Авторски права

Улицкая, Людмила Евгеньевна

КАЗУС КУКОЦКОГО
© Ludmila Ulitskaya, 2001, 2015
Published by arrangement with ELKOST Intl. Literary Agency
© Иван Тотоманов, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2017
ISBN 978-619-150-724-5
 За автора

Людмила Евгениевна Улицка - руска писателка и

сценаристка, е родена в Башкирия през 1943 г. По
образование е биолог-генетик. Името й нашумява след
публикуването на повестта „Сонечка“ (ИК „Колибри“),
за която получава престижни литературни награди в
Италия и Франция. Автор е на редица сборници с
разкази, както и на няколко романа, сред които „Mедея
и нейните деца“ (ИК „Колибри“), „Искрено ваш
Шурик“. Романът й „Казусът Кукоцки“ (2001) е отличен
с най-престижната руска литературна награда „Руски
Букър“. Книгите й са преведени на 25 езика. Критиката
определя творбите й като „проза на нюансите“ и я
сравнява с Чехов.
 Анотация

„Казусът Кукоцки“ е своеобразна семейна сага, в

чийто център е драматичната история на руския
професор Павел Кукоцки – потомствен лекар гинеколог
с изключителна дарба, всекидневно изправен пред
битката между смъртта и живота. Действието се
развива в мащабна историческа рамка и във фокуса му
попадат двете световни войни, последните години на
сталинизма, разгромът на генетиката, съветските
лагери, размразяването по времето на Хрушчов –
исторически събития и процеси, осмислени като
първопричина за необратимото разрушаване на
вътрешния свят на човека. Това е роман за любовта,
загубата и самотата, за различните видове бягства на
личността, за мрачните ритуали на властничеството,
приемани без съпротива, за съдбата на Русия. В него
звучат вечните екзистенциални въпроси: докъде се
простират пределите на човешката свобода; къде е
границата между страха и достойнството; възможно ли
е да се спасим от съучастието в сътворяването на
злото?
„Казус – това е случай. Аз разказах за случая на
Кукоцки – за човека и неговата съдба. Този казус,
струва ми се, е казусът на всеки от нас... На всеки,
който внимателно наблюдава живота, смело и честно
гледа на света.”
Людмила Улицка
 Казусът Кукоцки
Истината е откъм смъртта.
Симон Вейл
 Първа част
1
Още от края на седемнайсети век всички предци на
Павел Алексеевич Кукоцки по мъжка линия бяха
медици. Първият от тях, Авдей Фьодорович, се
споменава в писмо на Петър Велики, написано през
1698 година в град Утрехт до професора по анатомия
Рюйш (името се произнася и по други начини,
включително Рейс), при когото година преди това под
името Пьотър Михайлов руският император слуша
лекции по анатомия. Младият владетел моли
професора да вземе на обучение сина на аптекарския
помощник Авдей Кукоцки, „ако бъдете така добър“.
Откъде се е взело самото име Кукоцки, не се знае, но
според семейните предания прадядото Авдей е бил от
местността Кукуй, където по времето на Петър Първи
се заселват чужденци и която впоследствие получава
името Немска слобода1.
Оттогава името Кукоцки се среща ту в наградни
грамоти, ту в списъците на училищата, основани в
Русия с Указите от 1714 година2. Службата след
завършването на тези нови училища отваря на
„низкородните“ път към дворянството. След
въвеждането на Таблицата на ранговете Кукоцки по
заслуги спадат към „най-доброто старшо дворянство с
всички полагаеми достойнства и предимства“. Един
Кукоцки се споменава в списъците на слушателите на
доктор Йохан Еразмус от Страсбург, първия западен
лекар, който покрай другите медицински дисциплини
чете в Русия и „умеяния в акуширанието“.
Още от малък Павел Алексеевич изпитваше таен
интерес към устройството на всичко живо. Понякога –
това обикновено се случваше преди вечеря, когато
разполагаше с неопределено незапълнено с нищо време
– той успяваше незабелязано да се промъкне в
бащиния си кабинет, с примряло сърце вадеше от
средния рафт на тежката остъклена шведска
библиотека трите въжделени тома на изключително
известната за времето си медицинска енциклопедия на
Платен и сядаше с тях на пода, в закътаното местенце
между холандската кахлена печка и библиотеката. В
края на всеки том имаше картонени фигури на
розовобузест мъж с черни мустачки и миловидна, но
силно бременна дама, чиято матка се отваряше, за да
може човек да разгледа плода. Вероятно именно заради
тази фигура, която – то си е ясно! – си беше просто
гола жена, той държеше изследванията си в тайна от
домашните си, за да не го обвинят в безсрамие.
Както момиченцата неуморно преобличат куклите си,
така и Павел часове наред сглобяваше и разглобяваше
картонените модели на човека и отделните му органи.
От картонените хора последователно се сваляше
кожената покривка, пластовете розово-бодра
мускулатура, вадеше се черният дроб, на ствола на
пружиниращите трахеи израстваше дървото на белите
дробове и накрая се оголваха костите, боядисани в
тъмножълто и изглеждащи абсолютно мъртви. Все
едно смъртта винаги се крие вътре в човешкото тяло,
прикрита само отгоре от жива плът – за това Павел
Алексеевич щеше да почне да се замисля значително
по-късно.
Точно тук, между печката и библиотеката, един път
го завари баща му, Алексей Гаврилович. Павел
мислеше, че ще му се кара, но баща му само го погледна
от огромната си височина, изхъмка и обеща да му даде
нещо по-интересно.
След няколко дни баща му наистина му даде нещо по-
интересно – трактата на Леонардо да Винчи „Dell
Anatomia“, голям формат, осемнайсет коли, с двеста
четирийсет и пет рисунки, издадена от братя
Сабашникови в Торино в края на деветнайсети век.
Книгата беше неописуемо разкошна, издадена в триста
номерирани на ръка бройки и с личния подпис на
издателя. Алексей Гаврилович беше оперирал някой от
близките на единия брат...
Когато връчи книгата на десетгодишния си син, баща
му го посъветва:
– Ето, гледай... Леонардо е бил най-добрият анатом за
времето си. Никой не е рисувал анатомични органи по-
хубаво от него.
Баща му говореше още нещо, но Павел вече не го
слушаше – книгата се отвори пред него като нахлуваща
ярка светлина. Съвършенството на рисунъка беше
умножено по немислимото съвършенство на
изобразяваното, било то ръка, крак или рибовидния
триглав бедрен мускул, който Леонардо интимно
наричаше „рибата“.
– Тук долу са естествената история, зоологията и
сравнителната анатомия. – Алексей Гаврилович посочи
на сина си долните рафтове. – Можеш да идваш тук и
да четеш.

1 Слобода (рус.) – селище с некрепостно население;

предградие, квартал. – Б. пр.
2 С реформите на Петър Първи (1672–1725) започва
модернизацията на Русия: учреден е сенат, Църквата е
отделена от държавата, страната е разделена на
губернии, столицата е преместена в Петербург, поощрява
се строителството на манифактури, създава се редовна
армия и флот, въвежда се съвременната азбука (кирилица),
сменя се календарът и т.н. – Б. пр.
 ***

Най-щастливите часове на детството и юношеството

си Павел прекара в кабинета на баща си; възхищаваше
се на изумителните сглобки на костите, осигуряващи
многостепенния процес на пронация и супинация, и се
вълнуваше почти до сълзи от схемата на еволюция на
кръвоносната система, от елементарната тръбичка с
тънки мускулни жилчици у дъждовния червей до
тритактовото чудо на четирикамерното човешко сърце,
пред което вечният двигател приличаше на задачка за
повтарачи. Пък и самият свят приличаше на момчето
на грандиозен вечен двигател, работещ със собствени
сили, заложени в пулсиращото движение от живото
към мъртвото и от мъртвото към живото.
Баща му му подари малък меден микроскоп с
петдесеткратно увеличение – момчето вече не се
интересуваше от нищо, което не може да бъде сложено
на предметното стъкло. В света, който излизаше извън
полезрението на микроскопа, Павел забелязваше
единствено онова, което съвпадаше с изумителните
картини, които се явяваха в бинокуляра. Шарките на
покривката например привличаха погледа му, понеже
приличаха на строежа на напречно набраздените
мускули...
– Знаеш ли, Ева – каза веднъж Алексей Гаврилович на
съпругата си, – мисля, че Павлик няма да стане лекар,
прекалено е умен... Вероятно ще стане учен...
Самият Алексей Гаврилович цял живот ореше
двойната бразда на педагогическия и лекарския труд –
завеждаше Катедрата по полева хирургия и
същевременно оперираше. В краткия промеждутък
между двете войни, Руско-японската и Германската,
работеше неуморно за създаването на съвременната
школа по полева хирургия и същевременно се
опитваше да привлече вниманието на Военното
министерство към очевидния за него факт, че
следващата война ще промени характера си и че току-
що започналият век ще е век на войни с нов мащаб,
нови оръжия и нова военна медицина. Според Алексей
Гаврилович системата на полевите болници трябваше
да бъде преразгледана из основи и трябваше да се
наблегне най-вече на скоростната евакуация на
ранените и на създаването на централизирани
профилирани болници...
Германската война започна по-рано, отколкото беше
предвиждал Алексей Гаврилович, и той, както се
казваше тогава, замина за театъра на бойните
действия. Назначиха го за началник на същата
комисия, за чието създаване толкова се беше борил
през мирно време, и сега той се разкъсваше на четири,
защото потокът ранени беше огромен, а замислените
от него специализирани военни болници така и си бяха
останали на хартия: не бе успял да пробие
бюрократичните стени преди войната.
След жесток конфликт с военния министър Алексей
Гаврилович заряза комисията и се зае само с
подвижните болници. Неговите операционни на
колела, оборудвани в пътнически вагони, отстъпваха
заедно с недееспособната армия през Галиция и
Украйна. В началото на седемнайсета година един
артилерийски снаряд улучи вагона на хирургията и
Алексей Гаврилович загина заедно с пациента си и с
медицинската сестра.
Същата година Павел записа медицина в Московския
университет. Следващата го изключиха, понеже баща
му, макар и мъртъв, беше полковник от царската
армия. По-следващата, по ходатайство на професор
Калинцев, стар приятел на баща му и завеждащ
Катедрата по акушерство и гинекология, му
възстановиха правата. Да, Калинцев наистина беше
свестен човек.
Павел учеше с онази страст, с която някои се отдават
на хазарта, а други на алкохола. Пристрастеността му
към науката му създаде репутацията на чудак. За
разлика от майка си, капризна и разглезена жена, той
почти не забелязваше материалните несгоди. След
смъртта на баща си като че ли вече не можеше да
изгуби нищо повече.
В началото на двайсета година настаниха в
апартамента им още три семейства; за сина и
вдовицата остана само бившият кабинет.
Университетските професори, оцелели някак си при
новата власт, не можеха да помогнат с нищо – те бяха
в същото положение, пък и революционната уплаха не
беше отшумяла: болшевиките вече бяха показали, че
човешкият живот, за чието спасение се бореше тази
гнила интелигенция, не струва пет пари.
Ева Казимировна, майката на Павел, обичаше и
ценеше всичко материално. Натика в кабинета почти
всички варшавски мебели, сервизите и дрехите си.
Кабинетът, някога просторен и достолепен, се превърна
в склад и колкото и Павел да молеше майка си да се
отърват от излишните неща, тя само плачеше и се
вайкаше: това било всичко, което ѝ било останало от
предишния ѝ живот. Въпреки това обаче ѝ се налагаше
да продава и тя постепенно опразни безбройните си
сандъци с обувки, дантелени яки и салфетки, за да ги
отнесе на пазара, като ги обливаше поред със сълзи за
вечно сбогом...
Отношенията между майка и син постепенно
охладняха, влошиха се и след още една година, когато
майката се омъжи за много по-младия от нея
безсрамник Филип Иванович Льовшин, дребен
началник в железопътния транспорт, Павел се изнесе,
като си запази правото да използва библиотеката на
баща си.
Рядко обаче успяваше да посещава дома на майка си.
Учеше, работеше в клиниката, даваше много дежурства
и нощуваше където намери, най-често в пералнята,
където го пускаше старата домакинка, която помнеше
не само баща му, но и дядо му...
Когато стана на двайсет и една, майка му роди пак.
Толкова голям първи син издаваше възрастта ѝ и Ева
Казимировна, която искаше да мине за млада,
страдаше. Така че даде на Павел да разбере, че
посещенията му са нежелателни.
След което отношенията му с майка му секнаха.
След известно време Медицинският факултет се
отдели от университета и имаше преназначения.
Професор Калинцев почина и на мястото му дойде друг
човек, партиец, без никакви научни постижения.
Колкото и да е странно, той хареса Павел и го взе в
катедрата като ординатор. От друга страна, името
Кукоцки беше известно в медицинския свят почти като
имената Пирогов и Боткин.
Първата научна работа на Павел беше посветена на
някои съдови проблеми, водещи до спонтанни аборти в
петия месец на бременността. Ставаше въпрос за най-
тъничките капиляри и Павел се заинтересува от тях,
понеже по това време работеше върху идеята за
въздействието върху процесите в периферните области
на кръвоносната и нервната система: смяташе, че е по-
лесно да се повлияе на тях, отколкото на по-висшите
раздели. Като всички ординатори, Павел приемаше
пациентите в болницата и два пъти седмично
работеше в поликлиниката.
Именно през тази година, докато преглеждаше в
поликлиниката една жена с редовни помятания на
четвъртия или петия месец на бременността, той
откри, че вижда тумор на стомаха с метастази – една
много явна в черния дроб, втора, мъничка, в
медиастиума. Не наруши ритуала на прегледа, но даде
на болната направление за хирург. После дълго седя в
кабинета, без да повика следващата пациентка, и се
мъчеше да разбере какво всъщност беше станало,
откъде се беше взела тази схематична цветна картинка
на очевиден рак...
От този ден Павел Александрович се сдоби с тази
странна, но полезна дарба. За себе си тоя я наричаше
„вътревзор“; през първите години предпазливо
подпитваше колегите си дали някой от тях не вижда
нещо подобно – но не.
С годините вътрешният му взор се разви, усили се и
придоби висока разделителна способност. В някои
случаи той дори виждаше клетъчните структури – все
едно са оцветени с хематоксилина на Ерлих.
Злокачествените образувания имаха интензивно лилав
оттенък, областите с активна пролиферация трепкаха
със зрънца пурпур... Виждаше зародиша още от
първите дни на бременността като сияйно светлосиньо
облаче...
Имаше дни и седмици, когато „вътревзорът“
изчезваше. Павел Алексеевич продължаваше да работи:
преглеждаше болни, оперираше. Чувството за
професионална увереност не го напускаше, но в
сърцето му се пораждаше някаква неясна тревога.
Младият доктор, естествено, беше материалист и
отричаше мистиката. С баща му навремето се
присмиваха на увлеченията на майка му по разните
светски спиритични сеанси и магнетизма.
Към дарбата си Павел Алексеевич се отнасяше като
към живо, отделно от него същество. Не го измъчваха
мисли за мистичната природа на това явление, той го
прие просто като полезна помощ в професията си.
Постепенно стана ясно, че вътревзорът му всъщност е
аскет и женомразец. Дори закуската го отслабваше,
така че Павел Алексеевич започна да не закусва и ядеше
чак на обяд, а ако следобед беше в поликлиниката – чак
вечерта. Колкото до физическата връзка с жени, тя за
по няколко дни ликвидираше каквато и да било
прозрачност в наблюдаваните болни.
Той беше добър диагностик, медицинската му
практика всъщност не се нуждаеше от такава
незаконна подкрепа, но пък научната му работа като че
ли искаше помощ: в загадъчната съдба на съдовете
имаше тайни, готови като че ли всеки момент да се
разкрият... И стана така, че личният му живот влезе в
известно противоречие с научния, той скъса крехката
си връзка с една операционна сестра с хладни и
прецизни ръце, внимателно избягваше любовните
отношения, мъничко се страхуваше от женската
агресивност и свикна с въздържанието. То не се оказа
особено тежко изпитание – като всичко, което правим
по свой собствен избор. Понякога харесваше някоя
сестра или млада лекарка и много добре знаеше, че ще
дойдат при него и при най-малкия намек, но
вътревзорът му беше по-скъп.
Бранеше доброволното си целомъдрие по принуда –
все пак беше ерген, според просяшките понятия на
онова време богат, бе прочут в специалността си, може
и да не беше красавец, но беше мъжествен и
достатъчно привлекателен, и поради всичките тези
причини, дори една от които би била достатъчна, всяка
жена, която забележеше дори лекичко заинтересования
му поглед, започваше такъв щурм, че Павел Алексеевич
едва успяваше да се спаси.
Някои от колежките му дори предполагаха, че има
скрити мъжки недостатъци, и свързваха това със
самата му професия: че какви мераци може да има
един мъж, който всеки ден служебно опипва с ловките
си пръсти съкровения женски мрак...
 2

Освен наследствената си привързаност към

медицината мъжете Кукоцки имаха още една
характерна родова черта: взимаха си жени както се
взима военна плячка. Прадядото се беше оженил за
пленена туркиня, дядото  – за черкезка, бащата – за
полякиня. Според семейното предание всички тези
жени били умопомрачителни красавици. Примесите
чужда кръв обаче почти не променяха родовия облик
на едрите и яки, скулести и рано оплешивяващи мъже.
Гравюрният портрет на Авдей Фьодорович, дело на
неизвестен, но явно от немската школа художник,
който потомците на Павел Алексеевич пазят и до днес,
свидетелства за силата на тази кръв, предаваща
семейните черти през времето.
Павел Алексеевич Кукоцки също беше женен. Военен
брак – неочакван и необмислен. И въпреки че
съпругата му Елена Георгиевна не беше нито пленница,
нито заложница, той я видя за пръв път през ноември
четирийсет и втора в малкия сибирски град В., където
беше евакуирана клиниката, която ръководеше, на
операционната маса, и тя беше в такова състояние, че
Павел Алексеевич прекрасно си даваше сметка, че
животът на тази жена, чието лице още дори не бе
видял, е извън властта му. Докара я „Бърза помощ“, и
то късно. Много късно...
Посред нощ Павел Алексеевич бе извикан от
заместничката си Валентина Ивановна. Тя бе чудесен
хирург и знаеше, че той ѝ има пълно доверие, но
случаят беше особен – тя всъщност не беше наясно
точно с какво, но си беше особен. Така че прати да го
повикат. Когато той влезе в операционната, вдигнал
подготвените си за операция ръце пред гърдите си, тя
тъкмо правеше първия разрез на обработената
повърхност...
Той застана зад гърба ѝ. Особеното му зрение се
включи от само себе си и той вече виждаше не мястото
на операцията и ръцете на Валентина Ивановна, а
цялото, цялото женско тяло, рядко финия гръбначен
стълб, тесния гръден кош с тънки ребра, малко по-
високо от нормалното разположената диафрагма, бавно
биещото сърце, осветено в бледозелено, сърдечният
мускул сияеше с прозрачен пламък.
Виждаше – и никой не би могъл да разбере това, на
никого не би могъл да го обясни – абсолютно близко,
родно тяло. Дори тъмното петно в горната дясна част
на белите дробове – от прекарана в детството
туберкулоза – му беше мило и познато, все едно е петно
на стената до възглавницата ти, където заспиваш
всяка вечер.
Беше му някак неудобно да погледне лицето на тази
млада и толкова прекрасно изглеждаща отвътре жена,
но все пак хвърли бърз оглед над белия чаршаф, с
който беше завита до брадичката. И видя дълги
светлокафяви вежди с пухкави косъмчета откъм носа и
тесни ноздри. И мъртвешка бледнина. Неудобството, че
разглежда лицето ѝ, беше толкова силно, че той
погледна надолу, там, където би трябвало да са
седефено блещукащите нагънати черва. Апендиксът се
беше спукал и гнойта бе плъзнала в коремната кухина.
Перитонит. И Валентина Ивановна виждаше, че е
перитонит, но по различен начин.
Слабо жълтеникаворозово мъждене, което само той
виждаше в ума си, миришещо някак си на цветя и
възтопло на пипане, обливаше жената и всъщност
беше част от самата нея.
Освен това той виждаше колко крехки са
тазобедрените ѝ стави поради недостатъчната
изпъкналост на бедрената ябълка... Почти сублуксация
всъщност. Пък и тазът беше толкова тесен, че при
раждане би могло да се очаква разкъсване на
симфизата. Но матката беше зряла, раждала. Значи,
веднъж ѝ се беше разминало... Загнояването вече беше
обхванало яйчниците и тъмната възпаляваща се
матка. Сърцето биеше слабо, но в спокоен ритъм, но
виж, матката излъчваше ужас. Павел Алексеевич
отдавна знаеше, че различните органи имат различни
чувства... Но нима можеше да го каже на някого?
„Да, няма да раждаш повече...“ – той все още не се
досещаше от кого точно няма да ражда тази умираща
пред очите му жена. Тръсна глава и пропъди
призрачните видения... Валентина Ивановна вече беше
изправила червата, за да може да се стигне до
апендикса. Всичко беше пълно с гной...
– Почистете я... Хубаво...
Нямаше да могат да я отърват. „Проклета професия“,
помисли си Павел Алексеевич, преди да вземе
инструментите от ръцете на Валентина Ивановна.
Павел Алексеевич знаеше, че Ганичев, началникът на
болницата, има няколко ампули американски
пеницилин. Ганичев беше крадец и мошеник, но пък бе
задължен на Павел Алексеевич... Дали щеше да му ги
даде обаче?
 3

През първите няколко дни, докато Елена не умираше,

но и не беше съвсем жива, Павел Алексеевич я
навестяваше зад завеските, с които бе отделено леглото
ѝ в общата стая, и сам ѝ биеше пеницилина,
предназначен за ранените бойци и откраднат от тях
два пъти. Тя не идваше в съзнание. Там, където се
намираше, имаше говорещи полухора-полурастения, и
имаше и някакъв сюжет, в който тя като че ли беше
едва ли не главната героиня. Грижливо сложена да
легне на голям бял чаршаф, тя се чувстваше някак част
от него, от това бяло платно, и някакви нежни ръце
правеха нещо с нея, сякаш я бродираха, във всеки
случай усещаше боцканията на игли и това боцкане
всъщност беше по-скоро приятно.
Освен тези грижливи бродиращи ръце имаше и други,
враждебни, може би на немци и дори може би на
Гестапо, и те искаха не просто смъртта ѝ, а нещо
повече, нещо по-лошо от смъртта ѝ. При това нещо ѝ
подсказваше, че всичко това е някак си призрачно,
някаква полулъжа, и че скоро някой ще дойде и ще ѝ
разкрие истината. И изобщо тя се досещаше, че всичко,
което става с нея, има отношение към живота и
смъртта ѝ, но че зад тези неща има нещо по-важно и
че то е свързано с наближаващото разкриване на
окончателната истина, която е по-важна от самия
живот.
Веднъж чу някакъв разговор. Нисък мъжки глас
искаше от някого биохимия. Женски глас, на възрастна
жена, отказваше. В ума на Елена биохимията беше
голяма стъклена кутия с шарени подрънкващи
тръбички, които по някакъв загадъчен начин
съответстваха на планинския пейзаж, в който се
развиваше всичко...
След това и пейзажът, и шарените тръбички, и
нереалните същества изведнъж изчезнаха и тя усети,
че я почукват по китката. Отвори очи. Светлината беше
толкова ярка и дразнеща, че веднага замижа пак.
Някакъв мъж, чието лице ѝ се стори познато, ѝ се
усмихна.
– Чудесно, Елена Георгиевна. Браво.
Павел Алексеевич беше смаян: това бе точно случаят,
когато частта е по-голяма от цялото – толкова по-
големи бяха очите ѝ от цялото ѝ лице.
– Аз там вас ли видях? – попита го тя.
Гласът ѝ беше съвсем слаб, шумолеше като хартия.
– Възможно е.
– А Танечка къде е? – попита тя, но не чу отговора,
вече пак плуваше сред цветните петна и говорещите
растения.
„Танечка, Танечка, Танечка“ – запяха гласовете и
Елена се успокои: всичко беше наред.
След известно време тя се върна съвсем. Всичко си
застана по местата: болестта, операцията, болницата.
Внимателният доктор, който не беше позволил да умре.
Идваше Василиса Гавриловна, с перде и ниско, чак до
веждите, вързана тъмна кърпа, носеше ѝ компот от
боровинки и почти черен кекс. На два пъти доведе
дъщеря ѝ.
Отначало докторът идваше два пъти на ден, после,
като при всички други, минаваше само на сутрешната
визитация. Махнаха завесите. Също като другите
болни, Елена започна да става и да ходи до умивалника
в дъното на коридора.
Павел Алексеевич я държа в отделението три месеца.
По това време Елена живееше в един ограден с
басмено перде ъгъл в прогнила дървена съборетина на
края на града. Хазайката, също толкова гнила наглед,
беше отвратително свадлива. Преди Елена да се нанесе,
вече беше изгонила четирима квартиранти.
Сибирският град, в който преди войната бяха живели
само петдесетина хиляди души, сега се пръскаше по
 у , р
шевовете от евакуирани: тук беше военният завод, в
чието конструкторско бюро работеше Елена, тук беше и
Медицинският институт с клиниките си плюс два
театъра. Ако не се брояха бараките за затворниците в
близкото предградие, през годините на съветската
власт в града не бе построено нищо, подходящо за
живеене. И сега хората се тъпчеха като сардели във
всяка възможна дупка.
Вечерта, преди да изпишат Елена, докторът отиде в
квартирата ѝ със служебна кола с шофьор. Хазайката се
уплаши от колата и се скри в килера. Отвори му
Василиса Гавриловна. Павел Алексеевич я поздрави и
вдиша вонята на помия и мръсотия. Без да си сваля
кожуха, той направи три крачки, дръпна пердето и
надникна в бедняшкото им гнездо. Таня седеше в ъгъла
на един голям креват, държеше голямо бяло коте и го
гледаше уплашено, но и с интерес.
– Бързо си съберете багажа, Василиса Гавриловна, ще
ви преместя в друга квартира – каза той неочаквано и
за самия себе си.
Невъзможно беше да остави сериозно болната в
такава дупка след като бе оцеляла направо по чудо.
След петнайсет минути целият багаж беше събран в
един голям куфар и в един вързоп, Таня беше облечена
и трите девици – бабата, момичето и котката – се
настаниха на задната седалка на колата.
Павел Алексеевич ги откара в квартирата си.
Клиниката бе разположена в едно старо имение, а
квартирата му беше в същия двор, в едновремешната
пристройка за прислугата. Бяха оправили голямата
печка, за да готвят за болните, а самото помещение бе
преградено на много други, по-малки, и Павел
Алексеевич заемаше две стаички с отделен вход. В
едната от тях настани сега семейството. Бъдещото си
семейство.
Първата вечер, като остана сама с Таня – Елена щяха
да я изпишат чак на другия ден, – Василиса както
винаги се помоли, легна до спящото дете на твърдата
медицинска кушетка и първа от всички се сети накъде
отиват нещата... Ах, Елена, Елена, при жив мъж...
Подозренията на Василиса Гавриловна се потвърдиха
още на другия ден, когато Елена мина през двора и за
пръв път влезе в дома на Павел Алексеевич. Беше слаба
и прозрачна, усмихваше се някак отнесено и объркано,
дори малко виновно. Но този ден Василиса Гавриловна
нямаше никакви основания нито за подозрения, нито
за укори – те се появиха чак след няколко дни.
Достойно е за удивление как така тази стара мома,
която нямаше никакъв опит в отношенията с мъжкия
пол, толкова бързо долови любовните вибрации още
при самото им зараждане.
През целия февруари беше лют студ. В квартирата на
Павел Алексеевич обаче печката бумтеше и жените се
стоплиха за пръв път от месеци. Може би тъкмо сухата
топлина на горящите дърва, за която жените толкова
копнееха, подгряваше чувствата на Елена, но във всеки
случай тя изпитваше към Павел Алексеевич такава
високоградусна любов, каквато досега не бе познавала.
От висините на новите ѝ знания за любовта и за
самата себе си бракът ѝ с Антон Иванович сега ѝ се
струваше неистински, непълноценен. Тя прогонваше
от ума си редките неясни мисли за съпруга си,
отлагаше от ден на ден минутата, когато трябваше да
каже на самата себе си всички честни и тъжни думи, и
всичко това се задълбочаваше и от факта, че вече
почти половин година не беше получавала писмо от
Антон, а и самата тя вече месец не му беше писала,
защото вече не можеше да му каже нищо – нито
истина, нито лъжа...
В пет и половина сутринта Павел Алексеевич
донасяше от болничната кухня кофа топла вода –
невъобразим разкош, като в едни други времена вана,
пълна с шампанско – и чакаше зад вратата Елена да се
измие. След това се миеше и той, носеше втора кофа за
Василиса Гавриловна и Танечка и слагаше дърва в
печката, която никога не оставяха да изгасне. Василиса
седеше в другата стая, докато двамата не тръгваха на
работа – правеше се, че спи. Елена знаеше, че Василиса
е ранобудна и че почва да реди молитви още посред
нощ.
Не излизаше, защото не искаше да е свидетелка на
такава срамота и прелюбодеяние – Елена го знаеше. И
се усмихваше. Сутрин се чувстваше особено щастлива и
свободна. Знаеше, че по пътя към завода всичко
постепенно ще почне да помръква и че към края на
деня от утринното ѝ щастие няма да остане и помен –
вината и срамът привечер се усилваха и докато Павел
Алексеевич не я прегърнеше в здравата си нощна
прегръдка, не минаваха...
Павел Алексеевич вече беше на четирийсет и три.
Елена беше на двайсет и осем. Тя бе първата и
единствената в живота му жена, която не прогонваше
дарбата му. След като за пръв път спа в стаята му, той
– събуди се в предутринния полумрак от гъдела на
разпуснатата ѝ плитка по рамото му – си каза: „Голяма
работа! Какво, като никога вече няма да видя повече от
онова, което виждат другите лекари. Не искам да я
пусна“...
Колкото и да е странно, макар да беше женомразец, за
Елена вътревзорът му направи изключение. Във всеки
случай Павел Алексеевич както и преди виждаше
цветните проблясъци, скрития в телата живот.
„Вероятно и ТОЙ я е обикнал“ – реши Павел
Алексеевич.
 ***

Съобщението за смъртта на Антон Иванович Флотов,

съпруга на Елена, дойде месец и половина след като тя
се засели при Павел Алексеевич. Донесоха го сутринта,
след като вече беше тръгнала за завода. Василиса
имаше цял ден да се наплаче – не беше обичала Антон
и сега се упрекваше безжалостно за това.
Вечерта сложи съобщението пред Елена. Тя се
вцепени. Дълго държа треперещия жълтеникав лист.
– Господи! Как ще живея сега? – Посочи с пръст
написаната с големи четливи писарски цифри дата на
смъртта. – Виждаш ли коя дата е?
Беше същият ден, когато беше спала за пръв път с
Павел Алексеевич.
И оттогава широкият гръб на Павел Алексеевич с
хирургическата му престилка с връзки на якия врат
беше успял да заслони докрай целия свят, включително
загиналия Антон с неговите хладни очи и присвити
устни на слабото, абсолютно лишено от меката
славянска плът лице.
От тази минута любовта ѝ към Павел Алексеевич
завинаги беше примесена с чувството за непоправима
вина пред Антон, убит в същия ден, в който му беше
изневерила...
Василиса видя в датата друго – четирийсет бяха
минали.
– Ни аз да се помоля, нито ти си вдовица – заплака
Василиса.
 ***

След няколко дни Василиса поиска отпуска – едно от

тайнствените ѝ заминавания, за които тя по-скоро
уведомяваше, отколкото молеше. Елена, която бе
живяла с Василиса много години, беше наясно с тази
нейна особеност – внезапно да изчезне за седмица,
дори две или три, а после пак така неочаквано да се
върне, – но този път не можеше да я пусне: в
конструкторското бюро, където беше чертожничка,
правеха работни чертежи за подобрена скоростна кутия
на подобрен модел танк и не даваха никакви отпуски.
Да не говорим, че военновременните закони не
предполагаха екскурзии из страната, пък и нямаше кой
да гледа Таня...
 4

Въпреки огромната си натовареност в

професионалната си лекарска работа проницателният в
много отношения Павел Алексеевич достатъчно трезво
преценяваше и общочовешкия живот около себе си.
Той, разбира се, се възползваше от привилегиите си
като професор и директор на голяма клиника, но беше
наясно с мизерния живот на медицинския си
персонал, с недостига на храна дори в родилното
отделение, със студа, с недостига на дърва за огрев,
медикаменти и превързочни материали... Макар да бе
виждал всичко това и преди войната, сега неизвестно
откъде му хрумна идеята, че след войната всичко ще се
промени, че ще стане по-добро, по-правилно...
Може би самата му медицинска професия,
постоянният, станал почти ежедневие досег до
огнената мълния  – рязката минута на раждането на
човешко същество от кървящия ров, от утробния мрак
на небитието – и важното му участие в тази природна
драма се отразяваха на вътрешния и на външния му
облик, на всичките му съждения: той познаваше не
само крехкостта на човека, но и свръхестествената му
издръжливост, толкова много надминаваща
възможностите на другите живи организми.
Многогодишният му опит му показваше, че
адаптивните възможности на човека са много по-
големи от тези на животните. Интересно, дали
медиците и зоолозите бяха опитвали да изследват този
проблем съвместно?...
„Абсолютно съм сигурен, че едно куче не може да
издържи онова, което издържа човекът“ – шегуваше се
той наум.
Павел Алексеевич притежаваше най-важното
качество на един учен – умението да задава
правилните въпроси... Той внимателно следеше най-
новите изследвания в областта на физиологията и
ембриологията и винаги се смайваше от неуморимия и
дори в известен смисъл педантичен закон, който
определяше живота на бъдещия човек още в
майчината утроба и в съответствие с който всяко
събитие се случваше с невероятна точност – не в
рамките на седмици и дни, а на часове и минути. И
този часовников механизъм работеше толкова точно,
че точно на седмия ден всеки зародиш, това
кълбовидно струпване на еднообразни клетки, се
разцепваше на два пласта, вътрешен и външен, и с тях
започваха да стават чудни неща – те се извиваха,
разделяха се, извъртаха се, образуваха възелчета и
мехурчета, част от повърхността влизаше навътре, и
всичко това се повтаряше с невиждана точност
милиони и милиони пъти поред... Кой и как даваше
командите, според които се разиграваше този невидим
спектакъл?
Висшата безименна мъдрост се заключаваше в това,
че от една-единствена клетка, образувана от
слабоподвижна и леко пораздута яйцеклетка и
дългонос остроглав сперматозоид с навита на спирала
опашчица, неизбежно се появяваше човешко същество,
половинметрово, плачещо, трикилограмово, абсолютно
неразумно, а от него, подчинявайки се пак на същия
този закон, се развиваше гений, мръсник, красавица,
престъпник или светец...
И именно защото знаеше наистина много, всъщност
всичко, което по това време беше известно за тези
неща, той си представяше много по-добре от
останалите от какъв космически бъркоч изплува всяка
Катенка и всеки Валерка.
В библиотеката на баща му имаше много книги по
история на медицината и той винаги беше обичал
следите на тази мила древност: радваше се, учудваше
се, понякога се присмиваше на фантастичните
разсъждения на отдавна умрелите си колеги
независимо дали ставаше въпрос за древноегипетски
жрец, за първия на света професионален анатом или за
средновековен лекар, който пуска кръв, прави цезарово
сечение или реже мазоли за едни и същи пари.
Още като юноша беше запомнил писмото на
вавилонския жрец и лекар Берос до негов ученик, в
което той обясняваше, че ето вече как трийсет години
звездата Тишла била влязла в съзвездието Сипару и
затова момченцата се раждали по-едри, по-агресивни
и ръчичките им все едно стискали копие...
„Така че не е чудно – пишеше по-нататък лекарят, –
че през последните десет години бушуват
непрекъснати войни – тези момчета войници вече
пораснаха и не могат да бъдат орачи. Вероятно
пазителката Ламасу пренаписва таблиците на съдбата.“
Навремето Павел Алексеевич беше проверил в
немските справочници коя е тази Ламасу, която
пренаписва съдбите на поколенията. Оказа се, че е
богиня на плацентата. Поразяваше го това
обожествяване на отделните органи и чувството за
космическа връзка между Земята, небето и човешкото
тяло, чувство, изцяло забравено от науката в новите
времена. Но наистина беше интересно  – ако
отхвърлиш тези трогателни суеверия, – дали всяко
поколение има някакъв общ облик, общ характер? Дали
само социалните фактори обуславят характера на
поколението? Може би звездите или храната, или
съставът на водата наистина влияеха?... Нали и
учителят на Павел Алексеевич професор Калинцев
често споменаваше за „хипотоничните“ деца от
началото на века... Описваше ги като вяли, леко
сънливи бебета, с меки торбички под очите, с
полуотворена уста и отпуснати ръчички – съвсем
различни от днешните, със здраво стиснатите
юмручета, със свити пръсти на крачетата, с
напрегнати мускули. Хипертонус. И в поза на боксьор –
стиснатите юмручета защитават главата. Деца на
страха. Днешните вероятно бяха по-жизнеспособни.
Обаче – от какво се защитаваха? От кого чакаха удар?
Какво би казал за тези деца вавилонският учен Берос,
жрецът на богиня Ламасу?
Размислите за тези уплашени деца отвеждаха Павел
Алексеевич в друга област: като мислеше за съдбите на
близките си хора, той откриваше, че почти всички те
също са уязвени от страха. Повечето криеха някакъв
срамен факт за произхода си или за роднините си и
понеже нямаше как да го скрият, живееха в постоянно
очакване на наказание за неизвършени престъпления.
Помощничката му Валентина Ивановна произхождаше
от семейство на богати търговци, един колега носеше в
жилите си като чума скрита половинка немска кръв,
братът на администраторката на клиниката беше
емигрирал през деветстотин и осемнайсета. Елена,
която току-що се беше появила в живота му, му
призна, че родителите ѝ са загинали в лагерите и че
самата тя едва се спасила от същата участ благодарение
на баба си, която я осиновила малко преди да пратят
родителите ѝ в Алтай. Оказа се, че дори Василиса
Гавриловна, тази съвсем обикновена жена, живее с
някаква своя неизвестна тайна. Всички имаха какво да
премълчават, всички очакваха да ги разобличат.
От началото на войната този неопределен, почти
мистичен страх малко беше понамалял, заменен от
друг, по-реален страх за живота на заминалите на
фронта мъже. Тях ги убиваха истински и извечни
врагове, немците, и тези воюващи и загиващи на
фронта мъже бранеха не само родината си, но в
известна степен защитаваха и семействата си от
предишните, довоенни страхове: бдителните органи
като че ли отчасти забравиха богатите баби, прекалено
образованите дядовци и роднините в чужбина.
Пристигащите известия за смърт правеха всички
равни в мъката им. Сирачеството и гладът и студът
изравняваха правата на децата на загиналите войници
и на загиналите арестанти. Сега бъдещето на всички
беше свързано с победата и мечтите им не
продължаваха отвъд нея. Почти безмълвната,
започнала в шушненето и припукването на горящите
дърва любов между Павел Алексеевич и Елена ги беше
заляла толкова силно, че и двамата отлагаха
неизбежните мисли за бъдещето: все още не ги беше
страх.
 5

Павел Алексеевич осинови Таня веднага след сватбата

и както казваше Василиса, тя му „легна на сърцето“. В
това „негово“ момиченце като че ли се бяха слели
всичките хиляди новородени, на които беше помогнал
да се появят на белия свят: издърпвал ги беше, рязал
беше коремите на майките им, за да ги извади,
спасявал ги беше от асфиксия, от черепни травми и
други увреждания, които често се случват при
раждането.
Но чуждите деца бяха минутни. Павел Алексеевич
влагаше в израждането им много сили и труд, но после
те изчезваха и той почти никога не виждаше тези
момченца и момиченца по времето, когато започваха
да се усмихват, да изучават пръстчетата си, да се
радват, като познаят родно лице, биберона си,
дрънкалките.
Павел Алексеевич се беше научил да забелязва още в
първите часове на живота на новите същества
темперамента им – силна воля или пасивност,
инатлъка или мързела. Но по-фините черти на
човешката личност обикновено не се проявяват през
първите дни, когато детето си почива след
титаничната работа да се роди и да премине в ново
съществуване. Той знаеше много за чуждите деца, но
нищо  – за детето в своя дом. Откритието се оказа
изумително.
Таня току-що беше навършила две годинки и по
възраст Павел Алексеевич можеше да ѝ е дядо. В
обичта, която изпитваше, имаше привкус на старческо
умиление от всичко онова ново, което става с децата и
никога вече на става с големите. Той ту виждаше нова
гънчица на китката ѝ, ту трапчинка под кръста, ту
откриваше, че тъмната ѝ коса не е само еднакво
тъмнокафява на цвят, ами отдолу, на вратлето и зад
ушенцата, е по-светла и по-мекичка, все едно съвсем
друг вид.
Новите думи, новите движения, целият умствен
растеж на един двегодишен човек сега пораждаха у
Павел Алексеевич остър, изпълнен с обич интерес. Той
никога не си позволяваше да си мисли, че друга жена
може да му роди друго, негово собствено дете, може би
момченце, което да наследи не тази чужда кафява коса,
а неговата, на Павел Алексеевич, руса, и личната му
склонност към оплешивяване, странната форма на
ръцете му с широки длани и почти триъгълни, рязко
изтъняващи към ноктите пръсти – и в крайна сметка
да наследи и професията му.
Не, не, дори Елена все още да можеше да ражда, той
не мислеше, че би искал да подложи любовта си към
Танечка на изпитание или сравнение. Казваше го и на
Елена: „Изобщо не мога да си представя още едно дете,
нашето момиченце е истинско чудо“.
Трудно е да се каже кое от какво следва – дали
добрият характер на детето от любовта, с която до
безкрайност и без да се замислят го даряват родителите
му, или напротив, доброто дете изважда на бял свят от
душите на родителите си всичко най-хубаво и добро,
което е заложено в тях. Така или иначе, Таня растеше,
заобиколена от любов, и тримата бяха невероятно
щастливи заедно. Василиса, макар че беше член на
семейството, бе само спомагателен член в геометрията
на семейния триъгълник, тоест придаваше на
съществуването им допълнителна устойчивост.
Понякога, когато се будеше преди тях, Таня
дотичваше в стаята им, гмурваше се между двамата
като басмена рибка и с още несъбуден щастлив глас
искаше да я „нагушкат и нацункат“. Иначе от съвсем
малка говореше съвсем правилно и точно тези
думички бяха за нея като игра, все едно голям човек се
прави на мъничък.
– Тук, тук и тук. – Сочеше с пръстче челото си, бузата
и брадичката и след като си получеше задължителните
родителски целувки, със смешна сериозност си
избираше място, където да целуне Павел Алексеевич по
бодливата буза.
Когато тръгна на училище, този целувателен ритуал
премина в кратка целувка преди излизане.
Мимолетните докосвания с устни, наглед съвсем
незначителни, бяха като мънички пирончета,
скрепяващи здраво ежедневния живот.
Павел Алексеевич, иначе изключително сдържан в
отношенията си дори с любимата си съпруга, човек,
строго спазващ определените от самия него граници на
позволеното и в жестове, и в думи, с Таня стигаше едва
ли не до старческо умиление. „Вишничката ми сладка“,
„на тати врабченцето“, „катеричката ми тя черноока“,
„ябълчицата ми розова“ – затрупваше детето с целия
този пошъл хербарий и зоопарк. На Танечка обаче
много ѝ харесваше и тя също си имаше глезени имена
за баща си: „хубавият ми куч“, „Хипопотам
Хипопотамич“, „рак с мустак“.
Павел Алексеевич я глезеше толкова много, че на
Елена ѝ се налагаше да го озаптява. Случваше се той да
влезе в магазина за играчки и да купува наред – не че
там имаше кой знае какъв избор. Но на Таня това
глезене като че ли не ѝ вредеше, в нея я нямаше онази
алчност и заповедно държане на децата, които не
познават никакви граници.
Според Павел Алексеевич всички платове бяха
прекалено груби за детската ѝ кожа, всички обувки ѝ
протриваха крачетата, а шалчетата – гушката. А като
погледнеше жена си, му се свиваше сърцето от това
колко е крехка и нежна; искаше да загърне и двете в
батиста, в пух, в меки кожи... Странно беше това
несъответствие между аскетичните навици на Павел
Алексеевич с неговия суров и дори жесток живот на
хирург, Еленината механична привичка да взима по-
малкото и по-лошото толкова леко и естествено, че
никой дори не го забелязваше, Василисината
пестеливост и строгостта ѝ към момичето – и острото
желание на Павел Алексеевич да сложи дъщеря си и
жена си под стъклен похлупак, за да ги защити от
бурите, грубостта и всички проблеми на живота около
тях.
През септември четирийсет и четвърта година
върнаха клиниката на Павел Алексеевич в Москва. В
квартирата на Елена на Трьохпрудна улица вече бяха
настанени двама дребни служители от НКВД и младото
семейство се озова в служебното помещение, в което
преди войната Павел Алексеевич беше живял скромно
и самотно. То бе сутерен, доста просторен, но влажен и
неподходящ за малко дете. Таня, все едно нарочно, та
тревогите за здравето ѝ да не са напразни, често
настиваше и кашляше дни наред.
Семейният живот на Павел Алексеевич и Елена
Георгиевна беше толкова щастлив, че дори болнавостта
на Таня придаваше на близостта им особена нотка.
Дълго време първите думи на Павел Алексеевич, когато
се прибираше от работа, бяха: „Кашля ли?“.
Василиса свиваше костеливите си рамене: „Ами дете
е, ще кашля“...
„Ей че безчувствена бабичка“ – казваше си Павел
Алексеевич, докато сваляше огромното си палто, поело
мраза отвън, и караше изскочилата в коридора Таня
бързо да влиза, за да я спаси от този студ...
 6

Също като покойния си баща, Павел Алексеевич

несъмнено имаше управленски качества. Въпреки че
офицерският чин на баща му през царско време
хвърляше дълга сянка върху кариерата на Павел
Алексеевич, Втората война като че ли заличи това
неприятно място в биографията му: баща му може и да
беше военен, но все пак бе лекар и бе загинал във война
срещу германците. Сега, когато страната пак воюваше
със синовете на същите тези германци, съмнителният
произход на Павел Алексеевич беше един вид простен
със задна дата. Скоро след връщането на клиниката от
евакуация го повикаха в министерството и му
възложиха да направи проект за здравеопазването в
мирно време, по-конкретно онази му част, която
засяга майките и децата. Войната свършваше и
въпреки че комисията още не беше сформирана, се
предполагаше, че след време ще я оглави именно той.
Така че Павел Алексеевич се запозна със статистиката –
събрана как да е, отчасти фалшива и непълна, но до
известна степен разкриваща ужасяващата демографска
ситуация. Въпросът не беше само в загубата на огромна
част от мъжкото население и свързаното с това рязко
намаляване на раждаемостта. Детската смъртност беше
огромна, особено сред пеленачетата. Имаше и още едно
обстоятелство, което официалната статистика не
отчиташе: много жени в репродуктивна възраст
умираха при криминални аборти. Официално
медицинските аборти бяха забранени още през трийсет
и шеста година, почти едновременно с приемането на
Сталинската конституция.
Тази забрана беше болезнена точка в работата на
Павел Алексеевич: почти половината екстрени
операции бяха свързани с последици от нелегални
аборти. Противозачатъчни средства на практика
нямаше. За всяка докарана им от „Бърза помощ“ жена
лекарите бяха длъжни да дадат мнението си дали е
извършен нелегален аборт  – което пък се преследваше
от съда. Павел Алексеевич избягваше тези завоалирани
доноси и пишеше в анамнезата обвиняващите думи
„криминален аборт“ в един-единствен случай – когато
пациентката умираше. Защото ако успееше да спаси
живота ѝ, такова лекарско заключение би сложило на
подсъдимата скамейка и нея, и лицето, извършило
тази тъй древна процедура. Няколкостотин хиляди
жени вече бяха в лагерите, осъдени именно по това
обвинение.
В широката програма, която трябваше да разработи
Павел Алексеевич, освен чисто медицински аспекти
имаше и социални.
Проектът му до голяма степен напомняше на
прошенията, подавани до Височайшето име от най-
добрите синове на отечеството, сред тях и романтици,
и глупци, цял спектър интересни персонажи – от княз
Курбски до Чаадаев. Баща му, Алексей Гаврилович
Кукоцки, също беше един от тях.
Павел Алексеевич предвиждаше след войната
сериозни промени в самата институция на
семейството, очакваше появата на огромно количество
самотни майки и разглеждаше това явление като
социално неизбежно и дори полезно за обществото.
Смяташе за необходимо въвеждането на разнообразни
привилегии за самотните майки, но най-вече и на
първо място, че първата крачка трябва да е отменянето
на постановлението от юли 1936 година за забрана на
абортите.
В процеса на работата проектът се разрастваше все
повече и се превръщаше в истинска утопия, през чиито
фантастични построения прозираха и сериозни,
наистина разумни мисли, изпреварили с много
времето. Така например проектът предвиждаше
организирането на патронажна служба за родителите,
просветна работа сред младежта и създаване на мрежа
от детски учебно-лечебни заведения, в които
отглеждането и възпитанието на здрави физически и
психически деца да се постави на научна основа. Това
отчасти клонеше към педологията, която беше
забранена още през трийсетте, и дори лекичко
понамирисваше на Чернишевски. Не беше забравена и
медико-генетичната консултация, чието организиране
Павел Алексеевич планираше да възложи на своя стар
приятел лекаря генетик Иля Голдберг.
По това време министър на здравеопазването беше
една възрастна вече жена, опитна чиновничка,
партийка от побелялата глава до мазолите на петите, и
освен това единствената жена в правителството.
Отдавна ѝ бяха лепнали прякора Дъртата кобила
отчасти заради сходството с фамилното ѝ име, отчасти
и заради неуморимостта ѝ и рядката ѝ способност да
върви натам, накъдето ѝ кажат – и нито крачка
встрани. Прякорът дори ѝ харесваше и понякога, като
си пийнеше повечко в тесен приятелски кръг, тя
казваше:
– Да, да, руската жена е кобила с ташаци, всичко може
тя, нищо не ѝ се опира!
Без съмнение тя беше първата жена в страната,
символ на женското равноправие и въплъщение на
Осми март, ако не се брояха митологичните Роза
Люксембург, Клара Цеткин, Зоя Космодемянская и
вечно младата Любов Орлова. Характерно е, че
всичките те, включително Кобилата, бяха бездетни...
В началото, когато проектът за преустройство в
здравеопазването тепърва започваше, Кобилата беше
голяма негова привърженичка, но след като с времето
работата на Павел Алексеевич придобиваше все по-
широк размах, тя някак охладня. Истината беше, че се
уплаши. Проектът изглеждаше прекалено радикален,
изискваше огромно финансиране и най-важното –
носеше голям риск. Кобилата, макар в много
отношения да беше сляпоглухоняма, имаше
невероятен усет за настроенията на началството, които
възприемаше и разбираше като държавен интерес. И с
усета си чувстваше, че в настоящия момент
държавният интерес изобщо не е насочен към
акушерството и гинекологията, и дори не към
майчинството, а към други, по-важни сфери.
Академик Опарин например вече беше обяснил по
какъв начин живата материя се е получила от
неживата посредством токов удар от страна на
учението на Маркс и Енгелс по първичния бульон на
идеологически правилните молекули на белтъка. Друг
академик, Лисенко, почти беше подчинил природата с
вълшебната си пръчица и тя, природата, му беше
обещала да реагира адекватно на всички манипулации
с тоягата и моркова. Трети академик,
световноизвестната Лепешинская, насмалко да победи
старостта и още по-насмалко – самата смърт. Атомът
вече се беше съгласил да стане мирен, реките бяха
готови да текат накъдето им кажат, а не накъдето си
щат. Съветската наука, и медицинската в частност,
процъфтяваше и без отмяната на въпросния злощастен
указ, а великият вожд на всички времена и народи,
пъхнал парализираната си левица под ревера, с
дейната си десница взимаше безсмъртния букет от
ръцете на едно русо момиченце, впоследствие по време
на следствието оказало се еврейче, и се усмихваше
мъдро...
А плешивият гинеколог идваше всяка седмица в
министерството и досаждаше на министърката с
вечния си въпрос: придвижила ли е проекта нагоре?
Не, не и не! В момента нямало начин да го придвижи.
Можело да ги разберат неправилно. Освен това идеите
обикновено следваха друга посока – не се подаваха
отдолу нагоре, а се спускаха от Горе надолу. В момента
преустройството на здравеопазването беше забравено и
не беше нейна работа да напомня за него. Кобилата се
бавеше колкото можеше: всички постановления се
обсъждаха в ЦК на партията и сърцето ѝ подсказваше
да поизчака. Павел Алексеевич настояваше. И след като
повече от година води безплодни преговори с
министъра, в крайна сметка направи нещо, което
според всички чиновнически и военни представи беше
неетично: написа официално писмо до ЦК на партията,
до члена на Политбюро, който се занимаваше със
социалните въпроси. През главата на министъра на
здравеопазването... В съответствие с общоприетите
стандарти писмото започваше със заклинателното
начало „Под ръководството на...“, но иначе беше
написано на безукорен едновремешен език, с ясна
аргументация и убийствена в пряк и преносен смисъл
статистика.
 ***

Този път Павел Алексеевич локализира задачата –

предлагаше не целия проект, а само един фрагмент,
засягащ най болезнения от негова гледна точка
проблем – разрешаването на абортите.
Минаха няколко месеца и Павел Алексеевич вече се
беше отказал да чака какъвто и да било отговор, но
една сутрин в девет, по време на петминутката, се
обадиха от Стария площад. Павел Алексеевич се извини
и недоволно излезе. Някой беше нарушил правилото да
не го търсят по време на петминутките. Обаждаха се
обаче от ЦК и го викаха незабавно.
След десет минути служебната кола излезе от
клиниката. Павел Алексеевич седеше на седалката до
шофьора и се мръщеше. Повикването беше неочаквано,
стилистиката  – зловеща. Най-много не му харесваше
това „незабавно“. Преди да тръгне, бе успял да направи
само две неща от първа необходимост: изпи чаша
разреден спирт и взе отдавна приготвената за такъв
случай чанта. Когато вече наближаваха Стария площад,
си помисли, че бе трябвало да мине и през вкъщи, за да
се сбогува със семейството си...
На пропуска на шести вход го спряха и му казаха да
остави чантата. В чантата имаше плоска анатомична
банка със запечатан с восък капак, която щеше да играе
решаваща роля в предстоящия разговор. След дълги
обяснения и пререкания на чантата ѝ беше разрешено
да влезе на срещата заедно със собственика си.
Дълго го водиха по застлани с червени пътеки
коридори. Пътешествието беше неприятно и
приличаше на нощен кошмар и Павел Алексеевич пак
съжали, че не се беше отбил вкъщи. Двамата му
придружители, един отляво и един отдясно, го спряха
пред една врата.
– Влезте.
 Той влезе. Секретарка с Реноаров колорит и сияещо
бисерно-розово лице му каза да изчака. Той седна на
широката дървена пейка и постави между коленете си
старата чанта на баща си, навремето ходила на доклади
при министрите от отдавна погребаното
правителство... Подготви се да чака дълго, но го
повикаха след две минути. Алкохолът вече се беше
добрал до всички кътчета на нервната му система и го
бе залял с топлина и безметежно спокойствие.
В безкрайно дългия грозен кабинет зад огромно бюро
седеше дребен човечец с отекло лице, издялкано сякаш
от калъп сапун – едно от лицата, които пролетният
ветрец люшкаше на първомайските портрети.
„Бъбреците му хич ги няма, особено левия“ –
автоматично отбеляза Павел Алексеевич.
– Запознахме се с писмото ви – каза партийният
началник в монархическо първо лице множествено
число.
И гласът му, и едва загатнатото на лицето му
отвращение даваха да се разбере, че каузата е загубена.
„Значи, поне няма какво да губя“ – помисли си Павел
Алексеевич и бавно разкопча каишките на чантата.
Началникът млъкна и направи ледена пауза. Павел
Алексеевич извади леко запотената правоъгълна банка,
прокара длан по предното стъкло и я сложи на бюрото.
Началникът уплашено се отдръпна, посочи с пръст
препарата и попита недоволно:
– Какво е това, дето сте го донесли?
Беше изрязана матка, най мощният и сложно устроен
мускул в женския организъм. Разрязана надлъжно и
разтворена, на цвят тя приличаше на сварено сиво-
жълтеникаво кръмно цвекло – още не се беше
обезцветила във формалина. В матката имаше
покарала глава лук. Чудовищната битка между плода,
омотан в плътните безцветни жилки, и
полупрозрачното хищно мехурче, приличащо по-скоро
на някакво морско животно, а не на обикновен лук,
който да сложиш в супа или салата, вече беше
свършила.
– Моля за вашето внимание. Това е бременна матка с
покарал лук. Главата лук се вкарва в маточната шийка
и покарва. Кореновата система пронизва плода, след
което се изважда заедно с него. При успех на
операцията, разбира се. При неуспех идват при мен на
операционната маса или ги карат право на
Ваганковските гробища... Вторите случаи са повече...
– Шегувате се!... – Партийният деец се дръпна още
повече.
– Бих могъл да ви донеса цяло кило такива глави лук
– възпитано отговори Павел Алексеевич на
пребледнелия деец. – Официалната статистика, нямам
право да го крия, изобщо не отговаря на истината.
Началникът се наежи.
– Какво ви дава право да... Как смеете...
– Смея, смея. Ако след криминален аборт успея да
спася жената, съм длъжен да ѝ напиша в картона
„спонтанен аборт“. Понеже ако не го направя, значи да
я вкарам в затвора. Или пък съседката ѝ, която също
има малки деца, а половината деца у нас и без това
растат без бащи. Тази глава лук, повярвайте ми, е най-
хитроумният, но не и единственият метод за
прекъсване на бременността. Куки за плетене, катетри,
ножици, вътрематочни вливания на какво ли не – на
йод, на сода, на сапунена вода...
– Престанете, Павел Алексеевич – примоли се
пребледнелият чиновник, като си спомни, че преди
войната и неговата жена беше прибягвала до нещо
подобно. – Спрете. Какво искате от мен?
– Необходимо е да се обнародва указ за разрешаване
на абортите.
– Да не сте се побъркали?! Не разбирате ли, че става
въпрос за държавни интереси, за интересите на
нацията. През войната изгубихме милиони мъже. На
дневен ред е проблемът за попълване на
народонаселението. Говорите ми глупости! – искрено
се развълнува чиновникът.
„Правилно донесох банката“ – помисли си Павел
Алексеевич. Разговорът, изглежда, се накланяше в
негова полза. Беше го започнал правилно и трябваше и
да го завърши правилно.
– Изгубихме милиони мъже, а сега губим хиляди
жени. Честният медицински аборт не води до риск за
живота. – Павел Алексеевич се намръщи. – Виждате
ли, нарастването на благосъстоянието само по себе си
ще осигури повишаване на раждаемостта... – Павел
Алексеевич погледна другаря от ЦК в очите. –
Представете си колко сирачета оставят тези жени.
Детските домове впрочем също са на гърба на
държавния бюджет... Абортите трябва да се разрешат.
Иначе ние ще сме си виновни...
Началникът изкриви устни, към брадичката му се
спуснаха дълбоки бръчки.
– Махнете това... Ще решат там. – И посочи към
тавана и небето.
– Ще ви оставя препарата. Може да помогне.
Стопанинът на кабинета заразмахва ръце.
– Полудяхте ли? Веднага си го вземете...
– Според непълната, а тя е много непълна, статистика
са двайсет хиляди на година. И то само в Русия. – Павел
Алексеевич се начумери. – Вие отговаряте за тях.
– Прекалено много си позволявате! – кресна
партийният чиновник и изобщо престана да прилича
на първомайския си портрет.
– Защото вие не си позволявате да направите нищо –
отряза го Павел Алексеевич.
С което срещата свърши. Препаратът си остана на
огромното бюро до импозантната мастилница,
украсена с чугунената глава на най-пролетарския
писател...
 ***

Тези първи следвоенни години бяха за Павел

Алексеевич много сполучливи – замразената през
войната катедра отново получи право на пълноценно
съществуване. Двамата най-добри ученици на Павел
Алексеевич, които в началото на войната бяха минали
преквалификация и за няколко години се бяха
откъснали от акушерството и гинекологията, се
върнаха. Бройката на местата в клиниката се увеличи
двойно. Засега не отпускаха средства за научна работа,
но Павел Алексеевич дори в най-трудните времена
беше успявал да прави научни наблюдения и бе
натрупал някои съображения, които чакаха своя час.
Така например той разсъждаваше за лечението на един
от видовете женско безплодие, изучи подробно
женската онкология и намери интересни връзки
между бременността и злокачествените процеси,
зараждащи се в женския организъм през този период.
Често мислеше за възможността раковите заболявания
да се лекуват с помощта на инхибитори на растежа с
хормонален произход. Дарбата му – вътревзорът – не
даваше отговори на тези въпроси, но му помагаше да
вижда ясно някои общи картини от живота на
организма. Картината на обществения живот, живота
на държавата, обаче напротив, му беше съвсем неясна.
Павел Алексеевич, също като мнозина през първите
следвоенни години, си мислеше, че предишните,
предвоенни заблуди ще се разсеят от само себе си и че
животът ще тръгне по пътя на разума. Че проектът му
ще осигури по-бързото настъпване на светлото бъдеще
– поне в онази му част, в която той беше компетентен.
Нещата обаче, въпреки сполучливата, както му се
струваше, среща с голямото началство, не вървяха,
комисията все така не работеше и той все така упорито
и методично ходеше при все по-изнервената Кобила и
ѝ доказваше, че е време съществуващото
здравеопазване да се обнови. Тя го изслушваше
благосклонно – отдавна знаеше за срещата му в ЦК, –
но понеже не ѝ бяха дадени никакви преки заповеди,
много внимаваше с него. Дори реши, че ще е добре да го
прикотка. Именно по нейна инициатива в края на
четирийсет и седма година Павел Алексеевич стана
член-кореспондент на Медицинската академия и
почти веднага получи ново жилище в току-що
построения блок за светилата на медицината. Това
беше един вид аванс за бъдещата му дейност в полза на
държавата. Авансът бе чудесен – три стаи, кухня и
седем квадрата килер към кухнята. Най-много се
радваше Василиса – за пръв път в живота си имаше
отделна стая. Като видя килера, чак се разплака:
– Ето ми я килията най-после, дай боже и да умра в
нея.
Елена се опита да я уговори да живее в голямата стая
заедно с Танечка, но Василиса не се съгласи.
Според нормите на тогавашните времена те бяха
баснословно богати. Равна на богатството им беше
единствено щедростта на Павел Алексеевич, поради
която парите изтичаха от дома им като река. Два пъти
месечно, на заплата и аванс, след като обядваха късно,
Павел Алексеевич заявяваше високо:
– Леночка, списъкът!
И Елена му носеше списъка на хората, на които
помагаха.
Още отпреди войната Павел Алексеевич помагаше с
пари на една своя далечна племенница, на вуйна си,
която все пак не му беше кръвна роднина, на една
стара операционна сестра, с която бе започнал работа, и
на приятеля си от университета Иля Голдберг, който от
трийсет и втора беше ту по лагерите, ту изселен в
какви ли не провинциални дупки.
Преди да се ожени, Павел Алексеевич всъщност
нямаше никакъв списък, просто се сещаше и пращаше
пари, а сега, когато младата му съпруга беше направила
този списък, като прибави освен хората, на които
помагаше той, и имената на свои далечни роднини,
една приятелка от училище, която в момента беше в
Ташкент, и няколко бабки от страна на Василиса, Павел
Алексеевич започна да се отнася към голямата си
заплата дори с нещо като уважение. И понеже кръгът
на хората, на които помагаха, беше доста голям и от
месец на месец се променяше, понякога, като
погледнеше списъка, Павел Алексеевич питаше
например:
– Коя е тази Муся?
И като му казваха коя и каква е, кимаше.
След това Елена теглеше чертата, правеше
равносметката и тогава Василиса влизаше в кабинета
му и донасяше старата кожена чанта. Павел Алексеевич
я отваряше и отброяваше паричните знаци. На
сутринта Василиса увиваше всяка порция във вестник
поотделно, а всичките увити във вестник пакетчета
незнайно защо в една стара кърпа, после, стиснала с
едната си ръка пазарската си чанта, а с другата –
ръката на Елена, отиваше с нея до пощата и там, на
гишето, най-после ѝ даваше парите, за да изпрати
записите.
И мърдаше беззвучно устни. Елена си мислеше, че
брои парите. Василиса обаче редеше молитви – тя
нямаше много свои собствени думи и говореше с Бога
си с откъси от молитвите и четенията, които беше
запомнила. Когато обаче наистина много ѝ се искаше да
добави нещичко от себе си, се молеше на Богородица:
„Божа Майко, направи така, че всичко да е за добро“...
Светът на Василиса беше простичък: на небето е
Господ Бог и Пресвета Богородица с ангелите, с всички
светци и майка игуменка с тях, после Павел
Алексеевич, а чак след тях те, семейството, и всички
останали хора, лошите от едната страна, добрите – от
другата. В очите ѝ Павел Алексеевич беше почти светец
– нали в болницата помагаше на всички, и на добрите,
и на лошите, също като Господ Бог. Дори на най-
лошите, онези, които погубваха живота. Все още не се
беше сетила, че главната грижа на Павел Алексеевич е
да узакони това злотворство.
 7

Когато стана на шест, Танечка се източи, детинската

пухкавост изчезна, личицето ѝ сякаш се стопи и под
очите ѝ се появиха синкави сенки. Кашлицата ту
минаваше, ту се връщаше. Повикаха Исаак
Вениаминович Кьоцлер, приятел и съученик на
покойния баща на Павел Алексеевич. Вече беше минал
осемдесетте и от деветстотин и четвърта година
работеше в детската болница в Русаковка:
продължаваше да ходи всеки ден там и след като се
пенсионира, дори му бяха оставили кабинета.
Исаак Вениаминович беше прочут с божествените си
уши. Те бяха необикновени дори на вид – порасли и
изтънели от старост, попровиснали и сухи като на
слон. От дупчиците им излизаха фонтани сиви косми,
а удължената мека долна част беше на тънки
вертикални бръчици. Въпреки това Исаак
Вениаминович беше почти глух – до момента, когато
пъхнеше в ухото си тънката черна слушалка и допреше
фунийката ѝ до някое детско гръбче. Слухът му се
изостряше още повече, когато долепяше старческото си
ухо до потрепващото от гъдел тяло на малолетните си
пациенти.
– Да, първичен процес ето тук – каза Исаак
Вениаминович и бодна с пръст Таня под ключицата. –
Горе дясно. Идете в Института по педиатрия за снимка
при доктор Хотимски... Да, на Солянка, на Солянка...
Павел Алексеевич кимна – много добре знаеше къде е
тази стара сграда до Устинския мост, беше построена
още в началото на деветнайсети век като Възпитателен
дом за подхвърлените деца на съгрешили селски моми,
камериерки и шивачки в московския Вавилон, майки,
неуспели да се избавят навреме от нежеланите си деца.
Павел Алексеевич гледаше съблечената си до кръста
дъщеря със специалния си поглед, фокусиран на
няколко сантиметра под млечнобялата ѝ кожа, но не
 р ,
усещаше нищо освен собствената си притеснителна
тревога.
– За жалост, напоследък това е масово явление –
фъфлеше беззъбо Исаак Вениаминович, докато
пръстите му се разхождаха около ухото на Таня, надолу
по врата и шията, спряха за малко под брадичката и се
завряха дълбоко под мишницата. – Жлезите, жлезите...
Щитовидната сигурно е поувеличена. Апетитът как е?
Лош, разбира се. Няма как да е добър. А повръщане?
Повръщане има ли? Heraus?
– Много често – каза Елена. – Две-три лъжици
повече – и веднага повръща. Затова не я насилваме да
яде.
– Мда – каза удовлетворено старецът. – Спазми. –
Долепи ухо до корема на Маша. – Боли ли те коремчето?
Ето тук? – Бодна с пръст някаква точка. – Все едно те
бодва като с игла?
– Да, да! – Танечка все едно чак се зарадва. – Все едно
ме боцка като с игла.
„Аха – някак почти също зарадвано си помисли Павел
Алексеевич. – На него ушите му са ясновидски. Не
очите и пръстите, а...“
Самият той, колкото и да се напрягаше, този път не
виждаше нищо. Картината, която бе свикнал да вижда
– как изглежда човек отвътре, тайнственият пейзаж
на органите, завоите на реките, здрачните пещери,
кухините, лабиринтите на червата, – просто я
нямаше...
Без да изключва собствения си обезкуражен поглед,
той погледна Исаак Вениаминович – стомахът му
светеше с пурпурната светлина на рак. Огнището беше
в пилора, а в медиастинума вече пълзеше метастаза.
Павел Алексеевич затвори очи...
Направиха снимка на Таня и видяха нещо. Анализът
на кръвта го потвърди. Препоръките на стария
педиатър се оказаха невероятно старомодни. Той
предписа Швейцария – естествено, в разумни граници.
С други думи – Швейцария в Подмосковието. Дълги
разходки, сън на чист въздух, тоест на открито – за
ужас на Василиса, която като човек, расъл на село, не
вярваше в чистия въздух. Силна храна също, разбира
се, и рибено масло. С две думи, „Вълшебната планина“
на Томас Ман, за която Исаак Вениаминович, разбира
се, изобщо не беше и чувал. И никакви медикаменти от
типа на новия ПАСК – нямало нужда да се тормози
черният дроб и да се натоварват бъбреците.
Павел Алексевич кимаше и се съгласяваше, а после
попита стария педиатър не иска ли да си изследва
стомаха.
– Колега, на моята възраст всички процеси са
забавени, имам добри шансове да умра от пневмония
или от разрив на сърцето.
„Всичко знае. И е прав“ – съгласи се в сърцето си
Павел Алексеевич.
 ***

Наеха една голяма зимна вила край Звенигород –

беше на някакъв бързо издигнал се адмирал, наказан за
дребната си простъпка във вид на кражби в особено
големи размери с почетно заточение в Канада на
длъжността военен аташе. Същата есен в Академията
разпределяха вилите и предложиха на Павел
Алексеевич да подаде молба. Той, без сам да знае защо,
отказа. Не можеше да обясни защо точно, но имаше
инстинктивното усещане, че му дават прекалено много
– как ли щеше да им се отплаща в бъдеще? Дори на
Елена не каза за предлаганата му вила.
В наетата се заселиха Таня и Василиса. Елена, колкото
и Павел Алексеевич да я уговаряше да зареже най-после
непрестижната си работа и да отиде с тях, отказа: не
искаше нито да прекъсва работата си, нито да го оставя
сам в града за цяла седмица.
Вилата беше огромна, двуетажна, с псевдоготически
бюфети и шкафчета, пълни с порцелан и какви ли не
статуетки. В двете зали, горната и долната, сред
стадата вкаменени кресла и столове с резбовани
облегалки се издигаха рояли. Горе – черен концертен,
долу – кабинетен, с пукнат капак, от палисандър, с
бронзови кантове. Много бързо се разстройваше, но
това се изясни чак след като Павел Алексеевич и
пазачът успяха да го преместят в едната от двете стаи,
които пригодиха за живеене – за Таня. Наеха учителка
от Звенигород и тя идваше във вилата три пъти
седмично.
Само след няколко седмици в неделя вечер Павел
Алексеевич и Елена сядаха в резбованите германски
кресла, от които вонеше на кражба, както и от цялата
останала обстановка във вилата, и Таня им свиреше
пиеските, които беше научила през седмицата...
Така минаха две години. Таня запомни зимите много
по-ярко от летата. Може би и защото зимата в Русия е
два пъти по-дълга от лятото. Във всеки случай по-
късно Таня си спомняше детството си като време не на
болест, а на бялост. Сутрешната порция сладко козе
мляко в бяла порцеланова чаша, снегът зад прозореца,
на дебели и накъдрени в основата преспи на земята и
на малки заоблени, празнично бухнати възглавнички
по клоните на елите, и белият блясък на клавишите,
пред които сядаше след закуска, докато Василиса
миеше чашите и чиниите. След това Василиса ѝ даваше
една дървена лопатка и я караше да чисти алеите. И
Таня ги чистеше, докато Василиса не ѝ даваше
следващата задача – да нахранят птичките.
Дворът на вилата беше огромен. Павел Алексеевич бе
направил четири хранилки и Таня часове наред
наблюдаваше как на дървените масички под скосените
покривчета кълват зрънца и трохички червеногърди
червенушки и жълтобузи синигерчета. Понякога с
Василиса взимаха гюмовете – Василиса големия, а Таня
малкия – и ходеха на далечния извор, на петстотин
метра, за вкусна вода. Близкият извор беше в самия
край на двора, обаче като навалеше много сняг, го
затрупваше и водата не излизаше. Всеки ден ходеха и в
селото за козе мляко при една позната бабка, козата ѝ и
кучката ѝ с черните кученца, които живееха в пруста.
Таня беше непрекъснато заета. Не правеше разлика
между работа и развлечение. В живота ѝ нямаше нищо,
което да я карат да прави насила. Дори рибеното масло,
което дотогава мразеше, почна да ѝ харесва след като
Василиса даде хляб, поръсен с рибено масло, на черните
кученца и те го излапаха като невидели.
Покрай този щастлив живот на вилата Таня пропусна
първата учебна година – учеха я вкъщи. Научи се да
чете и да смята, но ѝ беше трудно с писането –
ядосваше се, че буквичките ѝ не излизат така красиви
като в буквара и тетрадките. Здравето ѝ се подобри,
дори може да се каже, че оздравя съвсем. Исаак
Вениаминович, който би могъл да потвърди това, вече
не беше между живите.
 ***

Есента преместиха Таня в московската им квартира и

тя тръгна на училище направо във втори клас. Ушиха ѝ
кафява униформа с права яка, и бели якички също, и
маншети, и черни ръкавели, и две черни престилки, и
една бяла официална, с плисета на раменете като
крилца.
– Като на ангелче – набожно въздъхна Василиса.
И започна да уважава Таня с детинската си душа –
самата тя не беше ходила на училище и тази фина
вълнена униформа и престилките, не преправени от
стари дрехи, ами от чисто нов плат, за нея бяха
истинско чудо. Дори си помисли: „Все едно е слязла от
оня свят“ – без да има предвид нищо лошо, разбира се.
Купиха цяла купчинка синкави тетрадки и розови
попивателни, дъхава дървена кутия, пълна със
скъпоценно съдържание – нови моливи, гуми,
перодръжка, писци... Обувките ѝ пък ги направиха по
поръчка, в специалната обущарница, в която не ходеха
дори майка ѝ и баща ѝ.
Таня дълго си беше мечтала за училище – казваха ѝ,
че там ще си намери приятелки, каквито ѝ липсваха в
туберкулозно щастливото ѝ звенигородско детство.
На първи септември Елена заведе дъщеря си на
училище. Намери учителката и остави Таня в стаята с
тежката чанта и дебелокракия букет охранени астри
сама и объркана. Момичетата, с които Таня се канеше
да стане приятелка, се оказаха прекалено много. Бяха и
много шумни, но това се понасяше. Най-неприятното
беше, че всички я пипаха – коя за плитката, коя за
престилката. Една дори я пипна по бялото чорапче...
Класът се оказа точно такъв, какъвто си беше
представяла. Учителката я сложи да седне при едно
дебело момиче с плитки, навити над ушите. По средата
на часа то бутна Таня по лакътя и тя направи голямо
мастилено петно на първата страница на новата
тетрадка. Замръзна. Случвало ѝ се беше да го прави, но
сама, в самотните си тетрадки в Звенигород. Сега обаче
се ужаси. Още преди да успее да се овладее, другото
момиче бръкна под чина и я ощипа по крака силно. И
Таня разбра, че я е бутнала и по лакътя нарочно, и се
разплака. Учителката дойде при нея и я попита какво е
станало.
– Може ли да се прибера вкъщи? – прошепна Таня.
– След четвъртия час – твърдо каза учителката.
За пръв път в живота си Таня се сблъскваше с
чуждата воля, с насилието в най-леката му форма. До
този момент желанията на околните и собствените и
желания щастливо съвпадаха и и през ум не ѝ беше
минавало, че може да е различно... Оказваше се, че това
е да си вече голяма  – да се подчиняваш на чуждата
воля... От този момент ѝ стана ясно, че за да е
щастлива както преди, трябва да е сигурна, че сама
иска точно онова, което искат от нея големите... Не че
го мислеше съзнателно, разбира се, по-скоро се появи
като идея, която започна да я овладява...
До края на четвъртия час седеше като на тръни, не
излезе от стаята и в междучасията. Момичетата, от
които бе чакала приятелство, се оказаха злобни
маймуни: подскачаха около нея, дърпаха я за плитките,
ръчкаха я с пръсти и ѝ се присмиваха. Таня се мъчеше
да разбере защо са я намразили и не се сещаше, че по
този начин те просто проявяват интереса си към нея.
Дори не можеше да си представи, че след няколко
месеца същите тези момичета отчаяно ще се карат
една с друга и дори ще се бият за правото да се строяват
до нея, да са дежурни заедно и дори просто да вървят
заедно по коридора.
Таня, както стана ясно, бе надарена с едно рядко и
трудно определимо качество: всичко, което правеше –
това как си връзва панделката, как си подвързва
тетрадката, как си изтръсква ръцете, след като ги е
измила, с характерния за нея жест с пръстите нагоре,
как си бърчи носа, като се смее, – всяко нейно
движение веднага биваше забелязвано и одобрявано, а
самата тя ставаше образец за подражание. Всички
подражаваха дори на начина, по който захапваше
крайчеца на плитката си, когато се замислеше –
всички, които имаха плитки, разбира се...
Въпреки възникналото момичешко обожание Таня
така и не обикна училището. Макар да беше
заобиколена от десетки момичета, които се стремяха да
спечелят вниманието и приятелството ѝ, тя се
чувстваше по-самотна, отколкото дори в Звенигород.
Още по-самотна беше само Тома Полосухина,
отритнатата, с вечно изрината уста двойкаджийка,
която седеше на последния чин – вечно присвито и
присвило рамене момиче, с което никой не искаше да
седи...
Тома не беше от Танините обожателки – деляха ги
междузвездни разстояния...
 8

Скромна, наистина скромна специалност си беше

избрала Елена. Но никога не съжали за избора си.
Всичко в работата ѝ ѝ харесваше: и специалната
осветена отдолу маса, и различните видове хартия, с
които работеше – и замътено леденият пауспапир, и
кадастронът, и синкавата хелиографска хартия.
Харесваше ѝ и миризмата на туш, и шепотът на
молива. Харесваха ѝ дори дребните незначителни
операции, без които не може, но които също изискват
умения – да си наостриш моливите например...
Всичките тези основни неща тя ги разбра още по
време на обучението си. После, като поработи година-
две, обикна и по-важната, наистина много
успокояваща страна на чудесната чертожническа
професия – как всеки предмет, за да се покаже, се
завърта в три проекции и как това е абсолютно
достатъчно, за да бъде описан напълно, без да успее да
скрие никаква тайна, никакво невидимо местенце.
Всичко е като на длан...
Понякога ѝ се струваше, че всички явления, както и
всички предмети, могат да се опишат от три позиции
– анфас, профил, поглед отгоре. Не само детайлите на
танковите двигатели, но и вятърът, и болката в
корема, и всяка казана дума.
Учителят ѝ беше първият ѝ съпруг Антон Иванович
Флотов, истински майстор в чертожничеството, дори,
така да се каже, на чертожническото изкуство.
Запознаха се в една прашна аудитория на курсовете по
чертане, Елена бе студентка, а той – преподавателят
им. Беше някак едновремешен, спретнат и суховат,
макар да бе само на двайсет и девет. Тя тъкмо бе
навършила седемнайсет и тъкмо се беше измъкнала на
свобода от една краймосковска селскостопанска комуна,
чудновато и наистина странно място, където беше
прекарала детството си. Комуната всъщност бе
толстоистка община и я ръководеше бащата на Елена –
Георгий Иванович Мякотин.
Израслата в толкова различни, съвсем уникални
условия, научила се да чете и пише по детските
книжки на Толстой, от малка доила крави и работила
като голям човек и на полето, и в обществената кухня,
мълчаливо слушала вечерните дискусии за
Вивекананда и Карл Маркс и хоровото пеене на
народни и народнически песни, Елена се чувстваше в
Москва самотна, в чужд и опасен свят. Баба ѝ Евгения
Фьодоровна беше единственият човек, когото не
отбягваше.
С Антон Иванович, бъдещия ѝ съпруг, ги свърза нещо
повече от любов – тягостното чувство на ирационална
вина, че са „различни“, „неприети“ от веселата и
задружна общност на невинните хора. И двамата
усещаха социалната си непълноценност, но не се
прикриваха със защитна политическа активност, с
биене в гърдите и с проклятия по адрес на
непълноценните си родители. Принадлежаха към
друга, смирена порода хора, предпочитащи кроткото
спотайване в периферията на живота, под някое
храстче, под някой камък, на някое спокойно и
незабележимо място.
Антон Иванович беше от род на архитекти и
строители, отчасти емигрирал, отчасти унищожен, и
от него бе наследил единствено професията си –
чертожник. Поради революцията не беше успял да
получи немското инженерно образование, което имаха
всички момчета в рода му. Беше обаче първокласен
чертожник, работеше като конструктор в един голям
завод и водеше курс по чертане в заводския рабфак.
Антон Иванович бе внимателен и предпазлив човек и
почти година наблюдаваше Елена, преди да я доближи,
после цяла година се срещаха в неделя и се ожени за
нея чак на третата година на запознанството им – без
пламенна любов, а сериозно и обмислено, както всичко,
което правеше.
Родителите на Елена не дойдоха на сватбата: баща ѝ
беше зает със сеитбата и не позволи и на майка ѝ да
замине. Георгий Иванович покани дъщеря си и зет си
да се преместят при него, в Алтай. Работата в комуната
вървеше добре и въпреки че си имаха много най-
различни разногласия с властите, комунарите дори не
можеха да предположат, че след година-две ще ги
арестуват до един и ще ги пратят по затвори и лагери в
такива места, дето земята не с плуг, но и с каменарско
длето не можеш я разби.
Антон и Елена заживяха тихо и кротко в квартирата
на баба ѝ. Заплатите им стигаха да живеят скромно –
друг живот Елена всъщност не познаваше. Във всеки
случай след детството ѝ в комуната московският живот
ѝ се струваше лек и волен. Най-интересно обаче ѝ беше
чертането.
Началниците ѝ я хвалеха, казваха, че е старателна и
способна. Тъй като в документите ѝ пишеше, че е от
комуна (а това беше добре, понеже никъде не се
споменаваше, че комуната е толстоистка), дори ѝ
предложиха да продължи да учи в рабфака, но тя не
искаше. С удоволствие седеше на чертожната дъска и
дори Антон Иванович се чудеше на любовта ѝ към
работата.
Една нощ тя сънува, че Антон Иванович ѝ казва
някаква съвсем обикновена фраза, но че тя вижда тази
фраза не по обикновения начин, анфас, ами сякаш в
профил: издължена, като рибешка уста, леко нагъната
и извита нагоре в остър триъгълник. Жалко само, че
като се събуди, не можа да си спомни фразата. Самия
сън обаче го запомни и след него ѝ остана усещането,
че всяка фраза си има своя геометрия, но че трябва да
се напрегнеш, за да я видиш.
„В думите има нещо чертежно“, мислеше си тя.
„Чертежност“ има във всичко съществуващо, но това
не може да се обясни с думи.
Опита се да говори за това с Антон Иванович, но той
само поклати глава.
– Голяма си фантазьорка, Елена...
Тези сънища обаче се повтаряха, макар и рядко. Бяха
абсолютно безсмислени, в тях нямаше нищо, което да
се преразкаже, но я оставяха с някак неопределено-
приятно усещане за нещо ново.
И сега, когато бяха минали толкова години, Антон
Иванович отдавна го нямаше и Елена беше скрила дори
снимките му – та да не би порастващото ѝ момиченце
случайно да разбере, че Павел Алексеевич не му е роден
баща, а пастрок, – всеки път, когато сядаше на
работното си място, Елена отваряше стария немски
чертожнически комплект, комплекта на Флотов, и
въздишаше за покойния Антон Иванович. Не
забравяше вината си пред него. Пък и от време на
време сънуваше чертожническите сънища – защо ли,
за какво ли?...
 ***

Павел Алексеевич не обичаше работата на Елена – за

какво ѝ е да си вади очите в това конструкторско бюро?
Наистина ѝ се чудеше. Елена му казваше:
– Работата ми е хубава. Обичам си я.
– Какво ѝ е хубавото? – искрено се учудваше Павел
Алексеевич.
– Не мога да ти обясня. Красиво е.
– Щом казваш – лукаво се съгласяваше Павел
Алексеевич. И я дразнеше: – Обаче е много
елементарно.
– Ах, Паша, какви ги приказваш! – сърдеше се Елена.
– Изобщо не е елементарно. Понякога дори е страшно
сложно.
Павел Алексеевич чакаше този миг, когато
обикновено кроткото ѝ лице се променяше. Тя леко
тръсваше глава, къдриците от двете страни на челото
ѝ, които вечно се изплъзваха от стегнатия кок,
потрепваха, от двете страни на устата ѝ се вдлъбваха
сладки трапчинки.
– Имам предвид, че в чертежите всичко е механично,
няма никаква тайна. – Той вирваше показалец пред
очите ѝ. – Само в един човешки пръст има повече
тайни, отколкото във всичките ви чертежи.
Тя стисваше показалеца му в шепа.
– Може пък само в твоя пръст да има някаква тайна.
А в другите – не. Може в чертежите да няма тайна, а
истина. Най-необходимата истина. Е, може и да не е
цялата, а само част. Една десета или една хилядна.
Всъщност знам, че всяко нещо си има и друго
съдържание, което не се поддава на чертане... Ох, не
мога да го обясня. – И пускаше ръката му.
– Много отдавна е казано – смееше се Павел
Алексеевич. – Платон го е казал. Казва се ейдос. Идеята
за нещото, за предмета. Божественото му съдържание.
Божественият шаблон, по който се правят всичките
наши земни неща...
– Не, не ги разбирам тези неща. Прекалено са сложни
за мен.
Но думите му си оставаха в ума ѝ. Това беше то
философията. Нещо подобно казваха и в комуната, но
тогава тя беше още малка за такива разговори и
обикновено заспиваше.
Павел Алексеевич я гледаше с горделива нежност: да,
жена му беше наистина невероятна – кротка,
мълчалива, говореше само когато се налага, но ако я
накараш да се разприказва, съжденията ѝ бяха умни и
точни, и такова дълбоко разбиране...
Понякога на Елена ѝ се искаше да му разкаже мислите
си за „чертожността“ на света, за сънищата, които
сънуваше от време на време – с чертежи на всичко на
света: на думите, на болестите, дори на музиката... Но
не, беше невъзможно да се опише...
Двама тайновидци живееха заедно. За него беше
прозрачна живата материя, на нея ѝ се откриваше
отчасти прозрачността на някакъв друг, не-
материален свят. Но двамата се криеха един от друг не
поради недоверие, а от целомъдрие и поради онази
забрана, която вероятно огражда всяко тайно знание
независимо как е получено то.
 9

Научните проблеми, които интересуваха Павел Алек-

сеевич, винаги бяха свързани с конкретни медицински
проблеми, било то борбата с ранните помятания,
лечението на безплодността, новите хирургични
подходи към отделяне на матката или Цезаровото
сечение при неправилно положение на плода.
Словосъчетанието „буржоазна наука“, което се
появяваше във вестниците все по-често, го караше да
се усмихва с презрение. Научната област, на която беше
посветил толкова много години от живота си, от негова
гледна точка нямаше нищо общо с класовия подтекст.
Безукорно честен в житейския смисъл на тази дума,
Павел Алексеевич беше изживял целия си
професионален живот в съветско време, отдавна беше
свикнал да използва в статиите и монографиите си
трафаретни изрази от типа на „Днес, в епохата на
сталинската наука...“ и „Благодарение на неуморните
грижи на партията, правителството и лично на
другаря Сталин...“ и в рамките на този условен език
успяваше да изрази мисълта си и да докаже тезата си.
За него това беше просто нещо като вежливо
обръщение, нещо като „многоуважавани господине“ от
миналото, и нямаше никакво отношение към
съдържателната част на работата му.
В началото на четирийсет и девета година започна
борбата срещу космополитизма и още при първите
статии във вестниците Павел Алексеевич все едно се
събуди от сън. Това беше ново настъпление срещу
здравия разум и миналогодишната сесия на
Академията за селскостопански науки „В. И. Ленин“, на
която бяха нападнати генетиката и евгениката, вече не
му изглеждаше зловеща случайност. Като академик и
директор на института, сега Павел Алексеевич беше на
такова служебно равнище, че от него се изискваха
уверения в лоялност. Трябваше да се изкаже публично
и да подкрепи поне на думи новата кампания. От
„горе“ настойчиво му намекнаха, че е време.
Многозначително споменаха и за проекта му, който от
няколко години вече все се отлагаше.
За подобно изказване не можеше да става и дума – за
Павел Алексеевич това означаваше да изгуби
самоуважението си, да прекрачи границите на
обикновената, най-елементарна буржоазна
порядъчност.
Въпреки относителното си свободомислие Павел
Алексеевич все пак беше получил традиционно
образование, копиращо немския образец, пък и цялото
му мислене беше организирано по немски тертип.
Исторически бе станало така, че в Русия
хуманитарните влияния бяха предимно френски, а в
областта на науката и техниката още от времето на
Петър Първи преобладаваха немците. Самата идея на
универсализма, в латинското ѝ тълкуване, беше
привлекателна за Павел Алексеевич, така че той не
виждаше в така наречения космополитизъм никакво
ужасяващо зло.
Преди общото събрание на Академията – беше една от
последните недели на пролетта – Павел Алексеевич
отиде в Малаховка при своя приятел Иля Йосифович
Голдберг, медик и генетик, за да се посъветва с него.
Едва ли би могъл да намери по-неподходящ съветник.
 ***

По това време Голдберг, своеобразен еврейски Дон

Кихот, който винаги успяваше да влезе в затвора,
преди да го осъдят за каквото би трябвало, вече беше
успял да излежи две нищожни според мащабите на
онова време присъди и се готвеше за трета. Между
трите бе извадил и няколко необичайни късмета, тоест
по случайност не се беше оказвал в необходимото време
на необходимото място и му се беше разминавало.
Първото му вкарване в затвора беше през трийсет и
втора за изказване, направено три години преди това
на една домашна сбирка, представляваща всъщност
остатък от отдавна несъществуващото Общество на
Волните философи – Волфила. Темата на изказването
му изобщо не беше генетична. Голдберг, голям любител
на западните списания, беше изровил от „Nature“, а
може би от „Science“, статията на Алберт Айнщайн за
пространствено-времевите отношения. Статията му
беше харесала много с математическата си точност –
дотогава той не се беше натъквал на трудове, в които
философските понятия да се интерпретират от
математици – и той съобщи за нея.
Процесът беше дребна работа – осъдиха го само на три
години. Колко ли биха му лепнали, ако знаеха с какво се
занимава тогава – с популационната генетика?
След като го пуснаха, работи известно време в
Медико-биологичния институт, където успя да
публикува няколко статии за генетиката на
популацията и дрейфуването на гените. Там
избухливият му характер също му помогна да избегне
неприятностите: малко преди да разтурят института,
Голдберг се скара с един от водещите сътрудници – по
дълбоко принципни научни въпроси, разбира се.
Караницата беше толкова емоционална, че се стигна до
бой. Свидетелите на схватката казваха, че не били
виждали по-комично зрелище. В разгара на тази
Й
научна полемика Иля Йосифович изби на опонента си
един зъб и той, опонентът, унизен и оскърбен, заведе
дело. В резултат осъдиха Голдберг на една година
затвор за хулиганство.
След две седмици беше арестуван директорът на
института, прочутият генетик Левит, и още няколко
научни сътрудници, сред които и научният опонент с
избития зъб. И Левит, и опонентът на Голдберг през
трийсет и седма бяха разстреляни, а самия Голдберг –
това е то невъобразимата ирония на съветския живот
– го пуснаха точно след една година... Съветската власт
милееше за хулиганите... По волята на съдбата Иля
Йосифович избегна и следващия неминуем арест: след
като го пуснаха, замина за Средна Азия, където почна
работа в съвсем нова за него област – генетика и
селекция на памука. Въпреки че мракобесническото
настъпление срещу науката навлизаше в разгара си –
лабораториите по генетика бяха закрити и мнозина
учени бяха арестувани, но още не се знаеше колко от
тях са разстреляни, – памукът бе друга работа: той
беше суровина за военната промишленост.
Лабораторията, в която работеше Иля, се оказа
полусекретна и – дали поради недоглеждане, дали по
случайност, или поради тъпоумието на
администрацията – не го разкриха като враг... През
този относително кратък и спокоен за него период Иля
успя да се ожени за лаборантката си, хубавицата Валя
Попкова, през трийсет и девета им се родиха – ирония
от страна на небесата! – еднояйчни близнаци,
класическият обект на изследване от страна на
генетиците, и той им избра многозначителни имена:
Виталий и Генадий.
Няколко години, докато не започна войната, живееха
в закритата зона на секретната лаборатория. А когато
войната започна, въртоглавият Голдберг, който беше
завършил медицина в началото на двайсетте заедно с
Павел Алексеевич, но за разлика от него никога не се
беше занимавал с практическа медицина, се записа в
ускорени курсове за преквалификация и скоро стана
завеждащ клиничната лаборатория на една военна
болница. И така изкара цялата война, чак до последния
ден, без рани, но и с награда, и то голяма – „Червена
звезда“, получена за извеждането от един завзет от
немците град на транспорт ранени. Най-комичното, но
и характерно за Голдберг обстоятелство беше, че
понеже се бе скарал с началника на болницата,
товареше лабораторното имущество последен, когато
градът вече беше паднал – за което той всъщност не
знаеше, а единственият ранен, когото изведе, беше
някакъв щабен полковник, за когото бяха пратили
кола, но тя не дойде – пътят вече беше отрязан от
немците.
Когато натовари всичко, Голдберг видя колоната
немски танкове, изчака да се мръкне и чак тогава седна
зад волана и изкара от града и имуществото, и
полковника без никакви проблеми и без изобщо да
прояви характерния за него бурен героизъм, дори
напротив – прояви изключително хладнокръвие, което
по принцип не му беше присъщо...
По благоволение на съдбата не го арестуваха дори
когато в самия край на войната написа гневно писмо
до един от членовете на Военния съвет за
мародерството и масовото изнасилване на немкини,
тоест за недостойното поведение на съветските бойци
и дори командири, накичили се с високото звание
воини освободители... Когато разбра за това писмо,
написано от най-честния, наивен и обзет от праведен
гняв негов подчинен, началникът на болницата чрез
един свой познат капитан от контраразузнаването го
иззе от пощата, незабавно го унищожи и веднага след
това спешно демобилизира Голдберг и му каза да се
разкара възможно по-далече. Голдберг пък, който не
знаеше нищичко за маневрите на благородния си
началник, взе, та написа до Военния съвет писмо, в
което питаше защо не му отговарят.
Освен това изобщо не мислеше да се крие. Върна се в
Москва, успя да докара и семейството си от Фергана и
започна да си търси работа по специалността. След
известно време осъзна, че науката, от която толкова
много се интересуваше, вече почти не съществува.
Помота се известно време без работа и накрая се
прислони под крилото на великата Маргарита
Ивановна Рудомино, която взе безработния генетик за
старши библиограф в Библиотеката за чужда
литература и той почти три години се занимаваше с
каталози, картотеки, немски, английски, полски,
литовски и латински, който беше научил в немското
„Питер Паул Шуле“, лутеранското училище, което бе
завършил. Въпросното училище по някакво чудо беше
успяло да оцелее в Москва чак до средата на двайсетте.
Пребиваването на Иля Йосифович в служебното
помещение на улица „Разин“, на пет минути от
Кремъл, в недрата на библиотеката, почти непипната
от цензурата, до известна степен промени научните му
нагласи. Той изчете купища книги за история –
заинтересува се от гениалността като феномен и от
наследяването ѝ. Самата гениалност обаче не се
поддаваше на определение и формализация – за
разлика от генетиката, която оперираше с качествени,
а не с количествени явления. Как да прокараш граници
между добри и блестящи способности и гениалността?
Голдберг сравняваше енциклопедиите на всички
времена и народи и като начало състави достоверен
списък на гениите – на базата на упоменаването им в
енциклопедиите. Изхитри се и статистически да
докаже правилността на избора си. По-нататък
заработи с избраниците си, по сто на всяко столетие.
Беше хвърлил мрежите си толкова широко, че в тях
попадна и златният век на Атина, и италианското
Възраждане, и дворянският период на руската
литература.
 Следващият етап от работата му беше да намери
някакъв признак-маркер, свързан с гениалността.
Беше абсолютно сигурен, че такива маркери има, и за
него въпросът беше как да ги открие. Търсеше нещо от
типа на проникновение в съчетание с бенка на дясното
рамо или на левичарство с диабет?... Преравяше
неуморно биографиите на великите хора и търсеше ли,
търсеше упоменавания за болестите, от които са
страдали гениите, родителите им и децата им, за
физическите им особености, дефекти и отклонения...
Щеше да е написал тази изключително скандална
книга още преди десет години, ако не беше – заради
присъщата му избухливост – скочил на едно заседание
на Селскостопанската академия и не беше разгромил с
крясъци, плюнки и рев сталинския любимец Трофим
Денисович Лисенко. След като изложи обвиненията си,
смесени с фронтови псувни, които не бе използвал
никога дотогава и никога не използва и след това, го
откараха директно в психиатрията в Канатчикова дача.
Именно там – временно пуснал гениите си в отпуск –
той написа един разобличаващ документ – с
обосновани мотивировки, подробна аргументация и
абсолютно унищожителна критика по адрес на
академик Лисенко – и го прати в научния отдел на ЦК с
копие до другаря Сталин, лично...
И пак му провървя: завеждащият отделението, където
го бяха откарали с „Бърза помощ“, старият психиатър
Шубников изпита неочакван интерес и симпатия към
нашия нелеп герой, сложи му спасителната диагноза
„шизофрения“ и го изписа с трета група инвалидност.
Бяха минали няколко месеца, откакто Иля Йосифович
беше изпратил тристастраничния си шедьовър
възможно „най-горе“. Той вече се беше върнал при
своите гении и техните наследствени заболявания и
чакаше отговор на посланието си. Или да го арестуват.
Точно при такъв другар и в такова време отиде Павел
Алексеевич, за да обсъдят „текущия момент“.
 ***

Голдберг и семейството му живееха в двуетажна

дървена сграда от барачен тип. Навремето в нея се беше
помещавало едно фабрично общежитие, после закриха
фабриката и изселиха работниците, а самата сграда бе
разпродадена за жилища. Едно от тях купи Голдбрег,
като се върна от фронта. Купи го всъщност Павел Алек-
сеевич: Иля Йосифович, иначе невероятно пунктуален
в паричните въпроси с всички, правеше за приятеля си
изключение и му позволяваше да благотворителства на
основанието, че той, за разлика от всички други, би
трябвало да разбира, че като му помага, помага на
цялото човечество – Голдберг придаваше огромно
значение на изследванията си и беше дълбоко убеден,
че науката е призвана да спаси света.
В редките часове на кротките им разговори Павел
Алексеевич му се присмиваше и го наричаше „идеалист
материалист“. Но кратките им разговори всъщност
бяха много редки – Иля Йосифович не понасяше
никакви възражения, страстно бранеше и най-
налудничавите си идеи и бързо минаваше границите
на коректния научен спор. Успяваше да изкара от
нерви дори безкрайно търпеливия Павел Алексеевич и
срещите им обикновено приключваха с кавги, викове и
блъскане на врати. Иля Йосифович упрекваше Павел
Алексеевич в нагаждачество, а той се опитваше да се
оправдае, че не спасявал света, а само няколко десетки,
в най-добрия случай няколко стотици бременни жени
и приплода им, и че според него си струвало.
На Иля Йосифович това не му стигаше – полетът на
мисълта му се извисяваше до писък и той
пророчествуваше пълна промяна на света с помощта на
разработената генетика: след двайсет години сме щели
да използваме гените като тухлички, да строим от тях
нов свят, с многократно увеличени полезни качества
на растенията и животните, самият човек също щял да
може да се конструира наново – да му се вкарват едни
или други гени и да му се придават нови качества.
– Какви качества? – сдържано се интересуваше Павел
Алексеевич.
– Каквито си щем! – Иля Йосифович размахваше
ръце и остатъците от рядката му коса се вихреха над
главата му. – Ще се научим да изваждаме от генома
отделните гени, които пораждат гениалността, и ще
можем да създаваме математици, музиканти и
художници в количества, каквито не е познавало и
Възраждането!
– Момент, точно това го наричат евгеника – спираше
го Павел Алексеевич. – Не ни трябват много гении,
понеже ще почнат да ги арестуват и да ги разстрелват.
– Паша, в момента ние преживяваме времената на
Инквизицията. Това неизбежно ще свърши, както е
свършило и времето на испанската Инквизиция.
Бъдещето е наше, на учените. Няма друга сила, която да
може да спаси света! – Слабите му дълги ръце сечаха
въздуха, сивите му очи блестяха с болнав огън.
Жълтеникав ястребов нос, изпъкнала на сбръчканата
шия адамова ябълка, прегърбена костелива фигура –
изобщо спасител на света!
Павел Алексеевич въртеше глава, примижаваше,
мъчеше се да не възразява: безумец, юродив безумец,
само просешка паничка му липсва...
 ***

Този път не се стигна до дълго обсъждане. Иля беше

мрачен и след първата бутилка водка изпадна в
монолог.
– Губим време. Губим предимството си! През
последните години в Америка излязоха няколко
изключително важни труда. Алфред Стъртевант е на
път да обясни как възникват новите гени! А къде е
Колцов? Къде е Четвериков? Завадовски? Вавилов?
Гениалният Лев Фери?! Не разбираш ли, че това е
вредителство? Цялата тази кампания с Лисенко е
вредителство! Тази кампания за борба с
космополитизма е изгодна за империализма, Паша! Те
са хитри – искат да унищожат по този коварен начин
съветската наука... Науката трябва да служи на
човечеството, а при империалистите тя ще служи
единствено на печалбата, на Златния телец...
Гласът му отначало гърмеше, после спадна до шепот,
сякаш се съсухри – сълзи напълниха светлите му,
целите в червени жилчици очи и потекоха изпод
очилата...
На Павел Алексеевич му беше много неудобно от този
глупав патос; въртеше празната си чаша и не можеше
да се намеси дори с една дума. Най-после, докато Иля
Йосифович за малко замълча и затърси носната си
кърпа из джобовете си, каза тихо:
– Илюша, според мен ти както винаги
преувеличаваш. Изобщо не ги интересува
космополитизмът. Мисля, че всичко е много по-просто
– Стопанина просто иска да види сметката на евреите.
Валя, навремето слабичка девойка, след това дебелана,
а сега пак много отслабнала, от време на време
провираше къдравата си глава в тясното кабинетче на
мъжа си, което приличаше на затворническа килия и в
което протичаше този приятелски разговор, и
умолително шепнеше: „Илюша, децата...“, или:
„Илюша, съседите...“, или просто: „Моля те, по-
тихо...“. Изпиха още една бутилка и както винаги,
преди да се разделят, се скараха. Иля Йосифович
непреклонно беше на страната на световната
справедливост, като се почне от научната ѝ страна, и бе
готов да се пожертва за нея. А Павел Алексеевич изобщо
не вярвал в справедливостта, него го интересували
най-вече дребните неща – разните там бременни
чистачки и гадните операции, за които още Цицерон
бил говорил в сената. Тъкмо това му изтъкна Иля
Йосифович и Павел Алексеевич наостри уши – открай
време ценеше неизчерпаемата ерудиция на приятеля
си.
– Цицерон? И какво е казал?
– Казал е – развика се Иля Йосифович, – че такива
жени трябва да се екзекутират, понеже крадат войници
от държавата! И е прав, да, прав е!
Тук вече Павел Алексеевич пребледня, стана и докато
си обличаше палтото, каза злобно на единствения си
приятел:
– Умна глава си ти, Иля, ама празна. Според тебе
жените трябва да раждат, та разни мръсници да им
пращат децата на заколение, така ли?
И тресна вратата. Дяволите да го вземат тоя глупак! За
Цицерон обаче запомни, макар да беше пиян до
козирката.
 ***

На другия ден дойдоха да арестуват Голдберг.

