Анотация

Нечисти сили, пpестъпление, възмездие...

"Вещицaтa" е poмaн зa биткaтa между дoбpoтo и злoтo и зa кoнфликтa нa стpемежa към
светлинa с тъмните сили във всеки един oт нaс. Toвa е истopия зa пpестъпления и възмездие, в
кoятo игpaтa е гpубa, a пpaвилaтa – неясни.
Tе сa кpaсиви, известни и бoгaти. Tе сa нa въpxa, нo нямaт миг спoкoйствие. Интpиги,
скaндaли, мaгически pитуaли и злoщaстни събития – всеки ден е бopбa зa нaдмoщие, зa щaстие,
зa живoт.
Tелевизиoннaтa вoдещa Aнa пoпaдa във виxpушкa oт aбсуpдни събития. Лишенa oт
poдителскa oбич кaтo дете, тя се лутa между oбъpкaнo нaстoяще и бъдеще, пoтънaлo в мpaк.
Нейнaтa кpaсивa съседкa Веpa желaе тoвa, кoетo нямa, и не би се спpялa пpед нищo, зa дa гo
пoлучи. Eвa – глaвнa pедaктopкa нa светскo списaние и пpиятелкa нa Aнa, – ще тpябвa дa си
въpне oбpaтнo всичкo, кoетo е зaгубилa, не пo свoя винa. A Cтoян – съсед нa Aнa, секссимвoл,
aктьop и вoдещ нa телевизиoннa игpa, един oт нaй-желaните мъже в дъpжaвaтa, кpие тaйнa,
кoятo мoже дa сpути целия му свят.
Във вoдoвъpтежa oт житейски събития еднa злoвещa мaгия ще свaли мaските и ще
пpеoбъpне чoвешки съдби...

 Съдържание
Анотация
За авторката
Информация за текста
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11.
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37

 За авторката

Венета Райкова започва своята журналистическа кариера през 1992 г. като водещ в БНТ на
предаването „Цветовете на нощта“ и едновременно с това работи като редактор и репортер в
първия светски вестник у нас – в „Хайлайф“. Същата година печели и конкурса мис България“.
През 2004г. става автор и водещ на първия телевизионен таблоид „Горещо“, който се излъчва
успешно повече от десет години. Пред последната година е водещ и продуцент на следобедното
всекидневно шоу „Дневникът на Венета“. Носител на престижни награди като „Жена на
годината“, “Мис ТВ Чар“ и т.н. Завършила е право и икономика.
Автор на бестселъра „Триумфът на кучките“.

 Информация за текста

Венета Райкова
Вещицата

Българска.
Първо издание

Венета Райкова, автор, 2016
Фиделия Косева, художник на корицата, 2016
Мария Чунчева, редактор
Снежана Бошнакова, коректор
Десислава Борисова, предпечат

„Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД, 2016
Enthusiast – запазена марка на „Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД
ISBN 978–619–164–222–9

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране:

PurpleGirls

 Събитията и героите в тази книга са художествена измислица и всяка прилика с
действителни лица е случайна. В романа обаче има и истории, които са разказани достоверно.

 На Н. Ст. П.

 1

– Лошо мие! Не мога да дишам! Вие ми се свят. Ще умра...

– Какво ти стана? Седни тук, сега ще ти купя вода. Стой тук и не мърдай.
Кети се затича по коридора на мода, а Ана се свлече на една пейка. Дали не получаваше
инфаркт? Невъзможно! Беше само на трийсет и една години! Но пък беше водеща на
всекидневно предаване и стресът в работата я съсипваше всеки ден. Бяха дошли в мола да
избират дрехи за новия сезон на предаването. Но още щом излязоха от колата и тръгнаха по
паркинга, Ана се почувства много зле. Ушите й заглъхнаха, зави й се свят. Усети някакво
затопляне и тежест в главата. После й прималя. Сега седеше на пейката и се молеше Кети да
дойде по-бързо, защото не искаше да се озове припаднала и сама сред непознатите хора. Дали не
беше яла нещо развалено? Или... Не, нямаше как да е бременна! Последния месец не беше
правила секс! Откакто се раздели с онова животно Иван – виден плейбой и разорен милионер.
Най-лошата комбинация. Мъж, свикнал да разполага с купища пари, изпаднал в депресия заради
кризата. Би му шута, без да се замисли. Да не е благотворително дружество! Единственото
хубаво у него беше, че имаше дебел и твърд член. В секса си допадаха много, защото и двамата
обичаха да експериментират с нови и нестандартни неща. Когато имаше нужда, Ана винаги си
намираше мъже за секс, не беше по сериозните отношения и дълготрайното обвързване.
Живееше ден за ден и искаше да вземе максималното от живота.
– Ето, пийни вода. Дай, ако искаш, да ти напръскам лицето. – Кети я погледна загрижено.
– Не, няма нужда! Само това остава – някой да ни снима с телефона си как ме пръскаш
насред мола и да даде кадъра на вестниците! Знаеш колко ме е страх от случайни снимки!
– Не е моментът за твоята параноя. По-добре ли си?
– Не. Много ми е зле. Не знам какво ми става. Никога не съм се чувствала така. Все едно
ме блъсна нещо... Не мога да дишам...
– Искаш ли да отидем на лекар?
– Не, закарай ме вкъщи. Утре ще мерим рокли.

По същото време на другия край на България, в красивата Варна, главният й редактор
изпитваше същото неразположение. Ана го наричаше Джорджо Армани, защото винаги беше
елегантен и носеше само дизайнерски дрехи. Дори бельото му беше такова. Не че го беше
виждала по гащи. Не бяха гаджета и не правеха секс само защото той не си падаше по жени. Но
веднъж й беше показал етикета на боксерките си пред студиото. Ей така, без причина. И без да
се интересуват дали има хора наоколо да ги гледат. Смяха се много, без да знаят защо. Хората,
които работеха в телевизиите, бяха луди. Идваха нормални и полудяваха. Никой не знаеше от
какво. Освен най-добрия главен редактор на всекидневно шоу, Джорджо Армани беше и адвокат.
И сега във Варна беше с клиент, който го возеше в колата си.
– Спри. Веднага спри, трябва да сляза. Лошо ми е, повръща ми се.
Клиентът му се изплаши и при първата възможност спря. Знаеше, че адвокатът му не е
човек, който ще се глези или ще си измисля. Видя го да слиза и да повръща до колата. Постояха
десетина минутки до джанката и пак тръгнаха с колата.
– Как си? По-добре ли си?
– Не, много ми е зле! Дали не получавам инфаркт? – изстена Джорджо Армани.
– На колко години си?
 – На тридесет и пет.
– Млад си за инфаркт. Да не си ял нещо развалено?
– Не, дори пак съм на диета. Само на зеленчуци съм.
– От това ти е станало лошо.
– Не. Аз цял живот съм на диети и от тях не ми става лошо. Освен това ушите ми
заглъхнаха. Имам сърцебиене. Но ще се стегна и ще изкарам делото ти днес, спокойно.
Довечера, когато се приберем в София, ще си почина, не ме мисли.
Лошо започваше седмицата за Ана и нейния главен редактор. И двамата се чувстваха без
капка енергия и им беше прималяло. А имаха точно седмица до старта на новия сезон на
всекидневното им шоу. Хубавото беше, че никой не им се бъркаше в работата. Снимаха на запис
по няколко предавания на ден и имаха свободно време за себе си.
Вторник не беше по-различен и за двамата – едва се вдигнаха от леглата си и с мъка се
заеха с всекидневните си задачи.
Но сряда беше истински кошмар. Без да знаят какво преживява другият, и двамата се
озоваха при личните си лекари за пълни изследвания. Кръв, урина – идеални показатели. Но все
пак и двамата не се чувстваха добре. По обяд Ана се обади на Джорджо Армани да му сподели,
че умира. Не обичаше да занимава хората с проблемите си, но сега случаят беше толкова
неприятен, че тя не знаеше ще може ли изобщо да събере сили да влезе в студиото за първото
предаване след няколко дни.
– Ало, Джорджо, много ми е зле. Умирам...
– Стига бе! И аз съм много зле от понеделник!
– Сериозно ли? Аз в понеделник щях да припадна към единайсет часа в мола, зави ми се
свят, не можех да дишам. Нямах сили да вървя, краката ми омекнаха. Добре че бях с Кети, тя ме
закара вкъщи.
– По същото време и аз щях да умра! Ако не вярваш, ще ти дам телефона на клиента, с
когото пътувах, имахме дело във Варна. Какво ни става?
– Чакай да ти кажа – днес ходих на изследвания.
– И аз днес ходих! Не може да бъде! По едно и също време да ни става лошо и да ходим на
изследвания! Как са ти резултатите? Моите са добри! Само кардиограмата ми беше лоша...
– Аз кардиограма не съм си правила, личната лекарка не ми каза. Но иначе всички други
изследвания, които ми пусна, са идеални.
– Тогава какво ни става?
– Не знам. Много странно... – Ана се замисли и предложи: – Дали да не се обадя на
Стефчето от Бургас? Не знам дали ще ми вдигне и дали по телефона ще може да провери.
– Какво да провери? Тя с какво се занимава?
– Ами тя получава информация „от горе“. Ходила съм няколко пъти при нея да я питам за
гаджета и такива неща. Много познава. Питала съм я и дали имам направени магии. И досега
всеки път ми е казвала, че нямам. Но сега ми се струва, че има нещо странно в това по едно и
също време да ни прилошава и на двамата. Дай ми, моля те, рождената си дата, тя с нея работи.
– А бе аз не вярвам много в такива неща.
– Нищо, ти, ако искаш, вярвай. Кажи ми кога си роден, че съм забравила. Една година
работим заедно, ама знаеш, че не помня такива неща.
Джорджо Армани каза с неохота кога е роден и затвори телефона. Ана се обади на
Стефчето. Извади късмет, че й вдигна веднага. Записа датите и на двамата и обеща да ги
провери. Каза да й се обади след час. Ана закрачи безцелно в апартамента си, запали цигара и си
направи кафе. Прокара пръсти в късата си руса коса и се погледна в огледалото. Изглеждаше
изплашена. Имаше сенки под очите. После реши, че е по-добре отново да звънне на редактора
си, отколкото да нервничи сама.
– Каза, че й трябва малко време. Ще й пратя парите по куриер до Бургас. Не взима скъпо.
Нека ни провери дали имаме направена магия бе, Джорджо! Що си толкова скептично
настроен?
– Ами не знам, не ми звучи сериозно! Но щом ти искаш, дай да видим какво ще каже. Аз
нямам опит с това. Единствено докато работех с предишната ми водеща, слушах от нея за магии.
Тя се занимаваше с такива неща, казвал съм ти и преди. Поръчваше много хора. Но тя си беше
такава...
– Знам, казвал си ми. Макар че не мога да я разбера защо ще си решава проблемите чрез
магии.
– Ами сама жена, нещастна. Колко пъти се жени и развежда. И без работа остана...
– Мислиш ли, че и нас може да ни е поръчала? Напоследък даде няколко интервюта срещу
мен и предаването. Теб не те е споменавала, но знае, че ти си ми главен редактор. Според мен
още не може да преживее, че си я напуснал навремето.
– Не може да ме забрави, защото, след като си тръгнах аз, и предаването тръгна надолу
заради тъпите теми на новия й екип. И съвсем естествено беше да го спрат. И после започна
твоето, и тя реши, че я копираш. Но мен много ме мрази. Не може да преживее, че и без нея
кариерата ми продължава да се развива много добре.
– А бе, много злоба изля срещу мен по вестниците, но аз като не й паднах на нивото и като
не й отговорих, виж, че никой не я взе насериозно и всичко приключи. Спряха да я канят по
интервюта, тя сега с какво е интересна, с нищо. Направи си реклама с моето име, появи се за
седмица по вестниците да ме плюе и сега кой се сеща за нея – никой.
– Сега като си говорим тези неща, почвам да се замислям, че тя има основание да ни
поръча. От завист и злоба. А и има при кого. Тя познава много вещици и ходжи. Ходи при тях
редовно.
– Мислиш ли? – недоверчиво попита Ана.
– Казвам ти това, което съм слушал и виждал, докато работех за нея. Тя сама си го разказва.
– Лоша работа... Чакай да се обадя на Стефчето да видим какво ще каже.
Ана приключи притеснено разговора с Джорджо Армани и още по-притеснено се обади на
Стефчето.
– Виж сега, Ана. Имате направена магия и двамата. Тя така е направена – да ви удари
едновременно. Да ви спрат предаването. Не е за здраве или за любов. Точно така е поръчана – да
спрат предаването ти.
– Сигурна ли си?
– Абсолютно.
– Можеш ли да ми кажеш от кого е направена?
– Няма нужда да знаеш. За какво ти е? Само да се натовариш.
– Ами имам някакво предположение...
– Само ще ти кажа, че е от жена. Колежка...
– Точно това си мислех и аз. Онази с многото разводи.
– Същата е. Тя ви е поръчала, но не исках да ти го казвам. Както и да е, няма да я
коментираме повече. Само още нещо да ти кажа за нея – ходила е на курсове, самата тя знае как
се правят магии. Знам го от нашите среди. Така се говори, виждали са я на такива курсове.
Известна е от екрана, затова са я запомнили.
– Това е ужасно. Пълен абсурд. Ама щом това е избрала за себе си, ние какво да кажем...
Чакай да седна, че нямам сили, не мога да повярвам в какво ме забъркаха. Можеш ли да ми
помогнеш, да изчистим тая магия?
– Мога. Ама трябва и двамата с редактора ти по едно и също време да ги правите нещата, в
един и същи час. Взимате една марличка и в нея зашивате десет зърна бял тамян и една щипка
сол. Слагате го под възглавницата четиринайсет дни да спите на него и после го изхвърляте в
течаща вода. И тези четиринайсет дни сутрин и вечер ще пиете по три глътки светена вода.
Другото аз ще го направя тук, ще задействам една програма.
– Това достатъчно ли е?
– Да, после пак ще ви проверя. Може да си прекадите апартаментите с тамянче. Но то не е
направено за здраве или любов, а конкретно да ви спрат предаването.
– Ще го спрат ли?
– Не.
– А това виене на свят и прилошаването ще ни минат ли, щото наистина се чувстваме
много зле.
– Всичко ще се оправи, спокойно. Не е толкова силна магията.
Ана й благодари и приключи разговора шокирана. Как е възможно тяхна колежка да им
поръча магия?! Що за чудовищно поведение?! Що за човек трябва да си, за да се занимаваш с
такива неща?! Колко тъжен, неуспял, необичан и зъл трябва да си, че да искаш да причиниш
някому зло чрез енергийна намеса?! Така ли се решаваха днес проблеми – с магии?! Не ти
харесва, че някой има предаване, а ти нямаш и веднага му поръчваш магия, за да му го спрат?
Жалко, че зрителите пред екрана не знаеха какво се случва в коридорите на телевизиите. На
какво ниво бяха паднали отношенията между водещите. Ако в зората на телевизията е било
модерно да се пишат доноси срещу колегите, то днес по-лесно и модерно беше да поръчваш
магии. Пак се обади на редактора си, за да му съобщи лошата новина:
– Аз пък не мога да разбера защо ти го преживяваш толкова, Ана?
– Е, ти не си ли шокиран?
– Не! Ама аз я познавам... Работил съм с нея и знам, че е такава.
– Каква?
– Вещица е...
– Стига де! Шегуваш ли се? Ох, чувствам се ужасно, Джорджо! Казвам ти го абсолютно
честно! Дори не ми се мисли какво можеше да стане, ако в понеделник карахме колите си в
момента, когато и двамата сме се почувствали зле. Ти представяш ли си какво можеше да стане?
Можеше да блъснем, без да искаме, например някое дете? Можеше да убием човек, бе! Само
защото някой ти влияе енергийно и ти не си в час.
– Така е! Това е гадното! Аз бях толкова зле! И то без никаква видима причина! Добре че
ме возеха в този момент, защото можеше и да загубя съзнание, да не владея автомобила. От тази
гледна точка е гадно. Но иначе наистина не виждам какво си се затръшкала за оная. Тя е точно
такава, колко пъти да ти казвам, че се занимава с магии.
– Не, не мога да го повярвам още! Аз не съм близка с нея, ако се засечем някъде, само се
поздравяваме и това е. Но като съм я гледала на екрана, няма вид на такава!
– Стига вече, стига го мисли! Дай сега да видим какво ще правим...
Ана му изброи каквото й бе казала Стефчето и двамата затвориха телефоните си. И всеки
остана сам с мислите си...

 2

Ана бързо забрави за случката, защото не обичаше да задълбава в проблемите. С Джорджо

Армани бяха направили всичко, което им беше казала Стефчето. След няколко дни и на двамата
им нямаше нищо. Чувстваха се чудесно и новият телевизионен сезон започна с шеги и закачки!
Септември 2015 година обещаваше да им донесе висок рейтинг, съдейки по имейла с данните за
първото предаване.
Ана реши, че това е достатъчно добър повод да почерпи най-добрата си приятелка Ева с
няколко мартинита. Ева беше на четиресет години и беше стара мома. Изглеждаше като стара
мома и се чувстваше стара мома. Обичаше да излиза с Ана с тайната надежда, че покрай нея ще
си хване гадже. А защо не и съпруг. Все се чудеше защо връзките не й се получават. Какво
толкова й липсваше? Беше редактор на светско списание и покрай работата си общуваше с много
интересни мъже. Но щом си помислеше, че нещата ще станат сериозни, и всичко приключваше.
Мъжете изчезваха...
– Хайде наздраве! Да пием за добрия старт на новия сезон! – Ана вдигна чашата си
победоносно.
– Радвам се за теб, миличка! – Ева разтегна устни в усмивка. – Какво ново в телевизията
ви?
– Да не ме разпитваш, за да пишеш после в списанието? Знаеш, че не обичам такива неща!
– Не, интересно ми е! Имаш толкова интересен живот!
– И твоят е интересен! Ти общуваш със същите хора, с които и аз.
– Но твоят живот винаги е вълнуващ, а при мен нищо не се случва...
– Какво стана с новото гадже?
– Нищо, вече не се виждаме...
– Е, нали всичко беше наред? Колко изкарахте? Месец?
– По-малко... Писа ми вчера, че сега има много работа и да не го търся. Ясно ми е защо. –
Ева вдигна ръката си, за да огледа червения си маникюр. Беше перфектен.
– Е, стига де!
– Не ми се задълбава в тази тема! Знаеш, цял живот при мен е така! Не знам с какво ги
отблъсквам мъжете, но си останах стара мома!
– Не говори така. Само на четиресет години си...
– Да, на четиресет... Без мъж, без деца...
– Аз пък изобщо не искам нито мъж, нито деца! Идеално си ми е така!
– Защото си само на трийсет и една! Ще те питам, като станеш на моите години, Ана!
– Стига си се сдухвала, айде наздраве! Къде е сервитьорът, че ми свърши мартинито!
Двете приятелки седяха в един от най-модерните нощни барове в София. И двете имаха
хубави тела, изваяни във фитнеса с изтощителни тренировки. Бяха на постоянни диети. Ходеха
при едни и същи масажист, фризьор и козметик. Но докато при Ана мъжете идваха без проблем,
Ева вечно беше без гадже и ревеше от поредното си разочарование.
– Да ви черпим по едно?
Двете се обърнаха едновременно, за да видят откъде излиза този хубав мъжки глас.
Гледката беше приятна – двама расови мъжкари бяха застанали зад тях.
– Може! Пием мартини, сухо – отговори веднага Ана.
Вечерта не можеше да бъде по-прекрасна. Класно питие в компанията на класни мъже. По
костюмите им се познаваше, че взимат доста над средните заплати. Дано и сексът да бъде на
ниво...
Ана не дочака мартинито в чашата й да свърши. Попита готиния костюм къде ще
продължат вечерта – при нея или при него, и двамата си тръгнаха ухилени...
Отидоха в апартамента му. Дизайнерски, в Лозенец. Съблякоха се бързо и го направиха още
по-бързо на пода в хола му. Не го попита как се казва. Не му взе и телефонния номер. Облече се
бързо, без да му даде шанс да я заговори.
Прибра се в своя апартамент. Живееше в затворен комплекс до Лудницата. С голяма
градина и басейн. Обичаше да се наслаждава на тази великолепна гледка от балкона си. А лятото
мързелуваше по бански до басейна и клюкарстваше със съседките си.
– Сега гледаме Лудницата от апартаментите си, но да не стане така, че да гледаме
апартаментите си от Лудницата някой ден – казваха й комшийките, когато се нанесе.
Ана не знаеше какво имат предвид. Мислеше си, че е някакъв съседски хумор. Но след пет
години в този комплекс вече знаеше за какво говорят. Тук всички идваха нормални и след
няколко месеца превъртаха. Лятото край басейна обсъждаха дали от Лудницата не се облъчват,
дали беше възможно някакви енергии от лудите да достигат и до блока им. Ана не беше
запозната с разните му там енергии и вълни, просто слушаше и се смееше.
Това лято обаче една комшийка имаше нова теория, която никак не беше смешна, беше
дори зловеща! Бяха се събрали няколко жени от блока и лежаха мързеливо край басейна, когато
Вера най-сериозно им съобщи:
– Тая прави магии! – И посочи с поглед жената на архитект Големанов, построил
комплекса.
– Коя? Петя ли? Защо мислиш така?
– Казвам ви, прави ни магии! На всички, които сме я издразнили с нещо. Вече говорих с
няколко съседки и всички сме на това мнение...
– Чакай, чакай – Ана се надигна от шезлонга, на който се беше изтегнала. – Искаш да
кажеш, че мъжът й продава апартаменти, а тя прави магии на тези, които хранят децата им?
– Да, казвам го най-отговорно! – Вера държеше на своето. – Днес сутринта съседката до
нас дойде вкъщи разтреперана. Видяла я е да пръска колата й в подземния паркинг с някаква
течност. И други странни неща стават в блока, но за тях ще ви разправям друг път, че тази ни
гледа злобно. Много зла жена, пазете се от нея.
Ана не взе насериозно приказките на Вера, макар че младата жена й беше най-близка от
всичките съседки. Беше само на двайсет и девет години, разведена, с петгодишно дете. Често си
пиеха кафето заедно или обикаляха магазините в мола. Но Ана не искаше да повярва, че
архитектът им продава апартаментите в комплекса, построен от него, а скучаещата му
закръглена жена им прави магии, и забрави много бързо тази тема.
Сети се за това чак сега, когато излезе на балкона си и седна на един стол до масата да
изпуши цигара. Лампите в басейна го осветяваха красиво и Ана се любуваше на гледката. Стори
й се, че има човек зад дървото. Четири върби растяха до басейна, трите бяха изсъхнали напълно
и когато имаше по-силен вятър, чупеше старите клони. Въпрос на време беше да ударят някого
по главата. Само една върба беше жива и точно зад нея Ана мерна някаква фигура, приведена
към земята, като че ли копаеше нещо. Не можеше да види много добре, защото точно тази част
на градината не беше осветена. Реши, че не си струва да се напряга да мисли, по-добре да се
наслаждава на красивата гледка. Колко измамна обаче можеше да бъде тя. Дали не беше
попаднала в блока на ужасите?! Или всичко беше плод на въображението на Вера...
 Докато се чудеше дали, ако й се обади в един след полунощ, ще й вдигне, Ана получи
съобщение във фейсбук. Отвори го, за да види кой й пише по това време, и се изненада. Беше
костюмът отпреди малко:
„Ти не ми каза как се казваш, ама аз те познах.“
Голям умник, няма що... Сетил се да я търси в социалните мрежи. Получи още едно
съобщение от него:
„Ти си, нали?“
Реши да му отговори:
„Да, аз съм.“
И той продължи да й досажда:
„Не се запознахме...“
А тя бързо му отговори:
„Сексът не е повод за запознанство“.
Ето такава си беше Ана. Спеше с когото си поиска. Защото можеше да си го позволи.
Правеше каквото си поиска. И не оставяше никой да й държи сметка. Онзи продължи да й пише,
но тя не си направи труда нито да чете, нито да отговаря повече на съобщенията му. Просто
блокира профила му.
Забрави за магиите, взе си душ и си легна. Нямаше проблеми със съня. Живееше безгрижен
живот и не се натоварваше излишно. Работеше в най-гледаната телевизия. Водеше следобедно
всекидневно шоу и заплатата й беше повече от добра. Харчеше я само за себе си. Не обичаше
усложненията и драмите.
На сутринта обаче се събуди от звъненето на телефона. Как не се беше сетила да изключи
звука?!
– Кой е? – нервно викна още сънена.
– Аз съм, Ева... Ти да не спиш?
– Естествено, че спя. Колко е часът?
– Девет.
– Е, какво е толкова спешно, че изисква да се чуем в девет?!
– Ами да ти разкажа за снощи.
– Ох, чакай да си направя едно кафе и ще ти се обадя след малко.
Ана приключи разговора, изключи звука на телефона си и заспа отново. Днес нямаше
запис на предаването и не беше нужно да бърза да става от леглото. А приятелката й можеше да
почака, нейната драма я слушаше всеки ден. Ева... старата мома...

 3

– Обичам го! Не мога да живея без него! Трябва да ми помогнеш да го спечеля! Или ще е
мой, или няма да е на никоя! Каква вещица си, ако не можеш да направиш една магия за любов?!
Надя плачеше, крещеше, заповядваше и се молеше в транс на старата туркиня. Садифе беше
последната й надежда.
Колибата й се намираше на края на малкото разградско село. При нея се ходеше тайно.
Името й се предаваше от уста на уста. Не взимаше скъпо. И всички бяха доволни. Затова Надя
реши да се възползва от Садифе, за да реши любовния си проблем.
Беше влюбена в Аспарух. Най-хубавият левент в селото. Но той беше влюбен в друга...
Говореше се, че е пратил майка си при сватовете да я искат за жена. Надя се страхуваше, че това
лято ще вдигнат сватба и тя ще го загуби завинаги. А лятото на 1970 година беше сухо и горещо...
Надя не се вълнуваше обаче от времето, нито от религията, а само от този мъж. Сънуваше
го, жадуваше го. Дебнеше го по улиците, знаеше всичките му дрехи наизуст. Живееше заради
Аспарух, а той не я забелязваше...
Но днес щеше да стане чудо, усещаше го. Садифе щеше да й приготви правилната муска.
Беше чула, че турската магия е най-силна. Заради своето бързо действие и ефективност,
ставаше все по-популярна в цяла България.
А Садифе вече й беше обяснила, че муската е амулет, направен по древните традиции на
исляма. Според баба й, която я беше учила как да я приготвя, муската съдържала сгъстена
енергия. Енергията, разбира се, можело да се използва както за добро, така и за лошо. Садифе
уверено казваше, че тази енергия е толкова силна, че може да унищожи света! Надя не искаше да
унищожава света, желаеше само една чужда любов. И да се ожени за Аспарух! Какво значение
имаше, че той обича друга?! Важното беше, че Надя го обича...
В зависимост от проблема на човек, муската беше различна всеки път. Тя можеше да
съдържа само фрази от Свещения Коран, а друг път да е със заредени магически квадрати.
Понякога трябваше да се пише със специално мастило, а друг път да бъде горена. Пишеше се
върху хартия или животински кости. А после върху муската се рецитираха специфични
заклинания определен брой пъти. Можеше да бъде завързвана за дърво или заравяна в гроб. Но
муските обикновено се носеха в джобове, портфейли, или се завързваха за ръката. Идеята беше
заредената муска да рефлектира върху тялото на човека.
Надя нямаше как да не повярва, че това ще й свърши работа. Муската и турската магия бяха
последната й надежда. Нищо че с Аспарух бяха християни, религията нямаше нищо общо с
любовните мъки...
Сякаш чу Садифе да казва „Иншаллах“, но не посмя да я попита дали правилно е чула.
Знаеше, че означава „по волята на Аллах“, и това й беше достатъчно.
Взе малкото пакетче и попита какво да го прави.
– Зарови го в пресен гроб, най-добре на някой роднина.
– Баба ми почина наскоро.
– Тамън ще отидеш на гроба й и ще го заровиш там.
– Не е ли опасно?
– Не се страхувай от умрелите, а от живите.
– А защо ти бяха имената на нашите майки?
– Защото в муската, каквато ти ми поръча, се пишат твоето име, на момчето и на майките
ви. Друго не ти трябва да знаеш. И да ме каниш на сватба!
– Това ми е мечтата! На теб разчитам!

 4

Ана се събуди. Звънецът на входната й врата не спираше да звъни. За какво изобщо плаща за
охрана на блока, като всеки можеше да се подпре на звънеца й?! Стана нервно от леглото и се
завлачи бавно към вратата.
– Ева? Какво правиш тук? – изненада се Ана, след като отвори вратата.
– Ами, като не се обади, реших направо да дойда.
– Влизай, влизай. Какво става?
– Дай да седнем направо на терасата. Обожавам терасата ти и гледката. Виж, взела съм
кафе и кроасани.
– Знаеш как да си изкупиш вината за събуждането ми. Излизай, аз само да си взема
цигарите и идвам.
– Още не си отворила очи и почваш да пушиш. Що не ги откажеш?
– Не мога... Стига си ме тормозила. Може да си по-голяма от мен, но не ми харесва
постоянно да ме поучаваш.
– Добре, извинявай. Като си нямам дете, обичам да се грижа за теб, нали знаеш?
– Знам – каза троснато Ана и седна на кокетния стол на терасата. – Ммм, кроасанът е
много вкусен! Благодаря ти.
– Чакай да ти кажа, докато не съм забравила – нашите те канят на юбилея си след седмица.
Правят четиресет и пет години брак, водело се сапфирена сватба. И голямо тържество в
ресторант, че можело да не дочакат още пет години, че да празнуват златна сватба.
– За първи път чувам, че има Сапфирена сватба! Ама е толкова мило, че четиресет и пет
години са заедно вашите, браво, да им завиди човек!
– Нали? Надя и Аспарух! Заедно цял живот! Те са ми пример и идеал за подражание!
– Не се въодушевявай толкова. Знаеш, че на днешно време няма как да се получи брак като
техния.
– Знам. И затова ме е яд. Кой не иска любов като тяхната? Аз цял живот гадже не мога да
задържа за повече от месец, а те четиресет и пет години заедно!
– А как са се запознали?
– От едно село са. Майка е била на осемнайсет години, когато са се оженили. И после
дошли в София да си търсят работа.
– А какъв подарък да им взема?
– За сапфирената сватба се подарява пръстен или накит със сапфир. Но и един букет да
донесеш, ще е достатъчно. Знаеш колко те обичат нашите. Винаги се радват, когато идваш вкъщи.
– Те се радват, защото съседите гледат, че идва телевизионната звезда. А и ти докога ще
живееш с вашите?!
– Апартаментът е голям. Не си пречим.
– На четиресет години си! Излез под наем! Научи се на самостоятелност.
– За кога? Взех да се отчайвам... Стара мома ще си остана...
– Какво стана снощи? Реших, че са хубави новините? Щом дойде толкова спешно да ме
събудиш, мислех си, че ще се похвалиш с ново гадже?
– Не, след като си тръгна с твоя, поговорихме малко с моя и той каза, че ще си ходи, защото
трябвало да става рано. Изобщо не му се получи оправданието. Нещо замаза нещата и се изнесе.
Дори не предложи да ме закара до вкъщи или до такситата.
 – Не се отчайвай, значи не е твоят човек. И аз съм без гадже.
– Е как така? С този от снощи нищо ли не стана?
– Стана му! Изпукахме се и аз се прибрах. Но не съм го питала нито как се казва, нито с
какво се занимава...
– Е, защо?
– Какво ме интересува? А той, моля ти се, веднага ме намери във фейсбук и съобщения ми
писа цяла вечер.
– Значи те е разпознал?! А ти си легна веднага с него?!
– Не съм си лягала. Направихме го на пода. Набързо. Беше много диво, както аз го
харесвам. Знаеше как да си ползва инструмента. — И Ана се разсмя доволно.
– Добре де, какво ще си каже човекът? Познавате се от пет минути и ти му скачаш? Кой
знае какво ще разправя за теб...
– А, бе, те и без това по вестниците ме пишат, че съм курва. Поне да си поживея...
– Изобщо ли не ти пука?
– Не, нито ги знам, нито ги познавам кои са тези, дето ме обсъждат! Ям, пия и си нося
новите дрехи, защото не знам утре дали ще съм жива. А ако се намери и някой хубавец за секс,
още по-добре, няма да го върна в никакъв случай.
Ана се усмихна доволно и качи слабите си стегнати крака на парапета на балкона. Запали
една цигара и с кеф си дръпна, после бавно изпусна дима и се загледа към басейна.
– Виж, долу на шезлонга се пече един комшия – и посочи с пръст към мъжа по бански,
който използваше топлия септемврийски ден да помързелува. – Харесва ми, но ето, имам си
принципи, там, където живея и работя, секс не правя.
– Не ти вярвам. Айде със съседите може да не си спала, но с колеги?
– Ти защото се скъсваш от секс с колегите в списанието ли?
– То повечето сме жени в офиса. Имаме двама мъже, от които единият е гей. И да искам,
няма с кого. Но аз не искам мъж за секс, а за връзка.
– Добре де, дай да ти намерим най-накрая един мъж. Заемам се сериозно с този въпрос.
– И какво ще направиш? План имаш ли?
– Не ми трябва план. А нова рокля, обувки, ще ти сменим и прическата – Ана започна да
изрежда ентусиазирано.
– Не, не искам. Аз така си се харесвам.
– Не е важно ти какво харесваш, а мъжете. Трябва да излъжеш само един. Да го оплетеш
здраво в мрежите си. Жените се, а после, ако искаш, ходи по цял ден по развлечен анцуг вкъщи и
с небоядисани корени на косата.
– Добре, кажи честно – ти чувала ли си друг случай като моя? На четиресет години съм и
не мога да се похваля с една сериозна връзка? Никога не съм била щастлива в любовта. Не знам
прокълната ли съм...
– Е, не е точно така. Нали щеше да се омъжваш? Не искам да ти напомням за това, знам
колко те боли още, въпреки че минаха толкова години.
– Така е, боли ме. Но това доказва, че съм прокълната. Годеникът ми умря няколко дни
преди сватбата. И ковчегът му беше изложен в църквата в деня и в часа, който бяхме запазили за
венчавката. Млад човек, на трийсет и една години да получи инфаркт, докато работи.
– Ева, Ева... Не знам какво да кажа, миличка... Наистина не знам друг случай като твоя. Ако
не го бях видяла с очите си, щях да реша, че тази история е измислена. Да ти умре годеникът
само дни преди сватбата, докато работи в автосервиза и поправя коли.
 – И после в деня, в който трябваше да облека булчинската рокля, ние го погребахме...
– Много ми е мъчно за теб, знаеш. Искаш ли да сменим темата? Да отидем долу да
поплуваме?
– Не, ще тръгвам към офиса, днес затваряме броя. Имам много работа още по списанието,
ще ти се обадя довечера.
– Добре, хубав ден ти желая.
Двете приятелки си размениха целувки и Ана я изпрати до асансьора. После прибра от
терасата чашките за кафе и реши да се обади на Вера да я попита дали не иска да се изтегнат
заедно до басейна. Любимата й съседка както винаги беше свободна и само след минути двете
мажеха телата си със слънцезащитен крем.
– Не си ли днес на запис на предаването ти?
– Не, днес ми е свободен ден и ще помързелувам, че и без това утре ме чакат много тежки
снимки и пътуване надалеко.
– Къде ще ходиш?
– На Кръстова гора. На четиринайсети септември е Кръстовден и в нощта преди празника
около храма се събират много вярващи.
– О, това е българският Йерусалим! Ходила съм там, много силно енергийно място. Хората
вярват, че там ще получат изцеление за душите и телата си. Аз отидох, когато мъжът ми поиска
развод, да се помоля за чудо, да не се развеждаме. Разведохме се... Но на самия празник не съм
била, а казват, че тогава е най-силната енергия. Събирали се по пет хиляди души на поляните
около манастира. Говори се, че точно в полунощ светещ кръст се появявал в небето! Ти ходила ли
си?
– Не, както знаеш, аз не вярвам в чудеса. Не съм и по църквите. Но заради предаването ще
отида.
– Казват, че в църквата се пази частица от кръста Господен, знаеш ли?
– Още не съм се подготвяла и не съм прочела какво са ми изпратили редакторите по
темата. Мислех довечера да почета.
– Чакай да ти кажа аз какво знам. Царица Елена, в чест на победата на сина й цар
Константин над Максенций и провъзгласяването му за император на цялата Римска империя,
решила да построи на Голготския хълм църквата „Възкресение Христово“. Когато започнали да
копаят основите, открили останки от трите кръста – Христовия и на двамата разбойници. Обаче
и трите кръста били почти еднакви и не могли да определят кой е на Христос. В това време
минавало погребално шествие. Царица Елена спряла шествието и допряла първия и втория кръст
до ковчега на покойника. Нищо не се случило. Но когато допряла кръста, на който бил разпнат
Исус Христос, станало чудо: мъртвецът оживял и се изправил. Така кръстът, на който бил
наказан Божият син, станал средство за спасение.
– Интересна история, не я знаех и дори не съм се замисляла какъв е тоя Кръстовден. Ама
нали ти казвам, аз не съм по църквите и манастирите, дай ми на мен барове и дискотеки. И
мартини. И мъже.
– Знам си те аз тебе, бонбонче. Ама не е лошо от време на време и малко духовни неща да
научиш. И да завърша историята – царица Елена взела малка частица от Христовия кръст и го
изпратила в Константинопол като безценен дар за сина си Константин. Самият кръст пък бил
положен в новопостроената църква в Йерусалим. Храмът бил осветен на четиринайсети
септември триста трийсет и пета година. И затова всяка година на този ден в Йерусалим на Божи
гроб се събират хиляди поклонници от цял свят. А ние ходим на Кръстова гора. Потърси си и
камъче с кръст на него, когато отидеш там. Казват, че само най-големите късметлии намират.
– Ох, това с камъчето ми идва в повече, бонбонче!
– Ако видиш кой идва зад теб, ще разбереш какво ти е в повече! – Вера се разсмя.
Ана се обърна и настроението й се развали. През градината към басейна се носеше с
небрежна походка бившето й гадже Иван. Все още изглеждаше много секси, но това не беше
оправдание да идва тук, без да я пита!
– Какво търсиш тук, Иване?!
– Е, много чудно какво. Тебе те търся.
– Не можа ли да ми се обадиш по телефона? Какво искаш?
– Няма къде да живея. Останах без апартамент, взеха го от банката.
– Има много апартаменти под наем из целия град. Хотели също.
– Не може ли да остана при теб за няколко дни?
– Не.
– Много си безчувствена, Ана – Иван я гледаше обвинително.
– Аз се прибирам вкъщи, бонбонче, да може вие двамата да си поговорите на спокойствие.
– Вера вдигна хавлията си от шезлонга, обу си джапанките и изчезна.
– Виж как ме излагаш пред съседите! Не трябваше да идваш, сега ще ме разнасят цяла
седмица! – Ана съскаше през стиснатите си устни.
– Нали ти е приятелка, няма да те разнася, спокойно.
– Много си наивен. Не знаеш нищо за жените. Няма женско приятелство. Пием си кафето и
се обсъждаме една друга. Не очаквай някой да ми пази тайните.
– Добре, дай да се качим горе. Там никой няма да чува какво си говорим.
– Нямам какво да си говоря с теб. Колко пъти да ти го казвам? Приключихме, край.
– Добре, приключихме, щом казваш. Но не можеш да ми откажеш един последен секс.
– Хммм – Ана се замисли.
– Така ще е честно – секс за раздяла. Ще ти изпълня всички желания, за да ме запомниш! –
Иван беше готов да обещае всичко само за да се добере до апартамента й.
– Никога не ми изпълняваш всички желания.
– На сбогуване съм готов на всичко. Даже и на златен дъжд!
– Ооо, златен дъжд! Преди не ти беше любимо. Ами да не губим време тогава!
Ана събра бързо нещата си от шезлонга и масичката и с уверена походка тръгна след Иван
през градината. След скучния разговор за църкви и манастири, друго си беше някой да ти
предложи секс игра, при която единият партньор уринира върху другия.

 5

На другия ден, докато Ана пътуваше с екипа към Кръстева гора, задоволена от секс игрите
с Иван, сградата на телевизията се тресеше от поредния скандал. Вестниците бяха надушили
тайната връзка на водещия на новините с новата звезда на фолка. Нямаше да има проблем за
ръководството на телевизията, ако фолк звездата беше жена. Но водещ на централна емисия
новини – гей?! Ето това беше проблем за шефовете. Макар че и в трите големи телевизии
водещите на новините бяха гейове, или както беше по-прието да се наричат, бисексуални, или
дори асексуални. Двамата от тях даже се бяха женили, но бързо след това се бяха и развели. И
деца си бяха направили. И за пред зрителите образ докарали. Важното беше зрителят да бъде
излъган. Но да има доверие на водещия. За да му вярва за стоките, които ще рекламира в паузите
на предаването си. Гледаш любимия водещ и купуваш това, което минава пред погледа ти по
време на рекламите. Иначе гостите бяха едни и същи, от години обикаляха всички предавания.
Разликата беше във водещите. Затова шефовете им постоянно измерваха личния рейтинг, за да го
представят пред рекламодателя и той да избере къде да даде парите си. Каквото и да се говори,
накрая винаги става дума за пари. За нищо друго, мислеше си Ана...
А тя разбра за скандала по телефона. Обади й се една колежка, за да поклюкарстват, докато
пътува. Обсъдиха всичко, което се случва в телевизията. Не обичаше да гледа пейзажи през
прозореца на колата. Най-често ровеше през телефона в модните сайтове. Добре че вчера Вера й
разказа за Кръстовден, че вечерта нямаше време да прочете нищо. С Иван се чукаха като за
последно. Едва дочакаха да затворят входната врата на апартамента й и се награбиха като
животни. А после го изрита да си ходи. Не й трябваше да й хърка. Да, имаше прекрасен, твърд и
дебел член, а и я накара няколко пъти да свърши, но тя обичаше да си спи сама в леглото. А то
беше заело по-голямата част от спалнята й, огромно и облицовано с черна кожа. Но не обичаше
да го дели с никого. Беше егоист и в това отношение. Както във всичко.
Откакто през пубертета разбра, че е осиновена, остана без чувства. Освен към себе си.
Обичаше се страшно много и не й пукаше за никой друг. С осиновителите си не поддържаше
отношения. Не потърси и истинските си родители. Щом са я изхвърлили като бебе, защо да си
прави труда да ги търси? Понякога се чудеше дали те знаеха, че им е дъщеря. Дали, докато я
гледаха всеки следобед по телевизията, се гордееха с нея. Но после бързо изхвърляше тези мисли
от главата си. Не си струваше да се сеща за тях – щом я бяха изоставили, те бяха мъртви за нея.
Единствено значение имаше любовта на феновете. Затова стана известна. За да я обичат много
хора. Поне така си мислеше, когато беше на осемнайсет години и трябваше да вземе решение
какво ще работи след гимназията. Чувстваше се самотна и реши, че ако стане известна, хората ще
я обичат. После, когато си говореше с много от артистите, певците и телевизионните водещи, се
оказваше, че почти всички са се чувствали като нея в детството си. Необичани. Затова са търсили
сцената, аплодисментите и обичта на непознатите хора. Вкъщи не е имало кой да им я дава.
На Ана й прилошаваше от завоите към Кръстова гора. Това беше най-трудното й пътуване.
Повръщаше й се почти през цялото време. Колата на телевизията едва пъплеше нагоре, а
върволицата от хора, тръгнали пеша, и колоната от коли правеше пътуването още по-трудно.
Полицай ги спря и им каза да отбият на паркинга и да продължат пеша. Но след като видя с
колко много камери и техника беше пълен багажникът, се смили и ги пусна само те да
продължат с колата към църквата. Иначе двамата оператори трябваше да превиват гръб. Не че не
бяха свикнали. Ана се загледа в единия. Беше нов. Много млад и секси. Около двайсетгодишен. С
трапчинка на брадичката. Дали пък след снимките да не го повика в стаята си в хотела? Какво,
ако наруши веднъж железния си принцип да не спи с колеги. Те, принципите, са за това – да се
нарушават.
Беше седем вечерта, когато слязоха от колата. Ана замръзна от гледката. Хиляди хора бяха
насядали по поляните около манастира. Болни, сакати, с инвалидни колички. Дошли с последна
надежда за изцеление. Майки, молещи Бога да протегне ръка над чедата им и да ги излекува.
Ана се стъписа, не очакваше подобно нещо. Не знаеше накъде да поеме с микрофона си. Как да
ги попита дали ще й дадат интервю? С кой въпрос да започне? И после просто тръгна. Двамата
оператори вървяха зад нея и снимаха – обстановката, хората, църквата.
Започна да се смрачава. Хората разстилаха спални чували, търсеха най-доброто място за
пренощуване. Вадеха направените вкъщи сандвичи и ядяха, както бяха насядали на земята.
Някои плачеха. В очакване на чудото. Своето лично чудо. Хиляди хора, хиляди запалени свещи в
мрака. В Родопите тази нощ мистика и религия се срещаха по неповторим начин.
Всички чакаха в полунощ небето да се отвори и да получат благодат. В полунощ започваше
и Светата литургия, която продължаваше три часа и никой не си тръгваше въпреки ниските
температури. С изгрева на слънцето, когато лъчите му докоснеха върха на големия метален
кръст, бдението приключваше и всеки тръгваше към дома си, понесъл в сърцето си вярата за
изцеление и благополучие. Така я уверяваха хората, които говореха пред микрофона й.
Разказваха й за болестите и проблемите си. Някои плачеха за любов, но те бяха най-малко. Други
й споделяха, че миналата година тук са намерили камъче с кръст върху него и още си го пазели
като безценна реликва срещу злите сили.
– Чедо, кръстът е сила на ангелите и поражение на демоните — каза една баба пред
микрофона й.
– Не можех да забременея години наред. Бях се отчаяла. Не знаех какво да правя. Мъжът
ми дори искаше да се развеждаме. И после стана чудо!
Ана слушаше жената, която говореше пред микрофона й с блеснали очи. Беше на около
четиресет години. С кестенява коса, вързана на опашка. Беше с дънки и яке, закопчано догоре
заради нощния студ. Не знаеше дали очите й блестяха заради осветлението от камерата, или
заради вълнението, с което разказваше как детето се е появило в живота й. До нея стоеше мъжът
й, не показваше да се вълнува много от темата. На земята върху одеяло спеше малко момченце.
Докато оглеждаше семейството, Ана загуби нишката на разказа на жената.
– И той е седял на една греда в църквата. Високо горе. Някъде под купола на църквата. И от
там ни е видял. Каза ни, че е имало няколко семейства и той е избрал нашето. Каза ми: „Мамо,
аз ви видях и ви избрах“. Това бяха точните му думи.
– Аз не разбрах, вие това сънувахте ли го?
– Не, синът ми ми го разказа.
– Как така?
– Ами не разбирате ли? Той ни е видял, преди да се роди, и е избрал в кое семейство да се
роди. Имал е избор.
Ана благодари на жената за интервюто, усмихна се и даде знак на оператора да спре да
снима. Тръгна по пътеката. Замисли се за това, което беше чула. Не го разбра. Как така децата ще
избират в кое семейство ще се родят? Подобно нещо чуваше за първи път. С приятелките си
освен за дрехи и мъже за друго не говореха. Книги не четеше много...
Възможно ли беше тази жена да се е объркала, да не е чула правилно сина си. Пък и той
беше много мъничък, можеше ли изобщо да му се вярва, може и да е сънувал нещо. Трябваше да
потърси информация в интернет, когато се прибереше в хотела, да прочете всичко по темата.
Защото, ако това беше вярно, защо самата тя си беше избрала семейство, което я е оставило в дом
за сирачета още след раждането й? Защо си беше избрала това детство, изпълнено със
страдания? Без родителска обич? Не беше ли по-логично, ако сами си избирахме родителите,
всички да си избираме богати, за да ни е лесно?
Реши да тръгне след група хора, които имаха вид, че знаят къде отиват. Операторите я
последваха с включени камери. Не след дълго видяха другото място, което привличаше
поклонниците. Беше лечебното аязмо с чудодейния дъб, надвесен над него. Неговите клони и
корени се преплитаха така, че оформяха отвор, през който казваха, че могат да се промушат само
праведниците. В тесните хралупи вярващите пъхаха ръцете си с надеждата да получат изцеление
на болежките, от които страдат.
Ана не се промуши през отвора. Не й се рискуваше. Направи няколко интервюта. Ставаше й
все по-интересно. Беше се озовала на напълно ново за нея място. Един друг свят. Много по-
различен от нейния.
После се заизкачва към металния кръст по пътеката с многото стълби. От двете й страни се
намираха параклисите, посветени на дванадесетте апостоли. И там вече се разрева.
Във всеки един от параклисите имаше налягали по земята хора. Болни, сакати, слепи и
молещи. Молеха Бог за изцеление. Казваха, че още от сутринта са дошли, за да си запазят място в
някой от параклисите. Щяха да пренощуват тук, чакайки чудото.
Ана не криеше сълзите си. Те се стичаха по бузите й. Мъката за първи път й пречеше да
диша. Мъчно й беше за тези отчаяни хора. Спряха с интервютата. Операторите насочиха
камерите към църквата. В полунощ забиха камбаните. Звездите в небето се сляха с пламъчетата
на хилядите свещи, запалени от вярващите. Всички обърнаха поглед нагоре в очакване да се
появи големият огнен кръст. Някои казваха, че го виждат. Ана не го видя. Може би сълзите в
очите й попречиха.
После си тръгнаха с операторите мълчешком към колата. Прибраха се в хотела в село
Борово. Не вечеря. Качи се направо в стаята си. Изобщо не си помисли за младичкия секси
оператор. Рева, докато заспа напълно изтощена. Толкова мъка, събрана на едно място, пречупи
нещо в нея.

 6

След няколко дни, докато Ана още се излежаваше в леглото, Вера й се обади по телефона,
за да поиска спешно да се видят.
– Вкъщи ли си? Да дойда да пием кафе?
– Ами още съм в леглото, по пижама съм, да си взема поне един душ. А и трябва да
излизам, не може ли да се видим утре?
– Не, трябва да се видим сега – каза Вера с тон, който не приемаше отказ.
– Добре, идвай тогава.
– Аз съм долу на входа, чакам да отвориш вратата.
– Добре, секунда да стигна до домофона. Какво толкова спешно има?
– Затварям, сега ще се кача и ще говорим.
Не мина и минута, и Вера с усмивка влезе при Ана. Настани се на огромния диван и
небрежно преметна крак върху крак. В апартамента на Ана беше модерно и уютно. Холът,
трапезарията и кухнята бяха в едно общо отворено пространство. От там се излизаше и на
кокетната тераса с красивата гледка.
– Казвай какво става? Притесни ме.
– Ааа, нищо особено, освен че бившият ми се е хванал с поредната парцалеса.
– Е, щом е с него, няма задълго да е парцалеса. Ще я облече с етикети, за да му е приятно
да я съблича. Но това не е нещо, което да е ново за нас. Това ли беше важното?
– Е, исках да ми разкажеш и за Кръстова гора, хареса ли ти?
– Не ми се говори за това, много се натъжих. Видях много мъка, събрана на едно място.
– А окултистите видя ли?
– Не знаех, че и такива ходят там! Защо им е?
– Заради енергията и мистиката. Те са в периферията, гледат да не се набиват на очи.
Чувала съм, че чертаят кръгове от камъни и застават вътре като на четири крака. И чакат.
– Какво?
– Те си знаят...
– Ох, пълни глупости са това. Чакай да си взема набързо един душ. Ти нали не бързаш?
– Не.
– Включи тогава кафе машината, знаеш и къде са чашките, идвам след не повече от пет
минути.
Ана се усмихна и тръгна към банята. Бяха си толкова близки с Вера, че и друг път я беше
оставяла сама да я чака, докато си взима душ. Влезе в банята и пусна силната струя да тече върху
раменете й.
Вера чу шума от водата. Включи кафе машината. После отиде до чантата си. Нова „Ескада“
за 2 500 лева. Подарък от потенциално гадже. Отвори я. Извади миниатюрно пакетче от нея.
Премести един от столовете близо до кухненските шкафове. Събу обувките си и се качи на стола.
От банята още се чуваше звукът на течаща вода. Постави пакетчето върху шкафа. Там, където
никой нямаше да го види. Надяваше се жената, която чистеше апартамента на Ана, да е толкова
мързелива, колкото и изглеждаше. Едва ли бършеше прах чак във вътрешния ъгъл върху шкафа,
стигащ почти до тавана. Цяла сутрин беше мислила кое е мястото, където никой нямаше да
намери това, което беше решила да остави...
Слезе от стола, обу си обувките. Премести безшумно стола обратно до масата. Извади две
порцеланови чаши за кафе. Пусна кафе машината. После спокойно премести двете чаши, пълни
с кафе, и кристалната захарница на холната масичка.
Седна и си отдъхна. Беше по-лесно, отколкото очакваше.
След малко Ана излезе от банята омотана в пухкавия си бял халат. Пусна телевизора на
любимия си музикален канал и усили звука, за да се наслади на песните. Седна до Вера на
дивана и отпи от кафето.
– Нещо интересно в блока, докато ме нямаше?
– Гаджето на новата комшийка блъсна с колата си нашия вход, счупи цялото стъкло и сега е
огромна дупка. Дано да не се развали скоро времето, че ще стане зле.
– Кой? Този с червеното ферари ли?
– Да, но не е бил с ферарито, а с другата си кола. Охраната каза, че е карал назад и не е
видял високия бордюр пред входа. Нацедил се е в него. И оттам удря и стъклото и то става на
сол. Страшен трясък беше. Наизлязохме всички да видим какво става. Пичът обеща да си плати,
ама аз не вярвам.
– Е, щом е обещал... При теб как са нещата?
– Нещастна както винаги!
– Сега пък защо?
– Нямам кариера. Искам да постигна нещо в живота, ама и аз не знам какво.
– Нали бившият ти дава добра издръжка за детето. Стигат ти парите да си плащаш
сметките. Апартаментът ти остави. За какво ти е да работиш?
– Ами искам да ме дават по телевизията.
– Защо?
– Да съм известна.
– То това не е хубаво. Само да те плюят после.
– А бе, ще ме плюят, ама и ще ми завиждат.
– Сериозно ли така мислиш?
– Лесно ти е на теб сега да ми задаваш такива въпроси. Имаш си славата, имаш си парите.
И мъже не ти липсват.
– И на теб не ти липсват.
– Ама искам като твоя живот.
Ана се разсмя. Не приемаше насериозно приказките на Вера. На двайсет и девет години
изглеждаше зашеметяващо с дългата си руса коса и сини очи. Не работеше и имаше време да ходи
всеки ден на фитнес, на антицелулитен масаж. Беше издигнала тялото си в култ и не допускаше
нито една вредна калория в него. Преди две години се разведе с мъжа си. Той я заряза, защото му
писна от истериите й. А Вера реши, че проблемът е в тялото й, не в характера. Висока беше 175
сантиметра, със стегнато тяло, перфектна кожа и нито една стрия след раждането. Дъщеричката
й по дял ден беше на градина, а вечер я оставяше на баща й или на някоя от бабите. Изобщо Вера
водеше живот мечта за повечето златотърсачки. Но самата тя завиждаше на Ана. За живота й,
както сама си беше признала преди малко.

 7

1 януари 2016 година
Ана едва отвори очи. Огледа се, лежеше в огромното си легло. Сама. Това беше добре.
Обичаше да се събужда сама. Погледна часовника, минаваше четири следобед. Това не беше
добре, но след бурния новогодишен купон й беше простено. Погледна телефона си. Десетина
пропуснати обаждания. Добре че му беше изключила звука. Но от звънеца на вратата нямаше кой
да я спаси! Ще трябва сериозно да поговори с охраната, не може постоянно да пускат разни хора
да я търсят, по дяволите! Стана и завлачи краката си към входната врата.
– Кой ееее? – провикна се на домофона.
– А, жива си! Добре, отваряй! – беше Ева.
– Отварям.
Ева се качи с асансьора до втория етаж и още от вратата се развика на приятелката си:
– Защо не отговаряш на телефона си? Какво става?
– Сега се събуждам.
– В четири следобед?
– Първи януари е! Какъв ти е проблемът?
– Звъня ти от няколко часа и като не вдигаш, се притесних!
– Престани да се изживяваш, все едно си ми майка!
– Виж какво съм ти донесла – франзела, крема сирене и пушена сьомга.
– Обичам те! Вади бързо чиниите!
– Ааа, сега вече ме обичаш!
– От махмурлука съм и гладна. Спасяваш ме! В хладилника ми няма нищо – Ана вадеше
бързо салфетки и прибори.
– То никога няма. Затова и ти нося. Не знам какво ще правиш без мен!
– Защо пък да съм без теб? Приятелството ни е за цял живот, Ева!
– Сега ми се подмазваш заради франзелата, нали?
– Няма да отричам! Чакай да направя по едно кафе и да седнем на спокойствие. Ти режи
франзелата и дай малко да я запека на тостера.
– Ох, чакай, щях да забравя най-голямата новина!
– Правила си секс снощи?
– Не. Познай кой се е оженил?
– Иван, бившето ми гадже.
– Не, откъде го измисли пък това?
– Ами, щом така ме питаш, трябва да е нещо важно.
– Не знаех, че Иван ти е още важен?
– Важен ми е само дебелият му член. И да ме кара да свършвам по няколко пъти един след
друг.
– Ами приеми си го обратно. Колко пъти ти се моли да се съберете? Защо не го искаш?
– Няма да говорим сега за Иван. Нали щеше да казваш нещо за сватба?
– Ще ти подскажа – жена, за която винаги сме си мислили, че никога няма да се омъжи...
– Ми ти каза първо да позная кой се е оженил, затова помислих, че е мъж – каза Ана,
докато мажеше франзелката си с крема сирене и поставяше отгоре пушената сьомга.
– Омъжил, оженил, знаеш, че ги бъркам, когато бързам.
 – Е, каква главна редакторка на списание си тогава? Как те търпят изобщо?
– Ама вярно, имаш тежък махмурлук, щом почна да се заяждаш с мене.
– Добре де, кой се е омъжил, кажи, че вече забравихме най-важната ти тема.
– Виктория!
– Коя Виктория?
– Виктория! Вашата водеща! От телевизията ти...
– Онази Виктория?! Не може да бъде! Тази кучка никога няма да облече бялата рокля! Кой
ти го каза?
– Пише го по всички сайтове! Днес на обяд кмета на Рибарица се е обадил на
журналистите и е казал, че той ги е оженил! Там, на село, по дънки. Не е имало бяла рокля.
– Да бе, да! Не вярвам! Това няма как да е истина. Някой си е направил шега.
– Явно не е шега. Тя е с изключен телефон. Не е дала изявление. Но няма как кметът на
Рибарица да лъже, нали разбираш?
– Не вярвам. Тази жена е омъжена за работата си. Тя съпруг не може да изтрае.
– Е, ами вече си има мъж. А ти брой мухите. Щом тя се омъжи, има шанс и за нас.
– Че какво ни е на нас? Да не сме нещо по-зле от нея?
– Не, но щом кучката си намери мъж, и ние ще си намерим. Тази година трябва да се
вземем в ръце и само това да правим – ще си търсим мъже.
– Ох, божееее, твоята любима тема. Не мога, не ми се слуша пак едно и също. Побъркваш
ме.
– Добре, тогава няма да ти кажа, за кого се е омъжила Виктория.
– Значи е истина... За кого? – Ана тъпчеше намазаните франзелки лакомо в устата си.
– За Иво.
– Кой Иво бе, Ева? Ти журналистка ли си, можеш ли изобщо едно нещо да отговориш като
хората?
– Защо си толкова кисела? Снощи не си ли изкара добре?
– Добре беше, но много ме боли главата от толкова пиене. Чакай да си потърся някакво
хапче. А кой Иво?
– Вашият Иво, от телевизията. Синоптикът!
– Кажи, че се шегуваш?!
– Не, така пише по сайтовете.
– Това е някакъв пиар, така да знаеш. Разбирам ги аз нещата. Прави си пиар, да си вдига
рейтинга на шоуто. Ей, много е хитра тая кучка, бе!
– Мислиш ли?
– Убедена съм! Ама Иво как й се е вързал?
– Не го познавам, само по телевизията съм го гледала. Добро момче ми изглежда.
– Най-странното е, че никога не съм ги виждала заедно в телевизията, а на едно място
работим. И изведнъж да се оженят...
– Дай си лаптопа. Да прегледаме пак сайтовете, може нова информация да е излязла.
– Не ми се занимава с нея. Честно ти казвам. Мразя я. Много ме дразни. Все интересни
гости кани, висок рейтинг прави и толкова години на върха. А не е чак толкова голяма водеща да
кажеш, тъпа ми се струва! И не искам повече да ми говориш за нея. Дай да сменим темата. Как
беше снощи купонът?
– Нищо особено. До дванайсет си бях вкъщи с нашите, а после в една дискотека с
приятелки.
 – С някой не се ли запозна там?
– Запознах се с един. Даже ме закара после до вкъщи. Разменихме си телефоните. Да
видим дали ще ме потърси.
– Аз последно си спомням, че се изчуках с един и после се метнах на едно такси до вкъщи.
Но съм сигурна, че не съм му давала телефона си.
– Не се притеснявай, той ако реши, ще те намери през социалните мрежи.
– Ама аз не искам изобщо да ме намира. Сексът не беше нещо особено. А нали знаеш –
както ти тръгне на първи януари, така ще е през цялата година. Аз някакво куцо магаре уцелих,
ако ми е такава цялата година, направо ми се плаче.
– Ще взема да си ходя. Виждам, че не си на кеф. Що не вземеш да си легнеш пак?
– Много добра идея! И много ти благодаря за хапването. Спаси ме от сигурна гладна смърт.
– За тебе винаги. Знаеш, че те обичам. Почивай си и утре ще се чуем.
Ана изпрати Ева и се върна в леглото. Чувстваше се много изморена, без да беше прекалила
с алкохола през нощта. Замисли се, че последните един-два месеца все се чувстваше изморена.
Работата й не се беше увеличила. Нямаше проблеми и с екипа. И въпреки това нещо не беше
наред. Виеше й се свят, понякога ушите й бучаха. Остаряваше ли? Е, не беше чак толкова стара,
че да има шум в ушите...
Напротив, все още беше една от най-желаните жени в България. Беше на една от първите
корици на мъжката библия у нас. А там не канеха случайни жени, поне в началото...
Спомни си как се съблече за корицата. Трудно и неубедително. Сега съжаляваше, че се
притесняваше толкова, защото можеше да направи много по-добри снимки. Знаеше, че може, но
тогава беше само на осемнайсет години и не се беше научила да дава максимума от себе си във
всяка една ситуация. По онова време още се притесняваше какво ще кажат хората. Все едно
хората щяха да дойдат в края на месеца да й платят сметките. Яд я беше на себе си! Можеше
много повече секс да вкара в погледа си! Просто да гледа към фотоапарата и да си представя
най-страхотния секс, който беше правила. А не да се притеснява през цялото време как
изглеждат гърдите й и дали има целулит. Това бяха въпроси за вкъщи. Вече като си се съблякла –
просто прави секс с камерата, момиче! И въпреки критиката й към себе си, броят с нейната
корица беше един от трите най-продавани в историята на списанието в България.
Хората си мислеха, че е много лесно да позираш гол. А това се оказа тежък физически
труд. Без майтап! След снимките имаше ужасна мускулна треска. Това обаче никой не си го
признаваше. Защото, докато мъжете гледат голите снимки, не им трябва да знаят как жената
седи в неудобна поза с изпънат гръб и глътнат корем безкрайни минути, докато фотографът
направи идеалната снимка. После минават още безкрайни минути, докато се нагласи следващата
поза. И така, докато се схванеш цялата. Понякога се слагат възглавнички под кръста, за да може в
легнала поза жената да изглежда по-естетично. Но всичко започва с един час грим на лицето и
още един час грим на тялото. Мажат с фон дьо тен цялото тяло, въпреки че преди това се
скъсваш да ходиш на солариум. За косата отива още един час – редене на допълнителни кичури.
Слагат ги с клипсове към твоята коса, за да я сгъстят и удължат. Изкуствени мигли ала Мерилин
Монро също са задължителни.
Тя снима в апартамента на стилистката на списанието, бивша манекенка, която беше
родила преди месец. Бебето спеше в едната стая и тя влизаше при него на определен час да го
кърми. Стилистката, не Ана. Но ревящото бебе убиваше всякаква нагласа за секси поглед и
мръснишки спомени у Ана. Картинката се допълваше и от бурканчетата с някаква специална
каша, която стилистката ядеше също на определен час, за да може да отслабне бързо. Защото се
беше омъжила за един от най-желаните ергени и я беше страх да не я зареже заради друга, по-
слаба от нея.
Снимките за мъжката библия не са лесни и забавни. На другия ден обикновено ти се
налага да лежиш цял ден, защото нямаш сили да станеш от леглото. При нея поне беше така.
И пари нямаше. Беше мит, че се плащат високи хонорари. Още в началото, през 2002
година, когато списанието навлезе на българския пазар, издателите казваха на звездите, които
канеха за кориците си: „Максимумът, който можем да платим, е десет хиляди лева, но само ако
Лили Иванова или Надежда Михайлова са на корицата“. Повечето получаваха между две и пет
хиляди лева, но не казваха на никого, защото сумата си беше обидно малка. Ана не се снима за
пари. А от скука. За да й се случи нещо ново и интересно. Новото бяха само плейбоите, които й
звъняха денонощно с покани за яхти и пътувания в чужбина. Толкова скучно и елементарно.
Спомни си, че тогава един от най-известните, но вече застаряващи плейбои, й предложи да й
плати самолетен билет до Италия, където държал яхтата си. Отказа му. Не обичаше яхти. Той пък
се впечатли, че някоя му отказва, и започна да й звъни просто за да си говорят часове по
телефона. За живота. И колко трудно му било да е богат. Защото никога не знаел дали една жена
е с него заради парите му, или заради самия него. А нея какво, по дяволите, я интересуваше?!
Беше му отказала, защото нямаше как да се чука с мъж, чиято кожа започваше да виси по тялото.
А той я вкарваше в екзистенциални разговори. Занимаваше я с проблемите си! Спря да му вдига.
Скука, скука, скука.
И тогава, и сега.
„Дано новата 2016 година донесе нещо наистина интересно в живота ми“, пожела си Ана и
заспа.

