Стефан Цанев

БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ
том 2
История на нашия народ от 1453 до 1878 г.

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ

Скуката е духовна чума

Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Клуба на кинодейците или в
Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:
- Поете, що не напишеш една забавна история на България!
За съжаление тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.
Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина
толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят истори-
ята на своя народ,
се ядосах и реших да изпълня поръката на професора.
Макар че през живота си съм се ровил много в историята не само от чисто любопитство (купувал съм
стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват), но и повечето от
драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът против богомилите,
Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайната вечеря на Дякона Левски, Другата смърт на Жанна
д'Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан),
въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое
начинание.
И наистина, първият том на моите „Български хроники" бе посрещнат с прекомерно голям интерес от
читателите, но същевременно върху мен се стовари гневът на някои „учени историци", особено свирепи бяха
някои учителки по история - наруших им зазубрения урок... Не бях пощаден и от някои мои щатни критици
литератори - те яростно „накълцаха" моя скромен труд...
Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи и
свободомислещи познавачи на нашата история, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от академик Антон
Дончев, което за мен е велика чест.
Но не само на тях съм благодарен - който и историк, журналист, колега или гражданин да ми
направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки
пореден тираж нанасях поправки - вече са повече от 100.
Подкрепиха ме някои големи личности и от оня свят.
Коментирайки в „Българския Великден" историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той
е целият той - с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си
възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва:
Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите историци. По-късно в историята
победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и
историк.
И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна
Комнина и Никита Хониат и още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и стигнем до нашите Отец Паисий,
Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев -
всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писатели и съчетанието на знанието с
изящната словесност придава на съчиненията им огромна сила на внушение.
Признавам, аз се учих да пиша история от тези мъже.
Още в предисловието си към първия том на „Хрониките" писах: От Паисий се учех, че важно е не

1
само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е
панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.
Паисиевата „История славянобългарска" е ценна не толкова с историческата си фактология,
историците по-добре от мен знаят колко тя е неточна и съмнителнна, но ако ние продължаваме да ценим тази
история, ценим я заради нейното въздействие върху българския народ, а това е станало, поради това че
Паисий е владеел магиката на словесното изкуство.
А какво да кажем за Захарий Стоянов? Има ли по-страстна, по-пристрастна, по-истинска, по-българска
историческа книга от „Записките по българските въстания"? Случайно ли народът я счита за българската
Библия?
На какво се учих от Захарий - ще спомена единствено следното: В езика вардих само едно правило: да
ме разбират и най-простите що искам да кажа.
Малцина знаят, че първоначалното заглавие на знаменитите „Строители на съвременна България" е
било „Инвентар на политическите идеи в България след Освобождението" - това заглавие говори достатъчно
добре за първоначалното чисто научно намерение на Симеон Радев.
Залових се - признава по-късно той - с тази задача и скоро видях, че тя не може да ме увлече. Взех да
се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, а не вложа всичко това, което носех в себе си -
мисъл, въображение и чувство? "
И наистина, книгата му е съчетание на тези три неща. Един само пример.
След поредицата документални сцени, цитирани документи, телеграми и спомени на очевидци следват
чисто въображаеми романизирани сцени, при това написани в минало свидетелско време - все едно че
Симеон Радев е надничал през прозореца или през ключалката:
Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен. Въпреки обичая си той мълчеше, туряйки сегиз-
тогиз ръката на челото си. Когато сложиха трапезата, майка му го попита:
- Стефане, какво стана, синко, с Олимпия?
Тя обичаше Панова като свое дете.
-Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила не ми стигна - отговори той, задавяйки сълзите, -
ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.
Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди.

Имаше такива - пише Симеон Радев, - които казаха, че съм фалшифицирал историята. Други ме
наричаха историк в кавички.
Ив. Пеев-Плачков написа една критика, която той се бе наел да направи унищожителна.
Този хем Пеев, хем Плачков май не е оставил друга следа освен този си опит да нареди името си до
едно голямо име, критикувайки го унищожително -
подобни опити се правят и днес от разни безлични личности.
Не знам поради що по-късно в историята ни е победил изцяло „немският педантизъм и ученост за
сметка на неповторимото съчетание между писател и историк" и защо и до днес битува мнението, че щом
нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. тежко, тромаво, с банализирала се отдавна псевдонаучна
фразеология;
написано ли е живо и интересно - значи е нещо лековато, несериозно и глупаво; скуката се счита
тъждествена на мъдростта.
Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личностите, убива любовта, разрушава
семействата; искаш ли да убиеш и най-красивата идея - говори за нея скучно, цели държави прогниват
поради скуката, която витае в тях, и изчезват;
може да звучи ненаучно, но комунизмът пропадна, защото бе скучен: всичко бе предначертано,
запланувано, друг мислеше вместо нас, тъй наречената колективност ни превръщаше в еднакви мравки,
личната инициатива бе ерес; никакъв риск, никакви изненади, нито полет, нито провал, скуката ни обвиваше
като мухи в паяжина, появеше ли се нещо ново и интересно, беше обявявано за идеологическа диверсия, за
упадъчно явление, за опасно чуждо, вражеско, западно, империалистическо и не знам какво още влияние...
Аз съм еклектик, не обичам чистите жанрове именно защото са стерилни и скучни. Животът не е само
поетичен, само епичен, само прозаичен, само тъжен, само весел, само художествен или само научен -
животът е естествен, сиреч съчетава всички тези неща.
В „Български хроники" използвам всички възможни жанрове: белетристика, драматургия, есеистика,
лирика, епос, публицистика, документалистика, научни доказателства, фантастика, шеги и анекдоти - и
мисля, че това прави книгата ми естествена. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да гледаме на
историята си с префърцунена сериозност. Шегуването с историята означава свобода, означава високо нацио-
нално самочувствие.

2
 Нарекох книгата си поема, защото е написана в стила на древните саги - с пристрастност и
преувеличения, използвани са всички средства на образния - на поетическия език: метафори, притчи,
сравнения, олицетворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, риторика, патос. Ако се
вгледате, графично, „Хрониките" са написани в тъй наречените библейски стихове - всеки абзац съдържа
толкова думи, колкото могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикновено една мисъл или рисувайки
един образ, различната дължина на стиховете води до различен ритъм на четенето, създава ритъма на
поемата.
Мъчил съм се, съчетавайки научността с художествеността, да не накърнявам историческата истина, а,
напротив - да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна, по-популярна.
Колко хиляди страници прерових този път, не мога да кажа, защото колкото по се приближаваме към
нашето време, толкова повече се увеличават източниците - толкова повече стават гласовете от оня свят:
безименните и известни автори на свещените книги: Библията, Талмуда, Авеста и Корана, а също така
апокрифното Евангелие от Тома - от XIII век пр. Хр. до VII век сл. Хр.;
венецианският нотариус Антонио Брешияно - от XIV век;
бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер, викарият на миноритския монашески орден в
Цариград Бартоломео де Яно - от XV век;
немските пътешественици Ханс Дерншвам и Стефан Герлах, австрийският аптекар Фридрих фон
Зайдел, френският пътешественик Жан Палерн Форезиен, руският монах Илия от Псков, австрийският
дипломат босненецът Антон Вранчич, султан Сюлейман I Великолепни, Павел Джорджич, анонимният
австрийски емисар, влашкият княз Михаил Храбри, архиепископ Дионисий Рали - от XVI век;
султаните Осман ІІ, Мурад IV, Мехмед III, Мехмед IV Ловджията и Мустафа ІІ; неизвестен наш монах,
турските хронисти Юскюдари и Дефтердар, папският визитатор Пиетро Мазарекио, Петър Богдан Бакшев,
Петър Парчевич, илекският патриарх Арсений Черноевич, чипровският архиепископ Антон Стефанов,
Силяхдар Финдикли Мехмед - от XVII век;
австрийският посланик граф Фолган Етингенски, датският пътешественик Карстен Набур и, разбира
се, отец Паисий Хилендарски - от ХVІІІ век;
Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Неофит Бозвели, Йозеф фон Хамер, Макс Хенинг, В. Теплов,
Н. А. Благовещенский, поп Минчо Кънчев, Киро Тулешков, Данаил Попов, Никола Цвятков, Парашкев Ив.
Стоянов, Христо Иванов-Големия, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Анастас Попхинов, д-р Христо
Стамболски, Любен Каравелов, Наталия Каравелова, Михаил Греков, Любица Ценович, Стефан Блъсков,
Стефан Стамболов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Тодор Каблешков, Райна Попгеоргиева, протоколът на
заседанието в Панагюрище на 17 априлий 1876, Цанко Дюстабанов, Димитър Тодоров-Димитрото, Йордан
Кършовски, Никола Нанов, Цанко Минков, Никола Кючуков, Кирил Ботев, Димитър Икономов, Йордан
Йорданов-Инджето, Уилям Стед, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Иван Вазов и особено писмата на Васил
Левски, статиите на Христо Ботев, репортажите на Януарий Макгахан, докладът на Юджин Скайлър и
книгите на Захарий Стоянов („Записки по българските въстания", „Христо Ботйов - опит за биография" и
„Васил Левски Дяконът - черти из живота му") - от XIXвек;
Венета Рашева, Ю. П. Тодоров, Антон Страшимиров, Димо Казасов, Николай Хайтов и преди всичко
книгите на Димитър Страшимиров („История на Априлското въстание"), Димитър Маринов („Стефан
Стамболов и новейшата ни история") и Тончо Жечев („Българският Великден") - от XXвек;
но всичко това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на
другите наши и някои чужди учени (по азбучен ред):
Александър Бурмов, Бистра Цветкова, Божидар Димитров, Валери Кацунов, Валери Колев, Веселин
Трайков, Владимир Григориев, Георги Бакалов, Димитър Косев, Дойно Дойнов, Евгения Калинова, Елена
Грозданова, Иван Унджиев, Илия Тодев, Искра Баева, Йоана Списаревска, Йоно Митев, Кирила Възвъзова,
Крумка Шарова, Любомир Милетич, Любомир Огнянов, Михаил Йонов, Никола Гайдаров, Николай Генчев,
Николай Жечев, Огняна Маждракова-Чавдарова, Олга Тодорова, Петко Теофилов, Пламен Митев, Тончо
Карабулков, Христо Христов, Цветана Георгиева, Цонко Генов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) -
малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една
дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко признателен.
Що се отнася до моите ругатели, спрямо тях аз прилагам тактиката на философа Аристип, ученика на
Сократ.
На улицата го срещнал един човек и започнал да го ругае. Аристип го отминал мълком.
- Защо бягаш? - присмял му се ругателят.
- Ти имаш свободата да ме хулиш - отвърнал философът, - но аз имам свободата да не те слушам.

Април 2007 г. Авторът

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

191
КНИГА ТРЕТА

21
Глава I (1453-1762). В мрака на историята. Османската империя, еничарите. Защо Паисий научава,
че сме имали царство и господарство, от чужди книги, а не от дядо си. Кои са турците и кои са
османците. Несменяемата османска династия. Васалството - гениална завоевателна тактика. Роби ли сме
били, или не сме били роби. Данъците. Униженията. Кръвният данък. Как християнските деца, станали
еничари, се превръщали в смъртни врагове на християните. Кой всъщност е предизвикал Ренесанса в
Западна Европа. Саркастичната рокада на Запада и Изтока.

45
Притурка към глава I. Развеселяването на българската история. Ползата от отричането, че сме
били под робство. Как да се справим със серсемите Вазов, Ботев и Захарий Стоянов.

48
Глава II. (От XIII в. пр. Хр.). Битката за Бога. Мойсей, Исус, Мохамед. Богът е един и същ.
Юдаизмът и избраният народ. Исус ли е чаканият от пророците Месия, или Исус е сбъдвал
пророчествата им. Чудесата на Исус. Защо Пилат се изплашил от кроткия Исус. Как Исус е превзел
света. Защо евреите убиват Исус. Непостижимото „да обичаме враговете си". Кой превърна Бога на
любовта в Бог страшилище. Мистификацията на Савел-Павел. Човекът Мохамед. Как Мохамед създава
Корана. Абсолютният монотеизъм на исляма. Защо Мохамед обича Исуса и защо намразва евреите.
Свещената война по пътя на Аллах. Ислямският рай.

80
Притурка към глава II. Защо Юда е предал Исуса? Какво са 30-те сребърника. Парите не са причина
за предателството. Тайната вечеря - Исус праща Юда да го предаде - и Юда изпълнява заповедта му.

84
Глава III (1454-1690). Блянове за свобода. Войводата Радич, хайдутите, Теодор Балина, цар
Шишман III, Петър Богдан, Петър Парчевич, княз Ростислав Стратимирович, крал генерал
Карпош. Икономическа съпротива. Оплаквания. Въоръжена съпротива. Войводата Радич. Хайдутите.
Хайдушкият епос. Съпротива чрез красота. Теодор Балина и Търновското въстание. „Освободителят"
Михаил Храбри. Католическите мисионери в България - опит за четвърто препокръстване на българите.
Петър Богдан и неговата „История на България". Второто търновско въстание. Чипровското въстание.
Въстанието на Карпош.

109
Глава IV. (1690-1844). В началото пак бе словото. Паисий Хилендарски. От 13 века история на
Балканите 650 години сме били под робство. Черната република на Атон. Паисий в Хилендарския
манастир, раздялата с брат му Лаврентий. Какви източници ползва за написването на „История
славеноболгарская". Паисий в Зографския манастир. Библиотекарят Пахомий. Другите истории на
България по това време и защо са мъртва литература. Проповедникът Паисий. Преписите на Историята.
Възкресението на българския народ.

128
Притурка към глава IV. Загадката на българския език. Една хипотеза. Езикът на поетите Георги
Раковски и на Петко Рачов Славейков. Българският език е с неславянска граматика: няма падежи, има

1
Страниците съответстват на тези в книгата.

4
определителен член (и то след думата), има минало свидетелско и несвидетелско време, сложна
глаголна система. Славянски думи, подчинени на прабългарска езикова структура (граматика)?

134
Глава V. (1844-1870). Второто възкресение. Неофит Бозаели, Иларион Макариополски, Георги
Раковски. Султан Мехмед II Завоевателя назначава първия патриарх. Странният султан Махмуд II. Защо
православните архиереи се обличат като императори. Каква е причината за враждата между гърци и
българи. Духовното потисничество на гърците. Лудият поп Неофит Бозвели пръв проговаря за правата
на българите. „Мати Болгария". Начало на конфликтите между гръцката патриаршия и българските
духовници. Иларион Макариополски и скандалният Великден 1860 г. Взаимни анатеми. Намесата на
Раковски: създаване на Нова Българска Християнска църква, подчинена пряко на Христос. Аферата с
българската уния. Заточението на нашите архиереи. Раковски проповядва въоръжена борба. Първата
българска легия. Върховното българско тайно гражданско началство... Обявяване на независима
българска екзархия.

161
Глава VI. (1862-1873). Българският Исус. Дякон Васил Левски. Първата дописка на Левски: чиста и
свята република. Редакцията на Каравелов. Защо приживе Левски е бил непризнат, изоставен и
предаден. Кратка животопис на Дякона. Идеята му за вътрешна революционна организация. Общи и
обирът в Арабаконак. Защо Левски отива в Ловеч въпреки предупреждението, че ще бъде предаден.
Залавянето му в Къкринското ханче. Тъмната история на предателството. Защо на процеса всички
свидетелстват против Левски. Как архивът на Каравелов попада в ръцете на съда. Заради убийството на
чирачето ли е осъден на смърт Дякона?

186
Глава VII. Отвъд свободата. Има ли нещо общо монахът Игнатий с Исус? Завистта е майка на
омразата. Злостта на Анастас Попхинов. Готовността на Левски да му отстъпи мястото си. Левски не се
подчинява на заповедите на Каравелов. Странното поведение на Каравелов след обесването на Дякона.
Няма нито дума за смъртта на Левски в революционния печат. Защо Каравелов обвинява поп Кръстя, че
е предал Левски? „Наредата" на Левски. Защо идеята за демократска република е подменена от
Каравелов. Никой друг освен Левски не е надниквал отвъд свободата. Защо народът изоставя Левски.
Народе????

206
Притурка към глава VІІ. Сълзите на Левски. Кой е предателят ми - не е важно вече. Страшното е, че
този народ продължава да ражда предатели. Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Народът, и
свободен, ще има нужда от своя Апостол на свободата. Има ли още роби в свободното ми отечество?

209
Глава VIII. (1873-1875). Наследниците. Любен Каравелов, Атанас Узунов, Михаил Греков, Стоян
Заимов, Никола Обретенов, Христо Ботев, Стефан Стамболов. Провалът на Атанас Узунов.
Неопитният Михаил Греков. Появата на Стефан Стамболов. Колко може да живее без вяра човек?
Христо Ботев в Централния Революционен Комитет. Унижението на поета. Скитането на Ботев из
Влашко. Българската комуна. Арестуват го като комунист. Иван Вазов за Ботев. Левски кара Каравелов и
Ценович да освободят Ботев от затвора. Мизерният бит на поета. Конфликтът между Каравелов и Ботев.
Каква е смъртната обида, която Каравелов не можел да прости на Ботев? Обвинение в предателство на
Левски? Христо Ботев зове за революция народна, незабавна, отчаяна!

234
Притурка към глава VIII. „Обесването на Васил Левски". Кой е истинският вариант на
стихотворението. Кой е авторът на абсурдната метафора „виси на него със страшна сила"? Опит за
възстановяване на истинския вариант на стихотворението.

5
 239
Глава IX. (1875). Въстанието без барут. Христо Ботев, Стефан Стамболов, Колю Ганчев, Вьрбан
Юрданов, Георги Апостолов, Захарий Стоянов. Заминаването на апостолите в България. Офейкването
на Филип Тотю и Панайот Хитов. Провалът на Заарското въстание. Плачът на Стамболов. Курвата
Гранда Мола. Червеноводската чета - знамето й биде честито да стане знаме на храбрите герои на
„Радецки" заедно с дързостния им войвода Христо Ботев. Оставката на Ботев. „Сиромашията уби и
талантът ми, и животът ми..." Победените въстаници търсят да убият Ботев - обвиняват го в злоупотреба
с народни пари. Стамболов и другите тайно бягат в Гюргево и основават там Гюргевския Революционен
Комитет. Нов план за въстание. Идеята на Стамболов за създаване на редовна армия. Кризата на
изоставения Ботев. След отказа на Филип Тотю приема да стане войвода на четата.

262
Глава Х. (Януари - юни 1876). Голготата. Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов,
Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Кочо Чистеменски, Бачо Киро, Поп Харитон, Цанко
Дюстабанов, Иларион Драгостинов, Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци.
Апостолите преминават в България по заледения Дунав. Енигмата „Турцiя ке падне = 1876". Георги
Бенковски узурпира първенството на Панайот Волов. Събранието на Оборище. Пълномощията на
Бенковски. Предателството. Първата пушка в Панагюрище и кървавото писмо на Каблешков.
Въстанието в Панагюрище. Райна Княгиня. Пиянството на един народ. Въстанието в Търновски окръг.
Потопът, започнал през нощта на 26 срещу 27 април. Погромът на въстанието в Панагюрище и Клисура.
Бягството на апостолите. Въстанието край Сливен. Четата на Поп Харитон и Бачо Киро в Дряновския
манастир. Цанко Дюстабанов пред съда.

289
Глава XI. (16-20 май 1876). Мъртвият не може да бъде победен. Христо Ботев. Ботев превзема
парахода „Радецки". Слизането на козлодуйския бряг. Гибелта на Ботев. Спорът: в сърцето или в челото
е бил прострелян? От турски куршум или е убит от четниците? Разочарованията на Ботев. Никой не ги
чака. От Враца никаква помощ. Измяната на Заимов. Убитите и ранените. Плачът на Ботев. Проклетите
ботуши. Самоубил ли се е Ботев?

303
Post scriptum към глава XI. Съдбата на Ботевите четници. До един са предадени от българи -
предатели идеалисти. Защо само двама от четниците били осъдени на смърт?

305
Притурка към глава XI Женският иконостас в храма на българската история.

310
Глава XII (28 юли - 25 август 1876). Писма от ада. Януарий Макгахан. Десетте негови писма от
България. Трагедията в Батак. Обезглавените 200 момичета. Детските черепи. Защо турците са убивали
и бременните жени. Изгорените в училището. Грамадата от трупове в черковния двор. Падението на д-р
Стоян Чомаков. Клането и изнасилванията в Панагюрище. Масовите самоубийства в черквата на
Перущица. Разказът на Захарий Стоянов за изгарянето на Васил Петлешков в Брацигово. Броят на
убитите след въстанието: от 25 000 до 40 000, според други - 100 000.

323
Притурка към глава XII. За кланетата и зверствата в България. Доклад на Юджин Скайлър.

327
Глава XIII. (1876-1878). Подарената свобода. Щяха ли апостолите да постигнат целта си без
Макгахан? Световното мнение. Случаят с апела на Юго. Цариградската конференция през декември
1876 г. Превратът на младотурците. Контрапревратът. Войната неизбежна. Хъшовете и богатите във

6
Влашко. Княз Черкаски. Набиране на опълченци. Замисълът на Русия за блицвойна. Преминаването на
руските войски през Дунава. Гурко стига до Стара Загора. Сюлейман паша го побеждава. Съпротивата
на опълченците на Шипка. Защо Сюлейман атакува точно прохода Шипка? Сабята с диаманти. Осман
паша в Плевен - напразните атаки на генерал Скобелев. Щом пристига Тотлебен - Осман се предава. Д-р
Пирогов: защо българите в Северна България не дават къшей хляб на освободителите си. Суворовският
преход на Гурко през снежната Стара планина. Щастието на едни е нещастие за други. Руските войски
пред стените на Цариград. Санстефанският договор. Берлинският конгрес: България е разделена на 5
парчета. Стамболов: „По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате!"

347
Post scriptum

348
Хронология

7
 Книга трета
1453-1762
ГЛАВА І

В мрака на историята
Османската империя, еничарите

Аз прибързах, скъпи мой читателю, твърде нетърпеливо прибързах да се зарадвам, като

казах в края на миналата книга, че
ако не беше монахът Паисий да ни извести, че сме имали някога царство и че сме били
народ,
и ако век по-късно не беше се явил дяконът Игнатий, наречен Лъвский, да ни каже, че на
света имало нещо по-скъпо от хляба и от живота и че това нещо се нарича свобода,
ний и до днес сигурно щяхме да си живеем блажено като роби -
прибързах, защото ми се искаше робството да е свършило, преди да е започнало,
но колкото и да се мъчим да подсладим историята си, като прекръщаваме петвековното
робство на османско владичество или като го наричаме турско присъствие или дори
петвековно съжителство1 -
както и да го усукваме, читателю мой, робството си е робство,
така че, докато не се е стъмнило съвсем, нека надникнем назад през вековете и да видим
какво става в поробеното ни отечество.

До появата на монаха Паисий има цели 300 години и както вече казах: паметливият наш
народ за 2-3 века забравил, че е имал царство и че е бил народ -
дълги ли са всъщност тези 2-3 века, или паметта ни е била къса?
Аз съм чувал от дядо си какво е ставало в началото на миналия век, моите внуци ще
научат от мен какво е ставало в началото на този век -
паметта за един век се побира в едно поколение дядо - внук,
така че монахът Паисий не би трябвало да узнае от някаква си гръцка или руска книжица,
че съществувала била някога [преди 3 века] на тази земя една велика държава България,
а би трябвало да го е знаел от дядо си, който пък го е слушал от дядо си, а този дядо - от
дядо си...
На какво се е дължало това безпаметство?
Всеки от личен опит знае, че най-дълго се помнят онези случки от живота ни, които са ни
потресли - това са преди всичко трагедиите и нещастията;

1
За позор или слава, така е наречено робството и в том 4 на капиталното 14-томно издание на Българската
академия на науките от 1983 г. - там са използвани още евфемизмите чуждо господство, чужд режим, а
„българското население в голямата си част било поставено в положение на феодална зависимост и
религиозна дискриминация"...