Обвинителният му документ срещу Лисенко най-после
беше стигнал до адресата.
Павел Алексеевич научи, че са го арестували, чак след
една седмица, когато Валя, след много колебания, все
пак се осмели да му се обади.
 ***

А в онази тяхна последна малаховска вечер пияният

Павел Алексеевич дълго търси спирката, прибра се
много след полунощ и едва си спомняше станалото.
Сутринта му беше толкова зле, че разреди половин
чаша спирт и я изпи на екс. Олекна му на душата, дори
го огря някакво нехарактерно за него безгрижие, като
слънце, неинформирано за кръвожадната глупост на
вестникарските статии и на хората, които ги пишат и
ги четат.
Елена – притеснена от късното му прибиране, почти
не беше спала – тъкмо обуваше плъстените си боти
върху старите си обувки, за да тръгва на работа. Павел
Николаевич, по войнишки потник и гащета – винаги
носеше такива, – излезе в коридора, разпери ръце и
викна:
– Милата ми тя! Отиваме в конюшнята. При
кончетата!
Елена видя, че е пиян, и се притесни още повече.
Никога не го беше виждала такъв, че на всичкото
отгоре и рано сутринта.
– Пашенка, какво ти става?
Таня, вече сресана и облечена за училище, писна
щастливо:
– Ура!
И се хвърли към баща си. Той я вдигна и ѝ намигна.
– Днеска няма училище! – Обърна се към жена си. –
Обади се в работата, Леночка, и им кажи, че няма да
ходиш. Вземи си болничен. Или неплатен. Кажи им
каквото решиш!
Ставаше нещо непривично, ново. Павел Алексеевич
винаги беше толкова стабилен, винаги прав за всичко,
и на Елена винаги ѝ беше приятно и радостно да му се
подчинява във всичко... Така че и сега, макар и малко
объркана, тя успя само плахо да възрази:
 – Каква конюшня... какви кончета... Ще ме накажат...
– Но вече протягаше ръка към телефона, за да се обади
на своя колежка и да ѝ каже, че няма да ходи на
работа...
Павел Алексеевич вече смъкваше козето ѝ кожухче и
обясняваше:
– Отиваме в Института за коневъдство. Прокудин
знаеш ли откога ме кани да ида да видя конете? Таня,
обличай се скиорския костюм!
– Наистина ли? Татко, наистина ли? – Таня все още
не вярваше съвсем.
Чула възгласите в коридора, Василиса надникна
откъм кухнята.
– Гавриловна! Яйца! По кралски! – заповяда Павел
Алексеевич с висок весел глас и тя в пълно недоумение
се втурна да изпълнява: по кралски всъщност си беше
по селски, с пържен лук и картофи, и той ядеше такива
яйца само в неделя, в делник все така не закусваше...
– И аз искам по кралски! – зарадвана от
приключението, викна Таня.
Седнаха и закусиха като в неделя, макар че си беше
най-обикновен понеделник. Павел Алексеевич изпи и
чашка водка и Елена го гледаше с недоумение: никога
не беше пил сутрин...
Нещо в това утринно приключение я тревожеше и
поддала се на усета си, тя каза, без да помисли:
– Паша, нали днес имате заседание в Академията...
Нали трябва да...
– Не трябва! – изрева Павел Алексеевич. – Нищо не
трябва! Няма да ги слушам повече! Да вървят на
майната си!
Дори ругатнята, изтръгнала се от широката му уста,
беше твърда и на място като всичко в него. Платът на
алуминиевите копчета на ризата му се беше протрил от
пране, сиви косми се подаваха между ключиците му, на
бичата му шия тъмнееха издути жили...
 Елена го прегърна през врата.
– Не викай, мили...
И той млъкна, притисна я към гърдите си.
– Извинявай.
От вратата, вече бяха топло облечени и бяха взели
шейничката на Таня, Павел Алексеевич нареди на
Василиса Гавриловна:
– Ако се обадят, кажи, че съм се запил.
Тя го гледаше неразбиращо.
– Точно така кажи: запи се.
Василиса не можеше да го разбере, но изпълни
заповедта стриктно.
Тази импровизация се оказа гениална. Павел
Алексеевич не беше единственият, който този ден се
писа болен. Но беше единственият, на когото му се
размина. Две седмици не ходи в клиниката, а в
Академията не се появи четири месеца, докато не си
извоюва репутацията на запоен пияница.
Дотогава пиеше с удоволствие на банкетите по случай
защитата на дисертации, на семейните празници и
помени, а сега почна да пие по други случаи: всеки път,
когато страстите се нажежаваха и от него се искаха
уверения в лоялност, разни подписи или публични
изявления. Вече често се напиваше и Елена, разгадала
истинската причина за запоите му, се обаждаше в
Президиума и с нежен глас съобщаваше, че Павел
Алексеевич няма да може да присъства, понеже пак
има пристъп, нали разбирате...
Така че в особено гадните моменти Павел Алексеевич
си стоеше вкъщи, изпиваше чаша водка още рано
сутринта, играеше си с Таня, учеше Василиса как да
прави пелмени или просто обикаляше из къщата и
току взимаше бележките, които Елена пишеше сама на
себе си, и ги четеше. Бяха трогателни и започваха
винаги по един и същи начин: да не забравя да...
Следваше: да купя ябълки, да занеса прането в
пералнята, да дам чантата за поправка... Смешното
беше, че бележките бяха много, но че в тях пишеше
едно и също – ябълките, прането, поправките...
Той знаеше, че Елена не е добра домакиня, и
старанието ѝ да не забрави нещо и да свърши всичко го
умиляваше. Достойнствата на жена му го възхищаваха,
а недостатъците ѝ го умиляваха. Точно това е бракът.
Бракът им беше щастлив и нощем, и денем, а
взаимното им разбиране бе особено пълно, понеже и
двамата бяха затворени и мълчаливи по природа и
поради възпитанието си, но изобщо не изпитваха
необходимост от изразяване на чувствата си с думи,
които толкова бързо се износват в устата на
приказливците.
Въпреки изначално дипломатическия си характер
запоите на Павел Алексеевич изобщо не бяха
фиктивни. Макар да се тревожеше за здравето на вече
не младия си съпруг, Елена не правеше никакви опити
по някакъв начин да го спре. Не я ръководеше разумът,
а както винаги – женският ѝ усет. Тя не знаеше нищо
за природата на пиянството, още по-малко руското
пиянство, когато ненамиращата изход душа намира
лесна и достъпна утеха, в която няма ни лъжа, ни срам.
През запойните периоди на Павел Алексеевич Елена
понякога си взимаше отпуска и двамата отиваха на
вилата. Първата ѝ такава кратка отпуска беше през
есента, после още две през зимата. За нея нямаше по-
щастливи дни от тези пиянски ваканции, през които
той забравяше всичките си безбройни грижи и беше
изцяло и докрай неин. Пропуснатата и от двамата
първа младежка любовна треска, простичките
откровения на привидната бездънност, в която всичко
свършваше – Павел Алексеевич искаше да забрави за
това и дори понякога успяваше – с няколко милиграма
секреция и определена доза тайнствено вещество,
опаковано в белтъчна обвивка... И когато вече нямаше
сили дори да посегне към чашата с вода, някъде на
дъното всичко замръзваше – всичко е напусто,
напусто: оставаше непреодолимата граница, която
двамата не можеха да преминат. И лекът за това беше
един-единствен: да опитват отново и отново...
При третия запой Елена вече знаеше, че периодът
трезвост след него ще е голямо изпитание за нея. И
едновременно и се страхуваше, и в дълбините на
душата си очакваше сутринта, когато Павел Алексеевич
ще гаврътне първата освобождаваща го чаша и ще ѝ
каже:
– Я дай да идем на вилата, мила...
 ***

В Академията вече се бяха примирили: репутацията

на пияница беше своеобразна индулгенция. В Русия не
се отнасят към никой порок толкова снизходително,
колкото към пиянството. Всички пият – и царете, и
архиереите, и академиците, дори говорещите
папагали...
 10

Към двайсети май дойдоха преждевременни жеги и

всички ходеха като болни. Да края на учебната година
оставаха още няколко дни, но целият материал вече
беше минат и оценките – и срочните, и годишните –
бяха оформени. Знаеше се и кои са отличниците, и кои
ще повтарят класа. И учениците, и учителите се
измъчваха от тягостната празнота и от сънливата
неподвижност на времето.
Галина Ивановна, възрастна учителка и стара
педагогическа работна кранта с увиснал задник, дойде
на работа с нова рокля – лятна, мръснобежова, на
черни райета, които ту се срещаха, ту се разминаваха и
пускаха нови кълнове.
Галина Ивановна беше класна на тези момичета вече
четири години, бе ги научила на всичко, което знаеше:
на писане и четене, на смятане и рисуване, а пък те за
тези години бяха научили наизуст и двете ѝ зимни
вълнени рокли, сиво и бордо, а също и синия параден
костюм с полепналите по него сиви котешки косми.
Днес още от първия час бъдещите петокласнички
разгорещено обсъждаха новата рокля на учителката – и
коланчето, обикновено, без катарама, и кройката на
ръкавите. Повечето момичета бяха на единайсет, най-
неравномерната възраст, в която едни вече са се
обзавели със заоблени извивки и шубралаче къдрави
косми на най-тайното си място, а други все още са
кльощави неопределени деца с изгризани нокти и
изподрани колене. Новата рокля впрочем занимаваше
и едните, и другите.
Не по-малко силно занимаваше тя и самата Галина
Ивановна. Беше си я ушила не просто защото старата ѝ
се беше износила, но и защото точно днес, след
часовете, щяха да честват с чай
четирийсетгодишнината на работата ѝ в училище.
През голямото междучасие Галина Ивановна дори
 р у р
отиде в тоалетната да се погледне в огледалото и да си
оправи яката. Отдавна вече беше заслужила учителка и
сега си мечтаеше, че може да ѝ дадат истинска награда
– медал или дори орден.
Последният, четвъртият час беше извънкласно
четене. Момичетата четяха поред – и всичките лошо.
Ако не се запъваха, дърдореха толкова бързо, че
смисълът изобщо се губеше. Така че, като ѝ омръзна да
прави забележки, Галина Ивановна взе книгата и
започна да им чете тя. Гласът ѝ, малко тънък за
толкова едра и дори дебела жена, беше и малко носов,
но пък беше изразителен. Особено проникновено и
прочувствено прозвуча при описанието на страданията
на Кащанка, която замръзва на пустата улица.
До края на часа оставаха само няколко минути и най-
нетърпеливите вече безшумно си прибираха нещата в
чантите. Слънцето грееше с пълна сила през
прозорците, момичетата дружно се потяха във
вълнените си рокли, впили се в мокрите им
подмишници.
„Никакво съчувствие не поражда това замръзващо
кученце в такава жега“ – помисли си Таня и в същия
миг чу изхлипване, после още едно и след него
затиснат от ръкав плач.
Галина Ивановна спря да чете. Целият клас се обърна
към ъгъла, където на последния чин всичките тези
цели четири години беше седяла абсолютно
безчувствената и равнодушна към всичко Тома
Полосухина. Точно тя се беше разплакала от жал за
изгубилата се и замръзваща Кащанка.
Капаците на чиновете затропаха, момичетата
наскачаха от местата си.
– Часът не е свършил – напомни им Галина
Ивановна, усмихна се професионално с крайчеца на
избледнелите си устни и се опита да успокои Тома: –
Защо плачеш? Не си ли го прочела вкъщи? Накрая
всичко ще се оправи.
– Няма, няма да се оправи! – изплака Тома, отлепи
бузата си от лепкавия чин и я избърса с престилката.
Тя беше от най-дребничките, още непораслите, нев-
зрачна и неценена, като врабче или бурен...
Най-после звънецът би. Галина Ивановна решително
затвори книгата. Сънливостта мигновено се оттече от
всички, непоносимата жега зад прозорците внезапно се
превърна в чудесно време, в прекрасно време, всички
трепереха от нетърпение, всички страшно искаха да
излязат навън, за да скачат на дама на асфалта, да
скачат на въже по една, по двойки или на цели групи
на дълго въже, да скачат просто така, без никакви
въжета, да скачат и да припкат като кончета и
козички, да се премятат, да се блъскат, да търчат...
Тома още подсмърчаше и си прибираше мръсните
учебници. Таня отиде при нея. И тя не знаеше защо
отиде.
– Какво ти е? – попита я.
Таня не беше врабче или бурен, Таня беше нещо
рядко, като кралска лилия или голямо прозрачно водно
конче. И двете идеално знаеха коя каква е...
Но този ден над Тома беше надвиснало нещо огромно
и ужасно, нещо, което Таня изобщо не можеше да си
представи, и това ги изравняваше и дори може би
издигаше Тома над целия свят, и затова тя, която
никога не казваше нищо за себе си, пък и никой не се
интересуваше какво става с нея, каза:
– Мама умира. Страх ме е да се прибера...
– Ще дойда с теб – безстрашно предложи Таня.
Ако беше вчера, Тома щеше да се гордее и да се радва,
че Таня ще я изпрати до тях, но днес ѝ беше почти все
едно...
Минаха през звънтящия от момичешки викове и
сияещ в зелено злато училищен двор, минаха и през
още два вътрешноблокови двора, прекатериха се през
една ограда и спряха пред „катирата“ – така майката
на Томка наричаше служебното жилище, което бяха
дали на загиналия ѝ през четирийсет и четвърта мъж
още преди войната: бивш гараж с пригодена в едното
крило на двойната врата вратичка. Томка спря
колебливо, но Таня решително бутна вратичката.
Първият удар беше по обонянието ѝ. Смрад на
спарено, пикня и газ, всичко това омесено, прогнило,
смъртоносно... На двете въжета под тавана висеше
мокро пране. В дъното, под хоризонталния
правоъгълник на прозореца, който гледаше към глуха
тухлена стена, имаше голямо двойно легло, на което,
като на едновремешна руска печка, сигурно спеше
цялото семейство: майката, Тома и двете ѝ по-малки
братчета.
Отначало Таня си помисли, че леглото е празно, но
после, в полумрака, видя на възглавницата малка
глава, увита с дебела кърпа. До леглото имаше леген,
пълен с кафеникави парцали. Момичетата пристъпиха
към леглото – огнището на ужасната миризма.
– Мамо – каза Тома.
Изпод кърпата се чу стон.
– Гладна ли си? Искаш ли вода? – изплака Тома.
Никакъв отговор, дори стон.
Тома отметна вмирисаното одеяло – чаршафът беше
червен. Таня не се сети веднага, че това е кръв.
Кафеникавото по парцалите в легена също беше кръв –
само че вече потъмняла.
– Трябва да извикаме „Бърза помощ“ – решително
каза Таня.
– Тя не дава – прошепна Тома.
– Ама тече ѝ кръв – възкликна Таня.
– Да. Понеже се е пробола – обясни Тома. И понеже
видя, че Таня не разбира, поясни: – Води ги разни тука
и после се боде. Е, и тоя път се е пробола.
И изхлипа.
 Таня стисна очи: грохот, свлачище, срутище... Падаха
стени, разместваха се пластове, зейваха смрадни
бездни... Сриваше се целият живот и Таня разбираше,
че никога вече няма да е като предишния, никога...
– Ще викна татко...
– Да бе!... Той няма да дойде.
– Чакай тук... Ей сега ще...
Таня хукна към вкъщи. Майка ѝ я нямаше, отвори ѝ
Василиса.
– Какво е станало?
Таня не ѝ отговори, изтича до телефона и се обади на
татко си. Дълго не ѝ отговаряха, после ѝ казаха, че е в
операция.
– Ама какво е станало? – продължаваше Василиса Гав-
риловна.
– Уф, няма да разбереш! – сопна ѝ се Таня.
Струваше ѝ се, че не бива да казва на никого ужасното
нещо, което е научила, понеже на когото и да кажеш, и
неговият живот ще рухне, ще се сруги като нейния.
Тази тайна трябваше да се пази...
– Няма да се бавя – викна тя вече от вратата, блъсна я
и хукна по стълбите.
Почти не си спомняше как не изчака тролея, а търча
до метрото, как слезе на „Парк на културата“ и пак
затича по дългата „Пироговка“. Струваше ѝ се, че тича
безкрайно, цели часове.
На пропуска на клиниката я спряха.
– Идвам при татко... При Павел Алексеевич...
Пуснаха я веднага. Тя се качи бегом на втория етаж и
бутна стъклената врата – срещу нея идваше баща ѝ, с
бяла престилка и кръгла шапчица. Около него имаше
цял куп лекари и студенти, но той вървеше най-
отпред, най-високият, най-широкият, с тъмнорозово
лице, с големи вежди със сиви косъмчета. Видя Таня. И
сякаш самият въздух се раздели пред него.
 – Какво е станало?
– Майката на Тома Полосухина умира. Пробола се е! –
изтърси Таня.
– Какво?! Кой те пусна тука? – изрева той. – Марш
долу! В приемното! Чакай там!
Таня хукна надолу, като преглъщаше сълзите си.
Въпреки цялата си храброст той все пак се изплаши.
Само един донос – и животът му щеше да иде по
дяволите...
След три минути Павел Алексеевич слезе в приемното
отделение. Таня се хвърли към него.
– Татко!
Той пак я спря с поглед.
– Обясни ми спокойно какво се е случило.
– Тома Полосухина, татко... по-бързо... майка ѝ
умира...
– Чия майка? Коя е тя? – попита студено Павел
Алексеевич.
– Чистачката. Леля Лиза. Те живеят в гаража зад нас.
Пробола се... Татко, ужасно е... Толкова много кръв...
Той си свали очилата и си разтърка носа. Да чуе
„пробола се“ от Таня...
– Сега слушай... Веднага си отиваш вкъщи.
– Как?!
– Както си дошла, така си отиваш.
Таня не вярваше на ушите и очите си. Сякаш някой
беше сменил татко ѝ. Никога не ѝ беше говорил така
заповедно.
Излезе от болницата с превити раменца...
След трийсет минути Павел Алексеевич влезе в
гаража, където живееха Полосухини. С него беше
асистентът му Витя. Шофьорът на санитарната кола, с
която дойдоха, не слезе.
От пръв поглед Павел Алексеевич прецени
положението: това беше тя, главната му, нещастната
му пациентка. Вдовица от войната или самотна майка,
най-вероятно пие, вероятно проституира... Пипна
широката студена ръка на дребничката чистачка,
вдигна единия ѝ клепач с палец. Нямаше вече какво да
направи. До леглото стояха три дечица, две момченца и
малко по-голямо момиче, и го гледаха.
– Къде е Тома? – попита Павел Алексеевич.
– Аз съм.
Павел Алексеевич я погледна внимателно: отначало я
беше взел за седемгодишна, сега, като я огледа, разбра
че е съученичката на Таня.
– Тома, вземи момчетата и се качете в дванайсети
апартамент. В сивия блок, знаеш го.
Тя кимна, но не помръдна.
– Хайде, върви. Ще ти отвори Василиса Гавриловна.
Ще ѝ кажеш, че те праща Павел Алексеевич. И да слага
масата. Аз ще дойда след малко.
– А мама ще я вземете ли в болницата?
Той засланяше с могъщата си фигура леглото и
нещастната жена, която вече я нямаше.
– Върви, върви. Ние ще направим каквото трябва.
Децата излязоха.
– Голяма каша... Трябва да я откараме в моргата,
нали... – каза асистентът с въпросителна интонация.
– Не, Витя. Не можем да я вземем в нашата морга. Ще
пратя Василиса Гавриловна да слезе и да извика „Бърза
помощ“ и милицията... Ние не сме идвали тук... –
Павел Алексеевич се намръщи. – Знаеш, че ако беше
жива, щях да я взема...
Витя знаеше. Всъщност всички лекари знаеха, че са
само на крачка от това да ги подведат под отговорност.
Смъртта на чистачката Лиза разбуни всичко живо
откъм нечетните номера на Новослободска улица чак
до Савеловската гара, породи буря от страсти и
изпокара много хора за вечни времена. След като
Василиса Гавриловна извика „Бърза помощ“ и
милицията и откараха вкочанясалото вече тяло на
починалата в съдебномедицинската морга за
експертиза, скандалът започна да се развива в две
основни насоки – жилищна и медицинска.
За „катирата“ претендираха три важни фигури,
първата от които беше самият домоуправител
Костиков. Той си мечтаеше да засели в бившия гараж
сестра си, която заедно с дъщеря си живееше на
жилищната му площ вече трета година – уж чакаше да
ѝ дадат жилище от завода, където работеше, но тая
явно нямаше да я бъде. Още в деня на смъртта на Лиза,
без да изпуска мига, Костиков назначи сестра си на
длъжността на покойната и беше убеден, че жилището
ѝ вече му е сигурно. Вторият претендент беше
електротехникът от домсъвета Костя Сичкин, на когото
му беше писнало да живее на девет квадрата с три
налични деца, още повече че вече явно се очертаваше и
четвърто. Имаше и още един човек, също вътрешен –
участъковият милиционер Куренной, който живееше в
най-голямата стая в общежитието, но се канеше да се
жени и беше в бойна готовност. Имаше и още
потенциални кандидати, които също се облизваха за
квартирата, но те нямаха шансове и не се брояха.
От медицинска страна нещата бяха по-сериозни.
Според експертизата чистачката Лиза беше умряла от
кръвоизлив, започнал в резултат на перфорация на
стената на матката, като злополучната нелегална
медицинска сила е измъкнала през този случаен отвор
с неизвестен инструмент почти половината черва...
Наказателният кодекс даваше за подобна злощастна
намеса от три до десет години в зависимост от
квалификацията на извършилия аборта: в случай на
летален изход лекарите получаваха по десет – два пъти
повече от любителите. Което всъщност си беше
справедливо.
Целият квартал знаеше кои са двете жени, които
печелеха от този небогоугоден занаят: баба Шура Зудова
и молдованката Дора Гергел. Първата беше по-
традиционна и по-евтина. Правеше вливания и
мушкаше катетер. Обикновено помагаше. Понякога при
особено здравите или нераждалите не се получаваше.
Тогава Зудова вдигаше ръце и не им взимаше пари.
Дора беше медицински работник и правеше всичко
научно, без проблеми. Бе дошла в Москва от Кишинев
след войната – мургава красавица с огнени очи;
подозрителните, но непроницателни съседи я мислеха
за еврейка. Беше хитра и ловка във всички отношения:
успя да се омъжи за майор, въпреки че беше с дете, и
като домакиня я биваше – макар да беше пришълка в
Москва, а и всичко беше с купони, бързо се научи къде
какво дават. Че и на работа се уреди както болнична
сестра, въпреки че дипломата ѝ беше много
съмнителна, дори не беше написана на руски. Та тъкмо
тя правеше истински домашни аборти, дори с
обезболяващи, обаче взимаше скъпо. При Дора ходеха
по-богатите и Лизка едва ли би стигнала до нея. Така
че съседите без колебание решиха, че се е издънила
Зудова.
На втория ден дойде следовател. Направиха обиск, но
не намериха нито оръдието, с което е извършен
абортът, нито някакви медикаменти.
– Да бе, то пък някой ще ви ги остави – подсмиваха се
всички.
Следователят, младо момче с тънка шия, разпитваше
съседките и се изчервяваше. Всички мълчаха. Както
винаги обаче се намери и доносница. Най-близката
съседка на Зудова, през една стена, Настя Грабля, я
издаде, понеже беше родена боркиня за правда.
– Специално за Лизка не знам, обаче други ходят при
нея и ги оправя, много им помага – прошепна тя на
ухото на следователя.
– А вие ходили ли сте? – попита той.
 – Пази боже, не – вече отдавна не съм на ония
години – заяви Грабля.
– Тогава откъде знаете?
И тогава Грабля го заведе до шперплатовата стена,
чегъртна по нея с нокът и от другата страна веднага се
чу:
– Какво има, Наска?
– А, нищо – отвърна високо Грабля и тихо, пак на
ухото на следователя, зашепна:
– Ами то всичко се чува. С тия съседи – ни да
шукнеш, ни да пръднеш...
Следователят си записа показанията ѝ и си тръгна –
вече имаше версия.
Духът на разследването, кавгите и враждите беше
толкова мощен, че нахлу дори в мирния дом на Павел
Алексеевич. Започна се вечерта на същия ден, когато
откараха Лизавета. Сложиха децата на Полосухина да
спят в Танината стая, а нея я взеха да спи при тях.
На късната вечеря бяха само големите – Павел
Алексеевич, Елена и Василиса Гавриловна, която, макар
и неохотно, понякога все пак сядаше с тях на масата.
Вярно, за това бяха необходими специални
обстоятелства: празник или някакво произшествие
като днешното. Иначе тя предпочиташе да се храни в
стаичката си, в тишина и с молитва на уста.
Когато привършиха, Павел Алексеевич отмести
чинията си и каза на Елена:
– Сега вече разбираш защо толкова години се боря за
това разрешение, нали?
– Какво разрешение? – попита разсеяно Елена,
изпълнените ѝ с тревога мисли бяха насочени към
децата на Полосухина.
– Да разрешат абортите.
Василиса насмалко да изтърве чайника: светът ѝ
рухна. Оказваше се, че уважаваният от нея Павел
Алексеевич е на страната на престъпничките и
убийците, искаше да ги защити тези развратници. И
той бе убиец... Не, това просто не можеше да си го
представи... Как беше възможно?
Павел Алексеевич обаче го потвърди, дори почна да
обяснява – нали беше любимата му тема.
Василиса стискаше тъмните си устни и мълчеше. Не
пи чай – отмести чашата, но и не се прибра в
стаичката си. Седеше, мълчеше и не вдигаше очи.
– Ужасно, ужасно... – Елена стисна главата си с ръце.
– Кое му е ужасното? – кипна Павел Алексеевич.
– Всичко е ужасно. И че тази Лизавета умря. И това,
което казваш. Не, никога няма да се съглася с това. Да
се разреши убиването на деца. Това престъпление е по-
страшно от убийство на голям човек. Те са беззащитни,
мънички... Как може да се узакони такова нещо?
– Ох, стигнахме и до толстоизма, вегетарианството и
трезвеничеството...
Тя неочаквано се обиди за толстоизма:
– Какво общо има вегетарианството? Толстой не е
имал предвид това. Оттатък, в стаята на Таня, спят три
такива дечица. Ако абортите бяха разрешени, тях също
щяха да ги убият. Да не мислиш, че Лизавета ги е
искала?
– Ти да не си слабоумна? Добре, нямало да ги има. И
сега нямаше да ги има тия три нещастни сирачета,
дето ги чака само нищета, глад и затвор.
За пръв път от десет години се очертаваше наистина
сериозен скандал.
– Паша, какво говориш?! – ужаси се Елена. – Как може
да говориш така? Може да съм слабоумна, но не съм
луда. Та те убиват собствените си деца. Как може да се
позволи такова нещо?
– А как може да не се позволи? Та нали убиват и себе
си! А с тези там какво да правим? – И той посочи към
стената, зад която спяха жалките хилави дечица, от
 , ,
които майка им не бе успяла да се отърве навреме. –
Какво да правим с тях, а?
– Не знам. Знам само, че не бива да ги убиваме. – За
пръв път думите на съпруга ѝ пораждаха у нея
несъгласие, а самият той – протест и раздразнение.
– А защо не помислиш за жените?! – викна ѝ Павел
Алексеевич.
– Какво да мисля за тях? Те са престъпнички, убиват
собствените си деца! – Елена стисна устни.
Лицето на Павел Алексеевич стана като камък и Елена
разбра защо подчинените му толкова ги е страх от него.
Никога не го беше виждала такъв.
– Ти нямаш право на глас. Нямаш го този орган. Ти не
си жена. След като не можеш да забременееш, нямаш
право да съдиш – отсече той.
Цялото им семейно щастие, леко, въздушно, само
тяхно си, близостта им, безкрайността на доверието
помежду им – всичко изчезна за един миг. Но той като
че ли не усети. Василиса беше втренчила единственото
си око в него.
Елена стана. С трепереща ръка пусна чашата си в
мивката. Чашата беше стара, с дълга пукнатина през
средата, и се счупи на дъното на мивката. Без да
прибира парчетата, Елена излезе от кухнята. Василиса
се допрегърби и се шмугна в килерчето си.
Павел Алексеевич понечи да тръгне след жена си, но
спря. Не, като ще е – да е жестоко. Откъде-накъде ще
прибира разни болни котки, а не изпитва състрадание
към нещастната Лизавета? Тя се намерила да съди... Да
помисли, та да ѝ дойде умът...
Елена мисли цяла нощ. Плачеше и мислеше, и пак
плачеше. До нея, на мястото на съпруга ѝ, спеше
топлата Танечка. Павел Алексеевич беше легнал в
кабинета.
Не спеше и Василиса Гавриловна. Тя не мислеше. Тя се
молеше и също плачеше – излизаше, че Павел
Алексеевич е злодей.
Павел Алексеевич се буди на няколко пъти, тормозеха
го неопределено неприятни сънища. Въртеше се и
чаршафът все се свличаше от кожения диван.
Сутринта почна много рано. Василиса излезе от
килерчето си веднага щом чу, че Павел Алексеевич
пълни чайника. Каза му, че напуска. Не ѝ беше за
първи път. Тя го казваше често, разсърдена неизвестно
за какво, и си искаше парите. Обикновено изчезваше за
по няколко дни и като ѝ минеше, се връщаше.
Още сърдит от снощи, Павел Алексеевич изсумтя:
– Щом така искате.
 ***

Чувстваше се отвратително и дори отвори бюфета.

Нямаше водка. Не му се щеше да праща Василиса, пък и
беше още рано. Наля си чай и се върна в кабинета.
Елена не излизаше от спалнята. Василиса си събираше
багажа. Децата на Лизавета се занимаваха в Танината
стая с чуждите невиждани играчки и чакаха закуската.
Тома им се караше да не приказват толкова високо.
Когато Елена все пак излезе да направи каша за
всичките деца, Василиса Гавриловна – с нова блуза и
нова забрадка – застана до печката и каза скръбно и
тържествено:
– Елена, махам се.
– Ама как така?! – ахна Елена. – Как така ще ме
оставиш самичка?
Стояха и се гледаха, и двете високи, слаби, строги.
Едната стара, на вид по-стара от годините си, втората
– към четирийсетте, и тя вече на години... а наглед –
все на същите двайсет и осем.
– Твоя си работа. Аз с тоя човек не мога да живея
повече. Махам се – повтори Василиса Гавриловна.
– Ами аз? – възкликна Елена.
– Той ти е мъж. – Василиса се начумери.
– Да бе, мъж. То пък един мъж...
Елена не можеше да си представи да живее без
Василиса, особено в тази неочаквана ситуация, с чужди
сирачета вкъщи. И Елена уговори Василиса Гавриловна
да отложи заминаването си поне докато не се уредят
нещата с децата на Полосухина.
– Добре – намръщено каза Василиса. – Ще си тръгна,
като погребем Лизавета. Ти си търси друга жена да ти
помага. С тоя човек няма да живея повече.
 ***

Погребението беше чак на шестия ден, когато свърши

експертизата и се убедиха научно в това, което бездруго
си беше ясно. Дойдоха роднини, почти само жени:
майката, двете сестри, няколко бабки, зълвата и
кумата. Единственият мъж, кривоглед, беше деверът.
Таня, която влезе за малко с Тома в гаража, се чудеше
кои са и какви са и тихичко я разпитваше кой какъв ѝ
се пада.
Всички роднини бяха от Тверско, но от различни
села  – от селото на майка ѝ и от селото на баща ѝ.
Бащата на Тома беше убит на фронта и братчетата ѝ не
бяха от него, само му носеха името ей така, даром, и
роднините по бащина линия изобщо не бяха харесвали
Лизавета.
Можеше дори да се каже, че двете линии враждуваха.
Караха се, плачеха и се обвиняваха взаимно в някакви
още довоенни кражби и злоупотреби, не знам какви си
осминки и половинки и на кой какво се падало... Все
едно говореха на чужд език... Таня си помисли, че
играят някаква игра – че делят нещо наужким... Само
че не беше наужким...
 ***

Елена искаше да вземе Таня на опелото и на

погребението, но Павел Алексеевич не позволи. Елена
каза, че Таня трябвало да иде заради Тома – просто да е
до нея в този ден. Това разногласие задълбочи още
повече мълчаливата им кавга. Той настояваше,
викаше, обясняваше, че Таня трябва да си остане
вкъщи:
– Тя е впечатлително дете! Защо ще я водиш на
погребение? Що за мракобесие!? Хайде, Василиса –
разбирам! Но защо да водиш Таня?
– А защо си мислиш, че имаш право на глас? – Кротка
и изобщо неотмъстителна, тя му нанесе съкрушителен
удар. Сама не знаеше как стана. – Не си ѝ баща...
Беше адски гаден удар. Право в целта. Беше онзи
рядък случай, когато и двамата дуелисти губят – и
двамата са мъртви.
Таня все пак не отиде на погребението – вдигна
температура и я сложиха да си легне.
На другия ден след погребението по-голямата сестра
на Лизавета Нюра замина, като взе двамата си
племенници. Както се бяха разбрали, Тома трябваше да
я вземе по-малката, Феня, но тя имаше някакви
проблеми с някакви венци и Таня, като ѝ го каза Тома,
си представи танцуващи девойки с венчета от
маргаритки и жълтурчета, но така и не разбра какви
проблеми може да има. Малко след това дойде и Феня,
едра и чернокоса, обаче приличаше на дребната
русолява покойница – най-вече с това, че беше голяма
грозница.
Феня дълго седя в кухнята с Василиса и Елена,
плачеше, после се смееше неизвестно на какво, изпи
два чайника чай. Разбраха се, че засега ще остави Тома
при тях, а като свърши с венците, ще я вземе. През
цялото време, докато си говореха, Тома стоеше в
коридора прегърбена, гушнала зимното си палто и
училищната си чанта, и чакаше решението им.
Късно вечерта Тома влезе в килерчето при Василиса
Гавриловна – с прислугата все пак ѝ беше по-хубаво,
отколкото с другите членове на семейството, Таня
включително. Взря се в живото око на Василиса и я
задърпа за полата.
– Лельо Вася, мога да мия и да пера. И печката мога да
паля... Не искам при Феня, тя си има нейни деца...
Василиса притисна главата ѝ към хълбока си.
– Ех, глупаче. Нямаме печка. И не мием подовете –
идва си човек да търка паркета и да го лъска. Ама не
бой се – ще се оправим...
 ***

Покрай погребението Елена някак си забрави, че

Василиса бе казала, че ще напуска. За тези дни кавгата с
мъжа ѝ се покри с коричка – все едно беше дразнеща
раничка. Почти не се поглеждаха, говореха си само при
нужда, за разни дребни домакински неща. Когато
децата на Полосухини дойдоха да спят у тях първата
вечер и Елена постла на мъжа си на дивана в кабинета
и взе Таня в спалнята, това не беше заради скарването
им, а по битова необходимост: нали трябваше да
сместят някъде трите деца... И така беше цяла седмица
до погребението на Лизавета.
Ако не беше тази необходимост, Павел Алексеевич
може би щеше да намери някакви думи или жестове,
които да смекчат обидата, жена му щеше да си поплаче
на широките му космати гърди, да се увери в
съпружеската му любов и всичко щеше да се оправи...
Сутринта след погребението Елена завари в кухнята
Василиса Гавриловна с новата ѝ копринена кърпа,
подарена ѝ за Рождество, и с новите обувки... Седеше с
изправен гръб на един стол, а до стола бяха сложени
малкият ѝ шперплатов куфар и един голям вързоп с
чаршафите и възглавницата ѝ.
Елена седна до нея и се разплака. Василиса сведе
единственото си виждащо око към пода, сви устни
като кокоша трътка и събра ръце пред гърдите си като
за причастие. Мълчеше.
– Къде отиваш, Васенка? – Елена не очакваше от
Василиса такава твърдост.
– Откъдето съм дошла, там ще ида – сурово отговори
Василиса. – Остани си със здраве, Елена.
И я погледна, едното ѝ око бяло, другото синьо.
Неприятен поглед.
„Тя наистина ли не ни обича поне мъничко?“ –
ужаси се Елена. Извади от чантата си всичките пари,
които имаше, и мълчаливо ги даде на Василиса.
Василиса се поклони, взе си багажа и си тръгна...
Просто така. Все едно не беше живяла с Елена двайсет
години. Тръгна си, без да се сбогува с Таня и с Павел
Алексеевич. Без да се обърне.
 11

Василиса съвсем точно знаеше откъде е дошла и къде

ще иде: от земята в земята. Казано на днешен език, тя
се чувстваше като командирован, който трябва да
изпълни възложената му задача и да се върне на
мястото на постоянната си работа.
Обстоятелствата на земното ѝ пребиваване още от
самото ѝ раждане бяха такива, че дори родната ѝ майка
казваше за късната си и нечакана дъщеря: тя ни е
злощастна и злополучна.
По-големите ѝ брат и сестра, порасли и имали
късмета да не се разтворят в земята още невръстни
като шестте или седем – майката на Василиса не
помнеше колко точно са били – бебенца, заровени в
селските гробища, отдавна се бяха отделили от
родителите си и бяха заминали. Сестрата Дуся се беше
хванала в Москва слугиня, а братът Сергей се беше
оженил в съседната губерния.
Първото нещастие сполетя Василиса много рано. Беше
на две годинки, когато единственият им петел,
проскубан, а и изобщо не кукуригаше, подскочи и я
клъвна в окото. Момиченцето писна, но никой не
обърна внимание. Болката мина, но към седмата ѝ
година окото ѝ побеля цялото.
Родителите на Василиса от година на година
обедняваха все повече и когато Василиса стана на
единайсет, баща ѝ умря. Овдовялата ѝ майка опита да
се справя сама, но като не успя, се премести при сина
си, който имаше хубаво стопанство близо до Козелск.
Там ги брояха за хрантутници  – сложиха ги да спят в
бараката, където беше банята, и не ги викаха да ядат с
тях, Сергей им носеше хляб в неделя и по празниците
или пък когато си пийнеше и се разнежеше.
На четирийсет версти оттам процъфтяваше и вече
клонеше към заник прочутата Оптина пустиня3. По
него време църковните дела вече отчасти се бяха
превърнали в стока, особено изгодна за съдържателите
на странноприемници и кръчми, да не говорим за
манастирските стаи, от цяла Русия пристигаха с коли и
пеша хиляди хора от всички съсловия. Един от
пътищата за натам минаваше през селото, в което
живееше братът на Василиса. Той не беше от онези
хитреци, които извличаха изгода от полезната
география на дома си, а напротив, вечно беше ядосан
на бедните поклонници, които ту го молеха да
пренощуват у тях, ту просеха, ту гледаха да задигнат
нещо. Основната част от този пешеходен поток бяха
просяци и бедняци, монаси или послушници – и брат ѝ
ги мразеше всичките, смяташе ги за паплач и
безделници. Самият Сергей никога не беше ходил в
това прочуто място, ходеше в селската черква три пъти
годишно и от всички църковни постановления строго
спазваше само едно – не работеше по големите
празници.
Василиса я беше страх от брат ѝ, той никога не
говореше с нея и тя знаеше само от майка си, че като
млад бил голям певец, танцьор и хубавец и че се
променил, когато момата, която си бил харесал, му
отказала. Майка им го жалеше, но самият той не
жалеше никого: нито жена си, която не обичаше, нито
собствените си деца, да не говорим за недъгавата
Василиса. През зимата майка им настина и умря.
Василиса остана в голямото семейство, за което беше
само тежест.
Скоро след смъртта на майка ѝ една съседка заведе
Василиса на празник в Оптина пустиня. Василиса си
подби краката по пътя, едва успя да издържи дългата
манастирска служба и не получи от нея нито радост,
нито облекчение. Затова пък на връщане с нея се случи
чудо, което е почти невъзможно да се опише, толкова
скромно и незначително беше, също като Василиса.
Спътниците ѝ решиха да си починат, тя легна на
десетина метра от пътя, под едни лески, и заспа. Не спа
дълго – събудиха я гласове: викаха я, че трябвало пак
да тръгват. Докато беше спала, сивият смръщен ден
беше изсветлял, а когато отвори очи, облаците тъкмо се
разкъсваха и един широк, дебел като греда и почти
толкова тежък слънчев лъч проби в един облак дупка и
падна на полянката пред нея – жълт светещ кръг...
Това беше цялото чудо всъщност. Тя знаеше, че този
кръг е Иисус Христос и че той е жив и я обича. Освен
това беше съвсем сигурна, че е видяла това чудесно
явяване с двете си очи, толкова ясна и ярка беше
картината, не приличаше на нищо, което беше
виждала.
По целия път тя плака тихо и милата съседка си
помисли, че са ѝ излезли пришки и са се пробили.
Свали кърпата от главата си, даде ѝ я и ѝ каза да си
превърже крака. Василиса послушно го превърза и
продължи да върви, като куцукаше, понеже едва си
беше нахлузила цървула върху кърпата и сега я
стискаше.
Изкара криво-ляво зимата при брат си, а през
пролетта той я прати в Москва при сестра им Дуся.
Дуся реши да ѝ намери работа и я уреди като ученичка
в шивачницата на „Мала Никитска“, държеше я една
милозлива немкиня, Лизелота Михайловна Клоцке.
Щом видя бялото око на Василиса, стопанката разбра,
че от това момиче няма да излезе свястна шивачка –
те другите, с по две здрави очи, за двайсет години
работа си ги съсипваха. Но не отказа направо, съгласи
се да я вземе да се учи. Въпреки че Василиса беше само
на четиринайсет, от селската работа пръстите ѝ бяха
загрубели и не можеше да хваща хубаво тънките игли и
конци. Тогава я пратиха на гладенето – но и то се оказа
сложна работа. Другите момичета гладеха с малките
парни ютии ръбовете и те ставаха твърди и острички
досущ като листенца на острица, направо да си
порежеш пръста, а ръбчетата на Василиса все се
приплъзваха и нагъваха и трябваше пак да ги мокри и
да ги разглажда... Като видя, че новото момиче, макар
да е много прилежно, е съвсем непохватно, с две леви
ръце, стопанката я назначи чистачка.
Василиса обаче не виждаше мръсното, всичко
трябваше да ѝ го покажеш, но пък като разбереше
какво точно трябва да се изчисти, търкаше не до
блясък, ами до припадък... Не знаеше обаче някои
съвсем простички неща: че метлата трябва да се топне
във вода, а подът да се напръска, преди да го пометеш.
То и откъде да знае, като цял живот беше стъпвала по
пръстени подове. Когато ѝ казаха, поля пода така, че не
да го метеш – направо трябваше да се бърше с парцали.
Така че излезе некадърна и за чистачка.
Лизелота Михайловна Клоцке не можеше да я държи
повече на работа, но ѝ дожаля да я изгони, така че
реши да се посъветва с приятелката си от гимназията
Евгения Фьодоровна Нечаева. И заведе Василиса при
Евгения Фьодоровна на Трьохпрудна улица. От
Василиса струеше такава безпомощна кротост, че
старите приятелки просто нямаше как да не се
погрижат за нея.
Въпреки че Василиса беше висока, дългокрака и с
тънък кръст, ръцете ѝ бяха къси, с големи груби длани
и пръсти, и тя все ги скръстваше пред гърдите си. Лице
дълго, някак изпито, очите ѝ скръбни и строги, носът
тънък, и той дълъг като лицето, кожата смугло-розова,
гладка, лакирана сякаш... С две думи, не лице на селско
момиче, ами византийска икона.
– Много характерна външност – каза Лизелота на
Евгения, след като пратиха момичето в кухнята да му
дадат да яде, – и изобщо не е руска. Интересна
външност. Жалко, че си е изгубила окото, горкичката...
Виж дали можеш да я уредиш някъде, Женечка, тя е
много прилежна, но изобщо не става за нашата работа.
За слугиня също не я бива според мен...
3 Мъжки манастир край Козелск, основан през XIV век от
монаха Макарий (Опта). Особено известен през XIX век –
посещават го Гогол, Толстой и Достоевски. След
Октомврийската революция е закрит и остава само като
архитектурен паметник. – Б. пр.
 ***

Докато пиеха кафе, старите приятелки решиха, че ще

помолят за помощ друга своя съученичка, Анечка
Татаринова, която скоро след завършването на
гимназията беше изгубила годеника си, замонаши се и
от няколко години вече беше игуменка на малък
женски манастир в Н-ска губерния...
Василиса остана при Евгения Фьодоровна и след
седмица само имаше сгоден случай – познато
семейство отиваше да навести игуменката. Помолиха
ги да вземат и Василиса. Дадоха ѝ писмо до игуменката
Анатолия, бивша Анечка, написано ѝ от приятелките ѝ
от гимназията. В писмото те я молеха да прояви
съпричастие към съдбата на бедното сираче. Тази
формула „проявяване на съпричастие“ се повтаряше
вече за трети път, но по някакъв чуден начин всеки от
молителите постигаше успех...
Пътуваха с влак. На Василиса също ѝ купиха скъп
билет във вагон с купета, сложиха я на тапицирана с
кадифе седалка и тя половината път го опипва,
наслаждаваше се на меката му нежност. После им
донесоха чай, дадоха и на нея, но тя беше толкова
непохватна, че чашата се плъзна от чинийката и чаят
ѝ опари крака. Болката обаче беше нищо в сравнение с
уплахата ѝ – чашата се счупи... Милите ѝ спътници я
успокояваха, но тя се беше вцепенила от ужас – все
едно не беше счупила чаша, а беше убила живо
същество.
Вечерта пристигнаха в Н., покрит с красив сняг
старинен град, пренощуваха в хотела до гарата и на
бедната Василиса пак ѝ прималяваше от невижданото
му великолепие. Сложиха я да спи с едно друго момиче,
и то от прислугата, но важно-важно; чаршафите бяха
толкова бели, че тя се уплаши да не ги изцапа... Цялото
това великолепие не я радваше, ами я плашеше.
На сутринта станаха рано и продължиха с две
шейни  – ниски и широки. И шейните, и конете бяха
красиви, не като в селото на брат ѝ. Да се вози на
шейна ѝ беше по-хубаво – и пӝ беше свикнала, –
отколкото на влак. Манастирът беше на двайсет
версти, времето беше чудесно  – малко под нулата и
пролетно слънце, присвиваш очи и в носа те щипе... Бе
точно преди Сретение Господне.
Конете тичаха по утъпкания път весело, все едно и те
се радваха на слънцето. Изгореното коляно също я
щипеше, и то много, но Василиса беше толкова
втрещена, че болката сякаш съществуваше отделно от
нея.
След един завой видяха манастира, издигаше се на
един хълм като прекрасна торта, целият в искрящ бял
сняг, и той бял, със златни кубета и камбанария с
отвори горе, изрязана сякаш в синьото, много твърдо
небе... От тази внезапно красота вцепенението на
Василиса се стопи и тя се разплака. И с двете очи.
Лявото не виждаше, нали, но за плачене – плачеше.
Шейните спряха пред затворените врати. Вратарката
изскочи, заразмахва ръце и се заусмихва: чакаха ги.
– Влизайте, влизайте, всичко е готово... Майка
игуменка ви чака още от снощи.
 ***

Настаниха другите в малката странноприемница на

манастира, но най-близките, това семейство и
неколцина роднини, игуменката прие в малката си
къща до църквата.
Едно седемгодишно момиченце поиска кисèл още щом
слезе от шейната. Вратарката я погали по пухкавата
кожена шапка и каза:
– Върви, върви, миличко, върви в трапезарията,
майка игуменка нареди да ви сложат кисèл и хляб...
В този миг на прага на къщата се появи дребна слаба
жена с черно кадифе на главата и със сукнено расо.
Всички млъкнаха, дори разглезеното момиченце.
Василиса разбра, че това е майката игуменка...
Пристигналите се строиха един подир друг на тясната
разчистена в снега пътечка – взеха и Василиса – и
тръгнаха към нея.
Василиса вървеше последна. Докато посрещаше
далечните си роднини, игуменката усети почти
физическия ужас и трепет на това неугледно бедно
облечено момиче, което държеше късите си ръце с
груби червени пръсти пред гърдите си.
„Сигурно е ново слугинче“, реши игуменката и
помами момичето с ръка да се приближи. Зрящото,
бистро око на момичето се присви от страх, другото
белееше невиждащо. Игуменката свали черните си
пухени ръкавици и ги подаде на Василиса, но тя не
успя да ги хване – изпусна ги в снега. Седемгодишното
момиченце, което стоеше до тях, се изсмя в кожената
си яка...
Така, още преди да прочете препоръчителното писмо,
игуменката отвори сърцето си да приеме Василиса.
Василиса заживя в манастира от
четиринайсетгодишна – първите две години беше
слугиня, после стана послушница. Послушничеството ѝ
беше в домакинството: в кухнята, с кравите, в
градината. Опитаха да я научат и на други неща, но за
клироса нямаше глас, а за везане – никаква дарба.
Също като преди тя си мислеше, че е безполезно
нищожество, което не заслужава и храната, която му
дават. Тъкмо това дотолкова затрогваше игуменката,
че към третата година на пребиваването на Василиса в
обителта тя приласка тази послушница, която в очите
на другите нямаше никакви достойнства.
Игуменката почна да учи Василиса на четмо и писмо,
отначало на руски, после и на черковнославянски.
Василиса хич я нямаше в учението. Майка Анатолия,
която цял живот се укоряваше, че не ѝ достига
търпение, се упражняваше в смирение, като обучаваше
милото, но изключително неспособно да учи момиче.
Един час дневно, веднага след утринната служба,
Василиса прекарваше в покоите на игуменката.
Слагаше синята си тетрадка на края на масата и
гледаше майка Анатолия предано и уплашено.
Склонната към умствени занимания, които при това
смяташе за греховни забави, и знаеща още от мъничка
много езици игуменка се учудваше на причудливото
разнообразие на човешките качества. Василиса без
съмнение беше върхът на невъзприемчивостта, да не
кажем на тъпотата. Досега игуменката изобщо не си бе
представяла колко много пъти може човек да повтори
една и съща грешка, преди да усвои правилното
изписване или произнасяне на дадена дума.
– Василиса, какво значи „дажд“? – започваше
например майка Анатолия.
Василиса извърташе към тавана единственото си око
и неуверено, за стотен път, отговаряше едно и също:
– Дъжд?
Игуменката клатеше глава.
– Ами дъжд... – Ученичката ѝ се червеше от срам.
– „Дажд“ значи „дай“... Хлеб наш насъщний дажд
нам днес... – повтаряше учителката за кой ли път и
пропъждаше раздразнението си с кратка молитва.
И Василиса кимаше радостно, а на следващия ден пак
търсеше в ниския варосан таван отговора на въпроса
какво е „дажд“...
Понякога, докато наблюдаваше колко бавно и трудно
се въртят колелцата в мозъка ѝ, игуменката дори си
мислеше, че си има работа с умствено недоразвита.
Вече беше от повече от двайсет години в манастирите
и знаеше, че всички непълноценности – умствени,
физически, нравствени – са разпространени
изключително много и че тъкмо здравите и
пълноценни хора са по-скоро изключение от печалното
правило за общата световна болест.
У новата си подопечна тя освен умствени
затруднения забелязваше и дълбоко невежество и
склонност към какви ли не глупави суеверия и се
досещаше, че в изключителната ѝ твърдоглавост се
крие някаква особена целеустременост – като при
растенията, които устремяват корените си надолу, а
листата нагоре, и не можеш ги отучи от това им
поведение. Но всичките тези досадни особености на
Василиса се изкупваха от една рядка добродетел, която
игуменката откри у нея. В душата на това неразвито
момиче бликаше неизчерпаем извор на благодарност,
рядка памет за всичко добро, което са направили за
нея, и благородно прощаване и забравяне на всички
обиди. Колкото и да е странно, тя приемаше като
съвсем заслужени всички нанесени ѝ обиди и други
несправедливости.
В манастирския живот – игуменката го знаеше много
отдавна – имаше невиждани възможности за гнет,
насилие и грях. Грехове особени, манастирски, за които
загрижените за хляба насъщен миряни нямаха и
представа. Зад стените на манастира отношенията
между хората придобиват и много по-важно значение,
и много по-остри форми. Симпатиите и антипатиите,
ревността, завистта, омразата къкрят на бавния огън
на строго установеното поведение.
Игуменката много добре знаеше, че Василиса търпи
безброй насмешки, обиди и несправедливости – но
никога не чу и едно-едничко оплакване от глуповатата
послушница: единствено непрестанни благодарности.
И майка Анатолия, проникнала с опитния си взор до
дъното на не особено дълбоката ѝ душевност, се
удивляваше що за чудо е това неугледно момиче, на
което не му е дадена ни красота, нито таланти, но е
толкова щедро дарено с редкия дар на благодарността.
„Смирена душа“ – реши игуменката и я взе за лична
прислужница...
Василиса вече спеше в пруста, точно пред вратата на
покоите на игуменката, на един тесен нар; отначало се
будеше през десет минути, като кърмачка, на която все
ѝ се струва, че детето плаче. И щом се събудеше, се
втурваше към затворената врата на игуменката, като
по пътя преобръщаше кофата за боклука или събаряше
цепениците – кахлената печка в покоите на
игуменката се палеше откъм пруста... И често будеше
игуменката, която още от младини спеше неспокойно.
Майка Анатолия я учеше: „Ако се стреснеш насън,
първо три пъти кажи „Богородице Дево“, чак после
скачай от леглото“. Но Василиса се отърсваше от
селския си сън обикновено вече до вратата, още по-
уплашена от шума, който вдигаше, и чак тогава се
сещаше за заръките на игуменката...
Въпреки бавния си ум и непохватността си Василиса
се научи да бърше прах с шареното кокоше крилце, да
мие прозорците до блясък и дори да прави чай „по
господарски“.
През четвъртата година от пребиваването ѝ в
манастира умря старият свещеник, изповедникът на
монахините, който дълги години беше живял в
обителта. Дойде нов, йеромонах Варсонофий. Беше
млад, малко над трийсет, но със старовремски вид:
сключени вежди над тъмни византийски очи, кожа
като на костенурка, сухи тънки устни... С добро
образование и монах още от младини – именно от
такива хора израстваха църковните йерарси.
Отец Варсонофий преподаваше в губернското духовно
училище църковна история и литургика, в манастира
идваше от време на време, понякога пропускаше по
една-две седмици, ако семестърът беше труден.
Игуменката го прие с внимание, дори с уважение и
почит, и той, обикновено затворен и немногословен,
често пиеше с нея чай и разговаряха. Въпреки
огромната разлика в произхода и възпитанието им
майка Анатолия, просветена аристократка, се сближи с
отец Варсонофий, син на железопътен работник и
селянка, и оцени високо новия свещеник: в
монашеската среда хора, интересуващи се от живота
извън манастирите, не се срещаха често.
Самата майка Анатолия беше запазила мирянските си
навици – четеше светски книги, приятелките ѝ ѝ
пращаха дори литературни списания, и в църковните
среди се водеше радикалка – възхищаваше се например
на Филарет Московски4 и също като него беше
застъпничка на превода на Библията на руски, тоест
според мнението на някои църковни началници не
беше съвсем благонадеждна и бе склонна към
лутеранството... Младият свещеник пък се
придържаше към други, много по-строги възгледи –
порицаваше залитанията към лутеранството, беше
непримирим противник на католицизма, четеше
всички книги на така нареченото „ново богословие“ и
особено отрицателно се отнасяше към философа
Владимир Соловьов.
Василиса, която им сервираше, бе мълчалива
свидетелка на разговорите им. След като налееше чая,
сядаше на пейката до вратата, очарована от умните им
разговори, и недоумяваше как така Господ я е довел на
толкова хубаво, сито и божествено място... Много добре
помнеше тежката работа още от съвсем мъничка, как я
боляха ръцете и гърбът, постоянните болки в корема,
от които страдаше, докато не дойде в манастира, глада
и, най-важното, студа, който я мъчеше години наред и
изчезваше само за мъничко, през юли и август...
През последното предвоенно лято отец Варсонофий
замина за три месеца – отиде на поклонничество в
Светите земи. Докато той беше в Палестина, се разбра,
че е започнала война, и той се върна в родината си с
последния параход. Върна се много впечатлен от
светините и особено от Генисаретското езеро, което
обиколил, като се молел на всички свети места,
запазили от древността най-вече географските си
имена...
Василиса седеше до вратата вцепенена от това, което
чуваше: със собствените си очи виждаше човек, който
на свой ред беше видял Галилейското езеро и
развалините на синагогата в Капернаум, където е бил
сам Господ, и далечното и книжното придоби плът и
мирис. Миризмата на самия монах впрочем си беше
същата – на рядко къпано тяло, смесена с пропилия
расото му мирис на тамян, на влага и на бонбонките,
които смучеше срещу постоянния си зъбобол. Василиса
скришом измъкна от дългото му пътно палто един
излязъл конец, изчегърта малко кал от подметките на
обущата му, с които беше ходил на пътешествие, уви ги
в една сребърна книжка от бонбон и си ги пазеше като
светиня. И почна да се отнася и към самата себе си с
известно уважение – като към същество, видяло човек,
посетил Светите земи...
И така, докато седеше до вратата като омагьосана и
тиха като мишка, през следващите две години
Василиса научи разни неща за руската история – за
неудачните руски военни действия, за отричането на
царя... Пак там, на пейката, чу и за подготвянето на
Събора и за евентуалното избиране на патриарх, и за
революцията...
 През лятото на седемнайсета година извикаха отец
Варсонофий в Москва. Но той не забрави майката
игуменка и от време на време ѝ пишеше. В началото на
осемнайсета година ѝ прати по човек дълго писмо, в
което описваше есенните събития в Москва и
Петербург, избора на патриарх5 и съслужението си с
избрания патриарх Тихон в Николо-Воробьовския
храм. Бегло споменаваше, че неотдавна бил
хиротонисан за епископ. Това последното игуменката
го каза на Василиса.
– Апостолът по-важен ли е от епископа? – попита
Василиса, смразена от собственото си нахалство.
– По-важен, дъще, по-важен – уморено отвърна
игуменката и за кой ли път се учуди що за глупави
детински въпроси занимават Василиса.
След няколко месеца майка игуменка получи от новия
епископ голям пакет, в който освен писмо имаше
отпечатани на лоша хартия и с чудовищен правопис
документи – отчетите за революционните промени.
Игуменката не можа да се ориентира в
противоречивата безсмислица на съветския език,
макар че ги прочете внимателно през малките си очила
на черно шнурче. В писмото, написано с едър
калиграфски почерк, покрай останалото прочете:
„Започват жестоки гонения. Ще сме техни свидетели.
Бог с вас!“.
На сутринта игуменката замина за Н. при
архиепископа за разяснения. От него научи последните
новини – за отделянето на Църквата от държавата, за
безредиците в Петроград, за убийството на свещеник
Пьотър Скипетров и митрополит Владимир...
– Ще закрият всички манастири – прошепна ѝ
владиката, докато я благославяше на изпращане.
Майка игуменка се ужаси. Не му повярва съвсем, но
като се прибра, се зае със стопанството, та да подготви
манастира за неизвестните и – естествено –
нерадостни промени, които се очакваха. Не можеше
обаче да предвиди размерите на идващото бедствие.
Успя все пак да направи някои неща: по евангелски
образец раздаде запасите на манастира на селяните,
много тайно и много внимателно, като остави само
най-необходимото; нареди да изкопаят под престола в
олтара скривалище и сложи там обкована с желязо
ракла със светините; прати ценния манастирски архив
по нарочен човек в епархийската библиотека. Вече беше
приела мисълта, че ще затворят манастира, но не
можеше да си представи същото и за старинната
църква.
Събра послушниците и монахините и им каза да си
помислят дали да не напуснат манастира, предвид
идващите гонения. Четири послушници се прибраха
при родителите си. Но всички монахини решиха да
останат. Игуменката им обясни, че идат нови времена
и че много от тях ще пострадат заради греховете си и
заради греховете на ближните си, че пътят на повечето
ще ги върне в света и че докато живеят в света, ще е
добре да си останат сестри и невести на Христа.
Майка Анатолия не успя да направи нищо повече –
арестуваха я няколко дни, преди да закрият манастира,
и я пратиха в затвора в град Н. Василиса помоли да иде
с нея и властта човеколюбиво се съгласи. Игуменката се
подготвяше за най-лошото, но само я изселиха за три
години във Вологодска губерния. След седмица
Василиса прояви изненадваща съобразителност: върна
се в манастира, събра каквото можа от останалото от
нещата на игуменката, включително две скъпи
порцеланови чаши от фабриката, основана още през
1766 година в Русия от англичанина Франц Яковлевич
Гарднер, няколко стари кърпени чаршафа и дори една
калъфка с избродираните кой знае кога в шивачницата
на Лизелота Михайловна Клоцке инициали на майката
игуменка. Това им беше багажът, като ги откараха.
Колкото и да е странно, пътешествието им беше по-
скоро приятно, в хубав вагон, с още четирима
свещенослужители – два селски попа, провинили се
пред новата власт неизвестно с какво, епархийския
библиотекар и със самия владика, който бе казал на
игуменката, че скоро ще закрият манастира.
Охраняваше ги един-единствен червеноармеец, селско
момче, още необладано докрай от духа на революцията
– отнасяше се към престъпниците с подобаващото
уважение към сана им...
Трите години за Василиса и майка игуменка станаха
единайсет. Единайсет сурови, мъчителни и героични
за старата игуменка и благодатни за Василиса. Сега, в
селските условия, с които беше свикнала, тя се оказа за
слабо приспособената към този живот монахиня
покровителка, истински ангел-пазител. Изселваха ги
още три пъти, все пӝ на север, докато не се озоваха в
Каргопол, красиво дървено градче, в което майка
Анатолия почина на седемдесет и осем години.
Няколко дни преди смъртта си майка Анатолия
заръча на Василиса, след като я погребе, да не остава в
Каргопол, а да иде в Москва, на Трьохпрудна улица, при
Евгения Фьодоровна Нечаева. Благослови я и ѝ каза да
не я е страх от нищичко. Василиса направи всичко
както ѝ беше наредила наставницата ѝ: погреба я,
изчака четирийсет и замина. Носеше едно червено
кадифено портмоне с две царски златни монети от по
десет рубли – наследството от майка игуменка – и
сребърната книжка от бонбон с палестинските
светини.
Стигна до Трьохпрудна улица в края на декември.
Евгения Фьодоровна я подслони. В домовата управа още
имаше хора, които помнеха стария Нечаев, строителя,
и един от тях срещу двете жълтици записа еднооката
инвалидка Василиса в домовата книга. Кадифеното
портмоненце със светините ѝ остана за спомен. От
този ден Василиса заживя в семейството на Евгения
Фьодоровна, с Елена, а после се появи и Антон
Иванович. Работеше както беше свикнала, от тъмно до
тъмно, без да остави за себе си и зрънце мисъл и време
– отначало на Евгения Фьодоровна, после на Елена, на
Таня и на всички, които смяташе за свои благодетели...
Имаше само една странност: един или два пъти
годишно – единият път обикновено беше през
пролетта, след Великден – зарязваше всичко и
изчезваше за седмица, че и за десет дни. Без
предварително да предупреждава, без да обяснява
нищичко...
– Пак я мами свободата нашата Василиса – смееше се
Павел Алексеевич.
Това наистина беше единственото нейно си време –
да замине, когато душата ѝ ѝ каже, в дървения град
Каргопол, да иде на гроба на Ана Татаринова,
монахинята Анатолия, да го почисти, да боядиса
кръста и да си поприказва с нея, единствения ѝ близък
човек. Всички останали бяха неблизки...

4 Светско име В. М. Дроздов (1783–1867), от 1821 г.

московски митрополит. Ректор на Духовната академия
(1812), от 1816 г. работи върху превода на Библията на
руски език (издаден през 1858 г.), за което е критикуван в
църковните среди. Автор на манифеста за освобождаване
на крепостните селяни от19. II. 1861 г. – Б. пр.
5 Руската партиаршия датира от 1589 г.; Петър Велики я
сменя с т.нар. духовна колегия, впоследствие „Св. Синод“;
възстановена е след Октомврийската революция. – Б. пр.
 12

Учебната година свърши, свършиха и подранилите

горещини. Заваляха студени дъждове. Започнаха да се
приготвят да отидат на вилата. Василиса замина
въпреки всички увещавания на Елена и Елена просто
не знаеше какво да прави: без Василиса всичко се
обърка, да не говорим за заминаването на вилата –
обикновено тъкмо Василиса подготвяше тихо и
безмълвно всичко и сега Елена изобщо не можеше да
реши колко макарони да вземе, колко газ, колко захар и
сол, в какво да ги сложи и как да събере багажа...
Тома с всички сили се стараеше да е полезна и да
помага, особено на Таня. Таня и преди беше в очите ѝ
нещо като висше същество, а сега, когато бяха по цял
ден заедно и тя усещаше, че Таня я харесва, беше
готова на всичко за нея.
Павел Алексеевич се пренесе във вилата с тях, но това
лято почти не живееше там, идваше само в събота и
неделя. Възпитателната му кавга с жена му, която
отначало му се струваше не чак толкова важна,
прерасна в пълно душевно разединение. Думите на
Павел Алексеевич за женската ѝ непълноценност се
бяха забили като трън в сърцето на Елена.
Препятствието се оказа непреодолимо – сега Елена
спеше на дивана на закритата тераса. Павел Алексеевич
пък, когато идваше, спеше в кабинета си горе.
Спалнята оставаше празна. Той също беше неизмеримо
обиден: с думите си Елена все едно му беше отнела
бащинството.
И двамата страдаха, искаха да си изяснят
отношенията, но нямаше за какво да се разкаят – и
двамата се чувстваха прави и несправедливо обидени.
Не бяха свикнали да се обясняват, а и не умееха и не
искаха да обсъждат интимните страни на живота.
Отчуждението единствено нарастваше.
В неделя Павел Алексеевич ставаше рано, будеше
 р , у
момичетата и ги водеше на реката. До обяд се къпеха и
той ги учеше да плуват. После се връщаха и обядваха.
Тома се стараеше да не стърже с лъжицата по дъното
на чинията, да се храни с вилица и да не се нахвърля
на хляба като невидяла...
Въпреки вътрешното разединение семейната кола се
движеше по утъпкания път: Павел Алексеевич носеше
вкъщи многото си пари, Елена преглеждаше списъците
и пращаше записи и колети, но без Василиса този
празничен и тържествен ритуал сякаш губеше смисъла
си. Две случайно съвпаднали събития – семейният
скандал и идването на Тома при тях – някак си се
съединиха в едно и Елена гледаше приличащото на
мишле момиченце, което едва стигаше до рамото на
Таня, с дълбоко прикрита неприязън...
В самия край на лятото се върна Василиса – все едно
не е станало нищо. Като я видя на алеята пред терасата,
Елена се разплака. Разплака се и Василиса. Беше
почерняла от слънцето и още по-слаба от обикновено.
Не обясни нищо, а и Елена не я разпитва. И двете бяха
щастливи. На другия ден дойде писмо от лелята на
Тома – молеше да „държат“ племенничката ѝ поне до
Коледа. Елена четеше писмото, а Василиса кимаше със
съсухрената си глава в такт с думите. Помълчаха. После
Василиса направи кафе  – това беше единствената ѝ
гастрономична слабост И по време на скиталчествата
си тя като че ли страдаше най-много от липсата на
кафе... Наля си голяма чаша рядка кафеникава течност
и първа начена разговора, който отдавна беше
надвиснал във въздуха:
– Ми... трябва да видите какво ще я правите
Томочка... Не е коте, не е кученце. Родата ѝ не ще да я
вземе. Значи, или в детски дом, или да си я оставите.
– Мисля, че... – Елена се намръщи. Не го харесваше
това момиче, но вече знаеше, че чувствата ѝ нямат
никакво значение, детето вече беше част от
семейството и нямаше изход...
 – Аз пък мисля, че трябва да я вземете. Ами виж я
само, никаква я няма. – Такава беше неразбираемата
логика на Василиса Гавриловна.
– Вася, какво значи това? – учуди се Елена. – Да я
вземем, понеже никаква я няма?
– Ами на кого е притрябвала, Елена? Хем е грозна, хем
двойкаджийка. А тук ще е нахранена и облечена. Я
колко неща остават от Таня. Пък като порасне – божа
работа, тя ще си решава...
– Тоест да я осиновим... – каза Елена обречено.
– Ами говори с него. – Откакто се беше върнала,
Василиса не бе нарекла нито веднъж Павел Алексеевич
по име, само „той“.
Колкото и да е странно, оказа се, че Павел Алексеевич
вече има решение. Очевидно беше обмислял нещата и
каза: настойничество.
„Ама разбира се, как не се сетих и аз“ – зарадва се
Елена, която изобщо не се виждаше в ролята на майка
на това несимпатично момиче. Василиса Гавриловна се
зарадва, не я интересуваха тънкостите на
юридическата разлика между настойничеството и
осиновяването.
Радваше се и Таня – Тома беше заела в живота ѝ
специално място, нещо като говорещо кученце, за което
човек трябва да се грижи. Не хапваше и хапка без Тома,
винаги ѝ даваше най-хубавото, но от време на време,
когато мълчаливото ѝ плахо присъствие ѝ станеше
досадно, отиваше да се разходи сама или пък на гости
при съседите... Тома не се сърдеше, но я следваше
отдалече, все едно я беше страх да я изпусне от очи.
Преди да се върнат в Москва, Павел Алексеевич каза
на Тома, че я кани да живее с тях, докато не порасне и
не завърши училище.
– Добре, ще живея с вас – с достойнство отговори тя.
Но дълбоко в себе си беше ужасно разочарована.
Искаше ѝ се Павел Алексеевич да ѝ е истински баща,
като на Таня.
Върнаха се в Москва малко преди края на август.
Томочка вече беше приета в семейството им
окончателно и всичко тръгна постарому. Само дето
семейното щастие на Елена Георгиевна и Павел
Алексеевич клюмна и повехна. Нескопосаните опити на
Павел Алексеевич да поднови съпружеските им
отношения не се увенчаха с успех. Особено последният,
когато той, в един от пиянските си периоди, влезе в
спалнята, където Леночка сънуваше самотните си и
поучителни сънища, и без да обръща внимание нито
на протестите, нито на отвращението ѝ, извърши
безрадостно насилие и чак на сутринта, като се
опомни, се ужаси от това нощно произшествие.
Опита да я помоли за прошка, а тя кимна и без да го
поглежда, каза без никаква интонация само:
– Няма какво да обсъждаме. Моля само това никога да
не се повтаря.
Той гледаше навития като пружинка кичур, който
винаги се измъкваше от косата ѝ и се къдреше от
челото към ухото, виждаше скулата ѝ и връхчето на
носа ѝ, изгаряше от срам и желание и в този миг без
колебание би дал и най-ценното, което имаше,
безименната си дарба, за да върне щастливата простота
и лекота, с която съвсем доскоро можеше да докосне с
показалец вдлъбнатинката под мекия кичур и да го
прокара от шията надолу, по тесния гръбначен стълб,
разположен в улейчето по средата на гърба до лекичко
изпъкналия кръст – Os sacrum, свещената кост... Защо
впрочем точно тя да е свещената?... И по-надолу, като
бръкне между здраво стегнатите Musculus glutaeus
maximus и се плъзне по нежно напъпилата пъпка, да
напипа тайната гънка на Perineum, да разтвори лека
отпуснатите Labium majus, плахите Labium minor, да
замре във Vestibulum vaginae, да докосне копринено
плъзгавата влажна плът – кой, ако не той, беше наясно
с цялата тази анатомия, морфология и хистология? –
да погали с пръста си продълговатото зрънце на Corpus
clitoridis – помръдване, набъбване, тръпка... по-
нататък, по-нататък – да мине по рехавите косми, да
напипа под тях извивката на Mons pubis, да прекрачи
през козметичния двоен шев – не знаеше, че го е
правил толкова грижливо за себе си, – да се изкачи към
мъничката фунийка на пъпа, да мине между
полегналите леко на две страни, заострени към
зърната гърди и да спре в хлътнатинката под шията,
така че да усети как Claviculа, тъничките извити
ключици, сякаш литват встрани под дланта му...
Намръщи се и изпъшка – всичко бе свършило, всичко
беше изгубено. Мълчаливо излезе от спалнята, отиде в
кабинета, извади иззад завесата пълна бутилка и я
отвори... Пи. И се усмихна – това беше отмъщението на
болната, пълна с гной матка, която беше изрязал преди
десет години. Мръсница!
Не знаеше как се бяха родили в ума му онези
идиотски думи, които каза в плама на яда си... Как бе
могъл да ѝ каже „ти не си жена“? Тя да не е жена, тя,
върхът на женствеността, самото съвършенство?
Изгубено. Всичко беше изгубено. Изпи още половин
чаша и разбра, че няма да може да заспи. Извади от
долното чекмедже на бюрото любимата си папка със
синия надпис „ПРОЕКТ“. И я отвори. Прочете първата
страница – името на Сталин се споменаваше на два
пъти. Потрепери.
„Как така успях да доживея почти до старини в
щастливата заблуда, че съм честен човек?“ – запита се
Павел Алексеевич. Жесток въпрос. Извади първата
страница на ръкописа, сгъна я на четири и я скъса на
четири. Пусна парченцата в кошчето. Прегледа
ръкописа до края – името на вожда не се споменаваше
по-нататък. Павел Алексеевич се прозина, тръсна
глава, но не можа да се отърве от отвратителното
душевно гадене и разбра, че не му остава друго, освен
да легне и да заспи.
 Не посегна повече към жена си. И не се опита да се
върне към обсъждането на новото печално положение
на нещата.
Последният нощен епизод, който изобщо не
отговаряше на Еленините представи за собствения ѝ
съпруг, всъщност промени много малко: обидата ѝ
беше толкова дълбока, че тя не можеше да направи
нищо със себе си. Казаните от ядосания ѝ мъж думи
убиха всички нейни желания и отровиха самата почва,
от която расте потребността от нежно докосване, от
ласка, да не говорим за съпружеска близост.
С времето обидата не растеше и не намаляваше, беше
проникнала дълбоко и Елена живееше с нея, както
много хора живеят с родилно петно или тумор.
Дори външно Елена започна постепенно да се
променя: отслабна и някак си се заостри. Закръглено-
меките движения, бавното, с лек наклон извъртане на
главата, котешкият начин да седне във фотьойла или
на дивана, като с лекота нагласи тялото си във всяко
възможно ъгълче – естествената, характерна
единствено за нея пластика, която винаги толкова
много привличаше Павел Алексеевич – всичко това си
отиваше от нея.
Дрехите, които преди ѝ отиваха – кръгли якички,
набрани ръкави и невинни деколтета, откриващи вече
леко отпуснатата, но висока шия, – вече излизаха от
мода и тя с удоволствие прекрои светлите си рокли на
цветчета, венчета и букетчета за момичетата, купи си
два костюма  – един летен и един зимен – и се
преобрази в учителка.
На семейните обеди в неделя, докато седеше до жена
си на масата, Павел Алексеевич усети, че сред
грубоватите миризми на готвените от Василиса
простички ястия надушва нещо ново: от Елена, вместо
предишния цветно-телесен аромат, лъхаше на
вдовство, на прах и гранясало олио. Миришеше почти
като Василиса, само че Василиса понамирисваше и на
пот, а може би и на стари захабени дрехи... И той
отклоняваше поглед от жена си и гледаше Таня, и ѝ се
усмихваше – чудно момиченце, метнало се на майка
си, на Леночка... На предишната Леночка...
Щастливият период на брака им свърши. Сега бе
останал само бракът, като на всички, може би дори по-
добър, отколкото на мнозина. Понеже много хора
живеят както дойде, от ден на ден и от година на
година, без да изпитват нито радост, нито щастие –
просто по навик, механично.
Никога – разбираха го и двамата, – никога вече
нямаше да влязат в онази щастлива вода, в която бяха
плували десет години...
 ***

Погледът на Елена често се спираше върху кльощавото

момиченце с държане на плаха мишка, незлобливо,
мълчаливо, жалко до немай-къде, косвената
виновница за краха на семейството, нещо, което се
оказа за Елена по-ужасно от всички нещастия, които бе
преживяла: смъртта на родителите ѝ, на баба ѝ, на
съпруга ѝ, по-страшно от смъртоносната болест и дори
от самата война. Невъзможно ѝ беше да живее с това
дете, но беше невъзможно и да го прогони, да го прати
при роднините му, да го даде в детски дом. А Василиса
мърмореше тихо, все едно на себе си:
– А ти да не си мислеше, че е лесно? Нищо не е лесно...
Помъчи се сега... Ох-оох... Трудно се измолва прошка,
трудно...
Какви ли Еленини грехове имаше предвид?
Възгледите на Василиса Гавриловна бяха особени и
сложни, но зад тях стоеше странна, може би дори и
глуповата – но истина.
 13

Първата тетрадка на Елена

Животът ми всъщност е толкова незначителен и

самата аз също съм толкова незначителна, че никога не
бих си и помислила да записвам нещо, ако не беше
едно обстоятелство – паметта ми се влошава все
повече. Трябва ѝ някаква помощ отвън: миризми,
звуци, предмети, които да събудят спомени, уточнения
и препратки... Нека да я има поне тази тетрадка и
когато паметта ми се изхаби съвсем, ще мога да я
отворя и да си спомня. Странно нещо, растеш,
поумняваш и миналите събития придобиват съвсем
друг смисъл, и дълбочина, и божие предопределение, и
ти се иска да разкопаеш собствения си живот както
археолозите копаят земята пласт по пласт, и да
разбереш какво с тебе с теб, със собствения ти живот.
Какъв е този живот, моят, къде отива, за какво говори?
Не мога да разбера, не знам как. А най-ужасното е, че
мозъкът ми е заприличал на стара порцеланова чашка,
цялата на пукнатинки. Мислите ми внезапно се
пресичат, губят се и не можеш да видиш откъде идват
и накъде отиват. Понякога нечие лице започва да
живее отделно от името си. Близък, скъп човек,
познаваш го от много години – а името му изчезнало и
не можеш го намери, та ако ще да се пръснеш.
Понякога е обратното – спомняш си нечие име, а зад
името няма никого.
Непрекъснато си пиша бележки – това да не забравя,
онова да не забравя. Губя ги, а онзи ден намерих една и
направо се уплаших – аз съм я писала, но, Господи, как!
Тук пропусната буква, там разместени срички...
В дъното на душата си подозирам, че това е началото
на някаква ужасна болест. Ето, написах го и наистина
се убедих в това. И ми стана много страшно. Нищо
такова не е имало в рода ни. Макар че баба май имаше
по-голяма сестра, която на стари години се вдетини.
Ужасното е, че тогава целият ти изживян живот става
безсмислен. Ако човек е забравил всичко за живота си
– и родителите си, и децата си, и любовта, и всички
радости и всички загуби, тогава защо е живял? Наскоро
си спомних баба Евгения. Но не можах да си спомня
бащиното ѝ име. Забравила го бях. Много се разстроих.
А на следващия ден си го спомних, ей така просто –
Евгения Фьодоровна.
Трябва да запиша всичко. За мен си. А може би за
Танечка. Тя сега е в един такъв период – отдръпва се от
мен. Набляга на ученето, иска да учи биология, много е
близка с баща си. Те всъщност винаги са се обожавали.
Само че той не я усеща, както я усещам аз. Защото
когато я боли глава или корем, аз знам съвсем точно
как я боли... И това, че Танечка уж не се интересува
именно от моя живот, а клони повече към баща си,
няма кой знае какво значение. Сигурна съм, че тепърва
ще съм ѝ нужна. И че тя трябва да научи онова, което
знам аз. Защото не само големите, важните събития са
важни. Странно е, но по някакъв начин с времето
стават важни тъкмо малките, незначителните
събития. И особено сънищата... Винаги съм сънувала, и
то толкова ярки сънища, че сега ранните ми спомени и
детските ми сънища се преплитат и не мога винаги да
кажа със сигурност кой спомен е истински, а кой – от
някой сън... Танечка трябва да научи всичките тези
мои мънички неща, докато не са изпаднали съвсем от
рехавата ми памет. Струва ми се например, че помня
как проходих: сама съм в една много голяма стая,
облегнала съм гръбче на един рошав зелен диван.
Гъделичка ме. Пред мен и малко встрани има голяма
кахлена печка, холандска, и искам да я пипна. Тя е
гладка и ме мами. Събирам сили. Много ми е страшно.
Страх ме е да тръгна, без някой да ме държи за ръка, но
пък мога да тичам, нали? Стискам очи, отблъсквам се
от дивана и тичам. Почти летя. И опирам длани в
плочките. Те обаче парят. Пищя. Огромна мустаката
жена с мургаво лице се появява сякаш отникъде, вдига
ме и ме прегръща... Къде е било това? Най-вероятно в
Москва, в къщата на баба. Мама казваше, че съм
проходила рано, още преди годинка. Може ли дете под
годинка да помни такива неща? Или това все пак е сън?
Няма кого да попитам...
Баща ми, Георгий Иванович, беше изключителен
човек, фантазьор, надарен с рядката дарба да внушава
идеите си, човек със собствена философия, на младини
пламенен революционер, дори бил свързан с
терористите, но след събитията от деветстотин и пета
станал толстоист. Оттогава вече изповядвал други
идеали и негова религия станал земеделският труд. Пак
оттогава вече отрича градовете и организира къде ли
не толстоистки селскостопански общини, които една
подир друга се разпадат освен последната,
Тропаревската.
На млади години татко бил много красив. Дълъг нос,
бляскави черни очи. Може би имаше капка гръцка или
кавказка кръв. Мама, напротив, не е красавица на
моминските си снимки – кръгли бузки, малки очи,
чипо носле. Виж, в по-зряла възраст, когато почнах да
разбирам едно-друго, тя се разхубави. Отслабна, лицето
ѝ стана изразително, запомнящо се. Баща ми беше
човек на бурните страсти. Вечно спореше и беше
обидчив, избухлив и невероятно добър. По-точно не
добър, а безкористен. Беше истински човек на
бъдещето, според мен поне. В характера му имаше нещо
общо с характера на ПА. Никога не мислеше за
собствената си изгода и като че ли дори не разбираше
какво е това изгода. Беше готов да раздаде всичко. Но
нямаше нищо освен книги и винаги даваше
библиотеката си на комуната. Имаше си екслибрис –
някаква заврънкулка и под нея: „Обществени книги на
Георгий Мякотин“... Беше пламенен и яростен
привърженик на ненасилието – всъщност всичко
правеше с плам. Вече мога да съдя за него трезво – той
беше привърженик на ненасилието в обществения
живот, но в семейството беше ужасен деспот. Но пък
имаше рядката дарба да внушава идеите си и също
като самия Толстой имаше много ученици и
последователи. Мисля, че мама всъщност беше жертва
на изключително прелъстителния му характер.
Съгласна беше с него за всичко, доверяваше му се във
всичко. Той вече си е сменил убежденията – а тя още
не е успяла. Но всичко това не ѝ пречеше, важното
беше, че тя го обичаше до забрава и заради него бе
сменила градския си живот на скромна учителка по
музика със селския. И не преподаваше музика, ами
готвеше на десетки хора, переше и доеше кравите. Беше
се научила на всичко. Изнемогваше, но се стараеше
заради татко, а освен това искаше да е най-добрата му
ученичка. Слушаше го за всичко. Освен за едно: когато
раждаше, отиваше в Москва при родителите си. И
оставяше там децата си  – да ги гледат. Аз съм
последната, третата. Татко много ѝ се сърдеше за това.
Защото другите толстоисти гледаха децата си на село.
Това обаче беше единственото, за което мама не се
подчиняваше на татко. До четиригодишна ме гледаше
баба, а после татко се наложи и ме взеха.
Когато почна колективизацията, властта подгони
комуната, въпреки че наглед тъкмо тя беше онзи
идеален колхоз, каквито болшевиките искаха да
направят в цялата страна. През първата година на
колективизацията на баща ми, като на човек с опит в
комуналното управление, дори му предложиха голям
пост, да стане началник и да организира колхозите.
Той обаче отказа.
– Нашите общини са доброволни, на това се градят, а
вие ми предлагате да ги организираме с насилие, което
противоречи на възгледите ми. – Така обяснил на
партийните началници.
Отначало нямаше проблеми, но беше ясно, че това е
до време. След размисли и обсъждания се реши да се
търси ново място за комуната, възможно по-далече,
понеже село Тропарево беше прекалено близо до
столицата. Почнаха да търсят място през трийсета и
през трийсет и втора вече не само го бяха намерили в
предпланините на Алтай, но и бяха почнали да строят
къщите. Точно преди да заминем мама уговори татко
да ме остави в Москва. Бях вече на петнайсет и баба
успя да ме осинови. Така станах Нечаева. Вероятно
тъкмо това ме спаси да не ме арестуват – фамилното
име на баба.
Животът им в Алтай бил много тежък – след като се
разделихме, не съм виждала никого от тях. Брат ми
Сергей получил повиквателна за казармата, обаче
отказал поради идейни причини – не искал да държи
оръжие. Военният съд го осъдил на смърт чрез
разстрел. Той беше като баща ни – непреклонен. А Вася
беше нежно момче, добродушно, казваха му
Пастирчето. От всички ни единствен той наистина
обичаше и земята, и селския труд не абстрактно,
теоретично, а от цялото си сърце. Добитъкът го
слушаше.
Бикът Мишка ходеше подир него като кученце.
Васенка се удави в Об пет дни след като си получил
повиквателната. На другия ден трябвало да иде в града
в наборния пункт. Трийсет и четвърта. Скоро
арестуваха и родителите ни. Десет години без право на
кореспонденция. Баба се опитваше да ги открие, още
преди войната все висеше по разни опашки. Никакъв
отговор обаче. Тя си мълчеше, но според нея баща ми
ги беше погубил всичките. Изобщо всички толстоисти
все едно се бяха изпарили. Ходих до вегетарианската
им столова, но там нямаше нищо – нито столова, нито
издателство...
Искам обаче да разкажа друго – още една картинка от
ранното ми детство: седя на голямата маса, пред мен са
наредени огромни легени, пълни с малини. Всяка
малинка ми се струва голяма като яйце. Вадя от
малините онова дългото, бялото, и го слагам в една
чаша, а самите малини хвърлям в кофата до масата,
все едно са гаден боклук. И все едно ценното са точно
тези дългичките, беличките в тях. Толкова силно
мирише на малини, че сякаш самият въздух е станал
розов... Мъчи ме някаква трудна и сериозна мисъл – че
най-важното може да е друг боклук, нещо друго, което
изхвърляме. Сън ли е това?
И тези неща са безброй. Нося копаня с накълцана
зеления на зайчетата. Силните идват първи, а няколко
по-малки, слабички, не могат да стигнат до храната.
Трябва да ги взема и да ги преместя в друга клетка. Та
по-силните да не ги стъпчат. Това май не е сън. А може
би е сън? Трудно ми е да си представя, че в бедната ни
комуна сме можели да проявяваме такова милосърдие.
Животът наистина беше суров...
Всичките тези ярки подробности ме объркват и
размазват спомените ми. Комуната, в която живях от
четиригодишна, Тропаревската, близо до Москва, беше
малка, двайсетина големи и десетина деца на различна
възраст. Но имахме училище. Учеха ни да четем по
азбуката на Толстой. Първите ни детски книжки също
бяха на Толстой, разбира се. За сливите и костилката –
лошо е да се лъже. За копанката и дядото – трябва да
уважаваме родителите си. Храната беше малко, но я
деляха поравно. Когато пък беше много – понякога,
макар и рядко, пак те е срам да си вземеш повече.
„Христовото учение за деца“ го помня от съвсем
мъничка. Истинските евангелия ги прочетох много по-
късно, при баба... В комуната всички големи обичаха –
не, направо обожествяваха – Лев Николаевич. Още
оттогава го намразих. Романите му ги прочетох –
наистина – чак след войната: като бях малка, ме
тъпчеха със статиите и поученията му до такава
степен, че изобщо не знаех нито за „Казаци“, нито за
„Ана Каренина“, нито дори за „Война и мир“.
 Но нямам предвид това. А друго. Още откакто бях
съвсем малка, ми се случват, как да го кажа, някакви
изпадания от този свят. Мисля, че го изпитват много
хора, но поради огромната сложност да обясниш
подобни събития, за които не стигат нито думи, нито
понятия в бедния ни език, никой дори не се и опитва
да сподели опита си с другите. Много пъти съм
виждала как децата, докато си играят, внезапно
замръзват, погледът им се отнася нанякъде, а след миг
пак си бутат камиончетата или си обличат куклите.
Просто се пренасят някъде. Сигурна съм, че всички са
изпитвали това чувство, тази тръпка, свързана с
изчезването на времето. Може ли това изобщо да се
опише, още повече че изобщо не ме бива с думите? Не
знам защо обаче, но ми се струва важно да се опитам да
го опиша. Мъже би тъкмо защото престанах да имам
доверие на паметта си – непрекъснато ми изневерява.
Най-страшното, което съм преживяла – и най-
неописуемото, – е преминаването на границата. Имам
предвид границата между обикновения живот и
разните други състояния, които съм изпитвала, но
които са също толкова невъзможни за обяснение като
смъртта. Защото какво може да каже за умирането
човек, който още никога не е умирал? Струва ми се
обаче, че всеки път, когато излизаш от обикновения
живот, по мъничко умираш. Обичам професията си на
чертожничка толкова много именно защото в нея има
строги закони, според които може да се очертае всичко.
Има си начин на преход от една проекция към друга. А
тук имаме преход – но никога не е ясно по какъв закон
става и точно затова е толкова страшно.
Боже Господи, стига с тези пътешествия... Те са
много... Най-страшното – най-страшния преход
впрочем – го преживях скоро след смъртта на дядо. За
да стане по-ясно, трябва да разкажа още малко за
семейството ми.
Всички ги беше страх от дядо – и мама, и баба. Че мен
ме беше страх, това си е ясно. Аз бездруго си бях
страхливо момиченце. Дядо умря, когато бях на седем.
През двайсет и втора. Той беше строителен
предприемач, навремето бил много богат, но още преди
революцията изгубил всичко. Малко знам за историята
на рода си, особено пък за тази ѝ част. От баба съм
чувала само, че паднал покривът на гарата, която
строил, загинали няколко души, той също пострадал и
тогава му отрязали крака. Завели дело и това го
разорило. След делото дядо така и не се оправил.
Обикновено седеше в едно голямо кресло с гръб към
полукръглия прозорец и срещу светлината лицето му
беше тъмно, особено когато времето беше слънчево.
Баба и дядо живееха на Трьохпрудна, в сградите на
Волоцки. Дядо беше строил и тях, мисля, че през
единайсета година. Бяхме на мансардния етаж.
Асансьорът не работеше и се качвахме дълго по
широкото стълбище. Дядо изобщо не излизаше. Вечно
беше болен, дишаше с хрипове, пушеше вонящ тютюн,
ходеше из апартамента с два бастуна. Никога не
използваше патерицата, която беше подпряна отстрани
на дивана.
През онези години имахме – имам предвид
комуната – крави и от Тропарево караха мляко в Първа
градска болница, по Калужкия път. Имахме си каруца и
кон. Понякога мама взимаше и мен и като предадяхме
млякото, от Калужка застава отивахме във
вегетарианската столова на Маросейка. Помня чая от
моркови със захарин и соевите кюфтета... В същата
сграда беше сдружението на толстоистите и
издателството му. Баща ми не беше в добри отношения
с хората там. Колкото и да е странно, но като си
помисля сега, толстоистите непрекъснато се караха,
спореха и си доказваха нещо. Баща ми винаги спореше
разпалено. С дядо ми, бащата на майка ми, враждуваха
по някакви политически причини. Баба ми пък,
Евгения Фьодоровна, татко дори я презираше заради
православната ѝ вяра и докато не се скараха съвсем, все
я поучаваше да вярва правилно, според учението на
Толстой... Също като Толстой, той не признаваше
чудесата и мистиката, за него най-важно беше
нравственото съдържание. И Христос беше идеалът за
нравственост. Сега ми иде да се засмея снизходително
на това, защото нали Василиса е винаги пред очите ми
– тя няма никакви нравствени представи и
убеждения, казва само: това е по християнски, това не
е – и никакви разсъждения за доброто и злото,
определя кое какво е само с глупавото си сърце. Баща
ми пък си имаше теории за всичко.
Мама ходеше при дядо и баба почти тайно. Във всеки
случай аз по някакъв начин знаех, че не бива да казвам
на татко, че сме ходили на Трьохпрудна. Това си беше
наша с мама тайна. Както и за няколкото лъжици
извара, които мама не продаваше – носеше ги на баба и
дядо. Ние в комуната не ядяхме мляко и извара –
мляко даваха само на болните и на най-малките деца.
Баба винаги ни слагаше да седнем в кухнята, веднага
след вратата. Дядо не излизаше от вътрешната стая и
аз не разбирах, че баба не иска той да разбере, че сме
дошли. Беше пренесъл враждата си с татко върху майка
ми и страшно се сърдел, ако разберял, че мама е ходила
на Трьохпрудна. Много, много жесток и сръдлив беше
дядо. Не понасяше дори внуците си.
Мама ми е казвала, че умирал дълго и в мъки, и
ругаел и псувал до последния си миг, проклинал всичко
и всички и богохулствал. Не ме взеха на погребението –
беше страшен студ. След известно време, някъде след
месец  – месец и половина, мама ме заведе при баба,
беше през Страстната седмица, и ме остави при нея,
понеже бях болна от варицела. Докато боледувах, лежах
в стаята на дядо. На кушетката, която беше сложена
някак странно, насред стаята. Сигурно през последните
месеци на живота му, като вече не е можел да става, я
бяха сложили така, че да могат да минават и от двете ѝ
страни. Той беше много тежък и на баба ѝ е било много
трудно да го преоблича и да му сменя чаршафите...
Имах висока температура само три дни, после само ме
сърбеше. Баба ми даваше някакво успокоително и
помня, че от него спях почти непрекъснато, не
разбирах даже ден ли е, нощ ли е. Един път, беше
тъмно, чух някакво чукане като че ли от съседите.
Какво чукат, зачудих се в просъница, кой кове пирони
посред нощ? А чукането ставаше все по-силно и по-
силно. Всеки удар беше все едно ми забиват пирон
между веждите. Това е, понеже сънувам – помислих
си. Трябва да се събудя. Обаче изобщо не можех да се
събудя. След това ударите на чука като че ли се сляха и
в челото ми сякаш се заби невидима бормашина,
страшно силно и болезнено... Бургията се впиваше все
по-надълбоко, въртеше се все по-болезнено и сякаш
самата аз потъвах в някаква кадифено-черна въртяща
се бездна. Не беше сън, нещо друго беше. И продължи
толкова дълго, че успях да разбера две неща – че това,
което става с мен, е по-силно от болката, и че мъката
ми не е физическа, а някаква друга. И второто – че
това черно въртене почва в челото ми, прави нещо
като водовъртеж и ме изсмуква от времето. Гадеше ми
се ужасно, но ако повърнех, щях да повърна самата себе
си... Болката ме заливаше от всички страни, беше и по-
голяма от мен, и по-стара от мен. Аз бях просто
песъчинка в някакъв безкраен поток – и се сетих, че
онова, което става, че тъкмо него наричат „вечност“...
Всичките тези обяснения са сегашни, днешни. Тогава,
още бях момиченце, не можех да намеря никакви
думи. Но и до днес, когато си спомня това събитие,
нещо почва да трепка точно под сърцето ми и започва
да ми се гади.
После обаче бормашината спря. Лежах на кушетката
на дядо, но стаята с тапетите на ивици и с полукръглия
прозорец, който толкова харесвах, я нямаше. Бях на
някакво непознато място, което не приличаше на
нищо. Ниско помещение, осветено от смътна светлина,
толкова слаба, че таванът и стените се губеха в
полумрака. Може пък изобщо да не беше помещение, а
някакво тясно, с надвиснало над главата ми подобие на
гадно сиво небе пространство. Имаше много неприятни
неща, но не искам да напрягам паметта си дори сега,
след толкова години, за да възстановя подробностите,
защото като си спомня тогавашното, дори сега ми
призлява.
Около мен имаше много мътни хора-сенки. И дядо
беше там. Сенките се движеха бавно и безцелно, караха
се беззлобно и изобщо не ми обръщаха внимание. А и
аз не исках да ме видят. Особено пък дядо. Той куцаше,
както и докато беше жив, но не се подпираше на нищо.
Безсилието и мъката тук бяха толкова огромни,
толкова противоположни на живота, че се сетих –
тъкмо това е смъртта. Щом си го помислих, се озовах в
задната градина на къщата ни в Тропарево, беше
слънчев летен ден, всичко беше нашарено от светлини
и сенки. Голямата топола – вятърът я беше съборил
съвсем наскоро – ми препречваше пътя и аз тръгнах да
я прекатеря, стъпвах по скършилите се клони, плъзгах
се по влажното стъбло и вдишвах острата миризма на
повяхващите листа. Всичко лекичко пружинираше – и
дебелият ствол под нищожното ми тегло, и пластовете
окапали вече листа. И пак сън наопаки: оттам – тук.
Тук, където бях сега, нямаше нито истинска светлина,
нито истински сенки. Там, зад къщата в Тропарево,
където беше падналата топола, където подметките ми
се хлъзгаха по кората ѝ, имаше сенки, ивици светлина,
безкрайно богатство на оттенъци. Тук всичко беше
потрепващо, кафеникаво – но реално. Там – там беше
нереално. Тук изобщо нямаше сенки. Мракът няма
сенки. Сенките са възможни само когато има
светлина...
Лежах като парализирана, не можех да помръдна дори
устните си. Понечих да се прекръстя, както ме учеше
баба, но бях сигурна, че не мога да си вдигна ръката. Тя
обаче се вдигна без проблем и аз се прекръстих и
почнах „Отче наш“...
Дойде и ме загледа човек с глинена маска –
приличаше на гърне с дупки. От прорезите в глината
ме гледаха ярки сини очи. Тези очи бяха единственото,
което имаше цвят тук. Човекът се хилеше.
Молитвата ми сякаш увисна над главата ми. Не че
беше слаба. Беше недействителна. Тук бе отменена.
Това сумрачно място се намираше толкова далече от
божия свят, в такъв немислим пущинак, че тук изобщо
не проникваше светлина, и аз се сетих, че молитва без
светлина е все едно риба без вода – мъртва и сплута...
Чувах смътен чужд разговор, досаден, скучен,
безсмислен. Само някакво вяло раздразнение, вял спор
всъщност за нищо. И гласа на дядо: да, ВЕЛИК, аз съм
ВЕЛИК, ти си ВЕЛИК, не съм ВЕЛИК... И този „ВЕЛИК“
беше същество...
Онзи с глинената маска се наведе над мен и заговори.
Не помня какво говореше. Но помня, че думите му бяха
неочаквано груби и простонародни, неправилни, той се
подиграваше, дори издевателстваше над мен. Думите
му, както сиво-кафявата глина на лицето му, също
бяха маска.
Той може да говори с други думи, той ме лъже.
„Лъжец“ – помислих си. И щом си го казах наум, той
изчезна. Все едно го разобличих със самата си мисъл...
 ***

Сенките все така се люшкаха и това продължаваше до

безкрайност, дотогава, докато не осъзнах, че това
помещение няма стени, че само гъстият полумрак
създава подобие на затворено пространство и че
всъщност това тясно и тъмно място е огромно,
безконечно, запълва всичко и че изобщо не съществува
нищо освен него. Това беше капан, от който нямаше
никакъв изход. Стана ми страшно. Не за мен, а за дядо,
и извиках:
– Дядо!
Той като че ли погледна към мен, но или не ме позна,
или не пожела да ме познае, гледаше ме с избледнелите
си кафеникави очи и продължаваше да повтаря:
ВЕЛИК... ВЕЛИК... ВЕЛИК...
И изведнъж всичко се раздвижи и почна да се
измества. Както сянката на облак минава през полето,
така и това тъмно пространство започна да се мести и
първо видях част от стената и тапетите, а после и
цялата дядова стая в сивия предутринен сумрак.
Не се събудих – не бях спала. Сумракът, обикновено
тягостен и неприятен, сега ми се струваше жива
бисерносива светлина, пълна с обещания, защото дори
нощният мрак на този, нашия свят, е оттенък на
нашата, земната светлина. А онова, което ми беше
показано, беше отсъствието на светлина, печално и
скръбно място. Чернилката на смъртта... И докато и
последното ѝ късче се изнизваше от стаята и
отплуваше някъде на север, чух ясен бодър глас,
несъмнено мъжки, който каза:
– Средният свят.
 ***

И до днес не знам какво беше това... За едно само съм

почти сигурна – всичко това ми беше показано, защото
там, сред тълпата сенки, беше и куцият ми намръщен
дядо.
После, когато пораснах и прочетох и Евангелията, и
посланията на апостол Павел, все се връщах към тази
случка, към тази отвъдна среща, и си мислех знаел ли е
апостолът, че не всички ще се променим, че някои
изобщо няма да се променят и завинаги ще си останат
и куци, и сърдити, и по-важното, което се крие зад
това – грешни. В никакъв случай не съдя дядо – че кой
в семейството ни има право да съди другите? Но мама.
Мама веднъж спомена, че следствието по делото за
падането на покрива не било доказало вината на дядо;
обвинението било всъщност за използването на
некачествен материал  – заради това били загинали
работниците... Кражба или рушвети... Вечната руска
история. И какво сега, така завинаги, без никакво
опрощение? Апостолът да не би да обещава
освобождаване от греховете само на безгрешните? Не,
не го разбирам това...
Ами загубата на памет? Ако съм забравила? Толкова
много неща забравям вече, че сигурно забравям и
греховете си. Тогава какъв е смисълът на покаянието и
прошката? Ако няма вина, не може да има и прошка.
Някои късчета от живота ми ми се губят. Образуват се
празнини, както когато се будиш от сън, в който си
водил много важен разговор с някой много, направо
нечовешки умен, а в будния живот не помниш нищо,
не остава нищо, всичко важно си остава в съня.
Изпитваш ужасното чувство, че някакви
скъпоценности са сложени в зазидана стая и няма
начин да влезеш там. Въпреки че понякога успяваш да
се върнеш в стария сън, при същия събеседник, и да
продължите разговора оттам, където е прекъснал. И
той ти отговаря и всичко ти става ясно. Но щом се
събудиш – пак нищо, празнота.
Точно такава празнота се появи и на мястото на
моето предателство. Помня го още, разбира се, но само
като факт. Отдавна не изпитвам нито разкаяние, нито
срам. Очевидно съм простила сама на себе си. А и как го
извърших това предателство – лесно, без никакви
угризения и дори колебания, без изобщо да мисля.
Имам предвид покойния Антон. Имаше едно
стихотворение през войната, страшно популярно, от
Константин Симонов – „Чакай  – ще се върна аз“... И
там накрая се казва: „И ще знаем само с теб как съм се
спасил в огън, в бури, в снежна степ – чакай своя мил“.
А аз го погубих с това, че не го чаках.
Влюбих се в ПА дори не от пръв поглед, а така, сякаш
го бях обичала още отпреди да се родя, и просто си
спомних старата си любов. И забравих Антон, все едно
ми беше просто съсед, съученик или бивш колега.
Далечен роднина. А живях с него цели пет години. Той
е бащата на единствената ми дъщеря. Твоят баща,
Танечка. Не виждам в теб нищо нито от Антон, дори
външно. Ти наистина приличаш на ПА. Лицето ти,
устата ти, ръцете ти. За жестовете и мимиката ти да не
говорим. Но как да ти кажа, че ПА не ти е баща? Това е
невъзможно. Така че излиза, че първо предадох Антон,
а след това и го ограбих – отнех му дъщерята. Ще
можеш ли да ми простиш?
Всъщност съм сигурна, че за Таня ПА е по-важен от
мен. Но той и за мен е по-важен от самата мен. Дори
сега, когато всичко между нас рухна толкова
безнадеждно, за да съм честна, трябва да призная, че
не съм срещала по-благороден, по-умен и по-добър
човек. И никой на белия свят не може да ми обясни
защо най-добрият от всички хора толкова години
служи на най-ужасното възможно зло. Как успява да
съвмести тези неща? Предчувствах го това, с душата си
го усещах отдавна – още по време на евакуацията,
когато взе котенцата на Писана. Отначало дори не
повярвах, че ги е удавил. Сега вече вярвам на всичко.
Та нали той успя само с една фраза да зачеркне цялата
ни любов, всичките ни щастливи десет години. Всичко
унищожи. И мен унищожи. От жестокост? Не разбирам.
Но пък точно за това не искам да си спомням. За мен
важното сега е да възстановя всичко, което ми се
изплъзва, което винаги, още преди ПА да се появи в
живота ми, играеше толкова важна роля. Сънищата ми
и ранните ми спомени.
Това, което виждам – което ми разказват и
показват  – в сънищата си, е много по-богато и важно
от нещата, които мога да запиша на хартия. Имам
чудесно пространствено въображение, в известен
смисъл професионално. Вероятно съм особено
чувствителна към пространството и тъкмо по тази
причина попадах в тайнствените му кътчета като онзи
„среден свят“. От друга страна, нищо не ме успокоява
така, както любимото ми чертане, в което всичко е
ясно и съвсем разбираемо.
Сънищата ми са в някаква зависимост от
обикновения дневен свят, но не мога да опиша каква е
тази зависимост. Несъмнено има някаква логика на
прехода, но тя остава оттатък и не може да навлезе в
реалния свят. Наясно съм, че отвъдните ми
пътешествия по какви ли не странни места са така, да
се каже, нелегални, но пребиваването ми там е не по-
малко реално от всичко около нас тук, където пиша с
писалката в тази дебела тетрадка – тя е на Таня, но тя
изписа в нея само няколко страници, понеже учебната
година свърши. Не по-малко реално от къщите,
улиците, дърветата, чашите за чай.
И пак: ключът към всичко е в зазиданата стая, в
стаята без врата. Изобщо в сънищата ми много неща са
свързани с врати и прозорци. Тази първата, сигурно
най-важната врата, я видях много отдавна, но не като
съвсем мъничка, вече бях голямо момиченце. Не мога
да кажа точно кога, понеже при това видение винаги
имам усещането, че виждам нещо, което съм виждала
и преди. Все едно първо да запомниш нещо и чак после
да се родиш – с този спомен.
Вратата беше в скалата, но първо видях скалата,
ослепително бяла варовикова скала, толкова ярко и
щедро огряна от слънцето, че всички подробности на
камъка, всичките грапавинки, този овеществен спомен
за трудолюбивата, отдавна загинала цивилизация на
мъничките едноклетъчни се виждаха като под лупа.
После погледът ми все едно се пренастрои, като че ли
някой бе завъртял нещо, фокусира се, по скалата сякаш
премина лека вълна и видях всечена в камъка врата и
на вратата релеф. Очертанията бяха много ясни, но
някак си не образуваха разбираемо изображение.
Плавни линии се пресичаха, сливаха се една в друга,
разделяха се... докато окото ми не се отвори отвътре и
не ми се откри смисълът – видях и познах високото
ложе с плавно тяло, изтичащо сякаш от високата
облегалка, събраните смирено тънки ръце, склонените
наоколо високочели еврейски глави, а над всички тях –
самотната фигура на Сина с детето-Майка на ръце...
Вратата беше готова да се отвори, дори сякаш някаква
сянка пребяга по цепнатината между нея и скалата  –
предлагаха ми да вляза. Но аз се уплаших и усетила
страха ми, вратата пак се превърна в релеф върху
бялата скала и пред очите ми релефът ставаше все по-
плосък, обрастваше с бял камък като с покриваща рана
коричка – и изчезна съвсем.
Не бях готова да вляза там. Но в това нямаше нищо
безвъзвратно, нищо окончателно пропуснато. Просто
не бях готова. Засега.
Все едно ми бе казано: „Върви си. Нека страхът ти се
изхаби в житейските изпитания. А когато болката ти,
мъката ти, жаждата ти за разбиране надделеят над
страха, ела пак“.
 Горе-долу това чух пред вратата. И ми беше казано
нежно. Между другото, почти винаги ми говорят
нежно.
Имаше и още нещо странно с тази врата. Тя водеше от
едно помещение в друго. Не че имаше стена или
някаква друга преграда между тези две помещения,
нищо нямаше. Само вратата. Дори не врата, ами отвор.
Но всичко зад този отвор беше различно: и въздухът, и
водата, и хората там. Ужасно ми се искаше да вляза, но
пространството на отвора беше враждебно и не ме
пускаше. Враждебността му беше толкова голяма, че
изобщо нямаше смисъл да опитвам. Тръгнах си. И
внезапно ме осени: трябва да пробвам, трябва да
опитам... Обърнах се. Отвора вече го нямаше. И нямаше
и никакво пространство. Само въздухът трептеше след
изчезналата възможност.
Помня и как умря баба. Като всички праведници, тя
знаеше в кой ден ще умре. Малко преди смъртта ѝ
Василиса замина неизвестно къде, знаеш каква е и
досега, като я прихванат нейните. Но точно преди
смъртта на баба се върна. Баба вече цяла седмица не
беше ставала, не ядеше, пийваше само по глътка вода.
Нищо не я болеше – така поне ми се струваше. Но пък
тя цял живот не се беше оплаквала от нищо на никого.
Мълчеше, не отговаряше, като я питах нещо, само
помръдваше глава – „не“. На всичко – „не“. Василиса
седеше до нея и повтаряше някаква молитва. Сега си
мисля, че е била за последно причастие. А може да е
била и друга. Баба вече бе много над осемдесетте,
приличаше на египетска мумия. Въпреки че беше
ужасно слаба, беше много красива. Последните дни
изобщо не отваряше очи. Но лицето ѝ не беше като на
труп. Напротив, бе внимателното лице на човек, който
върши важна и отговорна работа.
Вечерта, преди да почине, дойде една млада съседка,
трябваха ѝ чаши – имаше рожден ден. Отворих бюфета
и извадих чашите, до една различни, имаше една
много красива, едновремешна, рисувана със злато –
вече се беше поизтъркало. Съседката почна да я
разглежда и да се възхищава. Говореше високо и
възторзите ѝ от тази стъклена красота бяха наистина
неуместни – нали в същата стая умираше баба.
– Ах, ама как само са ги правели! Няма вече такива
чаши! Сигурно е много скъпа...
И тогава баба изведнъж с висок звучен глас, без да
отваря очи, каза съвсем ясно и дори строго:
– Момиче, пречиш ми...
 ***

