Annotation

Две сестри. Една изгаряща демонична любов. И жестоко

убийство, което трябва да бъде отмъстено.
Емилия и Витория са стреги — вещици, които живеят сред
хората и практикуват тайно своя занаят. Една нощ Витория
изчезва. Обезобразеното й тяло е открито от Емилия.
Съкрушена от мъка, тя се заклева, че ще намери убиеца на
сестра си. Дори ако се налага да използва черна магия, която е
забранена от поколения.
Така Емилия среща Гняв — демоничния и изгарящо красив
принц на войната и яростта. И неопитните вещици знаят, че не
можеш да се довериш на подобно създание, но за Емилия това
вече няма значение. Защото е готова на всичко, за да отмъсти
за своята сестра. И всяка помощ е добре дошла.
Някой убива млади жени в Сицилия и подготвя ритуал, който
ще разтърси селенията и ще унищожи света. Емилия ще
направи всичко по силите си, за да го спре. Независимо от
цената.

Кери Манискалко — Кралство на прокълнатите

Пролог
Едно
Две
Три
Четири
Пет
Шест
Седем
Осем
Девет
Десет
Единайсет
Дванайсет
Тринайсет
Четиринайсет
Петнайсет
Шестнайсет
Седемнайсет
Осемнайсет
Деветнайсет
Двайсет
Двайсет и едно
Двайсет и две
Двайсет и три
Двайсет и четири
Двайсет и пет
Двайсет и шест
Двайсет и седем
Двайсет и осем
Двайсет и девет
Трийсет
Трийсет и едно
Трийсет и две
Трийсет и три
Трийсет и четири
Трийсет и пет
Трийсет и шест
Трийсет и седем
Трийсет и осем
Трийсет и девет
Четирийсет
Четирийсет и едно
Четирийсет и две
Четирийсет и три
Четирийсет и четири
Четирийсет и пет
Четирийсет и шест
 Четирийсет и седем
Четирийсет и осем
Благодарности
За авторката
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
Кери Манискалко — Кралство на
прокълнатите
Кралство на прокълнатите #1
На баба ми Виктория Мария Нучи и леля ми
Каролине Нучи.
И на прабаба ми и прадядо ми —
емигрирали от Шака, Сицилия, в Америка —
чийто ресторант вдъхнови голяма част от
тази история.

Тази история може и да е измислица, но обичта към

семейството, която ще намерите на страниците й, е съвсем
истинска.

Flectere si nequeo superos,

Acheronta movebo.
… не убедя ли небесните аз,
ще склоня.
Ахеронта Вергилий[1], „Енеида“
Пролог
Отвън вятърът разтърси дървените камбанки и те
издрънчаха предупредително. В далечината вълните се
разбиваха в брега: трескавият шепот на водата се усили, сякаш
морето бе чародей, призоваващ към жестокост. На тази дата —
вече от близо десетилетие — бурята следваше един и същ
порядък. Сега щеше да отекне гръмотевица, по-бърза от
прилива, а мълния щеше да изплющи през безмилостното небе
с пукащи от електричество камшици. Дяволът настояваше за
отплата. Кръвна жертва в замяна на открадната мощ.
Не за пръв път го проклинаха вещици, нито щеше да е за
последен.
От люлеещия се стол близо до огъня нона[2] Мария следеше
зорко близначките, докато напяваха защитните заклинания, на
които ги беше научила, и всяка от тях здраво стискаше
корничело[3] в малкия си юмрук. Тя прогони от ума си поривите
на виещия вятър и се заслуша внимателно в думите, които
Витория и Емилия шепнеха над амулетите с форма на рог,
съсредоточено сведели тъмнокосите си глави.
— В името на земята, луната и камъка благослови това
огнище, благослови този дом.
Това бе началото на осмата им година и баба им се опитваше
да не се тревожи колко бързо растат. Загърна се по-плътно с
шала, неспособна да се предпази от студа в малката кухня. Той
нямаше нищо общо с ниските температури навън. Колкото и да
се опитваше да не обръща внимание, сярата се прокрадваше
през пролуките заедно с ухаещия на плумерия и портокал
ветрец и караше сивеещата й коса, вдигната на тила, да
настръхва. Ако беше жива, собствената й човешка баба щеше
да каже, че това е поличба, и да прекара вечерта на колене в
катедралата, като стиска броеница и отправя молитви към
светците.
Дяволът дебнеше. Или пък някой от прокълнатите му братя.
 Нотка на тревога се промъкна в сърцето на йона бързо и
гладко като някой от ножовете й за обезкостяване и се загнезди
там. Минала бе цяла вечност, откакто прокълнатите са били
видени за последен път. Вече почти никой не говореше за тях,
като се изключеха приказките, целящи да сплашат децата и да
ги накарат да остават в леглата си нощем.
Сега възрастните се присмиваха на старите народни
приказки и почти бяха забравили за седмината принцове, които
владееха ада. Нона Мария никога нямаше да забрави —
легендите за тях бяха прогорени в ума й и я ужасяваха чак до
мозъка на костите. Усети боцкане между раменете, сякаш
среднощните им очи бяха приковани в нея, наблюдавайки от
сенките. Беше само въпрос на време да дойдат да търсят.
Ако вече не бяха започнали. Откраднеш ли от Дявола, няма
как да ти се размине безнаказано.
Отново се съсредоточи върху близначките. Подобно на
бушуващото Тиренско море, тази вечер и у тях се усещаше
безпокойство. Безпокойство, което говореше за задаваща се
незнайна беда. Заклинанията на Витория бяха припрени, а
Емилия се запъваше на своите, мъчейки се да не изостава.
В огъня изпука клонка, бързо последвана от втора. Звукът
напомняше за прекършени кости за гадаене над книгите им със
заклинания: сам по себе си предупреждение. Нона стисна
ръкохватките на люлеещия стол, а кокалчетата й придобиха
цвета на бланшираните бадеми на плота.
— Calmati![4] Не толкова бързо, Витория — скара се тя. — Ще
трябва да го повториш, ако не го правиш както трябва. Нали не
искаш да събираш гробищна пръст сама в тъмното?
За ужас на баба й, Витория не изглеждаше толкова
уплашена, колкото би трябвало. Мисълта да броди сама из
гробището под светлината на пълна луна и в силна буря се
стори съблазнителна на детето. То нацупи устни, а после леко
поклати глава.
Отговори обаче Емилия, като отправи към сестра си
предупредителен поглед.
— Ще внимаваме повече, бабо.
 За да докаже думите си, Емилия вдигна шишенцето светена
вода, което бяха взели от манастира, и го наклони над
амулетите им, като остави върху всеки да изсъска по една капка.
Сребърно и златно. Приношение за равновесие между
светлината и тъмнината. Дар за онова, което бе откраднато
преди толкова много години.
Както горе, така и долу.
Успокоена, нона наблюдаваше края на заклинанието и се
изпълни с облекчение, когато бели искри се надигнаха в
пламъците, преди да се разгорят отново в червено. Още една
година, още една победа. Отново бяха измамили Дявола.
Накрая щеше да настъпи ден, когато заклинанията нямаше да
действат, но нона отказваше да мисли за това сега. Хвърли
поглед към перваза на прозореца и я обзе задоволство при вида
на резените сушен портокал, подредени в равни редици.
Клонки лавандула бяха провесени да съхнат над полицата на
камината, а миниатюрният каменен плот беше покрит както с
брашно, така и с благоуханни билки, които чакаха да бъдат
завързани на спретнати китки. Върбинка, босилек, риган,
магданоз и дафинови листа. Ароматите се смесваха приятно.
Някои бяха за празничната им вечеря, а други — за
заклинанията. Сега, след като ритуалът за защита беше
извършен, можеха да се насладят на храната.
Баба им погледна часовника на полицата: скоро дъщеря й и
зет й щяха да се приберат от семейния ресторант, донасяйки
със себе си смях и топлина.
Независимо от бурите и знаменията, всичко в дома на Ди
Карло щеше да е наред.
Пламъците се уталожиха и Емилия се отпусна назад, като
гризеше ноктите си. Противен навик, от който баба й бе решена
да я отучи. Детето изплю парченце нокът и посегна да го метне
на пода.
— Емилия! — Гласът на баба й отекна силно в малката стая.
Детето се стресна, свали ръка и погледна смутено. — В огъня!
Много добре знаеш, че не бива да оставяш неща за онези, които
упражняват le arti oscure[5].
 — Съжалявам, нона — измънка Емилия. Задъвка устна, а
баба й зачака въпроса, който знаеше, че ще последва. — Ще ни
разкажеш ли пак за тъмните изкуства?
— Или за прокълнатите? — добави Витория, която винаги
слушаше с интерес тези истории. Дори вечер им бе забранено
да изричат подобни имена. — Моля те!
— Не бива да говорим на глас за злокобни неща. Това
поражда беди.
— Това са просто истории, бабо — каза тихо Емилия.
Де да беше вярно. Нона Мария направи защитно заклинание
над сърцето си, като го завърши, целувайки връхчетата на
пръстите си, и издиша шумно. Близначките си размениха
тържествуващи усмивки. Беше невъзможно да скрие легендите
от момичетата, независимо че това пълнеше главите им с мечти
за седемте принцове на ада. Нона се боеше, че придават
твърде романтичен ореол на демоните. Реши, че е най-добре да
им припомни защо трябва да внимават с красивите бездушни
създания.
— Измийте си ръцете и ми помогнете да омеся тестото. Ще
говоря, докато приготвяте тестото за бусиате[6].
Еднаквите им усмивки разсеяха студа, който нона все още
усещаше и който бе довяла бурята със своето предупреждение.
Малките спираловидни макарони, поднасяни с доматено песто,
бяха едно от любимите ястия на момичетата. Щяха да са
доволни, когато открият, че в ледената кутия вече ги чака
сицилианска касата. Макар пандишпановата торта със сладко
сирене рикота да бе великденски специалитет, момичетата
обожаваха да я ядат на рождения си ден.
Въпреки всички предпазни мерки нона не беше сигурна колко
сладост ще остане в живота им, и често ги глезеше. Не че й
трябваше допълнителен подтик да го прави. Обичта на една
баба сама по себе си беше мощна магия.
Емилия свали хаванчето и чукалото от полицата,
съсредоточено изопнала лице, докато събираше зехтина,
чесъна, бадемите, босилека, пекориното и чери доматите за
пестото ала Трапанезе. Витория махна влажния плат от
купчината тесто и започна да навива пастата, както я беше
научила нона. Бяха едва осемгодишни, а вече се справяха в
кухнята. Не бе изненадващо. У дома и в ресторанта на практика
бяха израснали в кухня. Двете надзърнаха изпод гъсти ресници,
а израженията им бяха еднакви маски на очакване.
— Е? — попита нетърпеливо Витория. — Ще ни разкажеш ли
история?
Баба им въздъхна.
— Има седем демонични принцове, но само четирима, от
които семейство Ди Карло трябва да се бои: Гняв, Алчност,
Завист и Гордост. Единият ще копнее за кръвта ви, вторият ще
плени сърцето ви. Третият ще открадне душата ви. А четвъртият
ще отнеме живота ви.
— Прокълнатите — прошепна Витория с почти благоговеен
тон.
— Прокълнатите са принцове демони, бродещи нощем в
търсене на души, които да откраднат за своя крал — Дявола.
Хищни са и неумолими чак докато зората ги прогони —
продължи баба им, полюшвайки се бавно в стола си. Дървото
скърцаше и заглушаваше рева на бурята. Тя кимна към задачите
им, за да е сигурна, че ще спазят своята част от сделката.
Момичетата се заловиха за работа. — Седмината принцове са
толкова покварени от греха, че когато преминават в нашия свят,
не могат да понесат да са на светло и са прокълнати да се
осмеляват да излизат само когато е тъмно. Това било
наказание, наложено от Ла Прима Стрега преди много години.
Много преди човекът да броди по земята.
— Къде е Първата вещица сега? — попита Емилия, а в
гласчето й се промъкна нотка на недоверие. — Защо никой не я
е виждал?
Баба й се замисли внимателно.
— Има си причини. Трябва да ги уважаваме.
— Как изглеждат принцовете демони? — попита Витория,
макар че сигурно вече бе научила тази част наизуст.
— Имат човешка външност, но абаносовите им очи са с
червеникав оттенък, а кожата им е твърда като камък. Каквото и
да правите, никога не бива да говорите с прокълнатите. Ако ги
видите, скрийте се. Привлечете ли вниманието на принц демон,
той няма да се спре пред нищо, за да предяви претенции към
вас. Те са среднощни създания, родени от мрак и лунна
светлина. И се стремят само да унищожават. Пазете сърцата си:
дадете ли им шанс, те ще ги изтръгнат от гърдите ви и ще
изгълтат кръвта ви, докато шурти в нощта.
Независимо че тези мрачни и загадъчни принцове от ада
бяха бездушни създания, които принадлежаха на Дявола и биха
ги убили на мига, близначките бяха очаровани от тях.
Едната — повече от другата, както бе решила съдбата.
— Но как ще разберем, че сме срещнали някого от тях? —
попита Витория. — Ами ако не можем да видим очите им?
Баба им се поколеба. Вече бяха чули толкова много, а се
опасяваше, че ако древното пророчество бе вярно, най-лошото
тепърва предстоеше.
— Просто ще ги познаете.
Отдадена на семейните традиции, нона Мария ги учеше на
магически начини да се крият както от човеците, така и от
среднощните създания. Всяка година на рождения си ден
събираха билки от миниатюрната градина зад дома им и
правеха заклинания за защита.
Носеха амулети, благословени в светена вода, прясно
разкопана гробищна пръст и искрящи лъчи лунна светлина.
Рецитираха думи за защита и никога не говореха за
прокълнатите, когато луната бе пълна. И най-важното: никога не
сваляха амулетите си.
Корничелото на Емилия бе от сребро, а на Витория — от
злато. На момичетата не бе позволено да ги събират, иначе
щеше да се случи нещо ужасно. Според нона щеше да е все
едно да заставиш слънцето и луната да си споделят небето,
обгръщайки света във вечен здрач. Така принцовете на ада
можеха да избягат завинаги от огнения си затвор и да убиват и
крадат душите на невинните, докато човешкият свят се
превърнеше в пепел — като тяхното кошмарно кралство.
 След като близначките погълнаха вечерята и тортата, майка
им и баща им ги целунаха за лека нощ. Утре момичетата щяха
да започнат да помагат в оживената кухня на семейния
ресторант — първото им истинско поднасяне на вечеря. Твърде
развълнувани, за да заспят, Емилия и Витория се кикотеха върху
общия дюшек и замахваха една към друга с амулетите с форма
на рог, наподобяващи мънички приказни мечове, като се
преструваха, че се бият с прокълнатите.
— Когато порасна, искам да бъда зелена вещица — каза по-
късно Емилия, сгушена в прегръдките на сестра си. — Ще
отглеждам всевъзможни билки. И ще си имам собствена
тратория[7]. Ще създавам менюто си от магия и лунна светлина.
Като нона.
— Твоето ще е дори по-хубаво. — Витория я прегърна още
по-здраво за утеха. — Дотогава аз вече ще бъда кралица и ще
се постарая да имаш каквото поискаш.
Една нощ решиха да бъдат смели. Беше изминал близо
месец от осмия им рожден ден и страховитите предупреждения
на нона Мария сякаш бяха изречени преди цял живот. Витория
тикна амулета към сестра си с решително изражение.
— Ето — нареди, — вземи го.
Емилия се поколеба само минута, преди да стисне златния
рог в дланта си.
Блещукаща лавандулово черна светлина избухна от
амулетите им и така стресна Емилия, че тя изпусна колието на
сестра си. Витория ловко го закопча обратно на мястото му с
разширени кафяви очи, докато блещукащата светлина бавно
избледня. Двете момичета мълчаха. Не бяха сигурни дали от
страх, или от опиянение. Емилия сви и отпусна ръка, опитвайки
се да прогони боцкащото усещане като от миниатюрни иглички,
което пълзеше под кожата й. Витория я наблюдаваше, а лицето
й бе скрито в сянка.
Наблизо към луната извиси вой хрътка от ада, макар че по-
късно щяха да убедят себе си, че е бил само вятърът, свистящ
из тесните улици на квартала им. Никога не казаха на никого
какво са направили, и никога не говореха за странната
мастилено-пурпурна светлина.
Дори помежду си. И особено с нона Мария.
Понеже се преструваха, че инцидентът не се е случил,
Емилия не каза на сестра си, че е била безвъзвратно променена
— от онази вечер нататък всеки път, щом хванеше своето
корничело и се съсредоточеше, виждаше онова, което наричаше
лучикаре. Слабо проблясване или аура около човек.
Единствените изключения бяха самата тя и близначката й.
Ако Витория също притежаваше този нов талант, тя така и не
го призна. Това бе първата от много тайни, които сестрите щяха
да пазят една от друга. И щеше да се окаже смъртоносна за
едната.
Едно
Десет години по-късно

Нона Мария търчеше възбудено из кухнята, сякаш бе

изгълтала всяка капка еспресо в ресторанта ни. Беше направо
обезумяла. Близначката ми закъсняваше за поднасянето на
вечерята и баба приемаше това като съдбовна поличба,
особено понеже Витория беше навън вечерта преди свещен
празник. Да не дава богинята.
Фактът, че луната беше не само пълна, а и в противен нюанс
на жълтото, караше нона да мърмори онези предупреждения,
които обикновено принуждаваха баща ми да залости вратите. За
щастие, той и вуйчо Нино бяха в трапезарията с леденостудена
бутилка лимончело и наливаха обичайните питиета след вечеря
за клиентите ни. Никой не си тръгваше от „Море и лоза“, без да
опита десертния ликьор и да почувства пълното задоволство и
блаженство, които идваха след едно хубаво ядене.
— Подигравайте ми се, колкото искате, но не е безопасно.
Демони бродят по улиците и търсят души, които да отмъкнат. —
Нона режеше на ситно скилидки чесън за скаридите, а ножът й
летеше по протритата дъска за рязане. Ако не внимаваше,
щеше да се прости с някой пръст. — Сестра ти постъпва
лекомислено, като излиза навън. — Спря и моментално измести
вниманието си към малкия амулет с форма на рог на врата ми.
Бръчки на тревога прорязаха дълбока пътека около очите и
устата й — Видя ли дали носи корничелото си, Емилия?
Не си дадох труд да отвърна. Никога не си сваляхме
амулетите, дори докато се къпехме. Сестра ми нарушаваше
всички правила с изключение на това. Особено след случилото
се, когато бяхме на осем… Затворих очи за миг, заставяйки
спомена да се махне. Нона още не знаеше за това лучикаре,
което виждах да блещука около човеците, докато държах
амулета си, и се надявах никога да не узнае.
 — Мамо, моля те. — Майка ми вдигна поглед към тавана,
сякаш богинята на небето можеше да изпрати отговор на
молитвите й под формата на мълния. Не бях сигурна дали
мълнията бе предназначена за нона, или за майка ми. — Да
приключим с поднасянето на вечерята, преди да се тревожим за
прокълнатите. В момента имаме по-належащи проблеми. —
Кимна към тигана за соте. — Чесънът започва да загаря.
Нона промърмори нещо, което подозрително звучеше като:
„Така ще стане и с душите им в ада, ако не ги спасим, Николета“,
а аз прехапах устна, за да сдържа усмивката си.
— Нещо ужасно се е объркало, чувствам го в костите си. Ако
Витория не си дойде скоро, сама ще тръгна да я търся.
Прокълнатите няма да посмеят да откраднат душата й, когато е
близо до мен. — Нона стовари сатъра върху една нищо
неподозираща скумрия и главата на рибата се пльосна върху
варовиковия под.
Въздъхнах. Можехме да я използваме да приготвим рибена
чорба. Нона наистина се впрягаше твърде много. Именно тя ни
учеше колко ценно е да се използва всяка част от животното.
Костите обаче можеха да се използват само за бульон, не за
заклинания. Поне такива бяха правилата за нас, семейство Ди
Карло. Le arti oscure бяха строго забранени. Прибрах рибешката
глава в една купичка, та по-късно да я дам на уличните котки, и
прогоних мислите за черните изкуства.
Налях охладено вино за нона и добавих резенчета портокал
и захаросани кори, за да го подсладя. След малко кондензирани
капчици разцъфнаха като утринна роса по стъклото. В Палермо
беше средата на юли, което означаваше, че нощем въздухът бе
задушен, въпреки че прозорците бяха отворени, за да примамят
малко ветрец.
Сега в кухнята беше особено горещо, макар че дори през по-
студените месеци още носех дългата си коса вдигната заради
засилващата се горещина от огньовете в пещите ни.
„Море и лоза“, семейната гостилница на Ди Карло, беше
прочута из цяла Сицилия заради греховно вкусната ни храна.
Всяка вечер масите бяха претъпкани с гладни клиенти, всички
чакащи да се угостят с бабините рецепти. В късните следобеди
се проточваха опашки, независимо какво беше времето. Баба
казваше, че тайната й е в простите съставки заедно с мъничко
магия. И двете твърдения бяха верни.
— Заповядай, нона. — Не биваше да използваме магия
извън къщи, но аз прошепнах бързо заклинание и с помощта на
кондензираните капки, които се стичаха по камъка, плъзнах
питието по плота пред нея. Тя спря да се тревожи точно колкото
да отпие от сладкото червено вино. Майка ми оформи с устни
„благодаря“, докато баба беше с гръб към нас, и аз се ухилих.
Не бях сигурна защо нона е толкова възбудена тази вечер.
През последните няколко седмици — като се започна някъде
около осемнайсетия ни рожден ден — близначката ми
пропускаше доста сервирания на вечерята и се промъкваше у
дома много след залез — с поруменели бронзови бузи и
светнали тъмни очи. У нея имаше нещо различно. И силно
подозирах, че се дължи на един определен млад продавач на
пазара.
Доменико Нучи-младши.
Бях надзърнала крадешком в дневника й и бях видяла името
му, надраскано в полетата, преди да ме завладее вина и да го
пъхна обратно под дъската на пода, където го беше скрила. Още
деляхме една стая, на втория етаж на малкия ни претъпкан дом,
така че, за щастие, тя не забеляза, че съм душила наоколо.
— Витория е добре, нона. — Подадох й малко пресен
магданоз да гарнира скаридите. — Казах ти, че флиртува с
момчето на Нучи, което продава аранчини[8] на семейната сергия
недалече от замъка. Сигурна съм, че тази вечер е зает с
празничните приготовления. Бас държа, че тя раздава пържени
оризови топки на всеки, който е попрекалил с почерпката.
Трябва им нещо, за да неутрализират всичкото онова вино за
причастие. — Намигнах, ала страхът на баба не се уталожи.
Пуснах остатъка от магданоза и я притиснах към себе си. —
Никой демон няма да открадне душата й или да изяде сърцето
й, обещавам. Скоро ще е тук.
 — Надявам се, че някой ден ще приемеш знаците от
богините сериозно, бамбина[9].
Може би някой ден. Но цял живот бях слушала истории за
демони принцове с червени очи, а още не бях срещнала такъв.
Не се тревожех особено, че сега нещата внезапно ще се
променят. Където и да бяха отишли прокълнатите, изглежда, че
беше за постоянно. Боях се от тях толкова, колкото се тревожех,
че измрелите динозаври внезапно ще възкръснат и ще
превземат Палермо. Оставих нона да се занимава със
скаридите и се усмихнах, когато сред звуците на кълцащите
ножове и разбъркващите лъжици се прокрадна музика. Това
беше любимият ми вид симфония — онази, която ми
позволяваше да се съсредоточа изцяло върху радостта от
творенето.
Вдъхнах аромата на чесън и масло.
Готвенето беше съчетание от магия и музика. Разбиването на
черупките, съскането на панчета при пускането в горещ тиган,
металическият звън на тел, удряща се в купа, дори ритмичните
удари на сатър по дървена дъска за рязане. Обожавах всяка
част от това да бъда в една кухня със семейството ми. Не можех
да си представя по-съвършен начин да прекарам вечерта.
„Море и лоза“ беше моето бъдеще и то обещаваше да бъде
изпълнено с любов и светлина. Особено ако спестях достатъчно
пари да купя съседната сграда и да разширя семейния бизнес.
Експериментирах с нови вкусове от цяла Италия и исках някой
ден да създам собствено меню.
Майка ми бъбреше, докато оформяше марципанови плодове:
— Доменико е свястно момче. От него ще излезе добра
партия за Витория. Майка му винаги е любезна.
Нона рязко вдигна във въздуха набрашнена ръка и я
размаха, сякаш представата за годеж с някой Нучи вонеше по-
силно и от улиците на близкия рибен пазар.
— Ба! Прекалено млада е да се тревожи за женитба. А и той
не е сицилианец.
Двете с мама поклатихме глава. Имах чувството, че
тосканските му корени нямат много общо с неодобрението на
нона. Ако зависеше от нея, щяхме да живеем в дома на
предците ни — в малкия ни квартал в Палермо, — докато
костите ни станат на прах. Според нона никой друг не можеше
да бди над нас така добре като нея. Особено пък някакво си
обикновено човешко момче. Доменико не бе дете на вещица
като баща ми и следователно нона не смяташе, че някога можем
да му поверим напълно тайната си.
— Роден е тук. Майка му е оттук. Напълно сигурна съм, че
това го прави сицилианец — възразих. — Стига си се цупила. Не
подхожда на сладък човек като теб.
Тя изсумтя, пренебрегвайки очебийния ми опит да я омая.
Упорита като муле, както би казал дядо. Тя вдигна украсената си
с резба дървена лъжица и я насочи към мен.
— Сардините излязоха сами на брега. Чайките не са ги
докоснали. Знаеш ли какво значи това? Значи, че не са глупави.
Дяволът разбунва моретата и те не искат да имат нищо общо с
даровете му.
— Мамо — изпъшка майка ми и остави бадемовата паста. —
Снощи в скалите се разби кораб, който пренасяше керосин.
Горивото уби рибите, а не Дяволът.
Нона стрелна майка ми с поглед, който би повалил по-слаби
души на колене.
— Знаеш не по-зле от мен, че това е знак, че са се появили
прокълнатите, Николета. Дошли са да вземат своето. Чу за
телата. Моментът съвпадна с предсказаното. И това ли е
съвпадение?
— Тела ли? — Гласът ми се повиши с няколко октави. — За
какво говориш?
Нона решително затвори уста. Майка ми рязко обърна глава,
отново забравила за марципана. Двете си размениха толкова
дълбок и многозначителен поглед, че по гръбнака ми
пропълзяха тръпки.
— Какви тела? — настоях. — Какво е било предсказано?
В ресторанта беше по-оживено от обичайното, докато се
готвехме за наплива от хора, които щяха да дойдат за празника
утре, и от дни слушах клюки на пазара. Не бях чула нищо за
тела.
Майка ми отправи към баба поглед, който казваше: „Ти
започна това, ти го довърши“, и отново се зае да оформя
бонбоните. Нона се настани на един стол близо до прозореца,
стиснала здраво виното си. Ветрец отвя потискащата горещина.
Миглите й изпърхаха и очите й се затвориха, сякаш го попиваше.
Изглеждаше изтощена. Каквото и да ставаше, беше лошо.
— Нона? Моля те. Какво е станало?
— Миналата седмица са били убити две момичета. Едно в
Шака. И едно тук. В Палермо.
Шака — малък пристанищен град срещу Средиземно море —
беше почти точно на юг от нас. Беше малък скъпоценен камък
на остров, пълен с прелестни гледки. Не можех да си представя
убийство там. Което беше нелепо, защото смъртта не правеше
разлика между рая и ада.
— Това е ужасно. — Оставих ножа, пулсът ми препускаше.
Погледнах баба. — Те… човешки момичета ли са били?
Тъжното изражение на нона казваше всичко. Streghe.
[10]
Преглътнах мъчително. Нищо чудно, че все говореше как
прокълнатите се завръщат. Представяше си някоя от нас
захвърлена на улицата, душите ни — изтезавани от демони в
ада, докато кръвта ни се просмуква през пукнатините в камъка и
подсилва магията на земята. Потръпнах въпреки потта, избила
на мънистени капки по челото ми. Не знаех как да тълкувам
убийствата.
Нона често ме кореше, че съм твърде скептична, ала аз все
още не бях убедена, че са виновни прокълнатите. Според
старите легенди прокълнатите бяха изпратени да се пазарят и
да събират души за Дявола, а не да убиват. Пък и никой не ги бе
виждал да бродят из нашия свят поне от сто години.
Човеците обаче постоянно се убиваха помежду си и
определено ни нападаха, когато заподозрат какви сме.
Миналата седмица до нас достигнаха слухове за нова шайка
ловци на strega, но не бяхме видели доказателства за тях. Ала
сега… ако избиваха вещици, бях по-склонна да смятам, че
вината е на ревностни човеци. Което значеше, че трябва още
повече да внимаваме да не ни разкрият. Повече никакви прости
заклинания на места, където можеше да ни видят. Аз
обикновено бях доста предпазлива, ала не и сестра ми.
Любимата й форма на криене беше да не се крие изобщо.
Може би нона се тревожеше с право.
— Какво искаше да кажеш с това, че прокълнатите идват да
приберат своето? — попитах. — Или че е предсказано?
Нона не изглеждаше доволна от посоката на въпросите ми,
но видя решителността в очите ми и разбра, че ще продължа да
питам.
— Има истории — въздъхна тя, — според които
прокълнатите ще се връщат в Сицилия на всеки няколко
седмици, считано от сега, за да търсят нещо, откраднато от
Дявола.
Това беше нова легенда.
— Какво е откраднато?
Майка ми застина неподвижно, преди отново да започне да
оформя марципана. Нона отпи предпазливо от виното си и се
взря в него, сякаш можеше да разгадае бъдещето в късчетата
плодове, които се носеха на повърхността.
— Кръвен дълг.
Вдигнах вежди. Това изобщо не звучеше злокобно. Преди да
успея да продължа с разпита, някой потропа на страничната
врата, откъдето внасяхме продуктите. Над бъбренето в малката
трапезария баща ми извика на вуйчо Нино да забавлява гостите
за вечеря. По коридора глухо отекнаха стъпки и вратата се
отвори със скърцане.
— Buonasera[11], синьоре Ди Карло. Емилия тук ли е?
Разпознах плътния глас и разбрах за какво е дошъл.
Имаше само една причина Антонио Виченцу Бернардо, най-
новият член на свещеното братство, да ме посещава тук.
Близкият манастир разчиташе силно на дарения и милостиня,
така че един-два пъти месечно им приготвях вечеря от името на
семейния ни ресторант.
 Нона вече клатеше глава, когато избърсах ръце в една кърпа
и сложих престилката си на плота. Пригладих предницата на
тъмните си поли и леко потръпнах при вида на брашното,
разпръснато по корсажа ми. Приличах на кралица на пепелта и
вероятно вонях на чесън.
Преглътнах една въздишка. На осемнайсет и романтично
обречена завинаги.
— Емилия… моля те.
— Нона, по улиците вече има цели тълпи от хора, които се
настройват за утрешния празник. Обещавам, че няма да се
отклонявам от главния път, ще приготвя вечерята бързо и на
връщане ще взема Витория. Двете ще сме си у дома, преди да
се усетиш.
— Не. — Нона беше станала от стола си и като избягала
кокошчица ме буташе назад към плота и изоставената дъска за
рязане. — Не трябва да излизаш оттук, Емилия. Не и тази
вечер. — Стисна собственото си корничело с умолително
изражение. — Нека вместо това някой друг дари храна, иначе
ще се присъединиш към мъртвите в манастира.
— Мамо! — сгълча я майка ми. — Какви ги говориш!
— Не се тревожи, нона — казах. — Нямам намерение да
умирам още много, много дълго.
Целунах баба, после грабнах недооформено парче марципан
от блюдото, над което работеше майка ми, и го пъхнах в устата
си. Докато дъвчех, напълних една кошница с домати, пресен
босилек, домашна моцарела, чесън, зехтин, и шишенце гъст
балсамов оцет, който вуйчо Нино донесе от неотдавнашното си
пътуване до Модена. Не беше традиционен, но аз
експериментирах и обожавах вкуса на ястие, леко напръскано с
оцет.
Добавих буркан сол и самун хляб с дебела кора, който
изпекохме по-рано, а после бързо се измъкнах от кухнята, преди
да ме въвлекат в нов спор.
Усмихнах се топло на брат Антонио, надявайки се, че не чува
как отзад баба упреква него и целия манастир. Беше млад и
красив като за член на братството — само три години по-
възрастен от Витория и мен. Очите му бяха с цвета на разтопен
шоколад, а на устните му винаги играеше лека усмивка. Беше
израсъл в съседство с нас и преди си мечтаех някой ден да се
омъжа за него. Толкова по-зле, че се беше обрекъл на
целомъдрие: бях сигурна, че половината Кралство Италия
нямаше да има нищо против да целуне плътните му устни. В
това число и аз.
— Buonasera, брат Антонио. — Вдигнах кошницата с
продукти, без да обръщам внимание колко странно бе да го
наричам „брат“, когато имах някои много несестрински помисли
по отношение на него. — Отново експериментирам и тази вечер
ще приготвя за братството нещо като съчетание между капрезе
и брушета. Това подходящо ли звучи?
Заради него се надявах да е така. Беше бързо и лесно и
въпреки че хлябът беше по-вкусен, посипан със зехтин и леко
препечен, за приготвянето му не беше нужен огън.
— Звучи божествено, Емилия. И моля те, наричай ме
Антонио. Между стари приятели няма нужда от
официалности. — Кимна ми свенливо. — Косата ти изглежда
прекрасно.
— Grazie. — Вдигнах ръка и леко докоснах едно цвете.
Когато бяхме по-малки, започнах да нося в косата си
портокалови цветчета и плумерия, за да се отличавам от
близначката ми. Напомних си, че сега Антонио бе обвързан с
Всемогъщия Бог и не флиртуваше с мен.
Независимо колко ми се искаше понякога да е иначе.
Докато той старателно пренебрегна тенекиения звук от
тенджера, ударила се в каменния под, аз вътрешно потръпнах.
Можех само да предполагам какво ще е следващото, което нона
ще метне.
— Повечето братя ще се върнат в манастира чак по-късно —
каза той, — но мога да помогна, ако искаш.
Истерията на нона се усили. Той беше така любезен да се
престори, че не чува мрачните й предупреждения за демони,
които убиват млади жени в Сицилия и крадат душите им.
Отправих му най-подкупващата си усмивка, надявайки се да не
изглежда като гримаса.
— Това много би ми харесало.
Вниманието му се отклони от мен, когато виковете на нона
стигнаха до нас, и на челото му се появи мъничка гънка. Тя
обикновено внимаваше в близост до клиентите, но започнеше
ли да крещи за черните изкуства и защитните заклинания
някъде, където той може да я чуе, оживеният ни семеен
ресторант щеше да бъде съсипан.
Ако имаше нещо, от което човеците се бояха толкова,
колкото и от прокълнатите, това бяха вещиците.
Две
Когато влязохме в манастира, не мислех за Дявола. Или за
прокълнатите демонични похитители на души, за които нона се
кълнеше, че отново бродят по земята. И макар че Антонио
безспорно имаше приятен вид, не се разсейвах от леката
извивка на устата му. Или от кичура кестенява коса, който
падаше на челото му всеки път, щом ми хвърлеше поглед, а
после бързо отместеше очи.
Мислех не за какво да е, а за зехтин.
По някаква причина в коридора се носеше лек мирис на
прегоряла мащерка, което ме накара да се зачудя какъв ли вкус
ще има напоената със зехтин мащерка, леко поръсена върху
кростини. Отново се отдадох на блянове за собствения ми
ресторант — за менюто, което щях да усъвършенствам. От
кростините щеше да излезе страхотно антипасто. Щях да покрия
препеченото хлебче с нарязани гъби, сотирани с малко масло,
чесън и няколко капки бяло вино. Може би дори щях да поръся
малко пекорино и магданоз, за да уравновеся ароматите…
Влязохме в помещението, където държаха кухненските
запаси, и аз скътах тези мисли в списъка с рецепти в ума си и се
съсредоточих върху настоящата задача. Взех от шкафа две
дъски за рязане и голяма купа и подредих всичко върху
миниатюрната маса.
— Аз ще нарежа на кубчета доматите, а ти нарежи
моцарелата.
— Както наредите, синьорина. — И двамата бръкнахме в
кошницата, която бях донесла, и пръстите на Антонио леко
докоснаха моите. Бързо издърпах доматите и се престорих, че
през тялото ми не бе преминала лека тръпка при неочаквания
допир.
Да готвя сама с Антонио — в затъмнено помещение в почти
забравена част от сградата — не беше лош начин да си
прекарвам времето. Ако не бе отдал живота си на Бог, това
можеше да е началото на нещо между нас.
Сега, без той да знае, бяхме врагове.
Той принадлежеше на църквата, а аз бях вещица. И то не
просто човешка strega, която използва простонародна магия
против уроки и се моли на католически светци. Семейството ми
беше нещо друго, нещо не напълно човешко. Бояха се от силата
ни, не я уважаваха. Заедно с още дванайсет семейства на
вещици, които живееха тайно в Палермо, ние бяхме истински
дъщери на Луната. Потомки на истинска богиня. Из острова бяха
пръснати още семейства, но заради безопасността на всички не
общувахме помежду си.
Нашата магия бе особена. Макар да се предаваше само по
майчина линия, тя не се проявяваше у всички жени. Майка ми,
родена от вещица, не притежаваше никакви свръхестествени
способности. Освен ако не се броят печивата й, а аз напълно
вярвах, че се броят. Само някой, благословен от богинята,
можеше да сътвори такива десерти.
В някакъв момент бе имало съвет, съставен от най-
възрастните членове на всяко семейство на вещица. Нона била
главатарката на Палермо, но сборището се разпуснало скоро
след като сме се родили ние с Витория. Историите по
отношение на точната причина за разпадането на сборището
бяха малко неясни, но доколкото разбирах, старата София
Санторини прибягнала до черна магия, нещо много се объркало
и съзнанието й се разпокъсало. Някои казваха, че използвала
човешки череп в един сеанс за предсказване на бъдещето.
Други твърдяха, че било черно огледало. Всички бяха
единодушни относно крайния резултат: сега умът й бе хванат в
капан между световете.
Човеците станали подозрителни към онова, което
определили като внезапна лудост. Последвали мълви за дявола.
Скоро след това за истинските вещици в нашия свят станало
твърде опасно да се срещат, дори тайно. Така че тринайсетте
семейства от Палермо приели строг кодекс на мълчание и
станали потайни.
 Хората имаха странния навик да винят дявола за нещата,
които не им харесват. Беше странно, че ни наричаха „зли“,
когато всъщност човеците бяха тези, на които им харесваше да
ни гледат как горим.
— Е, като изключим, че в града ни нахлуват демони, как си
иначе? — Антонио дори не се опита да скрие усмивката си. —
Хубаво, че член на светото братство бди над треперещата ти
душа.
— Ужасен си.
— Вярно е, но не го мислиш наистина. — Тъмните му очи
проблеснаха закачливо, когато с пламнало лице го замерих с
кубче домат. Избегна го с лекота. — Или поне се надявам да не
го мислиш.
— Никога няма да кажа. — Насочих вниманието си към
кръглия сочен домат, който режех на кубчета. Веднъж, когато
бяхме по-малки, му бях приложила заклинание за истина, за да
разбера дали отвръща на чувствата ми. За огромна моя радост,
той бе откликнал и имах чувството, че целият свят ликува от
откритието. Когато казах на нона какво съм направила, тя ме
накара да търкам сама кухнята от горе до долу в продължение
на месец.
Не беше точно реакцията, която очаквах.
Нона каза, че заклинанията за истина — макар да не са
изрично част от черните изкуства — никога не бива да се
използват върху човеци, защото спадат към Il Proibito[12].
Забранените бяха малко, но имаха тежки последици.
Свободната воля беше един от най-основните закони на
природата в този свят, отвъд представите за бяла или черна
магия, и никога не биваше да се използва лекомислено, поради
което заклинанията за истина бяха забранени. Баба използваше
старата София Санторини като предупреждение всеки път, щом
оспорехме строгите й правила.
Не всяка вещица в нашата общност обаче споделяше
възгледите на нона. Когато сборището се разпуснало, някои
семейства — като това на приятелката ми Клаудия — открито се
обърнали към черните изкуства. Вярвали, че магията си е магия
и може — и е редно — да се използва всеки път, щом някоя
вещица поиска да я използва. Кръв, кости: хората, които
практикуваха черни изкуства, казваха, че няма неподходящи
инструменти. Витория се опита да изтъкне тази логика пред
нона, когато бяхме на петнайсет, и в крайна сметка се наложи да
чисти тоалетната цяла седмица.
— Смяташ ли утре да се измъкнеш тайно от ресторанта, за
да празнуваш? — Антонио свърши с рязането на моцарелата на
кубчета и прилежно започна да кълца пресен босилек.
— Може би — зависи колко клиенти имаме и колко късно ще
стане. Честно казано, може просто да си отида у дома и да
пробвам няколко нови рецепти или да чета.
— Ах. Такава благочестива млада жена, четяща Добрата
книга.
— Мхм. — Усмихнах се, свела поглед към дъската за рязане.
Романът, който бях преполовила, наистина беше добра книга,
просто не беше въпросната Добра книга. Въздържах се да му
кажа за последната прочетена глава — онази, в която героят
изразяваше любовта си по множество цветисти и зашеметяващи
във физическо отношение начини. Предполагах, че технически
погледнато, издръжливостта му може да се нарече чудодейна.
Със сигурност бях започнала да вярвам в невъзможните
очаквания. — Планирате ли някакви забавления с братството?
— Забавлението е нещо субективно. Вероятно ще сме
някъде близо до платформата и ще правим много сериозни и
свети неща.
Не се и съмнявах. Когато майката на Антонио почина
внезапно миналото лято, той бе изненадал всички, като напусна
дома си и започна религиозния си живот. Съсредоточаването
върху строги правила му помогна в скръбта. Вече беше много
по-добре и се радвах за него, макар това да означаваше, че не
ни е писано да сме заедно.
— Ето. — Подадох му самуна хляб. — Ти го нарежи, а аз ще
овкуся храната.
Прехвърлих нарязаните на кубчета домати в купа и изсипах
при тях моцарелата и босилека. В бърза последователност
добавих малко зехтин, кълцан чесън и щипка морска сол. Тъй
като хлябът не беше препечен, а и братята така или иначе
нямаше да ядат веднага, добавих мъничко от балсамовия оцет и
разбърках всичко заедно. Не беше точно видът, който бих
избрала, но беше по-важно храната да е добра на вкус и да не
допусна хлябът да подгизне.
— Как беше пътуването? — попитах. — Чух, че се наложило
да потушаваш слухове за метаморфозиращи същества.
— Ах, да, еретиците, които дойдоха тук от област Фриули
след Инквизицията, разказват някои интересни истории.
Могъщите воини — чиито духове напускат телата им в
животинска форма, за да защитават посевите от зложелателни
духове — наистина са се върнали. — Изсумтя. — Поне тази
история ни разказаха в селото, където ме пратиха. Убедени са,
че има събрание на духове, където някаква богиня ги учи как да
се предпазват от злото. Трудно е да пречупиш старите
вярвания. — Той срещна погледа ми и в очите му се зароди
огромно безпокойство. — Баба ти не е единствената, която
мисли, че демоните са тук.
— Аз…
В коридора прозвуча глас, който беше толкова тих, че не
различих ясно думите. Антонио вдигна пръст към устните си.
Човекът, който и да беше той, проговори отново — този път
малко по-високо. Все още не можех да разбера какво казва, но
не звучеше приятелски настроен. Опипом затърсих нож.
Закачулена фигура пристъпи в стаята от сенките и бавно
протегна ръце към нас.
— Езичнициии.
По тялото ми като армия неживи полазиха тръпки. Виковете
на нона за демоните бяха изместени от истинския ми страх от
ловците на вещици. Бяха ме намерили. И беше невъзможно да
използвам магия пред тях или пред Антонио, без да се издам.
Отскочих назад толкова бързо, че се препънах в полите си и
се блъснах в кошницата с продукти. На земята издрънчаха
прибори. Бутилката със специалния ми балсамов оцет се разби.
 Антонио стисна дървена броеница, която беше скрита под
одеждите му, и пристъпи напред, изпречвайки се между мен и
натрапника.
— В името на Иисус Христос, нареждам ти да си отидеш,
демоне.
Изведнъж фигурата се преви надве и… се изкикоти. Ужасът
спря да се разлива из тялото ми и бързо беше заместен от гняв.
Оттласнах се от стената и погледнах сърдито.
— Витория.
Близначката ми спря да се смее и отметна качулката.
— Не ми обръщай внимание. Отново си представям
изражението ти и втория път е дори по-смешно.
Антонио бавно се отмести, като се взираше намръщено в
бъркотията от стъкло и оцет. Поех си дълбоко дъх и бавно
преброих до десет.
— Не беше забавно. И заради теб счупих шишето с
балсамовия оцет.
Витория сепнато се обърна към пръснатите по пода парчета
стъкло.
— О, Емилия. Наистина съжалявам. — Прекоси малкото
помещение и ме притисна към себе си в силна прегръдка. —
Когато се приберем у дома, можеш за отмъщение да счупиш
флакона с любимия ми парфюм от градински чай и лавандула.
Въздъхнах продължително. Знаех, че искрено го мисли: на
драго сърце щеше да ми връчи флакона и да ме гледа как го
разбивам на парченца, ала аз никога не бих избрала да си
отмъщавам.
— Вместо това ще се задоволя с една чаша от коктейла с
лимончело и вино, който приготвяш.
— Ще направя цяла кана. — Целуна ме шумно по всяка буза,
после кимна на Антонио. — Много сте заплашителен с всичките
тези призиви към Бог, брат Антонио. Ако бях демон, сигурна съм,
че определено щях да бъда прокудена обратно в ада.
— Следващия път ще размахам светена вода. За да изгоря
Дявола и да го прогоня от теб.
 — Хмм. Може да се наложи да донесете цяла кана, за да се
получи, особено ако го призова тук.
Той поклати глава, после се обърна към мен.
— Трябва да тръгвам. Братството се нуждае от помощта ми,
за да се подготвим за утре. Не се тревожи за разлетия оцет —
по-късно ще се върна да го почистя. Благодаря отново за
храната, Емилия. След празненството ще попътувам известно
време, за да разсея още суеверни слухове, но се надявам да те
видя, когато се върна.
Едва бе излязъл от помещението, когато глупавата ми сестра
затанцува, като се преструваше, че целува страстно някого —
можех само да предполагам, че е Антонио.
— О, Емилия, надявам се да те видя, когато се върна. За
предпочитане — гола, в леглото ми, крещейки Божието име.
— Престани! — Пернах я, засрамена. — Сигурно още може
да те чуе!
— Хубаво. — Тя разкърши многозначително бедра. — Може
би това ще му даде някои идеи. Не е твърде късно да напусне
братството. Няма закон или указ, който да гласи, че веднъж
ръкоположен, трябва да остане завинаги. Има множество по-
интересни начини един мъж да открие религията. Навярно
можеш да се изкъпеш в светена вода и да му покажеш.
— Говориш невероятно богохулно.
— А ти си червена като череша. Защо не му кажеш какво
изпитваш? Или може би трябва просто да го целунеш. Ако се
съди по начина, по който те гледа, съмнявам се, че ще има нещо
против. Пък и в най-лошия случай ще се впусне в поетични
излияния за религиозния си орден и ще се наложи да го удушиш
с броеницата му.
— Хайде, Венера. Стига толкова сватосване за един ден.
Сграбчих я за ръката и излязох забързано от стаята,
изпълнена с облекчение, че намирам коридора празен.
Никакъв Антонио. Или който и да е друг член на светото
братство. Слава на богинята. Втурнахме се по сенчестите
коридори и не спряхме да тичаме, докато манастирът не се
превърна в петънце в нощта.
 В уютната ни кухня у дома Витория събра червени
портокали, лимончело, червено вино и бутилка просеко. Гледах
от къта за готвене как методично смеси всичко в кана. Чаша от
едно, няколко капки от друго, няколко захаросани кори от
плодове — магията й блестеше най-ярко в отварите и
парфюмите и често се прехвърляше върху напитките. Това беше
един от малкото случаи, в които бе напълно сериозна, и обичах
да я гледам как потъва в неподправено щастие.
Докато режеше портокалите, устата ми се напълни със
слюнка. До този момент това беше любимото ми питие —
Витория се бе вдъхновила от сангрията, която в последните
години бе станала доста популярна и във Франция и Англия.
Някои английски семейства, преместили се в Палермо,
донесоха рецептите със себе си, допълвайки и бездруго
еклектичната ни история. Нона казваше, че испанците всъщност
били повлияни от вид вино с подправки в Древен Рим, наречено
„хипокрас“. Независимо откъде произхождаше, просто обожавах
вкуса на портокалов сок, смесен с виното, и пенливите
мехурчета от просекото.
Витория потопи лъжица в сместа, разбърка енергично, после
я опита, преди да ми налее щедра доза. Грабна бутилката
лимончело и махна към стълбите.
— Побързай, Емилия, преди някой да се събуди.
— Къде беше по-рано? — Тихо затворих след нас вратата на
спалнята. — Още малко и стига да можеше, нона щеше да
изразходи всичкия ни зехтин, за да види дали злото е нахълтало
в „Море и лоза“, а вероятно и в останалата част от острова.
Витория се тръшна на дюшека с бутилка лимончело в ръка и
се ухили.
— Призовавах Дявола. Една древна книга ми нашепна
тайните си и реших да го взема за съпруг. Бих те поканила на
сватбата, но съм напълно сигурна, че церемонията се провежда
в ада.
Погледнах я остро. Ако не искаше да ми каже истината,
хубаво. Можеше да си мълчи за тайния си романс с Доменико
колкото й се иска.
 — Трябва да спреш да привличаш толкова много внимание
върху себе си.
— Или какво? Прокълнатите ще дойдат и ще откраднат
душата ми? Може би просто ще им я продам.
— Или пък нещата ще свършат зле за семейството ни.
Миналата седмица са били убити две момичета. И двете са били
вещици. Антонио каза, че хората в последния град, който
посетил, говорели за метаморфозиращи същества. Сега не е
моментът да пускаш шеги за Дявола. Знаеш какви стават
човеците. Първо заговарят за метаморфозиращи същества,
после за демони, а накрая е само въпрос на време да се
прицелят във вещиците.
— Знам. — Витория преглътна мъчително и отмести поглед.
Отворих уста да попитам какво правеше в манастира, но когато
се обърна отново, погледът й искреше дяволито. — И така. Да
си пила специално вино или спиртни напитки напоследък?
Зарязах разпита.
„Специално вино или спиртни напитки“ беше кодовото й
название за „свръхестествено вещерско усещане“. Често си
служеше с кодове, за да обсъжда теми, които искахме да скрием
от човеци или любопитни баби. Сгуших се във възглавницата и
вдигнах колене към брадичката си. Преди да разкажа историята
си, прошепнах заклинание за тишина, за да прикрия гласовете
ни.
— Ами онази нощ ми се присъни призрак…
— Чакай! — Витория остави лимончелото и грабна дневника
си, перодръжката и приготвена мастилница. — Разкажи ми
всичко. До последната подробност. Как изглеждаше призракът?
Видя ли блещукащо очертание или сянка, или беше по-скоро
усещане? Заговори ли те? Кога стана това — веднага щом заспа
или по-късно през нощта?
— Беше по-скоро сутринта. Отначало си помислих, че съм
будна.
Отпих от питието си и й разказах за странния сън — за
безтелесния глас, който шепнеше толкова тихо, че не чувах
нищо друго освен онова, което звучеше като безсмисления език
на сънищата — смятайки, че е само плод на твърде живото ми
въображение, а не първите признаци на предстоящия ужас.
Три
Бързо разфасовах рибешки тела за бульон, без да обръщам
внимание на приглушеното хрущене на костите. Вече бяхме
погълнати от приготвянето на вечерята, когато осъзнах, че съм
забравила кошницата си в манастира. Понеже беше празник и
хората вече бяха наизлезли на тълпи, трябваше да изчакам,
докато „Море и лоза“ затвори, за да прибера нещата си.
Може би това беше благословия от богинята. Тъй като
братята щяха да са излезли да честват Ла Сантуца — Малкия
светец, — нямаше да ми се наложи да се притеснявам, че ще
видя Антонио. Наистина не исках да се сблъсквам с него след
унизителните изпълнения на Витория снощи. Тя можеше
безнаказано да се държи дръзко и безочливо, поради което
хората я обожаваха. За нещастие, аз не бях овладяла това
умение.
Хвърлих поглед към сестра ми, която цяла сутрин бе
необичайно тиха. Нещо я притесняваше. След като й разказах
за съня ми снощи, изглеждаше на косъм да ми се довери.
Вместо да заговори обаче, просто остави дневника си
настрана, завъртя се на дюшека и заспа. Запитах се дали не се
е спречкала с тайния си приятел. Може би е трябвало да се
срещне с него в манастира, а той не се е появил.
— Знам, че тази вечер ще бъдем заети — каза внезапно
Витория, прекъсвайки мислите ми, — но се налага да си тръгна
малко по-рано.
Нона притича покрай майка ми — която правеше еспресо, за
да го поднесе с десерта, — вдигна на плота ракитова кошница,
пълна с миниатюрни охлюви, и кимна към близначката ми.
— Ето. Свари тези за бабалучи. — Перна ръката й. — Не
прекалено дълго. Не искаме да станат като гума.
Вдигнах вежди, защото очаквах нона да забрани на
близначката ми да си излиза. Тя не каза нищо. Докато Витория
бързо вареше по няколко шепи охлюви наведнъж, нона накълца
чесън и сложи на огъня тиган със зехтин. Скоро всички
работехме в ритъм и аз изтиках назад в съзнанието си онова,
което тревожеше сестра ми, за да усъвършенствам рибената
чорба. По-късно щях да я накарам да ми каже всичко.
Витория изгреба охлювите, нона ги добави към зехтина и
чесъна, запържи ги леко и ги поръси със сол, пипер и пресен
магданоз. Прошепна благословия над блюдата, като
благодареше на храната за питателността й, а на охлювите — за
саможертвата. Това бе нещо дребно и не непременно
магическо, но се кълна, че придаваше на храната по-добър вкус.
— Николета? — повика я нона. Майка ми остави настрана
последния поднос с десерт и метна на рамото си една кърпа. —
Занеси на брат си тази купа бабалучи и му кажи да излезе и да
даде по малко на всеки, който изглежда гладен. Така опашката
ще намалее.
А и ще привлече още хора в нашата тратория. Нона може и
да не използваше магия пряко върху клиентите, но беше умела
в изкуството да примамва човеците вътре, като се възползва от
сетивата им. Един полъх от миризмата на пържения чесън щеше
да накара множество гладни клиенти да се настанят на масите
ни.
Щом майка ми излезе, нона насочи резбованата си дървена
лъжица към нас.
— Видяхте ли небето тази сутрин? Беше червено като кръвта
на Дявола. Тази нощ не бива да се излиза. Останете си вкъщи и
поработете по гримоарите[13] си — пришийте изсушен бял равнец
отвътре на полите си. Има много неща, които да вършите у
дома. Носите ли амулетите си? — Измъкнах моя изпод корсажа.
Витория въздъхна и направи същото. — Хубаво. Нали не сте ги
сваляли?
— Не, нона. — Пренебрегнах измъчения поглед на сестра
ми, впит в мен. Технически погледнато, не лъжех. Тя беше
свалила амулета си, когато бяхме на осем — аз бях останала с
моя. Доколкото знаех, никоя от нас повече не го беше правила.
Нона си пое дълбок дъх и изглежда, се успокои.
 — Благодаря на богинята за това. Знаете какво би станало
иначе.
— Нашият свят ще се превърне в кошмари и пепел. —
Витория изпъна ръце право напред, сякаш беше бавно движещ
се демон, и залитна. — Дяволът ще броди свободно. Ще бъдем
окъпани в кръвта на невинните, душите ни — прокълнати да
останат вечно в ада.
— Не бива да ядосваш богините, които изпратиха знаци,
Витория. Тези амулети могат да освободят демоните принцове.
На твое място бих се вслушала в предупрежденията, освен ако
не искаш да си отговорна за нахлуването на прокълнатите в
това селение, след като Ла Прима ги прогони.
Всякакви следи от веселие изчезнаха от лицето на сестра ми.
Тя отново се обърна към следващата партида охлюви и стисна
здраво своето корничело. Преглътнах мъчително, спомнила си
хрътката от ада, която бяхме чули през онази нощ толкова
отдавна. Нона сигурно грешеше — предупреждението й беше
поредното суеверие. Дяволът и цялата му демонична свита бяха
затворени. Плюс това попа винаги казваше, че не можем да
събираме амулетите си. Не им бях позволила да се докоснат —
просто бях подържала този на сестра ми, докато още носех моя.
Принцовете на ада бяха там, където им беше мястото. По
земята не бродеха демони. Всичко беше наред.
И въпреки това, когато баба беше с гръб, с Витория си
разменихме продължителен, мълчалив поглед.
Четири
Взрях се в тъмния манастир, неспособна да се отърся от
чувството, че той отвръща на погледа ми, а зъбите му са
оголени в злобна усмивка. Което бе знак, че суеверията на нона
в крайна сметка бяха успели да ме смутят. Освен ако могъща
вещица не беше направила нечувано заклинание, за да съживи
варовика и стъклото, това бе само една празна сграда.
— Grazie, нона — промърморих под нос, като всъщност
изобщо не се чувствах благодарна.
Отправих се към една дървена врата, която се намираше
дълбоко в сенките. Дебелите железни панти изскърцаха
недоволно, когато се вмъкнах вътре. Някъде в гредите под
покрива горе литна птица — крилете й пърхаха в такт със
сърцето ми.
Капуцинският манастир беше на по-малко от километър от
ресторанта ни и беше една от най-обичаните постройки в
Палермо. Не благодарение на архитектурата си, а заради
катакомбите, разположени зад свещените му стени. На дневна
светлина много ми харесваше, ала не можех да се отърся от
ледените тръпки, които ме обземаха по тъмно. Сега, когато бе
напълно празен, злокобно предчувствие завладя сетивата ми.
Дори въздухът ми се струваше наситен с напрежение — сякаш
стаяваше дъх, за да се предпази от зловещо откритие.
Крясъците на нона, които вещаеха идването на демони,
продължаваха да ме преследват, докато се прокрадвах все по-
навътре в притихналия манастир и се мъчех да превъзмогна
растящия ужас. Наистина не исках да мисля за червенооки
чудовища, които похищават души и нахлуват в града ни,
особено докато бях сама.
Скръстих ръце и тръгнах забързано по затъмнен коридор, от
двете страни на който се редяха мумии. Бяха поставени в
изправено положение, облечени в избрани от тях дрехи, като
облеклото им датираше отпреди стотици години.
 Опитах се да не забелязвам празните им, безжизнени
погледи, докато бързах по коридора. Това беше най-краткият
път до стаята, където бях оставила кошницата си, и изругах
братството за зловещия интериор.
Макар че той никога не смущаваше сестра ми. Когато бяхме
по-малки, Витория искаше да мие и подготвя телата на
починалите. Нона не одобряваше, че тя е така омаяна от
мъртвите, и смяташе, че това може да доведе до обсебване от
le arti oscure. Аз бях раздвоена по въпроса, но в крайна сметка
нямаше значение: братството избра приятелката ни Клаудия за
тази задача.
В редките следобеди, когато не бяхме заети с работа и
можехме да се разхождаме по плажа, събирайки мидени
черупки за лунните благословии, Клаудия ни разказваше как са
се появили мумиите. Присвивах пръстите на краката си и ги
заравях в топлия пясък, като се опитвах да прогоня тръпките,
ала Витория се накланяше напред с жаден поглед, готова хищно
да погълне всяка хапка информация, която Клаудия ни
сервираше.
Сега полагах всички усилия да забравя тези страховити
истории.
Високо горе беше открехнат един прозорец, който
позволяваше на поривите на вятъра да нахлуват из коридора.
Миришеше на прекопана земя и сол — сякаш се задаваше буря.
Fantastico. Последното, което ми трябваше, беше да ми се
наложи да тичам до къщи в дъжда.
Тръгнах бързо през тъмнината. Във всеки край на дългия
коридор беше запалена по една факла, като така голяма част от
пътя ми оставаше в сянка. С периферното си зрение забелязах
движение и застинах. Бях спряла да вървя, но звукът от
шумолящ плат, който докосва камък, продължи поне колкото
едно вдишване, преди също да утихне. Тук имаше някой или
нещо.
Цялата се тресях от безпокойство. Поклатих глава. Вече бях
изплашена заради прокълнатите и умът ми играеше номера.
Вероятно пак беше Витория. Събрах колкото смелост успях и се
заставих да се обърна, оглеждайки се за сестра си из коридора
с безмълвни, бдителни мумии.
— Витория? — Вгледах се в сенките и едва не изпищях,
когато една се оформи в по-плътен силует и се надигна иззад
телата. — Кой е там?
Каквото и да беше, не отговори. Мислех си за слуховете,
които Антонио спомена вчера, и постоянно си представях как в
тъмното се крие матаморфозиращо същество. Косъмчетата по
ръцете ми настръхнаха. Кълна се, че почувствах приковани в
мен очи. Мънички предупредителни камбанки звъннаха в ума
ми. Наблизо дебнеше опасност. Нона бе права — тази нощ не
беше време да си навън. Опитвах се да преценя колко бързо
мога да се втурна обратно навън, когато в гредите под покрива
изпляскаха криле. Издишах шумно. Нямаше никакво
привидение, метаморфозиращо същество или демон, който ме
дебне. Просто изгубено птиче. Вероятно го стреснах повече,
отколкото то изплаши мен.
Бавно тръгнах обратно по коридора и се отправих към
следващото помещение, без да обръщам внимание на нервните
тръпки, полазили по костите ми. Влязох забързано в
помещението, където бях забравила кошницата, грабнах я и с
треперещи ръце напъхах всичко вътре.
— Глупава птица.
Колкото по-бързо си съберях нещата, толкова по-бързо щях
да взема Витория от празненството и да си отида у дома. После
щяхме да заемем бутилка вино и да се промъкнем в леглото, за
да пием и да се надсмиваме заедно над мрачните твърдения на
нона за Дявола, докато сме на топло и уютно в безопасната ни
стая.
Стържене на ботуш по камък ме накара да замръзна на
място. Нямаше как да сбъркам този звук с криле на птица. Стоях
там, почти без да дишам, заслушана във всепоглъщащата
тишина. Посегнах към корничелото, за да се успокоя.
После нещо започна тихо да ме зове. Бавно и настойчиво;
едва доловимо жужене, което не можех да отблъсна. Богинята
ми е свидетелка, че се опитвах. Не беше точно физически звук,
а по-скоро странно чувство под лъжичката. Всеки път, щом си
помислех да избягам, ставаше по-настойчиво.
Стиснах в другата си ръка ножа от кошницата и тръгнах на
пръсти по коридора, като спирах пред всяка стая, за да се
ослушам. Сърцето ми блъскаше при всяка стъпка. Бях почти
убедена, че може напълно да спре да работи, ако не се успокоя.
Направих още една крачка, последвана от още една. Всяка
следваща ми костваше повече от предишната. Напрегнах се,
когато пулсът ми забарабани, но от тъмнината не се чуха други
звуци. Сякаш бях призовала предишния шум от страх. Но това
чувство…
Последвах го по-навътре в манастира.
В самия край на следващия коридор се заковах пред стая с
открехната врата. Онова, което ме бе призовало, каквото и да бе
то, водеше вътре. Чувствах го. Леко придърпваме в стомаха,
повик, с който не се надявах да се преборя. Не знаех каква
магия действа, но ясно я долавях.
Пуснах амулета и затаих дъх, докато се вмъквах
незабелязана, нащрек за това, което ме притегляше. Нона все
ме гълчеше заради способността ми да се промъквам, без да ме
усетят, но в момента тази способност ми се струваше по-скоро
благословия, отколкото проклятие.
Вътре се носеше мирис на мащерка, смесен с нещо
металическо и изгорял парафин. На зрението ми му отне само
миг да се приспособи, но щом успя, прехапах устни, за да
сподавя едно ахване, питайки се как не съм го забелязала.
Навярно се дължеше на свръхестествената му неподвижност.
Сега, когато бях наясно, че е тук, не можех да отместя
поглед. Беше твърде тъмно, за да различа ясно чертите му, но
косата му беше в нюанс, близък до оникса, почти преливащ в
цветовете на дъгата, като крилете на гарван, улавящи
слънчевата светлина. Беше висок и със солидно телосложение,
като статуя на римски воин, макар дрехите му да бяха на
изискан джентълмен.
У него обаче имаше нещо, което ме накара да се притая в
сенките, обезпокоена да не ме забележи.
 Той се извисяваше зловещо над увито в саван тяло. В ума ми
се разиграха дузина истории. Навярно любовта на живота му бе
умряла трагично, преди да успеят да изживеят мечтите си
заедно, и той беше разгневен на света. Може би беше починала
кротко в съня си. Или може би именно тя беше убитата вещица,
за която нона спомена вчера.
Онази, чието тяло бе открито в града ни.
Мисълта бе като ведро ледена вода, плиснато върху мен.
Спрях да разигравам мислени фантазии и се съсредоточих по-
усърдно върху помещението. Странна колекция от наполовина
изгорели свещи бе грижливо разположена в кръг около
каменния олтар, където лежеше тялото. До мен отново достигна
ароматен дъх на мащерка.
Странно бе човешки мъж да подрежда свещи и да гори
билки. Спомних си уханието на мащерка снощи и се запитах
дали е бил тук, докато ние с Антонио готвехме няколко
помещения по-надолу.
Втренчих се в него, с туптящ пулс, като се опитвах да
определя дали той бе източникът на магията, привлякла
първоначално вниманието ми. Не мислех така. Не усещах
притегляне от него, само от това помещение. Изведнъж
напрежението във въздуха ми се стори нередно — сякаш в
пространството около нас нещо се изкривяваше. Дори сенките
сякаш се поклониха неохотно.
Правилно. Мисълта беше абсурдна. Първо по коридорите ме
следваха невидими призрачни демони, а сега това. Нямаше
нищо заплашително в един млад мъж, сбогуващ се с любимото
момиче. Да подреждаш свещи около тяло също не беше толкова
странно. Много хора ги палеха, когато се молеха на своя бог. Пак
това мое…
Внезапно той се наведе към тялото, като опипваше областта
над сърцето на девойката, и аз зачаках да отдръпне савана и за
последен път да целуне любимата си. Когато измъкна ръка
изпод плата, по пръстите му имаше кръв. Бавно, като в някакъв
дяволски транс, той ги поднесе към устата си и ги облиза. За миг
се взирах, неспособна да проумея какво съм видяла.
 Всичко в мен закипя и застина неподвижно. Страх и гняв се
завихриха заедно в какофония, когато най-сетне проумях по-
ранното си вътрешно усещане за нещо нередно.
Из ума ми отекнаха предупреждения, които крещяха за
кръвожадни демони, но аз бях обезумяла. Това не беше
среднощно създание, родено от мрак и лунна светлина, както
твърдеше нона. Това твърде човешко чудовище беше
проникнало в катакомбите и бе извършило най-ужасната
постъпка: вкусваше кръвта на мъртвите. Преди да успея да се
вслушам в предупрежденията, които баба набиваше в дебелите
ни глави, откакто се бяхме родили, вече бях излязла от
скривалището си и крещях, сякаш аз бях диво нощно създание.
— Спри!
Било заради грубия заповеднически тон, било по-скоро
заради това че бе така оглушително пронизителен, непознатият
отскочи няколко стъпки назад, като движенията му бяха така
бързи, че едва ги проследих. Имаше и още нещо странно…
нещо… Грабнах корничелото си и се съсредоточих върху
аурата му: неговото лучикаре не беше с цвета на лавандула, а
бе обагрено в блещукащо черно с много нюанси и златисти
петънца. Напомни ми за титаниевия кварц на нона. Никога
преди не бях виждала подобно нещо.
Той хвърли поглед от кухненския нож, който държах, към
тялото, което лежеше на масата, вероятно обмисляйки
следващия си ход. За пръв път забелязах камата в ръката му
около ръкохватката се извиваше златна змия с лавандулови очи
и оголени отровни зъби. Беше красива. Коварна. Смъртоносна.
За миг помислих, че ще я забие право в сърцето ми.
— Стой далече от нея — предупредих, като направих малка
крачка в неговата посока — или ще се разпищя толкова силно,
че ще призова всеки fratello[14] в тази сграда.
Беше лъжа. Всички братя бяха излезли, за да изпълняват
задълженията си за празника Света Розалия. Доколкото знаех,
двамата с него бяхме сами в целия манастир. Толкова навътре в
катакомбите никой нямаше да чуе писъците ми, ако той се
хвърлеше към мен. Но аз не бях беззащитна.
 Ръката ми се смъкна от амулета и посегна към
благословения от луната тебешир, който нона настояваше да
носим в тайните джобове на полите си, като бях готова да падна
на колене и да начертая защитен кръг. Щеше да подейства
срещу човек толкова добре, колкото и срещу всяка
свръхестествена заплаха. Поколебах се просто защото можеше
да е ловец на вещици и използването на магия да ме издаде.
Той отвори уста, като се канеше да каже… каквото се казва,
щом те хванат да ближеш кръв от мъртвите, когато погледът му
се спря върху мястото близо до гърдите ми. Горещината на
съсредоточения му поглед едва не опърли роклята ми. Беше
вкусил кръв, после имаше дързостта да ме зяпа, сякаш съм
поредният деликатес, появил се на тази земя само за негово
удоволствие. Или това беше…
— Лъжкиня. — Гласът му беше едновременно плътен, груб и
изтънчен. Назъбено острие, обвито в коприна. Всички косъмчета
по ръцете ми настръхнаха.
Преди да отприщя порой от ругатни, той направи последното
нещо, което очаквах: врътна се на пета и побягна. В бързината
камата му със змията издрънча на пода. Той или не забеляза,
или не го беше грижа. Зачаках, насочила напред кухненския нож
и дишайки тежко. Не чух оттеглящи се стъпки, само леко пукане
като от огън. Чу се и утихна толкова бързо, че не можех да съм
сигурна.
Ако нападнеше от сенките, щях да се браня с всички нужни
средства. Нямаше значение дали от самата мисъл ми ставаше
лошо. Мина още миг. После още един. Напрегнах слух над
силното бумтене на пулса ми, за да различа каквито и да е звуци
от стъпки.
Не се чуваше нищо освен трескавото биене на сърцето ми.
Той не се върна. Обмислих дали да не тръгна да го
преследвам, ала открих, че нито дъхът, нито треперещите ми
крака ми съдействат. Хвърлих поглед надолу, като се питах
какво го накара да добие такова смутено изражение, и видях
моето корничело да проблясва в тъмнината. Как…
 Безмълвният зов се завърна с пълна сила, като ме
подтикваше да слушам внимателно. Изтиках шепота в най-
дълбоките кътчета на ума си. Не ми трябваха още неща, които
да ме разсейват. Отне известно време, докато пулсът ми се
забави и осъзная, че тялото върху масата не беше там, където
братството носеше новите трупове, за да бъдат измити и
подготвени за балсамиране.
Всъщност тази стая като че ли не се използваше за нищо.
Огледах се внимателно и забелязах дебел слой прах. Ако не се
брои каменният олтар, разположен в средата, помещението
беше малко и издълбано от варовик. Нямаше лавици, сандъци
или място за складиране. Миришеше на плесен и застоял
въздух, сякаш стаята е била запечатана стотици години и едва
наскоро е била отворена. Миризмата на плесен се усещаше
много по-силно, отколкото по-ранният аромат на мащерка.
Смущаващо боцкане започна в горния край на гръбнака ми и
си проправи път до пръстите на краката ми. Сега, когато
непознатият си бе отишъл, нямаше съмнение, че тялото ме
зовеше. Което никога не беше добър знак. Не бях имала
удоволствието да говоря с мъртвите преди и всъщност не
намирах идеята за твърде примамлива сега. Исках да избягам и
определено да не надзъртам под савана, но не можех.
Стиснах ножа и се заставих да се приближа до трупа,
подчинявайки се на онова безмълвно, настойчиво притегляне,
като през целия път ругаех съзнанието си. Преди да погледна
тялото, грабнах камата на непознатия от земята и замених с нея
жалкия си кухненски нож. Тежестта й бе малка утеха. Ако
побърканият кръвопиец се върнеше, имах много по-добро
оръжие, с което да го заплаша.
Успокоена, доколкото бе възможно, аз се обърнах към
покритото тяло, най-сетне поддавайки се на зова му. Не
позволих на страха да влезе в сърцето ми, докато отдръпвах
савана от лицето.
Останах безмълвна цял един миг, а после писъкът ми раздра
покоя на манастира.
Пет
Магията е живо, дишащо същество: храни се от
енергията, която й давате. Подобно на всички
природни стихии, тя не е нито добра, нито лоша —
просто се основава върху намерението на този,
който си служи с нея. Захранвате ли я с любов, тя
цъфти и расте. Подхранвате ли я с омраза, ще
донесе омраза обратно на прага ви.
Бележки от гримоара на семейство Ди Карло

