В допълнение към рехавите, богати на органични вещества частици, открити в стра-
тосферата (Глава 13), съществуват и други, малко по-големи следи от комети. Например
ако драгирате океанското дъно, а после, след пресяване и магнитно сепариране, разгле-
дате всички фини частици, които са по-малки от песъчинка, ще откриете миниатюрни,
богати на метали стъклени сферички. Те присъстват и на сушата, но тъй като тя сега е
замърсена с фини частици от човешкото производство, там сферичките са по-трудни за
откриване. Тъй като навсякъде по Земята те изглеждат почти еднакво, вероятно бихте
си помислили, че са продукт на някакво широкоразпространено малко животно – веро-
ятно негови яйца или екскременти. Но те са изградени еднородно от нещо като стъкло
и метал и определено не са с биологичен произход. Тяхното съотношение никел/желязо
издава извънземния им произход.
Тези сферички са останки от малки обекти с неправилна форма, които са навлезли с
голяма скорост в земната атмосфера, били са стопени от триенето с въздуха и бавно са
паднали през атмосферата. Наричат се метеорни аблационни сфери – капчици, които са
се охладили и отново са се втвърдили, капчици, падали на Земята, нещо като микротек-
титите (Глава 16), но далеч по-многобройни. Ако ги изследвате, ще откриете, че хими-
ческите елементи, които лесно се изпаряват, са в далеч по-малки количества. Такъв еле-
мент е въглеродът в органичната материя, а също и сярата. Те очевидно са изврели при
навлизането. Но други, по-рефракторни елементи присъстват в обичайните космически
пропорции. Аблационните сфери приличат на малки късчета кометен прах, който се е
стопил, но иначе е оцелял при високоскоростното навлизане в земната атмосфера. Ко-
гато междупланетните частици, събрани на стратосферна височина, биват стопени екс-
периментално в лаборатория, те приемат физичните и химичните свойства на малките
сферички, които откриваме по океанското дъно и по-рядко в самата стратосфера. Около
десет процента от събраните в океанските седименти сферички съдържат песъчинки от
изходния материал, който по случайност е избегнал топенето. И за да заковат аргумен-
тирането, сферичките съдържат радиоактивни изотопи като манган 53, за които се при-
ема, че могат да бъдат създадени само от космически лъчи в Космоса. Сред капчици и

253
прашинки ние се къпем в кометна материя.48
Под влиянието на вятъра и водата, температурата и дейността на микроорганизмите
всички тези космически останки ерозират, абразират, разпадат се системно биват пре-
образувани във все по-фини песъчинки, докато накрая бъдат сведени до отделни моле-
кули и атоми. Тромавата циркулация в продължение на много милиони години на зем-
ната кора и горната част на мантията отнася останките от космическите частици дъл-
боко под краката ни. Стотици километри надолу материал, който някога е бил част от
комети, сега е част от една огромна конвекционна клетка, която след десетки милиони
години ще излезе на повърхността и ще създаде някой нов континент или планинска
верига. Кометите може да ни изглеждат далечни като част от приказките и митовете, а
всъщност притежават и една изключително осезаема реалност като част от планетата и
самите нас.

От всички материали, за които някога се предполагало, че падат от кометите, най-

издръжливите както във фолклора, така и в науката са микробите – причинителите на
болестите. Поразително е как навсякъде по света кометите са свързвани с мор. Това
единодушие преодолява културните различия и е изкушаващо да се замислим дали пък
кометите действително, а не само въображаемо биха могли да са преносители на епиде-
мии. Спомняме си, разбира се, че през повечето човешка история болестите са били
толкова разпространени, че по чиста случайност появата на комета би могла да съвпадне
с избухване на епидемия някъде. Например убеждението, че Голямата чума и Големият
пожар в Лондон са причинени от комети, е толкова разпространено, че Даниел Дефо го
разисква в своя „Дневник на чумавата година“. За същата връзка се говори и в публику-
ваната през 1829 г. книга на Т. Форстър със заглавие „Атмосферни причини на епиде-
мичните болести“.

КОМЕТИТЕ НА ЧУМАТА И ПОЖАРА

Кометата преди чумата беше със слаб, блед, безжизнен цвят, а движението ѝ беше бавно, тромаво
и тържествено; но [...] кометата преди пожара беше ярка и искряща или, както казваха някои,
пламтяща, а движението ѝ беше бързо и стремително: като съответно едната вещаеше тежка
участ, бавна, но жестока, ужасна и ужасяваща, също като чумата; докато другата предвещаваше
удар – внезапен, бърз и огнен, също като Големия пожар. Някои хора бяха толкова чувствителни,
че докато гледаха кометата, предхождаща пожара, те не само виждаха стремителното ѝ безпо-
щадно движение и долавяха с очи придвижването ѝ, но дори я чуваха – един могъщ устремен
звук, свиреп и ужасен, макар и на разстояние и почти недоловим. Видях и двете звезди и трябва
да призная, че имайки предвид всеобщата представа за тези неща [...] можех да кажа само, че Бог
все още не бе опустошил достатъчно града.
— ДАНИЕЛ ДЕФО,
„ДНЕВНИК НА ЧУМАВАТА ГОДИНА“, Лондон, 1722 г.

48
Аблационните сфери се откриват и в прахови проби, събрани на стратосферна височина, но там
преобладават малките и по-крехки частици, които са успели да се охладят бързо при навлизане и да
избягнат стопяването. По-малка част от сферичките падат на повърхността, но те са сравнително ус-
тойчиви. Долу на земята е много по-лесно да се открият аблационни сферички, отколкото органични
прашинки. – Б.а.
254
 Фиг. 92. Стъпки, водещи към произхода на живота на примитивната Земя, според
класически лабораторни експерименти. Някои от газовете, за които се предполага,
че съществуват в примитивната атмосфера на Земята, са показани горе вляво.
Малките кръгчета са водородните атоми. Молекулите горе вляво са водни па̀ри
(Н2О), метан (СН4) и амоняк (NH3). Тези молекули биват разкъсвани (горе вдясно) от
ултравиолетовата светлина на Слънцето или от електрически разряди.
Фрагментите им се рекомбинират и наред с други молекули формират циановодород
(HCN) и формалдехид (НСНО). На свой ред тези молекули се рекомбинират в
съдържащите амоняк води на примитивната Земя, създавайки най-простите
аминокиселини (долу вдясно), градивните съставки на протеините. В експерименти,
симулиращи произхода на живота на ранната Земя, са били генерирани и много по-
сложни молекули от показаните на тази диаграма.
255
 Идеята е забележително устойчива и е намерила любопитно съвременно възраждане.
Фред Хойл е виден британски астрофизик със съществен принос към космологията и
познанията ни за синтеза на химични елементи в звездите. Той също така е автор на
популярна научна фантастика, както и на либретото на една опера. Хойл и астрофизикът
от Шри Ланка Н. Ч. Викрамасингх са изследвали времето и географското разпределение
на някои епидемични заболявания, като са заключили, че моделът им не е според очак-
ванията, ако болестта се е разпространила вследствие на заразяване на земната повърх-
ност, а по-скоро съответства на патогени, паднали от небето. Повечето епидемиолози
са категорично несъгласни.
Нещо повече, Хойл и Викрамасингх настояват, че бактериите и вирусите са осеяли
цялото междузвездно пространство. Действително те дръзко предполагат, че междуз-
вездните песъчинки – които са почти със същия размер и атомен състав като бактери-
ите – в действителност са бактерии. Ако е така, то бактериите би следвало да са влезли
в състава на кометите при тяхното кондензиране от Слънчевата мъглявина, която сама
по себе си също би била отчасти изградена от микроорганизми.
Въпреки грандиозния размах на това предложение подкрепящите го доказателства са
оскъдни. Сложният молекулен механизъм и от двете страни на непрестанната война
между инфекцията и имунитета говори за дълга еволюционна взаимовръзка между хо-
рата и болестотворните микроорганизми. Това би било труднопостижимо, ако микро-
бите бяха паднали наскоро от комета, която последно е виждала вътрешността на Слън-
чевата система преди четири и половина милиарда години. Генерирането на всички тези
междузвездни микроби изглежда много трудно. Освен това в кометните останки, съб-
рани със стратосферни апарати (Глава 13), не се съобщава за наличие на овъглени и
обезобразени патогени като тези на дифтерита, полиомиелита или холерата. Нито пък
учените, изследвали събрани кометни частици, са започнали да умират от загадъчни за-
болявания. Тези факти трябва също да се вземат под внимание наред с другите недос-
татъци на хипотезата.
В допълнение Хойл и Викрамасингх изрично предполагат, че животът е възникнал
вътре в кометата (а не е оцелял в предкометните еони) и пада на Земята, генерирайки
заболявания. Тук отново очевидното отсъствие на патогени в събраните кометни час-
тици представлява сериозен проблем. Но идеята, че условия вътре в комета биха могли
да са проводници на появата на живота, си заслужава да бъде разгледана.
Основният проблем е студът. Кометите в Облака на Оорт са толкова далече, че не-
мощната слънчева светлина изобщо не е в състояние да ги стопли. Те се намират далече
под точката на замръзване на водата или други изобилни течности. Но без наличие на
течности (както и на атмосфера) за живота е трудно да се закрепи, защото молекулите
са вцепенени и практически неподвижни. Сложните химически процеси, които трябва
да са предшествали произхода на живота на Земята, едва ли биха възникнали при тем-
пература от десет градуса под абсолютната нула. Дори при наличието на всички необ-
ходими градивни съставки при тези температури те просто не биха могли да взаимо-
действат достатъчно. Но слънчевата светлина не е единственият източник на топлина.
Вътрешността на Земята е топла отчасти заради наличието на малки количества ра-
диоактивни елементи – уран, торий, калий. При всяко разпадане на някой от тези еле-
менти се излъчва гама лъч или заредена частица, те на свой ред удрят съседни молекули,
предимно силикати, и ги затоплят. Това отчасти е причината на дъното на дълбока мина
да е по-топло, отколкото на повърхността ѝ.

256
 При ядрения си разпад радиоактивните атоми се разлагат на парчета, следвайки ста-
тистическа регулярност. Съществува едно много характерно време, известно като пе-
риод на полуразпад, през който се разпадат половината атоми на определен радиоакти-
вен елемент. Периодът на полуразпад на урана, тория и калия е от стотици милиони до
милиарди години – сравним е с възрастта на Земята. Това не е просто съвпадение –
всички радиоактивни атоми с по-кратък период на полуразпад вече са се разпаднали.
Някога те може да са били тук, но сега вече ги няма, разпаднали са се до други, по-
стабилни видове атоми. Така че в ранната история на Слънчевата система трябва да е
имало значително по-голямо радиоактивно загряване и е по-вероятно в онзи период ко-
метите да са били затоплени отвътре.
Колкото по-голямо е кометното ядро, толкова по-дълго време е нужно на топлината
да достигне до повърхността, за да се охлади вътрешността. По този начин, ако ранното
затопляне е било осигурено от сега вече изчезнал радиоактивен атом, наречен алуминий
26, ядрото на кометата с диаметър двайсет километра може да е било поддържано в
течно състояние в продължение на десет милиона години. При комета с диаметър двеста
километра този период е милиард години. Ето как комета, подобна на Голямата комета
от 1729 г., би могла да е съдържала във вътрешността си цял океан. Комета с диаметър
сто километра, изградена предимно от вода и други течности, би могла да залее цялата
земна повърхност до дълбочина десет метра. Вътрешен океан с тези размери, богат на
органична материя и разполагащ с четири милиарда години за химически взаимодейст-
вия, представлява интересно място. Има ли вероятност там да се е развил живот?

Кометите не могат да приютяват живот. Те не са достатъчно кондензирани и представляват хла-

баво свързани камари от малки камъчета. Но дори да бяха с планетарни размери, е ясно, че те не
биха могли да поддържат живот – водата не би могла да се задържи в течно състояние на свят,
лашкан от една екстремна температура към друга.
— Е. УОЛТЪР МАУНДЕР,
„ОБИТАВАНИ ЛИ СЛ ПЛАНЕТИТЕ?“, ЛОНДОН, 1913 Г.

Далеч по-лесно е да си представим произхода на живота на повърхността на ранната

Земя, където съществувал океан с планетарни размери и изобилна слънчева светлина.
Затова нека оставим настрана идеята, че животът сега или в началото е паднал на Земята
заедно с комети, и да разгледаме възможността за произход на живота от органични
молекули на Земята. Животът на нашата планета е изграден изцяло около една шепа
видове молекули, най-важните от които са нуклеиновите киселини и протеините. Ако
успеем да разгадаем мащабното производство на такива молекули на ранната Земя, ще
отбележим значителен напредък в изследването на произхода на живота. Според тради-
ционните научни схващания днес – които някога са били крайно противоречиви – клю-
човите молекулни градивни частици спонтанно са се формирали на ранната Земя, под-
чинявайки се на законите на физиката и химията. Молекулите в богатата на водород
примитивна атмосфера са били разкъсвани от ултравиолетовата слънчева светлина,
мълнии и дори от ударни вълни, създавани при високоскоростното навлизане на мете-
ори в атмосферата. За фрагментите е известно, че те се рекомбинират спонтанно (вж.
фиг. 92), формирайки материята на живота.49 Това се случва в лабораторията и би тряб-

49
Простите нуклеинови киселини в правилна среда могат от по-малки молекули да създадат други
нуклеинови киселини. Простите протеини могат да регулират химическите реакции около себе си. Ето
257
вало да се е случвало и на ранната Земя. По някаква ирония именно цианидите, смърто-
носната отрова, предизвикала ужаса от кометата от 1910 г. (Глава 6), изглежда, са неза-
менимият посредник в произхода на живота (вж. фиг. 92). Така че възможно ли е коме-
тите да са допринесли за произхода на живота – не чрез пренасянето му на Земята, а
като са донесли градивните елементи, от които е възникнал той?
Вече видяхме, че в ранната история на Земята – преди вътрешната част на Слънчевата
система да е била разчистена чрез сблъсъци и изхвърляния навън – кометите са били
много неразпространени. Един безпогрешен запис от тези времена се е запазил в беле-
зите от удари върху луните и планетите. През първите няколкостотин милиона години
след формирането на Земята потокът от комети е бил много по-голям, отколкото в по-
улегналото настояще. Изглежда, че по онова време е имало сто пъти повече комети, а
вероятно дори още повече. Тези комети, изградени предимно от замръзнала вода, при
сблъсък със Земята би трябвало да са пренесли тази вода със себе си. През първите ня-
колкостотин милиона години от историята на Земята те трябва да са донесли около 3 х
1015 (или 3 000 000 000 000 000) тона вода. Но това е достатъчно да покрие цялата по-
върхност на планетата на дълбочина от почти шест метра. Ако броят на кометите във
вътрешността на Слънчевата система е бил по-голям, тогава Земята е щяла да събере
още повече вода. Затова е възможно повечето вода в океаните да е пристигнала като
специална кометна доставка след окончателното формиране на Земята.
Разбира се, кометите не са единственият източник на вода. Глините във въглищните
астероиди съдържат до двайсет процента вода. Разтопената лава, която излиза от зем-
ните недра на повърхността, носи със себе си и няколко процента вода, а преди мили-
арди години вулканичните събития били често явление. Дори и в такъв случай е пора-
зително, че кометите биха могли да са направили толкова много, запълвайки ранните
океански басейни с вода.
Водите, донесени от кометите, били овкусени с около двайсет и пет процента сложна
органична материя. И така, донесли ли са кометите съставките за произхода на живота?
Това не е много различно от възгледите на нигерийския народ джукуни, според които
метеорите представляват хранителни дарове от една звезда за друга. Всичко зависи от
точния момент. Ако ранният поток от комети е намалял, докато земната повърхност все
още е била разтопена, тогава колкото и сложна органична материя да са съдържали, тя
е била изпепелена в магмата и животът трябва да е произлязъл по-късно без съществен
принос от страна на кометите.
Ако ранната Земя е била съставена от газове като водорода, метана, амоняка и водата
и щедро е била снабдявана с енергийни източници, включително и с ултравиолетова
светлина от Слънцето, тогава количеството сложна органична материя, налична за про-
изхода на живота, става наистина изобилна и в този случай кометните източници на
животворна органична материя изглеждат поне отчасти излишни.