Две седмици не говореше, а от три дни, както ни се

струваше, беше в безсъзнание... Не знам с какво ѝ
попречихме, от какво толкова важно занимание я
откъснахме...
А на другия ден, по залез, докато ние – Антон
Иванович, Василиса и аз – седяхме на масата, внезапно
чухме високия ѝ ясен глас:
– Вратата! Вратата!
И Василиса хукна по дългия коридор, като почти се
спъваше със старите си пантофи, към външната
врата  – да я отвори. Превъртя ключалката, отвори
вратата. И веднага през отвореното прозорче повя
хладен полъх, мина по коридора и към Василиса...
Обърнах се към баба. Беше изпуснала последния си
дъх – и не вдиша повече. Полъхът сякаш се обърна,
върна се. Външната врата се хлопна самичка,
отвореното прозорче помръдна. Слънчево зайче
отскочи от лицето на баба към люшналото се стъкло.
Беше някак плътно и съвсем златно, блесна в измитото
стъкло – и после прозорчето се блъсна и се чу лекият
звън на пукнато стъкло.
Антон Иванович погледна прозорчето и поклати
глава. Василиса, мигновено разбрала всичко, се
прекръсти. Отидох при баба, все още не вярвах, че
всичко е свършило.
Смъртта ѝ беше кротка и спокойна. Християнски
безболестен, непосрамен, мирен свършек. Тогава не
знаех, че се казва така. Василиса го знаеше.
Лицето на баба беше станало тържествено и
щастливо. През рядката ѝ синкавобяла коса прозираше
бледорозовата ѝ кожа, челото и носът ѝ се бяха
втвърдили и застинали като красив порцелан,
бръчките ѝ се бяха изгладили. Вити вежди с щръкнали
косъмчета откъм носа. Именно в този миг съвсем ясно
разбрах, че много си приличаме... Бялата котка Мотя,
която лежеше в краката на баба, откакто тя беше на
легло, се изправи, отиде до ръба на кревата и скочи на
пода.
Антон бе станал да огледа прозорчето. Все още не беше
разбрал, че баба е умряла.
– Пукна се – каза той и отчупи парченце стар
маджун.  – На задното стълбище има един свален
счупен прозорец, ще изрежа парче да сменим стъклото.
Пак добре, че е квадратно, тия другите са много
сложни...
Целият прозорец беше полукръгъл отгоре, с
асиметрични мънички стъкла. Прозорец в сграда
модерна, построена от дядо ми в по-добри времена...
Прозорци и врати... Прозорци и врати... Дори децата
разбират разликата: вратата е граница. Зад вратата има
друга стая, друго пространство. Влизаш там – и се
променяш. Не може да не се промениш. Прозорецът
пък само ти дава временно знанието си назаем.
Поглеждаш през него  – и забравяш. Но това вече се
отнася за сънищата ми.
Тогава, в деня, когато умря баба, настъпи часът на
Василиса. Тя знаеше всичко за смъртта. Какво се прави.
Как се мие покойникът, как се облича, как се оплаква.
Какви молитви се казват, какво се яде и какво не се
яде. Подчиних ѝ се изцяло, без никакво колебание. И не
само аз, но и Антон. Тя го прие, сякаш така трябва,
даваше нареждания и ние ѝ се подчинявахме.
Вечерта баба беше вече на разгънатата голяма маса,
ръцете ѝ бяха смирено събрани на гърдите и вързани с
един стар чорап, сгъната надълго на четири носна
кърпа държеше брадичката ѝ, на очите ѝ имаше два
стари медни петака – неизвестно откъде ги беше взела
Василиса, специално ли ги беше пазила?
Откъм главата на баба гореше кандило, Василиса беше
коленичила пред иконата и се молеше на
черковнославянски. Аз седях на един стол до масата,
прощавах се с баба. Бях на двайсет и четири. И братята
ми, и родителите ми вече ги нямаше, но за смъртта на
родителите ми научих чак след много години, по онова
време все още не разбирахме какво означава „десет
години без право на кореспонденция“...
Това беше първата смърт пред очите ми. Не мога да
кажа, че се уплаших. Стоях пред това неразбираемо
събитие с дълбока почит и с всички сили се опитвах да
разбира ставащото – непонятната нито за ума, нито за
чувствата бездна, която разделя живите и мъртвите, и
специално онзи миг, в който моята жива и топла баба
се беше превърнала в странна и ненужна вещ, която
трябва да се махне възможно по-далече възможно по-
бързо, да се скрие дълбоко под земята. Всичко, което
спокойно и тържествено правеше Василиса,
успокояваше именно защото без всичките ѝ
неразбираеми движения нямаше да е възможно да
махнем този студен предмет. Бялата риза, савана,
новите кожени обувки – Василиса ги огледа
придирчиво, все едно тези леки нови обувки с тъпи
носове и с ламаринени халкички около дупките за
връзките наистина щяха да трябват на баба за
пътешествията ѝ по равните задгробни пътища...
Антон Иванович каза да не караме ковчега в черква, а
да повикаме свещеник вкъщи. Всичко се наблюдаваше
и всички се страхуваха. Василиса, със свити устни,
само кимна и късно вечерта преди погребението доведе
едно дребничко старче, за да изпроводи благодетелката
ѝ. Самият Антон Иванович отиде да нощува при
роднини – не искаше да знае за тези неща: имаше си
хубава работа в завода, но пък произходът му беше
съмнителен.
Старчето, което дойде, приличаше на просяк. Извади
обаче от торбата, която носеше, расо и епитрахил,
окачи на гърдите си кръст и се преобрази в свещеник. С
истинско благоговение постла на измитото от Василиса
писалище някакъв везан плат – антиминс с частици
мощи  – и извърши евхаристията на него. Това беше
първата литургия в живота ми. Никога не ни водеха на
черква – това беше поставено от баща ни условие и
единствено при него той ни позволяваше да живеем
при баба. Разновидността на толстоисткото
християнство, в която ни възпитаваха, когато баба ни
връщаше на родителите ни – бяхме на по три, четири
и пет години, – отхвърляше обредната страна на
религията, не признаваше нито Църквата, нито
Богородица, нито иконите, нито светците... Този път
много исках да се причестя, но не посмях да го кажа.
После свещеникът опя баба и след това незабелязано
изчезна – посред нощ. Никога повече не го видях.
В нощта след погребението се събудих и отидох в
кухнята. Не знам защо. Може би да пия вода. В кухнята,
на мястото, където сядаше винаги, седеше баба с
официалната си синя рокля с дантелена яка. Пиеше
чай. Всичко изглеждаше толкова обикновено, че се
зачудих дали просто не съм сънувала, че е умряла.
– Ще пиеш ли чай? – попита баба.
Кимнах. Чаят беше много ароматен. Налях си, седнах
до баба и я попитах:
– Значи, не си умряла?
Тя се усмихна – зъбите ѝ бяха здрави и бели. Сигурно
си е сложила нови зъби, помислих си, но не казах
нищо, за да не я притеснявам.
– Да съм умряла? Няма смърт, Леночка. Няма смърт.
Скоро ще го разбереш.
Изпих чая. Мълчахме, беше много хубаво.
– Върви да спиш – каза тя и аз я послушах, без да
питам нищо.
Легнах до Антон и той измърмори нещо насън.
Заспах веднага. Какво беше това? Сън? Или не? Нито
едното, нито другото. Нещо трето. Не знам как да го
нарека. Онова трето състояние, от което еднакво са
отдалечени и сънят, и будността...
Сега, след толкова години, подозирам, че в този наш
кратък разговор баба ми е казала и още нещо, но не съм
го запомнила. Запомних за цял живот само твърдата
убеденост, че когато си в съня, целият обикновен
живот се превръща в сън... Действителността и сънят
са като лицето и опакото на плат. Ами третото
състояние? То какво е – поглед отгоре като в
чертането?
С годините, с все повече опит, започнах почти
безпогрешно да различавам едното от другото. В
обикновения дневен живот нещата нямат никаква
тайнственост и истинско съдържание. Макар че и
скъпите чаши се чупят и ти е много мъчно, когато
любимите ти неща се повреждат, в семейството ни –
поради бедност и по семейна традиция  – лепяхме
чашите, поправяхме счупените неща, кърпехме ризи,
чорапи и палта, давахме тенджерите и тавите да ги
запояват  – но когато нещо ставаше наистина негодно,
се изхвърляше.
Нещата в сънищата не са съвсем истински: една чаша
например често не може да побере водата, все едно
никой не я е научил как се прави, и изобщо – нещата
не съществуват сами по себе си, а се появяват в
момента, когато са нужни, и щом необходимостта от
тях изчезне, веднага изчезват и те. Абстрактни са до
момента, когато не помислиш: а каква е шарката на
тази чаша? – и тогава шарката се появява. Нещата,
предметите там не се развалят и не овехтяват, те
нямат самостоятелно битие – до това заключение
стигнах.
Съвсем друг въпрос е третото състояние обаче.
Именно по начина, по който се държат нещата, най-
лесно се отличава истинският сън от онова, което
наричам трето състояние. Чашата например, която
държеше баба ми Евгения Фьодоровна, изобщо не беше
чаша. Беше личност също като баба. Може би си имаше
и име, което не знам. Беше голяма, много голяма, и
подстаканникът ѝ беше голям, все едно бяха правени
по специална поръчка. Подстаканникът, мисля си
често, е чисто руско нещо, никъде не пият чай така,
както в Москва, но този специално беше особено руски,
от плътно сребро, направен като пън на дърво, а
среброто набраздено като кората му, дръжката му пък
беше като брадва, забита в един извиващ се нагоре
клон, по който бяха полепнали листенца и стъбълца на
листенца, отнесени било от перипетиите на
кухненския живот, било от своеволието на майсторите
във фабриката на Фаберже, където беше направено това
чудо.
Да, чаша за подарък, за спомен – претрупана, скъпа,
дори с полирана плочица, на която беше гравирано:
„На скъпия ни Василий Тимофеевич“...
Баба се усмихваше малко загадъчно, пиеше ароматния
тъмно-златен чай от чашата на дядо, но надписа по-
надолу го нямаше. Къде ли се беше дянала тази
написана от колегите му римувана глупост: „Аз с омая
пия чая! Кой със захар, кой със мед, чичо Вася най-
отпред!“... При по-внимателно разглеждане
подстаканникът се оказа по-скромен от случайно
оцелелия и дотогава оригинал. Там, в третото
състояние, той беше някак по-красив и във всеки
случай се различаваше от обикновената си версия също
както и ароматният, екзотичен някак чай беше
различен от обикновената слаба жълтеникава запарка,
която баба Евгения Фьодоровна пиеше цял живот, дори
когато беше живяла в богаташката си бащина къща...
Тя не обичаше силен чай...
Приблизително същото ставаше с всички предмети,
които виждах не насън и не в спомените си, а в това
трето състояние – те бяха ако не облагородени, то
постигнали известен напредък към съвършенството.
Все едно невидим майстор се беше постарал да им
върне достойнството и истинския им характер. Във
всеки случай за бившата официална рокля на баба това
важеше с абсолютна сигурност. Сутринта, като се
събудих в съвсем обикновения живот, първата ми
работа беше да отворя гардероба на баба и да извадя
тази рокля – беше леко протъркана на раменете, а
пожълтялата яка бе замрежена на няколко места.
Кълна се, през нощта роклята беше нова, а дантелената
яка – искряща до бяло и колосана...
А, и да – чайникът в кухнята още беше топъл...
Следващия път баба ме покани на чай през пролетта
на четирийсет и първа. Ти, Танечка, беше на два
месеца, беше кльощаво ревливо бебенце и с Василиса се
чудехме как да се оправим с теб. Вечерта Василиса
легна при теб, та да мога да се наспя. Събудих се от
аромата на чай, онзи същия, веднага си го спомних.
Отидох в кухнята. Баба седеше на масата. Чайникът
беше горещ, сребърният подстаканник беше пред баба,
но тя не пиеше чай и не предложи и на мен. Беше
облечена странно – носеше барета, завита с широка
селска кърпа, палто с големи кръпки, а илиците на
палтото ѝ бяха поръбени съвсем наскоро с нов конец.
Щом влязох, баба се изправи, държеше голям чувал.
Отвори го, поклати глава и каза:
– Не, този е много голям.
И големият чувал се смали от само себе си, стана на
торбичка. Това изобщо не ме учуди – само една дума
беше достатъчна, та всичко да е както трябва. Баба
започна да слага в торбичката кухненска посуда и
прибори, като внимателно оглеждаше всичко. Три
лъжици, три чаши, три чинии. Една тенджерка, един
тиган и купичка за бебешка каша. След това сложи и
сол и булгур.
Лицето ѝ беше строго и тъжно. После тя взе
подстаканника, извади чашата и изля чая в мивката. А
чаят беше чудесен – силен, ароматен, току-що запарен.
След това си разкопча палтото, свали от яката си
златната си брошка с формата на стрела с изумрудени
очички, сложи я в подстаканника и сложи и тях в
торбичката. Като че ли искаше да ми каже нещо. Но не
каза нищо, само ми посочи вече пълната торбичка.
Разказах на Василиса. Тя се прекръсти, закима и каза:
– Ох, Елена, ще ни арестуват. Ще ни арестуват...
Но не ни арестуваха. Спомних си това, когато след три
месеца почна евакуацията на завода. И за торбичката, и
за брошката. Василиса вече беше приготвила всичко  –
тя знаеше какво ще рече неща от първа необходимост.
Не ми е ясно само защо баба реши да се яви на мен, а не
на Василиса. Василиса беше много по-наясно с живота
от мен, пък и опитът ѝ беше по-голям; вярно, дотогава
изобщо не ми беше разказвала за тайния си героичен и
неправдоподобен живот.
Антон беше сигурен, че няма да го пратят на фронта.
Беше конструктор, а почти всички конструктори не
получаваха повиквателни. По някакво идиотско
стечение на обстоятелствата обаче мобилизираха
тъкмо него, а мнозина много по-некадърни останаха
да работят в завода. Може да беше свързано със
затворения му характер. Той нямаше приятели, не
споделяше нищо с никого. Не виждам във вас двамата
нито една обща черта, наистина...
Дори не успяхме да се сбогуваме като хората – в
завода цареше ужасна паника, още от края на юни се
говореше, че ще го евакуират, част от текущата работа
трябваше да мине в архив и целият отдел беше
затрупан с документация и чертежи, а служителите
вече бяхме наполовина, всичко беше страшно
объркано. Освен това ти беше болна, Танечка, и
Василиса те носеше два пъти на ден на пропуска.
Излизах да те накърмя, а млякото ми бе малко, бях се
изнервила и ме беше страх, че ще секне съвсем.
Така, покрай грижи и тревоги за теб, се разделихме с
Антон и чак след като той замина – неизвестно защо
сборният пункт беше чак на „Митная“ и той ми
забрани да го изпращам, отиде Василиса, – осъзнах
какво точно е станало.
Ти плака цяла нощ, заспа чак призори и аз заспах до
теб. Беше ужасна жега. Жилището ни беше под
покрива, така че лятно време вътре винаги беше
горещо. А сега беше жега и отвън и на всичкото отгоре
и аз сънувах жега.
Не беше земя като земя, а нещо съвсем непознато.
Червеникава суха почва, камениста, прашна. Странни
растения, приличащи на кактуси, но огромни като
дървета. Бодлите им като от синьо желязо, остри и
подвижни. И тези дървета дишат с тези бодли, те ту се
показват, ту се прибират, както котките си показват и
прибират ноктите, докато спят. Пред мен, между тези
бодливи дървета, върви Антон Иванович, без да се
обръща. С военна униформа е, но униформата му е
някаква старинна, с прилепнали бричове, с къса
куртка, а самият той е строен и слаб като момче.
Всъщност ако двамата имате нещо общо, то е във
фигурата: тесни бедра, дълъг торс и врат, и брадичката
също. Да, по това си приличате. Досега не се бях сетила.
И, значи, той върви, а аз бързам след него и се чудя
защо не спира да ме изчака. Още повече че тези
кактуси, уж неподвижни, както се полага на всички
растения, някак си успяват да ме закачат с бодлите си
и да ме одраскат, макар да се старая да ги заобикалям...
И разстоянието между нас двамата се увеличава все
повече, въпреки че аз бързам, а той върви много бавно.
А и не мога да го повикам. Не знам защо, знам само, че
не може, забранено е. И той се отдалечава все повече и
повече и в последния момент виждам, че не върви
пеша, а вече е на кон. Препуска между дърветата и
накрая изчезва. И тогава вече, един вид ми е позволено
да се върна, и кактусите си прибират железните нокти,
смаляват се и стават най-обикновени, като алоетата и
каланхоетата по прозорците, и земята вече не е
червена, става си обикновена, и тревата е съвсем
обикновена, и много зелена и мека...
Василиса понякога хубаво тълкува сънищата. Този
път обаче не каза нищо, само:
– Всеки си има свой път...
 ***

Но това аз го знаех и без нея. Първото, което си

помислих, разбира се, беше, че ще го убият на фронта.
Иначе защо тая черна куртка, кактусите, бодлите... И
защо не можех да го извикам? Това е най-важното. Но
най-чудното е, че в крайна сметка всичко ще се
изясни. Абсолютно съм сигурна, че не ни се показва
нищо случайно или ненужно...
Неразбираемото обаче е много, страшно много. В
ежедневния живот на всички ни е съвсем ясно, че
животът логично и безпрекословно се дели на минало,
настояще и бъдеще, и за това много добре са
приспособени всичките ни чувства и мисли. Дори
езикът ни и граматиката. Най-поразителното може би
е обаче единството на всеки отделен момент, когато
двама души са заедно, та дори в една и съща стая
например, и с всеки от тях се случва нещо различно, и
бъдещето им, след като единият излезе от стаята, също
е различно, но в онзи миг, докато са заедно,
настоящето им е общо. Такива мигове изобщо не са
редки. И ги помним много ясно. А когато си ги
спомняме, те някак си се подновяват, но според
някаква нова граматика, която я няма в езика ни...
Много е трудно да го обясня. Не мога да го обясня...
Много неща ми бяха показани, неща, които не мога
нито да разбера, нито да обясня. Например още в
Сибир, докато лежах в болницата след операцията, без
да ми е ясно жива ли съм, съзнанието ми плаваше
някъде, в някаква влага, но не във вода. И изведнъж
някой ме вади от нея – и се озовавам на боядисан в
бяло железен креват и се появява ПА. И веднага става
очевидно, че всичките онези води, в които съм плувала
току-що, са миналото, а този оплешивяващ човек с
кръгло чело и широко разположени очи съм го
познавала винаги. И в миналото, и в бъдещето. Но
самият той е от настоящето. Дори сега, като си
спомням тези неща, се усещам в настоящето по-силно
от всякога. Защото у ПА има едно особена сила да
пребивава в настоящето.
Но колко различни неща преживяваме в настоящето!
Много от тях изчезват безследно, без изобщо да ги
запомним, стапят се, все едно не ги е имало, други се
движат бавно, тежко, значително – все едно на
двойкаджия му повтарят и повтарят да научи всичко
наизуст, до последната запетайка. Напоследък често ме
е страх, че може да забравя най-важното. И ето че
пиша бързо и трескаво, като много добре разбирам, че
все пак ще забравя, а най-важното е, че ще напиша
само сянката на онова, което виждам и чувствам...
Към най-важното, обаче изобщо не към настоящето,
се отнася и моето преживяване – или виждане? Онова,
което условно наричам трето състояние – Великата
вода. Ще го нарека така, понеже все пак трябва да
означа с някакви думи това състояние или събитие –
трудно може да се определи какво точно е то... Във
всеки случай тогава ПА още го нямаше, това беше
преди него... Изобщо, преди той да се появи, аз бях на
много места, включително и във Великата вода... Но
моето Аз тогава беше по-различно от сегашното:
неясно, мъничко, може би детско или пък недоразвито.
И май сляпо. Защото не помня никакви картини,
никакви образи от това си пребиваване. Там нямаше
нищо твърдо, кораво и ръбесто – само влажно,
обръщащо ме или леещо се, пък и самата аз се усещах
повече като влага, отколкото като твърдо тяло. Но не
влага, която се разтича, а събрана, като топченце в
недоразбит айран или медуза в крайбрежната пяна.
Богатството на впечатленията, които възприемах в
тази слепота, беше огромно, но всичките те се
разполагаха по повърхността на не съвсем
определеното ми от някакви граници тяло, а самото ми
Аз беше в средата, скрито дълбоко... Впечатленията
мога да определя най-вече като вкусови – вкусно,
невкусно, нежно, грапавко, гъсто, лепкаво, понякога
сладко или толкова люто, че те побиват тръпки, и
просто сладко, и много сладко, от което направо не
можеш да се откъснеш, и то сякаш ме засмукваше
цялата нанякъде. И имаше и различни движения, като
плуване, но по-хаотични и изискващи повече усилия,
и в тези движения се срещаха различни и
разнообразни потоци, които ме плакнеха ту нежно, ту
много енергично, като масаж. Галеха ме, милваха ме,
гъделичкаха ме, всмукваха ме и после ме пускаха...
Най-важно беше удовлетворението. На глада, на
жаждата, на потребността от докосване и движения.
Това вероятно беше първично-полово
удовлетворяване, несвързано с някакво определено
друго същество. Нежна плодородна среда, цялата
съставена от набъбване, полюшване и частичното
разтваряне на мен в някой друг, на някой друг в мен...
Блажено състояние. Но понякога в това блаженство
проникваха дълги и редки нишки болка и ме
подтикваха към движение, и новото движение водеше
до ново блаженство... Приблизително така ставаше...
А после дойде нещо ново и ужасно. Ако бездруго не
беше абсолютно тъмно, бих могла да кажа – настъпи
Мракът. Той беше по-голям от което и да било
съзнание, всепроникващ като водата или въздуха,
неудържим като стихия. И моето мъничко Аз в
сърцевината на полутечното тяло се сгърчи цялото от
страх и ужас.
Не беше човешката болка, която си има свои
параметри – начало, край, нарастване, затихване. Това,
което изпитвах, нямаше размери. Беше абсолютно като
геометрична точка. И цялата тази болка беше
устремена към мен. Нещо подобно изпитах като малка,
когато попаднах на мястото, където беше покойният
ми дядо.
Гадеше ми се, но някак особено. Повърнах, но
повърнах не съдържанието на стомаха си, самия мой
Аз напираше навън от тялото ми, не намираше изход и
се гърчех в спазми. Неприкосновената ми, скрита и
скъпоценна сърцевина, лелеяна от огромното ми течно
тяло и опазвана от него от външните потоци студ,
топлина, остри киселини и прекалена сладост,
трепереше все по-силно и по-мъчително, а тялото с
всичките му пихтиести съдове и чувствителни нежни
отверстия, всмукващи гъстите киселинни струи, и с
различните пръстовидни израстъци, способни да
отделят собствени течности, създавани отново и
отново в плътта ми – цялото това сложно устроено
тяло жадуваше да се сгърчи, да се свие, да се скрие от
влажния ужас, покриващ като океан повърхността на
всички тела... Тялото все едно знаеше, че ужасът не
просто се плиска по повърхността му, а го пронизва
открай докрай...
Тези две желания се бореха едно с друго –
сърцевината, обзета от вътрешен ужас, напираше да се
измъкне навън, а телесната част, в стремежа си да се
скрие от външния ужас, се вмъкваше навътре – и в
един момент на непоносима несъвместимост цялото
ми същество се сгърчи, отпусна се и почти престана да
го има...
Въпреки че гърчовете и спазмите ме разкъсваха на
части, но в тази адска болка имаше и капчица наслада.
Леките трептения, които отначало едва усещах и
които бяха само слаб фон, се усилиха, придобиха
формата на усукана раковина и започна всмукване, от
което мракът, наглед достигнал предела си, покачи
градусите си още повече. И тогава съществото ми не
издържа, нещо вътре се дръпна и се скъса –
преобръщах се наопаки... и веднага се сетих, че заедно с
мен се обръща наопаки и целият свят...
Беше мъчително, но в тази мъка имаше надежда. Вече
участвах в това преобръщане наопаки, почти като
раждаща, която физически и душевно помага на
процеса, който ще си протече и без нейното участие...
Само че ще е по-дълъг и по-труден. И аз, също като
жена, която ражда, се мъчех да се преобърна наопаки
възможно по-добре, да скрия в себе си всичките си
изпадащи органи, които доскоро свободно си плуваха
из водите, и да изтласкам навън най-съкровеното си.
Чувствах, че успявам. Силите ми свършваха, ужасът
вече почти се беше разсеял и сега изникна ново, съвсем
неизвестно за мен усещане – трябваше да бързам. В
това ново, още не съвсем сформирало се въплъщение
вече тиктакаше, вече отмерваше невидимите си
граници ново измерение – времето. Помъчих се да
побързам – и някаква невидима преграда се скъса с
оглушителен плясък. Преобърнах се. И се изтръгнах
навън.
Блаженството е състояние на не-болка. Докато не поз-
навах болката, не можех да си въобразя и
блаженството. И ужаса, и неговата разновидност –
болката, вече ги нямаше. Целият свят беше станал друг,
но и аз бях станала друга. Само частица от моето Аз не
се беше променила, но тя беше толкова мъничка, че
едва се крепеше сама в себе си, беше на границата да се
стопи, да изчезне.
Огромното ново беше, че тялото ми, свикнало да е
разположено около неопределения си център, сега
цялото беше вътре, а съкровеното ми „вътре“ се беше
оказало отвън и усещаше слабо течение, леко движение
със своята новообразувала се повърхност. Вероятно
тялото ми, свикнало да извлича от външния свят
всичко необходимо за изграждането и движението си,
не се беше скрило цялото вътре в себе си: поне една
голяма дупчица беше останала отвън и сега се отвори
сама. Не влага, не вода  – въздух напълни вътрешното
ми тяло и то лекичко се наду, а после пак се сви.
Започнах да дишам. Но още дори не бях успяла както
трябва да осъзная новата си мисъл – че всяко
въобразимо блаженство, също като болката, има още
една степен, когато на новата ми повърхност нещо се
разлепи, отвори се за нови потоци, – и аз видях
Светлина. Моето Аз ли прогледна? Или в света се беше
случило нещо, което досега не беше съществувало? Не
знам. Образува се Светлина. И се образуваха Очи. И аз
ги затворих, понеже на върха на блаженството имаше
болка...
За кого и защо пиша тези „Записки на една луда“? Кой
ще ми повярва, след като аз самата не си вярвам
напълно? Ще прочетеш ли това докрай? Ще го прочете
ли изобщо някой? И защо? Може би изобщо не е
нужно... Пиша на тебе, Танечка, но от време на време
забравям и пиша каквото ми хрумне – просто за да не
изчезне.
Вчера се прибрах от работа и Василиса каза: „По
телефона те търси“... След пет минути вече не помнех
чие име ми каза. Попитах я пак. Василиса ми каза. А
днес сутринта пак не помня. Спомням си, че като че ли
вчера говорих по телефона с някоя от приятелките си,
но не мога да си спомня с коя... Някаква странна
разсеяност, всичко забравям. Старая се околните да не
го забелязват. Мисля, че това не ми влияе на работата.
Там не забравям нищо, не обърквам нищо. Изобщо не
мога да запомня обаче как се казва новата
чертожничка. Така че написах името ѝ на едно листче
– Валерия – и го сложих в чашата с моливите. И
веднага го запомних, наистина. Ето, спомних си най-
после и с кого говорих вчера – с Валерия, жената на
Иля Голдберг. Обаждаше се от уличен телефон,
връзката беше лоша, нищо не разбрах. Молеше ПА да
помогне за нещо. А аз забравих да му кажа...
Мисля, че ПА забелязва, че с мен става нещо. Понякога
усещам, че ме гледа „медицински“. Откакто умря
Лизавета, чистачката, вече повече от половин година,
отношенията ни се развалиха съвсем. Той на няколко
пъти се опита да говори с мен, виждам, че страда от
отчуждеността ни, но не мога да направя нищо.
Думите, които ми каза тогава, все така стоят между нас
и аз не знам дали някога ще мога да ги забравя. „Ти не
си жена. Нямаш го този орган.“ Това е истина. Но защо
ми е толкова обидно?
Вкъщи е ужасно. За всички. Само малкото ни
хранениче се чувства отлично. Ръси си със захар
филиите бял хляб с масло. Всеки ден изяжда по цял
хляб. И се усмихва щастливо, докато дъвче. Гледа обаче
изпод вежди – виновно и нащрек. Позаглади се, а
Танечка ѝ помага да учи. Не, просто не мога да го
понеса – заради нея изгубих ПА.
Танечка, защо ти пиша това? Та ти си само на
дванайсет години! Но ще пораснеш и ще обикнеш
някого и тогава ще ми простиш тези глупости.
Той пие. Много. Непрекъснато мирише на водка.
Вечно е навъсен, но съм сигурна, че не само на мен.
На Старата нова година Василиса – тя признава само
стария календар – опече вечния си пирог със зеле,
дебел цяла педя, направи картофена салата със салам,
свари и пача – цялата къща се вмириса. Е, поне
безкрайният ѝ пост временно свърши. Вечерта ПА
седна на масата и сложи пред мен днешния вестник.
Беше оградил с молив една статия – за лекарите
убийци. Прегледах списъка – половината му бяха
приятели. Повечето евреи. Той си наля водка, замези с
хапка пирог, намигна на Таня, погали Тома по главата
– тя се разтопи от щастие – и се прибра в кабинета си...
Много исках да поговоря с него, но нямаше как.
Легнах си и преди да заспя, се помолих: обяснете ми
какво става, какво ще стане с всички нас? Но не ми
показаха нищо.
 14

От тринайсети януари на новата хиляда деветстотин

петдесет и трета година Павел Алексеевич се запи пак.
Този път обаче нямаше нито веселия, нито вила. Беше
намръщен, мълчеше, не вдигаше телефона. Ходеше в
клиниката през ден-два и се връщаше още по обяд.
Танечка, с която обикновено прекарваше много време,
сега беше непрекъснато с Тома.
И двамата, и Павел Алексеевич, и Таня, се
притесняваха, че не обръщат достатъчно внимание на
Тома и че може да я обидят, и затова Таня само рано
сутрин се вмъкваше за няколко минути в кабинета на
баща си – да му пошепне нещо на ухото, да се посмеят,
да го нарече с някое от глупавите си детски имена.
Още две деца често се появяваха у тях, синовете на
Иля Йосифович Голдберг Генадий и Виталий, слаби,
само ръце и крака, с мутиращи гласове и големи
пъпки; почти всеки ден идваха да обядват. Беше ги
поканила Елена, понеже знаеше колко трудно живеят:
Голдберг бе в затвора още от четирийсет и девета, а
сега Валя, която бе лаборантка при едни лекар евреин,
току-що арестуван, също беше веднага съкратена. Като
остана без работа, тя се разболя – сърдечните ѝ
пристъпи следваха един подир друг и между тях тя
едва успяваше да успее да иде да занесе нещо на мъжа
си. Сама си се чудеше как така е станала толкова
болнава...
Василиса, през чиито груби благотворителни ръце
бяха минали стотици парични записи и пратки, се
сърдеше на тези обедни посещения: според нейните
разбирания милостиня се даваше с къшей хляб и някоя
пара, а не с господарските кюфтета. Елена разбираше
причините за недоволството ѝ, но си мълчеше.
В цялата страна се свикваха събрания на възмутени
граждани, като в системата на здравеопазването тези
мероприятия се провеждаха с особено вдъхновение.
 р р р
Всички що-годе известни хора бяха длъжни да се
изкажат и да заклеймят престъпниците. Павел
Алексеевич за пръв път осъзна простичката мисъл, че
всички, абсолютно всички лекари са въвлечени в
съучастие в това позорно обвинение. Самият той беше
абсолютно убеден, че лекарите са невинни. Беше в
период на тежка депресия и за пръв път в живота си
почна да мисли за самоубийство. Дебелият том,
подвързан в червена кожа на Момзен, с подробната
история на Рим, беше непрестанно на бюрото му и му
нашепваше, че в постантичния свят, който Павел
Алексеевич толкова обичаше, самоубийството не се е
водело грях, а се е смятало за храбра крачка извън
безизходно положение, с която спасяваш честта и
достойнството си. Павел Алексеевич често се блазнеше
от тази изкусителна мисъл.
Разривът със съпругата му, който изобщо не можеше
да се закърпи, а дори се уголемяваше и задълбочаваше,
го измъчваше. Любимата му дъщеря беше прекалено
малка, за да му стане изповедница. Най-близките му
приятели бяха арестувани почти до един: генетикът
Иля Голдберг, патоанатомът Яков Шапиро,
офталмологът Петя Кривошей... Беше останал май само
Саша Маклаков, стар приятел от университета, който
отдавна бе зарязал практическата медицина и бе
станал чиновник, при това най-неочаквано беше
станал страстен гонител на евреите...
Но най-голямата изненада го очакваше в собствения
му дом – Василиса Гавриловна, тази убедена
противничка на съветската власт, за пръв път в
живота си клъвна на стръвта ѝ: идеята за тайни
врагове, за коварни доктори, за евреи магьосници
намери отклик в средновековната ѝ душа. Общата
картина се очертаваше следната – евреите са вдигнали
революцията, убили са царя, разорили са Църквата. Че
какво друго да очакваш от народ, който е разпнал
Христа?
 Василиса се ужасяваше, охкаше и ахкаше, молеше се.
От разговори със съседите и по опашките по
магазините носеше смразяващи истории за лекари,
които заразявали болните с трупна кръв, ослепявали
новородени и заразявали с рак наивните пациенти
руснаци. Появиха се безброй очевидци и жертви.
Хората отказваха да се лекуват при лекари евреи,
зараждаше се масова психоза, че пациентите ще бъдат
отровени... Чистки, съкращаване на щата, другарски
съд... Изобличителката на нелегалната банда Лидия
Тимашук беше наградена с орден „Ленин“...
През тези месеци Василиса по необходимост остана
единствената събеседничка, по-точно слушателка на
Павел Алексеевич. Елена отиваше на работа,
момичетата на училище и Василиса, като се върнеше
от сутрешния си поход за покупки, заварваше Павел
Алексеевич в кухнята – чакаше я с готово кафе. За нея.
Самият той – абсолютно нечувствителен и
пренебрегващ явната ѝ незаинтересованост и пълната
ѝ неспособност да поддържа разговора – си наливаше
чай или нещо по-силничко и докато тя вадеше
продуктите от старите кърпени и прекърпвани чанти,
започваше подробната си лекция...
Лекцията всъщност беше предназначена за друга
аудитория, по-просветена и по-многобройна, но нея я
нямаше – понеже нямаше начин да разкаже на
студентите си за историческите си дирения, които в
случая бяха насочени не към проблемите на
медицината, а към историята на антисемитизма и
неговите религиозни и исторически корени. Момзен
беше първият източник, а след него Павел Алексеевич
прерови Йосиф Флавий и истинските антични автори,
прочете Августин Блажени и някои от светите отци на
Църквата... След което мина към Средновековието... За
негово учудване и ужас цялата християнска
цивилизация беше заразена с антисемитизъм.
Василиса намръщено белеше моркови, чистеше булгур
и ориз, режеше зеле. Не може да се каже, че изобщо не
слушаше Павел Алексеевич, но блестящите му лекции
бяха за нея все едно на чужд език. От тях тя извлече
само общата мисъл, че Павел Алексеевич не вярва в
злонамереността на евреите и дори напротив – осъжда
противниците им. Павел Алексеевич пък се
разгорещяваше и почваше да цитира разни неща на
латински и на немски, от което бедната Василиса се
смущаваше още повече. Той да не би също да беше
чифутин? Съвсем доскоро беше вярвала в Павел
Алексеевич като в Господ Бог, но след съдбовното
откритие, след собственото му признание, че той с
всички сили се старае държавата да узакони
детеубийството, просто не знаеше как да се отнася към
него. Толкова пари даваше, на толкова хора помагаше,
без дори да им знае имената – а пък да изрязва деца от
майчината им утроба, да ги убива... Да не би пък да е
самият Антихрист? Тя не забелязваше безбройните
оттенъци между черното и бялото, да не говорим за
розовото и зеленото, и затова стискаше устни,
пържеше лук и мълчеше непоклатимо и
неодобрително.
Един път, след като по време на двучасовия си
монолог изпи шише водка, Павел Алексеевич забеляза,
че Василиса изобщо не е докоснала свареното от него
специално за нея кафе, и се пошегува:
– Василиса, мила, защо не си пиете кафето? Да не ви е
страх, че ще ви отровя?
– Може и да ме е страх – изсумтя тя.
Павел Алексеевич отвори уста да се засмее, но се
задави със смеха си. Настроението му, както става с
пияните, се скапа за секунда. Заля го отвращение от
живота и той се намръщи, раменете му увиснаха.
– Велик народ, дяволите да го вземат...
При споменаването на дяволи Василиса се прекръсти
и зашепна молитва: вече подозираше Павел Алексеевич
в най-лошото.
 15

Сталинската епоха свърши на пети март, но още

дълго никой не го разбра. Рано сутринта по радиото
съобщиха за смъртта на вожда. По това време той вече
беше мъртъв от няколко дни, но тези, които вече
трябваше да подкарват съветския кораб към бъдещето,
бяха толкова объркани, че решиха първо да съобщят на
света, че е болен. Фалшивите съобщения за
здравословното състояние на покойния описваха
влошаването на вече несъществуващото му здраве, но
и други неща. Бяха пълни с медицински термини и
разни числа, които сами по себе си не говореха почти
нищо на обикновените хора, но пък самата фраза
„показателите на урината са нормални“ означаваше, че
боговете също си разкопчават дюкяна, вадят си с два
или три пръста члена и уринират. Тоест пикаят. И че
пикнята им може да е с отлично качество, но си е пик-
ня! Това беше първият, но съкрушителен удар по култа
към личността. На новите управници също им
трябваше време да свикнат с мисълта, че дори най-
безсмъртните в крайна сметка умират.
Народонаселението реагираше бурно: хората ридаеха,
припадаха, получаваха инфаркти. Други облекчено
въздъхнаха, тайно се възрадваха и в душите си
ликуваха. Но дори тайните врагове на умрелия вожд –
той отдавна нямаше явни – бяха объркани: как ще
живеем без него?
В семейството на Павел Алексеевич се наблюдаваше
пълният спектър на възможните реакции. Тома, която
бе учудила всички с деловата си студенина на
погребението на собствената си майка, сега се скъсваше
от рев и мъка. Цели два дни рида с кратки прекъсвания
за сън и храна. Поливаше хляба си буквално по
библейски, с мълчаливи сълзи.
Таня беше разтревожена и объркана: не намираше в
душата си нищо, което да може да се сравни с
пламенните чувства на Тома. Срамуваше се от
безчувствеността си и доколкото ѝ беше възможно,
подражаваше на мъката на Тома – Тома плачеше
толкова сладко и покъртително, че от мъка за нея и
Таня успя да пророни няколко сълзи.
Павел Алексеевич изпитваше огромно облекчение: ще
има промени, най-после ще има промени. Абсурдният
процес срещу лекарите трябваше да се спре, нали така.
Той очакваше поне някакви реформи и дори извади от
чекмеджето избледнялата вече папка със синьото
заглавие „ПРОЕКТ“...
За сметка на това Василиса, която мразеше властите
отколе и в деня на смъртта на Сталин злорадстваше, на
следващия ден изненадващо се начумери, изпадна в
ступор, поклащаше забрадения си с черна кърпа кок и
току повтаряше:
– Какво ли ще стане пък сега?
Като я гледаше така объркана, Павел Алексеевич
подметна:
– Все ще се оправим с божията помощ!
Като чу думите му, Елена се усмихна: стори ѝ се много
забавно, че невярващият Павел Алексеевич напомня на
Василиса за божията помощ.
„Като поутихнат нещата, ще опитам пак да намеря
нашите“ – реши Елена.
Съдбата на родителите ѝ беше покрита с
непроницаема тайна още от трийсет и осма година.
Десетте години без право на кореспонденция бяха
свършили отдавна, но в отговор на молбата си,
написана още през четирийсет и девета, тя получи
писмо, от което следваше, че след като дори не се явява
роднина на родителите си, няма право да подава молба.
Наложеното от обстоятелствата осиновяване на Елена
от баба ѝ – за да я защити от репресии  – сега ѝ
отнемаше правото да си изясни съдбата на изчезналите
си някъде в Алтай родители...
 – По-лошо ще стане сега, по-лошо... – повтаряше
Василиса.
А Елена, вечно тихата Елена, клатеше глава и казваше:
– Няма да е по-лошо, няма...
 ***

Да се учи и работи в дните на всенароден траур си

беше направо кощунство. Хората отиваха на работа и
веднага ги събираха на митинги. Големите, по-
дребните и съвсем дребните началници, а също и
обикновените съветски хора, държаха скръбни
нескопосани речи, точеха сълзи и сополи, пращаха
съболезнователни телеграми на най-високия адрес:
Москва, Кремъл... После унило пиеха чай, пушеха до
посиняване и пак повтаряха същите думи, несръчни и
искрени, и пак плачеха, но вече не на трибуните, а в
пушалните... Някои с особено мнение извръщаха очи,
понеже не намираха в душите си съчувствие, а в
слъзните си канали – сълзи.
Децата ходеха на училище, но часове нямаше, вместо
тях имаше някаква изтощителна и изнервяща
празнота. Рецитираха стихотворения за Сталин,
слушаха Бетовен от черния високоговорител... Таня
завинаги запомни тези тегави бавни часове, пълни със
задуха и покълнала от обикновената училищна скука
инфернална тъга. До увития в гирлянда от аспарагус и
изкуствени цветя гипсов бюст стояха на почетен
караул две подпухнали от плач пионерки, и те почти
толкова гипсови като починалия вожд. Кльощавата
Соня Капитонова, която обикновено беше на върха на
гимнастическата пирамида и съвсем доскоро, стъпила
на потреперващите рамена на по-охранените
пионерпатриотки от долните етажи, викаше от върха
на живата кула: „Благодарим на другаря Сталин за
щастливото ни детство!“, припадна до бюста и си
удари лошо главата в подиума.
Юначният учител по физическо, май единственият
мъж педагог, я отнесе в лекарския кабинет на ръце, с
което предизвика всеобщата завист на ученичките от
горните класове. Учителките се разтърчаха да викат
„Бърза помощ“, възбудените от събитието момичета се
струпаха пред лекарския кабинет, а Таня стоеше до
прозореца в клозета, взираше се в снежния вихър
отвън и пак се кореше за жестокосърдечието си.
Вече се знаеше, че всенародното прощаване ще почне
утре в дванайсет в Колонната зала на Дома на съюзите.
Директорката беше казала, че всички ще отидат
организирано, но не в първия ден. Момичетата се
тревожеха, че ще ги излъжат и няма да ги заведат.
Тома беше твърдо решена да разузнае всичко
предварително и да отиде самостоятелно, рано
сутринта, та да е сред първите на опашката.
Неизвестно защо беше убедена, че от училище ще
вземат само горните класове и отличничките.
Самата Тома беше тройкаджийка, макар че с помощта
на Таня си беше подобрила успеха, но пък за сметка на
това се оправяше добре в живота.
Тома намери Таня в клозета и ѝ прошепна на ухо:
– Надежда Ивановна каза, че утре всички ще идем в
Колонната зала да видим ковчега – всички можели да
идат да се сбогуват. Отиваме, нали?
– Няма да ни пуснат – въздъхна Таня. – Татко няма
да ни пусне.
– Ами няма да му кажем. Ще излезем, уж отиваме на
училище, и няма да му кажем...
Таня се замисли – предложението беше изкусително.
Много ѝ се искаше да види мъртвия Сталин. Да не
говорим, че си спомни как не я взеха на погребението
на майката на Тома. От друга страна, още не се беше
научила да лъже вкъщи...
Тръгнаха си от училище заедно както винаги. На
последния завой към вкъщи Тома спря като инатливо
магаренце и заяви решително:
– Ти както искаш, обаче аз още сега отивам в
Колонната зала да разузная...
Това беше първият случай през почти едногодишния
им съвместен живот, в който Тома взимаше свое
независимо решение. Обикновено тя се подчиняваше
на Таня за всичко. Таня се поколеба – и се разделиха:
Таня както винаги зави към вкъщи, на
„Новослободска“, а Тома тръгна по „Каляевска“, към
центъра...
Вкъщи си беше само Василиса, която не попита къде е
Тома. Тома се върна чак в шест. Никой не обърна
внимание на това. Когато си легнаха, момичетата си
шепнаха дълго. Благодарение на експедицията си Тома
вече знаеше това, което не знаеха повечето
московчани: че центърът е отцепен, че на всички
улици има военни камиони и че хората са почнали да
се събират на дълги колони още от следобеда...
Таня спа лошо: сънува безкраен сън, от който ѝ се
искаше да се събуди, обаче не можеше. В съня я налегна
усещането за неотложен дълг и я измъчваше мисълта,
че ако се събуди, няма да изпълни някаква важна
задача... Задачата беше да занесе някъде нещо важно.
Какво точно беше това важно нещо не знаеше, но не
беше голямо, колкото юмрук, съвсем неопределимо и
на всичкото отгоре невидимо. И цяла нощ бедната Таня
се качваше по празни стълбища и търсеше коридори и
асансьори. Трябваше да намери нечий адрес, но
нямаше не само номера, но дори и врати, на които
можеше да са написани номера. И освен това трябваше
да бърза, защото в наложените ѝ от съня условия
доставката беше спешна. Всички хора обаче, които
срещаше, сякаш или ги беше страх от нея, или пък бяха
много гадни – никой не искаше да говори с нея...
Тома я събуди много рано – тя винаги се будеше рано,
личеше ѝ селският ѝ корен. Тихичко отидоха в
кухнята. Василиса още я нямаше – значи, беше малко
след шест.
Това тяхното си беше заговор, бягство, бягство и от
училище, и освен това екскурзия. Таня направи
сандвичи и ги уви в използвана копирна хартия –
майка ѝ носеше такава хартия вкъщи и винаги увиваха
всичко в нея. Когато отиваше на далечни разходки,
баща ѝ обикновено взимаше и термоса, но Таня не
знаеше къде го държи. Тома кипна вчерашния чай и
пиха по една чаша. Таня се вслушваше – зад вратата
все така се чуваше мърморенето на Василиса. Трябваше
да побързат – Василиса свършваше с молитвите малко
преди седем.
– Ти им напиши – каза Таня с повелителна
интонация и подаде на Тома един лист.
– Какво да напиша? – попита Тома.
– Че днес ни викат в училище по-рано.
– Ти го напиши, ти пишеш по-красиво – възрази
Тома.
– Ако го напиша аз, веднага ще се сетят, че лъжа. –
Таня тикна в ръката на Тома един молив. – Хайде,
пиши.
Облякоха си палтата. Тома новото, наскоро го бяха
купили специално за нея, Таня – старото си, удължено
с парчета от друго палто на полите. Тома си обу
валенките и над тях галошите, а Таня високите обувки
с връзки и с кожичка горе по ръба – гордите червени
обувки, шити по поръчка. Никой друг нямаше такива.
Павел Алексеевич дори се разсърди, като ги видя – не
било хубаво да изпъква. Но в този ден и най-дребните
неща бяха важни, дори тези тщеславни обувки.
След пет минути двете излязоха, скриха училищните
си чанти зад радиатора на долната площадка –
сандвичите ги сложиха в джобовете си – и тръгнаха
към метро „Новослободская“.
Стигнаха обаче само до станцията на Белоруската гара
– връзката с центъра беше затворена, а когато
излязоха, видяха, че улица „Горки“ също е преградена.
Видяха и безброй червено-черни знамена и Тома чак се
учуди на глас кога са успели да ушият толкова много.
Така че се върнаха пеша на Новослободская улица и
минаха по „Каляевска“ до улица „Чехов“.
 Докато се приближаваха към Пушкинския площад,
тълпите ставаха все по-гъсти и въпреки че
транспортът беше спрян и хората вървяха по платното,
пред площада всички спряха – улица „Горки“ беше
препречена от камиони и военни. Тома, която
познаваше града по-добре от Таня, я поведе наляво и
излязоха на Пушкинска улица сред тълпа смълчани
хора.
Дори Москва, този свикнал с опашките град, никога
не беше виждала чак такава опашка. Засега поне тя си
беше опашка като опашка: имаше ред и лека-полека
напредваше, полюшваше се, мърмореше, смърдеше и
като че ли изпълняваше предназначението си – поред
и справедливо да даде на всеки поравно от онова, за
което се редят всички – в случая частичка от
зрелището, за което всеки от наредилите се щеше да
разказва до края на живота си... Но тази опашка имаше
и една особеност, която я правеше единствена и
неповторима в целия съветски живот: хората се бяха
наредили тук по своя собствена воля, а не поради
битова необходимост – да си купят хляб, сапун, литър
газ или чувал брашно.... Стояха на опашката от
среднощ, за да изпълнят гражданския си дълг, да се
поклонят, да скърбят вкупом, да излеят мъката си... а и
нещо стихийно, дълбоко животинско, като
предусещане на земетресение или мирис на далечен
горски пожар, ги беше изкарало от домовете им и ги бе
събрало в блъскащо се единно стадо. Който, като
малката Таня, не можеше да усети в дълбините на
душата си този непреодолим зов, си беше останал
вкъщи... Таня обаче все пак я беше довела
чистосърдечната Тома, душа комшийска, комунална,
много по-подвластна на стадния закон.
Никой не беше организирал този погребален марш,
както обикновено се организираха всички
манифестации. И милицията, отчасти парализирана от
извеждането на войската, отчасти объркана от най-
различните и противоречащи си нареждания на
градската управа, изобщо не знаеше какво да прави с
тези смирени опашки, които бавно и неотвратимо се
сливаха една с друга.
Момичетата се провираха през тълпата, минаха
покрай театъра, където съвсем наскоро ги бяха водили
на „Лебедово езеро“ – сега беше направо невъзможно
да си представиш, че на света съществува такава
невероятна глупост като балета... Пробиха си път до
Столешникова улица и стигнаха до малката
цветарница на ъгъла. Витрината – цветарницата беше
в сутерена – беше толкова ниско, че спускащият се
отгоре улук я заобикаляше от горната страна и чак
после влизаше в земята малко встрани от стъклото в
една правоъгълна шахта, запречена с решетка.
Бавното движение на опашката се забави още повече,
а после някъде отдолу, откъм Кремъл, се надигна
странен звук – нещо средно между ропот и вой, дълбок
стон и потиснат вик...
И този звук се приближаваше, усилваше се и сякаш
беше нещо съвсем отделно от тълпата, все едно е вятър
или дъжд. Момичетата – държаха се за ръце – се
вкопчиха още по-силно едно в друго. Уж спрялата
тълпа се люшна и ги понесе право към улука около
витрината. Жената пред тях обаче – беше увила около
врата си пухкава сребърна лисица – изведнъж залитна
някак накриво и изкрещя. И се сгъна на две на улука,
все едно се е счупила. Увисна за миг там, а в следващия
напиращите отзад хора я натикаха от кръста надолу в
шахтата и тя потъна там някъде с глухо тупване... И
докато потъваше, беше вече мъртва също като
лисицата на врата ѝ.
Тълпата понесе момичетата покрай улука и
цветарницата, после към другата страна на улицата,
право към един от спрените плътно един до друг
камиони. Двете току-що бяха видели как жената пред
тях беше премазана в улука и разбираха, че не могат да
направят нищо, ако тълпата ги затисне в камиона.
– Клякай! – викна Тома. Това беше единственото
възможно движение – клякането. Тълпата ги натика
под камиона. Присвиха се на земята между колелата, до
лъсналите пред очите им галоши – безброй крака, поли
и пешове на палта закриваха гледката и отляво, и
отдясно. Беше тясно и страшно. Тома се разплака.
– Не плачи – нареди ѝ Таня.
Тома обърна към нея бялото си лице.
– Мъчно ми е за Сталин...
– Идиотка – каза Таня с уморения глас на голяма
жена.
На нея изобщо не ѝ беше мъчно за Сталин. Но отвътре
я глождеше, все едно беше направила нещо лошо. Може
би защото бяха избягали от училище. Много лошо бе, че
беше излъгала... Особено татко... Вкъщи вече сигурно
знаеха, че с Тома не са отишли на училище, Василиса
ги чакаше за обяд и се чудеше къде са се дянали.
Криха се под камиона много дълго. Вонеше на градски
клозет, на машинно масло и на бензин. В един момент
гората от обуща, разръфани крачоли, пешове и поли
потрепна, размърда се и като че ли лекичко се
поразреди.
– Дай да опитаме да се измъкнем. – Таня задърпа
Тома изпод камиона.
В същия миг се появи някаква пролука и двете
изпълзяха от скривалището си. Докато се бяха свивали
под камиона, бяха забравили колко е лесно да се
изгубят в навалицата: пуснаха си ръцете само за миг и
в същия миг тълпата ги отнесе в различни посоки...
Двете завикаха отчаяно, но макар все още да чуваха
гласовете си, вече плуваха неизвестно накъде като
понесени от бурен поток листа...
Щом се разделиха, силният, но все пак обикновен
страх отстъпи мястото си на панически ужас. Тълпата
отнесе Тома към една сграда, чийто първи етаж –
витрина на бивш магазин за кожени палта – беше
обкован с дъски. Част от долните дъски на входа бяха
разковани и когато блъснаха Тома в тях, те поддадоха и
тя залитна в тъмното пространство между външната и
вътрешната врата. Клекна и се спотаи.
Не помнеше колко минути или часове минаха:
клечеше и гледаше бавно минаващите пред нея мръсни
обуща... И изведнъж видя едни съвсем нови, червени!
Посегна, стисна едната над красивата пухкава кожичка
и викна с всички сили:
– Таня! Танечка!
В първия миг Таня си помисли, че я дърпа куче.
„Откъде ще се вземе куче тук?“ – помисли си в
следващия и тогава чу гласа на Тома:
– Танечка! Ела тук, долу! – викна Тома и без да пуска
крака на Таня, размести дъските с рамо.
Таня клекна и се вмъкна в тясното пространство
между външната и вътрешната врата. Тъкмо това
клякане, което този ден погуби толкова много хора в
подлудялата тълпа, спаси и двете.
Хвърлиха се една към друга като разделени влюбени,
прегърнаха се и замряха. Именно в този момент
станаха сестри. Всичко предишно си остана: и
Таниното неоспоримо превъзходство, и снизходително
покровителство, и Томината унизителна
признателност, робската ѝ благодарност и вътрешно
търсената зависимост, но продиктуваното им от
обстоятелствата сестринство, до този момент
съмнително, дори фалшиво, стана истинско. И те
запомниха този миг за цял живот; споменът за
многочасовата им прегръдка в дупката между вратите,
само на педя от блъскащата се тълпа, от самата смърт,
която оттогава и за двете представляваше някакво
тясно, тъмно и смрадно място, където нещастните
обречени са натикани, наблъскани и пресовани до
пълна неразличимост на лицата им, на крайниците
им, на самите им души, не изчезна никога...
И изведнъж Тома възкликна:
– Таня, чантите ни са зад радиатора!
– Ама сандвичите са тук! – сети се Таня и измъкна от
джоба си смачкания си на каша, все едно прегазен от
тълпата сандвич.
И двете се разсмяха – неизвестно защо. Най-вероятно
защото измъчените им от страх детски души имаха
нужда да се посмеят...
През това време Василиса Гавриловна обикаляше
тъмните дворове около къщата им и викаше, все едно
викаше заклинание:
– Таня! Тома! Вкъщи! Вкъщи!
Елена Георгиевна стоеше в коридора до телефона на
стената и въртеше черната шайба с изтръпнал пръст:
навсякъде даваше заето – и в милицията, и в моргата,
и в „Бърза помощ“... Павел Алексеевич, който още в
четири часа беше тръгнал да търси момичетата, също
беше изчезнал. Пъхнал в джоба си „офицерска плоска“
с разреден спирт, той обикаляше подходите към
центъра, навсякъде се натъкваше на армейски и
милиционерски кордони и недоумяваше как
организаторите на погребението са успели да затворят
всичко: толкова улици и улички, толкова свързани с
дворове сгради, че и метрото в крайна сметка. Изобщо
не можеше да намери място, от което да излиза поне
ручейче от оградената тълпа. Не можеше да става и
дума да намери момичетата – понеже той изобщо не се
съмняваше, че са избягали от къщи, за да отидат на
поклонението.
Стоеше на ъгъла на „Каляевска“ и Оръжейния
булевард, облегнат на стената на една млекарница. В
плоската – помнеше го – имаше още малко спирт; той
изпи тази последна глътка, пъхна плоската в джоба си
и в същия миг усети как някой го дърпа за ръкава.
Беше хитрооко момченце – гледаше го примижало.
 – Чичка, искаш ли да те водя?
– Къде? – не го разбра Павел Алексеевич.
– Знам един изход – каза момчето и махна
неопределено към Каретна улица.
Павел Алексеевич също махна с ръка и тръгна
нанякъде. Настроението му беше отвратително. При
Белоруската гара видя цяла колона линейки на „Бърза
помощ“  – чакаха пред военните камиони, които не ги
пускаха.
– Хекатомба, хекатомба – каза неочаквано и за самия
себе си Павел Алексеевич на глас. Все още не знаеше
колко е прав.
 16

Павел Алексеевич така и никога не научи за съдбата

на чудовищния препарат, който беше занесъл на
Стария площад в кабинета на големия партиен
началник. Предпазливият бюрократ, макар да беше
силно впечатлен от срещата си с безумния доктор и от
въпросния препарат, не се осмели да внесе този
толкова деликатен въпрос в Политбюро.
Няколко години стъклената банка стоя увита във
вестник на дъното на дрешника до вратата, след което,
преди един Първи май, нали всичко трябва да се
изчисти до блясък преди светлия празник, чистачката
я взе и я изхвърли на боклука – кофите бяха в мазето.
Бюрократът, колкото и да не е за вярване, се оказа
чувствителен и няколко месеца след смъртта на вожда
проектът за разрешаване на абортите беше разгледан и
обсъден. Държавата, убила за трийсет и петте години
на съществуването си неизброими милиони свои
граждани, позволи на жените да решават съдбата на
анонимния живот, зародил се в утробите им без тяхно
желание. Драснаха се няколко полубожествени
подписа, главният кран беше отворен и по
медицинските учреждения беше разпратено
съответното писмо, което разрешаваше изкуственото
прекъсване на бременността.
Бившият висш партиен чиновник, който вече беше
изкачил последния си Олимп – по-нагоре нямаше
накъде,  – чак до смъртта си, която последва скоро, се
смяташе за благодетел на човешкия род; самият Павел
Алексеевич така и не научи каква роля изигра
злочестата банка, която бе занесъл на Стария площад...
Съдбата на нещастните заложници на пола не
преставаше да тормози Павел Алексеевич и той все така
се изказваше на всички конференции по въпросите на
детството и майчинството. Не смяташе, че е победил –
състоянието на родилните домове и детските
 р
заведения според него беше катастрофално. Той пак се
върна към основния си проект и безнадеждно се
опитваше да убеди ръководството на страната, че
принципите на финансиране на здравеопазването
трябва да се преразгледат, държеше разпалени речи за
опазването на околната среда и за безбройните
фактори, които водят до влошаването на здравето на
бъдещите поколения... Думата „екология“ тогава още
не се употребяваше.
Към средата на петдесетте научните интереси на
Павел Алексеевич поеха в неочаквана посока. Докато
изследваше видовете женско безплодие, той откри
някои неизвестни дотогава фази в женския месечен
цикъл. Насочи вниманието си най-вече към жените,
родили дете след дългогодишно безплодие. Наричаше
такива деца „Авраамови“ и внимателно и подробно
изследваше и разпитваше жените, родили първото си
дете след първата си бременност след дългогодишен
бездетен брак...
Паралелно с това се запозна с трудовете на прочутия
Чижевски6 и се заинтересува от космическите
природни цикли и биоритмите. От ембриологичните
изследвания вече се знаеше, че клетъчното делене на
зародиша се извършва с точността на швейцарски
часовник. Като съпостави денонощната активност на
човека със скоростта на процесите, протичащи в
организма на жената, Павел Алексеевич, чисто
теоретически, стигна до извода, че има жени, които не
могат да забременеят през нощта.
В разсъжденията му имаше много чисто интуитивни
неща, които не отговаряха на постулатите на
тогавашната наука, но в основата им лежеше догадката
за съществуването на яйцеклетка с изключително
кратка активна фаза.
В края на петдесет и трета при него на преглед дойде
невероятно красиво и вече не младо семейство,
азербайджанци от Карабах. Мъжът беше художник, от
прочут род тъкачи на килими, изтънчен, мургав, вече
побелял, строен. Жената все едно беше негово умалено
копие – същата фина фигура, същото персийско лице.
Червено-лилавата ѝ копринена рокля,
изумруденозеленият ѝ шал и украшенията от
потъмняло старо сребро подчертаваха красотата ѝ...
Изследванията им бяха наред. Двама здрави съпрузи,
неуспели да родят за цели двайсет години дори едно
момиченце... Мъка и позор за съпругата.
Павел Алексеевич ги гледа неприлично дълго и през
цялото време се вслушваше – тайният му съветник му
говореше.
– Лягайте със съпругата си точно по пладне – каза
Павел Алексеевич строго. – И елате пак след една
година...
Дойдоха не след година, а след година и половина. И
му донесоха невероятен корем, твърд, висок, с красиво
малко момиченце вътре – Павел Алексеевич го изроди
лично, а после, след две години, им се роди и момче...
Азербайджан, Армения, Средна Азия – първите му
пациенти идваха оттам. После почнаха да идват и
руснаци. Приблизително половината бяха безнадеждни
и Павел Алексеевич го виждаше веднага и им казваше,
че не може да им помогне. Препоръча на няколко
двойки да заминат за няколко години на изток, в
Новосибирск и дори в Хабаровск – това беше
продължение и развитие на мислите му за природните
ритми и часовите пояси... Бюрото в кабинета му вече
беше покрито с някакви странни графики, които
приличаха повече на астрологически карти, отколкото
на медицински анализи.
„Авраамовите“ деца се множаха. И за всяко Павел
Алексеевич казваше в сърцето си – „днес те родих“...
Дете на пладнето, дете на утрото, дете на залеза...
Иначе аскетичният му дом се пълнеше с богати дарове
– безценни килими, китайски вази, френски бронзови
статуетки... Той никога не искаше пари, но и не
отказваше подаръци. Нали открай време хората са се
отблагодарявали на лечителите и свещениците с волни
пожертвувания. Пациентите му бяха най-вече
състоятелни хора, на които за пълно щастие им
липсваше единствено детенце. Бедните или не бяха
бездетни, или не ходеха по доктори...
Медицинските книги, и най-съвременните западни,
и класическите, вече не го интересуваха и той
прекарваше много време в Историческата библиотека и
в Библиотеката за чуждестранна литература, четеше
средновековни трактати и антични писания, преводи
на древни жречески книги... Търсеше данни и в
предсказанията на сибилите... Тайната на зачатието –
това го интересуваше. Нищо друго.
Собствената му съпруга беше заключила вратите на
спалнята им за всички часове на денонощието. Той
вече отдавна не се и опитваше да поднови
прекъсналите им съпружески отношения.. След онази
обида тя като че ли наистина беше престанала да се
усеща жена. А бе само на четирийсет и малко и с
годините красотата ѝ ставаше все по-изразителна. Сега
лицето ѝ сякаш беше нарисувано наново – от по-
пестелив и по-опитен художник. Нямаше я вече
майчинската пухкавост на устните и бузите, в очите ѝ
се беше появило ново изражение – напрегнато
внимание, насочено не навън, а навътре... Понякога на
Павел Алексеевич му се струваше, че дори когато
отговаря на редките му въпроси, тя мисли за нещо
друго.
Отношенията им в никакъв случай не можеха да се
нарекат лоши – двамата, както и преди, предусещаха
желанията на другия, понякога четяха дори мислите
си, просто гледаха да не се гледат в очите. Тя го гледаше
в адамовата ябълка, а той нея – между веждите...
6 А. Л. Чижевски (1897–1964) – един от основоположниците
на хелиобиологията. Установява зависимостта между
слънчевите цикли и много явления в биосферата. – Б. пр.
 17

Таня беше радостчицата на родителите си. Като я

галеше и глезеше, Павел Алексеевич изразяваше и
несподеляната любов към жена си. И Елена го
разбираше и му беше благодарна, но по някакъв
странен начин му отговаряше с това, че насочваше
вниманието и нежността си към Тома. Получаваше се
някакъв емоционален баланс, а Василиса раздаваше
общата сурова справедливост, като им слагаше еднакви
порции в чиниите. В което отдавна вече нямаше
никакъв смисъл – храна имаше предостатъчно и
всички освен Василиса бяха забравили за дажбите,
купоните и спецмагазините.
Таня порасна и стана много красива и весела, много
способна, удаваше ѝ се всичко – и музиката, и
рисуването, изобщо всички предмети...
Вече бяха в девети клас и беше време да си изберат
професия, но Таня не беше наясно каква иска да стане:
преди Тома да дойде при тях, искаше да учи музика, но
щом Тома заживя при тях, за голямо огорчение на
Павел Алексеевич, се отказа. Преди за него нямаше по-
голямо удоволствие от това да гледа тънкото ѝ гръбче и
как лопатките ѝ мърдат под пуловера, докато свири на
новото, купено специално за нея пиано. Павел
Алексеевич често я питаше защо така изведнъж се е
отказала от мечтата си за Музикалното училище, но
Таня не му отговаряше, само го прегръщаше през
врата, гъделичкаше го зад ушите и го наричаше как ли
не, с измислените специално за него имена като
Слончо Ушко, кикотеше се и пищеше – и не му казваше
нищо.
Много по-късно и Павел Алексеевич, и Елена разбраха
защо Таня се държи така – явно си мислеше, че
музикалните ѝ успехи ще са обидни за Тома, която,
преди да дойде при тях, не беше слушала никаква
музика освен от радиоточката...
 За Таня все по-привлекателна ставаше библиотеката
на баща ѝ. Павел Алексеевич както винаги работеше
много и до късно и когато се прибираше и след като
вечеряше набързо в компанията на мълчаливата
Василиса или необщителната Елена, все по-често
заварваше в кабинета си Таня, наместила се в уютно
гнезденце от две одеяла сред възглавниците на дивана
с книга и котката в ръце... До Таня, без изобщо да
мисли за каквито и да било удобства, на стола седеше
Тома, все такава дребничка, както на дванайсет, но
доста понапълняла. Тома бродираше възглавница след
възглавница и на гергефа ту цъфтеше люляк, ту
поредната кошница се пълнеше с преувеличено зрели
плодове. Отдавна забравеният и – би трябвало – утолен
глад пораждаше у нея любовта към тази наслада за
бедните...
Момичетата бяха много привързани едно към друго и
в привързаността им имаше взаимно удивление: също
както Таня не можеше да разбере какво удоволствие
има в промушването на конеца през твърдия плат,
така и Тома недоумяваше как човек може цяла вечер да
не вдигне глава от някаква си скучна книга.
Докато наблюдаваше толкова различните момичета –
обожаваната си Танечка и необаятелната Томочка,
довяното от вятъра на обстоятелствата в дома им
плевелно семе, – Павел Алексеевич, верен на навика си
да разглежда всички явления от научна гледна точка,
тук също стигаше до теория и забелязваше прояви на
великите природни закони, може би все още
неформулирани, но обективно съществуващи.
Също както човешкият зародиш още от момента на
оплодотворяването всяка минута и всеки час следва
всички етапи на развитието си, мислеше Павел
Алексеевич, така и при новороденото по-сложните
функции, психофизическите, се проявяват в точно
определени срокове и в строго определена
последователност. Рефлексът за дъвчене не може да се
появи преди рефлекса за сучене. Стимулирането си
обаче и двата рефлекса получават отвън: докосването
до майчината гърда или до случаен предмет, било то
чаршафчето, било собственото пръстче на бебето, го
подтиква към сучене още в първите минути на живота
му, а късчето твърда храна, попаднало на подутите от
набъбващите зъбки венци – към дъвчене на половин
годинка.
„Точно по същия начин се стимулират и процесите на
висшата нервна дейност“, мислеше си Павел
Алексеевич, докато наблюдаваше пораслите вече
момичета в дома си. Ако не получат потвърждаваща
подкрепа отвън, от околната среда, потребностите,
които се пробуждат на определена възраст, отслабват и
дори може би отпадат. Ще рече  – потребностите,
нуждите, предшестват необходимостта.
„Ще ме обвинят в ламаркизъм“ – казваше си Павел
Алексеевич и се подсмихваше.
„А може би, преди да има устни, имало е шепот и без
дървета да е имало листа...“ – тези стихове вече бяха
написани и авторът им вече беше загинал в лагерите, а
Павел Алексеевич така и никога не ги бе чувал. Но
нямаше друг човек, на когото това гениално
поетическо прозрение да е толкова близко – все едно
беше превод на насъщна мисъл от езика на познанието
на езика на лириката...
Ето, детето иска да седне, омръзнало му е да лежи,
върти се, хленчи. Даваш му пръст – и то го хваща и
прави това, за което жадува, но което още не знае и не
познава. Сяда. Ето, готово е вече да проходи – дайте му
възможност да направи първата си крачка. Иначе то,
все едно е израсло сред животни, така и няма да се
научи да ходи на два крака, а ще ходи на четири като
животно.
Дайте на детето музика, когато у него се появи
потребността да танцува, молив, когато иска да рисува,
книга – когато узрее за този начин на получаване на
информация... Каква трагедия е, когато новото умение,
новата потребност е вече узряла вътрешно, а времето е
пропуснато, светът не е отговорил на тези
потребности. И тогава имаме срив, пълен блокаж...
Ето Томочка например. Майка ѝ я оставяла увита в
пелени до двегодишна, понеже трябвало да ходи на
работа, а нямало кой да гледа детето – какви ти детски
ясли в евакуираната Москва. И когато почнала да я учи
да ходи, тя вече не искала – седяла на пода и си играела
с пелените. Първата книга видяла чак в училище, на
седем годинки. Всичко закъсняло, всичко пропуснато...
Бедното момиче...
Но Тома изобщо не се чувстваше нещастна. Напротив,
тя беше съвсем сигурна, че е извадила късмет. Година
след като бе заживяла при Кукоцки по молба на леля
Феня, я пратиха през лятото на село и Тома, която беше
гостувала на Феня много пъти още докато майка ѝ беше
жива, сега намрази живота на село от дън душа.
Ужасяваха я бедността, мръсотията и на първо място
тежкото ежедневие, в което изобщо не можеше да си
почива, както би си почивала с Таня на вилата, ами от
сутрин до вечер трябваше да храни прасетата, да бави
тримесечната дъщеричка на Феня и да пере със студена
вода... Изпълняваше всичко мълчаливо и намусено, но
нито веднъж не възрази на нищо. На два пъти ходи с
автобуса в селото, където живееха братята ѝ – беше
далече. Братята ѝ бяха станали ужасни – абсолютни
селянчета, парцаливи, боси, мръсни, биеха се и псуваха
като големи мъже. Не изпита нито съчувствие, нито
съжаление към тях. За обич да не говорим.
Когато дойде време да се връща в Москва, Тома вече
твърдо беше решила, че никога повече няма да дойде
при леля си и че ще направи всичко възможно да
остане завинаги при Кукоцки.
Изобщо не я интересуваше дали я обичат в новото ѝ
семейство. Имаше си място в къщата – място по-скоро
като на домашно животно. В това нямаше нищо
обидно: в някои къщи всичко се върти около кучето,
което трябва да се изведе сутрин, или около котката,
която яде само един вид риба.
Тома си имаше легло в общата им с Таня стая, имаше
си място на масата, между Таня и Елена Георгиевна,
имаше си и много други неща, каквито преди, докато
живееше с майка си, не беше имала: неин си гребен и
четка за зъби, нейна си кърпа в банята, нощница – а
преди не беше и чувала за нощница. И за тези неща не
ѝ искаха нищо. Нищичко. Колкото и да беше странно,
на Таня ѝ се караха повече – и че прави бели, и че
закъснява след училище, и че не си прибира нещата –
Таня никога не си ги прибираше. Тома все ѝ помагаше
и я спасяваше: миеше банята след нея, миеше и
забравените от Таня на масата лъжички, а когато
закъсняваха след училище, казваше:
– Оставиха ме да уча след часовете, лельо Вася, и Таня
остана да ми помага...
И Василиса, докато им претопляше обяда, млъкваше.
Дори не се караше на Тома, макар много добре да
разбираше, че я лъже...
Колкото до училището, там всичко беше ясно. Таня бе
почти отличничка. Липсваше ѝ единствено тщеславие,
за да получава само шестици. На Тома пък ѝ пишеха
само тройки и четворки и много рядко по някоя
петица. И това също беше проблем. Защото на нейните
петици се радваха, а когато пишеха петица на Таня,
бяха недоволни. Всички хем бяха деликатни, хем
разбираха, че равенството е нещо много теоретично и
че дори в такава приложна област като възпитанието
не може да се приема като сериозен принцип. Идеите
за равенството безпокояха Елена, но това беше поради
ярките ѝ спомени за толстоисткото ѝ детство. Василиса
не се ловеше на тази въдица и казваше:
– Танечка е едно, а Томочка – съвсем друго.
 И затова направо казваше на Тома:
– Дай сега да те науча как се слага кисело зеле, как се
правят тиганици и какво как се готви, че като умра,
нищо няма да можеш да правиш...
Изобщо не я притесняваше, че Таня също не знае кое
как се прави: тя явно приемаше Тома за наследница на
своята неопределена домашна длъжност, която
изпълняваше търпеливо и дори с известна гордост. Но
пък тъкмо с Тома Василиса можеше от време на време
да поговори за най-важната и съкровена част от
живота си, за онова, което съхраняваше скрито в
стаичката си, спазвайки строгата забрана на Павел
Алексеевич. Защото още когато Таня беше съвсем
мъничка, той беше забранил на Василиса да ѝ говори за
божественото. И затова тя научи Тома, а не Таня на
двете най-важни молитви и ѝ каза при всяка
житейска трудност да се моли на Богородица.
– И за тройка по математика ли? – простодушно
попита Томочка, докато Василиса ѝ обясняваше, че
Богородица е закрилница и застъпница и се грижи за
всички сирачета.
– Ами света царица Тамара?7 – питаше Тома, понеже
Василиса ѝ беше разказвала за света Тамара и че е
кръстена на нея.
Василиса се сърдеше и макар да не можеше да обясни,
казваше убедено:
– Ама как не разбираш? Това са различни неща...

7 Тамара (1184–1213) – грузинска царица, предприела важни

църковни реформи. Самата Грузинска църква е основана през
330 г. и за времето си провежда широка дейност.
Бачковският манастир например е основан през 1083 г. от
грузинеца Григорий Бакуриани. – Б. пр.
 ***

Тома се вписваше идеално в рамките на жанра

приемниче и се държеше по съответния начин.
Оценяваше високо благата, които се изсипваха върху
нея, страх я беше те да не секнат и се стараеше
пребиваването ѝ в семейството да е приятно и полезно.
И въпреки че в поведението ѝ винаги имаше известна
доза подлизурство, това се компенсираше от факта, че
тя направо боготвореше Павел Алексеевич, искрено се
възхищаваше на Танечка и само, някъде дълбоко в
душата си, неизвестно защо мъничко се страхуваше от
Елена Георгиевна.
Взаимоотношенията ѝ с Василиса бяха много по-
сложни. От една страна, Василиса беше същата като
нея, в смисъл не беше от „господарите“, от друга –
Василиса я виждаше като на длан и дори самият ѝ
поглед над овързаните с конец счупени очила беше
пронизващ и доста неприятен, все едно тя знаеше за
Тома някакви тайни и неприятни неща. И въпреки
това между старата слугиня и отглежданото в
семейството момиче имаше някаква особена близост, в
която Василиса съвсем неправилно се опитваше да
направи от Тома своя наследница не само в кухнята и
чистенето, но и в духовната сфера. Тъкмо това обаче не
се получи. Макар че по принцип послушната Тома
отначало научи най-важните молитви и със сънено
внимание слушаше обърканите поучения и проповеди
на Василиса, като наближи петнайсет, започна да ѝ
бяга: очевидно разбра, че нелегалните скъпоценности
на Василиса изобщо не ѝ трябват, и се лепна за Таня,
която все така четеше книгите на баща си, обаче и я
водеше на кино, на театър и на концерти, и тези
походи не бяха просто за обогатяване на културата, в
тях имаше и момчета и за Тома това беше невероятно
вълнуващо.
Тома, естествено, играеше поддържащата роля, но
пък всъщност не ѝ и трябваше неин собствен кавалер,
беше доволна от самата атмосфера на походите където
и да било, стига да има момчета. Също както навремето
се беше наслаждавала на поръсените със захар филии с
масло, на четката за зъби и на нощничката, така и сега
тя се радваше, че момчетата им купуват билети, водят
ги в бюфета и им купуват лимонада и пасти...
Момчетата изобщо не криеха от Тома, че тя е
необходимото зло в празника да излязат с Таня, но
Тома не се обиждаше: нито едно от тях не ѝ трябваше
като такова, но всичките заедно бяха доказателство, че
тя има много добро положение, след като ходеше и в
Болшой, и в Малий театър, и в Художествения също, да
не говорим, че я черпеха...
Сред привлечените от непосредствената жизнерадост,
красота и къдравост на Таня младежи най-постоянни
и най-предани бяха братята Голдберг, които се бяха
лепнали за нея още откакто през ужасната зима на
петдесет и трета идваха в дома на Павел Алексевич да
ги хранят. Подхранването впрочем продължаваше и
досега: майката на момчетата почина малко след като
пуснаха Иля Йосифович от затвора и старият генетик,
издържал стоически последната си присъда и
неподписал нито едно лъжливо признание, беше
абсолютно съкрушен.
Съкрушен беше и физически, беше кожа и кости, все
едно вчера са го пуснали от лагера. Спасяваше го
единствено работата – а той се товареше с работа до
изнемога. Пишеше рецензии за всички възможни
списания и продължаваше да пише гениалната си
книга за гениалността. Вкъщи също не се оправяше,
непрекъснато сменяше жените, които идваха да
вършат къщната работа: едната била крадла, другата
пиела. Третата, интелигентна еврейка, която идваше
три пъти седмично, според него беше агентка на КГБ.
Накратко, кюфтетата с пържени картофи, любимото
ястие на Голдбергови, след като Валя умря, или изобщо
не ставаха за ядене, или бяха пълни с отровата на
подозрението – безопасна за живота, но
неблагоприятна за храносмилането.
И пак, за кой ли път, Василиса прояви
проницателността си и първа забеляза, че Таня
всъщност се явява силна конкуренция на кюфтетата и
че трябва да се види тая работа, в смисъл какво идват
тука тия момчета не само всяка неделя, ами и по един-
два пъти през седмицата...
Братята Голдберг си приличаха до неразличимост, но
Таня явно предпочиташе онзи, който следваше
медицина. В неделя братята понякога оставаха чак до
вечеря и Виталий, пламенен адепт на медицината,
наливаше масло в огъня, като разказваше колко трудно
и интересно е да се учи в Медицинския институт, и за
страстите на анатомията и тайните на физиологията...
Другият брат, Генадий, той учеше физика, слушаше и
си мълчеше и от време на време отговаряше на
глупавите въпроси, които му задаваше Тома, сигурна,
че е съвсем честно Гена да се пада на нея...
Момичетата завършиха девети клас и решиха през
последното им училищно лято да ги заведат на
почивка в Ялта. Павел Алексеевич щеше да иде с тях, но
в последния момент замина на непланирана
командировка в Швейцария – на конференция по
проблемите на безплодието. Засмя се наум –
безплодието беше проблем тъкмо на Швейцария, най-
богатата страна на света, а не на Китай, Азия или
Африка... Така че Павел Алексеевич замина за Цюрих, а
вместо него в Ялта отиде Василиса. Тя отначало не
искаше, дори се сдърпаха с Елена по този повод, но
накрая се съгласи, обаче при условие че първо ще
замине по своите си работи за два-три дни. И замина...
Поради екстреното ѝ заминаване закъсняха с един ден
за почивката, понеже Василиса също закъсня.
Закъснението им обаче беше компенсирано от нотката
на божествен възторг в държането на Василиса през
всичките двайсет и три дни, които прекара на брега на
Черно море.
Всички до една видяха морето за пръв път през
живота си. И всяка го видя различно. Василиса видя
доказателство за превеликата мощ и мъдрост Господня.
Планините ѝ направиха по-силно впечатление от
морето, но и те, и то, предизвикваха възторга ѝ пред
Твореца, създал целия този грандиозен инвентар.
Вечно смръщена и сухоока, сега тя току бършеше със
смачканата в шепата си кърпичка неизвестно откъде
взелите се сълзи и по цял ден – понеже нямаше какво
да готви, да пере и да чисти – седеше на балкона, който
гледаше към планината, със строго лице и
непомръдващ поглед, все едно зад тези планини имаше
и други, които виждаше само тя... От време на време
започваше да си мърмори екстатично и Елена, която
отдавна беше научила целия ѝ молитвен репертоар,
успяваше да долови откъси от псалмите, от които
Василиса знаеше добре само петдесети, а от останалите
– само откъслеци, парчета, отделни фрази, но
успяваше да състави от тях вдъхновен химн... „Пред
Тебе, пред Тебе едничкия съгреших... Ето, ти обикна
истината в сърцето и вътре в мене ми яви мъдростта
Си... поръси ме с исоп... Блажен е оня, който Ти си
избрал... Който си поставил планините със силата Си и
си с мощ препасан...“
Храната в почивната станция беше хубава и много,
което като че ли обиждаше Василиса, така че тя отказа
да идва на закуска и на обяд, идваше само на вечеря,
сядаше с Елена, Таня и Тома и се наслаждаваше на
обслужването. Сервитьорките ѝ сервираха и я питаха
защо пак не е дошла да обядва и дали иска нещо
различно... Освен удоволствие тя изпитваше и
известна тревога, понеже с простия си, но разсъдлив
ум ясно разбираше, че ако някой има нещо в повече,
има и хора, на които много неща не им достигат... И
християнската ѝ душа, въпреки удобствата на
почивката, изпитваше и лек срам. В крайна сметка тя
призна на Елена, че ако в рая е същото, ще трябва да
помоли да я пратят някъде другаде, понеже я било
срам.
Тома изобщо не я беше срам. Двете с Таня се радваха
на слънцето и морето като кутрета, изобщо без да
мислят, плуваха, пръскаха се, печаха се. Покрай другото
се оказа, че Таня има универсален успех сред всички
млади и не чак толкова млади мъже – от продавачите
на пазара, където от време на време ходеха да си купят
нещо екзотично като домашен кашкавал, кавказко
сладко или разни непознати зеленилки, до отседналите
в съседната военна почивна станция млади капитани.
Вечер момичетата отиваха на танци – или в
столовата, или на крайбрежната улица. Таня
танцуваше, Тома седеше до стената или стоеше права,
ако нямаше свободни столове, заедно с още две-три
момичета, които не се ползваха с особен успех. Тома
ходеше на танците само заради Таня – лично тя за
нищо на света не би изтърпяла такава скука. Дори се
чудеше какво толкова хубаво намира толкова умната
Таня в така наречените „бърз фокстрот“ и „бавно
танго“.
В единайсет вечерта Елена Георгиевна ги намираше в
блъсканицата на дансинга и ги прибираше да спят.
Понякога Таня си уговаряше среща с някой от
кавалерите, измъкваше се през прозореца и изчезваше
до зори. Бяха им дали две стаи двойки и момичетата
бяха в стаята без балкон.
Доверчивата Елена не беше подготвена за такова
коварство от страна на дъщеря си и така и не разбра за
среднощните приключения на Таня. Първите целувки
не направиха на Таня никакво впечатление, миришеха
на някакъв невероятно гаден сапун за бръснене и на
незабравимия „Шипър“ плюс и на вакса, и на военни
действия. Таня я напушваше смях и младите мъже,
бездруго притеснени от младата ѝ красота, обидено
минаваха в отстъпление. С две думи – почивката на
морето не донесе на Таня никакво романтично
приключение. Обаче ѝ беше хубаво като никога.
За сметка на това в Крим Тома намери дълбоката си и
доживотна любов. На екскурзията до Никитската
ботаническа градина я осени благодат: тя се влюби в
ботаниката, както момичетата се влюбват в принцове.
Това стана в самия край на почивката им, два дни
преди да си тръгнат. Екскурзията всъщност хич я
нямаше – автобусът се повреди и го поправяха дълго,
после пък се развали времето и макар че не заваля,
слънцето се скри и искрящото море се забули със
сивкави облаци.
Пред Ботаническата градина пък се наложи да чакат
екскурзовода – понеже бяха закъснели, той беше
отишъл някъде по свои си работи. Стояха пред
потъмняла бронзова табела, на която пишеше, че
„Ботаническата градина е основана през 1812 г. от Х. Х.
Стевен, възпитаник на Санкт-Петербургската
медицинска академия...“. И нямаше кой да им каже, че
Християн Християнович Стевен не е никакъв
чужденец, а близък приятел на Никита Авдеевич
Кукоцки, пряк прародител на Павел Алексеевич, и че
началото на това държавно начинание е било заложено
още по време на първото им съвместно пътешествие
из Кавказ през 1808 година, че Никита Авдеевич много
пъти е гостувал на своя приятел, че са ходели на
чудесни многодневни екскурзии из Крим и че много от
седемте хиляди образци на хербария на флората на
Таврическа губерния са събрани от ръцете на Кукоцки...
Най-после се появи и екскурзоводът, дебелан с везана
украинска рубашка и очила с позлатени рамки, малко
приличаше на Никита Хрушчов в добродушната му
ипостас, и ги поведе по сенчестата алея. Беше
прохладно и тайнствено. Екскурзоводът им разказваше
за изключително богатата кримска флора, за редките
ендемични растения, които се срещат единствено тук,
за древните митове, свързани с растенията...
Тома беше градско момиче и мразеше селото, така да
се каже, по лични причини. Когато през лятото ходеше
на село, не беше видяла там никаква природа, всичко ѝ
се струваше тъпо и обидно бедно. Гората, полето и
градините, близкото езеро за нея бяха свързани само с
тежка работа: пращаха я в гората да бере плодове и
билки, та после да ги продават, на полето и в
градините – да помага, на езерото – да пере. Тук, в
Крим, в Ботаническата градина, природата беше
безкористна и не искаше да ѝ работят. Дори морето със
солената си вода, която не трябваше да влачиш в
пълни кофи по нанагорнището, беше създадено най-
вече за радост – да се пляцикаш и да се гмуркаш.
Тома – внимаваше да не я видят – галеше гладките и
мъхестите, и сухите като стара хартия, и боцкавите
листенца на храстите, които охраняваха алеите на
Ботаническата градина, и пръстите ѝ се изпълваха с
непозната досега радост. Недогалена като малка,
непознала изпълнена с обич милувка и като дете, и
сега, макар вече да беше осигурена с всичко
необходимо, на нея все така ѝ липсваше изпълнената с
любов ласка, без която всичко живо страда, боледува и
линее... Може би и това, че беше останала дребничка, се
обясняваше с факта, че е трудно да порастеш без пълно
с обич докосване, все едно без някакъв незнаен
специален витамин...
Оказа се, че хрушчовоподобният екскурзовод има
вълшебен глас, и този глас разказваше наистина
вълшебна приказка.
– Ето това е акация – екскурзоводът сочеше ниско
дърво с жълти, сладко ухаещи цветове, – едно от
великите дървета. Египетската богиня Хатор, Великата
крава, която според древните египтяни ражда слънцето
и звездите, се проявява и в ипостаста на акация,
дървото на живота и смъртта. Акацията е била оракул
на една от великите богини на Предна Азия и дори
древните евреи, които са отхвърляли
идолопоклонничеството, са почитали акацията –
наричали са я „дървото ситим“ и от нея са направили
Ковчега на завета...
От всичко казано Тома разбра само една дума –
„крава“. Всичко останало беше неразбираемо, но
красиво. Оказваше се, че всяко дърво, всеки храст и
дори и най-малкото цвете си имат чуждестранни
имена, история, география и най-удивителното –
легенда за съществуването си на този свят. А тя,
Тамара Полосухина, си нямаше нищо такова и не
означаваше нищо дори в сравнение с някоя джанка
или обикновено глухарче...
И в нея са зароди някакво чувство – Тома нямаше
оформени мисли, само чувства, докоснати от неясна
мисъл  – на взаимна симпатия с растенията и за
равенството им в незначителността им.
„Сред тези растения сигурно има някое точно като
мен... Ако го видя, веднага ще го позная“ – мислеше
Тома, докато пипаше листата на рододендроните и
чимшира...
Таня и Тома почти никога не съвпадаха нито в
мислите, нито в чувствата си, а и да съвпадаха, то беше
най-вече изключително поради умението на Тома да се
настрои на Танината вълна. Този път обаче си мислеха
за едно и също: ако бях растение, какво точно щях да
съм?
С джобните си пари, които Таня харчеше веднага и
безгрижно, а Тома си ги пестеше, Тома си купи на
будката на входа на Ботаническата градина два
комплекта картички с местни и средиземноморски
видове растения и скучната книга „Флората на Крим“.
В същия този ден се реши проблемът за избор на
подходяща професия за Тома, върху който мислеха и
Елена Георгиевна, и Павел Алексеевич, и който само
Василиса смяташе за предрешен – че Тома ще стане
като нея.
Чакаше ги десети клас, цяла година, в която да помис-
лят сериозно и да се подготвят за приемните изпити.
За голямо учудване на Павел Алексеевич, който не си
представяше за дъщеря си друго поприще освен
медицината, Таня реши да учи биология. Дърдореше
нещо за висша нервна дейност и за изучаване на
съзнанието – първите научнофантастични
американски книги вече бяха преведени и момчетата
на Голдберг усърдно я снабдяваха с тях. Това беше
много романтично, много по-романтично от
ежедневната скучна лекарска работа. Колкото до Тома,
Павел Алексеевич я заведе в Тимирязевската академия.
Там го посрещнаха с уважението, което заслужаваше, и
им показаха опитните полета с царевица и соя и
лабораториите. Тома хареса лабораторията с изкуствен
климат и оранжериите с южни растения, всичко
останало ѝ напомняше за скучния колхозен живот със
сеитбообращенията, ругатните в управата на колхоза и
селската скука. На връщане тя каза на Павел
Алексеевич, че Тимирязевската академия не ѝ е
харесала и че иска да работи с южни растения. Павел
Алексеевич се опита да ѝ обясни, че след като завърши
образованието си, ще може да работи в Ботаническата
градина или в Института за лекарствени растения, или
пък някъде другаде, но Тома го гледаше и мълчеше: не
разбираше защо ѝ трябва образование, след като и така
можеше да иде да работи в Ботаническата градина. Та
нали искаше само едно – да се любува на красивите
растения, да се грижи за тях, да ги пипа и да вдишва
аромата им... Вече бе наредила на перваза на прозореца
събрани откъде ли не саксии и беше насадила в тях
лимонени и мандаринени семки...
 18

Стана така, че на следващата година, докато Таня се

явяваше на изпити, преодолявайки сериозната
конкуренция и собствената си, неизвестно откъде
появила се притеснителност, Тома просто подаде молба
да я запишат в курсовете по озеленяване и след
половин година получи жълтеникаво листче, в което
беше вписана придобитата ѝ професия.
Таня не се класира за редовно обучение и записа
вечерно. За вечерно обаче трябваше да работи по
специалността, така че Павел Алексеевич, който не
беше вдигнал телефона да се обади на един свой колега,
и той прочут учен и преподавател, та да я запишат
редовно с връзки, сега го вдигна и се обади на друг стар
колега, професор Гансовски, лекар и учен, директор на
клиниката за мозъчни увреждания при децата и
началник на лабораторията за изучаване на мозъчното
развитие. Молбата на Павел Алексеевич беше скромна –
да приемат дъщеря му като лаборантка, понеже учи
вечерно. Професор Гансовски изхъмка и му каза, че
могат да дойдат още на другия ден.
Павел Алексеевич заведе своето съкровище при
Гансовски след няколко дни. Таня беше идвала в тази
сграда до Устинския мост още от малка: водеха я тук ту
на рентген, ту в детската кардиология... Сега обаче
влязоха през задния вход, през очукана врата, зад
която имаше черна дъска с накачени по нея номерчета.
Беше много различно. Идваше да постъпи на работа...
Професор Гансовски всъщност живееше във вилата си
и идваше на работа рядко, но точно днес беше
определил среща на Павел Алексеевич и дъщеря му и
защото една от най-добрите му сътруднички, Марлена
Сергеевна Конишева, беше готова с докторската си
дисертация – много дебел ръкопис – и трябваше да му
я даде да я прочете.
Отношенията на стария професор Гансовски със
 р р ф р
сътрудничките му бяха наистина интересни. Вече беше
минал седемдесетте, плешивото му кубе лъщеше като
боядисано с нещо средно между къна и канела, но пък
ивицата коса от едното му ухо до другото беше кафява
като кестен. Веждите му бяха съвсем черни и целият
му кокошарник открай време клюкарстваше боядисва
ли ги и с какво... Въпреки недостойното за пола му
кокетство той беше толкова безупречно мъжествен, че
окраската му – бойна ли, брачна ли? – предизвикваше
по-скоро досада, отколкото насмешка. Нисък,
широкоплещест, с големи бенки на бузите, той
приличаше на стар булдог – а и си беше кривокрак.
Царстваше в женската си лаборатория и всичките му
подчинени, с изключение на чистачката Мария
Фоковна, санитарката Раиска и две аспирантки (едната
осетинка, другата туркменка, които бяха склонни да
приемат индиферентността на шефа си като
дискриминация), бяха минали през мощните му,
непропорционално дълги ръце и недоволни, ако ще сме
честни, нямаше. Павел Алексеевич не знаеше тези
пикантни подробности от биографията на Гансовски –
за да знаеш клюките, все пак трябва да имаш известен
интерес към тях, нали така. Павел Алексеевич дори не
знаеше, че първата жена на Гансовски работи в
лабораторията откакто, е почнала работа, и че втората,
по-млада, е защитила дисертация тук и сега е
ординатор в клиниката, и че има още една,
неудостоена с ранга на съпруга, пълничката миловидна
лаборантка Зина, вече на години, на която Гансовски
дава пари да отглежда сина им, и Галя Римникова,
жена като кула с кукленско личице, работила две
години като негова лична лаборантка и напуснала след
голям, едва потулен скандал, и още много други,
интересни най-вече на артистките в този
дългогодишен спектакъл. За сметка на това пък Павел
Алексеевич беше запознат с прекрасните трудове на
Гансовски по ембриогенезата на мозъка и поради това
го смяташе за подходящ за Таня учител.
Влязоха в кабинета и Таня видя високи шкафове с
породисти книги, два неизвестно чии бронзови бюста,
няколко големи стъклени банки с мозъци – нагънати и
с цвят на детски сапун... На стената между двата
прозореца имаше черно-червени таблици и
добоядисани пейзажни снимки, на които реките бяха
микронни капиляри, бреговете – напречнонабраздени
мускули, и се издигаха планини, зейваха пропасти, и
цялата тази геоложка наглед дейност се развиваше в
окуляра на най-обикновен микроскоп...
– Ще ви предам в ръцете на моята ученичка Марлена
Сергеевна, Татяна Павловна. Тя ще ви обучи на
необходимите за работата ви хистологични процедури.
Като начало... Пък после ще видим...
Стана. Оказа се късокрак, половин глава по-нисък от
Таня, но се движеше бързо и сякаш на подскоци, като
тенисна топка. Махна им да тръгнат след него...
Лабораторията беше двуетажна, с някакви между-
етажни помещения с прозорци ту току над пода, ту чак
под тавана, все едно от предишните два етажа бяха
направили три. Двамата уважаеми академици водеха
след себе си стройната къдрава Таня и сърцето ѝ
спираше на всяка крачка – от миризмата на
вивариума, на някакви химикали, на нещо варено,
горещо, отвратително, привличащо. Вероятно същите
чувства изпитва обрекла се на театъра девойка, когато
за пръв път попада зад кулисите...
Коридорът зави за последно покрай един навит като
змия зад стъклото си противопожарен маркуч и
влязоха в светая светих... Там беше стъклено-
прозрачно и прекрасно. Стара лабораторна маса с
мраморен плот, достоен за капак на саркофаг,
широкоплещест шкаф с дебели стъкла и остъклени
шкафчета с наредени в тях лъскави инструменти,
стелажи с разни колби, епруветки и безброй други
неща...
На най-обикновени бюра бяха наредени микротоми
на тежки чугунени поставки с чудовищни остри като
бръснач резци. Микроскопи виреха рога и проблясваха
с медните си колеленца. Под кръгъл прозрачен
похлупак от неравномерно удебеляващо се надолу
стъкло лъщеше торзионна везна... Имаше и още
безброй непознати уреди, които привличаха погледа на
омаяната Таня.
До една маса стоеше висока жена с черно-сив бретон
и присвити очи, грозновата, носът ѝ почти опираше в
горната ѝ устна. Лицето ѝ беше леко отвратено,
чистоплътно, съсредоточено – и в него имаше още
нещо, което наистина привлече Таня, може би
увереност, може би безупречност... Престилката ѝ
сияеше с белотата на снежни върхове, ръцете ѝ бяха
измити хирургически, пръстите ѝ помръдваха едва
доловимо.
Жената ги погледна само за миг, после продължи
работата си, като се извини, че ще се забави само още
няколко минути.
– Старо немско оборудване, а? – учудено каза Павел
Алексеевич.
– Да, всичко е отпреди войната. Докарахме го от
Германия. Все още не сме се научили да правим нищо
по-добро. Йенска оптика, солингенска стомана... –
засмя се Гансовски. – Лично го докарах. От
Хумболтовия университет...
Таня не слушаше какво си говорят – не можеше да
откъсне очи от ръцете на Марлена Сергеевна, която с
някакви мънички странно извити ножички и тънки
пинцети режеше лъскаво-розово клъбце, сложено на
предметното стъкло. Отстрани, на мраморната маса,
имаше цяла редичка такива стъкла със същите розови
клъбца и до тях пълно с нещо гадно зъболекарско
легенче.
 – Кхм, Марлена Сергеевна, това е дъщерята на нашия
уважаем колега доктор Кукоцки, бъдеща биоложка –
каза професорът, гласът му беше някак неприятен. –
Запознайте я с работата, а през това време аз ще
покажа лабораторията на Павел Алексеевич...
И двамата излязоха, а Таня остана. Марлена Сергеевна
ѝ кимна и каза:
– Ела да видиш какво правя.
И Таня видя. Учената дама, която щеше да стане неин
кумир за няколко години, режеше с малки ножички
розово клъбце, което се оказа мъничката главичка на
новородено мишле; отгърна крайчетата на разреза с
пинцети и внимателно свали тъничката като бебешко
нокътче пластинка на черепната кост, за да не повреди
нежното бяло вещество, най-сложното нещо от всичко
създадено от природата – мозъчната тъкан...
След като преряза пластинките в основата, Марлена
Сергеевна ги махна все така нежно с пинцетите и оголи
двете продълговати полукълба и издължените напред
обонятелни нерви. На сдвоеното клъбце нямаше и
драскотинка. Мозъкът беше лъскав като седеф. С други
тънки пинцети Марлена Сергеевна скъса
продълговатия мозък на мястото, където се
съединяваше с гръбначния, подхвана със специална
шпатулка бисерното топченце и в момента, в който го
вдигаше, Таня видя фината, почти невидима мрежа на
кръвоносните съдове. Допреди миг мозъкът беше
лежал като в купа в природното си ложе и бе приличал
на сложно архитектурно построение, а сега тупна като
тежка капка от хромираната шпатула в пълното с
прозрачна течност стъклено тегловно шише на
масата... В шишето имаше още няколко мънички
мозъчета, вече леко посвили се...
– Важното е да се внимава – каза Марлена
Сергеевна.  – Срязването от двете страни не пречи,
понеже ни интересуват не повърхностните, а по-
долните слоеве на мозъка, но все пак...
Без да спира да говори, тя вдигна марлята, с която
беше завито едно медицинско легенче: в него до
трупчетата на вече обезглавените си братчета и
сестричета, принесени в жертва на кръвожадния висш
бог на науката, мърдаха няколко новородени
мишлета... От това ужасяващо противозаконно
съчетание на живото, сляпо помръдващото, топлото и
доверчивото и обезглавеното, декаптираното, както се
изразяваше Марлена Сергеевна, на Таня ѝ се догади и
тя преглътна...
– Мъничките ми те – изгука учената дама, хвана едно
мишле с два пръста, погали го по гръбчето и с други
ножици, по-големи, които бяха вдясно от легенчето,
ловко му отряза главичката. Пусна леко потрепващото
телце в легенчето и внимателно, дори с любов сложи
главичката на предметното стъкло. След което
погледна изпитателно Таня и попита с някаква
странна гордост:
– Можеш ли да го направиш?
– Мога – без изобщо да се колебае, отговори Таня.
Изобщо не беше сигурна, че наистина ще може.
„Трябва“, каза си, справи се храбро с надигащото се
гърлото ѝ гадене, хвана с лявата си ръка копринено
мекичкото новородено мишле, което се оказа
изненадващо топличко, а с дясната – студените,
специално направени за целта удобни ножици, стисна
с просветения си, устремил се към науката разум
глупавата безсмъртна душа и натисна горното колелце
на ножиците с палец. Кръц – и главичката тупна на
предметното стъкло.
– Браво – каза одобрително Марлена Сергеевна с
топлия си женствен глас.
Жертвата беше приета. Таня издържа изпитанието и
беше посветена за младша жрица.
 19

С годините Павел Алексеевич намираше все повече

смисъл в четенето на древните историци.
– Това е единственото, което ме примирява с
днешните вестници – каза той и почука с твърдия си,
обрамчен от жълта ивица йод нокът по кожената
подвързия на „Дванайсетте цезари“.
Василиса чистеше кабинета му и той беше в стаята на
момичетата, докато чакаше това ежемесечно
мероприятие да приключи. Таня вдигна учудено
тънките си – с наследствените пухкави косъмчета
откъм носа – вежди.
– Не виждам връзката, татко.
– Как да ти го обясня... Юлий Цезар е бил много по-
талантлив от Сталин като пълководец, Август е бил сто
пъти по-умен, Нерон по-жесток, а Калигула по-
изобретателен във всички гадни номера. Но всичко,
абсолютно всичко, и най-възвишеното, и най-
отвратителното, в крайна сметка става само история.
Таня се надигна от възглавницата.
– Тъжно е, че всичко е безсмислено и че всички
жертви са напразни.
Павел Алексеевич се усмихна криво и погали с пръст
гладката кожа на подвързията.
– Какви жертви? Няма никакви жертви. Има само
инстинкт за самооправдаване, за оправдаване на
действията ни, понякога глупави, понякога
безсмислени, но най-често зли и користни... След
хиляда години, Танечка, а може би и само след
петстотин, някой стар гинеколог като мен  – понеже
нашата професия не може да я ликвидира никакъв
прогрес – ще чете древната руска история на двайсети
век и там ще има две странички за Сталин и два абзаца
за Хрушчов. Плюс няколко вица...
Таня се усмихна.
 – Не си прав, татко. Ще знаят за Ахматова, за
Цветаева и за Пастернак, а Сталин и Хрушчов ще се
споменават единствено защото са ги преследвали.
– Това ще е вече при комунизма – замечтано се обади
Тома, която грижливо миеше листата на една болна
монстера.
Павел Алексеевич беше в добро настроение и си
позволи да се пошегува:
– Не, Томочка, ще е вече след него...
„Трябва да питам Таня какво има предвид“ –
помисли Тома. Никой не ѝ беше казвал какво ще има
след комунизма. Макар че, в крайна сметка, какво
толкова – нали тях вече нямаше да ги има... Тя си
имаше важна работа  – в основата на листата се бяха
появили бледи петна и горният пласт като че ли беше
някак омекнал. Прокара нежно пръсти по листата – да,
размекнал се беше. И също такива петна май имаше и
по любимата ѝ юка...
„Да не би да е вирус?“ – ужасено помисли тя и навеки
забрави за комунизма. Вече беше набрала опит като
служителка в Московското градско озеленяване и на
два пъти се беше сблъсквала с вирусни болести по
растенията, обаче онези растения си бяха държавни,
едните в градината пред Болшой театър, другите в
парника, откъдето получаваха разсад. И в двата случая
не успяха да се справят с вируса и той унищожи и
петльовите гребенчета, и шибоите. Тези цветя тук
обаче си бяха нейните, любимите ѝ, и Тома захапа
левия си палец, почна да си гризе нокътя и като го
погриза малко, пак се зае с джунглите си – в резултат
на увлечението ѝ към края на петдесетте жилището на
Кукоцки се беше преобразило коренно и не беше
останало нито едно местенце, където да няма саксии и
сандъчета с вечнозелени растения.
Отначало зеленината радваше Елена, но после тя поч-
на обречена борба с консервените кутии и старите
тенджери, в които Тома отглеждаше питомците си.
Елена купуваше саксии и кашпа, но събраните от
боклука консервени кутии се умножаваха и
умножаваха. Первазите на прозорците бяха пълни с
тях, армията им настъпваше към бюрата и дори към
масата в трапезарията, плъзваше по пода. Детската
стая – навремето само Танина – отдавна приличаше на
цветарница.
Таня не се притесняваше от това растително
изобилие, тя всъщност почти не се прибираше.
Отиваше рано на работа при мишките и зайците,
опитите и изследванията си, от работа бързаше за
университета и се връщаше в единайсет и половина
капнала. Когато нямаше лекции, също я нямаше, ту
беше някъде на гости, ту неизвестно къде. Тома
постепенно престана да участва в Таниния вечерен
живот. Таня вече имаше нови приятели, момчетата на
Голдберг бяха изместени от други, по-интересни
младежи, които не се появяваха вкъщи.
Елена се прибираше от работа малко след шест и
вместо Таня виждаше Тома с детска лейка в ръце да се
грижи за питомците си. Тома свършваше работа рано и
в четири и половина вече си беше вкъщи. Василиса
мърмореше и ги хранеше кой когато дойде.
Павел Алексеевич работеше като в цех с непрекъснат
цикъл, на две смени. Освен че ходеше в института и в
болницата, почна да води курсове за повишаване на
квалификацията, което не само учудваше, но и
дразнеше мнозина: това изобщо не беше работа на един
академик  – три пъти седмично да чете до среднощ
лекции на разни провинциални акушери и сестри,
които дори да бяха получили някога някакво
медицинско образование, вече не помнеха нищичко от
него. Да не говорим, че пренебрегваше тъкмо
задълженията си в Академията – не ходеше на
заседания и странеше от началството. Към репутацията
му на пияница се прибави и мълвата, че нещо не е
наред.
Ръководството в министерството се беше сменило
отдавна, на мястото на Кобилата отначало беше
назначен един стар кагебеец с ветеринарно
образование, след него един прочут хирург, абсолютен
кариерист и мошеник. Павел Алексеевич без никакво
съжаление заряза великия си проект за преустройство
на здравеопазването и преустройството течеше без
неговото участие, въпреки че отдавна забравеният от
самия него доклад беше сред документацията на новия
министър и той от време на време го преглеждаше
отгоре-отгоре – все можеше да донесе някаква полза...
Въпреки хладните отношения на Павел Алексеевич с
шефовете медицинското му влияние беше голямо.
Всичките провинциални акушерки, които идваха от
цялата огромна страна, научаваха от него не само
древните начини на бабуване, но и новите методи за
опазване на бременността, на лекуване на
възпалителните процеси и следродилните
усложнения... Той написа няколко учебника за средния
медицински персонал – според него неправилно
пренебрегван – и монография по въпросите на
безплодието.
Но основният му интерес все така беше съсредоточен
върху болните – бременните, които идваха при него с
бремето си: с болки и с тревоги. Преглеждаше ги на
седмичния свободен прием, по молба на познати,
извънредно. Въпреки че Кремълската болница
съществуваше вече отдавна, тъкмо към него се
обръщаха жените и дъщерите на най-важните лица в
държавата – кои за раждане, кои за операция...
В едно от отделенията на болницата – с
евфемистичното име „Диагностика“ – правеха аборти,
сред които имаше и „диагностични“. Това беше може
би единственото място в града, където слагаха упойка,
в останалите грехът се наказваше жестоко – дръзкото
решение да се избавиш от плода вече почти
автоматично предполагаше, че трябва да изпиташ
болка... И четиримата хирурзи в това отделение, и
четирите операционни сестри я причиняваха
ежедневно. Анестезията беше примитивна, местна
упойка, новокаин, двайсет и пет минутна процедура,
торбичка лед на корема – и следващата...
Павел Алексеевич рядко влизаше в това отделение.
Според него изкуственото прекъсване на бременността
беше най-тежката в морално отношение възможна
гинеколожка операция и за жената, и за лекаря... Но
дали пък точно тук не минаваше важната граница
между човека и животното, възможността и правото
да излезеш извън рамките на биологичния закон – да
създаваш потомство не според правилата на
природните ритми, а по свое собствено желание? Нима
в крайна сметка тъкмо тук не се реализираше
човешкият избор, правото на свобода?
Към противоположната и крайна позиция се
придържаше Василиса. Откакто беше сменила
обожанието си към Павел Алексеевич с пълното му
отричане, той почна да се отнася към нея много по-
сериозно. Тя се придържаше към нелепа от гледна
точка на доктора, идиотска и безчовечна, но по своему
нравствена позиция. Жалко беше обаче, че чрез
мракобесническия си ужас от абортите беше повлияла
на Елена, внушила ѝ беше църковнохристиянската си
нетърпимост. У Василиса необразоваността и
възгледите ѝ се съчетаваха съвсем хармонично. Но
Елена? Как да ѝ обясни, че не служи на Молох, а на
нещастните хора в този толкова гадно създаден свят...
Да не говорим, че той всъщност никога не се беше
занимавал лично с изкуствено прекъсване на
бременността. Може би единственото, което го
интересуваше напоследък в цялото това мероприятие,
беше оползотворяването на ценните биопродукти,
които при аборта се явяваха отпадъчни. Но това беше
работа на хематолозите, те си имаха цяла лаборатория,
завеждана от един негов много свестен ученик... Не,
имаше и още един аспект, който беше интересен на
Павел Алексеевич, той дори беше препоръчал на един
от сътрудниците си да поработи върху хормоналните
следабортни последици, един изобщо непроучван
процес – тоест как женският организъм реагира на
изкуственото прекъсване на бременността, какви са
хормоналните последствия и как може да се помогне на
организма да излезе от това състояние възможно най-
безболезнено...
Това раздвоение между разумната му професионална
дейност и непреодолимата стена на неприемането му,
пред която се изправяше вкъщи – ставаше въпрос за
жена му, а не за глупавата Василиса, – го подтикваше
към размисъл и той, все едно за свое оправдание,
непрекъснато си водеше бележки за това,
комбинираше различни медицински случаи с най-
отвлечени съображения – нещо като примитивна
философия на медицината. Изобщо не се опитваше да
оформи тези си разхвърляни мисли в нещо системно и
разбираемо... Иля Йосифович Голдберг, който
непрекъснато произвеждаше безброй ситно изписани
листове и постоянно обясняваше на приятеля си
грандиозните си замисли, отдавна беше отказал Павел
Алексеевич от идеята да гради основополагащи
концепции и планетарни планове...
За разлика от Голдберг, който пламваше като барут
при всяка нова насока на научната мисъл, Павел
Алексеевич от десетилетия наблюдаваше все един и
същ обект, разтваряше бледите му двери с пъхнатата
си в гумена ръкавица лява ръка, вкарваше вътре
огледалцето с извитата дръжка и внимателно се
взираше в бездънното отверстие на света. Оттам беше
дошло всичко живо, това бяха истинските порти на
вечността – нещо, за което всичките тези момичета и
жени, селски стринки и градски дами, които доверчиво
разчекваха крака пред него, изобщо не се замисляха.
 И безсмъртието, и вечността, и свободата – всичко
беше свързано с тази дупка, в която пропадаха всички,
включително Маркс, когото Павел Алексеевич така и не
бе успял да издържи да прочете, и Фройд с гениалните
му лъжливи теории, и самият той, старият доктор,
който поемаше ли, поемаше в ръцете си стотици,
хиляди, безкраен поток мокри пищящи същества...
Когато Иля Йосифович, отдавна вече излежал
предпоследната си, както се изясни впоследствие,
присъда, вдъхновен от новия разцвет на възлюбената
си наука и в момента увлечен от молекулярната
генетика, разглаголстваше за тайния шифър на
живота, открит в ДНК от мръсните англикани, както
наричаше нобелистите Уотсън и Крик, и негодуваше, че
съветските учени са пренебрегнати, Павел Алексеевич,
подпрял брадичка на сплетените си пръсти, го
озаптяваше:
– Ти, Илюша, си умна глава, учен-недоучен, а аз съм
най-обикновен путкобъркач и не ми е ясно какво се
палиш толкова. Естествено, че не ние, а ония оттатък
ще измислят спиралата. Понеже финансирането им е
на ниво. Ти знаеш ли от коя година ми е швейцарското
оборудване в клиниката? Хиляда деветстотин и
четвърта. Я ми кажи, твойта центрофуга в
лабораторията от коя година е?
– Ама точно там е въпросът, Паша. Ако имахме
техните пари, щяхме направо да ги издухаме.
Младежта ни е талантлива, има невероятен потенциал!
– Угрижеността му за миг се сменяше с нещо като
умиление. – Знаеш ли, Витя е страшно кадърен! Ама
страшно! Жалко, че се увлече по биофизиката... Та
искам да кажа, че ако имахме пари като тях...
– А те откъде имат пари, Иля? – подкачаше го Павел
Алексеевич и Голдберг веднага се връзваше.
– От колониите, Паша, от английските колонии,
империализма и чудовищната експлоатация. Ама като
малко дете си, нищо не разбираш.
Павел Алексеевич клатеше глава.
– Разбирам аз, разбирам. Ти не разбираш. Склерозата
те гони вече. Предписвам ти Spiritus vini три пъти
дневно по сто и петдесет грама. Как след осем години
по лагерите изобщо ти се отваря устата да я кажеш тая
ужасна дума „им-пе-ри-а-ли-зъм“?
И Павел Алексеевич му наливаше точно сто и петдесет
грама – до грамче, и слагаше резен леко розова сланина
на дебела филия: Василиса обичаше като ще е, да е...
Пиеха в кабинета на Павел Алексеевич. Сега Голдберг
често идваше на гости у Кукоцки: до „Малаховка“ беше
далече и понеже той се заседяваше до късно в
лабораторията, от време на време нощуваше при
приятели.
Голдберг скачаше, обръщаше стола или пък събаряше
лампата на пода, или поне буташе някоя чиния.
– Заради такива като тебе... заради такива като
мене... – започваше да крещи. – Баща ми имаше сметка
в швейцарска банка, беше търговец на дървен
материал! Имахме къща на „Мойка“, и на „Лубянка“
също! Вила в Ялта! В социален смисъл аз съм труп. Не
мога да им кажа, че нарушават ленинските принципи.
Кой ще ме чуе? Аз съм пожизнено виновен пред тази
страна.
– Добре, виновен си. А аз с какво съм виновен пред
страната? – питаше Павел Алексеевич, макар прекрасно
да знаеше какво обвинение ще му хвърли в очите най-
добрият му приятел.
– Как с какво? Баща ти беше с генералски чин! От него
зависеше толкова много...
Павел Алексеевич се прозяваше, клатеше глава и
казваше на Елена да даде походното креватче и
чаршафи. Тя вече беше приготвила всичко. Много
обичаше Иля Йосифович и му съчувстваше.
Иля Йосифович хъркаше на походното креватче,
сразен от умора и алкохол, А Павел Алексеевич дълго не
можеше да заспи от носовата му тритактова и дори
тригамна музика и размишляваше с ясни нощни
мисли: как така в един и същи човек могат да се
съчетават такова нравствено величие и такава
безпросветна тъпота! Евреинът му с евреин! Ама това
да не беше някаква особена еврейска болест –
синдромът на руския патриотизъм? Като псориазиса
или болестта на Гоше...
Павел Алексеевич се сети за една неотдавнашна
пациентка, млада еврейка, второто ѝ дете беше с
болестта на Гоше. Наследствено заболяване... Голдберг
беше споменал за натрупването на рецесивни гени при
древните народи, където се наблюдавала висока
честота на роднинските бракове. И че човечеството
можело да стане по-добро и качествено чрез смесени
бракове. Все едно си фантазираше за създаването на
нова раса... Всъщност ако се вгледа човек, всички са
болни. Абсолютно всички. И около Павел Алексеевич
също. Сегашният му асистент, Горшков, боледуваше от
омраза срещу тъща си. Дори тембърът му се
променяше, когато заговореше за нея. Ами тя?
Свадлива бабка, болна от сърце, диабетичка.
Медицинската сестра Вера Антоновна беше побъркана
на тема микроби – изваряваше си долното бельо в
автоклава... Ами Леночка? С нейните сънища... Все едно
се взираше в себе си – и какво ли виждаше там? Питаш
я нещо – и тя сякаш се буди от сън. Стресната,
напрегната. Тома си говори с цветята, Василиса кръсти
газовата печка, преди да запали котлона... Не къща, а
лудница. Единствено Таня е здрав човек с нормални
реакции. Впрочем напоследък не изглежда добре. Бледа
е. С кръгове под очите. Или се преуморява, или... Може
би да ѝ направят снимка?
„В неделя ще говоря с нея“ – реши Павел Алексеевич.
Неделните сутрини обикновено си бяха само техни,
съвсем отделни. Василиса още в събота вечерта
заминаваше някъде извън града да се моли. Елена,
която преди не стъпваше в черква, напоследък почна
също да ходи, все едно напук на Павел Алексеевич.
Вярно, другаде, не с Василиса. Откри някъде на
„Остоженка“ в една стара московска черква някакъв
свещеник, бивш архитект, и обсъждаше с него
чертожните си сънища. Тома пък отиваше на
поклонение при рододендроните и олеандрите в
Ботаническата градина.
Така че неделните сутрини си бяха само за Таня и
Павел Алексеевич. Закусваха заедно, цели два часа
обсъждаха всичко на света – и работата си, и
литературата, и политиката. Павел Алексеевич нощем
прилежно слушаше по древния си лампов
„Телефункен“ всички враждебни радиостанции, които
успяваха да пробият през виещите заглушители. Таня
четеше първите самиздатовски неща – неизвестни
стихотворения на известни поети и на разни нови,
току-що пръкнали се. Понякога даваше някои, които ѝ
харесваха особено, и на баща си. За двамата беше важно
да си разкажат всичко важно. Политиката също ги
интересуваше, но по-интересни им бяха съдовете и
капилярите.
Таня усвои специалността хистологичен лаборант
като на шега – в тази фина и пипкава работа всичко ѝ
харесваше. Приготвяше оцветителите хематоксилини
по старинни, едва ли не средновековни рецепти; с
часове изпаряваше, утаяваше, филтрираше и
дестилираше. Разказваше на Павел Алексеевич за
постиженията си, а той се подсмихваше – нищо не се
променяше, всичко си оставаше същото. Когато беше
студент, препаратите се оцветяваха по същите начини.
Хематоксилинът на Ерлих. Течността на Кулчицки...
На Таня ѝ харесваше подчинената на строги закони
процедура на приготвяне на препаратите – от
момента, в който малкото топченце плавно се
плъзваше във фиксиращата течност, до рязането на
матовото парафиново кубченце, в което се намираше
равномерно пропитият от парафин мозък с тежкия
микротомен нож. Тънките лентички на микротомните
прерези оставаха на ножа и Таня с фина четчица ги
преместваше на предметното стъкло, лепеше ги и ги
оцветяваше с хематоксилина, който беше приготвяла
лично цели три дни... Само препаратите на старата
Викерс, личната лаборантка на Гансовски, бяха по-
добри от тези на Таня. Но пък Каролина Ивановна
Викерс беше правила само и единствено това цели
петдесет години. Да не говорим, че не можеше да усвои
самостоятелно нито една методика, а Таня се
нахвърляше със страст и наслада върху всичко ново.
Таня подробно разказваше на баща си колко
деликатна и хитроумна операция се е научила да прави
заедно с Марлена Сергеевна. Вадели бременната двурога
матка от приспаната с етер мишка, разтваряли лявото
и дясното рогче от двете страни на избръснатото
коремче и през хлъзгаво лъскавата обвивка пробивали
плода, като внимавали да попаднат точно в темето,
където в гънката, образувана от съединяването на
двете полукълба и малкия мозък, дълбоко, била
разположена някаква тайна жлеза. И ако успеели с
пробождането, можело по изкуствен начин да се
предизвика спиране на движението на
гръбначномозъчната течност и по този начин да се
предизвика експериментална хидроцефалия, тоест
воднянка на главния мозък... При условие, разбира се,
че операцията е проведена успешно и майката не
пометне и не изяде дефектното си потомство, а роди,
когато ѝ дойде времето. И как всичките тези
деликатни операции в крайна сметка трябва да доведат
до разбирането на причините за появата на това
заболяване и в още по-крайна сметка да избавят
човечеството от този тежък и, за щастие, много рядък
недъг.
Таня се наслаждаваше на новото за нея усещане за
професионализъм, когато очите и ръцете живеят в
разбирателство и изобщо не им трябват нареждания и
контрол от висшата инстанция, вършат си работата
независимо и автономно, а работата ти спори, все едно
и тя се радва на направеното... От възторжените
въздишки на Таня, от пламенността на разказите ѝ и
за най-малките подробности Павел Алексеевич
разбираше, че тя е същата като него – отдадена на
работата си професионалистка.
Павел Алексеевич я слушаше с искрено внимание –
много добре беше запознат с този научен ентусиазъм...
Таня още беше само втори курс биология, но вече бе
омаяна от научната игра, игра толкова ясна на самия
Павел Алексеевич.
„Жалко все пак, че не записа медицина. Много е
сръчна, а цял живот ще реже мишки“ – мислеше си
старият лекар.
В съкровените си нощни писания Павел Алексеевич
отбеляза: „Толкова много дърдорковци се навъдиха
като никога досега. Безброй хора, чиято професия е
най-вече глупавото и дори лъжливо празнодумство.
Целият народ рязко се раздели на дрънкащи и
работещи. Цели учреждения, специални длъжности –
това е ужасна болест. Какво щастие, че Танечка е от
работещите. Работата, професията – това е
единствената опорна точка. Всичко останало е много
относително“.
Лабораторията изучаваше устройството и развитието
на мозъка. Морфолозите и хистолозите наблюдаваха
през окулярите на примитивните си микроскопи
растящите дръвчета на мозъчните капиляри,
проследяваха тайните процеси на прокарването на
нови съобщителни пътища в мозъка на мястото на
увредените или дефектните. Често използваха
методиката на експериментално вливане на туш в
кръвоносната система. Тушът постепенно изместваше
кръвта и на подготвените впоследствие препарати
можеха да се наблюдават ясни тъмни разклонения,
пълни с тъмносиви хайверени зрънца – точно така
изглеждаше тушът под микроскоп. Този метод беше
най-ефективен, когато вливането се правеше на живо
животно. Сърцето му биеше, все още неосъзнало, че
вместо жива кръв помпа мъртъв туш, и чак после
постепенно, изнемогвайки от кислороден глад,
забавяше и спираше. Обикновено все пак правеха
вливането с мъртви образци, подложени преди това на
различни научни въздействия. Беше по-лесно, но
тушът не запълваше съдовете толкова добре.
Необходимите за тези процедури инструменти бяха
различни, макар и не много – и тъкмо тази
незначителна разлика щеше да доведе до рязка
промяна в Танината съдба.
Една неделя Танечка гордо съобщи на баща си, че са я
назначили да отговаря за хирургическата стая и че са ѝ
дали ключовете от шкафа с лабораторните
инструменти. Сега вече всеки, който трябваше да слезе
в операционната в сутерена, търсеше Таня да му даде
корнцанги, скалпели и триони – всичките тези
страшни и красиви оръдия за рязане и пилене на
костна тъкан. Долу в операционната режеха мишки и
котки, кучета и зайци... Основната работа на Таня
обаче си оставаше приготвянето на фини
хистологични препарати и в тази работа наистина я
биваше много.
 ***

