Иво Сиромахов - Още дневници и нощници (2009)

"
"
Спа-център “Архимед”
Късната пролет на 243 г.пр.н.е.

Сиракуза е ебахти убитото място. Туризъм сме щели да развиваме.
Ше развиваме кура ми! Преди 20 години беше добре – имаше 3
хотела и 5 ресторанта. Сега има сигурно над 200 хотела, а
туристите няма къде да си опънат една кърпа на плажа. Кво е това
безумно строителство, кво е това чудо...
Затова идват само последни бедняци, ама и те ше престанат. Ква е
тая почивка по цял ден да ти трещят багери и фадроми под
прозорците? Кметът се опита да забрани строителството по време
на сезона, ама мутрите изобщо не ебават тия разпоредби. А иди да
ги спреш!
А нас, старите хотелиери, никой не ни пита за нищо. Тая година,
като си платих патентния данък и заплатите на персонала, не ми
остана почти никаква печалба. За какво да работя?
Досифея вика да продадем хотела, ама кой ше го купи? В момента
72 хотела в Сиракуза се продават, ние ще сме седемдесет и
третият. Пълна безнадеждност.
Решил съм да направя някои нововъведения в хотела. Ще го
превърна в спа-център с неповторима уелнес-атмосфера. Досифея
ше прави масажи на гостите, ще сложа една вана на двора да се
киснат вътре и ще пусна слух, че водата е лечебна. Слуховете са
най-добрата реклама. Нека после някой да докаже, че не е лечебна.
Разковах двете зелеви каци и направих от тях вана. Жестоко
смърди на кисельоч, което ше е доказателство, че водата е
лечебна, хехе. Нарекох ваната “спа-каца”.
Започнах да обучавам Досифея да прави масажи. Всеки ден я
карам да тренира върху мен. Врат, рамене, рибици, кръст, бедра,
прасци, пети. Много е некадърна, ама ше се научи, къде ше ходи.
Чудя се обаче какви цени да сложим.
Реших да поставя бизнеса си на научни основи и да направя
формула за увеличаване на цените. На тоя етап имаме 22
резервации за по една седмица. Разделих 22 на 7 и получих 3.14.
Излиза, че трябва да вдигна цените 3.14 пъти, което ми се струва
добре. Досифея предлага да не си играем с дроби, а направо да ги
увеличим 4 пъти, но на мен това ми изглежда живо обирджийство.
3.14 е добро увеличение – всички ще са доволни.
Една седмица по-късно
Досифея става все по-добра в масажите, ама тая спа-каца ми еба
майката. Едно че смърди, ами и дъгите подпикват отнякъде и
водата изтича. Вечер я пълня, на сутринта е празна. А едно пълнене
си е тежка хамалогия – мъкна като изоглавен ведра от кладенеца, а
спа-кацата събира 82 ведра вода.
Тия нововъведения ще ме съсипят.
Направихме и пано .
, . ,
.
, ладък бизнес, да дойде да качи
десет каси бира до панорамния бар.
Няколко дни по-късно

Май намерих решение за пълненето на спа-кацата. Направих един
винт, сложих го в една тръба, а края на тръбата потопих в
кладенеца. Пинизът е, че като въртиш винта, водата тръгва нагоре
по тръбата. Не знам как става тоя номер, обаче е велико. Сбогом
ведра, сбогом тежък физически труд.
Пет дни след лятното слънцестоене на 243 г.пр.н.е.

Пристигнаха първите туристи. Руснаци. Юрий Дмитриевич и жена
му Еврика Сергеевна заедно с двете си неприятни копеленца. С
всяка изминала година тия лайна стават все по-нетърпими. Ама
какво да ги правя – редовни клиенти са. Юрий Дмитриевич много
хареса масажите и кара Досифея да го мачка по два пъти на ден. А
Еврика Сергеевна не излиза от кацата. Как издържа на тая смрад,
направо не знам.
Два дни по-късно

Измислих метод за повдигане на касите с бира до панорамния бар.
Вземам една по-дълга дъска и подлагам под нея кръгъл камък.
Върху късото рамо на дъската слагам касата с биричка и после
натискам дългото рамо. По тоя начин мога да повдигна всичко,
независимо от тежестта. Ако ми дадат опорна точка и достатъчно
дълъг лост, ше повдигна и земята.
Единственият недостатък на този метод е, че понякога касите падат.
Доста бирички изпотроших, докато му хвана цаката.
Аз ги вдигам отдолу, а отгоре Досифея само ги поема и ги реди в
хладилника. По същия метод спускаме и касите с празните шишета.
Забелязал съм, че мързелът е главният двигател на прогреса.
Колкото си по-мързелив, толкова повече изобретения ти хрумват.
На следващия ден
Някой ден ше ми писне на кура и ше се махна от Сицилия. Тука има
само мутри и далавераджии. Днеска в хотела дойде дон Муцо от
Палермо. Прегръща ме, целува ме, как си дон Архимедо, вика, как е
жената, върви ли хотела... Добре съм, викам, жената и тя е добре,
хотела не върви, ама кво да го правя.
Седнахме да ядем спагети, разговорихме се и по едно време дон
Муцо ми вика:
- Дон Архимедо, само ти можеш да ми помогнеш. Римските
ченгета са по петите ми. Изпратили са флота да ме арестува.
Най-късно след седмица куките ще бъдат край бреговете на
Сицилия. Трябва да ме спасиш.
- Как да те спася, дон Муцо? Аз съм един прост хотелиер.
- Може да си хотелиер, но не си прост. Цяла Сицилия говори за
твоите изобретения, трябва да измислиш нещо. Иначе ще
загинем заедно.
Направо ми настръхна косата. Като ти каже дон Муцо, че ще
загинеш, значи наистина ще загинеш. Не съм го чувал някога да се
шегува с тия неща.
Но как да го спася от римската флота? Едно е да пълниш кацата с
воден винт или да вдигнеш каса бира до панорамния бар, а съвсем
друго е да се биеш с въоръжени до зъби моряци. Мисли, свиньо,
мисли!..
Юрий Дмитриевич всяка вечер се напива до смърт и пада под
масата. Това е добре за бизнеса, защото после не помни какво е
изпил и плаща двойни и тройни сметки. Но жена му се дразни,
постоянно му вдига скандали и му вика “сволоч”. Не знам какво е
“сволоч”, предполагам, че е обида някаква.
Тая вечер след като Юрий Дмитриевич за пореден път се направи
на куче, Еврика Сергеевна се разплака и от отчаяние се съблече
чисто гола и се бухна в кацата. Отидох да я успокоя, все пак
клиентка е. А тя реве и не се успокоява. Викам си дай да вляза при
нея в кацата, може пък да помогне. Съблякох се и влязох. И в тоя
момент стана нещо изумително. Кацата започна да прелива,
преливаше известно време и след това спря. А Еврика Сергеевна се
поуспокои и почна нещо да ме обарва и даже да ме ебе, обаче на
мен не ми беше до такива работи, защото разсъждавах върху
странния феномен с преливането на спа-кацата. Тя ме ебе, аз
разсъждавам. Тя продължава да ме ебе, аз продължавам да
разсъждавам. И по едно време ми хрумна. Ами да, толкова е просто
- всяко тяло потопено в течност измества толкова от течността,
колкото е обема му. Толкова се зарадвах на откритието си, че
изскочих от кацата и хукнах гол по улиците на Сиракуза с викове:
Еврика! Благодаря ти, Еврика!
Досифея ми вдигна тежък скандал. Как не те е срам, вика, станахме
за резил пред целия град. Не стига, че ебеш клиентките в кацата,
вика, ами ходиш да крещиш гол по улиците и да се хвалиш с
моралното си падение. Ние спа-център ли сме или публичен дом?
Много проста жена е Досифея. Изобщо не оценява научните ми
достижения, само ми дудне за глупости.
Три дни по-късно

Изминаха пет дни от посещението на Дон Муцо, а не съм измислил
нищо. Но той не ме е забравил. Тая вечер ми изпрати мутрите си и
те заклаха за назидание Юрий Дмитриевич. Горкият Юрий
Дмитриевич. Какво е виновен той? Наложи се цяла нощ да еба в
миризливата каца Еврика Сергеевна, докато я успокоя.
Май че го измислих. Изобретих оръжие на принципа на слънчевото
зайче. Събрах всички огледала от хотелските стаи и ги снадих.
Получи се огромно шестоъгълно огледало, съставено от 28
четириъгълни огледала. Всяко от тях се крепи на лагери и се
задвижва с метални вериги. По този начин огледалата могат да
бъдат насочени под такъв ъгъл, че отразените в тях слънчеви лъчи
да се фокусират в една точка. Представете си 28 слънчеви лъча се
насочат към една точка. Това означава, че в тази точка слънцето ще
грее 28 пъти по-силно и направо ше я изпържи.
Ох, дано да проработи тая машина, щото иначе дон Муцо мене ше
ме изпържи.
Дон Муцо дойде сутринта много изнервен. Изрита ми котката,
извади пищова си и изстреля цял пълнител по табелата “Стаите се
освобождават до 12 часа”.
Явно е, че напрежението си казва думата. Отидохме в градината и
му показах оръжието, с което ше се бием срещу римляните.
Голямото слънчево зайче.
Дъ Биг Съни Рабит.
Дон Муцо изпадна в истерия, повали ме на земята и ме зарита с
кубинките си.
- Ти ебаваш ли се с мене бе, копеле мръсно? – крещеше Муцо.
– Римските куки пристигат днеска с намси колко оръдия, а ние
ще им правим слънчеви зайчета... Ше ти еба огледалото, ше
ти еба.
И се засили да го троши. Добре, че навремето съм тренирал борба,
та му се хвърлих, направих му ключ и му наврях главата в спа-
кацата, докато се успокои. Изкарах го отвътре, вързах му ръцете и
краката със сезал и го замъкнах до огледалото, за да му
демонстрирам оръжието си.
За щастие в този момент в морето плаваше самотен сърфист.
Насочих огледалата към него и платното на сърфа лумна като
факла. Сърфистът бая се уплаши и взе да вика нещо, но аз веднага
насочих слънчевия лъч към главата му, тя пламна и човекът спря да
вика.
Дон Муцо беше много впечатлен.
- Бре, дееба тоя слънчев заек, дееба – казва и се хили доволен.
След това му демонстрирах ефекта на смъртоносния лъч върху
една рибарска лодка.
Голям ташак стана, защото първо запалих лодката и рибарите
вътре нещо се подплашиха, взеха да ръкомахат, сякаш кой знае
какво се е случило. Изпържих ги един по един, а те падаха много
смешно в морето.
Развързах дон Муцо, а той взе да ме прегръща, да ме целува и да
ми обещава, че ако с това оръжие го спася от ченгетата, ше ми даде
10 процента от наркотрафика.
- Велик човек си ти, дон Архимедо – вика ми. – Ше прощаваш, ако
съм те обидил с нещо.
Седнахме да пийнем по едно, после още по едно, а после се
заиграхме с огледалото. Римляните така и не пристигнаха, но до
вечерта двамата с дон Муцо изпържихме 17 рибарски лодки, 43
сърфа и 92 туристи на плажа. Голям купон!
Римляните пристигнаха. Такова шоу им направих, каквото никога не
са виждали. Дойдоха с 62 кораба и всичките им ги изпържих.
Подпуках ги още от хоризонта. Малцина от моряците успяха да
доплуват до брега. И съжаляваха, че са успели, защото там ги
пържех индивидуално, искрено и лично.
Целият град излезе да гледа сеир, все едно съм организирал
някакви празнични фойерверки. А морето изхвърли на пясъка
стотици тонове идеално изпържен сафрид, готов за консумация.
Дон Муцо беше толкова щастлив, че само дето минет не ми
направи.
Ти вика, дон Архимедо, си най-великото сицилианско копеле за
всички времена. Ти еба майката на тъпите римски куки, копеле. Ти
си ебахти гениалния пич.
Македония цела да е, секой да я знае
Пролетта на 346 г.пр.н.е.

Днес избегаф от училище и ходиф за риба на Охридското езеро.
Излезнала е риба мрена а и Биляна платно бели, па току ми покаже
кълките си.
А даскалот ми Аристотел побарал тейко ми Филип и му сборувал, че
при уште пет неизвинени ке ми намали поведението.
Дейба серсеминот гръцки, дейба. Толку ли нема у цела Македония
един читав даскал, та ми докараа тоа пустиняк да ме учи.
Го питаф тейко ми: “Ебре, тате, тоа ли е па най-арния даскал” А
тейко ми да земе да фане една гьостерица па бой, бой.
Ти, вика, сине, си налегай парцалите, щото те стегам за цар на цела
Македония. А македонскиот цар немой да е прост.
Една седмица по-късно

Вече цела седмица как одам на училището и ми се кине срцето от
мака. Тоа серсемин Аристотел посега на мъжко. Повърти се,
повърти се около мене, па току ме фане за газот, дейба и
манафинот, дейба. Ако кажа на тейко ми Филип, ке му резне
зелката.
Утре ке одам с Лихнида на езерото да веслаем кайчето.
Летото на 339 г.пр.н.е.

Тейко ми Филип дига тешка сватба. Ке се жени за Клеопатра. Таа
била македонско девойче, китка шарена. Добре ама се оказа, че
некои от моите войводи са имали вземанье-даванье с нея и ми
рекоа, че Клеопатра била дупена.
Отидоф при тейко ми и му рекоф: “Тейко, немой да се жениш,
булката е дупена”. А он ме пита: “Сос кеф ли е дупена или сос зор?”
Викам: “Сос зор”. А тейко ми рече: “Сине, немой да й придиряме.
Щото сос зор и нас могат да ни дупат”.
Скарафме се и тейко ми да земе да пукне, та зорлем станаф цар на
цела Македония.
Есента на 334 г.пр.н.е.
Събраф дружината и тръгнаф на война. Ден денувам, кътища
потайни, нощ нощувам пътища незнайни. Седнем вечер с войводите
край огинот, па ядем македонска наденица. И яз им думам: еее, с
тая наденица у историята ке влеземе.
Преминафме Хелеспонтот и ке се тепаме со персите. Майку им
йебем персийчичку.
Царот им го викат Дарий. Рекоа ми дека бил голем педер. Да ми го
пуши курот.
Лятото на 332 г.пр.н.е.

Разбиф го тоа Дарий и секой момент ке превзема Мала Азия. Ма
како може таа земя да се именува Мала. Кога стане македонска, ке
я кръстиме Голема Македония.
Тепачката сврши и влезнах у дворецот. На големо мое
изненадуванье Дарий излезна ептен будалест. Сака да ме жени за
некоа от керките си.
И двете му керки са плави, со буйни цицки, ама я не ги бендисаф.
Морам да го начукувам на самиот Дарий у влакнестата персийчичка
гъзиня.
Есента на 332 г.пр.н.е.

Потеглиф към Египет. Овде е саде песок и камънье. Превзеф
столицата и я кръстиф на мое име – Александрия. Одличен град,
напомна ми на Битола, ма не е толку голем. И има много згодни
педери.
Пролетта на 331 г.пр.н.е.

Тръгнафме към Вавилон. Се надевам дека грешам, ама очекувам да
биде голема тепачка. Вавилонците са тврд орев. А на сичку отгоре
мен ме фана тешко сранье. Што сме яли, што сме пили, не помнам,
ама газот ми тече као охридска чешма.
Преминафме речинята Тигър и Ефрат. Тия са големи колку
Вардарот, ма не са толку буйни.
Зимата на 326 г.пр.н.е.