 8

Затвореният комплекс, в който живееше Ана, странно защо, беше наречен от архитекта си
резиденция. По би му отивало названието лудница. Ана не беше единствената звезда, която
живееше там. В резиденцията живееше и Стоян. Мегазвезда на българското кино и театър. На
трийсет години, ерген, често попадаше в класациите за най-желаните мъже в България.
Днес Стоян разбра, че страда от биполярно разстройство. Когато чу диагнозата, помисли,
че лекарят му се шегува. Не знаеше нищо за болестта, но му прозвуча като диагноза на луд. А той
не беше луд! Не можеше да си позволи да е луд! Кой щеше да му даде роли с тази диагноза. Не
дочака доктор Петров да довърши изречението си, просто напусна кабинета му. Прибра се в
апартамента си. Малка ергенска квартира с голям двор. Апартаментите на първия етаж на
резиденцията бяха със собствен двор с изглед към градината и басейна. Стоян излезе в двора,
запали цигара и се разрева. Не с глас. Мъжете не плачат! Или поне никой не трябва да знае, че го
правят. Сълзите се стичаха по бузите му.
Край. С кариерата му беше свършено. Биполярно разстройство? Мамка му! Как го беше
хванал?! Каква е тази болест? Заразно ли е, или е наследствено? Край на кариерата му. Всички
казваха, че е гениален актьор, а той просто бил луд.
Идваше му да сложи край на живота си. Жалко, че водата в басейна беше замръзнала, иначе
би се метнал в него веднага. Можеше просто да излезе от градинката си, да прекоси двата метра
с плочки, да се метне в басейна и да приключи скапания си живот. Без роли, без пари, без
любовта на феновете той е едно нищо. Знаеше го! Майка му не спря да му го повтаря, докато
беше малък – „ти си нищо“. Може би тя беше виновна за неговото състояние. Тя беше луда и го
побърка и него. Мразеше я!
Стоян влезе в апартамента си и се тръшна на дивана. Пусна телевизора, смени няколко
канала и после го изключи. Стана, отиде до хладилника и извади студена кока-кола. Отвори я,
отпи няколко глътки и се загледа в ръцете си. Дали не трепереха?! Защо, по дяволите, изобщо
отиде при този лекар?!
Всичко започна с това, че последните месеци не му се спеше. Просто нямаше нужда от
сън, три часа му бяха напълно достатъчни. Чувстваше се изпълнен с енергия, весел и
свръхвъзбуден. После започна често да сменя настроенията си без видима причина. И изведнъж
изпадна в депресия. Гледаше в една точка по цяла нощ. След седмица вече беше в еуфория.
Имаше настроение и се чувстваше обзет от желание за нови роли. След няколко дни обаче
отново почувства, че изпада в депресия. Имаше чувството, че нищо хубаво не го чака. Че няма да
получи ролята на живота си и че оттук нататък ще следват само провали. Обзе го апатия и
отчаяние. После започнаха проблемите с концентрацията по време на представленията. Да
забравя ролите си, да не може да мисли.
Нямаше желание и за секс. И тогава Йоанчето му каза, че трябва да отиде на лекар. А
Стоян вярваше на Йоанчето, защото от години се чукаха в гримьорната преди представление, за
да имат добър тонус на сцената. Независимо кой в каква връзка се намираше, винаги го правеха в
кучешката поза, за да изгонят стреса, преди да се качат на сцената. Понякога Йоанчето му
правеше свирка след представлението, но само ако нямаше сериозно гадже в момента. Имаше й
голямо доверие.
Затова отиде при личния си лекар. Той го изслуша и му даде направление за доктор Петров,
бил голям специалист. Петров му проведе клинично интервю. Зададе му въпроси за посещенията
и преживяванията по време на маниите и депресиите му. Направи му и няколко изследвания и
кардиограма. А когато резултатите бяха готови, го извика в кабинета си и му съобщи диагнозата
– биполярно разстройство.
Бомба се взриви в главата на Стоян. Не знаеше нищо за това заболяване, но му звучеше
кошмарно. Затова просто се обърна и излезе от кабинета на доктора. Прибра се вкъщи. Реши да
не казва на никого и да забрави за диагнозата. Няма да се лекува. Няма да ходи повече при
доктор Петров. Като не й обръща внимание, болестта може да изчезне. А може и докторът да е
сгрешил. Точно така, Петров е сгрешил! Вчера му се беше мернала една статия в интернет, че
манекенката Харизанова се оплаква как един лекар й казал, че има рак и ще умре, пък после се
оказало, че оня бил сгрешил. Ето такива са лекарите – плашат хората, особено ако са известни,
сигурно мразят известните и им слагат грешни диагнози.
Вечерта излезе с колеги от театъра. Не им каза нищо. Напи се.
И после отиде на стриптийз бар. Поръча си индивидуален танц. В отделна стая. Избра си
страхотна мацка. Около двайсетгодишна. Със сладко личице. И с най-големите гърди, които
беше виждал някога. Надърви се.
– Как се казваш?
– Лили.
– Това истинското ти име ли е?
– Нямаме право да разговаряме с клиентите – каза Лили и разлюля огромните си гърди
близо до лицето му.
Стоян почувства как зърното на лявата й гърда леко докосна бузата му. Прииска му се да я
сграбчи. Да обхване с ръце гърдите й. Да ги мачка. Да върти зърната й, докато свърши. Знаеше,
че тук няма как да стане това. А Лили продължаваше да се извива бавно пред очите му и да го
съблазнява. Стоян извади от джоба си няколко банкноти по двайсет лева и се приведе да ги
остави в изрязаните й бикини. С риск да й създаде проблеми, докато се изправяше, успя да й
прошепне на ухото:
– Живея в резиденцията до Лудницата, пети апартамент, чакам те.
Лили не реагира на чутото. Продължи да танцува. Стоян излезе от стриптийз бара. Метна
се в първото такси и се прибра вкъщи. Зачака. Дали щеше да дойде? Искаше му се. Запали
цигара. Пусна телевизора. Членът му щеше да експлодира! Защо му беше да ходи на стриптийз?
Само да гледа и после да се чуди как да свърши?! Дали да не си удари една бърза?! Реши да
изчака още малко Лили. Тези момичета сто процента си бяха проститутки, едва ли щеше да се
направи на недостъпна и да не дойде. Звънецът на входната врата избръмча. Стоян се усмихна
самодоволно и стана. Коя отказва на кинозвезда?!
– Смяната ми свърши и ето ме тук.
– Радвам се, влизай и се настанявай.
Лили не чака втора покана, влезе. Съблече палтото си. Беше с дънки и пуловер. Беше
слабичка и фина като статуетка. Дългата й кестенява коса се спускаше на вълни покрай лицето
й. Не приличаше на стриптийзьорка, още по-малко на проститутка. Трябваше ли предварително
да я попита колко ще му струва сексът с нея? От осемнайсетгодишен не беше ходил на стриптийз
бар, от тогава и не му се беше налагало да си плаща за секс. Преди да влезе в театралната
академия, имаше някакви напивания с приятели и групов секс с проститутки. Но откакто лицето
му се появи по всички таблоиди, беше много предпазлив какви ги върши. А и жените сами го
търсеха. Така че нямаше ни най-малка представа колко ще му струва удоволствието с тази
кукличка.
 – Искаш ли нещо за пиене? Или да ти покажа къде е спалнята?
– Ти си шефът, както кажеш.
– Моля? – Стоян се разсмя. – Така ли наричаш клиентите си?
– Обиждаш ме. Не съм проститутка.
– Без да те обиждам, но ми е интересно при всички мъже ли ходиш, след като им
потанцуваш в бара?
– Не.
– Ясно, сега ще ми разкажеш трогателна и сълзлива история за болната си майка или дете,
за които трябва да се грижиш, и заради парите за тяхното лечение ти се налага да танцуваш гола
пред непознати мъже, нали?
– Не, нищо подобно. Но не съм длъжна да ти разказвам живота си. Дойдох, защото си
любимият ми артист. И едва ли ще се засечем повече някога някъде, така че няма да пропусна
шанса си.
– Имах ужасен ден, извинявай. Но и аз няма да ти разказвам живота си. Искаш ли да се
чукаме?
Лили обви ръцете си около врата му и започна да го целува нежно. „Хммм, целувките не са
ли им забранени“, помисли си Стоян, но реши да не задава въпроси. Пъхна ръцете си под
пуловера й и сграбчи гърдите й. „Да, не са естествени, но пък са най-големите, които съм
мачкал.“ Стана му странно защо не носи сутиен. После спря да мисли. Съблече пуловера й.
Съблече и своя. Лили не чака той да й помага с дънките, бързо си ги свали сама. Влязоха в
спалнята. Стоян не си падаше по любовната игра и не го интересуваше дали тя има нужда от
специална подготовка. Нямаше никакво намерение да целува катеричката й. Това беше за
лигльовците. Бутна я на леглото и направо й го вкара. Лили простена, но не изглеждаше
недоволна. После се задвижиха в синхрон и Стоян свърши малко по-бързо от обичайното.
„Е, още от бара седя надървен, така че няма какво да се притеснявам – мислеше си Стоян,
докато палеше цигара. – Да не би пък това биполярно разстройство да влияе на ерекцията ми?
Няма начин!“
– Къде е банята? – попита Лили.
– Като излезеш в коридора, и лявата врата е банята.
Лили тръгна гола натам. Нищо не каза.
Стоян започна да се чуди: „Добре ли се справих? Аз свърших, а тя дали успя? А бе, какво
ме интересува?! И без това утре ще се хвали на приятелките си, че съм я ебал, какво ми дреме
дали е свършила? Нали повечето жени трудно свършват, какво изобщо го мисля. Сега остава да
стана някой лигльо“. Майка му така го наричаше и тази дума му беше омразна. Така че си
забрани да мисли за това.
Лили влезе в спалнята омотана в неговата кърпа.
– Не се сетих да извадя друга кърпа, нали?
– Нищо, взех твоята.
– Много си сладка.
Лили го изгледа втренчено. После махна кърпата и започна да се облича. Стоян зяпна
огромните й гърди и усети желанието да се надига заедно с члена му.
– Къде тръгна?
– Вкъщи. Защо?
– Няма ли да останеш?
– Да не ти преча нещо – каза Лили, докато обличаше пуловера си.
 – Ааа, не! Чакай, чакай. За къде си се разбързала? – Стоян не беше доволен, че тя толкова
бързо скри огромните си гърди. – Не искаш ли да се върнеш при мен в леглото?
– Амиии...
– Имаш ли работа? Чака ли те някой?
– Не, никой не ме чака. Живея сама. Днес ми беше първи ден на работа в бара и просто
искам да се прибера вкъщи, малко ми е изнервено.
– Е, бива ли така да говориш пред любимия си актьор?! Как може да си изнервена в мое
присъствие? Аз не те ли отпускам?
– Гладна съм. Искаш ли да поръчаме нещо за ядене и тогава ще остана?
– Така кажи бе, момиче! Гладна била, това да ти е проблемът! По това време на нощта не
се сещам откъде можем да поръчаме обаче. В хладилника има яйца, искаш ли да изпържиш за
двамата?
– Не. Не мога да готвя – призна си с усмивка Лили.
– Е, да изпържиш две яйца, готвене ли е? Я не се излагай, отивай в кухнята, че и аз
огладнях, като почнахме да говорим за храна!
– Ами изпържи ги ти, щом е толкова лесно – Лили продължаваше да се усмихва невинно.
– Какво каза? Аз? Никога не съм готвил за жена! Те готвят за мен! – Стоян я гледаше
сърдито.
– Добре – Лили обу дънките си. – Хубава вечер.
– Чакай, майтапиш ли се с мен? Никъде няма да ходиш! Чакай да помисля! – Стоян стана
ядосан от леглото и преметна кърпата около кръста си.
– Да, кажи? – Лили продължаваше да го гледа невинно.
– Ще изпържа скапаните яйца! – Стоян гледаше мрачно. – Но и ти ще трябва да се включиш
с помощ в кухнята. Докато аз приготвям яйцата, ти ще се погрижиш за доброто ми настроение.
– Как?
– Съблечи си пуловера! Искам да гледам гърдите ти, докато готвя!
– Това ли било? Поне си честен.
– Да, събличай се веднага! Имаш най-големите цици, които съм виждал през живота си.
– Радвам се, че ти харесват. Изръсих се десет бона за тях. Тази вечер им правя презентация
в обществото. Значи си струват парите!
– Можеш да бъдеш сигурна! Събличай се гола и заставай до бар плота в кухнята. Аз ще
извадя яйцата.
Лили започна да съблича дрехите си. Стоян пусна телевизора на някакъв музикален канал
и отвори хладилника.
– Седем яйца ще ни стигнат ли?
– Да – Лили влезе гола в кухнята.
– Опаа! – Стоян я огледа доволен. – Искаш ли да сложа малко шунка? Или сирене? Аз ги
обичам и с лук?
– Както ти ги обичаш, така ги приготви.
– Ама колко хубаво се разбираме с теб! – Стоян за първи път се усмихваше днес. Добре че
кърпата прикриваше щръкналия му член, но при вида на голата Лили имаше много поводи за
радост. – Сипи по едно, има уиски в шкафа, и чаши ще намериш там.
– Знаеш ли изобщо какво да правиш с тези яйца? – Лили се смееше, докато наливаше уиски
в чашите.
– Тези, които се готвя да счупя ли? – Стоян също се смееше безгрижно, докато отпиваше от
уискито си.
Размениха си още няколко безсмислени шеги, на които обаче и двамата се смяха много, и
вечерята беше готова.
– Мога ли сега да се облека, след като свърши с готвенето? Нали такава ни беше
уговорката?
– Не, щом аз за първи път готвя за жена, ти ще си първата жена, която вечеря гола с мен.
– Сигурен ли си, че ще можеш да ядеш, докато ме гледаш гола? – Лили го погледна зад ръба
на чашата, от която отпиваше.
– Толкова ли лесен ти се струвам?
И двамата започнаха да се смеят. Седнаха на дивана в хола с по една чиния пържени яйца с
лук пред себе си. Стоян се нахвърли лакомо върху храната.
– Май наистина си бил много гладен – Лили го гледаше доволно.
– Да хапна последните две хапки от омлета, и следващата хапка ще си ти. Не знаеш какво
те чака!
– Ами да видим! Нямам търпение – Лили повдигна кърпата му. – О, виждам, че и ти си
готов!
– Тези цици ме побъркват, момиче! – Стоян се протегна и я сграбчи.
– Ти си първият, който ми ги пипа – Лили се изкикоти.
– Моля? – Стоян се ококори. – Какво искаш да кажеш?
– Ами след операцията. Никой не ги е пипал. Откакто си ги уголемих, ти си първият мъж,
който ги пипа. Кефи ме, че ги харесваш!
– Малко е да се каже, че ги харесвам! Луд съм по тях! Ама кажи честно, наистина ли съм
първият, дето ги пипа?
– Да, защо, какво значение имат за теб гърдите ми?
Стоян изръмжа и се хвърли да ги целува. Бутна я назад на дивана. Сложи си бързо
презерватив. Разтвори краката й и й го вкара без никакви любовни игри. Този път я чука по-
дълго от първия. Беше доволен от себе си. В секундите на пълен екстаз, докато свършваха
едновременно, помисли за себе си, че е бог. Лили го караше да се чувства така. Усещането беше
страхотно.
– Не искам да се връщаш в онзи бар! – каза й, докато палеше цигарата си.
– Моля? – Лили тъкмо ставаше от дивана.
– Чу ме! – Стоян я гледаше лошо.
– Отивам до банята.
– Няма да ходиш, сега говорим. Казах ти, не искам да работиш в стриптийз бара. Нали каза,
че днес ти е бил първият ден? Видя какво е, стига ти толкова.
– Ти сериозно ли? Чакай да си взема душ, дай ми, моля те, друга кърпа.
– Ще ти дам – Стоян тръгна към спалнята, извади кърпа от гардероба и й я подаде. После
се наведе към лявата й гърда и засмука зърното й.
– Чакай да си взема душ!
Стоян се върна в хола. Какво му ставаше? Не можеше да се познае. Тази малка кучка го
побъркваше. Пъчеше огромните си гърди пред очите му и той изплезваше език като малко
кученце, готово да изпълнява желанията й! Да й пържи яйца?! Моля?! Това не се беше случвало!
Никога! За никоя жена не си беше мърдал пръста през живота. А тая я познаваше от няколко часа
и вече беше луд по нея! Не по нея! По огромните й цици! Дали се обиждаше, че й ги зяпа така?
Жените нали постоянно разправяха, че не искат мъжете да виждат само обвивката, а и душата?!
Ама каква душа, докато си пъчиш циците пред мен?! Тези тъй вълнуващи, огромни, твърди и
перфектни гърди! Нямаше да я остави да се върне в бара. Гърдите й бяха само негови. Вече
никой нямаше да ги гледа. Камо ли пък да ги докосне. Той щеше да се погрижи. Щеше да я
накара да се пренесе при него. Да може да й ги мачка само той. По всяко време на денонощието.
Досега не беше разрешавал на никоя да си донесе дори четката за зъби в апартамента му, но на
тая ще й пренесе целия багаж тук! Какво му ставаше?! Пиян ли беше?! Какви бяха тези мисли
сега?! Не, не му трябваше някаква малка мърморана в дома. Живееше си идеално сам. Ей сега ще
й каже да си ходи.
Лили излезе от банята. Беше омотала кърпата около мокрото си тяло. Усмихна му се. Той
стана от дивана. Изгледа я сериозно. В този момент тя тръгна към него и кърпата падна. Голото
й тяло беше перфектно. Най-красивата гола жена, която беше виждал. А гърдите й...
– Ама ти пак ли си готов? Да не си пил някакви хапчета за ерекция? – Лили се усмихна и
го хвана нежно за члена.
– Не съм пил, не ми се е налагало. Ти обаче ме побъркваш! – Стоян я сграбчи за гърдите,
мачкаше ги, смучеше зърната й. – Ела с мен до банята да си взема душ! Не мога да се отделя от
теб и за секунда!
Лили се разсмя и тръгнаха заедно към банята. Стоян остави горещата вода да тече по гърба
му, докато Лили нанасяше душ гел по цялото му тяло. Той също изсипа от душ гела на ръцете си
и започна да го размазва върху гърдите й. Кожата й беше толкова нежна. Ръката й си играеше с
члена му. Беше готов да свърши веднага.
– Искам да свърша на гърдите ти!
– Сега ли?
– Да!
– Ама чакай, още не сме започнали... – Лили запротестира.
– Искаш да те чукам ли?
– Да, искам тук, в банята.
– Обърни се тогава.
Лили послушно се обърна. Стоян се допря плътно до нея. Разтвори бедрата й. Наведе я
леко. И й го вкара.
„Боже, тая малка кучка ме побърква“, мислеше си Стоян, докато се движеше бясно в Лили.
Опитваше се да удължи момента, в който щеше да изригне мощно, но не успя. Свърши, а Лили...
май и тя. Нямаше значение. Сега можеше да си легне да спи спокоен.
– Искам да останеш да спиш при мен.
– Добре – Лили се съгласи безропотно.

 9

Краят на януари беше мъртъв сезон за телевизиите. Рекламодателите се активираха през
февруари. Затова Ана не си даваше много зор. Така беше и днес – направи един лежерен запис
на предаването и се метна в аудито си. Щеше да вечеря с Ева в нов италиански ресторант. Не
обичаше пици и спагети, но заради приятелката си беше готова на компромиси.
Докато караше към ресторанта, си мислеше, че последните седмици в телевизията са я
взели на мушката. Викаха я по събрания, коментираха гостите и темите на предаването й. Даваха
й съвети какви теми биха били по-интересни. Откъде й се беше стоварило всичко това на
главата? Дали не й се клатеше столът? Ана не обичаше проблемите. Не обичаше шефовете.
Гледаше да не им се набива на очи и да си живее спокойно. Освен това за темите и гостите
отговаряше екипът, а не тя. Тя беше водеща. От нея се искаше само да изглежда красива и да
спазва сценария. И тя го правеше. Дали не й се беше появила някоя бръчка? Рано ли беше за
ботокс?
Ана слезе от колата си в лошо настроение. Влезе в новия ресторант, но не си направи труда
да го огледа. Видя къде е седнала приятелката й и направо се насочи към масата им.
– Как си, Евче? Закъснях ли?
– Не, точно навреме. И аз дойдох преди минутка. Хубаво са го направили, нали? Уютно,
модерно.
– Всички ресторанти са ми еднакви. Не подбирам много ни мъже, ни ресторанти. И сега
сигурно няма да ми разрешат да си запаля една цигара, нали? Няма пепелници по масите. Много
ми е изнервено, трябва да изпуша една цигара.
– Не съм питала, ама на теб може и да ти разрешат, нали си звезда, ето го сервитьора, дай
да го питаме.
– Здравейте, за първи път сме в ресторанта ви, с какво ще ни изненадате? И да попитам –
пуши ли се?
– Радваме се, че сте избрали нашия ресторант. И ще трябва да ви разочаровам сигурно, но
тук не се пуши.
– Дано поне специалитетите ви да си струват – каза Ана и прокара нервно ръка през късата
си руса коса.
– Тази вечер може да се насладите на гретенирано филе от елен със сос жу и кореноплодни
зеленчуци.
– Какво ще рече това? – попита кисело Ана.
– Филе от елен с дивечово жу, гретенирано с еспума от круши, тел от червено цвекло и
целина, глазирани кореноплодни зеленчуци и тортелини с круша.
– Друго? – Ана продължаваше с въпросите.
– Имаме и чудесно филе от морски дявол с патладжан и домати! Това е морски дявол с
крусте от патладжан, домашно опушено ризото, крем от патладжан, доматено фюме и пяна от
рибно велуте.
– О, а аз си мислех, че предлагате само пици и спагети! А вие ме затруднихте с тази
симфония от изтънчени вкусове!
– И нека да ви предложа и третия ни специалитет! – сервитьорът не беше схванал
раздразнението на Ана и искаше да е любезен докрай. – Пъдпъдък в билково жу и вариация от
царевица!
 – О, толкова вкусно звучи! И как е приготвен този пъдпъдък?
– С люспи от кралска печурка, билково жу, кубчета от полента, глазирана миницаревица и
царевичен крем.
– Ще си поръчам едни спагети. Болонезе.
– Ще попитам главния ни готвач дали може да ви ги приготви, нямаме ги в менюто.
– Да, попитайте, и по-бързо, че съм гладна!
– Защо се заяждаш с момчето, какво ти е виновно, че тук не се пуши?! – попита Ева, след
като сервитьорът се отдалечи.
– Има ли ресторант в София, в който да не се пуши въпреки забраната? Няма! Но ти ме
накара да дойдем тук, за да видим тая снобария, и сега не мога да пуша. Какво искаш от мен?
Нервно ми е!
– Само заради цигарите ли?
– Не съм правила секс цяла седмица! Нервите ме тресат!
– Е, защо не си?
– Ами и аз не знам. Много странно. Нещо не ми връзва...
– Не мога да повярвам! Ако ти не можеш да си намериш, значи с всички нас е свършено.
– Като цяло не се чувствам добре напоследък.
– Сигурно е заради зимата. Лошото време, липсата на слънце, витамин Д – и на всички ни
се скапва настроението.
– Не е само това. Нали съм имала и други зими през живота си?!
– Е, какво ти е тогава?
– Не ми се излиза. Не ми се вижда с хора. Не ми се ходи на работа...
– Госпожици, главният готвач каза, че ще изпълни всяко ваше желание, какво избрахте да
поръчате?
– Кажи му да ни изненада с нещо, става ли? И ако може, за мен да е спагети – Ана направи
опит за усмивка.
– За нас ще е удоволствие! Фенове сме на предаването ви! Бутилка вино?
– Да, бяло.
– Ето, хората те гледат по телевизията, радват ти се, усмихни се малко. А и нали не обичаш
спагети, защо държиш да ти направят? – попита Ева, докато гледаше забързания към кухнята
сервитьор.
– Ами просто така. И аз не знам. Не знам даже какво ми се яде. Имам чувството, че ми се
променя вкусът към храната. Неща, които преди харесвах, сега не ми се ядат. Искаш ли да си
направим един спа уикенд? Велинград? Имам нужда от почивка и басейн с вряла вода да си
отпусна кокалите. Напоследък тялото започна да ме боли без причина.
– Няма да мога тази седмица. Не съм готова с корицата, една миска в последния момент
ми врътна номер и трябва да организирам спешно нови снимки. Освен ако не искаш да ми
спасиш броя и да те снимаме теб, скоро не си ни давала интервю, искаш ли? – Ева погледна с
надежда приятелката си.
– Знаеш колко ги мразя тези неща. Приятелството си е приятелство, но не обичам
интервюта! А и нямам нищо интересно за разказване, какво да кажа на хората, едни и същи
тъпотии разказвам от години.
– Ще измислим нещо – Ева се въодушеви. — Прочетох точно една книга на Далай Лама за
щастието. Ще ти кажа няколко цитата, ще обявиш, че изучаваш будизма.
– Ох, какви са тези глупости?
 – И дори можеш да кажеш, че обмисляш влизане в ашрам. Да се оттеглиш за известно
време от цивилизацията, лукса и светлините на прожекторите! Никой няма да очаква такова
нещо от теб, направо ще ги шашнеш!
– Какво означава ашрам?
– Ашрам на санскрит означава тежък труд, покаяние, строгост, простота. Но в наши дни
думата се използва за уединено място за живеене, където мъдреците се оттеглят в мир и
спокойствие сред природата. Място, където можеш да отидеш за духовно търсене под
ръководството на посветен учител.
– Много яко звучи! Ама аз не мисля да ходя на такова място.
– Няма значение. Важното е, че ще стане хубаво интервю. Кой ще проверява после дали си
направила това, което си казала. Я си спомни колко неща си чела по интервютата на нашите
звезди – кой си бил купил майбах, кой самолет. После някой показал ли ги е, че си ги е купил
наистина? Не! Нали знаеш, в България можеш да си говориш каквото си искаш по интервютата,
тук никой не си прави труда да следи нито политиците, нито шоу звездите дали казват истината.
– Права си. Така е.
– И знаеш ли каква хубава корица ще ти направим? Чудна! Изчистена! Дзен!
– Така ли?
– Дааа, ти ще си първата! После ще се скъсат да те имитират!
– Добре звучи! Ето и виното е вече в чашите! Дай да си кажем наздраве първо. – Ана
вдигна чашата си вече усмихната и спокойна.
– Хайде наздраве! За корицата и духовното ти интервю! – И Ева вдигна чашата си, а
многобройните сребърни гривни издрънчаха на ръката й.
– Наздраве! Ама аз нямам нищо духовно за казване – Ана отпи.
– Това никой не го знае. Аз ще ти напиша и въпросите, и отговорите. Знаеш ли за колко
други съм го правила?! Че аз за теб ако не измисля едно уникално интервю, за кого? Виждам
вече и заглавието – „Новата Ана“, или не, не, дори още по-добро: „Пречистената Ана“!
– Това вече ми е прекалено.
– Добре. „Преродената Ана“?
– Измисли ми първо отговорите и от там ще ти дойде и заглавието.
– Много добре го каза, миличка! Така ще направим! Хайде наздраве! Утре ще уговоря и
всички подробности за снимките на корицата и ще ти се обадя да ти кажа. Гримьор и фризьор,
които ти поискаш, ще наемем, искам да се чувстваш добре!
– Тогава ми намери спешно да се изчукам с някой! – Ана се върна на важната си тема.
– То аз за мен не мога да намеря, та за теб ли... Само тук не мога да ти помогна! Що не се
обадиш на Иван?
– На бившето ми гадже ли? Откъде пък го измисли?
– Ами толкова те обича момчето, според мен, когато и да му звъннеш, винаги ще дойде!
– Мислиш ли?
– На сто процента!
– Добре, какво има толкова да го мисля – Ана отпи от чашата си и набра номера му. – Не
вдига.
– Ще вдигне, изчакай, де.
– Затварям, няма да чакам.
– Добре, затвори. Но му напиши едно съобщение.
– Какво да му напиша? – Ана започна да яде лакомо спагетите си.
 – Че искаш да го видиш. Или че ти липсва. И да ти кажа – сгреши, че не си поръча този
пъдпъдък! Божествен е.
– Дай да си бодна от твоя – Ана се протегна с вилицата си към чинията на Ева, отчупи си
едно парченце и го разгледа с недоверие. – Пъдпъдък, хмм, много е мъничко това нещо, бе!
– Хапвай и мисли какво да напишеш на Иван.
Ана задъвка първо с подозрение, а после се усмихна доволно:
– Права си, чакай да извикам сервитьора да си поръчам и за мен.
– Не прекалявай с храната, корица ще снимаш!
– Спокойно де! Имаш я корицата. Ще направим най-продавания ти брой. Но ще трябва да
отида утре на фитнес и на солариум. Виж сега на Иван какво му написах: „Секс?“
– Не ми харесва. Какво означава съобщение от една дума?
– Че не ми пука за него, просто искам да се чукаме. Пращам му го.
– Друг път пращала ли си му такова?
– Да, и веднага идва.
След малко сервитьорът донесе пъдпъдъка на Ана и тя се зае с удоволствие с храната,
докато чакаше какво ще й отговори Иван. Тази вечер беше облякла много ефектна червена рокля
и беше доволна, че ще му се появи в целия си блясък.
– Виж, прочете съобщението, но не ми отговаря! Мамка му! Това не се беше случвало! –
Пъстрите светли очи на Ана в миг потъмняха от гняв.
– Чакай де, може да е зает!
– Да, бе! Винаги ми е отговарял на секундата! Кой отказва секс?! И то на мен?! Сега ще му
напиша – да каже веднага кога ще се видим.
– Опасна си, като си наумиш нещо!
– Нямам време за губене! Един живот живея, искам всичко от него!
– Добре, само се успокой, много си изнервена тази вечер.
– А, ето, получих отговор. Леле, виж го идиота какво ми написа – да не му пиша повече и
да забравя номера му. Моля?! Тоя наред ли е?! Чакай, сега ще му се обадя направо!
Ана набра отново номера на Иван и той отново не й вдигна. А след това направо изключи
телефона си.
– Казвам ти, Евче, нещо не е наред с мен! Губя чара и сексапила си! Не съм привлекателна
за мъжете вече. Какво, по дяволите, става?
– Е, сега! Много крайно изказване!
– От два дни това си мисля. И като краен вариант реших да потърся тая бита карта Иван и
той да ми излиза с тези селски постановки. Ще си изключва той телефона!!!
– Дай да си ходим, искаш ли? Да се прибереш вкъщи и да си починеш? Ще поискам
сметката. И после ще те изпратя до вас да видя, че си се прибрала.
– Май така ще е най-добре. Добре, че си ти, само на теб мога да разчитам. И на Вера.

 10

На другата сутрин Ана включи телефона си веднага след като се събуди. Надяваше се Иван
да се е осъзнал и да е изпратил поне пет извинителни съобщения. Не беше. Нямаше съобщения,
нито пропуснати обаждания. Беше в лошо настроение, а трябваше да отиде на фитнес. Много я
мързеше, но се налагаше да посети залата заради снимките за корицата на списанието на Ева.
Защо изобщо се съгласи? Ева всъщност истинска приятелка ли й беше, или я използваше?! Защо
трябваше да си мисли такива неща? Не й пукаше. Който иска, да я използва! В този бизнес
всички се използваха. И тя щеше да се възползва да си направи реклама на предаването и на себе
си. Знаеше, че във всеки един момент могат да я сменят с друга водеща. Трябваше да използва
всички възможности да се рекламира. Нужно беше да се стегне, да се вземе в ръце.
Стана с нежелание от леглото. Взе си душ. Закуси. Пи кафе, изяде някаква вафла. Помота
се, превключвайки каналите на телевизора. Сложи маратонките и спортния си екип в сака и
тръгна с нежелание към колата. На паркинга се размина със Стоян. Кимнаха си. Не бяха първи
приятели. Струваше й се надут. А тя обичаше мъжете да тичат след нея. Ама той нали беше един
от най-желаните мъже, актьор? Не, в никакъв случай не беше неин таргет! Нямаше намерение да
си прави труда да се чуди дали би могло да се получи нещо между тях двамата. Харесваше тялото
му. Тренирано. Беше го виждала лятото. От терасата й се откриваше перфектна гледка към
градината на апартамента му. Там се печеше през лятото той. Не излизаше при другите около
басейна. Сноб! Сигурно се мислеше за нещо повече от тях. Цялата му тераса беше оградена от
високи храсти, които го скриваха от хората около басейна. Но от терасата си на втория етаж Ана
можеше да го оглежда, без той да я забележи. Обикновено изкарваше един шезлонг на тревата и
лягаше с книга в ръка под чадъра. Тогава виждаше само краката му. Стегнати, мускулести и
епилирани. Вечер, когато нямаше представление, седеше с чаша в ръка, а понякога другата му
ръка галеше някоя мацка. Рядко беше виждала жени при него, затова не можеше да прецени
какви харесва. Но определено това нямаше абсолютно никакво значение за нея, защото тя не се
интересуваше от връзки с актьори. Особено пък със Стоян. Надут саможив красавец. Но пък
имаше много хубаво тяло – около метър и деветдесет висок, черни очи и черна коса. Дали си я
боядисваше вече? Толкова й беше противно това. Всички известни мъже – водещи, певци,
актьори – започваха от рано да боядисват косите си и изглеждаха доста нелепо на живо. На
екрана толкова не личеше, но когато общуваше с тях от близо, й ставаше противно. Мъже с
боядисани коси... Влезе с нежелание във фитнеса. Преди обед почти никой не ходеше. Надяваше
се и днес да е така и да тренира сама, без да среща познати и да разменя любезности.
Напоследък беше станала особнячка – не й се говореше с никого. Затваряше се в себе си.
Чувстваше се странно. Объркано. Не можеше да си го обясни. Но нещо се случваше.
Облече екипа си. Огледа се в голямото огледало на стената и остана доволна от гледката.
Тръгна към пътеката, за да започне с трийсетминутно загряване. Огледа се да види има ли някой
познат в залата и видя колежка от телевизията. Бивша колежка. Свалиха предаването й преди
половин година. Неочаквано. И без причина. А правеше рейтинг. Беше една от най-добрите. Ако
трябваше да бъде честна, тя бе една от двете най-добри според критериите на Ана. Тръгна към
нея, за да я поздрави. Харесваше я и това, че не беше вече на екран, не беше причина да се прави,
че не я познава. В телевизията, когато се видеха и имаха време, пиеха кафе и обсъждаха
колегите. Във фитнеса се случваше понякога да тренират заедно, но откакто свалиха предаването
й, не я беше виждала. Ана я наричаше Лъки, заради късмета, на който отдаваше успеха й. А и
най-вече заради това, че беше първият човек, познал в коя кутия е голямата награда на „Сделка
или не“. Ей така – бум и им взе 75 хиляди лева! Това ако не е късмет! Да участваш в едно
предаване и от двайсет и две кутии да си първият участник, познал къде е най-голямата сума!
Това се беше случило преди десетина години, но Ана оттогава си я наричаше Лъки с много
любов и уважение. Което не беше характерно за техните среди. В телевизиите всички се мразеха
и си подливаха вода при всеки удобен случай.
– Здрасти, Лъки, как си? Много се радвам, че те виждам! – Ана я прегърна.
– Ох, остави ме мен! Ти как си?
– Горе-долу...
– А, не така, жива и здрава си, я по-ведро!
– Оптимистка си значи, въпреки това, което ти се случи. Това е добре! Що те махнаха,
обясниха ли ти? Все си мислех да ти звънна, но не знаех дали е удобно.
– И да ми се беше обадила, нямаше да ти вдигна. Не ми се говореше с никого. Ама дай да
не стърчим тук. Ела да си вземем по едно кафе и да седнем да ти разкажа какво ми дойде до
главата, щото ще паднеш. Само да не ме помислиш за луда.
– Защо пък ще те мисля за луда?! Тук във фитнеса ли да пием кафе? Ако искаш, дай да се
облечем и да излезем, на мен и без това не ми се тренира, можем да отидем някъде?
– Няма нужда, то не е толкова дълго за разказване. Да не ти губя времето. Ела тук, на
диваните ще седнем, пък после ще си продължим тренировката.
Поръчаха си кафе и фреш и седнаха да поговорят. На Ана винаги й беше приятно в
компанията на Лъки. Тя беше три-четири години по-голяма от нея. С много опит. Умерена.
Коренна противоположност на Ана. На всичкото отгоре семейна и моногамна. И много красива
жена.
– Знаеш, че ми спряха предаването. Използваха някаква точка в договора, каквато винаги
могат да намерят добрите адвокати. Знаеш, че договорите се правят винаги така, че да обслужват
интересите на телевизиите, а не на водещите. Не ми дадоха обяснения. Не ми изплатиха
обезщетение. Просто лятото, когато всички предавания излизат във ваканция юли и август,
излязохме и ние. Дотук нищо странно. Но после спряха да си вдигат телефоните. От вестниците
разбрах, че предаването няма да продължи от есента. И после получих едно уведомително писмо
по пощата. Стана ми болно и обидно, все пак била съм винаги лоялна и точна към телевизията.
Държахме много висок рейтинг до последно, знаеш.
– Знам, нали и аз получавам имейла с рейтингите, щях да видя, ако ти беше паднал.
– Всичко стана изневиделица. Стовари ми се на главата без предупреждение. Първите дни
се държах мъжки. Владеех се. Но после спрях да ставам от леглото. Нямах нито сили, нито
желание. Не ми се излизаше от вкъщи.
– Сигурно е нормално това – Ана я погледна със съчувствие.
– Интересното сега започва – Лъки разбърка и отпи от кафето си. – Спрях да мисля за
предаването. Прежалих го. Казах си – каквото е писано, това е. Ще си почина малко. Имам
нужда. Но започнах да се променям. Нямах желание да се поддържам – не боядисвах косата си,
ноктите на ръцете и краката ми също бяха под всякаква критика. Взимах си душ през ден, през
два.
– Мъжът ти как реагира?
– Той по цял ден е на работа. Не виждаше, че само се търкалям в леглото по пижама и
гледам сапунени сериали. Като се прибере вечер, ако приготви нещо, ставам и хапваме, после
пак лягах и зяпах в телевизора. Един ден пробвах да изляза от вкъщи. Пресякох само улицата, да
си купя вестници от отсрещната будка. И изпаднах в някаква страхова невроза. Хората ме
плашеха, самата мисъл, че има хора около мен, ме напрягаше. Задушавах се. Върнах се на бегом и
няколко дни пак не излизах. А после ходех от време на време само до будката за вестници.
– От какво ти стана така?
– Нямах обяснение. А и не търсех. Бях се отписала вече. Мислех си, че умирам. Така си
мина половин година. Лежане вкъщи. И гледане на телевизия. Дори не помня какво съм гледала.
Губи ми се цялото това време. Загубих интерес към живота. Хората ме натоварваха. Не исках да
виждам никого. Добре че нямаме деца, защото не знам как щях да ги гледам. Просто пълна
апатия към всичко. И страх да излизам. И тотално занемаряване на външния вид. Така
агонизирах допреди две седмици.
– Какво се случи?
– Купих си едно женско списание. И в него прочетох за две шаманки. Не знаех, че в
България има шаманки, ти знаеше ли?
– Не, ама аз и не чета много.
– В статията пишеше, че работят заедно и помагат на хората, които имат магии и родови
проклятия.
– А ти как реши, че имаш магия?
– Реших само, че тази статия неслучайно попада пред очите ми и ще трябва да проверя
дали не ми е направено нещо. Щом съм видяла статията, значи така е трябвало да стане, приех го
като някакъв знак, като помощ отгоре. Обадих се в редакцията на списанието и оттам ми дадоха
телефона им.
– Сериозно? Не мога да повярвам, че точно ти ще се занимаваш с шаманки!
– Ами бях толкова зле, че си казах, че просто ще отида. Записах си час. Дадоха ми адрес на
края на „Дружба“. И хванах аз тролея от Орлов мост, че не ми се караше колата. Не смеех дори
да си помисля да карам, имах чувството, че някой ще ме блъсне. А и не исках да кажа на мъжа
ми да ме закара, че ще ме вземе за луда. Без грим и прическа, никой не ме позна, сложих и една
шапка и слънчеви очила. Беше обедно време, нямаше много хора в четворката. И слизам на
последната спирка, намирам блока. Влизам. Гледам пред един апартамент опашка. Проверявам
на листчето номера на апартамента, същият. И чакам да ме извикат, нали имам записан час. И
почвам да слушам около мен хората за какво говорят. Няма да повярваш какви проблеми
споделяха!
– Е, то е така, а ние винаги си мислим, че нашите проблеми са най-големите – Ана отпи от
фреша, без да сваля очи от колежката си. Изглеждаше й много напрегната – все едно се беше
пренесла в онзи блок, докато й разказваше.
– Имаше майки с болни деца. Хора, останали без работа и без дом. Бедни хора. Нещастни.
Отчаяни. Много мъка и болка видях там. И тихичко си седях на един стол в коридора, чаках и
слушах. Едва се удържах да не се разрева. И за моите, и за техните проблеми. Когато дойде моят
ред, влязох в една стая, може би беше хол. Бедна стая, без много мебели. Всичко беше старо и
занемарено. Вътре бяха двете шаманки.
– Как изглеждаха?
– Съвсем обикновено. На около трийсет и пет – четиресет години. С тъмни дълги коси.
Слаби. Облечени с обикновени трикотажни рокли. Попитаха ме какъв ми е проблемът. Казах им,
че неочаквано съм останала без работа. И вече половин година оттогава имам страх да излизам
от вкъщи и не ми се прави нищо.
– Ама така директно ли си каза? Те знаеха ли коя си?
 – Бях си казала само първото име по телефона, когато си записах час. И там отидох без
обичайната ми визия от екрана. Не знам дали са ме разпознали.
– Естествено, че са! Не ги мисли за глупави. Аз затова не ходя на такива гледачки, защото
ми е ясно, че те четат жълти вестници и като отиде някой, за когото са чели нещо, започват да
говорят каквото са прочели. Имам си една жена в Бургас, само на нея й имам доверие, защото тя
дърпа информация някъде от горе.
– Тогава не мислех за жълтите вестници. Слушай сега какво става по-нататък. Накараха ме
да легна на една кушетка.
– Как така ще лягаш? За първи път чувам да ходиш на гледачка и да лягаш!
– А, бе, и мен ме хвана малко страх, да ти кажа честно. Ама викам, така и така съм дошла,
ще лягам... Макар че на никого не бях казала къде съм. Викам си, ако вземат да ми направят
нещо, никой не знае къде да ме търси. Ама легнах със затворени очи. Виж в отчаянието си човек
какво върши!
– Защо пък трябва да са затворени очите?! Как ще виждаш какво правят?
– Така ми казаха, че не трябва да гледам, докато изпълняват шаманския танц.
– Оле, боже! Ти сериозно ли?
– Да. Легнах на кушетката на средата на стаята и си затворих очите. И те пуснаха музика.
Песни на Азис и Софи Маринова.
– Е, това вече е голяма порнография!
– Не мисля, че порнография е точната дума. Освен че ме бяха накарали да си вдигна
блузата нагоре, за да ми е открит пъпът, си бях с дрехите. Това ми беше най-непонятно и
страшно, защо искат пъпът да ми е открит. И така, лежа аз на кушетката и се чудя какво става, но
не смея да си отворя очите. Аз съм много изпълнителна, като ми каже някой нещо да направя, и
аз изпълнявам точно. Но най-вероятно това са били песните, на които танцуват и изпадат в
транс. Имаше и други песни после, защото цялото нещо продължи доста време. Смениха два-три
диска с музика.
– Сигурно си била наистина много зле, за да се занимаваш с такива откачени неща.
– Много зле бях, наистина. С последни сили стигнах до „Дружба“, а след малко ще ти
разправям колко зле ми стана после и как съм се прибирала. Но всичко поред.
– Чакай да си поръчам още едно кафе. И една вода, може ли – провикна се Ана към бара на
рецепцията на фитнеса.
– И за мен една вода, топла – поръча си и Лъки. – Имаш ли време, че сигурно мина
половин час вече?
– Не се притеснявай за мен. Нямам спешна работа. Слушам те с интерес, защото на мен и
на главния ми редактор в началото на сезона една колежка ни направи магия за спиране на
предаването. Аз тогава не повярвах много, ама направих каквото ми казаха за изчистване и
забравих за случая. Но сега, като те слушам, настръхвам!
– Кой пък ти е направил магия на теб? Чакай, че направо ме уби! Аз си мислех, че само
мен са ме поръчали! Какво става в тези телевизии, така ли почнаха да си разчистват сметките, с
магии?
– Е, моето не беше толкова страшно, колкото твоето. Но ние го хванахме може би още в
началото, веднага след като са ни поръчали с главния ми редактор. Просто по едно и също време
и на двамата ни прилошаваше и аз така заподозрях, че има нещо нередно. Едни и същи симптоми
по едно и също време на двама души от едно предаване, които се намират в двата края на
България, няма как да е случайно. Дадох на Стефчето от Бургас да ни провери. Та тя видя
магията – направена ни е от онази, бившата водеща с многото разводи. И веднага взехме мерки,
та не успя планът й.
– Какви хора има, бе! Как не ги е страх от Господ?! И мен жена ме е поръчала. Чакай да ти
разказвам как я видях, защото при мен директно излезе образът пред очите ми.
– Сериозно? Как успя да я видиш?
– Значи шаманките танцуват или правят нещо около мен, аз не знам, защото, както ти
казах, лежа със затворени очи. Не знам и колко време е минало. И тогава те ми казват: „Виж сега
къде се намираш“. Аз нищо не виждам. Лежа и си мисля, че това е някаква измама. Даже мислех
да ставам и да си ходя. И тогава чувам, че ми казват, че ще ми се даде да видя човека, който ме е
поръчал. И един женски образ ми изниква пред очите. И си викам тая пък сега каква е. И се
сещам, че тя дойде в офиса ни три-четири месеца преди да спрат предаването. С големи
препоръки, човек на не знам си кой си. От Пловдив. После ми казаха, че до Пловдив имало
някакъв център, където се правели много вуду магии.
– Как вуду магии, те не са ли само по африканските страни?
– Много били популярни напоследък и в България. Там до Пловдив най ги умеели. Ама
чакай сега... Значи виждам я тази жена. Работеше в офиса на предаването ни. Нито е блестяла с
някакви качества, нито с външност. Безлична. Никоя. Обаче я виждам нея пред очите си. И се
чудя защо! Тя не ми е никаква. И без да искам, си отворих очите. Просто не разбирах какво става.
И се разревах. Изплаших се много. Странно като усещане. Даже като че ли някакъв студ усетих.
Почнах да треперя. И шаманките ме питат какво става. И аз им разказвам, че тази жена от екипа
на предаването е излязла пред очите ми. И те тогава ми обясниха, че това е жената, която ми е
направила много тежка магия. Вуду. Явно и при тях излизат същите картини както при мен, а
дори може и много повече неща да са видели. Защото ми казаха, че тази жена много ме мрази и
иска да седне на стола ми. Което е абсурдно, тя няма никакъв телевизионен опит. Как изобщо си
фантазира да стане водеща?! Обаче е факт, че целият екип остана без работа, само тя си е още в
телевизията, прикрепиха я към друго предаване. Но аз седнах на кушетката на шаманките и рева,
без да знам защо. Стана ми много лошо. Почна да ми се повръща. Сложиха ме да седна на един
стол. Казаха, че са ме изчистили.
– Дали?
– Казаха ми, че когато са се опитвали да влязат в мен, са усетили стена, която ги спира. И
тогава са разбрали, че аз съм с много силна чувствителност, имам дарба, която потискам. Това
обяснявало как изобщо съм жива след такава тежка магия. Между другото, сега се сещам, че
когато са идвали в предаването ми разни гледачки и екстрасенси, все не смееха да ми гледат.
Когато ги питах нещо за себе си, все ми казваха: „Ти си знаеш, ти си като нас“. А аз не вярвах и
се смеех.
– Да, гледала съм го това. Вярно, сега, като казваш, и аз се сещам. Ти нали си първият
участник в „Сделка или не“, който прибра голямата награда. Как позна коя е кутията, в която са
парите?
– Ще ти разкажа и това, чакай първо за магията, защото още съм в шок през какво
преминах последната половин година. Шаманките ми казаха, че са изпълнили древен тракийски
ритуал, който рядко се използва заради силата си. Но аз съм могла да го понеса. Той бил един от
малкото, който можел да спре дори магия за смърт. Казаха, че са работили три часа върху мен.
– Три часа?
– Не знам дали е така, защото не се сетих да си гледам часовника. И е било много тежко и
напрегнато, заради голямото енергийно оплитане. Магията се самовъзстановявала, защото била
програмирана никой да не може да я развали. Казаха, че накрая са ми направили звездно и
огнено чародейство за защита.
– Вярваш ли на всичко това? Звучи абсурдно.
– Знам, че е така, но накрая има хубава новина. Ще стигнем и до нея, знам, че ще се
зарадваш за мен. И накрая шаманките ме предупредиха да се прибирам директно вкъщи, защото
ще ми стане много лошо. Особено вечерта да знам, че ще се чувствам много особено, но да не се
притеснявам. На другия ден нищо нямало да ми има. Аз обаче не повярвах, защото какво пък
толкова да ми стане и пак реших да се прибирам с тролея, че ми е най-удобно до Орлов мост
директно да ме остави. Обаче не бяха минали и две-три спирки, и като ми прилоша, въздух не
мога да си поема. Направо ми идваше да легна на пода на тролея. Изобщо не ми пукаше, че има
хора и ще ме гледат как се тръшкам. Добре че спря на някаква спирка, че слязох. Веднага си взех
такси и право вкъщи. Да ми се чудиш на какъв герой се правя, по тролеи да се возя. Ама може
би, защото не вярвах, че тези шаманки нещо са работили върху мен, и ей така, да се пробвам.
Трябва да ти кажа, че аз съм голям Тома Неверни. Преди това да ми се случи, изобщо не вярвах в
магии, то и сега пак ми е малко странно. Не мога да кажа, че на сто процента вярвам. Като се
прибрах, и веднага легнах, и съм заспала. Събуждам се към девет часа вечерта, ама направо си
мислех, че нещо ми превърта в главата. Лошо ми беше, задух, повръщане. И едни гадни миеш ми
се въртяха! Те ми бяха казали, че ако се почувствам така, да пия мента, глог и валериан. Аз
естествено си имам в аптечката и веднага ги изпих. Пак легнах и съм заспала. Но едни кошмари
сънувах цяла нощ. Беше ужасно. Разказах и на мъжа ми, защото, като ме видя в какво състояние
съм, нямаше как да не му кажа къде съм ходила.
– Той какво каза?
– Нищо, те мъжете не вярват по принцип на магии. Докато не им се случи лично на тях.
Както и да е. Не ми е важен на мен той. И това цялото приключение с шаманките беше преди
две седмици. Оттогава лека-полека взех да се оправям. И психически, и физически. На фризьор
ходих, оправи ми цвета, че много се бях запуснала. Веднага след това маникюр, педикюр,
козметик, всичко както си трябва. Почнах да излизам, с приятелки да се виждам. И най-хубавата
новина – вчера бях на среща за ново предаване!
– Сериозно? Как стана?
– Ами обадиха ми се не от нашата, а от друга телевизия. Засега предпочитам да не казвам
коя е... Направиха ми предложение, което не мога да откажа! Така че скоро се връщам на екран.
Вече се прави декорът. Екип събирам. Така че нещата ми се подреждат идеално.
– Браво, миличка. Наистина много се радвам за теб! Но мислиш ли, че наистина си имала
магия и затова всичко ти се е сгромолясало? И че после тези шаманки са я развалили?
– Не знам. В началото вярвах, а сега, като мина време, малко ми се струва невъзможно. Но
ето пък сега ти ми казваш, че и на теб са ти направили магия за спиране на предаването...
– Аз по принцип не вярвам. Няма логика разните му там енергии да ти влияят. Ама като
стана това с мен, направих каквото ми каза Стефчето за всеки случай и после забравих за
магията. Даже оттогава не се бях сещала. Сега ти като ми разказа, започнах да се чудя...
– И аз не вярвам на сто процента, просто ти разказах да знаеш с мен какво се случи.
– Аз тогава най-много се шокирах от факта, че една жена може да отиде и да даде пари да
направи лошо на някой човек. Тези пари може да ги използва за децата си или за някоя
разкрасителна процедура, да се подмлади малко. А тя си харчи парите мен да ме удари.
– То сигурно не е само за теб. Тя щом един път го е направила, утре ще поръча и друга
колежка. Но има вид на интелигентна жена, как не разбира, че това утре на нея ще й се върне?
Във Вселената има равновесие, каквото правиш, това получаваш. Мислех си, че е прочела много
книги, как пък в нито една не е срещнала темата, която да й покаже какво я чака, след като
действа чрез магии?!
– Мислиш ли, че и на нея ще й се върне?
– Бъди сигурна! Просто тези, при които ходят да поръчват магии, не ги предупреждават
какво ще им се случи, защото им е по-важно да си приберат парите. А и нали после тя пак ще се
върне при ходжата или който е направил магията, на нея да й помага. Ето ти нови пари, които ще
вземе ходжата. И така влизат в един омагьосан кръг, от който няма излизане. Започват и на
децата си да вредят, а после се чудят защо се случват и нещастия в собствените им семейства.
Другото, което не им казват тези, дето приготвят магиите, е, че част от лошата енергия, с която е
зареден предметът, директно отива в тях.
– Как така?
– Например – жена иска да навреди на съседката си. Отива, да речем, при ходжа и той бае
на вода, с която да напръска вратата й. Когато тя носи водата, държи шишенцето с ръцете си и
така поема част от лошата енергия в себе си. Това, което е поръчала за съседката – дали ще е за
болест, или развод, няма значение, то вече е преминало и в нея.
– Сериозно ли?
– Абсолютно! Само че това никой не го казва. Не се знае. И няма и да им го кажат! Това е
една от най-големите тайни на ходжите. Имат си неписано правило да не предупреждават за
това клиентите си.
– Аз за първи път от теб го чувам! А тази твоята, дето те е поръчала, виждала ли си я след
това?
– Не. Аз не съм ходила в телевизията от половин година. Нали ти казах, че тя още си работи
там, единствена от целия екип. Сега ще почна работа в друга телевизия и се надявам пътищата
ни никога да не се пресекат. Защото не знам как ще реагирам. Мога да я хвана за косата и да
помета пода с нея. Съсипа ми живота, можех да умра.
– А, бе, да не забравяме, че нищо не се знае на сто процента. Ти си я видяла по време на
сеанса с шаманките, но не се знае защо изобщо ти е излязла пред очите. Ето, аз как забравих моя
случай? Забрави и ти. Като не вярвам в магии изобщо, не могат да ми ги причинят.
– Щом това те прави спокойна и силна...
– Много се радвам, че нещата са ти се наредили! Искаш ли да се разберем да вечеряме тези
дни, много искам да ми разкажеш как спечели в „Сделка или не“?
– Става, виж кога си свободна и ми се обади, аз съм свободна всеки ден, докато не почна
снимки за новото предаване. Задължително трябва да се видим преди това.
– Разбрахме се тогава. Отивам сега малко на пътеката, че тия калории няма кой друг освен
мен да ги изгори.
– Много си хубава, Ана! Страхотна форма! Аз сега започвам да идвам редовно, защото
половин година лежане много зле ми се отрази на задника.
Двете се разсмяха и се заеха с тренировките си.

 11.

– Честит Осми март, Лили!

– Хм, как пък се сети?
– Ела тук и ме целуни!
Лили се претъркули от другия края на леглото и се озова в прегръдката на Стоян. Вече два
месеца живееха заедно, а страстта помежду им беше като в деня, когато се запознаха. Срещнаха
се в стриптийз бар, в първия работен ден на Лили. Първи и последен, защото Стоян не я пусна
да се върне повече там. Тя така и не му разказа историята си – защо беше отишла да работи на
това място, но той не губеше надежда, че един ден ще му сподели всичко. Сега беше омагьосан
от огромните й гърди и това му беше достатъчно. Поиска от нея да се пренесе да живее при него
и тя се съгласи. Харесваше му да прекарват цялото си време заедно. През деня той беше на
репетиции в театъра, а тя не му казваше какво прави. Имаше си жена, която се грижеше от
години за апартамента и дрехите му. Почистваше, гладеше и пазаруваше основните неща. На
Лили не й се налагаше да прави нищо. Вечер си поръчваха храна за вкъщи и гледаха филми. И се
чукаха. Като за световно. Стоян беше доволен. Нищо повече не му трябваше на този етап от
живота му. Кариера във възход и гадже, което го надървя всяка вечер.
Днес имаше среща с продуцент от телевизията. Обади му се вчера и му каза, че спешно
трябва да се видят. Имал предложение за него. Стоян го извика в апартамента си. Не му се
ходеше по офиси. Като иска да го види, да дойде той...
– Ооо, някой е готов за секс? – Лили измърка доволно. – Имаш ли време за един бърз?
– Още снощи ти казах, че сутринта ще идва един продуцент. Стига си ме изкушавала. Стани
и си облечи нещо, защото ще пристигне всеки момент.
– Някой е в лошо настроение. А това не е добре за срещата! Не бива да си нервен за
продуцента.
Лили се гушна в него и започва да го целува. Стоян реши да не отговаря на целувките й. Но
това не я спря. Целуваше го по врата, после премина към корема му, а накрая пое члена му в
устата си. Е, кой мъж би отказал сутрешна свирка?! И Стоян не беше от желязо! Свърши бързо.
– Голяма мръсница си, нали знаеш?
Каза й го с усмивка, докато отиваше към банята. Размазваше душ гела по цялото си тяло и
се чудеше какво ли предложение ще му направи продуцентът. В занаята всички знаеха, че Стоян
е скъпчия и работи за много високи хонорари. Едва ли този щеше да си прави труда да идва до
апартамента му, ако не беше готов да си развърже кесията. Но щеше да се пробва да го прецака.
Беше му ясна играта. Продуцентите взимаха големите пари от телевизията и подхвърляха трохи
на водещите. Беше чел интервю на онзи Рико, в което се хвалеше, че има пет апартамента – в
Дубай, Прага и не знам си още къде. Как се купуваха пет апартамента на пет скъпи места?!
Затова не правеше компромиси, когато някой продуцент го викаше в предаване, в което
хонорарът беше, както се изразяваха, символичен. За символичен хонорар се прави на маймуна
ти бе, пич!
Излезе от банята и започна да се облича.
– Бебе, побързай с душа и сложи някакви дрехи, моля те! Не искам да се мотаеш гола,
когато дойде човекът!
С Лили си викаха „бебе“, но защо, и той не знаеше. Щом й харесваше на нея така, той
нямаше нищо против. Не си говореха много. Това беше добре за него. Не обичаше някой да го
натоварва с проблемите си. Мразеше и безспирното женско приказване. С тази извади късмет.
Не беше от бърборивите. Беше фурия в леглото и това му беше напълно достатъчно. Откакто
живееха заедно, не мислеше и за биполярното си разстройство. А това беше идеално, защото
така на практика доказа пред себе си теорията си, че ако не мислиш за един проблем, той просто
изчезва. Слава богу, че не се поддаде на желанието да чете в интернет всичко за тази болест.
Щеше да откачи. Само щеше да се натовари и това да повлияе на работата му. А и кой би взел
актьор с биполярно разстройство?!
Чу звънеца на входната врата и стана да отвори.
– Влизай, пич, какво става?
– Здрасти. Хубаво апартаментче! Къде да сядам?
Продуцентът стоеше по средата на общото пространство, което обединяваше кухнята,
трапезарията и хола, и се оглеждаше доволно. Дизайнерските мебели издаваха добър вкус и
високи доходи. А при подобни срещи всичко беше въпрос на психология. Стоян реши, че може
още да го впечатли, за да види, че не е от изпадналите актьори, готови да приемат всяко
предложение.
– Ако искаш, да излезем в градината, пушиш ли?
– Пуша, да. Каква градина?
– Ела, ще седнем навън. Днес времето е много хубаво, я виж какво слънце е... – Стоян не
успя да довърши изречението си, защото Лили излезе от банята точно в този момент.
– Прекъснах ли нещо? – Лили се усмихна по нейния си детски невинен начин.
– Неее – отговори продуцентът веднага. – Стояне, кое е това хубаво момиче?
– Лили, гаджето ми. Бебе, защо не отидеш да си сложиш някакви дрехи, не е възпитано да
посрещаш гости гола.
– Не съм гола, имам кърпа.
Стоян погледна начумерено Лили и не каза нищо повече. Хвана продуцента над лакътя и го
поведе към вратата, от която се излизаше в градината. А на оня щяха да му изпаднат очите, беше
се опулил, все едно не беше виждал жена. Не му беше приятно някой да зяпа по този начин
Лили. Досега не беше изпадал в подобна изнервяща ситуация, защото не бяха излизали никъде
заедно с нея. Но само той имаше право да я гледа така! Стоян отвори вратата и даде път на
продуцента. После се наслади на погледа му – обхождаше добре поддържаната му градина с
кокетни ратанови тъмнокафяви столове и маса. После се загледа извън оградата към общата
огромна градина и басейна на комплекса.
– Добре си се уредил! – каза продуцентът и се настани на един от столовете.
– Да, добре печеля – отговори му Стоян и седна, без да си прави труда да предложи кафе
или вода.
– Откога имаш гадже? Не съм чел нищо по вестниците? Защо я криеш, много е сладка?
– Дай по същество, че нямам много време.
– Добре, виж сега каква е работата. Подписах договор с най-гледаната телевизия за игра с
големи награди. Искам ти да си водещ.
– Седмична или всекидневна? И на живо или на запис? Знаеш, имам представления в
театъра, почти през вечер съм на сцена. Снимам и филми, така че трябва да преценя дали
изобщо ще имам време да се захвана с това.
– Ей, друг ако беше на твое място, веднага щеше да се съгласи. А ти започваш с въпросите.
– На мен никоя работа не ми е на всяка цена. Достигнал съм ниво, на което мога да
подбирам ангажиментите си.
 – Виждам. Седмична е играта. На запис. Ще гледаме за един ден да записваме и четирите
предавания за месеца.
– Колко пари? И ми спести обясненията, че телевизията не дава пари и заплащането ще е
символично.
– Ами точно така е.
– Като е така, предлагай на някой начинаещ актьор, той ще дойде да води и без пари. Ако
искаш име, ще плащаш.
– Колко?
– Петнайсет хиляди лева на месец.
– За четири предавания е твърде много.
– Ще намаля малко, ако вземеш гаджето ми за асистентка, да се върти нещо пред камерите,
нали тия игри имат по някоя асистентка за цвят.
– Коя, тая с големите цици ли?
– Казва се Лили.
– Добре, ако си навит на седем на месец.
– Не, аз искам петнайсет, ти предлагаш седем, значи трябва да се срещнем някъде по
средата – единайсет хиляди на месец.
– Десет.
– Не, единайсет хиляди и на Лили три хиляди.
– Няма как да стане. Аз асистентка и без това съм намерил за седемстотин лева на месец.
Със същата визия като твоята и даже мога да си я чукам в обедната почивка без пари. За какво ми
е твоята, като само ти ще я ебеш?
– Единайсет на мен, две хиляди за Лили?
– Добре, последно – единайсет на теб, хиляда и петстотин за цицораната.
– Майната ти! Съгласен съм. Прати ми договора на имейла да го види и адвокатът ми.
– Секретарката ми ще ти се обади да й продиктуваш имейла. Тя ще ти изпрати договора и
до ден-два трябва да сме подписали. Мислил ли си какво ще стане, ако я разкараш, ще можеш ли
да работиш с нея? Защото договорът е дългосрочен, а не те виждам повече от месец с...
момичето. Не ми трябват драми в екипа. Искам те в кондиция. Знаеш, в договора ти ще има
клауза за визията ти – килограми, коса, както и за медийните ти изяви. Компромиси няма да
правя.
– Кога започват снимките?
– След две седмици снимаме и от втори април излъчваме.
– Добре. Кога е първата среща с екипа?
– Другата седмица. Ще ти звъннат моите хора.
– Разбрахме се – Стоян стана и показа, че разговорът е приключил.
Влязоха в апартамента. Лили лакираше ноктите си и изобщо не им обърна внимание. Поне
се беше облякла.
Стоян затвори вратата след продуцента и издиша шумно през устата. Беше доволен, сключи
много добра сделка. Знаеше от приятели, че най-високата заплата в най-гледаната телевизия
беше четири хиляди лева на месец. Дори за водещите на всекидневните предавания. Другата
телевизия плащаше двойно. Последната година телевизиите намалиха заплатите на водещите
съвсем целенасочено. Предпочитаха да не работят с големите звезди, защото те искаха много
пари, и така ги отстраняваха една по една. Говореше се, че първите две по рейтинг телевизии се
били договорили помежду си да намалят бюджетите си заради финансовия колапс на третата
телевизия. Така, притиснати от свития телевизионен пазар, всички телевизионери бяха съгласни
да работят за много по-малко пари от обичайното. Оплакваха се, че в момента работят на ниво
на заплащане от 2004 година. А той си уреди единайсет хиляди за един ден работа в месеца!
Усмихна се доволно и каза на Лили:
– Ще ставаш телевизионна звезда!
– Защо?
– Егати въпроса! Покажи малко радост.
– Не ми е било детска мечта. Какво трябва да правя?
– Нищо сложно. Ще си ми асистентка в телевизионна игра.
– О, значи ставаш водещ в телевизията? Това е страхотно!
– Значи се радваш, че аз започвам предаване, а че теб ще те дават по телевизията, не те
впечатли? Странна си.
– И ти си странен, но не ти го изтъквам като минус, нали?
– Защо се заяждаме, вместо да празнуваме? Да се върнем в леглото и да започнем Осми
март от начало?
– Няма ли да излизаш?
– Не. Днес целият ден ми е свободен. Чак довечера имам представление. Искаш ли да
дойдеш да ме гледаш, после може да отидем да вечеряме някъде?
– Може.
– Може?!
– Ами досега никъде не си ме водил. Стоим само тук. Мислех, че не искаш хората да ни
виждат заедно. Как изведнъж реши да излизаме?
– Ами скоро ще те гледа цяла България, трябва да репетирам безразличие към мъжете,
които ще зяпат гърдите ти.
– Това ли си мислиш? Че мъжете ми зяпат гърдите? Аз пък си мисля, че само ти реагираш
така. Никой друг не се впечатлява. Това са просто по четиристотин кубика в гърда.
– Сложила си четиристотин кубика в едната и още толкова в другата? Не е ли много? Ти си
слабичка? Как ги носиш?
– Боже, какви въпроси. Какво точно те интересува? – Лили ококори големите си сини очи.
– Гледал съм по разни интервюта как плеймейтките се оплакват, че ги боли гърбът от
многото кубици, при теб как е?
– Благодаря, че попита, добре ми е гърбът. Не ме боли. Други въпроси?
– Колко си висока?
– Метър и седемдесет, тежа около петдесет килограма. Сега ще се чукаме ли?
– Харесва ми, че си така директна.
– На мен пък ми харесва, че не ме целуваш отдолу.
– Моля?!
– Ами най ми е противно, като тръгна да правя секс и мъжът да си мисли, че като ме
поцелува отдолу, и аз страшно ще се възбудя. Ами няма. Напротив, лежа и чакам да ми го вкара,
а той ме лигави. Не знам кой я измисли тая мода, но ми прави впечатление, че мъжете са
станали еднотипни, започват по един и същи начин. Свалят ти гащите, лижат те, без да те питат
дали искаш, и си мислят, че са страшни ебачи.
– Няма да ми говориш за други мъже! Вече имаме връзка. Ще бъдеш само с мен! И виж как
ме надърви с тия приказки. Ела тук да ти го вкарам, нали не искаш да ти ближа катеричката?
Двамата се разсмяха и се нахвърлиха страстно. В спалнята захвърчаха дрехи на всички
посоки. Боже, как го възбуждаше тази Лили! Караше го да се чувства истински мъж. Изръмжа
като звяр, докато се изпразваше. Жалко, че го правеха с презерватив, дали имаше шанс да я убеди
да го правят без? Ами ако му лепне нещо?!
– Лили, искаш ли да си направим изследвания, за да се чукаме без презерватив?
– Чакай да си поема въздух, току-що свършихме, не мога да мисля в момента!
– Аз ще отида да си взема душ, ти почивай, щом имаш нужда.
Стоян се разсмя и стана от леглото. Минавайки покрай огледалото в коридора, разгледа
голото си тяло. Добре беше, даже много добре! Два пъти в седмицата тренировки все още му
бяха напълно достатъчни. Гордееше се с пресата на корема си. Красавец! „Пу, да му еба майката,
коя майка ме е родила толкова красив, бе!“ С момчетата от фитнеса така обичаха да си се хвалят,
но сега, като се сети за майка си, и настроението му се развали. Тази вещица прецака цялото му
детство. То да беше само детството...
– Лили, искаш ли да отидем до мола да си вземем някакви дрехи? – провикна се Стоян от
банята.
– Може – съгласи се тя от спалнята.
Ето затова я харесваше. Винаги се съгласяваше. Секс? Секс. Молът? Молът. Само не
можеше да готви, но то идеални жени нямаше.
Излезе от банята и се зае да изсуши внимателно косата си. Все още беше гъста и хубава.
Страхуваше се от момента, когато щеше да започне да оплешивява. Затова я подхранваше с маски.
Ползваше и крем за лицето си. Външният му вид трябваше да е възможно най-добър, ако искаше
да се задържи по-дълго на сцената. Мразеше начина, по който изглеждаха старите актьори.
Пиянски торбички под очите и суха пожълтяла кожа на лицето. При положение че повечето
реномирани фирми за кремове предлагаха и мъжка линия, какъв им беше проблемът, че не се
поддържаха?! Двеста-триста лева за дневен, още толкова за нощен, е, като добавим и
околоочния... Но си струваше да изглежда добре! Не искаше да става като тях, това го ужасяваше,
затова взимаше мерки отрано. Облече си дънки и черно поло. Лили излезе от банята и започна
да се приготвя. Стоян си пусна телевизора – „Дискавъри“. Видя как по-силното животно изяжда
по-слабото. Нищо ново. Няма какво да научи. И в театъра беше така. Спря телевизора.
– Не можеш ли по-бързо? Сварих се вече с тези дрехи.
– Не мога. Трябва да се гримирам.
– Хубава си и без грим.
– Да бе, да – Лили запротестира, докато слагаше спирала на миглите си. – Чудя се дали да
не си сложа от онези допълнителните мигли, дето ги залепят трайно за собствените ти? Знаеш
ли какви дълги ще ми станат...
– Не ги разбирам тези работи, но недей да се побъркваш само защото ще те дават по
телевизията, става ли?
– Не, не става! Ти как се поддържаш в идеална форма? Що не пуснеш едно шкембе?
– Работата ми е такава, трябва винаги да съм в най-добрата си форма.
– Ами и аз искам това, да изглеждам по най-добрия начин, какво против имаш?
– Тогава се изруси. На екран стои най-добре русото, това кестеняво не е добре.
– Не искам да съм руса! Цици и руса, клише.
– Питаш ме, казвам ти. А после спориш...
– Добре, ти повече ги разбираш нещата. Да си запиша ли час?
– Аз ще ти запиша. Ще те заведа при Бальо в мола. Аз ходя при него. Както и повечето
водещи и певици. Така че ще си в най-добрите ръце.
 – Защо се грижиш за мен? – попита изненадващо Лили, докато си обуваше ботушите.
– Не се грижа – Стоян си обличаше якето. – На грижа ли ти прилича? Аз не се грижа за
никого, освен за себе си, как реши, че се грижа за теб?
Лили замълча и тръгна към паркинга. Качиха се в колата и мълчаха, докато стигнаха до
мола. Стоян паркира в подземния паркинг и предложи:
– Искаш ли да минем първо до салона на Бальо, да видим той какво ще каже, ще ти отива
ли русият цвят?
– Може.
Вървяха по коридора на първия етаж и Стоян наблюдаваше зад черните си слънчеви очила
как мъжете зяпат Лили. Беше много секси с това малко дупе и огромни гърди. Радваше се, че е
само негова. Беше развил собственическо чувство към нея. Нямаше да я остави на никой друг.
Нямаше какво да ги раздели. Не го беше планирал, но ето че си имаше постоянно гадже и това го
правеше щастлив. Влязоха във фризьорския салон.
– А, Стояне, имаш ли записан час, не те очаквах, какво правиш тук? – Вальо се изненада.
– Не, минаваме само, исках да те питам нещо. Това е гаджето ми – Лили. Мислиш ли, че ще
й отива русо?
– Здрасти, Лили! Радвам се да се запознаем – Вальо се усмихна. – Ще й отива, разбира се.
На нея всичко ще й отива. За кога да й запишем час?
– Веднага можеш ли да я вземеш?
– Спешно ли е? Лудница ми е, виждаш. Но чакай да видя графика – Вальо погледна
големия тефтер, изписан с имена и часове. – Отидете да пиете кафе и след половин час ще я
взема.
– Добре, тъкмо и ще хапнем, че тя Лили не готви и гладен ме държи.
Тримата се разсмяха. Стоян и Лили излязоха и тръгнаха към последния етаж, където бяха
щандовете с храна. Две фенки ученички му поискаха автограф и той им се подписа на
тетрадките.
– Ревнуваш ли ме от фенките?
– Не.
– Изобщо ли?
– Нали вечер си лягаш с мен, защо да те ревнувам?
– Имаш желязна логика. Но по щеше да ми харесва да ме ревнуваш.
– Искам фаст фууд – Лили смени темата.
– А, не! Само с боклуци няма да се тъпчеш. Ела, ще си вземем риба, по-здравословно е.
– Ох, и за храната ли ще ме командваш?
– Това пък какво беше?
– Нищо.
– Добре, ела да си вземем риба и салата. Предлагам ти да пробваш камбала, аз винаги ям
това тук.
Двамата обядваха и мълчаха. Лили по принцип си мълчеше. А Стоян се замисли какво
значение има за него какъв цвят ще е косата й и какво ще яде? „Пука ли ми за нея? Няма начин!“
Досега всички жени му бяха безразлични. Майка му се беше погрижила да намрази жените. До
ден-днешен не беше казвал на нито една, че я обича. Имаше някакви ученически влюбвания. Но
като цяло любовта не беше за него... Дали тая болест не беше виновна за проявения сега интерес
към Лили? Дали това биполярно разстройство не го караше да се държи странно? А дали да не
каже на Лили? Защо да й казва? Ще вземе да си тръгне, да го напусне?! Не, няма да й казва!
Харесваше му да заспива между огромните й гърди. Това го успокояваше. Откакто заспиваше с
Лили, нямаше проблеми със съня. Защо тогава да разваля всичко?! Не беше толкова тъп да си
усложнява сам живота!
– Бебенце, имаме ли връзка? – Лили го погледна мило, докато ровеше рибата в чинията си.
Айде, почна се! И тази ще се окаже досадница. Не можа да се прикрива дълго. Заведе я в
мола за парцали и вече ще поиска от него да се оженят! Стоян се чудеше какво да й отговори.
Какво ще е най-безопасно? Какво ли беше намислила? По-добре да си мълчи и да се прави, че не
я е чул.
– Бебе, чу ли ме? – Лили обаче настояваше на своето.
– Какво каза, бебе?
– Имаме ли връзка?
– Сега в мола ли ще го обсъждаме?
– Никой не ни слуша. Няма никой близо до нас.
– Ами в какъв смисъл ме питаш? – Стоян се изнервяше.
– Сутринта каза, че искаш да го правим без презерватив, и сега си мисля, че ако имаме
връзка и се изследваме, аз нямам нищо против.
– А, това ли било! – отдъхна си Стоян. – Да, имаме връзка! Така мисля аз, ти как мислиш?
– Щом ти го казваш – Лили му се усмихна толкова невинно, че той се наведе и я целуна.
– Добре, утре сутринта ще отидем в лабораторията да ни изследват, има една близо до нас,
до Парк хотела.
Ето затова му харесваше да е с Лили! Кратко и ясно. Без усложнения. Беше много сладка.
Само дето се притесни излишно! Приключиха с обяда си и после той я остави в салона, за да
сменят цвета на косата й. Когато я взе след два часа, в които той си беше купил нови дънки, риза
и обувки на обща стойност около две хиляди лева, беше повече от доволен от резултата. И преди
си беше хубава, но сега приличаше на секс бомба! Дългата й нова руса коса беше изсушена на
вълни и много й отиваше. Вървеше гордо до нея по коридорите на мола и се радваше, че това
беше неговото момиче.
Разминаха се с неговата комшийка Ана. Кимнаха си. Беше гледал няколко пъти
предаването й, но не я харесваше. Прекадено високо самочувствие за неговите стандарти. А и
какво се влачеше в мола с главната редакторка на онова тъпо списание? Толкова ли не може да
си намери някоя по-хубава приятелка? Цяло лято лежеше на басейна пред апартамента му с нея.
Много добре ги виждаше през храстите, които беше засадил до делената си ограда. По цял ден
пиеха коктейли и обсъждаха мъже. Тъпи женски! Беше сигурен, че Ана нарочно си избира
грозни приятелки, за да изпъква тя! Като съседката им Вера. С пискливия глас, разведена и
вечно нервна. Не я понасяше. Но и тя лежеше на шезлонгите с Ана и цяло лято му опъваха
нервите с неспирното си дрънкане. Затова си беше купил собствен шезлонг и чадър и се печеше
в двора си. Кухи лейки! Никога не би имал връзка с жена като Ана! Никога!
– Лили, на колко години си?
– На двайсет и една, а ти?
– На трийсет, не знаеш ли? Мислех, че си прочела всичко за мен в интернет? – Стоян се
изненада.
– Защо да го правя? Ако искам да знам нещо за теб, не е ли по-лесно да те питам?
– Желязна логика! Много си сладка! В интернет ще прочетеш страшни глупости за мен, не
им вярвай. Но повечето ми бивши четяха и вярваха.
Лили нищо не каза. Вървеше по коридора на мола и зяпаше дрехите по витрините.
 – Няма ли да ме попиташ много ли бивши имам? – Стоян се дразнеше, че нищо не го пита
и нищо не разказва за себе си.
– Не, какво значение има? Нали сега сме заедно, не ме интересува какво се е случвало
преди това.
– А ти? Колко си имала преди мен?
– Защо мъжете задавате този въпрос? Защо ви е важно да знаете? Но по-тъпия ви въпрос е:
„Аз ли съм ти най-добрият?“.
Стоян спря да върви и се опули. Направо зина от изненада. Тая си я биваше.
– Какво казах, защо ме гледаш така?
– Нищо. Ела да ти купя една рокля за довечера.
– Къде ще ходим?
– Нали ти казах, ще ме гледаш в представлението и после ще вечеряме.