През пролетта на шейсета година Таня си взе всички

изпити с отличен и ѝ предложиха да запише редовно.
Тя отказа, без дори да поговори с родителите си.
Вечерното обучение наистина беше трудно, но тя не
искаше да напусне лабораторията: истинският ѝ живот
беше тъкмо там, сред колбите, мишките и
препаратите, рамо до рамо с Марлена Сергеевна. Беше
направила впечатление дори на Гансовски. Викерс
скоро щеше да се пенсионира и той се колебаеше дали
да не вземе на нейно място Таня. Марлена Сергеевна се
досети за намеренията на шефа и понеже ценеше Таня
като лаборантка, за всеки случай му спомена, че Таня
мисли да се прехвърли редовно. Оформяше се дребна,
но съвсем класическа интрига на производствена
почва. Самата Таня, както става в такива случаи, не
знаеше нищо за това.
През летните месеци детската клиника към
лабораторията обикновено почти спираше работа,
оставаше само острата патология и така нареченият
„отдел за развитие“, в който гледаха здрави, но
изоставени от майките си още при раждането деца.
Държаха ги в клиниката до три годинки – педиатрите
и физиолозите изучаваха развитието на „нормалното“
дете, – след което ги разпределяха по детските домове.
През тези летни месеци, когато клиниката почти
затваряше, аспирантите и научните сътрудници имаха
възможност да се съсредоточат върху работата, която в
дисертациите им се водеше „Експериментална част“.
Животът в лабораторията ставаше по-интензивен,
хирургията работеше всеки ден, по строг график. Таня
също имаше повече работа – нали отговаряше за
стерилизирането и раздаването на инструментите.
Събитието, което стана най-важно в живота ѝ,
започна съвсем обикновено, дори невзрачно.
Миловидната, накуцваща поради прекаран детски
паралич лаборантка Рая, хванала здраво тавичка,
завита с пожълтяла от безброй стерилизации пелена,
дойде да получи необходимите ѝ за вливане на туш
неща.
– На какво ще вливаш? – привично попита Таня.
– На плод – отговори Рая. – Човешки.
Таня – ключовете подръннаха – отвори стъкления
шкаф с малките си метални скъпоценности и извади
пинцети, скалпели и фиксатори, изброи ги и ги записа
и докато го правеше, попита механично:
– Жив или мъртъв?
– Мъртъв – спокойно отговори миловидната Рая,
разписа се в книгата за получените инструменти и
куцукайки, заслиза по тясната стълба към сутерена...
Вече беше стигнала долу и тъкмо светваше лампите,
когато Таня разбра какво точно я е попитала... И като
разбра, сложи ключа от операционната на мястото му,
свали бялата си престилка, закачи я на закачалката и
излезе от лабораторията. Никога вече не се върна там.
Не се върна и в университета. Любовта ѝ към науката
свърши точно в онзи момент – и завинаги.
 20

Мълча цяла седмица. Сутрин, както обикновено,

излизаше и вървеше накъдето ѝ видят очите – ту из
центъра, ту в Марина рошча, ту в Тимирязевската
академия. Никога не беше имала толкова много
свободно време. Лятото дойде късно и макар вече да бе
краят на юни, зеленината в парковете и градинките
беше още нова, свежа, и липите също цъфтяха късно, и
особено обаятелни бяха закътаните местенца,
свързаните един с друг дворове на жилищните сгради,
мили ѝ бяха останалите в някои квартали стари
дървени къщи и Таня обикаляше, докато не капнеше,
после си купуваше хляб, топено сиренце и топла
лимонада и сядаше на някое усамотено и уютно място,
до някоя дървена барака или склад, на насипа на
отдавна изоставена железопътна линия, на някоя
пейка в някой пуст парк...
Състоянието ѝ беше наистина странно, раздвоено.
Наглед тя като че ли не мислеше изобщо за нищо,
просто ходеше и гледаше, но мисълта се беше
загнездила в нея, глождеше я, човъркаше я и не беше
някаква ясна мисъл, а поразилото я до дълбините на
съществото ѝ събитие, че тя, Таня Кукоцка, беше
попитала Рая Пашченкова жив ли е плодът, тоест живо
ли е детето, и ако беше живо, тя щеше да даде на Рая
необходимите инструменти, за да влее във вените му
туш и чрез това да умъртви живо дете... не мишка, не
котенце или зайче, а същество с три имена и дата на
раждане... Всеки човек ли беше толкова близо до
извършването на убийство, или това бе нещо особено,
което се беше случило само на нея?
След като обикаляше града от сутрин до вечер, тя се
прибираше, вечеряше, лягаше си, заспиваше бързо, но
скоро се будеше и почваше да я мъчи безсъница. Един
път посред нощ не издържа на празнотата ѝ, облече се
и тихичко излезе. Тръгна през познатите ѝ съседски
дворове, преобразили се в огромни театрални декори.
Луната изгря, мина бързо през небето и залезе над
Бутирския затвор. После повя вятър, небето изсветля,
новата чистачка, наета на мястото на Лизавета
Полосухина, започна да мете двора със суха метла и да
вдига облаци прах...
Към шест и половина Таня се прибра, легна си и
заспа. Когато Тома реши да я събуди, тя измърмори, че
днес няма да ходи никъде... После дойде Елена и се
наведе над нея.
– Какво ти е, Танюша? Да не си болна?
Таня се зави презглава с чаршафа и отвърна със
съвсем буден глас:
– Не съм болна. Спя. Оставете ме на мира.
Елена се учуди: що за отговор? Таня никога не
говореше така грубо...
Таня се събуди по обед. Нямаше никого, даже
Василиса беше излязла някъде. Таня се зарадва, че не се
налага да обяснява нищо на никого, и пак излезе да
обикаля без никаква цел... Мина през старите квартали
с дървени къщи, остатъци от живота в предградията...
Беше всъщност вече готова да поговори за всичко с
баща си и да чуе какво ще ѝ каже той, най-важният,
най-умният, най-ученият... Но баща ѝ го нямаше,
беше в командировка в чужбина, и Таня се сърдеше и
му подготвяше дълга ехидна фраза: „Когато ми
трябваш, вечно си или в операция, или на
консултация, или в Прага или Варшава“...
Би могла да поговори и с Виталка Голдберг, но той
беше на бригада в някакъв колхоз в Костромска
област... Да говори с майка си, с Тома или с Василиса
беше все едно да иска съвет от котката...
Когато се прибра, Тома вече спеше, майка ѝ
неизвестно защо я нямаше, а Василиса седеше в
кухнята и чистеше ориз.
– Ще ядеш ли? – попита Василиса.
 Таня не беше гладна. Наля си чай, седна срещу
Василиса и я стъписа с въпроса си:
– Вася, как мислиш, душата кога влиза в детето – още
при зачеването или чак когато се роди?
Василиса облещи срещу нея кръглото си като копче
живо око и отвърна без никакво колебание:
– При зачеването, разбира се. Че как иначе?
– Това Църквата ли го казва, или ти си си го
измислила?
Василиса честно сбърчи чело. Тя страдаше от една
упорита заблуда: мислеше си, че тъкмо това, което си
мисли, е учението на Църквата, обаче сега изведнъж я
обзеха съмнения – вторият въпрос се беше оказал по-
труден от първия.
– Какво си седнала да питаш мене, баща си питай, той
пӝ ги разбира тия неща – кипна тя изведнъж.
– Ще го питам, като си дойде – отсече Таня и стана от
масата, без да си вдигне чашата.
Василиса си затвори окото и се замисли: не е току-
така тая работа... откъде-накъде пък ще я пита за това?
Дали пък да не каже на Елена? Самата Елена впрочем
също не беше съвсем благонадеждна в това отношение
в очите на Василиса.
 21

Павел Алексеевич се върна от Полша с цял куфар

подаръци. Както обикновено, беше влязъл в първия
попаднал му магазин и бе купил всичко оттам, куфара
включително. По една случайност магазинът се беше
оказал за младоженци и затова всичките му покупки
бяха бели и с дантелки, с две думи – абсолютна
пошлост. Василиса и Тома ахкаха колко били красиви, а
Таня и майка ѝ само се усмихнаха една на друга
разбиращо... Павел Алексеевич пак се беше изложил.
Белите обувки обаче се оказаха по мярка и на Елена, и
на Таня... Минаха още три дни, преди да дойде
неделната сутрин, която Таня чакаше толкова много.
Дотогава в безсмислените си разходки тя преброди
цялата теория на отрицанието на света, този идиотски,
мръсен, гаден свят, според чиито закони тя решително
отказваше да живее.
На закуска разказа на баща си за важната случка.
Много сдържано и точно. Не се налагаше да му
обяснява нищо, той тутакси разбра същността.
– Разбираш за какво искам да поговорим – завърши
Таня разказа си.
Той седеше и мълчеше и Таня също мълчеше и го
чакаше какво ще каже. А той си я спомняше на три и
на пет, налагаше върху тази вече голяма и с нещастно
лице млада жена всичките глупави детски обръщения
– „катеричката ми тя“, „вишничката ми“,
„писенце“... Нима и сега го чакаше крах?
– Искаш да говорим за професионализма ли? –
попита Павел Алексеевич дъщеря си.
– Именно. – Тя кимна.
– Виждаш ли, професията – това е гледна точка.
Професионалистът вижда много добре една част от
живота и може да не вижда други неща, които нямат
общо с професията му.
 – Татко, чела съм за есесовските лекари. Те са
правили опити как да въздействат на хората, ако не се
лъжа, с ниски температури и с разни химикали.
Правили са опитите с пленници, които, така или
иначе, са били осъдени на смърт. Тоест на
унищожение.
– Да, да. Знам. Това е ужасно. После ги съдиха на
Нюрнбергския процес. Права си. Този конфликт
съществува по принцип... – Разтърка очите си, които
внезапно се бяха уморили от този разговор. – Само не
забравяй, че присъдата в известен смисъл ни е
издадена предварително – и на лекарите, и на
пациентите.
Таня вдигна вежди.
– Искаш да кажеш, че всички сме смъртни ли? Ако
отчитаме и това, става още по-лошо. Още по-гадно.
Тогава в нищо няма и капчица смисъл. При нас в
патологията сега има едно детенце – телцето му съвсем
мъничко, а главата му деветдесет сантиметра в
диаметър. Просто мехур от кожа, пълен с вода. И
никакви мишки няма да го спасят. Значи, е по-добре
да го убием, да експериментираме рисково с него?
– Е, не, това са глупости. Идиотски начин на
разсъждаване. – Павел Алексеевич се намръщи.
Надъхала се е със семейни предразсъдъци, помисли си
раздразнено, но реши, че разговорът трябва да се
доведе докрай. – В нашата работа, Таня,
професионалист е този, който поема отговорност,
избира най-приемливата от съществуващите
възможности, понякога това е избор на живот и смърт.
Медицината има своя етика, вземи прочети Хипократ,
още той е писал за това. Има и готови решения: в
моята професия, когато трябва да се направи избор
между живота на детето и живота на майката,
обикновено се избира животът на жената. И това
съвсем не е рядко. Колкото до твоята история,
въпросът е чисто умозрителен: за момент ти се е
сторило, че може да станеш убийца...
Таня прекъсна баща си:
– Не ми се е сторило, татко. Какво правих през тези
две години, а? Убивах мишки. Безброй мишки. Знаеш
ли колко е лесно? Щрак с ножиците – и готово. А
резултатът? Нещо в мен се скъса, някаква бариера
падна...
– А, не, не. За бариерите говори с майка си. Нищо не
знам за тях – и не искам да знам. Има си определена
йерархия на ценностите и човешкият живот е най-
важен. Ако за да се спаси животът на един човек, да се
научим да лекуваме дори една-едничка човешка
болест, трябва да унищожим в лабораториите сто
хиляди, сто милиона животни, ако щеш, това не
подлежи на обсъждане.
– Татко, не ме разбираш, имам предвид друго.
Майната им на мишките. Говоря за мен. С мен какво
стана? – И Таня вдигна пред себе си учудените си слаби
ръце.
– Не виждам никаква трагедия. Просто
професионалното ти мислене е дало на късо. Случва се.
– Да бе, на късо! Не разбираш ли? Аз ги коля и ги режа
тези мишки, цели кошчета трупчета, за да получа
резултат. За да открия нещо, за да излекувам нещо, а
междувременно с мен става нещо друго, губя някакви
основни представи и понятия, губи ми се разликата
между човешкия живот и живота на мишките... Не
искам повече да съм доброто момиче, което коли
мишки! – Таня почти викаше, а Павел Алексеевич се
мръщеше все повече, така че голото му чело се
набръчка почти чак до темето.
– Прощавай, мила. А каква искаш да си?
От очите на Таня вече се търкулваха сълзи. Павел
Алексеевич не понасяше това.
– Искам да съм лоша и да не коля нищо и никого!
– Знаеш ли, поговори с Иля Йосифович. Той е
философ. Ще ти докаже, че всичко е материал. И ние с
теб, и мишките, и дрозофилите – всичко е едно. Мен
философията не ме интересува. Аз се занимавам с
приложна медицина – да обърнеш бебето, ако е с
краката надолу, да развиеш пъпната връв... Отказвам
да решавам световните въпроси. Бездруго половината
ни страна се занимава единствено с това... Това е
безотговорно. А всеки, който прави нещо свястно, носи
отговорност. Повечето хора гледат да не правят изобщо
нищо...
– Не искам такава отговорност! – По лицето на Таня
вече се стичаха зли сълзи. Тя бе чакала от баща си
съчувствие и разбиране, но не виждаше у него нищо
такова. Павел Алексеевич я гледаше чуждо и
неодобрително.
– Ами тогава да беше свирила на пиано. Или да
пресаждаш кактуси. Или, ако щеш, да чертаеш
чертежи... а не да се занимаваш с наука...
– С никаква наука не се занимавам вече. Край. Зарязах
я. – Бавно, с някак колебливи движения Таня вдигна
чашите и чиниите и ги сложи в мивката.
 ***

Павел Алексеевич гледаше вдървения ѝ гръб с

отвратителното чувство, че това вече му се е случвало.
Да, обидил я беше, обидил беше момиченцето си, стар
глупак такъв! Също както Леночка... И обидената Таня с
точно същите такива бавни и неуверени движения
вдигаше чашите и чиниите от масата...
Той я хвана за острите рамене, прегърна я.
– Таня! Не прави от един експеримент трагедия.
Стройната млада жена – в този момент толкова
приличаше на майка си, че на Павел Алексеевич му се
сви сърцето – обърна към него обляното си със сълзи
зло лице и каза тихо:
– Дори ти, като всички... Нищо не разбираш...
И излезе от кухнята, като тресна вратата и остави
Павел Алексеевич в дълбоко огорчение и недоумение:
какво толкова беше казал, с какво беше обидил
любимата си дъщеря?
Павел Алексеевич седна на постоянното си челно
място на голямата маса и стисна бръснатата си глава с
ръце. Замисли се... Има много причини, които пречат
на хората да постигнат близост: стеснителността,
страхът от намеса, равнодушието, физическото
отвращение в крайна сметка. Но има и
противоположен поток, който влече, привлича до най-
голямата, до невъзможната близост. Къде е тази
граница? Доколко е реална? След като очертае условния
си магически кръг – по-голям или по-малък, – всеки
живее в клетката, която си е направил сам, и
отношението му към това умозрително пространство
също е различно. Едни ценят въображаемата си клетка
като съкровище, други се измъчват от нея, трети искат
да пуснат в личното си пространство избраните си
любими и да прогонят онези, които напират да влязат
в нея...
 Сред множеството познати на Павел Алексеевич
повечето изобщо не понасяха никаква самоизолация,
най-много се страхуваха от това да останат сами със
себе си и бяха готови да се срещат с когото и да е, да
приказват, изобщо да правят каквото и да било, стига
да не остават самички. Та дори да понасят неудобства и
болка, дори да страдат, стига да е публично, стига да е
пред хората. Точно такива хора са измислили
поговорката „Сред хора и смъртта не е страшна“... Но
другите, мислещите, съзидателните, изобщо онези,
които струват нещо, винаги се ограждат с някаква своя
защитна полоса, със зона на отчуждение... Наистина
парадокс! Най-тежките обиди са тъкмо защото най-
близките помежду си хора прокарват външните и
вътрешните радиуси на личността си по различен
начин. На някой просто му трябва жена му да го
попита сто пъти: „Защо си такъв бледен? Да не ти е
зле?“. Други пък възприемат дори един по-внимателен
поглед като посегателство срещу свободата си...
„Колко странно, наистина рядко странно семейство
сме – мислеше Павел Алексеевич. – Може би защото
само Елена и Таня са свързани с истинска кръвна
връзка... всички останали просто ни е събрала съдбата.
Неизвестно откъде я е довял вятърът вечно
намръщената Василиса, и Томочка с нейните
вечнозелени радости... Елена е вечно тъжна, Танечка се
бунтува неизвестно защо... И всеки е в клетката си,
непроницаем, особен и отделно, всеки с простичката си
тайна...“
По принцип Павел Алексеевич беше планирал днес да
свърши малко работа: да прегледа няколко
американски списания, да напише рецензия за една
дисертация – отлагаше я вече втора седмица... Но
настроението му се беше скапало; изобщо не му се
четеше изсмуканата от пръстите дисертация на нечий
син. Отвори бюфета, взе бутилката и отвори и нея. „И
за всичко това съм виновен аз. Може ли да съм такъв
идиот? Всички обидих: и Елена, и Таня, и Василиса“...
 22

Таня изхвърча от къщи и почти затича по улицата,

сви вдясно, после вляво, бързаше по някакви улички,
спря чак зад Минаевския пазар до някаква потрошена
сергия, която бездомниците още не бяха сварили да
изгорят; край сергията имаше купища боклук – гнили
зеленчуци, строшени стъкла.
Слънцето топлеше света с последните си предзалезни
сили. И сълзите, и ядът на Таня се бяха изпарили и тя
седна до някаква барака. Малко встрани три момченца
някъде на по седем играеха на карти. Едното беше със
заешка устна, второто нямаше дясна ръка от китката
надолу, третото бе що-годе нормално, ако не се броеше,
че беше страшно пъпчиво. Пляскаха картите и псуваха.
Направо не бяха за гледане.
От другата ѝ страна седяха двама пияници.
Невъобразимо мръсни и много щастливи странни
същества, прекалено топло облечени за през лятото – с
анцузи и зейнали, почти разпадащи се зимни обувки. С
неопределена полова принадлежност. Пред тях имаше
празно шише. Явно им беше хубаво. Бяха сложили на
един вестник половинка корав хляб и две топени
сиренца и буквално излъчваха доволство – като розова
мараня. Гледаха Таня и си говореха нещо.
Едното от тези неопределени същества я помами с
пръст и когато тя тръгна към тях, извади от една
прокъсана пазарска чанта неотворена бутилка евтино
вино и ѝ намигна...
Носеха нахлупени до веждите вълнени скиорски
шапки с изчезнал от мръсотия цвят, така че косата им
не се виждаше, и чак когато се вгледа, от небръснатите
бузи на по-дребния Таня го определи като лице от
мъжки пол.
– Ела да ти капна – предложи ѝ второто лице и от
гласа му стана ясно, че е жена.
 Лицето ѝ беше на дупки от шарка, под лявото ѝ око
имаше синина, вече изжълтяваща.
Таня се приближи. Жената избърса едната чаша с
черните си пръсти и я наля догоре. Таня я взе и я изпи
на екс. Жената се засмя удовлетворено:
– Значи, той вика, че нямало да пиеш, пък аз му
викам: бе кой отказва бе?
Таня се почувства като жертва на експеримент и се
засмя щастливо. Виното ѝ се стори много вкусно, хвана
я веднага и за пръв път, откакто беше напуснала
лабораторията преди седмица, тя изпита облекчение...
– Благодаря, много е хубаво – каза Таня и върна
чашата.
Жената като че ли се сепна.
– Лошо е да се пие, момиче... – И млъкна.
– Че аз не пия – отвърна Таня, но уж добродушният
наглед мъж внезапно неизвестно защо се ядоса.
– Да бе, не пиела тя. Я как изльока цяла чаша!
– Не го слушай тоя, той е луд. – Жената ѝ намигна,
обаче мъжът се ядоса още повече, бавно вдигна
синкавата си ръка – опита се да свие юмрук, но не му
се получи, подутите му пръсти не се сгъваха, стърчаха
кой накъдето си иска – и я тикна под носа на жената...
Тя го плесна по ръката с изненадващо кокетство.
– Леле, уплаши ме!
– Ще те науча аз тебе – заплаши я той.
– Стига де, стига... – каза жената примирително,
бързо му наля чашата и му я подаде.
– Е, така вече пӝ бива. – Той я взе със синкавата си
ръка и я изпи. После внимателно и бавно я постави до
неначенатия хляб и се обърна към Таня. – Кво само
седиш, иди купи още.
Таня послушно стана и попита:
– Какво да купя?
– Какво, какво! – сопна се той. – Френско шампанско
купи! Квото има, това купи... Знаеш ли къде да идеш? В
лавката иди, магазините вече са затворени.
Таня купи една бутилка сухо „Гурджаани“, обаче
покупката ѝ се оказа неправилна – мъжът просто
разпери възмутено ръце. Все пак я изпиха. После, точно
преди да затворят и лавката, тя купи и две шишета
портвайн, които вече бяха посрещнати с одобрение.
Между „Гурджаани“-то и портвайна дойде един
милиционер и ги изгони и те се настаниха малко по-
встрани, в някакъв обрасъл с репеи двор между три
полусрутени къщи, които не заслужаваха името
„дом“...
Благодатта вече ги спохождаше. Двамата не обръщаха
кой знае какво внимание на Таня. През цялото време,
ако не се брояха междуметията, мъжът каза само
четири членоразделни думи:
– Лете бива. Топло е...
Бисерни капчици пот избиваха изпод вълнените
шапки по мръсните им лица и лятната привечер
продължаваше и продължаваше. Не беше безделие, не
беше мързел – бе празник.
За почти двайсетгодишния си живот Таня никога не
беше попадала на толкова щастливо място, където
работата, грижите, задълженията и бързането бяха
отменени. Двамата пияници разполагаха с толкова
много свобода, че стигаше и за нея.
Лелката се събу – измъкна мръсните си боси крака от
остатъците на обувките си. Разпери колене и потърка
стъпалата си в топлата трева. Кеф... После стана, отиде
на две-три крачки встрани и си смъкна анцуга.
Задникът ѝ лъсна изненадващо бял. Мъжът
изкоментира добродушно:
– Моча мръсницата...
И реши да последва примера ѝ. Стана, разхлаби
ластиците на поне трите си анцуга, извади нещо малко
и увиснало и по репеите зашуртя неочаквано силна
струя.
На Таня ѝ беше хубаво и дори, докато се напиваше, ѝ
ставаше все по-хубаво и по-хубаво, докато не заспа до
опиканите репеи.
Събуди се вече по тъмно, защото ѝ се догади.
Отначало не можа да се сети къде е. Размърда се.
Надигна се на колене. Повърна и избърса устата си с
боцкавото листо на един репей. Двамата ги нямаше.
Трябваше да се махне оттук. Понечи да се изправи – и
пак повърна, този път беше ужасно, някой сякаш
дереше стомаха ѝ отвътре. Когато пристъпът свърши,
Таня тръгна през тъмните, осветени само от слабата
светлина на редки прозорци дворове. Мина през един,
през втори, през трети. Чу наблизо звън на трамвай и
тръгна натам. Улицата се оказа позната. „Тихвинска“.
Съвсем близо до вкъщи.
Пак ѝ стана хубаво, все едно ѝ се беше случило нещо
прекрасно. О, тези бездомници... Симпатични,
свободни от всякакви грижи хора...
„Колко прекрасно прост е животът! А аз направих
нещо със себе си – кръц! Кръц! Не искам повече.
Никакви бременни мишки, никакви хидроцефалии,
никакви почерняващи капиляри!“
И я завладя същото безметежно спокойствие, същият
райски миг на удоволствие и радост, който сияеше над
пияните бездомници...
 23

Елена Георгиевна седеше на тясната дървена пейка

зад кутията за дарения и чакаше познатия си
свещеник. Службата беше свършила. Богомолците си
бяха тръгнали. Чистачката потракваше с кофата.
Тихите метални потраквания бяха някак съвсем на
място в ехтящата тишина на храма... Свещениците и
настоятелят обядваха в трапезарията и Елена
надушваше миризмата на пържен лук. Светлината в
храма беше досущ театрална – стълбове слънчева
светлина, влизащи през прозорците високо в стените,
разсичаха полумрака и попадащите в тези светлинни
потоци икони сияеха с лъснатите си обкови, медните
свещници сякаш пламтяха, а там, където светлината
не достигаше – там имаше само загадъчно блещукане,
отблясъци и трептящите пламъчета на догарящите
свещи... В душата на Елена цареше спокойствие и
тишина. Точно заради тези минути идваше тя тук:
тревогите ѝ сега ѝ се струваха глупава суета,
проблемите – несъществени, а отдавна очакваният
разговор – не на място и фалшив... Може би беше
сбъркала, като беше помолила отец Владимир да
поговорят? Може би не трябваше да разказва нищо на
никого. А и как да го разкаже? Да, светът се разпада. Но
нали самата тя беше наясно, че не се разпада светът, а
съзнанието ѝ, че се отлюспват скъпоценни парченца от
знанията ѝ, от спомените ѝ, от ежедневните ѝ
навици... Би отишла при невропатолог, при психиатър,
а не при свещеник, ако в пукнатините на разпадащото
ѝ се съзнание не проникваше нещо отвън, нещо по-
точно отвъдно, гласове и лица, нещо оттатъшно,
тревожно, но понякога и неизразимо прекрасно...
Изкушение? Лъжа? Как да го каже?
Свещеникът вече идваше към нея, бършеше
вървешком с карирана носна кърпа устата си, изгубила
се някъде под мустаците и брадата...
 – Е, драга, целият съм на вашите услуги – каза съвсем
светски, както навремето, когато работеше в
Моспроект, а Елена от време на време му правеше
чертежите. – Какъв е проблемът?
 ***

Елена нямаше проблеми, които да могат да се

обсъждат по такъв бодър, дори деловит начин.
– С дъщеря ми... – успя да каже.
Не беше мислила да говори с него за Таня, но понеже
въпросът с Таня беше конкретен и разбираем, каза за
нея. Почувства се като предателка – Таня не би искала
да я обсъжда с когото и да било, но вече нямаше
връщане и тя продължи:
– Тя е много способна, отличничка, но внезапно
напусна работа, нищо не прави, по цял ден обикаля
града и не ми казва нищо...
– На колко години е, на двайсет? – Отец Владимир
съкрушено полюшна големия си дебел нос, очите му
под единствената, сраснала се над носа вежда гледаха
съчувствено. – И моите са същите... Коля заряза
университета, Наточка заряза мъжа си... Отгледахме
децата си без Църквата и ето ги плачевните резултати...
На Елена Георгиевна ѝ стана непоносимо скучно, но
нямаше как да си тръгне и говориха още двайсетина
минути за вредата от атеистичното възпитание, за
това, че децата трябва да се водят на черква още от
съвсем мънички, за ползата от четенето на
Евангелието, за молитвата и за други добри и
правилни неща. Всичко това страшно приличаше на
другото, дето го казваше Василиса, макар и със свои, не
толкова изискани и учени думи.
Малко след три Елена си тръгна. Слънцето все така
сияеше и все така беше лято, но мястото, където беше,
ѝ се стори съвсем непознато и тя се ужаси, както се
ужасява дете, изгубило майка си в навалицата на
гарата... Постоя и почака: дано да мине... Беше ѝ се
случвало и преди, но само за миг, все едно ти
причернява. Сега обаче светът продължаваше и
продължаваше да ѝ е чужд – и трябваше някак да се
справи с това...
– Това е град – каза си Елена. – Аз съм в Москва.
Дойдох тук с метрото... Или с тролея... Трябва да
попитам коя е най-близката станция на метрото... До
вкъщи има метро. Не помня коя станция. С шарени
витражи... Трябва да си ида вкъщи. Вкъщи има
телефон... Не го помня... Трябва да питам човека, с
когото говорих преди малко... – Но не можеше да си
спомни с кого и за какво е говорила преди малко...
Висока жена със светъл костюм, с копринено сиво-
синьо шалче и прошарена вече коса. Стоеше на
стълбите на черквата и се опитваше да открие поне
нещичко в празното огледало на света, който съвсем
допреди малко беше пълен с пъстри и разнообразни
подробности, всяка от които си имаше име и
название... Тръгна бавно по улицата. И вървя дълго, по
непознати и по-скоро приятни, но абсолютно
нерапознаваеми места. Гледаше да не пресича улиците
– беше страшно. Умори се и поседна да си почине в
една градинка. Искаше да попита жената, която седеше
до нея, колко е часът, но не можа – думите нито
идваха, нито можеше да ги произнесе. После някой
познат я пипна по рамото.
– Елена Георгиевна?Добре ли сте?
Женски глас, загрижен. Елена така и никога не си
спомни коя е тази жена, този ангел. Ангелът я заведе
вкъщи, помогна ѝ да отключи. Неизвестно защо и как
вече беше късно вечерта. Не ѝ беше ясно къде е избягал
денят. Елена седна във фотьойла си в кухнята и седя в
него дълго, докато не заспа... В къщата спяха още двама
души – Павел Алексеевич в кабинета си и Тома в
детската стая. До канапето на Павел Алексеевич имаше
начената бутилка водка. Тома спеше, без да си е измила
изцапаните с пръст ръце и без да е изгасила лампата.
Тази вечер Василиса не се прибра. И Таня също... Но
Елена не го забеляза.
 Втора част
1
Понесеният от вятъра въздух шушнеше звънливо в
прозрачните стъбла на сухите чупливи растения.
Хоризонтът отвсякъде беше забулен в плътна пелена и
в небето нямаше никакви признаци за светила. Малки
вихрушки се въртяха около унилите ниски хълмове,
слягаха се и пак се надигаха. Пясъкът бавно се местеше
от място на място, течеше като суха вода, но
очертанията на тази бледа земя почти не се променяха.
На един от полегатите хълмове, почти затрупана от
пясъка, лежеше жена. Очите ѝ бяха затворени, но
пръстите ѝ опипваха пясъка, събираха го в шепа,
изсипваха го на тънки струйки.
„Сигурно вече мога да си отворя очите“ – помисли
жената. Изчака и ги отвори. Меката полуздрачна
светлина беше приятна. Жената полежа още малко,
после се надигна на лакът. После седна. Пясъкът я
загъделичка, докато се посипваше от дрехите ѝ. Тя
погледна ръкава на бялата си, щампована на
дребнички зелени цветчета блуза.
„Нова е, пакистанска. Подарили са ми я, не съм си
купувала такава“ – помисли жената и усети, че
възелът на бялото ѝ на някакви точки шалче, вързано
под брадичката ѝ като селска забрадка, ѝ пречи.
Усмихна се и го свали. Седна и почти опря брадичка на
коленете си: колко хубаво беше... колко леко ѝ беше...
Мушна ръце под полите си и опипа краката си – груба
грапава кожа. Прокара длани по прасците си и се
посипа пясък. Набра полите нагоре и се учуди, като
видя краката си – бяха страшно напукани. Кожата се
беше завила на сухи розови тръбички. Тя ги потърка и
те паднаха, също като боя от стар манекен. Тя с
удоволствие започна да остъргва от себе си тази
засъхнала боя, изпод която се сипеше мръсен гипсов
прах и отдолу се разкриваше нова млада кожа. Особено
ужасни бяха палците на краката ѝ  – бяха образували
жълто-сива кора и от нея стърчаха порасли и дебели
като дървесни гъби нокти.
„Уф че гадост!“ Тя потърка с известно отвращение
тези почти варовикови образувания и те неочаквано
леко се отлюспиха, паднаха в пясъка и мигом се
смесиха с него. И пръстите на краката ѝ се освободиха –
нови, розови като на бебе. Отнякъде се появиха
маслиненозелени платнени обувки със седефени
копчета, толкова познати... Ами да, баба ѝ ѝ ги беше
купила в Торгсин8, а на майка ѝ една синя вълнена
жилетка срещу една златна верижка и един златен
пръстен...
Ръцете ѝ също бяха покрити със суха прашна коричка;
тя ги разтърка и видя дълги тънки пръсти, без подути
стави, без изпъкнали тъмни вени – все едно ги извади
от ръкавици...
„Колко чудесно – помисли си. – Сега съм като нова.“
И изобщо не се учуди. Изправи се и усети, че е по-
висока. Остатъците от старата кожа паднаха в краката
ѝ на пясъчни пластове. Тя прокара ръце по лицето си,
по косата: всичко си беше нейно – и всичко се беше
променило. Пясъкът скърцаше под краката ѝ,
токчетата на обувките ѝ потъваха в него. Не беше нито
студено, нито горещо. Светлината не мръкнеше и не се
засилваше – ранен здрач; и като че ли нищо тук не
възнамеряваше да се променя.
„Останах съвсем сама“ – мярна се в мислите ѝ. И
веднага усети леко движение в краката си – сива
раирана, на почти черни ивици котка се отърка в голия
ѝ прасец. Една от безбройните Писани, които я
придружава открай време. Тя се наведе и я погали по
извития гръб. Котката измърка доволно. И внезапно
всичко се промени: оказа се, че въздухът около нея е
населен. В него имаше някакво движение на топлина,
полъх на някакво качество, което тя не можеше да
назове правилно: жив въздух. „И на този въздух не съм
му безразлична. Дори като че ли е благосклонен към
мен...“
Вдиша. Миришеше на нещо познато и приятно, но
нещо, което не ставаше за ядене. Неизвестно откъде се
взе споменът за тази миризма.
Качи се на върха на ниския хълм и видя още много
такива ниски полегати хълмове.
„Доста еднообразно.“ И тръгна напред без ориентир,
какъвто всъщност в тази местност нямаше, без
определена посока, накъдето ѝ видят очите. Котката
вървеше до нея, лапичките ѝ потъваха в сухия пясък
съвсем мъничко.

8 Обединение за търговия (по принцип само за чужденци)

срещу валута (и скъпоценности), подобно на българския
Кореком. – Б. пр.
 ***

Беше хубаво да върви. Леко. Беше млада и лека. Всичко

бе абсолютно правилно, макар изобщо да не приличаше
на онова, за което се беше подготвяла толкова дълго.
Всичко случващо се не отговаряше на забравените ѝ
сега очаквания, беше в разрез и с дрънканиците на
вярващите бабички, и със сложните умопостроения на
различните мистици и визионери, но пък беше в
съзвучие с ранните ѝ детски предчувствия. Всички
физически неудобства на съществуването ѝ, свързани с
подутите ѝ скърцащи стави, със скъсилия се и
изкривил се гръбнак, с окапалите зъби, със слабостта
на слуха и зрението и със запека ѝ също – всичко това
беше изчезнало, все едно не го е имало, и тя се
наслаждаваше на лекотата на крачките си, на
огромността на кръгозора, на чудесното съгласуване на
тялото си със света около нея.
„Как ли са те там?“ – помисли си, но мястото на
„там“ беше съвсем голо и безлюдно. „Е, добре де“ –
съгласи се тя с онзи, който не искаше да ѝ показва
никакви картини. „Те“ всъщност също не се
разшифроваха до отделни лица...
Държеше нещо. Погледна: черна дантелена кърпа, със
затвърдели от престоя в гардероба ръбчета, на пипане
сипкава като нова. Разгъна я – шарката ѝ беше
позната: камбанки ли, цветчета ли – цветя
грамофончета, сплели извитите си стъбълца. И все
едно се срина невидима стена, споменът нахлу
отнякъде и тя се усмихна: най-после се сети... Беше
кърпата, която търси толкова дълго, когато баба ѝ
умря. Баба ѝ беше казала да я погребат с тази кърпа,
обаче я бе скрила толкова дълбоко в гардероба, че
изобщо не можаха да я намерят. И я погребаха не с нея,
а с една бяла... Заметна кърпата на главата си и с
привично движение я върза отзад на врата си.
Вървя дълго – нищо не се променяше нито в пейзажа,
нито във времето, но тя не чувстваше умора, само
изведнъж ѝ доскуча. Забеляза, че котката е изчезнала.
И тогава видя неизвестно откъде взели се хора, седяха
до малък огън. Прозрачният бяло-синкав огън беше
почти невидим, но въздухът около него трептеше и се
движеше.
Тя се приближи – един висок слаб мъж с характерна
еврейска външност, лъскава плешива глава и радостна,
насочена лично към нея усмивка, стана да я посрещне.
– Ето я и Новата – каза ѝ приветливо. – Ела де, ела.
Чакаме те.
Хората около огъня се размърдаха да ѝ направят
място. Тя се приближи и седна на пясъка. Евреинът
стоеше до нея, усмихваше ѝ се като стар познат. А на
нея ѝ беше неудобно, понеже не можеше да си спомни
къде го е виждала. Той сложи ръка на главата ѝ и
заповтаря:
– Добре... Добре, Новата...
И тя разбра, че Новата е новото ѝ име. Той пък беше
Юдея. Около огъня седяха десетина души, и мъже, и
жени. Лицата на някои от тях също ѝ бяха познати, но
тя от толкова отдавна беше свикнала да прогонва
мъчителното усещане за нещо отдавна познато и
изплъзващо се, толкова безплодни бяха усилията ѝ да
си спомни, да изрови поне коренче спомен, да го
свърже с тъканта на съществуванието, че по навик се
отказа. „Те също не могат да си спомнят“ – сети се
Новата, като видя с колко напрегнато внимание я гледа
един набит човек с обръсната глава, който седеше по
турски малко встрани. Освен това имаше и две кучета
и някакво странно животно, каквото не беше виждала
никога.
– Седни, седни, почини си – каза Юдея.
Около огъня ставаше нещо, което не разбираше. На
пръв поглед изглеждаше, че тези хора се пекат на
слънце – как така ще се пекат по здрач и на светлината
на този малък огън?... Една огромна подпухнала жена,
увита до брадичката в бархетен халат, се размърда и
обърна към огъня другата си страна, навъсен старец
протегна длани към пламъците. Висока старица,
пребрадена с черно като монахиня и с качулка – лицето
ѝ изобщо не се виждаше, – почти се беше долепила до
тях... Огънят, освен топлина, излъчваше и нещо друго,
много приятно... Едното куче се обърна по гръб и оголи
обраслия си с рехава бяла козина корем. На кучешката
му физиономия беше изписано блаженство. Другото,
рошава овчарка, беше легнало по корем, скръстило пред
себе си предните си лапи съвсем като човек.
Поседяха, помълчаха. По едно време Юдея протегна
ръка над огъня, направи някакво движение, все едно
стискаше нещо, и огънят изгасна. На мястото на
припукващите допреди миг пламъци Новата видя не
пепел и не въглени, а фин сребрист прах, който пред
очите ѝ се смеси с пясъка.
Всички станаха и изтръскаха пясъка от дрехите си.
Юдея тръгна пръв, зад него се повлякоха по един и по
двама останалите. А Новата седеше на пясъка и им
гледаше гърбовете: гледаше общата им странна
целеустременост и съсредоточеност при пълната
неопределеност на движенията им... Последен
куцукаше Еднокракия, подпираше се на тояга. И
тоягата, и кракът му затъваха в пясъка, но макар да
вървеше последен, той не изоставаше...
Отдалечиха се доста, когато Новата разбра, че не иска
да остане сама, и лесно ги настигна, изпревари
Еднокракия, Монахинята, Военния със странния му,
все едно взет от някой друг мундир, странното
същество, което все пак май беше по-скоро човек,
отколкото животно, но със сигурност не беше маймуна,
и закрачи до Бръснатоглавия.
– Браво – каза ѝ той.
 2

Времето тук се измерваше, както забеляза

впоследствие Новата, не с редуването на дни и нощи и
не с кръговрата на годишните времена, а единствено с
почивките около огъня и с последователността на
събитията, които отначало ѝ се струваха кое от кое по-
странни. Но никой не искаше от нея да изразява
отношението си към ставащото и тя постепенно
престана да се отнася към разнообразните и странни
събития по какъвто и да било начин, а само
наблюдаваше и понякога съучастваше. Не разбираше
винаги същността на ставащото, но пък и не ѝ се
налагаше да прави нищо против волята си. Понякога
възникваха ситуации, които изискваха някакво
напрежение, но общият ритъм на движение беше
такъв, че сядаха на бивак всеки път, когато си
помислеше, че няма да е зле да си починат.
Отдавна ѝ беше станало ясно, че умората тук е
следствие не от самото движение през ниските
пясъчни хълмове, движение доста бавно, но все пак не
чак тътрене, а от недостига на онази особена топлина,
която излъчваше бледият огън.
Местността беше еднообразна и постепенно тя
придоби впечатлението, че привидната им
целеустременост просто замаскира въртене в кръг.
Нещо с координатната система тук не беше наред,
сети се в един момент Новата и се зарадва, както се
радваше винаги когато в сегашното ѝ състояние се
вплиташе някаква нишка от миналото, което иначе
винаги беше съвсем наблизо, но някак недостижимо,
по-скоро като обект на вярата, отколкото като
реалност, като тукашните сухи растения и съвсем
осезаемия ситен пясък, който влизаше в очите и ги
дразнеше до зачервяване.
Един път Юдея седна до нея и сложи ръка на рамото
ѝ. Той, вече го беше забелязала, често докосваше
 , ,
всички – по главата, по рамото, понякога по челото...
– Искаш да ме питаш нещо?
– Искам... Тук координатната система е различна,
нали?
Той сякаш дори се учуди.
– Да, съвсем различна.
– Тоест... не е триизмерна?
– Тук е множествена – всеки си има своя. – Тънките
му устни се разтеглиха в усмивка, вятърът рошеше
побелелите остатъци от косата му – малко над ушите и
на тила, темето му беше голо.
– Означава ли това, че всеки от нас се намира в
отделно, свое собствено пространство със свои
собствени координати?
– Не всеки. Аз например знам къде си ти или ето
той  – Юдея посочи Бръснатоглавия, – а вие не сте
засега в моето... Но това не е окончателно. Тук по
принцип няма нищо окончателно. Всичко е много
променливо и се променя с голяма скорост...
– Аха, тоест има време...
– Че как иначе? Има, разбира се, и не едно. Времената
са няколко и са различни: горещо време, студено време,
историческо, метаисторическо, лично, абстрактно,
акцентирано, обратно и още много, много други... –
Той се изправи. – Много е приятно да се говори с теб...
И се отдалечи. Новата седеше, поглъщаше лъчите с
тялото си и се изпълваше със сила. Мижавият огън
даваше сила на всички... Пустинната местност, наглед
толкова бедна, се оказваше много по-интересна,
отколкото беше предположила отначало. Самото
пътешествие също ставаше все по-интересно. Това,
което Юдея бе казал за времето, беше доста загадъчно,
но все пак тя имаше усещането, че го е знаела, но го е
забравила. Тази мисъл почти я опари, толкова
неприятна беше.
Новата се огледа: ситен пясък, мълчаливи хора,
 , р ,
досаден пейзаж... „Знаех много други неща – други
места, други хора, но забравих всичко, нищо не мога да
си спомня. Може би съм изпаднала от времето, в което
е ставало всичко друго, предишното?“ И затвори очи,
понеже единственото, което ѝ оставаше, беше да се
наслаждава на топлината и безкрайното крачене по
ситния пясък...
Някои от пътешестващите бяха толкова затворени в
себе си и необщителни, че ѝ приличаха на пациенти в
психиатрия. От време на време само изпълняваха
редките нареждания на Юдея, който се държеше с тях
като с деца – нежно, но твърдо. Повечето се
разпознаваха по лице, но общуваха рядко и неохотно.
Имаше обаче и такива, които изпитваха взаимна
привързаност и тихо си говореха край огъня.
Понякога се появяваха нови лица, а някои от старите
изчезваха. Обикновено изчезваха незабелязано. Само
една жена, невзрачна и много кривокрака, която
влачеше две торби плюс мешка, си тръгна пред всички.
В някакъв условно утринен час, когато всички се
готвеха за път и огънят вече беше загасен, тя пристъпи
към Юдея, свали мешката, сложи в краката му и двете
натъпкани незнайно с какво торби, наведе се и му
целуна ръка.
Той си дръпна ръката, потупа я дружески и малко
грубичко по рамото – усмивката му помръкна – и каза:
– Добре, върви... Чакат те отдавна... Върви и не се бой.
От нищо...
И онези, които не ги домързя да вдигнат глави,
видяха как над нея надвиснаха два разкошни зелени
потока и се разнесе някакво подобие на музика – нещо
средно между късите позивни на непозната
радиостанция и упражнение за музикант, започващ да
свири на неизвестен на света инструмент... и жената
изчезна, на мястото ѝ остана небрежно зарязаният ѝ
багаж, а във въздуха бавно се извиваше плавна
вихрушка. Помиярът се развълнува и се разлая, хвърли
се под вихрушката, излая въпросително и вирна глава
към небето... Другото куче, голямото и косматото,
въздъхна и закри очите си с лапа...
Скоро всички вървяха по неопределения си маршрут,
а вятърът засипваше със ситния пясък ненужния
никому багаж...
Много скоро, още на следващата почивка, се появи
новак, млад и дългокос. До момента на срещата им
беше крачил много дълго в безжизнената белезникава
пустош  – каубойските му ботуши затъваха дълбоко в
пясъка. Носеше куфарче с някак странна форма и с
хладното любопитство на потребител на всички
възможни екзотични глупости се чудеше къде ли го е
довял житейският вятър. Не помнеше абсолютно
нищо. Не знаеше за себе си най-малко три неща: къде
е, защо носи този нелеп багаж, това тежко куфарче с
толкова неправилна форма, че няма как да го сложиш
изправено, а само легнало, и третото, най-
неприятното: какъв е този тъмен смерч, който току го
връхлиташе... Одушевеният въздушен вихър рошеше
косата му, вмъкваше се под дрехите му, беше ту много
горещ, ту много студен, неприятно досаден – и искаше
нещо от него, умоляваше го, хленчеше... Освен тези
повече или по-малко определени усещания, за които
той си даваше сметка, изпитваше и смътното чувство
за огромна загуба. Изгубеното безмерно превъзхождаше
всичко, с което той разполагаше сега, и изобщо всичко,
така да се каже, налично, беше абсолютно нищожно в
сравнение с онова, което беше изгубил. Но какво точно
беше изгубил – не знаеше.
Писна му да върви и седна на пясъка и тръсна глава –
от косата му се посипа бял пясък. Подложи куфарчето
под главата си. Пясъкът скърцаше между зъбите му,
боцкаше го под дрехите. Някъде вдясно пак се завъртя
тъмната вихрушка, потрепка малко на място, после
тръгна към него. На Дългокосия му писна съвсем и
каза:
– Изчезни!
Вихрушката трепна и спря. И тогава човекът се сети,
че тя е чувствителна към настроенията му и че може
да я пропъди с умствено усилие. Това като че ли беше
първото му приятно впечатление, откакто бе тук. Той
избърса с ръка посипалия се по куфарчето пясък и
затвори очи. Не може да се каже, че заспа – по-скоро
изпадна в някакво вцепенение. Засега все още помнеше
себе си и си заповяда сам  – „Не искам повече тук, не
бива повече тук...“ Понякога такива самозаповеди
помагаха. Той имаше опит.
Но когато се събуди, не се беше променило нищо, само
вратът му се беше схванал от странно изкривеното
нещо, което бе под главата му. Той го разтри и полежа
още известно време, а когато окончателно отвори очи,
около него бяха насядали мълчащи хора, които му се
сториха унили и лошо нарисувани. Един от тях беше
мъничко по-осезаем – плешив, висок, стоеше ребром
към него, наведен над стиска сухи стебла. Пусна ги на
земята, протегна ръка – и те пламнаха. Самички – без
кибрит или запалка. Това малко успокои младия мъж:
той вече беше бил на места, където водата, огънят и
вятърът просто се смеят на амбициите на мъничките
същества, които си въобразяват, че са укротили всичко
на света с помощта на халтавата юзда, наречена
причинно-следствена връзка...
Този евреин, който си играе с огъня, е най-главният
тук, сети се Дългокосия.
Юдея дойде при него, почука с пръст по черното
куфарче и веднага си пролича, че е осведомен:
– Това нещо май няма да ти трябва тук.
– Какво, да го изхвърля ли? – попита глупаво
Дългокосия.
– Ами да.
– А какво има вътре? – Дългокосия чак сега се сети за
това. – Какво толкова има, че да го нося?
– Отвори и виж – каза Юдея.
Дългокосия го погледна изумено: как така не се беше
сетил сам? Но не беше... Това отчасти също беше
утешително, напомняше на елементарен сън, в който
искаш да тичаш, да побегнеш, да се спасиш, дори
просто да пиеш вода – а тялото не те слуша, не можеш
да помръднеш и пръст...
Куфарчето беше с две ключалки и отначало
Дългокосия не можа да разбере как се отварят. Докато
мислеше как точно, ръцете му самички ги натиснаха
отстрани и куфарчето се отвори. Не беше куфарче, а
калъф за невероятно красив инструмент. При вида му
дъхът на Дългокосия чак секна: метална тръба с фуния
отпред, от жълт благороден метал, не топло злато и не
студено сребро, а мек и светоносен. На овално клеймо с
високи тънки букви беше щамповано SELMER и
Дългокосия веднага позна тези букви. Прошепна
думата и от нея устата му се напълни със сладост...
После докосна с пръсти дървения мундщук. Дървото
беше матово, нежно, като моминска кожа. Извивката
му беше толкова пронизващо женствена, че Дългокосия
се смути все едно, без да иска, е видял гола жена.
– Колко прекрасна... – Запъна се, търсеше женско
название: играчка, машина, вещ? Отхвърли
неподходящите думи и повтори с окончателна
интонация: – Прекрасна!
Искаше да направи нещо с нея, но неизвестно какво...
И отпра пеша на карираната си вълнена риза, дъхна
нежно и топло върху парчето плат и го прокара –
червено-зелено – по извитата златиста повърхност.
Сега вървеше с всички и обикалянето в кръг, което на
някои им се струваше безсмислено или еднообразно, за
него придоби смисъл: той носеше дивна вещ в черен
калъф, който, макар и грубо, наподобяваше плавните ѝ
и грациозни очертания, опазваше я от всички
възможни опасности и особено от нахалната вихрушка,
която се беше превърнала в черен смерч, следваше ги
отдалече и все дебнеше момента да нападне с жалкото
си скимтене и неприятните си докосвания... Смерчът
като че ли се интересуваше по някаква причина и от
черния калъф, понеже напираше да докосне и него.
Дългокосия се мръщеше, казваше: „Къш!“ и смерчът
уплашено отскачаше. Когато сядаха около огъня,
Дългокосия вадеше от задния джоб на джинсите си
карираното парцалче и непрекъснато и нежно лъскаше
металната тръба...
Понякога усещаше, че една от жените – висока, слаба,
с черна забрадка върху буйната коса – го гледа.
Усмихваше ѝ се, както се беше научил да се усмихва на
симпатичните жени – погледът му умееше да обещава
пълно щастие, любов до гроба и изобщо всичко,
каквото си пожелаеш... Но лицето ѝ, въпреки
миловидността си, му се струваше прекалено
угрижено...
 3

Качиха се на поредното хълмче. Юдея спря, дълго

гледа в краката си, после клекна и почна да разравя
пясъка. Там, в пясъка, имаше човешка кукла, сив
манекен, грубо направен и на места повреден. От
раздраните му гърди излизаше някаква тъмносиня
връв. Юдея натисна гърдите му с пръст, опипа шията
му, докосна с пръсти едва загатнатите клепачи, посипа
по лицето му шепа пясък. Всички останали също
хвърлиха по шепа пясък, после се струпаха мълчаливо
един до друг.
– Може би все пак да опитаме? – попита
Бръснатоглавия.
– Чиста загуба на време. Няма да стане – отвърна
Юдея.
– Трябва да опитаме. Много сме, може и да стане –
настоя Бръснатоглавия. – Какво ще кажете, Майко? –
обърна се с надежда към слабата старица в черно.
Майката поклати със съжаление глава и каза:
– Според мен не е узрял.
На Новата много ѝ се искаше да погледне още веднъж
тази човешка кукла, но пясъкът вече засипваше
странното ѝ тяло.
– А ти какво ще кажеш? – внезапно се обърна Юдея
към Новата.
– Аз щях да го изровя – каза тя, като си спомни как
беше лежала точно така на склона на полегатия хълм.
– И да си го вземеш? – Той се засмя, но смехът му не
беше обиден, бе приятелски.
– Не те ли е срам? – укори го Бръснатоглавия. – Стига
вече с твойте тъпи шегички...
– Добре де, добре, настрой си фенерчето и виж. –
Юдея клекна и бързо почна да разравя пясъка с две
ръце, като куче... – Обаче имай предвид, че ако не се
получи, си е за твоя сметка.
 Бръснатоглавия погледна отчуждено някъде настрани
и изсумтя:
– Ами волвоксът за какво е? В крайна сметка това е
съвсем реално... Е, почти.
Майката беше притиснала ръце към гърдите си и като
че ли щеше да се разплаче. Новата клекна до Юдея и
почна да разравя куклата откъм краката.
Бръснатоглавия махаше пясъка откъм главата...
Краката, които скоро се показаха от пясъка, бяха
напукани и покрити с навила се на тръбички боя също
както на Новата съвсем наскоро...
Тя почегърта боята – под нея имаше плътен
материал, но още влажен като глина, изобщо не
приличаше на новата розова кожа, която Новата беше
открила под напуканата си обвивка. Бръснатоглавия се
занимаваше с главата, махаше някакви парцаливи
парчета, не беше ясно кожа ли са, или хартия.
– Дай да го постопля – каза Юдея и полекичка
отмести Бръснатоглавия настрани.
– Ами пробвай – съгласи се Бръснатоглавия. – Воине,
събери съчки.
Човекът с мундира кимна, донесе наръч сухи клонки
и ги нареди като за огън. Юдея протегна ръка, леко
извита в китката, прошепна нещо с тънките си устни
– и клонките лумнаха със синкавобели пламъци.
Доизровиха куклата. Беше недодялана, с едва загатнато
лице и груби ръце и крака. Полът обаче беше изявен
много ясно, цялата конфигурация беше подчертано
мъжка, широкоплещеста, ръцете под китките,
стъпалата и половият член бяха непропорционално
големи. Куклата не даваше никакви признаци на
живот.
– Волвокс – каза Бръснатоглавия сякаш на въздуха,
без да се обръща конкретно към никого.
Юдея опипа загрижено шията на манекена, пипна го
и по корема и се намръщи.
 – Материалът е недовършен. Скапана работа. Само ще
изгубим степен и няма да постигнем нищо.
Бръснатоглавия помълча, помисли, после каза тихо,
та Новата да не го чуе:
– С твойта еврейска предпазливост само ми пречиш
да си върша работата. Все пак съм лекар, нали така...
Трябва да направя всичко възможно, за да спася
болния.
Юдея се засмя и го ръчна с юмрук в корема.
– Глупак! Нали ти казах, че лекарите са паднали
жреци. Цял живот се занимаваше със секуларна
медицини и искаш да я въведеш и тук.
– Ти си глупак – беззлобно му отвърна
Бръснатоглавия. – Вие, вярващите, нямате чувство за
професионален дълг. Натоварили сте с всичките си
проблеми бедничкия си Господ Бог... В крайна сметка
волвоксът е просто енергетично упражнение...
– Добре де, добре, няма да споря – съгласи се Юдея с
усмивка и Новата се сети, че двамата са много близки
приятели и че връзката помежду им е по-различна,
отколкото между всички други тук.
С кожата на лицето си тя усети, че постоянният слаб
ветрец се усилва, песъчинките лекичко я удряха по
бузите и челото, набиваха се в косата ѝ. Вятърът
носеше не само пясък, но и сухи тревички, някакви
паяжинни топчета бодливи листенца, и сух мъх също.
Огънят се беше снишил към земята, но не мислеше да
гасне.
Човешката кукла лежеше до огъня и всички бяха
около нея, чакаха нещо. Бръснатоглавия извади от
джоба си кълбо канап и го подаде на застанали до него
Воин. Кълбото обиколи кръга и се върна при
Бръснатоглавия. Всички държаха канапа с две ръце.
Вляво от Новата стоеше Майката, отляво Куция.
Вятърът се усилваше, не можеше да се определи откъде
точно духа, духаше от всички страни и носеше все
повече треви, семена и клечки. Всички стояха
неподвижно и сухите треви, повлеклата паяжина и
летящите семена на неизвестни растения полепваха по
косите и по дрехите им, по обтегнатия между тях
канап, и след малко те се превърнаха в кръгла ограда от
растителен боклук, незатворена само отгоре, а в
краката им, до потрепващия огън, неподвижно лежеше
грубият манекен. Юдея вдигна ръка над главата си,
точно към средата на отвора над тях, и отворът се
затвори – получи се нещо като древна колиба. Новата
усети, че дишането ѝ не е в такт с дишането на
останалите, задържа дъха си за миг и влезе в общия
ритъм. И като влезе в него, откри, че освен общото
дишане има още и общи удари на сърцата, и обща воля,
насочена към безчувствения пън, който дори сякаш се
съпротивляваше, във всеки случай проявяваше
някакво едва доловимо противодействие на общото им
напрежение, което всъщност можеше да се нарече дори
работа. Стоящата до Новата Майка излъчваше много
силна пулсация, Куция по-скоро само присъстваше.
Двата най-мощни двигателя бяха Бръснатоглавия и
Юдея.
Вятърът се усилваше все повече и едва се удържаха на
крака, но канапът, наглед толкова тънък, беше здрав и
по него също течеше енергия. Канапът започна слабо да
свети, със същата бледосиня светлина като огъня, и
Новата почувства, че кълбото им се откъсва от земята и
увисва във въздуха. Манекенът на пясъка трепна и
след миг се издигна на педя във въздуха.
– Готово, получи се – чу тя доволния глас на
Бръснатоглавия. – Сега остава да му подишаме хубаво.
И те задишаха с всички сили и от това усилено
дишане кълбото също леко се издуваше и спадаше, все
едно дишаше, и макар вятърът да ги отнасяше в
някаква неизвестна посока, Новата изпитваше
щастливото детско чувство, че прави всичко добре и
правилно и че е достойна за похвала...
 А чучелото под тях прояви още един признак на
съживяване – гърдите му се надигнаха от дълбоко
вдишване; и членът му също се надигна. Манекенът
задиша, вятърът веднага почна да отслабва, кълбото
започна да се спуска и скоро всички стъпиха на земята.
Растителните стени на въздушната им колиба се
разпаднаха и сега всички стояха пак в кръг, хванали
канапа, до оживяващото чучело, което вдигна ръка,
прокара пръсти по гърдите си, все едно се чешеше,
опипа плоската си, както вече се забелязваше, глава и
се изкашля.
– Е, има ли нещо? – попита Юдея.
– Дишане, хватателен рефлекс, ерекция – отговори
Бръснатоглавия.
– Не е кой знае колко, но пак е по-добре от нищо –
изхъмка Юдея.
Юдея и Бръснатоглавия довлякоха Манекена по-близо
до огъня – сега Манекена изглеждаше някак омекнал и
приличаше по-скоро на дълбоко заспал човек,
отколкото на неоформена витринна кукла.
Новата усети, че е останала без сили, и седна на
земята. Огледа се и видя, че всички са изтощени и
сънени. Юдея хвърляше в огъня нещо от една
кибритена кутийка и огънят ставаше все по-син и
излъчваше все повече хранителна светлина...
 4

Въздухът беше различен: понякога чист и сух,

„благоразположен“, както го определяше Новата,
понякога ставаше тежък, сгъстяваше се и като че ли се
насищаше с тъмна влага. Тогава всички вървяха по-
бавно и бързо се уморяваха. Вятърът, който не ги
оставяше на мира никога, също се променяше: ту
духаше в лицата им, ту лукаво се промъкваше
отстрани, ту им дишаше в тила. Светлината обаче
винаги си оставаше неизменна и тъкмо това създаваше
усещането за мъчително еднообразие.
– Не ти ли омръзна тукашният пейзаж? – тихо
попита Юдея Бръснатоглавия.
Новата, която през почивката гледаше да е близо до
двамата, до тях се чувстваше сигурна и защитена, не
обърна глава към тях, макар и да го чу.
– Можеш ли да ми предложиш нещо по-весело? –
разсеяно отговори Бръснатоглавия.
– Една малка екскурзия встрани от главния маршрут.
Нещо против?
– О, това вече е нещо ново! Имали сме маршрут, така
ли? Аз пък си мислех, че обикаляме в кръг поради
някакви висши съображения – изсумтя
Бръснатоглавия: вече отдавна му беше писнало от
еднообразната бледа светлина  – междинна, лъжливо
обещаваща, или падането на пълен мрак, или изгрева
на слънцето... – Пейзажът все пак се понася, пустиня –
пустиня... Обаче поне слънце да имаше...
– Ами ела тогава. – Юдея огледа дремещия около
огъня отряд, търсеше Новата. Тя беше до тях. – Ще
вземем и Новата.
Новата се усмихна благодарно.
– Ами другите? – разтревожено попита
Бръснатоглавия, подтикван от благородния стремеж
към справедливост или поне към равенство...
 Юдея се засмя:
– Стига де, да не разпределяме профсъюзни карти за
почивка?... Повярвай ми, тях няма смисъл да ги
влачим.
Бръснатоглавия вдигна рамене.
– Щом казваш...
После се обърна към Новата и каза с нежно-
повелителен тон:
– Дай да се разходим.
И тя стана и изтръска дрехите си от пясъка.
 ***

Закрачиха по скърцащия пясък. Тукашните

разстояния бяха произволни и неопределени,
измерваха се единствено с умората и със случващите се
събития и затова можеше да се каже, че тази екскурзия
започна от момента, в който Бръснатоглавия, а след
него и Новата забелязаха на хоризонта някакъв
потрепващ стълб светлина, който или се
приближаваше сам, или пък те бързо го
приближаваха...
Стълбът изсветляваше и се изпълваше с металически
блясък. И ето че вече бяха в основата му, която
постепенно се бе превърнала в заоблена стена от
прозрачен светъл метал...
– Стигнахме – каза Юдея, направи някакъв
неопределен жест и на повърхността на стената се
очерта правоъгълна вдлъбнатина, около която мигом
се оформи каса и се образува врата. Той я натисна с
пръсти.
„Знам, знам как се прави това, вече съм го виждала
някъде“ – радостно си помисли Новата.
Там, зад вратата, светлината беше силна и плътна,
почти като вода. Влязоха. Вратата, разбира се, изчезна
– все едно се разтвори зад тях.
Вътре беше ярък слънчев ден. Утро, не ранно, но и не
чак късно. Началото на лятото. Южни дървета, много,
но не растящи как да е, а в осмислен ред. Новата
разбра, че в този ред има някакво проста формула на
взаимното им разположение и че ако я разгадае, човек
ще разбере скритото в тях съобщение, и че те носят
това съобщение в себе си и за себе си, но че то е важно
и за другите. Съобщението се съдържаше и в
оттенъците на зеленото – от бледозеленото, едва
отслоило се от жълтото, до наситеното, тържествено
като хорал, с всички въобразими преходи от цвета на
новородена трева, бледосребърната зеленина на
върбите, пронизителния и опасен цвят на водната
леща, матово тръстиково, простодушно
мохамеданското и дори онова технологично зелено,
което се среща единствено в магазините за домашни
потреби и железариите...
Новата чак примижа от наслада.
„Колко са щастливи очите ѝ сега“ – помисли
Бръснатоглавия, който понякога проникваше в
усещанията на някои чужди органи... Сега собствените
му очи ликуваха и предаваха радостта си на цялото му
тяло.
Една млада жена, която беше клекнала между две
криптомерии, видя Юдея, стана, отиде при него и
двамата се целунаха. Дълго.
„Всички, буквално всички познава“ – учуди се
Бръснатоглавия. Двамата с Новата стояха малко
встрани, за да не пречат на срещата.
– ...Ландшафтна архитектура, точно за каквото
мечтаех... Не успях да завърша, оставаха ми само два
изпита и дипломната работа... А тук, нали виждаш,
научих всичко. – Жената погали едната криптомерия и
тя се отърка в дланта ѝ като котка. – Тези двете само се
карат, изобщо не могат да се приспособят една към
друга. Непрекъснато трябва да ги помирявам.
Лицето ѝ беше привлекателно, макар и грубовато: чип
нос, излизащ дълбоко измежду веждите, широка уста...
очите ѝ бяха големи, сиви, обрамчени от по две черни
кръгчета – едните около ирисите, другите бяха гъстите
ѝ черни мигли под дебели мъжки вежди.
– Сега, сега ще ви покажа – каза тя вече на Бръснато-
главия и Новата. – Аз съм Катя.
Новата забеляза, че Катя е с мъжки потник, като тези
на боксьорите, и че този потник е изпънат от стегнати
млади гърди. На шията ѝ имаше огърлица от няколко
реда корали... Бръснатоглавия пък видя това, което се
криеше под тези весели корали – грубия белег от
дълбокия разрез от ключиците надолу...
– Най се разбирам с дърветата, говорим на един и
същи език – Катя посочи двете обърнали си гръб
криптомерии, – а тези двете са ми любимките... Не
знам дали я знаете онази глупава игра – кое цвете
какво означава. Жълтият нарцис  – измяна, червена
роза – страстна любов, незабравки  – вярност до гроб...
– Усмихна се, зъбите ѝ бяха редки и криви. – Та, значи,
най-смешното е, че всичко си е почти точно така... И
съответно трябва така и да се садят, та да не се
нарушава текстът... Тази градина е за безименните
деца.
Бръснатоглавия и Новата се спогледаха: какви
безименни деца?
Юдея – вървеше малко встрани – измърмори:
– Можеше и сам да се сетиш... И твойте са тук...
Алеята криптомерии се спускаше към вода. Водата не
се виждаше, но се долавяше мирис, обещаващ вода,
онзи мирис, който животните усещат от десетки
километри и бързат на водопой...
Езерото беше съвсем малко, почти кръгло и някак
като че ли изпъкнало. Синята вода леко помръдваше и
искреше.
– Не може да се гледа, нали? – каза Катя. – И аз
отначало не можех, но после очите ми свикнаха.
Трябва да гледаш малко встрани, не право в него. Е, да
покажа ли? – Въпросът ѝ беше към Юдея.
Той кимна. Катя стъпи на мостчето, което се
извиваше в дъга над езерцето, легна по корем и бръкна
с две ръце във водата. Каза нещо тихичко, раздвижи
ръце и след това се изправи; държеше нещо, както им
се стори отначало, стъклено. Нещото искреше. Катя
подаде този слитък светлина, вода и синева на
Бръснатоглавия, той го взе и прошепна:
– Дете...
Новата не виждаше никакво дете. Юдея седна на
мостчето и заговори тържествено като на събрание:
– Той се роди съвсем здрав, от здрави и красиви
родители, и умря след седмица от родилна инфекция.
Плачеше и страдаше. Баща му напусна дома си, най-
хубавия дом в каменния град, единствения дървен
дом, и цяла седмица лежа на голата земя, не ядеше, не
пиеше и молеше Всевишния да пощади живота на
детето. Но този път Всевишния се отвърна от
любимеца си – как така ще прелюбодейства с чужда
жена, та дори ненките ѝ да са като близначета от млада
сърна и косата ѝ като стадо кози, когато слизат от
Галаадската планина... И така нататък... А пък и мъжа
на хубавицата пратил на мястото на най-силната
битка, за да бъде ударен и да умре, та той да вземе още
една жена, все едно не си е имал предостатъчно... Е?
– Не, не знам. – Бръснатоглавия поклати глава.
– Ха, не знаел той!... Това дете, както бихте казали
вие, умира некръстено. След това двамата раждат още
едно. Което оцелява. Казва се Соломон.
Бръснатоглавия се засмя.
– Ти пък откъде знаеш? Никога не си отварял
Библията!
– Отварял съм я аз. Обаче не я прочетох тогава. Но пък
съм евреин, разбираш ли? На нас Библията ни е даром
дадена. Тя е в нас и ние сме в нея. Дори да не ни
харесва. Да, дори да не ни харесва... Затова когато ми я
дадоха в един отговорен момент, се оказа, че аз и тя
сме едно. Въпреки че светът изобщо не е виждал друг
такъв идиот, егоист и нищожество.  – Юдея се
усмихваше, свел глава над искрящото кълбо.
Беше ред на Бръснатоглавия и той почна:
– Какви ги говориш, приятелю? Че той е по-големият
брат на Соломон, който издига Първия храм в
Йерусалим? Две хиляди и седемстотин години?
– Но той няма време, има само състояние – обади се
Катя, за която бяха забравили.
 – Добре, дори да е така. А другите? Другите кои са?  –
Бръснатоглавия подаде искрящото кълбо на Катя. Тя
отиде на средата на мостчето, коленичи, изви гръб
като котка и пусна загадъчното същество в басейна на
бебетата. После махна на всички да отидат при нея.
Езерото беше пълно, просто вреше от такива кълба –
прозрачни, леко синкави. Новата си спомни дългата
картонена кутия, в която държаха играчките за елхата
– най-любимите ѝ бяха загърнатите поотделно в мека
хартия лъскави топки...
„Ами да, трябва да е точно така“ – помисли си
развълнувано. Но кое и как точно – не би могла да
обясни.
– Тук са и неродените, абортираните... Понякога
дозряват и поникват пак – обясни Катя. – Ето едно
съвсем узряло впрочем. – И бръкна във водата да
извади нещо, което явно не искаше да го вадят.
– Ние с тебе цялата философия я пребродихме –
почна Юдея, но Бръснатоглавия го прекъсна:
– Е, не. Всъщност мен повече ме интересуваше
историята.
– Все тая. Помниш монадите на Лайбниц, нали?
Много са близки до това тук. Августин Блажени също се
е досещал... За кабалистите да не говоря, те, трябва да
им се признае, въпреки порочността на метода си са
открили много неща... – Изхъмка и добави: – Какво
казваше вашият Фьодор Михайлович за детската сълза?
Дето прави забележка на Всевишния, че не му достига
хуманизъм...
А Новата не можеше да откъсне очи от Катя – тя
извади съвсем прозрачно кълбо, голямо колкото
портокал, духна го, сложи го в шепата си и замря.
Кълбото леко се полюшна, леко потрепна, тръгна да се
издига неуверено, после като че ли се изплаши от нещо
и отново се гушна в шепата ѝ.
– Страх го е мъничкия – каза Катя с щастлива
усмивка. – Много им е страшно сега... Още се готвят...
Едни за подвиг, други за низост... Но този, този е много
добър...
– Има и лоши ли? – изумено попита Новата.
Катя въздъхна:
– Всички са различни. Има уплашени, травмирани...
Колкото повече страх са изпитали, толкова по-лоши
стават...
Това звучеше убедително, още повече че Новата
имаше усещането, че и тя знае нещо за тези неща.
– Вземи го – каза Юдея на Бръснатоглавия.
Бръснатоглавия почувства, че и той всъщност много
иска да подържи това същество. Сложи ръка върху
сгушилото се в Катината шепа кълбо. Катя обърна ръка
и то легна плътно в шепата на Бръснатоглавия. От
теглото, от усещането за жива топлина, тревога и
доверчивост си личеше, че е дете. И несъмнено момче.
– Е, благослови го – каза Юдея.
– Това не е по моята част, по вашата е, еврейската.
Нищо не знам за тези неща – усмихна се
Бръснатоглавия, но не на Юдея, а на запечатаното в
кълбото същество, което щеше да стане бебе.
– Той не ти е чужд. Дай да го... А като не искаш да го
благословиш – недей. Просто му пожелай да стане
добър лекар.
– Това да – съгласи се веднага Бръснатоглавия. – Нека
стане.
Кълбото се отдели от шепата му и заплува нагоре като
мехурче въздух във вода... стигна до някаква невидима
преграда, забави се, натисна я, проби я и изчезна, като
остави след себе си звук като от скъсана ципа и отнесе
в сърцевината на съществото си спомена за
преодоляване на граница между две среди...
 5

На Бръснатоглавия му беше трудно: Манекена едва се

тътреше, от време на време спираше и заспиваше прав
и тогава Бръснатоглавия го мяташе на гърба си като
чувал и едва го носеше, а ако можеше все още да ходи,
го теглеше. Юдея на няколко пъти предлагаше да му
помогне, но Бръснатоглавия клатеше кръглата си,
обрасла с рядка четина глава и сумтеше:
– Ти колко си теглил в тоя живот...
Заради Манекена почивките станаха по-чести. След
светлинната вана края огъня той се окопитваше и
известно време вървеше сам. Един път, когато се случи
да седи до него, Новата го огледа и видя, че устата му
всъщност не е точно уста, а само грубо очертани устни,
ушите му също бяха само загатнати, веждите също, и
очите под тях – и те. Юдея я видя, че го гледа, и каза
някак въпросително:
– Самички май няма да можем да го оправим. Ще
трябва да помолим за помощ отгоре.
Бръснатоглавия, който седеше до тях (Новата чак сега
разбра, че Юдея не говори на нея, а на него), коленичи
пред Манекена, подържа го за китката, сложи два от
дебелите си пръсти на шията му, опита да вдигне
залепналия му за окото клепач, но не успя и се съгласи
унило:
– Да, така излиза...
– Ще се наложи, значи, да се отбием от пътя. – И
Юдея размаха ръка във въздуха, сякаш чертаеше нещо.
И те тръгнаха, както винаги, в скучна колона по
скучния пясък, и вървяха, както винаги, дълго във все
същата, както изглеждаше, неопределена посока, но
въздухът ставаше по-свеж, ставаше по-хладно и
хълмовете ставаха по-високи, и пясъкът по-твърд, а
после се смени изцяло със сиво-кафява земя, от която
тук-там стърчаха зелени растения – не кой знае какви,
от вида на пелина, но пътниците се радваха и на тази
унила зеленина. Хълмовете се смениха с предпланини.
Когато стана вече студено, зад поредния хълм видяха
постройка, която приличаше на голям плевник или
обор. Спряха изненадано. Толкова отдавна не бяха
виждали човешко жилище, че и мраморен дворец
нямаше да им направи по-голямо впечатление...
Юдея уверено водеше. Бръснатоглавия отдавна беше
изостанал, понеже носеше отпуснатия Манекен. Дори
Куция го беше изпреварил.
Когато наближиха, постройката заприлича на нещо
старинно. Вратите бяха високи, почти порти, с
резбовани колонки по горния праг. Когато влязоха,
удивлението им нарасна: озоваха се в огромна зала,
нещо като спално помещение в пансион или много
хубава казарма, без нарове, с десетки кревати, наредени
покрай дясната стена  – възглавниците бяха откъм
стената – и завити с бяло, не беше ясно чаршафи ли,
или тънки одеяла. На лявата стена имаше огромна
печка със синьо-бели керамични плочки, явно
холандска, по средата на стаята имаше дълга дървена
маса, а пак на лявата стена имаше две тесни врати – на
едната беше закрепен знакът 00, а на другата беше
нарисуван душ, изпускащ тънки пунктирани струйки...
Новата гледаше изумено тези разбираеми за всички
знаци  – чак сега осъзна, че през цялото това време не
се е мила и не е ходила по нужда, дори по малка. Как
беше възможно да е забравила изобщо за тези
необходими телесни потребности? И веднага усети, че
мехурът ѝ е пълен, и влезе в клозета. Там имаше бяла
чиния, мивка и на една желязна кука висеше хавлиена
кърпа. Освен това силно миришеше на сапун.
„Колко много неща съм забравила“ – ужаси се тя и
седна на чинията. Нямаше никакви проблеми с
въпросния процес; ролка тоалетна хартия, неначената,
предлагаше услугите си. Тя пусна водата, застана пред
умивалника и потърси с очи огледало – огледало
нямаше. А трябваше да има. Тя завъртя старовремския
меден кран – и потече вода. Струята направо я удари
по ръцете – толкова чиста, тежка вода, и чувството за
вода беше толкова силно, че от очите на Новата
бликнаха сълзи.
„Как така през цялото това време дори не си спомних
за човешката си природа, която от време на време си
иска своето, и за водата – колко е необходима, а се
оказва, че може и без нея? Ама наистина дори не си
спомних.“
Наля пълни шепи. Водата беше наистина тежка.
Потопи лицето си в шепите си – блаженство... Уми се
пак и пак... Чудесно щеше да е да вземе и душ...
Излезе от клозета. Бръснатоглавия вече беше сложил
Манекена да легне на един креват и Манекена леко
помръдваше ръце. Останалите стояха до масата,
объркани. Юдея им говореше нещо, чието начало не
беше чула:
– ...пренощуваме. Отдавна не сме спали и днес ще
спим тук.
Новата се огледа – искаше да отиде в банята под душа.
Но вече нямаше никаква баня. Нещо повече, клозета
също го нямаше. На мястото, където допреди малко
бяха двете тесни врати, нямаше нищо. Гола стена. Тя
учудено седна на най-близкия креват.
„Трябва да питам. Непременно ще питам.“ Още не
беше успяла да осмисли това странно произшествие и
Юдея дойде при нея и ѝ прошепна на ухото:
– После ще ти обясня. Просто недоглеждане на
началството – тук не би трябвало да има нито баня,
нито клозет. Издънка. – И се усмихна с тънките си
устни.
Защо лицето му ѝ беше толкова познато? Може би
защото толкова отдавна вървяха заедно... И тя усети, че
заспива. Успя само да легне на твърдия бял креват – и
всичко изчезна. Колко е хубаво – това беше последното,
което успя да помисли...
...Там, където се намираше, имаше говорещи
полухора-полурастения, имаше и увлекателен сюжет, в
който тя беше едва ли не главната героиня. Бе
грижливо положена върху огромно бяло платно и
самата тя се чувстваше отчасти самото това платно, и
внимателни ръце правеха нещо, все едно я бродираха,
във всеки случай тя усещаше боцкането на тънки
иглички, и това боцкане беше по-скоро приятно. В
съня тя се досещаше, че всичко, което става с нея, има
отношение към живота и смъртта ѝ, но че зад това има
нещо много по-важно и че то е свързано с
приближаващото разкриване на окончателната истина,
която е по-важна от самия живот...
Събуди се. С гърба си, с краката, с ръцете, с тила си
усещаше твърдото и бялото. На тялото ѝ му беше
хубаво, то се радваше и на скритите под мускулите
кости на ръцете, и на голите пети, отпуснати на
чаршафа, и отделно се радваше и сърцето, и дробовете,
а най-радостната точка беше някъде мъничко над
стомаха. Бе дори по-хубаво, отколкото край огъня. Но
не ѝ се искаше да отваря очи. Познати мъжки гласове
водеха спокоен разговор, явно започнал много отдавна.
Отвъд чертата, до която стига паметта.
– Изобщо не съм готов – каза единият. Беше
Бръснатоглавия. – Нищо не знам. Освен това
непрекъснато става нещо непредсказуемо.
– Тук изобщо няма нищо предсказуемо. Само
импровизации – поясни Юдея. – Докато носехме
Манекена насам, изобщо не знаех, че ще работят над
всички ни. И ето че всички минаха на следващото
равнище. Всеки на своето.
– Сигурен ли си, че трябва да тръгнеш?
– Да, тук вече свърших всичко.
– Веднага ли? – огорчено попита Бръснатоглавия.
 – Е, не съвсем. – Звънна стъкло, сякаш се чукаха.
– Добре тогава. Обаче сега, накрая, разкажи ми всичко
за Иля Йосифович – предложи Бръснатоглавия.
Юдея се засмя.
– Докторе, ти си умен човек, отдавна ми постави
диагнозата: учен-недоучен.
– Никога не ме е интересувала служебната йерархия,
знаеш го, не си падам по това. Защо ти е открито
толкова много? Питам те без завист, без ревност.
– Знам. Виждаш ли, в честните заблуди се акумулират
големи сили. Преломът води до ослепителен ефект. И
аз литнах. Самият взрив обаче е доста болезнен, макар
да е почти мигновен. А ти винаги си бил по-близо до
истинските, реалните неща. Как го казваха ония:
истината е конкретна? – Двамата се засмяха. – Твоят
път е бавен. Но правилен. Да не би да си мислиш, че е
лесно да си светец?
– Че кой тук е светец? – изсумтя Бръснатоглавия.
– Как кой? – съвсем сериозно отговори Юдея. – Ти и
аз и всички останали...
– Какви ги дрънкаш? И аз, невярващият, и Манекена,
и чудовищната Дебелана? Не разбирам.
– Ти бързаш. Не бързай. Помниш как настървено
работеше Иля Йосифович, все му се струваше, че остава
още съвсем мъничко, още едно усилие – и ще получи
Нобелова награда за спасяването на човечеството. А аз
не бързам за никъде, виждаш го. Постепенно ще
разбереш... Наистина удивително – бях прочел всичко.
Знаех всичко. Необходимото и достатъчното. Като през
мътно стъкло. Не можех да вникна – прекалено бързах.
Нещо пак звънна стъклено. „Да, определено пият“ –
сети се Новата, която слушаше разговора им с
необяснимо вълнение и известно неудобство. Дори
искаше да се обади, за да разберат, че ги слуша, но не
можа. Тялото ѝ беше като изключено – не можеше
дори пръст да помръдне, камо ли да говори.
 – Да – въздъхна Бръснатоглавия. – Няма закъде да
бързам. Особено сега, когато тя е тук... Всичко е
невероятно.
– И непредсказуемо? – малко ехидно подметна
събеседникът му.
– Да, всъщност... И тази странна медицина... Знаеш
ли, като методика много прилича на нашата... Дори
шевовете ги правят по почти същия начин – двоен
хирургически... Дори иглата...
– А ти какво си мислиш? Миене на ръцете според
Спасокукоцки, трепанация според Бьом, капките на
Бехтерев... Всичките методи са оттам.
– Поразителното обаче е, че работиха отделно с
костната тъкан, със съдовете, с нервите... Не съм
сигурен, че успях да видя всичко.
– Можеш да си сигурен, че не си го видял. Не бързай,
казах ти. Е, време е. По едно последно и тръгваме. Ще
ме изпратиш.
Чукнаха се.
– А тези? Ще ги оставим просто така? – разтревожи се
Бръснатоглавия.
– Докторе, докторе – засмя се Юдея. – Те ще си
почиват. Следоперационен сън.
Новата дори се зарадва – можеше да не отваря очи и
да поспи още. И незабавно заспа – чист и прозрачен
сън, в който имаше въздушен полъх, и то не
обикновен, а музикален, и леко сияние, което
хармонираше с музиката. И това зрелище, като храна и
вода, поеше и хранеше...
 6

Пътят се спускаше на завои сред хълмовете. Вървяха

бързо по нанадолнището и усещаха онова вътрешно
особено привличане, което кара пешеходеца да върви и
върви, толкова силно, че трябват известни усилия, за
да спреш, все едно на въображаемия край на пътя пее
призивна песен лекомислена крайпътна сирена.
Те и не спираха. Духаше привичният ветрец, но не
носеше боцкащия враждебен пясък, а откъслеци
миризми, сред които явно се долавяха леко
отвращаващата канела, опасният бадем и
възхитителният аромат на стара библиотека: стара
кожа, суха хартия и сладко лепило...
Юдея вървеше малко напред, с планинска походка,
кривокрако стъпваше на външния ръб на стъпалата си.
Бръснатоглавия беше зад него, със смъкнати рамене и
ръце, свити в отпуснати юмруци като на стар боксьор.
И двамата чувстваха, че тази местност е различна, и
тази неопределима засега различност все се усилваше.
Заедно осъзнаха, че вървят на изток – на предишното
място, където пътешестваха с другите, нямаше
никакви посоки на света. А тук изтокът скоро заяви за
себе си с избледняващия светоносен край на небето.
Пътят някак си сам се ускоряваше, спускаше се в
падина, която ставаше все по-дълбока. Околността
постепенно заприличваше на обитавана, макар че не
срещаха никакви хора. От двете страни на пътя растяха
високи дървета – приличаха на липи, но с много
дребни листенца. Бяха посадени през равни интервали
и може би точно това създаваше впечатлението, че
местността е обитавана. Отдясно склонът се сниши и
пътят пусна филиз във вида на равна пътека. На един
дървен стълб беше закована дъска с избледняла от
времето синя стрелка. Те завиха надясно.
Пътеката скоро ги изведе до дълга дъсчена постройка
с висока веранда. Верандата беше наскоро ремонтирана
 р р р р р
и дървото беше светло, още непотъмняло, а самата
постройка беше стара. От двете страни на пътеката
растеше ниска къдрава трева и дори на неярката
утринна светлина се виждаше, че е светла, пролетна,
покарала наскоро. „Точно такава трева растеше на
полянката в Звенигород, до извора в долния край на
мястото...“ – помисли Бръснатоглавия. Наведе се,
прокара длан по тревата и се усмихна: очите не го бяха
излъгали, усещането беше същото...
– Мисля, че стигнахме – каза Юдея и двамата се
качиха на верандата. Избърсаха си краката в една черга
на ивици, влязоха в просторен пруст и видяха двама
мъже, явно пазачи, единият беше със стара ушанка,
другият с каскет. Пред пазачите стоеше старец с
монашеско расо, държеше хартиена лента с някакъв
размазано отпечатан текст и тихо им обясняваше
нещо.
– Нищо не може. Дрехи може, каквото е на теб –
може, странични предмети не може – обясняваше му
единият пазач.
– Това не е страничен предмет. Това е разрешителна
молитва – настоя монахът.
– Ей, колко да ти повтаряме бе! – разсърди се онзи с
ушанката. – НӚ, гледай, дядка!
Отвори едно очукано шкафче и почна да вади от него
предмет след предмет: сапун, четка за зъби и паста в
найлоново пликче, изкуствен крак, пачка пари от
неизвестна страна и време, връзка писма и медальон –
малко криво сърчице, после една подир друга почна да
вади книги. Всичките до една бяха Евангелия – от
древни, оръфани от столетно четене, до нови,
триезични, хотелски...
– Виждаш ли, всичко това са странични предмети...
Не спирате да ги влачите, ей!... Така че давай я тука
твойта хартия и влизай...
Монахът се понамръщи, но сложи лентата хартия
върху едно черно Евангелие и влезе.
Юдея и Бръснатоглавия пристъпиха към церберите.
Онзи с каскета им поиска пропуски и Юдея разпери
ръце.
– Стига де, приятел! Всички пропуски ги отмениха
отдавна...
– При вас може да са ги отменили, ама при нас не са.
Заповед на началството. Щото се влачите тука
всякакви...
Бръснатоглавия ги гледаше с нежност – очевидно
бяха съотечественици, прости селяни, единият даже
като че ли му беше познат. Вгледа се и го позна – да,
Куроедов беше. Наистина. Работеше като портиер в
клиниката дълги години. Неприятен чичка, от
уволнените охранители в Държавна сигурност...
– Давай да влизаме, Иля. Какво си ме зяпнал,
Куроедов? – И Бръснатоглавия решително отвори
охраняваната от пазачите врата.
Куроедов го гледаше слисано, после ахна и размаха
радостно ръце.
– Божичко! Шефът дойде! Шефът!
– Идиот! – ревна Бръснатоглавия и стегнатите
пружини на вратата я хлопнаха силно зад двамата с
Юдея.
Зад вратата нямаше никакво помещение. Имаше
огромен амфитеатър, а долу, в ниското, смътно се
виждаше кръгла арена. Двамата пътешественици
стояха в горния край, до прохода, полегат, без стъпала,
който стигаше до арената. Отначало на Бръснатоглавия
му се стори, че няма никакви хора, но после все пак
видя някаква публика – всички седяха самички, на
разстояние един от друг.
– Мисля, че трябва да слезем – не съвсем уверено каза
Юдея и те слязоха доста надолу, почти до половината
на амфитеатъра. – Дотук според мен – каза Юдея и
спря Бръснатоглавия.
 Завиха по един страничен проход и видяха, че вместо
пейки, както им се беше сторило отначало, има
масивни каменни блокове, при това на доста голямо
разстояние един от друг.
– Сядай тук – предложи Юдея.
Бръснатоглавия седна.
– Виждаш ли?
Бръснатоглавия погледна и видя в центъра на арената
възвишение, а на него голямо матово кълбо на
специален подиум.
– Да, виждам стъклено кълбо.
– Я пробвай да седнеш ето там – каза Юдея и
Бръснатоглавия седна на един блок на предния ред.
Оттук виждаше същото, само че все едно през чужди
очила – всичко беше мъгляво и контрастът се губеше.
– Оттук се вижда по-лошо.
Юдея кимна удовлетворено и му предложи да се качи
няколко реда по-нагоре. Оттам обаче се виждаше само
белезникава мъгла.
– Ето, видя ли, докторе, прав бях, точно това ти е
мястото – каза Юдея, като заведе Бръснатоглавия на
първото място. – Точно това ти е предписал докторът.
– Стига с твоите идиотщини – изсумтя
Бръснатоглавия. – По-добре кажи какво е това
представление...
Юдея не седна, стоеше до него, сложил ръка на рамото
му.
– Точно това е истинското ти място. Сегашното.
– А тези, които седят по-надолу, по-добре ли
виждат? – попита Бръснатоглавия.
– Не виждат по-добре, просто са по-големи. Един вид
акомодация. Това, което виждаш, зависи от мястото, а
мястото вече зависи от самия теб. Но това не бива да те
огорчава. Те просто са учили повече от теб. – Това
прозвуча утешително.
 – Какво са учили? – попита Бръснатоглавия.
– Точно това – да са самите себе си. – Юдея погледна
към небето. Дори оттук, от дълбокия амфитеатър, се
виждаше, че източната страна изсветлява все повече.
– Понякога говориш страшно банални неща. –
Бръснатоглавия се намръщи. – По-добре ми обясни как
така може да не си сам себе си?
– Всички трябва да се родят отново. Да родят отново
себе си... Ох, стига. Сам ще се ориентираш... – Въздъхна
горчиво. – Е, вече се разделяме с теб.
– Завинаги ли?
– Не знам. Но не мисля така...
– Чакай – прекъсна Бръснатоглавия приятелско-
романтичния момент, – а какво да правя с всичките
тия... с Манекена, с Куция, с Дебеланата... Не ми е много
ясно какво мога да направя за тях...
– Както винаги поставяш въпроса съвсем точно.
Мисля, че ще се оправиш с тях. Надявай се на Висшия
разум. Той няма да те подведе. – Юдея се усмихна и
Бръснатоглавия внезапно се подразни от тази усмивка.
– Смееш ли се, Иля?
– Онази част от Иля, която все още е останала, плаче,
докторе. Ти май, също като мен, вярваше във Висшия
разум, нали? Е, следвай го.
Бръснатоглавия понечи да възрази нещо, но тогава се
раздаде звук – не много силен, но тревожен. Беше
звукът на път, стигащ до самите дълбини, и
Бръснатоглавия усети дупка в слънчевия си сплит, все
едно звукът беше влязъл там и беше излязъл,
пронизвайки цялото му същество. В този звук освен
това имаше и глас, който съвсем ясно казваше:
– Пригответе се! Пригответе се!
Но същевременно беше ясно, че не трябва да се
приготвя той, а някой друг. Но звука го имаше – звук
тръбен...
 Юдея се наведе, целуна неловко Бръснатоглавия и
затича надолу, към арената, и стана ясно, че тръбният
глас вика именно него... После той изведнъж спря,
върна се, бъркаше припряно в джобовете си. Извади
нещо – малка кутийка ли беше, голям бръмбар ли – и
го тикна в ръката на Бръснатоглавия.
– За малко да забравя. Това е запалка. Залепва за
ръката. Е, хайде! Всичко ще е наред! Наистина наред!
И затича надолу на леки подскоци, доста бързо, и
рехавите кичури на оредялата му коса летяха след него,
и след миг той се озова до подиума и двама светли,
неопределени, едва видими сложиха в протегнатите му
ръце цял куп книги и папки, и пакети, и торбички –
багаж, който може да вземе със себе си командирован...
Кълбото се разтвори на две полукълба. Юдея влезе
вътре с багажа си – и кълбото с метално щракване се
затвори.
Звукът на тръбата, пронизителен, подобен на
многократно усилен сигнал на пионерска тревога, се
усилваше точно до мига, докато не се чу щракването.
Тогава звукът се изключи и се разнесе слабо жужене с
електрически привкус, и основата на кълбото слабо
засия. Сиянието се усилваше, цялото кълбо се изпълни
с бяло-синя студена светлина, която въпреки
невероятната си яркост не осветяваше арената, а като
че ли се съсредоточаваше към центъра на кълбото.
„Ще изгори...“ – ужаси се Бръснатоглавия.
Жуженето спря, светлината в кълбото изчезна и то
стана матово, полупрозрачно. Все едно изстиваше... А
после се отвори.
И Юдея излезе. Ръцете му все така бяха протегнати
напред, все едно още държеше книгите. Но нямаше
никакви книги. Нямаше изобщо нищо.
– Изгоряло е. Всичко е изгоряло. – Бръснатоглавия се
сети какво точно е държал в ръцете си любимият му
толкова глупав приятел: всичките си мисли, трудове,
планове, книги, доклади, всичките си глупави
подвизи, годините затвор и всичките си благородни
постъпки, които вечно караха околните да страдат...
Юдея вдигна дясната си ръка и Бръснатоглавия
съвсем ясно видя тънка светла пластинка, наглед
метална. На пластинката беше изписана дума и дори от
толкова далече Бръснатоглавия я прочете.
НАМЕРЕНИЯ – тази дума сияеше на пластинката.
– Боже Господи мой – примоли се Бръснатоглавия, –
ами пътят към ада, който е постлан... Нима нашите
намерения могат да ни оправдаят?
Арената се люшна и изстиващото кълбо, и ръбът на
изсветляващото небе, и всичко друго се измести като
сянка на преминаващ облак... Отново вървяха в колона
през сивата пясъчна пустиня – краката им затъваха в
пясъка и вятърът носеше песъчинки и им ги хвърляше
в лицата... Пръв вървеше Бръснатоглавия, а последен в
шествието беше Куция, който вече не куцаше...
 7

След нощувката в постройката всички леко се бяха

променили. Най-забележимо Манекена. Вече не беше
толкова недонаправен; беше станал по-пластичен,
появили се бяха и някои подробности – гънки по
ушните миди например, а очите му, макар да гледаха
все така безжизнено, вече не изглеждаха слепи.
„Вероятно нощните посетители са работили най-
много с него – мислеше си Бръснатоглавия. – Бива си я
пластичната им хирургия, няма спор... И на Куция са
направили крак, не е ясно обаче дали е протеза, или
трансплантация. Впечатлението е все едно са
направили нова костна тъкан, оформили са от нея
бедрените кости и чак вече след това са нагласявали
нервите и са напластявали мускулната тъкан...
Дебеланата е станала още по-дебела, Майката още по-
прозрачна... Всички са се променили, само Новата не...“
Гледаше я скришом отдалече: как сяда, как си сваля
обувките и изсипва пясъка от тях, как после прокарва
прекрасните си ръце (с малък белег на лявата, между
средния и безименния пръст: като дете там ѝ се забила
рибарска кукичка) по тесните си дълги стъпала (вечно
се притесняваше, че носи голям номер) и избърсва
песъчинките... После сваляше черната дантелена
забрадка, разпускаше дългата си кестенява коса и тя се
разпадаше на три отделни гъвкави кичура, както става,
когато косата с годините е свикнала да я сплитат на
стегната плитка, и изтърсваше пясъка...
Въпреки по-доброто си състояние Манекена
безпокоеше Бръснатоглавия, но същевременно
Бръснатоглавия се сърдеше и на себе си: защо ги беше
поел тези от приятеля си?... Но пък всъщност кой беше
самият той? Същият като тях, попаднал неизвестно
къде и неизвестно защо, объркан и самотен...
Бръснатоглавия беше забелязал странното поведение
на Манекена още преди първия пристъп: Манекена
 р р р
почна да проявява нехарактерни за него признаци на
тревога – ту се оглеждаше, ту клякаше и скриваше
главата си с грубо направените си лапи. И веднъж спря,
заслушан в нещо – някъде от много далече върху него
връхлетя тънък и страшен звук, насочен към лицето
му като тънка и зла игла...
Първия път очакването на тази игла беше съвсем
кратко: тя прободе челото му и той изкрещя и падна.
Припадъкът приличаше на епилептичен и
Бръснатоглавия веднага му пъхна в устата – тя пък
откъде се взе? – дръжката на една сребърна лъжица и
сложи главата му в скута си, та да не си я блъска в
земята – нищо че земята беше по-мека от дървената
му глава... Никакви медикаменти нямаше. Ех, да
имаше поне пет кубика луминал...
След този първи пристъп животът на Манекена се
промени, стана ужасен и много по-осмислен. Той вече
винаги беше в едно от две състояния – „преди онова“
и „след онова“. Но знаеше, че има и трето – „сега“,
което е ужас. След „сега“ идваше „след сега“.
Изправяше се лек като изтръскан чувал, изобщо
забравил случилото се току-що. Обикновено в този
момент виждаше до себе си Бръснатоглавия. Ако го
нямаше, Манекена настигаше другите, които понякога
вече се бяха отдалечили доста. Беше страшно гладен и
затова отиваше при Бръснатоглавия и той, без да каже
нито дума, му даваше малко квадратно парченце кекс.
Манекена изяждаше това смехотворно кексче и след
няколко минути гладът си отиваше и той пак вървеше
ли, вървеше и внезапно си спомняше как един път,
докато беше вървял така, бе чул някакъв тънък и
страшен звук. Вслушваше се разтревожено и скоро този
звук се появяваше наистина – идваше „преди онова“.
Злите, летящи към него от незнайните далнини игли,
или пчели, или куршуми, се умножаваха и сякаш всяка
беше прицелена в някоя отделна, особено нежна и
болезнена част на тялото му – в окото, в гърлото, в
корема, в слабините... Всяка взета на прицел точка
ставаше сякаш самостоятелна, отделна, и се
измъчваше от напрегнато очакване, от все по-
нарастващ ужас, и всичките тези отделни чувства на
всеки орган се умножаваха едно по друго, растяха
космически и необхватно, така че страхът на Манекена
надвишаваше безкрайно собствените му размери и за
да побере в себе си този безпределно разширяващ се
ужас, той ставаше огромен, много по-голям от себе си,
по-голям от най-голямото, което може да си представи
човек. И всичко това продължаваше и продължаваше, и
продължаваше... И на него отчаяно му се искаше да се
свие, да стане малък, съвсем мъничък, най-мъничката
незначителна песъчинка.
Опитваше се да се свие и да се унищожи, но вместо
това ставаше все по-огромен, ставаше открита мишена
за всички носещи се към него стрели. И колкото по-
силно беше това безумно уголемяване, разширяване на
тялото му, толкова по-остро беше желанието да се свие
на песъчинка, да се унищожи... И тогава идваше
ударът... Първо първият, по главата – съкрушителен,
прогарящ. Беше остър, саблен, искрящо черен на цвят.
След това още и още. И следваха един подир друг, и
очертаваха все по-смаляващите се граници на тялото
му, и удряха като мълнии вече овъгленото, но все още
потръпващо дърво на тялото му...
А Бръснатоглавия не даваше на стиснатите му
челюсти да се затворят и придържаше главата му да не
си я блъска в земята. Понякога му помагаше
Дългокосия: стиснал с червеникавите си ботуши
неустойчивия калъф, с който не се разделяше и за
секунда, той стискаше с две ръце и извиващото се в
невъзможна дъга тяло, за да смекчи ударите, които
безумецът нанасяше сам на себе си...
После Манекена се изправяше... и всичко това се
повтаряше отново и отново... Бръснатоглавия гледаше
в черепа му и виждаше: двете малки полукълба бяха
покрити с тъмна лъскава ципа с не съвсем определена
локализация, може би под твърдата мозъчна обвивка
Dura mater, а може би непосредствено върху меките –
Arachnoidea или Pia mater, и след всеки пристъп тази
ципа се покриваше с нова мрежица цепнатинки и
малки участъци от нея изчезваха, стапяха се и се
виждаха бледосиви, изпъстрени с розовата мрежа на
съдовете здрави участъци на мозъка...
„Непрекъснати аналогии – мислеше
Бръснатоглавия.  – Ние също имаме електрошоков
метод за лечение на шизофрения...“
И галеше успокоилия се дебил по главата, а той съвсем
като дете обръщаше главата си така, че да не остане
място, по което докторът да не го погали...
Междувременно Майката ставаше все по-прозрачна и
когато сядаха около огъня, един път Бръснатоглавия
забеляза как тя за миг вдигна монашеската си качулка
и полупрозрачното ѝ лице го порази с асиметрията си
– нито очите, нито веждите си бяха на естествените
места, само бледи гънки отпусната кожа, без ресници, а
на челото – спекла се рана с форма на око с кървящ
център. С почти изчезналата си ръка тя смъкна
качулката над лицето си – движението на ръката ѝ на
фона на тъмната дреха можеше да се определи
единствено по тънката черна броеница.
Не забелязаха кога изчезна: един път до огъня, след
най-обикновена почивка, останаха само дрехите ѝ –
бяла риза, вмъкната в черния подрасник,
апостолникът, женската православнохристиянска
монашеска качулка и червена кадифена кесийка.
Бръснатоглавия я отвори – в нея, завит в станиол,
имаше изгнил вълнен конец и щипка прах... От
дрехите ѝ миришеше на канела, която той не понасяше
от дете, на горчиви бадеми и на тамян...
Майката изчезна деликатно, без да обезпокои никого,
но затова пък новопристигналият им създаде много
грижи. Отначало, когато откри, че е край огъня, този
гражданин, среден на ръст и на средна възраст, реши,
че сънува. И понеже не можеше да допусне никакво
друго състояние освен сън или бодърстване, то всичко
в тези тъжни и унили насядали около огъня хора му се
стори подозрително. Пък и самият огън, който гореше
току до краката му, също беше странен – прекалено
бледен, а и не пареше.
„Много бутафорно – помисли си човекът, носеше
сако. – Това е сън, разбира се, сън.“
И започна старателно да се вглежда в този така
странен сън, за да не го забрави, като се събуди, и да го
разкаже на Надя, жена си. Нейните сънища винаги
бяха невероятно глупави – ту му носила сакото на
химическо, ту супата изкипяла. Самият той сънуваше
много рядко, а такива сънища като този с огъня –
никога. Опита се да преброи насядалите около огъня
хора, но не можеше – не беше ясно дали защото някак
си се местят, дали защото бройката им се променя. При
по-внимателно вглеждане се оказа, че те всъщност не
са съвсем истински, бяха някак си... вяли. Само един
изпъкваше сред тях – едър, широкоплещест, с бръсната
плешива глава, огънят хвърляше отблясъци по
високото му чело – плешивината му беше чак до
темето. „Ленинско чело“ – помисли си той и реши, че
ще си говори с Бръснатоглавия, като с най-нормалния
тук.
„Трябва да го попитам...“ – и спря. Внезапно се
уплаши, че това не е сън. А ако не беше сън, то първо
трябваше да попита що за място е това и как е
попаднал тук... Да, обаче ако попиташ такова нещо, ще
те сметнат за луд. Нещо повече, не можеше да си
спомни какво точно бе станало, преди да се появи тук,
явно извън града, в непозната местност и като че ли
дори не в Русия...
Вгледа се пак в лицата на хората – сто на сто
непознати и освен това странни: до него тип с вид на
престъпник, безучастен като камък, по-нататък един
дългокос, седнал в поза „лотос“, с неестествено
изправен гръб и стиснал калъф на саксофон. Такъв
калъф вечно мъкнеше синът му, докато не се изнесе от
къщи... Проскубано куче, дебела лелка, явно селянка, и
– той дори се оживи и едновременно с това се
поуспокои – вляво от него направо на голата земя,
подпряла брадичка на ръката си, лежеше много красива
жена с мило руско лице.
„Това вече да – зарадва се той. – Прилича на моята
Надка като млада...“ Останалите се губеха в полумрака,
огънят осветяваше ту нечия ръка, ту нечий гръб...
„Трябва да се съсредоточа и да си изясня откъде се е
взела тази дупка в паметта ми“ – реши той.
Ситуацията беше неприятна, но не го беше страх, поне
не много. Насочи мислите си към дома си, най-
стабилното място на съществуването си. И така, какво
си спомняше? Жена му Надя му даде на закуска
пържени картофи с две кюфтенца. Много добре си
спомняше кюфтенцата в чинията – под ъгъл едно към
друго. Сандвич със салам. Чай. Беше вторник. Лекциите
му бяха много удобни – последните четири часа за
седмицата бяха в сряда и после беше свободен до
понеделник...
„Откакто станах професор, лекциите ми винаги са
удобни – мислеше си той. – Вярно, имам и обществени
задължения, в партийния комитет, в ректората,
апропо, да не забравя, че тази седмица... – Тръсна глава
да не се отвлича. – Значи така: закусих и изведох
кучето. Още отдалече видях оня отвратителен сив дог
от съседния вход... После се прибрах, преоблякох се...“
И изведнъж се усети, че е с официалния си тъмносив
костюм с ордените на гърдите, а не с онзи на синьото
райе... Погледна си обувките – черните официални.
Нали сутрин обуваше другите, румънските...
„Значи така, нека помислим логично – нареди си
сам.  – Когато излязох от къщи, носех чантата си.
Първата ми лекция беше на пети курс, „Съвременни
проблеми на гносеологията“, втората – „Основи на
научния атеизъм“  – на целия поток първокурсници...
Чантата не е с мен. Не помня да съм чел лекции.
Облечен съм с други дрехи. Следователно между
излизането ми от къщи и сега е станало някакво
събитие, което не помня... Станало е през времето от
осем и двайсет и пет сутринта до... – Вдигна ръка да си
погледне часовника, но на китката му нямаше
часовник... – Сега е вечер. Няма обаче никаква
гаранция, че от сутринта, която ми се струва
днешната, са минали само десет часа. Откакто съм
престанал да следя времето, може да е минало много
време... Следователно  – загуба на паметта. Спазъм на
мозъчните съдове например. Какви биха могли да са
следващите събития? Най-вероятно болницата на
Четвърто управление, след това рехабилитация или
нещо подобно... Но Надя никога не би ме оставила сам!
Болните се нуждаят от... Не, тя не би го направила...
Странно, странно...“
Професорът любезно се обърна към Дългокосия:
– Извинете, колко е часът?
Дългокосия го погледна с неподвижно око и каза,
както се стори на Професора, презрително:
– Все толкова...
„Типично хипи“ – мигновено го прецени Професора
и му обърна гръб. Бръснатоглавия определено
изглеждаше най-свестен от всички и Професора стана,
за да отиде при него. Когато стана обаче, усети нещо
нередно в пространството – хоризонтът беше някак
прекалено близко може би, а може би пък небето беше
прекалено ниско...
„Някак много е тясно тук... Къде ли съм? –
раздразнено помисли Професора. Бръснатоглавия вече
ставаше възпитано. – Хм, прилича на Маяковски.“
Професора обичаше Маяковски и често го цитираше и в
ежедневието, и в лекциите си...
Бръснатоглавия пристъпи към него и неочаквано
сложи ръка на рамото му – Професора се стресна от
толкова фамилиарен жест. Бръснатоглавия заговори
пръв:
– Професоре, успокойте се. И засега не задавайте
въпроси. Положението, в което сте се оказали, е
изключително необикновено и ще ви се наложи да
прекарате тук известно време. След това всичко ще ви
бъде обяснено...
Професора кимна сдържано. Започваше да се досеща
какво е станало с него... Ама разбира се, само
всемогъщите органи могат да го направят това: да те
приспят, да те преместят, изобщо – да направят с теб
каквото си щат... Вярно, не беше трийсет и седма
година, но силата им бе огромна. Професора беше
съвсем наясно с тези неща. Вгледа се внимателно в
Бръснатоглавия. Кой бе всъщност този тип?
Бръснатоглавия носеше бяла памучна риза с едно
копче на шията. Войнишка, военна риза... Армейска...
На Професора не му стана съвсем ясно, но нещо все пак
му просветна...
И той се зарадва на наблюдателността си...
 8