Изгорел сум за жолта ракия со мезе црвени домати со рендено
сиренье. Па ако има и лющени компири – немой да ме жалите.
Што ми беше ово скитанье, што ми беше ово трепанье? Преку кур
ми е веке от тия авантури. Завладеф целиот свет, за да сфатам
дека Скопие е най-прекрасниот град по целата македонска планета.
Уште малце ке се потепаме и ке си одам.
Такава е практиката
7 март 1508
Днес ме извика папа Юлий II.
- Микеле - вика, - впечатлен съм от работата ти, и искам да ти
възложа един по-голям проект. Искам да барнеш тавана на
Сикстинската капела, че така седи много голо и ме дразни.
Работата е доста, таванът е с размери 40 на 14 метра, но пък
ще изкараш едни много добри кинти.
- Защо избрахте точно мен, ваше светейшество?
- Щото си младо, надъхано копеле и ме кефиш. Чувал съм, че
като се хванеш с нещо, го правиш. В момента мазачите
завършват гипсовата шпакловка на тавана. Обещали са ми до
една седмица да са готови. След това влизаш ти и почваш.
Идеята ми е да направиш дванайсетте апостоли, ама да ги
барнеш така по-разчупено, по-цветничко, по-модерно... абе в
твой стил. Все пак вече сме 16-ти век, няма да се излагаме с
некви архаизми.
- Добре, ваше светейшество. До една седмица ще съм готов с
проекта.
- Има обаче един малък детайл. По принцип това се води
обществена поръчка и проектът ти трябва да мине през съвета
на кардиналите. А те, доколкото ги познавам, ще лобират за
някой от техните приятели от мафията на дъртите дизайнери.
Аз обаче ще имам информация какви са офертите им и ще те
предупредя навреме, за да можеш да играеш с по-тънка цена
и да спечелиш търга. После от тая цена ми връщаш 20
процента и нямаш грижи. Такава е практиката.
16 март 1508
Направих проект за тавана и си позволих да променя
първоначалния замисъл. Реших, че само с дванайсетте апостоли
ще е доста постничко, затова идеята ми е да нарисувам около 300
библейски фигури. Занесох скиците на папата. Той ги гледа, пуфтя,
сумтя и ми вика:
- Не ти ли харесва идеята ми за дванайсетте апостоли, Микеле?
- Разбира се, че ми харесва, ваше светейшество. Но ми се
стори, че ако вкарам повече персонажи, ще стане по-
разчупено.
- За пръв път ми се случва дизайнер да ми дава идеи. Ще учиш
дядо си да кашля, а?
- Съвсем не, ваше светейшество. Просто си помислих, че...
- Микеле, харесваш ми. Много ми харесваш. Кефи ме това, че
си амбициозен и не бягаш от работа. Напротив. Сам си
усложняваш живота. Но защо го правиш? Нали знаеш, че това
е държавна поръчка? Никой няма да ти брои фигурите, които
си нарисувал. Никой няма да ти каже “евала” за това, че си се
изгърбил от бачкане.
- Правя го, за да ми е интересно, ваше светейшество.
- Добре, ти си знаеш. Аз няма да ти се бъркам. Щом така ти
харесва – давай. Събра ли си екип?
- Няма да ползвам екип. Ще го правя сам.
- Ебахти самонадеяното копеле си, Микеле. Кефиш ме.
Действай!
2 април 1508
Тия бастуни от мафията на дъртите дизайнери са опънали такива
тънки цени, че не знам дали ще ми стигнат само за материалите. А
аз трябва да дам по-ниска оферта. И какво излиза? Не стига, че ще
се блъскам като куче с тоя шибан таван, ами и нищо няма да
спечеля. Отидох при папата и му казах, че се отказвам.
- Микеле, разочарован съм от теб. Аз ти изнасям поверителна
информация за офертите на колегите ти, подлагам на риск
репутацията си, като лобирам за теб, а ти ми се
назлъндисваш. Как не те е срам?
- Ваше светейшество, благодарен съм за всичко, което правите
за мен, но за тази цена не бих могъл да изработя проекта. А
вие искате от мен да ви дам и 20 процента от стойността на
поръчката. Това означава да работя на загуба. Какво искате от
мен? Да спонсорирам Ватикана ли?
Папата въздъхна.
- Момче, твърде си млад и не ги разбираш нещата. Моят съвет
е да се съгласиш с цената, която ти предлагаме. Подпиши
договора, започни работа, пък след няколко месеца, като
изхарчиш парите, ще напишеш един отчет, в който ще
обясниш как парите не ти стигат, материалите са поскъпнали,
инфлацията те е изненадала и така нататък. Аз ще събера
кардиналите и на базата на договора, който имаме с теб, ще
подпишем анекс и ще ти отпуснем допълнителен бюджет. От
който пак ще ми върнеш 20 процента. След още няколко
месеца пак ще ми пуснеш един отчет, че и тия пари не ти
стигат, ще направим нов анекс и ще ти дадем още пари. От
които двайсет процента... сещаш се. После още един анекс и
още един и още един, сумата може да стане 3-4 пъти по-
голяма и ти ще вземеш пари, които не си и сънувал. Такава е
практиката.
- А защо просто отсега не ми отпуснете тия пари, ами трябва да
си играем на отчети и анекси?
Папата отново въздъхна.
- Момче, явно досега не си работил по обществени поръчки. Не
мога да ти отпусна отведнъж голяма сума, защото медиите ще
ме разгембят. Кардиналите са стари кучета и ако прееба
хората им от мафията на дъртите дизайнери, те веднага ще
подхвърлят на вестниците, че в сделката има съмнения за
корупция. Ще се почнат едни разследвания, едни простотии и
в крайна сметка таванът ще си остане небоядисан, докато съм
жив. А ако играем с тънка цена, аз ще мога да заявя, че съм
взел най-ниската оферта и по този начин съм защитил
обществения интерес. Такава е практиката. Разбираш ли ме?
- Разбирам ви. Всъщност не съм съвсем сигурен, че ви
разбирам. Когато след няколко месеца анексирате бюджета
ми, няма ли да се появят същите съмнения за корупция?
- Не. Кардиналите, разбира се, ще ми се дървят, но аз ще имам
железен аргумент срещу тях. Ще им кажа така: господа,
изправени сме пред избор – или да отпуснем допълнителни
средства на синьор Микеланджело ди Лудовико Буонароти
Симони, наричан за краткост Микеланджело, за да довърши
проекта си или да прекратим договора с него и да обявим нов
търг за боядисване на тавана на Сикстинската Капела. И те
със сигурност ще предпочетат да продължим договора си с
теб.
- Защо?
- За да не берат ядове. Кардиналите са корумпирани, но
страхливи. Ако се обяви нов търг, това ще увеличи цената на
проекта многократно. Ще трябва отново да викаме мазачи, за
да замажат каквото си нарисувал и да се почва всичко наново.
За много повече пари. И тогава аз ще подхвърля на медиите,
че имам съмнения за корупция и ще еба майката на
кардиналите.
- А как ще се справим с нападките от мафията на дъртите
дизайнери?
- Не се плаши от тях. Те са боклуци. Да го духат.
30 април 1508
Подписах договора. Отзивите в медиите са доста злонамерени:
“Неизвестен дизайнер спечели търга за Сикстинската капела”,
“Папата дава капелата на новобранец”, “Оня Микеланджело взе
оная поръчка”.
В един от вестниците има и редакционен коментар: “Докога
Ватикана ще толерира посредствеността?”, придружен с
карикатура. На карикатурата е изобразено бебе с биберон, което
държи палитра и четка.
Много оригинално, няма що!
Папата ми се обади много доволен.
- Четеш ли вестниците? - вика.
- Чета ги - викам.
- И кво мислиш?
- Ми кво да мисля. Плюят ме.
- Това не е нищо, момче. Плюят те, но плахо, щото нямат
аргументи.
Не ти ли прави впечатление, че всичките кардинали са отказали
коментар пред медиите. Защо са отказали според теб?
- Не знам.
- Щото няма какво да кажат. Хванахме ги за топките с тая тънка
оферта.
- Мислиш ли?
- Убеден съм. Айде честито, до три дни ще ти преведем аванса,
а ти глей до края на седмицата да се оправим с ония 20
процента, нали?
- Ще се оправим. А кога почвам работа?
- Е, къде си се разбързал па ти? Сега си почини, събери сили...
- От кво да си почивам?
- Как от кво? Свършихме най-тежката работа – подписването на
договора. Оттук насетне всичко е пей сърце. Ти си работиш
спокойно, аз си получавам 20-те процента... Имай предвид, че
за пръв път се навивам на толко малък процент и това е само
щото съм ти фен. Иначе вземам по 40. Такава е практиката.
- Кажи ми все пак кога горе-долу почвам, за да си планирам
нещата.
- Абе ти си интересен човек, Микеле. Вместо да почерпиш,
разбираш ли, че си набарал такава яка поръчка, ти ми задаваш
глупави въпроси. Когато почнеш - тогава.
- Ама...
- Кво ама? Искаш да ти кажа кога ще свършат мазачите ли? Еба
ли му майката кога ще свършат... Ти не си ли се разправял с
майстори?
- Разправял съм се.
- Еми начи знаеш кви капути са. Аз как да ти кажа кога ще
свършат? Ако па толко ти се работи, ела на вилата ми да удариш
един латекс в кухнята.
3 юли 1508
Минаха два месеца от подписването на договора, а още не съм
почнал работа. Мазачите са доникъде и изобщо не си дават зор,
щото са на надница. Ходя всеки ден да видя докъде са я
докарали, а те ми излизат с лафове от сорта: “споко, чорбаджи”,
“работата не е заек да избяга”, “седи пий една бира”, “тоя таван
мамата ни еба”, “тва новото строителство за нищо не става” и т.н.
След което задължително завършват разговора с философското:
“тъй ше е тя”.
Междувременно боядисах кухнята на папата, а вчера почнах и
банята.
Що ли ми трябваше да се хващам с обществена поръчка, да се
еба у главата проста.
29 юли 1508
Видях се със Сандро Ботичели. Голям художник и абсолютен
курвар. Само ебане му е в главата. Донесе ми картината си
“Раждането на Венера”. Съвършена работа. През живота си не
съм виждал толкова яка пичка – дълги крака, малки стегнати
цици, леко пухкав ханш, коса до коленете, с която небрежно е
поприкрила путката си. Смаях се. Няколко минути само
преглъщах и не можех нищо да кажа.
- Фантастичен модел, колега. Откъде я намери?
- Венерчето ли? Приятелка ми е.
- Айде бе! Откъде ги вземате тия приятелки, бе?
- Ми манекенка е.
- Страхотна путка, Сандро. Евала. Направо е нереална. Ебахти
дългата коса.
- А, косата е фалшива. Екстеншъни. Ма добре й стои.
- Определено. Само не мога да разбера защо си я накарал да
си прикрива оная работа?
- А, това е цензурираната версия. Имам и няколко хард-
варианта в ателието.
- Еби му майката. Ти си щастлив човек, Сандро. Живот си
живееш.
- Така е.
- А с ебането как си? Топиш ли още старата четка в млади
палитрички?
- Топя я сегиз-тогиз. Не я оставям да се спече.
Посмяхме се със Сандро, пийнахме по няколко бирички и му
обещах при първа възможност да му ида на гости в ателието във
Флоренция да погледаме мръсотийки.
12 август 1508
Мазачите най-после свършиха шпакловката. Започнах да строя
скеле, върху което ще работя. Таванът е висок 20 метра и ако се
излумбя отгоре, ще стана само на дизайнери.
Ходих да купя бои. Взех от китайските, че са по-евтини. До два-
три дни би трябвало да започна работа.
На най-високата част от потона ще изрисувам девет епизода от
Книгата на Сътворението. В страничните части ще ударя някои
по-второстепенни библейски епизоди, седемте Пророци - Исая,
Иеремия, Иезекиил, Даниил, Йона, Захария и Иоил и петте
Сибили - Делфийска, Персийска, Либийска, Еритрейска и
Кумайска. Абе, ще стане много гъзарска работа, но не знам дали
ще се вместя в сроковете.
Днес най-после почнах работа. Рисувам, легнал по гръб върху
скелето и мамата ми се ебава. Тия капути, мазачите, са си
оставили ръцете. Мазилката на много места дрънчи на кухо и
като я чукна с четката, се посипва върху главата ми. Ад! Няма
никакъв смисъл да рисувам, защото всичко ще падне. Наех
двама цигани да направят нова шпакловка. Казах на папата, че
ще се забавя и че ще платя от джоба си за нова шпакловка, щото
тая за нищо не става. А той ми вика:
- Прави квото искаш, Микеле. Само гледай да не забравиш за
моите 20 процента.
13 октомври 1508
Рисувам като луд, за да спазя сроковете. Понякога прекарвам по
17-18 часа на обекта. Вчера даже заспах на скелето и се събудих
абсолютно схванат. Мани схващането, ама ако се излупам
отгоре, както спя... Взех да се връзвам за скелето, за да
предотвратя подобни инциденти.
Вчера ходих при папата да му занеса първите 20 процента. И в
момента, в който му давах парите, в кабинета му влетя някакъв
пич и вика:
- Как не ви е срам, копелета корумпирани. Рушвети си раздавате,
а? Аз съм архитект Янев и ше ви еба путката майна...
Папата бързо се овладя и му вика:
- Какво ти е, чадо? Бях дал на Микеле пари назаем и той сега ми
ги връща.
Но беше твърде късно. В кабинета влязоха куките от
Икономическа полиция, сложиха белезници на Папата и го
отведоха. А мен ме повикаха да свидетелствам. Аз, разбира се,
нищо не им казах, но се боя, че Папата го е закъсал.
Днес ми дойде гостенин – фламандецът Рубенс. Свестно момче е и
кадърен рисувач, но е тежко извратен тип. Рисува само жени с
нечовешки целулит. Показа ми няколко свои работи и направо ми
стана лошо. Моделите му са отвратителни – някакви гнусни голи
лелички с тонове гъзна лой. Ква е тая естетика, не знам...
Направо щях да се издрайфам, а той ме гледа с очакване да му
кажа нещо.
- Прилично рисуваш – викам му. – Имаш добра техника. Обаче
кви са тия модели бе, братче? Не можа ли да намериш някоя
по-добре сложена, по-слабичка женица? Кви са тия моржове?
- Аз си падам по по-пухкавичките, синьор Микеланджело. Една
жена гърчава ли е – не ми я хвали.
- Не става въпрос да е гърчава. И аз харесвам добре
оформените жени – с цици, задник и прочие. Ма твойте са като
сумистки бе, колега. Ти немаш модел под 200 кила.
- Дебелите ми излизат по-евтино. Не мога да си позволя да
наема Наоми Кембъл да ми позира. Освен това пълничките са
по-голямо предизвикателство за художника. Имат хиляди
гънки и е много пипкава работа.
- Така е. Я ми кажи колега, ама честно, поебваш ли си
моделите?
Рубенс се изчерви.
- Еми поебвам ги, кво да се лъжеме. Човещинка е.
- Е как ги поебваш тия слонове, бе?
- Еми как – по нормалния начин. И да ви кажа, синьор, дебелите
са по-отзивчиви в секса. Повече се раздават и се радват и на
малко. Бързо им се разлупва сърцето и за има-няма три
минути са готови. Не е като да се мъчиш с часове над някоя
гърчава ненаситница.
16 ноември 1508
Папата още е в ареста, а на мен нищо не ми направиха. Е,
вестниците писаха какви ли не щуротии по мой адрес, но в
крайна сметка се оказа, че съм чист пред закона. Така че
продължавам да си рисувам тавана на Капелата. Откъде се
появи тоя архитект Янев, така и не разбрах.
3 декември 1508
Папата го пуснаха и днес се видяхме. Беше в добро настроение.
- Тия от икономическа полиция са пълни аматьори, Микеле –
вика ми. – Адвокатът ми разби всичките им обвинения. Не
само че ме пуснаха, ами само дето не ми се извиниха накрая.
Нещастници.
- Откъде според вас е дошла атаката, ваше светейшество?
- Как откъде? От кардиналите. Но аз разказах на полицаите
такива неща за всеки един от кардиналите, че ако пак се
опитат да ми направят някаква постановка, ще ги вкарам
всичките в ареста.
- Радвам се, че се измъкнахте, ваше светейшество.
- Ма ти съмнявал ли си се? Много си наивен, Микеле. Има ли
някоя осъдена важна клечка в нашата държава? Осъдиха ли
Вальо Топлото? Осъдиха ли Мургина? Дори Кузов, който ебе
малки дечица, не осъдиха. Достигнеш ли определен държавен
пост, правосъдието престава да работи, Микеле. И знаеш ли
защо?
- Защо?
- Защото нямаме интерес да работи. Защото всички ние много
добре си знаем кой какви грехове има. И ако влезе един, той
ще се разприказва и ще трябва да влязат всички. И тогава кой
ще управлява?
- Нормалните хора.
- Те са тъпаци, Микеле. Не стават за нищо. Нужни са ни само за
да си плащат данъците и да гласуват на избори. Няма друга
полза от тях.
- Аз не съм тъпак, ваше светейшество.
- Разбира се, че не си тъпак, Микеле. Ти вече си от нашите.
Участваш в статуквото. Печелиш обществени поръчки по
втория начин. Плащаш рушвети. В момента, в който прие
правилата на системата, ти стана част от тази система.
- Не съм ги приел.
- Приел си ги. И архитект Янев много добре знае това, хаха.
Действай, Микеле. И не забравяй да си плащаш редовно 20-те
процента. Защото затворът е пълен с неблагодарни
дизайнери.
14 април 1512
Завърших Капелата. Стана добра според мен. На откриването
дойдоха журналисти, разглеждаха, зяпаха, ама какво ли разбират
журналистите?
Въпросите им бяха най-вече за цената на проекта и дали съм давал
рушвети на папата... Тъпаци. Никой не оцени труда ми.
Сега, след четири години денонощен труд, разбирам, че усилията
ми нямат смисъл. Изпълних престижна поръчка, но заплатих за нея
твърде висока цена – дископатия, безсъние, разбити нерви. И най-
лошото – загубих си илюзиите.
А какво остава от един дизайнер, щом загуби илюзиите си?
Шест кокошки съм заклала
26 септември 1531
От половин час я гледам тая пача как тътри напред-назад
мързеливия си задник и не мога да повярвам, че вече 22 години съм
женен за нея. Аз, Хенри, кралят на Англия, човекът, който има власт
над живота и смъртта на всичките си поданици да прекарвам дните
си с това жалко създание, с тоя противен борсук, с тоя гнусен
птеродактил.
Повечето хора си мислят, че да си крал е много готино. Искам някой
от тия, дето ми завиждат, да се опита да поживее поне един ден с
Кейт, тая суха скумрия арагонска. Вечно е кисела, вечно недоволна,
сякаш сe e омъжила за последния прошляк.
Родила ми е шест деца, от които пет умряха. Егати ниското капеде.
Само Мери оцеля, моята сладичка, мъничка Мери, смисълът на
живота ми, единствената ми утеха в студените дни и безсънните
нощи.
А и “Арсенал” не вървят добре тоя сезон. Не мога да разбера защо.
Имаме добра селекция, а освен това ако има човек на света, който
разбира от футбол, това е Арсен Венгер. Обаче - кур. Фабрегас
никакъв го няма, Ван Перси е колеблив, а Адебайор играе само
когато е на кеф, дееба и лонгура черен, дееба.
Само Насри ми пълни душата, ама както казваше баба ми “едно
лайно кенеф не прави”.
Държавата и тя не върви, ама сега ми е само до нея. Затрупан съм
с лични проблеми, държавата ще почака.
29 юни 1532
Снощи правих бал по случай рождения ми ден и се запознах с една
невероятна пичка. Анчето Болейн. В лицето й имаше нещо толкова
загадъчно, че не се стърпях и я хванах за гъза. А тя се изчерви,
моля ти се. Кви са такива притеснителни тия младите, не мога да
разбера.
- Не мога да правя такива неща – ми вика. – Вие сте женен, а и аз
съм омъжена и моралът ми не го позволява.
Наложи се спешно да променя брачния й статус. Извиках стражата
и наредих по най-бързия начин да направят госпожа Болейн
вдовица.
И така Анчето овдовя за има-няма десет минути. При мен обаче
казусът се оказа малко по-сложен. Не върви да утрепя Кейт, щото
ще тръгнат грозни слухове по мой адрес. Хората ще кажат, че съм
жесток, че дискриминирам жените и после пиарите ми трудно ще
изтрият това петно от имиджа ми.
Повиках Уолси и му възложих да измисли начин как да се разведа с
Кейт и да си заживея с Анчето. А Уолси вместо да ми помогне, взе
да кърши пръсти и да ми мрънка като някакъв педал:
- Боя се, че е невъзможно, милорд. Госпожа Болейн е омъжена
за сър Хенри Пърси.
- Вече не е. Сър Хенри Пърси почина внезапно.
- О, май гад. Кога?
- Преди малко. Не издържа на напрежението. Той беше достоен
мъж. Ще го погребем с почести и топовни салюти. А след това в
знак на признателност пред делата му, ще се оженя за жена му.
- Боя се, че е невъзможно, милорд. Вие сте женен.
- Е, кво като съм женен. Ще се разведа.
- Боя се, че е невъзможно, милорд. Църквата не го позволява.
- Какво значи “църквата не го позволява”, Уолси? Нали ти си шеф
на църквата? Нали си шибан кардинал? Ще го уредиш.
- Боя се, че е невъзможно, милорд. Нямам такива правомощия.
- Уолси, когато говоря с теб, имам чувството, че сме в някакъв
тъп виц. Как така нямаш правомощия, когато всички шибани
църкви в Англия с всичките им шибани попове са ти подчинени?
Ти си им шибаният шеф. Сложил съм те, за да решаваш
проблемите, а не да ми ги създаваш.
- Ще трябва да попитам как да постъпя, милорд.
- Кого ще питаш?
- Негово светейшество Римският папа.
- Уолси, искам да те питам нещо. Ти в Рим ли живееш? А?
Отговори ми, в Рим ли живееш? А? Кво мълчиш бе, путьо с
путьо? Отговаряй, като те питат. В Рим ли живееш?
- Съвсем не, милорд.
- А къде живееш?
- В Лондон, милорд.
- Лондон. Именно. Лондон. Запомни го добре, щото ако го
забравиш, ще го изпиша с желязо върху гърдите ти. Лондон. В
Рим папата може и да е първо протеже господне, може да е
намбър уан джизъс мен, но тук аз карам влака. И като ти кажа
да ме разведеш с оная испанска пача, ще ме разведеш, разбра
ли ме?
- Милорд, разводите са забранени от Църквата.
- Ей, тия каши край нямат. Искаш да ми кажеш, че заради някакви
бюрократични спънки аз трябва да си прееба живота? Тая няма
да стане, Уолси. Ако твойта църква не ми дава да живея както
си искам, ще си направя моя църква, в която аз ще определям
правилата, ясно ли ти е?
- Ще се моля за вас, милорд.
- Моли се за себе си, Уолси. Ако не измислиш как да се разведа,
ще имаш нужда от много силна небесна подкрепа.
Уолси почна да се кръсти и се изсули от залата тихо и гузно като
неволна пръдня на възрастна гувернантка.
Как ме преебаха “Арсенал”, не е истина. Как може да направят хикс
с “Евертън”, бе. Рядко съм виждал такива ливади. Мани, ами за
малко щяха и да ни бият. Добре, че съдията даде продължение, та
Ван Перси вкара и отървахме тоталния резил. Вече не знам какво
става в добрата стара Англия. Имам чувството, че губя контрол
върху положението, а това ме изнервя.
Вече всеки ден се виждаме с Анчето. Луд съм по нея. Обаче не ми
дава да я чукам. Само се обарваме. Докато не се разведеш, вика,
няма да ти пусна. Не съм такава за каквато ме мислиш.
Тая па си мисли, че я мисля за неква. За ква да я мисля? Просто ми
се ебе от нея, тва е истината. Нямам си аз други грижи, разбираш
ли, та ще седна да я мисля...
Извиках Уолси и му сритах задника. Питам го какво става с развода
ми, а той ми мрънка нещо. Тва кардиналите са си ебали веко.
Казах му, че щом не може да ми реши проблема, го уволнявам. Да
ходи при Папата, той да му плаща заплатата. На мен некадърници
не ми трябват.
Скъсах с католицизма и обявих основаването на нова църква.
Англиканска.
В нея аз съм шефът. Аз съм си главен поп и папа и мама, абе
всичко. И в мойта църква разводите не само са разрешени, но и са
благословени от Бога. Това е положението.
Днес бях на сватба. Томас Кромуел и годеницата му Елизабет ме
поканиха за кум. Всичко си беше, както си трябва. Играх за пилето,
пий куме пий, сбих се с диджея... абе, пълна програма. Дойде време
и за традиционната реч на кума. Това ми е любимият момент, тъй
като съм изключителен оратор. Изправих се и тържествено
започнах:
- Скъпи младоженци! Скъпа Елизабет, скъпи Томас! Наричам ви
“скъпи”, защото заради скапаната ви сватба се наложи да се изръся
350 паунда за тоя грозен сервиз, дето ви го подарих. Да го
изпотрошите дано в стотиците семейни скандали, които ви
предстоят от днес до развода ви!
Днес всички ви пожелават красиви неща, но като добър ваш
приятел аз не мога да си позволя да ви лъжа. Длъжен съм да ви
кажа какво ви очаква.
Защото всички тези лицемери, които сега мазно ви се усмихват и
ръсят клишета от сорта: “Таз година булка, догодина люлка!”, всички
те много добре знаят какво лайно е бракът. И всички те злорадо ще
хихикат в момента когато семейството ви неизбежно се разпадне.
Замисляли ли сте се защо по сватбите всички скандират “горчиво”?
Аз ще ви кажа. Сватбените целувки са най-горчивите в живота и
много скоро ще се убедите в това.
Удивен съм от безразсъдството ви да се ожените. Днес в 16-и век,
бракът е не само старомоден, но и доказано вреден. Очакват ви
тежки, нерадостни дни, в които ще проклинате глупостта, която
извършвате днес и ще гледате с умиление снимките от времето,
когато не сте се познавали.
Под гибелното въздействие на семейния живот много скоро
Елизабет ще се превърне в противна лоена топка, отчаяна от
целулита си и трайната загуба на оргазъм, а Томас ще
метаморфозира в плешив мърморещ чичко с вмирисани чорапи и
неукротими стомашни газове.
Сексът, на който сега може би се кефите, ще се превърне в тъжно
притискане на увехнали телеса. Не е далеч денят, когато мекият
член на Томас отчаяно ще се търка в увисналите до пъпа цици на
Елизабет в търсене на завинаги изгубената ерекция.
Вечерите ви ще бъдат кошмар. Няма да можете да си простите, че
сте заменили свежия аромат на есенна вечер с вмирисана на
запръжка грозна кухничка. Затова ви съветвам – купете си
телевизор. Мълчаливото взиране в екрана ще облекчи поне малко
страданията ви.
Като ваш кум и приятел, имам и една гореща молба. В никакъв
случай не правете деца. Ако сте толкова самотни, вземете си куче,
вземете си котка, гледайте кокошки, прасета, хлебарки, но - за Бога
– само не правете деца!
Най-големият грях, който могат да извършат двама нещастници,
които взаимно са провалили живота си, е да създадат нови
нещастници и да провалят и техния живот.
Имам и една добра новина за вас. Оставих я за финал, защото
искам да завърша с нещо позитивно и оптимистично. Добрата
новина е, че днес вие правите първата стъпка към най-светлата
дата в живота ви – датата на вашия развод. Знайте, че колкото по-
дълъг и тежък е семейният ви път, толкова по-сладък ще бъде
разводът ви.
Наздраве!
За моя изненада речта ми не се прие много добре. Имаше отделни
вяли ръкопляскания, но като цяло сватбарите сякаш не се изкефиха.
Хората май не обичат да им се казва истината.
24 февруари 1533
Изгоних тъпата арагонска кифла Кейт и се ожених за Анчето
Болейн. Много е добра в леглото тая, направо ме развинти. На
страхотни мурафети я е научил стария Пърси, Бог да го прости.
Изобщо новата жена си е като нова кола. Първите няколко месеца
ти е кеф да я изрязваш мощно, докато й научиш всичките номера.
Човек трябва да се ожени втори път, за да разбере какво е
истинската любов.
Прекрасна е Анчето, само брат й е малко гламав. Не случих на
шурей и това си е. Ма в края на краищата не съм се оженил за него,
нали така.
30 януари 1536
Вчера Кейт Арагонска умря, а Анчето си доведе нова придворна
дама. Казва се Джейн Сиймур и е страхотно парче. Уж гледа
невинно, но я усещам, че е страхотна мръсница.
Запознахме се и аз пуснах в действие прочутото си чувство за
хумор.
- Как сте, как сте – викам й – мокрите ли котето, хехе?
- Откъде знаете, че имам коте, милорд?
- Еми разбираме ги ние тия неща, госпожице. Не сме прости, все
сме виждали някое и друго коте.
- Може ли да ви попитам нещо, милорд.
- Разбира се, Джейн. Питай каквото искаш.
- Какво означава цифрата осем след името ви? Защо се наричате
Хенри осем?
- Еми такъв ми е бранда, Джейн. Все някакъв номер трябва да
имам. Знаеш как е – голф четворка, беемве петица, аз пък съм
хенри осмица, хехе. Искаш ли да ми видиш скоростния лост?
- Ама не сте ли автоматик?
- Не съм. Аз съм от старата школа. Паля само със смукач.
- Стига си говорил глупости, Хенри – изсъска Ан.
Егати тъпата пача. Ти ли ще ми кажеш кво да говоря ма, оу,
откачената...
Много ме нерви тая жена напоследък. Откакто стана кралица,
страшно си е повярвала. Заради нея нова църква направих, а тя ми
се отваря. Ще видим докога ще я търпя.
2 май 1536
Джейн е невероятна. Днес такава свирка ми врътна в тронната зала,
че направо ми изтръпнаха петите. Ще се оженя за нея. Но преди
това трябва да разкарам тая свиня Ан.
Извиках началника на стражата и наредих да я арестува и да я
затвори в Тауър.
- В какво я обвинявате, ваша светлост? – попита ме той.
- Не знам. Измислете нещо, нали сте началник. Малко причини ли
има човек да бъде хвърлен в Тауър. Проявете въображение!
След десет минути тая пача беше окована в пранги. Обвинили я във
вещерство, изневяра, предателство и заговор срещу краля. Даже
малко са се престарали – обвинили я и в кръвосмешение с брат й,
та прибрали и него. Няма лошо. Тва е най-малоумният шурей, който
някога се е раждал, заклевам се. Нека гният сега двамата в затвора,
като са толкова отворени.
18 май 1536
Ожених се за Джейнчето. Абе друго нещо си е младото. Тясна
пичица, повдигнати цици, няма стрии, няма целулит, няма мигрена.
И най-важното – ебе се като разпрана. Ква е тая енергия, кво е тва
чудо.
Живот си живея с нея. Чак на третия брак човек разбира какво е
истинската любов.
Голяма работа е Джейн. Вика ми “зайо”, моля ти се. Абе какъв зайо
съм аз бе, мойто момиче, аз съм един дърт пръч.
Наредих да обезглавят Анчето, да не се мъчи по тия затвори. Така
де, то това нейното живот ли е?
Днеска не ми е ден. Не стига че “Арсенал” паднаха от “Фулъм”, ами
и Джейн умря. То като ти тръгне накриво от сутринта...
Отидох на море в България. На бунгалата в Шкорпиловци. България
много ми хареса. Правят страхотно кисело мляко, имат хубави жени
и евтин алкохол. Какво повече му трябва на човек. Верно, че от 150
години са под турско робство, ама тоя факт не ги притеснява кой
знае колко.
Та в Шкорпиловци се запознах с една немска туристка – Ана фон
Клеве. От ГДР е, ама е много сърцато момиче. Ако си обръсне и
краката, цена няма да има. Отидохме на чалга, потанцувахме,
пийнахме и я заведох в бунгалото.
Чак сега разбрах защо Германия е родина на порното. Тая жена ме
разкова.
То не беше “вундабаа”, то не беше “шприц мих, шприц мих”. Аз не
съм много наясно с немския, ма тва го разбрах.
Толкова доволен останах, че веднага й предложих брак. Сега с
Анчето фон Клеве сме в меден месец и съм много щастлив. Човек
трябва да се ожени четири пъти, за да разбере какво е истинската
любов.
2 март 1540
Как ме дразни тая пача, не е истина просто. Вечно нацупена, вечно
сърдита, дееба мамицата й фашистка, дееба. Освен това от ден на
ден все повече заприличва на Оливер Кан. Направо не мога да я
гледам.
Знаех си аз, че не ми върви с жени на име Ана, ама в Шкорпиловци
бях перманентно пиян и изобщо не съм мислил какви ги върша.
А преди няколко дни се запознах с една жестока пичка – Катрин
Хауърд. 19-годишно цепеняче. Иде ми да я изпапкам.
31 юли 1540
Разкарах тъпата немска кифла и се ожених за Катрин. Сега, от
позицията на опита, който имам, мога да заявя, че човек чак при
петия си брак разбира какво е истинската любов.
Тая жена е като фойерверк. Такива ги измисля в леглото, че просто
ме смайва. Лошото е, че аз вече съм на години, не съм оня жребец
какъвто бях през 20-те. Но пък виаграта си е виагра, не ме оставя да
се изложа.
14 април 1543
Тая Катрин се оказа ебахти нимфоманката. Сцепва ме от ебане.
Изобщо не се замисля, че аз вече съм на 52 години и трябва да го
давам по-кротко. А и от виаграта ми се разхлопва сърцето.
Вчера ми вдигна страхотен скандал. Ти, вика, не ме задоволяваш,
аз съм млада жена, имам си физиологични нужди, не мога да стоя
вечно неоправена.
Бахти неблагодарницата. Аз я измъкнах от калта, направих я
кралица, дадох й всичко, за което може да мечтае една жена, а тя
ще ми образува изречения. Извиках началника на стражата и я
вкарахме в затвора по обвинение за изневяра. По същото
обвинение вкарах и две много неприятни копеленца от протокола,
щото от сума ти време ме дразнят, а не можех да ги уволня, понеже
са от профсъюза.
28 юни 1543
Днес имах рожден ден. Станах на 52 години. Вече съм твърде стар,
за да правя шумни партита, затова го отпразнувах в тесен
приятелско-семеен кръг – поканих само най-близките си 750 човека.
Хапнахме, пийнахме и дойде време да произнеса тост. Тостът ми
както винаги беше мъдър и откровен:
- Приятели! Роднини! Не слагам определения пред думите
“приятели” и “роднини”, защото като ви гледам събрани накуп, не ми
идва наум как да определя тая безподобна паплач, която
представлявате.
Събрах ви на рождения си ден не за да чуя баналните фалшиви
пожелания, от които ми се повдига.
Събрах ви не за да ми подарите шибаните си безполезни подаръци,
които още утре ще изхвърля в кофата за боклук.
Събрах ви, за да ви кажа какво мисля за вас. Достатъчно стар съм,
за да не ми пука от никого, достатъчно самотен съм, за да си
позволя да се лиша от измамния лукс да общувам с хора като вас.
Още от малък знаех, че ви превъзхождам във всяко отношение.
Общувах с вас с надеждата, че някъде по света вероятно има и по-
читави хора и в момента, в който ги срещна, ще ви бия шута. За
съжаление съдбата се оказа неблагосклонна към мен и не ме
запозна с други хора. Явно това е цената, която е трябвало да платя
за греховете си....
Принуден бях да търпя вечните ви мърморения, непрестанните ви
оплаквания, безкрайните ви молби за помощ.
Защо да се лъжем – вие сте пълни нещастници и много добре го
знаете.
Винаги съм ви помагал, воден от някакво мое псевдохристиянско
убеждение, че умствено убогите трябва да се закрилят.
Вместо обаче да оцените снизходителната ми помощ, вие ми се
качихте на главата. Решихте, че аз съм някаква майка Тереза, и че
ако посреднощ се напикаете, аз съм длъжен тутакси да пристигна,
за да ви подсуша.
И аз го правех.
От мен се очакваше да издържам финансово всичките си малоумни
братовчеди, да бъда морална опора за алкохолизираните си
съученици и да бърша сълзите на недоебаните си лели.
Направих го. И какво получих в замяна? Само обиди и подигравки.
Изляхте реки от помия върху главата ми.
Затова днес всички вие сте в отлично здраве, имате розови бузи и
излъчвате оптимизъм, а аз съм с високо кръвно, разбити нерви и
хронична депресия.
Аз бях дотук. Бъдете така добри от днес да забравите телефонния
ми номер, да престанете да ми пращате коледни картички и да
откъснете от семейните си албуми всички снимки, на които
присъствам.
От днес нататък вие сте мъртви за мен, и аз съм мъртъв за вас.
Позволих си, без да ви питам, да ви направя една мила изненада по
случай рождения ми ден. Утре пускам на пазара автобиографична
книга, в която съм описал всичките ви мерзости и интриги, всички
гадости, които сте извършили пред очите ми. Озаглавил съм
автобиографията си “Да живееш сред лайнари”. Много интересно
четиво е, препоръчвам ви я.
Наздраве!