Лицето, в което се взирах, беше огледален образ на моето

собствено. Кафяви очи, тъмнокафява коса, маслинена кожа,
придобила бронзов оттенък както от слънцето, така и от общия
ни произход. Пресегнах се, предпазливо отметнах тънък кичур
коса от челото на Витория и отдръпнах рязко ръка, усетила все
още задържалата се топлина.
— Витория? Можеш ли да се движиш?
Очите й бяха втренчени и празни. Зачаках да мигне, после да
се засмее хрипливо. Никога не потискаше кикота си задълго.
Витория не помръдна. Аз също нито си поех дъх, нито
издишах. Стоях там и я гледах, уловена някъде между
отрицанието и ужаса. Не можех да се заставя да проумея
гледката пред мен. Подръпнах косата си. Бях я видяла само
преди час-два.
Това трябваше да е някой от глупавите й номера.
— Витория? — прошепнах, като се надявах на отговор.
Секундите се проточиха и се превърнаха в минути. Тя се
взираше немигащо. Може би беше в безсъзнание. Протегнах
ръка и леко я разтърсих. — Моля те. Помръдни.
Дори с отворени очи изглеждаше така изпълнена с покой,
докато лежеше с подпъхнат под брадичката саван. Сякаш беше
в дълбок транс и скоро щеше да дойде принц, за да я събуди с
целувка. Нещо се сгърчи дълбоко в мен. Това не беше приказка.
Никой нямаше да дойде да развали проклятието на смъртта. Аз
обаче е трябвало да бъда тук, за да избавя сестра си.
Само да си бях тръгнала по-рано от ресторанта, навярно
можеше да направя нещо, за да я спася. Може би онзи
кръвожаден звяр щеше вместо това да вземе мен. Или може би
трябваше да настоявам тя да послуша нона и да не излиза.
Можеше да кажа на баба ни за амулетите. Пред мен имаше сто
различни възможности, а аз не бях направила нищо. Може би
ако… Затворих очи, за да възпра прилива на тъмнина, който
нахлуваше в мен.
Което се оказа по-лошо.
Това сигурно беше поредната кошмарно ярка и жива
фантазия, сътворена от мен — не можеше да е действителност.
И въпреки това, когато отново отворих очи, нямаше как да
отрека, че Витория е мъртва.
В мислите ми проникна равномерен капещ звук. Стори ми се
толкова странно, такъв банален шум. И въпреки това се
съсредоточих внимателно върху него. Помогна ми да удавя
настойчивото жужене и шепота, които още чувах.
Може би се прокрадваше лудостта.
Капенето стана по-бавно. Отсъствието му значеше нещо. Не
можех да мисля за това сега. Странното шептене най-сетне
стана толкова тихо, че не се чуваше. Сякаш онова, което го бе
породило — каквото и да беше — се бе отдалечило.
Ридание наруши растящата тишина. Отне ми миг да осъзная,
че идва от мен.
Стаята се завъртя, докато едва не рухнах. Близначката ми.
Най-добрата ми приятелка. Мъртва. Никога нямаше да пием, да
се смеем или да планираме бъдещето си. Тя никога вече
нямаше да се присмива на нона или да изскача от сенките.
Никога нямаше да се караме или сдобряваме. Тя никога нямаше
да ме подтиква да бъда по-смела или да ме насърчава да се
вкопча здраво в мечтите си. Не знаех коя да бъда без нея. Как
да продължа.
— Не. — Поклатих глава, отказвайки да го приема. Тук
имаше някаква магия и измама. Витория не можеше да е
мъртва. Тя беше млада, енергична и толкова пълна с живот.
Витория танцуваше най-буйно на празненствата, възхваляваше
луната и богинята на нощта и звездите най-силно и винаги
караше всеки да се почувства като неин най-добър приятел. Не
знаех кое е това неподвижно, безмълвно момиче.
През сълзи дръпнах савана докрай. Роклята, с която бе
облечена, беше бяла, като жертвен дар. Беше от изящна
коприна, подчертана е дантела. Никога не я бях виждала. Не
бяхме бедни, но със сигурност не можехме да купим нещо
такова. Освен ако не беше спестявала през последните няколко
лета.
Изящният корсаж — разкъсан, корничелото й — липсващо,
нейното…
Изпищях. Сърцето й беше изтръгнато от гърдите. Дупката —
назъбена и ужасна. Представляваше зейнала черно-алена
бездна в тялото й, така неестествена, та разбрах, че дори да
живея хиляда години, никога няма да излича гледката от
паметта си. Взрях се в кръвта и най-сетне разбрах откъде идва
неспирното капене. Кръвта се събираше в локва под тялото й и
се стичаше по олтара.
Имаше толкова много кръв. Изглеждаше… паднах на колене
и избълвах всичко от стомаха си. Напъвах се отново и отново,
докато не остана нищо.
Затворих очи и образът там беше още по-ужасен.
Мъчително си поемах дъх след дъх, но това не облекчи
замайването. Сега, когато бях видяла кръвта, усещах само
металическия дъх на смърт. Беше навсякъде, просмукваше се
във всичко. Обливаха ме горещи и студени вълни.
Подхлъзнах се напред и се проснах на камъка. Опитах се да
се оттласна и отново паднах. Бях покрита с кръвта на
близначката ми. Свих се на една страна и затреперих. Това
беше кошмар. Скоро щях да се събудя. Скоро щях да се събудя,
трябваше. Кошмарите не продължаваха вечно. Просто трябваше
да изкарам нощта.
Тогава всичко щеше да е наред.
 Не съм сигурна колко време останах там, трепереща и
ридаеща на пода, но бяха минали поне час-два. Може би
повече. Трябваше да доведа помощ.
Не че някой можеше да спаси Витория сега.
С немощни ръце най-сетне се надигнах и се взрях в сестра
ми, без да мога да приема истината пред мен.
Убита.
Думата звънна из тялото ми като погребална камбана. Страх
проряза отчаянието ми. Сестра ми беше убита. Трябваше да
доведа помощ. Трябваше да намеря сигурно място. Трябваше
да… прокарах камата на непознатия по дланта си и положих
кървящата си ръка върху тялото на сестра ми.
— Кълна се в живота си, че ще накарам този, който го е
извършил, да си плати, Витория.
Погледнах я за последен път, после побягнах, сякаш сега
Дяволът щеше да дойде за моята прокълната душа.
Шест
В мен се блъскаха гуляйджии, които разплискваха чаши вино
по туниките и роклите си, смееха се и се опитваха да ме
въвлекат в танц. За да се отдадат на веселието. За да
отпразнуват победата на живота над смъртта, която техният
благословен светец им донесъл преди всичките тези години.
Замаяна, подминах затъмнения ни ресторант, отдавна
затворен за през нощта, и се отправих към нашия квартал.
Подгъвът на полите ми беше подгизнал от богинята знае какво.
Материята прилепваше към глезените ми и ми докарваше
лудешки сърбеж. Продължавах да се движа, без да обръщам
внимание на неприятното усещане, което изпитвах. Нямах право
да чувствам нищо, когато сестра ми нямаше да чувства никога
повече.
— Малката вещица е съвсем сама.
Не беше по-силно от съскане, но гласът изпрати мощна
тръпка надолу по гръбнака ми. Завъртях се на пета и пред
погледа ми се появи пуста улица.
— Кой е там?
— Спомените, също като сърцата, могат да бъдат
откраднати.
Сега гласът беше зад мен. Завъртях се рязко, с препускащо
сърце, и не видях… нищо.
— Това не е истинско — прошепнах. Умът ми просто ме
дразнеше с ужасни неща, след като открих обезобразеното
тяло на сестра си. Изглеждаше, че моят невидим призрачен
демон се беше сдобил с глас — толкова нелепа мисъл, че дори
не можех да я възприема като истина. — Върви си.
— Той желае да помни, ала само забравя. Скоро ще дойде
тук.
— Кой? Човекът, който причини това на Витория ли?
Завъртях се рязко, полите ми се усукаха около тялото.
 На улицата нямаше нито едно живо същество. Всъщност
стори ми се злокобно тиха — сякаш някой бе угасил всякакъв
живот. В домовете нямаше запалени светлини. Никакво
движение или шум. Не чувах и шума и вълнението на празника.
Гъста неестествена мъгла пълзеше по земята и се къдреше
около краката ми, като носеше със себе си дъх на сяра и пепел.
Нона би я обявила за знак, че наблизо има демони. Запитах се
дали в сенките се криеше убиец в човешки образ и чакаше с
нож.
— Кой е там? — запитах настойчиво, като все повече и
повече се чувствах хваната в капана на някакъв ужасен кошмар.
Затворих очи и се заставих да се завърна в реалността. Не
можех да рухна сега. — Когато отново отворя очи, всичко ще е
нормално.
Наистина беше. Нямаше сярна мъгла, през отворените
прозорци се носеха звуците от семейства, седнали заедно, а
навсякъде наоколо отекваха подвиквания на подпийнали хора,
отдали се на празненството.
Разтрих ръцете си над лактите и забързах към къщи.
Призрачни демони. Безтелесни гласове. Дяволска мъгла. Знаех
точно какво става — страдах от истерия. А сега не беше
моментът. Тялото на Витория трябваше да бъде донесено у
дома за погребалните обреди. Можех да скрия собственото си
отчаяние и халюцинации достатъчно дълго, за да направя за
нея поне това.
След още няколко минути безсмислено скитане из познати
улици застанах пред каменната ни къща и спрях под увитата с
плумерия пергола, без да мога да формулирам думите, които
трябваше да кажа. Нямах представа как да поднеса новината на
семейството си.
След броени мигове всички те също щяха да се почувстват
смазани и сломени.
Оттук нататък животът ни никога вече нямаше да е същият.
Представих си писъка на майка ми. Сълзите на баща ми.
Ужасът, изписан на лицето на нона, щом разбере, че всичките й
приготовления, за да ни спаси от злото, са се оказали
безсмислени.
Витория беше мъртва.
Сигурно съм извикала или съм издала лек звук. Сноп
златиста светлина проряза тъмнината, а после също толкова
бързо избледня. Нона беше на прозореца и чакаше. Вероятно
стоеше там, откакто се бе прибрала у дома. Тревожеше се и се
суетеше. Сега предупрежденията й за Дявола, който разбърква
моретата, и за това, че небето е с цвета на кръвта му, не ми се
струваха като глупаво старо суеверие.
Вратата рязко се отвори, преди да изкача докрай изсечените
пред дома ни стъпала и да стигна до бравата.
Нона заклати глава, а очите й се насълзиха, докато стискаше
своето корничело. Не беше нужно да казвам нищо. Кръвта,
изцапала ръцете ми, говореше достатъчно.
— Не. — Долната й устна потрепна. Никога преди не бях
виждала в изражението й такова отчаяние и надигащ се на
вълни страх. — Не. Не може да бъде.
Кухото усещане в мен се разпростря. Всичките й поучения,
всичките ни заклинания… напразни.
— Витория е… — Преглътнах мъчително и едва не се
задавих. — Тя е…
Вперих поглед в змиевидната кама, която още държах, но
нямах спомен да съм я вземала. Запитах се дали тя беше
оръжието, отнело живота на сестра ми. Стиснах я по-здраво.
Нона хвърли един поглед на камата и ме прегърна, като ме
притисна силно към себе си.
— Какво стана, бамбина?
Зарових лице в рамото й и вдъхнах познатия аромат на
подправки и билки. Прегръдката на нона превръщаше в
действителност всичко. Целият безбожен кошмар.
— Най-лошите ти страхове.
В ума ми светкавично се мярна образът на близначката ми и
липсващото й сърце и тъничката нишка сила, в която се
вкопчвах досега, се скъса и ме потопи в тъмнина.
 ***

В деня след като погребахме сестра ми, седях сама в стаята

ни, с неотворена книга в скута. Беше толкова тихо. Някога ценях
спокойни дни като този, когато близначката ми бе навън да
търси приключения, а аз приключенствах с любим книжен герой.
Една добра книга беше магия сама по себе си, магия, на която
можех безопасно да се отдавам, без да се боя, че ще ме заловят
онези, които ни преследваха. Обичах да бягам от
действителността, особено в смутни моменти. В историите
всичко ставаше възможно.
Вниманието ми се измести към вратата — както цяла сутрин
— търсейки знак, че Витория всеки момент ще се втурне през
нея с поруменяло лице и широка усмивка. Всичко оставаше тихо
и неподвижно.
Долу по чугуненото котле издрънча лъжица. Миг по-късно се
разнесоха билкови аромати. Нона безспирно правеше
заклинателни свещи. Беше ги запалила за хората от polizia, за
да ги насочи в издирването. Или така твърдеше. Бях видяла
свещта с плодчета от хвойна и беладона, която бе направила с
малко сол и щипка пипер. Рецептата беше нейна и не се
използваше за яснота.
Оставих книгата настрана и слязох долу, като се позабавих
край кухнята. Не бях съвсем гладна, но ме изпълваше чувство
на кухост и празнота. Напоследък нямах желание да готвя или
да творя и не можех да си представя някога отново да се
почувствам така лека и свободна. Струваше ми се зловещо и
нередно да живея в свят, в който сестра ми я нямаше.
Нона вдигна поглед.
— Ела да седнеш, Емилия. Ще ти приготвя нещо за хапване.
— Всичко е наред, нона. Мога да си приготвя нещо.
Отидох до ледената кутия и едва не избухнах в сълзи, когато
видях каната с лимончело, което Витория беше приготвила за
мен. Никой не я беше докоснал.
 Затворих бързо вратата и приседнах на ръба на най-близкото
столче.
— Заповядай. — Нона с меко изражение на лицето постави
пред мен купа подсладена рикота. — Десертите винаги се
преглъщат лесно.
Разбърках кремообразната смес.
— Мислиш ли, че някой е открил… какви сме? Може би
Витория се е пошегувала за Дявола или демоните пред
погрешния човек.
— Не, бамбина. Изобщо не вярвам, че я е нападнал човек.
Не и при знаците, които получаваме. Или кръвния дълг.
Съвсем бях забравила за тайнствения кръвен дълг. Сякаш бе
изминал цял живот, откакто нона го спомена за първи път.
— Смяташ, че Витория е убита заради кръвния дълг?
— Мхм. Той бил част от древна сделка, сключена между Ла
Прима и Дявола. Някои смятат, че Ла Прима стоварила
проклятието върху прокълнатите, други вярват, че Дяволът
проклел вещиците. Един ден дошло предупреждение: „Когато из
Сицилия се пролее кръв на вещици, вземете дъщерите си и се
скрийте. Прокълнатите са пристигнали“. Вече има три убийства
на вещици.
— Това не значи, че прокълнатите са ги убили. Ами ловците
на вещици? Не мислиш ли, че това звучи по-логично, отколкото
демонични кралски особи, избягали от ада? Знаеш така добре
като мен колко много човеците се боят от вещиците и колко
склонни са да вършат същите грехове, в които обвиняват нас.
Всъщност Антонио каза, че в едно село недалеч оттук са
убедени, че метаморфозиращи същества са лудували с богиня.
Може би някой от тези хора е видял Витория да шепне
заклинание и я е убил.
— Дяволът разбуни моретата и накара небесата да кървят.
Какво още е нужно, за да те убеди, че на вратата ни чука
опасност, която няма нищо общо с простосмъртните? За какво
са им на човеците сърца на вещици?
Поех дълбоко дъх, като се опитвах да успокоя гнева, който се
трупаше в мен. Сега не беше моментът да вярвам на истории,
предадени от отдавнашни поколения. Сега беше времето да
обмисля фактите, които звучаха най-смислено. Като се започне
с първата жертва в Шака — повече от седмица преди
убийството на Витория, — нито едно семейство на вещица не се
беше обадило с информация за появата на прокълнатите. Не се
ли разкриеха нови сведения или доказателства за демоничните
принцове, щях да се придържам към теорията си, че
извършителят е човек.
— Ще говорим ли с полицията, нона?
— Ако разследват твърде внимателно и открият какви сме,
мислиш ли, че съдбата ти ще е много по-различна от тази на
сестра ти?
Поклатих глава. Не исках да споря с баба. Освен това не ми
хрумваше как точно да кажа на полицията, че може да са
виновни ловците на вещици, без да хвърля подозрение върху
нас.
Бях обзета от толкова безсилен гняв, че ми идваше да
запищя. Близначката ми беше убита. Никой, който познаваше
сестра ми, не би й пожелал злото. А това значеше, че трябва да
е непознат или някой, който е разбрал каква е. Според йона
другите две жертви също бяха вещици. Това не бе обикновено
съвпадение — беше връзка. За някои жена с малко сила беше
нещо ужасяващо.
Свих ръце в юмруци и се съсредоточих върху болката от
впиващите се в кожата ми нокти. Някой избра да нарани
Витория. И исках да разбера кой. Защо.
Какво бе правила Витория в часовете непосредствено преди
нападението? Тя обикновено не ходеше в манастира, но я бях
видяла там два пъти за също толкова дни.
Беше възможно да се е срещала там с онзи непознат
тъмнокос мъж. Не бях сигурна с каква цел. Може би е имала
тайна връзка с него. Или убиецът я е завлякъл там против
волята й. Може би изобщо не го е познавала и той я е
пресрещнал, докато е отивала другаде.
Не можех да си спомня точно по кое време си бе тръгнала от
„Море и лоза“. Въпросният ден беше започнал като всеки друг
— станахме, облякохме се, закусихме заедно и отидохме на
работа със семейството ни, за да се подготвим за натоварения
празничен ден.
Дори не я бях попитала къде отива. Не знаех, че никога няма
да се върне.
Сълзите заплашваха да рукнат, но ги удържах. Ако можех да
се върна назад във времето, щях да направя толкова много
неща по различен начин. Притиснах длани към очите си и си
наредих да се овладея.
— Не е лесно за никого от нас, Емилия — каза нона. —
Забрави го. Остави богините да въздадат възмездие по свой
начин. Първата вещица няма да допусне нещата да
продължават така — вярвай, че има план за прокълнатите, и
работи по защитните си заклинания. Семейството ти се нуждае
от теб.
— Не мога просто да си седя тук, докато убиецът й се
разхожда свободно. Моля те, не искай от мен да се доверя на
вещица, която никога не съм срещала, или на богини, за които
не съм сигурна, че наистина съществуват. Витория заслужава
справедливост.
Нона обгърна лицето ми с длани, а очите й се насълзиха.
— Заради семейството си трябва да се откажеш да дълбаеш
в това. Нищо добро няма да излезе, ако чукаш по врати, които е
най-добре да останат затворени. Намери в сърцето си прошка и
примирение, иначе тъмнината ще се просмуче и ще те погуби.
Извиних се и се върнах горе. Имах нужда да бъда насаме с
мислите си. Свлякох се на леглото, преследвана от спомени за
онази проклета стая, където бях открила Витория.
Бях премисляла станалото отново и отново в мъчителни
подробности, като се опитвах да проумея какво бе отвело сестра
ми там. Пропусках нещо съществено. Нещо, което можеше да
помогне да открия убиеца на Витория.
Затворих очи и се съсредоточих възможно най-силно, като си
представих, че отново стоя в онова помещение с тялото й.
Постоянно си мислех как беше облечена. Нямах представа
откъде беше взела бялата рокля. Последния път, когато я видях,
не беше с нея. Което повдигаше въпроса какво бе правила онзи
следобед.
Дали тайно се е готвела да се омъжи за Доменико? Или е
планирала нещо друго?
Да не забравяме и загадката с липсващото й корничело.
Нона ни каза никога да не сваляме амулетите си и с изключение
на онзи единствен път, когато бяхме на осем, никога не го
правехме. Или поне аз не го направих никога повече. Може би
сестра ми беше, но не проумявах защо. Не беше нужно да
виждаме или дори напълно да вярваме в прокълнатите, за да се
боим от тях. Историите на нона бяха достатъчно ужасяващи.
Витория се шегуваше със суеверията на нона, но редом с мен
всеки месец излизаше да копае гробищна пръст, да разклаща
шишенца светена вода и да благославя амулетите ни на
светлината на пълната луна.
Претърколих се на една страна, като обмислях най-
тревожния от всички въпроси: ако не беше свалила сама
предпазния си амулет, кой го бе направил и къде беше амулетът
сега?
Ако някой ловец на вещици беше открил каква е, възможно
бе да го е взел за трофей. Може би подозираше, че е истински
магически предмет, за разлика от други направени от човеците
амулети. Мислите ми отново се насочиха към онзи тъмнокос
непознат. Облечен в такива изискани дрехи, той със сигурност
не принадлежеше към светото братство. И не изглеждаше като
човек, който би отдал живота си на Бог. Струваше ми се твърде
непокорен за религия. Не бях срещала ловец на вещици досега,
така че не можех да го изключа като възможност. Може би беше
крадец — със сигурност се придвижваше из сенките с лекота.
Наругах се, задето не тръгнах да го преследвам, докато имах
тази възможност. Когато побягна, отнесе със себе си всички
отговори, които търсех. Само че положението не беше напълно
безнадеждно. Седнах в леглото, с препускащо сърце и рязко
отворих чекмеджето на нощното шкафче. На светлината
проблесна метал. Беше направил една огромна грешка: беше
изпуснал камата си. Със сигурност някой някъде щеше да
разпознае такова уникално острие.
Мислите ми се успокоиха. Значи това беше. Имах нещо,
върху което да се съсредоточа, вместо да се сривам и да
изживявам онази нощ отново и отново.
Няколко пъти вдишах дълбоко, събирайки сили да преборя
следващата вълна напиращи сълзи, и се зарекох — по един или
друг начин — да открия тайнствения непознат и да разбера
точно кой е, какво е правел и откъде познава сестра ми.
А ако той беше човекът, откраднал я от мен, щях да го
накарам да плати със собствения си живот.
Седем
Колкото и упорито да се запъвах и да се опитвах да спра
времето, изминаха три седмици от погребението на сестра ми.
Три седмици лежах в леглото й в общата ни стая и плачех в
чаршафите, от които бавно изветряваше уханието й на
лавандула и бял градински чай.
В хубавите дни слизах долу и сядах пред огъня в кухнята,
взирайки се в пламъците. Представях си как горя. Не като
предците ни на кладата. В мен бавно пламваше въгленче от
гняв, превръщайки в пепел тази, която бях някога.
На моменти кипящата ярост беше единственото, което
показваше, че съм още жива.
След сервирането на храната тази вечер нона постоянно ми
хвърляше бдителни погледи и мърмореше заклинания за добро
здраве и благополучие, докато преглеждаше семейния гримоар.
Не разбираше омразата, която ме поглъщаше. Не виждаше как
копнея за отмъщение.
Сега отмъщението бе част от мен, така истинско и
необходимо като сърцето или дробовете ми. Денем бях покорна
дъщеря, ала паднеше ли нощта, бродех из улиците, подтиквана
от неумолима нужда да поправя ужасна несправедливост. Не
бях намерила никого, който познава тайнствения странник или е
виждал смъртоносното му хладно оръжие, и се питах дали
хората просто не отказват да признаят нещо, защото се боят
от отмъщение. Всеки изминал ден подхранваше растящия ми
гняв.
Онзи тъмнокос мъж имаше отговори, от които се нуждаех. И
губех и малкото си търпение. Бях започнала да се моля на
богинята на смъртта и яростта, като давах всевъзможни
обещания, ако склони да ми помогне да го намеря.
Засега богинята не я беше грижа.
— Buonasera, нона. — Оставих торбата си с ножове на
кухненския плот в дома ни и се свлякох на едно столче.
Родителите ми настояваха всеки ден да прекарвам по няколко
часа в ресторанта. Можехме да си позволим да затворим „Море
и лоза“ само за седмица, за да скърбим за Витория. После,
независимо дали на някого от нас му харесваше, или не,
животът продължи. Майка ми още плачеше така често като мен,
а баща ми не се справяше много по-добре. Но се преструваха на
силни заради мен. Щом те правеха опити, най-доброто, което
можех да сторя, бе да се дотътря в ресторанта и да нарежа
малко зеленчуци, преди отново да рухна от скръб.
— Емилия, подай ми пчелния восък и сушените
венчелистчета.
Намерих на бюфета няколко квадратчета восък и
миниатюрна китка изсушени цветя. Нона правеше заклинателни
свещи и ако съдех по цветовете — бяло, златисто и бледо
пурпурно — задействаше няколко различни заклинания. Едни за
ясновидство, други — за късмет, а трети — за покой.
Този месец никой от нас нямаше особен покой. От polizia
свързаха убийството на сестра ми с другите две момичета. Явно
и техните сърца бяха изтръгнати, но нямаше заподозрени или
улики. Кълняха се, че не е поради липса на усилия от тяхна
страна. След първоначалните срещи обаче спряха да се отбиват
у дома и в ресторанта. Престанаха да задават въпроси. Умираха
млади жени. Животът се възобновяваше. Така вървеше светът
— поне според хората.
Никого не го беше грижа, че Витория бе заклана като
животно. Някои по-злобни клюки дори намекваха, че сигурно си
го е заслужила. Някак си го беше изпросила, като се бе държала
твърде дръзко, самоуверено или неблагочестиво. Само да била
малко по-сдържана или покорна, можело да бъде пощадена.
Все едно някой заслужаваше да бъде убит.
Близките ми сякаш почти изпитаха облекчение, когато
разговорите се изместиха към нови скандали. Искаха да скърбят
и да се стопят отново в сенките, като се надяваха да избегнат
твърде внимателно вглеждане от съседите и полицията.
Любопитни продавачи от пазара идваха в ресторанта ни,
хранеха се на масите ни, като се надяваха на новини, ала
семейството ми бе твърде опитно в пазенето на тайни, за да
издаде каквото и да било.
— Клаудия се отби — каза нона, като прекъсна безкрайните
ми тревоги. — Отново.
Въздъхнах. Предполагах, че приятелката ми е отчаяна, щом
се осмелява да говори с нона. Тъй като семейството на Клаудия
практикуваше черните изкуства и в името на безопасността ни
се предполагаше, че не бива да общуваме с други вещици,
отколешното ни приятелство беше извор на напрежение за
всяко от двете семейства. Беше противна постъпка, но
напоследък я отбягвах, понеже още не бях готова да споделя
сълзите и скръбта ни.
— Скоро ще я посетя.
— Мхм.
Гледах котлето, което нона окачи над огъня в кухнята ни, и
вдъхвах билковата смес. Някога обичах, когато смесваше
маслата си. Сега едва успявах да изтърпя процедурата, да се
сетя за сестра ми и за онези пъти, когато молеше нона да
направи специален сапун или крем.
Витория обичаше да създава парфюми толкова, колкото аз
обожавах да смесвам съставки в сосове. Сядаше там, където
седях сега аз, свела глава над тайни отвари, и бъркаше и
смесваше, докато уцелеше уханието. Малко дъх на цветя, лек
полъх на цитрус и винаги включваше и нотка на нещо пикантно,
за да го балансира. Надаваше вик на наслада и караше всички
ни да се пръскаме с творението й, докато ни прилошее от него.
Една есен направи всичко от червен портокал, канела и нар и аз
се заклех, че никога вече няма дори да погледна някое от тях.
Спомените бяха твърде много.
Оттласнах се от кухненския остров и целунах баба.
— Лека нощ.
Нона вдиша дълбоко, сякаш искаше да ми предаде някаква
мъдрост или утеха, ала вместо това ми се усмихна тъжно.
— Buonna notte, бамбина. Наспи се хубаво.
Качих се по стълбите, ужасявайки се от тихата празна стая,
която някога беше изпълнена с толкова много радост и смях. За
секунда се замислих дали да не се измъчвам, като продължа да
гледам как нона прави заклинателни свещи, но скръбта караше
клепачите ми да натежават и сърцето ми да се свива.
Измъкнах се от муселиновата си рокля и надянах тънка
нощница, като се опитвах да не си спомням, че Витория имаше
същата. Само дето моите панделки бяха ледено сини, а нейните
— бледорозови. Въздухът бе наситен с лятна горещина и
обещаваше още една неспокойна нощ, в която ще се въртя в
леглото.
Тихо прекосих пода боса и бутнах прозореца нагоре.
Загледах се отвъд покривите, като се питах дали убиецът на
Витория е там навън сега и дебне друго момиче. Кълна се, че
наблизо се чу вой на вълк. Особена печална нотка увисна във
въздуха и ме побиха тръпки.
В бързината да се пъхна в леглото съборих чаша вода.
Течността се разля по едно кътче, за което бях забравила. Беше
място в дъските на пода, където Витория криеше разни неща.
Дреболии като сухи цветя, бележки от последното момче, което
я беше обичало, дневника й и парфюм, направен от нея.
Втурнах се през стаята, свлякох се на колене и едва не си
счупих ноктите, докато измъквах дъската. Вътре бяха всички
предмети, които помнех.
Плюс чип за залагане с коронована жаба от едната страна и
два дебели листа черен пергамент, привързани с връв в тон с
тях. Попих ги с нощницата си, като се надявах, че не съм
съсипала това скъпоценно късче от близначката ми. Ръцете ми
трепереха, докато ги разгъвах. Ръбовете на листовете бяха
обточени със златни корени, а мастилото блестеше на фона на
тъмната огромна страница. Бяха заклинания, откъснати от
гримоар, който никога не бях виждала. Огледах написаното, но
не можах да установя за какво се използва. Изреждаше билки и
свещи с определени цветове и указания на латински. Избутах
листовете настрана и придърпах в скута си дневника й.
Бях готова да заложа душата си, че това беше ключът, който
разкриваше какво е правила — и на кого се е доверила по
погрешка — в дните и седмиците непосредствено преди смъртта
си.
Прокарах пръсти по издрасканата кожа. Докато държах
дневника, ме обзеха болезнени спомени. Вечер тя постоянно
пишеше в него, отбелязваше всичко — от всеки от странните ми
сънища до гадателските сеанси на Клаудия, бележки за
парфюмите й, заклинания, магии и рецепти за нови напитки. Не
се съмнявах, че също така казваше на този дневник всяка тайна,
която криеше от мен.
Трябваше само да го разтворя и щях да открия всичко, което
имах нужда да узная.
Поколебах се. Това бяха съкровените й мисли и не исках да
извършвам още едно насилие, когато вече бе изстрадала
толкова много. Седях тихо и мислех какво би ме подтикнала да
направя. С лекота чувах в ума си гласа й, който ми казваше да
спра да мисля за падането и просто да скоча. Витория поемаше
рискове. Правеше трудни избори, особено ако това значеше да
помогне на семейството си.
За да открия кой я беше убил, трябваше да проследя
стъпките й, дори това да ме смущаваше. Вдишах дълбоко и
отворих дневника.
Или щях да го отворя, ако страниците не бяха слепени.
Дръпнах малко по-силно: не исках да го унищожа, но се
тревожех, че водата някак го е повредила. Книгата не поддаде.
Дръпнах с все сила. Дори не се огъна. Притичах до стената,
опрях крак на основата на задната корица, а пръстите на ръката
— по дължината на предната, и се опитах да я дръпна, но…
нищо. Оформи се мрачно подозрение.
Прошепнах заклинание за разбулване и хвърлих щипка сол
през рамо за късмет с дешифрирането на заклинанието. Неясно
очертани тънки като паяжина нишки във виолетово-син оттенък
се издигнаха около дневника подобно на преплетени бодливи
лози. Сестра ми го беше заключила с магия, каквато не бях
виждала досега.
Което означаваше, че бе знаела точно колко опасни са
тайните й.
Осем
Витория не просто се бе заиграла с черните изкуства. Не
можах да отворя дневника със сила, затова опитах заклинание
за разваляне на магия, изгорих билки, които подпомагаха
яснотата, запалих свещи и се помолих на всяка богиня, за която
се сетих, ала инатливият дневник не издаде никоя от тайните си.
Метнах книгата на пода и изругах. Витория беше използвала
заклинание, което никога не бях срещала. А това означаваше, че
вероятно бе разбрала, че съм душила около дневника й преди
няколко седмици. Наистина не искаше да узная тайната й. И
това ме направи още по-твърдо решена да открия защо.
Закрачих из малката ни стая, като гледах как слънцето бавно
изгрява. Трябваше ми план. Сега. Ако не се броеше някое и
друго забранено заклинание за истина, знаех малко за черната
магия и как всъщност действа. Нона казваше, че черните
изкуства изискват заплащане, понеже отнемат от нещо, вместо
да използват вече наличното. На драго сърце щях да пожертвам
каквото е нужно, за да получа каквото искам. Имах една огромна
улика и никакъв начин да стигна до нея. Освен… усмихнах се,
когато ме осени идея. Не можех да разваля заклинанието, но
познавах някого, който можеше и да успее. Каролина Грималди.
Каролина беше леля на Клаудия и я бе приела при себе си,
когато родителите на Клаудия заминаха за Америка с година-две
разлика. Беше умела в черните изкуства и бавно учеше Клаудия
на всичко, което знаеше. Не исках да въвличам приятелката ми,
затова реших да отида право при извора на познанията й.
Каролина имаше сергия на оживения пазар и ако побързах,
можеше да я хвана, преди да е отворила.
Грабнах торба и натъпках вътре листовете от гримоара и
дневника, а после се затичах към вратата.
Нона се изпречи намръщено на пътя ми.
— Дяволът ли те гони?
Надявах се, че не, но въпросът бе спорен.
 — Не и доколкото знам.
— Хубаво. Тогава можеш да седнеш за минута и да ми кажеш
накъде си хукнала в този час.
— Аз… — Едва не признах всичко, ала си помислих за
сестра ми. Витория пазеше грижливо тайните си и беше
пожелала да умре с тях. Сигурно имаше основателна
причина. — Исках да се отбия до пазара за някои подправки,
преди да започнем да се приготвяме за сервирането на
вечерята. Имам идея за нов сос.
Нона се взря внимателно в мен, като се опитваше да прозре
отвъд лъжите ми. Изражението й бе нещо средно между
разочарование и подозрение. От смъртта на Витория насам не
бях проявявала особен интерес към храната, нито пък творчески
наклонности. Точно когато убедих себе си, че ще ме изпрати
обратно горе със списък със заклинания, по които да работя, тя
отстъпи встрани.
— Не закъснявай. Има много за вършене.

***

— Синьора Грималди! — Запретнах поли и се втурнах из

улиците. Късметът най-сетне беше на моя страна. Хванах
Каролина точно преди да прекоси пътя и да влезе в пазара.
Каролина заслони лице от изгряващото слънце и влезе в
сенките на една близка уличка, когато ме забеляза.
— Емилия, съжалявам за…
— Нямам много време, синьора. Имам нужда от помощта ви
за нещо… деликатно. — Измъкнах дневника и хвърлих поглед
наоколо, за да се уверя, че сме сами. — Тук действа някакво
заклинание, което никога не съм виждала. Надявах се, че може
да ми кажете какво е и как да го разваля.
Тя отстъпи леко, взирайки се в дневника, сякаш беше нещо
отвратително.
— Нищо от това селение няма да постигне целта, към която
се стремиш. Върни го, където си го намерила, дете. Самото му
присъствие ги призовава.
— Тях?
— Прокълнатите. Тази магия вони на техния свят — той иска
да бъде открит.
Втренчих се в Каролина, като се питах дали нона някак бе
разгадала плана ми и се беше добрала до вещицата първа.
— Това е дневникът на сестра ми, не някаква демонска книга.
Каролина кимна към торбата ми.
— Покажи ми какво носиш. — Отново потайно обходих с
поглед обкръжението ни, преди да извадя листовете от
гримоара. Подадох й ги и видях как цветът бързо се отдръпва от
лицето й. — Това е призоваващо заклинание.
— Аз… не разбирам. Защо сестра ми би имала нужда от
призоваващо заклинание?
— Може би се е опитвала да постави под контрол демон.
Огледах черните листове.
— Невъзможно. Всички демони са хванати в капан в ада.
Точно както са от близо сто години.
Каролина изсумтя.
— Това ли ти разправя твоята нона? Иди си у дома, опитай
се сама да призовеш някой демон и виж какво ще стане. Освен
ако нямаш предмет, който принадлежи на принц на ада, тези
заклинания би трябвало да призоват само низш демон. Те се
контролират лесно и често разменят информация срещу малки
услуги или дребни дрънкулки. И ти гарантирам, че не всички са
хванати в капан в подземния свят. Почти всяка вещица —
независимо дали се моли на богините на бялата, или на черната
магия — знае това.
Взрях се във вещицата, а сърцето ми думтеше.
— Нима намеквате, че преди да умре, сестра ми е
призовавала демони и ги е молила за услуги?
— Няма как да знаем със сигурност какво е правила, но
гарантирам, че тези заклинания категорично служат за
призоваване. Съмнявам се някой демон да й е помогнал без
някаква сделка. Те не вярват във вършенето на благотворителни
дела. Винаги печелят нещо от уговорката. — Огледа ме
внимателно и изражението й омекна. — Забрави какво казах,
дете. Не се забърквай със селението на демоните. Каквото и да
е правила сестра ти, уверявам те, че не ти трябва да се
забъркваш в него.
Звучеше точно като нона.
Благодарих й и се сбогувах, а после бързо се отправих към
„Море и лоза“. Вместо отговори имах още въпроси. Ако
Каролина беше права, че заклинанието, направено на дневника
на Витория, не е от този свят, тогава бе невъзможно да го
отворя. Освен ако… Бавно се оформи идея, която накара пулса
ми да запрепуска. Ако сестра ми беше призовала демон, може
би го бе накарала да използва магията си, за да запечата
дневника й. Не можех да си представя никаква друга причина,
поради която близначката ми би призовала демон.
Въпреки историите, които нона ни разказваше, докато
растяхме, Витория знаеше, че не вярвам наистина в принцовете
демони. Не бях толкова недоверчива по отношение на по-
низшите демони, ала смятах, че са хванати в капан в кралството
си без път за бягство. Това щеше да е идеалният начин тя да е
сигурна, че никога няма да отключа тайната, която така отчаяно
искаше да опази. И беше почти права, с изключение на една
подробност.
Никога не би могла да предвиди как ще ме промени смъртта
й. Нямаше нищо на този или онзи свят, което би ме спряло да
разкрия убийството й. И щях да го разкрия.
Докато поднасяхме вечерята, обмислях различни теории,
като едва се съсредоточавах върху „Море и лоза“. Постоянно се
опитвах да разсъждавам като близначката ми. Някои мисли бяха
безумно странни, други — по-правдоподобни. Една идея обаче
се открояваше от останалите. Именно нея обмислях
внимателно, докато денят се точеше.
Може би защото ми се струваше толкова невъзможна. Или
може би защото Витория не вярваше в словото. Каквато и да бе
причината, мисълта не ме напускаше, докато режех зеленчуци и
почиствах ножовете.
Мислех си за нея по пътя към къщи.
 А също и докато се преобличах по нощница и разресвах
косата си.
Преследваше ме и аз я приех на драго сърце.
По-късно, след като се завих в леглото, отново измъкнах
листовете от гримоара. Огледах непознатите писания и се
ухилих. Това бе първата ми истинска усмивка от седмици и беше
така мрачна и гневна, каквито бяха напоследък мислите ми.
Витория най-малкото се беше опитала да призове демон.
Колкото по-дълго ми се въртеше тази мисъл, толкова повече
приемах, че е истина. Утре вечерта аз самата щях да се опитам
да призова демон. После, ако се получеше, щях да сключа
собствена сделка. В замяна на дребна услуга щях да го помоля
да развали заклинанието върху дневника й. Нямах какво да губя
— призоваването или щеше да е успешно, или нямаше. Никога
не бих узнала какво бе станало със сестра ми, ако не оставех
настрана съмненията си и не опитах. Ето така решението бе
взето.
Сега ми трябваха само малко кости.

***

Следващият ден в ресторанта премина мъчително, но успях

да оползотворя времето в кухнята. Събрах всичко, изброено на
страницата от гримоара, и никой не заподозря нищичко. Освен
може би нона. Баба се взираше в мен от другата страна на
кухненския остров и безмълвно напяваше, сякаш можеше да
прочете мислите ми и да направи заклинание, за да изтръгне
следващата мисъл, преди да е пуснала корени.
Нямаше ни най-малка представа, че тази идея покълва от
снощи. Бях се грижила за нея, като я подтиквах да разцъфне.
Сега напълно се беше развила. Знаех какво трябва да направя.
Имах нужда само от припаси и от възможност.
Нона ни казваше да се крием от прокълнатите, да си казваме
заклинанията и да благославяме амулетите си със сребристи
лъчи лунна светлина и светена вода, никога да не говорим за
прокълнатите, когато луната е пълна, и да правим всички неща,
полагащи се на една добра вещица. Иначе щяха да откраднат
душите ни.
В крайна сметка чудовището, от което се опасявахме, не
дойде от ада. А от привилегированите.
Онзи мъж, застанал над близначката ми — с изисканите си
дрехи и скъпия нож — заслужаваше наказание като всеки друг.
Не можеше просто да взима каквото поиска, без да си понесе
последствията. Бях почти сигурна, че хората, на които бях
показала камата, са я разпознали, ала отказваха да проговорят
против него, защото се бояха от последиците. Можеше и да е
влиятелен и богат, ала правосъдието щеше да го застигне.
Щях да се погрижа за това.
Още не бях сигурна дали е действал сам, или принадлежи
към тайнствените ловци на стрега, а и нямаше значение. Онази
вечер там беше само той. Щях да намеря първо него, а по-късно
щях да открия още информация. Ако имаше и други хора като
него, щях да се справя с тях тогава.
Освен това възнамерявах да опазя семейството си, докато
издирвам убиеца на Витория. Вместо една проста сделка щях
да сключа две. Първо щях да накарам демона, когото бях
призовала, да развали заклинанието, направено на дневника на
Витория, а после щях да го накарам да открие тайнствения
тъмнокос мъж. За щастие, фактът, че притежавах вещ като ножа
със змията, щеше да позволи това.
Демон, когото можех да контролирам, беше отговор на
молитва.
Изглежда, че по-рано бях сгрешила: богинята на смъртта и
яростта не беше пренебрегвала молбите ми. Просто бе
подбирала подходящия момент, беше изчаквала да превърна
отчаянието си в нещо, което може да използва. Клонката беше
просто отчупено парче дърво, докато не бъде подострена и
превърната в копие. Скръбта ме съсече наполовина. А гневът
превърна парчетата в оръжие.
Сега беше време да го отприщя.
Девет
Използвана неправилно, магията с кости може да
бъде част от забранените изкуства. Използването
на кости от животни — птичи нокти, други нокти,
зъби, черупки и пера — позволява на вещицата да се
свърже с подземния свят. Трябва да бъдат събрани по
етичен начин, не дадени в жертва, както обикновено
смятат човеците. За да впрегнете силата им,
направете кръг от кости и включете билки и
свързани с целта предмети.
Бележки от гримоара на семейство Ди Карло

Стоях в отвора на пещерата и слушах как морето гневно и

настойчиво се разбива в скалите долу.
Солени пръски се издигаха ядно над зъбера и боцкаха голата
кожа на ръцете и врата ми. Може би водата отразяваше
настроението ми. Или може би долавяше колко зловещ е
навитият на руло пергамент, който държах под мишница. Аз със
сигурност го долавях.
Вещиците бяха свързани със земята и канализираха силите й
в своите. Нямаше да се изненадам, ако морето бе нащрек
заради предстоящото — злокобната сила, която се готвех да
пусна в света ни. Морето може и да се тревожеше, но не и аз.
Наложи се да чакам с часове нона най-сетне да заспи в
люлеещия стол, преди да събера нещата, които ми трябваха, и
да се измъкна навън. Всякакви следи от тревога бяха заглушени
от твърдата решителност да осъществя плана си.
Нямах представа как Витория беше попаднала на тези
страници от гримоар — поредната мистерия, която да добавя
към растящия списък, — но щях да ги използвам в моя полза.
Силен порив на вятъра ме принуди да вляза по-навътре в
пещерата. Като излязох от къщата, не бях съвсем сигурна къде
отивам, но се почувствах привлечена от това място. Когато
бяхме деца, Витория възможно най-често намираше причини да
влизаме в тази пещера. Сега почти имах чувството, че е тук и ме
насочва.
Нощният въздух беше топъл и благоуханен, но в плътта ми
бавно впиха острите си нокти мразовити тръпки.
Вдигнах фенера, като се опитвах да не се отдръпвам
ужасено от сенките, които танцуваха около светлината. Да
призовавам демон — във влажна пещера, където писъците ми
не можеха да бъдат чути, ако нещо се объркаше — не беше
точно начинът, по който си представях живота си преди три
седмици.
Тогава с удоволствие прекарвах нощите си, като създавах
нови рецепти за „Море и лоза“. Четях някой зноен любовен
роман и си пожелавах един определен fratello да наруши за една
нощ обета си пред Бог и вместо това да боготвори мен. Това
беше преди да открия обезчестеното тяло на сестра ми.
Сегашните ми желания се съсредоточаваха върху две неща:
да открия кой уби близначката ми и защо.
Е, три желания, ако броим и мечтата ми да изкормя кучия
син, който уби Витория. Това обаче беше повече от желание.
Беше обещание.
Удовлетворена, че никой не се спотайва в пещерата с мен —
например плъхове или змии и други неприятни изненади —
поставих фенера си върху плосък камък, а кошницата с нужните
запаси — върху отъпканата пръст. Бях изучавала
призоваващото заклинание, докато станах разногледа, но
въпреки това потреперих леко, вадейки нужните неща.
Черни свещи, свежи папратови листа, животински кости,
мъничка стъкленица животинска кръв и малко злато. Не
разполагах с кой знае колко от последното, затова взех с мен
златната кама със змията. Струваше ми се напълно подобаващо
да използвам хладното оръжие на тайнствения непознат, за да
го проследя.
Ако всичко минеше гладко, в кръга щеше да бъде задържан
по-низш демон. Знаех, че няма да може да излезе от
определения участък, но въпреки това не изпитвах особено
радостна тръпка да съм на затъмнено място сама с чудовище от
ада. Дори и лесно контролирано и подчинено чрез магия.
Отново хвърлих поглед на листа с грижливо изписани
бележки, като се бавех нарочно. За да бъде призоваването
успешно, трябваше да следвам правилата на ритуала съвсем
точно. Всякакви отклонения можеха да пуснат на свобода
демона в това селение. Първо трябваше да очертая кръга, като
редувах свещите, папрата и костите. След това щях да поставя
малката стъкленица с кръв вътре в кръга. После трябваше
официално да поканя някой демон да се присъедини към мен,
като си служа с латински — техния роден език.
Поколебах се по този въпрос. Латинският не беше любимият
ми сред предметите, на които нона се опитваше да ни учи.
Имаше толкова много думи, които си приличаха, но значенията
им бяха безкрайно различни. Една лека промяна можеше да
предизвика бедствие. Нямаше да е толкова тревожно, ако имах
малко повече от елементарни познания за черните изкуства.
Или ако призоваващото заклинание на Витория включваше и
изпитана древна фраза, която да използвам, вместо просто да
се посочва, че е необходима такава в зависимост от
намерението на вещицата.
Истинската ми цел бе да открия какво бе правила сестра ми
преди смъртта си, а после да проследя онзи, който бе отнел
живота й, и да го убия. Насилието и кръвното отмъщение обаче
нямаше да са най-вежливият начин да започна призоваване. И
се тревожех за евентуалните последици. За щастие, бях
обмислила много внимателно какво искам от демона. Не желаех
да му предоставям никаква възможност да се измъкне от кръга и
определено не желаех да ми навреди, затова се спрях на aevitas
ligati in aeternus protego. Което се превеждаше приблизително
като: „Обвързан завинаги във вечна закрила“.
„Завинаги“ ми се струваше разумна идея, когато ставаше
въпрос да се погрижа един демон да не може да напусне кръга.
А ако бъдеше принуден да ме защитава, някак не вървеше да
ме напада. За последната част от заклинанието трябваше да
подготвя изход. Явно демоните бяха създания, които имаха
строги правила и трябваше да се придържат към тях, така че
поканех ли някой да се присъедини към мен, следваше
официално да отменя поканата и да го изпратя обратно в
селението му. Добрите обноски бяха препоръчителни, но не бях
сигурна доколко можех да се справя с тази част.
Поех дълбоко дъх.
— Добре, Емилия. Можеш да се справиш с това.
Бавно подредих предметите в кръг. Кост. Папрат. Свещ.
Имаха различна дължина и приличаха на лъчи на окултно
слънце. Запалих свещите и тръгнах около кръга, притиснала
към гърдите си череп на птица — последната частица, която ми
трябваше, за да го завърша. Поколебах се.
Поставех ли тази последна кост в композицията, кръгът
щеше да е готов.
Вдишах, после бавно издишах. Нямах представа що за демон
ще отговори на призива ми. Според нона някои имаха човешки
вид, а други бяха ходещи кошмари. Тя никога не ни казваше
нищо конкретно и сега не бях сигурна, че това е било за добро.
Умът ми се развихряше и си представяше зъбати, ноктести,
зловещи създания, които вървяха назад като раци с
многобройни крака.
Облаци се носеха покрай луната и разкривяваха стените на
пещерата. По гръбнака ми отново преминаха тръпки. Богинята
на бурята и морето не беше доволна.
Вгледах се в черепа в ръцете си, питайки се дали това
наистина бе пътят, по който трябваше да поема. Може би
трябваше да духна свещите, да се прибера, да си легна и да
забравя за демоните, ловците на вещици и Дявола. Нона
казваше, че щом тъмнината бъде поканена вътре, скоро следва
бедата.
Образът на близначката ми — тъмни очи, искрящи от
дяволитост, и устни, чийто крайчец бе извит нагоре — проблесна
в ума ми. Преди да изгубя смелост, се наведох и бързо наместих
последната кост. Из помещението се разля тишина и заглуши
молбите на морето. Промъквах се до ръба на кръга, с мъничката
стъкленица кръв в ръка, когато мощен порив на вятъра
връхлетя пещерата.
С писъци ме нападнаха прилепи. Стотици. Изпищях и рязко
вдигнах ръце да се предпазя, докато вилнееха около мен
подобно на жива буря. Някъде далече чух да се разбива стъкло.
Свлякох се на колене и покрих главата си, а малки криле и нокти
се впиваха в косата и врата ми. После, така бързо, както се бе
случило, прилепите си отидоха и пещерата утихна.
Поех си няколко дълбоки, разтърсващи дъха и бавно
отметнах кичур преплетена коса от лицето си. По време на
краткото нападение се бе измъкнал от обикновената плитка.
Дълги свободни къдрици погъделичкаха гърба ми като паяци и
по кожата ми пак полазиха тръпки. Венчелистчета бяха
разпръснати по земята като войници, паднали в схватка, която
не бяха очаквали. Бях забравила, че в самото дъно на пещерата
има затворен тунел.
Бясна на себе си, стиснах устни в тънка линия. Щом можех
да призова демон, можех да се справя и с ято прилепи.
На теория.
Изправих се на треперещите си крака, изтупах се и насочих
вниманието си към кръга за призоваване, като потръпнах при
вида на счупените стъкла, проблясващи на лунната светлина.
Кръвта беше опръскала земята около кръга, което не беше
добре за мен. Трябваше да е вътре в кръга, за да примами
демона.
— Глупави прилепи от ада. — Нямах друга стъкленица с кръв
и щеше да ми отнеме цяла вечност да се върна чак до
ресторанта. Заклинанието трябваше да се направи нощем, а до
разсъмване оставаха само няколко часа. Никога нямаше да
успея да стигна дотам и да се върна обратно навреме.
Хвърлих поглед из пещерата — бях достатъчно отчаяна да
убия нещо, ако се налага. Разбира се, сега, когато някой прилеп,
змия или друго създание щеше да ми е от полза, тя беше
съвсем пуста. Като ритах камъни и мърморех мръсотии, от които
и на мама, и на нона щеше да им се завие свят, най-сетне
прегледах отново тайнствения лист от гримоар на Витория.
 Технически погледнато, той не посочваше изрично, че е
необходима животинска кръв. Само съветваше да се използва
такава.
Запалих отново свещите и взех змиевидната кама, като
разсъдих, че така или иначе имам нужда от нея, за да изпълня
заклинанието. Времето за колебания и прекъсвания беше
отминало. Независимо дали ми харесваше, или не, ако исках да
разваля заклинанието, направено на дневника на Витория, това
беше най-добрият ми вариант.
Ако трябваше да предложа малко от собствената си кръв,
това не беше голяма цена.
Пренебрегнах болката, когато прокарах острието по горната
част на ръката си — имах нужда от китките и пръстите, за да
готвя по-късно, и не можех да си позволя да порежа дланта си.
Металът засия, сякаш доволен от жертвата ми. Понеже не исках
да се замислям твърде много за острие, което се наслаждава на
кръвна жертва, задържах ръка над кръга за призоваване и
занареждах заклинанието веднага щом първите капки паднаха
на земята.
— Чрез земя, кръв и кост. Каня те. Ела, влез в това
обиталище на човека. Присъедини се към мен. Обвързан в този
кръг, докато те изпратя у дома. Aevitas ligati in aeternus protego.
Застинах напълно неподвижна и зачаках. Земята да се
пропука, портите на ада да се разтворят, орди от ловци на
вещици да ме връхлетят или сърцето ми да спре. Не се случи
нищо. Канех се отново да занареждам заклинанието, когато се
започна. Покрай кръга се изви дим, сякаш бе затворен в буркан,
и нито за миг не прекоси останалата част от пещерата.
Пулсираше от енергия и почти любящо погали ръката ми.
Пуснах камата и отдръпнах ръката си, притискайки я към себе
си, докато усещането престана.
Не можех да повярвам какво се случва. По-мощна вълна от
тъмнина се раздвижи около кръга и напълно скри вътрешността
му от поглед. Черна проблясваща светлина се появи от центъра.
Едва можех да дишам. Звук като от пукащ огън през зимата
предшества появата на демона. Бях успяла. Наистина бях
призовала създание от ада! Ако не припаднех от шока, щеше да
е истински успех. С блъскащо сърце зачаках димът да се
разнесе.
Сякаш в отговор на неизреченото ми желание призрачен
ветрец го отнесе и разкри висок тъмнокос мъж. Мускулестият му
гръб беше обърнат към мен и той носеше само черен панталон
с ниска талия. Изобщо не изглеждаше така, както си представях
един низш демон. На светлината от свещите проблясваше
златиста кожа и гладкото съвършенство се нарушаваше само от
няколко блестящи татуировки. Красотата му бе оскърбление
спрямо начина, по който би следвало да изглежда злото.
Навярно трябваше да съм благодарна, че няма змийска опашка
или зловещи рога.
Демонът се завъртя на място, сякаш се приспособяваше към
новото си местонахождение. Гърдите и торсът му бяха изваяни
по начин, който показваше, че е добре запознат с оръжията.
Вниманието ми се спря върху металическо златиста татуировка,
която започваше на дясната му китка и се извиваше нагоре и
около ръката и рамото. Страховита змия. Нямах време да
забележа всичките й подробности, защото сега той беше изцяло
с лице към мен. Рязко поех дъх, когато най-накрая срещнах
погледа му. Тъмнозлатисти ириси с черни петънца отвърнаха на
погледа ми.
Прекрасни. Редки. И смъртоносни. Макар нона да твърдеше,
че очите им са с червеникав оттенък, знаех с мозъка на костите
си какъв е.
— Невъзможно — прошепнах.
Той вдигна вежда. Изражението му бе толкова човешко, та за
секунда забравих как се бе появил в тази пещера. Не би
трябвало да съществува. И въпреки това беше там противно на
всичките ми очаквания. Висок, смугъл и тихо кипящ от гняв. Не
можех да откъсна вниманието си от него, разтревожена, че е или
плод на въображението ми, или доказателство, че съм луда. Бях
използвала черните изкуства. Може би тази временна заблуда
беше цената.
 Беше много по-лесно да мисля, че е вярно, вместо да
приема, че бях направила невъзможното — бях обвързала с
това селение един от прокълнатите. Което беше много, много
лошо.
Имаше достатъчно човешки вид, ала бе физическото
въплъщение на кошмар.
Кръвопиещо, крадящо души, безсмъртно създание на нощта.
Преборих се с порива да се отдръпна от кръга и вместо това
задържах погледа му. В онези очи бушуваше буря. Сякаш стоях
на ръба на притъмнял бряг и гледах как мълниите танцуват все
по-близо през морето. Лек страх пропълзя по гръбнака ми,
когато той дръзко отвърна на погледа ми. Никога не се бях
чувствала по-благодарна, че го бях обвързала и ме да защитава.
Инстинктивно вдигнах ръка и хванах корничелото си за
успокоение.
Той изглеждаше готов да… мила богиньо на яростта.
Неговото лучикаре беше черно-златисто. Бях виждала такова
само веднъж досега. Прозрението ме блъсна с все сила,
незабавно пуснах корничелото си и грабнах от пода камата.
Неговата кама.
Ръкохватката бе хладна като ледената ярост, която
бушуваше сега из вените ми.
— Ще те убия — изръмжах, после се хвърлих към него.
Десет
Когато нападнах, се пръснаха кости. Острието описа дъга
надолу и проряза дълга тънка линия през твърдата му гръд.
Трябваше да прониже сърцето му. И щеше, ако не се бе
извъртял назад толкова бързо. Странна изгаряща болка изригна
под кожата ми. Не исках да се замислям какво означава — може
би смесването на кръвта ни по странната кама създаде
собствена магия. Или може би заклинанието за закрила
пречеше и на мен да му нанеса смъртоносен удар.
Той отдръпна камата с лекота и я метна на земята.
Свих ръка в юмрук и се прицелих към гърдите му. Беше все
едно да удрям каменна стена.
Демонът стоеше там и търпеше атаките ми. Докато се
изтощавах, нанасяйки ритници и юмручни удари, той спокойно
оглеждаше помещението и все повече ме вбесяваше с
безразличието си. Демонът не изглеждаше особено
разтревожен и се запитах колко ли пъти е бил призоваван и
впоследствие нападан. Заоглежда кръга, вниманието му рязко
се насочи надолу към мен и незабавно се съсредоточи върху
пресния разрез на ръката ми. На лицето му бавно се изписа
намръщена гримаса, преди да я прикрие.
— Защо. Не. Кървиш? Чудовище! — Бях обзета от дива
ярост, докато ритах и удрях с юмруци. Омразата и гневът ми
бяха толкова силни, че почти се опияних от мощта им.
Погледнах нагоре навреме да го видя как затваря очи, сякаш
и той се наслаждаваше на онези злокобни чувства. Нона
казваше, че демоните притеглят емоциите към себе си и им
позволяват да се гърчат и увиват около техните. Предвид
изражението му започвах да мисля, че е вярно.
Отвратена, спрях да го удрям, за да си поема дъх и да се
посъвзема. По ръката ми бавно се стичаше кръв и капеше на
земята. Не беше негова обаче. А от разреза, който направих, за
да го призова. Не ме беше грижа дали ще източа кръвта си до
капка, стига да отведа и него в ада с мен.
— Малък съвет, вещице. Да крещиш: „Ще те убия“, отнема
елемента на изненада от нападението. — Ухили се, когато
стоварих бърз удар в корема му. Юмручните ми удари ставаха
по-бавни, а той не изглеждаше ни най-малко пострадал или
изтощен. — Няма да успееш да ме убиеш, но неимоверно ще
подобри уменията ти.
— Може би не мога да те убия, но ще намеря други начини
да те накарам да страдаш.
— Повярвай ми, дори самото ти присъствие постига това. —
Във вътрешността на кръга засъскаха капки кръв. Онова
странно изгарящо чувство под кожата ми ставаше непоносимо,
но бях твърде бясна да обърна внимание. — Кое заклинание
използва, вещице?
Спрях, като дишах тежко.
— Vaffanculo a chi t’e morto.
Не бях сигурна дали знае точно какво значи ругатнята, но
сигурно се беше досетил, че има нещо общо с блудстване с
починали членове на семейството. Сега той изглеждаше готов
да завлече мен със себе си в ада. Внезапно се отдръпна със
залитане, като ругаеше.
— Какво заклинание използва?
— Е, предвид това, че стоиш тук, гневен и неспособен да
нападнеш, бих предположила, че е било призоваващо
заклинание, демоне. — Скръстих ръце на гърдите си. — И едно
за защита.
Изневиделица над ръката ми проблесна златна светлина,
после се разтвори в бледо лилаво. Татуировка в същия нюанс
на лилавото — два полумесеца, разположени косо в обръч от
звезди — се появи от външната страна на ръката ми над лакътя
и запламтя почти така мощно като гнева ми.
Стоях там, задъхана, а изгарящото усещане най-сетне
отшумя. Загледах го как сведе поглед към собствената си ръка и
стисна зъби. Явно и той изпитваше онази ужасна болка.
Хубаво.
 — Ти, вещице с демонска кръв. Ти ме беляза.
Над лакътя на голата му по-рано лява ръка се беше появила
бледа татуировка. Два полумесеца, разположени в кръг от
звезди. За миг като че ли му бе трудно да схване, че съм се
справила с нещо толкова невъзможно. Честно казано, и аз не
бях сигурна защо сега двамата с него имахме еднакви
татуировки, но бих предпочела да умра, отколкото да си го
призная.
Сигурно това беше цената на черната магия, която бях
използвала да го призова. Почти се засмях. Когато Каролина ми
каза, че заклинанията ще призоват низш демон, ми беше
достатъчно трудно да й повярвам. Запитах се дали сънувам
кошмар — нямаше начин наистина да съм призовала принц на
ада. Щеше да е нужна повече магия, отколкото владеех, за да
контролирам същество като него за дълго време.
— Това е невъзможно.
— Поне по този въпрос можем да се съгласим. — Той рязко
изпъна ръка към мен. — Кажи ми точната формулировка на това
заклинание. Трябва да го отменим, преди да е станало твърде
късно. Имаме само няколко скъпоценни минути.
— Не.
— Нямаш представа какво си направила. Трябва да науча
точната формулировка. Веднага, вещице.
Бях съвсем сигурна, че освен да го докарам до истински бяс,
се бях погрижила никой от нас в крайна сметка да не бъде
покосен от ръката на другия. Татуировките вероятно действаха
като един вид магическо обвързване. Да разваля това
обвързване, за да може да изтръгне сърцето ми, както бе сторил
със сестра ми, беше последното нещо, което бих направила.
— Не е за вярване — подхвърлих насмешливо. — Да
отправяш искания, когато не ти си силният тук. — На лицето му
бе изписано неподправено отвращение. Надявах се да отразява
собственото ми изражение. — Нужно ми е да узная кой си ти и
защо уби сестра ми. Понеже не можеш да се върнеш в твоето
измерение на ада, без да го позволя, предлагам да играеш по
моите правила.
 Не можех да съм сигурна, но атмосферата около нас се
промени и останах с изключително странното впечатление, че
мощта му се изплъзна навън, описа кръг около мен, после
изчезна. Ноздрите му се разшириха. Беснееше срещу
магическата „юзда“, която му бях сложила, и се напрягаше да се
освободи. Гледах го, а устните ми бяха извити в леко злобна
усмивка. Ако не ме мразеше преди, сега бях постигнала това
десетократно. Идеално. Изглеждаше, че най-сетне се
разбираме.
— Един ден ще се освободя от обвързването. Помисли много
внимателно за това.
Пристъпих близо до него и вдигнах лице.
— Един ден ще намеря начин да те убия. Помисли много
внимателно за това. Сега ми кажи кой си и защо искаше
Витория мъртва.
Той ми отправи усмивка, която вероятно караше мъжете да
се подмокрят; отказах да се поддам на страха.
— Много добре. Тъй като разполагаш само с минимално
време да ме държиш тук, а вече пропиля скъпоценни минути с
жалкото си подобие на опит за убийство, ще играя твоята игра.
Аз съм принцът на гнева, военачалник, и един от будещите
страх седмина.
Преди да успея да мигна, той прокара пръст по гърлото ми и
спря при вената, която туптеше под кожата ми. Из мен се разля
чист, неподправен ужас. Отблъснах ръката му и излязох от
призоваващия кръг. Забелязах разпръснатите кости и побързах
да ги върна на мястото им.
Усмивката му преля в хитра и злобна гримаса.
— Поздравления, вещице. Успя да привлечеш пълното ми
внимание. Надявам се да си подготвена за последствията.
От него сякаш капеше арогантност. Само глупак не би бил
ужасен от звяра, който усетих да се спотайва под кожата му.
Излъчваше мощ — огромна и древна. Не се съмнявах особено,
че може да сложи край на живота ми, без да се замисли.
Въпреки това ъгълчето на устните ми потрепна.
 После, без предупреждение, се превих и започнах да се
смея. Звукът кънтеше в стените на пещерата и се усилваше,
докато ми се прииска да си запуша ушите. Хванах се за корема
и едва не повърнах от изблика си. Навярно наистина
обезумявах. Тази нощ бе взела обрат от лошо към по-лошо по-
бързо, отколкото можех да си представя. Не можех да повярвам,
че съм призовала принц на ада. Не можех да повярвам, че
съществуват демони с кралска кръв. Светът се беше
преобърнал.
— Радвам се, че наближаващата смърт е толкова забавна —
изсъска той. — Така ще е още по-удовлетворяващо да те убия.
И обещавам, че смъртта ти няма да е бърза. Бавно ще й се
наслаждавам.
Махнах с ръка, сякаш беше не по-страшен от домашна муха.
Почти чувствах как гневът се излъчва от него и криволичейки,
си проправя път в мен. Макар да бе неподвижен, имах
чувството, че се старае да се удържи. Много. Беше смущаващо.
— Кажи ми, моля те, защо се смееш толкова силно?
Изправих се и избърсах ъгълчетата на очите си.
— Как точно да те наричам? Ваше Височество? О,
Страховити и мощни Седем? Главнокомандващ на ада? Или
принц Гняв?
Едно мускулче на челюстта му се напрегна, докато ме
гледаше.
— Един ден ще ме наречеш Смърт. Засега Гняв ще свърши
работа.
Единайсет
Един принц на ада никога няма да каже
истинското си име на своите врагове. Може
да бъде призован само чрез предмет, който му
принадлежи, заедно със силна емоция. Силите
им са обвързани с греховете, които
олицетворяват. Внимавайте, понеже те са
себични създания, които желаят да ви
използват за своя изгода.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

— Гняв? — Не си направих труда да скрия стъписания си

тон. Като оставим настрана крайно мелодраматичната реплика
„ще ме наречеш Смърт“, цялата противна нощ престана да бъде
странна по начина „това-не-може-да-се-случва-жестока-съдба“.
Първо бях убедена, че е ловец на вещици и е убил Витория
заради същността й, само за да открия, че е едно от създанията,
от които се криехме цял живот. А и да държа в своя власт
демона, убил сестра ми, и да не мога да му сторя зло…
Сигурно наистина бях подравнила някоя богиня, за да съм
наказана така ужасно. Глупавото име и всичките му титли бяха
най-малката ми тревога, ала гневът, който се изливаше от него,
докато се смеех, ме накара да го дразня.
— Това е нелепо. Няма да те наричам с названието на
емоция. Как е истинското ти име?
Той ме прикова със студен поглед, докато прибирах камата
му.
— Истинското ми име не те засяга. Обръщай се към мен с
титлата на дома ми. Освен ако не искаш да ме наричаш Негово
Кралско Височество Неоспоримо Желание. Това винаги е
приемлив вариант. Ако ти се прииска да се поклониш, не бих
възразил. С малко угодничество се стига далеч. Може да проявя
благосклонност и да направя смъртта ти бърза.
Устната ми неволно се присви.
— Сигурен ли си, че си от дома „Гняв“? Ако не знаех, щях да
предположа, че си предводител на батальон от голи до кръста
празноглавци, които принадлежат към дома „Нарцисизъм“.
Изражението му беше всичко друго, но не и приятелско.
— Ласкаеш ме. Ако си толкова отвратена от компанията ми,
защо не ме освободиш?
— Никога.
— Опасна дума. На твое място бих избягвал да говоря с
абсолютни категории. Имат склонността никога да не издържат
дълго.
Заставих се да дишам. Преди да го разпозная, исках
отговори. Сега исках да го насека на хиляда кървави парчета и
да нахраня с тях акулите.
— Защо уби сестра ми?
Той бавно закрачи из призоваващия кръг, вероятно
изпробвайки силата му.
— Това ли си мислиш? Че съм изтръгнал сърцето на сестра
ти?
— Стоеше над тялото й и ближеше кръвта и от пръстите
си, отвратителен звяр такъв. — Рязко си поех гневен дъх, като го
наблюдавах внимателно, макар това да беше напразно усилие.
Изражението му бе нечовешки безизразно. Никаква емоция не
издаваше какво му се върти в главата.
Без да мисля, вдигнах ръка и отново стиснах корничелото
си. — Защо уби сестра ми?
— Не съм.
— Защо да ти вярвам?
— Смъртта й беше изключително неудобна.
— Неудобна? — Стиснах ръкохватката на камата му, като се
опитвах да преценя колко бързо мога да я забия в сърцето му,
преди да отвърне на удара. Не че беше отвърнал. Всъщност
дори не ме бе пипнал, докато го ритах и удрях с юмруци.
Странно за демон на войната. Поклатих глава. Действаше
защитното ми заклинание, а не съвестта му. — Да, предполагам,
че сигурно е било ужасно неудобно за теб да откриеш сестра
ми убита. В такъв случай защо беше в манастира?
Слаба блещукаща златиста светлина припламна и падна
обратно на земята като водопад. Отне ми секунда да осъзная,
че ми отговаря само заради призоваващия кръг. И явно се
съпротивляваше. Почувствала се дръзка, пристъпих близо до
редицата кости и отново попитах: — Защо беше там онази нощ?
В очите му гореше омраза.
— Заради сестра ти.
— За какво ти трябваше?
Той отново се усмихна, но това бе по-скоро обещание за
разплата, отколкото веселие.
— Тя сключи сделка с брат ми. Аз дойдох да прибера дълга
й.
Извърнах се бързо, надявайки се да скрия изненадата си.
Подозирах, че Витория е сключила сделка с демон, за да
защити дневника си със заклинание, но не мислех, че е
призовала някого от прокълнатите. Вниманието ми се плъзна
към кошницата, която бях донесла. Дневникът на близначката
ми беше скрит на няколко стъпки оттук. Каролина каза, че той
отправя зов към прокълнатите, и аз се запитах дали Гняв го
чувстваше сега. Не исках да се докопа с демонските си ръце до
онова, което бе вътре, каквото и да беше то, и реших, че няма
да искам от него да развали проклятието. Отново го погледнах в
лицето.
— Какви бяха точните условия на сделката?
— Не съм сигурен.
Присвих очи. Очевидно лъжеше, но не разполагах с начин да
изтръгна истината от него със сила. Освен ако не използвах
някое от забранените заклинания. А това ми се струваше твърде
много черна магия за една нощ. Бях склонна да изкушавам
съдбата само до определена степен.
— Какво направи със сърцето й?
— Нищо. — Той стисна зъби. — Беше мъртва, когато стигнах
там.
 Трепнах. Макар в думите му да нямаше кой знае каква
жестокост, студената констатация на смъртта на сестра ми все
пак ми причини болка.
— Защо толкова те интересува точната формулировка на
заклинанието?
Този път отговорът дойде много по-бавно, сякаш той
подбираше думите си изключително грижливо. Накрая каза:
— За да се придържам към правилата му, трябва напълно да
разбирам защитното заклинание, както го нарече ти. Като знам
формулировката, това ще ми помогне и да се погрижа другите
също да се придържат към него. В Седемте кръга имаме строги
правила, от които се ръководим, и жестоки наказания, ако бъдат
нарушени.
— Под „другите“ мен ли имаш предвид?
Той поклати глава.
— Кого тогава?
— Братята ми.
Знаех, че има седем демонични принцове, но не мислех, че
са роднини. Идеята, че демоните имат семейства, беше
смущаваща.
— Всички демони ли са длъжни да се подчиняват на тези
правила, или само принцовете на ада?
— Ако ще си обменяме тайни сега, бих искал да узная колко
вещици живеят на този остров, както и името на старейшината
на сборището от всеки град. После можеш да ми кажеш къде е
гримоарът на Първата вещица, и ще смятам, че ще сме квит. —
Ухили се на отвратеното ми изражение. — И аз така си
помислих. Но бих искал да узная латинската част от
заклинанието, което използва тази вечер.
Претеглих ползите срещу вредите, ако му кажа за защитното
заклинание. Не можеше да ми навреди, това поне беше ясно. И
не е като да можеше да развали заклинанието — само аз можех
да направя това.
— Aevitas ligati in aeternum protego.
За секунда той сякаш не дишаше. Втренчи се в мен с
изражение, близко до ужас. Изпълни ме дълбоко задоволство.
Не всеки ден някоя вещица пораждаше толкова страх у
демоничен принц, особено могъщ демон на войната.
— Няма ли саркастично подмятане? — попитах, без да си
давам труд да крия самодоволния си тон. — Всичко е наред.
Знам, че е впечатляващо.
— Впечатляващото е колко грешиш. — Той скръсти ръце, а
изражението му отново стана съвсем безизразно. — Независимо
от любителския ти опит с черната магия, аз на свой ред ще ти
предложа сделка. Продължителността подлежи на преговори,
начинът на обвързване — не.
Лицето ми се сгорещи. Нона казваше, че сделките на
прокълнатите почти винаги включват целуване — че веднъж
щом сключат устни с някого, той изцяло губи разсъдъка си.
Вечно копнее за още, стига дотам, че предлага душата си, за да
вкуси още веднъж от прокълнатия грях, към който се е
пристрастил. Не знаех дали всичко това е вярно, но отказвах да
проверя.
— По-скоро бих умряла, отколкото да изтърпя да те целуна,
демоне.
Изражението му не бе особено развеселено, докато ме
претегляше с очи. Погледът му бавно се плъзна по тялото ми,
стойката, начина, по който насочих към сърцето му собствената
му кама. И да беше погледнал избелелите кости около нас, то бе
съвсем бегло. Когато бавно насочи вниманието си отново към
лицето ми, в очите му се таеше нещо злокобно, създадено
дълбоко в ямите на ада.
По гърба ми пробягаха предупредителни ледени тръпки. Не
беше от принцовете, за които пишеха във вълшебните приказки.
Нямаше златна корона, увенчаваща тъмнокосата му глава, нито
пък изваяните му, татуирани ръце обещаваха безопасност. Той
беше смърт, ярост и огън и всеки, достатъчно глупав да забрави
това, щеше да бъде погълнат от неговия ад.
— Някой ден може да ме умоляваш да те целуна. —
Пристъпи достатъчно близо да го пробода. Горещина се
излъчваше от него. Около мен. Между раменете ми се търкулна
мънистена капка пот, плъзна се по гръбнака ми. Потреперих. Той
миришеше на мента и топъл летен ден — в такъв голям
контраст със зловещото му лучикаре. — Може да ти е омразно.
Или да ти хареса. Но изкушението ще нахлуе през вените ти,
заличавайки всякакъв здрав разум. Ще искаш да те спася от
безкрайното терзание, като ти дам всичко, което обожаваш да
ненавиждаш. А когато го сторя, ще жадуваш за още.
През ума ми премина образ как ме притиска към стената, в
гърба ми се впиват острите като птичи нокти камъни, а устните
му са меки, но настойчиви. Устата ми стана суха като костите в
призоваващия кръг. По-скоро бих продала душата си, отколкото
да бъда с него.
— Не се тревожи — прошепна той, а устните му едва
докоснаха деликатната кожа на врата ми. Замръзнах. Беше се
приближил толкова бързо. Дори не го бях видяла да
пристъпва. — Трябва да си последното създание във всички
селения, взети заедно, за да те пожелая, вещице. Дори тогава
това може и да не е достатъчно да ме изкуши. Предлагам
кръвна размяна.
Дванайсет
Никога не сключвайте сделка с демон, но
най-вече с принц от ада. Лъжите на
прокълнатите са като захар — сладки, ала
смъртоносни, когато се поемат твърде много
с течение на времето. Бъдете нащрек: за
такава коварна отрова могат да бъдат
създадени твърде малко противоотрови.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

От близостта му сърцето ми заблъска с все сила — звукът

беше почти толкова силен, колкото вълните, връхлитащи
зъберите долу. Преди да отстъпи, той се забави за миг, сякаш не
само го чуваше, но и се наслаждаваше на равномерния,
първичен ритъм. Запитах се дали му напомня за военни
барабани и дали внезапно закопня за битка. Аз определено
копнеех. Твърде много емоции се вихреха в мен и правеха
решението ми особено трудно. Евентуалната сделка на сестра
ми с брат му. Кръвната размяна на Гняв. Цялата тази странна,
невъзможна нощ. Бях почти неспособна да проумея факта, че
прокълнатите не само бяха истински, но и че един от тях стоеше
пред мен и ми предлагаше сделка.
— Е? — попита той. — Приемаш ли доброволно моята
кръвна размяна?
— Не си направи труда да обясниш защо я предлагаш, така
че не.
Той си пое дълбоко дъх, сякаш го изтощаваше дори само да
се обяснява на вещица.
— Според условията на твоето защитно заклинание трябва
да осигуря безопасността ти. Заклинанието ме възпира да ти
сторя зло, но освен това изисква да те закрилям от други.
Кръвната връзка между нас ще предупреди другите демони, че
временно принадлежиш към дома „Гняв“ и следователно не бива
да те убиват или да те осакатяват твърде ужасно. Това е. Сега
ще се съгласиш ли на кръвното обвързване?
Да не ме осакатяват твърде ужасно не беше същото като да
не ме осакатяват изобщо. Вперих поглед в него, присвила устни.
След минута бавно поклатих глава.
— Не, не мисля, че ще се съглася. Обвързан си, докато те
освободя, и не планирам да призовавам никой друг демон.
Следователно не се нуждая от закрилата ти.
— Първо, обвързан съм да остана в този кръг три дни. Не
докато ме освободиш. Твоето… защитно заклинание е различно
— тоест, за нещастие, сега е за вечни времена. — Той разкърши
рамене, макар че това явно не освободи напрежението в тях. —
Второ, кръвната размяна ще ми позволи да долавям кога си в
опасност. Без нея не мога да гарантирам безопасността ти.
Което ме поставя в нарушение на правилата, които ти наложи с
това заклинание.
— Така ли? — Тонът ми го обвиняваше, че е най-лошият
лъжец, когото съм срещала. — Тези неща са без значение.
Когато времето ни изтече, те пускам обратно в ада, не на
пазарището.
— Кръв на полумъртъв демон. Това беше първото ти
призоваващо заклинание, нали? — Наблюдаваше ме
внимателно. Изгледах го кръвнишки, но не отрекох. Той
въздъхна: — Разбира се, че съм обвързан с някаква неопитна
млада и зелена вещица до края на времето. Направи услуга и на
двама ни и не приемай предложението ми. Така или иначе бих
предпочел да не съм галеното ти кученце.
Наклоних глава на една страна.
— Значи ще идваш, когато и да те повикам?
— Не точно, но както казах, ще зная кога имаш нужда от мен.
— Защо те е грижа да ме защитаваш?
— Не ме е грижа. Но в резултат от твоето заклинание съм
принуден, иначе рискувам силите ми да отслабнат. Ето защо се
придържам към условията. Някои от нас достойно приемат
дълга си.
Разбира се. Когато сме принудени с магия.
— Как точно действа закрилата?
— Демоните ще усетят връзката и ще преосмислят
намерението си да ти навредят. Може и да не убеди всички да
не те убиват, но би ги накарало да се поколебаят. Ще знаят, че
биха си навлекли гнева ми като наказание, задето се намесват
във въпроси на дома.
Колкото и да ми беше омразно да го призная, да имам
демона на войната като ангел пазител не беше най-лошият
късмет. Не беше нужно да му имам доверие или дори да го
харесвам — нужно беше само да имам вяра в собствените си
инстинкти. Точно сега те ми казваха, че той не е отговорен за
убийството на сестра ми. Бях съвсем сигурна, че тази сделка е
по-изгодна за него, но в крайна сметка щях да намеря начин да я
обърна в моя полза. А дори и да не можех, нямаше значение.
Гняв, изглежда, не ме искаше мъртва, а трябваше да съм жива,
за да открия какво е станало с Витория.
— Хубаво. Приемам предложението ти за кръвна размяна.
— Доброволно? — попита той. Кимнах. — Подай ми камата
ми.
Поколебах се само за секунда, спомнила си защитното
заклинание, с което го бях обвързала. За пръв път, откакто се
появи в пещерата, изглеждаше във възторг, когато пъхнах
камата в чакащата му хватка. Преди да размисля, той поряза
пръста си и се появиха няколко мънистени капки кръв. Раната се
затвори почти веднага след това.
— Няма да се налага да я… пия, нали?
Той хвърли бърз поглед в моята посока.
— Що за истории са ти разказвали за нас?
Промърморих: „проклети кръвопиещи изроди“ и той сигурно
ме бе чул, защото не си даде труд да поиска разяснение.
— Освен ако не ти доставя наслада да я пиеш, достатъчно е
просто да смесим кръвта си.
 В спокойния ми поглед се появи предизвикателство, когато
вдигнах все още кървящата си ръка и той притисна пръст към
раната ми. Изглеждаше точно толкова отвратен от това, колкото
бях аз. Стиснах зъби: за мен обмяната на кръв с демон също не
беше идеалната вечер, но ето че се случваше.
— Повтаряй след мен. Аз… както там е пълното ти име,
доброволно приемам тази кръвна замяна с дома „Гняв“ за срок
от шест месеца.
— Шест месеца? — Рязко се освободих от хватката му и свих
ръце в юмруци. — Това е абсурдно! Ами ако не искам закрилата
ти за толкова дълго?
Той разтри слепоочията си.
— Какво искаш, вещице? Защо ме призова?
— За да открия кой уби сестра ми.
— И?
Поколебах се. Първоначално исках да призова демон, за да
развали заклинанието, направено на дневника на сестра ми.
Определено не исках Гняв да узнае за него сега. Поне не и
докато не научех защо Каролина каза, че ще дойдат да го
търсят.
— Това е всичко.
— Лъжеш.
— А ти не излъга ли?
Той поклати глава.
— Обвързването с теб ме възпира да лъжа. Би било…
неучтиво да го направя.
— Разбира се. Човек трябва винаги да има добри обноски,
докато изтръгва сърцата на враговете си. — Огледах го
преценяващо. Не смятах просто да приема думата му без
доказателства. — Ако магията ти не беше обуздана от
защитното заклинание, щеше ли да ми навредиш?
— Ако се налага, да.
И не звучеше особено разстроен от идеята. Поне знаех, че
ми казва истината за това, че е неспособен да излъже. Вместо
да отговоря, както той явно очакваше, зачаках. Нона казваше, че
може много да спечелиш, като разчиташ мълчанието. Той беше
демон на войната, но и аз разбирах от стратегия. Не му отне
дълго да запълни тишината.
— Вярвай в каквото щеш, но сме обединени в общата цел да
открием убиеца на сестра ти.
С него не бяхме обединени в нищо и никога нямаше да
бъдем. Из пещерата рязко като изплющяване на камшик се
разнесе ярост, по-бърза и мощна от вятъра, който сега виеше
навън. Той ми отправи отегчен поглед, който ме накара да
закипя още повече.
— Защо те е грижа да постигнеш справедливост за сестра
ми?
— Не ме е грижа — отрече той. — Не ме бъркай с човешко
същество с благородни намерения.
— Ако искаш да ти се доверя достатъчно за кръвна сделка,
или както там се нарича, имам нужда да разбера защо искаш да
разкриеш убийството й.
Той мълча в продължение на минута, явно обмисляйки каква
информация да сподели.
— Искам да спра убиеца, преди да нанесе нов удар. Съюзът
с теб не е идеалният вариант, но това са картите, които ми се
паднаха, и ще ги изиграя в своя полза. Не само си вещица, като
всяка жертва преди сестра ти, а и си свързана с последната
жертва. Смятам, че в някакъв момент може да се окажеш ценна
като примамка за убиеца, ето защо бих искал да усещам кога си
в опасност, за да мога да отстраня заплахата.
Отворих уста, но той вдигна ръка да ме спре.
— Няма да ти кажа повече подробности, освен ако не се
съгласиш на кръвното обвързване.
Гняв не лъжеше — нямаше да ми каже нищо друго, освен ако
не се съглася. Може и да избирах доброволно предложението
му, но всъщност не изглеждаше да имам други варианти.
Помислих си за сестра ми — знаех точно какво би направила.
Вдишах дълбоко.
— И ще ми кажеш повече за връзката на сестра ми с брат
ти?
— Ще обменя нужната информация.
 Лукав демон. „Нужната“ информация не беше равно на
цялата информация. Взрях се в него, като се опитвах да
разгадая неловкото чувство, което се зараждаше у мен. Той
твърдеше, че кръвното обвързване е част от защитното
заклинание, което използвах, но не бях сигурна, че това е
всичко. Замислих се, че ще е свързан с мен. Каза, че ще може
да разбере кога съм в опасност, но не ми харесваше мисълта да
знае къде съм. Демоните може и да имаха правила и етикет, но
аз не знаех нищо за тях.
Може би смяташе, че отдава на някого голяма чест, като го
завлича в ада, за да царува там цяла вечност.
— Отговори ми на още един въпрос — казах. — Освен че не
са способни да лъжат, какво друго е забранено на демоните?
Той се забави с отговора за миг.
— Освен това не можем да влезем в човешки дом без
покана. Позволено ни е да използваме силите си, но не и да
причиняваме пряка физическа вреда. И веднъж призовани, сме
принудени да останем в това селение, докато поканата бъде
оттеглена.
— Ако оттегля поканата сега, ще трябва ли да си тръгнеш
веднага?
— Да. Имаме ли сделка? — Изглеждаше спокоен,
непринуден. Ала очите му бяха съсредоточени, проницателни.
Много искаше да се съглася с предложението му. Помислих си
за историите, които нона ни разказваше, когато бяхме деца — за
това как на прокълнатите никога не може да се има доверие.
Гняв беше изрично споменат.
Много исках да приличам повече на близначката ми. Но не
можех да се освободя от същността си.
— Не, принц Гняв. Не приемам твоята кръвна размяна.
Тринайсет
Една вещица не трябва никога да встъпва в
кръвна размяна с принц на ада. Правейки го,
това позволява на призования да има пряка
връзка с вещицата. Неясно е колко дълго
продължава връзката и дали може да бъде
прекъсната. Никога не забравяйте:
установяването на връзка, създадена от
любов, е толкова опасно, колкото и връзките,
създадени чрез омраза.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Нона хвърли поглед към препасаната на хълбока ми кама,