Чак сега, когато Юдея го нямаше, Бръснатоглавия

започна да разбира колко много и различни
задължения са се стоварили върху него. Отначало си
мислеше, че главната му грижа е Манекена с неговите
непрекъснати припадъци. Но постепенно започна да
разбира, че в тази безлична наглед тълпа няма
статисти, че всеки персонаж си има свой собствен
сюжет. По-точно не сюжет, а задача, формулирана по
стария принцип от приказките: иди там  – не знам
къде, донеси онова – не знам какво... Излизаше, че
всички те, като каторжници за гюле на крака, са
приковани към някаква задача и не могат да се
измъкнат оттук, докато не я изпълнят. Създаваше се
обаче впечатлението, че не всички дори изобщо се
досещат какво точно очаква от тях незнайният
режисьор на цялата тази постановка. Бръснатоглавия
също впрочем не знаеше защо е тук.
Всъщност, доколкото можеше, той продължаваше да
прави това, което беше правил цял живот в института,
в клиниката, в болниците... Изпълняваше някаква
функция  – лечителска, а може би педагогическа...
Спомагателна... Помагаща за раждането на деца...
Когато за пръв път видя тук Новата, толкова мила и
любима, с всичките скъпоценни особености на лицето
и фигурата ѝ, с толкова познатите жестове, веднага
разбра, че тя е отделена от него с непроницаема и
непреодолима граница. Тя не го позна. Първото му и
най-силно желание беше да я хване за ръка, да я
погали по косата, да погали лицето ѝ... Но Юдея го
предупреди:
– Внимавай. Имаме работа с пълна амнезия. Дай ѝ
време да посвикне, после опитай...
– Това може ли да мине? – попита Бръснатоглавия,
докато потискаше желанието си веднага да я прегърне,
да я притисне към себе си, да плъзне пръсти от тила
 р , р
към врата ѝ, да извади фибите, така че дългата ѝ
кестенява коса да се посипе по раменете ѝ... Това беше
единствената, предназначената му жена и той беше
готов да започне всичко наново, да се приближи до нея
така, както за пръв път се приближава мъж до харесала
му непозната жена.
– Може би. Частично... Виждаш, някой се е погрижил
ти да я познаеш, а тя тебе – не... Според мен – завърши
той меко – тук изобщо е по добре не да се противиш, а
да приемаш... Да подпомагаш, така да се каже...
Оттогава Бръснатоглавия се стараеше да не изпуска
Новата от поглед и всеки път, когато в очите ѝ се
появеше въпрос или тревога, беше до нея.
Присъствието ѝ впрочем не му създаваше никакви
особени трудности, просто го усещаше като зарасла
рана, като натъртено място в душата...
Трудностите бяха с другите. Така например две жени,
вечна двойка, малко комична поради голямата разлика
в ръста – едната почти джудже, с голяма къдрава глава
и късички ръце и крака, а другата върлинеста,
кокалеста, със заоблен приведен гръб и малка глава,
кацнала като на дълга като на змия шия, – при по-
близък оглед се оказаха изобщо не приятелки, ами
пленници една на друга. Десният крак на високата и
левият на джуджето бяха свързани в глезените с
усукана на осмица къса верига, приличаща на
велосипедна. Там, където веригата се пресичаше,
Бръснатоглавия видя лъскаво топче – може би
стъклено, а може би метално.
Когато вървяха, двете си причиняваха болка с всяка
крачка, а когато сядаха през почивките, вместо отдиха,
който биха могли да получат, ако седят неподвижно,
веднага почваха да дърпат това топче всяка към себе си
и всяко движение разраняваше раните им от веригата
още повече...
„Делят нещо и не могат да го поделят“ – сети се в
един момент Бръснатоглавия.
Скоро откри, че може да им даде поне кратка отпуска
от взаимното им измъчване – когато слагаше върху
главите им големите си, леко извърнати една към
друга ръце, те се кротваха. И раните им веднага
спираха да кървят, засъхваха и зарастваха...
Първоначалното чувство на объркване, което
Бръснатоглавия изпитваше, когато остана без Юдея,
скоро изчезна. Пожизненият му помощник, който той
наричаше ту вътревзор, ту просто интуиция, сега се
пробуждаше в него не в момента на преглед на болните
или на операция, а в онези случаи, когато
Бръснатоглавия изпитваше неувереност или
объркване.
След една от почивките, когато прокара ръка над
огъня и изключи запалката, при което огънят изгасна
и престана да излъчва топлина – топлината остана
само в ръката му, – Бръснатоглавия усети със
сигурност накъде трябва да вървят. Онова, което преди
му показваше „вътрешни картини“, сега му
подсказваше посоката на движение... И те тръгнаха
както обикновено: в колона по един и по двама:
Дългокосия с калъфа си, Дебеланата с огромния си
корем, Джуджето и Дългата, вързани с веригата...
Бръснатоглавия се беше подготвил за дълъг преход, но
доста скоро видя напред нещо тъмно, приличаше на
някаква стопанска постройка. Когато се приближиха,
видяха, че изобщо не е постройка, а горичка от плътно
сплели дебелите си безлистни клони дървета. Странни
ниски дървета. Стволовете и клоните им бяха почти
еднакво дебели, сиво-кафяви, дори без намек за листа.
От още по-близо се видя, че клоните лекичко се
движат. И това движение беше някак гадно.
– Да се приближим още – каза Бръснатоглавия и
всички го последваха послушно като деца. Клоните
наистина се движеха, по-точно помръдваха. Бяха
покрити с безброй странни същества, големи колкото
плъхове и с протъркана, абсолютно безкосмена
увиснала набръчкана кожа, сиво-кафява като
стволовете на дърветата. Съществата гризяха клоните
неспирно и страстно, като издаваха някакво почти
машинно ръмжене.
Бръснатоглавия хвана едно от тези същества за
кожата на врата и го откъсна от клона. То заръмжа
недоволно  – „пусни ме, пусни ме“... Той обърна
тлъстото, но отпуснато същество към себе си и всички
видяха, че това отблъскващо създание е човек. Малки
атрофирали крака и ръце, ембрионално голяма глава с
едва загатнати цепки на затворените очи, недоразвит
нос и голяма издадена напред уста със стърчащи като
на гризач лъскави бели зъби. Мускулите около устата се
свиваха и отпускаха автоматично и челюстите
продължаваха да извършват гризящите си движения.
Бръснатоглавия погали човекообразното същество и
го върна на клона, от който току-що го беше свалил.
– Господи, какви са тези? – попита Новата ужасена.
– Гладните, които искат да се наситят – насмешливо
каза Бръснатоглавия и веднага се сепна: какво правя?
Защо пак я дразня? Що за идиотско безумие...
Срути се някаква стена или се скъса завеса – и тя се
спомни много неща отпреди: родителите си, баба си,
къщата в Москва, комуната в Тропарево... Лев Толстой
и Евангелието, първото истинско, не толстоистко
Евангелие, беше ѝ го дала баба ѝ... И направо дъхът ѝ
секна от насмешливия му тон – спомни си и
евангелските думи, които той така явно преднамерено
беше преиначил... „Блажени гладните и жадните за
правда, защото те ще се наситят... “
– Не, не, изобщо не се подигравам, просто така си
говоря... Исках просто да кажа, че това е тяхната
правда... Всяка страст в крайна сметка умира, нали
така? – продължи той, а сърцето ѝ се късаше от болка
при думите му. – Просто не всички успяват да се
примирят в определения им срок.
Наведе се и вдигна от земята едно замряло
неподвижно същество, което току-що беше паднало от
дървото. Сега вече то не беше човек-гризач, а по-скоро
приличаше на човекочервей. Беше неподвижно, зъбите
му бяха изчезнали, устата му беше станала
пропорционална по размер с главата, а личицето му
изглеждаше съвсем детско.
– Е, насити се. Сега всъщност прилича точно на
петмесечен човешки плод.
Професора надничаше над рамото на Новата.
Изглежда, му хрумна нещо страшно, защото попита
прегракнало:
– Той умря ли?
– О, не! Всъщност смърт няма, Професоре. А този
според мен е много по-близо до началото, отколкото до
края – загадъчно отговори Бръснатоглавия.
И тогава Професора не издържа:
– Мразя загадките! Искам ясен и точен отговор на
въпроса какво става тук. Ако смятате, че е необходимо
да ми демонстрирате всичките тези така наричани
чудеса, бъдете така добър да обясните притчите и
алегориите си по-ясно!...
– Какви притчи!? – искрено се засмя
Бръснатоглавия.  – Ние с вас още не сме стигнали и до
азбуката!
– Имайте предвид, че ще се оплача! Имам солидни
връзки, дори в най-сериозните организации! –
развика се Професора, а Бръснатоглавия като че ли се
стресна от виковете му и почна да се извинява:
– Простете, изобщо не исках да ви обидя... Ще
обсъдим тези неща, но не сега. По-късно. Сега не може.
Просто не може...
Професора се успокои – че не може, това можеше да го
разбере, това звучеше убедително. Но пък му беше
приятно, че като спомена за връзките си,
Бръснатоглавия веднага смени тона...
Красивата жена стоеше до тях, по страните ѝ се
стичаха сълзи. На Професора му беше ясно, че
Бръснатоглавия ѝ е хвърлил око. Тя прошепна:
– Бедните, бедните... – И неочаквано бързо се обърна
към Бръснатоглавия: – А дървото горчиво ли е?
Той я погледна и каза съвсем тихо, но Професора чу
всичко до последната дума:
– И то много! Разбира се, че е горчиво... – И махна на
всички, че вече могат да тръгват.
 9

Раздаде се дълъг нисък вопъл, преминаващ в утробно

ръмжене. Бръснатоглавия се огледа дали не е
Манекена, но той продължаваше да крачи бавно на
тежките си крака. Източникът на вопъла се оказа
Дебеланата, която се свличаше на земята.
Бръснатоглавия я подхвана професионално изотзад и ѝ
помогна да падне по-удобно. Дебеланата лежеше, свила
колене, и се мъчеше да обхване с ръце огромния си
корем. Под гърба ѝ се разтече локва...
„Ражда ли? – изуми се Бръснатоглавия. – Странно,
как може да се ражда тук?... Всъщност защо не?“
Жената беше с бархетен халат на големи цветя, две-
три копчета вече се бяха скъсали от напора на тялото ѝ;
Бръснатоглавия разкопча останалите с ловките си
пръсти. Загърна комбинезона ѝ към увисналите
отстрани към ребрата огромни меки гърди – и ахна: в
първия момент му се стори, че тялото ѝ е омотано с
десетки розови и тъмнолилави въжета, по които
растат големи морски мекотели, приличащи на Hiton
tonicella или Neopilina, всяко почти колкото чинийка.
Пипна едно от съществата – не беше отделно, а явно
някакъв паразит. И всичките тези въжета и мекотели
бяха прораснали в корема ѝ. В тази жива мрежа имаше
дори някаква уродливо привлекателна красота.
През цялата си дълга медицинска практика Бръснато-
главия не беше виждал нищо подобно. Нямаше
никакви инструменти – само сребърната лъжица,
която пъхаше между стиснатите челюсти на Манекена,
когато той получаваше пристъп. Разполагаше само с
голите си ръце...
Започна да я преглежда, поне външно, опита да
отмести едно от полепналите мекотели и да палпира
корема. Веднага му се стори, че напипва ръчичка на
плод. Много високо, почти под диафрагмата.
 „Че и с гръбчето напред и странично“ – помисли
огорчено, докато мислеше как ще го обърне, но стана
нещо чудовищно: току-що напипаното от него юмруче
проби коремната стена и се показа навън. Дебеланата
изкрещя.
– По-полека, по-полека, успокой се – каза ѝ той.
Какво ставаше? До каква степен на мацерация
трябваше да са стигнали тъканите, та да се разкъсат
само при натиска на ръчичката на плода? Натисна пак
корема – беше твърд и плътен.
И тогава заработи вътревзорът му и той видя: цялата
утроба на жената беше натъпкана с бебета – като риба с
хайвер. Юмручето, което държеше в ръката си, беше на
напълно узрял деветмесечен плод, за което
свидетелстваха нокътчетата на пръстите, основен
показател за зрелостта...
С два пръста той разшири отверстието и ръчичката се
подаде. Родилката изстена.
– Спокойно, спокойно, я какъв юнак ще родиш – каза
Бръснатоглавия с автоматично бодър тон.
Отверстието се разшири без проблеми и Бръснато-
главия, хванал ръчичката на детето, бръкна в него чак
до лакътя – искаше да обърне бебето с главата напред.
И то се обърна, при това съвсем лесно, обаче не с тила,
а с лицето напред. Докторът го натисна навътре и
пъхна длан под тила му.
Жената стенеше, но вече не крещеше. Бръснатоглавия
пък мърмореше по навик, успокоително, без да си дава
сметка, че го прави:
– Точно така, миличка. Първо дете ли ти е? Второ?
Имаш опит, значи... По-дълбоко дишай, по-дълбоко... И
по-бавно, не ми се задъхвай... брой до десет...
Всичко стана бързо, направо като по учебник, и
момченцето излезе. Нормално, живо, още мазно,
лежеше в ръката на доктора... без пъп. Дете може да се
роди без ръце, без крака, без глава... Но не и без пъп!
Вдлъбнатината на пъпа беше дълбока, чиста, съвсем
зараснала...
Въпреки смайването си Бръснатоглавия правеше
това, което трябваше да направи в момента – прочисти
носа и устната кухина, обърна детето надолу с главата
и го шляпна по мокрото дупенце. Чу се слаб обиден вик:
уа-уа...
Колко отдавна не беше чувал Бръснатоглавия този
горестен звук на новия живот... Жалка музика,
хрипкава песен на току-що поелите въздух дробове,
плашещата самия изпълнител проба на първото
извличане на звук от хрущялната флейта на гръкляна...
Децата плачат от страх пред новия звук.
Но сега всичко беше различно – напук на правилата,
на нормите, на очакваното. Бебето се отдели от дланта
на доктора леко, както мехурче въздух се отделя от
подводно растение и се издига нагоре, и под
акомпанимента на споменатите вече две ноти плавно
литна на около метър  – и изчезна със звука на спукан
балон и усещането за лек въздушен вихър...
Докато Бръснатоглавия все още го изпращаше с
поглед, родилката изкрещя пак и той коленичи до нея:
в пъстрата мрежа на налепите мекотели бяха зейнали
две дупки – от едната стърчеше краче, от другата –
сивкава главичка. Мястото, откъдето току-що беше
извадил бебето, се беше събрало и изобщо нямаше
нужда да се шие. Бръснатоглавия опипа корема, за да
разбере главичката и ръчичката на едно бебе ли са, или
на две.
Родилката закрещя. Бръснатоглавия се опитваше да
натъпче крачето навътре и натискаше корема ѝ така,
че главичката да може да се подаде повече.
Полепналите мекотели му пречеха да разшири отвора и
той ги отместваше със сребърната лъжица, като с
пръстите на лявата си ръка проправяше път... Второто
момченце също беше без пъп, но Бръснатоглавия в
момента мислеше единствено за това как да не изпусне
и него в небето. Но всичко стана точно като преди
малко: детето изплака, размърда ръчички и макар че
Бръснатоглавия го държеше здраво, прикрил го отгоре
с другата си ръка, се измъкна изпод нея и отлетя като
сапунен мехур, със същото пльокане на спукано и
същия лек въздушен вихър.
С третото Бръснатоглавия се позабави доста повече  –
то беше с краката напред, не можа да го обърне, освен
това беше стиснало с юмруче едно от проникналите в
корема на родилката повлекла. Но пък за сметка на
това Бръснатоглавия изобщо не се учуди, когато
гръбчето на белотелото момиченце – нямаше никаква
коса – се отлепи от дланта му и то литна към небето.
Трудността с близнаците беше, че бяха в един
околоплоден мехур и изобщо не можеха да минат през
отвора, така че на Бръснатоглавия му се наложи да
прехапе не пъпната връв, както правят животните и
раждащите без никаква помощ жени, а жилавата синя
връв, омотала корема, който, макар и поспаднал, си
оставаше все така огромен.
Следващото дете го учуди с това, че си излезе съвсем
естествено и откъдето трябва, но и то нямаше пъп. То
беше шестото. Седмото се роди веднага след него, също
по нормалния начин, но беше много недоносено и
излетя от ръката на доктора толкова неохотно, че той
дори съжали, че не се беше опитал да го удържи. Ако
ще сме честни, последните две бяха разнояйчни
близнаци, но единият беше изостанал от другия поне
със седем седмици. Което просто не беше възможно...
При близнаците впрочем през периода на
вътрешноутробното развитие единият често тормози
другия... Но нямаше време за мислене, понеже от
корема стърчеше ръчичката на следващия жадуващ да
излезе навън клиент...
Когато потокът раждания най-после секна, родилката
попита къде са децата ѝ. Бръснатоглавия се вгледа в
лицето ѝ – това беше тя, основната му пациентка,
заради която се сражаваше с медицинските бюрократи,
с колегите си, с приятелите си, дори със семейството
си... Измъчена от тежка работа, от недохранване, от
раждания, от самота, от отговорности, от безпаричие...
и той ѝ обясни, доколкото можеше, че децата ѝ най-
вероятно са на небето. А тя се разплака горчиво:
– И какво сега? Нито едно детенце да си нямам...
Тя лежеше, а той стоеше до нея на колене. Налепите
от мекотели и покаралите от тях израстъци се бяха
отпуснали безжизнено и висяха около бедрата ѝ. Той
дръпна едно от мекотелите и то остана в ръката му.
ПовлеклӚта пък, допреди малко живи и гъвкави като
червеи, се трошаха в пръстите му. Цялата тази ужасна
мрежа се свлече от жената като окапала шума, като сух
пясък. И нещо като суха змийска кожа също се свлече
от бедрата ѝ. Тялото ѝ си върна човешкото
достойнство. Очите ѝ, в тъмни от страдания кръгове,
гледаха доктора с благодарност. Той много добре
познаваше този уморен, малко побъркан поглед на
току-що родилите жени.
– Можеш ли да ходиш? – попита Бръснатоглавия.
– Ще остана тук – каза тя.
Тогава Бръснатоглавия зарови в пясъка остатъците от
чудовищните налепи, събра малко сухи стъбла и
клонки и запали огън.
– Почини си, мила, почини си. Няма страшно...
Тя се размърда, надигна се на лакти.
– Колко е хубаво...
Бръснатоглавия се огледа – чакаха го. За пръв път,
откакто вървяха, не угаси огъня, когато тръгнаха.
Вървяха в обичайната колона от по един и двама и
когато се обърнеше, Бръснатоглавия виждаше далече
зад тях синкавия огън. После чу зад себе си дълбок
мляскащ звук и когато се обърна за последен път, не
видя нищо освен пясъчните хълмове и собствените си
следи – навяваният от вятъра пясък ги заличаваше
бързо...
 10

Известно време Професора се държеше прилично и не

досаждаше на Бръснатоглавия с въпроси. Опита да
поговори с Новата, но тя, макар да го гледаше мило и
дружелюбно, не можа да отговори свястно на нито
един от въпросите му. Той дълго мисли как да подходи
към Бръснатоглавия така, че хем да не накърни
собственото си достойнство, хем да получи отговори.
Странното им пътешествие продължаваше прекалено
много, но същевременно – Професора го чувстваше –
желанието му да си изясни нещата отслабваше: в ума
му се прокрадваше някаква догадка, която той
пропъждаше. Освен това го беше обзела странна
апатия: огънят имаше върху него двойствено
въздействие – от една страна, го успокояваше, от друга
– замъгляваше ума му...
Един път Професора седна до Бръснатоглавия и го
попита съвсем възпитано:
– Вижте, няма ли някаква възможност да се свържа
със семейството си, с жена ми всъщност. Сигурен съм,
че много се тревожи...
– По принцип има. Какво по-точно искате да ѝ
съобщите?
– Ами, първо, че съм жив и здрав. Виждате ли, ние
сме женени от четирийсет и две години и на практика
никога не сме се разделяли... Ако по някакви причини
не мога да бъда върнат – тук Професора направи
многозначителна пауза, та Бръснатоглавия да разбере
колко е деликатен въпросът, – дали не биха могли да
командироват нея при мен?
Бръснатоглавия се почеса зад ухото с дебелия си
показалец.
– Мм... Съпругата ви вярваща ли е?
– Ама моля ви се! – възнегодува Професора. – Ние сме
атеисти, разбира се. Аз съм философ, марксист,
преподавам марксистко-ленинска естетика. Съпругата
ми е партиен член...
– Ясно, ясно... – прекъсна го Бръснатоглавия. – А в
семейството ви вярващи има ли?
– Не, разбира се. Тъща ми беше проста селянка, но
умря, лека ѝ пръст, през петдесет и първа...
– Е, точно това е без значение – някак успокоително
каза Бръснатоглавия.
– Кое е без значение?
– Че е умряла... По принцип съобщение може да се
прати. Бих ви посъветвал обаче да е кратко, от типа:
„Добре съм, не се притеснявай“... Понеже как така ще я
каните тук, след като самият вие не сте наясно къде
точно се намирате?
„Голям хитрец. Намеква, че мястото е засекретено“ –
ядоса се Професора, но положението му беше толкова
неясно, че не можеше да настоява за разяснения. Освен
това беше опасно да се спречка с този тип –
Бръснатоглавия очевидно не беше голям началник, но
казва ли ти някой... А и на кого да се оплаче? И затова
Професора каза:
– Да. Аз наистина не съм наясно що за място е това и
отдавна искам да получа някаква информация от вас...
Бръснатоглавия се разсмя:
– Всъщност и аз не съм съвсем наясно...
– Но може би поне приблизително знаете колко дълго
ще ме държат тук и кога ще мога да се върна вкъщи?
Бръснатоглавия въздъхна – съчувстващо, поне така
му се стори на Професора.
– Колко дълго също не мога да ви кажа. Колкото до
вкъщи... Боя се, че вече никога няма да се върнете
вкъщи...
Професора чак зяпна от възмущение, но се сдържа и
попита почти хладно:
– С какво право? В тази страна има закони!
 А Бръснатоглавия стана, протегна ръка над огъня и
огънят угасна, сякаш попи в дланта му.
– Ще се върнем към този разговор. Засега нека се
ограничим с това, че вашата съпруга ще получи
съобщение, че с вас всичко е наред, Професоре... – И на
Професора му се стори, че долавя някакво ехидство в
тона, с който Бръснатоглавия произнесе научната му
титла...
 11

Новата вървеше по дългите коридори на

многоетажния блок. Покрай стените между вратите
имаше саксии с цветя, а самите врати бяха безброй и
на всяка имаше знак, не точно с цифри и не и с букви,
но, както е насън, съвсем разбираем. Като човек с опит
в сънищата Новата беше наясно, че знаците означават
нещата, които съществуват единствено в съня, и
нищо, когато излезеш от него – те просто не могат да
проникнат на друго място. Имаше си съвсем проста
формула, според която едни неща, събития и
впечатления се трансформираха в друго състояние без
промяна, други се променяха странно, а трети просто
се разпадаха. Така че Новата дори не се опита да
запомни знаците по вратите – знаеше, че са от
разпадащите се. Вървеше покрай вратите и веднага
разбираше, че знакът, който вижда, не е онзи, който ѝ
трябва. Онзи, който ѝ трябваше, беше свързан с
някаква старица. Вече беше извървяла километри
коридори и усещаше, че нужният ѝ знак ще се появи
всеки миг. И той наистина се появи, тя отвори вратата
и влезе. Стаята бе светла, скромна, приличаше на стая
в евтин хотел някъде във Вологда или в Архангелск. В
ъгъла имаше умивалник, на покритата с мушама на
червени и бели квадратчета маса беше сложен
електрически самовар. Креватът беше отрупан с
възглавници, бродирани. На перваза на прозореца
имаше саксии с цветя. А до прозореца, на виенски стол,
седеше пълничка възрастна жена с червена линия от
очилата на носа и с дебела стара книга в скута. На стола
срещу нея спеше трицветен котарак, толкова дебел, че
едва се побираше на седалката. Вече беше късна сутрин.
Старицата я чакаше. Бяха може би просто добри
познати, а може би далечни роднини.
– Ще пием ли чай? – попита възрастната жена.
– Със сладко? – Новата се усмихна.
 – Разбира се, как иначе. Имам всякакво – и малиново,
и ягодово, и от череши. – И старицата стана и отвори
бюфета, където бяха наредени буркани, вързани отгоре
с хартийки.
– А от диви ягоди?
– Разбира се. Сама ги брах... Тук има много... – Извади
един наченат буркан и напълни една купичка с дъхаво
ароматно сладко.
Новата го погледна и каза:
– Май сте го преварили, Маря Василиевна. Доста се е
сгъстило.
Старицата махна с ръка.
– По-гъстото не се разваля. А и е по-сладко.
– Права сте – съгласи се Новата.
Старицата включи самовара и каза:
– По-бързо завира, това му е хубавото...
Сложи на масата две чаши и Новата я помоли за
трета.
– Че третата за кого? – учудено попита старицата.
– За вашата Надя – обясни Новата.
– Ох! – възкликна старицата. – Мислех, че ние ще
ходим там, пък то тя при нас, така ли?
– Какво значение има? Важното е да се видим.
– Тъй си е, тъй. Ох, сигурно ѝ е много мъчно...
– Значи, ще ѝ кажете така: Миша ви праща много
поздрави и казва, че е добре.
Старицата закима, а Новата продължи:
– А вие как сте, Маря Василиевна?
– Как да съм, добре съм... Чета. Там бях неграмотна, а
тук вече мога да чета.
– И какво четете?
– Ами ето – старицата побутна дебелата книга към
Новата, – „Млада гвардия“ на Фадеев. Надя много я
хвалеше... Хубава книга. Но ми е много мъчно за тези
деца. И освен това – истина ли е всичко, или си го е
съчинил?
– Имаше такъв спор. – Новата отгърна корицата. „На
милата Танечка по случай приемането ѝ за пионерка.
Валя и Миша Ремен. 1 май 1951 г.“
Споменът я бодна право в сърцето – и тя се събуди.
Огънят още гореше. Всичко беше както обикновено.
Вятърът беше стихнал. Хората си почиваха. Самата тя
седеше малко встрани, двете кучета бяха до нея,
светлото, със завитата опашка, и голямата овчарка.
Светлото си беше съвсем обикновено дворно куче,
другото пораждаше съмнения, кучешката му същност
беше нарушена от нещо. Необикновеното в него бе
зоркото му внимание не само към човешкия му
спътник – невъзможно беше да се каже „стопанин“, –
но и към всички останали. Освен това – нещо, което
категорично не може нито едно куче – то кимаше и
клатеше глава в отговор на задаваните му въпроси: да,
не...
Кучкарят беше симпатичен човек към четирийсетте, с
войнишка стойка и невзрачно лице. През челото му
минаваше червеникава линия, като следа от
дългогодишно носене на фуражка. Изникна зад гърба
на Новата и двете кучета обърнаха муцуни към него.
– По-добре седнете от другата страна на огъня... След
малко ще задуха – каза той на Новата.
– Така ли? – попита тя.
– Да. За да не ви навява пясък в очите... – Той ѝ
подаде ръка; кучетата станаха, все едно да ѝ направят
път.
– Колко е хубаво, че сте тук с кучетата. – Новата
погали грубата козина на овчарката. Овчарката се
усмихна.  – Като малка имах кучета, когато живеехме
на село... В града имам само котки.
Мъжът като че ли се зарадва.
– Правилно, много правилно. Аз също имам вкъщи
само котки. Професионален дресьор на кучета съм.
Двайсет години вече. Обучил съм стотици. И ще ви
кажа едно: куче не се държи в къща. – Устните му
трепнаха и той добави тъжно: – Пък и изобщо...
– Какво „изобщо“? – учудено попита Новата.
Мъжът заговори разгорещено и бързо. Личеше си, че
неизказаните му мисли го мъчат отдавна:
– Разбирате ли, когато казват „като куче и котка“,
това е много умно и вярно. Това са два съвсем
противоположни типа от гледна точка на отношението
им към човека. На котката човекът изобщо не ѝ трябва.
Защото какво ѝ трябва на нея? Храна и да е на
топличко. Това да. Самият човек изобщо не ѝ е нужен.
Котката, да го кажа направо, презира човека. Тя е по-
умна от него. Човекът си мисли, че има котка, а
всъщност котката си има човек. Котката не можеш да я
накараш да направи нещо насила. Тя не обича да
изпълнява дори молби. Нали съм дресьор – котките
изобщо не искат да се подчиняват. Те имат
достойнство. Искат човекът да им служи. И да ви кажа,
тази тяхна независимост дори ми харесва. Котките
никога не се умилкват. Ето например котката се търка
в крака ви и вие си мислите, че се гали... Не, тя си
раздвижва мускулите, чеше се в краката ви. Доставя
удоволствие на себе си, не на стопанката си. Вие, вие
служите на котката си, а не тя на вас. С кучетата е
съвсем различно.  – Той сложи ръката си – два от
пръстите му бяха осакатени – на главата на овчарката.
– Ето, и Веселка ще ви го каже.
Овчарката гледаше Кучкаря и чакаше: какво да каже?
– Кучето вкъщи е като увредено дете. Непрекъснато
има нужда от теб. От теб, от вниманието ти, от
грижите ти... Ще ме прощавате, но даже за по нужда
трябва да го изведете, понеже възпитаното куче по-
скоро ще умре, отколкото да си свърши работата
вкъщи... – Погледна Веселка и тя кимна тъжно. – Кой,
кой освен човека отива на смърт за идеите?
Единствено кучето!
Новата се изуми: никога не си беше помисляла
подобно нещо.
– Да, така е... Следовите кучета например търсят и
мини... През Втората световна кучета са лягали под
танковете! Не искам да кажа, че съзнателно са отивали
на смърт – „За Родину, за Сталина!“. Кучетата си имат
своя идея – да служат на стопанина си... – Кучкаря се
обърна полемично към Веселка. – Е, не е ли така?
Овчарката въздъхна съвсем по човешки и кимна.
Пламът на Кучкаря внезапно угасна, той се замисли,
помълча, после, без да вдига очи от земята, продължи:
– Такава ми е сега работата – кучешки изпращач.
Всичките са мои, моите кученца. В развъдника в град
Муром ги отглеждах и ги обучавах, а после където ги
пратят – кои на границата, кои в Афганистан. Веселка
е афганка... Двайсет и четвъртата вече, дето я
изпращам...
– Къде ги изпращате? – тихо попита Новата.
– Къде, къде... В чужбина... На другия бряг... Оттатък...
„Ясно – помисли Новата. – Има, значи, тук хора,
които знаят къде отиваме... Оттатък.“
 12

Вървяха и вървяха в еднообразното пусто

пространство, печално и хълмисто, и най-после
стигнаха. Пясъчната пустиня свърши. Спряха на ръба
на запълнена със сива мъгла бездънна пропаст. Някъде
отсреща се мержелееше другият бряг, но можеше и да е
оптическа измама, толкова неясна беше гледката,
напомняща ниски тежки облаци, а може би далечни
планини или пък по-близки гъсти гори...
– Трябва да си починем – каза Бръснатоглавия и
протегна огненосната си ръка над събраните сухи
клонки. Както винаги топлината и светлината на
мъничкия огън много превъзхождаше възможностите
на жалкото гориво.
Воина, който сам се беше нагърбил със задачата да
събира по пътя сухите скелети на бивши растения,
тихо попита Бръснатоглавия, без да откъсва очи от
огъня:
– Защо са му дърва? Той и сам си гори чудесно твоят
огън.
– Да, и аз го забелязах наскоро – съгласи се Бръснато-
главия и протегна ръка настрани, над голата земя.
Пламна още един огън. Съвсем без нищо, без никакви
клонки... – Виждаш как поумняхме всички напоследък,
нали?
– Даже прекалено – малко сърдито каза Воина.
Бръснатоглавия извади от джоба си няколко сухи
квадратни парченца кекс, по които като че ли имаше
някакви странни древни писмена, и даде на всички по
едно.
– Яжте. Трябва да имаме сили.
Новата отдавна беше престанала да се учудва. Кексът
беше почти безвкусен, все едно дъвчеш трева;
приличаше на питките, които печеше майка ѝ през
гладните години  – от сушен благ бъз и шепа брашно.
Бяха вкусни обаче.
– Ще си починем малко и после ще минем оттатък.
Седяха и уморените им тела попиваха топлината на
пламъците.
Бръснатоглавия повика Дългокосия и той неохотно
тръгна след него. Двамата почнаха да разкопават върха
на близкия хълм. След малко донесоха два наръча бяло-
жълти неща – дрехи ли бяха, какво ли? Все едно току-
що бяха извадени от автоклав. Пуснаха ги на земята. От
тях стърчаха десетки връзки.
– Ръкавици и чорапи – каза Бръснатоглавия. –
Слагайте ги.
Започнаха с нежелание да ровят в купчината и да си
взимат ръкавици и чорапи – чорапите приличаха по-
скоро на чувалчета от зебло. Ръкавиците имаха дълги
връзки на китките, грубите чорапи – под коленете.
Бяха толкова нелепи, колкото и неудобни, особено
трудно беше да си завържеш връзката на дясната китка
и Новата помогна на Дългокосия...
Професора, който ровеше в купчината да си намери
пасващи си чифтове, изведнъж хвърли всичко на
земята и викна:
– Това е гавра! Ще отговаряте! Ще отговаряте за тази
гавра! Никъде няма да ходя! Писна ми...
Бръснатоглавия надвисна над него:
– Не истеризирайте. Тук има деца, жени, животни в
крайна сметка... Като не щете, можете да си останете
тук...
Професора се овладя и заговори по-тихо:
– Вижте... Обяснете ми защо съм тук. Какво става тук?
Какво е това място?
– Отговора на този въпрос ще получите на другия
бряг  – кратко му отговори Бръснатоглавия. – Но ако
държите, можете да останете тук.
Професора се обърна, изгърби се и се отдалечи от
огъня... Лесно преминаваше от началнически,
заповеден тон към унизен и подчинен.
Бръснатоглавия си върза чорапите и помогна на
Дългокосия да нагласи калъфа на гърба си.
Двата огъня догоряха. От пропастта повяваше хлад. Не
беше ясно как Бръснатоглавия мисли да минат. Той
отиде до самия ръб. Останалите се струпаха като стадо
овце зад широкия му гръб.
– Ще минем по моста. Елате насам.
Пристъпиха предпазливо напред. Проточиха вратове.
Нямаше никакъв мост.
– Долу, долу гледайте... – И видяха в сивата мъгла на
пропастта метални конструкции, издигащи се от
невидимите дълбини.
Бръснатоглавия скочи долу и цялата чудовищна
конструкция се разклати като лодка. Вдигнатото му
нагоре лице смътно белееше към групата. Той им
махаше с ръка. Всички застанали на ръба потрепериха,
чувстваха се заклещени между необходимостта и
невъзможността.
– Манекене! – викна Бръснатоглавия и Манекена
послушно пристъпи към ръба.
Стъпалата му в грубите чувалчета бяха потни и
изтръпнали. Наглед сякаш нямаше сила, която да го
накара да последва Бръснатоглавия. Но такава сила
имаше: далече-далече се зароди почти недоловим за
ухото звук, предвещаващ ужасното връхлитане на
черните стрели. И Манекена не скочи – рухна надолу с
главата, обречено като самоубиец, и изчезна в мъглата.
Конструкцията пак се разклати. Едновременно с това
Новата усети как пясъкът под краката ѝ се раздвижва и
потъва някъде надолу. Песъчливата почва зад
скупчилите се объркани хора започна да пропада, да се
стапя, и зад гърбовете им зейна свличащ се сипей.
Дупката растеше, разширяваше се, беше като пясъчна
Ниагара...
 Следващият, който скочи, беше Дългокосия. След него
скочиха двете свързани с веригата – първо Дългата,
след нея с тънък писък изчезна Джуджето. Бившият
Куц пристъпи към ръба с достойнство, клекна и се
смъкна надолу, както се влиза в басейн или във вана.
После беше Воина. Едното куче. Още една жена. По
анцуг. Човек с кожена чанта. Странното Животно.
Момиче с вързани очи. Новата прекрачи ръба една от
последните...
Никой от тях всъщност не падаше – спускаха се
забавено. Или имаше мощен въздушен поток, който ги
поддържаше, или пък силата на земното привличане
тук отслабваше. Долу духаше силен вятър и ги отнесе
далече един от друг. Едни стъпиха на големите
преходни площадки, други, като Дългокосия, не
извадиха такъв късмет. Той стоеше върху две
кръстосващи се тънки тръби, а най-близката отвесна
подпора беше далече – не можеше да я стигне.
Дългокосия се поклащаше – балансираше. Калъфът му
пречеше.
Най-лош беше късметът на Манекена. Той беше
сграбчил една широка релса на равнището на гърдите
му, а стъпалата му бяха запънати в една тънка
вертикална подпора – всъщност висеше като разчекнат
над пустотата...
Неравномерното люлеене на цялата конструкция,
предизвикано от скачането им върху нея, започна да се
забавя, но в този момент се чу хрипкав вик – страхът
от пясъчната самота беше надделял над всичко друго и
Професора скочи в сивата пропаст. Конструкцията се
люшна пак – стъпалата на Манекена се изхлузиха и
той увисна на ръце...
Вятърът ту стихваше, ту връхлиташе изотдолу с бясна
сила. Конструкцията потреперваше, люлееше се
неравномерно и реагираше на поривите му като живо
същество. Мъглата започна да се разсейва и вече
можеха да видят оплетения стоманен лабиринт,
построен ако не от побъркан трол, то поне от безумен
художник. Новата гледаше конструкцията с интерес на
професионалист – не би се заела да начертае това
съоръжение, в което, както виждаше, имаше странни
прекъсвания и ъгли, все едно някой го беше усуквал и
извъртал нарочно.
„Фиктивно пространство – помисли си, – което в
природата е невъзможно. Но ако е фиктивно, означава
ли това, че не можем да паднем? Понеже нали и
падането ще е фиктивно... Но пък аз не съм
фиктивна...“
Бръснатоглавия прояви акробатски умения –
запрескача от тръба на тръба на различните нива.
Спираше при всички и лекичко ги докосваше по
ръцете, по главите, по раменете. Говореше им,
обясняваше им, уговаряше ги. Беше ласкав и
убедителен:
– Трябва да се движим. Трябва да стигнем до другия
бряг. Не бързайте. Може и бавно. Никой няма да падне.
Всички ще стигнем оттатък. Само не се страхувайте.
Страхът пречи на движението...
Думите му бяха пълни със сила и хората, отначало
замръзнали в нелепите пози, в които се бяха озовали
на конструкцията, лека-полека се раздвижиха.
Манекена опита да сгъне краката си и да изтегли
тежкото си тяло на релсата, за която се държеше с
вцепенените си ръце, но не му достигнаха сили и
накрая той увисна само на пръсти. Под тежестта на
каменното му туловище пръстите му бавно се хлъзгаха
по релсата и той равнодушно очакваше мига, когато ще
се изпусне.
В помътеното му съзнание се въртеше тежка като
невтасало тесто мисъл: „Ще падна, ще се пребия,
всичко ще свърши и стрелите-куршуми-оси вече няма
да ме жилят по главата и корема...“
В последния миг той потърси с очи Бръснатоглавия,
но него го нямаше; само някъде далече се олюляваше
Дългокосия, прегърнал черния калъф... Манекена
отпусна пръсти и полетя надолу. Не като камък, не
като птица  – като изхвърлен вестник, понесен с
боклука от вятъра...
Въпреки бавното падане ударът беше съкрушителен.
Натрошен на парчета, Манекена лежеше в каменното
русло на отдавна пресъхнала река между останки на
древни лодки, вкаменени миди и две различни
маратонки. Около пръсналото му се във всички посоки
тяло се събираха малки, по-големи от катерица, но по-
малки от заек и не съвсем твърди същества, а може би
същности... същите, които сънуваме, а после, когато се
събудим, от тях няма зрителен образ, а само душевна
следа – топлота, нежност, близост...
Събраха се на тълпа – като обитатели на пустинята
или тундрата около паднал самолет. Едни, най-
чувствителните, плачеха, други клатеха съкрушено
глави. После едно от тях каза:
– Трябва ни Доктора.
Възразиха му:
– Не ни трябва, това е труп.
– Не, не, не е труп – казаха други.
А нечий млад глас викна предизвикателно:
– И какво, като е труп? Можем да го съживим!
Почна се нещо като разгорещени прения.
После докараха най-големия и най-стария, на
колелца. Беше толкова стар, че на места беше
прозрачен. Приближиха го съвсем, предните колелца
дори минаха през счупените пръсти на Манекена. Най-
старият повъздиша, после каза:
– Труп. Нулево състояние.
Събранието се размърда, зашумя, зашепна:
– Не може ли да направим нещо за него?
– Нищо не може да го върне – каза Доктора и заклати
глава. – Само кръв.
Всички млъкнаха. После един обловежд и ококорен
каза:
– Ние сме много. Ще съберем.
Намеси се един дългонос:
– Ами изкуствена? Нали имаме изкуствена?!
Доктора дори не го погледна, а каза:
– Шест литра жива кръв, нито капка по-малко. Иначе
няма да стане.
– Ще съберем, ще съберем – разнесоха се гласове.
Доктора на количката като че ли дори се разсърди.
– Как ще я съберете? Всеки от вас има само по шест
милилитра. Повече от половината не може да се даде.
Знаете, че дадох пет милилитра и краката ми така и не
се възстановиха.
Зайците-катерици пак се развълнуваха и
задърдориха:
– Ако го съживим, ще е човек... красив... умен...
човеците раждат деца... ще може да строи и да рисува...
нека бъде жив...
– Добре – съгласи се Доктора. – Но трябва да ви кажа
нещо: това са останките от тялото на престъпник.
Убиец. Много жесток и безмилостен. И глупав.
Всички се уплашиха и притихнаха. После един,
къдрав, с весела негърска коса, каза тихичко:
– Значи, е още по-нужно. Какво има да приказваме?
Трябва да му дадем шанс.
– Не споря. – Доктора се усмихна. – Просто искам да
ви напомня, че според закона на Голямата стълба, като
жертвате кръвта си, вие слизате надолу, губите част от
подвижността си, а той се качва нагоре и придобива
качествата, които жертвате за него...
– Да, да... знаем това... искаме да... съгласни сме,
съгласни сме...
И те заобиколиха счупения на парчета Манекен и
отнякъде се появи бял чаршаф, и заработи тайнствена
медицина...
 ***

Частта на лабиринта, в която се озова Новата,

представляваше хаотично струпване на малки
площадки, отдалечени една от друга толкова, че едва да
ги стигнеш със скок, подпорите им бяха разположени
така, че човек не можеше да ги достигне. Новата се
придвижваше напред доста успешно, докато не стъпи
на площадка, от която можеше единствено да се върне
назад – до следващата би могъл да скочи само някой
много добър спортист.
Седна. Беше объркана. Страх я беше да гледа надолу.
Вдигна глава и погледна нагоре. Над нея имаше почти
успоредна редица площадки, опорите им изглеждаха
достатъчно близо и тя реши, че като си почине, ще
опита да промени маршрута. Вярно, горната редица
площадки като че ли водеше малко встрани. Но пък
май нямаше друг път. Изумена от лекотата и
подвижността на тялото си, тя хвана грапавата
метална подпора, притисна тялото си към нея и се
закатери. Грубите чорапи и ръкавици я защитаваха от
студа на метала. Но най-изумителното беше, че
катеренето се оказа приятно и цялото ѝ тяло се
радваше. На какво се радваше? Може би на това колко
лесно му се удаваше да се присвива като пружина и да
се изстрелва нагоре.
„В това вероятно се крие прелестта на спорта“ –
помисли тя, докато се изкатерваше на горната
площадка. Тук беше по-светло и отсрещният бряг се
виждаше малко по-ясно...
По една крива хлъзгава тръба Професора стигна до
някаква наклонена площадка и седна. Две ръждиви
релси висяха във въздуха вдясно от него, на два метра,
но той не мислеше да скача до тях. Седеше, мръщеше се
и се чудеше как така е попаднал в това нелепо, съвсем
фантастично положение. Вятърът духаше някъде
отдолу, площадката се клатеше, беше студено, влажно и
освен това миришеше гадно.
„Може би все пак е сън?“ – за кой ли път се върна
Професора към тази спасителна мисъл. Опипа с пръсти
лицето си, главата. Прокара език по венците си –
протезите му ги нямаше! Как така не го беше забелязал
досега? Къде се бяха дянали прекрасните му зъбни
протези, направени в стоматологичната лаборатория
на Четвърто управление?
Седеше в тази странна неудобна поза, в най-хубавия
си костюм с ордените, но без дори един-едничък
документ – а сега му ги нямаше и протезите. Някой му
ги беше извадил от устата ли? Ужасно... Ужасно...
„Нима съм умрял?“ – Комбинативният му ум, досега
старателно избягвал тази дума, сега нямаше как да
избяга от нея...
В мъглата вляво се мярна позната гола глава.
– Момент! Уважаеми! – викна Професора и
Бръснатоглавия веднага се приближи.
– Трябва просто малко да си починете и после, без да
бързате... – почна както винаги любезно
Бръснатоглавия, но Професора го хвана за ръкава на
бялата риза и викна:
– Ама кажете ми най-после, аз умрял ли съм?
Бръснатоглавия гледа дълго сякаш смачкания от тази
мисъл Професор и каза точно онова, което той не
искаше да чуе от него:
– Да, Професоре. Не мога да го крия повече от вас: вие
сте умрял.
Професора потрепери и усети парещата, толкова поз-
ната му от сърдечните пристъпи празнота в гърдите.
Ръцете и краката му изстинаха. Всички тези усещания
бяха явни признаци на живот и това го успокои, той се
засмя и сложи ръка на сърцето си.
– Не се шегувайте. Наистина може да умра от подобни
съобщения!
– Изобщо не се шегувам. Но ако ще ви е по-приятна
 у р
друга формулировка, можете да приемете, че земният
ви живот е приключил.
– Тоест съм в ада? – Професора се размърда нервно. –
Имайте предвид, че изобщо не вярвам в тези неща!...
– Аз всъщност също не вярвам в никакъв ад. Но
временно ще ви се наложи да се примирите със
съществуващото положение на нещата. А сега е много
важно да стигнем до отсрещния бряг...
Бръснатоглавия направи две големи крачки към
ръждясалите релси, побутна ги лекичко с крак и те
бавно се приближиха и опряха в площадката. След
което Бръснатоглавия си тръгна.
Професора млъкна и го загледа смаяно – защото
Бръснатоглавия стъпваше с големите си крака, обути в
чорапите от зебло, направо по въздуха. Стъпваше
сигурно и твърдо и изглеждаше, че белезникавата
мъгла лекичко се полюшва под него, а самият той също
се полюшва като акробат, който върви по леко
отпуснато въже. А може би в мъглата наистина имаше
въже?
Професора стъпи предпазливо върху ръждивите
релси...
А Дългокосия все се люшкаше и люшкаше и нямаше
къде да отиде – до най-близката площадка бяха поне
десет метра. В движението на тръбите, на които
стоеше, имаше някакъв сложен ритмичен рисунък, но
той изобщо не можеше да го разгадае въпреки
невероятно добрия си музикален слух. Неизвестно
откъде и как знаеше, че ще може да управлява
движенията си, щом разбере числовата формула.
Вслушваше се със стъпалата си, с пищялите си и с
бедрените си кости, с трийсет и двата си прешлена-
проводници и с резонатора на черепа си. Долавяше
нещо... почти политоналност, почти политемпия...
Имаше пет към три... Да, определено имаше. Тялото му
реагира, настрои се. Той влезе в ритъм и щом влезе,
почувства как люлката под краката му става поне до
известна степен управляема. Амплитудата на
движението му около оста се увеличаваше. Но това
движение беше успоредно на най-близката площадка и
изобщо не го приближаваше към нея. Освен това му
пречеше вторият ритъм, все по-разпознаваем... Да:
седем осми! И тутакси се появи втора ос на движение...
Люшна се силно – и едва не изтърва калъфа. Удържа
го. Притисна го към гърдите си. Погали го. Грубата
ръкавица му пречеше да го докосне както трябва и той
реши да я свали. Докато се люлееше по нервната
начупена траектория, се замъчи да развърже връзките
на лявата си ръка. Възелът беше стегнат здраво и той
го захапа със зъби... И усети неочаквана помощ... от
въздуха. Да, точно така. Около него отново се виеше
познатата вихрушка, но сега в нея имаше пръсти, зъби,
дори разпуснати женски коси, извиващи се от свой
собствен вятър. Отвътре тази въздушна вихрушка се
оказа жена.
Възелът се разхлаби, развърза се. Дългокосия размаха
лявата си ръка, изтръска ръкавицата и усети, че
възелът на дясната също се е разхлабил.
– По-бързо, по-бързо, отваряй, отваряй – пееше
гъвкавата вихрушка одушевен въздух. Беше топла,
дори нежна, галеше го, притискаше се към него,
караше го да бърза...
Движението го насочваше, подкрепяше го и лека-
полека го приближаваше към площадката. Дългокосия
натисна скобата, ключалките щракнаха, вихърът
измъкна от калъфа чудесния предмет и го тикна в
ръцете на Дългокосия.
– Свири, свири де...
Държеше инструмент. Инструмент за... Инструмент, с
който... На който... Това беше най-важното за него, но
той не знаеше как... Дясната му ръка посегна сама
накъдето трябва, пръстите му си застанаха по местата,
познаха клапите. Лявата търсеше... А там – дълбоко и
мъчително недоумение.
Горещи пръсти пробягаха по шията му, по
брадичката, докоснаха устните му...
– Свири, моля те. Все още има връщане.
Платъкът сякаш сам се лепна за устните му...
А люлката все още го люшкаше насам-натам и
ритъмът на движението ѝ пронизваше тялото му и
настойчиво изискваше съучастие... не, съпричастие,
отдаване, пълно отдаване. Той вдиша през носа, като
отпусна диафрагмата си – и напълни дробовете си
докрай.
Вихрушката спря, увисна. Дългокосия стискаше с
устни платъка – беше си обещание за наслада, но и
най-сложната част. Долната му устна се долепи до
тънката плоска тръстика, езикът я докосна. Всичко
заедно беше като липсвала досега част на тялото му, на
негов собствен орган, с който е бил разделен. Щеше да
се пръсне – трябваше да изпълни със себе си, с дъха си
това чудно създание от метал и дърво, което бе част от
него като дробовете му, като гърлото му, като устните
му... И той издиша – внимателно, за да не уплаши
случващото се чудо... Звукът беше и музика, и
осмислена дума, и жив глас едновременно. Чак костите
му сякаш се размекнаха сладостно, все едно костният
мозък отговаряше радостно...
Просто нещо е човекът – глава и две уши! Чукче и
наковалня. Стреме и евстахиева тръба, пълна с
люспици кожа... Охлюв, полуокръжни канали, средно
ухо, пълно с ушна кал... Десет непослушни пръста и
примитивната помпа на дробовете... Каква ти музика!
Сянка на сянката... Подобие на подобието... Намек,
увиснал в мрака...
Най-чувствителните бършат събралата се на долния
им клепач сълза... Мъка по музиката... Страдания по
музиката...
 Боже и Господи, яви ни се! Явил се е. И стои зад
непроницаемата стена на нашата земна музика...
Професора чу – и заплака. Изчезнаха и последните му
надежди: наистина беше умрял – на земята такова
нещо нямаше. Винаги се беше гордял с чудесния си
слух, свиреше на китара и пееше, можеше да свири и
на акордеон, макар да не беше учил специално, дори
синът му, тоя пройдоха, бе закачил нещо от
музикалните му способности... Но това сега беше друга
музика. Музика, която говореше ясно и разбираемо за
безсмислеността и необходимостта от красота и самата
тя беше красота – неоспорима, пратена свише, волна,
съвсем безполезна – като птиче перо, сапунен мехур
или сглобеното от кадифени листенца лилаво лице на
теменужката... И освен това говореше нещо, от което
Професора се засрами до сълзи от безцелно изживените
години... Не, не, друг го казваше това: Професора се
засрами до сълзи от самия себе си, от целия себе си, от
раждането си до смъртта си, от главата до краката, от
сутрин до вечер...
И всяко движение, шумолене, потрепване спря.
Всички замряха, застинаха. Дори мъничките същества,
които се суетяха на дъното на пропастта над
потрошения Манекен, вдигнаха големооките си
главици и се заслушаха...
А Дългокосия всъщност почти го нямаше. Целият
беше разтворен в музиката, самият той бе музиката, и
от цялото му същество беше останал все едно един-
единствен кристал, годен само за това да осъзнава
случващото се чудо, бе останала само една точка –
парливата наслада, пред която всички ярки земни
радости не само че не бяха първообраз на съвършеното
щастие, а бяха долна лъжа, все едно надуваема жена с
миришеща на гума цепка...
Той не забеляза как нежната вихрушка го вдигна
нагоре, над нестабилните конструкции, а после още по-
нагоре, толкова високо, че наоколо нямаше нищо освен
белезникава мъгла. А музиката растеше и растеше и
запълваше целия свят, и беше самият свят, и точката
някъде в края ѝ ставаше все по-мъничка и по-
мъничка, докато не изчезна. Същевременно той
натисна с цялото си същество някаква гъвкава
мембрана, успя да я пробие и излетя навън, запазил в
себе си отзвука на скъсана ципа...
 13

На брега се случваше утро. Беше силно като

неразреден спирт, голо като току-що снесено яйце,
безупречно като азбука. От пропастта зад Новата все
така се вдигаше мъгла, но тя вече я усещаше просто
като груб шев, свързващ два различни плата. Освен
това вече изобщо не ѝ беше интересна. Светът, който се
разгръщаше пред очите ѝ, приличаше на всичко най-
хубаво, което беше виждала през живота си. Вече си
спомняше цялото си минало, от най-ранното си
детство, от печката, която пари детските ръчички, до
последната страница на училищната тетрадка –
последната от последните десет, изписани с
разкривени неугледни букви...
Светлината на два прожектора – на възкръсналото с
всички подробности минало и на съвършеното утро –
осветяваше този миг. Дългото мъчение на
неразрешимите въпроси – Къде съм? Коя съм? Защо? –
беше свършило за един само миг. Това беше тя, Елена
Георгиевна Кукоцкая, но съвсем нова, да, Новата, но
сега ѝ се искаше да събере ведно всичко, което бе знаела
и беше забравила, и онова, което не беше знаела
никога, но като че ли си бе спомнила.
Направи няколко крачки по тревата и се учуди на
богатството на впечатленията, получавани от
докосването на босите ѝ стъпала до земята: чувстваше
всяка тревичка, взаимното разположение на
стъбълцата, дори влагалищните съединения на
тесните листенца. Все едно слепите ѝ стъпала бяха
прогледнали. Нещо подобно ставаше и със зрението ѝ,
със слуха ѝ, с обонянието. Елена седна на склона между
два храста. Единият – тъкмо се канеше да цъфне –
беше жасмин, с натрапчива силна миризма, другият ѝ
беше непознат, с плътни листа с бяла ивичка по ръба.
Ароматът му, възкисел и като че ли някак студен, беше
странен. От земята се надигаха множество миризми –
на влага и леко гнило, на сок на настъпени треви, на
ягоди, на мед, на маргаритки... И дори миризмата на
минал неотдавна оттук човек... Тя веднага се сети кой
точно човек...
„Животински нюх, да“ – помисли си. Звуците също
бяха прекалено много за такава тиха утрин – високо
шумоляха тревите и в шумоленето им се долавяше
какви са: острите треви шумоляха по-сухо, меките
издаваха някак хлъзгав звук. Листата на храстите се
търкаха едно в друго с кадифено шумолене, чуваше се
тихото пъшкане, с което се разтваряха цветовете.
Синигер литна от един близък клон и с помощта на
крилата и опашката си произведе тризвучие, оставило
след себе си леко изкривено свистене на галещия
разперените за полет крила въздух. Освен това Елена
видя нещо, което не беше забелязвала никога:
опашните пера на птицата се бяха изправили почти
вертикално, а заострените връхчета на крилата ѝ бяха
отпуснати надолу, тънките ѝ като кибритени клечки
сиво-черни крачета бяха плътно свити до сивото
коремче... Птичката се гмурна надолу, после сякаш се
отказа, обърна опашката си, отпусна крайчетата на
крилете – и излетя нагоре... И геометрията, и
аеродинамиката на полета – като по учебник... „Как
така никога досега не съм забелязвала това?“ – учуди се
Елена.
Седеше, вдъхваше, гледаше и слушаше – свикваше с
новата земя и със самата себе си, също нова. Не
бързаше за никъде. Скоро почувства, че е уморена от
непривичната сила на звуците и миризмите, легна на
тревата и затвори очи.
Глупаво беше да спи, като ѝ беше толкова хубаво... Но
пък можеше да сънува нещо, нали? И тя заспа на голата
земя, без дори да забележи, че и тя е гола...
 ***

Бръснатоглавия, като капитан на кораб, слезе на брега

последен. Изобщо не беше ясно кое накъде се движи  –
пропастта ли се отдръпваше от брега, или пък самата
земя дрейфуваше в неизвестна посока. Май все пак
вятърът буташе конструкцията покрай брега... Всички,
на които Бръснатоглавия помагаше да излязат по
алуминиевата, оплескана с боя стълбичка, която бе
нагласил между последната площадка и ръба на
пропастта, изчезваха някъде. Последна – лапите ѝ се
хлъзгаха по алуминиевите стъпала – на брега стъпи
голямата овчарка. Посрещнаха я – цяла бригада малки
фигури с бели качулки, човекоподобни, но и малко
птицеподобни. Вдигнаха я на ръце и я понесоха към
едно голямо обгоряло от едната страна дърво.
Площадката, на която стоеше Бръснатоглавия, се
люшна и се отдалечи от брега. Той едва не изпусна
стълбата. Невидима сила го понесе напред във въздуха,
после го люшна, завъртя го и долепи площадката до
ръба на пропастта.
Бръснатоглавия стъпи на земята. Първото, което
забеляза, бяха костите на стъпалото му – всичките
двайсет и девет, като на рентген. Или бяха двайсет и
осем? Светеха с мека светлина през мускулите и
кожата. Имаше една доста неприятна деформация –
увеличени стави между Os metatarsi и костицата на
палеца. Бръснатоглавия я забеляза веднага и се обърна
към онова, което беше свикнал да нарича вътревзор:
– Е, благодаря, че не си ме оставил...
 ***

Мястото беше прекрасно дори само защото слънцето

висеше в зенита и сочеше, че е пладне, и
Бръснатоглавия се зарадва, че пак е на място, където
има запад и изток, север и юг и в крайна сметка горе и
долу. Огледа се и видя, че пропастта е изчезнала,
затворила се е, все едно не я е имало. Усмихна се и
поклати глава – тя изобщо не му трябваше...
Светът, в който беше, пораждаше пълно доверие, но
изискваше отказване от предишните навици на
мислене и той, открай време склонен към ученичество,
беше готов за това. Всичко наоколо беше зелено, мирно
и тихо – и топло. Вятърът донесе миризмата на огън и
на някаква храна. Той тръгна на изток, накъдето го
канеше вятърът.
Полуобгорялото дърво остана зад него и той така и не
видя как завиха сложената на земята овчарка с едно
одеяло, начертаха на одеялото някакви линии и
изписаха някакви формули.
– Всичко наред ли е? Правилно ли се изкопира? –
нетърпеливо попита най-малкият.
– Според мен правилно. Доколкото може да се съди по
повърхността – отговори му най-едрият. – Добра жена
ще стане. Красива.
– А весела? – полюбопитства малкият.
– Би могло... Ако се съди по заложбите... Всички
качества трябва да се трансформират: верността,
послушанието, честността... Така че и природната
веселост също...
– А защо не може веднага да я допреобразим и да я
включим? – Младокът сипеше въпроси, но старшият
беше търпелив.
– Не става така. Дори напротив, тя трябва да е тук
възможно по-дълго. Та долните пластове да се
запълнят. Ако я включим веднага, знаеш ли какви
сънища ще сънува? Ужас! Ще се проявят животинските
инстинкти... Все пак това е Canis lupus famirialis,
хищник... Би трябвало да знаеш какво става, ако не ги
държим достатъчно... Нали?  – Старшият чакаше
отговор и малкият се обърка.
– Още не сме го учили това, току-що минах на трето
ниво...
– Добре, добре. Ако не сте го учили – ще го учите... А
ти вече ще знаеш от практиката, че вампирите,
върколаците, маниаците, всякаквите там убийци, от
сериалните до генералщабните... Разбра ли ме? –
Обясняваше с удоволствие.
– О! – възкликна малкият. – Ама това е страшно
много работа – да се запълнят всички долни пластове!
– Ти да не си мислеше, че работата ни е лека? –
Старшият вдигна края на одеялото. Под одеялото
лежеше едра жена с чип нос и полегато чело. – Но ако
сега си я свършим добре, това ще стане много добра
жена, верен другар и предана съпруга. Давай да
почваме... – Сложи лапичките си на полегатото чело и
започна леко и внимателно да го масажира...
 14

Сега пътеката се изкачваше. Когато излезе на върха,

той видя долу река с множество завои. На пясъчния
бряг на едно заливче гореше почти невидим на
слънчевите лъчи огън, над който беше закачено
осаждено котле. До огъня, с гръб към Бръснатоглавия,
седеше прегърбен старец с остатъци от сива коса под
лъскава плешивина. Бръснатоглавия се приближи и го
поздрави.
– Чаят е готов. Рибата се изпече. – Старецът се
усмихна и бодна с една клечка сложената на плосък
камък в жаравата риба. – Да, готова е.
– Вие ли я хванахте? – попита Бръснатоглавия, след
като седна и взе предложената му на няколко широки
зелени листа риба.
– Рибарите ми я донесоха. Още на младини се отказах
от тези неща – лов, риболов. Отказах се и от месото
впрочем. Поради нравствени подбуди.
Печената риба беше вкусна, макар и костелива. Не
беше точно костур, но нещо подобно... После старецът
наля чай от котлето в две алуминиеви канчета, извади
от грубата си торба нещо завито в кърпа и я разви.
Беше мед – още в питата...
Лицето на стареца му беше познато, но
Бръснатоглавия не можеше да го свърже с име.
Старецът се оказа приказлив – разказваше за децата си,
за внуците, за някакъв малък Ванечка, за когото много
се косял, пък излязло, че не трябвало... Ругаеше някой
си Николай Михайлович и се тюхкаше за глупостта му:
– Преди си мислех, че глупостта не е грях, а нещастие.
Сега си промених мнението. Глупостта е голям грях,
понеже в нея има самоувереност, тоест горделивост.
Сръбна от мътния, но много вкусен чай, остави
чашата на един плосък камък до огнището и въздъхна:
– Разбира се, презрените хорски хвалби и дори
искрената любов на хората, която толкова чакаме на
млади години, изобщо не ме оправдава. Тя дойде още
след „Севастополски разкази“, завъртя ми главата,
подтикна ме към самоувереност. Тъкмо тя беше
причината за глупостта ми, която превишаваше
всичките ми други дарби, дадени ми от Твореца
даром... Но глупостта, глупостта си беше моята
собствена...
„Ама разбира се, как не се сетих веднага? Затова ми е
познато лицето му... Сократовските бръчки на челото,
малките очи под косматите вежди, сплесканият нос,
световноизвестната брада...“
И Бръснатоглавия малко лукаво се съгласи със
стареца:
– Прав сте, прав сте. Жена ми беше толстоистка, цял
живот ви цитираше, а аз ѝ се присмивах и я дразнех.
„Леночка, казвах ѝ, твоят гений е бил доста
глуповат“... И тя ми се сърдеше.
Старецът свъси вежди и се почеса по брадата с
големите си плоски пръсти.
– Така ли ѝ казвахте? Малцина всъщност го
разбираха...
– Това е било по ваше време... Сега много хора го
разбират...
Старецът се изкашля, после взе торбата.
– Елате, не е далече. Ще ви покажа кабинета си...
Напоследък се увличам от естествознанието...
Теоретизирам...
Бръснатоглавия стана със съжаление. Вече го викаше
към брега гласът, с който бе свикнал да се съобразява,
но той разбираше, че е обидил стареца, и щеше да е още
по-невъзпитано да му откаже...
Къщата беше сред стара гора. Малка, с три прозорчета
отпред, почти съвсем скрита зад високи люляци.
„Съцветията вече са се оформили, ще разцъфнат до
пет дни“ – помисли Бръснатоглавия.
 Качиха се по трите стъпала. В пруста имаше ведро.
Старецът отвори вратата и влязоха в доста голяма стая
с рафтове с книги покрай стените. На масата имаше
микроскоп. На друга маса, до стената, имаше нещо като
лаборатория – колби и епруветки, някакви реактиви...
Невероятно...
– Седнете тук, на мекичко, ще ви е по-удобно...
Отдавна ми се иска да си поговоря с учен човек, със
съвременен учен. Дворянското образование, знаете... Не
съм учил естествени науки като младеж. Гьоте обаче,
държа да ви го кажа, е получил блестящо образование.
Разбирал е от минералогия, измислил е теорията за
цветовете, много дълбоко е проникнал в
естествознанието... Нашето образование като цяло беше
домашно... Недораслеци, както казва Фонвизин...
Старецът или се самоунижаваше, или пък му се
подиграваше, Бръснатоглавия не можеше да разбере...
После старецът взе едно калъфче, извади от него
пенсне на черна лентичка, нагласи си го на носа и каза
строго, дори измъчено:
– Петдесет години размишлявам над тези въпроси.
Тукашните обитатели са висши, но изключително
простодушни същества и не мога да обсъждам с тях
всичко. Да не говорим, че им е трудно, дори
невъзможно да се ориентират в нашите земни
трагедии, понеже макар да не са съвсем безплътни,
плътта им се различава от нашата и по структурна
организация, и по самия си химически състав.
Прекалено фина плът... Така че за мен вие сте
дългоочакваният събеседник, какъвто не съм имал от
много години...
Докато говореше, старецът развиваше някакви
навити на руло листове, разглади ги на масата и ги
затисна от едната страна с два дебели тома, а от
другата – с мраморно преспапие.
– Моето откритие се отнася за любовта. На нейното
клетъчно, така да се каже химическо равнище. Та бих
искал да ви запозная с някои мои съображения, Павел
Алексеевич.
Бръснатоглавия отдавна вече не беше чувал това
земно име и се стресна много повече не от
съдържанието на тържествената реч на
величествения, но все пак с малко суетни очички
старец, колкото от звука на върнатото му име...
Нарушената връзка се възстанови...
– Любовта, както мисля сега, трябва да се разглежда
заедно с другите природни явления като силата на
земното привличане или закона на химическите
пристрастия, който откри Дмитрий Иванович
Менделеев. Или онзи закон... забравих как се казваше
онзи италианец... според който течността в свързаните
тръбички се изравнява на едно ниво...
„Не е учил в гимназия... Значи, това е яснополянското
му образование, да... – Павел Алексеевич се усмихна
наум. – Явно учебниците за шести клас са му
направили голямо впечатление...“
– Haec ego fingebam – провъзгласи Лев Николаевич, –
плътската любов е позволена на човеците! Заблуждавах
се заедно с цялото наше така наречено християнство.
Всички страдаха, измъчваха се ужасно от лъжливото
разбиране на любовта, от разделянето ѝ на плътска,
низка, и на някаква умозрителна, философска,
възвишена, от срама за родното, за невинното, от Бога
дадено ни тяло, което се съединява с другото тяло и
безвинно, и блажено, и благостно!
– В това няма никакво съмнение, Лев Николаевич –
тихо каза Павел Алексеевич и погледна нарисуваната с
червен и син молив схема, която грубо изобразяваше
яйцеклетка и сперматозоид.
– Това влечение е в основата на мирозданието и
гърците, индусите и китайците са го знаели. Ние обаче,
русите, не сме разбрали нищичко. Единствено Василий
Василиевич9, доста несимпатичен господин всъщност,
прозря някои неща. Възпитанието ни, болното ни
време, огромната лъжа, идваща още от древните
монаси женомразци, всичко това доведе дотам да не
постигнем любовта. А който не постигне любовта към
живота, не може да постигне и любовта към Бога. –
Той млъкна унило. – Любовта се осъществява на
клетъчно ниво – това е същината на моето откритие. В
нея са съсредоточени всички закони – и законът за
запазване на енергията, и законът за запазване на
материята. И химията, и физиката, и математиката.
Молекулите се привличат взаимно поради
химическото си родство, което се определя от любовта.
Дори от страстта, ако щете. В присъствието на
кислород металът страстно желае да бъде окислен. И
забележете най-важното – тази химическа любов
стига до самоотричане! Когато се отдават един на друг,
всеки престава да е себе си, металът става окис, а
кислородът изобщо престава да е газ. Тоест отказва се
от самата си природна същност поради любовта... А
стихиите? Как се стреми водата към земята, как
запълва всяка падинка, как попива във всяка земна
пукнатина, как морската вълна облизва брега! В своето
съвършено проявление любовта означава отказ от
самия себе си, от самата същност – в името на онова,
което е обект на любовта... – Старецът присви сухите си
устни. – Аз, Павел Алексеевич, се отказах от всичко,
което написах. Заблуди. Само заблуди... Ето, седя тук,
чета, мисля. И плача, да... Колко глупости написах, на
колко хора обърках живота, а истинските думи – не,
тях не ги намерих... Не написах най-важното за най-
важното. Нищо не разбрах за любовта...
– Ама моля ви се, Лев Николаевич! Ами онзи разказ за
младия селянин, който пада от покрива и се убива, той
не е ли за любовта? Та това е най-хубавото, което съм
чел за любовта през целия си живот – възрази Павел
Алексеевич.
 Лев Николаевич трепна и вдигна глава.
– Кой разказ? Не си спомням.
– „Альоша Гърнето“.
– А, да... Писах нещо такова. – Лев Николаевич се
замисли. – Може пък и да сте прав. Може и да съм
написал един разказ.
– Ами „Казаци“? А „Хаджи Мурат“? Не, не, изобщо не
мога да се съглася с вас, Лев Николаевич. Та нима
самото слово не е стихия и в нея не протича същият
този процес, за който говорите? А след като нашата реч
е стихия, та дори да не е висша, но все пак
високоорганизирана, не може да не се съгласите с това,
то тогава излиза, че вие, Лев Николаевич, сте най-
малко магистър на любовта...
Старецът се изправи – беше нисичък и кривокрак, но
широкоплещест и с достойна осанка. Отиде до
рафтовете  – до първите си посмъртни събрани
съчинения, четени и препрочитани томове – и
затърси разказа, вадеше том след том. Накрая го
намери и го прелисти. Павел Алексеевич с нежност
гледаше над рамото на стареца пожълтелите
страници  – точно такова издание имаше и Леночка
още от момиче.
– Значи, мислите, че този разказ е хубав?
– Шедьовър е – отговори късо Павел Алексеевич.
– Непременно ще го препрочета. Съвсем го бях
забравил. Може пък наистина да съм написал нещо
свястно...  – мърмореше старецът и се взираше през
пенснето в пожълтелите страници.
Слънцето вече залязваше. Павел Алексеевич стана,
сбогува се, обеща да намине пак, ако може. Лев
Николаевич, който го беше поканил да си говорят за
естествознанието, като че ли вече не се интересуваше
много от мнението му по тези въпроси. Искаше му се
по-скоро да препрочете стария си разказ. Като за
всички старци, собственото му мнение беше по-важно
от всички чужди...
Старецът излезе да изпрати Павел Алексеевич, дори го
целуна на прощаване. Павел Алексеевич забърза натам,
където доскоро беше брегът.

9 В. В. Розанов (1856–1919) – руски писател, публицист и

философ. – Б. пр.
 15

Пътеката се виеше и ту се изкачваше, ту се спускаше,

и Павел Алексеевич се удивляваше, че тукашната
перспектива е на планове като в театър и че далечните
дървета се виждат също така ясно като тревата в
краката му. На всеки завой се откриваха нови
подробности от тукашното светоустройство: оказа се,
че ручеят, покрай който вървеше, е над земята и че
водата тече бавно като сироп. Голяма розова риба
мърдаше перки във водата и гледаше Павел Алексеевич
с нерибешко око – доброжелателно и с интерес.
След следващия завой Павел Алексеевич видя ниска
китна градина. В градината имаше бяла пейка, скована
от летви. От пейката стана висока жена и като
потропваше пред себе си с нашарена на ивици тояжка,
тръгна към него. Беше Василиса, не можеше да я
сбърка. Очите ѝ бяха вързани с бяла кърпа, както се
връзват децата, когато играят на „сляпа баба“. Но в
лицето ѝ имаше и нещо странно. От по-близо той видя
какво е: над превръзката, точно в центъра на челото ѝ,
имаше страшно неуместно, не човешко, голямо
колкото кравешко яркосиньо око, обрамчено от гъсти
момински ресници.
– Откога ви чакам, Павел Алексеевич – каза зарадвано
Василиса. – Чакам, чакам, а все не идвате!
Той я прегърна.
– Здравей, Василиса, скъпа.
– Видяхме се, слава тебе, Господи. – Тя подсмръкна, а
Павел Алексеевич кимна. Слъзните торбички бяха две,
така че окото не беше ляво и не беше дясно, беше си
съвсем симетрично разположено точно в средата на
челото. „Взели са ѝ старите очи и са ѝ дали ново“ –
помисли си той, но се оказа, че го е казал на глас.
Василиса се засмя и Павел Алексеевич осъзна, че никога
не я е чувал да се смее.
 – Не ми ги взеха. Оперираха ги. Ония мъничките. И
казаха, че само вие можете да свалите превръзката.
След като ви кажа нещо. Обаче не ми казаха какво да ви
кажа, много са хитри. И, значи, аз седях тука на тая
пейка и все си мислех какво да ви кажа.
– И какво? – попита той.
– Моля за прошка, Павел Алексеевич – каза тя
простодушно и Павел Алексеевич вече наистина се
учуди: това да не беше детска градина – да я сложат да
чака на пейката, да я накажат, да ѝ кажат да иска
прошка...
– Глупости! Няма за какво – каза той.
– Как да няма? Аз реших, че сте злодей. Простете ми.
И ми свалете превръзката. Моля ви.
Отидоха до пейката – Василиса все така опипваше
земята с тояжката, а Павел Алексеевич я крепеше за
лакътя. Странно – това красиво кравешко око нищо ли
не виждаше?
Превръзката беше направена както трябва, бинтът
беше първокачествен, вероятно вносен. Павел
Алексеевич го разви и свали предпазното капаче от
едното око. Под него имаше марля. Той я отлепи
внимателно. Всички шевове бяха вътрешни. Окото
беше отекло, клепачите не се бяха разлепили съвсем.
– Отваряй окото, Василиса.
Тя се поколеба. После го отвори. Другото си го закри с
ръка. И го погледна с едно око.
– Изобщо не си се променил, Павел Алексеевич.
– А другото? – попита той.
– С другото засега ще изчакам. Така съм си свикнала.
Та, значи, ти прости ли ми?
– Казах ти, няма за какво да ти прощавам, глупачко.
Тя пак се засмя. Смехът и беше момински, срамлив.
Той решително завъртя към себе си забрадената ѝ с
пъстра кърпа глава и разлепи другото око. Тя писна
съвсем като момиченце. После затисна устата си с ръка
и каза умолително:
– Върви си сега. Ако е рекъл Господ, пак ще се видим.
Работа ни чака...
Той стана от пейката, въздъхна и все пак зададе
въпроса, който искаше да зададе още от самото начало:
– Защо ти е тази тояжка, Василиса? С третото око не
виждаш ли?
– Хич го няма него. Нищо не вижда.
– Съвсем нищичко ли?
– Е, не съвсем. Тебе още отдалече те видях, какъв си
наистина.
– Какъв?
– Ами... то не можеш го обясни това... Образ и
подобие...
Той махна с ръка и си тръгна.
 16

Сънят наистина ѝ се беше присънил. Много

обикновен сън – вода. Водата се плискаше около
глезените ѝ, после се надигна по-нагоре. Отначало се
надигаше бавно, после започна да нахлува отстрани и
отгоре и тя вече не беше стъпила на дъното, а плуваше.
Водата не спираше, плискаше върху главата ѝ, пълнеше
носа и устата ѝ, стана ѝ трудно да диша. После
невъзможно.
„Ще се удавя – разбра тя в момента, когато потъна.
Задържа дъх, после бавно, през носа, издиша
последните остатъци топъл въздух и ги видя как се
издигат нагоре на красиви мехурчета. – Колко е тъпо да
се удавя точно когато всичко свърши толкова хубаво...“
Когато вече ѝ беше невъзможно да не вдишва, отвори
уста и пусна водата в себе си. Но или водата не беше
съвсем вода, или тя – не съвсем тя, защото не стана
нищо страшно, не се задави, макар че усети първо в
гърлото си, а после и в гърдите прохладно течение.
Гмурна се – и заплува. Водата проникваше през
тялото ѝ и това беше съвсем естествено, все едно беше
въздух. Около нея се плъзгаха плаващи острови
водорасли и ята пъстри рибки. Водата над главата ѝ
беше бледа, с цвета на северното небе, под нея – гъсто
синя, до черно, и не се виждаше никакво дъно. Но пък
като се вгледаше, можеше да види едва блещукащи
звезди. По-топли струи се вмъкваха между студените и
се усещаше движение като на вятър.
Тялото я слушаше, но тя не можеше да си спомни кога
са я научили да плува. Преди май не можеше. Изпъна
ръце над главата си, събра пръсти, заплува нагоре и
изскочи във въздуха. И се събуди.
Издиша – от носа и устата ѝ излезе малко вода. Около
коляното ѝ се беше увила хлъзгава гирлянда водорасли.
От косата ѝ течеше вода. Та я изстиска с две ръце,
както се изстисква пране, стана от сянката на храста и
се премести на слънце. На слънце косата ѝ съхнеше
бързо, но и бързо почна да се къдри около слепоочията
и над челото, а тя не го обичаше това. Задърпа
кичурите, прекарваше ги през пръстите си като през
груб гребен.
– Елена – чу името си и се обърна. Пред нея стоеше
съпругът ѝ Павел – не стар и не млад, а точно такъв,
както когато се бяха запознали – на четирийсет и три.
– Пашенка, най-после... – И тя зарови нос в най-
свидното място, където се събират ключиците.
Той чувстваше как очертанията на влажното ѝ слабо
тяло най-точно съответстват на отворената в самия
него пробойна, как се затваря пожизнената рана, която
носеше още от самото си раждане и която го беше
измъчвала със страдания и неудовлетвореност, без той
дори да се досети колко дълбоко и къде точно се крие
тази рана.
На Елена пък, на цялото ѝ същество, ѝ се искаше само
едно – да се потопи в него цялата, да влезе в него
завинаги, да му отдаде и накърнената си памет, и
неопределеното си, несигурно в нищо „аз“, което се
луташе в обърканите ѝ сънища и непрекъснато губеше
бездруго неопределените си граници.
Не той влизаше в нея по съпружески, за да запълни
тясното, неводещо наникъде отверстие – тя влизаше и
запълваше кухото ядро, неизвестната на самия него
сърцевина, която той внезапно откри в себе си.
– Душа на душата ми – прошепна той в мокрите
къдрици над ухото ѝ и я притисна към себе си с всичка
сила.
Там, където се докосваше, кожата им се стапяше от
щастие. Това беше достигане на онова недостижимо,
което кара обичащите се да се съединяват отново и
отново в брачните обятия години, десетилетия, в
неосъзнатия си стремеж да постигнат освобождаване
от телесната зависимост, но ограниченото човешко
съвкупяване свършва с неизбежен оргазъм и няма как
да минеш отвъд него в телесната близост. Защото и
самите тела си имат предел...
С двамата ставаше нещо небивало. От това, което все
още беше в пределите на човешкото разбиране, имаха
чувството за телата си, своето и другото; това обаче,
което в земния живот се нарича взаимопроникване, в
тукашния свят се беше разширило необозримо. В тази
наново образуваща се цялост, в това съвместно
излизане на орбита в друг свят се разкриваше нова
стереоскопичност, способност да виждаш наведнъж
много и да мислиш едновременно много мисли. И
всичките тези картини и мисли, и усещания им се
явяваха сега в такъв ракурс, че предишният страх на
Елена да пропадне, да се изгуби в прострелите се между
неизвестните координатни системи пространства и да
изгуби оста, която веднъж вече наистина беше
изгубила  – оста на времето, – пораждаше единствено
усмивка...
А последният изблик на вътревзора показа, че двете
извити клонки на яйчниците са на удобните си места,
че изрязаната през четирийсет и трета матка също си е
на мястото и че от шева през корема няма и следа.
Но това изобщо не означаваше, че миналото е станало
неминало – знаеха те, мъжът и жената. Това
означаваше, че на преображение подлежи всичко:
мислите и чувствата, телата и душите. Включително
мъничките, почти никои, прозрачни проекти на
несбъдналите се тела, по волята на тежките
обстоятелства на грубия и кървав живот прекъснали
земното си пътешествие...
Когато се разположиха един в друг, волно и щастливо,
душа в душа, ръка в ръка, буква до буква, се оказа, че
между тях има Трети. Жената го позна първа. Мъжът –
миг след нея.
 – Значи, беше Ти? – попита той.
– Аз – беше отговорът.
– Господи, какъв идиот съм бил... – изстена мъжът.
– Няма страшно – успокои го познатият му още от
младежките му години глас.
Нямаше нищо страшно...
 Трета част
1
Елена се събуди в леглото си, в своята стая, но в
някакво странно „не свое“ състояние: главата ѝ беше
сякаш празна и като че дори кънтеше, а когато я
надигна от възглавницата, всичко се люшна на една
страна... След като преодоля неприятното усещане, тя
стъпи на пода и се помъчи да се съсредоточи:
последното, което си спомняше ясно, беше как излезе
от черквата на Обиденска улица и спря пред нея. По-
нататък – празнота. Тогава Елена насочи мислите си
назад: значи, тя стои пред черквата, преди това беше
досадният разговор със свещеника, още преди това,
вечерта – разговорът с Таня. Таня ѝ беше казала –
изненадващо грубо и предизвикателно, – че напуска
работа, а също и университета.
Преди това, предната вечер, Таня се беше скарала с
баща си – бе ѝ го казала Василиса. Освен това ѝ каза, че
пак била изнесла от кабинета на Павел Алексеевич три
празни шишета. Ох, щом всичко вкъщи върви
наопаки, как да е наред с главата?
Елена пак се опита да стане, но пак ѝ се зави свят.
Помоли Василиса да извика лекар.
Лекарката, бъбрива досадна лелка, дойде чак
привечер. Премери ѝ кръвното. Нормално. Все пак ѝ
постави предварителна диагноза – транзиторна
хипертония, даде ѝ болничен и обеща да ѝ прати
невропатолог. Не ѝ предписа никакви лекарства обаче
– страх я беше. Да дойде на повикване в дома на
медицинско светило си беше наистина страшно.
Василиса цял ден се грижеше за Елена както можеше –
правеше ѝ чай с лимон и я караше да яде. Но на Елена
не ѝ се ядеше.
Павел Алексеевич се прибра чак късно вечерта.
Разтревожи се. Влезе в спалнята при Елена, седна на
кревата, лъхна ѝ на водка.
– Какво ти е?
– Нищо. Само ми се вие свят. – Не му каза, че ѝ се
губят моменти. Страх я беше...
Той натисна китката ѝ с твърдия си палец. Пулсът ѝ
беше нормален, без паузи.
– Уморена си. Може би трябва да си починеш. Да ти
взема ли карта в станцията на Aкадемията? – попита
Павел Алексеевич.
– Не, Паша. Сигурно е заради Таня, с нея става нещо.
Не мога да я оставя точно сега.
„Преди щеше да каже „да взема ли карти“ – помисли
Елена. – Осма година не сме ходили никъде заедно...“
Поговориха за Таня. Според Павел Алексеевич всичко
щяло да се оправи:
– От възрастта е. Според мен трябва да я оставим сама
да реши.
Елена вяло се съгласи. Всъщност се беше надявала, че
мъжът ѝ ще успее бързо и умно да направи нещо, което
ще успокои Таня и нещата ще си дойдат на мястото, на
правилното и хубаво място. Но Павел Алексеевич само я
попита дали да не доведе някой добър невропатолог.
Елена отказа: нали утре щяха да пратят от
поликлиниката.
„Защо не ѝ предложих да идем на почивка заедно?“ –
укори се Павел Алексевич, докато излизаше от стаята.
Всичко между тях двамата се разминаваше на косъм.
Всеки от тях си имаше свое мнение за рязката
промяна в живота на Таня. Най-строгата съдийка,
колкото и да е странно, се оказа Тома. Двете с Таня
живееха в една стая вече цели осем години. И сега Тома
вече не с безсловесното си и нагаждащо се детско
чувство, а с разума на порасъл човек разбираше какъв
късмет е извадила в деня на смъртта на майка си...
 Предоставените ѝ съвсем буржоазни ценности –
отначало във вид на чисти чаршафи, дрехи и вкусна
храна в чиния, а после и по-фини неща от
интелигентския бит: доброжелателност и сдържаност,
чистоплътност не само външна, но и вътрешна, тоест
така наречената порядъчност, и домашното чувство за
хумор, смекчаващо всички ситуации, в които други
познати на Тома хора започваха да се карат, да крещят
и дори да се бият – всичките тези физически и
духовни ценности, до една, сега Таня ги предаваше,
като с новото си поведение заявяваше: плюла съм и на
вас, и на целия ви свят!
Това заплюване едновременно и смая, и възмути
Тома. Беше усвоила семейните уроци толкова дълбоко,
че стресната от дързостта си и от страха да изгуби
поради забележката си благоразположението на Таня,
се изказа както можа. В превод на бедния ѝ език
сложните неща, свързани с начина на живот и
поведение на хората, изглеждаха приблизително така:
– Родителите ти са направили толкова много за тебе,
а ти, вместо да си им благодарна, плюеш на всичко, че
и зарязваш университета на всичко отгоре!
Последното беше важен момент за Тома, понеже, след
като вече втора година работеше в озеленяването и
галеше родните маргаритки и холандските лалета, тя
изведнъж усети нещо в нея да се размърдва: за пръв
път през живота си пожела да учи. Още не го беше
казала на никого, но се колебаеше дали да запише
техникум, или да се прицели по-нависоко – в
Лесотехническия институт.
Василисината версия за странната промяна у Таня
беше по-простичка: разхайтила се е.
Елена всъщност се придържаше към Василисината
гледна точка, но в по-меки термини. Виждаше
причината за така рязко променилото се поведение на
дъщеря си не в самата нея, не в душевния ѝ живот, а в
някакви външни събития, в това, че ѝ влияят някакви
нови, непознати на нея лоши хора.
Павел Алексеевич предполагаше, че Таня преживява
закъснял пубертет. И вероятно беше най-близо до
истината. Но докато се опитваше да анализира
механизма на тази криза, той изобщо не можеше да
допусне, че причината за нея е един абсолютно
незначителен според него епизод, а именно вливането
на туш в мъртвия човешки плод, за което Таня му беше
разказала толкова разгорещено. Струваше му се, че
истинската причина е друга, по-дълбока. Освен това го
притесни и телефонното обаждане на професор
Гансовски, който отначало дълго разглаголства за
изключителната научна репутация на Павел
Алексеевич, след това даде да се разбере с помощта на
обобщаващото местоимение „ние“, че и той се
причислява към малцината добросъвестни
изследователи, и накрая, като даде на Таня отлична
характеристика, предложи тя да си вземе молбата за
напускане, да си почине, ако се налага дори два месеца,
а през септември да зареже глупавите си капризи и да
почне пак работа като негова лична, а не на Марлена
Сергеевна лаборантка. И че щял да я приеме за разговор
следващия вторник, след дванайсет часа...
След като затвори и помисли малко, Павел Алексеевич
стигна до мисълта, че Таня има някакъв
производствен конфликт с Марлена Сергеевна, която
прекалено прибързано, още от първия си ден на работа,
беше избрала за образец за подражание.
И след като успя след известни усилия да излови
Таня – нейният житейски режим вече не съвпадаше с
този на семейството: когато баща ѝ се връщаше от
работа, тя вече беше излязла, прибираше се призори и
спеше до обяд, – Павел Алексеевич ѝ разказа
телефонния си разговор с Гансовски, но тя се сопна:
– За какво да ходя при него? Няма да се върна там.
 – Права си, това си е твое решение. Но не забравяй, че
аз ходатайствах за теб, заведох те лично в
лабораторията. Не ме поставяй в неудобно положение.
В края на краищата това е въпрос на добро възпитание
– каза той съвсем, дори повече от миролюбиво.
Таня избухна:
– Мразя и вас, и доброто ви възпитание!
Той я прегърна и я погали по косата.
– Света ли искаш да промениш, мила? Да знаеш колко
хора са опитвали...
– Нищо не разбираш! – викна тя в гърдите му.
И избяга, като остави Павел Алексеевич огорчен:
голяма жена, на двайсет, а се държи като дете...
 2

Късното проточило се лято свърши с големи

августовски жеги. Таня втори месец водеше странен
нощен живот и все повече потъваше в него.
Географията на самотните ѝ разходки се разширяваше.
Тя изброди старите московски улици, особено обикна
Замоскворечието с ниските му търговски къщи,
дъсчените огради и внезапно изникващите редици
дървета-старци, градинските стражи на отдавна
съборените дворянски гнезда. Често се разхождаше
край Патриаршие пруди и изследваше
главоблъсканицата на безкрайните свързани дворове.
Обичаше да ходи до Трьохпрудна улица, при Волоцките
сгради, строени някога от прадядо ѝ, минаваше покрай
проектираната от архитекта Шехтел – от лявата ѝ
страна – и свършваше похода си при езерата рано
сутрин, задрямала на любимата си пейка откъм
страната на Голяма патриаршеска улица.
Нощните хора, с които понякога се запознаваше,
изобщо не приличаха на дневните, обикновените хора,
с които бяха пълни улиците по светло. Печално
изтрезняващи пияници, неизвадили късмет
проститутки, избягало от къщи дванайсетинагодишно
момче, бездомни двойки, осъществяващи
безприютната си любов по входове и запуснати
тавани... Един път, на най-горната площадка на
стълбище, водещо до заключен капак за покрива, се
натъкна на някакъв заспал тип и се ужаси да не би да е
мъртъв...
Освен това нощните хора се деляха по часове: до един
се срещаха много съвсем нормални двойки, които се
прибираха вкъщи. Те всъщност не бяха точно нощни
хора, а просто малко позабавили се дневни. След един
ги сменяха единични минувачи, най-често пияни. Не
бяха опасни, макар понякога да я спираха. Искаха нещо
– цигара, огънче, монета за телефон, или пък
предлагаха нещо – пиене, чукане... Тя понякога си
говореше с тези пияни самотници... Най-опасните
според нея излизаха от три до четири и половина. Във
всеки случай най-неприятните ѝ срещи бяха точно по
това време.
Захвърли зад гърба си всичко, което беше научила
дотогава – и в училище, и от книгите. Сега я
интересуваше друг опит, опит, който ѝ даваше
предимствата на неочаквани действия и ловки
маневри: зарадва се, когато откри един двор, през
който можеше да се мине от една задънена улица до
друга, също задънена – от главния вход на една висока
сграда, през двора и после излизаш през вратата при
кофите за боклук. Намери последната забравена от
градската водопроводна служба работеща улична
чешма в района на бившата „Божедомка“, откри един
сутерен, в който нощем се събираха много
подозрителни на вид хора – може би бяха
престъпници...
Нощните километри бяха павирани и с размисли:
съвсем доскоро животът ѝ приличаше на равен прав
път, по който се изкачваш към научния подвиг, успеха
и може би дори славата. А сега вместо тази героична
картина тя виждаше капан: науката се оказа също
такъв идол като мизерния натрапван социализъм,
който напоследък все по-често звучеше по радиото
като „социализъм“ в угода на почти неграмотния
Хрушчов, който не можеше да върже едно свястно
изречение... Когато беше малка, светът, естествено, се
делеше на „свят на големите“ и „свят на децата“,
„свят на добрите“ и „свят на лошите“. Сега ѝ се разкри
друго измерение – „светът на послушните“ и „светът
на непослушните“. И ставаше въпрос не за деца, а за
големи хора, умни, образовани, талантливи... Таня
решително и радостно мина във втората категория. Не
ѝ беше много ясно обаче какво да прави с баща си – той
не се вписваше в никакви категории. Наглед беше
общественополезен, тоест послушен, но пък винаги
постъпваше по своему, просто нямаше начин да му
натрапиш чуждо мнение или да го накараш да се
подчини...
Един път Таня намери на една пейка в една градинка
един много строг старец – седеше много изправено, без
да се обляга на ниската наклонена облегалка, и
стискаше с вдървените си ръце древен дървен бастун с
резбована лакирана дръжка. Таня седна до него – на
самия край на пейката. Той, без да обръща към нея
голямата си глава, осветена от близката мъждива
лампа, каза с глух глас:
– Таня, според мен е време да сервирате обяда.
– Откъде ме познавате? – учудено попита тя, без да си
даде сметка, че може да е случайно съвпадение.
– Казах, време е за обяд.
– Вие къде живеете? – попита Таня.
Старецът като че ли се притесни, после отговори не
съвсем уверено:
– Ами... тук.
– Къде тук? – попита Таня, вече се беше сетила, че
старецът е склерозирал.
– Град Гадяч, Полтавска губерния – отговори той с
достойнство.
– А как се казвате?
– Време е да сервирате обяда... – Той се опита да се
надигне от пейката, подпираше се на бастуна. – Да,
обяда...
И седна немощно – така и не успя да стане, тялото му
му тежеше.
Вече се съмваше. Таня му помогна да се измъкне от
дървения си хамак и каза:
– Да, наистина е време за обяд. Таня ви чака с обяда.
И го отведе в близкото районно управление, за да му
помогнат да намери коварната Таня, която не му е
сервирала обяда навреме. Чак там, в участъка, докато
предаваше величествения старец в ръцете на дребната
власт, забеляза, че на бастуна е написано с бяла боя: Ул.
„Печатникова“ № 7, апартамент 2, Александър
Иванович Лепко.
– Довиждане, Александър Иванович – каза Таня;
съжаляваше, че не е видяла написаното на бастуна по-
рано.
„Предпоследната стъпка към свободата“ – до
неотдавна никога не би ѝ хрумнала такава мисъл.
Когато излезе от районното, вече беше съвсем светло.
Нощните хора се бяха скрили, а дневните още не се
бяха измъкнали от дупките си. Настроението на Таня
беше прекрасно и тя реши, че като се наспи, ще отиде в
лабораторията, към един, когато лаборантките се
събираха в препараторската на чай, и по пътя ще купи
торта и някакви бонбони, та да отпразнува по този
начин напускането си...
Не се получи обаче. От шестте лаборантки три бяха в
отпуска, една беше болна, а двете останали на работа
бяха най-несимпатичните – възрастната Тася
Кухарикова и лукавата Галя Авдюшкина. Изядоха по
две парчета торта и сложиха останалото в хладилника.
Лабораторията беше кажи-речи празна – кой в
отпуска, кой в командировка, кой в библиотеката.
Марлена Сергеевна също я нямаше.
Таня влезе в бившата си стая и си спомни без никакво
съжаление и сантименталност първия ден, когато баща
ѝ я беше довел тук. Всичко си беше на същите места:
микроскопите, микротомите, торзионните везни,
редиците запушени шишенца и чашки със спирт и
ксилол. Онова, което преди ѝ се беше струвало храм на
науката, сега изглеждаше бедно и овехтяло. В
молекулярния отдел на университета отдавна вече
имаха електронен микроскоп и друго модерно
оборудване, за разлика от тукашния музей по история
на науката от деветнайсети век. Не искаше повече да
стъпва тук. Само миризмата, тежката лабораторна
миризма – на спирт, на формалин, с примес на
вивариум и хлороформ, бе все така привличаща.
Таня издърпа чекмеджето на бюрото и извади нещата
си: дълго дървено цигаре, пудриера, преписани на
машина стихотворения на Манделщам и неизвестно
защо и откога – тетрадка за краснопис... Натика всичко
в чантата си и отиде до кабинета на Гансовски. Почука
на едновремешната врата – дъбова, с матирани стъкла
в горната част. Влезе. Гансовски, почернял, с наскоро
боядисана кафява коса и с бяла престилка, седеше зад
огромното си бюро и четеше някакво списание.
– Влизайте, влизайте...
На единствения стол за посетители бяха струпани
книги. Гансовски посочи на Таня сгъваемата дървена
стълба за библиотеката – рафтовете с книги бяха чак
до тавана и стълбата наистина си трябваше; в сгънато
положение приличаше на висок стол с тясна седалка.
– Сядайте.
Таня се качи на стълбата и седна. Беше доста неудобно
– краката ѝ не стигаха до пода и трябваше да стъпи на
по-долното стъпало. Оранжевата ѝ пола, много къса, по
последната скандална мода, се набра почти до
пликчетата ѝ и тя забеляза как погледът на стария
академик се плъзна по голите ѝ крака – мъжки,
опипващ поглед. После академикът свали очилата си,
сгъна внимателно позлатените дръжки и погледна
Таня съчувстващо.
– Значи, решихте да напуснете, Татяна Павловна?
– Вече напуснах, Едмунд Алхидасович. – Таня беше
единствената лаборантка, способна да произнесе
правилно името му; разправяха, че било резултат от
смесването на полско-литовска и еврейска кръв.
– Не избързвате ли, Татяна Павловна?
Той стана и положението на седналата на стълбата
Таня стана още по-нелепо. Професорът почти се беше
долепил до нея и тя се оказа притисната в ъгъла,
между рафтовете и стола с книгите. Извъртя колене, за
да са по-далече от него.
– Понеже започнахте много добре. Вече мислех да ви
взема при мен и да ви дам тема. Това е много важно,
когато човек започва научната си кариера рано.
Догодина бихте могли да публикувате първата си
научна статия...
Таня не разбираше съвсем какво ѝ говори, понеже
допрялата се до голия ѝ крак колосана престилка я
разсейваше, а също и неприятното помръдване на
ръката му в джоба на същата тази престилка.
– Усвоихте методиката на експерименталната
хидроцефалия – продължаваше той – и Марлена
Сергеевна казва, че може да се справите с всички етапи
на работата. Не знам, просто не знам защо напускате.
Едната му ръка беше хванала стълбата, а другата
съвсем случайно, но уверено вече беше на бедрото ѝ.
Таня се направи, че не забелязва – нали възпитаните
хора не забелязват недостатъците в поведението на
околните.
– Имате още три години, през тях ще успеете не само
да се дипломирате, но и да подготвите половината от
дисертацията си...
Гледаше я в очите – лицето му беше съвсем сериозно
и дори строго. Свали ръката си от бедрото ѝ, бръкна
между копчетата на престилката си – под корема – и
затърси нещо там. Таня следеше манипулациите му с
крайчеца на окото си.
– Има едно такова вещество – ауксин... – Той хвана с
тежката си ръка плътно събраните ѝ колене и бързо я
пъхна между тях.
Таня беше на ръба на припадъка. Не защото ръката му
уверено и точно проникна директно под пликчетата ѝ
и пръстите му с добре изрязани нокти напипаха онова
място, до което не се беше докосвало нищо освен сапун,
а защото точно пред нея беше строгото му и сериозно
лице и властният му глас я хипнотизираше с
многозначителния ауксин, който нямаше никаква
връзка с паралелно протичащото действие.
– Този хормон стимулира растежа при растенията и
вкарването например на пет милилитра повишава
капилярността до сто – сто и двайсет процента...
Гансовски разкопча най-долното копче на
престилката си и Таня, абсолютно вцепенена,
неспособна дори да помръдне глава, видя с
периферното си зрение в обсипаната му с кафяви
петна ръка смугло-розова луковица с вертикална цепка
по средата. Той вече се беше наместил между
разкрачените ѝ крака, с едната си ръка се готвеше да ѝ
го вкара, а с другата – на кръста ѝ – я придърпваше
към себе си. Вцепенението на Таня изчезна в момента,
когато той спря да дрънка за ауксина, и каза все така
властно и сериозно:
– Разкрачи се още малко и раменете назад.
Таня го блъсна с длани в гърдите.
– Я стой мирно! – викна той, но тя вече беше скочила
от стълбата, изтича до вратата и дръпна дръжката –
беше кръгла досущ като луковицата му. Вратата не се
отвори.
„Заключил я е тоя мръсник“ – помисли си и удари с
всичка сила стъклото. То се пръсна, но вратата не се
отвори.
– Идиотка – каза той спокойно. – Завърти дръжката.
И си загърна престилката, под която се мярнаха
голите му гърди и академичната луковица в
разкопчания дюкян на светлия му панталон...
Таня изхвърча от института и побягна възможно по-
надалече от този храм на науката, в който всичко беше
мръсотия, гной и гнус...
Река Яуза беше успокояваща, особено ако не гледаш
складовете и фабриките по брега ѝ, които едва ли не от
времената на Петър Първи ѝ взимаха водата и ѝ я
връщаха във вид на помия... Грънчари, щавачи, какви
ли не... А реката си оставаше все така невинна, жива...
Таня тръгна по извития над водата мост и загледа
тъжнозелената вода. Порязаната ръка я болеше. Кръвта
вече беше спряла, но бинтовете бяха подгизнали от
кръв. Аптекарката беше излязла много мила лелка – без
да каже нито дума, извади марли и бинт и я превърза.
Сложи лейкопласт на средния и на безименния ѝ
пръст. Най-порязаното беше точно между тях, на
същото място, където майката на Таня имаше белег от
риболовната кукичка – смешно, нали?
Нямаше пари – беше си зарязала чантата в кабинета
на Гансовски, на облегалката на затрупания с
медицински книги стол – книги, които никога през
живота си нямаше да прочете. Трябваше да каже на
баща си да я вземе. И да му каже и: „Гансовски искаше
да ме чука, обаче аз избягах“. И да го пита какво мисли
за възпитанието и за всичките тъпотии, в които вярва.
Не, не трябваше да му казва нищо – въпреки че беше
възпитан, знаеше коя вилица и кой нож за какво са и
казваше „благодаря“ и „беше ми много приятно“; ако
му разкажеше за случилото се, той щеше да убие
Гансовски. Не, не да го убие. Да го пребие. Да го смаже
от бой. И Таня се засмя, като си представи как баща ѝ е
натикал Гансовски в ъгъла на кабинета, където той я
беше приклещил на оная идиотска стълба, и го дъни по
боядисаната глава с тежките си юмруци...
– Бедна Лизо10 – каза на глас, взряна във водата на
Яуза. – Няма да се давим.
Вече беше спряла да трепери от преживяното и ѝ се
искаше веднага да разкаже на някого за
приключението си. Но нямаше на кого. Разбира се,
имаше много приятелки, но най-близката ѝ, нейна
съученичка, веднага след училище се омъжи, скоро
роди и сега беше на вилата си с детето. Таня не знаеше
адреса на вилата. Двете ѝ най-симпатични колежки
бяха в отпуска и бяха заминали за Кавказ. Тома пък
изцяло отпадаше за този случай. Пък и не ѝ беше
приятелка. Да обсъжда приключението си с младежите,
които се въртяха около нея – а те бяха много, – беше и
безинтересно, и невъзможно. Освен това, въпреки че
беше гадно, произшествието бе и страшно вълнуващо.
Да, луковицата ѝ беше направила впечатление...
– Явно доста съм се забавила... Гнусен старец, но
някак си ми повлия... Време е... Обаче колко тъпо –
никой не ми харесва, в никого не съм влюбена...
Приятелките ми вече всичките си имат любовници...
Добре ще е да се посъветвам с някоя голяма умна жена
– но къде да я намеря...
Без да забележи, зави по някаква благообразна,
изобщо не московска на вид улица, по която на равни
разстояния растяха стари липи. Някакви болници,
жълти едновремешни и не толкова едновремешни
сгради, казарми може би, а може би общежития.
Улицата се казваше „Болничен вал“. Таня за пръв път
попадаше в Лефортово.
От сутринта не беше хапвала нищо, но не ѝ се
прибираше. Всичките ѝ пари бяха останали в чантата.
„Да нямаш никакви пари е по-хубаво, отколкото като
са малко“ – осени я изведнъж. Странно озарение –
винаги беше имала пари. Имаше си заплата, а в
кухнята имаше една тенекиена кутия и всеки си
взимаше от нея колкото му трябват – Василиса
непрекъснато се тюхкаше колко бързо свършвали
парите и се опитваше да въведе ред в разходите... Таня
за пръв път в живота си нямаше дори копейка и това ѝ
се стори забавно и весело. Беше наясно как да пътува в
тролеите и трамваите без билет или пък просто
можеше да вземе такси и да плати, като се прибере...
Ключове впрочем също нямаше – бяха в чантата.
Новата ѝ пола си беше чудесна – италианска,
червеникавооранжева като портокал, с копчета тик-
так, но без джобове. „Никога вече няма да си купувам
дрехи без джобове...“ Да е гладна също ѝ харесваше –
чувстваше се лека и свободна... О, най-после да се сети
за нещо важно  – за свободата. Откъде-накъде
например беше решила да се занимава с биология? Като
малка рисуваше – хвалеха я, после свиреше на пиано –
хвалеха я. Почна да чете книгите на баща си – пак я
хвалеха. А на нея само това ѝ трябваше – да я хвалят...
И се стараеше, учеше, киснеше над тетрадките – та
баща ѝ да я похвали. Беше се продала срещу похвали –
браво, момичето ми... „А, не, стига вече. Постъпките
ми вече няма да зависят от това дали мама и татко ги
харесват, или Василиса, или който и да било. Само от
мен. Аз съм единственият си съдия. Свобода от
чуждото мнение. Интересно ще е да питам татко
означава ли нещо за него мнението на Гансовски.
Разбира се, че означава. Те всичките искат да се
харесват един на друг. Не, не един на друг – на всички.
Кръгове. Касти. Затворени общности... Мишкоубийци.
Послушковци. А уж са интелигентни хора... Ужас... Не
искам...“
Изобщо не ѝ хрумваше, че по това време, през
шейсетте, всички студенти в Париж и в Лондон, в Ню
Йорк и Берлин мислят приблизително по същия начин.
Беше стигнала до тези мисли самичка, без подсказване
и пищови. Самостоятелно...
Вървеше покрай високата ограда на някакво гробище,
зад която растяха високи дървета, а под тях – високи
паметници. Спря до входа – „Введенски гробища“. А,
да. Бившите Немски, където бяха погребани всички
Кукоцки. Таня влезе.
Алеята минаваше през целите гробища, от единия
вход до другия, а покрай нея се редяха гробове и
паметници. Старинни, с немски готически надписи,
просто старинни и без латиница. Параклиси, мраморни
ангели, гипсови вази, кръстове и звезди, звезди и
кръстове... Колкото и да е странно, макар да беше вече
на двайсет, Таня никога не беше стъпвала на гробище.
Всъщност и на погребение не беше ходила нито
веднъж, ако не се броеше погребението на Сталин. В
крематориум бе ходила два пъти, но така и не разбра
какво точно става там. А тук беше красиво и печално –
запуснатостта отиваше на това място. Тя обиколи
старата част на гробищата, оглеждаше надписите на
паметниците: някъде тук трябваше да са и Кукоцки. Но
не ги намери.
Стигна до оградата от другата страна на гробищата.
Двама мъже седяха до току-що изкопан гроб. От едната
страна беше струпаната земя, а те се бяха разположили
от другата, сред ниските храстчета до съседния гроб.
Простичката им храна беше пред тях на вестник: черен
хляб, подозрително светъл салам, пожълтял зелен лук.
Бутилката водка бе между две тухли – за устойчивост.
Единият мъж беше вече на години, с каскет, другият,
млад, но вече оплешивяващ, с шапка от вестник.
Изобщо не погледнаха Таня. Свободата, която я беше
осенила днес, ѝ каза да им поиска хляб.
Възрастният изсумтя почти без да я поглежда:
– Ами вземи си.
А младият се подсмихна:
– Ама трябва да си го заработиш.
– Порязах си ръката. – Таня доверчиво вдигна ръката
си, превръзката беше потъмняла отстрани и отдолу от
кръв.
– Че кой ти казва с ръце? – подметна младият.
– Взимай и изчезвай. – Възрастният гледаше
недоволно и Таня, и младия, и дори наченатата
бутилка.
Младият обаче не спираше:
– Да ти капнем?
– Не, благодаря. – Таня си взе един голям комат и
малко кръгче салам, задъвка и каза: – Дядо ми е
погребан тук. Кукоцки. Не мога да намеря гроба.
 р у у р р
– Иди в администрацията, там ще ти кажат – вече
малко по-благосклонно каза възрастният: може да е
проститутка момичето, обаче все пак е клиент, нали
така...
Таня благодари и си тръгна, като ги остави тримата –
двамата мъже и водката.
– Чудя ти се, Сенка – замислено каза възрастният. –
Ужким си женен, и жена ти хубава, и момчето. За чий
ти е тая кльоща?
Сенка се разсмя.
– Че какво толкова бе, чичо Федя? Ей тука на гроба
щях да я опъна. Лошо ли щеше да ми е?
Таня мина покрай администрацията и стигна до
другата врата на гробищата. Озова се на някаква
забутана улица до пресъхнало езеро или пък стар
изкоп, над който се извисяваше грозен Дом на не знам
коя си култура, имаше и трамвайни релси. Трамваят е
хубав вид транспорт, можеш да пътуваш и без билет.
Вече се свечеряваше, но с времето ставаше нещо –
прекалено дълъг се беше оказал този ден. Таня си
погледна часовника, подарък от баща ѝ, показваше два
и половина. Тоест беше спрял.
Дойде съвсем празен трамвай, петдесетица. Тя не
видя на табелата къде отива. Най-вероятно до някоя
метростанция. Трамваят дълго я вози самичка, после се
качи една възрастна двойка. Минаха по един мост над
Яуза. Крайната спирка се оказа метро „Бауманска“.
Наближаваше десет, но на Таня не ѝ се прибираше...
Заобиколи голямата черква и излезе на „Олховка“.
Дворовете на тази почти изцяло едноетажна улица
бяха хубави, неасфалтирани, с огради и пейки, детски
пясъчници и люлки. Нови къщи изобщо нямаше,
всичките бяха стари, на хора от средната класа. Имаше
само една пететажна сграда от началото на века,
модерн. Таня беше уморена, така че влезе в един двор,
в който имаше дървена беседка, а в беседката – груба
маса и две пейки със забити в земята крака. Тук
очевидно по цял ден играеха домино.
Легна на едната пейка и обърна глава така, че да
вижда късче обсипано със звезди небе. Отнякъде
долиташе музика от радиоточка, смесена със звуците
на пролетарска кавга.
„Аз съм много, много свободен човек“ – каза си Таня,
залюбува се на тази фраза и незабелязано за самата
себе си заспа. Събуди се от студ. Не беше ясно колко е
спала. Едва ли беше много. През това време беше
изгряла луната и бе заляла всичко с изкуствената си
светлина. Все още не ѝ се прибираше, но май беше
време... На пейката до вратата на къщата в дъното на
двора седеше някакво момче и съсредоточено правеше
нещо с китката си.
Таня се приближи. Момчето чу стъпките ѝ, обърна се
и замря, стиснало с дясната си ръка китката на лявата.
– Разкарай се – каза грубо.
Но Таня стоеше и не помръдваше. Бръснарското
ножче в пръстите му блестеше на лунната светлина.
– Така няма да стане – отвърна тя.
– Че защо? – Той вдигна глава и тя видя бледо, като
че ли подуто от плач лице с подпухнала синина на
скулата.
– Трябва във вана и водата да е топла – съчувстващо
каза тя. – Така няма да стане.
– Ти пък откъде знаеш? – сърдито попита момчето.
Не беше вече момче, а младеж, на доста повече години,
отколкото ѝ се беше сторило отначало.
– Специалист съм по вените. Две години рязах вени.
Ще потече малко и ще спре. По-добре от някой покрив
– скачаш, и край!
– А, бъркаш нещо – ухили се младежът. – Нямам
боцкалка. Обаче ако се резнеш по-широчко, можеш да
накапеш направо от ампулата... Ти като си такава
специалистка, имаш ли?
 Таня не го разбра.
– Какво да имам?
– Спринцовка, какво.
– А, спринцовка. Вкъщи имам. – Странна работа,
откакто се помнеше, все я водеха умна, а днес цял ден
беше последната глупачка...
– А далече ли живееш? – попита младежът с надежда.
– Да.
– Тогава какво правиш тук?
– Разхождам се. Обичам да се разхождам по това
време. – Тя седна до него. – Искаш ли да се разходим
заедно? Обичам да надничам през прозорците...
Стана, дръпна го за ръкава на карираната риза и той
послушно се изправи. Загъна бръснарското ножче в
една хартийка, сложи го в джоба на ризата си и тръгна
след нея малко объркан. Тя го изведе на улицата, после
зави уверено в първата пряка – към един прозорец,
който светеше. Слаба опръскана с вар крушка висеше
самотно от тавана. На масата бе качен стол, до масата
имаше дъска на две дървени магарета. Очевидно
ремонтираха стаята и бяха забравили да изгасят
крушката. Прозорецът беше отворен.
– Да влезем? – предложи Таня.
– А, не – каза младежът. – Вече са ме прибирали.
Може да идем у вас, ако кажеш.
– Нямам ключове... И изобщо... – Таня се обърка. Днес
всичко беше тръгнало накриво.
– Добре, давай да се разхождаме – великодушно
предложи младежът и тръгнаха пак.
Вървяха прегърнати, после на един ъгъл се целунаха,
после повървяха още малко, а после се оказа, че са се
озовали в някакъв голям вход, прегърнати,
притиснати един към друг, долепили краката си,
плоските си кореми и ръцете си, лепкави от малкото
кръв, която беше успяла да изтече от малкия разрез
напряко на вената.
Качиха се на последния етаж на сградата модерн,
която Таня беше видяла в началото на своето
пътешествие из „Олховка“. Лампите светеха до
четвъртия, нагоре беше загадъчен мрак. Там, на
площадката над последния етаж, до заключената с
катинар врата за тавана, имаше малък полукръгъл
прозорец с извити решетки, през който влизаше
загадъчна, разчертана от извитите сенки светлина.
Поцелуваха се още малко, застанали до широкия
перваз. А после Таня седна на перваза и направи
всичко, което бе искал от нея Гансовски.
„Сигурно специално с тази цел си е взел онази
стълба“  – помисли си, когато младежът я придърпа
към себе си.
Раздели се с безсмислената си девственост без
никакво вълнение и вдъхновение, не придаде на това
абсолютно никакво значение. Младежът прие
неочаквания ѝ дар с пълно недоумение.
– Ама ти девствена ли си? За пръв път ми се случва. А
знаеш ли с колко мацки съм спал!
Таня се засмя, вдигна превързаната си ръка и каза:
– Да, днес ми е кървав ден... Пък и на теб...
После той седна до нея на перваза – первазът, макар
да беше широк, беше прекалено къс, за да се легне.
След десетина минути той вече ѝ разказваше за
някаква Наташка, която го въртяла на пръста си цели
две години, понеже всички женски били мръсници; че
го отложили от казармата за есента, щял да е граничар;
и още някакви вече съвсем глупости за истинските
мъже... На Таня изобщо не ѝ беше интересно. Тя скочи
от перваза и махна на тоя глупчо с ръка:
– Е, аз ще тръгвам!
И затича надолу, подметките на ниските ѝ обувки
тупкаха отчетливо по стъпалата.
Докато той се сети какво точно е станало, тя вече беше
два етажа по-надолу.
– Къде отиваш? – подвикна той.
– Вкъщи! – отвърна тя, без да спира да тича.
– Ама чакай, чакай! – викна той и хукна след нея.
Но нея вече я нямаше.