Вчера се ожених. Новата ми съпруга се казва Катрин Пар. Улегнала
жена, много е видяла в тоя живот – два пъти се е женила, два пъти
се е развеждала и усещам, че няма да ми прави проблеми като
предишните пет. Дойде си жената с вибраторите, със всичко. Кротка
е, няма прекомерни изисквания към мен и ме оставя спокойно да си
гледам мачовете на “Арсенал” по “Диема”-та.
Човек едва при шестия си брак разбира какво е истинската любов.
Мир, разбирателство, рахат.
Сега, като тегля чертата, виждам че съм живял доста пълноценен
живот. Шест жени имах – три Катета, две Анчета и една Джейн. За
съжаление пет от тях умряха. Такъв им бил късметът.
Направих си моя църква, воювах чат-пат с Франция и Германия.
Общо-взето интересно си поживях.
Остана ми една мечта – да видя “Арсенал” шампиони. Тогава ще
мога да умра с усмивка на уста.
Двеста от лежанка
Чувствам се пълен нещастник.
На 17 години съм и уж съм цар на Русия, обаче пичките не ми
обръщат никакво внимание. Нула впечатление. Така е, защото съм
хилав и грозен. Имам хиляди пъпки. Съучениците ми постоянно ми
се подиграват. Викат ми Иван Грозни. Обаче от утре тръгвам на
фитнес. Ще стана най-якото копеле на света и тогава ще видим кво
ще говорят.
Почнах да тренирам. Тва фитнеса е ебати мъката. Уж днеска
лекичко почнахме, без големи натоварвания, а всичко ме боли.
Инструкторът ме огледа от всички страни и ми каза, че имам
идеално телосложение за културист. Тоя подиграва ли ми се нещо?
Каза, че на първо време трябва да натрупам мускулна маса, а после
ще работим за релеф. Човекът ми каза в прав текст, че ядене му е
майката. Направил ми е хранителен режим: пилешко месо, риба,
овесени ядки, макарони, черен хляб, ядки и много яйца. Каза ми, че
трябвало да се храня по 5-6 пъти на ден и да изяждам минимум по
7-8 яйца на ден без жълтъците. По принцип мразя яйца, ма нали
съм решил да ставам най-якото копеле в света, ще трябва да го
преживея.
4 март 1547
Фитнесзалата е супермиризлива. Носи се тежка смрад на пот и на
крака. Ама взех да свиквам. Поопознах се с пичовете, които
тренират редовно. Най-много се разбираме с Вовата Путин. Бил е
джудистче и не е да кажеш некъв суперяк, няма огромни мускули
като другите пичове, обаче е адски жилав и знае много хватки.
Добро момче е. Вика ми:
- Иване, ако някой те закача, само ми кажи и аз ще се разправям с
него.
Оттогава съм някак си с доста по-добро самочувствие.
Има и две-три супермацки, дето идват редовно, но не ми обръщат
никакво внимание. Е то кво да ми обръщат, аз съм ебати хилавия.
Почнах да вдигам дъмбели по 5 килограма. Инструкторът ми се
ебава с мене и ми вика, че тия дъмбели били детски, ама то все
отнякъде трябва да се започне, нали така?
От лежанка засега дигам само 30 кила, което е направо позорно.
Има пичове в залата, дето правят серии с по 130 кила.
Най-зле ми се отразява храненето. Сутрин изяждам по 8 яйца с 2
жълтъка и една купичка овесени ядки. На обед три пилешки
пържоли с ориз, а вечер – макарони. През другото време ям само
плодове.
Но засега от диетата ми няма никакъв ефект. Кога ли ще я натрупам
тая шибана мускулна маса?
Казах на инструктора, че искам да работим предимно за гърди и
бицепси. Щото в края на краищата бицепсите са това, което
впечатлява пичките. А инструкторът вика, че още ми е рано. Първо
трябвало да понатрупам маса.
След тренировката бях озверял от глад и сгънах пет хамбургера.
Дано инструкторът да не разбере, щото ще ми откъсне ташаците.
26 април 1547
Не знам от диетата ли е, или от нещо друго, обаче напоследък
мисля само за ебане. Разгонил съм се като животно. А инструкторът
твърдо ми е забранил чикиите, защото от тях се губела много
енергия, която трябвало да пренасоча към мускулите си. Аре бе, той
ще ми каже на мене. Аз, ако не олабя жилата два-три пъти дневно,
съвсем ще озверея.
Освен това преди няколко дни във фитнеса дойде Анна Курникова.
Невероятна жена. Докато работеше на гладиатора й се видя
курничето. Фантастичен, малък, стегнат курник. Леле, тая ако ми
падне...
19 май 1547
Отчаян съм. Блъскам като луд в залата, а съм си все същия хилав
нещастник. Оплаках се на инструктора, че не виждам смисъл от
всичките тия усилия, а той ми вика:
- Виж сега, Иване. Само с тренировки няма да стане. Ще трябва
и химия. Тия всичките пичове, дето ги гледаш тука, зобят
зверски. Мога да ти препоръчам едни стероиди, дето само за
един месец ще те издуят като Мистър Олимпия. Обаче почнеш
ли да ги взимаш, не трябва да ги спираш.
- А вредни ли са?
- Е, сега вредни. Да са вредни, да са вредни, колко да са
вредни... Никой не е умрял от стероиди. Поне аз не съм чувал
такъв случай.
- Еми давай да ги взимаме.
- Не искам да оставаш с впечатление, че те агитирам. В крайна
сметка ти си решаваш дали да ги взимаш, или не.
Отговорността си е твоя. Но ако наистина си решил да правиш
мускули – зоб му е майката.
Купих си стероиди и от утре почвам да ги взимам.
1 юни 1547
Ей, тва химията е голяма работа. Тия стероиди, дето ми ги даде
инструкторът, са чук! Само за две седмици така се напомпах, просто
не е истина. По два часа се гледам пред огледалото и не мога да
повярвам. Лошото е, че пъпките ми станаха два пъти повече, но коя
пичка ще ми гледа пъпките, при положение, че съм толкова
мускулесто копеле. Дори Анчето Курникова взе да ме заглежда.
Направо не мога да повярвам. Освен това съм станал много
агресивен. Само чакам някой да ми каже нещо, за да му спукам
главата от бой.
Напоследък почти не се сещам за чикиите. Изглежда съм възмъжал.
26 юни 1547
Вече почти не излизам от фитнеса. Направо съм се вманиачил.
Дигам дъмбели по 30 кила, а от лежанка правя серии 6 по 100. Сто
кила, човече! Никога не съм вярвал, че ще мога да ги дигна, а сега
са ми като “добър ден”. Всеки ден се снимам с джиесема и като си
сравнявам снимките виждам как от ден на ден ставам все по-як.
Усещането е невероятно.
Във фитнеса почна да идва някакъв странен тип – Леонид Брежнев.
Много е ексцентричен, работи само за вежди. И веждите му
наистина са впечатляващи. Не го знам кво яде, но според мен
такива вежди могат да се получат само с анаболи.
7 юли 1547
Анчето Курникова ме покани на кафе. Ако можеха да ме видят
отнякъде съучениците ми. Елате, мерзавци, да видите как Иван
Грозни пие кафе с най-страхотната пичка в цяла Русия. Като се
сетя, че преди няколко месеца не смеех да я погледна, камо ли да я
заговоря, а ето ни сега седим двамата във виенската сладкарница,
пийваме капучино и си бърборим:
- Ти Иване, къде учиш? – пита ме Анчето и ме гледа с най-
красивите очи в историята на световния фитнес.
- По принцип учех в руската гимназия, но прекъснах, защото
почнах работа.
- Какво работиш?
- Работя цар.
- Е, срамен труд няма.
- Така е. А ти къде учиш?
- В спортното.
- С какъв спорт си?
- Тенис.
- Аха.
Настъпи неловка пауза. Усещах, че трябва аз да подема някаква
тема, но не се сещах нищо. Направо се изпотих. Добре, че ми
хрумна спасителна идея:
- Колко дигаш от лежанка?
- Моля?
- Еми... така де... в смисъл... колко?
- Еми 30-40 килограма. То аз не работя за мускулна маса.
- А за кво работиш?
- Еми за общ тонус.
- Аз за тонус не работя. Заебал съм го. Работя само за бицепси
и гърди. Ма то на тебе не ти трябва да работиш за гърди.
- Благодаря.
- Добре си си така. Даже много добре.
- Много си мил.
- Еми мил съм.
И отново настъпи неква тъпа пауза. Тия разговори направо ме
съсипват от изтощение. Откъде да я подхвана сега?... Разгеле,
сетих се:
- Ти кво зобиш?
- Моля?
- Еми, нали си требва некви стероиди, тва-онова, то си е част от
нещата.
- Не взимам такива работи.
- Да бе! Хехе.
- Наистина. Ходя по състезания, а там има много сериозен
допингконтрол. Хванат ли те с химия – гориш.
- Аха.
- Да.
- Е, нищо де, ти и без химия си си много добре.
И пак започнах да се пържа в казана на мълчаливите паузи. Мисли,
тъпако, измисли какво да я питаш! Поддържай шибания разговор!
- От кой отбор си?
- От националния.
Начи най-мразя като некой каже “от националния съм”. Тва е ебахти
лицемерието. То е ясно, че сички сме от националния. Ма в крайна
сметка или си от “Динамо”, или си от “Зенит”, или си от “Шахтьор”.
Или кажи: “не гледам футбол”. Кво ми се правиш на интересна? Ся
пак трябва да сменям темата:
- Слушаш ли чалга?
- Не.
- А стига бе! Ми кво слушаш тогава?
- Енрике Иглесиас.
- Тва кво е?
- Ми латино.
- Аха.
- Да.
Уффф, тая ме изтощава с тия разговори. Кво да говоря сега?
- Еми радвам се. Не слушаш чалга. Значи си различна.
- Мерси. Много си мил.
И сега кво да я питам? Аре, нема ли да си допива капучиното, че да
ходя да си ударя една чикия в нейна чест?... Помълчахме известно
време, тя си допи капучиното, избърса с пръст ъгълчетата на
устните си и ми каза:
- Иване, може ли да те помоля нещо?
- Може.
- Наште са на екскурзия в чужбина. Може ли да дойдеш да спиш у
нас, щото ме е страх да оставам самичка?
Гледах я оцъклен и благославях чудодейната сила на спорта. Само
преди няколко месеца бях отчаяният самотник Иван Грозни, а днес
най-страхотната пичка в цяла Русия, а може би и в света ме кани на
ебня. Този миг осмисли всичките ми страдания, всичките мускулни
трески, всичките тъпи диети и стероиди, които съм погълнал. Да
живее фитнесът! Той ме направи друг човек.
Отидохме у Анчето. Тя запали свещи, наля вино и ми пусна Енрике
Иглесиас. Тоя Енрике много жално стене, и квото и да си говориме
няма нито пауъра на Тони Стораро, нито финеса на Милко
Калайджиев, ама в тая ситуация не ми се влизаше в музикални
спорове. По едно време тя ми вика:
- Аз ще вляза да си взема един душ, а ти през това време ако
искаш разгледай колекцията ми от салфетки.
Хвърли ми един класьор със салфетки и влезе в банята.
И седя аз на кожения диван и вместо да гледам дербито “Шахтьор”-
“Зенит”, разглеждам некви шибани салфетки като последен
тиквеник. А и тая пача се къпа почти два часа. За тва време научих
скапаните й салфетки наизуст.
И в един момент излезе! Загърната в син халат, цялата ухаеше на
пролет. По краката й имаше капчици роса. Седна до мен и ми
прошепна:
- Иване, мокра съм.
- Виждам.
- Какво виждаш?
- Еми нормално е след баня да си мокра. Изсуши се, да не
настинеш.
- Иване, искам те.
И ми седна в скута и почна да се търка в мен.
- Иване, няма ли да се съблечеш?
В тоя момент изпитах известни подозрения, че нещата отиват към
секс. Тръгнах да се разкопчавам. Обаче шибаният цип на анцунга
ми заяде. Дърпам, дърпам, ама ципът захапал плата и не ще. Много
се ядосах. Викам:
- Не мога да си сваля анцунга.
А Анчето ми говори с дълбок, похотлив глас:
- Не се казва “анцунг”, а “анцуг”, Иване.
- Еба ли му майката как се казва. Ципът заяде.
- Дай на мен.
И взе да се мъчи с ципа. Ма се оказа сръчна и го отвори. Свали ми
горнището и почна да стене:
- О, колко си як, Иване, о какви бицепси имаш. Скъсай ме!
Не знаех как да реагирам. Никой досега не ми е говорил така.
Анчето се разпали още повече, взе да ми целува гърдите, свали си
халата и остана чисто гола. Тая гледка ме шокира. Аз много порно
съм гледал, но такова съвършено тяло виждам за пръв път. И се
натиска върху мене, и пъшка като невидяла. А аз стискам класьора
със салфетките и се чудя какво да правя.
И изведнъж тая откачи. Дръпна ми класьора от ръцете и го хвърли
на пода. Салфетките се разпиляха. Викам:
- Анче, дай да съберем салфетките, че стана мазало.
А тя:
- Майната им на салфетките – вика. – Искам те, Иване, искам те
сега.
И взе че ми изу долнището на анцунга. Или анцуга, както там се
казва. И почна да ми пипа пишката. Пипа я, пипа я – нищо. После
взе да я целува – пак нищо. Очевидно много се бях изтощил от
интелектуалните разговори във виенската сладкарница и не ми бяха
останали сили за секс.
Анчето се стара много, но нищо не се получи. След дълги
мъчителни и безплодни усилия, тя си облече халата, седна до мен
на дивана и се разрева.
- Що ревеш, Анче? – викам. – Някой да не е умрел?
- Умрел е. Кура ти е умрел.
- С рев няма да го съживиш.
- Няма. Трябва да спреш анаболите, Иване.
- Защо?
- Щото от тях не можеш да ебеш.
- Еми аз и без тях не можех. Никоя не ме харесваше.
- Е сега те харесват, ама кво от това? Не можеш.
- Е, не мога. Ма преди пък въобще не можех, щото не ме
харесваха.
- Толкова ли съм грозна, Иване, че не ти става от мен?
- Не си грозна, Анче. Мен от никоя вече не ми става.
И както седяхме двамата гушнати на дивана, се разплакахме.
Плакахме, плакахме, па по едно време сме заспали.
8 юли 1547
Събудих се на дивана у Анчето, гол и засрамен. Тя спеше дълбоко,
както спи всяка незадоволена жена. Облякох се тихо и се изнизах на
пръсти. От нерви изядох осем мазни баници с десет бози и отидох
директно в залата. А там се наредили всичките отворковци и ме
чакат:
- Къде одиш бе, ебач?
- Как е Анчето?
- Скъса ли й трътката?
А аз бях толко бесен, че не казах нищо, а направо се тръшнах на
лежанката и взех да дигам. Сто и двайсе, сто и трийсе, сто и
четирсе... Толко бях ядосан, че можех да стигна и до двеста.
Добре че дойде Вовата Путин. Той е кротко момче и все гледа да ме
успокои. Изчака другите тъпанари да се разкарат и тихо ми каза:
- Кво стана? Наеба ли я?
- Не, Вова. Не ми стана.
- Нормално. В тая зала на никой не му става. Анаболите ни
ебават майката.
- Никой не ме е предупредил за тия последствия.
- А като си се раждал, майка ти предупредила ли те е за всички
шибани последствия, които ти предстоят в живота?
- Не.
- Значи никой те ти е длъжен.
- Да.
- Голям ли й е клитора?
- Моля?
- Не се прави, копеле. Знаеш, че всичките фитнесчийки
развиват огромни клитори от зобта.
- Отде да знам къв й е. Нали ти казах, че нищо не стана.
- Не се сдухвай. Всички сме така. Всяко нещо на тоя свят се
плаща. Ние си плащаме за мускулите с импотентност.
Днес разбрах, че Анчето си е хванала гадже. Оня мазен певец
Енрике Иглесиас. Не ги разбирам това жените. Тоя като го
гледам сигурно не може да вдигне и 30 кила от лежанка. Но пък
сигурно му става.
Помолих Вовата Путин да иде да го набие, но той се дърпа:
- Не мога да му направя нищо – вика. – Чуждестранен
гражданин е. Не е под моята юрисдикция.
- Вова, аз не те моля за юрисдикция, а за бой.
- Е, то е същото.
И сега какво? От една година тренирам, разбих се от диети и
анаболи, а пак съм самотен като куче. Верно, станах много яко
копеле, но не мога да чукам, ташаците ми се свиха, а напоследък
почнаха да ми растат и цици.
Чувствам се пълен нещастник.
Първият президент
Ще правим избори за президент. Аз съм против тая идея, ма
Джеферсън настоява. С избори било по-демократично. Глупости. То
е ясно, че всички са за мен. За кво да правим избори, само да
харчим парите на данъкоплатците. Както и да е. Да правят квото
искат. Аргументът на Джеферсън беше, че можело и някой друг да
се кандидатира. Смешник...
Кой ще се кандидатира срещу мене, бе? Нали ще го смачкам.
Тва американците са рядко тъп народ. С толкова зор основахме
държавата, през толкова трупове минахме, и за какво беше всичко?
Първото, което построиха, след като извоювахме независимостта,
беше “Макдоналдс”.
Излиза, че докато ние сме се борили за свобода и демокрация,
народът се е борил за сандвичи. Отвратително.
В тази страна няма никакви ценности, никакви идеали. Всеки гледа
да се наплюска до пръсване и да се тръшне пред телевизора, за да
гледа Опра.
Е как да говориш на такива хора за свобода, независимост и
демокрация?...
Джеферсън смята, че когато работим с прости хора, трябва да
налагаме идеалите със сила. Тия тъпаци, казва той, разбират
единствено от бой и глад. Само с декларации за независимост няма
да стане. Докато не им набием канчетата, нищо няма да постигнем.
Аз обаче смятам, че демокрацията и силата си противоречат.
Трябва да възпитаваме народа по пътя на убеждението и личния
пример.
А Джеферсън ми вика: ако си нямаш работа, давай личен пример на
човек, който се тъпче с хамбургери и пърди пред телевизора.
Де да знам. Може би е прав.
Ходих на баскетбол. Играхме с “Чикаго Булс”. Скъсаха ни шортите.
Майкъл Джордан е нечовек. Напука ни 58 точки. Цял мач не слезе от
коша. А и това момченце Скоти Пипън също е много талантливо.
Изобщо “Чикаго булс” са си “Чикаго булс”. Съвсем друга класа. Ма
аз от дете съм си фен на “Уошингтън Уизардс”, нищо че са ливади.
Днес бяха президентските избори. Избраха ме с 69 от 69 възможни
гласа. Кой сега е номер едно-о-о-о? А? А? Ало, Джеферсън, чуваме
ли се, неприятно демократче?
Кенеди пръв се обади да ме поздрави. Гърмян заек е той. Пожела
ми много хубави неща, направо ме трогна. Ше взема да кръстя
летището в Ню Йорк на негово име. Тоя човек заслужава.
После ми се обади и Клинтън да ми ходатайства за някаква негова
позната. Някоя си Моника. Много е талантлива вика, доволен ше
останеш.
Чух се по телефона и с руския цар. Адски ме нерви тва копеленце,
за толкова години така и не можа да ми научи името. Вика ми
“Вашингтон”. Баси тъпака. Толкова ли е трудно да кажеш
“Уошингтън”?
Последен ми звънна малкия Джордж Буш, сина на стария Джордж
Буш.
- Честито, адаш – вика – ти си гордост и пуканки. Положението е
сеч и меланхолия.
Тоя пич е тежък олигофрен. Има дислексия и такива ги ръси, че се
насирам от смях.
- Благодаря ти, Джордж – казах. – Знаеш, че много те ценя.
- Нема нужда. Всички ние в Америка искаме президент и
равноправие, радост и корени, нали така?
Не издържах и затворих телефона. Ебати идиотите се раждат в тая
страна, не е истина.
30 април 1789
Днес положих клетва и встъпих в длъжност като президент. Стана
голям купон, имаше много хора със знаменца, пийнахме,
потанцувахме. Бритни Спиърс лично дойде да ме поздрави и каза,
че ми е фенка. Беше пияна като гъз и ако не бях с жената сто на сто
щях да й ударя една патка, ама де тоя късмет...
1 май 1789
Днес беше първият ми работен ден като президент. Назначих
Джеферсън за държавен секретар. По-добре да ми е пред очите тва
лайно, отколкото да ми мъти интриги в опозиция.
Тва да си президент е ебахти скуката. Почти няма работа за
вършене. Прекарах по-голямата част от деня в интернет. Гледах
някакво домашно порно с Деми Мур. Ох, ако ми падне тая... Ше я
сцепя. Имаше и доста снимки от снощния купон. На една от
снимките Бритни слиза от колата и ясно се вижда, че е без гащи.
Начи тя си е дошла готова. Да се еба у главата проста, как я
изтървах.
8 май 1789
Тва американците са рядко тъп народ. Измислиха си нов хазарт.
Нарича се борса. Млади мъже, облечени в бели ризи крещят
постоянно, говорят по телефона и търгуват с едни хартийки, които
не са истински пари. Викат им акции.
Не мога да разбера тая простотия, но доста хора са се увлекли по
нея.
23 юни 1789
Шварценегер е почнал нещо да ми се отваря напоследък и много
ме нерви. Дееба и лайното анаболно, дееба. Тоя е най-досадния
губернатор, заклевам се. Не стига, че бюджетния му дефицит ще
стигне 40 милиарда долара тая година, ами сега ми иска и още 44
милиарда за инфраструктурни проекти. Бахти наглото копеле.
Проблемът е, че не знам как да му откажа. Тоя ако се ядоса, ше ми
шибне една баница и съм довиждане.
14 юли 1789
Лоши новини от Франция. Обади ми се кралят им Луи XVI-ти, много
разтревожен. Народът щурмувал Бастилията, назрявала
революция. Доколкото разбрах тая Бастилия е нещо като затвор.
Странни хора са тва французите. Навсякъде по света въстаниците
превземат или парламента, или телевизията, а тия искат да
превземат затвора.
Казах му, че съм загрижен и ще следя ситуацията. Всъщност го
излъгах. Истината е, че изобщо не ми дреме за Франция. Те са
толкова далеч, а аз си имам достатъчно проблеми тук, че да се
трогна от техните революции.
Да се оправят, както могат. Според мен на тая страна не й трябва
крал, а президент. Да речем някой като Саркози. Много ме кефи тоя
пич - взе си млада жена и си живее живота.
Във Франция приели “Декларация за правата на човека и
гражданина”.
Джеферсън е бесен и иска да ги съди за плагиатство. Как не ги е
срам, ми вика, видяха от мен и куцо и сакато почна да пише
декларации. Нямам нищо против вика, ама да си платят авторските
права. Тва европейците крадат интелектуална собственост и с гъза
си.
Едвам го успокоих. Тоя Джеферсън е ебахти истерика. Пали от
половин оборот. Голям праз, че са му откраднали тъпата
декларация. Аз не мога да разбера кво толкова се гордее с нея. В
крайна сметка декларацията си е една хартийка и нищо повече.
Луи XVI пак ми се обади. Положението във Франция вече е извън
контрол и тоя пич се е насрал от шубе. Джордж, вика, моля ти се
помагай, тия идиоти тука са се разбеснели и като нищо ще ми
резнат зелката на гилотината.
Помоли ме да му пратя военна помощ. Тоя луд ли е? Да харча пари
за кораби, па да му пращам американски момчета да мрат за тъпата
му корона. Да го духа.
Разбира се, понеже съм дипломатичен, не му казах да го духа, а му
казах, че следя ситуацията със загриженост, но нямам
правомощията да изпратя армия. Казах му, че сме демокрация и
решението за изпращане на войски трябва да се вземе от конгреса.
И му затворих телефона.
Като е толкова отворен, нека звънне на всички от конгреса, хаха.
Назначих за стажантка протежето на Клинтън – Моника. Прав беше
човекът, тая е много талантлива. Такава свирка ми врътна, че ми се
изпоти пенснето.
Тва американците са рядко тъп народ. Сега всички са се юрнали да
си ипотекират имотите, да теглят заеми от банките и да си купуват
по две-три жилища. За какво са им тия жилища, не мога да разбера.
В два кенефа ли ще серат?
Направих извънредно обръщение към нацията, в което ги
предупредих, че тая работа ще свърши зле. Но нямаше никакъв
ефект. Мисля, че не разбират нещата, които им говоря. Виж, ако
Опра им го каже, веднага ще се разтревожат.
Имам лоши предчувствия.
Лошите ми предчувствия се сбъднаха. Голяма част от хората не
могат да си изплащат кредитите, загубиха имотите си, доста банки
са застрашени от фалит. Аз им казвах, че така ще стане, ама кой да
ме чуе.
Сега протестират и искат оставката ми. Е, не са ли рядко тъпи? Аз
ли изтеглих всичките тия кредити, та ще ми искат оставката? Аз ли
плюсках хамбургери пред телевизора, вместо да работя, та да си
изплащам заемите?
9 април 1790
Бях на рождения ден на Хю Хефнър. Бахти пича е тоя дъртак.
Наеба най-яките путки в света. Тва Памела Андерсън, тва некви
други, абе кой ли не. И сега живее с неква 27 годишна пичка. Мис
“Хавай”. Не е ли великан?
Казахме си наздраве, а той ми вика:
- Джордж, животът ми е отворена книга.
- Така е, Хеф. Отворена книга със страхотни илюстрации.
Посмяхме се, а той изведнъж стана сериозен и ми каза:
- Не е ли странно, Джордж, че постоянно се стремим към
свобода, а в същото време ограничаваме частите на телата
си, които би трябвало да са най-свободни?
- А ти кво предлагаш? Жените да тръгнат по голи катерици ли?
- Защо не? Нали сме най-свободната държава.
Бях готов да се съглася, но жена ми ме изгледа така свирепо, че се
наложи да прибегна до прословутата си уошингтънова
дипломатичност.
- Ха-ха, Хеф – рекох. – И мечките са свободни, но не свалят
кожуха си, нали?
Ебати тъпата метафора изръсих. Жена ми обаче ме погледна с
благодарност. Ако не бях довел тая гад, изобщо нямаше да ми се
налага да говоря такива глупости за мечки и кожуси. А и щях да се
впусна в купона и да покажа на тия котенца какво може старата
президентска кожена палка.
На партито имаше сигурно над хиляда жестоки путки. Проклинах се
жестоко, че съм дошъл с жената. Все едно да отидеш на баня и да
си носиш топла вода.
Но няма начин, нали е първа дама. Трябва да я мъкна навсякъде с
мен, дъртата пача.
- Ти си любимият ми президент, Джордж – обади се отново Хеф,
докато хавайката го обарваше по пакета. – За мен ти си най-
добрият президент, който Америка някога е имала.
- Ласкаеш ме, Хеф. Все пак аз съм едва първият президент на
Америка. Не е имало други.
- Именно затова си и най-добрият.
Засмяхме се, но на мен не ми беше весело. Каква ми е далаверата,
че съм шибан президент на шибаната Америка? Предпочитах да
съм на мястото на Хеф.
- Ти със сигурност ще влезеш в историята – каза ми той.
Ебати утехата. Не ща да влизам в историята, искам да вляза във
всички тия путки наоколо. Ама кур тате баница.
- Купих си парцел точно до гроба на Мерилин Монро – похвали
ми се Хеф. – Като умра, да ме погребат до нея.
Дъртият мръсник се надяваше и през ковчега да ебне некое
селебрити.
Вече не искам да съм президент. Искам да съм издател на еротично
списание.
7 юни 1790
Тва американците са рядко тъп народ. Конгресът се опитва да
наложи някакви “норми за политическа коректност”. Изобщо не
разбрах какво означава това, но ми обясниха, че според тая
политическа коректност не трябвало да назоваваме нещата с
истинските им имена, ами с некви евфемизми. Например не можело
да наричаме джуджетата “джуджета”, за да не се обиждат. Трябвало
да им викаме “вертикално предизвикани”! Ебахти глупостта.
Освен това не трябвало да наричаме педалите “педали”, а “гейове”.
Не можело да викаме “наркомани”, а “злоупотребяващи със
субстанции”.
Сакатите трябвало да се наричат “физически затруднени”. За да не
обидим мъртвите, трябвало да им викаме “неживи хора”. А ако
мъртвецът е дебелак - “нежив човек с различен размер”.
Това вече е върхът на простотията. Но най-голямата глупост е, че
вече не можело да викаме на негрите “негри”. От днес нататък те ще
са “афроамериканци”, моля ти се.
Тази държава ще свърши зле.
15 юни 1790
Днес се срещнах с Нелсън Мандела. Добре де, аз сега как да му
викам на тоя негър? Може би трябва да го наричам
афроафриканец?
Днеска е Супербола в Хюстън. Взех си биричка, пуканки и седнах
пред телевизора. Жената се опита нещо да ми дудне, но й дадох
триста шибани долара да ходи с шибаните си приятелки на шопинг
и тя миряса.
И добре че се разкара, защото на супербола стана голямо шоу.
Излизат, разбираш ли, Джъстин Тимбърлейк и Джанет Джексън да
пеят некво лигаво парче, а Джанет облечена с некви кожени дрехи,
тип “строга господарка”.
И изведнъж тоя лебед Джъстин като се нахвърли върху нея, разкъса
й кожените дрехи и дясната й цица изскочи. Неголяма, но добре
оформена афроамериканска цица. Ебати кефа. Направо щях да си
изплюя бирата от радост.
Тая Джанет много ми се издигна в очите за разлика от онова лайно,
брат й.
15 март 1791
Днес е най-щастливият ми ден, откакто съм президент. Майкъл
Джордан премина в “Уизардс”! Направо щях да се изпразня от кеф.
Е, верно че Майкъл е поостарял, не е вече онази машина за точки,
която беше, но все пак си е голяма звезда и ще повдигне духа на
отбора. Не може постоянно да сме най-големите ливади в източната
конференция.
Довечера се събираме с пичовете от агитката да отпразнуваме тая
невероятна новина.
16 март 1791
Ох, главата ми ще се пръсне. Снощи се направих на куче. Цели три
бири изпих. Така се накърках, че се прибрах на зигзаг и едвам
намерих Белия дом. Не знам кво съм правил като съм се прибрал,
но днес жената не ми говори.
Странно нещо е демократичната преса. Всички вестници пишат
само за Парис Хилтън, която за пореден път си показала
миризливата путка някъде си. Огромни статии, огромни снимки,
пространни журналистически анализи на тема: “защо Парис си
показа путката и какво иска да ни каже с това?”
А аз, който всеки ден работя за благото на американците, блъскам
се като куче, боря се за демокрацията и справедливостта, аз не съм
интересен за медиите. Слагат ме на седма-осма страница, с някоя
набутана в ъгъла на страницата дописка от десет реда, колкото да
отбият номера.
Кое е по-значимо за нацията ? Законите, които им осигуряват по-
добър живот или путката на една куха лейка?
За това ли се борихме?
Американците са обречени да живеят в една красива илюзия. И в
тази красива илюзия една гола путка винаги ще бъде по-важна от
усилията на един президент.
Наполеон хепи тур
20 май 1798
Тръгнах да водя една екскурзия до Египет. Вчера потеглихме от
Тулон, на 11 юни трябва да сме в Малта, там ще имаме нощувка и
закуска на блок-маса. На 12-ти юни потегляме за Александрия с
круизни кораби и трябва да пристигнем там на 30-ти юни.
Групата е от 35 хиляди човека, виждат ми се интелигентни хора. На
повечето им е първа екскурзия, не са пътували досега и
непрекъснато ми задават въпроси. Казах им да си вземат консерви
за из път и оръжие. Щото човек не знае какво може да му се случи в
тия размирни времена.
Напоследък туризмът вече не е същият – хората са много
агресивни, често стават сблъсъци между летовниците и трябва да
имаме перфектна тактика, ако искаме да си изкараме една приятна
почивка.
От друга страна моята фирма “Наполеон хепи тур” е единствената
френска туристическа агенция, която организира екскурзии с
толкова големи групи.
Това ми дава предимството да договарям яки отстъпки за
хотелските нощувки. Не че се хваля, но наистина правя големи
обороти.
11 юни 1798
Пристигнахме в Малта. Тук има няколко малки туристически
агенции, основани от рицари-кръстоносци. Но като видяха каква
голяма група водя, местните агенции капитулираха. Посрещнаха ни
много сърдечно, настаниха ни в хубави хотели, почерпиха ни.
Пуснах групата да си направи малко шопинг.
Утре в 9 часа потегляме от пристанището.
30 юни 1798
Пристигнахме в Александрия. Настанихме се в хотела, разгледахме
забележителностите на града, взехме вечеря на блок-маса. Някои
от туристите изявиха желание да направим круиз по Нил, но им
казах, че това може да стане само срещу допълнително заплащане
и те се отказаха. Много са стиснати тва французите. Утре ще им
дам свободно време до обяд и в 14 часа тръгваме за Кайро. От една
местна агенция ме предупредиха, че екскурзоводите в Кайро били
много неприятни копелета и налитали на бой на чужденците.
Предупредих групата да внимава и по възможност да не влиза в
пререкания с местните, освен ако не е крайно наложително.
12 юли 1798
Кайровските туроператори са най-наглите колеги, които съм срещал
в кариерата си. Опитаха се да ми се отворят нещо и ги спукахме от
бой, след което ги изхвърлихме завинаги от бизнеса. Превзехме им
миризливите офисчета и ги превърнахме в клонове на “Наполеон
хепи тур”. Дееба и фараоните прости, дееба.
Исках да се разберем с добро, ама тия не разбират от дума.
Следобед си направихме разходка до Сфинкса. Застанах пред него
и казах на туристите: “Господа, в момента ви гледат 40 столетия”.
Не съм сигурен дали ме разбраха. Попитах ги дали имат някакви
въпроси и единственият въпрос беше кога ще им дам време за
шопинг. Простаци.
1 август 1798
Британците са много неприятни туристи. Навсякъде, където отидат,
правят проблеми – напиват се, бият се, повръщат. Освен това има
едно кьораво английско екскурзоводче – Хорейшо Нелсън, дето
постоянно ми се дърви.
Днеска, както си стоим най-спокойно с нашата група на корабчета в
залива Абукир, изведнъж цяла тълпа пияни британски туристи ни
нападат. А най отпред – тоя кьоравия Нелсън. Той не е съвсем
кьорав де, едноок е. Предполагам, че другото му око е било
извадено от някой недоволен клиент. И като се подпукахме – бой,
бой. Обаче англичаните бяха повече, а и ние не очаквахме атаката.
В крайна сметка ни набиха, обраха няколко от моите туристи и си
отидоха.
Вчера беше церемонията по раздаването на годишните награди на
държавната агенция по туризма. И в категорията “най-добра
туристическа агенция на годината” аз просто нямах конкуренция.
Никой не е завел толкова туристи в чужбина, колкото “Наполеон
хепи тур”.
Обаче! Няколко часа преди награждаването аз разбирам, че оня
лайнар Жорж е подкупил журито и щели да дадат наградата на него.
Страшно се вбесих. Не че ми дреме за миризливата им награда,
ама не мога да търпя несправедливости. Писна ми да блъскам
денонощно като почтен бизнесмен, а държавата да ме мачка.
Реших да взема нещата в свои ръце. Направих държавен преврат и
от днес съм пръв консул на Франция. Да ми е честито. Мерси.
Професията ми на екскурзовод продължава да ме изправя пред
нови предизвикателства. Реших да направя една екскурзия до
Австро-Унгария. Казват, че там имало много забележителности.
Събрах хубава група – 73 хиляди човека и тръгнахме. Тази сутрин
пристигнахме край Аустерлиц и бях неприятно изненадан. Оказа се,
че там вече има друга група туристи – австрийци и още по-голяма
група руснаци. Руснаците са най-противните туристи в света. По-
неприятни са дори от англичаните.
Екскурзоводът им го познавам отдавна. Казва се Кутузов и също е
едноок като Нелсън. Много е западнал нашият бизнес. Куцо,
кьораво и сакато влиза в професията. Но най-вече кьоравите. Как
ще привличаме клиенти с тоя персонал от инвалиди, не знам.
Та видяхме се с Кутузов при Аустерлиц и вместо да си
поприказваме кротко и културно като колеги от бранша, взехме да
се бием. Очевидно вече толкова сме се изнервили от тая проклета
конкуренция, че само гледаме да се хванем за гушите.
Както и да е, набихме руснаците, но дадохме и доста жертви –
около 12 хиляди убити и ранени. Добре че им направих
туристически застраховки преди да тръгнем.
На екскурзия сме в Прусия. Тръгнахме повечко хора, затова
разделих групата на две – половината тръгнаха към Йена, другата
половина към Ауерщад. И пак проблеми, и пак разправии. И на
двете места нашите хора се сбиха с местните. За щастие нашите ги
биха и в Йена и в Ауерщад. Но на мен вече взе да ми писва винаги
да съм в центъра на скандала. Какъв е тоя мой късмет, не знам.
Навсякъде пререкания, напивания, побоища. Ебати каръка съм.
Мечтая си за една кротка, спокойна туристическа група от
съзерцателни меланхолични пенсионери, които да не ме въвличат в
никакви конфликти.
Изминалата година беше успешна за бизнеса ми. Не мога да се
оплача. Направих две много хубави екскурзии в Испания и