8
 помнят се и хубавите неща, особено много хубавите;
а това, което не ни е направило особено впечатление - обикновеното, баналното,
делничното и скучното, - не оставя резка в нашата памет, забравяме го бързо.
Ако следваме тази логика, ще стигнем да неприятния извод, че нашият народ не е приел
нашествието на турците и падането на държавата си като особена трагедия, нито пък като
голяма радост, а като нещо обикновено и банално.
И наистина, както вече стана дума в предишната книга, през последния век, след цар
Иван Асен II, изнемощялата българска държава била подлагана на подобни нашествия
многократно:
нахлували византийци, татари, узи, алани, руси, печенеги (за куманите няма що да
говорим - те и престола превзели!),
нападали ни маджари, сърби, хървати, кръстоносци, венецианци, генуезци, нормани,
каталани и всякаква пасмина...
е, най-после дошли и някакви турци - какво особено?
Отгоре на всичко турците за разлика от другите нашественици, след като ни завладели,
не си отишли, отнасяйки оплячкосаното със себе си -
те останали тук като на своя земя и започнали да я защитават от други нашественици,
покрай себе си защитавали и българите - отдавна народът ни не бил живял в мир и
сигурност, нямало ги вече набезите и грабежите на печенегите и на татарите,
е, трябвало е да плащаме на турците разни данъци: джизие, харадж, девширме и прочие,
но, както вече бе казано: овчарят, колкото и да те дои и да те стриже, е по-добър от
вълците -
и народът може да е бил даже доволен.
Трябва и днес да внимаваме, скъпи читателю, трябва много да внимаваме с онази загадъчна
фраза на Плутарх, изречена преди двайсет века:
бедствията докарали страната до такова положение, че отчаяни от свободата, хората
желаели някакво по-малко робство -
защото и днес народът ни, сполетян от бедствията на демокрацията, е на ръба да се отчае от
свободата и да пожелае онова по-малко робство, което ни отнемаше свободата, но ни даваше
хляб...

Кои са били всъщност тези турци? Учудващо е, че ние не знаем за тях почти нищо,
може би не искаме да знаем, но омразата не оправдава невежеството.
Извинявай, читателю мой, може да ти е скучно, но няма как, набери кураж - представи
си, че си ученик, седиш на чина си отегчен, гледаш през прозореца прелитащите птички и,
щеш - не щеш, чуваш противния глас на даскала, който каканиже поредния си досаден урок по
история...
И така, турците, както много други племена преди тях и след тях, излазили из тъмната
утроба на Азия и в началото на Х век, по времето на нашия цар Симеон Велики, се появили в
Анадола;
докато Василий II Българоубиец поробвал България, те тихо се прокрадвали зад гърба
на Византийската империя и през 1055 година превзели Багдад;
през 1077 година един от вождовете им - Селджук, основал тъй наречения Иконийски
султанат1 и от тогава на сетне турците са известни като селджуки2;
докато в Константинопол се боричкали кой да се качи на престола, селджуките
1
Иконион е днешният град Кония, на юг от Анкара.
2
Ако вярваме на летописците от Волжка България, тамошните българи заедно със селджуките започнали да
нападат Византия по времето на Алексий I Комнин (1081-1118), а в училищата на двете държави се
изучавали едни и същи поети и писатели, тъй като пишели на един и същ език, за което вече стана дума в
Книга първа.

9
превзели Армения, после Кесария, после Киликия и през 1080 година натопили крака в
Дарданелите;
изплашеният император Алексий I Комнин (оня, дето изгори ересиарха Василий Врач,
изпреварвайки с цял век Инквизицията!) се обърнал за помощ към римския папа, след което,
както знаем, последвали кръстоносните походи,
но кръстоносците, вместо да помогнат на византийците да прогонят турците, превзели
самата Византия (ах, пак освободители - поробители!);
през 1307 година Иконийският султанат се разпаднал и управителят на една от
пограничните зони - Осман, се обявил за самостоятелен емир на малко войнствено племе,
то било странно затворено мъжко общество, единно като юмрук, със свой особен
закодиран език (може би нарочно измислен), неразбираем за другите турски племена -
това малко племе, това малко османско емирство станало ядро на бъдещата огромна
Османска империя.
Ние не правим особена разлика между турци и османци, между Турска и Османска
империя, между турско и османско робство,
турците обаче разграничават болезнено тези две понятия, защото, преди да завладеят
нас, османците завладели другите турски племена.
Орхан, който наследил баща си Осман през 1324 година, за 20-30 години завладял
цялата византийска Мала Азия, превзел крепостта Бурса и я направил своя столица, после
бастисал Никея, Никодимия и Анкара,
през 1352 година прекрачил Дарданелите и стъпил в Европа, завзел крепостта Цимпе,
укрепил се на Галиполския полуостров и от там започнал да нахлува в Тракия;
неговите наследници - Мурад, Баязид, Мехмед и Мурад II, полека-лека завладели
Димотика, Аркадиопол, Месемврия, Аполония (Созопол), Адрианопол (Одрин), Пълдин
(Пловдив), Верея (Стара Загора), Самоков, Щипон (Ихтиман), Манастир (Битоля), Диампол
(Ямбол), Цепина, Станимака (Асеновград), Ксанти, Кавала, София, Ниш, Солун, Шумен,
Мадара, Дръстър (Силистра), Търново, Никопол, Плевен, Ловеч, Враца, Калиакра, Видин...
и точно след един век - през 1453 година - праправнукът на Орхан - Мехмед II, както
видяхме, превзел Константинопол и завладял окончателно Балканския полуостров.
Както казва журналистът Николай Големанов: в известната ни история три пъти през
Босфора и Дарданелите са нахлували мощни азиатски вълни към Европа.
Първо било нашествието на персите начело с Ксеркс през V век пр.Хр. - тогава Леонид със
300 спартанци загинал, но спрял персийската армия при Термопилите, а атиняните разгромили
персийската флота край остров Саламин - и демокрацията в Европа била спасена.
Вторият случай е онзи, за който вече разказахме - когато Тервел унищожил арабите край
Константинопол през 718 година, спасявайки християнска Европа от ислямско поробване.
(За Термопилите и Саламин знае цял свят, за Тервел дори 99,99% от българите не са и
чували - кой ни е виновен?)
Третото нашествие било нашествието на турците през ХІV-ХV век, но, уви, на Балканите
вече нямало нито Леонид, нито Тервел - нямало кой да ги спре.

Османската империя като всяка друга империя била многонационална държава, но за

разлика от Византия и Рим, където всеки свободен човек, живеещ на територията им, се считал
за равноправен гражданин на империята независимо от етническия и от социалния си
произход, независимо от своето вероизповедание,
в Османската империя равноправни били само османците, които властвали над
останалите мюсюлмански племена, а немюсюлманите били лишени от всякакви права и били
подложени на всякакви унижения;
във Византийската империя всеки се издигал в йерархията според способностите си,
император, както видяхме, можел да стане всеки - арменец, грък, хазарин, сириец, славянин,

10
трак, исавър и прочие, на императорския трон се качвали пълководци, селяни, коняри, евнуси,
проститутки и бирници;
в Османската империя султан можел да стане само кръвен наследник на Осман I.
Династията на османите управлявала неизменно цели 6 века - от 1307 до 1922 година и
всичките 37 султани - от Орхан I до последния, Мехмед VI - са потомци на първия Осман.
Затова пък - става дума за началните векове - за разлика от другите империи в
Османската империя всички придобивки при издигане във военната и държавната йерархия
били лишени от наследственост:
награден си лично ти за личните твои заслуги към султана и към империята, твоят син не
наследява нито имението, нито титлата ти, след твоята смърт всичко се връща на султана, той
го дарява на друг заслужил.
По този начин се възпрепятствало създаването на потомствена аристокрация, сиреч
султанът нямал съперници:
всичко в Османската империя било негова собственост, той държал в ръцете си всички
земни и небесни власти (през 1517 година Селим I се обявил за халиф - „сянка на Аллах"), той
отнемал, той дарявал и по този начин си осигурявал личната преданост на възнаградените,
от друга страна, това възнаграждаване на личните способности стимулирало личните
амбиции, а личната заинтересованост правела османците войнствени и самоотвержени.
Тази войнственост и самоотверженост се подклаждали и от ислямската религия:
Бийте онези, които не вярват в Аллах и Неговия Пророк, които не приемат за своя вяра
Правата вяра!1 - зовял пророкът Мохамед.
(В следващата глава читателят може по-подробно да се запознае с учението на исляма.)
Завоевателните успехи на османците обаче се дължали не толкова на собствената им
военна сила, а на тяхната странна - и, няма да е преувеличено, ако кажа гениална - тактика,
непозната в човешката история:
те не бързали да завоюват поредната държава (с което биха си създали излишни грижи), а
заплашвайки я, принуждавали нейният монарх да стане техен васал - срещу удоволствието да
му бъде оставена властта той се задължавал да плаща огромен васален данък и - което е
особено важно:
бил длъжен да участва с цялата си войска във всеки поход2 на султана.
Султанът нямало защо да насилва за тази работа балканските царе - като се има предвид
каква братска любов изпитвали един към друг балканските народи, те - за кеф на султана - с
удоволствие се поробвали един друг.
По този начин, както ехидно отбелязва Хамер3, османците настъпвали и покорявали
българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на гърци, сърби и българи.
И наистина, турски васали са били легендарните герои Крали Марко и Константин
Драгаш (които загиват в похода на Баязид срещу Влашко), сръбският княз Стефан Лазаревич
(който участва в същия поход), босненският крал Твърдко II, влашкият воевода Мирчо Стари и
нашите царе Иван Шишман и Иван Срацимир.
Това не стигало, султан Мурад създал нова войска (йени чери), съставена от потурчени
християнски деца, превърнати в свирепи еничари - преторианската гвардия на султаните и
върха на ислямския ятаган. (Как е ставало това, ще стане дума след малко.)
Така османците завладявали християните с мечовете на християните, децата на
християните поробвали бащите си, майките си и братята си.
Напоследък много се спори по въпроса - всъщност роби ли сме били, или не сме били роби?
Аз съм слаб в споровете, затова ще дам думата на живите свидетели, а пък читателят сам да си

1
Сура Покаянието, стих 29.
2
Според споменатия вече в Книга втора (с. 468) автор на „Удивителни събития " Хюсеин.
3
Йозеф фон Хамер (1774-1856). Histoire de l’Empire Ottoman. Paris, 1835.

11
 направи заключението.
И така, ето какво пише в своето „Задморско пътешествие" Бертрандон де ла Брокиер,
бургундски рицар, минал по българските земи през 1432 година:
Из пътя срещнах около петнайсет мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на
шията. Двама турци ги водеха за продан в Одрин.
Десетина години по-късно викарият на миноритския1 монашески орден в Цариград
Бартоломео де Яно наблюдавал следната картина:
От шест години насам турците са отвлекли от християнската земя повече от 400 000
хиляди християни, заробили ги всички, като не смятаме старите и болните, които убили и
обезглавили, понеже не можели да ги откарват.
Клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги,
навързани двама по двама в този град [Цариград], безропотно, както се води добитък на пазар,
те плачат и пъшкат жално.
Видяхме и малки деца, и девойчета, носени в кафези на коли и на коне, както се носят
птици на пазар... О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка! 2
В архива на венецианския нотариус Антонио Брешияно са намерени документи за
продажба на българи като роби:
7 юни 1381 година. Правя достояние аз, Франциско Костатера, жител на Крит, че с моите
наследници давам, продавам и прехвърлям завинаги на теб, магистър Жаме де Фано, лекар на
служба в Крит, и на твоите наследници една моя робиня на име Ирина от български род, от
селището, наричано Мелник.
Следват още 12 такива документа за продажба на български робини и роби на остров Крит.
Навсякъде тук думите „робиня", „роб", „робство", „дебели вериги на шията", „въжета",
„кафези" и прочие, както виждате, не са писани от Вазов или Ботев, нито са съчинени днес от
някой туркофоб.
Основанието на някои историци да премахнат понятията роби и робство е несъществуването
по това време на робовладелски строй (щом е нямало робовладелски строй - значи нямало е и
роби), обаче освен историко-социалното понятие за роб съществува и друго - политическо и
морално понятие. Ето какво пише в Български тълковен речник:
Робство - живот под чужда политическа власт.
Роб и робиня - в робовладелската епоха: човек под неограничената власт на господар,
който го е пленил по време на война или го е купил; човек или народ под чужда политическа власт;
човек, който зависи от някого.
Пита се: ако си под неограничената власт на някого, въпреки че няма робовладелски строй -
роб ли си, или не си роб? Ако си отговорим утвърдително, остава да видим - дали турците
наистина са имали неограничена власт над българите?

Някой ще рече, че описаните по-горе случаи са изключение. Затова нека да видим какво е
било положението на оцелелите българи, на онези, които не влачели „дебели вериги на шията"
и не били продадени като „добитък на пазар".
Според съхранените архиви на Османската империя раята - немюсюлмани и мюсюлмани,
били облагани с много данъци, за съжаление не можах да издиря всичките. Ето някои от тях:
ресм-и бенак, ресм-и буюндрук, ресм-и чифт, тасма акчеси - това били разни видове
поземлени данъци, плащани на феодала за ползване на негова земя;
адет-и агнам бил данък, плащан за притежаване на овце и кози, ресм-и агъл - данък за
кошара, ондалък - десятък върху селскостопанските произведения и овцете, отлук хакъ - за
сено, ресм-и бостан - за зеленчукова градина, яйлак хакъ - данък за пасище, бач - данък за
стоки, изнесени на пазара, имало и един много интересен данък яве - за намерен загубен
добитък.
Ако след всички тези данъци имаш какво да ядеш, и оживееш, и, не дай Боже, решиш да
се жениш, ще трябва да платиш ресм-и гердек - данък за правото на мъжете да се женят;

1
Минорити, наричани още францисканци - странстващи монаси, членове на „просешкия" орден, основан от
св. Франциск Асизки през 1207 г.
2
Из писмо на Бартоломео до ръководителя на йоантийския орден в Ерусалим.

12
 ако пък не щеш да се жениш, ще плащаш ергенски данък - ресм-и мюджеред;
ако все пак се зажениш, трябва да платиш сватбен данък бад-и хава, ако няма къде да
живееш при мама и татко и трябва да си построиш къщурка, за да ти запуши коминът, ще
трябва да плащаш данък димнина - ресм-и духащ
ако нямаш къщичка и хайманосваш насам-натам, ще плащаш данък ресм-и хаймане, а за
кефа да бъдеш поданик на султана цял живот плащаш гордия данък ресм-и райет.
Това били редовните данъци. Имало обаче и допълнителни:
наред с държавния десятък, за да се радваш и на благоденствието на господаря си
спахията, предоставя ти се удоволствието да плащаш допълнителен десятък саларлък;
не може обаче да гледаш как мизерства стоящият по-високо над спахията управител,
трябва и на него да платиш едно данъче ресм-и ниябет;
и накрая, за това, че са ти съдрали хубаво кожата, трябва да платиш данък и на
събирачите на данък - адет-и гулямие!
Имало и извънредни данъци.
По време на война за покупка на пушки събирали от раята два вида парични данъци -
авариз и бедел-и нузул, а за изхранване на войската събирали данък в натура - сюрсат; но тъй
като войни се водели постоянно, тези данъци били събирани редовно.
Освен това султанът имал право да налага с декрет и други извънредни данъци, например
текялиф-и йорфие, но понеже султаните били хора разсеяни, забравяли да отменят декретите
си и тези данъци също ставали редовни.
Отгоре на всичко неверната рая, т.е. немюсюлманите, плащали и други наказателни
данъци:
всеки гяурин, навършил 15 години, заради правото да носи главата си на раменете
плащал поголовен данък джизие;
след като навършел пълнолетие, гяуринът плащал още един данък - испендж;
ако гяуринът притежавал някакво парче земя, нивичка или градинка, плащал поземлен
паричен данък харадж-и мувазаф;
освен този паричен данък гяуринът плащал и данък в натура харадж-и мукасеме, т.е.
вземали му половината от произведеното жито, царевица и прочие;
освен това му вземали всяка десета крава, теле, гъска, кокошка, всяка десета лъжичка мед
от пчеличките и т.н., този данък се наричал юшур.
Освен това гяуринът, воден от християнска любов към господарите си, трябвало да им
помага братски да си построят сараите, да им прекопае градинките, да им преоре нивите и
прочие - това е известната нам ангария; но имало и една по-унизителна и по-неизвестна нам
тегоба, наречена хизмет - водени от ислямска любов към гяурките, господарите ги канели в
сараите си да им слугуват с всички произтичащи от това романтични сексуални последствия...
С азиатска изтънченост турците подлагали българите и на други унижения, днес бихме
ги нарекли морална дискриминация. Ето какво пише немският учен Ханс Дерншвам, пътувал
до Цариград през 1553-1555 година:
Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци,
нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до
коленете. Шапките им са от бяла плъст, а също и от бяло или кафяво просто сукно, със
заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Никой не носи
оръжие, само големи тояги1.
Да не излезе, че това са субективни впечатления на врагове на Османската империя, да
дадем думата на самите султани.
Третата десетдневна на месец мухарем 1209 година2. Заповед на султан Осман II:

1
Из Дневника на Ханс Дерншвам.
2
28.ХІІ.1619-6.І.1620 г.

13
 Не е позволено на никой от немюсюлманите да носи пушка, щит и други военни оръжия,
да язди кон, да навива на главата си чалма и да носи военен калпак.
Това е още нищо.
21. ден на месец шабан 1240 година1 от великата хиджра2. Заповед на султан Мурад
IV:
Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите3 да личат чрез
облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени (черният курсив е мой), като
не яздят на коне, не се обличат в дрехи от разни копринени и атлазени материи, не надяват
самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на
мюсюлманките и да не надяват фередже4, ушито от персийски плат.
Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение и кяфирите
почнали да се разхождат из улиците, яздейки коне надянали самурени кожуси и облечени в
скъпи и луксозни дрехи. Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да
отстъпят място на срещналите ги на пазара мюсюлмански жени.
Въобще както мъжете, така и жените им, се носят по-великолепно от мюсюлманите,
което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени.
Затова заповядвам:
по силата на шериата и закона да личи по облеклото и въобще по тяхната
външност и походка (!), че кяфирите са презрени и унижени.
Да се заставят отсега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и
калпаци, да не се обличат в копринени и атлазени дрехи, жените им да не носят високи
иракии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките.
Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти, кадийо5, да не губиш нито
минута, а да туриш за изпълнение моята свещена заповед.
Да личи по всичко, дори по походката, че сме били презрени и унижени;
да ни съдират кожата с безумни данъци (имало даже зъбен данък - като ти дойдели турци
„на гости", ти не само си длъжен да ги нахраниш, но и трябва да им платиш за това, че са си
изтъркали зъбите);
да ни влачат с железни вериги на врата и да ни продават като добитък по пазарите;
ако случайно се възпротивиш, Сюлейман I Законодателя заповядвал (1528 г.):
Да се издирят всички метежници и да не допуснете да се спасят, да се заловят и да се
донесат до щастливия ми праг, незабавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол;
че тази заповед се е изпълнявала старателно, потвърждава в своите „Пътни бележки"
(1596 г.) австрийският аптекар Фридрих фон Зайдел:
Турците бяха поставили от двете страни на пътя в чест на турския султан много
стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, те се били разбунтували
срещу турския султан...
Дали всичко това, скръбни мой читателю, не е достатъчно, за да признаем, скърцайки
зъби, че сме били роби?

Всички онези данъци, унижения и кланета на метежници и прочие са били бели кахъри,
скъпи читателю.
Имало един друг страшен данък, едно друго страшно унижение, едно друго убийство, по-
масово и по-нечовешко от всички кланета -
1
25 март 1631 г.
2
Хиджра - бягството на Мохамед от Мека в Медина в петък на 16 юни 622 година, начало на
мюсюлманското летоброене; за това ще стане дума по-нататък.
3
Кяфири - невярващи, немюсюлмани, гяури.
4
Фередже - наметало с широки ръкави и яка, носено както от жените, така и от мъже мюсюлмани.
5
Кадия - съдия, оглавяващ административната, военната и всякаква съдебна власт в дадена област.

14
 това бил тъй нареченият кръвен данък (девширме), с който били облагани християните в
Османската империя.
Въведен бил той от султан Мурад I, дето бе женен за нашата Мара, хубавата българка,
сестрата на последния наш цар Иван Шишман.
Истината е толкова невероятна, че съм принуден да призова пак живите свидетели, на
първо място давам думата на познатия ни немски учен Ханс Дерншвам:
Турчинът има обичай в християнските земи редовно да взема през 3 години най-
избраните, красиви, сръчни и стройни момчета навсякъде по градове и села. От евреите не
взема детски десятък, от турските и мохамеданските земи също не взема.
Тези момчета на около 8, 9, 10, 12 години се обличат в нови дрехи за сметка на султана,
остригват ги и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст, откарват ги
като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т. е. дворци,
най-известните места са Цариград, Галата, Одрин и Бруса. Тук ги обрязват.
Настаняват ги в сараите, т.е. дворците на султана, и ги учат да пишат и говорят
турски или пък - на военни игри. От тях султанът произвежда еничари. Наричат ги синове
или деца на султана, на които никой никъде не може да направи каквото и да е.
Почти по същото време за същото свидетелства и Антон Вранчич, австрийски дипломат,
босненец по произход, минал по нашите земи през 1556 година:
Научих, че имало някога обичай на всяка пета година да се събира този данък от
малолетни деца. Сега това правят на втората и третата година, и то по-жестоко,
отколкото позволява приетият закон. Поради това става така, че нещастният народ, като
чуе, че турците са дошли за събирането на този данък, завеждат децата си в гората или ги
изпращат другаде, докато мине бедствието.
Малко по-късно, през 1582 година, същото разказва и френският пътешественик Жан
Палерн Форезиен:
Събират като данък на всеки четири или пет години деца от християните, от три
момчета едно се взема по волята на изпратените чиновници, които често злоупотребяват -
щом видят, че са красиви, вземат ги и трите.
Да видим какво казват по този въпрос пострадавшите. Руският монах Илия от Псков
преразказва чутото от двама български монаси през 1539 лето Господне:
Ако турците намереха в някой християнин трима синове, те вземаха двама за султана;
ако ли пък някой имаше един син - и него вземаха с насилие. И събираха от тези християнски
деца до дванадесет хиляди, а понякога и до двадесет хиляди, от 5 до 10 години.
Неизвестен наш монах пише върху страниците на пожълтялото Евангелие:
Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиш през януари,
13 ден, та взеха от Мъглиш 813 еничарчета. Така да знаете, братя, когато чуете, че иде
силният Склав, вие далече да бягате. Ох, ох, ох, окаяни грешни! Написа се в година 7131 (1623)
при Търновския митрополит Гаврил.