10 „Бедната Лиза“ (побългарено – „Сирота Цветана“) –

сантиментална повест от Н. М. Карамзин (1766–1826). – Б.
пр.
 3

Павел Алексеевич по-скоро чувстваше, отколкото

знаеше – звездите са си звезди, но има нещо извън
самия човек, което ръководи живота му. Най-много го
убеждаваха в това „Авраамовите дечица“, дошли на
света именно поради неговата, на Павел Алексеевич
догадка за връзката на космическото време и
отговорната за производството на потомството
съкровена клетка... Той допускаше, че космическият
часовник вероятно влияе и на други моменти от
човешкия живот, че взривовете на творческата
енергия, както и спадовете ѝ, се регулират от този
механизъм. Детерминизмът, толкова очевиден в
процеса на развитие например на зародиша от
оплодотворената яйцеклетка, го устройваше напълно,
нещо повече, той го разглеждаше като фундаментален
закон на живота, но да разпространи това строго
предопределено движение извън физическия ход на
онтогенезата – не, това не можеше. Свободолюбивият
му дух протестираше. Човек все пак се формираше не
само от повече или по-малко известните
физиологични процеси, намесваха се и много други,
съвсем хаотични фактори и в резултат от еднаквите
трикилограмови сукалчета се развиваха наистина
разнообразно устроени в духовно отношение хора, едни
извършваха подвизи, други престъпления, и умираха –
едни като съвсем мънички от скарлатина, други на
бойното поле... За всеки ли от тези безбройни милиони
имаше предварителен проект? Или съдбата е просто
песъчинка на морския бряг? Според какъв неизвестен
закон през войната от трима руски войници двама
умираха от куршум, а от оцелелите една част изгинаха
в лагерите, друга се пропи... И остана жив само един от
десет... Кой регулираше този механизъм?
За себе си Павел Алексеевич знаеше, че е превалил
билото на живота. Все още работеше, преподаваше и
оперираше, но от живота му бе изчезнала острата
наслада от текущата минута, чувството за сливане с
времето, с което беше живял дълги години. Животът
вкъщи също се свеждаше до глупава формула, празна
черупка на отминало семейно щастие... Не онова, което
беше дошло посред войната, по време на евакуацията, и
което продължи цяло десетилетие, чак до петдесет и
трета година, и което като натоварен с награбено злато
галеон беше потънало на дъното на паметта, а
последвалото го друго, монашеско и немногословно, без
докосвания, съюз, изграден едва ли не само на основата
на разбиращи погледи... Нещо ставаше с Елена: очите ѝ
като че ли бяха покрити с тънка коричка лед и дори да
изразяваха нещо, то беше неразбиращо и напрегнато
недоумение, каквото виждаме при най-малките, още
непроговорили деца, преди да се разплачат по някаква
необяснима причина.
Разваляха се и отношенията му с Таня. Тя, както и
преди, рядко си беше вкъщи, но преди отсъствието ѝ
означаваше полезна дейност, ползотворно обучение, а
сега, когато тя беше зарязала всичко, Павел Алексеевич
недоумяваше: с какво си запълва тя дневните,
вечерните и често нощните часове, които прекарва
извън къщи. Огорчаваше го това глупаво, както
подозираше, пилеене на време най-вече защото той
ценеше онова особено качество на индивидуалното
време на всяка младост, когато убийственият
автоматизъм още не се е изработил и всяка млада
минута, мускулеста и обемна, е еквивалентна и на
познанието, и на опита в чистия им вид... За разлика
от неговото, вече старческо време, изплъзващо се и
вече все по-малко и по-малко ценно...
Онова, което преди беше кипналото съдържание на
живота – прозрачните като аквариумните рибки групи
родилки с техните патологии и усложнения,
преподаването, в което Павел Алексеевич умееше да
предава на учениците си освен техническите похвати и
онова мъничко неопределимо с думи нещо, което е
сърцевината на всяка професия, ставаше все по-
автоматично и губеше ценността си ако не за околните,
то за самия Павел Алексеевич.
„Със старостта относителното тегло на времето
намалява“ – постави диагнозата Павел Алексеевич.
Връщаше се от работа уморен, първата му работа беше
да влезе в кабинета си и да изпие сто и петдесет грама
водка, след което отиваше да вечеря. Елена излизаше от
стаята си, сядаше на сервираната от Василиса маса,
слагаше от двете страни на приборите изтънелите си
китки – кокалчетата на пръстите ѝ изпъкваха
странно  – и седеше, свела глава, докато Василиса
четеше молитвата: за самата нея и за всички на масата,
повтаряше я толкова пъти, колкото хора седяха на
масата. Павел Алексеевич също я изчакваше – и чакаше
алкохолната вълна да плъзне по тялото му, и като
усетеше топлината ѝ, казваше „приятен апетит“ и се
заемаше с Василисините редки супи. Таня рядко
вечеряше вкъщи. Тома, откакто почна да учи, се
прибираше четири дни в седмицата след единайсет, а и
да вечеряше с тях, обикновено си мълчеше. Казваха
най-незначителни и само необходими неща: „подай
ми солта“, „благодаря“, „много е вкусно“...
После Павел Алексеевич отиваше в кабинета си и
допиваше бутилката – оставяше си два пръста за
сутрешната доза. Това беше сега формата му за борба с
времето – печален опит да го унищожи.
А Иля Йосифович, напротив, влезе в най-щастливия
си период. В началото на шейсетте в живота му
настъпи рязка промяна: дадоха му лаборатория с
правата на самостоятелен научноизследователски
институт и в лабораторията се събраха няколко
предани на науката до последния си дъх млади учени; с
монографията си за природата на гениалността стана
доктор на биологическите науки, без защита. Вярно,
след много години самият Иля Йосифович
признаваше, че двете дисертации, които не беше могъл
да защити поради поредните си присъди, били много
по-подходящи за докторско звание. Но точно сега беше
във възторг от работата си, все още не беше
преразгледал слабогениалните си прозрения в областта
на изследването на гениалността. Беше направо в
еуфория: генетиката беше позволена, с Лисенко беше
свършено и същите хора, които преди не го приемаха,
сега раболепно му стискаха ръката и се усмихваха
насила на него, бившия фронтовак, внезапно станал
герой.
Най-важното събитие в живота на Иля Йосифович,
дълго укривано от всички, се казваше Валентина Втора.
Аспирантката от Новосибирск Валентина Мойсеевна
Гризкина, момиче спортен тип, пълна
противоположност на покойната Валентина, се влюби
в научния си ръководител с целеустремеността на
нападаща баскетболистка. Тя всъщност наистина беше
най-добрата нападателка на университетския женски
отбор по баскетбол и спортната ѝ злоба се поддържаше
и от вътрешната твърдост на староверците – тя беше
от род на разколници. Един от прадедите ѝ
придружавал протопоп Авакум11 в прочутото му
пътешествие. Оттогава родът ѝ живееше в Сибир и
повече от двеста години, понасяйки какви ли не
гонения, упорстваше във вярата си и произвеждаше
силно и многобройно потомство. И точно на такива
хора, калени във вековната си война, когато беше в
шести клас, Валентина заяви, че човекът е произлязъл
от маймуната. Като начало родителите ѝ я набиха с
присъщата им патриархална жестокост и ѝ забраниха
да ходи на училище. Но момичето се оказа достойно за
родителите си: крушата не пада по-далече от корена.
Вяра за вяра... След две години яростна борба за
достойнството на произлезлия от маймуната човек
Валентина напусна дома си, понесла на вече
моминските си рамене проклятието на дядо си.
Последва общежитие, вечерно училище, университет –
незнайно как само с една мизерна стипендия. В
последния курс тя прочете в списание „Генетика“
няколко статии на Голдберг и реши, че той ще е
нейният учител. Пристигна в Москва с препоръка за
аспирантура – беше пълна отличника все пак! –
намери Иля Йосифович и издържа изпитите.
Голдберг, трябва да признаем, дълго не забелязваше
любовното напрежение, което излъчваше аспирантката
му. Забеляза обаче дисциплинираността ѝ, ума ѝ и
усърдието ѝ – тя без проблеми местеше тежките пълни
с епруветки сандъци и бързо се научи как да работи с
мушиците, основния обект на лабораторните
изследвания.
Валентина обаче изобщо не подозираше, че Иля
Йосифович оценява женската привлекателност според
един-единствен показател: доколко разглежданият
обект се доближава до образа на покойната му съпруга.
Тук трябва да отбележим, че докато беше жива,
Валентина Първа изобщо не му се струваше еталон, но
след смъртта ѝ, с годините, тя ставаше в спомените му
все по-идеална.
Широкоплещестата кокалеста аспирантка, с две
острички шишарчици под пуловера вместо полагащите
се на това просторно място меки заоблени хълмове, с
мъжки обувки и синя работна престилка, изобщо не
предразполагаше Иля Йосифович към размисъл за
застаряващата му самота, за самотния му неуреден
живот или – още по-малко от всичко – за радостно
тържество на любовта и за сексуални пиршества...
Валентина търпя, търпя – и разкри чувствата си. Иля
Йосифович беше притеснен и поласкан, но с онегинско
лукавство измърмори нещо, съответстващо на
класическо обяснение на фона на момински хор: „Сега,
когато трябва да съм дядо, съпруг да стана казва ми
съдбата“...
 След което и двамата почнаха да мислят. Валентина –
да се върне в Новосибирск, Иля Йосифович – за милото
момиче, което му се беше изтърсило изневиделица на
плешивата глава... И колкото повече мислеше, толкова
повече Валентина му харесваше. Появиха се първите
симптоми на любовна треска, едновременно с които се
появи и възбуждащата мисъл за неприличието на
отношенията: а) с аспирантка изобщо и б) с
аспирантка, по-млада от него с почти четирийсет
години...
Гансовски, разбира се, щеше само да се ухили и да
приклещи тая нахалница под рафтовете на специално
изработеното ложе-стълба... Но пък точно затова на
Гансовски така и не му беше дадено да изпита дори
бледо подобие на щастието, което споходи Голдберг
след половин година половинлюбовни вълнения,
когато, на поредната школа на младите биолози в
полузасекретения град Обнинск, след дълго каране на
ски Валентина остана с него в студената хотелска стая...
Щом Валентина стъпи на ските, от непохватността ѝ
не остана и помен, тя му се стори бляскава мълния на
писалките, с тъмен олимпийски костюм и дръпната до
веждите над сияещите ѝ очи скиорска шапка. Тя
впрочем имаше спортен разряд и по ски освен по
баскетбол... И на това радостно изумление беше съден
дълъг живот, през първите няколко години забулен от
огромна и лошо скривана тайна...
Ако знаеше за това, Павел Алексеевич би могъл да
поразсъждава за хормоналната природа на творческото
вдъхновение. Той се виждаше с приятеля си не много
често, но и не по-рядко от веднъж месечно.
Обикновено Голдберг идваше на „Новослободска“ в
десет вечерта, Павел Алексеевич вадеше бутилка водка
и до късно водеха чисто мъжки разговор. Не за
войната, за коне и за пиене, а за генетиката на
популациите, за генофонда, за дрейфуването на гените
и за проблемите, които Иля Йосифович след време
щеше да нарече с неизвестната дотогава дума
„социогенетика“... Въпреки че обичаше отвлечените
философско-биоложки разговори, Голдберг
разработваше експериментите си умело и остроумно и
успяваше да стигне по най-икономичния начин до
точния отговор на правилно поставените въпроси.
Учениците му постигаха резултати на най-съвременно
равнище и много от статиите им излизаха в
международни списания. Това можеше да се очаква –
руснаците винаги са се изявявали добре в онези
области на науката, където всичко може да се постигне
умствено, без сериозно финансиране.
Въпреки всичките си разногласия, натрупани на
камара в дългогодишните им разговори, Павел
Алексеевич и Иля Йосифович безрезервно се
съгласяваха за едно – бяха на еднакво мнение за
йерархичността на знанието, където най-отдолу, но и
в самата основа, беше залегнала конкретиката: тегло,
форма, цвят, брой на хромозомите, на краченцата или
на жилките на крилцата. В тяхната древна и
описателна наука приблизителността нямаше място и
отговорът трябваше да е недвусмислен – „да“ или
„не“... Теоретичните спекулации – за космическия
часовник или за еволюцията на биологичния вид –
можеха да се базират единствено на това сигурно,
измерено с метър, термометър и ареометър знание...
Така например на базата на изчисленията и
умозренията на Голдберг гениалността се определяше
от равнището на пикочна киселина в кръвта. Според
Павел Алексеевич новите идеи на Голдберг бяха
интересни, но изобщо необосновани. Голдберг
твърдеше, че в много случаи построяването на модел
на процеса също е доказателство. Павел Алексеевич не
искаше и да чуе за това.
Последната идея на Голдберг, който след три
излежани присъди беше изгубил вроденото си
интелигентско чувство за вина пред народа,
обществото и родната съветска власт, беше, че
социогенетичната единица, носила преди  – преди
революцията – названието „руски народ“, през почти
петдесетте години съветска власт е престанала да
съществува като реалност и че днешното население на
Съветския съюз, носещо гордото име „съветски народ“,
наистина се явява нова социогенетична единица,
коренно различна от изходната по редица параметри –
физически, психофизически и нравствени...
– Добре, Иля, готов съм да се съглася, че физическият
облик наистина се е променил много: глад, войни,
преместванията на огромни маси хора, смесени
бракове... В крайна сметка може да се направи
антропометрично изследване. Но как можеш да
измериш нравствени качества? Това са пълни
глупости! Не е професионално, ще ме прощаваш...
– Повярвай ми, има си начини. Засега са косвени, но
ги има – бранеше теорията си Иля Йосифович. – Нека
предположим, че човешкият геном се състои от сто
хиляди гена, това е правдоподобна цифра. Те са
разпределени в двайсет и три двойки хромозоми,
нали? И макар че знаем много за различните
механизми на вътрешнохромозомния обмен, все пак
имаме основание да делим всички гени на двайсет и
три групи според принадлежността им към
хромозомата. Днес, естествено, това е невъзможно, но
след сто години, уверявам те, това ще бъде направено.
И, значи, представи си, че генът, отговорен например
за синия цвят на ириса, се намира непосредствено до
гена, който обуславя страхливостта или храбростта!
Има много шансове, че те ще се наследяват заедно.
– Един ген – един признак, така ли? – възрази Павел
Алексеевич. – Струва ми се съмнително, че толкова
силно и разнообразно качество като храбростта се
определя от един ген.
– Няма значение – ако ще десет да са! Въпросът не е
там! Просто цветът на очите може да се окаже свързан
с друг ген. Грубо казано: синеокият да има повече
шансове да е храбър. – Иля Йосифович вдигна
показалец.
– Много добра мисъл, Иля – изхъмка Павел
Алексеевич. – Синеокият блондин е мъжествен
храбрец, а черноокият брюнет е страхливец. Добави на
черноокия и извит нос – и ето ти го чифутина.
Генетично...
– Ти си типичен провокатор, Паша! – развика се Иля
Йосифович. – Имам предвид нещо съвсем друго.
Изслушай ме! Значи, през осемнайсета година бялата
армия напуска Русия, това са около триста хиляди
млади здрави мъже на репродуктивна възраст.
Дворяни, елитът на обществото: най-образованите,
най-честните, които не искат да направят компромис с
болшевишката власт!
– Илюша, за такива приказки ще те приберат за
четвърти път!
– Не ме прекъсвай! – сопна се Иля Йосифович. –
Двайсет и втора – гонят професорите. Не са чак
толкова много  – около шестстотин души, ако не се
лъжа. Но пак  – елит! Най-добрите от най-добрите! И
заминават заедно със семействата си!
Интелектуалният потенциал! По-нататък:
разкулачването погубва милиони селяни – също най-
добрите, най-работливите. И децата им. И неродените
им още деца също. Хората си отиват и отнасят и гените
си. Те изчезват от генофонда. Партийните репресии
унищожават кого? Ималите смелостта да изкажат
собствено мнение, да възразят, да отстояват своята
гледна точка! Тоест честните! Най-честните! Ами
свещениците? Изтребват ги планомерно през целия
този период... Носителите на нравствените ценности,
учители и просветители...
– Иля! Но същевременно и най-консервативните, не
е ли така?
 – Няма да го отричам. Но обърни внимание, че в
днешните руски условия консервативният, тоест
традиционният начин на мислене не представлява
такава опасност като революционния – отбеляза
Голдберг с високомерна усмивка. – Да минем нататък:
Втората световна. Кои мъже освобождават от военна
служба? Възрастните и болните. Именно те получават
допълнителен шанс за оцеляване. Затворите и лагерите
са пълни с огромна част от мъжката популация, което
лишава тези мъже от шанса да оставят потомство.
Усещаш ли деформацията? Да прибавим към всичко
това и прочутия руски алкохолизъм. Но и това не е
всичко. Има още един изключително важен момент.
Ето ние с теб непрекъснато обсъждаме: е ли
еволюцията насочен процес, има ли тя цел в самата
себе си? В разглеждания отрязък, макар и много кратък
от гледна точка на еволюцията, можем да наблюдаваме
действието на изключително ефективно насочена
еволюция. Доколкото еволюцията на вида е насочена
към оцеляването, имаме право да поставим въпроса
така: какви качества дават на индивида по-големи
шансове за оцеляване през посочения период? Умът?
Талантът? Честта? Чувството за собствено достойнство?
Моралната твърдост? Не! Всичките тези качества
пречат на оцеляването му. Носителите на тези качества
или напускат страната, или биват планомерно
унищожавани. А какви качества подпомагат
оцеляването? Предпазливостта. Потайността.
Лицемерието. Моралната гъвкавост. Липсата на
чувство за собствено достойнство. Изобщо – всяко ярко
качество прави човек да изпъква и веднага го излага на
опасност. Посредствеността, тройкаджиите, да ги
наречем така, се оказват с предимство. Вземи гаусовото
разпределение. Изрязват му централната част. Най-
силните носители на всеки признак. И сега, като имаме
предвид всичките тези фактори, можем да начертаем
картата на генофонда на сегашния и бъдещия съветски
народ. Е, какво ще кажеш?
– Като се има предвид общата атмосфера – от пет до
седем – коментира Павел Алексеевич.
Иля Йосифович се разсмя:
– Нали и аз това казвам: народът се скапва... По-рано
оценката щеше да е от десет до петнайсет.
Павел Алексеевич винаги беше харесвал остротата и
безстрашието на мислите на приятеля си, макар много
често да не беше съгласен вътрешно с резултатите от
тази напрегната умствена работа. Сега жестоката
картина на израждането на народа, нарисувана от Иля
Йосифович, налагаше проверка. Павел Алексеевич
много добре помнеше в каква среда се движеше баща
му през последните предреволюционни години. В
известен смисъл Иля беше прав: прочутите медици,
университетските професори, известните клиницисти
от онова време бяха хора с европейско образование, с
широки интереси, излизащи извън рамките на
професионалните. Сред хората, които идваха в дома
им, имаше и военни, и юристи, и писатели... Което си
беше вярно, вярно си беше: Павел Алексеевич отдавна
вече не беше срещал хора с такова умствено равнище...
Но пък това не означаваше, че такива хора няма... Те
можеше да съществуват – скрито, без да изпъкват...
„Не, не, тогава се получава съвсем идиотски“ – сам се
прекъсна Павел Алексеевич. Та това щеше да е именно
потвърждение на идеята на Илюша: да не изпъкваш, да
си кротуваш в ъгъла – точно това беше да се откажеш
от собствената си личност... Сериозното възражение
трябваше да е в нещо друго. Ама разбира се – в децата.
В новородените. Всяко от тях е прекрасно и
непостижимо като затворена книга. Все пак идеите на
Голдберг бяха прекалено механистични. Излизаше, че
ако от тези сто хиляди гена-букви се извадят
двайсетина, то новите деца, синовете и дъщерите на
доносниците, убийците, крадците и клетво-
престъпниците, носещи най-вече качествата на
родителите си, ще населят света... Глупости! Всяко дете
носи в себе си целия огромен потенциал, то е
представител на целия човешки род. В крайна сметка
самият Голдберг беше написал цяла книга за
гениалността и би трябвало да е наясно, че геният,
редкостта, чудото може да се роди на рибаря, на
часовникаря, на чистачката дори...
Великата природа на планините и океаните с всичко,
което съдържат, риби, птици, гъби и хора, е над
разсъжденията на Илюша и мъдростта на света
надминава всички, дори най-големите човешки
открития. Потиш се, пъшкаш, посягаш все нагоре и
нагоре, напрягаш се до крайност – и виждаш само
отблясъка на истинния закон. А и разбира се, тези сто
хиляди гена са само догадка, макар и гениална. Но в
нея не е цялата истина, а само една малка,
незначителна нейна част. Цялата е в хлъзгавото от
вътрешноутробната смазка новородено – и всяко от
тях съдържа всичките сто хиляди възможности и не
може, просто не може природата да е планирала масово
израждане и цял един народ да се превърне в
експериментално стадо...
Нещо в този дух, по-накратко, каза Павел Алексеевич
на Голдберг, а той му възрази разгорещено:
– Човекът отдавна е излязъл извън природните
закони! Отдавна! Дори днес някои природни процеси се
регулират от човека, а след сто години, уверявам те, ще
се научим да променяме климата, да управляваме
наследствеността, ще открием нови видове енергия... И
съветският човек ще бъде поправен, ще му вкарат
изгубените гени. С две думи, представи си: младо
семейство решава да има дете – това вече е по твоята
част – и предварително планира кои от качествата на
родителите в каква най-добра комбинация иска и
какъв още ген от тези, които родителите нямат, трябва
да се вкарат в генома на детето!
– А детето няма ли да го питат? Не би било зле –
намръщи се Павел Алексеевич.
Иля Йосифович се разсърди: как така старият
гинеколог не разбираше елементарни неща, не се
радваше заедно с него на неизбежната красота на
бъдещия свят, подреден според науката, според точни
правила и без досадни опорочавания на прекрасния
замисъл?
– А на мъртвите няма ли да им наредиш да
възкръснат? – подигра му се Павел Алексеевич.
– Засега не, но продължителността на живота ще се
увеличи поне два пъти. И хората ще са два пъти по-
щастливи – с преувеличен плам – възкликна Иля
Йосифович. Всичките му открития и съображения бяха
нищо, ако нямаше спор; ако нямаше полемика, нещо
им липсваше...
– А може би два пъти по-нещастни? Не, не, не съм
съгласен с такъв свят. Ако стане така, ще си върна
билета като Иван Карамазов...
Не се бяха отдалечили чак толкова един от друг
бащата и дъщерята, осиновителят и осиновената.

11 Авакум Петрович (1620/21–1682) – глава на

старообрядчеството, т.е. съвкупност от религиозни групи
и църкви, които не приемат църковната реформа от XVII
век в Русия. Изгорен. – Б. пр.
 4

Втората тетрадка на Елена

Трябва да записвам всеки ден, по едно и също време,

и трябва да кажа на Василиса да ми напомня.
Навремето пишех в такава тетрадка, но не помня къде
я сложих. Сигурна съм, че я скрих, но не помня къде.
Търсих я – няма я никъде. Много добре помня каква
беше: започната от Танечка и изписани само първите
страници. Синя.
Днес умът ми е ясен и мислите също. Понякога има
такива дни, че не мога да довърша нито една мисъл,
всичко ми се губи. Или пък ми се губят думите и
оставят черни дупки. Лошо.
Отначало докторите решиха, че имам някакво
заболяване на главния мозък. После ПА ме заведе в
института „Бурденко“, изследваха ме с какви ли не
уреди. ПА не се отделяше от мен, беше много
притеснен. Толкова е добър, че просто нямам думи.
Там, в института, казаха, че кръвоснабдяването не е
съвсем наред, но че няма нищо страшно. Оказа се, че
всъщност са гледали дали нямам тумор, и се зарадваха,
че нямам. Разбира се, че нямам. Абсолютно съм
сигурна, че в главата ми няма нищо ненужно, а
напротив – там липсва нещо нужно и необходимо.
Освен това ходих и при психиатър. Той също не ми
откри нищо. Въпреки това бях месец и половина в
болнични, после тръгнах на работа. Всички много ми се
зарадваха, и Галя, и Ана Аркадиевна. Галя беше поела
всичката ми работа и каза, че ѝ било трудно. Козлов
донесе чертежите си и помоли да му ги пречертая на
чисто. Както винаги му намерих много грешки.
Странно, толкова способен инженер, а изобщо няма
пространствено въображение.
Най-хубаво ми е на чертожната дъска: нищо не
забравям, работата, както винаги, ме успокоява.
 Напоследък Танечка стана по-мила. Макар че иначе
си е същата – не почва работа, заряза университета. ПА
казва да не ѝ говоря за това. Била умно момиче и
трябвало да ѝ имаме доверие. Вчера (или беше
завчера?) Таня дойде, аз вече си бях легнала. Целуна ме,
седна на кревата до мен и ме попита помня ли как
ходихме тримата с ПА в Тимирязевка да яздим. Дълго
си спомняхме един такъв зимен ден. С най-малки
подробности помня и как на ПА му течеше носът –
беше си забравил кърпата и все ни молеше да се
обърнем и се секнеше по войнишки, с пръсти. Ужасен
звук! Колко щастливи бяхме тогава. Помня всички
подробности от този ден, и с каква кола отидохме, и
как беше облечена Таня, дори си спомних онзи прочут
породист черен кон с малката глава. Само името му не
можах да си спомня и Таня ме подсети: Арап се
казваше. Не помня защо този ден ПА беше толкова
весел. Тогава още не пиеше.
Всъщност не е така. Бъркам: точно през тази година
той почна да пие. Все се тревожи за здравето ми, а би
трябвало да помисли за своето здраве. Не бива да пие
толкова много на тези години. Но не мога да му кажа
нищо. Той все пак е най-добрият човек на света.
Въпреки че вече десета година как сме разведени. Или
не сме?
Пак ми се губят неща. Този път на работа. През
обедната почивка бях в бюфета. Ядях винегрет с цвекло
и изведнъж престанах да разбирам какво е това пред
мен  – някакви червени неща, какво да правя с тях?...
Паметта ми се върна както и предишния път, вече
вкъщи, в леглото, на другия ден. После дойде Ана
Аркадиевна и ми каза какво ми е станало. Седяла съм в
бюфета над винегрета, докато не трябвало да затворят,
и служителката ми казала, че трябва да затварят, а аз
не съм ѝ отговорила нищо. Тя чак се изплашила. Какво
да прави? Ана Аркадиевна не извикала „Бърза помощ“,
а ме прибрала вкъщи с такси. Каза, че съм била много
послушна, но съм мълчала.
ПА уреди да напусна работа. Говори с мен много
нежно, но неестествено, като с малко дете. Опитвам се
да му обясня, че съм съвсем здрава, че ми се губят
някои неща, но че иначе съм си същата. Не съм луда,
много добре разбирам какво става с мен. Вярно е, че не
мога да ходя на работа в това състояние, но бих искала
от института да ми дават работа за вкъщи. Имаме перо
за надомна работа. Иначе ще ми е скучно. Какво да
правя – да варя супа заедно с Василиса ли? Разбрахме се
ПА да се погрижи да ми дават работа.
Вчера Томочка каза, че иска да учи техникум. Браво на
нея. Тя също е много мила с мен.
Сутринта пих чай и изядох един сандвич с кашкавал,
а после забравих и пак отидох в кухнята да закуся.
Василиса ми се накара, че ѝ преча да сготви обяда.
Казах, че искам да закуся. Тя каза, че вече съм била
закусвала. Какъв кошмар! Така ще се превърна в
бабичка, която не се отлепва от хладилника, като
склерозиралата свекърва на Ана Аркадиевна. Трябва да
си записвам какво вече съм направила и какво не.
Закусих. Обядвах. Следобед работих. Дойде лекарката
от поликлиниката. В стаята ми е студено.
Закусих (или беше вчера?). Дойде ПА, кара ми се, че не
си пия хапчетата. Вече ще ми ги дава Василиса, три
пъти на ден, понеже аз забравям. Това е смешно.
Трудно е да се намери по-неподходящ човек за тази
цел. Днес ме събуди да ги изпия в шест сутринта. Защо
толкова рано?  – питам я. Защото, казва ми, после ще
взема да забравя, имам си и друга работа! Да се смееш
ли, да плачеш ли! Не семейство, а лудница. Бедният ПА,
какво ще прави, ако съвсем си изгубя паметта?
Закусих. Не можах да си спомня дали съм се измила.
Отидох да се умия, кърпата ми беше мокра. Значи, вече
се бях мила. На обяд имаше зеленчукова супа и пиле.
Вчера също ли ядохме пиле? И онзи ден?
 Донесоха ми чертожната дъска от работата. Заема
половината стая. Попитах не може ли да я преместим
някак. Оказа се, че са я докарали още миналата
седмица. Учудих се. Не им казах най-ужасното – че не
помня нищо, макар да съм работила, да съм чертала.
Срам ме беше. Много се старая да се държа както
трябва. Понеже непрекъснато ме е страх да не ми
проличи, че забравям всичко, почти престанах да
говоря, старая се да отговарям лаконично. Предимно
гледам телевизия. Четенето не ми доставя удоволствие.
Чета Толстой, старите си книги. Това е единственото
четене, което не ме огорчава. Толкова добре помня
Толстой, че не ми се налага да се напрягам.
Днес главата ми е съвсем ясна. Казах на Василиса да
смени чаршафите. Тя мрази да ги сменя. Ако не ѝ
напомниш, никога няма да ги смени. Взех вана, измих
си косата. Докато бях във ваната, си спомних някакъв
скорошен сън, с много вода. И изведнъж разбрах, че не
съм престанала да сънувам, просто вече не помня
сънищата си. Трябва да не забравям да записвам
всичко.
ПА дълго седя при мен в стаята. Толкова ми е хубаво с
него. Просто седна до леглото и мълчеше. А после ме
хвана за ръката и дълго ми гали пръстите. Много го
обичам. Той сигурно го знае.
Закусих. Изпих си хапчетата. Обядвах. Козл. има две
грешки в чертежите. Колко по-приятно е да работиш за
конструктори. Те са много по-добри в работата.
Оказва се, че вече е май. Непременно трябва да пиша
датите. Защото с времето в главата ми е пълна каша.
ПА каза през лятото да сме идели на вила. Според мен
не бива. Как си го представя – ние с Василиса ще идем,
а той ще идва само за събота и неделя, момичетата
може да не дойдат нито веднъж през цялото лято. А и
кой ще се грижи за къщата? Василис също не иска. Тя
ходи за няколко дни по манастирте и цялата къща
стана на нищо. Чак вечер, като ПА се връщаше, ставаше
нещо. Един ден цял ден не станах. В кухнята всичко е
разместено, не мога да намеря тенджерите, нищо не
мога да намеря... А може би просто съм забравила?
ЗАКУСИХ. И ТАКА НАТАТЪК.
Василиса каза, че ще замне за Птровден. На дванайсти
юли?
Чужди хора. Много чужд хора. Защо идват толква
чужди хора?
Някой е умрял УМРЯЛ
Чудя се, но не искам да питам – май сме се
преместили в друго жилще. Всичко е различно.
Кордорът е много дълъг.
Днес дойде Таня. Или беше Тома? Не, Таня беше.
Краисва.
Няма никой. Вчера. ТАНЯ ИД
Василиса ми даде чай
ЗАКУСКА ОБЯД ВЕЧЕРЯ
Вчера ПА каза, че заминава в командировка. Три дни.
Василиса не ми дава закуска.
ЗАКУСИХ Нищо не ме боли. Не боли боли. НЯКОЙ умря
ТАНЯ ТАНЯ ТАНЯ ТАНЯ
БОЛНИЦА ЗАКУСКА НЕ
ПАВЕП А ПВ ПА
БЯЛО зкуска
Става нщо жасно питам ПА къде е
СПЯГ СНЯГ СНЯ ГНСНЯГСН
Аз съм Елена Гргрна Н Кукц 1915 ПА кой умр урмрЯ“
 5

Работата на Иля Йосифович растеше като дърво: в

корените стара, в клоните – млада. И новите клонки и
филизи бяха много. Антропология, еволюционна
генетика, демография, статистика, дори история – той
четеше всичко и използваше всичко. Иля Йосифович
беше и четец, и певец. Понякога вечер, след като беше
седял над десет часа на бюрото, чувстваше приятна
мускулна умора като след разходка в планината или
каране на ски. Освен шестнайсетимата сътрудници в
лабораторията имаше още цял отряд доброволци –
студенти, библиотекарки, пенсионери,  – които му
помагаха в събирането на огромната информация,
която той обобщаваше и изграждаше в система, нещо
като периодичната таблица на Менделеев, но
обясняваща не строежа и свойствата на елементите, а
строежа и свойствата на народите.
Беше хвърлил мрежите си толкова широко, че в тях се
ловеше най-разнообразна риба – от енциклопедията на
Брокхаус и Ефрон, чийто първи том беше излязъл още
през 1890 година, до „Архипелаг ГУЛАГ“, от
Анаксимандър Милетски до Феодосий Добжански.
Грандиозността на замислите му му беше завъртяла
плешивата глава и той се изказваше по какви ли не
научни дружества, учебни заведения и домашни
семинари, които по онова време се бяха нароили
поради недоглеждането, а отчасти и под
приглеждането на леко отпусналата се поради
хрушчовското „затопляне“ Държавна сигурност. Та
точно на тях той се изявяваше като вдъхновен певец в
романтичния смисъл на тази дума. Павел Алексеевич,
който веднъж присъства на едно от изпълненията му,
даде доста рязък отзив:
– Иля, може би говориш умни неща, но прекалено се
палиш. За Гарик12 ли се мислиш?
Голдберг не можеше да усмири плама си – беше
направил уникално откритие и бързаше да го сподели
със съвременниците си: че политическият фактор
трябва да се разглежда като изключително важен
компонент на еволюционния процес. В проучения от
него времеви отрязък, от седемнайсета до петдесет и
шеста, в конкретно място – на територията на СССР –
този фактор оказваше отрицателно влияние върху
еволюционния процес. Голдберг, като убеден
дарвинист, разглеждаше еволюцията като явление,
което има нравствен аспект: според него
положителната еволюция беше насочена към
запазване, усъвършенстване и разширяване на
областта на обитаване на вида, а отрицателната – към
отслабване и израждане. Съветската власт, като цяло
според Голдберг прогресивна, в конкретната
историческа обстановка действаше като отрицателен
фактор...
Още не беше написал фундаменталната си книга,
нещо като „Политико-генетични основи на теорията
на популацията“, но „Очерци по геоетнографията на
съветския народ“ вече беше в машинописен вид.
В машинописен вид бяха и някои други неща,
събрани в дебела зелена папка с двоен номер,
прономеровани и подшити: отчети на щатни и
извънщатни сътрудници, копия на заемни бележки от
библиотека „Ленин“ и Библиотеката за чуждестранна
литература, към тях бяха приложени и магнетофонни
записи на пламенните доклади на Голдберг. Под
отделен номер беше заведено копие на „Очерци по
геоетнография“ със собственоръчни бележки на
автора, забравено по чиста случайност заедно с чантата
от един от най-надарените му сътрудници в автобус по
линия сто и десет... Вероятно по същата случайност в
дебелата папка се намираше и отчетът на Валентина
Втора за командировката ѝ в Новосибирск.
Аспирантката описваше работата на новосибирския
генетик Б. за одомашняването на сребърната лисица,
едно наистина агресивно и опасно животно. Оказваше
се, че при последователния отбор на най-послушните
животни и кръстосването им след еди-колко си
поколения качеството на козината им рязко се
влошава, а самите лисици, вече послушни и
доверчиви, почват да лаят като кучета. Тоест за яки за
генералските съпруги ставаха само онези лисици,
които изобщо не се съгласяваха на добри отношения с
хората. Лисиците с лошо поведение. Онези, които се
бяха научили да ближат ръката, която ги храни, не
ставаха за нищо друго.
Капитан Сеславин, който извършваше щателни
проучвания на поведението на самия Голдберг, беше,
така да се каже, външен човек – след като бе завършил
ветеринарна медицина, беше поканен на работа в
органите, в отдела, отговарящ за науката. Така че
работата на новосибирския учен беше съвсем достъпна
за ума му – и все пак в нея имаше нещо гнило.
Сам по себе си този забавен факт из живота на
животните може би нямаше да привлече вниманието
на бдителния Сеславин, но в приложения протокол на
изказванията бяха записани и думите на Голдберг:
„Моля да обърнете внимание – налице е обратна
корелация между послушанието и качеството на
козината. Същото наблюдаваме и в нашето общество:
колкото по-послушен е човек, толкова по-малко ценна
е личността му“...
На Сеславин тоя евреин с три присъди изобщо не му
харесваше. Във Ветеринарния институт навремето
също беше имало разни вайсманисти-морганисти и те
си получиха заслуженото, и студентите учеха
марксистко-ленинска биология, със
сеитбообращението и така нататък, и без никаква
буржоазна наследственост. Защото битието, както е
казано, определя съзнанието. Ако питаха Сеславин, тая
ценна личност трябваше да се прати за четвърти път в
лагерното битие, та да му изправят изкривеното
съзнание. Нареждане отгоре обаче за това нямаше...
Иля Йосифович с жар събираше досието си за
съветския народ, а капитан Сеславин, изпълнявайки
служебния си дълг, щателно и подробно – досието на
Голдберг.
И двамата бяха трудолюбиви и последователни и и
двамата искаха да постигнат резултат. По тази причина
Иля Йосифович предаде ръкописа на своите „Очерци“
на един гостуващ американски учен, като успя да го
преведе по дългия криволичещ път през приятели,
познати и съчувстващи чак до „Лебедово езеро“,
където под музиката на Чайковски и дружните
движения на мускулестите крака на най-добрия
кордебалет на света се състоя предаването – с цел
бъдещо публикуване в научно списание.
Капитан Сеславин, който не знаеше нищо за тази
идеологическа диверсия, усещаше с цялото си същество
зловредността на своя подопечен и понеже също като
Иля Йосифович желаеше да постигне ефектни
резултати, написа до началството докладна за
неправилната насока на мислене и за общата и
цялостна неблагонадеждност на този янлъш мислител.
Началството се почеса по колективната си глава и
обеща да помисли. Първото, което измисли
началството, беше Иля Йосифович да бъде поканен на
разговор, който възложиха да проведе Сеславин. Иля
Йосифович, като опитен човек, би трябвало да прояви
повечко сдържаност при общуването си с капитана.
Облада го обаче бесът на научната логорея и той говори
цели два часа и половина почти без да спре. Понесен от
пороя на красноречието му, Сеславин едва успяваше да
се включи с по някой въпрос. Голдберг беше
изключително доволен от себе си, струваше му се, че е
успял да заинтересува следователя с идеите си, и като
хитроумния Одисей вече планираше колко чудесно ще
е да привлече тази могъща организация на своя
страна... На нищо, ама абсолютно на нищо не бяха
Й
научили Иля Йосифович трите му присъди.
В девет и половина вечерта Сеславин прекъсна
Голдберг изненадващо грубо и въпреки първоначално
създалото се у Иля Йосифович впечатление се оказа, че
не се е сдобил с нов съюзник. Напротив, Сеславин
внезапно спря да клати разбиращо глава и се озъби:
– Значи така. С мухите ви можете да си работите
колкото си щете – това не е наша работа. Обаче
съображенията си за народонаселението ще ги донесете
ей тук – потропа по бюрото, – иначе ще си имате
големи неприятности... Много внимавайте в
картинката, Иля Йосифович...
Докато Голдберг се чудеше как най-правилно да
постъпи в създалата се непредсказуема ситуация, в
квартирата му се извършваше таен обиск и явна
кражба. Когато към полунощ се прибра в новото си
жилище на Профсъюзна улица, дадено му от
Академията на науките миналата година, той откри
вратата разбита, а в самото жилище  – следи от нагла
кражба: нямаше го телевизора, магнетофона и
мелничката за кафе – и просташко хулиганство във
вид на прясно изсрано лайно насред стаята...
Изглежда, поради вродения си безкраен оптимизъм
Голдберг прекалено бе надценил температурата на
„затоплянето“. Но тъй като вече беше получил
съобщение, че очерците му ще бъдат издадени в едно
прочуто американско издателство, още на следващия
ден се обади на Сеславин, срещна се с него близо до
клуба на КГБ на „Дзержинка“ и му предаде лично
предпоследния от останалите екземпляри на
„Очерците“. „Очерците“ впрочем вече не интересуваха
никого, вече бяха заведени със съответния номер,
важно беше послушанието и Голдберг го прояви: донесе
каквото му бяха наредили.
Настъплението срещу Голдберг продължи от
неочаквана посока – започна проверка на стопанската
дейност на лабораторията, която за двете години на
съществуването си беше придобила доста оборудване и
най-разнообразен материално-технически
асортимент, включително например стафиди за
приготвяне на храна на мушиците, спирт за
хистологичната работа, хартия за писане на
злонамерени очерци, различна стъклария, химически
реактиви и така нататък, и така нататък... Голдберг
беше завеждащ лабораторията и с цел ненамаляване на
щатните бройки за научните сътрудници беше
възложил снабдителската дейност на възрастната
опитна лаборантка Наталия Ивановна, като той се
водеше материалноотговорното лице... Ревизията от
Академията не породи у него никакво друго чувство
освен раздразнение: идват двама безделници и почват
да ровят из някакви глупави хартийки, с което само
пречат на работата в лабораторията. Две седмици тези
двамата – дебела счетоводителка и слабият ѝ, с военна
стойка помощник – ровиха. И изровиха смехотворно
обвинение в разхищаване и злоупотреба. Уплашената
Наталия Ивановна бързо си подаде молба за напускане
и изчезна безследно. Докато сътрудниците и Иля
Йосифович се шегуваха по този повод, преписката беше
предадена в прокуратурата. Предвид богатия си опит
Иля Йосифович би трябвало да се позамисли, но
безхаберието му беше толкова голямо, че той се усети
едва в деня на делото, когато сутринта откри в
пощенската си кутия пристигналата със закъснение
призовка. И пак не се усети каква заплаха е надвиснала
над него. Делото беше назначено за три следобед и
единственото, което Иля Йосифович успя да направи в
бързо течащото предобедно време, беше да се обади по
телефона на един прочут адвокат, който тъкмо се
обзавеждаше с репутацията на правозащитник.
Адвокатът се постресна, понеже по някои детайли
веднага определи почерка на врага.
– В никакъв случай не ходете днес в съда – каза
проницателният адвокат. – Отидете в поликлиниката
и си вземете болнични, а след това вече ще помислим.
Те са длъжни да отложат съдебното заседание...
Иля Йосифович не отиде в съда, но не отиде и в
поликлиниката: как така здрав човек ще взима
болнични? На другия ден сутринта обаче, точно в
девет, в лабораторията го чакаше посетител с
изключително служебен вид, който се представи като
следовател. Делото за разхищаване мина нагоре по
спиралата. Наетият адвокат, който бързо се превърна в
приятел, отначало се разсмя, после се замисли и
накрая, след продължителни мозъчни напъни, реши,
че най-печелившата стратегия ще е педантична
защита по всяка от осемнайсетте точки за откритите
финансови нарушения на Голдберг, като някое от най-
невинните, например незавеждането на някоя
фактура, може да остане за приличие, сиреч за
обществено порицание...
Схемата беше остроумна, но не проработи. Бледата,
разплакана и вече намерена Наталия Ивановна даде
невероятни показания и Иля Йосифович беше осъден –
в съответствие с тежестта на финансовите си
престъпления  – на три години трудовопоправителен
лагер. Изведоха го под стража направо от залата пред
очите на потресените и възмутени сътрудници.
Книгата на Голдберг вече беше набрана, но нито
самият автор, нито ведомството на Сеславин знаеха за
това. Голдберг, за кой ли път вече надхитрил съдбата,
вече пътуваше в познатата му северна посока..

12 Дейвид Гарик (1717–1779) – най-значителният английски

актьор през XVIII век, реформатор на сценичното изкуство.
Прославил се с ролите си в пиесите на Шекспир. – Б. пр.
 6

Таня вече втора година как се беше изнесла от къщи и

живееше където ѝ падне – ту в ателието на един
познат художник на „Шаболовка“, ту в празната зимна
вила на не знам чии си роднини край Звенигород, ту в
служебната квартира на една своя приятелка...
През последната половин година я беше приютила
бижутерката Вика Козата, едра грозновата жена с
аристократична фамилия и абсолютно
неаристократични маниери. Беше много готина кака и
Таня живееше при нея един вид като нейна ученичка и
чирачка. И както се полага на чирачка, чистеше,
метеше, пазаруваше и така нататък. Ателието на
Козата беше на „Воровски“, в един сутерен, а
жилището ѝ – в един от новите квартали,
Черьомушки: семейството ѝ, московчани от незнайно
колко поколения, беше преместено от Знаменка чак
там, но Вика, макар да беше преместила в новото
жилище майка си, двете си лели и сина си, не можеше
да се откъсне от стария си квартал и ходеше в
Черьомушки само да нощува, и то не всеки ден. Колкото
до Таня, тя се настани удобно в стаичката към
ателието, преди това задръстена с парчетии от
безценни стари мебели, събрани от боклуците.
Козата имаше стоманени ръце, нежна душа и
яростния нрав на правдолюбка. Навремето беше
завършила радиотехникум и бе станала истинска
магьосница с поялника, след което това не особено
интересно умение ѝ беше помогнало – покрай
случайните поправки на стари пръстени и обици на
разни арбатски бабки, приятелки на двете ѝ лели – да
усвои нова професия. Работа имаше много  – ту
поправки, ту да направи обков на някое камъче, ту
най-обикновени обици... След известно време откри,
че поправките и преправянията изискват повече
майсторлък и опит от това да направиш нещо ново,
стана ученичка на един известен бижутер и по
стечението на разни странни обстоятелства,
включително жилищни, му стана и жена. След няколко
години той я напусна, бременна, но ѝ остави
компенсация – ателието си. Заедно с ателието Козата
наследи и прекрасния бохемски живот с разпивки и
раздувки, с интересни хора от всички обществени
слоеве: спретнати акуратни клиентки, разнообразни
досадници, доморасли музиканти и поети, кривнали от
маркс-ленинския път философи, просто симпатични
безделници и накрая онези нощни хора, които Таня
наблюдаваше по време на приключенията си през
първата си година на свобода – отчуждени и
самовглъбени, ничии, като странни животни,
живеещи само нощем, а през деня изчезващи
неизвестно къде. Впрочем сега Таня разбра къде
прекарват дневното, опасното за тях време – точно в
такива дупки и сутерени, в убежища като ателието на
Вика... Таня обикна посетителите на ателието като
цяло, до един, накуп, без почти да ги различава един от
друг и без да се вглежда в лицата им поотделно;
усещаше рязката разлика между тях и хората, които
беше срещала в университета и в лабораторията, по
магазините и в Консерваторията. Научи се от пръв
поглед да познава онези, които биха могли да цъфнат в
ателието.
„Наш човек“ – казваше Вика с усмивка и не бяха
нужни никакви обяснения. Какво по-точно всъщност
включваше в себе си това притежателно местоимение?
Не социалния произход и не националната
принадлежност, не професията и не образователния
ценз – а нещо неуловимо, отчасти свързано с
неприемането на съветската власт, но и неизчерпващо
се с това. За да си „наш“, трябваше освен това да
изпитваш някакво неопределимо безпокойство,
неудовлетвореност от всичко, което се предлага и е
достъпно, недоволство от съществуващия свят като
цяло, от азбуката до времето и чак до Господ Бог, който
е направил всичко толкова гадно... С други думи,
руската метафизична мирова скръб, прорасла като
пролетна трева на бунище след „позволителния“
Двайсети конгрес... Онези, които изследваха мозъчните
капиляри, правилата на китайската граматика или
електроискровите методи за обработване на металите,
нямаха шансове да попаднат в категорията на
„нашите“. Въпреки че сред тях също имаше тайно
необичащи съветската власт, те спазваха правилата на
маскировката – сутрин си слагаха вратовръзки,
подстригваха се редовно, а най-важното, осем
служебни часа на ден запазваха лоялно изражение и
именно по тази причина си оставаха в категорията
„клиенти“.
А „нашият“ човек, рошав и развлечен, идваше при
Вика към полунощ с шише водка, с китара, дрънкаща
„нашите“ песни, с ново стихотворение на Бродски или
със свое собствено, или с щипка марихуана, и оставаше
и да спи  – с Козата или с Таня, както дойде. Да си
„наш“ беше над личното полово привличане. Понякога
се завързваха и кратки връзки, които налагаха някои
неписани правила. Самата Коза беше с делови характер,
презираше всички и всякакви „лигни“ и след като се
беше опарила както млада, бе изкоренила от живота си
всички сантименталности, на което успешно
обучаваше и Таня. На Таня ѝ харесаха тези правила,
според които ухажвания като тези, които момчетата на
Голдберг бяха успели да проточат цяла петилетка, се
отменяха автоматично и нещата се решаваха в краткия
срок на вечерния купон, а на сутринта отношенията се
изчерпваха или продължаваха, без да налагат
абсолютно никакви задължения на нито една от
страните...
Изобщо Таниното ученичество беше изключително
успешно – дисциплинираните ѝ ръце лесно и радостно
усвояваха нови умения и навици. Вадеше от
направената от сапун форма, така наречената кокила,
късчето сребро, бивша чаена лъжичка, сплескваше го с
чук, нагряваше го с горелката до вишнев цвят,
прекарваше го през валяка и после през изтеглячната
валцовачка – и се получаваше нова тънка тел... Не беше
сложно, но Козата се оказа строга учителка и държеше
Таня да прави всичко точно по правилата – така я беше
учил навремето бившият ѝ мъж, педант и досадник.
Таня работеше с желание и доста бързо превърна
всичките Викини сребърни запаси в едномилиметрова
тел. Сега на Вика не ѝ оставаше друго, освен да обучи
Таня на следващото изключително важно бижутерско
умение – спояването. В това отношение Вика Козата
беше истински професор. И въпреки че не криеше
нищо и щедро споделяше всички тайни на мекия и
твърд припой на най-малките цветови различия, по
които се определя температурата, Таня така и не успя
да стигне до равнището ѝ... Затова пък с горелката
нямаше никакви проблеми: с ловко движение на
лявата ръка мълниеносно вдигаше съскащия пламък
към рамото си и го закрепваше в стойката, без да гледа.
Дори не се опари нито веднъж. Мина известно време и
Таня започна да усвоява и по-сложни умения. Проби си
палеца почти до костта с иглената пила, докато се
учеше да дооформя изделията до годен за продажба
вид. Харесваше ѝ, че ръцете ѝ, за които преди се
грижеше, пускаше си нокти и си правеше маникюр, се
покриваха с рани и белези като на момче... И с душата,
и с тялото си тя се ориентира към мъжкото –
подстрига се късо, напъха се в първите си джинси,
които вече ѝ станаха нещо като униформа, купи си от
магазин „Детски свят“ две карирани момчешки ризи,
изхвърли сутиените, подари на Томочка блузките си с
кръгли якички и дантелки, шити по вкуса на майка ѝ...
Една китайска ватенка с подплата от кучешка кожа,
синя като всичко работническо китайско, плюс заешка
ушанка допълниха новата картина и сега на улицата ѝ
казваха „младежо“ и това също ѝ харесваше. Дори
походката ѝ се промени – в нея се появи момчешко
поклащане на раменете и някаква рязкост...
Вече беше на двайсет и две, а като че ли отново
изживяваше пубертета. Въпреки че почти беше спряла
нощните разходки, все така ценеше най-високо
нощните часове, особено самотните, когато Вика още
от вечерта отиваше в Черьомушки с две чанти с
продукти от кулинарията на ресторант „Прага“,
целуваше и отрупваше с подаръци своя Мишка, караше
се с майка си, помиряваше се с едната си леля и се
сдърпваше с другата. Отношенията в тяхното
семейство винаги бяха бурни – без сълзи, кавги и
страстни целувки не можеха да изкарат и ден. Козата се
връщаше от Черьомушки винаги бодра и леко
войнствена, все едно семейните препирни ѝ вливаха
нова енергия.
Таня не си ходеше често вкъщи. Ходеше обикновено
вечер. Апартаментът, преди толкова светъл, сега беше
сумрачен по всяко време на денонощието.
Тропическите насаждения на Томочка направо
изяждаха светлината. Беше прашно и унило, само
восъчно лъщяха вечнозелените листа, които Тома
редовно бършеше с влажна гъба. Майката на Таня
седеше в леко хлътналото под лекото ѝ тяло кресло и се
занимаваше с няколко кълбета вълнена прежда – ту
плетеше, като ритмично потракваше с куките, ту
разплиташе. Кълбетата, целите на възли от късане и
връзване, лекичко помръдваха в краката ѝ. Две Писани
на ивици, майка и дъщеря, лениво посягаха с лапи към
помръдващите се сиви топки, по които се бяха събрали
освен космите им и прах от лошо изметения под.
Таня сядаше до майка си на въртящото се столче за
пианото. Елена Георгиевна се усмихваше щастливо.
– Миличка, исках да... – почваше Елена, но не
довършваше.
 – Какво, мамо?
И Елена млъкваше, изгубила нишката на
проблесналото желание. За разлика от късащите се
конци, които можеше да върже, не можеше да намери
скъсаните краища нито на мислите, нито на
изреченията си, страдаше и се опитваше да скрие
някак ужасното си състояние от околните.
– Искаш ли чай? – питаше Таня: казваше първото,
което ѝ идваше наум.
– Не искам... чай... Кажи ми... – И пак млъкваше.
– Какво плетеш? – правеше Таня нов опит за
общуване.
– Ами... Плета ти... – притеснено отговаряше Елена и
се усмихваше виновно. – Ох, тук съм изпуснала
брънка...
Елена не знаеше какво плете. Когато плетката ѝ
стигнеше до квадрат и трябваше да почне да я свива
или да я смени с ластик, тя се объркваше, разбридаше
всичко и почваше да плете отново... Таня бързо се
изтощаваше от тягостния разговор, от
невъзможността за общуване: да, майка ѝ беше болна,
но що за странна болест... Бавно разпадане...
– Искаш ли да излезем на разходка? – предлагаше
Таня.
Елена я гледаше уплашено.
– Навън?
След ужасните ѝ изпадания от живота, случили ѝ се
извън къщи, тя изобщо бе престанала да излиза. Беше
ѝ трудно да излезе дори от собствената си стая. Когато
трябваше да отиде до клозета или в кухнята, взимаше
едната котка, понеже топлината на котката ѝ даваше
усещане за равновесие. Мисълта за света извън
апартамента предизвикваше у нея ужасен страх. И тя
се срамуваше от този страх и се стараеше да го скрие.
– Не ми се излиза – казваше тя като малко дете и
търсеше с очи някоя от котките. От безпомощната ѝ,
наистина почти детска интонация, от трескавото
търсене на котката сърцето на Таня се свиваше.
– Разкажи ми... – почваше Елена.
– Какво? – питаше Таня, скрила се зад въпроса,
понеже нямаше начин да ѝ разкаже за сегашния си
живот.
Елена се усмихваше жалко:
– Нещо...
Безсмисленият им разговор продължаваше около
половин час, след това Таня отиваше в кухнята,
слагаше чайника и забелязваше разрухата и
запустението на жилището, неизтърканите тенджери
и недоизмитите чаши... Все пак поне имаше някаква
храна – вечер Тома носеше каквото успееше да купи в
промеждутъка между края на работния си ден и
началото на учебната си вечер.
После се прибираше баща ѝ и от него също, вместо на
предишната сила и власт, лъхаше на стареене и
упадък... Силовото му поле, някога толкова мощно и
привличащо, се беше изтощило и на Таня ѝ беше
неудобно да го гледа: струваше ѝ се, че той е направил
нещо лошо и иска да го скрие.
Павел Алексеевич се беше смалил и отслабнал,
раменете му се бяха смъкнали, по челото и бузите му
имаше дълбоки бръчки, все едно кожата му му беше
станала с един номер по-голяма. Той се радваше, че е
дошла, и отначало лицето му разцъфваше с всички
кучешки гънки на боксерската му усмивка, но бързо
униваше, като виждаше мъката на Таня и лошо
скриваното ѝ съжаление. Страдаше като напуснат
любовник, но от гордост никога не започваше разговор
пръв – предишното им леко, възникващо от всяка
точка и тема щастливо общуване на двама разбиращи
се хора вече го нямаше...
От стаичката си излизаше окончателно ослепялата
Василиса. В кухнята се чувстваше толкова уверено, че
слепотата ѝ почти не се забелязваше. Слагаше масата,
стопляше супа за Павел Алексеевич, дори слагаше до
чинията му мътна стограмова чашка... Ходеше из
апартамента, като опипваше стените, така че беше
изчертала по тапетите с шарещите си пръсти
траекторията на движението си – тъмна лента върху
светлосиньо-жълтото. Движеше се беззвучно на
направените на чехли подметки на едни стари валенки
и беше странно как все така си миришеше на селянка –
на вкиснато мляко, на старо сено и дори като че ли на
пушек от дърва...
Домът на родителите ѝ потискаше Таня. С Тома вече
се виждаха рядко, но всеки път, когато се отбиваше
вкъщи, Таня ѝ оставяше подарък – пръстенче с ахат,
някаква дрънкулка или поне сладки.
В края на февруари Таня за пръв път продаде нещо
направено от нея – и получи истински пари за
истинска работа. Петдесет рубли за един сребърен
пръстен с прозрачен раухтопаз, овален гладък камък, с
който се мъчи два дни. Преди две години
лаборантската ѝ заплата беше трийсет и седем рубли и
петдесет копейки, така че парите от пръстена ѝ се
сториха много и лесно спечелени и тя реши да купи
подаръци за всички.
Взе пазарската чанта на Козата и направи точно като
учителката си: отиде в арбатския гастроном и я
напълни с какви ли не чудесни неща: индийски чай,
сладки, торта. Неизвестно защо точно този ден бяха
пуснали английска козметика и немски цигари. Тя
купи и от тях. За баща ѝ – арменски коняк, макар да
знаеше, че той предпочита водка. Но пък беше
изискано.
Посрещна я Павел Алексеевич, вече взел вечерната си
доза. Притисна поривисто сивия заек на главата ѝ към
гърдите си, намръщи се:
– Лошо, Танка... Пребили са Виталик Голдберг. Генка
пристигнал от Обнинск, той ми се обади. Току-що
идвам от болница „Склифосовски“. Състоянието му е
тежко. Говорих с лекаря. Травма на черепа. Едната му
ръка е счупена, носът също... Още не е дошъл в
съзнание... Книгата на Илюша излязла в Америка...
Даа...
Таня дори не остави тежката чанта на пода, стоеше да
вратата, смаяна от чутото. Въпреки че напоследък
почти не общуваше с братята Голдберг, те ѝ бяха повече
от приятели, почти роднини.
Пусна чантата на пода и се разплака. Павел
Алексеевич свали от главата ѝ мокрия заек, свали и
тежката ватенка.
– КГБ е, нали? – внезапно попита Таня съвсем
спокойно.
– На това прилича. Биячите са били
професионалисти. Не са искали да го убият. Ако са
искали – щяха.
Василиса стоеше на обичайното си място, в коридора
на ъгъла между кухнята и антрето, и гледаше към тях
все едно ги виждаше.
– Таня, ти ли си?
– Аз съм, Вася. Донесох ви подаръци.
– Защо? – учуди се Василиса. Не бяха празници,
Велики пости бяха.
– Купих ти арменски коняк. – Таня се усмихна с
мокрите си очи и Павел Алексеевич се зарадва – не на
коняка, разбира се, пациентите му го носеха в
количества, надвишаващи възможностите на
човешкото потребление, а на Танината усмивка, която
беше предишната, нейната си, все едно ги нямаше
последните години на отчуждение.
– Да идем при мама и после ще ти изпием коняка.
Нали? – И Павел Алексеевич побутна Таня към стаята
на Елена.
– Ти каза ли ѝ за Виталик? – попита Таня
шепнешком.
Павел Алексеевич поклати глава.
– Не бива.
Седяха тримата, за пръв път от няколко години. Елена
в креслото си, Таня на леглото ѝ, което миришеше на
котки и на напикано. Павел Алексеевич беше
преместил кръглото столче до тях...
– Дали пък да не му пийнем, момичета? – попита той
бодро, но веднага се сепна: Елена го гледаше с ужас.
– Да, да пием, мамо! – възкликна неочаквано Таня и
мигновено донесе от коридора коняка, който беше
купила.
Павел Алексеевич отиде за чаши.
– Мислиш ли, че... Понеже... Павел Алексеевич казва,
че... – каза Елена неуверено и несвързано, но без
съмнение възразяваше.
– Няма нищо, мамо, само една чашка...
Павел Алексеевич стоеше на прага с три различни
чаши в ръце. Значи, Леночка не беше забравила всичко
на света – помнеше, че е алкохолик. И се беше
разтревожила за него, щом бе споменал за пиене...
– Дори е полезно за теб, Леночка – каза Павел
Алексеевич с усмивка. – За съдовете.
Елена протегна неуверено ръка и взе зелената мокра
чаша. Плетивото ѝ се плъзна по коленете ѝ и падна на
пода. Писана-младша веднага посегна с лапа. Елена се
разтревожи, наклони чашата и малко коняк се изля.
– Виждаш ли, Таня... Падна... всичко... полях го...
Не можеше да остави чашата и да вдигне плетката,
това беше прекалено сложна последователност от
движения за нея... Вдигна я Павел Алексеевич и я
сложи на кревата. Наля и на себе си и на Таня.
– За твое здраве, Леночка.
Елена държеше чашата пред очите си и лекичко я
местеше. Таня я доближи до устата ѝ и тя отпи. Седяха
заедно почти час, мълчаха и се усмихваха. Пиеха бавно
коняк и ядяха сладки. После Елена изненадващо каза
съвсем разбираемо и ясно, както не беше говорила от
отдавна:
– Каква хубава вечер, Танечка. Много е хубаво, че
дойде. Пашенка, помниш ли Карантинна улица?
– Карантинна улица? – учудено повтори Павел
Алексеевич.
Елена се усмихна както големите се усмихват на
глупавите деца.
– В Сибир, не помниш ли? Взе ни оттам в болницата...
Хубаво живеехме там, в болницата.
– Ние и сега не живеем зле, Леночка. – Той сложи
ръка на главата ѝ, погали я по бузата – тя хвана ръката
му и я целуна...
Странна работа – Павел Алексеевич изобщо не
помнеше Карантинна улица. А Елена я помнеше. Що за
номера на паметта? Двайсетгодишен съвместен живот,
в който единият помни едно, а другият – друго...
Доколко е съвместен, ако спомените за едно и също
нещо се различават толкова много?
Скоро дойде Гена Голдберг и разказа малкото, което
знаеше за побоя. Брат му се прибирал късно и го
пребили във входа. Чак на сутринта го намерил един
съсед, побъркан на тема „бягай за здраве“. Колегите на
Виталий казали, че през последната седмица на
няколко пъти разни хора му се обаждали по телефона и
го заплашвали.
– На тебе не са ли ти се обаждали? – попита Таня.
– Какво да ми се обаждат на мене, аз нямам нищо
общо с тези неща – каза Гена така, сякаш се
оправдаваше.
Причината най-вероятно беше, че Виталий току-що
се беше върнал от Якутия, където бе събирал
антропологични данни за северните народи.
Привикали го и му предложили да предаде всички
материали от командировката си на основание, че
темата му щяла да бъде засекретена. Той отказал. Защо
трябва да бъде засекретено нещо, известно вече на
целия свят? Северните народи се пропиваха и
измираха, за последните двайсет години якутите и
други народи бяха намалели със седемдесет и пет
процента. Всичко това по най-логичен начин пасваше
на теорията на Иля Голдберг за генетичното израждане
на съветския народ, но не съответстваше на
концепцията на позлатеното чудо на Всесъюзната
селскостопанска изложба, наречено „Фонтан Дружба на
народите“.
Малко по-късно се прибра Тома. Викнаха я да пие с
тях – беше останала само половин чашка. Тя обаче се
напи и от толкова и почна да се кикоти. Вечерта се
развали. Таня целуна майка си и баща си, облече си
китайската ватенка, сети се за Василиса и – вече
облечена – отиде да ѝ каже довиждане. Влезе в
тъмната стаичка и щракна ключа. Крушката беше
изгоряла отдавна, но Василиса изобщо не го знаеше. Чу
я обаче и се обърна към вратата.
– Таня?
Таня я целуна по пребрадената с черна кърпа глава и
попита:
– Какво да ти донеса?
– Нищо не ми трябва. Ти идвай – сърдито отвърна
Василиса.
– Нали идвам...
Таня излезе с Гена – той каза, че ще я изпрати.
Тома заведе Елена в банята, за да смени нагънатите
на много пластове парцали, напъхани в старо долнище
на бански, над което имаше възширок панталон,
импрегниран. Не обръщаше никакво внимание на
срамежливата съпротива на Елена: извършваше тази
процедура всяка вечер и всяка вечер говореше
забързано, без никакъв упрек:
 – Стой мирно, мамо, трябва да сменим напиканото...
Не се дърпай, че ми пречиш...
След това подмиваше и избърсваше бедната Елена,
правеше всичко ловко и малко грубо, както го правят
санитарките в обществените болници. Елена се
срамуваше до такава степен, че стискаше очи и се
изключваше. Правеше едно съвсем мъничко движение,
което се наричаше „ментукменяма“. После Тома
заставаше зад нея, хващаше я, водеше я в спалнята и я
слагаше да си легне. След това викаше Василиса и тя
сядаше откъм краката на Елена и почваше да мърмори
вечерното си славословие – дълга объркана молитва,
сглобена от откъси от много други, от псалми и лични
добавки, като най-честото беше „християнски
безболестен, непосрамен, мирен свършек“...
С изсветляващите си от година на година ясни очи,
които някога бяха сини, а сега сиви като пушек, Елена
гледаше от един мрак към друг...
 7

За отношенията си с братя Голдберг Таня можеше да

каже само едно: ами така се получи. И двамата бяха
влюбени в нея още от деца и си съперничеха ужасно.
Таня се оказа мъчително изпитание за връзката им
като близнаци  – най-тясната кръвна връзка,
възможна за хората: в човешкия свят, в който
безсеменното зачатие се приписва единствено на
Мария от Назарет, дори майките не постигат в
телесната си същина такава близост като еднояйчните
близнаци. За това се говореше и в Голдберговата точна
наука генетика.
Братята Голдберг издържаха изпитанието с чест – по
мълчаливо споразумение те идваха при Кукоцки
винаги заедно и като се обаждаха по телефона, казваха:
„Ние сме, Голдберг“, макар поради техническите
възможности на телефонната връзка винаги да
говореше само единият. Ако канеха Таня на театър или
на кино, непременно отиваха и четиримата, с
ненужната Тома като задължителна добавка към
убийственото Танино обаяние. За самата Таня не
говореха никога, освен информативно и косвено:
– В събота отиваме при Кукоцки...
– Купих билети за театър за неделя...
И с това се изчерпваше цялото обсъждане.
И двете момчета поотделно имаха всички основания
да са непоносими деца с висок интелект и
егоцентрични личностни изкривявания, но
присъствието им в живота на Таня по някакъв странен
начин уравновесяваше опасното обстоятелство, че бяха
на косъм еврейски вундеркинди и изпитваха
неунищожимото и почти законно чувство на
превъзходство над околните. Това „почти“ беше
изпълнено с огромно съдържание, в което трябваше да
се ориентират и през тежките години на детството си,
и през по-късните години. Таня много им помагаше в
това. Къдрава, весела, без изобщо да ѝ пука как се
отнасят към нея околните – вероятно защото имаше
безброй доказателства, че я обичат всички и навсякъде,
– Таня беше извън конкуренцията дори само защото
беше два класа по-малка. Тоест те бяха две години по-
големи, а освен това тя беше от друг свят, женския, и
макар че докато не станаха на петнайсет, беше по-
висока, а може би и по-силна – те дори не си и
помисляха да мерят сили с нея,  – и двамата бяха
готови да ѝ се подчиняват, да ѝ служат и да ѝ доставят
всички удоволствия, съответстващи на възрастта и на
тримата... Когато просто така, между другото, врътна
полите на карираната си пола, тя, без да знае,
ликвидира строгата йерархия на интелекта, в която
върховно място заемаше тогава още неразвенчаният
Иля Йосифович; след което братята, буза до буза и рамо
до рамо, му дишаха във врата, а всички останали им
дишаха прахта. Без Таня, разбира се... Тя си беше
отделна... някъде отляво или може би отдясно. Таня
всъщност не играеше съвсем честно: все едно, докато
играеш шах, да не кажеш на противника си, че сменяш
правилата на играта, и да спечелиш, като просто
бутнеш небрежно фигурите му от дъската... Тъкмо това
най-много от всичко у Таня възхищаваше братята
Голдберг – изобщо не русите къдрички и умелото ѝ
дрънкане на пианото... Тоест оказа се, че йерархията на
интелекта не е единствената скала за измерване на
ценностите...
От най-ранна възраст вкусовете и предпочитанията
на братята бяха почти еднакви, но майка им почти от
самото им раждане знаеше, че единият, Гена, роден
двайсет минути след брат си, тоест по-малкият, плаче
по-силно и се смее по-високо. Желанията му бяха по-
ярко изразени и страховете по-определени. Във всеки
случай тъкмо Виталик, относително по-големият,
когато бяха на пет, питаше Гена:
 – Ние каква каша обичаме повече?
И Гена решаваше, че елдена...
Преклонението пред Таня ги избавяше до известна
степен от комичната роля на вундеркинди – те
доброволно, макар и не съвсем коректно, бяха
предоставили най-високото положение в йерархията
на нея. Училището в Малаховка така и не успя да оцени
дарбите на момчетата  – ами отличници, хубаво.
Наивната и доверчива Валентина, която работи като
лаборантка до петдесет и трета, когато я съкратиха в
разгара на борбата с космополитизма, поради трудния
следвоенен живот чак до самата си смърт не успя да
види талантите на децата си, а егоцентричният им
баща също беше от породата на вундеркиндите и
затова за него изключителните способности на
момчетата бяха нещо, което се разбира от само себе си.
Освен това братята се конкурираха стръвно не само в
отношението си към Таня, но и във физиката,
химията и математиката. На Таня като че ли ѝ беше
по-интересно да си общува с Виталик, понеже той се
беше ориентирал към медицината и имаха повече
общи теми, но ако ще сме честни, като кавалери повече
ѝ харесваха други момчета, които нямаха такива
задълбочени знания в областта на естествените науки,
но пък за сметка на това бяха абсолютно наясно с
промъкналия се по някакъв начин през желязната
завеса рокендрол...
Сега, когато Иля Голдберг беше в затвора и за разлика
от отминалите години изглеждаше невинно пострадал
герой – все пак беше средата на шейсетте! – синовете
му засияха с отразената светлина на баща си. Особено
след като бяха пребили Виталик във входа.
Таня и Гена излязоха малко след единайсет. Гена
знаеше, че Таня не си живее вкъщи; през последната
година не се бяха срещали и дори не се бяха чували по
телефона. Таня бе обзета от състрадание към Виталик и
държеше незабавно да се включи в болничните бдения.
Гена пък за пръв път от много години се беше оказал
насаме с Таня   – неочаквано бе възникнала някаква
съвсем нова конфигурация, в която Виталка
съществуваше отделно, а те с Таня бяха само двамата,
обединени от общо съчувствие и състрадание. Докато
Виталка, омотан в тръбички и маркучи, с шевове по
скулите и челото, на система и гипсиран, лежеше в
безсъзнание зад стъклата в Интензивното, Гена
дърпаше Таня за ръкава към метрото и я уговаряше да
спят на „Профсъюзна“, та сутринта, без да губят време,
да тръгнат веднага за „Склифосовски“...
Таня малко се колебаеше: обикновено
предупреждаваше Козата, ако нямаше да спи в
ателието. Там нямаше телефон. Така че Таня се
колебаеше, а Гена беше настроен решително... В крайна
сметка Таня реши, че не иска да е сама, и отиде в
жилището на Голдбергови на „Профсъюзна“, където не
беше ходила никога...
Двустайният апартамент в един от типовите
пететажни блокове, строени по времето на Хрушчов,
изглеждаше така, сякаш обискът е приключил само
преди час-два. Таня, научена по-скоро на ред,
отколкото на чистота, и всъщност въстанала срещу
желязната логика на реда и две години живяла по
случайни местообиталища, докато в крайна сметка не
намери приют в ателието сред разни железарии, рамки
от стари картини и безброй потрошени мебели,
направо се вцепени, като видя волната стихия на
изписаните листове, погълнала масите и столовете и
разляла се на широки вълни по пода... Сред листовете
бяха проправени пътечки, водопойна и хранителна,
към масата и към клозета, по разгънатите върху
изписаните листове вестници имаше поляни с
разположили се на чай компании на потъмнели
отвътре и мръсни отвън чаши. Кротки стада охранени
хлебарки пасяха из тези научни селения.
– Как живеете тук? – възкликна Таня, макар да си
мислеше, че е свикнала вече с всичко.
– Че какво толкова? Аз повечето време съм в Обнинск,
а татко и Виталка са си тук. Е, не пускаме никого
вкъщи, за да не се плашат. – Белите му големи като
зърна фасул зъби блеснаха. – В Малаховка е още по-зле.
Докато мама беше жива, имаше някакъв ред. Изобщо
не мога да си представя как се справяше...
– Не, не, това е непоносимо. – Таня, без още да си е
свалила палтото, преценяваше откъде да започне
чистенето. – Почваме от кухнята – заяви твърдо.
Решението ѝ се оказа правилно. В кухнята изписаните
листове бяха по-малко, а нормалният кухненски
боклук не изискваше чак такова внимание като
хартиения. Многопластовите наслоения по печката се
отлепяха на черни кори, линолеумът беше мръсносив,
така че се миеше лесно, още повече че Таня откри в
банята кутия прах за пране. Със стаите стана по-бавно
– хартиите трябваше да се прочетат и от време на
време и двамата зацикляха над някой особено
неразбираем лист. Подвигът беше по-труден от
Херкулесовия – все пак торта се рине, без да гледаш
лайната едно по едно.
От дванайсет до четири и половина чистиха
самоотвержено боклука, приказваха, смееха се,
спомняха си разни детски тайни, всичко беше леко и
весело и мръсотията изтичаше в канала, а ръкописите
отиваха в чекмеджетата, което също беше повод за
смях – чекмеджетата на бюрото бяха абсолютно
празни. Извършилите маскирания като обир грабеж
бяха взели само онова, което беше в бюрото –
останалите ръкописи, много по-късни, които лежаха
на дебели пластове по всички работни и неработни
повърхности, бяха оставени непипнати...
– Странен човек е брат ти – каза към края Таня. –
Иля Йосифович е в затвора вече половин година, а той
не е изчистил нито веднъж.
 – Ти не разбираш. Това е като леглото на героя, къща
музей...
В четири и половина под многопластовите хартиени
залежи откриха канапе, завито с прашна кувертюра.
Таня рухна на него, като вдигна облак прах.
– Точка. Лягаме да спим – изкомандва тя и Гена,
борил се в продължение на няколко часа с най-
разнообразни желания, от умилна нежност до най-
животинска похот, изобщо не възрази...
Беше изразходвал целия си боезапас на млад боец и –
не беше спал от два дни – заспа като труп, като
продължаваше да се изумява на състоянието си на
изгаряща нежност и на също толкова изгаряща
низост...
„Ама откъде този срам, тази вина?“ – успя да
помисли, докато заспиваше. И един глас отвътре в него
му отговори строго: „Та тя ти е сестра“...
Таня не мислеше за нищо такова: мъжът, с когото
спеше напоследък, прочут геолог, непридирчив до
крайност, с несметен брой деца, родени от бюфетчийки
до жени на академици, не беше с нищо нито по-лош,
нито по-добър от Гена, милия ѝ приятел от детинство.
В самите постелни забави Таня не намираше особена
наслада и винаги се учудваше на приятелките си,
особено по-големите, за какво толкова се палят заради
мъжете – нали всички са еднакви в кревата... По онова
време още не знаеше, че не е точно така.
Стигнаха в болницата не в девет, както
възнамеряваха, а малко преди дванайсет. Отначало не
можаха да се събудят, след това Гена трябваше да
утвърди новите си права. През това време Виталка
беше преместен от реанимацията в обща стая –
състоянието му се беше подобрило, бе дошъл в
съзнание и не се канеше да мре.
 8

Вече беше минала година, откакто мътната пелена

окончателно бе забулила единственото око на Василиса
и бе дошъл мракът. Слепотата, нещастието и ужасната
заплаха, надвиснала над възрастните хора, станаха за
нея освобождение от непрекъснатия труд.
Дойде законно полагащият се отпуск, зад който
ослепялата Василиса виждаше окончателния безсрочен
и безкраен отдих. Непрекъснатата ѝ работливост,
насочена навън, сега се насочи навътре. Преди тя се
молеше на иконите. Те бяха няколко: тъмната
Казанска, панаирджийски изрисувана в три цвята,
пророк Илия, разсечен от брадва и слепен от двете
половинки, така че ликът му се беше запазил, а
увисналият му от колесницата плащ не падаше в
протегнатите ръце на Елисей – беше останал в храма,
където изгаряше заедно с него. Имаше си и Серафим с
плюшена безуха мечка и давещия се Петър с килнат
ореол – Петър протягаше ръка към минаващия покрай
него и запътил се очевидно в съвсем друга посока
Спасител. Всичките тези нейни покровители сега вече
все едно ги нямаше. Тя стоеше на колене на вечното си
място, на плешивината, изстъргана от коленете ѝ в
килимчето, и се опитваше да ги възстанови в паметта
си, но не можеше. Тъмнината, която я бе обкръжила,
беше като глуха стена, без никакви оттенъци и дупки.
Така продължи много дълго и Василиса се измъчваше –
струваше ѝ се, че молитвата ѝ виси в душния въздух
около главата ѝ и не се издига нито към Господ, нито
към Богородица, нито към светите Божии угодници. А
после като че ли започна да съзира някакво подобие на
трепкащо пламъче на свещ. Беше толкова слабо и
немощно, че Василиса се боеше дали не е изкушение на
въображението ѝ. Но беше толкова привличаща тази
светла точка, толкова я радваше, че Василиса я викаше
с цялата си същност и се стремеше да удържа този
образ на светлина колкото се може повече. И
треперливата светлинка растеше, уголемяваше се,
сияеше, никому невидима, във вътрешния ѝ мрак и я
подтикваше към непрестанна и почти безсловесна
молитва. Молитвата ѝ вече беше само „пламъчето“,
както го наричаше Василиса, да не я остави. Молитвата
не я напускаше дори насън: все едно дремеше до нея
като старата Писана, отдавна решила да нощува до
кльощавите ѝ студени крака.
Василиса вече почти съвсем беше навлязла в новия
си, облекчен начин на живот, без обичайните
безкрайни задължения – без купуването на ненужни
според нея продукти, без вечното пране на чаршафи и
дрехи, които според нея си бяха съвсем чисти, без
ненужните основни чистения, беше си запазила само
почти ритуалните задължения на сутрешното миене
на Елена и посрещането на Павел Алексеевич от работа.
Почти цял ден прекарваше в килерчето си, отдадена на
вглъбена медитация, разбираема може би единствено
за източните монаси... Беше някаква смесица от
молитвено съзерцание, спиритично общуване с майка
игуменка Анатолия, с която напоследък поради
слепотата си се беше сближила повече от всякога, и
скъпи изпълнени с обич спомени за всички живи и
мъртви, близки и далечни, като се почнеше от
родителите ѝ и от блаженопочившия Варсонофий,
светла му памет, и се стигне до безименните лица на
отдавна умрелите монахини от Н-ския манастир – на
светлинката на мъничкото пламъче, което Василиса се
беше научила да раздухва в себе си като въглен в
огнище...
Всеки ден, когато Василиса му слагаше бедняшката
вечеря, която по нищо не се различаваше от храната,
която санитарката му носеше на работа, Павел
Алексеевич се упрекваше, че не може да се пребори с
ината ѝ – беше сигурен, че има най-обикновено перде,
което може да се оперира и зрението ѝ да се върне поне
отчасти. Той не беше книжен професор, неспособен да
закове и един пирон. Можеше сам да си стопли
вечерята, можеше и да си я сготви – но не можеше да
нареди на Василиса Гавриловна да спре да изпълнява
задълженията си, а да откаже да го обслужва сляпа
прислужница също беше невъзможно...
Не спираше да я убеждава да се оперира. Василиса
обаче не искаше и да чуе за това, позоваваше се на
божията воля – така било писано... Павел Алексеевич се
сърдеше, не можеше да я разбере, опитваше се,
основавайки се на нейната логика, да я убеди, че
Божията воля е точно в това лекарят, на когото това му
е работата – да оперира ослепелите, да оперира и нея,
та тя пак да види светлината – та ако ще да е за
славата божия... Тя само въртеше глава и тогава той се
сърдеше още повече и я обвиняваше в страхливост,
тъпотия и глупави суеверия...
Всеки път, когато превишеше дозата, Павел
Алексеевич пак подхващаше Василиса. Тя обаче не се
поддаваше на никакви доводи на разума. Един ден
Тома, без изобщо да се е сговаряла с Павел Алексеевич
(просто качи на петия етаж огромен вързоп пране от
пералнята  – асансьорът се беше повредил) и останала
съвсем без сили, случайно каза единствените думи,
които можеха да убедят Василиса:
– Виж се каква си яка, лельо Вася, като кон, а само
седиш и се молиш... Вземи най-после иди на доктор...
Въпреки че беше кльощава, Тома също беше от
породата на издръжливите – по цял ден се грижеше за
зелените си дечица, забила нос в земята, копаеше и
плевеше без умора. Селската ѝ кръв все пак си каза
думата: онова, което не искаше да прави за
просташките моркови и цвеклото, го правеше с
нежност и страст за рододендроните и шуазиите.
Винаги беше мразила къщната работа, с която вече
трябваше да се занимава все повече и повече, а сега на
всичкото отгоре учеше и вечерно в техникума и
наистина беше много заета...
Василиса цял ден мисли за упрека, който ѝ беше
отправила кипналата Тома. Мислеше както винаги
бавно и настойчиво, призоваваше майка Анатолия на
помощ. Накрая, в неделя вечерта, след като вечеряха,
съобщи на Павел Алексеевич, че е съгласна да я
оперират.
– Ама нали не искаше – учуди се Павел Алексеевич. –
Първо трябва да те види очен. Да даде мнение... Може и
да не искат да те оперират...
– Защо да не искат? Аз нали съм съгласна. Да режат...
Лекарите не намериха противопоказания за
опериране. След две седмици Василиса Гавриловна
беше оперирана в Института по очни болести на улица
„Горки“. Зрението ѝ се възстанови шейсет процента и
Василиса се върна към предишния си живот – пак
ходеше по магазините, редеше се на опашки, готвеше и
переше. Само походката ѝ остана несигурна,
предпазлива, все едно носеше някаква крехка
скъпоценност – единственото си прогледнало око.
Думите на Павел Алексеевич за божията воля, която се
проявява чрез ръцете на лекарите, бяха стигнали до
сърцето ѝ. Въпреки че много добре помнеше цялата
операция, направена с местна упойка, от първото
болезнено бодване направо в окото до момента, когато
ѝ свалиха превръзката и тя видя хората, смътни и
разлюлени като дървета от вятър, тя непрекъснато си
спомняше евангелския разказ за изцеляването на
слепородения и за нея работата на лекарите над
невиждащото ѝ око беше едно с докосването на
Спасителя до мъртвите очи на онзи млад слепец.
Никой от домашните ѝ не подозираше колко се е
променило отношението на Василиса към самата себе
си след проглеждането ѝ – тя се изпълни с възхищение
към здравото си, навеки девствено тяло, към
мускулестите си кокалести крака и ръце и особено към
никаквото си сълзящо око, което изведнъж взе, че
прогледна. Вътрешният светлик, който ѝ светеше по
времето на пълната ѝ слепота, изчезна и сега, във
върнатата ѝ зрящност, тя изобщо не можеше да го
види. Мъчно ѝ беше за изгубеното „пламъче“, но беше
абсолютно сигурна, че то ще се върне при нея, когато
временно възкръсналото ѝ око угасне пак.
След като си върна изгубеното зрение, тя разбра в
какъв глупав и безплоден страх за единственото си око
е изживяла по-голямата част от живота си. Чак когато
бе изгубила зрението си докрай, се беше освободила от
този страх, а сега, след операцията, като видя божията
светлина отново, с нова и ясна сила повярва не в Бог –
вярата ѝ никога не се беше нуждаела от
потвърждение,  – а в любовта на Бог, насочена лично
към нея, глупавата грозна и необразована Василиса. И
започна да уважава тази Василиса като обект на
личната божия любов... Сега вече знаеше със сигурност,
че Господ Бог я е избрал от безбройното човешко
множество...
Прокрадваше се дори съвсем нова и странна мисъл: че
Бог я обича повече от другите... Ами Таня например  –
от дете красива, богата, способна, пък нӚ, напусна си
дома, живее като скитница, по чужди хора, и не
понеже животът я кара, ами така, напук... Или Павел
Алексеевич, толкова умен и прочут, толкова добър
доктор, толкова деца е изродил, не можеш ги преброи,
а е затънал в грях до гуша. Пие като последен пияница,
като покойния ѝ брат, царство му небесно... За Елена
пък да не говорим, то нейното е ясно: кротка, мила и
обичлива, за котките душа дава, ама Флотов го забрави,
нали? Не ѝ ли тежи на съвестта? Защо ли Бог я наказва
така? И ума ѝ е взел, и всичките чувства. Живее като
твар безсловесна...
Василиса всъщност вече се държеше с Елена
снизходително точно като с домашно животинче –
храниш го, чистиш му... И ѝ говореше все едно говори
на котка – на стената, само с хъмкания било за
одобрение, било за неодобрение... Че то какво да ѝ
говориш – ако Господ беше избрал някого, то това беше
тъкмо тя, Василиса. Първо ѝ беше взел окото, а после ѝ
го беше върнал... Какво повече?
 9

Таня ходеше в болницата всеки ден и се грижеше за

всички нужди на Виталка: от миенето до храненето.
Дясната му ръка беше гипсирана и само с лявата дори
му беше трудно да прелиства страниците, ако решеше
да чете... Той всъщност малко преувеличаваше
безпомощността си и дори май се глезеше. Всеки ден
Таня отиваше от „Профсъюзна“ до болница
„Склифосовски“ с пазарската чанта на Вика – така и не
ѝ я беше върнала. Приятелите на братята Голдберг бяха
събрали много пари и Таня ги харчеше за кулинарни
наслади. Упражненията ѝ над печката изместиха
изцяло упражненията ѝ в бижутерството. Отиде в
ателието на Вика само веднъж, взе си трите чифта
долни гащи, вълнените чорапи и бележника  – цялото
си налично имущество.
Гена идваше от Обнинск всяка събота. Вечеряха,
изпиваха бутилка грузинско вино, спяха на издънената
от стария кокалест Голдберг кушетка, ходеха заедно в
болницата при Виталка. Детинската лекота в
отношенията им притесняваше Гена: все едно бяха на
пет годинки и се люлееха заедно или пък играеха на
„сляпа баба“, намираха се в тъмното, опипваха се по
лицата и телата и се чудеха кой точно е попаднал в
случайните им обятия... Природата им ги беше дала
един на друг за ползване и нямаше нужда от излишни
думи...
Виталик лежа в болницата месец и половина. В
крайна сметка травмите не се оказаха чак толкова
тежки, но бяха сложни. Оправиха му счупения нос,
новият беше досущ като стария, мозъчното сътресение
също не беше проблем, обаче счупеният лакът беше.
Първата операция не излезе сполучлива и се наложи да
направят втора, след която лакътят изгуби
подвижността си съвсем: дали защото биячите
професионалисти наистина знаеха как да чупят лошо,
дали пък защото Виталик не извади късмет – не беше
ясно.
Както и да е, към края на зимата го изписаха и Таня
тържествено го откара вкъщи и дори организира по
този повод скромна вечеринка за най-близките
приятели. В събота, както обикновено, Гена си дойде от
Обнинск. Виталик вече трети ден си беше вкъщи. Още
от прага Гена усети, че мястото му е заето. Много се
огорчи, но не се изненада. Гледаше Таня и виждаше, че
тя не изпитва никакви притеснения. Ядоха заедно –
надигнал се зачервен пирог, който дъхаше на топло и
на домашен уют. Таня се грижеше за Виталка като за
малко дете и Гена разбра, че брат му май е извадил
късмет. Стана му интересно дали брат му разбира, че
му е отнел любовницата...
Междувременно Таня изми чиниите и заяви, че ще се
прибира и ще ги остави сами.
– Сто на сто имате да си кажете разни неща и без
мен...
Братята наистина имаха да си кажат много неща.
Лабораторията на баща им беше закрита заради
изсмуканите от пръстите финансови нарушения. Бяха
съобщили за това на Голдберг-старши в лагера. Той се
тревожеше и за бъдещето на лабораторията, и за
трудностите, които неминуемо сполетяха
сътрудниците му, и особено за съдбата на Валентина,
която веднага беше отчислена от лабораторията, отнеха
ѝ временната адресна регистрация в аспирантското
общежитие и след като службите я привикаха няколко
пъти на разговор – безрезултатен, – я пратиха обратно
в Новосибирск, където, естествено, за нея вече нямаше
никаква работа. Писмото на Голдберг до синовете му
беше пристигнало преди няколко дни. Съдържаше
непохватно и много закъсняло признание, че е влюбен
във Валентина, сълзливи фрази, че обича покойната
им майка, а също и изпълненото със срам признание,
че е решил да се ожени пак.
 За младежите, естествено, в това съобщение нямаше
нищо ново – всички знаеха за връзката на баща им, но
той не беше сметнал за нужно да им каже нещо, преди
да го арестуват. Най-вероятно изобщо не беше мислил
да се жени за Валентина и тази мисъл му бе хрумнала
едва в затвора. Свиждания се разрешаваха единствено
на съпругите и май имаше юридическа възможност да
се сключи брак в лагера. Именно във връзка с това
Голдберг молеше синовете си да се свържат с адвокат и
да разберат като как може да стане тази работа. Засега
не бил писал на Валентина за намерението си, трябвало
първо да е сигурен, че бракът им е теоретично
възможен.
„Не искам да създавам излишни трудности на никого,
но, скъпи мои, моля ви вие да изясните тези неща,
понеже В. е силен и изключително благороден човек, но
все пак е жена и съм сигурен, че да отиде при адвокат,
за да изясни този въпрос, за нея ще е непоносимо
унизително.“
– Тя ни е връстница, нали? – Виталик посочи
писмото, което Гена четеше на глас.
– Май е две години по-голяма. Може би и три.
– Ега ти мащехата – засмя се Виталий.
Виталик, който още не беше осъзнал новото си
неочаквано щастие, понечи да каже на брат си, че и той
мисли да се жени, но се сдържа. Прекалено дълго, на
практика през целия си съзнателен живот, двамата си
съперничеха за Таня, така че просто не можеше ей
така, изневиделица, да му съобщи за ослепителната си
победа, която същевременно означаваше безусловно
поражение за брат му. Дори му беше мъчно за брат му –
почти колкото и за самия себе си. Деликатният въпрос
защо Таня е предпочела него засега не го занимаваше.
Таня се беше оказала неочаквана награда след всичко,
което му се беше наложило да изтърпи. Но пък в
крайна сметка, ако за да я завоюва би трябвало да
изтърпи и по-големи изпитания, той беше съгласен.
Гена разполагаше с предимството на първия, но си
мълчеше. Виталик сто на сто нямаше да е много
доволен да разбере, че шест съботни нощи, пламенни
празнични нощи събота срещу неделя, брат му е
прекарал тук с Таня...
За Таня, спазвайки мълчаливото си споразумение, не
говориха. За сметка на това дълго говориха за баща си,
за безкрайната му и толкова старомодна наивност. И за
храбростта му. И за таланта му. И за честта и
честността му. И за това колко им е провървяло, че
имат такъв страхотен баща.
А после Гена постъпи така, както трябва да постъпи
по-големият. По нощите замина за Обнинск: каза на
брат си, че има среща с научния си ръководител.
Беше единайсет. Веднага щом вратата зад Гена
хлопна, Виталик се обади у Кукоцки, дори си беше
подготвил фразата от детството им:
– Ние сме, братя Голдберг...
Таня обаче не си беше вкъщи. Изобщо не се беше
отбивала там тази вечер. Беше при Козата и сбито
разказваше историята с близнаците – съвсем случайна
и съвсем идиотска... Вика се кикотеше и се включваше
с Шекспир, Аристофан и Томас Ман, а Таня отпиваше
от грузинското вино и се мръщеше...
– Те са ми като братя. Заедно сме израсли. Обичам ги
и двамата.
Вика мръдна кръглото си женствено рамо, изду устни
като за целувка, хвана меките, загърнати в розов
трикотаж франзелки на гърдите си с твърдите си,
железни на цвят длани и ги поповдигна.
– Ами давай и с двамата тогава. Обаче заедно. Тройка.
Голям кеф е.
Таня я погледна сериозно, все едно беше в час по
математика.
– Знаеш ли, това е идея. Не че се кефя кой знае колко
на чукането. Но пък поне няма да ми се сърдят... И ще е
честно.
Вика направо се спука от смях.
Следващата събота Гена не дойде от Обнинск и в
неделя Таня успя да убеди дежурната да го повикат на
телефона. Той каза, че имал много работа и нямало да
може да си идва през следващите седмици, и Таня
отиде в Обнинск. Бяха последните мартенски студове и
тя измръзна още във влака. Дълго търси общежитието,
намери го чак вечерта. Гена лежеше, завит с две одеяла
и с нечие старо палто – беше настинал и го тресеше. В
стаята бе адски студено, стеклата се на перваза на
прозореца влага от стъклата беше замръзнала на ледена
коричка.
– Бедните ми момчета те... – въздишаше Таня, докато
си топлеше ръцете на гърдите на Гена. Той беше поне с
трийсет и девет и тя имаше усещането, че си е сложила
ръцете на тиган.
– Премръзнала си до кости – засмя се Гена, стигнал до
ръба на самообладанието си.
– Аха – съгласи се Таня. – И по-надолу. Но пък ти си
горещ.
Постепенно температурата им се изравни.
Гена отиде в общата кухня да направи чай. Имаше си
бързовар, обаче включеше ли го в контакта в стаята,
бушоните гърмяха – цялото общежитие се
доотопляваше с електрически печки.
Пиха чай. Нямаше нищо за ядене и нямаше и откъде
да се купи, почти празните магазини отдавна бяха
затворили. Стоплиха се един друг още веднъж. На
сутринта Гена попита Таня няма ли да направи избор.
– Вече го направих – отговори Таня сериозно. –
Избрах братя Голдберг.
– Ние сме двама.
– Знам.
– И какво?
 – Нищо. Не виждам разлика. Дали ще си ти, дали
Виталка... – Таня разпери ръце. – Аз и баща ви много
си го обичам.
Гена се надигна от възглавницата.
– А, баща ни не. Той ще се жени.
– О, не че напирам... Ти ми дрънкаш за някакъв
избор. Имаш изход впрочем: можеш да ме изгониш –
засмя се Таня.
Той притисна главата ѝ към костеливото си рамо,
прокара пръсти по остригания ѝ тил.
– Помниш ли как идвахме при вас в Звенигород?
Ходехме на реката... Плувахме с лодка... Играехме
федербал... А ти порасна и стана курва.
– Защо? – учуди се Таня. – Защо да съм курва?
– Защото изобщо не ти пука с кого се чукаш.
Таня се размърда и се намести по-удобно.
– А, пука ми. Има хора, с които не бих се чукала за
нищо на света. Виж, с братя Голдберг – винаги.
– Ще си помисля. Може пък да те пусна на Виталка.
– Ето затова ви обичам братята Голдберг – за
благородството ви – изхъмка Таня и заспа...
Гена продължи да говори и след малко дори се учуди,
като видя, че Таня е заспала дълбоко. Настинката му
беше изчезнала по чудотворен начин и той се
чувстваше абсолютно здрав и абсолютно нещастен.
Май трябваше да говори не с нея, а с брат си. Обаче за
какво?
 10

Точно тогава дойде писмо за Елена Георгиевна.

