Иво Сиромахов

Българска
Първо издание

© Иво Сиромахов, автор

© Дамян Дамянов, художник на корицата
© Сиела Норма АД, София 2018

http://4eti.me

ISBN 978-954-28-2564-7

2
 СЪДЪРЖАНИЕ
СЪДЪРЖАНИЕ..............................................................................3
Иво или Ричард?.............................................................................4
Ричард vs. Иво................................................................................9

Скарлет се върна..........................................................................12
Отново с Иво................................................................................18

Скарлет и тайният грях................................................................23

Романтично бягство с Иво..........................................................35

Скарлет и зодиите........................................................................42
Иво и зодиите...............................................................................47

Със Скарлет на стриптийз...........................................................53

С Иво на стриптийз......................................................................61

Скарлет забременява....................................................................69
Как не забременях........................................................................80

Скарлет и мама.............................................................................85
Как Иво ме запозна с майка си...................................................89

Със Скарлет в Банско..................................................................96

Как Иво ми провали почивката................................................116

Как Скарлет прописа поезия.....................................................123

Как Иво обиди поезията ми......................................................131

На ергенско парти......................................................................139
На моминско парти....................................................................146

Как напуснах Скарлет................................................................150

Как напуснах Иво.......................................................................154

3
 Иво или Ричард?
Ох, защо всичко в моя живот е толкова сложно? Уж съм млада, красива,
успешна, а все съм самотна... Може би защото съм прекалено добра. Мама
все ми вика: „Скарлет, с тая твойта доброта доникъде няма да я докараш.
Трябва да си малко по-егоистична. Само се раздаваш за другите – вика, – а
за себе си не мислиш“...
Ми права е. Такава съм. Ма кво да направя? Просто така съм устроена.
От зодията ли е, от кво ли е, не знам... Ох, толкова съм объркана.
След раздялата с Иво се върнах в Ел Ей изтощена от балканските
емоции. Българите са мили хора, сърдечни, но понякога ми идва в повече
нахалството им. Изобщо не се интересуват от настроението ти – ако на тях
им се яде, и ти трябва да ядеш, ако на тях им се пие – и ти ше пиеш, ако се
интересуват от личния ти живот, трябва да им разкажеш с кого си лягаш, с
кого ставаш, кого сънуваш... И не можеш да откажеш, защото ше те
намразят. Почват да ти викат: „Ти па за ква се мислиш? За големата работа
ли се мислиш?“...
Не е лесно. От друга страна, такива емоции, каквито изживях в
България, никъде другаде не съм изживявала. Но се изморих. Имах нужда
от почивка.
Прибрах се при мама и един месец не излизах никъде. Седях си вкъщи,
гледах филми, мама ми готвеше, аз си хапвах, даже качих три кила, ма не че
надебелях... Просто в България много бях отслабнала.
Поуспокоих се така, наслаждавах се на почивката, ама мама почна да ми
дудне: „Скарлет – вика, – не може да стоиш постоянно вкъщи. Ше останеш
стара мома. Вече си на години, замисли се. Искам внучета да гледам“.
Начи, като почне така... Зорлем ли да се женя? В момента нито ми е до
мъже, па камо ли до деца... Ма тя си знае нейното: не можело така, какво
щели да си помислят хората, ей го, всичките ѝ приятелки вече гледали вну-
чета...
Жестоко ми писна от нейните опявания и почнах да излизам, ма не щото
ми се излизаше, ми просто за да не ѝ слушам глупостите. Имам една
приятелка – Дженифър, добро момиче е, ама е с огромен задник. То това
нейното не е задник, то е като планина. Огромни хълмове. Сутрин слънцето
огрява лявата буза, по обед спуска ласкавите си лъчи в долината между
хълмовете, а привечер топли дясната ѝ буза. Колосален гъз!
Иначе е много палава. Само за секс мисли. И си е изработила
стратегия – излизаме двете заедно в някой клуб и мъжете се скъсват да ме

4
свалят мен, понеже съм адски секси. Аз обаче ги отрязвам, защото изобщо
не ми е до мъже сега. А тя ги изчаква да се напият, и им се мята. Те, разбира
се, искат мен, ма като разберат, че няма да им се отвори парашутът,
решават, че е по-добре с дебела, отколкото с никаква. Та покрай мен Дже-
нито се разцепи от секс.
И всяка сутрин ми звъни да ми разправя как ѝ е минала нощта – какъв
бил поредният, колко му бил голям, какво ѝ бил направил... И винаги ми
обяснява как ѝ бил взел телефона и ѝ обещал да ѝ се обади. Ма не се
обаждат повече.
Хич не ѝ е лесно на Дженифър. С тоя огромен задник. От друга страна,
всяка нощ я чукат. Пък аз, дето уж съм секссимвол, всяка нощ се прибирам
самичка и гледам сериали, щото не мога да заспя. Честно ли е?
Ми не е честно. Ма то пък кое ли е честно в тоя живот? От една страна,
ми е приятно, че ме свалят, щото по тоя начин ми показват, че съм супер-
желана, суператрактивна, суперсекси. От друга страна – аз не искам никви
мъже точно сега, и ги отрязвам, което ме прави още по-супержелана, супер-
атрактивна, суперсекси и супернедостижима. От трета страна – Дженито се
възползва от тия мъже, които всъщност искат мен. От четвърта страна – и
аз искам нещо хубаво да ми се случи в края на краищата... И Дженифър с
огромния си гъз почва адски много да ме дразни напоследък... Що па само
тя да консумира мъжете, които ме харесват? Не че имам нещо против, ма тя
не оценява факта, че я чукат само заради мен. И почва да си въобразява, че
всъщност тя е супержелана, щото всяка нощ прави секс, а аз не правя... И в
нейните очи сигурно изглеждам суперзадръстена... Егати
неблагодарницата!
Аз по принцип съм много търпелива. И по тая причина всички ми се
качват на главата. Особено най-близките ми. Търпях я Джени, търпях я, ма
тя прекали. Една вечер седим в бара на Бъч и идва някакво момче, едно
такова стеснително, с едни дълбоки тъмни очи и ми вика: „Добър вечер, аз
съм Ричард, може ли да Ви почерпя?“. И аз тамън да му откажа и
Дженифър идва с потния си задник и вика: „Ооо, почерпи ме, Ричи, ооо
колко си сладък, откъде си, кво работиш“... И почна да му се натиска. Ма
по най-просташки начин му се натиска. Като най-долна пачавра.
Направо побеснях. Викам: „Дженифър, сега не е удобно, остави ни да си
поговорим“. А тя се настърви още повече, почна да му говори някакви
простотии и направо за ебане му говори, мръсницата. „Правили ли са ти
дълбоко гърло – му вика. – Ако си падаш – аз съм твоят човек. А падаш ли
си по анален секс – му вика. – Ако си падаш – аз съм твоят човек.“
Лелеее! Егати простачката. Аз по принцип съм много добричка и търпе-
лива, ма в тоя момент ми падна пердето и ѝ викам: „Джени, аре разкарай се,
говоря си с човека“... Направо ми идеше да ѝ изплющя два шамара.

5
 Ричард се спече. Вика: „Извинете, ако нещо съм Ви притеснил. Тръгвам
си. Приятна вечер Ви желая“. Викам: „Никъде няма да ходиш, стой тука“.
И само за да подразни дебелогъзата Дженифър, го целунах, и даже език
му пуснах. Ричард направо откачи. Поръча ми втори коктейл и почна да ми
говори некви глупости. Коя зодия бил, в коя банка работел... Изобщо не го
слушах. Пиех си коктейлчето и гледах как Дженифър позеленява от завист.
Така ѝ се пада на завистливата овца.
Ричард ми поръча трети коктейл, а аз го гледах уж влюбено и го слушах,
уж че ми е интересно кво ми говори. Правех се, че му се възхищавам. На
мъжете малко им трябва. Погъделичкай егото им, и ше направят всичко,
каквото искаш.
Дженифър, дебелата свиня, щеше да пукне от яд. И понеже вече не
знаеше кво да прави, започна да танцува баш пред нас. И си върти
огромния задник, а той раздвижва въздуха със страшна сила. Направо стана
течение. Викам си: „Тая ако потанцува още малко, ше настинем тука“.
Хванах ръцете на Ричард и ги сложих върху гърдите си. Ма така, че
всички да виждат. Момчето се разтрепери. Не беше очаквал такова нещо.
Не беше мой тип, но миришеше приятно, чистичък беше, и си казах: „Ше го
изчукам тоя. Не щото ми се чука, ама просто да ѝ натрия носа на тая мойта
„приятелка“.
Заведох го вкъщи, мама вече спеше, влязохме в моята спалня и момчето
се притесни още повече. Ма аз вече бях на три коктейла, съблякох го,
почнах го оттук, оттам – не става.
Мек.
Викам: „Рич, отпусни се“. Той, вместо да се отпусне, се спече още
повече. Целувах го, галих го – нищо. Какъв е тоя мой късмет, бе? Един път
да заведа мъж в леглото си, и той да се окаже импотентен. Ма кво да го
правя сега? Не върви да го изхвърля. Кво е виновно момчето? Може па още
да е под стрес от сблъсъка с дебелия задник на Дженифър. Викам му: „Айде
да спим, утре ше му мислим“.
Събудихме се на сутринта от миризма на мекици. Мама надушила, че
съм докарала мъж, и му изпържила мекици. И като го почна: „Ричи това,
Ричи онова, искаш ли конфитюр, искаш ли сиренце...“
Аз се чудех как да го разкарам, щото очевидно не беше мой тип, а и дори
не можа да ме изчука, ма майка ми не го пуска: „Ма кво работиш, ма ваште
какви са, аууу, ти си чудесно момче, откога си мечтая за зет“...
Мазнеше му се, сякаш никой друг не ме иска и той е последната ѝ
надежда. Иска да ме пробута на първия срещнат? Защо го прави? Защо
настоява да се омъжа? Нали стотици пъти ми се е жалвала, че татко бил
курвар и много страдала заради изневерите му? Или иска и аз да се
прецакам като нея...

6
 Гледах как Ричард нагъва напълно незаслужени мекици, как мама го
гледа с обожание и привижда в него баща на внучетата си, и се чувствах все
по-гадно. Казах, че трябва да отида до тоалетната и станах от масата.
Отидох в тоалетната и звъннах на Дженифър. „О, Скарлет – вика тя. –
Радвам се да те чуя“.
Радвала се да ме чуе... Каква лицемерна свиня!
„Кво става – вика. – Как е Ричард?“
„Страхотен е – казах. – Направо ме разцепи“.
„Айде бе – вика Дженифър и усетих как мъзгата се разтича по
тлъстите ѝ бутове. – Добър ли е в леглото?“
„Невероятен е“, излъгах аз.
„Толкова се радвам за теб, миличка...“ – почна да лъже и Дженифър, а аз
усещах как се пука от завист.
„И аз се радвам“, излъгах.
„Ама недей много да се радваш – вика Дженифър, – щото нали ги знаеш
мъжете какви са... Изчукал те е и повече няма да се обади. Казвам ти го
само за да си подготвена и да не страдаш после.“
Направо ме вбеси идиотката. Това, че на нея не ѝ се обаждат, след като я
изчукат, не значи, че на мен няма да ми се обадят, след като не са ме
изчукали. Жестоко ме подразни, амбицирах се, върнах се в кухнята и
веднага се уговорих с Ричард вечерта да ходим в същия бар. А мама
направо щеше да запее от радост. „Идете – вика, – идете, пък утре сутринта
ше ви наточа баница“...
Отидох аз вечерта в бара е Ричард само за да видя как Дженифър ше
позеленее от яд. И тя верно позеленя. Щото нея досега никой не я е
повторил. А пък аз мъжете ги въртя на малкия си пръст, както си искам.
„Айде ше видим дали и утре ше дойде“, вика Джени и още повече ме ядоса.
Та заради нея почнах всяка вечер да ходя в бара с тоя тъпак. А пък заради
майка ми почнах всеки ден да го водя вкъщи. Така благодарение на тоя
бастун постигнах пълна хармония – хем Дженифър се пукаше от завист,
хем мама вече не ми опяваше, че ще остана стара мома.
И лека-полека си свикнах с Ричард. Е, не е идеален – в секса е тотал
щета, а иначе е скучен човечец, ма па от друга страна, си е некъв мъж.
Грижи се за мен... Абе в никакъв случай не е човекът, за когото съм си
мечтала, ама това е положението. То ако една жена тръгне много да
подбира, цял живот ше си остане самичка.
Оженихме се, преместих се да живея у тях и в началото ми беше добре –
излизахме всяка вечер, той ме запозна с техните, общо взето, всичко си
беше нормално. Обаче след известно време ни подхвана рутината и мен
почна да ми писва от толкова нормален живот. Какъв е тоя Ричард, бе?
Блед никакъв никаквец. Грам емоция няма в него. Гледа ме с каменно лице

7
и не мога да разбера тъжен ли е, весел ли е. Даже по време на секс
(доколкото изобщо можем да наречем секс тягостните ми боричкания с
мекия му член), не издава нито звук, нито въздишка. Живва само когато
играе игри на компютъра. Нормално ли е мъж на 35 години да играе игри за
второкласници? И да гърми по извънземни? Айде, моля ти се.
Да не говорим, че изобщо не мога да проведа нормален разговор с него.
Каквото и да му кажа, той вика „уау“. Кво ми уаукаш бе, тъпак? Едно
смислено изречение не може да върже.
Търпях го една година, две години, ма на третата година вече взе да ми
писва и адски ми домъчня за Иво. Верно, и той имаше много недостатъци и
жестоко ме изнервяше понякога, даже ми е идвало да го убия, ма поне си
живеехме весело. С Иво всеки ден ми се случваше нещо интересно. А с тоя
тъп Ричард нищо не ми се случва... Истината е, че се омъжих за него само
за да дразня тъпата ми приятелка и да угодя на досадната ми майка.
Направих компромис със себе си заради тях. И сега, разбира се,
съжалявам... То аз при всяка връзка съжалявам, ама... Оххх, не знам вече
кво да правя... Дали да не звънна на Иво?
В едно списание бях прочела, че когато една жена се колебае между две
алтернативи, трябва внимателно да прецени всички плюсове и минуси и чак
тогава да вземе решение. Взех един лист и записах всички предимства и
недостатъци на Ричард и Иво.

8
 Ричард vs. Иво
1. Иво ме караше да се чувствам постоянно желана и обичана. Правеше
ми комплименти, ама някак си така ги правеше, че не звучаха като
комплименти, ами все едно наистина си ги мисли тия неща... А пък Ричард
ми говори с някакви заучени фрази и клишета, които като ги чуя, веднага
ми става ясно, че ги е говорил и на предишните си гаджета. Еми обидно е.
Точка за Иво.
2. На Ричард му прави впечатление, когато съм с нова прическа, или нов
маникюр, а пък Иво изобщо не забелязваше тия работи. Все едно му беше
дали съм с нова прическа, или не съм. Точка за Ричард.
3. Иво е много страстен и емоционален, а Ричард е студен като камък.
Голяма точка за Иво.
4. Ричард уважава приятелките ми, а пък Иво викаше, че са „тъпи
кокошки“. Сега, верно е, че понякога и мен много ме дразнят, особено като
почнат да ми завиждат и да ми обясняват как да живея, ама не може да им
викаш „тъпи кокошки“. Точка за Ричард.
5. Ричард ме води по скъпи курорти, а Иво ме водеше по някакви ужасни
места при ужасни хора. Ама пък колко сме се смяли по тия места... А пък с
Ричард – кво? Кибичим на плажа, около нас само пенсионери и по цял ден
лежим и не си говорим.
Аз чета книга, а Ричард цъка игрички на телефона си и от време на време
каже „уау“. Пълна скука... Точка за Иво.
6. Ричард не пие, а Иво пие. Сега това не знам дали е точно плюс за
Ричард, щото Иво, като си пийне, става много любвеобилен и още по-
страстен. Пък Ричард постоянно си е ренде. По тоя критерий ше им дам по
половин точка.
7. Приятелите на Иво са най-пропадналите типове, а приятелите на
Ричард са нормални хора. Е, малко са скучни, щото като се съберат някъде,
изобщо не си говорят, а седят, щото постоянно са забили нос в телефоните
си, ама все пак са по-добре от ония простаци Пецата и Сандо. Точка за
Ричард.
8. Ричард не гледа футбол. Това ми беше най-големият проблем с Иво.
Има ли мач – забравя за мен. Сяда пред телевизора и гледа сякаш дават
нещо кой знае какво. Пък те всички мачове са едни и същи – някакви хора
тичат, ритат някаква топка, търкалят се по тревата. Егати скуката. Голяма
точка за Ричард.
9. Ричард се отнася с уважение към предишните ми гаджета, а пък Иво
ги наричаше „посредствени тъпаци“ и „жалки педали“. Те някои от тях си

9
бяха баш такива, де. Прав е човекът. Точка за Иво.
10. Иво ми е изневерявал, а Ричард не е. Всъщност не знам дали не е.
Ама как ше ми е изневерявал тоя задръстеняк, бе... Коя жена би си легнала
с него... Па и да си легне, той нищо няма да може да направи... Най-много
да я опипа там, да я поцелува и толкова... А пък с Иво постоянно бях
нащрек. А съм го изтървала от поглед за малко, а е свалил гащите на
първата срещната. Много съм страдала заради изневерите му. Точка за
Ричард.
11. Чувството за хумор. Иво постоянно ме разсмиваше с неговите щуро-
тии и смешки, а пък с Ричард за две години не съм се разсмяла нито
веднъж. Точка за Иво.
12. Ричард обича да ходим на шопинг, а Иво изпадаше в депресия всеки
път, когато го заведа в мола. Поразходим се по магазините за някакви си
пет-шест часа и на него му става лошо, моля ти се. Даже веднъж се
престори, че припада, само и само да си тръгнем. Точка за Ричард.
13. Ричард е много зле в секса, а с Иво изживях страхотни оргазми.
Точка за Иво.
14. Мама харесва Ричард, а не харесва Иво. Твърди, че Иво е кретен с
отвратително чувство за хумор, а Ричард бил стабилен успял мъж, на
когото може да се разчита. Точка за Ричард.
15. Иво ме ревнуваше много, а Ричард – хич. Това, че нямаме скандали
на тая тема, е добре, ама от друга страна, може ли пък хич да не ме
ревнува? Ми това означава, че не му пука за мен. Не е ли така?... И сега
точката на кого да я пиша... Ох, много сложно стана... Ше пиша по половин
точка на двамата.
16. Ричард има по-хубава кола от Иво. Леле, това как можах да го
напиша! Толкова комерсиална ли съм станала?... Ми аз в края на краищата
с мъжа ли ше живея, или с колата му?... Срамота, Скарлет, срамота! Да, по-
приятно е да те возят в нов кадилак, отколкото в двайсетгодишен голф, но
това не може да определя отношението ми към мъжете. Аз да не съм някоя
безмозъчна кифла... По този критерий няма да присъдя точки.
17. Ричард винаги лайква снимките ми във фейсбук, а Иво ми ги
лайкваше само докато ме сваляше. След като ме свали спря да ми ги лайква.
Точка за Ричард.
18. С Иво си вдигахме страшни скандали, а с Ричард през тия две
години почти не сме се карали. Даже аз понякога така нарочно го
провокирам, за да го изнервя, ама той винаги се съгласява с мен. С Ричард
определено ми е по-спокойно, ама пък тия скандали с Иво понякога ми
липсват. Ми човек има нужда от време на време да покрещи, за да изпусне
парата. По тоя показател не знам на кого да дам точка...
19. С Иво изживях много романтични моменти. И то не някаква такава

10
банална романтика, ами суперизненадваща. Да речем, прибира се веднъж от
работа и ме вижда, че съм нещо нервна, и казва: „Тръгваме“. „Къде
тръгваме“, питам го. „Ше видиш!“ И ме води на Витоша да гледаме
звездите. Спираме до някаква полянка, Иво вади бутилка шампанско, две
чаши, сядаме на тревата, пием шампанско, гледаме звездите и се целуваме.
Веднъж пък ме заведе до морето само за няколко часа, за да правим любов
на лунната пътека. Вечер, преди да заспя, ми разказваше разни смешни
приказки, които той си измисляше, а аз се сгушвах в него и слушах как бие
сърцето му...
А с Ричард няма такива работи. Той няма никаква фантазия. Много пъти
съм се опитвала да го настроя по-романтично, когато имаме някакъв
празник или годишнина – паля свещи, поръсвам листенца от рози върху
спалнята, а той изобщо не реагира. Ляга и заспива като пън. Точка за Иво.
Еми това е. Друго не се сещам. Я сега да преброя точките... за Ричард са
една...две... три... три и половина... тука една голяма точка... нея за колко да
я броя?... айде ше я броя за едно и половина... станаха пет... шест и поло-
вина... тука па не съм дала точки за никого... седем... осем и половина...
Така... А за Иво са... една... две... две и половина... три и половина... четири
и половина... голяма точка... ох, обърках се...
Ама защо изобщо се занимавам с такива глупости? Аз сърце ли имам,
или калкулатор?... Седнала съм да броя тука точки като някаква
счетоводителка... Вместо да им изчислявам точките, трябва просто да
послушам сърцето си и да реша с кого искам да съм... Значи, с Ричард
определено не искам да съм... Омръзна ми тоя сухар. Кво като го харесва
майка ми? Като па толко го харесва, да си го земе тя!... Що ми го набутва на
мене?...
Да се върна при Иво?... При тъпите му приятели и тъпите му мачове...
Не знам как ше ги изтърпя... Но пък ше заспивам всяка вечер в прегръдките
му, а когато сме само двамата, нищо друго няма значение и се чувствам
толкова щастлива... Да зема да му звънна ли?... Леле, мама ако разбере, ше
ме убие... Ма пък аз цял живот ли ше се съобразявам с нея...
Ше му звънна.

11
 Скарлет се върна
Вчера сутринта, тъкмо си миех зъбите, и ми звънна Скарлет.
– Ко прайш, Иве? – вика.
Ма с един такъв спокоен тон, сякаш нищо не е било. Три години не е
звъняла, а сега изведнъж „ко прайш“.
– Бера гъби – заядох се.
– Мноо смешно, няма що. Да ти имам шегите.
– Да ги имаш, ама ги нямаш – наежих се аз още повече.
– Иво, случило ли се е нещо? – смени тона Скарлет.
– А не, бе! Нищо не се е случило – казах. – Заряза ме като счупена
играчка, три години те няма никаква, а сега изведнъж ми звъниш и питаш
какво се е случило. Аз трябва да те питам какво се е случило.
– Ами питай ме.
– Изобщо не ме интересува.
– Обаждам ти се, за да ти кажа, че съм в България за две седмици. Ако
искаш, може да се видим.
Мълчах.
– Искаш ли да се видим? – повтори Скарлет.
– Не знам дали искам.
– Аз искам.
– Оффф – изпъшках.
– Чакам те в нашто кафе.
И затвори. Какво да я правя сега тая? Аман от жени, дето докато сте
заедно, се правят на много велики, мачкат те, после те зарязват, като ти
обясняват какъв боклук си, а след известно време ти звънят закъсали и
искат да се видите. Знам ги тия номера. Ама айде ше ида да я видя, от мен
да мине.
Теглих си един душ, измих си пак зъбите за всеки случай, обух си едни
нови боксерки за още по-всеки случай и си фъшнах малко парфюм зад
ушите. Реших да не се бръсна, за да изглеждам небрежен, сякаш ми е
безразлична, и тръгнах към „нашто кафе“. „Нашто кафе“ е кафенето на
Монката от 68-и блок. Той през 90-те беше голям баровец, крадеше коли от
Германия и беше фрашкан с мангизи. Ма после го фанаха некви зли мутри
от Поморие, пребиха го и му взеха всичко.
Обаче Монката се оказа пич с характер. Не се сдуха, ами си стъпи пак на
краката, отвори кафене и оцелява някак си. Е, вече не кара S класа, ами
петнайсетгодишна астра, ама важното е, че оцелява.
Та влизам аз в кафенето на Монката, и гледам Скарлет седи самичка на

12
една маса. Като я видях, коленете ми омекнаха. Господи, колко красива
беше тая жена! По-красива от всякога.
Тя скочи от стола си и почна да ме прегръща. Аз направо се
разтреперих, но не отвърнах на прегръдките ѝ, за да се направя на кораво
копеле. Идеше ми да я хвана за прелестния задник и да го намачкам като в
добрите стари времена, но вместо това стоях като пълен бастун и се правех
на важен. Скарлет се опита да ме целуне, но аз обърнах глава настрани.
Сякаш едва ли не ме е гнус от целувките ѝ. Да се еба в горделивеца!
Седнахме на масата, аз си заръчах кафенце и минерална водичка и
въздъхнах. Скарлет също въздъхна. Помълчахме малко и аз пак въздъхнах.
Тя също въздъхна. Седяхме един срещу друг и си въздишахме като
последни глупаци.
– Кво нещо е животът, Иво... – каза по едно време Скарлет.
Ебахти наглата! Кво нещо бил животът. Тя ме заряза, разбираш ли,
отиде да си вее гъза три години по Щатите, без дори да звънне един
телефон, разбираш ли, да пита жив ли съм, добре ли съм, разбираш ли, а
сега кво нещо бил животът... Направо не знаех какво да отговоря на тая
простотия.
– Развеждам се – каза Скарлет.
– Знам – рекох. – Четох в жълтите сайтове.
– О, мани ги жълтите сайтове – възмути се Скарлет. – Каква ли не ме
изкараха... Курва съм била, не знам си каква съм била. А истината е, че аз
през цялото време страдах за теб, Иво. Опитах се да те забравя, но не
можах. Бракът ми беше обречен от самото начало. Ричард е добро момче,
обича ме, но аз всяка нощ мислех за теб и плачех. Не можех да остана
повече с него, при положение че сърцето ми е при теб. Кого лъжех?...
И се разрева. Аз я гледах и не можех да повярвам, че е способна на
такова дебелоочие. Разведох се заради нея, цяла година я мъкнах къде ли
не, за да ѝ правя кефа, и след всичко това тя ме заряза като някакъв боклук.
Дори не се обърна да ме погледне, когато се качваше на самолета. А сега
реве и едва ли не се изкарва жертва...
Ясно ми е кво е станало. Мъжът ѝ я е поебал година-две, после са му
писнали простотиите ѝ и ѝ е бил шута. И сега тя пак е опряла до мен. Не че
съм ебахти безценния пич, ама на всяка жена ѝ трябва мъж – крушка да ти
смени, буркан да ти отвори, колата на сервиз да ти закара. Кого лъже тя
сега с тия лигави измишльотини? Толкова тъп ли ѝ изглеждам?
– Виж, Скарлет – казах. – Много съжалявам, че бракът ти е пропаднал.
Но аз нямам нищо общо с това и не искам да имам. Имахме хубави
моменти заедно, но и много страдах заради теб, много унижения
преглътнах. Не мога сега да се държа сякаш нищо не се е случило.
– Аслъ – каза Скарлет.

13
 – Всичко е приключило. Не ти се сърдя. Квото било – било. Не съм
злопаметен. Ше се опитам да забравя лошото и да помня само хубавото.
– Аслъ – измрънка Скарлет.
– Но не очаквай от мен да се хвърля в прегръдките ти само защото
бракът ти се е провалил и ти си решила да вдигнеш прекрасния си задник от
Щатите и да долетиш тук ни лук яла, ни лук мирисала.
– Аслъ – изхлипа Скарлет.
– А стига с това аслъ, бе! – креснах. – Още не научила български, турски
ше ми говори!
– Извинявай – ревна Скарлет. – Ма аз тая дума от теб я знам. Ти толкова
често си ми казвал нежно „аслъ“.
– И много други неща съм ти казвал – рекох. – Но ти явно не си имала
акъл да ги чуеш.
– Иво, дай ми още един шанс – започна да се моли Скарлет. – Много
съжалявам за всичко, което ти причиних. Като погледна назад и се сетя как
съм се държала с теб, направо не мога да повярвам, че съм била толкова
лоша. Сякаш не съм била аз, а някой друг.
Ей, тва жените са си ебали майката. Използват теорията за раздвоението
на личността както им изнася. Като направят нещо хубаво, са си те. А като
направят някоя простотия, е бил някой друг. Много е удобно така.
– Скарлет, между нас всичко свърши – казах. – Нямам сили отново да
изживея подобна болка.
– Няма да е болка, Иво. Аз се промених. Преосмислих поведението си. И
разбрах, че не съм била права. Ти си толкова добър човек. Никога повече
няма да ти причиня болка. Ше ти нося само щастие.
Да, бе. Ей сега. Добрата фея е долетяла от Щатите, не защото е изгонена
от поредния несретник, който е отказал да ѝ сърба попарата, а за да ми
донесе щастие. Направо ѝ повярвах! И сега ше е много добричка и много
мила, докато ми размекне доброто сърне. Но в момента, в който се поддам
и реша да я допусна до себе си, веднага ше стане същата зла гад и пак ше
почне да ми пие мозъка. Не на мен тия, скъпа.
– Между другото, много си се разхубавил – смени тактиката мръсницата.
Опитваше се да ме подлъже с нелепи комплименти. Хубав съм бил.
Глупости. Нали се гледам всеки ден в огледалото какъв брадясал
нещастник съм.
– Не съм се разхубавил – казах.
– Напротив. Отслабнал си. И си много секси.
Че съм отслабнал, отслабнал съм, това е факт. Отслабнах от ядове по нея
и от всички проблеми, които ми причини. Но чак пък да съм се
разхубавил...
– Всички казват, че и аз съм се разхубавила след развода – похвали се

14
Скарлет.
– Така ли?
– Ти не мислиш ли, че съм се разхубавила?
Мислех. Даже мислех, че не просто се е разхубавила, а че е адски
красива и неустоима. Едва се сдържах да не я награбя. Слабините ми
горяха, сърцето ми биеше учестено, устата ми беше пресъхнала от желание,
но от друга страна, си виках: добре бе, толкова елементарно животно ли
съм, та да не мога да овладея нагона си? Нима примитивният инстинкт за
ебане ше надделее над принципите ми? Ше позволя ли долната ми глава да
заповядва на горната? Ако е така, тогава какво ме различава от животните?
Човешко същество с висши идеали ли съм, или звяр бездуховен? Оффф, не
знам, ама като я гледах, направо ми идеше да зарежа всичките си тъпи
принципи, да я хвана за ръката и да я заведа в най-близкия хотел, където да
се отдадем на най-безсрамните си желания и...
– Не мислиш ли, че съм се разхубавила? – повтори Скарлет и прекъсна
сладките ми копнежи.
– Ми... същата си си – излъгах.
Скарлет направо побесня. Няма нищо по-страшно от това да кажеш на
жена, която смята, че се е разхубавила, че си е същата. Нарочно ѝ казах
така. Очаквах след тая реплика да плисне кафето си в лицето ми и да избяга
с рев, та да приключим с тия мъчителни разговори, но мръсницата се оказа
много по-хитра, отколкото предполагах.
– Прав си – въздъхна Скарлет. – Не съм се разхубавила. Всъщност
всички ме лъжат, че съм се разхубавила. За да ми вдъхнат някакво фалшиво
самочувствие. Но аз знам, че от деня, в който се разделихме, аз само
погрознявам. Не мога да бъда красива без любовта на моя живот, Иво.
Колко подло и лицемерно извъртя нещата! Сега контрата беше в мен.
– Хубава си – отстъпих аз. – Много си хубава.
Едно на нула за нея. Тя усети, че е взела териториален превес и е време
да пусне тежката артилерия.
– Остави ме мен – лицемерно каза Скарлет, която всъщност винаги е
предпочитала да говорим само за нея. – Ти как живееш?
– Е, как да живея... Трудно. Знаеш, че заради теб се разведох.
– Да.
– След като ти ме напусна, се върнах при жена ми.
– И тя те прие?
– Прие ме. Тя е добър човек.
– Аслъ. Щом след всичко това, те е допуснала пак до себе си.
Пак тва „аслъ“. Толко ме дразни, че ако го каже още веднъж, ше ѝ шибна
един.
– Разкаях се. Извинявах се. Плаках. В крайна сметка тя ме прибра при

15
нея.
– Браво на жена ти. Явно има добро сърце.
– Да, Скарлет. Жена ми има добро сърце. Но това не означава, че се е
отказала да използва чувството ми за вина, и че е спряла да ми натяква с
повод и без повод какво съм ѝ причинил заради теб. Ако преди да те
срещна, съм бил под чехъл, след като ѝ признах изневярата си, съм под
десет пъти по-голям чехъл.
Скарлет въздъхна дълбоко. И при въздишката разкошните ѝ цици се
надигнаха толкова възбуждащо, че си забравих мисълта. Оффф, как искам
да ги погаля... Да ги целуна отново... Ама принципите ми... Какви
принципи, Иво, луд ли си да изпускаш най-разкошните цици в света? Колко
са мъжете, които са имали щастието да ги докосват? Двама-трима... айде да
са десет... най-много двайсет... в най-лошия случай петдесет... И какво сега?
Вместо да се гордея, че съм в топ 50 на мъжете, докосвали най-великите
цици във вселената, аз съм седнал в некво квартално кафене и се правя на
горд безчувственик. Абе, я стига...
Скарлет усети, че съм разколебан и директно ме шибна в слабините:
– Иво, това твойто, не е живот. Не можеш цял живот да страдаш и да
носиш вина, която даже не е твоя. А е моя. Дай да избягаме. Ше бъдем себе
си. Няма да дължим нищо на никого. Сами. Безсрамни. Голи. Без задръжки.
Ше изживеем най-силната любов, която историята познава. Иво, ше ти дам
всичко, на което съм способна.
И облиза устните си. Представих си как между тия устни съм ѝ
подавал... и какво е правила с... не, неееее, не мога... Край. Предадох се.
Животното в мен победи гордия човек с морални принципи. Бях готов да я
награбя и да започнем на чисто новата си любов.
В тоя момент в кафенето влезе Монката.
– Здрасти, Ивчо – вика. След което погледна Скарлет и небрежно
подхвърли: – Здрасти, Гери.
– Това не е Гери – рекох. – Това е Скарлет.
– О, извинявай – вика Монката. – Нали съм недоскив. Заприлича ми на
Гери. Толко пъти си идвал с нея тука...
И се изсули зад бара. Скулите на Скарлет започнаха да потрепват
нервно. Познавах добре болезнената ѝ ревност и бях сигурен, че предстои
буря. Бахти тъпия късмет. Тамън беше готова за всеотдаен секс и сега тоя
капут Монката прееба всичко.
– Коя е Гери, бе, Иво? – изсъска Скарлет. – Доколкото знам, жена ти не
се казва Гери.
Наложи се спешно да измисля трогателна история.
– Гери е моя състудентка – рекох. – Много добро момиче. И много
нещастно. Майка ѝ полудя. Баща ѝ загина в катастрофа. Тя сега е без

16
работа. Гледам да ѝ помагам, колкото мога.
– И си спал с нея само от съжаление? – разлюти се Скарлет.
– Не съм спал с нея. Тя не харесва мъже. Лесбийка е.
– Да бе, лесбийка била. Не ти ли писна от плоските ти лъжи бе, Иво?
Направо не знам как те търпи жена ти, горкичката. Идвал си тука постоянно
в кафето, в НАШТО кафе, с неква Гери, спал си с нея...
– Не съм спал...
– Спал си!
– Не съм спал...
– Лъжеш ме, Иво! Сигурна съм, че си спал!
– Откъде па си сигурна?
– Нали те знам какъв курвар си... Спал си! И то с жена, която прилича на
мен... Това е отвратително.
– Сега па приличала на теб! Тва как го измисли?
– Не съм го измислила! Монката ми каза „здрасти, Гери“! – пищеше
Скарлет.
– Монката е кьорав като къртица. Не може да различи жена от
бетоновоз.
– Лъжеш ме, Иво! Лъжеш ме! Затова ли дойдох от Щатите, за да разбера,
че спиш с някаква Гери...
Скарлет се разрида. Ревеше с глас.
Много мразя някой да прави сцени на публични места. Монката ни
гледаше зад бара. Кво ли си вика сега... тоя чехлю Иво пак се е нахендрил
на истеричка.
Наведох се над масата и прошепнах:
– Скарлет, успокой се. Спри да ревеш. Моля те.
И в тоя момент тя хвана в ръцете си лицето ми и започна да ме целува.
Толкова нежно. Толкова страстно.
Имах чувството, че политам.
Една стара любов, която мислех за погребана, избухваше със страшна
сила. Знаех, че пак ше страдам. Но ми беше хубаво.

17
 Отново с Иво
Летях над Атлантическия океан в посока София и се чудех какво ли ми
предстои. Трудно ми беше да взема такова решение. Ма то кое ли в живота
ми е било лесно? Винаги е адски сложно, когато правя избор. Винаги съм
изпълнена със съмнения и колебания и не съм сигурна дали съм взела
правилното решение. А има хора, на които изобщо не им пука. Дженифър е
такава. Не се колебае дори за части от секундата, ами направо действа.
Сигурно щото е проста. А аз съм умна и затова постоянно разсъждавам. И
колкото повече разсъждавам, толкова повече се обърквам и направо ми иде
да се разрева.
Ето и сега, летя към голямата си любов и вместо да се отпусна и да се
наслаждавам на момента, аз съм изпълнена с угризения. Когато казах на
мама, че заминавам за България, тя заяви, че съм луда. Къде съм била
тръгнала, щяла съм да си съсипя живота с тоя простак Иво, само пълна
глупачка можела да зареже това добро момче Ричард, тя се надявала на
внуци и всякакви такива простотии. Накрая ми каза да си троша главата и
да не ѝ се обаждам повече.
Ше ѝ мине. Винаги ѝ минава. Ама на мен лесно ли ми е да търпя
истериите ѝ? Кво като е в критическата! Да си гледа там нейния живот и да
не ме товари с проблемите си.
На Ричард нищо не казах. Просто пуснах молба за развод, събрах си
багажа и си тръгнах. Нямах сили да му се обяснявам и да се оправдавам
защо го напускам. Пък и той нищо лошо не ми е направил. Просто е скучен,
ама не е виновен за това. Аз съм си виновна, че изобщо заживях с него. Хем
от самото начало ми беше ясно, че не е подходящият човек за мен.
На Джени се похвалих, за да видя как ше побеснее от завист тъпата
кокошка. Казах ѝ, че отивам при голямата си любов. Че Иво не ме е
забравил и всеки ден ми е звънял по телефона, и е плакал, и ме е молил да
се върна при него, защото никоя друга жена не бил обичал толкова, колкото
мен.
Е, това не е баш така, щото изобщо не ми е звънял и даже преди
седмица, когато взех решение да се върна при него, изобщо не ми вдигна
телефона. Дори сега не знам как ше ме приеме. Може пък да се е влюбил в
друга жена. И да ме е зачеркнал от живота си... Макар че как се зачерква
такава жена като мен?... Сигурна съм, че като ме види, ше полудее от
страст... А, сигурна съм!... Изобщо не съм сигурна. Но искам да опитам.
Трябва да опитам.
Джени се сцепи от яд. Инфаркт щеше да получи. Щото тя никога не е

18
изживявала истинска любов и като ѝ гледам килограмите, няма шанс някога
да изживее. Хаха.
Полетът ми се стори цяла вечност. Самолетът сякаш пъплеше над
облаците едва-едва и имах чувството, че никога няма да стигна до София.
На всичкото отгоре на седалката до мен седеше дебел, потен българин,
който ужасно смърдеше на чесън. И като всеки българин, който види
красива жена, веднага почна да ме сваля на развален английски. Аз обаче
демонстративно си сложих слушалките на ушите и се направих, че уж
гледам филм. Даваха „Нотинг Хил“. Тоя филм съм го гледала поне десет
пъти, ама всеки път си рева на него. Толкова съм чувствителна... Пък и
историята на Хю Грант и Джулия Робъртс много ми прилича на нашата
история с Иво... Даже съквартирантът на Хю Грант е същият олигофрен
като Пецата и Сандо... Е, не е чак толкова прост, но прилича на тях.
Наревах се хубаво и съм заспала. Като се събудих, вече бяхме кацнали.
София ме посрещна мрачна и навъсена. Тежки облаци бяха надвиснали
над града. Стюардесата ни информира, че температурата е 11 градуса, а
местното време 7 и 40 сутринта. Рано беше да звъня на Иво. Той по това
време спи. Ако му звънна сега, най-много да ме напсува. Изчаках в
кафенето на летището да стане 9 часа и му се обадих.
– Ало? – чух сънен глас отсреща.
– Иво, аз съм тук. Върнах се при теб – казах развълнувана.
– Ааа.
Стори ми се, че не ми се радва много. Или пък се правеше, че не се
радва, за да изглежда важен.
– Искаш ли да се видим? – попитах.
– Сега ли?
А не, бе! След един месец! Рано сутрин е много тъп. Преди да си изпие
кафето, мозъкът му изобщо не работи.
– Къде си? – вика.
– На летището.
– На кое летище?
Сякаш София има петнайсет летища!
– Аз току-що станах – осведоми ме Иво. – Трябват ми двайсетина
минути да се оправя.
– Добре – казах. – Ше те чакам в нашто кафе.
„Нашто кафе“ е кафенето на един пълен простак. Монката ли, Понката
ли, така и не му запомних името и нямам никакво намерение да го запомня.
Типична мутра – ходи с анцуг и гледа лошо. Но пък кафенето има
сантиментална стойност за мен. Тук много пъти сме се целували с Иво, тук
той веднъж се сби с някакъв нахалник, който ми досаждаше, тук ми призна,
че аз съм Голямата Любов на Живота Му.

19
 Пристигнах в кафенето след около час. Нямаше никакви хора. Само
един пенсионер, който четеше жълт вестник на една маса в ъгъла. Поръчах
си кафе. Отегчена сервитьорка ми го донесе и заби неприятния си поглед в
деколтето ми. Кво нещо са българите, бе... Още не съм пристигнала, и вече
ми завиждат.
Имах нужда да се освежа след дългия полет и отидох до тоалетната.
Лъхна ме тежка смрад на пикня. Дъската на тоалетната чиния беше
откачена. Кошчето за отпадъци беше препълнено с употребявани дамски
превръзки и салфетки, по които личаха остатъци от лайна. Щях да повърна.
Погледнах се в огледалото. Всъщност някога е било огледало, сега беше
парче счупено стъкло, оплюто от мухи. Изглеждах зле след дългия полет.
Клепачите ми бяха подпухнали, кожата ми беше бледа. Иво ме е виждал
много пъти сутрин, разчорлена и недоспала, но сега не можех да си позволя
да му се явя в тоя вид. Сложих си червило и лек грим, пръснах малко
парфюм зад ушите си. Чувствах се притеснена като на първа среща.
Пръснах си още парфюм.
Върнах се на масата и зачаках. Мина половин час, един час, Иво го няма.
А каза „след двайсет минути“. Преди три години за такова закъснение щях
да му вдигна грандиозен скандал, но сега реших да направя компромис. Не
исках да започвам с лошо.
Почаках още десетина минути. Ами ако ми е вързал тенекия? Ужас!
Само да е посмял. Ше го навра в кучи задник, ше го навра. Той за каква ме
мисли, бе... Да се дигна аз от майната си да идвам при него, а той да ми
върже тенекия.... Лелеееее.... Ше го попилея!
И точно в тоя момент вратата на кафенето се отвори и той влезе.
Господи! Стомахът ми се присви от вълнение. Вълшебни спомени нахлуха
в главата ми... Морето, залезите, целувките ни...
„Скарлет, дръж се – виках си. – Не издавай, че се вълнуваш...“ Но
треперех цялата. Скочих да го целуна, а той се дръпна. Сигурно защото не
съм си измила зъбите... Уж дъвках някаква дъвка, ама кой знае какъв ми е
дъхът след единайсет часа полет...
Седнахме на масата. Толкова бях развълнувана, че не знаех какво да
кажа. Сърцето ми пулсираше в ушите. Гледах го. Същият си е. Е, малко е
поостарял, разбира се, пуснал е леко шкембенце, ама пак си е секси.
Изглежда малко уморен, около очите му са се появили бръчки, но погледът
си е същият. Пронизва ме. Боже, колко го обичам тоя мъж... Идеше ми да
му се хвърля на врата и никога повече да не го пусна, но това би ме
поставило в много неизгодна позиция. Ше излезе, че едва ли не съм готова
на всичко само и само да съм с него. То си е така, но не искам той да го
знае. Все пак и аз имам някаква гордост. Тъкмо се чудех как да излея пред
него натрупаните през годините емоции, и в тоя момент Иво изръси

20
страшна простотия.
– Четох в жълтите сайтове, че си се развела с мъжа си – вика.
Е как може да е такъв простак! Дигнала съм се от оня край на света,
разбираш ли, идвам му на крака в „Овча Купел“, в некво миризливо кафене,
а той, вместо да попита как съм, добре ли съм, ми говори за некви жълти
сайтове! И какво изобщо му влиза в работата с кого съм била, с кого съм се
развела... Сметка ли ше ми държи? Побеснях.
Идеше ми направо да си грабна куфарчето, да се върна на летището и да
хвана първия самолет обратно за Ел Ей, но вместо това се разревах. Просто
нервите ми не издържаха.
А Иво, вместо да ме прегърне и да ме успокои, почна да ми говори
някакви клишета, че всичко било приключило между нас и да не съм се
надявала, че можем да възкресим връзката си. Ревнах още по-силно. Затова
ли пропътувах десет хиляди километра? За да ми каже в очите, че съм
нежелана?
Последният ми шанс беше да разбия студената броня на безразличието
му с комплименти. Като всеки мъж и Иво е много суетен и ако
погъделичкам егото му, със сигурност ще спре да се държи идиотски.
– Разхубавил си се – казах.
Че като грейна тоя човек, че като се размекна... Ма верно ли съм се
разхубавил, вика, ма ти верно ли ме намираш отслабнал... Започна да
кокетничи като петнайсетгодишна кифла само и само да си изпроси още
комплименти. Усетих възможността за пробив и продължих да свиря на тая
струна: страхотен си, какъв мъжкар си, колко си секси, жените сигурно си
припадат по теб...
Иво се разтопи като сладолед на августовско слънце. Можех да правя с
него каквото си искам....
Колко лесни всъщност са мъжете! Правят се на корави, ама като им
хлъзнеш два тъпи комплимента, са готови.
Бях спечелила мача. Оттук нататък щяхме да играем по моите правила.
И щяхме да правим каквото аз реша. Оставих го да се къпе още известно
време в сладкия сос на суетата си, преди да забия безмилостната си стрела в
окървавеното му сърце.
Иво почна нещо да хленчи, да ми се оплаква как се бил прибрал при
жена си, па как тя уж му била простила, ма всъщност не му била простила,
ми го тормозела и постоянно му натяквала, ма на него не му стискало да я
напусне, щото изпитвал чувство на вина, па колко страдал, па незнамквоси.
Аз се правех, че уж му съчувствам, макар че изобщо не ми дремеше за
неговите драми и неволи. Той пита ли ме аз какво преживях?... Но се
правех, че уж го разбирам, и това съвсем го довърши. Ако искаш да свалиш
един мъж, хвали го и се прави, че го разбираш.

21
 И в тоя момент, тоя тиквеник Монката ли, Понката ли, влезе в кафенето,
дойде до нашта маса и почна да се лигави. Почна да ми вика „Гери“, уж че
съм приличала на неква бивша любовница на Иво, която се казвала Гери.
Веднага ми стана ясно, че тоя тъпак ми играе некъв театър, за да се
почувствам обидена и да ми стане кофти. Аз обаче изобщо не го отразих.
Кво ми пука за неква проста пача Гери? Аз много добре знам коя съм, имам
самочувствие за това, което съм, и не могат да ме трогнат измислиците за
неква си несъществуваща Гери. Пък дори и да не са измислици и дори да
съществува тая Гери, какво ми пука за нея? Ше се сравнявам аз с неква
овчакупелска кифла. Кой знае колко е грозна и проста. А аз съм жена от
класа. Къде ше се сравнявам аз с неква Гери? Ако тоя тъпак Монката си е
помислил, че ше изревнувам, много се е заблудил. Аз да ревнувам? Хахаха.
Това че не изревнувах, тотално втрещи Иво. Може би и той си е мислел,
че ше се ядосам или нещо такова, но аз гледах на ситуацията с тънка сниз-
ходителна усмивчица и демонстрирах недвусмислено превъзходство.
Твърде умна съм, за да се връзвам на такива евтини провокации.
Иво почна нещо да ми се оправдава, че не бил гадже с тая Гери, не бил
спал с нея и незнамквоси, ма аз му викам:
– Бе изобщо не ме интересува с коя си спал бе, пич... Всеки има право на
лош вкус, хаха. Ако ще с всичките овчакупелски курветини да си спал, все
ми е тая.
И той съвсем се съсипа. Беше готов да лази под масата и да целува
подметките ми. Чак ми дожаля за него. Погледнах го иронично и му казах
да се стегне малко.
За пореден път бях доказала, че дори след дълъг полет, неизкъпана,
негримирана, аз продължавам да съм най-желаната, най-неустоимата, най-
страхотната жена.
И мога да правя с мъжете квото си поискам.