после заблъска пилето, все едно си представяше вместо това
нечий череп. Бях си присвоила оръжието отново, преди да
изляза от пещерата, и Гняв до голяма степен изглеждаше като
нона сега. Ако беше толкова смутена от камата на принца
демон, не можех да си представя колко щеше да се разстрои,
ако узнаеше за магическата татуировка, която споделяхме.
Бях избрала блуза с дълги феерични ръкави, за да я скрия.
Преди да си легна, разгледах двата полумесеца в кръга от
звезди. Мастилото блещукаше като лунна светлина. Въпреки
факта, че ме обвързваше с Гняв, не възразявах чак толкова
много. Беше изящно и красиво.
Дум. Дум. Нона бъхтеше горкото пиле изключително
съсредоточено. Поне днешният специалитет на заведението
щеше да е съблазнително крехък за клиентите ни. Хубаво,
че някои хора още имаха апетит. Аз със сигурност бях изгубила
моя.
Преструвах се, че не усещам как стомахът ми започва да се
бунтува всеки път, щом помислех за събитията от снощи. Ако
нона узнаеше, че не само бях призовала един от прокълнатите,
а и почти доброволно бях встъпила в кръвна сделка с него…
затворих очи и се преборих с порива да си легна.
Нона можеше да спре да блъска пилето и вместо това да се
хвърли от най-близкия зъбер.
Вниманието ми се плъзна към малкия часовник над печката.
Исках да довърша сервирането на вечерята и преди мръкване
да се върна в пещерата, където Гняв беше хванат в капан. Тази
вечер щях да настоявам за отговори. С изключение на
положението му на кралска особа в ада, не знаех нищо за него.
По мое мнение той беше Дяволът и имаше собствени зловещи
планове.
Независимо от всички неизвестни около Гняв, бях сигурна в
поне два факта. Първият беше, че иска да открие убиеца на
сестра ми и вероятно да го убие, който и да беше той. А вторият
бе желанието му да влезе в кръвна връзка с мен. Нямах
намерение да осъществявам зловещата връзка, но това ми
даваше отлично средство за натиск, което да използвам, когато
го разпитвам. Изглежда, брат му проявяваше интерес да се
пазари с вещици, и исках да узная защо.
Ако вината за убийството на близначката ми не беше на
неговите братя демони, това увеличаваше още повече
вероятността за него да са отговорни ловци на strega. Можеше
да е благоразумно Гняв да е наблизо, за да ме пази, докато
някой фанатичен преследвач на вещици изтръгва сърца. Щях да
оставя принца демон да се бори с него и да избягам на сигурно
място. А ако се унищожаха взаимно по време на схватката?
Прав им път.
Нарязах гъби за соса и ги добавих в тигана при чесъна и
дребния лук, които вече къкреха в масло. Днес работата ми бе
механична, а в кухнята се долавяше твърде малко от
някогашната магия. Не помагаше и това, че вниманието ми
постоянно се отклоняваше към часовника. Тревожех се, че
оставям демона сам цял следобед. Независимо дали бе принц
от ада, или нещо по-лошо, все така беше безспорно коварен и
зъл.
 Преди да си тръгна от пещерата на разсъмване, бях
направила допълнително заклинание за задържане, което не му
се понрави много. Поради защитното заклинание не можеше да
ми навреди, а бях съвсем сигурна, че не лъже за това, че е
хванат в капан за три дни, но ми се искаше да взема
допълнителни предпазни мерки.
Особено когато те го докарваха до бяс. Нона ни казваше, че
прокълнатите не могат да понасят слънчева светлина, затова
планирах да се върна, преди да падне нощта, просто в случай
че заклинанието ми не е проработило или той някак го е
развалил.
Нона остави точилката настрана и подаде блюдото със
сплесканото пиле на майка ми, за да го оваля в брашно. Докато
махаше тапата на бутилка марсала и плисваше течността в
нагорещен тиган, наблюдаваше как режа още гъби, а аз се
преструвах, че не забелязвам.
— Разсейванията в кухнята водят до злополуки, Емилия. —
Избърса ръце и метна кърпата през рамо. — Имаш ли нужда да
седнеш?
Хвърлих поглед нагоре, като за миг спрях да кълцам
ожесточено гъбите.
— Добре съм, нона. Просто съм уморена.
И доста неспокойна през последните двайсет и четири часа.
Беше трудно да проумея факта, че чудовищата от историите от
детството ми са истински. Нямаха червени очи, пръсти с хищни
птичи нокти или рога. Създанията от ада бяха елегантни,
царствени, благовъзпитани. Това преобърна идеята ми как би
следвало да се представя злото пред света. Предполагаше се,
че Гняв е зъбат и точещ лиги, а не голо до кръста чудо, което
всеки художник би мечтал да нарисува.
— Николета, имаш ли да посъветваш нещо дъщеря си?
Нона се обърна за помощ към майка ми, но днес мама бе
потънала в собствената си тъга. Сложи парче пиле в купа с
брашно, подправено със сол и пипер, оваля го, а после го пусна
в подготвената трикрака тенджерка е дълга дръжка. Маслото
запращя и засъска, доволно от предложения дар.
 Майка ми взе ново парче пиле и повтори изпълнението.
Изцяло телесна памет, никаква съзнателна мисъл. Бързо
отместих очи.
Нона улови брадичката ми и ме застави да срещна
нетрепващия й поглед.
— Каквато и беля да си търсиш, приключва тази вечер,
Емилия. Луната е почти пълна и не е време да си играеш със
сили, които не можеш да се надяваш, че ще овладееш. Capisce?
[15]

— Не си търся белята, нона. — Само я бях призовала при

мен. — Всичко е наред. Всичко с мен е наред, кълна се.
Нона пусна лицето ми и се отдалечи, като клатеше глава.
— Нищо не е наред, дете. От месец не е и предполагам, че
още дълго ще е така. Витория вече я няма. Нищо няма да я
върне обратно. Жестоко е, но е вярно. Трябва да го приемеш и
да скърбиш. Откажи се от отмъщението или това ще навлече
проклятие на всички ни.
— Искаш колко за тази риза? — Намръщих се на Салваторе
— крадеца, който се мъчеше да мине за амбулантен търговец.
Размахах отвратителната дреха към него. — И двамата говорим
за тази, нали? Тази, дето на практика е разнищена на лактите?
— Цената е справедлива. — Той вдигна ръце и бавно
отстъпи заднешком зад сергията си. — Каролина продава
нейните за доста повече. Виждаш ли?
Сал кимна към сергията от другата страна на уличката.
Имаше право, но всички наоколо знаеха Каролина, лелята на
Клаудия, като „измамницата“ и й се възхищаваха. Все пак само
заможните хора, които обичаха да се разхождат из претъпкания
пазар, плащаха надутите й цени. Предполагах, че това имаше
повече общо с факта, че е направила заклинание на
предметите, за да бъдат неустоими за определена клиентела.
Преборих се с порива да погледна към сергията й, просто в
случай че ме привика да попита как е минало призоваването на
демона.
Дори хората, които практикуваха черни изкуства, се бояха от
прокълнатите.
 Подадох монетите на Сал и напъхах ризата в торбата си,
като през цялото време мърморех. Независимо че с удоволствие
щях да остана и да се пазаря за жалкото подобие на дреха,
слънцето скоро щеше да се плъзне зад хоризонта, а трябваше
да се уверя, че демонът все още е затворен в кръга.
Забързах през гъмжилото на ранната вечерна тълпа, без да
обръщам внимание на хората, които ме подканваха с викове да
опитам сирене, да пробвам уличната им храна или да купя чифт
прекрасни обеци. Овен ако не можеха да ми продадат
демонично заклинание, за да отключа дневника на сестра ми, не
се интересувах.
— Емилия?
Спрях рязко в края на улицата, която по-нататък се
превръщаше в стръмната криволичеща пътека, водеща към
изоставената пещера. Може би си бях въобразила гласа й.
Затворих очи и се помолих да е така. Не бях готова за тази
среща, а дори и да бях, времето ми с дневна светлина
изтичаше. Злосторните създания излизаха в тъмното, а
познавах поне едно, което искаше да ме впримчи.
— Емилия! Наистина си ти, слава на звездите. Надявах се да
те видя тук.
Поех дълбок дъх и се завъртях с лице към приятелката ми.
— Здравей, Клаудия. Как…
Тя ме притисна в силна прегръдка, а внезапните й сълзи
наквасиха яката ми.
— Мина цял месец, а още не мога да повярвам. Дори след
като видях как я погребват. — Клаудия отстъпи назад и разклати
тъмните си къдрици. Косата й беше по-къса от последния път,
когато я видях. Изглеждаше добре. — Напоследък имах…
изключително странни сънища. Леля ми мисли, че са важни
послания.
И двете огледахме улицата, но никой не беше достатъчно
близо да ни чуе. Под „сънища“ приятелката ми имаше предвид
„видения“. Магията на Клаудия работеше най-добре с гадаенето.
Понякога виденията й бяха нещо повече. А друг път не бяха.
Бедата беше, че никога не можехме да разберем кое е дар от
богинята на пророкуването и предчувствията и кое — просто
плод на въображението й.
Беше ми криво, че я бях оставила сама да се тревожи за
вероятните значения. Витория си нахвърляше записки и
задаваше сто различни въпроса. Отчаяно ми се искаше да е до
мен сега.
— Какво видя?
Клаудия се огледа.
— Мисля, че е по-скоро предупреждение, отколкото истинско
видение.
И каквото и да беше, явно я ужасяваше. Приятелката ми
сякаш почти не беше на себе си. Посегнах и взех ръката й в
моята.
— Какво е?
— Не знам… видях черни криле и празна кана, която пълнят
и изпразват. Всичко беше много странно. Мисля, че се задава
някаква ужасна тъмнина — каза тя. — Или вече е тук.
По тялото ми се надигнаха вълни от тръпки. Преглътнах
срама си. Не се съмнявах, че Клаудия ме беше видяла да
призовавам Гняв. Да извлека принц на ада от подземния свят
беше огромно постижение — не можех да си представя какви ли
магически ужаси бях отприщила. Бях нарушила естествения ред
на този свят. Доведох нещо, чието място не беше тук. Това беше
най-черната възможна магия и не бях изненадана, че една
вещица, занимаваща се с черни изкуства, я долавяше.
— Може би просто по този начин умът ти обяснява как
Витория…
— Вероятно си права — съгласи се тя бързо. — Доменико
също е съсипан. Ходи в манастира поне по два пъти седмично
да се моли.
Радвах се, че бяхме отклонили разговора от огромното
могъщо зло, което бях поканила в нашия свят, макар че мисълта
за сестра ми, лежаща в манастира, сама по себе си пораждаше
ужасни чувства. Опитах се да не съсредоточавам вниманието си
върху покритото с петна от сълзи лице на Клаудия. Последното,
което исках, беше да заплача и да се появя със зачервени очи и
покрито с петна лице пред Гняв. Исках да излъчвам безстрашие
и ярост, а не да бъда ридаеща, подсмърчаща развалина.
Единствено тази мисъл ме предпазваше да не рухна. Е, това
и фактът, че тайният любим на сестра ми се моли толкова често.
Покрай скръбта си, а после и желанието да отключа дневника й
напълно бях забравила за него.
— Не знаех, че те открито…
Не бях сигурна как да го нарека. Не ухажване, защото
Доменико не беше говорил с баща ми, а Витория със сигурност
не го бе споменавала. Ако не бях видяла името му, набързо
надраскано в дневника й, изобщо нямаше да знаем, че го
харесва. Тази мисъл ми причиняваше болка, затова я натиках
надълбоко, където не можеше да ме нарани — при другите
неприятни чувства, трупани напоследък.
— Какво друго каза Доменико?
— Не съм сигурна. Не е говорил с мен за нищо. Най-често се
заключва в едно от празните помещения и пали молитвени
свещи до късно след полунощ. Всъщност мисля, че и сега е там.
Винаги изглежда толкова тъжен.
Исках да говоря с него и знаех, че е редно, но още не се
чувствах готова. Смятах, че може би ще е жестоко да се появя,
изглеждайки като огледален образ на убитата му любима.
Истината беше, че не бях готова да се изправя пред една от
тайните на сестра ми, без сърцето ми да се разбие докрай.
Клаудия ме хвана под ръка и ни насочи встрани от главния
път.
— Брат Антонио се тревожи за теб. Понеже ти беше тази,
която… — Преглътна с усилие. — Сега, когато се върна от
пътуванията, целящи да потушат слуховете за
метаморфозиращи същества, може би е добре да поговориш с
него. Просто за да намериш някаква утеха.
Утехата беше възможно най-далечното нещо от отмъщението
и не исках да имам нищо общо с нея. От братството щяха да ме
посъветват да казвам молитви и да паля свещи като Доменико.
Никое от тези неща нямаше да ми помогне да отмъстя за сестра
ми или да разваля заклинанието, направено на дневника й.
Дори да изповядах най-зловещите копнежи на сърцето си,
Антонио не можеше да стори нищо, за да ми помогне. Той беше
просто човек.
Успях да докарам усмивка, понеже знаех, че Клаудия говори
от обич. И си имаше достатъчно тревоги със собствените си
смущаващи видения.
— Ще говоря с него. Скоро, обещавам.
Клаудия изучаваше лицето ми.
— Докато си там, гледай да посетиш и мен. Липсваш ми. Не
мога да си представя какво преживяваш, но си сама единствено
ако си го избереш, Емилия. Моля те, не забравяй, че си още
жива и обичана. И ако ми позволиш, мога да помогна.
Представих си как потвърждавам страховете за съня й и й
разказвам подробно какво правих миналата нощ; за демона,
когото бях изтръгнала от подземния свят и бях скрила в нашия.
И не просто кой да е демон, а ако можеше да му се вярва,
военачалник. Демон, който беше толкова зъл и могъщ, че беше
живото въплъщение на гнева.
Запитах се дали ако Клаудия знаеше какви са следващите ми
планове, все още щеше да е склонна да помогне.
Хвърлих един поглед на решителността в очите й и реших, че
е възможно.
— Аз… — Вдишах дълбоко. Не поверих тази тайна на Гняв, а
Каролина не можа да помогне, но навярно Клаудия би могла.
Извадих дневника на сестра ми от торбата. — Направено му
е заклинание, което не мога да разваля. Леля ти каза, че
магията не е от това селение. Може би е с демоничен произход.
Очите на Клаудия се разшириха, когато леко прокара пръсти
по корицата.
— Това е… древно.
— Мислиш ли, че можеш да откриеш каква магия е
използвана?
Тя кимна енергично.
— Със сигурност мога да опитам.
— Опасно е — предупредих. — Не може да казваш на никого,
че е у теб, нито да го показваш на някого.
 — Няма. Обещавам.
Пуснах дневника. Докато се обръщах да си вървя, над
приятелката ми застрашително се извиси сянка и просъска:
— Той е тук.
— Какво? — Почти изпищях и се отдръпнах с препъване
назад. Беше същият безплътен глас, който бях чула в нощта,
когато бе убита сестра ми. Никога нямаше да забравя звука. —
Кой?
— Кой е какво? — Клаудия хвърли поглед наоколо, а после
посегна да ме успокои. — Добре ли си, Емилия? Изглеждаш
така, сякаш си видяла Дявола.
— Аз… Чу ли това? — Прокарах ръка през косата си и
задърпах корените. Там нямаше нищо. Никаква заплашителна
сянка или мрачни предупреждения от отвъдното. Може би в края
на краищата трябваше да отида в църквата. Със сигурност щях
да имам полза от всички молитви, които можех да получа. —
Няма нищо. Стори ми се, че каза нещо друго.
Клаудия не изглеждаше убедена, но след един напрегнат миг
ме прегърна за „довиждане“, като обеща да научи каквото може
за мистериозното заклинание.
Чух гласа на нона в главата си, докато излизах забързано от
града и постоянно хвърлях погледи през рамо, за да видя дали
нещо ме следва. Тя се беше оказала права — нищо не беше
наред.
И започвах да мисля, че може би никога повече няма да
бъде.
Четиринайсет
— Обления. Никой не бива да е изложен на това цяла нощ,
демоне.
Гняв улови ризата секунда преди тя да удари лицето му, и
трепна от отвращение. Честно казано, не можех да го виня.
Набръчкан жълто-кафяв велур, протрити лакти и кръстосващи
се връзки за пристягане на гърдите. Втренчи се, сякаш бях
довлякла разлагащ се труп и му бях казала да го одере и да си
ушие жакет от него.
Той стисна челюст.
— Не.
— Не? — Наклоних глава, сякаш не го бях чула правилно.
— Изглежда така, сякаш си я смачкала на топка и си я
оставила на дъното на чекмеджето месеци наред, и мирише
така, сякаш си бърсала свински вътрешности с нея. — Метна я
обратно към мен. — Донеси ми нещо по-подходящо или се
примири с мен в този вид.
— Моля? — Отидох с резки крачки до редицата от кости и ги
пресякох без колебание. Побесняла застанах право пред него.
Буен блясък в очите ми го предизвикваше да ми откаже
отново. — Облечи. Тази. Риза. Веднага.
— Нима видът на голата ми кожа ти влиза под кожата?
Споходиха ли те греховни мисли за мен нощес? — Той ми се
ухили лениво. — Това обикновено е специалитет на брат ми, но
не бой се, всички имаме таланти в спалнята.
— Прасе.
— Искаш ли да се отъркаляш в мръсотията с мен?
Гневът се изля от мен.
— Ще ти се.
— Не ми се ще. — Кълна се, че температурата спадна в
съзвучие с ледения му тон. — Наричате нас коварни, ала вие,
вещиците, сте отмъстителни създания без душа или съвест. —
Кимна към камата, която бях препасала на хълбока си.
Изглеждаше нелепо неуместна на фона на тъмната ми дълга
пола и блузата в тон с нея и феерични ръкави. Но не ме беше
грижа. Нямаше да си я получи обратно. — Намушкай ме, ако
трябва, но няма да облека това чудовищно нещо.
— Не е възможно да говориш сериозно. Това е риза. — Взрях
се в него и нямах ни най-малко понятие как да тълкувам новото
му изражение. — Нужно ли е да ти напомням, че изобщо не си в
положение да поставяш искания или да ми отказваш?
Раздразнението му се свърза с моето в нечестив брак.
— Ето един малък урок, понеже явно си печално
необразована, вещице. Призоваването не е равно на
притежание. Задържането не е вечно.
Приближи се толкова, че или трябваше да остана и да
чувствам топлината на тялото му, или да се отместя, за да
издържа на погледа му. Отне ми миг да отстъпя една крачка, но
най-сетне го направих.
Не можех да повярвам, че иска да спори за облекло, докато
аз се опитвам да се справя с личния си призрак от ада. Ако
изобщо беше истински, а не някакво зловещо творение, което
умът ми бе призовал да ме преследва.
— Мога и ще ти отказвам, когато реша — каза той, като сега
гласът му бе опасно тих. — Никога не допускай грешката да
мислиш, че имаш някаква власт над мен с изключение на
заклинанието, което ме задържа тук. И дори то няма да трае
дълго.
Той си пое дълбок дъх, сякаш се наслаждаваше на гнева,
който се излъчваше от мен. Помислих си да го ударя отново с
юмрук, но се въздържах.
— Не можеш да развалиш заклинанието без мен, демоне.
— Може би не. Но заклинанията за задържане — подобно на
тези за призоваване — продължават три дни. След това съм
свободен да напусна този кръг и да правя каквото желая. — Той
най-сетне отстъпи назад и се облегна на стената на пещерата,
като ме гледаше как смилам чутото. — Да водиш словесни битки
цяла нощ ли дойде, или размисли за кръвната сделка?
 — Нито едното, нито другото. Дойдох да те разпитам за
ловците на вещици. — Внезапният му смях ме стресна. Съвзех
се бързо и скръстих ръце. — Защо ти е смешно?
— Там, откъдето идвам, информацията е разменна монета.
Никой не очаква да получи нещо даром. Ако влезеш в някой от
кралските домове и поискаш информация, ще те одерат жива.
Надявах се, че не чу как заблъска сърцето ми, когато оставих
образа да се оформи.
— Значи съгласието да сключа кръвна сделка не се смята за
заплащане? — попитах. Той изправи гръб и усмивката му
моментално се стопи. Това привлече височайшето му
внимание. — Вярвам във вземането на информирани решения.
Ето защо искам обмен на основна информация. Със сигурност
няма да е твърде много да се съгласиш на това.
Той ме огледа така, както някой би погледнал котка, ако
внезапно започне да раздава заповеди на слугите.
— Много добре. Ще ти угодя, като отговоря на някои въпроси.
Избирай разумно.
— Чувал ли си за човеци, съюзили се да ловят вещици?
Той поклати глава.
— Не и в тези времена. Макар историята да е показала, че са
дейни, затова съм сигурен, че съществуват.
— Кой от братята ти сключи сделка със сестра ми?
— Гордост.
Затворих уста. В човешката религия дяволът често се
свързваше конкретно с този грях. Снощи Гняв ми каза само, че
сестра ми е сключила сделка с брат му: не беше споменал
конкретния дявол. Което значеше…
На преден план в ума ми изскочи спомен. Нощта преди
Витория да бъде убита. Бях поискала да узная какво е правила
в манастира.
— Призовавах Дявола. Една древна книга ми нашепна
тайните си и реших да го взема за съпруг. Бих те поканила на
сватбата, но съм напълно сигурна, че церемонията се
провежда в ада.
 Кръв и кости. Витория не ме бе дразнила нарочно.
Въпросите кръжаха из главата ми като гневни пчели.
— Това ли беше всичко, което искаше да узнаеш, вещице? —
Гняв пристъпи напред и прекъсна мислите ми. Сестра ми ми
беше казала истината, а аз я бях разочаровала. Не зададох
въпроси, нито я приех насериозно. Трябваше да се досетя — тя
вечно казваше странни неща на човеците и й доставяше
удоволствие, когато мислеха, че лъже. Ако не бях толкова
подразнена, задето ме постави в неудобно положение пред
Антонио, щях да внимавам повече. Трябваше да внимавам
повече.
Поех си дъх, за да се овладея. Сега щях да започна да
обръщам внимание на всяка подробност.
— Защо Гордост искаше да се ожени за нея? — попитах.
Изражението на Гняв стана неразгадаемо. Търпението ми се
изчерпваше. — Знам, че сестра ми се е съгласила да се омъжи
за него. Самата тя ми каза.
Той не помръдна, но си представих, че умът му се вихри,
докато вероятно съставяше хиляда различни сценарии и
пресмяташе ползите в сравнение с вредите от споделянето на
информация. Честно казано, не мислех, че ще отговори. Когато
най-сетне го направи, не изглеждаше доволен.
— Гордост трябва да се ожени, за да развали стоварено
върху него проклятие.
— Защо помагаш?
Той оголи зъби.
— Бях отегчен. Стори ми се забавно.
Ако наистина не можеше да ме лъже, това трябваше да е
поне отчасти вярно.
— Значи… мисията ти е да намериш жена, готова да се
омъжи за Гордост?
— Да. Той се нуждае точно от съпруга вещица. Част от
задачата ми включва да се погрижа годеницата му да стигне
благополучно до нашето селение, ако приеме предложената от
него сделка.
— Защо му е необходимо да се ожени за вещица?
 — Нужен му е някой с магически способности, за да развали
проклятието.
— А ако тя откаже?
— Тогава се сблъсква с противникови… сили… които й
желаят злото.
Това беше много вежлив начин да се каже, че ако отхвърли
предложението, рискува да умре.
— Другите две жертви също бяха вещици. Което значи, че им
е била предложена същата сделка като на Витория — казах,
говорейки най-вече на себе си, като премислях новата
информация на глас. Въпреки това Гняв кимна вежливо. —
Преди да говориш с тях ли бяха убити, или след това?
— След това.
— Отпускате им време да обмислят сделката?
— Разбира се. Дава им се цял ден да премислят.
Това ме изненада. Ако исках някой да приеме сделка за
разваляне на проклятие, времето щеше да е последното нещо,
което щях да съм склонна да му дам. Твърде много неща
можеха да се объркат.
— Как избираш вещицата? — Гняв ми отправи поглед, който
казваше, че времето за въпроси наближава края си. — Поне
отговори на това, демоне. Още колко други от твоя свят знаят на
кого предлагаш сделката?
— Само Гордост и аз.
Обмислих чутото. Това всъщност увеличаваше списъка на
заподозрените. Вместо да се тревожа за шпионин в кралството
на Гняв, това отваряше възможността жертвите да разкажат на
някого за сделката с Дявола и в този свят. Тогава онези, на които
беше разказано, можеше да са казали нещо или да са били чути
от други. Един цял ден беше дълго време, в което клюкарите да
се заловят за работа.
Само дето… имаше един сериозен проблем с тази теория.
Streghe не разкриваха небрежно тайните си. Отново се сетих за
ловците на вещици. Не звучеше Гняв да ги смята за заплаха, но
не бях открила никакви доказателства, за да ги изключа
напълно. Все още беше най-логично това да е тяхно дело.
Навярно по някакъв начин бяха разкрили кои са истинските
вещици из острова, а моментът, избран за сделката с Дявола, бе
съвпадение.
— Ще ми кажеш ли коя е следващата вещица?
— Не.
Обмислих вариантите си. Можеше да изпратя бележки до
дванайсетте други семейства в Палермо, но имаше вероятност
да бъдат прихванати. Да се появя в домовете им или там,
където работеха, също беше рисковано, в случай че ни следяха,
така че не бе вариант. В тези странни времена трябваше да
предприемам всеки свой ход много предпазливо. Добрите ми
намерения можеха в крайна сметка да костват нечий живот.
Надявах се, че другите вземат предпазни мерки след
последните убийства.
Гняв пристъпи до периферията на кръга от кости с
изражение, което вещаеше беди.
— Е? Готова ли си да станеш член на дома „Гняв“?
— Не. Докато не решиш да работиш с мен наравно,
отклонявам предложението ти за закрила.
Усмивката му бе изпълнена с отрова.
— Изобщо не планираше да приемеш кръвната сделка,
нали? — Не му обърнах внимание, взех торбата си от земята и
се отправих към входа на пещерата. Гняв се провикна: — Къде
отиваш?
— В манастира.
— Времената са опасни, не бива да отиваш сама. Освободи
ме и ще дойда с теб.
Сякаш щях да допусна това да се случи.
— Следващия път.
— Benediximus. — Късмет. — Това си е твоя работа.
Мрачното му кискане ме преследваше по целия път обратно
до града.
Петнайсет
През две улици от манастира изпитах непогрешимото
усещане, че ме наблюдават. В продължение на цяла пресечка се
преструвах, че не забелязвам, след което небрежно си
проправих път надолу по една пуста улица. Ако трябваше да
прибягна до магия, нямах нужда от свидетели, които да съобщят
на църквата за така наречените ми дяволски деяния. Когато
бяхме много по-малки, един fratello на име Кармин издирваше
всеки със зло в душата. Бях чула, че църквата го изпратила в
Северна Италия, ала понякога се сещах за него. Особено пред
манастира, докато се готвех да използвам магия.
Стиснах корничелото си и се вгледах с присвити очи в
уличката до мен, като търсех пурпурно лучикаре, което
показваше, че наблизо има човек. Отначало не видях нищичко.
А после…
От сенките се обади тих, мек глас:
— Е, тази изненада си я бива.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха, когато от тъмнината
изникна един мъж. Косата му бе като черна коприна, очите му
бяха зелени като на животно. Никой човек нямаше очи с такъв
цвят, а странното блещукащо лучикаре около него показваше
онова, което вече бях заподозряна: прокълнат. Не бях сигурна
защо, но пуснах амулета и тайно го пъхнах в корсажа си.
— Ти си… — Още един демоничен принц. Такъв, който не
бях призовала в това селение. Което означаваше, че има и други
начини да стигнат дотук. Нещо, което трябваше да осъзная по-
рано, тъй като именно Гняв стоеше над сестра ми миналия
месец. Невъзможното се превръщаше в истинска шега.
Отстъпих назад и безмълвно се помолих на богинята на
битките и победата. Новият демон се усмихна, все едно беше
прочел мислите ми. Исках да отместя поглед, но не можех.
Сякаш онази негова чудновата пулсираща енергия ме държеше
в плен, независимо колко много исках да изпищя.
 Вместо да изпадна в паника, отбелязах подробностите. Беше
висок почти колкото Гняв и беше по-скоро завладяващ,
отколкото класически красив, но поради това привличаше по-
голямо внимание. Имаше добре оформено лицево окосмяване,
което подчертаваше ъгловатите очертания на лицето му. Докато
се взирах в него, почти изпитах спазъм на…
— Завист. — Демонът успя да направи така, че една-
единствена дума да прозвучи едновременно заплашително и
подканващо. — А ти си… интригуваща.
Не исках да бъда интригуваща. Не исках да бъда насаме с
него. Исках да избягам. Не успях да постигна никое от тези
неща. Стоях там, вледенена от ужас до мозъка на костите.
Прокълнатите не бяха виждани в това селение от почти сто
години. Сега поне двама от тях бяха тук.
Не можех напълно да проумея защо, но чувствах, че този
принц е различен от Гняв. У него имаше нещо, което ми се
струваше смъртоносно ангелско. Ала ако някога бе имал ореол,
сега той бе счупен. Прииска ми се да падна покорно на колене и
да запищя за милост.
Завист се спотайваше в края на уличката. Точно като Гняв
първата вечер, когато се сблъсках с него, брат му беше облечен
в изискани дрехи. Костюмът му беше наситено черен, ала
ризата и жилетката бяха в няколко нюанса на преливащо се
зелено, осеяно със сребристи нишки. На хълбока му също бе
препасана кама, но на ръкохватката й имаше инкрустиран
огромен зелен скъпоценен камък.
Всичките ми сетива започнаха да тръпнат от
предупреждение. И страх. Това полунощно създание не беше
обвързано да ме защитава и ясно осъзнавах колко съм уязвима.
Тази пола нямаше таен джоб, затова бях оставила
благословения си от луната тебешир у дома. Което значеше, че
няма как да начертая защитен кръг, нито разполагах с билки,
които да предложа като дар на земята, а имах предчувствие, че
ако побягна, това само ще го развесели. Почти се задушавах от
ужас. Зависех от милостта на този дявол.
 Паниката ми рязко се преобрази в нещо друго. Ожесточено,
завладяващо злокобно чувство запърха около мен като широки
кожести криле. Беше студено и древно — без начало и край.
Подобно на цялата магия просто го имаше.
И копнеех цялото да е мое. До последната капка.
Внезапно завидях за огромната сила, която владееха тези
демони. Защо създанията от ада заслужаваха всичко това?
Защо бях по-недостойна да притежавам собствена сила?
Ако имах дори частица от тази магия, можеше да принудя
други да ми кажат какво е станало с близначката ми. Можеше да
попреча друга вещица да изгуби живота си в демонична сделка.
И можеше да поставя подземния свят на колене. Така отчаяно
желаех това, което имаха, че горях от омраза. Беше
леденостудена, толкова мощна, че бях замръзнала до мозъка на
костите.
Беше прекалено. Да искам това, което никога нямаше да
бъде мое…
Завист се наклони напред с хищен блясък в чудатите си очи.
Останах с изключително странното впечатление, че го измъчват
съвсем същите чувства. Че завижда на братята си по начин,
който почти го подлудява. Изобщо не можех да си представя да
чувствам нещо подобно към близначката ми. Сигурно беше
толкова самотно, толкова изолиращо.
Вдигнах камата, която бях взела от Гняв, притиснах я в
гърдите си и почти изстенах от удоволствие, когато изби
мънистена капка кръв. Прониза кожата ми с такъв ужасен
екстаз. Бях готова сама да изрежа сърцето си от гърдите само за
да спра поглъщащата болка от знанието, че никога няма да
притежавам тази власт…
От татуировката ми леко запулсира електричество, което
разпрати по кожата ми искри от енергия, и замайването се
разпръсна. Примигнах, сякаш излизах от ярък сън. Хвърлих
поглед от хладното оръжие в треперещите ми пръсти към
зеленоокия демон, чието внимание се измести към ръката ми.
Завист сигурно или ме захранваше със собствените си
емоции, или обръщаше моите срещу мен.
 — Изключително — отбеляза принцът демон. — Почувства
ли се по същия начин като мен?
Ако той се чувстваше като безкрайна бездна от небитие,
омраза и лед, тогава да.
— Какво ми направи?
— Позволих на съкровените ти копнежи да изплуват на
повърхността. Някои ги наричат грехове.
Потреперих, чувствайки се насилена по начин, който никога
не бях изпитвала и се надявах никога повече да не изживея.
Едва не бях забила острието в сърцето си. Ако татуировката не
ме беше спряла, щях да съм мъртва. Неволно се запитах дали
бях сгрешила за ловците на вещици: може би нона през цялото
време имаше право и човеците не бяха виновни.
Определено имах чувството, че този демон е виновен за
телата с липсващи сърца.
Завист ми беше въздействал въпреки моето корничело.
Малкият ми талисман не можеше да отблъсне един принц от
ада. Дори не бях сигурна дали беше използвал цялата си мощ,
или частица от нея.
Ако беше направил това, докато бях в кухнята със
семейството ми…
Затворих очи: не исках дори да мисля какво можеше да ме
накара да им причиня. И колко безсилна щях да съм да му се
възпротивя. Запитах се дали които и да било от предпазните ни
мерки, заклинания и магии наистина действаха, или бяха успели
само да ни дадат лъжливо чувство за сигурност.
Щом по земята бродеха създания като Завист, не вярвах, че
някога наистина ще сме в безопасност. Внезапно ми се доплака.
Нищо чудно, че нона ни разказваше онези истории и се
опитваше да ни скрие.
Тези демони бяха по-ужасни от кошмари. А сега бяха тук.
— Странно. — Завист любопитно спря животинския си поглед
върху мен. Погледнах надолу към татуировката си и се сепнах,
че сега виждам змии, увити около полумесеците, образувайки
широк кръг около тях. Страхът така бе отвлякъл вниманието ми,
че не бях почувствала изгарящото усещане в горната част на
ръката ми. Вниманието на Завист се пренесе към камата, която
сега отново бе закрепена на сигурно място на хълбока ми, и
бавна, лукава усмивка изплува на устните му. — Колко
изключително интересно наистина. Така заплетени паяжини.
Призовани чрез омраза, обвързани чрез кръв.
— Какво имаш предвид?
Той натика облечените си в ръкавици ръце в джобовете.
— Имаш нещо, което искам.
— Ако е все още биещото ми сърце, страхувам се, че трябва
да откажа.
— Не, но предполагам, че един ден в крайна сметка ще го
дадеш на брат ми.
Тонът му бе ироничен. Запитах се дали Гняв знае колко
ревнува той, но не казах нищо.
— Навярно можем да се спазарим. Ако се съгласиш да
продадеш душата си на дома „Завист“, ще ти помогна да
откриеш каквото търсиш. — Изражението му бе нечовешко и
леденостудено, докато чакаше. Косъмчетата на тила ми се
изправиха. — Аз копнея за единствени по рода си неща. От теб
ще излезе интересен подарък за двора ми. Пееш ли?
— Аз не съм единствена по рода си. — Нито пък бях „нещо“
или „подарък“, който да бъде разнасян наоколо като някаква
чудатост по време на празненство.
— Не си ли наистина? — Усмихна се. — От много отдавна не
съм виждал вещица от сенките. Много бих искал да се
присъединиш към дома ми.
Не знаех какво има предвид с „вещица от сенките“, но това
беше най-малката ми тревога. В ума ми се изникна образа на
човеци и вещици, замръзнали като зловещи фигури върху
голяма шахматна дъска. Завист, изглежда, беше от демоните,
които биха се перчили гордо с трофеите си, надявайки се, че
другите ще бъдат поразени от завист заради лелеяните им
притежания.
Преглътнах растящата си паника, без да съм сигурна дали
той бе поставил в ума ми въпросния образ. Не исках никога да
откривам дали в този страх се съдържа зрънце истина.
 — Е? — попита Завист, а в тона му се промъкна остра
нотка. — Готова ли си да се присъединиш към моя дом? Мога да
предложа закрила от моето селение и братята ми. Със сигурност
ще имаш нужда от нея, особено при всички злощастни убийства
напоследък.
Сърцето ми забарабани лудо. Нона все си мърмореше една
стара поговорка, която гласеше: „По-добре познат дявол,
отколкото непознат“, и никога нищо не ми се беше струвало по-
вярно. Ако имах избор с Гняв ли да се спазаря, или със Завист,
щях да избера Гняв.
Не се съмнявах особено, че на Завист нищо не би му
харесало повече от това да забие в кожата ми смъртоносното си
острие и бавно да отдели пластовете, откривайки точно какво
ме превръща във вещица от сенките.
Каквото и да беше то.
Понеже познавах донякъде скованите им, благовъзпитани
обноски, не исках да го разгневя, като отхвърля предложението
твърде скоро. Измина сякаш цяло хилядолетие, в което се
преструвах, че го обмислям, и най-накрая казах:
— Не и в този момент, благодаря.
Той изглеждаше на косъм да възрази, но внезапно наклони
глава, сякаш в знак на почит. Погледът му бавно се върна върху
татуировката на ръката ми.
— Много добре. Дори ние, принцовете на ада, не знаем какво
може да ни готви бъдещето. Все пак е възможно да размислиш
или да промениш възгледите си. Все още ще те приема, стига
да предпочетеш моя дом пред този на брат ми. — Демонът се
обърна и се отправи към отсрещния край на улицата, като спря
за миг на кръстопътя и погледна назад. — Предупреждавам те:
другите започват да се отегчават. Ако още не са се заели да
ловуват, скоро ще дойдат за теб. Нека това ти послужи като
предупреждение и като услуга от дом „Завист“. Избери дом, с
който да се съюзиш, или друг ще вземе решението вместо теб.
Шестнайсет
Наблизо припукваше огън. Скоро след това последва дим,
който се плъзна из въздуха подобно на бягаща змия. Когато най-
напред видях принца на гнева в манастира, бях чула подобен
звук. Може би огънят и димът имаха нещо общо с начина, по
който демоните пътуваха между селенията.
Сега, когато Завист си беше отишъл, дъхът ми излизаше
мъчително и бързо, почти в тон с трескавото биене на сърцето
ми. Осемнайсет години се крием от прокълнатите, а току-що бях
хваната в капан с един, който бе използвал силите си върху мен.
И бях оцеляла. Идваше ми или да се засмея, или да повърна.
Преди да успея да направя което и да е от двете, трябваше да
убедя коленете си да спрат да треперят.
Света богиньо, това беше най-мъчителното преживяване в
живота ми. Ако сестра ми се беше замесила с прокълнатите,
още повече се усложняваше задачата да разкрия тайните й и
едновременно с това да остана в безопасност. Не бях сигурна,
че ще имам такъв късмет следващия път, когато срещна принц
от ада насаме. Те променяха самото пространство около себе
си. И не изглеждаше на Завист да му е отнело много енергия —
ако изобщо му бе отнело някаква — да го направи. Хвърлих
поглед надолу по улицата. Още беше благословено празна.
Преди Завист да се появи, бях тръгнала към манастира.
Клаудия спомена, че Доменико е там, и си помислих, че може би
е време да го попитам дали знае какво…
Страхът ме завладя и вече едва дишах. Завист каза, че имам
нещо, което иска. Освен корничелото ми, което бях пъхнала в
корсажа, за да не може да го види, и камата на Гняв, не носех
нищо. Дневникът на сестра ми обаче беше у Клаудия, а ако
прокълнатите наистина можеха да го усетят, тогава в същия този
миг Завист може би вече я преследваше.
Ако нещо й се случеше…
 Хукнах към дома й, тичайки толкова бързо, че едва не си
изгубих сандалите, докато краката ми се удряха в неравните
камъни. Забързах темпото още повече, съсредоточена само и
единствено върху мисълта да стигна до къщата на Клаудия
преди демона. Прескачах подредени кошници, подминавах
нощни гърнета и пилета, които тичаха из страничните улици.
Промъквах се покрай въжета за простиране и по чудо се
блъснах само в един противен продавач на риба, като едва
успях да спра пред вратата на Клаудия.
Сграбчих желязното чукче и заблъсках, а на горния етаж
припламна свещ. Клаудия подаде глава от прозореца на втория
етаж.
— Емилия? Кръв и кости. Изплаши ме! Почакай.
Завъртях се рязко и огледах тъмната улица. Нямаше
признаци да са ме проследили. Освен това не усещах някой да
ме наблюдава и се надявах това да означава, че Завист е далеч
оттук.
Миг по-късно резето се плъзна шумно и вратата се разтвори.
Клаудия ми направи знак да вляза. Втурнах се вътре и
затръшнах вратата зад гърба си, като дишах тежко.
— Какво става, Емилия, по дяволите?
— Леля ти вкъщи ли е?
— Още не. Тази вечер остана до малко по-късно на сергията.
Какво е станало? — Тя вдигна свещта, като наблюдаваше
лицето ми. — Изглеждаш ужасно.
Изпуснах треперлив дъх.
— Откри ли нещо за заклинанието, направено на дневника?
— Всъщност не. Магията е стара, определено не е от това
селение. В него обаче има нещо друго странно. Трябва ми
повече време, та наистина…
— Не! — Посегнах и леко стиснах рамото й, за да смекча
удара от думите си. — Искам да забравиш всичко за
заклинанието и дневника. Моля те. Прекалено опасно е.
Клаудия присви очи.
— Случилото се има ли нещо общо с видението, което
получих?
 — Може би. — Разтрих слепоочията си. Започваше мощно
главоболие. — Слушай, аз… не съм сигурна какво стана тази
вечер, но прокълнатите са тук. И мисля, че появата им има нещо
общо с дневника на Витория. Каквато и да е причината, не искам
да привличам никакво внимание към книгата. Или към теб.
— Говори ли с някого от тях?
Кимнах.
— С принца на завистта току-що проведохме прекрасен
разговор. Започна с това, че едва не си изрязах сърцето от
гърдите.
Очаквах рязко поемане на дъх или нещо, което да показва,
че приятелката ми е напълно ужасена, че прокълнатите
наистина бродят из Сицилия. Може би мислеше, че съм си
ударила главата. Отиде спокойно до бюфета и извади бутилка
билкова спиртна напитка, приготвена от нея. Наля по глътка на
всяка от нас и сложи чашата пред мен.
— Седни. — Посочи един от дървените столове. — Изпий
това. Ще успокои нервите ти.
Стоварих се на стола и поднесох чашата към носа си. Беше
мента и нещо с дъх на цитрус. Може би лайм. Глътнах течността
наведнъж, наслаждавайки се на острия аромат.
— Grazie.
Клаудия изпи своята до дъно и прибра бутилката.
— Не изглеждаш изненадана — отбелязах. — Знаеше ли, че
са тук?
— Подозирах. — Притисна хълбок към масата и въздъхна. —
Когато започнаха убийствата и сърцата бяха откраднати,
веднага се сетих за проклятието.
— Имаш предвид кръвния дълг между Първата вещица и
Дявола?
— Не — каза бавно тя. — Имам предвид проклятието.
Сключих вежди. Гняв каза, че Дяволът искал да развали
проклятие.
— Проклятието върху вещиците ли е било стоварено, или
върху други го?
 — Точно там е работата. — Клаудия заобиколи масата и
снижи глас: — Никой не знае със сигурност. Вещиците,
занимаващи се с черна магия, смятат, че това е цената, която Ла
Прима платила за заклинанието за отмъщение, направено на
Дявола.
Звучеше логично. Черната магия изискваше заплащане. Но
да направиш заклинание на Дявола… потръпнах въпреки
знойната лятна жега. Смътно си спомнях, че нона го спомена, но
не изглеждаше убедена в истинността му.
— Защо проклела Дявола?
— Старите истории твърдят, че откраднал душата на
първородното й дете. От този ден нататък Дяволът завинаги бил
хванат в капан в ада. Братята му можели да пътуват между
селенията в разумни граници, обикновено в дните преди и след
пълнолуние, ала той никога нямало да стъпи извън подземния
свят. И това не било всичко. Предполагало се, че щял да
съхрани пълните си сили само ако на трона до него седне
вещица, която носи Рога на Хадес, за да запази равновесието
между селенията.
— Рогът на Хадес? Това корона ли е?
— Няма писмени документи по въпроса какво представлява
или как точно действа. Леля мисли, че част от проклятието
включвала премахване или блокиране на спомените ни. Смята и
че именно това се случило на старата София Санторини: че
сеансът й за гадаене разбудил нещо за проклятието, което то е
искало да бъде забравено.
— Под „то“ имаш предвид проклятието ли? Като отделна
същност само по себе си?
Клаудия кимна.
— Странно е, че никой не помни определени детайли. Всеки
има леко различен мит или легенда, но никой не знае истината.
— Нона никога не е споменавала нищо такова.
— Не е изненадващо. Леля каза, че вещиците на светлината
не вярват, че Ла Прима може да направи такова опасно
заклинание. То противоречи на представата им какво означава
да са благословени от богинята. Кой знае? — Клаудия повдигна
рамо. — Историите се изменят всеки път, когато се разказват.
Може би вече всичко е измислица. Истината може да стане явна
само ако разполагаме с първата книга със заклинания,
създадени от Ла Прима. А съм чувала да разправят, че
прокълнатите я търсят. В нея може да има заклинание, което ще
позволи на Дявола да развали проклятието и отново да пътува
между селенията, без да има нужда от кралица вещица.
Из тялото ми пропълзя безпокойство, когато се сетих за
странните листове от гримоар, които Витория беше скрила под
дъските на пода. Нямаше начин сестра ми да е намерила
изчезналата книга със заклинания на Ла Прима.
И въпреки това… дневникът й беше обвързан с древна
магия, която не беше от това селение. Дали тайното
местонахождение на първата книга със заклинания беше
написано на онези страници? Бих помислила, че е невъзможно,
но напоследък научавах, че невъзможното е поредният плод на
въображението.
Ако беше вярно, как, за бога, я беше намерила близначката
ми?
Отдръпнах стола си от масата и се изправих. Докато откриех
отговорите на всичките си въпроси, не исках никой друг да се
доближава до дневника на Витория. Ако Дяволът издирваше
съдържащо се там заклинание, което можеше да го освободи от
ада, той беше по-опасен, отколкото първоначално се опасявах.
— Ще ми донесеш ли дневника?
Седемнайсет
Онази нощ открих първата улика, скрита под дъските на пода
в стаята ми. Както се случва с повечето привидно незначителни
детайли, първоначално не бях обърнала внимание на чипа за
залагане. Бях твърде погълната от дневника и странните
листове от гримоар, за да обърна кой знае какво внимание на
поредната дреболия, която сестра ми бе прибрала. Особено на
нещо толкова дребно и маловажно като чип за залагане.
Внимателно преобърнах дрънкулката и прочетох латинската
дума, гравирана отзад: AVARITIA. Алчност. Оставих чипа и се
вгледах в коронованата жаба, щампована отпред. Преди месец
короната или латинският нямаше да ме впечатлят особено. Сега
бях имала злощастието да срещна двама от седемте
смъртоносни принцове на ада и не можех да се освободя от
гризящото подозрение, че собственикът на този чип за залагане
е поредното ужасяващо създание, което бих искала да избегна.
Ако приличаше на Завист, не би ми хрумнало да го потърся.
Нямаше как да предскажа що за ужас би опитал да ми причини.
Но… Витория сигурно се бе срещала с него, след като е
задържала този чип. Каквато и връзка да имаше между тях,
беше важна, щом е оставила късче от него, та някой да го
намери. Досега, макар да не бях изключила напълно
възможността за убийствата да са отговорни ловци на вещици,
не се бях натъкнала и на убедително доказателство, което да
сочи към тях.
За момента трябваше да се съсредоточа върху тази улика и
да зарежа другите си подозрения.
Хвърлих поглед към прозореца и звездите, които примигваха
и ту се появяваха, ту изчезваха в тъмнината, докато край тях
преминаваха облаци. Искаше ми се близначката ми да ми бе
доверила тайните си. Ала сега желанията нямаше да доведат
доникъде никоя от двете ни — за разлика от действието.
Измъкнах парче пергамент от общото ни нощно шкафче и
седнах с писалка и мастилница. Записването на неща, които да
издиря допълнително, можеше да ми помогне да разкрия друга
нишка. Прокълнатите бяха обещаваща следа, но изпитвах
натрапчивото чувство, че пропускам нещо.
Трябваше да има връзка, която обединява всичко.
Защитен със заклинание дневник — каква магия е
използвала всъщност Витория да го запечата? Как я е
открила?
Сделка с Дявола — защо се е съгласила да му стане
съпруга? Това има ли нещо общо с проклятието, което
Клаудия спомена? Или е мислела, че може да го развали и да
остане тук?
Първата книга със заклинания — ако принадлежи на Ла
Прима, как могат прокълнатите да я усетят?
Рогът на Хадес — какво е? Корона? Колко е могъщ?
Ловци на вещици — замесени ли са? Ако да, следят ли
прокълнатите, или има връзка между тях и сделката с
Дявола?
Огледах бележките: нищо не се открояваше. Освен…
мислите ми се върнаха към момента, когато Витория най-напред
започна да се държи странно. Беше приблизително три седмици
преди да умре. Точно около осемнайсетия ни рожден ден. Бях
предположила, че това има нещо общо с тайната й връзка с
Доменико, ала сега ми се струваше по-вероятно именно тогава
да е започнала да призовава демони.
Седмица по-късно стана първото убийство в Шака. Първата
вещица в Палермо пък умря няколко дни след това. По-малко от
седмица след второто убийство близначката ми беше убита. Не
знаех дали Гняв би споделил с мен подробна информация за
сделките, но беше твърде възможно първото извършено от
сестра ми призоваване да е свързано с внезапното желание на
Дявола да развали проклятието.
Може би това, че бе използвала демонична магия, беше
пробудило нещо отдавна дремещо в подземния свят. Ако беше
успяла да призове принц от ада, всичко беше възможно. Или
може би нищо от това не беше вярно. Ако не беше призовала
демон, нито пък бе открила първата книга със заклинания, може
би беше намерила Рога на Хадес и така се бе задвижило всичко.
Изтиках тези мисли настрана и се съсредоточих върху
теорията, с която започнах. Ловци на вещици. Те бяха човеци,
но човеците използваха простонародна магия като част от
религията си из цялото Кралство Италия. Навярно имаха начин
да бъдат предупреждавани за такъв вид черна магия.
Въздъхнах. Теорията за ловците на вещици все още не се
вписваше напълно, независимо колко усърдно се опитвах да
намеря логика в нея. Наистина обаче изглеждаше по-вероятно
да има връзка между призоваването на демоните, сделката с
Дявола и последвалите убийства. Бях призовала принц от ада,
следователно имаше вероятност Витория също да е постигнала
невъзможното. Което все още повдигаше въпроса откъде
изобщо се е сдобила с призоваващите заклинания. Надрасках
нова бележка.
Листове от гримоар — дали Витория е призовавала демон,
когото да контролира, или един от тях й е дал тези
призоваващи заклинания? Ако е така, кой и защо?
Спрях да пиша и внимателно обмислих последната точка.
Ами ако Витория не беше призовавала демон… може би някой
вече е бил тук, като Гняв. Ако онзи демоничен принц е дал на
сестра ми листовете от гримоара, означаваше ли това, че я е
убедил да помогне в някакъв пъклен замисъл? Какво можеше да
спечели един демоничен принц, като гневи Дявола и погубва
съпругите му? Дали това бе надпревара за трона на мрака?
Каквито и тайни да пазеше сестра ми, напълно сигурна бях, че
никога не би помогнала на някого, ако избива вещици.
Взех чипа за залагане, като се питах дали Витория го беше
взела, или й го бяха подарили. Може би беше знак на
доброжелателство или… Трябваше да спра да правя
предположения и да започна да ловувам. Имах нов план за
сутринта и той караше стомаха ми да се присвива.

***
 — Виждал ли си това преди? — Показах чипа за залагане на
Салваторе. Може и да не го биваше особено като търговец на
дрехи, но беше изключителен източник на знания. Бях станала
още с изгрева на слънцето и бях изхвърчала от къщата, преди
нона отново да ме заразпитва за Дявола. Може и още да не ме
гонеше, но със сигурност се опитвах да намеря него и
прокълнатите му братя.
Мънистена капка пот се търкулна по врата ми след тичането
до пазара, а отпуснатите ми влажни къдрици вероятно ми
придаваха малко безумен вид. Надявах се, че Сал няма да ме
гледа под лупа, когато можеше да насочи вниманието си към
нещо много по-интересно. От всички в града Салваторе беше
най-надеждният клюкар.
И беше най-вероятно да сподели всяка известна му
подробност с който се поинтересува.
— Това да не би да е. — Облегна се на купчина сгънати ризи
и присви очи. — Това е! Това е клубът, за който всички говорят
напоследък. Много е загадъчен. Няма име, само коронованата
жаба, гравирана на вратата. Чувам, че променя
местонахождението си и ти трябва един от тези чипове, за да
влезеш. — Затършува из купчина дрехи и вдигна красива
тъмночервена рокля. Беше една от по-хубавите дрехи на
сергията му. Моментално ме обзе подозрение. — Размяна? Ще
ти дам това за това. Наистина изгодна сделка.
— Grazie. Но ще трябва да го задържа за малко. — Пъхнах
чипа за залагания в корсажа си. — Знаеш ли последното
местонахождение на комарджийския вертеп?
— Някъде близо до катедралата, но това беше преди дни.
Вероятно вече отдавна е изчезнал. Ако не извадиш късмет там,
питай стария Джовани, който продава сладолед близо до
главния вход. Обича да залага.
Реших първо да си опитам късмета при катедралата. Поне
трийсет минути вървях по всяка пътечка и странична улица.
Натъкнах се на мъж, който уринираше недалеч от една палма,
ала тайнственият комарджийски вертеп оставаше скрит. Търсих
още няколко минути, преди да издиря стария Джовани. Табелата
на сергията му за сладолед беше обърната на „ЗАТВОРЕНО“.
Разбира се. Вероятно беше в комарджийския вертеп.
Канех се да се откажа и да си опитам късмета другаде, когато
изпитах внезапния порив да стисна амулета си. Може би
богинята на смъртта и яростта още ме направляваше или може
би долавях обаянието на демоничната магия, заровена някъде
дълбоко, където не исках да се вглеждам твърде внимателно.
Можех да се закълна, че чух тихо тананикане, което ме
насочваше. Не знаех дали се губя, подведена от фантоми, или
това беше латентно умение, което изникваше на повърхността
всеки път, щом уловях корничелото и се съсредоточах. Не ме
беше грижа каква е причината, исках само да оставя
инстинктите да ме направляват.
След няколко минути лутане по странични пътища, които се
виеха като нишки на паяжина, отдалечавайки се от катедралата,
спрях пред врата с пирографирана на нея коронована жаба. Бях
успяла!
А сега леко ми прилоша. Пуснах амулета и обмислих
следващия си ход. Можех да се обърна, да се върна в „Море и
лоза“ и да забравя този кошмар. Да оставя на някой по-
подготвен да се справи с принцовете от ада. Или можех да се
опитам да бъда малко повече като Витория.
Измъкнах чипа за залагане от корсажа си и го притиснах към
вратата, молейки се да не ме чака съвсем същата участ като на
сестра ми.
Осемнайсет
За заклинания за смелост намажете
червена свещ със следните съставки по време
на растяща луна и горете, докато пламъкът
изгасне: една част лют червен пипер, една
част карамфил, два пъти благословен зехтин
и пълна догоре супена лъжица счукан въглен.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Вратата се разтвори със замах и аз слязох по скърцащи

стълби, след което се озовах в подземна бърлога. Съдейки по
мърлявия сляп вход, мислех, че вътрешността на греховния
вертеп на Алчност ще е тъмна и запусната. Което бе вярно само
отчасти. Претъпканата стая наистина беше тъмна — тухлени
стени, лъскав бар от абаносово дърво, който се простираше по
цялата дължина на помещението, а върху мозаечния под бяха
разпръснати няколко покрити с тъмночервено кадифе маси.
На всяка маса се играеха различни игри на карти. Най-
голямо внимание привличаше колоритна игра на скопа.
Събираха се мъже и жени, вперили погледи в онова, което се
надяваха, че е печелившата им ръка. Имах чувството, че
единственият, който наистина печели, е нанеслият се демоничен
принц.
Комарджийският вертеп бе наситен с обещание за богатства.
Желанието за благосъстояние и власт беше толкова силно, че
почти приемаше физически облик. Представих си го как посяга
към гърлото ми и стиска, докато си поемам дъх на алчни малки
глътки. Вниманието ми се стрелкаше от една греховна жива
картина към следващата.
Прояви се алчността в многобройните си форми. Имаше
алчност за власт, богатство, внимание — тук предпочитаната
„отрова“ бе изобилието, а посетителите сякаш не можеха да се
наситят. Запитах се дали знаят кое време е — че слънцето току-
що бе изгряло и ги зовеше да излязат навън, да живеят. Някои
бяха измъчени, уморени, сякаш будуваха от дни, пристрастени
към каквато и да бе предпочитаната им форма на алчност. В
атмосферата витаеше и нотка на жестокост, сякаш една проста
нужда или желание всеки момент можеше да се изкриви в нещо
смъртоносно. Не беше трудно да си представя как някой
намушква с нож съперника си и взема със сила онова, което
иска.
Проницателни погледи се стрелкаха из стаята и аз ги
проследих. В един ъгъл се бе разположил някакъв мъж с
десетки бутилки скъп алкохол и наливаше питиета на онези,
които се наслаждаваха на присъствието му. В отсрещния край
на стаята мъже и жени бавно сваляха от себе си пластове дрехи
и полюшваха полуголите си тела с надеждата да привлекат
хищните погледи на онези, които се задоволяваха да гледат.
Техният порок беше жаждата за внимание и макар да ми се
струваше нередно да участвам в нещо, което със сигурност
укрепваше властта на Алчност, неволно изпитах наслада от
знойното им представление.
Отърсих се от унеса и се огледах за демона, за когото
подозирах, че е наоколо.
От двете страни на една врата край далечната стена стояха
намръщени пазачи в изискани дрехи. Бих се обзаложила на
всичко, че ще намеря Алчност там. Ако успеех да се провра през
претъпканото помещение. Имаше толкова много посетители, че
трябваше да пристъпвам внимателно. Опитах се да се промъкна
покрай групички от хора, които стояха зад картоиграчите, но
едва се промушвах между неподатливите тела. Сервитьори
носеха сребърни подноси, отрупани с храна и напитки, и правеха
придвижването още по-трудно, отколкото вече беше. Успях да се
стрелна между редица от хора, които надигаха чаши с просеко,
преди зад мен да се разрази кавга.
На най-близката маса избухнаха наздравици и подвиквания.
Надигнах се на пръсти и надникнах покрай тълпа хора,
приближили се да видят какво е причинило такава реакция.
Вратата все още беше невъзможно далече.
Обмислях дали да не скоча върху масите и да претичам през
тях, когато чух името й — все едно забиха нож в сърцето ми.
— Витория!
Завъртях се бавно, като търсех онзи, който бе повикал
сестра ми. Вниманието ми се спря върху мъж приблизително на
годините на баща ми, наполовина седнал в стола си,
наполовина падащ на пода. На безредни купчини около него
бяха струпани чипове за залагане и празни чаши. Вдигна поглед
и аз си поех рязко дъх. Доменико Нучи-старши.
— Синьоре Нучи. Вие…
— Витория, бъди добро момиче и се погрижи за питието ми,
става ли? — Вниманието му се отклони към следващата карта,
която някой плесна върху масата. — Може да донесеш и малко
от онези пържени калмари с допълнително сос „Арабиата“ за
топене. Ще бъде поредната дълга игра. Тези измамници ме
карат да изгладнявам като вълк.
Усмихна се, сякаш споделяхме някаква голяма тайна.
— Не съм… аз съм Емилия, сестра ми е… — Синьоре Нучи
явно бе замаян от алкохола и вероятно мислеше, че е в „Море и
лоза“ и поръчва вечеря. Пикантните спагети „Маринара“ и
пърженият октопод бяха едно от най-популярните ни блюда.
Освен това обясняваше защо се обърка и ме нарече Витория —
понякога тя помагаше на татко и вуйчо в салона за хранене. —
Ще се погрижа някой скоро да ви донесе храната.
Обърнах се и се блъснах в твърд гръден кош. Един от добре
облечените мъже, които пазеха вратата, ме погледна гневно.
— Управителят иска да побъбри с теб. Ела насам.
Цялата болка от това, че ме бяха сбъркали със сестра ми,
моментално бе заменена от страх. Последвах мускулестия мъж,
докато проправяше път към вратата. От онова, което се
намираше отвъд нея, каквото и да бе то, се процеждаше мощ и
разбрах, че там се намира принц от ада. Успокоих опънатите си
нерви.
 Без да обръща внимание на страха ми, мъжът блъсна
вратата и я отвори. Нахълта в стаята, без да ме погледне, и тъй
като нямах голям избор, го последвах.
— Тя е тук, синьоре.
Не знам какво очаквах да открия — може би огнедишащ
дракон, който пази планина от злато и скъпоценни камъни, или
огромна отровна жаба, която замахва с покрит с шипове език,
подобен на камшик, — но със сигурност не и пищна стая,
обзаведена с персийски килими, огромно писалище, луксозни
кожени кресла и ослепителен кристален полилей. Всичко беше
елегантно и свежо. В толкова голям контраст с тръпките, които
пробягваха по гърба ми.
Принц Алчност седеше зад великанското бюро, с преплетени
под брадичката пръсти и отегчено изражение на изящно
изваяното му лице. Накратко казано, имаше бронзов тен. От
тъмнокестенявата коса до наситения ръждив цвят на очите ми
напомняше за медни монети, претопени и излети отново в
човешки образ. Ако и той като Завист и Гняв имаше кама, значи
я бе скрил добре. Поради което му имах още по-малко доверие.
— Не очаквах тази среща, но въпреки това съм доволен. —
Усмихна се. В усмивката му имаше нещо странно. Нещо не
съвсем естествено. — Заповядай, седни.
Посочи към едно от креслата пред него, но аз останах близо
до вратата. Или силите му сериозно бяха намалели въпреки
алчността, която се изливаше от комарджийския му вертеп, или
ги беше потушил за тази среща. Демонична игра — да се
преструва на слаб, за да подмами вътре плячката, макар че в
тази стая сякаш не криеше същността или произхода си.
Двама телохранители демони стояха зад него със скръстени
ръце и ръмжаха дълбоко и гърлено. Единият имаше
бледозелена кожа като на влечуго и очи в тон с нея. А другият
беше покрит с къса козина — като на елен, и имаше ясни очи с
цвят на абаносово дърво. Два рога се издигаха и разклоняваха
от главата на покрития с козина демон. Беше смущаващо да
видя нещо, което почти приличаше на човек, с кожа и очи на
животно. Опитах се да убедя себе си да прекося стаята, но не
можех да заставя тялото си да ме пренесе в каквато и да е
близост до тези демони.
— Аз…
Вниманието на Алчност бавно се измести от мен към онова,
което бе привлякло погледа ми. Щракна с пръсти и стаята се
опразни. Когато ме погледна отново, в очите му имаше глад —
глад, който говореше за обсебеност. Не искаше да ме прелъсти,
искаше да ме притежава. За него нямаше да съм трофей като
за Завист, а оръдие за власт.
— Емилия. Моля — кимна към свободното кресло, — никой
няма да ти стори зло, докато си тук. Имаш думата ми.
Казал вълкът на кокошчицата. Фактът, че ме нарече по име,
ме смути, но съумях да докарам най-добрата си имитация на
уверена походка и седнах.
— Сестра ми ли ти каза името ми?
— Не. Ти. Извини ме за грубостта, но имам информатори,
пръснати из целия клуб. Чули разговора ти с един от редовните
ми клиенти. — Този път усмивката му беше почти убедителна.
Запитах се дали долавяше страха ми и нагаждаше отговорите си
в съответствие с него. Тази мисъл предизвика нов прилив на
нервност, от който нямах нужда. Да остана насаме с Алчност,
беше ужасно прибързана идея, но наистина не ми идваше наум
по-добър начин да получа информация от него. — Всъщност
Витория изобщо не те е споменавала. Това е истинска изненада.
Той наля две чаши вода от кана, която не бях забелязала, и
плъзна едната към мен. Върху чашите бяха гравирани
короновани жаби. Приех водата, но не отпих.
— Защо жаба?
— Те са алчни създания. Понеже не се задоволяват нито със
сушата, нито с водата, желаят и двете.
Звучеше смислено. По демонската логика.
— Витория ли те призова?
— Пълна си с въпроси. — Вгледа се внимателно в мен. —
Странно е… колко сте еднакви.
Тонът не намекваше по никакъв начин за емоциите му.
Просто констатираше факт. Нищо повече. По никакъв начин не
изглеждаше да има нещо против това, че сестра ми е мъртва.
— Знам, че сестра ми е идвала тук, преди да бъде убита.
Искам да разбера защо. Какво искаше от теб?
— Хммм. Право в целта. Дързък ход, мишчице. — Облегна се
назад, гледайки проницателно, пресметливо. Постарах се да не
се сгърча под настойчивия му поглед. — Изглежда, че имам
ценна информация, която би искала. А ти, синьорина Ди Карло,
също имаш нещо много ценно за мен. Ще отговоря възможно
най-добре на въпросите ти само в замяна на амулета ти.
Ръката ми автоматично посегна към моето корничело.
— Защо го искаш?
— Знаеш ли какво е?
— Простонароден талисман за предпазване от уроки. —
Според нона, за разлика от талисманите срещу зли очи, които
човеците носеха, този освен това щеше да потопи света във
вечен сумрак, ако го съберях с амулета на сестра ми. Реших да
не споделям това, та да не би лигите му да потекат по
елегантния му костюм.
— Мхм. — Алчност извади кадифена кесия от чекмеджето на
бюрото и пусна в дланта си колие — златна верижка с рубин
колкото яйце от яребица, което проблясваше на светлината. От
него се долавяше странно излъчване, почти като пронизителен
вопъл в далечината, и ме караше да настръхвам.
Исках да го върне там, откъдето го беше взел. Незабавно.
— Какво е това?
— Нарича се „Окото на мрака“ и дарява на онзи, който го
носи, истинска защита срещу злонамерени създания. Дай ми
амулета си и е твое.
Подобен дар си имаше цена.
— Какво друго искаш?
— Да се присъединиш към дома „Алчност“.
Втренчих се в Алчност и се кълна, че кожата ми физически се
опита да изпълзи далече от тялото ми в знак на протест, когато
той отвърна на погледа ми. Той притежаваше класическа
красота, но у него имаше нещо нередно. Очите му бяха напълно
лишени от човешка емоция. Изглеждаше чужд и някак фалшив.
Не можех да си представя сестра ми да се влюби или дори да
изпита страст към него. Което означаваше, че причината й да
дойде тук не беше резултат от прелъстяване. Разполагал е с
информация, която тя е искала. А аз исках да разбера каква.
— Защо искаш да се присъединя към теб?
— Защото смятам, че ще ми бъдеш много полезна в бъдеще.
Ако станеш кралица, ще ми дължиш услуга. И то голяма, ако
това заклинание в крайна сметка ти спаси живота.
Алчност не ми приличаше на създание, готово да се
обзалага, и затова изпитах още по-голямо колебание дали да
приема този малък подарък. Нямах планове да ставам кралица
на прокълнатите и проклета да бях, ако му дадях повод да
допринесе за възкачването ми на онзи злокобен трон.
— Предложи ли „Окото на мрака“ на сестра ми?
— Приеми сделката, която ти предлагам, и ще разбереш.
— Ако не желаеш да отговаряш на прости въпроси,
страхувам се, че приключихме. — Изправих се, готова да се
отдалеча възможно най-много от този принц и това място, когато
столът му изстърга по пода.
— Чакай. — Той отново седна и прибра колието с рубина в
кесията. Напрежението в раменете ми отслабна донякъде. — В
израз на добра воля ще отговоря на един от въпросите ти.
— В замяна на…
— Нищо. Имаш думата ми. Помни, предложението важи за
един въпрос, за всичко друго ще трябва да си платиш.
Върнах се на мястото си, като пресмятах следващия си ход.
Трябваха ми отговорите на толкова много въпроси, но за никой
от тях не си струваше да се откажа от корничелото. Помислих
внимателно за списъка, който бях съставила снощи и се
съсредоточих върху една подробност, която ме смущаваше най-
много. Означаваше нещо. Исках да узная какво. Подбрах думите
си изключително точно.
— Кажи ми за Рога на Хадес.
И да беше изненадан от избора ми, не си пролича.
— Това е ключ, който заключва портите на ада.
 — Чух, че бил част от проклятие. Че ако го носи вещица, ще
има власт над Дявола.
— Легендите за вещици са очарователни в лъжливостта си.
Рогът на Хадес беше подарък. Сестра ти знаеше истинската
история.
Отчаяно исках да го попитам каква е, но имаше нещо по-
важно, което имах нужда да узная.
— Как се разваля демонско проклятие, направено на
предмет?
Усмивката, с която ми отговори Алчност, беше отровна.
— Казах ти за Рога на Хадес. За останалото ще трябва да си
платиш. Не вярвам в безвъзмездните подаръци.
Сега моята усмивка стана хитра.
— По твоите правила това беше първият ми истински
въпрос.
Той изопна плещи назад, а ноздрите му леко се разшириха.
Бях почти убедена, че се кани да прескочи писалището и да
обвие ръце около врата ми. Измина дълъг миг, преди да
проговори.
— Умно момиче. — Посегна към чашата си и отпи жадно, а
кокалчетата му побеляха, докато вероятно обмисляше думите,
които бях подбрала. — Жертваш частица от себе си.
— Това не е честен отговор.
— О, честен е, и още как.
Алчност отново отпи от водата.
— Би ли искала да зададеш друг въпрос?
Искаше ми се да задам още дузина въпроси, но да извлека
полезна информация от принц на ада, беше по-трудно,
отколкото мислех. Стиснах устни.
Той вдигна обутите си в ботуши крака върху бюрото и отново
преплете пръстите на ръцете си.
— Позволете ми да бъда прям, синьорина Ди Карло. Сестра
ви ми даде амулета си, знаейки колко е важен. Имам нужда и от
нейния, и от вашия, за да направя заклинание. Дайте ми
амулета си и се заклевам да закрилям вашия свят.
 Разбира се, че щеше да го закриля. Веднага след като го
плячкоса и разруши. В мен се промъкна подозрение.
Категорично нямаше начин сестра ми да е дала доброволно
своето корничело. Ако наистина беше у него, значи го беше
взел. Знаех със сигурност, че Витория го носеше в деня на
смъртта си. Преглътнах мъчително. Изглеждаше все по-
вероятно да седя срещу убиеца на близначката ми. Мислено
задрасках ловците на вещици от списъка ми със заподозрени.
Досега всичките ми улики сочеха към демони.
Запитах се дали Алчност е разказал подобна история на
сестра ми и тя му е отказала. Меко казано, се страхувах какво
може да направи, ако и аз се опитам да си тръгна. Вероятно
можеше да усети страха, затова го изтиках възможно най-
дълбоко в мен и блъфирах:
— Ако Витория ти е дала амулета си, покажи ми го.
— Ах. — Той изпусна продължителен дъх. — Това не е
възможно.
— Не е възможно или няма да го направиш?
— И двете. В това селение е призован отровник. Гнездото му
е под катедралата и отровниците, така да се каже, пазят много
ревностно личното си пространство. Амулетът ще остане там,
докато реши да го предаде.
Не си направих труда да питам какво е отровник или кой го е
призовал. Съмнявах се, че ще ми каже нещо друго, след като с
хитрост бях измъкнала информация от него.
— И си сложил амулета там… — Не очаквах отговор и той не
ми даде такъв. Беше твърде малко вероятно да сложи нещо,
което иска толкова отчаяно, на място, където не може да се
добере до него. Аз обаче имах усещането, че сестра ми би го
направила. Знаех отвъд всяка сянка на съмнение, че Витория
никога не би дала доброволно амулета си на никого — най-
малкото пък на някого от прокълнатите.
Историята на Алчност не се връзваше. Въпреки всичко исках
да се надявам, че казва истината поне донякъде, но това бе
риск, който не можех да поема. Все пак ми даде друга
краткосрочна цел, върху която да се съсредоточа — щях да си
върна корничелото на сестра ми и да питам нона защо един
демон би се интересувал толкова от тях.
— Е? — попита той. — Имаме ли сделка, синьорина Ди
Карло?
— Grazie — казах, като се изправих, — но отговорът ми все
още е „не“.
Деветнайсет
Един принц на ада е най-опасният от
демоните. Има ангелска външност, но иска да
изтръгне с нокти сърцето ви. За да се
преборите със силата му, носете или
нарисувайте амулет чимарута — с форма на
клонка седефче с пет стъбла, свързани с
нуждите ви. Изберете пет образа, нужни да
прокудят един демоничен принц обратно в
кралството му. Например: ключ, кама, бухал,
змия и луна ще го пратят право в ада.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Кръвта беше ключът към отключването на демоничната