Всеки е в правото си да се усъмни в истината на тези разкази - възможно е те да са

пристрастни, защото все от християни са разказани. Затова нека дадем думата и на другата
страна - за да не си играем на дребно, нека чуем самите султани.
1621 година, заповед на султан Осман ІІ:
Тъй като вземането на момчета за еничарство от раята в закриляните [обърнете
внимание - закриляните, а не поробените! - б.а.] императорски земи е стар закон още от
древно време и понеже съгласно със следваната практика в миналото и досега е заповядано
да се събират момчета за еничари,
то за избирането, събирането и изпращането в щастливата ми столица на годните
момчета, достойни за еничарство, е назначен ветеранът и стар ага, чест между подобните

15
и почтените, турнаджибашията1..., да бъде увеличена славата му.
С пристигането му строго да предупредите всички поданици от областите, селата,
паланките, селищата, градовете, летите владения хас, зиамет и тимар, вакъфските селища
и чифлиците, че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито едно, и да
ги заведат при казания ага.
Поменатия ага да избере по едно момче, годно и извънредно добро и хубаво, да го вземе
за еничарство, да го запише в списъка и да го задържи.
Всяко момче се записва в списъка със собственото му име, с името на баща му, на майка
му, на селото му заедно с отличителните му белези, качества и особености на момчето,
каквито са, така че, ако някое момче се отлъчи, като се направи справка в списъка и се узнае
кое е и откъде е, да се залови и доведе обратно.
1666 година, заповед на султан Мехмед IV Ловджията: Понеже въпросът за набиране
на деца за еничари е от най-важните за държавата, трябва да наберете по едно дете от
всеки неверен рая от петнадесет до двадесет години и годни за служба.
1601 година, заповед на султан Мехмед III:
Ако някой от неверниците родители или друг някой се противопостави да предаде за
еничарин сина си, да се обеси веднага на прага на вратата му!
(Че го е правил, може да не се съмняваме - този Мехмед III е оня, дето, качвайки се на
престола, удушил 19-те си братчета, та българите ли ще пожали?)
Преди 5-6 страници, читателю, си зададохме с дребни буквички един голям въпрос: имали
ли са турците неограничена власт над българите, от което зависи отговорът на още по-големия
въпрос: роби ли сме били - или не сме били роби?
Да те обесят веднага на прага на вратата ти, ако не предадеш сина си за еничарин - по-
неограничена власт от това, здраве му кажи!
Въобще имало ли е случай, когато турчин е бил съден за това, че е убил българин, че е
отвлякъл момче за еничарин или момиче за харема си или просто за да го изнасили?
Научните теории са хубаво нещо, но да се говори, че през тези 5 века „българското
население в голямата си част било поставено в положение на феодална зависимост и религиозна
дискриминация " и нищо повече - даже не е смешно;
като драматург аз съм свикнал да се поставям на мястото на героите си и да говоря от тяхно
име - така и в случая за мен е важно не какво мислят днес историците, а какво са мислели и какво
са чувствали тогава българите.
Щом народните песни пеят за безкрайните „три синджира роби "; щом Паисий пише, че
сме станали „най-долни турски роби - и до тоя ден"; щом Чинтулов се провиква: „Доста робство
и тиранство!"; щом Ботев пише: „Глухо и страшно гърмят окови", а Вазов: „в ония дни мрачни,
що робство се викат" -
тогава как иначе да им викам и аз на ония дни мрачни?

Като имаме предвид, че кръвният данък е бил въведен от султан Мурад I, сиреч около
1360 година, а еничарският корпус бил ликвидиран (както ще видим, по най-жесток начин) от
султан Махмуд II чак през 1826 година2 - след 4 века и половина,
независимо дали на всеки 5 години, дали на 3, или пък ежегодно са вземали всяко десето,
всяко пето или по едно дете от всеки неверен рая (както заповядва Мехмед IV) -
по най-пестеливи изчисления за 3 или 4 века са били отвлечени, потурчени и
превърнати в еничари от 2 до 4 милиона български деца!
Наред с тази страшна статистика пред нас се изправя един още по-трагичен факт:
След като ги отнемат от родителите им и ги обучат в мохамеданството, те
[отвлечените деца] не искат повече да признаят ни баща, ни майка и се обявяват с думи и дела

1
Турнаджибашия - командир на еничарския корпус, който отглеждал кучета и хрътки за султана.
2
Според османските документи акции за събиране на деца еничари са провеждани докъм 1740 г., но тогава
откъде са се взели избитите от Махмуд II еничари век по-късно?

16
за смъртни врагове на Христовото име1.
Как е ставало това? С какви средства са успявали да зомбират тези кротки и подплашени
християнски момченца дотолкова, че да започват да безчинстват над християните, дори над
своите родители - всеки над своя баща и майка, - и да ги убиват по-лошо от сарацинския
род?2
С насилие? Едва ли.
Известни са два метода за дресиране на кучета: немският - чрез наказание за всяка
неизпълнена заповед, и английският - чрез награждаване за всяка изпълнена заповед.
По-неизвестно е, че по време на Втората световна война се е водела война и между
кучетата - те пренасяли тайна информация и едните кучета шпиони трябвало да залавят
другите кучета шпиони.
Категорична победа извоювали кучетата, възпитавани по английския метод.
Изглежда, че турците са прилагали същия метод при възпитанието на еничарите.
Тях, ако внимателно прочетохте написаното от Ханс Дерншвам, ги наричали синове или
деца на султана, на които никой никъде не може да направи каквото и да е.
Френският аристократ Жан Палерн Форезиен открехва още повече завесата:
Най-красивите биват избирани, за да ги пратят в султанския сарай - до 500-600 души.
Между тях пък се избират 24 от най-красивите и приятните, за да обслужват султана
на масата му и в покоите му и да му доставят обичайните удоволствия (?);
по този път те най-често се добират до първите постове - паши или бейлербейове,
според любовта, която проявява към тях султанът.
Охо! Тях значи не само ги приласкавал самият султан, отглеждайки ги като свои синове,
не само им гарантирали пълна неприкосновеност, но им давали и възможност да се издигнат до
върховете на империята!
Вероятно не само по този път (виж 6 реда по-нагоре, пред въпросителната!), но и
поради своята безусловна вярност на султана (постигана и чрез хомосексуалните им връзки с
него), а може би и поради способностите си,
еничарите се добирали до първите постове на държавата и ставали не само бейлербейове
(върховни управители и главнокомандващи войските в грамадните провинции) -
от всичките 48 велики везири на шествековната османска империя 22 (двайсет и двама) са
били еничари, сиреч наши момчета, бивши християнчета и българчета (виж ти какви деца е
раждала, ражда май и сега, българската майка юнашка!),
а великият везир, изумений мой читателю, бил вторият човек след султана, глава на
държавното управление, демек - министър-председател, и същевременно главнокомандващ
цялата турска армия -
е, пред такава величава съблазън как да не се отречеш от род и от Бог, от баща и от майка,
как да не станеш свиреп и верен султански еничарин?
Нещо повече, де факто еничарите като многоглав Франкенщайн властвали над
създателите си: опитвал ли се някой султан да ги озапти, както ще видим по-нататьк, те го
сваляли от трона или направо го удушавали;
с времето властта им се разраснала до такава степен, че всъщност те държали съдбата на
империята в ръцете си, забогатели и се прославили дотолкова, че турците плащали
баснословни рушвети, за да пробутат в еничарския корпус децата си, уж са християнчета...

Оставям читателя сам да прецени - роби ли сме били, или не сме били роби -
и докато се колебаеш, читателю, между истината и гордостта, ще ти насоча вниманието
към едно явление, уникално в човешката история.

1
Според свидетелството на френския пътешественик Жан Палерн Форезиен през 1582 година.
2
Според руския монах Илия от Псков.

17
 Ако си спомняш (ако ли не, надникни пак на страниците 180-181 и 222-223), в
предишните две книги на тези „Хроники" аз често споменавах, че за разлика от
средновековния Рим и целия латински Запад, където властвала църковната схоластика и
светската наука се преследвала като ерес,
Византия спокойно наследила езическата култура на Античността и светските науки се
изучавали там от началото на V век до турското нашествие през XV век.
Както вече бе казано, Джордано Бруно бил изгорен на кладата в Рим през 1600 година заради
астрономическите му занимания, а 7 века преди това византийският император Лъв VI Философ
сам изчислил не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще
трае слънчевото затъмнение през 893 година;
през 923 година не друг, а патриарх Николай Мистик пише на нашия цар Симеон Велики:
„Зная, че и ти любознателно препрочитваш книгите на древните" - значи ги препрочитвал и
самият Константинополски патриарх;
а по време на същото Средновековие римският папа свети Григорий I твърдял, че
„невежеството е майка на благочестието”, и заплашил с отлъчване галския епископ Дезидерий,
пишейки му възмутено:
„До нас стигна известие, за което не можем да не си спомняме със срам, а именно че ти си
обучавал някого си по граматика! Известието за тази постъпка - че се занимавате с глупави
светски науки, към които ние чувстваме голямо презрение, произведе върху нас много тежко
впечатление и изпълни душата ни с мъка и печал " -
а както свидетелства не друг, а църковното житие на свети Константин-Кирил Философ, в
Константинополския университет (основан през 425 година, известен като Магнаурска школа или
академия) „той изучил до съвършенство Омира и геометрията, диалектиката и всички
философски науки, а освен тях риторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други
елински изкуства ".
Университети имало и в Александрия, Антиохия, Атина, Бейрут, Ефес, Кесария, Газа, Кизик
и Анкира (Анкара) -
изучавали се там риторика, астрономия, геометрия, аритметика, музика, философия,
медицина, граматика, литература и право;
още по-удивително е, че в почти всички градове имало училища, където за 7 години децата
получавали светско образование -
четели там старите гръцки поети, философи и историци, „Илиада" и „Одисея", Пиндар,
Хезиод, Есхил, Еврипид, Херодот, Тукидид и Ксенофонт, Демостен и Либаний, Аристотел и
Платон, Прокъл и Амоний, Евклид, Никомах, Питагор, Птолемей и прочие...

Дължало се всичко това на една малка подробност:

на Запад църковната власт стояла над светската (папата коронясвал и детронирал кралете
и императорите) и църквата преследвала всяка светска мисъл, унищожавала всичко, което би
разклатило властта й;
във Византия наопаки: светската власт била над църковната (императорите и царете
назначавали и низвергвали патриарсите) и тук древните изкуства и светските науки били на
почит, понеже укрепвали върховенството на светската власт.
Споменах също така, че след като турците нахлули на Балканския полуостров в средата
на XIV век и размахали ятаганите си под стените на Константинопол,
поетите, художниците и философите започнали да бягат от Византия на Запад, отнасяйки
със себе си своите книги и книгите на древните гърци и на древните римляни.
През 1453 година банкерът меценат Козимо Медичи Старши посрещнал тържествено във
Флоренция бегълците от покорения Византион, а десет години по-късно, както вече бе
споменато, умрял, слушайки да му четат диалозите на Платон.
Да искаш, умирайки, да ти четат вместо Евангелието диалозите на Платон - само този
случай е достатъчен, за да ни светне какъв сакрален възторг са възбудили донесените от
Византия антични книги!
Те осветили тамошния средновековен клерикален мрак, събудили умовете, разбунили

18
сърцата, запалили въображенията -
и, нека го кажем гласно: предизвикали там Ренесанса!
Ако това не е така - би било абсурдна случайност, че веднага след пристигането на
бегълците от превзетия през 1453 година Константинопол
Леонардо да Винчи започнал да изобретява през 1475 година криле, за да бръкне с пръст
в небето;
че през 1482 година Ботичели за пръв път съблича жената в „Раждането на Венера",
подражавайки всъщност на древноримска статуя на богинята;
че за ужас на църковните лицемери и за удоволствие на любопитните синьорини през
1501 година Микеланджело изваял подобно на древногръцките статуи библейския Давид гол с
всичките му интимни атрибути;
че през 1515 година Рафаело изписал своята красива и чувствена Мадона, която едва
държи в ръцете си пищното телце на също тъй голия Исус;
че 20 години след него Тициан проснал в сластни пози дибидюс голите езически богини
Даная и Венера;
това не стигало, ами през 1543 година, умирайки, Коперник извикал: „Земята се върти
около Слънцето!" - и църковната геоцентрична конструкция на Вселената рухнала...
Всичко, което католическата църква настървено трошала и горяла по площадите на
древните езически градове в продължение на десет века,
сега се възраждало под краката й, никнело изпод подметките на калеврите й като
непокорен кактус и бодливото цвете, посадено от източните бегълци, забивало шиповете си в
петите й.
Освободената човешка мисъл през следващите три века - от 1453 до 1762 година -
станала неудържима:
Обладан от античната идея, че Земята е сферична, Христофор Колумб тръгва на запад, за да
стигне на изток до Индия, но на пътя му се препречва Америка; спътникът му Родриго де Херес,
видял туземците да „пият пушек", става първият европеец тютюнопушач, а Васко да Гама заобико-
лил Африка и стигнал до Индия;
Гутенберг изобретява книгопечатането, немският математик Видман въвежда знаците плюс
(+) и минус (-), Симон Стевин - десетичните дроби (известни много по-рано в Египет и Вавилон), а
Джон Непер - логаритмите; открити са телескопът, микроскопът, фотографията, хронометърът,
термометърът на Целзий, тенджерата под налягане, първото пиано, парната машина, гръмоотводът,
газираната вода;
Йеронимус Бош рисува „Градината на земните наслаждения", Албрехт Дюрер - „Слепец
води слепеца", Леонардо да Винчи - „Тайната вечеря" (предизвикваща скандали и до днес),
Микеланджело Буонароти - „Страшният съд", Тициан - „Вакханалия", Брьогел - „Падането на
Икар", Рембранд - „Нощна стража", Веласкес - „Венера пред огледалото", Рубенс - пищните си
жени;
Франсоа Вийон пише своите разбойнически поеми, Макиавели - наръчника на всички по-
сетнешни диктатори „Князът", Ариосто - „Бесният Орландо", Рабле - „Гаргантюа и Пантагрюел",
Монтен - гениалните си „Опити", Шекспир - „Хамлет", Сервантес - „Дон Кихот", Лопе де Вега -
своите 1500 комедии, Корней - „Сид", Расин - „Федра", Лафонтен - своите басни, Декарт -
„Разсъждение за метода", Паскал - знаменитите си „Мисли", Молиер - „Тартюф", Шарл Перо -
своите приказки, Джонатан Суифт -„Пътешествията на Гъливер";
Спиноза подлага на критика Светото писание, Кеплер разкрива закона за движението на
планетите, Нютон открива закона за гравитацията, Кант доказва естествения произход на
Слънчевата система;

под свободното небе на Западна Европа звучи музиката на Бах, Хендел и Вивалди... 1

1
Из „История на света в дати" от Rodney Castleden.

19
 ...в същото това време над Изтока паднал глух и безпросветен мрак - като онзи, който
допреди няколко века царял над Запада:
каква саркастична рокада!
И Балканският полуостров, люлката на пет световни цивилизации1, потънал в мрака на
историята.

1
Халколитната цивилизация (V хилядолетие преди Христа) от богатия на златни предмети некропол край Варна,
тракийската, древногръцката, византийската и славянската - по-подробно виж на с. 78 в Книга първа.

20
 Притурка към глава I

Развеселяването на българската история

Като се понесе недавна над милото ни отечество мълвата, че сме щели да повикаме
турски учени да ни помогнат да си напишем наново историята, за да се избегнели обидните
квалификации, като турско робство, турски тирани, душмани, изедници, дерибеи, кланета,
насилия, изнасилвания, потурчвания, еничари, грабежи, палежи и прочие,
и всичко това да се замени с тържественото турско владичество или с деликатното
турско присъствие, или пък с нежното петвековно съжителство -
като чух това, скъпи читателю, пламнах от сляпо негодувание1.
Казвам „сляпо негодувание", защото, като се поразмислих ден-два, аз проникнах в
стратегическата дълбочина на този наш исторически замисъл.
Първо на първо, като напишем в учебниците по история, а после и в самата история, че
турско робство не е имало, това не само ще укрепи достлука ни с комшиите, но и най-сетне на
всички нас, българите, ще олекне и децата ни няма да се срамуват пред света, а гордо ще
казват:
- Ний не сме били роби!
А то какво беше досега, на какъв срам бяхме подложени ние? От 1300 години история -
650 години робство!
Не би било лошо, като сме почнали, да сторим ихтибар и на другите си комшии -
гърците. Да вземем, викам аз, да го зачеркнем и византийското робство. Като сме започнали да
се освобождаваме - да се освободим докрай!
Мисля, че няма да срещнем особени трудности, тъй като нашите историци неведнъж са
доказвали, че умеят майсторски да преиначават историята ни, сигурен съм, че с чест ще се
справят и сега - от никакво робство помен няма да остане!
Ще развеселим историята си, това е лесно. Но съвестта ми чопли едно друго, по-
деликатно проблемче.
Имаме ний две-три персони в нашата история, с които ще си имаме големи
неприятности. Слава Богу, те отдавна са умрели и няма да окажат жива съпротива.
Съпротивата обаче може да дойде от друга посока - откъмто народа.
Защото невежите даскали години наред тъпчеха главите на този прост народ с писанията
на въпросните персони - повече от век ни внушаваха, че единият бил народен поет и патриарх
на българската литература, другият бил национален герой и българският гений, третият бил не
знам какъв си...
А техните писания от днешна гледна точка, патриотичний мой читателю, са направо
клеветнически спрямо братския турски народ и аз се надявам, че Министерството на
просветата ще вземе бързи мерки, защото не може в учебниците по история да пише едно, а в
учебниците по литература - обратното.
На Вазов не му е за пръв път, свикнал е - той беше изхвърлен от учебната програма и
през 50-те години на миналия век, тогава - като дребнобуржоазен писател. Сега предлагам да
не го изхвърляме целия, а само „Под игото" и „Епопея на забравените".
Защото - какви са тези „дни мрачни, що робство се викат", какви са тези кървища в
Перущица бледна, какъв е оня дивак Кочо, дето, вместо да се предаде, заколва и жена си, и
детето си, че и себе си - а после турците му били виновни!
А „Опълченците на Шипка"? Какъв е този „Сюлейман безумний"? Какви са тези
1
Както се разбра по-късно, ядосвал съм се напразно, защото този наш замисъл пропаднал, тъй като турските
историци, щом чули какво още им предлагат нашите, досрамяло ги и си отишли.

21
„душмански орди"? Какво е това „да мрем по-добре"? Докога?
С „Под игото" въпросът е по-лесен. Тоз роман би могъл да се преработи, да се посъкрати,
да се остави - за радост на ученичките - само любовната история между Рада и Огнянов, може
и едно сополиво ала латиноамериканско сериалче да избичим по телевизията.
Но това изисква време. Сега-засега ще го засекретим „Под игото", а ще изтъкнем от
Вазова лебедовата му песен „Люлека ми замириса" - то стига. Нали и без това говорим, че
учебната програма трябва да се разтовари, да се облекчи - стига нашите деца са знаели повече
от европейските и от американските си другарчета, неприлично е един беден народ да бъде
умен...
С Христо Ботев въпросът е по-чепат. Там, където и да погледнеш - все за робство става
дума, все за борба, все „глухо и страшно гърмят окови", все „сърце, майко, не трае да гледа
турчин как бесней над бащино ми огнище", все „Жетва е сега, пейте, робини!", все „О, зная,
зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня"! (Ако ставаше дума за родната му майка,
нека плаче, но той има нахалството да нарича „майко моя" България!)
За да не се стори някому мярката драстична, на първо време не бива да го изхвърляме
съвсем тоз серсем, ще го забутаме сред възрожденските поети със стихотворението му „Ще
умре един от нас - ил мъжът ти, или аз!",
а после неминуемо трябва да го изхвърлим, защото как може да наричаме гений и
национален герой бащата на международния тероризъм, който пръв в историята на
човечеството завзе с оръжие в ръка чуждия параход „Радецки" и го принуди да измени курса
си, за да стовари на българския бряг 200 въоръжени до зъби разбойници?
Какво обаче да правим със Захарий Стоянов и с неговите „Записки по българските
въстания", дето народът ги считал за българската Библия?
С този необразован чобанин няма какво да се церемоним. Той какво иска? Нашата -
българската - полиция бие ли нашите - българските - граждани, като се вдигнат незаконно и
нарушат реда в държавата?
А Априлското въстание законно ли е било? Нарушило ли е реда в държавата? Тогава
защо връзваме кусур на турците, че ни били били и не знам какво си още?
Време е да проумеем всичко това, скъпи мои читатели, стига сме се инатили като магаре
на мост (между Европа и Азия?), стига сме гледали мрачно, стига сме влачили като хомот
тъжната си история - да плюем на миналото и весело да вървим напред!

22
 От XIII в. пр. Хр.
ГЛАВА II

Битката за Бога
Мойсей, Исус, Мохамед

Спомням си в моите далечни студентски години, когато изучавахме „упадъчните"

западни писатели и философи, професорите ни казваха:
- Няма защо да ги четете, те са скучни и вредни, не си губете времето.
И ние приемахме това на доверие. После се оказа, че са ни лъгали.
Така повечето християни приемат на доверие, че мюсюлманите са врагове на Христа, а
мюсюлманите със същото доверие приемат, че християните са врагове на Аллах.
Колкото и да се правим на толерантни, сред хората, изповядващи различни религии,
съществува зле прикрита или открита взаимна враждебност,
въпреки че и едните, и другите малко знаят или въобще не са чували в какво се състои
разликата между едната и другата религия освен елементарното - че едните вярват в Йехова,
другите - в Христос, а третите - в Аллах.
А известно е, че невежеството е най-плодородната почва на фанатизма.
Ако евреите и християните разгърнат Корана, а мюсюлманите - Библията, с удивление ще
открият, че и в двете свещени книги действат едни и същи лица: Мойсей (в Корана наречен
Муса), Авраам (Ибрахим), Соломон (Сюлейман), Исус (Иса) и тъй нататък;
и в двете книги се разказват едни и същи истории;
и в двете книги ще срещнете закона „око за око, зъб за зъб, строшено за строшено",
каквото е позволено и забранено да се яде в „Левит" на Мойсей, същото е забранено и
позволено в „Трапезата" на Мохамед и тъй нататък.
И най-важното: Богът е един и същ, наричан с различни имена1.
Между религиите има, разбира се, и разлики, големи разлики, всяка религия е различен
път към Бога.
За тези разлики ще стане дума в следващите страници.

Юдаизмът е една от най-древните религии на света, зародила се в Палестина през II

хилядолетие преди Христа, постулатите й са описани в Стария завет на Библията и в Талмуда
- по-късно тълкование на Библията;
юдаизмът изповядва вяра в единствения Бог Йехова или Яхве, същият този Бог извежда
евреите от робството им в Египет през XIII век преди Христа и връчва на Мойсей скрижалите с
Десетте заповеди на Синайската планина;
най-важното е, че Йехова е единственият Бог и той е Бог на еврейския народ (Вие ще Ми
бъдете народ избран между всички племена2), сиреч - еврейският народ е богоизбраният
и Бог му предоставя правото да завладее Ханаан (днешна Палестина, Ливан и Сирия),
избивайки или прогонвайки от там другите народи (Но в градовете на тия народи, които
Господ, Бог твой, ти дава да владееш, не оставяй нито една жива душа!3); евреите

1
Аллах на арабски значи Бог - Бога на всички монотеисти.
2
Изход, 23:22.
3
Второзаконие, 20:16.

23
продължават да се осланят и до днес на това право.
Всички еврейски пророци, ридаейки и проклинайки, вещаят края на света и идването на
Месия, който ще възкреси мъртвите и ще ги изправи пред Страшния съд.
Този Месия, естествено, не може да бъде друг освен евреин.
Исус отговарял на това условие. Обаче само няколко дни след неговото раждане, когато
родителите му за пръв път го въвели в храма, един много стар човек, праведникът Симеон,
щом го видял, извикал:
- Ето го тоя, който ще бъде причина за падането и въздигането на мнозина и ще бъде
предмет на противоречия!1
Така и станало. Още петгодишен, малкият Исус проявил някаква необяснима способност
- с думи можел да убие човек, можел да накара дървото да изсъхне, правел птичета от глина и
те политали, превръщал децата в свине... и много други страшни неща правел, които
изплашили жителите на Назарет и те казали на баща му Йосиф:
- Ти, който имаш такова лошо момче, не бива да живееш с нас в този град! Или го научи
на добро, или се махайте!2
Йосиф останал да живее в Назарет, но 12-годишният Исус изчезнал и се губил
неизвестно къде цели 18-20 години.
Според последните проучвания Исус отишъл в Индия, след това - в поднебесния Тибет и
когато се върнал, донесъл от там една древна източна мъдрост, наречена Златно правило:
Както искате да постъпват с вас човеците - така и вие постъпвайте с тях3.
И започнал да проповядва в Палестина своето ново учение, описано в Евангелията - те
били много, но църквата канонизирала само четири: от Матей, от Лука, от Марко и от Йоан.
Когато човек изучи добре тези Евангелия и Стария завет, не може да не стигне до
изненадата, че почти всичко, описано в Евангелията: явяването на Исус, неговият образ, много
от неговите действия, включително смъртта му, са описани далече преди това от пророците в
Стария завет,
много от неговите думи са изречени и записани отдавна, включително последните му
думи на кръста: Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил? (те са дума по дума думите на
първия стих от 22-рия Давилов псалом).
Тези съвпадения могат да бъдат обяснени само по два начина: или пророците
действително са предсказали идването на Месията и той е Исус - или Исус, познавайки добре
Стария завет, е изпълнявал тези предсказания.
- Изследвайте Писанията... те са, които свидетелстват за Мене - казва самият той
(Йоан, 5:39). И по-нататък (Йоан, 5:46):
- Ако бяхте вярвали в Мойсея, повярвали бихте в Мене, понеже той за Мене писа.
Тези два стиха показват, че Исус е знаел какво е писано за него в Стария завет. В глава
21-ва на Евангелието си Матей обаче разказва нещо, което недвусмислено подсказва, че Исус
съзнателно е сбъдвал „реченото чрез пророците":
като наближил Йерусалим, Исус изпратил двама от учениците до отсрещното село да му
доведат една ослица и осле.
Учениците отидоха и сториха тъй, както им бе заповядал Исус: докараха ослицата и
ослето, метнаха отгоре им дрехите си и Той седна върху тях.
А всичко това стана - уточнява Матей (21:4-5), - за да се сбъдне реченото чрез пророка,
който казва: „Ликувай, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал
ослица и осле".
Пророкът е Захария, живял по времето на цар Дарий (5 века преди Христа), и ето какво

1
Евангелие от Лука, 2:34.
2
Из апокрифното Евангелие на Тома.
3
Лука, 6:31.