как, макар формирането на нуклеинови киселини и протеини да не може директно да създаде живот,
то все пак е огромна стъпка в правилната посока. – Б.а.
258
 Фиг. 93. Слоести отлагания близо до южния полюс на Марс с признаци за сложна и
епизодична (вероятно периодична) геология. Снимката е на площ от почти
200 километра. Белите региони показват ледена шапка, съставена от замразена вода
и въглероден диоксид. Tези седименти се изследват, за да разберем по-добре
миналото на Марс. Европейската космическа агенция.

Фиг. 94. Древна речна долина се вие през

очукания и кратериран марсиански пейзаж.

Но, изследвайки геоложките хроники, повечето геолози заключават, че атмосферата

на ранната Земя е била съставена предимно от въглероден диоксид. Излагането на ра-
диация на смеси от въглероден диоксид и други газове създава оскъдно количество ор-
ганична материя. В този случай сме принудени да приемем алтернативата за снабдяване
чрез комети. Тъй като темпото на кратериране из Слънчевата система е било много по-
голямо преди четири милиарда години в сравнение с днес, няма да сбъркаме, ако прие-
мем и че кометите, пренасящи органична материя, също са били много повече. И все
пак голяма комета, която се удря в Земята с висока скорост, се нагрява толкова много,
че почти всичката органична материя, която съдържа, бива изгорена, изпарена и става
259
практически неизползваема. От друга страна, междупланетните прахови частици с ко-
метен произход се носят из ранната атмосфера и падат надолу към повърхността без
почти никакво захабяване. И макар да не осигуряват толкова много органична материя,
колкото богатата на водород примитивна атмосфера, те все пак биха могли да осигурят
достатъчно. В допълнение към най-простите въглеводороди са били открити и метан,
етан, метилов алкохол, циановодород и формалдехид – всички те много полезни за про-
изхода на живота. Елементният състав на кометите, какъвто ни е познат сега, плюс де-
тайлния анализ на Халеевата комета, извършен със съветски и европейски космически
апарати след появата ѝ през 1986 г., е забележителен с изобилието и разнообразието на
откритата органична материя. Дори повечето първична органична материя на Земята да
е била с местен произход – генерирана във въздуха, водата и на сушата на нашата пла-
нета, – все пак не е изключено някои от решаващите химически компоненти да са въз-
никнали на комети.
Откъде се е взела органичната материя в кометите? Повечето почти със сигурност е
с междузвезден произход. Зрънца прах около звездите и в огромния почти празен меж-
дузвезден мрак се сблъскват, биват облъчвани и, молекула по молекула, в хода на ео-
ните се получава нещо като космическа трансмутация. Зрънцата се събират в комети (а
също и в планети и човеци) със сложната химия, която може би отразява различните
галактически райони и епохи. Вълнуващо е, като си помислим, че събития на хиляди
светлинни години от нас и от преди милиарди години може да са допринесли не само за
нашия произход, но и за самата органична химия, която ни изгражда.
В тези аргументи няма нищо, което да е уникално само за Земята. Други близки све-
тове в нашата Слънчева система и отвъд в тяхната ранна история също трябва да са
били обстрелвани от комети. На Марс и Венера също трябва да са се събрали океани
дори и в малко вероятния случай никаква вода от вътрешността им да не е достигнала
до тяхната повърхност. Действително както на Венера, така и на Марс съществуват
следи от древни океани.
На Венера, която сега е напълно лишена от вода, малкото останал все още водород
бързо изтича в Космоса. Леките молекули отлитат по-лесно от по-тежките, защото за
тях е по-голяма вероятността случаен сблъсък да ги накара да се движат със скорост,
по-висока от скоростта на откъсване от планетата. Тежката форма на водорода, деуте-
рият, изтича по-бавно от по-разпространената по-лека разновидност. С времето коли-
чеството деутерий на Венера ще се увеличи спрямо водорода. Ето как от сегашните про-
порции между водорода и деутерия е възможно да се изчисли колко вода е имало някога.
По този начин Томас Донахю от Мичиганския университет и неговите колеги са заклю-
чили за наличието на древен и вече изгубен океан на Венера – извод, който не е приет
единодушно.
Днес Венера е един пустинен свят с температура на повърхността, достигаща изпепе-
ляващите 480°C, поради огромен атмосферен парников ефект, доминиран от въглероден
диоксид. Този СО2 обаче не е излъчен в атмосферата за една нощ и е възможно ранната
природна среда там да е била много по-благоприятна, с покриващи повърхността океани
и разтворени в тях кометни органични молекули, които са се сблъсквали, взаимодейст-
вали и нараствали до още по-сложни разновидности. Спирането на ранния активен по-
ток от комети и излъчването на въглероден диоксид от недрата на планетата може да са
преобразили Венера от тропически рай в същински пъкъл. За бъдещите изследвания
остава един важен въпрос: съществуват ли днес следи от тези древни океани? Възможно

260
ли е преди милиарди години на Венера да е възникнал живот, оставил след себе си ня-
какви трайни следи, които очакват бъдещите изследователи?
Тези въпроси могат да бъдат зададени още по-сериозно и за Марс, тъй като дори днес
там са налични различни доказателства за някогашно изобилие от вода – замръзнала в
полярните шапки, заровена под повърхността и химически съчетана с почвата. Макар
днес на Марс да отсъства течна вода, данните предполагат, че преди милиард години
водата там е текла в реки и заливни равнини. Възможно е дори на изображенията, полу-
чени от орбиталните апарати Вайкинг, да има доказателства за брегови линии и други
признаци за древни марсиански океани. В сравнение със Земята и Венера Марс е един
по-малък свят, така че голяма част от ранната му атмосфера може да е отлетяла в Кос-
моса. Той е и един по-студен свят и затова повечето оцеляла кометна вода сега може да
е скована под формата на лед.

Фиг. 95. Многонационалният космически апарат „Вега 2“, организиран от Съветския

съюз. Илюстрация, предоставена от Европейската космическа агенция.

Световете в тази част на Слънчевата система показват признаци и останки от голям

кометен поток, изпълвал вътрешността на Слънчевата система през онези отдавна от-
минали времена. Можем да си представим сегашния скромен приток от кометни ос-
танки като бледа отсянка от една епоха, продължила стотици милиони години и проме-
нила облика на Слънчевата система.

261
 Фиг. 96. Многонационалният космически апарат „Джото“, организиран от
Европейската космическа агенция. Благодарение на ЕКА.

Ако нещо подобно на днешните океани е било пренесено под формата на комети на
примитивната Земя, простите изчисления показват, че те би трябвало да са донесли и
въглерод в количества, сравними с цялата седиментна колона на Земята – всичкия въг-
лерод в скалите километри надолу, във всички живи същества, в целия почвен хумус, в
нефта, въглищата, торфа, графита и диамантите по цялата Земя. Ако нещо подобно е
вярно, тогава бихме могли да кажем, че повърхността на Земята и другите земеподобни
планети, след като са били почти напълно формирани, са били поръсени със слой ко-
метна материя с дебелина няколко километра. Тази кометна обвивка, казано относи-
телно, е по-тънка от глазурата върху поничка с крем. И все пак за нас това е от жизне-
новажно значение, защото поне на тази планета кометният прах е оживял.
Ранната Земя е била покрита с ударни кратери, големи и малки, и с още по-големи
изкопи, наречени басейни. Повечето вода, пренасяна от кометите, се е изпарила при
удара и е паднала като дъжд. И така, кометите изравят огромни дупки, впоследствие ги
запълват с вода и ги посоляват със сложна органична материя, като всичко това са из-
вършвали предимно в най-ранната история на планетите, когато е било налице макси-
мално време за възникване на живот. И отново, нищо от изложеното дотук не е ограни-
чено само до Земята. Същото може да се е случило на безброй други светове от Млечния
път. Трудно е да не мислим за кометите като за космически елфи, които се стрелкат из
Космоса и разнасят потенциала за живот на световете в тази слънчева система, както и
в безброй други.
Така че огледайте се наоколо. Ако този поток от комети след охлаждането на плане-
тата ни е бил многократно по-интензивен, отколкото е сега, кое идва от Земята и кое –

262
от комети? Всичко живо в крайна сметка би произхождало от кометите – всички расте-
ния и животни, всички микроби, а също мъже и жени. Всички сгради, железопътни ли-
нии, магистрали, обработваеми земи, песни, подводници, космически апарати – всички
те са създадени от човека и дори само поради тази причина произхождат от кометите.
Дори дневното небе е създадено от кометите, защото О2 и N2 се създават от живота. Е,
поне скалите и планините идват от Земята, може да настояваме ние. Да, но скалите се
окисляват, променят химически и раздробяват от водата и от живота. Планините се из-
вайват и ерозират от водата. Когато бучка от намиращата се отдолу планета се опита
изящно бавно да се подаде над кометната материя, тя безмилостно бива изстъргана.
Дори в антарктическата пустош пейзажът по един или друг начин е резултат от коме-
тите. Твърде възможно е единственото нещо, което виждаме и което съществува на-
пълно отделено от кометите, да са Слънцето и звездите. Някога този свят е бил посипан
със слой комети и през последвалите четири и половина милиарда години този прах е
постигнал малък напредък. Развил е сложни същества, стремежи и първи опити за ра-
зум. И ето че най-сетне той насочва вниманието си към кометите, от които е дошъл.

263
 ЧАСТ III.
КОМЕТИТЕ И БЪДЕЩЕТО

Глава 18
Една изгряваща флотилия
До средата на XX в. тя вече ще е преминала през най-далечната си точка [...] и
наново ще е поела по дългия си път към Слънцето, който ще продължи до 1986 г.
Тогава отново всички телескопи, камери, спектроскопи и фотометри ще бъдат на-
сочени към Халеевата комета със същия плам, както и днес.
— ДЕЙВИД ТОД, „ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА“
АМЕРИКАН БУК КЪМПАНИ, СИНСИНАТИ, 1910 Г.

Имало е време, при това съвсем неотдавна, когато идеята да изучим състава на
небесните тела е била смятана за безумна дори и от видните учени и мислители.
Това време вече е отминало. Идеята за едно по-близко и пряко изследване на Вселе-
ната днес вероятно би изглеждала дори още по-безразсъдна. Да стъпим на асте-
роид, да вдигнем в ръка камък на Луната, да разположим движещи се станции в
етерното пространство, да устроим живи пръстени около Земята, Луната, Слън-
цето, да наблюдаваме Марс от разстояние от няколко десетки версти50, да кацнем
на някой от спътниците и дори на повърхността му – та нима има нещо по-екст-
равагантно от това! И все пак, с появата на реактивните средства [ракетите] в
астрономията ще започне една нова и велика ера, епохата на грижливо изследване
на небето.
— КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ,
„ИЗСЛЕДВАНЕ НА КОСМИЧЕСКОТО ПРОСТРАНСТВО C ПОМОЩТА НА РЕ-
АКТИВНИЯ ДВИГАТЕЛ“, МОСКВА, 1911 Г.

Малко преди зазоряване проехтя пушечен изстрел и миг по-късно се чу профучава-

нето на куршума, който се размина на косъм с пътниците в коша. Макар да беше май,
те бяха дебело навлечени – в ранните сутрешни часове на километър-два над земята е
доста студено. Но по времето на изстрела те бяха едва на 500 метра височина. Трябва
да са били необичайна гледка – огромният балон и висящият под него кош, осветени от
изгряващото Слънце, докато околността на Кънектикът под тях беше още тъмна. Може
би балонът беше стреснал някой фермер, не видял друг изход, освен да отстреля неиз-
вестното нещо, каквото и да беше то. А може би пък куршумът беше просто един безо-
пасен протест срещу богатите безделници и техните скъпи развлечения.
Но това не беше пътуване за удоволствие. На борда бяха д-р Дейвид Тод, професор

50
1 верста (рус.) = 1.07 км – Б.пр
264
по астрономия и навигация, и директорът на обсерваторията в Амхърст Колидж. Спе-
циалитетът на Тод бяха астрономическите екскурзии. През професионалната си кариера
той бе предвождал експедиции до Холандските Западни Индии, Южна Америка, Вар-
варския бряг, Русия, Япония и Западна Африка – всичките за наблюдение на слънчеви
затъмнения. Веднъж беше разглобил обсерваторията на колежа и беше пренесъл телес-
копа в Андите отчасти за да търси признаци за живот на Марс. Сега, през май 1910 г., в
небето беше Халеевата комета и Дейвид Тод се беше издигнал по този случай – наис-
тина, не много, но достатъчно високо, за да се вдигне над смущенията, предизвиквани
от земната атмосфера. На борда той беше взел малък два и половина инчов51 телескоп с
30-кратно увеличение, с който се надяваше да наблюдава кометата. Нощта беше ясна, а
вибрациите от балона – нищожни.
Придружителите на Тод бяха Чарлс Глидън, пилотът, и Мейбъл Лумис Тод – необик-
новената съпруга на астронома. Един историк я описва по следния начин:

Ведра, талантлива, общителна, достатъчно популярна, за да предизвика завист-

ливи слухове, тя била способна да поддържа връзки на преданост и любов; резултатна
като писател, лектор, редактор, съпруга, домакиня и любовница, тя си била изградила
повече от всеки друг един завидно здрав и силен характер.52

Фиг. 97. „Астрономическа обсерватория високо във въздуха: Извършване на наблю-

дения с балон на Халеевата комета“. Рисунка на Хенри Лейнъс, публикувана в списание
„График“ на 28 май 1910 г. Благодарение на Pym С. Фрайтаг, Библиотека на Конгреса.