 12

– Видя ли го Стоян с каква кифла беше?
– Видях, много му отива!
Ана и Ева се изкикотиха. Бяха решили да убият малко време в мола. Довечера нямаше да
празнуват заедно Осми март и следобедната разходка беше единствената им възможност да се
видят.
– Да седнем да пием по едно кафе?
– Разбира се, ама аз ще си взема и торта.
– Евче, недей да се излагаш! Тъкмо сме влезли във форма за лятото, недей да си я разваляш
със сладко.
– Притеснено ми е за майка ми, а знаеш, когато съм нервна, ям сладко – каза Ева, докато
сядаха в кафенето.
– Е, да, щом е така, поръчай си. И аз ще си взема. Ето го сервитьора. Две шоколадови ли да
поръчаме?
– Да, две шоколадови торти и две кафета, моля – поръча Ева.
– Какво става с майка ти?
– Не е добре нещо. Тръгна по изследвания. Чакаме резултатите днес или утре. Затова не ми
се излиза довечера, не съм в настроение за празнуване.
– Да, остани си вкъщи с вашите. Чакай аз да звънна на Вера, да я питам какво ще прави
довечера, че нещо ми се губи в последно време.
Ана извади телефона от чантата си. Набра номера на Вера и зачака. Къде се губеше
любимата й съседка? Преди се виждаха постоянно, споделяха, обсъждаха живота, а сега никаква
я нямаше...
– Ало, къде си бе, бонбонче?
– Здрасти, Ана, вкъщи съм си – Вера отговори едва-едва.
– Всичко наред ли е при теб, никаква те няма?
– Да, добре съм, ама имам малко работа сега, айде утре да ти звънна, става ли?
– Исках да те питам за довечера нещо ще организираме ли?
– Имам си нещо за довечера. Айде, ще се чуем – отговори неопределено Вера и затвори.
Ана се зачуди какво ли ставаше. Дали не я избягваше нарочно? Защо се държеше така
дистанцирано? Не помнеше да я е обидила с нещо...
А сега трябваше да си седи сама на празника вкъщи. Гадже нямаше. Приятелките й си
имаха своите планове. Лоша работа! Беше си купила нова рокля специално за Осми март още
преди месец. Секси и предизвикателна. С голямо деколте и впита по тялото. А сега нямаше защо
да си я облече. Щеше да остане на закачалката в огромния й гардероб. На кой мъж можеше да се
обади по това време и да го покани да празнуват?! Започна да превърта имена в главата си, но
нищо по-специално не й хрумваше. И в работата си имаше проблеми...
– Евче, чула ли си нещо по вашите среди за мен?
– Какво по-точно?
– Дали ще ме сменят?
– Не, не съм чула да се говорят такива неща. Защо си го мислиш? – Ева я погледна
притеснено, докато разбъркваше захарта в кафето си.
– Много взеха да ме критикуват шефовете. – Ана отхапа голямо парче от тортата си. – Не
съм свикнала така, притеснено ми е.
– Спокойно, нали знаеш, че всеки минава през някакви периоди. И това ще отмине.
– Да, права си. Чудя се дали да не си купя нова кола? Ще продам тази, ще добавя малко
отгоре и ще взема нещо ново.
– Това откъде го измисли? Трябва ли ти нова?
– Не, ама няма какво да правя. Умирам от скука напоследък. Нищо не ми се случва.
– И това ще отмине.
– Казах ли ти екипът какво е измислил да подготвим за предаването ни на Великден?
– Не.
– Искат да пътуваме през април до Израел, да снимаме на Божи гроб. Ама аз не знам много
по темата. Ти ходила ли си там?
– Не съм. Но е най-важното място на света за нас, християните. Мястото, където е
погребан Исус Христос след разпъването му на кръста. Знам, че се намира в една църква в
Йерусалим. Спокойно, имаш достатъчно време да се подготвиш преди пътуването. Можеш да
направиш много хубаво предаване, сигурна съм!
– Да ставаме ли вече? Нямам настроение дори да обикалям по магазините! Ще се
прибирам направо вкъщи, нещо не съм в настроение.
– Чакай да си доям тортата поне! Ако искаш, може да поискаме сметката през това време.
А, майка ми звъни, ще вдигна да видя какво иска.
Ана се огледа за сервитьора. Извика го и зачака да донесе сметката. Погледна към Ева и
видя, че сълзи се стичат по бузите й. Не беше чула какво говори и не разбра какво става. Изчака я
да приключи разговора и попита:
– Какво става?
– Майка ми се обади. Излезли са резултатите... Рак... – Ева се разплака.
– Как така?! Сериозно ли?
– Моля те да останем още минутка-две, нямам сили да стана. Краката ми омекнаха. Не
мога да повярвам. Не бях подготвена да чуя подобна диагноза.
– Разбира се, ще останем колкото искаш. Ако искаш, да те закарам у вас?
– Не, не мога още да я погледна. Не знам какво да й кажа. Знам, че в момента има нужда от
подкрепата ми, но ми трябват няколко минути да се събера, за да мога да й дам кураж на нея.
– Както кажеш, ако мога аз с нещо да помогна?
– Не, просто дай да поседим малко.
– Добре. Колкото ти е нужно.
– Знаеш ли, имам една настолна книга на Луиз Хей, казва се „Излекувай живота си“. Тя е
като наръчник как да отстраним психическите причини за заболяванията. Идеята е, че болестта
идва вследствие на собствените ни мисли, страхове, чувство за вина и гняв. Аз много вярвам на
тази теория. В края на книгата има една таблица, в която е описано подробно коя болест
вследствие на каква мисъл идва.
– Това по какъв повод го казваш?
– Няма логика, не разбирам. Майка ми и рак?!
– Защо?
– Преди няколко дни проверявах точно за диагнозата рак, защото една колежка ме беше
помолила. Помня го много ясно! Пишеше, че вероятната причина за рака е дълбока обида,
дълготрайно негодувание, дълбока скрита тайна или скръб, разяждаща отвътре, съхраняване на
омраза. Това се изброяваше, сигурна съм, още е пред очите ми, но няма логика, нищо от това не
се отнася за моята майка.
– В какъв смисъл?
– Майка ми не може да има рак, защото тя няма скрита тайна, която да я разяжда отвътре!
Нито пък е обидена на някого! А досега за всяка болест, която съм проверявала по книгата,
човекът е имал мислите, които са изброени. При майка ми нещата не се връзват.
– Първо, не знам защо толкова вярваш в теорията, че болестите идват вследствие на
мислите. И второ, опитът от предаването ми показва, че всяко семейство има скрита тайна.
– Не и нашето. Аз не съм ги чула един път да се скарат!
– Може просто да не се карат пред теб. Ти не си постоянно вкъщи. Освен това откъде
знаеш, че майка ти не се е измъчвала от някаква обида години наред? Не се карат, защото тя
може да си премълчава в името на семейното щастие, но болката отвътре да я разяжда. Ами
тайната като причина за болестта също остава като вариант.
– Голяма специалистка стана изведнъж! Но нашето семейство не е като лудите, които
гостуват в предаването ти! Не можеш от тях да си вадиш изводи за майка ми и баща ми! Няма да
ти слушам глупостите повече!
– Ти така каза, че вярваш в тази теория...
– Вярвам безрезервно! Но няма връзка с майка ми, разбираш ли?! Идеята на книгата е, че
пътят на изцелението е да простим и да се освободим от миналото! Но тя няма минало! Знам
целия й живот! От какво ще трябва да се освободи, за да се излекува?! Как ще й помогна да
оздравее? Това ме съсипва. Когато се прибера вкъщи, какво да й кажа?
– Само се успокой, да не ти стане лошо.
– Тръгвам си, ще се чуем после.
– Добре.
Ана съжали, че изобщо каза нещо. Но искаше да помогне. Просто продължи да разсъждава
в посоката на казаното от Ева, за да бъде мила. Години наред се правеше на тъпа като защитна
реакция. Когато сам си казваш, че не четеш, че не разбираш, хората нямат високи очаквания и
изисквания от теб. И така живееш по-лесно. За едно осиновено момиченце по-лесно беше да се
надсмива на незнанието си, отколкото да се бори за първото място в училище. При Ана имаше
повече природна интелигентност, отколкото прочетени книги, но в никакъв случай не беше тъпа.
Но обичаше да се прави на тъпа! Така и мъжете й се връзваха по-лесно. Само че в последно
време и мъже нямаше...
Плати сметката в кафенето и си тръгна. Не влезе в нито един магазин. Беше изпаднала в
апатия. Дори новите колекции обувки не можеха да оправят настроението й.

 13

Стоян направи страхотно представление. Раздаде се максимално. Лили го гледаше! За
първи път беше на негова постановка в театъра. Неговата Лили, с огромните цици. Играеше
специално за нея. Знаеше, че седи на втория ред, и гледаше право в нея. Искаше да я впечатли.
Казваше всяка дума специално за нея. Стараеше се. Изпъваше врата си и вдигаше гордо главата
си. Гледаше с онзи царствен поглед, който само той умееше. Искаше да й се хареса максимално.
Да го похвали. Да му каже, че е най-страхотният актьор на света. Само при мисълта за нейното
признание, и се беше надървил! Беше невероятно усещане – да играе надървен през цялото
представление. Хем го болеше от тази превъзбуда, хем му беше хубаво. Една тръпка
преминаваше през гръбначния му стълб. Тръпка на очакване. Как ще разтвори краката й и как ще
й го мушне бързо. За малко да забрави репликите си от тая приятна сладка омая...
Представлението най-после свърши. Цялата зала беше на крака. Аплодираха го бурно.
Минути бурни аплодисменти, може би десет, а дали не и петнайсет... Лили го гледаше с
обожание. Или поне така му се струваше. А той се чувстваше на покрива на света!
Кимна на Лили да влезе зад кулисите. Изчака я. Когато дойде при него, веднага се хвърли
на врата му. Целуваше го и го прегръщаше както само тя умееше. Влязоха в гримьорната му
хванати за ръце. А там го чакаше Йоанчето.
– А, колежке, какво правиш тук? Днес нали нямаш представление?
– Дойдох да те видя, нали е Осми март...
– Ами не съм сам, както виждаш. Би ли излязла, за да се преоблека? – Стоян нямаше
никакво намерение да я запознава с Лили.
– Виждала съм те гол, защо да излизам?
Стоян не каза нищо. Преоблече се спокойно и без да бърза. Хвана Лили за ръка и излезе от
гримьорната. Йоанчето продължаваше да стои вътре и да мига объркано. Това предвещаваше
буря, но имаше време да се справи с нея. Сега искаше да бъде само с Лили. Тя все още го гледаше
с обожание. Тръгнаха по тротоара към паркинга.
– Как ти се стори представлението?
– Ти беше страхотен! Невероятен! Най-добрият си просто! А как само стоиш на сцената?!
Истински бог!
– Наистина ли? – Стоян се спря и я погледна.
– Да, бебе! – Лили го гледаше със сините си очи, изпълнени с възхищение.
– Искам всеки път, когато имам представление, да идваш да ме гледаш!
– Може!
Наведе се и я целуна. Не му пукаше, че хората ги гледат. За първи път в кариерата си искаше
някоя жена да идва да го гледа всеки път в залата. Имаше нужда от нея и от нейното възхищение.
Тя го зареждаше. Даваше му енергия, както никоя друга! А за един мъж това беше най-важното!
Но тъпите кокошки си мислеха, че за мъжа най-ценното е външността, позите в секса или
позициите в кариерата на жената. Нищо подобно! Единствено енергията, която му дава жената,
интересуваше мъжа! Когато спре да му я дава, той си тръгва. От това и само от това зависеше
продължителността на една връзка. Това беше тайната на мъжете!
– Бебе, много си хубава с тая рокля! Казах ли ти го вече?
– Да, бебе. И ти си много хубав!
– И с тая нова прическа, не знам как ще те опазя!
 Двамата се разсмяха и се качиха в колата му. Стоян реши да й направи един последен тест,
да я види как ще реагира.
– Леле, бебе, забравихме да запазим маса в ресторанта! На Осми март без резервация сме
за никъде. Ужас, ще трябва да се прибираме вкъщи! – престори се на разочарован, но ако
поискаше, можеше веднага да намери маса поне в два елитни ресторанта.
– Добре – каза Лили абсолютно спокойно.
– Е, как добре, само дето си си правила прическа и грим, кой ще ти ги види вкъщи, пък и
тая хубава рокля...
– Ами ти ще ме гледаш. Какво толкова? Ще си поръчаме пица, да не ти пука, бебе!
Очакваше Лили да му вдигне скандал, че е забравил да направи резервация, или да се
вкисне, че напразно се е гримирала. Или беше много хитра малка артистка, или наистина си я
биваше.
Прибраха се вкъщи. Поръчаха пици и салати. Гледаха филм и се чукаха. После пак...
Животът с Лили беше прекрасен.

 14

Ана имаше страх от гробища и погребения. Ако имаше начин, днес не би дошла. Но
нямаше...
Ева погребваше майка си. И трябваше да я подкрепи в този най-труден момент.
Няколко дни след като чу диагнозата, Надя се подложи на операция. По спешност. Туморът
беше много голям. Лекарите искаха да го изрежат колкото се може по-бързо. Казаха, че
операцията е стандартна, нямало страшно. Надя не се събуди от упойката. Отиде си на
операционната маса. Ева страдаше, че нямаха време да се сбогуват, да си кажат още толкова
много неща. И че беше останала сама, без майчината обич и подкрепа.
– Няма за какво да се упрекваш, тя знаеше колко много я обичаш! – каза Ана, докато
помагаше на Ева да се качи в колата, след като ковчегът беше спуснат в земята.
– Дано, дано... – Ева плачеше неудържимо.
– Трябва да бъдеш силна, заради баща ти, той има нужда от подкрепата ти – Ана запали
двигателя на колата си и излезе от паркинга на гробищата в Бояна.
– Не ми говори за него, не искам нито да го чувам, нито да го виждам! Карай ме направо в
офиса. Довечера ще спя при една колежка. Няма да се прибирам повече вкъщи.
– Чакай, почни отначало. Извинявай, но последните дни не исках нищо да те питам.
Виждам те, че си съсипана, но ако можеш, пак да ми обясниш какво ти е казала майка ти, преди
да влезе на операцията, че онзи ден по телефона почти нищо не ти разбрах?
– Тя не искаше да се оперира, аз я накарах, аз съм виновна – Ева хлипаше.
– Не си виновна за нищо, престани с твоето вечно чувство за вина. Нормално е, когато
чуеш, че майка ти има рак на матката, да искаш да се оперира. Нали ви казаха, че задължително
трябва да се изреже това нещо?
– Да, обаче тя не искаше да се оперира! Каза ми директно, че не й се живее повече.
– Защо?
– Заради баща ми. Каза, че цял живот й е изневерявал. Била е много нещастна и нямало
смисъл да живее повече. Пренебрегвал я като жена. Бил студен към нея. Това ми го каза за първи
път вечерта преди операцията, а аз си мислех, че всичко между тях е идеално.
– Затова ли сега не искаш да говориш с него? Обвиняваш го?
– Да! Довечера ще спя у колежката, а утре ще си потърся квартира.
На Ана й се искаше да й каже: „Аз нали ти казах, че има нещо“, но си замълча. Не беше
нейна работа. Но разбра, че и най-щастливото семейство крие своите тайни. Разбра и защо Ева
на четиресет години живееше още с родителите си. Майка й, тъжна в самотата си, караше Ева да
се чувства виновна винаги, когато поискаше да се изнесе под наем, и я държеше до себе си, за да
не е сама. Което беше ужасно егоистично, защото разбиваше и живота на дъщеря си. И ако беше
толкова нещастна, защо не се беше развела? Трябва ли на всяка цена да задържиш един мъж,
дори когато виждаш, че той не е щастлив с теб и предпочита други жени? Въпроси, на които
нямаше вече кой да отговори...
– Вчера отворих отново книгата на Луиз Хей – започна тъжно Ева. – И тя дава много
интересен пример. Казва, че стридата поема малка песъчинка и за да се предпази, изгражда
твърда и лъскава обвивка около нея. Ние я наричаме перла и смятаме, че е красива. Хората пък
вземаме някоя стара рана, постоянно я дразним и чоплим, като задължително махаме
образувалата се коричка, и така след време се оказва, че имаме тумор. Пише, че причината
жените да имат толкова често тумори в областта на матката е, че вземат някоя емоционална
рана, някой удар по тяхната женственост, и започват да се грижат за него и да си го отглеждат.
Нарича го „синдрома „той ми причини болка“. Яд ме е, че никога няма да разбера какво точно е
станало с моята майка, за да си отгледа този тумор!
– Има начин, питай баща си.
– Никога няма да му проговоря, не искам и да го виждам.
– Истината винаги има две страни. Не можеш да му се сърдиш само заради това, което ти е
казала майка ти, трябва да изслушаш и него. Той може да ти каже още нещо, например каква е
била причината за неговите изневери.
– Как може да разсъждаваш така?! Не извинявай греха му! Той уби майка ми, никога няма
да му го простя!
– Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Не искам да влизаме в спорове точно днес.
Когато искаш, обади ми се.
Ана спря пред редакцията на списанието и изчака Ева да слезе. Помаха й за довиждане и
потегли с колата към апартамента си.
Сега беше идеалният момент най-после да седне и да прочете всичко, което й бяха
подготвили от екипа, за Божи гроб, Йерусалим и Възкресението. Беше решила да се подготви
добре за пътуването до Израел и да даде всичко от себе, за да направят едно наистина хубаво
предаване.

 15

На 22 март Стоян се събуди със свит на топка стомах. Беше изнервен и притеснен. Почти
не беше спал през нощта. Въртя се в леглото. Става, пуши в градината. Не искаше да буди Лили,
нека поне тя да изглежда свежо. Днес щяха да снимат първите записи на телевизионната игра,
която щеше да води. Беше излизал толкова пъти пред публика, но всеки път се притесняваше, все
едно му е за първи път.
Стана и влезе направо в банята. Избръсна се. Намаза хубавото си лице с дневен и
околоочен крем.
Разгледа внимателно парфюмите си. Кой да избере? Трябваше да е нещо много специално!
За ден като днешния единственият правилен избор беше „Oud Wood“ на Том Форд. Купи си този
парфюм от магазина на „Есте Лаудер“ въпреки височката му цена от 350 лева за 50 милилитра,
защото прочете, че уд е най-скъпата парфюмерийна съставка в света. Експерти я оценявали като
рубин, а други я наричали течното злато. Извличала се единствено от смолата на заразено и вече
мухлясало дърво от специален вид. Уд имаше невероятната миризма на тамян – онзи
специфичен дъх на арабските парфюми, и се освобождаваше от кожата на слоеве. Първоначално
ароматът беше едновременно пикантен и горчив, а след това ставаше сладък. След като провери
в кои парфюми се съдържа уд, Стоян веднага си купи този. Обичаше да притежава вещи с
характер.
Преметна една голяма кърпа през кръста си и отиде да събуди Лили. Тя му се усмихна и го
задърпа обратно към леглото.
– Остави ме. Няма да се чукаме. Ставай по-бързо.
– Какво ти става, бебе? Какви са тези нерви рано сутрин? – попита го Лили между две
прозявки.
– Не искам да закъснявам! Аз никога не закъснявам. Така че не се мотай, ставай бързичко.
– Какво толкова, това е просто запис на предаване?! Какво ти става? – Лили се запъти към
банята.
– Сега да не седиш вътре два часа? След половин час трябва да сме в колата! Знаеш, че ще
ни изпратят служебна да ни вземе, нали? Не искам шофьорът да ни чака. – Стоян ровеше в
гардероба за идеалния чифт дънки. – Да обуя ли тези, добре ли ми стоят?
– Какво значение има, там нали ще ти дадат костюм? – Лили не си направи труда да му
помогне.
Щеше да я види за колко време ще се вземе насериозно. Кога ли щеше да я тресне звездната
болест и нея?
Но не можеше сега да мисли за Лили! Добре че на репетицията успя да поговори с
режисьора и да го убеди да показва предимно десния му профил. Знаеше, че повечето звезди си
мислеха, че левият им е по-добрият, но Стоян си харесваше десния и никой режисьор нямаше да
му казва обратното! Той и само той знаеше какво е най-добре за него!
Загледа се в собствената си огромна снимка, закачена в рамка на стената. Облечен с дънки,
бял потник и бос, седнал на висок бар стол. Изглеждаше много добре, мамка му! Дано да не
забрави да се усмихва по-често днес! Небрежната усмивка му се получаваше много добре!
Козметичката дали му беше махнала космите в ушите?! Беше й казал! Дано да си е свършила
добре работата. Само това оставаше – звукарят, когато му поставяше слушалката в ухото, да види
косми в ушите му и да го разнася от първия ден.
 По време на записа на предаването в слушалката щеше да му говори главната редакторка
Буба. Жена на около четиресет години, разведена, с едно дете. Истеричка. Беше я проучил.
Искаше да знае хората, с които работи, кои са и какво може да очаква от тях. Дали Буба щеше да
му помага, или да го саботира? На репетицията й направи няколко комплимента, поиска съвета
й по някои въпроси и се възхити на професионализма й. Това вършеше много добра работа при
този тип жени. Изцяло посветени на работата си, те си умираха някой да оценява труда им.
Мислеше си, че вече я беше спечелил и тя щеше да работи за неговото добро представяне. Това
му беше най-важно! Въпреки че правеше много добри роли в киното и театъра и не зависеше от
работата си в телевизията, искаше и в предаването да блести във всеки един миг. Много беше
суетен и не трябваше да оставя нищо на случайността. Да няма изпуснати безсмислени реплики
и неестествено поведение. А това нямаше как да стане без помощта на главната редакторка. Ако
с комплиментите не беше я спечелил, щеше да я ощастливи с едно здраво чукане! Днес щеше да
усети как работят заедно и щеше да направи всичко, за да я има на своя страна. Всичко.
– Лили, излизай де! – провикна се Стоян към банята.
– Ей, голямо бързане! – Лили излезе омотана в пухкавата си розова хавлия.
– Побързай, имаш време само да изсушиш косата си. Да не почнеш сега да се гримираш,
там ще го направят.
– Знам, спокойно, след малко съм готова.
– Знам го твоето след малко! Кафе ще пием ли сега, или направо в студиото?
– Както ти искаш – Лили включи сешоара.
– Добре, там ще пием. Имам назначена асистентка, това й влиза в задълженията, ще
донесе. За колко ли време ще ги заснемем тия четири предавания? В колко ли ще свършим
довечера? Защо поне в първия снимачен ден не снимаме едно или две, а утре можеше да
продължим! Да видим заснетото как се получава, а не така набързо. Може да има нужда от
корекция нещо, ей, много се изнервям!
Лили не му отговори, сешоарът бръмчеше и тя не го чуваше. А и какво да му отговори, като
за първи път щеше да се снима в телевизионно предаване. Пък и Стоян много добре знаеше
отговора на въпроса си. Снимаха се по четири предавания наведнъж, за да се пестят пари на
продуцентите. За един снимачен ден, като се заснемат четири предавания, а се платят хонорари
на целия технически екип за един работен ден, а не за два или за четири, спестеното отиваше в
джоба на продуцента. Така работеха всички екипи и Стоян нямаше право да се оплаква. Започна
да си повтаря, че днес ще е страхотен ден. Снимките ще минат гладко. Няма да има технически
повреди, заради които да трябва да висят часове в гримьорната. Всички ще са мили и
внимателни. Никой няма да го ядоса...
– Лили, готова ли си? – извика й нервно. Лили спря сешоара. Нищо не му каза. Облече
дънки и риза и каза, че е готова. Харесваше му как се облича. Това говореше, че всичко й е наред.
Когато една жена ходи с къси поли и високи токчета, било сигнал, че е в криза. Или поне така
беше прочел в една статия в интернет, докато убиваше времето си в тоалетната. Жената скъсявала
дължината на полата си и увеличавала височината на токчетата, когато не била в мир със – себе
си. И мъжете трябвало да се чувстват спокойни, когато видят жена с дънки и маратонки.
Съседката му Вера винаги ходеше с ужасно къси поли, ама дали, защото според статиятаята беше
нещастна, или защото си го търсеше, не можеше да реши. Веднъж му беше писала във фейсбук
съобщение, че може да му отиде на гости, но той отклони предложението, защото не искаше да
се забърква с разведени комшийки, особено когато имаха и досадно дете.
Такива мисли се въртяха в главата на Стоян, докато вървяха по паркинга на комплекса.
Видяха служебната кола, спряла зад бариерата. Бяха успели навреме да излязат от вкъщи. Това
беше добре. За Стоян точността беше от изключително значение. Кой щеше да го вземе
насериозно, ако закъснява? Имаше си принципи и си ги спазваше. Слава богу, че Лили се облече
бързо. Защо изобщо беше предложил тя да участва в предаването? Дали нямаше да му пречи да
се концентрира? Дали щеше да мрънка, да се оплаква или да му се глези? Реши да я предупреди:
– Виж сега, когато влезем в студиото, няма да показваме, че сме близки. Да не ми висиш на
врата или да ме целуваш. Трябва да се държим като колеги, на дистанция.
– Добре – съгласи се Лили и влезе в служебната кола.
Бързо пристигнаха в студиото. Стоян влезе в гримьорната и затвори вратата след себе си.
Обичаше да се концентрира, докато го гримират. Дразнеха го шумът и безсмислените разговори.
Асистентката му се появи и го попита дали има нужда от нещо. Той поиска кафе и вода със
стайна температура. Тя веднага му ги донесе и го остави сам. Стоян отпи от кафето си и
заразглежда гримьорната – бели стени, захабени от времето, с много мръсни петна. Два стола,
единият леко счупен. Мръсно огледало. Под огледалото беше разположена голяма маса с
подредени на нея гримове. Под масата се виждаха огромни черни петна, останали от подметките
на обувките, които се бяха отърквали в стената. Това беше ужасно грозен навик на повечето,
които сядаха за грим. Да подритват стената пред себе си, волно или неволно. Отмести погледа
си, днес нямаше да се депресира. Защото знаеше, че така ще му падне енергията и няма да
изглежда добре на екран. Обеща си цял ден да се раздава, за да направи хубави предавания. Но
обстановката го потискаше. Дали в американските телевизии гримьорните изглеждаха толкова
мизерно? Едва ли! Беше чел, че там звездите записват в договорите си безброй изисквания –
какви да са цветята в гримьорната им, плодовете, марката минерална вода и дори в какъв цвят
трябва да са боядисани стените. Ако Стоян поискаше това в своя договор, само щяха да му се
изсмеят. Да го вземат за някой ненормалник.
В българските телевизии се работеше на конвейер. Няколко предавания едно след друго,
без време за почивка и без много претенции. Реши, че нищо не може да промени и няма смисъл
да мисли за това. Единствено важно беше в края на месеца да получи хонорара си.
Първо облече костюма, който му бяха оставили на щендера. После обу обувките, които
стилистката му беше избрала. Погледна се в огледалото и остана много доволен от видяното.
Беше му важно да се хареса, иначе нямаше да има настроение по време на записа. А това много
му личеше. Камерата улавяше всичко от емоционалното му състояние. Не умееше да поставя
маска на лицето си. И режисьорите точно затова обичаха да работят с него, заради емоциите,
които показваше. В повечето случаи отчиташе това за свой плюс, но днес не трябваше да личи
раздразнението му.
Влезе гримьорката. Беше работил с нея и по други проекти. Скромно и тихо момиче. Това
му харесваше, защото тишината преди снимки му беше изключително важна. Имаше една
гримьорка с постоянни напъни да става звезда. Не обичаше, когато се случеше да работи с нея,
защото много го натоварваше с постоянното си дърдорене, театралничене и разкази за секс
подвизите й с извести мъже. Беше си сгрешила професията...
Добре че гъбичката, с която нанесе фон дю тен на лицето му, беше изпрана. Иначе щеше да
вдигне скандал. Не би разрешил на гримьорката да работи върху лицето му с гъбичката, с която
преди това беше гримирала друг. Страх го беше да не му излязат пъпки или да не хване някаква
зараза. Беше маниак, когато ставаше дума за лицето му.
После дойде и фризьорът. С него нямаше какво толкова да обсъждат. Стоян имаше гъста и
хубава коса. Беше я боядисал със специалните шампоани при Вальо, които придаваха повече
цвят на косата, без да я правят да стои неестествено на екран. Фризьорът оформи бързо с четка
и сешоар косата му назад. Накрая я напръска обилно с лак за коса и Стоян беше готов за
студиото. Но дали трябваше да отиде навреме, или да се помотае малко за тежест? Познаваше
лично повечето от водещите и знаеше, че мъжете са в пъти по-суетни от жените. Вдигаха
скандали на стилистите си за най-малкото нещо. Изпадаха в истерии секунди преди ефир, ако
видеха паднало косъмче на ризата си или, не дай боже, бял косъм в косите. Дали да не спретне и
той някоя сцена от първия ден? Реши да излезе от гримьорната точно както е обявено по график.
Предпочиташе днес да го играе професионалист, отколкото да си придава важност.
Когато след минути влезе в студиото, замръзна от гледката. Лили стоеше по средата с
възможно най-сексапилната рокля. Косата й беше оформена като божествен рус водопад. Руси
къдрици се спускаха около перфектно гримираното й лице. Излъчваше хем сексапил, хем
някаква ангелска невинност. Миглите й изглеждаха по-дълги и гъсти и когато го погледна
невинно изпод тях, Стоян усети болка в слабините си. Седеше и я зяпаше с отворена уста. Не
беше виждал по-хубава жена през живота си. Пожела я тук и сега. Идеше му да разкъса роклята й
и да я повали на пода. И тогава видя мъжете, които я бяха наобиколили. Имаше ненужно много
мъже в средата на студиото, какво правеха всички тук по това време? Защо не бях зад камерите
или не редяха осветлението? Какво я зяпаха? Тя беше само негова! Огледа се да види къде е
режисьорът, за да го попита кога ще започват, но го видя точно до Лили, опитващ се да привлече
вниманието й. Ами добре, нека се позанимават всички с нея, той ще почака. Седна на един стол
и отвори папката със сценария. Реши да го прочете още веднъж и да провери помни ли условията
на играта. Не беше важно да знае всичко наизуст, защото целият текст вървеше на камерата пред
него и той можеше да го чете през цялото време. Благодарение на аутокюто водещите можеха да
говорят цял час, без да спират, а по-наивните зрители вярваха, че те помнят и знаят всичко и са
компетентни по всички въпроси. Магията на телевизията! Благодарение на слушалката в ухото, в
която непрекъснато им подсказваха, и с помощта на аутокю, от което четяха, те се представяха
пред зрителите си като интелигентни и ерудирани личности.
Стоян започна да се изнервя и извика асистентката си, нареди й веднага да разбере кога ще
започнат снимките. А бе, кой тук е звездата?!
Режисьорът каза:
– Пет минути до начало на снимките! – И влезе в апаратната. Продуцентът се мерна за
минута, колкото да поздрави, и влезе при него. На терен останаха само Стоян и Лили,
операторите и публиката.
Сега вече се чувстваше добре. Цялото внимание беше приковано в него. Главната
редакторка Буба му говореше в слушалката. Казваше му, че вярва в него и ще направят страхотно
предаване. Пускаше му шегички, за да го отпусне, и той започна да се смее. После му каза, че
първите им снимки започват на първа пролет, което било много хубав знак. Ново начало,
положителна енергия. Оставаше да започне да му говори за птичките и тревичките! „Каква
първа пролет, како, кой те ебе“, помисли си Стоян. И после започна да се смее неистово, което,
отстрани погледнато, изглежда странно, защото хората от публиката не знаят, че имаш прозрачна
слушалка в ухото и в нея често ти говорят големи щуротии. Така се случваше водещият да се смее
без причина според публиката в студиото, защото те не чуваха това, което той чуваше в
невидимата си слушалка. Добре че режисьорите на пулт се бяха нагледали на какво ли не и
просто, докато водещият се опитваше да спре смеха си, показваха картина от камерата, която не
държеше него, а госта. Така зрителите никога не разбираха конфузните ситуации от студиото и
всички бяха едни големи професионалисти.
 Стоян изобщо не поглеждаше към Лили, не искаше да се разсейва. Хвана се за главната
редакторка като за спасителен пояс. Усещаше, че може да разчита на нея, ако започне да потъва
емоционално. Беше му се случвало по време на работа да се почувства несигурен, тогава знаеше,
че трябва да има близък човек, който да го извади от това състояние.
Защото колкото и самочувствие да демонстрираше, и той имаше своите демони в главата
си. Беше наясно, че колкото по-безупречен е човек отвън, толкова повече демони крие в себе си.
И тогава чу гласа на режисьора:
– Три, две, едно, ти си!
Червената лампичка на камерата срещу него светна и тогава вече нищо нямаше значение.
Никакви мисли, никакви проблеми! Само Стоян и тунелът, в който влизаше по време на работа.
Един свят, в който се потапяше изцяло и изключваше за реалността извън студиото. Не знаеше
как успяваше да го постига, но и този път му се получи! Пълна концентрация и невероятен
професионализъм. Това беше Стоян.
На края на деня беше изморен и доволен. След записа на предаванията се чувстваше, сякаш
току-що е свършил. Мощно изпразване. Адреналинът все още го държеше. Така щеше да е
следващите няколко часа. Щяха да му трябват поне три-четири часа, за да свали адреналина, и
нямаше да може веднага да заспи. Знаеше го. Но нямаше идея какво му се прави сега! Повечето
водещи след такъв тежък снимачен ден се напиваха или друсаха, или и двете. Това беше едно
особено емоционално състояние, през което задължително преминаваш, след като часове наред
си бил превъзбуден.
Качиха се в служебната кола с Лили. С периферното си зрение видя, че хората от екипа,
които пушеха на паркинга пред студиото, го зяпат със завист. Да, той щеше да чука асистентката!
А не те! Но тя така или иначе си беше негова. Дали сега, когато щяха да я дават по телевизията,
щеше да го зареже? Да му изневери? Всички жени си тръгваха все някога. Никоя не оставаше
вечно. Дори майка му. Разведе се с баща му и го заряза. Него, Стоян. Но нали не се беше развела
с него, а с баща му?! Защо не го потърси повече, защо не се видяха?! Отгледа го баща му. И
приятелките, които водеше вкъщи. Затова за Стоян беше важно веднага след като завърши, да
започне работа и да се изнесе от дома на баща си и глупавите му жени. Не ги понасяше. Искаше
майка си.
Имаше нужда от нея и от нейната подкрепа. За нещастие обаче потиснатите емоции не
умираха. Стоян ги беше заставил да мълчат, но те му въздействаха отвътре, когато най-малко
очакваше.
Каза на шофьора да кара към резиденцията. Нямаше търпение да се прибере вкъщи. Да си
вземе душ и да изпие едно уиски.
След малко обаче размисли и помоли шофьора да спре веднага. Слезе на Цариградско
шосе. Лили започна да задава въпроси през отворената врата на колата, но той вече вървеше.
Знаеше, че шофьорът ще тръгне, защото тук не беше място нито за спиране, нито за престой. Не
му се говореше, не му се прибираше вкъщи. Искаше да повърви малко сам.
Чу телефона си да звъни, извади го от джоба и погледна. Беше Лили. Нямаше нужда сега от
нея. Реши да не й отговаря. Най-добре беше да отиде при някое бивше гадже. Да го изчука, без да
се налага да си говорят. Само че всички искаха да си говорят! След цял ден снимки се чувстваше
много странно – едновременно изпразнен и превъзбуден. Изнервен и изхабен. И в същото време
адреналинът го държеше в странна еуфория.
Вървеше безцелно по улиците, когато получи съобщение на месинджъра. От Вера,
съседката:
 „На входа стои едно момиче, казва, че ти е гадже. Била си забравила всички ключове вътре
в апартамента и те чака. Какво става? Да извикам ли охраната?“
Само това му липсваше. Панаири пред комшиите. Сега не му беше до Лили. Да се оправя.
Отговори на Вера:
„Не прави нищо. Не й обръщай внимание. Прибирай се.“
Тя веднага му върна отговор:
„Умряла съм да й обръщам внимание! Просто съм на паркинга, отивам да пия едно и я
видях. Сори.“
Колко любезна била тая Вера, помисли си Стоян, докато четеше съобщението й. А дали ще
ми го поеме? Защо да не изчука съседката?! Мамка му, беше в такова ужасно състояние! От
превъзбуда чак му се ревеше. Винаги беше така след снимки. Камерите, техниката, цялата
обстановка му изпиваше енергията, а в същото време емоциите от добре свършената работа бяха
толкова силни. Само който е изживял това странно усещане, можеше да го разбере!
Написа на съседката:
„Вера, къде отиваш? Искаш ли да минеш с колата да ме вземеш? Обикалям по улиците без
кола...“
Вера прочете съобщението и не можа да повярва! На нея ли й пишеше?! Да, нейното име
беше написал. Разбира се, че ще отиде където й каже! Откога си го беше набелязала. Много
искаше да си има гадже актьор! И не какъв да е актьор, а секс символ! Всички щяха да й
завиждат! Включително и Ана!
„Къде си?“
Стоян вдигна поглед от телефона си, огледа къде се намира и й написа.
Вера веднага му върна отговор:
„Ти си бил в квартала. Сега ще те намеря. Идвам.“
Разбира се, че ще дойде, Стоян беше сигурен. Знаеше, че отдавна му е навита. Когато се
засечаха във входа или на паркинга, се скъсваше да го зяпа и да му се усмихва съблазнително.
Дали направо да не я заведе в хотел? Или да отидат първо някъде, за да пият по едно? Но
можеше и в стаята да го изпият. Всъщност за къде да бърза, не му се прибираше вкъщи.
Вера спря колата си и Стоян се качи. Погледна я и тя се разтопи. Беше му ясно, че ще му
даде да я чука както поиска! Толкова й личеше...
Вера също го погледна и видя, че я желае. Щеше да му покаже всичко, на което е способна
в леглото! Нямаше да помисли за друга, само веднъж да му го поеме. Дано той да повдигне
темата къде ще го направят, защото не искаше от първата среща да му се нахвърля. Но нямаше да
изпусне шанса, който й падна от небето. От небето ли?! Друг път! Тя се беше погрижила за това!
Откога чакаше нещо интересно да й се случи. Някой известен мъж да я забележи. Най-после!
Явно магията започваше да работи. Струваше си чакането. И парите, които беше платила на онзи
ходжа. Бяха й го препоръчали от много сигурно място. Нов, но вече проверен. Беше влязъл преди
година в България, заедно с бежанците. Но славата му се разнасяше от уста на уста благодарение
на качествената му работа. „Най-добрия“, така го наричаха, защото никой не знаеше истинското
му име. Самият той знаеше съвсем малко български, но напълно достатъчно, за да приготвя най-
силните магии.
– Накъде да карам?
– Ти за къде беше тръгнала?
– Щях да се виждам с една приятелка, но й се обадих да не ме чака.
– Нали ти се пиеше нещо?
 – Реших, че ще го пием двамата?
– Аз пия уиски.
– И аз! – Вера му се усмихна и запали двигателя на колата си.
– Тогава карай към Драгалевци, има едно много хубаво хотелче там. Имаш ли нещо против
да си пием уискито в стаята? Много съм изморен, идвам от снимки.
– О, какво снима, нов филм ли? – Вера изгаряше от любопитство и нетърпение и нямаше
против да си вземат стая.
– Снимах ново предаване, тръгва съвсем скоро, на втори април.
– Колко интересно! Ще го гледам задължително! – Вера караше към Драгалевци с доста
над разрешената скорост, нямаше търпение да си легне с телевизионна звезда.

 16

На другата сутрин Вера се събуди в леглото си. Сама. След секс маратона Стоян беше
пожелал всеки да се прибере в апартамента си в резиденцията. Тя не протестира. Важното беше
да прави каквото той иска, за да се видят отново. Каза й да спре колата си малко преди
комплекса, за да слезе. Не искаше охраната да ги види, че се прибират заедно. Значи нямаше
намерение все още да я представя като официално гадже. Нищо, тя можеше да чака.
Стана, направи си кафе и веднага се обади на най-добрата си приятелка. Разказа й с кого е
преспала, като доста преувеличи нещата:
– Само дето не ме провеси от полилея! Правихме го във всички възможни пози! Не можа
да ми се насити цяла нощ! Много е добър!
Всъщност истината беше, че Стоян й се стори доста посредствен. Беше имала много по-
добри секс партньори! Но този пък беше известен. Всички приятелки щяха да й завиждат!
Нямаше търпение да я покани на някоя театрална постановка и после папараците да ги снимат
как излизат заедно прегърнати от театъра. Тогава щеше да се обади на всичките си приятелки и
роднини и да им каже задължително да си купят вестници, за да видят колко гадни са тия
папараци и как са я снимали без разрешението й!
По същото време Стоян взимаше душ в апартамента си няколко етажа под Вера. Не му се
мислеше в каква каша се беше забъркал. Какъв беше тоя хотел със съседката? Нямаше намерение
да се вижда повече с нея. Добре че не й даде телефонния си номер. Не искаше да му досажда. С
Лили не знаеше какво да прави. А, бе, каквото стане, майната им на всички! Най му беше хубаво
сам. Обаче в апартамента му се търкаляха всевъзможни дрънкулки на Лили. Кога ли щеше да
дойде да си ги прибере? Всъщност той заряза ли я? По-скоро не, имаше нужда от малко време за
себе си. Сега зависеше от нея как щеше да приеме станалото. Ако дойдеше да си прибере нещата,
нямаше да й се моли да остава. Ако тя поиска да се разделят, така да бъде. Но ако не му задаваше
въпроси и не чакаше отговори за изминалата нощ, можеше да остане. Беше му все едно. Можеше
с нея, можеше и без нея. А до вчера друго си мислеше. Дали не беше виновна болестта? Не, той
нямаше биполярно разстройство! Май беше крайно време да потърси второ мнение. Нали така
правят хората, когато чуят някаква диагноза? Той какво чакаше? Или да прочете в интернет?
По същото време, в съседния вход, на балкона на втория етаж Ана и Ева пиеха кафето си.
– Много ти е хубава терасата бе, Ана! Кога успя да наредиш саксиите с цветята?
– Ходих онзи ден до градинския център. Засега само мушкато купих, защото ми казаха, че
то най ще издържи, ако времето се промени. Друго ако бях купила, казаха ми, че не дават
гаранции, че няма да умре, ако застудее, нали още сме март.
– Знаеш ли, че мушкатото пази от лоши енергии? Както си наредила саксиите с червеното
мушкато, добре ще те пази! Това е феншуй по български.
– Не знаех. Значи добре съм направила? Не че вярвам в такива неща, но за всеки случай. Ти
как си? Не сме се виждали след погребението.
– Държа се. Опитвам се поне. Най-много съжалявам, че нямахме време да се сбогуваме. Да
си кажем всичко. Защото все си мислиш, че времето е пред вас, и все оставяте нещо за някой
друг ден. Мислиш си, че има време, а то няма.
– Не смея да те питам нищо, ти прецени за какво ти се говори. Само ми кажи къде живееш.
– Взех си малко апартаментче под наем. Подреждам го още. Ще те поканя после на гости.
Най-хубавото е, че пренесох целия си багаж и няма нужда да виждам повече баща ми.
 Ана отпи от кафето си. Не посмя да пита нищо за баща и, за да не я ядоса. Чакаше Ева да
каже нещо, но и тя мълчеше. И двете гледаха към градината, която започваше да се раззеленява.
Птици пееха в клоните на върбата. Идваше пролетта, а с нея надеждата за нов живот.
– Знаеш ли диетата пет-две? – изведнъж Ева подхвана ентусиазирано разговор.
– Не съм я чувала. Да не си я започнала?
– Да, разучих я подробно и имам големи надежди! Ще я спазвам стриктно и за лятото ще
съм във форма.
– Ти и сега си във форма, Ева. Нямаш нужда от диети.
– Очаквах да ме подкрепиш. В състоянието, в което се намирам, имам нужда да се
занимавам с нещо ново. И като не измислих какво друго, започнах нова диета.
– Какво значи пет-две? – Ана реши да прояви малко заинтересованост.
– Пет дни без ограничаване на храната и два дни само по петстотин калории на ден.
– Много малко са петстотин на ден, та то едно лате ти е триста калории, а един хубав
сандвич е петстотин! Кой ще издържи само на това?
– Ами начинът е да разучиш кои храни колко калории съдържат и да не прескачаш
границата.
– И ти в двата дни изчисляваш калориите, преди да ядеш ли?
– Не е толкова сложно, колкото си мислиш. Освен това, ако избираш храни, богати на
протеини и с нисък гликемичен индекс, става по-лесно. В дните без ограничения можеш
спокойно да ядеш въглехидрати, те не са изключени, както при повечето диети.
– Седнали две жени и за какво друго да говорят освен за диети или за мъже. И тъй като
сега сме го закъсали за мъже, дай да поговорим за гладуване, че да ни стане още по-гадно! – Ана
направи кисела физиономия.
– Сега, като отслабна, ще се появи и мъж, ще видиш! Усещам, че ще стане така. Ако искаш,
дай да я правим заедно диетата, може и ти да си хванеш гадже – Ева й смигна.
– Не е смешно! Никога не съм била толкова време без гадже, дори някой за една вечер не
мога да забърша. Седя си сама в апартамента и си пия коктейли на терасата.
– Поне хубава гледка имаш! Я го виж – Стоян е излязъл в градината си.
– Какво да го гледам, не ми е интересен. Кажи още нещо за диетата, трудна ли е, аз дали ще
издържа?
– Ако я правим двете, ще е много по-лесно. Те така съветват, тия американци, дето са я
измислили, да я правиш заедно с приятел, за да се подкрепяте.
– А тези два дни, в които не трябва да ядеш повече от петстотин калории, последователни
ли трябва да са, или както сам си избереш?
– Сам си ги решаваш, но диетолозите съветват, че е най-лесно да издържиш, ако са
понеделник и четвъртък. Всеки сам си избира кои дни и с кои храни му е най-лесно.
– Ще мога ли да запомня кое колко калории има? Много ми усложняваш живота.
– Има си таблица, ще ти я дам и ще гледаш. Не е сложно, като му хванеш веднъж цаката.
Ще махнеш например в тези два дни сушените плодове, защото в сто грама сушени смокини,
боровинки или фурми има по триста калории. Преди не си се замисляла, че в сто грама мюсли
има четиристотин и трийсет калории, нали?
– Не съм. И значи, ако ги изям, само с тях влизам в калориите и не мога да ям нищо друго
за деня?
– Значи няма да ги ядеш, няма да ядеш и овесени бисквити, защото в сто грама има
четиристотин калории. Давам ти малък пример как в дните с по петстотин калории ще махаш
храни, които на пръв поглед не са ти изглеждали калорични, и си мислела, че са много
подходящи за диета.
– Е, то какво ще ядем в тези два дни, бе, Ева? Нали уж нямаше да се гладува?
– Ето сега ще ти дам конкретен пример, записала съм си в телефона менюто за утре.
Сутринта ще си направя шунка с яйца – общо двеста шейсет и една калории. Това са две яйца за
сто и осемдесет калории, една супена лъжица обезмаслено масло е пет калории и седемдесет
грама шунка са седемдесет и шест калории. Вечерта ще си приготвя една пикантна леща – тя ще
ми е двеста и единайсет калории. Ще сложа една малка глава лук – двайсет и две калории, малка
лъжичка зехтин – двайсет и седем калории, една скилидка чесън – три калории, една четвърт
чаша червена леща – сто петдесет и девет калории. Има и още няколко подправки и на тях им
има калориите в таблицата.
– Така не звучи страшно. Само че ме мързи да готвя.
– Ами можеш да си метнеш на тигана тогава двестаграмов стек от риба тон – той ти е
двеста и трийсет калории. За минути ще е готов. Това е хубавото на тая диета, че ти сам си
решаваш какво ще ядеш, стига да не излизаш извън петстотинте калории в двата дни, а през
другите пет дни си ядеш каквото искаш.
– Ще трябва да си купя кухненска везна, за да си меря всичко.
– Има ги навсякъде. Казвай, включваш ли се?
– Чакай! Ами алкохол можем ли да пием?
– Една чаша бяло вино съдържа сто и двайсет калории, а кен бира – сто петдесет и три
калории. Така че сама разбираш, че в дните за ограничаване трябва да се въздържаме напълно.
Но става въпрос за два дни все пак.
– Добре звучи, но има нещо друго, което ме притеснява. Последния месец никак не съм
добре със здравето. Вие ми се свят. Нямам сили сутрин да стана от леглото.
– Ходи ли на лекар?
– Не съм, все си казвам, че ще ми мине. Може да е от пролетта, някаква пролетна умора...
В неделя нали ще сменяме часовника по лятното часово време и това също много ще ми се
отрази.
– Сега в неделя ли?
– Да, на двайсет и седми март ще си местим часовниците с един час напред и ще спим по-
малко. Да знаеш, че това много ще ме събори. Трябва ми поне една седмица, за да вляза в час.
– Оправдания! Стига си търси причина, за да не започнеш диетата. Сега времето ти е
виновно. Преди не беше такава.
– Казвам ти, напоследък не се чувствам добре. Не само физически, но и психически. Имам
чувството, че ще се случи нещо много лошо.
– Врачка ли стана?
– Не ми се подигравай.
– Добре, давам ти цял ден за размисъл. Довечера ще ти се обадя да ми кажеш ще се
присъединиш ли за диетата. Винаги заедно ги правим, не разваляй сега традицията.
– Ама тая много изчанчена ми се струва. Нямаше ли нещо по-просто?
– Цяла седмица отделих, за да проучвам диети, казвам ти, че тази ще правим тази пролет!
Не си търси оправдания да не започваш. Тръгвам сега към офиса, довечера ще се чуем.
– Тръгвай, аз ще поседя още малко на терасата да си погледам цветята. Може да си направя
още едно кафе.
– Няма ли да ходиш на работа?
 – Днес нямам снимки.
– Съблечи си поне пижамата и си среши косата. Така ли си започнала да седиш вкъщи?
– Да, за кой да се обличам. Нали ти казвам – никъде не ходя.
– Ами за себе си се облечи.
– Нямам нито желание, нито настроение.
– Това наистина не е добре. Виж ме мен, загубих най-близкия си човек, но се стегнах, не се
отчаях, че да се затворя вкъщи. Вярно, седнах да проучвам диети, ще кажеш, че не е нещо важно,
но поне си занимавам мозъка с нещо. Не бездействам, а ти какво правиш по цял ден?
– Лежа и гледам телевизия, когато не съм на снимки в телевизията.
– Много интересно! Обади се на някого, излез.
– Не ми се излиза, нали ти казах.
– Да не те е хванала депресия?
– Не. И не разбирам защо всички казват, че са в депресия. Нещо много модерно стана да си
в депресия, ама аз не съм.
– Да отидем през уикенда някъде?
– Не знам, ще помисля. Айде тръгвай, че сигурно те чакат в офиса.
Ана изпрати Ева до вратата и отиде направо в леглото. Пусна си телевизора и защрака по
каналите с дистанционното. Не й се правеше нищо. Апатията я беше превзела.
По същото време в съседния вход някой звънна на вратата на Стоян. Той се изненада,
защото не очакваше никого. Стана и отвори. Непозната жена заговори бързо:
– Здравейте, изпраща ме продуцентът на играта. Идвам да взема вещите на Лили, мога ли
да вляза?
– Влезте, ама не разбирам, какво става?
– Не е моя работа да коментирам, казаха ми само да й събера нещата и да й ги занеса в
новия апартамент.
– Нов апартамент ли има? Къде? – попита Стоян, докато показваше кои са нещата на Лили.
– В един затворен комплекс в началото на Драгалевци, преди малко го наех – отговори
бързо жената, докато пъхаше в един чувал няколкото блузи, дънки и гримове на Лили.
– Аха. Ясно... – Стоян провлачи въздишка.
– Нищо не съм казала.
– Не е и нужно. Вие сте човек на продуцента и сте наели апартамент на Лили. Ясно ми е
какво е станало, снощи аз не се прибрах и тя се е обадила на продуцента да я утешава, на него му
е харесало да я утешава и й е наел апартамент. Няма проблем. Наистина няма проблем за мен.
– Да не кажете, че аз съм ви казала нещо, че ще ме уволнят – жената го изгледа
притеснено, докато вървеше към входната врата с чувала в ръка.
– Та вие нищо не ми казахте, няма от какво да се притеснявате. Хубав ден ви желая.
Стоян затвори вратата след нея. Слава богу, че всичко свърши бързо. Един чувал с дрехи
приключи връзката му с Лили. Чудесно. Много добре. Отърва се. Беше абсолютно честен пред
себе си. Не му трябваха сериозни отношения. Беше си най-добре сам. Добре направи, че не й
каза за биполярното разстройство, за да не го разнася пред колегите. Сипа си едно уиски и седна
на дивана, като опъна краката си върху скъпата холна маса с плот от оникс. Запали си една
цигара и се замисли как до вчера беше луд по Лили, а днес вече не му пукаше. Нула. Нула
емоции за Лили. Дали пък за тази честа смяна на настроенията и емоциите не беше виновно
биполярното разстройство? Реши, че дълго беше отлагал да прочете какво има в интернет за
болестта и че сега е моментът да го направи. Отвори лаптопа и написа в търсачката откаченото
име на диагнозата си.
Намери няколко статии и се зачете внимателно. Най-общо казано, биполярното
разстройство беше класифицирано като психично заболяване, психично отклонение, което се
характеризира най-вече с промяна в настроенията. Епизоди на депресия и меланхолия, след
което периоди на еуфория. Именно това състояние психиатрите наричали мания. Тези епизоди
били циклични, но между тях можело да има периоди от време без никакви признаци на
заболяването. Някои научни изследвания посочваха примери за висока зависимост между това
психично отклонение и творческото съзидание, таланта, дори гениалността на отделни
индивиди. Хората, които са считани за биполярни, обикновено се занимават с изкуство и като
цяло са много по-дръзки, смели, общителни и приказливи.
Разбра само последното изречение и му прозвуча добре. Дотук нямаше нищо фатално за
него! Прегледа какви са основните симптоми: силно повишено настроение, двигателна
активност и мегаломански идеи. Повишеното настроение варирало до еуфория, но някои болни
ставали гневни и раздразнителни. Мисленето – ускорено, а речта – бърза. Самокритичността
винаги била снижена с отхвърляне на необходимостта от лечение. Да, симптомите при него бяха
налице. А и със сигурност смяташе, че няма нужда от лечение. От колко време си повтаряше, че
няма нужда да се обажда на доктора, за да обсъдят лечението му. Но и в прочетеното не видя
нищо притеснително. Запали си нова цигара.
Но какви бяха причините за болестта? Имаше три теории. Първата беше за генетичната
предразположеност. Втората – определена като доста непопулярна в психологията и
психиатрията – свързваше биполярното разстройство с начина на хранене и някои видове диети.
А трета популярна теория го обясняваше с нарушение на ендокринния баланс и на водно-
електролитния обмен.
В информацията излизаха имената на известни личности и Стоян се зачете. Така научи, че
актрисата Катрин Зита-Джоунс е сред известните личности, диагностицирани с биполярно
разстройство. Прочете още, че в миналото заболяването всъщност е било считано за страдание
или особеност на изявените хора на изкуството. В манийните си периоди артисти, художници,
композитори наистина преливали от енергия и сътворявали блестящи образци, а после следвали
тъмни дни, емоционален спад и затваряне в себе си. Сред известните хора, преживели или
преживяващи такива възходи и падения, беше също и певицата Шиниъд о'Конър. Стоян си
спомни, че тя беше правила опит за самоубийство на трийсет и третия си рожден ден и после
май още веднъж. С биполярно разстройство бяха диагностицирани и актьорите Линда
Хамилтън, Джим Кери и Бен Стилър. Сред писателите прочете имената на Емили Дикинсън,
Ханс Кристиан Андерсън, Чарлз Дикенс, Уилям Фокнър, Ърнест Хемингуей, Едгар Алън По,
Марк Твен и Вирджиния Улф. Списъкът продължаваше с Винсънт Ван Гог, Мерилин Монро и
Бетовен. Значи беше попаднал в страхотна компания на велики хора! Нямаше да се оплаква!
Защо обаче в списъка нямаше името на нито един известен българин? Защото болните го пазеха
в тайна, за да не сринат имиджа си ли? За какъв имидж можеше да се говори изобщо в
България?! Вече се досещаше за един телевизионен водещ, който отговаряше със сигурност на
описаните симптоми.
И накрая в раздел „Противоречия“ на Уикипедия прочете: „Сред най-активните химични
агенти, които водят до болестна картина, сходна с тази на биполярното разстройство, са
наркотиците от групата на кокаина и амфетамините. Те обаче трябва да се употребяват дълго
време, за да доведат до манийно-депресивни епизоди, като значително по-съществени в
клиничната практика са тревожно-параноидните им ефекти. В последно време се водят
разгорещени спорове по отношение на много аспекти на това заболяване. Все повече
специалисти в областта се съгласяват, че в много от сегашните случаи се касае за грешна или
изопачена диагноза. Изказва се мнение, че това, което изглежда като биполярно разстройство,
може всъщност да се дължи на нездравословна диета или на различни културни и етнически
различия, което се приема много скептично сред научните среди.“
И тогава всичко му се изясни! Той не беше болен! Или поне не от биполярно
разстройство... Явно прекаляваше с кокаина...