24
пророкува той в своята книга (9:9-10):
„Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето, твоя Цар
иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле.
Той ще възвести мир на народите и владичеството Му ще бъде от море до море и от
реката до земните краища".
Йоан многократно повтаря в своето Евангелие: „За да се сбъдне Писанието" (13:18); „Но
това биде, за да се изпълни писаното в Закона" (15:25); „За да се изпълни Писанието, което
казва..." (19:24); „След това Исус... за да се сбъдне Писанието, рече: жеден съм" (19:28).
И към края (19:36) заключава: „Всичко това стана, за да се изпълни Писанието".
Подчертаването на всичко не е мое.
Между впрочем същият пророк Захария пророкува, че Спасителят ще бъде предаден за
трийсет сребърника (11:12-13), и Юда го предава точно за толкова - за да се изпълни
пророчеството?
(По въпроса за Юда любопитният читател може да прочете в притурката към тази глава
нещо прелюбопитно...)
Дали всичко това е станало, за да се изпълни волята на Бога чрез предсказаното от
пророците, или Исус и апостолите съзнателно са изпълнявали тези предсказания -
това едва ли има значение за крайния резултат на великото дело.
Църквата, особено католическата, счита чудесата, извършени от Исус, за най-нагледното
и най-неоспоримо доказателство за неговата божественост.
В Евангелията Исус извършва около 50 чудеса, повечето от тях са изцеления, 7 от които -
масови.
И днес ние сме свидетели на такива чудотворци. Един самонадеян екстрасенс неотдавна
ми каза:
- Аз мога да извърша всички чудеса на Исус, с изключение на ходенето по водата и
укротяването на бурята в Генисаретското езеро, които обаче според мен са фолклор.
Четем и чуваме за невероятни неща, които извършват индийските йоги и прочие
чудодейци, но защо всички те, дори наистина да извършват споменатите чудеса - защо не
стават Исусовци?
Нещо много по-важно има в чудесата на Исус, което остава пренебрегнато от нашето
внимание.
Ето един от многото случаи (Матей 9:28-30): двама слепци го молят да изцели очите им,
Исус ги отминава, но слепците пак идват при него и падат в краката му.
Исус им рече: вярвате ли, че мога да сторя това? Те Му казват: да, Господи!
Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И очите им се
отвориха.
А на други болни, изцелени от неговото докосване, той казва съвсем буквално (Марко
5:34): Твоята вяра те спаси!
Може да се помисли, че това е случайно, че това е само насърчение да вярват в него; че
той би могъл - вярват или не вярват - да извърши каквото си иска?
Май не е съвсем така. Когато отива в отечеството си, в Назарет, неговите съграждани,
както е известно, го посрещат не твърде любезно (Матей 13:54-56): понеже го познават (Не е ли
той на дърводелеца син?) - не вярвали, че може да извършва чудеса.
И - както свидетелства Матей (13:58) - не извърши там много чудеса поради неверието
им.
А Марко доуточнява (6:5): И не можеше да извърши там никакво чудо.
Какво излиза? Че за да извършиш истинско чудо, не е достатъчно само ти да вярваш, че
можеш - трябва да накараш и другите да ти повярват!
Което означава, че и те участват в чудото. Без това съучастие чудесата са самоцелни
атракции, фокуси.

25
 (Ако това се отнася за Исус, какво остава за нас? Как да извършим - не чудеса, а каквото
и да било в нашето мило отечество, когато вече никой на никого за нищо не вярва...)
Тъй или иначе, ако днес хората продължават да вярват в Исус, вярват не заради чудесата
му и не заради това, че пророците са предсказали идването му на земята - хората вярват в Исус
заради нещо друго...

Библията е изградена върху иносказания, притчи и гигантски метафори и ако

възприемаме написаното там буквално, едно към едно, рискуваме да се окажем глупаци, които
вярват, без да мислят, или пък шарлатани, които говорят, без да вярват - затова трябва да
внимаваме.
В началото аз нарочно избегнах въпроса за непорочното зачатие на Мария - смятам
дискусията за непостижима.
(Между другото същият Гавраил, който се явява на Мария, за да й извести, че ще роди
Исуса, оплодена от Божието слово, ще се яви след малко и на Мохамед.)
Но няма как да заобиколим най-мистериозния въпрос: възкръснал ли е наистина Исус
Христос?
На едно място в Евангелието (Матей, 4:18-19) Исус казва на апостолите си наглед
невинни думи:
- До вчера бяхте рибари, ловяхте риби, вървете след мене, аз ще ви направя ловци на
човеци.
И разпращайки ги по света да проповядват, нарежда:
- Пращам ви като овце сред вълци1, въпреки това недейте взема нищо със себе си - ни
злато, ни сребро, ни мед, ни торба, ни две дрехи, нито обуща, само една тояга2;
хлопайте - и ще ви се отвори, търсете - и ще намерите, искайте - и ще ви се даде3;
което ви говоря на тъмно, кажете го на видело, което ви шепна на ухо - викайте го от
покривите!4
Читателят ще рече: какво толкова могат да направят 12 души, викайки от покривите? Не
бързай с изводите си, скептичний мой читателю. Да си припомним аритметиката:
За три години Исус е „уловил" 12 души - апостолите. Не е много. Но ако тези 12 души за
три години уловят по 12 души - стават 144, а тези 144 за три години ако уловят по 12 - стават
1728, и тези 1728 ако уловят за три години по 12... и те по 12..., и те по 12..., и те по 12..., и те
по 12:
излиза, че след 21 години Исус ще има повече от 400 милиона последователи, които ще
викат от покривите неговите думи!
Това е разбрал тогава Пилат и се изплашил от думите на кроткия Исус повече, отколкото
от меча на бунтаря Варава.
Защото мечът на малкия юдейски народ най-много да изкърти някое камъче от крепостта
на огромната Римска империя, а думите на Исус могат да превземат крепостта отвътре.
(Което и станало. Е, не след 20 - след 200 години Римската империя пада в краката на
Исус без бой, без оръжие - само чрез слово.)
Затова Пилат осъдил Исус на смърт по бързата процедура - заловили го на разсъмване,
разпнали го в 9 часа сутринта.
Тук Пилат допуснал обаче фатална грешка: той не повярвал на Исус, че ще възкръсне.
Според свидетелствата на евангелистите на третия ден Исус излязъл от пещерата, където
било положено тялото му, говорел, движел се, Тома Неверни дори пъхнал пръст в раните му, за

1
Евангелието от Матей, 10:16.
2
Матей, 10:9-10.
3
Матей, 7:7.
4
Матей, 10:27.

26
да се увери, че не е призрак.
Ако искаш - вярвай, ако не искаш - недей. Но и да не повярваме, и да повярваме - ще
допуснем грешка, по-голяма от грешката на Пилат.
Защото Исус не говори за телесно възкресение - то и да се е случило, нямало е да има
толкова големи последствия. Сбъднало се е едно друго възкресение.
На Тайната вечеря, след като разчупва хляба и налива вино в чашата, Исус изрича
знаменитите си думи:
- Яжте - това е Моето тяло, пийте - това е Моята кръв1.
Но по-важно е другото, което обикновено остава в сянката на тези думи:
- Аз съм във вас чрез словото, което ви проповядвах, и словото Ми ще пребъдва чрез
вас .
2

Това е голямото, това е истинското възкресение на Христос - той е Словото (както казват
и богомилите), а Словото не може да бъде убито, то продължава да живее, възкръсвайки във
всеки човек.
И ако хората продължават да вярват в Исус - вярват заради Словото му и то преобърнало
морала и историята на човечеството.

Всъщност какво толкова страшно е казал Исус?

Какво е разрушил в тогавашното мировъзрение на древните, че е бил така ненавиждан -
не от чуждите, а най-много от своите?
Какви камъни е разместил в основата на тяхното мироздание, че не са могли да му
простят и са го предали на такава жестока смърт?
Какво отрече, какво промени и какво зачеркна Исус от старозаветните закони, които са
били диктувани на Мойсей от самия Бог и които са стояли непоклатими 13 века?
Бог лично е дал на Мойсея скрижалите с Десетте си Божи заповеди: да оспорваш
Мойсея, е означавало да оспорваш Бога - каква дързост, наистина!
Макар да казва в Проповедта си на планината: Да не мислите, че съм дошъл да наруша
закона или пророците3, веднага след това Исус започва ревизията на тези закони.
Мойсеевите закони съдят постъпките на хората - Исус съди с равна мяра и помислите,
защото те раждат действията, приравнява помисъла за прелюбодеяние с извършеното
прелюбодейство.
Той приравнява физическото убийство с моралното, с убийството чрез слово (по думите
си ще бъдеш осъден!4) - да обидиш човека, е все едно да го убиеш;
За Исус видимото изпълнение на законите не е достатъчно - той осъжда лицемерието
като първостепенен грях: не давай милостиня само за да се покажеш, че си милосърден
(лявата ти ръка да не знае какво прави дясната5);
не се моли в синагогите и по кръстопътищата, за да те видят, че се молиш (а влез в
скришната си стая и като си заключиш вратата, помоли се6);
човек трябва да говори истината винаги, а не само когато се кълне! (Не се кълнете никак:
ни в небето, ни в земята, ни в главата си. Но думата ви да бъде: да, да - не, не7).
Но това са още стрели по периферията. Нататък Исус атакува сърцевината на
Мойсеевите закони:
Слушали сте, че бе казано: око за око, зъб за зъб! Аз пък ви казвам: не се противете на

1
Матей, 26:26-28.
2
Йоан, 15:3, 4, 7.
3
Матей, 5:17.
4
Матей, 12:17.
5
Матей, 6:3.
6
Матей, 6:6.
7
Матей, 5:43-44.

27
злото. Но ако някой ти удари плесница по едната страна, дай да те удари и по другата1.
Слушали сте, че бе казано: обичай ближния си и мрази врага си! Аз пък ви казвам:
обичайте и враговете си!2
Това вече било непростимо. Не само защото било непостижимо и звучало като
подигравка с вечните морални закони.
Това било пълно отричане на Мойсей, следователно - пълно отричане на еврейския Бог.
Как да му простят? И съвсем естествено е, че евреите са искали смъртта му.
Новият закон на Исус е непостижим за човечеството и до днес. Но ние, казано честно, не
се и стремим много-много да го постигнем - както лисицата не посяга към твърде високо
окаченото грозде.
И продължаваме да се мразим, макар да знаем, че с омраза няма да победим омразата,
защото омразата ражда още по-голяма омраза;
на удара отвръщаме с два удара, за едно извадено око изваждаме две, за двете очи на нас
ни изваждат четири и както се пееше в една песничка: „и така до края на света!".
Накрая човек не може да не си зададе въпроса: как стана така, че Исус, който е
проповядвал доброта и всеопрощение (Не съдете, за да не бъдете съдени3; прощавайте - и ще
ви се прости4),
как този проповедник на братството и любовта (Тази е Моята заповед: да се обичате!5),
противникът на всяко насилие (Не се противете на злото6), който не вдига ръка срещу никого,
призовава дори, както видяхме, да обичаме враговете си, който дава всекиму свобода на избор
- да вярва или да не вярва;
как стана така, че бе превърнат в Бог страшилище, Бог отмъстител, превърнат бе във
вдъхновител на кървави насилия, словото му бе заменено с меч?7
Католици, протестанти, православни, адвентисти, баптисти, евангелисти, мормони и
колко стотин още секти и сектички - всички те плячкосват словото Христово, плетейки от него
венец за себе си и бич за другите.
Защо по същия начин, както са гонили и избивали навремето християните, след време
християните със същата стръв гонят и избиват онези, които не приемат Христа?
Като се започне от кръстоносните походи, Светата инквизиция, вартоломеевите нощи8,
кървавото покръстване на инките (за нашето покръстване повече няма да говорим...) и се
стигне до днешните (всъщност пак религиозни) войни - милиони хора са избити все в името на
Исус. (Господи, и Хитлер убиваше в името на Христа!)
Това окървавяване на Исус е следствие на една мистификация: бившият Савел, най-
свирепият гонител на апостолите Христови, преобразил се в Павел и нарекъл себе си „призван с
волята Божия апостол Исус Христов" (а в някои популярни книжки направо го нареждат сред
дванайсетте апостоли, макар че той се „преобразява" след смъртта на Исус), подменя „закона на
делата" със „закона на вярата":
ако Исус казва, че всеки, който наруши една от най-малките тези заповеди (не убивай, не

1
Матей, 5:38-39.
2
Матей, 5:43-44.
3
Матей, 7:1.
4
Матей, 6:14.
5
Йоан, 15:12.
6
Матей, 5:39.
7
От устата Му излизаше двуостър меч, за да покорява с него народите, а в ръцете Му - железен жезъл, за
да ги пасе - твърди в своето „Откровение" (19:15) Йоан Богослов.
8
Вартоломеева нощ - епизод от 30-годишната религиозна война във Франция, станал нарицателен за
избиване на християни от християни: на 23-24 август 1572 г., в нощта срещу деня на св. Вартоломей,
католиците избиват 50 000 хугеноти (калвинисти).

28
 прелюбодействувай и т.н), ще бъде повинен на съд1, че всеки ще бъде съден според делата си,
както и според думите си и според помислите си -
то Павел уверява, че человек се оправдава чрез вярата си: Бог опрощава тогози, който
вярва в Исуса, за сторените изнапред грехове2.
Сиреч: не е важно какво правиш, а дали вярваш - ако вярваш в Исуса, всичко ти се прощава.
Това разчиства пътя на Инквизицията, оправдава всички войни („в името на Бога"), опрощава
всички грехове и престъпления.
И тръгва тя! Затова и днес можем да видим в църквите най-чинно да палят свещички, да се
кръстят със замах и най-страстно да целуват иконите най-големите престъпници - след като
оправдаят „чрез вярата си в Исуса" сторените от тях изнапред престъпления, спокойно излизат от
Божия храм и отиват да вършат с чиста съвест следващите си престъпления...

Да видим сега как стои този въпрос в исляма.

Мохамед се родил 6 века след Христа и 20 века след Мойсей - на 20 април 571 година в
Мека, бил обикновен смъртен човек, на обемистата му глава леко се къдрела черната му коса,
под дълги тежки клепачи блестели безпокойно черните очи, носът изпъквал ореловиден от
овалното светлокафяво, окръжено с пълна брада лице;
тази глава стояла върху широки плещи и пространни гърди и когато ходел, той движел
силно цялото си тяло, сякаш слизал от планина3",
рано останал сирак, слугувал тук-там, като навършил 25 години се оженил за своята 40-
годишна господарка Хадиджа, дважди вдовица, имал от нея 6 деца, женил се за още 9 жени
(според някои това били политически бракове - чрез тях той печелел цели родове за
сподвижници, според други бил мъж ненаситен и за разлика от непорочния Исус правел секс и
с 9-те си жени всяка нощ!);
когато навършил 40 години, изведнъж Мохамед млъкнал, скрил се в пещерата Хира под
планината Нур край Мека, потънал в безмълвни съзерцания и дълбоки размисли, не излязъл от
мрачната дупка не знам колко време
и накрая през една лунна нощ, на 26-ия срещу 27-ия ден от деветия месец Рамазан 610
година пред входа на пещерата видял сияние,
от сиянието изплувал архангел Гавраил в снежнобели одежди, със смолисточерни коси, с
шестстотин криле, покриващи хоризонтите,
приближил се, стиснал го здраво за рамото и му извикал:
- Чети!
- Но аз не мога да чета - отвърнал изплашеният Мохамед и паднал ничком.
- Чети! - извикал пак архангелът и още по-здраво го стиснал.
- Но аз не мога да чета - проплакал Мохамед.
Гавраил го стиснал още по-силно, после го отпуснал и казал:
Чети! В името на твоя Господ, Създателят,
който сътвори човека от съсирек кръв.
Чети! Твоят Господ е Най-щедрия,
Онзи, който научи чрез калема,
научи човека на онова, което не е знаел4 .

Мохамед се уплашил, не знаел какво означава това. Чакал да му се яви отново

архангелът, но той не се явявал. Тъй изминали цели три години.
Тогава отчаяният Мохамед решил да се самоубие, да се хвърли в една пропаст, но когато
се изправил на ръба на скалата, за да скочи, Гавраил му се явил отново, пак целият в сияние,

1
Матей, 5:19, 21.
2
Послание на Павел към римляните, 3:28, 26, 25.
3
Из предговора на Макс Хенинг към Корана (1928 г.).
4
Сура Съсирекът, 1-5.

29
Мохамед паднал на земята и от страх се загърнал презглава с палтото си. Архангелът извикал:
Хей, ти, загърнатият презглава!
Стани и проповядвай!
Възвеличавай твоя Господ!1

Мохамед приел това като заповед, като посвещение в пророчество. Било 613 година.
Започнал да се самовглъбява все по-дълбоко, все по-често изпадал в екстаз, рецитирайки на
глас стиховете, които архангел Гавраил му диктувал, а понякога му ги шепнел самият Господ.
Сметнали го за луд, за смахнат поет, за измамник или за бесуващ, бил подложен на гаври
и присмех, само Хадиджа и дъщерите му повярвали, че е посланик на Бога, на Аллах.
Но той продължавал да диктува Божиите думи, думите на Аллах2, а верни негови
грамотни хора ги записвали върху кости, върху каменни блокчета и върху листата и корите на
фурми.
Всяко откровение на Мохамед е съдържанието на една сура, сиреч откъс от Небесната
книга - от Корана (читанката), наречен още разпознавача (на верните от неверните), сурите са
114,
всяка сура съдържа различен брой стихове (аети, сиреч знамения), всичко в Корана
стиховете (знаменията) са 6206, ранните сури са римувани, по-късните са далечно римувана
ритмизирана проза (по онова време поезията е била любимото изкуство на арабите и за да ти
повярват - трябвало да говориш в стихове),
в Корана сурите не са подредени по хронологичния ред на откровенията.
Новата си религия Мохамед нарекъл ислям, което значи преданост, себеотдаване, а
последователите на исляма се наричат мюсюлмани, сиреч: които са предани, които са отдали
себе си на Бога.
Мюсюлманите смятат за свещена всяка дума в Корана, понеже е продиктувана от Аллах
(в Корана Аллах има 99 имена атрибути: Първият, Последният, Явният, Скритият, Премъдрият,
Всевишният, Всемогъщият, Всемилостивият, Всеблагият, Всезнаещият, Всевиждащият,
Всечуващият, Вездесъщият, Милосърдният, Единственият, Вечният, Изначалният,
Неуподобимият, Създателят и пр., стотното му име ще бъде известено само на влизащите в
рая);
Коранът е не само религиозен, но и нравствен, семеен, хигиеничен и юридически кодекс
(на него се основава шериатът - религиозното ислямско право);
свещен е Коранът и като предмет - докосването до него има сакрално въздействие.

Последователите на новия пророк ставали все повече, все по-опасен ставал той за
гражданите на Мека, които били идолопоклонници, и те сменили подигравките си със заплахи;
след смъртта на Хадиджа Мохамед останал сам и отчаян и понеже враговете му вече
открито го дебнели да го убият, той избягал от Мека в Ятриб,
тамошните граждани го посрещнали триумфално, приели го за свой не само духовен, но
и светски властелин и прекръстили града си на Медина-ен-наби, сиреч Град на пророка,
а нощта на бягството му (хиджра, хеджир или хегира, сиреч преселение) - петък, 26 юли
622 година - била провъзгласена за начало на мохамеданското летоброене.
И от този ден нататък, застанал начело на Медина, Мохамед започнал кървава борба, за
да разпространи исляма и да го направи световна религия -
за разлика от Исус той не само проповядвал учението си, но и воювал за него с меч в

1
Сура Загърнатият, 1-3.
2
Както бе споменато в началото на тази глава, „Бог" на арабски е „Аллах" - нека читателят не се смущава от
употребата ту на едната, ту на другата дума.

30
ръка.
Но преди да стигнем до войните на Мохамед, нека се огледаме: какви религии са
битували тогава из Азия, и особено в оня омагьосан полуостров Арабия, между Червено море
и Персийския залив, между Мека и Назарет, където Господ изпращал всичките си пророци.
Някъде в средата на XVIII век преди Христа, когато във Вавилон царувал Хамурапи, в Китай
- династията Шан, а в Кносос на остров Крит - цар Минос,
от небето се спуснали два ангела, мъкнейки един огромен бял камък, стоварили го в краката
на овчаря Ибрахим (същия Авраам от Библията) и му казали, че на небето има само един Господ,
да се моли само на него.
Дотогава, както е известно, хората вярвали в много богове. Авраам бил първият човек на
земята (като изключим, разбира се, прабългарите!), който повярвал в самотния Господ и започнал
да му се моли, но май никой не го последвал.
Пет века по-късно, през 1275 година преди Христа, Одисеи, който вярвал в развратния Зевс и
цялата му олимпийска разгулна компания, вкарал Троянския кон в Троя и я разрушил,
а по същото време Мойсей извел поробените евреи от Египет, въртял ги 40 години из
Синайската пустиня, докато най-сетне му се явил същият самотен Господ и му дал скрижалите с
десетте Божи заповеди, първата от които била: „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове
освен Мене!"
Евреите, изглежда, вярвали в тая работа от ден до пладне, защото, както ще видим след
малко, пророците започнали да ги обвиняват, че са изменили на Бога.
Пет века преди Христа персиецът Заратустра заявил, че е роден от девица и че е пратеник
на добрия бог Ахурамазда, който имал страшен враг - лошия бог Анхра-Майню, по-известен с
името Ариман;
едновременно с него в Индия принц Сидхаратха Гаутама Шакямуни детронирал боговете
Брахма, Вишну и Шива и се обявил за Буда - „Просветленият", който прозрял пътя към
освобождаването от страдания: отстранявайки от съзнанието си материалния свят (Будизмът
всъщност си е чист атеизъм).
Накрая, пет века по-късно, се явил нашият Исус, роден от девицата Мариам, той пък се
обявил за чакания от евреите Месия, те обаче, както видяхме, не го признали и го предали на
Пилат да го разпие.
През 325 година след Христа Константин Велики свикал в Никея Първия Вселенски събор, в
който участвали 318 отци на християнството - те обявили Исус Христос за Бог Син, единосъщ с
Бога Отец;
александрийският презвитер Арий обаче се възпротивил, като казал, че Бог и Христос не са
единосъщностни, а подобносъщностни, т.е. Исус не можел да бъде равен на Отца, защото това
нарушавало единосъщността на Бога Отец, или казано на прост език: това нарушавало
единобожието (монотеизма),
обаче разгневените отци анатемосали Ария и за по-сигурно го убили, като му одрали кожата
на живо с мидени черупки.
Както ще видим след малко, Арий не бил единственият, който възнегодувал против
нарушаването на единобожието.