магия.
Цял следобед мислех за привидно безобидния отговор на
Алчност и парченцата от пъзела бавно се наместиха. Събрах
няколко примера, в които кръвта беше неотделима от
демоничната магия. За да призова демон, трябваше да
предложа кръв в жертва.
После налице бяха Гняв и неговата кръвна сделка.
Предполагаемият кръвен дълг, който нона спомена.
Неуспешно се опитах да скрия отвращението си. Щеше ли да
е прекалено от страна на демоните да приемат вместо това
малко вино? Въздъхнах и убодох пръста си с карфица, като
оставих една-единствена капка кръв да падне върху дневника
на Витория. Със затаен дъх се взрях внимателно в него, чакайки
някакъв знак, че заклинанието удържа или се разваля.
Не последва катаклизъм или проблясваме на мълния. В един
миг не можех да го отворя, а в следващия успях. Поколебах се,
наполовина открехнала книгата. От толкова отдавна се опитвах
да разгърна този дневник, а сега малко се страхувах какво ще
открия. Можеше да разкрия убиеца на сестра ми. Колкото
повече научавах, толкова повече се съмнявах да са били
ловците на вещици. Демоничните принцове излизаха начело
като най-вероятните извършители. Но ако Дяволът имаше нужда
от вещица, нямаше особена логика да подронват усилията му.
Което означаваше, че някой в нашия кръг може да е отговорен.
Потреперих. Беше лесно да мисля, че е убита от демон, но
мисълта да е бил някой неин познат…
Поех си дълбок дъх и започнах да чета най-съкровените
мисли на Витория.
Първите страници бяха посветени на парфюмите, които бе
създала. Няколко случайни заклинания или магии за лунни
благословии и късмет. Една-две скици на чимарута и няколко
други символа, които не разпознах. Спрях за миг на страница,
където беше записала много подробно един от гадателските
сеанси на Клаудия. Канех се да погледна съседната страница,
когато нещо привлече погледа ми. Миниатюрна, почти
незабележима бележка, която бе оставила за себе си:
Дали чувам магически предмети, или душите, свързани с
тях в течение на времето? Понякога шепотите са по-силни,
ясни. Друг път са трескави и трудно се разбират. Има ли
нещо общо с гадаенето на Клаудия, или не?
Да чува магически предмети? Втренчих се немигащо в реда.
Сигурно някак разбирах погрешно. Витория никога не беше
споменавала за такава способност. Казвахме си всичко. Бях
нейна близначка, другата й половина — но пък и аз никога не й
бях казвала за лучикаре.
Премислих събитията от нощта, когато бяхме на осем. Беше
много вероятно и тя да е развила някаква скрита способност. Аз
бях. Макар да смятах, че съм аномалия, защото именно аз
държах и двата амулета. Не се бях доверила на сестра ми,
защото не исках да се тревожи за последиците или да се
обвинява, понеже идеята беше нейна.
Бързо обърнах на следващата страница, но там нямаше
нищо необичайно. Нищо, което да сочи към нейната магия.
Обърнах на друга и на трета. Бях стигнала до средата на
дневника й, преди да открия нов пасаж за странната, тайна
магия.
Бях излязла близо до морето да събирам мидени черупки и
морска сол, когато го чух. Започна като шепот, трескав,
толкова тих, че не го чувах ясно. Пуснах кошницата си на
земята и стиснах корничелото, което, изглежда, ми помогна
да се съсредоточа върху гласа. Гласовете. Бяха много. И
говореха едновременно. Молеха ме да дойда на помощ. Казаха,
че времето ни притиска. Последвах шепотите, докато се
превърнаха в неясно и безсмислено бъбрене — сякаш говореха
на неразбираеми езици. Напомни ми за старата София
Санторини. За онзи път, когато умът й заседнал в капан
между селенията.
Исках да си тръгна; да побягна обратно и да доведа
Емилия, но нещо ме предупреди да не го правя. Последвах
жуженето на гласовете в една пещера високо над морето. Не
знам защо, но паднах на колене и започнах да копая. Намерих
го там, заровено дълбоко в земята. Успях да разбера един ред,
преди да стане хаотично.
За нещастие, близначката ми не беше записала репликата,
която бе чула. Издишах шумно, с треперещи ръце, докато
прелиствах бързо останалата част от дневника. Нямаше друг
пасаж за тайнственото „то“, което беше открила, заровено под
земята. Огледах нахвърляни набързо рисунки на цветя и сърца,
сънищата на Клаудия и всички въпроси, чиито отговори Витория
беше записала.
Не можех да се заставя да прочета частта за онова, което се
бе оказало последната ни нощ заедно на този свят. Дотук
нямаше имена, нито хора, на които не е имала доверие, или
демони, с които е сключила сделки. Как в крайна сметка се бе
съгласила да се омъжи… вниманието ми бе приковано от нещо,
което накара дланите ми да се изпотят.
Не възнамерявах да го слушам отново.
Вече бях решила да го скрия някъде далече, където не
можеха да го намерят. После то прошепна нещо, което
звучеше до голяма степен като безсмислици, но кръвта ми се
смрази. Рогът на Хадес е ключ, с които се заключват
портите на ада, но според него това всъщност са две неща.
Рогата на Дявола, които той е отсякъл със собствената си
ръка.
Стиснах корничелото си, чувствайки истината в
жуженето и шепотите. Коренът на силата ми. По причини, в
които не съм сигурна, с Емилия цял живот носехме рогата на
Дявола.
Така че ако това е вярно, как са стигнали до нас?
Бавно затворих дневника и издишах шумно. Света богиньо.
Рогата на Дявола. Беше трудно за вярване и все пак… знаех, че
е вярно. Цял живот бяхме носили Рога на Хадес. Нищо чудно, че
Алчност толкова се интересуваше от амулетите ни — не можех
дори да си представя вредата, която бе способен да причини,
ако успееше да се добере и до двата. Изтиках тази
съкрушителна мисъл от ума си и препрочетох последния ред,
който сестра ми беше написала. Това беше отличен въпрос. До
чийто отговор възнамерявах незабавно да се добера.
— Крайно време е да се откъснеш от мистериозните си
стремежи, бамбина. Майка ти и баща ти са се поболели от
тревога. — Нона ме гледаше сериозно от люлеещия стол, който
беше довлякла срещу къкрещия котел. Навсякъде около нея
горяха заклинателни свещи за покой и спокоен сън. — Цял ден,
вцепенени от ужас, че лежиш някъде с изтръгнато сърце, сама.
Като сестра ти. Имаш ли представа на какво ни подлагаш?
Имах. И ми беше омразно, ала не бях единствената Ди
Карло, която имаше да дава обяснения. Влязох в кухнята и
сложих върху кухненския остров камата на Гняв, а после и моето
корничело.
— Това един от рогата на Дявола ли е? — Лицето на попа
пребледня. — Рога на Хадес ли носим?
— Не ставай глупава. Кой ти напълни главата с тези
истории? — Нона стана и отиде до котела, добави малко билки
и ги разбърка в най-новата си есенция. Миришеше на смърч и
мента. Запитах се откъде е взела вечнозеленото растение, но не
попитах. — Не вярваме в такива неща, бамбина.
— Бил е призован отровник и пази амулета на Витория.
Тя спря да разбърква сместа.
— Значи е вярно. Прокълнатите са се върнали.
Зачаках да започне да мърмори защитни заклинания или да
се втурне из къщата, проверявайки всички прозорци и врати за
билки и сплитове чесън, които да окачи, за да не пуска злите
сили. Не ме накара да грабна зехтин и купа вода, за да се уверя,
че злото не е в дома ни в същия този миг. Тази спокойна,
овладяна версия на баба ми беше напълно непозната. Откакто
се помнех, тя се тревожеше за Дявола и неговите демони, които
похищаваха души.
Човешките деца имаха детски стихчета, но нас ни учеха за
седмината демонични принцове и за четиримата — конкретно —
от които семейство Ди Карло трябваше да се бои най-много. Не
бях забравила, че Гняв беше назован. Нито бях разбрала дали
именно той щеше да копнее за кръвта ми, да плени сърцето ми,
да открадне душата ми или да отнеме живота ми. Честно казано,
можех да си представя как извършва всяко от тези неща.
Баба раздвижи дървената лъжица из кипящата смес, упорито
приковала вниманието си върху украсената с изящна резба
дръжка, но не каза нищо. Разбира се, сега, когато всички
кошмарни истории оживяваха, тя си мълчеше.
— Нона, трябва да ми кажеш за Рога на Хадес. Витория е
знаела за него и я убиха. Моля те. Ако не искаш това да е и
моята съдба, трябва да ми кажеш какво е и защо го носим.
Заслужавам да знам.
Тя впери поглед в котела и въздъхна.
— Сполетяха ни мрачни дни. Време е да бъдем воини на
светлината. — Нона остави есенциите и извади от бюфета
гарафа вино. Наля си чаша кианти, после седна в люлеещия
стол. — Не исках никога да се стига до това, дете. Но ръцете на
Съдбата вършат собствена магия. Кои сме ние, ако не
марионетки, дърпани от техните космични конци?
 Загадъчна както обикновено. Реших да започна с по-
дребните подробности и постепенно да стигна до по-трудните
въпроси.
— Наистина ли е ключ, който заключва портите на ада?
— И да, и не. Има способността да отваря и затваря портите,
но това не е всичко, което прави.
— Те рогата на Дявола ли са?
— Да.
— И си знаела през цялото време?
Нона кимна. Взрях се в нея, като се опитвах да осмисля
факта, че баба ни — която цял живот ни караше да
благославяме амулетите си, за да се предпазим от демоничните
принцове — беше поставила подобни неща на шиите ни.
— Ла Прима направила заклинание и ги превърнала в два
по-малки амулета с надеждата да ги скрие от всички, които биха
ги потърсили.
— Защото принадлежат на Дявола?
— Защото, ако бъдат събрани заедно, не само могат да
отключат портите: могат и да го призоват. Дават на
призоваващия известна власт над Дявола.
Взрях се в амулета, който носех, откакто се помнех, и се
запитах защо сестра ми не беше дошла при нона, когато бе
открила това. Все още имах толкова много въпроси за сделката,
която беше сключила. Ако разполагахме със средство да
контролираме Дявола, защо тя просто не ме помоли за моето
корничело?
Имаше логика Алчност да иска да го открие:
олицетворяваният от него грях беше тясно свързан с властта. Но
ако всички принцове на ада копнееха за власт, защо тогава Гняв
не се опита да отмъкне моето корничело?
Една реплика на Завист изплува на повърхността сред
объркването ми.
— Какво е вещица от сенките?
Нона изпухтя отвратено:
— „Вещици от сенките“ е името, с което ни наричат
демоните. Познати сме като Stelle Streghe.
 Звездни вещици.
— Познати сме? Откога сме познати като звездни вещици?
Нона ме погледна язвително.
— От зората на нашата кръвна линия. Произхождаме от
древен род на вещици, които имали връзки с прокълнатите
преди проклятието. В известен смисъл сме пазителки, които се
грижат създанията от подземния свят да си останат там, без
никога да се намесват в човешкия свят. За известно време сме
действали редом с прокълнатите. Това било преди…
Чашата с вино на нона прелетя през стаята и се разби в
стената. Киантито покапа като кръв. Изпищях, но не заради
чашата. Плавно носещо се острие закръжи до гърлото на баба.
Моят призрачен демон се беше върнал и сега не изглеждаше
просто като плод на въображението ми. През последните
няколко дни кротуваше и го бях забравила. Сега беше трудно да
пренебрегна змиевидната кама на Гняв, когато проблесна на
светлината.
— Малка лукава вещица.
Острието на демона се притисна в кожата на нона. Тръснах
глава и пристъпих напред.
— Моля те. Ако е заради това, което причиних на Алчност, тя
няма нищо общо. Остави я на мира, тя е невинна.
— Невинна? — Натърти на второто „н“. — Нищо подобно.
Преди да успея да се втурна през стаята и да изблъскам
нона, главата й се отметна рязко назад и невидимата ръка
прокара камата на Гняв през гърлото й. От раната шурна кръв.
Тя изгъргори — един от най-ужасяващите звуци, които бях
чувала. Оръжието издрънча на земята. Гледах как всичко се
случва сякаш на забавен каданс.
Рязко се разтвори прозорец и предположих, че невидимият
демон избяга през него.
После реалността ме връхлетя и се задействах. Миг по-късно
бях в отсрещния край на стаята.
— Не! — Грабнах парче плат от плота и го притиснах към
шията й, за да спра кръвта. После закрещях, докато гласът ми
пресекна, събуждайки цялата къща от омагьосания сън, в който
я бе потопила нона. Имаше заклинания, които помагаха да се
забави кръвотечението, но не се сещах за никое в бушуващата
паника. Сякаш умът ми изключи и можех да се съсредоточа
само върху една основна необходимост: да притискам раната.
Майка ми се втурна в кухнята първа, моментално
съсредоточавайки вниманието си върху нона. И увеличаващото
се езеро от кръв. По лицето ми се стичаха сълзи и замъгляваха
зрението ми.
Нямаше да позволя баба да умре. Не и така.
Минута по-късно се появи баща ми, а очите му се разшириха
при гледката.
— Ще донеса бинтове.
Спрях да обръщам внимание на всичко друго, освен да
държа парчето плат здраво притиснато към раната на баба.
Времето минаваше. Кръвта напояваше памука, майка ми се
молеше над гъста билкова паста, която беше приготвила.
Държах здраво. Исках да бъда от хората, които не изпадат в
паника и могат да действат спокойно. Но логиката не
проникваше отвъд ужаса ми. Мама се опита да отдръпне ръцете
ми, ала аз отказвах да отстъпя. Трябваше да продължа да
натискам. Нона имаше нужда от мен.
— Всичко е наред, малката ми. Нека й сложа това. Ще
запечата раната.
— Не мога.
— Можеш. Всичко е наред.
Нужно беше още доста увещаване, но най-накрая разхлабих
хватката си. Нона се отпусна на земята, като дишаше с мъка.
По-рано бях виждала това при ранени животни и не беше добър
знак.
Майка ми размаза обилно гъстата паста по раната, после я
уви с една от чистите превръзки. Баща ми ги беше донесъл,
преди да се залови да провери за други натрапници и да
залости прозорците. Накрая майка ми отправи молитва към
богинята на доброто здраве и благополучието да изцери бързо
нона. Аз също отправих молитва, като се надявах тя да се
вслуша и в двете ни.
 — Помогни ми да я сложа в леглото, Емилия.
Избърсах припряно сълзите си и направих каквото ме
помоли. Щом положихме нона върху дюшека, майка ми
придърпа стол, за да я наглежда. Седнах до стената и останах
там, докато слънцето залезе и потопи стаята в подобни на
синини пурпурни и черни сенки. Най-сетне дишането на нона
стана равномерно и тя потъна в дълбок, възстановителен сън.
Беше оцеляла, но не благодарение на мен. Хвала на богинята.
— Добре е да си починеш, милинка. Баба ти ще се оправи.
Най-лошото мина.
Кимнах, но не можех да спя сега. Не бях сигурна, че някога
отново ще мога да си легна, без да видя как кървавата сцена се
разиграва в ума ми. А най-лошото беше, че нона едва не загина
по моя вина. После, когато се нуждаеше най-много от мен, пак я
бях изоставила. Бяха се изтрили всякакви спомени за
заклинания или изцеляващи магии. Бях изключила и бях
позволила на страха да ме завладее. Ако не бях започнала да
разследвам убийството на сестра ми или не бях измамила
Алчност, нищо от това нямаше да се случи.
Промъкнах се в кухнята: исках да почистя кръвта, преди
родителите ми да я видят отново. Търках, докато подът
заблестя, а пръстите ме заболяха. После повторих
упражнението. Изливах вода и търках. Трябваше да отстраня
петната от мазилката. Отне ми по-голямата част от нощта, но
най-накрая успях да залича всички физически следи от
нападението. Ала споменът никога нямаше да ме напусне.
Изплакнах парчето плат и се облегнах на плота, като отпивах
от чаша вода. Отначало ми трябваше известно време да
забележа, но накрая осъзнах, че невидимият демон е дошъл тук
с мисия. Разсеяно вдигнах ръка, като мислех за нараняването на
нона, и посегнах да хвана амулета си. Ръката ми се смъкна
празна. Бях забравила, че го свалих. Отидох да го взема от
плота и замръзнах.
Корничелото ми беше изчезнало.
Двайсет
— Изглеждаш като излязла от ада, вещице.
Хвърлих кръвнишки поглед на демона на войната вместо
поздрав. Само след няколко часа щеше да е свободен и не бях
сигурна, че ще отговаря на въпросите ми, щом заклинанието за
задържане престане да действа. След жестокото нападение над
нона излязох от къщи и заскитах из Палермо, като се опитвах да
реша какво да е следващото ми действие. Бях допуснала
ужасна грешка и тя едва не бе коствала живота на баба. Изобщо
не биваше да се връщам вкъщи, след като се изправих срещу
Алчност. Разбира се, че щеше да изпрати по петите ми шпиони,
за да откраднат амулета. Беше безразсъдно да си помисля, че
един принц от ада просто ще ме остави да си тръгна невредима,
след като съм го победила.
Сега, когато знаех, че със сестра ми сме носили рогата на
Дявола и колко могъщи и опасни бяха, трябваше да си ги върна.
Може и да не знаех къде е моят в момента, но благодарение на
Алчност знаех точно къде е този на Витория. Просто трябваше
първо да получа от Гняв известна информация за отровниците,
а после щях да се заема да си го върна.
— Ти сигурно знаеш по-добре от повечето хора какво значи
това. — Усмихнах се сладко. — Срещнах двама от братята ти,
между другото. Истинска прелест.
Гняв не изглеждаше нито изненадан, нито заинтересован от
новината. Седеше с гръб към стената, изпружил крака пред себе
си, и оглеждаше кръга от кости, който го задържаше. Разбира се,
не беше с ризата, която му купих: тя лежеше захвърлена на
купчина на земята.
— Имам шестима братя. Ще трябва да си по-конкретна.
— Не знаеш ли кой е тук?
Вниманието му едва доловимо се измести надолу към
хълбока ми, преди той отново да вдигне поглед.
 — Да молиш за помощ ли допълзя обратно? Днес не съм в
особено милостиво настроение. Пленничеството не ми допада.
И на мен не ми допадаше, че в града ми нахлуха демони,
които нападнаха баба, откраднаха корничелото ми и убиха
сестра ми. Вместо да споря, извадих едно каноли от кафявата
книжна кесия, която бях пъхнала в торбата си. Нона казваше, че
с мед се ловят повече мухи, отколкото с оцет. Предполагах, че
едно каноли чудесно ще ми помогне да хвана принц от ада.
Той изглеждаше стреснат, когато му го подадох.
— Какво е това?
— Храна. Освен ако не ловиш насекоми, се съмнявам да си
ял.
— Нито се нуждая от човешка храна, нито желая да скверня
тялото си с противната й мръсотия.
Ужасена се втренчих в него. След всички страховити неща,
които се бяха случили, това преминаваше границата.
— Наистина си чудовище, нали?
— Това дори не изглежда годно за ядене. — Взе канолито
между пръстите си и го доближи, за да го огледа. — Какво
очакваш да направя с него?
— Да го използваш срещу враговете си.
Той побутна пълнежа от рикота.
— Отровено ли е?
Въздъхнах.
— Просто го изяж, о, могъщи воине. Предназначено е за
удоволствие, не за болка. Сама ги направих. Кълна се, че не
съм слагала отрова. Този път.
Изражението му беше недоверчиво, но отхапа. Докато
дъвчеше, вниманието му за миг се измести към мен. Не можах
да се сдържа и се ухилих, когато отхапа втора хапка, после
грабна второ каноли от кесията. Беше го преполовил, когато
забеляза, че още го гледам, и се намръщи.
— Какво?
— „Не желая да скверня тялото си с противната човешка
храна — имитирах го подигравателно. — Десертите обаче се
приемат.“
 Той не благоволи да отговори. Вместо това затършува в
кесията и се намръщи, когато откри, че е празна. Остави я
настрана и отново хвърли поглед към мен.
— Предполагам, че тези деликатеси бяха част от по-мащабен
замисъл да пробиеш защитите ми. Миришеш на кръв, която не е
твоя, косата ти е оплетена, сякаш някакво диво създание е
свило гнездо в нея и е поканило цялата си рода. Камата ми не е
на хълбока ти. И изглеждаш готова да прокълнеш целия свят.
Какво желаеш да узнаеш, вещице? Какво те изплаши?
Ръката ми посегна към мястото, където препасвах камата.
След злото, което бе причинила на баба, мисълта да я задържа
ми беше непоносима. Сега почувствах отсъствието й почти така
силно, както това на корничелото ми.
— Как се призовава отровник?
— Никой, който има инстинкт за оцеляване, не би го сторил.
— Може би някой безсмъртен и арогантен вече го е
направил.
— Едва ли. — На Гняв не му допадна преценката ми за
демоничните кралски особи. — Отровниците са уникални
създания. Ако изберат да пазят нещо или го занесат в гнездото
си, никой обитател на подземния свят не може да се намеси.
Трябва сами да решат да го предадат.
Мислено си отбелязах да му нося десерт всеки път, когато
искам информация. Беше откровено любезен и бъбрив.
— Как изглежда?
— Като пепелянка. Има дълги и подвижни отровни зъби.
Освен това е по-едър от мен и два пъти по-смъртоносен. Има
много малко противоотрови, ако някой бъде ухапан. А онези,
които все пак съществуват, не бива да се приемат лекомислено.
Като всяка магия употребата им си има цена. Направи сама
избора си, но знай, че смутиш ли покоя на отровник, може и да
не доживееш да видиш още един залез.
Потърках ръката си не защото предупреждението му ме
изплаши, а защото под кожата ми се таеше дразнещо усещане.
Сякаш някой постоянно дращеше с карфица напред-назад на
едно и също място. Гняв проследи движението, а после хвърли
поглед към собствената си ръка.
Изглежда, татуировките ни отново се преобразяваха. Около
змиите — които сега забелязах и около двата полумесеца на
Гняв — се виеха диви цветя.
Пред очите ми моите змии се сдобиха с блещукащи равни
люспи. Не исках да мисля, че е красиво, но беше. Безспорно.
Гняв сви ръка в юмрук. Не можех да преценя дали беше заради
болката, или заради странното, постоянно променящо се
мастило. Реших да не задълбавам: имах да задам на демона
още един въпрос, преди да се отправя на мисията си.
— Ако някой смята да нападне отровник, какво заклинание
може да използва?
Той отклони вниманието си от магическата татуировка върху
ръката си, а изражението му бе олицетворение на
примирението.
— Никой не бива да напада отровник. Ала ако този някой е
лекомислена вещица, която си търси смъртта, тогава
въпросната вещица може да се опита да направи заклинание за
сън. Това може да е единственият начин да се промъкнеш
покрай създанието.
— Аз… — Възпрях се да му благодаря. Ако не бяха той и
жестоките му братя, нямаше цялото ми семейство да е
въвлечено в тази каша. Вдишах дълбоко, като мислех за
заклинанието за сън. Беше просто. Харесвах простите планове.
Това значеше, че има по-малко неща, които потенциално могат
да се объркат.
— Едно последно предупреждение. — Гняв се оттласна от
земята и се премести в периферията на кръга от кости, където
стоях. Не обърнах внимание на стегнатата златиста кожа,
препречила погледа ми. — Скоро ще съм на свобода. Ако си
достатъчно глупава да нападнеш подобно създание, няма да ти
се притека на помощ.
Погледнах го предизвикателно.
— Хубаво.
 ***

Ако миналия месец някой ми беше казал, че ще реша да

бродя сама из забравени тунели под катедралата, докато
проследявам древен змиевиден демон, охраняващ половината
от свещен ключ, който не само заключваше портите на ада, но и
всъщност представляваше рогата на Дявола, щях да помисля,
че има нужда от медицинска помощ.
Емилия Мария ди Карло не се излагаше на опасност.
Авантюристката беше сестра ми — аз се задоволявах с
безопасни и простички забавления. Дай ми на мен някой зноен
роман със забранена любов и невъзможни ситуации.
Това бяха приключенията, които бих приела.
Преди малко повече от месец щях да се надсмивам заедно
със сестра ми над възможността изобщо да съществува нещо
като гигантска, населяваща подземния свят змия, и да си мисля,
че суеверията на нона отново са пуснати в ход. Макар магията
да течеше във вените ми, така и не повярвах напълно в
историите, които ни разказваше: бяха твърде чудновати.
Безсмъртни кръвопиещи създания като прокълнатите не
можеше да са истински.
Сега си бях научила урока. Всяка измислица се коренеше в
истина.
Последвах странна, противна миризма на развалени яйца и
люспи от смъкната змийска кожа, като ми се искаше да бях
преодоляла отвращението си към камата на Гняв и да я бях
взела с мен. От време на време светлината от решетките горе
изпъстряше с петна земята, но се движех основно в тъмнина.
Обръщах внимание и на най-малката промяна в
атмосферата, като оставях сетивата ми да ме направляват.
Подозирах, че демонът няма да иска да привлича вниманието
към себе си или скъпоценното си съкровище.
Плюс това вече имах добра представа къде е гнездото му —
Алчност каза, че било под катедралата, а аз бързо наближавах
разклонението, водещо натам. Спрях за миг на ъгъла и се
овладях.
Прехвърлях мислено плана си и сега, когато бях почти лице в
лице с врага, ми се стори, че е твърде прост да проработи
наистина. Може би Гняв беше решил да ме изпрати на смърт,
въоръжена с невъзможен замисъл. Дяволски демон.
Поех си дълбоко дъх. Можех да се справя. Ала трябваше да
действам бързо. Колкото по-дълго бездействах, обмисляйки как
да постъпя, толкова повече растеше страхът ми. Представих си
какво би направила сестра ми, ако беше тук вместо мен. Щеше
да се втурне да спаси положението — както се е опитала да
направи, съгласявайки се на сделката с Дявола. Вярно, това не
се оказа най-разумното решение, но поне е била достатъчно
смела да опита. В сравнение със стореното от нея беше
фасулска работа да направя едно просто заклинание за сън, за
да прибера колие.
Издишах бавно и надникнах зад ъгъла. Кехлибарена
светлина се изливаше в помещението и осветяваше змиевидния
демон. Гняв не беше преувеличил — отровникът беше по-едър
от него. Хлъзгави черни като нощта люспи покриваха тяло,
намотано на пръстени в центъра на тунела. Дори свит на кълбо,
демонът заемаше по-голямата част от пространството:
излегнатото му тяло беше по-високо от мен с повече от една
глава. Когато беше нащрек и изправен… не исках да си
представям да се опълча срещу подобно създание.
Измъкнах от джоба на полата си шепа сушени листа от
лайка, предложих ги като дар на богинята на нощта и съня и
прошепнах:
— Сомнум.
Равномерно дишане показа, че звярът е потънал в дълбока
дрямка — дар от богинята. Издишах шумно. Сега просто
трябваше да намеря амулета и да се измъкна по пътя, по който
бях дошла. Отровникът гледаше в обратната посока, а главата
му беше два пъти по-грамадна от най-голямата ни пещ. Не беше
нужно да виждам отровните му змийски зъби, за да знам, че с
една хапка ще ме пронижат като шиш.
 Огледах гнездото и насмалко не нададох победоносен вик,
когато зърнах познат предмет с формата на рог. Амулетът на
сестра ми проблясваше на земята до звяра. За късмет,
корничелото беше от моята страна на тунелите. Като че ли
щеше да е сравнително лесно да се промъкна, да го грабна и да
се изтегля, без да събудя демона. Огледах се и отбелязвах
всяко място, откъдето можех да се измъкна на мъждивата
светлина. Още два тунела се разклоняваха и образуваха
буквата Y. Лесна работа.
И щеше да е, ако не бяха всички камъчета и отломки, с които
бе осеяна земята. Една малка погрешна стъпка и независимо от
заклинанието за сън, отровникът щеше в миг да връхлети върху
мен. Отправих последна молитва към богиня, която се надявах,
че слуша, и пристъпих в тунела.
Не смеех дори да си поема по-дълбоко дъх от страх да не
издам и най-лекия звук. Неестествена тишина покриваше
пещерата като прясно навалял сняг. Веднъж, когато бяхме
малки, нона ни заведе в едно бунгало в Северна Италия, където
се срещнахме с нейна приятелка. Бях твърде малка да помня
какви бяха точните обстоятелства, но никога не забравих
задушаващата тишина на снега.
Бях изминала повече от половината път до амулета, когато
забелязах, че звярът е престанал да диша равномерно. Спрях,
вдигнала крак, и зачаках смъртта. Проблемът със заклинанията
за сън беше, че нямаше как да попречиш на някого или нещо да
се събуди нормално.
Когато отровникът не помръдна, реших да довърша
започнатото. Ако витаеше някъде между съня и будното
състояние, нямаше да остане така твърде дълго. Раздвоявах
вниманието си между него и земята, като се стараех да не
вдигам никакъв шум. Не позволявах дори едно парченце чакъл
да се размести.
Най-накрая, сякаш след хиляда проклети години, достигнах
амулета и бавно, мъчително се наведох да го взема. Не
отмествах очи от демона, което се оказа ужасна грешка. В мига,
щом пръстите ми стиснаха корничелото, верижката изсвистя по
земята.
Отровникът нападна.
Опашката му замахна като камшик, подкоси краката ми и ме
събори с един бърз удар. Стиснах амулета на Витория в едната
си ръка и шепа пръст и камъчета в другата. Изчаках демонът
почти да ме връхлети, после метнах отломките в очите му.
Отровникът издаде многогласен писък, от който по гръбнака ми
пробягаха ледени тръпки.
Свята богиньо в небесата… Наистина го бях вбесила.
Змиеподобният демон се нави на стегнати пръстени, като
пищеше и се мяташе. Големи късове камък се посипаха
хаотично от стените. Облаци прах изпълниха въздуха и ме
задушиха. Сега единият тунел беше напълно запечатан.
Трябваше да се измъкна незабавно оттам, но не можех.
Свих се възможно най-далече от демона, като се опитах да
пропълзя покрай стената. Създанието се движеше твърде бързо
и не можех да рискувам да ме удари с опашка.
Не след дълго щеше да се освободи от мръсотията в очите
си. Мощното тяло на отровника се блъсна в тунела отдясно и аз
не пропилях единствената си възможност за бягство. Стрелнах
се покрай него, с блъскащо сърце, като се молех да не замахне
назад и да ме удари. Направих първата си крачка в тунела, от
който бях дошла, когато се случи.
Отровен зъб, голям колкото сабя, прониза долната част на
гърба ми. Ухапването бе мълниеносно бързо — сполетя ме,
преди да успея да изпищя. Спрях да се движа: усетих бодежи по
цялото тяло и то стана леденостудено. Познавах достатъчно
простонародното знахарство, за да разпозная признаците на
шока. Понякога бяха нужни няколко секунди, докато нервните
рецептори в мозъка регистрират сериозните травми. Точно както
и мислех, болката ме връхлетя миг по-късно. Гореща,
пронизваща, всепоглъщаща.
Свлякох се на земята и се обърнах навреме да видя как
отровникът приближава, за да ме довърши. Претърколих се
секунда преди да разкъса гръкляна ми. От внезапното движение
раната ми се разтвори по-широко и затуптя. Около мен се
разплиска кръв и положих всички усилия да не се
съсредоточавам върху възможността демонът вече да е
нанесъл смъртоносен удар. Налетя ми отново и този път го
оставих да се приближи достатъчно, че да видя отражението си
в притворените му като цепки очи. Пренебрегнах непоносимата
болка, сърцето ми блъскаше. Чаках… чаках… създанието сведе
глава, готово да впие отровните си зъби.
Атакувах бързо, като забих амулета на Витория в едното му
око. По ръцете ми избликна топла течност, когато отровникът
изпищя за последен път. Натиснах по-силно, докато вече бях
почти сигурна, че съм пронизала мозъка му.
Не изчаках да видя дали е мъртъв, или тежко ранен —
обърнах се и избягах. Във всеки случай поне за малко. Отровата
имаше други планове за мен.
Двайсет и едно
Всичко се завъртя диво — както онези няколко пъти, когато
по погрешка бях изпила твърде много вино с Клаудия и Витория.
Залитнах обратно надолу по тунела и се свлякох под решетката,
през която се бях провряла. Спасението беше толкова близо и
въпреки това невъзможно далече. Трябваше да събера сили и
да се надигна и се зарекох да сторя точно това…
… веднага щом спре да ми се вие свят и гаденето отмине.
До мен нещо се приземи с меко тупване, последвано от
поредица особено мръсни ругатни. Ако не бях убедена, че
отворя ли уста, това ще предизвика повръщането, което едва
потисках, щях да се засмея на цветистата литания. В момента
не си спомнях точно името му, ала помнех, че обикновено не бе
склонен към подобни изблици. По някаква причина ситуацията
ми се стори забавна, когато беше всичко друго, но не и това.
Внезапно главата ме заболя — болката беше остра и
свирепа. Сякаш хиляда игли бодяха едновременно мозъка ми.
Изпъшках, което само влоши положението.
— Къде си ранена? — Гласът му бе твърде силен. Пернах го,
за да го пропъдя, но той беше дразнещо упорито създание. —
Съсредоточи се! Ухапа ли те, вещице?
— Спри.
Пръсти опипаха черепа ми, гърлото, после се поколебаха при
деколтето. Някак бях успяла да нахлузя корничелото през
главата си. Той ме претърколи на една страна и едва не
припаднах от следващата вълна на агония. Явно не го беше
грижа за болката и страданието ми. Може би това му доставяше
наслада. Смътно си спомнях, че го мразя. Сега знаех защо.
Той спря за миг, по-кратък от удар на сърцето, после звукът
от разкъсване на плат беше последван от леден полъх надолу
по гърба ми. Въздухът плющеше в разкъсаната ми плът, а
яростната болка бе напълно заслепяваща. Мисля, че трябва да
съм изпищяла.
 По дяволите.
Две твърди и здрави ръце ме повдигнаха и ме притиснаха
към тяло, което сигурно бе от стомана, а не от мускули и кости.
Започнахме да се движим бързо, стъпките му бяха плавни и
грациозни. Което беше добре — ако подскачаше, докато тичаше,
щях да го оповръщам целия. Не мисля, че щеше да му хареса.
Вятърът шибаше косата ми — движехме се с невъзможна
скорост из градските улици. Направих грешката да погледна
веднъж към сградите, които се мяркаха светкавично покрай мен,
и на мига съжалих. Сгуших се в топлата му гръд и стиснах
здраво очи. Изпитвах единствено болка.
— Почти стигнахме.
Зъбите ми тракаха неконтролируемо. Нямах представа къде
сме стигнали, но се надявах там да има одеяла и огън. Из
тялото ми се разпростираше всепоглъщащ и ужасен студ.
Изпитвах непоносимото чувство, че повече никога няма да
позная утехата на топлината. Което бе странно, понеже мислех,
че денят е бил особено горещ. По краката ми бавно плъзна
ледена скованост. Една врата се отвори с тракане, после се
затръшна. Стори ми се, че изтичахме нагоре по стълби, а после
ме положиха върху мек дюшек.
Около мен отекнаха викове. Трудно беше да различа
приглушените гласове. Сетивата ми бяха завладени от звука на
вода, плискаща се в леген, последван от непогрешимия мирис
на дим. Започнах да се мятам. Някъде дълбоко в паметта си
знаех какво означава димът. Опасност.
— Не се тревожи. — Друг глас. Мъжки. Непознат. — Той знае
какво да прави и скоро ще се върне. — Одеялата ме обгръщаха
толкова плътно, че едва дишах. Сигурно съм ахнала: върху
челото ми бяха положени топли ръце. — Шшт. Недей да се
бориш. Така отровата ще се разпространи по-бързо.
Времето се сви до най-малката си частица. Усещах само
откъслечни секунди и безмилостна агония. Сърцето ми биеше
толкова шумно, че главата ми кънтеше. Минаха мигове. Болката
не спираше. После запращя огън, замириса на дим и той се
върна, като отвори очите ми.
 — Ще оправя нещата. Но трябва да ми дадеш позволение.
Даваш ли ми?
Опитах се да кимна, но едва можех да помръдна. Той
приклекна до мен, положи ръце от двете страни на главата ми и
повтори въпроса. Сигурно този път усети почти недоловимото
движение — преди следващата вълна на болката да се
задейства трескаво.
— Наблюдавай околността и не ни прекъсвай каквото и да
става — нареди рязко на някого, когото не можех да видя.
Отново ме обзе паника. Наоколо? В ада ли бях? Той ме взе на
ръце, зад нас се затвори врата, а тонът му стана забележимо
по-мил: — Трябва да спусна и двама ни във водата, става ли?
Опитах се да кажа „да“, но вцепенението се разпростря до
гърлото ми. Въпреки това мисля, че видя отговора на лицето ми.
Стори ми се, че прошепна: „Живей достатъчно дълго, че да
ме намразиш за това“.
Следващото, което почувствах, бе топлина — сякаш се носех
върху облак близо до слънцето. Думи на език, който не
разбирах, бяха изречени до ухото ми. Устни докоснаха леко
кожата ми — едно от последните приятни усещания, които
изпитах, преди тъмнината да се сключи около мен.
— Пий.
Исках, и то повече от всичко, но не можех. Той наклони
главата ми назад, разтвори устните ми и изля нектар в гърлото
ми. Опитах се да започна да се мятам, когато усетих лепкавия
му вкус, толкова сладък и плътен, че почти се задавих, но
отдавна бях изгубила способността да се движа сама.
По бузата ми се плъзна сълза и силни пръсти я изтриха.
Плискаше се вода. Обгърна ме различна топлина. Меки, нежни
устни срещнаха моите. Това бе шепот, обещание, ненарушима
клетва. Разби болката и се отпуснах. Мисля, че поисках още, но
ми беше отказано. Той започна да напява тихо, думите бяха
чужди и непознати.
Проблесна ярка светлина и тогава започна истинският ми ад.
 ***

Тих звук ме разбуди от най-ужасния сън, който бях имала

някога. Отворих едното си око и продължих да дишам дълбоко и
равномерно. Киснех във вана. За секунда нямах представа как
съм се озовала тук.
После се мярнаха откъслечни образи. Не можех да определя
дали са сънища, или спомени.
Металическа змия, татуирана върху обвита около тялото ми
ръка — не собственически, а за подкрепа. Сякаш Гняв ме беше
последвал в кошмара ми, бе влязъл в битка със Смъртта и ме
беше измъкнал.
В някакъв момент ми се стори, че езикът му потрепна върху
вратната ми вена и описа невидима буква S по кожата ми.
Спомням си чувството по всяко нервно окончание, как всяка
молекула запращя, мигновено настроена към следващото
място, което исках да докоснат тези устни. Кълна се, че още
усещах остатъчна топлина от краткия досег. Изненадах се, че не
ми е омразно.
Стиснах здраво очи, когато на повърхността изплуваха още
образи. Огромна змия. Смъртоносна схватка. Отровни змийски
зъби. Кръв. Прерязаната шия на баба. Как пия нещо по-гъсто от
мед и толкова сладко, че го преглъщах с усилие. Странни думи,
изречени с пламенен тон. Целувка, последвана от заслепяваща
искра.
После започнаха кошмарите.
Пищящи демони, стържещи нокти, непозната жена с черни
като нощта очи и огън в душата, която ме проклинаше. Град от
огън и лед. Тронна зала от обсидиан. Корона, изкована от
пламъци и дим. Огромни порти, направени от кост и ципести
криле, разтварящи се широко. Предателство.
Изтиках съня от ума си и се съсредоточих върху
обкръжението си, а после мигновено съжалих. Смътно си
спомних усещането за допира на топла, хлъзгава от влага кожа
до моята. Мускулести крака. Чувството за пълна безопасност. Не
знаех дали и то е истинско, или въображаемо.
Отново затворих очи и преброих безмълвно, докато пулсът
ми се забави. Отне секунда, но осъзнах, че раната ми е напълно
зараснала.
Гняв беше изпълнил невероятно мощно заклинание.
Чувствах се презаредена, почти кипях от изобилна енергия. Бях
празен съд, преди да бъда изпълнена до преливане с живот.
Искаше ми се да скоча и да затанцувам или да се бия, или да
правя любов. Може би всичко едновременно.
За да избегна мислите за забранени целувки, докато съм
гола, се съсредоточих върху стаята. Намирах се в помещение за
къпане, което бе богато украсено, но оскъдно обзаведено.
Нащърбената мраморна вана беше прекрасна — бяла със
златисти жилки. Стените бяха покрити с мозаечни плочки, по
които бяха изобразени крилати създания и цветни поля.
Леко шумолене от ъгъла от лявата ми страна привлече
вниманието ми. Гняв стоеше с гръб към мен, сякаш ми
предоставяше известно усамотение. Ручейчета вода се стичаха
от горната част на загорялото му тяло. Много стегнатата и гола
горна част на тялото му. Богиньо небесна, трябваше да си
облече риза. Незабавно.
Докато го направи, погледнах крадешком към мастилото,
което бях видяла в пещерата в нощта, когато го призовах.
Блещукащи златисти и черни като въглен татуировки се
кръстосваха от едното рамо до другото. Приличаха ми на редове
на латински, но бях твърде далече, за да съм сигурна.
Преглътнах с усилие и отклоних поглед. Изглежда, беше
излязъл от ваната мигове преди да се събудя. Онези неясни
образи от снощи определено бяха спомени, не сънища. Лицето
ми се сгорещи. Вероятно вече беше разбрал, че съм будна, и ме
чакаше да кажа нещо. Това беше… мъчително неловко.
Тъй като не исках да отлагам неизбежното, се прокашлях.
Той се завъртя и се оказахме лице в лице. Разрошената влажна
коса му придаваше почти човешки вид, но енергията, която се
излъчваше около него, разбиваше илюзията. Беше все едно да
кисна във вана, докато опасно близо пада мълния. Беше нащрек
и изглеждаше, че е така от доста време. Струваше ми се
странно да го видя извън призоваващия кръг. Още по-странно
ми се струваше, че ме беше спасил. Не бях сигурна какво
означава това, ако изобщо значеше нещо. Облегнах се на
стената на ваната и си поех дълбок дъх.
Макар да бе заявил, че няма да дойде за мен, не ме остави
да умра.
Не знам какви сили бе призовал, за да ме върне от прага на
смъртта, но беше дал всичко от себе си. И не мислех, че ми
беше помогнал единствено заради защитното заклинание.
Снощи бях почувствала нещо по-интимно, отколкото ако бяхме
споделили легло. Кълна се, че за една странно дълга секунда
бяхме влезли взаимно в умовете си. Това, което видях там,
толкова надълбоко, където не можеше да го скрие, не беше
просто омраза към мен. Беше много по-сложно.
Светлина проникваше от сводест прозорец без завеси и
подчертаваше изсечените ъгли на лицето му. Ако не знаех точно
какъв е, можеше погрешно да го сметна за ангел. Какъвто,
предполагам, в известен смисъл наистина беше. Запитах се
каква ли злина бе сторил, че да бъде прокуден от небесата. Не
попитах. Съмнявах се, че би признал греховете си.
Погледът му обхождаше лицето ми, изражението му беше
неразгадаемо. Преборих се с една ледена тръпка.
— Явиха ми се… сънища — казах бавно. — Или спомени.
Може би и двете. Снощи използва мощна магия. — Наблюдавах
го внимателно. Той не помръдна, нито отмести поглед. За една
ужасна секунда се запитах дали е изпаднал в кататония. После
наклони глава в очакване. — Преди да тръгна да преследвам
отровника, ти каза, че за противоотровата се плаща скъпо.
Хвърлих поглед надолу към водата. Спомних си как седяхме
— краката, ръцете и тялото му бяха плътно допрени до моите…
Бях виждала илюстрации преди. Само няколко древни ритуала
изискваха допир на гола кожа — по същество бяха един вид
повторно раждане. Сякаш той ми беше прехвърлил част от
силата си, използвайки водата като проводник между плътта ни.
Никой от ритуалите не биваше да се извършва лекомислено. Не
бях сигурна дали магията му беше същата като на вещица, но
смятах, че се доближава.
Отново насочих вниманието си към него.
— Каква цена плати, за да ме спасиш?
Температурата сякаш рязко се повиши. Той задържа погледа
ми, докато прекосяваше бавно стаята. В златистите му очи
блестеше неумолим гняв.
— Би трябвало повече да те безпокои цената, която ти
трябваше да платиш. Надявам се да си е струвала.
Обърна се да си върви. Преди да успее, изскочих от водата и
му препречих пътя.
— Не можеш да кажеш това и просто да си тръгнеш. Каква
беше цената?
— Наистина ли би искала да водим този разговор в банята?
— Защо не? Внезапно те досрамя ли?
Излъчваше тъкмо обратното на стеснителност. Честно
казано, не бях изненадана, че с такова тяло и цялата тази мощ е
толкова уверен. Скръсти ръце върху широките си гърди.
Отблизо златната змия, татуирана върху ръката му, бе
зашеметяваща.
— Искаш да говорим, вещице. Аз ще започна. Снощи ти
направи избор, който имаше катастрофални последици. Ако не
бях там, щеше да си мъртва.
Това беше дразнещо вярно.
— Да си върна амулета на сестра ми, си струваше всяка
цена. И ако трябваше да направя всичко отново, бих го сторила,
без да се поколебая.
— Което доказва, че си или безразсъдна, или глупава, или и
двете.
— Ако съм толкова глупава и безразсъдна, защо ти е да ме
спасяваш? — Вдигнах ръка. — Спести ми оправданието със
заклинанието за закрила. И двамата знаем, че това не е цялата
истина. — Той отвори уста и аз отново го пресякох: — Не знам
точно какво заклинание използва, но съм достатъчно запозната
с определени ритуали и техните изисквания, за да мога да
предположа доста точно. Кажи ми защо ме спаси. Веднага.
Той изви вежда.
— Имате ли други искания, Ваше Височество? Или мога да
си вървя?
— Всъщност имам. Заклинание за повторно раждане ли ми
приложи? — Той поклати глава. — Тогава защо не носехме
дрехи?
Една усмивка бавно подръпна ъгълчетата на устата му.
Изражението му наподобяваше това на изключително доволен и
въпреки това смутен мъж.
— Защото ти разкъса и смъкна моите като разгонен звяр от
ада. — Изгледах го с неприязън. Той изпуфтя, което прозвуча
почти като смях. Понеже не можеше да ме лъже, сигурно беше
достатъчно вярно, за да го каже. Завъртях очи. Явно си бях
изгубила ума и му го казах. — Освен това, понеже отровникът
впръсква отрова, която действа като лед, трябваше бързо да
обърнем въздействието. Телесната топлина и горещата вода
бяха най-резултатните и бързи начини да попречим на
хипотермията да те убие.
Беше вярно. Но освен това го чух да шепне на онзи непознат
език. Гняв не лъжеше, но пазеше тайни.
— Целуна ме.
Той рязко отмести поглед.
— Трескавите сънища имат чудновати странични ефекти.
Ухилих се. Може и да не знаех цялото заклинание, ала знаех,
че целомъдрената целувка е част от каквато там магия бе
призовал. Вероятно нито е искал, нито е имал кой знае какъв
избор по въпроса.
Но се радвам, че го изтърпя, иначе щях да съм мъртва.
Когато се озовах в ума му снощи, изражението му не
показваше любов, а страх. Че въпреки всичките му усилия бях
като тресчица, която бавно потъва под безсмъртната му кожа и
един ден можеше да се забия достатъчно дълбоко, за да
пронижа каменното му сърце. Не грешеше.
 Без значение дали беше пожертвал някаква малка частица
от силата си, за да ме спаси, никога нямаше да забравя кой е
всъщност. Беше егоцентричен демон с мисия да предпази
собствения си свят, като си служи с всички необходими
средства. Всъщност не го бе грижа за това селение или за
убитите вещици. Беше се съсредоточил върху факта какво
означава всичко това за него. Страхът, който видях в сърцето
му, нямаше нищо общо с мен, а с това, което емоционалното
обвързване олицетворяваше като цяло. Смъртта.
Тоест смъртта на всичко, което той беше и избираше да
бъде.
Принцовете на ада не бяха верни на никого освен на себе си.
Гняв бе готов в миг да приеме в леглото си враг, ако това
означаваше да се сдобие с информация или власт. И се
съмнявах, че щеше да му е противно.
Приближих се, докато почти се докосвахме. Той не се
отдръпна, но и не посегна към мен. Поведението му нямаше
нищо общо с доброта или зараждащо се приятелство, или дори
похот, а беше изцяло стремеж към придобиване. Просто още не
разбирах как или защо му трябвам жива.
Но щях да направя всичко по силите си, за да открия какви са
истинските му цели.
Вниманието му се измести към устата ми. В погледа му
нямаше нищо мило или сладко. Всъщност в него нямаше почти
нищо меко. Кълна се, че понякога, когато ме погледнеше,
усещах как под прикритието на кожата му се спотайва звяр.
Беше неспокоен, див. Имах чувството, че държи чудовището
заключено, но то никога не беше далече. Едва не потръпнах.
Изобщо не исках да съм наблизо, когато реши да пусне от
клетката спотайващото се вътре в него животно.
Устните му се извиха в закачлива усмивка.
— Това ли е частта, в която ми благодариш с целувка?
— Едва ли. Не съм като теб, демоне. Не целувам хора, които
мразя. И никога няма да го направя.
— Никога? Сигурна ли си, че би искала да заявиш подобно
нещо?
 В момента не бях сигурна в нищо. Бях объркана и изпълнена
с магия, която не беше изцяло моя. Бях преживяла двайсет и
четири адски часа — нападението над нона, собственото ми
съприкосновение със смъртта и това, че бях спасена от врага
си. Силата му туптеше из тялото ми, изпълваше ме. За секунда
ми се прииска да се пресегне и да прокара ръце по тялото ми. В
което нямаше логика.
Не можех да мисля, когато стоеше толкова близо. Отчаяно се
нуждаех да остана насаме. Да си събера мислите и да реша как
да действам. А не можех да постигна никое от тези неща, докато
полуголият демон навлизаше в личното ми пространство. Във
вените ми нахлу мощ.
Преди Гняв да ме заслепи с още чар, прошепнах заклинание
за възпиране, което сигурно беше подсилено от демонската му
магия, защото не се разви по план. В един миг той стоеше там, а
в следващата секунда вече го нямаше. Изпари се яко дим.
Случи се много бързо, но бях успяла да зърна лицето му, преди
да изчезне. Изглеждаше толкова… предаден.
За няколко минути ме завладя смесица от емоции. Той беше
мой враг. Въпреки че ме беше спасил. Онзи единствен акт на
добрина не заличаваше този факт. И въпреки това не бях
сигурна дали се надявах да съм го изпратила обратно в
подземния свят, или да съм го затворила в пещерата. Не би
трябвало да има значение къде е.
Макар да се чувствах леко виновна, задето използвах
собствената му магия срещу него, отказвах да позволя това да
повлияе на преценката ми. Той имаше мисия и аз имах моя.
Това беше. Затършувах по пода, но не можах да намеря дрехите
си. Проклет демон. От всички начини, по които можеше да си
отмъсти, не предвидих, че сред тях ще е да вървя гола из
улиците на града.
Вдигнах поглед, готова отново да прокълна Гняв да върви в
ада, и забелязах нова рокля, спретнато сгъната в ъгъла, където
беше стоял. Вдигнах я, изненадана колко е красива. По тъмните
поли имаше разпръснати с вкус блестящи златисти петънца —
доста подобни на проблясващото му лучикаре. Черни прозрачни
ръкави се спускаха изящно от смъкващ се от рамото корсаж. А
златист корсет с пришити отзад тръни и криле завършваше
съчетанието. Забравих, че дрехите ми бяха разкъсани по време
на нападението на отровника. Докато държах роклята, се
оформи чувство, в което предпочитах да не задълбавам.
Избутах я.
Магията на демоничния принц пращеше под кожата ми,
заразяваше душата ми. Не исках да харесвам начина, по който
ме караше да се чувствам жива.
Облякох се бързо — нуждаех се от някаква банална задача,
върху която да се съсредоточа, докато мислите ми се стрелкаха
от една крайност към следващата. Сега, когато Гняв го нямаше,
ми беше съвсем малко по-лесно да мисля. Най-вече защото
мислите ми постоянно се връщаха към него — към изражението
на лицето му. Бях наранила чувствата му. И това… ме
смущаваше. Какъв абсурден обрат на събитията. Семейството
му изпрати невидими призрачни демони да нападнат баба ми и
да откраднат корничелото ми, а аз започвах да изпитвам вина,
задето може би бях прогонила един демон в ада. Където
живееше и управляваше. Вероятно щастливо. И тънеше в
демоничен лукс. С огън и жупел и оркестър от пищящите души
на прокълнатите.
И все пак това решение може би беше прибързано. Като
оставим настрана колко беше неприятен, Гняв можеше да ми е
от полза в търсенето на справедливост. Бях почти убедена, че
има скрити мотиви да се съюзи с мен, но когато наистина се
нуждаех от него, той се бе отзовал. Ако не друго, то тази
постъпка ми казваше достатъчно.
С него душата ми беше на сигурно място.
Което означаваше, че можем да пренебрегнем различията си
и да работим заедно, за да разкрием убийството на Витория.
Никой от двама ни нямаше да е във възторг от идеята, но поне
можех да му имам доверие, че няма да ме убие. В момента
доказателствата сочеха, че убийството е дело на принц от ада, а
не на ловци на вещици. След случилото се с Алчност и
нападението срещу нона имах нужда Гняв да е на моя страна.
 Изпуснах продължителен дъх, надявайки се решението да е
разумно.
Богинята да ме прокълне дано, но сега трябваше да открия
къде съм изпратила принц Гняв.
Грабнах ризата му и се промъкнах в града, за да проследя
моя изчезнал принц от ада.
Двайсет и две
— Ако искаш да говоря с теб, помоли мило.
Не бих го нарекла облекчение, но един възел в гърдите ми се
разхлаби, когато открих Гняв отново „закотвен“ в кръга за
призоваване. Не беше ядосан, както предполагах, само малко
замислен. Предположих, че не очакваше да го прогоня точно
след като ми спаси живота. Което бе справедливо. Честно
казано, и аз не бях очаквала да му се отплатя така.
— Всички демони ли са луди, или само ти?
Той изпуфтя.
— Не си най-кротката пепелянка в змиярника, нали? Да
благодариш на някого, който ти е спасил живота, като го
затвориш, не е начинът, по който действаме в моето селение. Не
може да се отрече, че би ти се отразило добре да поработиш
върху обноските си.
Всякакви мисли за сключване на предпазлив съюз ме
напуснаха. Не бях чувала по-нелепо нещо от демон, който да ме
учи на обноски. Каква дързост само. Изстрелях дузина
различни предложения — които включваха селскостопански
животни — какво може да направи с оставащото му време на
земята.
— Очарователно. Питам се откъде ли идва
изобретателността ти — може би от личен опит? — Заяждането
не ни водеше доникъде, а и имах по-важни неща за вършене.
Явно Гняв се чувстваше по същия начин. Присви очи, като ме
оглеждаше внимателно. — Какво ти е подпалило така фитила,
вещице?
— Нищо.
— Ако е заради заклинанието, което използвах, или
роклята…
— Не е. — По някаква причина сега, когато отново бях близо
до него, не бях съвсем готова да го помоля за помощта му, за да
разкрия убийството на сестра ми. Имах нужда от още нещо,
което да ме увери, че това е най-добрият план за действие. А
имаше и друго, на което можеше да отговори и така да ми
помогне да взема решение. Ако преди това не умреше от смях.
Затворих очи и преброих до десет. — Невидим демон нападна
баба ми вчера. А мисля, че преди това… мисля, че ме дебнеше.
Очаквах да ми се подиграе или да попита дали напоследък
не съм прекалила със спиртните питиета. Вместо това той се
вгледа в мен много внимателно.
— Проговори ли ти?
Кимнах.
— Каза: „Той идва“.
Гняв закрачи из кръга от кости.
— Звучи като демон умбра. Но за да е тук и да ти
проговори… каза ли нещо друго?
— Аз… не си спомням точно. Първия път каза нещо за
откраднати спомени и сърца.
— Първия път? — Завъртя се и се втренчи в мен. Гняв не
беше много добър в показването на широк обхват от емоции —
вероятно защото беше безсмъртно създание, пръкнало се в ада,
а не човек, но тази новина явно го изненада. — Точно колко пъти
си го срещала?
— Може би три? Стори ми се, че някой ме следва в
манастира… онази нощ… после намерих сестра ми и не се
сетих повече за това. — Започнах да обикалям външните
очертания на кръга. — Какво е демон умбра?
— Най-вече наемни шпиони. Продават услугите си на всеки
кралски дом, който има полза от тях. Има малцина, които са
верни само на Гордост. Те са главно безтелесни и е много
трудно да ги убиеш. Магията невинаги им действа така, както се
предполага.
Много е трудно да ги убиеш не значеше невъзможно е да ги
убиеш. Все пак нещо обнадеждаващо.
— Ако трябва просто да шпионира, защо му е да се
разкрива?
— Това е въпросът, нали, вещице? Поначало те изобщо не
говорят.
 — Мислиш ли, че Алчност го е наел?
— Защо да го мисля?
Огледах го за признаци, че ме мами. Със сигурност знаеше,
че брат му е тук.
— Защото говорих с него в комарджийския му вертеп точно
преди баба да бъде нападната. И може да съм го подлъгала да
ми даде повече информация, отколкото първоначално се
съгласи. Това не е грехът, който олицетворява, но съм сигурна,
че царствената му гордост беше наранена.
— Странно. — Гняв ме погледна сухо. — Почти невъзможно е
да заблудиш принц от ада.
— Е, освен ако не е лъжел кой е, не беше толкова трудно да
го изиграя. — Не можех да преценя дали Гняв ми вярва и не ме
беше грижа. — Каза, че някои демони умбра са верни на
Гордост… мислиш ли, че той ги е изпратил?
Предвид факта, че открадна един от рогата му, изглеждаше
правдоподобно. Но Гняв не знаеше, че търсех това, когато
проникнах в гнездото на отровника. Много исках да чуя отговора
му.
— Възможно е, но не е вероятно. Не и когато съм тук. Един
демон умбра не може да transvenio до подземния свят. Могат да
се промъкват между селенията само ако ги изпрати принц или
бъдат призовани. И дори тогава подобна сила може да се
използва само през определени периоди.
— Как работи пътуването между селенията?
— Все едно да отскубваш нишки време и да ги вплиташ на
различни места.
Смътно.
— Ако някой се е опитвал да призове Дявола… би ли могъл
да разбереш?
Гняв хвърли остър поглед в моята посока.
— Той не може да бъде призован.
— Ами ако някой притежава Рога на Хадес? Може ли Гордост
да бъде призован тогава?
Демоничният принц застина. Изненадата му продължи само
секунда, после на лицето му бавно се разля усмивка.
 — Доста си се потрудила.
Така беше и дотук се бях справила прилично с това да
проследя стъпките на сестра ми, но сега имах нужда от помощ.
Гняв може и да ми беше враг, но ми бе спасил живота. Надявах
се това да значи, че мога да му имам доверие.
Обмислих внимателно какво искам да е следващото ми
действие. Отговорите му за демона умбра ми напомниха за
близначката ми и как си водеше записки в дневника си, което ме
успокои. Сякаш Витория даваше благословията си за този
изключително необичаен съюз. Напомних си, че Гняв лесно
можеше да се опита да вземе душата ми или да се спазари за
живота ми, докато умирах. А не направи никое от двете. Вместо
това пожертва собствената си сила, без да очаква отплата.
— Ще ми помогнеш ли да разбера дали… това е станало?
— Дали някой е призовал Гордост? — попита той. Кимнах.
Той изглеждаше силно скептичен. — Ще трябва да разберем
къде е бил направен опитът за призоваване. А нищо не е
гарантирано. Рогът на Хадес съчетан ли е бил, или е използван
само един рог?
— Само един. — Поех си дъх. — И знам откъде да започна.
Значи ще помогнеш?
— Трябва да си по-конкретна, когато искаш да развалиш
заклинанието за задържане. И не забравяй да използваш
титлата ми. Вежливостта го изисква. — Хвърлих поглед надолу
към камата му, която бях донесла от къщи, после побързах пак
да насоча вниманието си към него. Той отново се ухили: този път
усмивката му беше искрено развеселена. — Не съм измислил аз
правилата.
— Моля ви, принц Гняв, ще напуснете ли кръга от кости, за
да ми помогнете да разбера дали някой е призовал Гордост?
За пръв път развалях заклинание за задържане и беше
странно. Не се наложи да шепна заклинание: беше достатъчно
само да го помоля да излезе от призоваващия кръг.
Електрически заряд в атмосферата изпълни пещерата и
бавно се разшири, докато изтласка границата на призоваващия
кръг. Чу се леко пукане, а после външният свят се завърна в
пълнота.
Внезапно Гняв се извиси над мен.
— Ако цениш новия ни съюз, никога повече не използвай
върху мен онова заклинание за задържане, вещице. Доверието
е двупосочно. Търпението ми започва да се изчерпва.
— Чудесно. Ако искаш доверието ми, спри да помагаш на
Гордост да си намери съпруга.
— Не мога.
— Тогава не се изненадвай, когато се защитавам,
използвайки всички необходими средства.
Той започна да крачи неспокойно, като прокарваше ръка през
косата си. Гледах безстрастно как дойде отново до мен. В
златистите му очи проблясваше решителност.
— Подай ми камата. — Стрелнах го с невярващ поглед. —
Трябва ми само за миг. И не, няма да те намушкам с нея.
Въпреки че вероятно му се искаше. Много.
Измъкнах змиевидната кама от калъфа на хълбока ми и му я
подадох.
Гняв падна на едно коляно.
— Емилия Мария ди Карло, имаш думата ми, че няма да
навредя физически на вещица, нито ще я принудя да встъпи в
брак с Гордост. — Прокара острието по дланта си и притисна
кървящата си ръка към сърцето. — Кълна се в честта на
короната си и в кръвта си, че настоящата ми мисия е да
спасявам души, не да ги вземам.
Изправи се и ми върна камата с ръкохватката напред. Още
една проява на доверие. Отново сложих камата на хълбока си и
го огледах внимателно. Раната му вече беше зарасла.
— Няма ли да поискаш да приема кръвната сделка от по-
рано?
— Бих предпочел да я приемеш, но няма да те принуждавам.
Удовлетворява ли те клетвата ми?
— За момента.
— Устройва ме.
 Той се стрелна покрай мен и спря недалеч от края на
пещерата. Устоявайки на порива да го блъсна в морето долу,
мълчаливо го последвах, като обхванах с поглед вълните със
сребърни гърбове, които се надигнаха подобно на огромно
създание с цвят на абанос под пълната луна. Кръв и кости.
Разбира се. Пълната луна вещаеше още неприятности. А
вече си имах достатъчно работа с една такава — висока метър и
деветдесет.
— Ето. — Плеснах върху гърдите му ризата, която му бях
купила. — Не ме е грижа дали я мразиш, или мирише, или пък
си твърде важен за селски дрехи, но ще носиш това, докато
вървим през града. Последното, което ни трябва, е да
привлечем още внимание към теб.
С Гняв се облегнахме на сградата до манастира и
загледахме как светлините гаснат една по една. Скоро братята
щяха вече да спят в килиите си.
— Какво те прихвана, че да ми дадеш кръвна клетва?
— Исках да предложа клонка на доверие.
— Имаш предвид маслинова клонка.
— Идеята е същата, вещице. — Той вдигна лице към
луната. — Освен това може да съм искал още от онези… неща,
които донесе. Ако умреш, щеше да се наложи да ги търся. Щеше
да е неудобно.
— Канолите ли? — попитах, като се преструвах на стъписана
от опита му да демонстрира чувство за хумор. — Спаси ме
отчасти заради малко подсладена рикота? — Слава на
богинята, че явно не схващаше колко са популярни или на колко
много места в града можеха да се намерят. — Мислиш ли, че
демонът умбра ни наблюдава?
Сгушена удобно между сенките, ми беше трудно да видя
ясно чертите му, но въпреки това си представих примиреното му
изражение.
— Страх ли те е?
Това въобще не беше отговор на въпроса ми. Знаех, че има
предвид демона умбра, ала истината беше, че Гняв също ме
плашеше. Всеки, който не се страхуваше поне малко да влезе в
стая с демона, видян за последно с убития им любим човек,
щеше да е идиот.
През няколко улици се чуха боботещи гласове, като далечна
гръмотевица. Последва дързък и буен смях. Палермо бе град,
който почиташе нощта толкова, колкото се наслаждаваше и на
ярката светлина на деня. Празненства, пиршества — сякаш
винаги имаше някакъв повод, който си струваше да се
отпразнува, особено с храна и напитки. Надявах се да спра
твърдо решеното да сее разруха чудовище, преди да нанесе нов
удар.
Няколко минути тишина по-късно и последната златиста
светлина вътре угасна.
— Добре. Време е — каза Гняв и се изправи. — Ако
предпочиташ да останеш тук, остани. Нямам навика да
увещавам.
Пренебрегнах го и се шмугнах в сенките, като го оставих да
си говори сам. Изглежда, доста се наслаждаваше на звука от
собствения си глас. Струваше ми се грубо да го прекъсвам.
— Няма да те утешавам. Или да се грижа за раните ти.
Емоционални или други. Презирам…
Когато вратата от отсрещната страна на уличката изскърца и
се отвори, той рязко затвори уста. Хвърлих му унищожителен
поглед, когато я отворих по-широко, за да го подканя. Той
стоеше там и се мръщеше. Бях готова да се обзаложа на всичко,
че не ме беше чул да се прокрадвам напред. Запитах се колко
ли хора успяваха да го изненадат. Вероятно не много предвид
начина, по който раздразнението му сякаш нарастваше при
мисълта, че го е надхитрила някаква си вещица.
— Идваш ли, или не, демоне?
Двайсет и три
За щастие, в стаята, където бе умряла Витория, не ме чакаха
свръхестествени шепоти. Никакво настойчиво призоваващо
притегляне или магическа молба от Голямото отвъдно. Само
тишина и лекото стържене на ботушите на Гняв, докато се
движеше наоколо в тъмното. При тихата му, но тросната молба
му подадох торбата със запасите си, благодарна, че имам малко
време да се съвзема, докато той тършува в нея за свещи.
Според Гняв щяхме да имаме само няколко минути, в които
да долови следи от каквато и да е призоваваща магия.
Предупреди ме, че може да няма признаци, понеже бе изминал
повече от месец. Не се бях връщала в тази стая, откакто открих
обезобразеното тяло на сестра ми. Ако имах избор, никога
повече нямаше да стъпя в този проклет манастир. Знаех, че
Витория не е тук, ала въпреки това призракът на онази нощ ме
преследваше. Затворих очи, за да отблъсна спомена за
разкъсаната й плът. Пълната неподвижност на смъртта. И
кръвта.
Разтрих ръцете си над лактите, въпреки че въздухът беше
приятно топъл. Беше странно колко непредвидим може да бъде
животът. Преди месец изобщо не бих си представила да се
върна именно със създанието, което най-напред открих да
ближе кръвта на сестра ми, и въпреки това ето че бяхме тук.
Работехме заедно.
Внезапно вече не бях потънала в скръб. Покрай всичко
случило се напълно бях забравила онази ужасяваща
подробност с близането на кръв. Завъртях се рязко,
наслаждавайки се на тежестта на камата на демона, която
подскочи на хълбока ми.
— Просто за да сме наясно: тази вечер ти позволих да
излезеш от задържащия кръг само за моя облага. Това не значи,
че те харесвам.
 — А пък аз си мислех, че това, дето ме обвърза до края на
вечността, значи, че сме добри приятели.
— Не обясни защо ближеше кръвта на сестра ми.
Той спря да тършува из торбата ми и запали клечка кибрит.
Припламна светлина и позлати контурите на лицето му. Сенки
затъмниха погледа му, ала това не скри проблясващото златисто
на ирисите му. Вниманието му се плъзна към камата и се
задържа. Докато вървяхме насам, се взираше в нея толкова
често, та не можех да не си помисля, че крои изобретателни
начини да си я върне.
Преборих се с ледените тръпки, когато познатото чувство за
опасност се завърна. Понякога, особено откакто той се съгласи
да ми помогне, лесно забравях, че е един от прокълнатите.
— Не ме помоли да го направя.
— Направих го, и още как.
— Каза ми: „Стоеше над тялото й и ближеше кръвта й от
пръстите си, отвратителен звяр такъв“. — Очевидно това му бе
направило трайно впечатление. Той запали свещите и ми
подаде една. Постарах се да не докосвам пръстите му и той
отвърна подобаващо: — Не пипай нищо, вещице. Не искаме да
нарушим евентуален остатъчен мирис.
— Искам ли изобщо да знам какво имаш предвид с
„остатъчен мирис“, или това е някакъв свързан със създанията
от ада факт, който е най-добре да бъде оставен на
въображението?
— Макар и да е изкушаващо, най-добре изобщо да не си ме
представяш.
Завъртях очи. Ако не искаше да разяснява, чудесно. Пет
пари не давах за скъпоценните му демонски чувства, но ме
беше грижа за Витория.
— Хубаво. Защо ближеше кръвта й?
Той вдигна свещта и се завъртя на място, като оглеждаше
помещението.
— Изследвах я.
Поех си дълбок дъх и се помолих на богинята на силата и
разумните доводи да ми попречи да го заколя на момента.
 — Слушай, този малък съюз ще сработи много по-добре, ако
ми кажеш подробности, без постоянно да те подканвам.
Престори се, че не знам нищо за дяволиите ти. Изследваше
кръвта й за какво?
— Простете, Ваше Височество. — На лицето му заигра лека
усмивка. — Изследвах я за евентуални следи от демоничен дом,
с който може да се е съюзила.
— Като кръвната сделка, която ми предложи ли?
Той кимна.
— Какво откри, когато изследва кръвта на Витория?
— Още не се беше съюзила с никого. Това обаче не
означава, че не е общувала с принц от ада.
— Значи, макар да те призовах тук, без кръвна сделка никой
не би разбрал, че двамата с теб… работим заедно, така ли?
— Правилно.
Кръв и кости. Това означаваше, че Витория можеше да е
призовала Алчност или дори Завист, а ако не се беше съгласила
на кръвна размяна, нямаше как да проследя това.
— Мислиш ли, че Алчност или Завист биха искали да
попречат на Гордост да се ожени?
Той се замисли.
— На Алчност му харесва да управлява дома си, така че не.
А Завист не би опитал нищо, което би навлякло война на дома
му. По-вероятно е да изпадне в мрачно настроение, мислейки за
всички неща, които няма и иска, но му липсва нужната амбиция,
за да си ги вземе.
След като разговорът приключи, Гняв отново се завъртя със
свещта и нещо привлече вниманието ми. Наведох се и изстъргах
с нокът малко восък. Восъкът беше бледорозов. Внезапно си
спомних свещите, които бяха тук в онази кошмарна нощ. Бавно
описах дъга със светлината, за да видя пода по-добре. Имаше
друго, по-малко петно от восък, което беше сиво. Завъртях се и
зърнах същите редуващи се розови и сиви следи от восък.
Това определено беше мястото, където Витория бе
направила призоваващ кръг.
 — Завист каза, че другите ще дойдат да ме търсят: братята
ти ли имаше предвид?
— Предполагам.
— Може ли да е имал предвид и демоните умбра?
— Може би.
Изгледах демоничния принц на кръв. След като стигна до
крайности, за да спаси живота ми, ми идваше да му се разкрещя
заради кратките му отговори. Отново се сетих, че не е в
състояние да ме излъже направо, и присвих очи.
— Какво имаше предвид той с това, че не знае бъдещето?
— Не бях там. Не съм сигурен точно какво е имал
предвид. — Гняв избягваше погледа ми. — Може просто да го е
използвал като тактика за сплашване, за да влезе в главата ти.
— Какво е „вещица от сенките“?
Той рязко насочи вниманието си към мен и ми отправи
поглед, който казваше, че ако аз не знам, той не смята да ми
казва. Стрелнах го с гневен поглед, обещаващ продължителна,
мъчителна смърт, ако не започне да говори. Предаде се.
— Имате в себе си малко повече демонска кръв от други
вещици.
— Това не може да е вярно. Ти… — Затворих уста. Не
можеше да лъже, но нямаше начин това, което казва, да е
вярно. Нашето семейство бе благословено от богинята, не
бяхме дъщери на мрака. — Как изобщо е възможно?
Той изви вежда.
— Със сигурност знаеш как се правят деца, нали?
— Естествено, че знам.
— Хубаво. Спасява ме от обясненията как една от твоите
предшественички полудувала хубавичко с демон и създала
наследник. Вероятно не толкова далечен, щом Завист може да
го долови с… гледане.
— Баба каза, че сме пазителки между селенията. И че
„вещица от сенките“ е противното име, което ни дали
прокълнатите.
Сега вниманието му беше напълно съсредоточено върху мен
и внезапно ми се прииска той да не знае каквото и да било, що
се отнася до тайната история на семейството ми. Кимнах към
восъка от свещи, сменяйки темата.
— Помня как помислих, че въздухът мирише на мащерка. И
парафин. Това доказателство ли е, че се е опитала да призове
Гордост?
— Не. Бледорозовите и сивите свещи се използват от дома
„Алчност“. — Започна да обикаля из помещението. —
Мащерката и медта също са нужни, когато призоваваш демон,
принадлежащ към този двор.
— Демоните могат да бъдат призовавани само като се
използват свещи с подходящия цвят?
— Наред с други неща. Дворовете на демоните са разделени
на седем кралски дома. Всеки има собствени ритуали и
изисквания. Цветовете на свещите, растенията, времето от
денонощието, предметите, служещи за определени цели, и
металите варират.
Посочих предметите около нас.
— Никой от тези ли не може да се използва, за да бъде
призован Гордост? Или притежаването на Рога на Хадес отменя
тази част от изискването за призоваващото заклинание?
— Дори и двата рога да са били у сестра ти, пак не би се
получило без правилните свещи, метал и растения. — Той
вдигна свещта си. — Каквото и да е станало в тази стая през
онази нощ, знам, че сестра ти не е призовала Гордост. И не
изглежда да се е опитвала.
— Каза ми, че го е правила.
Гняв ме наблюдаваше внимателно.
— Няма как да знаеш какви са били намеренията й. Твърде
възможно е да е искала да го призове, но междувременно да е
размислила. Или ако наистина се е опитала да го призове, не го
е направила тук.
Овладях нарастващото си разочарование. Ако не е
призовала Гордост, това означаваше, че е виновен Алчност.
Трябваше да е. Сетих се за нападението над нона и желанието
му да получи Рога на Хадес. Логично беше Алчност да не се
задоволи да бъде принц от ада, когато можеше да стане крал на
демоните. Част от олицетворявания от него грях беше и това
никога да не е удовлетворен, винаги да иска повече. Да не го е
грижа кой или какво ще бъде унищожено, докато преследва
целите си.
В мен се надигна неочаквана ярост и обви всеки сантиметър
от стаята. Беше толкова мощна, че коленете ми почти се
подгънаха.
— Кълна се в кръвта си, че ще унищожа демона, който
причини това на Витория, и при това ще го направя с
удоволствие. — Гняв ми хвърли остър поглед и ако съдех по
внезапната му изненада, навярно погледът ми беше потъмнял.
Емоциите ми бяха все по-силни, по-злокобни. Винях близостта
си с принца воин. Ако Завист будеше в мен чувства на ревност,
имаше логика Гняв — преднамерено или не — да подклажда
гнева ми. — Ще ми помогнеш да разпитам отново Алчност. И ако
не мога да го убия, ще го направиш ти.
Амулетът на сестра ми засия в неземно пурпурно.
Вниманието на Гняв се насочи за миг към него, после отново
към лицето ми. Бях си сложила амулета, след като го откраднах
от отровника. Досега портите на ада не се бяха разтворили, а
Гняв не се беше опитал да го отреже от врата ми.
— Колкото и да са впечатляващи високопарната реч и гневът
ти, няма да поведа война с никого. Нито пък ти. Поне не и без
неопровержими доказателства. Вероятността да е Алчност е
много малка.
— Тогава как е дошъл тук? Някой го е призовал. — Размахах
ръка из помещението. — Както изглежда, бил е призован в тази
стая.
— Не непременно. Ако не се брои Гордост, принцовете от ада
могат да стигат дотук сами. Плюс това в тази стая няма и следа
от мощта на Алчност. Освен ако сестра ти не е имала негова
лична вещ, е далеч по-вероятно тя — или който е начертал
точно този кръг — да е призовала някой от поданиците му. А има
хиляди такива.
— Но има само един демоничен принц от онзи дом, който в
момента е в Палермо. Не виждам хиляди други демони да тичат
наоколо, а ти?
— Реторично ли питаш, или очакваш отговор?
Отворих уста и пак я затворих. Имах толкова много въпроси
за селението на демоните, но почти виждах как Гняв ме умолява
да ги задам. Реших, че днешният ден не е толкова късметлийски
за него.
— От какъв предмет би имала нужда, за да призове Алчност?
Кама като твоята? — Не помнех да съм видяла кама у него,
когато отидох в комарджийския му вертеп. Още доказателства,
че е бил призован. — Може би е още в спалнята ни.
— Боя се, че не. — Той поклати глава. — Сигурно е била тук
в нощта, когато е била убита. Който и да я е убил, трябва да я е
взел на тръгване. Тук вътре обаче няма миризма, която може да
бъде проследена. Ако е демон, ще трябва да го проследя по
друг начин.
— Освен ако не си бил прав по-рано и тя всъщност не е
призовала демон — размишлявах на глас. — Може би се е
натъкнала на другиго, докато се е опитвала да призове Алчност,
и са я убили. Или може би са призовали по-низш демон и той е
нападнал.
Защото начинът, по който бе изтръгнато сърцето й… само
някое ужасно създание можеше да е направило това. Нямаше
да си позволя да забравя, че знаех само за един демон,
намирал се в тази стая с мъртвата ми близначка броени мигове
след като бе изгубила живота си.
— Възможно е, но не вярвам да е бил демон. — Той се
втренчи в олтара, където бе захвърлено тялото на близначката
ми. — По принцип един по-низш демон щеше да се цели в
гърлото, във вътрешността — нямаше просто да набележи един
орган и да си тръгне. Особено създание, което е достатъчно
едро и свирепо, че да нанесе подобни поражения на едно тяло.
Никаква следа от Гордост. Никаква следа от Алчност. Никакви
улики. Тази насока на разследването не вървеше по план.
Сетих се за листовете от гримоар, които бях намерила. Гняв
каза, че когато се призовава определен дом, са нужни свещи с
определен цвят и определени предмети. Проблемът беше, че
никой от двата листа, притежавани от Витория, не съдържаше
заклинание, което да включва розови и сиви свещи. В мен
отново се надигна гняв, който имаше нужда от отдушник. Или
мишена.
— Странно е. — Въздухът беше топъл, но острието, което
притиснах в гърба на Гняв, беше като лед в ръцете ми. Той спря
да диша. — Не можеш да лъжеш и смятам, че това е достатъчно
вярно, но защо не мога да намеря доказателства, които да
подкрепят твърденията ти, че си невинен?
— Нима искаш от мен да коментирам вероятната ти
неспособност?
— Ти ли сложи свещите като доказателство тук онази нощ, за
да прехвърлиш вината върху Алчност? Сигурно си бил наясно,
че сестра ми владее заклинания, с които да призове твоя дом, и
това би уличило теб.
— Не бях наясно, че си ме призовала, използвайки друго
заклинание, а не твое собствено. Никога не съм имал досег със
сестра ти, ако не броя нощта, когато открих тялото й. Нали
помниш, че и аз трябва да открия кой избива вещиците? Може
би за мен е по-наложително, отколкото за теб.
— Защо? Заради проклятието ли?
— Ако трябва да опростяваме нещата, да.
— Разкажи ми всичко за това. Искам да узная кой е проклел
Дявола, защо и защо това има значение за мен или този свят. —
Той хвърли поглед през рамо, който казваше, че тази насока на
разпита няма да доведе до отговори, независимо от камата.
Помислих си все пак да го намушкам, но като резултат той
вероятно само щеше да откаже да отговаря на други въпроси.
— Преструваш ли се, че защитното ми заклинание действа?
— Ако се преструвах, вече нямаше ли да съм ти прекършил
врата или използвал влиянието си? Със сигурност не се
наслаждавам на омагьосващата ти компания.
— Дай ми една причина да не забия в сърцето ти това
острие. Така можеш да умреш, нали? От собственото си
оръжие. И само на това място.
— Едва ли.
 — Сигурен ли си? — Притиснах камата към гърба му. —
Мисля, че пропускаш истината. Знаеш ли защо?
— Просветли ме.
— Чувствам погледа ти върху мен, когато мислиш, че не
внимавам. Следиш камата всеки път, щом помръдна. Нужно ти е
да знаеш къде е. Ето защо Завист беше изненадан, че е у мен.
Ти си почти безсмъртен, с изключение на тази единствена малка
слабост. Така че, о, могъщи принц Гняв, ако не искаш да умреш
тази вечер, кажи ми защо всъщност Гордост те изпрати тук.
Двайсет и четири
Гняв се завъртя рязко и се наклони напред, като притисна
върха на камата в гърдите си, преди да успея дори да мигна.
Капка кръв се плъзна по метала и за кратко го освети. Гледах
безмълвно как раната на демона зарасна пред очите ми.
Той наведе глава. Ако някой от двама ни помръднеше,
устните ни щяха да се докоснат. Не смеех дори да дишам
твърде дълбоко.
— Кама в сърцето причинява болка, вещице, но ще е нужно
много повече от това, за да погуби един принц от ада. Ако още
мислиш, че лъжа, давай, намушкай ме.
Една необуздана част от мен искаше да изпробва теорията,
пък било то и само за да определя дали е честен. Друга, по-тиха
част, все още замаяна от скръб, искаше да му подаде хладното
оръжие и да види дали заклинанието ми за закрила наистина
действа. Реших, че сега не е моментът за глупави рискове, и
прибрах оръжието му в ножницата.
Отдръпнах се от него, като се опитвах да не мисля за това
като за отстъпление. Той не понечи да ме спре или да тръгне
след мен, само гледаше как оставям няколко стъпки разстояние
помежду ни.
— Поне ще ми кажеш ли за проклятието? Мисля, че бихме
могли…
Гняв сложи свещта си на каменния олтар и миг по-късно
застана пред мен. И определено бе твърде близо — гърбът му
докосна гърдите ми. Повдигнах длани, готова да го избутам,
когато чух слабия звук от стъпки, отправени към нас.
— Каза ли на някого, че ще идваме тук? — попита Гняв.
Поклатих глава, ужасена, че Алчност или Завист са ни
проследили. Тялото на Гняв беше напрегнато, готово за
нападение. Постарах се да успокоя дишането си.
— Ей? — Познат плътен глас се обади от коридора.
 — Кръв и кости. — Отметнах глава назад и изпъшках. — Не
сега.
Гняв ме стрелна с поглед през рамо.
— Някой познат?
Кимнах и демонът отпусна бойната си стойка. Преди
посетителят ни да влезе в стаята, вътре нахлу светлина от
фенер и аз вътрешно възроптах срещу прекъсването. Гняв
отстъпи встрани и изглеждаше откровено доволен от
раздразнението ми. Пренебрегнах го, а Антонио влезе вътре и
бързо се закова на място.
— Емилия. — Погледът на Антонио се стопли, когато се спря
върху мен, само за да стане подозрителен, щом видя, че не съм
сама. Очите му се стрелкаха между мен и застрашителния ми на
вид компаньон, като явно не знаеше какво да каже. — Чух
гласове… — Вниманието му се измести обратно към Гняв и
обхвана татуировката със змията, която започваше от върха на
ръката на демона, увиваше се около китката и изчезваше нагоре
в ръкава. После погледът му зашари между еднаквите
татуировки върху горната част на ръцете на двама ни.
Изражението му беше непроницаемо. Антонио се напрегна. —
Наред ли е всичко?
Гняв оглеждаше Антонио по начин, от който кожата на цялото
ми тяло настръхна и по нея пробягаха тръпки.
Бързо застанах между тях и се усмихнах смутено на стария
ми приятел.
— Съжалявам, ако сме били твърде шумни. Поканих… —
Поколебах се. Едва ли можех да го нарека „Гняв“. Принцът
демон се приближи и се показа. Леко поклати глава към мен.
Беше трудно да се каже дали това беше предупреждение да не
изричам името му, или просто искаше да види по-добре
неудобството ми. — Моят приятел Самаел[16] ми гостува и
искахме да запалим свещ за Витория.
Антонио не изглеждаше убеден и не можех да го виня. Не бях
много добра актриса. Наистина се надявах, че няма да
продължи да задава въпроси. По всяка вероятност бе лош
късмет да излъжа свят човек на посветено на вярата място в
присъствието на демон, изпратен на тайна мисия от името на
Дявола.
— Необичайно име — отбеляза накрая. — Откъде каза, че ти
идва на гости?
— Не е казвала. Бихте ли желали да ни донесете малко вино
за причастие и да задълбаете в родословието ми? — Гняв му
хвърли поглед, който беше почти хищнически. — И аз не бих
възразил да ви опозная по-добре. Особено ако сте толкова
добър приятел на моята Емилия.
Гняв изрече думата „приятел“, сякаш смяташе, че Антонио е
всичко друго, но не и това. Ченето ми обаче увисна по съвсем
различна причина. Нямах и най-малко понятие защо Гняв беше
казал „на моята Емилия“. Честно казано, дори не бях сигурна
дали демонът изобщо помни името ми, понеже винаги
подмяташе само „вещица“.
Антонио изглеждаше също толкова стъписан.
— Твоята…
— Извинения, Антонио. — Бързо се съвзех и стрелнах Гняв с
предупредителен поглед, като хванах брата под ръка и бързо го
насочих към вратата. Бих се обзаложила на всичко, че
принц Гняв само се опитва да ядоса приятеля ми, за да може да
излее тези емоции точно както бе постъпил Завист с мен. —
Прости за грубостта му: пътувал е дълго, и то не при особено
приятни обстоятелства.
Ръката на Антонио беше изненадващо мускулеста под
расото, но той не се опита да ме спре, докато го извеждах в
коридора.
— Може ли да останем още няколко минути, за да си кажем
молитвите?
Антонио се вгледа в очите ми и изражението му омекна.
— Разбира се. Ще бъда в съседния коридор близо до
colatoio, ако ви потрябвам.
— Благодаря ти.
Издишах, а той бавно тръгна надолу по коридора към
помещението за подготовка, докато аз чаках фенерът му съвсем
да изчезне, преди да се върна в помещението. Гняв се облегна
на олтара и се втренчи в мен, извил вежда. Това беше едно от
най-човешките изражения, които някога бях виждала на лицето
му.
— Самаел, сериозно ли? Това ли беше най-подходящото
име, за което можа да се сетиш?
— Бил е принц на Рим и ангел на смъртта. Бих казала, че
това звучи доста подходящо. Повече от добре дошъл си да ми
кажеш истинското си име. Тогава няма да ти се налага да
беснееш заради онези, които измислям.
Той закрачи към мен и спря почти на прилично разстояние.
— Никога повече не ме наричай така. Аз не съм ангел,
вещице. Никога не допускай тази грешка.
— Не думай. А пък аз бях останала с впечатлението, че
повечето човеци смятат Самаел за дявола. — Шмугнах се
покрай него и се върнах до следите от восък, останал от
призоваващия кръг на Витория. — Ти…
— С онова човешко същество делили ли сте легло?
Рязко се обърнах, хваната напълно неподготвена от въпроса
му. Очаквах да видя самодоволна или злобна усмивка и не бях
подготвена за искреното любопитство, което открих. Не бях
сигурна кое беше по-смущаващо.
— Първо, това изобщо не ти влиза в работата. И второ, защо
би задал подобен глупав въпрос? В случай че не забеляза, той е
Божи човек.
— Невинаги е бил.
Рязко затворих уста. Беше станал член на братството едва
наскоро и това не ме беше спряло да вехна от любов по него.
Истината беше, че често сънувах как прокарва пътечка от
целувки по шията ми, заплита юмрук в косата ми и избира мен
вместо свещеното си братство.
Кълна се, че точно преди да положи онзи обет, изглеждаше,
че има желание да започне романтична връзка с мен. Отбиваше
се в „Море и лоза“, предлагаше да ме изпрати до къщи и се
застояваше пред вратата ми. На няколко пъти бях убедена, че
събира смелост да си открадне целувка. Нервно бъбреше за
любимите си книги. Витория игриво размърдваше вежди и се
шмугваше вътре, оставяйки ме насаме с него, ала той така и не
скъси разстоянието между нас.
А сега нищо от това нямаше значение. По множество
причини.
— Успяваш ли да откриеш тук нещо полезно, което да ни
помогне да разкрием убийството на Витория?
— Пулсът ти препуска. — Гняв понечи да посегне към вената
на шията ми, но се спря малко преди да докосне кожата ми. —
Точно като на твоя човек, когато предявих претенции към теб.
Странно е такъв благочестив мъж да покаже толкова ревност.
Погледът му обходи внимателно лицето ми и той бавно го
насочи към очите ми, към устните, като проследи всяка извивка
и завъртулка на татуировката, която фееричните ми ръкави не
можеха да скрият. Диви цветя продължаваха да цъфтят по
ръцете на всеки от нас заедно с ярки цветчета от плумерия.
Сигурно се беше случило след заклинанието, което бе
използвал, за да ме спаси. Изучаваше ме внимателно, сякаш си
представяше какво вижда Антонио, и плъзгаше поглед надолу
сантиметър по сантиметър, докато обхвана всичко от лицето до
сандалите ми, после също толкова бавно го плъзна обратно
нагоре. Не се съмнявах особено, че беше отбелязал и най-
дребните детайли и ги беше съхранил за бъдещ анализ.
Навярно запаметяваше мерките ми за ковчег.
Наредих на сърцето ми да се успокои.
— Нещо от това има ли смисъл, или просто отново се
опитваш да предизвикаш гнева ми?
— Всичко има смисъл, вещице. Просто трябва да разберем
как се връзва. Не изключвай от сметките твоя приятел просто
защото е простосмъртен. Емоциите са мощни сили. Хората
убиват заради много по-дребни неща от алчност или ревност.
Опитах се да си представя как Антонио се промъква нощем,
избивайки млади жени. Щях да кажа, че Гняв греши, но знаех
достатъчно за мъжете, за да смятам, че всеки е способен на
всичко във всеки момент. Макар да не бях убедена, че Антонио
има мотив да убива, нямаше да изключвам никого от
вариантите просто за всеки случай. Можеше и наистина да тича
наоколо, като призовава демони и изтръгва сърца между
молитвите.
— Ако не можем да намерим доказателства, че Витория е
призовала Гордост — попитах, — какво трябва да е следващото
ни действие?
Той се взря в мен за един твърде дълъг миг, преди да
отмести поглед.
— Ще изпратя съобщение до следващата потенциална
съпруга. Да се надяваме, че тя ще се срещне с нас утре и ще
можем да приключим с това.
Светът спря да се върти. Втренчих се в него за миг, като
осмислях факта, че още една вещица беше сключила сделка, а
той бе знаел за това.
— Обеща да спреш да помагаш на Гордост. И си знаел за
друга вещица? — Той кимна. — Защо чак сега ми казваш?
— Първо, съгласих се да не вредя на вещици или да ги
принуждавам да сключат сделка. Второ, смятах да споделя
информацията след нападението на отровника, но ти ме
прогони в призоваващия кръг, преди да успея.
Колко удобно за него.
— В твоето селение ли се върна, за да получиш тази
информация?
— Не. Веднъж призован, не мога да напусна този свят, докато
не ме изпратиш обратно. Или докато връзката ми не бъде
прекъсната с демонско острие.
— Ами онова трансве… каквото беше там?
— Transvenio. Връзките, които ме обвързват с теб, ме
възпират да пътувам свободно между селенията. Но и ми
позволяват да оставам тук по-дълго, отколкото обичайно бих
могъл. Простичко казано: връзката между нас ме закотвя тук.
— Тогава как се сдоби с информацията за тази нова сделка?
— Гордост прати вестител.
Беше обезпокояващо просто. Не ми харесваше, че Дяволът
може да изпраща съобщения между селенията. Това отново ме
подсети за демона умбра и как с лекота беше забил острието в
баба. Може би на Дявола му беше омръзнало вещици да носят
рогата му.
— Щом можеш да напуснеш това селение едва когато те
изпратя обратно, как смяташе да я отведеш в ада?
Искрица на възхищение освети погледа му.
— Утре само ще говоря с нея. Изобщо не съм казвал, че ще я
водя в ада. — Хвърли ми бърз поглед и се запитах дали ме
намираше за страховит противник. — Довечера ще осигуря
сграда. Щом намеря място, ще изпратя бележка, в която ти
съобщавам къде ще бъда. Ако не получиш вест от мен до здрач,
чакай ме в пещерата.
Двайсет и пет
Смъкнах хаванчето и чукалото от полицата, съсредоточено
изопнала лице, докато събирах зехтина, чесъна, бадемите,
босилека, пекориното и чери доматите за пестото ала
Трапанезе. В дни като този, когато слънцето прежуряше преди
пладне и дори най-тънката рокля прилепваше като втора кожа,
изпитвах наслада да добавям прясна мента към доматеното
песто. За нещастие, в момента я бяхме свършили.
Пуснах продуктите и вдигнах вълнистата си коса, като
оставих няколко по-къси кичура да обрамчват лицето ми. Днес в
къдриците ми нямаше цветя — щяха да увехнат и да се
спаружат за минути. Тилът ми вече лепнеше, а денят едва беше
започнал. Сериозно преосмислях избора си да се облека в бяло,
докато завързвах престилка над роклята си без ръкави. Бих
предпочела магическата ми татуировка да остане скрита, но
нямаше начин да оцелея в горещината дори и с прозрачни
ръкави. Надявах се, че никой от семейството ми няма да
забележи бледото мастило, особено ако държа ръката си
обърната настрана.
Бях потънала в мисли, представяйки си как Гняв опитва
доматеното песто, когато майка ми дойде при мен в малката ни
кухня и взе сардини от ледената кутия.
— Не се прибра. — Майка ми не питаше, а тонът й беше
остър почти колкото ножа, с който обезкостяваше рибата. — Би
ли била така добра да обясниш къде беше цяла нощ?
По-скоро бих продала душата си.
Задържах вниманието си върху пестото, спуквайки бадемите
точно както трябва. Нямаше начин да призная, че работя с
кръвопиещ демон, за да разкрия убийството на Витория. И не
само се бях съюзила временно с един от прокълнатите, но и бях
говорила с други двама.
О, и между другото, ме преследваше невидим демон
наемник, като съскаше загадъчни предупреждения, нападна
нона и може да ме убие, ако му заповядат. После едва не
загинах при нападение от отровник и ме спаси принц от ада,
като използва древна черна магия, която изискваше и двамата
да сме голи във вана. На майка ми щеше да й се замае главата.
Но поне татуировката нямаше да й се стори и наполовина
толкова ужасна.
— Бях в манастира.
— Знам.
Сепнато се извърнах към нея.
— Откъде?
— Тази сутрин се отби брат Антонио, загрижен. — Зае се
ожесточено със следващата сардина. Плъзна ножа под кожата
й, прокара го по гръбнака. — Каза, че си била с някакъв млад
мъж. Приятел на семейството. Каза, че името му било странно.
— Аз…
— Спести си лъжите, дете. — Мама стисна по-здраво
ножа. — Те са портата към ада.
Рязко затворих уста. Майка ми сигурно знаеше. Сигурно
беше прозряла заблудата ми и някак бе разбрала, че съм
използвала черните изкуства. А брат Антонио Бернардо беше
потвърдил страховете й. Преглътнах с мъка, като се опитвах да
реша колко честна е редно да бъда с нея.
— Ами виждаш ли…
— Търкалянето из тъмни места с красиви млади мъже може
и да те разсее от болката за малко, но никога няма да я
премахне. За тази цел трябва да намериш вътрешна сила.
— Аз… какво?
Мама разклати ножа в моята посока.
— Не се преструвай, че нямаш представа за какво говоря.
Имаш късмет, че баба ти спеше и не го чу. Има си достатъчно
тревоги, докато се възстановява. Не е нужно да се стресира с
дяволски мъже. Брат Антонио ми каза всичко за онзи младеж.
Звучи така, сякаш си го омагьосала. Антонио каза, че те нарекъл
„неговата Емилия“. Не принадлежиш на никого освен на себе си,
момиче. Никога не го забравяй.
 Мила богиньо на небесата. Това беше много по-лошо,
отколкото нона да разбере, че съм призовала демон. Топлина,
която нямаше нищо общо с повишаващите се температури,
разцъфна на лицето ми и пропълзя надолу по шията ми. Майка
ми мислеше, че с Гняв сме…
Идеше ми да умра от унижение.
Дори да си го представех гол, придърпващ ме към твърдото
си татуирано тяло, докато излъчва вбесяващата си топлина и
притиска глупавата си уста към моята, а аз се вкопчвам в него,
сякаш е едновременно вечното ми проклятие и спасение, и
двамата…
Трябваше незабавно да насоча мислите си в друга посока.
Не бях толкова отвратена от образа, колкото си мислех, че ще
бъда.
Знаех, че някой ден младежката заядливост на Гняв ще се
върне да забие в мен противните си змийски отровни зъби.
Просто не си бях представяла, че ще се случи по този начин.
Мама пусна ножа, изражението й омекна. Изтълкува напълно
погрешно причината, поради която лицето ми бе почервеняло.
— Обичай или се радвай на чиято компания искаш. Но
трябва да внимаваш повече. Ако баща ти беше отворил
вратата… — Тя млъкна внезапно. Не беше нужно да довършва
изречението, за да даде да се разбере какво има предвид.
Да пребие онзи, който се „търкаляше“ с дъщеря му, щеше да
е идеалният начин да се справи с част от собствената си скръб.
Да защитават честта на дъщерите си, бе вековно мъжко
занимание. Като оставим остарялото човешко поведение
настрана, не можех да повярвам, че Антонио бе дошъл в дома
ни.
За хиляден път погледнах малкия часовник. Следобедът се
влачеше. Оставаха часове до уреченото време, когато трябваше
да се срещна с Гняв. За да върша нещо друго, освен да си
фантазирам как обвивам ръце около врата на Антонио,
отместих влажния плат от купчината тесто и започнах да
навивам пастата за бусиате.
 Не можех да повярвам, че някога съм искала да целуна онзи
любопитен глупак.
— О, и, Емилия? — Спрях да нападам тестото и погледнах
майка ми. — Направи допълнително бусиате. Обещах на
Антонио, че днес ще занесеш малко заедно с извиненията си.
Усмихнах се. На драго сърце щях да приготвя допълнително
паста и да я изсипя цялата върху главата на досадния fratello.