 17

Ана погледна часовника си – 22 часът. Слезе от таксито точно навреме, днес не биваше да
закъснява. Взе куфара си, който шофьорът извади от багажника на колата, и се насочи към входа
на летището. Там полицай проверяваше билетите на заминаващите и допускаше вътре само тези
за полета до Тел Авив. Не знаеше, че има толкова строги мерки за сигурност. Влезе, огледа се и
видя полицаи, които проверяваха зад кошчетата за боклук и всеки ъгъл. Не протестира, когато от
специалните служби отвориха куфара й и го преровиха обстойно. Зададоха й купища странни
въпроси като например кой опакова багажа й и кой й е ходил на гости последните дни. После си
взе кафе и седна спокойно на една масичка при Кети и оператора, за да чакат повикването за
самолета. Тримата заминаваха за Израел. Щяха да снимат Божи гроб в Йерусалим за предаването
на Великден.
На борда на самолета се отпусна на седалката и се загледа през прозореца. Видя, че заедно
с потеглянето на самолета, до него тръгна джип, който кара успоредно, докато самолетът не се
отлепи от пистата. През цялото време голям прожектор осветяваше плъзгането на самолета по
пистата. А после Ана заспа спокойно.
Събуди се чак при кацането на летище „Бен Гурион“. Впечатли се от размерите и красотата
му. Стените му бяха от емблематичния йерусалимски светъл камък. Високи тавани, тоалетни с
дървени подове и стени, облицовани в текстил. Мащабно и много красиво. След проверка и
въпроси излязоха от летището. Не казаха, че са журналисти и че ще снимат в Йерусалим. Просто
туристи. Бяха ги предупредили, че така ще е по-лесно. Иначе нещата се усложняваха от
безкрайните документи и разрешителни, които трябваше да си извадят. Трима туристи, които
идваха за два дни и щяха да снимат забележителности с личната си камера. Трябваха им много
кадри от Светите земи и няколко анонса на Ана, показваща къде се намира. А после в София,
благодарение на магията на монтажа, щяха да превърнат заснетото в едночасов документален
филм, който да излъчат на Разпети петък като подарък към зрителите за Великден.
Наеха кола и тръгнаха от Тел Авив към Йерусалим.
Направи им впечатление, че огромната магистрала, свързваща двата града, беше осветена
идеално и въпреки че пътуваха през нощта, имаха чувството, че е ден. Изминаха спокойно тези
шейсет километра, свързващи двата града, макар че всеки се страхуваше в някаква степен –
непрекъснато четяха за атентати и бомби.
Кети им каза да не се страхуват, защото мисията им е добра – да направят филм за Божи
гроб, и заради това Господ няма да допусне да им се случи нещо лошо. Настаниха се в хотела и
без много приказки се отправиха към стаите си. Имаха едва няколко часа да си починат, преди да
тръгнат с камерата към Божи гроб.
Сутринта след обилната закуска в ресторанта тръгнаха към Стария град. Кети беше
въодушевена, че най-после ще се докосне до тези свети места, и не спираше да говори. А Ана си
мислеше: „Какво пък толкова, едва ли ще е нещо особено“. Струваше й се преувеличена цялата
тази еуфория. Какво ли можеше да усети човек на това място? Просто камъни, покрай които е
създадена митология с цел привличане на тълпи от туристи. Беше кръстена в църква, беше
християнка, но не се вълнуваше, че ще види мястото, на което е погребан Исус Христос. Нямаше
никакви очаквания, искаше да си свърши работата по най-бързия начин и да се прибира в хотела
да почива. Болеше я глава, а болката намаляваше само след като пиеше много вода. Дали не се
обезводняваше заради топлото време?! Макар че по това време на годината не беше жега.
Прогнозите бяха за 25 градуса, но на Ана въздухът й се струваше сух и усещаше пясък в устата си.
Затова постоянно надигаше малката бутилка с минерална вода. Устата й пресъхваше
непрекъснато и й прилошаваше.
Влязоха в Стария Йерусалим през портата Яфа. Кети не спираше да говори, докато вървяха
по калдъръма на тесните улички:
– Толкова се вълнувам, че съм в Йерусалим! Още не мога да повярвам, че съм тук, трябва да
се ощипя дали не сънувам, ей, хора! Нали знаете, че още от древността този град е свещен за три
религии. За евреите Йерусалим е храмовият хълм, където Бог се почита с жертвоприношения,
мюсюлманите вярват, че тук Мохамед се е въздигнал на небето, за да получи напътствия как да
се молят мюсюлманите, а за християните това е мястото, където е разпнат Христос.
– Как намираш сили да говориш? – Ана я изгледа под натежалите си мигли. – Да, знаем го
това. А прочетох и че Старият град се разделя на четири квартала – еврейски, арменски,
християнски и мюсюлмански. А зад тези стени са светите места на трите основни религии:
Стената на плача е свята за евреите, Църквата на Божи гроб – за християните, а Куполът на
скалата на Храмовия хълм – за мюсюлманите. Успокой се, Кети, научила съм си урока! Ти се
вълнуваш прекалено много!
– Дали да не отидем после до Стената на плача? Нали знаете, между пукнатините на
масивните стени, които са руините на Соломоновия храм, поклонниците поставят бележки с
молитви и желания? Искам и аз да напиша бележка с желанията си! Задължително ще отидем,
ако ни остане време, казвам ви отсега!
– Стената на плача да не е някакъв бърз асансьор до Господ? Пишеш му бележка с
желанията си, пъхаш я в дупчиците между камъните и чакаш, така ли? Законно ли е това, кой го
е измислил и наистина ли върши работа?
– Доколкото знам, това е някакво християнско поверие. Евреите не го правят, те само се
молят, четат от свещените книги и допират главите си до Стената на плача.
– Да, виждала съм ги по телевизията как си тряскат главите в стената.
– Не си ги тряскат, а си ги допират и се молят! Само да ни остане време, и след снимките
ще отидем! – Кети не се отказваше, щом си наумеше нещо.
Вървяха в лабиринта от малки улички, изпълнени с всевъзможни сергии с висящи тениски,
рокли и екзотични подправки. Отвсякъде ехтеше гласът на търговците, които предлагаха стоките
си. Спряха на площадчето, за да обсъдят от къде да започнат снимките. Избраха едно от
кафенетата и седнаха да пият кафе с кардамон и да обсъдят графика за снимки.
– Вариантите са два – започна делово Кети, – да влезем първо в църквата и да видим Божи
гроб, или да тръгнем по Виа Долороса и да снимаме, докато стигнем до Божи гроб. Това трябва
да решим – вървим и снимаме всичко подред или първо задоволяваме любопитството си?
– Каква е разликата? – Ана сбърчи нос, докато отпиваше от ароматното кафе.
– Ти кажи как ще се чувстваш по-добре? Да тръгнем по пътя към Голгота от първата спирка
на Христос, там, където Пилат го съди, и да снимаме анонсите ти. Или да започнем отзад напред
– да отидем на мястото, където е погребан, защото за туристите това е най-интересното.
– Не разбирам какво ме питаш. Уж прочетох всичко... Какво е Виа Долороса?
– Виа Долороса, „Пътят на болката“, улицата, по която се смята, че е минал Исус Христос,
носейки кръста към мястото на разпятието – Голгота. Дълга е около един километър. Хиляди
вярващи изминават Пътя на болката всяка година. Традицията на поклонничеството води
началото си от дванайсети век, когато Йерусалим е бил столица на кръстоносците. По Виа
Долороса са разположени девет от четиринайсетте спирки от кръстния път на Христос. Пътят
към Голгота – така наричат страдалческото пътуване на Исус. Самата дума „Голгота“ е
наименованието на хълма, кръгъл като череп.
– Чакай да погледна в записките ми какво пишеше по въпроса – Ана извади изписаните
листове на масата и ги нареди между кафето и водата си. – А, ето, намерих го, значи:
„Богословието прави връзка между Голгота – лобното място на Исус Христос, и черепа на Адам,
който според вярването е погребан на същото място. Стичайки се по хълма, респективно черепа
на Адам, Христовата кръв трябва да измие телесно Адам и в негово лице символично – цялото
човечество, от греха. В християнската традиция Голгота – хълмът, също така се разглежда като
свещен център на света, пъпа на земята“. Много ми е объркано, това трябва ли да го казвам пред
камерата като анонс? Дълго ми е, няма да го запомня, Кети!
– Не е нужно да го казваш цялото, защото после на монтажа ще запишем диктор, който ще
прочете информацията,
която е важна, спокойно.
– Добре, знаеш ме, че не помня много текст, гледай да ми улесняваш нещата. А и устата ми
пресъхва постоянно, не знам, някакъв ситен пясък ли хвърчи във въздуха, но ми се пие
постоянно вода.
– Няма проблем, ще купим после още вода, щом ти е нужно. Дай сега да платим сметката и
да тръгваме, че наистина много работа ни чака и до довечера трябва да сме заснели всичко.
Какво реши? От къде започваме?
– Усещам, че искаш да отидем първо да видим Божи гроб. Разбирам, че нямаш търпение,
така че дай отзад напред да започнем – Ана се усмихна криво. – Добре че си обух маратонки, че
от това ходене краката ми ще станат на нищо. Само се чудя с този панталон, дето ме накара да си
сложа, и с тази риза как ще изглеждам на екран?! Знам, че тук за облеклото трябва много да се
внимава и няма как да вляза в храма с роклята, която си бях избрала, но така на нищо не
приличам!
Платиха и напуснаха кафенето. Добре че операторът не беше мрънкало като Ана и само си
мълчеше, че иначе филм нямаше да се получи. Още не бяха започнали работа, а водещата не
спираше да се оплаква. Вървяха по тясната каменна уличка с мюсюлмански дюкянчета,
продаващи християнски символи. Изведнъж се озоваха на малко площадче, заобиколено с високи
тухлени стени. Право пред тях имаше масивна порта в стената, а над нея прозорци.
– Това е! – каза развълнувано Кети.
– Какво? – попита разсеяно Ана.
– Църквата „Възкресение Христово“, построена е на мястото, където е разпнат, погребан и
възкръснал Исус Христос! – каза с благоговение в гласа Кети.
– Не прилича на църква, виждам само стена и порта – Ана не разбираше цялото това
вълнение.
– На правилното място сме, казвам ви.
– Добре, да се подготвяме ли за снимки?
– Операторът да си действа по неговите задачи, а ние с теб да разгледаме. За тебе още е
рано да снимаме анонсите.
И тримата тръгнаха през двора към голямата порта. Операторът носеше камерата в
раницата си и не бяха длъжни да уведомяват никой, че са журналисти, които ще снимат за
предаването си. Докато вървяха към входа, Ана си спомни какво беше прочела в записките си и
промърмори:
– На мен ми е много странно, че мюсюлманин държи ключа за църквата на Божи гроб.
Това дори ми звучи абсурдно! Прочетох, че фамилията Нусейбе си го предава от шестстотин
трийсет и осма година до днес. Пишеше още, че заради кавгите между християнските църкви
тук, мисията да отключва всяка сутрин храмът е поверена на друговерец. Ключът се предавал от
баща на син във фамилията още от седми век. Но според мен това не е редно!
– Така са го решили хора, които разбират повече от теб, Ана. В храма свои
представителства имат шест християнски църкви – католическа, източноправославна, арменска,
сирийска, етиопска и коптска – на египетските християни. Чела съм, че и тук светите отци
воюват помежду си. Имало не само скандали, а дори и шамари са си разменяли. И сигурно
заради това са дали ключа от храма на мюсюлманска фамилия.
– Значи не само в България има скандали между отчетата.
– Да, за съжаление. Така, сега да ви кажа, че веднага след входа е камъкът, където тялото на
Исус е било помазано след свалянето му от кръста. Ако носите религиозни предмети за
освещаване, там е мястото.
– Какви например?
– Ако сте си купили кръстче или икона от България или от Йерусалим, ако искаш да носиш
подарък за някои приятели, просто ги поставяш на камъка и се счита, че вече са осветени.
– Може една броеница да си купя и да си осветя. Чакай! – Ана замръзна на мястото си. –
Леле, не мога да повярвам! Вижте, вижте! На едната порта на църквата има издълбан надпис:
„Нетко от Копривщица, 1854 г.“ Написал си е името с буквата „т“, вместо с „д“ на всичкото
отгоре!
И тримата спряха за миг, за да видят геройството на Недко, и после бързо сведоха поглед. И
тук беше оставена българска следа! Прекръстиха се и прекрачиха прага на масивната порта.
Точно по това време нямаше много хора в преддверието и Ана се заоглежда. В началото без
особен интерес. Изчака Кети да тръгне към вътрешността и чак тогава отиде да види Камъка на
помазанието. Той беше покрит с червена мраморна полирана плоча с дебелина около трийсет
сантиметра. Видя, че на стената зад него, върху голямо мозаечно платно, бяха изобразени
снемането от кръста, помазването с благовония и полагането в гроба.
Наведе се, коленичи и сложи дланите си върху Камъка. В първия момент не почувства
нищо. Усети само мириса на благовонната. Повдигна поглед и видя няколко кандила да висят
над него. Осем на брой, големи, тумбести, със златен обков във формата на листа, бяха
прозрачни или по-скоро прозрачнобели, но отвътре светеха с различна светлина, бледосиньо,
малко по-наситено червено и много бледо жълто. Благовонията обаче сякаш не се разнасяха от
тях и Ана погледна отново камъка. Голяма пукнатина минаваше от край до край, а покрай нея
имаше още много по-малки напукани линии. Със сигурност благовонията се разнасяха от
плочата. Явно някой се грижеше мястото да се маже редовно с уханно миро. Ана вдиша дълбоко.
И точно тогава нещо се случи.
Като че ли ток премина през цялото й тяло. Усети някаква много силна енергия. Нещо я
разтърси. И тогава се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. Плачеше силно и неудържимо
без никаква причина. Нямаше проблеми. Нищо не я болеше. Не искаше и нещо да измоли за себе
си. Не беше дошла с очаквания, а просто да види, да си свърши работата и да си тръгне. Но не
стана така. Ана плачеше и нищо не можеше да я спре. Коленичила на пода на храма, положила
ръце на мраморната плоча, без да мисли за нищо, плака десетина минути. Никой не я прекъсна,
никой не й се присмя. Когато се почувства по-добре, стана. Избърса сълзите си и видя, че Кети я
чакаше до една от стените на храма. Ана спря до нея и каза тихо:
– Не знам какво ми стана... Нямам обяснение...
 – Имала си нужда. Не се притеснявай. Може би някакво пречистване си изживяла.
Катарзис.
– Чак пък катарзис?!
– Казах катарзис в смисъл на някакво душевно пречистване.
– Ще има за какво да мисля довечера в хотела, когато се приберем след снимките. Дай сега
да свършим работата, за която сме дошли.
– Пак ти казвам, не се притеснявай и не се изненадвай от нищо, което ще изпиташ тук. На
някои мястото оказва влияние, на други не. Никой не може да обясни какво преживяват хората в
тази църква. Тук, на това място, съгласно юдейския обичай, Исус е помазан с благовония и обвит
в бял плат. Това е Спирка номер тринайсет от Пътя на болката. Сега не снимахме, не се
притеснявай. После ще се върнем с оператора и ще я заснемем. Това си беше твоето лично
преживяване, то не е за пред зрителите. ’
– Благодаря ти!
– А сега ще те заведа и до последната спирка, с която свършва Пътят към Голгота – Божи
гроб. Представлява гробница в скалата, в която според евангелията е бил погребан Исус Христос
след разпъването му на кръста.
И двете тръгнаха мълчешком през църквата.
Ана се замисли за това, което току-що беше преживяла. Така и не разбра защо се разплака.
Но на това място се случваха и други неща, които тя не разбираше. Беше гледала през годините
по телевизията как хората чакат Благодатния огън и казваха, че се е запалил от нищото. Чакаха
пред нещо огромно и дървено, което на нея й приличаше на огромен сандък. Висок почти до
тавана на църквата. Но по телевизията не можеше да го види много добре от насъбралите се
хора, които чакаха със свещи в ръце. Значи вътре в него беше Божи гроб. Най-святото място.
Кувуклията – параклис в центъра на храма, който е издигнат над Божи гроб. Църква в църквата. И
сега вървяха натам.
В главата на Ана се блъскаха чувства, емоции и прочетената информация. Необяснимо й
беше как така вътре се появяваше Благодатният огън. От нищото. Огън, който в първите си
минути не пари и не изгаря ръцете на хората. Казват, че слизал от небето и ако някоя година
пламъкът не слезе, ще настъпи краят на света. Но как се случваше това чудо? Дали нямаше
някаква измама? Как само тук и никъде на друго място по света не се случваше? И как точно в
съботата преди Великден? Чудо или измама на свещениците? Реши да попита Кети какво знае за
този свещен огън:
– Обясни ми пак как става запалването на Благодатния огън, защото според мен има
някаква измама.
– Няма измама! Престани с твоите подозрения! Чела съм, че на Велика събота се прави
строга проверка на Кувуклията. Ето сега стоим пред нея. Виждаш вратата, тогава тя се запечатва
с пчелен восък и властите поставят печатите си върху него. Проверката се извършва, за да се
установи, че вътре няма нещо, с което би могло да се запали огън. А в храма всички кандила и
свещи са загасени. Дай да се наредим на опашката, че сигурно ще чакаме поне час, докато
влезем вътре.
– Възможно ли е обаче, докато патриархът обикаля три пъти Кувуклията, преди да влезе
вътре, през това време някой да направи нещо? Например да остави кибрит?
– Стига де! По това време тук има страшно много хора! Няма как някой да счупи печата и
да влезе! Абсурд, престани с твоите глупости! След третата обиколка на Кувуклията патриархът
на Йерусалимската църква сваля богослужебните си одежди и остава по бял стихар. Проверяват
го пред всички дали няма нещо в себе си, с което може да се запали огън. След проверката той
влиза заедно с арменския патриарх в Кувуклията. Но само йерусалимският патриарх се моли на
Господ на Божи гроб да изпрати Благодатния огън. Когато чудото се случи, едно от кандилата
над Божи гроб се самозапалва и от него патриархът пали снопове с по трийсет и три свещи.
– Все още не мога да повярвам, че е възможно да се случи такова чудо! От нищото да се
запали огън...
– Ами трябва да вярваш!
– Ти вярваш ли?
– Вярвам, да! Разбирам, че на това място те обземат много съмнения, затова ще ти разкажа
още една история. Имало един човек, който се съмнявал в запалването на Благодатния огън, но
фактът, че работел точно тук, му дал шанс сам да се увери, че всичко е истина.
– Но как е станало това, нали всичко е много тайнствено и без свидетели?
– Чакай да си отворя записките, за да ти прочета направо разказа му – Кети зарови в
чантата си, докато стояха на голямата опашка за влизане в Кувуклията. – Така, ето... Йеромонах
Митрофан, наричан Благословения, заради чудото, на което става свидетел, от хиляда
деветстотин двайсет и пета година е назначен за пазител на Божи гроб. Работа, която върши с
удоволствие цели петдесет и четири години.
– Настръхвам... Стоим и чакаме да влезем на Божи гроб и ти ще ми четеш разказа на
пазителя му – Ана се огледа богобоязливо.
– Ще ти го прочета набързо и тихичко, за да не пречим на другите хора, макар че, като
гледам, тук всеки си говори нещо на неговия си език, а и ще чакаме още поне половин час.
Слушай сега! Йеромонах Митрофан се съмнявал как точно слиза Благодатният огън и през
хиляда деветстостин двайсет и шеста година решил да се убеди с очите си какво точно се случва.
Чудел се как се запалва свещта и решил да се скрие отгоре, на металната плоча. По онова време
над Божи гроб висели три кандила, закачени на метална плоча, на четири метра височина.
– Сам си признава значи, че се е скрил вътре да шпионира какво прави патриархът, така ли?
Не мога да повярвам! – Ана изгаряше от любопитство. – И успял ли е да види нещо?
– Вечерта преди Велика събота Митрофан се скрива на плочата и прекарва там повече от
тринайсет-четиринайсет часа, така разказва.
– Било ли го е страх от нещо?
– Казва, че се е изпотил от притеснение, защото го е било страх, че като се появи
Благодатният огън, ще го убие, защото се е усъмнил. Страхувал се е и че ще го накажат, защото не
е спазил думата си като пазител на Божи гроб.
– Значи го е било страх Господ да не го накаже! Вижда ли все пак какво се случва с огъня?
– Ана нямаше търпение да разбере.
– Чета ти дословно как продължава разказът му: „Ако знаеха само как тук един луд иска да
преобърне наопаки целия свят! Беше голям мрак, нищо не се вижда! Дори патриарха не можех да
виждам, нито арменеца. Арменецът за свидетелство седи на прага. След малко виждам някакви
малки нещица. Не знам как да ви ги обясня. Виждам нещо, което се движи скоростно, нещо като
вятър, като светлина. Върти се силно. Яви се и едно синьо сияние и изпълни със светлина цялата
Кувуклия и счупи това, което се въртеше, и то се разби на безброй пчелички и те безшумно
залетяха! Пчеличките образуваха един златен венец! Патриархът чете молитвите! Кандилото е
загасено, а Кувуклията сияе! И когато той повдигна бавно ръцете си, вечното кандило се запали.
В този момент венецът изчезна. Очите ми се напълниха със сълзи, а тялото гореше, зачудих се
дали не спя и сънувам. Но не, чудо е и аз го видях! След като всички си тръгнаха, в радостта си,
въпреки че имах въже, направо скочих от четирите метра, бях толкова щастлив!“
– Много интересно! Значи той е видял с очите си как идва Благодатният огън. Но защо го е
разказал? Не са ли го наказали, че се е скрил да дебне?
– След време му станало много съвестно и поискал да се изповяда на патриарха. Той
отначало, като чул за постъпката му, много се изплашил и дори мислел да го накаже, но после му
разминало. И така историята за слизането на Благодатния огън е стигнала и до наши дни.
– Освен ако целият този разказ не е измислен с цел да накарат невярващите в чудото като
мен да повярват. А имало ли е случай някоя година Благодатният огън да не слезе? И какво става
тогава?
– През хиляда петстотин седемдесет и девета година огънят не слязъл в църквата.
Историята е много интересна. Арменският патриарх подкупил султан Мурад, който тогава
владеел Йерусалим, да нареди само неговата църква да има правото да служи Пасха на Божи
гроб и само той да има правото да получава огъня. На Велика събота обаче, колкото и да се
молел патриархът, огънят не слязъл. А отвън, пред вратите на храма, изгонен, се молел
тогавашният православен патриарх Софроний. Изведнъж се разнесъл нечуван трясък.
Мраморната колона, до която стоял патриархът, се пропукала и от цепнатината избликнал
Благодатният огън. Колоната с пукнатината ще видим, когато излизаме. Случаят предизвикал
размирици, султанът се разгневил и заповядал церемонията винаги да се води от православния
патриарх. Така че това е единственият път, когато чудото се случва отвън пред храма пред
насъбралото се множество.
– Ти хубаво ще ми покажеш колоната, но тя нищо не доказва! Никой не е жив от онези
времена, че да разкаже какво наистина е било...
Кети замълча. Не й се спореше с Ана на тази тема. Или вярваш, или не вярваш в чудото.
Чакаха на опашката реда си, за да влязат на Божи гроб. Той представляваше нещо като църква в
църквата – намираше се в малък параклис с нисък вход. Построен над и около скалната пещера
на предполагаемия гроб, от ляво на Камъка на помазанието, под сводовете на ротондата. От
двете страни на входа на Кувуклията, зад ниски мраморни прегради с пейки, се виждаха високи
свещници. Над вратата в четири реда висяха кандила. Кети беше прочела, че параклисът се
състои от две части. Първата беше съвсем мъничка – два на два метра, и там се намираше Божи
гроб. Във втората беше разположен Параклисът на ангела, в който е вграден къс от свещения
камък, закривал гроба. Точно на този камък жените, които дошли в неделната сутрин да помажат
тялото на Исус Христос, видели да стои ангелът, който оповестил възкресението. Над портала
имаше мраморен свод с надпис на гръцки език, с думите на ангела: „Защо търсите живия при
мъртвите? Няма го тук, Той възкръсна“.
Само един турист ги делеше от влизането на най-святото място. Ана помоли Кети:
– Пусни ме да вляза преди теб. Ще ми е по-спокойно, ако знам, че ти чакаш на входа зад
мен и няма да ми даваш зор да излизам.
– Добре, както искаш. Но да знаеш, че така или иначе ще влезе някой свещеник да те
изкара. Вътре не може да се стои повече от минута.
Ана й кимна с глава и влезе. В полумрака коленичи до плочата от бял мрамор, която
покрива камъка, на който е бил положен и където възкръсва Исус Христос. Запалени свещи
горяха пред иконите. Постави ръцете си върху мраморната плоча и затвори очи. Не мислеше за
нищо конкретно. Не молеше нито за любов, нито за пари, нито за здраве. Сълзите отново
изпълниха очите й. А после се разплака с глас. Защо? И тя не знаеше. Почувства го като някакво
освобождаване. Един свещеник влезе и я подкани да напусне мястото.
 Ана излезе пречистена и освободена. От какво? И тя не знаеше, но така се чувстваше. Или
пък се заблуждаваше...
След по-малко от минута излезе и Кети. Веднага отиде при Ана и в еуфория попита:
– Сега вярваш ли в чудото, което се е случило тук, Ана?
– Не знам, не мога да кажа. Нещо ме разтърси, преживях нещо, но не мога да определя
какво. Силно като усещане, но не знам какво беше.
– Виж какво, не е нужно да знаеш какво е било. Не можеш да имаш ясна представа и
отговор за всичко. Просто вярвай! Вярата е това, от което имаме нужда днес! Тя ни прави по-
добри хора! Вярата е най-голямата магия!
– Ти пък на какво място говориш за магии!
– Нямам предвид магиите на ходжите, много добре разбираш какво искам да кажа!
– Много съм объркана, не знам какво ми се случва днес.
– Мястото, на което се намираме, е много силно енергийно и искрено вярващият
християнин получава тук най-силния духовен заряд.
Кети го каза с абсолютна увереност и двете излязоха в двора на църквата, където вече ги
чакаше операторът.
– Хайде сега да започнем снимките от първата спирка на Виа Долороса – Кети раздаваше
заповеди по работния график, докато вървяха по уличката. – Наричат се спирки, защото
шествието спирало под тежестта на кръста. Отбелязани са с метални кръгли табели с римски
числа, трябва да внимаваме, за да не ги пропуснем по лабиринта от улички.
Ана вървеше с наведена глава след оператора и Кети. Току-що беше преживяла своя личен
катарзис и усещаше главата си изпразнена от всякакви мисли. Надигаше бутилката с минерална
вода и влачеше краката си по прашните калдъръми.
– Хайде по-бодро, имаме много работа, младежи!
Кети кипеше от ентусиазъм. Беше на трийсет и осем години, нисичка, трътлеста и винаги в
добро настроение. С мъжа й се обожаваха, дъщеричката им беше първокласничка. Изглеждаше
като жена без комплекси и проблеми. Ана се замисли дали не завижда на редакторката си за
щастливия личен живот. Освен това винаги много се впечатляваше, когато Кети й разказваше
някакви неща за църквата и религията. Работеха заедно от самото начало на предаването и
знаеше, че тя спазва всички пости, ходи да взима причастие и да се изповядва. Знаеше всичко за
Библията, за Бог и за смъртните грехове. Сигурно затова мъжът й толкова я обичаше и щяха да
остареят заедно! Така поне си мислеше Ана...
– Вече сме срещу Преториума – първата спирка! От дясната страна на улицата има два
параклиса – на Бичуването и на Осъждането. Оттук започва Кръстният път на Христос. Тук, на
импровизирания съд, Исус е признат за виновен и е осъден. Тук Пилат Понтийски си измива
ръцете и оставя тълпата да реши съдбата на Христос. А тя решава смърт чрез разпъване на кръст.
Всичко ясно ли ти е, Ана?
– Да, ще го разкажа кратко и ясно – отговори Ана и с изненада установи, че на това място в
момента се намира мюсюлманското училище „Ел Омария“.
И така снимките започнаха. Ана се стараеше максимално. Вече разбираше на какво място
се намира и искаше филмът да се получи добре. Трябваше да предаде на зрителите емоциите,
които тя изпитваше в момента.
Заснеха без проблем и втората спирка от Виа Долороса – началото на скръбния път на
Исус. Мястото, където Христос е бичуван и му е даден кръста да го носи. След това минаха под
Северозападната порта на храмовия хълм.
 – А ето ни пред третата спирка – първото падане под кръста. Замерван с камъни и охулван
от неверниците, Христос пада и е затиснат под тежестта на кръста. Ана, за анонса трябва да
застанеш пред този каменен барелеф на входа на 115 полската църква, отбелязващ момента, Ана
изпълняваше точно указанията на Кети и снимките вървяха леко.
Заснеха и четвъртата спирка – Исус среща майка си Мария. На мястото днес се издигаше
арменската църква „Дева Мария“. Над входа на параклиса имаше картина, изобразяваща тази
среща. Докато операторът я снимаше, Ана се замисли за своята майка. Коя беше всъщност
истинската й майка?! Не знаеше. И никога не направи опит да я открие или да се сближи с нея.
Мразеше я, защото я беше оставила. Чужди хора я отгледаха, но и тях не искаше да вижда.
Правеше се на силна, за да не проличи болката й. Поставяше защитни стени около себе си и не
допускаше никой да припари зад тях. Винаги се е чувствала изоставено, нежелано, необичано
дете. Какво можеше да очаква от живота, след като собствената й майка я беше изоставила?!
Кръв от кръвта й... Изхвърли лошите мисли от главата си и тръгна с екипа по тясната уличка. Не
си позволяваше да си мисли за истинското си семейство, защото знаеше как щеше да завърши
това – със самосъжаление. Ако имаше наблизо магазин за обувки, точно сега би влязла в него да
си купи един нов чифт с ултрависоки токчета. Но това ли беше тя – жена, която няма и не иска
да има семейство?! Жена, която бяга от самотата с купуване на нови обувки и безразборен секс?!
Кого залъгваше, че е щастлива?! Какво изобщо правеше с живота си?! Успешна кариера имаше,
да, но това ли беше всичко, към което трябваше да се стреми? Само заради това, че нейните
родители я бяха захвърлили, трябваше ли и тя да бяга от любовта и от личното щастие? Можеше
ли да бъде честна пред себе си поне на това място и да си признае, че не е щастлива, защото я
беше страх, че ако се влюби, мъжът ще я изостави, така както баща й и майка й?! Въпроси, на
които все някога трябваше да си отговори. Но не тук и не сега. Ана бързо се концентрира върху
работата си.
След малко се озоваха пред петата спирка – Симон Киринееца помага на Исус да носи
кръста. На ъгъла, където Виа Долороса завива надясно и започва да се изкачва по хълма Голгота,
имаше неголям францискански параклис, посветен на Симон, помогнал на Исус да носи кръста
до края. Но тук имаше и още нещо важно. На стената се виждаше вдлъбнатина с отпечатък на
ръка. Казваха, че това е мястото, където Исус се е подпрял на стената. Ана постави ръката си в
отпечатъка на стената и така засне анонса си.
Шестата спирка беше на мястото, където блудницата Вероника попива кръвта от лицето на
Христос. Образът му се отпечатва върху кърпичката й. Днес католиците пазят тази свещена
реликва в църквата „Свети Петър“ в Рим като едно от малкото веществени доказателства,
останали от времето на Христос.
Седма спирка – Исус пада за втори път под тежестта на кръста. Навремето тук е бил краят
на града с така наречените „Съдни врати“. Тук се окачвали обявления с имената на осъдените и
техните наказания. Но преди да мине през тези последни врати и да поеме нагоре пътя към
Голгота, Исус отново пада под тежестта на кръста.
На осмата спирка – мястото, където Исус утешава плачещите жени, казвайки им: „Жени
йерусалимски, недейте плака за мен, но плачете за себе си и за чадата си“, Ана имаше още едно
необичайно преживяване през този ден. На стената имаше кръст, а в долния му край – малък
отвор. Беше видяла, че всички пъхат пръста си в него, и реши и тя да го направи, докато чакаше
операторът да приключи с настройките на камерата си. Когато постави пръста си в отвора на
кръста, усети биенето на сърцето си на необичайни места – в гърлото си, в дланта си. Усещаше
едно пулсиране на кръвта, което накара времето да спре за миг. Как беше възможно това? Чудо
или измама? Как можеше дупка в камъка да въздейства на биенето на сърцето ти?! Кой беше
способен да сътвори такава невероятно въздействаща измама?! Не беше ли време Ана да повярва
в чудото, случило се по Светите места?! Ядоса се на себе си... И се предаде за пореден път през
този ден. Точно тук и точно в този момент Ана окончателно повярва в чудото. Нещо в нея се
пречупи завинаги. И тя спря да се съмнява.
Продължиха снимките с деветата спирка – мястото, където Исус пада за трети път. Днес на
това място имаше манастир на коптите – едни от най-старите християни с големи общности в
Египет.
И после тръгнаха към църквата „Възкресение Христово“, защото оставащите пет спирки
бяха вътре в нея.
– За какво мислиш, Ана, много си мълчалива днес?
– Впечатлена съм от всичко, което виждам. Затова мълча и си мисля за собствения си
безсмислен живот. Стигнах до извода, че не съм щастлива!
– Ти пък! Знаеш ли колко хора ти завиждат за славата и парите? Знаеш ли колко жени искат
да са като теб – хубави, слаби, харесвани? А ти не си щастлива, защо?
– Не знам защо! Но не съм щастлива, казвам ти!
– Ами тогава програмирай мозъка си да си щастлива!
– Възможно ли е?
– Да, чувала ли си за невропластичност на мозъка?
– Не.
– Чувала си обаче, че нервните клетки умират и не се възстановяват, нали? Често, когато се
ядосваме, някой ни казва да не се ядосваме, защото нервните ни клетки ще умрат, но това не е
вярно! Да, те умират, но се раждат нови и трябва да знаеш, че нервни връзки се образуват
доживотно. Учените през последните години доказаха, че всяка форма на ново учене, без да има
значение на каква възраст си, е повод за образуване на нови нервни връзки в мозъка ни.
Последните научни открития доказват, че умствената активност модифицира мозъка и води към
това, което наричаме мъдрост.
– Това какво общо има с това, че не съм щастлива?
– Ще ти обясня. Най-важното съвременно откритие в неврологията е фактът, че
невропластичността – способността на мозъка да се променя, и неврогенезисът – появата на
нови нервни клетки – неврони, продължават през целия живот. Невропластичността е
способността на мозъка да изгражда нови връзки вследствие на нови преживявания. С прости
думи – можеш да програмираш мозъка си за щастие, като се фокусираш върху положителните си
преживявания и емоции.
– Значи трябва да тренирам мозъка си за щастие?
– Да, научно е доказано, че е възможно. Да тренираш мозъка си, е почти същото, като да
тренираш мускулите си. Така че започни още днес да си повтаряш, че си щастлива, и мисли само
за хубавите неща, които са ти се случили. Изхвърли от мозъка си всичко лошо, което си
преживяла, защото така или иначе не можеш да промениш миналото.
Ето ни пак в двора на църквата – каза Кети и приключи с личните разговори.
Сега обаче тръгнаха надясно, а не както сутринта – направо към Камъка на помазанието.
Заизкачваха се по тясната каменна стълба веднага след входа. На второто ниво на църквата беше
символичният връх на Голгота.
Десетата спирка беше мястото, където войниците свалят дрехите на Исус и хвърлят жребии
кой да ги вземе.
 Единайсета спирка – приковаването към кръста. „Отче, прости им, понеже те не знаят
какво правят“ – казва Христос. После идва краят...
Дванайсета спирка – мястото, където Исус умира на кръста. Тогава небето притъмнява,
земята се разклаща, скалата се пука. На мястото, откъдето Мария е наблюдавала, сега зад стъкло
се съхраняваше прекрасна статуя, украсена със злато и скъпоценни камъни. Меч е пронизал
сърцето й, но златен ореол на святост грее около нея. На няколко метра се намираше Олтарът на
Разпятието, отбелязващ самото място на смъртта. Той представлява мраморна плоча, подпряна
на два стълба, а под него – гравиран сребърен диск с отвор в средата, обозначаващ точно
мястото, където е бил побит кръстът. Ана коленичи под малкия олтар и докосна с ръка скалата, в
която е стоял забит кръстът с разпънатия Христос. Прекръсти се и след като стана, видя под
стъклена витрина пропуканата скала, която се е разцепила от земетресението, станало по време
на смъртта на Исус. Точно тук кръвта на Спасителя попила в земята. Под хълма Голгота е
погребан Адам – Христовата кръв достигнала черепа му и така първите хора били опростени, а
човешкият род – изкупен.
После тримата се върнаха на първия етаж срещу входа на църквата, при Камъка на
помазанието – тринайсетата спирка. Ана обясни пред камерата за зрителите, че след снемането
от кръста тялото на Исус било положено тук за изпълнение на последния ритуал – помазване с
миро. Този път не се разплака. Пред камерата беше професионалист и нямаше място за сълзи.
Или може би вече беше повярвала в чудото и беше намерила вътрешно спокойствие.
Четиринадесета спирка – Божи гроб. Заснеха купола, който се издига над ротондата и
Божи гроб, наричан омфлос – пъп, защото за всички християни това място е пъпът – центърът на
света.
И въпреки забраната да се снима на Божи гроб, Ана и операторът заснеха точно там
финала на предаването. Ана, коленичила и с ръка върху Камъка, завърши с думите: „За най-
голямото чудо има най-малко думи“. Прекръсти се и излезе.
В двора на църквата Кети въодушевено ги прегърна!
– Браво! Страхотно! Много добри кадри заснехме! Много съм доволна!
– Така ли мислиш? Ако искаш още нещо да снимаме, кажи? Може да се върнем и да
заснемем още анонси?
Ана за първи път през цялата си телевизионна кариера се чувстваше неудобно. Не беше
свършила никаква работа. Кети се беше постарала да събере цялата информация. Беше
измислила думите, които Ана казваше пред камерата. А водещата само мрънкаше, че е изморена
и я боли главата. Чувстваше се безполезна, нямаше да има никакъв принос, ако предаването
имаше успех. Надяваше се поне да е успяла да предаде на зрителите емоциите, които изпита тук.
– Имаме заснето всичко, което е необходимо, нищо повече не ни трябва. Хайде честито,
вече сме хаджии. Ако искате да го докажете пред комшии и приятели, можем да си купим
сертификат?
– На мен не ми трябва – поклати глава Ана. Операторът също отказа да си купува
сертификат за хаджия.
– Добре, остана ни малко време и предлагам да отидем до Стената на плача. Не мога да
пропусна да си напиша желанията на едно листче и да го оставя там!
– Добре, имаме време, да отидем – съгласи се Ана.
Никой не искаше мнението на оператора. Когато предаването е вътрешна продукция на
телевизията, а не към външен продуцент, екипът не работеше с един и същ оператор, а с този,
който се паднеше по график. Добре че за пътуването в Израел бяха извадили късмет с момче,
което си изпълняваше съвестно ангажимента. Тримата тръгнаха всеки зает със собствените си
мисли и желания, които иска да остави в пощенската кутия на Господ. Защото и така можеше да
се нарече Стената на плача! Според вярванията това беше мястото в света, което Господ най-
много виждаше и откъдето молитвите най-често се чуваха.
– Кети, какво всъщност представлява Стената на плача?
– Това е едно от най-тайнствените места в Йерусалим. Една от светините в юдаизма.
Стената някога е била част от най-впечатляващото съоръжение в Йерусалим – тъй наречения
Втори храм, построен от цар Соломон. Неговите останки могат да се видят и до днес в
подземните тунели на града. Стената на плача всъщност представлява останките от подпорна
стена, която преди хилядолетия е изграждала прочутия Храмов хълм. Построена е по времето на
Ирод Велики. В началото на новото летоброене обаче римляните разрушават голяма част от
свещения юдейски град. Стената на плача е единствената запазена структура от съоръжението.
– Но защо се нарича така?
– През Средновековието останките от храма получават названието Стената на плача,
защото евреите често ходели там, за да изплачат мъката си за гибелта на храма. Друго поверие
разказва, че Стената на плача е наречена по този начин, тъй като по камъните й блестят капки
роса, приличащи на сълзи.
– Всичко знаеш бе, Кети! Ще влизаме ли?
– Ще влизаме. Само да ви кажа, че Стената на плача има два входа. Единият за жени,
другият за мъже, както повелява религията на евреите. Така че после ще се видим отново тук,
където сега се разделяме.
И тримата тръгнаха през площада, който беше разделен с непрозрачни решетки на две
неравни части – две трети мъжка и една трета женска. И в двете части на дълги маси имаше
струпани много книги Тора, както и столове.
Ана зарови в чантата си, намери бързо химикалка, откъсна лист от тефтера си и застана
пред Стената. Зачуди се какво да напише. Гледа няколко минути празния лист и написа просто:
„Да съм жива и здрава“. После сгъна листа и го набута между два огромни камъка. Обърна се и
тръгна към мястото, където вече я чакаха Кети и операторът. За секунда се замисли защо написа
само това. Не трябваше ли да измоли от Господ богат мъж, суперуспешна кариера или вечна
младост? Не се ли прецака с това кратко и клиширано желание? Но вече беше толкова изморена,
че не можеше да мисли. Искаше да се прибере в хотела, да си вземе душ и да легне да спи. Но
Кети имаше други планове и реши да ги уведоми, докато търсеха къде са паркирали колата:
– Този хубав и успешен ден трябва да завършим в кашер ресторант!
– Какъв? Що за ресторант е това? – попита Ана.
– Ресторант, в който приготвят храната според еврейските религиозни изисквания.
„Кашрут“ на иврит означава добър за консумация от евреин, от гледна точка на религията. Тези
ресторанти са по-скъпи от другите, но си струва да отидем, защото кога друг път ще имаме шанс
да опитаме истинска кашер храна! Приготвя се по специален начин и се ядат само определени
неща. Смесването на мляко и месо е абсолютно забранено.
– За първи път чувам за кашер храна! Пак ме изненада, Кети! Това да не е нещо като
разделното хранене?
– Не е. Много опростяваш нещата, Ана! Всичко започва от един ред в Тората, който казва:
„Няма да ядеш козле в млякото на майка му“.
– Ох, нищо не разбрах! А какво е Тора?
– Тора е свещената книга на евреите. И там е казано – няма да ядеш козле в млякото на
майка му. И толкова. Това обаче не е кабалистичен мистицизъм, а основно правило на катер
храненето, извлечено от еврейските мъдреци преди хилядолетия – смесването на мляко и месо в
кухнята е забранено. Но Тората казва и какви още видове месо не могат да бъдат използвани в
кухнята на религиозните евреи. Свинското е на първо място, не ядат също морски дарове и
заешко месо.
– А какви животни ядат?
– Две са изискванията за бозайниците – да са чифтокопитни и да преживят. Това са говеда,
кози и овце. От птиците може пилета, кокошки, патици. От рибите са позволени само тези,
които имат перки и люспи, например – шаран, скумрия, сьомга и още няколко. Важно е обаче, че
бозайниците и птиците се считат за кашерни само ако бъдат ритуално заклани. Коленето се
извършва от специално обучен човек и се извършва така, че животното страда възможно най-
малко.
– Всичко знаеш бе, Кети! Много ги разбираш религиозните принципи! Кога имаш време да
научиш всичко това?!
– Исках да се подготвя добре за това пътуване, не е трудно да се намери и прочете
информация, стига човек да има желание. А освен това аз ви казвам само основните неща, има
много повече подробности. Като например, че според Тората е забранено да се консумира
каквато и да е кръв, дори и от кашерни животни. Всички заклани животни трябва да преминат
през една последна стъпка – измиване на месото, осоляване и повторно измиване.
– Ето я колата, намерихме я най-после! – Ана извика доволно. – Давай да се качваме и да
търсим такъв ресторант, че ако отидем първо до хотела, няма да изляза повече, толкова съм
изморена!

 18

В самолета Ана седеше до някаква непозната жена. Така се случи, че с колегите от екипа
не можаха да седнат близо един до друг и сега всеки пътуваше зает с мислите си. А и нямаха
какво толкова важно да си кажат. Снощи в ресторанта имаха време да споделят впечатленията си
от Божи гроб. Насладиха се на отличната храна и после се прибраха в стаите си. Ана спа
непробудно през цялата нощ и въпреки това и сега се чувстваше изморена. Затова проспа целия
полет до София.
На летището Кети й предложи да си вземат заедно такси и да я остави вкъщи. Ана се
съгласи, защото за десетина минути щяха да стигнат до дома й и нямаше да я затрудни. Докато
пътуваха, двете отново обсъждаха преживяното в Йерусалим. Валеше дъжд. Стъклата на таксито
бяха мокри отвън и изпотени отвътре. На Ана не й се искаше сега да е в София.
– Да ти кажа честно, никога не си бях мечтала да мина по Светите места. Но след като
усетих енергията на мястото, искам още утре да се върна там. Или направо да не си бях тръгвала,
Кети!
– Чак пък толкова?!
– Да, казвам ти! Искам да се преместя да живея в Йерусалим. Много се впечатлих.
– От какво?
– Не знам. Нямам обяснение какво преживях там. Но нещо ме разтърси. Нямам думи, с
които да ти го опиша. Освен това мисля да кажа на всичките си приятели, вместо да харчат пари
за екзотични почивки, да отидат до Божи гроб. Всеки човек поне веднъж в живота си трябва да
отиде на това място.
Кети не можа да отговори. Нещо я разлюля. Чу трясък на ламарини. Но не видя какво
става, защото облегалката на предната седалка й попречи.
Ана също не разбра. Беше се пообърнала леко назад, за да гледа Кети, докато й говори, и не
видя колата пред тях, която спря рязко в най-лявата лента на Цариградско шосе. Таксито не
направи опит да спре, най-вероятно защото нямаше време за реакция или просто шофьорът се
беше разсеял, и се заби право в задницата на колата пред тях. Ана не си беше сложила колан и си
удари главата в таблото.
И после всичко стана черно.
Не видя линейката, която Кети извика. Не усети как я пренасят в нея. Не разбра, че я карат
към „Пирогов“.
А Кети вече два часа чакаше в коридора някой да й даде информация какво се случва с Ана,
но никой не идваше. Самата нея я бяха прегледали вече и казаха, че нищо й няма.
Но два часа, без да знае какво се случва с Ана, й идваха много! Вече се паникьосваше. Да
не се беше случило нещо лошо?! Най-лошото?!
През това време успя да се обади на мъжа си, да дойде да вземе куфарите им, които бяха
оцелели в багажника след катастрофата. И сега просто стоеше права в коридора на „Пирогов“ и
гледаше през прозореца проливния дъжд. Чу, че нечий телефон звъни, но не се замисли чий е. Не
беше нейната мелодия, така че нямаше значение. Телефонът обаче продължаваше да звъни, а тя
беше сама в коридора. Погледна към джоба си, откъдето всъщност идваше звукът. Сети се, че
беше взела мобилния на Ана в себе си, преди да я качат в линейката. Реши, че трябва да
отговори:
– Ало?
 – Ало? Кой е? Търся Ана – каза женски глас предпазливо.
– Кой я търси? Аз съм от екипа на предаването й.
– Аз съм Ева, нейна приятелка. Мога ли да говоря с нея? – гласът прозвуча малко
разтревожено.
– Не е възможно – отвърна Кети.
– Защо? – попита Ева.
– Няма как да разговаря с вас сега.
– Защо? Снима ли нещо в момента? Аз знам, че трябваше преди няколко часа да се е
прибрала от Израел, и чаках да ми се обади. Ние се чуваме по няколко пъти на ден, защо сега не
може да говори?
– В реанимация е – каза тихо Кети.
– В реанимация?! Защо?! – направо изпищя Ева.
– Защото таксито ни се удари в една кола. И сега Ана е в реанимация, но нищо не знам,
никой нищо не ми казва.
– В коя болница сте?
– В „Пирогов“.
– Идвам веднага.
След двайсетина минути Кети видя по коридора към нея да върви припряно добре облечена
жена. Когато стигна до нея, подаде ръката си и каза:
– Аз съм Ева, най-добрата приятелка на Ана.
– Приятно ми е, аз съм Кети, от екипа й.
– Има ли новини за нея?
– Не. Казаха ми да чакам тук и аз чакам. Слава богу, че папараците още не са разбрали
какво е станало и не са обсадили коридора и болницата. Ако можем да й спестим това, ще е най-
добре. Аз не съм казала на никого, много ви моля и вие да си мълчите засега.
– Разбира се. Макар че съм главен редактор на светско списание, няма нужда да ме
предупреждавате. Тук съм като близък човек, а не на работа.
Кети кимна разбиращо с глава. Внезапно почувства умората в краката си. Зачуди се дали
сега, когато имаше кой да остане при Ана, да не си отиде вкъщи, да си вземе душ и да си легне.
Или пък първо да отиде в някоя църква, за да запали свещ, че се беше отървала без нито една
драскотина от катастрофата?
Мислите и колебанията й бяха прекъснати от появилия се мъж в бяла престилка. Сигурно
беше някакъв лекар, който най-сетне щеше да им каже какво се случва.
– Здравейте, аз съм доктор Недев. Вие ли сте близките на Ана?
– Да – отговориха едновременно двете.
– Нямам много за казване, само това, че Ана е в кома. Има сътресение на мозъка.
– Сигурни ли сте? Как е възможно? Пътувахме в едно такси, на мен ми няма нищо, а тя е с
комоцио и в кома?
– Прегледът това показа. Сега е в реанимация. Когато имам повече информация, ще ви
кажа. А вие, щом сте били с нея в таксито, най-добре е веднага да се приберете вкъщи, за да
почивате.
– Колко време ще е в кома? – попита Ева.
– Никой не знае. Няколко дни, или месеци.
– Не мога да повярвам! Може ли да я видим?
– Не днес. Най-добре е да ми оставите вашия телефонен номер и ако има нещо, аз ще ви се
обадя. Ето и визитката ми, на нея има моя номер, ако искате и вие да се обадите за информация.
Доктор Недев се отдалечи забързано по коридора. А Кети и Ева се насочиха към изхода на
болницата.
– Аз ще се обадя на мъжа ми да дойде да ме вземе с колата, че вече ме е страх да се возя в
такси, ти искаш ли да изчакаш, за да те закараме? – попита Кети.
– Не, аз ще си хвана такси. Дай да си разменим телефонните номера, ако има нещо, да се
чуем.
– Добре, запиши си моя – Кети го продиктува и записа номера на Ева. – Знаеш ли как да
намерим близките й и да ги уведомим?
– Не, тя не общува със семейството си, аз съм й най-близкият човек, или така поне си
мисля. – Ева махна с ръка на таксито, което видя, за да го спре. – Няма на кого да се обадим, ще
държим връзка двете. Малко е тъжно това, нали? Такава звезда, а да няма близки, които да я
посетят в болницата? Зрителите я обичат, а тя не обича никого... Но няма какво да направим.
Дай ми мобилния й телефон, ще го изключа и ще го взема в мен. Пък, когато дойде в съзнание,
ще й го дам.
– Да, тъжно е. Аз не я познавам толкова добре, не сме особено близки. Ето ти телефона й,
а ти ми се обаждай по всяко време, ще помогна с каквото трябва.
Ева се качи в таксито и каза адреса на апартамента, в който живееше, след като се разсърди
на баща си. Баща й, този долен измамник! С изневерите си беше убил майка й! Дали не беше
крайно време да му се обади и да изясни за себе си какво се е случвало в идеалното им
семейство?! Посещението в болницата й подейства потискащо. Най-добрата й приятелка лежеше
в кома... Какво по-гадно можеше да се случи днес?! Извади телефона от чантата си и набра
номера на баща си.
– Здравей, Ева – чу гласа му.
– Къде си?
– Вкъщи, защо?
– Сам ли си? Удобно ли е да дойда?
– Разбира се, че съм сам, що за въпрос? Идвай, чакам те.
Ева каза на таксиметровия шофьор, че ще сменят посоката, и му даде новия адрес, на който
да я закара.
Когато застана пред входната врата на апартамента, й стана много странно, че се налага да
звъни на звънеца на родния си дом. Но нали беше оставила ключовете на баща си, когато се
изнесе. Протегна ръка и натисна звънеца. Разнесе се познатата мелодия. Не се наложи да чака –
баща й отвори след секунда:
– Влизай, чаках те.
– Здравей, надявам се да не те притеснявам – каза Ева и премина неуверено през прага.
– Стига глупости! Не ме притесняваш и винаги си добре дошла, това е и твой дом! –
отговори баща й, докато вървяха към кухнята. – Кафе искаш ли да направя?
– Не, днес съм на една специална диета и ще си надвиша калориите, ако пия кафе. Освен
това от него ще огладнея и ще разваля дисциплината – сподели му тя, докато сядаше на един стол
до кухненската маса.
– Защо ти е диета, изглеждаш много добре? – баща й я огледа.
– Ами изглеждам добре, защото цял живот съм на диети. От тях обаче ставам нервна,
затова ще давам направо с въпроса. Гладна съм, изнервена и изплашена за Ана, която е в кома, и
нямам сили да водим протоколни официални разговори.
 – Чакай, първо ми кажи какво е станало с Ана?
– Катастрофа с таксито, в което се е возила. Сега идвам от „Пирогов“, но нищо повече не
казват.
– Не казват, защото и те не знаят какво ще се случи. Понякога са нужни месеци, за да
излезе пациентът от кома. Това е божа работа. Имам познати, които работят в „Пирогов“, искаш
ли да им се обадя за повече подробности?
– Дай първо да поговорим за теб. Много време ми трябваше, за да се осмеля да ти задам
въпроса, който ме измъчва, така че, ако сега сменим темата, може никога да не събера смелост
да те попитам нещо важно за мен.
– Какво толкова страшно ще ме питаш, че си събирала смелост. Мисля, че можеш спокойно
да ме питаш всичко.
– Защо си изневерявал на мама? – Ева изстреля директно въпроса.
– Тя ли ти го каза? – попита баща й най-спокойно.
– Да.
– Нещо друго каза ли ти?
– Че ти си виновен за болестта й, че заради твоите изневери се е поболяла.
– А за себе си нещо разказа ли ти?
– Не. Какво например?
– Виж сега, Ева, мъчно ми е, че майка ти почина. Наистина. Но ако искаш да разбереш
всичко, ще трябва да започна от началото на нашата история. Ти знаеш само това, което си
видяла, но историята ни започна още преди ти да се родиш, нали така?
– Да, но какво общо има това със смъртта на мама?
– Не знам дали има, ти ще прецениш. Само те моля да ме изслушаш, без да ме прекъсваш.
И пак ти предлагам да ти направя кафе, а ако огладнееш, и за хапване нещо ще ти приготвя.
– Добре, направи на двама ни по едно кафе.
Ева се загледа в баща си, докато той пускаше кафе машината. Обратно на очакванията й,
Аспарух изглеждаше много добре. А тя си мислеше, че без майка й и нейните всеотдайни грижи
той ще рухне. Очакваше, че ще види побелял и прегърбен от мъката и самотата мъж, но пред нея
стоеше човек, който добре се грижеше за себе си. Дали пък идваше някоя негова любовница да
го обгрижва? Сигурно вече живееше с жена, затова трябваше първо да провери в банята за
женски принадлежности, а не да сяда в кухнята и да се оставя да я омотае с приказки!
– Тате, има ли кой да се грижи за теб? Имаш ли си вече приятелка? Някоя, която да живее с
теб?
– Сам живея, защо?
– Ами добре изглеждаш...
– Това лошо ли е? – Аспарух се изненада и за малко да изпусне двете чашки с горещо кафе,
които носеше към масата.
– Не е лошо, но щеше да ми е по-спокойно, ако изглеждаше зле – думите се изплъзнаха от
устата на Ева.
– Това пък защо? – продължаваше да се изненадва Аспарух, слагайки захар в кафето си.
– Може и да съм на четиресет години, но аз все още съм ваше дете. И като такова, в
представите ми ти трябваше да грохнеш и да залинееш след смъртта на мама. Но ти напротив,
все едно разцъфваш. Не е честно! Трябва да страдаш!
– Пак ти казвам, мъчно ми е, че майка ти почина, но ако трябва да съм честен докрай, аз
никога не съм я чувствал като близък човек. Никога не съм я обичал. Държахме се добре един
към друг пред теб и заради теб, но циркът свърши със смъртта й.
– Звучи ужасно! Не искам да слушам такива неща!
– Ти сама ме потърси и ще трябва да изслушаш това, което имам да ти казвам, пък после ме
съди и ако искаш, никога повече не идвай.
– Прав си, слушам те – Ева отпи от кафето си и веднага усети как стомахът й се свива от
глад. – Можеш ли да ми дадеш някакви бисквити или каквото и да е, защото няма да издържа
този разговор гладна. Днес ще разваля диетата.
Аспарух стана от стола и отвори един от кухненските шкафове. Извади от него метална
кръгла кутия с красива рисунка на цветя върху капака. Отвори я и я сложи на масата пред Ева, а
тя веднага си взе една кръгла бисквита, поръсена със захар. Отхапа, а баща й заговори:
– Искам да започна от самото начало... – Аспарух се замисли, очите му потъмняха, все едно
мрачни картини от миналото се сменяха пред погледа му. – През хиляда деветстотин и
седемдесета година обичах много една жена, но тя не е майка ти, както ще си помислиш. Щяхме
да се женим, но нещо се случи...
– Значи си бил влюбен в друга и си щял да се жениш, така ли?
– Да. Много се обичахме! Но една вечер, лятото беше, помня, че беше много горещо... –
Аспарух замълча, все едно търсеше подходящите думи. – Да ти го кажа направо, напих се и
преспах с майка ти...
– Неудобно ми е да слушам такива неща – Ева опита да го прекъсне.
– И на мен ми е неудобно да ги разказвам пред дъщеря си, но ще трябва да ме изслушаш, за
да разбереш нещата от моята гледна точка! Така... Значи, майка ти по това време непрекъснато се
влачеше след мен. Цялото село знаеше, че е влюбена в мен, но аз не й обръщах внимание, защото
обичах другото момиче. Въпросната вечер с приятелите ми пийнахме повечко и аз, да си го
кажем направо, си бях мъртвопиян. А тогава въобще не пиех. Не знам какво ме прихвана, за да
погълна такова количество алкохол. Когато станах да си ходя, едва се държах на краката си, но
криво-ляво, тръгнах към бабината ти къща. Знаеш, тя е на края на селото. Тогава видях Надя,
отново се криеше в тъмното да ме следи. Викнах й: „Какво искаш, защо се криеш, излез“, или
нещо подобно, и тя дойде при мен. Не помня какво сме говорили, не помня и как сме се озовали
в храсталаците на края на селото, но явно сме свършили работата...
– Трябва ли да ми го разказваш? – прекъсна го Ева.
– Да, защото сега идва лошото. На другия ден Надя, заедно с родителите си, цъфна в двора
на бабината ти къща. И каза на нашите, че съм отнел невинността й или нещо подобно, а аз не
помнех дали изобщо сме правили секс... – Аспарух замълча за малко и после продължи: – С две
думи, трябваше да се оженим. Такива бяха времената. Накараха ме. Баба ти каза, че трябва да си
нося отговорността.
– Моля те, татко!
– Опитвам се да ти обясня, че се ожених насила за майка ти. Такива бяха времената.
Принудиха ме! Аз никога не съм я обичал! Обичах другата! Знам, че за едно дете е много тежко
да чуе подобно нещо, но искаше истината и ти я казвам!
– Не заобича ли мама с времето?
– Не, защото сега идва още по-лошото! След сватбата аз не исках да оставам в селото, за да
не виждам другото момиче, и дойдохме по някое време в София, намерихме си работа, после ти
се роди. И когато баба ти дойде да те види, издебна, че Надя не си беше вкъщи, и ми каза нещо,
което завинаги ме отблъсна от майка ти.
– Какво толкова страшно ти е казала баба? И сигурен ли си, че ти е казала истината?
 – Сигурен съм! В нашия край има една особена връзка между майка и син. Затова съм
сигурен, че никога няма да ме излъже! Та тя ми каза, че из селото се носела мълвата, че
Надя се е оженила за мен благодарение на турската магия на една жена, която живееше в
селото и се занимаваше с такива неща. След като минала сватбата ни, туркинята, май Садифе се
казваше, сама се похвалила пред някои жени, че магията й е подействала.
– Татко, как може да вярваш на такива неща?! Ти си нормален, интелигентен мъж, какви
магии, какви туркини са ти влезли в главата?
– Щом баба ти го каза, аз нямаше как да не повярвам. Майката винаги мисли най-доброто
за детето си, така ми казваше баба ти.
– И ти го прие за чиста монета? Тя те е манипулирала, защо си го допуснал?
– Не, вярвам й! Каза ми още, че след думите на Садифе ходила и поразпитала из селото и
някакви хора й казали, че са виждали майка ти на гробищата, ровила нещо в гробове...
– Татко, таткооо... – Ева се разплака.
– Недей сега да плачеш! Станалото – станало...
– Ти си съсипал и твоя, и нейния живот.
– Чий живот? На майка ти ли?
– Ами да!
– Защо? Че нали тя е искала да се омъжи за мен? Ето, постигнала е целта си, но след като
разбрах от баба ти по какъв начин, стана ми още по-чужда. Аз никога не съм я обичал, ожених се
насила. От баба ти знам, че това момиче, моята любов, така и не се оженило, въпреки че в
селото са се опитвали да я сватосват няколко пъти. Значи майка ти е унищожила и нейния живот
с тази магия! Може от любов да го е направила, но излиза, че от любов се правят и много лоши и
непростими неща. Никога не й простих! Затова излизах и ходех при други жени, за да търся
щастие, макар и временно.
– Защо не се разведохте?
– Предлагал съм й много пъти, но тя казваше, че заради теб никога няма да ми даде развод.
Затова аз стоях вкъщи и
пред теб се правехме на щастливо семейство, а когато теб те нямаше, дори не си говорехме.
Разбираш ли ме сега? Още ли ме съдиш?
– Не те съдя, но не те разбирам! Първо, защо се жениш насила, второ – в каква магия
вярваш, и трето — защо, щом не си бил щастлив, не си се развел веднага?!
– Знаеш ли, моето момиче, от всичко на света искам най-много ти да си щастлива. Само ти
ми остана. Дано някой ден да се омъжиш, да си имаш собствено семейство и деца и тогава ще
разбереш, че не всичко е черно или бяло. Не искам повече да говорим днес. Може би ти трябва
време да осмислиш чутото и някой ден отново ще поговорим за това. Или може би е най-добре
никога повече да не говорим на тази тема...
– Разбирам те, тате... Наистина те разбирам. Сега е най-добре да си тръгвам. Радвам се, че
ми каза какво ти е тежало през всичките тези години. Тежеше ми да сме скарани и да не си
говорим.
Ева стана и прегърна баща си. Коя беше тя, че да го съди...

 19

На другата сутрин, веднага след като си отвори очите, Ева се обади на доктор Недев. Чу
гласа му едва след петото позвъняване. Набързо й отговори, че няма новини за Ана. Все още е в
реанимация и не, не можел да я пусне вътре при нея. Обеща да й се обади веднага щом Ана
излезе от комата, и затвори.
А Ева се замисли за начина, по който й беше въздействал гласът му. Приятен, плътен
мъжки глас. Доста секси, ако трябваше да бъде честна. Искаше й се да не й беше затворил
толкова бързо.
После се обади и на Кети. От нея разбра, че още вчера е уведомила шефовете на
телевизията за катастрофата. След като разбрали, че Ана е в кома, й казали да помисли коя друга
водеща би могла да я замести.
– Не е честно веднага да я сменят! – възпротиви се Ева.
– Знам, но нали разбираш, че няма как предаването да спре. Въпреки че днес е събота и ми
е почивен ден, шефовете ме искат на обяд в телевизията. За тях случаят е спешен, трябва да
решат с коя водеща ще върви предаването в понеделник. Искат да им предложа няколко имена,
но сигурно са извикали и други колеги и те ще предлагат. И накрая шефовете ще изберат.
Абсолютно нищо не зависи от мен, разбираш ли?
– Гадно ми е, че Ана лежи в кома, а те мислят с кого да я сменят!
– Това е бизнес, няма нищо лично. Имат договори с рекламодателите, предаване трябва да
има, нали разбираш?
– Толкова ли нямате заснети няколко предавания за спешни случаи? Наистина ли няма
какво да пуснете в понеделник?
– Не. Бяхме заснели само за дните, в които бяхме в Израел. А сниманото там ще излъчим за
Великден. Нищо не мога да направя, аз съм един наемен работник, както и тя, това е истината.
– Няма ли някакво уважение към работещите в тези телевизии, бе?!
– Няма и се изненадвам, че ти се изненадваш. Падаш и някой веднага те сменя! Знаеш ли
колко мераклийки за стола й има? Веднага ще седнат, стига да ги поканят. И пари няма да
поискат, само и само да са на екран. Пък и в момента положението е много зле.
– Защо?
– Заради това, което се случва с Ти Ви Седем... Знаеш, че след големите заплати, които е
раздавал бившият директор, телевизията в момента е в криза. Много хора останаха без работа и
са готови да започнат нова дори срещу минимално заплащане. Това сваля цената на хората от
телевизионния бранш, подбива нашите заплати. Всеки може да бъде уволнен по всяко време,
защото шефовете знаят, че веднага ще дойдат десет и ще поискат работата му. И то срещу много
по-ниско заплащане.
– Значи и в телевизиите нещата са зле. Аз пък си мислех, че само печатът е в криза, много
списания и вестници в момента са на ръба на оцеляването.
– Докато не се появи трети силен играч, телевизиите ще ни извиват ръцете. Сега има само
Би Ти Ви и Нова и затова работим на ниво на заплащането от две хиляди и четвърта година.
Двете големи телевизии намалиха парите, за да компенсират разходите, които направиха покрай
разцвета на Ти Ви Седем. Тогава ги беше страх, че кадърните хора ще ги напуснат, подмамени от
големите заплати там, и увеличиха бюджетите си. А сега, като няма къде да отидат хората,
намаляват заплатите и знаят, че никой няма да протестира, за да не си загуби работата. През
последните две години тече най-голямата криза за телевизионерите.
– Значи Ана е избрала най-неподходящия момент да изпада в кома?
– Грубо казано, да... И на мен ми е криво, но...
– Разбирам те, ами хайде, доскоро тогава. Ако има нещо, обаждай ми се.
– Доскоро, Ева, и приятен ден.
Ева стана от леглото и се запъти към банята на малкото апартаментче, което беше взела
под наем.

По същото време в резиденцията до Лудницата Стоян отвори очи и не остана доволен от
гледката. Вера спеше от дясната му страна. Защо пак я беше пуснал в апартамента си?! Колко
пъти се заричаше да не се занимава с нея, но по дяволите, когато му се правеше секс, най-лесно
беше да извика комшийката. Тя нямаше нужда от ухажване, любовна игра и другите женски
глупости. Освен това го обожаваше и непрекъснато се възхищаваше на таланта му. А в момента
това му беше достатъчно. Предаването му беше тръгнало и телевизията беше доволна от
рейтинга, който правеше. В театъра всичко беше спокойно. Така че освен коя да изчука, Стоян
нямаше за какво друго да мисли.
Погледна към надървения си член, който беше издул долнището на пижамата му. Освен
това му се пикаеше много... Запъти се към тоалетната. Когато излезе, Вера му се усмихваше
съблазнително от леглото. Това обаче го изнерви, защото обичаше сутрин да е сам и да не му се
налага да води безсмислени разговори.
– О, ти си се събудила. Идеално. Имам работа, така че е най-добре веднага да си тръгваш.
– Защооо? – Вера направи кисела физиономия. – Мислех си, че ще се погушкаме, няма ли
да се върнеш в леглото?
– Не, а ти си мятай халатчето и дим да те няма!
Вера нищо не каза, не искаше да го ядосва. Знаеше, че един ден ще се оженят и ще
заживеят заедно, за какво да разваля всичко с мрънкане? Облече халата си и му изпрати
въздушна целувка от вратата.
Стоян й се усмихна и отиде да включи кафе машината. Направи си кафе и излезе да го пие
в градината. Запали си цигара и после се наслади на първата глътка кафе за деня. Чудесен ден!
Всичко в градината му харесваше – новата трева, която се беше появила след зимата, цъфналите
люляци, птиците, който пееха в клоните на върбата, а после се чу и кълвачът. Значи и той се
беше върнал! Всичко си беше на мястото. Доброто му настроение се разваляше единствено от
мръсната вода в басейна. Сега той приличаше на гаден гьол! Развъдник на комари и жаби. По
това време на годината басейнът винаги беше неприятна гледка. Докато станеше време да го
изчистят и подготвят за летния сезон, тази гледка щеше да го изнервя постоянно. Затова Стоян
влезе вътре и седна на дивана с лаптопа си. По-добре да прегледа сайтовете и да забрави за
мръсния басейн.
Още в първата новинарска страница, която отвори, прочете за Ана и за катастрофата,
станала вчера. Изпита съчувствие към нея, въпреки че не я харесваше. Дали не трябваше да
отиде в болницата да й занесе цветя? Все пак бяха комшии? Но пишеше, че е в реанимацията, и
едва ли някой щеше да го пусне, пък и, като е в кома, нямаше да види цветята...
В друг сайт прочете, че Дългия щял да „гушне два милиона за концерта си в Лондон“. Ама
защо му брояха парите на човека?! Щом можеше, нека да гушка! Нали всички работим за пари в
крайна сметка, няма какво да се лъжем! Колкото по-високо оценяваш труда си, толкова повече
ще те уважават! Беше прочел наскоро някъде, че злобата и завистта са най-голямата пречка за
притока на пари към хората. И че трябва да се радваме на богатството на другите, за да ни
споходи и нас.
Продължи да преглежда сайтовете и прочете, че Веско започнал турне „трийсет и пет
години на сцената“. Ето, има си фенове и той, пък било то и червени бабички. И турне ще прави!
Няма значение дали ще е европейско, американско, или само нашенско, важното е концерти да
има. Те и фолк певиците турнета правят и от тях живеят, защото албуми в България вече никой
не купува. Дали не трябваше да стане певец, повече пари щеше да изкарва! Надигна се от дивана
и се заоглежда в огледалото. А после въздъхна доволно: „Пу, да еба мама му, направо ми идва да
си посегна“.
Събота... какво да прави в събота? Егати скуката! Пи кафе, пуши, разгледа сайтовете... „А,
бе, я да отида да си измия колата“, реши Стоян и излезе.
Вера го проследи с поглед от прозореца на спалнята си, докато прекосяваше паркинга.
Видя го да се качва в колата и реши, че отива на репетиция в театъра. Ето, работи и в събота, зает
е, затова й е казал да си ходи. Прекрасно разбираше тя мъжете! Такава си беше Вера. Побърза да
отвори лаптопа си и с надежда започна да преглежда клюкарските сайтове – дали вече не е
„изтекла“ от някъде информация за тяхната връзка. Дано Стоян да се е похвалил пред
приятелите си или още по-добре – пред доверени журналисти – колко щастлив е с новата си
приятелка Вера.
Но нямаше нищо! И днес! Цял месец беше минал от първия път, когато правиха секс, и още
никой не знаеше за нея! Какви бяха тези папараци?! Нищо, тя можеше да чака! Реши, че спешно
трябва да си смени профилната снимка във фейсбук. Ако случайно журналистите я издиреха в
социалната мрежа, трябваше да я видят в целия й блясък! Затова избра снимка по бански до
басейна и веднага си я сложи за снимка на профила. Изтри пет-шест снимки, правени на пияно
в чалготеките, както и онази, на която се целуваше с една приятелка. Знаеше си тя, че ако
журналистите разберат за връзката й със Стоян, веднага щяха да потърсят всякакви компромати
за нея. Защо да ги улеснява със собствения си фейсбук профил?! Доволна от свършената работа,
Вера реши да погледне и в сериозните сайтове, за да се образова какво се случва по света и у нас.
И тогава видя информацията за Ана... Ана катастрофирала и в кома!
Вледени се! Помисли си, че ще припадне...
Дали това не беше?! Не, нямаше начин!
Това не беше вследствие на нейната магия!
Ами ако...
Запали си цигара и си сипа уиски, въпреки ранния предобеден час.
Излезе на балкона и седна на кокетния стол на терасата си. Загледа се към градината с
басейна...
Възможно ли беше?!
Но нали тя точно това беше поръчала?!
Животът на Ана!
Искаше живота на Ана!
Така беше казала на Най-добрия!
Тогава беше възможно Ана да умре заради нея. Е, толкова ли беше добър тоя?! Когато му
поръча магията, не че не му вярваше, но чак пък да е толкова добър... Не беше възможно! Не! Тя
нямаше нищо общо с това, че Ана лежеше в кома в „Пирогов“! Така ли действаха магиите?!
Поръчваш ги и човекът умира?! Не! Тя нямаше нищо общо! Не беше виновна!
Отпи поредната голяма глътка от чашата с уиски. Не беше закусвала и май вече я хващаше...
 И после се чу да казва: „Майната й“! Ослуша се, на глас ли го беше казала, или наум?! Дали
някой я беше чул? И после съвсем целенасочено и тихо каза: „Майната й на Ана! Не ми пука!
Ако ще, да умре!“. Надигна чашата и изпи остатъка от уискито на екс. Изключи телефона си,
влезе в спалнята и заспа.

Ева също легна да поспи. Обичаше през почивните дни следобед да си поспива, за да
изтрие натрупания стрес от работната седмица. Но към четири часа телефонът я събуди.
– Удобно ли е? — попита Кети.
– Разбира се, бях позадрямала малко, но няма проблем. Има ли новини?
– Избраха Каката да замества Ана.
– Хм... – Ева се замисли.
– Какво?
– Това е добре.
– Защо? Тя не е много добра водеща, не знам защо шефовете избраха нея! – Кети ясно
показа неодобрението си.
– Ами точно заради това. Според мен няма опасност да се справи толкова добре, че
шефовете ви да искат да я оставят за постоянно. Сами ще се убедят, че не става, и когато Ана
излезе от комата, ще я върнат в предаването.
– Мислиш ли?
– Ако искаш, да се обзаложим?
– Дано да си права, защото отсега се чудя как ще работим с нея. Много е истерична, говори
постоянно на висок глас. Гледала съм я преди, когато имаше предаване, и според мен няма
никаква харизма. Засичали сме се няколко пъти на разни мероприятия и ме натоварва с някаква
отрицателна енергия.
– Ами това е много лошо. Направи си някаква защита.
– Каква?
– Най-лесно е сутрин, когато се събудиш, да отделиш две-три минутки за себе си. Сядаш
някъде на спокойствие, затваряш си очите и си представяш, че към сърцето ти идва лъч светла
положителна енергия. Когато почувстваш, че си се заредила с тази енергия, си представяш, че си
вътре в голямо стъклено кълбо. От него виждаш всичко около себе си, но никой не може да влезе
вътре при теб. Така през целия ден си защитена от цялата отрицателна енергия на хората, които
ти я изпращат волно или неволно.
– Ще го пробвам задължително, защото имам чувството, че много хора, с които ми се
налага да работя и няма как да ги избягвам, ми изпиват енергията и още от обяд се чувствам
труп. Не знам, може би си внушавам, но покрай мен има много енергийни вампири, само да не
ме сметнеш за луда сега?!
– Няма, спокойно! На мен това ми е болна тема! Много добре те разбирам. Но знаеш ли,
някой хора го правят неволно?
– Как така? Винаги съм си мислила, че енергийните вампири специално се обучават как да
дърпат енергията на хората – изненада се Кети.
– Енергийните вампири са хора, които живеят за сметка на другите. Ако нямат донор, от
който да изсмукват енергия, залиняват и не им върви в живота. Но когато са близо до обекта, от
който черпят енергия, се активизират, а жертвата от своя страна се потиска, губи
самоувереността си и радостта от живота. Има няколко вида енергийни вампири. Най-
разпространеният е вампирът жертва. Той смята, че винаги някой друг е виновен за проблемите
му, и ще те занимава с разговори за това колко е нещастен.
– Имам точно такава колежка, постоянно се оплаква от шефовете и често се налага да я
слушам, защото работим в една стая. Оплаква се и от мъжа си, който винаги е виновен за всичко,
и накрая завършва разговора с това, че на мен ми е много лесно.
– Ами най-лесно е да не я слушаш и да си намираш някаква работа, когато дойде при теб,
за да те натоварва. Има и вампир катастрофа – той например се наслаждава на детайлите от
всяка негативна информация. Ще ти разкаже някой ужасен филм, трагична новина или ще
обрисува живота си с най-тъмните цветове, захранвайки се с твоето състрадание или страх. И
накрая искам да ти кажа, че има и обиждащ се вампир. Той възприема всичко за себе си само в
негативен смисъл. Ако не го подкрепиш или ако не си съгласна с исканията му, той веднага ще
ти покаже, че е обиден. Така ти ще изпиташ чувство на безпокойство или вина и ще направиш
това, което му е необходимо.
– И как да се справям с този енергиен вампиризъм, защото, честно ти казвам, след
общуването с такива хора започва да ме боли глава и се чувствам като пребита?
– Като лишиш вампира от най-важното, онова, върху което е свикнал да паразитира. И той,
като кърлеж, скоро ще те изостави, отивайки да си търси нова жертва. И запомни най-основното
– ако някой ти крещи, със сигурност това е начин да ти дърпа от енергията. Навремето имах
такъв колега в списанието. На събранията ни крещеше. После всички в офиса бяхме като
пребити, нямахме сили за нищо, главите ни боляха, страшна работа!
– И как се справихте с него?
– Ами аз гледам всяка сутрин, преди да изляза от вкъщи, да си направя визуализацията, че
съм в това стъклено кълбо и никой не може да влезе вътре при мен. При мен действа, но не мога
да тръгна да говоря на колегите за енергийни вампири и начините за справяне с тях, защото не
всички вярват в подобни неща. А и не забравяй, че съвети се дават само когато ти ги поискат,
както в случая ти ми поиска.
– Да. Много ти благодаря, задължена съм ти! Желая ти хубав ден и ако има нещо за Ана,
пак ще се чуем.
– Хубав ден и на теб, Кети! И да се молим за чудо – Ана да излезе по-бързо от тази кома!
– Дай боже!