Португалия и назначих брат ми Жозеф за изключителен
представител на “Наполеон хепи тур” за Испания. Там е голям
туристически пазар, ходят хора от цял свят и може да се печелят
добри пари. А е и много евтино за шопинг.
Не съм ходил в Русия и си рекох: дай да организирам една групичка,
та да я видим тая прословута славянска душевност. Записаха се
доста туристи – около 135 хиляди човека и тръгнахме към Москва.
Там имаме няколко нощувки със закуска на блок-маса и посещение
в Балшой театър. Стари туристи разправят, че там имало много
секси-балерини.
Но днес край Бородино отнякъде изникна оня кьорчо Кутузов с
групичка от 120 хиляди руснаци и пак нещо взе да ми се отваря. Бях
се зарекъл вече да не се бия по време на екскурзия, но тоя пияница
ме изкара от кожата. И като се почнахме – бой, бой... Аз дадох към
30 хиляди жертви, ама руската група загуби поне 40 хиляди. Добре,
че по едно време на руснаците им писна да се бият и отидоха в
кръчмата да се наливат с водка. А аз с моите туристи спокойно си
продължих към Москва. Малко ни забави тоя непредвиден бой, но
се надявам, че ще пристигнем навреме и няма да си изтървем
хотелската резервация.
Пристигнахме в Москва. Много приятен град с алкохолизирано, но
културно население. Посрещнаха ни, настаниха ни и постоянно ни
наливат с водка. Вечерта отидохме в Балшой театър и наистина
балерините им се оказаха прекрасни. След представлението ги
поканихме в хотела да се поопознаем, да се сближим, да вникнем
по-добре в особеностите на руската култура. Аз винаги съм казвал,
че моята агенция развива преди всичко културен туризъм.
Момчетата ми си изкараха много приятно, но мен ме преебаха.
Викат: за господин екскурзовода – примабалерината.
А тя се оказа някаква дърта брантия на сто години. Другите туристи
си хванаха балерини-дебютантки, а за мен остана старата пача.
Понякога да си шеф не е чак толкова хубаво.
В Русия се оказа толкова готино, че на моите туристи не им се
прибира. Тук има всичко – водка, момичета и най-вече култура.
Освен това много са развили спа-услугите. Имат едно съоръжение –
викат му руска баня. Вътре е страшна жега, пие се водка, а теляци
те шибат с брезови клонки. После излизаш да се търкаляш в снега и
пак влизаш в банята. Ебаси якото.
Установявам, че в живота има и други радости освен чуждите
неприятности.
Но вече взе да става много студено и ще е най-добре да се
прибираме във Франция.
Руснаците са ебахти откачения народ. Запалиха си столицата, моля
ти се, само и само да ни изгонят оттам. Е, тръгнахме си, ама защо
трябваше да правят такива ексцесии? Можеше да си отидем и с
добро.
Всичко опожариха, включително и Балшой театър. Луди хора.
Събрах групата и тръгнахме да се прибираме. Чух, че кьорчото
Кутузов събрал нова група руски туристи и искал пак да се бием.
Аман!
14 юни 1815
Вече съм стар и не ми се водят екскурзии. А и през последните
години фирмата ми “Наполеон хепи тур” загуби репутацията си на
водеща туристическа агенция. Кризата започна след екскурзията в
Русия. Тогава всички френски медии подеха злонамерена кампания
срещу мен и жестоко ме оплюха, че съм бил некадърник, който е
пожертвал живота и здравето на голяма част от туристите.
Вярно е, че дадохме доста жертви заради агресивния тъпак Кутузов,
но пък добре си прекарахме в Москва. А и всички знаят, че Русия е
рисков регион и там често стават инциденти с невинни туристи.
Защо беше цялата тая медийна истерия срещу фирмата ми?
Подозирам, че е била платена от конкурентите ми, които винаги са
ми завиждали заради професионализма ми и големите обороти,
които правя.
Но пък досега никоя друга френска агенция не е водила групи в
Москва, така че не приемам критиките им. Ако някой може да се
справи по-добре – да заповяда.
Заради всички глупости, които се изписаха по мой адрес, ми се
струпаха доста проблеми в бизнеса. Напуснаха ме доста от най-
опитните ми служители, клиентите ми намаляха.
И сега, вместо да си почивам в някоя вила с чаша коняк пред
камината, пак се налага да опъвам каиша и сам да водя
екскурзиите. За мъка сме родени!
Сега пътувам към Брюксел и имам лоши предчувствия. В цялата си
кариера нямам нито една екскурзия без инциденти. Боя се, че и тоя
път няма да ми се размине.
18 юни 1815
Почти стигнахме до Брюксел. Сега сме на около 12 километра от
столицата, близо до Ватерло. Спряхме тук за пиш-пауза. Обаче се
оказа, че тук са спрели за пиш-пауза и група пруски туристи, водени
от екскурзовода Блюхер, както и група супернеприятни англичани,
доведени от фирмата на Уелингтън. Стана навалица пред
тоалетната, някой прередил някого и понеже всички са изнервени от
дългото пътуване, се сбиха, ама мъжката.
Толкова години вече водя туристи и всеки път се убеждавам, че
културата на една туристическа група не е по-голяма от културата
на една футболна агитка. Само си търсят повод да почнат да се
псуват и да налитат на бой. Уж са тръгнали на почивка, а постоянно
гледат да се изнервят.
Така и не разбрах от кого тръгна скандала, но пред кенефа стана
жестоко меле и не можех да видя кой кого бие. Развиках се на моите
туристи да си тръгваме, но беше такава врява, че никой не ме чу.
И тогава настъпи най-лошото. Прусаците и англичаните се
обединиха срещу нашите и ги подпукаха. Стана мазало.
После внезапно загубих съзнание. Когато се свестих, групата ми я
нямаше, а аз бях вързан и около мен имаше само англичани.
Казаха ми, че съм получил нервна криза и ще ме закарат на остров
Света Елена, където имало много хубав балнеосанаториум за
пенсионирани екскурзоводи.
Подозирам, че това ще бъде краят на кариерата ми.
Порнбластер турбо 1
19 април 1891
Пролетта дойде и във Вюрцбург. Жените сложиха късите поли и
тръгнаха по улиците с невероятно дълги крака. Обожавам тази
гледка.
Питам се, къде бяха всички тия жени през зимата? Понякога имам
чувството, че спят зимен сън като мечките. По време на този сън
краката им се удължават с 20-30 сантиметра и през април
изпълзяват от бърлогите си и излизат навън, за да ме дразнят.
С часове стоя до прозореца и ги гледам. Покрай ъгъла завива
Фрида и бавно тръгва насам. Бедрата й се поклащат, огромните й
гърди се повдигат и спускат в ритъма на дишането й. Когато минава
покрай прозореца ми, нарочно забавя крачка. Знае, че я гледам. Но
не поглежда към мен. Отминава, а аз се взирам в твърдото дупе,
което опъва тясната й поличка.
С какво бельо е, питам се. Дали изобщо носи бельо? Каква е
интимната й прическа...
В този миг откъм градския парк се задава Лиза. Забързана е,
сигурно отива на пазар. Русите й коси се спускат разпилени върху
гърдите й. Защо не мога да видя гърдите й? Защо всички красиви
жени крият най-интересното зад някакви шибани дрехи? Защо?
Тези въпроси ме подлудяват.
8 май 1891
Защитих дисертация и вече съм професор по експериментална
физика.
Професор Вилхелм Рентген – звучи тежко някак си. Този факт
изпълни с неистова завист всички тъпаци от академичните среди, а
на мен ми донесе гордост и печал. За какво са ми тези титли, щом
жените не се интересуват от тях? Те не гледат дали си професор, а
дали имаш пари.
Дисертацията ми беше на тема “Изследвания на газовете”. Идеята
за този научен труд ми хрумна по време на една пиянска вечер с
Алберт фон Кьоликер.
Алберт е свестен тип и нелош учен, но има много неприятно
пиянство. Заяжда се, обижда, дори налита на бой. Та веднъж,
докато се напивахме с него, аз имах неблагоразумието да пръдна.
И като се почна един спор. Алберт твърди, че пръднята е горивен
газ, който се получава в резултат от ферментационните процеси на
биологични продукти в анаеробна среда. И че ако човек държи
запалена кибритена клечка зад гъза си и пръдне, щял да се получи
ефект като при огнегълтачите в цирка.
Аз, разбира се, му се изсмях и му обясних, че пръднята си е
обикновен газ и няма горивни свойства, в противен случай космите
на гъза ми щяха да са изгорели.
Алберт обаче се ядоса, почна да ме обижда и се наложи да
повторим експеримента, за да установим по емпиричен път кой е
прав. За целта аз си събух гащите, а Алберт запали клечка кибрит.
И в този важен за световната наука момент дойде келнерът и ни
изгони.
Продължавам изследванията на газовете в домашни условия. В
името на науката по цял ден се тъпча с кисело зеле и атмосферата
в лабораторията ми е нечовешка.
Но днес постигнах известен напредък. Пръднах в една колба и
установих химическия състав на пръднята: 59% азот, 21% водород,
9% въглероден диоксид, 7% метан, 4% кислород и 0.5% амоний (от
него идва зловещата смрад).
От всички тези елементи само метанът гори. А той е едва 7% . Би
могъл да се получи горивен ефект, ако метанът се извлече от
общата субстанция чрез декомпозиране на тези изпарения. Но кой
ще си играе да ти декомпозира пръдня? Дори да успее,
икономическият ефект от подобно откритие е твърде съмнителен.
Споделих с Алберт тези свои опасения, но той смята, че ако ям
повече зеле, ще получа газ с по-високо октаново число, с който ще
мога да се отоплявам през зимата.
Знае ли човек?
Алберт ме запозна с някакъв швейцарски ветеринар – Густав
Цупендупен. Тоя Цупендупен твърди, че най-много метан имало в
кравешките газове. Една средностатистическа швейцарска крава
изпърдявала средно по 40 литра метан дневно! И според него
именно кравите са главният виновник за парниковия ефект и
глобалното затопляне.
Ние с Алберт му се смяхме, обаче той ни затапи с думите:
- Смеете се, ама никой от вас не е бъркал в кравешки гъз. А на мен
това ми е ежедневието...
Нямаше как да възразим на този безспорен аргумент и се
съгласихме с теорията на Цупендупен. Това го въодушеви и той
разви хипотезата, че именно пръдните са причината за изчезването
на динозаврите. Според него, ако една крава изпърдява по 40 литра
метан на ден, то един динозавър би трябвало да изпърдява
минимум по 800-900 литра. Това е създало първото глобално
затопляне, ледниците се разтопили и динозаврите се изпържили в
непоносимата жега на собствените си пръдни.
24 юни 1894
Шарлота върви към фризьорския салон. Тази жена ме побърква.
Откакто се омъжи за кмета, стана сто пъти по-сексапилна. Как може
красивите жени да се шибат с такива мухльовци. Обзалагам се, че
тоя тиквеник не я ебе като хората. Ама е кмет. Пари, власт,
възможности...
Така като я гледам, май не носи сутиен. Циците й се люшкат твърде
свободно. Какво ли не бих дал, за да ги видя.
Ако съм истински учен, би трябвало да намеря решение на
проблема с жените и дрехите им. Например някакви очила, които
виждат през дрехите. Слагаш си ги и всяка пичка е гола. Само за
теб. Ебаси кефа. Това ще е революция в науката. Ма какви да са
тия очила...
Или да е нещо на принципа на фотоапарата на Дагер. Не знам.
Алберт дойде в лабораторията ми пиян като гъз и от вратата се
разкрещя:
- Ти не си никакъв физик, Вили! Ти си един стар пръдльо.
- Е, айде сега. Защо стар?
- Щото мисленето ти е остаряло, мухъл такъв. А аз съм велик
учен. На път съм да открия нов енергиен източник и да
прецакам газовия монопол на руснаците.
- Алберт, пиян си и говориш глупости.
- Не съм пиян. Просто съм много изморен. Всичко ми е хикс.
И ми дава една картонена тръба.
- Тая тръба, Вили, я е направил оня тъпанар от Братислава – Филип
Ленард. Продаде ми я за две ракии, заедно с тоя картон, който е
покрит с бариеви соли. Начи номерът на тая тръба е, че като
пуснеш катодни лъчи през нея, бариевите соли светят в тъмното.
Усещаш ли накъде бия?
- Не.
- Ебати тъпото парче си, Вили. Как не разбираш? Ако хапнеш барий
със зелето, след това като пръднеш в тръбата на Ленард, картонът
ще светне.
- И за какво ми е това?
- Не знам. Според мен е готино за новогодишна илюминация или
нещо подобно.
- Алберт, пиян си.
- Не съм пиян. Всичко ми е хикс.
- Пиян си.
- Не съм.
Алберт се олюля, повърна, строполи се върху картона с бариевите
соли и заспа.
Чудех се какво да правя с тая пияна свиня. Да го изхвърля навън –
ще измръзне на студа.
Измъкнах тръбата от ръката му. Тръба като тръба, нищо особено.
Лично аз не бих дал и половин ракия за нея. За какво ми е тая
глупост?
И все пак... дали не пръдна в нея? Кво губя? Нищо. Просто още
един научен експеримент, кво толкова.
Използвах безпомощното състояние на Алберт и закрепих тръбата в
ръката му. Животното нищо не усети, само се разхърка.
Изух гащи, наведох се внимателно и насочих газовата струя към
отвора.
И в този момент... Господи! Не може да бъде. Ефектът беше
поразителен.
Върху картона се беше отпечатала ръката на Алберт.
А Алберт беше с ръкавици! Значи тези лъчи, които произведох,
преминават през дрехите и снимат онова, което е под тях! Излиза,
че ако с такава тръба снимам пичките по улицата... О, не, не,
толкова е красиво, че чак не е за вярване.
Идеше ми да целуна лъчистия си гъз.
Алберт изтрезня и ми продаде тръбата на Ленард за две бири. Дори
много се учуди за какво ми е тази “глупава тръба”, както я нарече.
Не помнеше нищо от вчерашните си изпълнения, оплака се, че
“всичко му е хикс” и си тръгна. В негова чест кръстих изобретението
си “уред за генериране на хикс-лъчи”.
Май че избързах с въодушевлението. Хикс-лъчите ми създадоха
нови, неразрешими проблеми.
На първо време трябва да измисля как да излъчвам през тръбата
нужните емисии, без да си свалям гащите. Защото голият ми задник
най-вероятно ще отблъсне обектите на фотографския ми интерес.
За да бъде успешен експериментът, трябва да създам синтетична
пръдня, която да се изработва в лабораторни условия и по
възможност да няма характерната миризма, за да не ме
дискредитира.
От две седмици забърквам различни газови смески, но няма
резултат.
Освен това наближава Нова година и съм поел една общинска
поръчка за хиляда пиратки и осемстотин пръчки бенгалски огън.
Направо съм претрупан с работа.
Пиратките са готови. Трещят яко. Но с бенгалския огън не ми се
получиха нещата. Нещо не съм уцелил съставките и като запалих
една пръчица тя лумна и ми опърли брадата. Къде сбърках?
Успях да синтезирам изкуствена пръдня и уредът за снимки през
дрехите е готов. Кръстих го “Порнбластер турбо 1”. Този апарат ще
предизвика революция в световната сексиндустрия. Сега
проблемът е как да накарам жените да ми позират, за да ги снимам.
Вюрцбургчанки са развратни, но лицемерни. Ебат се наляво-
надясно, но ако им кажеш, че искаш да им видиш циците се правят
на много обидени.
Затова пуснах слух, че съм измислил апарат, който отгатва
бъдещето. Сега чакам да видя какъв ще е ефектът.
Шарлота дойде при мен много развълнувана. Студът беше
поруменил бузите й, а разкошните й гърди се повдигаха учестено.
- Вилхелм, защо лабораторията ви мирише така отвратително?
Пърдите ли в нея, какво правите?
- Не, Шарлота. Просто работя с неблагоуханни материали.
- Както и да е. Защо не сте ми казал, че сте открили машина за
отгатване на бъдещето?
- Още съм в процес на експериментиране, Шарлота. Не съм сто
процента сигурен в успеха на метода.
- А кога ще бъдете сигурен?
- Не бих могъл да зная. Научните процеси не се развиват по
строго определен график.
- Бих искала да купя вашия апарат.
- Съжалявам, Шарлота, не мога да ви го продам. Този апарат е
плод на дългогодишните ми усилия. Аз нямам нищо друго
освен него. Да ви го продам означава да ви продам живота си.
- Добре. Тогава искам да съм първата, на която ще отгатнете
бъдещето. Кога можем да пробваме?
Усетих как получавам жестока ерекция.
- Можем да пробваме веднага. Застанете пред този картон, а аз
ще угася лампите.
- Какъв палавник сте, Вилхелм. Не може ли да ми гадаете на
светло?
Шарлота застана пред картона, а аз загасих лампите и я снимах.
След което й казах, че резултатите ще бъдат готови утре и побързах
да я изгоня, за да остана насаме със снимките й.
Затворих вратата след нея и трескаво се хвърлих към апарата.
Това, което видях, беше толкова страшно, че се разплаках от
безсилие.
Оказа се, че тия лъчи не само минават през дрехите, но и през
плътта. И вместо порноснимки излизат само некви кокали, ебаси.
Ей това са циците на Шарлота:
А това й е путката, моля ти се:
Ебаси разочарованието!
За какво блъсках толкова време, за какво бяха всичките ми усилия?
За да снимам някакви кокаляци?
Къде е еротиката? Къде е радостният трепет от красивите женски
форми?
За какво ми е шибаната наука, щом ме прави все по-самотен и все
по-нещастен?
Във филма сме
2 август 1894
Напоследък има некъв спек с джойнта. Сезонът е сушав. Старата
трева е поизветрела, а новата още не е излезнала. Обаче снощи как
се огърмехме, не е истина. Луи Жан беше набарал неква мегаяка
трева. Той си ме предупреди, де. Вика:
- Леко, щото тоя коз е бая силен.
- Е колко па да е силен? – викам аз, обаче още на втората дръпка се
смазах. Накозихме се за три дена напред. Очите още са ми червени
като домати и ми е некво зацапано. На мен досега не ми се е
случвало да имам некви паранои или нещо подобно, но снощи яко
се изкорках. От ъгъла на стаята се появиха некви гнусни червеи, ма
не беха баш червеи, ами некви такива с глави като хамстери с неква
хитра усмивка и все едно им четях мислите и разбрах, че тия искат
да ми прегризат ташаците. И аз изпаднах в супердепресия и некъв
такъв уж викам за помощ, обаче в един момент се оказа, че не мога
да си спомня ква е думата за помощ и вместо да викам “Помощ!”,
викам ”Инфлация! Инфлация!” И съответно никой не ми помага и
въобще не ми обръщат никво внимание, а всички са некви
суперспокойни. Мноо кофти трип.
Днеска срещнах Гулиелмо Маркони. Тоя е като излезнал от
анимационен филм. Държи се супернеестествено и пищи некак си
много неприятно.
- Къде си бе, мой? Сецаш ли?
- Сецам отвреме-навреме.
- Копелеее, как се размазахме снощи. Накозихме се с Цацата и
сестра му и скандирахме “време е за легализиране на
водораслите”. Супер яко! Кво праи брат ти? Още ли ръби оная
пръчка?
- Ми да.
- Не се обиждай копеле, но тая ми е неква супернеприятна.
Навремето, още ходехме на “Кравай” и аз една вечер се бех
психеделирал с некви гъби, а тая свиня се обадила на ченгетата.
Майката ми ебаха заради нея. Имаш ли десет кинта до
понеделник?
- Неам.
- Еми аре.
- Аре.
- А, щех да забравя да ти кажа: тоя Лео Меси е нечовек, копеле.
Снощи с брат ми завъртехме един масур и тъкмо ми дойде
убавинята и брат ми вика:
- Огюст, не ми харесва как живеем.
- Що бе, братчето ми, кво ни е? Сека вечер се размазваме.
- Така е, ама всичките ни пари отиват за чадел.
- Е кво като отиват за чадел? Важното е да сме във филма.
- Джойнта става все по-скъп, Огюст. Парите вече не ни стигат.
- Дреме ти гъзо. Ще минем на кале.
- Имам една идея – вика брат ми. – Имам концепция.
- Заеби ги тия концепции, Луи Жан. Концепциите не са донесли
нищо добро на човечеството. Знаеш ли що народ се е изклал в
защита на концепции?
Понякога от джойнта ставам толко мъдър, че не мога да се
понасям.
- Идеята ми Огюст е, да измислим как да се вкарваме във
филма, без да харчим кинти за джойнт.
- Ако ти тва го измислиш как да стане, ще си най-великото
копеле на света.
- Мисля, че съм го измислил.
И взе да ми разправя как щял да затвори хора в тъмна зала и
вътре с неква сложна машина щял да им прожектира на бял
чаршаф некви мърдащи картинки. Пълна психоделия! Направо
почнах да се тревожа за Луи Жан. Тревата май му е изпържила
мозъка.
21 март 1895
Луи Жан май успя. Днеска събрахме стотина човека в една тъмна
зала и Луи Жан взе да им разправя, че сега ще видят ново
изобретение и ще ги вкара във филма. Трябвало само да гледат
към чаршафа. Обясни им, че няма опасност за здравето и за
психиката им, но въпреки това десетина човека напуснаха
залата. Тогава Луи Жан изгаси осветлението и отиде зад
машината. Нещо присветна и върху чаршафа се появи надпис
“Работници напускат фабриката в края на работното време”.
Хората изръкопляскаха. И в тоя момент започна трипа. На
чаршафа взеха да мърдат некви хора, ама като истински, копеле.
Почнах да треперя целия като след ония гъби в Монпелие. Но
най-страшното тепърва предстоеше. На чаршафа се появи един
влак, който тръгна с луда скорост към хората в залата. Щеше да
ни прегази, заклевам се. Хората се разпищяха, а Гулиелмо почна
да си скубе косите и да си блъска главата с юмруци. Всички
бяхме обзети от тежка параноя.
Влакът премина през нас и изчезна все едно не го е имало
никога. Картинките на чаршафа изчезнаха. Лампите в залата
светнаха. Чувствах се смазан. Не можех да стана на краката си.
Гулиелмо отиде при Луи Жан, прегърнах го и изписка:
- Ти си велик, копеле. Ти откри нова дрога.
10 Юли 1895
Маркони много се е въодушевил от новата дрога на брат ми и
постоянно ни досажда. Днес дойде вкъщи и донесе някакъв странен
сандък:
- Ей това е новата психоделия, копеле. Измислихме я с Цацата.
- Кво е тва?
- Тва е лудница, копеле. С Цацата и сестра му оня ден ядохме
некви кактуси и направо се разгембихме. На мен ми стана
суперзле и имах чувството, че се парализирам и в тоя момент
почнах да халюцинирам. Цацата се превърна в некво
суперкосмато чудовище, което искаше да ме удуши с
мустаците си. А сестра му се превърна в хеликоптер и взе да
кръжи над нас и да ни бомбардира. Ужасен филм, копеле... И
по едно време съм припаднал... Събуждам се и не знам на кой
свят съм, а Цацата взел ей тоя сандък и рови вътре в него с
неква отвертка. Аз свих един джойнт за да се осеферя малко,
а Цацата ми вика: скивай, Гулиелмо, ква простотия измислих.
И като ми я показа се хилихме два часа като репи и даже си
направихме пого.
- Как пого бе, копеле?
- Е то беше некво суперстранно пого, щото бехме само двамата
и беше трудно да се уцелим. Ма скачахме като изоглавени из
стаята и аз на неколко пъти налетех върху секцията и оттогава
ми е тая цицина. Тоя сандък е мания, копеле. Цацата му вика
“радио”. Бахти смешното име.
- Кво има в сандъка?
- Не знам кво има, ама глей кво прави.
Маркони бръкна в сандъка, извади една жица и я включи в контакта.
В сандъка присветна искра и отвътре се чу пращене, след което се
разнесе ужасен вой, все едно някой дере живи пудели. Маркони се
разхили, почна да подскача на един крак и да крещи фалцетно:
“Пидираси-и-и-и, пидираси-и-и”. Направо зацикли. Уплаших се да не
му стане нещо, затова дръпнах жицата от контакта. Маркони ме
погледна тъжно:
- Не ти ли хареса, копеле?
- Кво да ми хареса. Бахти ужасния вой. Вземай си сандъка и се
разкарай.
- Що бе копеле? Аз си мислех, че ако сложим тоя сандък в оная
тъмната зала на брат ти и го пуснем да пищи баш когато идва
влака, ше стане ебати трипа.
- Нищо няма да стане. Изчезвай.
- Нещо си си повервал, струва ми се... Имаш ли десет кинта до
понеделник?
- Неам.
- Еми аре.
- Аре.
- А, щех да забравя да ти кажа: тоя Луис Хамилтън е нечовек,
копеле.
-
Вече пет месеца откак спрех тревата и изобщо не ми липсва. С брат
ми сека вечер сме в залата и се филмираме яко. Направо се
размазваме. Брат ми кръсти новата дрога “Кино” и според него тя не
дава никакви поражения върху здравето. Аз обаче не съм много
сигурен. Със сигурност има привикване, а от опит знам, че нещата
към които се привиква задължително са вредни.
Маркони пък пробвал да меша киното с джойнт:
- Снощи се напушихме с Цацата и сестра му, копеле, и ходихме
да гледаме “Властелина”. Ма бехме мега надрани.
- И кво?
- Ми ся за мен “Властелина” си е яка психоделия. Аз по принцип
отдавна съм казал, че треаше да се направи такъв филм, но
ся съм педесе на педесе. С мноо неща не съм съгласен.
- С кво не си съгласен?
- Еми например Легулас. Много ми геее тоя, батенце, аз съм си
го представял некъв такъв по-мъжкар, а те са зели некъв
неприятен рус пендел. А и кви беха тия орки, копеле? Тия
според мене са с тежка пародонтоза... И по едно време Цацата
заспа, а сестра му се издрайфа и се нокаутира. А мен изобщо
не ме фана. Не можах да се филмирам както си требе и чак ме
фана яд на тоя шит. И викам: дай да свием още един масур и
ше ходим да гледаме “Карибски пирати”. Огърмехме се и
отидохме на “пиратите”. И Цацата пак заспа, а сестра му се
насра и осмърде всичко, дееба свинята миризлива, дееба. Ма
аз си бех във филма и въобще не ми пукаше. И както се бех
накозил, като се появи кракена, изпаднах в истерия, копеле.
Сичко ми се размаза. Имаш ли десет кинта до понеделник?
- Неам.
- Еми аре.
- Аре.
- А щех да забравя да ти кажа: тоя Дейви Джоунс е нечовек,
копеле.
Всичко е пиар
7 Април 1903
На прага съм на голямо изобретение, което ще даде невероятен
тласък на селското стопанство. Идеята ми хрумна преди една
седмица, когато видях как един щъркел, докато летеше над
царевичната нива, внезапно се изсра и лайното му пльокна върху
един кочан.
Замислих се и реших, че може да се изобрети някаква механична
птица, която да лети над посевите и образно казано “да сере” върху
тях препарати срещу вредители. Кеф ти син камък, кеф ти ДДТ.
Това много ще облекчи работата на фермерите и ще увеличи
добивите им.
Разказах идеята си на Орвил, а той ми вика:
- Действай, Уилбър. Ти само го измисли, а аз ще поема целия пиар.
Знаеш, че имам много добри контакти с медиите.
Това е факт. Откакто го помня, тоя пич ебе само репортерки. Имам
чувството, че журналистиката му е някакъв фетиш.
14 май 1903
Синът ми Джони вече е на осем години и непрекъснато ми задава
тъпи въпроси. От една страна гледам да поощрявам неговата
любознателност, но от друга страна копелето направо ме вбесява.
Добре, че имам богата обща култура, та мога да отговарям на
всичките му въпроси. Днеска идва при мен и ми вика:
- Тате, кво е троянски кон?
Тва младите са много прости. Как може да си втори клас и да не
знаеш какво е троянски кон. Расте изключително неграмотно
поколение.
- Троянски кон, татковото – му викам, - това е специална порода
коне, които се отглеждат в Троян. Много са добри в надбягванията.
- А какво е нервна почва?
- Ами това е термин от земеделието. В някои полупланински
региони, почвата е “нервна”, в смисъл че ражда недобре развити,
депресирани култури. Това съответно изнервя и фермерите и те
почват да псуват.
Стори ми се, че Джони се кани да продължи с тъпите си въпроси,
затова му дадох два долара да иде да постреля на стрелбището.
Чета всякаква литература за принципите на летене и просто се
отчайвам. Единственият уред, измислен досега, е шибаният балон
на братята Монголфие. Но той е загубена работа – хвърчи,
накъдето го духне вятърът и се вдига много нависоко. А на мен ми
трябва нещо, което да прелита ниско над посевите. Сетих се за
историята с Дедал и Икар и реших да пробвам нещо на техния
принцип. Оскубах 11 кокошки и залепих с туткал перата им по
ръцете си. Цял ден си играх, но накрая се получиха що-годе
прилични крила. Качих се на покрива на къщата, размахах силно
крила и скочих.
Опитът беше пълен провал. Така жестоко се изплющях на Земята,
че се разревах от болка – натъртих си коленете, лактите, охлузих си
лицето. Очевидно кокошите пера нямат необходимата подемна
сила, за да задържат във въздуха 90-те ми килограма.
И сега хем съм натъртен, хем кокошките ми са голи. На всичкото
отгоре пристигна Орвил и ми вика:
- Кво става, Уилбър, готова ли е летящата пръскачка?
- Не още. Няма да стане толкова бързо, колкото ми се иска.
- Абе гледай до две-три седмици да си готов, щото вече почнах
пиар-кампанията.
И ми показва вестник със заглавие на първа страница: “Орвил Райт
на прага на голямо изобретение. Механична птица оре, сее и
плеви”. Направо ми причерня. Аз се блъскам от сутрин до вечер,
скубя кокошки, пребивам се, а това лайно обира цялата медийна
слава.
- Как не те е срам, Орвил – казах му. – Дори не си ми споменал
името. Можеше поне да кажеш, че двамата работим по
изобретението.
- Това ще е следващият етап от кампанията. Аз я разгръщам
постепенно. Проблемът е, че ти си никой в медийното пространство
и ще мине известно време, докато наложа името ти. А мен всички
ме знаят, редовно съм по светските хроники. Що да не използваме
тая популярност, която имам?
- Съгласен съм, нека да я използваме. Но поне се поинтересувай
какво изобретяваме. Механичната птица няма да оре, сее и плеви, а
само ще пръска против вредители.
- Е, то е горе-долу същото. Ти само я измисли, па после никой няма
да ни държи сметка за вестникарските заглавия.
В тоя момент дойде Джони и ми изтресе поредния си глупав въпрос:
- Тате, кво е лебедова песен?
- Лебедова песен, мойто момче, е песента на лебеда, когато се
надпява с други лебеди за любовта на някоя женска. Лебедите са
пойни птици.
- Какво значи бойни птици?
Не можах да му отговоря, защото в тоя момент ми хрумна нещо
гениално... Тая летяща пръскачка, дето ще я измисля, може да се
използва и за бой. Колко му е да я натоваря с камъни и тя да ги
пуска от въздуха върху главите на всички неприятни копелета.
Ебаси кефа! Остава само да измисля как да лети.
Джони почна да ми задава и неудобни въпроси. Попита ме какво е
“бананова република”. Изчервих се от неудобство:
- Бананова република, сине, е република, в която... хм... как да
кажа... република, в която жените се задоволяват с банани.
Казах го и ми олекна. В крайна сметка е по-добре да научава тези
неща от баща си вместо от уличните келеши...
Орвил продължава да се рекламира по вестниците със всякакви
безумни новини от сорта: “Орвил смени имиджа си” (бил си изрязал
ноктите, моля ти се), “Орвил ще празнува рождения си ден в
Хисаря”, “Орвил с нова фотосесия”, “Орвил е загрижен за
глобалното затопляне”. Тежки тъпотии, а за изобретението ни няма
и една дума.
А аз вече доста съм напреднал в работата. Летящата пръскачка ще
е с две двойки крила, дълги 12 метра. Между тях монтирах два
големи вентилатора и като ги набримча, би трябвало това чудо да
хвръкне.
На долното крило ще лежи човек, който хем ще управлява
машината, хем ще пръска посевите. Проблемът е кой да е тоя
човек, който ще рискува да се пребие.
- Аз ще го карам – вика Орвил – кво толкова? Най-много да си
строша ръка или крак. Ама пък ще съм първият човек, който е летял
във въздуха с изкуствена птица. Ще съм на първа страница на
всички медии.
Някои хора са готови и майка си да наебат, само и само да ги пишат
по вестниците. Щом му е толкова акъла – нека си троши главата.
Орвил ме вбесява. Днес във вестника попаднах на следната
дописка: “Фолкдивата Екстра Цуца вече не крие връзката си с Орвил
Райт. Двамата се запознали на светско парти и между тях веднага
прехвръкнали искри. Изпълнителката на големия хит “Огън в
слабините ми” открила, че имат много сходни интереси с великия
изобретател. “От три месеца сме заедно и сме много щастливи,
заяви силиконовата фурия, която в момента подготвя нов сингъл”.
Страшно се ядосах и веднага звъннах на Орвил.
- Тия курви ще ти изядат главата, да знаеш.
- Кви курви бе, Уилбър?
- Айде, айде, не се прави. Прочетох вестника. Ква е тая Екстра
Цуца?
- А, това е една приятелка. Нищо повече.
- Как така нищо повече? Във вестника пише, че от три месеца
сте заедно.
- Това е само пиар, брат ми. Трябваше да произведа някаква
новина, за да ме пишат по вестниците. А и Екстра Цуца искаше
да напомни за себе си, щото от пет години не е вадила
свестно парче и вече никой не я кани по участия. И се
разбрахме да пуснем слух, че сме гаджета.
- А не сте ли?
- Не сме, разбира се. Всичко е пиар. Но ще видиш, че
благодарение на тая история ние с теб ще привлечем интерес
към научната ни работа.
Винаги съм се удивлявал на наглостта на брат ми. Каква научна
работа е свършил тоя пройдоха? Само лежи на моите лаври.
Днес е големият ден. Летящата пръскачка вече е напълно готова,
дойде моментът да я изпробваме. Орвил си натъпка анцуга с
дунапрен, за да не го боляло толкова, ако паднел.
Отидохме на царевичната нива. Студ, вятър, майката си ебало.
Орвил взе да трепери целият.
- Страх ли те е? – питам го.
- Тоя па! От кво да ме е страх? Студено ми е.
- Ми аре качвай се.
- Дай да изчакаме медиите. Повикал съм ги за 9 и 30. А
пресконференцията съм я обявил за 12.
- Добре бе, Орвил, защо ги правиш тия работи? Дай да проведем
експеримента, пък като видим, че всичко е окей, тогава ще викаме
журналистите.
- Нищо не разбираш от пиар, Уилбър. Събитие е първият полет.
Вторият полет вече не е събитие, а рутина. Ако не ги поканим сега,
втория път изобщо няма да дойдат.
Поседяхме, измръзнахме, никой не идва. Кой ще ти дойде в тоя кучи
студ?
Викам на Орвил: аре, качвай се, не мога да ги чакам повече. А той
ми вика: ми качи се ти, като си толко нетърпелив.
Почакахме още десетина минути и най-после пристигна една кола, а
от нея слезе самата Екстра Цуца с още три момичета, които се
представиха като “светски репортерки”.
Орвил ги поздрави приятелски, целуна Екстра Цуца и тежко се
запъти към летящата пръскачка. Сърцето ми се разтуптя като лудо.
Орвил легна върху долното крило и пусна вентилаторите. Имах
чувството, че ще умра.
И в този момент стана чудото. Летящата пръскачка се затресе,
тръгна напред и след около 50 метра се отдели от земята! Екстра
Цуца почна да пищи все едно я колят. Пръскачката прехвръкна
около 30 метра и отново се тръшна на земята. Орвил слезе от
крилото, изтупа се и гордо тръгна към нас. Не бях на себе си от
щастие.
Но щастието ми не продължи дълго. Направихме планираната
пресконференция и като чух въпросите на репортерките ми идеше
да се самоубия. Никоя не се интересуваше от изобретението ми,
всички питаха само за връзката на Орвил с Екстра Цуца, за
силикона й, за новия й клип, за бившите й гаджета. Оказа се, че
голямата новина от пресконференцията е, че Орвил е написал
текста за новото парче на Екстра Цуца “Погали гърдите ми”. Според
Екстра Цуца то било “много изстрадано” и с него “казвала много
истини”. Ето го текста:
Погали гърдите ми,