Именно Мейбъл Тод, дъщеря, а също и съпруга на астроном, забелязала първа коме-
тата. Гледката според съпруга ѝ била много по-добра, „отколкото с големия 18-инчов53
телескоп в обсерватория Амхърст“ – обсерваторията, която той сам проектирал и пост-
роил. Главата на кометата била близо до хоризонта и Тод направил няколко скици на
опашката ѝ. Това, изглежда, било първото успешно астрономическо наблюдение от из-
куствена платформа над земната повърхност.
Петнайсет години по-късно Тод се заел с първата снимка на слънчевата корона, нап-
равена от самолет. След това обаче поведението му започнало да става все по-неурав-
новесено и той периодично бил настаняван в психиатрични клиники чак до смъртта си
на 84-годишна възраст през 1939 г. Мейбъл Тод починала преди него, изпратена от
единственото им дете, което щяло да я запомни най-вече с „нейната неизчерпаема енер-
гия и заразителна веселост“.
Днес се издигат нови балони. 1985/1986 година отбеляза исторически момент в изс-
ледването на кометите. Дотогава кометите идваха при нас. А сега за пръв път ние оти-
дохме при тях. Поводът беше появата на Халеевата комета между есента на 1985 и про-
летта на 1986 г. Освен историческата ѝ важност (Глава 3 и 4) Халеевата комета е един-
ствената изключително активна комета с достатъчно позната орбита, която да позволи

51
Около 6.5 см. – Б.пр.
52
Питър Гей, „Възпитание на чувствата“ (Оксфорд Юнивърсити Прес, Ню Йорк, 1984). Преподава-
тел по история в Йейл, Гей не споменава това издигане с балон. Мейбъл Лумис Тод го интересува
главно със светлината, която хвърля върху викторианското сексуално поведение със своите откровени
дневници. – Б.а.
53
Около 46 см. – Б.пр.
265
детайлно научно планиране години преди това. По примера на Дейвид Тод, летателен
апарат се издигна над по-голямата част от земната атмосфера и ракети за кратко изля-
зоха в Космоса, за да зърнат посетителката. Безпилотната обсерватория Солар макси-
мум, поправена от астронавти на совалката през април 1984 г., изследва Халеевата ко-
мета. Космическата совалка беше съоръжена със специална апаратура за наблюдение на
кометата, а вниманието на американския Пайъниър-Винъс Орбитър беше пренасочено
от Венера към преминаващата комета. На фона на обичайните усилия това вече предс-
тавлява изключително съгласувано изследване. Но всъщност то бе само нещо като стра-
нично занимание, защото една истинска флотилия от пет космически апарата прелетя
край Халеевата комета през март 1986 г.

Кометна сонда определено би разрешила повечето кометни въпроси, без каквито и да било неяс-
ноти.
— ПОЛ СУИНГС,
ЛИЕЖКИ УНИВЕРСИТЕТ, БЕЛГИЯ, АВГУСТ 1962 Г.

Близкото изследване на комети от Космоса е осъществяване на една астрономическа

мечта, защото сме били болезнено невежи по отношение на най-фундаменталните ас-
пекти на кометите. Живеем във вътрешността на Слънчевата система, където кометните
ядра, приближаващи Земята, изхвърлят газове и се обгръщат в кометна глава. Но ако
можем да прелетим край комета, бихме могли за пръв път да огледаме добре нейното
ядро. Как изглежда то? Каква е неговата форма, вид, цвят? Има ли петна лед, тъмни
органични вещества, оголени скали? Обкръжено ли е от рояк малки скални късове? На-
лице ли са повърхностни отлагания? Кратери? Признаци за топене на повърхността в
миналото? Хълмове? Някакви следи от наслояване, подобно на седиментните колони на
Земята? Бихме могли да научим много за естеството и еволюцията на кометите, ако мо-
жехме да заснемем ядро отблизо.
Освен това разполагаме и със спектроскопията. Докато сме ограничени до повърх-
ността на Земята, можем да изследваме кометите само във видимия спектър, както нап-
равил Хъгинс, а също и през няколко „прозореца“ към инфрачервените и радиочесто-
тите. Ако искаме да разгледаме кометите и на други честоти, трябва да се издигнем над
поглъщащото въздушно одеяло на Земята. Но това, което може да бъде издигнато дори
в близка орбита, трябва да е много по-малко от астрономическите съоръжения на по-
върхността на Земята. Затова техническите възможности на инструментите в около-
земна орбита по правило са по-малки в сравнение с тези на земята. И все пак чрез апа-
ратура в околоземна орбита могат да се направят важни нови открития. Един такъв при-
мер е откритието на водородната глава около кометите (Глава 7). Много малко ярки
комети обаче са доближили Земята, откакто сме започнали да извършваме астрономи-
чески наблюдения в орбита. Това, което е нужно да направим, е да отнесем спектромет-
рите близо до кометата. Тогава бихме могли да открием как различните видове моле-
кули са разпределени в ядрото, главата и опашката.
Като цяло, спектроскопията, осъществявана от Земята, разкрива наличието на моле-
кулни фрагменти, а не кои са изходящите молекули в кометното ядро, от които те про-
излизат. Например естеството на органичната молекула, от която произлиза С , е на-
пълно неизвестно. Преди да регистрираме получения фрагмент, в ход е бил сложен ме-
ханизъм на изхвърляне на газ, разграждане от ултравиолетовата светлина и допълни-
телни химични взаимодействия. Много от тези химични загадки биха могли да бъдат
решени, ако можехме да прелетим в близост до ядрото, вътре в облака от изходните
266
молекули, и там да измерим пряко, преди да са се разпаднали, всички органични и не-
органични молекули, които са били току-що изпарени от кометата.
За да бъде открит някакъв признак за материала в опашката на Халеевата комета през
1910 г., на земята били извършени много проучвания. Във Франция голям обем въздух
бил охладен до много ниска температура, при която кислородът и азотът се втечнили, а
останалото било прегледано за екзотични съставки. Не било открито нищо. Към подпо-
рите на кула от обсерваторията „Маунт Уилсън“ в Калифорния били прикрепени ме-
тални плочки, покрити с глицерин, но така и без да бъдат открити кометни прашинки.
Този експеримент е предшественикът на съвременни изследвания, при които подобни
покрити с глицерин плочки се прикрепват за летателен апарат и се издигат в стратосфе-
рата, където е далеч по-лесно да се натъкнем на кометни останки (Глава 13). Сега обаче
вече е възможно да изпратим космически апарат с масспектрометър, който може пряко
да измери изходните молекули на кометата.
Смятаме, че магнитното поле на слънчевия вятър се дипли около кометното ядро,
докато слънчевите изригвания създават пориви, които изтеглят елегантен рисунък в
йонните опашки. Познанията ни за кометите обаче биха били далеч по-големи, ако из-
пратим инструменти много близо до кометата и измерим пряко заредените частици и
магнитните полета.
Наблюдателите, на прага на резолюцията на своите телескопи, са забелязали големи
фонтани от газ и прах, изригващи в Космоса от кометното ядро. Смятаме, че много от
освободения от кометите прах е получен по този начин. Нужно е да се движим редом с
комета, да заснемем струите – по възможност като видеоматериал – и да прелетим през
облака от прах, като преброим и измерим фините частици. Всичко това и още много
вече е постигнато.
От Японския космически център в Учиноура, префектура Кагошима, на остров
Кюшу, излитат два космически апарата клас Мю. Първият е наречен Сакигаке („първе-
нец“ на японски), а вторият носи простичкото обозначение Суисей („комета“ на япон-
ски). Те са първите междупланетни апарати, изпратени някога от Япония.
На екваториалния остров Куру край Френска Гвиана в Южна Африка се изстрелва
ракета носител Ариана. На носа ѝ се намира първият междупланетен апарат на Евро-
пейската космическа агенция, консорциум от Белгия, Дания, Франция, Федерална ре-
публика Германия, Ирландия, Италия, Холандия, Испания, Швеция, Швейцария и Ве-
ликобритания. Името му е Джото – на името на флорентинския художник, който вклю-
чил собствените си наблюдения на Халеевата комета при появата ѝ през 1301 г. в своята
прочута фреска „Поклонение на влъхвите“ в Капела дел Арена в Падуа (вж. плака XV).
В Торетам в Казахската съветска социалистическа република в небето се издигат две
ракети носители Протон. Тяхната амбициозна мисия е да достигнат Венера и да оставят
там два апарата, които да осъществят нощно кацане, да пуснат две балонни станции,
които да изследват метеорологията на средната атмосфера54, след което да продължат
за среща с Халеевата комета осем месеца по-късно. Името на космическите апарати е
Вега – Be от Венера и Га от „Галей“ както руснаците наричат Халей (тъй като на руски
има придихателен звук „г“, но не и „х“). Апаратурата за изследване на кометата на борда
на Вега се състои от дванайсет научни инструмента. Освен руски инструментариум ми-
сиите Вега са съоръжени с екипировка от Австрия, България, Чехословакия, Германс-

54
Задачата беше успешно завършена през юни 1985 г. – Б.а.
267
ката демократична република, Федерална република Германия, Унгария, Полша... и Съ-
единените щати.
Съединените американски щати са изиграли ключова роля в изследването на Слън-
чевата система с космически апарати – първото изследване на всяка планета от Мерку-
рий до Уран, както и на десетки луни. Но САЩ нямаха космически апарат до Халеевата
комета. Американски учени и инженери бяха предложили няколко новаторски проекта
за мисии, които биха осигурили изключително важни данни извън обсега на Джото,
Вега и японските мисии. Предложенията обаче бяха отхвърлени от демократите и ре-
публиканците. Нямало пари. Съединените щати имали по-належащи занимания. Разхо-
дите по една голяма мисия до Халеевата комета се равняваха приблизително на тези за
един бомбардировач В-1. САЩ бяха поръчали сто такива. Може би през 2061 г., при
следващото завръщане на Халеевата комета американският отговор ще е друг. И докато
САЩ се бяха отказали от кометното изследване, флотилията от пет космически апарата
на двайсет нации е един вълнуващ отклик на човешкия вид към този посланик от кос-
мическите дълбини и ранната история на Слънчевата система.
Макар и с малко орбитална еквилибристика, САЩ все пак бяха първата нация, изс-
ледвала отблизо комета. Това стана с инструментариума на един допотопен космически
апарат, неспособен да получи снимки, спектри или кой знае каква информация за със-
тава, а най-вече само данни за заредените частици и магнитните полета. (Вижте следва-
щото каре.) И въпреки това те несъмнено бяха първи.

МЕЖДУНАРОДЕН КОМЕТЕН ИЗСЛЕДОВАТЕЛ

През 1978 г. сателит на име Международен изследовател Слънце-Земя 3 [ISEE3], създаден да
изследва взаимодействието на слънчевия вятър със земното магнитно поле, бе изведен в орбита
между Земята и Слънцето. След като основната му мисия приключи, ISEE3 беше преразпределен
за една доста различна задача. Робърт Фаркухар от Космическия център Годард на НАСА със-
тави гениална маневра, чрез която космическият апарат щеше да пресрещне един крайно инте-
ресен обект, известен като Джакобини-Цинер – активна късопериодна комета, която според ня-
кои астрономи има формата на изключително бързо въртяща се палачинка, чийто екваториален
радиус е осем пъти полярния ѝ радиус. Кометата е и източникът на праховите частици в състава
на метеорните потоци Дракониди и Джакобиниди. Би било огромна радост да се видят снимки
отблизо на Джакобини-Цинер, но това бе невъзможно, защото ISEE3 не разполагаше с камера.
За да стигне до Джакобини-Цинер управляващите микродвигатели на апарата промениха орби-
тата му, извеждайки го на две пресечни точки в онази част от земното магнитно поле, която,
подобно на кометната опашка, е насочена обратно на Слънцето. После чрез пет последователни
близки прелета край Луната, последният от които беше в края на 1983 г., той беше позициониран
на 120 километра от лунната повърхност. И най-малката неизправност в малкия ракетен двигател
на апарата щеше да го разбие в Луната. Вместо това обаче кумулативният ефект от последова-
телните преминавания край лунната гравитация запрати космическия апарат (подобно на комета
от Облака на Оорт, преминаваща близо до Юпитер) в съвсем различна траектория, която на 11
септември 1985 г. успешно премина през опашката на кометата Джакобини-Цинер.
Това стана почти шест месеца преди космическата флотилия да достигне района на Халеевата
комета. Така че може да решите, че това упражнение е било най-вече политическо – подобно на
неуспешния опит през юли 1969 г. на безпилотния съветски космически апарат Луна 15 да донесе
проби от Луната няколко часа преди американския пилотиран апарат Аполо 11. ISEE3 обаче,
вече преименуван на Международен кометен изследовател ICE, събра далеч по-полезна инфор-
мация, отколкото ако беше останал да чезне около Земята. Той откри междупланетно магнитно
поле, драпирано около кометното ядро, и неочаквани явления на енергийни частици и полета в
опашката. ICE е доказателството за забележителните ни сегашни възможности да обикаляме из
вътрешността на Слънчевата система – стига да умеем да използваме малък ракетен мотор, ма-
сите на Луната и планетите и Нютоновите закони на движението.