 20

Чудото се случи след няколко дни! Ева видя, че се изписва името на доктор Недев на
дисплея на телефона й, и прие обаждането развълнувана. Приятно й беше да чува гласа му, а и
чакаше новини за Ана...
– Събуди се! – каза спокойно доктор Недев.
– Наистина ли?! – на Ева чак не й се вярваше.
– Е, мога ли да лъжа за такива неща?! – доктор Недев се обиди.
– Ох, да! Какви глупости говоря и аз... – Ева се засрами.
– Добре е. Доколкото е възможно в тази ситуация. Предстоят няколко прегледа на главата и
ще я изведем от реанимацията. Най-вероятно ще я настаним в отделението по неврология и
тогава ще можете да я видите.
– Не може ли сега? Ще тръгна веднага!
– Не, трябва да я щадим. Аз ще ви се обадя, когато може да приема посетители. Ще се
зарадва ли на някой конкретен човек, за да го извикаме и него в болницата?
– Вече ме питахте и ви отговорих, че няма много близки хора. Ще дойдем аз и една нейна
колежка.
– Добре, чакайте да ви се обадя – и доктор Недев приключи разговора.
Ще чака, какво друго да прави! На Ева й беше приятно да говори с хубавия доктор.
Трябваше спешно да си запише час за фризьор, че като отиде в болницата, може да го види! Дали
щеше да успее днес да поосвежи цвета на косата си, или да направи едни руси кичури. Ох, къде
беше сложила тефтера със задачите си? Загледа се в неразборията на бюрото си. Не разрешаваше
нито на секретарката, нито на чистачката да пипат нещата й. Имаше чувството, че ще й загубят
някой документ или ще разбъркат подредбата, която само тя виждаше в разхвърляния си кабинет.
Реши, че днес ще отдели колкото време е необходимо, за да сложи всичко на място и после ще
обясни на секретарката си кое къде трябва да стои, за да подрежда тя. Така щеше да й остава
повече време. Сети се, че трябва веднага да звънне на Кети! Как можа да забрави?! Този доктор
Недев й действаше много разсейващо!
Набра номера на колежката на Ана и докато чакаше да се обади, заоглежда маникюра си.
– Здравей, обаждам се с хубава новина! – нетърпеливо започна Ева.
– Събуди ли се?!
– Да! Сега ми се обади доктор Недев. Но не може още да я видим, ще чакаме той да се
обади и да ни извика.
– Е, жалко, искам още сега да я видя!
– Важното е, че се е събудила и според доктора засега няма нещо притеснително. Ще й
направят няколко прегледа и тогава ще я видим, спокойно!
– Да не ти го е казал просто така, да не крие нещо? – Кети още се притесняваше.
– Не, защо да го прави?
– Ами така съм гледала по филмите. Излиза пациентът от кома, роднините му се радват, а
той не може да ги познае, пита ги кои са и какви са.
– Да се надяваме, че няма да стане така с Ана, спокойно, дай да мислим положително!
Гледах едно предаване с Каката, ама много е зле, бе!
– Дай да не хващаме тази тема, моля те, че съм се поболяла! За нищо не става тая, ама
шефовете си я харесват и я хвалят. Да дойдат те в студиото да правят предаване с нея! Дори
фризьорката е вдигнала ръце! Идва на предаване с неизмита коса и очаква чудеса да направят с
нея. Сърди се, че не изглеждала на екран като Ана, представяш ли си?!
– Ами да отслабне, да отиде на козметик! Ох, наистина, дай да не говорим за тая, че ще
кажа само лоши неща, а не бива!
– Да, права си. Хайде, ще чакам да се обадиш да кажеш
кога ще ходим в болницата, доскоро!
– Чао, Кети.
Ева приключи разговора леко изнервена заради Каката. Как се уреждаха тези
некадърници?! Кой ги взимаше за водещи?! Реши, че сега е най-подходящото време, за да
подреди кабинета си...

По същото време Стоян имаше дълъг обяд с редакторката на предаването си – Бубето. Бяха
поръчали бутилка бяло вино заедно с рибата и настроението беше приповдигнато.
– Бубе, значи казваш, шефовете са доволни, така ли?
– Да, няма от какво да се притесняваш!
– О, напротив! Аз не съм телевизионен водещ, а най-обикновен артист. Притеснявам се и
искам ти да ме насочваш, за да не греша. Амбициран съм да дам всичко от себе си, за да
задържим предаването максимално дълго на екран.
– Това е най-обикновена телевизионна игра, раздаваме награди, няма нищо сложно,
спокойно! Ти си много добър, казвам ти го за стотен път, стига вече! Не си проси комплименти...
– Пред теб мога да бъда искрен, не се нуждая от маски, разкривам ти напълно душата си,
защото те чувствам много близка! – Стоян я погледна с телешки възторг, играейки поредната си
роля. – Усещам, че мога да ти се доверя, затова ти го казвам, наистина много се притеснявам!
Дали да не взема някакви курсове да изкарам?
– Какви? За водещ ли? То няма такива. Почти никой водещ не е завършил журналистика,
повечето са с образование като начална педагогика.
– Така ли? Не знаех. Ами някакви курсове при теб да изкарам? Ти да ме подготвяш?
– Ама няма нужда, казвам ти, спри да се притесняваш!
– Ако искаш, да взема стая в хотела и като приключим с обяда, да отидем да репетираме
новия сценарий за снимките за следващата седмица?
Стоян го предложи толкова небрежно, колкото само той умееше. Беше планирал този ход
още докато обмисляше къде да покани Буба на обяд. Затова избра ресторанта на хотел, в който
беше наел стая предварително. Щеше да я изчука и да подсигури бъдещето си в предаването.
Така, ако продуцентът решеше, че трябва да го замени заради каприз на Лили, той щеше да има
гръб в лицето на главната редакторка на шоуто. В телевизиите, според него, не беше толкова
важно колко добър водещ си, а от чие легло ставаш.
Буба обаче се бавеше с отговора. Ровеше с вилицата си сьомгата в чинията и се правеше, че
търси кости. Затова Стоян бързо взе нещата в свои ръце:
– Предлагам ти да довършим обяда в стаята – не дочака отговор, а бързо вдигна ръка, за да
извика сервитьора. – С дамата ще продължим обяда в стая триста и петнайсет, така че може да
ни пренесете храната там, както и още една бутилка вино. От същото.
Вдигна се от стола и подхвана Буба за лакътя, за да й помогне да стане. Беше сигурен, че
пред сервитьора тя няма да се дърпа и да отказва. Не беше жена, която би привлякла вниманието
към себе си с някоя сцена. Така и стана.
Качиха се в асансьора, без да си говорят. А после в стаята изчакаха сервитьора да свали от
количката всички чаши и чинии и да ги сервира на малката масичка. Когато той затвори вратата
на излизане, Стоян самодоволно каза:
– Ето, виждаш ли? Тук ще си говорим по-спокойно, няма кой да ни притеснява. Сега мога
да ти кажа дори началните думи за следващото предаване, искаш ли?
– Те винаги са едни и същи... – едва промърмори Буба, докато се чудеше накъде да гледа. Не
й се случваше всеки ден да е в хотелска стая с актьор, секс символ!
– Притесняваш ли се от нещо? От мен? — попита небрежно Стоян, докато заобикаляше
масата. – Недей, няма за какво да се тревожиш.
Буба мълчеше. Стоян прие това като покана да продължи с плана си.
Започна да целува нежно тила й, който беше открит, защото косата й беше вдигната в
небрежен кок. После се насочи към ухото й и после впи устни в нейните. Тя изстена. И пътят до
леглото беше много кратък.

По това време Ева кръстосваше нервно кабинета си – поредния ден на диетата 5-2. Нареди
на секретарката си да й донесе чисто кафе без захар и започна да преглежда темите за следващия
брой на списанието. Нищо не се случваше без нейното одобрение. Нямаше доверие на никого,
искаше да е прочела от първата до последната буква всяка статия. Секретарката й влезе с кафето,
остави го на бюрото и тихо излезе. Ева погледна любимата си порцеланова чашка с изрисувани
рози на нея, която беше донесла в офиса си. Наслади се на изящния й вид и отпи с наслада от
горещото, горчиво кафе и после се зачете в статията „Десет златни правила как да обичаш
мъжете“. По принцип не харесваше такива статии, защото ги считаше за обида към жените. Защо
винаги жените трябваше да търсят начини да се харесат на мъжете и после да спазват златни
правила как да ги обичат?! В нито едно мъжко списание обаче не беше чела статии как мъжете
да обичат жените и как да ги правят щастливи. Защото се предполагаше, че жените трябва да
свършат всичко сами. Да направят първата крачка, да впечатлят мъжа и после да си го отглеждат.
И тъй като разсъждаваше така, все още беше стара мома на четиресет години! И понеже искаше
да промени нещата, и понеже бяха правили проучване какви статии най-много се четат в
списанието им, Ева реши да пусне подобен текст в следващия брой. И така, започна да чете
статията:
„Първи съвет – хвалете го!“ Добре, това беше логично, всеки обича похвалите.
„Втори съвет – не го унижавайте и не правете скандали пред други хора!“ Защото за мъжа
публичният имидж бил много важен. Щял да приеме като нож в гърба, ако половинката му
подронва авторитета му пред колеги и приятели.
„Трети съвет – не използвайте в обръщанията си към него умалителни.“ В представите си
за себе си той не си се представял като котенце, патенце или зайче.
„Четвърти съвет – подкрепяйте увлеченията му, дори най-идиотските!“ Каквито и да са
неговите увлечения – свирене на акордеон, лов, риболов, колекциониране на оловни войничета,
подкрепяйте го, защото иначе ще го направи някой друг.
„Пети съвет – научете се да готвите вкусно!“ Това дори не го дочете.
„Шести съвет – най-бляскавият външен вид е за него, а не за партита с колегите...“
И тук телефонът я спаси от досадата на глупавите според нея съвети. С нескрита радост
видя, че се изписва името на доктор Недев.
– Всичко е наред, можете да дойдете сега и да видите Ана.
– Страхотно, тръгвам веднага! Къде да я търся?
– Ще ви изчакам, за да ви вкарам в отделението, защото по това време не пускат на
свиждане.
– Много ви благодаря! Дано да не ви затруднявам, но наистина много искам да я видя!
– Ами тръгвайте тогава! Смяната ми отдавна свърши, но исках да видя резултатите от
скенера и изчаках досега. Не е проблем да почакам още малко, за да ви помогна да влезете. Но
ще имате буквално минута при нея. Не бива да я натоварваме. Никакъв шум и светлина...
– Да, добре. Тръгвам веднага.
Ева затвори и взе чантата от бюрото си. Каза на секретарката, че излиза и няма да се връща,
и се запъти към улицата с надеждата бързо да успее да си хване такси. Слава богу, че офисът им
беше на оживен булевард и таксито се появи като по поръчка. Каза на шофьора да я закара до
„Пирогов“ и се отдаде на размисли. За доктор Недев. Е, и за Ана, но за нея какво толкова имаше
да мисли, нали след малко щеше да я види. А после щеше да предложи на симпатичния доктор
да отидат на вечеря. Нямаше да чака повече съдбата да й поднесе на златен поднос някой мъж,
щеше да действа. Щеше да е активна! Добре че днес беше облякла по случайност костюма от
сако и права пола в черно, който й носеше късмет. Вярно, не й остана време да отиде на
фризьор, но косата й май не беше чак толкова зле. Извади огледалцето от чантата си и се
заоглежда. Освежи пудрата и червилото си и доволна от резултата, прибра обратно огледалцето.
Погледна ръцете си – лакът на ноктите не се беше олющил. Кожата й обаче й се стори малко суха
и веднага извади крема за ръце, който задължително носеше винаги със себе си. Намаза ръцете
си, затвори тубичката и я прибра. Нервно погледна часовника, без да знае кой час би я устроил
най-добре. Просто се чудеше накъде да гледа и какво да прави, докато стигнат пред „Пирогов“.
Изнервяше се, че не знае как да подходи към доктора. С какъв въпрос? Може би: „Свободен ли
сте да отидем на пица?“ Ами ако не обича пица или е на диета? И тя беше на диета, но днес по
изключение щеше да я наруши! Таксито най-после спря пред болницата, Ева плати и слезе.
Погледна към черните си обувки на високи токчета. Бяха чисти, това беше добре, за нищо на
света не биваше да се излага пред доктор Недев, беше решила да го впечатли и спечели!
После набра номера му и му съобщи, че е пред входа на болницата, и той й каза кой
асансьор да вземе до отделението по неврология. Когато слезе от асансьора, той я чакаше
отпред.
– Бързо дойдохте.
– Не исках да ви бавя.
– Нямам спешна работа, освен да отида да купя подарък на едно тригодишно дете.
Ева тръгна по коридора след доктора провесила нос. Настроението й се скапа. Язък за
късметския костюм! Докторът бил женен!
– Ето стаята, в която е Ана, но има още една жена на съседното легло, така че ви моля –
само минута! А утре ще уредя едно по-дълго свиждане.
Ева нищо не каза, отвори вратата и влезе. Най-вероятно, когато излезеше, доктор Недев
щеше да си е тръгнал и така щеше да е най-добре. Нямаше нужда да се занимава с женени...
Ана лежеше със затворени очи на леглото до прозореца. Ева тихо се доближи до нея и я
докосна по ръката.
– Ей, здравей, как влезе тук? – попита тихо Ана.
– Пуснаха ме за минутка. Ти как си? Изплаши ме!
– Добре съм. Защо плачеш?
– Не плача! Нещо ми е влязло в окото – опита се да се овладее Ева и приседна на ръба на
леглото.
– Наистина съм добре. Лошото мина – Ана стисна ръката на приятелката си.
 В този момент вратата на стаята се отвори и доктор Недев подаде глава. Кимна към Ева, че
е време да излиза.
– Утре пак ще дойда, обещавам ти, но сега трябва да тръгвам.
– Добре, благодаря ти, че дойде. Какво става с предаването ми?
Ева се направи, че не е чула последното, и побърза да излезе от стаята. В коридора не можа
да удържи сълзите си и тихо се разплака. Подпря гърба си на стената и закри очите си с ръце.
– Какво става? – попита разтревожено докторът.
– Нищо. Не знам как да й кажа, че веднага я смениха в предаването. Ако катастрофата не я
уби, то тази новина ще я довърши. Нямам сили да й кажа какво става. А и ми изглежда ужасно
отслабнала...
Както се беше подпряла на стената, Ева отпусна краката си в коленете и бавно се свлече
надолу. Остана клекнала на пода, с подпрян на стената гръб. Докторът се наведе до нея и тихо й
каза:
– Искате ли да пием кафе или нещо освежително? Можем да поговорим, да ми разкажете
всичко...
– Не, ще се прибирам – каза рязко Ева, докато се изправяше.
– Сигурна ли сте, че сте добре. Да ви закарам до вкъщи? Колата ми е на служебния паркинг
на болницата, за две минути ще сме там.
– Няма нужда – припряно отказа Ева. Идваше й да му каже да се прибира вкъщи при жена
си и детето.
– Не мога да ви оставя в това състояние, може да ви се случи нещо.
– Няма какво да ми се случи! А и нали щяхте да купувате подарък за детето си?
– А, този подарък ли? Ами може да ми помогнете да го избера...
– Аз ли? Защо аз? – изнерви се Ева.
– Ами аз не разбирам много.
– Ами тогава питайте жена си!
– Нямам жена.
– Какво ме занимавате с проблемите си?!
– Моля? – доктор Недев недоумяваше какво става.
Асансьорът се отвори и двамата влязоха вътре, където имаше много хора и нямаше как да
продължат разговора си. Когато всички се изсипаха на партера, доктор Недев хвана Ева под ръка
и елегантно я поведе към паркинга.
– Да ви поканя да пием по кафе или да хапнем нещо и после да ми помогнете да избера
подарък за племенника ми, става ли?
– Става – въздъхна Ева облекчено. Значи не бил женен!
– Предлагам да отидем в мола. Там има много приятно италианско ресторантче с хубаво
кафе, пици и спагети. А и магазините там затварят чак в десет, така че ще можем да свършим
всичко на спокойствие.
– Да, добре.
Всичко се подреждаше идеално! Вселената явно й помагаше! Или поне така тълкуваше Ева
поканата на доктора. И то точно на пица, както тя беше планирала по-рано. Качиха се в
старичкия му опел и потеглиха към мола. На Ева й направи впечатление, че доктор Недев е
добър и внимателен шофьор. Удоволствие беше да се вози с него. Представи си за момент, че
двамата пътуват заедно към морето, и вълна на удоволствие премина през тялото й. Щеше да е
много хубаво, ако това лято отидат заедно на море. Размечта се.
 В мола беше лудница. Насочиха се направо към италианския ресторант, където си поръчаха
пица за него и спагети за нея. Докато чакаха сервитьорката да донесе поръчката, отпиваха от
минералната вода и след като поговориха за Ана, неусетно навлязоха и в личните теми.
– Аз съм на четиресет и две години, разведен съм, нямам деца. Ще ти кажа и още нещо, но
не се шокирай. След като се разведохме, жена ми започна връзка с жена и от няколко години
двете живеят заедно.
– Стига бе! – не се сдържа Ева.
– Предупредих те да не се шокираш, нали? Щеше да е смешно, ако не беше истина, ама е.
Надявам се да не съм я травмирал нещо, че да намрази мъжете и да се насочи към жените.
– Не знам какво да кажа...
– Не е и необходимо. Просто ти ми каза, че не си се омъжвала досега, и аз реших да ти
разкрия моето положение. Ти си честна и аз ти отвръщам със същото. Харесвам откритите и
честни жени, а не тези, дето играят игрички. Натоварен съм много в работата и нямам нужда от
неприятности и усложнения в личния си живот.
– Разбирам.
– А ти защо не си се омъжила досега?
– Доскоро живеех с нашите, мама наскоро почина и чак сега се изнесох от нас. Бях много
привързана към семейството ни и не знам, някак неусетно минаха годините, без да създам свое.
Значи натоварена ти е работата, така ли? – побърза да смени темата Ева.
– Да, но си я обичам. А ти твоята?
– И аз си обичам работата в списанието. Лудница е, но ме прави щастлива. Коя зодия си?
– Дева, а ти?
– Телец, земни зодии сме и двамата.
– Най-хубава е групата на земните знаци, най-добре се разбирам с Телец и Козирог.
– О, значи разбираш от зодии?
– Не много...
Храната беше вкусна и те й се наслаждаваха бавно. Не поръчаха алкохол, защото доктор
Недев каза, че когато кара, не пие, и тогава Ева се чу да казва:
– Ами някой път ще вечеряме вкъщи и ще дойдеш без колата, за да можеш да пиеш.
И после й идваше да си прехапе езика. Нито можеше да готви, нито искаше той да си
помисли, че иска да го напие и да остане да спи при нея. Но точно така й прозвучаха
собствените й думи. Отчаяно! Като на отчаяна стара мома! От това най-много се притесняваше.
Да не се изложи пред него. Да не я помисли за някоя зажадняла за ласки женичка. Той обаче се
усмихна и отговори:
– Разбира се. Ще дойда с такси и ще донеса бутилка от любимото си вино. Утре свободна
ли си?
– За какво? – Ева се притесни да не е казала нещо за секс.
– Ами за вечерята. Какво ще сготвиш?
– Амиии... Да ти кажа честно, не мога да готвя. Извинявай, не знам защо го предложих.
Досега все майка ми готвеше и на мен не ми се е налагало да се уча – изгледа го виновно,
очаквайки той да се разсърди.
– Аз ще сготвя тогава – усмихна се небрежно докторът.
– Можеш да готвиш?! Неврохирург и може да готви... – Ева не скри колко е впечатлена.
– Не е толкова трудно. Готвенето имам предвид. А и според мен мъж, който може да готви,
е много привлекателен за жените.
 – Да, нали готвачите от телевизионните предавания са новите рок звезди?! Или така поне
казват, не че аз си падам по тях...
Двамата се разсмяха. Докторът поиска сметката и я плати. Ева предложи да даде
половината, но той категорично отказа.
Когато тръгнаха по коридора на мола към един от детските магазини за играчки, Ева
изпита някаква гордост, че върви до този красив мъж. Висок около метър и деветдесет, с горда
осанка, доктор Недев определено беше мъж, след когото жените се обръщаха.
В магазина за играчки попитаха продавачките какво ще им препоръчат, защото и двамата
нямаха идея с какво си играят тригодишните деца. А после той й предложи да я закара до вкъщи.
Тя се съгласи, а по пътя обсъждаха отново състоянието на Ана:
– Значи по скалата на Глазгоу, която е за оценка на състоянието след кома, й даваме между
дванайсет и четиринайсет точки. При максималния брой – петнайсет точки, пациентът е в най-
добро състояние, а при три е в много лошо. Казвам ти го, за да си спокойна. Тя е добре.
– Слава богу! Значи няма от какво да се притесняваме?
– Не можем да го кажем със сигурност, аз до последно ще следя състоянието й. При
катастрофата тя си е ударила главата в таблото на колата и е получила комоцио. Изпаднала е в
кома. Не можем да кажем, че състоянието й вече е идеално. Ще трябва да й се осигури пълен
покой поне още две-три седмици, да стои в тъмна и тиха стая. Затова днес ти разреших само
минутка при нея. Не трябва да чете и да работи с компютър. Това ти го казвам, защото до
седмица ще я изпишем, и както ми каза, ти си най-близкият й човек, ще трябва да следиш да
спазва препоръките ми.
– Да, разбрах. А понеже сме вече пред блока ми, може ли да те попитам как ти е името,
защото те знам само като доктор Недев?
– Петър – каза доктор Недев и се наведе да я целуне по устните.
За Ева целувката беше много неочаквана, но хубава. Добре че беше от кратките целувки,
защото иначе можеше да припадне от вълнение.
– Благодаря ти за вечерята, Петър! – каза му нежно и слезе от колата.

 21

На другата сутрин Ева се събуди в страхотно настроение. Още с включването на телефона
чу познатия звук за получено съобщение. Доктор Недев й пожелаваше приятен ден. И тя му
пожела.
По същото време в „Пирогов“ Ана лежеше в болничното легло и гледаше в една точка. Не й
разрешаваха да чете и да гледа телевизия. Не си беше включвала телефона, защото не й се
говореше с никого. Беше преживяла нещо по време на комата и мислеше само за него. Не знаеше
дали изобщо да го споделя с някого...
По време на лекарската визитация каза, че се чувства добре, и нищо повече. Започна да
оглежда стаята. Две легла, две шкафчета. Телевизор, който не биваше да се пуска, защото така
бяха казали лекарите. И бели стени. Мразеше белите стени, защото й напомняха болница. Ами
нали сега беше в болница! Дали не полудяваше? Реши за разнообразие да поговори с жената,
която лежеше със затворени очи на съседното легло. Прокашля се, за да изчисти гърлото си и за
да привлече вниманието й, и я попита:
– Спиш ли? – започна колебливо.
– Не – отговори жената и отвори очите си.
– Искаш ли да поговорим?
– Както искаш. Познах те, ти си онази водеща от телевизията и не знаех дали е правилно
първа да те заговоря...
– Аз съм, да, Ана. А ти как се казваш?
– Елена. От Банско съм. Отскоро живея в София.
– На колко години си?
– Двайсет и шест.
– Аз съм на трийсет и една.
– Знам. Чела съм твои интервюта, харесвам те, но не съм някоя луда фенка.
– Добре. Ще изкараме няколко дни тук заедно, така че, ако искаш, ми разкажи нещо за себе
си.
– Лекарите казаха да не се натоварваш с разговори, не е ли по-добре да не ти говоря?
– Не, в тишината имам чувството, че полудявам. Имаш ли си гадже?
– Да. Щастлива съм с него, разбираме се. Отдавна сме заедно, може да се каже, че от деца
се познаваме. Сигурно ще дойде днес на свиждане, ще го видиш.
– Аз си нямам гадже. Сама съм. Нямам много близки хора. Може и никой да не дойде днес
да ме види... Но не се оплаквам, аз съм свикнала да живея така. Само дете ли си?
– Имах брат... Много го обичах... Беше най-близкият ми човек... Бяхме много задружно
семейство...
– Какво стана? Казваш бяхме...
– Дълга история. Да не те натоварвам, а и не знам дали би я разбрала...
– Разкажи ми, пък аз ще преценя дали я разбирам вашата сложна семейна история. И без
това няма какво да правим до обяд, пък и през целия ден.
– Ами откъде да започна...? – Елена се поизправи в леглото. Сбърчи челото си, личеше си,
че не й е лесно да започне. – Ще ти разкажа нашата история накратко, само да не ме помислиш
за луда...
– Няма. Разказвай. – Ана също се поизправи в леглото и се опита да се пошегува. – Пък
после може и аз да ти разкажа нещо, за което пък ти да ме помислиш за луда.
– Брат ми умря. Не можаха да го спасят и най-добрите лекари във Военна болница... Отиде
си, без да могат да му поставят диагноза. Вливаха му много антибиотици, ей така, за всеки
случай, просто да се застраховат... И един ден директно ни казаха, че не могат да разберат какво
му е, че не могат да му помогнат и да търсим друг начин.
– Какво значи това?
– Самите лекари предложиха да извикаме някой баяч или гледачка, за да кажат какво му е,
защото той просто си отиваше, беше много зле.
– Сериозно ли говориш? Лекарите ви го казват това? В болницата?
– Да, слушай, то сега започва историята. Ако не беше нещо, преживяно лично от
семейството ми, сигурно и на мен нямаше да ми се вярва... Та тръгнахме с нашите с колата по
родопските села ходжа да търсим. Бяха ни казали, че там има много добър, и той ни беше
последната надежда. Само да ти кажа, че аз още когато започнаха проблемите със здравето на
брат ми, започнах да постя и да се моля на Бог да го спаси. Ядях само варени картофи и всеки
ден ходех в църквата свещи за негово здраве да паля. Нали си чувала, че човек може да даде обет
или да се откаже от нещо, за да измоли от Бог някакво чудо?
– Чувала съм. И ти решаваш да постиш, за да помогнеш на брат ти? А какво му имаше, аз не
разбрах?
– Почна да му става лошо. Оплакваше се, че няма сили, че е отпаднал. А той мъж два
метра, никога не беше боледувал, здрав като скала – тук Елена се разплака, спря за минутка
разказа си и когато намери сили, продължи. – И без никаква конкретна причина не можеше да
става от леглото.
– Това в Банско ли става?
– Да. Той беше по-малък от мен, на двайсет и една години, мир на душата му, живееше в
къщата с нашите. И почнахме по лекари да обикаляме, и от Банско ни казаха за София да
тръгваме. Намерихме връзки за Военна болница. Гаджето ми с колата ни вози и аз отпред, а брат
ми лежи на задната седалка и на Владая ни удря кола, ама точно в задната врата, там, където
лежи брат ми. Викам си – какво е това съвпадение, какъв е тоя „късмет“?! Дойде линейка, взе го,
и тя катастрофира! На нас двамата с гаджето ми нищо ни няма, а брат ми пострада! Но
катастрофата е най-малкият проблем. Имаше счупена ръка, гипсираха я. Но не могат да разберат
от какво му става толкова лошо. Катастрофата беше просто допълнение към всичко.
– В болницата, докато лежеше, какво му правиха?
– Правиха му всякакви изследвания, ядрено-магнитен резонанс дори. Вливаха му венозно
антибиотици, а бе, всичко каквото са се сетили. Казвам ти, с връзки влязохме, имаше специално
отношение към него. И един ден ни казаха, че каквото са могли, са направили, но брат ми не се
подобрява и да търсим други начини да му помогнем. И ние тогава тръгнахме при ходжата.
– И той какво ви каза?
– Че иска да го види. Но брат ми лежеше в болницата, нямаше как да го изведем. И ходжата
дойде в болницата.
– Във Военна болница? И го пуснаха?
– Да, като посетител. Той не е бил с някакви специални дрехи, съвсем нормален човек, ако
го видиш на улицата, няма да разбереш с какво се занимава. Влезе в стаята при брат ми и след
секунди излезе. Извика ни и нас навън и ни каза, че веднага иска да го закараме в къщата ни. А
ние му казахме, че това е чак в Банско. Той отговори, че няма значение колко е далеко, спешно
трябва да тръгваме.
 – И вие тръгнахте? – на Ана й ставаше още по-интересно.
– Да. И когато отидохме в къщата ни в Банско, ходжата започна да обикаля из целия двор.
Прекоси го няколко пъти, все едно търсеше нещо, и накрая ни поиска да донесем инструмент, с
който да копаем. Посочи ни къде и баща ми с една лопата започна.
– Намери ли нещо?
– Да – магия!
– Как така?! Магия?! Как изглеждаше?! – Ана се опули невярващо.
– Едно малко вързопче, колкото орех голямо. Баща ми го извади, беше закопано в двора на
къщата ни. Ходжата каза, че късно сме го извадили и вече нищо не може да се направи. Не ни взе
пари...
– Да бе! Очаквах да ми кажеш, че ви е поискал две-три хиляди лева.
– Попитахме го колко да му платим. Не поиска нищо... Поговорихме още малко на двора и
тогава той ни каза кой е поръчал магията и за какво.
– Леле, кой е бил?
– Сестрата на баща ми!
– Какво говориш?! Абсурд!
– Така каза ходжата. Тя не е харесвала майка ми и е искала да ги раздели. Тя е закопала
магията за смърт в двора ни, но е била поръчана за майка ми, а не за брат ми. Но го удря него!
Ходжата ни каза още, че е носила и суджуци в дома ни и брат ми е ял от тях, те пак са били
баяни за смърт. И ние си спомнихме наистина как тя дойде зимата да ни носи от тия суджуци
вкъщи. Три-четири ли донесе, не помня точната бройка, но на брат ми много му харесаха и той
ги изяде повечето.
– Стига бе! Направо не мога да повярвам!
– И аз нямаше да повярвам, ако не беше станало всичко пред очите ми. Няколко дни след
срещата с ходжата брат ми почина. Без диагноза. Лекарите така и не разбраха от какво е бил
болен.
– Много съжалявам, моите съболезнования.
– Нищо не помогна, нито лекарите, нито това, че намерихме магията, просто закъсняхме...
А беше здрав мъж, никога не беше боледувал от нищо... Братчето ми... – И Елена се разплака
неудържимо.
– Съжалявам наистина... Много съжалявам. Светла му памет. А как реагира баща ти, когато
чу от ходжата, че сестра му е поръчала магията?
– Той не си говори с нея от тогава. Но какво от това... Брат ми няма да се върне. Аз не исках
да я виждам повече, затова се преместихме с гаджето ми да живеем в София. Не съм си ходила в
Банско от погребението на брат ми. Много съм зле с нервите. На антидепресанти съм. Не мога
да приема, че брат ми вече го няма. Не мога! И никога няма да забравя как спускаха ковчега му в
черната земя... – продължаваше да хлипа Елена.
Ана замълча. Мислеше си, че трябва да остави Елена сама с мъката й. Имаше моменти,
когато, каквото и да кажеш, ще е неуместно. Лежеше в леглото си, гледаше едно мазно петно на
стената и се чудеше колко гаден човек трябва да си, за да поръчаш магия? Наистина ли
поръчителят осъзнава какво прави и какви ще са последиците?! Или не осъзнава?! Болен
психически човек ли трябваше да си, за да платиш и да навредиш някому? Беше чувала, че
бизнесът с магии е един от най-печелившите в България. Постоянно имаше кой да поръчва, а
после пък идваха други клиенти, за да им ги развалят.
А дали после им се връщаше? На поръчителите? Кой знае... Не беше чула досега някой да
си признае, че е поръчвал магия, че да го пита!
И после се чу да казва на Елена:
– На много красиво място е брат ти.
– Моля? – Елена се сепна, чутото я извади от унеса й.
Ана се замисли за миг, трябваше ли да й сподели какво преживя, или по-добре да го остави
само за себе си? После реши, че няма какво да губи, напротив, може само да й помогне, ако го
споделеше с някого.
– Докато съм била в кома, се случи нещо. Преживях нещо. Помниш ли, че ти ме
предупреди, че може да те помисля за луда, когато ми разкажеш историята на твоето семейство,
и аз ти казах, че може и аз да ти разкажа нещо?
– Да, така каза. Но какво общо има...
– Има – Ана я прекъсна. – Или така поне мисля... Помня как говорех с Кети от екипа ми в
едно такси и после някаква болка, ударих си главата. И после всичко стана черно. И после, не
знам как точно да ти го обясня, защото и аз не знам кога съм го видяла...
– Кое?
– Видях се в болницата, как излизам в коридора и там ме чакаше една много красива жена.
Най-красивата, която някога съм виждала. Усмихваше ми се. Беше с много красива рокля и
прическа. И тя ме поведе по коридора, после слязохме по стълбите и излязохме от болницата. И
после се озовахме в една много красива градина. С най-красивите цветя и цветове, които можеш
да си представиш, че съществуват. Такава красота не бях виждала, нямам думи, с които да я
опиша. Почувствах едно спокойствие и щастие, което досега не бях изпитвала. После жената ме
качи на един влак. Пътувахме известно време в тази красива градина и след няколко спирки тя
ми каза, че трябва да сляза...
– И какво стана после?
– Отворих си очите и видях, че съм в реанимацията.
– Това сън ли беше?
– Не, категорично. Изживяване като никое друго. Аз бях там...
– Къде?
– Където отива душата, след като умре...
– Раят ли?
– Не мисля, че има ад и рай. Така го усетих, така го видях. Просто място, където душата си
почива, след като тялото умре. Много красиво и спокойно място, където цари абсолютно щастие.
Казвам ти го като човек, който се е върнал от там.
– И казваш, че и брат ми е на това хубаво място?
– Да. Казвам ти го като човек, който се връща от това красиво място. Само това да
запомниш от мен, ще ми е достатъчно. Искам да ми повярваш и да го приемеш така, както ти го
разказах. Това видях, това ти казвам. А сега искам да си почина.
Остатъкът от деня Ана изкара със затворени очи. Първо спа, а после се прави, че спи.
Лежеше и мислеше само за това, което й разказа Елена. За магията...
Следобед Ева надникна през вратата, но като я видя, че спи, не влезе. Каза на доктор Недев,
че не иска да я буди. Така беше по-лесно и за нея, нямаше да се налага да я лъже за новата
водеща на предаването. Докторът каза, че днес има тежка операция и не знае кога ще приключи,
но утре е събота и след като се наспи, ще може да напазарува. И така покани Ева в дома си.



22

Събота, 23 април.
Ева е на крак от ранни зори! Има записани часове за фризьор, козметик и при
маникюристката, която да направи ноктите на краката и ръцете й. Не се знаеше как ще завърши
вечерята, трябваше да е готова във всяко едно отношение. Така поне си мислеше Ева и не ходеше,
а като че ли летеше! Вселената й помагаше, беше сигурна в това! Тази вечер щеше да разбере
какви са намеренията на доктор Недев към нея.
Първо изсветли кестенявата си коса до русо. Подстрига я леко, така че да стига до раменете
й. Хареса резултата, който виждаше в огледалото, и в зелените й очи започнаха да проблясват
дяволити пламъчета. След това беше ред на магазините, един бърз шопинг за нова рокля. Нито
прекалено официална, нито прекалено предизвикателна. Нещо семпло, но едновременно с това
стилно. И след това при маникюристката, за да я лакира с онова руско червено, което най й
харесваше.
В мола се сблъска с Вера пред магазина на „Зара“. Кимнаха си за поздрав и комшийката на
Ана бързо изчезна. Ана! Днес нямаше да има време да мине да я види в болницата. Но нали тя и
без това трябваше да си почива... Сети се, че не беше звъняла на Кети! Как можа да забрави да й
се обади?! Но улисана покрай вълненията си по хубавия доктор, Ева беше забравила всичко
останало. Веднага извади телефона от чантата си и набра номера й.
– Здравей, Кети! Да ти кажа, че Ана излезе от комата, добре е. Всичко е наред. Само не съм
й казала кой я смени в предаването. Можеш да отидеш днес на свиждане, ако имаш време.
– Не съм в София, ако утре се прибера по-рано, ще мина да я видя.
– Добре, чао от мен.
И Ева затвори. За секунда й стана мъчно за Ана, че няма кой да отиде при нея в болницата.
Но само за секунда. После видя подходящата рокля и тръгна към пробната.
Вера вече си беше купила нови дънки и риза, с които искаше да впечатли Стоян. Надяваше
се, че днес ще й се обади, за да се видят. Вече й звънеше от мобилния си, но й беше казал, че
само той ще я търси, тя да не му се обажда, че все е в репетиции. Пък и пред колегите не можел
да си позволи лични разговори. Това не я притесняваше. Никак даже. Виждаше, че нещата между
тях стават сериозни, и си мечтаеше да се пренесе в апартамента му.
Темата за Ана беше погребана и повече не си позволяваше да мисли за нея. Важното е, че
постигаше целта си!
Прибра се в двора на резиденцията точно когато Стоян излизаше. Той я видя и й кимна за
поздрав. Тя му се усмихна, а той спря колата си точно до нея на паркинга.
– Отивам да пия кафе, искаш ли да дойдеш с мен?
– Разбира се! – не можа да скрие радостта си Вера.
– Качвай се тогава.
Вера нямаше нужда от повтаряне на поканата. Метна се веднага на предната седалка на
БМВ-то на Стоян, развявайки дългата си руса коса. Добре че беше оставила дъщеря си при майка
си. Така можеше да посвети целия ден на Стоян. Днес за първи път я канеше да излязат
официално някъде. Не го прие като случайно хрумнала му идея на паркинга, а като специална
покана. Това беше добър знак! Хората щяха да ги видят заедно. Значи той гледаше на нея
сериозно и не се притесняваше, че ще ги видят заедно! Нещата започваха да се подреждат!
 – Къде ще пием кафе?
– Не съм се събудил още, ти реши – каза Стоян, докато изкарваше колата си от паркинга на
резиденцията.
– Някое от кафетата до Народния театър? – предложи Вера, докато махаше с ръка на
охраната, че да я види в коя кола се вози.
– Ами дай направо в някой ресторант да отидем, че не съм ял, а съм гладен. Колко е часът?
– Наближава един.
– Добре, сетих се къде ще отидем – „Проя“ в Драгалевци, там правят най-хубавата шкембе-
чорба!
– Ти това ли ядеш?!
– Да, що?! К‘во толкова? Ти не ядеш ли? Сега ще те науча... – разсмя се Стоян.
– Ами, добре, ще пробвам от твоето...
– Ще поръчаме и за теб, ще пием и по една бира! Там има и много хубави готвени неща, ще
ти хареса, ще видиш!
– Аз не обичам готвено, друго няма ли?
– Всичко има, спокойно. Ще хапнем, без да бързаме, а после ще се приберем да си доспим.
Правилно ли беше чула Вера? Да не би да беше казал, че след обяда ще се приберат заедно?
Какво му ставаше днес на Стоян, че беше толкова сговорчив?! Или късметът й най-после
проработваше? Или... Не, нямаше да мисли за това! Беше си забранила да мисли за магията!
Слязоха пред ресторанта и на паркинга Вера забеляза, че няма други коли. Значи беше
избрал ресторант, в който по това време на деня няма хора. Нищо, все някой щеше да дойде,
можеше да разпознае секс символа и да ги снима с телефона си. А после да продаде снимката
им на някой вестник и тя щеше да стане известна! Добре че сутринта си беше направила косата
и беше сложила прилепналата към тялото й черна дантелена блузка!
Влязоха в ресторанта. Сервитьорите веднага разпознаха Стоян и му предложиха най-
хубавата маса до телевизора. Той беше пуснат на спортен канал, който не интересуваше Вера, и
тя седна с гръб към него и с лице към входа. Тъкмо да вижда кой влиза.
– Ще ни донесеш ли две шкембета? – Стоян веднага започна да поръчва. – И две наливни
бири. И от тези, дето ги печете тук. И после ще ми кажеш и какво готвено има за мен. А дамата
сигурно ще иска да си поръча гъши дроб след това.
– Веднага всичко се носи! – отговори бодро сервитьорът и изчезна в кухнята.
Стоян се зазяпа в телевизора. А когато дойде шкембе-чорбата, веднага се зае да я подправя
с донесения отделно счукан чесън с оцет. После добави много черен и червен пипер. После
подправи и нейната и й каза:
– Яж!
На Вера хич не й се ядеше, но смееше ли да откаже, като знаеше, че после ще я води у тях.
Защо да му разваля настроението?! Загреба с лъжицата от мазнотията в купата и я изсипа
направо в гърлото си. Задави се и започна да кашля. Стоян се заливаше от смях.
– Чакай, какво направи? Не така наведнъж!
Вера продължаваше да кашля. От многото чесън и черен пипер сълзи потекоха от очите й.
Но тя не се отказваше лесно. Загреба още една лъжица, но този път започна да дъвче внимателно
парченцата шкембе в устата си. Щеше да изяде цялата купа с шкембе-чорба. Много искаше да се
хареса на този мъж и ако Стоян обичаше шкембе-чорба, щеше да обича и тя! Насили се да се
усмихне и продължи да загребва смело с лъжицата.
Когато сервитьорът дойде, за да изброи какво готвено има за деня, Вера каза, че ще си
поръча същото като Стоян. Той си избра сарми със зелеви листа. С кайма. Чудесно, нека това
бъде и за нея.
Не си говореха, докато обядваха, защото Стоян сваляше поглед от телевизионния екран
колкото да набоде поредната хапка и да я сложи в устата си. Вера си пишеше съобщения с една
приятелка, като подробно я информираше как се чувства след погълнатата мазна шкембе-чорба.
Най-накрая обедът приключи! Двамата се качиха в колата му и се прибраха в резиденцията до
Лудницата. Вера пак помаха небрежно на охраната, който им вдигна бариерата, в очакване дали
Стоян не си е променил намерението да прекарат следобеда заедно. Не беше.
Входната врата на апартамента му беше точно срещу входната врата на нейния апартамент.
Две крачи и чу как Стоян й казва, докато отключва:
– Спи ли ти се, или имаш сили и за нещо друго?
– Имам, разбира се!
Влязоха направо в спалнята и той й се нахвърли както беше с дрехите. Както бързо почна,
така и набързо свърши всичко. Сексът със Стоян не й харесваше, но пък той беше известен и тя
беше готова да търпи всичко, само за да е с него. Когато актьорът се обърна на другата страна и
заспа, Вера отиде в банята и си взе душ. После седна на дивана в хола и пусна телевизора без
звук. Не искаше да си тръгва, защото не знаеше кога пак ще я извика. Затова предпочиташе да
стои сама в неговия хол и да гледа телевизия без звук. Можеше да изтърпи всичко, само за да е с
този мъж.

В събота никой не посети Ана в болницата. Следобед тя извади телефона си и го включи за
първи път след катастрофата. Имаше над сто пропуснати обаждания и още толкова съобщения.
Нямаше сили да ги чете. Включи телефона единствено за да се обади на Стефчето. Беше
намислила да й каже, че е в болница след катастрофа, и да я помоли да провери дали има
направена магия. Обаче се отказа. Не й се обади. Разбира се, че няма магия. Не биваше да се
поддава на самовнушения след разказа на Елена! Обади се обаче на Лъки:
– Ей, момиче, как си? Изплаши ни! – започна приятелката й.
– Добре съм.
– Имаш ли нужда от нещо? Кога мога да дойда да те видя?
– Ще дойдеш ли наистина?
– Разбира се, кажи кога има свиждане и в коя болница си?
– Утре от четири до шест следобед, в „Пирогов“, отделение по неврология.
– Какво да ти донеса?
– Нищо, просто ела. Няма да повярваш, но няма кой да дойде да ме види.
– Стига де! Сериозно?!
– Да.
– Защо не се обадиш на родителите си?
– Кои родители? Чела си, че съм осиновена. Както и да е. Не ми се говори сега, ще те чакам
утре. Ще дойдеш ли?
– Разбира се!
– И последно, Лъки, ще ми кажеш ли кой води сега предаването ми?
– Каката.
– Ясно. Благодаря ти. До утре.
– До утре.
Ана приключи разговора и веднага изключи телефона си. Не й се говореше с друг. Поне й
стана ясно защо никой от екипа на предаването й не идваше да я види. Каката! С нея ли я бяха
заменили?! Неочакван избор... С тая амбициозна и рядко некадърна водеща! Толкова ли нямаше
какво да излъчват, докато я изпишат от болницата?! Трябваше ли да я сменят с Каката?! Първо
катастрофата, а сега и Каката! Ана почна да се смее на глас, защото не можеше да реши кое от
двете е по-лошо. Но че с кариерата й е свършено, беше вън от съмнение...

Ева слезе от таксито излъскана до блясък! Отиваше за първи път в дома на доктор Недев.
Идеята й беше да го впечатли и това да не е последното й гостуване. Влезе във входа на старата
кооперация на улица „Раковски“, близо до площад „Славейков“, пое си дъх, прекръсти се и
тръгна пеша по стълбите към втория етаж. Пред входната врата на апартамента му изчака
минутка, за да успокои дишането си, и чак тогава натисна звънеца. Той отвори веднага, все едно
беше чакал до вратата. Помогна й да си съблече палтото и й направи комплимент за новата
прическа.
– Много ти отива така. Много свежо. Макар че не знам дали свежо е най-подходящо да се
каже за прическа?
– Подходящо е, да, защо не? Хубав апартамент – отбеляза Ева, докато се настаняваше на
стола в трапезарията.
– Наследих го от нашите, след като починаха.
– Моите съболезнования.
– Няма нищо. Сега живея сам, направих само един освежителен ремонт...
– Добре си се справил.
– Да ти налея вино? Засега съм сложил само салатата на масата, а после ще приготвя
сьомга с бял варен ориз, за да не изстива яденето.
– Да, добре, налей ми.
– Имам бяло, червено и розе, казвай какво искаш?
– Розе.
Докато докторът се суетеше с тирбушона и бутилката, Ева се чудеше разговор на каква тема
да подхване. Беше решила да спазва поне първото правило от статията в списанието и след като
го похвали, че добре се е справил с ремонта и със салатата, не се сещаше какво друго да каже.
Май беше по-добре да мълчи повече, за да не каже нещо неподходящо и докторът да я вземе за
много напориста жена.
Предложи да му помогне с приготвянето на сьомгата, но той каза, че само трябва да
включи копчето на фурната и няма какво друго да се прави. Попита я как е минал денят й, а тя
предпочете да го излъже, че е работила в офиса, вместо да си признае, че е посветила цял ден на
разкрасяването си. Тези неща мъжете не трябваше да ги знаят, по-добре беше да си мислят, че в
такъв съвършен вид ставаме сутрин от леглата и не ни коства никакво време и усилия, за да
изглеждаме добре. Или поне преди брака, после да става каквото ще, който се е прецакал,
прецакал!
След като приключиха с вечерята, тя му помогна да отсервират чиниите и да ги сложат в
миялната машина. А после се преместиха в хола, за да допият виното на приятна музика. Доктор
Недев пусна някакъв романтичен диск, седна до нея на дивана и я целуна нежно по устните.
Съвсем естествено, някак си от само себе си се озоваха в спалнята. Нямаше късане на дрехи и
горещи страсти, а спокоен секс между зрели и улегнали партньори. След като си взе душ и
започна да се облича, Ева чу, че доктор Недев й предлага да остане да спи при него и да си
тръгне на сутринта. Отказа му. Беше решила да играе нейната си игра. Никакво оставане с
преспиване преди брака! Да, тя имаше желание да се омъжи за него и беше решила този път да
послуша съвета, който помнеше от покойната си баба: „Ако искаш един мъж да ти предложи, не
оставай да преспиваш при него преди брака“.

 23

Неделя, 24 април.
Ана нямаше търпение да дойде Лъки. Държеше телефона си изключен, защото не й се
говореше с друг. Цял ден си съставяше мислено списък с нещата, които искаше да я попита – за
магията, за телевизията, за това, как е спечелила „Сделка или не“ и има ли шанс да подреди
живота си отначало. Не знаеше защо, но усещаше, че в момента можеше да се довери единствено
на нея. Подозираше всички във всичко. Не търсеше съчувствие, а помощ.
Погледна ръцете си. Ноктите й изглеждаха ужасно, обелен лак, а на единия пръст лакът й
беше изтрит. Бяха й казали, че в болницата така се прави, за да се вижда, ако ноктите започнат да
посиняват. Но можеше и да са я излъгали, доста странно й се стори това обяснение. И всичко с
комата й се струваше странно. Искаше да я изпишат час по-скоро от болницата, защото тук
обстановката много я потискаше. Добре че Елена днес цял ден имаше посещения и прекара по-
голямата част от неделния ден в двора на „Пирогов“, на пейките до параклиса. Така на Ана не й
се налагаше да говори с нея. Защото задължително щеше да я попита за магията на брат й и от
това да се разстрои още повече.
Точно в четири часа Лъки отвори вратата на стаята на Ана, усмихна й се и седна до нея на
леглото. Остави сока и плодовете, които беше донесла, на болничното й шкафче.
– Много се радвам, че дойде! Виж, като не ти се обадих за вечерята, дето се бяхме
разбрали, къде се виждаме сега... – започна Ана.
– Не го мисли това, кажи как си?
– Горе-долу... Искам да те питам, докато сме сами, мислиш ли, че някой ми е направил
магия?
– Откъде го измисли това?! – изненада се Лъки.
– Нали ти ми разказа своите премеждия с магията... Момичето, което лежи на съседното
легло и то вчера ми сподели една... И започнах да се чудя дали всичко, което ми се случва, е
случайно?
– Какво ти се случва?
– От няколко месеца не се чувствам добре, все ми е отпаднало, нямам сили за нищо...
– Да не си втълпяваш? – прекъсна я Лъки. – Слушаш разни истории и веднага си мислиш,
че и на теб ти се случва?
– Не ми върви с мъжете от известно време, най-вероятно ще остана и без работа. И към
това добави катастрофата и ми кажи дали си въобразявам?
– Малко е странно всичко, да... Но не съм аз човекът, който може да ти отговори на този
въпрос. Трябва да питаш някой специалист.
– Кой например?
– Имаш ли някого, на когото имаш доверие? Някоя гледачка?
– Има една жена от Бургас, ходила съм при нея няколко пъти, имам й доверие. Есента тя ни
каза за магията, която са ни направили на мен и на редактора на предаването ми. Да взема да й
се обадя...
– Ами най-добре й се обади... Не знам, аз съвети в тази посока не се наемам да давам...
– Но така като се замислиш за всичко, което ти казах...
– Ами странно е, да...
– Добре, ще й се обадя, когато ме изпишат, дано да е скоро...
 – Имаш ли нужда от нещо, искаш ли да отида да ти купя нещо? Честно, не знаех какво да
ти донеса...
– Нищо не ми трябва. Постой да поговорим, моля те. Имам чувството, че изпускам
контрола над живота си.
– Невинаги можем да го контролираме, нали знаеш?
– Ти имаш вид на човек, който контролира всичко в живота си. Беше ми обещала да ми
разкажеш как си спечелила „Сделка или не“, помниш ли? Защото според мен ти си направила
чудо. Да познаеш кутията с парите, ако не е чудо...
– Може да се приеме и за чудо, зависи от гледната точка. На мен тогава страшно много ми
трябваха пари, но то на кой не му трябват. Успях да спечеля голямата награда в предаването с
помощта на мисловна визуализация в алфа ниво.
– Какво е това?
– Техника за контрол на ума, която съм научила, за да работя, на алфа ниво. Това е
умствената честота, на която се постига оптималното ниво за придобиване на нови знания и
усъвършенстване на умения.
– И как влизаш в това алфа ниво? Трудно ли е? Аз мога ли да се науча?
– Няма нищо трудно, защото това е състоянието, в което се успокояваме точно преди да
заспим. Нещо като полубудно или полузаспало състояние, при което мозъчните вълни се забавят
почти наполовина от нормалната си честота. Алфа ниво се постига и когато очите са затворени и
насочиш погледа си нагоре, на двайсет градуса над хоризонталата. В това състояние си
представяш, че това, което искаш да ти се случи, вече се е случило, и се виждаш в него. Нещо
като мисловен екран.
– Ти как точно го направи?
– Вечерта преди предаването, точно преди да заспя, си представях как съм в студиото на
„Сделка или не“. Виждах декора, водещия и как той ме пита кой номер кутия избирам. И тогава
си казах, че което число първо ми дойде в главата на другия ден, него ще кажа. После си
представях как накрая на предаването отварят моята кутия и вътре е голямата награда от
седемдесет и пет хиляди лева. Продължих да си представям как казвам, че десет процента от
сумата, която получа от предаването, ще даря на дом за сираци. Това е заради десятъка, който се
опитвам да спазвам. Десет процента от полученото винаги давам на хора в нужда. На другия ден,
когато влязох в студиото, точно преди да започне предаването, гледам едно момиче, което
държеше кутия номер пет, че се усмихва. Тогава се зачудих дали Господ, или съдбата, не ми
посочват правилната кутия. Но когато водещият ме попита кой номер избирам, първото, което
ми дойде в главата, беше кутия номер едно. Зачудих се дали да кажа едно, или пет, но реших, че
трябва да кажа едно, защото нали така бях визуализирала предната вечер. Избрах кутия номер
едно и станах първият победител в тази игра. Спазих обещанието, което бях дала пред себе си, и
дарих парите, но без да викам журналисти да го отразяват. Просто ги преведох по банкова
сметка, а те ми дадоха документ за дарител и това е цялата история.
– А как стана така, че игра в предаването?
– Ще ти кажа, защото и това не се знае, а е интересно. Аз и още двама журналисти бяхме
поканени за коментатори към едно предаване. Три-четири месеца ходехме в най-големия студ по
нощите в киноцентър „Бояна“, за да си вършим работата. Когато дойде време да ни плащат,
казаха, че нямало да ни платят, а ни дават правото да играем в „Сделка или не“ и колкото пари
изкараме там, толкова. Просто поредният пример, в който продуцентите опитват да се измъкнат.
Но както често става в живота, когато искаш да минеш евтино, евтиното ти излиза най-скъпо.
След този случай въпросните продуценти хич не ме обичат и още не могат да си простят как
загубиха толкова много пари. А можеха да ни платят по едни хиляда лева хонорар и да се
приключи.
– Мислиш ли, че всеки може да подобри живота си, да спечели пари или да си намери
работа или гадже, чрез твоя метод?
– Той не е мой този метод. Преди много години прочетох книгата на Хосе Силва, в която
дава подробни обяснения за визуализацията, и просто го използвах. Това е. В книгите всичко е
написано, просто трябва да се чете.
– Като изляза от болницата, ще ми кажеш ли кои книги да прочета?
– Най-добре сама да си ги избереш. Така е най-правилно според мен. Нали си чувала
старата максима: „Когато ученикът е готов, учителят сам идва“. Така е и с книгите. Когато си
готов за някоя, тя сама те намира. Аз обичам да ходя в книжарница „Гринуич“, на Витошка,
знаеш ли я? Разхождам се между рафтовете с книги и там, където се спре погледът ми, взимам,
разглеждам, избирам и купувам.
– Така ще направя – Ана беше много впечатлена от свободата, която излъчваше и с която
говореше Лъки. – Намирам се в много странен етап от живота си, трябва да взема решения как
да продължа.
– Книгите ще ти помогнат. Но най-вече слушай интуицията си, тя ще ти даде най-
правилните отговори. И това се учи и тренира – как да развиеш интуицията си. Но стига съм ти
говорила, знам, че заради комоциото не трябва да се натоварваш. Добре ли си наистина?
– Да, добре съм. От сътресението нищо ми няма, но от вчера наистина се притеснявам
дали нямам направена магия. Само за това мисля. Остани още малко, моля те.
– Добре, ще остана още малко. Искаш ли да ти разкажа една древна притча, която се казва
„Да умреш, докато си жив“.
– Искам, разбира се, макар да не схващам смисъла в тези думи.
– Сега ще разбереш. Тя е за един пътешественик от Индия, който отишъл за стоки в
Африка. В джунглата видял много папагали, красиви и говорещи. Хванал един и си го занесъл в
клетка вкъщи. Хранел го с най-прекрасните семена, отнасял се с него много добре. След няколко
години пак тръгнал за Африка и попитал папагала какво да предаде на приятелите му в
джунглата. Папагалът отвърнал да им каже, че е много щастлив в клетката си и се наслаждава на
живота. Пътешественикът това и предал на папагалите в джунглата. Когато завършил
посланието, един папагал със сълзи на очите паднал мъртъв. Човекът си помислил, че този
папагал бил много близък с папагала в клетката му вкъщи и че той сигурно много му липсва и
това е причината за смъртта му. Когато се прибрал вкъщи, пътешественикът разказал на своя
папагал какво се е случило. Очите на папагала се напълнили със сълзи и той също паднал
мъртъв. Човекът решил, че и неговият папагал е умрял от мъка, отворил клетката и изхвърлил
папагала в кофата отвън. А птицата веднага литнала и кацнала на клона на най-близкото дърво.
Стопанинът му изненадан го попитал: „Защо ме измами?“ Папагалът му отговорил: „Защото
птицата от Африка ми изпрати много важно послание и то е, че ако искаш да избягаш от
клетката си, трябва да умреш, докато си жив“.
След като разказа притчата, Лъки замълча. Остави Ана да поразмишлява и след малко я
попита:
– Нали разбираш – трябва да умреш, докато си жива, за да можеш да погледнеш назад и да
видиш себе си заключена в своята клетка. В нашия случай това е тялото ни. И тогава ще видиш
колко ненужно е да оставаш заключена.
 Вратата се отвори и в стаята влезе Елена. Носеше върбови клонки в ръката си. Зачуди се
дали да остане, или отново да излезе, за да не пречи на разговора им, но усетила колебанието й,
Лъки каза:
– Оставям ви да се видите. Тръгвам, обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
– Даде ми това, от което имах нужда, благодаря ти.
И наистина Ана почувства огромна благодарност в сърцето си към Лъки. Не беше нужно да
имаш много приятели, достатъчно беше, когато си паднал, един човек да ти подаде ръка, за да
станеш.
– Когато я видях в стаята, така се притесних, не знаех дали изобщо да вляза.
– Забелязахме, няма проблем. Ние и без това си бяхме свършили разговора. Не се
притеснявай, много си мила, Елена! – Ана й се усмихна от леглото си.
– Не мога да повярвам, че две толкова известни водещи са приятелки. По вестниците
постоянно пише за всички ви, че се мразите и си правите гадни номера. Не мислех, че в
шоубизнеса може да има приятелства...
– Лъки е различен случай. Тя не поддържа близки приятелства, но когато човек има нужда
от нея, винаги ще помогне. Нея не можеш да я забележиш по модните заведения. Не се занимава
с клюки и интриги, живее скромно, отдала се е на работата си и на семейния живот.
– Изглежда много силна жена...
– Такава е, освен това е много умна. Изчела е много книги за разлика от мен...
– И аз не съм много по книгите.
– Аз ще променя това, когато ме изпишат оттук...
– Кога ще те изпишат, знаеш ли?
– Утре сутрин на визитацията ще попитам. А какви са тези клонки, които носиш, кой ти ги
даде?
– Как какви!?Днес е Цветница, или Връбница, както още го наричат. Майка ми е ходила в
„Александър Невски“. Патриарх Неофит е изнесъл празнична литургия и от там ми ги донесе за
здраве. Ще ги сложа тук на шкафчето между двете легла.
– О, да! Вярно! Хубав празник е днес. Но да ти кажа честно, изобщо не знам какво точно
празнуваме, освен че имен ден имат хората с имена на цветя...
– Това е денят, в който Исус влиза в Йерусалим, за да премине през най-страшните
изпитания, завършили с Разпятието и Кръстната смърт. Църквата ни припомня, че радостта
трябва да владее душите и сърцата ни. Радостта от това, че пътят към Голгота, изпитанията и
страданията, смъртта и гробът накрая са увенчани от най-радостното събитие в цялата
богочовешка история – Христовото Възкресение. Че цялата злоба и ненавист на света са се
оказали безсилни пред силата на Божията любов. А от утре започва Страстната седмица.
– Да, бе! Вярно! Как забравих, че започва Страстната седмица! Гледай в петък предаването
ми – ходих в Иерусалим и снимах филм за Божи гроб. И аз нямам търпение да видя как се е
получило. Дано да ме изпишат дотогава! Д
И Ана започна да разказва на Елена впечатленията си от Светите земи.