Разроши косите ми,
Палят ме очите ти,
Ще изгорим!
Облизах ушите ти
Почесах мъдите ти,
Палят те очите ми,
Ще изгорим!
Бях потресен. Не можех да си представя, че брат ми е написал

такава простотия. Но медиите бяха очаровани и тотално забравиха
за какво сме се събрали. Чак накрая една отегчена репортерка се
обърна към мен:
- А вие кой сте?
- Аз съм Уилбър Райт. Брат съм на Орвил.
- Искам да благодаря на брат ми – обади се Орвил – затова че
ми помагаше с ценни съвети да изобретя летящата пръскачка.
Моите успехи до голяма степен се дължат на факта, че
семейството ми винаги ме е подкрепяло.
- Но най-много го подкрепях аз – измяука Екстра Цуца. – Още
когато се запознахме, Орвил ми каза, че много го вдъхновявам
и иска да посвети изобретението си на мен. Както знаете зад
всеки велик мъж винаги е стояла една велика жена.
Стоях като гръмнат. Не можех да повярвам, че някаква безмозъчна
силиконова кифла краде целия ми труд пред очите ми. Извиних се,
че ми е лошо и напуснах пресконференцията.
Заглавията във вестниците са потресаващи. “Гаджето на Екстра
Цуца изобрети странна машина”, “Попфолкът вдъхновява
изобретател”, “Есктра Цуца ходи с луд учен”.
Но Орвил е доволен.
- Ако не бях измислил тоя номер с певицата – ми вика, –
вестниците нямаше да ни обърнат никакво внимание. А сега
всички пишат за нас.
- Какво пишат бе, Орвил? Глупости пишат. Занимават се само
със силикона на твойта приятелка и с тъпите й изказвания.
- Не ги разбираш медиите, брат ми. Не е важно какво пишат.
Важното е да пишат. Иначе ще си умреш неразбран и
неизвестен. Как не го проумяваш? Всичко е пиар.
Кризата с недвижимите имоти
Ева Браун направи опит за самоубийство. Предполагам, че е
стигнала до това решение, след като й направих забележка да
престане да носи грим. Тези гримове са отвратителни. Миришат на
бабичка. А аз харесвам Ева, такава каквато е.
Много е нервна напоследък, затова й купих вила на
Васербюргерщрасе и тя се успокои. Жените имат странна нервна
система. Като им купиш някакъв имот, той им действа като
антидепресант.
Станах канцлер и назначих Ева за секретарка. Сестра ми е против,
но на мен изобщо не ми пука какво мисли тъпата кокошка. Често си
говорим с Ева как ще издържаме домакинство в настоящата
световна финансова криза. Ева смята, че е добре да инвестираме в
недвижими имоти, защото сега са много евтини, а кризата все някой
ден ще свърши, и ще поскъпнат.
Аз пък мисля, че трябва да се инвестира във военната индустрия.
Световният опит показва, че тази индустрия никога не е била
губеща.
В крайна сметка стигнахме до компромисно решение – да насочим
усилията си към военната промишленост, а чрез нея да влезем в
пазара на имоти. Идеята е доста ексцентрична, но в кризисни
времена трябва да се действа нестандартно.
19 април 1934
Регистрирах си фирма “Третия райх” и си направих много гъзарско
лого. Пречупен кръст и двуглав орел. Всички ме питат какво
символизира. Ми нищо не символизира, ама е яко, запомня се.
Ева е запалена скиорка и постоянно ми дудне да купим земя в
австрийските Алпи. Викам – за какво да я купуваме, ей къде е
Австрия, можем да си ходим там, когато си поискаме. Но Ева не е
съгласна. Друго си е да си е наше, вика.
Писна ми да ми опява и реших да й взема малко земя в Алпите като
подарък за рождения й ден на 6-ти февруари.
Звъннах в няколко австрийски агенции за недвижими имоти. Тия са
ебати кавалите. Ама не можели да ми продадат, ама конституцията
им забранявала да продават земя на чужденци, мрънкат ми некви
тотални глупости. Много ме ядосаха. Аз че ще си я взема тая земя,
ще си я взема, ама предпочитах да ми я дадат с добро. А сега ще се
наложи да се разправяме.
13 март 1938
Разправиите почнаха. Наредих на брокерите ми да идат до Австрия
и да вземат малко земя в Алпите. По възможност да има повечко
писти и поне 5-6 лифта. Австрийският канцлер фон Шушинг е пълна
шушумига. Казах му, че съм много разочарован от враждебното им
отношение към чуждите инвеститори.
А той ми се прави на обиден и ми разправя, че щял да си подаде
оставката. Ми подай я, като си толко некадърен, та една земя не
можеш да ми продадеш. Така ме вбеси това лайно, че реших да
взема цяла Австрия. Обадих се на Мусолини да го питам какво
мисли по въпроса, а той ми вика: Вземай я, не ми дреме за Австрия.
Голям пич е Мусолини. Някой ден ще му се отблагодаря.
Написах закон за пълен аншлус на всички австрийски недвижими
имоти. Законът започва с думите: “Австрия е провинция на
германския райх”.
Ева ще е доволна.
Ева е харесала един парцел в Судетите и вика да вземем да го
вземем. Парцелът не е голям - 28 600 квадратни километра. Не е в
регулация, ама предполагам, че това лесно може да се уреди.
Проблемът е, че Судетите засега се водят към Чехия, а чешките
агенции за недвижими имоти са некви суперзадръстени. В прав
текст ми казаха, че не са склонни да преговарят с мен за подобна
сделка. Наложи се да предприема заобиколни бизнесходове.
Събрахме се в Мюнхен с британския премиер Чембърлейн,
френския министър-председател Даладие и италианския премиер
Мусолини.
Знам, че откровеността е най-добрата политика, затова открито им
заявих: така и така, колеги, с жена ми сме си харесали едно
парцелче в Судетите, искаме да го вземем, но ако може да не
минаваме през агенция за имоти, за да не ни товарят с некви
безсмислени комисиони. Така че ви моля да ми ударите едно рамо,
за да не вземе жена ми да хареса някой парцел във вашите
държави.
Мусолини веднага се нави. Чембърлейн и Даладие мрънкаха доста,
но като разбраха, че съм сериозен клиент, клекнаха. И в крайна
сметка подписахме Мюнхенското споразумение, според което
Судетите вече са мои. Възложих на Гьоринг и фон Нойрат да
оправят документацията по прехвърлянето на имота, така че
мюнхенското споразумение да има силата на нотариален акт.
Ева беше много щастлива. Сега с нетърпение чакаме да дойде
зимата, та да идем да караме ски в новия ни вилает.
7 април 1939
Мусолини явно е решил да инвестира в морски курорти, защото
окупира Албания. Имало много хубави плажове и Бенито очаква
цените на имотите там рязко да скочат, като свърши кризата.
23 Август 1939
Сталин е много приятен човек. Оказа се, че с него имаме сходни
бизнесинтереси – и той е решил да инвестира в недвижими имоти.
Фирмата му е сериозна, само логото й е напълно идиотско – сърп и
чук.
Ебахти малоумните съветски дизайнери. Как може да сложиш сърп
и чук за символи на агенция за имоти? Къде са виждали брокер със
сърп и чук?
Както и да е, това са подробности. По-важното е, че със Сталин се
харесахме. И понеже стигнахме до извода, че в момента двамата с
него сме може би най-сериозните играчи на световния пазар,
решихме да се видим и да се разберем как да развиваме фирмите
си, без да си пречим.
Винаги съм бил за това да има гилдия. Всичко трябва да е културно
и легално. Трябва да играем по правилата, а не да си правим
мръсни номера и да се ритаме по кокалчетата. Разбира се, първо
трябва да изхвърлим евреите от бизнеса. Тия мръсни копеленца
държат 80 процента от всички сделки...
Та със Сталин уговорихме среща в Москва. Изпратихме външните
си министри – Сталин прати Молотов, а аз – Рибентроп.
Постигнахме разбирателство по всички въпроси. Ще си поделим по
братски Полша и по тоя начин ще станем комшии със Сталин – ще
имаме съседни парцели. Освен това той иска да инвестира в
имотите на Литва, Латвия, Естония, Финландия и част от Румъния.
Амбициозно момче е Сталин. Но няма лошо. В бизнеса с имотите,
ако не си агресивен, го духаш.
Влязохме с моите брокери в Полша. Хубаво парцелче е, широко,
просторно, но няма планини и това изнервя Ева. Къде ще карам ски,
вика.
Вярно, няма условия за ски, но пък парцелът си има други
предимства – излаз на море, полезни изкопаеми, картофени ниви. А
и вече сме съседи със Сталин и можем да си пием ракията до
оградата. Даже смятам да направя един комшулук в оградата, за да
си ходим на гости.
9 април 1940
Най-лошото нещо за един бизнес е да спреш да го развиваш.
Успокоиш ли се, си мъртъв. Затова превзех Дания. Не че ми трябват
тия студени ветровити земи, ама не бива да спирам на едно място.
Смятам тия дни да инвестирам и в Норвегия, пък после ще видим.
28 май 1940
Днес капитулира Белгия, а преди две седмици и Холандия. Пратих
им брокерите си и те ми приписаха доброволно всичките си
парцели.
Това недвижимите имоти били много сладък бизнес, бе. За има-
няма две години стъпих на пазарите в седем държави. Ако
продължавам така, колегите от гилдията ще ме номинират за
Агенция № 1 в Европа.
Ева иска да я водя в Париж през лятната ваканция. Никога не била
ходила там.
14 юни 1940
Влязохме в Париж. Моите храбри брокери маршируват под
Триумфалната арка. Париж е много хубав град – уютен, задушевен,
артистичен. Отидохме в “Мулен Руж”, после в Лувъра и си взехме
оттам каквото ни хареса. А и французите са много вежлив народ –
всичко ни дават без пари. Ева е очарована.
Август 1940
Мисля си да почна да инвестирам във Великобритания. Там е хубав
пазар, все още неразработен. Обадих се на Чембърлейн и му
викам: идвам да инвестирам в Англия. А той: сакън, вика, недей,
сега бизнесклиматът в Англия не е подходящ.
Много ме изнерви това копеленце. Ше ме учи той на бизнесклимат!
Ше си инвестирам, където си искам. Събрах всичките си служители,
дръпнах им една надъхваща реч и ги призовах да атакуваме
английските пазари. Искам да построя там ваканционно селище и да
го кръстя “Морски лъв”. Пратих няколко самолета с мои брокери да
проучат тамошния пазар. Казаха ми, че пазарът е бомба.
Дойде и Бъдни вечер. Ядохме сърмички, боб, ошав, а Ева ми
подготви празнична изненада. Облече се като Снежанка, потанцува
ми около елхата. И тъкмо се появи едно такова готино настроение и
Ева взе да пее “О Таненбаум, о, Таненбаум”. Вбесих се. Не
познавам никакъв Таненбаум, но ако съдя по фамилията му,
вероятно е евреин. Вдигнах телефона и наредих незабавно да го
издирят и да го пратят в концлагер.
6 април 1941
Реших да инвестирам и на Балканите. Там хората са малко кофти,
ама земите им са много хубави. На първо време взех Югославия и
Гърция. Имам много силен агент и в България – Борис
Сакскобургготски. Наше момче е, германче, много се разбираме с
него и му дадох да развива бизнеса си в Македония.
С Борис съм добре, но междувременно се оказа, че Сталин се
опитва да ми играе курвачка. Имам информация, че се опитва да
играе зад гърба ми с англичаните и американците и да сключи
джойнт венчър с тях, за да не стана монополист на пазара.
Много мразя некоректните бизнес отношения. Какво му пречи на
Сталин да вдигне един телефон и да се разберем като културни
хора, така както се разбрахме за Полша? Нали сме социалисти!
Не ми харесват тия негови интриги и при първа възможност ще
гледам да го прееба.
22 юни 1941
Майне дамен унд херен, настъпи моментът да разберем кой е най-
големият играч в бизнеса с недвижими имоти. Нападнах парцела на
Сталин.
Много ме ядоса това лайно с интригите си и смятам не само да му
взема парцелите, ами и да ида в офиса му в Москва и да му се
изсера върху ксерокса.
Дееба и грузинския отворко, дееба.
3 юли 1941
Моите брокери смело пазаруват имоти в Съветския съюз и
напредват към Москва. Сталин се е насрал от страх, покрил се е
някъде и не си вдига телефона. А аз все още съм склонен да му
простя. Да се чуем, да намерим пресечната точка на нашите
интереси, да се разберем. В бизнеса трябва да има коректност и
благородство.
Брокерите на Сталин нещо са почнали да се дървят на моите хора.
Тръгнали моите момчета към Москва, искали да отидат в офиса на
Сталин и културно да дадат оферта. А онези руски лайнари не ги
пуснали и се опитали да ги изгонят със сила. Според мен са били
пияни, но това изобщо не ги оправдава. Така ли се прави бизнес?
Японците решили да инвестират в Пърл Харбър и днеска попиляли
американците. Това много ме зарадва. Винаги съм бил широко
скроен и съм приветствал всеки млад амбициозен играч на пазара.
Има някакъв чар в това да демонстрираш хлапашко неуважение към
авторитетите.
Много се възхищавам на японците. Истински самураи са. От кеф си
препрочетох пак “Шогун”. Тва е велика книга.
Бизнесът ми в Съветския съюз нещо се закучи. Вече половин година
се опитвам да инвестирам в Сталинград и не става, и не става.
Руснаците са пленили един от най-силните ми брокери – Паулус.
Ще взема да се оттегля от тоя скапан пазар – само ядове ми носи.
Обадих се на момчетата и им казах да се прибират. Ебахти
загубения Сталинград. За кво да се мъчиме там, тва да не е
Ривиерата?
6 юни 1944
Англичаните и американците нещо се опитват да ми се отварят.
Пратили ми инвеститори-парашутисти в Нормандия. Смешници!
Опитват се да ме изтикат от бизнеса с непозволени средства. Ама
ше ми пръднат на оная работа.
Мусолини го е закъсал. Агенцията му фалирала и тоя тъпак предал
бизнеса си в ръцете на англичаните и американците. Не съм
очаквал, че ще излезе такава путка. Това доказва тезата ми, че
търговията с недвижими имоти е за хора с характер, а не за
страхливци.
12 април 1945
Напоследък бизнесът ми не се развива добре. Постоянно
получавам от конкуренцията заплахи за живота си, затова
преместих офиса си във Фюрербункера. Не мога да разбера откъде
идва всичката тая агресия към мен. Цял живот съм се стремил да
играя коректно, да бъда почтен и открит бизнеспартньор, да си
плащам данъците и да създам някаква гилдия сред търговците на
недвижими имоти. Гилдия, в която да си помагаме, а не да се
преебаваме.
Но се оказва, че това е било илюзия. Хората са лоши и постоянно
гледат да те прецакат. Такива са отвратителните правила на дивия
вълчи капитализъм.
Много съм огорчен и смятам лека-полека да се оттегля от бизнеса.
За какво ми е само да си късам нервите?
30 април 1945
Руските брокери влязоха в Берлин и изкупуват на безценица
имотите ми. Това е краят. Цялата ми бизнесимперия рухна. С какво
ще се занимавам отсега нататък? Чорапи ли ще продавам? Тъкмо
натрупах знания и умения в търговията с имоти и всичко свърши.
Сега всички онези новоизлюпени брокерчета от Англия, Щатите и
Съветския съюз, които до вчера трепереха от страх пред мен и
позеленяваха от завист пред успехите ми, ще ми се подиграват.
Едва ли ще го преживея. По-скоро ще избера смъртта пред позора
на поражението.
Куиз за напреднали
Днес празнуваме 17 години от Октомврийската революция. Уж
революцията е октомврийска, а е избухнала през ноември... Има
нещо изначално сбъркано в комунизма. Но засега тази система ми е
изгодна. Подчинените ми ме слушат, народът ме обича. Само тая
мумия в мавзолея ме дразни, но някой ден ще я разкарам оттам.
Нямам кой знае колко работа по управлението на държавата, затова
с Киров по цял ден играем на логически задачи.
Вчера жестоко го затапих със следната загадка:
Ромео се прибрал пиян вкъщи. Легнал на леглото и заспал. През
нощта се събудил от жажда и в просъница напипал един буркан.
Изпил течността от буркана и заспал. На сутринта се събудил и
видял Жулиета мъртва.
Какво е станало и защо Жулиета е мъртва?
Киров цял следобед пуфтя, сумтя и накрая стигна до хипотезата, че
Жулиета се е самоубила от яд, защото Ромео е ходил да пие без
нея.
Не, казвам, другарю Киров, не е това отговорът. А той помоли да му
дам 24 часа да си помисли. И днеска идва при мен пребледнял и ми
вика:
- Вие ми ебахте майката с тая загадка, другарю Сталин. Цяла нощ
не съм спал и не можах да се сетя какъв е отговора. Предавам се.
- Ами много е просто, другарю Киров. Жулиета е била рибка. Ромео
й е изпил водата от аквариума и тя умряла.
Много се смяхме.
Киров влезе в кабинета ми ухилен до уши и ми вика:
- Другарю Сталин, разрешете да ви запитам: какво се среща
веднъж в минута, два пъти в момента и нито веднъж в хиляда
години?
Запалих лулата си и пуснах замислено кълбенце дим.
- Хм, интересен въпрос, другарю Киров. Да не би да е
кихавицата?
- Защо пък кихавицата?
- Ами случвало ми се е да кихна веднъж в минута или два пъти
в момента, а после цяла вечност да не кихам.
- Не е кихавицата, другарю Сталин.
- Хм... Какво ли ще е това нещо?... Сетих се, другарю Киров.
Това е обичта към партията. Усещаме я всяка минута,
понякога и два пъти в момента, а в предишните хиляда години
не се е срещала, защото нашата партия не е съществувала,
нали така? Не съм ли гениален?
- Не... ъъъ... искам да кажа “да”... разбира се, че сте гениален,
другарю Сталин, но това не е верният отговор. Има и хора,
които не обичат партията.
- Моля? Какво казахте, другарю Киров?
- Казах, че... ъъъ... какво казах... хахаха... казах ли нещо?
- Стори ми се, че казахте.
- Не съм казал нищо. Верният е отговор е буквата “м”, другарю
Сталин. Тя се среща веднъж в Минута, два пъти в МоМента и
нито веднъж във фразата “хиляда години”. Ей това е верният
отговор.
- Остроумен човек сте, Киров, но имате странни схващания за
обичта към партията. Свободен сте.
Киров си тръгна като насран. Обадих се на Николаев и му
наредих да го застреля. Николаев много се зарадва. Оказа се, че
навремето Киров бил ебал жена му и той имал да си връща.
Киров е мъртъв. Николаев дойде много щастлив в кабинета ми.
- Застрелях го като куче, другарю Сталин – вика. – Ще ебе жена
ми той...
- Отлично, другарю Николаев. А сега да поиграем на въпроси и
отговори. Кое е това нещо, което на Джони Деп му е много късо, на
Арнолд Шварценегер му е много дълго, Мадона изобщо го няма, а
Папата го има, но не го използва ?
- Хахаха, неудобно ми е да го кажа, другарю Сталин.
- Хайде, хайде, не се стеснявайте, тука сме свои. Стари
болшевики сме, всичко си знаем...
- Курът.
- Хм, виждам че сте се настроили на сексуална вълна, другарю
Николаев, но не е курът.
- Може би... буржоазните предразсъдъци?
- Интересен отговор, другарю Николаев. Искате да кажете, че
Мадона няма буржоазни предразсъдъци? Че песните й не
развращават младите? Това ли искате да кажете?
- Ъъъ... съвсем не, другарю Сталин... пошегувах се.
- Интересно чувство за хумор имате, другарю Николаев.
Повиках охраната и наредих да го разстрелят. Докато го отвеждаха,
му казах верният отговор. Това, което на Джони Деп му е много
късо, на Арнолд Шварценегер му е много дълго, Мадона изобщо го
няма, а Папата го има, но не го използва, е фамилията.
Но не знам дали Николаев чу отговора, защото крещеше като
обезумял и молеше за милост.
Извиках при мен Ягода. Ягода е способен човек. Той измисли
гениалната формула на нашия икономически модел: “Страната е
лагер. Трудещите се са затворници. Чекистите са ръководители на
производството”.
Просто и ясно. И системата работи отлично.
Та дойде при мен Ягода да си поговорим за актуалната политическа
обстановка. Запалих лулата си и го подпуках със загадки:
- Другарю Ягода, ситуацията е следната: Троцки и Бухарин казват
винаги истината освен в някои дни, в които систематично лъжат.
Троцки лъже в понеделник, вторник и сряда. А Бухарин лъже в
четвъртък, петък и събота. Един ден двамата се срещнали и всеки
от тях казал на другия, че вчера е лъгал. В кой ден от седмицата се
е случило това?
- Тия двамата постоянно лъжат, другарю Сталин. Така че това може
да се е случило по всяко време.
- Така е, другарю Ягода. Но за нуждите на задачата приемаме, че
Троцки лъже само в понеделник, вторник и сряда, а Бухарин само в
четвъртък, петък и събота.
- Отказвам да отговарям на задачи, свързани с врагове на народа,
другаря Сталин.
- Отлично, другарю Ягода. Всъщност верният отговор е четвъртък.
Троцки е лъгал вчера, тоест в сряда, а Бухарин лъже в момента,
защото четвъртък му е ден за лъгане.
- Отдавна трябваше да ги разстреляте тия двамата, другарю
Сталин, ама айде да не ви се бъркам.
- Хм. На всеки ще му дойде времето. Сега е ваш ред да ми
зададете загадка.
- Добре. Един от пазачите в НКВД се напил и загубил ключа от
килията с арестантите. Навсякъде го търсил, но не можал да го
намери. И тогава видял на масата бележка, на която пишело
КЕЗВПМ. Къде бил ключът?
- Затруднихте ме, другарю Ягода. Не мога да отговоря.
- Много просто. Отговорът се крие в съкращението КЕЗВПМ. Ключът
Е Зад Вратата Под Метлата.
Замълчах и запалих лулата си. Пуснах тежко облаче дим.
- Хм. Не ми харесва дисциплината в повереното ви ведомство,
другарю Ягода. Пазачите ви пиянстват, губят ключовете си, крият ги
зад вратата под метлата. Докъде ще я докарате така?
- Ама това е една измислена загадка, другарю Сталин. Няма нищо
общо с реалността.
- В комунистическото общество всичко има общо с реалността,
Ягода. Факт е, че Троцки и Бухарин са безсрамни лъжци, както е
факт и това, че вашите подчинени са некадърници и си губят
ключовете под разни метли. Затова смятам, че трябва да бъдете
разстрелян незабавно.
Наредих да го разстрелят и назначих на неговия пост Ежов. Той е
идеалният служител – зъл, предан и тъп.
15 март 1938
Бухарин е интересен човек, голям интелектуалец. Винаги ми е било
интересно да играя с него на въпроси и отговори. Обикновено
печеля тия игри, но вчера копеленцето ми заби такава задача, че
направо ме хвърли в джаза.
Един кораб акостира в пристанище. От външната страна на кораба
е пусната въжена стълба, на 5 метра от водата, а разстоянието
между стъпалата на стълбата е 1 метър. Прилива покачва нивото на
водата с 2метра на час. След колко време водата ще достигне до
третото стъпало?
Мислих, смятах, ама не мога да го изчисля. Извиках Бухарин в
кабинета ми.
- Много интересна задача, другарю Бухарин. Според мен
верният отговор е след пет часа.
- Грешите, другарю Сталин.
- А може би има някаква уловка? Всъщност за какъв кораб става
дума?
- За обикновен кораб. Например крайцерът “Аврора”.
- Да не би да намеквате, че крайцерът “Аврора” потъва? Че
корабът – символ на нашата революция скоро ще бъде
потопен от вълните на империализма? Така ли смятате?
- Съвсем не, другарю Сталин. Напротив. Отговорът е, че водата
никога няма да достигне до третото стъпало, защото приливът
повдига и самият кораб. Крайцерът “Аврора” не може да
потъне никога. Нали така, другарю Сталин?
Прееба ме хитрецът и страшно се ядосах. Можех веднага да наредя
да го разстрелят, но реших да си поиграя малко с него.
- Другарю Бухарин - казах му. – Имам информация, че сте
изменили на комунистическите идеи и трябва да бъдете разстрелян.
Но понеже много ви ценя, ще ви дам един последен шанс. Това са
две листчета. На едното от тях ще напиша “виновен”, а на другото
“невинен”. Ще сгъна листчетата и ще ги пусна в каскета на Ленин,
който винаги стои до мен, за да ми напомня за делото на вожда на
революцията. Вие ще изтеглите едно листче и ако на него пише
“невинен” ще ви пусна да си вървите поживо-поздраво. Но ако
извадите листчето с надпис “виновен”, ще наредя да ви разстрелят.
Бухарин пребледня и се разтрепери целият. Нямах никакво
намерение да му дам шанс да се измъкне, затова написах и на
двете листчета “виновен”. Сгънах ги и ги пуснах в миризливия каскет
на оная мумия. И в тоя момент хитрата лисица Бухарин реши да ме
преметне. Взе едно от листчетата и без да го отваря, бързо го
глътна.
- Другарю Сталин – каза Бухарин. – Свикнал съм да си изяждам
късмета. Отворете другото листче. Ако на него пише “виновен”,
значи съм изтеглил “невинен” и трябва да ме пуснете. Ако пък пише
“невинен”, значи съм изтеглил лошия късмет и ще се оставя да бъда
разстрелян. Хайде, отворете другото листче...
Бахти хитреца. Ще ми се отваря той на мене!
- Другарю Бухарин – казах му. – Според законите на комунизма
изяденият късмет се брои за невалиден, така че съдбата ви
ще бъде решена от това, което пише на листчето останало в
свещения каскет на Владимир Илич Ленин. Я да видим какво
пише на него. А, пише “виновен”! Колко жалко. Вие сте ценен
кадър и не бих искал да се разделя с вас, защото кадрите
решават всичко. Но какво да се прави, такъв ви бил късметът.
- Протестирам! Това е несправедливо.
- От гледна точка на диалектическия материализъм светът е
пълен с несправедливости, другарю Бухарин. Какво е
несправедливостта спрямо един отделен индивид като вас в
сравнение с цялата световна несправедливост? В този смисъл
протестите относно личната ви съдба звучат някак дребнаво и
егоистично.
Извиках охраната и наредих да разстрелят Бухарин, а после да
дадат каскета на Ленин на химическо чистене, че много се е
вмирисал.
Ежов дойде в кабинета ми. Много ме дразни това неприятно
джудже. Бях в лошо настроение и реших да си го оправя като
поиграем на въпроси и отговори. Тоя е такъв тъпак, че със
сигурност ще изръси някой бисер.
- Другарю Ежов, искам да ви попитам нещо. Кажете ми колко
котки има в една стая, ако във всеки от четирите й ъгли има по
една котка, срещу всяка котка има по три котки и върху
опашката на всяка котка има по една котка.
- Може ли да повторите, другарю Сталин? Не можах да
запомня.
Тоя е невиждан тъпанар, заклевам се.
- Имаме стая с четири ъгъла. Във всеки ъгъл има по една котка,
срещу всяка котка има по 3 котки и върху опашката на всяка
котка има по една котка. Колко общо са котките?
- Начи, така ми е много трудно да ги броя, другарю Сталин.
Някоя може да мръдне и да я преброя два пъти. По-лесно ще
ми е, ако преди това ги разстрелям. Аз веднъж така броих
един взвод милиционери. Бяха пияни, залитаха и всеки път ми
излизаше различна бройка – веднъж 14, после 15, третият път
- 12. Накрая се ядосах, разстрелях ги и труповете се оказаха
18. Оттогава разбрах, че когато работим с жив материал
винаги стават грешки.
- Така е, другарю Ежов. Има човек – има проблем. Няма човек –
няма проблем. Кажете сега за котките.
- Ами и за котките съм на същото мнение. Има котка – има
проблем. Няма котка – няма проблем.
- Не се измъквайте, другарю Ежов. Попитах ви нещо.
- Може ли пак да повторите условието на задачата, че го
забравих.
Тоя е кух като гъбено семе.
- За последен път ви повтарям, другарю Ежов. Стая с четири
ъгъла. Във всеки ъгъл има по една котка. Запомнихте ли?
- Тъй вярно.
- Срещу всяка котка има по три котки.
- Тъй вярно.
- И върху опашката на всяка котка има по една котка. Ясно ли е?
- Напълно, другарю Сталин.
- Пита се колко общо са котките?
- Седемстотин петдесет и девет.
- Вие сте голям тъпак, другарю Ежов.
- Тъй вярно, другарю Сталин.
- Помислете малко. За какво я ползвате тая глава?
- За близък бой. Като им набия една глава, рухват.
- Сега ще се наложи да я използвате за мислене.
- Еми няма да се справя, другарю Сталин. Аз съм изключителен
тъпак. Знам само, че котките са много, ама не бих могъл да ги
преброя, ако ще до утре да ме държите.
- Котките са само четири, другарю Ежов. Срещу всяка има по
три – в останалите три ъгъла на стаята. И всяка от тях е
седнала върху опашката си.
- Еми радвам се. Искате ли аз да ви дам една задача?
- Давайте. Аз много обичам задачите.
- На една улица има седеметажна сграда. На седмия етаж
живее шофьорът Альоша с братята си Василий, Сергей и
Николай, като всеки от тях живее в собствена стая. В стаята на
Альоша има три врати и два прозореца. В стаята на Василий
има толкова врати, колкото са прозорците в стаята на Сергей.
А в стаите на братята на Николай има толкова врати, колкото
са прозорците. Въпросът е: живее ли на същата улица тъщата
на шофьора Альоша?
- Хм. Задачата е доста трудна. Предавам се. Какъв е отговорът?
- Отде да знам. Нали ви казах, че съм изключителен тъпак.
Стори ми се, че ми се подиграва, затова наредих да го разстрелят.
С Хитлер подписахме пакт за ненападение. Хитлер е много забавен
тип, с невероятно чувство за хумор. Интересува се от археология и
това беше поводът да му задам една от любимите си загадки. Един
археолог открил в една пещера два напълно запазени, неразложени
трупа на мъж и жена. След което веднага се обадил на шефа си и
му казал:
- Шефе, открих телата на Адам и Ева.
Как археологът е разбрал, че това са Адам и Ева?
- Аба натюрлих – каза Хитлер.- Били са със смокинови листа.
- Не е това отговорът, господин Хитлер.
- Мъжът е бил с белег от изваденото ребро?
- Остроумно, но и това не е верният отговор.
- До тях е имало труп на змия и нахапана ябълка?
- И това не е.
- Майн гот, не мога да отгатна. Капитулирам.
- Елементарно, Хитлер. Понеже и двамата не са родени от
жена, не са имали пъпове.
- Хахаха, абъ йаа. Вундъбаа. Дас ист фантастиш, хер Сталин. А
какво ще правим с Полша?
Писма от ски пистата
Драги приятелю Понагалски,