Странно писмо. Василиса го извади от пощенската
кутия заедно с вестниците и ѝ го даде. Тя го взе –
официален бял плик с печат, който изобщо не опита да
разчете, и така, с неотвореното писмо в ръце, седя чак
до вечерта, докато Павел Алексеевич не дойде да я
види. Тя му подаде писмото.
– Писмо... За Танечка... сигурно...
Павел Алексеевич взе писмото. Печатът беше на
правния отдел на Външното министерство. Той отвори
плика. На жълтеникав лист с бледи букви пишеше, че
правният отдел на Външно известява наследниците на
Антон Иванович Флотов, че същият е починал на
девети януари шейсет и трета година в онкологичната
клиника на град Буенос Айрес и завещава половината
от останало след смъртта му имущество на съпругата
си Елена Георгиевна Флотова и на дъщеря си Татяна
Антоновна Флотова. Пишеше също, че сведенията за
промяната на името и осиновяването на дъщерята са
получени от администрацията на град В. и че Елена
Георгиевна трябва да се яви за оформянето на
наследството, а също и за уточняване на статута на
наследница за дъщеря си Татяна Павловна Кукоцкая...
Павел Алексеевич сложи писмото на масата и излезе.
Новината беше смайваща. Ако се съдеше по това
официално, написано на бюрократичен език писмо,
Антон Иванович Флотов изобщо не беше загинал през
войната, а по някакъв начин бе попаднал в Южна
Америка и беше починал там двайсет години по-късно.
Павел Алексеевич бе развълнуван не от смъртта на този
неизвестен и имащ единствено косвено отношение
към него човек, да не говорим за някакво си там
наследство... Измъчваше го, и то много, това, че трябва
да каже на Таня, че родният ѝ баща е друг човек – и да
ѝ го каже тъкмо сега, когато отношенията им и без
това куцаха.
Седна на бюрото си в кабинета, за миг забравил защо е
дошъл тук. Посегна автоматично към полицата до
бюрото – ръцете му по-добре от главата помнеха за
нуждите му, – взе изпитата до половината водка и
малката, „правилната“, както я наричаше, чашка, наля
и пи. След минутка дойде яснотата. Сега щеше да
разкаже всичко на Елена, а после щеше да говори с
Таня и да ѝ разкрие тайната на бащинството ѝ и нека
тя да си решава какво ще прави с това наследство. За
Василиса, единствения човек освен Елена, който беше
познавал Флотов, изобщо не си спомни. Бащинството
му, навремето толкова щастливо, свършваше съвсем
глупаво, направо тъпо: явил се беше истинският баща,
мъртъв впрочем, и беше изкарал цялото това лъжливо
положение наяве. Сърцето му се стегна като в менгеме.
Той се намръщи и допи бутилката.
Върна се в спалнята. Елена седеше в креслото, Писана-
младша мъркаше в скута ѝ като приближаващ се влак и
сякаш всеки миг щеше да надуе свирката. Като видя
Павел Алексеевич, Писана млъкна и се уви с пухестата
си опашка.
– Знаеш ли, Леночка, това писмо съобщава за смъртта
на първия ти съпруг Антон Иванович Флотов.
Доколкото може да се съди, той не е загинал на фронта,
а очевидно е бил пленен и след това се е озовал в Южна
Америка... Починал е преди няколко месеца...
Елена отвърна изненадващо бързо и жизнено:
– Да, да, разбира се, онези огромни кактуси, онези
бодли... така си и мислех. Те са опунции, нали?
– Какви опунции? – Павел Алексеевич я изгледа с
подозрение.
Елена махна наглед небрежно с ръка, притесни се.
– Нали няма да кажеш на никого?
– За кое?
Тя се усмихна с непоносимо жалка усмивка и хвана
котката така, както дете се хваща за ръката на майка
си.
– Те са огромни, с бодли, растат на една червеникава
земя... И имаше един конник, той отначало не беше на
кон... Мисля си, че беше той...
– Да не си сънувала?
Тя се усмихна снизходително като голям човек на
малко дете.
– Стига, Пашенка! Аз сънувам теб.
Елена отдавна не го беше наричала Пашенка. И
отдавна не беше говорила с такъв уверен тон. След
последния ѝ пристъп, несъмнена и дълга загуба на
паметта, изключване на съзнанието, което и тя, и
околните бяха забелязали, тя говореше колебливо,
интонацията ѝ беше въпросително-съмняваща се.
Тоест тези нейни изключвания се придружаваха от
усещане за дереализация, така ли?... Какво означаваше
това? Лъжливи спомени? Хипноагогични
халюцинации?
Той я хвана за ръка.
– А къде си виждала такива кактуси?
Тя се смути, притесни се.
– Не знам. Томочка нали гледа кактуси...
Павел Алексеевич вдигна писмото и го прегледа пак.
Защо при новината за смъртта на първия ѝ съпруг
Елена изведнъж се беше сетила за кактуси? Нямаше
абсолютно никаква връзка. Освен споменаването на
Буенос Айрес може би?.. Но що за странен асоциативен
ред? А сега да се опитва да скрие хода на мислите си,
като използва лъжлив аргумент? Какво беше това –
хитростта на лудия ум?
– Леночка, Тома мрази кактусите. Няма нито един
кактус. Къде си виждала кактуси? Може би все пак си
сънувала?
Тя наведе глава още по-ниско, почти зарови лице в
котката и той видя, че плаче.
 ,
– Миличка, недей! За Флотов ли плачеш? Та това е
било толкова отдавна! И знаеш ли, хубаво е, хубаво е, че
не са го убили... Спри да плачеш, моля те...
– Бодлите... ето ги бодлите... Не, не в съня... Изобщо не
е сън... Различно е... Тук са... Не знам къде...
Може би онейроидно умопомрачение? Така май се
водеше това болестно състояние. Трябваше да провери
в книгите по психиатрия. Ох, психиатрията – най-
неточната, най-несигурната от медицинските науки...
Павел Алексеевич се стряскаше от болестта на жена си,
защото не я разбираше. Проблеми със самосъзнанието...
Някаква особено гадна форма на ранна склероза?
Алцхаймер? Предсенилна деменция? Какви и къде бяха
границите на това заболяване?... Но, така или иначе,
днешният ден беше от добрите: тя реагираше,
отговаряше на въпросите му. Почти пълноценно
общуване.
– Вероятно Флотов е бил пленен и после са го
депортирали, знаеш, че хиляди руски войници не се
върнаха в СССР. Може и да е за добро. Ако се беше
върнал, щяха да го пратят в лагерите... – Павел
Алексеевич говореше каквото му дойде, само и само тя
да не млъкне, както се случваше често.
– Ох, не, нищо не знаеш... Флотов беше остзейски
немец. Прадядо му бил от Кьонигсберг13, фон Флотов,
той имаше много роднини там и го криеше...
– Сериозно ли говориш, Леночка? Значи, и той е бил
от виновните? Когато бях млад, всички около мен, е,
може би с изключение на неколцина идиоти или
мръсници, знаеха, че са виновни за нещо, и се
спотайваха...
– Знам, разбира се. Помня и кога го разбрах. Когато
нашите ме взеха от баба в Москва и ме заведоха в
колонията край Сочи, през пролетта на двайсета
година. Тогава видях какво значи южна природа... И
пак тогава разбрах, че ние, колонистите, се
различаваме с нещо лошо от другите хора... В общата
столова, на стената, имаше картина, портрет на Лев
Николаевич. Масло. Много неумело нарисуван. Голата
му глава лъщеше, брадата му се развяваше, а пък
рамката беше крива и това много ме дразнеше. Никой
обаче не го забелязваше...
Павел Алексеевич слушаше разказа на жена си –
свързан, подробен разказ, с точни детайли. С анализ на
ситуацията, с критика и явна способност за осмисляне.
Нямаше и помен от маразъм. Изобщо не можеше да
става и дума за деменция... Но защо тогава само преди
два часа тя беше седяла с котката и с неотвореното
писмо в ръце, отговаряше му несвързано, с
характерната за умопобърканите псевдореч, не
контролираше и най-елементарните си движения,
дори често забравяше как да държи лъжицата? Не, не
че забравяше съвсем, но имаше трудности и с най-
простичките неща. Не помнеше какво е закусвала. И
изобщо закусвала ли е... Това повече приличаше на
псевдодеменция, да. На мнима загуба на най-
елементарните навици. Тоест когато съзнанието играе
на криеница със самото себе си... Ох, никога нямаше да
реши тази задача. Да вземе пък да препрочете Фройд?
Покойната му майка през дванайсета година беше
ходила във Виена на психоаналитични сеанси при един
от учениците на Фройд. Жалко, че не знаеше нищо
повече за това. Тя като че ли бе страдала от някаква
истерия... Павел Алексеевич се намръщи: голяма
идиотка беше тая Василиса – истинският му грях не
беше, че убива деца – не деца, а двайсетграмови
късчета богат с възможности белтък, – бе идиотската
му непреклонност, с която бе отхвърлил втория брак на
майка си заедно със самата нея, бледорусата красавица,
която остаря така благородно и умря в Ташкент през
четирийсет и трета от някаква тъпа дизентерия...
Елена, която с усета на нервноболна веднага забеляза
мълниеносното намръщване на Павел Алексеевич,
мълчеше.
– Да, да, Леночка. Значи, рамката била крива...
Разказвай нататък...
Но тя млъкна, сякаш някой ѝ беше изключил тока.
Пак зарови пръсти в козината на Писана, козина,
заредена с живо, лекичко пропукващо електричество, и
изцяло и докрай забрави и разговора, и писмото, което
бе косвената причина за разговора им, и Павел
Алексеевич, когото допреди малко беше наричала
Пашенка... На лицето ѝ отново се изписа изражението
„ментукменяма“.
Павел Алексеевич знаеше, че не може да я върне в
„сега“, каквото и да направи. Че тя ще се върне към
общуването след седмица, след месец, след година. Тези
изблици на ясно съзнание понякога траеха часове,
понякога – дни. И тъкмо тези временни изблици го
изкарваха от релси, защото Елена ставаше самата себе
си и дори приличаше на самата себе си от онези
митични времена, когато съпружеството им беше
пълно и щастливо.
Така беше и предишния път, преди три месеца, когато
тя говори с него за Таня, все едно се беше пробудила от
болестта, и говореше горчиво, почти с отчаяние, за
отчуждението и загубата, за празнотата и за
мъчителното безчувствие, което я е овладяло, за
неописуемото си объркване от това, че светът ѝ се
струва неузнаваем... а после спря насред изречението и
зарови лице в котката.
„Винаги котката – помисли Павел Алексеевич. –
Следващия път, когато заговори пак, ще я изгоня тая
котка в коридора... Странно – котката като канал към
безумието?...“
– Леночка, говорехме за Флотов...
– Да, благодаря... Не, нищо не ми трябва... Добре съм,
благодаря, не се безпокойте... – каза Елена може би на
котката, а може би на някой друг, въображаемо
присъстващ в прашната ѝ неоправена стая.

13 След 1945 г. Калининград, в Русия. – Б. пр.

 11

През пролетта Таня, като Александър Сергеевич

Пушкин, не се чувстваше добре: безсилие, умора, вечни
настинки. Този път към обичайното пролетно
неразположение се прибавиха непреодолима сънливост
и отвращение към храната.
Сега тя живееше на „Профсъюзна“, в жилището на
Голдбергови. Щом болничните му свършиха, Виталка
незабавно беше уволнен поради „съкращение на щата“
и сега се изхранваше с преводи. Също като баща си
навремето намираше работа в няколко научни
списания, обикновено чрез подставени лица, опитваше
се да пише и статии в предназначените за по-широка
публика издания и на два пъти публикуваха негови
малки съобщения за новостите в западната наука и
техника в „Химия и жизнь“. Пак с връзки, разбира се.
Таня, макар от миризмата на храна да ѝ се гадеше,
готвеше и после спеше по четиринайсет часа
непробудно. Понякога, когато сънливостта ѝ
попреминеше, отиваше в Обнинск да види Гена. Той
бързаше да си довърши дисертацията, понеже всеки
момент очакваше неприятности от службите, макар
научният му ръководител, стар приятел на Голдберг-
старши, физик и навремето също като Голдберг –
затворник, изцяло да го подкрепяше. Въпреки
всичките си научни постижения и авторитета си обаче
ръководителят му не беше цар и бог и нямаше никаква
гаранция, че ще позволят на Гена да защити...
Таня се разхождаше по ден-два из прозрачната
априлска гора, осветена от разноцветни, готови да
разцъфнат пъпки, след това дойде още два пъти, вече
през май, да се полюбува на младата зеленина. От
чистия въздух се уморяваше бързо, заспиваше дълбоко
и не ѝ правеше особено впечатление, че като се
прибереше от лабораторията, Гена лягаше при нея.
Дружеското им съешаване не беше за нея нещо по-
важно от това да закусят заедно, след което той я
изпращаше до рейса и бързаше към лабораторията...
След като живя в този режим около два месеца, Таня
се сепна, направи някои женски сметки, каквито
дотогава не беше правила никога, и стигна до
интересно заключение. За петте ѝ години сексуална
практика никога не ѝ се беше случвало нищо такова и
отначало откритието я стресна.
Вика Козата и приятелките ѝ непрекъснато обсъждаха
какви ли не приложни гинекологични проблеми,
свързани с контрацепцията, с абортите и с
обезболяването им. По време на разговорите им Таня
показваше толкова пълна незаинтересованост, все едно
беше девственица или бабичка. Бременността за нея се
оказа не радост и не огорчение, а просто интересно
събитие. След като стигна до откритието си, тя спа
почти цяло денонощие, в съня си се смири с това
интригуващо обстоятелство и съобщи на Виталка,
понеже ѝ беше подръка.
– Уф, мамка му – огорчи се той. – Аз че съм глупак,
глупак съм, обаче и ти си една... Не, дете при сегашните
обстоятелства – изключено!
– Така ли мислиш? – неочаквано и за самата себе си
се разсърди Таня, която до този момент също не беше
решила как да се отнася към възможността да роди. –
Да направя аборт, така ли?
Виталик мълчеше. Прекалено дълго.
– Мисля, че... – Дългата пауза на Виталик се оказа
решаваща, понеже допреди нея Таня изобщо не знаеше
какво иска. – Не ни трябва дете – вече по-решително
заяви Виталик. – И ръката ми още не се е оправила...
А Таня внезапно се обиди ужасно за бъдещото си дете,
вдигна изписаните си вежди и се усмихна студено.
– Значи, ще питаме Генка. Може пък той да иска.
Виталик, който дълбоко в сърцето си мислеше, че
Таня е на първо място негова и че ходи при Гена най-
вече по традиция и с неговото, на Виталик, мълчаливо
съгласие – нещо като сексуална благотворителност към
брат му, – я погледна шашардисано: не очакваше такъв
ход. Всъщност до този момент изобщо не си беше
помислил, че предполагаемото дете може да му се
окаже племенник...
– Я кажи, кой всъщност е бащата?
Таня, която никога не криеше мислите си и казваше
само истината, се усмихна малко по-широко от
обикновено.
– Братя Голдберг, Виталик. Братя Голдберг. Въпреки
сегашните обстоятелства мисля, че двамата все някак
ще се справите.
И без да каже нищо повече, започна да си събира
багажа. Виталик, също без да каже нищо повече, я
изпрати до рейса, с който тя обикновено пътуваше до
Обнинск.
Гена се държа по-разумно, като голям човек.
– Цял съм твой, Таня, можеш да разчиташ на мен.
Единственото, което не мога да направя точно сега, е да
замина от Обнинск, докато не защитя тая проклета
дисертация. За всичко останало – както кажеш. Ако
искаш, ела тук, поне до есента. Ако искаш да се
разпишем, ще го направим тук, а не в Москва.
– Защо не в Москва? – попита Таня, очакваше
някакъв гаден номер.
– Защото трябва да работя, а ще изгубя цели два дни.
Нали ти казах – всеки ден е ценен.
– А, ясно – кимна Таня.
Гена изобщо не спомена Виталка и на Таня това ѝ
хареса. Беше готова да се омъжи за един от братята
Голдберг и сега направи избора си – щеше да е Генка...
Нещата обаче не се развиха така. Когато след три дни
Таня се върна от Обнинск, Виталик имаше нов и много
сериозен проблем: викаха го войник... Ясно беше, че по
този начин наказват Голдберг-старши.
 Решението се очертаваше от само себе си – отлагането
от казармата беше в корема на Таня. Просто трябваше
да сключат брак възможно по-бързо и тя да вземе
справка от консултацията, че е бременна.
– Щом трябва – трябва. Не възразявам. Имай предвид
обаче, че все пак избрах за съпруг Генка.
Виталик се усмихна криво.
– Искаш да кажеш, че ще сключим фиктивен брак?
– Не съм казала такова нещо. Но щом държиш, нека
го наречем така.
Цяла вечер се съревноваваха в остроумие кой на кого
какъв ще се пада в резултат на въпросната
матримониална операция. Таня каза, че Виталик ще е
отглаголно прилагателно, бъдещото дете ще му е
полуплеменник, а бракът им ще е Тройният съюз.
След като се насмяха и навечеряха, си легнаха на
многострадалната кушетка с щръкналите железни
ребра и заспаха прегърнати, без изобщо да ги е грижа
за някои нравствени проблеми, очевидни за окото на
страничен наблюдател, но не и за членовете на това
своеобразно семейство.
На сутринта отидоха в гражданското и подадоха молба
за сключване на брак. Определиха им дата в началото
на юли. Виталик не се яви при военните – решиха, че
ще е по-добре да се махне от Москва. Така че той
натъпка една чанта с речници, взе и половината от
един немски учебник по клинична биохимия – един от
сътрудниците на баща му му я беше дал за превод,
плащаше се добре – и замина за Полтава при леля си по
майка. Без изобщо да я предупреди...
Бяха разчели времето идеално. Два дни след като
Виталик замина, дойде още една повиквателна, а на
следващия ден в седем сутринта някой заблъска по
вратата. Таня отвори. Бяха трима – двама военни и
един милиционер. Бяха дошли да приберат Виталка в
казармата.
 – Няма го, замина. Нищо не знам. Мисля, че замина
за Урал да си търси работа... – Това беше всичко, което
успяха да изкопчат от Таня.
След заминаването на Виталик Таня обикна
бременността си. Дори не детето, което щеше да се
роди, а състоянието на изпълненост, на
съдържателност в буквалния смисъл на тази дума.
Обикновено невнимателна към здравето си, сега тя се
вслушваше и в най-малките желания на организма си,
нареди си да се глези сама, да прави всичко приятно и
полезно. Сутрин пиеше сок, но не от магазина, правеше
си го сама, започна да си прави кефир, заквасен с
някакви особено целебни гъбички – държеше буркана
на перваза на прозореца, за по няколко дни седмично
ходеше в Обнинск при Гена. Там се разхождаше с часове
из гората и трупаше слънчев загар, хемоглобин и
приятна умора. Сънливостта ѝ се смени с токсикоза.
Сутрин смучеше кисели бонбони; следобед гаденето
обикновено минаваше. За нейно огорчение коремът ѝ
изобщо не растеше, макар непрекъснато да изпитваше
някаква плътна вътрешна изпълненост, която обаче
нямаше нищо общо с вулгарното състояние на преял
човек. Затова пък гърдите ѝ се уголемиха видимо,
зърната набъбнаха, заприличаха на копчета на
електрически звънец от онези бакелитовите, на шарки,
и от розови станаха светлокафяви. Таня ги търкаше с
грубо кесе – беше чела някъде, че точно така трябва да
се подготвят гърдите за бъдещото кърмене. Гена
смучеше потъмнелите ѝ зърна. Харесваше му как се
втвърдяват. На Таня също ѝ харесваше това съвсем
ново усещане.
Дойдоха още две повиквателни за Виталик. Обаждаше
се и някакъв капитан, заплашваше и се заканваше.
Таня се правеше на три и половина.
От време на време, рядко, си ходеше вкъщи. Каза на
майка си, че е бременна и ще се омъжва. Елена обаче не
реагира на новината. На Таня ѝ се стори, че изобщо не
я е чула. Но не беше точно така, понеже вечерта същия
ден Елена каза на мъжа си, че Таня ще роди Танечка.
Свикналият с хаоса в съзнанието ѝ, Павел Алексеевич
не обърна особено внимание на това неясно
съобщение, но си помисли: що за сложни процеси
протичат в съзнанието ѝ, очевидно съобщението за
Флотов се е загнездило някъде из мозъчната ѝ кора и
сега тя си спомня времето, когато е била бременна с
дъщеря си. И се идентифицира с пораслата вече Таня.
Писмото от Правния отдел все така оставаше без
отговор. Елена не беше в състояние не само да му
отговори, но дори да вземе отношение към
наследството. Павел Алексеевич пък така и не беше
казал нищо на Таня: все не можеше да избере подходящ
момент. За него въпросът не беше в наследството, а в
нещо много по-важно.
Една от късните светли вечери в началото на юли,
когато Таня го завари вкъщи в приятно опиянение и
му каза за предстоящия си брак, той най-после се реши
да поговори с нея за това злополучно наследство.
Седнаха в кабинета, той сложи пред себе си вече доста
поизцапания плик и преди да ѝ го даде, ѝ разказа как
се е запознал с майка ѝ, как я е оперирал и как скоро
след като е оздравяла, са се оженили.
– Дойдохте да живеете при мен, Таня, в същия ден,
когато дойде известието за смъртта на човека, който е
бил съпруг на майка ти преди мен.
Таня слушаше и не вярваше на ушите си: нямаше как
да знае, че майка ѝ е имала друг съпруг преди Павел
Алексеевич.
– Ти, Танечка, тогава беше на две годинки. Родният
ти баща е Антон Иванович Флотов. Осинових те веднага
след като с майка ти се оженихме. Трябваше да ти го
кажа по-рано, но...
– Татко, това няма никакво значение! – Тя виждаше
вълнението на Павел Алексеевич и цялата ѝ детска
любов към него изгря отново като слънце в небето...
Прегърна кръглата му плешива глава, целуна го по
рунтавите вежди, по носа. Вдъхна милия му мирис,
който открай време харесваше толкова много –
смесица от медицина, война и алкохол, замижа и
зашепна:
– Не ме интересува никакъв Флотов и никакъв
Параходов... Да не си се побъркал?... Ти си ми най-
истинският, най-любимият слон, татенцето ми, стар
глупак такъв... Ние с тебе сме си одрали кожата, ти си
най-хубавото в мен... Прости ми, че се махнах от вас...
страшно те обичам, и мама я обичам. Просто обаче не
мога да живея с вас... Татко, бременна съм и скоро ще
ти родя внуче... Чудесно е, нали?
Той никога не беше имал свои деца. За този миг
знаеше само от чужди думи, макар безброй пъти
жадуващи за деца мъже да бяха научавали за това
събитие от него и именно благодарение на
полубожественото му участие да бяха ставали бащи. А
сега осиновената му дъщеря му каза, че ще ражда, и
гърдите му се изпълниха от горещия въздух на
щастието, а бъдещото дете за един миг само се оказа и
желано, и дългоочаквано.
– Дъщеричката ми тя, наистина е чудесно... Дано
доживея да изродя внук си... – с треперлив старчески
глас каза Павел Алексеевич и Таня внезапно видя колко
е отпаднал през последните години, разчувства се още
повече и понеже веднага се ядоса на самата себе си за
това, се сопна:
– Защо не питаш за кого ще се омъжа? За братя Голд-
берг.
– Че какво значение има? За братя Голдберг – за братя
Голдберг. Важното е ти да си щастлива. – Той наистина
трудно различаваше братята и вечно се шегуваше, че
единият бил по-умен, а другият по-красив, но че
забравял кой кой е...
 Павел Алексеевич не усети в думите ѝ никаква уловка.
След много години живот по нанадолнището – и
вкъщи, и в работата – той за пръв път бе обзет от
радост: Таня не се беше отказала от него и се
очертаваше обновяване на целия живот чрез детето,
което щеше да е негов – и на Илюша – внук. Това беше
истинско чудо!
– Значи, ето ти съобщението за наследството. – Той ѝ
подаде плика. – Баща ти, Флотов, както е станало ясно
наскоро, не е загинал през войната, а по някакъв начин
е попаднал в Аржентина и е починал сравнително
неотдавна. Издирват наследниците му.
– Спомнил си е за мен чак след като е умрял, така ли?
Не, татко, нищо не искам. Нищо не ми трябва. – Таня
бутна писмото настрани и никога повече не си спомни
за него...
 12

В средата на юли Голдбергови се ожениха: Виталка в

московския Дворец на бракосъчетанията подписа с
Таня, а Иля Йосифович регистрира брака си с
Валентина в един лагер в Мордовската автономна
съветска социалистическа република.
В лагера нещата минаха без декоративни свидетели –
присъстваха само началникът и пристигналият от
Москва адвокат, който всъщност беше издействал
разрешението за затворническия брак. На брака на
Виталик и Таня свидетели бяха Гена и Тома. На булка
всъщност приличаше Тома – с розова рокля и бели
обувки на високи токчета. Таня изобщо не беше
мислила да се конти, но не може да се каже и че изцяло
беше пренебрегнала особеността на момента – беше го
отбелязала с покупката на три съвсем еднакви мъжки
ризи на жълто-бяло райе и тримата изглеждаха с тези
ризи като възпитаници на държавен детски дом: късо
остригани, слаби, еднакво облечени и еднакви на ръст
– метър и седемдесет.
Тома беше разочарована – нито сватба, нито
подаръци, нито веселба. На нея ѝ се искаше празнуване
и ресторант, но точно това не понасяше Таня.
Единственият ѝ сватбен подарък беше
портокаловорозовата орхидея, която Тома беше
измолила от една своя позната в Ботаническата
градина – тя замени архаичния сватбен букет. Тома
завинаги запомни тази така и ненаправена снимка  –
братята Голдберг и между тях Таня с увисналата клонка
с клюмналите три големи цвята: лъвски глави с гриви,
зинали уста и около тях по-светлите листа, едно от
най-редките редки цветя.
Виталик впрочем също получи подарък. Когато дадоха
на младоженците свидетелството за брака им –
написано на украсена с нещо като винетки хартия, –
Таня извади от джоба на жълто-бялата си риза
сгънатата на две справка от женската консултация, че е
бременна в осемнайсетата седмица. Тези два документа
в съвкупност му даваха право на отлагане на военната
служба.
След като отхвърлиха решително и последователно
всички предлагани им услуги: от марша на Менделсон
до скъпото шампанско, и се ограничиха единствено с
това да издържат наизустените поздравления и
напътствия на цвеклоликата служителка, застанала
под червеното знаме с червен костюм и с червена
атлазена лента през тлъстите телеса, младежите
излязоха на парадното стълбище на Двореца, седнаха и
изпиха направо от шишето едно възкисело
„Ркацители“, след което Гена махна на едно такси и
двамата с Таня се качиха в него и заминаха.
Смаяната Тома, която не беше осведомена за
истинското положение на нещата, попита
меланхоличния младоженец:
– Къде отиват?
– В Обнинск. Тя мисли да изкара една седмица там...
Таня изкара в Обнинск не една, а две седмици. Когато
се върна в Москва, отиде право при родителите си.
Беше ѝ домъчняло за тях.
Намери Елена в същото състояние, но още по-бледа и
отпаднала, и се опита да я уговори да излязат на
разходка. Елена толкова се уплаши от предложението ѝ,
че започналият уж свързан разговор веднага зацикли и
тя заломоти уплашено и несвързано:
– Ако не ви затруднява... Не може ли да... Трябва да
питаме ПА... Нали?
Таня се ужаси – болестта на майка ѝ беше някаква
особена, не приличаше на нищо, и тя просто не
можеше да свикне с това.
После си дойде Павел Алексеевич, зарадва се отделно
на Таня и отделно на растящия ѝ корем.
– Ела да ти разкажа за нашето момченце.
 И двамата изобщо не се съмняваха, че Таня ще роди
момче, и всеки път, когато се виждаха, тя молеше баща
си да ѝ разказва как точно изглежда сега детето. Сега
седна по турски на дивана и си разкопча копчето на
джинсите. Той седна на кръглото столче до нея.
– Хайде, казвай – помоли тя.
– Значи, така. Първо, сигурен съм, че той вече
чувства нещо. Според народните представи душата
влиза в детето на средата на бременността. Тоест то
започва да се движи и да чувства едновременно.
– Аз усетих много по-рано как ме пипа отвътре с
пръстче – възрази Таня.
– Е, значи нашето момченце е с ранно развитие.
Обяснявам ти за средните случаи. Момченцето ти сега
плува и изобщо няма представа къде е горе и къде долу.
Ето толкаво е – трийсетина сантиметра. Главата му е
голяма, обрасла с косица, и ако доскоро е била
белезникава, сега тя е тъмна. Доста е голям, порасъл е
над половината си ръст, обаче още тежи под килограм.
Слабичък е. И кожата му е сбръчкана, защото няма
подкожна тлъстина. Но сега тлъстина не му трябва.
Покрит е с фини власинки. Чертите на лицето вече са
оформени. Мисля, че вече прилича на теб, надявам се,
че прилича на теб. Но най-важната работа в момента
протича в нервната система. За да могат всичките му
органи да почнат да работят, е нужна много важна
програма. Сега тя се формира. Как – не знам. Изобщо не
ме питай. Никой не знае. Аз не знам много неща, които
стават там. Но някои знам. Според мен той вече има
самосъзнание, тъкмо през тези дни у него се заражда
чувството за собствено Аз. Усещането за отделност от
околния свят. А околният свят – това си ти, моя
радост. Защото, преди да се роди, той няма да познава
никакъв друг свят. При мъжете няма такова нещо.
Мъжът никога не е космос. А бременната жена, поне
през втората половина на бременността, е всъщност
затворен космос за друго човешко същество. Знаеш ли,
мила, съществуването на такива видове животни, при
които самката умира веднага след раждането на
потомство, винаги ми се е струвало съвсем естествено.
Космосът ражда космос – защо ни е друг, увреден свят?
Не, не, говоря глупости, казвам го просто така. Та сега,
значи, той плува като вързана лодка, вързан е с
пъпната връв, и вероятно слуша спокойните вълни,
гъста влага облива тялото му, сгънатите му крака.
Краката му са почти в поза „лотос“. И ноктите им вече
почват да се очертават. Ушната раковина се е
оформила, но още е само кожичка, няма хрущял. И
знаеш ли, ушите му са доста големи. Интересно дали
чува какво си говорим. Знаеш ли, мисля, че да. Майка
ти е сигурна, че е научила повечето от нещата, които
знае, дори за чертането, още преди да се роди. За себе
си не мога да кажа нищо такова. Но пък мъжете са по-
грубо устроени същества от жените. В биологичен
смисъл жената според мен е по-съвършено същество.
Мисля, че нашето момченце вече има различни
настроения. Понякога е недоволно, понякога се радва.
Например като изядеш нещо вкусно, след час – час и
половина той усеща вкуса на ягоди или на грозде.
– А усмихва ли се вече? – прекъсна го Таня.
– Не мисля. Мускулите, които оформят мимиката,
започват работата си по-късно. И изобщо, поне според
наблюденията ми, мимиката на новородените е доста
ограничена и малко хаотична. Имат едно общо
изражение – на съсредоточеност и затвореност в себе
си...
– А какво удоволствие мога да му доставя, как мис-
лиш? Може би да го заведа на концерт?
– Доставяй повече удоволствия на себе си и мисля, че
и на него ще му е приятно – каза Павел Алексеевич на
дъщеря си. Дори не можеше да си представи накъде ще
поведе Таня невинният му съвет.
 13

Козата получи наследство от най-старата си леля – и

веднага го шитна. По-точно, шитна само опаковката,
тежка сребърна кутийка от Фаберже, с псевдогръцки
женски профил и три жълти диамантчета на капака.
Кутийката беше късен модерн, претрупана,
въплъщаваше лакейската представа за истински
разкош. За сметка на това съдържанието ѝ, прелестни
украшения от бисери и аметист, не кой знае колко
скъпи, но чудесно изработени, си имаше родословна
линия: сватбен подарък на прабаба ѝ от един от
князете Юсупови.
За кутийката ѝ дадоха много пари, приблизително
една стотна от сумата, за която впоследствие я
продадоха на търг в Лондон. Но Козата така и не научи
това, а петстотин рубли си бяха страшно много пари.
След като ги получи на ръка от един познат управител
на оказионен магазин, тя взе такси, отиде в
извънградската къща под наем, където двете ѝ
останали лели и родната ѝ майка отглеждаха
единственото си внуче Миша, тоест сина ѝ, взе детето,
плати за билети за влака почти двойно – и беше готова
за почивка на юг.
Таня дойде да я види следващата сутрин – беше ѝ
домъчняло за веселите ѝ дрънканици. До влака имаше
още цели шест часа и Козата я уговори да заминат
заедно.
– Билетите не са проблем. В краен случай ще те
уредим при шафнера. – И размаха под носа на Таня
дебелата пачка банкноти.
В осем вечерта се качиха, а към девет, когато
намигащите на влака малки крайградски спирки
останаха зад тях, след като обиколиха почти целия
вагон, успяха да си сменят местата с други пътници и
се настаниха в едно купе с всички възможни удобства:
една от дарбите на Козата беше способността ѝ
 р
мигновено да създава уют и тя, без да жали сили, беше
помъкнала цял куфар съвсем ненужни от гледна точка
на Таня неща – покривки и салфетки, чаши и чинии и
дори ръчна мелничка за кафе... В полупразната Танина
чанта имаше само бански, малко бельо и широка рокля
със запас за бъдещия ѝ корем. Не си беше взела дори
кърпа, бе решила да си купи, като пристигнат...
Къде точно отиваха не беше съвсем ясно. Една
клиентка на Козата, актриса, се беше отбила наскоро и
беше демонстрирала невероятен тен – дори на
подмишниците и на най-вътрешната част на бедрата;
току-що се връщала от лиманите на Днестър, там било
прекрасно. Козата, белокожа и луничава, цял живот
нехващала тен, ѝ завидя страшно и реши да се попече
на същото това лиманско слънце, така че сега пътуваха
приблизително към местата, така проклинати от
прокудения в заточение Овидий...
Пътят им минаваше през Одеса, където им беше
прекачването. Там трябваше да ги посрещне майката
на една от Викините приятелки, да ги вземе да
пренощуват при нея и на другия ден да ги качи на рейс
през Акерман и към пясъците между лимана и
морето...
Пристигнаха в Одеса привечер. Посрещна ги огромна
колкото диван лелка, Зинаида Никифоровна,
тапицирана с коприна на цветя. До нея цицорестата
Коза изглеждаше като плахо врабченце. Лелката
тутакси ги обгърна със снизходителната си нежност и
ги поведе към „легловището“ – две свързани стаи в
комунална квартира, виждала и по-добри времена.
Огледало в позлатена рамка се извисяваше между два
венециански прозореца и отразяваше стройни редици
трилитрови буркани със сварени живи нежни плодове,
предназначени за скоростно лакомо излапване.
Жилището се пръскаше по шевовете от ядене и пиене и
напористата домакиня, без да им даде време дори да се
измият, веднага започна да слага масата... Мишка
заспиваше над чинията и Зинаида Никифоровна махна
разочаровано с ръка и каза да го слагат да спи. Като
всички крайморски жители, тя имаше цял склад
походни легла и чаршафи за неизброимите си
пристигащи тук роднини и приятели и докато
опъваше едно за Миша в другата стая, Козата прошепна
на Таня:
– Егаси...
Но и двете все още не подозираха какви приключения
ги очакват.
Мишка заспа на мига. Зинаида Никифоровна ги
осведоми, че всички я наричали просто „мама Зина“,
че трябва да тръгва на работа и че им предлага да се
разходят из вечерна Одеса, понеже няма друг такъв
град на света...
Излязоха и тръгнаха по залятата от човешко
наводнение пешеходна улица сред лепкавата гъстота на
южната вечер, топлия въздух, нагнетен от високи
гласове и смях, сред вълните аромати на храна и бира,
подправени лекичко с воня на повърнато. Над всичко
това плуваше одеско-съветска радиомузика, просташка
и апашка, но и нелишена от известно обаяние.
Тълпата на „Дерибасовка“ се разстъпваше пред мама
Зина, разделяше се пред главогръдта ѝ на два ръкава, а
Таня и Вика, лепнали се за мощните ѝ бордове отляво и
отдясно, току се споглеждаха и едва сдържаха смеха си.
Въпросът беше там, че мама Зина, без да затваря и за
миг златозъбата си уста, говореше за литературната
Одеса.
– Бабел например, или Илф и Петров, че дори
Багрицки и Катаев, ами даже и оная Маргарита Алигер
и Вера Инбер. Ако ги махнем тях, какво ще остане, а?
Трябва ли ни техният Шолохов? Трябва ли ни техният
Фадеев? Бунин е живял тук. Даже Пушкин пише за
Одеса! Ето тук! – провъзгласи тя и спря пред ярко
осветения вход на хотел „Лондон“. – Тук работя. Ще
влезем през служебния вход.
Беше моряшки клуб. Интернационален. С валута.
Нощен... Мама Зина беше на бирата...
– С мен са – каза тя, докато се вмъкваше в тесния
коридор, на някакъв русоляв тип с размерите на
гардероб, който се показа иззад тъмния ъгъл. Типът
кимна и трите влязоха в залата. Беше
противовъздушно затъмнена и тихо свиреше пианист.
Няколко моряци, които още не бяха успели да се
насвяткат, лениво си пиеха бирата, две изрусени
проститутки седяха на една маса в ъгъла и изискано
смучеха нещо през сламки.
Говореше се тихо, не вонеше на риба. Дори мама Зина
като че ли частично се смали зад крана с бирата. Бирата
беше съветска, а парите съвсем истински – валута. На
такава работа не слагаха кого да е, само проверени
наши хора. Мама Зина беше точно такава – проверена
от службите и органите отгоре додолу, от глава до пети
и чак до матката още отпреди войната, партизанка и
нелегалка. Тук освен да налива бира следеше с
партийното си око и за реда. Колкото до двете
момичета, приятелките на дъщеря ѝ, която беше
избягала в столицата – е, да поседят, да позяпат, да
потанцуват с морячетата, да се повеселят...
Пианистът свиреше тихичко нещо чужбинско, но все
пак хващащо за душата. Преди Зинаида Никифоровна
не харесваше тая модерна музика, после обаче почна да
ѝ харесва. Тук свиреха джаз.
Дойде барабанистът и почна да си подрежда
барабаните. Почна и да потропва по тях. Най-
интересният беше саксофонистът. Обаче закъсняваше.
Навън се стъмваше, а в клуба ставаше по-светло.
Идваха още хора. Тук рядко се събираха много клиенти.
На Таня ѝ се спеше, всъщност почти заспиваше.
Пианото повтаряше все една и съща мелодия, но от
различни ъгли, музикално доста интересно, леко
замайващо, и хич не ѝ се ставаше. После тръбен звук
проряза звуците на пианото с драматичния си скръбен
глас. Таня се обърна към естрадата. Нисичък слаб
младеж държеше саксофона с две ръце и изглеждаше
така, сякаш инструментът иска да се отскубне и да
литне, а той не го пуска. Беше някак мъчителна
музика... от нея ти ставаше сладко-болно, солено-
горчиво, печално-радостно... Бяха импровизации върху
старата плоча на Майлс Дейвис „Round Midnight“ и
саксофонът вървеше по драматичната диря на
Колтрейн, но засега Таня не го знаеше.
Музикантите свиреха малко несъгласувано,
барабанистът поддържаше такта, пианистът ту
избързваше, ту се забавяше, а саксофонът си вървеше
по свой си път и тримата понякога все едно случайно
се срещаха, казваха си нещо в точката на срещата и
възникваше въпросо-отговорен диалог неизвестно за
какво, но важен... И тримата свиреха майсторски, но
саксофонистът беше най-добър... Около него вееше
вятър и развяваше светлата му права коса и на Таня ѝ
се искаше някак си да подложи лице под звуците на
саксофона...
Дори не забеляза как Козата стана да танцува с
някакъв чуждестранен моряк, кльощав и прекалено
интелигентен за толкова мъжествена професия. При
Таня също дойде някакъв навлек и тя се дръпна
стреснато: не, не. Той се разкара. Козата продължи да
танцува с кльощавия и дори оживено говореше нещо
на немско-френски, почти същия като неговия англо-
шведски...
„Защо се отказах от музиката? Прав е татко: седя на
пианото, тя тече от пръстите ми, а аз съм само
вместилище, предавателен механизъм между нотите и
звуците... Не помня защо се отказах... Заради Томочка,
разбира се... Комсомолското съзнание на идиотка... Пък
и онази музика беше друга. От музика като тази не бих
се отказала никога... Ето това, и това също... –
отбелязваше си наум тя въздишките на саксофона и
сърдечния ритъм на барабаните... – Какво ме накара да
се завра в науката? Да си бях останала с музиката...
Колко изразителен саксофон! Никога не бях обръщала
внимание, че има гласова интонация. Или пък
музикантът е талантлив? Да, най-вероятно е затова...“
Шведът ги изпрати до дома на Зинаида. С Козата се
бяха харесали, но бе ясно, че тази вечер ще свърши
всичко, което така и не беше успяло да започне. Той
подари на Вика за спомен черен кожен бележник, с
черна кожена подвързия, много красив. Нямаше нищо
друго. На първата страница написа: Рюне Свенсон. И
толкова. Защото на сутринта корабът му заминаваше
един Господ знае къде и завинаги. Жалко.
Отвори им сестрата на Зинаида, която живееше в
същия апартамент и пазеше спящия Мишка. Когато
мама Зина се върна – тя работеше до три, – всички
спяха. На сутринта тя заведе гостите си до автогарата и
те потеглиха по прашния равен път. Докато се друсаше
в напечения автобус, Таня си спомни, че беше сънувала
сън със снощната музика, но с по-голям оркестър и
изпълнявана на съвсем необичайни по звучене
инструменти...
Одеса и предградията ѝ останаха назад след
четирийсет минути и автобусът пое по прашен неравен
път през убити от жегата ниви, изгоряла от слънцето
царевица и коило. Първа повърна Козата, понеже
вечерта се беше поувлякла с шведския другар не само
по танците, но и по разни екзотични коктейли, които
бунтуваха руския ѝ стомах и без друсането на рейса.
Вторият беше Мишка. Таня издържа повече, но на
третия час от пътуването, подходящо може би само за
тренировка на космонавти, а не за такива нежни
създания, при това отчасти бременни, се предаде и тя.
Слязоха от рейса пред редица боядисани в бяло
бараки, посивели от прахоляка на овощните градини и
градините с домати. Това чудо на природата се
наричаше курортно селище „Слънчев плаж“. Слънце
имаше, разбира се, но не се виждаше никакъв плаж.
Навсякъде все същите прашни градини. Морето
отсъстваше категорично. С други думи, освен жега и
свирепо слънце нямаше нищо. Попитаха една лелка,
която мъкнеше кофа домати, къде е морето.
– Ми ей го там – каза тя и махна в неопределена
посока. – Вие квартира ли търсите?
– Да.
И лелката ги поведе към къщата си. По пътя обаче
срещнаха още две лелки и трите спряха и бързо-бързо
си задърдориха уж на руски, но някак си неразбираем.
След което първата лелка ги предаде на едната от двете
други и тя вече ги проведе в друга посока. Видяха
посърнали кипариси, а зад тях нещо курортно. Това
беше почивен дом, зад който отново се нижеха бели
бараки, в една от която ги настани лелката. Съвсем
самостоятелна барака насред градинка, до дъсчен
нужник и с ламаринен умивалник, забит с огромен
ръждив пирон към нелепо самотната стена, останала
от някаква бутната плевня. Около бараката се точеха
лехи с домати от редкия сорт „биволско сърце“ –
огромни розово-червени красавци, по-скоро тикви, а
не домати... Тъкмо те бяха местната забележителност,
най-хубавият тукашен деликатес – и същевременно и
почти единствената храна за хора, прасета и кокошки.
От доматите варяха супа, сладко, правеха ги на пюре,
сушаха ги и ги слагаха на туршия. В местното
магазинче, както се изясни на следващия ден, нямаше
хляб, масло, сирене, мляко, извара, месо и още много
неща, но пък имаше типово брашно, олио, консерви
риба и шоколадови бонбони... На първо време, след
като почти довършиха дадените им от мама Зина
запаси, те тръгнаха да търсят морето, което все още не
бяха видели и за което хазайката им, като махна с ръка,
каза:
– Ей го там.
 Те тръгнаха натам, накъдето им посочи, по утъпкана
сред коилото пътечка, и стигнаха до стръмен склон.
Земята свършваше, започваше морето: почти
невидимо и нечуто се люшкаше далече под тях и
плавно се сливаше с небето в сивкавата забулена
далечина без никакъв намек за хоризонт.
Към брега водеха изкопани в земята стъпала, на места
със сковани от пръти перила отстрани. Таня и Козата
поведоха надолу инатящия се Мишка – той си беше
хем плашлив, хем тромавичък. След трийсетина метра
ронещи се стъпала стигнаха пясъчния бряг, абсолютно
безлюден и трогателно унил – като бряг на необитаем
остров.
– Ебаси – каза Козата.
– Краят на света – потвърди Таня.
– Ама тука няма нищо – разочаровано захленчи
Мишка.
– Какво да има? – учуди се Козата.
– Ами сладолед и разните други неща, дето ги
продават – обясни Мишка.
Морето беше плитко, топло, сивкаво... Преструваше се
на кротко и опитомено, все едно не то беше подкопало
и срутило брега с есенните си бури и не беше погълнало
много километри безплодна, но твърда земя...
Къпаха се, учиха Мишка да плува, направиха замък от
мокър пясък, после заспаха и се събудиха привечер,
когато слънцето се укроти и откъм морето подухна
ветрец...
Хазайката им, готвачка в близката почивна станция,
беше направо съкровище. Вечерта ги заведе в кухнята и
им показа килера, където на рафтове бяха наредени
десетки буркани с давещо се в солената вода в тях
масло, а до тях още толкова буркани с месо. Че какво
друго да желае душата на съветския човек?
– Взимате и ядете – великодушно каза хазайката. – С
дете сте все пак.
 Почивката се очерта невероятна: през целия си живот
не бяха яли толкова прясно масло и месо на корем,
колкото през тези две странни седмици. За доматите да
не говорим – през това лято те разбраха, че онова,
което се продава под името домати навсякъде другаде,
няма нищо общо с истинските домати.
Най-голямото си откритие обаче направиха на
четвъртия ден, когато, след като им писна да гледат
унилото, едва живо море, най-после отидоха до
лимана.
Пясъчната ивица, обрасла с камъш и коило, се точеше
на километри, оградена от едната страна от все същото
унило море, а от другата – от неподвижната вода на
лимана, по-точно от едно от езерата му, които през
пролетното пълноводие се сливаха с основното русло на
реката, но през по-голямата част от годината бяха
отделени от него. Целият тукашен край по някакъв
странен начин приличаше на това запуснато място:
забравен, почти безименен, отрязан от собствената си
история и откъснат от настоящето. Краят на
бесарабските степи, част от древния свят, изпотъпкана
от скити, гети, сармати и разни други безименни
племена. Навремето краят на Римската империя, а сега
пустош на друга, съвременна империя. Нещастна,
напусната от всички богове родина на белезникавото
коило и на напечен прах...
Вече изгорели, Таня и Вика, с дълги плажни рокли и
загърнали червените си рамене с хавлиите, почти
влачеха Мишка, той беше по долнище на пижама, по
безлюдния бряг и търсеха място, където да се скрият
поне мъничко от слънцето. Нисичките заоблени така и
непорасли до нормален ръст дюни не предлагаха
никаква сянка. По пладне никой освен летуващите не
излизаше навън  – местните си живееха според
южните закони и гледаха независимо какво и къде
работят да си спазват сиестата...
Стигнаха едно хълмче с три храста, под които
трепкаше намек за сянка. Легнаха на горещия пясък.
Пясъчната ивица тук беше широка стотина метра,
пътеката минаваше по-близо до лимана и като си
починаха малко, те се изкъпаха в сладката вода. Беше
слабо казано топла  – беше си почти вряла. Намериха
една вързана в камъша полупотънала лодка и тя ги
отърва от Мишка поне за малко. Патици с вече
попорасли патета плуваха покрай брега, свикнали с
жегата, топлата вода и обилната храна. На плиткото
гъмжеше от малки рибки – като в консерва, само дето
бяха без доматен сос. В тръстиките пък бъкаше от
живи неща – нещо там шумолеше, пляскаше, издаваше
какви ли не звуци. По гладкия пясък до брега имаше
следи от безброй разнокалибрени лапи; Мишка клекна
и почна да изучава изписаното от тях.
Таня сложи ръце на корема си, потупа го с показалец.
– Хубаво ли ти е? Доволен ли си?
И разбра, че да, хубаво му е...
Козата, която винаги мислеше за всичко, освен храна
и вода носеше и една дебела книга. Намести се под
рехавата сянка, отвори я и зачете на глас:
– „Той си помисли, че планините и облаците
изглеждат съвсем еднакво и че прочутата красота на
снежните планини, за която му бяха разказвали, е
същата измислица като музиката на Бах и любовта към
жената, в които не вярваше – и престана да чака
планините. Но на следващия ден, рано сутринта, се
събуди, беше измръзнал, и равнодушно погледна
надясно. Утрото беше съвсем ясно. И изведнъж видя –
само на двайсетина крачки, както му се стори в първия
миг – чисто белите грамади с нежните им очертания и
причудливата ясно очертана въздушна линия на
хребетите им и далечното небе. И когато осъзна цялата
шир между себе си и планините и небето, цялата
огромност на планините, когато почувства цялата
безкрайност на тази красота, се изплаши, че това е
призрак, сън. Разтърси рамене, за да се събуди...“
Таня я погледна.
– Толстой? Препрочиташ го? Защо?
– Честно, не знам. Иска ми се. Почти всяка година,
винаги през лятото. На плажа, във влака... Или в някоя
градина, в парка... Все едно да идеш на гости при
роднина. Понеже трябва. Но и от обич също. Хем ти е
скучно, хем трябва.
– Да, знам. И майка ми така четеше Толстой –
откакто се помня. Баща ѝ, дядо ми де, бил толстоист.
Разстреляли го.
– Сериозно? Че и толстоистите ли са ги
разстрелвали? – учуди се Козата.
– Че как? Задължително... – Таня затвори очи. Видя
неочаквано ярка картина – чисто бели грамади с
нежните им очертания и причудливата ясно очертана
линия на хребетите им и далечното небе... – Не го
обичам. Не, не че не го обичам. Виж, той, значи, пише,
че не вярва в музиката на Бах и в любовта на жените, в
красотата на планините, и ние му вярваме, готови сме
да се съгласим. И изведнъж – бам! – пише ти три
фрази за красотата на планините така, че все едно
ослепяваш... И всичко се преобръща...
Обърна се по корем, надигна се на лакти в пясъка.
– Благодаря ти, че ме домъкна в тази дупка. Сериозно,
много е хубаво... Жив човек няма...
Летуващи всъщност имаше много, излизаха сутрин на
близкото пазарче – жители на Запорожието, хора от
Донецк, от Кишинев. Особено много прииждаха в края
на седмицата. Но всички те дружно се групираха на два
плажа – плажа на почивната станция и другия, общия
– така му казваха... Молдовци с дълги мустаци,
украински миньори, трупащи набързо слънчев тен по
и без това почернелите си от въглищен прах лица,
дебелите им жени и крещящите им деца редяха
донесените от вкъщи припаси на ръба на мръсния
плаж, мъжете пиеха топла водка и играеха волейбол,
после се къпеха край брега и си тръгваха, като оставяха
след себе си миризливи купчини боклуци, та есенно-
зимните бури да ги отнесат. Както и да наричаха
самите себе си, те бяха всъщност истинските потомци
на изчезналия варварски свят.
Никой от тези хора не се интересуваше нито от
пясъчната ивица, нито от морето под изкопаните в
брега стъпала. Така че след като подминеха омърсения
общ плаж, Таня, Вика и Мишка излизаха на пясъчната
ивица и двеста метра по-нататък остатъците от
варварските биваци изчезваха безследно. А пък ако
продължаха по извитата ивица още два-три
километра, се озоваваха в такова уединение, в такава
необитаемост, че човек просто не можеше да си я
представи...
На втората събота от пребиваването им тук –
пришките им вече бяха минали – се качиха на най-
високото място на пясъчната ивица, където се бяха
запазили някакви каменни развалини. Зимните вълни
вероятно стигаха до тези развалини, но прииждащите
номади – не, и затова в корените на ниските храсти
около руините нямаше нито счупени шишета, нито
празни консервени кутии... Те се приближиха и видяха
между камъните вдигнат на колчета чаршаф, а под
чаршафа – трима младежи.
– Музикантите – каза Таня, която ги позна веднага.
– Какви музиканти? – учуди се Козата.
– От клуба на мама Зина.
– О, аз изобщо не им обърнах внимание. Как ги позна?
Май имаш направо фотографска памет – пак се учуди
Козата.
Пианистът, най-големият от тримата, с дебел нос и
космати крака, им махна за поздрав и подвикна:
– Welcome, ladies, welcome!
Викаха му Гарик, но се казваше иначе – някакво
трудно произносимо арменско име, и когато пийнеше
чашка каквото и да било, той веднага минаваше на
английски, джазов английски, научен от музикалните
термини и от текстовете на класическите блусове. По
онова време всички джазмени бяха леко чалнати, обаче
Таня не беше срещала такива хора дотогава.
Саксофонистът беше почти с гръб към тях, но тя го
позна по светлата права коса, дълга, което през онези
години се смяташе за нарушение и предизвикателство
към обществения ред. Той се обърна, погледна я и Таня
мигом се хвана за корема – детето я изрита страшно
силно.
– Какво ти става? – попита го Таня. То я изрита още
веднъж и кротна. Нищо страшно.
Таня и Козата се поколебаха дали да идат при
младежите, или да се престорят, че си вървят по пътя,
но Мишка вече беше изтичал при музикантите и
тъкмо им казваше:
– Легнали сте на нашето място. Ние се печем тук...
Така че те не отминаха, а спряха... Десетте метра,
които разделяха Таня от саксофониста, бяха сякаш на
забавен кадър: той вдигна бавно ръката си към
слепоочието си, един кичур се люшна дълго и
примамливо-мъчително. Той го докосна, спря, бавно
извъртя глава, крайчетата на устните му се извиха
съвсем бавно, сякаш потекоха нагоре, и се видяха
големите му горни зъби и по-малките долни, като на
малко кученце. И всичко това в близък план,
увеличено. Той се усмихваше на Таня, гледаше я със
същия забавен поглед и Таня май още тогава разбра, че
в този миг се решава съдбата ѝ.
Музикантите бяха пили, но не и пияни. Вечерта
трябваше да свирят в близката почивна станция и не
биваше да се излагат. Свиреха заедно от половин
година и вече знаеха много добре докога алкохолът
помага на музиката и от кой момент я съсипва. Пиеха
бяло, сухо. Гарик се пусна на Козата, а барабанистът се
пробва с Таня. Таня не откъсваше очи от саксофониста.
В шест, когато слънцето се поукроти, тръгнаха да се
връщат заедно. Младежите бяха оставили колата си в
началото на пясъчната ивица. Козата заведе Мишка да
вечерят, а Таня се качи на задната седалка и тръгна с
музикантите. Сергей наистина страшно ѝ харесваше.
Като никой никога.
Концертът имаше страхотен успех. След него дълго
танцуваха – вече на магнетофон. Музикантите се
напиха. Сергей не танцуваше. Седяха зад набързо
вдигнатата естрада и се целуваха до обезумяване,
докато той не ѝ каза, че му били дали стая, обаче не
помнел номера ѝ. На ключа му обаче имаше номерче с
написано с лилаво 16.
 14

Таня не се събуди – свести се: стаята за двама,

мизерна стая с две дървени легла и между тях шкафче,
беше огряна от гореща плътна светлина, приличаше на
пълен с вода аквариум. Никакви ненужни шумове и
движения, никакво бързане, както се налага сутрин.
Беше толкова тихо, както е само по пладне, в часа,
когато слънцето е в зенита. И трепетен миг – той.
– И аз съм в зенита. – Таня се усмихна, сложи длани
върху издутия си корем и го погали отстрани. – С теб
сме в зенита!
Върхът на живота, върхът на планината и планината
на корема ѝ – всичко това беше едно.
– Чувстваш ли? – попита тя корема си. – Чувстваш
ли, че с теб се влюбихме?...
Коремът ѝ незнайно защо ѝ беше съмишленик,
съучастник. Тя погледна спящия до нея Сергей. Беше
огледала ръцете му още вечерта: малки, с извити
нагоре последни фаланги, с издути стави, а над тях
ивичките кожни гънки, ноктите му с бели петънца,
говорещи или за липсата на някакъв витамин, или за
някакво бъдещо щастие, подготвено му от съдбата –
казваха им късметчета... Изви леко глава  – ръката му,
доверчиво извърната с дланта нагоре, лежеше на
рамото ѝ. По средата на Венериния хълм имаше дълбок
белег. Друг белег имаше малко под рамото му. Много
още подробности имаше това момчешко тяло,
подробности, които не беше успяла да забележи
вечерта, но които вече обичаше. Палецът на крака му
беше дълъг и щръкнал, стъпалото беше малко и тясно,
почти женско. Коляно с гъсти руси косми... той спеше
на една страна, сгънал единия си крак. В укритието си,
сред светлите къдрави косми – скромното му спящо
оръдие; при това изобщо не беше безлично – досега на
Таня ѝ се струваше, че мъжките членове просто малко
се различават по големина, а иначе са си съвсем
 р ,
еднакви. Този имаше характерна извивка, повтаряща
извивката на устните на Сергей, и излъчваше
простодушие и способност към самозабрава... Таня
посегна и пипна млечнобялата кожа на сгъвката на
бедрото, единственото незагоряло място. Беше нежна
като женска. По гърдите му растяха меки руси косми,
светли като стар мъх.
Пипна белега на дланта му. „Това ще ми е любимото
място.“
Той вдигна другата си ръка, опипа леглото, придърпа
я към себе си.
– Къде тръгна? Не си отивай...
– Никога – засмя се Таня. – До клозета обаче може ли?
– В никакъв случай.
Притисна я към себе си – беше изключително. Никога
не беше изпитвал подобно съвпадение. Без да отваря
очи, попита:
– Ти откъде се взе?
– Отникъде. Винаги съм била тук – засмя се Таня.
– Да, очевидно – съгласи се той, докато я галеше по
шията, по гърдите, по корема.
– Отвори си очите – каза Таня.
– Страх ме е – усмихна се той, но ги отвори.
– Е, как е? – Таня се надигна и лекичко се отдръпна от
него.
– Прекрасно – успокои я той, а може би успокои и
себе си. – Всичко беше прекрасно, обаче изобщо не
запомних лицето ти. Имам стара травма, разбираш ли.
Будя се един път, а до мен...
Тя затисна устата му с ръка.
– Забрави. Веднага забрави всичко, което е било
преди. Ти си Сергей, аз съм Таня, нищо друго няма
значение.
Сергей се засмя.
– Добре. Но да знаеш – женен съм. Имам си жена.
 – Аз пък си имам мъж. Даже двама. И скоро ще си
имам и дете...
– Какво? – Сергей се надигна на лакът.
Таня хвана ръката му и я сложи на корема си.
– След три, три и половина месеца.
Коремът ѝ беше твърд, пълен. Сергей си дръпна
ръката, все едно се беше опарил.
– А стига бе!... Никога не съм...
– И аз – засмя се Таня. – Но пък винаги има първи
път... Ти си ми първият път.
Той стана и отиде в банята. Пусна душа. Стоя под
слабата топла струя няколко минути. Пи от шепа –
водата беше гадна.
„Тая е луда. Ще я изгоня“ – реши и излезе изпод
душа. Тя вече чакаше до вратата на банята и веднага се
вмъкна вътре. Фигурата ѝ беше прекрасна, и гърдите, и
талията. Коремът ѝ не беше чак голям, но си личеше.
Той легна и запали цигара.
– Обличай се и си върви – помоли я, когато тя седна
до него.
Тя поклати глава.
– От какво те е страх? Няма страшно. Няма да се
махна.
– В теб има дете, може да му направя нещо... Ти
изобщо можеш ли да се чукаш, като си бременна?
– Защо, да не би да забеляза нещо?
– Нищо не съм забелязал. Не знаех.
– Мисля, че може. Всъщност дойдох на почивка, за да
му доставя удоволствие. – Тя обхвана корема си с ръце.
– В смисъл?
Таня се засмя.
– Да поплуваме, да се попечем. – Мушна се под
чаршафа и прегърна Сергей през врата. – Всичко, което
ми харесва, харесва и на него. Честна дума.
 Тя беше прекрасна и страхът му мина, а желанието
остана.
Всъщност дори имаше нещо особено примамливо в
твърдия ѝ корем, в набъбналите зърна и усилената ѝ
от бременността женственост. Прекараха в стаята
целия ден, излязоха само веднъж да купят минерална
вода...
Вечерта музикантите свириха пак и Таня нито за миг
не се откъсваше от музиката на Серьожа – тя беше
продължение на новата им любов; после си легнаха, а
на сутринта им дадоха добри пари за концертите. Таня
отиде при Козата само да си вземе чантата, докосна
бегло с устни Мишка по главицата и Вика по бузата – и
изчезна от полезрението им завинаги.
 15

Турнето на джазовото трио продължи до късната есен.

Бяха се кръстили ГАЗ – Габриелян, Александров,
Зворикин. Това беше първата им година заедно, те се
учеха как да станат един единен организъм и тъкмо
беше започнало да се получава. Всеки ден правеха нови
открития. Макар да не се бяха отказали от алкохола,
всъщност се опияняваха не от него, а от безмерното
удоволствие от музиката, която правеха. Най-голям –
и лидер на триото  – беше Гарик Габриелян,
единственият професионалист, изключен от
Ленинградската консерватория, последна година
студент, предприел главозамайващия скок от високия
замък на класическата красота към свободните земи на
джазовата импровизация. Барабанистът Александров,
уволнен инженер, побъркан на тема екзотика и освен
това левитация, плюс това с нездрави увлечения към
йетитата, извънземните и цивилизациите им,
блъскаше по четирите барабана, безбройните си
чинели и така нататък, за да прати вест на незнайните
сили. Убеждаваше всички, че при правилен подход към
перкусията полетът е също толкова естествено за
човека нещо, както и плуването. Между другото, не
можеше да плува. След седем години се натъкна на
златната жила на шаманизма и все пак отлетя в
отвъдното директно от една ленинградска психиатрия,
където го държаха вързан на легло...
Саксофонистът Сергей Зворикин също беше от
породата на музикалните маниаци. Бе напуснал
Технологичния институт, беше се скарал жестоко с
баща си, професор по партийни науки, бе напуснал и
дома си и се беше оженил за една четирийсетгодишна
балерина от запаса, с което беше забил последния
пирон в репутацията си на нормален човек.
Такъв беше Таниният избраник и такива бяха
приятелите му. Оказа се, че те са точно тези хора, които
ѝ бяха липсвали: не лекари като баща ѝ, най-добрия на
света, не учени като Марлена Сергеевна, въоръжени с
ножички и пинцети, за да бъркат в бременните миши
матки, не дисиденти, досадни и вдъхновени, като
стария Голдберг и неговите синове, не кресливите и
глупави псевдобохеми от кръга на Вика Козата, а тъкмо
тези малко и малко несвързано говорещи и объркано
мислещи, пък и изобщо немислещи за никакви важни
съвременни морални, социални или политически
проблеми – точно те ѝ трябваха. Те не правеха нищо,
нищо не искаха и към нищо не се стремяха – просто си
свиреха музиката, говореха с музиката си, даваха ѝ да
говори вместо тях и за себе си и се радваха, че тя,
музиката им, успява да го направи...
Таня се вслушваше: не само на репетициите и на
концертите, но и през цялото време, от сутрин до
вечер, от вечер до сутрин. Оказа се, че музиката звучи
непрестанно, а не само когато дрънкат по клавишите
или надуват саксофона.
Тя разказа за откритието си на Сергей. Той само
поклати глава.
– Разбира се, че е така. И насън също. Особено насън...
Таня напрегна паметта си, или въображението си,
или още нещо, което отговаряше за нощния живот на
съзнанието, и си спомни: да, и в съня има музика, само
че няма как да я запомниш... От този ден, както осъзна
по-късно, успоредно на действията, в които участваше,
се появи звукова пътечка, непрекъсната и
непрекъснато променяща се, все едно гледаш от
прозореца на вагон, който е неотделим от движението
на влака...
Музиката на джазтриото беше само съставна част на
онова, което се движеше покрай тях, живееше и пееше
в шепота, в изблиците, в звуците на човешката реч –
но не в баналния смисъл на думите, а в тембрите на
гласовете, в съзвучието им, в интонацията им и в
ритмичния им рисунък... Механичните звуци и
природните гласове на морето, на вятъра, на дъжда, ту
отдалечаващи се, ту приближаващи се, присъстваха ту
като фонови шумове, ту набираха сила и повеждаха
основната партия... Тази продължаваща музика
нямаше предварително замислен план, живееше извън
хармоничния квадрат, беше пълна с произвол и
случайност, но все пак не беше звуков хаос, а именно
музика, и въпреки непрекъснатостта и безкрайността
си стигаше до каденца, свършваше в логичните точки
и отново се развиваше от почти всяка случайна нота...
Когато Таня – лежеше на топлия пясък на мръсния
плаж – се опита да изрази това си усещане с думи,
Сергей само кимна и каза:
– Алеаторика. Това се нарича алеаторика. В
случайността има огромно богатство от възможности.
– Като стъкълцата в калейдоскоп ли? – оживено
попита Таня.
– Може и така да се каже. По-добре питай Гарик, той е
спец по теория на музиката, аз само съм чопнал оттук-
оттам.
– Всичко, ама абсолютно всичко вече е открито –
огорчено каза Таня. – Накъдето и да погледнеш, всичко
вече е проучено и класифицирано...
– А, няма такова нещо – засмя се Сергей и погали
мекия ѝ отгоре и твърд отдолу корем. – Да не
слънчасаш? Дай да идем на сянка.
За две седмици беше свикнал с Таня и корема ѝ така,
все едно беше живял шест години с нея, а не с
пенсионираната балерина Елвира Полуектова, която
нямаше никакви женски заоблености и мекости, което,
между впрочем, много му харесваше.
След като свири в Одеса още две седмици, бандата
трябваше да замине за Кавказ.
– Качваме те на влака и тръгваме – каза Гарик на
Таня.
 Таня се примоли да не я отпращат, да я оставят до
края на гастролите. Сергей я подкрепи:
– Поне още една седмица, Гарик. Една седмица сме в
Сочи и тя ще тръгне оттам. Пък и с билетите вече няма
да има проблем.
Това си беше вярно – беше краят на август и билети и
за влак, и за самолет почти не можеше да се купят.
– Ами ако вземе да ражда? – намръщи се Гарик. Той
имаше две деца и единствен от тримата знаеше от
собствен опит, че бременността няма как да не свърши
с раждане.
Таня сложи тънките си ръце на корема си.
– Гарик, докато родя, има още цели два месеца... Не ме
гони, а? Все ще съм полезна с нещо...
Гарик се начумери.
– Ама много си досадна... Е, в крайна сметка това си
ви е ваша работа със Сергей. Какво ме засяга мен...
Гарик беше класически кавказки женкар – за него
беше свещен дълг да изчука всяка цицеста блондинка,
въпреки че боготвореше умната си и учена жена, рано
застаряла грузинка, кандидатка на науките със сутиен
номер нула. Одобряваше връзката на Сергей с Таня
дори само защото не понасяше превзетата и тъпа
балерина, обаче бременността на Таня го
притесняваше.
– Ти луд ли си бе, Серьога? Таня е хубавко момиче,
обаче да ебеш бременна от друг – не го разбирам това...
Сергей пък страшно се възбуждаше от Таниния корем.
Бракът му с Полуектова, отвлечено сексуален и
безплоден като камък, беше сключен делово и хладно:
отначало той ѝ беше наемател в едната стая, после
почна да пазарува и да извежда двете ѝ хрътки,
случайно се озова в леглото ѝ и се ожени за нея
демонстративно, за да докаже на света и най-вече на
родителите си, че е независим от всичко и всички.
Пенсионираната балерина го беше привлякла с това, че
не приличаше на нищо, което бе виждал; Таня пък – с
пълното си сходство с неговото възприемане на света, с
начина си на мислене и с начина си на чувстване, и
най-важното  – с протестантската си жажда към
истината, което в житейската практика се превръщаше
в протест срещу всяка възможна лъжа, било то
държавна или лична.
– Ние с теб си съвпадаме на молекулярно равнище –
констатира Таня този удивителен факт и Сергей беше
съгласен с нея.
Мъничкото вътре в корема на Таня не пречеше на
нищо. Таня твърдеше, че синът ѝ се радвал, защото му
била намерила точния баща. Сергей нямаше какво да
възрази.
Имаше и още едно обстоятелство, дълбоко интимно:
Таня, въпреки целия си дързък кураж, с дете, заченато
от благотворителен акт, сега, докато затрогващо
безсрамно разглеждаше една определена част от
мъжката анатомия  – до което не беше стигала в
предишните си опити, – чистосърдечно призна на
Сергей, че до това лято не е изпитвала онзи нечовешки
възторг, който изпитва всяка жива твар, от дъждовния
червей до хипопотама: непосредствения резултат на
триенето на лигавиците и следващия ги мощен трус на
централната нервна система.
– Това е най-голямата разлика между мъжа и жената:
че при мъжа се получава винаги и с всяка – сънено
философстваше Таня.
– Не си права. Познавам много жени, при които също
се получава винаги – възразяваше Сергей.
– Аз обаче не искам вече да проверявам много ли са
мъжете, с които ще ми се получи. Мисля, че ще спра
дотук, с теб.
– Забравяш, че вече съм зает – смееше се Сергей.
От време на време Таня се обаждаше в Москва – на
Виталик и на баща си. Нямаше начин да се обади в
Обнинск: в лабораторията на Гена имаше само един
телефон за целия етаж и освен това вечер дежурният
не викаше никого. А Таня искаше да поговори тъкмо с
Гена, да му разкаже, че се е влюбила до полусмърт и че
не мисли да се връща в Москва. Не би се осмелила да
каже това нито на баща си, нито на Виталка: Виталка
беше прекалено самолюбив, а баща ѝ – логичен и
сериозен. Той бездруго настояваше тя да се върне
веднага, викаше по телефона, че краят на седмия месец
бил особено опасен и че тя рискува живота на детето.
– Той е добре, татко! И аз съм добре. Даже ни е много
хубаво! Ще останем тук още малко! – С едната си ръка
държеше слушалката, с другата – ръката на Серьожа.
– Да ти пратя пари?
– Не ми трябват пари. Не ми пращай. Вдругиден
заминавам за Сухуми! – Гласът ѝ беше радостен.
След тези разговори Павел Алексеевич отиваше в
кабинета си да пийне една успокояваща чашка.
Наистина се тревожеше много: Таня беше наследила
телосложението на майка си, същия тесен малък таз,
имаше опасност от травма. Би трябвало да лежи в
болница.
Не можеше дори да му хрумне, че тя няма да се върне
да роди в Москва, а ще роди в друг град, в нечии
неизвестни ръце.
Но стана точно така. Турнето им, така успешно
започнало в Ялта и с още по-голям успех продължило в
Одеса, в Сочи стигна върха. В Сухуми ги приеха доста
по-въздържано, в Батуми вместо четирите заявени
концерта имаше само два. Гореща Аджария ги
посрещна хладно, отчасти заради започналото бране на
мандарините, и те си заминаха, като прекъснаха
полулегалния си договор. Гарик все настояваше Таня да
се прибере вкъщи, но тя отказваше и накрая той също
се отказа.
През последния месец Таня беше наедряла много,
детето ту кротуваше по няколко дни, ту почваше да
буйства в корема ѝ така, все едно не беше едно, ами
бяха цял куп. Нощем Сергей държеше ръцете си върху
корема ѝ и усещаше с длани петичка, а може би
юмруче, изобщо нещо, което риташе и имаше съвсем
ясни очертания.
– Може да родя и близнаци – плашеше го Таня, но
той беше лекомислен и не му пукаше.
– Близнаци – близнаци. Едното черничко, другото
беличко. – И я тупваше по корема, долепяше устни до
тънката ѝ кожа, разтеглила се от вътрешното
напрежение, и от допира до живия дом на бъдещото
дете желанието му не само не угасваше, а напротив,
нарастваше.
– Така ми харесва, много ми харесва. Винаги ще си до
мен бременна и непрекъснато ще раждаш... Като
Наталия Николаевна14. – Като всички петербургци той
не казваше фамилното име на жената на поета – то си
беше ясно. – Страшна гадост са това абортите. На
млади години Полуектова се стържела през три месеца.
Балерините не раждат, нали знаеш. Ние с теб никога...
никога... толкова е хубаво... Внимателно... много
внимателно... Няма да те заболи...
Чак до деня на раждането не можеха да се откъснат
един от друг.
Таня така и не се върна в Москва. Пристигна в
Ленинград със самолет в края на октомври. Нямаше
къде да живеят. Отначало отседнаха у Толя
Александров, барабаниста. Преди време бяха дали на
родителите му за квартира гостната с три
псевдоиталиански прозореца в бившото жилище на
някакъв дворянин на ъгъла на улица „Пестел“ и
Литейни булевард, но гигантското помещение отдавна
вече беше разделено с дървени прегради на четири
дълги отсека с по три четвърти прозорец във всеки.
След смъртта на майка си и баба си Толя разполагаше с
два от тях и пусна в единия приятелите си.
Спечелените от турнето пари свършиха бързо и сега
тримата живееха както могат – Таня пържеше
картофи, переше, чистеше и слушаше музика – онези
неспиращи мелодии, които се беше научила да чува по
време на турнето...
В средата на декември я откараха в родилното с
„Бърза помощ“. Не искаха да я приемат без документи
от женската консултация. Единственото, с което
разполагаше, беше паспортът ѝ с московска адресна
регистрация и родилните болки. Докато ѝ се караха, че
е безотговорна, ѝ изтекоха водите и не им оставаше
друго освен да я сложат на количка и да я откарат в
родилното.
Акушерката, която я пое, беше ходила в Института за
усъвършенстване на лекарите на обучение при Павел
Алексеевич и щом видя набързо надрасканото листче
за прием с прочутата фамилия, попита Таня дали не е
роднина на доктор Кукоцки. И като разбра, че му е
дъщеря, не се отдели от нея дори за минутка и в края
на десетия час, което за първо раждане си е чудесно,
дори кратко време, изроди мъничко момиченце с доста
дълга черна косичка.
Щом разбра, че е родила момиче, Таня се разплака
горчиво. Никога не беше изпитвала такова дълбоко
разочарование...
Акушерката пък, щом изроди детето, се обади в
Москва, намери домашния телефон на Павел
Алексеевич и му честити внучката.

14 Н. Н. Гончарова-Пушкина. – Б. пр.
 16

Павел Алексеевич затвори телефона. Сърцето му

внезапно замря, спря, а после затупка като побесняло.
„Охо, поне сто и осемдесет – помисли той. –
Пароксизмална тахикардия...“ Погледна часовника.
Четири и половина. Нощно момиче. Родено между
полунощ и ранното утро. Шестнайсети декември. Най-
тъмните дни на годината. Близо до слънцестоенето.
Секундарникът на стария, останал му още от войната
швейцарски часовник трепкаше по циферблата и Павел
Алексеевич автоматично си броеше пулса. Сто и
деветдесет в минута.
Стъпи на земята. Не крака, а клечки – само жили и
кости. Опипа извивките на стъпалата си – нямаше
оток.
„Внучка, значи. Да е жива и здрава. Какво толкова, че
не е момче. Това няма значение.“
Седя така дълго, чакаше сърцето му да се успокои.
„Най-вероятно синусова аритмия“ – постави си
диагнозата.
Стана и направи нощен обход на жилището, в което
живееше от почти двайсет години. Едър старец с
обръсната до голо глава със старо войнишко бельо.
Мина изгърбен по коридора и светна лампата в
антрето: всичко беше занемарено. Първо отвори при
момичетата – там имаше две легла. На едното спеше
Тома, на другото – Таниното – имаше купчина
негладени чаршафи. В полумрака на стаята неприятно
тъмнееха листа, миришеше на влажна пръст...
Зави по коридора вляво, отвори вратата на бившата
спалня, Еленината стая. Сложна миризма – на
болница, на прах и на някакви горчиви растения.
Мръсно. Цялата къща беше станала много мръсна.
Василиса почти не виждаше, пък и никога не си беше
падала много по чистенето. Тома работеше, учеше,
нямаше време. Трябваше да извика Прасковя,
чистачката от болницата. Не, нямаше начин –
Василиса щеше да се обиди... Но пък не можеше да
сложат детето в тази стая. При него, в кабинета, да.
Това беше оптималният вариант. Щеше да изчисти
сам, хубаво. Креватчето щяха да го сложат по средата,
място имаше достатъчно. И щеше да се пенсионира
веднага... Добре че беше вече на шейсет и пет...
Елена не спеше. Гледаше тъмния силует в рамката на
вратата. Светлината му идваше изотзад и около главата
и над раменете му се беше очертало нещо като ореол.
– Ти ли си? – попита Елена.
Павел Алексеевич седна до краката ѝ. Елена обичаше
да спи на две възглавници, главата ѝ да е нависоко.
Преди, когато и той спеше в това широко легло,
нейните възглавници бяха отляво, като планина, а
неговата, малка и тънка, беше отдясно... Той бръкна
под одеялото, погали обутите ѝ в меки чорапи крака.
– Току-що ми се обадиха от Ленинград. Таня е родила
момиченце.
– Не, не – каза Елена. – Аз родих момиченце.
– Таня порасна, омъжи се и роди дъщеря – обясни
Павел Алексеевич.
Очите на Елена блеснаха светло в полумрака.
– Много е рано. Много е тъмно. Танечка къде е?
– В Ленинград.
– Кажи ѝ да дойде. Отдавна не съм я виждала... Тя на
училище ли е?
– Тя отдавна завърши училище. Сега е в Ленинград,
родила е дъщеря – търпеливо повтори Павел
Алексеевич.
– Не те разбирам, папа – каза Елена. – Разкажи ми
нещо друго.
Павел Алексеевич стана и премести кръглото столче
към главата на Елена. Писана-младша, която се беше
гушнала под ръката ѝ, трепна и отвори едното си око.
Павел Алексеевич седна до жена си и хвана ръката ѝ.
Ръката ѝ беше суха, слаба, прохладна, почти
безтегловна.
От много години го наричаха ПА. В работата – Пъ-А,
като съкращение, понеже беше излязла такава мода. В
най-щастливите им семейни години вкъщи му бяха
казвали „па“ – от „папа‘“. Сега обаче Павел Алексеевич
си помисли дали Елена не го мисли за баща си.
Подържа ръката ѝ, погали я по несресаната оредяла
коса и реши да не си изяснява за кого го мисли. Не
беше толкова важно...
– Ще отида в Ленинград, ще видя как стоят нещата и
ще се постарая да ги докарам тук – каза на Елена.
– Добре – въздъхна тя. – Кажи ѝ да влезе...
Павел Алексеевич продължи, примирил се с
неспособността на Елена да поддържа свързан разговор:
– Мисля, че са се скарали с мъжа ѝ. Може да я е
обидил някак, не знам. И няма да питам. Виталий ми
се обади миналата седмица, пита за Таня, казах му, че е
в Ленинград и че скоро ще си дойде, но не ми е казала
адрес. Какво мислиш за това?
Елена се притесни.
– Не знам... Както решиш... Аз не...
– Във всички случаи ще е по-добре да е при нас с
детето, нали? – зададе той въпрос, за чийто отговор
щеше да е достатъчно и само кимване.
Но Елена вече не го чуваше. Опипваше леглото с ръце
и той се сети, че търси избягалата Писана: винаги я
прегръщаше, когато изпаднеше в такова състояние.
Котката се беше качила на креслото и той я взе и я
сложи на леглото. Елена я прегърна с две ръце, усмихна
се и сякаш напусна пространството на спалнята –
погледът ѝ не че стана празен, но се фокусира някак си
отвъд, извън пределите на реалния свят...
Павел Алексеевич поседя още малко, после отиде в
кабинета си и се обади на „Справки“. Оказа се, че ще
успее да хване дневния влак за Ленинград. Сложи в
чантата си четката си за зъби, бялата си престилка и
армейската манерка с разреден спирт, която винаги
държеше в готовност. Реши да не предупреждава
никого – вечерта щеше да се обади от Ленинград. Не се
притесняваше, че няма къде да нощува – имаше един
стар приятел, при когото можеше да отседне винаги,
можеше да отиде и в хотела на академията на улица
„Халтурин“, там нямаше как да му откажат... Отиде на
гарата и си купи билет, остана му време да отиде и в
клиниката – там имаше една родилка в тежко
състояние и той държеше да я види и да даде някои
указания на лекуващия ѝ лекар...
Влакът пътуваше сякаш безкрайно дълго, а Павел
Алексеевич не се беше сетил да си вземе някаква книга.
Попоглеждаше любопитно спътниците си, съвсем
млада двойка – целуваха се уж скришом, – и си
мислеше дали са по-големи от Таня... Май бяха дори
по-малки... Докато не се стъмни, гледаше през
прозореца – мяркащите се гледки го отвличаха от
тягостните му мисли. Докато беше млад, за него бе
изключително важно чувството за собствената му
правота и много негови постъпки се определяха
именно от това вътрешно усещане. Сега беше объркан:
Таня бе постъпила изключително безотговорно. Беше
зарязала болната си майка – без никакви обяснения. А
сега с някаква маниакална последователност караше
всички да се тревожат – мъжа си, баща си, Василиса в
крайна сметка... Най-безразсъдно и безотговорно ражда
неизвестно къде, неизвестно при кого ще живее с
детето, как ще го издържа... Да, изобщо не беше права.
Той, Павел Алексеевич, като че ли не можеше да
обвини себе си в нищо, но това нямаше никакво
значение. Той поемаше неправотата ѝ върху себе си и
отиваше при нея, за да поправи неблагополучието,
неправилността в живота ѝ, която все пак се беше
случила по негова, на Павел Алексеевич абсолютно
неопределима вина. Упрекваше се в неумението си да
организира живота: жена му болна, дъщеря му
напуснала дома си... Всеки път, когато тревожните му
въртящи се в кръг мисли се връщаха до това място, той
отваряше чантата и отпиваше голяма глътка от
манерката  – тя беше с брезентов калъф. Това беше
автоматична реакция, формирала се в края на
четирийсетте, когато всяко повикване в
министерството или на събрание на Академията
предвещаваше неприятности... Хидроксилната група (–
ОН) около наситения атом въглерод го бранеше от
външни и вътрешни неприятности, милата...
Вечерта, когато влакът спря на Московската гара,
манерката беше празна, сърцето му пак блъскаше с
удвоена скорост, но на душата му беше олекнало,
понеже по пътя, докато наблюдаваше крадешком
младата двойка – те все гледаха да се докоснат с рамо, с
лакът, с коляно, – всичко в главата му си дойде на
мястото от само себе си: единственото правдоподобно
обяснение на невъзможното от всички разумни
позиции поведение на Таня беше нова връзка. Спомни
си един трагичен подобен случай: през четирийсет и
шеста или и седма една жена, приета в самия край на
бременността за задържане, Галина Крол се казваше,
красавица, съпругът ѝ беше полковник, се влюби в
един асистент от неговата катедра, Володя
Сапожников, и това стана буквално дни преди
раждането. Любовта им беше толкова бурна, че когато
изписаха Галина с детето, тя отказа да се върне при
съпруга си и се нанесе у Володя. Мъжът ѝ разбра къде
живеят и застреля Володя с пистолета си. Бедната жена
остана и без съпруг, и без любовник: единият беше
мъртъв, другият – в затвора... А след пет години тя пак
дойде при Павел Алексеевич, центърът за изучаване на
безплодието вече беше открит... Пак се беше омъжила,
бе си сменила името и се беше лекувала три години,
преди да забременее пак. И пак бе дошла да ражда при
него. Раждането беше тежко, със седалищно
предлежание... И защо ли паметта пази стотици и
стотици случаи?... Така Павел Алексеевич се
подготвяше за срещата с дъщеря си и се утешаваше с
мисълта, че Виталик едва ли ще тръгне да си
отмъщава...
От гарата взе такси и след двайсет минути беше в
родилния дом. Завеждащата отделението го чакаше: не
е шега работа академик да ти дойде на крака. Той си
изми ръцете и облече престилката. Заведоха го в
общата стая, където на второто легло от вратата
лежеше отслабналото му, с тъмни кръгове около очите
и напукани устни мило момиченце; приличаше на
дете, дори всъщност на момче... Той не я позна веднага,
а тя, щом го видя, ахна и скочи на врата му – сякаш
излетя от леглото...
Прегърнаха се, притиснаха се един в друг – нямаше
никакво място за обида.
– Толкова се радвам, че дойде... Ама и ти си един...
Кажи да ти покажат детето. Как е мама? Какво прави
Томка?
Той я галеше по остриганата глава, по раменете,
ръката му се удивляваше колко е отслабнала, пръстите
му се наслаждаваха на острите ѝ лопатки...
– Мъничкото ми глупаче – шепнеше Павел
Алексеевич.
Другите родилки гледаха и не вярваха – Таня бе
особен случай: въпреки че не беше казала нищо за себе
си, вече се бе създало обществено ако не мнение, то
подозрение, че нещо с нея не е наред, че ражда без
мъж, а и самата тя не е наред... А сега се оказваше, че на
всичкото отгоре баща ѝ е някакво светило...
 ***

После дадоха на Таня халат и отидоха заедно при

бебетата. В мъничките креватчета, като за кукли,
лежаха бели вързопчета малко по-големи от хляб.
– Търси, покажи ми я – каза шепнешком Павел
Алексеевич.
Лекарката в набързо образувалата се свита понечи да
излезе отпред, но той я спря с жест: недей.
Нямаше кой знае каква загадка – на креватчетата
имаше табелки с имената на майките, но Павел
Алексеевич се вглеждаше в мъничките личица –
гледаше ги едно по едно, за да открие приликата.
– Ето я – каза Таня и посочи. На табелката откъм
крачетата беше изписано фамилното им име, с лилави
букви... Момиченцето спеше. На високото му челце
падаше тъмно бретонче, лицето беше жълтеникаво,
носът голям, устата малка, стисната здраво. – Красива
е, нали? – ревниво попита Таня.
Павел Алексеевич вдигна вързопчето от леглото,
сърцето му щеше да се пръсне: нашето дете... После
подхвана с кутре края на пелената, подпъхнат на
кръстчето, и сложи вързопчето на дъската за повиване.
Момиченцето примлясна, отвори уста и се разрева.
Павел Алексеевич разви пелените, махна камизолката...
изправи крачетата, изпъна ги, обърна бебето по корем
с онова ловко движение, с което се обръщат палачинки,
сравни гънките под едва забелязващите се задни бузи,
опипа тазобедрените кости – беше наясно с това по
принцип коварно място  – и вдигна бебето за
крачетата... Прокара пръст по гръбначния стълб, опипа
тила, темето, пак обърна бебето по гръб. После опипа
издутото коремче, натисна с пръст до превързаното
стръкче на пъпа и измърмори:
– Нормално. Дробът е малко увеличен, физиологична
жълтеница, не е страшно. Ти нали не си забравила
всичко? Разбираш какво става сега там, нали?
Ювенилният хемоглобин се разпада... – Сложи три
дебели пръста на гърдичките отляво. След това хвана
мъничките ръчички една по една, отвори юмручетата
и опипа меките извити в края нокти.
– Фонендоскоп – каза на въздуха и в ръцете му като
по магия се материализира слушалка.
Той слуша цяла минута, после повтори:
– Нормално. Стори ми се, че нокътчетата са малко
синкави. Сърцето е наред. Във всеки случай няма
порок.
Момиченцето го хвана за пръста, погледна го с
млечните си като на коте очи и горната му устна
помръдна. Таня гледаше всичките тези манипулации
като омагьосана: баща ѝ с бебето в ръце по някакъв
начин ѝ приличаше на Сергей със саксофона – същата
нежност и дързост, същата свобода и лекота на
движенията...
– Великолепно детенце. Най-обичам точно такива  –
мъничка, жилава, с хубава мускулатура... Знаеш ли, не
се е метнала на вас с майка ти. Прилича на
Голдбергови. Ще му пратя телеграма в лагера да го
зарадвам  – прошепна Павел Алексеевич на Таня. – Е,
честито, мойто момиче... След ден-два ще те изпишат
и си отиваме вкъщи.
Таня изобщо не мислеше да се връща в Москва, но в
този момент, дали от слабостта след раждането, дали
заради абсолютната убеденост на баща си и също така
абсолютната му уместност тук, до новороденото ѝ
момиченце, се съгласи:
– Да, но за малко. Всъщност ще се преместя в Питер.
Тук... – замисли се за миг как да обясни на баща си
какво именно има тук, – тук ми е всичкото.
Павел Алексеевич кимна разбиращо.
– И аз така си помислих.
 17

„Мили Сергей! С каква наслада пише ръката ми името

ти! Какво правилно, дори единствено възможно име
имаш. А можеше да е Виталик или Гена... Здравей,
Сергей! Поздравявам те със себе си, а себе си – с теб.
Всичко около мен е съвсем различно от вчера. Родих
момиченце. Явно са ни излъгали ужасно, сменили са
ми момченцето. Но тя е много красива, всички казват,
че прилича на мен. Скоро ще ми трябва и момченце
обаче, имай го предвид. Момченце, което да прилича на
теб. Това, че момиченцето не прилича не теб и няма
начин да прилича, я прави за мен малко безинтересна.
Тоест тя ми харесва, днес ми я донесоха. Тя е
трогателна и прелестна, но по някакъв начин – поне на
теб мога да го призная – ми е особено скъпа като
свидетел на нашата любов, като свидетел на твоите
докосвания. Дори тайна участничка. Мисля, че ще те
обича ужасно много, с нотка, която ще е мъчителна за
мен.
Ревнувам те. От целия ти минал живот, от всички
неща, които пипаш, особено от инструмента ти, но
също и от кърпата, с която си бършеш лицето, от
чашата, която държат пръстите ти. От всички жени, с
които си бил преди.
Откакто те има, светът се промени много. Защото по-
рано гледах всичко от една гледна точка, а сега гледам
от две – а как би го видял ти? Целувам те където си
искам. Този път между ключиците и по белега на
лявата. Малката ти праща много поздрави. Нямам
кърма изобщо, но казват, че можела да ми дойде.
Донеси кефир и една голяма хавлия. Болеше, но мина
бързо. Таня.“
Сергей прочете писмото, сгъна го точно както си беше
сгънато и го сложи във вътрешния джоб на якето си.
Току-що беше дал на мустакатата лелка зад гишето
букет чайни рози, малко храна и бележка за Таня.
Попита накъде гледат прозорците на Танината стая и
дълго не можа да се ориентира. Още от снощи знаеше,
че Таня е родила, пи по този повод цяла нощ с
приятелите си, а сега изведнъж почувства, че ужасно
иска да види Таня, и то не на прозореца, а на живо.
Обърна гръб на гишето и тръгна към служебния вход.
Там седеше дежурна.
– Къде си тръгнал?
– Техник съм – импровизира Сергей. – Пратиха ме
във Второ отделение да ви оправя синхрофазотрона.
Къде да си оставя якето?
Синхрофазотронът очевидно удовлетвори дежурната
и тя го пусна.
– Гардеробиерът е болен, закачи си го сам. Няма кой
да ти го открадне.
Сергей вдигна преградата, влезе при закачалките,
свали си якето, взе закачената на стената синя работна
престилка на болния гардеробиер, облече я и забърза
нагоре по стълбите.
Вратата на отделението беше заключена и той
натисна звънеца. Отвори му една сестра.
– Какво има?
– Пратиха ме да ви ремонтирам оборудването –
отговори Сергей, като се стараеше да не ѝ диша в
лицето алкохолни пари.
– А, идете при старшата. Седма стая – каза сестрата и
тръгна нанякъде.
Сергей веднага намери стаята, която му трябваше –
четвърта. Таня стоеше до прозореца, с гръб към него,
със син болничен халат, много висока и много слаба.
– Таня – повика я той. Тя се обърна. Той никога не я
беше виждал небременна и му се стори непозната и
страшно млада.
Букетът беше на шкафчето, още ненатопен. Явно Таня
беше изтичала до прозореца веднага щом бе получила
бележката му.
 у
– Как влезе? – попита Таня и малко притеснено се
измъкна от прегръдката му. Жените от всички легла ги
гледаха втренчено.
– Пратиха ме да ви оправя синхрофазотрона –
продължи той с глупавата лъжа, и не напразно, защото
една от жените, вече на години, родила четвърто дете,
тъкмо се беше наканила да повика сестрата – по
принцип посещенията бяха забранени...
– Току-що отнесоха децата. Жалко. Ако беше дошъл
преди двайсет минути, щеше да я видиш. – Таня се
усмихваше възможно най-глупаво.
В този момент Сергей ѝ се струваше ослепително
красив и непоносимо близък. Тя отдавна и съвсем беше
забравила, че детето няма нищо общо с него, и
страстно желаеше да се похвали. След като предната
вечер Павел Алексеевич бе одобрил дъщеря ѝ, тя беше
почнала да ѝ харесва много повече.
– Дай да излезем от стаята, докато не са дошли да ме
изгонят...
В този час в отделението цареше спокойствие;
дръпнаха една врата, втора – и намериха складче за
бельо. Вмъкнаха се вътре, прегърнаха се, зашепнаха си
пламенни глупости, впиха се с устни и зъби един в
друг и между целувките си казаха безброй важни неща:
Таня му каза, че след като я изпишат, ще отидат за
малко в Москва, а той на нея – че е бил у Полуектова,
казал ѝ, че му се е родила дъщеря, а тя му казала, че я
поканили да води часове в Пермското хореографско
училище и че можели да живеят в жилището ѝ...
– При жена ти? – изуми се Таня.
– Че какво толкова? Нормално е. Ще ѝ пазим къщата,
ще разхождаме кучетата и ще храним старите котки...
Таня стисна китките му.
– Добре, това ще го решим после. Радвам се, че тя е
толкова... как да го кажа, великодушна?
– Не, ти не разбираш. Просто така ѝ е удобно. Има две
хрътки, много са капризни... А мен ме слушат...
И пак се прилепиха един до друг и Таня напипа с език
твърдичкото на устната му – от платъка на саксофона...
Никой не влезе в складчето цял час и те провериха дали
не се е променило нещо поради причината, че Таня
вече няма такъв корем... Но всичко си беше както
трябва: горещото – горещо, влажното – влажно, сухото
– сухо... И любовта, както стана ясно, изобщо не беше
намаляла...
 18

Три дни след раждането Таня се почувства все едно се

е родила отново, все едно че раждането на дъщеря ѝ
беше подновило някак и нея. Всъщност бе точно така:
тя беше новородена майка и макар че все още не
знаеше нищо за пожизненото бреме на майчинството,
за безусловната и често до болезненост променяща
женската психика връзка с детето, в нея се зараждаше
мисъл, която искаше да сподели на първо място с
дъщеря си. Отпускаше в деликатно отворената устица
на бебето кафявото си, издължено като бобче зърно и
се стараеше да внуши на малкото вързопче, че те се
обичат, майката и дъщерята, и ще се радват една на
друга, и че принадлежат една на друга, но не чак
съвсем... че тя, Таня, ще си има и друг, свой, отделен
живот, но пък и че ще ѝ даде, когато тя порасне,
свобода и право да живее по своему, и че тя ще е
голямата дъщеря, а след нея ще има момченце, и още
едно момченце, и момиченце... И нашето семейство
изобщо няма да прилича на другите, в които
татковците крещят на мамите, карат се за пари, а
децата пищят и си взимат играчките... Ние ще си
имаме къща в Крим, и градина, и музика... Още преди
да дообрисува картината на щастливото бъдеще, Таня
заспиваше, докато детето още сучеше. Невероятно
момиченце беше родила: то излъчваше сън на вълни
както огънят топлина... Таня никога не бе изпитвала
така силата и властта на съня. Санитарката взимаше
нахраненото бебе и го отнасяше, а Таня, макар да
усещаше някакви движения около себе си, нямаше
воля да се събуди...
След седмица ги изписаха и Павел Алексеевич ги
откара в голяма студена стая в един скъп хотел.
Сложиха бебето напряко на широкото легло от карелска
бреза и освен с вълненото одеяло го завиха и с юрган.
Скоро дойде Сергей – с букет замръзнали рози,
шампанско и саксофона. Свали пропитото си с влажен
студ яке и се спусна към детето. Седна на леглото да
види новото лице в многопластовата опаковка.
– Леле, колко е мъничка! И мирише на сън!...
– О, тя е много приспивно момиченце – съгласи се
Таня. – Щом ми я донесяха, веднага заспивах.
По принцип Таня не искаше да се връща в Москва, но
нещата се развиваха другояче: Полуектова щяла да
замине за Перм чак в края на януари, а в квартирата на
Александров се заформил скандал със съседите, които
не искали бебе да им плаче денонощно зад
шперплатовата стена... Сергей отказа да замине за
Москва при родителите на Таня: било му писнало и от
неговите си. Заминаването на Таня го огорчи най-вече
защото бе успял да се похвали на половината град, че
има дъщеря, и по този повод бяха изпити безброй
шишета водка и вино, а сега нямаше какво да покаже...
Таня набързо запозна баща си със Сергей и помоли да
излязат да се разходят. Павел Алексеевич ѝ отпусна три
часа – до следващото кърмене – и остана с внучката си.
Пет минутки след като младите излязоха, облъчен от
сънотворната енергия на бебето, той заспа дълбоко и
спа почти докато Таня се върна. Сънуваше, че спи, и в
съня на този вторичен сън беше лято и се беше събрала
шумна детска компания – щяха да ходят на езерото.
Той бе най-големият, там бяха по-малките му сестри,
които в природата не съществуваха, но в съня ролите
им бяха представени много убедително от Леночка,
осемгодишна, и Тома  – на две. Другите деца му бяха
познати, но също до едно бяха преправени от
възрастни хора, които познаваше от по-късните
години на живота си. Двойствеността на тези деца
обаче изобщо не го учудваше, притесняваше го по-
скоро обстоятелството, че не знае кое е едно момче. И
чак в края на съня, когато всички изтърчаха през
вратата на старата им вила в Мамонтовка, се оказа, че
като неизвестното момче се е маскирал Танечкиният
Сергей, и тогава Павел Алексеевич се успокои и се
събуди от по-дълбокия сън в по-плиткия и придърпа
към себе си увитото в одеялото и юргана бебе; за миг си
помисли дали му се ходи на езерото с тези преправени
деца – и реши, че не...
На следващия ден в осем и петнайсет сутринта Павел
Алексеевич с дъщеря си и внучка си си беше вкъщи, на
Новослободска. Тома още не беше тръгнала на работа,
Василиса излезе от стаичката си и стоеше със старата
Писана в краката до вратата на кухнята, опряла ръка на
стената. От открехнатата врата на Еленината стая
отначало излезе Писана-младша, а след нея и Елена с
наметнат пеньоар.
– Танечка, толкова отдавна те чакам – каза Елена
ясно и радостно и Таня, след като тикна дъщеря си в
ръцете на Тома, която още не знаеше какво да каже и
какво да направи, целуна майка си, но тя лекичко я
отблъсна и посегна към бебето: – Танечка...
– Мамо, това е дъщеря ми.
– Това е дъщеря ми – повтори като ехо Елена и на
лицето ѝ се изписа мъчително напрежение.
– Ела, мамо, сега ще ти я покажа...
Таня сложи бебето на леглото на Елена, а Павел
Алексеевич се зарадва, че Таня се държи правилно: не
отблъсква бедната Елена, а я включва в новото за нея
събитие.
Таня разпови бебето и то отвори очи и се прозя.
Елена го гледаше напрегнато и като че ли
разочаровано.
– Е? Харесва ли ти?
Елена притеснено сведе очи.
– Това не е Танечка. Това е друго момиченце.
– Разбира се, че не е Танечка, мамо. Дори още си няма
име. Може би Мария? Маша? А?
– Евгения – едва чуто прошепна Елена.
 Таня не я чу. Обади се Василиса:
– Че как иначе? Евгения, на баба ѝ...
Таня се наведе над детето, което се опитваше да
налапа юмручето си.
– Не знам... Трябва да си помисля. Евгения?...
Всички се струпаха около бебето, а Таня усети как
нещо сякаш я повдига като приливна вълна, подържа я
за миг и после я пусна... И тя тръгна из апартамента,
заоглежда праха, мръсотията и пълните с боклуци
ъгли...
– Татко, правим ремонт – заяви след секунди.
– Всъщност да, отдавна е време – съгласи се Павел
Алексеевич, – но не мисля, че трябва точно сега. Бебе
вкъщи все пак... Може би през лятото, когато отидете
на вилата...
– Не, не, аз ще ида в Питер. Трябва сега. Започваме от
детската стая... После кухнята и коридорът, кабинетът
и спалнята накрая...
Вечерта, когато Тома се прибра от работа, половината
ѝ цветя бяха раздадени по съседите, а другата половина
изхвърлени, мебелите бяха струпани по средата,
всичко беше опаковано, бояджиите щяха да дойдат на
другия ден... Павел Алексеевич имаше усещането, че
занемареният им дом, дълго стоял на котва като
изоставен кораб, е потеглил нанякъде и плува
целеустремено, че отново има бодър екипаж, че дори
мебелите, разкривени и хлътнали, са се строили и са се
изпънали... Василиса, която никога не изхвърляше
нищо, се предаде пред напора на Таня и
собственоръчно изнесе от стаичката си излинялото
одеяло, подарено ѝ от Евгения Фьодоровна през
деветстотин и единайсета – то и тогава не беше ново.
Но и това беше малко за Таня и тя дори някак весело
изнесе и изхвърли на боклука разни пукнати и
нащърбени чинии, продънени тенджери и
безбройните празни буркани – цялото просешки
пестеливо домакинско имане на Василиса.
Безименното момиченце присъстваше в тази
осмислена суматоха почти безмълвно, без да пречи на
нищо и почти без да настоява за внимание. Таня я
засели в коша за пране, след като го обши отвътре с
басма, и отначало го носеше от стая в стая. След това
Елена помоли да оставят детето до леглото ѝ и така се
учреди тихо кътче, което Таня навестяваше от време
на време, но не и прекалено често. Поразителна беше
бързината, с която се преобразяваше апартаментът:
бившата детска беше готова за седмица и въпреки че
джунглите на Тома бяха понесли големи загуби,
оцелелите растения свежо зеленееха на фона на
пясъчножълтите тапети, които напомняха топлината
на африканските пустини.
Следващата седмица беше посветена на кухнята и
банята. Готвенето бе отменено. Таня купуваше от
кулинарния магазин евтина храна в несметни
количества, така че имаше и за работниците, и за
отбиващите се от време на време познати. Виталик се
обади на третия ден и Таня говори с него безразлично-
радостно. Той дойде веднага, намръщен и нацупен, но
тя изобщо не обърна внимание на това. Показа му
бебето с такъв вид, все едно си беше лично и само
нейно. На предложението му да се премести на
„Профсъюзна“ се подсмихна обидно, но му обеща да се
отбие, щом ремонтът приключи.
– У нас сега живее Валентина – съобщи Виталик
основната новина.
– Защо не я доведе? – учуди се Таня.
– Ще дойде. Те с Павел Алексеевич се виждат често.
Заради адвокатите, нали разбираш... Може би ще го
пуснат предсрочно. При две трети излежана присъда
може да...
„Аз, аз би трябвало да се заема с освобождаването на
Иля Йосифович – помисли Таня. – Те всичките са
страшно загубени...“ Не, не беше права: Валентина си
беше съвсем свястна: обмисляше всичко внимателно и
после действаше последователно...
Таня спеше в кабинета на Павел Алексеевич, между
коша за пране с дъщеря си и телефона – Сергей се
обаждаше нощем и говореха дълго за ежедневни
глупости, за бебето, на което още не бяха избрали име,
за ремонта и за хрътките на Полуектова, а после Сергей
пускаше магнетофона, та Таня да чуе музиката, която е
свирил днес... А тази седмица той свиреше много,
почти всяка вечер, понеже имаше много новогодишни
празненства и ги наемаха къде ли не – в институти, в
клубове и столови... Таня вече беше решила да замине
за Питер сутринта на трийсет и първи, хитро беше
разпитала Сергей къде ще свири и дори си бе купила
билет за дневния влак. Вечерта на трийсети обаче
стегна такъв студ, че тя се отказа  – спомни си колко
студено беше във влака, докато се връщаше в Москва с
новородената си дъщеря, и се уплаши, че ще настине.
Не беше казала на Сергей нищо за тайния си план. И
добре че се отказа, защото Сергей по същата логика на
каприза – или сюрприза – сам дойде за новогодишната
нощ в Москва: изчака няколко часа до вечерта в
ресторанта на Ленинградската гара...
Междувременно ремонтът бе обхванал като пожар
целия апартамент. Миришеше на боя, на лепило и на
печена гъска. Малката беше сложена в бившата детска.
По заповед на Таня Тома бе украсила с играчки
двуметровата си любимка фатсия, която невежите
бъркаха със смокиня. Павел Алексеевич седеше начело
на масата, до него в креслото си беше измитата, сресана
и облечена от Таня Елена – лицето ѝ бе радостно като
на малко дете. Василиса беше с дебел като килимче
жълто-малинов шал и се притесняваше от него, все
едно е с гол гръб. За сметка на това Тома си беше
облякла роклята с голямото деколте, същата, която си
бе ушила за сватбата на Таня, и си беше направила
висока тупирана прическа, която изобщо не отиваше
на мъничкото ѝ лице. Гостите бяха тримата
Голдбергови, двамата братя и Валентина, като мома
Гризкина, младата мащеха на Танините вече уволнени
съпрузи. Кошът с бебето бе на леглото на Тома – Павел
Алексеевич бе наясно, че тъкмо бебето е главното
действащо лице и че ако не се беше родило, Таня
нямаше да се прибере вкъщи и да организира тази
прекрасна пертурбация.
В дванайсет без петнайсет на вратата се звънна и
Таня забърза да отвори, вече подготвила ехидна фраза
за съседката Роза Самойловна, която днес вече беше
идвала поне петнайсет пъти и вече бе успяла да поиска
всичко възможно – от сол и стол до свещи и
салфетки... С тънко шлиферно яке и с огромна кожена
шапка, със саксофона и със спортен сак в ръка на
вратата стоеше Сергей...
Беше най-странният семеен празник, който човек
може да си представи. Освен Таня и Сергей, щастливи,
необременени нито от миналото, нито от бъдещето,
всеки от присъстващите изпитваше остро отчуждение
от всички останали и дълбока самота. Естествените
роднински връзки сякаш се бяха разрушили,
изместили, извратили: жената на Павел Алексеевич
отдавна му беше станала дете, но пък дъщеря му през
последните две седмици внезапно се беше оказала
главата на семейството; Елена, за пръв път от три
години седнала с хора на масата, при това толкова
много хора, изпитваше пораждаща гадене тревога от
множеството познати, но изцяло изгубили имената си
хора. Дори дъщеря ѝ Танечка, която като цяло много
приличаше на себе си, леко ѝ се раздвояваше, понеже
бебето в коша също беше Танечка, но не изцяло, а
отчасти, все едно е направен разрез или сечение и
невидимите вътрешни очертания на предмета, които
обикновено се означават с щрихирани линии, са точно
това мъничко момиченце, показано от разреза...
Василиса с възкръсналото си от мрака око виждаше
плоска картина от по-тъмни и по-светли петна и
цветни телесни контури, синьото петно на Томочка
беше единственото успокояващо. Таня пърхаше около
масата като сива стройна птица, слагаше ядене наред,
сложи и на нея, Василиса, от блажната гъска – ама
изобщо беше забравила, че Василиса пости – и все току
се навеждаше, все току го погалваше тоя младия
дългокосия с черните дрехи – чакай, той да не беше
свещеник? – и това пред мъжа си, при жив мъж, и
Елена през войната и тя така, а на тая мъжът ѝ седи и
гледа – и нищо, че може ли така... И като се
преизпълни с отвращение към явилата ѝ се картина,
Василиса се замоли: „Господи, помилуй, Господи... Чуй,
Господи, гласа ми, кога Ти се моля... и у Тебе, Господи, е
милостта, защото Ти ще въздадеш всекиму според
делата“... Отлитаха, опадваха като листа думите, губеха
се откъслеците от псалмите и молитвите в
отслабващата ѝ памет и ѝ оставаше само мъката ѝ за
близките ѝ, които до един живееха неправедно и
вършеха неправди, и не спазваха заповедите Божии, и
светските, и духовните... то накъдето и да се обърнеш...
„Ох, грешни сме, Господи, грешни сме...“
Валентина Голдберг, възпитана в староверска
чистоплътност – от чистота на тялото и дома до
чистота на мислите и действията – и изобщо
неотклонила се от принципите на дедите си въпреки
пълния си и окончателен разрив с възглупавата им и
назадничава религия, гледаше Таня тъжно. Беше се
запознала с Павел Алексеевич вече след арестуването на
Иля Йосифович, довери му се и го обикна и сега изобщо
не можеше да напасне добре известната ѝ от Виталик
история на този странен брак, този неприличен семеен
триъгълник, с появата на този дългокос музикант,
очевидно любовника на Таня, да не говорим за самата
Таня, която виждаше за пръв път и която беше
намразила предварително, но като я видя, неизвестно
защо ѝ стана симпатична... въпреки че какво освен
възмущение и осъждане можеше да предизвика това
момиче, което се държеше така и не мислеше за нищо,
което беше съсипало отношенията между двамата
братя... разпусната развратница...
Братята – или съпрузите – Голдберг се държаха
възпитано, но не беше точно „и нищо“, както си
мислеше Василиса. И двамата се измъчваха от появата
на самозванеца. За пръв път през последната година
изпитваха едновременно едно и също чувство –
състояние, познато им от ранното детство, може би
едно от първите им осъзнати преживявания – яд от
поражението и същевременно признаване на
справедливостта му... Дванайсет удари и закъсняха с
шампанското: Таня беше забравила да го извади от
хладилника. Докато го донесе, докато Павел Алексеевич
го отвори... Новата година вече беше дошла. Пиха да е
мирна и честита, да пуснат Иля Йосифович и всички
да са здрави и щастливи, и особено новото
момиченце... Всички говореха един през друг, високо,
чукаха чашите си, вилиците тракаха в чиниите, само
Таня и Сергей седяха и мълчаха, и се гледаха, бяха се
втренчили един в друг като две икони. И всички
виждаха, че този музикант наистина е точно като за
Таня, личеше им едноприродността, еднопланетността
им, така да се каже... Онова, което у Таня беше особено
и дори малко озадачаваше, при него беше сякаш
изписано на челото. И братя Голдберг нямаха никаква
работа тук и прекрасно го разбираха. Особено когато
музикантът извади саксофона си, помоли Таня да му
акомпанира и тя веднага, без да каже и дума, смъкна
вестниците, с които беше затрупано пианото,
предупреди го, че едва ли е чувал по-разстроен
инструмент, седна, а той ѝ показа акомпанимента с
лявата ръка на басите и тя веднага го хвана. Павел
Алексеевич пък схвана, че през последните месеци е
свирила... А Сергей извлече от тръбата си първо
някакви търсещи трели; Таня тръгна с него, минаваше
ту отляво, ту отдясно, позабавиха се на някакво
неопределено място, а после Сергей изпя на саксофона
си дълга радостна вест, която свърши с такъв щастлив
вопъл, че братя Голдберг се спогледаха братски и се
почувстваха в училищния двор в Малаховка, в
голямото междучасие, сред враждуващите селски,
махленски и интернатски момчета, където вечно си
патеха, понеже не принадлежаха към никоя от тези
групи... Елена пък още при първите звуци на саксофона
се вкопчи в ръкава на кабинетната пижама на мъжа
си: тя чу, а по-точно казано, видя случващата се
музика като множество плавни изчертани с кривка
линии, тръгващи от тъмната сърцевина на металното
гърло, и най-важната от тях, гъвкава и леко матова
като нова гума, се превръщаше в плоска крива и се
разгръщаше в стройна Архимедова спирала, която се
разширяваше и разширяваше, изпълваше цялата стая
и излиташе през прозореца... А самият звук беше
проекция на нещо неизвестно, неназовано, но
произвеждано с видимо напрежение от дългокосия
младеж с познатото лице...
Павел Алексеевич се учуди колко умело акомпанира
Таня – явно не беше забравила уроците по музика – и
се зарадва.
Сергей укроти звука, издуха остатъците му от
саксофона и Елена видя как кривите се посипаха във
въздуха, как избледняха и изчезнаха. Лицето на
младежа не ѝ беше просто познато, тя го знаеше
наизуст: гъстите светли прави вежди, горната устна
леко надвиснала над долната... Той сложи саксофона до
коша с бебето, тръсна глава, зарови пръсти в косата си
и я отметна назад с познат жест... „Пълна му е с пясък“
– помисли Елена...
А после Таня отнесе коша със спящото момиченце в
кабинета на Павел Алексеевич и Сергей отиде с нея и
гостите, като ходеха по коридора до клозета, ги чуваха,
че се смеят. Два часа си приказваха и се смяха! А на
сутринта Сергей си тръгна, докато всички спяха. Павел
Алексеевич сложи Елена да си легне и полегна и той в
спалнята, на предишното си място, и без да се съблича,
спа до късно – беше пил много. Елена пък почти не спа,
лежеше с отворени очи и си спомняше откъде ѝ е
познат този музикант, и май си спомни...
Към края на януари ремонтът свърши. Апартаментът
се обнови. Василиса вече не можеше да намери нищо: и
тенджерите, и чиниите, и олиото – всичко беше на
нови места и от постоянното търсене тя така се
уморяваше, че накрая отнесе хляба в стаичката си –
загръщаше го в кърпа и го държеше в шкафчето си.
Таня предаде домакинството на Тома; купи запаси ориз
и макарони, захар и брашно. Закачи нови пердета и
купи пералня... После каза на Павел Алексеевич, че
заминава.
– Майка ти свикна с нея, остави я у нас. Като се
уредиш в Ленинград, ще си я вземеш – каза
умолително Павел Алексеевич.
През времето, докато внучка му живееше с тях, той
разбра, че е доживял до такъв момент в живота си, че
това малко момиченце е способно да замести цялата му
професионална дейност, студентите, учениците и,
най-важното, пациентите, и че независимо какво
прави в отделението – дали гледа назъбените линии на
кардиограмите, дали бърка със зрящите си пръсти в
кървящи матки, дали палпира плодоносни кореми –
нито за миг не забравя за бебето в плетения кош.
Вътрешно отмерваше новороденото ѝ, небогато време:
сега тя спи, суче, оригва се, напъва се и свива крачета,
за да свърши сериозната работа с изпражняването, и
пак заспива... Единственото му и постоянно желание
стана да е до този кош, до момиченцето с бебешкото
излъчване на сладостен сън. У нея имаше още съвсем
малко индивидуално, но вече си проличаваше
родовото: веждите се издължаваха, а на местата,
където впоследствие щяха да щръкнат семейните
кичурчета, вече имаше няколко непослушни
косъмчета. Приличаше всъщност на таралежче: дълго
носле, косата ѝ слепнала, все едно е бодлички... Но
челото беше високото чело на Голдберг...
Таня вече беше на две годинки, когато се появи в
живота на Павел Алексеевич, и беше красиво и
обичливо дете, доброжелателно и доверчиво, а това
мъниче бе още почти съвсем никакво, то не завоюваше
сърцето на дядо си, на него просто със самото му
раждане му беше дадена власт над Павел Алексеевич и
той се наслаждаваше да седи до коша с бебето, да
помага на Таня да го къпят, да пипа розовите
непроходили крачета... Това беше чисто природно
чувство, което не се нуждаеше нито от оправдание,
нито от обяснение: така лъвът обича лъвчето, вълкът –
вълчето, орелът – орлето... И в тази точка ставаше
ясно, че цялата педагогика е измислица и студен
рационализъм и че когато започва педагогиката,
отслабва природното чувство, дълбокото, животинско
чувство на любов към рожбата... Най-низкото от
всички високи чувства...
– Говоря съвсем сериозно. Ще намерим кърма. Още
утре ще подам молба да ме пенсионират...
– Какви ги приказваш?! – Таня гледаше сбръчканото
лице на баща си и виждаше на него никога невиждано
досега изражение – молба... И от това ѝ стана мъчно и
тя се разсърди: – Ама сериозно! Не мога да си те
представя пенсионер! Ще ѝ правиш кашички, така ли?
И ще я разхождаш с количка?!
Той закима.
– Да. С удоволствие. Аз, Таня, малко обръщах
внимание на семейството си. А точно сега му е
времето. С майка ти ще я извеждаме с количката.
– Мама е тотално изключила – намръщено каза Таня.
– Не знам... Не съм сигурен...
 Таня го прегърна през врата, погъделичка го зад
ушите.
– Татко, ти си чудесен! Ще ти я доведа, честно. Знаеш
ли, искам много деца. Момичета и момчета, поне пет.
Павел Алексеевич хвана в шепа ръцете ѝ, загрубели от
пране и от ремонта, целуна ги и отиде в кухнята да
изпие абсолютно необходимата си доза – половин
водна чаша от дебело стъкло. Нещо в стареещата му
глава се прекрояваше: защо сред десетките хиляди
деца, изродени, спасени и дори проектирани от
интуицията му, това момиченце и другите две или
три, които можеше да роди Таня, бяха така
скъпоценни? „Ами че аз дори не мога да кажа „моя
кръв!“... Никаква кръв нямаше, никаква пряка връзка,
нищо освен ирационалния, необясним, капризен и
глупав избор на сърцето...
Таня бързаше. Имаше цял списък с неща, които
зачеркваше едно след друго – неизчезнал навик на
отговорен и организиран човек... Най-скъпото и най-
трудното беше смяната на цялата санитарна техника,
включително ваната, която не можеха да използват,
защото имаше теч; най-деликатното – кръщаването на
дъщеря ѝ. За провеждането на това благочестиво
мероприятие като експерт беше привлечена Василиса, а
за кръстница – Тома. Отначало Василиса категорично
отказа дори да стъпи в най-близката църква,
Пименската, която според нея се била „омърсила“ с
обновленчеството15, и предложи да отидат в някаква
селска черква в Подмосковието, където служел
„правилен“ свещеник. Таня обаче се справи много
ловко с принципите на Василиса: каза ѝ, че няма да
ходи с детето толкова далече, още повече че и сама не
знаела откъде-накъде ѝ е хрумнало да го кръщава, и че
ако ще е толкова сложно, ще вземе да се откаже. След
което Василиса стисна устни и почна да сменя
домашните си подрязани за пантофи валенки с
уличните, с галоши... Тайнството кръщение се
извърши в Пименовския храм. От този ден детето
окончателно стана Евгения и Таня задраска още една
точка от списъка си. Оставаше последната – да изкъпе
Елена в новата вана. Не се бяха къпали във вана вече
повече от година  – заставаха под душа, без да я
запушват, и се изплакваха набързо, за да не наводнят
съседите отдолу.
Сега Таня напълни ваната. Елена беше притиснала
лакти към ребрата си и се съпротивляваше немощно.
– Дай сега да се съблечем... Виж, мамо, вече се
напълни... – уговаряше я Таня и Елена неохотно се
подчини.
Майка ѝ бе болезнено слаба и въпросът не беше
единствено в килограмите – самата Таня също беше
под петдесет; от раменете на Елена и под тях висяха
празни гънки кожа и при вида на майчината си голота
Таня си помисли, че човешкият скелет е унил и
безполов и само пронизаното с пластове тлъстина месо
върху него създава и женската прелест, и мъжката
сила, и дори самата разлика между мъжа и жената... От
предишната женственост на майка ѝ бяха останали
само увисналите гърди и бледата сянка на съвсем
оределите косми между краката ѝ.
Накрая Таня успя да я сложи да седне във ваната.
Елена легна и протегна крака.
– Колко е хубаво...
„Аз съм като Хам“ – помисли Таня и натърка кесията
със сапун. Да гледа беше неприлично, но да къпе, да
подстригва, да бърше – не...
– Чакай малко, Танечка. Искам да полежа така.
Толкова е хубаво... Ваната беше пробита, така ли? –
попита Елена съвсем свързано.
– Да. Оправихме я.
Елена затвори очи. Косата ѝ плуваше във водата,
намокри се и Таня я отмести от лицето ѝ.
– Във водата всичко се променя. В топлата вода на
главата ми ѝ става по-хубаво. Не искам да живееш
вкъщи. Не искам да живееш с мен. Всичко забравям и
ми се струва, че съм забравила много повече, отколкото
помня. Но скоро ще забравя и колко много съм
забравила. Не се плаши, нямам предвид нищо страшно,
просто умирам по някакъв необикновен начин, от
центъра на главата си. Сега ми е много хубаво. Отдавна
не ми е било толкова хубаво и искам да се сбогувам с
теб. Тази дупка в главата ми ме изяжда. И много ме е
срам от това, което става с мен. Не знам дали накрая
изобщо ще остане нещо. Кажи ми – на колко години
съм?
– Скоро ще станеш на петдесет и две...
– А ти?
– Аз съм на двайсет и три.
– Добре. Водата изстина. Пусни още топла... Не съм
сигурна в нищо и никого. Понякога идват непознати
хора, понякога познати... Или пък Василиса, а с нея още
някой... И в себе си не съм сигурна... Знаеш го.
– Не, мамо. Нищо не знам за това...
– Е, нищо, няма значение. Исках да ти кажа, че ей
сега, тук, аз съм аз, а ти си ти и че много те обичам. И
сега ще се сбогувам с теб. А после ме сапунисай, изкъпи
ме... И си отиди...
Таня понечи да възрази нещо, но не можеше да
отвори уста, понеже каквото и да кажеше, щяха да са
само жалки нищо незначещи думи. Сапуниса косата на
майка си, като леко ѝ надигна главата, та сапунът да не
ѝ влиза в очите, разтърка сапуна, после я изплакна с
душа... Изми всички увиснали гънки на слабото ѝ тяло,
избърса я хубаво, намаза я с бебешки крем. После ѝ
облече дългата бархетна нощница и я сложи да си
легне. Беше почти девет. Скоро се прибра Павел
Алексеевич – този ден имаше вечерни лекции в
Института за усъвършенстване на лекарите. Таня вече
си беше събрала багажа. Вечеряха заедно и той ги
изпрати до гарата.
Московският период в живота на Таня свърши.