 24

А само след няколко дни желанието на Ана да си тръгне от болницата се сбъдна.
Изписаха я. Ева си беше взела два дни отпуск и беше обещала да дойде да я вземе от
болницата. Веднага след сутрешната визитация тя влезе в стаята на Ана и й донесе сака с
дрехите, които беше минала да вземе от апартамента й. Още от предишния ден беше задействала
организацията по изписването й. Първо мина през болницата и взе от Ана ключа от
апартамента. После заведе чистачка да почисти. Накрая приготви сак с дрехите, които беше
поискала Ана.
Освен това Ева беше оставила във вазите букети със свежи цветя и беше заредила
хладилника с всичко, за което се беше сетила, че е любимо на Ана.
В деня на изписването от болницата Ана беше спокойна въпреки преживяното. Облече се,
сложи малко грим на лицето си и реши, че това е напълно достатъчно. Завъртя се пред Ева и
каза:
– Не приличам много на себе си, поотслабнала съм, нямам прическа, дано да няма
папараци...
– Спокойно, уредила съм да излезем през служебния вход, със сигурност там няма да те
чака никой.
– Откъде извади тези връзки?!
– После ще ти кажа – подсмихна се Ева.
Ана нищо не разбра, повдигна рамене и замълча. Затвори ципа на сака. Обърна се, за да се
сбогува с Елена. Прегърна я и й благодари.
– Няма за какво да ми благодариш. Караш ме да се чувствам неудобно.
– Благодаря ти, че беше добър съквартирант! – усмихна й се Ана. – Искам да си запишеш
телефона ми и когато решиш, винаги можеш да ми се обаждаш.
Продиктува цифрите на Елена. Огледа за последен път стаята и излезе в коридора. В
асансьора отново попита Ева как е уредила да си тръгнат през служебния вход, а тя й отговори
небрежно:
– Имам връзка с доктор Недев.
– Моят доктор Недев?! – невярващо я изгледа Ана.
– Не, с моя доктор Недев!
– Стига, бе! Кога успя?!
– Тихо сега! Да не ни чуе някой. У вас ще ти разкажа всичко – доволно й каза Ева.
Когато таксито тръгна, Ана заразглежда с интерес улиците, дърветата, хората. Радваше се
на свободата си след дните, които се наложи да изкара като арестант в болничната стая. Беше
доволна от себе си – не изпита страх отново да се качи в такси. Отначало малко се поколеба, но в
тази ситуация нямаше какво да се направи. Ева нямаше книжка, а тя трябваше да се прибере
вкъщи по някакъв начин. В такива моменти понякога се чудеше по какъв друг начин би се развил
животът й, ако имаше повече приятели или общуваше със семейството си. Сигурно щяха да се
съберат всички пред болницата, да й донесат цветя, да я прегръщат, да се радват, че е излязла от
комата... Пълни глупости! Тя знаеше, че няма нужда от това. Беше изградила живота си по
собствения си сценарий и беше доволна. Не й липсваха традиционните отношения със
семейство и приятели. Но все пак, ако беше получила любов и подкрепа от истинските си
родители, а дори и от осиновителите си, дали нямаше да бъде един по-сърдечен и мил човек?! А
не такъв вълк единак?! Затова беше решила, че ако един ден има дете, ще го гушка постоянно и
ще му казва по няколко пъти на ден, че много го обича. Това толкова много й липсваше в
детството й, че за да го преодолее, си втълпяваше, че няма нужда от любов и топлина. Но имаше!
Колкото и да бягаше, никога нямаше да избяга от чувството, че е била необичано и изоставено
дете. А сега нямаше търпение да се прибере в апартамента си. Да се затвори между стените на
своята крепост. Копнееше за своята баня и своето легло най-много от всичко.
Когато след минути премина през прага на дома си, Ана въздъхна облекчено:
– Най-после! Имах чувството, че никога няма да се прибера вкъщи!
– Всичко е идеално подредено, напазарувала съм, хладилникът е пълен, казвай от какво
друго имаш нужда?
– Благодаря ти, но първо сядай да ми разказваш за готиния доктор! Нямам търпение да чуя
всичко!
– Ами заедно сме...
– Откога?!
– Откакто те лекува.
– Не си губиш времето, а? Докато аз се боря за живота си...
– Ти сериозно ли? – Ева я изгледа невярващо.
– Разсейваш ми доктора и той, вместо да се грижи за мен, тича след теб! – Ана си беше
придала сериозен израз на лицето.
– Не, не съм го разсейвала... – заоправдава се Ева.
– Е как да не си? Имате или нямате връзка?!
– Имаме! Но аз...
– Само така! – прекъсна я Ана и започна да се смее. – Много се радвам за теб! Щастлива ли
си?
– Ох, че ми изкара акъла! Изплаших се да не се разсърди нещо...
– А бе, как ще се разсърдя?! Радвам ти се! Я сега сипи по едно сокче да се почерпим за
хубавия повод. А аз през това време ще звънна на Стефчето.
– На гледачката ли? Защо? – попита Ева, докато вадеше любимия на Ана сок от праскови от
хладилника.
– Не я наричай гледачка, тя дърпа информация от горе и е нумеролог лечител, а не
гледачка. Сядай сега до мен на дивана и ще чуеш всичко, за да не го разказвам два пъти.
Ана избра телефонния номер на Стефчето и зачака, след третото позвъняване успя да се
свърже:
– Здравей, Ана съм. Удобно ли е за две минутки само?
– Удобно е, кажи, милинка, какво става с теб. Разбрах, че си катастрофирала...
– Точно за това ти се обаждам, можеш ли да провериш дали ми е направена магия? Случват
ми се някои неща напоследък, притеснявам се...?
– Напиши ми само на едно съобщение рождената дата, че знаеш с колко хора работя, не ги
пазя. Когато те проверя, аз ще ти се обадя.
– Добре, пращам ти веднага съобщението, а за заплащането – по куриер ще ти пратя
парите.
– Нищо няма да ми пращаш! Моля ти се, толкова пъти си идвала, чувствам те близка, не
искам да ми пращаш пари – и Стефчето прекъсна разговора.
През това време Ева беше донесла чашите със сок и седеше безмълвно на дивана. Ана
остави телефона си на масичката и го загледа втренчено. Все едно очакваше от него като през
фуния да се излее някаква магия и да се разстеле по масата. Но нищо не се изливаше, само дето
Ева се размърда на дивана и Ана се стресна.
– Какво става? Каква е сега тази нова тема за магии?
– Катастрофата, комата, нямам гадже, а най-вероятно и работа, не ти ли е странно за колко
кратко време как ми се изсипаха всички беди на главата?!
– Не се бях замислила, то нали всеки си има някакви проблеми...
– Ама моите край нямат! Можеше дори да умра! Писна ми! Трябва да знам има ли нещо!
– Права си, само се успокой, моля те, не викай, да не ти стане нещо...
– Ще викам! Писна ми, разбираш ли?! Все си казвам, че от това по-лошо няма накъде, и все
нещо ново изниква! И защо не ми каза, че Каката ме замества в предаването?
– Откъде разбра?
– Няма значение! Но ти трябваше да ми кажеш първа!
– Права си, само не си изкарвай яда на мен, моля те!
– Извинявай...
Ана отпи от сока си. И се загледа през големите френски прозорци към терасата. Ева
проследи погледа й и предложи:
– Искаш ли да излезем на терасата? Поляла съм ти мушкатата, виж как хубаво са
разцъфтели. Може и една цигара да изпушиш, искаш ли?
– След като излязох от комата, не съм се сетила нито веднъж за цигари. Много странно...
Сигурно съм ги отказала, без да разбера – опита се да се усмихне Ана.
– Наистина е много странно. Сега не ти ли се пуши?
– Не. И не ми се излиза на балкона. Ще чакам Стефчето да се обади. А ако излезем, всички
комшии ще ни слушат разговора. Не искам никой да знае какво ме мъчи. Това е тайна и ти няма
да казваш на никого!
– Че на кого да кажа? Кога съм те предавала? – обиди се Ева.
– Извинявай, просто съм много изнервена. Направо се треса от нерви. Да взема ли аз да й
звънна?
– Ами звънни, ако е готова, ще ти вдигне...
Ана взе с треперещи ръце телефона и набра номера на Стефчето.
– Не вдига.
– Ще вдигне, спокойно! Искаш ли да пусна някаква музика?
– Не, само ще се изнервя повече.
– Да звънна на доктор Недев да го питам за някакви хапчета за нервите? Искаш ли? Те не
ти ли предписаха нещо, когато те изписваха?
– Не, ама аз пред тях нищо не съм споделяла, да не ме вземат за луда. Казвах, че съм добре,
само за да ме изпишат по-бързо. Но сега вече съм си вкъщи и мога да крещя на воля! Страх ме е,
разбираш ли?! Наистина много ме е страх! Но не мога да говоря за магии пред лекарите, защото
ще ме помислят за луда – Ана погледна треперещите си ръце.
– Какво значи да те вземат за луда, то вече всички сме луди. Да му звънна да питам за
хапчета?
– Недей да му звъниш, чакай, ето, Стефчето ми звъни, тихо! – Ана бързо взе телефона от
масичката. – Ало, Стефче, какво става?
– Проверих те, имаш магия...
– Знаех си, знаех си аз! То не е случайно всичко, което ми се случва...
– Виж сега, моето момиче, магията е много силна. От най-силните. За смърт.
 – Какво говориш?! – прекъсна я невярващо Ана, после се обърна към Ева и й каза: – Магия
за смърт са ми направили, мамичката им!
– Да, за смърт, не е, както когато ми се обажда есента. Тогава беше за работата ти, да ти
навредят и да спрат предаването ти. Но тя не беше толкова силна и страшна. Сега е правена от
друг човек и е за смърт.
– Сигурна ли си? Как е възможно?! Какво да правя?
– Слушай ме сега, искам да провериш цялата къща. Има нещо, оставено у вас, трябва да го
намериш! И после ми се обади пак.
– Какво да търся?!
– Не знам точно. Дава ми се, че нещо е оставено у вас, но нямам кристална топка, че да
видя в нея какво е. Затова започваш стая по стая, шкаф по шкаф, ще преровиш всичко и ако
видиш нещо, което не е твое, нещо, което ти изглежда странно, веднага ми се обаждаш. Може да
е нещо малко, затова гледай внимателно, но не го пипай.
– Добре, аз съм тук с една приятелка, може ли и тя да ми помага в търсенето, че да стане
по-бързо?
– Може, но не го пипайте. И ми се обади, чу ли?
– Да.
Ана затвори телефона. Разказа подробно на Ева и двете започнаха да търсят първо в хола.
Апартаментът не беше много голям, стотина квадрата, и бързо щяха да свършат. Холът,
трапезарията и кухнята бяха в отворено общо пространство, без килими или нещо, под което да
се постави магията.
Погледнаха под дивана, вдигнаха възглавниците на дивана – нищо. Отвориха шкафовете
под телевизора – и там нищо. Поставката за вестници – нищо. После трапезарията – и там бързо
свършиха. Четири стола и маса, нямаше много места, където да се пъхне нещо.
Какво нещо?! И двете не знаеха какво търсят, но търсеха старателно. Ева предложи да
продължи сама, за да си почива Ана, но тя отказа.
После минаха на шкафовете в кухнята. Отвориха всеки един от тях, извадиха всички чинии,
чаши, салфетки, тенджери, тигани, купи и цялата посуда и пак нищо! Върнаха всичко в
шкафовете отчаяни. Два реда шкафове, горен и долен, обстойно проверени и нищо...
Преровиха хладилника – нищо. Кутията за хляб – нищо. Отвориха дори фурната на
готварската печка и пак нищо!
– Няма да се отчайваме, Ана! Та ние едва сега започваме! Ще го намерим, спокойно, чу
ли?!
– Не издържам повече! – Ана рухна на пода и се разрева.
– Не плачи, моля ти се. Ще го намерим...
– Как искаш да съм спокойна?! Как изобщо да го асимилирам с мозъка си това нещо?! Ти
разбираш ли за какво става въпрос?! Някой ме е поръчал! Това е, все едно да ти изпратят наемен
убиец! Да те дебне в тъмното и да те убие! Как се чувствам според теб?!
– Така е, права си. Разбирам те, миличка. Но трябва да се мобилизираш. Ела в банята да си
наплискаш лицето със студена вода и ще започнем да търсим и в проклетата баня. Няма да
спрем, докато не го намерим!
Ева също си изпускаше нервите. Чувстваше се в безизходица. Търсят нещо, без да знаят
какво. На всичкото отгоре това нещо беше заредено с лоша енергия, която да докара смърт на
приятелката й. Само като се замислеше, че можеше да стане най-лошото при катастрофата...
Влязоха в банята. Ана започна да плиска лицето си с вода, от което черни вадички се
стичаха под очите й. Спиралата й не беше водоустойчива. Очите й бяха зачервени от реването, а
косата й висеше сплъстена пред лицето й.
– Излез за малко, моля те, пий едно кафе в хола, докато се изкъпя, че на нищо не приличам.
– Добре, да ти направя ли едно и на теб?
– Направи ми, а има ли нещо за хапване?
– Ще направя сандвичи, искаш ли?
– Да.
Ана изчака Ева да излезе, съблече се и пусна водата на душа. Разтърка шампоана между
ръцете си и старателно започна да мие късата си руса коса. И там някъде между шампоана и душ
гела една коварна мисъл пропълзя в съзнанието й. Ами ако...
Ако Ева беше сложила магията в апартамента й?! Сега й беше дала идеална възможност да
я махне! Остави я сама и й даде шанс да прикрие подлото си деяние!
Защото човекът, който е сложил магията, трябваше да бъде някой неин близък, който тя е
пускала в апартамента си! Приятелка, на която има доверие, която остава сама в някоя стая,
докато Ана е в друга стая. Или пък някой мъж?! Кой беше идвал в апартамента й последните
месеци? Обикновено не канеше мъже вкъщи, ходеше тя при тях. Последният, който беше идвал
тук, беше бившето й гадже Иван. Кога беше това? Опита се да си спомни... май беше през
септември... не помнеше точно...
Спря водата, облече пухкавата си хавлия и омота кърпа около косата си. Излезе от банята и
видя Ева да подрежда сандвичите в голяма чиния.
– Тъкмо навреме излизаш от банята. Готова съм.
– С кое? – злобно я изгледа Ана.
– Със сандвичите, ти добре ли си?
– Да.
– Ще си сушиш ли косата, или първо ще хапнеш.
– Не знам.
– Отиди да се облечеш първо.
– Няма да ходя никъде – каза Ана и захапа един сандвич.
После седна на дивана и продължи да се храни. Ева донесе чинията със сандвичите, сложи
я на масичката пред Ана и седна до нея. Взе си и тя един сандвич и започна да дъвче. Ана я
гледаше с крайчеца на окото си и си мислеше – дали е тя?! Възможно ли беше Ева да е поръчала
магията? Да й се прави на приятелка, а гроб да й копае? Реши, че най-добре да я попита направо:
– Ти ли си?
– Какво аз?
– Ти ли сложи магията?
Изрече го на един дъх и се вторачи в очите й. В първия момент приятелката й дори не
разбра какво я пита. После пребледня, остави сандвича, изправи се и каза:
– Как можа да си помислиш такова нещо? За коя ме взимаш? Ти наред ли си с главата?!
– Не съм наред, затова те питам.
– Не съм аз, Ана. Но мисля, че е най-добре да си тръгвам, нямам работа тук, щом може да
си помислиш за мен такова нещо.
– Съмнявам се във всички, които са влизали тук. То нали така е станало поставянето?
Докато аз си мисля, че приятели идват в дома ми, някой подаръче ми е оставил, подаръче, ама за
смърт – каза Ана и се разплака.
– Не плачи, моля ти се, ето, няма да си ходя, ще остана тук да ти помагам. Ще я намерим,
ще видиш. Само не плачи. Ела да вземем някакви дрехи, че ще настинеш. Тоя април е толкова
студен, че вече ми писна.
– Извинявай, Евче! Но наистина почнах и в теб да се съмнявам в един момент.
– Няма нищо, отивай да се обличаш и да знаеш, че не съм аз. Магията според мен ти е
направил или някой, който ти завижда, или някой, който те мрази. Такъв трябва да е мотивът...
Ана облече пуловер и дънки. И на нея й беше студено. Тресеше я, но не знаеше дали е
заради лошото време, от нерви, или от страх.
Изядоха сандвичите и продължиха търсенето. Спалнята им отне най-много време.
Вдигнаха дори матрака на леглото, но не намериха нищо. Всичко от гардероба беше извадено и
нахвърляно по земята. След като провериха всяко ъгълче на големия гардероб, който заемаше
едната цяла стена на спалнята, започнаха да подреждат дрехите вътре. Но преди да ги поставят
по рафтовете и закачалките, проверяваха всеки джоб на дънките, панталоните и саката. И нищо!
Никъде нищо! Нито в шкафовете с бельото и чорапите. Нито при секси нощниците и удобните
пижами.
След като свършиха със спалнята, се върнаха в банята, която не бяха довършили. Преровиха
целия шкаф – между кремовете, парфюмите и пудрите. Извадиха и изтръскаха кърпите. Но нищо
не падна и от тях. Прегледаха зад пералнята и вътре в нея. И пак нищо.
Оставаше малката спалня. В нея нямаше почти нищо, защото Ана беше решила живот и
здраве един ден там да е детската стая. Затова беше сложила само един гардероб, в който
държеше палтата и обувките си. Извадиха ги и подробно огледаха рафтовете – нищо. В
джобовете на палтата и вътре в обувките също нищо не откриха.
Тогава къде беше проклетата магия?!
– Наистина не се сещам къде още можем да търсим.
– И аз не се сещам. Най-добре е сега да си тръгваш, изморихме се и двете, имаме нужда от
почивка.
– Ще тръгвам, почивай си и ако има нещо, ще се чуем по телефона.
– Аз ще си лягам да спя, ще си изключа телефона.
– Не е ли малко рано, едва осем вечерта е? Кой си ляга по това време?
– Много съм изморена.
– Добре, почивай, утре ще се чуем! Бъди силна!
– Мразя такива изречения! Като знаеш, че не мога да съм силна, защо ми го казваш?!
– Добре, не се ядосвай. Хайде, до утре!
Ева си тръгна. А Ана си легна. Заспа бързо. Но не задълго...
Събуди се, от леглото й се виждаше през прозореца, че навън е тъмно. Какво я беше
събудило?! Заслуша се...
Птици! Пееха птици в три часа през нощта! Как е възможно?!
Дразнеха я! Вече половин час се въртеше в леглото и не можеше да заспи от шума, който
създаваха. Все едно си бяха устроили състезание коя е най-шумна! Различаваше вече звуците на
поне четири вида птици, които пееха, чуруликаха и подсвиркваха по дърветата пред прозореца й.
Беше чула миналото лято на басейна пред блока една комшийка да се оплаква, че не може да спи
заради шумните птици. Сигурно това беше единственото място в цяла София, беше й казала тя,
където птиците пеят по цяла нощ. Пред блока им се събираха странни пернати, които извиваха
трели в тъмните часове, а денем не се виждаха. Добре че си спомни как й се беше оплакала
съседката, че иначе щеше да помисли, че наистина е полудяла и й се причуват сладкопойни
птици посред нощ. Всъщност птиците винаги са си били тук, но досега тя не е имала проблеми
със съня и затова не ги е чувала.
Повъртя се още малко в леглото и стана. Светна лампата в спалнята, облече една жилетка
върху пижамата и отвори гардероба. Започна отново бясно да изважда всички дрехи, хвърляше ги
на земята, като преди това преравяше джобовете им. Пак нищо! Нямаше никаква магия! Къде, по
дяволите, беше сложена?! Как да я открие, като не знаеше какво търси?!
Сети се, че лъжиците, вилиците и ножовете седяха в една поставка в шкафа, а днес не я
беше вдигнала, за да провери отдолу. Беше извадила само приборите, но не се беше сетила да
извади самата поставка! Затича се към кухнята. Извади я и хвърли приборите върху плота, а те
издрънчаха в тъмнината и я стреснаха. Тогава се опомни! Не биваше да допуска магията да
съсипе живота й. Не биваше да се превръща в звяр, който рови денонощно из къщата, за да търси
странни предмети! Я Ами ако няма магия?! Може би Стефчето грешеше?! Не, няма начин, тя
никога не греши! Беше изпитана през годините и досега нямаше нито една грешка!
Седна на дивана в хола и започна да обхожда с поглед мебелите, телевизора, кухненските
шкафове. Къде ли беше скрита магията? Нямаше никаква идея, всичко беше преровила обстойно
и не намери нищо. Реши да излезе на балкона да подиша малко въздух, защото усещаше, че от
нерви започва да се задушава. И тогава се сети! В момента, в който излезе на терасата, се сети!
Разбира се! Влезе пак в апартамента, отиде в кухнята и взе една лъжица от шкафа.
Върна се отново на терасата, взе първата саксия и започна да изравя пръстта отвътре. Рови,
рови и накрая обърна саксията с цветето надолу и изтръска каквото беше останало от
съдържанието на саксията на пода. Не намери нищо, но не се отказа! Само в саксиите не бяха
търсили днес с Ева, затова сега щеше да прерови всичките и все от една трябваше да изпадне! Но
когато и в последната саксия не намери нищо, рухна. Седна на стола на терасата и погледна към
краката си, където се търкаляха унищожените мушката. Погледна към мръсната вода в басейна и
още повече се изнерви. Кога, по дяволите, ще го изчистят тоя басейн?! Всичко я дразнеше –
песните на птиците, мръсният басейн, но най-вече се дразнеше на себе си, че не можеше да се
сети къде още да търси! Какво да прави? Нямаше и следа от магията в апартамента й. Терасата
към спалнята беше празна.
Стана от стола и влезе вътре. Взе два големи черни чувала за боклук, за да събере в тях
начупените цветя. После донесе метла и лопата и почисти цялата тераса от пръстта и
изтърбушените саксии. Двата чувала се напълниха догоре и Ана реши да отиде да ги изхвърли в
кофите за боклук на улицата. Погледна часовника си – беше четири и половина след полунощ.
Идеално време да изхвърли боклука! Съблече пижамата си, облече дънки и пуловер, а отгоре и
едно яке, обу си маратонките, отключи входната врата и излезе. Извика асансьора, натъпка вътре
двата чувала и след малко беше на улицата. Сигурно отстрани погледнато изглеждаше доста
странно, но на нея не й пукаше какво щеше да си помисли някой от съседите й, ако я видеше.
Имаше си по-важен проблем, за който да се притеснява.
А птиците продължаваха да пеят. Вече ги различаваше – първата започваше да свирука, от
съседното дърво й отговаряше друга и накрая подхващаше една, която пееше много сладко.
После трите започваха едновременно да пеят и към тях се присъединяваха четвърта и пета.
Птичият хор явно беше решил да посреща изгрева на слънцето и Ана реши да се присъедини към
него. След като изхвърли в големите контейнери чувалите с цветята и саксиите, Ана се прибра в
апартамента си. Направи си едно силно кафе и продължи с чистенето. И без това всичките й
дрехи бяха нахвърляни по пода на спалнята, сега беше моментът да направи едно пролетно
разчистване на ненужните неща. Донесе няколко черни чувала и седна на пода с чашата кафе.
Започна старателно да проверява дреха по дреха. Всяка гънка, всеки джоб – вътрешен и външен.
А после дрехите, които не мислеше, че ще облича повече, сгъваше в чувалите. Тези, с които не
искаше да се разделя, подреждаше по закачалките.
Към шест часа сутринта приключи с подреждането на гардероба. Не беше открила магия,
но свърши хубава работа – напълни няколко чувала с ненужни дрехи. Можеше да ги занесе до
контейнерите за боклук, още беше рано и нямаше опасност някой от съседите да я види, защото
в резиденцията никой не тръгваше по това време на работа. Най-много да я види някой, който се
прибира от купон. Не й се искаше после да я разпитват какви черни чували е влачила цяла нощ.
Прибра се и изморена си легна. Заспа дълбоко и се събуди чак на обяд. Огледа спалнята с
надеждата да види някое пропуснато място от предния ден. Но нямаше такова. Протегна се и взе
хвърления до нея на леглото изключен телефон. Включи го и веднага се обади на Стефчето:
– Ало, Стефче, нищо не намерих, полудявам вече!
– Спокойно, моето момиче. Спокойно, ще го намериш. Навсякъде ли потърси?
– Да. Изпочупих даже саксиите на терасата, вътре в пръстта да търся.
– Нямало е нужда, магията е вътре в апартамента. Сети ли се да погледнеш зад тоалетната?
– Не.
– На мен една колежка ми беше направила магия, защото я беше яд, че при нея не ходят
хора, а при мен идват. Беше ми дошла уж на гости вкъщи, а аз през това време имах хора при мен
и тя казала на мъжа ми, че й се ходи до тоалетната. Той естествено я пуснал. След като излязла,
решила, че няма да ме чака да се видим и си тръгнала. Аз после проверих тоалетната... какво да
ти кажа! Залепила магията с черно тиксо зад тоалетната отзад, до канала! В едно пакетче имаше
сложени черни конци и косми и нещо, което приличаше на стрити или счукани зъби. Така че
веднага си провери тоалетната!
– Добре, отивам. Стой така, не затваряй.
Ана влезе в тоалетната и внимателно провери навсякъде.
– Нищо не намерих, Стефче.
– Кажи ми къде в апартамента търси?
– Почнах с хола – диваните и шкафа с телевизора, аз там друго нямам. После в
трапезарията имам само маса и четири стола и там нямаше нищо. После в кухнята прерових
всички шкафове и отидох в банята.
– Чакай, каза вътре в шкафовете, а те от кой модел са ти, стигат ли до тавана, или има
разстояние между тавана и шкафа?
– Има една педя разстояние.
– Там провери ли?
– Не.
– Качи се на един стол, ще стигнеш ли да пипнеш отгоре?
– Чакай да видя, не затваряй.
Ана отиде в кухнята, дръпна един от столовете в трапезарията и стъпи върху него, но не
можеше да стигне, за да пипне отгоре върху шкафа. Затова реши да стъпи направо върху плота.
Не беше толкова тежка, че да го счупи. Започна бавно да опипва с ръка гладката повърхност
върху шкафа. Тъкмо когато мислеше да се откаже, успя да достигне нещо в ъгъла. Протегна
пръстите си и хвана нещо, взе го в ръката си и слезе на земята.
– Ало, Стефче, тук ли си?
– Да, какво стана?
– Намерих нещо, прилича на някакво малко пакетче.
– Твое ли е? Оставяла ли си такова нещо там?
 – Не, разбира се, защо ми е да оставям боклуци върху шкафа?
– Добре, не го пипай, да остане засега там.
– Ама, Стефче, то е в ръката ми! Какво да правя?! Аз го взех от шкафа, паникьосах се, какво
да правя, Стефче?
И докато викаше изплашена по телефона на Стефчето, Ана изпусна пакетчето на пода и то
се скъса!
– Ало, Ана, там ли си? – чу гласа на Стефчето в телефона, който притискаше към ухото си.
– Да... – едва намери сили да отговори. – Стефче?
– Да, какво стана?
– Изпуснах го, Стефче! На пода! И то се скъса!
– Не го пипай!
– Знаеш ли какво виждам? – Ана беше коленичила и гледаше вцепенена.
– Какво има?
– Стефче, лошо ми е, ще повърна! – Ана преглътна тежко и с треперещ глас продължи. – Не
можеш да си представиш! Тук има такива неща! Гадост! Какво е всичко това?!
– Само не пипай нищо, кажи какво виждаш...
– Много неща има, първо да ти кажа, виждам пирон.
– Ясно...
– Какъв е тоя пирон?!
– Това е рядко използван атрибут, символиката е с пирона да бъде закован ковчегът.
– Мили боже! Моят ковчег ли?
– Така съм чувала, знаеш, че аз не се занимавам с правенето на магии, нито с развалянето
им, но знам някои неща с каква цел се използват. Пръст има ли?
– Ами разпиля се нещо такова по пода, но не съм сигурна дали е пръст, на такова прилича,
защо?
– Пръстта създава много силно поле за смърт, най-трудно се развалят магии с пръст. Взима
се пръст от три или от седем гроба. Какво друго виждаш?
– Нещо, което прилича на нокът... и косми.
– Най-вероятно са взети от мъртвец, само не питай как се сдобиват с тях и колко пари
плащат, за да ги получат. Това са универсални символи, използвани при магията за смърт,
посланието е човекът да отиде там, откъдето са взети ноктите и космите. Щом имат това, най-
вероятно са имали и вода, с която е измит мъртвец. Кой знае, може всичко това да са го полели с
нея...
– Не издържам вече! Стигааа – Ана крещеше по телефона.
– Само се успокой, чуваш ли ме? Ана, много е важно сега да събереш всичко това! Чуваш
ли, важно е да не го оставяш на пода в дома си!
– Чувам те, но не мога! Не мога да го пипна!
– Слушай ме внимателно, само не изпадай в паника. Трябва да си силна сега и да се
владееш! Има ли отворен прозорец, може ли да стане течение, тази пръст да изхвърчи на
някъде?
– Не.
– Добре. Значи можем да действаме по-спокойно.
– Как?
– Намери някаква малка четчица и пликче.
– Защо?
 – За да събереш с четката всичко в пликчето, без да го пипаш с ръка.
– Ами, чакай да помисля...
– Мисли спокойно, важното е да направиш всичко много внимателно, за да нямаш пряк
контакт с тези предмети.
– Сетих се, имам много четки за гримиране. Стават ли?
– Да, вземи най-малката и потърси някакъв плик или нещо, в което да събереш нещата от
пода и да ги изнесеш на терасата.
– Не искам да ги слагам на терасата. Не може ли да ги изхвърля в боклука?!
– Не, разбира се! Не прави глупости, моля те!
– Добре, чакай така, не затваряй, отивам за четката.
Ана донесе четката, с която нанасяше сенки на очите си, и внимателно набута всичко в
едно малко найлоново пликче. Каза на Стефчето, че е успяла, и тя я накара да го завърже здраво
с конец. А после да го остави в някой ъгъл на балкона.
– Направих го, само не разбирам защо не ми даваш да го изхвърля в боклука?
– Защото така няма да се развали магията! Трябва да намериш човек, който може да разваля
такива силни магии! Някой много добър!
– Не познавам такива хора, можеш ли да ми помогнеш ти?
– Аз не се занимавам с подобни неща, но мога да разпитам. А ти веднага извикай някой
поп да ти поръси апартамента със светена вода и да ти прочете Киприяновата молитва. Бял
тамян имаш ли, за да ти кажа какво да направиш?
– Нямам.
– Трябва винаги да носиш в чантата си едно пакетче, защото много добре предпазва и
изчиства. Отиди да си купиш от църквата. После слагаш едно малко зрънце бял тамян в една
чаша с чешмяна вода и я изпиваш на бавни глътки. Това се прави три, пет или седем дни. Ти,
понеже си с направена магия, пий го седем вечери. Но да го запомниш това от мен – да си
носиш винаги със себе си бял тамян в чантата.
– Добре. Обади ми се веднага, когато разбереш за някой, който може да ми помогне, моля
те.
– Разбира се.
Ана започна да рови в тефтера си с имена и телефони на гости, идвали в предаването й.
Бяха снимали един поп, дано да успее да намери телефона му. След петнайсет минутно търсене
най-накрая успя. Обади му се и той обеща след два часа да е в апартамента й. Каза й да купи
една погача, бутилка червено вино, да намери здравец или някакви други зелени цветя, с които
да направи китка. С нея щял да напръска със светена вода апартамента. Църковни свещи той щял
да донесе.
Ана веднага тръгна към близкия магазин, за да купи всичко необходимо, и се прибра по
най-бързия начин.
Вкъщи седна на дивана и започна с поглед да обхожда целия апартамент. Беше живяла кой
знае колко месеца с магията вкъщи. По принцип не вярваше на такива неща, но както й беше
казал един гост в предаването й – „Ти не вярвай, в магии, но като ти направят, това, че не
вярваш, няма да те спаси“. Така и стана – бяха й направили магия за смърт и животът й се
сгромолясваше с пълна сила! Сгромолясваше?! Беше на крачка от смъртта...
На кой беше навредила, че да поиска смъртта й?! Нямаше врагове, или поне така си
мислеше. Започна да превърта през съзнанието си кой беше идвал в апартамента й последните
месеци – Ева, Иван и Вера. Къде беше изчезнала Вера?! Взе телефона си и набра номера й, без
да знае какво ще й каже:
– Здравей, Ана, къде се изгуби? – Вера отговори почти веднага.
– Вкъщи съм си, ти къде си?
– И аз съм вкъщи, точно щях да влизам в банята да си взема душ, че ще излизам да пия кафе
с една приятелка.
– Мини после да те видя.
– Става. Хайде, до после...
„Не се беше покрила, вдигна си телефона, не звучеше гузно... може и да не е тя“, мислеше
си Ана, когато на входната й врата се позвъни. Отвори. Беше попът.
– Здравейте, влизайте. Радвам се, че дойдохте толкова бързо.
– Е, щом е за вас, тръгнах веднага, щом можах! Много хубаво предаване стана тогава!
– Да, вие сте много сладкодумен! – каза Ана, опитвайки се да бъде мила. – Сега какво ще
правим?
– Ами нали искате Киприяновата молитва? Ще я прочета, през това време вие ще държите
запалена свещ, и аз ще взема една, а третата ще я забодем на питката. После ще осветя със
светената вода апартамента и това е...
– Дали ще ми помогне? Направиха ми магия...
– За магии пред мен няма да говорите, църквата не вярва в магии!
– Ами защо тогава имате свети Киприян, той нали се бори срещу магьосниците? Нали
Киприяновата молитва се чете за разваляне на магии, против уроки, зли сили и страх?
– Е, да не обсъждаме тези въпроси, моля ви се, сега!
– Аз пък прочетох, че силата на молитвата се дължи на факта, че самият светец е бил
магьосник, преди да се обърне към Бог. После той използвал знанията, които е имал от времето,
в което се е занимавал с магии, за да обучава хората и да им помага да се справят с направените
им заклинания, без значение дали са сложени в праг, или в кожа, в желязо или под камък, или
под земя, или дърво, както се казва в текста на молитвата му. Прочетох я аз молитвата, намерих я
в интернет, докато ви чаках...
– Да започвам аз сега да я чета, че после и друга работа имам. Но ако не се чувствате добре
и след това, ще се разберем кога пак да дойда другата седмица. Тогава ще ви прочета и
Василиевата молитва, но тогава трябва да сте постили както вие, така и аз, поне пет дни преди
това.
И попът започна да чете Киприяновата молитва, а Ана се прекръсти с вярата, че ще се
спаси. Беше готова на всичко! Щеше да направи абсолютно всичко, което някой й каже, за да
развали магията за смърт!

 25

– Хей, Ана, знаеш ли какво се празнува тази нощ?
– Знам, естествено, утре е Великден!
– Да, днес е събота, утре е Великден, това всеки го знае, мислиш ли, че това имам
предвид?!
– А какво бе, Ева?! Не съм добре с главата, така че не ми задавай сложни въпроси, казвай
направо...
Ева беше дошла в апартамента на Ана да й донесе яйца и козунак. Знаеше, че тя самата
няма да си направи, затова боядиса повече яйца и мина първо да остави на баща си, а после и на
Ана. Козунаци беше купила, ама им казваше, че тя ги е правила. Едва след като я похвалеха, че
добре са й бухнали, тя си признаваше, че не са нейно дело. Беше й хубаво и топло на душата.
Открила любовта с доктор Недев, искаше да раздава от своето щастие на всички.
– Слушай сега да ти кажа, Ана, на трийсети април срещу първи май всички вещици по
света отбелязват своя професионален празник – Валпургиевата нощ.
– Значи тази нощ е празникът на вещиците?! – Ана се разсмя. – Точно навреме ми го
казваш, ще трябва да почерпя вещицата, която иска смъртта ми. Първо обаче трябва да разбера
коя е!
– Знаех, че ще те разсмея, затова ти го казах. Ако питаш мъжете, ще ти кажат, че всяка жена
по душа е вещица, така че това е нашият ден!
– Да, сигурна съм, че е така! – Ана продължаваше да се смее. – А защо се празнува?
– Валпургиевата нощ! Наименованието е в чест на една монахиня, впоследствие обявена за
светица – Валбурга. Нейният ден е първи май. В германската митология Валпургиевата нощ е
празник на вещиците, които заедно с други нечисти сили се събират на този ден в планината
Харц и се опитват да попречат на идването на пролетта.
– Значи вещиците са толкова силни, че си представят, че могат да спрат пролетта? Да взема
и аз да стана една вещица тогава?
– Нали знаеш какво всъщност означава вещица? Идва от веща, знаеща, умееща, жена, която
практикува магии. През Средновековието вярвали, че жената става вещица, след като сключи
сделка с дявола, и в резултат на този съюз получава силата да причинява злини. Вещица може да
се родиш или да се научиш да бъдеш такава. Според преданията, родена е, когато детето е
прокълнато още в майчината утроба. Научената вещица пък черпи знания и опит от други
вещици, от дявола или изобщо от нечистите сили. Разликата между родената и научената вещица
е в това, че първата понякога може да поправи причинените вреди, докато учената никога не го
прави.
– Значи не е толкова трудно да стана вещица – отсече Ана.
– Най-вероятно! Аз си мисля, че всяка жена носи в себе си по малко от вещицата.
– И аз така мисля! Един път да сме на едно мнение.
– И по още един въпрос сигурно ще сме на едно мнение. Гледах вчера предаването ти от
Божи гроб, много ми хареса, страхотно беше.
– И аз го гледах, наистина много добре се е получило. Но да си призная, нямам никаква
заслуга за това предаване.
– Чу ли се с някой от екипа?
– Да, Кети ми се обади, каза, че ще намине тези дни да ме види, че сега имали много
работа с новата водеща.
– Пита ли я колко време ще те замества?
– Не, не искам да повдигам тази тема. Кети е предала на шефовете, че имам болничен за
един месец, когато дойде, ще й го дам да го занесе в телевизията и това е. Решила съм веднага,
когато ми изтече болничният, направо да се явя на работа. Да видим тогава какво ще става. Това
предаване е мое, аз имам трудов договор, едва ли ще ме уволнят заради Кака!
– Радвам се, че си станала по-самоуверена тези дни.
– Откакто идва попът, се чувствам малко по-стабилна психически!
– Браво! Нали не мислиш по цял ден кой ти е направил магията?
– Не по цял, само по половин! – разсмя се отново Ана.
– Стефчето намерила ли е човек, който да я развали?
– Чух се сутринта с нея. Каза, че е разбрала за един много добър, влязъл е наскоро в
България с бежанците, но не може да намери телефон или мястото, където живее.
– И когато го намери, какво ще правиш?
– Ще отида при него, ще направя каквото трябва, за да развалим магията. И ще си върна
живота!
– Знаеш, че можеш да разчиташ на мен за всичко!
– Вземи изкарай една книжка най-после! Сега, ако се наложи спешно да тръгна за тоя
ходжа да го търся по провинцията, кой ще ме закара? Аз не мога още да карам, знаеш, твоят
доктор Недев не ми дава. Как са нещата при вас?
– Идеално! Да чукам на дърво! Като каза доктор Недев, се сетих, че трябва да тръгвам,
знаеш ли откога ме чака да му занеса и на него козунак и яйца?! Да не ги забравя при теб,
направо да взимам торбата и да слизам долу да си хващам такси.
– Чакай, ще сляза да те изпратя до долу, тъкмо да ми разкажеш още нещо за вашата идеална
връзка.
Двете приятелки се разсмяха и излязоха от апартамента. По стълбите надолу Ана
продължи да любопитства:
– Разкажи още нещо де, недей да криеш от мен!
– То няма какво толкова да ти разказвам, преди ти разказвах, защото все се оплаквах от
някакви дебили, а сега, като всичко е идеално, какво да ти разказвам? – разсмя се Ева.
– Много се радвам за теб! Заслужаваше най-после да срещнеш идеалния мъж.
– Виж сега, аз съм на четиресет години, май месец ще стана на четиресет и една, наясно
съм, че идеални няма. Но Петър ми харесва във всяко едно отношение – като каже нещо, го
прави, не ме лъже, ако не можем да се видим, се обажда и казва какво го е възпрепятствало.
Беше ми омръзнало от разни ненормални, които ме побъркваха и мен. Сега ми е спокойно,
чувствам се по-сигурна, а това ми е важно, за да мога да си гледам и работата, и за мен и за татко
да се грижа. Спрях дори диетата, като съм с него, не върви да не ям, защото готви много вкусно!
– Ех, завиждам ти благородно!
Излязоха на улицата, времето беше дъждовно, небето беше притъмняло. Не след дълго
мина едно такси и спря. Ева се качи и помаха за довиждане.
Ана тръгна към входа си, а на паркинга се размина със Стоян. За първи път той й се
усмихна и дори спря да я поздрави:
– Виждам, че си много добре, Ана! А по вестниците пише, че едва ли не умираш...
– Добре съм, благодаря ти! А ти как си?
– И аз съм добре! Но сега ще ходя да купувам козунак, че нали утре е Великден, пък си
нямам жена да ми замеси! – разсмя се Стоян и показа два реда перфектни бели зъби.
– Ела до вкъщи, ще ти дам от моя!
– А не, как така!
– Ела бе, една приятелка сега ми донесе цял. Нали уж съм болна и тя се грижи за мен. Ела,
ще ти дам половината!
– Не ми е удобно.
– От какво? Живея сама, няма от кого да ти е неудобно, идвай!
И Ана отключи входната врата на блока. От прозореца на апартамента си, скрита зад
пердето, ги наблюдаваше Вера. Видя ги как се смеят на паркинга, а после как заедно влизат във
входа на Ана. Това не й хареса! Не биваше да става така! Стоян трябваше да бъде неин, а не на
Ана! Омръзна й от тази Ана! Постоянно й се пречкаше и й пречеше да бъде щастлива. Точно
когато нещата със Стоян се подреждаха, на сцената се появи Ана! Света Ана! Идеалната! С
идеалния живот, за който й завиждаше! Вера беснееше в апартамента си. Реши да се обади по
телефона на Ана, да я попита как е и да разбере какво прави Стоян в апартамента й. Откога бяха
толкава близки, че да си ходят на гости?! Дали се чукаха?! Много ясно, тая кучка Ана нямаше да
го пропусне! Набра номера й, но телефонът беше изключен! Ето, щом е изключен, щяха да
правят секс и не искаха никой да ги безпокои. Нали са звезди?! Само ако можеше и тя да стане
известна, нямаше да има никакъв проблем с мъжете, всички щяха да са в краката й! Както на
Ана! Тя нямаше проблем с мъжете. Вера постоянно четеше по вестниците с кой известен мъж
има връзка и се пукаше от завист. Искаше да живее като Ана. Да бъде Ана! Кога най-после щеше
да подейства магията, че да стане и тя известна, щастлива и богата?! Дали този ходжа беше
толкова добър, колкото го хвалеха?! Дали не си беше дала парите напразно?!
Докато Вера се терзаеше с безкрайните си въпроси и мечти за живот на звезда, Стоян и
Ана бяха седнали на дивана в хола на Ана и весело разговаряха:
– Е как така не си чула, че водя предаване?
– Отскоро ли е? Нали бях в болница.
– В началото на април тръгна, как не си го гледала?! Или ти гледаш само собственото си
предаване?
– Опитът ти за шега не се получи, защото точно в момента нямам предаване, дадоха го на
друга.
– Не съм чул. Защо, какво стана?
– Нали бях в болница и още от ден първи ми намериха заместник. Дано да не я оставят за
постоянно. Ама свиквай, да знаеш, че няма нищо сигурно в телевизионния бизнес. Ако ще
ставаш водещ, трябва да знаеш какво те чака.
– Аз съм водещ! – обиди се Стоян. – Не исках да ти предлагам, но сега просто е
наложително – пусни телевизора да ме видиш! Всеки момент ще започне предаването ми!
– Ей там е дистанционното, пускай телевизора. Аз ще донеса сок от хладилника. Така и
така се самопокани, поне да не седим на празна маса!
– Ти ме покани!
– Аз те поканих да ти дам козунак, а ти телевизия остана да гледаш! – разсмя се Ана и
пъстрите й светли очи заблестяха.
– Да си ходя ли? – притесни се Стоян.
– Не, остани, интересно ми е да ти видя предаването. Макар че не ми дават да гледам
телевизия, сега заради теб ще погледам малко. Само да те предупредя, че нямам нищо за ядене.
Не съм по готвенето.
 – Нали каза, че са ти донесли козунак и яйца, значи няма да умрем от глад.
– Ама ти колко мислиш да оставаш? И освен това козунакът и яйцата се ядат утре, а не
днес!
– Кой казва така?!
– Такъв е обичаят! – ядоса се Ана.
– Ти си последният човек, който ще спазва обичаи, според мен! По-скоро имаш вид на
някой, който си прави каквото поиска!
И двамата се разсмяха и впериха поглед в телевизора. Започваше телевизионната игра на
Стоян.
А Вера още дебнеше зад пердето на прозореца да види кога ще си тръгне той от
апартамента на Ана. Защо наистина не си тръгваше?! Сигурно ще гледат предаването му заедно.
А може да се чукат, докато гледат предаването?! Вероятно така обичат да го правят звездите! Сто
процента Стоян вече се е надървил, беше сигурна Вера. Даже си го представяше гол! Беше пред
очите й гол в обятията на Ана! Не издържаше вече! Вера полудяваше! Разкъсваше се от яд и злоба
заради Ана! Точно когато се беше добрала до секса със звезда и Ана й го отмъкна!
А Ана наблюдаваше с интерес предаването на Стоян. Беше й любопитно, затова каза
сериозно:
– Добре стоиш на екрана! Имаш присъствие.
– Само това ли ще кажеш?! – недоволно я изгледа Стоян.
– Ами какво друго да кажа? Това е най-обикновена телевизионна игра, в която хората
участват заради парите, които раздаваш...
– Значи не аз, а парите са важни според теб?
– Е, не е ли така?
– Според мен за успеха на играта е важен водещият! – отсече Стоян.
– В твоя случай, като гледам, много важна е и асистентката ти! – разсмя се Ана.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами доста е ефектна! Това искам да кажа. Веднага се набива на очи с тези големи гърди
и сладка усмивка, някой ден може да те измести, помни ми думите!
– Защо мислиш така?
– Няма да е първата асистентка, станала водеща, телевизионната история помни няколко
такива случая!
– Не се сещам!
– Не беше ли случаят на Къци такъв? Преди двайсет години той нали водеше първата игра
по телевизията и асистентката стана гадже на продуцента и го измести? Нещо такова май беше...
– Не помня! Защо ми го казваш? Откъде знаеш, че Лили спи с продуцента?
– Сериозно? Заряза ли те? – спонтанно попита Ана.
– Аз я зарязах и тя, за да ми отмъсти, се хвана с продуцента.
– Не знаех. Казах го просто така. Съжалявам, че подхванах тая тема...
– Няма нищо, не ми пука!
– Виждах ви на разни места с нея, не знаех, че сте скъсали.
– То и без това не беше нещо сериозно. На мен не ми трябват сериозни връзки!
– И на мен! Чакай сега да гледаме предаването, че после
ще ме питаш какво мисля, а аз не искам да те лъжа.
– Гледай внимателно, важно ми е да ми кажеш наистина какво мислиш, а не да се заяждаш!
– Че кога съм се заяждала?
 – Досега какво прави?
– Нищо, казвах си мнението...
И двамата се загледаха в предаването. Мълчаха и отпиваха от сока си. На рекламите Ана
каза:
– Добре се справяш.
– Честно?
– Да, имаш излъчване.
– Стига за това излъчване! Кажи като цяло как ти се струвам?
– Много добре!
– Благодаря ти! Важно ми е като водеща да си кажеш мнението. А наистина ли нямаш нищо
за ядене?
– Само козунака и яйцата.
– Дай да ги хапнем?
– Не! За утре са.
– Какво значение има? Нали ми беше предложила половината козунак, дай, ще изядем
моята половина.
– Добре, щом ще е твоята, става.
Ана стана, извади козунака, отряза точно половината, постави го в една голяма чиния и го
донесе на масичката в хола. Стоян веднага си отчупи едно голямо парче и задъвка лакомо.
– Ти няма ли да ядеш? Пробвай го поне, една хапка...
– Добре, само една хапка, защото ме е страх Господ да не ме накаже...
– Какво? Нее, не мога, ще умра от смях. – И Стоян се разсмя.
– Стига, не се смей! Толкова проблеми ми се струпаха на главата, че ако хапна яйца и
козунак преди Великден, сигурно камъни ще западат отгоре ми! – Ана го погледна изплашено.
– Това откъде го измисли? – Стоян продължаваше да се смее. – Ето, пробвай една хапка, а
ако започнат да падат камъни, аз съм тук и ще те пазя.
Ана го изгледа навъсено, отчупи една малко парченце от козунака и го сложи в устата си.
Задъвка с удоволствие и после си взе още една хапка.
– Много е вкусен този козунак, не мога да отрека!
– И камъни не падат, значи всичко е наред, нали?
Ана се замисли – да му каже ли за магията? Или по-добре да си мълчи, да не я помисли за
луда...
– Какво се замисли? Ако не ти се гледа предаването, да спрем телевизора? То и без това
остават още пет минути до края...
– Не, не. Предаването си е много добро! Харесва ми, сериозно...
– Тогава къде се отнесе?
– Сетих се за нещо...
– Трябва да е нещо лошо, защото погледът ти се промени, ако искаш, ми кажи, може да ти
олекне?
– Искаш ли да ти покажа нещо?
– Ами, добре...
– Трябва да отидем до спалнята обаче...
– Ами, не знам... Не може ли тук да ми го покажеш?
– Ти какво си помисли? Ох, и ти си един секс символ, от спалнята ли се изплаши?! То е на
терасата на спалнята, ела.
 И Ана тръгна натам. Стоян я последва. Малко изведнъж му дойде това със спалнята.
Замисли се, че до днес не харесваше Ана, мислеше я за някаква студена кучка, но ето че повече
от час седяха и разговаряха и на него му беше приятно в компанията й. Но да го вика в спалнята
си! Наистина не беше подготвен, защото си мислеше, че и тя не го харесва.
Но двамата минаха през спалнята й, Ана отвори вратата на терасата и излязоха навън. Там
нямаше нищо или поне той не виждаше нищо. Какво ли искаше да му покаже...
– Ела, тук в ъгъла съм го оставила на земята. Виждаш ли го?
– Какво да видя?
– Наведи се и погледни. Но не го пипай. Само виж това малко найлоново пликче.
Стоян се наведе и се загледа. Първо видя един пирон, после нещо, което приличаше на
нокът, и като че ли имаше и косми...
– Какво е всичко това?!
– Добре, първо трябваше да го видиш с очите си, защото можеше и да не ми повярваш,
когато ти кажа. Сега ела – и Ана го поведе обратно към хола. – Виж, предаването ти е свършило,
ще спра телевизора, за да ти разкажа на спокойствие. Всъщност имаш ли време, още пет
минутки?
– Да, разбира се – каза Стоян и се тръшна объркан на дивана.
– Това, което видя... – започна Ана. – Това е магия! – каза го и зачака реакцията му, но той
не се разсмя, както очакваше, затова продължи: – Намерих го вкъщи.
– Къде?
– Върху ето този шкаф – и му посочи с ръка накъде да гледа.
– Кой го е сложил там?
– Не знам, но е ясно, че е човек, на когото съм имала доверие, за да го пусна в дома си.
– Как го намери? Случайно, докато чистеше ли?
– Аз не чистя, идва жена, която чисти и глади, но представи си колко съвестно чисти, щом
не е пипнала отгоре, че да го намери. Както и да е, намерих го, защото почнах да търся, прерових
целия апартамент и накрая го намерих.
– Но защо си търсила? Някой ти каза ли?
– Да, докато лежах в болницата след удара с таксито, едно момиче ми разказа историята на
нейното семейство. Как брат й умира вследствие на закопана магия в двора им. Отначало дори
не й повярвах, защото звучеше абсурдно. Най-абсурдното нещо беше, че сестрата на баща й била
сложила магията, защото не харесвала майка й. От опита ми в предаването съм се убедила, че
когато си мислиш, че нещо е прекалено абсурдно и няма как да се случи, животът те
опровергава. После започнах да мисля за себе си и колко проблеми ми се струпаха на главата
през последните месеци. И като за капак изпаднах в кома, от която можеше и да не се събудя.
– Слава богу, че всичко приключи благополучно!
– Не е приключило! Ще приключи едва когато намеря някой, който да развали магията.
– А ти как разбра, че имаш, че да започнеш да търсиш?
– Имам една жена с такива способности и тя ми каза.
– И ти й повярва и почна да търсиш?
– Ами виж, че намерих, какво се заяждаш?
– Не се заяждам, питам, просто ми е интересно как имаш доверие на хората. А тя не може
ли да я развали?
– Не, тя не се занимава с магии.
– Те всички така казват...
 – Ти пък откога стана такъв специалист по магиите?! Имал ли си подобни проблеми?
– Не, ама то явно никога не се знае! Но чух жената в апартамента над моя да разказва нещо
на мъжа си. Как има съмнение, че някой им е направил нещо, защото и тримата с мъжа й и
детето били за операции по едно и също време. Слушах ги, докато си говореха преди няколко
вечери на терасата. На мен не ми се спеше и си стоях в моята градинка. Те не ме видяха, че съм
там, но ако искаш, може да ги попитам за помощ?
– Не! Няма да казваш на никого! Това е тайна, не разбираш ли?
– Не, какво?
– Човекът, който е сложил магията, не бива да разбира, че знам и ще я развалям.
– Защо?
– Така си мисля, че е правилно! Знаеш само ти, приятелката ми Ева и жената, която ми каза
за магията. Няма да казвам на никой друг...
– Добре, няма да казвам, ама ти нали не мислиш, че има и на кого да кажа. Аз да не
общувам с кой знае колко хора, че пък и за теб да говоря! А на вашите няма ли да кажеш?
– Аз нямам наши. Осиновена съм и не поддържам връзка с осиновителите си, а истинските
си родители не познавам...
– Не знаех, съжалявам.
– За какво съжаляваш? Добре съм си аз, не ме мисли! Знаеш ли, започнах да огладнявам,
искаш ли да донеса яйцата и другата половина на козунака и да се наядем?
– Аз откога ти предлагам това?! Давай яйцата да се чукаме!
– Не може ли да не се чукаме? Просто да си ги обелим?
– Не! Давай да видим кой ще победи!
Ана стана от дивана и отиде до хладилника. Извади малката кошничка, в която Ева й беше
донесла великденските яйца, взе чинии, сол и прибори и се върна при Стоян.
– Ето, като си казал, хайде да видим сега на кого яйцето ще е по-здраво!
Двамата си избраха яйца от кошничката и започнаха да се смеят, забавляваха се и не
оставиха нито едно здраво яйце. Когато приключиха с яденето, Ана разчисти масата, а Стоян
каза, че е време да си ходи.
– Много хубаво си изкарахме тази вечер, нали?
– Да, така беше! – Ана се съгласи.
– И знаеш ли... искам да ти кажа, че и моето детство не беше никак хубаво... Нашите се
разведоха и аз останах да живея с баща ми. Майка ми много ми липсваше, мисля си, че никога
няма да й простя, че ме изостави... Както и да е, просто исках да ти кажа, че разбирам как се
чувстваш като изоставено дете. Искаш ли да ми дадеш телефонния си номер, може някой път да
ти се обадя да пием кафе?
Ана му го продиктува. Пожелаха си лека нощ и Стоян си тръгна.
А зад пердето на прозореца Вера видя как той се прибира във входа си. Толкова часа
заедно, нямаше съмнение, че са правили секс... По най-бързия начин трябваше да измисли план,
за да си го върне обратно! Нямаше да даде шанс на Ана да започне връзка с нейния Стоян!

 26

Великден.
Ана включи телефона си и видя, че е получила десетина съобщения за празника, и бързо
им отговори. Реши да се обади лично на Лъки и да й честити празника.
– Радвам се, че ми се обади, Ана! Дано всичко при теб да е наред...
Ана й разказа накратко, че нищо не е наред. Че не се знае има ли предаване, защото никой
от шефовете не се беше свързал с нея да й каже. Разказа й и за магията, която беше намерила в
кухнята си. И потърси съвета й:
– Как да я разваля? Твоите шаманки могат ли да ми помогнат?
– Забрави за тях. Преди дни звънях на телефона, който имам, и разбрах, че едната е
починала.
– Шегуваш ли се?
– Не, за съжаление. Исках да ги каня в предаването си. Другата ми вдигна и категорично
отказа да се показва по телевизията. Каза, че ще се покрие за известно време и че нещата при тях
са станали много неприятни...
– В какъв смисъл?
– Конкуренцията ги е ударила много лошо. Според нея колежката й е умряла заради лошата
енергия, която я е ударила. Сигурно и на тях са им поръчали магия, аз поне така го разбрах.
Едната е починала, а другата е спряла да се занимава с тези ритуали поне за известно време.
– Значи ти си имала по-голям късмет от мен и си успяла да отидеш навреме да ти
помогнат.
– Чакай да ти кажа нещо за късмета. Имам една любима мисъл на Карл Юнг: „Аз съм това,
което съм направил със себе си, а не онова, което се е случило с мен“. Разбираш ли?
– Не съвсем.
– Да имаш късмет, не означава да си на точното място в точното време, а постоянно да
работиш върху себе си. Човек трябва да е фокусиран върху вътрешната си трансформация, да
работи върху себе си и ако той се промени, ще се промени и неговият свят.
– Много искам да променя живота си. След ходенето ми до Божи гроб се чувствам
различно. Притеснявам се единствено дали ще имам времето и шанса да го направя...
– Ще имаш! Вярвам в това! Ще поразпитам и аз кой може да разваля магии и ще ти се
обадя до няколко дни.
– Много ти благодаря и хубав ден от мен!
Ана приключи разговора си с Лъки с надежда и оптимизъм. Много добре й се отразяваха
разговорите с тази жена, знаеше винаги какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре!
Влезе в банята и си взе душ. После облече бялата си пухкава хавлия и включи кафе
машината. Направи си едно дълго кафе и потърси какво да закуси. Козунакът беше свършил
снощи. Сети се за Стоян. Не беше толкова лош, колкото го мислеше. Имаше някакъв момчешки
чар в него, който, след като го опознаеш, надделяваше над звездния му ореол на секс символ.
Намери бисквити в шкафа и излезе на терасата. Странно, но продължаваше да не й се пуши...
Времето беше дъждовно и хладно и след като изпи кафето си набързо, Ана влезе отново
вътре. Погледна часовника – наближаваше 11 часът. Реши да се обади на Кети да й честити
празника. Но след като чу гласа й, разбра, че нещо не е наред...
– Искаш ли да ми кажеш какво се случва?
 – Нищо, всичко е наред – промърмори Кети.
– Звучиш ми, все едно си плакала, искаш ли да дойдеш у нас да поговорим?
– Нямам време сега, събирам си багажа.
– Къде ще ходите?
– Никъде.
– Ами тогава защо събираш багаж? Ще се местите ли?
– Не, не ми се говори сега за това... – И Кети се разплака.
– Какво става? Кажи ми, моля те! Искаш ли аз да дойда?
– Не, много ми е тежко, не издържам вече!
– Добре, кажи ми какво става?
– Ами... Намерих едни снимки. В кошчето на компютъра вкъщи.
– Какви снимки? На кой?
– На мъжа ми с друга жена... – Кети продължаваше да плаче.
– Какво правят на снимките?
– Прегърнати са, седнали до един фонтан, после на маса в ресторант, такива снимки. Беше
в чужбина, каза ми, че е по работа. Не знам какво ме накара да ровя в това кошче на десктопа...
Преди няколко дни ги намерих, явно тя му ги е пратила по имейл и той глупакът ги е изтрил,
като си е мислел, че не е оставил следи.
– Да няма някаква грешка, ти пита ли го?
– Питах го, разбира се, да не си мислиш, че ще си мълча. И той си призна. Каза, че си има
любовница...
– И ти какво ще правиш сега?
– Каза ми да се изнасям заедно с детето.
– Така директно ли ти го каза?
– Да, но нямам пари да изляза под наем и ще ходя в апартамента на нашите. Говорих с тях,
ще спим с детето на дивана в хола. Не знам как ще се оправям...
– С каквото мога, ще ти помогна.
– Благодаря ти, но засега нищо не ми трябва. Аз не съм като него – с парите напред. Като
се запознахме, той беше един прост пицар, но откакто се премести да работи при един
бизнесмен и му потръгнаха нещата, много се промени като човек.
– Аз пък винаги съм си мислела, че сте идеалното семейство. Още не мога да повярвам, че
си е хванал любовница и се разделяте...
– Тя пък една любовница! На нищо не прилича! Аз съм по-хубава от нея! Нали разгледах
снимките...
– Може пък да не е нещо сериозно? Той говори ли за развод?
– А бе, само крещи, нищо не му се разбира. Сега ще се изнеса с детето и ще отида при
нашите, надявам се да размисли и пак да се съберем...
– Значи ще му простиш изневярата?
– Да.
– Нали казват, че веднъж ако простиш, пак ще го направи? Не се ли притесняваш?
– Искам да си запазя семейството, пък с която ще да ходи!
– Ти си знаеш най-добре, аз те подкрепям във всичко, обади ми се, ако имаш нужда от
нещо.
Ана затвори телефона шокирана. Последният човек, за когото би помислила, че има
проблеми от такова естество, беше Кети. Но поне й се изясни защо редакторката й нямаше време
за нея през последните дни...
Отиде в спалнята, облече една семпла рокля и започна да суши косата си. От шума на
сешоара едва чу телефона, който беше оставила на холната масичка. Затича се и успя да отговори
навреме:
– Тъкмо щях да затварям! – чу мъжки глас.
– Стояне, ти ли си?
– Да!
– Ох, не съм си записала номера ти. Нали снощи аз само ти дадох моя. Случило ли се е
нещо? Какво става?
– Ей, много говориш бе! Обаждам ти се да те питам искаш ли да ходим да обядваме?
– Сега ли? Къде?
– Имам си традиция – на Великден да обядвам във „Веселото село“. Правят много хубаво
агнешко печено, сервират го с дроб сарма и стръкчета зелен чесън. Каня те, за да ти се
реванширам за снощи, дето ти изядох козунака и яйцата...
– Добре звучи, ще дойда!
– Супер! В дванайсет часа ще те чакам долу на паркинга.
– Добре – каза весело Ана и затвори.
Защо да не излезе със Стоян?! Все едно имаше какво да прави вкъщи! Да стои сама и да се
потиска от мисли за магията. Не гледаше на комшията си секс символ като на бъдещо гадже или
като на секс за една нощ, а само като на приятел. Така че с удоволствие прие поканата му за
обяд.
Гримира се набързо – избра естествени тонове. Малко спирала, руж, пудра и гланц на
устните. Среса русата си къса коса, която нямаше нужда от специална прическа, и беше готова
за излизане. Точно в дванайсет беше на паркинга. Стоян я чакаше в БМВ-то си. Ана отвори
вратата и весело го поздрави.
– Цепиш секундата! Тъкмо се чудех колко ли ще ме накараш да те чакам?
– Защо да те карам да ме чакаш, да не си ми гадже? – разсмя се тя.
Стоян я загледа с интерес. Ставаше му все по-интересна комшийката телевизионна водеща.
После запали двигателя и потеглиха. Зад пердето на спалнята си Вера дебнеше. Видя ги заедно и
превъртя. Метна четката за коса на пода и започна да крещи:
– Мразя тееее.
Мразеше Ана. Беше известна, имаше пари, а сега и нейното гадже! Отчете като голяма своя
грешка, че се дистанцира от Ана. Ако още бяха близки, можеше да разбере какво точно се случва
между тях двамата със Стоян...
– Виж, като живеем на пет минути от кръчмата, колко бързо пристигнахме! И слава богу, че
много ме мързеше да карам! – каза Стоян, докато излизаше от колата.
– Недей да разчиташ на мен да карам на връщане, защото лекарите ми забраниха, заради
комоциото.
– Не ти вярвам, казваш го нарочно, за да ме дразниш и да не мога да пия. Наистина си
мислех да ти предложа ти да караш на връщане, как позна?
– Чета ти мислите!
Двамата влязоха в ресторанта и си избраха маса до прозореца. Поръчаха си по една зелена
салата, а Стоян започна да се чуди:
– Дали да не си поръчам и една ракия? Какво ще кажеш? Ти ще пиеш ли?
– Не мога, нали си ударих главата, не мога да пия сега, но ти си поръчай, пък после ще се
приберем с такси.
– Сигурна ли си? Няма ли да е проблем за теб?
– Никакъв.
– Харесваш ми! Мъжко момиче си, не мрънкаш и не си лиглата, за каквато те мислех.
– Ходих на Божи гроб наскоро. Това пътуване много ме промени. Добре че не се
познавахме преди него.
– О, ти си ходила на Божи гроб? Чакай да поръчам ракията и агнешкото и ще ми разкажеш,
че ми е много интересно.
Стоян извика сервитьора, направи поръчката и заслуша с интерес разказа на Ана.
Когато приключваха с обяда, той беше сигурен, че я харесва. Беше сгрешил в
предварителната си преценка за нея. Добре беше, че не флиртува с него, че не го разпитва за
живота му. Не говореше за предаването си и не се изтъкваше. В интерес на истината, оказа се
доста скромна, за разлика от повечето телевизионни водещи, които познаваше. Докато
наблюдаваше с какво удоволствие изяжда последните хапки от крехкото агнешко, телефонът й
звънна, а той се заслуша в разговора й. Някаква жена я търсеше. „Може и да си няма гадже“,
помисли си Стоян.
– Да, Стефче, по-добре съм, да. И на теб честит празник! Разбрах, да, значи в бежанския
лагер към границата да го търся, добре, доскоро!
На Стоян му стана много интересно кого щеше да търси и реши да полюбопитства:
– Къде ще ходиш и кого ще търсиш?
– Нали помниш магията, която ти показах снощи? Намерили са човек, който да я развали –
откровено му призна Ана.
– Доста си притеснена май?
– Така е.
– Харесва ми, че си толкова честна с мен. Този, при когото ще ходиш, какъв е, че и аз имам
един проблем?
– Ходжа. Казват му „Най-добрия“. Но не е в София, ще трябва да намеря кой да ме закара.
– Аз мога да те закарам! Тъкмо да ми гледа и на мен!
– Проблеми ли имаш? Любовни? С някое гадже?
– Нямам гадже. Сам съм. Искам да го питам дали съм болен. Един лекар ми постави
диагноза – биполярно разстройство.
– Страшничко звучи! Лекуваш ли се?
– Не. Затова искам да отида при този ходжа да видим какво ще каже.
– Ами добре, ще отидем двамата тогава. Ти кой ден можеш да пътуваш?
– Трябва да проверя и ще ти кажа. Искаш ли да тръгваме?
Стоян плати сметката и двамата излязоха на булеварда да чакат такси. Не след дълго бяха
на паркинга на резиденцията.
– Искаш ли да ми дойдеш на гости? – попита Стоян.
– Не – отказа му решително Ана.
– Добре, ще се чуем после да се разберем за пътуването.
– Благодаря за обяда! Беше ми много приятно!
– И на мен...
На Стоян не му стана приятно, че Ана така го отряза, но това само засили интереса му към
нея.
Тя пък се прибра и веднага се обади на Ева да й честити празника и да й разкаже, че е
намерила ходжа, който да й помогне.
– Значи сега трябва да пътуваш, но с кого? Кой ще те закара? – загрижено попита Ева.
– Ще умреш от смях, когато ти кажа!
– Ще се постарая да не умирам, кажи ми! И без това няма какво да правя в момента. Петър
се суети от няколко часа в кухнята, пече агнешко и не ми дава да му помагам. Така че имам
време да се смея на твоите щуротии.
– А бе, случи ти на гадже – умен, готви, готин по душа, поне така го описваш ти, де! Дано
да не те разочарова... Но чакай да ти кажа с кого ходих аз сега на обяд – със Стоян, комшията,
актьора!
– Да бе, да! Не вярвам! Че ти не го харесваше преди! А и как така на обяд, откога сте си
толкова близки?
– Не сме си близки, но снощи, след като те изпратих, го видях на паркинга и дойде до
вкъщи да му дам половината козунак. Поговорихме си и днес ме покани на обяд. Това е, няма
свалки, просто като комшии...
– Не вярвам аз да те кани само като комшия, не те ли сваля?
– Не съм забелязала, но бях с него, докато говорих със Стефчето, и той предложи да отидем
заедно при ходжата, че и той искал да го пита нещо за себе си.
– И от това ли трябваше да умра от смях? Не чух нищо смешно...
– Смешното е, че ако преди месец някой ми беше казал какво ще ми се случи и какво и с
кого щях да правя, лично аз щях да умра от смях!
– Радвам се, че си в настроение. На какво се дължи тази промяна, ако мога да попитам?
– Ще ти кажа, но няма да ми се караш! Знам, че не бива да чета, но снощи почетох малко.
Замислих се за Луиз Хей. Нали ми беше говорила преди за нея. Потърсих информация в
интернет и ми стана много интересно. Тя самата е имала труден живот, знаеш ли?
– Не, но не променяй темата, първо трябва наистина да ти се скарам за четенето! Знаеш, че
известно време не трябва!
– Стига де! Един път и аз да изявя желание за четене и ти ще ми се скараш! Слушай, знаеш
ли, че самата Луиз Хей е имала много проблеми и страдания? Знаеш ли, че като дете вторият
съпруг на майка й я е изнасилвал?
– Не знаех нищо за живота й. Значи самата тя е страдала и сигурно затова е започнала да
пише книги, с които да помага на хората да променят живота си. Явно така й е дошла идеята за
силата на положителните мисли.
– Да, значи на пет години е била изнасилена. На петнайсет
напуска училище и забременява, на шестнайсет ражда момиченце, но тъй като няма
възможност да се грижи за него, го дава за осиновяване. А когато е на петдесет години, й
откриват нелечим рак на шийката на матката.
– Не знаех, че и тя е била болна от рак! Също като майка...
– Да, тя обаче се отказва от традиционната медицина, защото вярва в силата на мисълта,
сменя начина си на хранене, пречиства тялото си и твърди, че така е преборила болестта. След
това издава първата си книга „Излекувай живота си“, за да помогне на всички жертви на рака. В
нея описва как мислите ни, както и нежеланието да прощаваме, са причина за редица болести и
нещастия.
– Ти май наистина си се впечатлила много от нея?
– Да, така е! Знаеш ли, тя казва, че хората, които са ни причинили страдание, са били също
толкова уплашени, колкото сега сме ние. Не се бях замисляла за това! И че ние оформяме своите
убеждения като деца, а след това живеем, като пресъздаваме ситуации, които подхождат на
нашите убеждения.
– Връщаш се в спомените за твоето детство ли, Ана? Това е много болезнено за теб.
– Права си. Но тя казва още, че миналото си е отишло завинаги, и това е факт, никой нищо
не може да направи. Но ние можем да променим нашите мисли за миналото. Защото е глупаво
да наказваме себе си в момента заради това, че някой ни е обидил преди много време.
– В този ред на мисли, ти готова ли си да простиш на родителите си, че са те изоставили?
– Не, никога няма да им простя!
– Но нали си впечатлена от Луиз Хей? Днес ми се струваш променена, дори настроение
имаш!
– Да, наистина ще се опитам да променя изцяло мисленето си, но не мога да им простя, и
това е! Луиз Хей казва, че всеки от нас е минал през загуби, предателства и унижения. Но
духовно зрелият човек има способността да забравя неприятното и да прощава на виновниците.
И че трябва да простим на всички, особено на себе си. Но на този етап от живота си аз все още
съм много далече от прошката. Няма да простя и на този, който ми е направил магията! Никога!
– Пак ще поговорим за това! А сега трябва да затварям, че Петър ме вика, готов е с
агнешкото. Много съм влюбена в този мъж, обожавам го!
– Радвам се за вас двамата, поздрави го от мен.
– Добре. Доскоро...
Ана приключи разговора и отиде до балконската врата на спалнята. Вгледа се в онова
мъничко нещо на другия край на терасата... Кой ли я беше поръчал и как щеше да се справи с
това изпитание?

 27

– Най-после влязохме в Харманли! Имах чувството, че никога няма да пристигнем!
– Бавно ли карах? Какво не си доволна сега?!
– Стояне, извинявай! Много съм изнервена! Полудявам. Не знам как ще го намерим тоя
ходжа и затова ме тресат нервите!
– Вчера каза, че искаш да пътуваш, и днес вече сме тук! Изпълнявам поръчката ти
експресно, стига се изнервя, Ана!
– Изнервям се заради това, което ми дойде до главата! Не е свързано с теб, извинявай още
веднъж! Виж, тук има някакво кафене, дай да спрем и да попитаме къде е бежанският лагер.
Стоян спря колата и двамата влязоха в кафенето. Хората вътре се обърнаха, изгледаха ги и
млъкнаха. Бяха ги разпознали.
– Добър ден, да ви попитаме нещо? – обърна се Стоян към барманката.
– Да, какво ще обичате? Кафе, безалкохолно?
– Няма да сядаме, само спряхме за малко да...
– А, не може така, седнете, заповядайте! Видни гости сте ни дошли в града, не може да не
останете за едно кафенце поне!
– Щом сте толкова любезни, ще седнем, разбира се, направо да поръчаме две кафета, ако
може? – усмихна се Ана.
– Къси, дълги? – попита зарадвано барманката.
– Нормални – отговори Ана.
Със Стоян седнаха на свободната маса в дъното на кафенето. Другите хора ги разглеждаха с
интерес. Шушукаха си и се подсмихваха. Тук никой не спазваше забрана за пушене и облачета
дим се виеха над масите. Ана се закашля.
– Нямаш никакъв подход към хората! Като ни канят да седнем, разбира се, че трябва да
седнем! Ако сме любезни, те ще ни кажат всичко, което ни интересува!
– Ти бързаше допреди малко! За тебе се притеснявам, виж си ръцете как треперят, на колко
кафета си днес?
– Не се тревожи, веднъж да го намерим, и ще спрат да ми треперят ръцете. Какво друго да
поръчам, обедно време е. Може би ракия, като на съседните маси?
Стоян изгледа притеснено Ана. Виждаше, че е на предела на силите си, но се стараеше да
не го показва. Но той я усещаше, наблюдаваше ръцете й, слушаше интонацията, с която
говореше. Всичко издаваше страха, който я владееше. Барманката остави двете малки чашки с
горещо кафе пред тях.
– Нещо друго ще искате ли?
– Предлагате ли нещо за ядене? – попита Стоян.
– Вафли.
– Дай ни три-четири.
– Три или четири? – реши да уточни момичето.
– Четири.
– Добре, ще ги донеса. А вие по работа ли насам?
– Да – излъга Стоян.
– Значи за празника на града идвате?
– Какъв празник?
 – Днес е втори май – празникът на града! Винаги има разни спортни и културни програми.
Вие ли ще сте водещите тази година?
– Не, ние по друга работа... – отговори Стоян.
– Можем ли да те помолим за помощ? – попита Ана.
– Ама разбира се – барманката придърпа един стол и седна до тях.
– Искаме да отидем до „Регистрационно-приемателен център Харманли“. Как да стигнем
до там?
– А, при бежанците значи, лесна работа! Намират се в бившето военно поделение. Ще ги
снимате ли?
– Не. Търсим един човек – Ана реши да бъде честна.
– Кой?
– Чувала ли си за Най-добрия?
– Ходжата ли? Знам го. За какво ви е?
– Да поговорим с него. Той дали разбира български? – продължи с въпросите Ана.
– Разбира горе-долу, те нали им организират курсове по български език, ама колко се
научава за шест месеца. Да го извикаме ли тук, или искате там да ходите да го търсите?
– Значи може да дойде тук, до кафенето, така ли?
– Да, те ги пускат да излизат от лагера до десет часа вечерта, ходят, където искат. Ще пратя
едно момче да го намери и извика.
– Много ти благодарим! Ако може, и по една минерална вода? – Ана не можеше да повярва
на късмета си.
– Ще я донеса заедно с вафлите.
Барманката излезе пред кафенето. Стоян и Ана я видяха да говори с едно момче, което се
мотаеше отпред. След малко то тръгна нанякъде, а барманката влезе вътре. Беше на около
двайсет години, с дънки, гуменки, размъкната тениска и вързана на опашка дълга коса. Обслужи
един мъж, който чакаше на бара, и после им донесе вафлите и водата.
Стоян и Ана отвориха малките бутилки с минерална вода и отпиха зажаднели. После
изядоха вафлите и Ана попита:
– Дали ще дойде?
– Сигурен съм. Мисля, че и друг път са го викали в това кафене, не им трябваше много, за
да ги убедиш да го направят.
– Аз пък си помислих, че ни правят услуга, защото са ни разпознали.
– Аз пък си мисля, че това е един разработен и добре печеливш бизнес. За всички. Самата
ти ме предупреди, че този ходжа взима скъпо...
– За пореден път се убеждавам, че съм много наивна. Искаш ли да излезем навън да го
чакаме, защото от цигарения дим тук главата ме заболя! А и не ми се седи на едно място. Много
се притеснявам.
– Добре, чакай да платя на момичето и ще й кажа, че ще го чакаме в колата отвън на
паркинга.
Ана излезе и вдиша с пълни гърди от чистия въздух. Беше започнало да й се повръща, но не
знаеше дали от цигарения дим, или от нерви. Стоян излезе, отключи колата и двамата се
настаниха на предните седалки.
– По-добре май ще е да го извикаме тук в колата да говорим? Вътре има много хора, не
искам да ми слушат проблемите...
– Добре, така ще му кажем, дано да ни разбере – съгласи се Стоян.
 – Нали казаха, че разбира български? Защо да не ни разбере? Ох, нямам търпение.
– Не се ли успокои поне малко?
– Още не, докато не приключи цялата история... Много ти благодаря, че ми помагаш.
– Аз идвам и заради себе си, трябва да разбера за тази болест дали я имам...
– Стояне, защо връзките завършват винаги с раздяла? Защо мъжете и жените не се разбират,
въпреки че се обичат, как мислиш?
– Това сега откъде го измисли?
– И без това не се знае колко още ще го чакаме, дай да си говорим нещо. Интересна ми е
мъжката гледна точка за отношенията между мъжете и жените. Защо нещата накрая винаги се
прецакват?
– Не съм забелязал винаги да става така, много си черногледа.
– Виж, и двамата сме сами, значи не ни се получава.
– Аз никога не си тръгвам от жена, с която ми е добре. Щом съм си тръгнал, значи не ми е
било добре. А да живея с някоя само за да имам изгладени дрехи или изчистен апартамент – не
бих го допуснал. Взел съм си чистачка и съм си решил проблема с домакинството. Защото много
жени си мислят, че мъжете ще търпят скандали заради това, че имат нещо сготвено вечер.
Повярвай ми, ако се налага, мъжете могат и да си сготвят, и да изчистят.
– А вярно ли е, че мъжете се страхуват от силните жени?
– Това е най-голямата глупост, не е вярно. Мъжете не се страхуват, просто не харесват
силни жени, така както вие не харесвате слаби мъже. Но противоположностите явно си
подхождат. Много често се срещат двойки от силна жена и слаб мъж, както и обратното.
Другото, което вие не можете да проумеете, е, че мъжете все по-малко ги занимава дали една
жена е пълничка. Колкото повече остаряваме, толкова по-малко ни интересуват женските
килограми.
– Аз пък си мислех, че визията на жената е на първо място за мъжете!
– Не, ако съм увлечен от една жена, няма да ме интересува нито дали си е епилирала
космите на краката, нито дали си е боядисала корените на косата.
– Да бе, не ти вярвам!
– Забелязвам го, но ако си падам по жената, тези подробности не ме интересуват, казвам ти
го честно.
– Виж, момчето води някакъв мъж! Сигурно е ходжата. Слизай!
Ана не изчака Стоян да й отговори, а направо изскочи от колата. Момчето й кимна с глава
и си тръгна, а ходжата остана. Ана го поздрави и започна да го оглежда от горе до долу. Скова я
страх. Най-добрия излъчваше лоша енергия и Ана я усети с всяка клетка на кожата си. Иначе на
външен вид не се отличаваше особено от другите мъже на улицата. Не носеше чалма, фес или
каквото и да е по-отличително в облеклото си. Беше облечен с най-обикновен тъмен панталон и
още по-обикновена тъмна блуза. Косата му беше леко чуплива и пригладена назад. Но когато
стигна до черните му очи, погледът му я вледени. Гледаше като че ли през нея, студено и
безизразно.
– Искам да ти покажа нещо – Ана порови в чантата си и му показа пакетчето. – Намерих го
вкъщи. Това е магия!
– Знам.
Най-добрия беше познал работата си. Но нямаше да си признае, че е негово дело.
Продължаваше да гледа Ана, без нито едно мускулче на безизразното му лице да трепне. Попита
я:
 – Какво искаш да направя?
– Да я развалиш! Можеш ли?
– Да! Върни се след седмица. На същото място, по същото време.
Ходжата се протегна и взе от ръката й найлоновото пакетче. Ана загуби дар слово, не
знаеше какво да каже. Беше репетирала в ума си поне десет различни сценария как ще протече
срещата й с Най-добрия. Нито един обаче не се случи. Всичко приключи за минута. Усети, че
Стоян я хвана за лакътя и я придърпа към себе си. Не беше чула кога е дошъл. Прегърна я през
раменете и я попита:
– Добре ли си?
– Да, всичко е наред – погледна го Ана. – Ти ще го питаш ли?
Ходжата, който мълчеше и ги наблюдаваше, се намеси:
– Знам какво искаш да ме питаш! Нямаш я тази болест, за която си дошъл. Здрав си, отивай
си.
После се обърна и си тръгна, без да каже нищо. Ана се провикна след него:
– Ще дойда след седмица! Днес е понеделник, значи другия понеделник, нали?
Но Най-добрия не отговори нищо.
Стоян и Ана се качиха в колата и тръгнаха обратно към София. Първия час от пътуването
мълчаха, а после Ана промърмори тихо:
– Не ни взе пари...
– Да, вярно! – изненада се Стоян. – Защо?
– Не знам. Но чак сега се сетих! И всичко толкова бързо приключи...
– Как знаеше за какво ще го питам? Ето това си мисля, откакто сме тръгнали, и не намирам
отговор. Ти имаш ли идея?
– Не, но сигурно наистина има способности! Много съм
впечатлена!
– Ще се върнеш ли след седмица, както ти каза?
– Разбира се! Тогава вече ще мога да карам кола, няма да се налага да идваш с мен.
– Не те попитах заради това, чудя се дали му вярваш?
– Той сега на мен реално нищо не ми каза, ще видим за
какво ме вика...
– Ако искаш, ще дойда с теб тогава...
– Няма нужда, благодаря ти за всичко, което направи.
– Няма за какво, нищо не съм направил! А и най-накрая си отдъхнах, че не съм болен от
биполярно разстройство!
– Да, това е много хубава новина.. Кой доктор ти постави тази диагноза? Можеш ли да му
вярваш?
– Не знам. Не съм съвсем сигурен. Може да го е направил нарочно!
– Защо мислиш така?
– Защото знам за няколко случая на известни мъже, които са живели месеци наред със
сгрешена диагноза и с мисълта, че умират. Чел съм им интервютата, единият е известен актьор и
той разказваше как са му поставили диагнозата рак на дебелото черво. А на един друг са казали,
че има множествена склероза. Впоследствие се оказва, че няма нищо такова и хората са си
здрави. Но представи си да живееш месеци наред с мисълта, че умираш.
– Случайно ли са им сгрешили диагнозите?
– Не знам. Никой лекар няма да излезе и да си признае, ако е сгрешил. Но има и втори
вариант, нарочно да ни лъжат...
– Това е гадно, мислиш ли, че някой лекар ще направи такова нещо?
– Не знам, никой не знае със сигурност. Но ако си мислиш, че само защото си известна,
всички ще се държат с теб добре, жестоко се лъжеш. Много хора мразят известните личности и
нарочно им вредят.
– Сега като се замисля, се сещам, че една колежка, водеща от телевизията, ми разказа
потресаваща история за нейната бременност и лекаря, при който е ходела на прегледи. Значи тя
си забременява по естествен начин, като преди да забременее, е ходила при същия този лекар на
преглед, за да провери дали всичко й е наред. И той й казва, че е абсолютно здрава и да започват
да работят с мъжа й за бебе. Три месеца по-късно тя е бременна и на прегледа с видеозон
докторът й казва, че има миома. И че това е много опасно, защото миомата ще нарасне и може
да затисне бебето. И най-добре да не казва на никого, че е бременна, защото вероятно бебето ще
умре. И тя, вместо да се зарадва, че е бременна, започва да реве. И половината й бременност
минава в страх и реване. А лекарят я вика постоянно на платени приеми в частния си кабинет и
обяснява как миомата нараства. Казва й, че може и да стигне до края на бременността, но ще
трябва да направи секцио, за да махне и миомата. В средата на бременността тя отива и при друг
доктор, който да направи задължителния четири де видеозон. И плачейки, го пита колко голяма
е вече миомата. Лекарят й казва, че няма миома. Но тя държи на своето и продължава да
настоява, че има, и да пита дали образуванието е затиснало бебето.
– Това е ужасно!
– Само да ти кажа, че водещата вярвала на гинеколога си, защото той е един от най-
известните и добри лекари, работи в централна софийска болница. И тя за миг не допуска, че
той може да я лъже. Защото цял живот е ходила само при него и му имала пълно доверие.
Представи си колко объркана е била, когато отива при другия лекар и той й казва, че няма нищо
тревожно! На прегледа с нея е мъжът й и докторът показва и на двамата на монитора на
видеозона, че миома няма и имат здраво бебче. След това отиват при още двама лекари и двамата
потвърждават, че миома няма. Но половината бременност тази жена е изкарала в рев и страх за
бебето си, защото един от най-добрите гинеколози я лъже, че има миома, която ще затисне
бебето й! Тя естествено повече не отива при този лекар, който й е взел и доста пари за
платените прегледи, а си намира друг. Когато след няколко месеца ражда по естествен начин
напълно здраво бебе, вижда в коридора на болницата първия доктор. Той се обръща на другата
страна и дори не я поздравява! За какви лекари изобщо говорим, а?!
– Егати историята! Какво може да ти причини един лекар! А уж са полагали Хипократова
клетва за етично отношение към пациентите си!
През остатъка от пътя до София Стоян и Ана мълчаха, всеки потънал в мислите си.
Когато колата спря на паркинга пред резиденцията, зад пердето на прозореца на спалнята
си Вера ги видя, че се прибират заедно. „Къде ли са ходили“, зачуди се тя. Тази работа не
можеше да продължава повече! Трябваше да се намеси и да брани територията си! Видя, че
Стоян влиза сам във входа си, и реши да му се обади. Той обаче не й отговори, а по-късно
изключи телефона си...