268
 Освен това на борда на Вега имаше и американски експеримент, който беше там из-
цяло по самостоятелната инициатива на Джон Симпсън, професор по физика в Чикагс-
кия университет и ветеран от десетки американски безпилотни космически мисии. Във
време, когато Съединените щати бяха допуснали сътрудничеството им в космическата
наука със Съветския съюз да пострада поради несъгласието им със съветската външна
политика, Симпсън създаде новаторски анализатор на кометния прах. Той разказа за
своето устройство на конференция на Европейската космическа агенция в Холандия с
надеждата то да бъде включено в Джото. След по-малко от месец Симпсън бил инфор-
миран от Роалд Сагдеев, директор на Института за космически изследвания към Съвет-
ската академия на науките, че инструментът е бил одобрен за мисията Вега. Симпсън
дори не бил предлагал уреда си за апаратите Вега. Но след като получил разрешение
от съответните американски служби, той сглобил устройство, използващо техноло-
гия поне на десет години, защото не искал да наруши американската забрана за „тех-
нологичен трансфер“. Когато дошло време за интегриране на апаратурите, съветс-
ките инженери попитали Симпсън защо инструментът му не разполагал с компютъ-
рен микропроцесор като техните. В отговор Симпсън само се усмихнал.
Всички космически организации, участващи в срещата с Халеевата комета, се заре-
коха да направят резултатите достояние на цялата световна научна общност. Мисиите
бяха организирани съвместно не само с цел взаимно допълване на различния научен
инструментариум и бърз обмен на данните, но също и защото резултатите от една мисия
щяха да подпомогнат успеха и на други такива.
Най-скромни бяха японските мисии. Сакигаке беше смятан само за тест на оборудва-
нето и се размина на повече от милион километра с Халеевата комета. Все пак той из-
мери далечния слънчев вятър за сравнение с измерванията, направени по-отблизо, на
взаимодействието на кометата със слънчевия вятър. Суисей, от друга страна, приближи
на около 200 000 километра и разполагаше с ултравиолетова камера, с която да снима
водородната глава в продължение на месец и повече преди най-голямото приближаване.
Тъй като водородът се създава от разграден кометен воден лед, имаме запис на истори-
ята на излъчването на основното кометно летливо вещество.
Орбитата на Халеевата комета е с наклон от 162 градуса спрямо зодиакалната рав-
нина, или еклиптиката, която включва и земната орбита. Така поради ограниченията на
задвижващите системи на съвременните междупланетни апарати кометата може да бъде
пресрещната само когато орбитата ѝ пресече равнината на земната орбита. Поради тази
причина траекториите на апаратите Вега ги отведоха край Халеевата комета на 6 и 9
март 1986 г. Най-близкото приближаване на Вега 1 трябваше да стане на 10 000 кило-
метра, а на Вега 2 – може би на малко по-малко.

Джото трябваше да се срещне с Халеевата комета на 13 март 1986 г. и да премине на

няколкостотин километра над огряната ѝ от Слънцето страна. Поради огромната отно-
сителна скорост срещата продължи едва няколко часа, а за някои от ключовите измер-
вания имаше само няколко минути.
Но за да преминеш на няколкостотин километра от комета, трябва да знаеш с точност
от няколкостотин километра къде се намира този бързодвижещ се айсберг, а никой все
още не знаеше орбитата ѝ с такава точност, тъй като от Земята не се вижда достатъчно
добре обгърнатото в цялата тази огромна глава ядро, за да се изчисли точната му пози-
ция. Съответно между Съветския съюз, Съединените щати и Европейската космическа
агенция беше организирана съвместна навигационна схема, наречена Патфайндър. Със

269
съдействието на Съветския съюз радиотелескопите на НАСА слушаха радиотрансмиси-
ите от апаратите Вега на фона на много по-далечни квазари, намиращи се далече отвъд
галактиката Млечен път.55 Затова позицията и движението на космически апарат спрямо
Земята могат да бъдат определени с висока прецизност. От първите снимки на Вега съ-
ветските космически изследователи узнаха с голяма точност посоката на ядрото на Ха-
леевата комета. Но щом знаем къде се намира Вега спрямо Земята и къде е Халеевата
комета спрямо Вега, знаем и къде се намира Халеевата комета спрямо Земята. Тази ин-
формация беше извлечена много бързо от наблюденията, така че да може Джото да
задейства една изключително деликатна маневра: за да оптимизира фините детайли, в
които камерите му щяха да заснемат кометното ядро, космическият апарат трябваше да
прелети много близо до кометата. Но ако той прелетеше от нощната ѝ страна, нямаше
да има почти нищо за виждане. Без помощта на американските радиотелескопи и съвет-
ските космически апарати учените на Джото не биха могли да съставят план за близко
прелитане и можеха да пропуснат разстояние от хиляда и повече километра.

Фиг. 98. Халеевата комета снимана на 8 март 1986г. Вж. Wikipedia

При обхват от 500 километра най-малките видими детайли са около 30 метра. Ако
снимките се направеха от още по-близо, резолюцията щеше да е още по-добра.
За нас беше удоволствие да станем свидетели на зрелищната среща на Вега I и 2 и

55
Френско-съветските балони, пуснати в атмосферата на Венера, също бяха проследявани от аме-
рикански радиотелескопи. Те просъществуваха два дни, преди да бъдат унищожени от свирепата
околна среда на Венера. – Б.а.
270
Джото, съответно от московския контролен център на Института за космически изс-
ледвания и от центъра на Европейската космическа агенция в Дармщат, Германия. Ма-
кар не всички инструменти да работеха – двата космически апарата попаднаха в нео-
чакван обстрел от останки, които се въртяха заедно с кометното ядро, и временно бе
изгубена връзка с тях (Джото се добра едва на няколкостотин километра от ядрото на
Халеевата комета), – бяха направени множество важни открития, някои от които вече
бяха споменати. Може би най-важното беше, че моделът на Фред Л. Уипъл за кометите
като мръсни снежни топки по същество беше потвърден. Това не изключва възмож-
ността някои комети да са съставени от стотици малки обекти в сравнителни орбити, но
поне някои, а вероятно и повечето комети имат солидно ядро от лед и органични вещес-
тва.
Най-смайващото изображение беше на ядрото, снимано с цветната камера Халей на
Джото от екип на Европейската космическа агенция под ръководството на д-р Уве Ке-
лър. На него се вижда ядрото като едно неправилно ръбато тяло с формата на фъстък
или картоф с приблизителни размери 15 на 10 на 10 километра – точно предполагаемият
размер на кометата, сложила край на периода креда и поставила началото на ерата на
бозайниците. Има малки хълмове, просветващи на утринната слънчева светлина, а може
би и кратер. (Плака XXIV.)
И, както беше прогнозирано, гейзерите определено са там, като тръгват и спират, из-
стрелвайки огромни дълги като маркучи струи материал в околното междупланетно
пространство и формирайки кометната глава. Като изключим гейзерите, повърхността
е тъмна – много тъмна. Виждат се къде изригват гейзерите най-вече от малки кухини по
повърхността – вероятно там, където определен вид лед се превръща в газ. Този самос-
тоятелен летлив малък свят със своя разнороден пейзаж и състав потвърждава умозак-
люченията на поколения наземни астрономи за естеството на кометното ядро.

271
 Глава 19
Звездите на великите капитани
Каквото и мнение да възприемем за физическия състав на кометите, трябва да
признаем, че те служат на някаква велика и значима цел в стопанството на Вселе-
ната; защото не можем да приемем, че Всевишният е създал такъв огромен брой
тела и ги е изпратил в техния устремен ход, подчинен на установените закони, без
край, достоен за неговото съвършенство и като цяло благотворен за обитателите
на системата, през която се движат.
— ТОМАС ДИК, „ЗВЕЗДНИТЕ НЕБЕСА И ДРУГИ ТЕМИ ОТ АСТРОНОМИЯТА,
ИЛЮСТРИРАЩИ ХАРАКТЕРА НА БОЖЕСТВОТО И ЕДИН БЕЗКРАЙ ОТ СВЕ-
ТОВЕ“ ФИЛАДЕЛФИЯ, 1850 Г.

Видяхме как кометите по всяка вероятност са донесли част от материята на живота

на ранната Земя, както и на безброй други планети в безбрежния Млечен път. Видяхме
също и че където кометите са дали, те също са и взели...
Уарът през креда-терциера преди 65 милиона години е заличил от лицето на Земята
повечето видове живот (за късмет на нашите предци и беда на почти всички останали).
Дори далеч по-слабоенергийни удари с еквивалента на десет хиляди мегатона тротил
могат да имат опустошителни последствия. Тъй като човешкият живот зависи от земе-
делието, което на свой ред зависи от няколко грижливо култивирани култури, нашите
хранителни запаси като цяло са по-уязвими от тези на други животни. Затова пък кол-
кото по-катастрофален е един удар, толкова по-малка е вероятността той да се случи
или съответно толкова по-дълго трябва да чакаме, преди да ни сполети.
И все пак, както ни напомня сблъсъкът с Юпитер на кометата Шумейкър-Леви 9 през
юли 1993 г., такива катастрофи се случват и в наши дни. А фактът, че петната от ударите
в облаците на Юпитер бяха с размерите на Земята, ни напомня, че последствията от
подобен удар могат да бъдат глобални.
Какво неочаквано откритие! И колко точно съвпада то с размислите на Халей и Лап-
лас, на автори на научна фантастика като Игнациус Донъли, както и на легиони редови
учени и писатели. Тъкмо поради тази причина ние сме склонни да загърбваме и отхвър-
ляме мисълта за кометна катастрофа. В писаната човешка история няма нищо, което да
свидетелства за такива сблъсъци56 – и, естествено, част от нашия ум си мисли, че щом
не са се случвали, няма и да се случат. Но това е едно опасно и неуместно екстраполи-
ране от твърде ограничен опит. Освен Хирошима и Нагасаки досега не е имало ядрена
война. Оттук не следва, че ядрената война е невъзможна. В същия ред на мисли, човеш-
кият вид досега не е успял да унищожи защитния озонов слой. Това съвсем не значи
обаче, че не сме способни да го направим. И така можем да продължим с глобалното
затопляне, случайното създаване на ужасяваща болест, унищожаването на един акър
гори в секунда, докато не останат почти никакви... Ние може никога да не се изправим

56
Едно съществено отклонение в тази посока някога било защитавано от психиатъра Имануел Ве-
ликовски. За безбройните му опровержения вижте „Учени се противопоставят на Великовски“ под
редакцията на Доналд Голдсмит (Корнел Юнивърсити Прес, Итака, 1977).
272
пред такива бедствия. Бихме могли да вземем необходимите предпазни мерки. Но би
било проява на самоубийствена глупост, ако пренебрегнем вероятността това все пак да
се случи.
То е нещо като застраховката: застрахователните компании преценяват каква премия
да платите въз основа на вероятността за бедствието и неговата опустошителност.
Какви предпазни мерки могат да се вземат срещу сблъсък на комета или астероид със
Земята и каква степен на усилия е нужно да вложим?
Такива междупланетни натрапници биват издирвани от шепа всеотдайни астрономи,
някои аматьори, други – професионалисти. Сред тях са Каролин и Юджийн Шумейкър,
Давид Леви, Елинор „Гло“ Хелин, екип от Аризонския университет и още няколко
души. Хелин е обединила сили със специална система от камери на военновъздушните
сили на остров Мауи на Хаваите. Темпото на откриване леко е набрало скорост. Преди
класифицираните кометни изригвания в горната атмосфера са отпаднали от класифика-
цията. Броят на кометите с размери от десетки и стотици метри се оказва по-голям от
очакваното. Общото им название е близкоземни обекти, или NEO. От броя на откритите
близкоземни обекти можем да направим груба преценка за общия им брой, който може
да предизвика истински погром на Земята. Отговорът е от порядъка на хиляди. За никой
от тях не е известно да има орбита, която да го отвежда до сблъсък със Земята през
следващите няколко века, но утре може да открием и такъв.
С помощта на същия този частичен инвентар можем да изчислим каква е вероятността
подобен астероид или комета да удари Земята през следващия век. Отговорът е малко
по-малко от едно на хиляда. За мен една десета процента вероятност за глобален катак-
лизъм през живота на моите деца и внуци звучи изключително сериозно. Помислете
само колко много се тревожим и какви огромни усилия влагаме в предотвратяването на
самолетни катастрофи например, където вероятността един пасажер да загине в редовен
търговски полет е едва едно на милион. Един пасажер.
Най-малкото, би трябвало да организираме сериозно глобално издирване на близко-
земни астероиди и комети. Знаем как да го направим, имаме нужния астрономически
инструментариум, както и професионални изследователи, готови да се заловят за ра-
бота, и задачата може да бъде приключена за едно-две десетилетия. Колко ще ни струва
ли? Колкото един стелт бомбардировач. Дори и срещу тези пари да си купим само малко
спокойствие, не си ли заслужава?
Ами ако нямаме късмет? Ако се окаже, че новооткрит близкоземен обект с изчислена
траектория след петдесет години ще пресече земната орбита точно където се намира в
този момент Земята? Комета, устремена право към нас? Има начини да осигурим лек
тласък на тази комета в близост до перихелия ѝ, достатъчно, за да я отклоним от нашия
свят. Някои методи включват употребата на ядрено оръжие, други – не. За едно солидно
и здраво свързано кометно ядро ще са достатъчни няколко леки побутвания, но нещо
слабо свързано като еквивалента на няколкостотин малки комети, споделящи една ор-
бита и слабо свързани помежду си, би представлявало по-сложно предизвикателство.
Ясно е, че за да предпазим Земята, трябва да познаваме своите астероиди и комети. А
единственият начин да ги опознаем надеждно е, като изпратим космически апарати към
тях. Описаната програма, подкрепена от астрономи по целия свят (и при случай от Ки-
тай, когато търсеха аргументи да не прекратяват опитите с ядрени оръжия с малка мощ-
ност), би постигнала огромен напредък.

273
 БЕЛЕЖКА ДО ДИРЕКТОРА
През 1995 г. директорът на НАСА Даниъл Голдин помоли Карл Сейгън да предс-
тави сбито основанията за изпращане на космически апарати до близкоземни
обекти (комети и астероиди, които достигат много близо до Земята). Подобни ми-
сии са скъпи и трябва да се съревновават с други стойностни проекти във и извън
НАСА и – особено защото катастрофите от Космоса се осмиват и отхвърлят с
такава лекота (така нареченият „шеговит фактор“) – би била добра идея причи-
ните да се съберат и систематизират, за да се види дали са основателни.