Винаги съм се възхищавал на амбицията и упоритостта ти, които
вероятно се дължат на полския ти произход. Но идеята ти за
движещо се въже, което да дърпа скиорите нагоре по баира, е
просто смехотворна. За да те спася от горчиви разочарования,
приятелю, само ще ти напомня, че ските са направени, за да вървят
надолу, а не нагоре.
И ако тръгнеш да се бориш с този основен физически закон, най-
вероятно ще причиниш травми и счупвания на хиляди скиори по
света. Те ще заведат съдебни дела срещу теб и ще се наложи да
прекараш остатъка от жалкия си живот в затвора. А аз не искам това
да се случи, защото ако ти прекратиш кариерата си, няма да има
над кого да се смея и дните ми ще станат далеч по-скучни.
Бъди здрав!
Завинаги твой:
Допелмайнер
Драги приятелю Допелмайнер,

Винаги съм се възхищавал на австрийския ти консерватизъм, който
не допуска никакви иновации и свежи идеи в работата ти.
Благодарение на него аз вече дълги години съм лидер в бизнеса и
безспорен авторитет в изграждането на ски-съоръжения.
Това, за което твърдиш, че е невъзможно, вече го инсталирах на
една от пистите в Курмайор.
Съоръжението представлява дебело стоманено въже, окачено на
стълбове на разстояние 50 метра един от друг и задвижвано с
електромотор. На въжето са закачени дълги метални прътове, а
накрая на прътовете има нещо като паничка. Скиорите обкрачват
металния прът, а паничката остава зад задника им и ги тегли нагоре
по баира. Кръстих тази машина “влек”.
С нея скиорите се качват за около 4 минути на баир с дължина един
километър. И ако си мислиш, че ските не вървят нагоре, ела в
Курмайор да видиш за какво става въпрос.
Някои от дамите скиорки пък ми споделиха, че прътът между
краката им създавал едни много приятни вибрации и направо не
искали да слизат от влека.
Сключих договор с 28 ски-курорта във Френските алпи, да им
построя такива влекове. Питай твоите колеги по ски-курортите в
Австрия дали се интересуват от машината ми. Ако ми уредиш някоя
поръчка, ще ти дам два процента комисион.
Бъди здрав!
Твой:
Понагалски
Драги Понагалски,
Говориш тежки глупости, а на всичкото отгоре си вярваш. Къв кур,
къв майор, кви пет лева? Проверих на картата – няма такъв курорт.
А тоя “влек”, дето ми го описваш, е неква пълна порнография. Кой
уважаващ себе си скиор ще си сложи паничка под задника? Ще
серат ли в нея или какво? Тва е ебати унижението.
Относно отзивите от “скиорките” (нарочно слагам кавички, защото
съм сигурен, че ти не познаваш нито една скиорка), искам да те
питам – ти ски-съоръжения ли искаш да правиш или някакви зимни
вибратори, мръсен перверзнико?
Твой: Допелмайнер
Драги Допелмайнер,
Завистта към успехите ми явно е замъглила разсъдъка ти и писмата
ти вече могат да бъдат окачествени единствено като “врява и
безумство”. Направил съм влек, а не вибратор, нещастнико. Нещо,
което ти никога няма да направиш, защото си завистлив,
комплексиран и задръстен. Относно подмятането ти за скиорките,
държа да те уведомя, че само преди няколко часа една твоя
сънародничка – австрийка, дошла на ски в Шамони ми врътна
такава шеметна свирка, че в ушите ми още звучи одата на радостта.
След което ми каза, че винаги ще идва тук на ски, защото в нейната
страна няма влекове и скиорите са принудени да бъхтят по баира
със ските на рамо. А и австрийските мъже били гола вода в леглото.
Твой: Понагалски
Драги Понагалски,
От това, което ми пишеш, разбирам че имаш нужда от психиатрична
помощ. Ти жена си виждал само на картинка, а “успехите” в
проектирането на ски-съоръжения се случват само в главата ти.
Вчера един приятел се върна от Шамони и Курмайор и ми каза, че
там няма никакви съоръжения и скиорите катерят по баира като
гламави. Къде са ти влековете, колега?
Междувременно аз и моя екип изобретихме страхотна машина. Тя
представлява дебело стоманено въже, окачено на стълбове на
разстояние 50 метра един от друг и задвижвано с електромотор. На
въжето са закачени дълги метални прътове, а накрая на прътовете
има нещо като котва. Скиорите се нареждат двама по двама, прътът
минава между всяка една двойка, а двете рамена на котвата се
поставят под задниците на скиорите и ги бутат нагоре по баира.
Съоръжението е уникално. Монтирахме го на една от пистите край
Инсбрук и хората толкова го харесаха, че вече имам заявки от 43
ски-курорта. Направо не знам как ще насмогна.
Твой: Допелмайнер
Допелмайнер,
Не съм се съмнявал, че твоите крадливи инженерчета ще ми гепят
идеята за влека. Тези мръсни плагиати са доказали, че сами
нищичко не могат да измислят. Но тази сутрин заведох дело за
интелектуална кражба в международния съд в Хага. Ще ти скъсам
задника от дела, нищожество.
И не ми е ясно как тоя твой приятел се връща от Курмайор при
положение че твърдиш, че няма такъв курорт.
Междувременно искам да те информирам, че славата на моя влек-
паничка вече е стигнала до всички краища на Европа. Днес ми се
обади един човек от България. Някой си Заека. Заръча да му
направя влек за най-прочутата ски-писта в планината Витоша край
София.
Печеля луди пари от производство на ски-съоръжения, но хич няма
да ми дойдат зле и кинтите, които ще смъкна от теб, като те осъдя.
Понагалски,
Не знам дали ще ме осъдиш, но виждам, че теб природата те е
осъдила на вечна тъпота. Освен това лъжеш като дърт циганин. С
България отдавна поддържам бизнесконтакти и в местните ски-
курорти няма никакъв Заек. Най-влиятелният човек на Витоша се
казва Спас и той още преди месец ми заръча да му направя влек-
котва за най-хубавата писта край София.
Освен това изобретих ново съоръжение. Казва се “бейби-влек” и
представлява дебело стоманено въже, окачено на две макари на
стълбове на разстояние не повече от 200 метра една от друга.
Горната макара е задвижвана с електромотор и върти въжето, на
което са закачени дръжки на височина не повече от метър, за да
може дечицата да се хващат за тях.
Бейбивлекът ще предизвика истинска революция във
влекостроенето, защото не е нужно да се забучват носещи стълбове
и това намалява инвестицията многократно.
Вече имам поръчки да изработя бейбивлекове за 62 ски-курорта.
Затрупан съм с работа. И, разбира се, с пари.
Крадливо долно копеленце,