 28

Преди неделите й харесваха. Обичаше да се излежава до късно и да мързелува. Но тъй като
последния месец доста помързелува, днес просто се чудеше какво да прави. А беше едва осем
сутринта...
Затова Ана си направи едно дълго кафе и излезе на терасата да го изпие. Водата от басейна
беше източена, дъното и стените му бяха почистени, но все още беше празен и не беше приятна
гледка. Погледна към цветята си, беше си купила нови червени мушката и сега им се радваше.
Спомни си, че Ева ги наричаше феншуй по български и се усмихна. Дано наистина да я пазеха от
лошата енергия! Нямаше търпение да отиде утре до Харманли и да се срещне с Най-добрия! Вече
можеше да кара кола, да чете и да гледа телевизия. Но в телевизията все още не беше ходила.
Доктор Недев й даде болничен за още един месец и така беше най-добре! Тъкмо тя щеше да
реши проблемите си с магията, а Каката щеше да има време още да се поизложи. Не искаше да
гледа собственото си предаване, защото сега го водеше друга. Опитваше се да приема нещата с
безразличие, но не се получаваше.
Не беше сигурна дали Най-добрия е развалил вече магията и защо се налага да пътува за
среща с него. Не знаеше какви методи използваше. Не й беше казал дори какво да му носи,
когато се видят. А беше чула, че някои гледачки развалят магии с определени продукти. Докато
търсеше кой да развали нейната магия, беше чула, че една доста известна ясновидка взима по
600 лева за разваляне на магия, но иска да й занесеш някои доста странни неща – например олио
и гълъби. Жената, която й разказваше това, накрая сама предположи, че сигурно готви с тези
продукти. Затова Ана реши да не ходи при нея, и предпочете ходжата...
Порадва се още малко на цветята си и влезе вътре, за да намери телефона си. Включи го и
набра номера на Ева:
– Хайде, честит рожден ден, да си жива и здрава!
– Благодаря ти! И ти да си жива и здрава, но нямаше нужда да ми звъниш толкова рано!
– А, нека ти! Да видиш хубаво ли ми беше, когато ти ми звънеше рано сутрин! При доктор
Недев ли си?
– Не, вкъщи съм си. Не ти ли казах, че съм решила да слушам съвета на баба ми и да не
оставам да спя при него, докато не се оженим?
– Дали ще проработи този съвет през две хиляди и шестнайсета година? В младостта на
баба ти е било по-лесно да се спазва! Сега да не те смени с някоя по-млада медицинска
сестричка?
– Много забавно, няма що! И на рождения ми ден ли ще ме заяждаш?
– Стига де! Шегувам се. Тресат ме нервите и не знам какво говоря. Докато не се върна утре
от Харманли, изобщо не ми обръщай внимание на приказките. Къде ще празнувате довечера?
– Чудя се още дали да резервирам маса в някой ресторант за нас двамата, или вкъщи да си
останем? Толкова ми е хубаво с него, че ми е все едно къде ще бъдем. За първи път да нямам
забележка към някой мъж. Всичко ми харесва в Петър.
– Значи, като си родите дечица, дано да приличат на него, а да не вземат твоя характер.
Шегувам се — Ана се разсмя.
– Не ми ли е късно за раждане? Днес ставам на четиресет и една...
– Как ще е късно?! Я виж Юлето и Елена Йончева на колко родиха. Взимай пример от тях!
Нали все ме караш да мисля положително, а ти сега ме питаш не ти ли е късно?! Не ти е! А и той
няма деца от предишния си брак, така че сигурно ще иска да си имате ваши.
– Айде стига сме го коментирали, че да не урочасаме хубавата връзка!
– Добре! Много се радвам за теб, хубаво изкарване довечера!
– Чакай, а ти как си?
– Опитвам се да се държа, но ми е много притеснено. Да не говорим, че от телевизията
никой нищо не казва и се страхувам да не остана всеки момент на улицата без работа...
– Няма начин да оставят Каката за постоянно, ще видиш как ще се върнеш на бял кон!
– Не съм толкова сигурна...
– О, почакай само! Освен това зрителят обича оцеляващите герои! Запомни го от мен –
зрителят ще иска да гледа на екран водеща, която е паднала, но е намерила сили да стане. А не
някоя с равна и гладка кариера, на която всичко й е уредено и няма проблеми. Защото зрителят
иска да види как възкръсва птицата феникс от пепелта! За да си каже – ето и аз ще успея, щом тя
успя, и аз мога!
– Да, има логика в това, което казваш! Но ми е много тежко, признавам ти – без работа и
без любов, и с тая катастрофа, а като сложим и магията...
– Всичко ще се оправи! Сега затваряй, а аз ще ти пратя на съобщение любимото ми
стихотворение на Надежда Захариева, за да ти вдигна малко духа!
– Добре, и весело да си изкараш довечера!
Ана затвори и след няколко минути получи съобщението от Ева със стихотворението:

Не всяко „Браво!“ е достойно.
Не всяко „Долу!“ е позор.
Не всеки химн — заупокоен.
И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински, когато пада,
човек доказва своя ръст.

Прочете го и се разплака... Как щеше да докаже своя ръст?! Господ щеше ли да й даде
времето и шанса да го направи?
А после реши, че достатъчно се е самосъжалявала, сложи спортния си екип в сака и реши
да отиде до залата. Искаше й се да се раздвижи малко, но фитнесът все още й беше забранен.
Можеше да се разсее с час по йога или пилатес...
Когато няколко часа по-късно паркираше аудито си на паркинга пред резиденцията, Ана
случайно видя Вера.
Съседката й отначало я изгледа лошо, но после изведнъж лицето й се разтегна в гигантска
усмивка:
– Здравей, бонбонче! Откога не сме се виждали?
– Здрасти, бонбонче, видях, че си ми звъняла, ама нали бях по болници и нямах много
възможност за разговори...
– Няма проблем, как си?
 – Много добре, не ме ли виждаш?
– Да, добре изглеждаш! Каква беше тая катастрофа, какво стана?
– Не ми се говори за минали неща, не искам да се натоварвам с лоши мисли.
– Права си, бонбонче! Кога ще излезем да пием кафенце или да се разходим до мола?
– Утре имам малко работа, но във вторник съм свободна.
– Каква работа, с кой? – Вера стана подозрителна.
– Лична работа.
– Някое ново гадже?
– Не, нямам гадже.
– Не ти вярвам! – Вера си изпусна за момент нервите.
– Казвам ти, сама съм, нямам време за гаджета.
– Добре, щом казваш... Ще ти звънна във вторник.
– Да, хубава неделя.
Ана извади от багажника спортния сак. Прибра се вкъщи, метна екипа в пералнята и я
пусна. После намери любимия си музикален канал по телевизията. Извади от хладилника крема
сирене и пушена сьомга и си направи два сандвича. Изяде ги с удоволствие. Телефонът й звънна:
– Здрасти, Стояне!
– Как си?
– Добре съм. Ти как си?
– Къде ходиш? Цял ден колата ти я няма на паркинга?
– Не е цял ден, излязох само за няколко часа, ходих до залата.
– Защо не ми се обади, щях да те закарам и тъкмо и аз да потренирам.
– Спокойно, добре съм, а и исках да видя дали не съм забравила да карам! Не съм...
– Утре мога да те закарам до Харманли, ако искаш?
– Няма нужда, спри да се притесняваш за мен, добре съм.
– Добре, ще се сетиш ли да ми звъннеш, като пристигнеш там?
– Няма нужда да ти звъня, не съм малко дете, ще се оправя.
– Добре де, не се изнервяй! Сега какво ще правиш?
– Чакам пералнята да свърши, ще простирам и после ще си лягам.
– Не искаш ли да дойдеш до вкъщи?
– Не, изморена съм, ще си легна и ще гледам някое филмче.
– Може заедно да го гледаме.
– Стига, Стоянеее... айде, чао!
Ана затвори, а когато приключи с простирането на дрехите от пералнята, наистина си
легна пред телевизора. В момента не й беше до никакви мъже. Искаше да приключи час по-
скоро тази история с магията.
Към девет вечерта телефонът й отново звънна. Беше Ева:
– Какво става, Евче, празнувате ли?
– Предложи ми!
– Какво ти предложи?
– Петър ми предложи брак!
– Бравоооо...
– Ох, не мога още да го осъзная! Беше много романтично, чак се разплаках!
– Къде си сега?
– В банята, дойдох да си измия лицето и веднага ти се обадих.
 – Добре, разказвай!
– Ох, много се вълнувам, наистина!
– Вярвам ти!
– Значи, аз реших да си останем вкъщи. Не ми се излизаше никъде. Петър приготви
вечерята – риба и зеленчуци на скара. Седнахме в хола, говорим си, гледаме телевизия, хапваме,
пийваме, много приятно беше...
– И?!
– И изведнъж той пада на колене с една кутийка в ръката!
– Падна ти на колене?! Виж го ти доктор Недев, какъв романтик се оказа! Браво на него!
– Да, нали? А кутийката мъничка, от червен велур, във формата на сърце. И аз се
паникьосах и падам до него на земята!
– Ама как така падна, бе?
– Ами по-скоро седнах до него, а той на едно коляно продължава да стои и ми казва: „Ще
се омъжиш ли за мен?“.
– И ти?
– Е, съмняваш ли се какво съм казала? Естествено, че веднага отговорих – да!
– Е, малко за тежест не се ли замисли?
– С Петър не се налага нито да играя роли, нито да се замислям! Мога само да благодаря на
Бог, че ни срещна!
– На мен трябва да благодариш и на моята кома!
– Добре, и на комата ти благодаря! Хайде, изчезвам, че ме пита какво правя толкова време
в банята!
– Утре да ми се обадиш пак да ми разкажеш с най-малките подробности! Чу ли? Много се
радвам за теб, да знаеш!
– Добре, чао!
Сега вече Ана можеше да заспи спокойна! Радваше се за Ева. Най-после нещата й се
подреждаха. Приятелката й заслужаваше да бъде щастлива.

 29

В понеделник още в десет сутринта Ана стоеше на паркинга пред кафенето в Харманли.
Беше паркирала така колата си, че да може да вижда всеки, който идваше. Но Най-добрия го
нямаше.
Нищо, Ана щеше да го чака. Беше си купила сандвичи, минерална вода, солети, дъвки и
беше готова да го чака и цял ден, ако трябва. Реши да се обади на Ева, хем да минава по-бързо
времето, пък и да научи още подробности за годежа.
– Ало, младоженката ли е?
– Да, тя е!
– Ей, ама и през телефона усещам радостта ти.
– Много съм щастлива, така е.
– Какво стана снощи? Говорихте ли още нещо после?
– Да, Петър каза, че не иска да правим голяма сватба и аз се съгласих.
– Колко човека ще каните?
– Ами само ние и кумовете.
– Ами то това не е никаква сватба! – ядоса се Ана.
– Ще отидем да подпишем в Гражданското и после ще седнем в някой ресторант с
кумовете, а теб ще те почерпя по-нататък.
– Значи аз не съм от кумовете?!
– Не, Петър предложи двама негови колеги от болницата и аз се съгласих. Каза, че още
днес ще провери за свободна дата и ако има такава през седмицата, направо ще подпишем.
– Защо е това бързане? Бременна ли си?
– Ей, не мога да повярвам, че ти го каза! Разсъждаваш като някоя бабичка! Защо трябва да
съм бременна, че някой да иска да се омъжи за мен? Не съм бременна!
– Извинявай! Не знам защо го казах...
– Но май някоя друга е бременна...
– Коя?
– Виждала ли си вестниците днес?
– Не, направо тръгнах сутринта към Харманли.
– Пише, че твоята любима водеща е бременна.
– Коя, Кака ли?
– Не знаех, че тя ти е любимата водеща.
– Помислих, че го казваш иронично. Да не е Лъки тогава?
– Да! Така пише, но новината не е потвърдена нито от нея, нито от мъжа й. Знам, че сте
близки, можеш ли да й се обадиш да й честитиш и така ще разберем дали е вярно, за да мога аз
да го пусна в списанието като проверена информация.
– Не, няма да го направя за нищо на света! Тя, ако е искала да се знае, щеше сама да ми
каже. Няма да й звъня и да се излагам! Представи си, че не е бременна, може да ми се обиди
жената.
– А ако не й се обадиш да й честитиш, а пък тя е бременна, няма ли да ти се обиди?
– Не, няма да й се обаждам днес, остави ме, че съм полудяла с този ходжа!
– Да бе, вярно! Какво става? Видя ли го?
– Не, стоя и го чакам в колата, но той не идва! Взех да се притеснявам да не ме е излъгал.
 – На точното място ли си?
– Да, точно където се видяхме миналия понеделник. Както той ми каза тогава – на същото
място, по същото време.
– Как определи кой е часът, в който сте се видели?
– Ами не съм, затова дойдох сутринта, по-добре аз да съм по-рано, отколкото да го
изпусна.
– Тогава чакай и не мрънкай. Значи имаш още малко време да поговорим?
– Имам.
– Според теб каква рокля трябва да си купя за сватбата?
– Като се има предвид, че само ще се подписвате в Гражданското, според мен не върви да
се облечеш с някоя бяла сватбена рокля.
– Защо?
– Ами малко ми е странно, не знам. Ти такава ли искаш?
– Да ти кажа честно, да! Винаги съм си мечтала да облека бяла булчинска рокля.
– Тогава си купи. Времето ти е малко да шиеш по поръчка, затова си купи или вземи под
наем такава, за каквато винаги си мечтала. Човек трябва да сбъдва мечтите си!
– Дали да не питам Петър?
– Ти за всичко ли го питаш?
– Ами така свикнахме с него. От самото начало обсъждаме всичко. Той ми споделя, аз му
споделям, искаме си съвети, изслушваме се, казвам ти – това е най-разбраният мъж, когото
познавам!
– Ами тогава виж какво мисли. Дали те иска в бяла рокля, или в някоя по-обикновена, или
официална, или пък костюм... Пък и нали после той ще те съблича!
– Добре! Ох, много се вълнувам. Животът ми се преобърна за толкова кратко време! Жалко,
че мама не е жива да види колко съм щастлива.
– Да, миличка, така е. Хайде, ще се чуем пак.
Ана приключи разговора с Ева и слезе да се поразтъпче около колата. Обиколи я няколко
пъти. Облегна се на капака, подритна гумата. Нищо не се случваше. Духаше само силен вятър. А
от ходжата ни следа! Изрита в яда си един камък и пак седна в колата. Пусна си радиото и
погледна телефона, който беше оставила до лоста за скоростите. Имаше три пропуснати
повиквания от Стоян. Веднага му се обади:
– Какво става?
– Нищо, ти кажи при теб какво става, защо не отговаряш, когато те търся?
– Бях слязла от колата, а телефона си бях оставила вътре.
– Видя ли го?
– Не, няма го още!
– Много ли си изнервена?
– Вече ме познаваш, а?
– Предполагам колко ти е притеснено, докато чакаш сама. Ако те е страх, заключи се в
колата.
– Страх ме е само от този, които ми е поръчал магията, но той едва ли е някъде наблизо, че
да се заключвам! Ще свърши ли някога това приключение?
– Ще свърши, спокойно.
– Нямам сили вече, Стояне! Какво направих толкова лошо, че Бог така ме наказва?
– Защо си мислиш такива работи сега?
 – А какво да си мисля? На никого нищо лошо не съм направила, нито съм откраднала пари,
нито нечий мъж! Нито съм убила, нито съм прецакала някого! С какво заслужих този подарък
вкъщи?
– Всичко ще се оправи, имай още малко търпение.
– Добре, затваряй вече, че и ти сигурно си имаш работа, едва ли ти е до моите проблеми.
– Нямам работа, спокойно! Пари имаш ли в себе си?
– Имам, взела съм две хиляди лева и картата от банката е в мен, ако се наложи да изтегля
тук. Ти как си?
– Не можах да спя цяла нощ! Тези птици ме побъркват! Такъв шум вдигат, че е невъзможно
да се спи. Какво им става?
– Не знам, но мислех, че само аз ги чувам.
– И други години съм ги чувал понякога през нощта, но имам чувството, че сега са най-
шумни! Дали не си отмъщават, че им отрязаха дърветата?
– Да, и аз забелязах, че дърветата са отрязани. Останали са само онези двете, на които
бурята с голямата градушка преди две години обърна клоните към земята. Аз тогава си мислех,
че с тези дървета е свършено, че ще умрат, но виж ги, още са живи, само дето клоните им растат
надолу към земята.
– На доста странно място живеем. Птици пеят по цяла нощ и създават невъобразим шум,
клоните на дърветата се влачат по земята, като прибавим и близостта на Лудницата, тръпки ме
побиват.
– И мен. А преди не ми пукаше. Когато говореха комшийките, че тук всички полудяват, аз
не им вярвах...
– Ако искаш, когато се прибереш от Харманли, мини вкъщи да се видим?
– Може, ще се чуем, когато свърша тук.
– Успех и до после!
Ана приключи разговора със Стоян и отново слезе да се поразтъпче около колата си. Този
път беше с големи черни слънчеви очила и бейзболна шапка и никой не я разпознаваше.
Погледна часовника си – един часът. Време да похапне. Влезе в аудито и извади сандвича, който
си беше купила сутринта от бензиностанцията. Задъвка нервно. След като го изяде, взе
бутилката с минерална вода и отново излезе на паркинга. Времето минаваше, а Най-добрия не
идваше...

По същото време в София Вера надничаше зад пердето на спалнята си. Видя, че колата на
Стоян е на паркинга на резиденцията, и реши да му се обади. Той не й вдигна. За пореден път...
Но Вера не си развали настроението, беше решила да не му се сърди за нищо! Помисли си,
че сега е идеалният момент да отиде до мола за нова рокля. Трябваше да е готова, ако той й се
обади и я извика при себе си. Записа си час при козметичката. Прочете в интернет хороскопа си,
видя, че днес я очаква хубава новина, и излезе в добро настроение...
Стоян цял ден мисли за Ана и проблема й с магията. Когато и в десет часа вечерта ходжата
не се беше появил, Стоян й каза да се прибира в София.
– Разбираш ли, че няма смисъл да стоиш там? Просто си ела. Ще отидем, ако искаш, пак.
Но сега се прибери вкъщи!
– Ще почакам още малко!
– Щом досега не е дошъл, няма да дойде. Затваряй телефона и тръгвай!
– Защо?
 – Какво защо?
– Защо да си тръгвам и защо той не дойде?! И защо съм толкова наивна?!
– Не знам какво е станало, не ми приличаше на човек, който ще те излъже, но е
безсмислено да стоиш повече там, късно е.
– Той ми е последната надежда, за да разбера дали магията е развалена, само той може да
ми каже, не разбираш ли!
– Добре, обещавам ти да отидем заедно да го потърсим в бежанския лагер. Но това няма
как да стане сега. Затова се прибери или си вземи стая в хотел, но не стой повече сама на този
паркинг. Може да е капан, нарочно да са те накарали да стоиш сама в тъмното. Има ли хора
около теб?
– Не. И кафенето затвори.
– Ако дойдат сега няколко мъже и те оберат, какво ще правиш?!
– Не бях помислила за това...
– Тръгвай!
– Добре, но ми обещай, че ще дойдеш с мен в лагера да го потърсим.
– Обещавам, само да не е утре, че имам представление, но в сряда сутринта рано ще
тръгнем и ще го намерим.
– Добре, връщам се тогава.
– Като се прибереш вкъщи, ми се обади, да знам, че всичко е наред.
– Ще е късно.
– Няма значение колко е часът, ще те чакам да се обадиш, чу ли?
– Да, добре.
– Хайде, лек път.
Ана запали двигателя на колата си и въздъхна. Подкара бавно в тъмното. Не можеше да си
избие от главата мисълта за ходжата. Защо не дойде? Защо я излъга? Дали Стоян имаше право да
се притеснява, че това може да е капан, за да я оберат. Сама жена на тъмния паркинг винаги е
лесна жертва. Носеше в себе си две хиляди лева, защото не знаеше колко ще се наложи да плати.
Но Най-добрия не дойде...

Докато Ана се терзаеше с въпросите, на които не намери отговор, Вера се забавляваше в
един от най-модерните барове в центъра на София, който се намираше на последния етаж на
един хотел. Беше излязла да изпие питие с приятелка, но питиетата бяха станали вече четири, а
нов секси ухажор пълзеше в краката й. Е, не буквално, но ако му кажеше да оближе токчето на
новите й обувки „Гучи“, нямаше да й откаже. Обувките й пък много добре се съчетаваха с новата
й рокля също „Гучи“. Вера имаше и скъпи рокли, и по-евтини. Цената им се определяше от
връзката, която имаше, и дебелината на портфейла на поредното й гадже спонсор. Тази вечер
Вера се забавляваше много добре и от няколко часа не мислеше за Стоян. Беше решила да заведе
новия в дома си и най-после да получи няколко оргазма. Нещо, което й липсваше толкова много
през последните дни. Ех, ако можеше Стоян да я види, че се прибира с друг мъж, щеше да стане
много добре! Това беше най-сигурният начин да го накара да ревнува! А ако я изревнува, пак ще
я пожелае и ще започне да я търси. Само че тогава тя нямаше да му вдига телефона си! Щеше да
го накара да почака, да й се помоли, и едва тогава да отиде у тях.
Доволна от новия си план, Вера си поръча още едно питие и реши да се посвети на новия
си ухажор. Притисна се в него и го облиза по ухото. Той я прегърна през кръста, а тя усети
твърдия му член да се отърква в бедро й и разбра колко много я желае. Тази вечер щеше да бъде
кралица! Главата й малко се въртеше от изпития алкохол, но реши, че всеки ще иска да си легне с
кралицата! Затова трябваше да се държи като властна жена. В леглото беше изключително добра
любовница. Всички мъже й го казваха. Тялото й беше стегнато от всекидневните фитнес
тренировки и масажите. Трябваше й само да започне собствен бизнес, за да се превърне в жена,
която всички мъже ще желаят. Да съчетава в себе си най-неустоимите за мъжете качества – власт
и добри креватни умения! Вера беше изключително доволна от този план. Накара кавалера си за
вечерта да й поръча още едно питие и си повтори мислено двете най-важни цели – да накара
Стоян да я ревнува и да стане бизнес дама! Само дето нямаше пари, за да започне собствен
бизнес, но и това щеше да се уреди някак. Ако трябва, и на бившия си мъж щеше да се обади, но
все отнякъде първоначален капитал щеше да намери. А и още не беше решила с какъв бизнес
точно да се занимава. Но нищо, имаше време за всичко. Толкова добре се чувстваше Вера тази
вечер – кипеше от енергия и нови идеи.
– Къде ще ходим, у вас или у нас?
– У нас! – каза Вера. – А как ти беше името, че не те чух преди малко, като ми го каза?
– Сашо.
– Добре, Сашо, ще отидем вкъщи. Живея сама в една резиденция.
– Ами тогава плащам и тръгваме, а?
– Да.
Вера си взе довиждане с приятелката си, която също не скучаеше, а се целуваше с някакъв
тип.
После се качиха в първото такси и след минути бяха пред бариерата на резиденцията.

 30

– Ето ни отново в Харманли! – усмихна се Стоян, докато преминаваха покрай табелата на
града.
– Благодаря ти, че идваш с мен на поредното ходжа приключение!
– Стига си ми благодарила! Чакай да видя накъде трябва да завия за бившето военно
поделение.
– И като отидем там, какво ще правим?
– Ще питаме за Най-добрия.
Ана замълча. Не знаеше какво ще му каже, когато го види. Май най-добре ще е да си
замълчи за онзи ден – как стоя и го чака цял ден. Но само той можеше да й помогне да развали
магията.
Намериха лесно бежанския център. Стоян паркира колата си на съседната улица и двамата
тръгнаха пеша. Не искаха да се набиват на очи. Бяха облечени с дънки, маратонки и якета заради
нетипично студеното време в средата на май. Отпред пред сградата, на улицата, се мотаеха
няколко мъже. Решиха да ги попитат направо:
– Здравейте, идваме да се видим с Най-добрия.
Мъжете ги огледаха хубаво и накрая един от тях на развален български им каза:
– Няма го.
– Ще го почакаме, кога ще се върне?
– Не знаем.
– Има ли някоя пейка наблизо да седнем да го изчакаме там. Ще му кажете ли, когато се
върне, че го чакаме?
Мъжете се спогледаха и се подсмихнаха. Друг от групичката им каза:
– Той замина.
– Къде? – викна нервно Ана.
– Върна се в родината.
– Не може да бъде! Не вярвам! – продължаваше Ана.
– Няма го. Замина.
– Криете ли го? Защо, какво става? – Ана изпадна в истерия.
– Чакай, успокой се – намеси се Стоян.
Мъжете ги гледаха втренчено. Никой не продумваше.
Само силният вятър свистеше. Черни облаци бяха надвиснали ниско над тях. Ана прокара
ръка през късата си руса коса. Не знаеше дали мъжете казваха истината, или криеха ходжата.
Стоян се намеси:
– Моля ви, кажете ни, какво става?
– Няма го. Замина в родината. Да разваля магия. Едно богато семейство го извика. Платиха
му много пари!
И бежанците се спогледаха доволно. А Ана погледна Стоян изплашено:
– А моята кой ще развали?
Загубила всякаква надежда, Ана седна на бордюра на малката уличка и се разплака. Отново
се почувства изоставена, както в детството си. Когато имаше нужда от някого, все беше сама.
Мъжете започнаха да си шептят нещо на техния неразбираем език. Сълзи се стичаха по бузите на
Ана. Стоян седна до нея и я прегърна през раменете. Опита се да я успокои:
 – Ще намерим друг, не се притеснявай.
– Аз толкова се надявах... – хлипаше Ана.
Мъжете от бежанския център продължаваха да си шушукат и да гледат към тях. Стоян се
изправи и направи един последен отчаян опит:
– Има ли тук някой друг ходжа? Някой, който да има опит с магиите? Ще му платим
добре...
Един от мъжете отговори:
– Има.
– Ще ни помогне ли?
– Не.
– Защо? Ще платим!
– Защото вече не се занимава с магии.
– Кой е този човек?
Мъжете се спогледаха. Единият повдигна вежди и тихо каза:
– Майката на Най-добрия.
И после настана тишина. Никой не смееше да продума. Не можеше да бъде! Стоян искаше
да помогне по всякакъв начин на Ана дори ако се наложи да влезе в лагера и да доведе насила
тази майка. А бежанците се чудеха трябваше ли да им казват. Не ги знаеха какви са, дано не бяха
хора на властите. Но им личеше, че са отчаяни и търсят помощ. А вятърът брулеше безжалостно
лицата на всички.
Ана се изправи и погледна право в очите един от мъжете, който й се струваше най-главният
в групата:
– Моля ви, доведете тази жена. Трябва да говоря с нея!
– Не може. Няма да дойде.
– Но защо? Аз имам пари, ще платя?
– Вече не работи с магии.
– Добре, само една минутка да поговоря с нея. Поне да я попитам дали магията ми е
развалена. Най-добрия може да й е казал нещо за мен, моля ви.
Мъжете не казаха нищо, обърнаха се и влязоха в сградата на бившето военно поделение.
Стоян прегърна плачещата Ана.
– Да чакаме ли? Дали ще се върнат? – попита с надежда Ана.
– Не знам, нищо не казаха.
– Да почакаме малко, а?
– Да почакаме – съгласи се Стоян.
– Ако тази жена не дойде, не знам какво ще правя. Най-добрия беше последната ми
надежда, че магията ми за смърт ще бъде развалена, а сега него го няма. Но пък на сцената
излезе майка му! Не знам да се смея ли, да плача ли.
– Сигурно тя е още по-добра. Той от нея ще се е учил, да знаеш!
– Ти явно вярваш в тези неща. А аз си мислех, че мъжете не вярват! И очаквам всеки
момент да се обърнеш към мен и да ми се присмееш.
– Нали ми показа какво си намерила вкъщи, как мога да не вярвам. Може би човек не
вярва, докато не му се случи лично на него или на негов близък. Знаеш ли, все забравям да ти
кажа, че попитах това семейство над мен за магията, за която чух да си говорят една вечер.
Жената ми каза, че входната им врата е била полята... Ще ти разкажа после, чакай, виж – водят
една жена.
 Ана погледна в посоката, към която й сочеше Стоян. Групата от бежанци, с които говориха
преди малко, се връщаше и водеше възрастна жена. Дали това беше майката на Най-добрия? Или
си правеха шега с нея? Но тази семпла женица по нищо не приличаше на някоя веща в занаята.
Облечена бе с проста памучна рокля която едва ли я пазеше от студения вятър. Косата й беше
посивяла и сплетена на плитка. Нямаше никакви накити по ръцете си.
Когато групичката спря при Стоян и Ана, един от бежанците каза:
– Това е майката, тя не говори български, аз ще превеждам.
– Добре – съгласи се Ана. – Кажи й, че се видях със сина й преди седмица и той ми каза да
дойда пак, за да ми развали магията.
Мъжът започна да превежда на майката. Стоян и Ана се спогледаха с надежда.
– Каква беше магията, ти видя ли я, иска да знае майката? – мъжът погледна Ана.
– Да, видях, че има пирон, косми, такива неща. Кажи й, че аз му я дадох на него и той я взе.
Майката слушаше внимателно какво й превежда мъжът. Но вече беше наясно каква е
магията и кой я е направил. Нямаше грешка, знаеше, че е работа на сина й. Но сега питаше
просто за да започне по някакъв начин разговор с изплашената руса жена. Беше решила да й
помогне заради сина си. После каза нещо на мъжа, а той преведе на Ана:
– Казва, че откакто е дошла в България, си е дала дума да не се занимава с магии. Не може
да ти помогне.
– Не, трябва да ми помогне! Кажи й, че тя ми е единствената надеждата! Няма да си тръгна
оттук, докато не каже, че магията е развалена.
Мъжът се зае да превежда. После чу какво отговаря майката и каза на Ана:
– Ще развали магията. Но иска да знае готова ли си на всичко?
– Всичко, каквото ми каже, ще направя.
– Добре, запомни това. Ще се върнем след час. Можете да отидете някъде.
– Никъде няма да ходим. Тук ще чакаме – категорично отсече Ана.
Беше я страх и майката да не изчезне като сина. Застана на портала с кръстосани ръце и
поза, издаваща непоколебима решителност. Стоян отиде до колата, взе две бутилки с минерална
вода и се върна. А после цял час и двамата мълчаха в очакване. Когато часовникът отмери точно
час от разговора с майката, Ана видя, че никой не идва, и се почувства излъгана. За пореден път.
– Стояне, излъгаха ни. Няма да дойдат.
– Чакай сега, ти искаш точно на секундата! Спокойно, дай да изчакаме още малко и ако не
дойдат, лично аз ще вляза вътре да я намеря.
– Благодаря ти, че си до мен в този труден момент.
– Сто пъти ти казах, че не е необходимо да ми благодариш.
– Винаги съм си мислила, че мога с всичко да се справя сама. Никога не ми е липсвало
семейството, не съм имала и много близки приятели, но ето че идва момент като този и аз се
чувствам сама като куче! И те занимавам теб, дето се познаваме от съвсем скоро. Много ми е
неудобно...
– Не ги мисли сега тези работи.
– Ако всичко приключи благополучно и аз съм жива, мога ли да те поканя на вечеря?
– По принцип може, стига да не готвиш ти, нямам много доверие на кулинарните ти
възможности.
– Прав си! – Ана се разсмя. – Не мога да готвя, затова ще те водя на ресторант.
– Ама трябва да е някой скъп ресторант, защото виж кой идва!
Ана се обърна и видя, че бежанците пак водят майката. Затича се и я посрещна на портала.
Мъжете направиха знак на Стоян да оставят двете жени сами, при тях остана само този, който
превеждаше. Майката протегна ръката си към Ана и й подаде едно малко пакетче. Ана я
погледна изненадано, но мъжът веднага поясни:
– Това е магия. Трябва да я поставиш в дома на някоя жена, ако искаш твоята магия да се
развали.
– Но как? Защо?
– Нали каза, че си готова на всичко, когато те попитах! – напомни й мъжът.
– Не знам дали ще мога...
– Ще можеш, ако ти се живее – отговори й най-спокойно мъжът.
– Не бях помислила, че ще трябва аз да направя някому магия, за да се развали моята. Това
ме превръща в човека, който ме е поръчал! А можеш ли да я попиташ вижда ли кой е поръчал
магията?
Мъжът започна да превежда на майката и веднага предаде отговора й на Ана:
– Жена от близкия ти кръг.
– Какво значи това? Някоя, с която работя ли?
– Не, там, където живееш – поясни мъжът.
– Но ние сме деветдесет апартамента, как да разбера коя е?
Мъжът се обърна към майката, предаде й това, което пита Ана, и след това преведе:
– Не ти трябва да знаеш. Това ще те разгневи. Забрави, че си имала магия. Каза само, че
жената е слаба и с руса коса. Повече въпроси не задавай. Върви си и направи това, което трябва.
– Колко трябва да й платя?
– Не ти иска парите.
– Но не може така. Искам да платя.
– Не. Тя така е решила. Не знам защо.
После се обърна и тръгна да се прибира заедно с майката. Към тях се присъединиха и
останалите бежанци. Ана прибра пакетчето, което й дадоха, в чантата си, точно преди Стоян да
дойде при нея.
– Всичко наред ли?
– Да.
– Доволна ли си?
– Да.
– Ще си тръгваме ли?
– Да.
Двамата тръгнаха мълчешком. Заваля. Когато се качиха в колата, Стоян попита:
– Искаш ли да спра някъде по път, за да хапнем, или да си вземем нещо от
бензиностанцията набързо?
– От бензиностанцията да си вземем по един сандвич.
– Искаш ли да ми разкажеш какво ти каза майката на ходжата?
– Каза да забравя, че съм имала магия.
– Значи магията е развалена?
Ана се замисли какво да му отговори. Загледа се в дъждовните капки, които барабаняха по
прозорците на колата. Не искаше да му казва, че трябва да предаде магията на друг, за да се
спаси.
Значи ще я предаде?! Кога го реши това? Кога реши, че ще сложи магията в дома на някоя
жена? И на коя жена? Беше ли готова да направи подобно нещо?! Нещо, което я отвращава...
 – Ана?
– Да?
– Приключи ли с магията? Развалена ли е?
– Да.
– Много се радвам! Отдъхна ли си най-после?
– Да.
– Значи ще ме водиш на ресторант?
– Да, само да не е днес, че съм много изморена. А и вече е късно, докато стигнем в София,
скъпите ресторанти ще са затворили. А аз съм ти обещала скъп ресторант, нали?
– Няма значение какъв е ресторантът, ще ми е приятно да вечерям с теб.
– Ще го направим, нека само да минат няколко дни и да си почина. Тъкмо и ти да видиш
кои вечери са ти свободни от представления. Може ли сега да пуснеш музика, без значение
каква, а аз ще се опитам да поспя.
– Да, имам един много хубав диск, направо ще те приспи. Удобно ли ще ти е така на
предната седалка с колана, ако искаш, се премести отзад. Там ще ти е по-добре.
– Не, няма нужда, тук съм добре – каза Ана и затвори очите си.

 31

След седмица Ана все още не беше решила къде да сложи магията. Но знаеше, че веднъж
като го е решила, връщане назад няма. Но как да избере жената, на която да причини зло. На
какъв принцип? Мислеше за това по цял ден. Мислеше и коя е русата комшийка, която й беше
поръчала магията... Дали не беше Вера? С нея беше най-близка. Но защо да е тя?! Нямаше
причина, нито се бяха карали, нито имаше какво да делят. По-скоро си мислеше, че може да е
някоя от телевизията. Но майката беше казала, че е жена от близкия й кръг, там, където живее.
Разбира се, можеше и да греши. Как беше видяла това?
Откъде взимаше информация, че да бъде толкова уверена? И как, по какъв метод изобщо
работят всичките ходжи, че да са толкова сигурни в информацията, която дават? А майката и тя
ли беше ходжа? Има ли изобщо жени ходжи? Беше гледала реклама на една жена, която се
представяше за ходжа, но не вярваше на тези с рекламите. Наистина добрите не се нуждаеха от
реклама, защото името им се предаваше от уста на уста. Както Най-добрия. Не беше чувала за
майка му, но от кого, ако не от нея, се е учил той. Нямаше начин учителят на Най-добрия да не е
също толкова добър! И все пак, дали трябваше да вярва на майката, или да прати всичко по
дяволите? Да отиде и да метне в реката пред резиденцията малкото пакетче, което й даде, и с
това да приключи всичко?
За всеки случай, докато разсъждаваше над всичко това, Ана беше изнесла на балкона си
малкото пакетче, защото не искаше да го държи в чантата си или някъде по мебелите. Беше го
сложила на задната тераса, където нямаше нищо друго, и от време на време го гледаше през
балконската врата. Пакетчето я плашеше до смърт. Но не смееше нито да го изхвърли, нито да го
отвори. Макар че много й се искаше да види какво има вътре.
Постоянно се чудеше дали Най-добрия и майка му не й изиграха някакъв абсурден театър,
невероятна комедия... Дали изобщо онова, което беше намерила в дома си, и това, което й беше
дала майката, бяха магии? Или всичко беше самовнушение? Здравият разум не предполага
подобни действия. Но колко неща в България се ръководеха от нездравия разум на хората? От
завистта, злобата, ревността, липсата на пари и реализация? Вече знаеше, че по тези географски
ширини много от хората решаваха проблемите си с помощта на врачки, ходжи и всякакви магове
– поръчваха магии на съпрузите, които имаха любовници, за да ги оставят, на любовниците, на
бизнес съдружниците, на бизнес конкурентите, на братята заради едната нива, която не можеха
да разделят. Поръчваха, без да се замислят, че тази енергия после ще се върне при тях и при
децата им. А след това се чудеха защо децата им боледуват... По-лесно беше да направиш зло,
отколкото да съградиш нещо добро...
Ана пиеше кафето си, когато отвори един информационен сайт и за малко щеше да се
задави, когато видя шокиращо заглавие. Някакъв ходжа казваше, че е забременял Лъки. Да, точно
тази дума беше използвана – „забременял“. Какво означаваше това, по дяволите?! Лъки си имаше
мъж, не й се налагаше да преспива с ходжа, за да има дете. Зачете се в статията, за да види за
какво става въпрос. Сайтът цитираше най-тиражния седмичник в държавата, който беше
направил интервю с въпросния ходжа. В него той разказваше, че Лъки не можела да има деца, но
той по някакъв чудодеен начин я е „забременял“, след като тя ходила в дома му. Статията беше
гнусна, но беше най-четената в сайта. Ясно, значи днес и всички други сайтове щяха да я
препишат. Нямаше нужда да ги отваря и да ги чете, беше наясно как се произвеждат новини в
България. Искаше й се да се обади на Лъки, но не смееше. Знаеше, че вече са се намерили
доброжелатели, които са й изпратили въпросната статия, и в момента не й е до разговори по
телефона.
Реши да се обади на Стоян и да го покани тази вечер на обещаната вечеря. Набра номера
му и той веднага вдигна.
– Здравей, Ана съм. Какви са ти плановете за довечера?
– Сега съм в театъра, на репетиция. Но довечера съм свободен, защо?
– Да излезем на вечеря?
– В колко?
– Ти кажи в колко ще си свършил?
– В осем ще те чакам на паркинга пред нас.
– Добре. Хубав ден и приятна репетиция.
– Хубав ден и на теб – каза с приповдигнато настроение Стоян и затвори.
Ана влезе в банята. Изми си бавно косата, сложи балсам и се опита да не мисли за магията.
Но как да не мисли? Времето минаваше, а тя нищо не правеше. Но на кого да сложи проклетата
магия, че да се отърве самата тя?! Още веднъж прехвърли в ума си хората, които идваха в дома й.
Със сигурност през последните месеци бяха идвали бившето й гадже, но той отпадаше
автоматично като заподозрян, Ева, но нея я беше питала директно, и тя каза, че не е. И оставаше
Вера! Вера отговаряше на описанието, дадено от майката на Най-добрия. Но не можеше
категорично да я обвини. Не можеше да се довери на онази жена на сто процента. Но от много
колебания не беше направила все още нищо и магията стоеше на нейния балкон. А дали няма
срок на годност тази магия? Ето това беше забравила да попита. Реши, че е време да действа.
Излезе бързо от банята. Облече се. Изсуши си косата. Пое си дълбоко въздух и преброи до
десет, за да успокои дишането си. И после взе телефона си.
– Здравей, Вера, как си?
– О, Ана, на какво дължа тази чест?
– Обаждам ти се в първата ми свободна минута. Имах много изостанали неща да свърша,
но ето че, като се освободих, ти се обаждам да пием кафе, свободна ли си?
– Да. Да дойда ли?
– Не, аз ще дойда при теб.
– Но защо? Винаги пием кафе у вас – учуди се Вера.
– Ами свършило ми е. Затова аз ще дойда у вас. Тръгвам – каза бързо Ана и затвори.
След минутка звънна на звънеца на Вера. Тя й отвори и Ана се насили да я прегърне и
целуне по бузата.
– Здравей, бонбонче!
– Здравей, бонбонче! Влизай. Искаш ли на терасата да си пием кафето? Точно го направих.
– Да, тъкмо ще се любуваме на басейна. Най-после го напълниха и гледката е великолепна.
Ана излезе на терасата. Сложи чантата си „Прада“ на един от столовете и седна на друг. А
Вера дойде след нея с двете порцеланови чашки кафе. Сложи ги на кокетната масичка и се върна
вътре да донесе кристалната захарница и сметана. И после седна и тя с лице към басейна.
– Хубава гледка, нали? – усмихна се лицемерно Вера.
– Само заради тази гледка си заслужава човек да живее тук – отговори й още по-лицемерно
Ана.
– Много се бях затъжила за теб!
– И аз за теб! Но след катастрофата трябваше да свърша много неща.
– Как си сега?
 – Идеално! А ти?
– И аз съм много добре! Имам си ново гадже – Сашо!
– О, браво на теб! Откога сте заедно?
– От десетина дни.
– Как са нещата? – направи се на заинтересована Ана.
– Много добре! Виждаме се всеки ден и ми е много хубаво с него! Има фитнес и ще ме
направи управителка там.
– И ти ще ходиш на работа всеки ден?
– Ами да! Защо се изненадваш? Мислиш, че не ставам ли?
– Не, просто се изненадах, защото досега не си ходила на работа.
– Е, то това да не е трудна работа според теб?! Ще ставам бизнес дама! Само ще
контролирам нещата. Има си кой да работи.
– Добре, щом е така, радвам се за теб!
– А при теб как е? Някое ново гадже? – Вера я погледна с любопитство.
– Не, сама съм – отговори Ана и отпи от кафето си. – Нямам търпение водата в басейна да
се стопли и да направим първия плаж за годината!
– Ами ние пак може да се печем, без да влизаме във водата, стига да се оправи времето. Че
с тези дъждове всеки ден, не мога да разбера май ли сме, или септември!
– Да, много е неприятен този май, не помня предишните години да е било така...
И двете се загледаха в чистите води на басейна. Ана отново отпи от кафето си и се замисли
как да влезе вътре в апартамента сама. Пък и да вземе чантата със себе си, без да събуди
подозрение... Нямаше много време да мисли, защото телефонът на Вера иззвъня:
– Здравей, мило! – поздрави някого тя. – Долу ли си? Боже, съвсем забравих, че ще
излизаме. Да, добре, слизам веднага.
Вера затвори телефона, стана от стола и каза припряно на Ана:
– Бързо, трябва да тръгвам, че милото ме чака на паркинга! Толкова се изненадах, че ще
идваш да пием кафе, че забравих, че ще ме води във фитнеса. Тръгвай, аз да си сложа един
парфюм и ще слизам.
– Добре, утре може пак да пием кафе, нали? – предложи Ана.
– Да, ще видим, ще се чуем...
Вера изпрати Ана до входната врата и се втурна към банята. Как можа да забрави, че Сашо
ще идва!
Ана не използва асансьора, а тръгна по стълбите надолу. Как можа да не сложи магията
някъде!

 32

В осем вечерта Ана слезе на паркинга пред блока. Стоян стоеше прав до едно такси и
когато я видя, й махна с ръка да отиде при него. Беше облечен с тесни черни дънки и бяла риза.
Гладко избръснат и ухаещ на „Версаче“.
– Поръчах такси, не ми се изкарва колата, за да можем да пием и двамата. Нали нямаш
нищо против?
– Нямам, всичко е наред.
Двамата се качиха в таксито и Стоян я попита къде отиват, а Ана се сети:
– Забравих да направя резервация, така че ти избирай къде да ходим.
Стоян даде адреса на нашумял в светските среди ресторант в центъра на София и таксито
тръгна. По пътя двамата мълчаха. Таксиметровият шофьор беше пуснал силно някаква чалга и
пушеше с кеф цигарата си на отворен прозорец. На Ана не й беше приятно, но не искаше да
прави забележки пред Стоян. Стисна устни и с досада изчака края на пътуването.
Когато влязоха в ресторанта, Стоян поздрави жената, която ги посрещна на входа, и каза:
– Нямаме резервация, но се надявам, че ще ни намерите маса за двама.
– За вас винаги! – усмихна му се тя.
На Ана й стана смешно. Досега не беше излизала на вечеря с актьор секс символ и й беше
забавна реакцията, която той предизвикваше у жените. Мацките, които бяха насядали на масите,
покрай които минаваха, обръщаха глави и проследяваха с грейнали очи Стоян. Ана за малко да
се комплексира от цялото това женско внимание към кавалера й, но си беше облякла
изключително секси черна рокля за вечерята. Беше гримирана ефектно, а големите обеци, които
се полюшваха на ушите й, допълваха перфектната визия.
Настаниха ги на маса в самия център на заведението. Ана би предпочела някоя по-
дискретна, защото не искаше да се набива на очи. Сега щяха да тръгнат коментари и статии по
вестниците, че са гаджета. А в момента не й беше до това. Не искаше да има интимни
отношения със Стоян, защото не можеше да си позволи каквато и да е връзка в момента. В
главата й беше само малкото пакетче, което я чакаше на терасата. А дали го беше извадила от
чантата си днес, след като се върна от Вера? Не си спомняше, затова започна трескаво да рови в
нея.
– Какво търсиш? Цигари ли? Аз имам – успокои я Стоян.
– Не, аз вече не пуша. Проверявам дали не съм забравила нещо друго.
Ана видя, че пакетчето не е в чантата й, и се успокои. Не й се мислеше какво щеше да
стане, ако не беше го извадила и да вземе, да се скъса вътре.
– Откога не пушиш?
– Откакто се събудих от комата.
– Много интересно! И как стана така?
– Не знам. Просто се събудих и вече не ми се пушеше.
Симпатичен сервитьор донесе менютата и ги попита какво ще поръчат за пиене. След като
уточниха поръчката, Стоян продължи с въпросите си за комата:
– За първи път чувам подобно нещо, още не разбирам как толкова лесно си отказала
цигарите. Изобщо ли не ти се пуши?
– Не, нито веднъж не ми се е приискало да запаля цигара, а преди това пушех много и не
съм имала намерение да ги спирам.
 – А по време на комата видя ли тунела, за който всички говорят?
– Не. Нито тунел, нито светлина.
– А някой умрял роднина, защото и подобни разкази съм чел.
– Не видях.
– А Бог?
– Подиграваш ли ми се?
– Не! Сериозен съм, тази тема ми е много интересна!
– Не съм видяла нито Господ, нито ангелите.
– А видя ли нещо?
– Да – отговори Ана, но се зачуди дали трябва да му разкаже.
Сервитьорът дойде с питиетата. Стоян и Ана бяха решили да започнат първо с ракия, а
после да преминат на бяло вино с рибата. Чашките с ракия бяха заскрежени и Ана видя в това
повод да смени темата:
– Как го постигат този ефект? В камерата на хладилника ли ги държат, за да замръзнат
така? Много е ефектно!
– Не съм се замислял, не знам. Говори ли ти се за комата? На мен ми е интересно, но ако
на теб не ти е приятно да си спомняш тези неща, да не те питам повече?
– Не, няма проблем. Кажи какво искаш да знаеш?
– Какво видя?
– Не знам дали да ти го разкажа.
– Защо?
– За да не ме помислиш за луда.
– Можеш да ми кажеш всичко, аз много се интересувам от тази тема.
– Коя тема?
– Какво се случва с душата след смъртта и всякакви други духовни теми са ми интересни.
– Нямаш вид на такъв човек.
– А на какъв? – малко засегнато попита Стоян.
– Ами създаваш впечатление на типичния празноглав секс символ.
– Защото така ми е по-лесно. Нарочно създавам такова впечатление. Така никой не може да
ме нарани. Държа хората на дистанция. Не допускам никого близо до себе си.
– Защо?
– Майка ми много ме нарани, когато си тръгна от нас с баща ми. Разведоха се. Остави ме
при него и аз така и не разбрах защо не ме взе със себе си. Казваше, че няма възможност да ме
отгледа, но аз не приемам това за истина. Колко пари трябват, за да се отгледа едно момченце?!
Ако е имала желание, щеше да ме вземе при нея. А тя си замина и не ме потърси. Значи не ме е
искала. Дълго време всяка вечер преди да заспя, плачех тайно от баща ми и мислех за нея. Все се
надявах, че ще позвъни на вратата и ще попита за мен. А аз ще изтичам при нея и тя ще ме
прегърне. Много ми липсваше. И не разбирах защо не идва, не й ли е мъчно за мен. Как заспива,
без да ме е целунала за лека нощ? После се чудех дали си е родила друго дете, дали го обича
повече от мен и си мислех, че сигурно има, и то е по-послушно от мен и затова тя живее с него, а
мен не ме иска. Понякога си го представях това дете, нейното, което тя обича. В мислите ми то е
с руси коси и е облечено с моряшко костюмче... – тук Стоян замълча, за да се пребори със
сълзите, които напираха в очите му.
Ана го гледаше и много трудно се удържаше да не се разплаче. После нежно му каза:
– Разбирам те, все едно ми разказваш за моята болка и мъка. Само че мен са ме изоставили
и двамата ми родители, отгледаха ме осиновителите ми. Но и с тях не поддържам връзка днес.
Дай да сменим темата, че ще ревнем и двамата, а от съседните маси сигурно ни гледат. Не си
струва да плачем за тях, разбираш ли?! Това не са родители! Не си струва! Дай да си кажем
наздраве и да забравим за тях... – Ана вдигна чашата си.
– Наздраве! Но аз никога няма да забравя и да простя! – каза Стоян и отпи голяма глътка от
ракията си.
– То е ясно, че и аз никога няма да им простя!
– Прочетох няколко книги колко е важна прошката, но не мога, разбираш ли? Не мога да си
изкривя нито душата, нито сърцето и да се правя, че това не се е случило! На теория съм
подготвен, но не мога да го приложа в живота.
– Разбирам те, и аз съм така... – съгласи се с него Ана.
– Питаше ме защо съм такъв, ето това е причината да бъда груб, надменен и арогантен с
хората. Защото майка ми ме изостави като дете. И аз все още съм онова малко дете, което все се
страхува от изоставяне. И аз зарязвам всички. Бягам пръв, за да не ме изоставят. Но това не им го
обяснявам и излиза, че съм самовлюбен актьор. Защото това е най-елементарното обяснение. Но
да сменим темата, моля те! За първи път си позволявам да говоря с някого за това и не ми е
приятно, че ти го разказах. Най-добре е да го забравиш!
– Забравих го вече! Наздраве!
– Наздраве, чакай да извикам сервитьора да му поръчам още пиене и да поръчаме и нещо
за хапване, че салатата ми свърши.
Стоян се заоглежда във всички посоки. На лицето му вече грееше усмивка. Маската беше
успешно сложена. След като поръчаха, Ана попита:
– Да ти кажа ли какво видях, докато бях в кома?
– Да.
– Видях една много красива жена как ме извежда от болницата и ме води в много красива
градина. А после се качихме в един влак, попътувахме малко и на една от гарите тя ми каза, че
трябва да сляза.
– Много интересно!
– Това не беше сън, аз го преживях. Все едно душата ми излезе от тялото и видя всичко
това.
– Знаех си, че след смъртта душата не умира, а отива някъде да си почине, преди да се роди
отново. Преживяването ти ми го доказа. Благодаря ти, че ми го разказа, Ана. Много е важно за
мен.
– Защо?
– Дядо ми, когото аз обичах безкрайно много, почина внезапно преди две години. Месеци
наред аз мислех за смъртта и не можех да приема, че него вече го няма. Чалнах се тотално.
– Защо?
– Защото бях привързан към него и изпитвах някаква вина за смъртта му, макар че нямаше
защо. Много страдах. И тогава започнах да чета книги за пътя на душата след смъртта. Те ми
помогнаха да преодолея загубата му.
– Да, разбирам. Наздраве!
– Наздраве! Много ми е приятно с теб!
– Да, добре си говорим и хапваме! – съгласи се Ана.
– Искаш ли после да отидем в нас и да се чукаме?
– Не.
 – Защо?
– Ами не искам, не знам защо.
Стоян нищо не каза. Сервитьорът донесе вечерята. И двамата се насладиха на стековете
риба тон, без да си говорят.
– Ще хапнем ли десерт? – наруши мълчанието Ана.
– С най-голямо удоволствие.
Двамата си поръчаха шоколадово суфле със сладолед. Сервитьорът ги предупреди, че
суфлето се пече двайсет минути и ще трябва да изчакат. Доля вино в чашите им и се оттегли. Ана
се огледа дали има познати на съседните маси. Нямаше. Но пък всички ги зяпаха с огромен
интерес. Телевизионна водеща и актьор секс символ – идеалната комбинация, за да бъдат
основната тема за клюки тази вечер.
– Да ти разкажа ли за магията на комшиите ми? Нали ти казах, че ги срещнах онзи ден на
паркинга и ги помолих да ми разкажат какво им се е случило. Признах си, че съм ги чул една
вечер, докато разговаряха на терасата.
– Така директно ли си призна? И те как реагираха?
– Те са много хубаво семейство, разбрани хора. Но досега не ми се беше случвало така да
си говоря с тях. Когато ги видях онзи ден, реших да ги попитам направо и не сгреших. Разказаха
ми потресаваща история.
– Чак пък толкова? Какво ти казаха?
– Всичко започнало с влизането на един прилеп в хола им. Но те тогава не разбрали, че
това е някакъв знак или предупреждение. Просто се изплашили, успели да го изгонят през
терасата и после два часа чистили тавана на хола от черните петна, които той оставил.
– Чакай малко! Искаш да кажеш, че прилеп влиза в хола на хората? Как става това, кога?
– Една сутрин към осем и половина – девет часа. Мъжът излиза на балкона, за да си вземе
кърпата за баня от сушилника. Взима я, мята я в хола на дивана и влиза в тоалетната. След
минута синът им влиза в хола и почва да вика изплашено, че нещо черно лети. Майката се
събужда и докато стане от леглото, бащата вече е излязъл от тоалетната и вкарва детето при
майката в спалнята, като им казва да не излизат, докато не изгони прилепа. Бързо успява да го
изкара към терасата, но целият таван е омазан в черно, най-вероятно от блъскането му в тавана.
– Ама как така ще влезе прилеп вътре?
– Те смятат, че е бил върху кърпата и така мъжът го е вкарал в стаята. Но може и да е влязъл
по друг начин, никой не знае със сигурност как е станало.
– За първи път чувам подобно нещо. Макар че сега се сещам, че вечер редовно виждам
прилепи да летят покрай терасата ми. Много прилепи има около нашия блок, но не съм се
замисляла къде ли живеят...
– Моите съседи също били много изненадани, но бързо забравили за случката. След една-
две седмици мъжа го заболява зъб. Страшни болки, до този момент никога нищо не го било
боляло толкова много. Отива при най-добрия зъболекар в София, в „Ео Дент“. Забравих му
името, но сигурно си чувала за него, той се грижил за зъбите на Силвестър Сталоун, докато бил в
България. Той е зъболекарят и на повечето капризни наши звезди. Та така... Вадят мъдреца на
комшията, почистват мястото много добре и правят всичко, каквото е необходимо, защото имало
много гной. С две думи, докторът си свършва работата перфектно. Но седмица след това болката
не стихва и е направо нетърпима. Хирург реже венеца, пак почистват насъбралата се гной. През
това време пръст на крака на жена му, без никаква видима причина, гноясва и се оказва, че и тя е
за хирург. И като капак на всичко, в „Пирогов“ друг хирург оперира сина им.
 – Не може да бъде! И тримата изведнъж се нуждаят от операция?
– Да! Тогава жената се усеща, че има нещо странно в цялата тази история. Болките на мъжа
й били толкова нетърпими, че на него му идвало да скочи през терасата. Жената ми каза, че са
женени от десет години и за първи път го виждала да вие от болка! Представи си, Ана, за какво
става въпрос!
– Да не са те излъгали нещо?
– Защо да го правят?! Аз ги помолих да ми разкажат за магията и те с това започнаха.
– А къде тук е намесена магия?
– Ами отиват при проверена от тях гледачка и тя им казва, че имат направена магия за
болести и скандали в семейството. Входната им врата била полята с омагьосана течност. И
понеже бащата първи минал през вратата, него го ударило най-силно. Втори е бил синът и него
го оперирали. А последна минала майката и тя се разминала по-леко, защото при нея
енергийното въздействие било най-слабо.
– Е кой може да им причини такова нещо?
– Те това са попитали гледачката и тя им казала, че е жена от блока ни. Описала я е. Но те
не могли да се сетят за някоя конкретно. Попитали гледачката не може ли да бъде по-точна. Но
тя им казала, че е по-добре да не им казва коя е, за да не търси жертвата на магията отмъщение.
Да забравят за случая, да извикат поп да им чете Киприяновата молитва и да напръска със
светена вода апартамента. Това ги посъветвала.
– Коя може да е тази жена?
– Ами те ми разказаха, че накрая все пак са разбрали. Жената само за това мислела и един
ден, както стояла до прозореца и молела Бог да й каже по някакъв начин кой е сторил това зло
на семейството й, през паркинга минала жената на архитекта, който е построил резиденцията
ни.
– Коя? Петя ли?
– Да! Можеш ли да си представиш?
– Мога! Миналото лято на няколко пъти на басейна слушах от съседките, че тя правела
магии. Всички в блока я знаят явно! Но да ти кажа честно, аз чак едва сега повярвах.
– Каква зла жена!
– Да бе! Представяш ли си как ходи да полива вратите на хората с поръчани от нея магии,
гнусна работа! А защо го е направила? Не че нещо би могло да я оправдае...
– Единственото, което те се сещат, е, че са писали жалби в полицията и общината срещу
шума от кафенето в блока. Знаеш, че то е тяхно – на Петя и мъжа й. Но те не спазват закона да го
затварят в десет вечерта, както е записано в наредбата, щом е в жилищен блок, а си работят,
докато има клиенти. Всички съседи са вдигнали ръце от тях, но колкото пъти са викали полиция,
никога не са им съставяли акт, защото явно взимат подкупи.
– И на мен ми е много шумно, лятото вечер е истински кошмар! Моля се да вали дъжд,
защото тогава хората седят вътре и не шумят на терасата. Но кажи сега, това, че съседите са
подали жалба заради силния шум, причина ли е Петя да полива вратата им с разни гадости?
– Ами те нямат никакви други взаимоотношения с нея, дори не се поздравяват. За какво
друго ще ги мрази толкова, че да им поръчва магия? Освен това, забравих да ти кажа, че преди
прилепът да влезе в хола им, болтовете на гумата на джипа им били нарочно отвъртени.
– Как така?
– Ами мъжът отива в сервиз за смяна на маслото. И в сервиза майстор забелязва, че
единият болт на задната гума изцяло липсва, а останалите са разхлабени така, че да паднат,
докато джипът е в движение. Хората вътре можело да се пребият!
– Сериозно ли говориш?
– Да, ще те запозная с това семейство да чуеш лично от тях историята. Интелигенти и
възпитани хора, които просто искат законите да се спазват и заради това си навличат гнева на
Петя и архитект Големанов.
– Не мога да повярвам къде живеем! А бе, ние да не сме в блока на ужасите?! Ще взема да
си обявя апартамента за продажба!
– И аз това си мислех да направя. Поне купувачи ще намерим бързо, защото и други като
нас ще се подлъжат по хубавата гледка от балконите към басейна и градината.
– Слава богу, че суфлето дойде, малко да си оправя настроението с десерта – каза Ана. –
Много гадно ми стана от тази история.
– Ужас. Само че сега се замислям, ако си продадем апартаментите, каква ни е гаранцията,
че на новите места, където отидем да живеем, няма да попаднем пак на някоя, която си решава
проблемите с магии?
– Никаква. Лошото е, че не знаеш никога кой откъде те дебне и какво ти мисли – Ана се
замисли за нейната магия и какво се канеше да направи.
Двамата със Стоян доядоха десерта си, без да си говорят. Бяха си казали много тази вечер.
И бяха изпили повече алкохол, отколкото беше свикнала Ана. Новата информация й дойде в
повече. Студени тръпки пролазваха от краката й нагоре към главата. И те не се дължаха на
лошото време в края на май. Каквото и да си мислеше, колкото и да го обмисляше, Ана знаеше,
че няма връщане назад. Знаеше, че самата тя ще стане зла жена, вещица, която ще предаде
магията нататък!
– Знаеш ли какво? Размислих!
– За кое? – попита Стоян.
– За това, което ме попита...
– Кое по-точно, че вече не помня?
– Е, много хубаво!
– Кажи де!
– Нали ме пита дали искаш да ходим у вас?
– Да, и ти каза, че не искаш.
– Искам...
– Сериозно ли? – Стоян я изгледа невярващо.
– Сега не ми казвай, че ти не искаш! – разочаровано го погледна Ана.
– Искам, разбира се!
– Добре, ще платя сметката и тръгваме.
– А, бе, ти луда ли си? Каква сметка ще плащаш?! Аз ще я платя!
– Не, аз ще платя, защото аз те поканих, забрави ли?
– Няма как да стане това! Жена да ми плаща сметката! Ти за смях пред всички в ресторанта
ли искаш да ме направиш?! Не се е случвало да седна в ресторант и жена да плаща, хайде моля
ти се! – ядоса се Стоян и кимна на сервитьора. – Сметката, моля.
– В брой или с карта?
– В брой.
Ана изчака сервитьорът да се отдалечи и пак подхвана темата:
– Ама не е честно така! Аз те поканих! Чувствам се неудобно.
– Чувствай се, така трябва! Защото можеше да излезем много по-рано на тази вечеря,
откога те каня?!
– Не си спомням, имам си много грижи на главата!
– Не мисли сега за тях, а за това, което ни предстои след малко!
– Какво?
– Най-страхотното чукане в живота ти!
Ана се разсмя, а Стоян плати сметката.
После излязоха на булеварда и веднага си хванаха такси. Стоян седна отпред, а Ана на
задната седалка. „Ще се позабавлявам хубаво тази вечер. Ще се отпусна, няма да мисля за
проблемите си. Наистина заслужавам поне два страхотни оргазма. И аз съм човек! – мислеше си
тя. – Сигурно Стоян е страхотен в леглото, с това хубаво тяло и тази слава, сигурно е минал
хиляда жени и е опитен любовник, ще успее да ме задоволи.“
Двамата слязоха от таксито в много добро настроение и се насочиха към апартамента на
Стоян. Когато влязоха вътре, той веднага пусна някакъв диск на уредбата и отвори бутилка
шампанско. Наля в две високи чаши и й поднесе едната. Отпиха и после се целунаха. Ана се
възбуди и пусна ръката си по корема към члена му. Разкопча ципа на дънките му и го погали
нежно. А той я попита не иска ли да се преместят в спалнята.
Когато се озоваха в спалнята, се разсъблякоха бързо. Стоян я бутна на леглото и се метна
отгоре й. Вкара й го без любовна игра и подготовка. Тя се отпусна под мускулестото му тяло. А
той вкара езика си в устата й. Движеха се в синхрон и Ана изстена. След малко Стоян свърши, а
Ана – не.
Двамата лежаха един до друг на голямото легло в спалнята му. Оказа се, че сексът между
две звезди е голям провал. Всеки един от тях очакваше другият да е по-инициативен и да го
задоволи. Само че тъй като и двамата бяха звезди и бяха свикнали тях да ги обслужват, сексът
помежду им не беше никак добър.
Полежаха още малко и Ана стана, облече се и каза, че ще си вземе душ вкъщи.
– Лека нощ и ще се чуем утре, нали? – усмихна й се Стоян от леглото.
– Да, ще се чуем – потвърди Ана.
Само че и двамата бяха наясно, че нямаше да има повече секс помежду им. Бяха се
разочаровали взаимно. Но пък имаше толкова много други, с които можеха да правят секс, че не
си струваше да си развалят настроението.
Докато си взимаше душ, Стоян се сети за Лили. Ех, ако сега беше тук, щеше да се чувства
по друг начин! Щеше да го е изтощила и задоволила. А не като тази Ана, която се оказа пълно
дърво в леглото. Ама защо ли се изненадваше? Знаеше си, че известните жени са кръгла нула в
секса. Бяха разглезени от факта, че имат много мераклии, и не си даваха никакъв зор да се
понаучат на някои креватни техники.