 Популация от близо 2000 малки свята с размери над километър обикаля около
Слънцето много близо до Земята. Някои произхождат от Астероидния пояс, други са
мъртви или умиращи комети от външната част на Слънчевата система. Повечето
близкоземни обекти са гравитационно отклонени във и от близкоземна орбита във
времеви мащаби от 10 милиона до 100 милиона години.
 Следователно близкоземните обекти представляват удобна възможност да изслед-
ваме малките светове срещу далеч по-малка цена, отколкото бихме платили за мисии
отвъд орбитата на Марс.
 Близкоземните обекти представляват изключително чисти проби от ранните пла-
нетезимали, които са изградили планетите – с информация за условията в Слънчевата
мъглявина, от която е формирана Слънчевата система. Някои близкоземни обекти са
претърпели по-голяма физическа и химическа преработка в сравнение с други.
 Формата на гира на някои близкоземни обекти (например на Тутатис) загатва за
интригуващата вероятност да наблюдаваме останки от срастването на планетезимали,
а оттам и на процесите, довели до създаването на Земята и планетите.
 Някои близкоземни обекти са въглищни. Органични молекули с кометен и/или
астероиден произход са изиграли важна роля в произхода на живота на Земята преди
около 4 милиарда години. Органичните молекули на кометите, които навлизат в зем-
ната атмосфера днес, като цяло биват унищожени или термално модифицирани. Мик-
роскопични частици от кометни останки, събрани в стратосферата, представляват
толкова малка обща маса, че е много трудно да се определи техният органичен хими-
чен състав. Затова изследването на въглищни близкоземни обекти може да ни даде
важни насоки за произхода на живота.
 Макар на Земята да сме събрали много метеорити, ние не сме в състояние да ги
свържем с физиката, химията и историята на специфични астероиди или комети от
никоя слънчева система. Дори не сме съвсем наясно как метеоритите са свързани с
различните астероидни и кометни популации. Възможно е да съществува клас слабо
свързани близкоземни обекти, които не оцеляват при навлизане в земната атмосфера
и са ни непознати.
 Преди около 65 милиона години динозаврите и 75 процента от видовете на Земята
по онова време, изглежда, са били заличени от сблъсък с 10-километров близкоземен
обект. Тунгуската експлозия през 1908 г. в Сибир, наскоро разсекретените от САЩ
данни на военновъздушните сили за малки обекти, навлезли в земната атмосфера, и
особено сблъсъкът на близо двайсет фрагмента от кометата Шумейкър-Леви 9 с Юпи-
тер подчертават опасността такъв опасен сблъсък да се случи и днес. Вероятността за
подобен застрашаващ цивилизацията удар през следващия век е приблизително едно
на хиляда.
274
  Нужна е програма за инвентаризиране на всички големи близкоземни обекти, като
се определят не само орбиталните им елементи, но доколкото е възможно и техните
физични и химични характеристики. Необходими са преки изследвания, за да се ка-
либрират наблюденията от разстояние. Върху потенциално опасните близкоземни
обекти може да се наложи разполагането на транспондери.
 Популацията на близкоземните обекти вероятно варира от здраво свързани тела
до слабо свързани рехави кълба. Ако някога се наложи отклоняването или дезинтег-
рирането на близкоземни обекти, движещи се по траектория на сблъсък със Земята,
от съществено значение ще е да имаме опит с различните популации близкоземни
обекти. Например константата на взаимодействие при отдалечената употреба на хи-
мически и ядрени оръжия може да варира в много широки граници в зависимост от
вида на близкоземния обект.
 Опасностите, които представляват близкоземните обекти през следващия век, ве-
роятно са още едно издържано оправдание за развитието на способността ни да осъ-
ществяваме продължителни космически полети с хора на борда. До някои близко-
земни обекти се стига по-лесно, отколкото до Луната. Някои мисии до интересни
близкоземни обекти и обратно с престой на повърхността им от 30 дни биха отнели
по-малко от година. Като цяло мисиите до близкоземни обекти са със средна степен
на сложност и риск, позиционирайки се между мисиите до Луната и Марс.
 Колкото до Марс, роботизирани и пилотирани мисии до близкоземни обекти пре-
доставят възможност за развитието на космически технологии за изследване с роу-
въри, отдалечено присъствие, връщане на проби и виртуална реалност, както и за оси-
гуряването на оправдание за космически станции и други средства за изследване на
дългосрочното човешко оцеляване в Космоса. Наблюденията и мисиите до близко-
земни обекти са международни по своята същност, защото всеки на Земята е еднакво
застрашен от сблъсъка с голям близкоземен обект. (Езикът на предложеното законо-
дателство от Комитета за локални и космически изследвания за програма като „Кос-
мически страж“ налага тя да се изпълнява международно.)
 Близкоземните обекти предоставят една нова и непозната среда за изследване, ко-
ято в много отношения е далеч по-интригуваща от тази на частично изследваната
Луна.

Съществуват и други проблеми, които да се разрешат в един по-късен момент. Нап-

ример налице е възможността за злоупотреба с технологията за отклоняване, така че
комета или астероид, които иначе не биха ударили Земята, да бъдат насочени към нея.
(Разбира се, съществуват и контрамерки, които биха могли да се предприемат.) Има и
много малка вероятност дългопериодна комета да се откъсне от Пояса на Кайпер или от
Облака на Оорт и да се устреми право към Земята с предизвестие само от няколко ме-
сеца. Но щом можем да приемем предизвикателството с близкоземните обекти, веро-
ятно нашите потомци ще разполагат със средствата да се справят и с подобни предиз-
викателства.
Макар и бавно, изследването на близкоземни обекти с космически апарати вече за-
почва. През 1996 г. беше изстрелян американският апарат NEAR (английската абревиа-
тура за Среща с близкоземен астероид). Мисията му е да изравни орбита с голям близ-
коземен обект на име Ерос, наречен на бога на любовта. NEAR ще следва Ерос по тра-
екторията му около Слънцето, като картографира повърхността му, определя състава и

275
средната му плътност и наблюдава сезонните промени през годината му. Той ще доб-
лижи астероида на 15 километра. Европейската космическа агенция замисля изпраща-
нето на мисия Розета през 2003 г., която да посети кометата Виртанен през 2011 г. и да
остави на повърхността ѝ един или два изследователски апарата. НАСА одобри разра-
ботването на мисия Стардъст, в която през 2004 г. да се събере прах от комета и през
2006 г. пробите да бъдат донесени на Земята. Стардъст ще събира зрънца междузвез-
ден прах в Слънчевата система, преди да прелети на около 100 километра от ядрото на
кометата Уайлд-2.
Темпото на изследване на близкоземни обекти е бавно. Все още не изпращаме хора
на тях, не ги местим и засега дори не ги броим и описваме, но все пак имаме напредък.

Много близо край тях прелетя комета [...] и те скочиха на нея заедно със своите слуги и пособията
си.
— ВОЛТЕР, „МИКРОМЕГАС“, 1752 г.

Веднъж допуснали възможността да пренасочваме астероиди и комети, за да предот-

вратим сблъсък със Земята, можем да помислим и за пренареждане на техните орбити
за други цели. Преди хората да изобретят рудодобива, единственият източник на желязо
за металургията бил от метеоритите. Този факт все още присъства в много езици, където
думата за желязо е свързана с думата за небе. (Латинската дума siderus идва от думата
за звезда или съзвездие, както и английското sidereal; а гръцката дума за желязо е
sideros.) Преди милиарди години астероид се стопява и формира никело-желязно ядро
под скалиста мантия; мощен сблъсък с друг астероид изхвърля мантията, оставяйки ме-
талическото ядро оголено, а последващ сблъсък запраща желязна отломка да се носи в
Космоса. Милиони години по-късно тя пада на Земята, като стряска някой странстващ
туземец и осигурява нова подбуда за развитието на технологии и цивилизация. Ние, хо-
рата, вече имаме опит в работата с извънземни ресурси.
Тъй като металите от групата на платината (Глава 17) са сравнително по-изобилни в
астероидите (а вероятно и в кометите), отколкото на Земята, възможно е да има реална
икономическа мотивация за рудодобив на малки близки тела. Астероид с диаметър 100
метра има маса от милион тона. На планета с намаляващи запаси от достъпни метали –
сред които никел и метали от групата на платината – това може да представлява серио-
зен стимул за търговско оползотворяване на астероидите. Към астероида се прикрепва
ракетен двигател, която се задейства и се използва за промяна на траекторията. Веро-
ятно ще има гравитационно завъртане около Луната или близка планета, за да бъде пре-
местен в удобна орбита около Земята, където да бъде раздробен и ценните метали да
бъдат пренесени на Земята с големи товарни кораби.
Голямата опасност при такива маневри е, че всяка една грешка може да доведе до
разбиването на близкоземния обект в Земята. Но технологията, за която говорим, е поне
един век напред в бъдещето, когато вероятно ще сме разработили и съответните пред-
пазни механизми.

276
Фиг. 99. Неустрашими, но и неволни посетители на комета. От романа на Жул Верн
„Хектор Сервадак“.

От чисто икономическа гледна точка въпросът е дали парите, вложени в улавяне, раз-
дробяване и транспорт на астероидния материал до Земята, биха били похарчени по-
добре за извличане на руди на Земята, които обаче се намират на по-голяма дълбочина
или в не толкова удобни за обработка залежи. Търговската полза от космическия рудо-
добив е най-очевидна в строенето на големи структури в околоземна орбита – стига тези
конструкции да са иначе оправдани, за производството на медикаменти и екзотични
сплави например, за научни изследвания, като междинни станции до планетите или –
ако сме толкова глупави да го допуснем – за въвеждането на оръжейни системи в Кос-
моса. Изключително скъпо е да пренасяме материал от земната повърхност в Космоса,

277
борейки се със земното притегляне, и е далеч по-евтино да оползотворяваме материа-
лите, които вече са там горе. Луната вече е в орбита около Слънцето, но изглежда окай-
ващо лишена от множество ключови субстанции и най-вече вода и органични вещества.
Ако през следващия век хората стартираме големи орбитални строежи, логично е да
използваме астероидите и кометите като суровини. В хода на този процес ще добием
значителен опит в живота на малки светове и местенето им из вътрешността на Слън-
чевата система според желанието ни. Тази ни способност, изглежда, ще отвори една
поразителна перспектива:
Както вече казахме, земната орбита се пресича от хиляди малки светове. Много от
тях са с кометен произход. Общата площ на всички тези светове е десет хиляди квад-
ратни километра – една доста сериозна територия, макар всеки от тях поотделно да е с
големината на едно градско каре. Ако във вътрешния и външния Облак на Оорт има сто
трилиона кометни ядра, тогава общата площ на повърхността на кометите се равнява на
стотици милиони планети с големината на Земята. Сто милиона земи, удобно паркирани
в задния ни двор, е опияняваща идея.
Кометите се движат толкова бавно, че дори с настоящите ни технологии би било въз-
можно да настигнем някоя. Милион и повече години трябва да минат, за да стигне до
тук една комета от Облака на Оорт. Космическите апарати Войъджър ще изминат това
разстояние за десет хиляди години, а бъдещите технологии може би ще намалят това
време на преход до по-малко от един човешки живот. Ако планираме вероятни места за
живот на хората в далечното бъдеще, дотук кометите предлагат най-разнообразните
възможности. Но тъй като няколко квадратни километра не са достатъчни за много хора,
трябва да си представим голям брой малки светове, всеки от които слабо населен. В
какъв смисъл обаче може една комета да се смята за обитаема?
Разбира се, всички молекулни нужди за живот трябва да присъстват на кометите. Хо-
рата, както и повечето други форми на живот на Земята, са съставени предимно от вода,
а като изключим може би няколко луни във външната част на Слънчевата система, не
познаваме други светове, по-богати на вода от кометите. Кометите съдържат и големи
количества органични молекули, които са полезни за земеделието и биоинженерството,
а също и скали и метал, които вероятно ще са достатъчни за практически цели. Големите
количества вода означават и че лесно ще може да бъде извлечен кислород за дишане, а
ракетите на принципа на ускорителя Кентавър, който работи с течен водород и кисло-
род, лесно ще бъдат презареждани на кометната повърхност. Във всяко от тези отноше-
ния кометите са много по-благоприятна база и среда за обитание, отколкото например
скалистите и металическите астероиди.
Но почти всичкият живот на Земята разчита на енергията от слънчевата светлина.
Растенията поглъщат слънчева светлина, а животните поглъщат растения. Вътрешната
част на Слънчевата система е окъпана в светлина, но като изключим Земята и Марс, е
лишена от вода. Външната част на Слънчевата система, напротив, е богата на (замръз-
нала) вода, но е бедна на слънчева светлина. По пладне на екватора на един безоблачен
свят в системата на Сатурн не е по-светло, отколкото на Земята по здрач. Водата е там,
където не е животът, и обратно – довод, подчертан преди много години от американския
фантаст Айзък Азимов.
Със съвременните технологии сега можем да помислим как да компенсираме този
пропуск в строежа на Слънчевата система. Кометите (и ледените блокове от пръстените
на Сатурн) могат да бъдат управлявани или изтеглени във вътрешните части на Слън-
чевата система, където ледът да бъде добиван направо от повърхността им, а при близки