Докато християнските отци обяснявали на своето паство какво означава символът на

вярата - триединството на Отца и Сина и Светия Дух, сиреч Светата Троица,
на Арабския полуостров богувала друга една троица: боговете Аллат и Ел-Уса и богинята
Манат,
но освен на тях арабите се кланяли на разни камъни, особено на онзи бял камък, донесен
на Ибрахим (Авраам) от ангелите,
построили му те даже храм в Мека във формата на куб 15 на 15 метра, нарекли го Кааба,
положили вътре свещения бял камък и започнали да му се кланят и да го целуват,
но понеже не вярвали в самотния Бог, който пратил камъка на Авраам, а се кланяли на
наредените в каабата 360 идола (по един за всеки божи ден) - от грешните им целувки белият
камък почернял, черен е и до днес.
Мохамед често влизал в храма Кааба и се кланял на идолите заедно със съгражданите си.

31
 Освен араби обаче в Мека живеели много евреи, избягали тук, след като римляните
разрушили Йерусалим през 70-а година, живеели в Мека и християни -
от евреите Мохамед чувал равински притчи за идването на Месията, а от християните -
приказки за пришествието на световния Творец, за възкресението на мъртвите и други
апокрифни легенди, между които следната:
Овчарят Ибрахим, наричан от евреите Авраам, бил женен за козарката Сара, но минали сто и
кусур години и въпреки че Авраам всяка нощ познавал1 Сара, тя не зачевала, та имало опасност
Авраам да остане без потомство и родът му да свърши;
кланял се Авраам на каменните и дървените идоли (както арабите продължавали да им се
кланят в Каабето), но напразно...
Тогава една нощ му се явил ангел небесен Гавраил (заедно с двата ангела, дето носели белия
камък) и му рекъл:
- Аврааме, престани да се кланяш на идоли, няма друг Бог освен Бога, създал небето и
земята, поклони му се и ще имаш каквото искаш.
- Дай ми знак, за да повярвам - отвърнал Авраам, а ангелът му рекъл:
- Добре, познай тази нощ Сара и тя ще зачене.
Като чула това, Сара се изсмяла - как тъй ще роди, като е сто и кусур годишна, но Авраам
напирал връз нея, вързала му тя тогаз очите и вместо себе си подложила под него една млада
робиня, Авраам я познал, мислейки, че познава Сара, робинята заченала и родила син, нарекли го
Исмаил.
Сара отгледала Исмаилчо като свой син, но една нощ, след като се помолил пак на новия си
Господ, Авраам познал Сара и - о, чудо! - тя взела, че заченала и родила син Исаак.
Тогава старата Сара прогонила невръстния Исмаилчо от дома си, скитал се той немил-недраг
из пустинята, но не загинал, защото Бог го закрилял, пораснал и станал родоначалник на бедните
араби,
а брат му Исаакчо, като пораснал, наследил стадата на Авраам и станал родоначалник на
богатите евреи.

- Гледай ти! - удивил се Мохамед. - Значи евреите и арабите сме били синове на двама
братя, сиреч сме първи братовчеди! А защо се мразим и защо се кланяме на различни богове,
защо не се кланяме всички на онзи самотен Господ, на който се е кланял нашият праотец
Авраам-Ибрахим?
Тогава именно Мохамед млъкнал и се скрил в пещерата Хира под планината Нур край
Мека, потънал в безмълвни съзерцания и дълбоки размишления,
и там, както вече бе казано, през една лунна нощ на деветия месец Рамазан му се явил
архангел Гавраил и му извикал:
- Чети!
А след три години му заповядал:
- Стани и проповядвай, възвеличавай твоя Господ!
Мохамед приел това като знамение, повярвал, че именно той е изпратеният от Бога
Месия, чието идване предсказвали еврейските пророци.
И започнал да проповядва. Преразказал той в Корана много от библейските и
евангелските истории, които знаел от евреите и от християните, само имената на персонажите
са поарабчени -
както вече бе казано: Авраам е Ибрахим, Соломон е Сюлейман, Мойсей е Муса, Исус е
Иса, Мария е Мариам, Адам е Адем, Гавраил е Джибрил, Енох е Идрис, Ной е Нух, Ездра е
Юзеир, Яков е Якуб, Йосиф е Юсуф, Давид е Дауд, Илия е Иляз, Захария е Закария, Йоан
Кръстител е Яхя;
историите наистина са почти същите, но смисълът им е съвсем различен: Мохамед
проповядвал абсолютен безкомпромисен монотеизъм.

1
В Библията - евфемизъм на правенето на секс.

32
 - Няма друг Бог освен Бога! - провиква се той от всяка страница на Корана, а в 44-
тото си откровение повелява:
- Кажи: Аллах е единственият, вечният Бог. Нито е раждал, нито е роден и няма
равен Нему!1
Камъкът бил хвърлен не само в градината на идолопоклонниците, хвърлен бил той и
срещу евреите, и срещу християните.
Защото не друг, а еврейският пророк Йеремия (11:13) далеч преди Мохамеда обвинявал
евреите, като казвал:
Колкото градове имате, толкова и богове имате, и колкото улици има в Йерусалим,
толкова жертвеници въздигнахте за кадение Ваалу2 - за тези свои думи Йеремия бил хвърлен
в тъмницата;
защото не друг, а самият Исус ги осъждал, като казвал (Матей, 23:31, 35):
- Вие сте синове на ония, които са избили пророците, върху ви ще падне всичката кръв
праведна, пролята на земята, от кръвта на Авел до кръвта на Захария, когото убихте
между храма и жертвеника -
за тези свои думи Исус бил разпнат;
и неслучайно още 5 века преди Христа ядосаният самотен Господ се явил на Ездра,
който тогава бил пленник в Мидийската земя през царуването на персийския цар Артаксеркс, и
Бог му рекъл3:
- Иди и възвести на Моя народ злите им дела и на синовете им - беззаконията,
които са извършили против Мене: като Ме забравиха, те пренасяха жертви на други богове.
Нали Аз ги изведох из Египетската земя - из дома на робството, а те презряха
съветите Ми.
Тъй им речи: тъй казва Господ: Аз ви пратих Моите раби - пророците, вие ги
хванахте, умъртвихте ги и разкъсахте телата им. Аз ще изискам кръвта им;
понеже вие Ме оставихте, и Аз ще ви оставя, ще ви разсея, както вятърът - мекина4,
защото презряхте Моята заповед. Ще се преселя у други народи и ще им дам Моето име, за
да пазят законите ми.
- Ей на - рекъл Мохамед на своите братовчеди евреите, - понеже изоставихте Бога, той
се пресели при нас, арабите, при потомците на първородния Авраамов син Исмаил, и ме
призова да стана негов пророк.
И братски им протегнал ръка:
- О, хора на Писанието, елате да приемем едно общо слово между нас и вас!5
Дори за да им угоди, започнал да се моли, кланяйки се към техния Йерусалим, но
братовчедите мълчали безответно.
- Как може да не вярвате в Божиите знамения - учудил се той, - когато Неговият
Пратеник е сред вас?6
Тук братовчедите прихнали от смях:
- Какъв пратеник на Бога си ти, жалко арабче? - рекли. - Месия може да бъде само
евреин!
Мохамед скочил, взривен от гняв, и обвинил евреите, че са отхвърлили законите на
Мойсей, че освен споменатите умъртвени пророци те са убили и Йоана Кръстителя, те искали

1
Това е цялата 112-а сура, Пречистването, обявена за особено свята, според преданието стойността й е
равна на една трета от стойността на целия Коран.
2
Ваал - семитски езически бог на небето, бурите и мълниите.
3
Из глава I от Трета книга на Ездра.
4
Мекина - дребна слама, плява.
5
Семейството на Имран, 64.
6
Същата сура, 101.

33
да убият и Исуса (но те не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен1), но най-
големият техен непростим грях бил, че не признавали новия пророк.
И той се провикнал:
- От всички човеци евреите най-силно мразят вярващите2 [в Аллах]!
И макар че в „Кравата", стих 256, казва: Няма принуда в религията, в „Покаянието",
стих 29, той призовава:
Бийте онези, които не вярват в Аллах и Неговия Пророк, които не приемат за своя
вяра Правата вяра, бийте и удостоените с Книга [Библията], докато не дадат откуп!3
И Мохамед, без да чака откуп, се нахвърлил срещу евреите с меч в ръка, колкото
можал, изклал, другите били прогонени от Арабия.
И се възцарила между евреите и арабите во веки веков безсмъртната братска омраза...
С християните въпросът бил по-деликатен. Мохамед явно имал слабост към Исуса като
към свой достоен колега и предшественик, затова бил мил и към последователите му:
Най-близки в обичта си към вярващите [в Аллах] са онези, които казват: „Ние сме
християни"4.
Въпреки това Пророкът предупреждава: „Хей, правоверни, не вземайте евреи или
християни за приятели - те са приятели помежду си!"5
Това двойствено отношение към християните не е случайно. Както вече споменахме,
на Никейския събор през 325 година Исус бил обявен за единосъщ с Бога, сиреч за Бог, за
единия от тримата в Светата Троица - а това Мохамед не можел да приеме.
Светата Троица има още две лица. Простият народ и сега смята, че Троицата са Бог Отец,
синът му Исус к Богородица. Има там и още едно лице с женско име - Света София.
На нейно име са наречени много храмове, включително най-величавият и най-прославеният
храм на християнската древност, осмото чудо на света, построено от Юстиниан I в
Константинопол през 537 година - храмът „Света София" (подробно описание виж на с. 91 в Книга
първа);
през VI век в Сердика е била построена и базиликата „Света София", дала по-късно името на
любимата наша столица на още по-любимото ни отечество.
Света София обаче не е великомъченицата София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и
Любов (макар че поради удивителното невежество на нашите градоначалници денят на
мъченицата 17 септември се чества като ден и на град София) -
Света София е Божията Премъдрост, второто Аз на Бога, божественият демиург,
строителната, градяща Мирозданието като дом за човека, ограждайки го от безбрежните
пространства на хаоса, Света София е връзката между Човека, Бога и Космоса6.
Носталгията по многобожието е довела до обожествяването не само на Богородица (Мария е
призната за Божия майка на Вселенския събор в Ефес през 431 година), но и до
полуобожествяването на светиите:
те не само закрилят хората и извършват чудеса, особено изцеления, но дори могат да убиват

1
Жените, 157-158; странно съвпадение с края на богомилската легенда (виж с. 290, Книга първа) и с
твърдението на богомилите (виж с. 294, Книга първа), че Исус е бил разпнат и убит привидно, с тази разлика,
че според богомилите разпнато е било Словото, а според тълкувателите на Корана (виж в превода на Цветан
Теофанов коментара към Жените след стих 157), за да спаси Исуса от евреите, Бог уподобил на него човека,
който го предал (Юда?), и той бил убит вместо Исус.
2
Трапезата, 82.
3
Тук има една тънкост, която трябва да се знае. Макар да са считани за неверници, „имащите Книга", т.е.
Божие послание, не могат да бъдат насилвани да приемат правата вяра, но ако не я приемат доброволно,
длъжни са да платят „откуп" (данъци, такси и пр.), за да се ползват от защитата на исляма; с
идолопоклонниците случаят е друг: ако след поканата да приемат исляма откажат, те трябва да бъдат избити
(виж Vladimir Grigorieff. Religions du monde entire, 1989, Belgique).
4
Трапезата, 82.
5
Пак в Трапезата, 51.
6
Мифы народов мира. Том 2. Москва, 1988.

34
 (като свети Димитър Солунски, който, както твърдят житиеписците му, наръгал с копието си нашия
цар Калоян);
също като древните богове светиите са професионализирани: както едно време имало бог на
виното (Дионис, Бакхус), на лекарите (Асклепий, Ескулап), на земеделието (Деметра, Церера), на
моретата (Посейдон, Нептун), на любовта (Ерос, Купидон), на ковачите (Хефест, Вулкан) и т.н. -
така сега един светия закриля лозарите (св. Трифон), друг - докторите (св. Пантелеймон),
трети - земеделците (св. Димитър), четвърти - скотовъдите (св. Георги), пети - рибарите (св.
Николай), шести - влюбените (св. Валентин), седми - конете (св. Тодор) и т.н.

Някои казват, че ислямът се е появил като реакция именно срещу това нарушаване на
монотеизма. И наистина, в Корана Мохамед води безконечна полемика по този въпрос:
И рекоха християните: Христос е син Божий. Те приличат на идолопоклонниците в
предишни времена. Колко са те обезумели!1
Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово.
Не казвайте: „Троица. Трима богове в едно са". Престанете! Аллах е единственият Бог.
Пречист е Той, за да има син!2
И Мохамед бърза да защити Исуса от онези, които са го провъзгласили за Бог:
И когато Аллах каже на Иса в Съдния ден: „О, Иса, сине на Мариам, ти ли каза на
човеците: приемете мене и майка ми за богове освен Бога?" - той ще отговори:
„О, не, не ми подобава да казвам онова, на което нямам право. Казах им единствено
това, което ти ми повели да говоря: Покорявайте се на Бога - моя Господ и вашия Господ "3.
Както в ранното християнство изображенията на човешки лица в храмовете са били
забранени съгласно Втората Божа заповед: Не си прави кумир и никакво изображение на онова,
що е на небето... не им се кланяй! и както казва Йоан (5:37): Нито гласа му сте чули, нито
лицето му сте видели -
така и в джамиите няма икони, защото, както казва Мохамед: Не Го достигат погледите4
- как тогава може да бъде рисуван Бог?
На читателя сигурно му омръзнаха тези безкрайни бележки под черта или в скоби, но няма
как, търпеливи мой читателю - така са се водели средновековните религиозни диспути: точните
позовавания на Светите писания са задължителни, воюва се чрез думите на пророците и на
апостолите, твоите съждения нямат значение, цитираш, докато ти се завие свят, който издържи -
издържи...
Ако ли пък някой не ми вярва и реши да прави справка в Библията, да знай: посоченото
заглавие обикновено е съкратено (Йоан значи „От Йоана свето Евангелие", Второзаконие - „Пета
книга Мойсеева Второзаконие"), първата цифра (20:16) означава коя глава (20), втората - кой стих
(16); сурите в Корана не са разделени на глави, там са означени само заглавието и стихът.
И така, ако си оцелял, читателю, да продължим нататък, ако ли не - прескочи 4-5 страници,
но имай предвид, че сега започва най-интересното.

Каквото и да си говорим, не можем да прескочим в Корана думите, които карат света да

настръхва и днес.
В предпоследното (по хронология) откровение, наречено Покаяние или Обявяване на
опрощението, в деня на Голямото поклонение Аллах призовал Пророка:
- Хей, Пророче, бори се срещу неверниците и лицемерите, бъди жесток с тях, прати ги
в ада!5
И пророкът от своя страна призовал поклонниците:
- Млади и стари, бедни и богати, слаби и силни, конници и пешаци, леко и тежко
1
Покаянието, 30.
2
Жените, 171.
3
Трапезата, 116-117.
4
Добитъкът, 103.
5
Покаянието, 73.

35
въоръжени, тръгнете всички на война, с имота и с душите си водете Свещена война по Пътя
на Аллах!1
По-пряк и по-войнствен призив трудно може да се измисли. За да няма съмнение за какво
точно става дума, какво е това Свещена война, още в 5-ия стих на същата сура пророкът казва:
- Убивайте неверниците, където ги заварите!
А в 4-тия стих на сурата Мохамед нещата се конкретизират съвсем:
- Когато срещнете такива, които отричат Аллах, се чете им главите, докле изколите
достатъчно, а другите вържете във вериги.
Това звучи прекалено кошмарно, но не е кой знае какво изключение в Свещените книги - ако
разгърнете Библията, и там ще срещнете подобни канибалщини като споменатото вече: А в
градовете на тия народи, които Господ, Бог твой, ти дава да владееш, не оставяй нито една
жива душа, или: Изтреби всички народи, които Господ, Бог твой, ти предава: окото ти да не ги
пожали!2 - и прочие.
За разлика от тази Мойсеева непредизвикана, а подстрекавана от Бога агресивност, за
разлика и от Христос, който казва: Ако някой ти удари плесница по едната страна, дай да те
удари и по другата, Мохамед отговаря на удара с удар, отхвърляйки обаче всяка агресия, която не е
отговор на агресия:
Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас. И ги убивайте, където
ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха! А престанат ли - тогава да не
се враждува3.
Друг е въпросът дали думите на Мойсей, на Христос и на Мохамед се спазват от
последователите им. Изглежда, в битката за Бога няма милост.

И Мохамед пълководецът лично повел армията от мюсюлмани на Свещена война

(джихад) по пътя на Аллах срещу враждуващите с Аллах,
подчинил един след друг градовете и бедуинските племена на Арабския полуостров,
след няколкогодишни сражения през 630 г. превзел Мека, откъдето бе прогонен преди 7
години, обиколил на кон седем пъти Каабата, влязъл в нея, изхвърлил всичките 360 идола и -
отново странен знак! - оставил там само иконите на Исус и на Мария;
не бил минал век, откак Мохамед започнал през 610 година да рецитира своите
откровения - и арабите мюсюлмани завзели цяла Мала Азия:
Дамаск, Сирия, Йерусалим, Анатолия, Александрия и цял Египет, нахлули в Персия,
Афганистан и Армения, превзели Кипър и Родос, Триполи и Картаген и цялото северно
крайбрежие на Африка,
а точно след век - през 711 година - се прехвърлили на Европейския континент и
завладели Испания, през 716-а превзели Лисабон и се отправили на изток към Франция;
по същото време обсадили Константинопол откъм сушата и откъм морето
и добре, че нашият хан Тервел се втурнал през нощта срещу 15 август 718 година и
унищожил арабите (виж с. 97-98 в Книга първа), спасявайки по този начин не само
Константинопол и Византия, но и цяла Европа, защото попречил на двете ислямски армии от
запад и от изток да се съединят и да сключат примка около врата й,
иначе Шарл Мартел едва ли щеше да победи през 732 година арабите, нахлули от
Испания във Франция („с което настъплението на маврите4 в Европа е спряно" - както пише
в учебниците), ако разбитите от Тервел араби го бяха ударили в гръб.
(За този Шарл Мартел знае цял свят, за нашия Тервел там никой не е чувал - що така?)

Все пак на какво се дължи тъй бързото, необичайно бързото разпространение на исляма?
1
Покаянието, 41 (по превода на Генджев, в други преводи понятието Свещена война липсва).
2
Второзаконие, 7:16.
3
Кравата, 190-192.
4
Маври в Средновековието са наричали арабите.

36
 В предишната глава споменах, че войнствеността и самоотвержеността на мюсюлманите
се подклаждали и от ислямската религия,
вече чухме бойните призиви на Мохамед, но едва ли тези призиви могат да постигнат
онова, което се постига чрез съблазън -
защото, спомни си, читателю, как кротките потурчени християнски момчета се
превръщали в свирепи еничари: на тях обещавали възможността да се издигат до върховете на
империята -
а какво обещава Коранът?

Наистина, ако пожелал би Аллах - казва Мохамед - могъл би да отмъсти на

неверниците без вашата помощ, но той ви е заповядал да воювате неговите битки, за да ви
изпита1.
Много по-горе стоят пред Аллаха тези, които са напуснали земята си и водят война по
пътя на Аллаха, и именно те са онези, които ще спечелят2.
А ония, които загинат по пътя на Аллаха - ще ги въведе Той в рая, който им е обещал3.
Преди да видим какъв рай е обещал Аллах на загиналите в „неговите битки", да си
припомним какъв рай вещаят на праведниците евреите и християните.
В древните еврейски писания не се изяснява въпросът за живота след смъртта, а и по-късно
юдаизмът твърди ту че Мъртвите ще възкръснат (Тринадесетте принципа на вярата,
формулирани от Моше бен Маймон4 през 1160 г.), ту че Вярата в телесното възкресение няма
религиозни основания, доктрината за безсмъртието се отнася за отвъдното съществувание
единствено на душата (Филаделфийска платформа, 1869 г.).
Християнството, както споменахме и в края на предишната книга, също не е много наясно
какво е душата, видима ли е, осезаема ли е, има ли очи, има ли уши, чувства ли, усеща ли; какво
представлява раят - само човешки души ли има там, дървета и птички няма ли, ако има - реални
ли са, или са души на дърветата и на птичките;
а какво ще стане с телата на мъртвите след Страшния съд, след всеобщото възкресение,
когато се отворят гробовете: в еднакви тела ли ще възкръснем, или всяка душа в своето тяло,
старците стари тела ли ще имат, сакатите - пак сакати ли, бебетата - бебешки ли, ще
стареят ли, или ще си останат вечно същите и т.н. (виж с. 497 в Книга първа).

В Корана отвъдният свят е описан конкретно, картинно, цветно и вкусно. С твое

разрешение, читателю, ще прескоча описанието на ада (да се надяваме, че няма да отидем там)
и направо да се запътим към ислямския рай:
Сегашният живот не е нищо друго освен една игра и суетна забава, но бъдещият дом
ще бъде много по-добър, там праведниците ще живеят всред удоволствия.
За тях са приготвени градини, напоявани от реки в изобилие и посадени със сенчести
дървета, ще има палми и нарове и плодът им ще бъде нисък за късане.
Праведниците ще бъдат окичени със златни гривни и ще бъдат облечени със зелени
дрехи от коприна и златотъкан брокат, почивайки си на престоли и на дивани, украсени със
злато и бисери, подплатата на които ще бъде от дебела коприна, примесена със злато.
Младежи, които ще останат в своя разцвет завинаги, ще бъдат около тях да им
услужват с бокали и кани с вино5. Главите им не ще ги болят от пиене на виното, нито пък
разумът им ще бъде размътен; ще ядат плодове от разни видове, месо от птици, каквото

1
Мохамед, 4.
2
Покаянието, 20.
3
Мохамед, 6.
4
Моше бен Маймон, наричан още Рамбам или Маймонид (1135-1204), велик еврейски философ, автор на
„Пътеводител за заблудените".
5
Странно: в Трапезата (90) се казва, че „виното е мръсотия, сътворена от Сатаната, отбягвайте го, за
да се спасите!", а в рая черпят с него праведниците...

37
пожелаят.
И ще ги приемат там красиви девойки, имащи широки черни очи, приличащи на бисери,
скрити в своите черупки; те ще са пазени в шатри от чуждия поглед, на тях никой мъж не
ще им е отнел невинността преди техните предопределени съпрузи, нито пък някои духове.
Там те ще се наслаждават, лежейки върху зелени възглавници и красиви килими.
Сътворихме ги Ние [Аллах] девойките в рая чрез прекрасно сътворяване и отредихме да
са девици, любещи онези отдясно1, на еднаква възраст с тях2.
Тъй ще бъде. И няма да вкусят там смърт след първата смърт. Това ще бъде голямо
блаженство3.
Само поет може да нарисува такъв рай! И как да не пожертваш на драго сърце тукашния
си мизерен живот в „битките на Аллаха", щом след смъртта си ще преминеш телом и духом в
един свят на безконечни удоволствия и където няма смърт след първата смърт,
и по-важното е, че ще преминеш там телом (и то в цветуща 30-33-годишна възраст),
защото блаженството на душата е нещо абстрактно, неясно и непознато за простосмъртните, а
телесните удоволствия: ядене, пиене, секс - са познати и желани от всички, познатите земни
удоволствия са по-привлекателни от неизвестното небесно блаженство,
ислямският рай е земен рай - и в това е силата на неговата масова съблазън.
!!!Странно съвпадение с вярванията на траките: Те не вярват, че умират - пише Херодот, те
вярвали, че мъртвите слизат в царството на подземния свят, там боговете ги поканват да
седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци. (По-
подробно, читателю, виж, на с. 54 в Книга първа.)

Тази съблазън подклаждала самоотвержената войнственост на мюсюлманите през

вековете, подклажда я и днес: да умреш за вярата си, не е въпрос само на доблест и храброст -
ако наистина вярваш, че смъртта е само праг, зад който прекрачваш млад и жив в оня
осезаем рай - обясними стават самоубийствените атентати, които ни удивяват и ужасяват,
оставайки непостижими за нормалното човешко рацио.