 33

– Здрасти, бонбонче!
– Здрасти, бонбонче, как си?
– Гледам небето от терасата и се чудя дали да не слезем да се попечем до басейна? –
предложи Вера.
– Не е ли студено?
– Ами само ще се печем, няма да влизаме във водата.
– Не знам дали няма да завали... – зачуди се Ана.
– Аз слизам, пък за теб не знам!
– Не искаш ли да дойда у вас да пием кафе, тъкмо да ми разкажеш за Сашо и дали започна
работа?
– Още не съм почнала, ама не идвай сега вкъщи, че наистина ще слизам на басейна! Не
разбирам ти защо не искаш?!
– Студено ми е.
– Хайде де, студено ти е! Началото на юни е, слагай банските! Или си качила някое и друго
килце и сега те е срам да се съблечеш пред комшиите?
– Не бъди злобна! Оня ден нали ме видя по клин на паркинга и каза, че съм отслабнала
още?
– А, вярно, така беше. Но ако искаш да пием кафе и да си говорим, те чакам на басейна.
– Рано ми е още да откривам сезона, ще пропусна днес. Доскоро, бонбонче.
Ана затвори замислено. Защо не й се получаваше да се добере до апартамента на Вера?
Може би някой от горе й даваше знак, че не Вера трябва да бъде нейната жертва? Или пък
провидението не обичаше игри със съдбата? Или това не значеше нищо? Не, може би трябваше
да бъде по-настоятелна. Да, това е.
После набра телефона на Кети:
– Здравей, миличка, как си?
– Ей, Ана, къде се загуби?
– Не смеех да ти се обадя. Знам, че и ти си имаш проблеми на главата.
– Ако имаш предвид мъжа ми, още не сме се събрали. Аз живея с детето при нашите.
– А виждате ли се с него?
– Не, но поддържам постоянно връзка със сестра му и тя
ми разказва къде ходи и какво прави. Според мен има шанс да се съберем.
– Той обажда ли ти се?
– Не. Но ще се съберем, знам си аз!
– Да, дано, дай Боже! Какво става с предаването?
– Ох, не я издържам тая Кака, колко ти остава от болничния?
– Още двайсетина дни. Говорят ли нещо за мен?
– Да, че си по-добра водеща от нея.
– Кой го казва, шефовете или екипът?
– И шефовете, и екипът, липсваш ни на всички.
– Дано да е така. Страх ме е, че ще остана без работа, след като ми изтече болничният.
Какво ще излъчвате днес?
– Снимахме една жена с любовни съвети как да спечелиш желания мъж. И вкарахме в
студиото и една гледачка, нали наближава Еньовден.
– Така ли, кога е? И какво общо имат гледачките с Еньовден, той нали е празник на
билките?
– На двайсет и четвърти юни е Еньовден. Тогава се почита свети Йоан Кръстител, който
предсказва раждането на Исус Христос. В полунощ срещу празника обаче небето се отваря и
стават чудеса. Но се правят и магии. Това е най-потайната и мистериозна нощ в годината. И
затова я поканихме тази да даде някакви практически съвети на зрителите.
– А, ясно! И какво ви каза? Кажи нещо, че и аз да си хвана гадже – засмя се Ана.
– Ами жената даде много лесна идея за магия за любов, пробвай я, ако искаш. Трябва ти
само една ябълка, която била символът на любовта. Значи взимаш ябълката, разрязваш я на две
еднакви парчета и отстраняваш вътрешността и семките. На лист написваш името на човека,
обект на чувствата ти. Сгъваш листчето и го слагаш в средата на ябълката, в дупката, където са
били семките. Взимаш една голяма игла, слагаш червен конец и зашиваш двете половинки.
Ябълката трябва да престои така една нощ, след което отрязваш едно парче от нея и натриваш
ръцете си с него. После правиш всичко възможно да срещнеш човека, който си написала на
листчето, и да се ръкуваш с него или да го докоснеш.
– Горките мъже. Не знаят как ги преследват като животни и какво им причиняват. Макар че
това с ябълката звучи по-безопасно, отколкото онова гнусното, което ни разказва ходжата, който
ни гостува преди време!
– Кое? Не се сещам? То едно ли са, две ли са... – зачуди се Кети.
– Ами за онази секретарка, дето слагала от менструалния си цикъл в кафето на шефа и така
успяла да си го хване за гадже, помниш ли?
– Да бе, вярно, сетих се сега, след като каза! Ужас, спомням си, че той тогава каза, че това е
една от най-силните магии, ама трябва преди това ходжата да е баял нещо.
– Да! А, чакай да те питам, Каката коментира ли ме нещо?
– Да, че е по-добра водеща от теб. Всеки ден ни го казва и всеки ден ми се кара, че не съм й
носела да облича рокли като твоите. А на мен ми е неудобно да й кажа, че трябва да отслабне и
че не са й виновни роклите – разсмя се Кети.
– Да, по-добре си мълчи, няма нужда да влизаш в конфликти с нея. Аз скоро ще се върна и
всичко ще си е както преди.
– Дано! И да вземем да се видим тези дни на по кафенце.
– Става, ще се разберем.
Ана приключи разговора с Кети с нов план в главата си. Вече знаеше кога е най-подходящо
да действа. Вечерта преди Еньовден. Тогава щеше да сложи магията в дома на Вера. Защото,
колкото и имена да превърташе в мислите си, Вера беше най-подходяща. Имаше моменти, в
които си мислеше дали да не я сложи в дома на архитекта, тъй като жена му Петя най-много
заслужаваше. А и самата тя беше направила толкова много магии, че сигурно най-лесно щеше да
понесе, ако някой на нея й направи. Но как щеше да влезе у тях? Не беше близка с това
семейство, макар че винаги можеше да си измисли някакъв повод за разговорно все пак
интуицията й подсказваше, че Вера е поръчала магията, която намери върху кухненския си шкаф.
И именно на нея щеше да я върне! Щеше да го направи вечерта на 23 юни, преди Еньовден, в
най-мистериозната нощ през годината. Време както за чудеса, така и за магии...
Планът беше готов, само че още не знаеше къде да постави малкото пакетче. Ако го
сложеше и тя върху шкафа, Вера можеше често да проверява там, базирайки се на собствения си
опит с магиите.
 И тогава Ана се сети! Ще го залепи с черно тиксо зад тоалетната, при канала. Там, където
Стефчето беше намерила магията в дома си. Само че откъде да намери черно тиксо, не беше
виждала досега такова. Сигурно Стефчето нещо се е объркала и е имала предвид изолирбанд!
Оставаше само една малка, но важна подробност – как ще е сигурна, че въпросната вечер Вера
ще си е вкъщи и тя ще може да й отиде на гости? Ето върху това оставаше да помисли, както и да
се сближи отново с „любимата“ си съседка.
От размислите я извади звънът на телефона й. Погледна и видя, че Ева я търси. Вдигна
веднага:
– Ало, младоженката, къде си?
– Имам новина! – тържествено обяви Ева.
– Казвай! Дано да е хубава!
– Закъснява ми!
– Кой? Кое?
– Менструалният ми цикъл!
– Леле! Наистина ли? Това е добре, нали? – внимателно попита Ана, за да не обърка нещо.
– Да! Може да съм бременна!
– Прави ли си тест?
– Не, рано е още. Трябва да изчакам още два-три дни за по-сигурно и после да отида и на
гинеколог. Не мога да вярвам само на тестовете.
– Много се радвам, милинка! Това е голяма новина!
– Да! Дано да не са напразни надежди! Ние не се пазим след сватбата, но чак пък толкова
бързо да забременея... Не знам, надявам се! Може да е станало някакво чудо.
– Дано, дай боже! Ще стискам палци! Ти добре ли си?
– Да, само че съм много изнервена.
– Няма за какво, искам да си спокойна. Всичко ще се нареди, само без нерви, нали?
– Да, хайде, като направя теста, ще ти се обадя. Чао!
– Хубав ден от мен и много поздрави на доктор Недев!

 34

Както всяка сутрин, така и днес Вера провери хороскопа си. Беше й важно да знае какви
събития да очаква от деня. В 16.20 часа Луната щяла да премине в знака Скорпион. А това бил
най-потайният знак. Така че днес щели да кипят страсти и емоции, а отдавна забравени обиди
можело да избухнат с нова сила. Хм... значи трябваше много да внимава с кого ще се вижда днес
и какво ще говори! Не искаше скандали и разправии! Телефонът й иззвъня, обаждаше се Ана:
– Здравей, бонбонче! Хайде да отидем на басейна да се попечем, искаш ли?
– Добре, слагам си банския, ще си направя едно кафе и слизам – съгласи се Вера.
Пусна кафе машината, направи си едно много дълго кафе и си сложи съвсем малко захар.
Тази Ана напоследък й звънеше всеки ден, явно пак бяха добри приятелки! Значи можеше
съвсем спокойно да я попита има ли нещо общо със Стоян. Макар че напоследък не ги беше
виждала заедно на паркинга. Не че й пукаше. Откакто беше със Сашо, изобщо не мислеше за
комшията си секс символ. Беше го прежалила, но й беше интересно дали Ана спи с него. А за
магията Вера вече не мислеше. Нямаше никакви скрупули, че ще се излежава цял ден до басейна
със своята жертва. „Интересно е това с чувството за вина. Първо си мислиш, че няма да можеш
да погледнеш в очите този, на когото си направил нещо лошо, но когато го видиш, нищо не ти
трепва отвътре и си го гледаш най-спокойно“, мислеше си Вера.
Ана облече банския си и тръгна да изключва телевизора в хола, но преди да го направи, чу,
че днес – 15 юни – било Видовден. Заслуша се. Това бил денят еманация на Страшния съд!
Хората вярвали, че дори и да има забавяне на възмездието, то идва Видовден и сметките се
уреждат – Господ забавя, но не забравя! Всекиму според делата.
Ана обаче не вярваше в това. Последните месеци й се случваха само лоши неща и не
разбираше с какво ги е заслужила. Но скоро лично тя щеше да уреди сметките си с виновника.
Имаше все още малки съмнения дали ще успее да осъществи плана си и се притесняваше, че
може да се откаже в последния момент и магията да остане у нея, но за всичко си имаше време!
В този момент телефонът й иззвъня, беше Ева:
– Здрасти, Ана! Можеш ли да говориш?
– Здрасти, да, мога. Много превъзбудено звучиш, къде си?
– На „Шейново“, пред болницата. Ох, точно излизам от кабинета на доктор Чалманов и
реших да ти звънна веднага.
– И?
– Бременна съм!!!
– Браво, чудесно, много се радвам!!
– И Петър е тук, много сме щастливи.
– Плачеш ли?
– Да. Ама от щастие! Това е истинско чудо! Да забременея на моите години толкова бързо и
по естествен начин!
– Браво, миличка, толкова се радвам за вас двамата! Ама не плачи, че ще изплашиш бебето!
– То е една точка в момента. Показаха ни го на видеозона. Буквално една малка точица... –
Ева хлипаше от щастие.
– Добре, стига вече, успокой се! Хайде да се видим довечера да хапнем някъде. Имаш да ме
черпиш още за сватбата, няма да се измъкнеш толкова лесно!
– Добре, довечера в седем ще те чакам в онзи италиански ресторант, в който не се пуши.
Помниш ли, ходихме там, след като го откриха?
– Помня, разбира се! Задължително ще си поръчам пъдпъдък с жу ли беше, или с му?!
– Ще го видим довечера с какво беше, сега затварям – Ева се разсмя.
– Чао и поздрави таткото от мен!
Ана приключи разговора – беше щастлива заради приятелката си. Ето че на някои хора им
се случваха хубави неща!
После обу джапанките си, взе слънцезащитния лосион и слезе на басейна. Към нея веднага
се присъедини и Вера. Облечена с нов черен бански от колекцията на „Палмърс“, тя беше
вързала дългата си руса коса с ефектен шал. Носеше в едната си ръка порцеланова чашка с кафе,
а в другата огромна плажна чанта.
– С какво толкова си напълнила тая чанта? – не се стърпя и попита Ана.
– Ох, сега ще видиш.
Изпъшка Вера и извади меката си плажна кърпа, която застла на свободния шезлонг до
Ана. После извади възглавничка за врат, бутилка минерална вода, айпад, слънце-защитни
лосиони за лице и тяло. Измъкна и две списания, сложи ги на масичката под чадъра, а върху тях
постави и огледалце.
– Защо ти е това огледалце бе, Вера? – учуди се Ана.
– За да гледам къде си слагам слънцезащитния крем на лицето. Онзи ден си вкарах в окото
и цял ден ме боля, затова вече си нося огледалце.
– Божеее, модерна жена! После, като свършиш, ще ми го дадеш ли и на мен?
– Разбира се.
Вера отвори капачето на огледалцето и започна старателно да размазва с пръсти по лицето
си петдесети фактор. После го затвори и внимателно го подаде на Ана.
– Внимавай да не го изпуснеш! Нали знаеш старото поверие – на колкото парчета се счупи
огледалото, толкова години нещастна любов ще имаш!
– Бях го забравила това! Чувала съм го, но не вярвам. То по тази логика, аз като не съм
чупила огледало досега, значи трябва да съм много щастлива в любовта.
– А не си ли? – Вера реши да включи плана си за разузнаване в действие.
– Не съм.
– Е. защо така?
– Ами не знам – отговори честно Ана, докато се гледаше в огледалото и разнасяше лосиона
по лицето си.
– Видях те на паркинга със Стоян, да нямате нещо?
Ана се замисли за миг какво да й отговори, после реши, че няма нищо лошо, ако си
признае:
– Изпукахме се веднъж – каза и погледна в огледалото Вера, която беше седнала на
шезлонга зад гърба й.
Това, което видя, не й хареса. Вера беше впила в нея най-злобния поглед, на който беше
способна. Ако можеше да реже с него, сега Ана щеше да е разрязана на две. Вера не знаеше, че
Ана я наблюдава в огледалото, и продължаваше да я гледа по същия начин. „Ето защо Стоян
престана да ми се обажда и да се вижда с мен, заради тази телевизионна звездичка“ – мислеше
си Вера в този момент, но после бързо възвърна самообладанието си и попита:
– Само веднъж ли? Не ми се вярва...
– Да, веднъж бях у тях. Защо не ти се вярва?
– Защото аз бях повече от веднъж в тях, той не ти ли каза? – изгледа я жлъчно Вера.
 – Не знаех, не ми е казвал.
– Сигурна ли си?
– Да, какви са тези въпроси?
– Ти ми го отне! Ние имахме връзка – злобно натърти Вера.
– Той ми каза, че е сам. Не е споменавал за теб. Така че не мисля, че аз съм причина за
каквото и да било между вас. А ти защо не ми каза, че си с него? Къде изчезна цяла зима?
– Да, права си, трябваше да ти кажа. Извинявай, не те обвинявам, не знам какво ми стана –
Вера реши, че няма нужда да се кара с Ана, особено пък заради Стоян, за когото вече не й
пукаше.
– Няма нищо. Наистина няма смисъл да се караме заради Стоян, защото аз не искам да
имам нищо общо с него, сериозно. – И Ана не искаше да се кара точно сега с комшийката си, не
й докато не сложеше магията у тях.
– Да, права си – приключи темата Вера и попита: – Искаш ли да ти разкажа за Сашо?
– Разбира се. Как са нещата между вас?
– Много добре. Виждаме се всеки ден, но всеки си живее у тях. За мен така е по-добре,
защото не се налага да му готвя.
– Да не е женен?
– Не, как го измисли това?
– Ами не знам, така ми хрумна. Къде те води? Запозна ли те с приятелите си?
– Ходим навсякъде и да, познавам някои от приятелите му. Но вечер идваме вкъщи, а после
той си тръгва.
– Ходила ли си у тях?
– Не. Но ако не ме беше попитала, нямаше да се замисля изобщо за това...
– Добре де, то това нищо не значи, няма значение. А кога ще почваш работа във фитнеса?
– Ами каза ми да изчакам да мине лятото, че сега нямало много хора и нямат нужда от
управителка...
– Ами тъкмо и ти да си починеш лятото! – Ана се усмихна. – Детето как е?
– При баща си. Разбрахме се да ми я върне чак септември. Той има пари, ще я води по
морета, по чужбина, с него ще си изкара по-добре, а и да ти кажа, на мен сама ми е много по-
добре. Не че не си обичам детето, не ме разбирай погрешно.
– Да, разбирам те.
– Не бързай да раждаш, докато не си сигурна в чувствата си към някой мъж – посъветва я
Вера, а после предложи: – А бе, що не направим някакъв бизнес двете с теб?
– Какъв? Аз не разбирам от нищо друго, освен от телевизия.
– Нещо да си направим, наше си. Едно фризьорско салонче, с маникюр, педикюр, такива
неща, как ти звучи?
– Добре ми звучи – Ана се съгласяваше с всичко, за да поддържа добри отношения с Вера.
Нали трябваше да отиде у тях след седмица. – Може някое студио по йога да си направим, няма
да ни трябват много пари, а?
– Не! Само йога не!
– Защо?!
– Това не е добра енергия, не искам йога. Една приятелка се върна сега от Америка и ми
разказа, че там последните две години хората масово бягат от курсовете по йога. Само като го
видиш гуруто там със златния ролекс и шапчицата от най-фин и скъп кашмир, и разбираш за
какво става въпрос.
 – За какво?
– Фабрика за пари на гърба на наивните посетители. Йога гурутата са едни от най-богатите
хора. Сега при тях не става въпрос за духовното, както е било едно време, а само за
материалното. Освен това съм слушала, че заради йога оставаш без енергия. Дърпате си я
взаимно с другите посетители и се получава един омагьосан кръг, от който няма излизане. Цял
ден се чувстваш като труп, без сили, и си казваш: „Чакай да отида вечерта на йога, защото след
нея се чувствам по-добре, зареждам се там с енергия“. Ама откъде се зареждаш? От другите
посетители. Както ти се зареждаш с тяхната, така те се зареждат с твоята енергия и на другия
ден пак си труп. Йогата в Америка вече не се радва на популярност.
– Не бях чувала това.
– Няма и да го чуеш, в България още не е дошла тази информация. Тук още ловят наивни
канарчета. Макар че гурутата са много добре запознати и те дърпат най-много енергия от
посетителите, но никога няма да си го признаят. А наивните хора продължават да ходят. Затова
не искам да се занимаваме с йога. Лесно ще изкараме пари, но не ми се занимава с такива хора.
Ние с теб няма да тръгнем да преподаваме, защото нищо не разбираме, и ще трябва да наемем
някого.
– Добре, ще помислим за нещо друго. Ние с теб ако не измислим, кой? – Ана беше видяла
чудесна възможност как да се добере до апартамента на Вера. – Ако искаш, ще седнем някоя
вечер у нас или у вас и ще си направим бизнес план.
– Чудесна идея, точно така ще направим! Много искам да съм бизнес дама!
– Ще станеш, щом искаш, ще станеш!
– Много се радвам, Ана, че пак се виждаме и си говорим! – каза Вера, отпи от бутилката
минерална вода и започна да си вее с едното списание. – Започна да става доста горещо!
– Да, аз няма да излизам цял ден изпод чадъра! А ти как реши да ставаш бизнес дама, нали
преди това искаше да ставаш известна?
– Аз си променям желанията всеки ден. Един ден искам едно, после решавам нещо друго.
Знам, че съм непостоянна, но в това ми е чарът!
– Да, много си чаровна – Ана продължаваше да се съгласява с Вера за всичко. – Гледам, че
нещо много си се разхубавила, на какво се дължи това?
– На новата ми любов! – Вера се разсмя. – Даде ми пари за филъри и си набодох лицето и
устните.
– Късметлийка си ти!
– Така си е! Хайде в басейна? – предложи Вера.
Ана стана от шезлонга и потопи пръстите на десния си крак в басейна.
– А, не! Много е студена водата, още няма да влизам.
– Аз ще се разхладя малко, че ми е много горещо, не издържам – каза Вера и влезе в
басейна.
Ана я проследи с поглед и се замисли. Беше ли способна да сложи магията в дома на тази
жена? Да, беше! Ако досега имаше някакви колебания, то днес бяха изчезнали. След като видя в
огледалцето с каква злоба я гледа, докато си мислеше, че Ана не я вижда, и после как сладко й се
усмихваше, все едно нищо не е било.
Вера поплува малко й излезе да се припича на слънце. След малко към тях се
присъединиха и други съседки и стана истински кокошарник.

Стоян се мерна за малко в градината си, но подразнен от женското говорене на висок глас,
бързо влезе в дома си. Имаше да учи сценарий за утрешния снимачен ден на предаването.
Работата в телевизията вървеше много добре и продуцентът беше доволен. Не само от Стоян, но
и от Лили, с която продължаваше да спи и да издържа. Стоян пък изчука още веднъж главната
редакторка Буба, колкото да затвърди позициите си.

Към пет следобед Ана стана от шезлонга и си взе довиждане с комшийките.
– Защо толкова рано си тръгваш? Я виж колко е приятно, стой още малко.
– Тръгвам, че ще ходя на вечеря с една приятелка. Утре пак ще се видим, тук съм, не ходя на
работа, така че всеки ден, в който не вали, ще идвам на басейна.
– Добре, хубава вечер!
Ана се прибра в апартамента си и влезе веднага в банята. Изми си косата и сапуниса
старателно тялото си, за да отмие наслоения слънцезащитен лосион. Не мислеше за нищо, най-
важното решение вече беше взето.
Точно в седем вечерта влезе в италианския ресторант. Нямаше търпение да прегърне Ева,
радваше се за всичко хубаво, което й се случи за толкова кратко време след смъртта на майка й.
Видя я да я чака, седнала на една от масите в дъното на ресторанта.
– Къде е мамчето? – Ана я прегърна силно, като стигна до масата.
– По-полека, ще ме задушиш! – престорено запротестира Ева.
– Сядай, леко, внимателно! – Ана я настани да седне отново на стола.
– Спокойно, не съм болна, а бременна. Нямам нужда от толкова грижи!
– Не, имаш нужда от грижи! Трябва да говоря с доктор Недев да му кажа много да те глези
и пази.
– Като каза доктор Недев, направо ме избива на смях! Само като си помисля как се
запознах с мъжа ми! Докато най-добрата ми приятелка лежи в болницата в кома, а той я лекува!
Не е ли смешно, кажи?
– Защо да е смешно? Това само показва, че всичко е съдба и човек не може да избяга от нея
каквото и да прави.
– Права си. Но на мен ми е смешно. Макар че в моето състояние сега може да ми е смешно,
а след минута да плача. Много ме тормозят тия хормони!
– Повръща ли ти се вече?
– Не, не е започнало още. Но много ме дразнят всякакви миризми. Станала съм като някое
куче, само душа. И като надуша на Петър парфюма, и лошо ми става.
– Защо?
– Не знам, преди много ми харесваше, а сега направо ме отвращава. Забранила съм му да
използва парфюми. И аз не си слагам. А бе шантава работа! Ти как си?
– Добре съм. Но остави ме мен, разказвай ми за теб, или чакай първо да поръчаме.
– Аз няма да пия. Спряла съм кафе, алкохол, кока-кола. Много внимавам с всичко.
– Браво на теб! Ето го сервитьора – Ана му кимна с глава.
– Здравейте, добре дошли в нашия ресторант отново.
– Здравейте – каза Ана усмихната. Явно ги помнеше от миналия път. – Ще си поръчаме две
салати „Капрезе“ и от хубавия пъдпъдък.
– Добре, а нещо за пиене? – попита сервитьорът.
– Без алкохол, само минерална вода със стайна температура.
След като поръчката беше уточнена, Ана се обърна и огледа полупразния ресторант.
Нямаше много хора. Може би още беше рано.
 – Сега, като си бременна, все на ранни вечери ли ще се виждаме?
– Доспива ми се много рано. Сега ще видиш, като почна да се прозявам. Като съм си
вкъщи, както седя, и заспивам. Спя петнайсет минути и се събуждам. Странна работа.
– Гинекологът ти какво казва? Всичко наред ли е?
– Да, казва, че съм една здрава бременна. След месец пак ще ходя на преглед. Дай боже
всичко да е наред.
– Много се радвам, че ти се наредиха нещата. Помниш ли преди, като седнем в ресторант, и
се почваше едно вайкане – нямам гадже, нямам дете. А сега се обзаведе с всичко за толкова
кратко време! Дано и на мен най-после да ми се усмихне щастието!
– Каквото е писано! И когато е писано. Човек може много да иска едно нещо, но ако не му
е по съдба, няма как да стане. Вчера прочетох една много интересна легенда, според която
хората, които трябва да са заедно, задължително ще бъдат, защото те са свързани завинаги с
червената нишка на съдбата. Нишката може да се разтяга, но не се къса, което означава, че двете
сърца задължително ще се срещнат.
– Как така?
– Според легендата нишката е символ на непрекъснатост, а червеният цвят символизира
любовта. Представи си артерията, по която минава кръвта от сърцето към малкия пръст. На
малкия пръст пътят на сърцето не свършва, а се превръща в червена нишка, която води до
сърцето на другия човек.
– И каква е тази легенда?
– Имало един млад цар, който разбрал, че в царството му живее вещица, която имала
способността да вижда червената нишка на съдбата и с кого човек е свързан. Царят заповядал да
му доведат в двореца тази вещица и й наредил да проследи неговата червена нишка и да го
заведе при предопределената за него жена. Вещицата проследила нишката и го завела до бедната
колиба на една дрипава жена с дете. Казала му, че неговата нишка свършва тук. Царят се ядосал,
защото си помислил, че тя му се подиграва. Блъснал бедната жена с бебето толкова силно, че те
паднали на земята, а при падането детето си ударило челото. Разгневен, царят наредил да
обезглавят вещицата. Минали много години и един ден той чул, че в царството му живее момиче
с неземна красота, на което всички се възхищавали. Поискал да се ожени за него. Но видял
бъдещата си жена чак в деня на сватбата. И когато повдигнал воала от лицето й, видял белега на
челото й.
– Значи червената нишка, която видяла вещицата, наистина го отвела при половинката му!
Много хубава легенда!
– Моята червена нишка е водела към Петър, но съдбата ни е била да се съберем на по-
късни години, кой знае...
– Дано да имам и аз червена нишка с някого! Макар че сега не ми е до мъже.
– Така ли! – изненада се Ева. – Преди все разказваше с кого си преспала.
– Сега искам единствено да се върна на работа.
– Как стоят нещата с предаването?
– Имам още няколко дни болничен. Лошото е, че сега е средата на юни, а в края на месеца
свършва телевизионният сезон. После юли и август всички предавания излизат във ваканция.
Така че тогава сигурно ще се реши моята съдба. И дано през септември вече да съм на екран.
– Според мен няма какво да се решава. Ти си титулярката, ти имаш трудов договор.
Претърпяла си катастрофа, намерили са ти заместничка, сега, след като оздравееш, пак ще си
седнеш на стола. Защо изобщо си вкарваш лоши мисли в главата?
 – Защото знам колко несигурни са нещата в телевизиите. А и всичко в живота ми тръгна с
главата надолу последните месеци.
– Може би точно така е трябвало да стане...
Ана се замисли. Ева имаше право. Може би наистина така е трябвало да стане. Както
обичаше да казва често Кети: „Бог не те изправя пред по-трудни изпитания от тези, с които
можеш да се справиш“. Значи сега някой отгоре тестваше силите й? Кой знае? Но със сигурност
изпитанията, през които минаваше, я направиха по-силна. Така поне се чувстваше...
Ана боцкаше с вилицата си малки парченца от пъдпъдъка – наистина готвеха вкусно в този
ресторант!
На съседната маса се настани женска компания. Четири приятелки на типичната дамска
вечеря с бутилка вино и безкрайни теми на разговор. Напоследък по ресторантите Ана
забелязваше повече женски компании, а не мъж, поканил жена на вечеря. Или мъжете ставаха
прекалено стиснати и не канеха жените, или на жените вече не им се излизаше с мъж на всяка
цена. А може би дамите се научиха да ценят независимостта си и собствената си компания?
– Ева, какво мислиш, защо толкова красиви и интелигентни жени са сами?
– Защото нямат женска енергия и отблъскват мъжете.
– Какво говориш?
– Мъжете подсъзнателно искат и се насочват към жени, които използват женската си
енергия. Ако една жена е лишена от нея, ако светлинното й поле е разрушено, няма значение
колко е млада, колко много пари има или колко е добра. Тя е празна и никой не я иска.
– Е, а жената как губи тази енергия?
– Работата, стресът и куп други неща ни лишават от енергия и на тридесет и пет вече сме
изцедени. Жената трябва да се научи как да се зарежда с енергия, за да я желаят мъжете. Защото
при мъжете е по-лесно – те се зареждат благодарение на секса. Затова търсят жени с енергия,
разбираш ли?
– Добре де, ами как да си я върнем тази изгубена енергия?
– Казват, чрез стихиите, но дали е така, не знам. Чувала съм, че всяка стихия дава на жената
своето проявление. Водата – интуиция и женственост, огънят – страст и сексуалност, въздухът –
проницателност, земята – мъдрост.
– Много ме обърка!
– Защо? Просто е. Ако жената няма женска енергия, може да има много пари или да е
изключително красива, но ще е самотна и нещастна, а и често ще боледува от женски болести.
– Значи е много трудно да се превърнеш в жена магнит за мъжете, аз така разбирам?
– Сигурно не е трудно, но точно аз не съм жената, към която можеш да се обърнеш за съвет
за женската енергия. Нали видя на колко години се омъжих! Определено не съм най-добрият
пример!
– Отчаяна съм...
– Искаш ли да си ходим вече? Аз ще пропусна десерта – каза Ева.
– И аз ще го пропусна. Дай да искаме сметката и да си ходим, че ми е крив светът!
– Аз ще платя. Забрави ли, че празнуваме моите поводи – сватбата и бебето?
– Да, така е. Извинявай, дано не съм ти развалила настроението с моето мрънкане! – Ана
погледна приятелката си гузно.
– Всичко е наред! Може ли сметката? – обърна се Ева към сервитьора.
Докато чакаха, Ана получи съобщение. Отвори го веднага, Кети й пишеше:
„Вечерям с мъжа ми. Може и да се оправим.“
 „Дай боже. Стискам палци.“ – отговори й Ана.
„Значи наистина на Видовден всеки получава според делата си“, помисли си Ана. На Кети
й се даваше шанс да оправи отношенията с мъжа си и да се събере отново с него. А Ева разбра,
че е бременна. Само за нея Господ не беше предвидил нищо. Но тя сама щеше да се погрижи...

 35

23 юни 2016 година.
Резиденцията се тресеше от поредния скандал между Петя и мъжа й – архитект Големанов.
В девет сутринта, по къси гащи, архитектът беше излязъл в градинката пред апартамента им и
крещеше. Отново беше хванал Петя в изневяра. Този път обект на сексуалните й мераци беше
един комшия...
Вера се обади по телефона на Ана:
– Бонбонче, чуваш ли скандала?
– Да. Мисля, че всички го чуваме. Макар че ти си по-близо от мен до епицентъра и сигурно
чуваш по-добре.
– Тоя крещи както обикновено, нищо ново под слънцето. Но ако искаш, да се обзаложим –
дали сега ще се разделят окончателно, или ще я остави само без пари, както преди две години?
– Няма да се разделят. Къде ще намери тя друг такъв паралия, нали никога не е работила?
Пък и вече е на годинки, кой ще я вземе. Тялото й не е както преди – младо и гъвкаво.
Занемарила се е, качила е килограми. Няма да се разделят, ще го моли за прошка – предположи
Ана.
– Да, и аз така мисля. Жалко, че не сме на различно мнение, можеше да се хванем на бас!
Ще й се сърди седмица, ще се изнесе в някой от празните си апартаменти и после ще й прости,
както винаги.
– Да. Ще ходим ли днес на басейна?
– Ми, да отидем. Какво друго имаме да правим днес? Аз нямам работа...
– И аз. Докато сложим банските, и скандалът ще е свършил. Ще се чакаме направо долу
след петнайсет минути.
– Добре, бонбонче, ще съм готова дотогава.
И Ана щеше да е готова! От ранни зори беше будна и се подготвяше за това, което
предстоеше да направи днес...
По същото време в апартамента си Ева се обличаше за работа. Откакто не пиеше кафе
заради бременността, сутрините й бяха тромави и мъчителни. Винаги е имала ниско кръвно и
веднага след като отвореше очи, беше свикнала да изпива първото за деня кафе. Но сега вместо
кафе пи фолиева киселина. Тя помагаше на клетките да се размножават, беше необходима за
образуването на плацентата и за изграждането на костния мозък на бебето. И щом гинекологът й
беше казал да я пие, тя щеше да я пие, защото беше решила да е най-отговорната бременна жена
на света. А когато се родеше бебчето, щеше да е най-отговорната и грижовна майка. Може би
щеше да напусне и работа. Обмисляше го през последните дни. Ако Петър беше в състояние да
поеме издръжката на семейството, Ева предпочиташе да си остане вкъщи за няколко години.
Беше дала достатъчно на светския живот и на звездите, така че сега беше време да се посвети на
детето си. Не искаше да пропусне нито първото зъбче, нито прохождането му, улисана в
ангажименти в списанието. Но не знаеше дали ще се справят само с лекарската заплата на
Петър.
Липсваше й майка й. Ако Надя сега беше тук, Ева знаеше, че можеше да разчита на нея за
всичко. И за помощ, и за съвет. С баща си сега се разбираше много добре. Грижеше се за него,
когато имаше нужда, и си говореха много за живота. Какво е било преди и какво е можело да
бъде. В Аспарух все още имаше копнеж по миналото, по това, което беше оставил на село.
Веднъж Ева му предложи да отидат заедно до родното му място и да потърсят онази негова
голяма любов, но той не се съгласи. Каза й, че не бива да се рови в старите рани. Ева не беше
убедена в това, мислеше си един ден, когато й остане време, да потърси мистичната жена,
оставила такъв отпечатък в сърцето на баща й. Аспарух много се зарадва, когато му съобщи, че
ще става дядо. Лицето му грейна, а когато му показа снимка от видеозона на малката точка,
сълзи от щастие потекоха по бузите му. Чудеше се дали да не кръсти детето на него, или може би
по-добре на покойната си майка. Или пък трябваше да остави Петър да избере името.
Докато мислеше върху всичко това, Ева не се усети кога е седнала на дивана и когато
погледна часовника, разбра, че е минал половин час. Напоследък беше станала много отнесена и
отново щеше да закъснее за работа. А за нея беше абсолютно недопустимо някой да закъснява за
всекидневните сутрешни събрания, когато решаваха кой върху какви статии ще работи.
Обади се по телефона и си поръча такси. Получи съобщение, че то ще я очаква след три
минути пред кооперацията. Така е, като живееш на „Раковска“, такситата винаги идваха
светкавично. След като се ожениха, тя се премести да живее в апартамента на Петър и беше
много щастлива в новия си дом. Затътри крака по коридора. Обу равни обувки и отключи
входната врата. После погледна в дамската си чанта дали всичко необходимо е там. Излезе и
заключи вратата. Потърси в джоба на дългата си пола телефона. Беше го забравила. Върна се,
отключи, влезе в апартамента и го видя на масичката в хола. Взе го и забърза към таксито, което
със сигурност вече я чакаше.
Докато пътуваше към редакцията, си помисли, че май е време да отиде да си купи
специално бельо за бременни. Къде ли се продаваше такова? Записа си в тефтера да пита някоя
от раждалите жени в офиса. Ана нямаше да й помогне със съвет в случая. „Дано и тя, милата, да
си намери мъж и да забременее скоро“, помисли си Ева и слезе от таксито.
Реши, че днес вече ще каже на всички в офиса, че е бременна. От суеверие не смееше да се
похвали и знаеха само най-близките й, но беше време и подчинените й да научат. Така нямаше да
се изненадват на новите й привички – да им се кара за силната миризма на цигари и парфюми и
да забравя за някои неща.
Влезе в офиса. Усмихна се и се извини, че закъснява. „Още една от новите ми привички“,
отбеляза си наум.
Събра всички в заседателната и започна делово:
– Днес ще открия събранието ни с една лична новина – бременна съм.
Отвсякъде полетяха поздравления, всички се радваха за нея. А после събранието продължи
по обичайния ред – коя звезда ще е на корицата и от кого ще вземат голямото портретно
интервю. След час събранието приключи и Ева се обади на съпруга си:
– Здрасти, имаш ли минутка за мен?
– За теб винаги! – отговори веднага Петър. – Точно приключи визитацията ми.
– Казах на всички в офиса, че съм бременна. Реших, че не мога повече да го крия. Станала
съм много раздразнителна, закъснявам, забравям и реших, че вместо да се чудят какво ми е, по-
добре да им кажа истината. Знам, че бях решила до края на третия месец да не казвам, но днес
си промених решението и не съжалявам. Всички много се зарадваха.
– Щом така си решила, знаеш, че винаги ще те подкрепя. Аз на моите колеги още няма да
казвам, че ще ставам баща. Макар че те се чудят защо постоянно ходя усмихнат и в добро
настроение.
– Много се радваш за бебето, нали?
– Да, радвам се за нас. Радвам се за теб. Изобщо последните дни за мен са най-щастливите
в живота ми.
– Много те обичам, нали знаеш?
– Знам, показваш ми го всеки ден и ме правиш много щастлив. Знаеш, че и аз те обичам,
нали? Но сега трябва да вървя при пациентите ми, така че до довечера, любов моя! – каза Петър
и затвори.
Ева мислено благодари на Бог за този прекрасен мъж, с когото я беше свързал. Струваше си
чакането. И макар че беше на четиресет и една и някои хора на тази възраст вече отписваха
живота си, Ева чак сега усещаше, че започва да живее. Първата половина на живота й като че
премина в някаква мъгла. А сега дишаше с всяка клетка на кожата си и усещаше вкуса на живота
всеки един ден.

Докато Ева разсъждаваше в кабинета си колко просто нещо било щастието, Ана се
излежаваше до басейна на резиденцията. На съседния шезлонг Вера четеше списание. Ана я
оглеждаше внимателно, докато се правеше, че и тя чете. Но всъщност чертаеше пъкления си
план. Чудеше се само как да подхване темата за довечера...
– Бонбонче, а бе ти с нов бански ли си? Този май не ти го знам? – подхвана отдалече
разговор Ана.
– Да, нов ми е. Взех си го онзи ден от магазина на „Кавали“. Както и този шал за косата със
същия принт като банския – поясни Вера и извади от плажната си чанта шала. – Триста и
петдесет лева за шала, какво му плащаш?!
– Много е ефектен. Защо не си го вържеш?
– Ами още се чудя на плажа ли да си го нося, или вечер, като излизам. Ти какво мислиш?
– Ами и на двете места. Защо да ти е само за плаж? Много ефектно ще стои на русата ти
коса, хайде, слагай го – подкани я Ана.
После се заслуша в двете врабчета, които цвърчаха в клоните на върбата. Кълвачът и той се
обади и оповести, че е тук, с непрестанно почукване по кората на дървото. Докато наблюдаваше
птиците, Ана се чудеше как може да бъде такава лицемерка. Да стои до жертвата си и най-
спокойно да коментира шала й за коса, докато крои план как довечера да постави магия в дома
й. После си каза, че по същия начин и Вера е стояла до нея, след като е оставила онова пакетче
върху кухненския й шкаф. Макар че можеше и да не е тя. Но всичко това вече нямаше значение!
Ана беше решила окончателно, след като видя в огледалцето злобния поглед на своята съседка,
впит в гърба й, на същото това място, на което седяха сега. Така че времето за вайкане и
колебание отмина. Довечера ще действа!
– Вера, дай да седнем довечера да обсъдим най-накрая всичко за съвместния ни бизнес!
Само отлагаме, а времето минава, не бива да сме толкова несериозни.
– Права си! – Вера беше приятно изненадана от инициативността на Ана. – Трябва да
поговорим на спокойствие, тук е много шумно, има много съседи, може да ни подслушат и да
урочасат плановете ни!
– Да се видим довечера да говорим?
– Да, да не губим време – сниши гласа си Вера.
– Аз тъкмо до довечера ще знам с колко пари мога да вляза в бизнес начинанието ни.
Като чу пари, очите на Вера светнаха. Значи Ана има спестявания! И тя можеше да намери
отнякъде, няма да пада по-долу!
– И аз до довечера ще знам! Ще врътна два-три телефона. Мога да звънна на бившия ми и
на Сашо също, все някой ще ми даде. Иначе имам едни заделени десет хиляди за черни дни.
 – Много добре! На първо време, ако не намериш нищо, ще започнеш с тях, можеш и заем да
изтеглиш...
– Да, така е. А какво ще правим? Какъв ще е бизнесът ни?
– Аз продължавам да настоявам за йога студио, а ти?
– Аз съм за фризьорски салон.
– Добре, имаме цял ден да мислим. Довечера сядаме и решаваме.
– Къде ще седнем? В някой ресторант ли?
– Не, там ще е много шумно и ще се разсейваме. Най-добре е у нас. А не, у нас не става, че
чистачката ми се обади, че днес няма да идва, и е кочина. Значи у вас?
– Да, добре. Ще кажа на Сашо, че тази вечер няма да се виждаме, защото имам бизнес
разговор с теб. Той много ще се зарадва, сигурна съм. Да му предложа да се включи с пари и той,
може да ни стане съдружник?
– Може, предложи му. Даже още по-добре, да си имаме съдружник мъж. Чакай довечера да
измислим всичко и после ще му разкажеш. Значи към осем при теб?
– Да, при мен! – запалено потвърди Вера. – Ще поръчаме храна за вкъщи.
Ана нямаше никакво намерение да започва бизнес с Вера, а само да се добере до
апартамента й. И засега нещата се подреждаха идеално. А Вера й вярваше и не се съмняваше в
добрите й намерения. Ана отпи от бутилката с минерална вода. А Вера извади от плажната си
чанта флаконче с термална вода и започна да пръска лицето си. После и двете видяха Стоян,
който излезе по бански в градината си. След него вървеше някаква сладникава блондинка.
Двамата се изтегнаха на шезлонгите му зад високите храсти и останаха скрити за Ана и Вера.
– Видя ли го? – попита Вера.
– Да. И какво от това? – небрежно сви рамене Ана.
– Тая асистентката от предаването му ли беше?
– Не можах да видя много добре, но май беше някаква нова.
– На мен пък ми заприлича на Лили.
– Ами как няма да ти заприлича, той нали все такива ги избира. Не се притеснявай, скоро
ще я видим коя е. На тая жега няма да издържат дълго, трийсет и три градуса е в момента. Скоро
ще се пльоснат в басейна да се разхладят.
Така и стана. Не след дълго Стоян и русокоската излязоха от градината му и се насочиха
към басейна. Когато минаваше покрай Вера и Ана, Стоян весело ги поздрави:
– Здравейте, момичета!
Те не можаха да му отговорят, защото ченетата им бяха увиснали от изненада. А когато
възвърнаха самообладанието си, Стоян беше скочил в басейна.
– Казах ли ти, че е онази Лили?! – злобно натърти Вера.
– Нали се беше разделил с нея?! – не се сдържа и Ана.
– Не знам какво става, но не ме интересува! – приключи Вера.
– Аз ще се прибирам да се изкъпя и ще отида до банката, да видя дали ще ми отпуснат
бизнес заем, и довечера в осем ще дойда у вас.
– Точно така! Имаме да мислим за нашия бизнес, комшията не ни интересува!
– До после, бонбонче.
Ана събра нещата си от масичката и шезлонга и се прибра в апартамента си. Вера остана и
отвори едно списание, за да прикрие с него раздразнението си. Стоян и Лили се целуваха в
басейна, без да се притесняват, че всички ги зяпат. После излязоха от водата и хванати за ръка, се
насочиха към градината на актьора. Изкачиха трите стъпала и влязоха в тяхното царство.
 – Бебе, радваш ли се, че съм тук? – попита Лили, докато се настаняваше на шезлонга под
чадъра.
– Да, бебе.
– Не знаех дали да ти се обадя снощи.
– Защо?
– Ами чудех се как ще реагираш.
– Нали си се разделила с продуцента, значи няма проблеми.
– Искаш ли да дойда да живея пак при теб?
– Не. Ще се виждаме, когато и на двамата ни е приятно, и всеки ще запази личната си
свобода.
– Добре, бебе, както искаш – съгласи се както винаги Лили. – Би ли ми намазал гърба?
Стоян отвори тубичката със слънцезащитен лосион. Снощи Лили му се беше обадила
изненадващо. Да му каже, че е скъсала с продуцента, или той с нея, нямаше значение. Покани я
днес да се видят за плаж. Макар че му се искаше още снощи да я изчука, придаде си малко
тежест и не я извика веднага. Но днес не се удържа. Още щом я видя на входната си врата, й се
нахвърли. Ето така му въздействаше Лили с огромните си гърди.
И в това нямаше нищо лошо. Стоян живееше ден за ден. След като смени лекаря си и
новият му каза, че няма биполярно разстройство, беше решил да не се тормози за нищо. Каквото
стане, това е...
Не искаше постоянна връзка. Днес можеше да е с Лили, а утре с някоя друга. Макар че, ако
трябваше да бъде честен пред себе си, Лили му беше слабост. Огромните й гърди го успокояваха
и му даваха някаква утеха, каквато търсеше още от детството си.
Предаването вървеше изключително добре, в театъра репетираше нова роля и го очакваше
премиера през септември. Понякога чукаше Йоанчето в гримьорната и всичко си вървеше
постарому. Само кокаина беше намалил мъничко...

 36

Осем часът вечерта на 23 юни 2016 г.
Ана позвъни на звънеца на Вера. Сърцето й биеше толкова бързо, че се наложи да вдиша
бавно няколко пъти, за да се успокои. В голямата си чанта „Прада“ беше сложила тефтер и
мъничкото пакетче от майката на Най-добрия.
Вера й отвори по потник и къси панталонки.
– Уф, страшна жега! Влизай, пуснала съм климатика.
– Да бе, не иска да разхлади това време. А е едва началото на лятото. Къде ще сядаме? Дай,
ако искаш, на дивана в хола. Сега ще се обадя и храна да поръчам, какво ти се яде?
– Не знам, ти какво искаш?
– И аз не знам в тази жега... пица ли, суши ли, или някакви салати?
– Дай да поръчаме суши, какво ще кажеш?
– Да, суши е най-добре! – съгласи се Вера и се зае да направи поръчката.
Ана седна на дивана. Пусна музикалния канал по телевизията и се зазяпа в новия клип на
Криско. Замисли се дали сега не е най-добрият момент да отиде в тоалетната и да залепи
магията. Вера говореше по телефона и нямаше да й направи впечатление, че отива натам с
дамската си чанта. Стана и тъкмо се наведе да я вземе от дивана, Вера я попита:
– Харесва ли ти новата песен на Криско? – беше свършила разговора.
– Да, хубава е – бързо се обърна Ана и остави чантата си. – Дали да не излезем на балкона?
– Не, много е жега. Не искам да се потя като прасе. Ще седим в хола под климатика, докато
навън не разхлади. – И Вера се тръшна на дивана. – Виж какво пее Криско: „Дали това любов е,
или са кошмари“. Според теб има ли истинска любов?
– Има, колкото има и истинско приятелство – отговори двусмислено Ана.
– Ние сме приятелки, нали?
– Да.
Лицемерието течеше като размазан от жегата грим. Но в света на известните и богатите
така се оцеляваше.
Ана не беше казала дори на Ева какво възнамеряваше да направи тази вечер. Приятелката й
нямаше да я разбере и веднага щеше да я спре и да й каже да не се занимава с такива неща.
Щеше да й се скара, че така си навлича лоша карма. Ева много четеше, а в книгите винаги пише,
че трябва да сме добри. Само че животът не е книга. И в него трябва да се бориш, за да оцелееш.
Особено ако родителите ти са те изоставили като бебе. Тогава се научаваш как да се пазиш още
от дете.
Ето защо Ана не четеше книги, особено книгите на Ева, които я извисяваха и правеха по-
добра. Беше сигурна, че приятелката й щеше да й каже: „Убий ги с доброта“. Само че това не
беше вариант за Ана, защото тя беше почитател на старата максима – око за око, зъб за зъб. Да,
не беше сигурна, че Вера й е поръчала магията, но какво от това?! Беше решила тази вечер да
остави магията в нейния дом, за да се спаси самата тя, и щеше да го направи! Нищо нямаше да я
спре!
Звънецът на вратата иззвъня. Вера стана и отвори. Донесоха сушито. Тя плати и го остави
на масата. После донесе чинии и прибори от кухнята. Извади кутиите с нареденото суши от
голяма торба, отвори ги и започна да го подрежда в чиниите. Ана я наблюдаваше и мълчеше. В
главата й се въртеше мисълта, че точно сега е най-удобният момент да изпълни плана си. Но й
трябваше още мъничко смелост.
– Вера, имаш ли вино?
– Да, знаеш, че не оставам без някоя и друга бутилка вкъщи. Ще го извадиш ли от
хладилника? Сложих го преди час, трябва да се е изстудило вече.
Ана стана, отиде бавно до хладилника и извади виното.
– Изстудило ли се е? – попита Вера.
– Да, чаши откъде да взема?
– От шкафа вляво. Тази бутилка си я пазех за някой специален случай със Сашо, но мисля,
че сега си заслужава да бъде отворена. Ще пием за новото ни бизнес начинание. Ти измисли ли
нещо?
– Продължавам да си мисля, че най-лесно ще направим йога студио. Какво толкова ни
трябва? Един гуру и няколко постелки да се търкалят по тях хората.
– Казах ти защо не искам. Чакай първо да си кажем наздраве. – И Вера вдигна чашата си.
Чукнаха се и се усмихнаха една на друга.
– За успешния старт на нашия бизнес!
– Да, за парите, които ще спечелим!
Отпиха от чашите със студено бяло вино и опитаха сушито.
– Много е добро – каза Вера. – Сашимито ми е любимо.
– Да, много е вкусно. И аз току-що изядох едно сашими със сьомга и портокал, божествено
е – съгласи се Ана и отпи голяма глътка от виното си.
– Пробвай сега хосомаки с авокадо, а после и едно футомаки с пърлена сьомга.
След час сушито беше изядено, бутилката с вино празна и настроението приповдигнато.
– Преди да отворим още една бутилка вино, да поговорим за бизнеса ни? – предложи Вера.
– Ти отваряй бутилката, аз отивам до тоалетната, че съм неразположена. И като се върна,
почваме сериозния разговор – каза решително Ана, стана и си взе чантата.
В тоалетната с треперещи пръсти отвори прадата. Извади малкото пакетче, изолирбанд и
малка ножичка. Отряза две дълги черни ивици и с тях залепи пакетчето зад тоалетната, близо до
канала. Готово. Магията беше сложена. Ана беше спасена.
После пусна водата в тоалетната чиния. Прибра ножицата и изолирбанда в чантата си.
Изми си ръцете и излезе.
В хола се усмихна на Вера и приповдигнато попита:
– Къде е виното?
– Идва веднага – усмихна й се в отговор Вера.
После двете прекараха още един час в безсмислени разговори и Ана се прибра вкъщи без
бизнес план. Личният си план обаче беше изпълнила успешно.
Легна си и заспа. Имаше ли някакви угризения на съвестта? Не.
Спа спокойно за първи път от седмици насам. Дори нощните трели на птиците не успяха
да нарушат спокойствието й.

 37

На Еньовден Ана се събуди чак по обед. Включи телефона си и видя, че има няколко
пропуснати обаждания. Бяха я търсили Вера, Ева и Лъки. Обади се първо на Ева, за да види дали
всичко с бебето е наред:
– Как си, миличка?
– Аз съм добре – отговори веднага Ева. – А ти защо чак сега си включваш телефона?
– Спах досега, снощи пихме вино с една комшийка. С бебето всичко наред ли?
– Да, само исках да те чуя.
– Няма нищо ново при мен, хайде, после пак ще ти се обадя.
– Добре, доскоро. – И Ева затвори телефона.
Ана стана от леглото, изми си зъбите и си направи едно кафе. Реши да върне обаждането
на Лъки.
– Здравей, Ана! Много искам да те видя, трябва да ти кажа нещо.
– Здравей, четох аз по вестниците, че си бременна, така че, ако е вярно, честито.
– Благодаря, вярно е, но го пазя още в тайна. Искаш ли да се видим днес?
– Да, когато кажеш, случило ли се е нещо?
– Искам да ти кажа какво направих...
– Кажи?
– Не е за по телефона.
– Добре. Къде да се видим?
– Довечера в седем в „Панорамата“ на Японския?
– Добре, ще дойда.
– Хайде, ще се видим тогава.
И Лъки затвори. Какво ли беше направила, зачуди се Ана. Дано всичко с бебето й да е
наред. Откакто се беше събудила, все за чужди бебета се тревожеше. Добре че си нямаше свое,
защото чувстваше, че още не беше готова да стане майка.
Допи си кафето и влезе в банята, за да си вземе душ. Мислеше за снощи, докато водата
течеше по раменете и гърба й. Магията беше сложена, а тя беше спасена. Трябваше да се обади
на Вера, беше я търсила, не биваше да се крие сега...
Излезе от банята увита в голяма бяла кърпа. Взе телефона и набра номера на Вера:
– Здравей, бонбонче! Сега ставам... – каза непринудено Ана.
– Здрасти, бонбонче. Айде на плаж, аз съм долу, чакам те, имам да ти казвам нещо.
– Добре, слагам банския и идвам, запази ми един шезлонг – бързо отговори Ана и се зачуди
какво ли има да й казва. Дали не беше открила магията.
– Пазя ти вече до мен, спокойно!
Ана сложи мократа кърпа на стола в кухнята, облече си черния бански, взе
слънцезащитния лосион и бутилка минерална вода, преметна плажната си кърпа през рамо и
тръгна към басейна.
Когато излезе в градината, видя, че около басейна е пълно със съседи. Не ходеха ли на
работа тези хора? Тя поне беше в болничен, ами те? Петък е работен ден, какво правеха тук?!
Беше толкова шумно, че я заболя глава. Дена крещяха и скачаха в прохладната вода, докато
майките им бистреха последните клюки, налягали по шезлонгите под големите бели чадъри.
Ана видя, че Вера се е излегнала на сянка под върбите, и се присъедини към нея.
 – Хайде, бе, бонбонче, къде ходиш, закъсняваш? – попита я Вера.
– Спах допреди малко.
– Е, много до късно!
– Отвикнала съм явно да пия. След виното снощи, днес не мога да стана.
– Ама много хубаво си изкарахме, нали?
– Да – съгласи се Ана.
– И аз това му казах на Сашо, а той не вярва. Пита ме дали не е имало и мъже, така че като
нищо може да поиска да говори с теб, да знаеш.
– А, моля те, не ме забърквай. И без това ме заболя главата от тоя шум. В тая резиденция е
станало вече като „Люлин бийч“.
– Сега ще ти дам едно хапче за главоболието, спокойно! Всичко имам в моята голяма
плажна чанта, дето само ми се подиграваш за нея. Дори бисквитки нося, вземи си, хапни.
Ана първо изпи хапчето за глава, което й даде Вера. И се замисли дали е безопасно да
вземе и бисквити. С тези магии... Вече се съмняваше дали не се слага нещо и по храната...
После реши, че кафе и хапче за глава на празен стомах не е добра идея, и си взе няколко
бисквити от кутията, която беше извадила Вера. Докато похапваше, се чудеше тя ли да попита
какво има да й казва съседката, или да я изчака сама да подхване темата. Дали нямаше да й
сподели, че е намерила нещо залепено зад тоалетната?
Не чака дълго. Тъкмо се изтегна на шезлонга и започна да маже тялото си със
слънцезащитния лосион, и Вера започна:
– Да ти кажа новината на деня! Ще паднеш!
– Няма, легнала съм, спокойно, казвай! – Ана си придаде незаинтересован вид, въпреки че
изгаряше от нетърпение да чуе.
– Направо не е за вярване! Даже не знам как да ти го кажа.
– Казвай направо...
– Ами, виж сега – Вера сбърчи перфектното си носле. – Откъде да започна?
– Какво става?
– Ами една приятелка ми се обади да ми каже...
– И какво ти каза?
– Видяла е Иван, бившето ти гадже, с една нейна бременна приятелка.
– Това ли било?! – Ана си отдъхна.
– Ама чакай! Чуй – Иван ходи с бременна от друг!
– Каквооо?!
– Да, запознали са се, когато тя вече била бременна от някакъв, с когото се била разделила.
Сега са заедно с Иван и той бил много щастлив с нея! Били влюбени и дори живеели заедно.
– Да бе! Той не понася деца! Винаги ми е казвал, че не иска да има деца, затова често е
имал връзка с омъжени жени, с които да се среща само за секс. Така поне ми е казвал...
– Е, какво толкова е станало, че така се е променил?
– Аз не вярвам в кармата, но явно тук тя се е намесила. Мъж, който не иска да има деца,
сега има връзка с жена, която е бременна от друг, и той ще отглежда не свое, а чуждо дете. Това
ако не е карма... – Ана не можа да скрие, че й стана малко неприятно.
– Така му се пада! – подкрепи я Вера.
– Да се оправя, не мога да го мисля и него.
– Точно така!
– А хубава ли е тая? Знаеш ли я коя е?
 – Приятелката ми прати фейсбука й, видях я, нищо особено!
– Дай да я видя.
Вера взе телефона си от масичката и започна да търси профила на момичето. Ана през това
време огледа критично съседите около басейна. Добре че нямаше никой близо до тях под
върбите, за да не ги слуша какво си говорят. Главоболието й не беше престанало и тя отпи
няколко глътки от минералната вода и си взе още няколко бисквитки.
– Ето я, виж – Вера й подаде телефона си.
– Ами нищо особено, да – каза Ана, докато гледаше снимките й.
– Права бях, нали?
– Да, много ми е смешен тоя Иван. След телевизионна звезда да се хване с такава никаква.
Жал ми е за него – искрено каза Ана.
– Да. Няма класа. И двамата нямат! – подкрепи я Вера.
– Майната му. Един мъж се познава по жената до него. Щом на Иван са му толкова
занижени критериите, проблемът си е негов. Дай да сменим темата.
Ана върна телефона на Вера и предложи:
– Искаш ли да влезем да се разхладим в басейна, че от този шум ще ми гръмне главата. Тези
деца защо не ги прибират за следобеден сън от два до четири?
– И аз това се чудя.
Двете поплуваха мързеливо и после изкараха целия следобед в разговори под върбите до
басейна.
Когато стана време да се приготвя за вечерята с Лъки, Ана си взе довиждане с Вера и се
оттегли в апартамента си. Изкъпа се набързо. А после изсуши късата си руса коса. Гримира се
леко и почти незабележимо и избра от гардероба рокля в прасковен цвят. Обу сандали на висок
ток на „Гучи“ и си поръча такси. Не искаше да шофира, в случай че реши да пийне нещо.
Когато влезе в седем часа в „Панорамата“ на Японския, там нямаше почти никой, заради
ранния час. Видя Лъки да я чака на маса до огромните прозорци и се забърза към нея.
– Здравей, изглеждаш фантастично! – посрещна я Лъки.
– И ти!
Двете се прегърнаха и разцелуваха.
– Ти сигурна ли си, че си бременна? Изобщо не ти личи! – попита Ана, докато сядаха.
– Аз затова съм облякла по-широка рокля, за да не ми личи. Не искам всички да ме зяпат в
корема, а и от суеверие още не съм обявила официално, че съм бременна.
– Честито, много се радвам за теб.
– Благодаря ти, днес аз черпя – за бременността, така че казвай какво ще поръчваме – каза
Лъки и кимна на сервитьора, който следеше всеки техен жест.
– Добър вечер, какво ще бъде днес? – попита ги любезно той, след като дойде до масата
им.
– За мен салата с домати и биволско сирене. И телешка пържола – поръча Лъки.
– И за мен същото – каза Ана.
– Нещо за пиене?
– За мен само минерална вода – усмихна се Лъки.
– Аз ще поръчам чаша бяло вино.
Когато сервитьорът се отдалечи, Лъки подробно разпита Ана как се чувства след
катастрофата. Поговориха малко по общи теми, а после, докато сервитьорът носеше салатите и
напитките им, двете видяха в ресторанта да влизат телевизионната водеща Виктория и съпругът
й – синоптикът Иво.
– Значи още са заедно?! – изненада се Ана. – А аз си мислех, че тя се е омъжила, за да си
прави реклама, и месец след сватбата ще се разведе.
– Сгрешила си. Виж ги колко са щастливи заедно – каза Лъки.
– Да, този път сгреших. А ти какво искаше да ми разкажеш?
– Направих нещо и ще го кажа само на теб, защото знам, че няма да ме съдиш.
– Благодаря ти за доверието...
– Чела си сигурно, че един ходжа даде интервю, че ме е забременял?
– Да. И се изненадах какъв е тоя.
– Аз нито съм го виждала, нито съм го чувала. Но след като даде интервю за най-големия
жълт седмичник, аз се свързах със заместник-главната редакторка. За първи път си позволявам
да звъня във вестник, но тази жена я познавам, преди това работеше в един сериозен вестник, и
й се обадих на личния телефон. Обясних й, че този ходжа лъже и аз никога не съм ходила в дома
му, както твърди той. Поисках да го извикат в редакцията си и да ми направят среща с него очи в
очи. Предложих дори да отида с камера на предаването и да заснемем всичко, за да го излъчим.
– Много добре си направила, от какво се притесняваш? – учуди се Ана.
– Не е само това, но ще стигнем и до това, което направих. Разказвам ти всичко подред, за
да знаеш цялата случка. Поисках дори да седнем двамата с ходжата на детектор на лъжата, за да
го разоблича, че лъже. Редакторката му се обади и му каза за моето предложение. Но той отказа.
И тя разбра, че той лъже за всичко и си е направил реклама с моето име, за да привлича клиенти.
В следващия брой на вестника публикуваха опровержение и извинение към мен, но то беше
сбутано долу в ъгъла, където никой не го видя. А неговото интервю беше цяла страница, със
заглавие, че ме е забременил. А аз никога не съм имала проблеми със забременяването и не ми
се е налагало да ходя по ходжи. Обаче хората това не го знаят, четат и вярват на ходжата. И
започнаха да ми звънят познати и непознати да ми искат телефона му, да ходят при него да
търсят помощ.
– Ти сериозно ли?
– Да, а аз нито му знам телефона, нито съм ходила у тях. От вестника научих, че се казва
Хамил и живее в Хасково.
– Гледай колко са наивни хората, четат и вярват, и тръгват да се лекуват. Ми той, ако
наистина върши работа, няма да има нужда да си прави реклама с теб. Напротив, той ще е
дискретен и няма да споменава имена. А неговото име ще се предава от уста на уста от хората,
на които е помогнал – каза замислено Ана.
– Точно така. И на мен ми стана жал за всички тези жени, които наистина имат проблеми и
ще отидат в къщата му, ще му се доверят, че ще ги лекува, и той ще им вземе парите. Затова
поисках срещата между нас, но той отказа.
– Ами ще откаже, много ясно, като е мошеник!
– Тогава си казах – от мен каквото зависи, аз го направих. Доколкото можах, предупредих
жените да не си дават парите на него, да търсят други методи за лечение. Но пак да кажа, карето
с опровержението беше миниатюрно и я са го видели, я не. Но поне си казах, че той ще спре да
говори, като е разбрал, че искам да го разоблича в лъжа.
– Спря ли?
– Не. И мен това ме ядоса. И го проклех и той умря!
– Моля? – Ана се зачуди правилно ли е чула.
– Да, проклех го! Няколко дни след като ходжата разбра от редакторката на вестника, че аз
няма да си мълча за лъжата му, по телевизията излъчиха интервю на живо от дома му.
Естествено, можеш да предположиш кой беше най-важният въпрос – дали наистина ме е
забременил!
– И той какво отговори?
– Че не можел да говори за това, защото на мен не ми било приятно! Представяш ли си?!
Демек – истина е, ама не мога да говоря за това! И това не е всичко! След като свършило
интервюто, операторът, който е оператор и на моето предаване, насаме го попитал наистина ли
съм ходила в дома му и той отговорил: „Да, идва тук, аз я излекувах“. А аз пак ти казвам – този
човек не съм го виждала през живота си, честен кръст! – И Лъки се прекръсти.
– Наистина ли? Е, какъв е тоя наглец, бе!
– Да! И операторът ми го разказа това, как продължава да си прави реклама на мой гръб! И
на мен ми падна пердето и го проклех! Не помня точно какво казах, но имаше нещо подобно на
„бял ден да не види“ и други такива. И вчера чета по сайтовете, че Хамил умрял! Къщата му се
запалила през нощта, докато спял. Жена му и детето се спасили, а той изгорял в къщата!
– Сериозно ли говориш?
– Да! Сега ще ти покажа, чакай да си извадя телефона – Лъки написа името му в Гугъл и
веднага излязоха няколко статии. – Ето, прочети.
Ана започна да чете. Истина беше. Погледна Лъки. Нямаше и следа от съжаление в очите й.
– Как се чувстваш? Зле ли ти е?
– Не! – отговори бързо Лъки. – Не ми е зле. Каквото искаш, си мисли за мен, но той си
получи това, което заслужаваше.
– Нищо лошо не си мисля за теб...
– Наистина ли?
– Да!
– Имах нужда да го споделя с някого. Да разкажа на поне един човек, за да не го задържам
в себе си. Защото, отстрани погледнато, може да изглежда – тая е вещица, прокле човека и той
умря!
– Във всяка жена се крие по една вещица и в това според мен няма нищо лошо.
– Така ли мислиш?
– Да.
– Честно ти казвам, не съжалявам, че го проклех. Сега, като ти го споделих, се чувствам
добре, виждам, че не ме съдиш...
– А освен това той може да не е умрял заради твоята клетва, а просто така да му е било
писано.
– Не ти ли е странно, че аз го проклех и след няколко дни той умря?
– Не, дай да не го коментираме повече този – Ана отпи от виното си.
– Добре че съседните маси са празни и никой не ни чува какво говорим, защото ще кажат,
че съм вещица.
Двете се разсмяха, а сервитьорът донесе телешкото.
– Много е вкусно, нали? – попита Лъки.
– Да, така е. Ти сега от бременността имаш ли желание за някакви определени храни?
– Не. Всичко си е както преди. Все още не съм пращала мъжа ми посред нощ за диня или за
кисели краставички – разсмя се Лъки.
– Значи си много добричка!
– Смяташ, че съм добра, дори след това, което ти разказах?
 – Да, какво толкова си направила? Може и да не е умрял заради твоята клетва – Ана отпи
от виното си. – Ще ти кажа и аз нещо, което не съм казвала на никого, и те моля да си остане
между нас.
– Добре. Едва ли е по-страшно от моето.
– Ами ти прецени... Аз сложих магия в дома на една съседка. Не се занимавам с подобни
неща, дори не знам дали вярвам в тях, както си говорихме преди време. Но намерих в дома си
магия и единственият начин да се спася от нея, беше да я дам на друга жена.
– Как така?
– Помниш ли, когато идва да ме видиш в болницата. Казах ти, че ми се случват доста
странни неща? Като излязох от там, намерих едно малко пакетче върху кухненския шкаф.
Изпуснах го, то се скъса и от него изпадна пирон и други зловещи неща.
– Леле, как не си припаднала, като си го видяла?
– Трябваше да се овладея и да събера всичко много внимателно. Разбрах, че в Харманли
има ходжа, когото наричат „Най-добрия“. Отидох да го потърся, за да ми помогне, но в уречения
ден той не се появи, а дойде майка му. Тя направи ново пакетче, не знам какво има в него, но ми
каза, че трябва да го сложа в дома на друга жена, за да се спася аз. Магията, която намерих в
дома си, беше направена за смърт. Да умра!
– Мислиш ли, че катастрофата и комата имат нещо общо с това?
– Да. И само фактът, че се връщах от Божи гроб, заредена с много положителна енергия, ме
спаси от смъртта. Така си мисля...
Двете се замислиха и доядоха телешкото в чиниите си. Ана изпи последната глътка вино.
– Искаш ли да поръчаме още вино?
– Не. Няма да пия повече.
– А ти попита ли кой ти е направил тази магия?
– Да, първо ми каза, че не трябва да знам, за да не тръгна да отмъщавам. Но после ми
сподели, че е жена с руса коса, от блока, в който живея.
– Ти сети ли се коя е?
– Не мога да бъда сигурна, защото вкъщи са идвали няколко комшийки, но с едната съм по
– близка и е с руса коса.
– Като си по-близка, защо ще ти слага магия тогава?
– И аз не знам. Не можах да се сетя за някаква причина. Не сме се карали, че да иска нещо
да ми отмъщава.
– Значи не си напълно сигурна кой е бил?
– Не.
– А ти на кого я сложи?
– На въпросната комшийка. Без да съм сигурна дали тя ме е поръчала и дали тя е поискала
смъртта ми. Просто така го почувствах и така го направих. Сложих я снощи в дома й.
– Как се чувстваш сега?
– Никак. Ако питаш дали съжалявам – не съжалявам. Дали изпитвам някаква вина – не...
Може би и аз съм вещица!
– А ако тя я намери, значи ли, че и тя ще я даде на някоя друга жена?
– Не знам. Но за всеки случай е хубаво да проверяваме често домовете си.
– Значи вече никой не е в безопасност?
– Никой...

 КРАЙ

Или обратното броене започва...