— Buon appetito. — Тръшнах две кошници върху дългата

дървена маса в трапезарията, без да си давам труд да извадя
покритите подноси с храна в тях. Малката група мъже, които
чакаха храната си, замлъкнаха. Антонио прекъсна разговора си
с друг брат приблизително на неговата възраст, а челото му се
сбърчи от безпокойство.
Отправих му поглед, който, надявах се, обещаваше бавна и
мъчителна смърт, и сигурно подейства. Той се изправи рязко и
забързано ме изведе в коридора. Изтърпях дланта му върху
голата ми ръка, докато се отдалечихме, после се отдръпнах.
Независимо от корсажа без ръкави, не ми беше приятна
волността, която си бе позволил, като докосна кожата ми.
— Нещо не е наред ли, Емилия?
— Не мога да повярвам, че си казал на майка ми, че съм
била с някого снощи — изсъсках. — Не те засяга какво правя и с
кого прекарвам времето си.
Челюстта на Антонио се стегна.
— Сестра ти беше убита тук, а месец по-късно те намирам в
същата стая с някого, когото никога не съм виждал и чието име
отказваш да кажеш. Прости ми, ако исках да се уверя, че си
добре.
— Ако толкова си се тревожел, можеше просто да изчакаш в
манастира и да ме изпратиш до къщи. Не беше нужно да се
появяваш в дома ми преди зазоряване.
Той затвори очи, оставяйки ме да се питам какво точно става
в главата му. Сигурно е знаел колко неприятности може да
причини. Никой не е чак толкова наивен. Накрая, когато ме
погледна отново, желанието за борба сякаш го напусна.
 Гласът му беше тих, когато каза:
— Още едно момиче е било убито, след като говорихме
снощи. И… и не можех да спра да се тревожа, че си била ти.
След случилото се с Витория трябваше да се уверя, че не си.
Извинявам се, ако съм причинил неприятности — не мислех
ясно.
Остро си поех дъх през зъби. Прекалено бяхме закъснели.
Някой сигурно беше открил коя е вещицата, с която Гняв
смяташе да се срещне по-късно. Но как?
Мислите ми препускаха. Гняв каза, че е единственият принц,
който знае за потенциалните съпруги, но това не означаваше, че
другите принцове нямаха начини да открият. В човешките
кралски дворове се използваха шпиони — същото вероятно
важеше и в света на демоните. Помислих си за невидимите
демони умбра, които работеха за Алчност. Ако бе изпратил
такъв по дирите ми и той беше нападнал нона, вероятно беше
някой от тях да му предава и имената на потенциалните
съпруги.
Още обаче не бях проумяла напълно защо иска вещиците
мъртви. Може би просто за да се погрижи Дяволът да не
развали проклятието и никога да не напусне ада.
Антонио посегна и прибра един измъкнал се вълнист кичур
зад ухото ми: пръстите му се задържаха миг повече от
необходимото. Преди няколко седмици сърцето ми щеше да
запърха лудо в гърдите. Сега нямаше как да не си спомня колко
лесно можеше да бъде изтръгнато от тялото на човек.
— Знаеш ли коя е била? — попитах. Антонио отстъпи назад с
леко замаян вид, докато отпускаше ръка. Когато все така не
отговаряше, поясних: — Момичето от снощи?
Той поклати глава.
— Слухове, но нищо потвърдено. Засега всички са
единодушни, че имала тъмна коса и тъмни очи като другите.
Което не е много, понеже почти всеки на този остров отговаря на
това описание.
— Къде е намерено тялото й?
 — Не знам. Ако някой от братството е бил повикан там да
благослови тялото, не съм чул. Но съм сигурен, че довечера
пазарът ще жужи от информация. Винаги е така.
Антонио беше прав: търговците знаеха всичко и познаваха
всички. От сергиите им цял ден идваха и си тръгваха клиенти от
целия град, които обменяха сведения и клюки, докато
пазаруваха.
Разбира се, историите често бяха разкрасени, но истината
обикновено оставаше сгушена някъде в преувеличенията. За
щастие, имах друг, по-надежден източник, който знаеше името
на жертвата. Почти се беше здрачило, така че Гняв вече
трябваше да е в пещерата, когато стигна дотам. Щях да сграбча
демона, да го попитам за всичко, което знае за вещицата, а
после да отида на пазара и да разбера къде се намира убиецът.
Надявах се, че Гняв може да изследва мястото, както беше
направил по-рано, само че този път щяхме да разберем кой
демоничен принц е отговорен.
После богинята да му е на помощ. Не се съмнявах особено,
че демонът на войната щеше да изпита почти толкова голямо
удоволствие от погубването на убиеца, колкото и аз.
Двайсет и шест
Тълпи от хора си пробиваха път с лакти из оживения пазар,
но въпреки това успяваха да заобикалят Гняв отдалече. Питах
се дали усещаха, че е различен, и просто не знаеха как да го
възприемат. У него се долавяше сдържана арогантност —
увереност в самия него и в пространството, което заемаше.
Мъже и жени спираха да клюкарстват, погледите им го
проследяваха, докато минавахме. Някои — одобрително, други
— с открито недоверие и презрение. Въпреки че това можеше
да се дължи на факта, че убийството бе основната тема на
вечерта, а Гняв изглеждаше като някой, който носи
неприятности.
Предполагах, че ако вървях из претъпканите, виещи се улици
с пантера на каишка, това щеше да излъчва същата аура на
първична опасност. Допускам, че ако някой бе временно не на
себе си, близостта до нещо толкова смъртоносно можеше да е
донякъде вълнуваща.
Моят разум обаче беше в по-голямата си част непокътнат.
Знаех, че дивият звяр не може да бъде опитомен, а само
създава такива илюзии, когато е в настроение да си поиграе със
следващото си ядене. Изисканите дрехи и безукорните обноски
бяха все част от умело замислен капан, за да примамва
плячката — вероятно усъвършенстван цели ери преди човекът
да тръгне по земята. Гняв беше хищник до мозъка на костите.
Имах чувството, че ако си позволя да забравя това дори за
секунда, той с радост ще впие зъби в гръкляна ми и ще го
изтръгне.
Улови ме, че го гледам, и вдигна вежда.
— Наслаждаваш ли се на това, което виждаш, а, вещице?
— Само ако имах смъртно желание.
— А имаш ли?
— Ни най-малко.
 Очите му проблеснаха от мрачно веселие. Разбира се, че
темата за смъртта му допадаше.
— Кой продавач според теб знае за мястото на убийството?
Кимнах към центъра на пазара, където започваха сергиите за
облекло. Шатри с платове и коприни шумоляха на лекия ветрец
и ни подканваха.
— Салваторе е един от най-големите клюкари в града. Ако
някой има надеждна информация за Джулия, това ще е той. —
Хвърлих поглед надолу към ризата на Гняв. — Той е и
търговецът, който ми продаде това.
— Разбирам. Доведе ме тук да извърша убийство, докато
разследваме такова.
Веселието мигом изчезна от лицето на Гняв. Скрих усмивката
си, а ноздрите му се разшириха. Като за отмъстителен принц от
ада определено беше докачлив по отношение на облеклото. И
бях почти сигурна, че само се шегува, че ще убие търговеца.
Поне така се надявах.
Всъщност бях изненадана, че изобщо се шегува. След като
си тръгнах от манастира, отидох право при него и му съобщих
новината. Бях убедена, че ще опустоши целия град. Вместо това
той спокойно ми разказа всичко, което знаеше за потенциалната
съпруга. Казваше се Джулия Санторини и не беше успял да й
предаде съобщение снощи. Беше ми отнело секунда да осмисля
последното разкритие.
Сега отново премислих всичко. Познавах семейството й.
Продаваха подправки в квартал „Калса“ и Витория често сама
предлагаше да се отбие до магазина им, за да вземе поръчки за
„Море и лоза“, когато вуйчо Нино или баща ми не можеха.
Бабата на Джулия, София, беше вещицата, чийто ум беше
уловен в капан между селенията и се местеше между
реалностите толкова бързо, че тя вече не знаеше кое е истинско
и кое — видение.
Доколкото знаех, след случилото се със София семейство
Санторини повече никога не посегна към черните изкуства.
Може би грешах. Може би Джулия бе решила да се обърне към
черните изкуства като баба си. И може би именно тя беше дала
на сестра ми онези загадъчни страници от гримоар.
Тази мисъл ме накара да спра като закована.
Ако Джулия някак беше дала на сестра ми заклинание, с
което да призове демон, имаше логика да го е взела от гримоара
на баба си, понеже се знаеше, че София си служи с черните
изкуства. Може би гримоарът беше липсващото звено… Отново
се сетих за първата книга със заклинания. За магията, която
обвързваше дневника на сестра ми. Това ли беше връзката
между убийствата? Може би не черните изкуства, а изворът на
сведения?
— Какво има? — попита Гняв, като прекъсна мислите ми. —
Изглеждаш странно.
— Сигурен ли си, че не каза на Джулия да се срещне с теб
снощи? — попитах. Гняв ме стрелна с поглед, който безмълвно
предаде посланието, че може да ме удуши, ако отново
подхванем тази тема. Честно казано, сигурно вече го бях питала
половин дузина пъти, докато отивахме в града. И още половин
дузина, щом пристигнахме. — Може би си измамил Гордост и си
я убил.
Той изпусна дълга въздишка.
— Уверявам те, че нещата все още не стоят така. Нямам
причина да убивам никого. Както казах и по-рано, съобщението
ми така и не стигна до нея.
Знаех, че не мами никого, но ми харесваше да го слушам как
беснее.
— Мислиш ли, че я е убил някой от братята ти?
— Не.
— И пак се върнахме към едносричните отговори.
— Внимавай, вещице, или може да си помисля, че искаш да
водим вежлив разговор. — По устните му се мярна едва
доловим намек за усмивка, докато въртях очи. — Простите
отговори нямат нужда от смекчаване.
— Защо не мислиш, че го е направил някой от братята ти?
— Каква причина биха имали?
 — Нека преброя начините, о, прокълнати. — Започнах да
отмятам на пръсти мотивите. — Алчност може би иска да
завземе трона. Може би Завист ревнува и иска повече власт.
Ако Гордост не се ожени, остава прокълнат и не може да
напусне ада. Което е доста приемлив мотив, ако някой от
братята ти иска да управлява това селение. Да продължавам
ли?
Гняв ме погледна, но не отговори. Обвиненията ми явно не
му харесваха, но не можеше да намери начин да ги отхвърли
като глупави теории. Завихме зад ъгъла, заобиколихме купчина
опасно извисяващи се дървени сандъци и едва се спасихме да
не бъдем пронизани от главата на една риба меч. Гняв
мълчаливо попиваше всички гледки и цветове. Запитах се дали
има нещо подобно там, откъдето идваше, но не попитах.
Море от хора, наредили се на опашка за джелато, се раздели
да ни пропусне, когато пресякохме пътя и навлязохме сред
сергиите за дрехи. Салваторе точно спореше с някого заради
поредната излиняла туника, когато Гняв спря до сергията му,
излъчвайки онази сдържана заплашителност, в която толкова го
биваше. Разговорите секнаха. Другият клиент хвърли един
поглед на изражението на демона и се стрелна като мълния в
тълпата — въпросната дреха бе зарязана и забравена.
— С теб имаме дела за обсъждане, търговецо.
— Не мисля, че се… — Вниманието на Сал се измести към
ризата на Гняв, после се стрелна към мен. Леко размахах пръст
към него. Бях се опитала да го предупредя за състоянието и
цената. Сега му предстоеше да се разправя с разгневен демон.
Почувствах не чак толкова недоловимо клокочещата емоция,
носеща името на Гняв, когато тя се плъзна към Сал и се обви
около него.
Ръката на търговеца потрепери, щом я прокара през тъмната
си коса.
— Синьоре, к-колко хубаво. Ризата е…
— Ще бъде заменена с онази.
Гняв рязко кимна към редицата дрехи, които висяха зад
стената: най-скъпите, ако се съдеше по това как падаха на
дипли. Сал отвори уста, обхвана с поглед широкоплещестата
структура на Гняв, после я затвори и си лепна широка и
неискрена усмивка. Умен човек.
— Добра сделка наистина! — Сал потръпна, докато сваляше
черната риза от една закачалка и я подаваше. Е, опита се да я
подаде. Стискаше я, докато накрая Гняв я дръпна. — Това е
чудесна, чудесна дреха, синьоре. Идеално подхожда на
панталона ви. Със здраве да си я носите.
Завъртях очи към небето. Сал се пропука под натиска на
демона по-бързо от яйце, ударило се в земята. Следващия път,
когато исках изгодна сделка, трябваше да се опитам да се
мръщя, а също и да си придам доза сдържана заплашителност.
Миг по-късно Гняв беше съблякъл чудовищната жълто-
кафява риза и метна противната дреха обратно към търговеца.
Ако до този момент принцът демон не бе предизвикал смут, сега
голите му изваяни гърди определено го направиха. Нахлузи
новата риза, привидно без да осъзнава как въздейства на хората
най-близо до нас. Гъвкави и издути мускули се движеха с
отработена лекота. Змиевидната му татуировка също
предизвика доста голямо вълнение. Някой наблизо отбеляза
колко е голяма, как е като жива. Друг се зачуди шепнешком
какво може да означава.
Редица хора, които се провираха из сергиите с дрехи, също
спряха, за да гледат.
Помолих се на богинята на спокойствието да ми изпрати
огромни количества от него, после се обърнах към Салваторе да
получа това, за което всъщност дойдохме.
— Имаш ли някаква информация за Джулия?
— Имам, и още как. При това от надеждни източници. Чух от
Биби от доковете долу, който говорил с Анджело, дето прави
рикота недалече от двореца, че сърцето й било изтръгнато от
гърдите. — Въпреки живописното естество на клюките
Салваторе изглеждаше неимоверно доволен от себе си. — Баба
й беше тази, дето малко се…
Вдигна показалец към слепоочието си и го завъртя —
оскърбителен жест, който показваше лудост. Точно се канех да
го упрекна, когато край сергията мина един член на братството и
докосна челото, сърцето си и всяко рамо, правейки кръстния
знак.
— Както и да е… онова, което я сполетяло, било ужасно.
Анджело каза, че цялата сграда била опръскана с кръв.
Изглеждало, сякаш са я разкъсали животни. Дяволски гадно
било, докато почисти. Парчета.
— Съжалявам, но къде са намерили тялото й? — попитах,
като го прекъснах насред описанието. Имах получени от първа
ръка кошмари от начина, по който изглеждаше станалото, и
нямах нужда от повече подробности. — Спомена някого, който
работи близо до двореца?
— Точно така. Анджело с рикотата каза, че било недалеч от
сергията му пред двореца. Първокласно място. — Сал кимна
надясно. — Полицията още е там, така че няма да пропуснете
тълпата. Ако побързате, още може да видите тялото.

Беше невъзможно да се доближим до мястото на убийството

достатъчно, за да видим. Информацията на Сал наистина беше
надеждна. И изглеждаше, че е казал на няколкостотин от най-
близките си довереници същото, което сподели с нас. Гняв се
канеше да се втурне през множеството, но аз протегнах ръка да
го спра.
— Колко близо трябва да си, за да… — Хвърлих поглед
наоколо. Около мен имаше твърде много хора, за да започна да
говоря за демони. — За да извършиш специалното си
разследване?
Гняв беше твърде опитен в изкуството на измамата. Изобщо
не се поколеба.
— Иска ми се да имам по-добра видимост, но оттук мога да
преценя, че никой от братята ми не е бил скоро в района.
Сбърчих нос. Изостреното му обоняние беше смущаващо.
Надигнах се на пръсти и се опитах да видя над главите на
всички. Гняв ме стресна, като сложи за миг ръка на гърба ми, за
да не се олюлявам. Слава на богинята, не виждах тялото, но
видях как един свещеник пръска наоколо светена вода, и
предположих, че извършва някаква свещена благословия за
душата й. Тълпата нямаше да се разпръсне скоро, така че
нямаше смисъл да чакаме тук дотогава. Със същия успех
можехме да се върнем утре вечер, когато всичко ще се е
успокоило.
— Последвай ме — казах и свих към една уличка. Гняв не
възрази и вървеше плътно до мен, докато се измъкнахме от най-
гъстата част на тълпата. Малка сергия за храна, която вече
беше затворила за през нощта, привлече вниманието ми. На
едната й страна имаше рисунка — отпечатък от лапа, стиснала
стрък пшеница, и нещо в нея ме подсети за Алчност. Изчаках,
докато се отдалечихме достатъчно, за да заговоря открито: —
Сигурен ли си, че не намери никакви следи от Алчност?
— Освен ако не е измислил начин да замаскира магията си,
не. Не е бил тук. Защо си толкова убедена, че той е виновен?
Какви доказателства имаш?
— Не съм убедена в нищо. Просто се опитвам да следвам
улики, които изглеждат правдоподобни. — Блъснах се в няколко
души, запътили се към мястото на убийството, промърморих
някакви извинения и свърнах надолу по друга улица. — А
колкото до доказателствата? Въз основа на разговора ми с него,
желанието му да притежава Рога на Хадес и нападението срещу
баба ми веднага след срещата ми с него точно сега Алчност ми
се струва най-логичният извършител.
Докато навлизаме в по-тясна улица, почувствах вниманието
на Гняв върху мен — постоянно боцкане на енергия между
раменните лопатки, — но той не попита как е баба, нито се
извини.
А за да съм напълно честна, той беше последното създание
на света, от което исках утеха.
Спрях на разклона към моя квартал.
— Коя е следващата вещица в списъка ти?
— Още не знам.
— Това трябва да е следващият ни приоритет — казах и
хвърлих поглед покрай него. Улицата беше тиха. — Щом
разбереш коя е, ще трябва да я скрием някъде на безопасно
място.
Гняв стисна устни, но накрая кимна в знак на съгласие.
— Тази вечер ще изпратя вест до моето селение. До сутринта
би трябвало да получа отговор.
Не беше студено, но въпреки това разтрих ръцете си над
лактите. Роклята ми бе кремаво бяла и нямаше ръкави. Идеална
за топли летни нощи, но никак не преборваше тръпките,
породени от страха ми. Гняв проследи движението, приковал
вниманието си върху горната част на ръката ми. Сега дивите
цветя се извиваха и преплитаха нагоре чак до лакътя ми. Не
беше нужно да виждам ръката му, за да знам, че татуировката
му е същата. Погледнах надолу по моята улица и изпитах
облекчение, като видях няколко деца, излезли да си играят. Не
исках да се плаша, че Алчност или Завист дебнат в сенките, но
се плашех.
— Добре — казах. — В такъв случай ще се видим утре. Къде
да се срещнем?
— Не се тревожи. — Гняв ми се ухили хищно. — Ще те
намеря.
— Знаеш, че това е дълбоко смущаващо, нали?
— Iucundissima somnia. — Най-сладки сънища.
А после си отиде.
Двайсет и седем
— Мислех да направя касата за утрешния десерт.
Мама се обърна към мен с изнурено, но изпълнено с
надежда изражение. Някак успях да попреча на бързия
емоционален удар да проличи върху лицето ми.
Пандишпановата торта с пластове подсладена рикота беше
любима както на мен, така и на Витория. Всяка година молехме
за нея за рождения ни ден и мама никога не ни разочароваше.
Разточваше тънък слой марципан и покриваше със сладката
паста цялата торта, а после я украсяваше със захаросани
плодове в ярки цветове. Обичах начина, по който онзи леко
жилав горен слой контрастираше с мекия прелестен вкус на
сочната торта, скрита вътре.
Не бях сигурна, че някога ще мога да я ям отново, без да се
почувствам смазана от вълна на тъга, но отказвах да попаря
въодушевлението на майка ми. Когато се усмихнах, беше
искрено.
— Звучи вкусно.
Майка ми се затътри към шкафа за сухи продукти, видимо
изтощена от краткия оживен разговор, и извади купа, като я
напълни със захар и всички съставки, които й трябваха за
тортата. Днес не й беше ден. Погледах я, после се заех да
извадя sarde а beccafico[17] от фурната. Вдъхнах ароматния
мирис на пълнени сардини.
За рецептата на нона трябваха златисти стафиди, кедрови
ядки и хлебни трохи в плънката, после отгоре се поливаше
разтопено масло със салвия и мащерка, преди накрая да се
добавят големи дафинови листа, за да отделят рибите, докато
се пекат. Резултатът беше симфония от аромати, която се
топеше в устата и полепваше по ребрата.
Едва бях подредила рибата върху поднос, когато в кухнята
влезе баща ми, размахал сгъната бележка. Умело „забърса“
изпаднало късче плънка и аз поклатих глава, но въпреки това се
усмихнах. Баща ми винаги помагаше много в кухнята, като
пробваше всяка нова рецепта в името на качеството. Или поне
така твърдеше.
— Салваторе остави това за теб, Емилия — рече,
докато дъвчеше хапка храна. — Каза, че приятелят ти го
помолил да я предаде веднага.
Мама носеше броеница като другите човеци и си представих,
че откриеше ли кой всъщност е моят „приятел“, по-късно щеше
да я целува, мълвейки молитви, грабнах бележката, преди да го
е направила тя.
— Grazie, папа.
Баща ми придърпа столче и започна да отрупва чинията си с
храна, с което привлече вниманието на майка ми.
Възползвах се от разсейването, за да се измъкна забързано
в коридора и да прочета краткото съобщение:
Пиаца Зиза и Виа дели Емири.
Осем вечерта
Осем вечерта.
Не разпознах грижливия, спретнат почерк, но беше пропит с
царствена арогантност и накара стомаха ми да се свие.
Адресът, който посочваше, беше „Кастело дела Зиза“. „Ла Зиза“
беше просторен мавърски замък, до голяма степен превърнал
се в руини. Кралят, който го бе построил, се наричал Ил Мало —
„лошият“, — така че беше повече от подобаващо принцът демон
да се е настанил временно там.
Сгънах отново бележката, пъхнах я в корсажа си, после се
върнах в кухнята. Щях да имам време точно колкото да довърша
поднасянето на вечерята и да побързам да отида в замъка,
преди да се стъмни.

***

Промъкнах се в изоставения замък откъм задната градина и

се залутах из няколко пусти, но богато украсени стаи, преди най-
накрая да обиколя главния вход и да намеря друга бележка,
забодена на входната врата — последното място, където бих
очаквала да бъде посочено мястото на тайна среща. Загледах
се през моравата към огледалното езерце и поклатих глава.
Дискретността явно беше изкуство, което убягваше на
демона. Макар да подозирах, че когато бе най-големият, най-
ужасен хищник наоколо, нямаше много причини да се бои.
Покривът
Въздъхнах вътрешно. Този замък беше построен по такъв
начин, че студеният въздух проникваше през него като в
ледената кутия, но разбира се, едно създание от ада щеше да е
най-доволно на тази ужасна жега. Когато стъпих на последното
стъпало, вече бях вир-вода от пот и абсолютно бясна.
Закрачих по покрива, решена да одера демона жив, и спрях
като закована.
Гняв лежеше проснат по гръб, с преплетени зад главата
ръце, и се наслаждаваше на последните лъчи на слънцето,
докато то кръжеше над хоризонта в далечината. Светлината
позлатяваше профила му и той обърна лице към нея и се
усмихна на топлината. Още не ме беше забелязал и част от мен
изпита облекчение.
Изражението му беше спокойно — поглед, какъвто не бях
виждала у него. Въпреки че тялото му беше отпуснато, оставаше
усещане за бдителност, което ме караше да вярвам, че за по-
малко от миг може да скочи и да нападне. Беше като змия, която
се припича на слънце.
Смъртоносен, прекрасен. Напълно недосегаем.
Идваше ми да го наритам, задето е толкова опасно
зашеметяващ. Рязко обърна глава в моята посока и погледът му
улови моя. За минута забравих как да дишам.
Обхвана ме бавно с поглед.
— Случи ли се нещо по пътя насам?
— Не.
— Тогава защо изглеждаш смутена?
— Мислех, че не понасяш дневна светлина.
— Защо?
Завъртях очи. Сякаш не знаеше.
 — Защото на слънце прокълнатите се превръщат в пепел.
Затова винаги се срещаме по здрач.
Той ме погледна странно.
— Точно какво друго си чувала за прокълнатите?
Свих рамене. Всички знаеха легендите. Понеже се отнасяха
за него, се съмнявах да е толкова непросветен.
— Вие сте кръвожадни демони. Имате червени петънца в
очите, кожата ви е като лед, красиви сте, а целувките ви са
достатъчно пристрастяващи да накарат някого да продаде
душата си за още една.
— Аз… — Примижа към мен. — Подсигурих сградата с
магията си, така че, освен ако не поканиш вътре нещо, ще е
защитена от човеци, братята ми и повечето свръхестествени
създания. Не бях сигурен какво си планирала за вечерта и си
помислих, че може да искаш да видиш къде ще отседнем.
Известно време ще съм навън, така че, моля те, разгледай,
настани се удобно и си вземи нещата.
Втренчих се в него, пренебрегвайки целия сценарий „да
заживеем заедно“.
— Къде отиваш?
— Да се срещна с един от пратениците на Гордост.
— Той ли ти даде името на Джулия?
Гняв кимна.
— Съучастникът ми го следи от късно снощи и го е видял
тази сутрин да предава информация на някого с качулка.
Смятам, че онзи, с когото е говорил, е убиецът, когото търсим.
— Защо съучастникът ти не е последвал закачулената
фигура?
— Опитал се е. Когато се доближил, онзи се вмъкнал в
тълпата и изчезнал.
Издишах шумно. Разбира се.
— Какъв е планът ни?
— Предполага се, че скоро ще се срещна с пратеника на
Гордост, за да взема следващото име. Вместо това ще го
разпитам и се надявам така да разкрия самоличността на
фигурата с мантията.
 — Или бих могла просто да използвам заклинание за истина.
— Твърде опасно. Плюс това ще си събираш нещата. Няма
да се бавя.
— Разбирам. — Нещо в тона ми го накара отново да се
надигне до седнало положение, с предпазливо изражение на
лицето. Значи можеше да е досетлив демон. — Знаеш, че няма
да остана, когато има вероятност да успеем да открием кой е
убил сестра ми — казах. — Или ме вземи с теб, или ще те
последвам.
Той ме гледа изучаващо в продължение на една дълга
минута, после въздъхна:
— Няма да бъда любезен. Мога да отида на срещата и да ти
разкажа за нея. Обещавам да не преследвам убиеца без теб.
— Чакай… нима намекваш, че си любезен? — изсумтях. —
Жал ми е за враговете ти.
Усмивката му беше всичко друго, но не и приятелска, когато
каза:
— Това може би е най-мъдрото наблюдение, което си
направила досега, вещице.
Часовник на градския площад отмери звънко часа. Той стана,
после плъзна преценяващо златистия си поглед по дрехите ми.
— Тръгваме след четиресет минути. Опитай се да облечеш
нещо не толкова… невзрачно. Още по-добре — ще се погрижа
да изпратят в дома ти нещо по-подходящо.
Намръщено хвърлих поглед надолу към роклята си. Беше
скромна памучна рокля, която миналото лято бях боядисала в
наситено лавандулово. Нямаше корсет, от което бях много
доволна, но все пак имаше хубава линия. Харесваше ми как
беше набрана на бюста и талията, а после се надипляше
съблазнително надолу по глезените ми. Едва ли беше невзрачна
и въпреки това…
— Ами ако не искам отново да нося твоите изискани дрехи?
Той не си даде труд да отговори.
Вдигнах поглед, готова да кажа нещо троснато за грубостта
му, но него го нямаше. Ругах го през целия път до къщи, като се
питах защо ми се беше паднал такъв обсебен от дрехите демон
сноб.
Навярно нона имаше право за цената на le arti oscure: да
бъда принудена да търпя Гняв, определено ми се струваше като
наказание за използване на черните изкуства.
Бях толкова раздразнена, че ми отне твърде дълго време да
се съсредоточа върху най-важния детайл от всичко, което беше
издал — Гняв знаеше къде живея.
Двайсет и осем
Погледнах надолу към новата ми, изящно ушита рокля и се
намръщих на тънките пластове.
— Защо злодеите винаги носят черно?
— За да крият по-добре кръвта, вещице.
Измерих с поглед демона, застанал до мен в уличката, и си
помислих, че отговорът му обясняваше много за личния му стил.
После се запитах колко ли кръв планира да пролее тази нощ,
щом е облякъл и двама ни като живи, дишащи сенки.
Почти се смутих, че мисълта не ме ужасява по-силно.
— Кого чакаме? Човек? Демон? Върколак?
— Върколаците са като кученца. Хрътките от ада са тези, за
които трябва да внимаваш. — Гняв се засмя на ужасеното ми
изражение. — Ще се срещнем с простосмъртен, продал душата
си. Като говорим за това, трябва да получа обратно камата на
моя дом, преди да пристигне.
Погледнах го иронично. Да въоръжа демон, не ми се
струваше много добра идея. Но пък той имаше нужда от мен, за
да бъда скъпоценната му котва. Беше го споменал по-рано, но
по пътя насам беше споделил още няколко подробности.
Предадох му камата.
— Да кажем, че умра… колко време ще мине, докато силите
ти започнат да намаляват?
— Зависи колко магия изразходвам. Ако не използвам много,
мога да ги запазя за кратък период от време.
За един безсмъртен кратък период от време вероятно беше
цяло десетилетие за мен.
— Може ли някой друг да служи като котва?
Той издиша шумно.
— Технически, да. Всеки човек или обитател на този свят
може да сключи сделка и да се съгласи да служи като котва на
демон. Рядко срещано е и не си струва времето, което ще е
нужно да се намери някой и да се уговорят условия, които и
двете страни приемат.
Минаха няколко мига мълчание. Почуквах с пръсти по
хладния камък. Криехме се в малка ниша встрани от площада с
катедралата и имах чувството, че чакахме от години
тайнственият пратеник да се появи. След като минаха пет
минути, бързо установих, че стоенето права не е нещо, което ми
допада особено. Когато не се движех, можех само да мисля за
сестра ми.
— Защо демоните крадат души? За нещо конкретно ли ви
трябват?
Почувствах тежестта на вниманието на Гняв, когато се
съсредоточи върху мен. Раздвижих се, за да го видя, и с
изненада забелязах огромното стъписване, което не си даваше
труд да скрие. Правилно. Сякаш би си побъбрил приятно и дълго
с врага за събирането на души. Вдигнах ръце, за да го
умилостивя, и отместих поглед. По необяснима причина миг по-
късно отново се обърнах към него.
— Защо мислиш, че се вземат сърцата?
— Да не би да ми задаваш толкова много въпроси с
надеждата да пропъдиш пратеника, преди да успея да го
сплаша, за да получа информация от него?
— Искам да знам какво мислиш.
Последва толкова дълга пауза, та не мислех, че ще отговори.
— Нямаме достатъчно информация, за да правим
предположения. А е неблагоразумно да се правят
предположения без факти.
— Мислиш ли, че нещо би искало да…
— Да ги изяде? Да. Много създания намират биещите
доскоро сърца за най-великолепните деликатеси, вещице.
Освен това имат ритуално значение. Жертвоприношение. Спорт.
Призоваване. И най-обикновена поквара. Нивото на садизъм не
се ограничава до един вид, така че се връщаме там, откъдето
тръгнахме.
Повдигаше ми се.
— Едно просто „да“ щеше да е достатъчно — казах тихо.
 — Искаш да кажа нещо утешително. — Гласът му беше като
стомана, когато се обърна с лице към мен. — Няма да ти е от
никаква полза да излъжа и да кажа, че сестра ти не е
почувствала болка. Предполагам, че независимо от причината,
който или каквото е взело сърцето й, го е направил, докато е
била съвсем жива и в пълно съзнание. Уверявам те, че няма
никаква стратегическа полза да се отдаваш на емоционални
терзания. Превърни гнева и тъгата си в полезни оръжия или се
прибери у дома и плачи, докато чудовищата дойдат за теб.
Защото ще дойдат, и още как.
— Не ме е страх от чудовища.
— Може и да мислиш така сега, но братята ми изпитват
наслада да подчиняват на волята си създания като теб. Ще те
захранят с емоциите си и ще изсмучат твоите, докато вече не
знаеш къде свършваш ти и къде започват те. Съществуват
много форми на ада. Моли се на твоите богини никога да не ти
се наложи да ги изживееш лично. Трябва да си бдителна и
съсредоточена или в крайна сметка ще си точно толкова мъртва,
колкото и другите.
Очите ми засмъдяха. Не от тъга, а от потиснат гняв.
— Съсредоточена съм, димяща купчина конски тор такава.
Всичко, за което мечтая, е да отмъстя за сестра ми. Не смей да
ме обвиняваш, че съм твърде емоционална. Ще унищожа
всичко, което ми попречи да постигна целите си. Дори теб. И не
ме е страх или в противен случай изобщо нямаше да те призова!
— Би трябвало да си ужасена. — Погледът му почти ме
прикова на място. — Желанието за мъст е силна емоция.
Превръща те в лесна плячка както за човеци, така и за демони.
Никога не позволявай на някого да разбере какви са истинските
ти мотиви. Ако знае какво искаш повече от всичко, ще измисли
всевъзможни сладки лъжи и полуистини, за да те манипулира.
Ще знае точно докъде може да стигне, какво да предложи и
какво никога не би отказала, и това ще му даде предимство.
Първата ти цел би трябвало да е да останеш жива. Преценявай
всичко друго в движение.
— Знаеш истинските ми цели.
 — Да, знам ги. И беше изключително глупава грешка от твоя
страна да ми ги кажеш. Не си прави илюзии. Нужно е само
малко да те посръчкат, лекичко да те побутнат и веднага
отприщваш яростта си. И в тази изгаряща ярост ми каза всичко,
което ми е нужно да знам за желанията ти. — Поклати глава. —
Какво ще ми обещаеш, Емилия, в замяна на най-съкровеното си
желание? Какво не би направила, за да постигнеш
справедливост за сестрата, която обичаш? Вече знам, че няма
твърде висока цена. Мога да поискам всичко и ти ще го дадеш.
Сега стояхме съвсем близо, всеки от двама ни дишаше много
тежко. Беше ми омразно, че е прав. Дори не манипулираше
емоциите ми, както бе сторил Завист: не му се налагаше.
Просто ме беше подмамил да му разкрия най-съкровените си
желания, водена от гнева. И трябваше да ме побутне съвсем
леко, за да се пречупя. Бясна на себе си, задето бях надхитрена
от демон, направих най-доброто, което умеех — излъгах като
дявол.
Забих пръст в гърдите на Гняв и го смушках силно.
— Ако мислиш, че това е всичко, което ме мотивира, печално
грешиш, демоне. А и защо те е грижа във всеки случай?
Той бавно обви пръсти около моите, възпирайки нападението
ми срещу него. Не пускаше и се запитах дали осъзнава, че бях
спряла да го мушкам в секундата, щом пламтящата му кожа
докосна моята. Сега само държеше ръката ми до гърдите си, а
сърцето му блъскаше при допира ми.
А аз му позволявах.
Опомних се и отстъпих.
— Това е четвъртият път, в който ме излъга, вещице.
И това наистина подклаждаше гнева му. Усмихнах се
смирено.
— Може би е добре да ми кажеш повече за проклятието. Бих
искала да узная повече за тази част.
— Чудесно. Искаш да узнаеш кървавите подробности?
Проклятието…
— Синьоре, дали… да се върна ли след малко? — На
няколко стъпки от нас стоеше мъж на възраст между трийсет и
четиресет години и въртеше в ръцете си писмо. — Брат ви
каза…
Само миг по-късно Гняв беше приклещил пратеника до
стената, притиснал здраво с лакът трахеята на мъжа. Кръв
покапа от носа на пратеника по туниката му, а демонът затвори
очи, сякаш изпаднал в пълен екстаз.
— Здравей, Франческо. Извини грубостта ми, но чувам, че
продаваш тайните ми. Ако бяхме в Укрепения град, вече щеше
да си мъртъв. Смятай това за благоволение.
Стоях там замръзнала. Наполовина от шок, наполовина от
ужас. Гняв беше избухнал и бе проявил жестокост по-бързо,
отколкото ми бе нужно сепнато да си поема дъх.
— Казвал ли съм ти някога, че мирисът на кръв ме докарва
почти до лудост, вещице? Твоят вид смята, че копнеем за вкуса
й, но принцовете на ада обикновено не пият кръв. Опияняваме
се от властта. Колкото повече оставям някого да кърви, толкова
по-голяма власт имам над живота му.
Примигнах. Бях почти неспособна да формулирам
последователна мисъл. Покрай закачките помежду ни забравих
кой всъщност беше Гняв. Предположих, че виждам само частица
от онова, което можеше да прави.
Той се приведе по-плътно към човека, чието лице сега бе
наситено пурпурно. Ако Гняв натиснеше малко по-силно, мъжът
щеше да умре. Понечих да пристъпя напред, после спрях.
— Копнея за власт повече, отколкото за пари, кръв или похот.
А няма по-голяма власт от избора. Бих лъгал за него. Бих крал,
мамил, осакатявал и убивал. Ако можех, отново бих продал
душата си за него, вещице.
— Би продал твоята… — Поклатих глава. Демоните бяха
бездушни създания.
Гняв отвори очи и се обърна към мен, а ирисите му сияеха в
ярко златисто в тъмното. В тях нямаше нищо човешко и осъзнах,
че бе държал тази част от себе си здраво заключена. Някои
твърдяха, че прокълнатите били ангели, преди да извършат
непростими грехове и да бъдат прокудени от небето. Сега
разбирах как са започнали тези истории — в погледа на Гняв
пламтеше небесен огън. Той беше родено от гняв правосъдие:
чисто, бързо и напълно безмилостно.
Пренебрегвайки растящия си страх, преобърнах в ума си
признанието му и разбрах какво всъщност казваше: предлагаше
ми избор. Имах власт да се оттегля от онова, което се готвеше
да направи. Или можех да избера да остана и да взема участие
в него.
Сетих се за обезобразеното тяло на сестра ми и другите
вещици, които бяха умрели също така жестоко, защото този мъж
бе споделил информация за съобщенията, които носеше. Гняв
каза, че щял да сплаши пратеника, за да разбере на кого
продава тайни. Внезапният му изблик на жестокост не биваше
да ме изненадва. Кимнах почти недоловимо, но демонът разбра.
Гняв отново погледна пратеника в лицето.
— Кой ти плати да отвориш писмото ми, Франческо?
Вниманието на мъжа се стрелна към мен, като търсеше
помощ. Гняв отново ме огледа бавно, чакайки. Франческо
направи избора си. Сега беше време аз да направя моя.
— Принцът ти зададе прост въпрос, Франческо. Ще го
повторя веднъж заради теб, а после ще го оставя да попита по
неговия начин. А със сигурност вече знаеш, че това няма да е
приятно. — Придадох на тона си безразсъден чар като този на
Гняв и мъжът трепна. — Кой ти плати да отвориш писмото му?
Гняв все така се взираше в мен. И макар изражението му да
не се бе променило ни най-малко, кълна се, че почти долових…
одобрение. Стомахът ми се стегна и се преборих с позива да
повърна. Не мисля, че ако бях постъпила правилно, щях да се
чувствам толкова зле.
Франческо изгъргори и се опита да одраска все още
притиснатата към трахеята му ръка; ноктите му закачиха
маншета на демона. Надявах се, че Гняв няма да го удуши,
преди да получим отговорите си.
Принцът демон сигурно внезапно бе отслабил натиска,
защото Франческо загълта въздух като издърпана от водата
риба.
 — Дали ще ти е по-удобно да говориш, ако опра камата си в
гърлото ти?
Златистата кожа на Франческо побеля като платно, но
забелязах как ръцете му се свиват в юмруци от двете страни на
тялото. Гняв използваше силите си и пратеникът започваше да
се вбесява. Гърдите му се повдигаха и спускаха бързо.
— Прави каквото искаш, но няма да ти кажа нищичко,
демонско прасе.
— Наистина ли? — Гняв се усмихна — проблясване на зъби,
което явно почти накара Франческо да се подмокри въпреки
новооткритата си ярост. — Да проверим това, смъртни човече.
За кого работеше?
— Бог. — Мъжът се изплю в лицето на демона и слюнката
бавно падна на земята. Камата на Гняв в миг се озова под
брадичката на човека, а върхът й беше толкова остър, че по
метала покапа кръв. Изглежда, имаше нужда от цялата сила на
волята си, за да не забие камата в мъжа и да стигне до камъка,
на който се беше облегнал, пронизвайки гръбначния му стълб.
От Гняв сякаш с пулсиране излизаха сенки. За секунда не бях
сигурна дали демонът на войната няма да довърши човека още
там.
— Извинения, Франческо. Но търпението ми се изчерпва.
Действията ти изпратиха четири жени на смърт. Не си мисли, че
няма да те изпратя на твоята също толкова жестоко.
— Хайде, давай, убий ме. Няма да ти кажа нищичко. —
Главата на Франческо се удари с пукот в стената, когато Гняв го
блъсна назад. Струйка кръв се стече от устата на човека, докато
той се смееше, наслаждавайки се на жестокостта. Усмихна се с
почервенели от кръв зъби. — Надявам се всичките да гниете в
ада.
Почувствах как къкрещата ярост на Гняв кипва с пълна
силна. Скоро, независимо дали възнамеряваше, или не, щеше
да убие Франческо. И щяхме да изгубим най-големия си шанс да
открием кой е убил близначката ми. Чух в главата ми да отекват
предупрежденията както на нона, така и на Гняв, но нямаше
значение.
 Бяхме изчерпали вариантите си и гневът, който бушуваше
около нас, ставаше все по-жарък. Гняв всеки миг щеше да
избухне. Притеглих емоциите му към мен, използвайки ги да
подхраня заклинанието си за истина, докато стисках амулета на
сестра ми.
— Отвори ли писмото? — попитах с глас, наситен с
магическа власт. Гняв рязко насочи вниманието си към мен и ако
не бях по-наясно, щях да помисля, че в чертите му се прокрадна
страх.
Франческо кимна, преди да отговори:
— Д-да.
— Някой плати ли ти да го направиш?
— Да.
— Кой ти плати, Франческо? Алчност ли?
— Не.
— Кажи ми тогава кой ти плати.
— Не знам името му.
— Човек ли е?
Той повдигна рамо.
— Носеше качулка. Не видях лицето му.
— Каза ли му къде ще бъде Джулия в нощта, когато беше
убита?
Той преглътна мъчително.
— Да.
— Срещна ли се с него днес?
— Да.
Гневът ми припламна.
— Каква информация му даде?
— О-о-още един адрес. И време, в което да се срещнем. Този
път не разполагах с име, кълна се!
— Какво време и адрес му съобщи, Франческо?
— Н-н-н-на „Пиаца Вилиена“. П-п-полунощ.
Погледнах Гняв за по-нататъшни указания, но той поклати
глава. Силата на заклинанието за истина почти се беше
изчерпала. От носа на човека шуртеше кръв, а очите му се бяха
изцъклили. Ако го притиснех повече, щеше да умре. Погледнах
надолу и забелязах, че цялото ми тяло трепери. Гняв се
приближи до него.
— Ако някога отново споделиш тайните ми, ще ти отрежа
езика. После ще ти изтръгна сърцето. Ясен ли бях? —
Франческо едва кимна на Гняв, като внимаваше да не си
пререже сам гърлото. Пътят на косата му беше влажен от пот.
Наистина не изглеждаше добре. — Следващия път, когато имаш
за задача да ми донесеш съобщение, не допускай
любопитството или алчността да те надвият. Тези състояния
често се оказват смъртоносни.
Не можех да не забележа тънката струйка урина, която се
стече по крака на мъжа, щом демонът свали оръжието. Той
премести поглед от Гняв към мен, а на челото му се образува
дълбока гънка. Примигна бавно, сякаш се събуждаше от сън.
Или кошмар.
— Кои… кои сте вие? Защо съм тук? М-моля ви… не ме
наранявайте. Ако търсите пари, нямам никакви. — Преобърна
джобовете си. Нямаше нищо друго освен власинки. — Виждате
ли?
Гаденето ми от по-рано се върна и почти ме накара да се
превия надве. Бях нахлула в ума му и сигурно бях унищожила
най-скорошните му спомени. Черната магия си имаше цена. И тя
невинаги идваше в очакваната форма. В мен се завихри вина.
Само защото имах власт, не означаваше, че е редно да
злоупотребявам с нея.
— Ти си…
Гняв ми хвърли предупредителен поглед.
— Ти си Франческо Парели-старши и си отиваш у дома.
Прекалил си с пиенето. По-добре да побързаш, преди Анжелика
пак да побеснее. Помниш ли пътя?
Франческо забърса една сълза и поклати глава. Сега ми се
стори толкова крехък, толкова изгубен. А аз му бях причинила
това. Не някой демон или ужасно създание от ада. Аз. Бях
нарушила най-важното правило на този свят. Бях отнела
свободната му воля и я бях подчинила на моята.
 Гняв насочи Франческо към катедралата, подаде му кесия с
монети и зашепна в ухото му.
Втренчих се в гърба на демона, а сърцето ми препускаше.
Гняв безпроблемно можеше да остави мъжа сам в новия му ад,
но не го направи. Точно както можеше безпроблемно да поиска
да изтъргувам душата си в замяна на справедливост за
близначката ми. Знаеше какво искам и какво съм готова да
пожертвам за това, а не беше поискал нищо. Не мислех, че в
ада има милост. Но може би грешах.
Гняв стисна зъби.
— Какво?
— Можеше да го убиеш.
— Недей. Пребих го, а ти го лиши от свободата на избор. В
крайна сметка спомените му ще се върнат, но онова късче от
душата ти няма. Щях да получа информацията, която ни
трябваше, без магия. Има една стара поговорка, че глупаците се
втурват там, където ангелите се страхуват да стъпят. Предлагам
от сега нататък да се вслушваш в предупреждението. Хайде. —
Навлезе по-навътре в сенките. — Трябва да стигнем до „Куатро
Канти“.
Ако не искаше да обсъжда забранената магия, която
използвах, за да получа нужната ни информация, нямах нищо
против. Вече имах чувството, че по кожата ми пълзят гробищни
червеи.
— Защо?
— Истинският пратеник ни чака там.
Двайсет и девет
Преди да се озовем насред бароковия площад, Гняв ни
разположи в друга тясна уличка. Твърдеше, че целта била да
получим по-добра представа за мястото и евентуалните капани,
които други демони — например Алчност или Завист — можеше
да са заложили. Вежливо ме помоли да почакам, а той се
приближи с големи крачки до млад мъж с белег, който разсичаше
дясната му буза. Понеже помоли мило, реших да се съглася…
временно. Да му позволя да тръгне напред ми даваше
възможност да наблюдавам сама него и новия пратеник.
Човекът бе интригуващ. Зашеметяващото съчетание от
смуглите черти и дръпнатите му очи намекваше за
северноафрикански и азиатски произход. Не ме беше забелязал
да надзъртам от сенките наблизо, но аз го виждах достатъчно
ясно.
Беше се облегнал на една сграда и със смъртоносно на вид
острие чоплеше въображаема мръсотия изпод ниско изрязаните
си нокти. Излъчваше отегчение, но погледът му следеше
движенията на всичко около него със съсредоточеността на
хищник. Дори принца демон.
Гняв закрачи към него без колебание, но за нещастие, бях
малко далече, за да доловя разговора им. Ако съдех по това
колко често върти очи човекът, предполагах, че Гняв го упреква
за нещо. Тихо се приближих.
— … подозира истината, Анир. Сигурен съм, че скоро и
другите ще заподозрат.
— Вече е твърде късно за угризения — каза човекът на име
Анир. Гласът му ми беше познат, просто не можех да се сетя
откъде. — Предвид всичко, което става… може да е добре.
Искам да кажа, че ти избра да извършиш ритуала. Нали?
Наистина ли е толкова лошо?
— Тя е проклета вещица с демонска кръв. Как мислиш?
 За мен ли говореха? Свих ръце в юмруци, а ноктите
вдълбаха в дланите ми малки полумесеци. Той беше властен,
арогантен, смъртоносно зъл демон от ада. Но аз не опявах
постоянно за твърде непривлекателните му качества, нали? Не.
Аз бях достатъчно зряла да ги пренебрегна, за да попречим
заедно на един убиец да избие още вещици.
— Звучи като прекрасно момиче. Ще ни запознаеш ли
подобаващо? Само трябва…
Гняв дръпна Анир за яката, краката на мъжа се залюляха на
поне сантиметър-два от земята. Тихо си поех дъх. Не
изглеждаше принцът демон изобщо да се е затруднил да
повдигне възрастен човек.
— Довърши това изречение и ще ти направя белег и от
другата страна на лицето.
— Извинения. Чувствително място ли уцелих? — Анир
вдигна ръце, сякаш се преструваше, че се предава, без да си
прави труд да скрие усмивката си. В нея нямаше страх и почти
нямаше веселие. Реших, че ако не бях толкова раздразнена,
можеше и да го харесам. Беше или много смел, или много
глупав, за да дразни демона на войната. — Не се ядосвай. Точно
сега е само временно. А тя е…
— Зад нас. — Гняв пусна човека и той грациозно успя да се
задържи на крака. — Емилия, това е Анир, най-верният ми
помощник. Той знае кое момиче се е съгласило да е следващата
съпруга на Гордост.
Измъкнах се от сенките и огледах младежа.
— Беше там в нощта, когато ме нападна отровникът.
— Да. — Анир изглеждаше несигурен какво друго може или
не може да сподели.
Обърнах се към Гняв.
— Той е от човешки произход.
— Много си прозорлива.
Поех си дълбок дъх и преброих, докато поривът да го пратя
обратно в кръга от кости премина.
— Исках да кажа, че ако имаш човек за помощник, защо не
може да ти бъде котва? Ако нещо ми се случи, с теб всичко ще е
наред.
Гняв отвори уста, после я затвори. Повдигнах вежда в
очакване.
— Анир вече не припознава човешкия свят като свой, ето
защо не може да осигури същите… ползи като теб.
Анир изсумтя и бързо се опита да сподави смеха си, когато
Гняв обърна към него пламтящия си поглед.
— И така може да се каже.
— За какво говори? — попитах, като се втренчих упорито в
демона. — Какво не ми казваш?
Гняв ми отправи поглед, който казваше „доста неща“, но не
си даде труд да отговори на глас. Вместо това каза:
— Анир тъкмо си тръгваше. Чакаше да види дали фигурата с
мантията ще пристигне, но тя така и не се появи. Сега има да се
погрижи за дела на дома вкъщи.
— Кое е бедното момиче?
— Валентина Роси.
Цялото ми тяло се вцепени, докато осмислях информацията.
Валентина беше братовчедка на Клаудия. Ако някое момиче би
се съгласило охотно да стане кралица на ада, то Валентина би
приела с гордост тази съмнителна чест. Не беше лоша: просто
изглеждаше царствена и предопределена за по-важна роля,
отколкото да е тъкачка на малкия ни остров. Не бях изненадана,
че би се заинтригувала от сделка с Дявола.
Отправих се към нейния квартал. Трябваше да я
предупредим, преди да е станало твърде късно.
Гняв препречи пътя ми.
— Какво?
— Познавам я.
— И? — настоя той.
— Питам се защо той избира вещици, свързани с черната
магия.
— Ами — обади се Анир — това е, защото…
Гняв го прекъсна.
— Време е да вървим.
 Когато хвърли поглед от демоничния принц към мен,
усмивката на Анир беше като на вълк, открил гърчеща се вкусна
плячка, която иска да натъпче в гърлото си.
— Всъщност бих предпочел да поостана. Демонските сватби
не са за хора със слаби сърца. Плюс това ще ви трябват
няколко допълнителни очи и уши, когато говорите с момичето.
Може би фигурата с мантията ще ни последва.
Намигна ми, сякаш бяхме отдавнашни приятели, които
споделят тайна. Гняв долови това и го изгледа, а неговият
„помощник“ сви рамене и тръгна през площада. Изчаках да се
отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе, преди да се
обърна към Гняв:
— Смяташ ли да се опиташ да убедиш Валентина да отиде в
подземния свят с теб?
— Заклех се, че няма да направя друго, освен да предложа
сделката. И ще удържа на думата си. Щом я отведем на
безопасно място обаче, бих искал да видя дали ще е готова да
ни помогне да открием убиеца.
— Искаш да я използваш като примамка.
— Да. Някой прави всичко по силите си да се погрижи
Гордост да не развали проклятието. Възнамерявам да открия
кой и защо, преди още някой да умре. Тогава сам ще предложа
известна отплата.
Потреперих. Не беше точно каквото очаквах да каже, но
оценявах честността му.
— Познавам много добре семейството на Валентина. Ще им
кажа да отхвърлят предложената от Гордост сделка —
признах. — Надявам се, че разбираш.
Погледът на Гняв се сблъска с моя.
— Направи каквото трябва. Окончателното решение ще
зависи от нея.
Докато бързахме към дома на Валентина, Анир ми разказа за
живота си, преди да изостави този свят заради онова, което
наричаше „кралството на прокълнатите“. Бил единствено дете
на баща тунизиец и майка китайка и си играл в клоните на една
маслина наблизо по време на жестокото убийство на родителите
му. Баща му станал свидетел на престъпление и се канел да
съобщи на властите какво е видял. Преди да успее да го
направи, били убити.
Анир каза, че белегът се появил по-късно, след като той се
превърнал в един от онези млади мъже, от които другите се
бояли. Гняв го открил да пътува из Южна Америка, където,
натъртен и окървавен, се биел на незаконни рингове. Някои
битки били до смърт и заплащането било щедро. Анир бил
безспорен шампион от повече от година, когато му предложили
да работи за дома „Гняв“.