Докога ще паразитираш на мой гръб? Принципът на “бейбивлека”,
който твърдиш, че ти си измислил, е същият като принципа на моя
влек-паничка. Ако ти пуснеш в производство шибания си
“бейбивлек”, ще заведа ново дело срещу теб в Хага и тогава - жална
ти майка.
Освен това искам да те уведомя, че вчера се върнах от България.
Бях на откриването на влека “Заека”. Влек–красавец. Лично кмета
на София присъства на откриването и ми връчи почетния знак на
българската столица. Питах ги дали знаят кой е Спас, а те ми
казаха, че няма такъв човек нито на Витоша, нито в който и да е от
българските курорти. Което е поредното доказателство, че ти си
един долен лъжец.
Тия дни започнах работа по ново ски-съоръжение. Кръстих го
“седалков лифт”. На същия принцип като влека е, само че вместо
метални прътове с паничка накрая, на стоманеното въже се закача
седалка. Така скиорите могат да си почиват, докато лифтът ги
изкачва до горния край на пистата. Изобретението е уникално и
вече имам поръчки да го изработя за 91 ски-курорта. А и от
световната ски-федерация искат да сключат договор с мен и да им
стана ексклузивен партньор за оборудване на всички писти,
включени в стартовете за световната купа.
Толкова много лифтове трябва да направя, че няма да ми стигне
времето да си напиша името върху всеки един. Затова реших да
съкратя логото на фирмата си и от “Понагалски”, остана само
“Пона”.
Тегля ти една двойна майна в съзвучие с фамилията ти!
Ей, лайняр мръсен,

Първо – нищо не съм ти откраднал, ясно ли ти е? И второ – няма да
ме псуваш, щото ще дойда и ще ти спукам кофата, ясно ли ти е?
Вчера се върнах от България. Открихме влека-котва “Спас”.
Съоръжението е фантастично, поне според думите на софийския
кмет, от когото получих уверения, че ще работят само с мен и за
оборудването на други писти – “Конярника” и т.н.
С моя екип разработихме ново ски-съоръжение. Казва се “кабинков
лифт” и работи на принципа на влека-котва, но вместо котви има
кабинки. Във всяка една кабинка могат да се возят до четирима
скиори. В лифтстанциите кабинките се откачат от въжената линия и
се придвижват с бавна скорост, за да могат скиорите да се качат
или да слязат.
Вече имам поръчки за изработването на 147 кабинкови лифта. Изяж
се от завист, некадърнико.
“Пона”, а? “Пона” ли? Да го туря на майка ти у поната!
На кого ше го туриш бе, хуй сплескан?

Искаш ли да ти го набия в крадливия гъз, миризливецо?
Ти си един пълен нещастник, който само ми краде идеите, но тая
вече свърши. Ако до една седмица не се откажеш от така
наречените си “изобретения” и не признаеш, че всичките съм ги
измислил всъщност аз, ще се наложи да ходиш до офиса си със
счупени коленца.
Времето ти изтича, капут такъв.
Заплашваш ли ме бе, сопол?