22
 Скарлет и тайният грях
Тръгнахме си от кафенето на Монката прегърнати. Скарлет ме гледаше с
щастливия поглед на влюбена ученичка, сякаш съм принцът на мечтите ѝ.
– Много те искам, Иво – прошепна ми. – Хайде да ходим у вас.
– Чудесна идея! – рекох. – Жена ми тъкмо е сготвила мусака. Ше ни
сипе да хапнем, а след това ше ни постеле нови чаршафи в семейната
спалня, ше ти даде чиста хавлия да се забършеш след душа, а преди да си
легнем, ше ти пожелае по-дълбоки оргазми. Може даже и да ни завие, за да
не настинем, докато се чукаме. Да видиш ти какво е прочутото българско
гостоприемство.
– Подиграваш ли се? – намръщи се Скарлет.
– Ни най-малко. Сигурен съм, че жена ми няма търпение да се запознае с
фаталната американка, която ѝ разби семейството. Ше бъде много
вълнуващо. А може пък да се харесате и да си станете приятелки. Знае ли
човек...
– Понякога сарказмът ти адски ме дразни. Не можеш ли просто да ми
кажеш, че не е удобно да ходим у вас?
– Толкова се възхитих от идеята ти, че не се сдържах да я обсъдим.
Други предложения имаш ли?
– В хотела, в който съм отседнала, не можем да отидем – каза Скарлет.
– Защо?
– Защото всички ме познават, Иво. Аз съм селебрити. Пред хотела
сигурно дебнат папараци. И изведнъж вкарвам в стаята си някакъв непознат
мъж... Жълтата преса ше ме изяде.
– Е, кво ти пука? Нали си разведена? Можеш да се срещаш, с когото си
искаш.
– Всъщност още нямам официален развод. Съдебният процес не е
приключил, а аз твърдя, че разводът е по вина на мъжа ми и съм предявила
претенции да му взема половината имущество. Но ако се установи, че
междувременно се срещам с други мъже, може и да не взема нищо.
Ей. кво нещо са жените... Дори в състояние на максимална възбуда пак
за кинти мислят. Какъв е тоя комерсиализъм, бе, каква е тая
меркантилност...
– Виж кво, мойто момиче – викам. – Що не си приключиш шибания
развод, па тогава ми се обади. Ма да се крия аз като некъв жалък мишок,
като некъв разгонен ученик, който трепери класната да не го види... тая
нема да стане. Нямам никво намерение да си причинявам такъв стрес. Не

23
съм малък вече, на 45 години съм, да му еба майката...
– Ами какво да направя, като съм в такава сложна ситуация – ревна
Скарлет. – Хем те искам, хем съм принудена да се крия... И как може да
псуваш в такъв романтичен момент!
– Много романтичен момент, нема що – изхилих се. – Да ти еба и роман-
тиката, да ти еба.
– Престани! – изписка Скарлет. – Вместо да псуваш като хамалин,
измисли нещо.
– Кво да измисля? У нас не може, а в хотела – не искаш. Да идем в парка
да се натискаме на някоя пейка не ми се струва добра идея, щото е четири
градуса, а и всеки момент ше завали.
– Нямаш ли някой свободен апартамент?
– Да бе, как не се сетих... Колко му е да отскочим до някой от десетте ми
апартамента, в които съм вложил част от милионите си. Къде
предпочиташ? В пентхауза ми в полите на Витоша, или в суперлуксозния
ми мезонет край романтичните брегове на река Перловец?
– Ето, пак се подиграваш... – ревна още по-силно Скарлет. – Как може да
си такъв идиот, Иво! Ти развали всичко...
– А! Аз съм развалил всичко... Нема те никва три години, изведнъж ми
се изтърсваш тука, без да си ме предупредила, и на всичкото отгоре почваш
да ме обвиняваш, че аз съм развалил всичко... Това вече минава сякви
граници. Аз бях дотук. Желая ти всичко най-хубаво. Тръгвам си.
– Чакай. Идвам с теб.
– Ти полуде ли? Къде идваш с мен?
– Където и да е.
Оффф, кво да я правя сега тая. Вахти досадната. Нема отърване.
– Има едно хотелче на двайсетина километра от София – рекох. – Казва
се „Тайният грях“. Можем да отидем там.
– Супер! – зарадва се Скарлет. – Тайният грях! Точно като за нас.
– Ся, не е некъв суперлукс, да не очакваш некви петзвездни глезотии. Ма
си е чистичко хотелче, поддържано, а и дават стаи на час.
– Ти откъде знаеш? – попита с леден тон Скарлет. – Коя си водил там?
– Никоя не съм водил. Имам един приятел Пецата. Той ми е разправял.
– Знам го. Тоя простак.
– Не го знаеш.
– Как да не го знам! Нали веднъж ме води у тях да гледаме мач. Егати
алкохолика.
Тая па помни всичко бе, дееба. Аз изобщо нямам спомен да съм я водил
у Пецата, ма явно съм я водил. Откъде иначе ше знае, че е алкохолик?
– Много добро момче е, ако искаш да знаеш – защитих го аз. – Верно,
пийва си от време на време, ма не щото е алкохолик, а защото ранимата му

24
душа болезнено възприема суровата действителност и той търси отдушник.
– Страхотен отдушник е намерил. Кило и половина ракия на ден –
продължи да мърмори Скарлет.
Реших да не обръщам внимание на дребнавите ѝ заяждания.
– Та Пецата ми разправя, че тоя хотел „Тайният грях“ бил много приятно
местенце.
– А той коя е водил там?
– Бе отде да го знам коя е водил! – ядосах се аз. – И кво па изобщо ти
пука коя бил водил Пецата?
– Пука ми, че всичките ти приятели са курвари, Иво. Курвари и
алкохолици. А щом всичките ти приятели са курвари и алкохолици, прави
си сметка какъв си ти...
– Ти ся кво – курвар и алкохолик ли ме наричаш?
– Не. Просто се притеснявам за теб, защото виждам в каква среда си
попаднал.
– В ква среда съм попаднал, бе? – развиках се. – В ква среда съм
попаднал? Това са ми приятели от детството. Израснал съм с тях. И винаги
са били до мен и никога не са ме предавали. И няма да позволя никой да ги
обижда.
– Не ги обиждам. Просто ти казвам какви са.
– Не е вярно. Не са такива. Нормални хора са.
– Нормални хора? Значи ти смяташ за нормално твоя Пеца да се напие
като свиня, да си свали гащите и да си размахва пениса пред напълно
непозната дама като мен?
– Това не е бил Пецата. Сандо е бил.
– Значи все пак помниш.
Конкретния случай не го помня, ма обикновено той ги прави тия
работи. На всеки купон, като си пийне, си го вади и го размахва. Това му е
навик още от ученическите години.
– И смяташ, че това е нормално?
– Скарлет, ае да престанем с тия безсмислени спорове. Неам нерви сега
да обсъждам с теб как се бил напил Пецата и как си го бил извадил Сандо.
– Ти започна да ги обсъждаш.
– Не, ти започна.
– Аз? Бе ти още малко ше ме изкараш луда.
Казвам ви, тая почваше адски да ме нерви. Ако не ми се чукаше толкова,
досега сто пъти да съм ѝ бил шута. На всичкото отгоре в тоя момент заваля
проливен дъжд.
– Ше ходим ли в хотелчето, или да си тръгвам? – поставих ѝ ултиматум.
– Ше ходим – нацупи се Скарлет. – Но да знаеш, че аз тия неща
принципно не ги одобрявам.

25
 Ся па не ги одобрявала, моля ти се. Сякаш съм тръгнал да я изнасилвам.
Откачена работа.
Голфетката ми беше паркирана от другата страна на блока. Дотам няма и
сто метра, ма докато стигнем до нея, станахме вир-вода. Влязохме вътре и
Скарлет почна да ми се мазни:
– Ох, какви страхотни спомени имам от тая кола. Ох, Иво, цялата съм
мокра.
– И аз.
– Искам да кажа, че съм мокра не само от дъжда. Такива спомени
нахлуха в съзнанието ми...
Разбрах ѝ намека, ма сега тука на паркинга ли да се плющим? Ше мине
некоя съседка и ше изтропа всичко на жена ми. Клюкарките от блока по цял
ден само дебнат.
Запалих колата и набичих парното на макс.
– Горещо ми е – вика Скарлет. Свали си блузката и остана само по
сутиен. Аз изстенах. Как да шофирам сега с тая нечовешка ерекция?
Потеглихме към „Тайният грях“. Стараех се да гледам само напред,
щото а съм погледнал към циците на Скарлет, а съм катастрофирал. Реших
да пусна малко музичка, за да се поразсея.
– Ква е тая чалга сега? – намръщи се Скарлет.
– Не е чалга – казах. – Тва е Миле Китич.
Надух уредбата до дупка и запях гороломно: „Кило горе, кило доле,
оооо, оооо, брига ме“.
– Не ми харесва – вика Скарлет. – Нямаш ли джаз?
– Ми тва си е джаз – казах. – Балкански джаз.
– Имам предвид истински джаз. Майлс Дейвис. Кийт Джарет.
Аре, бе! Баба ти само Кийт Джарет е слушала. Дееба и снобарката,
дееба.
– Нямам Кийт Джарет – рекох. – Мога да ти пусна Сашо Роман. Той
прави много интересен джаз.
Пуснах ѝ компилацията ми Sa6o Roman golden hits, c надеждата да я раз-
чувствам. Яко страст има в тия парчета. Направо ме разцепват. А Скарлет
ги слушаше с некъв празен поглед като скумрия с тежък алцхаймер. Аз на
„Обещавам да съм верен до гроб“ за малко щях да ревна, а тя не трепна.
Бахти безчувствената!
– Не ми харесва вашия джаз, Иво – каза. – По-добре да не слушаме
нищо.
И спря музиката. И то баш на солото с тромпета, което направо ми къса
сърцето. Там дето свири търъ-търъ, търъ-търъръръъъъ, и Сашо пее:
аааааа....
Преряза ме като с нож. Не можех да си обясня как съм бил с тая жена

26
толко дълго време, при положение че няма грам емоция в нея.
Не стига, че спря музиката, ами пак почна да ми дудне некви тъпотии.
– В тоя хотел, дето отиваме, има ли уай-фай?
Уай-фай! Казвам ви, тая не е у ред. Не разбира ли, че хората ходят там,
за да се ебат, а не да пишат лиготии в тъпия фейсбук.
– За кво ти е уай-фай? – викам.
– Да си проверя пощата.
Зор, баш сега да си я проверява. Сякаш папата току-що ѝ е пратил мейл
и нервно седи пред лаптопа си в очакване на спешен отговор.
– Не знам дали има уай-фай – рекох.
– Е, Пецата не ти ли е казал?
Винаги съм смятал, че дори най-безнадеждното малоумие си има
някакви граници, отвъд които няма как да се премине.
Но току-що Скарлет просто ги отнесе с глупавия си въпрос. Само си
представете как Пецата се връща от хотелчето, сядаме да пийнем така, да
обсъдим положението, и аз не го питам за ебането, а започвам да се
интересувам дали аджеба там, където са били, е имало уай-фай. Направо ми
идеше да вия от тъпотата на въпроса ѝ, но точно в тоя момент тя свали
сутиена си, а ерекцията ми за малко щеше да удари волана, така че се
направих, че не съм я чул.
– Ама Пецата защо ти е разправял за тоя хотел? – продължи да ме
измъчва Скарлет. – Вие, мъжете, споделяте ли си подробности от
сексуалния си живот?
А не, бе! Траем си. За кво правиш секс, ако не за да се похвалиш после?
Кулминацията от оргазма при мъжа идва именно в момента, когато разкаже
на приятелите си.
– Е вие, жените, не си ли споделяте? – отвърнах с коварен контравъпрос.
– Аз специално никога не съм споделяла. Смятам, че това е нещо
дълбоко интимно. Чувала съм, че някои жени го правят, но това за мен е
абсолютно неприемливо.
Кого лъжеш, бе? Нали ви знам как, като се съберете по женски, си
шушукате и се кикотите и си разправяте всичко в най-големи
подробности – колко му бил голям, колко бил твърд, къде я пипал, къде ѝ
бъркал, как го поела, кога свършил, къде свършил и прочие. Всяка жена ги
разправя тия неща на приятелките си.
– И аз никога не съм споделял такива неща с приятелите си – казах.
Ми кво – като лъже тя, ше лъжа и аз.
– Сигурен ли си? – попита Скарлет.
– Заклевам се.
– А тогава откъде знаеш за това хотелче? Значи Пецата ти разказва за
сексуалния си живот, а ти на него – не. Това не го вярвам.

27
 – Не вярваш, но е факт. Дискретен съм.
– Леле, Ивооооо – изчерви се Скарлет. – Ако си разправял на тия
курвари и алкохолици, твойте приятели, кво сме правили в леглото, да
знаеш, че няма да те погледна повече.
И си облече блузката. Вероятно не искаше Пецата и Сандо да знаят, че е
пътувала в колата ми по цици.
– Сигурна съм, че им разправяш – продължи да се самонавива Скарлет. –
И кво им викаш? Аз тая Скарлет как я чукам, момчета... И орален секс ми
прави... Така ли им разправяш?
– Разбира се, че не им разправям така.
В случая не лъжех. Как ше кажа аз на свирката „орален секс“. Ебахти
лицемерния израз! Нали пичовете ше ме спукат от бъзици после. Орален
секс! Хахаха.
– А кво им разправяш?
– Нищо не им разправям.
– Лъжеш. Иво, ако после ше им разправяш на тия курвари и алкохолици
кво сме правили в хотелчето, не искам да ходим там.
– Ние почти стигнахме. Ма ако не искаш, да се връщаме.
– Не знам вече дали искам – въздъхна Скарлет.
Да бе, не знаела. Ебе ѝ се, та две не вижда, ама ми се прави на важна
тука.
– Иво, не знам за ква ме мислиш, но аз не съм такава, за квато ме
мислиш.
– За ква те мисля?
– Ти ми кажи за ква ме мислиш.
– За никаква не те мисля.
– Мислиш ме за никаква?
Оффф, пак се оплетохме в сложните конструкции на българския език.
Нямах вече сили да водя малоумни разговори с нея. Паркирах голфетката
пред хотелчето, изгасих двигателя, наведох се към Скарлет и я целунах. Тя
изстена, взе ръцете ми и ги сложи върху циците си.
Хотел „Тайният грях“ беше, меко казано, скромно обзаведен. Тапетите
със сигурност бяха от времето на Тодор Живков. Стаите бяха малки, грозни
и миришеха на мухъл. Но тези неща очевидно не правят впечатление на
тайните ебачи, защото от съседните стаи се чуваше ритмично скърцане на
кревати и приглушени стонове.
Два часа по-късно лежахме омаломощени и гледахме напукания таван.
Скарлет дишаше учестено, бузите ѝ бяха пламнали от страст. Гледаше ме с
възторг. А аз се чудех кво да я правя сега.
Скарлет седна в леглото и запали цигара.
— Ти нали не пушеше? – викам.

28
 – Припалвам – каза Скарлет. – Ама само в България. Мама още не знае,
че пуша.
Станала е на трийсе и кусур години, а още се крие от майка си. Смятай
как я спича дъртата вещица.
– По-добре ги спри – посъветвах я бащински. – За кво ти е да се тровиш?
Знам, че е вредно – каза тя. – Ама след такъв невероятен, разтърсващ
секс просто не мога да не запаля. Ти си най-страхотният любовник, който
съм имала.
– Е, чак па толко – реших лицемерно да скромнича с цел да си изпрося
още комплименти.
Всъщност си знам, че е така. Не че съм полов атлет или нещо подобно,
просто владея до съвършенство изкуството, наречено секс. За мен женското
тяло е като музикален инструмент, от който успявам да изтръгна най-
съкровените звуци. Знам къде и кога точно да докосна. Умея да си играя с
темпото – усещам кога искат по-бързо и задъхано, кога по-бавно и
внимателно. Мога да бъда разплакващо нежен и пленително груб. Жените
треперят в обятията ми като есенен лист, по-духнат от топъл ветрец. Тези,
които са лягали с мен, никога не могат да ме забравят. Пишат ми сърце-
раздителни писма, пращат ми плюшени мечета, бельото си, буркани с
лютеница, баници, домашна ракия, чушкопеци. Пеят ми песни под
прозореца, жонглират с горящи бухалки, организират манифестации на
рождения ми ден, поднасят венци пред блока ми, правят бдения със
свещи...
Даааа.... А сега, след безсрамните лъжи от последните десет изречения,
нека отново се върнем към истината.
Истината е, че Скарлет седеше до мен, пушеше си цигарката, а аз се
чудех как да я разкарам. Видяхме се, удовлетворихме нагона си, време е да
си ходим. Но как да ѝ го кажа така, че да не я обидя?
– Иво, като се събличахме, забелязах, че единият ти чорап е скъсан –
каза Скарлет.
– Да, скъсан е. И кво?
– Дай да идем в мола да ти купим едни нови чорапи.
А, не! Само това не. Последния път когато ходих с нея в мола да ми
купуваме чорапи, си тръгнахме оттам с палто за нея, четири блузки за нея,
единайсет чифта бельо за нея, два парфюма за нея и неква супергрозна
шапка, която никога не съм я виждал да носи. Изкарахме половин ден в
шибания мол и на мен толкова ми беше писнало, че даже забравих да си
купя чорапи.
– Имам си достатъчно чорапи вкъщи – парирах елегантно коварния ѝ
замисъл.
– Добре де, ако не искаш – не си купувай. Ма що па да не отидем ей

29
така, да поразгледаме какво ново са пуснали.
– Искаш да те водя на шопинг?
– Ми що па да не ме заведеш? И без това вече нямам какво да облека.
Егати! Тамън се е съблякла, а вече няма какво да облече.
– Мисля, че имаш достатъчно дрехи – заявих категорично. – А и къде
баш сега ше ходим на шопинг, магазините след два часа затварят. Пък и
трябва да си ходя.
Че като ревна тая жена, като се разциври.
– Значи такъв си бил, Иво. Възползва се от тялото ми, а сега ме
захвърляш като някакъв парцал. Отнасяш се с мен като с долна курва. Като
с играчка за секс.
– Глупости!
Не са глупости. Точно така се чувствам. Същия боклук си като тъпите
ти приятели. Гледате само да се напиете и да изпукате нещо, ако е
възможно, без пари.
Ми така си е, кво. Жените па да не би да ги интересува нещо друго?
Разликата е само, че гледат, ако е възможно, да изпукат нещо с пари. Ма
айде да не се заяждам сега.
– Скарлет, как може да ми говориш така! – възмутих се аз. – Кога па съм
те използвал?
– Не знам – каза Скарлет. – В момента се почувствах така.
И запали още една цигара. Помълча известно време и изведнъж лицето ѝ
притъмня.
– Иво, кажи ми честно, водил ли си Гери тук?
– Коя Гери? – направих се на ударен.
– Айде сега! Не се прави на ударен. Коя Гери! Оная Гери, от кафето на
Монката.
– Хаха, глупости – започнах да се смея престорено. – Бе ти виждала ли
си я как изглежда? Как ше легна аз с тая грозотия? Моля ти се, не ме
разсмивай.
– Имам чувството, че си я водил тук.
– Имала чувството... Бе ти да не си неква ясновидка? Казах ти вече,
Пецата ми разказа за тоя хотел. Аз идвам за пръв път.
– Имам чувството, че не идваш за пръв път. Някак си много познато ти е
тук всичко. Ако човек влиза за пръв път в някой хотел, в първия момент се
оглежда, докато разбере къде е банята, къде е балкончето... А ти изобщо не
се огледа, сякаш си си у вас.
Бре, тя и детективка ше дойде.
– Е, кво да се оглеждам? Във всеки хотел банята е или вдясно от вратата,
или вляво от вратата. Няма къде другаде да е.
– Не е вярно. Аз съм била в един хотел в Сингапур, в който банята е в

30
средата на спалнята. И е с прозрачни стени. И като се къпеш, всичко се
вижда.
– А така! С кого си била там? – минах аз рязко в контраатака.
– Сама бях. Снимахме филм. Ама не сменяй темата. Кажи за Гери.
– Кво да ти кажа за Гери?
– Водил си я тук, нали?
– Оффф, айде да ходим в мола – предадох се аз. Приех по-малкото зло,
за да спра тоя тормоз.
Скарлет грейна. Значи, като я чукат без пари, се чувства боклук, а като я
чукат и после ѝ купуват парцалки, не се чувства боклук. Странна логика.
Теглихме си по един бърз душ, облякохме се и слязохме на рецепцията
да платя стаята. 38 кинта, кво му плащаш. Даже с небрежен жест
подхвърлих два кинта бакшиш, да види Скарлет, че съм ларж.
Качихме се в голфетката и потеглихме към мола. Да ми купим чорапи,
видиш ли. Настроението на Скарлет веднага се оправи. Забрави и за Гери, и
за всичко. Вече си представяше как дебаркира в магазините и с блеснал
поглед изкупува всичките им боклуци. Даже почна да си тананика нещо.
Стигнахме в мола, гледам пред паркинга пише „Забранено за
автомобили с газови уредби“. Да бе, те ше ми кажат на мене... Аз сега къде
да оставя голфетката, на улицата ли? Па и откъде ше разберат, че съм с
газова уредба? Аре, моля ти се.
Паркирах и Скарлет нахлу в мола с настървението, с което
кръстоносците са превземали Константинопол. Беше готова за
опустошение.
Още пред първата витрина спря и започна да се превъзнася, сякаш е
видяла непознат досега шедьовър на Леонардо.
– Ауу, какви сладурски ботушки – вика. – Аууу, божествени са. Трябва
да ги купим. Не издържам.
Влязохме в магазина. На касата отегчена продавачка си пилеше ноктите.
Дори не ни удостои с поглед. Забелязал съм, че продавачките в българските
магазини винаги са обидени.
Скарлет грабна ботуша от витрината, сякаш е безценно съкровище и
изчурулика:
– Имате ли 37-и номер от тези?
– Няма – процеди кисело продавачката.
– А поне 38-и? – тъжно попита Скарлет.
– Няма – обиди се още повече продавачката. – Има само 41-ви.
– Дайте все пак да ги пробвам – с угаснала надежда каза Скарлет.
Оная влезе в склада и след малко излезе оттам с кутия в ръце. Хвърли я
пред Скарлет с такава физиономия, сякаш току-що ѝ бяхме провалили деня.
Скарлет обу ботушите и широка усмивка озари лицето ѝ.

31
 – Малко са ми големи – вика. – Ма ше ги взема.
– Как малко, бе, Скарлет? – опитах се да я вразумя. – Четири номера по-
големи са.
– Е, кво като са по-големи? Ше сложа вътре памук. Виж само колко ми
отиват!
Да се опитваш да спреш жена, която е решила да си купи нещо, е като да
пробваш да спреш ураган с носна кърпичка.
Настъпи онзи неловък момент, в който се налагаше да изиграя малък
театър. Бръкнах в портфейла си и направих стресната физиономия.
– Забравил съм си кредитната карта – казах.
Скарлет се усмихна презрително. Ясно ѝ беше, че съм стиснат
нещастник, който не иска да харчи пари за глупости. Но не можех да
забравя как при един шопинг преди три години беше ликвидирала всичките
ми спестявания, та после два месеца почти гладувах.
Скарлет извади кредитната си карта и плати ботушите. Малко ми беше
неудобно, ма що па трябваше да ми е неудобно? В края на краищата тя в
тоя Холивуд кърти зловещи кинти.
Тръгнахме да обикаляме другите магазини. В тоя час на деня в мола
имаше предимно гимназистки, избягали от училище. Влизаха в магазините
за бельо, пробваха прашки и сутиени, правеха си селфита с тях и ги качваха
във фейсбук.
– Иво, ти в какъв мол си ме довел? – попита ме по едно време Скарлет.
– В нормален мол – казах.
– Е как ше е нормален? Защо пазаруват само проститутки? Да не сме в
квартала на публичните домове?
– В съвсем нормален квартал сме. А и това не са проститутки.
– Как да не са? Виж ги как са гримирани.
– Това са нормални български ученички. Просто така им харесва да се
гримират?
– Като проститутки?
– Всяка жена иска да е секси – защитих ги.
– Едно е да си секси, а съвсем друго е да изглеждаш като най-долна
курва, излязла на улицата да изкара някой лев. Как търпят това родителите
им?
Дреме им на родителите.
– Ти знаеш ли, че родителите им масово им подаряват силиконови
бюстове по случай завършването на училище? – казах.
– Това е отвратително – възмути се Скарлет. — Как може да насърчаваш
дъщеря си да продава тялото си?
– Еми, както виждаш, може. Такива са особеностите на националния
манталитет.

32
 – Ма не, погледни ги само. Аз не съм консервативна, но ако видя дъщеря
ми така гримирана, ше ѝ счупя главата.
В тоя момент една от ученичките излезе от тоалетната на мола, хванала
под ръка мъж на минимум 60 години. Предположих, че едва ли е бил вътре
с нея, за да ѝ помогне за домашното по математика. В мола се продаваше
всичко – от чехли до любов.
Влязохме в магазина за бельо. Тук Скарлет направо откачи. Затвори се в
пробната и премери поне 30 чифта прашки. И постоянно се провикваше:
ела да видиш, тия харесват ли ти? А тия? Забелязах, че тия, които на мен ми
харесваха, тя смяташе, че са курвенски, а тия, които на нея ѝ харесваха, на
мен ми изглеждаха бабешки. Ма в края на краищата, да взима които иска,
бе! Дреме ми с кви гащи ше ходи. Накрая се спря на едва деветнайсет чифта
прашки и въодушевено ги тръшна пред продавачката, която беше
боядисала косата си в лилаво и дъвчеше дъвка.
– Купувам ги – каза гордо.
– Тез са комплектчита – обясни ѝ любезно лилавокосата. – Вървят със
сютюени.
– Не разбрах? – усмихна се Скарлет.
– Ку искаш прашкити, тряа да земиш и сютюена, който ѝ в комплект-
чито – обясни продавачката, докато преживяше лениво дъвката си.
– Няма проблем – каза Скарлет. – Давайте сутиените.
Оказа се обаче, че проблем има. Сутиените бяха незнамкакъвси размер,
па Скарлет носела незнамкакъвси... абе с две думи, малки ѝ бяха. Едрите ѝ
цици (ох, блазе ми, блазе ми!) изобщо не се побираха в сутиените от „ком-
плектчитата“. А по-голям размер в тоя магазин нямали.
– Не може ли да взема само прашките? – попита Скарлет.
– Ни можи – отряза я момичето с лилавата коса. – То тъй, ако сяка почни
да си зима само прашки, ши са развалят комплектчитата.
Скарлет направо щеше да се разреве.
– За кво мерих толкова много прашки? – вика. – Не можа ли да ми каже
отначалото, че има такова условие?
– Айде да си ходим – казах. – Ше ти купим бельо от другаде.
– А, ше си ходим.... Много ми харесват тия прашки. Ше взема и
сутиените, нищо, че не ми стават.
И взе деветнайсет сутиена, които не ѝ ставаха! Тая жена е напълно луда.
Ше ги подаря на някоя приятелка, вика. Мойте всичките приятелки са с
малки цици, хаха.
Излязохме от магазина за бельо и точно в тоя момент в мола се втурна
група от петдесетина женици, пристигнали в София на конгрес на жените
симпатизантки на ГЕРБ. Политиката явно ги беше нахъсала за яростен
шопинг, защото бяха с пламнали бузи и безумни погледи.

33
 – Момичита, тука има сале! – извика една от тях и всичките вкупом
атакува магазин за козметика. Докато се чудех какво е това митично сале,
хвърлих поглед върху витрината. Там пишеше SALE – 30%.
Вместо да изчака да се напазаруват, Скарлет хукна заедно с тях, вряза се
в групата им и започна да се бута с тях сякаш парфюмите ше свършат. Не
бях виждал толкова зрелищно шопинг пого.
– Ко са ръгаш ма оу, откачената? – извика ѝ лелка с прическа на кокер-
шпаньол. – Ай ши ви са ни види и софиянките.
Трофеите на Скарлет от магазина за козметика бяха впечатляващи –
четири парфюма, тоалетна вода, три нощни крема и осем дневни,
деветнайсет червила, седем шампоана и трийсет и девет молива за вежди.
В следващите три часа купихме две рокли, единайсет фланелки, пет
панталона, осем чанти и шест чифта обеци. Бях отчаян, а Скарлет
атакуваше всеки следващ магазин с все по-голямо настървение.
Погледнах часовника си. До края на работното време оставаха още два
часа и половина. Психиката ми нямаше да издържи.
Изчаках Скарлет да влезе в един магазин, набрах 112 и казах, че в мола е
поставена бомба.

34
 Романтично бягство с Иво
Излязохме с Иво от спареното кафене на тоя тъпак Монката и точно в
този момент започна да вали. Целувахме се под дъжда – беше като сцена От
филм. Притиснах се в Иво и усетих, че ме желае. То при мъжете лесно се
усеща. Ние, жените, можем и да се преструваме в тия неща, но мъжете се
издават. Искаше ме. И то много ме искаше.
И аз го исках, ама точно сега не се чувствах много готова. Добре ли се
бях епилирала? А и май съм понапълняла от последния път, когато
правихме любов. И гърдите ми сякаш не са толкова твърди, колкото бяха
преди три години. Дали ше ме хареса? Оххх, направо не знам. По-добре да
отложа тоя момент. А и не съм се къпала от вчера и кой знае как мириша...
Пък и съм уморена от дългия полет и има опасност да заспя по време на
любовната игра, а това ше е страшна излагания.
Не, не, по-добре да отложим тоя момент. Ама пък дали няма да го
разочаровам? Прелетяла съм толкова километри само за да се видим, а сега
да му се дърпам... Просто не знам какво да правя. Лесно можех да му кажа,
че съм неразположена, ама затова ли съм дошла тук? За да се лъжем от
първия ден?
От друга страна, толкова пъти сме правили любов с него... Познаваме си
телата, чувстваме се добре в леглото. Поне аз се чувствах много добре, за
него не съм сигурна... Но сега ми е толкова притеснено, сякаш ми е за пръв
път.
Докато изгарях в ада на съмненията и колебанията, усетих, че Иво ме
желае все по-силно и по-силно. Може би все пак няма да е възпитано да му
отказвам точно сега.
– Хайде да отидем някъде – задъхано каза Иво, щом отлепи устните си
от моите.
– Къде? – прошепнах.
– Знам един хотел извън града. Казва се „Тайният грях“.
– Добре – съгласих се.
Честно казано, стана ми малко неприятно. Откъде Иво ше знае хотелите
извън София? Кой знае колко пачаври е водил там, за да мърсува с тях...
Знам ги тия хотели. В тях мъжете курвари водят разни евтини проститутки,
за да задоволят нагона си. Но аз не съм такава. Малко ми е обидно, че е
решил да ме води на такова място... Ма си викам: айде сега, няма да правя
скандали от първия ден. Пък и кво значение има дали е водил там някакви
мастии. Нали сега е с мен.

35
 Аз не съм ревнива. Не разбирам жените, които ревнуват. Ревността е
комплексарско чувство. Ревнуват само жени, които не са сигурни в себе си.
Жени, които се страхуват от сравнението с други жени. Ако имаш само-
чувствие и знаеш качествата си, няма причина да ревнуваш. В крайна
сметка, ако някой мъж е решил да ми изневери, значи не ме заслужава. Да
изневерява бе, щом му е толко акълът...
Докато си разсъждавах така, последното изречение, без да искам, го
казах на глас.
– Да изневерява бе, щом му е толкова акълът...
– На кой му е толкова акълът? – попита Иво.
– А, нищо. Просто се замислих.
– За какво се замисли?
– За нищо.
Чудех се дали да го питам откъде знае за тоя таен хотел. Той Иво е доста
обидчив и ако взема да го питам, може да вземе да се нацупи. Ма що па да
не го питам? Кво толкова...
– Откъде го знаеш тоя хотел? – попитах, ма така съвсем невинно.
Постарах се тонът ми да звучи по-скоро любопитно, а не обвинително.
Иво веднага се наежи. Очевидно беше гузен. Много му личи, като е
виновен.
– Защо питаш? – вика.
– Ми ей така, просто от любопитство. Интересно ми е откъде го знаеш.
– От един приятел.
Тва па е най-тъпият отговор. Винаги с некви приятели ми се оправдава.
Приятелите му – алкохолици и курвари, а той – света вода ненапита. Айде,
моля ти се.
Усещах как се вбесявам от глупавите му лъжи, но се овладях. Реших да
не говоря повече на тая тема. В крайна сметка, ако е водил там некви
проститутки, това обижда него, а не мен. Ами така си е.
Влязохме в колата му. Същата кола, само че с три години по-стара. Сега,
аз не съм неква комерсиална кифла и за мен няма значение колко пари
изкарва един мъж и каква кола кара, ма да си на 45 години и да караш
двайсетгодишен голф, значи нещо не е наред. Иво е много свестен,
добричък е, има страхотно чувство за хумор и в секса си пасваме, но ми се
струва, че не е достатъчно амбициозен. Сега като се сетя какъв комфорт
беше в кадилака на Ричард... Не че тия неща имат значение. За мен нямат
никво значение. Ама нямаше да е лошо Иво да е малко по-амбициозен. И
ако е възможно – да не ме лъже, че не е водил проститутки в хотел
„Тайният грях“, щото аз съм сигурна, че е водил. Защо просто не си
признае, а ме будалка, че уж некви негови приятели били ходили там...
Адски се изнервих вече и направо ми се отщя да правим любов. Освен

36
това от дъжда цялата бях подгизнала и имах нужда спешно да се изсуша.
Свалих си блузката, а Иво изстена. Много ме искаше тоя човек. Беше се
превърнал в кълбо от желание. Стараех се да не мисля за тия миндили, дето
ги е водил в хотела, но не можех да не мисля за тях. Само това ми беше в
ума. Понякога като зацикля така...
На всичкото отгоре Иво пусна неква мазна чалга. Е, много е прост
понякога. Вместо да пусне романтична музика, да ме предразположи така,
той надъни некви отвратителни сръбски кючеци. „Кило горе, кило доле,
оооо, оооо, брига ме“. Кво ми намеква? Че съм напълняла ли?
Помолих го да спре музиката, а той ме погледна с такова учудване,
сякаш съм казала нещо нередно. Спря я и между нас надвисна тягостно
мълчание.
Много е тъпо така, от първия ден да си мълчим. Аз затова ли дойдох?
Затова ли се дигнах от... щях да кажа от пичка си лелина... но не мога да
кажа такова нещо, защото съм възпитана дама. Дигнах се от ... майна си
райна... не, и това е много просташко. Идвам от... на кучето в гъза... Айде
пак! Скарлет, стегни се! Кво ми става, бе, никога не съм говорила такива
простотии... Явно балканската среда ми действа зле. От три часа съм тук, а
вече псувам като гаражен пияница. Вярно – само наум, но ако не се
контролирам, като нищо мога да изтреса някоя ужасна простащина, от
която ще се срамувам после.
Та, затова ли се дигнах аз от... от... хиляди километри, да прекося
шибания лайнян океан... Айде пак почнах... Затова ли се дигнах от...
толкова далеч? Така е по-добре. Затова ли се дигнах от толкова далеч, за да
си мълчим тука, като семейство с двайсетгодишен брак? Тъпо е така.
– В тоя хотел има ли уай-фай? – попитах първото нещо, което ми
хрумна.
Иво ме изгледа така, сякаш съм го попитала дали е летял в космоса. И
като ми се развика...
– Какъв уай-фай, ма? Ти нормална ли си? Пристрастила си се към
шибания интернет и не можеш да изкараш и пет минути, ако не си
провериш скапания фейсбук, дали не са ти писали там некви тъпи свалячи.
Кво ти пишат? А? Zdr ko pr, това ли ти пишат? Айде да се видим на
кафенце, това ли ти пишат?
Крещеше ми като пиян миньор. А аз просто попитах, колкото да
поддържам разговор. Не че ми трябва уай-фай, ама нали за нещо трябва да
си говорим. Пък и би било чудесно, ако има... Да мога да се тагна там и да
напиша feeling blessed в Тайният грях... Да се пукнат от завист злобните ми
приятелки.
Ама Иво, като ми се разкрещя така, и направо ми се отщя. Аз му задавам
човешки въпрос, а той ми зяе сякаш съм го обидила нещо... Не знаех какво

37
да направя, затова си свалих сутиена. Иво веднага млъкна. Даже ми се
извини. Колко елементарно са устроени мъжете. Покажеш им цица и
оглупяват. А аз не го свалих, за да го възбуждам, ами просто щото ми беше
мокър от дъжда.
Стигнахме до някакво усойно място в гората. Хотелът беше стара,
порутена сграда. Вероятно е бил строен по времето на Рузвелт. Личеше си,
че е място, на което ходят само отчаяни ебачи. Облякох си блузката и
влязохме. На рецепцията стоеше някакъв мазен тип, който ме огледа от
горе до долу и ехидно се усмихна. Демек: ясно ми е за кво си дошла, маце.
Стори ми се, че кимна на Иво като на стар познат. Явно беше, че е
редовен клиент.
Стаите миришеха на нещо адски неприятно. Предположих, че това е
миризма на застояли телесни секрети, но Иво каза, че било мухъл. Влязох в
банята да се изкъпя.
Банята беше ужасна. Някаква слаба крушка едва примигваше на тавана.
Но дори в полумрака си личеше, че плочките са мръсни, изпочупени, а
тоалетната чиния беше разполовена от дебела ръждива ивица. Гнус ме беше
да седна на нея, затова се изпишках права под душа. Който беше счупен. И
течеше отвсякъде, но не и оттам, откъдето би трябвало да тече. Едвам се
изкъпах. Опитах се да се огледам в огледалото дали съм добре епилирана,
но беше толкова тъмно, че не видях нищо.
Хич не ми трябваше уай-фай. Как да се тагна в тая миризлива дупка?
Нали всичките ми приятелки ше ми се подиграват...
Излязох от банята. Иво ме чакаше под завивката. Легнах и се сгуших в
него. От съседната стая някаква пача крещеше така, сякаш я колят. Не беше
най-романтичната атмосфера, която съм си представяла, но пък отново
лежах до моя Ивчо, усещах топлината му, чувах ударите на сърцето му и се
чувствах щастлива.
Щастлива.
Той веднага взе да ме подпира с възбудата си и да настоява да правим
нещо.
– Изчакай малко – прошепнах му. – Нека първо да се погушкаме. Да те
усетя. От толкова време чакам тоя момент...
Тва мъжете нямат никакъв усет за момента. Ясно е, че ше правим любов,
щом сме легнали голи един до друг. Тва няма как да ти избяга. Ма изчакай
малко, погали ме, поцелувай ме, предразположи ме, кво си тръгнал веднага
да ме ръчкаш. Чакал си три години, ше изчакаш още десет минути. Така де.
Сексът беше вълшебен. Сляхме телата си, отдадохме се напълно един на
друг и дори забравих, че сме в такъв гнусен хотел. Нямаше значение нищо,
освен че сме заедно. Преплитаха се не просто телата ни, преплитаха се
душите пи, закопнели една за друга.

38
 След поредния оргазъм едва си поемах дъх. И първото, което успях да
кажа, беше:
– Иво, много ми е хубаво с теб. Ти си най-страхотният любовник,
който съм имала.
Ся, това не е баш така. И преди съм имала добри моменти. Например със
Стивън. Той правеше чудеса в леглото. Качваше ме на седмото небе. Или с
Боб. С него пробвах само за да видя дали са верни тия неща, които се
говорят за размера на афроамериканците. Ами верни се оказаха. Огромен
му беше. Аз първо се уплаших, като го видях, ама после се престраших и не
съжалявам. Наистина, болеше ме в началото, но после свикнах и смесицата
от удоволствие и болка направо ме побърка. Само мама да не разбере, щото
тя не харесва афроамериканците. Не че е расистка, ама просто е по-консер-
вативна. Вика им „мангали“, което е суперполитическинкоректно и сто
пъти съм ѝ казвала, че не е права... С Боб беше страхотно. Трябва да му се
обадя пак някой ден, хаха. Ми що па не? Иво ше ми води в тоя скапан хотел
некви долни проститутки, а аз да съм му вярна? Не е познал.
Та казах му аз на Иво, че ми е много хубаво с него и че е страхотен
любовник, и в следващия момент разбрах, че това е грешка. Не трябваше да
му го казвам. Като се наду тоя човек, като взе да ми вдига стойки. Сякаш е
световен шампион но секс. А той не е.
Не че е зле, даже се представя доста добре, бих казала над средното
ниво. Особено ако дълго време не съм била с мъж и съм откачила от
желание. Но да кажеш, че па е некъв суперспециален – не е.
Казах му, че е страхотен, защото очаквах той да отвърне нещо от сорта:
„такъв съм, защото ти ме правиш такъв“, „само с теб се чувствам така“ или
нещо подобно.
Но вместо да каже нещо такова, той адски си повярва и почна да ми се
надува. Е, много са прости мъжете понякога.
И понеже ми писна да му гледам самодоволната физиономия, пък и след
като вече се бяхме нагушкали, нямаше причина да лежим повече в тая
скапана дупка, предложих да излезем някъде. Да речем – на шопинг.
Иво ме погледна така, сякаш съм предложила да отидем да го кастрират.
И се размрънка. Късно било, магазините щели да затворят и не знам какво
си.
– И за кво да ходим на шопинг? – вика. – Имаш предостатъчно дрехи.
– Няма да купуваме – успокоих го. – Просто ей така, да поразгледаме. Да
се разходим.
А той се нацупи. Сякаш кой знае кво съм казала. Много тъпо ми стана.
Значи аз мога да изпълнявам всичките му прищевки и да ходя по некви
скапани хотели с него, а той не може да ми отдели два-три, айде максимум
пет-шест часа за шопинг с мен. Ами обидно е.

39
 Бях се зарекла днес да не вдигам скандали, ама това, че ми отказа да
идва на шопинг, преля чашата и реших да му кажа всичко, каквото му бях
набрала.
– Ти – викам, – Иво, наистина си страхотен любовник.
Тук направих пауза и нарочно запалих цигара. Не че пуша, ама ми
трябваше известно време, за да го гледам как плува в соса на самолюбието
си, преди да го шамаросам с откровенията си.
– Но като характер си пълен боклук – казах, като издишах дима през
носа си.
Той ме погледна с изненада и страх. Не очакваше такъв внезапен обрат.
– Ти – викам, – си един долен коцкар, който води проститутки по евтини
мръсни хотели.
– За пръв път идвам – каза тихо Иво. Стори ми се, че трепери.
– Лъжеш ме. Нали те видях как влизаш. Първо – тоя на рецепцията ти
кимна, значи те знае. Редовен клиент си. Второ – всичко тук ти е познато.
Ако човек влиза за пръв път в някой хотел, в първия момент се оглежда,
докато разбере къде е банята, къде е балкончето... А ти изобщо не се огледа,
сякаш си си у вас.
Направо го съсипах с блестящата си шерлокхолмсова наблюдателност и
безупречна логика. Нямаше какво да каже.
– И какво сега? Доведе ме и мен, изчука ме и искаш да си ходиш.
Разбирам. Сега ми стана ясно колко струвам за теб. Гледаш на мен като на
парче месо, в което да си го пъхнеш, докато се облекчиш. А после
предпочиташ да ме няма. Добре, тръгвам си. Прелетях океана само защото
си мислех, че между нас е имало любов. Но сега разбирам, че не е било
любов. Заблуждавала съм се. Сбогом, Иво. Повече няма да ме видиш.
Че като ревна тоя човек... Ама не просто реве, ами хълца, хлипа,
раменете му се тресат от плач, а по бузите му се стичат едри сълзи.
– Прости ми – вика. – Аз толкова те обичам. Ти си всичко за мен. Всеки
ден през тия три години мислех само за теб.... Да, не съм съвършен. Имам
много грехове. Но ти обещавам, че ше се променя. Ше направя всичко,
каквото искаш, само и само да бъдем заедно.
Хахаха. Много му бил слаб ангелът, бе. Сега, то не е хубаво така да се
говори, но ми беше приятно да го гледам как се унижава. Как пълзи пред
мен като червей и се моли за любовта ми.
Разбира се, не вярвах на лъжливите му клетви и обещания, но реших да
се направя на великодушна.
– Добре – казах. – Ше ти дам един последен шанс. Квото било – било.
Но ако от днес нататък направиш дори най-малката простотия, ако дори се
опиташ да кръшнеш, това ще бъде краят. И за да ти го кажа така, че да ме
разбереш, ше използвам метафора от любимия ти тъп футбол. Приеми, че

40
сега ти показвам червен картон. Ако сгафиш още веднъж, получаваш жълт
и си аут.
– Обратното е – изхълца Иво.
– Кое е обратното, бе?
– Първо е жълт, после червен.
– Как не те е срам! Аз ти говоря тука за наште взаимоотношения, а ти
мислиш за тъпия си футбол и мс апострофираш. Много добре знам кой
картон къв е.
– Извинявай – ревна още по-силно Иво. – Разбрах те. Моля те още
веднъж да ми простиш.
Дръпнах от цигарата и не казах нищо. Нека да се чуди. Нека да се гърчи
в догадки дали съм му простила, или не.
– Хайде да ходим в мола – почна да ми се мазни Иво.
– Точно сега не ми се ходи в мола – излъгах. Истината е, че няма
момент, в който да не ми се ходи там. – Ама айде, от мен да мине, ше
отидем.
Облякохме се, махнахме се от гадния хотел и потеглихме обратно към
София. Иво беше по-нисък от тревата и не спираше да ми се мазни: как си
миличко, да пусна ли парното, миличко, да карам ли по-бавно миличко... Аз
мълчах, за да му е още по-гадно. Даже джаз ми пусна, моля ти се. Но аз не
реагирах.
Влязохме в мола и настроението ми веднага се оправи. То не че е било
лошо, ама сега стана още по-хубаво. Не знам защо моловете винаги ми
действат така. Просто те са моето място.
Единственото, което не ми хареса, е че тоя мол беше пълен с
проститутки. С тежък грим, с къси кожени поли. Иво вика, че били
гимназистки, избягали от училище. Да, бе! Да му имам чувството за
хумор...
Та, поразходихме се из магазините и на мен ми беше едно такова леко на
душата... Въпреки че не си купих почти нищо. Само няколко чифта бельо,
некви парфюмчета, чантички некви и малко бижута. И то ги взех ей така,
колкото да не си тръгваме с празни ръце. Просто нищо не си харесах.
Чак сега се почувствах наистина романтично. Като Джулия Робъртс в
„Хубава жена“. Е, разликата е, че там дрехите ѝ ги купуваше Ричард Гиър,
пък тук си ги купувах сама, щото Иво каза, че нямал пари в себе си.
Не вярвам да е нямал. Просто е стиснат. Или пък наистина е беден. И в
двата случая – не е добре за мен. Но кво да го направя, като го обичам?