***

Спрях да ги слушам как спорят колко години са минали —

явно в демонските селения времето течеше различно, — докато
се отправяхме по следващата улица и се вмъквахме в по-тъмна,
по-тясна алея. Странно придърпване, каквото бях изпитвала и
преди, завладя сетивата ми и ме притегли по втора задна улица.
Хвърлих поглед надолу, разпознавайки квартала, и в мен се
настани ужасно чувство. Направих още няколко крачки и спрях,
без да се изненадам от тялото. Бяха ме обзели подозрения,
преди да завием зад ъгъла, и отпуснатият силует беше цялото
потвърждение, от което имах нужда.
Огледах района.
Над главите ни, между сгъчканите една в друга сгради, беше
окачено пране, което плющеше на вятъра като тракащи зъби.
Преди можеше и да породи страх в сърцето ми, но сега ми се
стори идеалното прикритие за престъпление. Нямаше
доказателства. Нищо, за чието проучване да се губи време.
Беше добре изпипана работа — убиецът беше влязъл и
излязъл, без да остави след себе си друго освен тялото.
Гняв рязко спря.
Анир забеляза жертвата миг преди да се препъне в нея.
Стрелна демона с раздразнен поглед и заобиколи увеличаваща
се локва кръв.
 — Следващия път би било добре да ме предупредите.
— Малко по-малко неподчинение може да ме направи по-
склонен към елементарна вежливост в бъдеще.
Анир присви тъмните си очи. При движението белегът на
бузата му се открои по-ясно. Гняв се канеше да заобиколи
тялото, когато помощникът му го дръпна. Гледах как всичко се
случва, сякаш ставащото се разиграваше на сцена далеч от мен.
Не можех Да повярвам, че още едно тяло лежеше обезобразено
в краката ни. В гърлото ми бавно се надигна жлъчка. Гняв ми се
струваше напълно безпристрастен, сякаш да се натъква на
осакатени тела беше част от всекидневния му живот.
Демонът се завъртя на пета, приковал поглед в ръката на
човека.
— Какво?
Анир посочи към изстиващото тяло.
— Няма ли да повикаме помощ?
— Какво предлагаш да направим? Да повикаме човешките
власти? — Гняв не даде на Анир възможност да отговори. — Ако
беше на тяхно място, би ли приел думата ни на добри самаряни
и би ли ни пуснал да си тръгнем? Или би погледнал
изработената си от демони кама и дяволското ми поведение и
би ни натикал в някоя пълна с лайна килия, изхвърляйки
ключа? — Анир присви устни, но не каза нищо. — Имаш ли още
благородни предложения, или може да тръгваме?
— Понякога наистина си безсърдечно копеле.
Гняв хвърли поглед към мен, сключил вежди.
— Добре ли си?
Не, със сигурност не бях добре. В краката ни лежеше тялото
на поредната жертва на убийство. И току-що бях погледнала
лицето й. Беше братовчедка на най-добрата ми приятелка.
Взирах се в ужасено мълчание в обезобразеното й тяло. Още не
проумявах как можеше тази гледка да е истина. Виеше ми се
свят от шока. Клаудия не беше близка с братовчедка си, но
въпреки това щеше да страда силно заради загубата й.
Захлупих очите си с длани.
— Емилия?
 Свих рамене и се отдръпнах, щом Гняв ме докосна.
— Това е… беше Валентина Роси.
— Предположих.
Не можех да повярвам, че сърцето на още една вещица
беше изтръгнато. Така смъртните случаи ставаха пет. Възпрях
жлъчката, която отново прогаряше път нагоре по гърлото ми. Да
видя нещо толкова ужасно… никога нямаше да свикна.
Франческо, вероломният човешки пратеник, не знаеше името
на следващата съпруга — само мястото, където Анир трябваше
да се срещне с нея. А се съмнявах, че Анир би предал Гняв,
което означаваше, че информацията е изтекла по някакъв друг
начин. Повдигна ми се по нова причина — бях измъчвала човек
за нищо.
— В кралството сигурно има шпионин — каза Анир,
изричайки мислите ми на глас.
Предполагах, че е виждал редица ужасни неща, но въпреки
това изглеждаше шокиран. Прибра тъмната си коса назад и я
върза с кожена връв, която смъкна от китката си.
Гняв закрачи из уличката, като внимаваше да не стъпва в
кръвта. Отместих поглед от нея. Трябваше да съобщим на
властите. Валентина не можеше просто да лежи там, студена и
сама. Демонът спря близо до мястото, където стоях, скривайки
тялото от погледа ми.
— Което значи, че е отговорен някой от братята ми. Някак, по
някакъв начин.
По-ранният ми сблъсък с братята му изскочи в ума ми.
— И Алчност, и Завист са тук.
Гняв поклати глава.
— Завист не би рискувал да влезе в схватка с мен. Алчност…
още не мога да си го представя да изложи на риск дома си. Не и
след като построи внушителна крепост.
— Във всеки случай има намек за предателство в редиците
на седемте… забравете проклятието, Ваше Височество — каза
Анир. — Като оставим личните чувства към вещиците настрана,
довършете брачния съюз с Емилия и подсигурете собствения си
дом, преди да започне война. Ще имате нужда от силите си в
най-пълния им вид. Който и да стои зад това, несъмнено е убил
съпругата на Гордост.
Сякаш ме бяха потопили в ледена вана.
— Какъв брачен съюз?
На Анир му убягна нотката на паника в тона ми.
— Този, чието начало постави, когато обвърза принца с теб.
Гняв спря да се движи. Спря да диша, когато аз зяпнах от
ужас. Времето сякаш замръзна, докато повтарях безмълвно
казаното от Анир. Исках да изкрещя, че не е вярно, но реакцията
на Гняв казваше друго. Принцът демон не откъсна поглед от
моя.
— Как?
— Остави ни. — Тонът на Гняв беше съвсем малко по-висок
от шепот, но Анир мигновено се подчини на заповедта. Щом той
си отиде, демонът кимна към еднаквите ни татуировки. —
Твоето заклинание за защита не е било обвързване за закрила
между пазител и лицето под негова опека. Aevitas ligati в превод
значи „обвързани завинаги“ като в свещен брак. Не е било
нужно, за да бъде призоваването успешно.
— Ние да не сме… нима искаш да кажеш, че сме сгодени! —
Зачаках, с блъскащо сърце, но Гняв не каза нищо. Не беше
нужно. Истината се четеше в очите му. През цялото време е
знаел какво съм направила. Нищо чудно, че онази нощ
изглеждаше толкова ужасен. В общи линии го бях изтръгнала от
ада и насила го бях обвързала с годеж. Завинаги.
— Кога смяташе да ми кажеш?
Гласът му прозвуча меко.
— Това не променя нищо…
— Всичко е променено. — Разтърси ме мощна тръпка,
докато демонът продължаваше да устоява на решителния ми
поглед.
Всичко това беше твърде много. Тялото на братовчедката на
най-добрата ми приятелка. Случайното ми сгодяване с Гняв. —
Какво ще стане, ако не искам да се омъжа за теб? Ще ме
принудиш ли да царувам редом с теб в ада?
— Емилия…
 — Не се осмелявай. — Поклатих глава. — Ще бъда ли
принудена да отида там?
— Не.
Правилно. Демонските закони се основаваха на вежливостта.
Да принудиш някого да встъпи в брак вероятно нарушаваше
всичките им странно сковани правила. Но се обзалагах, че ще
ми измисли някаква коварна сделка, която ще изглежда толкова
хубава, толкова изкушаваща, че да не мога да откажа. Особено
ако брачната връзка му даваше повече власт, както твърдеше
Анир. Притиснах ръка отстрани до тялото си.
— Какво имаше предвид Анир с това да подсигуриш дома си,
преди да избухне война?
Едно мускулче на челюстта му потрепна.
— Не мога да споделя тази информация с теб.
— Тогава приключихме. — Стиснах амулета на сестра ми. —
Те libero.[18] Освобождавам те от всяка връзка, която имаме.
Когато се омъжа, ще е по любов. Не любов към властта или
каквото там друго покварено нещо желаеш. А любовта е нещо,
за което вие, бездушни, жалки създания, не знаете нищо.
И да е извикал или трепнал, така и не съм разбрала.
Обърнах се и побягнах толкова далеч от принца демон и най-
новата жертва на убийство, колкото можех. Не исках да имам
нищо общо с прокълнатите създания, донесли това страдание
на семейството и града ми.
От този момент нататък щях да открия сама кой уби сестра
ми.
А Гняв можеше просто да пропълзи обратно в ада и да гние с
останалите.
Трийсет
Седях на маса с изглед към морето и отпивах вода с резенче
лимон. Бях оставила анонимна бележка за полицията с
местонахождението на тялото на Валентина и все още не бях
превъзмогнала снощния ужас. Исках да се втурна към дома на
Клаудия, но трябваше да изчакам, докато полицията съобщи
първо на семейството на братовчедка й. Ако вече скърбяха,
когато пристигнеха властите, щяха да започнат да задават
въпроси. Чакането пораждаше всевъзможни мисли, които не
исках да допускам в ума си. Нито сега, нито когато и да е.
Не можех да повярвам, че съм била толкова глупава, та
случайно да се сгодя за Гняв, а той не беше издал тайната по-
скоро. Сигурно е бил абсолютно отвратен. Особено предвид
думите на Анир, че мрази вещици. Преборих се с порива да
заровя лице в ръцете си. Да знам, че е бил напълно наясно с
грешката ми, докато аз си мислех, че контролирам нещата…
беше унизително. Не исках да се замислям за други погрешни
стъпки, които бях направила, а той е бил твърде любезен да ги
изтъкне.
В мига, след като съобщих на полицията, бях осъзнала, че
нямам къде да отида. Не можех да се върна у дома и да изложа
семейството ми на риск. И макар че бих могла да остана в
двореца с Гняв, имах нужда от време и пространство да подредя
мислите и чувствата си. За кратко се случиха много неща. Още
две убийства. Таен годеник от ада. Нападението над нона.
Откраднатият ми амулет. Отровникът. Ударите сякаш
продължаваха да се сипят, а в резултат аз се оказвах премазана
и натъртена.
Колкото по-здраво се вкопчвах в нормалността, толкова
повече светът ми стремглаво потъваше в хаос. Понеже за
момента отказвах да виждам отново Гняв, реших да изтикам
всичко от ума си и да продължа да търся сама отговорите за
смъртта на Витория. Ако успеех да разкрия убийството на
сестра ми, можех да попреча друго момиче да умре. Всеки път,
щом се опитах да се поставя на мястото на Витория, постоянно
се връщах към дневника й. Той не издаде толкова много тайни,
колкото се бях надявала. А онези, които все пак разкри, все още
бяха достатъчно загадъчни, за да ме накарат да продължа да
правя догадки.
Прехвърлях мислен списък със задачи, когато някой издърпа
стола срещу мен. Гняв се настани на него, като ме оглеждаше
предпазливо. За кратко отвърнах на погледа му. Никой от двама
ни не каза нищо. Изглеждаше, сякаш моят почти съпруг ми дава
време да се съвзема. Или може би чакаше отново да го прогоня
в кръга от кости.
Няколко пъти си поех дълбоко дъх.
— Как разбра къде съм? — Той ми отправи продължителен,
премерен поглед, после многозначително го насочи към
татуировката на ръката ми. Определено щях да го убия. — Каза,
че можеш да ме намериш само ако приема кръвната сделка.
Изобщо не спомена татуировката.
— Ако ти кажех, че татуировката е част от брачно
обвързване, моментално щеше да побегнеш. Нужно бе да ти
дам време да ми се довериш.
Исках да възразя, но затворих уста. Беше вярно. Ако в
първата нощ, когато го призовах, знаех какво означава
татуировката, щях да го пратя право обратно в селението му.
— Обикновено доверието се печели, защото и двете страни
са честни.
— Не съм те излъгал.
Въздъхнах.
— Не и технически, не.
Една сервитьорка излезе и бодро изрецитира менюто. Гняв
изглеждаше скептичен, но безропотно ме остави да направя
поръчката. След трийсет минути напрегната тишина тя донесе
храната ни. Гняв я огледа замислено, сякаш беше сложно
уравнение, което разгадаваше.
Димящо блюдо скампи, няколко аранчини, блюдо антипасто
— отрупано с прошуто, пеперончини, сопресата, проволоне,
мариновани маслини и артишок, овкусени с олио, оцет, риган и
босилек — и кошничка препечен хляб — красяха малката ни
маса.
Все чаках демонът да дръпне сервитьорката настрана и да
помоли за затоплена кръв или сурови вътрешности, но той
изглеждаше доволен от избора ми и със сигурност не смятах аз
да съм тази, която да подхвърли в ума му идеята за сурова
мърша.
Гняв все пак ме изненада, като поръча гарафа червено вино
с резени портокал и наля щедро количество на всеки от двама
ни. Отпих от виното си, наслаждавайки се на сладостта му
въпреки волята си. Исках да избягам за малко от мрачните си
мисли, а вечерята и виното помагаха. Не бях спала цяла нощ и
беше приятно просто да се овладея и да се възстановя. Гняв
отрупа чиния с храна и я плъзна пред мен, преди да сервира на
себе си. Беше ми нужна цялата ми концентрация, за да не падна
от стола си от шока.
Той долови погледа ми и се намръщи.
— Добрите обноски се нарушават трудно, независимо в колко
неприятна компания съм принуден да бъда. Плюс това ти ми
сервира десерта. Справедливостта изисква да ти върна
услугата.
Усмихнах се, което сякаш го подразни повече, и нападнах
храната си.
След като го гледах няколко минути как рови из скампите,
набодох една с вилицата и му я поднесох. Подозрението му се
засили.
— Какво правиш?
— Това е рак. Нещо като бебе омар. Напълно съм сигурна, че
ще ти хареса. Освен ако не те е страх…
Гняв прие черупчестото създание, все едно беше вид
предизвикателство. Сигурно му хареса, защото вниманието му
се измести към блюдото и повече не вдигна поглед, докато не
опита по малко от всичко.
Докато изживяваше чудото на човешката храна, аз ядях
скампите си, наслаждавайки се на пресния лимон, който бяха
използвали, за да пресекат наситеността на маслото. Техните
бяха малко по-богати на цитруси от нашите и реших скоро да
експериментирам.
Може би ако срежех един лимон наполовина и го препечах с
месестата част надолу…
Сепнах се, вдигнала вилица към устата си. Толкова се
наслаждавах, че почти забравих причината, поради която седях
там, с един от прокълнатите, и се хранех. Един месец.
Близначката ми беше мъртва от малко повече от месец, а аз се
унасях в блянове за рецепти за „Море и лоза“, докато се
намирах в компанията на най-лошия ни враг. Храната стана на
камък в стомаха ми.
Избутах чинията си, вече не бях гладна.
Гняв ме гледаше така, както човек гледа муха, която бръмчи
над вечерята му.
— Морална дилема ли изживяваш, вещице?
Не можех да събера и зрънце гняв или раздразнение.
Истината се вряза в мен като грубо острие: нямах представа
какво правя. Бях напълно сигурна, че сестра ми е призовала
демон, но не знаех кой точно. Знаех за Рога на Хадес, но не
знаех как сме станали негови пазители.
Освен това налице бяха и загадъчните намеци в дневника на
Витория за способността й да чува магическите предмети и
възможността първата книга със заклинания да е в този свят.
Знаех, че сестра ми се е съгласила да стане съпруга на Дявола,
но още не бях разбрала защо бе направила този ужасен избор,
нито защо не се довери на мен или на баба ни.
Имах повече въпроси, отколкото отговори, и никого, на когото
можех да се доверя напълно. Нона едва не умря заради моя
стремеж към справедливост и отказвах да изложа на опасност
другиго от близките ми, като се обърна към него за каквото и да
е, свързано с убийството. Макар Гняв да ме беше спасил, той бе
принц от ада и въпреки че се беше заклел да не принуждава
никоя вещица да приеме сделка, все още не знаех как или защо
беше избран за тази мисия.
Наведох се напред и снижих глас.
 — Искам да узная всичко за проклятието.
Взрях се в него и златистите му очи — осеяни с черни
петънца — отвърнаха на погледа ми.
— Обмисли ли да се преместиш при мен, докато открием
убиеца?
Изключително неочаквано отклонение.
— Обмислих.
— Къде са нещата ти?
— У дома.
Той завъртя виното в чашата си и се запитах какво точно си
мисли.
— Би ли искала да те придружа дотам, за да ги вземеш?
— Не съм ти казала какво съм решила. — Измерих го с
очи. — И искам да отговориш на въпроса ми. Ако Гордост е
прокълнатият, това по какъв начин засяга теб?
— Би трябвало да се върнем в двореца и да говорим там.
— Не и докато не ми дадеш някои отговори.
Гняв изглеждаше така, сякаш обмисляше различни начини да
ме обеси, като използва вътрешностите ми.
— Ще го направя. По-късно.
— Сега. — Отказвах да се поддам на това. Той вдигна поглед
към небето и се запитах дали, ако се молеше, вместо това не би
свел поглед надолу.
— Чудесно. Ако отговоря на въпросите ти, ще се съгласиш ли
да останеш в двореца?
— Не. Но това ще ми помогне да реша. Как ти се струва?
Той си пое продължителен дъх и бавно го изпусна. Чаках.
След като проведе някаква вътрешна битка, видях точния миг, в
който реши да ми се довери.
— За да се развали проклятието наистина, на трона трябва
да седне консорт и да помага за управляването на дома
„Гордост“.
— Анир каза, че последната жена консорт е била убита. Как?
— Сърцето й беше изтръгнато от гърдите. — Погледна ме, но
имах чувството, че всъщност вече не ме вижда. — Както и на
няколко от придворните й дами.
 — Първата вещица наистина ли е проклела Гордост?
— Да.
Оставих тази информация да се уталожи заедно с всички
други разкази, за които бях убедила себе си, че са просто
приказки. Ла Прима Стрега беше древна — бе поставила
началото на първото поколение вещици. Или така твърдяха
старите истории. Предполагаше се, че тя е изворът на силата ни
и принадлежи само на себе си. Никаква добра магия, никаква
зла магия. Само първична сила, леко разводнена от богинята,
която я бе родила. Предшестваше човешката La Vecchia
Religione — а старата религия беше наистина стара.
Понякога Ла Прима бе почитана като идол, а друг път се
бояха от нея. Дъщеря на богинята на слънцето и на демон, тя
била създадена като съвършения баланс между светлината и
тъмнината. Казваха ни, че била безсмъртна, ала аз никога не я
бях виждала и не познавах някой, който да я е виждал. Винаги
смятах, че не е нищо повече от мит или легенда за
сътворението.
— Защо го проклела?
Гняв се поколеба.
— Било наказание за онова, което мислела, че се е случило
между първородната й дъщеря и него.
Поизправих се. Клаудия беше споменала това.
— Значи, какво, той откраднал душата й и Ла Прима си
отмъстила?
— Вещиците биха повярвали на това, нали? — изсумтя
насмешливо Гняв. — Гордост не е откраднал нищо. Не му се
налагало. Дъщеря й доброволно избрала да се омъжи за него.
Влюбили се въпреки това, което били.
Сетих се за онова, което нона бе започнала да ми разказва
за Stelle Streghe, за това как им била поверена задачата да
бъдат пазители на прокълнатите.
— Била звездна вещица?
Гняв кимна.
— Било предвидено да бъде пазителка между селенията —
мисли за тях като за тъмничари в затвора на проклятието.
Дъщеря й трябвало да е по-наясно, предполагало се на първо
място да е воин. Ла Прима, както я наричаш ти, наредила на
дъщеря си да се откаже от трона и да се върне в сборището, но
тя отказала. Първата вещица използвала най-черния вид магия,
за да отнеме силата на дъщеря си, и я прокудила от сборището.
Това оказало непредвидени последици и върху другите вещици.
Затова някои родили човешки дъщери.
Мислено подредих историята.
— Това, което казваш, е…
Вярно. Втренчих се в него. Цял живот ни разказваха истории
за прокълнатите и техните лъжи. И въпреки това заради
призоваващата магия Гняв не можеше да ме излъже направо.
Бях проверила и знаех, че е така. Думите му, независимо колко
невъзможно звучаха, трябваше да са верни.
Или поне той смяташе, че са верни.
— Защо му помагаш да развали проклятието? Ако е в капан в
подземния свят, не виждам защо това засяга теб или някой друг
принц.
— Преди няколко човешки години нещо разби портите на
ада. Казаха ни, че било част от пророчество. Гордост, понеже
това е в природата му, се присмя и не повярва. После обичната
му съпруга беше убита. Силите му намаляха. Беше хванат в
капан в ада, а по-низши демони започнаха да изпробват
търпението ни, като се опитваха да се промъкнат през пролуки в
портите.
Ако не се брои проклятието, не можех да повярвам, че
вторият най-голям проблем на ада е някаква паянтова стара
врата. Присвих очи към Гняв. Изпитвах растящо подозрение, че
не е разкрил най-лошата част.
— И?
— Промъкнали са се създания, които нямат желание да се
изправят пред изпитания в Порталите на Хиляда страхове.
Портите продължават да отслабват въпреки всичките ни усилия.
Само въпрос на време е да рухнат напълно. Опитахме се да ги
удържим, но някои създания вече са пристигнали в този свят.
— Например?
 — Няколко по-низши демона.
— Отровникът?
— Не е вероятно. Те се призовават.
Не беше точно успокояващо. Демоните започваха да
нахлуват в нашия свят. И имах ужасното предчувствие, че
нещата сериозно ще се влошат, преди да започнат да се
подобряват.
— В такъв случай някаква по-конкретна заплаха от тях, за
която трябва да се притесняваме?
— Ти би трябвало да се притесняваш най-вече от демона
апер.
— От… какво?
— Демон апер. Глава на глиган, бивни на слон. Огромно тяло
като на влечуго, разцепени копита. Тъпи като вол, но особено
много харесват кръв на вещици. Хиляда миниатюрни зъба в
двойни редове ги правят много умели в бързото изсмукване на
кръвта от тялото.
Все по-широката усмивка на Гняв определено беше зловеща,
когато той хвърли поглед над рамото ми. Влажно изсумтяване
близо до основата на врата ми ме накара мигновено да се облея
в пот. По калдъръма изтропа копито, последвано от второ.
Земята започна да вибрира под каквото там създание беше
направило тези две огромни крачки. Върху масата падна сянка.
Мила богиньо в небесата, толкова не исках да се обръщам.
— Каквото и да правиш, вещице, не бягай.
Трийсет и едно
Няма по-голяма заплаха за една вещица от
демон, който копнее за кръвта й. Щом
жаждата му бъде предизвикана, той ще
преследва неотклонно причината за
пристрастяването си и ще спре едва когато
изворът е пресъхнал. За да се предпазите от
тази тъмна енергия, при всяко пълнолуние
забождайте в дрехите си муска от изсушен
бял равнец.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Предупреждението на Гняв дойде със секунда закъснение.

По-късно, когато не бях съсредоточена върху това да бягам, за
да спася живота си, щях да се запитам дали е било
преднамерено от негова страна. Запретнах поли и се гмурнах в
оцветените от здрача улици; шумът от преследването отекваше
навсякъде около мен.
Втурвах се от една тясна уличка в следващата, като
прескачах кошници със сухи продукти. Не поглеждах назад от
страх да не загубя инерцията си. Нямаше начин да допусна
кръвта ми да бъде изцедена, защото любопитството ме е
надвило. Докато се промъквах покрай затворени врати и се
шмугвах под въжета за простиране, тропотът на разцепени
копита зад мен не спря дори за секунда.
Ужасявах се не само за себе си. Тревожех се за всеки нищо
неподозиращ човек, извадил достатъчно лош късмет да попадне
на пътя ми, докато водех гладен демон през тясното
пространство. Едва не се препънах, когато реалността ме
връхлетя. През улиците на моя град ме преследваше демон.
Някак се беше измъкнал през портите на ада. И ако това беше
само началото… не можех да довърша мисълта…
Блъснах се в празно буре и го изпречих на пътя на звяра.
Моят нападател от подземния свят спря всичко на всичко за
секунда, преди дървото да се разбие. Това не беше добре.
Магьосническата ми кръв ми даваше малко повече сили,
отколкото на човек, но създанието разкъса бурето като хартия.
Кракът ми се заклещи между паветата и не можах да попреча
на нездравото любопитство да ме надвие, когато се опрях на
една сграда и хвърлих поглед през рамо. Бях готова да
замръзна от безмилостен ужас, когато Смъртта ме притисне
натясно, с широко разтворена паст, готова да ме погълне с
костите и всичко останало, но там нямаше нищо. Предпазливо
се огледах. Никакъв демон не се спотайваше зад развяващите
се дрехи. Никакво сумтене на влажен нос не нарушаваше
тишината. Пълната и изключително неестествена тишина.
Кръв и кости.
Изневиделица ме обхванаха ледени тръпки. Подобно на
първата нощ, когато бях чула безтелесния глас на демона
умбра, всички звуци на живота около мен изчезнаха. Не бях
сама — просто не виждах да се задава опасност. Но я усетих как
напира — като завършваща с хищни нокти ръка, посягаща в
тъмното. Демоните сигурно имаха способността да се обличат в
някакъв блясък. Което беше просто съвършено.
Обърнах се, побягнах колкото можех по-бързо и отскочих от
тяло, което беше леденостудено на допир. Паднах и тръгнах
рачешката назад, бавно плъзвайки поглед към гибелта си. Явно
бях грешила за блясъка. Изобщо не се криеше — просто се
движеше толкова бързо, че не го бях видяла. Сега не се
движеше. Демонът апер беше всичко, което Гняв описа, и дори
по-ужасен. Огромната му глава почти напълно напомняше тази
на глиган с изключение на яркочервените му очи. Черни цепки
се извиваха надолу по средата на ирисите, напомняйки ми за
котка, излязла право от ада.
Стиснах здраво очи. Преброих до десет, после отново ги
отворих. Демонът наистина беше там и беше дори по-ужасен от
първия път, когато го погледнах.
Свята богиньо.
Тлъсти едри капки черна лига капеха от зурлата му, докато
зъбите му щракаха в нетърпеливо очакване. Дъхът му имаше
мириса на противно блато в горещ летен ден. С усилие се
изправих на нестабилните си крака и бавно започнах да се
отдръпвам от тези ужасни, щракащи инструменти на смъртта.
Демонът ме последва.
Всичките ми инстинкти ми крещяха да бягам, но отказвах да
прекъсна зрителния контакт с него. Имах чувството, че ако му
обърна гръб, ще се нахвърли. Независимо какво трябваше да
направя, за да оцелея, щях да доживея да видя отново
семейството си. Когато понечих да завия наляво, демонът се
раздвижи бързо, затова се отправих в противоположната посока.
Продължихме да изпълняваме същия бавен танц, докато се
озовахме в капан в една сляпа уличка. От дясната ми страна
имаше солидна стоманена врата с изрисувано върху метала
изображение на ръка, която държеше стрък от някакво
растение. Демонът апер застана пред нея и подуши въздуха. В
странните му червени очи проблясваше жажда за кръв.
Спомнила си най-сетне благословения от луната тебешир в
джоба ми, бавно посегнах надолу. В една секунда стоях, в
следващата бях на земята и нечии зъби щракаха до врата ми.
Прониза ме болка, но беше заглушена от по-
непосредствена заплаха. Хиляди зъби бяха готови да изсърбат
кръвта ми. Горещ дъх докосна кожата ми, а след това демонът
изсумтя приглушено. Обзе ме паника. Нямаше да умра така. Не
можех.
Борех се диво, но демонът беше прекалено силен. Дръпна се
назад, готов да впие зъби, а после… от звяра изригна сива слуз.
Острие се стрелна през мястото, където трябваше да е
сърцето на демона, а от раната подобно на змии се загърчиха
сенки. Отдръпнах се ужасено, като гледах как камата придърпва
сенките навътре и сякаш поглъща жизнената сила на демона.
Върхът спря точно преди да прониже гърдите ми. Затаих дъх,
като чаках Смъртта да се възпротиви на онзи, който й бе
отмъкнал плячката, и все пак да ме вземе.
Погледнах и видях не лицето на Смъртта, а това на демона
на войната.
Гняв издърпа мъртвия грамаден звяр и метна трупа
настрана. Прибра в ножницата камата си за убиване на демони,
после коленичи. Изражението му беше толкова сурово, колкото
и тонът му. Което беше от помощ — имах нужда от нещо, върху
което да се фокусирам освен смазващия ужас, разливащ се из
тялото ми.
— Урок номер едно: когато се бориш с демон, винаги дръж в
готовност някакво оръжие. Без значение дали е заклинателен
тебешир, или защитно заклинание. Ако нямаш отбранителна
магия, сега е моментът да се запознаеш с тази част от
произхода си. Демоните са върховни хищници. По-бързи и по-
силни са от теб. Единствената им цел е да убиват и са много
добри в това.
Облегнах се на сградата, като дишах тежко и чаках
треперенето да отмине. Ако Гняв не беше стигнал до мен точно
в онзи момент, семейството ми щеше да погребе още едно дете.
Е, ако беше останало нещо от мен, което да погребат. Очите ми
засмъдяха. Бях насила въвлечена в игра, за която не знаех
нищо, и губех. Лошо.
— Можеш ли да се изправиш?
Едва дишах. Това обаче вече нямаше нищо общо с ужаса,
защото сега бях готова да нападна. И бях взела на прицел
принца демон, който се извисяваше застрашително над мен.
Успях да се надигна до седнало положение и пернах протегната
му ръка.
— Какво, да не би сега да си ми учител?
— Възможността да превърна това в поучително упражнение
се предостави сама. Уроците никога не са били част от сделката
ни, така че се възползвай.
Взрях се в него, останала безмълвна при мигновено
мярналата се загриженост, която той твърде закъсня да прикрие.
Искрено се тревожеше за мен. Бях толкова удивена, че забравих
да му отвърна остро и заядливо.
Изчаках още минута, преди да се изправя. Очите на Гняв за
втори път зашариха по мен.
Хвърлих поглед надолу към пихтиестите топчести неща,
които навярно бяха вътрешностите на демона. Сега аз миришех
на противно блато. Fantastico. Никога не бях помисляла, че ще
копнея за дните, когато най-големите ми тревоги бяха, че воня
на чесън и лук.
— Разпознаваш ли този символ? — Той кимна към вратата с
отпечатъка от ръка.
— Аз… — Опитах се да избърша демонската слуз от роклята
си. — Трябва ми една минута.
— Не гарантирам, но вероятно нямаше да позволя на онзи
демон да те убие. Може би да те гризне леко.
— Успокояващ както винаги.
Приближих се до него и се вгледах във вратата. Бях ужасена
от атаката на демона апер и ядосана на Гняв заради
импровизирания урок, а сега страхът отново се настани в
мислите ми. Нямах представа кой от братята му може да
използва отпечатък от ръка и не горях от нетърпение да открия.
— Този отпечатък символът на дома „Завист“ ли е? —
попитах. Гняв поклати глава. — Нужен ли е стрък пшеница за
призоваването на някого от братята ти?
— Мисля, че това всъщност е стрък копър.
Поклатих глава. Не исках да знам как бе успял да стигне до
този извод предвид колко грубо бе изрисуван символът върху
вратата. Това обаче накара парченца от пъзела в ума ми да се
наместят. Неотдавна пак бях видяла този символ, но не си
спомнях кога или къде. Може би някъде в града, докато
скитахме из улиците. Или може би в дневника на Витория? Беше
оставила в полетата множество скици и странни символи. Почти
не бях спала и последните няколко дни бяха взели своята дан от
паметта ми. Щом си тръгнехме оттук, щях да отида право у дома
и да взема дневника.
Гняв ме стрелна с кос поглед.
 — Искаш ли да видиш какво има вътре?
Със сигурност не исках. Не можех да избегна бавно
промъкващо се чувство на ужас. Може би беше просто
съвпадение, че се озовахме тук, или пък част от по-голям, по-
зловещ замисъл. И в двата случая имах чувството, че ще влезем
в лъвска бърлога, и се вълнувах толкова, колкото козел, който
знае, че го водят на заколение. Преглътнах мъчително.
— Да.
Гняв поклати глава веднъж, преди да отвори с рамо вратата.
— Лъжкиня.
Трийсет и две
Влязохме в просторна стая, пълна със сандъци и риболовни
капани. От ръждиви гвоздеи по стената висяха въжета.
Дървеният под проскърцваше при всяка наша стъпка.
Обикновено не бях склонна да изпитвам смущаващи чувства
относно сгради, но в това място имаше нещо обезпокоително.
Леко, странно жужене опъна допълнително нервите ми.
Прашинки кръжаха на лунната светлина.
Надявах се, че смущението е предизвикано от нас и не ни
дебне някой демон. Наистина не исках да се сблъсквам с още
създания като мъртвия демон отвън. Гняв беше дразнещо
безстрастен. Закрачи през стаята с увереността, че е най-
смъртоносният хищник. Огледа принадлежностите за риболов и
подритна ръждива котва, захвърлена недалеч от един заден
изход.
— Изглежда, че това място не е използвано от доста време
— отбеляза.
— Смяташ ли, че демонът апер по случайност ме доведе
тук?
Той сви рамене.
— Нещо да ти изглежда познато?
— Аз…
Огледах мястото. Риболовни мрежи, въжета, различни
кукички със странни форми, заковани на далечната стена, и
телени капани. Всичко изглеждаше банално. С изключение на
онова усещане, което не можех да назова. Струваше ми се някак
познато. Бавно обиколих мястото, като спирах при всяка от
вещите за риболов. Трябваше да има някаква причина в крайна
сметка да се озовем тук. И бях толкова близо до разгадаването
й…
Вдигнах една ръждясала кукичка и я оставих да падне
обратно до стената. Беше съвсем обикновена.
 Издишах шумно. Не исках да губя време, като докосвам
всяка стара кукичка. Особено когато може би у дома в дневника
на Витория ме чакаше много по-добра улика. И все пак… не
можех да укротя настойчивото придърпване в корема ми.
Отново обходих с поглед стаята, но нищо не се открояваше.
Изглеждаше, че няма връзка между нападението на демона
апер и тази празна сграда.
— Е? — попита Гняв. — Разпознаваш ли нещо?
Нищо с изключение на символа, за който бях почти сигурна,
че сестра ми е екипирала в дневника си. Поклатих глава: исках
да побързам към къщи, за да го взема.
— Не.
— Много добре. Да си вървим у дома.
Не изтъкнах, че неговият откраднат, порутен дворец не е мой
дом и никога няма да бъде.
— Трябва да си събера нещата — казах. — Скоро ще се
срещнем там. Не е зле да се отървеш от демона отвън.
Преди да успее да възрази, се измъкнах през вратата и се
отправих към къщи.
Облегнах се тежко на рамката на вратата в спалнята ми и
огледах опустошението. Дъските на пода бяха изтръгнати и
изпочупени. Дървени трески бяха разпилени по малката рогозка
от преплетени влакна, която нона бе направила за мен и
Витория, когато бяхме малки. Пера се носеха плавно на
ветреца, който повяваше вътре от счупения прозорец. Някой —
или нещо — се беше разправил много жестоко с дюшека ми.
Гняв каза, че на принцовете от ада им трябвала покана, за да
влязат в дом на простосмъртен, но както наскоро бях открила,
това правило не важеше за всички демони. По-низшите
създания на ада явно правеха каквото пожелаят. Демонът умбра
се промъкна отвъд защитните ни заклинания, а не му беше
изпратена официална покана. Освен това Гняв спомена, че
магията не им действала по същия начин като на телесните
създания, така че вероятно по-скоро имаше проблем с това,
отколкото със защитните ни заклинания.
Което все още не беше успокояващо.
 Без дори да вляза съвсем в стаята, разбрах, че дневникът на
сестра ми е отдавна изчезнал, отнасяйки със себе си
множеството й тайни. Вероятният извършител на тази кражба бе
демон умбра. А това поставяше Алчност начело в списъка ми
със заподозрени. Засега той беше единственият принц от ада,
за когото знаех, че ги използва да изпълняват нарежданията му.
Зачудих се за онези нощи, в които ми се струваше, че някой
ме наблюдава, докато се унасях. Беше смущаващо и
натрапническо съкровените ти моменти да се превръщат в
спектакъл за любопитни очи. Всички пъти, когато се бях
събличала или рухвала от скръб. Първични и несдържани
емоции, защото мислех, че съм сама. Хвърлих поглед през
прозореца, като се питах дали сега там навън имаше някой,
който наблюдава как се развива този най-нов ужас.
Потърках ръцете си над лактите, като се опитах да прогоня
внезапните тръпки. Ако спалнята ми не беше на втория етаж и
ако не минавах през останалата част от къщата, за да стигна до
тук, щях да помисля, че цялата къща е била претършувана. С
изключение на опустошената ми спалня останалата част от
дома ни бе недокоснат. А също и членовете на семейството ми.
По някакъв начин нона обезателно не беше чула нищо
необичайно, защото спеше кротко в спалнята си на долния етаж.
Всички други бяха в „Море и лоза“, докато приключат
поднасянето на вечерята. Слава на богинята.
Просто за да успокоя ума си, прекосих отломките и
надникнах в старото скривалище на Витория. Страниците от
гримоара, които бях пъхнала обратно там, след като призовах
Гняв, бяха накъсани на парченца. Шишенцата й с парфюми —
разбити. Любовните бележки липсваха заедно с дневника й.
На пода падна сълза. Последвана от втора. Имах чувството,
че и аз падам. Че се плъзгам между пролуките и отново се
изгубвам, предадена на скръбта. Да видя нещата на Витория
разбити и изпочупени… беше твърде много.
Прекосих останките от това, което някога беше сигурният ни
пристан, и рухнах върху леглото. То хлътна под тежестта ми,
разкривено и гротескно. Като всичко друго в моя свят.
 От гърдите ми се откъсна ридание. Колкото повече се
опитвах да го удържа, толкова по-неконтролируемо стана
хълцането ми. Колко глупаво да смятам, че не ми е останало
нищо за губене. Демоните успяха да ми докажат, че греша. Дори
и да възстановях стаята ни, тя никога повече нямаше да е
същата.
Вещите на сестра ми и всичко, което бе обичала, бяха
унищожени.
Витория най-сетне беше заличена от света ми. И сега не бях
сигурна как да продължа. Легнах на една страна, вдигнах колене
към брадичката си и заплаках. Не ме беше грижа дали ме
наблюдава безтелесен демон. Не ме беше грижа дали някой
ловец на вещици, принц от ада или садистично чудовище в
човешки образ се наслаждава на болката ми. Бях изгубила
нещо, което никога нямаше да си възвърна, и скърбях.
Ако демонът апер беше само лек намек за онова, което
тепърва предстоеше, моят град щеше да прекара много нощи в
оплакване на отнети любими дъщери. Чувствах се толкова
безпомощна. Толкова изгубена и сама. Как можех да спра такива
могъщи същества? Цялата ситуация ми се струваше
невъзможно безнадеждна. Заблуждавах се да мисля, че имам
шанс да разкрия убийствата и да спася други животи. Исках да
помогна, но това не беше достатъчно. Разтърсвах се от ридания
и хълцах, докато не ми остана нищо. Беше ми омразно колко
различен бе станал този свят.
Отне ми още малко време, но най-накрая избърсах сълзите
си. Демоните откраднаха живота на сестра ми и щяха да
продължат да вземат и да вземат, докато не бъдат спрени. Така
че какво, ако нямах всички отговори? Щях да направя всичко по
силите си, за да попреча портите на ада да се отворят. Стигаше
ми толкова.
Надигнах се, вкопчих се в гнева си и отидох да взема
писалка и мастилница. Набързо написах бележка до близките
си, в която им казвах, че ги обичам, и обещавах, че всичко с мен
ще е наред, но повече не мога да остана тук. Заклех ги да се
пазят, каквото и да става.
 Никой друг, когото обичах, нямаше да ми бъде отнет.
Щях да използвам и най-черната магия, за да се уверя в
това.

***

— Как си? — попитах Клаудия. Лицето й беше на петна, а

очите й бяха подути.
— Моля те, влез. — Тя отвори вратата на дома си и аз
влязох. Всички завеси бяха дръпнати докрай. Бляскави черни
свещи горяха и потрепваха по почти всяка повърхност, като от
тях се носеше ухание на пипер. Олтар, отрупан с животински
кости и китки сушени билки, красеше капака на малка ракла в
дневната. На стената зад нея имаше огледало, което
отразяваше мрачната сцена. Почти бях забравила, че горката
Валентина беше убита.
Струваше ми се, сякаш е било преди година, не едва преди
ден.
— Добре ли си?
— Не съм сигурна. Изпитвам странна смесица от емоции. —
Гласът на Клаудия беше тих. Направи знак да седнем на един
излинял диван пред траурния олтар. — Отначало се чувствах
така, сякаш някой беше изтръгнал и моето сърце. После се
почувствах вцепенена. А сега… — тя подсмъркна и поклати
глава. Отказваше да ме погледне в очите.
— Сега искаш отмъщение.
Тя ме погледна проницателно и забърса носа си.
— Това грешно ли е?
— Не. Преди мислех, че е, но вече не. — Извъртях се на
възглавничката и стиснах ръцете й. — Имаш ли заклинание,
което да създаде толкова мощна защита, че да убие демон, ако
се опита да я пресече?
Клаудия ме стисна по-силно и челюстта й се стегна.
— Така мисля.
— Дори невидим?
 — Да.
— Хубаво — казах. — Искам незабавно да издигнеш защита
около дома си, а и около моя, ако можеш. Имаш ли нужда от
кръв за заклинанието? — Тя отново сведе поглед и кимна. Поне
за това се бях досетила. Черната магия изискваше заплащане.
Пуснах ръцете й и запретнах единия от прозрачните ръкави на
блузата си. — Ще ми трябва само нож, две шишенца, малко
лавандулово масло и бинт.
— Емилия, не можеш…
— Мога — казах твърдо. — Искам да помогна по всеки
възможен начин.
— Добре. — Приятелката ми се оттласна и се изправи на
крака. Тъгата й бе заместена от нещо по-пронизващо, по-гневно.
Нещо, което сега разпознах и в себе си. — Ще донеса камата.
Трийсет и три
Гняв не изрече и дума, когато връхлетях в откраднатия му
дворец и закрачих нагоре по стълбите. Предположих, че долови
бушуващите ми емоции и беше достатъчно вежлив да ме
заобикаля отдалече.
Дразнещо повдигнал вежда, мълчаливо наблюдаваше как
дръпнах превръзката на ръката си и изчезнах от поглед. На
третия етаж, в края на елегантен коридор, открих стая, която
беше пет пъти по-голяма от общата ни спалня с Витория.
Вероятно трябваше да я мразя, задето беше толкова
прекрасна, но не можех.
Имаше ледено сини стени с гоблен в цвета на слънчевата
светлина и легло с колони и балдахин — точно в средата, — по
което можех да се претърколя поне три пъти, без да падна. Към
нея имаше настлана с мозайка баня с плитка вана и стигащо до
пода огледало и въпреки няколко дребни недостатъка реших, че
определено ще свърши работа.
Макар че, предвид колко нови бяха леглото и гобленът, може
би не бях първата, решила, че ще харесам тази стая. Исках да
съм подразнена, задето Гняв е предположил правилно, но бях
изтощена и не бях способна да чувствам кой знае какво. Беше
дълъг и ужасен ден.
Разопаковах собственото си одеяло, сложих го върху дюшека
и го пригладих. После метнах отгоре възглавницата и макар да
не беше кой знае какво, ми напомни малко повече за дома.
Особено понеже вече не чувствах дома си като дом, след като
стаята ми бе нападната и опустошена. Преди да се разплача
отново, отидох в банята и пуснах водата.
Щом изчистих лицето си и си разресах косата, реших, че
следващата ми работа е да подремна. Влязох в стаята си и
спрях като закована. Гняв се беше проснал на отреденото ми
легло, с една ръка, преметната върху тялото му, а другата —
сгъната зад тъмнокосата му глава.
 Позата му бе престорено небрежна, но пронизващият поглед
издаваше напрежението му. Отново беше облечен в черно и
приличаше на човек, който би се обличал в този цвят от глава до
пети. Запитах се кого смяташе да пребие тази вечер, предвид
причините му да харесва този цвят толкова много.
— Добре ли си?
Скръстих ръце и го погледнах иронично.
— Не.
Той присви очи, приковал вниманието си върху превръзката
ми.
— Какво е станало?
Повдигнах рамо. Не бях в настроение да отговарям на
въпросите му. Исках обаче той да отговори на някои от моите.
— И Алчност, и Завист искат Рога на Хадес. Сигурно и ти го
искаш. Защо не вземеш тази половина от мен?
Гняв не захапа стръвта, но изражението му стана сурово
заедно с тона.
— Защо просто не зададеш въпроса, чийто отговор всъщност
те интересува?
— Дневникът на сестра ми е откраднат. Някой е обърнал
стаята ни нагоре с краката и е унищожил вещите й.
— И смяташ, че съм имал нещо общо с това? — Очите му ме
гледаха преценяващо. — Не е просто дневник, нали?
— Не. — Изпухтях раздразнено. — Направила му беше
някакво заключващо заклинание, като е използвала демонска
магия. Успях да го разбия, но не ми даде отговорите, които
търсех.
Гняв мълчаливо обмисли информацията, която споделих.
Това беше предложение за мир, задето му се озъбих, и той
сякаш го осъзнаваше.
— Щях да ти помогна да развалиш заклинанието, ако ме
беше помолила.
Прекосих стаята и се пльоснах на леглото до него, без да
обръщам внимание на възмутения поглед, който хвърли в моята
посока, когато подскочи на място. Бях смазана от умора и
просто исках денят да свърши. След разкритието, че портите на
ада отслабват, следващата ми най-важна цел беше да намеря
амулета си. Ако имах целия Рог на Хадес, можеше да успея да
заключа портите, преди други демони да избягат на свобода. Но
трябваше да поспя, за да мога да мисля ясно.
— Имаме ли планове за тази нощ?
— Да.
— Някое друго момиче сключило ли е сделка с Гордост?
Той кимна.
— Изабела Криши.
— Кога тръгваме?
— По здрач.
Издърпах възглавницата иззад него, пъхнах я под главата си
и затворих очи. Минаха цели трийсет секунди благословена
тишина, после той ме смушка в ребрата. Повдигнах един клепач.
— Ако го направиш отново, ще ти стоваря задържащо
заклинание.
— Какво правиш?
— Готвя се за война. Сега се махай.
Той промърмори под нос нещо, което не чух. Не че ме беше
грижа. Не бях съвсем саркастична. Имах нужда да съм добре
отпочинала и нащрек, за да намеря корничелото си и да се
подготвя за какъвто друг адски кошмар ми донесе вечерта.

***

Когато се събудих няколко блажени часа по-късно, Гняв го

нямаше. Слава на звездите. Понякога, особено когато бях
изтощена, имах склонност да се обръщам неспокойно в леглото
и да говоря насън. Витория ме подкачаше постоянно, което бе
достатъчно смущаващо, но щеше да е болезнено неловко, ако
се случеше пред принца демон.
Седнах в леглото и одеялото, с което бях грижливо завита, се
смъкна. Намръщено му хвърлих поглед. Бях почти убедена, че
съм заспала върху него.
— Ехо?
 Огледах тихата, празна стая. Гняв не се спотайваше в ъглите.
Не че очаквах такова нещо. Отне ми един миг да осъзная защо.
Навън беше почти тъмно, а той бе казал, че трябва да тръгнем
по здрач. Скочих от леглото и хукнах надолу по стълбите,
крещейки името на демона.
Всичко беше тихо като в катакомбите.
— Кръв и кости. — Проклетият принц ме беше оставил, за да
отиде да говори сам с вещицата. Закрачих из празния дворец,
като кипях от ярост. Трябваше да ме събуди. Имах право колкото
него да съм там по време на разговора с Изабела. Гняв
очевидно не искаше евентуално да я разубедя да приеме
сделката с Дявола. Дотук с партньорството. Бях толкова бясна,
че ми идеше да запищя.
След такъв ден имах нужда да си изкарам беса някъде. Не
можех просто да бездействам, като чакам някой друг да
предприеме нещо. Особено сега, когато чувствах как невидими
стрелки постоянно отброяват оставащото време, преди портите
на ада да бъдат напълно разбити. Не можех да пилея енергия,
като се гневя. Трябваше да изляза и да видя дали мога да
намеря корничелото си. Върнах се в стаята си и забелязах, че
на един стол в ъгъла е преметната рокля.
Вдигнах я. Беше черна като нощта с пришити по корсажа
златни корени, подобна на страницата от гримоар, която бях
използвала да призова Гняв. В шарките бяха втъкани и
миниатюрни змии. „Изящна“ беше много меко казано.
— Testa di cazzo. — Обаче само задник би си помислил, че
една красива рокля компенсира нарушено обещание.
Въпреки това я облякох. Вършеше работа за тази вечер.
Прошепнах молитва към богинята на сполуката и се надявах
да ме благослови с малко късмет.

Не знаех къде отивам, но леко стиснах корничелото на

сестра ми и последвах едно едва доловимо предчувствие. Беше
се получило, когато трябваше да намеря комарджийската
бърлога на Алчност, затова реших да мисля за амулета си и да
видя какво ще стане. Не бях сигурна какво усещам сега, но
последвах чувството, когато се усили.
Крачех по стръмни улици, вкопчени в стръмни брегове, а
накрая спрях и се загледах към морето. Точно отвъд брега се
поклащаха многоцветни рибарски лодки.
Беше спокойно, но не ми беше работата да се спирам и да се
възхищавам на обикновения свят, от който вече не бях част. Не
че някога бях принадлежала истински към него. Но преди всичко
това можех поне да се преструвам.
Направих няколко стъпки покрай зъбера и шепотът, който ме
зовеше, заглъхна. Върнах се назад по същия път и той отново
се чу. Огледах околността, впила очи в един буен огън,
разрастващ се под мен. Тук имаше нещо, което магията искаше
да намеря. Обвита в сенки група хора започнаха да се събират в
залив между два извисяващи се зъбера, като почти не се
виждаха. Беше хубава нощ за забава край морето. Завиждах на
хората там долу, задето са в неведение за всички създания на
нощта.
Хванах корничелото на Витория в юмрук и стиснах здраво
очи, като безмълвно му наредих да ме отведе до собствения ми
амулет. Нямаше време за празненства или лекомислие.
Повдигнах крак да тръгна отново, но нещо ме възпираше.
Отворих очи и се взрях гневно в празненството. Ако сестра
ми беше жива, щеше да е там долу с тях и да танцува. Почти си
представях как се поклаща и се смее. Вдигнала ръце във
възхвала на пълната луна. Толкова силно копнеех да е тук, че
усетих парене в очите. Пуснах амулета й и си поех дълбок дъх.
Витория щеше да ме завлече там долу да танцувам, да пия и да
живея.
А сега беше мъртва, докато аз стоях там сама.
Мощна, блещукаща магия изпълни вените ми. Обзе ме такъв
гняв, какъвто не бях изпитвала от доста време насам. И може би
именно този ожесточен гняв ме накара да се откажа да търся
корничелото си. В Палермо живееха тайно още дванайсет
семейства на вещици. Всяко от тях можеше да се опита да
попречи на демоните да нахлуят в нашия свят. И въпреки това
никой не го беше направил. Сигурно можех да бъда повече като
близначката ми. Да танцувам, да се смея и да забравя за
няколко часа, че светът е самотно, плашещо място.
Утре пак щеше да има кошмари, с които да се боря, и други
битки, които да водя. Тази вечер исках да се преструвам, че
нещата са нормални.
Дори и да беше лъжа. Изглеждаше, че всички други са
доволни да живеят в свят на фантазии. Не можеха да ме винят,
задето и аз искам да изпитам това за час. И кой знае? Може би
ако намерех начин да освободя малко от напрежението, щях да
мога да мисля по-ясно.
Взела решение, тръгнах по стръмната тясна пътека към
водата и звуците на веселие. Прокарвах пръсти по високата
трева, като стъпвах внимателно надолу по изсечените в
стръмния бряг стъпала.
В далечината рибари надуваха рогове от раковини. Морето
шепнеше тихо, настойчиво. Вълни се плискаха леко в брега.
Крякаха чайки. Шепотите ме следваха, мамеха ме, точно
толкова далечни, че да не ги чуя.
Богинята извика предупреждение.
Потънала в мисли, не се вслушвах в тези знаци. Връхлетя ме
непреодолимо чувство на страх, когато краката ми стъпиха на
пясъка, но тогава вече беше твърде късно.
Вече бях стигнала до бушуващия огън.
Трийсет и четири
Ритуалите на лунната дъщеря следва да
се съблюдават при всяко пълнолуние. За да
освободите това, което вече не ви служи, ще
ви трябва бледосиня свещ, купа вода, писалка,
хартия и шепа градински чай за горене.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Започна невинно, сякаш удоволствието прие човешки облик и

прокара хладен пръст надолу по гръбнака ми, като описваше
малки кръгове по поруменялата ми и пламнала кожа. Повдигнах
ръце и извих гръб, отдавайки се на усещането. Изпълни ме
щастие — чисто, сияйно и всепоглъщащо.
Ако миг преди това бях разгневена, докато стоях високо горе
на зъберите, този спомен потъна в забвение в мига, щом
тръгнах през пясъка. Ако по-рано бях разтревожена за
нахлуващите демони, сега вече не си спомнях защо. Изпитвах
единствено блаженство.
Бях толкова погълната от щастието, че само исках да
танцувам: да полюшвам хълбоци и да чувствам как друго тяло
се движи в такт с моето. Ритмично, радостно, необуздано.
Сякаш желанието ми призова партньор за танц, невидими ръце
зашариха по корсажа ми, надолу по страните ми, уловиха
задника ми.
Ахнах. Не зашлевих дръзкия си партньор. Той ми бе дал
каквото исках в секундата, щом мисълта се появи в ума ми. И ми
харесваше.
Навсякъде наоколо кънтяха музика и смях. Ритъмът беше
живот. Опияняващ. Зовеше най-първичните ми инстинкти на
вещица. Движех се, без да мисля, отдавайки се напълно на
природата и сетивата си. Извъртях се от невидимия си танцов
партньор и полите и косата ми политнаха.
Роклята със змии и корени, която бях нахлузила по-рано, ми
напомни за пустошта — отметнах глава назад и попих
умиращите лъчи на слънцето. Може би бях напуснала тялото си
и бях облак. Беше толкова приятно просто да съм свободна, да
се движа и да забравя. Тук, близо до припукващия огън и
невидимите танцуващи хора, не мислех за убийства, проклятия,
създания от подземния свят или за рогата на Дявола.
Не мислех за откраднати амулети и дневници.
Докато танцувах тук, на плажа, познавах само мир, радост и
наслада. Не беше нужно да се тревожа за нищо. Можех
завинаги да остана тук, носейки се от едно хубаво усещане към
следващото. Той идваше за мен. Моят крал. Моето проклятие.
Не знам откъде знаех, но знаех.
Равновесие. Светло и тъмно. Слънцето и Луната. Добро и
зло. Змия, виеща се из леха диви цветя. Предлагайки ми да
вкуся от най-забранения плод. Везните на справедливостта бяха
наклонени: избор, който трябваше да направя. Да поправя една
неправда или да обрека на проклятие всички ни.
Тихо гласче изпищя предупредително, че всичко това е
ужасно погрешно, но бе принудено да замълчи, когато около
мен, през мен се завихриха музика и движение. Шепотите
станаха по-силни, по-трескави. Отблъснах ги.
Сигурно съм изритала сандалите си: петите ми се плъзнаха
по топъл пясък и ме завладя усещането за него. Всичко беше
толкова хубаво. Толкова интензивно. Сякаш всичките ми
рецептори за удоволствие бяха омагьосани да действат със сто
пъти по-силна от обичайната си честота. Не знаех, че съм
способна на толкова много чувственост.
Размърдах пръстите на краката си и се засмях, когато между
тях се вмъкнаха песъчинки, които ме гъделичкаха и дразнеха.
Някой ми подаде чаша вино и аз отпих голяма глътка. Имаше
сладък, силен вкус. На ябълки, потопени в мед и благословени
от звездите. Беше едно от най-вкусните неща, които бях
опитвала. Витория щеше да се влюби в него. Отпих още — може
би за да забравя, може би защото го исках.
После чашата ми изчезна и бях притеглена в нов танц.
Исках да остана тук завинаги, потънала в тези приятни
усещания. И имах чувството, че съм го направила. Тук не се
налагаше да изпитвам скръб. Не се налагаше да бъда в траур.
Тук можех просто да живея.
Минаваха минути, може би часове или дни: времето нямаше
значение. Движех се и се поклащах, затворих очи и слушах
омагьосващите звуци на водата, шепотите на гласове,
принадлежащи на хора, които не можех да видя. Онези
невидими ръце от по-рано се превърнаха в дръзки
изследователи, картографиращи непознатата територия, която
бе тялото ми. Плъзнаха се надолу, по-ниско…
— Спомни си. — Непознат глас ми шепнеше. — Inferus sicut
superus.
Както горе, така и долу. Там имаше погребан спомен, който
кръжеше около периферията на съзнанието ми.
Нещо пронизващо в ръката ми, студено и остро, рязко ме
изтръгна от транса. Очите ми се отвориха. Страхът отново
протегна към мен ледени пипала, но точно толкова бързо,
колкото се бе появило, усещането изчезна. Заменено от
удоволствие. Екстаз. Пълна и цялостна свобода от всякаква
мисъл. Харесваше ми там, дълбоко в пашкул от забвение.
После го видях.
Вряза се в претъпкания бряг като острие, а гневът му
подпали спокойната радост. Невидимият ми танцов партньор
изчезна, но почти не забелязах. Наблизо дебнеше много по-
интересно създание. Най-ужасяващото и диво. Смътно
почувствах, че сигурно трябва да побягна в другата посока. Че
той е месояден звяр, а аз — агне, което се препъва все по-близо
до опасността. Сред група мистериозни фигури той пламтеше
ярко — единствената фигура, която не беше скрита.
Помислих си за огън, за стълбове дим и пламъци, които
ближат въздуха. Което ме накара да помисля как прокарвам език
по него, за да видя дали е толкова горещ, колкото енергията,
която се стелеше като пара от него. Забиха барабани. Сърцето
ми заблъска. Исках да изпитам удоволствие на всички нива.
Исках заклинание, с което да бутилирам това чувство и да
отпивам от него, когато пожелая.
Магията беше живот, а животът се създаваше, като правиш
любов и се чувстваш добре, и телата ни постоянно се опитваха
да ни напомнят да живеем. Бях прекарала последните няколко
седмици, погълната от смърт и разрушение — имах нужда от
баланс. Заслужавах го. Както горе, така и долу.
Той спря пред мен с предпазливо изражение.
— Време е да вървим, вещице.
Едва ли. Извъртях се, ала той сграбчи ръката ми и ме
завъртя обратно, докато се блъснах в тялото му. От него се изля
топлина и ме обгърна. Изпитах изключително странното чувство,
че би трябвало да ми е омразно.
— Здравей, демоне. Да танцуваме.
— Трябва да се махаш оттук. Незабавно.
— Защо?
— Защото си късаш дрехите и ме гледаш така, сякаш моите
ще са следващите.
Хвърлих поглед надолу и се засмях изненадано. Опитвах се
да развържа връзките на корсажа си, но той осуети усилията ми.
Татуираната му ръка покри моята. Вдигнах поглед към него,
сбърчила чело.
— Не искаш ли да ме видиш гола?
— Виждал съм те.
— И?
— Ако все още искаш да разкъсаш дрехите си, когато се
приберем у дома, можем да го обсъдим тогава.
Леден полъх върху ръката ми потуши пламъците на
желанието. После те се завърнаха ожесточено. Отказах се от
опитите да сваля роклята си и се съсредоточих върху него.
Посегнах към копчето на панталона му и той ловко се дръпна
назад. Беше упорито създание. Поставих ръце на гърдите му и
вместо това ги прокарах надолу. При докосването ми затуптя
мощ. Отвърна ми. Беше опияняващо.
 — Като за живо въплъщение на греха, не си много греховен.
Притеглих го към мен. Забиха барабани. Пробуди се страст.
Той затвори очи. Притиснах се по-близо и този път той не ме
спря. Музиката стана знойна. Автоматично започнах да се
поклащам, притисната към него. Исках да ме залюлее в
обятията си и да ни понесе с танц през небето.
Упоритият демон не помръдна.
— Защо не искаш да ме докоснеш? — Прокарах палец по
устните му и той леко ме захапа, задържайки пръста ми. Ако
смяташе с това да ме възпре, не се получаваше. Отвори очи и
бях поразена от красотата им. — Защото съм вещица ли?
Прокара големите си длани и пръсти по ръцете ми. Наклоних
се към него, като чаках да притисне силно устните си към моите.
В далечните кътчета на ума си си припомних как каза, че някой
ден ще го умолявам да ме целуне. Че ще го обожавам или
ненавиждам, но въпреки това ще копнея за него. Не беше
сгрешил. Мразех го… задето ме отхвърля. Напрежението се
трупаше, докато стана почти болезнено. Когато най-накрая
прокара ръце до китките ми, вместо да ме придърпа по-близо,
той леко ме побутна назад и ме задържа на една ръка
разстояние.
— Има много причини. Една от които е, че си под влиянието
на брат ми. — Хвърли поглед над рамото ми с почти
заканително изражение. — Похот.
Заинтригувана, бавно се обърнах. Страстта изгори и
последната ми разумна мисъл. Принц Похот беше със златиста
кожа, тъмнокос и имаше тяло, което Микеланджело вероятно е
използвал като вдъхновение за скулптурите си. Не просто го
исках, нуждаех се от него. Жадувах за вниманието му толкова
много, колкото копнеех за докосването му.
— Здравей, синьорина Ди Карло. Ти си абсолютно
възхитителна!
Гласът му беше неземен. Наслада, примесена с болка. Бях
изпълнена с възторг и ужасена. Ледени тръпки пробягваха по
ръката ми. Същото настойчиво чувство, което продължаваше да
ме преследва. То притъпи емоциите ми за достатъчно дълго, че
да схвана напълно ужаса на това, което се случваше. Което той
правеше.
Похот използваше влиянието си върху мен. И до този момент
то беше по-ужасно от това на Завист. Караше ме да се чувствам
толкова добре, толкова щастлива, че забравих коя съм. Какво
искам. И какво мразя повече от всичко. Или може би не
забравих напълно омразата си, но със сигурност не ме беше
грижа. Пламъци на страст докоснаха разумната ми мисъл и
отново ме обзе чиста животинска нужда. Изпитвах страст за
живот, за забавление, за…
Принцът демон ме обикаляше. Носеше разкопчано
сребристо сако от костюм — без риза — и панталон в тон с него,
който висеше толкова ниско на хълбоците му, че ми идваше да
умра. На главата му имаше диадема от пламъци. Очите му бяха
черни като въглен. Пронизващи. В тях видях бездънно езеро от
страст. Исках да разкъсам дрехите си и да се гмурна вътре.
Отправих се към него, но някой ме грабна през кръста. Спрях
да се опитвам да избягам, като вместо това се съсредоточих
върху топлината зад мен. Солидното тяло. Силата. Почти бях
забравила колко много го желая.
Похот сигурно бе доловил променливите ми емоции.
Премести поглед от мен към брат си с неописуемо изражение.
Започна да говори, но бях разсеяна от твърде много усещания.
Гласът му, топлия ветрец, уханието на Гняв и търкането на
силните му ръце, докато ме удържаше. Похот продължаваше да
говори. Умът ми се опита да се съсредоточи върху думите, а не
върху формата на устните му.
Той пристъпи близо до мястото, където стояхме. Ръцете на
Гняв бяха като стоманени халки около мен.
— Знаеш ли какво значи това, вещице? — Събрах вежди.
Усмивката му бе създадена от прекрасни кошмари. — Върви,
танцувай. Наслади се на празненството. Това е репетиция преди
Празника на вълка.
Към мен полъхна познато ухание, което ме зовеше.
Лавандула и бял градински чай. Витория? Тя беше тук… ако
тръгнех, за да отида да танцувам, щях да открия…
 Спри, прошепна същият глас в дъното на съзнанието ми.
Беше номер. Витория беше мъртва.
— Не.
Бях толкова удивена от отказа си, колкото и Похот.
Изражението му от страстно стана яростно.
Щракна с пръсти и влиянието му над мен изчезна. Коленете
ми се подкосиха. Ако Гняв не ме държеше, щях да падна.
Цялото щастие и блаженство, които бях изпитвала, бяха
изтръгнати, оставяйки ме куха и трепереща. Из мен се разля
ужас. Това, което беше направил… нещата, които бях
почувствала. Прииска ми се да смъкна кожата си с нокти. Или
може би исках да впия нокти в него, създанието, което бе
злоупотребило с емоциите ми. Което ме беше накарало да
забравя и да искам неща, от които би трябвало да се боя.
Виното, което бях изпила, внезапно се завърна: превих се и
избълвах всичко. Гняв не ме пусна.
— Защо си тук? — Гласът на Гняв беше тих, нисък. По
гръбнака ми се плъзна ледена тръпка.
— Да предам съобщение, скъпи братко. Нужен си у дома.
Незабавно. — Погледът му се премести към мен. — Не се
тревожи. Ще наглеждам малката ти приятелка. Имам да й
разказвам много неща. Истории за демони и вещици. Злодеи и
герои. Проклятия и отмъщението на един крал.
— Не. — Пръстите ми се впиха в ръката на Гняв над
лакътя. — М-моля.
Не знам дали беше от начина, по който ми изневери гласът,
или той беше чакал възможност по някакви свои причини, но в
един миг Гняв ме държеше в обятията си, а в следващия бях зад
него и камата му беше забита дълбоко в гърдите на Похот.
Изхрущяха кости. Той изви камата нагоре и от раната бликна
тъмна кръв.
— Не се връщай отново тук. Ще си отида у дома, когато съм
готов. — Издърпа камата и я избърса в панталона си. И
зачака. — Ще се видим в ада, братко.
Не бях сигурна какво ме смути повече — студеното
безразличие, изписано на лицето на Гняв, докато гледаше как
брат му умира, или бруталната ефикасност на нападението.
Знаех, че е опасен, но да го видя…
Похот се закашля, погледна надолу към смъртоносната си
рана. И внезапно изчезна. Тоест изпари се напълно от поглед,
сякаш никога не е бил тук.
Рухнах на брега, вперила поглед в пространството, което
демоничният принц заемаше преди малко. По лицето ми се
стичаха сълзи. Отново започна да ми се гади, а Гняв
наблюдаваше безстрастно. След като спрях да повръщам,
коленичи до мен. Не можех да се заставя да го погледна в
очите.
— Мъртъв ли е?
— Не. Поразяването с кама на дома само прекъсва връзките
с това селение. Той е обратно в кралството и известно време
няма да може да използва силите си.
Малка благословия насред проклятието.
— Хубаво.
Гняв ми подаде парче плат да си избърша лицето. Не знам
откъде го измъкна и не ме беше грижа.
— Похот взема приятните ти емоции и ги раздува. Сега може
да изпитваш празнота. Представи си я като кладенец —
влиянието му бързо изчерпва запаса. Докато в един момент си
била блажено щастлива, сега ще изпиташ рязък контраст. Това е
ад сам по себе си. Да дадеш на някого пълна наслада само за
да я изтръгнеш от него, преди да я улови напълно. Ако се прави
достатъчно често, това подлудява простосмъртните. Въпреки
всичко би трябвало да се оправиш съвсем скоро.
— Той нямаше… — Стиснах ръцете си в юмруци до
тялото. — Да ме накара…
Гняв поклати глава.
— Не.
— Но аз почувствах… имаше невидими ръце. — Освен това
не забравях колко усърдно се опитвах да смъкна дрехите си
пред Гняв. Или колко много исках да ме докосне.
— Проявления на страстта ти. Бяха част от теб, не от някой
друг или от нещо друго.
 Това не беше особено утешително. Похот може и да не ме
беше насилил физически, но емоционалната манипулация беше
също толкова лоша. Беше изкривил добрината, докато не я
обгърна в зло. Гняв беше прав. Наистина се чувствах смазана —
сякаш се бях издигала, а вятърът рязко бе спрял и се бях
потопила в ледените морски дълбини долу. Погълна ме
бездънна пустота.
Идваше ми да се свия на кълбо на земята и да спя цяла
вечност. Не ме беше грижа за проклятието. Или за глождещото
чувство, че бях научила нещо важно. Вече не се тревожех за
убийството на сестра ми. Или за отмъщението. Вече нищо
нямаше значение.
Сигурно съм изрекла на глас тази част.
Гняв се пресегна и леко прокара окървавените си кокалчета
отстрани по врата ми. Същото място, където ми се стори, че ме
целуна в нощта, когато ме спаси от отровника. Потръпнах и той
отпусна ръка.
— Valeas. — Бъди силна. — Скоро отново ще има.
Трийсет и пет
„Скоро“ се превърна в седмица. Почти не забелязвах как
минава времето. Стоях си в леглото, не допусках слънчевата
светлина в стаята и отказвах да се къпя. Имах малко енергия и
по-малко повод да ме е грижа. Не посещавах семейството си
или ресторанта. Не търсех амулета си, нито мислех за портите
на ада. Почти не спях. Когато все пак го правех, постоянно чувах
непознат глас. Събудех ли се, настойчивото послание бе
забравено.
Не ме беше грижа. Нямаше значение.
Имах чувството, че светът рухва около мен, и понякога се
задъхвах сякаш с часове, неспособна да си поема достатъчно
дъх. Животът болеше. Цялото удоволствие беше изчезнало.
Всичко, което някога беше имало смисъл, бе отдавна забравено,
погребано дълбоко в бездна, която не можех да преодолея.
Сестра ми беше далечен спомен. Желанието за отмъщение се
коренеше в страстта и затова не ми беше останало нищо и от
него.
Ако Гняв беше ядосан или подразнен от неспособността ми
да отърся от себе си и последните останки от властта на брат
му, не го показваше. Поне не по начините, по които очаквах.
Невинаги беше най-милият или търпелив болногледач. Но
никога не беше далече, вечно сновеше близо до стаята, която
ми бе заел в разрушения дворец. Понякога, когато бях в онова
мъгливо място между съня и будността, го виждах настанил се
на стол до леглото ми. С разчорлена коса и измачкани дрехи.
Веднъж ми се стори, че ми държеше ръката. Ала когато се
пробудих от онова почти непроницаемо замайване, го нямаше.
Носеше ми храна три пъти на ден и когато отказвах да ям,
седеше там и се мръщеше, докато не хапнех нещо. Отнемаше
ми твърде много енергия да му се съпротивлявам. Затова ядях.
Понякога се взирах в грижливо изрисуваните линии на
татуировките му. Отблизо металическата змия, която започваше
върху дясната му китка и се извиваше нагоре и около рамото,
беше шедьовър — всяка люспа блещукаше. Не беше само
злато, имаше късчета сребро и въглен — сенки и светлина.
Взирах се вцепенено в нея, докато той носеше следващото ми
ядене. Питах се дали еднаквите ни татуировки ще се развият до
сложни детайли с течение на времето. Вече не ме беше грижа.
Той носеше още храна.
Големи зърна сочно червено грозде. Късове твърдо сирене.
Стоплено мляко, подсладено с мед и подправки. Пушени меса и
други неща, на които спрях да обръщам внимание. Той беше
могъщ ловец, който носеше у дома плячка. Питах се кога ли ще
се откаже и ще ме остави на спокойствие.
— Когато започнеш да го правиш сама.
Не мислех, че съм попитала на глас. Не ме беше грижа дали
чете мислите ми. Отблъснах шепата грозде и се претърколих на
една страна. И оставих света около мен да избледнее.
Стори ми се, че някъде в далечината чух Гняв да говори.
Разказваше ми история за вещица. Един ден сърцето й било
изтръгнато от нея — не физически, а емоционално. Празнината
се запълвала едва когато излизала да преследва отмъщение, но
дори тогава скръбта й никога не била далече. После, когато
почти била разкрила отдавна забравена тайна, срещнала
ужасен принц. Той с наслада отнел и малкото удоволствие, в
което се била вкопчила, оставяйки я празна и уязвима.
Изключих звука на гласа на Гняв. Не ме беше грижа за тази
история. Знаех края.
Витория вече я нямаше. Борех се с всички сили да
превъзмогна скръбта от загубата й, вкопчвайки се в търсенето
на справедливост, сякаш то беше единственото нещо, което ме
привързваше към света.
Сега, когато волята ми да се вкопча в него беше изчезнала,
не бе останало нищо.