Мохамед, както вече бе казано, бил човек смъртен и понеже бил пророк, предчувствал
смъртта си. Затова отишъл на прощално поклонение до Каабата в Мека и държал там
последната си реч от планината Арафат пред 40 000 поклонници:
- Днес завърших своята религия за вас - казал той. - Моята воля е ислямът да стане
световна религия. Аз изпълних посланичеството си. Оставям ви книгата на Аллаха с ясни
заповеди и ако ги пазите, никога не ще се заблудите.
След което се завърнал в Медина, втресла го силна треска и бълнувайки, че се възнася на
седмото небе, посрещнат от ангелите, издъхнал кротко в обятията на любимата си жена Айше,
за която се бе оженил, когато тя навърши 10 години.
Било по пладне на 8 юни 632 година. (Същата година хан Кубрат застанал начело на
Велика България.)
Но битката за Бога продължила. И продължава. Кървава безбожна битка.

1
Онези отдясно - на които в деня на Страшния съд Аллах е връчил Книгата на делата им в дясната ръка,
което означава, че са вършили праведни дела - те отиват в Рая; на които Аллах връчи Книгата в лявата им
ръка - отиват в Ада.
2
Според тълкувателите (виж в превода на Цветан Теофанов коментара към Събитието след стих 40)
обитателите на райските градини, независимо на каква възраст са били, преди да умрат, ще влязат там като
младежи на 30-33 години, жените не ще раждат, стариците ще бъдат превърнати в девствени девойки.
3
Общо описание, съставено от стихове из сурите Добитъкът, Измамниците, Събитието, Пещерата,
Милостивият, Неизбежното и Дим.

38
 Притурка към глава II

Защо Юда е предал Исуса?

През 2006 година светът бе развълнуван от неочаквана сензация: на бял свят се появи
още едно апокрифно Евангелие - Евангелието от Юда. Папирусът бил изровен от селяни в
една пещера нейде в Среден Египет през 70-те години на миналия век, но 30 години е бил
пазен в пълна тайна, защото съдържанието му е шокиращо: Юда е предал Исуса по негова
заповед!
Без да подозира съществуването на това Евангелие, през 1994 година моя милост написа
една театрална мистерия - „Тайното евангелие на Йоан" (премиерата се състоя на 14 април
1995 година в Русе). Анализирайки внимателно текстовете на каноничните евангелия, аз
стигнах до същия извод и финалът на мистерията ми е знаменателен: изпращайки го да
извърши позорния си подвиг, Исус целува Юда.
За да подкрепя откритието си и за радост на нашите архиереи, през същата 1995 година
публикувах в тогавашния в. „Континент" серия от есета под общо заглавие „Великата
мистерия Исус", същите есета са публикувани през 1996 г. и в книгата ми „Убийците са
между нас".
Тук ти предлагам, любопитний мой читателю, есето, в което става дума за това, че Юда
е предал Исуса по негова заповед.

Ти знаеш, читателю, че за да извърши каквото и да било престъпление, човек трябва да

има някаква причина, която го предизвиква към това - което в юриспруденцията се нарича
мотив на престъплението.
Какъв е мотивът на Юда да предаде Исуса?
Едва ли може да се приеме сериозно всеприетото обвинение, че Юда предава Исуса от
алчност, заради трийсет сребърника.
30 сребърника са равни на 120 динария, а това не са били толкова много пари, щом (както
знаем от Евангелието от Йоан) мирото, с което Мария Магдалина помазва Исуса, струва 300
динария. За разлика от повечето апостоли Юда е бил интелигентен човек и едва ли би се
поддал на подобни груби и евтини страсти. Освен това той е бил касиер на апостоловото братс-
тво и преспокойно е могъл да задигне в сгоден момент много повече пари от касата и да
офейка, без да се опозорява с такова гнусно предателство срещу нищожна сума.
Не, читателю, колкото повече евангелистите (или по-сетнешните преписвачи) ни
убеждават, че Юда е предал Исуса за тези жалки пари, толкова по-очевидно е, че те се мъчат да
прикрият истинската причина за предателството.
Такава причина би могла да бъде сериозното разногласие във възгледите, идеите или
начина на тяхното разпространение; или някаква постъпка на Исус, която е възмутила Юда и го
е тласнала към отмъщение.
Учените библисти допускат такова разногласие. В Евангелията обаче никъде не става
дума за това. Напротив, Исус „гълчи" по различен повод повечето от дванайсеттях апостоли - и
Петра, и Тома, и самия Йоан, и брат му Йаков, - но към Юда никъде в Евангелията Исус не
отправя лоша дума.
Но дори Юда да е предал Исуса поради разногласия между тях - това подменя мотива, но
не променя смисъла на предателството като гнусен акт и аз не бих търсил оправдание за Юда,
ако в Евангелията не се намеква за нещо съвсем друго.
Исус седем пъти предсказва на учениците си, че ще бъде предаден, като последния път на
Тайната вечеря той уточнява: „Един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде".
Нека се спрем на този момент и да го разгледаме внимателно и непредубедено.
Малко преди това Исус казва:

39
 - Аз зная кои съм избрал. Но да се сбъдне Писанието: „който яде с Мене хляб, дигна
против Мене петата си".
Зная кои съм избрал? Случайно ли всеки от апостолите „един след друг почнаха да Го
питат: да не съм аз, Господи?".
Пита и Юда.
И когато накрая Йоан, припадайки на гърдите Исусови, му задава пряко въпроса:
„Господи, кой е?" -
Исус отговори: онзи е, комуто аз натопя залък и подам. И като натопи залъка, подаде
го на Юда Симонов Искариот.
И тогава, подир залъка сатаната влезе в него.
Значи - не по-рано влиза сатаната в Юда, сиреч решението Юда да предаде Исуса е взето
не по-рано, а именно „тогава, подир залъка"!
И Исус твърде повелително добавя:
- Каквото ще вършиш, върши го по-скоро.
Защо Исус, който казва: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към
покаяние" (Марко, 2:17), който на всеки опростен от него грешник, казва: „Недей вече греши"
(Йоан, 8:11) - защо не възпира от грях ученика си Юда, както е възпирал всички досега, а
направо го тласка към този грях?
Много пъти, когато е в опасност, Исус се крие (Йоан, 8:59); този път обаче не се крие,
въпреки че не само знае, че ще бъде предаден (казва го седем пъти), но и фактически сам
изпраща Юда да го предаде (Каквото ще вършиш, върши го по-скоро).
Което Юда покорно прави:
И като взе залъка, излезе тутакси; а беше нощ.
Има още една подробност, която потвърждава, че Юда не взема сам решението да
предаде Исуса, а изпълнява предсказанията, в случая предсказанието на Захария, че Господ ще
бъде предаден за трийсет сребърника (Захарий, 11:12) - точно за толкова Юда предава Исуса;
ако беше само това, би могло да бъде случайно съвпадение, но Юда изпълнява и другото
предсказание на Захария: „Хвърли ги... в дома Господен за грънчаря" (Захарий, 11:13).
Юда наистина хвърля сребърниците в храма (Матей, 27:5), а първосвещениците купуват с
тях грънчаревата нива (Матей, 27:7).
Не говори ли всичко това, че Юда предава Исуса не от корист, а изпълнявайки
предсказанията на пророците и волята на самия Исус, навличайки покорно вечен позор върху
себе си, „за да се прослави Син Человеческий" (Йоан, 13:31)?
И може би не грехът, а този позор кара Юда да се обеси.
Всъщност колкото и да е грешно да се каже, и двамата - Исус и Юда - не са ли се
жертвали за една и съща кауза?
Да се оправдава грешник, сигурно е грях, но по-страшен грях е да набедиш невинен, че е
грешник.
Това не ми дава покой, читателю, защото в живота си се нагледах на набедени
грешници...

40
 1454-1690
ГЛАВА ІІІ

Блянове за свобода
Войводата Радич, хайдутите, Теодор Балина,
цар Шишман Ш, Петър Богдан, Петър Парчевич,
княз Ростислав Стратимирович, крал генерал Карпош

Говорихме достатъчно за богове и за пророци - да видим сега какво правят нашите

поробени братя българи.
Ще се наложи, мили мой читателю, да навлезем в тресавището на една много болна за
нашата неизчерпаема гордост тема:
дали сме се съпротивлявали против робството, как сме се съпротивлявали и колко сме се
съпротивлявали?
В един от учебниците по история срещнах едно остроумно откритие: че първоначалната
и основна наша съпротива против робството била икономическата съпротива:
от ангария сме бягали, не сме си плащали данъците, криели сме чувалите с жито в
саплъците слама, ракията сме заравяли в стомни под ябълките в градината, брояли сме
кокошките пет за четири и т.н., т.е. всякак сме се мъчили да измамим държавата (турската) -
тази съпротива продължава и до наши дни, разликата е само в това, че сега мамим
българската държава.
Друга форма на съпротива били непрекъснатите оплаквания и молби до висшестоящите
органи - така хем сме разваляли рахатлъка на бейовете, хем сме изпросвали понякога някоя
милост -
и тази форма на съпротива продължава, само че днес е без резултат, понеже българин на
българина вяра не хваща...
По-видима истинска съпротива било пребиването на някой събирач на данъци - такива
случки се случвали особено често в Битолско.
Незнайната ръка на сръбски поп е написала върху оръфаните страници на едно
Евангелие първата блага вест за наша въоръжена съпротива, защитил е незнайният отец
нашата чест с 10 думи:
1454. В тази година Мехмед цар плени Радич, български войвода в София.
Толкоз. Какъв е бил този Радич, какво е направил - не е известно, но след като знаем, че
София бе превзета от султан Мурад I още през 1382 година -
значи този български войвода Радич ще да е бил завладял отново София, прогонвайки от
там турците, и войската му ще да е била силна и многочислена и ще да е била голяма заплаха
за Турската империя, щом срещу него не е бил пратен някой келяв паша с башибозука си,
а се е вдигнал срещу му начело на турската армия самият султан Мехмед II Завоевателя,
който предната година превзе Константинопол!
74 години по-късно, през 1528, Сюлейман I Великолепния издава следната заповед:
В казата1 Ново Бърдо, а понастоящем - в санджаците Кюстендил, Вълчитрън,

1
Каза - подразделение на санджак, който е подразделение на вилает - най-голямата административна
единица в Османската империя.

41
Призрен, Аладжа Хисар (Крушевац), в кадийските околии Юскуб (Скопие), София, Йени Пазар
(Нови пазар в Косово), се събират и се явяват разбойници и харамии.
Те се групират на едно място, нападат през нощта селата, избиват хора, ограбват
имущества, нахвърлят се из пътищата, избиват керваните и изобщо вършат различни
такива метежи и злини.
Заповядвам следното. Щом пристигне със свещената ми заповед моят роб, образецът
между прославените и благородните - Ахмед, да се увеличи славата му, без да се бавите нито
миг и час, тръгнете и като се прикривате със споменатия мой роб, с голямо внимание и
усърдие разследвайте случая с разбойниците и харамиите.
Разбойници и харамии, ятаци и другари на разбойници и харамии, които ги подпомагат,
изобщо такива, които са се разчули с престъпление, разбойничество и харамийство, изобщо
каквито и да са -
да се заловят всички разбойници и хайдути (к.м.), незабавно едни да бъдат обесени, а
други - набити на кол.
Не си поплювал Сюлейман Великолепния, да се увеличи великолепието му...
37 години по-късно, през 1565-1566, той пише друга заповед:
Ти, който си кадия, преди известно време си изпратил писмо, в което съобщаваш:
Раите Димитър Стале от село Сатока, поп Димитър от село Градешница, Матъо
Никола от село Белище, Стоян Пейо и поп Яко от село Старавина (Прилепско) са разбойници
и под тяхно подстрекателство раите са въстанали (к.м.) и са отказали да се подчиняват на
шериата.
По-рано беше изпратена свещена заповед и беше наредено да се заловят, но те не се
предали и избягали.
Ако този път не бъдат наказани, сред неверниците няма да се въведе ред и мир.
Заповядвам, когато пристигне моята свещена заповед, да заловиш споменатите раи и
съобразно с издадената по-рано моя свещена заповед да накажеш които заслужават със
смърт, а другите да изпратиш до моята Висока Порта, за да бъдат поставени в галери1.
От тези две султански заповеди, скъпи читателю, научаваме две неща: че след като минал
век, век и половина от нашето поробване, из нашето отечество се явили хайдутите и не само
грабели и убивали (кого?), но и под тяхно подстрекателство раите въставали (ясно срещу
кого!).
За съжаление отново изпадаме в конфузното положение да съдим за себе си по онова,
което са писали другите за нас (в случая това са султански заповеди и протоколи от турските
съдилища), и да тълкуваме тези писания, както дяволът чете Евангелието,
но какво да правим, след като няма никъде ни една дума, записана от наш човек, от
българин, а както вече казахме: което не е записано, все едно че не се е случило,
и ако не бяха пак чуждите писмени източници, нямаше да знаем през първите три века на
робството живи ли сме били или умрели.
Е, прав съм наполовина - народът е възпял хайдутите в песните си, възпял е войводите и
байрактарите им, кътал е в паметта си спомена и легендите за тях цели векове, предавал ги от
уста на ухо -
устният хайдушки епос е най-гордото наше словесно богатство и ако си говорим честно -
това е единствената истинска съпротива, наследена от богомилите: съпротивата чрез слово.
И така, в песните2 са възпети 132 войводи: Мармаруш, Йерушим, Добрю, Димо, Стоян,
Калин, пак Стоян, пак Димо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Кара Георги, трети Стоян, Стоил,

1
Галера - военен кораб, дълъг до 50 м, с 25 до 50 пейки за гребците. Всяко гребло се теглело от 3 до 5 души
едновременно; в Османската империя гребците били християнски пленници и роби, приковани с вериги към
пейките. В християнските държави пък приковавали там турски пленници или престъпници.
2
Българско народно творчество. Т. 2. 1961.

42
 Чавдар, Йорги, Индже, Кара Колю, Богдан, Милош, Страшил, Диман, Петър, Минчо, Стойко и
Стефан, Велко, Драган и Стефан, Стратил, Диман, Страхил, Лозан, четвърти Стоян,
Татунчо, Радул, друг Велко, Ненчо, Манол, Никола и Милан, пети Стоян, Дамян, Чакър
Неделчо, Ралчо, Вълчан, Наню, Димитър Калъкчията, Златан, Кара Събе, Алтьнлъ Стоян, Кара
Танас, Кара Андрея, Трифон и Добре, Ангел, Дончо, Панайот, Ильо, Делю, Петко, Страти, друг
Вълчан, Бабаджан Филип, седми Стоян, Драгия, осми Стоян,
Гълъб, Владин, Даскал Иванчо, Панайот Хитов, пак Стефан, девети Стоян, трети Вълчан,
друг Радул, Чолак Неделчо, друг Дамян, Лалчо, Нягол, Бальо, Радослав, Куман, Никола, Сребрьо,
Косер, Михаил, Мануш, Богоя, Тодор, Семо, десети Стоян,
Войно, пак Богдан, Георги, Йорго, трети Стефан, Мануш, Първан, пак Михаил, Бою,
Сирхатлия, единайсети Стоян, Бойчо, Марко, Юван, Дамянчо, Киро, трети Богдан, Вълко, Бан
байрактар, Кара Мустафа, дванайсети Стоян, Марин, Либен, Геро, Нейко;
възпети са и 17 жени войводки: Еленка, Рада, Димка Безимка, Сирма, Бояна, Бойна, Пена,
Гроздена, Розданка, Грозда, Еленка Дервентджийка, Енка или Янка, Стояна, Богдана, Драганка,
Ирина, Маламка (жена да води дружина от мъже - странна носталгия по матриархата!).
Според чужди източници освен споменатите в султанската заповед Димитър Стале, поп
Димитър, Матьо Никола, Стоян Пейо и поп Яко, които върлували край Кюстендил, Вълчитрън,
Призрен, Алажда Хисар (Крушевац), Сатока, Градешница, Белище, Старавина и из цяло
Прилепско,
край Пуста река, Априльово, Крушево, Белушино, Дивяци и Отлуккьой вилнеели Райко
Драгомела, Недко Досен и Неделко Нико, а Петко Ильо - край Пасарел и Пейо Иванов - около
Кремиковци;
попът на Черна река водел дружина край Видин, Лом и Орехово, саби препасали и монасите
от Търновския манастир, от манастирите „Св. Яким Осоговски" и „Св. Гавраил Лесновски";
прочутият Чавдар войвода хайдутувал из Кожух планина, Страхил войвода из Пловдивско и
Пазарджишко, Карпош из Доспат;
войводата Лошан водел дружина из Битолско, байрактарят Тале от село Чарли - из планината
Куновица между Ниш и Пирот, Чокан шетал из Видинско, а дружините на Балчо и Алагьоз - из
Скопско и Косово;
със свои дружини излезли Петре Дундар от село Беранци, Емануил Христов от Бер, Марко
от село Боища, Белче, Илия и Митре от с. Гявато, Папазоглу от с. Орехово;
разни пътешественици, минали през българските земи през ХV, XVI и XVII век, пишат в
пътеписите си, че срещали хайдути край Видин, Свърлиг, Ниш и Пирот, край Скопие, Велес, Щип,
Радовиш, Струмица и Петрич, край Прилеп, Охрид, Лерин, Костур и Воден, край Брод, Цер и
Магарево, край Дупница, Кюстендил, Самоков и София, край Хасково, Харманли, Лозенград,
Бунар Хисар и Одрин, край Неврокоп, Мелник, Драма и Сяр, край Габрово, Търново, Шумен,
Плевен и Русе;
из Тетовско, Струмишко, Тиквешко, Вранско и Прищинско, из Леринско, Прилепско,
Велешко и Костурско, край Скопие и Битоля;
хайдути причаквали керваните в Качанишкия проход и Траянови врата, из планините около
Виза, из Делиормана и старопланинските проходи -
списъкът е безкраен.

Дойдел ли Гергьовден - който носел мъжко сърце и българско име, затъквал пищовите и
ножовете в пояса, излизал от селото, отивал на хайдушкото сборище - някоя закътана полянка в
близката планина,
там дружината си избирала войвода и байрактар, заклевала се да слуша войводата, да
мъсти на турците и да защитава сиромасите - и хващала гората,
когото трябвало да убият - убивали го, когото трябвало да ограбят - ограбвали го, опекат
някое и друго агънце и дойдел ли Димитровден,
дружината се разпръсвала и по различни пътеки, скрили пищовите и ножовете, мъжете се
завръщали по селата си ни лук яли, ни лук мирисали - до другата пролет.
Думата „хайдутин" е странен пример за метаморфозите на думите в различни времена и как
една дума може да побере в себе си различни и съвсем противоположни съдържания. Хайдутин
буквално значи крадец, разбойник - и точно това било значението за турците; за българите по

43
 онова време обаче тази дума означавала бунтовник, борец за свобода, защитник на народа, крило
на сиромасите.
Днес из България също шетат хайдути, също препасали пищови, и водят дружини подире си,
но никой не смее да ги нарече крадци или разбойници, макар че е трудно да се каже, че са борци за
свобода, че са народни защитници, че са крило на сиромасите. Остава да видим дали народът ще
ги възпее, не ми се вярва, но кой знае...

Имало „в ония дни мрачни, що робство се викат" и една друга съпротива, за която не съм
чел да се споменава някъде - това е съпротивата чрез красота. Тази съпротива се водела
преди всичко от жените. Читателят сигурно си спомня какво беше ядосало султан Мурад IV
през 1631 година:
От известно време насам кяфирите почнали да се разхождат из улиците, яздейки коне
надянали самурени кожуси и облечени в скъпи и луксозни дрехи.
Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място
на срещналите ги на пазара мюсюлмански жени.
Въобще както мъжете, така и жените им, се носят по-великолепно от мюсюлманите,
което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени.
Да извезеш пъстри и красиви шевици, да изтъчеш красиви платна и черги, да си ушиеш
красив елек, украсен със сърма, да украсиш шията си със златни пендари, а кръста си - с
красива сребърна пафта, да наденеш самурен кожух, дори чорапите си да изплетеш шарени и
красиви - да се облечеш по-красиво от турците и туркините;
да си построиш къща, по-красива от турските къщи, да украсиш таваните й с красива
слънчева дърворезба, каруца да си купиш, по-красива от турските талиги, да съградиш черква,
по-красива от джамиите, да изпишеш там красиви икони, каквито няма в джамиите -
това не е било просто суета, това наистина е било духовна съпротива срещу унижението
да си презрян безличен роб -
от възраждането на това самочувствие, от отказа да слезеш от калдъръма до грабването
на сабята - е било въпрос само на време.
За съжаление този стремеж към красота у нас отдавна е атрофирал: дрехите с красивите
шевици висят върху манекени в етнографските музеи, възрожденската ни архитектура се пази в
градските махали резервати, а ние примирено живеем в днешните си грозни панелни жилища,
обличаме се в скучна конфекция, което, скъпи читателю, май показва, че се смятаме за презрени и
унижени.

Трябвало обаче да минат цели два века, за да прекипи инстинктът за мъст и да се

избистри в блян за свобода - чак в края на XVI век започнали кроежите за първото въстание.
205 години след като Баязид превзел Търново - столицата на бивша България въстанала.
Организаторите на въстанието били международна команда: дубровчанинът Павел Джорджич,
Търновският архиепископ гъркът Дионисий Рали и българинът от Никопол Теодор Балина,
пръв благородник в никополския санджак, с много голямо влияние сред християните от тая
страна поради благородния си произход и своето достойнство,
който зарад християнския свет и за освобождението на своето отечество е оставил
жена, синове, дъщери, братя и роднини и това никак не е сторил за своя нужда или
необходимост, защото, ако се касае за почести, той ги имаше в отечеството си, колкото
искаше: беят и кадията на Никопол толкова го обичаха, щото гледаха чрез неговите очи; а
що се отнася до охолността в поминъка - той има предостатъчно и за себе си, и за да
поддържа други;
г-н Теодор се отправи за Търново при Преосвещения архиепископ Дионисий Рали и след
като мислили и обсъждали, взели решение, за слава на Господа Бога, за спасението на
християнския свят и на тяхното отечество, да прегърнат работата с истинска преданост и
искрена вяра.