41
 Скарлет и зодиите
Прибирам се вчера от работа и гледам Скарлет чете неква книга. Адски
се изненадах, щото тя по принцип не е от много четящите. Да не кажа, че
изобщо не чете, ако не броим малоумните женски списания. Веднъж бях
опитал да говоря с нея за книги, но като ми каза, че любимият ѝ автор е
Паулу Коелю, се смях с глас около десет минути, после още десет минути ѝ
виках: „Ти добре ли си, бе... как може да четеш такива тъпотии“ и после тя
кой знае защо се обиди и не ми говори два дена. Та оттогава избягвам
разговорите на литературни теми.
Обаче сега толкова беше потънала в четенето, че дори не ме погледна.
Само измърмори „добър вечер“, забила нос в книгата.
– Кво четеш? – викам.
Скарлет вдигна очи и впери в мен изненадан поглед, сякаш ме вижда за
пръв път.
– Страхотна книга чета, Иво. Отвори ми очите за толкова много неща.
Направо съм потресена. Тази книга дава отговор на всичките ми въпроси.
Мими ми я даде.
Оффф, кой знае каква тъпотия е, щом ѝ е препоръчана от Мими. Тва е
най-глупавата и луда жена, която познавам. Неслучайно са първи
приятелки.
– Каза ми, че след тази книга животът ѝ коренно се е променил –
продължи вдъхновено Скарлет. – И наистина, аз също усещам, че докато
чета, животът ми се променя.
– Има книги, които наистина ни променят – съгласих се. – На мен
навремето така ми подейства „Мъртви души“ на Гогол.
– Кой?
– Един руски писател. Както и да е.
Ебахти простата! Не знае кой е Гогол... Усетих, че мога доста да се
подигравам на тая тема, но бях уморен. Исках просто да вечерям и да си
легна.
– Днес не съм готвила нищо – прочете глада в очите ми Скарлет. – Така
ме увлече книгата, че не можах да я оставя. Искаш ли да си поръчаме
китайско?
Сега, аз не съм некъв ориенталски тъпак, който смята, че жената трябва
да стои само до печката, обаче па от три седмици ядем само пици и
китайско. Имам нужда от време на време да усетя домашния уют. Да ми
замирише на запръжчица така, на пълнени чушчици, на руло Стефани. Че

42
аз като ерген повече готвено ядях, отколкото сега...
– Добре – стиснах зъби, – ше поръчам китайско.
А тя продължи да чете, моля ти се. Направо съжалих, че съм се прибрал.
Имах чувството, че ѝ преча. Да бях отишъл в кръчмата, да пийна две-три
ракии е Пецата и Сандо, да си полафим... А сега ше дъвча некво изстинало
китайско, докато тя чете гениалната книга, дадена ѝ от оная идиотка Мими.
Усетих как се вбесявам и сигурно щях да изръся нещо, за което после да
съжалявам. Затова влязох да си тегля един душ. Къпането винаги ме
успокоява.
Ква ли ше е тази книга, мислех си, докато горещата вода обливаше гнев-
ното ми тяло. За хора като Скарлет, чиито познания за литературата се из-
черпват с Паулу Коелю, всяка по-сериозна книга би могла да „промени
живота“ им. Но коя все пак е тая книга? Предположих, че е нещо на
Стайнбек. Той пише много вълнуващо. И „На изток от рая“, и „За мишките
и хората“ са книги, които биха могли да я смаят. Или пък Ремарк? Макар че
военната тематика едва ли би допаднала на Скарлет... Да не би пък да е
нещо по-съвременно? Бегбеде? Спомням си, че когато излезе „Любовта
трае три години“, всичките ми приятелки се превъзнасяха по тая книга и
твърдяха, че казвала много истини. Макар че тя си е една лигава бозица
според мен...
Горещият душ отми негативните емоции и излязох от банята искрено
заинтригуван да разбера кое е четивото, което бе завладяло до такава
степен наивния ум на милата ми любовница, та чак да забрави да ми сготви
мусака.
Застанах пред нея свеж и чист и се усмихнах:
– Нека да отгатна. В момента четеш Фредерик Бегбеде.
– Не – каза Скарлет, без да вдига поглед от книгата. Направо я
изяждаше. Не съм виждал човек да чете толкова страстно и всеотдайно.
– Да не би да е Елиф Шафак? – предположих. Жените много си падат по
нея.
– Не.
– Тогава е Хорхе Букай.
Ами да, няма кой друг да е. Щом се кефи на Коелю, значи и Букай ше я
кара „да се замисли за много неща“. И да „преоцени живота си“, хехе.
– Не е Хорхе Букай – каза Скарлет.
– Е, предавам се.
– Книгата се казва „Любовен зодиак“.
– Не! – изстенах.
– Да. Вътре са описани всички комбинации между двойки от различни
зодии. Коя с коя си подхожда и защо. И съответно – кои не си подхождат. И
няма да повярваш колко вярно е всичко.

43
 Че не вярвах – не вярвах. Не вярвах, че е възможно жената, с която
живея, онази, на която съм поверил тялото си, ума и сърцето си (е, не баш
ума и сърцето си – тази територия винаги ше бъде запазена за футбола,
бирата и приятелите ми), да чете такива тъпотии. В какъв филм съм се
вкарал...
– И какво пише в тая книга? – едва промълвих аз.
Скарлет внезапно се въодушеви.
– Пише само истини. Например за нас. Ти си Козирог, а аз съм Водолей.
Козирогът е земна зодия, здраво стъпила на земята. А Водолеят е въздушна
зодия, която иска да лети в облаците.
– Чакай сега. Как така въздушна зодия? Не е ли водна? Нали е
Водолей, демек лее вода?
– Офф, нищо не разбираш. Зодиите са подвластни на четирите стихии –
вода, земя, огън и земя. Тези стихии се привличат, но и се отблъскват. И
ако не си подхождат, конфликтите са неизбежни.
– Нещо като „камък, ножица, хартия“?
– Иво, много елементарно разсъждаваш. В книгата пише, че в зодиите е
заложен житейският ни код. Всичко е предопределено. Ако трябва да сме
заедно – това е записано във вселенския календар. Ако не трябва да сме
заедно – това също е записано.
– Демек – нищо не зависи от нас. Така ли?
Зависи, но в някакви много малки граници. В големите неща сме
предопределени.
– Пише ли в мъдрата ти книга, че сега за пореден път ше ядем
китайско? – заядох се.
– Понякога си толкова прост, че не знам как те търпя.
– Е, кво пише?
– Пише, че жена Водолей и мъж Козирог се привличат, но трудно
изграждат стабилна връзка.
Ебахти прозрението. Кажете ми две зодии, които да изграждат лесно
стабилна връзка.
– Пише и че жените Водолей често изпитват трудности да приемат
особеностите на характера на мъжете Козирог.
Ебем ти мъдрата книга. Бил съм с жени от всички зодии и нито една не
прие лесно особеностите на характера ми. А Пецата и Сандо са ми
разправяли, че и с тях е така, па са от съвсем други зодии. Макар че не знам
от кои зодии са. Никога не съм ги питал. Ма кво значение има, бе... Пецата
и Сандо са пичове, ако ще да са зодия „змей“.
– Иво, астрологията е древна наука. И всичко в нея е вярно. Например
тука пише, че мъжете Козирози са егоисти.
– Искаш да ми кажеш, че съм егоист ли? Това ли искаш да ми кажеш?

44
 – Не ти го казвам аз. Книгата го казва.
Ах, каква подлост. Не го казвала тя, моля ти се. Крие собствените си
обвинения към мен зад некви псевдотеории от неква идиотска книга.
– Добре, егоист съм. А жените Водолеи са съвършени, предполагам?
Добрички, честни и всеотдайни.
– Ами такива са. Така пише в книгата. И доброто им сърце често ги
подвеждало. А мъжете Козирози били подли и коварни и злоупотребявали с
добротата на жените Водолеи.
– Виж, Скарлет, ако си решила да ми казваш нещо, не е нужно да го
правиш през неква тъпа книга за зодии.
Тъпа книга? Това е най-страхотната книга, която съм чела, Иво. Но
понеже не ти изнася, я наричаш тъпа. Много лесно е така.
– Искаш да ми кажеш, че всички хора в света се делят на 12 категории,
колкото са зодиите? И че тия 12 категории са общовалидни?
– Не, разбира се. Има и асценденти, които влияят върху характера. Даже
понякога асцендентът е по-важен от зодиакалния знак. Мимката ми разпра-
вяше, че с Труди хич не си подхождали по зодии. Той бил Телец, а тя е
Скорпион, както знаеш.
Да бе, как да не знам. Постоянно си мисля за зодията на Мимката. И по
няколко пъти на ден си я повтарям на глас, да не взема па случайно да я
забравя.
– Обаче пък асцендентите им си подхождали – продължи Скарлет. –
Нейният е Рак, а неговият забравих какъв беше... И просто адски много се
разбирали, между тях имало съвършена хармония.
Това е изключено. Не е възможно да съществува човек, който да е в
пълна хармония с тая идиотка. Освен ако и той самият не е пълен идиот. Но
Скарлет не ме остави да разсъждавам дълго на тая тема, защото се беше
разпалила да ми обяснява сходствата на асцендентите.
– Например твоят асцендент е Овен. Мъжете с асцендент Овен не търпят
чуждо мнение, безцеремонни са и обиждат другите хора. А моят асцендент
е Дева. Жените с Дева в асцендента си са нежни, добронамерени и
доверчиви.
– И готови да търпят всички простотии на мъжете Козирог с асцендент
Овен?
– Не. Но им се налага. Кво да правят завалийките?
– Ми може па да си изберат мъж Скорпион с асцендент Стрелец.
– Пази боже! Тия са най-зле в секса.
– Е, ако в книгата пише, че ти като жена Водолей, с асцендент Дева, си
несъвместима с мъж Козирог, с асцендент Овен, тогава кво правиш с мен?
Очите на Скарлет се напълниха със сълзи.
– Как може така да ми говориш, Иво? – ревна тя. – Аз те обичам.

45
 Стана ми кофти. Тя ме обича, милата, а аз тука ѝ се дървя заради некви
тъпи книги. Май прекалих с обвиненията си.
– И аз те обичам, Скарлет – казах виновно.
– Знаеш ли, че по китайския зодиак аз съм Овца, а ти си Свиня?
Че е овца, овца е. Това го знам и без некви китайски зодиаци. Ма да ми
вика свиня...
– Аз ли съм свиня? – извиках. – Свиня?
– Ми да, Свиня си. И приятелите ти са Свине. И Пецата, и Сандо.
Проверих ги по китайския календар.
Проверила ги по календара, моля ти се. Сякаш аз и без календар не знам,
че са си свине. Направо се вбесих. И в същия момент усетих, че я желая.
Необяснимо е това чувство. Хем те обижда и ти се иска да я пречукаш, хем
в същия момент адски те възбужда.
Изтръгнах от ръцете ѝ тъпия „Любовен зодиак“ и впих устни в нейните.
Тя ги разтвори и засмука езика ми. Вдигнах я, тя обви крака около кръста
ми. Занесох я в спалнята, тръшнах я на леглото, съблякох я трескаво и
проникнах в нея. Беше фантастично.
Половин час по-късно лежахме един до друг задъхани и щастливи.
– Толкова ми е хубаво с теб, Иво – каза Скарлет.
– Да.
– И знаеш ли защо ми е толкова хубаво?
– Нямам представа.
– Защото жените Овце си подхождат с мъже Свине.

46
 Иво и зодиите
Понякога внезапно ми се случва нещо толкова странно, че изобщо не
мога да си го обясня. Случвало ми се е например следното: седя си вкъщи с
мама, пием си кафенцето и аз си мисля за мъжа, с когото съм в момента, и
че вече ми е писнал, и че само си губя времето с него, и че може би се
нуждая от някаква промяна, и в тоя момент мама изведнъж казва:
– Скарлет, трябва вече да го зарежеш тоя. Не ти ли е писнал? Само си
губиш времето с него. Не мислиш ли, че може би се нуждаеш от някаква
промяна?
Казва на глас това, което току-що съм си помислила! Това си е направо
паранормално.
Или пък, имах едно гадже Стивън. В секса беше супер, ама иначе беше
един такъв скромен, скучен, затворен... абе направо си беше задръстен.
Обаче адски много ме усещаше. Да речем, веднъж аз му викам:
– Ох. много ми е нервно неска. Мисля да отида на фризьор, после на
маникюр и после на шопинг, да се поуспокоя малко.
И Стивън в тоя момент казва:
– Точно си мислех да ти кажа, че имаш нужда да се успокоиш малко. Що
не отидеш на фризьор, после на маникюр и после на шопинг?
Направо ме изумяваше способността му да ми чете мислите. Само като
се сетя за това, и настръхвам.
Или пък с Мимката. Случвало се е, седим си двете на кафенце, и аз
виждам някаква, облечена като долна курва, и тъкмо си отварям устата, и в
тоя момент Мимката казва: виж я тая как се е облекла като долна курва.
Не знам това телепатия ли е, шесто чувство ли е, но има хора, с които
сме на една вълна и мислим едни и същи неща по едно и също време. С
Иво, за съжаление, никога не ми се е случвало.
Има необясними неща във вселената. Както нищо не подозираш,
изведнъж нещо връхлита върху теб. И променя целия ти живот. Ето,
миналата седмица в живота ми връхлетя една книга.
Говорехме си нещо с Мимката по телефона, тя ми разправяше как Груди
се бил напил и жестоко се скарали, и че според нея това било, щото Груди
бил Телец, а тя Скорпион. Викам ѝ:
– Мимка, това че е Телец му е най-малкият проблем на Груди. Той
просто не е за теб. Мързелив е, не иска да работи и няма два лева в джоба
си. Чудя ти се защо изобщо си с него.
Не че се чудя, ясно ми е защо е с него. Мимката си е грозничка, мъжете

47
по принцип не я харесват и тя от немай къде е готова да си легне с всеки
нещастник, който не подбира. Затова го търпи тоя тъпак. Ама ѝ казах, че се
чудя защо е с него, щото ако ѝ кажа, че ми е ясно защо е с него, ше ми се
обиди.
– Не е така – вика Мимката. – Всичко е кодирано в зодиите. С Груди
понякога се караме, щото той е Телец, а аз Скорпион, обаче пък неговият
асцендент е Везни, а моят е Рак и на ниво асценденти сме постигнали
съвършена хармония на астрално ниво. А съвършената хармония на
астрално ниво е много по-важна от факта, че той като Телец понякога се
напива и ми говори глупости.
– Аз това не го разбирам, Мими. Честно. Не можеш да оправдаваш
свинщините на някого със зодията му.
– Не ги оправдавам. Просто ти казвам, че всичко е по-сложно. Имам
една книга „Любовен зодиак“, в нея е описано всичко. Ше ти я дам да я
прочетеш.
Аз напоследък не чета книги. Не че съм проста, или нещо такова. Даже
навремето четях много. Прочела съм цялата поредица за Хари Потър, после
прочетох „Здрач“. Абе, много книги. А най-любимата ми е „Петдесет
нюанса сиво“. Толкова ме развълнува... За мен най-важното в тая книга не е
сексът. Даже съм спорила с разни тъпи кокошки, които разправят как се
били възбудили, докато четат тая книга, и не знам какво си. То и аз се
възбудих на някои моменти, особено на оная сцена, когато Грей вкарва Ана
в стаята си за удоволствия. Не че си падам по садо-мазо или нещо такова,
ама просто се възбудих. Но не това е най-важното.
В смисъл, сексът, разбира се, е важен, но не е най-важното нещо. В тая
книга има много по-важни неща. По-важното е, че между Грей и Ана има
много силна връзка на подсъзнателно ниво. Те цял живот подсъзнателно са
се търсили, без да се познават. И когато се срещат, преживяват някакво
просветление. Някак си веднага разбират, че са родени един за друг. На мен
такова нещо не ми се е случвало. Винаги се влюбвам в неподходящи мъже.
Но знам, че ако срещна мъжа, за когото съм родена, веднага ше усетя с
интуицията си, че това е той. Така както Ана усети Грей още на първата им
среща. Това е истинската любов. И затова тая книга за мен е велика –
защото разказва за духовното привличане между мъжа и жената, а не
просто за някакъв си секс.
Ама тъпите кокошки не го разбират. Те в тая книга гледат само секса,
садо-мазо и не знам какво си. Щото са незадоволени. Пък аз съм си напълно
задоволена. Е, не напълно... Ама през повечето време съм почти
задоволена. Е, горе-долу... Имало е и моменти, в които се чувствам
незадоволена. Малко. И понякога ми се е приисквал по-грубичък секс, така.
Да ме напляска някой, да ми дръпне косата, да ме подчини, да усетя

48
мъжката му сила. Но духовната връзка е много по-важна. И когато четях
„Петдесет нюанса сиво“, се чувствах сякаш съм на мястото на Ана. Мечтаех
си да съм на нейно място и да срещна своя Грей.
И не защото е богат и ѝ осигурява суперлукс – пътувания, хеликоптери,
гурме-ресторанти и незнамкакво си. Само тъпите кокошки си мечтаят за
тия неща, защото са бедни. И знаят, че такова нещо никога няма да им се
случи. А на мен ми се е случвало, и то много пъти. Но духовната връзка е
по-важна.
Ох, отплеснах се... Исках да кажа, че навремето съм чела много книги и
много обичах да чета, ма напоследък просто нямам време. Та, като ми каза
Мимката, че ше ми даде неква книга, си викам „оффф, сега па книга!“ Ма я
взех ей така, само за да не я обидя. Изобщо нямах намерение да я чета. Ама
вчера нещо ми се беше бъгнал фейсбукът. И нямах кво да правя, и книгата
на Мимката ми попадна пред погледа, и си викам „що па да не я
погледна?“.
Отворих я и направо се вцепених. Още първите няколко изречения ме
накараха да настръхна. „Някои хора наивно вярват, че са господари на
съдбата си. Други смятат, че нещата се случват, защото „така им е писано“.
Но и едните, и другите не подозират, че всичко, което им се случва, е
закодирано в разположението на звездите. В тях е заложен житейският ни
код. Астрологията е единствената наука, която може да даде отговор на
всичките ни въпроси.“ Точно това съм търсила цял живот! Нещо, което ше
даде отговор на всичките ми въпроси.
В началото на книгата имаше описания на всяка зодия. Аз прескочих
другите и отидох направо на моята. Не че другите не са ми интересни, ама
мойта си ми е най-интересна. Ето какво пишеше:
„Жените Водолей са добри и състрадателни. Склонни са да пренебрегват
собственото си щастие заради другите. Искрени, честни, доверчиви, те
често стават жертва на недобронамерени личности, които лесно допускат
до себе си. В любовта са всеотдайни, не познават егоизма и затова
преживяват тежки разочарования“.
Господи! Как е възможно някой да го формулира толкова точно... Сякаш
са ме наблюдавали, когато са писали тая книга. Реших да погледна кво
пише и за зодията на Иво.
„Мъжете Козирог са студени, безчувствени егоцентрици.“
Много е вярно! Само себе си гледа. На мен изобщо не ми обръща
внимание.
„Подвластни на Сатурн, те поставят собствения си интерес над всичко.
Най-високо в ценностната им система стои приятелството.“
Баш така си е. Тия простаци Пецата и Сандо, които са пълни олигофрени
и алкохолици, са много по-важни за Иво от мен. Никога не съм разбирала

49
защо е така, ама ето – то си било заложено в зодията му.
„Щедростта не е силната им страна. Пестеливи са и никак не обичат да
харчат пари.“
Даже са го казали твърде меко. Направо си е стиснат. Като ходим в мола,
изпада в тежки депресии за всеки похарчен лев. Лелеее, колко истини има в
тая книга... Направо се плаша. Я да видя кво пише за връзката между жена
Водолей и мъж Козирог.
„Макар на пръв поглед да са неподходящи един за друг, жената Водолей
и мъжът Козирог се привличат. Жените Водолей харесват в мъжете
Козирог чувството за хумор, интелекта и дискретния чар. А мъжете
Козирог не могат да устоят на несравнимия сексапил на жената Водолей.“
Ами, да! Сексапилът ми наистина е несравним.
„Връзките им започват бурно и шеметно. В първите дни на любовта
двамата партньори се опияняват един от друг, сякаш не могат да се наситят
на взаимното си щастие.“
Боже, наистина беше така в началото... Имах чувството, че с Иво съм
попаднала в приказка.
„Но след първоначалното въодушевление настъпва период на
отрезвяване. Трудно е за такива силни характери да се адаптират един към
друг. Необходими са компромиси. И ако жената Водолей е склонна на
компромиси, за да съхрани любовта си, то мъжът Козирог обикновено
отказва да отстъпи от изградените си принципи в името на половинката си.“
Точно това съм му го казвала много пъти. Че не може все аз да нравя
компромиси. Просто не е честно. Поне веднъж да беше отстъпил той. Ама
все едно говоря със стена.
„В неизбежните конфликти, съпътстващи всяка връзка, жената Водолей
се опитва всячески да разбере партньора си, но се сблъсква с надменността
и високомерието на мъжа Козирог, който слуша само собствения си глас.“
Да! Да! Да! Изобщо не слуша кво му говоря.
„Сексът между жена Водолей и мъж Козирог е чувствен, всеотдаен,
проникновен, но невинаги успява да запълни емоционалните пукнатини,
възникнали между двамата.“
И аз това му казвам. Не може да сме заедно само заради едното чукане,
бе, Иво. Вярно, страхотно е, изпитвам дълбоки оргазми и всичко е супер.
Ама не може след секса веднага да заспива като некво животно, бе. Точно
когато имам нужда да се погушкаме, да си поговорим...
„Жената Водолей има силно развито чувство за вина. Каквото и да се
случи, тя винаги обвинява себе си. За разлика от мъжа Козирог, на когото
все другите са му виновни.“
Просто нямам думи. Толкова е вярно.
„В любовните връзки мъжете Козирог са непостоянни и са склонни към

50
изневери.“
Знаех си. Ше му откъсна главата, ше му откъсна. Аз толкова да го
обичам и да правя такива компромиси, а той да ми изневерява... С неква
Гери, моля ти се. Заслужавам ли такова отношение? Ами не заслужавам.
„Най-подходящ партньор за жената Водолей е мъжът Близнаци.“
Ричард. Ричард беше Близнаци. И наистина с него доста си допадахме.
Е, не беше идеален, но имахме и хубави моменти. Дали не сгреших, като го
напуснах? Той май много ме обичаше. А и мама го харесваше. А аз го
зарязах и се вдигнах чак до България, за да търпя мъж Козирог, който е
студен, безчувствен, егоцентричен, надменен, високомерен и склонен към
изневери. Може ли да съм толкова проста?
Ох, дорева ми се. Даже направо си ревнах. Звъннах на Мимката, за да се
успокоя, и ѝ викам:
– Мименце, нямаш представа колко вярна е тая книга, дето си ми я дала.
Всяка дума в нея е самата истина.
– Нали! – вика Мимката. – Аз какво ти казах!
– Тая книга направо ме разби. Сякаш я е писал някой, който много добре
познава и мен, и Иво. Потресена съм. Много ти благодаря, слънчице,
направо ми отвори очите.
– Ма и на мен ми се отвориха очите, като я прочетох. Ти само виж какво
пише за мен и Груди. Мъж Телец и жена Скорпион. Описали са ни едно
към едно. Само прочети.
Да, бе! Нямам си други проблеми сега, та ше чета за теб и тъпия ти
Груди...
– Ше прочета – излъгах. – Тая книга ми отвори очите. Много ти
благодаря, Мимка.
– А стигна ли до китайските зодии?
– Не.
– Е, прочети ги и тях. Те са още по-точни.
– Добре, Мимка. Айде, после ше ти звънна, щото така съм се зарибила
по тая книга, че не мога да я оставя.
Затворих ѝ и се наревах яко от самосъжаление, че като типична жена
Водолей не съм взела прагматичното решение да си заживея спокойно,
макар и скучно с мъж Близнаци, а съм се нахендрила на егоцентричен мъж
Козирог. От толкова рев ми се допишка. Изпишках се, наплисках си лицето
със студена вода, върнах се в хола и грабнах отново книгата. Прелистих на
китайските зодии. И какво се оказа? По китайския хороскоп съм била Овца.
Овца? Е, много е обидно. Ама като се замисля, верно съм овца. Щом съм се
натресла на такъв неподходящ мъж...
Я да видя Иво какво е... Свиня. Хахааааа, верно е свиня. Много са прави
китайците.

51
 За връзката между жена Овца и мъж Свиня пишеше, че е общо взето
подходяща. Привличали се. Сексът помежду им бил страхотен. Само дето
жените Овце били добри, състрадателни, искрени, честни, доверчиви и
жертвоготовни. А мъжете Свине били студени, безчувствени,
егоцентрични, надменни, високомерни и склонни към изневери.
Ето, и китайците го казват. Това вече не е съвпадение. Това е карма. Аз
съм обречена. Ревнах още по-силно и тъкмо щях пак да звъня на Мимката,
ма в тоя момент Иво се прибра.
И като типичен мъж Козирог и Свиня по китайския календар, изобщо не
забеляза, че съм разстроена. Бе все едно нищо не се е случило, бе! Какво е
това дебелоочие... Интересува се само от себе си.
Аз като жена Водолей и Овца по китайския календар, веднага направих
компромис. Простих му, че се държи високомерно и егоцентрично и му
разказах кво чета. Ма го виждам, че изобщо не ме слуша. Аз му говоря
некви важни неща, а той ги пуска покрай ушите си. И ми отговаря разсеяно
„аха“, „да“, „и кво?“, ма го виждам, че изобщо не го интересува това, което
му казвам, а си мисли за тъпия футбол и тъпите му приятели Пецата и
Сандо. Поддържа некъв разговор с мен, ама само колкото да не ме обиди.
Иначе е некъде другаде.
Е, тва е още по-обидно. Кажи си „не ме интересува“ или „дай да говорим
за нещо друго“. Ма да ми имитираш фалшива заинтересованост, това е
отвратително.
Така му се вбесих, че си викам: край. Напускам го. Стига вече компро-
миси. Стига жертви. Дадох му шанс да се промени, за да станем нормална
двойка като всички нормални хора, но той го пропиля. Нямам намерение да
прекарам живота си с безчувствен Козирог-Свиня.
И в този момент той ме погледна с оня негов поглед, който... Не знам
кво ми става, ама винаги, като ме погледне така, и се разтапям от нежност...
Дори да е направил неква страшна простотия, като ме погледне така,
веднага съм готова да му простя... И баш сега ли трябваше да ме гледа така?
Толкова му бях набрала, че си викам: „Скарлет, стегни се! Сега е най-
неподходящия момент да се разтапяш. Стегни се и му разкажи играта!“.
И тамън бях почнала да се стягам, когато той се надвеси над мен и ме
целуна. И това не беше просто целувка, той се сля с мен. Като Ана и Грей.
Даже още по-хубаво. Изпуснах книгата и се отдадох на устните му. Усещах
силата му. Усещах желанието му. Усещах, че го обичам.
Затворих очи и се отпуснах. Дори не разбрах как ме е занесъл в
спалнята. Беше ми хубаво, толкова хубаво... Сякаш за пръв път
прониквахме един в друг...
Тая книга за зодиите се оказа много вярна. Само за секса не са познали.
Написали са, че сексът между жената Водолей и мъжа Козирог е чувствен,

52
всеотдаен, проникновен.
Няма как да знаят, че е нещо много повече.
Нещо, което не може да се опише с думи.

53
 Със Скарлет на стриптийз
Събуждам се аз една сутрин и усещам, че нещо не е наред. Скарлет
легнала върху мен и навряла езика си в устата ми. Начи най мразя да се
целуваме сутрин, преди да сме си измили зъбите. Дори на най-красивата
жена устата ѝ сутрин мирише на Перловската река в горещ летен ден. Ама
как да ѝ го кажа? Ше се обиди. Наложи се да изтърпя прилива на
нежността ѝ. Поцелувахме се малко и на мен почна да ми става... Викам си:
кво пък? Едно сутрешно леко чукане ше ми дойде добре. Тя обаче, вместо
да ме възседне, внезапно скочи от леглото и почна да пее: „Хепи бъртдей ту
ю, хепи бъртдей ту ю, хепи бъртдей диър Иво, хепи бъртдей ту ю“.
Еййй, днеска ли било?... Съвсем бях забравил. Аз по принцип не обичам
рождените си дни. Като бях малък, им се кефех и ги чаках с нетърпение,
щото подаръци, тва-онова, ма сега ми е най-гадният ден от годината. Хем
ми напомня, че остарявам, хем трябва да черпя некви хора, които не са ми
особено приятни.
Изпя си песничката Скарлет и почна да ми пожелава некви банални
неща, а на мен ми спадна. Ма се правя, че уж съм доволен и благодарен,
задето се е сетила за мен. Пожела ми там, квото ми пожела, целуна ме пак с
неизмитите си зъби, усмихна ми се загадъчно и вика:
– Имам един специален подарък за теб.
– Ооо, Скарлет – рекох. – Нямам нужда от подаръци. Най-добрият пода-
рък за мен си самата ти.
– Благодаря – трогна се тя. – Но аз все пак ти направих подарък. Нещо,
за което знам, че си мечтаеш.
Бре! Откъде па ше знае за кво си мечтая? Кво ли ми е взела?
Плейстейшън?... Не. Едва ли се е изръсила толкова. Стисната е. Билет за
мач на „Челси“? Абсурд. Тя постоянно ми мрънка, че гледам твърде много
футбол. Нови биалетки за голфа? Ох, дано да е това...
– Довечера ше те водя на стриптийз бар – тържествено обяви Скарлет. –
Знам, че на всеки мъж му харесва.
Каква мръсница! Колко коварно се опитва да ме вкара в капан... Да ме
заведе на стриптийз и после цяла година да ми натяква, че съм си падал по
курви. Знам ги тия номера.
– Благодаря ти за жеста, Скарлет, но аз не обичам да ходя по такива
места – излъгах. – Там работят нещастни момичета, които са принудени от
обстоятелствата да продават плътта си. Тази гледка ме отвращава.
– Откъде знаеш? Ходил ли си?

54
 – Не, разбира се – продължавах да лъжа. – За какво да ходя? По такива
места ходят само комплексарите.
– Ами и аз не съм ходила и мисля, че ше е много забавно – каза
Скарлет. – Това ти е подарък, не можеш да ми откажеш.
– Дай да го отпразнуваме романтично – опитах се да се измъкна. – Ше те
заведа в хубав ресторант, ше вечеряме на свещи, после ше отидем в някой
пиано бар.
– Иво, ти нямаш никва фантазия – възмути се Скарлет. – Това с
вечерята, свещите и пиано бара е много банално. Нека да опитаме нещо
различно. А и не разбираш ли, че е обидно да отхвърлиш подарък, направен
от любов?... Вече съм запазила маса. Ше дойда да те зема след работа. Ше
си изкараме страхотно.
Какво да отговоря? Беше ме изработила. Нямах избор.
Цял ден се готвих за тежкото изпитание. За да запазя връзката си със
Скарлет, трябваше да проявя максимално самообладание в стриптийз бара.
Да демонстрирам, че това изобщо не ми харесва и че искам да се махнем
оттам, защото тя е единствената жена, която ме привлича. Но как да го
изиграя тоя театър? Тя ме познава добре и веднага ше усети, ако се възбудя.
Дали да не се напия предварително? Не, това е лоша идея. Като съм пиян,
ставам още по-разгонен....
Сетих се, че в казармата ни сипваха бром в чая, за да потискат
сексуалните ни желания. Отидох до аптеката, купих си едно шишенце бром
и го изгълтах на един дъх. Е, сега вече ше съм железен... Дори и Памела
Андерсън не би могла да ми го вдигне...
Дойде Скарлет да ме вземе от работа, а на мен от брома ли, от нерви ли,
вече адски ми се беше доспало. А тя пристига с една дълга рокля, с вечерен
грим, сякаш ше ходим на опера.
– Дай да се прибираме – рекох. – Много съм уморен.
– Как ше се прибираме! – обиди се Скарлет. – Отиваме да празнуваме.
– Наистина не ми се ходи – запънах се аз. – Хайде да отложим за някой
друг път.
Но Скарлет беше непреклонна. В погледа ѝ видях, че ако не се подчиня,
ше ми дудне поне година и половина.
И ето ни пред клуб „Вълшебната мида“. Пичът от охраната ни погледна
учуден – кой нормален мъж ше води жена на такова място. Аз просто
вдигнах безпомощно рамене. Това е положението. Охранителят разбра, че
съм в беда. Стори ми се, че ми съчувства.
Влязохме в полумрачния салон. Жена на около 50 с повехнали гърди и
тежък грим ни попита имаме ли резервация.
– Имаме – щастливо изчурулика Скарлет, сякаш имаше печеливш талон
от лотарията.

55
 Жената ни поведе към масата и аз с ужас установих, че сме на първа
линия, точно под дансинга. Под шибания дансинг с шибаните пилони!
Някаква отегчена късокрака блондинка се чекнеше лениво и размахваше
дупето си на сантиметри от лицето ми. Щеше да е трудно, много трудно.
Надявах се тая мъка да свърши бързо и да си тръгнем скоро. Скарлет обаче
имаше други планове.
– Кво ше пием? – вика.
Аз обикновено пия уиски, а тя – бейлис, ама днес все пак имах рожден
ден, затова поръчах шампанско. „Моет“, разбираш ли. Стараех се изобщо
да не поглеждам към стриптийзьорките, защото Скарлет ме гледаше така
както луд учен гледа вътрешностите на жаба, която току-що е разпорил със
скалпела. Дори най-малкият грешен жест от моя страна щеше да доведе до
катастрофа. Затова седях вцепенен, гледах Скарлет в очите като пълен
бунак и не смеех да мръдна.
– Отпусни се бе, кво си глътнал бастуна? – ухили се Скарлет. – Сякаш
никога не си бил на такова място.
– Не съм – излъгах.
– Айде, айде, не на мене тия. Знам те какъв перверзник си. Сега па
перверзник съм бил! Ти го черпиш, то те обижда.
Ставаше все по-напрегнато. Не знаех какво да кажа. За сметка на това
Скарлет не млъкваше.
– Кви са тия евтини пачаври, бе... – вика. – Кой ги е подбирал... Сичките
са със целулит и изглеждат като евтини магистрални курви. Каквито всъщ-
ност са.
– Кво да ги праиш... – рекох. – И те работят за хляба, завалийките. То па
не може сички да са професорки по физика.
– А, значи ги оправдаваш? – наежи се Скарлет. – Ми дай да станеме
всички пилонджийки, бе! Това ли искаш?
– Не разбирам защо се заяждаш. Идеята да дойдем тук беше твоя.
– Да, моя беше. Ама не съм предполагала, че ше се кефиш на някакви
отегчени целулитки, които дори не могат да уцелят ритъма на музиката, в
който се клатят. Нямам нищо против стриптийзьорките по принцип. Ма
тези са тотал щета. Виж какви са захабени, с какво евтино излъчване са... И
кво си ги зяпнал, слушай ме, като ти говоря!
Зяпнал съм ги бил, моля ти се. Аз всячески се стараех да не поглеждам
изобщо към сцената, а тя твърди че съм ги зяпал...
– Не ме разбирай погрешно – продължи да съска Скарлет. – Нямам нищо
против тези момичета. Щом не стават за нищо друго, нека да продават
повехналите си тела. Ма те са грозни, бе! Не виждаш ли, че са дебели, не
могат да танцуват и миришат на евтин парфюм. Нямат ли огледала у тях?
Не виждат ли, че не стават за тая работа? Не! Не виждат. Смятат се за

56
суперкрасиви и привлекателни, разголват си гнусните задници и имат
претенцията, че някой трябва да им плаща за тая грозна гледка. Ше
повърна.
От цялото си сърце исках наистина да повърне, за да си тръгнем и да
свърши тоя тормоз. В тоя момент обаче дойде „Моет“-ът и сервитьорката
ми даде аз да го отворя. Нали съм рожденик. Думнах го аз и тапата да вземе
да изхвръкне към сцената и да перне една от стриптийзьорките баш по
задника. Една мургавичка така, с огромни цици. Тя изписка тихичко, а
после се обърна към мен и ми намигна. Скарлет направо откачи.
– Как не те е срам, бе! – вика. – Да правиш такива евтини номера. Ше я
цели с тапата по гъза, ше я цели... Много оригинално, няма що. Ти така ли
сваляш курви бе, Иво? Целиш ги с тапи от шампанско? Ебахти нещастника
си, честно.
– Случайно стана – обясних. – Откъде да знам накъде ше отхвръкне
тапата?
– Ти ли не знаеш, бе? На кого ги разправяш тия? Ако не си знаел, как па
уцели точно тая с най-големите цици? Ма зимай я, бе, няма да ти преча.
Щом те влече тоя боклук... Явно това заслужаваш.
Търпях изнервящите ѝ тиради само защото имах рожден ден. А и не
исках да правим скандали на публично място. И без друго всички мъже в
заведението ме гледаха със съжаление. Сега само и скандал липсваше.
Налях шампанско в чашите и се насилих да се усмихна. Усмивката излезе
някак фалшива, но беше максималното, на което бях способен.
– Наздраве, скъпа! – казах. – Щастлив съм, че съм с теб на рождения си
ден.
– Не ми се пие – сряза ме Скарлет. – Не съм предполагала, че си такъв
курвар, Иво. Аз те доведох тук да се позабавляваме, а ти целиш пачаврите
по задниците с тапи от шампанско. Погледни я, бе! Това ли ти е идеалът за
жена? Виж я каква е космата, бе. Това не е жена, това е йети.
– Скарлет, айде да си тръгваме вече – отчаях се аз. – Виждам, че се
измъчваш. Няма смисъл.
– Аз ли се измъчвам? Хахаха – започна да се смее с престорен смях
Скарлет. – Ако искаш да знаеш, на мен наистина ми е адски смешно. И се
радвам, че те доведох тук, при тия батали, за да лъсне истинската ти
същност.
– Каква е истинската ми същност? Не виждаш ли, че и аз се отвращавам
от гледката.
– Отвращавал се. Той се отвращавал... Кого лъжеш, бе?... Те че са отвра-
тителни, отвратителни са. Ма аз не се чудя на тия момичета. Чудя се на
акъла на мъжете, които идват тука и точат лиги по тях. Толкова ли нямате
вкус, бе? Толкова ли ви е ниска летвата? Не гледате има ли целулит, няма

57
ли, има ли стрии, няма ли? Знаеш ли как се нарича това? Сексуална
помиярщина се нарича.
– Ох, айде стига вече... Давай да ходим някъде да вечеряме.
– Не, никъде няма да ходим. Сега ше ти поръчам тая с големите цици да
дойде да ти танцува в скута.
– Скарлет, това вече е прекалено. Не искам никакви стриптийзьорки да
ми танцуват.
– Айде, айде, не се прави, че не искаш. Това ти е подарък от мен. Ше ти
я викна, пък ти прави с нея, каквото искаш. Все едно мен ме няма. Даже ако
искаш, мога да се преместя на друга маса. Да не ви притеснявам.
И я извика. Когато една жена реши да бъде гадна, няма спирка. Не съм
предполагал, че може да ме унижава така, и то навръх рождения ми ден.
Оная с циците дойде и ги люшна пред носа ми. Бяха фантастични.
– Господинът има рожден ден – обясни ѝ Скарлет. – Искам да му
направите един специален индивидуален танц. Ама такъв, че да го помни
цял живот.
Момичето се притесни. Явно за пръв път ѝ се налагаше да прави такива
неща пред побесняла от ревност жена. Стори ми се, че се колебае, но
Скарлет извади столевка от дамската си чантичка и я пъхна в гащите ѝ.
Колебанията рязко приключиха.
– Айде, мойто момиче, давай! Искам да го побъркаш! – изрева Скарлет с
поглед, какъвто съм виждал само в документалните филми за Адолф
Хитлер. Никога не съм предполагал, че е способна на подобен садизъм.
Стриптийзьорката завъртя стола ми, обърна се с гръб към мен, разкрачи
се широко и започна да върти едрия си задник на сантиметри от чатала ми.
Червените прашки очевидно ѝ бяха малки и се бяха впили яростно между
бузите. Хубави бузи, стегнати. Такива, които ти се приисква да плеснеш.
Бях подложен на нечовешко изпитание. Усещах как желанието се надига
в дънките ми, а в същото време трябваше да седя с каменна физиономия и
да демонстрирам отвращение. Това си беше истински подвиг.
Стриптийзьорката седна в скута ми и започна да върти енергично
задника си.
– А такаааа! – насърчи я Скарлет. – Надърви ли го? Давай, маце!
Ерекцията ми беше страховита. Тая наистина беше добра. Навря го
между бузите си през дънките. Имах чувството, че направо я чукам.
– Спрете! – изстенах. Усещах, че ако продължи още няколко минути да
върти задника си върху чатала ми, ше се изпразня. А това вече щеше да е
истинско бедствие.
– Няма да спираш, мойто момиче – каза Скарлет и ѝ подаде още една
столевка. Твърдо беше решила да ме ликвидира. – Дай му циците си, той
обожава големи цици.

58
 Стриптийзьорката се обърна, обкрачи ме и завря огромните си гърди в
лицето ми. Бяха твърди, ухаеха на тропически плод. Стана страшно. Но
най-страшното беше, че сега върху ерекцията ми се търкаха срамните устни
на момичето. И сякаш го поемаха, докато гърдите ѝ безмилостно удряха
лицето ми. Започнах да дишам дълбоко, за да се овладея. Обърнах се
настрани и видях физиономията на Скарлет. Беше изкривена от някаква
смесица между ярост и екстаз. Приличаше на оная идиотка от филма
„Мизъри“ в сцената, в която отряза краката на любимия си писател.
Тази лудост трябваше да бъде прекратена. Блъснах грубо стриптийзьор-
ката и ѝ казах да се разкара. Момичето гузно кимна и се качи при пилоните.
Дишах тежко, като боксьор, пребит от озверял съперник. Скарлет ме
гледаше с ехидна усмивка.
– Дай ми една цигара – каза.
– Ти не пушиш.
– И ти викаш, че не си падаш по курви, ама... Дай ми цигара.
Дадох ѝ. Тя запали и всмукна дима като закоравяла пушачка. Продължа-
ваше да се хили.
– Много се радвам, че дойдохме тук – каза. – Най-после разбрах с какъв
човек съм се събрала.
Мълчах. Каквото и да бях казал в тоя момент, щеше да се обърне срещу
мен. Просто трябваше да изчакам да си каже пледоарията. Това всъщност
беше голямата цел на тазвечершния ивент. Моралната госпожа от Ю Ес Ей
да заклейми с тежки думи жалкия български курварин.
– Ясен си ми, Иво. Същия боклук си като всички мъже. Изкефи се, нали?
– Не съм се изкефил.
– Е, айде, моля ти се. Нали те видях! Побърка се от кеф да ѝ пръхтиш в
циците. Знам, че си падаш точно по такива жени... Нахални мръсници, дето
сядат върху теб, лягат отгоре, катерят ти се, навират ти се...
– Ти я накара.
– Да, аз я накарах. Но на теб ти хареса. Даже се възбуди.
– Не съм се възбудил.
– Айде, айде... Нали те видях... щеше да скъсаш дънките, докато тая
мастия си пускаше гъбичките и хламидиите по тях.
– Скарлет, говориш глупости. Аз...
– Какво ти, бе? Какво ти? Мислех си поне, че имаш вкус. Поне да беше
хубава. А то... С тия цици, увиснали и дълги като заводски хляб... А не
беше и епилирана.
– Айде сега, не била епилирана. Къде па видя, че не е епилирана?
– Е, ти не видя ли? Под прашките сякаш имаше още едни гащи,
изплетени от мохер. Ма ти не си забелязал, щото надървеният член е сляп.
Търси само къде да се завре.

59
 – Глупости.
– Е как ше са глупости? Тая е като сайта на Световната здравна
организация, бе. Всички болести са вътре. Не те ли беше гнус, бе?
– Гнус ме беше. И затова изобщо не я докоснах.
– Как да не си я докоснал? Ти почти я изчука, бе Иво. И то пред мене!
Как не те беше срам поне от мен...
Брадичката ѝ се разтрепери и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Да ме унижаваш така пред хората – ревна Скарлет. – Да ти направя
подарък за рождения ден, а ти да се натискаш пред очите ми с някакви
пачаври... А ми казваше, че ме обичаш... Сега разбирам колко ме обичаш...
Мразя те, Иво! Мразя те!
И хукна навън. Усетих, че трябва да я догоня, но пък не можех да си
тръгна, без да платя сметката. Това щеше да е ебати селското. Извиках
сметката и идва след малко сервитьорката и ми носи листче – 420 лева. За
една бутилка „Моет“! Ебахти надценката. Начи, аз съм купувал от магазина
и знам, че е 80-90 лева. Тука да е максимум 150. Ама 420... това вече е
прекалено. Ма си викам: аре са, нема да се разправям. Викам: може ли да
платя с карта? Не можело. Постерминалът им бил счупен. Вземали само
кеш. Пребърках си джобовете. 82 лева и 37 стотинки. Бахти резила! Викам:
съжалявам, нямам толкова пари в мен, утре ше дойда да ви платя сметката.
А сервитьорката вика: „Ни можи тъй. Аз кък да съм сигурна, чи утри ши
дойдиш? Пък ку ни ми излези убурота, ши ма уволнят. Давай си личната
карта за гаранция, пък утри кат си платиш, ш’ти я върна“.
Не ми стигаха униженията на Скарлет, а сега и това... Дадох си личната
карта, кво да правя...
Излязох навън и вдишах дълбоко студения декемврийски въздух. Беше
завалял сняг, снежинките падаха върху зачервеното ми от срам лице. В тоя
момент чух някакво хлипане. Скарлет стоеше, облегната на един кестен и
плачеше. Изглеждаше слаба и безпомощна.
Знам, че след всичките тия простотии трябваше да се държа студено
като корав обиден мъжкар, но някак си я съжалих. Да, тя направи страшни
свинщини тая вечер, но може би е от любов. Не е от лошотия, със
сигурност. Просто е искала да... отде да знам кво е искала. Но ми беше
мъчно, че плаче. Аз съм си мека Мара. Къса ми се сърцето, когато някой
реве. Отидох до нея и я прегърнах. Тя се отпусна в ръцете ми.
– Иво, аз... аз... – изхлипа Скарлет.
Явно е осъзнала грешката си и сега иска да ми се извини.
– Шшшшт, тихо. Всичко е наред – прошепнах ѝ.
– Аз... аз... – продължи да хълца Скарлет.
– Тихо. Всичко свърши. Да забравим тая вечер.
– Аз... аз... си мислех, че ше излезеш с мен, да ме успокоиш, а тебе те

60
няма половин час. Аз плача тук като изоставено дете, а ти остана вътре да
обарваш тая мръсна курва, дето си навираше циците в лицето ти. Половин
час те няма! Толкова е обидно! И не ме пипай с тия дрехи, целите са в
зарази... Трябва да ги изгориш.
Пуснах я, вдигнах лице към черното небе и започнах да вия.

61
 С Иво на стриптийз
Седим си оня ден с Мимката в едно кафене, пием си кафенце и тя ми
разправя, че съм попаднала на неподходящ мъж, че Иво не бил за мене и че
съм заслужавала много повече.
Сега, аз си знам, че е така, ма па точно Мимката да ми го каже... Дето се
мъкне само с разни алкохолици, които нямат пет лева в джоба си. Ма били
интелектуалци! В България всеки мързеливец, на когото не му се работи, се
пише интелектуалец. То не бяха художници, не бяха поети, не бяха
блогъри. Сегашният ѝ Груди се пише актьор. Питах я какви роли е играл, а
тя се обиди. Той бил алтернативен актьор, моля ти се. Не играел роли, ами
правел хепънинги и пърформанси. Веднага ми стана ясен. Сигурно е
аниматор по хотелите и подхвърля надуваеми пояси на дебели германски
бабички. Ама иначе се пише алтернативен! Както и да е... Не исках да се
заяждам, щото Мимката си ми е най-добрата приятелка и е много добричка,
само дето ми завижда и от завист понякога говори глупости. Та сега сед-
нала да ми разправя, че Иво не бил за мен... Божкееее...
Ма от друга страна, я разбирам. Грозничка е, милата, и сигурно не ѝ е
приятно, като гледа, че аз съм красива, успяла, известна, и мъжете си
припадат по мен. Затова ми говори такива неща, за да не се чувства сама в
нещастието си. Аз лесно мога да я поставя на мястото ѝ, ама защо да ѝ
смачквам напълно самочувствието. Господ и бездруго я е наказал...
Та веднага смених темата.
– Като каза Иво – викам, – той другата седмица има рожден ден и се
чудя какво да му подаря.
– Кво ше му подаряваш на тоя тиквеник – вика Мимката. – Нищо не
заслужава. Само мачове гледа и не ти обръща никакво внимание. Направо
ти се чудя как го издържаш.
– Ох, права си, Мимка. Понякога наистина ми иде да го зарежа. Ма от
друга страна, той много ме обича. Пък и рожденият ден си е рожден ден.
Невъзпитано е да не му подаря нищо.
– Земи му там едни чорапи и пяна за бръснене и това е.
Мимката е бедничка, все няма пари и за нея чорапи и пяна за бръснене
сигурно са нормален подарък. Но аз не можех да се излагам с такива
евтинджоси. Все пак съм жена от висока класа.
– Искам да е нещо по-оригинално. Нещо, дето наистина ше го изненада.
– Що не го заведеш на стриптийз бар? – предложи Мимката. – Хем ше го
изненадаш, хем ше му гледаш сеира.