***
 Две седмици явно бяха пределът на търпението му. Една
сутрин или вечер — бях спряла да обръщам внимание — бях
вдигната на ръце от леглото и безцеремонно пусната в
приготвена вана, както си бях с дрехите. Надигнах се с
олюляване от водата, отметнах кичури заплетена коса от лицето
си и изгледах демона на кръв. Той мигновено ми отвърна със
също такъв поглед и в мен най-сетне се разпали мъничка искра
гняв.
— Да не си изгубил напълно проклетия си…
Упрекът замря на устните ми, когато забелязах чудноватата
сцена около нас.
От поставени в кръг на пода свещи капеше восък като сълзи,
а пламъците им излъчваха меко сияние на фона на струящия
вътре полумрак. Не можех да определя дали е здрач, или
зазоряване. Прозорците бяха разтворени широко и позволяваха
на свежия въздух да се разнася из банята. В някакъв момент,
докато се възстановявах, Гняв беше окачил завеси на
прозорците. Прекрасни завеси от тюл се развяваха от вятъра.
Не беше спрял дотам с промяната на обзавеждането.
Около ваната имаше кръгла ивица пясък с десетки ароматни
портокалови цветчета и плумерия. Любимите ми цветя.
Погледът ми се стрелна обвинително към него.
— Какво е това?
— Олицетворения на всеки елемент. — Кимна към
въпросните неща. — Земя, въздух, огън и вода. Предполагам, че
не е нужно да обяснявам повече.
Не се налагаше. Знаех точно какво означава това. Те бяха
дарове за богините, за да помогнат една дъщеря на луната да
бъде изведена обратно от мрака. Отново хвърлих поглед из
помещението, а пулсът ми се успокои. Да добави портокалови
цветчета и плумерия беше малко прекалено — пясъкът щеше да
свърши чудесна работа за свързаната със земята част от
ритуала. Не изтъкнах това обаче. Бях… изненадана, че демонът
знае дори толкова за порядките ни. Отпуснах се на ръба на
ваната и затворих очи, като оставих магията на елементите да
попие в душата ми. В мен се разля сънен покой.
 Чух оттеглящи се стъпки и изчаках, докато почти не
заглъхнаха.
— Благодаря ти.
Сигурно ме беше чул. Не шепнех и — въпреки че прозорците
бяха отворени — от улиците не се носеха други шумове. Ала
единственият му отговор беше тихото щракване на затварящата
се зад него врата. Вдъхнах приятния аромат на портокалови
цветчета и се унесох. По-късно щях да откъсна няколко и да ги
вплета в косата си. Докато се отпусках по-дълбоко във водата,
най-накрая разбрах защо беше донесъл цветята. Не бяха
предназначени за ритуала. Бяха за мен.
Уханието им беше първата частица истинско удоволствие,
което изпитах, след като моето беше откраднато.
Трийсет и шест
— Има победители и жертви. Реши каква искаш да бъдеш.
Или някой ще направи избора вместо теб, вещице. И се
съмнявам, че ще ти хареса.
Отметнах глава назад и изпъшках:
— Това е игра на скопа, не битка между живота и смъртта.
Винаги ли си толкова драматичен?
Гняв се намръщи зад ръчно изрисуваните карти.
— От стратегическите игри често се научават ценни уроци.
Само глупаците ги подценяват.
— И само противно създание от ада приема толкова
сериозно една проста игра на карти.
Взех още едно каноли от чинията, която Гняв беше сложил на
леглото ми. След като излязох от банята, увита в новата си
копринено мека роба, той чакаше с десерта и картите. Скришом
наблюдаваше как погълнах още едно, явно доволен, че е успял
добре да си спомни каква човешка храна обичам. Погрешно бях
предположила, че гениалният му план да възстанови здравето и
благополучието ми включва още почивка.
Нямах представа, че ще играем военни игри. Внезапно
отново закопнях за ваната.
Благословията на четирите елемента сътвори чудеса за
емоциите ми. Бях готова да изляза отново навън и да разкрия
мистерията около убийството на сестра ми. И да намеря
липсващия си амулет. Поне на теория. В действителност бях
вкаменена от ужас при мисълта да се натъкна на още някой
принц от ада. Всички, които бях срещнала досега, бяха един от
друг по-лоши.
— Колко време отнема един демоничен принц да се
възстанови, след като е…
— Изкормен?
— Всъщност мислех, че се целиш в сърцето му.
 — Пробих бял дроб. Може би счупих няколко ребра. — Тонът
му беше изпълнен с разочарование. — Предполагам, че вече
почти е оздравял. — Хвърли ми поглед. — Няма да те
притеснява повече.
— Разбира се. Принц от ада, който изпитва удоволствие да
измъчва другите, като им отнема всяко щастие и удоволствие,
внезапно ще развие съвест и никога повече няма да опита този
противен номер.
— О, определено ще опита отново. Но ти ще го спреш.
Преглътнах с усилие последната хапка от третото каноли и
внезапно ми прилоша.
— Има ли заклинание или магия, която смекчава влиянието
на демоните? Ирландците дялкат кръстове от офика и ги носят,
за да държат надалече феите. Сигурно и вие имате предмети,
които предоставят закрила от вас.
Той мълча в продължение на един смущаващо дълъг миг.
Вдигнах поглед и потиснах порива да потръпна. Все по-лесно
забравях какво е той в действителност. А и в такива моменти
започвах да се тревожа кога ли самият той може да отприщи
влиянието си върху мен.
— С близките ми караме чудовищата да стават предпазливи,
вещице. Аз не се страхувам, аз съм страхът. Вейките,
плодчетата и желязото пленяват слабите. Мислиш ли, че съм
слаб? — Поклатих глава и Гняв оголи зъби в усмивка, която бе
откровено вледеняваща. — Изплаши ли се?
Преглътнах мъчително.
— Не.
Той се взря в мен за минута, но не разобличи лъжата.
— Моят свят се основана на един прост принцип: вярвам, че
съм могъщ, следователно съм. Ако съм убеден в способностите
си, другите ще доловят увереността ми. Това ще ги накара да се
поколебаят, било то и само за секунда, докато преосмислят
евентуална заплаха. Всяко предимство, което можеш да си
дадеш, ще е от помощ, когато си имаш работа с братята ми.
Техният девиз винаги ще бъде „опознай врага“. Направи това
трудно. Така че да отговоря на въпроса ти: не, не ти е нужно
заклинание, магия, дрънкулка или фалшива закрила. Нужно е да
вярваш в себе си и силата си. Или вечно ще те измъчват и
дразнят.
Щом сърцето ми спря да блъска бясно, му хвърлих
недоверчив поглед.
— Мислиш, че мога да постигна всичко това, като играя
карти?
— Да.
— Хубаво, да кажем, че си прав. Как може една игра на скопа
успешно да ме подготви да се сражавам срещу принц от ада?
— Животът често ти раздава карти, които не си избрал. —
Гняв се отпусна назад, а заедно с това спадна и напрежението в
стаята. Огледа внимателно картите си, после сложи една на
масата. Пак ми обра всичките карти. Изругах. Печелеше трета
поредна ръка. — Важното е как в крайна сметка ги изиграваш в
твоя полза.
Изсумтях насмешливо.
— Това беше късмет, не стратегия.
— И двете са нужни. Но може да се твърди, че с добре
обмислена стратегия късметът се подобрява. — Погледна
нагоре. — Живееш според архаични представи за добра и лоша
магия, когато силата не е нито добра, нито лоша. Важно е
намерението. Не изучаваш цялата сила и ограничаваш
възможностите си. Лоша стратегия от твоя страна е да не
наточваш всяко оръжие в арсенала си.
— На нона страшно би й харесал този съвет.
Погледът му стана по-суров.
— Ако баба ти е против това да се научиш да се защитаваш,
бих започнал да задавам въпроси. — Гняв си пое дъх, за да се
овладее, а тонът му стана по-мил. — Ако искаш да станеш
истински играч в тази игра на убийство и измама, започни, като
изучиш противниците си. Узнай кои са, какво искат и ги
наблюдавай внимателно. Щом се запознаеш добре с навиците
им, лесно ще забелязваш лъжите. — Едното ъгълче на устата
му се повдигна, когато изгубих още едно раздаване и изругах. —
Работи върху емоциите си. Ти си направлявана от огъня и лесно
се гневиш и вълнуваш. Качества, които не са лоши при
определени обстоятелства, но са пагубни, когато се изправяш
срещу враговете си. Не ги улеснявай да те разгадаят. Със
сигурност ще правят всичко по силите си, за да осуетят усилията
ти да разкриеш тяхната истина.
— Мислил ли си да водиш часове в ада? Определено
обичаш да даваш уроци.
— Подигравай ми се колкото искаш. Това не променя факта,
че съм прав.
— И, о, толкова скромен по въпроса.
— Светът и неговите обитатели постоянно се променят, ето
защо ние, принцовете от ада, продължаваме да подсилваме
умовете и уменията си. Именно липсата на арогантност ни
позволява да останем най-будещите страх. Не смятаме, че
знаем всичко, вярваме в приспособяването. Приеми същите
тези принципи или в крайна сметка ще бъдеш унищожена.
— Смятам, че обичаш звука на собствения си глас. Може би
е добре да ми позволиш да те науча как да изживяваш по-широк
обхват от емоции.
— Един ден може би ще го направя.
Остави картите си настрана и се вгледа изучаващо в мен. Не
можех да преценя дали тъмният блясък в очите му беше на
хищник, който обикаля плячката си, или знак на силен интерес
за други цели. Или може би… може би ми се възхищаваше по
онзи начин, както когато за пръв път виждаш някого в различна
светлина. Което бе още по-странно: не бях сигурна на кое се
надявам повече.
Светкавичен спомен за копнежите ми на брега мина през ума
ми.
Пулсът ми се забърза, когато той се наклони напред и
погледът му се впи изгарящо в моя. За миг си помислих, че се
кани да ме целуне. Рязко се облегна назад. Издишах силно.
— Предполагам, че когато най-напред стъпи на брега, си
усетила демонично влияние. Да го осъзнаеш, е ключът към това
да го надвиеш. Силата ни се крие в това да долавяме емоциите,
да подсилваме онези, с които се храним. Осъзнаеш ли го
веднъж, имаш властта да изместиш фокуса и чувствата си
другаде. Във всеки миг можеше да си тръгнеш от празненството
на Похот. Просто беше нужно да повярваш, че можеш.
— Да не намекваш, че вината за това, което той направи, е
моя?
Гняв се изправи. Не бях забелязала колко хубаво е облечен
или колко грижливо беше оформил косата си. Носеше
мастиленочерно сако с избродирани върху реверите златни
змии, черен панталон и ботуши, които лъщяха от скорошно
излъскване. По пръстите му дори проблясваха няколко
пръстена. Оникс и злато, любимите му цветове. Изглеждаше…
добре. Забеляза накъде се бе изместило вниманието ми и
крайчецът на устата му се повдигна.
— Намеквам, че имаш неразработена власт, Емилия.
Изопачавай думите ми, изопачавай смисъла колкото желаеш.
Така правят простосмъртните.
— Не изопачавам и не съм човешко същество. Братята ти са
садисти.
— Принцовете на ада не са нито добри, нито зли. Ние просто
сме.
— Да. Те просто са злобни чудовища.
— И въпреки това постоянно повтаряш „те“, а не ме
включваш в преценката си за братята ми. — Гняв поклати
глава. — На какво се дължи това?
— Аз… — Вдишах дълбоко. — Защото досега всички —
Алчност, Завист и Похот — направиха ужасни неща. Ти не си. Но
това вероятно се дължи на заклинанието, което ти приложих.
Гняв вече не изглеждаше развеселен.
— Упражнявай се да разчиташ хората, особено когато
израженията им ти се струват студени или отнесени. Следи
дали устата им се стяга, дали очите им рязко се отместват.
Следи за всяко трепване или незабележим белег за истинските
им чувства, когато задаваш неудобни въпроси.
— Някакви други съвети, о, приспособими?
— Живееш в селение на свободна воля — приеми това и
вече си победила враговете си. Винаги имаш властта на избора
— дори когато тези избори ти се струват ограничени. Никога не
забравяй това.
— О, наистина ли? Винаги? — Гневът ми пламна. — Сестра
ми имаше ли избор дали да живее, или да умре? Защото съм
съвсем сигурна, че някой друг реши това вместо нея.
— Има и по-лоши съдби, вещице.
— Например?
— Да живееш в моя свят. — Обърна се и се отправи към
вратата. — Ще се върна след малко. Ако ти доскучае, провери
скрина до леглото ти. — Спря за миг в коридора и хвърли поглед
през рамо. — Препоръчвам ти да не излизаш от двореца тази
нощ.
— Защо не? — извиках след него.
Не си направи труда да отговори, вече беше изчезнал.
Зачудих се на облеклото му, за начина, по който бе сресал
косата си. Изглеждаше така, сякаш иска да направи
впечатление.
Станах и закрачих из стаята, надникнах през прозореца,
после се свлякох обратно на леглото. Разсеяно взех да усуквам
една къдрица от косата си, като мислех за всичко, което бе
казал за победителите и жертвите. После започнах да мисля за
свободната воля и избора. А след това започнах да се
вбесявам, че се държи лицемерно, като ограничава моите.
Седях двайсет минути и размишлявах защо го слушам, след
като имам свободна воля. Имах да върша важни неща и бях
пропиляла достатъчно време. Облякох семпла тъмносива рокля
без ръкави, с която сигурно се бе сдобил наскоро, и се измъкнах
крадешком в бързо падащата нощ.
Трийсет и седем
Свещите на мрака следва да се използват
единствено при най-тежки обстоятелства.
Запалете тъмносиня или наситено пурпурна
свещ, поръсете шепа селитра на прах около
основата й и призовете злото от най-
далечните кътчета на севера и юга.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Лунната светлина се разливаше като сребриста кръв по

покривите и струеше по улиците. Още беше достатъчно рано, за
да има немалко хора навън. Някои носеха пакети от пазара,
други вървяха забързано и имаха уморен и отегчен вид след
тежкия работен ден.
Благодарение на презареждащото свойство на ваната вече
не бях уморена или изцедена, но последните няколко седмици
си бяха казали думата. Когато забодох портокалови цветчета в
косата си, преди да тръгна, забелязах колко остър е погледът ми
и долових проблясващата искрица на подозрение, която не
беше там преди. Още бях същата Емилия — просто бях малко
по-предпазлива и напрегната. Спомних си последните седмици
на сестра ми и се запитах как, ако беше срещнала някого от
принцовете на ада, беше скрила това от нас.
Може би наистина беше напрегната, неспокойна. И може би
именно затова нона сочеше всички знаци от богините. Знаеше,
че бурята се задава. Аз бях твърде заета да отхвърлям
фантастични твърдения, за да забележа.
Забързах през улиците, благодарна, че не съм сама. Не
исках да се натъквам на никакви демони, били те от кралско
потекло или други. Несъмнено беше благоразумно да остана в
защитения с магия дворец, но не можех вечно да се крия от
многото си врагове. А и като си седях там, нямаше да
усъвършенствам уменията си в това да наблюдавам как хората
говорят, и да забелязвам дали лъжат. Всеки ден можеше да
донесе ново убийство на вещица. След като накрая се отърсих
напълно от предизвиканото от демоните отчаяние, се сетих за
нещо, което бях пропуснала преди. Нещо, което можеше да не
означава нищо или можеше да свърже всичко. Манастирът.
Постоянно се питах защо сестра ми е била там две поредни
нощи. След като й отказаха да участва в подготовката на телата
на мъртвите, тя почти не стъпваше там. Помислих си за
призоваващия кръг, разположен в помещението, където бе
умряла близначката ми. Ако не го бе начертала тя, това
означаваше, че го е направил някой друг. Някой, който можеше
да е отговорен за призоваването на Алчност и Завист. Може би
имаше как да го хвана, докато чертае нов кръг. Не беше много,
но все беше нещо.
Поради демоничното влияние на Похот бях изгубила
последните две седмици и…
Клаудия крачеше из малкия вътрешен двор, който отделяше
спалното помещение от манастира. По лицето й се стичаха
сълзи. Скубеше косата си и мърмореше. Полите й бяха мръсни
и разкъсани, корсажът й беше опръскан с тъмни ръждиви петна.
Втурнах се към нея: тя явно не ме забеляза. Изглеждаше ужасно
— което не беше изненадващо предвид убийството на
братовчедка й преди две седмици.
— Клаудия? — Предпазливо протегнах ръка към нея. Тя
отказа да вдигне поглед. — Добре ли си?
— Казаха да не ги използвам. Никога да не ги използвам.
— Да използваш какво?
— Кости и черни огледала. Черни огледала и кости. Купчини
тела и пепелта на падналите. Кости от мъртвите, а мъртвите са
прах, защото видях крилете на гарвана да се размахват на фона
на полумесеца. Луната е отровен хищен зъб, който чака да се
впие във всички ни. Поглъща. Поглъща кръв и кости, докато
станем на прах.
 Тя се свлече на колене, като неуспешно се опитваше да
изтръгне камъни от настилката на улицата. По върховете на
пръстите й имаше засъхнала кръв. Бяха напукани и силно
разранени.
— Чувам го. Шепне ми и понякога е толкова силно, че едва
мога да мисля.
Взрях се надолу и ужасено забелязах, че земята е белязана с
няколко дълги тънки линии, сякаш доста време я беше драла с
нокти.
— Клаудия, моля те. — Наведох се да сложа ръце върху
нейните, но тя се извъртя и изсъска като диво създание, а очите
й не даваха признаци, че ме разпознава. Рязко се отдръпнах. —
Какво е станало?
— Прах. Прах. Ние сме огледала в праха. Ние сме черепи
без плът, кости без мозък. Смърт. Смъртта ще е добре дошла.
Никой не е добре дошъл. А ти — тъмният й поглед се стрелна
към мен — ти ще гориш и гориш, а луната ще си отмъсти и
слънцето ще ни погълне цели, няма да остане нищо. Звезди.
Звездите угаснаха и падат като пера, отскубнати от могъщия
гарван, защото той копнее за месото им, а тя желае да го
нахрани, докато се насити, но той никога няма да е
удовлетворен. Той е грехът и се радва на това.
Черните огледала се използваха за гадаене, а някои хора
използваха и животински кости, въпреки че нона ни
предупреждаваше да не използваме неща, докоснати от
смъртта. Твърдеше, че бъдещето следва да се гледа само от
живите, че нещата, гниещи дълбоко в пръстта, са се разпаднали
на нещо друго, напуснали са това селение и следователно вече
не се тревожат какво предстои.
Доколкото знаех, Клаудия използваше само няколко
скъпоценни камъка или заклинателни свещи.
Тя се поклащаше напред-назад и шепнеше. Думите й бяха
забързани и наситени с трескава паника. Вече не говореше само
на италиански и не разбирах половината от това, което казваше.
Неволно изпитах страх, че повтаря послания на същества, които
не бих искала да срещна на живо. Опитах се отново да протегна
ръка към нея, тъй като не исках да я оставям сама в този
кошмар.
Тя се помъчи да се отдръпне, но аз я обгърнах с ръце, като
отметнах влажната коса от челото й.
— Шшт. Шшт. Звездите не падат. Всички сме в безопасност.
— В безопасност. В безопасност с вериги, ключалки и черни
огледала без ключове. — Клаудия се поклащаше в ръцете ми. —
Чувам го, него или тях. Трудно е да се каже. Всички говорят
едновременно — костите на мъртвите и прахът на звездите, и
поглъщащата луна със злобната й усмивка. Богинята, която е и
не е, е отмъщението.
В корема ми като локва се разля ужасно подозрение.
— Човешки кости ли използва?
— То каза, че ще разбера. Че ще ми кажат. Мъртвите не би
трябвало да възразяват. Мъртвите нямат ум, нито воля. Нито
памет. Умовете ни са направени за забравяне. Ключалките не
пасват на ключовете. Използвах костите само защото то каза
така. Предполагаше се, че прекрасни звезди ще осветяват пътя,
ще ме отведат до тях. Предполагаше се, че ще помогна. Те не
спират да пищят… накарай ги да спрат да пищят!
— Кой пищи?
— Прокълнатите! Мислят, че ще изгорят, но има по-лоши
съдби от огъня и пепелта.
Смущаващо наподобяваше онова, което Гняв бе казал по-
рано.
Клаудия отметна глава назад и изпищя, при което кожата на
цялото ми тяло настръхна и ме полази армия от тръпки. В
спалните помещения на манастира светнаха лампи. Притисках я
здраво към мен, като се опитвах да й попреча да се мята.
Трябваше да се успокои, преди да пристигнат монасите от
братството.
— Всичко е наред. Всичко е наред. Дишай.
— Черни огледала. Горящи очи. Смъртта идва, като носи
приятелство. Inferus sicut superus. Книгата има нужда от кръв.
Копнее за нея. Кръвта я пречупва. — Отблъсна ме и се завъртя
рязко. — Скрий сърцето си. Скрий го преди… — Почука по
гърдите ми, като клатеше глава. По лицето й се стичаха
сълзи. — Твърде късно. Взели са сърцето и са го скрили под
скали и пръст. Смърт. Кости и прах, и писъци. Няма го.
Промяната е тук.
— Каква промяна видя?
— Angelus mortis. Той идва и си отива и е лукав крадец, който
е откраднал звездите и ги е изпил. Той ще те вземе. Вече те
няма. Накрая ти избираш. Но той също е избран. Ще скърбя.
Скърбя. Като листа на вятъра. — Клаудия вдигна от земята
нещо, за което само можех да предположа, че са въображаеми
листа, и ги духна от дланта си. — Ангелът на смъртта те е
белязал. Променил те е. Ти си тук, но не там, там ще бъдеш,
когато животът ти свърши. Същата, но различна. До края на
вечността.
Разбирах достатъчно от гадаене, за да знам, че
предупрежденията й не са просто бълнувания или признаци на
лудост. Предположих, че това е подобно на случилото се на
старата София Санторини, когато гадаенето й се объркало
преди осемнайсет години. Звучеше така, сякаш приятелката ми
е впримчена между селенията и реалностите и чува сто
различни послания едновременно. Не можех да си представя
колко ли ужасена трябва да е, изгубена в затвора на ума си без
надежда за бягство. Надявах се това да не е резултат от
заклинанието, което я бях помолила да направи. Ако беше…
Внимателно взех ръката на Клаудия в моята.
— Нека те заведа при нона.
— Всички говорят едновременно. Трудно е да разбера. Да
слушам. Същият глас надделява над всички други — жесток,
гладък като коприна и сладък като мед. Избирай, казва. Исках да
вкуся. Беше отрова. Не ми беше дадено да знам. Той идва. Не,
не, не. Той е тук, вече не там, а тук. Върви след нас, скрит в
сянка. Като смърт.
— Нона ще знае как да помогне. Трябва веднага да отидем
при нея.
Тя впи нокти в ръцете ми толкова силно, че да потръпна, и
прошепна:
— Бягай.
Трийсет и осем
— Не трябва да се бавиш, той те търси. — За миг Клаудия
сякаш бе с напълно ясно съзнание. После очите й се разшириха
толкова, че бялото се скри, и тя отново запищя силно. Беше
ужасно: смразяващо кръвта и неумолимо. Като хванато натясно
животно, докато се приближава хищник.
Преборих се с порива да запуша уши. Или да избухна в
сълзи.
Поех си бързо дъх няколко пъти и се овладях — трябваше й
пречистващо заклинание, поне временно. За тях обаче бяха
нужни розов кварц, сол, вода и корен от синя айважива. Всички
те бяха у дома и не ни вършеха работа тук.
Отвори се врата на спално помещение и навън се втурнаха
няколко от братята. Вдигнах ръка да ги възпра и те неохотно
спряха на няколко стъпки от мен. Вътрешно изтръпнах, когато
видях от дъното на групата да се появява брат Кармин. Не го
бях виждала от години.
На повърхността изплуваха отдавна погребани спомени от
детството. Когато бяхме по-малки, няколко години след като
старата София Санторини използва черна магия, той заставаше
върху сандък на пазара и крещеше за дявола. Трябваше да се
махнем. Незабавно. Ако видеше Клаудия така, щеше да сметне,
че е обсебена.
Страхът превръщаше хората в чудовища.
От групата се откъсна Антонио, а на лицето му все по-ясно се
изписваше потиснат ужас с приближаването му до мястото,
където седяхме сгушени заедно. Огледа разчорлената коса на
Клаудия, разкъсаната рокля и петната от кръв.
— Нападната ли е била? Какво стана?
Едва ли можех да му кажа истината — че се бе заиграла с
мистични сили в светите коридори на манастира и вероятно бе
използвала костите на мъртвите в гадателски ритуал по
незнайни засега причини, като бе платила висока цена.
 — Аз… не съм сигурна.
Поне беше достатъчно близо до истината.
Клаудия издаде висок, пронизителен звук. Антонио коленичи
до нея. Тя залитна напред и сграбчи предницата на ризата му.
— Не биваше да гледам. Но тя ми каза да го направя.
Трябваше да узнаем. За Валентина. Плъхове притичват навътре
и навън и сред нас има много. Помогнали са. Странни малки
вредители, които пускат тайни като изпражнения. Сега то няма
да си тръгне. Той го започна — омразата и злобата му го
поканиха да влезе. Тя ми каза, че трябва да сме сигурни. Той е
избраният. Той е смъртта. Не би трябвало да може да си тръгне
— такива са правилата. Но правилата са създадени да се
нарушават. Както костите са създадени да се чупят. Той обича
да чупи кости. Мисля, че ламти за костния мозък.
— Кой? Кой ти каза да погледнеш? — попитах. Антонио
вдигна вежди и ми хвърли поглед. Явно мислеше, че нещо с мен
не е наред, щом приемам за истина каквото и да е, казано от
Клаудия. Не ме беше грижа какво мисли. Щом спомена
Валентина, изпитвах растящо подозрение, че вече знам кого
има предвид тя, но исках повече доказателства. — Леля ти
Каролина ли беше?
— Тя усукваше истории като захарни нишки и те бяха
въздушни и сладки, докато горяха, а сега всички ще горим,
защото той е тук и е разгневен, а портите… портите… тя каза да
пазим портите. Но той вече не е прикован с вериги към тях,
нали? Отровата беше сладка, още усещам вкуса й. Задържа се.
Лепне, лепне, залепва в гърлото ми, задушава. Той има тайни.
Иска да поглъща. Празни чаши, напълнени с него. Не, не.
Празна чаша. Как го е направил? Бокал или ваза. Съдовете се
изпразват, докато се напълнят. Той има книгата. Сърцето. Има
нужда от тялото, за да открадне душата.
Някакво движение привлече вниманието ми. Погледнах
нагоре. Още седем членове на братството се бяха
присъединили към нас. Безмълвно застанаха в полукръг, като
препречваха пътя ни към манастира. Някои стискаха дървени
броеници в юмруци с побелели кокалчета. Други изглеждаха
готови да проявят насилие, а вниманието им бе приковано върху
приятелката ми. Клаудия трябваше да стигне на безопасно
място, преди да се опитат да прогонят от нея несъществуващ
демон.
— Що за лудост е това? — попита брат Кармин със сурово
изражение. Сърцето ми затуптя бясно. — От злото ли е
обладана?
— Не, не. Добре е. — Антонио го отпрати с махване на
ръка. — Само малко е прекалила с пиенето.
Не мислех, че членовете на светия орден лъжат, но се
радвах, че го направи. Антонио още беше на наша страна,
независимо какво мислеха неговите братя.
— Ще я заведете ли в моята къща? Мисля, че сигурно е била
изложена на… нещо. Има нужда от почивка и чай. Кажете на
нона, че е добре да й даде малко от онзи корен от синя
айважива.
Антонио задъвка долната си устна: изглежда, се съмняваше
този простонароден лек да свърши работа, но не възрази.
Подаде й ръка.
— Ще дойдеш ли с мен, Клаудия? Ще отидем да се
разходим. Това ще ти помогне да си проясниш главата. Свежият
въздух винаги помага.
Тя ме погледна неспокойно, а аз се усмихнах.
— Той е прав. Една разходка ще те накара да се почувстваш
по-добре. А също и малко билков чай и почивка. Готова ли си да
тръгнеш?
— Да. Но Доменико не е. — Клаудия пъхна ръка в тази на
Антонио, после потръпна. — Каза, че не е готов, и отказва да
помръдне. Времето се изплъзва като вода през пръстите му. Но
той още чака. Чака и чака. Иска тя да избере. Знае, че ще го
направи. Скоро. Тогава ще вземе и нейното сърце. И душата й.
Той иска да убива отново. Най-голямата плячка.
— Доменико? — попитах, като се обърнах към Антонио,
когато приятелката ми се оттегли обратно в собствения си
накъсан свят. — Бил ли е тук по-рано?
 — Аз… така мисля, но не помня със сигурност. Тук е през
повечето дни. Не мислиш… — Насочи вниманието си към
Клаудия, която отново беше започнала да мънка на онзи
странен език. Загриженост изпълни изражението му. — Не
мислиш, че я е наранил, нали?
— Тъмно е. Тъмно и мирише на плесен, а смъртта дебне.
Развил е вкус и жадува за още. — Клаудия примигна бързо и
внезапно заприлича повече на себе си. — Той още ли е тук?
— Не — каза Антонио. — Доменико си отиде.
— Но не се тревожи. — Помогнах й да се изправи на
крака. — Ще го намеря. — Обърнах се с лице към Антонио. —
Знаеш ли къде живее? — Той поклати глава. Разбира се, че
нещата нямаше да са лесни: никога не бяха. — Ще проверя
сергията им за аранчини, в случай че работят до късно.
— Сама? — Антонио разтревожено присви устни в тънка
линия. На челото му падаше кестенява коса. Изглеждаше
толкова млад и неопитен в сравнение с Гняв. — Ако е направил
нещо… може би е добре да отидем заедно.
Успях да докарам нещо, което, надявах се, беше
успокояваща усмивка. Макар че щеше много да ми хареса да е с
мен, докато се изправям срещу Доменико, се налагаше да
задам въпроси, в които той не можеше да бъде посветен. И не
само защото беше човешко същество. Нямаше да мога да
спомена черните изкуства или да подхвърлям обвинения в
сътрудничество с демонски принцове пред член на свещеното
братство.
— Ще се справя. Не вярвам Доменико да е извършил нищо
зловещо — излъгах. — Може да знае дали е погълнала някаква
странна храна, или питие. Кой знае? Може би в сушените й
храни е имало плесен или нещо друго отровно. Или може би е
изпила бутилка лошо вино. Вероятно смъртта на Валентина е
станала причина тя да прекали с пиенето. Не е лесно да
приемеш убийството.
Това сякаш умилостиви Антонио. Беше напълно логично. А
човеците обичаха логиката, особено когато обясняваше
необяснимото.
 — Наистина по-рано се оплака, че дафиновите листа са
изгнили. Мисля, че ги изгори в помещението за балсамиране.
— Виждаш ли? — Усмихнах се. — Сигурна съм, че това е
всичко. Вдишала е плесен или нещо също толкова лошо. Това
ще отмине с малко свеж въздух и сън, ще видиш.
Вежливо кимвайки за довиждане, той изведе Клаудия от
вътрешния двор. Изчаках, докато слязоха благополучно по
улицата и се отдалечиха от все още помайващите се братя,
преди и аз да си тръгна. Опитах се да не мисля за изгарящото
обвинение, което пламтеше в погледа на брат Кармин, докато
забързано се отдалечавах.
Понеже още не знаех къде живее семейството на Доменико,
а бях почти уверена, че сергията им за аранчини отдавна е
затворила за през нощта, щеше да се наложи срещата с него да
почака до сутринта.
Знаех обаче къде да намеря Каролина, лелята на Клаудия. И
двете щяхме да си разменим няколко думи. Разбирах как
скръбта принуждава човек да прави неща, които обикновено не
би направил — аз се бях молила на богинята на смъртта и
яростта и бях призовала демон, — но да иска от другиго да
направи това, когато е можела да го стори сама… надявах се да
обуздая яростта си, преди да видя Каролина.
Отправих се с гневни крачки по посока на нейния квартал,
неспособна да проумея какво бе убедила племенницата си да
направи и колко опасно беше. Бях помолила Клаудия да
използва мощно заклинание, за да предпази домовете ни,
защото не знаех как и защото не можеха да се объркат много
неща. Това, което бе направила Каролина, беше по-опасно.
Завих зад ъгъла и почувствах боцкане на енергия между
лопатките си. Продължих да вървя, като ускорих крачка.
Усещането продължаваше, което значеше, че ме следят. И който
и да беше, бе бесен. Сещах се за поне един демон, когото
ядосвах толкова понякога.
Гняв вероятно се бе върнал по-рано от очакваното от
посещението си при когото там се опитваше да впечатли и не
беше доволен, че съм се измъкнала от красивата си клетка.
Хубаво. Може би и неговата вечер не бе минала по план.
Обърнах се и вперих поглед в сенките. Наистина мразех
глупавата магическа татуировка, която ни свързваше, като му
позволяваше да ме намира, когато не желаех да бъда намирана.
Като развалих заклинанието, което ни обвързваше, бях
предположила, че татуировката ще избледнее.
Явно някои подаръци не можеха да бъдат върнати.
— Стига си се спотайвал, под достойнството ти е. Ако имаш
да казваш нещо, кажи го.
— Дръзко за вещица. — Гласът не беше познат, а акцентът
му бе трудно определим — почти английски, но не точно.
Надникнах надолу по улицата, а пулсът ми препускаше. На
няколко крачки по-нататък от сградата се отдели тъмна фигура.
Инстинктивно отстъпих назад. Той ме последва с плавни и бързи
движения. — Кръвта ти мирише на вино с подправки. Ще ни
дадеш ли да вкусим?
— Кой си ти? — Припряно затърсих благословения си от
луната тебешир, забравяйки, че тази рокля беше подарък от
Гняв, а не беше от къщи и нямаше тайни джобове. — Какво
искаш?
Мъжът пристъпи в сноп от лунна светлина. Носеше дълго
леко палто, което изглеждаше като изрязано от най-тъмната
част на нощта. По всяко от кокалчетата му проблясваха
пръстени. От тях ставаха добри оръжия.
Погледът ми бавно си проправи път нагоре. Леденоруса коса,
очи, които изглеждаха като отчупени от ледник, жестока, тънка
като прорез уста, извита на една страна. Човек по външност,
докато не се усмихна по-широко и не разкри остри кучешки зъби.
Vampiro. Спрях да се движа. Спрях да дишам. Като вещица
наистина трябваше да спра да мисля, че някои създания са
просто митове и легенди.
— Ти си… — Затворих рязко уста, мразейки заекването,
което издаваше емоциите ми. Дотук със старанието да ги държа
скрити от враговете ми. Гняв щеше да се цапне по главата с
тъпия край на камата си, ако ме видеше сега.
 — От толкова отдавна не съм пил до насита от някого от твоя
вид. — Погледът му се премести към врата ми. В миг се озова
пред мен. — Отровата е приятна. Поне ако избера да те удостоя
с такъв подарък. Би ли искала подарък, малка вещице?
Неизразим екстаз, докато се храня с теб?
Преглътнах мъчително.
— Н-не, благодаря.
Той започна да обикаля в кръг около мен, а дългата му
връхна дреха се развя на нощния ветрец. Цялото ми тяло се
напрегна.
— Много добре. Може би следващия път.
Искрено се надявах, че никога няма да има „следващ път“,
когато да съм сама и да се натъкна на вампир в затъмнена
уличка. Един път беше достатъчен да ми докара кошмари до
края на смъртния ми живот. Палтото му леко докосна задния
край на прасеца ми и аз рязко си поех дъх. Ъгълчетата на
устните му се извиха нагоре. Пристъпи по-близо. Изглежда, че
страхът му доставяше наслада.
— Извинения. Виждам, че предложението ми за наслада те
изплаши.
Направи подигравателен поклон, но вниманието му нито за
миг не се отдели от гърлото ми. Бързо си припомних историите
от детството ми. В легендите, които нона споделяше с нас,
вампирите не бяха известни с контрола над импулсите си.
Почувствах как вената ми тупти и със силата на волята си я
призовах да спре, което само я накара да запулсира по-силно.
Не исках едно леко изкушение да се превърне в животинска
нужда.
— Казвам се Алексей. Принц Завист помоли за аудиенция с
теб. Негово Височество има много за обсъждане. Първо обаче
нека с теб отидем да се поразходим. Това би трябвало да им
даде достатъчно време. — Предложи ми ръката си като
съвършен кавалер. Не посегнах да я поема.
— Да даде на кого достатъчно време за какво? Завист ли? —
попитах, губейки търпение. — Престани да говориш с гатанки.
 Кучешките зъби на вампира проблеснаха на лунната
светлина.
— Mare e Vitigno. Такова прекрасно име. Направо се
търкулва от езика.
Море и лоза. Застанах много неподвижно. Кръвта забушува в
ушите ми. Завист знаеше за ресторанта ни. Щеше да измъчва
родителите ми и… заставих се да се успокоя. Вече нямаше
причина да изпадам в паника. Клаудия беше защитила дома ни
срещу демони. Беше късно, а ресторантът беше затворен.
Слава на богинята, досега близките ми щяха вече да са у дома и
бяха защитени. Мрачна усмивка докосна ъгълчетата на устните
ми. Много щеше да ми хареса да видя как демонът изпробва
смъртоносната магия.
— Кажи на принц Завист, че отклонявам предложението му. И
го предизвиквам да се опита да влезе в дома ми.
— Моят принц заръча непременно да спомена, че
заклинанията, подобно на костите на вещиците, лесно се
пречупват. Ако човек знае къде да натисне както трябва. Или в
този случай — в кого да се прицели.
Изстинах.
— За какво говориш?
— Нима мислеше, че можеш да заблудиш принц от ада,
малка вещице? Наистина ли вярваш, че Завист не е имал
шпиони, които наблюдават къщата ти? — Усмивката му бе
изпълнена със злоба. — Защитите и заклинанията за
отблъскване на демони са сложно нещо, но могат да бъдат
развалени. Особено от вещицата, която ги е направила.
— Това е лъжа. — Отстъпих назад, като клатех глава.
Клаудия беше в безопасност. Антонио я беше отвел в къщата ми
— стомахът ми се преобърна. Можеше да са ги пресрещнали
или нападнали по пътя. Страхът впи нокти в сърцето ми. — Това
не може да е вярно. Защитите…
— Са свалени. — Отново ми предложи ръката си. —
Близките ти сигурно вече са с принца. Колкото повече се бориш,
толкова по-тежко ще бъде за тях. Той не обича да го карат да
чака. В кралството на прокълнатите отегчението е ужасно
страдание.
— Завист е… сега е в „Море и лоза“ със семейството ми?
Алексей кимна.
Не смятах просто да повярвам на думата на един вампир.
Ухилих му се с омраза, докато прошепвах забранено заклинание
за истина. Алексей не беше смъртен, затова пренебрегнах
мигновеното усещане за нещо нередно, което изпитвах, като
прибягвам до забранена сила.
— Завист ли накара Клаудия да развали защитата над дома
на семейството ми?
Той стисна зъби, когато истината бе изтръгната от него. —
Да.
— В ресторанта на семейството ми ли са сега?
— Да.
Пуснах амулета на сестра ми като опарена. Спомних си как
Завист ме беше принудил да допра камата на Гняв до сърцето
си, готова да го извадя. После си го представих как причинява
същото на близките и приятелите ми. Всъщност можеше вече да
е започнал игрите си. В кухнята ни имаше сатъри, ножове и
всевъзможни сечива, висящи по стените, които можеха да се
използват като оръжия или инструменти за мъчения.
Предположих, че именно затова беше избрал да се срещнем
там.
Без да губя и миг повече, побягнах.
Препъвах се в полите си, а подигравателният смях на
вампира ме следваше по затъмнените пътища. Не му обръщах
внимание. Той вече нямаше значение. Бях се
съсредоточила единствено върху целта да стигна до „Море и
лоза“. Втурвах се по тесни алеи й неравни улици, прескачах
кофи с отпадъци и се промушвах през влюбени, които се
държаха за ръце и се разхождаха бавно под лунната светлина.
Изминах онзи километър сякаш за броени мигове и
запъхтяна нахълтах през входните врати. Бързо огледах стаята,
като търсех кръв и вътрешности и следи от борба.
Вниманието ми се спря върху принца демон.
 — Наистина обичам точността. — Завист затвори джобен
часовник със силно щракване. — Точно навреме си, скъпа.
Представлението ще започне всеки момент.
Трийсет и девет
— Наистина жалко за баба ти. — Принц Завист седеше на
маса в ъгъла, с гръб към стената, и оглеждаше сервираното
пред него изобилие от храна. Помещението беше празно, с
изключение на нас двамата. Не можех да реша дали това е
утешително, или по-ужасяващо. — Цялата тази изгубена мощ.
Може би прекалено бях закъсняла и родителите ми, нона,
Клаудия и Антонио до един лежаха мъртви в кухнята. Прогоних
мисълта толкова бързо, колкото ми хрумна. Беше казал, че
представлението всеки момент ще започне. Вкопчих се в
надеждата, че мога да направя нещо, за да спра каквато и злина
да бе планирал.
— Къде са семейството и приятелите ми?
Завист се държеше така, сякаш изобщо не бях проговорила.
Вдигна чашата си с вино и разклати течността, като вдъхна
уханието, а после отпи предпазливо. Костюмът му тази вечер
беше в наситено горско зелено. Папрати обточваха реверите и
маншетите. Ръкохватката на инкрустираната му със смарагди
кама проблясваше от ремък, който носеше върху жакета си.
— Чувам, че баба ти може би няма да може да говори
повече. Тежка участ за вещица. Предполагам, че е трудно да
правиш заклинания без глас. Билките и скъпоценните камъни са
хубаво нещо, но онези мощни заклинания са нищо без думи,
които да ги възпламеняват. Не е ли така?
Значи той стоеше зад нападението над нона, не Алчност.
Помислих си за човешкия пратеник и тайнствената закачулена
фигура, на която беше продавал тайни. Завист бе предателят,
когото търсехме. Бях готова да се обзаложа на това срещу
цялата ми магия. Гняв беше толкова убеден, че Завист никога не
би се вдигнал срещу тях, та дори не беше проучил заплахата.
Което откриваше благоприятна възможност за ревнивия демон.
От която Завист нямаше как да не се възползва.
 Идваше ми да запищя и да пищя до безкрай. Смятах за дар
от богинята, че успях да запазя някакво подобие на достойнство.
Повдигнах брадичка.
— Попитах къде са родителите ми.
— Заключени в кухнята.
— Баба ми?
— Оставих я в дома ви. Не ми е от полза в сегашното си
състояние.
— А приятелите ми?
— В безопасност засега.
— Какво искаш?
— Седни. — Посочи мястото срещу него. — Вечеряй с
мен. — Когато не се подчиних моментално на заповедта му, той
се наведе напред, а в гласа му се долавяше заплашителна
нотка: — Заклевам се лично да изтезавам семейството ти,
приятелите ти и всеки, който посмее да влезе в това чудесно
заведение, ако отхвърлиш цивилизованото ми предложение,
миличка. После ще накарам Алексей да проследи и открие
онези, които обичаш, и да изцеди кръвта им до капка. Сега бъди
добро момиче и седни.
— Или недей. — Алексей се появи зад мен и се ухили, когато
стреснато се отдръпнах от него. Не го бях чула да се
приближава. — Иска ми се да пирувам преди изгрев-слънце.
Хвърлих поглед от принца на вампира. Не бях сигурна кой от
тях е по-голямата заплаха. Принцът си наля втора чаша вино.
Тази вечер беше пригладил назад дългата си до брадичката
коса, насочвайки вниманието към необичайния цвят на
скъпоценен камък на очите си и острата си челюст.
— Не ми казвай, че избираш кървава баня пред чаша вино и
приятен разговор.
Погледнах го гневно. Може и да бях безпомощна, но не
трябваше да ми личи.
— Ще седна, при условие че обещаеш да пощадиш
приятелите и семейството ми и да си тръгнеш оттук, щом
приключим. И под „тук“ имам предвид „този град“.
 — Не си в позиция да отправяш искания. Но уважавам
усилието ти. Сега сядай. Пий.
Тъй като нямах голям избор, се присъединих към Завист на
масата. Той кимна към високата чаша с вино. Вдигнах я и се
престорих, че отпивам. Не му вярвах, че не е подправил с нещо
виното, преди да пристигна. Ако планираше да ме отмъкне със
себе си в ада, щеше да му се наложи да ме отведе насила.
— Ти си този, който работи срещу Гордост — казах.
Не го отрече. Гледаше ме смущаващо внимателно — сякаш
виждаше през пластовете кожа и кости и стигаше до
сърцевината на това, което бях, и на всичко, което се стремях да
бъда.
— Разбирам защо Гняв е заинтригуван от теб.
Интересът вероятно беше последното нещо, което Гняв
изпитваше към мен.
— Нима помоли твоя вампир да ме доведе тук само за да
обсъждаме брат ти?
— Той обича хубавите предизвикателства. Заради войната в
него е: тя го кара да иска да завладява и побеждава на всяка
цена. — Отпи нова глътка вино, а вниманието му се отклони към
врата ми. — Ще му е трудно да се откаже от теб, когато дойде
моментът. Но ще го направи. Не се заблуждавай да мислиш, че
имаш значение за него. Ние, принцовете от ада, сме себични
създания. Не изпитваме същата палитра от чувства като
простосмъртните и родените в това конкретно селение. Ти се
изпречваш между него и нещо, което търси от много отдавна. В
крайна сметка той сам ще избере. Както избираме всички.
Оставих чашата си, а съдържанието се разплиска върху
протритата дървена маса.
— Ако си дошъл чак от прокълнатото си кралство, за да
кажеш това, толкова по-зле. Не ми казваш нищо, което вече да
не знам. Нито ми казваш нещо, за което да ме е грижа особено.
Видях точния момент, в който влязох във внимателно
заложения за мен капан. С безупречни маниери сряза една
пълнена сардина. След като прокара хапката храна с още вино,
ми се усмихна лениво, въпреки че погледът му беше толкова
остър, че можеше да ме прободе.
— Ако толкова добре си разгадала брат ми, защо не ми
кажеш към какво се стреми всъщност? Сигурен съм, че умно
момиче като теб вече знае и няма нужда от скромното ми
съдействие по този въпрос.
Завист искаше да се нуждая от него. Да се допитам до
знанията му от простосмъртно любопитство. После щеше да
размени това срещу нещо, което искаше от мен. А сигурно много
отчаяно искаше нещо, щом си беше дал толкова труд. Изпитах
противно чувство на задоволство, задето съм разочаровала
демона.
— Какво искаш, Завист? Защо всъщност съм тук?
— Първата нощ, когато се срещнахме, заподозрях, че
притежаваш нещо, от което имам нужда. Знаеш ли какво е?
Спомних си онази първа среща. Бях пъхнала амулета си в
корсажа точно преди той да изникне от сенките. По онова време
се тревожех, че иска да се добере до дневника на сестра ми. От
сегашна перспектива се обзалагам, че тогава долавяше мощта
на амулета.
— Искаш моето корничело.
— Близо си. Искам и твоя амулет, и този на сестра ти. И ти
ще ми ги дадеш.
— Защо бих направила това?
— Защото притежавам нещо, което искаш.
Потреперих. Знаех какво има предвид: държеше родителите
ми. Приятелите ми. Нона може и да си беше у дома сега, но това
не значеше, че е в безопасност. Стоях много неподвижна и го
чаках да нанесе удара. Довърши последната хапка храна и
издиша шумно: прозвуча неимоверно доволен. Избута чинията
си назад, после щракна с пръсти.
Демон с глава на овен, завършваща със заоблени рога над
ушите, и човешко тяло извлече родителите ми за яките и ги
метна на пода. Очите им бяха замъглени, движенията — мудни.
Сякаш не осъзнаваха какво става.
Скочих от мястото си, но Завист поклати глава.
 — Седни, миличка. Не сме свършили. Има още.
Понеже нямах друг вариант, се свлякох обратно на стола си.
— Хубаво. Най-накрая приемаш това сериозно. Чаках
достатъчно. Дай ми Рога в рамките на следващите двайсет и
четири часа и любимите ти хора няма да пострадат. Ако кажеш
на някого или не изпълниш исканията ми, те ще ме последват за
постоянно в дома „Завист“ заедно с останалите ми любопитни
екземпляри. А нещата ще свършат много по-лошо за теб. Мога
да те уверя, че това не е празна заплаха. Бях ли напълно ясен?
Отново хвърлих поглед към майка ми и баща ми. Не бяха
помръднали оттам, където рогатият демон ги бе тръшнал
безцеремонно, и се взираха безизразно в нищото. В известен
смисъл беше благословия от богинята на милостта, че не бяха в
пълно съзнание.
Очите ми горяха от неизплакани сълзи.
— Какво им направи?
— Би трябвало да се тревожиш какво ще стане тепърва с
тях, ако не ми дадеш каквото искам.
— Другият амулет не е у мен. — Бях съсредоточила
вниманието си върху родителите ми и се опитвах да измисля
изход от това. — Моята половина беше открадната в нощта,
когато беше нападната баба ми.
— Тогава предлагам да започнеш да я търсиш. Една
половина няма да свърши работа.
— Ако ти си нападнал баба ми, амулетът ми не е ли вече у
теб?
— Нека ти дам съвет: обвиненията без доказателства са
безполезни. — Завист си наля нова чаша вино. — До това време
утре очаквам да притежавам и двата амулета. Тази вечер ще
преместя семейството и приятелите ти в дома ти. Чакай ме там,
щом вземеш другия амулет, и ще направим размяна.
Семейството и приятелите ти за Рога на Хадес.
Посегнах да сваля от врата си корничелото на сестра ми, но
той вдигна ръка да ме възпре.
— Защо да не вземеш тази половина сега?
 — Ако я докосна сега, тя ще… предупреди онези, които
искам да държа в неведение. Не желая да привличам никакво
внимание, докато не се сдобия с целия Рог на Хадес.
— Гняв не се интересуваше от Рога досега. Защо не мога да
му поискам помощ?
Завист ме погледна странно.
— Гняв никога няма да бъде героят в твоята история.
Издялан е от друг материал. Всъщност може да се окаже най-
големият лъжец от всички ни. — Изсумтях насмешливо, което,
изглежда, само му достави удоволствие. — Ако не ми вярваш,
попитай Гняв за последната душа, която трябва да прибере.
Онази, която ще го освободи от подземния свят, независимо от
проклятието.
Взрях се в самодоволния демоничен принц. Щях да кажа, че
е лъжа, но дълбоко в себе си подозирах, че не е. Знаех, че Гняв
има собствени планове, и това ми се струваше като последното
късче, което пропускам. Но душа? Поклатих глава. Беше ме
спасил, когато бях нападната от отровника. Ако това беше
вярно, можеше да сключи сделка с мен тогава. Или може би…
може би не ми беше казал, защото искаше да го използва в своя
полза в подходящия момент. Издишах шумно. Ставах
параноична.
— Лъжеш.
— Нима? Мислех, че си по-наясно. Защо според теб той,
могъщият демон на войната, държи да придружи благополучно
една вещица до подземния свят?
— Защото иска да развали проклятието на Дявола. — Докато
го изричах, почувствах как се промъква съмнението.
— Имам една тайна, миличка. — Завист се наведе през
масата с победоносно светнал отровен поглед. — Щом прибере
последната душа, проклятието няма да има значение за него.
Ще има пълна власт и способността да обхожда това селение
свободно без котва. Може да избере или да остане в Седемте
кръга и да управлява кралския си дом, или да броди по земята
до края на дните. Изборът дава власт. А ние, принцовете,
наистина обичаме властта. — Ухили ми се лениво, злобно. — Не
мислеше, че може да му бъде простено, нали?
Четирийсет
Най-голямото удоволствие за един принц
от ада е да поражда раздор. Преди нападение
ирисите му стават по-тъмни от беззвездна
нощ и имат червени петънца — знак на
ужасната му кръвожадност. Не ги въвличайте
в битки, които никога няма да спечелите.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Високата сводеста врата се затвори след мен с щракване.

Почти не издаде звук, но Гняв изникна от тъмнината на
изоставения дворец с полускрито в сянка лице. Беше зарязал
змийския жакет, а тъмната му риза беше разкопчана и
измачкана. До голяма степен като косата му.
Помислих си да прокарам пръсти през нея и сърцето ми заби
по-учестено. Не исках да вярвам на Завист. Гняв беше близо до
мен дори когато каза, че няма да бъде. И въпреки това…
— Ранена ли си? Изглеждаш… — гласът му заглъхна, докато
бавно се приближавах до мястото, където стоеше. Той не
помръдна: сякаш почти не дишаше, когато го притиснах с гръб
към стената, стиснала ризата му. Златистите му очи се
приковаха в моите, изгарящи. Запитах се дали долавя емоциите
ми. Дали те някак въздействаха и на неговите. Държах го в плен
там, образувайки с тялото си клетка.
Можеше да се отскубне от хватката ми във всеки един
момент. Но не го направи.
Пуснах ризата му и вместо това бавно прокарах длани по
гърдите му. Той се вгледа в лицето ми с предпазливо, но
напрегнато изражение. Беше опияняващо цялото му внимание
да е насочено към мен.
 — Искам да ти имам доверие — казах тихо, гледайки го в
очите. Сърцето му туптеше равномерно при допира ми. — Защо
не ми кажеш какво всъщност искаш? Издай ми тайната.
Погледът му се сведе към устата ми, преди миг по-късно да
го отмести. Не мислех, че бързото проблясване на страст, което
видях, е фалшиво. Знаех, че емоцията, която разбуди в мен,
също не е.
Винаги си бях представяла, че покорно ще отведе враг в
леглото си, ако това значи, че ще спечели нещо. Сега изобщо не
бях сигурна, че би го направил. Между нас постепенно се
трупаше заряд. А Гняв изглеждаше готов да му позволи да
избухне. Защото искаше. Може би и аз исках.
Пъхнах ръка под ризата му, като поддържах непрестанен
досег с кожата му. Блъскащото му сърце издаваше реакцията,
която отчаяно се опитваше да скрие. Ръката ми бавно се смъкна
надолу. Топлината му, солидността… внезапно ми се прииска
това да е истинско.
В една секунда стоях там, а в следващата устата ми бе впита
в неговата… силно, ненаситно. Това беше проклятие и
спасение, събрани в едно. Исках да го целувам, докато спра да
съм гневна и ужасена. Докато спра да мисля за близките си,
държани против волята им. Докато светът на демоните се стопи
и ми остане само този миг на чиста забрава.
Гняв беше неподвижен в продължение на миг, преди да
срещне устните ми също така ненаситно. Ръцете му се плъзнаха
надолу към хълбоците ми и ме закотвиха на място. Не беше
достатъчно. Притиснах се към него. Отначало беше нежен,
после бързо стрелнах език в устата му и той се отприщи.
Целуна ме силно в отговор, после зъбите му опряха в шията
ми — точно на мястото, по което бе прокарал език в нощта,
когато използва онова заклинание, за да ме върне от прага на
смъртта. Не бях сигурна, че наистина се е случило, но сега
знаех, че е така. За един стряскащ миг си го представих как
изтръгва гръкляна ми. Страхът бързо отмина и беше заместен
от чисто желание.
 Ахнах от неочакваното усещане. Кълна се, че почувствах
странната топлина от онази първа среща да кипи под кожата ми.
Исках да ме погълне.
Или може би исках аз да погълна него.
Беше ми омразно колко бе приятно. Колко правилно ми се
струваше. Бях целувала момчета и преди — пияна и като
предизвикателство. Целомъдрени целувки и страстни целувки,
но нищо подобно на тези. Мощни. Необуздани. Сладки.
В мен се пробуди желание за разплата. Колкото повече
давах, толкова повече връщаше той. Разменяхме си целувки
като удари. И ако това беше битка, не знаех кой побеждава.
Разбирах защо някои мислеха, че да целунеш прокълнат било
пристрастяващо. Всеки път, щом езикът му докоснеше моя, имах
чувството, че земята под мен потреперва. Сякаш бяхме
катаклизъм, който не биваше да се случва.
Това само ме накара да го зацелувам по-силно, по-бързо.
Взех да дърпам ризата му, исках да я сваля. Не исках нищо да
стои между нас. По земята изпопадаха копчета, когато задърпах
материята. Прокарах пръст надолу по плочките на твърдия му
корем. Ръцете му върху тялото ми сякаш бяха магия. Беше по-
силно, по-прелъстително от което и да е заклинание. Сега някак
се бяхме озовали облегнати на една колона. Не помнех да съм
помръдвала. Може би защото можех да се съсредоточа
единствено върху начина, по който той се движеше към мен в
момента и ме повдигаше. Исках да разкъсам и сваля останалите
му дрехи и да видя какво друго може да прави. Да открия какви
други чувства можеше да пробуди в мен. Ръката му се плъзна
надолу по прасеца ми, после тръгна бавно нагоре и дръпна със
себе си полите ми. Не спря, а аз и не исках.
Наклоних глава назад и отново му позволих да стигне до
шията ми, когато спря ръката си на бедрото ми. Наклоних се при
допира му: желаех го толкова силно, че бях почти докарана до
лудост. Някак задържах ръка върху гърдите му и се отдръпнах от
целувката за достатъчно време, че да попитам:
— Завист лъжеше ли, когато каза, че трябва да предадеш
още една душа, за да спечелиш свободата си?
 Той стреснато се отдръпна, но не преди да получа отговора
си във формата на един-единствен мощен удар на сърцето му.
Прозрението ме осени, преди той да прикрие изражението си и
да се отдалечи. Ярост изпълни пространството между нас, като
гореше по-ярко и пламенно от страстта ни.
— Какво е това, вещице? Нима в крайна сметка се принизи
дотам да целуваш някого, когото мразиш?
Втренчих се немигащо в него. Беше вярно. Успях единствено
едва забележимо да поклатя глава. Очите ми пареха от
непролети сълзи. Завист не беше излъгал — Гняв наистина
преследваше душа. Прозрението ме порази като физически
удар. Бях се почувствала глупаво, когато открих, че без да
искам, съм сгодила двама ни, но това?
Щях да повърна. Ядът на Гняв сякаш се разсея, когато
забеляза изражението ми. Пристъпи напред с протегната ръка и
спря едва когато отново поклатих глава. Отпусна ръката си.
— Емилия, аз…
— Недей.
Изглеждаше готов да възрази, но ме послуша. Минаха дълги
секунди. Съсредоточих се да успокоя дишането си, като оставих
чувствата ми да се разплетат. Бях му ядосана, но повече бях
бясна на себе си. Осъзнах, че бях искала да се доверя на Гняв.
Повече, отколкото бях признала дори пред себе си.
Макар че трябваше да се досетя, исках той да бъде сияйният
принц в този кошмар. Бях омагьосана от него и макар на
моменти да го ненавиждах, бях започнала и да се наслаждавам
на компанията му.
Той ме разсейваше от болката по загубата на сестра ми,
даваше ми нещо, върху което да се съсредоточа. Можех да му
подхвърля остра реплика и той веднага да ми отвърне също
толкова остро. А сега… сякаш Похот се появи отново и пак
изстиска от мен и последната капчица щастие. Само че този път
вината беше само моя. Бях го пуснала да влезе. А трябваше да
проявя благоразумие.
— Емилия…
— Не мога…
 Гняв сви ръката си в юмрук отстрани до тялото.
— Завист шепне в ухото ти и всяко мое действие е заличено
от преценката ти. Кажи ми, Емилия, какво е направил той за
теб? Освен че се опита да ти извади сърцето. Какво почтено
нещо направи, за да заслужи доверието ти? Проля кръвта на
хората, които обичаш? Може би обичаш заплахи. Може би е
добре самият аз да отправя някои.
Земята сякаш започна да тътне от силата на гнева му.
Беше ме предупредил да изучавам внимателно враговете си
и бях направила точно това.
— Кажи ми, че не е вярно тогава — рекох, изненадана, когато
гласът ми прозвуча твърдо, а не умолително. — Че Завист е
излъгал, че не е нужно да прибереш още една душа, за да
спечелиш свободата си. Кажи ми, че част от причината да
приемеш тази мисия не е била да използваш вещица за своя
облага. Най-вече кажи ми, че не си обмислял да използваш
моята душа. Можеш ли да направиш това, или връзката,
създадена между нас с призоваването, го прави невъзможно,
защото е лъжа?
Като никога Гняв сякаш нямаше отговор. Изглеждаше готов
да опустоши остатъка от порутения замък. Бях изненадана, че
не го направи.
— Завист е много неща — казах тихо. — Жалък. Себичен.
Вероломен. Но не крие тези неща. Каза ми към какво се
стремиш всъщност. Каза ми какво иска и какво ще направи, ако
не го послушам. Отправи ужасни заплахи, изпълни ги, но никога
не ме е мамил, нито се е преструвал, че е нещо друго, различно
от това, което всъщност е.
И ето.
Връхлетя ме силно отчаяние. Гняв беше излъгал. Може би не
направо, но беше излъгал, пропускайки да спомене разни неща.
Което все пак беше лъжа. Искаше ми се да го ударя, да го
накарам да изпита болка по същия начин като мен. Вместо това
се обърнах и започнах да се отдалечавам.
Нона се опита да ни предупреди за лъжите на прокълнатите.
Трябваше да се вслушам.
 Той препречи пътя ми, като се придвижи толкова бързо, че
сетивата ми не можаха да го усетят.
— Действията ми не ти ли казаха истината? Забрави
последните няколко седмици. Това, че спасих живота ти от
отровника. Непристъпният замък. Ваната. Мислиш ли, че ми е
нужно да спя на място, защитено чрез магия? Аз, който не мога
да бъда убит?
— Нямам време за това. — Закрачих покрай него към
стълбите. — Връщам се у дома да остана при семейството ми.
Завист ги държи в плен. Още едни негови думи, които се оказаха
верни.
Той се втурна след мен.
— Не.
— Не помня да съм искала разрешение, демоне.
— Завист ще ти забие кама в гърба в секундата, щом получи
това, към което се стреми.
— Твоя затворничка ли съм сега?
— Не, но с радост бих те хвърлил в някое подземие, ако това
искаш.
Пренебрегнах го и затършувах из новите рокли, които през
последните няколко часа сякаш с магия се бяха появили в един
разбит скрин. Гняв сериозно се беше вманиачил да ми осигурява
облекло.
Намерих семпла черна като въглен рокля, с която щеше да е
лесно да тичам, и я метнах на леглото. Не можех да повярвам,
че сега се налага да подбирам гардероба си въз основа на това
дали мога лесно да избягам от демон, вампир, или друг
противен нападател.
Гняв скръсти ръце и запъна крака. Ако си мислеше, че ще се
поколебая да се преоблека пред него, имаше да научи много за
мен. Измъкнах се от роклята, с която бях в момента, и гладката
като коприна материя се разля като локва в краката ми. Гняв
гледаше безстрастно как се вмъквам в новия тоалет.
Сега, когато знаех, че Завист иска Рога на Хадес, се
налагаше да открия амулета си. Незабавно. Преди да го
предам, щях да сключа сделка с него. Щях да го накарам да се
закълне да заключи портите на ада, преди през тях да се
промъкнат още демони, а после можеше да тръгне да воюва с
целия подземен свят. Стига нашият свят да е защитен, не ме
беше грижа какво става в тяхното селение.
Вързах дългата си коса с панделка, пристегнах на талията си
малък колан с кесия и добавих в нея благословен от луната
тебешир и сушен бял равнец. Това беше най-доброто, което
можех да направя, за да се предпазя. Излязох от стаята и се
отправих обратно надолу по стълбите.
Гняв ме последва през коридора и спря близо до вратата към
градините. Изпънах ръка и му попречих да прекоси прага.
— Не ме следвай. Наистина.
— Емилия, моля те. Недей…
— Кълна се в кръвта си, ако ме последваш, ще прекъсна
връзката, създадена помежду ни от призоваващото заклинание,
и ще те изпратя право в ада.
Гняв стисна устни — единственият външен признак, че не е
особено доволен, — но не възрази, нито понечи отново да
тръгне с мен. С чувство на облекчение се измъкнах през
градинския изход, проврях се през оплетени увивни растения и
прораснали храсти и се стрелнах в нощта.
Четирийсет и едно
На две врати от дома си долових почти безшумните стъпки
зад мен. След преживяната нощ — с адското гадание на най-
добрата ми приятелка, жадни вампири и двулични демони
похитители — не бях сигурна какво да очаквам.
Имаше доста противни създания, които жадуваха за кръв на
вещици. Може би демонът умбра се беше върнал или ме
преследваше друг демон апер. По някаква причина си помислих,
че Завист и Алчност може да се съюзят, за да вземат Рога на
Хадес, преди да ми одерат кожата, и потреперих.
Изобщо не бях подготвена за брат Кармин. Тъмните му
одежди прошумоляха по камъните като тихи предупредителни
шепоти да побягна и да се скрия.
Бързо се шмугнах между две сгради в съседство с къщата
ми, а сърцето ми думтеше, когато звукът се приближи. Движеше
се неотклонно, въртейки глава наляво-надясно, докато ме
подминаваше. Не бях сигурна кого търси. Може би се опитваше
да открие къде Антонио е завел Клаудия. Трябваше да се
досетя, че няма да остави приятелката ми да си тръгне, без да е
сигурен, че Дяволът не се е вселил в нея.
Изчаках малко, преди да надникна покрай къщата. Беше
спрял недалече от края на улицата и разговаряше приглушено с
друг член на братството. До мястото, където се криех, достигаха
откъслечни думи.
— Антонио… нощ…
— … нечестиво.
— … изчезнал.
— Откри… знаци?
Облегнах се на сградата и няколко пъти си поех дълбоко дъх.
Антонио го нямаше, защото принц от ада го държеше като
заложник. И изцяло бях виновна аз, задето го помолих да
придружи Клаудия до къщи. Налагаше се да поправя това,
преди да пострада още някой. На брат Кармин едва ли му
трябваше повод, за да започне лов на вещици. Дори самият
факт, че беше повикан обратно от мястото, където го беше
изпратила църквата, бе знак, че според тях Дяволът броди
наоколо.
Измъкнах се от сенките и забързано влязох вкъщи.

***

В кухнята със семейството ми се бяха натъпкали три демона.

Единият бе демонът с глава на овен, когото Завист все още
караше да охранява родителите ми. Другият не беше нищо
повече от плътна сянка, която кръжеше над нона и отпуснатата
и натъпкана с успокоителни отвари Клаудия — демонът умбра.
Антонио не беше сред групата и стомахът ми се сви от
безпокойство. Не бях сигурна какво е отношението на демоните
към човеци, посветили се на Бог, но на приятеля ми от детинство
лошо му се пишеше. Освен това не видях никъде вампира.
Надявах се това да не означава, че пирува с Антонио.
Последният демон в стаята беше самият принц изменник,
Завист.
— Къде е Алексей? — попитах, тъй като не исках повече
изненади.
— Обратно в кралството, наглежда дома „Завист“, докато се
върна. — Завист се беше изтегнал в люлеещия стол на нона, а
ботушите му бяха опрени на кухненския ни остров. Каменният
плот беше опръскан с мръсотия. Точно мястото, където сестра
ми се трудеше над отвари и питиета. При тази гледка в мен се
възпламени нещо мрачно и злокобно. Завист не изглеждаше
обезпокоен. — Освен ако не носиш другия амулет, миличка, това
посещение е изключително нежелателно.
Може би се дължеше на кипящата ярост, която се бях
опитала да потуша точно след срещата ми с Гняв, или на
гледката на любимите ми хора, сгушени на пода на дома ни, или
на чисто безразсъдство, но ми дойде до гуша. Закрачих бързо и
съборих ботушите на Завист от кухненския ни остров.
 — Покажете малко уважение, Ваше Височество. Може би
така се отнасяте към вещите във вашата адска дупка, но това
тук е нашият дом.
Камата на Завист се опря в гърлото ми, преди да имам време
да мигна.
— Попита Гняв за душата, нали? Предполагам, че не ти
хареса това, което имаше да каже. — Притисна камата малко
по-силно. Почувствах леко убождане, когато проряза кожата ми.
Останах неподвижна, без да смея да дишам. — Не изкарвай
собствения си гняв върху мен или ще развъртя това острие
срещу баба ти. Няма нищо и наполовина толкова
удовлетворяващо, колкото това да гледаш как една вещица
кърви. Особено такава, която…
— Силенциум.
Заклинанието отекна звънко из стаята, сякаш думите на
Завист бяха прерязани с бързо движение на нож. Нона се
надигна от земята, заобиколена от слабо пурпурно сияние. Не
можех да повярвам. Беше принудила принца демон да
замлъкне.
Тя стисна корничелото си и започна да напява заклинание,
което никога не бях чувала. Взрях се, немигаща, а гласът й се
усили. Не знаех, че се е излекувала. Изглежда, че и демоните не
го знаеха — грешка, за която щяха да си платят. Нона нарисува
изображение в пространството пред себе си и там се появи
сияещ, неземен амулет чимарута.
Бях толкова зашеметена от проявата й на сила, че не
забелязах проблясващия черен портал, който се оформяше зад
Завист. Ченето ми увисна от смайване. Свещена богиньо в
небесата…
Сега пурпурната светлина около нона придоби сребристи
връхчета. За пръв път Завист изглеждаше разтревожен.
Направи малка крачка назад, очите му се стрелнаха бързо към
неговите демони, но нона измъкна шепа сушен копър от джоба
на полата си и прошепна заклинание, което застопори краката
му на място.
 Направи бързо движение с китката си и във въздуха пред
принца от ада се размота черна нишка, после се плъзна към
краката му като змии. Другите двама демони тръгнаха към
Завист, но бяха тласнати назад от черни сенки, изпредени от
заклинанието. Едва чувах от думтящото си сърце, когато видях
какво бе направила баба. Беше пришила краката му към пода с
магия. Сега той не можеше да проговори, нито да помръдне.
Очите му се разшириха толкова много, че се показа бялото.
Нона се върна към заклинанието си.
— Ключ да заключи, луна да насочи.
Вниманието ми литна обратно към магическия образ на
клонка седефче, когато всяко от петте стъбла започна да се
изменя и разтяга в различни форми. В края на две клонки се
оформиха ключ и пълна луна. Внезапно разбрах точно какво
прави нона. Тя улови погледа ми.
— Сега, Емилия!
Стиснах корничелото на Витория и се съсредоточих върху
сияещата чимарута, като подхранвах заклинанието на нона със
собствената си сила.
— Кама да убие, змия да умре.
Върху сияещия талисман се появиха още два образа.
Нона кимна одобрително и изрекохме последната част от
заклинанието заедно, като гласовете ни отекнаха звънко, а в
портала се завихри вятър.
— Благословена кукумявка, тръгни и лети.
Последният образ избухна в края на чимарутата. Сега и
петте талисмана запулсираха с пурпурна светлина. Нона се
приближи до мястото, където Завист беше застинал, наклони се
към него и прошепна нещо, което накара очите му да се
разширят още повече.
После опря двете си длани на гърдите му и го изпрати право
в ада. Двамата останали демони се хвърлиха през портала след
него. Нона пусна амулета си и се облегна тежко на кухненския
остров. Чимарутата избледня. Миг по-късно порталът се
затвори. Тишина обгърна стаята. Донякъде ми се прииска да
падна на колене или да повърна.
 Вниманието ми се измести към родителите ми, които още
бяха в онова замаяно, полусъзнателно състояние. Клаудия също
беше отпусната, със затворени очи, сякаш спеше. Каквато и
магия да им беше приложил Завист, сигурно й трябваше време,
за да престане да действа. Нона прекоси мъничката кухня и се
стовари в люлеещия стол.
— Извади виното от ледената кутия и седни, бамбина. Имаме
много за обсъждане и не чак толкова време. Това заклинание
няма да действа дълго. Имам предчувствие, че той ще се върне.
Взрях се в баба. Тя току-що нарисува сияеща чимарута и
прогони принц от ада в подземния свят. А вместо да изглежда
изцедена, очите й светеха. Всъщност, ако погледнех
внимателно, можех да се закълна, че в ирисите й блестят малки
трепкащи звезди.
— Каква магия беше това?
— От онези, които изискват заплащане. Сега ми дай
виното. — Налях две чаши и й подадох едната. Тя отпи дълга
глътка и издиша шумно. Докато отпиваше отново от чашата си,
аз оставих моята и прибрах косата си назад. От заклинанието,
което използвахме, ме беше избила пот. Вниманието на нона
рязко се насочи към врата ми и цветът се отдръпна от лицето й.
— Белязана си.
— От острието на Завист ли? — Потърках мястото на шията
ми, където беше притиснал камата. — Не мислех, че ме е
порязал толкова дълбоко.
— Не, бамбина. Белязана си от принц на подземния свят по
различен начин. Предполага се, че това е голяма чест сред
техните управляващи домове. Малцина я получават.
Сигурно грешеше. Вместо да споря, влязох в малката ни
баня. Отместих косата си настрана и се доближих. Не забелязах
нищо необичайно, още по-малко специален знак.
— Виждаш ли? — Нона се появи зад мен и прокара пръст по
мястото. Сигурно беше използвала някакво заклинание, защото
внезапно видях към мен да проблясва миниатюрно светещо S.
Присвих очи. Или беше змия?
 Стоях там, без да помръдна. Това беше мястото, по което
Гняв беше прокарал език в нощта, когато едва не загинах при
нападението на отровника. Беше го проследил отново по-рано
тази вечер. Предпазливо вдигнах ръка и съвсем леко го
докоснах. Хлад защипа кожата ми. Намръщих се.
— Какво прави?
Нона изобщо не изглеждаше доволна.
— Позволява ти да призоваваш демона, поставил го там, без
да използваш предмет, който му принадлежи. Докато принцът от
ада диша, нищо няма да го възпре да откликне на
призоваването.
— Искаш да кажеш… че мога просто да го призова без
камата му?
Нона кимна бавно. Изглеждаше готова да започне да ме
поучава, затова бързо пуснах отново косата си.
— Това е опасно, Емилия. Кой ти го постави?
Нямаше смисъл да лъжа.
— Принц Гняв.
— Сигурна ли си? — попита тя. Кимнах. Гняв беше
единственият, който ме беше докосвал. Опитвах се да не мисля
за устните му върху шията ми по-рано тази вечер. Или как ме
беше накарало да се почувствам това. Нона просто продължи
да се взира още минута.
— Предполагам, че сега вече няма как да го отрека.
— Кое да отречеш?
— Пророчеството. Навремето, когато бях млада, ми
възложиха да бъда една от пазителките на Рога на Хадес.
Нямах думи. Повторих мислено признанието й и някак успях
да формулирам няколко смислени въпроса.
— Пазителки ли? — попитах. — Колко има? И какво
пророчество?
— Търпение. Ще стигна до това, бамбина.
Ръката ми посегна към амулета на сестра ми.
— Носила ли си ги някога?
— Не, никога. Във всяко поколение, още от времето, когато
Ла Прима за пръв път ги предала, била избирана вещица, която
да ги пази. Казаха ни за древно пророчество, което включва
вещици близначки. Когато се родят те, в нощта на ужасна буря,
едва тогава амулетите можели да бъдат носени.
Поех си дълбок дъх. Това беше твърде много, за да го
възприема наведнъж.
— Откъде знаеш, че Витория и аз сме тези, за които става
дума? Може би има други близначки…
— Никакви други вещици близначки с магически умения не са
се раждали в този род.
— Никога ли? — попитах. Нона поклати глава. — Какво точно
гласеше това пророчество?
Нона с тъжно изражение отпи нова дълга глътка от виното.
— Близначките ще бъдат знак за края на проклятието над
Дявола и ще бъдат принудени да направят големи жертви, за да
запазят портите на ада непокътнати. Ако предпочетат да не
правят нищо, адът ще се възцари на земята. На близначките е
писано да внесат равновесие в двете селения. Както горе, така и
долу.
Сърцето ми затуптя силно. В тази фраза имаше нещо, нещо,
дълбоко погребано… Бях я чувала преди — два пъти. Първия
път беше, когато бях под влиянието на Похот. А после, когато се
възстановявах след това с Гняв.
— Какво точно значи тази част?
— Никой не знае със сигурност — каза нона, а вниманието й
се измести към родителите ми, които сега се размърдаха. —
Това е предмет на постоянен спор между тринайсетте семейства
на вещици в Палермо. Някои смятат, че е свързано с
използването на бяла и черна магия. Според малцина означава,
че принц ще се влюби във вещица. Според трети значи, че
едната близначка ще властва в Ада, за да попречи този свят да
бъде разрушен. А има и други, които мислят, че и на двете
близначки е писано да се пожертват, за да спасят двете селения.
Едната за рая, а другата за ада.
— Как това, че съм белязана, се вписва в…
— Ако пророчеството е вярно, не остава много време.
Портите се разбиват. — Внезапно нона ме избута от малката
стая и надолу по коридора. — Трябва да бягаш, Емилия. Остави
ни тук и върви. Ще изчакаме ден-два, а после също ще се
укрием. Ще намерим начин някой ден да се срещнем отново.
Засега трябва да си тръгнеш оттук и да не привличаш
вниманието на друг принц от ада. Разбираш ли? Не се
доверявай на никого от тях. Ще намерим начин временно да
направим заклинание на портите. Ти се съсредоточи върху това
да останеш скрита.
— Не мога…
— Ще го направиш. Ще го направиш, защото трябва. Тръгни
си оттук, преди онзи демон да се върне. Ще намерим начин да
спрем пророчеството, просто ни трябва време. — Нона нежно
обгърна лицето ми с длани, а кафявите й очи се наляха със
сълзи. — Любовта е най-могъщата магия. Помни това преди
всичко друго. Тя винаги ще те упъти натам, където искаш да
отидеш. — Отпусна ръце и отстъпи назад. — Сега върви,
бамбина. Бъди смела. Сърцето ти ще победи мрака. Вярвай в
това.
Четирийсет и две
Запрепъвах се на излизане от къщата и се озовах на
улицата. Зората багреше небето в червени и златисти ивици.
Вперих поглед нагоре в него, като се опитвах да се ориентирам
в новата си реалност. Светът беше същият, какъвто винаги е
бил, но ми се струваше невъзвратимо променен. Пророчество,
което предричаше катастрофа… мъчително си поех отново дъх.
Не можех да повярвам, че никой не ни беше казал за това
досега. Да знам, че самото ми съществуване може да е знак за
края на дните на Земята, беше твърде голяма тайна, за да бъде
премълчана, особено ако не оставаше много време, преди
портите на ада да се разтворят с трясък.
Освен това не можех да повярвам, че нона беше нападнала
принц от ада и бе победила. А да бъда белязана от Гняв…
Всичко се случваше твърде бързо. Нямах време да го осмисля.
Погледнах през рамо към дома си и дочух едва доловим шепот.
Родителите ми бяха напълно будни. Слава на богинята. Втурнах
се обратно нагоре по стълбите и внезапно спрях, с ръка,
кръжаща над бравата на вратата. Повече от всичко исках да
вляза и да прегърна родителите си, да им кажа, че ги обичам, но
не можех. Очите ми засмъдяха от парещите сълзи, докато се
отдалечавах бързешком. Не исках да ги оставям, но ако онова,
което нона каза за пророчеството, беше вярно, всички щяха да
са в по-голяма безопасност без мен.
Бързо тръгнах из улиците, като се опитвах да измисля план.
Питах се дали сестра ми бе разбрала за пророчеството. Ако
беше така, това обясняваше защо смяташе, че е необходимо да
приеме сделката с Дявола. Може би се бе опитвала да ме спаси.
Предвид рушащите се порти на ада и пророчеството
възможностите как да избегнем хаоса намаляваха.
Подминах пазара, като избягвах сергиите на познати
продавачи, заобиколих тълпите и накрая се озовах на стръмна
улица с изглед към морето.
 Мислех много за това, което нона каза. За това, че любовта е
най-могъщата магия. Не бях сигурна дали е вярно в буквалния
смисъл, но любовта към близначката ми ме беше направила по-
силна. В месеците след убийството на Витория бях загърбила
удобството си в полза на това да помогна да й донесем мир.
Бях призовала демон и се бях срещнала с четирима
принцове от ада. Бях се борила с огромен змиеподобен демон,
бях преследвана и почти ухапана от друг и бях оцеляла след
всичко това. С измама измъкнах сведения от Алчност, научих се
на хитрост от Гняв. Преди всичко това не знаех, че съм боец.
Сега знаех, че мога и ще направя всичко за хората, които
обичах.
Посегнах към амулета на Витория в желанието си да се
почувствам свързана с нея. Прииска ми се да можеше да види
как нона отблъсква принц демон. Докато го стисках между
пръстите си, в ума ми изплува незначителна подробност. Не
знам как направих връзката, но ето че внезапно се появи.
Копър. Нона бе използвала сушен копър върху Завист. И не
за пръв път виждах копър във връзка с нещо, свързано с
борбата срещу прокълнатите. Гняв беше отбелязал, че на
изображението върху вратата на онзи стар рибарски склад има
лапа, която държи стрък копър, а не пшеница, както реших най-
напред.
Което означаваше… Пулсът ми запрепуска. Сетих се за още
истории от детството ни. Познавах този символ — не беше от
дневника на Витория, а не принадлежеше и на никой принц
демон. Тъкмо обратното. Не се бях сещала за легендите от
онази нощ в манастира, когато Антонио ги спомена, но копърът
символизираше древен орден от метаморфозиращи същества,
за които се твърдеше, че се борят срещу злото.
В детството си почти всеки в Кралство Италия беше чувал
истории за могъщите метаморфозиращи същества. В крайна
сметка разказите ги превърнали в митове, но това не значеше,
че не са истински и че все още не са наоколо. Селяните, с които
беше говорил Антонио, изглежда, мислеха, че те са съвсем живи
и здрави и отново се събират. В мен затуптя вълнение. Ако в
Палермо живееше древна секта воини, може би беше време да
видя дали не биха искали заедно да отървем града от нахлулите
в него демони.
Независимо от всичко, бях почувствала нещо
свръхестествено в онази стая с риболовните принадлежности. А
сега смятах да открия точно какво съм доловила.

***

В изоставената постройка с изрисувания с боя символ на

съществата, менящи облика си, всичко беше злокобно
неподвижно и тихо: сякаш самата стая чакаше със затаен дъх
тайните й да бъдат открити. Тук вътре имаше нещо, което
трябваше да намеря. Знаех го. Чувствах го.
Сега огледах внимателно всевъзможните предмети, като
задържах вниманието си върху всяка дъска на пода, всеки ъгъл
и всяка една вещ, която виждах. Рибарските мрежи и такъми
още лежаха на същите купчини. Този път обаче реших да видя
дали моето лучикаре ще открие местонахождението на
магическия предмет така, както сестра ми можеше да чува
предметите тихо да й шепнат.
Стиснах корничелото на Витория и се съсредоточих силно
върху таланта си, като се опитах да накарам бледолилавата
аура да се прояви. Не стана, но все пак се случи нещо странно.
Колкото повече се опитвах да се фокусирам върху лучикаре,
толкова по-силно долавях звуците. Затворих очи, заслушана в
лекото жужене, което ме зовеше. В него имаше нещо познато,
което не можех да определя напълно.
Зарязах рационалното мислене и напълно се предадох на
сетивата си.
Пристъпих надясно и звукът заглъхна. Вдишах дълбоко,
промених центъра на фокуса си и се преместих наляво.
Жуженето отново се чу. Запристъпвах съвсем бавно към него,
като спирах и променях фокуса си всеки път, щом започнеше да
затихва. Колкото повече се приближавах, толкова по-силно и
равномерно ставаше.
Пристъпих напред за последно, после спрях.
Отворих очи. Бях доведена до далечната стена, където в
спретнати редици бяха окачени рибарските кукички. Спомних си
как я оглеждах в деня, когато с Гняв влязохме вътре. Тогава
нещо ме притегляше към нея, но не се доверих на инстинктите
си. Прокарах пръсти по кукичките. Някои бяха лъскави, други —
потъмнели от употреба и ръжда. Стигнах до края на стената и
спрях. Една много обикновена на вид кукичка сякаш жужеше,
колкото повече се приближавах към нея. Отстъпих заднешком и
звукът изчезна.
Отново се съсредоточих и той се върна. Издишах шумно и
зарязах въпросите, на които нямах отговори. Не бях сигурна
какво да направя, но посегнах да сваля старата кукичка от
стената. Когато я дръпнах, зад нея с щракване се отвори тайна
врата. Света богиньо в небесата. Не бях очаквала това.
Рязко хвърлих поглед през рамо, разтревожена, че зад мен
се спотайва таен шпионин, който чака да докладва на онзи,
който го беше пратил. Бавно огледах стаята, но освен ако в
града нямаше многобройни демони умбра, наетият от Завист
беше изчезнал.
Отърсих се от ледените тръпки и отново се обърнах към
тайната врата. Кълна се, че чух далечния шепот на множество
гласове, идващи от вътрешността на скрития проход. Помислих
си за дневника на Витория, за редовете, които се беше опитала
да дешифрира и които се бяха объркали като гадателския сеанс
на Клаудия.