Искаш ли да ти пратя едни яки момчета да те преслушат какво
имаш да ми казваш, а?
Ако до една седмица не затвориш офиса си и не ми изпратиш
всичките си чертежи, ще береш ядове, обещавам ти.
Помисли си добре и си прецени кое ти е по-важно: животът или
бизнесът.
Да ми ядеш допелмайнера, да ми ядеш!
Лайк а кендъл ин дъ уинд
Мило дневниче,
Направо ше откача. Май ще се омъжвам. Гаджето ми се казва Чарлс
и е принц. Грозен е и е неприятен, ма то в Англия няма кой знае
колко принцове. Всъщност има само един, така че нямам избор.
Пък и Марта ще се пукне от яд като разбере, че съм станала
принцеса.
Лошото е, че на практика ще имам две свекърви. На свекито майка й
е жива и е почти на 100 години. Напълно е изкуфяла и настоява да я
наричаме кралицата-майка, моля ти се.
Направо ше откача. Днес се сгодихме с Чарлс. Подари ми пръстен
за 30 хиляди паунда – с 14 диаманта и сапфир. Веднага се обадих
на Марта да й се похваля, а тя ми вика, че дефакто била болна. Ми
как няма да се разболее, като гледа, че нося пръстени за по 30
хиляди паунда, а тя ходи с разни тенекиени евтинджоси от сергиите
на индийците.
Решихме сватбата ни да е на 29 юли. Чарлс предлага да я
направим в Уестминстърското абатство, но аз настоявам да сме в
“Свети Павел”. Там ще съберем много повече хора, отколкото в
Уестминстър.
Освен това искам сватбата ми да се предава по телевизията. Да
видят всички коя е най-хубавата принцеска на света.
30 юли 1981
Направо ше откача. Вчера беше сватбата. Направихме я в “Свети
Павел”, както исках аз и беше фрашкано с народ. А с каква рокля
бях – не е истина. Струва девет хиляди паунда и шлейфът беше
дълъг 25 фута с десет хиляди ръчно пришити перли. Марта като я
видя, щеше да припадне от завист.
И днес във вестника пише, че сватбата ми е била гледана по
телевизията от над 750 милиона зрители. Егати рейтинга!
Първата брачна нощ беше малко разочароваща. На Чарлс не му
стана. Предполагам, че е било заради умората.
31 юли 1981
Направо ше откача. Марта ми се обади да ми каже, че в списанието
излязла една статия, която се казва “Най-скъпите сватби в света”. И
мойта сватба дефакто била на второ място. Скъсах се от рев. На
първо място била сватбата на емира на Дубай шейх Мохамед бин
Рашид ал Мактум. Той се оженил за принцеса Салама. Егати тъпото
име, заклевам се. Обаче похарчил 100 милиона долара за сватбата
си с тая Салама и сега е на първо място. А моя мъж, дето уж е
принц, се стиска и е похарчил има-няма 5 милиона, та сега всички
да ми се смеят, че сме на второ място.
Защо не се омъжих за арабин?
20 март 1982
Направо ше откача. Скарах се със свекито. Егати надутата пуйка.
Кво като е кралица. Не може ли да отиде да отиде да купи две
кисели млека за бременната си снаха? Била аристократка. Абе за
каква аристокрация говорим в Англия? Всичко що е било
аристокрация е избито до крак през стогодишната война. Останали
са само селяците. Аристокрация има да речем в България, те са с
1300-годишна история, ама тука да се правим на аристократи е
просто смешно. Я да бега до магазина и да не ми се отваря, щото
ще й откърша един шамар и ше ми стане само на кралици и
аристократки.
На Чарлс продължава да не му става и вече не знам какво да правя.
Направо ше откача. Днес в едно списание излезе класацията на
най-известните жени в света. Аз съм на второ място. Направо се
побърках от рев. На първо място е Мадона. Е как може такова
нещо? Неква загубена певица. Как може някаква курва, дето си
размахва кълките по сцените да е по-известна от една принцеса?
Просто не знам какво да правя.
Обадих се на Марта, а тя ми вика: недей да ревеш, ще измислим
нещо. Според Марта, за да стана по-известна, ще ми трябват
папараци, които да ме следят на всяка крачка и да ми правят некви
уж нелегални снимки. Ма откъде да ги намеря тия папараци? Те си
нямат друга работа, разбираш ли, та ще тръгнат да ме следят. Пък
й с кво ще им плащам на папараците? Аз съм само една бедна
принцеска, омъжена за един беден, стиснат и импотентен принц...
Освен трябвало да се отдам на благотворителност. Трябва ти кауза,
вика Марта. Нещо, което дефакто да си е твоя битка в полза на
обществото. Например, вика Марта, вчера гледах по новините за
някакви противопехотни мини. Що не вземеш да се бориш срещу
тях? Ти дефакто ще си първата.
Изобщо не разбрах какви са тия мини, но прегърнах каузата. Утре
ще наредя прессекретарят ми да разпрати съобщение до всички
медии за новото ми начинание.
15 юли 1988
Направо ше откача. Непрекъснато съм на диета и пак съм дебела.
Какъв е тоя мой организъм – не знам. Квото хапна и ми се лепи.
Марта ми вика, че според нея човек дефакто трябвало да стане
приятел с килограмите си. Така като я гледам, тя доста приятели си
има, тлъстата пача.
Започнах една нова диета, която прочетох в списанието:
Закуска
Две стафиди
Половин слива
1 чаена лъжичка син камък
Обяд
1 лешник
3 зърна черен пипер
2 листенца магданоз
Вечеря
2 твърдосварени зърна леща
1 скилидка чесън
1 стръкче копър
В списанието пише, че диетата давала потресаващи резултати, но

при мен не дава нищо, освен че два пъти припаднах. Може би съм
преуморена от тая изтощителна борба с противопехотните мини.
3 юни 1995
Направо ше откача. Вчера преспах с коняра Джими. Стана толкова
спонтанно, че въобще не разбрах как стана. Свършихме
тренировката по езда и аз влязох в съблекалнята да си взема един
душ. Събляхох се, отидох под душовете и се оказа, че в женската
съблекалня няма топла вода. И аз си викам: дай да видя дали в
мъжката съблекалня има. Щото не върви една принцеса да ходи
вмирисана на кон, нали?
Влизам аз в мъжката съблекалня и гледам Джими се къпе под душа.
Начи направо се вбесих, ти казвам. Ква е тая загубена държава бе,
за мъжете има топла вода, за жените – няма. Тоя проблем направо
си плаче за обществена кампания.
Отидох при него под душа и верно водата си беше супертопла. И му
викам: абе, Джими, що няма топла вода в женската съблекалня. А
той ми се пули и нищо не отговаря. Егати тъпака! И както ми се
пули, гледам че му се появява една нарастваща възбуда. Аз много
възбуди съм виждала през живота си, ама тая възбуда си беше над
една педя. Това ми направи впечатление.
И седим си ние двамата под душа, а той продължава да ми се пули.
И аз му викам: няма кво да се пулиш, ама вземи да ми насапунисаш
гърба. Насапуниса ми той гърба и възбудата му стана още по-
голяма и вече отиваше към педя и половина. Друга на мое място
можеше и да не я забележи, но аз имам набито око за тия неща. И
по едно време да взема да се подхлъзна и го хванах за възбудата.
А той се пули и нищо не казва. Много тъпо момче, заклевам се. И аз,
за да му върна жеста с насапунисването, реших да му насапунисам
възбудата. Насапунисах я, изплакнах я и той взе да пъшка нещо. А
аз съм много състрадателна и не мога да понасям някой да ми
пъшка или да ми страда. И му викам: Джими, сложи ми я тука тая
възбуда, че направо ми се къса сърцето, като те слушам как
пъшкаш. И той да вземе да ми я сложи и веднага се почувствах
много по-добре. Щото човек като върши добрини, му става хубаво.
Джими пъшка, по едно време взех да пъшкам и аз и му викам: само
не я вади от мене тая възбуда, че не мога да я гледам.
Да му се не надяваш на тоя Джими, аз изобщо не предполагах, че
ме харесва.
13 юли 1995
Направо ше откача. Днеска обядвах с Елтън и той смята, че много
съм отслабнала. Яж, вика, мацко, щото си заприличала на свещ във
вятъра. Така каза, честно. Лайк а кендъл ин дъ уинд. Тоя Елтън
понякога такива ги ръси, че се чудя дали е у ред.
Разказах му за странната случка с коняря Джими и Елтън много се
въодушеви. И като ме заразпитва: ма кажи сега, как ти го сложи, кво
та направи, голям ли му е, твърд ли му е. Ми викам: не помня бе,
мацко, то толко внезапно стана сичко, че не съм обърнала внимание
на подробностите. А той: айде, айде, вика, не помнела, на ква се
праиш? И му разказах квото си спомням, а той много се впечатли.
Ма ти си била много разчупена бе, мацко, вика. Слагаш си го, без да
ти мигне окото. Браво. Пък аз с мойте предразсъдъци, все ме е срам
да си поискам. Ше взема и аз да тръгна на езда, па дано ми излезе
късмета.
Много е смешен Елтън, направо е суперзабавен.
Направо ше откача. Днес в списанието излезе класацията на най-
богатите жени в света. Свекито е на пето място. Ма какви са тия
класации, моля ти се. Кое й е богатото? Сигурно й броят и дворците
и ливадите, ма те реално не са нейни, щото нито може да ги
продаде, нито да ги ипотекира. И така свекито хем е на пето място в
света, хем няма кинти. Абе що ли се хванах с тая загубена
фамилия? Оказа се, че мъжът ми хем е грозен, хем не му става, хем
е беден. Кво като е принц... Чудя се дали да не поискам развод.
11 април 1996
Направо ше откача. Запознах се с един страхотен мъж. Казва се Ал
Файед. Бях чувала за Ал Бънди, но за Ал Файед нищо не знаех.
Обаче не е истина колко е богат тоя човек. Има нещо петрол-метрол
и направо не си знае парите. Дошъл в Лондон, щото баща му искал
да купува някакъв отбор. Май че Фулъм. Много е сладичък. Мисля,
че ме харесва, защото постоянно ми вика “хабиби принцес”.
7 май 1996
Направо ше откача. Четох в списанието една статия как да
достигаме винаги до оргазъм. И авторката дава разни акъли, обаче
никъде не казва как се стига до оргазъм с мек член. А на Чарлс
винаги му е бил мек като втасала мушмула. Само ме пипа и ме
лигави нещо, а аз след това тичам до банята да се довършвам
самичка. Трагедия.
Така ме разстрои тая статия, че се разревах тихичко и точно в тоя
момент влезе Ал Файед. Носи букет от 101 червени рози, гледа
виновно и ми вика:
- Додох.
- Защо доди Ал Файед?
- Щото ку не дода аз, ша доди някой друг.
Прав е. Природата не търпи празнини.
- Защо си тъжна, хабиби принцес?
- Защото не мога да имам оргазъм, Ал Файед.
- Вай, вай. Това сериозно проблем.
И взе, че се разплака и той. Какъв мил човек. Само той ме разбира в
тоя живот. Чарлс един път не е ревал с мен.
Поревахме, поревахме и изобщо не разбрах как стана така, че взех
да го събличам. Съблякох го аз и гледам, че възбудата му нараства.
Е, не беше толкова голяма, колкото възбудата на Джими, ама за
толкова богат човек като Ал Файед си беше предостатъчна.
Направи ми впечатление, че възбудата му беше някак странна.
Липсваше част от кожата и беше оголена. Предположих, че е
загубил кожа в някоя от арабските войни. Но въпреки това
възбудата му стърчеше горда и независима. Аз, нали съм си много
състрадателна, взех да я погаля. Винаги съм съчувствала на
инвалидите. И после си я сложих, и пак ми стана хубаво, щото
благотворителността винаги ми е носила огромно щастие.
Ал Файед взе да пъшка и по едно време ми вика:
- Ша дода, ша дода.
- Доди, доди – му викам аз.
И той доде.
Направо ше откача. Днес в списанието прочетох писмо от една
читателка, което много ме разстрои. Ето какво е написала тя:
“Преди години с един тампон искарвах 4-5 часа а сега за 2 часа
стават на нищо. Според мен нарочно ги прават така за да си
копуваме повече и те да си пълнат гушите на наш гръп. Егати
даржавата чуда се вече дали да не емегрирам. С оважение Сузи Д,
Манчестър”.
Направо бях потресена от това писмо и звъннах на Марта да я
питам какво мисли. Еми кво мисля, вика Марта, жената дефакто е
права. Производителите на тампони са пълни мошеници. Добре, че
има честни журналисти, като тия в списанието, та да ги заклеймят.
Попитах Марта дали да не поведа кампания срещу фалшивите
тампони, така както се боря срещу противопехотните мини, но тя
смята, че обществото все още не е узряло за такава кауза.
Направо ше откача. Казах на Доди, че искам да отидем до “Хародс”
на шопинг. А той вика: добре, след половин час ша дода да та зема
с колата и отиваме. Бе мина половин час, мина един час, няма го.
Аз страшно се изнервих и си викам – такъв скандал ше му вдигна на
тва миризливо шейхче, че ше му държи влага до Нова година. А той
пристига след час и половина ухилен като ряпа. И ми вика:
извинявай, че се забавих, мило, ама исках да купя коледен подарък
за мойто хабиби принцес. И реших да ти купя “Хародс”. Да си имаш
магазин.
Направо се просълзих от щастие. Тва арабите са истински
романтици, не са като наште сухари. За толкова години брак Чарлс
една бакалийка не ми купи.
Бях трогната и го целунах. Човекът се сетил, отишъл и ми купил
магазин. Обадих се на Марта, да й се похваля. Щеше да се пукне от
яд. Вика ми: много се радвам за теб, мацко, то дефакто не е важно
колко е голям подаръкът, важен е жестът. Да, бе! Важен бил жестът.
На нея що не й направят такъв жест?
3 юни 1997
Направо ше откача. Ал Файед ме покани на яхтата си. Аз след оня
случай му викам “Доди”. Просто си остана като закачка между нас
двамата.
Отидох аз на яхтата му, ама яхта ти казвам. С едни махагони, едни
кожени салони, едни луксове. И едни манафи тичат постоянно
напред-назад и сервират по най-изискан арабски маниер. Абе кво да
ти разправям... те и Марта веднъж я бяха канили на яхта, ма кой
знае ква миризлива гемийка е било. Къде ще се мери с тоя разкош?
Поплавахме с яхтата, попихме, поебахме се, па се прибрахме.
Свекито нещо тръгна да ми образува изречения и да ме пита къде
съм била, но аз изобщо не й отговорих на тая дърта идиотка. Ква е
тя бе? Гаджето ми, ако иска, ше я купи с всичките й дворци и
реквизити.
25 юни 1997
Направо ше откача. Видях се с Елтън. Ох, много е смешен тоя
човек. Сега се цанил да пише музиката за неква анимация – “Цар
Лъв”. Викам му: какъв цар лъв, бе мацко? Кви са тия халтури? Ти си
сериозен композитор, може ли да се излагаш с такива неща.
А той ми вика: мацко, ако знаеш колко ше ми платят, няма да ми
говориш така. От един филм ше изкарам колкото от 50 концерта.
Пък нека да говорят, че съм халтураджия, дреме ми на гъза. А моят
гъз много е видял, както знаеш.
2 юли 1997
Направо ше откача. В списанието пише, че Чарлс си е хванал
любовница, тоя мръсник. Някаква Камила. Скъсах се от рев. Едно че
е стара, второ че е грозна и трето – изобщо не може да се сравнява
с мен. Аз съм много класи над нея във всяко отношение.
Обадих се на Марта да й се оплача, а тя ми вика: не се разстройвай,
мацко, нали знаеш, че мъжете дефакто са свине...
Свине, свине, ама защо ходят с камили? Е това не мога да разбера.
А Марта ми вика: недей да ревеш, нали дефакто си разведена, нали
си имаш любовник. Замисли се и ше видиш, че дефакто ти си му
изневерила на Чарлс много преди той да ти изневери.
Замислих се и то верно излиза, че аз съм му изневерила преди той
да ми изневери на мене. Но все пак си е доста обидно това, че от
невероятна принцеса като мен тоя тиквеник налетя на такава дърта
грозна вещица.
А и Марта все повече ме изнервя с това нейното “дефакто”.
Направо ше откача. Доди ми се обади, че си купил нов мерцедес.
Ес-класа. Направо се подмокрих. И ме кани на романтична вечеря в
Париж. В Риц, моля ти се. Не, този човек винаги ме е смайвал със
своята изобретателност. Как всеки път успява да отгатне желанията
ми? Това си е талант.
Тръгвам за Париж. Ех, как ще се повозим...
Сини шведски обувки
Голям проблем са ми текстовете за песните. В цяла Америка няма
един читав текстописец.
Карл Пъркинс например е голям пич. Приятелче ми е и винаги ми е
кеф да изпия с него по един бърбън, обаче пише тежки глупости.
Ето какъв текст ми е предложил сега:
СИНИ ШВЕДСКИ ОБУВКИ

Едно за парите
Две за шоуто
Три за да си готов,
Давай, коте, давай
Но не настъпвай сините ми шведски обувки.

Прави квото си искаш,
но се разкарай от сините ми шведски обувки.
Можеш да ме събориш,
Да ми стъпваш по лицето
Да ми очерниш името
По целия свят
Прави квото искаш, но ъ-ъ,

Мед, разкарай се от обувките ми.
Не настъпвай сините ми шведски обувки
Можеш да ми запалиш къщата

Да ми откраднеш колата
Да ми изпиеш ликьора,
От стария буркан за компот
Прави квото искаш, но ъ-ъ,

Мед, разкарай се от обувките ми.
Не настъпвай сините ми шведски обувки.
Сини шведски обувки, представяте ли си? Според мен Карл се е

побъркал. Кви шведски обувки, кви пет лева? И какъв е тоя буркан
за компот, в който си държи ликьора? Как може да пише такива
простотии? Аз сега как да го изпея това? Нали ще ми се смее цяла
Америка...
6 март 1955
Изпях го. Стана голям хит. Излиза, че колкото по-тъп е един текст,
толкова по-популярен става. Не мога да разбера психологията на
публиката.
Зарязах Карл Пъркинс и вече работя с Джери Лайбър. Казаха ми, че
в момента бил номер едно сред текстописците. Но първият текст,
който ми даде, много ме озадачи:
ЛОВДЖИЙСКО КУЧЕ
Ти не си нищо повече от едно ловджийско куче,

Което плаче през цялото време
Ти не си нищо повече от едно ловджийско куче,
Което плаче през цялото време
Но ти не си хванал заек
И вече не си ми приятел.
Казаха ми, че си голяма работа

ала това е лъжа.
Казаха ми, че си голяма работа
ала това е лъжа.
Но ти не си хванал заек
И вече не си ми приятел.
Не мога да разбера защо текстописците ме вземат за идиот, който

би изпял всяка глупост. Как да възпея ловджийското куче, което не е
хванало заек? Как да вложа страст и да пресъздам убедително
драмата на някакъв провалил се пес?
24 април 1956
“Ловджийското куче” вече шеста седмица не слиза от първите места
на чартовете. Питам се дали хората, които си го тананикат,
разбират каква простотия е текста? Или до такава степен са им
промити мозъците, че изобщо не се замислят?
Най-лошото е, че успехът на “Ловджийско куче” подтикна Джери
Лайбър към още по-големи безсмислици. Сега ми е дал някакъв
текст, който се казва “Топло куче”:
Топло куче, казваш, че наистина се връщаш,

Топло куче, ще те чакам на гарата
Топло куче, казваш, че се връщаш завинаги
Топло куче, ше взема да чукна на дърво,
И, бебе, вече нямам търпение
Ще те чакам на входа, топло куче.
Кажи ми ся, това нормален поет ли е? И защо според него трябва
да пея само за кучета? Няма ли по-подходящи теми за Джери, та
непрекъснато ми навира неволите на някакви помияри?
Аз разбирам, че всеки човек си има някакви странности и хобита.
Джери очевидно е страстен кучкар. Ама ако продължавам да му
уйдисвам на акъла, като нищо ще ме накара и да лая в някое парче.
В такива лайна съм нагазил, че не е истина просто.
17 юни 1956
И “Топлото куче” стана голям хит. Това хем ме радва, хем ме плаши,
защото очертава пред мен перспективата цял живот да пея за
кучета. А на мен ми се пее за жени, за любов, за звезди. Искам
текстове като на Веско Маринов.
29 юни 1956
Джери отново ми донесе някаква сълзлива кучешка сага. Нервите
ми не издържаха и го изгоних.
10 юли 1956
Обявих конкурс за текстописци. Само за една седмица получих над
хиляда текста. Не е истина колко графомани има в тая държава.
Най-лошото е, че за да ми угодят, повечето хора ми пращат песни
за кучета. Възпели са малките кученца, дъртите песове, има и
няколко балади за мъртви кучета в стил: “Шаро, на кого ни оставяш”.
Изглежда поетите са решили, че кучешката тема е лайтмотивът на
моето творчество. Просто не знам какво да правя.
Получих и една песен, която горе-долу става. Пее се за любов,
Само заглавието е малко странно – “Летни целувки, зимни сълзи”.
Звучи ми като поговорката “Летно лайно – зимна мерудия”.
Имам чувството, че ще остана в историята като певецът изпял най-
безсмислените текстове за всички времена.
Днес се навършва точно една година от смъртта ми.
Поживях си през тая година. Няма концерти, няма простотии, няма
разгонени фенки.
Сега съм се крил в едно ранчо, паса крави, пия уиски, чукам
фелдшерката Сузана. О, Сузана, донт ю край фор ми.
Между другото доста хора реваха на моето погребение. Ама те
американците са си ревливи. Само им дай повод и почват да
циврят.
Медиите явно са надушили нещо, защото в пресата почнаха да се
появяват заглавия “Елвис е жив!” Май ще се наложи да емигрирам
зад океана.
Избягах им. Вече от два месеца живея в малка страна, наречена
Бългериа. Тук си имат всичко – имат си хубави жени, имат си кисело
мляко, имат си комунизъм.
Не беше проблем да си сменя името, защото в момента в
държавата сменят имената на всички чужденци. Викат му
“възродителен процес” и наистина след като си смених името се
почувствах възроден. Сега се казвам Цецо. А българските ми
приятели ме наричат Цецо Елвиса. Дали не ме подозират?
Нещо се случва в тая държава. Всички хора са на улицата,
скандират, крещят. Направо като на мой концерт. Много весел
народ са това, българите.
Миналата седмица ми се обади някой си Хачо Бояджиев и ме
покани да участвам в новогодишната програма по националната
телевизия. Идеята ми хареса. Не съм излизал на сцена от 15
години, но се надявам, че не съм загубил форма.
Започнахме репетиции. Компанията е много приятна. Има едно
момче с кецове, викат му Васко. Голям веселяк e и постоянно ме
закача.
Освен това в програмата участва балета на Алла Пугачова. Не знам
коя е Алла Пугачова, но балерините й са страхотни. 15 момичета,
коя от коя по-хубави. Получих от тях 14 предложения за брак. Само
една не ми предложи. Може би е обратна.
11 юли 1993
Тия мойте приятели такъв номер ми скроиха, че направо ми стана
лошо. Записали ме, моля ти се, на конкурс за двойници на Елвис
Пресли в Мемфис. Ти, викат, Цецо, толкова приличаш на Краля на
рока, че си длъжен да се пробваш. И не само ме записали ами даже
ми купили билет. Аз едвам избягах от Щатите, те зорлем ме връщат.
Заминавам със свито от ужас сърце.
Конкурсът за двойници на Елвис Пресли мина много добре.
Класирах се на 14-то място, което е много достойно представяне
като се има предвид, че от 78-ма година аз не съм аз. Искам да кажа
аз съм си, ама се правя, че не съм аз.
Прибрах се в Бългериа. Тук се чувствам много по-добре. Да си Цецо
Елвиса е много по-приятно отколкото да си Елвис Пресли.
Тук живея по-весело и по-спокойно. А и работа се намира отвреме-
навреме. Ето, Хачо Бояджиев пак ме е търсил.
СЪДЪРЖАНИЕ:
Спа-център “Архимед”
Македония цела да е, секой да я знае
Такава е практиката
Шест кокошки съм заклала
Двеста от лежанка
Първият президент
Наполеон хепи тур
Порнбластер турбо 1
Във филма сме
Всичко е пиар
Кризата с недвижимите имоти
Куиз за напреднали
Писма от ски-пистата
Лайк а кендъл ин дъ уинд
Сини шведски обувки

Иво Сиромахов - Още дневници и нощници (2009)

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Иво Сиромахов - Още дневници и нощници (2009)

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

"

Късната пролет на 243 г.пр.н.е.

Няколко дни по-късно

Пет дни след лятното слънцестоене на 243 г.пр.н.е.

Два дни по-късно

Три дни по-късно

Македония цела да е, секой да я знае

Пролетта на 346 г.пр.н.е.

Една седмица по-късно

Летото на 339 г.пр.н.е.

Лятото на 332 г.пр.н.е.

Есента на 332 г.пр.н.е.

Пролетта на 331 г.пр.н.е.

Зимата на 326 г.пр.н.е.

Шест кокошки съм заклала

Наполеон хепи тур

Във филма сме

Погали гърдите ми,

Бях потресен. Не можех да си представя, че брат ми е написал

Кризата с недвижимите имоти

Драги приятелю Понагалски,

Драги приятелю Допелмайнер,

Крадливо долно копеленце,

Ей, лайняр мръсен,

На кого ше го туриш бе, хуй сплескан?

Заплашваш ли ме бе, сопол?

В списанието пише, че диетата давала потресаващи резултати, но

Сини шведски обувки

СИНИ ШВЕДСКИ ОБУВКИ

Но не настъпвай сините ми шведски обувки.

Прави квото искаш, но ъ-ъ,

Можеш да ми запалиш къщата

Прави квото искаш, но ъ-ъ,

Сини шведски обувки, представяте ли си? Според мен Карл се е

Ти не си нищо повече от едно ловджийско куче,

Казаха ми, че си голяма работа

Не мога да разбера защо текстописците ме вземат за идиот, който

Топло куче, казваш, че наистина се връщаш,

You might also like