15 Опозиционно движение в Руската православна църква

след 1917 г. Бори се срещу официалното ѝ ръководство и
подкрепя съветските социалистически преобразования.
Саморазпуска се след 1945 г. – Б. пр.
 19

Докато излежаваше последната си присъда,

късметлията Голдберг нито веднъж не беше пратен на
тежка работа навън – още от първия ден го взеха за
санитар в лечебницата. Завеждащата, вече над
средната възраст и отпусната като дроб грозница, му
прехвърли половината от работата си. Въпреки цялото
си безразлично равнодушие – все пак беше работила в
лагерното здравеопазване, което изобщо нямаше право
на това определение, цели двайсет години – тя вяло
защитаваше Иля Йосифович пред началниците и поне
два пъти успя да го опази да не го пратят на обща
работа...
Ако на нейното място работеше мъж, Иля Йосифович
нямаше да изтърпи, въпреки покровителството, такова
безучастно равнодушие към болните, да не говорим за
дребните кражби и гадните номера, но със
завеждащата го примиряваше състраданието, което бе
над всичките му принципи: за нея се беше лепнала
освен двайсетгодишната ѝ дъщеря дебилка, която тя не
можеше да остави вкъщи сама, и биографията ѝ –
горчива, съветска и ужасна като непогребан
покойник...
Така че публичното правдолюбие на Голдберг,
неприлично като кръпка на задник, мълчеше може би
за пръв път в живота му. През двете години и малко,
докато работеше като санитар по длъжност и като
помощник-завеждащ на практика, той нито веднъж не
влезе с нея в спор, не я упрекна, не ѝ кресна, не метна
по нея някоя чаша... На прощаване тя му каза нещо,
което го учуди и дори го засрами: оказа се и по-умна, и
по-добра, отколкото бе мислил. А може би причината
беше точно в това, че с присъствието си, със своето
старорежимно великодушие и смехотворно
благородство, приемано обикновено за чист
идиотизъм, Иля Йосифович беше издигнал лекарката
за един кратък миг до своето равнище и тя със
запъване каза няколко простички думи, достойни за
предсмъртна изповед, а после го попита с какво може
да му помогне... След което настани дебелия си задник
на тапицирания си с червен плюш стол и още двайсет
години изпълнява скучната си служба, защото
трябваше да изхранва дебилната си дъщеря и да праща
по нещо на овдовялата си многодетна сестра, чийто
съпруг отдавна беше изчезнал в родната система...
С две думи, Иля Йосифович се сбогува с Елизавета
Георгиевна Вите (така се казвал покойният, значи!) и
излезе от портала. Той се затвори зад него и Иля
Йосифович тръгна към гарата с малко пари и справка,
че е освободен... Местният влак спираше на тази
неозначена на картите гаричка късно вечерта, по-
точно казано, даже не съвсем спираше, а забавяше и в
момента, когато на човек му се струваше, че вече ще
вземе да спре, тръгваше пак... Тук, в дъсчената барака
на почти несъществуващата гара, около час преди да
дойде влакът, дойде Елизавета Георгиевна Вите,
Грозницата, както я наричаше наум Голдберг, и му даде
храна за из път. Тетрадката, съшита от отделни
листове, беше пъхната между хляба и две консерви
варено...
– Нравствените основи са подкопани, Паша.
Нравствените основи на живота, нравствените основи
на науката... Но човекът е жив. – Голдберг беше сложил
кокалестата си ръка на тетрадката, съшита от
листовете, които доскоро се пазеха поотделно и се бяха
събрали заедно дни преди да го освободят.
Пак, след три години, седяха в кабинета на Павел
Алексеевич приятели, а вече и роднини поради
решенията на децата си, които изобщо не разбираха,
знаеха само, че малката Евгения, общата им внучка, е
жива и здрава и живее в Ленинград с Таня и с
дългокосия джазмен, нагърбил се с удоволствие с
тежките грижи на бащинството... Пиеха отначало с
наздравици, а после като просто вдигаха чашите пред
носовете си и се поглеждаха...
– Наздраве...
– Последната дупка, Паша, последната дупка...
Завеждащата обаче ми носеше списания, изписваше ги
от Новосибирския университет. Английски, немски,
френски... Някои още от трийсетте години. И значи,
Паша, мисля, че затворих една дупка, която се отвори,
като закриха Медикогенетичния институт. Тази книга
не е толкова за учените, колкото за лекарите от една
специалност, която все още не съществува... За учебник
– не е учебник... Просто така – увод в медицинската
генетика...
Павел Алексеевич взе бутилката да налее пак. Беше
олекнала... „Колко съм отслабнал обаче... А Илюша е
истински богатир: жилест, шията му като на оскубан
петел, бръчки даже над челото, обаче откъде взима
тази сила, тази енергия...“
Бяха минали почти две седмици, откакто Голдберг се
беше върнал в Москва. През това време той успя да се
срещне с десетина колеги, запозна се с напредъка на
научния процес и се зарадва на сериозния подход към
нещата  – въпреки че не видя кой знае какви
постижения,  – беше в две издателства да представи
проект за написаната си вече книга и разбра, че не
може да се надява на скорошното ѝ издаване. Падането
на Хрушчов, случило се, докато той беше в лагера, му
беше интересно единствено с това, че означаваше
окончателното падение на Лисенко и кликата му. Най-
важното събитие през това време според Голдберг бе
създаването на Института по генетика. И, естествено,
той веднага отиде при директора на института, негов
познат още отпреди войната, свестен генетик. Когато
бяха младежи, прякорът му беше Боня – съкратено от
Бонапарт...
През първите четирийсет минути от срещата им
Голдберг не млъкваше, с щедра ръка ръсеше искрящ
бисер  – обаче изобщо не пред свиня... Звярът, който
седеше срещу него и го гледаше с немигащите си сини
очи, имаше стоманени челюсти, желязна хватка и
твърдо като диамант честолюбие, които съответстваха
на юношеския му прякор... Но между двамата имаше и
много общо: великите им учители и дефектния им
произход – ако евреин търговец на дървен материал
може да се сравни със сибирски фабрикант, – лагерния
им опит и първокачествените им умове... Директорът
слушаше изключително внимателно, но не издаваше
отношението си нито с думи, нито дори с помръдване
на веждата.
Чак след четирийсетата минута Голдберг усети
настъпващия към него по дългата – във формата на
буквата Т – маса ледников период, усети студа, който
лъхаше от плешивия дребосък, седнал в будистка
неподвижност на късата страна на Т-то в центъра на
големия кабинет в самото средоточие на обновената
генетична наука.
Голдберг млъкна, стъписан от лошо предчувствие.
Мълчеше и директорът. Той можеше да мълчи, когато
трябва. Голдберг – не.
Иля Йосифович спря излиянията си, до едно за
медицинската генетика, от най-общите
организационни съображения, свързани още с проекта
на Павел Алексеевич за създаване на генетико-
консултационни центрове, до най-отвлечените идеи,
за чиято реализация щяха да трябват поне трийсет
години... В смисъл – прекъсна сам себе си и после рязко
попита:
– Та, значи, ще ми дадеш ли лаборатория, Коля?
Директорът наистина приличаше малко на Наполеон:
дребни черти, мека брадичка, преливаща в гушата на
къс дебел врат. Незначително лице с изключителна
значителност... Мозъкът му работеше напрегнато, но
на лицето му не проличаваше никакво изражение.
Дали да откаже чрез отлагане и бавене, да даде
възможност на този умен идиот с времето сам да се
сети, че в някои случаи „да“ е просто разновидност на
„не“, или да му смачка фасона веднага... Те, така или
иначе, бяха врагове и щяха да станат още по-големи
врагове, това директорът го знаеше със сигурност. Не
че имаше някаква изгода, ставаше въпрос просто за
лично удоволствие. Затова той удължи още малко
абсолютно безизразната си пауза – аспирантите му в
такива моменти получаваха нервни тикове, – пусна
една псевдоусмивка с новите си, прекалено бели
пластмасови зъби и като прерови няколко варианта с
оттенъци на различна степен на обида, каза:
– Не, Иля. Ти изобщо не ми трябваш...
Всичко това Иля Йосифович го разказваше сега на
приятеля си.
– Излиза, Пашенка, че не му трябвам нито аз, нито
Сидоров, нито Соколов, нито Сахаров. Шурочка
Прокофиев също не му трябва, и Белговски, и
Рапопорт. За Тимофеев-Ресовски да не говорим. Събира
си дребни рибки, аспирантчета и романтични младоци
с жълто около устата. Та, значи, сега, драги, се връщам
към началото на нашия разговор: нравствените основи
са подкопани. Безнравствената наука се оказва по-лоша
и по-опасна от безнравственото невежество...
На това място Павел Алексеевич се оживи:
– Винаги го правиш това, Иля, да трупаш всичко
накуп. Бъркаш понятията. Нравствено невежество не
съществува. Дори неграмотен човек може да е
нравствен. Дори съвсем неук човек като нашата
Василиса може да е нравствен. От думите ти следва, че
науката е антитеза на невежеството. Това е невярно.
Науката е начин за организиране на знанието, а
невежеството е отказ от познанието. Невежеството не е
незнание, а нагласа на ума. Парацелз например е знаел
за устройството на човешкото тяло по-малко от всяка
днешна медицинска сестра, но ще го наречеш ли
невежа? Той е знаел за относителността на познанието.
Невежеството не се съобразява с нищо освен със
собственото си равнище и тъкмо затова нравствено
невежество няма. Невежеството мрази всичко, което
му е недостъпно. Отрича всичко, което изисква
напрежение, усилия, промяна на гледната точка.
Впрочем, що се отнася до науката, не мисля, че науката
има нравствено измерение. Познанието няма
нравствена компонента, само хората могат да са
безнравствени, а не физиката или химията, да не
говорим за математиката...
Голдберг се засмя и от двата края на устата му
надникнаха последните му останали премолари.
– Пашка, може и да си прав, но такава правота не ме
устройва. Ако имаме прогрес, насочен към благото на
човечеството, значи науката, която е насочена към
постигането на някакво условно благо, е нравственa, а
която не е – да върви по дяволите!
– Е, ще ме прощаваш. – Павел Алексеевич разпери
ръце. – Ако ще тръгваме по твоята логика, тогава
науката може да е марксистко-ленинска, сталинска,
буржоазна и дори работническо-селска! Много моля!
И така откараха до след полунощ, разнищваха науката
като цяло и теорията и практиката в частност,
близкото минало и светлото бъдеще. Заяждаха се,
караха се, смееха се, изпиха още една бутилка. А вече
призори Иля Йосифович се плесна по плешивата глава
и възкликна:
– Ама и аз съм един идиот! Не се обадих на
Валентина.
И се обади на Валентина, която през цялото това
време седеше на ръба на един стол, обхванала с ръце
високия си корем, образувал се по време на
тридневното ѝ свиждане със съпруга ѝ в лагерната
зона, и вече беше планирала точно поведението си за
утре и за вдругиден и първата ѝ точка за утре беше да
отиде рано при Павел Алексеевич, чийто телефон не
отговаряше – значи, у тях имаше обиск, – после в
районното отделение на Държавна сигурност, след това
при адвоката. Или първо при адвоката... И най-
важното: да вземе ръкописа на книгата от
машинописката и да го скрие хубаво...
Иля Йосифович вдигна слушалката. Нямаше сигнал.
– Телефонът ти не работи. Няма сигнал. Ще тръгвам.
Валентина сигурно се е побъркала. Все пак е в седмия
месец... – Голдберг като че ли се извиняваше.
Павел Алексеевич се опита да уговори Иля Йосифович
да не си ходи вкъщи. Беше почти пет сутринта. И чак
след като непреклонният му приятел излезе. Павел
Алексеевич най-после осъзна, че милата върлинеста
Валентина ще ражда не от друг, а от стария прегърбен
и съсухрен Иля, и че разговорите са си разговори, но
въпросът изобщо не е в науката, не в това нравствена
ли е тя, или не съвсем, а че най-важното е в това, че
забило нос в събраните си длани, покрито с власинки и
хлъзгаво, още несъбрало пигмент и затова
жълтеникаво-безцветно, съсредоточено в себе си и
съвършено, бебето плува в теснотата на първия си дом,
във Валентинината матка, дете на старостта, но и на
любовта с всичките ѝ физиологични неизбежности –
целувки, прегръдки, ерекция, фрикция и еякулация...
Павел Алексеевич въздъхна: семенници, кората на
надбъбречната жлеза... андрогени, няколко
разновидности стероиди... Опита се да си спомни
формулата на тестостерона... Та тъкмо по тази
причина, активността на жлезите с вътрешна
секреция, Иля Йосифович изгаряше от глобален
интерес към нравствената основа на гносеологията, а
той, Павел Алексеевич, потиснал отдавна
хормоналните си изблици, се измъчваше само от
личните си тревоги за Таня, за внучката Женя, за жена
си Елена, която щеше да остави на Тома и Василиса
идната събота, когато щеше да отиде в Питер да
навести милите си момичета...
 20

Ленинградският живот веднага се стори на Таня по-

породист, с интересен произход, и някак си по-добре
уреден във всички отношения – и улиците, и нещата,
и хората имаха, така да се каже, по-голямо
относително тегло. Миналото надничаше изпод всеки
храст и човек трябваше да пълен кретен като милия
Толя Александров, та двайсет години да слага горещия
тиган на инкрустираната със седеф масичка, без
изобщо да се поинтересува чия е била навремето. А
навремето масичката беше принадлежала на
декадентката Зинаида Гипиус, която беше живяла
тъкмо в тази стая, беше се нанесла в нея още съвсем
млада заедно с младия си съпруг. Градът бе прекрасен с
неизчезващата си история, но следи от тигани имаше
навсякъде, от което понякога ѝ ставаше мъчно.
Нямаше време да тъгува обаче – детето не ѝ
позволяваше. Сутрешният и дневният ѝ живот бяха
изпълнени с грижи, а вечер започваше бохемският,
артистичният живот. Намериха една леля Шура, която
срещу скромно заплащане оставаше с Женя вечерта, че
и през нощта. А Таня и Сергей ходеха на гости и по
ресторанти, които през тези години се нароиха, пиеха,
пушеха, танцуваха. От време на време Сергей свиреше.
Триото не само не се беше разпаднало, а напротив,
ставаше все по-прочуто в младежкия свят, но тази
прочутост, разбира се, беше за вътрешна употреба и
полунелегална.
През втората си петербургска зима Таня беше
налегната от тежка сънливост и почти вцепенение, с
които се бореше неуспешно, и от декември до февруари
спеше до Женечка по дванайсет часа в денонощието. Но
пък когато зимният мрак започна да отстъпва, разви
изключително целенасочена дейност и още през
февруари успя да наеме едно относително добре
обзаведено ателие, в което беше намислила да започне
производството на странни украшения от тел и евтини
сибирски камъни, събрани в Урал от един приятел
геолог.
Дъщеря ѝ беше надарена с чудесен характер,
занимаваше се самичка, никога не капризничеше и бе
достатъчно да ѝ дадеш някоя играчка, дори лъжица
или връвчица, и тя с часове я изследваше, опитваше я
на вкус и зъбче, прибираше си я в джобчето, оглеждаше
всичко, изобщо  – извличаше от всяко нещо огромен
интерес. Сергей обикна момиченцето съвсем
естествено, както навремето Павел Алексеевич Таня,
така че само малцина от приятелите им знаеха, че
Женя изобщо не е дъщеря на Сергей и че Таня не му е
жена. Проблемите на съпружеството изобщо не ги
интересуваха. Строго погледнато, те и двамата
официално не бяха свободни: Сергей беше женен за
Полуектова, а Таня омъжена за Голдберг. Единственият
проблем, който можеше да възникне, беше това, че
Таня нямаше адресна регистрация и съответно не
можеше да постъпи на работа, или ако се наложеше, да
иде в поликлиниката. Но Таня не възнамеряваше да
почва държавна работа и беше съвсем здрава. А ако се
разболееше детето, веднага щеше да се качи на влака и
още рано сутринта щеше да го връчи в най-добрите
ръце на света... Но нямаше нищо такова, нямаше дори
хрема.
Таня ставаше рано, нали беше работеща жена,
хранеше Женя, обличаше я, вече понаедряла, с
палтенце, шапка и всичко останало, с което се обличаха
децата в онези времена, когато човечеството още не се
беше научило да прави пухени гащеризони и
всепопиващи памперси, слагаше я в количката и
каквото и да беше времето, отиваше оттатък Нева, в
Петроградская сторона, където беше ателието, на левия
бряг на Малая Невка, съвсем близо до дома на
художника Матюшин, за когото по това време си
нямаше и представа, но скоро стигна и до тези странни
извори на авангардизма, които винаги бяха бликали из
тукашните застояли блата.
Пътят от квартирата им до ателието беше малко
повече от час и това бе хубава разходка, след която
Женя спеше около час във вече отеснялата ѝ количка.
През това време Таня правеше големи, нарочно груби
украшения с черни ахати и раухтопази, целта ѝ беше да
ги направи модерни на левия бряг на Нева, сред
претенциозните си връстнички, любителки на
петербургския джаз. Още от малка беше наясно с едно
особено свое качество: когато облечеше нещо или си
сложеше нещо, всичките ѝ съученички незабавно ѝ
подражаваха... Затова първото, което трябваше да
направи сега, беше да се накичи с възможно повече
произведени от нея украшения, да се кипри и да чака
купувачи.
По обед, след като свършеше предобедните си
задължения – да изведе кучетата и да пообщува със
саксофона,  – идваше Сергей и носеше от кулинарния
магазин нещо за ядене и кефир за Женка: тя вече не
беше бебе, но явно обичаше бебешката храна и
предпочиташе да пие, а не да дъвче. Таня слагаше
чайника на котлона и Сергей правеше чая – той се
водеше майсторът в това. Обядваха скромно. Сергей по
петербургски казваше на белия хляб франзела и
държеше да се изяжда до трошица, както и всичко
друго – блокадата си беше казала думата, макар самия
него, болно момченце, тогава да го бяха извели от
Ленинград по леда...
А после той или отиваше да се види с бандата, да
свирят или просто да си приказват и да пият, или пък
оставаше до вечерта. Когато оставаше, лягаше на
мръсния диван и си играеше с Женя.
Съвместните им обеди завършваха с вредни от гледна
точка на усвояването на храната следобедни игри.
Сергей въртеше и подхвърляше подскачащото в ръцете
му момиченце, като се стараеше да улови ритъма на
движенията му, и бръмкаше с уста, Таня удряше с
чукчето – метал по метал, и Сергей се радваше колко
ритмично осмислено е цялото им съществуване, как
във всичко звучи музика и как самите те са такова
чудесно трио, което си има основа, лидерство и
сублидерство – точно като в истински джаз ансамбъл,
и как даже акустичното пространство се подразделя на
обособени ниши като трите мелодични гласа в
нюорлеанския диксиленд...
– Страхотен джемсешън сме... – каза веднъж на Таня,
а тя, след поредната барабанна каскада, възрази:
– Не сме. Просто сме отлична семейна музикална
кутийка.
– Стига де! Музиката на кутийката е мъртва!
– Прав си, прав си – веднага се съгласи Таня.
Те не се замисляха за щастието, както не се е
замисляла за него блажената двойка в безкрайно
лятната градина, без да я е грижа ни за хляба насъщен,
нито за здравни проблеми, нито за банкови сметки. Не
се тревожеха дори за местоживеенето си – живееха
безплатно в богаташки буржоазен апартамент срещу
също такава безплатна услуга, която правеха на
стопанката: хранеха и извеждаха две глупави красиви
хрътки. Това си беше работа, но Сергей бе свикнал с нея
и знаеше откъде да купи кости, какво месо да добави,
къде да намери витамини. На печката вечно имаше две
огромни тенджери и понякога Таня и Сергей хапваха и
от тях – само че си слагаха сол.
Въпреки тази неправдоподобна идилия проблеми,
разбира се, имаше. Климатът например. Студен. Или
пък откъде да намериш посред нощ водка. От
таксиджиите? Или да ходиш чак до летището?
Политическата система също... Неприятна и отчасти
опасна. От друга страна, навсякъде има някаква
система, а там, където няма, или има само голи
чукари, или диви зверове и отровни змии. И разни
други неудобства...
На всички им беше кофти, а на тези младежи, през
шейсетте, им беше гот.
В това е трудно да се повярва, трябват какви ли не
доказателства, разпит на свидетели, показания на
очевидци. Поради изминалите години много неща са
забравени и всеки си помни своето: Голдберг –
лагерите, Павел Алексеевич – бавно отдалечаващата се
все повече от живите хора Елена и странното ѝ
междинно състояние, Тома – опашките по магазините,
на които все пак трябваше да се реди въпреки
специалното снабдяване, с което беше облагодетелстван
ПА. Други помнят влизането на войските в
Чехословакия. Обиски и арести. Самиздата. Излитането
на Гагарин в космоса. Заглушаването на чуждите
станции и бодрите телевизионни песни и пляски.
Помнят ограничаването на живота, страха, разтворен
във въздуха като захар в чай.
А тези, свирещите, си живееха чудесно. Поради
лекомислието им не ги беше страх целодневно, по-
скоро се плашеха минутно. Но щом уплахът им
минеше, се вкопчваха в спасителната си музика, за
която е малко да се каже, че ги правеше свободни –
самата тя беше свобода. Точно тук минаваше
невидимият водораздел между Сергей и родителите
му. Точно по тази причина те не можеха да се понасят,
марксистко-ленинският татко на Сергей и татковото
музикантстващо хулиганче. Бяха като сярна киселина
един за друг... Детската привързаност и родителската
любов съскаха, съскаха, превърнаха се в лютив пушек и
в прогорената дупка не остана нито обич, нито
състрадание...
Родителите на Сергей отдавна бяха вдигнали ръце от
него. Баща му го наричаше гамен и непрокопсаник.
Майка му също не можеше да му прости измяната му,
макар че не би могла да обясни на какво точно е
изменил и с кого. Смешно, но няма как с музиката,
нали? От приятелите на Сергей беше разбрала, че му се
е родила дъщеря. Искаше да се помирят, но я беше
страх от мъжа ѝ и не смееше да направи първата
крачка. Сергей пък изпитваше към родителите си
отвращение, което бе по-силно от омразата. Вече осма
година, откакто почина баба му, не ги беше виждал; бе
напуснал дома си веднага след училище.
– В тях няма нищо човешко. Всичко, което мислят,
говорят и правят, е лъжа, пълна лъжа. Нищо човешко.
– Направо му се гадеше, когато говореше за тях.
Майка му им прати на гости една бивша съученичка
на Сергей, Нина Костикова, която беше влюбена в него
още от първи клас. Мисията ѝ беше да уреди семейна
среща.
– Добре де, толкова ли е трудно? – ходатайстваше
Нина за майката на Сергей. – Покажи им Женка.
– А ти ѝ кажи, че детето не е мое, и тя ще се кротне. –
Сергей вдигна детето, притисна чело към челцето му и
каза: „бууу“. Женя заподскача от радост. – Кажи ѝ, че
са ми го натресли. – И се разкикоти, все едно е казал
нещо много остроумно.
Таня вдигна невероятните си вежди.
– Натресла съм ти го, така ли? Ще ти натреса аз
следващото...
Тя не забравяше за следващото дете. На няколко пъти
си мислеше, че е бременна, но всеки път излизаше, че
не е вярно. Много обичаше дъщеря си, но искаше
момче и в това нейно желание имаше някаква странна
настойчивост, все едно беше длъжна да го роди за
някакви висши цели. От битова страна да роди второ
дете беше лудост. Но не по-малка лудост беше и
първото. Те нямаха нищо от онова, което се нарича
материална база. Въпреки че Сергей носеше пари от
изпълненията на бандата, а и Павел Алексеевич, който
ги навестяваше през месец – месец и половина, също
им даваше. Таня малко се притесняваше от това, но се
надяваше, че скоро ще почне да печели. От друга
страна, и двамата, и Сергей, и Таня, презираха потната
каторга на робския труд и смятаха, че парите за
преживяване трябва да си идват самички, от само себе
си, просто ей така, с удоволствието от музиката...
Междувременно Таня навлизаше все по-дълбоко в
музикалната стихия. Даже си купи блокфлейта и
тихичко си говореше с нея, за да не пречи на Серьожа.
Инструментът не беше кой знае какъв, но звукът му
беше затрогващ, детски... Таня не пропускаше нито
едно изпълнение на триото на Серьожа, ходеха заедно
да слушат и други джазови групи, които по това време
станаха доста в Питер. Свестните музиканти обаче не
бяха много и всички ги знаеха. Кумирът на Сергей беше
Герман Лукянов, московчанин, завършил
Консерваторията, човек с друга социална природа –
сноб с фрак, който свиреше на много инструменти,
през онези години главно на флюгелхорн, и освен това
беше интересен композитор. По-късно Сергей се
разочарова от него и се увлече по Чекасин... Но по
принцип всички бяха побъркани по Колтрейн и
Колман. Вдигаха купон при излизането на всяка нова
плоча, Сергей празнуваше даже и първата годишнина.
С Гарик оглозгваха всяка нота, всяка вариация и всяко
съзвучие, всички промени и разриви в традиционната
звукова логика. Въпреки че ѝ беше много по-интересно
да слуша жива музика, отколкото многочасовите ѝ
анализи, Таня много добре разбираше за какво става
въпрос: все пак имаше някакво, макар и малко,
музикално образование.
Най-хубавото беше пълното сливане на всички
компоненти на живота, които обикновено просто
съществуват по някакъв начин заедно, а понякога и
разкъсват човек на части. При Таня любовната,
семейната, творческата и ежедневно битовата линия
бяха слети в едно и ежедневието ѝ течеше
„музикално“, според същите закони, по които се
организира едно музикално произведение, симфония
например. Тази аналогия я радваше и рано сутрин,
докато Сергей още спеше, а Женечка вече гукаше в
креватчето си, Таня се отдаваше на сонатното allegro,
на това двугласово взаимодействие, в което първата
тема, на Серьожа, отначало беше по-силна и обемна, а
после отстъпваше пред детската, неразбираема и
радостна. Andante-то го започваше вече навън, в
тъмната утрин, докато буташе количката, и
тричастната му форма се съгласуваше с географията на
улицата, така че последната му част, най-обърканата,
започваше на Петроградска сторона.
В ателието отначало музиката спираше – Таня
събличаше дъщеря си, даваше ѝ шишето с вода,
слагаше я на гърнето и после в количката за предобеден
сън. След което изпушваше първата си цигара за деня и
сядаше да работи. Тогава идваше скерцото и то я
забавляваше, лекичко я подбуждаше да бърза – и така
тя доживяваше до финала, който преминаваше в
рондо, и идваше повторението, нежното сливане със
сутрешната тема, свързана със спящия Сергей, който
идваше по обед. Звънеше на вратата – и толкова хубаво
повторение на всичко отначало, abacadae...
Музикалният сезон започваше през пролетта. Таня
искаше да отиде със Сергей на джазовия фестивал в
Днепропетровск, а после в Крим. Към края на зимата ѝ
беше писнало от джазовите клубове в Питер (два-три),
да не говорим, че с най-добрия, „Квадрат“, си бяха
развалили отношенията. Сергей не беше честолюбив,
беше миролюбив и любезен, но Гарик периодично
влизаше в глупави конфликти с някои от джазовите
градски старейшини, ту с Голоухин, ту с Лисовски.
Таня, която вече се ориентираше до известна степен в
джазовия живот и се беше запознала с много
музиканти, смяташе, че Сергей трябва да се раздели с
Гарик. Свиреха заедно прекрасно, но Гарик не даваше
на Сергей онази свобода, до която той вече беше
израсъл. Сергей все повече и повече съчиняваше. Гарик
гледаше на това снизходително и го подкачаше, но
веднъж, на пияна глава, каза твърдо и недвусмислено:
– Докато свириш при мен, ще свирим моята музика...
Сергей се скапа. Таня още повече. Дори си помисли, че
е дошъл моментът да се намеси и да промени
ситуацията. През зимата „Диксиленд“ бяха поканили
Сергей да свири с тях. И при други можеше да отиде –
Гарик да не беше хванал Господ за шлифера?... Обади се
на баща си и го попита иска ли още да вземе Женка за
през лятото. Ако „да“, щяла да отиде при него в Москва
да поживеят малко заедно, та детето да свикне...
В средата на май Павел Алексеевич посрещна Таня и
Женя на Ленинградската гара. Беше уредил нещата
така, че към края на месеца вече да е свободен. Сега
искаше само едно: да е на вилата с внучката си, да я
храни с каша сутрин, да я извежда, да разгадава
неясните ѝ първи думи и първи мисли. Жените в
семейството му сдаваха все повече и повече: Елена
почти не ставаше от стола, Василиса беше одъртяла
съвсем и въпреки успешната операция вече почти не
виждаше нищо. Тома му помагаше колкото можеше, но
вечерното учене ѝ отнемаше много време и Павел
Алексеевич често се чудеше как така тъкмо Тома, с
нейните средни способности, е тръгнала да учи, докато
Таня седи в някакъв сутерен, прави разни грозни
украшения и изобщо не използва брилянтния си
мозък...
Внучката, при която беше ходил през март, не го беше
забравила, протегна ръце и му даде бузка за цунка. Той
целуна сметанената ѝ кожа и се изду от горещ въздух
като аеростат...
Таня остана в Москва една седмица. Изчисти и
изтърка всичко. Изми прозорците. Беше много мила с
Василиса; заведе я на баня – Василиса не признаваше
друг начин на миене, а след като беше паднала на
каменния под на близката баня, вече я беше страх да
ходи сама. Тома пък рядко се сещаше да я заведе. Освен
това Василиса не се къпеше в друг ден освен в събота, а
за събота Тома си имаше свои планове. Банята
наистина беше наблизо, на „Селезньовка“, и освен
бельо за смяна Василиса винаги си носеше свое тасче,
кесе от лико – къде ли ги намираше тия кесета? – и
миризлив катранен сапун. За пръв път в живота си
Таня щеше да помага на Василиса, а не обратното. Таня
първо ѝ помогна да съблече дебелото палто, като едва
измъкна ръцете ѝ от ръкавите, после се наведе и ѝ
свали всесезонните валенки – тя вече и през лятото,
като истинска селска бабичка, се обличаше със зимни
дрехи. От няколко години вече не обуваше обувки –
само валенки... Василиса смръщи вежди и каза
самоосъждащо:
– Ей, божке, и това да доживея...
После сама пъргаво свали бархетния си халат и сивото
си кърпено бельо. Голотата ѝ беше също толкова
просешка като дрехите ѝ. Сиво сбръчкано тяло,
възлести дълги крака с мастилени вени и червеният
обрив на капилярите, съсухрен като на паяк гръден
кош с увиснал почти до пъпа голям кръст. На Таня ѝ
беше неудобно да я гледа, но пък Василиса виждаше
толкова лошо, че не усещаше погледа ѝ, а и въпреки
природната си срамливост в банята сваляше срама
заедно с дрехите си. Между краката ѝ висеше розово-
сива торбичка колкото юмрук, доста отвратителна...
– Вася, какво ти виси там?
Василиса се наведе, приклекна, поразкрачи се и с
привично движение натика в себе си увисналата
торбичка.
– Ложесната ми се изсипа, Таня. Още през трийсета
година, една каруца теглехме... Ама нищо де... То не
боли...
Таня я сложи да седне, натопи ѝ краката в леген с
топла вода и почна да я търка с кесето от лико.
Василиса пъшкаше от удоволствие...
Ужас, какъв ужас... Цял живот да ги обслужва, да
влачи торби, да мие прозорци, да глади с тежката
чугунена ютия... Да си намества изпадналата матка и
да се качва по стълбата да закача пердета... В къщата на
най-известния в страната гинеколог... Да каже на баща
си? Ужас, ужас... Стъпила на хлъзгавия под с розовите
си виетнамски гумени джапанки, Таня търкаше
костеливия старчески гръб на Василиса и охкаше:
– Господи, какво да ви правя всичките? Какво,
Васенка? Да се прибера вкъщи ли?... Ама защо остаряхте
така?...
Около тях плискаше вода, говореха хора и Василиса не
я чуваше.
„Точка. Достатъчно хойках. Трябва да се върна
вкъщи“ – каза си Таня. И се отчая от ужасната
перспектива да живее тук, между остарялата Василиса
и побърканата си майка, с дъщеря си и със Серьожа... И
най-непоносимото – оставащата дори след най-
усърдното чистене миризма на напикано, и от котки, и
от хора, на развалена храна, на прах, на мухъл, на
умиране... Бедният ѝ баща, как успяваше да го понесе?
И си спомни студения му кабинет, вечната празна
бутилка под бюрото... Може би пък Тома да спре работа
и да се грижи за тях... Не, това беше срамота!
Докато прибере доволната Василиса вкъщи и я сложи
в кухнята до чайника, решението беше взето: сега
отива на вилата и я изчиства за лятото, договаря се с
някоя местна лелка да помага в домакинството,
откарва всички там и ги оставя до есента. А есента,
след като се върнат в града, идва в Москва... Със
Сергей... Е, тук имаше една голяма въпросителна... Но
пък можеше да живеят и под наем... А джаз се свири
навсякъде!
 21

Тома не обичаше деца. Не обичаше детството и своето

собствено, и всякакво, и всичко, свързано с раждането
на деца. Не беше необходим никакъв Фройд, за да
обясни дълбокото ѝ отвращение към цялата тази сфера
на живота, в която съществува привличане между
половете, от невинното натискане по ъглите до
гнусното пъшкане, съпровождащо акта, на който беше
свидетелка още от малка. Вмирисаният креват на
майка ѝ, на който се извършваше любовното тайнство
и на който майка ѝ, чистачката, чието име отдавна
беше забравено, умря така срамно и миризливо, бяха
нощният ѝ кошмар. Всеки път, когато Тома се
разболееше и вдигнеше висока температура, ѝ се
струваше, че лежи в семейната им бърлога. Отваряше
очи: Елена Георгиевна седеше до чистото ѝ легло с
колосани чаршафи, плетеше нещо сиво или бежово и
щом видеше, че Тома се е събудила, ѝ даваше топъл чай
с лимон и ѝ бършеше потното чело... Вечер Павел
Алексеевич се прибираше и ѝ носеше нещо прекрасно –
веднъж ѝ донесе стъклен прозрачен заек, голям
колкото истинска мишка. Тя после го изгуби на вилата
– а може би го открадна едно от съседчетата – и това
беше истинска трагедия. Друг път Павел Алексеевич ѝ
донесе една кутийка с ножички, пинцети и някакво
остро нещо, служещо неизвестно за какво. Даваше ѝ
подаръка, целуваше седящата до леглото ѝ Елена
Георгиевна по косата и на Тома ѝ беше съвсем ясно, че
между тези чисти, хубаво миришещи и красиво
облечени хора, въпреки че са мъж и жена, не може да
съществува онази гнусна гадост, от която беше умряла
бедната ѝ майка. Те дори спяха в различни стаи.
Тома си обясняваше много от нещата, които виждаше
в дома на Кукоцки, по какви ли не фантастични
начини, но в случая беше права: никаква такава гадост
нямаше между съпрузите, при това именно от
момента, когато я бяха приели в дома си...
Колкото до комплекта за маникюр, Тома си го пазеше
и до днес и той не беше изгубил значението си за нея:
когато двете с Таня бяха болни, Павел Алексеевич им
носеше малки подаръци всяка вечер и тези ежедневни
радости им помагаха да оздравеят. Когато беше болна
Таня, той носеше по два подаръка, и за двете, и за
болната, и за здравата. Но ако беше болна само Тома, не
носеше нищо на Таня...
И затова Тома беше сигурна, че Павел Алексеевич я
обича повече от Таня. Беше наясно с понятието за
справедливост, при която всичко се дели точно и по
тежест, и по големина, и по бройка, още от съвсем
мъничка, макар сега да имаше съмнения, че нещата не
са чак толкова прости. Но пък винаги беше
предпочитала простите неща пред сложните...
У Кукоцки някак си като че ли не държаха на
справедливостта. И не деляха нищо поравно. На масата
слагаха на всички по две кюфтета. Таня обаче често не
си изяждаше второто. Василиса изобщо не ядеше месо.
Тома отначало си мислеше, че не ѝ дават „от
справедливост“, тоест защото е слугиня. Но после
разбра, че Василиса просто не иска месо. Така че, след
като поживя в апартамента няколко месеца, Тома я
проследи и разбра, че Василиса си има специална
храна, която не дава на никой друг: държеше си в
стаичката нарязан на малки парченца сушен бял хляб и
си го ядеше тайно рано сутрин. Значи, все пак и тук
имаше някаква справедливост. Тома веднъж се
промъкна в стаичката и си взе едно парченце от
загънатия в кърпа хляб – изобщо не беше вкусен...
Докато живееше с майка си и с братята си, Тома
непрекъснато участваше в ожесточена делба –
братчетата ѝ все гледаха да грабнат каквото е по-
голямо и по-вкусно и непрекъснато се караха за ядене.
Майка им също им се караше за какво ли не: всички
караници и всички сбивания и всичкото биене бяха
заради несправедливостта. У Кукоцки всичко беше
обратното – въпреки справедливостта, и това бе
странно, особено отначало. През лятото, на вилата,
Павел Алексеевич слагаше първата ягода в чинията на
Елена Георгиевна, а тя се смееше и слагаше ягоди на
Василиса, която пък сърдито казваше:
– Не го ям аз това, на децата дайте...
Таня пък не обичаше ягоди, също както не обичаше и
кюфтета, и след като обиколяха масата, ягодите се
озоваваха в чинията на Тома...
Но сега, когато се появи Женя, Тома най-после позна
радостта на даването. Интересно, че я изпита за пръв
път пак на вилата и пак с ягоди. Бяха само десетина,
първите, вече червени, но не съвсем узрели, от лехата
на Василиса, и в неделя Василиса гордо ги сложи на
масата и каза:
– Първите. За стопаните...
Павел Алексеевич сложи на всички по две, а
последната, самичка, я даде на Женя. И пак, както
когато Тома беше малка, се почна местенето. Павел
Алексеевич лапна едната ягода, а другата даде на Женя.
Женя си я натика в устата, понамръщи се, но я задъвка
с наслада...
Василиса мърмореше нещо, май пак бяха пости и не
биваше да яде и ягоди. И точно тогава, докато гледаше
как Женя дъвче с наслада и по брадичката ѝ се стича
сок, Тома разбра, че ѝ е по-вкусно да гледа как яде
детето, отколкото да яде самата тя...
И пак тогава Тома обикна Женя, племенницата си,
както я наричаше и каквато тя всъщност почти беше...
Момиченцето живееше в Москва вече втора година.
Според Павел Алексеевич Женя трябваше да е при тях,
докато Таня не си уреди живота. И се получи така, че
миналогодишното лято на вилата се проточи чак до
късна есен, а после и през зимата. Таня все не успяваше
да се върне в Москва. Идваше често все пак, обаче само
за по два-три дни, и чак сега, в началото на юли, като
че ли щеше да си дойде за постоянно. Малко преди да се
пенсионира Павел Алексеевич успя да издейства един
едностаен апартамент в новия блок на Академията – за
Тома. Бившата детска и после моминска стая сега щеше
да е за Таня – е, не само за Таня, а и за семейството ѝ:
Сергей и Женя.
Собствено жилище, издействано от Павел Алексеевич
и платено с негови пари – за Тома това беше сбъдната
приказка. Апартаментът още не беше готов, но тя вече
бе ходила няколко пъти да види блока – в края на
Ленински проспект, – обикаляше го и дори спираше
пред входа: още само гол бетон. Бяха ѝ подарили
имение, собствен остров, и във връзка с това в ума ѝ се
извършваше преоценка на всички около нея –
собствената ѝ ценност, беше убедена в това, беше
нараснала неимоверно... Никой от колегите ѝ, да не
говорим за връстниците ѝ, не разполагаше с такова
съкровище. От друга страна, тя не разбираше защо
апартаментът е за нея, а не за Таня, родната дъщеря,
която при това бе в известен смисъл семейна...
Павел Алексеевич, разбира се, беше мислил за това
много преди Тома. Дори го беше обсъждал с дъщеря си
по време на едно от идванията ѝ в Москва. Всъщност
отначало идеята му беше да купи двустаен апартамент
за Таня и семейството ѝ. Но Таня, без изобщо да се
колебае, отказа: единствената причина да се върнела в
Москва била да се грижи „за бабите, тях вече хич ги
няма“. Павел Алексеевич се подразни, че с това
снизходително „бабите“ Таня сложи равенство между
Елена и Василиса...
Не беше лесно да напуснат Питер: Сергей изведнъж се
„отпуши“ и почна да свири на нови инструменти: ту
изкарваше от някакви сдвоени тръбички, които си
направи сам, необичайно хроматично двугласие, ту
пробваше басетхорн, а накрая, следвайки великия
Роналд Кърк, се отдаде на вече съвсем екзотичното
музициране на два саксофона наведнъж. И всичко му
се получаваше и той все по-често намираше своята
собствена музика. След дълги съмнения Гарик почна да
изпълнява една от композициите му – „Черни
камъни“...
Таня работеше много, черните ѝ камъни почнаха да
стават модерни, за което помогна прибиращата се за
ваканциите от Перм Полуектова. Вярно, че когато си
идваше, Сергей, Таня и Женка трябваше да се изнасят в
ателието; не че Полуектова ги гонеше – за нея
ревността беше нещо непознато. Таня дори ѝ
харесваше, а освен това самата тя се развиваше
успешно в Перм. Класовете ѝ по балет бяха най-добрите
и от обикновена учителка тя се превръщаше в
хореограф, а и връзката ѝ с най-талантливия ѝ
възпитаник я беше подмладила и ѝ беше вдъхнала
кураж и известна доза изобщо несвойствено за нея
добродушие... Таня ѝ подари няколко свои изделия и
Полуектова много ѝ помогна с това, че си ги сложи,
когато отиде в Мариинския театър, където беше
танцувала до пенсионирането си, и целият кордебалет,
подтикнат от колективния инстинкт, се изреди при
Таня да си поръча такива украшения – Таня почти не
смогваше да изпълни поръчките. Самата Таня също се
прочу – със Сергей непрекъснато ги канеха на какви ли
не места, от театрални премиери до частни концерти.
Сега Таня носеше къси черни рокли и дълга кестенява
коса: косата ѝ растеше с учудваща скорост – за две
години покри острите ѝ лопатки. Понеже винаги бе на
брега на музиката като на брега на морето, тялото ѝ
беше стегнато и дори при пълна неподвижност носеше
заряд от скрито движение. Но най-важното събитие
протичаше в тайна и в тъмнина: Таня беше бременна,
безкрайно се радваше на това, но засега не бе казала на
никого освен на Сергей, дори на Павел Алексеевич. Със
Сергей решиха да прекарат последните два свободни от
домашни задължения месеца на турне в Крим и
Кавказ, след турнето да отидат на Международния
джазов фестивал в Прибалтика, а след това вече да
съберат малкото си лични вещи, да теглят чертата на
живота си в Питер и да се преместят в Москва – да си
родят сина, да възпитават Женка и да се грижат за
старците.
Обстоятелството, че трудностите се очертават огром-
ни, само въодушевяваше Таня: тя бе толкова
изпълнена с щастие и сили, така безстрашна и
лекомислена, че дори не ѝ се чакаше дотогава. Което
изобщо не пречеше на ежедневните радости...
Турнето започна от Одеса, което беше особено
възхитително – от същия онзи Интернационален клуб
на моряците, където Таня беше видяла Сергей за пръв
път. Тук отпразнуваха условната трета годишнина на
връзката си. Този път нямаше изпълнение в
курортното селище, но наеха един частник за един ден
и той ги откара. Там нищо не се беше променило –
всичко си бе както преди: и прашните къщички, и
градините с домати. Слязоха по стъпалата до
безцветното море. За три години то беше подкопало
брега още повече и в долния край на стъпалата имаше
опасна дупка.
– Не е за пияни хора – каза Таня. Сергей ѝ подаде
ръка. Тя я хвана, макар да се чувстваше съвсем уверена.
Изкъпаха се и решиха да идат до дюните. Шофьорът
ги чакаше горе на пътя. Беше потомствен одесчанин –
одесит, както им казваха тук, но живо опровержение
на всеобщото мнение за жителите на Одеса: намръщен
и мълчалив. Откара ги до пясъчната ивица, до същото
място, където преди три години беше колата на Гарик.
Таня и Сергей тръгнаха по пясъка. Беше делник и
почти нямаше хора, никой не се печеше до старите
развалини, имаше само няколко празни бутилки,
засипани от пясъка. Нямаше я и жегата, онази пареща
лепкава жега, която помнеха. Откъм морето полъхваше
ветрец и издуваше дългата червена рокля на Таня – тя
я беше облякла специално, та всичко да е както беше
тогава. Изкъпаха се голи. Легнаха на пясъка в сянката
на полуразрушената сграда... Таня прегърна Сергей и
той се отзова веднага. Сега всичко беше различно. Бяха
пораснали и внимаваха. Внимаваха да не разтревожат
бебето, което плуваше в Таня и вече започваше
първите си упражнения, като я удряше отвътре ту с
юмруче, ту с краче, и любовта им, pianissimo и legato,
беше съвсем различна от онази първата, бурната и
обезумялата. Но и онази, и тази бяха хубави...
Тя сложи ръцете на Сергей на корема си и прошепна в
ухото му:
– Момчето ще е голямо, не като Женка, това кльощаво
дребосъче...
После Сергей извади от чантата вино, два домата,
яйца и връзка лук. Лукът беше повехнал и пожълтял.
Хлябът се беше натрошил. Таня сдъвка едно омекнало
перо лук, посоли къшей хляб, отхапа. Не ѝ се ядеше.
Изпи две глътки вино и след като събраха остатъците,
тръгнаха към колата. Докато вървяха, на Таня ѝ потече
кръв от носа. Сергей намокри червената рокля във
водата на лимана – компресът беше доста топъл.
Кръвта спря бързо. Трябваше да се прибират, вечерта
Сергей щеше да свири.
Прибраха се час преди началото. На Таня ѝ се гадеше,
болеше я тилът, краката също. Облече си вечерната
рокля, зелена, с презрамки, много весела рокля, която
вече ѝ се опъваше на корема, но в последния момент
реши да си остане в стаята. Легна и веднага заспа. Но
много скоро се събуди от болки. Сложи ръка на корема
си и попита:
– Как си там?
Момчето не отговори. Очевидно всичко с него беше
наред. Но тя би трябвало да пийне един аналгин. Първо
обаче нямаше, второ – не искаше да гълта лекарства.
Малко преди Сергей да се върне, пак ѝ потече кръв.
 – Да извикам лекар? – разтревожено попита Сергей.
Таня се намръщи – не искаше никакви лекари. Докато
беше бременна с Женя, дори не си беше извадила
картон, не беше правила никакви изследвания и дори
малко се гордееше с това, че е избегнала цялото това
суетене на днешните жени около едно толкова
естествено и простичко нещо като раждането на дете...
Малко по-късно дойдоха Гарик и Толя, вече леко
пийнали, с две шишета, отворено вино и неотворена
водка. Толя не признаваше виното за напитка, а Гарик
беше човек със стил: според него през лятото на юг
водка пиели само последните алкохолици. Виж, през
зимата...
– Не ми харесваш, малката – каза Гарик още от
прага. – Не танцуваш и не скачаш, само горко плачеш...
Не знам за вас, обаче аз викам „Бърза помощ“...
И вдигна телефона на шкафчето. Телефонът не
работеше.
Таня го спря:
– Не се обаждай... Да изчакаме до сутринта. Донесете
ми чай с лимон. И – майната му – аналгин...
Донесоха ѝ и след чая и аналгина ѝ стана по-добре и
тя заспа. Събуди се в четири и повърна. Този път
Сергей реши да не чака, слезе на рецепцията и извика
„Бърза помощ“.
Лекарката, възрастна еврейка, прегледа Таня набързо
и каза, че я взима в болницата. Говореше ядосано, дори
заплашително, и Таня веднага я намрази, обаче всичко
я болеше, главата, цялото тяло, дори коремът отвътре.
Таня се опита да възрази, но лекарката изобщо не ѝ
обърна внимание, все едно беше глупаво дете, и каза на
Сергей:
– Дробът е уголемен с три пръста. Не мога да поема
такава отговорност. За какво ме извикахте, просто да
си поприказваме ли? Ако искате да ѝ помогнем, трябва
спешно да я приемем в болницата. Обяснете ѝ, че може
да загуби детето.
Явно и тя беше намразила Таня от пръв поглед,
защото изобщо не се обърна към нея.
Откараха я и веднага всичко тръгна наопаки. В клуба
се спука някаква тръба и го затвориха, така че нямаше
да свирят. Цял ден само се тревожеха и Толя
Александров се напи от нерви, което само по себе си не
беше страшно, но пък се сби в някаква бирария и му
насиниха окото. Сергей ходеше в болницата по три
пъти на ден; не му казваха нищо, а и два дни не можа
да намери лекуващия лекар: ту вече си бил отишъл, ту
още не бил дошъл. След това дойдоха почивните дни и
лекуващият лекар не беше на работа, а дежурният ту
обядвал, ту го повикали при тежък случай. Всички в
болницата много добре знаеха, че се е запил и затова не
е на работа.
В патологията нямаше свиждания и изобщо не
можеше да се влезе. Всичко сякаш спря; дори времето
се развали и заваля.
Таня ставаше все по-зле и по-зле и в един момент се
уплаши. На лявото ѝ рамо излезе синина,
кръвонасядане се появи и на ребрата ѝ. Тилът ѝ
продължаваше да се пръска от болка. Болката в корема
беше някак особена, остра и с металически привкус.
Сестрите идваха, опипваха корема ѝ, мереха ѝ
кръвното. Нямаше температура, но се чувстваше все
по-зле и на третия ден реши да повика баща си.
Една от съседките по стая ѝ даде хартия и молив и
Таня написа на Сергей да се обади в Москва и да повика
Павел Алексеевич. Бележките се хвърляха през
прозореца. В събота сутринта Сергей взе Таниното
писмо, надраскано с разкривени букви, късо и отчаяно.
Веднага отиде в пощата и прати телеграма на Павел
Алексеевич.
Вечерта дойде под прозореца със саксофона. Мъжете
обикновено викаха отдолу, от прашната тревна площ,
своите Верки и Галки и те показваха от прозорците
издутите си от кърма гърди и усмивките на
съучастнички, които са си свършили работата
успешно. Сред десетината местни новоизпечени
татковци Сергей беше единственият слаб, дългокос и
трезвен. Освен това не изпитваше колективната радост
от бащинството, а лична тревога и страх, който
очевидно се беше загнездил в стомаха му, защото
отдавнашната му, уж излекувана язва не че точно
болеше, но даваше някакви зловещи сигнали...
Сергей – Таня беше на третия етаж – не вика. Извади
саксофона, вдигна го до устата си и тихо каза през него:
– Та-ня...
Таня го чу, но не можа веднага да отиде до прозореца.
Когато вдигна глава от възглавницата, ѝ се зави свят и
ѝ се догади. Но стомахът ѝ отдавна беше празен, така
че тя само се сгърчи от сухи спазми. Успя да се довлече
до прозореца. Краката я боляха ужасно при всяка
крачка, а коремът ѝ сякаш беше пълен с олово... Подаде
се през прозореца, когато Сергей вече за трети път
изговаряше през саксофона провлеченото „Та-ня...“.
Не я позна веднага – косата ѝ беше събрана на кок,
както я носеше майка ѝ. Пък и болнично-
арестантският халат я правеше чужда и тромава... Тя
му махна с ръка  – жестът си беше нейният,
неподражаем. А Таня, докато го гледаше отгоре,
виждаше любимия си миг: когато той вдигаше
инструмента и от миловидно-невзрачен младеж се
превръщаше в музикант по същата формула, която
превръща човек и кон в конник, мъж и оръжие във
воин, когато сборът от човешко и нечовешко
надвишава значението на всяко поотделно.
Сергей държеше саксофона. Дясната му ръка беше
отдолу, пръстите на клапите, лявата отгоре, на басите,
до извивката на металния корпус, брадичката му беше
вирната, а долната устна издадена... Там, вътре, имаше
нежен мазол от платъка, можеше да се докосне с език...
Държеше саксофона, глупаво по принцип животно,
измислица на майстора си, хибрид от дърво и метал
плюс късче пластмаса и парченце тръстика, пък и по
форма не най-съвършеното нещо, и клапите му не
израстват от тялото му кой знае колко красиво, и
фунията му извита прекалено рязко... А толкова много
красавци има в семейството на духовите: флейтата с
древната ѝ простота и всичките ѝ простодушни
роднини, от сиринкса до цафарата, кленовия фагот със
зачатъчната му фуния и клюновидния мундщук,
аскетичния цугтромбон, педантично извития
месингов корнет с глупавия му вентилен механизъм,
навитата като охлюв тържествена валдхорна... Ами
нежно издълженият обой? Извивките на тубата и
тромпета!... Саксофонът, разбира се, не беше самото
съвършенство, но пък обертоновете на гласа му
предаваха човешките оттенъци на нежността,
ликуването или скръбта и освен всичко друго те
двамата, Сергей и саксофонът, бяха резонатори един за
друг... Двамата заедно успяваха да произнесат неща,
които сам Сергей никога не би успял. И той сложи
платъка в напрегнатите си устни, зъбите му опряха в
загрубялото през годините място в извивката на
долната устна и кадифено синьото и каза: започваме!
И те, Сергей и неговият „Selmer“, започнаха леко,
непринудено, изобщо сякаш незагрижени за онова
важното, което трябваше да кажат на Таня. Бяха
„Гигантски крачки“ на Колтрейн и Таня веднага позна
тази надигаща се по големите терци музика: до – ми –
сол диез, и по време на темата ключът се промени на
три пъти, но Сергей не довърши до края, премина на
собствено соло, след това с възходящ пасаж стигна
почти догоре, огледа се и се качи още малко, там,
където саксофонните възможности свършват, а после
внимателно слезе по блусовата гама и Таня започна да
разпознава нещо смътно познато, много пъти
слушано... може би „Always say goodbye“ на Хейдън или
нещо подобно... или нещо от нещата на Серьожа...
Спомни си как му беше писала от родилния дом преди
три години в Питер, когато бе родила Женка, какви
високопарни глупости... Колко прекрасно се сливаха,
Сергей и инструментът му, без никакви думи, и сега,
ако всичко това свършеше добре, тя никога вече
нямаше да говори глупости, понеже е срамота да
говориш глупости, след като има музика, която никога
не говори глупости... И сега музиката говореше
разбираемо, строго и изобщо не хулигански, както
можеше да се стори на човек, който не владее ясния ѝ
и прозрачен език: сбогувайте се, сбогувайте се... навек...
навеки се сбогувайте... и кратките звуци, остри,
назъбени, метални, бяха и безмилостни, и прекрасни...
Таня беше хванала с ръце пълния си с болка корем.
Нима то щеше да умре, момченцето със събраните под
брадичката ръце, с малките ушички, с още
запечатаната уста, русичко, приличащо на Серьожа, с
издадена над долната горна устна... бедният Павлик...
неродилият се Павлик...
Сергей не видя повече Таня жива. Не я видя жива и
Павел Алексеевич. Той се върна от вилата и намери на
вратата две телеграми – една от Сергей с молба да
тръгне веднага; втората, от два дни по-късно, със
заверен подпис на главния лекар, съобщаваше за
смъртта на Татяна Павловна Кукоцка.
 ***

След двайсет и четири часа Павел Алексеевич стоеше

до обкованата с петносана ламарина маса и това беше
най-скръбният миг в живота му. Трепкащият пламък
на живота, зеленикавите отблясъци на работещото
сърце, енергийните импулси, излъчвани от органите –
всичко това вече беше изключено. Таня беше
пластмасово-матова, загоряла млада жена с хематоми
под раменете и на прасците, с аутопсионни шевове,
изобличаващи самозваните доктори в тежко
престъпление срещу природата. Той вече бе видял
заключението от аутопсията. Видял бе и историята на
заболяването, написана със задна дата. Цялата болница,
от главния лекар до последната сестра, тръпнеше от
ужас – чакаха ужасно наказание. Доктор Кукоцки
веднага видя, че диагноза изобщо не е поставена, че
през първите два дни след постъпването в болницата
не е имало никакво лечение, че необходимите
изследвания са направени прекалено късно, че
бременността е усложнила положението... и че би
могъл да спаси момиченцето си, ако се беше върнал от
вилата не във вторник, а още в петък...
Приликата на Таня с майка ѝ беше неправдоподобна и
мъчителна. Точно така бе стоял той преди четвърт век
над младата Елена, Елена на косъм от смъртта, и в
същия ракурс беше гледал кестенявата ѝ прибрана на
тила коса, фините ѝ ноздри и веждите ѝ – веждите с
кичурчетата...
„Никога. Елена няма да научи това никога“ –
помисли си той и се сепна от внезапна догадка: дали
пък затова Елена не се беше оттеглила в своя празен,
загадъчен и безумен свят, за да не научи това, което
сърцето ѝ отдавна беше предвидило...
Отиде в кабинета на главния лекар и му каза да събере
завеждащите отделения. Главният се опита да възрази,
но Павел Алексеевич го изгледа генералски и той се
втурна да нареди на секретарката веднага да свика
всички. След пет минути в кабинета седяха шестима
лекари. Павел Алексеевич беше сложил пред себе си
протокола от аутопсията и историята на болестта.
– Случаят налага екстрено съвещание – каза Павел
Алексеевич. Лекарите се заспоглеждаха. – Грешките,
пропуските и казано направо – престъпленията,
преминават всякакви граници. Сложили сте
инфекциозно болен в патологията. Без биохимия на
кръвта, без бактериологично изследване. Без диагноза
дори. Според мен става въпрос за синдром на Вейл,
Morbus Weill. Ако е лептоспироза, трябва да се вземат
спешни мерки.
Патологоанатомът, дребничък кавказец с боядисани
мустаци, се разтревожи, но възкликна:
– Вижте, колега, нямате никакви основания за
подобни изводи. Запознали сте се с протокола, огледали
сте – Трупа? Тялото? Мустакатият за момент се запъна
– пациентката. Какви основания имате да...
– Локален разпад с хеморагии в мускулите,
петехиални петна под кожата. Историята на болестта
не струва пет пари. Имаме интоксикация.
Интравенозни вливания изобщо не са правени, макар
да пише, че са. Огледах вените... Според мен изобщо не
сте лекували болната. Но не става въпрос за това. Във
вашия родилен дом има хепатит.
Павел Алексеевич направи това, което би направил
при всеки подобен случай: обади се в Градското
здравеопазване и повика завеждащия санитарно-
епидемиологичната станция и главния епидемиолог.
Цялата градска медицина се разтрепери от страх, даже
чистачките почнаха да мият клозетите по два пъти на
ден, средният медицински персонал не се напиваше
нощем, а готвачките в кухнята спряха да изнасят
крадено масло и месо.
Павел Алексеевич остана в болницата три дни, а на
четвъртия, заедно със Сергей, който беше изпаднал в
душевен ступор и изобщо не говореше, се качи на
влака. Ковчегът, с малко правоъгълно прозорче, през
което се виждаше бяла, многократно надиплена марля,
беше в багажния вагон.
С последните пари на Гарик – Павел Алексеевич беше
изхарчил своите, Сергей също – купиха четири
шишета водка. И пиха тази топла водка дълго, бавно,
по малко, като замезваха с някакви бисквити – нямаха
нищо друго,  – и мълчаха... После Сергей легна на
долното легло, прегърна калъфа със скрития в него
инструмент и спа до Москва. Павел Алексеевич не
затвори очи трийсет и шест часа – седеше срещу
спящия млад мъж и гледаше измъченото му лице.
Беше белокож, клепачите и ноздрите му бяха
възчервени. Белезникава рядка четина пробиваше
нежната кожа на бузите и на много места имаше
пъпчици... Устните му се бяха спекли и потрепваха.
Сергей погали насън кожения хълбок на калъфа и
измърмори нещо, Павел Алексеевич не чу какво –
мислеше си как би се променил животът им, ако още
двама мъже се бяха появили в него, този младият,
милият, и другият, на когото не бе съдено да... И си
мислеше и за онова, което се беше случило на дъщеря
му: от момента, когато усуканата спирала беше
попаднала в стомаха ѝ със замърсената вода, беше се
просмукала в лигавицата, беше се разпространила с
кръвта из цялото тяло, загнездила се беше в
снабдяваните с кислород мускули и беше отровила
кръвта толкова силно, че бедният черен дроб, и без
това претоварен от бременността, не е могъл да я
пречисти... Никакво ясновидство не му трябваше
вече  – картината, шарена и нагледна като рисунка в
букварче, бе пред очите му...
Всичко се уреди. Виталик Голдберг ги чакаше на
Курската гара. Семейният гроб на Немските гробища
вече чакаше – само на метри от гроба на доктор Гааз16.
Тук почиваха дядото и прадядото на Павел Алексеевич.
И сега, нарушавайки природния ред, тук беше заровена
и Таня. На погребението бяха само баща ѝ, мъжът ѝ и
любовникът ѝ.
Сергей искаше да замине веднага, но Павел
Алексеевич го помоли да остане да пренощува. И Сергей
остана. Апартаментът беше празен, летен, прашен.
Павел Алексеевич даде на Сергей някакво хапче. Пиха
водка. След това Сергей легна на леглото на Тома. В
тази стая след няколко месеца трябваше да се нанесат
четиримата – Таня, Женя, синът им и той.

16 Ф. П. Гааз (1780–1853) – руски лекар, от 1828 г. главен

лекар на московските затвори, в които въвежда болнично
лечение (1832). – Б. пр.
 22

Сергей не се обади на никого, че се е прибрал в Питер.

От гарата отиде в ателието. Нямаше ключове – бяха
останали в Одеса с Таниния багаж, – така че изби
вратата. Ателието беше нагоре с краката, както го бяха
оставили. Джезвето, неизмито, беше в мивката. От
чайника вече изпълзяваше тайнствена плесен. Черната
рокля на Таня висеше на закачалка на стената.
Обувките ѝ с високи токчета, с които бе с половин
глава по-висока от него, бяха до тесния диван, едната
застъпила другата... Преди да заминат, бяха ходили на
купон при един млад режисьор, който държеше да
покани Сергей да участва в някаква много новаторски
интересна постановка... Господи, и диванът не беше
оправен, чаршафът, шарен, се беше свлякъл на пода, а
възглавницата, само една, която, като заспяха, всеки
дърпаше към себе си, още пазеше вдлъбнатините от
главите им...
Сергей зарови лице във възглавницата – и мирисът ѝ
го задави. Тя още бе тук. На бялата калъфка се беше
увил на спирала неин косъм. Под възглавницата бяха
бикините ѝ – черни, събираха се в шепа. Той легна на
дивана с дрехите и заспа.
Събуди се след незнайно колко време, пи вода от
чешмата и се изпика в мивката – клозетът беше на
стълбищната площадка, общ за всичките четири
жилища в сутерена, и се заключваше. Ключът висеше
на един пирон до вратата, но неизвестно защо Сергей
реши, че е останал на връзката на Таня в Одеса.
Пак легна да спи, като този път се съблече. Мирисът
на Таня се усилваше всеки път, когато ставаше и после
пак лягаше. Всичко, което му беше останало, беше
мирисът и бикините. Прегръщаше ги неизвестно колко
дни и нощи. Заспиваше, будеше се. Пиеше вода от
чешмата. Пикаеше в мивката. Не му се ядеше.
Празният му стомах не искаше храна.
 Най-после стана от дивана и седна на работната маса
на Таня. Пипна инструментите ѝ, заготовките.
Металът не му казваше нищо за Таня. Но когато отвори
шарената тенекиена кутия с черните камъни, дълго не
можа да откъсне очи от тях. Те сякаш бяха запазили
докосването на ръцете ѝ – полираният слоест ахат,
черно-синият магнетит, леко шуплестият черен
нефрит и най-любимият ѝ, прозрачният обсидиан...
Взе два, без да гледа какви са, и ги пъхна в джоба на
джинсите си. После взе саксофона и излезе. Вратата
зейна – нали беше изкъртена. Той се върна, намери
чук – кози крак – и пирон, голям пирон. Заби го през
касата във вратата. После сложи чука под черджето, та
да извади пирона, когато се върне. Помисли си: „А ще
се върна ли?“
Полуектова, която всички смятаха за страшно гадна
кучка – Сергей обаче знаеше, че макар да е кучка, има и
сърце, – си мислеше, че е останал в Москва. Гарик се
беше обадил в Питер още от Одеса и беше казал на
всички за смъртта на Таня. И че Сергей е заминал за
Москва с ковчега. Всичките приятели на Сергей бяха
убедени, че той е в Москва.
Сергей вероятно беше изгубил някъде ключа от
жилището на Полуектова – или поне не можа да го
намери, – така че звънна на вратата, без изобщо да е
сигурен, че ще му отворят. Отвори му стопанката,
лично, с напръскана с лак черна прическа, с балетно
кокче на темето и гримирана до ушите.
– Кого търсите? – попита и се стъписа, понеже не го
бе познала веднага. Сергей беше отслабнал, не се беше
бръснал, така че изглеждаше, че си пуска брада,
прежълтял и изобщо – приличаше на невменяем. Грей
скочи да го лизне по лицето... Сергей стоеше на прага
безучастно, все едно беше дошъл автоматично, на
автопилот...
Полуектова ахна и почти закрещя с грозен писклив
глас, занарежда в глупава скоропоговорка:
 – Не можа ли да се обадиш? Днес заминавам! Господи,
колко е тъпо, тъпо. Нищо не ми казвай. Всичко знам.
Не ми говори, чу ли?... Кучетата ги взимам. Край.
Точка. Защо не ми се обади, идиот такъв? Дадох
апартамента под наем. Може би трябваше да ти го
оставя. Не ми говори, чу ли ме?!
Прегърна го – нейното момче, неизвестно кой –
ученик ли, бивш любовник ли, племенник ли, просто
приятел ли... С нея винаги ставаше така – бъркаше
жанра, и така и не си беше намерила някой улегнал,
положителен, богат... Всъщност май тъкмо сега се
очертаваше един такъв... Уф, да чукне на дърво....
Никакви артистични изхвърляния, самата коректност.
Грьомин, Грьомин. Истински генерал...
Тя погали Серьожа по мръсната чорлава коса, дори не
си я беше вързал с ластик, сигурно го беше изгубил,
потупа го по рамото и нареди:
– Марш в банята, ще ти сготвя да хапнеш нещо.
Той отиде в банята, пусна водата докрай и се сети, че
не се е къпал сигурно още от Одеса... Легна в почти
непоносимо горещата вана и заплака...
А кучката Полуектова се обади в Перм на своя генерал
и с треперещ, изобщо неотговарящ на могъщия ѝ
воински дух глас му каза, че плановете се променят: да
не я посреща, тя връща билетите и остава в Питер поне
за седмица. Бившият ѝ съпруг, току-що овдовял, ѝ
цъфнал на вратата и трябвало да се погрижи за него,
понеже не можела да го остави сам в такова
състояние...
Сибирският генерал кимаше на слушалката,
повтаряше едносрично: „да, да, да“, и просто не
вярваше каква правилна, силна истинска жена е
намерил, нищо че е балерина с плоски твърди гърди и
мускулест като на новобранец гръб, и се усмихваше, и
нещо около чатала му се пробуждаше, защото такава
жена не беше имал никога, дори не бе подозирал, че
има такива жени...
На Полуектова една седмица не ѝ стигна. Грижи се за
Сергей почти месец, тъпчеше го с храна и хапчета,
пускаше му любимата му музика и го насилваше да
извежда кучетата – и той постепенно започна да се
съвзема и започна да свири. В същия ден, когато Сергей
отново щеше да отиде да свири с бандата след толкова
дълго прекъсване, Полуектова отлетя при побелелия си
любовник, който, макар и да бе нисичък, се беше
извисил предостатъчно във всички останали
отношения и беше най-точният съпруг дори за
примабалерина и през времето на извънплановото ѝ
очакване бе взел окончателно решение да тури край на
прекалено много продължилото си вдовство и да се
ожени за тази изключителна, необикновена жена с
миналото на курва и бъдещето на грандама на регион,
равен по площ на петнайсет Белгии, осем Франции и
пет Германии заедно...
 23

Жителят на Купчина Семьон Курилко, милиционер,

старшина, беше на нощно дежурство и понаби един
задържан. Не че го преби, би си го нормално, но на
сутринта онзи взе че умря.
Оказа се музеен работник. Та, значи, точно заради тоя
педал с тясно панталонче, тоя слаботелесен капут
сплескан, започнаха всичките неприятности на
Семьон, ама такива неприятности, че му съсипаха
живота. Изгониха го от милицията и на всичкото
отгоре му казаха да се благодари, че не са го вкарали зад
решетките... Жена му го напусна, замина с дъщеря им
за Карелия; после умря майка му, единственият човек,
който беше на негова страна, да не говорим, че и го
хранеше; след което Семьон се разболя – в припадък на
бяс насече с брадва близката детска площадка, нова,
току-що направена, с къщичка, с пясъчник и голяма
дървена мечка. Точно до смъртно съсечената мечка го
хванаха, вързаха го и го откараха в психиатрията.
Лекуваха го почти цяла година и после го пуснаха на
свобода – да си живее в единствената си стая в
Купчина. Докато беше в психиатрията, съседите го бяха
окрали, задигнали му бяха одеялата и радиото
„Спидола“, купено в добрите стари времена.
Семьон беше работил в милицията осем години,
почна веднага след казармата, и нямаше никаква друга
професия. Дадоха му инвалидна пенсия, обаче съвсем
малка. Добре че не пиеше, понеже едва му стигаше и за
ядене. Апетитът му пък си беше много добър и не се
побираше в пенсията. В болницата Семьон беше
наедрял и сега ядеше много. „Ами да де, казваше си, то
като си дебел, повече ти се яде, отколкото ако си само
кожа и кости.“ Пробва да почне работа като въоръжена
охрана, обаче не го взеха, понеже го бяха изгонили от
милицията. Нае се товарач в една типография, обаче го
изгониха и оттам, и то заради неговата си тъпотия:
там не можеше да се пуши, а той все палеше цигара, по
навик просто. Един път го хванаха, втори, трети и
началник-цехът, младо момче, току-що завършило,
същият тесногащ смотльо като оня, музейния
работник, заради когото го изхвърлиха от милицията,
го уволни.
И Семьон пак остана гол като пушка. И взе че го хвана
яд на тия кльощави младоци, всичките тия големи
умници, дето му бяха съсипали живота. И извади
„железцето“. Тънко, остро, като пиличка за нокти.
Отдавна си го пазеше, още откакто беше милиционер,
бе го взел от един задържан. Сам не знаеше защо го взе.
Пъхна го в ръкава си, под каишката на часовника.
Часовникът отдавна не работеше, но за това ставаше.
Семьон живееше близо до гробището „Жертви на
Девети януари“17, на улица със същото име, в дъното
на заобиколен от три двуетажни дъсчени сгради
задънен двор, на двайсет минути пеша от гарата. На
първи май хиляда деветстотин шейсет и първа, в
любимия му празничен ден, когато милицията е
затънала в работа – пиянски скандали, побоища и
крясъци, – той излезе на първата си бойна задача.
Отиде пеша до гарата, качи се на влака и слезе на
Витебската гара. Оттам тръгна наляво, по Загородни
проспект, и без да бърза, като оглеждаше минувачите,
закрачи към Технологическия институт. Знаеше
мястото, което му трябваше – двор между няколко
високи сгради: хората минаваха през него за по-
напряко. Сега през него минаваше изкоп и хората, след
като минеха през безистена, го виждаха, спираха и се
връщаха. Семьон седна на една пейка и седя дълго,
понеже все не се получаваше: хората ту бяха по
няколко, ту поединичните не бяха онзи, който му
трябваше. И чак в девет влезе някакъв кльощав
педераст, дългокос, с тесни панталони, че и с чанта в
ръка, моля ви се. Освен това беше пиян. Не искаше да
минава на другата улица, трябваше му само някое
тъмно местенце, та да си изпикае вечерните бирички.
И когато шуртенето в подходящо намереното място
свърши, Семьон му мина изотзад и го наръга точно
където трябва, леко отстрани и между ребрата.
Отначало острието малко се запъна, все едно минава
през дебела ципа, но после си влезе меко като в масло...
Влезе и излезе. Типът изобщо не успя да се обърне,
само изохка, задра нос в стената и се свлече. Семьон
дори не погледна чантата; избърса внимателно
острието с един парцал, който предвидливо беше взел
от къщи, пъхна железцето в ръкава си, под каишката
на часовника, и излезе от двора с новата си походка,
малко вдървена, като на манекен – така ходеше,
откакто го излекуваха в болницата...
Следващият му боен излаз беше на Седми ноември и
също беше успешен. Сега той вече знаеше, че и
догодина на Първи май ще отбележи празника така,
както го желае душата му: ще заколи оня мръсник, оня
педераст кльощав, оня чифутин гаден...
Три години поред ходи в онзи двор. Изкопът отдавна
бе заровен и хората отдавна минаваха оттам – не че
чак много, но достатъчно. През светлите майски
вечери много, през ноември по-малко. Семьон винаги
вадеше късмет – първия път педерастът носеше букет,
вторият педал влачеше тежък магнетофон, третият
беше вързал две кутии с торти една върху друга. Не че
бяха в този ред  – някои дори ги беше забравил. Първо
си ги набелязваше – познаваше ги отдалече тия
мръсници. След това ги настигаше бързешком,
долепваше се за момент към тях, хващаше ги с дясната
си ръка за рамото, а с лявата ги наръгваше. Беше
левичар, в училище го бяха научили да пише с дясната,
но другите неща си ги правеше и с двете ръце, като с
лявата му беше по-сгодно.
След седмия на опашката в един магазин чу някакви
жени да си говорят, че в града се бил появил убиец,
вече десета година не можели да го заловят, а той,
маниакът му с маниак, убивал само по празници, на
най-светлите дати, и че убивал мъже, обаче на Осми
март – непременно жена. Семьон отначало не обърна
внимание, обаче след два-три дни се сети, че става
въпрос за него. Преувеличаваха, разбира се, и за
годините, и за празниците. Но по принцип бяха прави.
След две седмици, докато минаваше покрай бившата си
работа, видя на таблото „Търси се...“. Бяха залепили
три снимки, на двама мъже и на една измамничка, с
имената им, а четвъртото не беше снимка, ами
картинка – фоторобот. Фотороботът нямаше нищо
общо със Семьон освен ниското чело и остриганата
глава.
Семьон се уплаши и не излезе от къщи цяла седмица,
докато не изяде всичко до последния макарон. Вече
наближаваше ноември, но той реши на седми да не
излиза на лов. Обявата за издирване обаче не само го
беше уплашила, беше го и възбудила. На седми и осми
си седя вкъщи, обаче едва се сдържаше, чак ръцете му
трепереха. А на девети излезе. И операцията мина
много добре, направо идеално. Той тоя педераст не
носеше нищо, обаче си беше пуснал козя брадичка
педерастът му с педераст гаден...
След бойните излази самочувствието на Семьон
винаги се подобряваше. Той дори вече от време на
време работеше – хамалче в един мебелен магазин.
Пред празниците обаче го хващаше нервата и почваше
да се чуди къде е скрил железцето. Криеше си го вкъщи,
всеки път на различно място, и един път забрави къде
го е скрил – всичко прерови, докато го намери. А се
оказа, че било под мушамата на масата, откъм
стената... Реши и да избягва празничните дни, да го
прави два-три дни преди или след тях... Понеже в
милицията работят само идиоти, нали, той го знаеше
от първа ръка. Кажеш им да наблюдават зорко по
празниците – изпълняват, през другите дни и пръста
си няма да мръднат.
 През ноември шейсет и шеста дойде ред на десети
номер. Семьон обаче беше много настинал: кашляше,
всичко го болеше и той отложи не с три дни, а с почти
цяла седмица. Дори си мислеше дали да не пропусне
този път. Но не можа. Нещо отвътре го подтикваше да
излезе на лов. И на петнайсети той си сложи спрелия
часовник, пъхна железцето под него и излезе още по
светло, малко след три. Слезе както винаги на
Витебската гара и тръгна по Загородни проспект. Но не
зави към Технологическия, ами на другата страна, по
Московски проспект...
Не познаваше Ленинград добре – беше си роден в
Купчина и рядко ходеше до града. Майка му точно така
казваше – да идем до града... Докато беше ученик, ги
водиха няколко пъти на екскурзии. Казармата я изкара
в Курска област, в една колония – така че не беше нито
гражданин, нито селянин, а пожизнено крайградски
жител: ни кон можеше да запрегне, нито да иде на мач
на стадиона... Преди да постъпи в милицията,
прескачаше релсите на трамвая, дето се казва, а и до
днес се губеше в непознати градски квартали...
Московски проспект го изведе на някакъв площад и
той погледна сградата на ъгъла. На нея имаше табелка
„Площад Мир“. Имаше и доста хора, понеже имаше
много магазини. От площада излизаха много тесни
улички. Семьон свърна в една и си помисли, че май би
трябвало да тръгне към Технологическия, там всичко
му беше познато. Но пък тази улица изглеждаше
подходяща. Той надникна в един двор, после във втори
– бяха задънени, нямаха друг изход. Тук май всичките
бяха такива... Така че Семьон влезе в една арка и спря в
тунелчето до бившата портиерна, вратата беше
затворена и имаше табела: „Изкупуване на вещи“. От
време на време минаваха хора, но мястото му беше
лошо, оттук нямаше добър обзор. Освен това повечето
бяха разни лелки с пазарски чанти. Хрумна му, че по
празниците по улиците има предимно млади мъже, а в
делник – все лелки.
Тогава направи друго: закрачи по улицата от единия
ъгъл до другия и обратно, докато не видя „своя човек“.
Вървеше насреща му и Семьон направо се разтрепери –
точно този му трябваше... Онези деветимата,
предишните, изобщо не можеха да се сравняват с този.
Беше с джинсово яке, което му бе широко, кльощав и
сто на сто музеен работник. Със светла вързана на тила
опашка, стигаше му чак до гърба. И вървеше едно бавно
такова, небрежно. И обущата му не бяха обуща като
обуща, ами някакви специални... Да не говорим, че
носеше и куфарче, и то особено някак, не като
нормалните куфарчета. Семьон направо се задъха. Беше
като любов от пръв поглед, като тръпката на
разпознаването. Никога не беше изпитвал такова остро
усещане. Усещане, в което нямаше никаква омраза
впрочем, беше инстинктът на ловеца, възхитен от
красотата на дивеча...
Дивечът му обаче едва се влачеше, а и имаше много
други минувачи. Семьон вървеше на няколко крачки
зад него. Искаше пак да види лицето му, така че мина
на другия тротоар, изпревари го и тръгна назад, за да
го огледа. Малко личице, лисиче някак, и беше
замислен. Педераст, абсолютен педераст. Сега ще види
той...
Семьон пак му мина в гръб. Подминаха един вход и
наближаваха следващия, онзи с вратата в тунелчето.
Семьон вече беше готов с плана: измъкна острието
изпод каишката на часовника и когато стигнаха до
тунелчето, сложи дясната си ръка на рамото на
младежа, а с лявата замахна. Забавянето бе само
частица от секундата, джинсовото яке не можа да спре
острието, и Семьон с ловката си опитна ръка усети, че
то влиза както трябва, усети и обичайната съпротива
на междуребрената тъкан – а после острието се хлъзна
навътре плавно, макар и плътно...
Младежът изохка, дръпна се отначало някак като че
ли нагоре, а после залитна напред, но Семьон не му
даде да падне, хвана го с две ръце за раменете и го
блъсна в тунелчето.
Младежът все така напираше да падне, но Семьон го
блъскаше и влачеше навътре – искаше да го остави в
двора, та трупът да не се вижда от улицата. В този
момент обаче вратата на бившата портиерна се отвори
и на прага застана едър добре облечен човек и ги
погледна...
Семьон блъсна младежа към него и побягна. Тичаше
по внезапно обезлюдялата улица накъдето му видят
очите и в главата му имаше само една мисъл: не беше
успял да издърпа железцето...

17 На 9 (22) януари 1905 г. царските войски разстрелват

излезли на мирна демонстрация работници в Петербург.
Тази дата се приема за началото на Първата руска
революция. – Б. пр.
 ***

Две обстоятелства спасиха живота на Сергей. Първото

– останалото в сърцето острие. Второто – добре
облеченият мъж, който бе излязъл от портиерната,
сега магазин за изкупуване на вещи, беше бивш
фелдшер. Мъжът подхвана Сергей да не падне и викна
навътре на служителите да викат „Бърза помощ“ и
бързо да му дадат лейкопласт.... Лекарите впрочем,
които изкараха Сергей от клинична смърт и му зашиха
прободения перикардий, по-късно казваха:
– Чудо, Серьожа, чудо. Един случай на милион.
Сергей помоли да му дадат „железцето“, но това беше
невъзможно – то беше станало веществено
доказателство и дори не му дадоха да го види.
А Семьон го арестуваха след три дни. Обвиниха го в
двайсет и шест убийства, от тях три с изнасилвания.
Той призна само „своите“, останалите отрече. Но
свише решиха да му припишат всички неразкрити от
милицията случаи. Осъдиха го на смърт и приведоха
присъдата в изпълнение след половин година. Нямаше
никакви обжалвания, нито психиатрична експертиза...
Четвърта част
 1

Всеки път, когато заставаше пред вратата на

апартамента, в който беше прекарала детството си,
Женя изпитваше смесени чувства: умиление, гняв,
мъка и нежност. Вратата бе изподраскана, медната
табелка с името на покойния ѝ дядо беше потъмняла.
До вратата – съседите много се дразнеха – втора година
стоеше един счупен стол, на който Тома беше наслагала
някакви натъпкани с боклуци пакети. Нищета и
запустение...
Откакто бяха сменили бравата, Женя нямаше ключ.
Просто някак си забравиха да ѝ дадат. Женя веднъж
повдигна въпроса, но те като че ли не я чуха... Натисна
звънеца. Чу как Тома куцука по коридора, чу всъщност
потропването на бастуна. Пак я беше стегнал артритът.
– Ти ли си, Женечка?
Отвори и заахка:
– Колко дебела си станала!
От стаята на баба ѝ излезе Михаил Фьодорович с
миризмата си на „Шипър“, пот и неизвестно защо на
стара кожа...
„Не бива да ги обвинявам – укори се Женя. – В неделя
не миришат. Нали в събота се къпят.“
Вътрешната ѝ усмивка за миг се плъзна по устните ѝ.
– Добър ден, Михаил Фьодорович.
Докато служеше в армията, той пръв поздравяваше
старшите по чин. Сега, в запаса и на гражданска
служба, когато наоколо нямаше подполковници, сам си
решаваше кого да поздрави пръв: директора ли,
заместник-директора по административните въпроси
ли (оня по научната част винаги поздравяваше пръв),
или главния лекар на поликлиниката, в която
работеше...
Михаил Фьодорович кимна с достойнство и отрони:
– Д-ър ден...
 Без име, без нищо. И си остана на вратата. Което беше
необичайно.
Женя свали обувките си една по една, като се наведе
над корема си първо наляво, после надясно. С
отвращение нахлузи старите кърпени пантофи и
тръгна по коридора към стаята на баба си. Тома я спря:
– Женя, направихме някои размествания. Розини ни
подариха библиотеката си и понеже не влизаше в
малката стая, я сложихме тук... Побра цялата колекция
на Михаил Фьодорович. Баба ти я преместихме в стаята
на Василиса...
На Женя ѝ призля. Да натикат баба ѝ в онзи килер!!!
– Как така? – Прикипя ѝ, чак ѝ се разтрепери
брадичката. Колекцията на Михаил Фьодорович беше
умопомрачителна с идиотизма си: изрезки от
вестници и списания за всичко възможно за
авиацията...
– Че какво толкова? На нея ѝ е все едно, изобщо не
забеляза. Там е тихо, спокойно. Изхвърлихме раклата
на Василиса и ѝ внесохме стола. Може и да се храни на
спокойствие. Покойната Василиса винаги си ядеше там.
Михаил Фьодорович все така стоеше на вратата на
бабината ѝ стая, готов, ако потрябва, да се намеси.
Женя не каза нищо, успя да не викне. Отиде в
кухнята, без дори да погледне в стаята, която до
миналата седмица беше бабината ѝ стая, винаги е била
бабината ѝ стая...
Мина през кухнята и отвори вратата на килера. След
смъртта на Василиса там нищо не беше променяно.
Същите две големи икони, които помнеше от съвсем
мъничка, Казанската и на пророк Илия, втората или
съсечена от червеноармейска брадва в митични
времена, или пукнала се от старост, грубо залепената
пукнатина минаваше през червената наметка и я
отделяше от смуглата ръка... Къде сте, свети
незастъпници и божии неугодници?
 Баба ѝ седеше на виенския стол с изрязаната седалка,
лицето ѝ беше обърнато към прозорчето, което гледаше
към отсрещната тухлена стена. Под стола имаше кофа.
Миришеше на напикано и стар човек. Едната сива
котка спеше на одеялото, с което беше завит миндерът.
Втората бе в скута на Елена Георгиевна; пръстите с
криво изрязани нокти бяха отпуснати на мекото ѝ
ивичесто гръбче.
Женя целуна оредялата коса с двете извивки над
слепоочията, където младата Леночка си я беше
прибирала с фиби. Старата жена погали котката.
– Как си, бабо? Тук... – почна Женя и гласът ѝ секна:
тя разбираше, че няма нужда от думи в тази срамна,
невъзможна ситуация. – Дойдох да те изкъпя...
Старата жена я погали по ръката, без да каже нищо. В
кухнята течеше вода и тракаха прибори. Тома и мъжът
ѝ си деляха всичко поравно, къщната работа също.
Четири картофа – значи, всеки бели по два. Това е то
семейната справедливост.
Женя отиде в банята. Докато минаваше през кухнята,
видя, че Тома и Михаил Фьодорович чистят ориз – бяха
свършили с картофите.
В банята беше както винаги – неописуемо. От
връвчиците на тавана висеше мокро пране – нали в
събота се къпеха. До обяд се подготвяха, по обяд се
къпеха. След което разпускаха – с чай, бонбони и
сладки. Патриархален сюжет. До дупка. В неделя
сутрин, преди да дойде Женя, перяха в малката перална
машина, която Михаил Фьодорович беше купил за
нуждите на малкото си семейство. Бе забранил в нея да
се перат нещата на Елена Георгиевна, понеже бе
гнуслив.
Женя измъкна изпод ваната на крачета легена, после
извади каквото имаше за пране от поцинкованата кофа
с капак: некърпени гащи, парчета от чаршафи, всичко
напикано, мръсно. Допреди време Женя купуваше
памперси, но Тома беше казала, че са изкуствени и че
не стават: Михаил Фьодорович казвал, че всичко
изкуствено е вредно. Женя отдавна вече беше спряла да
носи дрехи на баба си – Тома веднага ги прибираше и
казваше:
– Боже, колко е хубава тази нощничка, то не си
заслужава...
В такива моменти Женя не знаеше кого да съжалява
повече: баба си, която си беше осакатила психиката, за
да не забелязва нещата, на които е невъзможно да се
опълчиш, или леля Тома с плъшешката ѝ муцунка, със
схванатото от артроза коляно, щастлива с брака си,
горда с миналото си, настоящето си и бъдещето си, към
което правеше малки уверени крачки. Пишеше
кандидатска дисертация за вирусните болести на
вечнозелените си растения... и се чувстваше духовна
наследница на прочутия си възпитател Павел
Алексеевич Кукоцки. Може пък и наистина да беше
така...
Женя махна наслаганите на столчето, на което
къпеше баба си, неща. Стари легени, един в друг, в
най-горния канчета и лигави на пипане дунапренени
гъби. Ох, това скъперничество...
Накисна дрипите на баба си в най-големия леген –
стараеше се да не диша – и го натика под ваната. След
къпането щеше да изпере. Изми ваната. Имаше теч и
под нея сълзеше вода. Всичко беше овехтяло, но
старателно поддържано – Михаил Фьодорович бе спец
по поправянето на всичко с разни гумички, телчета и
така нататък. Хм, интересно с какво ли се беше
занимавал, докато е бил в авиацията?
Най-после бе готова. Водата беше малко по-гореща,
отколкото трябва, но пък щеше да стане добра, докато
съблече баба си. Капна и малко шампоан. Да има пяна.
Тома никога не използваше нищо, което носеше Женя.
Двамата с Михаил Фьодорович не използваха шампоан,
мразеха всичко вносно. Патриоти. Никакви вносни
сапуни, никакви вносни лекарства, никакви вносни
дрехи. И вечно повтаряха – това си е наше, родно... О,
санкта симплицитас...
Женя се върна в килера и вдигна баба си от стола.
– Хайде, бабо, ваната е готова.
Елена Георгиевна послушно стана. Прав гръб, слаби
крака, дълги, поизкривени от старостта... Женя я
прегърна през крехките рамене, помогна ѝ. Баба ѝ
стъпваше добре, пречеше ѝ само скъсаният пантоф –
отлепилата се подметка задираше в пода. Тома беше
прибрала някъде поне три чифта нови пантофи. Ох,
този цицилък...
Влязоха в банята. Баба ѝ посочи райбера с пръст и
Женя затвори. Бавно събличане. Баба ѝ като че ли се
опитваше да ѝ помогне, но и като че ли се
съпротивляваше едновременно с това. Хвана едно
копче на пеньоара си. Беше забравила как се
разкопчава. Мъчеше се да си спомни. Не можеше.
Женя ѝ помогна да се съблече.
Ама защо Тома ѝ беше сложила тези идиотски
ластици под коленете? Защо просто не ѝ сложи
памперс, дори пелена в края на краищата?!
Съблякоха се.
– Вдигни си сега крака. Десния. Дръж се за мене.
Коремът ѝ пречеше. Много ѝ пречеше.
– Сега левият...
Елена Георгиевна вдига без проблеми дългите си
крака. Краката ѝ са ужасни. Ноктите ѝ са целите в
жълто-сиви гъбички. Костите под палците са станали
на топчета. Откъде-накъде човек, който от двайсет
години обува само пантофи и дори не ходи, може да
има мазоли? Елена Георгиевна стои до колене във
водата и не се сеща как да седне. Тялото ѝ... Скелет – но
строен. Тънък кръст, извити бедра. Гърдите малки,
изобщо не са увиснали, зърната ѝ все още твърди.
Коремът не е увиснал, пъпът ѝ е скрит в мека
хоризонтална гънка. Още една гънка – шев напряко
през корема. Неокосмено тяло, бяло, на гънчици като
смачкана цигарена хартия. И лицето ѝ бяло. Косми
само по брадичката. Преди Женя ги скубеше с
пинцетка, сега вече ги режеше с ножички. Нямаше
време. Никакво време вече. А като се родеше детето,
как ли щеше да се справя?... Сигурно щеше да се наложи
да я вземе на „Профсъюзна“ веднага щом баща ѝ се
изнесеше в новото си жилище. В старата, с двете
свързани стаи, щяха да се сместят някак... Но пък Тома
можеше да се опъне...
– Сядай, бабо, сядай... – Женя лекичко побутва баба си
по гърба. Баба ѝ сяда предпазливо и Женя почва да я
къпе с душа. Баба ѝ пъшка от удоволствие. Ей сега ще
стане това, заради което Женя идва тук вече десета
година. Откакто дядо ѝ умря и тя се премести при баща
си.
– Благодаря, мила – казва Елена Георгиевна. Тома е
сигурна, че Елена Георгиевна отдавна е забравила как
се говори. Но не е така. Тя говори. Но само тук, в
затворената с райбера баня, когато Женя я слага да
седне и после да легне в топлата вода. Между тях има
необяснима близост. Женя е отгледана от дядо си. Баба
ѝ винаги присъстваше мълчаливо, гледаше я нежно.
Откакто Женя се помни, баба ѝ винаги е болна. И двете
винаги са се обичали, ако изобщо може да съществува
безсловесна, бездопирна, въздушна – неопираща се на
нищо веществено всъщност – любов. Женя я гали по
главата.
– Хубаво ли е?
– Прекрасно е... Господи, какво блаженство... В Сибир
ходехме на баня заедно – Павел Алексеевич, Танечка,
Василиса... Носехме си метлички... И имаше много
сняг... Помниш, нали?
„За кого ли ме мисли?“ – мисли Женя. Всъщност
обаче това няма никакво значение. Веднъж седмично
Елена Георгиевна казва по няколко думи. Възстановява
за няколко минути връзката си с тукашния свят.
– Защо се премести в килера? – попита Женя.
– В килера ли? Че какво толкова... – И доверително: –
Защо не доведе Танечка? – Трепна и се притесни.
Женя страдаше най-много, когато баба ѝ се държеше
така – объркано, безпомощно. Насапуниса гъбата и я
прокара по изпъкналия гръбначен стълб. Какво да ѝ
каже? Понякога ѝ се струваше, че баба ѝ я бърка с
покойната си дъщеря. И сигурно беше точно така,
защото често я наричаше Таня... Но понякога ѝ казваше
и „мамо“...
– Водата добре ли е? Не е ли изстинала?
– Много е добре... Благодаря, мила. – Помисли малко и
добави шепнешком: – Днес един мъж ми се караше.
– Михаил Фьодорович? Михаил Фьодорович ли ти се
кара?
– Не, миличка, той не е такъв. Друг някой беше.
Женя леко повдигна брадичката ѝ, сложи ръка на
челото ѝ.
– Дай сега да измием главата. Затвори си очите, да не
ти влезе сапун.
Докато Женя ѝ миеше главата, Елена Георгиевна се
поливаше с шепи по раменете, мърдаше пръсти във
водата, както си играят децата, само че нямаше гумени
патенца и пластмасови лодчици... После неочаквано
каза:
– Не се сърди на Томочка. Тя е сираче.
Женя вече ѝ беше изплакнала косата; вдигна я,
изцеди я и я забоде с фуркет, за да не пада по раменете.
– А аз? А ти? Всичките сме сирачета. Защо пък трябва
да жаля тъкмо нея?
– Ох, нищо не помня вече – оплака се Елена
Георгиевна. – Нищичко.
 – И аз – каза Женя. – Вчера прерових цялата къща,
три часа си търсих паспорта, бях забравила къде съм го
пъхнала. Хайде ставай. Ще те полея с душа и сме
готови...
Помогна на Елена Георгиевна да излезе от ваната,
избърса я със съдран вече от употреба чаршаф, намаза
ѝ с бебешки крем краката и сбръчкания корем, намаза
и подутините, които скоро щяха да се превърнат в
декубитуси, облече ѝ чиста нощница и чист пеньоар.
Върза ѝ една кърпа като тюрбан, избърса с длан
запотеното огледало и каза на баба си да се погледне.
– Я се виж каква си красива.
Елена Георгиевна поклати глава и се засмя. Там, в
огледалото, тя виждаше нещо съвсем друго...
 2

Следващата неделя Женя не можа да дойде – в събота

вечерта мъжът ѝ я откара в родилния дом. В
следобедните неделни часове, през които обикновено
решеше и сушеше сивата, изправила се от годините
коса на Елена, Женя вече имаше пълно разкритие и
плодът започна да излиза: главата на детето вече беше
влязла в малкия таз. Майката и детето все още бяха
едно единно цяло. Контракциите и напъните,
олекванията и успокояванията бяха съгласувани, но
вече идваше моментът детето да почне да прави
първите си самостоятелни движения...
Женя крещеше, когато вече нямаше сили да търпи,
после идваше облекчение, после напъните се връщаха.
„Ако дядо беше жив, сигурно щеше да направи нещо,
та да не ме боли чак толкова...“ – мислеше си тя в
моментите, през които можеше да мисли. Беше си
съвместна тежка работа  – нейна, на детето и на
акушерката, чието лице Женя така и не запомни. Но
пък запомни властния ѝ и нежен глас: „Дишай
дълбоко... ръцете на гърдите... брой до десет... не се
напъвай... сега викай, викай си... браво“...
Най-несъвършеният от всички природни механизми
на раждането – човешкият. Нито едно животно не се
мъчи така. Болките, продължителността, често
опасността за живота на родилката – това е
доказателството за особеното положение на човека в
този свят. Изправен на два крака, с изправен гръб,
гледащ напред, с освободени за дейност ръце...
Единственото на този свят същество, което осъзнава
връзката между зачеването и раждането, между
плътската любов и онази другата, която познава
единствено човекът. Жертва на изправената стойка –
смятат едни. Наказание за първородния грях –
твърдят други.
Детето вече беше напъхало глава така, завъртя я
лекичко и тя влезе под срамната кост. Болката беше
толкова непоносима, че на Женя ѝ причерня.
Акушерката я потупа отстрани под ребрата.
– Спокойно! Само още мъничко.... – И каза на някой
отстрани: – Преден вид на тилно предлежание.
Лицето на Женя беше цялото в пот и сълзи.
Главичката се подаде. Детето вече мърдаше раменца и
акушерката, хванала с две ръце малката продълговата
главица, вадеше предното рамо...
 3

Елена дремеше на виенския си трон с унизителната

дупка в седалката. Сънуваше: беше ярък пролетен ден,
дърветата вече се разлистваха, но листата бяха още
мънички, съвсем светли и не бяха натрупали цвят, а тя
върви по „Голяма Бронна“, завива по Трьохпрудна
улица, вдига глава и вижда, че на последния етаж на
сградата, на полукръглото декоративно балконче под
полукръглия прозорец на старото им жилище, има
много хора. Иска да ги види кои са и изведнъж се
озовава на едно ниво с балкона и дори малко по-
нависоко, и вижда, че там на походно креватче лежи
дядо ѝ, много стар, лицето му вече почти безжизнено,
до него е баба ѝ Евгения Фьодоровна, там е и Василиса,
и майка ѝ, и баща ѝ, и младите ѝ братя, и всички я
чакат, за да ѝ съобщят нещо важно и радостно. А освен
тях в продължаващата нататък и разширяваща се
тълпа тя вижда едрите плешиви Кукоцки и
миловидните им съпруги, тверските роднини на
Томочка, брадати евреи с Тората между очите и
някакви абсолютно непознати, и е странно как толкова
много хора са се побрали на малкото балконче. И стават
все повече, и изведнъж в тази навалица се появяват
двама – младеж, висок, с дълга коса, с не особено чисто
лице и детска уста, и момиче, което прилича на
Танечка, или на Женя, или на Томочка, с бебе в ръцете.
И тези двама млади са в самия център на тази
геометрично недостоверна композиция, и Павел
Алексеевич взима бебето и го обръща към Елена... И в
това детенце се сбира цялата радост на света, и цялата
светлина, и целият смисъл. Все едно по пладне в
слънчев ден е изгряло още едно слънце... това дете
принадлежи на всички тях, а те – на него. И Елена
Георгиевна плаче от съвършено щастие и при това е
малко учудена, защото усеща едновременно солената
сладост на сълзите и абсолютната си безтелесност...
 4

Вечерта същия ден Виталий отиде до Централния

телеграф – по някакви свои си съображения той не се
обаждаше в Америка от домашния си телефон.
Свързаха го с баща му много бързо. Иля Йосифович
вдигна слушалката и чу гласа на сина си – бърз,
делови, без никакви „Здравей, как си?“.
– Женка роди син. Честит ти правнук. – Без ненужни
коментари.
Свърши за минутка. Но пък да го свържат с
Ленинград чака цели двайсет минути. Каза не Сергей,
че всичко е наред. „Момче, никакви усложнения при
раждането.“
– Може ли да дойда? – попита Сергей.
– Обади се на Женка, като я изпишат. С нея се
разберете.
Виталий не изпитваше особена привързаност към
този дългокос музикант и дори малко ревнуваше Женя
от него. Изобщо не му беше ясно какво ги свързва...
Сергей също не знаеше какво го свързва с тази млада
жена, която няколко години му беше дъщеря. Но и не
мислеше за това. Взе саксофона и засвири една своя
стара композиция. „Черни камъни“...
 5

А Иля Йосифович отдавна беше решил, че като му се

роди правнук, ще иде в Москва да го види. Визата му бе
готова. Валентина отначало беше категорично против,
но после се предаде – при условие че ще иде и тя обаче.
Оставаше само да купят билетите. Голямата им
дъщеря, родена четири месеца след Женя, живееше
самостоятелно. Малката, шестнайсетгодишна,
напуснала Русия с тях още съвсем мъничка, не я
оставяха сама: беше плаха и доста странна, обичаше
котки и рибки. Решиха, че ще ѝ е от полза да поживее
десет дни самостоятелно.
Имаше известни усложнения с работата на
Валентина. Тя преподаваше в Харвардския университет
и не можеше да си вземе отпуска без предупреждение.
Но пък курсът лекции, които четеше, свършваше след
три седмици. Колкото до Иля Йосифович, той отдавна
бе пенсионер и макар че беше почетен член на десетина
различни сдружения и редколегии, можеше да замине
във всеки момент.
През последните три години той четеше Тората на
немски и на английски и се оплакваше, че като малък
родителите му не са го пращали на хедер, тоест в
религиозно училище. Не е лесно да учиш иврит на
осемдесет и шест.
Трудностите обаче не го плашат. Той си няма такъв
събеседник като Павел Алексеевич – и няма да има.
Често си говори наум с него и дори се карат. Но пък
трябва да кажем, че лека-полека се сближават: Иля
Йосифович почва да се съгласява, че Световният разум
съществува, и е решил, че Библията е грандиозен
шифър, космическо послание на Световния разум към
човечеството. Но човечеството още не е съзряло да
прочете това шифровано послание. Непрекъснато
пробва да обсъжда с Генка, който живее в Ню Йорк,
разни богословски проблеми, но Генка се е запалил по
разни източни глупости, като се почне от китайската
кухня и се свърши с каратето. Като научи, че Женя е
родила син и че баща му ще заминава за Москва, Генка
се разтревожи:
– Къде си тръгнал на твоите години?! По-добре ѝ
прати пари! Аз също ще...
Но Иля Йосифович каза твърдо:
– Не ме учете да живея! Момичето си има дядо. Аз
имам правнук. Жалко, че Пашка не доживя.
 Издателство „Колибри“
Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно
от първите частни издателства след промените и от малкото,
които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се
утвърди със своя професионализъм и качество като едно от
водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната
като единствен представител на много чужди издателства.
Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“,
както и изисканото художествено оформление са признати в
страната и чужбина.
Благодарение на „Колибри“ българският читател има
възможността да се запознае с популярни и не толкова
популярни автори от различни страни и континенти,
представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели,
които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със
световните литературни тенденции.
„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл –
„колекция“ от автори, с които би се гордяло всяко световно
издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи
АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар
ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио
ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО,
Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан
КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе
ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки
МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ,
Джеймс ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман
РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън
ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.
Книжарници в Cофия
„КОЛИБРИ“
ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. 02/988 87 81
ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ
пл. „Славейков“ № 3
тел. 02/981 50 47
„НИСИМ-КОЛИБРИ“
бул. „Васил Левски“ № 57
тел. 02/981 19 12
www.colibri.bg
www.livresfrancais.bg
www.dora.bg
www.facebook.com/ColibriBooks