278
угаснали комети да се сондира през повърхностните отлагания до леденото ядро под
тях. Водата би могла да бъде разлагана за създаване на ракетно гориво и окислител,
както и за снабдяване с кислород на човешките аванпостове в Космоса и на други земе-
подобни планети. В кометите има толкова много налична вода, че дори е възможно тя
да бъде доставяна в подбрани райони на безводни светове, за да може да бъде пренесен
живот в среда, която дотогава е била пустинна. Ако бъде фино пулверизирана, органич-
ната материя от мъртва комета или въглищен астероид може също да бъде използвана
като среда за растеж на живи организми, както и за смекчаване на адския климат на
Венера чрез същия механизъм (Глава 16), открит в изследвания на измирането на дино-
заврите и на ядрената зима. Тъй като угасналите комети с ледени ядра може вече да са
на прага ни, те биха могли да се окажат решаващ фактор в оползотворяването ни на
Космоса през следващите един-два века.
Жизненонеобходимите съставки, които не се осигуряват от кометата или поне не ди-
ректно, са нагряване, топлина, енергия, захранване. Обикновено те се осигуряват на ко-
метите едва когато приближат Слънцето. Веднага можем да си представим огромни сис-
теми от соларни панели, разположени върху и около комета, достатъчно близо до Слън-
цето – стига и да не е по-далече от орбитата на Сатурн. Възможно е да помислим и за
големи ядрени реактори, захранващи кометни бази. Ако термоядрените реактори, зах-
ранвани от вода, станат търговски възможни към средата на XXI в., както предсказват
някои експерти, те биха представлявали идеалният източник на енергия за кометните
бази заради изобилието от обикновен воден лед, както и на замръзнала тежка вода, HDO
и D2O (където с D е обозначен деутерият – формата на тежкия водород, който съдържа
в ядрото си неутрон и протон).
Една по-романтична и щадяща околната среда идея беше предложена от родения в
Британия физик Фрийман Дайсън, който допуска, че с помощта на генното инженерство
един ден ще сме в състояние да създадем специално дърво с безпрецедентни размери,
което да расте на комети далече от Слънцето. То ще бъде засаждано в органичните сне-
гове и ще пораства огромно, така че листата му да могат да събират достатъчно от ос-
къдната слънчева светлина. Трябва да бъдат изпълнени различни изисквания, включ-
ващи топлинна изолация, липса на загуба на газове в околния вакуум и други подобни.
Поради слабата гравитация растежът на дърветата няма да е ограничен от тежестта им
и Дайсън си представя цели гори, по-големи от кометите, върху които са избуяли (вж.
плака XVI). Създаденият при фотосинтезата кислород „ще бъде отвеждан надолу към
корените и освобождаван в зоната, където хората ще живеят и отдъхват сред дървесните
дънери“. Това „ще“ звучи малко оптимистично, но на пръв поглед в това предложение
няма нищо невъзможно. Много далече от Слънцето обаче, например вътре в Облака на
Оорт, дори подобни героични мерки ще бъдат безрезултатни – там Слънцето е твърде
бледо и ще е нужно нещо подобно на термоядрен реактор, което да осигурява енергия
на биологичните цикли и да поддържа мястото поносимо топло.

ЗАЛЕСЕНИ КОМЕТИ
Предлагам ви един оптимистичен възглед за галактиката ни като за едно обиталище на живота.
Тук има неизброими милиони комети, разполагащи с изобилие от вода, въглерод и азот – основ-
ните съставки на живите клетки. Когато наближат Слънцето, виждаме, че те съдържат всички
основни елементи, необходими за нашето съществуване. Липсват им само две важни предпос-
тавки за човешко заселване, а именно топлина и въздух. Затова сега на помощ ще ни се притече
биологичното инженерство. Ще се научим да отглеждаме дървета върху комети [...] От комети с
диаметър 15 километра може да израснат дървета, простиращи се на стотици километри, които
да събират енергията на слънчевата светлина от площ, хиляди пъти по-голяма от самата комета.
279
 Гледана отдалече, кометата ще прилича на малък картоф, от който са прорасли огромни стебла
и листа. Когато човекът заживее на кометите, той ще се завърне към живота по дърветата на
своите предци. На кометите ние ще занесем не само дървета, но и огромно разнообразие от флора
и фауна, за да си създадем среда, красива като тази, която някога е съществувала на Земята. Може
би ние ще научим своите растения да създават семена, които да се носят из космическия океан и
да разпространяват живот и върху комети, все още непосетени от човека.
— ФРИЙМАН ДАЙСЪН, „СВЕТЪТ, ПЛЪТТА И ДЯВОЛЪТ“,
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ НА ДЖ. Д. БЕРНАЛ, ИЗНЕСЕНА В БЪРКБЕК КОЛИДЖ, ЛОНДОН. ПРЕПЕ-
ЧАТАНА В „КОМУНИКАЦИЯ С ИЗВЪНЗЕМЕН РАЗУМ (CETI)“, К. СЕЙГЪН, ИЗД., МИТ
ПРЕС, КЕЙМБРИДЖ, МАСАЧУСЕТС, 1973 Г.

Закон на биологията, а също и на социалните отношения е, че изолацията благопри-

ятства разнообразието. Представете си време в далечното бъдеще, с милиони населени
комети, всяка приютила по не повече от няколкостотин души. В Облака на Оорт ще са
нужни около ден или повече, за да достигне радиосъобщение, движещо се със скоростта
на светлината, от една колонизирана комета до друга. Това може би ще е достатъчно да
се поддържа някаква културна хомогенност сред това множество от светове, но липсата
на чести визити ще позволи бавното отклоняване от културните и поведенчески норми,
както и огромна диверсификация на социални, политически, икономически, религиозни
и други възгледи – развитие, което може да е от огромна полза за човешкия вид. Трудно
е да се предвиди обаче какво преимущество може да произтече от това за отделните
държави, единствените настоящи субекти, достатъчно богати да платят сметката; а дър-
жавите са показали историческа склонност да предпочитат собствената си краткосрочна
облага пред благосъстоянието на вида. Ето защо поради тази и други причини времето,
когато болшинството от човешкия вид ще е разпръснато по комети, все още е доста
далечно. В дългосрочен план обаче, ако космическите технологии продължат да се раз-
виват, ще отидем там, където са повърхностната площ, водата и органичната материя –
на кометите.
Според мен замисълът на Създателя, сътворил такъв огромен брой възхитителни тела, е, за да
служат те като местообитания на мириадите интелигентни същества Ако тази позиция бъде приз-
ната, тогава би трябвало да мислим за приближаването на комета не като за пришълец, всяващ
ужас, или предвестник на злото, а като за един прекрасен свят с различен строеж от нашия, пре-
насящ милиони щастливи създания, за да опознаят един нов район от Божествената империя [...]
— ТОМАС ДИК, „ЗВЕЗДНИТЕ НЕБЕСА И ДРУГИ ТЕМИ ОТ АСТРОНОМИЯТА, ИЛЮСТ-
РИРАЩИ ХАРАКТЕРА НА БОЖЕСТВОТО И ЕДИН БЕЗКРАЙ ОТ СВЕТОВЕ“, ФИЛАДЕЛ-
ФИЯ, 1850 Г.

Ако в далечното бъдеще сме населили не само всички близки малки светове, но също
и някои от кометите от Облака на Оорт, то чрез последователност от малки стъпки ние
ще сме изминали половината разстояние до най-близката звезда. От там до останалата
част на галактиката ни напредъкът е съвсем естествен. Колонизирането на Галактиката
ще се случи от само себе си, ако Облакът на Оорт бъде заселен. Отделните комети са
толкова слабо свързани, че случайни гравитационни пертурбации от преминаващи
звезди освобождават огромен брой от тях (Глава 11 и 16) от оковите на Слънцето. То-
гава те започват свой самостоятелен пирует из междузвездното пространство. В далеч-
ното бъдеще населени комети от Облака на Оорт ще бъдат откъснати от слънчевата гра-
витация, за да пръснат семената на човешкия вид поне из близките части на галактиката.

280
Фиг. 100. Визията на Томас Райт за неизброими слънца, обкръжени от розетите на
кометни орбити. Из неговата „Оригинална теория или нова хипотеза за Вселената“
(1750).

Понастоящем изглежда, че от формирането на Облака на Оорт от него е бил изхвър-

лен кометен материал поне 40-50 пъти колкото масата на Земята. Още по-големи маси
трябва да са били изхвърлени от планетната част на Слънчевата система, когато районът
около Юпитер и Сатурн е бил осеян с огромен брой малки ледени светове (Глава 12).
Оценките на тези маси варират от сто до хиляда пъти масата на Земята. Всичкият този
материал, произхождащ от нашия край на галактическата гора, сега се носи из Космоса
между звездите, понякога случайно отклоняван от преминаващи космически обекти в
281
разстояние на милиарди години и постепенно разпръсквайки се, докато не се разпредели
из голяма част от Млечния път.57 Засега обаче всички тези комети, доколкото знаем, са
били ненаселени.
Досега не е наблюдавана комета по траектория, произхождаща извън гравитацион-
ното влияние на Слънцето. И все пак рано или късно би трябвало да наблюдаваме и
такива комети. В собствената ни система ние сме заключили, че след близко премина-
ване край Слънцето или големите планети много комети са били изхвърлени в междуз-
вездното пространство. Особено с откриването на пръстени от отломки около близки
звезди (Глава 12) имаме основание да мислим, че много – а вероятно и повечето – от
звездите в небето са обгърнати по подобен начин от облак от комети, някои от които
също биват изхвърляни в междузвездното пространство.58
Нютон, изглежда, бил първият, който си представил комети около други звезди:

Тази толкова красива система от Слънцето, планетите и кометите би могла да

просъществува единствено по замисъла и под господството на разумна и могъща Същ-
ност. И ако фиксираните звезди са центровете на други подобни системи, то същите,
бидейки формирани по подобен замисъл, би трябвало всички да са под Неговото гос-
подство.

Лаплас пък си представял комети, „които, движейки се по хиперболични орбити, мо-

гат да се скитат от система в система“. Космосът обаче е много пуст и звездите са далече
една от друга. Ако всяка звезда в галактиката Млечен път си имаше като нашия Облак
на Оорт и темп на изхвърляне на комети като нашия, средното време между пристига-
нето тук на истински междузвездни комети би било стотици години. Астрономите чакат
нетърпеливо.
С течение на времето Млечният път се сдобива с все повече междузвездни комети.
Ако всяка звезда от Млечния път изхвърля в Космоса еквивалента на хиляда земни маси
под формата на комети на всеки 4,5 милиарда години, както прави нашата звезда, тогава
може би еквивалентът на сто милиона слънца се носи под формата на комети из меж-
дузвездния Космос. Колкото и огромна маса да е това, тя е малко под една десета про-
цента от масата на самия Млечен път.

57
Някой от тях би могъл да навлезе във вътрешните части на друга планетна система и, устремен
през чуждите небеса, може би да предизвиква смесица от боязън и почуда у създания, много различни
от нас. – Б.а.
58
Мартин Харуит и Е. Ъ. Солпитър, астрофизици в Корнелския университет, предлагат идеята, че
изригванията на звездни гама лъчи, наблюдавани от сателитни обсерватории, се дължат на сблъсъка
на комети с неутронни звезди. Ако това е така, то вероятно много звезди са обкръжени с комети, тъй
като все още необяснени изригвания идват от всички части на небето. – Б.а.
282
 Фиг. 101. Комета в орбита около бинарна система от червена и синя звезда.
Дължината, цветът и числеността на опашките варират според орбиталната
позиция на кометата.

Фиг. 102. Комета в орбита, описваща осморка, около силно раздалечена бинарна
звезда. Отново са показани опашките в различните орбитални позиции.

Изглежда, че галактиката е изпълнена с една общност от комети, които вероятно се

формират в акреционните дискове около всяка протозвезда. Ако Слънчевата система е
типичен случай, тогава всяка звезда изхвърля в междузвездното пространство около

283
трилион комети – основно в етапа си на мъглявина, но и вече с далеч по-слабо темпо
през целия си живот. При няколкостотин милиарда звезди, всяка от които е изхвърлила
по няколко трилиона комети, броят на междузвездните комети в галактиката е от поря-
дъка на 1024 (или 1 000 000 000 000 000 000 000 000), повече от броя на звездите във
Вселената. (Броят на кометите, все още свързани със звездите, би бил още по-голям.)
Едно множество от междузвездни комети сега би трябвало да е разпределено напълно
произволно във и между спиралните ръкави на Галактиката. Средното разстояние
между тях, дори далече от звездите, би било от порядъка на десетки астрономически
единици – колкото разстоянието, което разделя кометите във външния Облак на Оорт.
Тогава галактиката би могла да бъде описана като огромен сплеснат диск от комети,
в който са включени и по-масивни, но не толкова изобилни междузвездни облаци,
звезди и техните планетни компаньони. В районите около звездите концентрацията на
комети е по-голяма. Съответно никъде в галактиката не би имало място, по-отдалечено
от комета, отколкото е днес Земята от планетите, които вече посетихме. Възможно е
напредналите цивилизации да са в състояние да прекосяват Галактиката с един скок в
нещо като междузвезден експрес; но кометите предоставят възможност на по-изоста-
нали цивилизации като нашата да си направят нещо подобно на увеселително влакче,
което пътува няколко години, спира при комета, изследва я, попълва запасите си и про-
дължава към следващата. Основният проблем е да се издирят и каталогизират близките
междузвездни комети.
Кометите от Облака на Оорт биха могли да се сливат и размесват с кометните облаци
на други звезди. Възможно е дори да има комети с орбити, описващи осморки, гравита-
ционно свързани с две различни звезди, стига да са достатъчно близо една до друга.
Тогава кометите са като движещи се стъпала докъдето и да е – като плаващите ледени
блокове, по които Лиза успя да прекоси бушуващата река в „Чичо Томовата колиба“.
Дори да няма колонизация на кометите, някой ден ще поемем на път, за да изследваме
трансплутоновия Космос, и бихме могли да използваме кометите за презареждане. Така
те отново ще бъдат междинни стъпала към звездите. Може би някой ден самите комети
ще бъдат превърнати в космически кораби към други звездни системи, на които ще се
сменят хиляди поколения, преди да бъде достигната нова звезда и спящата кометна гора
се пробуди за отдавна забравената слънчева светлина. Тази перспектива извиква образа,
обрисуван от немския астроном Й. X. Ламберт, който през XVIII в. пише:

Ето защо кометите, които не са приковани към никоя конкретна система, могат
да се приемат като общи за всички, докато бродят от един свят към друг и обикалят
Вселената [...] Обичам да си представям тези пътуващи кълба, населени с астрономи,
пратени там с изричната цел да съзерцават природата в огромни мащаби, тъй както
я съзерцаваме в малки [...] Бихме могли да приемем, че тяхната година ще се измерва с
дължината на пътя им от едно слънце до друго. В средата на пътя им пада зима;
всяко перихелийно преминаване е завръщане на лятото; всяка среща с нов свят е въз-
раждане на пролетта; а отпътуването бележи началото на тяхната есен.