62
 – О, не! Абсурд. На Иво му е слаб ангелът. Той като види гола жена,
откача. Като бяхме на море с него, се скъса да зяпа циците по плажа.
Представям си какво ше е в стриптийз бар. Това не е добра идея.
– Значи му нямаш доверие – ухили се злорадо Мимката. – Нали уж
много те обичал... Ако наистина обича само теб, какъв е проблемът?
– Не казвам, че има проблем, но се опасявам, че би могъл да възникне
проблем, ако го заведа на такова място. Не знам как ше реагира. А още по-
лошото е, че не знам аз как ше реагирам, ако той вземе да реагира.
– Ясно. Нямаш самочувствие. Съмняваш се в здравината на връзката ви.
– Не че се съмнявам, ама...
– Съмняваш се, как да не се съмняваш. Иначе що да не го заведеш на
стриптийз?
– Е, ти като си толко отворена, що не заведеш твоя Груди на стриптийз?
– Водила съм го, ако искаш да знаеш. И той се държа перфектно. Беше
възмутен. Каза, че гледката на просташки разголени тела го отвращавала.
Изобщо не погледна към стриптийзьорките, само ме гледаше в очите и ми
повтаряше, че иска да се махне оттам.
– Да, бе!
– Факт. Груди ме обожава. За него аз съм най-привлекателната жена.
Връзката ни е много силна, защото е изградена върху духовна основа. За
нас сексът не е просто секс, а сливане на душите. Ма ти това няма как да го
разбереш... Твоят Иво само се възползва от тялото ти. За него ти си просто
парче плът, като всяка друга жена. Затова те е страх от стриптийзьорките.
– Не ме е страх.
Имах чувството, че всеки момент ше ревна.
– Страх те е – настоя Мимката. – И е нормално да те е страх. С такъв
мъж...
Вбесих се. Седнала да ми обсъжда мъжете, моля ти се. Тя, дето прилича
на теле, прегазено от булдозер. Да ми намеква, че ме е страх от некви
изпаднали стриптийзьорки... Какво ми намеква, тя ми го каза в прав текст.
И аз сега кво да направя? Да се съглася с нея? Да приема, че не вярвам на
мъжа си и че се страхувам от изневяра? Да призная, че нейният вмирисан
на пот и евтина водка Груди е по-влюбен в нея, отколкото Иво в мен? Не,
това няма как да се случи. Няма да позволя някаква овца, пък била тя и най-
добрата ми приятелка, да ми гази достойнството и да ми се подиграва.
– Права си, Мими – казах. – Ше го заведа на стриптийз.
– Бе така като те слушам какво ми говориш, по-добре недей да го водиш.
Да не вземе наистина да стане някоя беля.
Ах, как веднага обърна палачинката, лицемерната свиня. Иска да
призная поражението си. Да се откажа от тъпата ѝ идея, за да може после
цял живот да ми натяква, че съм страхлива и не вярвам в себе си. Тая няма

63
да стане. Няма да позволя някаква си Мимка, дето уж ми се пише
приятелка, да ми злорадства. Не е познала.
– Ше го заведа – казах твърдо. – Ама в кой стриптийз бар да го заведа?
Аз не ги знам тия заведения.
– Има един в „Дружба“. Казва се „Вълшебната мида“. Луксозна
обстановка, тиха музика, приятна атмосфера. Е, стриптийзьорките са супер-
зле – трътлести, целулитни и татуирани. Ма те навсякъде са такива.
– Благодаря ти за идеята, Мимка – казах, като едва се сдържах да не
ревна. – Трябва да тръгвам, че закъснявам за козметичка.
Хвърлих пет лева на масата за сметката, грабнах си чантата и хукнах
навън. Сълзи на безсилие потекоха по бузите ми. Защо изобщо трябваше да
я питам кво да подарявам на Иво? Щях да му измисля някакъв хубав
подарък. Бях му харесала един много елегантен пуловер в мола. Или пък
нови ски – той много обича да кара ски... А сега нямам друг избор, освен да
го заведа на стриптийз. Длъжна съм да го направя, за да спася
достойнството си. Ох, защо толкова се доверявам на приятелките си, като
знам, че ми завиждат и само се чудят как да ме прецакат...
Ами ако отидем в стриптийзбара и Иво почне да се държи като разгонен
пръч, какъвто всъщност е? Ако почне да точи лиги по некви долни
мръсници и да се дърви като последен нерез? То е ясно, че няма да кажа на
Мимката, но аз как ше го преживея?... Ох, в безизходица съм. Не мога ли
да ѝ кажа, че съм го завела, пък да не го заведа? Не, не става. Като я знам
Мимката каква гад е, все ше намери начин да попита Иво: „Хареса ли ти в
стриптийзбара?“ и ако той каже: „Къв стриптийзбар?“, аз ше умра от срам.
И тя двойно повече ше злорадства, щото ше се окаже права, че ме е страх от
некви стриптийзьорки и това ше е много по-голямо унижение за мен,
отколкото да изтърпя една отвратителна вечер, в която да гледам как Иво се
възбужда от некви парцали.
И ето, дойде рожденият ден. Събудихме се сутринта, аз го целунах,
изпях му „хепи бърдей ту ю“ и му съобщих къв му е подаръкът. Иво
направо откачи от кеф. Идеше му да заподскача върху спалнята и да падне
на колене като Роналдо след гол срещу „Барса“. Ма понеже е хитър, се
опитваше да не издава много-много въодушевлението си.
– Никога не съм ходил на такова място – вика, – и не би ми хрумнало да
отида, ма сега, щом толкова настояваш, ше дойда.
Какво лицемерие! „Щом толкова настояваш...“ Едва ли не той не иска,
ама се съгласява само щото аз настоявам. Абе, на кого го играеш тоя театър
бе, Ивчо? Сякаш не те познавам. Сякаш не видях как ти светнаха очичките,
като ти казах за стриптийза... Веднага ми стана ясно, че ше бера ядове. Ох,
защо се вързах на акъла на тая идиотка, Мимката.... Разбира се, не казах на
Иво, че идеята е нейна. Представих му стриптийза като своя идея.

64
 Бре, като се оживи тоя човек, като се развесели... Влезе в банята и след
малко го чувам, че пее под душа... Кога друг път е пял под душа? Никога. И
то какво пееше! Sexbomb на Том Джоунс... Как не го е срам!
Излезе и почна да рови в гардероба си за бельо. И си обу чисто нови
гащи, моля ти се. Още бяха с етикета. Сякаш ше ходи там да чука... Това
вече беше прекалено.
Изпихме си кафето, разбрахме се довечера да го взема след работа и той
тръгна. Ма не просто тръгна, ами го гледам, че си подскача така от радост.
Аз толко весел никога не съм го виждала. Едва дочаках да затвори вратата и
ревнах.
В тоя момент ми звъни Мимката. Викам си: няма да ѝ дигам. Баш сега,
когато съм най-разстроена. Има опасност да ѝ вдигна страшен скандал
заради идиотската ѝ идея, да ѝ се разкрещя и да си го изкарам на нея. А
това ше я направи супер-щастлива. Мечтата ѝ е да ме види съсипана. Та
изчаках малко да се успокоя и ѝ звъннах.
– Мимкаааа, търсила си ме слънчице – казах с най-ведрия глас, който
можах да извадя. Надявах се в него да не прозират сподавените сълзи.
– Скарлеткооо, как си миличка? – развика се Мимката. Така като ми се
разлигави, ми иде да ѝ откъсна главата да ѝ откъсна. – Кво си прайкаш?
– Пия си кафенцето.
– Душица. Кога ше те видя? Днес следобяд как си?
– Не мога днеска, Мимка. Иво има рожден ден и ше го водя на
стриптийз.
Настъпи дълго мълчание. Толкова дълго, че си помислих, че е затворила
телефона.
– Ало, Мимка, чуваш ли ме?
– Да, да, чувам те... – заекна Мими. – На стриптийз ше го водиш?
– Да. Нали ти ми даде тая идея.
– Аз се шегувах бе, миличка.
Свиня! Мръсна свиня! Грозна, проста овца! Шегувала се била! Идеше ми
да разбия телефона в стената. Вместо това го свалих от ухото си и започнах
да дишам дълбоко, за да не се разкрещя.
Защо все на мен ми се падат такива гадни приятелки, бе? И Дженифър
беше същата. Мазнят ми се, уж че много ме обичат, а всъщност
единственото, което искат, е да ме видят унизена и нещастна. Но такава е
съдбата на всички красиви, успели жени. Винаги са обградени със
завистливи, злобни приятелки.
– Как ше го водиш на стриптийз, слънчице... – дуднешe Мимката. –
Поемаш огромен риск. Знаеш кви са мъжете.
– Е, кво толкова? Нали каза, че си водила Груди и нищо не се случило.
– Груди е друг случай. Той е луд по мен. Ама Иво...

65
 – Мимка, трябва да затварям, че закъснявам за фризьор. Утре ше ти
звънна.
– Айде. Стискам ти палци за довечера. Ох, милата, не знаеш кво те чака.
Затворих телефона и пак ревнах. Тоя път от обида. И това ми било
приятелка... Да издевателства така над мен. Аз ше ѝ го върна някой ден. Не
съм злопаметна, но това няма да го забравя.
Цял ден се тресох от нерви. Бях сигурна, че ми предстои най-тежката
вечер в живота ми. Даже и Стенли, фризьорът ми, ми вика:
– Мацко, много си нервна днеска, бе, кво ти става? Да не би Иво снощи
да не те е... хахаха.
– Айде престани вече и ти с тъпите ти шеги – креснах му. – Много
смешно, няма що.
– Глей как ми крещи... – нацупи се Стенли. – Я, по-полека, ако обичаш.
Много сме ядосани нещо... Просто попитах, кво толкова... Може па Иво
снощи да не те е... Случва се. И аз така се изнервям, Жоро като не ме...
хахаха.
– Станимире, не можеш ли просто да млъкнеш за известно време? Става
ли, а? Просто да работиш, без да пускаш тъпите си шегички, става ли, а?
– Леле, леле, колко сме нахъсани... Добре. Ше млъкна. Ма да знаеш, от
тия нерви косата ти се изтощава. И после пак ше ми викаш: ох, не знам вече
с кво да я подхранвам.
Едва го изтърпях. Той иначе е добър фризьор и понякога е много
забавен, постоянно пуска шегички и се скъсвам от смях с него, ма точно
днеска не ми беше до смях.
Обикновено след час при фризьор нервите ми се успокояват, но днес
изобщо не ми помогна. Ходих и на козметичка, и на епилация, и на масаж,
и пак не ме отпуснаха нервите. Наложи се да отида и на шопинг. Изръшках
целия мол, купих си два парфюма, четири лосиона, една чанта, четири
блузки, ръкавици и едни страхотни ботушки и пак не се успокоих. Направо
си бях в нервна криза.
Даже по едно време си викам: бе защо трябва да си го причинявам това?
Само за да не се изложа пред тая идиотка Мимката? Кво ми пречи да
откажа резервацията за стриптийза, да отидем довечера с Иво в някой хубав
ресторант, да си направим романтична вечеря, а после да се приберем
вкъщи, да гледаме филм и да правим любов? А утре да излъжа Мимката, че
сме били на стриптийз и че на Иво изобщо не му е харесало. Както тя ме
лъже за Груди. Сигурна съм, че ме лъже. На никакъв стриптийз не е ходила
с него, говори така само за да ме дразни. Ми да, няма да ходим на никакъв
стриптийз. Ше ѝ ходя аз по акъла на тая завистлива пача...
Ма като я знам колко е подла, като нищо ше отиде довечера в тоя
стриптийз бар само за да провери дали сме там. И после да ме унижава.

66
 Ох, защо зарязах Ричард... Него и в десет стриптийз бара да го заведа, и
сто курви да си бутат циците в лицето му, нищо няма да му стане. Ше гледа
тъпо и само ше вика „уау“...
Поревах си още малко и стана време да отивам да взема Иво от работа.
Отивам аз, а той ухилен до уши. Сякаш ше ходи на некъв празник...
Направо се вбесих. И тъкмо мислех да му кажа, че съм много уморена и
няма да ходим на никакъв стриптийз, и той вика:
– Скарлет, дай да не ходим на стриптийз. Уморен съм, дай да идем
някъде да вечеряме и после да се приберем.
Аха, ясно. Излиза ми с мръсните номера на Мимката. Уплашил се е, че
ше лъсне истинската му същност на курвар и това ще съсипе връзката ни.
Ако трябваше да отиде без мен на стриптийз, нямаше да е уморен, ма сега
ми се прави на интересен тука.
– Не ме интересува, че си уморен – казах. – Това ти е подарък. Тръгваме.
Едвам го намерихме тоя клуб. Егати забутаната дупка. Във вмирисаното
мазе на некъв разпадащ се блок. Още от входа ни лъхна тежка смрад на
урина. На това ли Мимката му вика „луксозна обстановка, приятна атмо-
сфера“? Ма кво ли се чудя, кога е виждала тя истински лукс...
Охранителят като ме видя, направо му падна ченето. Той такава красива
жена не е виждал през живота си. Не можеше да откъсне поглед от мен.
Къде ше се сравнявам аз с тия евтини проститутки, дето се въртят на
пилона вътре? Пичът направо онемя. Просто ме събличаше с поглед. Беше
полудял от желание. А най-тъпото е, че Иво изобщо не забеляза това. Беше
се настървил за курвите и дори не ме поглеждаше.
Влязохме в бара и в тоя момент на мен ми олекна. Сичките нерви, които
потроших през деня, веднага изчезнаха. От това ли съм се притеснявала аз?
От тия грозни късокраки, целулитни пачаври, дето дори не могат да
танцуват? Хахаха. Божкеее...
Винаги съм знаела, че са зле, но не съм предполагала, че са ТОЛКОВА
зле. Ма те не стават и за магистрални проститутки, бе. Това не са жени,
това са чудовища некакви.
Донесоха ни шампанско. Иво го отвори и нарочно уцели с тапата
задника на една стриптийзьорка. Ама най-грозната. Мислеше, че ше се
ядосам, ма на мен ми стана смешно. Да я цели, бе! Даже ако иска, да ѝ
навре тапата отзад... Да не мисли, че ше ревнувам?... Хахаха.
Така се отпуснах, че си пиех кротко питието и гледах сеира на Иво. Той
адски се беше спекъл и хем очите му шареха по тия зарази, хем не смееше
да се издаде, че му е приятно. Много беше жалък. Викам му:
– Отпусни се, бе, имаш рожден ден. Да не мислиш, че ше те ревнувам от
тия вампири? Хахаха.
Голям кеф ми беше. Пиех си шампанското, гледах как Иво се раздира

67
между нагона и дълга и се забавлявах. Даже си палнах една цигарка така.
По принцип не пуша, ма сега ми беше толко кеф, че реших да си изпафкам
една.
– Ивчо – викам му, – знаеш ли защо те доведох тук? За да видиш, че съм
широко скроена. Давай, прави квото искаш. Кеф ти курви, кеф ти квото
искаш. Не ми пука. Ако искаш да си с тия долнопробни брантии – прав ти
път. Аз съм сто пъти по-красива, по-елегантна и по-сексапилна от тях. И за
да видиш, че наистина е така, ше ти викна една стриптийзьорка да ти
танцува в скута.
И му викнах некъв боклук с увиснали цици. Ей сега да можеше да ме
види отнякъде Мимката. Щото тя сигурно си е мислела, че аз ше се дразня
и ше ревнувам или незнамсикакво. А аз се чувствах супер. Как си е
представяла тя, че ше ми се скапе самочувствието от некви грозни,
вмисирани проститутки? Хахаха. Толкова ми е смешно, че даже написах
„вмисирани“ вместо „вмирисани“. От смях почнах да бъркам буквите...
Хахаха. За Мимката и нейния тъп Груди ходенето на стриптийз може и да е
изпитание за връзката им, но за мен е просто едно място, в което се
забавлявам на очевидното си превъзходство над тези нещастни женици.
Даже ги съжалявам, че са принудени по този недостоен начин да изкарват
хляба си.
Увисналоцицестата нещо се гънеше около Иво, вреше си задника в
чатала му, а аз се смеех... Когато една жена знае цената си, нищо не би
могло да я разтревожи.
– Ивчо, Ивчооо – викам му. – Къде ше намериш широкоскроена жена
като мен? А? Никъде няма да намериш. Даже сега, за да видиш, че изобщо,
ама изобщо не ми пука, ше изляза и ше те оставя сам с курвите. Да можеш
напълно да се отпуснеш. Изживей си момента, Ивчо.
И излязох навън. И бездруго вече ми беше дошла в повече тая смрад на
пот и евтини парфюми. Излязох, подишах малко чист въздух и след няма и
две минути отвътре изскочи Иво.
– Кво става, бе? – питам го. – Що не остана?
– Не ми се седи без теб – каза. Дори той, сексуалният маниак, дето като
види цица оглупява, беше разбрал, че тия скапани курви изобщо не могат
да се мерят с мен.
– Нямам нищо против да останеш – казах с усмивка на шампионка.
– Не – вика той. – Няма да остана.
Е, сега – като не иска, не иска. Три пъти му предложих.
Бях толкова горда от себе си, че се разплаках от щастие. Малко са
моментите, в които съм се чувствала така горда от победата си. Това не
беше просто победа над страховете ми, това беше най-вече съкрушителна
победа над завистта и коварството на Мимката, която уж ми се пише

68
приятелка, но ако ѝ се отвори възможност, ше ме удави в капка вода.
На другия ден се обадих на Мимката да ѝ се похваля. Разказах ѝ всичко,
не ѝ спестих и най-дребните детайли, наслаждавах се на триумфа си.
Представях си как лицето ѝ се изкривява от злоба, докато слуша историята.
Когато стигнах до момента, в който накарах стриптийзьорката да
танцува в скута на Иво, Мимката не издържа и каза, че има спешна работа и
трябва да затваря.
Сигурна съм, че след като е затворила, се е разревала. Нека да реве
тъпата кокошка. Има защо. Хахаха.

69
 Скарлет забременява
Миналия петък в офиса беше неква лудница. Довършвах едни неща,
дето трябваше да съм ги довършил преди един месец, освен това през две
минути звъняха някакви идиоти да ми задават малоумни въпроси, а за капак
на всичко и климатикът се развали. И блъскам аз на 40 градуса жега, потя
се като впрегатен кон, откачам от нерви и в тоя момент, баш у най-
голямото напрежение ми звъни Скарлет и ми вика:
– Трябва да ти кажа нещо.
Викам:
– Аре довечера ше ми кажеш, че сега е неква лудница тука.
А тя:
– Не може довечера. Спешно е.
Викам:
– Скарлет, кво ви става днеска на сички, бе? На всички им е спешно и ми
дават зор.
А тя като се обиди...
– Аз „всички“ ли съм? – вика. – Значи така! Аз съм „всички“. Добре.
Щом за теб съм като всички останали. Мислех, че съм по-важна за теб.
И като ревна... Не ми стига всичко останало, а сега трябва да успокоявам
и истерична жена.
– Успокой се – казах. – Какво е станало?
– Нищо не е станало.
– Не, станало е нещо. Какво има?
– Не е важно. Щом за теб съм като всички...
– Скарлет, извинявай, но съм адски изнервен. Ако ше ми казваш нещо,
казвай ми.
– Бременна съм.
А така! Само това липсваше. На всичкия зор сега и това. Мълчах и не
знаех какво да кажа.
– Не се ли радваш? – попита Скарлет.
– Радвам се, как да не се радвам – излъгах. – Това е страхотна новина.
Довечера ше я обсъдим.
– Моля те да се прибереш по-рано. Не искам да съм сама в такъв важен
момент.
– Добре, веднага щом приключа, се прибирам.
Наистина исках да се прибера по-рано, ама това нещо, дето трябваше да
го свърша преди един месец, се закучи и се наложи да поостана в офиса

70
още два-три часа. И тамън вече щях да си тръгвам, шефът извади шише
уиски, щото си бил купил нов джип. Нямаше как да не остана да се
почерпим. Щеше да е ебахти неуважението, ако си бях тръгнал. И докато
отметна всички тия неотложни задачи, то станало девет и половина.
Прибрах се към десет, десет и нещо, а Скарлет ме гледа с поглед, пълен
с омраза и отчаяние, сякаш току-що съм заклал леля ѝ.
– Нали щеше да се прибереш по-рано – вика.
– Не можах, съжалявам.
– Аз тука стоя бременна, а тебе те няма никакъв.
И си подпира кръста с ръка, сякаш е в деветия месец, ебаси.
– Много се радвам – казах и понечих да я целуна, но тя обидено отвърна
лице. Какъв човек трябва да си, щом не искаш да целунеш бащата на детето
си!
– Много съм гладен – казах.
– Как не те е срам бе, Иво. Ше ставаш баща, а вместо да се вълнуваш от
тоя факт, мислиш само за плюскане.
– Не мисля само за плюскане, но и не смятам, че след като си
забременяла, сега девет месеца трябва да гладувам. Нека да хапнем, пък ше
го обсъдим.
– И си пил.
– Пийнах едно малко, за да уважа шефа. Купил си е нов джип и почерпи.
– Всеки ден пиеш бе, Иво. Днеска шефа си купил нов джип, вчера
счетоводителката имала рожден ден, утре ше си намериш друг повод. Ми
как ше расте това дете с баща алкохолик?
Нямах нерви да слушам поредната ѝ тирада за алкохолизма ми, затова се
втурнах към кухнята и нападнах хладилника. Успокоих се чак когато
изядох девет сармички, половин суджук, три домата, и два крем карамела.
Излязох на терасата и си палнах една цигарка. Кеф.
– Как може да пушиш в присъствието на бременна жена! – разпищя се
Скарлет.
– Не пуша в твое присъствие, а пуша на балкона.
– Всичкият дим влиза вътре.
И почна да кашля, уж че наистина вътре е влязъл дим. Пък то нищо не
влиза.
– Ше ни изтровиш – продължи да дудне Скарлет. – Айде за мен не ти
пука, ясно ми е. Ма поне за детето не ти ли е жал? Да го тровиш още в
зародиш.
Айде, почна се. Щом отсега ме тормози, представям си какъв ад ше е в
следващите девет месеца. А изобщо не ми се мисли, кво ше стане, като се
роди детето... Тая ше ми изпие мозъка. Ше го използва като оръжие срещу
мен. И как па е забременяла, бе?... Аз толкова внимавам.

71
 – Скарлет, ти сигурна ли си, че си бременна? – попитах.
И в тоя момент стана страшно. Като се разфуча тая жена, като се
развилия.
– Ти – вика, – да не мислиш, че ше седна да се шегувам с нещо толкова
сериозно? Ти нормален ли си? Аз си мислех, че това е най-хубавото нещо,
което може да се случи на една двойка, а ти вместо да се зарадваш, ме
питаш дали съм сигурна. Явно не ти се иска да съм сигурна, искаш да го
няма това дете. Не съм срещала такъв егоист като теб. Мислиш само за
пиене и плюскане. И даже тъпата ти работа е по-важна за теб от детето ти.
Ми аз, ако ше го гледам сама това дете, и ако ше чакам по цяла нощ да
благоволиш да се прибереш от тъпата ти работа, изобщо не знам дали
искам да имам дете от теб.
И пак ревна. Изчаках я да се поизтощи от рев, прегърнах я и казах:
– Обичам те, Скарлет. Толкова съм щастлив, че ше си имаме бебенце.
Хайде да си лягаме. Сега имаш нужда от повече сън.
Легнахме си и аз бях толкова уморен, че съм заспал за секунди. Обаче
някъде към два и половина Скарлет ме събуди.
– Иво, гладна съм – вика.
– Добре – казах в просъница. – Иди в кухнята и яж.
– Яде ми се пушена риба. Много ми се яде.
– Добре. Утре ше ти купя.
– Не утре. Сега ми се яде. Иди да ми купиш, моля те.
– Скарлет, два и половина е. Няма откъде да ти купя.
В денонощния със сигурност има. Айде, Иве, моля те. Бременна съм.
Ше полудея, ако не хапна пушена риба.
Пушена риба. В два и половина през нощта. Тая бременност щеше да ми
излезе през носа. В тоя момент осъзнах, че съм прецакан. Но още по-
прецакан щях да съм, ако не стана и не отида до шибания магазин да ѝ купя
шибаната риба.
Облякох се и хукнах като идиот към денонощния. През ума ми минаха
всички псувни, които знам, плюс още десетина, които не ги знаех.
Купих шибаната пушена риба, занесох я вкъщи, а Скарлет ѝ се нахвърли
така, сякаш не е хапвала нищо от седмица.
Легнахме да спим, но не ми било писано да спя тая нощ. Към пет без
петнайсет Скарлет отново ме сръчка.
– Иве, ядат ми се праскови.
– О, не. Моля те. Не сега.
– Иве, организмът ми го иска. Не знам какво ми става. Знаеш как е с бре-
менните жени. Не могат да се контролират. Имам чувството, че ше полудея,
ако не изям една праскова точно сега. Не искам да те карам да ставаш, но
ако до петнайсет минути не изям една праскова, ше умра.

72
 Ами мри бе, да ти еба майката капризна, помислих си. Но нямах куража
да го изрека на глас. Просто станах, облякох се и отидох пак до
денонощния.
– Ко стаа, Ивак? – вика ми продавача. – Купонче ли прайш? Да бе,
страхотен купон правя. Ти такъв купон не си виждал.
– Земи и шише ракия, да не идваш след малко пак – приятелски ме
посъветва човекът.
Купих и ракията, да не ме помисли за чехлю. По-добре да си мисли, че
правя купон, отколкото да прозре тъжната истина, че цяла нощ търча до
магазина, за да угодя на луда жена. Прибрах се с прасковите, Скарлет се
метна върху тях, нахапа една, направи гримаса на отвращение, изплю се и
заяви, че това били най-гадните праскови, които е яла. След което ги
изхвърли в кошчето за боклук. Имах чувството, че ми се подиграва.
– И ракия си купил – вика. – Как па един път не можа да отидеш до
магазина, без да купиш ракия, бе? Какъв пример даваш на детето?
Сякаш детето ме гледа от дълбините на утробата ѝ. Адски се вбесих, но
не казах нищо. Зверски ми се спеше, но вече нямаше смисъл да лягам. След
един час и бездруго трябваше да ставам за работа.
Направих си кафенце и седнах в кухнята да си го изпия.
– Тва кафе смърди отвратително – вика Скарлет. – Гади ми се от него.
– Глупости – викам, – винаги пием такова кафе. Казвала си ми, че ти
харесва.
– Може и да ми е харесвало преди, но откакто забременях, тая миризма
ужасно ме дразни. Ох, ше повърна.
Изтича до банята и започна да издава некви звуци, уж че повръща. Не че
повръща, ма си дере гърлото, за да я съжалявам. Откачена работа.
Върна се след малко и почна да ми крещи:
– Разкарай го тва смрадливо кафе оттука бе, не виждаш ли, че ми е
лошо? Искаш да припадна ли? Това ли искаш?
Направо не знаех как да реагирам. Излязох на балкона и си го допих там.
Цигара не посмях да запаля.
– Е, аз ше се обличам да ходя на работа – рекох.
– Ква работа? – вика Скарлет. — Днеска е събота.
Съвсем бях забравил. До такава степен ме беше обуначила с нейните
бременности, пушени риби и праскови, че вече не знаех кой ден от седми-
цата е.
– Обърках се – казах.
– Разбирам защо си се объркал. Не искаш да е събота. Предпочиташ да е
делничен ден, за да отидеш при малоумните си колеги, вместо да се
погрижиш за бременната си жена и бъдещото си дете.
– Глупости.

73
 – Ясен си ми. Отивай където искаш. Аз и сама мога да напазарувам най-
необходимите неща за мен и бебето. Ше се справя. Охххх, не случих на
баща за детето си.
Така като почне...
– Супер е, че днес не съм на работа – излъгах я. – Тъкмо ше обиколим
магазините заедно.
Направих това предложение със свито сърце, само и само да млъкне. Но
изобщо не предполагах какво бедствие ми предстои. Не съм очаквал, че
бременноста ше засили страстта на Скарлет по пазаруването и че тази
шопингмания ше придобие катастрофални размери.
Първият магазин, в който се натресохме, беше салон за мебели.
– Защо мебели? – попитах плахо.
– Как защо? Трябва да обзаведем детска стая.
– Виж, Скарлет, при нас има поверие, че детската стая трябва да се
обзавежда след раждането на детето. Иначе било лоша поличба.
– При нас няма такова поверие – реши проблема Скарлет. – А и кога ше
я обзавеждаме? След раждането ше бъде такава лудница, че само ше ни е до
това. Сега така и така сме тръгнали да пазаруваме, дай да вземем всичко
необходимо, за да сме спокойни.
– Освен това къде ше е тая детска стая? Ние нямаме свободна стая.
– Детската ше е тая стая, която ти сега наричаш „кабинет“. За кво ти е
кабинет?
– Как за кво? Там ми е компютърът, там работя.
– Ше го преместиш в хола. Па и кво толкова имаш да работиш вкъщи.
Само игрички играеш на тоя компютър.
– Не, не – запънах се. – Важно ми е да имам кабинет.
– Ми като ти е важно, вземи по-голям апартамент. И там си обзаведи и
три кабинета, ако искаш.
Прецених, че по-малкото зло ше е да жертвам кабинета си, отколкото да
тегля кредит за нов апартамент, затова млъкнах.
А и нямаше значение дали съм млъкнал, или не, защото Скарлет вече
разпитваше продавачката за актуалните тенденции в мебелирането на
детски стаи този сезон.
– За момченце или за момиченце? – поинтересува се продавачката.
– Още не знаем – каза Скарлет.
– Ами така ше е малко трудно, защото не знаем в какви цветове да са
мебелите – дали да са в розовичко, или в синичко.
– Нека да са в розовичко – отсече Скарлет. – Имам чувството, че ше е
момиче.
– Скарлет, това е неразумно – опитах се да я спра. – Как така „имаш
чувството“? Нека да изчакаме до третия месец, да видим на видеозона дали

74
е момче или момиче, и тогава да купуваме мебели.
– А, ше чакам аз до третия месец! Ми те дотогава тия мебели може да са
свършили. Виж кви са сладурски, как да не ги вземем.
– Ами ако е момче? – попитах.
– Ако е момче, ше ги пребоядисаш в синьо, кво толкова.
Тая не е в ред, казвам ви. Да изсипем една торба пари за некви мебели,
които да трябва после да пребоядисвам. А и аз да не съм бояджия, бе!
– А можете ли да ни ги запазите за след три месеца? – поинтересува се
Скарлет.
– Съжалявам – каза продавачката. – За два-три дни мога да ви ги запазя.
Но за три месеца... Просто много ги купуват.
– Ето, виждаш ли, Иво. Много ги купуват – каза Скарлет с обвинителен
тон. – И ако сега не ги вземем, после ше се чудим откъде да намерим
хубави мебели. Виж кви са сладички само. Като за принцеска.
– Имаме и в неутрални цветове – предложи продавачката – резеда.
Стават и за момиченце, и за момченце.
– Не, не. Розовото е направо страхотно. Взимаме го – реши Скарлет.
– Може да вземете само леглото – обясни момичето. А може да го
комбинирате и с гардероб, скрин, етажерка за книги и детска тоалетка. В
същия цвят.
– Разбира се, че ше го комбинираме – категорично заяви Скарлет. – Взе-
маме всичко.
– Цената на целия комплект е 9834 лева. Като в момента имаме
промоция, така че за вас цената е 9812 лева.
22 кинта отстъпка! Направо избиват рибата с тая шеметна промоция.
Просто се чудя за какво ли ше харча спестените пари... А и за какво са ни
всички тия боклуци? Айде легло – разбирам, гардероб – разбирам, етажерка
за книги – разбирам. Ма за какво ни е тоя скрин? Или пък тая детска
тоалетка? Та това е бебе, за какво му е тоалетка?
– А колко е цената без тоалетката? – попитах.
– Как без тоалетката? – изписка Скарлет. – Виж каква е сладка
тоалетчицата! С това сладурско огледалце. Просто е като в приказките.
Стиснах зъби и се опитах да говоря със спокоен тон. Не беше лесно,
защото нервите ми бяха яко опънати от безсънната нощ.
– Скарлет, тоалетка ползват дамите, които се гримират. Но бебетата?
Какво ше прави едно бебе с тоалетката?
– Нищо не разбираш. Това е момиченце. Представи си я само нашата
малка принцеска как седи пред тоалетчицата и се оглежда в огледалцето.
Беше изпаднала в истеричен възторг. А аз нямах сили да водя безсмис-
лени спорове. Когато тя си хареса нещо, знам, че квото и да стане, така или
иначе ше го купим. За кво само да си късам нервите?

75
 Купихме скапаното легло и скапания гардероб, и скапания скрин, и
скапаната етажерка и скапаната тоалетка. Без дори да знаем момче ли
чакаме или момиче. Нямаше как да натоварим на голфетката толкова много
мебели, затова наехме транспорт. Докарването щяло да ни струва 114 лева,
но за нас щели да направят специална отстъпка, така че да платим само 109
лева. Направо сме на далавера! Към спестените 22 кинта се добавиха още 5
и сумата набъбна на 27 лева. Ако продължавам да спестявам пари с това
темпо, до края на деня може и да събера за шише уиски. От евтиното.
Въодушевена от този силен старт на шопинга, Скарлет веднага ме
замъкна в магазин за бебешки дрехи. Но не какви да е бебешки дрехи, а
маркови! Не можело бебето ни да е облечено в кво да е, другите майки
щели да ни се подиграват.
Не съм сигурен дали дрешките наистина бяха маркови, но цените със
сигурност бяха. Най-евтините ританки почваха от 180 лева бройката.
Бебешка фланелчица, в която имаше по-малко плат отколкото в прашките
на Скарлет, се предлагаше за скромната сума от 83 лева. Скарлет адски се
въодушеви. Купуваше от всяко нещо минимум по 5 бройки, защото бебето
трябвало постоянно да се преоблича. Така че само за половин час вече
бяхме напазарували дрешки, с които би могъл да бъде облечен целият
личен състав на пренаселена детска ясла. След като опустоши щанда с
момичешки дрешки, Скарлет внезапно се втурна към момчешките.
– Чакай сега – викам. – За кво са ни тия момчешки дрешки? Нали ше е
момиче?
– Откъде знаеш, че ше е момиче? – сряза ме Скарлет. – Чак като го
видим на видеозона, ше знаем кво е. И пак не е сигурно. Трябва да сме
готови и за двата варианта.
– Ама нали каза, че имаш чувството, че ше е момиче. И затова купихме
розови мебели за детската стая – опитвах се отчаяно да се съпротивлявам.
– В магазина за мебели наистина имах такова чувство. Ама сега вече не
съм много сигурна. Затова дай да вземем и за момче, и за момиче.
Излишните ше ги подарим. Виж кви са сладурски синичките. Как да не ги
вземем!
– Скарлет, вече сме взели толкова дрехи, че не знам кога ше ги ползваме.
Пазаруваш така, сякаш ще имаме поне пет деца.
– Ами нищо не се знае. Може пък да са близнаци. Или тризнаци. Трябва
да сме подготвени.
След още половин час сметката в магазина стигна до 3748 лева.
Вероятно щеше да е много повече, но дрехите им просто свършиха. Казаха,
че в сряда ше зареждат и Скарлет им обеща, че в четвъртък пак ше дойдем.
И тук се оказаха ларж и ни направиха 6 лева отстъпка. Платихме само 3742.
Надявах се, че с това мъките ми приключват, но се оказа, че тепърва

76
започват. Отидохме в магазин за бебешки принадлежности. Маркови,
разбира се. Да не сме прости!
Не съм предполагал, че на пазара има над триста разновидности
биберони с различни цветове и форми. Взехме по един от всичките, защото
нямало как да знаем кой ше пасне на нероденото ни дете. Купихме и пет
летни и пет зимни дюшечета, защото било добре да се сменят. Нямаше как
да минем и без две пластмасови ванички – синя и розова, в които ше къпем
плода на нашата любов, чийто пол все още е неустановен.
Купихме и по двайсет пакета сини и розови памперси. Скарлет каза, че
трябвало да се запасим отсега, защото когато се родяло детето, щяло да е
такава лудница и суматоха, че изобщо нямало да имаме време да изтичаме
до магазина.
Най-много страдах на щанда за детски колички. Имаше си съвсем
нормални колички за по двеста кинта. Скарлет обаче изобщо не ги
погледна, а веднага се насочи към един модел от 1400 лева. Тук вече не се
сдържах и шумно се възмутих.
– Скарлет – викам. – За тия пари мога да купя съвсем прилична кола на
старо. С какво тая количка е по-добра от обикновените, та да даваме 1200
лева отгоре?
– Свиди ли ти се? – заяде се Скарлет. – Искаш детето ти да се блъска в
обикновена количка като селяните, така ли? Вместо да му осигуриш
елементарен комфорт.
– Е какво ѝ е по-комфортното на тая количка?
– Как какво! То си пише. Ето, виж. Усилени амортисьори, за да не друса
по разбитите тротоари, специална спирачка, за да не се засили по някое
нанадолнище и да ти утрепе детето. Водонепропускаем сенник, за да не ти
се удави детето, ако го завали някой дъжд. И бял кожен салон, за да му е
луксозно.
– Това са глупости. Няма бебе в света, което да се нуждае от бял кожен
салон.
– Добре – изсъска Скарлет. – Щом си толкова стиснат, няма да вземем
тая количка. Не съм очаквала, че ше седнеш да пестиш и от бебето си, но
явно си тежък дзифтар. Ще вземем тая по-обикновената за 1250 лева.
Оказа се, че тая „по-обикновената“ върви с комплект зимни гуми за 300
лева. За да не буксувала в сняг, моля ти се. Та не стига, че Скарлет ме
овика, ами в крайна сметка платих повече.
Сметката за количката плюс стотиците биберони, дюшечета, ванички и
простотии излезе 4819 лева. Тук ни дадоха цели 6 лева отстъпка.
Следващото изпитание беше магазинът за играчки. След като купихме
около сто и петдесет различни дрънкалки, пеещи висулки и гумени патета
за вана, инвестирахме и в двайсет кукли барби и десетина автомобилчета

77
(ако е момченце). Между другото, автомобилчетата са много яки и съм
доволен, че ги купихме. Има ферари, ламборгини, хамър, пожарна кола,
камионче и багерче катерпилар. Ебаси кефа! Със сигурност ше си играя и аз
с тях.
Не бях съгласен да купуваме детско компютърче. За какво му е на едно
бебе компютърче? Скарлет обаче заяви, че на бебето веднага след
раждането трябва да му се направи профил във фейсбук и то да може да си
лайква разни неща през личното си компютърче. Пък и виж го кво е
сладурско. И струва само 1700 лева.
Взехме го. С два лева отстъпка.
С огромно облекчение установих, че вече е станало десет часът и
магазините затварят. Скарлет се натъжи. Каза, че не сме успели да купим
почти нищо. Била възмутена от липсата па стоки. Как сме щели да го
гледаме тва дете, като няма нищо по магазините? Ужас.
Изпитвах болезнена нужда да се прибера и да изпия една голяма ракия.
Но Скарлет имаше други планове.
– Добре бе, всички магазини ли затварят в десет часа? – ядоса се тя. –
Няма ли някой денонощен магазин за бебешки неща?
– Провери в интернет – предложих спокойно. Бях сигурен, че няма да
намери. Кой идиот би тръгнал да пазарува денонощно биберони и детски
колички?
Скарлет се зарови в телефона си. Провери в Google, цъкна за всеки
случай и във форума на беге мамите, но уви – нямаше такъв магазин. Тя се
отчая.
– Иво, направо не знам как ше го гледаме това дете. Ми то няма нищо,
бе. Как ше му осигурим нормално детство...
Не казах нищо. Бях уморен, гладен и отчаян. Исках само да се прибера.
Скарлет обаче нямаше намерение да се отказва. Звънна на четири
приятелки и чак когато и четирите потвърдиха, че по това време никъде
няма отворен бебешки магазин, наведе тъжно глава и каза: айде да се
прибираме.
По пътя взехме пици. Бях зверски гладен, но докато разтоваря от колата
всички простотии, които бяхме напазарували, пиците съвсем изстинаха.
Станаха на подметка.
Седнахме със Скарлет в кухничката и задъвкахме пиците. Аз бях на ръба
на изтощението, а тя – свежа и усмихната, сякаш изобщо не е ходила
никъде.
Изядох половин пица, за повече нямах сили. Гадеше ми се. Налях си
едно уиски. Очите ми се затваряха от умора.
– Как ше го кръстим? – попита Скарлет.
– Кое?

78
 – Как кое бе, Иво! Как може да си толкова тъп! Детето ни, кое!
– Еми зависи.
– От какво зависи?
– Дали е момче, или момиче.
– Ако е момиче, предлагам да е Джулиет. На мама.
Да, бе! На майка ти. Дъртата крава, дето не може да ме понася.
– Джулиет е много хубаво име – казах.
– Нали!
– Но ако ше расте в България, по-добре е да има българско име, за да се
социализира по-лесно.
– Е, кое българско име?
– Защо да не я кръстим на моята майка? Гинка.
– Гинка? Това звучи толкова селско... Дъщеря ми никога няма да се
казва Гинка.
Ебахти комплексарката. Селско ѝ звучало.
– А какво ше кажеш за Гергана? – опитвах се поне да спася първата
буквичка на мама.
– Гергана?
– Да. Хубаво българско име.
– И как ше ѝ викат на галено?
– Гери.
– Как не те е срам, бе! – избухна Скарлет. – Да искаш да кръстиш детето
си на някаква курва, с която си бил!
– Коя курва, бе?
– Гери. Нали като бяхме в кафето на Монката, той каза, че си ходил там
с неква Гери.
– Не съм ходил с никаква Гери.
– Не ме интересува дали си ходил, или не си ходил. Дъщеря ми няма да
се казва Гери.
Налях си втора ракия.
– Гери! – продължи да съска Скарлет. – Как па не!
– А ако е момче? – опитах се да сменя темата.
– Ричард е хубаво име. Аристократично.
– Ричард? Ти нормална ли си? Да си кръстя сина на някакъв импотентен
кавал, с когото си спала? Ти нормална ли си, бе!
– Добре, няма да е Ричард. Ти кво предлагаш?
– Александър.
– И как ше му викат? Сандо. Като на твоя малоумен алкохолизиран
приятел. Забрави!
Тъкмо щях да ѝ обясня, че Александър е царско име и няма нищо общо
със Сандо, когото тя не харесва по неизвестни причини, макар че е

79
суперпич, и в тоя момент телефонът ми звънна.
Тия от мебелния магазин доставили всичките простотии. В единайсет и
половина вечерта! Извиниха се, че били закъснели. Викам им: „Елате утре,
сега не е моментът“. А Скарлет се разпали: „Глупости – вика, – как ше
идват утре, разтоварвайте, откога ги чакаме тия мебели“...
И тия разтовариха. Викам им: „Ше ми помогнете ли да ги качим до
апартамента“. А те викат: „Ааа, ние сме доставчици, не сме хамали“. И си
заминаха. И трябваше аз сам да качвам всичките тия простотии догоре. А те
тежаха към пет тона.
Както и да е, качих ги. Наредих кашоните в антрето, рухнах от умора и
викам на Скарлет:
– Айде да спим.
А тя:
– Ма не ти ли е любопитно как ше стоят в стаята? Дай да ги наредим,
пък после ше спим.
– Скарлет – казах. – Гроги съм. Айде да си лягаме, утре ше ги редим.
– Разбирам – каза Скарлет. – Изобщо не ти пука как ше изглежда стаята
на детето ни.
И се разрева.
Та нямаше как – извадих всички мебели от кабинета ми, струпах ги в
хола и наредих бебешките мебели. Скарлет откачи от кеф. Отвори
гардеробчето, започна да подрежда вътре дрешките, даже постла с чаршафи
легълцето. До четири без петнайсет сутринта бяхме почти готови.
Седях на пода в детската стая, съсипан от изтощение. Нямах сили дори
да се замъкна до спалнята. Скарлет отиде до банята и след малко се върна с
отчаяна физиономия.
– Не съм бременна – вика. – Дойде ми.
– Как така не си бременна?
– Ей така.
– Ама ти не си ли направи тестове и каквото там трябва?
– Не съм.
– Е как реши, че си бременна?
– Ми просто ми закъсня с два дни и реших, че...
Тя решила, моля ти се. Тя решила! А всичките тия боклуци кво ше ги
правим сега...
И сега хем нямам кабинет, хем сме задръстени от мебели, дрехи и
играчки за някакво несъществуващо бебе.
Чудя се дали да не ги пусна за продажба в някой сайт. Да си върна поне
част от похарчените пари.
Но ако Скарлет разбере, ше ме убие.