44
 При това се заели да наложат същото това мнение на четирима други владици, сиреч:
първият - Преосвещения Иеремия - русенски владика, вторият - Спиридон - шуменски владика,
третият - ловчанският - наречен Теофан, и четвъртият - от Романия (вероятно
пловдивският), назован Методий,
и дванадесет търновски свещеници и осемдесет миряни от първенците и видните хора
на тоя град, които всички, заедно с архиепископа, отишли в черква, дето с голямо
благоволение положили клетва пред Евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая
работа и че ще се стараят да я изкарат на добър край.
След това господин Теодор Балина като човек, почитан и уважаван от всички българи,
обиколи лично цяла България в продължение на двайсет и един дена, като в това време не
остави християнско село непосетено и без да закълне поповете и по-първите и богати хора,
особено ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени с хора храбри, мнозина
от които имат пушки - всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да
не може да избяга нито един турчин.
Като свършил това, Теодор се върнал в Никопол у дома си, където положил клетва за
същото нещо заедно с двадесет и трима свещеници и с четиридесет други първенци миряни
от същия град.
И така, делото за завладяването на Българското царство е толкова назряло, че не
може да се желае повече.
Така пише Павел Джорджич до австрийския ерцхерцог Максимилиан в края на 1597
година. В началото на 1598 година австрийски емисар рапортува на императора на Свещената
Римска империя Рудолф ІІ:
Влязохме във връзка с Търновския архиепископ, гърка митрополит Дионисий, до който
по-рано бяхме изпратили писмо на гръцки език, та цяла Македония и Гърция да отхвърлят
игото на тиранина -
щом като бъдат съгледани отвъд Дунава в България знамената на Ваше неприкосновено
величие, водени от воеводата Михаил или от някой друг;
същото това те сами по своя воля замислят, обещават честно и заявяват, че в
продължение на малко дни ще станат 200 хиляди и дори сами ще могат да изгонят
тиранина.
Друг австрийски емисар по същото време уверява императора:
Ако влашкият воевода Михаил премине Дунава с 15 или 20 хиляди войници, всички онези
народи чак до Цариград, които не могат вече да понасят турското робство, изведнъж ще се
вдигнат - именно българи, сърби, албанци, расци - и ще отхвърлят турската власт.
Към есента на 1598 година влашкият воевода Михаил Храбри наистина преминал
Дунава и ето каква работа свършил според собственоръчното му писмо до императора:
При Никопол се срещнахме с 13 000 турци заедно с двама паши и 12 санджак-бея и се
сражавахме с тях; най-после с Божия помощ ги разбихме, така че много от тях останаха в
рова, а пашите успяха да избягат. След това изгорихме град Никопол, в който имаше 6000
къщи, а жителите му (колкото се намираха в града) всички убихме.
След това тръгнахме към Видин. Тъй като отново срещнахме два бея с 1000 турци, те
многократно бяха бити от нас, а знамената им отнехме и взехме в плен знатни турци. Скоро
след това в деня на битката подпалихме град Видин, в който имаше 12 000 къщи.
Освен това такива известни градове, като Плевен, Враца, Флорентин и Оряхово, всички
бяха изгорени и жителите им турци избити.
Що се отнася до областта от Трансалпина чак до София, ние изгорихме 2000 села, а
жителите им, които се намираха там, християни или българи, бяха доведени заедно с нас
през Дунава, мало и големо, по моя сметка над 16 000 души заедно с имуществото им.
И оставихме областта напълно обезлюдена и опустошена.
Никъде в това писмо обаче не се споменават онези „200 хиляди", които „обещавали

45
честно" да се вдигнат, щом „съгледат отвъд Дунава в България знамената, водени от воеводата
Михаил".
(Че на какво отгоре да се вдигнат, като Михаил им изгорил и опустошил градовете и
селата - аман от такива освободители!)
Все пак вдигнали се 1000. Докато Михаил Храбри опустошавал храбро земята от Дунава
до София, въстанали търновци, обявили някого си за цар, уж бил потомък на Иван Шишман,
нарекли го Шишман III,
как точно са се развили събитията обаче, какво е станало с този наш цар Шишман III - не
е известно, но ето какъв е краят:
С мои верни слуги - пише архиепископ Дионисий Рали - събрах лично 1000 християни,
обаче наследственият враг, турчинът, връхлетя с голяма сила, разгроми моята войска, отне
ми епископството и аз трябваше да избягам.
Успял ли е да избяга и Теодор Балина, този предшественик на Васил Левски, който
обикалял цяла България и заклевал съзаклятниците пред Евангелието, или е загинал - не се
знае,
все пак не е лошо да запомним името му - Теодор Балина е предтеча на нашите
възрожденци, ония чисти души, които зарад едната свобода жертваха имот и живот;
не се знае и какво е станало с другите въстаници, но като имаме предвид, че тогава
султан е бил Мехмед III, оня, безмилостният, дето удуши 19-те си братчета - да не би да му
отнемат трона, можем да си представим какво е направил с непокорните българчета, дето се
вдигнали против империята му...
Като научил за погрома на въстанието, папа Климент VIII си спомнил за далечния
български народ, станал ябълката на раздора между Източноправославната и
Римокатолическата църква,
разгърнал аналите на Ватикана и с ужас прочел1 как преди 7 века проклетият гръцки
патриарх Фотий подмамил душите на българите и ги покръстил в гнусното православие,
как после великият папа Николай I изтръгнал бурените на заблудата от наивните и чисти
български сърца и върнал българския народ в светлото лоно на единствено святата Римска
църква
и как после четирижди анатемосаният еретик Фотий извършил сатанинското дело, като
отново върнал българите в блатото на прегнусното православие -
и си рекъл светият отец, че точно сега е времето: когато този народ е много зле - да бъде
върнат в правата католическа вяра, и решил отново да покръсти българите:
веднага, още през 1599 година, изпратил в поробеното ни отечество францискански
мисионери, водени от босненеца Петър Солинат.
Солинат основал францискански манастири в Чипровец и Железна, заел се с
изграждането на черкви в тези селища, учел децата на вероучение, подстригал някои
младежи за монаси и сетне някои от тях изпратил да се учат в Италия.
Особено внимание Солинат обърнал на павликяните, потомци на богомилите и на
арменските павликяни, избягали от Пловдив - те били разпръснати в десетина села по
планинските редути край Чипровец и край Дунава, главно в Свищовско и Никополско.
По това време павликяните пазели още своите религиозни обичаи и обреди, не почитали
кръста и иконите, като считали това за идолопоклонство. Те извършвали кръщението не с
вода, а „с огън" - техен свещенослужител допирал запалена свещ до челото на кръщелника.
Черкви нямали, събирали се в обикновени къщи и там пеели, свирели, хранели се на дълги
трапези. Павликяните говорели български език и се наричали българи.
Те обаче пазели омразата си към православната църква, някои от тях приемали

1
Моят любопитен читател няма защо да ходи до Ватикана, защото може да прочете същото на с. 162-163 и
173-177 в Книга първа.

46
мохамеданството, други от ненавист към православието симпатизирали на Римската
църква1.
Фра Пиетро Солинат покръсти приблизително 10 000 павликяни - пише папският
визитатор Пиетро Мазарекио в доклада си до папа Григорий XV през 1624 година.
Следващите папи продължили мисионерското дело. След смъртта на Солинат за епископ
в България бил назначен Илия Маринов, който бил родом от Чипровец и бил завършил колеж и
право в Рим;
през 1637 година била основана архиепископия в София, за неин архиепископ през 1642
година бил помазан Петър Богдан, също от Чипровец и също изучен в Рим;
по-късно, през 1644 година, била създадена и Марцианополската (Преславската)
архиепископия, оглавена от Петър Парчевич, също от Чипровец и също изучен в Рим,
а немного по-късно била основана Никополската епископия, начело на която застанал
бившият богомил Филип Станиславов, не от Чипровец, но също изучен в Рим;
през 1647 година била учредена Охридската архиепископия, оглавена от Франческо
Соимирович, също от Чипровец и също изучен в Рим;
през 1656 година възникнала Скопската архиепископия, оглавена от Андрей Богдан,
вероятно потомък на Петър Богдан и вероятно също изучен в Рим.
И започнало четвъртото покръстване на българите.
Споменатите по-горе мъже били все мъже интелигентни и учени, все завършили
различни университети в Италия, все знаещи много езици, занимавали се не само с религиозна
пропаганда, но и с просветна дейност -
дотогава в двувековния безпросветен мрак блещукали тук-там из манастирските килийки
плахи свещички и под техния светлик монасите учели децата да сричат и да преписват
църковните книги (това, което ние сега твърде рисковано наричаме килийни училища),
католическите мисионери основали първите светски училища в България: в началните
класове учели децата на четене, писане, граматика, латински език, смятане и вероучение
(преподавало се на „илирийски език": смесица между хърватски, босненски и български),
а в тъй наречения семинариум в манастира край Чипровец завършилите начално училище
изучавали философия, логика и теология, най-будните били изпращани да учат в колежите и
университетите на Италия.
И странно е, че всички тези мъже, учили в чужбина, видели много свят, не загубвали в
сърцата си своето отечество (дай Боже, и нашите деца, дето учат и скитат сега по чужбина, да не
загубят отечеството си!) -
те всички гордо заявявали, че са българи (дай Боже, и нашите деца!);
изглежда, че и тогава, и сега интелигентният човек не се отрича от отечеството си -
погърчват се, порусначват се, поамериканчват се посредствените и убогите.

Тези мъже разбирали, че единственият начин да се спаси българският народ от страдания

е освобождението му от турското иго,
и понеже те били католици - тръгнали да агитират западните католически държави да
помогнат на България.
През 1640 година Петър Богдан обиколил българските земи и написал подробно
описание на поробеното си отечество:
Зная много добре, че има цели книги за царство България - лъже патриотично той, - но на
мен ми се струва добре да засегна първо накратко докъде се простира днес България, за да
дам на четците да разберат големината на царството.
България сега се нарича всичко онова, което по-рано се е наричало Горна Мизия и Долна
Мизия, цяла Тракия, по-голямата част от Македония, цяла Морава до Охрида, до границите

1
Според Л. Милетич и М. Йонов.

47
на Албания, на Турция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно море, на север Дунав я
дели от Влашко и Молдова и прочее.
И казват, че българското царство е по-голямо от цяла Сърбия, Босна, Далмация,
Хърватия и Унгария (взети заедно) и има толкова градове, области, паланки и села, че не
могат да се преброят. В тях има милиони души...
Това царство България е прекрасно и е украсено с широки поля, високи планини, хълмове
и приятни гори и дъбрави, напоено от различни реки и извори. В това царство има обилно от
всякакъв вид житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне, злато, сребро, мед,
стомана, желязо и олово; има риба, която се лови от Дунава и от другите реки; произвежда
различни плодове, треви за добитъка, всякакви цветя;
изобщо мога да кажа, че ако това царство би имало един господар християнин и добър,
то не би отстъпило на много царства в Европа...
Дотук добре. Но нататък следва една характеристика на нашего брата, която пробожда
патриотичните ни сърца:
Българите, бидейки хора прости и невежи, вярват във всичко онова, което намерят
писано. Те не посещават църквите и ако отиват там понякога, не разбират нищо, отиват
само да ядат и пият, напиват се като животни - в това се състои цялата им набожност.
Монасите и свещениците са най-големите пияници от всички...
Споменатият Пиетро Мазарекио е по-милостив:
Отдадени са твърде много на пиянство, но това е без вреда - оправдава ни той, - тъй
като не скандализира ближния, понеже това е нещо обикновено в тези земи.
Хайде да не продължаваме нататък...
След като сложил точка на патриотичния си труд, Петър Богдан посетил Варшава, Виена,
Рим, Анкона и прочие, като навсякъде разнасял своето „Описание на България" и зовял за
помощ;
във Виена бил приет лично от императора на Свещената Римска империя Негово
неприкосновено величие Леополд I, който, разплакан от състрадание към нещастния братски
славянски български народ, обещал да го освободи в най-близко бъдеще, но засега подарил на
Петър Богдан 1000 златни флорини, с които да помогне на своите бедни съотечественици.
По-късно, в края на живота си, около 1672 година - цял век преди Паисий! - Петър Богдан
написал първата „История на България";
дали е била отпечатана - не е известно, част от ръкописа (предговорът и първите три
глави) наскоро бе открита във Ватиканската библиотека;
написана на латински, тя съдържала 10 или 20 глави, започвала с идването на българите
на Балканския полуостров през V век и свършвала вероятно с падането на България под турско
робство;
за разлика от „История славяноболгарская" на Паисий Богдановата „История на
България" не оказала никакво въздействие върху българския народ, защото не стигнала нито до
очите му, нито до сърцето му, не драснала никаква следа в народната памет;
дори да бъде намерен сега някой отпечатан екземпляр или целият ръкопис, дори да се
окаже, че „Историята" на Богдан е много по-богата и по-стойностна от „Историята" на Паисий
- тя за съжаление ще си остане мъртъв литературен факт.
Все пак знаменателни са неговите думи в предговора на тази „История":
Мене ме роди българската земя и сега, почти грохнал от старост, същата родина ме
крепи като разпадаща се лодка след дълги пътешествия.
Често се спори какви са критериите за стойността на литературата. Ако не смятаме, че
литературата е празно занимание за романтични селски момчета или също толкова празно
забавление за госпожици и сноби;
ако приемем, че литературата е не само мъртво огледало на действителността, но и оръжие

48
 за промяна на съществуващата действителност - то стойността на това оръжие трябва да се
оценява според победите му в своето време -
както стои въпросът и с меча на хан Крум: той е парче ръждясало желязо и днес едва ли би
ни свършил някаква работа, но ако го ценим, ценим го заради това, което е свършил на времето си.
Археологическите надежди в литературата - че някой ще изрови гениалното ти съчинение
след 100 или 1000 години и ще ахне!, - тези надежди са утешение за провинциалните маниаци.

Петър Парчевич напуснал религиозните си постове и се заел с пряка политическа и

дипломатическа дейност, три десетилетия обикалял дворовете на европейските монарси:
бил при полския крал Владислав IV, след смъртта му - при крал Ян Казимир, при
влашкия княз Матей Басараба, при молдовския княз Стефан Петрашко, при императора на Све-
щената Римска империя и австрийски крал Фердинанд III, представил се и пред сената на
Венецианската република и римските папи - и ги призовавал:
Ние, народите на Изтока, сиреч на Балканите и преди всичко на богатото царство
България, с бели бради, с побелели глави, прегърбени от тиранията, с хлътнали очи и чезнещи
сили се обръщаме към владетелите на света: изгонете тиранина на Изтока!
Народът ни вече е готов да се възправи и да се разбунтува срещу големия звяр.
Докато европейските държавни глави се оглеждали и се ослушвали, работата в България
неудържимо вървяла към въстание.
Може би тук е мястото да кажем, че вътрешните съпротивителни движения в България и в
другите поробени балкански държави зависели твърде много от развоя на войните, които водела
Османската империя. Докато Турция водела победни войни - българите, сърбите и гърците плахо
сме си траели, загубела ли Турция някоя война - надигали сме храбро глави.
След злощастните походи на унгарския крал Сигизмунд през 1396 година и на полския крал
Владислав Варненчик през 1444, за което вече бе писано, турците връхлетели върху Балканския
полуостров:
през 1456 покорили Средна Гърция, през 1459 - Сърбия, през 1460 - Пелопонес, през 1463 -
Босна, през 1478 година след дълга съпротива била завладяна Албания, последна, през 1499,
паднала Черна гора -
минал век и половина, след като Орхан, наследникът на Осман, прекрачил Дарданелите през
1353 година - и целият Балкански полуостров бил вече в ръцете на турците.
След това те се устремили на запад към Европа: през 1526 разбили австро-унгарската
коалиция при Мохач, през 1529 година обсадили Виена, през 1541 превзели Буда;
и започнали нескончаеми войни на християнска Европа с ислямската Турска империя - цели
350 години!
Австрия, която по това време е част от тъй наречената Свещена Римска империя, водила с
Турция още 10 войни: 1532-1533, 1540-1547, 1551-1562, 1566-1568, 1592-1606 (по време на тази
война избухнало Първото търновско въстание), 1660-1664, 1683-1699 (по време на тази война, след
разгрома на турците пред Виена, избухнали трите въстания в България: Второто търновско,
Чипровското и на Карпош), 1716-1718, 1737-1739, 1788-1790;
Венеция разбила турската флота в морската битка при Лепанто през 1571, после водила 25-
годишна война за Крит (1644-1669);
Полша водила с Турция още 6 войни: 1589-1591, 1617, 1618-1622, 1672-1676, 1683-1699
(заедно с Австрия) и 1832-1834;
Русия водила с Турция 12 войни: 1569, 1676-1681, 1686-1687, 1689-1690, 1695-1700, 1735-
1739, 1768-1774, 1787-1791, 1806-1812, 1828-1829 (след тази война Влашко, Молдова и Сърбия
получават автономия, а Гърция става независима), 1853-1856 (тъй наречената Кримска война, на
страната на Турция срещу Русия воюват Франция, Великобритания и Сардинското кралство) и
1877-1878 (нашата Освободителна война).

Не бил минал век от първото въстание и щом чули за разгрома на турците пред Виена,
търновци започнали да кроят нова буна и понеже жителите на старопрестолния царски град
без цар не можели, този път коронясали за княз някой си Ростислав Стратимирович, уж
потомък на последния наш цар Иван Срацимир

49
 (по-скоро ми прилича обаче да е бил потомък на руския княз Ростислав Михайлович,
който през 1256 година се провъзгласи за imperator Bulgarurum - виж глава VII от Книга втора).
Руският патриарх Йоаким, като научил за дейността на католическите мисионери, си
рекъл: „Как така? Еретиците католици пак искат да купят душите на братята българи, но няма
да го бъде!";
отгоре на всичко бившият Цариградски патриарх Дионисий писал до руските съцаре
Алексеевичи - ненормалния Иван V, 13-годишния Петър I (не е Петър Велики) и злата им
сестра София: „Заради името на нашия сладък Исуса Христа станете и дигнете оръжие и
щит срещу безбожните агаряни и утвърдете пречистата вяра!",
а Ипекският1 патриарх Арсений Черноевич добавял: „Спасете ни от по-лошата неволя
(!): папищашите ненавиждат православните и навсякъде превръщат православните църкви в
униатски".
Робство, не робство - братската христова любов между православни и католици, както
виждате, не стихвала, не стихва тя и до днес. Тези дни гледах по телевизията един наш
православен теолог, който, изпаднал в гневно умопомрачение, предлагаше съвсем сериозно да се
премахне днешният григориански календар, понеже бил сатанинско творение на католическия
еретик папа Григорий2, а това осквернявало чистото православие; същият искаше да се възвърне
юлианският календар, без да го смущава това, че негов инициатор е езичникът Юлий Цезар.
Тази братска любов е една от подозираните причини Западна католишка Европа да остане
твърде безразлична към робската съдба на православните народи, въпреки че, както видяхме,
Свещената Римска империя е водила безконечни войни с Турция, но това - странно! - никога не е
довело до освобождаването на нито една православна държава, освободени са били само
католическите Унгария и Хърватия (ако бяхме станали католици, сигурно и нас щяха да освободят,
ех!);
и наопаки: войните на православна Русия с Турция са довели до освобождаването - никак не
е странно! - само на православни държави: Гърция, Сърбия, Молдова, Влашко и България.

Патриарх Йоаким веднага изпратил в Търново своя племенник Савелий Дубровски,

Савелий намерил „търновския княз", взел го под ръка и го завел в Москва при патриарха,
патриархът на бърза ръка сгодил княз Ростислав за своята племенничка, сестрата на
Савелий - Мария Дубровска, и тутакси го върнал в България заедно с шурея му Савелий,
като им заръчал веднага да вдигнат въстание - да не би католиците да ги изпреварят
(изпреварят ли ги, успее ли въстанието им - България ще стане католическа, ой, к чорту, нет!),
Русия немедлено щяла да се притече на помощ, за да спаси православието;
но още не стигнали Ростислав и Савелий до Търново, един грък от патриотична завист,
че българите изпреварвали гърците, издал съзаклятниците и турците ги изклали,
същата участ постигнала и четирите хиляди въстаници в Габрово, оцелелите избягали
към София; като ги видели, въстанали и храбрите софиянци, но турците и тях изклали като
агнета;
нашите двама ранени герои Ростислав и Савелий едва се домъкнали до Рилския

1
Ипек - днешният град Печ в Сърбия; патриаршията там била създадена (възстановена) през втората
половина на XVI век от великия везир Мехмед Соколович, бивш сръбски еничарин, обаче патриот!
2
Папа Григорий XIII (1572-1585). В слънчевия календар на египтяните годината имала 365 дни, разликата
от '/4 ден между тропическата и египетската година водела до грешка от 1 ден на 4 години. По заповед на
Юлий Цезар Созиген поправил календара на египтяните, като във всяка четвърта година прибавил по 1 ден -
тя ставала високосна с 366 дни; юлианският календар бил въведен на 1 януари 45 г. пр.Хр. Разликата от 11
минути и 14 секунди между тропическата и юлианската година водела до грешка от 3 дни на 400 години - за
премахване на тази грешка Алойзий Лилии по поръка на папа Григории XIII разработил нов календар, в
който допълнително високосни ставали столетните години, чиито стотици се делят на 4; григорианският
календар бил въведен на 5 октомври 1582 г., като денят станал 15 октомври. В България григорианският
календар е въведен чак през 1916 г. - 31 март бил последван от 14 април.

50
манастир, от там с наранени тела и души избягали в Москва при Йоаким, който дълго ги
утешавал в патриаршеския си скут,
руските съцаре Иван и Петър Алексеевичи дарили на нашия търновски княз като мехлем
за телесните му рани едно именийце в Смоленска губерния,
а с душевните негови рани се заела Мария Дубровска, дигнали сватба за чудо и приказ,
народили деца и станал князът наш родоначалник на знаменития руски помешчически род
Ростиславич-Дубровски...

Битката за душите на българите обаче не спряла. Още не била засъхнала кръвта на

изкланите въстаници в Търново, Габрово и край София,
австрийските войски форсирали река Сава и щом навлезли в Босна - сърби и власи
въстанали и превзели Оршова и Кладово;
а щом австрийците превзели Белград на 6 септември 1688 година - това било уговорен
знак да въстанат и българите:
Българският народ, като прие с пълна преданост и смирение милостивото обещание на
Негово Величество августейшият император на романите достославният Леополд, не
сметна за нищо живота си
и българите и албанците от известните селища Чипровец, Копиловци, Железна и
Клисура и от други близки и съседни градове грабнаха оръжие поради своята благородна
смелост срещу заклетите врагове на католическата вяра и веднага нападнаха турския град
Кутловия, наричан от народа Кутловица (Монтана), и там предадоха на сеч много врагове, а
други прогониха.
Но по-късно, когато императорската войска се оттегляше назад, българите и
албанците бяха притиснати от прииждащата турска войска
и макар да се сражаваха разпалено, но малкото техни хиляди не можаха да устоят на
враговете, понеже не им идваше друга помощ,
поради това едни от тях бяха избити заедно със семействата им, а други бяха
отведени в плен -
пишат в писмо до августейшия австрийски двор десетина недоклани чипровци, а техният
архиепископ Антон Стефанов проплаква:
Всичко, заедно с манастирите и църквите, беше подложено на огън и меч за пълно
отчаяние.
Софийският католически архиепископ Стефан Княжевич пише в писмо до
Конгрегацията1:
Бедствието, което сполетя моя клет диоцез2, вярвам, че много столетия не се е
случвало, тъй като е напълно разорен. Десет години след тези трагични събития Чипровец и
околните му села продължават да са безлюдни.
С радостно сияние в душата султан Мустафа II съобщава същото в заповедта си през
1699 година - 11 години след потушаването на въстанието:
Когато се разбра, че раята от Чипровци е напуснала пътя на покорството и
въстанала, тя биде изцяло избита или разпръсната и селата им разрушени и опустошени. От
направените няколко пъти изследвания излиза, че там сега нямало ни един човек.
Във всички патриотични документи се премълчава една тъжна подробност: че
чипровските въстаници не са били разгромени и избити от никаква турска войска,
а от маджарските и трансилвански кръстоносци, около 712 души пешаци и 526 конника,
предвождани от унгарския благородник Емерих Тьокьоли, които напуснаха преди няколко
години своето отечество и прибягнаха под сянката и закрилата на османската ми държава -

1
Конгрегация - събрание на католишки кардинали и епископи в Рим.
2
Епархия.

51
пише в същата си заповед същият султан Мустафа II и понеже по време на боевете те служиха
честно и вярно, султанът нарежда споменатите лица да се заселят в земите на Чипровци, от
тази тайфа маджари няма да се иска поземлен данък, те ще бъдат облагодетелствани.
Както се казва: няма ненаградено зло, както няма ненаказано добро... (Ех, братя
унгарци, нали бяхме от едно коляно и от една кръв! Но млъкни, сърце!..)