Но в тази история няма нищо присъщо само на хората, нито дори поривът за колони-
зиране. Можем да си представим кометните облаци, които превръщат всяка звезда в
глухарче; периодично или епизодично, някои от семенцата се откъсват и понасят мест-
ните форми на живот из галактиката. Понякога някое семенце пътува по собствена воля.
Рано или късно, освен ако всички технически цивилизации нямат безпощадния порив

284
за самоунищожение, разпростиращите се населени кометни облаци ще се срещнат ня-
къде из междузвездния Космос. Дали, изследвайки Облака на Оорт, няма да попаднем
на блуждаещ обект, носещ следите от някаква извънземна технология?
От тук до най-близката звезда има огромен брой привлекателни отклонения. Някои
от тях може да са солидни светове с размери от стотици и дори хиляди километри. Ако
има сто трилиона комети, които изпълват пространството между две съседни звезди,
една напреднала цивилизация ще се разширява напред много бавно. Може би това е
причината все още да не сме открили доказателства за извънземни посещения в нашата
Слънчева система: галактиката е твърде интересна и те все още не са ни открили.

„Не бива да допускаме нашите хора“, каза той, „да изгубят интерес към земните дела. Някой ден
те ще се завърнат на Земята, но дори и никога да не се върнат, ще бъде от полза да ги привържем
към нашия скъп майчин свят поне чрез паметта и приятните спомени.“
— ЖУЛ ВЕРН, „ХЕКТОР СЕРВАДАК“, ПАРИЖ, 1878 г.

Това е времето на историческите първи пътешествия на човешкия вид до кометите.

Ще има и още по-сложни мисии до голямо разнообразие от комети, достигащи на ог-
ромни разстояния от Слънцето. Някой ден, може би още през XXI в., тези космически
апарати ще имат екипажи от хора. Ние ще живеем на кометите и с помощта на ракетните
двигатели и Нютоновите закони ще ги пилотираме. Ако този ден настъпи, напълно ще
сме оправдали вярата на народа !кунг – тази може би уникална оцеляла култура, която
смята кометните знамения за благоприятни. На езика !кунг кометите са „звездите на
великите капитани“.

285
 Глава 20
Прашинка
Бях слушал много за кометата от онази година, 1577-а, и майка ми ме заведе на-
високо, за да я видя.
— ЙОХАН КЕПЛЕР,
ПРИПОМНЯЙКИ СИ СЪБИТИЕ,
СЛУЧИЛО СЕ, КОГАТО Е БИЛ ШЕСТГОДИШЕН

Разглеждана като едно велико цяло, астрономията е най-прекрасният монумент на

човешкия ум; най-благородната хроника на неговия разум. Изкушен от илюзиите на
сетивата и себелюбието, човекът дълго време е смятал себе си за центъра на движе-
нието на небесните тела и гордостта му е била справедливо наказана чрез вдъхвания
от тях напразен ужас. Усилният труд през вековете най-сетне отметна воала, който
покриваше системата. Човекът се оказа на една малка планета, почти незабележима
в огромната шир на Слънчевата система, самата тя само една незначителна точица
в безбрежния Космос. Величието на резултатите, до които доведе това откритие,
може да е утеха за него заради ограниченото пространство, отредено му във Вселе-
ната.
— ПИЕР СИМОН, МАРКИЗ ДЕ ЛАПЛАС,
„СИСТЕМАТА НА СВЕТА“, ЧАСТ 1, ГЛАВА 6,1796 Г.

Трийсет и две перихелийни преминавания на Халеевата комета

239 а. пр.Хр. 30 март

163 г. пр.Хр. 5 октомври
86 а. пр.Хр. 2 август
11 а. пр.Хр. 5 октомври
66 26 януари
141 20 март
218 17 май
295 20 април
374 16 февруари
451 24 юни
530 25 септември
607 13 март
684 28 септември
760 22 май
837 27 февруари
912 9 юли
989 9 септември
1066 23 март
1145 22 април
1222 1 октомври
1301 23 октомври
1378 9 ноември

286
 1456 9 юни
1531 25 август
1607 27 октомври
1682 15 септември
1759 13 март
1835 16 ноември
1910 20 април
1986 9 февруари
2061 28 юли
2134 27 март

Всяко от изброените появявания (разбира се, с изключение на последните две) е ре-

гистрирано от астрономите на Земята.

Кометите могат да се изявяват като създатели, пазители и рушители на живота на

Земята. Някой оцелял динозавър с основание би изпитвал към тях недоверие, но хората
по-скоро би трябвало да ги възприемат в благоприятна светлина – като носители на ма-
терията на живота на Земята, като създатели на океани, като посредничество, отстра-
нило конкуренцията и проправило пътя на нашите предци бозайниците, като възможни
бъдещи аванпостове на нашия човешки вид и като едно навременно напомняне за го-
леми експлозии и климата на Земята.
Кометата е и посетител от ледената междузвездна нощ, която представлява основната
част от познатата Вселена. Кометата също така е и голям часовник, който с всяко пери-
хелийно преминаване отмерва десетилетия или цели геоложки ери, напомняйки ни за
красотата и хармонията в Нютоновата вселена, както и за обезсърчаващата незначител-
ност на мястото ни в пространството и времето. Ако по някаква случайност периодът
на ярка комета съвпадне с човешкия живот, ние влагаме в нея някаква по-голяма лична
значимост. Тя ни напомня за собствената ни смъртност:

Подобно на стотици други малки момченца на новия век, през една студена и нераз-
листена пролет бях вдигнат под канадските тополи в ръцете на баща ми, за да видя
устремения в небето посланик от бездната. Тогава баща ми ми каза нещо, което се
превърна в един от най-ранните и най-свидните ми спомени. „Ако доживееш дълбока
старост“, каза ми той внимателно, насочвайки погледа ми към среднощната гледка,
„ще я видиш отново. Тя ще се завърне след 75 години. Помни...“ прошепна той в ухото
ми, „мен вече няма да ме има, но ти ще я видиш. През всичкото това време тя ще
пътува в мрака някъде там“ – той простря ръка към синия хоризонт на равнината –
„и ще поеме обратно, бляскаво препускайки през милиони мили“.
Хванах още по-здраво баща си през врата и се взрях неразбиращо в небесата. Тогава
той отново пошепна в ухото ми нещо само между нас двамата: „Запомни, трябва
само да внимаваш и да чакаш. Тогава ще си на седемдесет и осем или седемдесет и
девет години. Мисля, че ще доживееш да я видиш – заради мен“ шепнеше той с присъ-
щата си лека тъга.59

59
Лорън Айсли. „Невидимата пирамида“ (Ню Йорк, 1970). Иска ни се Лорън Айсли да беше дожи-
вял да я види. – Б.а.
287
 Халеевата комета е уникална за епохата ни – ярка периодична и понякога зрелищна
комета, тя свързва поколенията като шев, пробождащ назад в историята и напред през
бъдещите епохи, като ни пробужда от илюзията, че съществуваме отделно от нашето
минало и бъдеще, и съшива човешкия вид във времето. Вашите баби и дядовци може би
са се взирали в небето през 1910 г., внуците ви сигурно също ще се взират през 2061 г.,
а може би и самите вие сте погледнали нагоре през 1986 г., за да видите Халеевата ко-
мета – същата комета60, която Едмънд Халей наблюдавал през лятото, когато с Мери
Тук били още младоженци. Това е кометата, чиито появявания, с изключение на едно
чак от 239 г. пр.Хр., са били грижовно отбелязвани от китайските астрономи. Тя е била
описана на плочки, коприна, бамбукова хартия, пергамент, вестникарска хартия и ком-
пютърни дискове. Това е кометата, която обнадеждавала ловците и събирачите от пле-
мето !кунг и плашела почти всички останали от онези култури, разпръснати по Земята
надалече през хилядолетията. Ние споделяме тази комета с още много други хора.

Кога комета ще се стрелне по небето

да сграбчи и завърже тези зли водачи?
— ИЗ „ЕСЕННИ ДНИ В ДЪРЖАВАТА НА К’УЕЙ“
ОТ ТУ ФУ (712-770), ПРЕВОД ХЕДЪР СМИТ И СИЕ ЮН

През 760 г. поява на Халеевата комета е била отразена от китайските хроникьори.

Фиг. 103. Плочка от късния Вавилон с клинописно сведение за появата на Халеевата

комета през 164 г. пр.Хр. Това е част от систематичен вавилонски учебник по
астрономия и астрология и гласи следното: „Кометата, която преди се появи на
изток по пътя на Ану и в областта на Плеядите и Бика, на запад [...] продължи по
пътя на Еа.“ Благодарение на Британския музей.

60
Или почти същата, тъй като ядрото ѝ е изгубило много метри лед след перихелийното си преми-
наване през 1682 г. – Б.а.
288
 Преди близо милион години, докато нашите хоминидни предци ловували дивеч и за-
почвали да си градят домове, преминаваща звезда предизвикала гравитационни въл-
нички през кометния облак, обгръщащ планетите, и един първичен малък свят от лед се
устремил към Слънцето. Преди десет-двайсет хиляди години, докато предците ни се
справяли с Уисконсинската ледникова епоха, кометата най-сетне пристигнала в планет-
ната част на Слънчевата система, осъществила близка среща с една от големите планети
и започнала приспособяването си към сегашната си орбита, която сега я отвежда веднъж
на 76 години по-близо до Слънцето, отколкото се намира Венера, и по-далече, откол-
кото е Нептун. Приблизително веднъж на 76 години през последните десет хилядолетия
тази комета е долитала при нас, запленявайки земните обитатели, а после е изчезвала в
нощта.

„Би било огромно удовлетворение да знаеш, че всеки, наблюдавал този приказен обект, го е нап-
равил със същото чувство на почуда и възторг – дори би могло да се нарече благоговение, – с
което редовият астроном е следял този прелестен и загадъчен обект, прострял в небето пищната
си струя от светлина.“
— Е. Е. БАРНАРД,
НАЙ-ВИДНИЯТ АСТРОНОМ НАБЛЮДАТЕЛ ЗА СВОЕТО ВРЕМЕ,
ЗА ПОЯВАТА НА ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА ПРЕЗ 1910 Г.

Седемдесет и шест години са само няколко поколения – ето как Халеевата комета е
нещо като метроном, отмерващ ритъма на човешкия напредък и упадък. Появата ѝ през
1910 г. е първата от изобретяването на самолета и последната преди ядрените оръжия.
Отскоро вече разполагаме и със средствата на своето самоунищожение и сме изправени
пред реалния въпрос колко ли хора ще са останали следващия път, когато Халеевата
комета приближи Земята през юли 2061 г.
Опасностите, които ни грозят, са част от един криволичещ процес, сега вече значи-
телно напреднал, на унифициране на планетата – като език, култура, наука и търговия.
Те са тласкани от идентичен технологичен напредък – това критично и деликатно време
съвпада с широкото разпространение на ядрените оръжия. При сегашното темпо на про-
мени изглежда вероятно – въпреки края на Студената война – в периода до 2061 г. да
сме достигнали повратната точка на човешкия вид.
Ако оцелеем дотогава, преходът ни до следващата поява на Халеевата комета би тряб-
вало да е сравнително лек. Това перихелийно преминаване ще се осъществи през март
2134 г., когато кометата ще достигне необичайно близо до Земята. Тя ще се доближи на
0,9 астрономически единици, или 14 милиона километра – по-малко от половината раз-
стояние при срещата през 1910 г. Тогава тя ще е по-ярка от най-ярката звезда. Ако все
още е останал кой да го ознаменува, годините 2061-ва и 2134-та трябва да бъдат отпраз-
нувани заради куража, разума и общата цел на един вид, принуден от спешната необхо-
димост да се вразуми.
Както знаем всички, във всеки един от нас воюват противоречиви наклонности – към
знание, творчество и растеж, но и към шовинизъм, насилие и страх. Тази битка, от която
зависи съдбата на целия свят, може да бъде илюстрирана дори чрез една прашинка: по-
мислете си за историята на някоя мъничка точица материя, танцуваща във въздуха пред
вас – може би формирана от материал, изхвърлен преди милиарди години от звезда в
покрайнините на галактиката Млечен път; скитала цели еони из междузвездния мрак;
подбрана от формиращата се Слънчева мъглявина преди около пет милиарда години;

289
прилепила се към други подобни прашинки в бучка космическа материя, влязла в със-
тава на една от трилионите комети вероятно в района на Уран и Нептун; изхвърлена в
Облака на Оорт; отклонена към вътрешността на Слънчевата система и пристигнала
преди няколко хиляди години; избълвана в кометната опашка, все още обгърната в час-
тица лед; скитаща се като микропланета в междупланетното пространство; случайно
пресрещната преди няколко години от Земята; леко спуснала се през земната атмосфера;
а сега подскачаща във въздуха, огряна от слънчев лъч, без дори намек за епохалното ѝ
космическо пътешествие.
А сега си помислете за една друга прашинка, малко по-голяма, но с подобна история.
Тя се носи през земната атмосфера и изгаря, йонизирайки околния въздух, докато самата
тя е сведена до атоми и молекули. Това късче материя описва метеорна следа, пробляс-
вайки ярко за миг, вероятно съпровождано от радостните възгласи на наблюдатели
долу. Но ако помислите достатъчно усърдно, може да отриете ползата дори от една па-
даща звезда. Йонната следа, оставяна за кратко от метеор, ще отрази високочестотни
(VHF) радиовълни. Тъй като във всеки един момент в атмосферата има огромен брой
метеорни следи – повечето твърде бледи, за да бъдат наблюдавани с просто око, – те
заедно осигуряват нещо като обхващаща Земята отразяваща повърхност, от която могат
да отскачат радиовълни с подходящите честоти.
Тъй като една отделна йонна опашка има продължителност по-малко от секунда, съ-
общението трябва да бъде изпратено много бързо. Това е довело до ново поле от техно-
логии, наречени метеорни радиовръзки.
Но защо да стигаме чак дотам, след като разполагаме с напълно достатъчни средства
за комуникация? Защото, ако бъдат задействани противоспътниковите оръжия, комуни-
кационните сателити ще са едни от първите жертви на ядрената война. Метеорните ра-
диовръзки са развити за водене на ядрена война. Обявена е мобилизация на кометите.
За пръв път, откакто са били смятани за предупреждения, изпратени от разгневения Бог,
кометите имат практическа стойност.
Всяка среща с Халеевата комета е била повод за изразяване на надежди и страхове.
Същото се отнася и за появата на ярки непериодични комети. Почти ритуално това е
било време да се помолим. Ето защо за следващата поява на Халеевата комета и на ко-
метата Хейл-Боп ние предлагаме една своя молитва: Живеем на крехка планета, от чи-
ето грижливо опазване зависи дали ще има бъдеще за нашите деца. Ние сме само вре-
менните попечители на един свят, който сам по себе си не е нищо повече от една пра-
шинка в невъобразимо необятна и стара Вселена. Затова нека се научим да постъпваме
преди всичко в интерес на вида и планетата ни.
Тогава още неизброимо много нощи ще има хора, които да бъдат свидетели на вели-
чието на кометите, благословили земното небе.
Кометите наближават Слънцето, проблясват няколкостотин пъти и умират, подобно
на пеперуди около пламък. Но една огромна кометна съкровищница ни очаква в пери-
ферията на Слънчевата система. Когато сегашната конфигурация на континентите вече
е променена до неузнаваемост, когато Земята бъде погълната от разширяващото се
Слънце, когато в края си нашата звезда слабо осветява овъглените останки на планетата
ни – тогава, дори тогава небесата все още ще бъдат озарявани от млади комети, които,
новопристигнали от междузвездния мрак, ще извършват стремителните си перихелийни
преминавания. Когато останалата част от Слънчевата система е мъртва, а потомците на
някогашните човеци са я напуснали или са измрели, кометите все още ще са там.