80
 Как не забременях
Бременна съм! Закъснява ми вече трети ден. А по принцип цикълът ми
си е суперредовен. Ох, толкова се вълнувам. Ше ставам майка.
Звъннах на Иво и му казах, че имам да му съобщя нещо важно, а той
некъв такъв суперхладен.
– Що? Кво? – вика.
Може ли да е такъв кретен! Ше става баща, а се държи сякаш това дете
не е негово. Бил много зает, незнамкаквоси било. Сякаш работата е по-
важна от децата.
Стана ми адски гадно и му затворих телефона. Направо ми съсипа
настроението. И вече изобщо не съм сигурна дали искам да имам дете от
тоя идиот. Как не можах да попадна на нормален мъж... Толкова съм
свестна, толкова съм добричка, а все попадам на някакви тъпаци. Не че Иво
е тъпак, понякога се държи много добре с мен и ми е много приятно, но
понякога си е пълен тъпак, това е истината. Всъщност през повечето време
е такъв.
Айде, с мен да се държи както си иска, свикнала съм му. Но ако се
държи така е детето... направо не знам.
Много се натъжих и си поплаках така, после звъннах на Мимката да ѝ се
похваля, а тя така иззлобя, тъпата овца... Вика ми „честито“ и се прави, че
уж се радва, ма аз я усетих как гласът ѝ направо се разтрепери от завист.
Щото на нея никой не иска да ѝ направи бебе, пък и тя все се хваща с
некви, дето изобщо не стават за семейство. И затва ми злобее сега и ми
вика: „Е, твойто бебе не случи на баща, ма не се притеснявай, има толкова
много жени, които сами си гледат децата, нито ше си първата, нито ше си
последната“.
Жестоко се вбесих. Откъде накъде ше ми говори така? Сега, Иво не е
идеален и много пъти съм се оплаквала от него на Мимката, но тя няма
право да говори така за него. Това е бащата на детето ми, бе!
Много се разстроих, затворих ѝ телефона и си поплаках. Ква е тая мойта
психика, бе. Откакто съм бременна, само рева.
Звъннах пак на Иво да го помоля да се прибере по-рано от работа, а той
вика: „Ше се опитам, ма не ти обещавам, щото тука е неква лудница и имам
много работа“.
Баш днеска имал много работа. Баш днеска. Това нормален мъж ли е?
Затворих му и пак си поплаках. И така за да се разсея малко, си пуснах
турския сериал, а то точно в тая серия Мустафа напусна бременната

81
Айсехел и отиде да живее при оная развратница Севинч. И аз само като си
представих, че и с мен може да се случи така, и ревнах.
На всичкото отгоре Иво не само че не се прибра по-рано, ами изобщо не
се прибра. Дойде си към единайсет часа, гъз-геврек пиян. И ме лъже, че уж
шефът му имал рожден ден и незнамкаквоси. Къв е тоя шеф, бе, всяка
седмица има рожден ден...
Аз исках да обсъдим ситуацията, да поговорим за бъдещото ни дете, а
Иво изобщо не ме слуша. Нахвърли се върху хладилника, изяде всичко,
квото имаше вътре, и най-нагло си запали цигарка.
Нормален ли е тоя човек? Да трови бебето ни! Да не говорим, че и на
мен, откакто съм бременна, ми се гади от цигарения дим и замалко щях да
повърна. Двама души страдаме, а нашият си пафка, моля ти се, и изобщо не
му пука за нас.
Мислех си да му направя забележка, ама после си викам: за кво? Къв е
смисълът да му го казвам, ако той не се сеща сам?
И вместо да обсъдим бъдещото ни дете и кво ше правим, той се тръшна
в спалнята и захърка гороломно.
А аз лежах до него и тихичко плачех. Много ми беше обидно.
И както си плачех така, тихичко, по едно време огладнях. Ма не по
принцип, ами конкретно за пушена риба огладнях. Винаги съм си мислела,
че това, дето бременните жени откачат за определени храни, е някаква
глезотия. Не съм го вярвала, честно. Обаче ми се случи. Направо имах
чувството, че ше полудея, ако не хапна малко пушена риба точно сега.
А Иво явно ме е усетил, щото се събуди и ми вика: „Скарлет, струва ми
се, че си гладна. Ше взема да ида до денонощния да ти взема нещо“.
Аз му викам: „Няма нужда, къде ше ходиш по нощите сега“... А той:
„Не, не, ти си бременна, трябва да се храниш редовно. Кажи кво да ти
зема“. Викам: „Нищо не ми зимай“. А той: „Не, не, трябва да ти зема нещо“.
Викам: „Е, кво да ми вземеш, една пушена риба ми вземи. Ма не ми е
спешно, може и утре“.
А той вече се облякъл и хукна към магазина. Сега, може да е всякакъв,
ама много ми угажда. Колко мъже ше тръгнат посреднощ да пазаруват на
жена си, и то без да ѝ мрънкат? Сигурно щото се чувства виновен, задето се
прибра толкова късно и се държа тъпо.
Донесе ми рибата, аз я изядох, не щото ми се ядеше, ми просто за да не
го обидя, а той пак заспа. Ама след два часа пак се събуди и вика: „Бе не ти
ли се ядат праскови?“ Викам: „Не, не ми се ядат праскови“. „А – вика
Иво, – как да не ти се ядат. Ше взема да отскоча до денонощния да ти взема
едни праскови“.
Облече се и излезе. Аз започнах малко да се съмнявам в тия среднощни
пазарувания. Да не би пък да си има любовница? Някоя продавачка от

82
денонощния? И сега сигурно се натискат в склада, докато аз си мисля, че
ми купува праскови. Как не го е срам! Аз седя тука бременна и сама, а той
през това време стиска циците на неква продавачка.
И си поплаках малко.
А Иво се връща с прасковите, все едно нищо не се е случило. И ми вика:
„Яж, яж“. Пък те бяха едни гадни. Изядох една само колкото да не го обидя.
На сутринта ми стана много лошо. Гадеше ми се, повръщаше ми се,
имах чувството, че ше умра. Чувала съм, че така било до третия месец. Ако
ше е все така, не знам как ше издържа три месеца.
А Иво, вместо да ми помогне и да се погрижи за мен, си сварил кафенце
и си го пие в кухнята сякаш нищо не е станало. И то от гадното кафе
сварил, дето мирише направо на лайна. Ох, само като се сетя, и почва да ми
се повръща.
Не му казах нищо, мислех, че сам ше се сети да спре тая смрад. Но той
не се сети. Егати тъпия човек.
Реших да му предложа да излезем, да купим разни неща за бебето. Не че
ми се пазаруваше, даже хич не ми се ходеше по магазините, щото ми беше
лошо, но предложих да отидем само колкото да излезем от тоя спарен,
вмирисан на гадости апартамент. А Иво веднага почна да бучи. Не искал да
ходи по магазините, до гуша му било дошло от моите шопинги, само съм
купувала безполезни неща. И почна да си измисля някакви легенди. Уж че в
България имало поверие, преди да се роди бебето, да не се купува нищо,
защото незнамкаквоси. Сигурна съм, че няма такова поверие, само ме лъже,
за да си намери оправдание да не ходим по магазините.
Аз обаче настоях. Казах му, че ако гласуваме демократично дали да
ходим на шопинг, или не, ние с бебето сме два гласа „за“ срещу неговия
един „против“, така че печелим. А Иво още повече се разбуча и каза, че не
било честно да говоря от името на бебето, което не се знаело на какво
мнение е. Е как да не се знае! Мноо ясно, че ше е на мнението на майка си.
Много долно е отсега да се опитва да го настрои срещу мен.
Отидохме в един магазин за бебешки мебели и аз направо се влюбих в
едно розово обзавеждане. Едно много сладичко легълце, едно сладурско
гардеробче, стажерчица, скринче и една тоалетчица, от която направо ми се
разтупка сърцето. Никога не съм виждала толкова сладки мебели, просто
само като ги видях, и разбрах, че това са наште мебели.
А Иво вика: защо да са розови? Ние още не знаем момче ли ше е, или
момиче. Не се бях замисляла, но в тоя момент само като ги погледнах тия
суперсладурски мебели, и някак си усетих, че ше е момиче. Нямаше начин
да не е момиче.
Иво продължи да се запъва, но аз бях категорична, че докато не ги
купим, няма да мръдна от магазина. Толкова трудно е човек да намери

83
нещо хубаво, а сега тамън сме го намерили, и той се дърпа. Да не говорим,
че хората и отстъпка ни направиха.
Както и да е, взехме ги и аз се поуспокоих малко. Отидохме в един
магазин за бебешки дрешки и там просто се разтопих от кеф. Как може да
има такива сладички фланелчици. И такива мънички роклички. И всичко
марково – Версачита, Гучита. Долчета и Габани. Боже! Разтреперих се от
вълнение. Купих няколко роклички и няколко ританки и блузки, но като
минах през щанда за момченца и видях какви сладички ризки и дънчици
продават, ме обзе съмнение. Аз откъде да съм сигурна, че ше е момиче? Да,
допреди малко някак си усещах, че май ше е момиче, но сега вече изобщо
не съм сигурна. Най-разумно е за всеки случай да вземем и момичешки, и
момчешки дрешки, за да не се прецакаме.
А Иво пак се размрънка и започна да ми развива некви теории, че не
можело да купуваме хем за момче, хем за момиче, това било
прахосничество и незнамкаквоси. Истината е, че е стиснат. Не му се харчат
пари. Много добре го познавам и горе-долу почти съм свикнала с тая мисъл
едва ли не. Приела съм, че е такъв. Айде, за мен да се стиска, разбирам. Не
ми е приятно, но го разбирам. Ама да се стискаш за детето си и да не искаш
да му купуваш хубави неща, това не го разбирам. Това е висша форма на
егоизъм и аз страшно съжалявам, че бащата на детето ми е такъв егоист и
това със сигурност ше се отрази на психиката на бебето ни и само като се
замисля за това, ми се доревава. Ето, вече даже рева. Ама как няма да рева,
като Иво постоянно ме докарва до такива състояния.
Както и да е, купихме някои от дрешките, които си бях харесала, ама
повечето не ги купихме. Бясна бях, ма реших да мина някой ден през
седмицата без Иво и да накупя всичко, каквото съм си харесала.
После отидохме в магазин за биберони и други принадлежности. Там
почти нищо не взехме. Само две-три дрънкулки и няколко биберона. А, и
малко кукли и едно много сладурско детско компютърче. Иво не искаше да
го вземаме. За какво му било на детето компютърче, моля ти се... Така каза,
наистина. Направо бях шокирана. Как може да е толкова задръстен Иво,
направо не мога да повярвам. Ми живеем в информационна епоха, бе! Ти
искаш детето ни да изостава от технологиите ли? Ми дай да го пратим да
пасе овцете, бе! Бясна бях. Значи, ако го оставя на Иво да го отглежда, тва
дете ше израсне суперзадръстено и изостанало. Отсега ми е жал за него.
Толкова ми е жал, че направо ми се плаче. Еми ше си поплача пък, кво.
Страшен скандал избухна и за количката. Аз харесах една съвсем
нормална количка, обикновена, без нищо особено. Усилени амортисьори,
спирачка за нанадолнища, водонепропускаем сенник и кожен салон.
Стандартните неща. А Иво се развика, че това били глупости и че нямало да
даде толкова пари за една количка. Пък тя си беше направо евтина – 1400

84
лева. А Иво настояваше да вземем една за 200 лева. Ма супергрозна,
направо клошарска. Викам: аз моето бебе в такъв таралясник няма да го
кача. Накрая взехме компромисно решение – купихме една количка от
среден клас за 1250 лева. Без кожен салон. Представям си как ше ми се
смеят майките по градинките. Ше ни мислят за последни бедняци.
И тъкмо бяхме почнали да пазаруваме, и то станало десет часа и
магазините затвориха. А не бяхме купили почти нищо. Егати загубените
магазини. Няма ли поне един денонощен? Проверих в интернет, оказа се, че
няма. Наложи се да се приберем с празни ръце. Е, не съвсем празни, но
това, което бяхме купили изобщо не беше достатъчно за отглеждането на
едно нормално бебе.
Прибрахме се вкъщи и Иво изведнъж ни в клин, ни в ръкав започна да се
чуди как да кръстим бебето. Сякаш това ни е най-големият проблем сега.
Викам: „Кръщавай го, както искаш“.
А той предложи, ако е момиче, да го кръстим Гери. На оная курвата,
дето я е водил в кафенето на Монката. То бива наглост, бива простащина,
но това вече мина всякакви граници. Да кръщава бебето на курвата си!
Изрод.
Добре че в тоя момент пристигнаха мебелите, щото иначе щеше да стане
голям скандал. Понаредихме мебелите, така стаичката започна да прилича
на детска стая. Макар че все още е много далеч от това, което трябва да е.
Трябват си и детски тапети, и люлка, и кош за играчки, и някакви детски
килими, и бюрце, и мънички столчета с мъничка масичка, да има къде да
седнат другите бебета, като ни дойдат на гости. Абе, почти нищо не сме
взели, ма дет се вика – в следващите месеци ше наваксаме. Но се зарекох
вече да ходя сама по магазините. За кво ми е Иво? Само да ми къса нервите.
Ето и сега ми е толкова нервно, сякаш всеки момент ше ми идва. А няма
как да ми дойде, щото съм бременна. Обаче ми е толкова нервно, все едно...
А, дойде ми! Не. Не е възможно.
Ами не е възможно, ама ето на – случи се. Дойде ми. И сега какво? Няма
да си имаме бебе? То аз и не съм сигурна дали точно от Иво искам да имам
бебе, така че може би е по-добре, че не съм бременна.
Макар че толкова исках бебенце...
Толкова исках...

85
 Скарлет и мама
От известно време Скарлет почна да настоява да я запозная с мама. Аз
деликатно отклонявах тия нейни мераци, защото ми е ясно кво означава
това. От „няма ли да ме запознаеш с ваште“ до „няма ли да ми предложиш
брак“ има само една крачка и аз категорично не искам да я правя. И сме
говорили много пъти по тоя въпрос и Скарлет знае на какво мнение съм за
брака и твърди, че уж е съгласна с мен. Ама колко е съгласна, само тя си
знае... Ако е съгласна, защо иска да я запознавам с мама?
По едно време чак почна да ми се сърди – защо не ме запознаваш с
майка ти, вика, да не би да те е срам от мен?... Ей такива едни инсинуации,
които хич не ми бяха приятни. И накрая кандисах. Викам си: „Ше зема па
да ги запозная, та да се свърши тоя тормоз“.
Обадих се на мама и я поканих на ресторант. Така и така, викам, хем да
те запозная с новата ми приятелка. А тя, като се притесни, милата. Как на
ресторант, вика, срамота е. Ше ми дойдете на гости вкъщи, ше ви
посрещна, ше ви сготвя, да види твойта приятелка какво значи прочутото
българско гостоприемство. Ше ви чакам в сряда в осем.
Толкова е свестна мама... Такава добра душица е. И сега съм сигурен, че
до сряда няма да спи от вълнение. То ше са едни приготовления, то ше е
едно суетене. Защо трябва да ѝ го причинявам това? Ама на какво ли не съм
готов, само за да угодя на капризите на Скарлет.
Дойде сряда, прибрах се аз от работа, гледам, Скарлет нито се облякла
по-официално така, нито нищо. Един вид – иска да демонстрира
пренебрежение към майка ми. Аз нищо не ѝ казах. Щом е решила да се
излага – нека да се излага.
Теглих си един бърз душ, облякох си чиста риза и тръгнахме.
– Ама с колата ли ше ходим? – учуди се Скарлет. – Няма ли да отидем с
такси?
– Не. Тая вечер няма да пия.
– Е, що да не пиеш пък точно тая вечер? – заяде се Скарлет.
– Ми щото не ми се пие.
– Значи, като си с мен, винаги ти се пие, а като си с майка ти – не ти се
пие.
– Не разбирам какъв ти е проблемът? Постоянно ми дуднеш, че пия
много, а когато не пия – пак си недоволна.
Тя се нацупи. Беше обидена, че няма да пия. Тая жена не е нормална. По
пътя купих едно букетче на мама и една кутия бонбони и Скарлет пак почна
да бучи.

86
 – Как не те е срам... На мен никога не си ми подарявал цветя, а на майка
ти какъв огромен букет си взел.
Пък то най-обикновено букетче. 45 розички, кво толкова.
– Ти – вика Скарлет, – за майка си си готов да изхарчиш всичко до
последната стотинка, а за мен се стискаш.
Сега парите ли ше ми брои? Как може да е толкова дребнава...
Паркирах пред блока на мама и се развълнувах. Тук съм израснал, колко
съм се люлял на тия люлки... Зад оня блок запалих първата си цигара, зад
онова дърво за пръв път целунах момиче, на тая пейка Сашка от вход „Г“
ми направи първата свирка... Просълзих се.
А Скарлет, вместо да усети емоциите ми в тоя момент, веднага се изсра
на метеното. „Какъв е тоя гнусен блок – вика. – В гоя коптор ли си
израснал? Ужас“.
Да обижда родния ми дом! Ебахти простачката. Направо ми идеше да ѝ
откъртя два шамара, за да се научи на уважение. Ма си викам: „Аре сега,
няма да развалям вечерта“. Стиснах зъби и влязохме във входа.
Оказа се, че асансьорът не работи. Голяма работа. Мама е едва на
шестия етаж, не е на двайсет и петия. А Скарлет се разпуфтя, задъха се,
кашля, храчи, сякаш изкачва Еверест, ебаси.
Звъннахме на вратата и мама отвори. Както винаги беше усмихната като
слънчице. И се облякла официално така, в знак на уважение. Пък тая мойта
простачка дошла с неква най-проста рокличка, сякаш е отишла на фризьор.
Направо щях да потъна в земята от срам.
Покани ни мама вътре и аз просто ахнах. Холът изглеждаше като
дворцова зала – едни свещници, едни разкошни завеси. Масата – с
копринена покривка, сребърни прибори, кристални чаши. Аз толкова
изискана обстановка никъде не съм виждал. А Скарлет гледа и тъпее.
Просто няма сетива за такъв изискан лукс. Това е все едно да вкараш овца в
петзвезден хотел. Най-много да изблее. То, животното, си иска кошарата.
Седнахме на масата, мама извади някаква отлежала ракия, и ако не бях с
колата, щях да си пийна, ма си викам: „Нищо няма да ми стане, ако
пропусна един ден“.
И наля мама ракийка на Скарлет, чукнаха се и мама много любезно така
почна да я подпитва за това-онова, не от любопитство, ами просто да
поддържа разговора, щото е неудобно да седим на масата и да си мълчим. А
Скарлет гледа тъпо и отговаря едносрично. Сякаш насила съм я завел там.
Сякаш не ми изпи мозъка пет месеца да ми мрънка, че не съм я запознавал с
майка ми. А сега, като дойде тук, се държи все едно иска да си ходи.
Мама сипа домашна туршия. Начи тая туршия е извънземна. Човек
убивам за нея. Тя е недостижим връх в кулинарията. Аз се нахвърлих
лакомо върху нея, а Скарлет я гледа гнусливо и само я побутва с вилицата.

87
Не можех да повярвам. За да не харесаш тая туршия, трябва да си тотален
изрод, социопат, психопат и изчадие. А може би правеше напук... Искаше
да демонстрира презрението си към моето семейство. Демек – аз съм
голямата работа, няма да ви ям селските манджи. Но нали ти настояваше да
дойдем тук, идиотко! Това беше твоя идея.
Мама видя, че Скарлет изобщо не докосва туршията, и се натъжи. Ми
адски тъпо е така. Хапни поне малко, бе, кво е тва неуважение, баси.
Милата ми майчица, защо трябва да я огорчаваме? Тя толкова се е
постарала жената.... Такова отношение ли заслужава?
Все пак тя е възпитана жена, преглътна обидата и отиде до кухнята да
донесе основното. Познайте какво беше сготвила! Любимото ми. Агнешки
чревца на фурна. Направо се разтреперих от вълнение. Трудно ми е да
опиша агнешките чревца на мама. Само ще ви кажа, че когато Джейми
Оливър ги опита, той се разплака, изпадна в тежка професионална депресия
и после цели шест месеца не пипна черпак. „Агнешните чревца на госпожа
Сиромахова тотално обезсмислиха кариерата ми“, сподели той в едно
интервю пред Опра Уинфри.
Та, пристигнаха чревцата и аз чух как стомахът ми пее химни в прослава
на тоя кулинарен шедьовър. О, божествено ухание! О, вълшебно цвърчене!
Нима е възможно човешка ръка да създаде такова съвършенство? И в този
момент Скарлет направи такава скандална простотия, че просто онемях.
Изобщо отказа да ги яде, моля ти се. Разрева се и хукна в банята.
Това вече беше нагла демонстрация. Това беше тлъста храчка в лицето
на милата ми майчица. Това беше свинщина, извършена от една
примитивна, мерзка персона. Това беше гнусен атентат срещу човещината.
– Извинявай, мамо – казах. Сякаш аз бях виновен.
– Нищо, маме – каза мама. – Добро момиче е Скарлет. Аз я харесвам.
Колко е благородна мама... Колко широко скроена е... Тва, ако беше
някоя друга, хеле па майка ѝ на Скарлет, щеше да вдигне ебахти скандала.
А мама всичко прощава...
Хапнахме и след малко в хола влетя Скарлет, навъсена и гневна, сякаш
ние сме я обидили нещо, а не тя нас.
– Селяни прости! – вика. – Няма да ви ям буламачите. Да ме отровите ли
искате с тия гнусотии?
Какво е това същество, бе! Ти го каниш на гости, то те обижда.
Мама се разплака. Скарлет си грабна чантата и хукна навън.
– Жалко, че не опитахте от десерта – каза тъжно мама. – Направила съм
ванилов кекс. Знаеш ли как ми шупна?
– На теб винаги ти шупва, мамо – опитах се да я утеша.
– Така е, ама днеска ако знаеш как ми шупна... Ше ти го завия в една
салфетка за вкъщи.

88
 – Благодаря, мамо.
Взех кекса и не знаех какво да правя.
– Не ѝ се сърди, маме – каза великодушно мама, – жените понякога
изпадат в необясними настроения. Тя е добро момиче. Иди, настигни я.
Стоях вцепенен от благородството на мама. Какъв късмет съм имал
точно тя да ме роди и да ме отгледа. Не, няма да позволя някаква проста
идиотка да се отнася така с нея. Ей сега ше я науча аз...
Изскочих от апартамента и хукнах по стълбите. Настигнах Скарлет, а тя
реве, моля ти се. За кво ревеш, ма? Прееба цялата вечер с идиотщините си,
а сега ревеш...
– Нямам думи, Скарлет – казах. – Просто нямам думи.
Влязох в колата и я запалих. Бесен бях, а мъркането на автомобилен
двигател винаги ме успокоява. Скарлет влезе, седна до мен и почна да ми се
натиска. След всичко, което е направила, има наглостта да ми се натиска!
Даже ми разкопча дюкяна, извади го и ми го лапна. Но аз бях толкова
възмутен, че реших да не го вдигам.

89
 Как Иво ме запозна с майка си
От известно време Иво почна всеки ден да ми вика: „Аре, кога ше те
запозная с мама“. Аз му казах, че още не съм готова за такава среща, ама
той много настояваше и аз накрая се съгласих, за да не го обидя. По
принцип много мразя такива семейни запознанства, защото са адски
лицемерни. Всеки гледа да се представи от най-добрата си страна и се
държи фалшиво.
Но не можех да му откажа. Все пак – майка му е. Разбрахме се в сряда
вечерта да ѝ отидем на гости.
Дойде сряда и на мен от сутринта ми беше едно такова нервно. Отидох
на фризьор да ми вземе връхчетата, после на маникюр, после извиках
Мимката вкъщи да ме гримира. Обаче като дойде моментът да избера какво
да облека, направо изпаднах в криза. Мимката настояваше да съм с дълга
вечерна рокля, за да покажа класа. На мен обаче ми се струваше тъпо да се
изфляскам с дълга рокля в „Овча купел“. Сякаш съм на раздаването на
оскарите. Аз си харесах една минирокля в мише сиво. Много секси така, да
се вижда, че имам дълги крака. А Мимката вика:
– Недей, свекървата ше си помисли, че си курва.
– На курва ли ти приличам – обидих се аз. – А? На курва ли ти
приличам?
– Не бе, не ми приличаш на курва. Ама в очите на свекърва ти може да
изглеждаш курва, ако е неква задръстена лелка. А като гледам какъв е Иво,
съм сто процента сигурна, че е такава.
В крайна сметка взехме компромисно решение – една резедава рокля до
коляното с едно сребърно колие с диаманти, дето ми е подарък от Ричард.
Иво изобщо не се сеща да ми подарява каквото и да е. Сега, аз не съм неква
тъпа кифла, която си избира мъжете заради парите им и подаръците, ама
кво ше му коства от време на време да ми подари нещичко? Да ми покаже,
че е мислил за мен... А сега аз трябва да се притеснявам дали ше ме хареса
тъпата му майка... Оххх.... Аман вече.
Както и да е, след цял ден подготовка най-накрая бях готова. Не се
харесвах много, ма Мимката вика:
– Супер си. Е, аз ше си тръгвам, щото не искам да се засичам с тоя
простак Иво.
Те двамата хич не се харесват, но ми стана неприятно, че му вика така.
Той, че е простак – простак е. Това си го знам. Но не може тя да му вика
„простак“. Сякаш нейните гаджета са аристократи от английския двор.

90
Айде, моля ти се. Като я знам с кви пропаднали типове се мъкне...
Тръгна си Мимката и след няма и петнайсет минути се прибра Иво. От
години не му се беше случвало да си дойде навреме от работа. Значи, ако аз
го чакам, закъснява с по два-три, а понякога и с четири-пет часа. Но като
става въпрос за майка му, цепи секундата надве.
– Готова ли си? – вика.
Не вижда ли, че съм готова? Цял ден се глася, барнала съм се като
фотомодел, а той ме пита дали съм готова.
– Айде да тръгваме, че да не закъснеем – вика. – Мама ни чака.
– Няма ли да викнеш такси? – попитах.
– Защо да викам такси? Ше отидем с колата.
– Винаги, когато ходим на гости, викаме такси, за да можеш да пиеш.
– Днес няма да пия – вика Иво. – Мама не знае, че пия.
Бях шокирана. Станал е на сто години, а го е страх да пие пред майка си.
Егати мишока.
Тръгнахме и Иво спря пред първия магазин и купи некви суперлуксозни
бонбони и некво адски скъпо вино. За вкъщи никога не е купувал такова.
Взема само от евтинджосите, ма за майка си се изръси поне сто лева, без да
му мигне окото.
После спряхме и пред цветарския магазин. Иво влезе вътре, въртя се,
суети се и накрая излезе с огромен букет. Ама огромен, ти казвам. Едва се
побра в колата. Сигурно е струвал минимум двеста лева. Начи на мен едно
цветенце не ми е подарил, откакто сме заедно, а на майка си взема
гигантски букети. Честно ли е?
Пристигнахме и Иво паркира пред най-грозния блок, който съм виждала.
Някаква порутена панелка, която смърдеше на запръжка и пеньоари.
Асансьорът не работеше и докато се качим до шестия етаж, направо щях да
се пребия с тия високи токчета.
И най-после стигнахме до тоя скапан шести етаж. Едва дишах. А Иво
пърха от щастие, сякаш е поканен на аудиенция при папата.
– Като дете тия стълби съм ги вземал на бегом по десет пъти на ден –
вика.
Блазе ти.
И звъни той на вратата, и отваря майка му, натокана като селска счето-
водителка на осмомартенски банкет – с розова блузка и бял панталон. Бял
панталон, моля ти се. На тоя огромен дърт задник. Тая жена няма ли
огледало?
Да не говорим за прическата. В главата беше като ритана зелка. И беше
изляла върху себе си поне половин литър парфюм. От тоя евтиния, дето
мирише на бабичка.
И като почна да се превзема тая жена, като почна да лицемерничи:

91
 – Ауу, колко сте красива, госпожице, ауу, колко сте елегантна.
Ма го казва така някак си ехидно. Личи си, че не го мисли.
А Иво направо си глътна езика от притеснение. Стоеше пред нея като
насран. Сякаш се е прибрал от училище с двойка и сега ше го бият.
– Запознайте се – вика. – Мамо, това е Скарлет. Скарлет – това е мама.
Ма гласеца му трепери. Яко се спече от майка си.
– Приятно ми е, Джина – вика оная. Аз много добре знам, че се казва
Гинка, ма пред хората се представя за Джина, за да не ѝ се смеят на тъпото
селско име. И ми подава ръка, а ръката ѝ студена и потна, имах чувството,
че държа умряла риба.
– Ма защо си ми взел такъв голям букет бе, маме – разписка се
превъзбудено Гинка. – Ма нямаше нужда, бе. Ауу, и бонбони, и вино. Ма
защо си харчиш парите бе, маме. Знаеш, че не пия. Само по празници така,
колкото да се чукнем. Той, Ивчето, е голям джентълмен. Всеки път, като
дойде, ми носи подаръци. Даже вчера Венчето ми звъня и ми вика: „Мамо
Джина, много ми липсва Ивчето. Дано да е щастлив“, вика.
Венчето е бившата му жена. По принцип не го ревнувам от нея, щото
знам, че всичко там е приключило. Но сега се издразних. Още не сме се
запознали с тая идиотка, майка му, и тя веднага почва да говори за бившата
му. А и защо оная ѝ звъни? Нали уж вече нямали нищо общо. Пък и Иво,
вместо да каже: „Абе мани я Венчето, не искам да чувам за нея“, мълчи
гузно и се хили като слабоумен.
– Ама влизайте – вика Гинка. – Какво стоите на вратата?
Ми чакаме да ни поканиш ма, овцо.
Влязохме в хола и направо се потресох от селската обстановка. Диванът
завит с жълт китеник, върху телевизора метната бяла плетена покривчица, а
дистанционното – в найлонче. Да не се цапа. А въздухът спарен, сякаш не е
проветрявано от години.
В средата на хола – наредила маса с бяла покривка, с кристални чаши и
някакви адски грозни чинии, изрисувани с лилави цветя. Пълен кич.
Седнахме и Гинка вика:
– Какъв аперитив да ви предложа? По една ракийка? Ивчето знам, че не
пие, то и аз не пия, ама да се чукнем така, за добре дошли.
– Не, не, аз съм с колата – вика Иво. Ама гледа ракията и го виждам как
му потичат лигите. Толкова му се пие, че чак му се клатят зъбите.
– Старлет ше пийне една ракийка, нали мойто момиче?
– Скарлет – казах. Много добре ми знае името, ама се прави на ударена,
за да ме уязви. Да не говорим колко мразя да ми викат „мойто момиче“.
– Ох, извинявай. Скарлет. Ма толкова се развълнувах, че се обърках...
Ивче, не сядай на тоя стол, там става течение. Нека Скарлет да седне там, а
ти ела тука до мама.

92
 Значи аз мога да седя на течение да настивам, а безценното ѝ синче да
седи до полата на мама! Добре започва вечерта.
Седнахме, Гинка наля на мен няколко капки ракия, колкото едва да
покрият дъното на чашката, а на себе си сипа догоре.
– Наздраве – вика. – Айде добре сте ми дошли.
И люсна ракията на един дъх. Тва бяха към сто и петдесет грама, ако не
и повече. Ето откъде идвал алкохолизмът на Иво. Наследствен му е.
– Сипвайте си туршийка – предложи Гинка. – Домашна е. Ивче, дай да
ти сипя, маме.
И му сипа. А аз като гостенка, да се оправям сама. По всякакъв начин ми
демонстрираше, че съм нежелана, че съм някаква натрапница, която се е
натресла неканена в живота на ненагледното ѝ синче.
Сипах си от туршията, опитах я и направо щях да се издрайфам. Това не
беше туршия. Това беше супа от оцет, в която тук-таме плаваха някакви
жалки останки от прогнили зеленчуци. Не можех да ям тоя кисельоч. А Иво
плюскаше като невидян, примляскваше от възторг и изфъфли с пълна уста:
– Фантастична е. Като туршията на мама няма никъде.
– Нали! – ухили се Гинка с кривите си зъби. – Ма много си отслабнал бе,
маме. Старлет не ти ли готви?
– Скарлет – обадих се. Ако още един път ми каже „Старлет“, ше обърна
масата, честно.
– Нямаме време да си готвим – натопи ме Иво. – Ядем по ресторанти.
– Ужас! – изстена майка му, сякаш ѝ беше казал, че се храним от кофите
за боклук. – Как по ресторанти бе, маме... Ми те по ресторантите готвят
отвратително. Едно време си виках: „Аз, докато съм жива, синът ми в
ресторант няма да яде“. Пък виж какво ми дойде до главата. Скарлет няма
ли да се научи да готви?
Седя до нея, а тя говори за мен в трето лице сякаш ме няма. А и синът ѝ,
вместо да ме защити, мълчи като последен путьо. Какъв е тоя мухльо, да не
може да се оправи със собствената си майка, бе?
Скарлет може да готви – намесих се. – Но колкото пъти е сготвила,
синът Ви се връща с няколко часа закъснение от работа и вечерята вече е
изстинала.
Ми ше я претоплиш, какво толкова – смъмри ме Гинка. – Ох, много
работиш бе, Ивче... Преуморяваш се, маме. И за какво се блъскаш толкова?
Като няма кой вкъщи една манджичка да ти сготви...
И си сипа още една голяма ракия. На мен изобщо не ми предложи. Ма и
да ми беше предложила, щях да откажа. Изгълта и втората ракия на един
дъх и вика:
– Еми аз да сипвам вечерята. Ивче, сготвила съм любимото ти, маме.
Отиде до кухнята и се върна оттам с почерняла от дългогодишна

93
употреба тавичка, от която се носеше тежка миризма на селски нужник.
– Агнешки чревца на фурна! – извика радостно Иво.
– Да, маме. Мен не ме мързи да готвя.
Каква е тая злоба, бе... Не пропуска повод да се заяде с мен.
Като видях кво трябва да ям, ми се доповръща. Как да ѝ кажа, че не мога
да го ям това? Ше я обидя. А и Иво офкаше и се превъзнасяше пред тия
лайна сякаш това е некво невиждано гурме. Ако на света има нещо по-
гадно от гинкините агнешки чревца, това беше гарнитурата към тях.
Разварен зелен фасул с алабаш. Приличаше на кучешка диария и миришеше
по същия начин. Стараех се да не дишам, за да не ми стане лошо. А Иво
вика:
– Мамче, това е кулинарен шедьовър. Златни ръце имаш.
И се нахвърли върху тия помии със сумтене и мляскане. Аз едва ги
побутвах с върха на вилицата и се молех да припадна, за да приключат тия
мъки.
– Дайте да отворим виното – предложи Гинка. – Аз не пия, ма така за
„наздраве“.
Иво отвори виното и сипа първо на майка си. После на мен, ама бутна
чашата и виното се изля върху роклята ми. И вместо да ми се извини, каза
„опа!“. И ме гледа с оня тъп, виновен поглед на пребозало теле, който
направо ме вбесява. В тоя момент просто не издържах и се разплаках. Не
исках да рева пред тая идиотка Гинка, но нервите ми бяха опънати до краен
предел и не можах да се овладея. Скочих от масата и избягах в банята.
Аз по-гнусна баня не съм виждала. Вмирисана на мухъл, с едни ръждиви
тръби и жълти следи по плочките сякаш някой си е размазвал сополите по
тях. Наревах се хубаво, измих си лицето и се поуспокоих. Най-лошото
беше, че ми се пишкаше. А как да седна върху тая дъска? Гнус ме е. Само
като си представя, че тук е бил миризливият задник на Гинка, ми става
лошо. Вдигнах дъската и пишках полуклекнала-полуправа. Опръсках малко
наоколо, ма в тая кочина изобщо няма да се забележи.
Докато пишках, чух че Иво и Гинка ме обсъждат. Сигурно си мислеха,
че не ги чувам, ма то всичко се чува в тия загубени панелки.
– Не е за теб тая жена, маме – каза Гинка. – Префърцунена е, надута е.
Не си я представям като жена, дето ше върти къща. Тая кокона гледа само
себе си – прически, маникюри, гримове. То не е лошо една жена да се
поддържа, ма ти си свикнал да се грижат за теб, маме. Да си изпран,
изгладен, да има винаги сготвено. Как ше живееш така?
Очаквах Иво да застане на моя страна. Да каже, че много се обичаме или
нещо такова, но той мълчеше като пукал пред майка си.
– Остави другото, ами е истеричка – продължи да ми сипва Гинка зад
гърба ми. – Кви са тия нерви, кви са тия сълзи... Аз се чудя как да ѝ угодя,

94
държа се с нея като с моя дъщеря, а тя ми реве тука и ми се цупи. Ше ти
съсипе живота с тия истерии.
Иво продължаваше да мълчи. Една дума не казваше в моя защита. Една
дума!
– Знам, че с Венчето имахте проблеми. И тя си имаше своите кусури. Но
се грижеше за теб. И ме уважаваше. Само като кажеше „мамо Джина“,
мед ѝ капеше от устата. А в едно семейство най-важно е уважението. Ето,
разделили сте се, по тя продължава да ми звъни по празници. И не само по
празници. Мамо Джина, как си, добре ли си... Ивче, мисля, че направи
грешка, като я напусна, маме.
Стоях в гнусната баня и слушах, а Иво продължаваше да мълчи! Мълча-
нието му ме взривяваше. Не може ли просто да каже на тая идиотка да
млъкне? Или е съгласен, че е сгрешил, като е зарязал малоумната Невена?
– Не ти се бъркам в личните отношения, но да знаеш, че Венчето е
готова да ти прости, маме – продължи е отровната си тирада Гинка. –
готова е да се съберете отново, стига да поискаш.
Побеснях и изскочих от банята като тапа от шампанско. Влизам в хола, а
те седят и ми се усмихват лицемерно. Майка му изпила почти цялата
бутилка вино и зачервила бузи като народна певица. Изобщо не подозираха,
че съм чула какво си говорят.
– Старлетче, добре ли си, мила? – почна да ми се мазни Гинка. – Да не ти
е лошо? Хапни, миличка, нищо не си яла.
– Благодаря – казах. – Нещо имам проблем със стомаха.
– Ми, ако няма да го ядеш, дай го на Ивчо. Той ше го изяде. Кой знае
откога не е ял истинска храна...
И взе чинията ми и я сложи пред Иво. А той, не стига, че беше
изплюскал половин тава от мамините си говна, та изяде и мойта порция.
След което се оригна като последен простак.
– Иво! – направих му тихо забележка.
– Какво Иво? Какво Иво? – емна ме веднага Гинка. – Защо да не се
оригне момчето? Вкъщи си е. Или ти у вас не му даваш да се оригва? Ми то
това са газове, които се натрупват в стомаха... Ако не ги изкараш, може да
те разболеят. То затова бебенцата, като ги накърмиш, трябва да ги вдигнеш
и да ги потупаш по гръбчето, докато се оригнат. Иначе получават колики.
Ма откъде ше знаеш ти, като никога не си кърмила... Оригни се Ивче,
оригни се, маме, вкъщи си си, не се притеснявай. Да те потупа ли мама по
гръбчето, както го правех едно време? Ох, какво сладко бебенце беше,
маме... Ма няма ли вече и ти да си имаш бебенце бе, Ивче? Ми време ти е,
маме. И на мен ми е време да ставам баба. Мислите ли по въпроса? Или
Скарлет не иска да ражда, за да не си развали фигурата?
Това вече беше прекалено.

95
 – Венчето да му роди – викам. – Нали това искате! Оставям ви да си
мечтаете за нея, а аз си тръгвам, за да не ви преча. И станах от масата.
– Чакай! – вика Иво. – Какво ти става? Не можеш да си тръгнеш така.
– Айде да видим дали па не мога! – заядох се. – Яжте си и си пийте тука
с маменцето, аз и без друго само ви преча. И си обсъждайте прекрасното
Венче и колко е по-добра във всяко отношение от истеричната, капризна и
неготвеща Скарлет.
Лицето на Гинка посивя като покривчицата върху телевизора.
– Тя е подслушвала – изстена. – Ма ние се шегувахме бе, Скарлетче.
Ивче, кажи ѝ, че се шегувахме за Венчето бе, маме.
– Възможно е. Но аз освен, че не готвя, не чистя, не пера, не гладя, не
искам да раждам деца, за да не си разваля фигурата, нямам и чувство за
хумор. Така че не ви разбирам шегите. Просто не съм подходяща за вашето
съвършено семейство. Търсете си друга снаха. Чао!
И хукнах навън. Разревах се, свалих си обувките с високи токове, за да
не се пребия и зашляпах боса по стълбите.
Иво ме догони и вместо да ми се извини или нещо подобно, вика:
– Как може да се държиш така! Много обиди мама.
– Аз ли съм я обидила? Аз? – хълцах. – Тя цяла вечер ме плюе бе, Иво.
Такава съм била, онакава съм била, за нищо не съм ставала. Венчето била
незнамкакваси. А ти ѝ мълчиш. Вместо да ме защитиш. Аз вече не знам с
какъв човек живея.
– И си опикала банята ѝ – каза Иво. – Как можа!
– Аз съм опикала банята ѝ, така ли? – ревнах аз с глас. – Иво, това не е
баня. Това е кочина, бе.
– Как може да говориш така? Мама е такава чистофайница.
– Иво, не издържам повече. Не мога да живея така.
– Стига! – каза Иво. – Знаеш, че те обичам.
Значи това, като ми го каже, винаги се разтапям. Хем знам, че това са
само думи и че сигурно ме лъже. Ама толкова съм наивна, че като ми го
каже, и ми се разтуптява сърчицето. И като ме погледне с оня виновен
поглед, дето уж наистина съжалява.
На всичкото отгоре почна да ме целува и това съвсем ме размекна. Бях
решила да го зарежа и никога повече да не се върна при него, но целувките
му ме побъркаха.
Едва издържахме да стигнем до колата му, влязохме в нея и веднага се
награбихме. Вътре. На паркинга пред блока.
Надявах се, че оная идиотка Гинка гледа отгоре как тресем колата от
страст със сина ѝ. Страст, каквато Венчето никога не би могла да му даде.

96
 Със Скарлет в Банско
Миналата събота тамън си отворих една ледена биричка и седнах да
гледам „Челси“ – „Тотнъм“, и Скарлет взе, че се разпуфтя.
– Оффф, пак ли мач ше гледаш – вика. – Няма ли най-после да
престанеш с тия мачове – вика.
Да бе, ей сега ше престана. Ако си мисли, че с офкане и цупене ше ме
откаже от футбола, не е познала. Напротив – даже още повече ме
настървява с постоянното си дуднене. Заради нея ше почна да гледам и
тъпото българско първенство – само ей така, за да се наложа. Да разбере
кой е шефът в тая къща.
Не разбирам какво ѝ пречат мачовете? Гледам си ги кротко, мълча си и
сегиз-тогиз тихичко псувам съдията. А тя през това време е свободна да
прави, каквото си иска – ако иска, може да пусне пералня, да изглади, да
сготви за утре, или па ако я мързи, просто да си чете некво тъпо женско
списание. Защо трябва да ме тормози? Защо просто не ме остави на мира?
Искаш ли да ти отворя една биричка? – предложих джентълменски.
– Не искам бира. Искам да поговорим. Напоследък не ми обръщаш
никакво внимание, Иво.
– Педераст! – процедих през зъби по адрес на съдията, който в тоя
момент не видя стопроцентова дузпа за „Челси“. Абсолютен престъпник.
– Кой е педераст? – наежи се Скарлет. – Аз ли съм педераст?
– Съдията е педераст. Как можа изобщо да си помислиш, че бих те
нарекъл с такава дума?
– Ми не знам вече, Иво. От теб всичко мога да очаквам. Постоянно
гледаш мачове, не ми обръщаш никакво внимание, отнасяш се с мен сякаш
съм неодушевен предмет. Ми и аз искам да се почувствам жена в края на
краищата.
Кой па ти пречи да се чувстваш жена? Чувствай си се квато искаш.
– И вече направо се чудя защо си с мен... – продължи да се самосъжалява
Скарлет. – Държиш се, все едно ме няма.
– Скарлет, сега не е моментът да водим такива разговори. Нека да
свърши мачът и ше поговорим.
– Да свърши тоя мач, да свърши оня мач... от мачове все не ти остава
време за мен. Понякога се чувствам излишна.
– Каква засада бе, педераст! – извиках. – Майка ти дееба кьорава!
– И постоянно псуваш – емна ме Скарлет. – Ми не ми е приятно да
държиш такъв език в мое присъствие.

97
 – Извинявай.
– Не, няма кво да ми се извиняваш. Просто се виж как се държиш. Като
пълен простак се държиш.
– Скарлет, айде изчакай поне до полувремето. Уважавай поне мъничко
личното ми пространство.
– А моето лично пространство къде е? Аз нямам право на лично
пространство, така ли? Само ти ли имаш право на лично пространство?
И ревна. За кво реве сега? Само за да ми преебе мача. Винаги избира
най-неподходящия момент за драмите си. Прегърнах я, за да се успокои.
Избърсах с длан сълзичките ѝ. Тя изхълца, хвана с две ръце лицето ми и
започна да ме целува. Даже език ми пусна. И точно в тоя момент „Челси“
поведоха. А аз не видях гола! Ах, как ме прецака мръсницата. Отлепих
рязко устни от нейните, за да видя поне повторението. А Скарлет кой знае
защо се обиди още повече.
– Ето, пак развали всичко – измрънка тя. – За теб футболът явно е по-
важен от мен.
– Страхотен Азар! Велик! – кефех се аз на фантастичния гол и от радост
изпих половината биричка на един дъх.
– Иво, не можем да продължаваме така... – отчая се Скарлет. – Ти не ме
водиш никъде.
Сега па не съм я водел никъде... Как да не я водя! Всяка събота и неделя
кисна като последен идиот в моловете, докато тя се скъсва да пазарува. И
на кино я водя чат-пат. А миналата седмица бяхме и на рожден ден на
Пецата. Кво повече иска?
Нямах намерение точно сега да ѝ се обяснявам. Нека си мрънка. Станах
и отидох до кухнята да си отворя още една биричка. Връщам се, гледам:
един на един. Хари Кейн изравнил. А аз пак не видях гола, дееба. И кво
изобщо гледам? Тая идиотка ми провали цялата вечер.
– Пък Мимката сега си има ново гадже – каза Скарлет. – Стамат. Банкер
е. И миналата седмица я завел на ски в Банско. В някакъв нов спа хотел.
Петзвезден.
– Ъхъ – направих се, че я слушам, докато се чудех дали Давид Луис няма
да им бодне един гол красавец от тоя пряк свободен удар.
– Няма такъв лукс, вика Мимката. Ходила съм къде ли не, вика, и по
шестзвездни хотели и по седемзвездни, ма такъв разкош не бях виждала. То
обслужване вика, то чистота, то комфорт... А спа-то им е направо извън-
земно, вика.
– Ъхъ – казах аз, доволен, че най-после ме е оставила да си гледам мача.
Нека си дудне там за Мимката и шибания ѝ хотел. Не ми пречи.
– А и гостите на хотела били само вип. И Миро Каризмата, и Орлин от
„Каффе“ с новата си приятелка, и Николета Лозанова. Даже и Бойко

98
Борисов бил там преди две седмици, ма Мимката се разминала с него.
Иначе щях да се снимам с него за фейсбук, вика. Ма с Орлин, с Миро и с
Николета се снимала.
– Браво – казах аз на съдията, който най-после извади жълт картон на
един от защитниците на „Тотнъм“.
– Ми и аз ѝ казах браво – не ме разбра Скарлет. – Щото си е много
хубаво човек да е сред елита. А ние с тебе киснем само в тоя апартамент и
гледаме мачове. Тва живот ли е?
– Кое?
– Иво, ти изобщо не ме слушаш. Не разбираш ли кво ти намеквам?
– Кво ми намекваш?
– Намеквам ти, че искам да ме заведеш на ски в Банско, в тоя луксозен
петзвезден спа хотел.
– Скарлет, защо ти е да ходим в Банско? Ти не можеш да караш ски.
– Не мога, защото никога не си ме водил. Тя и Мимката не можеше да
кара ски, ма Стамат я води всяка седмица в Банско и тя се научи. Искам и аз
да се науча.
Два на един за „Тотнъм“. Хюн Мин Сон. Дееба и неприятния кореец,
дееба. Адски се изнервих.
– Добре – казах. – Виж го тоя хотел в интернет и направи резервация.
Отиваме на ски в Банско.
Скарлет грейна като ученичка, поканена на кафенце от Асен Блатечки.
Аз също бях доволен. Сега поне половин час ше се мота с резервацията и
ше ме остави да си гледам мача.
– Чакай да звънна на Мимката, да я питам как се казваше хотелът –
радостно изчурулика досадницата.
Мачът отиваше на зле. Съдията безсрамно подпираше „Тотнъм“, а
наште халфове се мотаеха по игрището като мухи без глави. В средната
линия зееше пълна творческа безпомощност, както би казал Петела.
– Ало, Мимка. Как си, слънчице?... Браво, миличка. Страшно се радвам
за теб...
Като вземе така да се лигави така по телефона, направо ми идва да ѝ
шибна един шамар. То бива лицемерие, ама... Много добре знам, че и двете
си завиждат. Скарлет завижда на Мими за това, че гаджето ѝ е некъв путьо,
който изобщо не гледа мачове. А Мими завижда на Скарлет, че аз съм
ебахти якият пич и я изкъртвам от секс. Не могат да се понасят. Ма иначе и
двете си се мазнят по телефона, за да се правят на широко скроени.
– Мимка, абе как се казаше тоя хотел в Банско, дето те е водил Стамат?...
Как?... „При македонецо луксури спа резорт“?... Много ти благодаря,
милинка... Смятаме и ние да отидем с Иво там за няколко дни... Как така
много е скъпо и едва ли Иво може да си го позволи?... Ма той много ме

99
обича, Мимка... Със сигурност ше намери пари... айде, прегръщам те,
слънчице.... утре ше ти звънна да пием кафе.
Скарлет затвори телефона и ме погледна с най-тъжните очи, които може
да съществуват в природата. Като ранена сърна, която тъгува за
прекършения си от зъл ловец живот.
– Мимката каза, че според нея ти не можеш да си позволиш такъв скъп
хотел.
Още от първия ден, в който Скарлет ме запозна с тая мръсна свиня
Мимката, аз разбрах, че на света не може да има по-долно същество. Бог я е
създал само за да ни даде нагледен пример докъде може да стигне
човешката низост. Но тая проклета идиотка, това недоразумение на
природата, тая мръсна мръс, не спираше да ме изненадва с мерзостите си.
– Аз ли не мога да си го позволя? – вбесих се. – Аз ли нямам пари?
– Ми Мимката каза, че било много скъпо. Знаеш, че Стамат е банкер и за
него парите нямат значение. Води я и в Дубай, и на Малдивите, и на Бали.
И се тагват оттам. Ма тя си е комерсиална, гледа само парите... Мило, ако
искаш да изберем по-евтин хотел. За мен не е важно къде ше спим, важното
е да съм с теб...
Е, това пък е още по-долно... Беден си, ма те обичам. Мили мой мухльо!
Иначе и тя би предпочела да подритва вмирисаните чорапи на някой
въшлив с пари капут като Стамат, който ограбва народа с престъпната си
банка. Ма съдбата ѝ е отредила да страда с честен човек като мен, който от
сутрин до вечер се трепе като куче, за да си изкара хляба.
– Влизай в интернет и прави резервация – разпоредих мрачно. – Парите
нямат значение.
– Ма как да нямат значение, мило... – прояви внезапно състрадание
Скарлет. – Не искам да натоварвам бюджета ти, просто...
Просто. Влез. В сайта. На шибания хотел. И направи. Шибаната. Резер-
вация.
Натъртвах на всяка дума. Бях бесен.
– Ти си най-страхотният мъж, мило – изгука Скарлет и ми лепна мокра
целувка. Съдията свири край на първото полувреме. Два на един за
„Тотнъм“.
Отидох до кухнята да си отворя още една биричка. Не ми се гледаха
коментарите на отворковците от „Диема“, които разбират всичко от футбол.
Там са се събрали само мъдри експерти, батенце. Като почнат да умнеят...
къде бил сгрешил Почетино със състава, какви промени трябвало да
направи Конте... Акъл да искаш! Раздаваха го щедро и безвъзмездно. Като
хора, които го имат в излишък и коментират благотворително, за да ни
подарят на нас, безпросветните фенове, малко от дълбоките си футболни
познания.