Последвах жуженето на гласовете в една пещера

високо над морето…
Намерих го там, заровено дълбоко в земята. Успях
да разбера един ред, преди да стане хаотично.
 Помислих си за това „то“, което споменаваше. Ако всяка от
нас беше носила част от Рога на Хадес през целия си живот,
значи това не можеше да е тайнственото „то“, което имаше
предвид. Така че какво тогава беше чула да й шепне високо над
морето? Какво беше изровила Витория и бе решила да скрие
отново някъде далече от прокълнатите?
Надникнах към тайната врата, като се питах дали ще съм
достатъчно смела да проверя накъде води. Шепотът ме зовеше
малко по-силно, малко по-настойчиво. Дланите ми овлажняха.
Може би това, че носех корничелото на Витория, ми даваше
достъп до нейната магия. Което означаваше, че каквото и да
беше привлякло сестра ми към тази пещера над морето, сега
зовеше мен.
Ако наистина исках да разбера какво се е случило с Витория,
трябваше да видя какво има зад онази врата. С бърза молитва
към богинята стиснах здраво нейното корничело и пристъпих в
тайния проход.
Четирийсет и три
Посрещна ме рушащо се старо стълбище. На най-горното
стъпало се поколебах, надзъртайки надолу в тъмнината под
мен. Слезех ли веднъж в бездната, нямаше да има факли или
лампи, които да ме насочват. Само паяжини и непогрешимият
подтик да побягна в обратната посока. Тук вътре шепотът беше
много по-силен и по-възбуден и заглушаваше другите шумове.
Ако някой или нещо ме последваше вътре, щях да разбера,
когато едва ли не ме е връхлетяло.
Потърках с палец гладкото корничело. Бях благословена от
богинята вещица, която носеше един от рогата на Дявола. Със
сигурност можех да намеря начин да хвърля малко светлина.
Силно се концентрирах върху корничелото на сестра ми, като
си представих моментите, когато се появяваше онази странна
пурпурна светлина, и се появи миниатюрно сияние. Не беше
много, но щеше да е достатъчно да освети пътя ми. Издишах
шумно и започнах дългото слизане.
Бях обвила една ръка около амулета си, а с другата се
опирах на стената, за да съм сигурна, че няма да изгубя
равновесие и да се претрепя. Отне минута-две, но най-накрая
стигнах до дъното. Огледах се бързо наоколо, за да се уверя, че
няма всеки момент да ме нападнат. Бях в тунел, който ми
напомни за мястото, където се намираше гнездото на отровника.
Едва не потръпнах. Искрено се надявах, че няма отново да се
натъкна на него. Възпрях тези страхове да пуснат корен и
продължих решително напред.
Няколко метра надолу тунелът се разклоняваше в две
посоки. Пътеката от лявата ми страна сякаш постепенно се
спускаше под наклон и пречеше на видимостта. Онази от
дясната ми страна като че ли продължаваше известно време,
преди да завие надясно. Честно казано, по нито едната не ми се
струваше много забавно, но не бях дошла да си прекарвам
приятно. Затворих очи и се заслушах в магията, която ме
водеше. Отдясно шепотите бяха по-силни. И лекото
придърпване в корема ме теглеше натам. Така че избрах тази
посока.
Изгубих представа колко време бе минало, когато рязко
спрях. Слабото пурпурно сияние на амулета на сестра ми се бе
превърнало в силна пулсираща светлина. Никога преди не бях
виждала никой от амулетите ни да прави това и моментално ме
обзе подозрение. Хвърлих поглед наоколо, като търсех
причината, и видях груб кръст, изрисуван с боя на стената.
Сигурно бях под някоя църква. Понечих да отместя поглед, но
нещо привлече вниманието ми.
Там, леко покрито с пръст, проблясваше нещо сребристо.
Шепотите забъбриха развълнувано.
С препускащ пулс се приближих едва-едва и се наведох да
изтупам пръстта. Изчезналият ми амулет засия за поздрав.
Грабнах го и посегнах да го нахлузя на врата си, после спрях.
Нона каза, че никога не трябва да се докосват. Не бях сигурна
дали това вече имаше значение, но не исках да рискувам нова
катастрофа. Свалих амулета на сестра ми и го пъхнах в тайния
джоб на полата. В мига, в който моето корничело се опря до
кожата ми, раменете ми се отпуснаха. Не си бях давала сметка
колко много напрежение нося. Това може да беше един от
рогата на Дявола, но сега беше мое притежание.
Изправих се и се огледах. Бях очаквала да намеря място за
тайни срещи на метаморфозиращи създания, но нямаше врати
или разклонения. Обмислях вариантите си, когато чух звук,
който не идваше от шепот на магически предмети. Тук долу
имаше някой. Можеше да е онзи, нарисувал символа върху
вратата, или нещо много по-лошо.
Помислих си да побягна, но това нямаше да е благоразумно.
Каквото и голямо и лошо създание да дебнеше там, то вероятно
щеше с радост да ме подгони. Хвърлих поглед право напред и
се зарадвах да видя разклонението само на няколко метра
разстояние. Ако се затичах, можеше и да успея да се измъкна от
преследвача. Не изгубих и секунда повече да го обмислям:
втурнах се към следващия тунел.
 Завих зад ъгъла и влязох забързано в сенките, припряно
начертах защитен кръг, а после се притиснах в едно влажно
кътче, скрита от поглед.
Леко разместване на чакъл показа, че преследвачът ми не се
е отказал. Задържах дъха си, разтревожена, че и най-лекото
вдишване или издишване ще ме издаде. Преследвачът ми спря
толкова близо, че едва различих чертите му и прехапах устни, за
да възпра поредица ругатни.
— Да не би напълно да си…
Ръката на Гняв се изстреля и покри устата ми, преди да
довърша изречението. Беше пресякъл защитния ми кръг, без да
покаже с нищо, че той му е въздействал. Което би трябвало да е
невъзможно, защото кръгът беше обвързан със силата ми. Бях
твърде зашеметена да направя нещо умно като например да го
ухапя.
— Сега, когато притежаваш Рога, се приближават три дузини
демони умбра. Две дузини от които те следват, откакто излезе от
къщата си. — Той свали ръката си. — Ако нападнат, искам да
бягаш. Не се обръщай назад, нито се бави. Разбрано?
— Какво? — Близо четиресет невидими убийци бяха вървели
по петите ми, но това дори не беше най-ужасяващата част. Да си
представя толкова много демони да нахлуят в този свят и
вредата, която можеха да причинят… беше прекалено.
— Как са стигнали дотук?
— Имам две предположения. Или портите видимо отслабват.
Или някой ги е призовал всичките. — Гняв притисна двама ни
по-силно към камъка, а масивното му тяло погълна всяко късче
светлина от амулета ми, което можеше да ни издаде. — Ако се
съгласиш на това, мога да ни transvenio обратно в замъка. Ще
дойдеш ли с мен?
Леко предупредително придърпване ме възпря да отговоря.
Което беше странно предвид факта, че много исках той да ни
отведе с магия далеч от опасността. Освен това обаче беше и
изключително удобно, че имах само неговата дума за
невидимите наемници. Завист беше успял в едно: беше породил
съмнение.
 — Как точно става това?
— Просто казано, пътуваш през измеренията с мен и биваме
отведени на място по мой избор.
— Каза, че трябва да се съглася… това всеки път ли става?
— Дадеш ли веднъж разрешение, е завинаги.
Въпреки че опасността се приближаваше, още изпитвах
онова натрапчиво чувство, което не можех да пренебрегна. Бих
предпочела да рискувам с наемници, отколкото да сключа вечна
сделка.
— И какво друго?
Сега той се поколеба. Което ме разтревожи.
— По същество чувството е, сякаш те изпепеляват, докато
споделяме времето и пространството. Не продължава повече от
секунда-две.
Втренчих се в него. Огънят и вещиците си пасваха толкова
добре, колкото и демоните с ангелите. Беше решено. Щях да си
опитам късмета с наемните убийци.
— Трябва да има…
— Бягай, Емилия!
Той се завъртя рязко и силно изрита нещо, което можеше да
е само демон умбра. Не го видях как политна, но чух странен
звук. Ако беше безтелесен, не бях сигурна как Гняв беше влязъл
в съприкосновение с него. Замахна към друг и към трети. Едва
когато рухнаха, проумях аномалията. Демонската кама на Гняв
отсичаше главите им. Може би това, че държеше оръжието, му
позволяваше и да ги напада.
Когато умираха, те преставаха да бъдат невидими. Исках да
побягна, но изглежда, че не можех да помръдна. Взирах се в
бледите лица с плътни черни кръгове около хлътналите очи и
зъби, изпилени до малки остри върхове, които стърчаха от
прогнили черни венци. Изглеждаха като трупове и до голяма
степен миришеха така.
Не можех да реша дали е по-добре, или по-зле да не
познавам истинските им лица.
— Вземи рогата и тръгвай! — Гняв се промъкна напред,
удари, търкулнаха се глави. Той беше въплъщение на
жестокостта. Докато го гледах как напада и обезобразява демон
след демон, си представях, че е непобедим. Удряше, парираше,
риташе, а после се търкулваха глави. Хвърчаха части от тела.
Пръскаше тъмна кръв. Нищо не можеше да го спре.
От най-дълбоката част на сенките изникна Завист, с очи,
блестящи като смарагди.
— Хванете го.
Щракна веднъж с пръсти и едва различих зловещите силуети
на демоните умбра, когато ни налетяха като кошер свирепи оси.
Гняв се бореше и мяташе и успя да обезвреди още няколко, но
нямаше полза. Дори нещо толкова могъщо като демона на
войната не можеше да удържи прилива от невидими тела, които
продължаваха да прииждат към него. Не и ако не отприщеше
пълната си магия.
Колкото и да е странно, нито един от тях дори не припари в
моята посока.
Накрая притиснаха Гняв натясно. Мощта му тътнеше, носеше
се на талази през тунелите, но Завист само се засмя, когато се
посипа дъжд от едри камъни. Успях да се отдръпна, а голямо
парче скала се разби там, където стоях само преди секунда.
— Хайде, давай. Използвай цялата тази мощ, братко. Ще
погребеш твоята вещица. — Тътенът дълбоко в земята спря.
Завист хвърли усмихнат поглед в моята посока. — Не се
тревожи. Това все още няма нищо общо с чувствата му,
милинка. Ти си средство за постигане на цел. Не е ли така,
братко?
— Ако направиш това, ще обречеш и себе си. — Дори
притиснат, обкръжен от врагове, Гняв не изглеждаше смутен. —
Това ли искаш наистина?
— Може би ми харесва да бъда прокълнат. — Завист бръсна
въображаема мръсотия от реверите си. — Може би трябва да си
спомниш какво е чувството, скъпи братко. Да ти отнемат нещо,
за което жадуваш. Жалко, че не си спомни, че аз също съм
създание, от което трябва да се боиш. Позволи ми да ти
напомня.
 Ако не беше отвратителното влажно пляк и приглушеният
стон на Гняв, можеше и да не разбера, че нещо — освен че
бяхме обкръжени от невидими демони наемници — не е наред.
Гледах в безмълвен ужас как камата на Завист потъна дълбоко
в слабините на Гняв и той я прокара през тялото му,
разпорвайки го от хълбок до хълбок. Навън се изсипаха черва,
когато Гняв се приведе, широко отворил очи.
— Върви — изкашля той. По устните му изби кръв.
Взрях се немигащо. Мисля, че изпищях.
Звуците около мен бяха заместени от пронизителен неясен
шум в главата ми. Лицето ми стана горещо, после студено.
Целият корем на Гняв беше разпорен. В един миг стоеше и се
биеше, а после… после… имаше толкова много кръв. Свлякох
се на колене и повърнах.
Завист се засмя, звукът рикошира в стените.
— От цяла вечност искам да направя това, братко. Не мога
да ти опиша колко приятно е чувството да гледам как кръвта ти
изтича. — Хвърли поглед към мен, горната му устна се изви. —
Гледай внимателно, миличка. Така се отнасям към членовете на
семейството ми. Представи си какво е да ми бъдеш враг. Не
мисли, че съм простил онова, което ми причинихте двете с баба
ти.
Завъртя камата и Гняв изкашля тъмна кръв. Насилих се да
гледам, да издържа. Още не можех да рухна. Демоните умбра,
които държаха демона на войната, сигурно го бяха пуснали: Гняв
се свлече на земята, вперил поглед в жестоката си рана.
Завист вдигна отново камата си, но аз не можех да го понеса.
— Спри! — Сподавих един писък, когато Завист пренебрегна
молбите ми и го прободе още веднъж за по-сигурно. Отстъпи
назад да огледа пораженията. Гняв се помъчи да погледне в
моята посока, но не успя съвсем. Никога не му се налагаше да
се напряга. Не мисля, че беше в природата му.
— Моля те… Емилия. Аз… — Задъха се, звукът беше
дрезгав и мъчителен. Умираше. Наистина умираше.
Нещо се пробуди в мен.
Втурнах се към него и неумело се опитах да спра кървенето.
 — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Просто трябва да се
самоизцериш.
Отново нямах заклинание, нямах магия, която да призова, за
да накарам раната му да се затвори. Бях прекалено разстроена,
за да мисля ясно. Имах само двете си ръце и надеждата, че той
може да се самоизлекува достатъчно бързо. Той бавно се
обърна към мен, светлината напусна очите му, преди да срещне
умолителния ми поглед. Това не можеше да се случва. Нуждаех
се от него.
— Не. — Сега повече от всякога трябваше да стане и да
оздравее. Разтърсих го леко. Беше неестествено неподвижен, с
втренчени зеници. Знаех какво означава това и не можеше…
той не можеше да е мъртъв. Предполагаше се, че този глупав,
арогантен демон е безсмъртен. — Ставай.
Трябваше да се излекува. Просто се нуждаеше от известно
време. Можех да притискам раната му още няколко минути.
Само толкова му трябваше. Няколко минути. Можех да го
направя. Можех да остана там, докато отново се закърпи.
Още стоях там на колене, с пълни с кръв ръце, когато тялото
му изчезна от това селение.
Взрях се във влажната кръв по дланите ми. Беше толкова
много. Твърде много. Никой смъртен не би оцелял след такива
наранявания. Гняв винаги досега беше оздравявал мигновено.
Беше ранен, но не мъртъв.
Точно като Похот, когато беше прободен с камата на Гняв. Не
можеше да е мъртъв. Това беше смисълът на безсмъртието.
Но… бях видяла как животът напуска очите на демона. Похот не
изглеждаше така. Още дишаше, когато изчезна обратно в ада.
Внезапно не можех да дишам. Без него аз…
Протегнах ръце: трепереха. Хвърлих поглед надолу и по
някакъв странен начин, сякаш гледах отстрани, видях как цялото
ми тяло внезапно започна да се тресе. Да видя обезобразеното
тяло на сестра ми, беше ужасно, но да гледам как изкормват
другиго… отърках ръце в полите си, но кръвта не излизаше.
Търках ли, търках и…
 — Достатъчно. — Завист обви дълги пръсти около китката ми
и костите застъргаха, когато се допряха. Ако стиснеше малко по-
силно, щеше да ми счупи нещо. — Всички тези неприятни неща
можеха да се избегнат, ако ме беше послушала. Нямаш кого да
виниш освен себе си.
— Т-той щ-ще… щ-ще оживее ли?
Завист коленичи до мен и притисна плоската страна на
камата си под брадичката ми. Острието още беше хлъзгаво от
кръвта на Гняв.
— Би трябвало да се молиш на твоята богиня да не оживее.
Сега ми дай Рога на Хадес и може да обмисля да те довърша
бързо.
С усилие отместих поглед от петното кръв, където беше
паднал Гняв. Беше се борил за мен. Изпречи се между брат си и
мен и плати за това. Гневът нахлу бавно в мен и прочисти ума
ми от скръбта. Погледнах кръвнишки Завист и пъхнах ръка в
джоба на полата си. Бързо нахлузих през глава амулета на
Витория и най-сетне събрах Рога на Хадес.
Изплющяване като от камшик разцепи тишината, когато
рогата на Дявола се събраха отново. Из мен се разля мощ.
— Махай се. Махай се, преди да те принудя.
— Допускаш ужасна грешка. — Завист не залитна назад,
нито побягна, но все пак ми се подчини. — Няма скоро да
забравя непокорството ти, миличка. А ти също не би трябвало
да го забравяш. Не е дребна работа да имаш за враг принц от
ада. Елате.
Той събра невидимите си наемни убийци и излезе от
влажния тунел. Изчаках, докато си отиде, преди да се свлека на
земята. След тази демонстрация на мощ не можех да се заставя
да помръдна. Вдигнах колене към гърдите си. Нещата се бяха
объркали ужасно много и този път нямах представа как да
продължа напред. Гняв си беше отишъл. Семейството ми се
укриваше, а да спечеля съвсем сама срещу принцовете от ада
ми се струваше по-невъзможно от всякога. Да видя Гняв разпран
от хълбок до хълбок, някак ме разтърси. Бях го смятала за
непобедим, така че какъв шанс имах всъщност?
 Исках да бъда смела, дръзка и находчива и да унищожа
враговете си с хитрост. Струваше ми се като поражение да
призная, че имам много да уча. Имах магия и Рога на Хадес, но
не и време да усвоя по-зловещи трикове, за да изравня
резултата. Нона каза, че ще се опита да забави отварянето на
портите на ада, но кой знае дали беше успяла, преди времето
ни да изтече.
Да бъда реалист, не означаваше, че имам пораженческо
мислене. Може би нещата щяха да се оправят, ако спра да се
боря и изчакам да видя дали Дяволът иска да ме отведе.
Или може би сега, когато имах рогата му, беше най-добре да
го призова, да сключа собствена сделка и да спра по-
нататъшното унищожение. Вниманието ми се измести обратно
към мястото, където беше паднал Гняв. Имах чувството, че знам
какво би направил той. И знаех какво беше избрала Витория. Но
все още не бях сигурна какво искам аз.
Така че седнах там, до засъхващата кръв на най-лошия ми
враг, и заплаках.
Четирийсет и четири
Заклинанията за възкресяване са част
както от черните изкуства, така и от
забранените заклинания, защото
противоречат на естествения ред. Ако се
опитате да откраднете обратно живот,
Смъртта ще намери възмездие другаде,
уравновесявайки везните. Както горе, така и
долу.

Бележки от гримоара на семейство

Ди Карло

Час по-късно се намерих пред разрушения замък. Нямаше

друго безопасно място, където да отида, и се надявах, че
магията на Гняв все още някак предпазва сградата. Бях стигнала
на долното ниво и току-що бях затворила вратата, когато
миниатюрна игличка хлад докосна врата ми. Бях готова да я
пренебрегна, когато си припомних какво бе казала нона за
белязаните от принц на ада.
Гняв ми беше дал начин да го призова.
Втурнах се горе и измъкнах запаси от една допълнителна
чанта, която бях опаковала преди дни. Черни свещи, няколко
животински кости от ресторанта, личният ми гримоар, който бях
започнала, и…
Кръв и кости! Без камата на Гняв нямах никакво злато, което
ми беше нужно, за да призова демон от дома „Гняв“. Закрачих из
стаята и изругах.
Щеше ми се за един проклет миг нещо просто да стане
лесно.
Избутах свещите и се отпуснах на леглото, като примигнах,
за да прогоня сълзите. След целувката ни бях толкова ядосана
на Гняв, толкова съкрушена, след като се изпусна да каже към
какво се стреми всъщност, че исках да го нараня в отговор, но
никога по този начин.
Да гледаш как някой умира, дори да е някой, когото не би
трябвало да харесваш, не беше за пренебрегване. После
заплахата на Завист, загубата на семейството ми… не знаех как
да продължа оттук. Лежах и се взирах в малките линии в тавана,
като си мислех, че приличат на пукнатините, разпокъсали
живота ми на милион парченца. Всяка линия представляваше
още една пътека, още един избор, още един опит да поправя
извършените неправди. Мислено се върнах по стъпките си през
последните няколко седмици, като се опитвах да разгадая къде
можеше да съм направила погрешен завой.
Когато не се зададоха разумни отговори, се отказах и се
претърколих на хълбок. На малкия скрин до леглото имаше
бутилка просеко и две чаши. Имаше и малка купа с покрити с
шоколад портокалови резени. Не помнех да съм виждала което
и да е от двете преди, но Гняв може би беше донесъл
деликатесите, докато играехме скопа.
Не знаех как да разбирам това, така че пропъдих тези мисли
и измъкнах тапата, гледайки как мехурчетата се разпенват и
леко пукат, докато пълня чашата си. Ако светът, какъвто го
познавах, свършваше, заслужавах едно питие, преди да сключа
сделка с Дявола. Поднесох чашата към устните си и се
поколебах. Гняв беше казал да погледна в скрина, ако се отегча.
Не бях отегчена, но бях заинтригувана.
Оставих чашата си и отворих най-горното чекмедже.
Върху легло от измачкано кадифе лежеше малък златен
пръстен, оформен като преплетени маслинови клонки.
Беше семпъл, но красив. Вдигнах го и го нахлузих на
показалеца си. Ставаше ми идеално. Сърцето ми се сви. Знаех
точно защо ми го е оставил. По времето на Древен Рим врагът
предлагал маслинова клонка в знак на мир. По бузата ми се
спусна сълза, когато си спомних как го нарече „клонка на
доверие“. Гняв, вероятно предполагайки, че нямам много
собствено злато, ми беше дал последното късче, от което имах
нужда, за да го призова. Беше подготвил всичко. Тактичен до
мозъка на костите.
Изпълнена с надежда сякаш за пръв път от цяла вечност,
подредих свещите в кръг и ги запалих, положих прясно отрязан
папрат и кости, после започнах призоваването. Използвах като
дар малко от собствената ми кръв и капнах няколко капки в
кръга.
— Чрез земя, кръв и кост. Каня те. Ела, влез в това
обиталище на човека. Присъедини се към мен. Обвързан в този
кръг, докато те изпратя у дома.
Коленичих там, като чаках издайническия дим от
пристигането на Гняв. Минаха секунди. Възпрях надеждата си.
Миналия път, секунди след като беше направено заклинанието,
се бяха появили първите признаци на пристигането му. Може би,
понеже беше тежко ранен, имаше нужда от по-голямо
приношение. Изстисках в кръга още няколко капчици кръв. Не се
случи нищо.
— Хайде, демоне.
Повторих ритуала. Наместих папратите, костите и свещите,
докато оформиха съвършен кръг. Поставих пръстена си в
заграденото място, после капнах още кръв.
— Чрез земя, кръв и кост. Каня те. Ела, влез в това
обиталище на човека. Присъедини се към мен. Обвързан в този
кръг, докато те изпратя у дома.
Отново пропуснах латинския предвид факта, че миналия път
доведе до нежелан годеж, а Гняв каза, че не е необходим. Когато
всичко остана тихо, опитах за последен път и използвах същото
заклинание, което щеше да ни обвърже в нечестив брак, ако
Гняв го приемеше.
— Чрез земя, кръв и кост. Каня те. Ела, влез в това
обиталище на човека. Присъедини се към мен. Обвързан в този
кръг, докато те изпратя у дома. Aeitas ligati in aeternum protègo.
Остър вятър угаси една от свещите. Затаила дъх, зачаках
могъщият демон на войната да се надигне. Безсмъртен.
Яростен. Спиращ дъха. Напрегнах се за наставления, които със
сигурност щяха да последват. Мигове идваха и отминаваха, но
нямаше дим или знак, че съм призовала каквото и да било.
Чаках ли, чаках. Птиците започнаха да се зоват една друга
отвън, утрото не беше далече. А заклинанието за призоваване
на Гняв можеше да се прави само нощем.
И въпреки това опитах отново с надеждата, че този път ще се
получи.
Най-накрая угасна и последната ми надежда. Нона каза, че
стига да е жив, Гняв ще дойде. Фактът, че не се появи, ме
изпълни с ужас. Мислите ми се върнаха към самото начало,
когато се бях молила на богинята на смъртта и яростта, и
неволно се запитах дали най-сетне не е изпълнила
отмъщението срещу него, което вече не желаех.
Загледах как свещите потрепват и ми се прииска да подпалят
завивките и целия дворец. Щеше да е напълно подобаващо
останалият ми свят да лумне в пламъци. Гняв наистина,
безвъзвратно си беше отишъл. И беше взел със себе си
последната ми надежда.
Рогът на Хадес беше у мен, но не бях сигурна как да го
използвам, за да затворя портите на ада. Семейството ми беше
избягало. Антонио бе похитен от Завист, а умът на най-добрата
ми приятелка още беше впримчен между селенията. Демоните
умбра бяха проникнали в този град, а аз нямах представа как да
се отърва от всички тях.
Духнах призоваващите свещи една по една, докато не ме
обгърна непрогледен мрак.
Четирийсет и пет
Докато слънцето разстели първите си лъчи през морето, вече
бях облечена за битка. Стоях пред огледалото и почти бях
сплела половината си коса на венец, а другата половина
оставих да се спуска на свободни вълни. Прикрепих горната част
с две големи инкрустирани с диаманти шноли с форма на
маслинови клонки, които — с изключение на скъпоценните
камъни — бяха в тон с новия ми пръстен. Намазах устните си с
мазило с винен цвят и сложих антимон на клепачите си.
Отстъпих назад и се възхитих на произведението си:
изглеждах опасна. Роклята ми беше в наситено боровинково със
скосени ръкави, направени изцяло от златни люспи. Беше
достатъчно тъмна да скрие кръвта, но не беше поредният чисто
черен тоалет. Нямах нищо против цвета — просто ми се
струваше прекалено траурен.
А аз бях напълно приключила с тъгуването.
Гняв каза, че имам избор — можех да бъда или жертва, или
победител. И колкото и да ми бе ненавистно да го призная, беше
прав. Винаги щеше да има други, които се опитват да ме
повалят, да ми казват коя съм или каква според тях би трябвало
да бъда. Хората често превръщаха думите в оръжия, но те
имаха власт само ако ги слушам, вместо да се доверявам на
себе си.
Ако враговете ми искаха да предизвикат у мен съмнение,
щях да вярвам още повече в способностите си. Дори и ако
трябваше да се преструвам, докато се получи.
Излязох от „Зиза“ и се отправих навътре в сърцето на града.
Минах напряко покрай Стария град и поех към пазара
„Баларо“, където около кралския дворец бяха подредени сергии
за храна. Не се изненадах да видя, че при семейство Нучи вече
са се събрали малка група хора, които чакат своите аранчини и
панеле. Както пържените оризови топки, така и пържените
палачинки с нахут бяха популярна улична храна.
 Доменико-старши попи чело с парче плат и подаде кесия с
храна. Зарадвах се да го видя далече от комарджийския вертеп
на Алчност. Това улесняваше едната част от плана ми.
Загледах как опашката пред сергията му бавно оредява и
хората си тръгват с кесиите с храна. Стомахът ми изръмжа при
гледката и миризмите и реших, че ако си купя нещо, това ще е
добро оправдание да поговоря с него. И бездруго трябваше да
хапна.
— Buongiorno, синьорина Ди Карло. Какво да бъде днес?
— Панеле с допълнително резенче лимон, моля.
Нучи-старши изпържи плоските палачинки до съвършенство,
поръси ги с морска сол, после ги сложи в книжна кесия с
допълнително резенче лимон. Подадох монетите и се отместих
настрана, където тентата предлагаше известна сянка.
— Как е Доменико-младши?
— Загазил ли е?
Не бях сигурна как да отговоря на това, така че прибягнах до
един от любимите номера на Гняв и го пренебрегнах.
— Сестра ми го беше споменала и чух, че прекарва много
време в манастира. Сигурно му е тежко да загуби някого, на
когото държи.
Погледът на Доменико-старши се отмести към човека, който
стоеше зад мен, преди да предаде поръчка за аранчини и да
сложи още няколко в кошничката за пържене.
— Добре е. Тази сутрин замина за Калабрия да помогне на
братовчед си.
Спрях да дъвча панелето си. Странно беше от всички
моменти, в които Доменико-младши можеше да напусне дома
си, да избере сегашния. Смених тактиката:
— Били ли сте в онази игрална зала? — попитах, като се
надявах да не е твърде грубо. — Трябва да я намеря възможно
най-скоро.
Той поклати глава.
— Страхувам се, че не мога да ти помогна. Чух, че типът,
който я държи, заминал.
 Вътрешно изпищях и изругах богинята на пропуснатите
шансове. Канех се да си тръгна, когато забелязах странна
татуировка, изрисувана върху ръката му над лакътя. Отпечатък
от лапа, стиснала, както изглежда, стрък копър. Погледът ми
падна върху едната страна на количката за храна — там беше
изрисуван същият символ. Бях сгрешила. Не го бях видяла в
дневника на сестра ми. Бях го видяла в деня, когато с Гняв се
опитахме да се доближим, за да разследваме убийството на
Джулия Санторини. Дъхът ми секна, когато най-накрая проумях:
синьоре Нучи беше метаморфозиращо същество.
Преглътнах мъчително и бавно насочих вниманието си
нагоре. Доменико-старши забеляза, че се взирам в татуировката
му и припряно смъкна ръкава си, въпреки че денят беше горещ.
Реакцията му задейства предупредителни камбанки.
Мислите ми се върнаха към дневника на сестра ми. Там
пишеше само „Доменико Нучи“. Изобщо не се споменаваше
дали младши, или старши…
— Вие сте — казах, като изпуснах кесията панеле. —
Витория е написала в дневника си вашето име. Въобще не е
ставало дума за Доменико-младши. Наранихте ли я? Тя откри
ли какъв сте?
— Не е… недей да крещиш на всеослушание подобни
обвинения. Дай ми секунда.
Доменико обърна табелата на сергията на „ЗАТВОРЕНО“ и
ми направи знак да го последвам зад ъгъла, където имаше по-
малко пешеходци. Не исках да се отдалечавам от тълпите и той,
изглежда, знаеше това. Спря на място, където още бяхме
заобиколени от хора, но не можеха да ни чуят.
— Сестра ти разнасяше питиета в комарджийския вертеп на
Алчност.
Сърцето ми започна да бие бясно. Най-накрая, след цялото
това време, чух още нещо, което да ми намекне какво е правила
Витория точно преди да бъде убита.
— И? Тя знаеше ли какъв сте? — Той кимна. — Някога
виждали ли сте я с Алчност?
 — Да. Дойде при него една вечер с идея. Работеха по план,
който допадаше и на двамата.
— Вие как се замесихте във всичко това? — Не изглеждаше
склонен да отговори, затова измъкнах ножа, който бях скрила в
корсажа си, и оставих слънцето да хвърли отблясъци по
острието. Бях научила доста трикове от демона на войната. —
По един или друг начин ще получа информацията, която искам,
синьоре. От вас зависи да изберете как да действаме.
— Добре, добре. — Той преглътна мъчително и хвърли
поглед наоколо. — Знаеш за бенандантите.
Кимнах. Всички знаеха.
— В известен смисъл това са метаморфозиращи същества.
Душите им приемат животинска форма, за да пътуват астрално
четири пъти годишно. Освен това се бият в Нощните битки.
— Е, такива са. Ние не сме тях, но те са приели нашия
символ, затова често ни бъркат. Можем да променяме
физически облика си, когато пожелаем. Наричат ни Вълците от
въглените. Бенандантите са човеци, ние не сме. Поне не
изцяло. Повечето биха казали, че сме върколаци.
— Върколаци — повторих. — Физически се преобразявате
във вълк?
Доменико-старши кимна.
Трябваше ми един миг да се съвзема. Никога не бях чувала
за Вълк от въглените, но имаше много приказки за върколаци. В
старите истории, които ми бяха разказвали, вълците се
придържаха към глутницата си и бяха верни само един на друг.
Не разбирах как или защо той би се свързал с демоните.
— Защо бяхте с Алчност?
Той сведе поглед към земята.
— Сключихме сделка.
През ума ми премина спомен как го видях с купчини чипове
за залагане. Изпитах тревожно подозрение, че знам накъде
вървят нещата.
— Той обеща ли да ви опрости дълговете, ако му помогнете?
Той кимна.
 — Помислих си, че това е глупава сделка от негова страна.
После открих, че поначало не е било негова идея. Каза, че
всичко, което искал, било вълците да се бият на страната на
Дявола, когато моментът настъпи. Не сме променяли облика си
от близо две десетилетия, затова не мислех, че сделката е
валидна.
— Защо не сте променяли облика си?
Той повдигна рамо.
— Никой не е сигурен. Един ден можехме, а на следващия
вече не.
— Но това се е променило наскоро, нали? — попитах. —
Някой променил ли е облика си?
— Когато момчето отпразнува двайсетия си рожден ден,
обикновено се преобразява за пръв път.
А аз бях готова да се обзаложа на всичко, че Доменико е
имал рожден ден наскоро и е бил много изненадан, когато се е
превърнал във вълк.
— Не сте ли казвали на сина си какви сте?
Той бавно поклати глава.
— Беше минало толкова време… не мислех, че ще се случи.
Когато Дом се преобрази, разбрах, че сме в беда. Казах му какво
съм обещал. — Избърса сълза от бузата си. — Разочарованието
в очите на сина ми беше достатъчно да ме довърши. Срамът,
който навлякох на наследството ни, на семейството ни. Вълците
не се бият за никого извън глутницата. Сега Дом се моли в
манастира за мен и за себе си, като се надява, че всички ще
простят греховете ми.
— Как сестра ми разбра какви сте?
Той обмисли това за миг.
— Не съм сигурен. Но именно тя каза на Алчност да се
спазари с мен. Когато сделката беше сключена, тя ме накара да
обещая, че ще удържа на думата си.
— Витория е уредила сделката между вас и Алчност? —
попитах, а сърцето ми думтеше. — Сигурен ли сте, че е било
нейна идея, а не негова?
 — Категорично — каза синьоре Нучи. — Беше част от по-
мащабния й план. Но така и не ми каза какъв е той, затова се
боя, че не мога да ти помогна по този въпрос. Само ми казаха да
бъда готов, когато ни призоват.
Издишах бавно. Витория беше намерила начин да принуди
двама врагове да работят заедно. Обединен фронт, който да се
бие срещу истинския враг. Който още беше неизвестен.
Обмислих внимателно тази нова информация. Сестра ми беше
повярвала в Алчност. Аз бях повярвала в Гняв. А Завист все още
беше очевидният убиец, само дето… не се беше похвалил, че е
изтръгвал сърца от ничие тяло, а амулетът ми не беше у него.
Което значеше, че убиецът, когото търсехме, можеше още да е
някъде там.
— Доменико всъщност не е на континента, нали?
— Не — призна синьоре Нучи и подсмъркна. — В манастира
е.
Всички пътища постоянно водеха обратно към манастира. А
аз вече не вярвах в съвпадения.
Тялото на сестра ми беше намерено там.
Гадателският сеанс на Клаудия ужасно се беше объркал там.
Доменико се молеше там почти всекидневно, но според
Клаудия говореше и с членове на братството. Бих се
обзаложила на всичко, че можеше да е доверил неприятностите
си на погрешния човек, особено предвид поведението им в
нощта, когато намерих Клаудия.
Взех си довиждане със синьоре Нучи и забързах по следите
на следващата улика.
Преди Витория да бъде убита и светът ми да отиде по
дяволите, нона каза, че на острова има ловци на вещици, които
усилено си търсят жертви. Бях ги изключила, след като призовах
Гняв и открих още трима принцове от ада да бродят по земята.
Но може би бях действала твърде прибързано.
Ако някой искаше да убива вещици, светият орден беше
идеалният заподозрян. Кой по-подходящ да избави света от
злото от богопомазаните?
 Мислите ми се върнаха към нощта, когато намерих Клаудия,
и към брат Кармин, който имаше убийствен блясък в очите.
Беше пристъпил напред с кръвожаден вид. Знаех, че ненавижда
вещиците, а от години не бе произнасял някоя от отровните си
речи на пазара. Можех само да си представя колко много би му
харесало да се покатери отново на своя сандък от сапун и да
бълва още омраза.
Откритото му презрение към онези, които си служеха с магия,
го превръщаше в първостепенен заподозрян за ловец на
вещици.
Днес, по един или друг начин, щях да разкрия тайните, които
светото братство пазеше.
Четирийсет и шест
Група фигури в монашески роби се бе събрала във
вътрешния двор. Напрежението сред членовете на братството
беше тежко като лятната жега. Един от тях беше изчезнал, а
няколко млади жени бяха мъртви. Не бях изненадана, че винят
дявола. Скрих се близо до ръба на главната сграда и погледът
ми обходи тълпата, като търсеше един от братята, когото знаех,
че няма да намеря.
Брат Кармин стоеше в центъра, а юмрукът му пронизваше
небето при всяка пламенна дума, която излизаше от устата му.
Явно бях пристигнала във върховия миг от речта му.
— Нашият Бог е могъщ и няма да търпи нахлуване на злото
— каза той. — Трябва да се водим от примера му в тези мрачни
и смутни времена. Съдният час е близо. Трябва да спрем
Дявола, преди да посее семената на коварните си деяния!
Елате, нека изречем праведното слово пред нашите човешки
братя. Нека ги поведем към тяхното спасение.
— Амин! — изкрещяха всички в един глас.
Тълпата се разпръсна към града, потегляйки да спасява
човешки души. Промъкнах се зад ъгъла и въздъхнах
неспокойно. Брат Кармин не говореше, че Дяволът може да
развали проклятието, но това, което каза, беше притеснително
точно. Поне този път наистина бяха застрашени човешки души.
Подозрителността ми към него се задълбочи. Ако се беше
сформирала мистериозна група ловци на вещици, беше много,
много вероятно току-що да съм ги открила. Размишлявах дали е
добре да го последвам, или не, когато почувствах повика на
магията откъм вътрешността на манастира. Беше точно като в
нощта, когато открих тялото на Витория.
Ако не и по-силно.
Може би сега просто бях по-добра в долавянето й. Или
навярно имаше нещо общо с това, че притежавах пълния
комплект рога. Извадих корничелото на сестра ми, което бях
скрила в роклята си, и го вдигнах. Макар да бях вещица, а не
човешко същество, ми се струваше светотатствено да нося
рогата на Дявола на свято място. Но нямаше начин да вляза
вътре без закрила. Надянах нейното корничело заедно с това,
което вече носех, и почувствах магията като иглички в жилите
си.
Преди да се вмъкна вътре, хвърлих наоколо един последен
поглед. Сега навсякъде беше тихо. Членовете на братството си
бяха отишли. Прекосих малкия вътрешен двор и бутнах вратата.
Докато минавах забързано покрай мумиите в един иначе пуст
коридор, почувствах… че нещо ме наблюдава.
Завъртях се на място и огледах коридора, който преди
караше сърцето ми да ускорява ритъма си, а ръцете ми да
треперят. Този път пулсът ми запрепуска не защото се страхувах
какво ще открия. Исках някой да се опита да ме нападне.
— Покажи се.
За разлика от романите, които Витория обичаше да чете, не
изникна зловещо подхилващ се злодей, за да се впусне в
поетична тирада за коварните планове на господаря си. Никой
не се появи. Наистина бях сама. Затворих очи, грабнах Рога на
Хадес, вдишах дълбоко и се съсредоточих. Когато отново
погледнах надолу по привидно празния коридор на мъртвите,
чух слаби шепоти.
Не бяха от този свят.
Изключих всичко друго освен звука на приглушени гласове.
Последвах ги, като навлизах по-навътре в катакомбите.
Обръщах внимание на всеки завой и нов коридор, в който
влизах, като се надявах, че ще намеря обратно пътя, ако се
наложи да бягам. Никога досега не бях влизала толкова навътре
в манастира: дори не знаех, че има толкова много подобни на
лабиринт коридори, които лъкатушеха и завиваха дълбоко,
дълбоко в центъра на Земята.
Продължавах безмълвно, а жуженето на гласовете се усили.
Нервите ми се изопнаха. Наблизо имаше нещо магическо. И
беше мощно. Част от мен искаше да го пренебрегне и да
побегне. Но залогът беше твърде голям. Продължих упорито,
като се заставих да се изправя пред страховете си.
Няколко минути по-късно спрях във влажен проход, изсечен
от варовик със самотна факла, сложена в поставка. Светлината
потрепваше заплашително като опашка на раздразнена котка.
Не ми трябваше знак от богинята, за да разбера, че наблизо има
нещо опасно. Не можех да преценя от боязън ли се присви
стомахът ми, или от нетърпеливо очакване. Каквото и да беше,
предстоеше да се случи нещо.
Една врата недалеч от края на прохода беше подканващо
открехната. Изминах последните няколко стъпки и спрях до нея.
Като нищо можеше да е капан, но сега шепотът беше станал
трескав.
Трябваше да видя какво има вътре. Промъкнах се по-близо, с
блъскащ пулс, и отворих вратата малко по-широко. Отвън стаята
изглеждаше празна. Външният вид често лъжеше. Преди да
вляза, надникнах вътре, просто да се уверя, че не е капан.
Прашинки се завъртяха в кръг. Беше съвсем тихо. Илюзиите
бяха измамно лесна магия — често проектираха това, което
очакваш да откриеш.
Трябваше да се досетя.
Четирийсет и седем
В мига, щом прекосих прага, разбрах, че съм допуснала
грешка. Въздухът сякаш беше халка, която щракна и ме прикова
на място. Отблъснах се назад към вратата, но нямаше полза.
Щях да остана в тази стая, докато онзи, който бе задействал
задържащото заклинание, не реши да ме освободи.
Шепотът, който чувах, се превърнаха в истинско бъбрене.
Имаше толкова много гласове, толкова много разговори, че едва
чувах собствените си мисли.
— Тук е.
— Тя пристигна.
— Отворете клетката.
— Освободете я.
Запуших уши и затърсих какъвто и да е възможен път за
бягство или начин да разваля заклинанието. Исках шумът да
спре. Веднага. Глъчката стихна рязко, сякаш в тон с желанията
ми. Обходих с поглед истинската версия на стаята. Стените бяха
покрити с думи на латински. Безкрайни редове — някои с по-
едър шрифт, други — с по-дребен — изпълваха всеки
сантиметър от стените от пода до тавана. Някой здравата се
беше потрудил. Никога досега не бях виждала магия да се
използва така.
Буквите сияеха меко и пулсираха, сякаш бяха част от жива,
дишаща същност. Исках да се отпусна на колене: толкова
мощно заклинание нямаше да бъде развалено толкова лесно.
Но още не исках да се предам. Затърсих знаци за засада: бях
сама, ако не се броеше една книга.
Пулсът ми се забави. Това трябваше да е въпросното „то“,
което Витория описваше в дневника си.
Когато съсредоточих вниманието си върху книгата, гласовете
заговориха отново, по-тихи, по-примамващи. Предпазливо
свалих ръце от ушите си. Едва дишах. Това беше тайната,
заради чието опазване бе умряла сестра ми. Сигурна бях до
мозъка на костите си.
Единствен лъч светлина осветяваше стария, подвързан с
кожа том, който лежеше затворен върху пиедестал, издялан от
едно-единствено парче обсидиан. Никога преди не бях виждала
толкова голям скъпоценен камък и предпазливо тръгнах напред,
докато не застанах над тайнствената книга. Гласовете утихнаха.
Излят от калай символ с форма на тройна луна красеше
корицата, но нямаше заглавие, което да посочва какво съдържа.
Определено беше магическа предвид колко мощ се излъчваше
от страниците й. Около нея имаше мека бледолилава светлина.
Напомни ми за онова лучикаре, което виждах около човеците, и
беше в същия нюанс на лилавото като татуировката ми. Не
знаех какво означава, но имах много добра представа какво е —
първата книга със заклинания. Невероятно: Витория беше
намерила гримоара на Ла Прима.
Беше толкова невзрачен, толкова обикновен. И въпреки това
бе струвал на сестра ми толкова много.
Внезапно ми се прииска да го изгоря.
Не беше по-голям от която и да е друга стара книга, но никога
не бях чувствала такава мощ. Корицата беше протрита на
местата, където сякаш е била отваряна и затваряна милион
пъти.
Както в нощта, когато бях намерила тялото на сестра ми,
усетих в корема си безмълвно, настойчиво придърпваме. Този
път то ме умоляваше да отворя книгата, да зърна заклинанията,
които чувствах да се изливат от нея. Бавно се пресегнах и я
отворих на място, отбелязано с панделка.
Видях позната черна хартия със златисти корени по
ръбовете. Огледах страницата — беше призоваване на
утринната звезда. Затворих книгата и отстъпих.
Някой беше призовал Дявола. Или беше искал да го призове.
Няколко пъти си поех равномерно дъх, а умът ми
препускаше. Това беше тайнственият гримоар, от който сестра
ми беше откъснала страници. По някакъв начин нейната магия я
беше отвела до първата книга със заклинания, а после тя беше
откъснала заклинания за призоваване на демони. Знаех със
сигурност, че не беше вмъкнала този текст в мъничката ни стая.
Щях да го почувствам в мига, щом влезе в дома ни, а също и
нона, което означаваше, че Витория сигурно го беше скрила тук.
Но защо би помислила, че ще е в безопасност сред стените на
манастира… имаше връзка, просто трябваше да помисля.
— Най-после.
Отскочих назад, когато в стаята пристъпи фигура с качулка и
посегна към благословения ми тебешир. Това трябваше да е
човекът, на когото пратеникът беше продал тайните си. Можех
да се обзаложа, че е брат Кармин. Колко иронично, че ловец на
вещици бе поставил капан, служейки си с магия. Фигурата свали
качулката назад и аз застинах, готова за нападението на
мразещия вещици брат. Вместо това Антонио се придвижи по-
бързо, отколкото бях мислила за възможно, и изби тебешира от
ръцете ми, сякаш можеше да му пораснат хищни птичи нокти
и да ме нарани. Загледах го как се разбива на земята, после
рязко се върнах в реалността. Из мен се разля облекчение.
— Антонио! Жив си. Мислех… — Бавно вдигнах поглед и
забелязах изражението на лицето му. Там нямаше тревога. А
омраза. Сърцето ми заблъска, докато отстъпвах назад. — К-
какво е станало? Завист нарани ли те?
— Един Божи ангел никога не би ме наранил. — Устните му
се разтеглиха в гримаса, която нямаше нищо общо с милите и
свенливи усмивки, които си спомнях. — За разлика от теб.
Едва дишах, когато всичко си дойде на мястото. Завист не го
беше наранил, нито го бе държал в плен. Тъкмо обратното.
Антонио доброволно беше предал Клаудия право в ръцете на
враговете ми. Знаел е, че тя е вещица, и…
— Ти си. Ти си убил сестра ми. — Гласът ми потрепери. —
Защо?
— Наистина ли е толкова трудно за вярване? Че аз, един
Божи служител, бих искал да отърва света от злото?
— Звучиш точно като Кармин. — Свих ръце в юмруци: имах
нужда да почувствам убождането на ноктите си, за да се сдържа
и да не му се нахвърля. — Нима да избиваш невинни жени не е
сам по себе си акт на злото?
— Най-прекрасните Божи ангели са свирепи воини, Емилия.
Понякога за да постигнем най-висшето благо, трябва първо да
се превърнем в острие на правдата и да прорежем враговете си.
Ти не би разбрала. Не е нещо, което би била способна да
направиш, вещице.
Малкото контрол, който бях успяла да запазя, ме напусна.
— Нямаш никакво понятие какво мога да направя.
— Може би не. Но ако използваш магия върху мен сега, ще
докажеш, че съм прав. — Рязко кимна към двата съединени
амулета. Сияеха ярко. — Всички вещици се раждат зли.
Гневът и болката ми забушуваха. Пристъпих напред и
отприщих потушаваната досега ярост, която сдържах от
убийството на близначката ми досега.
— Грешиш. Не се раждаме зли. Някои от нас стават такива.
Чрез омразата.
Тънки кичури от косата ми се повдигнаха, сякаш внезапно
повя ветрец. Зараждаше се буря и не беше от този свят.
Сияещите думи около нас започнаха да пулсират по-бързо.
Магия опърли въздуха, а из ума ми започнаха да се вихрят
непознати заклинания. Може би рогата на Дявола ме
подхранваха или първата книга със заклинания вливаше
магиите си в мен.
Навярно собствената ми злокобност излизаше на свобода.
Не ме беше грижа.
Хванах Рога на Хадес и прошепнах толкова кошмарно
заклинание, че думите пареха, докато се отронваха от устните
ми. Вдигнах ръка, после замахнах надолу в дъга. Невидими
хищни нокти срязаха расото на Антонио на ленти.
Този път пощадих плътта му.
В очите му се появи страх. Той отстъпи бавно назад, вдигнал
длани. Все едно това щеше да ме спре.
— Изплашен ли си? — Пристъпих към него. — Би трябвало
да си. Едва започвам.
 Вдигнах ръка и той се отдръпна изплашено. Гласът му
потрепери.
— М-милост, Емилия. М-моля те.
— Сега искаш милост? — Неподправен, нажежен до бяло
гняв гореше в душата ми. — Кажи ми, сестра ми умоляваше ли?
Спомних си гръдния й кош, зеещата дупка на мястото на
сърцето й. Той й бе причинил това. Нашият приятел. Отметнах
ръка назад и разрязах гърдите му. Око за око. Справедливост.
Той притисна пръсти към раните си, видя кръв и се отдръпна с
препъване. Беше само драскотина.
Яростта ме тласна напред.
— Предложи ли милост на Витория, когато тя молеше за
живота си? Или на Валентина? Колко жени те умоляваха да ги
пощадиш? Къде беше милостта ти тогава?
Той падна на колене и започна да се моли. Чаках. Но Бог не
се появи. Появи се богинята на смъртта и яростта. Коленичих, с
пламтящи очи, и го заставих да ме погледне. Исках да види и
лицето на сестра ми. По бузите му се стекоха сълзи. Преборих
се с порива да разбия черепа му в пода и да гледам как животът
напуска тези изпълнени с омраза очи.
Смъртта щеше да е благодеяние. А аз не се чувствах
особено склонна към благодеяния.
— Когато най-сетне те убия, ще молиш за сладкото
освобождение на смъртта, Антонио. — Хвърлих поглед към
пръста си и се съсредоточих върху невидимо острие, което го
убождаше. Върху него изби миниатюрна рубинена капчица
кръв. — Кълна се в кръвта си, че никога повече няма да познаеш
истинско щастие. Сърцето ти ще е прокълнато да бъде
разбивано всеки път, щом забравиш греховете, които си
извършил. А всеки път, когато се засмееш, аз ще бъда там и ще
чакам, за да ти припомня.
Канех се да подпечатам клетвата с капката кръв, когато
мирис на урина изпълни пространството около нас и събуди
спомен в мен. Бях изплашила Антонио толкова много, че се
беше подмокрил. Точно както бе направил Гняв, когато насила
бе изтръгнал сведения от… Сепнато отскочих назад и оставих
ръката си да се спусне отстрани до тялото.
Гняв, един принц от ада, беше проявил милост.
Като знаех каква мощ притежава, не знам как беше съумял
да се сдържи. И ми се прииска да можех да бъда малко повече
като него сега. Но не бях.
— Нови правила. Ще ми кажеш истината за всичко, което
питам, и едва тогава ще обмисля дали да пощадя живота ти.
Разбираш ли?
— Д-да. — Той кимна няколко пъти и си пое дълбок дъх. — К-
какво ис-искаш да знаеш?
— Преди да срещнеш този „ангел на смъртта“, нещо трябва
да е предизвикало това. Кажи ми какво те е направило толкова
покварен. Толкова гнил.
— Аз… не съм… — Той поклати глава. — Д-добре. Седмица
преди майка ми да умре, я заведох при една жена, за която
мислех, че лекува само чрез простонародна магия и молитва.
Оказа се, че е вещица. — Смехът му бе кух. Погледнах го сурово
и той го сподави. — Тя причини смъртта на майка ми. Заклех се
още в онзи миг да се реванширам пред Бог. Обещах, че ако
някога срещна друга вещица, ще я изпратя право в
преизподнята, където й е мястото. Тогава получих отговор на
молитвите си.
— Как?
— Скоро след това ме навести ангел и ми разказа за
проклятието над Дявола. Каза, че за да го развали, Дяволът
трябвало да се ожени за вещица. Ангелът ми каза, че това не
можело да стане, иначе Дяволът щял да бъде пуснат на
свобода. Каза, че ще ми предостави имената на потенциалните
съпруги, а всичко, което трябваше да направя, за да ни спася от
истинското зло, беше да убивам вещици.
Погледът ми се отклони към първата книга със заклинания.
Отново си помислих за сестра си.
— Този ангел ли ти даде името на сестра ми?
Той сведе поглед към пода.
 — Смъртта на сестра ти беше… не исках да… дори помолих
ангела да я пощади, но той каза, че ако оставим едно семенце
на злото, ще поникнат други. Известно време се съпротивлявах.
Дори възразих, че тя не е вещица, че той греши. После
тя… — Отказваше да срещне погледа ми. — После през онази
вечер в манастира тя започна да говори за призоваване на
Дявола и не можех да отрека истината. Трябваше да бъде
спряна.
Сдържах яростта си. Витория все се шегуваше как ще
призове Дявола или ще омагьоса някого, или други глупави
неща, които казваше пред човеците. Те обикновено се смееха,
като си мислеха, че се шегува. Тревожех се, че един ден някой
може да започне да я разпитва. Никога не бях помисляла, че ще
е някой близък.
— Предаде я. Предаде мен.
— А нима ти не направи същото с мен? — попита той и за
миг тонът му стана рязък, преди да се овладее. — Ти ми
направи заклинание, за да ме накараш да се влюбя в теб. Всеки
ден ме лъжеше в лицето, като криеше истината за това каква
си. — Въпреки по-ранната ми проява на сила, лицето му се
разкриви от ярост. — Мястото ти е в ада с другите прокълнати и
обречени души. Ти дори не си човешко същество. Отвращаваш
ме.
— Никога не съм ти правила заклинание за любов.
— Можеш ли честно да кажеш, че преди тази вечер никога не
си ми прилагала магия без мое съгласие? Изключение от
правилото ли си?
— Разбира се, че не съм, аз… — Затворих уста. Бях му
приложила забранена магия за истина, когато бяхме деца. Бях
накърнила свободната му воля. Това, което бях направила, беше
нередно, но не му даваше право да убива жени за
отмъщение. — Как смяташе да попречиш на Дявола да намери
вещица в друг град?
— Като го призова.
— Ти, един Божи човек, който вършиш работата на
предполагаеми ангели, искаш да призовеш Дявола?
 — О, не искам да го правя, Емилия. Но ще направя каквото
трябва да се направи. Искам да гледа как унищожавам рогата
му.
Ръката ми посегна към амулета.
— Откъде…
— Откъде знаех, че носиш истинските рога на Дявола ли? —
попита подигравателно той. — Моят ангел на смъртта. Виж,
първо щяхме да унищожим всички живи вещици. После щяхме
да призовем Дявола и да го пронижем с острие.
— Как беше името на този ангел?
Антонио повдигна рамо.
— Не пожела да ми каже. Но у него имаше нещо… властно.
Знаех, че не лъже. Само изпратено от небето създание би могло
да е толкова величествено.
Независимо дали Антонио го знаеше, или не, бях готова да
си заложа душата, че е бил под влиянието на принц от ада. И ми
се струваше, че знам кой точно бе дирижирал всичко: Завист.
Демонът предател. Просто ми трябваше доказателство и тогава
щях да го унищожа.
— Как се вписват сърцата?
Той ме погледна странно.
— Сърца?
Като че ли не знаеше. Явно съдействието му приключваше.
Или може би имаше части от чудовищните му деяния, пред
които не можеше да се изправи. Спрях да обръщам внимание на
Антонио и започнах да обмислям следващия си ход. Помислих
си за сестра ми, за плана й да привлече Дявола. Беше искала да
сключи сделка с него.
Може би тя знаеше, че Завист или някой друг принц на ада е
насочвал ръцете на съдбата и че единственият начин да го спре
е да помогне на Гордост да развали проклятието. Което щеше
да обясни защо е искала върколаците и Алчност да се съюзят.
Каквито и да бяха причините, мислела е, че най-добрият й курс
на действие е да отиде в подземния свят. Антонио можеше да е
инструментът на смъртта, може да бе избрал да извърши тези
зверства, но не бе действал сам.
 Сега исках да открия кой друг беше помогнал да убият
сестра ми.
В ума ми се оформи дива и безумна идея. Ако Антонио
наистина успееше да призове Дявола сега, можех да се
възползвам. Сестра ми вярваше, че царуването в ада е най-
добрата възможност за нея.
Може би за мен също.
— Ако смяташ да призовеш Дявола, защо да чакаш?
— Ти ще го призовеш. — Антонио се усмихна. — А когато го
направиш, аз ще го убия.
Щеше ми се да го видя как опитва. Посочих недовършения
кръг за призоваване и стиснах в ръка амулетите.
— Запали свещите.
Той направи каквото поисках и бързо дооформи кръга.
Вместо да използва животински кости, постави между свещите
цъфтящо вълче биле. Взрях се в шлемовидните наситено
лилави и сини венчелистчета. Въобще не мислех, че човек ще
използва подобно нещо, за да призове Гордост.
Когато и последното късче вълче биле беше поставено, той
отстъпи назад и прошепна покана, която да повторя на латински.
Неговият „ангел“ добре го беше подучил.
Подобно на онзи път, когато призовах Гняв, дим изпълни
кръга. Захвърчаха мълнии, въздухът започна да пука, сякаш
бяхме приклещени насред ужасна буря. Очаквах да видя красив
мъж, застанал пред нас. Не очаквах да видя Антонио. Очите му
бяха езера от сребристосиньо: единственото, което показваше,
че не е младият мъж, израсъл в съседната къща.
Хвърли поглед наоколо с не съвсем естествени движения. Не
отстъпих, докато ме оглеждаше. Гордост беше обсебил тялото
на Антонио. Преди да успея да превърна изражението си в
маска на отегчение, той пристъпи по-близо. Дъхът ми пресекна.
Вниманието му се задържа върху инкрустираната с диаманти
шнола в косата ми.
— Имам подарък за теб, Stella Strega.
Гласът му беше прекрасен. След това, което бях научила
наскоро за доброто и злото, не знам защо очаквах да е
многогласен и пронизителен.
— А какво ще ми струва този подарък?
Усмивката му беше всичко друго, но не и нежна.
— Само душата ти, разбира се.
Усмихнах му се в отговор — на него, моя нов жених. Той
нямаше представа, че към ада скоро ще приближи буря.
— Имаш вниманието ми, Гордост. Впечатли ме.
Той бавно прокара поглед по мен и щракна с пръсти. Заряд
от магия изпълни въздуха. Нещо изпращя и се появи рокля.
Висеше в пространството, а полите се развяваха. Горната
част беше метален корсет, покрит изцяло с трънливи увивни
растения. На хълбоците се събираха пластове черни ивици и се
диплеха към земята на пенести среднощни вълни. Във всеки
пласт бяха пришити миниатюрни скъпоценни камъни с цвят на
пушек, които ми напомняха на натрошен хематит. Блещукащи
черни змии се преплитаха в сложни възли на талията като
колан.
Не бих очаквала нищо по-малко драматично за една бъдеща
кралица на ада.
Бях доволна, че планът ми работеше, а също и ужасена.
Сега вече нямаше връщане назад.
Роклята се поклащаше и въртеше сама, сякаш я носеше
някакво невидимо същество, което безшумно идваше все по-
близо и по-близо до мястото, където аз оставах неподвижна.
Допря се леко до мен и се завихри около тялото ми, като се
въртеше буйно, а аз стиснах здраво очи. Не ми хареса начинът,
по който ми напомняше за невидимото празненство на Похот.
Всъщност беше ми омразно.
Всичко спря изведнъж. Погледнах надолу, удивена да видя,
че дрехата ми с цвят на боровинка е изчезнала и на нейно място
тъмната красота обгръща извивките ми.
Ахнах, когато ме притисна по-силно.
Дяволът наклони глава.
— Всички приветствайте новата съпруга.
Сърцето ми заблъска силно.
— Още не съм получила корона.
 — О, но ще получиш. — От въздуха той издърпа кама с
дръжка като глава на ревящ лъв и я насочи към своето…
сърцето на Антонио. — Чух за отмъщението, което търсиш.
Приемете тази човешка жертва като дар от дома „Гордост“,
Ваше Височество.
— Не!
Тази единствена дума излезе от мен със странен многослоен
глас, който беше едновременно моят и напълно чужд. Острието
започна да кръжи до кожата на Антонио, но не я прониза.
Поех си треперлив дъх.
— Ще се срещна с теб или твой представител след час в
пещерата, където най-напред призовах Гняв. Има нещо, което
трябва да направя, преди да дам окончателен отговор.
Вниманието на Дявола се измести към мен.
— Дадено.
— Somnus — прошепнах, потапяйки тялото на Антонио в
омагьосан сън. Ако някой пожелаеше да му бъде отмъстено,
моята ръка щеше да изпълни наказанието.
С препускащо сърце хвърлих поглед към първата книга със
заклинания. Искаше ми се за няколко минути да я прегледам и
да усвоя някоя магия в последния момент, преди да я скрия от
прокълнатите, но тя беше изчезнала.
Няма значение. Щях да се справя по други начини. Без да
поглеждам назад, излязох от стаята, като носех рогата на
Дявола и злокобната си нова рокля, чувствайки как пулсът ми се
ускорява с всяка стъпка. Преди да изтече нощта, щях да сключа
сделка с Гордост, която, надявах се, щеше да погуби кралството
му.
Безмълвно се заклех на сестра ми, че няма да намеря покой,
докато всички, отговорни за смъртта й, не срещнат края си.
Четирийсет и осем
Дяволът не пристигна, възседнал огнедишащ жребец или
сред ужасна буря. Всъщност този, който дойде за мен, изобщо
не беше кралят на демоните.
Гняв пристъпи в потрепващата светлина: изглеждаше
леденостуден и опасен. Несъзнателно тръгнах към него, после
застинах. Из пещерата се разнесе ниско ръмжене. Не дойде от
него, а от някакво животно, скрито дълбоко в сенките.
Несъмнено предупреждение от богиня.
Нещо никак не беше наред…
Огледах Гняв от безопасно разстояние. У този демон нямаше
нищо познато. Нямаше никакво съмнение къде властва това
създание. Беше най-зловещият от прокълнатите.
Една предателска част от мен изпитваше облекчение, че е
жив. Макар да знаех, че е безсмъртен, не бях вярвала напълно,
че е оцелял след жестокото нападение на Завист. Друга, по-
благоразумна част от мен се бореше да отрече, че именно той
беше дошъл да прибере душата ми. Чувството, че съм
предадена, ме изгаряше отвътре.
Не знам защо очаквах нещо друго от един достоен за
презрение принц на ада.
Очите ми се напълниха с гневни сълзи. Нона се беше
оказала права за всичко. Прокълнатите бяха умели лъжци. Гняв
със сигурност ме беше заблудил с тази постъпка. Накара ме да
мисля, че е мъртъв. И че го е грижа. Това сигурно невероятно го
е забавлявало — да гледа как попадам под негово влияние.
Наивна, самотна вещица, която бе достатъчно отчаяна да
потърси помощ от смъртния си враг…
И целувката ни. Бях мислила, че изпитвам страст,
разгорещеност. Още една илюзия, създадена от врага ми.
Едва не потръпнах, когато прокара поглед по мен. Някога
гореше жарко, а сега бе станал вледеняващ. Беше невъзможно
да разгадая мислите му. Ако щях да бъда негова кралица, той не
изглеждаше впечатлен. Отчаяно исках да вярвам, че това е
преструвката, че всъщност не е толкова студен и жесток. Той не
казваше нищо и изразяваше още по-малко. Завист, Алчност и
Похот ми се струваха направо човешки същества в сравнение с
този непознат пред мен.
Носеше облекло, което прилягаше на кралския му сан, с
небрежно пъхнати в джобовете ръце. На главата му се мъдреше
черна корона с увенчани с рубини тръни. Ако се обърнеше с
върховете надолу, щеше да изглежда, сякаш от нея капе кръв.
Облеклото му беше от пластове въгленово черно и обсидианово
със златиста бродерия. Коприна и кадифе. Ако не се заглеждах
прекалено внимателно, приличаше по-скоро на ангел, отколкото
на принц на мрака.
Брадичката ми се повдигна леко, което му позволи да види
ясно амулетите на шията ми.
— Демоне.
— Вещице.
— Мислех, че си мъртъв.
— Съжалявам, че те разочаровам.
Вниманието му се стрелна към възпиращия кръг, където
Антонио се носеше, увиснал във въздуха, подобно на съживена
кукла. Сенките по протежение на тавана се сдобиха с хищни
птичи нокти. Почти чувах грубото стържене на ноктите им по
камъка. Изражението на Гняв остана безучастно, но
предположих, че не очакваше да намери пленен чрез магия
човек. Не си направих труда да скрия заядливата си усмивка.
Нека види какво мога да правя.
Той ме погледна безучастно.
— Готова ли си да продадеш душата си?
Втренчих се за момент, попивайки с поглед тази негова
версия. Не си бях давала сметка колко често Гняв ме гледаше с
пламтящ огън в очите, докато той не бе заместен от ледено
безразличие. Който и да стоеше пред мен сега, не беше същият
демон, когото си мислех, че познавам. Исках да се отдръпна от
него, да избягам.
 — Е? — Тонът му беше рязък. В погледа на този демон
имаше победа. Не раздразнение или проблясваща страст, или
трудно заслужено уважение. Бях средство за постигане на цел.
Още една потенциална кралица вещица, която да допълни
списъка на онези, погубени още преди да минат по пътеката.
Опитах се да не мисля за собствената ми несигурна участ. Дори
и да се свеждаше до това да оживея просто напук, се зарекох да
оцелея, независимо кой или какво дойде за сърцето ми. Не се
съмнявах особено, че животът ми е в опасност. Гняв ми беше
казал, че чудовищата ще дойдат за мен, и му вярвах. Едно от
тези чудовища стоеше пред мен сега.
— Реши ли?
— Почти.
Той ме огледа преценяващо, на лицето му се появи леко
намръщено изражение. Може би беше разочарован, че не бях
смутена от кралското му излъчване и власт. Отказвах да се
преструвам, че разбирам какво чувства или желае. Не бях
толкова лекомислена да смятам, че се беше влюбил в мен, но
можех да се закълна, че и двамата бяхме преминали от хладна
враждебност към нещо малко по-топло. Стиснах Рога на Хадес,
докато обмислях намаляващите си варианти.
Лекото жужене на магия беше успокояващо — като
прегръдка от баба. Ако останех, портите на ада щяха да
отслабнат и да се отворят, разрушавайки всичко, което ми беше
скъпо. Вече се бях сблъскала с демони умбра и апер,
змиеподобния отровник и четирима от ужасяващите седмина
принцове на ада.
Имах късмет, че се бях измъкнала жива и бях по-трудна за
убиване от повечето. Човешкият свят не беше подготвен да се
справи с касапницата, която пълчища демони щяха да
предизвикат, ако портите се отвореха. Представих си нона с
нова рубиненочервена огърлица от кръв, с побелели и
безжизнени очи. Видях майка ми и баща ми, заклани в
ресторанта ни. Всички невинни човеци в града ни — лежащи на
гниещи купчини, вонящи на прежурящото слънце.
 Вече бях изгубила сестра си: нямаше да изгубя и всички
останали.
— Съгласна съм. При две условия.
Нова искра озари погледа му. Заедно с гнева към мен
проблеснаха интелигентност и лукавство.
— Много добре. Да чуем контра предложението ти.
Гордеех се как гласът ми не трепна.
— От този момент нататък никоя вещица няма да бъде
преследвана, никой човек — нападан. Искам всеки принц на ада
да остане извън този свят. А Антонио ще бъде мой пленник, с
когото ще правя каквото намеря за добре. В противен случай
няма да се присъединя към дома „Гордост“.
— Думи на истинска принцеса на ада. — Усмивката му беше
остра като бръснач. Изглеждаше самодоволен, сякаш знаеше
някаква тайна. — Сигурна ли си, че искаш точно това? Че това
избираш? — Кимнах. Гняв се взря за един миг по-дълго от
необходимото, сякаш се опитваше да ме изпепели на място. —
Готово.
Материализира се свитък заедно с гарваново перо с връхче,
което бе по-скоро острие, отколкото писец. Когато не се появи
мастилница, моментално осъзнах защо. Сърцето ми затуптя
бясно. Ако не побегнех сега, нямаше да има начин да разваля
това. Някои връзки никога не можеха да бъдат разкъсани.
Внимателно прочетох пергамента.

Емилия Мария ди Карло доброволно дава

съгласието си да се присъедини към дома „Гордост“.
За да продадеше душата си,
ПОДПИШЕТЕ ТУК:

Беше съвсем просто. Нищо подобно на измама. Което ме

обезпокои повече. Да продадеш душа, не би трябвало да е
толкова лесно. Срещах повече трудности да се пазаря с
продавачите на пазара за дрехи. Част от мен искаше да се
засмее. В тази пещера обаче не можеше да се намери особен
хумор.
 Преди да мога да побягна с писъци, убодох пръста си и
продадох душата си, подписвайки се с кръв — магията, която ме
обвързваше завинаги с Дявола. Щом свърших, свитъкът изчезна
в тънка струйка дим. Взирах се, докато мирисът на сяра се
разнесе, и се борех с нарастваща вълна от паника.
— Нещо друго? — попитах, а странно, гъделичкащо усещане
се спусна около мен като плащ. Гняв кимна към двата ми
амулета. Разбира се. Дяволът си искаше рогата обратно.
Изтръгнах ги от врата си и ги пуснах на пода на пещерата, а
липсата им вече беше странно мъчение.
Те се изпариха.
Поех си дълбок дъх. Вече не беше нужно да се тревожа как
да се скрия от прокълнатите — бяха ме намерили. Но в това
нямаше нищо лошо: аз също ги бях намерила. И се надявах, че
ще се разкайват за деня, в който дойдоха за мен и близките ми.
Скоро щях да съм дълбоко в тяхното селение и да съм в
идеална позиция да разкрия истинските участници зад
убийствата и към какво всъщност се стремяха.
После щях да се заема да ги унищожа. Ако те не ме убиеха
първи.
Шмугнах се покрай Гняв, отидох до отвора на пещерата и
погледнах надолу. Това можеше да е последният път, в който
виждах този свят, и исках да го запечатам в паметта си. Гневна
висока вълна се разби в скалите и изпрати пръски нагоре с
дрезгаво шумолене. Вгледах се във водите с цвят на мастило,
като се опитвах да успокоя препускащия си пулс. Приличаха на
сребърни остриета, проблясващи на лунната светлина. Нона би
заявила, че това е знак, че се задават коварни неща. Този път не
можех да не се съглася.
Внезапно земята потрепери, разпиляха се ситни камъчета, от
пещерата изхвръкнаха прилепи. Напрегнах се да посрещна
неочаквания прилив на магия, като се боях, че пещерата ще
рухне.
Завъртях се рязко, вниманието ми се стрелна към Антонио
или поне към мястото, където се намираше преди.
 Убиецът на Витория си беше отишъл. На негово място мощта
на Гняв се мяташе наоколо като опашката на могъща змия.
Усмихна се, зъбите му проблеснаха бързо. Вече не бяхме
обвързани един с друг и мощта му беше огромна, безкрайна.
Отказвах да позволя на страха ми да проличи.
Ухилената гримаса на демона изчезна и той мълчаливо
протегна ръка.
— Ще дойдеш ли с мен?
Знаех, че моли любезно само заради демонския етикет. Не
исках да се съглася, дори не исках да го докосвам отново, но
знаех, че не мога да намеря пътя в подземния свят без тъмната
му магия.
— Да.
Обвих пръсти около неговите, преди емоциите ми да ме
предадат. Във връзката ни имаше пукаща мощ. Миниатюрни
потоци електричество заискриха по кожата ни. Преди да успея
да помисля за това, ни обгърна дим. Последва изгаряща болка.
Сякаш цялото ми тяло гореше. Сподавих един писък. Пръстите
на Гняв се стегнаха около моите. Нямаше земя, нямаше връзка
с природния свят, нищо осезаемо освен допира ми с принца,
когото сега мразех повече от останалите, взети заедно.
Болката продължи само миг, преди ново усещане да разпали
още по-голям страх. Отново стояхме на твърда земя. Което
означаваше…
Богиньо на небесата, едва дишах. Исках да стисна очи и да
ги затворя завинаги.
Вместо това се взрях право напред, изпънах рамене назад и
зачаках димът да се разнесе.
Надявах се, че кралството на прокълнатите е готово за
отмъстителна кралица.
Благодарности
Нужно е цяло сборище от талантливи хора, за да доведе на
бял свят една книга, а подобно на Емилия аз съм благословена
от богинята да разполагам със следните хора, направили
могъщи заклинания за тази поредица:
Стефани Гарбър — такава невероятна късметлийка съм да
имам приятелка като теб. Тази книга нямаше да е същата без
твоята постоянна подкрепа, срещи за обсъждане на идеи и
готовност да грабнеш телефона и да бъбрим дори за най-
дребните детайли. Ежеседмичните разговори за книгите ни (и
любимите ни телевизионни програми) правеха писането на
черновата толкова по-забавно и толкова се радвам, че имаме
възможност да го правим отново!
Барбара Поел, невероятната богиня на агентите, ти никога не
спираш да ме изумяваш с многобройните „длъжности“, които
съвместяваш: агент, приятелка, яростен бизнес партньор,
кралица на персонализираните емоджита и шампион по
светкавични идеи. Благодаря ти, че ми внуши идеята за
принцовете на ада още когато за пръв път се заигравах с нея —
сега не мога да си представя тази история без тези греховно
измамни демони!
Маги Кейн и целия екип в литературна агенция „Айрин
Гудман“, Хедър Барър-Шапиро („Барър Интернешънъл“) и Шон
Берард („Грандвю“) работят неуморно зад кулисите, за да
отведат работата ми до невероятни страни и до Холивуд. И съм
безкрайно признателна на всеки от вас.
На моята гениална редакторка Лора Шрайбър, която наследи
тази книга (и мен) и незабавно се впусна с непоколебим
ентусиазъм да ми помогне да намеря историята, която беше в
главата ми. Толкова съм доволна от цялата ни усърдна работа и
нямам търпение за това, което предстои в следващата част!
Лиъм Донъли, оформлението на корицата и детайлите вътре
в книгата карат злокобното ми сърце да пее. Милион благодаря
за змиите, цветята и черепите — цялата естетика е направо
превъзходна.
Дан Денинг, Джошуа Джонс, Джордан Мондел, Кейтлин
Авърет, Т. С. Фъргюсън, Ерин Макграт, Шарлот Ламонтан, Маги
Канън, Нед Ръст, Трейси Шоу, Фло Ю, Блу Гес, Алексис Ласитър,
екипа по продажбите в „Хачет“, Барбара Бласучи и екипа по
специални продажби, Линда Арендс, Вирджиния Лодър и
продуцентския екип и всички в „ДЖИМИ Патерсън Букс“ и
„Дитъл, Браун“ — вашата усърдна работа, отдаденост,
находчивост и талант са наистина безкрайни. Всички вие
сътворихте магия, мощна като тази на Гняв, за да изведете
настоящата книга на бял свят по време на световна пандемия:
благодаря ви за всичко, което правите зад кулисите.
Джеймс Патерсън — нищо от това нямаше да е възможно без
твоята постоянна подкрепа. Благодаря ти милион пъти.
На фантастичния ми екип от „Ходър и Стоутън“ в
Обединеното кралство: Моли Пауъл, Кейт Кийхан, Мади
Маршал, Оливър Джонсън и целия отбор — още се щипя, когато
помисля за първоначалното писмо за искане на правата, което
получих, и ентусиазма на всички ви за тази книга. Още
благоговея пред невероятното издание на Кралството на
прокълнатите, което създадохте.
Джени Бак, ти даде дом на тази книга, преди да се отправиш
на нови редакторски приключения, и аз съм вечно признателна
на теб и приятелството ни. Много любов за теб, винаги.
Джули Гуачи, наричана още „Мама Джули“, благодаря ти за
всички забавни маркетингови идеи, които ми предаде, преди да
се отправиш на новото си пътуване.
Аниса Ди Гомери — ценя безкрайно приятелството ни и не
знам как да ти се отблагодаря, задето винаги озаряваш всеки
мрачен момент. Да работя с теб по специалното издание за
FairyLoot и да имам възможност да видя как цялото онова
фантастично изкуство и детайлите оживяват, беше като оживяла
магия.
На мама и татко, Кели и Бен, и цялото ми семейство —
обичам ви повече, отколкото мога да изразя с думи. Благодаря
ви, че вечно ме слушате как бъбря за персонажи и точки от
сюжета и предлагате множество добри съвети, както и за това,
че се вълнувате точно колкото и аз.
Няма нищо и наполовина толкова специално, колкото
връзката между сестри, така че ето специален гръмогласен
поздрав за сестра ми не само задето е най-добрата ми
приятелка, но и задето ми позволи да създам свързани с
Кралството на прокълнатите и Да дебнеш Джак Изкормвача
сувенири за магазина й, Догуд Лейн Бутик“. Обичам те, Кел!
Книжни блогъри, букстаграмъри, библиотекари, учители,
търговци на книги, The Bookish Box, Beacon Book Box и FairyLoot
— вашето вълнение за тази книга е материалът, от който се
правят мечтите. Благодаря за цялата подкрепа.
И на теб, скъпи читателю. Без теб нищо от това не би било
възможно. Надявам се тази история да те е пренесла в бляскав
нов свят за няколко часа и се надявам, че се вълнуваш за
следващото прокълнато приключение на Емилия и Гняв.
За авторката
Кери Манискалко е израснала в полупризрачна къща извън
Ню Йорк Сити, където започва увлечението й по готическата
обстановка. В свободното си време чете всичко, до което може
да се добере, готви всевъзможна храна със семейството и
приятелите си и пие прекомерни количества чай, докато
обсъжда по-фините страни на живота с котките си. Първият й
роман, Да дебнеш Джак Изкормвача, дебютира като номер едно
в списъка с бестселърите на Ню Йорк Таймс, а На лов за принц
Дракула, Да избягаш от Худини и Да плениш Дявола са
бестселъри на Ню Йорк Таймс и Ю Ес Ей Тудей. Винаги се
вълнува да говори за „книжни увлечения“ в Инстаграм
@KerriManiscalcoco. За новини и ъпдейти проверете:
kerrimaniscalco.com.
Информация за текста
Кери Маниакално
КРАЛСТВОТО НА ПРОКЪЛНАТИТЕ

Kingdom of the Wicked

Copyright © 2020 by Kerri Maniscalco
All rights reserved.

© Деница Райкова, превод от английски

© Фиделия Косева, художник на корицата
© Сиела Норма АД
София, 2021
ISBN: 978-954-28-3646-9

Американска
Първо издание

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Редактор и коректор: Кристина Димитрова
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Формат: 60/90/16 Печатни коли: 26

Сиела Норма АД
1510, София, бул. „Владимир Вазов“ № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Печат: Мултипринт

Сканиране, разпознаване и корекция: Lioni, 2021

notes
Бележки
1
Вергилий. Енеида, VII, 312. Прев. Георги Батаклиев. — Б. р.
2
Баба (ит.). — Б. пр.
3
Амулет във формата на рог, който италианците смятат, че
предпазва от зли сили. — Б. р.
4
Успокой се (ит.). — Б. пр.
5
Тъмните изкуства, черните изкуства (ит.). — Б. пр.
6
Вид дълги макарони, произхождащи от провинция Трапани и
типични за Калабрия и Сицилия. Името им идва от местна
трева, която се използва за приготвянето им и за да им придаде
форма. — Б. пр.
7
Гостилница (ит.). — Б. пр.
8
Вид пържени оризови топки. — Б. пр.
9
Момиче (ит.). — Б. р.
10
Вещици (ит.). — Б. пр.
11
Добър вечер (ит.). — Б. пр.
12
Забранен (ит.). В случая става дума за забранени
заклинания. — Б. пр.
13
Магическа книга с указания за призоваване на ангели и
демони. — Б. р.
14
Брат (ит.). — Б. пр.
15
Разбра ли (ит.). — Б. р.
16
Самаел или Самаил е фигура от Талмуда — паднал ангел,
или ангел на смъртта, който в християнството понякога се
идентифицира със Сатаната. — Б. пр.
17
Пълнени сардини (ит.). — Б. пр.
18
Освобождавам те (ит.). — Б. пр.