290
 [Кометата от 1680] бе наблюдавана с изящна умелост от Фламстийд и Касини: а математическата
наука на Бернули, Нютон и Халей изследва законите на нейното въртене. При [следващото си
завръщане] през година две хиляди триста петдесет и пета техните изчисления може би ще бъдат
потвърдени от астрономите на някоя бъдеща столица в сибирската или американската пустош.
— ЕДУАРД ГИБЪН,
„ЗАЛЕЗ и КРАХ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ“, ГЛАВА 43,1777 г.

Гибън, който пишел в навечерието на Американската революция, предугадил, че то-

гавашните територии на Съединените щати и Русия един ден щели да бъдат центрове
на астрономически открития, и това е не по-малко впечатляващо от изчисляването на
периодичното завръщане на кометите, от които той се възхищавал тъй явно. Но до XXIV
в. новите центрове на астрономическото познание може да са на Марс или дори на са-
мите комети.

КОМЕТАТА ОТ 1812 г.
Беше мразовито и ясно. Над калните полуосветени улици и черните покриви се простираше тъм-
ното звездно небе. Само съзерцавайки небето, Пиер не чувстваше оскърбителната низост на
всичко земно в сравнение с висините на неговата душа. Като излезе на Арбатския площад, пред
очите му се ширна огромното тъмно звездно небе. Почти в средата на това небе, над Пречистен-
ския булевард, обкръжена с посипани от всички страни звезди, но открояваща се от всички тях с
близостта си до Земята, с бялата си светлина и дълга, подвита нагоре опашка, стоеше огромната
ярка комета от 1812 г., същата, за която казваха, че предвещавала всевъзможни ужаси и края на
света. Но сияйната звезда с дълга лъчиста опашка не будеше никакъв страх у Пиер. Напротив,
той радостно и с просълзени очи гледаше тая светла звезда, която сякаш с неизразима бързина
бе прелетяла по параболична линия неизмерими пространства, изведнъж, подобно на стрела, про-
низала земята, беше застинала в едно избрано място на небето и, енергично повдигайки нагоре
опашка, сияеше и игриво блещукаше с бялата си светлина сред безброя други проблясващи
звезди. На Пиер му се струваше, че тая звезда сякаш напълно съответстваше на случващото се в
неговата разцъфваща за нов живот разнежена и обнадеждена душа.
— ЛЕВ ТОЛСТОЙ, „ВОЙНА И МИР“, VIII, 22

Това всъщност се отнася за Голямата комета от 1811 г. Тя все още можела да бъде
видяна с невъоръжено око и през 1812 г., но едва-едва. През есента на 1811 г. обаче тя
е била наистина великолепна гледка.

291
292
293
Фиг. 104. Кометата като глобално културно събитие. Благодарение на Pym С.
Фрайтаг, Библиотека на Конгреса.

294
 ПРИЛОЖЕНИЯ
Кометни орбити и метеорни дъждове

Приложение 1
Орбити на подбрани дългопериодни комети
Комета Име Перихелийно разстояние (АЕ)
1811 I Голямата комета 1,035
1844 III Голямата комета 0,251
1858 VI Донати 0,578
1861 II Голямата комета 0,822
1881 III Голямата комета 0,735
1882 II Голямата комета 0,008
1908 III Морхаус 0,945
1910 I Голямата комета 0,129
1937 IV Уипъл 1,734
1943 I Уипъл-Федтке-Тевзадзе 1,354
1957 III Арен-Ролан 0,316
1957 V Мркос 0,355
1962 VIII Хюмасън 2,133
1965 VIII Икея-Секи 0,008
1969 IX Таго-Сато-Косака 0,473
1973 XII Кохоутек 0,142
1976 VI Уест 3,277
1980b Боуел 3,364

Обърнете внимание, че перихелийното преминаване на тези дългопериодни комети

варира от много близо до Слънцето (0,008 АЕ) до средата на Астероидния пояс между
орбитите на Юпитер и Марс (1,4 до 5 АЕ). Трябва да има множество дългопериодни
комети с по-далечни перихелии, които са непознати за наблюдателите на Земята.
Източник: Б. Марсдън и Е. Рьомер, в „Комети“, А. Вилкенинг, изд. Юнивърсити ъв
Аризона Прес, 1982.

295
 Приложение 2
Орбити на подбрани късопериодни комети
Наклон на Перихелийно Ексцент-
Перихелийно пре- Период
Периодична комета орбитата в разстояние рицитет
минаване (години)
градуси (АЕ)
Отерма 1983 юни 1,94 5,4709 0,2430 19,4
Кромелин 1984 февр. 29,10 0,7345 0,9192 27,4
Джакобини-Цинер 1985 септ. 31,88 1,0282 0,7076 6,59
Халееба 1986 февр. 162,23 0,5871 0,9673 76,0
Уипъл 1986 юни 9,94 3,0775 0,2606 8,49
Енке 1987 юли 11,93 0,3317 0,8499 3,29
Борели 1987 дек. 30,32 1,3567 0,6242 6,86
Темпъл 2 1988 септ. 12,43 1,3834 0,5444 5,29
Темпъл 1 1989 ян. 10,54 1,4967 0,5197 5,50
д‘Арест 1989 февр. 19,43 1,2921 0,6246 6,39
Перин-Мркос 1989 март 17,82 1,2977 0,6378 6,78
Темпъл-Суифт 1989 апр. 13,17 1,5884 0,5391 6,40
Швасман-Вахман 1 1989 окт. 9,37 5,7718 0,0447 14,9
Копф Тътъл-Джакобини 1990 ян. 4,72 1,5851 0,5430 6,46
Кресак 1990 февр. 9,23 1,0680 0,6557 5,46
Хонда-Мркос-
1990 септ. 4,23 0,5412 0,8219 5,30
Пайдушакова
Уайлд 2 1990 дек. 3,25 1,5779 0,5410 6,37
Арен-Риго 1991 окт. 17,89 1,4378 0,6001 6,82
Фей 1991 ноем. 9,09 1,5934 0,5782 7,34

Наклоните на орбитите на показаните тук комети варират от по-малко от 2° (почти в

равнината на еклиптиката, включваща Земята и планетите) до 162° за Халеевата комета.
Тъй като орбитален наклон от 90° би означавал, че комета обикаля около Слънцето пер-
пендикулярно на еклиптиката, наклон от 162° означава комета, чиято орбита е с наклон
от 180-162 = 18° спрямо еклиптиката, но движеща се в противоположна посока спрямо
посоката на въртене на планетите около Слънцето. Ексцентрицитетът на показаните ко-
метни орбити варира от около 0,04 (много близо до кръг) до 0,97 за Халеевата комета,
което е изключително издължена орбита.
Източник: Марсдън и Рьомер, 1982.

296
 Приложение 3
Основни видими с просто око метеорни дъж-
дове към края на XX в.
Приблизителна Единичен наблю- Скорост при Нормална продължител- Комета
дата на дател метеори в среща със Земята ност до ¼ силата на мак- източник
максимума час (км/сек) симума (дни)
Квадрантиди 3 януари 40 41 1,1 ?
Лириди 22 април 15 48 2 1861 I
Ета-Аквариди 4 май 20 65 3 Халеева
Южни Делта-
28 юли 20 41 7 ?
Авариди
Персеиди 12 август 50 60 4,6 1862 III
Ориониди 21 октомври 25 66 2 Халеева
Южни Тауриди 3 ноември 15 28 - Енке
Леониди 17 ноември 15 71 - 1866 I
Джеминиди 14 декември 50 35 2,6 (1983 ТВ)?
Урсиди 22 декември 15 34 2 Тътъл

Данните са базирани на таблица от П. М. Милман в „Наръчник на наблюдателя“ на

Канадското кралско астрономическо дружество (1985).

297
 Приложение 4
Допълнителна информация
В допълнение към трудовете, изредени в библиографията, още информация за коме-
тите може да бъде получена от:

The Planetary Society 65 North Catalina Avenue Pasadena, CA 91106 (818) 9 WORLDS
The Astronomical Society of the Pacific 1290 24th Avenue
San Francisco, CA 94122
(415)661-8660

Други източници за онези, които желаят да задълбаят повече, са местните планетари-

уми и популярни научни издания като Sky and Telescope или Astronomy. Периодични
новини за кометни открития се предоставят от Comet News Service: A Quarterly Review
and Irregular Bulletin, P.O. Box TDR#92, Truckee, CA 95734.

298
 За авторите
КАРЛ СЕЙГЪН (1934-1996) е може би един от най-
известните учени от 70-те и 80-те години на миналия век.
Той се занимава с извънземно разузнаване, застъпва се
за ядрено разоръжаване и съавторства и води предава-
нето „Космос: лично пътуване“.
Роден е на 9 ноември 1934 г. в Бруклин, Ню Йорк. За-
вършва университет в Чикаго, където изучава различни
планети и изследва теории за извънземен разум. През
1968 г. е назначен за директор на Лабораторията за пла-
нетарни изследвания и работи в няколко проекта с
НАСА. Един от най-яростните анти-ядрени активисти,
Сейгън представя идеята за „ядрена зима“ през 1983 г.
Той написва един роман, няколко книги и академични
статии, както и телевизионната серия Космос.
Интересът на Сейгън към астрономията започва рано. Когато е на пет години, майка
му го праща в библиотеката, за да намери книги за звездите. Постепенно става запален
фен на преобладаващите научно-фантастични истории от 40-те години в списания и
доклади за летящи чинии, които предполагат извънземен живот.
Сейгън завършва гимназия през 1951 г. на 16-годишна възраст и се отправя към Чи-
кагския университет, където експериментите, които води, очароват всички. През 1955 г.
завършва бакалавър по физика и едва година по-късно започва да учи доктурантура.
Четири години по-късно се премества в Калифорния след придобиване на докторска
степен по астрономия и астрофизика и получава работа в Калифорнийския университет.
Там той помага на екип да разработи инфрачервен радиометър за роботизираната сонда
„Маринър 2“ на НАСА.
През 60-те години на ХХ век Сейгън работи вече в Харвардския университет и аст-
рофизичната обсерватория „Смитсониан“, където изследва физическите характери-
тики на планетите, особено тези на Венера и Юпитер. През 1968 г. Сейгън става дирек-
тор на лабораторията по планетарни изследвания на университета Корнел, а три години
по-късно става пълноправен професор там. Работейки отново с НАСА, Сейгън помага
да се проучи мястото за сондаж на сондите „Викинг“ на Марс и съдейства за изработва-
нето на посланията от Земята, изпратени с помощта на „Пайъниър“ и „Вояжър“ извън
нашата слънчева система.
Още докато е на 30-годишна възраст, Сейгън започва да говори по редица въпроси,
интересни за човечеството, спечелили му изключителна популярност и слава като нап-
ример осъществимостта на междузвездния полет, идеята, че извънземни са посетили
Земята преди хиляди години и др.
През 1968 г. Сейгън за кратко служи като консултант на великия режисьор Стенли
Кубик по създаването на филма „2001: Космическа одисея“.
През 1980 г. Сейгън основава планетното дружество - международна организация с
нестопанска цел, фокусираща се върху изследването на космическото пространство, а

299
също така започва излъчването на изключително влиятелния телевизионен сериал „Кос-
мос“, който той пише и води. Книгата, съпътстваща сериала е една от многото неверо-
ятни творби оставил след себе си.
Сейгън използва снимка на сондата „Вояжър 1“ като отправна точка на дискусията
за мястото на човечеството в огромната Вселена и неговата визия за бъдещето.

АН ДРУЯН (родена през 1949 г.) е американска

писателка и продуцент, популяризатор на науката.
Тя е съавтор на документалната серия „Космос“ от
1980 г., организирана от Карл Сейгън, за когото се
омъжва през 1981 г. Тя е създател, продуцент и пи-
сател на „2014: Космическа одисея“, продължени-
ето на филма на Стенли Кубрик от 2001. Тя е и твор-
ческият директор на проект „Междузвездни посла-
ния“ на НАСА, златните дискове, прикрепени към
космическите кораби „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“.
Друян е родена в Куинс, Ню Йорк, дъщеря на
Пърл и Хари Друян, собственици на фирма за пле-
тене. Друян е написала шест бестселъра в съавторс-
тво с Карл Сейгън, включително: „Комета“, „Сенките на забравените предци“ и
„Светлината, обитаваща демоните“.
Друян е служила в борда на директорите на Националната организация за реформа на
закона за марихуаната (NORML) в продължение на повече от 10 години и е президент
на организацията до 2010 г.
Продължението „Космос: Възможни светове“ е следваща стъпка от завладяващото
приключение, което Карл Сейгън и Ан Друян започнаха заедно.

300
 Ан Друян
Карл Сейгън

КОМЕТА
Преводът е направен по изданието:
Carl Sagan, Ann Druyan СОМЕТ

Превод от английски Милена Боринова

© Милена Боринова, превод, 2017
© Издателство „Изток-Запад“, 2017

http://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-619-152-982-7 (мека подвързия)

ISBN 978-619-152-990-2 (твърда подвързия)