100
 Върнах се от кухнята с биричката, а Скарлет рови настървено в лаптопа
си като гладна свиня в празно корито.
– Намерих го – вика. – „При македонецо луксури спа резорт“. Има
свободна стая от 20-и до 25-и януари. Цената е 560 лева. Да резервирам ли
петте нощувки?
Лошо ми стана. 560 лева на вечер, копеле! 560 шибани кинта. Пет по
560, тва отива към три бона. Като туриш и карти за лифтовете, храна, некое
и друго питие, щото не може да стоим жадни като некви последни
нещастници, като туриш и бензина дотам и обратно – целият масраф ше
отиде към пет бона. Аз тия пари ги нямам.
Излъгах. Имам ги. Спестил съм почти седем бона за нова кола. Голфет-
ката си е супер, ма вече е на двайсе и две години. Поддържана е, гледал съм
я като писано яйце, турил съм ѝ газова уредба. А и не е много карана, на
има-няма 580 хиляди километра е. Реални! Не съм като селяните, дето
превъртат километража, за да измамят некой будала. А и 580 хиляди кило-
метра са нищо за германска кола. Тамън се е разработила. Да не говорим, че
преди две години я тунинговах. Турих ѝ върху багажника ебахти якия
спойлер! Стана като от Формула едно. Даже по-яка. Щото тия коли от
Формула едно може да изглеждат много яки и незнамквоси, ма не са за
наште пътища, нема кво да се лъжеме. За тия наште дупки ти трябват
здрави амортисьори, комфортна возия. Така че голфетката си е къде-къде
по-добра. Ако я пусна в „мобиле беге“, като нищо ше ѝ взема хиляда и
петстотин лева. Готов съм даже да сляза на хиляда и двеста, ако видя, че
купувачът е свестен, а не некой келеш, дето ше я потроши... Даже, ако е
пич, и за осемстотин кинта ше му я дам. Бе, тва е кола слънце, бе! На
градско ми харчи седем на сто. На извънградско слиза до пет и две. То, дет
се вика, само от спестените пари за бензина ше му се изплати за неколко
месеца.
Та е тия осемстотин кинта от голфетката плюс спестените почти седем
бона смятах да си взема едно ауди А4. Дизеларка. Четиринайсегодишно, на
нема и триста хиляди километра. Абе, като ново. Със сервизна книжка!
Плюс, че човекът дава и зимни гуми, които са карани само три сезона,
демек почти нови... Тва си е оферта. Смятах тия дни да направя тая
страхотна сделка...
Но сега накърнената ми чест се оказа по-силна от мечтата ми. Реших да
жертвам аудито, за да докажа на Скарлет, че не може некъв капут като
Стамат да се чувства по-важен от мен само защото са го назначили в неква
умрела банка и са му разрешили да краде с гъза си.
– Плащам – казах. – Пет нощувки. Ше си изкараме страхотно.
Скарлет ме целуна страстно. Такъв език ми пусна, какъвто не ми е
пускала и през първата ни нощ заедно. Изкефих се, ама докато се кефех, си

101
викам: „Добре бе, на това ли е основана нейната любов към мен? На факта,
че съм готов безразсъдно да извадя некви кинти, които ги нямам? Излиза,
че тя ме обича не заради това, което съм, а заради това, че ше я заведа в
некъв петзвезден хотел в Банско, така ли?“.
Вълшебният ѝ език тъкмо ме надърви, когато тя внезапно се дръпна.
– Чакай да довърша резервацията – вика. И пак взе да цъка в лаптопа си.
Аз се загледах с отегчен поглед в разбирана от „Диемата“, който
обясняваше какви са тактическите грешки на Конте, заради които губел
мача. Жалко, че Конте в тоя момент не гледа „Диемата“. Иначе щеше да
знае кво да прави през второто полувреме и да обърне резултата.
– Резервирам петте нощувки – обяви щастлива Скарлет. – Ама нали
разбра, че 560 лева не е цената на стаята. 560 лева е цената на човек.
Зави ми се свят. Над хиляда и сто лева на нощувка! Заради отровната ѝ
приятелка Мимката. Която харчи парите на оня капут Стамат...
— Кво ше правим цели пет дни? – опитах се да изляза от ужасния капан,
в който сам се бях вкарал. – Резервирай за три.
– И аз точно това си помислих – отвърна Скарлет и ме погледна с оня
съжалителен поглед, който казваше „беден си, Иво, не си като Стамат“. –
Резервирам за три дни. Да ти кажа ли колко излиза?
– Кво значение има? – направих се на ларж, а сърцето ми са късаше за
похарчените напразно пари. Май никога няма да карам ауди.
– Три нощувки по хиляда сто и двайсет лева – три хиляди триста и
шейсе лева. Ма и закуската е включена.
Оставаше и да не е включена, ебати. За тия пари сутрин би трябвало да
ни сервират желиран мозък от хималайски орел със запържени пичи косми
от Мадона.
– Плащай – измърморих мрачно.
Скарлет цъкна нещо в лаптопа си, затвори го, усмихна се щастлива и
разкопча дюкяна на дънките ми. Дръпна надолу боксерките ми, извади го и
започна да го ближе.
По принцип обожавах тези моменти, но сега не можех да се отърва от
чувството, че тая свирка ми струва три хиляди триста и шейсе лева.
Половин ауди. Бахти свирката.
Скарлет се раздаде максимално. Даже се правеше, че ѝ е кеф. А някога,
преди много години, май наистина ѝ беше кеф... Както и да е.
Не можах да свърша. Нуждаех се от любов, а не от благодарност.
„Тотнъм“ поведоха три на един. Изпусвах и изгасих телевизора. Има
дни, в които като не върви – не върви.

***

102
 На 20 януари сутринта почнах да товаря колата за най-скъпата скивакан-
ция в историята на човечеството. Скарлет беше във весело настроение, аз –
в мрачно. Валеше мокър сняг, а Скарлет си тананикаше „Лет ит сноу“. По
принцип и аз обичам снега, но сега ми беше толкова тъпо, че имах
чувството, че вали не сняг, а лайна. Натоварих ските си върху багажника на
покрива и в тоя момент се сетих, че Скарлет няма ски.
– Да минем през стадион „Васил Левски“ да ти вземем едни ски –
викам. – Там има секви оферти. За двеста лева можем да вземем съвсем
прилични ски и обувки, доста запазени.
– А, не! Дума да не става! – възпротиви се Скарлет. – За какво да
купуваме ски, аз съм начинаеща. И ше карам само три дни. Защо да трошим
грешни пари? Може да звънна на Мимката, да взема нейните ски. Тя с
удоволствие ше ми услужи.
Да бе, точно на Мимката ше звъни. Оная после две години ше
злорадства, че нямам пари да купя едни ски на гаджето си.
– Недей да ѝ звъниш – викам. – Ше ти взема ски под наем от хотела.
Скарлет ме прегърна и закачливо близна носа ми. Не ми се иска да
мисля, че е комерсиална, но всеки път, когато заявя, че ше харча пари за
нея, става много любвеобилна.
Натоварихме се, запалих голфетката и потеглихме. И още на Владая си
еба майката. Некъв тир се подхлъзнал, застанал напреко на пътя и няма
минаване. Некви катаджии се мотат напред-назад, тираджията слязъл от
кабината и гледа мрачно, а зад него двеста коли не мърдат. По едно време
некви изнервени шофьори почнаха да клаксонират. Сякаш с клаксони ше го
преместят.
Излязох от колата да изпуша една цигара, а Скарлет извади телефона си
и започна да си прави селфита, да снима колоната от автомобили и да качва
снимките във фейсбук. Хората нервни, псуват, ядосват се, чудят се как да
решат възникналия проблем, а нашта събира лайкове, моля ти се.
Изпуших още четири цигари, но промяна в ситуацията не настъпи. На
всичкото отгоре зад нас се наредиха около двеста коли. Така че вече не
можехме и да се върнем.
– Жадна съм – вика по едно време Скарлет. – Къде е водата?
– Коя вода?
– Не си ли взел вода?
– Не. Мислех да купя от бензиностанцията на Драгичево.
– Е, браво, бе. Браво. Без вода ли сме тръгнали? Много съм жадна.
– Изчакай малко, ей сега ше отпушат шосето и до десет минути сме на
бензиностанцията.
– Иво, не мога да чакам. Прилошава ми. Напълно съм обезводнена. Ако
не пийна водичка, ше умра.

103
 И почна да диша тежко и да забелва очите. Как ги мразя тия актьорски
номера... По „Дискавъри“ гледах един филм, в който казаха, че човек
съвсем спокойно може да изкара три-четири дни без вода и му нема нищо.
А тя не можела да търпи десет минути. Тръгнах да обикалям колите в
задръстването и да ги моля за вода като некъв просяк.
Пред нас беше спряло едно ауди А4. Дизеларка. Точно такова, каквото
щях да си купя, ако не беше шибаната скиваканция в Банско. Зад волана
мрачно седеше брадясал слаб тип с огромни торбички под очите. Тоя със
сигурност е махмурлия, помислих си. Не може да няма вода.
– Колега, извинявай – почуках на стъклото. – Дали случайно имаш
малко водичка, че на жената ѝ прилоша.
Махмурлията ме изгледа кисело.
– Бегай оттука.
Пред аудито имаше малко пежо 206, в което пътуваше младо
семейство – мъж, жена и дете на около пет години. И тримата бяха с анцузи
„Адидас“. В момента, в който почуках на стъклото, детето ревна.
– Извинете – казах.
– Кво извинете бе, кво извинете? – разкрещя ми се майката. – Изплаши
детето. Задръствате тука пътя, а на всичкото отгоре ходите по колите да
плашите децата.
Сякаш аз съм задръстил пътя.
– Кво искаш, бе? – продължаваше да ме храни майката с „Адидаса“.
– Може ли да ми услужите с малко водичка, защото...
– Как не те е срам, бе! – кресна оная. – На детето си водата ли да ти дам?
В тоя момент малкото адидасче изду жилите на врата си и ревна с
всичка сила сякаш го колят.
– Кириле, престани да ревеш, щото ше те пребия – обърна се майката и
изплющя такъв шамар на детето, че главата му отхвръкна назад и се блъсна
в седалката.
Прецених, че тия едва ли ше са хората, които ще ми услужат и се
насочих към една очукана жигула с пернишка регистрация. Зад волана
седеше бодър пенсионер с вълнена жилетка и прошарен мустак. Почуках на
стъклото. Човекът веднага отвори и се усмихна.
– Кажи, коуега!
– Извинявайте, че Ви притеснявам, ама...
– Тоа, па. Кво се извиняваш... Сички сме закъсауи тука. Я съм от
Дивотино – осведоми ме човекът. Това очевидно беше важна информация,
която трябваше непременно да имам предвид.
– Исках да ви питам дали...
– Ти откъде си, бе?
– От София.

104
 – Ма от кой квартал си? От „Уюуин“ уи си?
– Не. От „Овча купел“ съм.
– А така! – зарадва се пенсионерът. – Ми аз у „Овча купеу“ имам
пуеменник. Миуен се казва. Миуен Коуев. Знаеш уи го?
– Не.
– Е как не го знаеш? Сички го знаят у „Овча купеу“. Ремонтира
куиматици. Сервиза му е у деведесе и втори буок. Миуен куиматико. Ако
ти се преебе куиматико – обади му се, че ти свърши работа. Гаранция.
Много е работуив. Кажи – чичо ти ме праща.
– Непременно ше му се обадя – излъгах. Вече почти бях забравил за
какво съм тръгнал.
– Кажи кво ти требва – подсети ме чичото на Миуен.
– Абе, на жената ѝ стана лошо, а пък нямам вода. Да ти се намира малко
водичка?
– Вода немам, ма у багажника имам армеева чорба. Начи тая година
зеуето ми стана чудно.
Излезе от колата и отвори багажника. Вътре се търкаляха всякакви
инструменти, празна щайга, мръсни парцали и няколко пластмасови
шишета с мътна течност. Чичото взе едно от шишетата и ми го тикна в
ръцете.
– Много Ви благодаря – казах.
– За нема нищо. Другио път ти ше почерпиш. И да се обадиш на Миуен.
Занесох на Скарлет армеевата чорба. Тя си беше пуснала радиото в
колата и лекичко си танцуваше, ма като ме видя, пак се направи на
полуумряла.
– Носиш ли ми вода? – изстена.
– Нося ти нещо много по-хубаво. Сто процента еко био продукт.
Съдържа всички необходими на организма витамини и минерали.
Отворих шишето и от него се разнесе кисело зловоние. Сякаш чичото от
Дивотино току-що беше пръднал в колата ни.
– Бляяяяя – извика Скарлет. – Аз тая гадост няма да пия.
– Това питие има доказан подмладяващ ефект – излъгах. – Ликвидира
бръчките и целулита.
Тази информация тотално промени отношението на Скарлет към
дивотинската смрад. Грабна шишето и започна да лочи на едри глътки. За
няколко секунди изгълта около половин литър. Кво нещо са жените...
Готови са и антифриз да пият само ако им кажеш, че това ше ги подмлади.
А Скарлет не че има нужда. Млада си е. Няма нито бръчки, нито целулит.
За къде повече ше се подмладява? Дванайсетгодишна ли иска да изглежда?
– Много е гадно това бе, Иво – каза Скарлет с насълзени от погнуса очи.
– Аре са, гадно било. На Спилбърг много му хареса.

105
 – Мани го Спилбърг. Нищо не разбира от жени.
– Що?
– Ми в нито един негов филм не ме е взел.
– Значи нищо не разбира от жени.
– Хаха. Обичам те – каза Скарлет.
Най ме обича, като я лъжа.
В тоя момент някой потропа на стъклото. Беше чичото от Дивотино.
Коуега, ако сте изпиуи чорбата, да ми върнеш шишето. Че вие софиян-
ците ги хвърляте, ама ние си ги поузваме – кога за армеева чорба, кога за
ракия, кога за нещо друго. Нищо не изхвърляме ний... А! Ама вий не сте я
изпиуи още. Давай булка, пий да станеш още по-убава.
Скарлет изпи остатъка от смрадливата течност с такова настървение,
сякаш наистина очакваше чудодеен подмладяващ и разкрасяващ ефект.
Гледах я с възхищение. На какви подвизи е способна тая жена!
Върнах празното шише на чичото.
– Благодаря ти – викам.
– За нема нищо. Айде. И да се обадиш на Миуен.
Скарлет свали сенника пред седалката си и започна да се оглежда в
малкото огледалце. Очевидно очакваше подмладяването да настъпи
светкавично. Стори ми се, че не е доволна от резултата.
Висяхме вече час и половина в задръстването, а не се виждаше никаква
надежда ситуацията да се промени. Тирът не помръдваше.
– Иво! – прошепна по едно време уплашено Скарлет. – Ака ми се.
– Е, браво. Как така ти се ака?
– Ами ей така. Изведнъж ме преряза. Не издържам. Много ми се ака.
– Изтичай в храстите. И бездруго няма да мръднем оттук скоро.
– Ама как така в храстите? Виж колко много коли има. Какво ше си
помислят хората?
– Да си мислят каквото си искат. Кво ти пука?
– Е как да не ми пука? Аз съм известна. Не мога да се излагам така.
– Добре, кво предлагаш? – ядосах се аз. – Кво да направим?
– Ми не знам. Измисли нещо.
Добре че винаги си нося имодиум. Дадох ѝ две хапчета.
– Изпий ги – викам. – Веднага ше те заключи.
– Ама с кво да ги изпия? Нямаме вода.
Айде пак същият проблем. Не, аз повече няма да се унижавам да тропам
по колите на некви идиоти и да ги моля за вода.
– Глътни ги на сухо. Достатъчно течност има в стомаха ти, ше се
разтворят.
Скарлет глътна хапчетата и се умълча.
– По-добре ли си? – викам.

106
 – Не. По-зле съм.
И се присви от болка. Добре че в тоя момент тирът някак си успя да даде
на заден ход и движението се отпуши. Потеглихме.
– Само устискай до първата бензиностанция – казах.
– Карай по-бързо – вика Скарлет.
Разгеле, стигнахме до бензиностанцията. Скарлет хукна към тоалетната
като Юсеин Болт. За щастие, успя да финишира навреме. Аз се радвах
повече от нея. Само това ми липсваше – да ми осере голфетката. Миналата
седмица я бях карал на автомивка.
Продължихме към Банско мълчаливи и вглъбени в себе си. Снегът се
усилваше. Малко преди Предела стана истинска виелица.
– Имаш ли вериги? – попита Скарлет.
– А, вериги. За кво са ми вериги? Зимните ми гуми са нови, само на
четири години са.
Още не бях довършил изречението, когато голфетката затъна в преспа,
дълбока като тъгата в душата ми. Гумите забуксуваха и двигателят угасна.
Запалих, пробвах да издрапам – първо напред, после на задна, въртях
волана наляво и надясно, но колата не помръдваше. Даже затъна още
повече.
– Седни на шофьорската седалка – казах. – Аз ше изляза да бутам.
Държиш ляв волан. И като ти викна, подаваш газ, ама не много, за да не
буксува. Разбра ли ме?
– Разбрах те.
Излязох от кола и снежната буря така ме заблъска, че едва не ме отнесе.
Опрях ръце на багажника, натиснах с цялата си тежест и викнах: „Дай газ!“.
Че като изфорсира тая жена... Имах чувството, че ше стопи буталата. И
като запръска една кал изпод гумите... Станах на свиня. А колата не
мръдва.
– Спри! – крещях отчаян. – Спри, ма!
А нашта форсира и изобщо не ме чува. Вбесих се, отворих вратата на
колата ѝ креснах:
– Абе ти чуваш ли ме, като ти викам?
Скарлет толкова се стресна, че изфорсира още повече двигателя. Тва, ако
не беше немска кола, да я е счупила.
– Нема да стане така – викам. – Слез ти да буташ.
– Ма как? – притесни се Скарлет. – С маникюр съм.
Бе да ти еба и маникюра, да ти еба. Бедстваме тука в преспите, бялата
смърт дебне, а тя се разтревожила за некви нокти, моля ти се.
– Слизай! – изревах.
Явно съм изглеждал много страшно, щото дори не се опита да ми
възрази. Слезе и подпря багажника на голфетката с нежните си ръчички.

107
Къде ше ходи.
Дадох така лекинко напред, после ляв волан, после рязко десен, още
малко газ и колата помръдна. Ей сега беше моментът. Натиснах педала на
газта до дупка, двигателят изрева и голфетката изскочи от преспата. Кой
сега е номер едно, а? А? Кой е шампионът на офроуда?
Излязох от колата горд и щастлив, гледам – Скарлет лежи на шосето,
цялата в кал. И реве.
– Кво направи, Иво? – вика. – Защо ми причиняваш това?
Сякаш нарочно съм искал да затънем. Вдигнах я, качих я в колата и
продължихме. И двамата бяхме в кал от главата до петите. Мокри,
премръзнали, зъбите ни тракат от студ. А на всичкото отгоре тая
продължава да реве.
– Айде да се връщаме – вика. – Явно не е трябвало да ходим никъде.
Да бе, ше се връщаме... Как па не! Три бона и кусур съм дал за
шибаната ѝ почивка.
Стигнахме пред хотела по тъмно. Спрях пред входа, излязох от колата, а
портиерът ми вика:
– Не можете да влезете така в нашия хотел. Ше ни окаляте килимите.
– Имаме резервация – казах. – Така че не ми се отваряй, ами помогни да
свалим багажа.
– Може да имате резервация, ама така кални не мога да ви пусна.
Измийте се и влизайте.
– Къде да се измия бе, бай Хуй? – разкрещях се аз. – Не виждам да сте
сложили душ отпред. Къде да се измия?
– Не ме интересува – вика оня.
По принцип съм кротък човек и избягвам конфликтите, но след всичко,
което бях преживял в тоя ден, пердето ми падна и налетях да го бия.
Скарлет изскочи от колата и се разнищя, от хотела излязоха некви хора и
стана меле. В крайна сметка ни разтърваха. Портиерът – с два избити зъба,
аз – с окървавен нос.
Отнякъде се появи и управителят и почна да се извинява.
– Ама защо не казахте, че сте гости на хотела, ама защо не казахте, че
имате резервация... Много се извиняваме, той тоя служител е нов...
– Не ме интересува – казах и изплюх кръв на земята. – Искам тоя
простак незабавно да бъде уволнен.
– Разбира се – вика управителят. – Ше вземем мерки. Заповядайте,
влизайте, влизайте.
На рецепцията ни посрещна миловидна девойка в делово черно
костюмче и нарисувани вежди.
– Добре дошли в нашия хотел – вика. – Добре ли сте? Носът ви кърви.
И ми подаде хартиена салфетка да си попия кръвта.

108
 – Никога не съм бил по-добре – казах. – Носът ми кърви от възторг.
Винаги се вълнувам, когато попадна в такава луксозна обстановка. От
щастие започвам да кървя.
– Как пътувахте? Какви са първите ви впечатления?
– Страхотни – викам. – Впечатлен съм от традицията ви да посрещате
гостите си с бой. Така почивката им веднага става незабравима.
Момичето се изчерви от притеснение. Кво да каже, завалийката.
– Вземете си по един уелкъм дринк – вика и посочи някакви чаши пълни
със зеленикава течност. Скарлет си взе чаша, изпи я и се усмихна.
– Страхотно питие. Опитай го, Иве.
Опитах го. На вкус беше като пикня. С далечен, едва доловим аромат на
лимон.
– На чие име е резервацията? – поинтересува се рецепционистката.
– Сиромахов.
– Момент да проверя... Да. Петстотин и девета стая... За съжаление,
трябва малко да изчакате, защото стаята ви още не е оправена. Седнете в
лобито. Когато всичко е готово, ще ви извикам.
Седнахме. Аз попивах кръвта от носа си със салфетката. Скарлет
оглеждаше обстановката.
– Уникален лукс – каза. – Ако не бях толкова кална, щях да си направя
едно селфи.
– Нищо, след банята ше наваксаш.
– Заслужаваше си всичките премеждия – опита се да ме зареди с
оптимизъм Скарлет. – Чудничко ше си изкараме.
Изпитвах известни съмнения относно чудността на изкарването, но
реших да ги запазя за себе си. В тоя момент отнякъде пак се появи
управителят.
– Още веднъж се извинявам за инцидента, господин Сиромахов – каза. –
Приемете по един малък подарък от мениджмънта на хотела – по един
безплатен масаж за Вас и госпожата.
– Страхотно! – изписка Скарлет. – Толкова сте мил.
– Най-важното за нас е гостите ни да бъдат доволни – изрецитира си
урока управителят.
– Аз ше бъда доволен само ако уволните оня кретен портиера – казах. –
Искам да видя тоя нещастник гладен и безработен.
– Разбира се – кимна управителят и се отдалечи.
– Много си отмъстителен, Иво – укори ме Скарлет. – Момчето си
вършеше съвестно работата.
– Това ли му е работата? Да ме бие и да не ме пуска в хотела, за който
съм платил три бона и незнамси колко.
– Момчето може да има семейство. Може да има малко дете. Сега, като

109
остане без работа, как ше ги изхранва?
– Не ме интересува. Да е мислил.
– Колко си безсърдечен – каза Скарлет и заби поглед в телефона си.
Виждах как се скъсва от мъка, че все още не може да пусне във фейсбук
селфита от луксозната си почивка.
– И как може стаята ни още да не е готова? – продължих да дудна аз. –
Платил съм за настаняване в два часа, а сега вече е шест и половина и
стаята още не е готова. Ебахти обслужването.
– Стига си псувал. Ше я оправят.
Почаках още десетина минути. Калта започна да засъхва по дрехите ми
и да се втвърдява. Това вече не се търпеше.
– Ше отида да видя кво става с нашта стая – казах.
Качих се с асансьора на петия етаж, гледам петстотин и девета стая стои
отворена. Надникнах вътре и ми прилоша. Качен върху дървена стълба
майстор енергично мажеше мазилката на тавана с маламашка. Друг негов
колега монтираше душ в банята.
– Кво правите вие, бе? – извиках.
– Довършваме стаята – обясни човекът с маламашката. – Некви
софиянци дошли и много бързали да се настанят, да ги еба. Ма като толко
бързат, да дойдат те да мажат. Хотело е нов, повечето стаи още са на
шпакловка и замазка.
Чак сега разбрах какво се крие зад зловещата формулировка „стаята ви
още не е готова“. Просто ѝ трябваха още три-четири дни работа и щеше да
светне. Пък ние през това време щяхме да чакаме във фоайето, кво толкова.
Слязох долу и се разкрещях на рецепционистката, че ако не ни настани
веднага в друга стая, в която строителните работи вече са приключили, ше
им еба путката майчина, ше им еба.
– Мноо па си бил нервен, бе – смъмри ме рецепционистката, сякаш
нямам никакви основания да съм нервен.
Настаниха ни в друга стая. Там строежът беше приключил, ако не броим
факта, че на балкона не можеше да се излезе, защото беше задръстен от
дървено скеле. Но, майната му, не сме дошли тук да седим на балкона, я.
Изкъпах се и малко живнах. Викам на Скарлет:
– Давай да ходим да вечеряме, щото съм озверял от глад.
– Добре – каза Скарлет. – В хотела ли ше вечеряме?
– А, в хотела! Ти луда ли си? Найш кви страхотни механи има тука. Да
видиш кво е автентична българска атмосфера...
Излязохме от хотела и тръгнахме да търсим механа. В три механи
отказаха да ни пуснат, защото сме нямали резервация.
Кога да направим резервация, като току-що сме пристигнали! Разгеле, в
четвъртата се смилиха над нас и ни пуснаха. Тясна, задимена дупка, с

110
дървени маси, постлани с прогорени от цигари везани покривки.
Келнерът ни гледаше е нескрита омраза, сякаш нашето идване му е
провалило някакви важни планове за вечерта. Хвърли върху масата две
менюта и ни изгледа презрително.
– Имате ли меню на английски? – попитах.
– За кво ти е меню на английски – скара ми се келнерът. – Тука сме
България и сичко е на български.
– Разбирам – казах, – но приятелката ми е американка и...
– Ше ѝ превеждаш – посъветва ме келнерът. – Да си мислил, като си си
давал гъзъ на американските империалисти.
Реших, че това е някаква шега, но не беше. Човекът ме гледаше с мрачно
патриотично изражение. Аз си поръчах каварма и туршия, а Скарлет –
пилешко филе с гъбен сос и овчарска салата. Взех и каничка домашно вино,
за да почувстваме неповторимия уют на местните традиции.
След минута мрачният келнер тръсна на масата каничката и две чаши,
които в някои по-добри времена може би са били чисти. Сега изглеждаха
така, сякаш някой току-що е давал в тях урина за изследване. Реших да не
си разваляме настроението със скандали още от първата вечер и примирено
ги избърсах със салфетка. Налях виното, погледнах влюбено Скарлет и ка-
зах нежно „Наздраве!“.
Виното някога може би е било хубаво, но сега беше тръгнало по
необратимия път към оцета. Обясних на Скарлет, че по тези краиша хората
пият оцет за здраве и берекет. И че оцетът е много по-полезен и богат на
витамини. Не съм сигурен, че ми повярва, но все пак пийна.
Минаха още двайсет напрегнати минути, в които чакахме да ни донесат
поне салатите. Червата ми скърцаха от глад и най-любезно попитах келнера
кога все пак ше получим някаква храна. Оня се обиди жестоко.
– Тва да не ти е „Макдоналдс“ – вика. – Тука пише „механа“. Като
искаш по-бързо, отивай в закусвалнята.
Аслъ. Закъде па сме се разбързали? Когато – тогава. Чел съм, че в
момента всички най-големи баровци изповядват философията slow food.
Явно в тая механа следят световните тенденции. Толкова бяха slow, че няма
накъде повече. Хеле, след още двайсет минути дойдоха кавармата и
пилешкото филе.
– А салатите? – попитах кротко аз.
– Правят се – обясни келнерът. – Неска готвачката е сама и в кухнята е
неква лудница.
Бяхме толкова гладни, че изобщо нямахме сили да спорим. Нахвърлихме
се върху храната като бездомни песове.
Кавармата ми беше студена и имаше вкус на ръждясали накладки.
Счупих си един зъб, докато се опитвах да сдъвча парче месо, но не се

111
ядосах. И бездруго трябваше да ходя тия дни на зъболекар.
– Я опитай мойто – каза Скарлет с тревожно изражение.
Опитах го. Бях готов да се закълна, че животното, от което е взето това
месо, със сигурност не е пиле. По-скоро е престарял мамут, починал преди
хиляди години под връх Тодорка. Миришеше си на мърша. А гъбеният сос
имаше вкус на антифриз.
– Много е вкусно – излъгах я, за да не почне да ми дудне с вечните си
претенции „къде си ме довел“, „кви са тия боклуци“ и прочие. Хич не ми
беше до разправии точно сега.
Тя се опита да ми каже нещо, но не разбрах какво, защото баш в тоя
момент писнаха зурни, задумкаха тъпани и отнякъде се появиха петима
цигани, които очевидно бяха решили тази вечер да счупят световния рекорд
по шумно свирене в затворено пространство. То не беше музика, то беше
някакъв непоносим джангър. И доколкото изобщо беше възможно да се
долови някаква мелодия, нямаше нищо общо с македонската музика.
Забиваха си чалги на Азис, Софи Маринова и Фики Стораро.
На всичкото отгоре се изтресоха до нашата маса, единият циганин навря
кларнета си в ухото ми и започна да надува с все сила. Ушите ми писнаха и
имах чувството, че главата ми ше се пръсне. Опитах се да им кажа да се
махат, но не ме послушаха. Напротив. Сякаш се настървиха още повече и
зверски надуха децибелите. А солиста на оркестъра ми подвикваше: „Дай
некой лев, чорбаджи, не се стискай, и музикантите сме хора, и ний трябва
да ядем“.
Дадох им 20 лева с надеждата да се разкарат. Те обаче забиха още по-
мощно. Това не бяха музиканти, това беше напаст. Тръгнаха си чак след
като им дадох още 50 лева.
Циганите тръгнаха по другите маси, но за наш ужас се оказа, че
художествената програма изобщо не е приключила. Отнякъде се появи
някакъв нещастник, облечен в костюм на Мики Маус, седна на масата ни и
почна да ни юрка да се снимаме с него за спомен. Снимката струвала само
десет кинта, кво му плащаш.
– Тука е като Дисниленд – отбеляза Скарлет. – Не знаех, че Мики Маус
присъства и във вашия фолклор.
– Само в македонския – обясних ѝ. – По тези краища от векове майките
са закърмяли децата си с приказки за Мики Маус.
Дадох 20 кинта на нещастника, за да го разкарам. Направи си снимка със
Скарлет. Аз отказах.
В тоя момент дойдоха салатите ни. Овчарската на Скарлет беше правена
преди около година и беше доста повехнала. Мойта туршия пък беше
покрита с някаква съмнителна пяна, сякаш готвачката в знак на протест
срещу тежките условия на труд се беше изхранила върху нея.

112
 Усетих, че спешно трябва да се махнем оттук, преди циганите да са ни
нападнали с нова серия от отвратителния си репертоар. Поисках сметката.
Ако за храна се чакаше между половин и един час, то сметката дойде
светкавично. 286 лева. Кво му плащаш...
Хвърлих парите на масата, хванах Скарлет за ръката и хукнахме навън.
Вдишах студения планински въздух и въздъхнах от облекчение, че тоя
кошмар е свършил.
На следващия ден станахме рано, закусихме и тръгнахме на ски. По
време на закуската обяснявах на Скарлет как пистите тук са едни от най-
добрите в Европа, как тук се провеждат състезания от Световната купа и
как Банско е един от най-реномираните зимни курорти.
– Знам – вика Скарлет. – Мимката ми разказа.
– Абе, заеби я Мимката – ядосах се аз. – Кво все тая Мимка ми цитираш?
– Ама ти пък що се обиждаш? Мимката е толкова добра. Не разбирам
защо се дразниш, когато ти говоря за нея.
Айде пак аз излязох виновен. Довел съм я тука, плащам луди кинти, за
да се чувства добре, а тя ми говори за некви мимки.
Взехме си ски от ски гардероба и тръгнахме към най-прочутите писти в
цяла Европа. Но се оказа, че няма да е лесно да стигнем до тях. Пред
станцията на кабинковия лифт се виеше опашка, дълга няколко километра.
Като я видях, се усъмних, че българите сме само 7 милиона. Тук чакаха
поне 12 милиона. И видимо бяха изнервени. Бутаха се, псуваха се, налитаха
на бой.
– Къде си размахал тия щеки бе, алоооу? – подвикна ми мустакат чичко
със загоряло лице. – Кво ми ги навираш в очите? Леко да не ти ги наврем в
гъзо.
– Какво каза? – попита Скарлет.
– Пожела ми приятен ден – обясних.
Някакъв напушен тийнейджър със сноуборд пък се беше залепил за
задника на Скарлет и имах чувството, че я обарва. То колко можеш да
обарваш през дебелия скиорски клин, ма все пак ми беше неприятно.
– Колега, аре улево – викам му.
А той ме гледа с празен поглед. Отместих го настрани. Той не реагира.
Тревата отдавна му беше изпържила мозъка.
След около час и половина бутане, ръгане и псувни, най-после се
качихме в кабинката с триста зора. Докато стигнем горе – то станало 12
часа. Време за обяд.
– Гладна съм – вика Скарлет.
– Аре са, гладна била – казах. – Не сме дошли тук да ядем. Дошли сме да
караме ски.
– Ма аз не мога да карам – измрънка Скарлет.

113
 – Ше те науча.
И се качихме на един от лифтовете. На лифта беше горе-долу добре.
Радваме се на слънцето, размахваме весело ските си. Но като тръгнахме по
пистата, стана ужасно. Хем бях избрал най-леката писта. Скарлет обаче се
беше сковала от страх, пищеше, не искаше да се пуска, и аз, колкото и да се
опитвах да ѝ помогна, в един момент се изнервих и си викам: тва нема да
стане така. Само ше се измъчим и двамата. Като слезем долу, ше ѝ наема
един ски учител и той да се разправя с нея.
Пускахме шибаната писта поне един час. Скарлет ревеше, пищеше
„страх ме е“, аз я окуражавах, ма докато стигнем до долу, бях вир-вода от
пот.
Попитах за ски учител на лифта и веднага ми намериха некъв галфон.
Срещу скромната сума от 80 кинта на час. Видя ми се скъпо, ма нямах
избор. По-добре да ги платя, ма поне да мога да се пусна два-три пъти, да
си направя кефа. За кво съм дошъл, ебаси?
Та цаних аз галфона – некво младо лайно с оранжеви цайси. Представи
се като Ванче. Викам му:
– Ванче, искам да преподадеш на госпожицата един начален урок по
ски.
Очите му светнаха. Млада, хубава мацка, със скъп екип. Виждах го как
си представя, че я чука в хотела след изморителния урок.
– И внимавай – викам му. – Наблюдавам ви. А си я барнал, а съм те
пребил.
– Моля Ви се, господине – вика лайното. – Аз съм професионалист. Не
правя такива неща.
– Бе може и да си професионалист, ма все пак внимавай.
Най-тревожното беше, че и Скарлет май го хареса. Почна да го гледа с
оня поглед, който вещае ебане.
Щеше да е много комплексарско да остана да ги дебна. Ше излезе, че
съм едва ли не некъв ревнив нещастник. А аз не съм. Изобщо не ми дреме,
бе! Ако иска да се наебе с некъв тъп ски-учител, да се наебе. Ми да!
Качих се на лифта и ги оставих. Ма докато се возех на лифта, усетих че
некво гадно чувство ме гложди. Викам си: кво ли прави сега тоя нещастник
със Скарлет? Сигурно уж неволно я обарва по гъза, докато ѝ демонстрира
каква стойка трябва да заеме. И изобщо – за кво ми беше да ѝ наемам ски
учител? Защо сам си вкарах таралеж в гащите? Само от мързел. Щото ме
мързи да я уча. И сега кво? Некъв нещастник ше я бара по гъза... Ебахти
тъпото!
Спуснах се до долу с шеметна скорост. Направо щях да си потроша
краката. Гледам – Скарлет и лайното застанали на равното, а той я хванал
през кръста и ѝ дава наставления: „Огъзи се и се отслаби!“. Демек: наведи

114
се и се отпусни.
– Как сте? – викам. – Как върви урокът? Справя ли се ученичката?
А те ме гледат сякаш съм некъв досаден натрапник, който им е седнал
забавлението. Така ли? Добре. Правете, квото искате, аз се качвам на лифта.
Няма да ви преча.
Качих се с престорена усмивка, ама отвътре ми кипеше. Как изобщо ми
хрумна идиотската идея да записвам Скарлет на ски училище!
Спуснах се пак, гледам си часовника – часът свършил.
– Айде – викам, – стига за днеска. Урокът приключи. Не е добре човек
да се преуморява в началото.
А лайното ме гледа с нагла физиономия и ми вика:
– Много е добра ученичката и специално за нея ше отпусна още 30
минути бонус. Без пари.
– Благодаря ти – викам, – ама бързаме. Трябва да се прибираме в хотела.
– Закъде бързаме? – учуди се Скарлет. – Тъкмо започнах да се научавам.
– Утре ше продължиш – казах.
– Ама човекът ми дава 30 минути бонус. Защо да не ги използвам?
– Сваляй ските! – изръмжах през зъби.
Скарлет щеше да се разреве. Не разбираше защо искам да прекратя
урока. Но видя, че съм много ядосан, и ми се подчини.
Прибрахме се в хотела и на мен ми поразмина гневът. Викам:
– Давай да ходим в спа центъра. Платили сме си го.
– О, да! – зарадва се Скарлет. – Мимката каза, че бил уникален.
Така ше каже Мимката. Тя друга дума не знае. Всичко за нея е уникално.
Уникална рокля, уникална храна, уникален спа център.
И Скарлет да вземе да си облече най-изрязания бански, моля ти се. Ма
все едно беше без бански. С един тесен почти прозрачен сутиен, е едни
прашки, впити дълбоко в гъза. Всичко ѝ беше отвън. Тя сега на басейн ли е
тръгнала, или на курвалък?
Та слязохме в уникалния спа център и едно мило момиче ни уведоми, че
в цената, която сме платили, влизат ползване на басейна и сауната.
Джакузито се плащало отделно – осем лева на час.
– Добре – викам, – ние така или иначе не обичаме джакузитата.
– Що да не ги обичаме? – сопна се Скарлет. – Ти сега за осем лева ли се
стискаш?
– Не се стискам. Ама дай първо да пробваме другите неща, пък ако ти се
прииска и джакузи – няма проблем.
– Халатите също се заплащат – обясни момичето – Три лева па час.
Бахти халатите. Не можаха ли да ги включат в шибаните 560 кинта,
които плащаме за нощувка? И поне да бяха мекички. А не корави като кожа
на хипопотам.

115
 Облякохме халатите и тръгнахме към басейна. Учудих се, че вътре няма
никой, но веднага ми стана ясно каква е причината. Температурата на
водата беше не повече от десет градуса. Натопих си само пръстите на
краката и веднага се отказах. Скарлет обаче се бухна вътре и почна да
плува.
– Аре влизай, бе – вика. – Малко е хладничко, ама иначе е идеално. Аре
бе, страх ли те е?
И аз, за да не се изложа, влязох. Щях да изляза ебахти путьото, ако бях
отказал. Студената вода ме преряза като с нож. Треперех целият, пръстите
ми посиняха, зъбите ми тракаха. Но все пак показах характер. Поплациках
се вътре няколко минути и викам: аз отивам в сауната.
Излязох от басейна, затънах се с трилевовия халат и отидох в сауната.
Там беше по-топличко от басейна, но не много. Температурата вътре беше
около 17-18 градуса. Като в прохладен пролетен ден. В който все пак
трябва да си с якенце, за да не мръзнеш.
След малко дойде Скарлет и ми съобщи, че отивала в джакузито. Просто
не можела да пропусне да се възползва от тая възможност. Викам: добре, аз,
като се постопля тука, ше дойда.
Седях, седях в шибаната сауна, но така и не се стоплих, даже май
усетих, че ми става още по-студено. Май се разболявах.
Отидох да видя как е Скарлет в джакузито и направо ми стана лошо.
Седнала вътре нашта, опънала дългите си крака, а до нея двама гларуси, ма
зализани такива, с прически тип „Роналдо“, ѝ разправят некви просташки
вицове, а тя се залива от смях.
Викам:
– Аз се качвам в стаята. Ше те чакам горе.
А тя:
– Ела тука, знаеш ли колко е весело. Тия момчета са страхотни
майтапчии.
Аз ги изгледах на кръв, оставих трилевовия халат на рецепцията и се
качих в стаята.
И още в асансьора ми стана лошо. Втресе ме, започнах да треперя
целият, главата ме заболя зверски, повръщаше ми се. Едва се домъкнах до
стаята и се тръшнах в леглото. Имах чувството, че умирам.
Аз умирам тука, а Скарлет се плацика долу с некви млади ебачи.
Сигурно вече са я хванали за гъза. На мен ми ставаше все по-лошо. Обадих
се на личния ми лекар и му викам: „Докторе, така и така, зле ми е“. Той
вика: „Има много опасен вирус в момента. Ела утре да те видя“.
Обясних му, че съм на почивка и не мога да дойда утре, но той каза, че
ако не отида веднага, може и да умра. Имало вече десетки смъртни случаи
от тоя грип.

116
Няма как. Утре събираме багажа и се прибираме.

117
 Как Иво ми провали почивката
Миналата събота се видях с Мимката. Гледам я една такава спокойна,
отпочинала. Абе направо нов човек...
– Много добре изглеждаш, Мими – излъгах я. Не че изглежда добре, тя
никога не може да изглежда добре с тия нейни жълти зъби, с тая рядка коса
и кривогледи очи, с тия малки цици и къси крака, но исках да ѝ направя
комплимент.
– Ами нормално е да изглеждам добре – вика Мими. – Със Стамат бяхме
в Банско в един нов петзвезден хотел. Казвам ти – уникален лукс. То
обстановка, то обслужване, то храна. А спа центърът им е просто уникален.
Аз такъв спа център не съм виждала.
– Блазе ти.
– Вярно, скъпо е, не знам дали Иво може да си го позволи, но си
заслужава цената. Уникално е.
Тъпият ѝ Стамат може да си го позволи, а Иво не може, така ли? Много
обидно ми прозвуча.
– И най-хубавото е, че в тоя хотел е целият хайлайф. Кой ли не беше
там... То Миро Каризмата, то Орлин от „Каффе“, то Николета Лозанова...
– Стига, бе! И Николета Лозанова ли? Наистина ли?
– Да! Уникална е. Направих си селфи с нея, ей сега ше ти го покажа.
И ми показа селфи с Николета. Адски ѝ завидях, ма се направих, че уж
се радвам за нея, за да не излезе, че съм неква злобарка.
– Знаеш ли колко земна е Николета – обясни ми Мимката. – Държи се
съвсем нормално. Много ме впечатли. И Бойко Борисов е бил там преди две
седмици, ма се разминахме с него. Иначе и с него щях да си направя селфи.
– Ех, Мимка, живот си живееш – казах.
– А какви писти има само... Уникални.
– Чакай бе, Мимка, ти нали не можеше да караш ски?
– Не можех, ама Стамат ме води там всяка седмица, наема ми най-
скъпите ски учители и се понаучих. Голям кеф е, да ти кажа. Уникален.
Жалко, че Иво няма пари да те заведе там, щеше да се почувстваш
страхотно.
Много тъпо ми стана. Ясно ми е, че тоя Стамат е некъв банкер и се е
заринал с пари. Ама пък Иво, ако наистина ме обича, ше намери начин да
ми направи тоя жест. Дето се вика – кредит ше тегли, ама ше ме заведе в
хотела на хайлайфа.
Прибрах се вкъщи, а Иво гледа мач, моля ти се. Как може да е толкова

118
тъпо същество! Аз съм развълнувана, искам да си споделя нещо с него, а
той блее пред телевизора.
– Иве, искам да ти кажа нещо – започнах аз спокойно.
– После ше ми кажеш – отряза ме Иво. – Не виждаш ли, че гледам мач?
– Иве, важно е.
– Добре де, кво ше ти стане, ако изчакаш 90 минути?
– Разбирам. Тъпите ти футболисти са по-важни за теб от моите чувства.
Толкова обидно ми стана, че без да искам, се разплаках. Просто нервите
ми не издържаха. А Иво си гледа скапания мач, и изобщо не му дреме, че
рева. Демонстрира пълно пренебрежение към мен.
Най-после мачът свърши и казах на Иво за Мимката. И за петзвездния
хотел, в който са ходили със Стамат. А Иво се развика:
– Мани ги тия парвенюта! Отказвам да ходя по шибаните им хотели на
тия прости бездуховни същества. Аз няма да бъда част от тъпаците.
– Какви тъпаци, Иво? Там са били и Миро от „Каризма“, и Орлин от
„Каффе“, и Николета Лозанова. Кажи-речи цялата интелигенция.
– Добре – вбеси се Иво. – Ше те заведа, щом толкова настояваш. Да
видиш, че не всичко в тоя живот е пари. Направи резервация на мое име.
Направо ми идеше да заподскачам от радост. Иво нямал пари, така ли?
Не можел да се мери със Стамат, така ли? Айде па да видим дали е така.
Мимката ше пукне от завист, като разбере.
Направих резервацията и в тоя момент усетих колко много го обичам
моето Ивенце. Направо го обожавам. Да, понякога ме вбесява, като се
пльосне пред телевизора да гледа тъпите си мачове, но кой човек няма
недостатъци?
Почувствах, че адски много го желая и веднага му се нахвърлих.
Понякога ме връхлитат едни такива неочаквани пристъпи на страст.

***

На 20-ти януари тръгнахме към Банско. Бях в страхотно настроение –

предчувствах, че ше си изкараме много яко. По пътя имаше малки
инцинденти – едно задръстване и едно затъване в пряспа. Но това са дребни
неща. Нищо не можеше да помрачи радостта от това, което ни предстоеше.
Пристигнахме в хотела и наистина луксът беше смайващ. То едни
кристални полилеи, то едни златни перила навсякъде – абе, такъв разкош не
бях виждала. Посрещнаха ни хората много любезно, накараха ни да се
почувстваме като у дома си. Е, Иво нещо се сдърпа с портиера и му изби
два зъба, но той си е такъв. Като го прихване нещо – няма спирка.
На рецепцията ни почерпиха с уелкъм дринк – свежа домашна лимонада
с божествен вкус. Седнахме на меката мебел във фоайето, докато занесат

119
багажите ни в стаята. Мебелите им бяха разкошни. Потънах в тях сякаш
съм седнала върху облаче.
Качихме се в стаята. Разкошна беше. И съвсем новичка. Майсторите
изпилваха последните детайли по обзавеждането.
Иво вместо да се зарадва, се развика. Какво било това чудо, хотелът още
не бил построен, как не ги било срам да го отворят, при положение че е
незавършен. Не го разбирам тоя човек. Вечно е недоволен, вечно предявява
напълно неоснователни претенции. Вместо да се радва, че ще сме първите
посетители в стаята.
Преместиха ни в друга стая. Влязох да си тегля едно бързо душче, да се
освежа. Господи, каква баня! Сигурна съм, че и английската кралица няма
толкова луксозна баня. С едни тъмни плочки, с едно осветление, дето не го
виждаш откъде идва, с едно огромно огледало. Не се сдържах и си
направих 20-30 селфита в огледалото. Избрах най-якото и го качих веднага
във фейса с текст feeling blessed в „При македонецо луксури спа резорт“. За
няма и две минути 18 души ми лайкнаха снимката, а трима даже ми я
ловнаха. Наистина се чувствах blessed тук. Най-щастлива съм, когато ми
завиждат. А в България завистта се усеща и през интернет.
После Иво ме заведе на вечеря в традициона местна механа.
Атмосферата беше неповторима. Сякаш се потопихме в друга епоха –
каменни зидове, дървени маси, керамични чаши. Виното, което пихме,
беше с много интересен вкус – тръпчиво, ароматно, опиващо. А храната
беше неземна – някакви местни специалитети, каквито няма и в най-
реномираните гурме ресторанти.
Освен за яденето и пиенето домакините се бяха погрижили и за изискана
шоу програма. Оркестър от автентични българи ни понесе във вихъра на
местния фолклор. Колко страст имаше в изпълненията им, каква експресив-
ност... А Иво изобщо не ги оцени. Силна му била музиката, незнамкаквоси
било. А хората се раздаваха от цялото си сърце.
Имаше и един много трогателен момент, в който отнякъде се появи
актьор, облечен като Мики Маус. Стана ми много мило, сякаш съм си у
дома. Възхитих се на умението на домакините да съчетават стародавните
български традиции със символите на съвременната попкултура. Хвала и
поклон!
Всичко щеше да е прекрасно, ако Иво не беше прецакал вечерта. През
цялото време пуфтя, сумтя, недоволства. Виното му било кисело, храната
му била гадна, музиката му била силна, микимаусът бил досаден. Абе,
отпусни се малко бе, човек! На почивка си дошъл. Спри вече с тоя
негативизъм. Аман!
Та, баш когато стана най-весело, Иво реши, че трябва да си ходим в
хотела. На мен хич не ми се тръгваше, ама си викам: „По-добре да се

120
приберем, отколкото да му гледам тука киселата физиономия“.
Какъв е тоя егоизъм, бе... Ми като не си кеф, поне не разваляй
настроението на другите. Аз кво съм виновна, че трябва да му търпя
депресиите.
Станахме на другия ден, закусихме и тръгнахме на ски. Иво ми взе от
ски гардероба едни много сладурски ски – бели, с едни жълтички рисунки
по тях. И обувките бяха в тон със ските – бели с малко синичко. Аз си бях
харесала едни розови, ма за съжаление, нямаше моя размер.
Наредихме се на опашка за кабинковия лифт. Хората културно си чакат
реда, няма напрежение, няма нерви. Единственият нервен от цялата опашка
беше Иво. Грухтя, псува, сякаш някой го е докарал тук насила.
Качихме се горе на пистите, а там блеснало едно слънчице, снегът искри
под ските ни – вълшебство! Качихме се на друг лифт и ето че настъпи
страшният момент – първото ми спускане със ски. Иво нарочно беше
избрал най-стръмната писта. Направо отвесна. Като я погледнеш отгоре,
имаш чувството, че гледаш в пропаст. Напомних му, че аз все пак съм
начинаеща скиорка и вероятно няма да се справя. А той вика: „Аре бе, кво
ти пука“. И се спусна надолу и ме заряза съвсем самичка на пистата. Как
съм слязла до долу, не помня. Падах, ставах, падах, ставах. Заприличах на
снежен човек.
А Иво седи долу в края на пистата, гледа ме и ми се хили. Идеше ми да
го убия.
– Как е? – вика. – Ше стане скиорка от тебе, да знаеш.
– Как можа да ме зарежеш, бе! – викнах му. – Ти нормален ли си?
– Не съм те зарязал – каза Иво. – Просто видях, че нямаш проблеми, и те
оставих да се спускаш.
– Искам веднага да ми наемеш ски учител.
– От мен по-добър ски учител няма да намериш – дуе се Иво.
– Ти чу ли кво ти казах? – изсъсках му. – Намери ми ски учител, иначе
си тръгвам.
Иво усети, че не се шегувам, измърмори нещо и тръгна към ски
гардероба. И след малко доведе едно момче, ама такъв сладур... Загорял
така, с леко набола брада и с едни сини очи, дето само като ме погледне, и
коленете ми омекват. Каза, че се казвал Ванче. И говореше с едно френско
„р“, адски възбуждащо.
Та, Иво се метна на лифта, а ние с Ванче започнахме урока. Толкова
беше приятно. Ами то, като имаш добър учител, натоварването изобщо не
се усеща. А и той беше много търпелив, много спокоен, показваше ми по
няколко пъти, даже ми наместваше Стойката – хване ме за коленете, хване
ме за кръста, за хълбоците. Много приятен мъж, и миришеше на някакъв
много възбуждащ парфюм. Той ми говори нещо за ските, а аз си мисля за

121
други неща... Леле, ако знаеше за какво си мисля... хахаха.
Освен че беше много внимателен и чаровен, се оказа и че е голям
веселяк. Постоянно ме разсмиваше. Такива лафове пускаше, че ме заболя
коремът от смях. Разказа ми за некъв, който отишъл в магазина да си
купува скиорски обувки. И питал: „Имате ли скиорски обувки 55-и номер?“
„Кой номер? – попитал продавачът. „55-и“. А продавачът казал: „Абе, пич,
на тебе за кво са ти ски?“ Хахаха. Хахаха.
А пък на некво състезание по ски паднала лавина. И коментаторът казал:
„Уважаеми зрители, падна лавина и всички състезатели финишираха
едновременно“. Хахаха. Хахаха. Хахаха.
Викам му:
– Ванче, ако не престанеш да ме разсмиваш, ше се напишкам.
А той продължава: Ква била разликата между Господ и ски учителя.
Разликата била, че Господ не се мислел за ски учител. Хахаха. Хахаха.
Хахаха. Хахаха.
По едно време Ванче ни в клин, ни в ръкав, ме попита:
– Скарлет, ти обвързана ли си?
Зачудих се кво да му отговоря. По принцип съм обвързана, ма точно в
тоя момент хич не се чувствах обвързана. Приятно ми беше с Ванчето, а и
Иво толко ме беше ядосал, че изобщо не бях длъжна да съм обвързана с
него. И не знаех кво да кажа, а Ванчето вика:
– Нищо, де. От мен да знаеш – на кръгла маса, в хижа и в женско сърце
винаги има място за още един!
Колко мъдро прозвуча това... Ами прав е човекът, винаги има място за
още един. Леле, Иво ако разбере кви ги мисля, ше ме убие. Хахаха.
– Искаш ли да пийнеш? – попита ме Ванче, извади от раницата си
метална флашка и отпи голяма глътка.
– Ама как така? – учудих се. – Пиеш по време на работа?
– В планината е задължително. Раница без алкохол е като празен хол.
Бре, той бил и поет! Просто усещах, че ако ми поговори така още
няколко минути, ше се влюбя безвъзвратно.
– Харесва ли ти нашта планина? – попита ме Ванче и се загледа към
върха, около който се събираха облаци.
– Много. Има някаква магическа красота в нея.
– Както казваме ние: планина се качва сутрин, мома – вечер.
Това сега кво беше? Някакво предложение ли? Ако е предложение... аз
май съм съгласна. Оххх, направо не знам кво ше правя, ако тоя човек ме
погледне още веднъж с тоя възбуждащ син поглед.
И така в шеги и закачки неусетно мина времето и часът, за съжаление,
свърши. А ми се искаше никога да не свършва. И дойде Иво и вика:
– Айде стига за днеска. Часът свърши.

122
 А Ванчето вика:
– Господине, много с добра ученичката и специално за нея ше отпусна
още 30 минути бонус. Без пари.
Иво направо полудя. Направо го видях как скърца със зъби от ревност. И
като се разкрещя:
– Аз казвам кога да си ходим! Сваляй ските!
Крещеше като последен простак. Ванче ме погледна със съжаление и
вдигна рамене. Толкова беше сладък. Толкова беше мил.
Прибрахме се в хотела и решихме да слезем в спа центъра да
поотпуснем. Спа центърът им наистина беше уникален, както каза
Мимката. Такъв лукс, такава атмосфера... Влязох в басейна да поплувам, а
Иво стои до басейна, топи си само пръстите на краката и трепери.
– Много е студена водата – вика.
Егати лигльото. Мамино синче. Студена му била водата. Ми не влизай,
като ти е студена, бе. Да не измръзне на мама Гинка малкото сладко
петленце!... По едно време все пак се престраши и цопна вътре. Ма той не
можел и да плува, бе. Люлееше се върху водата като лайно.
Аз си поплувах малко, ама ми писна и реших да се топна в джакузито. А
Иво вика:
– Мани го тва джакузи, плаща се отделно.
– Е може ли да си толкова стиснат, бе? – викам. – Осем лева на час е. Ти
за осем лева ли си? Аре, няма да ги товаря бюджета. Тия осем лева аз ше си
ги платя.
Егати дзифтара. Няма нищо по-противно от стиснат мъж. Отидох аз в
джакузито, а Иво се заби в сауната. Щото е безплатна.
Полегнах в джакузито, топлата вода весело бълбукаше, масажираше
нежно изморените ми мускули. И по едно време дойдоха двама пичове, ама
много добре сложени така, атлетични, личеше си, че тренират. И ме
заговориха, и почнаха нещо да се шегуват, и се оказа, че са и интелигентни.
А и имаха страхотно чувство за хумор. Скъсах се да се смея с тях.
Обаче баш на най-веселото пак се появи Иво и развали всичко. Лошо му
било, не знам кво било, щял да ме чака в стаята. И се качи горе, ма преди да
се качи, ме изгледа с такъв злобен поглед, че веднага ми стана ясно – ако не
се кача до десет минути, ше има скандал.
Та извиних се на пичовете, те ме питаха дали по-късно ше сляза в бара
за по едно питие, аз с тъга казах „едва ли“ и с това приключи краткият ни
флирт.
Качих се горе, а Иво почна да разиграва егати театъра – легнал в
леглото, завил се с шест одеяла и трепери, и се прави, че му тракат зъбите и
незнамквоси.
– Скарлет – вика, – много съм зле. Най-добре е веднага да тръгнем за

123
София.
– Как ше тръгнем за София? Платили сме три нощувки, а сме ползвали
само една.
– Не виждаш ли, че умирам бе, момиче! – изстена Иво. – Имам адски
висока температура.
Където и да пътуваме, той винаги си носи термометър, двеста вида
лекарства за всякакви болести, мазила, мехлеми, превързочни материали.
Около половината от багажа му е аптечка. И само нещо лекичко да го
заболи, започва да се филмира и решава, че ше мре. Тежък хипохондрик е.
Та, между хилядите лекарства едвам намерих термометъра – беше се заврял
между бинтовете и марлите. Премерих му температурата – 37.2
– Тва е най-опасната температура – заяви Иво. – Деветдесет процента от
смъртните случаи започват с температура 37.2
И започна да се тъпче с лекарства. Два аспирина, три аналгина, пет
нурофена. Не знам как не се натрови тоя човек. Хеле, по едно време заспа и
захърка.
А аз влязох в банята и си направих още няколко селфита. После влязох
във фейсбук, намерих страницата на Ванче и му изпратих покана за
приятелство.
След което му ловнах профилната снимка.

124
 Как Скарлет прописа поезия
Пием си една сутрин кафенцето със Скарлет, и двамата сме по халати,
току-що изкъпани, гледаме през прозореца пролетното слънчице, аз весело
мърдам пръстите на краката си от небрежен шпиц към бодър контрашпиц и
тъкмо започнах да си мисля, че животът понякога е хубав, когато Скарлет
внезапно изтърси:
– Иво, ти отключи в мен творческия потенциал. Откакто съм с теб,
усещам пориви да създавам изкуство. Никога преди не ми се е случвало
подобно нещо.
– Чудесно – измърморих аз леко притеснен. Кой знае защо усетих, че ме
очаква нещо лошо. Оказа се, че не греша.
– Започнах да пиша поезия, Иво – каза Скарлет.
Не! Само това не. Бих приел да шие гоблени, да протестира против
обезлесяването на Витоша, да стане веган, да се запише в партията на
Бареков, да ми спре секса за месец, само не и да става поетеса. Няма да
понеса тоя тормоз.
Но бях в толкова добро настроение от чудесната пролетна утрин и
приключилата преди няма и половин час фантастична свирка, че реших да
не споделям притесненията си. Не исках да провалям прекрасния ден с
безсмислен скандал.
– Добре – казах. – Нали знаеш, че подкрепям всичко, което те прави
щастлива.
– Знам, Иво. Толкова си мил.
И ме прегърна. Ароматът ѝ беше смайващ. Ми кво пък... Нека си дращи
там некви некадърни стихотворенийца, щом я влече. Кво ме бърка тва?
– Искам да ти прочета първото си стихотворение – каза Скарлет. – Стана
много яко.
Оффф, не може ли поне веднъж да ме остави да си изживея щастливите
моменти, без да трябва в замяна да изтърпявам подобни изтезания? Тамън
се отпуснах и сега ше трябва да се правя на любезен слушател, да слушам
някакви словоблудства и да се правя, че ми харесва. Да си имам късмета!
Скарлет отвори дамската си чанта, извади от нея елегантен бележник,
отвори го, погледна ме с влажен поглед и започна да чете патетично:

Рунтави шипки гневно заспиват,

небесата раздира вик на мъртвец.
Клокочат фанфарите на апокалипсиса,

125
 взирам се в тъмния прозорец на своето минало.
И търся бъдещето
в хищните лапи на фантазмите си.
Избухват улични фенери
и озаряват озъбената нощ със тъмнина.
Съдба...
Потънал в скръб е аспарагусът,
не може да надмогне мимолетното.
Плющят светкавици в недрата ми,
раздират яростно утробата ми.
Вулканите изригват
и барабаните кънтят във пещерата.

И тъкмо да пристигне щастието,

когато старото дърво внезапно клюмва.
Лост, лост ми дайте
или подобен някакъв предмет,
както е казал Архимед.
И тръгвам аз към изгрева
на моето неосъзнато утре,
събрала в шепите си
отломки от една неслучена любов.
Картоф.
И вече нищо не е същото.

Скарлет приключи рецитацията и ме погледна с очакване.

– Кво ше кажеш? – вика. – Харесва ли ти?
Изпотих се. Как да коментирам тия малоумни брътвежи? Тия простотии
могат да минат за поезия само в литературния кръжок на някоя клиника за
душевно болни. Но ако ѝ кажа истината, ше остана без свирки в следващия
месец. Налагаше се да пусна в ход прочутото си лицемерие.
– Ми не е лошо, кво! – казах, като се стараех да не я гледам в очите.
Винаги ми личи, когато лъжа.
– Не е лошо? – повдигна вежди Скарлет. – Само това ли имаш да ми
кажеш?
– Не разбирам от поезия – признах си. – Предполагам, че точно с това
стихотворение няма да спечелиш Нобелова награда за литература. Но
определено имаш потенциал. Продължавай да твориш.
Най-тежкият грях е да насърчаваш бездарници. Но предпочитах да се
измъкна с такава лъжа, отколкото да предизвикам тежък скандал.
– Иво, ти си начетен човек – каза Скарлет. – Не ми се измъквай с общи

126
фрази. Искам да анализираш стихотворението ми и да ми кажеш къде съм
успяла и къде – не.
Сега пък анализ иска. Как да анализирам тия психопатски напъни?
Почувствах се като шестокласник, когото садистична учителка измъчва с
въпроса „какво е искал да каже авторът“.
– Искаш ли още кафе? – опитах се ведро да сменя темата.
– Не, не искам още кафе – запъна се Скарлет. – Искам да анализираш
стихотворението ми.
И бутна в ръцете ми шибания си тефтер. Нямах избор.
– Добре – рекох. – Ама няма да се сърдиш.
– Кога съм ти се сърдила? – каза Скарлет.
Бахти наглостта! Кога ми се била сърдила! Точно па тя да ми каже така,
дето се обижда от половин дума и по две седмици ме гледа накриво. Не
стига, че е обидчива, ами е и злопаметна. Помни като слон дори най-
дребния ми гаф и не пропуска повод да ми го натяква.
– Искам честно читателско мнение – заяви Скарлет.
Забих поглед в тефтера ѝ и зачетох на глас.
– Рунтави шипки гневно заспиват... Хм... Началото е много експресивно.
– Нали! – грейна Скарлет. – Усеща се стаената емоция.
– Несъмнено. Но защо шипките са рунтави? Рунтав е определение, което
би подхождало на някое животно, например овца...
– Това е реминисценция към първия ми сексуален опит – обясни ми
авторката. – Когато за пръв път легнах с мъж, не бях епилирала интимната
си област. И се почувствах нелепо рунтава...
– О! – изненадах се аз. – Разбирам... И след това си заспала гневно?
– Да.
– Това обяснява всичко. И все пак защо рунтави шипки? В твоя случай
би трябвало да е рунтави сливи.
– Простак! – изсъска Скарлет. – Всичко опошляваш с мръснишкото си
мислене.
– Извинявай.
– Чети нататък.
– Небесата раздира вик на мъртвец... Много силна метафора!
– Нали! – зарадва се Скарлет. – Знаех си, че ще я оцениш.
– Но ако ми позволиш... Как така „вик на мъртвец“? Мъртвите не могат
да викат. Те са тихи и безмълвни като публиката на концерт на Богдан
Томов.
– Оффф, как може да възприемаш всичко толкова буквално? – ядоса се
Скарлет. – Това са метафори. Голямата поезия работи със сюрреалистични
образи.
– Аха – казах аз, сякаш разбирам.

127
 – Това е еротично стихотворение, Иво. То изразява сексуалната ми
същност.
– Само не ми казвай, че първият ти сексуален опит е бил с мъртвец.
– Идиот. „Вик на мъртвец“ е символ на възрастния мъж, който вече е
загубил половата си мощ, загубил е ерекцията си и тъгува за своя
„мъртвец“. И все пак при определени обстоятелства мъртвецът се събужда,
знаеш...
Аз ли не знам...
– Кво искаш да кажеш? – обидих се. – Че аз съм твърде възрастен, така
ли... И че членът ми е мъртвец?
– Хахаха – изхили се подло Скарлет. – Не става въпрос за теб.
– А за кого става въпрос? – попитах строго. Току-що ми се беше открил
златен шанс да мина в контраатака и не исках да го пропусна.
– Няма значение. Това е поезия. Художествена измислица.
– Не, не. Не ми се измъквай с такива евтини номера. Кажи ми кой е тоя е
мъртвеца?
– Ох, много си сладък, когато ревнуваш. Това е един мъж от Охайо, с
когото ходех навремето. Не го познаваш.
– А, значи докато си с мен, си фантазираш за некъв капут от Охайо и
даже пишеш стихотворения за него?
– Я не го обиждай! Изобщо не е капут, ако искаш да знаеш. И
стихотворението не е за него. Нататък има и за теб.
С тази реплика ме заинтригува. Къде ли ме е описала в тая малоумна
творба?
Така... Значи мъртвецът се пробужда с вик... Чакай бе, Скарлет, кога си
чувала член да вика?
– Това е поезия. Викът е метафора на желанието. Чети нататък.
– Клокочат фанфарите на апокалипсиса...
Клокочи ти главата проста. Това клокочи.
– Много силно! – излъгах. Скарлет се разтопи от кеф и небрежно погали
члена ми под халата. В тоя момент разбрах, че май по-правилната стратегия
е да хваля тъпотиите, които е написала.
– Взирам се в тъмния прозорец на своето минало... – зарецитирах аз с
внезапно вдъхновение:
И търся бъдещето в хищните лапи на фантазмите си.
Избухват улични фенери
и озаряват озъбената нощ със тъмнина.
Съдба...
Не разбрах нищо, но я погледнах в очите и се престорих, че се
просълзявам.
– Скарлет, това е гениално – прошепнах.

128
 Някой ден ше горя в ада заради тия безсрамни лъжи, но сега не исках да
спра. Нежната ѝ ръчица бавно масажираше члена ми и това ме насърчаваше
да хваля безумните ѝ стихове. Даже усетих в погледа ѝ нещо като любов.
Дълбоко в душата си се презирах, че лъжа. Но такива сме мъжете... За
единия секс сме готови да изричаме безобразни лъжи.
– Не спирай да четеш – каза Скарлет.
Нямах и намерение да спирам. Не и докато държи члена ми с такава
признателност.
– Потънал в скръб е аспарагусът – продължих с приглушен глас. – Не
може да надмогне мимолетното...
– Това е най-силният момент според мен – прекъсна ме Скарлет и
погали топките ми.
– Да – изхъхрих.
– Какво да?
– Най-силният е. Как само си доловила скръбта на аспарагуса... Трябва
да ти кажа, че и аз много пъти съм гледал разни аспарагуси и съм си
мислел, че в тях е стаена много тъга. И съм се чудел защо е така... И чак
сега си давам сметка, че това се дължи на невъзможността им да надмогнат
мимолетното... Колко красиво си го формулирала!
– Колко добре ме разбираш, Иво – възхити се Скарлет на анализа ми и
задвижи малко по-енергично ръката си по члена ми. Приближи лицето си
до моето и устните ни се докоснаха. Разгеле! Мъките ми по поетичния
анализ приключиха. Мисията ми е изпълнена. Сега ще зарежем това тъпо
стихотворение и ше се отдадем на бурен, страстен секс. Каква хитра лисица
съм... Посегнах към гърдите ѝ. Скарлет отлепи устни от моите и се
отдръпна.
– Не сега – каза. – Не си довършил анализа на стихотворението ми.
Ах, каква мръсница е... Настоява да си изработя ебането с мъчителен
умствен труд. Е, добре. Започнал съм тая извратена игра, ше я изиграя
докрай.
– Нататък става още по-интересно – каза Скарлет – Става дума за теб.
– Къде, бе?
– Чети.
– Плющят светкавици в недрата ми, раздират яростно утробата ми...
– Това си ти, Иво – прошепна ми Скарлет и ръчичката ѝ, обхванала
члена ми, се забърза.
– В смисъл?
– Когато правим любов... когато си в мен... те усещам като мощни
светкавици, които плющят в недрата ми.
Знаех си... Не съм ли най-великият ебач?
– Вулканите изригват,

129
 и барабаните кънтят във пещерата...
– Това е...
– Разбрах – ухилих се самодоволно. Какъв полов виртуоз съм! Докарвам
я до изригване на вулкани и барабани в пещерата ѝ. Кой сега е номер едно?
А? А?
– Харесва ли ти как съм го пресъздала?
– Супер си, Скарлет. Това е велика поезия.
– Нали? – ръката ѝ се движеше по члена ми все по-настойчиво. Бях
близо до екстаза.
– Да – изстенах. – Хайде да оставим финала на стихотворението за след
малко.
– Не. Искам да продължим.
– Имам нужда от малко време, за да осмисля този шедьовър.
– После ще го осмисляш. Чети нататък – настоя Скарлет. Измъчваше ме.
Но това сладко мъчение ми харесваше.
Продължих да чета.
– И тъкмо да пристигне щастието,
Когато старото дърво внезапно клюмва...
Спрях. Бях изумен от подлостта ѝ. Да пише такива неща по мой адрес...
Как не я е срам!
– Какво има, Иво? – понита Скарлет.
– Просто не разбрах какво си искала да кажеш с това?
– Е, не е ли ясно? Щастието аха-аха да дойде и в тоя момент старото
дърво....
– Старото дърво? Така ли го наричаш? Старото дърво? Измъкнах го от
ръката ѝ. Ше му вика тя „старото дърво“!...
Бях потресен.
– Иво, това е само художествен образ... – заоправдава се Скарлет.
– Да ти пикая на художествените образи! – развиках се. – Старото дърво
било клюмнало... Това не е стихотворение, Скарлет. Това е клевета. Това е
гнусен донос.
– Ама защо ми крещиш? Така съм го усетила.
– Кое си усетила така, бе? Кое си усетила така? Колко пъти старото
дърво е клюмвало внезапно, тъкмо преди да пристигне щастието?
– Еми случвало се е.
– А, случвало ѝ се било. И заради това, че ѝ се е случило един път на сто
пъти, даже един път на триста пъти, ако трябва да съм точен, нашта решила
да се жалва с поезия, моля ти се.
– Иве, защо се ядосваш сега... Не съм искала да те обидя – размрънка се
Скарлет.
– Не си искала, но ме обиди. Клюмнало било старото дърво...

130
 – Стига, де! Знаеш, че много те обичам...
И за да ме омилостиви, посегна отново към члена ми. Но понеже бях
адски ядосан, старото дърво наистина беше клюмнало в тоя момент.
Скарлет се разплака.
– Наистина не съм искала да те обидя, Иве. Извинявай.
– А, извинявай! Написала, че старото дърво било клюмнало, па после се
извинява... Айде, моля ти се.
– Съжалявам, че ти го дадох да го прочетеш. Това беше грешка. Дай ми
тефтера.
– Не, няма да ти го дам. Искам да прочета как продължава тоя мръсен
донос.
И зачетох на глас с мазохистично удоволствие.
– Лост, лост ми дайте,
или подобен някакъв предмет
както е казал Архимед.
Скарлет ревна с глас.
– Какъв лост ти е притрябвал бе, момиче? – беснеех аз. – Или подобен
някакъв предмет...? Архимед ше ми цитира...
– Нищо не разбираш, Иво – хълцаше Скарлет.
– Напротив. Всичко разбирам. Архимед ше ми цитира... Кви лостове
бленуваш бе, кви подобни предмети... Ако па си толко незадоволена, ше
зема да ти купя един вибратор.
– Аз вече съм си купила ... – ревна с все сила поетесата.
– Защото аз не ти стигам, така ли? Защото не те задоволявам? Чукаш се с
вибратора, нали? И по-добър ли е от мен?
– Не, Иве. Купила съм го, но не се чукам с него. Купих го, защото си
мислех, че ше те зарадвам, ако го включим в любовната ни игра. Дори не
съм го разопаковала още.
Бръкна в дамската си чанта и извади вибратора. Беше си опакован в
пликчето, даже цената не му беше свалила. 68 кинта и 14 стотинки.
Млъкнах засрамен. Милата тя. Искала да ми направи кефа, а аз как я
навиках... Понякога съм адски несправедлив. Толкова виновен се
почувствах, че чак ми се стори неуместно да ѝ се извинявам. Бахти тъпака
съм. Не знаех какво да правя. Единственото, което ми хрумна, беше да
дочета на глас стихотворението ѝ.
– И тръгвам аз към изгрева
на моето неосъзнато утре.
Събрала в шепите си
отломки от една неслучена любов...
Картоф.
И вече нищо не е същото...

131
 Скарлет хлипаше тихичко.
– Хубав финал – казах. Макар че тва за шепите ме подразни. С шепи
събирала любов... Демек, не ѝ стига старото дърво, та си помага с шепи,
неблагодарницата. Ма айде сега, да не се заяждам...
– Наистина ли мислиш, че е хубав финалът? – спря да реве Скарлет и
избърса сълзите си. – Ама честно?
– Жесток е.
– Имах известни съмнения относно римата „любов – картоф“. Давам си
сметка, че не е особено изящна, но другите варианти бяха още по-
неприемливи. Ти каква рима би предложил за любов?
– Божидар Димитров. Хем се римува, хем ше придаде на
стихотворението ти патриотичен дух... Виж колко гордо звучи:
– Отломки от една неслучена любов...
Божидар Димитров.
– Иво, имам чувството, че ми се подиграваш.
– Напротив. Възхищавам ти се.
– Смятам да оставя картофа. Изглежда ми някак си по-двусмислен.
– Права си. Всъщност най-вярното нещо в цялото ти стихотворение е
последният стих.
– И вече нищо не е същото?
– И вече нищо не е същото – промълвих тъжно.
Скарлет ме прегърна и близна с върха на езика си ухото ми.
Но вече нищо не бе същото.

132
 Как Иво обиди поезията ми
От известно време усещам в себе си изблик на мощна творческа енергия.
Не знам на кво се дължи това – дали на климата, или пък на прочутото
българско кисело мляко. Но в главата ми започнаха да се раждат страхотни
поетични идеи и аз реших да ги записвам. Първите стихчета ми се сториха
някак си недодялани, но постепенно сякаш започнах да се ошлайфвам и
някои от по-късните ми творби се получиха доста добре според мен. Но
нямах кураж да ги публикувам. Все още ме беше страх да се изправя пред
суровия съд на публиката.
От друга страна, исках да споделя с някого творчеството си. Не смеех да
кажа на Иво, защото той нищо не разбира от поезия, а и е много ехиден.
Само ше ми се подиграва. Мимката пък е човек на изкуството, движи в тия
среди, познава много поети и ако прочете моите неща, сигурно ше ги
сравнява с образците на високата поезия и ше каже, че за нищо не ставам.
Пък аз нямам претенции да се състезавам с най-великите. Достатъчно ми е
да изливам душата си на любителско ниво.
За щастие, в интернет има всичко. Намерих една група във фейсбук
„Поетики“ и се присъединих към нея. Групата наброяваше 4719 души и
всичките пишеха. Но най-ценното беше, че си коментираха произведенията
и така всеки можеше да получи веднага фийдбек и да разбере дали му се
получават нещата, или не.
Зачетох се в стихотворенията и веднага забелязах няколко открояващи
се тенденции.
Малцина бяха привърженици на по-традиционната поезия. Повечето
искаха на всяка цена да разбиват статуквото, да рушат езика и да бъдат
словесни революционери. В желанието си непременно да бъдат новатори те
стигаха до крайности, като да речем поетът Пелин Дойчев, който беше
публикувал следното:

Злъч,
пръч,
stay in touch,
сбръч.

Това малоумно четиристишие беше събрало 261 лайка, а коментарите

под него гласяха „Копеле, ти си гений!“, „Разцепи!“, „Настръхнах“,
„Изкърти!“, „Само ти и Буковски можете с толкова малко думи да кажете

133
толкова много“ и т.н. Отначало си помислих, че му се подиграват, но
грешах. Възхищаваха му се искрено.
Характерно за поетичното общество беше и склонноста към злоупотреба
с алкохол и наркотици. Имаше десетки постове, в които творците ни
съобщаваха как снощи са се напили или са се дрогирали. Явно смятаха
свинщините си за белег на таланта. Такива бяха и снимките, които
публикуваха – задължително с цигара или чаша, най-често и с двете.
В групата „Поетики“ се смяташе за нормално всеки да си споделя
банални случки от скучното си ежедневие, придавайки им уж поетична
форма. Имаше, да речем, една Стаматина Донкова, която правеше
стихотворение от всичко. Пусне пералня и веднага ѝ хрумва, че животът ни
е като пералня – върти ни, изцежда ни и ни просва да съхнем изтощени.
Влезе да се изака, и там я осенява прозрението, че животът е кенеф.
Праскаше по 10-15 стихотворения на ден. Абсолютна машина! В
последната творба, пусната преди 6 минути, ни уведомяваше, че е ходила
до хлебарницата и си купила:
хляб студен и корав
като сърцето ти
Направо да настръхнеш.
Освен това забелязах, че мъжете пишеха леко цинично, с чувство за
хумор и е насилено високомерие. Правеха се на корави пичове, които са над
нещата и гледат присмехулно на човешките емоции. Жените пък все
страдаха за някаква любов – приключила или пък неизживяна, бяха
склонни да се самобичуват и нерядко намекваха за самоубийство. Очевидно
бяха зарязани и лабилни.
Това беше шанс за мен да направя впечатление в групата, защото моята
поезия не беше самосъжалителна и суицидна. По-скоро беше философско-
експресивна, ако ме разбирате. Знам, че не ме разбирате, затова ше ви дам
пример:
Гърми пред мене океан
в разпенени вълни раздран.
Стоя самичка на брега
и взирам се във пустошта.
Дали съзрях платна на лодка,
тръгнала в буря на разходка ?
Или е просто привидение –
плод на едно въображение?
Ще има ли за нас спасение?
Мисля си, че това стихотворение се получи много добре. И си викам: що
па да не го публикувам в групата? Според мен не е по-зле от средното ниво.
И със сигурност е по-добре от „злъч, сбръч“. Поне има някакъв смисъл.

134
 Та, пуснах го аз в групата и зачаках коментари. Около десет минути
нямаше никаква реакция. Явно осмисляха прочетеното. Първият коментар
беше от някоя си Детелина Ц.:
„Добре дошла в групата! Нова ли си?“
„Да, нова съм“, отвърнах. Не ми се водеха празни разговори на тема
добре дошли – добре заварили. Исках мнение за поезията си. Следващият
коментар беше по темата: „Какъв океан, какви лодки, бе? Тука нямаме
океан“, ми беше написала Синя Луна. Не очаквах такова дребнаво
заяждане. Възпитано отговорих, че това са метафори. Океанът е животът, а
лодката е символ на надеждата, която крепи хората в страшните житейски
бури. „Ау, ше ме разплачеш“, иронизира ме Синята Луна. Сигурно беше
някоя недоклатена, грозна самотница, която се чуди върху кого да си изкара
неудовлетворението.
„Добро е, но е демоде“, включи се в дискусията някой си Константин
Медаров. „Никой вече не пише в рими. За какво са ти тия архаизми
„привидение – въображение – спасение“? Карай без рими, бъди модерна,
живеем в 21-ви век“. Изобщо не разбирах кво им пречат римите ми, но явно
в тая група си имаше трендове, които трябваше да се спазват. Важното е, че
вече имах три коментара и един лайк. А това никак не е зле за начало.
В този момент получих лично съобщение от някой си Стефан Ератон. На
снимката изглеждаше симпатичен млад мъж с русолява брада и кръгли
очилца тип „Джон Ленън“. Ето какво ми беше написал: „Здравей, Скарлет.
Приятно ми е да се запознаем. Не слушай какво ти говорят другите от
групата. Те ти завиждат, защото имаш огромен талант и със сигурност те
чака блестящо бъдеще в областта на поезията. Казвам ти го като човек с
опит – имам четири стихосбирки и два пъти съм лауреат на наградата
„Хасковски лъчи“. Ще се радвам, ако мога да ти помогна със съвет или
нещо друго“.
Толкова се развълнувах... Поет с толкова стихосбирки и награди да
оцени творбата ми.... Оставих лаптопа и започнах да подскачам върху
леглото като малко дете. Трябваше да му отговоря нещо, но не знаех какво.
Страх ме беше да не се изложа.
„Благодаря ти, Стефане. Думите ти значат много за мен. Не съм
очаквала да получа такава оценка от толкова успешен поет. Бих се радвала,
ако лайкнеш стихчето ми.“
Настъпи дълго мълчание. Дълго време Стефан Ератон не ми отговори.
Разтревожих се да не съм го обидила с нещо. Чак след половин час ми
написа:
„Виж, харесвам стихотворението ти, но няма да го лайкна. Просто в тази
група имам статут на гуру и лайквам само шедьоври, за да пазя авторитета
си. Твоето стихотворение е хубаво, но далеч не е шедьовър. Надявам се, че

135
ме разбираш“.
„Разбирам те. Няма проблем. Аз си знам, че съм все още начинаеща и
имам много да уча. Но самият факт, че ми написа добри думи, е голяма чест
за мен. Разкажи ми за себе си. Откъде идва името Стефан Ератон?“
„Това е псевдоним. Ерато е музата на любовната поезия. Сложих накрая
едно „Н“ за да звучи по-мъжкарско.“
Страхотен човек. Как изобщо му хрумваха тези неща? Писахме си още
известно време на лични и установихме, че имаме много общи интереси. И
двамата слушахме „Лимп Бизкит“ и харесвахме филмите на Алмодовар. И
двамата смятахме, че трябва да се направи революция и поетите да вземат
властта. Така светът би станал много по-добър. Изобщо усетих, че тоя
човек ме привлича по някакъв странен начин. Беше едновременно нежен и
мъжествен, силен и уязвим, забавен и мъдър. И когато в един момент ме
помоли да му изпратя моя гола снимка, аз усетих, че съм готова да го
направя. Казах му, че никога не съм пращала на някого такива снимки.
Всъщност не е баш така. Пращала съм. И на Иво, и на Ричард, и преди това
на Боб... Ама исках Стефан да се почувства специален. Сякаш го правя само
и единствено за него. Пуснах му едно селфи по цици, което си бях нравила
преди три години, не помня вече за кого.
И в този момент стана нещо смайващо. Обикновено всички мъже
реагират на тези снимки по един и същ начин: „Ооооо! Даааа! Побъркваш
ме! Страхотна си!“. Надървят се и откачат.
Но Стефан Ератон беше наистина нестандартен. Мълча около пет
минути, след което ми написа:
Мечтая
да съм росата,
която докосва гърдите ти,
да съм влагата по устните ти,
да съм топлината на дъха ти.
Мечтая...
Господи! Никой мъж досега не ми е посвещавал стихотворение. Това е
невероятно.
„За мен ли го написа?“, попитах.
„За теб. За жената, в която се влюбих, още преди да съм я видял.“
Не можех да повярвам. Пост с четири стихосбирки и две титли „Хасков-
ски лъчи“ ми посвещава любовно стихотворение. Чувствах се толкова
поласкана. Толкова обичана. Нямаше как да му откажа, когато ми предложи
да се видим на кафе.
От друга страна, чувствах вина към Иво. Редно ли е да му изневерявам?
Айде бе, той толкова пъти ми е изневерявал... А и със Стефан ше изпием
само по едно кафе, какво толкова... Няма да се чукаме, я. Ами ако се

136
влюбя?... Ако се влюбя, ше му мисля.
На другия ден се видяхме със Стефан. Покани ме в някаква задимена
дупка, наречена „Арт център“. По стените имаше снимки на Джими
Хендрикс и Джон Ленън. От тоалетната се процеждаше натрапчива
миризма на творческа урина.
Стефан не изглеждаше точно така, както си го представях. Гласът му
беше доста писклив, дрехите му миришеха на евтини цигари и примигваше
зад дебелите лупи на очилата си като уплашен мишок. Седяхме и мълчахме.
– Много си талантлива – каза по едно време Стефан. – Не спирай да
пишеш.
– Не искам да спирам, ама понякога се чудя за кво да пиша – признах си.
– Разкъсай оковите на материалното! Опълчи се на тоя комерсиален
свят!
– Опитвам се. Разкъсвам и се опълчвам, но трудно измислям теми за
стихотворенията си.
– Записвай сънищата си. В сънищата ни са кодирани архетипите на
парадоксалните ни същности.
Това не го разбрах, но кимнах в знак на съгласие, за да не ме вземе за
проста. Отново млъкнахме.
– Сърдечното не може да се мери с извечното – каза след дълга пауза
Стефан.
Харесваше ми да ми говори така. Не го разбирах, но очевидно ме
смяташе за умна.
Ти си красива и това е проблем – каза Стефан и издиша през носа дима
от цигарата си.
– Защо да е проблем?
– Защото мъжете са повърхностни и гледат въшността. Никой досега не
е забелязал експресията на дуалистичната ти екзистенциалност. Не е
прозрял дълбините на алтер егото ти, архитектониката на стихийната ти
натура.
Боже, колко хубаво ми говори! За пръв път срещам мъж, който наистина
ме разбира.
Продължихме да се гледаме с „томителна тъга“, както каза Стефан.
Докато аз изпия едно кафе, той обърна три големи водки. Но на твореца
всичко му е позволено. Иначе се държа възпитано, не ми се натисна и дори
не се опита да ме целуне. Макар че на мен май ми се искаше да ме целуне.
Оттогава всеки ден си пишем. Аз му пращам моите стихове, а той ми
дава съвети и напътствия. И всичко, което ми казва, е вярно. Мненията на
другите злобари от групата изобщо не ме интересуват. За два месеца
написах около десетина стихотворения, но всичките имаха кусури. В някои
съм била твърде експресивна според Стефан, в други не съм намирала

137
точните изрази. Докато един ден не публикувах следното:

138
 Рунтави шипки гневно заспиват,
небесата раздира вик на мъртвец.
Клокочат фанфарите на апокалипсиса,
взирам се в тъмния прозорец на своето минало.
И търся бъдещето
в хищните лапи на фантазмите си.
Избухват улични фенери
и озаряват озъбената нощ със тъмнина.
Съдба...
Потънал в скръб е аспарагусът,
не може да надмогне мимолетното.
Плющят светкавици в недрата ми,
раздират яростно утробата ми.
Вулканите изригват
и барабаните кънтят във пещерата.
И тъкмо да пристигне щастието,
когато старото дърво внезапно клюмва.
Лост, лост ми дайте
или подобен някакъв предмет,
както е казал Архимед.
И тръгвам аз към изгрева
на моето неосъзнато утре,
събрала в шепите си
отломки от една неслучена любов.
Картоф.
И вече нищо не е същото...

„Това ти ли го написа?“, попита ме Стефан.

„Да, защо?“
„Не е възможно.“
„Харесва ли ти?“
„Дали ми харесва? Питаш ме дали ми харесва? Написала си шибан
шедьовър и ме питаш дали ми харесва? Това е най-великото българско
стихотворение, писано в последните двайсет години. Ти си гениална
Скарлет, ти си шибан гений!“
И ми го лайкна. Стефан Ератон лайква мое стихотворение! В групата
стана страшно. Веднага се разделиха на два лагера – едните яростно ме
оплюваха, а другите ме величаеха и твърдяха, че съм най-великата жива
поетеса. Най-злобно ме нападна Синя Луна. Написа, че съм била пълна
бездарница и че заради такива като мен я било срам да се нарече поетеса.

139
Предполагам, че си пада по Стефан и сега се пука от яд, че той лайква мое
стихотворение, а не нейните тъпотии. А и сигурно е грозна мустаката лелка
и няма кой да я чука.
Само за два часа под стихотворението ми се натрупаха 211 лайка и 632
коментара, а на лични съобщения получих оферти от две издателства, които
ми предлагаха да издам стихосбирка.
Толкова бях щастлива, че пуснах още едно голо селфи на Стефан в знак
на признателност. Той пак ме покани на кафе и пак два часа само си
говорихме и дори не ме докосна. Къв е тоя човек, бе... Да не би пък да е
гей? Би било много жалко такъв интелигентен, чувствителен, чаровен мъж
да е на другия бряг. Ох, защо все на мен така ми се случва, бе...
Както и да е, продължихме да си чатим с него всеки ден, а аз продължих
да пиша стихове. Но не бяха на нивото на „Рунтави шипки“. Стефан каза,
че е нормално да е така. Всеки творец имал по един, най-много два
шедьовъра в кариерата си.
Разгледах му снимките във фейсбук. Никъде нямаше снимка с жена... Да
не би наистина да е... Но ако е така, защо лайква моите снимки? Защо си
говори толкова дълго с мен? Само заради поетичния ми талант? Странно е.
Бях в много идиотска ситуация. От една страна, душата ми искаше
Стефан Ератон, а от друга страна, тялото ми имаше нужда от любов и си
лягах с Иво. Възможно ли е да обичаш двама мъже едновременно?
Очевидно е възможно. Но е толкова сложно... Колко хубаво би било, ако
Стефан бе поискал и тялото ми. Или пък Иво да се поинтересува от душата
ми, от поетичните ми вълнения. Ама той пък откъде да знае какви са
вълненията ми, като не съм му ги споделяла? Не съм му ги споделяла,
защото знам кво ренде е. Не го интересува нищо освен тъпия му футбол, и
тъпите му приятели алкохолици. Сигурно ше ми се изсмее. Ама защо пък
да не опитам? Нищо не губя.
И една сутрин, докато си пиехме кафето след една бурна любовна нощ,
се престраших и му прочетох „Рунтавите шипки“.
Както очаквах, Иво изобщо не оцени гениалността на творбата ми.
Сумтя нещо, пръхтя, чудеше се какво да каже. Не бях изненадана. Кво ти
разбира той от поезия? То се изисква чувствителност, емоционална
интелигентност, начетеност. Наивно е да ги търсиш в човек, който чете
само спортни сайтове и гледа само футбол. Чувствата му са закърнели. Ако
изобщо някога ги е имало.
Ако беше казал просто: „Извинявай Скарлет, но не разбирам от поезия“,
бих уважила такъв отговор. Когато не разбираш от нещо, най-честно е да си
го признаеш. Но къде ти Иво да си признае, че не разбира от нещо? Той
разбира от всичко, бе! За всяко нещо акъл ше даде, по всяка тема той е
последната инстанция. А ако случайно имаш неблагоразумието да тръгнеш

140
да спориш с него, започва да ти се подиграва и те изкарва едва ли не тъпа.
И като почна да ми анализира стихотворението... Ма едни такива наивни
анализи, сякаш ги прави петокласник. От типа „какво е искал да каже
авторът“. Учудих се на нахалството му. 211 души са ми лайкнали стихо-
творението, а той седнал да го анализира, моля ти се.
В тоя момент аз разбрах, че изобщо не го е докоснала експресията на
дуалистичната ми екзистенциалност, за която ми говореше Стефан. Не е
прозрял дълбините на алтер егото ми, архетипите на стихийната ми натура.
Иво реши, че това е някакво пошло еротично стихотворение и започна
да привижда мръснишки метафори във всяка дума. Според него лостът на
Архимед бил вибратор, моля ти се. Как можа да му хрумне такава
простащина! Толкова ми стана обидно. Ама не бях изненадана. Той мисли
само за секс. Когато не мисли за футбол.
И дори в тази философско-експресивна творба, която засяга въпросите
на битието, той реши, че става въпрос за ебане. Какъв човек е това...
Голяма грешка беше, че му споделих поезията си. Неслучайно в
Библията е казано „не хвърляйте бисерите си на свинете“. Колко наивна
съм била да вярвам, че Иво може да оцени таланта ми.
Разплаках се от обида, затворих се в банята и за отмъщение пуснах още
едно голо селфи на Стефан.

141
 На ергенско парти
Пецата ше се жени! Тази ужасна вест направо ме попари. Довчера беше
весел, жизнен, бодър, изпълнен с оптимизъм. И изведнъж... Но това е
положението. Сбогом, приятелю! Животът е безмилостен. Ше ни липсваш.
Той беше последният останал ерген от компанията. Е, Сандо също не е
обвързан, но два пъти се е женил. Аз, формално погледнато, също съм
сингъл, макар че тя мойта сингълщина е по-зле и от семеен живот. Скарлет
яко ме е приклещила в лапите си и нема измъкване, бате.
Та, много се разстроих от новината, че Пецата ше се жени, ма кво да
направя. Съдба!... Тя майка му е виновна. Постоянно му натякваше: „Айде
бе, Пепи, кога ше се жениш бе, маме, ми искам и аз да гледам внучета бе,
маме“. И той в крайна сметка поддаде. А е само на 38 години. Къде се е
разбързал?
Фана се там с една Цвети и тя направо му изпи мозъка. Мъкне го по
молове, кара го да ходят на театър и най-лошото: не му дава да пие. Ми то
тва живот ли е? Ние със Сандо му се чудим как изобщо я търпи. Ма той си
я харесва и вика, че с нея му било добре. Кво му е добрето? Самозалъгва се
и тая работа ше свърши лошо. Няколко пъти го предупреждавахме, ма той
не ни слуша. Е, сега, като е решил да си троши главата – нека си я троши.
Та, покани ни човекът на сватба, както си му е редът. Сандо ше му е кум,
както си трябва.
И като истински приятели, решихме да му организираме ергенско парти.
Пецата отначало се дърпаше, викаше: „Нема нужда“, ма в крайна сметка
ние по-добре знаем дали има нужда. Цвети му била мрънкала нещо, казала
му: „Кви са тия простотии, баш преди сватбата ли ше ходиш по курви“, ма
коя е тя, че да се противопоставя на традициите? Щом сме решили да има
ергенско парти, значи ше има ергенско парти. И тя, като разбрала, че сме
непреклонни, решила па да си направи моминско парти. Ма да си прави, бе!
Дееба и овцата недоклатена.
И оня ден Скарлет ми вика: „Поканена съм на моминско парти на
Цвети“. Аз малко се учудих, щото те двете почти не се познават – да са се
виждали максимум два-три пъти, ма от друга страна, щом е поканена, ше
отиде, разбира се. Не е възпитано да откаже. Скарлет някак си много бързо
се съгласи. А после почна да ми дудне.
– Ти – вика, – непременно ли трябва да ходиш на това ергенско парти?
– Не мога да не отида – казах, – това е най-добрият ми приятел. А освен
това, аз го организирам това парти.

142
 – Точно това най-много ме притеснява. Че ти го организираш. Като те
знам къв си, там ше е Содом и Гомор.
– Е, айде сега. Глупости. Няма такива работи. Ше се съберем с
момчетата, ше пийнем, ше се повеселим кротко и това е.
– Кротко? Знам го аз вашто „кротко“. Ше се разцепите от пиене. А
сигурно ше си викнете и курви.
Какви курви? Пецата е много против тия неща. „Само да сте посмели
да ми викнете курви – вика. – Ше ви счупя главите.“
– А, значи Пецата е против. А ти не си, така ли?
– Скарлет, като почнеш така да извърташ нещата... Аз питам ли те кво
ше правите на това моминско парти? Не те питам.
– Питай ме.
– Изобщо не ме интересува.
– Само посмей да докоснеш някоя от ония зарази. Няма да ме видиш
повече.
Бре! И заплашва. Направо ме изумява способността ѝ да прави скандали
предварително. Преди да се е случило квото и да било. Аз разбирам да се е
случило нещо и после да прави скандали. Но тя се нахъсва много преди
събитията. И по тоя начин ме предизвиква да ѝ отмъщавам. Ако си беше
траяла, можеше и да не се възползвам от курвите. Но с постоянното си
дуднене тя просто ме амбицира.
Както и да е. Дойде въпросната вечер и със Сандо отидохме да вземем
Пецата от тях. А той се барнал, турил си новите дънки и бялата риза,
напарфюмирал се, абе... приготвил се да чука. А миналата седмица ни
викаше, че нямало нужда.
Седнахме тримата в хола, той отвори некъв 30-годишен „Джак“, дето
струвал да си ебе майката и почнахме така лекичко да подгряваме за
Голямата Нощ. И подгряваме ние, квото подгряваме, а Пецата, вместо да е
весел, става все по-тъжен.
Аз веднага разбрах каква е причината и му викам:
– Пеца, виждам, че хич не ти се жени. Откажи се бе, човек.
– А, как ше се откажа! – вика Пецата. – Хиляда лева капаро съм дал за
ресторанта.
– И заради хиляда лева ше си преебеш целия живот? – пита го Сандо. –
Недей така. Даваш ли си сметка кви неща те очакват?
– Кви неща ме очакват? – прави се на ударен Пецата.
– Кошмарни – вика Сандо. – Питай ме мене, два пъти съм се женил. Ако
беше толко готино, щех ли два пъти да се разведа?
– Цвети е готина – настоя Пецата. – Обича ме. Готви ми мусака. Раздава
се в леглото. Абе, старае се момичето.
– Ше се старае до сватбата – обадих се аз. – Сички жени се стараят,

143
докато те хванат в капана си. Хванат ли те – веднага спират да се стараят и
почват да те тормозят.
– Пичове, дайте да сменим темата – помоли Пецата. – Така или иначе
вече съм го решил.
– Не, нема да я сменим – запъна се Сандо. – Щото, ако ше се отказваш,
сега е моментът. Утре вече ше е късно.
– Нема да се откажа. Пък и мама много настоява.
– Е, ти ся заради майка си ли ше се жениш? – попитах. – Те майките са
си такива. Дай им па тях сватби, внуци и секви такива простотии. Ма да
преебеш сина си заради собствените си амбиции, тва си е егоизъм.
– Искаш да ми кажеш, че майка ми се опитва да ме преебе? – наежи се
Пецата.
– Не иска да те преебе. Тя ти е майка и като всяка майка иска най-
доброто за детето си. Обаче както знаеш, пътят към ада е постлан с добри
намерения. Цвети ѝ е влязла под кожата, мазни ѝ се, и майка ти си мисли,
че тя е добро момиче и ше се грижи за теб. А всъщност ше стане точно
обратното. И ти сега само за да угодиш на майка си, ше се нахендриш в
такава каша, от която нема измъкване.
– Пичове, решил съм го. Нема връщане назад – заключи Пецата. – Ае
наздраве!
– Виж се къв си оклюмал – направих последен опит да го вразумя. – Ако
наистина ти се женеше, щеше да си весел. А ти не си. Значи нещо не е
наред.
– Оклюмал съм заради друго – каза Пецата.
– Заради кво? – попита Сандо и се оригна.
– Ми Цвети ше си прави моминска вечер. И като знам ние кво ше правим
на ергенската, си представям тя кво ше прави на моминската. Ше земе да се
наебе с некой тъпак и като знам какви клюкарки са приятелките ѝ, после из
цяла София ше ме разнасят, че съм баджанак с некъв льохман.
– Ти па! – изхили се Сандо. – Да ти имам проблемите. Глей си кефа, па
тя да прави квото си иска. Щом ѝ е толкова акълът.
– Не че ѝ е толкова акълът – опита се да я защити Пецата. – Тя изобщо
не искаше да си прави моминска. Ма просто адски се вбеси, като разбра, че
ше ми правите ергенска. И вика: „Така ли? Щом ти ше се разпищолваш и аз
ше се разпищоля. Да видим дали ше ти е готино“. И се оказа права – не ми е
готино. Само като си я представя как точи лиги пред некъв стриптийзьор.
Пред некъв педал по прашки с прясно избръснат гъз.
– Виж ся, Пеца, една жена реши ли да ти отмъщава, така или иначе ше
ти отмъсти – разфилософствах се аз. – Тоя мач е свирен и в него мъжете
винаги ше са губещите. Така че просто се отпусни, не мисли за глупости и
го удари на живот. Щото от утре – край, батенце.

144
 Докато обсъдим ситуацията, и бутилката почти свършила. Допихме я и
тръгнахме към бара. То не е точно бар, ами е кафето на Монката. Решихме
да направим купона там, щото там сме си само наши хора и квото и да
стане – няма да се разчуе.
Пристигнахме в кафето, а там вече купонът тече с пълна сила. Цялата
компания се събрала – Славчо, Бобата, Пацо, Джопето, Ицо Малкия, Миро
от „Обеля“, Вальо Дебелия, Ники Муржев и брат му. Вече бяха яко пияни,
надули АС/ОС и куфеят. Като видяха Пецата, му се нахвърлиха да го
прегръщат, абе, получи се много мило. Стана си истински празник, изобщо
не се усещаше, че сме се събрали по такъв тъжен повод.
Пецата се поотпусна така, пийна си, разтанцува се. Аз също пийнах още
две-три питиета и тамън почна да ми става готино, и ми звъни Скарлет.
– Как си? – вика. – Кво правите?
– Празнуваме – казах.
А тя направи дълга пауза. Беше наострила уши дали около мен не се
чуват некви женски гласове. Проверява ме, хиената. Ма то още нямаше
никви жени.
– На мен ми е скучно – вика Скарлет.
– Е, не празнувате ли?
– Ми празнуваме, ама е адски тъпо. Липсваш ми.
Адски ги мразя тия нейни номера. Всеки път, като реша да се поотпусна,
почва да ми звъни и да ми обяснява колко съм ѝ липсвал. Иска да ми вмени
чувство на вина. Едва ли не – тя там страда за мен, а пък аз вместо да мисля
за нея, се забавлявам.
– Отпусни се – казах ѝ. – Радвай се на живота.
Тя ми отговори нещо, ма не чух кво, щото точно в тоя момент Сандо ме
грабна, вдигна ме във въздуха и почна да крещи някакви нечленоразделни
неща.
Пих още няколко питиета и настъпи сюблимният момент – Ицо Малкия
докара курвите. Седем-осем парчета. Ма не беха некви грозни вампири,
както обикновено, ми си беха суперяки мацки. С едни готини цици така, с
маникюри, с напомпани устни. Абе, направо си изглеждаха елитни. Не че
беха елитни, ма така изглеждаха.
Пецата, както беше в лошо настроение, изведнъж полуде. Скочи, почна
да танцува с тях, да ги обарва, абе, кефеше се момчето, както му се полага.
Аз също се поотпуснах, фанах за циците една по-дребничка така,
облизах ѝ ухото и в тоя момент Скарлет пак ми звъни. Дееба и ревнивата
гад, дееба.
– Кво нравиш? – вика.
Решавам судоку, да ти еба майката. Нема ли да спреш да ме
проверяваш?

145
 – Чакай да изляза – казах – Че тук е много шумно.
Излязох.
– Добре ли си изкарвате? – пита ме Скарлет.
– Не много – излъгах.
– Ох, аз направо умирам от скука.
– Е, айде сега. Пийни си, отпусни се.
– Ми не ми се пие. Тия, приятелките на Цвети, са егати тъпите кокошки.
Нямам какво да си кажа с тях.
– Обичам те – казах, просто щото не знаех кво друго да кажа.
– И аз те обичам. Има ли жени там?
– Няма – излъгах.
– Добре. Айде.
– Айде.
Влязох пак вътре, а там вече беше станало интересно. Две от курвите се
бяха разсъблекли и се лижеха. Други две бяха възседнали Пецата и си
търкаха чаталите в бедрата му. Милият ги гледаше с широко отворени очи.
Сякаш искаше да запомни тоя момент, който вече я му се случи, я – не.
Аз дръпнах настрани тая мойта и ѝ бръкнах в сутиена. Имаше страхотни
цици, твърди, с големи щръкнали зърна, ооох, майкооооо. Тя уж се дръпна,
ма тва си е част от курвенската игра. После се притисна до мен и ме хвана
за пакета. Бръкнах под късата ѝ поличка и отместих настрани прашките ѝ.
Погалих я. Баси кефа.
И в тоя момент Скарлет пак ми звъни. Не, тва не се издържа вече. Аз на
ергенско парти ли съм отишъл, или на вечерна проверка.
– Много ми липсваш – вика. – Аз ше си тръгвам вече. Тук е толкова
тъпо. Прибирам се и ше те чакам вкъщи.
– Добре – извиках и затворих.
– Що не си изключиш телефона? – ми вика курвата.
Да, бе! Ше стане още по-зле. После Скарлет ше ми отрови живота.
Единственото, което можех да направя, е да си оставя телефона на бара.
Пийнах още едно да се поуспокоя от тоя стрес. И гледам – Пецата вече
го съблекли гол. Една му духа, друга завира циците си в устата му, трета
сложила ръцете му върху задника си. Поезия!
Ние с пичовете подвиквахме окуражително, скандирахме „Давай,
Пеца!“, „Скъсай ги!“ и подхванахме другите момичета, да не скучаят. Все
пак, джентълмени сме, не можем да оставим дамите без полагащото им се
внимание.
Тая, мойта, и тя се съблече дибидюс и почна да ми разкопчава дюкяна.
Викам: „Недей така пред всички, притеснявам се“. А тя ме изгледа с такова
презрение, сякаш съм ебахти задръстения. Предложих ѝ да отидем в
тоалетната и тя се съгласи. Добре, ама тоалетната заета. Чакахме пет

146
минути, десет минути, петнайсет минути. А тя нетърпелива, завалийката, и
ми бърка в гащите. По едно време вече и двамата се изнервихме и аз почнах
да чукам по вратата на тоалетната. И след малко оттам излиза Джопето с
неква курва, зачервен и задъхан. Викам му:
– Аре бе, брат, и други чакаме.
А той:
– Много е добра тая, препоръчвам ти я.
Влязохме ние в кенефа с мойта и тая ми извъртя пълна програма. Много
беше добра.
Свършихме, квото свършихме, аз си наплисках лицето с вода и излизаме
от кенефа, а отпред чака Сандо с неква. И ми вика:
– Аре бе, брат, и други чакаме.
Викам му:
– Много е добра тая, препоръчвам ти я.
Отидох до бара, заръчах на мойта некъв коктейл, а на мен – голямо
уиски, и почнах да се оглеждам за некоя друга курва. Щото тая вече съм я
минал, не ми е интересна.
Гледам – тая на Джопето седи самичка и скучае. Отидох при нея, хванах
я за задника. Много приятен задник, така. Поръчах ѝ едно коктейлче, а
Монката ми вика: „Къде си бе, Ивчо, телефонът ти се скъса да звъни“.
Погледнах си телефона – 29 пропуснати повиквания от Скарлет. Ясно.
Яхнала е метлата. Сега вече и да ѝ звъня, и да не ѝ звъня, все тая.
Скандалът е неизбежен. Така че по-добре да не ѝ звъня.
Почнахме да се натискаме с курвата на Джопето, аз я обарах, тя ме хвана
за пакета и тамън да се сближим, Монката вика: „Аре, хорото почва“. И
пусна дунавско хоро. Като на Нова година. И се наредихме сички пичове с
курвите да играем голо хоро. Това си е народна традиция. Все пак българи
сме. Трябва да уважаваме фолклора си.
После пихме шотове и след това – не помня. От толкова емоции съм
припаднал.
Събудих се на сутринта на изтривалката пред нас. Явно пичовете са ме
облекли, прибрали са ме и са ме оставили пред вратата. Отключих си,
влязох, а Скарлет фучи, тръшка врати сякаш съм я обидил с нещо. Даже
едно кафе не ми направи. Хем ме вижда, че ми е зле. Аз си мълча. Щото в
такава ситуация квото и да кажа, ше се обърне срещу мен. Казах си:
„Трябва да се стегна, щото в пет часа е сватбата“. Направих си кафе, изпих
го и тамън се затътрих към банята, телефонът ми звънна. Сандо.
– Ооо, куме – казах. – Как си? Готов ли си за сватбата?
– Няма да има сватба – каза Сандо.
– Как така няма да има?
– Станала е неква инфекция на моминското парти на Цвети. Като се

147
видим, ше ти разправям.
Кво нещо е животът... Да се разделят баш преди сватбата. Голям късмет
извади Пецата. Какво ли е станало?
Бях толкова изтощен, че нямах сили да разсъждавам върху тая интрига.
Както и върху мистерията какво се е случило снощи след голото хоро и
шотовете и как съм се прибрал.
Изкъпах се, тръшнах се в леглото и заспах.

148
 На моминско парти
Още когато Иво ми каза, че сме канени на сватба на Пецата, усетих, че
ше се случи нещо лошо. Каква е тая моя интуиция, не знам, но винаги
предчувствам неприятностите. А в случая имаше всички предпоставки за
голяма неприятност.
Първо – тоя Пецата ми е супернеприятен. Той е един изпаднал
алкохолик, нечистоплътен, пълен простак и комплексар. Кво му е харесал
Иво – не знам. Сто пъти сме говорили на тая тема и Иво се обижда. Казва:
„Той ми е приятел от детинство, израснали сме заедно, като брат ми е“.
Сега, аз това не го разбирам, но щом е приятел на Иво – готова съм да го
приема с всичките му недостатъци. Макар че те са много.
Второ – тая, бъдещата му жена, Цвети е типичната безмозъчна кифла.
Единственото, което я интересува, е някой да ѝ купува парцалки и да я води
на Какао бийч. И се е хванала с тоя нещастен алкохолик Пецата само за да
му харчи парите. Не че той е богат, но изкарва от сервиза си 4-5 бона на
месец, което за стандартите на „Овча купел“ го прави нещо като милионер.
И Цвети се е залепила за него като пиявица и му смуче парите, и се прави,
че уж много го обичала. А на всички е ясно, че изобщо не го обича. Просто
си е намерила спонсор.
Много такива връзки съм виждала. Уж много се обичат, пък като
свършат парите на мъжа, тя изведнъж престава да го обича и се хваща с
поредния тиквеник, който е готов да плаща по два-три бона на месец за
жалкия секс.
И сега тая Цвети ме кани на моминското си парти, моля ти се. Сякаш
сме суперблизки. Пък ние сме се виждали всичко на всичко три пъти и
изобщо не сме си говорили. Щото за кво да си говоря аз с тая тъпачка? Ми
тя няма никви интереси.
Смятах да ѝ откажа, ма като ми каза, че Иво щял да организира
ергенското парти на Пецата, размислих. Значи Иво ше ми ходи с некви
курви там, а аз да си стоя вкъщи като пълна задръстенячка? Тая няма да
стане.
Не че съм ревнива. Нямам нищо против момчетата да се позабавляват в
нощта преди сватбата. Да освободят напрежението. Но пък и ние, момиче-
тата, имаме право да бъдем палави, нали така?
Ох, само като си помисля, че трябва да изкарам цяла вечер с тая идиотка
Цвети и приятелките ѝ, лошо ми става. Ма пък видях, че Иво ме изревнува,
като му казах, че ше ходя на моминско парти и това още повече ме

149
амбицира. Нека и той поне веднъж да се почувства така, както аз се
чувствам постоянно. Да не живее със заблудата, че само той може да
изневерява.
Като му казах на Иво, че ше ходя, направо му призля.
– Ти – вика, – нормална ли си? Никъде няма да ходиш. Това са
курвенски простотии, ше има там стриптийзьори, ше се напиете, после ше
те е срам да ме гледаш в очите.
А, така ли било? Мен щяло да ме е срам, а него – не. Направо ме вбеси.
Сега, аз си знам, че нищо няма да направя на това парти, щото мен
стриптийзьорите ме отвращават и изобщо не бих допуснала да ме докосне
някой такъв гнусен тип. Ма ей така, за самочувствие, се епилирах
навсякъде, даже интимната област я минах два пъти. Не че някой ше ми я
гледа, ама ей така – за да го е яд Иво. Облякох си една къса поличка и една
суперприлепнала блузка и отидох на партито.
Тая Цвети се оказа далеч по-проста, отколкото съм очаквала. Събрала
десетина кокошки в едно скапано заведение и всичките кудкудякаха
превъзбудено сякаш им се случва кой знае какво. Пък то, нищо не се
случва. Имаше неква Дарина, която го играеше нещо като аниматор на
събитието. И ни караше да играем некви супертъпи игри. Да речем, да
слагаме презерватив върху банан. Много оригинално, няма що. И която го
сложи най-бързо, печели питие. Три пъти го направихме това състезание и
аз и трите пъти спечелих. Кокошките почнаха да ме гледат с уважение.
Сякаш съм неква шампионка на презервативите.
После на тъпата Дарина ѝ хрумна да се състезаваме в еротично ядене па
банан. Демек – всяка да покаже как прави минети. Егати простащината! Аз
в това състезание нарочно реших да играя под възможностите си. Просто
маркирах, щото бях сигурна, че ако им покажа кво правя, тия задръстени
кучки със сигурност ше ме обявят за курва и кой знае какви ше ги разпра-
вят. Ближех си банана така лекичко, колкото да отбия номера. Но пък
Цвети се раздаде максимално. То го близа, то го лапа, то си го завира в
гърлото, то се дави с него... Ма си личеше, че не ѝ е кеф, ами го прави
просто ей така, от амбиция. Да им покаже на приятелките си, че е големата
работа. И те лицемерно ѝ подвикваха: „Браво, Цвети!“ „Блазе му на Пепи!“
и някакви такива глупости. Пък то, кво му заблазяват на Пепи, като виждат,
че тая се преструва.
На мен ми стана още по-тъпо и в тоя момент ми звъни Иво. Ма го
усещам, че направо скърца със зъби от ревност. И ме пита:
– Кво правиш?
Не вървеше да му кажа „лапам банана“, щото кой знае кво щеше да си
помисли.
– Скучно ми е – казах. Това си беше самата истина. Умирах от скука с

150
тия тъпанарки. Той ме излъга, че и на него му било скучно. Да, бе! Натиска
там курвите заедно с приятелите си алкохолици, а ми се прави на много
морален.
Следващата игра, която измисли Дарина, беше нещо като лексикон.
Раздаде ни някакви листчета и ни накара да пишем върху тях отговори на
зададени от нея въпроси. Въпросите бяха от сорта: „Какъв съвет ше дадеш
на булката за първата брачна нощ?“ Е, къв съвет да ѝ дам? Сякаш за първи
път ше си лягат. На всички е ясно, че Пецата я е сдрал от чукане, а тя
вероятно му е дала и отзад и е била готова на всякакви перверзни само и
само да го впримчи в брачните окови. Или пък: „Какво според теб Цвети
никога не бива да казва на съпруга си?“. Мноо ясно кво. Да не му казва, че
докато съпругът ѝ се блъска да изкарва кинти от скапания си сервиз, за да я
заведе на Какао бийч, разгонената курва си го слага със студентчето от
втория етаж.
Изобщо – що за лицемерие са тия въпроси? Всичките тия кифли тука си
знаят какви са. На какви се правят? И защо? Стана ми адски обидно.
И в тоя момент Иво ми звънна пак. Хахааа, не съм предполагала, че е
толкова ревнив, бе. И пак нещо ми мрънка, че му било скучно и
незнамквоси. Аз му казах, че страхотно се забавлявам. Нека го е яд.
После пихме шотове, ама условието беше да не ги докосваме с ръце.
Само с уста. Пак някакви инфантилни намеци за френска любов. Аз си ги
метнах шотчетата така, без престараване, ма Цвети пак се оля. То не ги
близа, не им пръхтя, не ги олигави като... като... абе, грозна работа!
И понапихме се така, аз – малко, другите – повече, а Цвети вече беше
пияна като кирка, и аз тъкмо мислех да си ходя, ма Дарина дойде при мен и
ми вика:
– Никъде няма да ходиш, сега почва шоуто. Поръчали сме ѝ стрип-
тийзьор.
И докараха некъв пич с маска на лицето. Гол, само по боксерки. Ма
изобщо не приличаше на стриптийзьор. Един такъв дебел, неепилиран,
потен, с шкембенце, циците му поувиснали, даже бяха по-големи от на
Цвети. И видимо пиян. Пуснаха му неква музика и той почна уж да
танцува, ма се клатушка и изобщо не беше никъв танц. Беше гнусна гледка.
Обаче кокошките се разкудкудяха и викат „Давай, Цвети!“, „Ти си!“,
„Покажи му кво можеш!“... Стана ми жал за нея. Не можеше да повярва, че
най-добрите ѝ приятелки се гаврят така с нея, поръчвайки ѝ най-противния
стриптийзьор. Демек ѝ казват: „Айде да те видим сега, като си толкова
отворена! Като лапаш бананите и ближеш шотовете, айде да видим как си
наживо. С истински мъж“.
Какви подли твари! Да ѝ поръчат такъв отблъскващ потен дебелак. И
да ѝ гледат сеира.

151
 Момичето направо щеше да се разреве. Но показа характер и реши да
отговори на обществените очаквания. Клекна пред него, започна да го
обарва. Пичът явно миришеше лошо, защото видях как на Цвети ѝ се гади и
едва се сдържа да не повърне. Но кокошките продължаваха да скандират
„Давай, Цвети!“ и тя нямаше избор. Облиза гнусното му космато шкембе,
поигра си със зърната на увисналите му цици. Приятелките ѝ изпаднаха в
екстаз.
„Свали му боксерките!“, извика Дарина. Цвети я погледна тъжно.
„Свали му боксерките!“, разпищяха се възторжено всичките ѝ приятелки.
И Цвети ги свали. Пред очите ѝ се люшна тъжен увиснал член.
Йееееее, извикаха приятелките ѝ.
– Пепи – изстена Цвети. – Защо го направи, Пепи? Стриптийзьорът
свали маската си. Беше Пецата.
– Курво мръсна! – изрева младоженецът. – Не знаеше, че съм аз, нали?
Хвърляш се да обарваш и да сваляш гащите на първия срещнат, нали?
Курва нещастна! Няма да има сватба.
– Пепи, недей така, аз... – разрева се излъганата Цвети.
Лицемерните ѝ приятелки, които до преди малко я бяха тикали към
разврат, сега внезапно решиха да спасяват положението и да успокояват
разбеснелия се младоженец. Обясняваха му, че това било шега. Но за
Пецата хич не беше шега. Той наби два яки шамара на булката си, тегли ѝ
един шут в задника и избяга.
Цвети остана обляна в сълзи. Приятелките ѝ се изсулиха от заведението
и ме оставиха сама с нея. Аз – дето никога не съм ѝ била приятелка, се
оказах по-човечна от тях.
Прибрах я и я сложих да си легне. След толкова рев заспа бързо.
Отидох си вкъщи и гледам – Иво спи на изтривалката пред вратата. Явно
е толко пиян, че не е могъл да си отключи. Дали да не го прибера?... Айде
бе, ше го прибирам... Нека да лежи тука и да се чуди кво става, като се
събуди.

152
 Как напуснах Скарлет
Мама беше права. Скарлет не е за мен. Кво ли не направих, за да ѝ
угодя... Всякакви компромиси и жертви – и никъв резултат. Остана си
вечно киселата, вечно недоволна, мърмореща кифла. Вярно – хубавичка е.
Даже много хубава. Страхотни цици има, и стегнато дупенце, така. Като
вървим но улицата, всички мъже се обръщат да я гледат и да ми завиждат.
Никога досега не съм бил с толко красива жена. Няма кво да се лъжеме –
приятно е. Ма не се живее само с едната гола хубост. Нужна е и малко
човещина.
Човешко ли е да те оставят да спиш цяла нощ на изтривалката като
прокуден пес? Сега, аз може да съм си пийнал повечко, ма то си е
нормално – все пак на ергенско парти съм бил. Ма чак па да не ми отвори
вратата и да ме остави на стълбището... Това вече мина всякакви граници.
Вярно е, че със Скарлет съм изживял много щастливи моменти. Било ми
е хубаво, не мога да си кривя душата. Но е имало и случаи, в които съм бил
изумен от егоизма и простащината ѝ. Като да речем в Банско. Завел съм я
там в петзвезден хотел, троша луди пари за нея, а тя да се натиска по
пистите с некъв местен пръдльо. Да не говорим, че като се разболях там и
вдигнах ебахти високата температура, и за малко щях да умра, на нея ѝ
беше през оная работа. Изобщо не се погрижи за мен в тоя критичен
момент...
Или когато ме излъга, че е бременна, и ме накара да купим един милион
боклуци за бебето, пък после се оказа, че изобщо не била бременна...
Или пък като я запознах с мама, а тя цяла вечер се държа като пълна
селянка и изобщо не опита от манджите, които мама с толкова любов беше
сготвила. Еми, обидно е.
Но аз съм широко скроен и тия неща отдавна съм ѝ ги простил. Даже
съм ги забравил. Дори сега не знам откъде се присетих за тях. Бях ги
забравил, честно. Аз не съм злопаметен като нея, да помня лошото и
постоянно да ѝ го натяквам.
Обаче усетих, че връзката ни се е изчерпала, когато започнаха да ме
дразнят разни дребни детайли в поведението ѝ, на които преди не съм
обръщал внимание. Например сутрин като тръгне да ме целува, преди да си
е измила зъбите. А дъхът ѝ смърди на войнишки кенеф. Или па като влезе в
банята да се къпе и задръсти сифона с косми. Ебахти косматото същество.
Сякаш не жена се е къпала, ами некво куче, дееба. Ми почисти си космите
след себе си, бе, не живееш сама в тая къща. Аз нема сека седмица да викам

153
водопроводчик да отпушва шибания сифон...
Това на пръв поглед са дребни неща и когато човек е много влюбен, не
ги забелязва. Но почнат ли да го дразнят, явно е дошъл моментът за
раздяла.
Крайно време беше да проведа един сериозен, този път окончателен
разговор с нея. Да ѝ обясня, че тая работа няма да стане така. И че ако ше
си спим по изтривалките, по-добре да се разделим. Наежих се за разговора,
обаче тя беше излязла. Провали ми плановете за изясняване на
отношенията.
Е, излязла – излязла. Ше се върне, къде ше ходи. Досега не е имало
случай да излезе, па да не се прибере.
Оффф, адски ми е лошо. И нищо не съм ял. А няма кой една закуска да
ми направи. Тва живот ли е?... Намазах си една филия с майонеза, изядох я,
отворих си една биричка и малко ми просветна. Добре че поне сватбата на
Пецата отпадна. Щото нямах сили да ходя на сватба в това състояние.
Звъннах на Сандо да го питам кво точно е станало и как се е преебала
сватбата, щото снощи така и не разбрах. Сандо вика: „В кафето на Монката
съм, идвай“.
Влизам в кафето, гледам Сандо и Монката седят сами на бара с
клюмнали глави над чашите. И надули до дупка Tough Times Ahead на
Джон Мейъл. Веднага ми стана ясно, че тия изобщо не са се прибирали и не
са спирали да пият. До Джон Мейъл стигаме след поне 20-часово пиене.
Това си е традиция.
Седнах до тях, а Монката ми наля голям „Джак“, без изобщо да ме пита.
Това са истинските приятели – не е нужно да си говорите. Разбират от
какво имаш нужда само с един поглед. Седяхме, пиехме и мълчахме. Какво
да говорим? То всичко е ясно.
– Таа Цвети излезе голема курва – обади се след около половин час
Сандо.
– Мама ѝ дееба – съгласи се уморено Мони.
– Кво е станало? – попитах.
– Е, кво да стане... Курвата си е курва – философски обобщи Сандо. –
Хем сто пъти му казахме на Пецата, че е такава. Ма не ни вярваше.
Трябваше сам да се убеди с очите си.
– Мама ѝ дееба – потвърди Мони.
– Кво е станало? – попитах отново.
– Е, кво да стане... – изфъфли Сандо. – Курвенски работи. Ма добре че
поне стана преди сватбата. Щото после щеше да е късно.
– Мама ѝ дееба – каза Мони и си наля още едно питие.
– Кво е станало бе, пичове? – изнервих се аз. Почваше да ми писва от
общочовешките им размисли.

154
 – Е кво да стане... – каза Сандо.
– Мама ѝ дееба – включи се Мони.
– Пичове, ше ви еба в гъзъ! – ядосах се. – Разказвайте!
– Ш’ти кажа, бе! – извика Сандо – Чай малко. Не виждаш ли, че съм
много уморен?
Пихме още половин час в пълно мълчание и слушахме Джон Мейъл. И
бездруго бяхме мрачни, а тая музика съвсем ни сдуха.
– Начи таа курва Цвети да земе да си поръча стритийзьор за моминското
парти... – почна най-сетне да разказва Сандо.
– Мама ѝ дееба – потвърди Мони.
– Обаче ние разбрахме. Щото се оказа, че тия педали, стрийптизьорите,
ги държи Ицо Малкия, къде докара курвите снощи. И решихме да направим
номер. Пецата се беше напил яко и му викаме: „Брат, аре да те направим на
стриптийзьор и да те пратим на жена ти. Ей така, за ташак“. А Пецата вика:
„Стига бе, пичове, тва е много подло“. Ма Джопето му вика: „Що бе, кво
толко? Тая твойта ше те познае и ше стане весело. Ше се посмееме“. А
Пецата се дърпа и вика: „Ми ако не ме познае? Бахти резила ше стане, ако
не ме познае“. Ма Джопето му вика: „Еее, аре стига бе, вие немате ли си
доверие? Е, ако си немате доверие, по-добре да не го правим. Ако ти я
сметаш за курва, дето ше се метне на първия срещнат стриптийзьор, начи
нема смисъл“. А Пецата се обиди и вика: „А, как да си немаме доверие, бе.
Имаме си доверие“. И се нави, щото го беше страх да не се изложи пред
нас. И му турихме една маска на лицето и го замъкнахме на моминското
парти на таа курва Цвети.
– Мама ѝ дееба – допълни Мони.
– И отиваме ние там, а Цвети и приятелките пияни на куче, брат –
продължи Сандо. – Пищят, кикотят се... грозна работа. А най-пияна беше
Цвети. Изобщо не знаеше на кой свят е. Беше мортал комбат. И вкарахме
ние Пецата вътре, както си е с маската и таа верно не го позна...
– Мама ѝ дееба – каза Мони.
– И пуснаха онова парче на Джо Кокър от „Девет седмици и половина“,
къде Ким Бейсингър се събличаше пред Мики Рурк, и Пецата почна да се
съблича, ма беше толко пиян, че залита, клатушка се...
– Мама му да... – тръгна да коментира Мони, но Сандо го сряза.
– Симеоне, нема да си псуваш приятелите! Ае млъкни малко и не ме
прекъсвай. Пиян си.
– Звиняайте – изфъфли Мони и се разхълца.
– И залита Пецата, плете краката, ма се съблича, кво да прай, завалията.
А ония кокошки се разпищяха от кеф. И избутаха най-отпред Цвети и онаа
курва като му се метна, па като почна да му пуска езици, па да го ближе, па
да му смуче пъпа... Грозна работа.

155
 – Мама ѝ дееба – изхълца Мони и заспа върху бара.
– А тъпите кокошки вият от кеф и я насърчават: „Давай Цвети!“,
„Покажи му кво можеш!“ и секви такива. А онаа ближе, смуче и изобщо не
загрева, че тва всъщност е Пецата. И чак кога му свали боксерките, разбра,
че е той. По кура го позна, копеле.
– Мама ѝ дееба – отроних аз. Бях шокиран.
– Пецата напрао щеше да се разреве, милият. В тоя момент и на нас ни
стана жал за него, щото ся – майтап, майтап, ма тва си е много гадно. Да се
окаже пред сички, че гаджето ти е долна курва.
– Е, поне не са се оженили.
– И ние тва му викаме. Радвай се, викаме му, щото представи си, че се
беше оженил за таа курва. Ма той хич не се радваше. Напрао му се еба
майката. Начи сметай тая колко курове е видела, щом познава мъжа си само
по тва. Тва са стотици курове, да не кажа хиляди.
– Скарлет как се държа? – попитах. Не че ме интересуваше, и без друго
бях решил да късам с нея, ма просто ей така от любопитство се
поинтересувах.
– Е, как да се държи? Като всички останали кокошки. Пищеше
възбудено. Сигурен съм, че ако беше на мястото на Цвети, и тя щеше да го
олигави.
– Мислиш ли?
– Мисла. Сто пъти сме ти казвали и аз, и Пецата, и Монката, и когото и
да питаш, ше ти каже, че тая не е за тебе.
– Май си прав. Мисля да късам с нея.
Тва вече е добра новина. Евала. Наздраве за мъжката приказка.
Пихме.
– Неска ше се окаже щастлив ден за мъжката половина на
човечеството – заяви Сандо. – В един ден двамата ми приятели се отърваха
от курвите. Ма като ви знам кви сте будали, нема да е задълго. Други курви
ше ви налазят.
– Мама им дееба – измърмори Мони в съня си.
Ние със Сандо се умълчахме. Пиехме безмълвно и гледахме през
мръсните прозорци на кафенето към грозните панелни блокове отсреща.
Току-що бях взел важно решение. Решение, което задраскваше няколко
години от живота ми.
Но не ми беше тъжно.
Беше ми тъпо.

156
 Как напуснах Иво
Мама беше права. Иво не е за мен. Кво ли не направих, за да му угодя?
Всякакви компромиси и жертви – и никакъв резултат. Остана си вечно
сърдитият темерут, дето само гледа някакви тъпи мачове и се напива с
приятелите си, които са пълни простаци. Вярно – много е нежен понякога.
Като ме гушне, направо се разтапям. И сексът с него е фантастичен. Никой
мъж досега не ме е карал да се чувствам така. Ма не се живее само с единия
гол секс. Искам и уважение, искам разбиране, искам поне малко да ми
обръща внимание.
Ми аз имам чувството, че докато бяхме разделени, той ми обръщаше
повече внимание. Пишеше ми почти всеки ден във фейсбук, лайкваше ми
снимките, даже ги ловваше. А откакто сме заедно, нито е лайквал, нито е
ловвал. Решил е, че съм му сигурна и няма нужда да полага повече усилия.
Е, не е познал.
Вярно е, че с Иво съм изживяла много щастливи моменти. Било ми е
хубаво, не мога да си кривя душата. Но е имало и случаи, в които съм била
изумена от егоизма и простащината му. Като да речем в Банско. Отиваме
там и вместо да си починем, да се отпуснем, да се заредим с добро
настроение, той не спря да ми мрънка. Храната не му харесвала, музиката
му била силна и незнамквоси. Да не говорим, че ме остави на пистата
съвсем самичка и щях да се пребия. А после полудя от ревност заради
някакъв ски учител, дето дори не му помня името. Е, той си беше сладичък
Ванчето, трябва да го видя какво прави, отдавна не сме си писали във
фейса... И за капак на всичко Иво се направи на болен и заради него
трябваше да се приберем в София...
Или когато мислех, че съм бременна, а Иво се държа толкова гадно и
студено сякаш това дете не е от него...
Или пък когато остави майка си да ме унижава пред него сякаш съм
някакъв боклук. Еми, обидно е.
Да не говорим за изневерите му. Той твърди, че откакто е с мен, не ми е
изневерявал. Но аз не съм много сигурна. Даже изобщо не съм сигурна.
Като го знам с какви курви е ходил... Тая Гери например, за която го издаде
неговият приятел Монката. Иво ми разправя, че била нещастно момиче и че
той уж се виждал с нея само от съжаление, ама аз това изобщо не го вярвам.
Даже вика, че не бил спал с нея и че тя била лесбийка, моля ти се. Хахаха,
да, бе! Лесбийка била. На кого ги разправя той тия измишльотини?... За
толкова наивна ли ме смята? Гледа ме в очите и ме лъже.

157
 И защо изобщо трябва да ми изневерява? Какво не му достига в мен?
Сексът ли, грижите ли, доброто ми отношение ли? Ами че аз, ако искам,
мога да си легна с който мъж си поискам. Тва па изобщо не ми е проблем.
Ричард още ми пише любовни съобщения във фейса. „Само се върни –
вика, – всичко съм ти простил.“ И Ванчето – също. Е, той не ми пише, щото
е много зает е уроците по ски, ма съм сигурна, че ако му звънна, веднага ше
дотърчи. Да не говорим колко известни мъже са ме сваляли... Брад Пит
защо се разведе? Заради мен се разведе. „Не мога да лъжа повече
Анджелина – вика, – влюбен съм в теб, Скарлет, и не знам кво да правя...“
Джордж Клуни – също. Луд е по мене. „Само кажи – вика, – и веднага се
развеждам с Амал“... Ами Джъстин Бийбър? Още докато беше със Селена
Гомес, се скъсваше да ми праща еротични есемеси: „Искам те, желая те,
незнамкъдеси те пипам, незнамквоси те правя“... Чак ми ставаше неудобно.
Щото той е и малък. На двайсет и няколко е. Макар че аз, като се сетя на
тия години кви неща правех... Хаха. Лелеее, мама, ако разбере, ше ме убие...
Та му казах на Джъстин: „Пич, стегни се, не съм за теб. Не съм ти някоя
празноглава малка холивудска кифла“. И той рева, тръшка се, ма в крайна
сметка го отрязах. Не мога да ходя с толко млади мъже. Те, младите,
изобщо не знаят какво да правят в леглото. А Мимката вика: „Абе, верно е,
че не знаят кво да правят, ама пък го правят по цяла нощ“. Ами и тва си е
верно, хаха.
Та, мисълта ми е, че толко известни мъже са се скъсвали да ме свалят и
аз всичките съм ги отрязала. Щото аз не мога да имам връзка с някого, ако
не изпитвам чувства към него. Пък ако ще да е и световноизвестен.
Така че Иво хич да не си мисли, че е единственият мъж и че съм му в
кърпа вързана. И кво изобщо си мисли той? Да си с една от най-желаните
жени на планетата, и да ходиш да ѝ изневеряваш с некви герита и подобни
долни боклуци – тва не го разбирам.
Но аз съм широко скроена и тия неща отдавна съм му ги простила. Даже
съм ги забравила. Дори сега не знам откъде се присетих за тях. Бях ги
забравила, честно. Аз не съм злопаметна като него да помня лошото и
постоянно да му го натяквам.
Обаче усетих, че връзката ни се е изчерпала, когато започнаха да ме
дразнят разни дребни детайли в поведението му, на които преди не съм
обръщала внимание. Например сутрин като тръгне да ме целува, преди да
си е измил зъбите. А дъхът му смърди ужасно.
Освен това не може да се отнася с мен като с някаква слугиня, която е
длъжна само да му готви, да му чисти, да го пере, и да прави с него секс,
когато му скимне. Значи, ако е сам, изобщо няма да си сготви. Ше яде само
дюнери, бургери и всякакви такива лайна. Ако аз не му готвя, ше кара само
на фаст фууд. А пък като сготвя, само се мръщи – солено му било, безсолно

158
му било, майка му колко хубаво готвела и незнамквоси. И трябва всеки ден
да е различно. Два пъти от една и съща манджа не яде.
За година и половина един път не е вдигнал масата. Поне веднъж, бе!
Все е много изморен, все е изтощен от работа и като се прибере, веднага се
тръшва на дивана и пуска телевизора. И ако имам да му казвам нещо, той
точно в тоя момент гледа нещо ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО и трябва да се
пази пълна тишина и да се ходи на пръсти около него, за да не би да
пропусне да чуе как е свършило дербито „Дунав“ – „Верея“ и сега с колко
точки са и какво били казали треньорите след мача.
Веднъж се беше развалила миялната машина. Помолих го да я поправи,
а той пуфтя, псува и вика: „Аз да не съм майстор. Ше извикам човек да я
ремонтира“.
Добре, ама а днеска, а утре, мина цяла седмица, мина втора, никакъв
човек не идва. А аз през това време мия чиниите на ръка. Гъбясаха ми
ръцете, напука ми се маникюрът, абе, станах на нищо. Ама си трая, не се
оплаквам. Щото не съм някоя лигава кифла. Обаче една вечер не издържах
и го помолих: „Иве, може ли днес ти да измиеш чиниите, щото много ме
болят ръцете“.
Че като се развика тоя човек... Как щял да мие чинии на ръка, той бил
гледал по „Дискавъри“, че гъбата за миене съдържала незнамсиколко
милиона микроби и че ако я пипнел, веднага щял да се разболее и да умре в
страшни мъки. Значи, аз мога да пипам микробите, а той не може.
Най-много ме дразни, че е адски разпилян. Постоянно си търси нещо и
не го намира. И веднага започва да ме обвинява мен, че аз съм го прибрала
и не помня къде съм го сложила, понеже нали съм била много „прибрана“.
В деветдесет и девет процента от случаите накрая си го намира някъде,
където той си го е сложил. Но никога не ми се извинява.
Това на пръв поглед са дребни неща и когато човек е много влюбен, не
ги забелязва. Но почнат ли да го дразнят, явно е дошъл моментът за
раздяла.
Аз съм много търпелива и съм склонна да приема кво ли не в името на
любовта. Но когато тая сутрин неговите приятели простаци го домъкнаха
гъз геврек пиян и го хвърлиха безпомощен върху изтривалката, чашата
преля. Това вече мина всякакви граници. Да ходи цяла нощ да пие и да
чука. Сега, аз не знам дали е чукал, ма като го гледам колко е пиян, няма
начин да не е чукал.
Крайно време беше да проведа един сериозен, този път окончателен
разговор с него. Да му обясня, че тая работа няма да стане така. И че ако ше
си спим по изтривалките като некви клошари, по-добре да се разделим.
Ох, толкова бях объркана... Звъннах на Мимката, да се видим на по
кафенце, да се посъветвам с нея.

159
 Срещнахме се във виенската сладкарница, до пазарчето. Мен ми беше
толко нервно, че си поръчах две тортички наведнъж и ги ометох за секунди.
– Къв е тоя твой организъм, бе – възхити ми се Мимката, която ме
гледаше как ям и направо лигите ѝ потекоха. – Ядеш по сто торти и пак си
слаба. А аз, каквото и да хапна, веднага ми се лепи.
Ако ми беше казала това в друга ситуация, щях да се зарадвам и да ми
стане така много приятно, че все пак си ям всичко и имам суперфигура, а
Мимката постоянно е на некви зверски диети и пак задникът ѝ е като на
сумист. Но в тая ситуация изобщо не се зарадвах. Други проблеми имах
сега и хич не ми беше до лицемерните ѝ комплименти.
– Кво се е случило? – пита ме Мимката. – Виждам, че нещо се е случило.
– Оххх, как ме усещаш миличка... Невероятно е как усещаш, когато
нещо се случва с мен.
– Това е защото имаме силна духовна връзка. А и аз по принцип усещам
енергиите на хората. Имам дарба.
– И кво усещаш сега? – реших да я изпитам.
– Усещам, че Иво пак е направил някоя свинщина.
Не можех да повярвам. Тая жена наистина има специална дарба.
Смайващо е как долавя неща, които няма как да знае.
– Познах ли? – попита Мимката.
– Да. Ти винаги всичко познаваш.
– Зарежи го, Скарлет – каза Мимката, хвана ме за ръката и ме погледна в
очите. – Сто пъти съм ти казвала, този мъж не е за теб. Той не те заслужава.
Ти си жена от висока класа, красива, интелигентна, изискана.
Ох, като ми говори така, и направо ми иде да ревна. Ами права е. Такава
съм. Но защо само тя го вижда, а мъжете не го забелязват? Слепи ли са?
– Иво трябва да е сляп, ако не забелязва, че си такава уникална жена –
продължи Мимката сякаш четеше мислите ми. – Ама остави го него. Чудя
ти се на теб на акъла кво търсиш в тоя пропаднал алкохолик, в тоя
нещастник, който се интересува само от мачове и от тъпите си приятели.
– Ми обичам го – не издържах и ревнах аз.
– Как може да обичаш човек, който постоянно те докарва до нервни
кризи – продължи да му сипва Мимката. – Той ли е единственият мъж?
Огледай се. Толкова мъже има наоколо.
– Къде са тия мъже? – ревнах аз още по-силно. – Свестните са заети. А
тия, с които съм била, не стават за нищо.
– Айде, айде, не ставали за нищо. Сякаш си ги пробвала всичките.
– Не мога да ги пробвам всичките. Нямам сили.
– Не ти казвам да ги пробваш всичките. Ма да се хвърлиш на врата на
първия срещнат и да се самозаблуждаваш, че той е единственият –
извинявай, ма това е глупаво.

160
 – Права си, Мимка. Ох, колко добре ме разбираш. И какво да правя сега?
– Кво е направил пак?
– Ми... снощи бях на моминско парти.
– На коя, бе?
– Не я познаваш. Една Цвети, гадже на един приятел на Иво.
– Някой от алкохолиците?
– Да.
– И как беше партито? Позабавлявахте ли се е момичетата? Обожавам
момински партита.
– Тъпо беше. Некви тъпи викторини, некви инфантилни игри... абе,
детинска работа.
– Е как така? Нямаше ли стриптийзьор?
– Имаше.
– Оххх, разкажи ми. Обожавам стриптийзьорите. С тия стегнати кореми,
с тия мускули... Оххх, само като си го представя, и се възбуждам.
– Случаят не беше точно такъв.
– А какъв беше? Разкажи ми. Ама искам подробности. Охххх....
Ми стриптийзьорът всъщност не беше стриптийзьор. Приятелите на
младоженеца решили да му направят номер и го пратиха него вместо
стриптийзьор. С една маска на лицето. А той си е дебеличък, отпуснат, с
космато шкембе.
– Ужас!
– Най-ужасното беше, че бъдещата му жена изобщо не го позна. Разбра,
че е той, чак когато му свали гащите и му видя оная работа.
– Хахаха. Хахаха. Браво. Много конфузно е било, предполагам.
– Да. Не знам как е възможно да не го познае.
– Е, нали е бил с маска. По кво да го познае?
– Ми по всичко. А тя чак по оная работа го позна.
– Нормално. Всички мъже са еднакви. Само оная им работа е различна.
– Стига бе, Мимка, как ше е така?
– Ами така е.
– Искаш да ми кажеш, че във всичко са еднакви освен в оная работа,
така ли?
– Е, и доходите им са различни.
Оффф, много ме дразни Мими понякога. Откакто се хвана с тоя банкер
Стамат, не пропуска случай да ми натякне, че бил богат, пък Иво бил беден,
а с богат мъж се живеело много по-добре. Аз казвах ли ѝ нещо, когато се
мъкнеше със всякакви пропаднали актьори и поети, дето нямаха една
стотинка в джоба си?
Толкова се изнервих, че си поръчах още една тортичка. А на нея направо
очите ѝ изхвръкнаха от завист, щото аз мога и десет тортички да изям и пак

161
ше съм си 49 кила. А тя и половин бонбон да изяде, веднага ше ѝ се залепи
за целулитния задник.
– И кво за младоженеца, викаш? – наруши тягостното мълчание Мими. –
Поне голям ли му беше?
– Де да знам. Не му го видях.
– Е, къде си гледала бе, миличка? Най-важното си пропуснала.
– Ми за мен не е важно. Аз не съм тръгнала по партита, за да гледам
ония работи на мъжете.
– Ох, много си задръстена, миличка.
Адски обидно ми стана. Аз съм седнала да си изплача болката, да ѝ
разкажа за проблемите си с Иво, а тя ме пита за некви увиснали пениси.
– А Иво къде беше през това време? – попита Мимката.
Разгеле, сети се каква беше темата на разговора.
– Беше на ергенско парти.
– Пуснала си го на ергенско парти? Ти луда ли си, бе?
– Защо да съм луда? Това си е традиция.
– Щото нали знаеш кво правят мъжете по такива партита? Напиват се и
чукат най-долните проститутки. Без презерватив. И сега ше ти лепне някоя
зараза. На твое място не бих спала с него, преди да си направи пълни
изследвания. А и след това не бих спала с него. Щото той щом веднъж е
тръгнал да чука проститутки, значи ше го прави редовно.
– Иво не е чукал проститутка, сигурна съм.
– Хахаха. Откъде си сигурна бе, миличка?
Начи, ако още един път ми каже „миличка“, ше ѝ шибна един шамар.
– Иво не е спал с проститутка – казах тихо. – Може да се е напил, но той
никога не би докоснал проститутка, колкото и да е пиян.
– Айде, бе! Откъде си сигурна?
– Ми сигурна съм – извиках и се разревах, защото изобщо не бях
сигурна. А Мимката ми се хилеше злорадо. Не исках да ме вижда, че плача,
но просто не издържах.
– Недей да плачеш, миличка – смени тона Мимката.
Ето, пак „миличка“. Казвам ви, ше я пребия.
– Не си заслужава да плачеш заради някакъв курвар, който изобщо не те
заслужава.
– Иво не е курвар – опитах се да го защитя, но и сама не си вярвах.
– Аз просто ти се чудя на акъла как си го пуснала на ергенско парти –
продължи да налива масло в огъня Мими. – Сякаш не знаеш кво става там.
– Е, стига, де. Стамат да не би да не е ходил на ергенски партита?
– Ми не е ходил.
– Да, бе!
– Наистина не е. Знаеш ли колко пъти са го канили... И аз му викам:

162
„Иди бе, кво толкова“. А той вика: „Не ми се ходи, шуше, предпочитам да
си седя с теб и да си четем книжки“.
– Шуше?
– Да. Така си викаме. Шуше.
Егати лигочите. Шуше! Как може да си викат „шуше“, бе!
– И кво ти вика шушето? Не му се ходело на ергенско, така ли?
– Ми наистина не му се ходи.
Тоя май е некъв педал. Вместо да отиде на ергенско и да се разцепи с
приятелите си, да предпочита да седи до дебелия задник на тая грозница и
да четат книжки, моля ти се.
И какво сега? Аз очаквах Мимката да ми даде акъл, да ми помогне, да ме
успокои, да ми каже какво да правя с Иво, а тя ми говори някакви глупости
за шушето си.
Поръчах си още една тортичка и се умълчахме. Аз хапвах безмълвно,
Мимката пиеше неква газирана вода с лимон и гледахме през мръсните
прозорци на виенската сладкарница към ръждясалите сергии на пазарчето
отсреща.
Току-що бях взела важно решение. Решение, което задраскваше няколко
години от живота ми.
Но не ми беше тъжно.
Беше ми тъпо.

163
 Иво Сиромахов
СКАРЛЕТ + ИВО = ВНЛ
Българска
Първо издание

Отговорен редактор: Мария Найденова

Редактор и коректор: Русанка Одринска
Предпечатна подготовка: Петър Дамянов
Формат 60/90/16 Печатни коли 43

http://4eti.me

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg

Печат: Алианс Принт

164