През следващата, 1689 година в Югозападна България се случило нещо, за което много
малко знаем (аз, невежата, за разлика от теб, просветений мой читателю, не бях и чувал).
Ето какво пише в своята „История" Силяхдар Финдикли Мехмед паша, участвал в
тогавашните събития с ятаган в ръка:
Неверникът Карпуз (това е хайдутинът Карпош от Доспат планина, за когото преди
малко мимоходом стана дума) начело на три хиляди разбойници нападна Юскуб (Скопие),
като избиха много мюсюлмани, между които жени и деца.
Оттам нападнаха и Ищиб (Щип), и селищата Испек (Печ), Призрен, Калкан Делен
(Тетово), Прищина, Вълчитрън, Косово, Йени (Нови) пазар, Митровиче (Косовска Митровица),
Лесковац, Чачка, Валово, Баня, Шехиркъой (Пирот), Куманово, Юркюб (Прокупле), Пилеене
(Плевен), Аладжа Хисар (Крушевац), крепостта Семендере (Смедерево край Белград),
крепостта Видин, паланката Хисарджик (при днешното градче Гроцка) и други, от които
само една трета от мюсюлманското население успя да се спаси и да избяга в Истанбул и
Анадола. Османската войска се разпръснала...
Такава грозна беда връхлетя над османската държава, каквато никога от създаването
й тя не бе виждала.
Както изглежда, това е било най-сериозното българско въстание, обхванало огромна
територия - от Солун и Серес до Петрич и Неврокоп, от Битоля, Скопие и Кюстендил до
Пирот, Ниш и Видин, от Видин до Смедерево и Белград;
за разлика от предишните две въстания, които припламнали за по ден-два, това въстание,
известно като Карпошовата буна, според едни историци траяло месец и половина1, според
други - три месеца2, според трети - цяла година3, според четвърти4 - година и 3-4 месеца.
Воеводата на тази буна, този нов Ивайло, когото турците наричали презрително Карпуз
или Карпош, сиреч диня, както византийците наричаха Ивайло Лахана, сиреч зелка,
този плебей с простото име Петре, син на мелничар, самият той рудокопач в мините на
Кратово, не издържал позора да бъде роб и въстанал -
събрал многобройна хайдутска дружина и станал разбойник по пътищата, отначало
върлувал из Доспатската планина в Родопите, после слязъл в равнината към Серес и Солун,
нахълтвал в къщите на много села и чифлици5
и отново, както преди 4 века, изглеждало, сякаш самата вселена и земята са в
движение,
тези, които не разбирали нищо друго освен от земеделие, копан или само знаели да
карат волове, хора овчари и селяни,
напускали селата и нивите си и въоръжени само с криваци, се стичали самоволно,
несметно число войници без оръжие,
те като че ли не отивали на война, а на веселба..6
Не ден, не два - от есента на 1689 до декември на 1690 година цялата територия от
Скопие до Кюстендил и от Кюстендил до Видин била земя на свободата, турчин не смеел там
1
Според Йоанна Списаревска, виж „История на българите", Труд, 2004.
2
Според Бистра Цветкова, виж „История на България" БАН, 1983.
3
Според Цветана Георгиева, виж „История на България за XI клас", Планета, 1999.
4
Според „История на България по дати", Труд, 2003.
5
Според османския летописец Юскюдари.
6
Пахимер, виж с. 414, Книга втора.

52
да се мерне,
това не стигало - в Куманово Карпош бил провъзгласен за крал, императорът на
Свещената Римска империя Леополд I му пратил княжеска шапка и му дал генералски чин.
Тъй като турският аскер не можел да се справи с „кумановския крал", султанът извикал
на помощ кримските татари начело с хан Селим Гиряй, обединените турски и татарски армии
обградили въстаниците в Куманово,
гордият Карпош излязъл извън крепостта да се сражава сабя срещу сабя, но бил пленен1,
набили го на кол и забучили кола насред моста над Вардара в Скопие - да се вижда
отдалече и кой как мине по моста - да го заплюе;
върху главата на гърчещия се Карпош кацнал огромен черен гарван и като вкопчил нокти
в перчема му, навел се и му изкълвал очите.
И настанала тъмнина, кървава тъмнина...

1
Често досега се възхищавах от поетическия език на древните летописци, но трябва много да се внимава с
метафорите, защото може да се стигне до непоносима перверзия. Така например турският хронист
Дефтердар, описвайки полето пред Куманово след битката, сравнява отрязаните кървави глави на
въстаниците с цъфнали червени лалета в пролетна градина!

53
 1690-1844
ГЛАВА IV

В началото пак бе словото

Паисий Хилендарски

Ако изпреварим събитията - до края на робството ще вдигнем още едно въстание (ако не
броим селските бунтове в Северозападна България през 1834, 1841 и 1850 година). За пет века
- пет въстания, както се пееше в една песничка - средно по едно въстание на век1.
Ако беше така - пак добре, значи има някакво постоянство в съпротивата, за жалост обаче
първото въстание, както видяхме, сме го вдигнали 200 години след падането ни под робство,
второто, третото и четвъртото следват едно след друго през година, през две,
после настъпват отново два дълги века мълчание - до април 1876 година.
Обърни внимание, читателю, на една странна подробност в нашата история: за 13-вековното
си съществуване като държава тук на Балканите ние сме били под чуждо робство 650 години (168
години византийско + 482 години турско): т.е. половината време сме били под робство.
Това не може да не се е отразило върху психиката ни, върху гена ни. На това може би се
дължи странната половинчатост на характера ни, на полукачествата ни, на това, че
гордостта ни мутира в инат, унижението избухва в отмъщение, търпението атрофира в
покорност.
Да се смята търпението за синоним на съпротивата, да се твърди, че сме оцелели
благодарение на легендарното си търпение, да се гордеем, че сме изтърпели мъжки пет века турско
робство - прости ми, читателю, но във всичко това има нещо твърде перверзно, нещо патологично,
нещо идиотско.
Чувството ни за хумор, което наистина притежаваме и с което се хвалим, е разновидност на
търпението. Вярно е, че това говори за духовно превъзходство над бита, за самокритичност,
но същевременно чувството за хумор те примирява с действителността: правейки смешни
обстоятелствата, ти оправдаваш начина си на живот, понасяш по-леко несправедливостите.
Ако българският народ нямаше чувство за хумор, едва ли щеше да търпи толкова векове
робство. Братята ни по българска линия - унгарците, и братята ни по славянска линия - поляците,
нямат чувство за хумор, затова ден през ден въстават.
А ние се подиграваме на тираните си, надсмиваме се над своите страдания и търпим, най-
много да напсуваме...

Но стига толкоз. Задава се най-сетне нещо светло, нещо необичайно, нещо радостно -
усмихни се, мой читателю, изправи се, вдигни гордо глава:
в апогея на XVIII век, века на разума и Просвещението, изгрява бавно нашето лето
господне хилядо седемстотин шейсет и второ!
И докато Карло Гоци пишел „Любовта към трите портокала" и „Турандот", Адам Смит -
„Теория на нравствените чувства", Жан-Жак Русо - „За обществения договор", Лесинг - „Лаокоон,

1
Някои, водени от неудържим патриотизъм, твърдят, че сме вдигали въстание на всеки 10 години. За да не
водим спор между глухи, би трябвало да се разберем предварително какво значи въстание. Бунтът, буната,
метежът са локални и стихийни реакции срещу несправедливостите и потисничеството, а въстанието е
предварително организирана въоръжена акция с ясна цел: освобождаване на целия народ от робство и
възстановяване на независимостта на държавата - това, което в по-ново време наричаме национална
революция.

54
 или за границите между живописта и поезията", Дидро - „Философски принципи на материята и
движението", Кант - „Критика на чистия разум", Волтер - знаменития си „Трактат за търпимостта",
Бомарше - комедията „Севилският бръснар", Шилер - трагедията „Разбойници", а Гьоте - началото
на своя гениален „Фауст"
и под свободното небе на Европа звучала божествената музика на детето чудо Волфганг
Амадеус Моцарт -

в същото това време нейде далече на изток, край Солун, в тъмното чрево на Османската
империя, сред мрачните планини на Атон,
де се чува само ревът беломорски
или вечний шепот на шумите горски,
ил на звона тежкий набожният звън,
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред ламба жумеща пишеше наведен1.

Вънемлите ви, читатели и слишатели, роде болгарски, кои ревнуете и усрдсвуете по

своего рода и по свое отечество Болгарское!
И въмъ потребно и полезно естъ да знаете известно деяния отецъ вашихъ, како що
знаютъ сви други родове2.
Може би тук е мястото да опиша с няколко думи мястото на действието - мястото, където
Паисий е писал своята История, за да можеш и ти, читателю мой, ако не си ходил там (ако си жена
- не се и надявай!), поне мислено да се потопиш в атмосферата на онова време и на ония нрави.
Ако погледнеш някоя географска карта на Балканския полуостров, ще видиш на изток от
Солун една костелива ръка да се протяга от сушата на вътре в Средиземно море (това е
Халкидическият полуостров),
ръката обаче има само три пръста, палеца и кутрето ги няма, и на един от пръстите - на този,
дето е най на изток, се намира Света гора, което ще рече Свещената планина, наричана от простите
гърци Атон, понеже най-високият й връх се наричал Атос, а на самия връх имало някога град,
наричан Акроатос.
„Върховете на Атон достигат онези места на небето, откъдето идват дъждовете " -
пише в древните книги. Говори се, че още в онези стари времена тук са живели хора и още тогава
планината се е наричала Свещена, понеже тук е било пълно със светилища на езически богове.
След като разпнали Исуса, Дева Мария, придружавана от апостол Йоан, избягала от
Йерусалим, качили се на един кораб да идат на остров Кипър, но морска буря отнесла кораба далеч
на север, далеч на запад,
когато бурята утихнала, над кораба се извисявал белият връх на Атон. Богородица била
очарована от красотата на Свещената планина.
- Нека това място бъде моят жребий, който ми се дава от моя Син и Бог - възкликнала тя. - И
нека тук идват всички, които искат да се откъснат от земните грижи и с всичката си душа да
служат на Бога.
Пръв тук се заселил някой си Атанасий от Трапезунд, станало това по времето на император
Никифор Фока, сиреч по времето на нашия цар Петър, малко преди завладяването на България от
византийците; казват, че Дева Мария му се явила на този Атанасий и му посочила точно къде да се
засели и построил той тук сред най-красивата зелена долина първия манастир - Великата Света
лавра.
Сигурно Богородица не само на него е посочила това свято място, защото насам започнали
да прииждат монаси от всички земи наоколо и през следващите десетина години българските,
византийските, сръбските, грузинските, арменските, румънските, украинските и руските царе
започнали да градят тук манастири;

1
Иван Вазов.
2
Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и
своето българско отечество! За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите
бащи, както знаят всички други народи (из Предисловието към „История славеноболгарская").

55
 като свършили поляните, градели манастирите в гънките на планината, по скалите, по
върховете, над пропастите, на някои манастири стените се вдигат направо от морето;
между манастирите като паяжини криволичат тънки пътеки, наоколо зеленеят лозя и
маслини, дафинови храсти и буки, кленове, кестени и вишни, мирта, хвойна и брястове, коприва,
магарешки бодил и вечнозеленият дъб пърнар, боровете се катерят по височините, навсякъде
стърчат зелените свещи на кипарисите1 -
30 манастира с по хиляда монаси е имало в ония времена, повече от 500 скита2 с над 1000
църквички и още хиляди обиталища на отшелници.
Наричат Света гора Черната република, защото никой земен владетел, бил той цар, крал или
император, нямал власт над Атон.
За непосветения трябва да кажа, че от ония древни времена и до днес тук живеят само
монаси, само мъже, женски крак не е стъпвал по тази земя никога и никога няма да стъпи, няма и
никакви други питомни женски твари - ни кози, ни крави, нито кобили, нито магарици, нито котки,
- само котараци се разхождат из манастирските дворове, няма дори кокошки - да не би да се
изкушат братята и да изпаднат в съблазън по женска плът.
Животът тук е суров и строг от древни времена - до днес3.
Никой няма никаква собственост - когато някой мъж се подстригва за монах, съблича се гол
и струпва всички свои дрехи и вещи в краката на игумена, отказвайки се от собствеността си и от
свободата си;
всички монаси са облечени в еднакви черни дрехи, хранят се с еднаква храна: супа от грах
или картофи, после боб или бакла, чаша вино наполовина с вода - това е обедът, в празниците -
риба, но този разкош бива два-три пъти в годината;
килиите никога не се заключват, ако някой скрие нещо от другите - проклинат го и го
прогонват, лишават го от погребение.
Дървеното клепало буди монасите по тъмно преди разсъмване, обикновената утринна
молитва трае 6 часа, литургията - 2, повечерието - 1 час. Неделната утринна продължава 12 часа,
на големи празници - 14 часа.
Монасите правят поклони до пояс без прекъсване, кланят се дори когато се движат,
мълвейки молитви безспир, за сън им се полагат два пъти по два часа...
Според степента на своята духовна строгост монасите правят различен брой земни поклони:
падаш на колене, простираш ръце напред, удряш чело о пода, изправяш се на крака, вдигаш глава
нагоре, прекръстваш се с дясната ръка, за да не сбъркаш сметката - след всеки поклон с лявата
прехвърляш едно зърно на броеницата, мълвейки молитва; падаш пак на колене, простираш пак
ръце напред, удряш чело о пода, ставаш на крака, прекръстваш се с дясната ръка, с лявата
прехвърляш едно зърно на броеницата и т.н.;
схимниците и аскетите правят на ден от 1200 до 4000 земни поклона, спят върху трошени
камъни или сухи бодли и за да не избие плътта им в греховни въжделения, през свободното си
време пренасят торби камъни от едно място на друго и обратно;
най-съвършените гладували съвършено - разговявали веднъж в месеца: изяждали по 5
маслини и пет фурми; някои, за да докажат твърдостта си, не извършвали нито едно движение, не
продумвали нито една дума.
Като се има предвид, че Света гора се намира в сърцето на Древна Гърция, където голотата и
чистотата са били издигнати в култ - загадъчна и непонятна е задължителната нечистоплътност на
монасите в Черната република:
монахът може да почисти и измете килията си само един път в годината - преди Пасха;
няма право да реже нито косъм от главата си, никога не се преоблича; ако се наложи да се
преоблече, прави го нощем в тъмното, понеже е забранено да види собственото си голо тяло;
забранено е да се мие, за къпане не става и дума, няма право да се къпе и в морето, понякога
в краен случай позволяват на някого да си измие главата, ако келът по нея стане нетърпим...
На моето удивление - кой е измислил това и защо, едва ли Дева Мария е заповядала на
монасите да тънат в мръсотия -
един млад послушник от Зографския манастир ми отвърна, че поради силната си вяра в

1
Само Николай Хайтов, понеже е бил лесничей, може така да опише флората на Атон (виж неговите
„Светогорски записки", 1987).
2
Скит - малък усамотен манастир.
3
Описанието е заимствано от Н. А. Благовещенски.

56
 Христос Бог превръщал кирта и мръсотията на монасите в благоухание 1...
Но душите им - душите им били божествено чисти!

Бе нощта срещу Разпети петък на 1762 лето Господне. Безмълвните часове на нощното
бдение в храма на Хилендарския манастир течаха бавно, минутите мъчно си пробиваха път
през гъстата вековна миризма на угасени свещи, на прегоряло дърво и стари книги, на тамян и
утаена пот - прозорците на храма не бяха отваряни ни веднъж, откакто бе изграден преди 800
години;
монасите биеха земни поклони, удряйки чела в пропуканите мраморни плочи на пода и
шепнеха безспир безконечни молитви на отчаяние: още час и Богът наш Исус Христос ще бъде
разпнат върху кръста.
Игуменът Лаврентий разтвори царските двери, инкрустирани със слонова кост и
скъпоценни камъни, влезе в олтара и отвори капака на мощехранителницата, в която лъщяха
четири сребърни ковчежета:
в едното се пазеше кокалче от пръста на Йоан Кръстител, в другото - окървавеният палец
на св. Димитър Солунски, в третото - парцалче от пояса на Дева Мария,
Лаврентий посегна и взе четвъртото ковчеже, отвори го с треперещи пръсти - вътре се
съхраняваше почерняла треска от Светия кръст;
излезе от олтара и щом вдигна над главата си ковчежето, братята, лежащи ничком върху
мраморните плочи на храма, надигнаха глави,
Лаврентий ги огледа мълком един по един и лицето му се сгърчи - родния му брат
Паисий го нямаше.
Паисий не бе казал никому, дори на брата си Лаврентия, че, разяждан от ревност и
жалост за своя български род, който няма събрана история за преславните деяния от
първите времена, бе положил много труд за две години да събира по малко от много чужди
книги и истории, за да стъкми тази историйца, и понеже не бе учил никак нито граматика,
нито политика някаква, за простите българи просто написа:
„Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи.
От целия славянски род най-славни са били българите. Толкова години са царували и са били
прочути по цялата земя..."
И продължи да пише тайно, крадеше от часовете за сън, започна да не ходи на някои
утринни молитви - правеше се на болен (Боже, прости ми!);
прощаваше му и Лаврентий, обичаше той малкото си братче - Паисий бе по-малък от
него с цели 20 години, направи го дори проигумен... но да не дойде на бдението в часовете на
страстите Господни - това вече бе прекалено!
Гневът на игумена трябва да бе прекалено голям, за да напусне служението пред очите на
всички и да се затича към килията на Паисий, Паисий не го ни чу, ни видя - наведен пред
жумящата ламбичка продължаваше да пише.
Лаврентий се приближи зад гърба му и върху купчината листа, струпани встрани на
малката масичка, прочете думите върху най-горния лист, изписани с красиви цветни букви:
История славеноболгарская
о народе и о царей
и о светыхъ болгарскихь
и о въсехь деяния
и бития болгарская.
Събрано и нареждено
Паисиемъ йеромонахомъ
и проигуменомъ хилендарскимъ

1
По-късно чух, че този послушник, след като станал монах, избягал от Света гора.

57
 бившаго и пришедъшаго
ва Светые гори Афонские
от епархии Самоковские
въ лето 1745
и сьбравшаго историю сию
въ лето 1762
на ползу роду болгарскому

Лаврентий не каза нищо. Мълком издърпа перото от ръката на Паисий и задраска

„проигуменомъ хилендарскимъ", Паисий извърна глава и погледна въпросително Лаврентия:
в очите на брат му имаше голямо смущение и несъгласие с това, което правеше, и в
отговор на въпросителния негов поглед Лаврентий все тъй безмълвно, но рязко му посочи
вратата.
Паисий се изправи и също тъй мълчаливо събра изписаните листи, пъхна ги в торбата си,
огледа килията - друго за вземане нямаше, спря се пред брата си Лаврентия, нищо не си
продумаха и Паисий излезе, беше нощ,
прекоси смълчания двор, откъм храма се носеше молитвеният шепот на братята, Паисий
открехна мандалото на външната порта и потъна в мрака на околния лес.
По-късно щеше да напише в послесловието на „Историята" си:
„Имаше голямо смущение и несъгласие братско. Затова не можах да изтърпя това в
Хилендар, излязох и дойдох в Изограф..."
Първата му работа в Зографския манастир бе да влезе под кожата на отец Пахомий -
пазителя на библиотеката, той бе проклет старец, никого не пускаше в книгохранилището.
Една вечер Паисий отиде в килията му и зачете началото на книгата си: „Внимавайте
вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и
своето българско отечество",
Пахомий слушаше мрачно, без да продума, но лицето му бавно разсъмваше
и когато Паисий стигна до „написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и
архиереи не са били без летописни книги и кондики, но в онова време не е имало славянски
печатници, а хората от небрежност не преписвали и на малко места се намират такива
книги, аз дълго време търсих прилежно, но никак не можах да намеря" -
Пахомий стана, взе свещника и поведе Паисия към библиотеката, като стигнаха до
вратата, даде свещника на Паисий, отметна расото си - на пояса му висяха пет грамадни ключа,
с които той не се разделяше ни денем, ни нощем,
с един от тях отключи големия катинар на входната врата, тръгнаха по тъмния коридор,
стигнаха до втора врата, Пахомий отключи с друг ключ и нея, качиха се нагоре по каменната
стълба, тя свършваше пред трета врата, Пахомий отключи и нея,
озоваха се в библиотеката, Паисий огледа високите рафтове, пълни със стари книги, зави
му се свят, но Пахомий го дръпна за ръкава и го поведе към един от рафтовете, бутна го - той се
открехна,
в зейналата дупка имаше четвърта врата, отключи и нея, взе свещника от ръцете на
Паисий и го поведе нагоре по съвсем тясна виеща се тъмна стълба и като стигнаха пред петата
врата, отключи я и пусна вътре Паисия.
- Чети и пиши - каза кратко Пахомий, извърна се и излезе, щраквайки след себе си
катинара на вратата.
Чуха се стъпките му надолу по скърцащите дървени стъпала на витата стълба, чу се как
щракват един след друг катинарите на всичките пет врати - и настана тишина.
Паисий остана сам в тайната библиотека на Зографския манастир.
Освен многото стари и престари книги от VI, VII, VIII и IX век, писани от гърци и
латинци, имаше книги и от времето на цар Иван Асен и от времето на цар Александра, писани

58
на български,
всички те бяха украсени с изумително пъстри миниатюри, изписани с ярки бои, по-
трайни от камъка,
едни бяха подвързани в кожа, други със сребърна обковка, някои с дървени корици,
имаше и книга с тайно нотно писмо (каква ли бе тази тайна музика?),
имаше и свитъци от полупрозрачна восъчна хартия, изписани с червено мастило,
подпечатани със златен печат - това бяха хрисовули и дарителни грамоти от наши стародавни
царе.
Три месеца Паисий не излезе от тайната библиотека, Пахомий му носеше по къшей хляб
и глътка вода, четеше там и преписваше, накрая в Послесловието - след „и дойдох в Изограф..."
- дописа:
„и там намерих още много известия и писания за българите, прибавих и завърших
казаното в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия
Господ Исус Христос. Амин ".
Истинското име на Зографския манастир е „Свети Георги Зограф", наречен е така, защото
една нощ свети Георги сам изографисал себе си върху една празна дъска - тази икона и до ден
днешен се съхранява като чудотворна в манастира.
Основан бил този манастир през Х век, но днешните сгради са от средата на XVIII век -
малко преди тук да дойде Паисий,
а източното крило е било построено през 1858 година от брат му хаджи Вълчо, който бил,
естествено, брат и на Лаврентий, игумена на Хилендарския манастир.
Този хаджи Вълчо бил богат търговец, който имал кантори от Египет до Виена, строял
ханове и мостове, но най-известен е като щедър ктитор и на Хилендарския, и на Зографския
манастир, портретът му е изписан и в двата манастира, а в кондиката на Хилендарския манастир е
написано:
Лето 1756, ден 8 окт. Какво е дошел сос брата си духовник Лаврентие кир х. Вълча, та
обеща да е ктитор и даде едно капаро грош 300 за нихна душа и за нихни родители мертви.
С тези грошове било възстановено южното крило на манастира (там се намирала и килията
на Паисий), а също така кулата с камбаната и параклисът „Св. Иван Рилски";
през 1764 г. хаджи Вълчо построява в двора на Зографския манастир църквата „Св. Успение
Богородично".
Споменавам това не само за да увековеча името на хаджи Вълчо и в моите „Хроники", а и за
да споделя удивлението си с тебе, мой читателю, че в онова тъмно време на робството е имало и
богати българи с отворени кесии за духовността на своя народ и с отворени очи към света,
прекрачили границите на Турската империя и стъпили преди 2 века и половина в сърцето на
Европа...

Погледнато строго и педантично, в историята на Паисий има твърде малко история, и то

история неточна:
нито патриарх Евтимий е „починал в дълбока старост на своя престол в Търново";
нито Тривелий (Тервел) е „възприел християнската вяра в лято господне 703", още по-
малко „през неговото царуване се кръстил целият български народ";
бърка Симеон с Асен I, смесва Омуртаг (Муртагон) с княз Борис-Михаил и т.н., и т.н. -
но друго се оказало по-важно.
Още в предисловието си към тази книга аз писах, че за Паисий не е било важно само
КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали
събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести -
именно в това нехладнокръвие, в способността му да превръща мъртвите думи в камбана
се крие магията на Паисиевата „История",
или казано по-просто - Паисий владеел магиката на словесното изкуство - той използва
всички средства на образния език:
пристрастност и преувеличения, метафори, притчи, сравнения, олицетворения,

59
повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, полемика, риторика и патос -
сиреч: Паисий е неповторимото съчетание между писател и историк, за което
тъгуваше Тончо Жечев.
Но тук има и нещо друго.
Ако, любезни мой читателю, си прочел, без да заспиш, предишната глава, сигурно си
спомняш за съдбата на Петър-Богдановата „История на България",
може би тя е била по-учена и по-точна от „История славеноболгарская" на
полуграмотния наш монах Паисий, защото Петър Богдан е бил един от най-
високообразованите мъже на XVII век
и както личи от съхранените страници, той е имал достъп до всички летописи на
древните гръцки, византийски и латински хронисти,
но за зла участ „Историята" му била забутана из чекмеджетата на венецианския издател
Джовани Пастрич или по рафтовете на Ватиканската библиотека, не е известно дали въобще
някой я е прочел, а непрочетената книга е непроговорил мъртвец.
По времето на Паисий се появили още четири истории на България: година преди
неговата „История" излязла споменатата вече „История на България", написана от католика
Блазиус Клайнер,
по същото време се появила „История вкратце о болгарославенском народе" на
анонимния Зографец, известна като „Зографска история",
през 1792 йеромонах Спиридон Габровски написал „История во кратце о болгарском
народом славенском"
(история на българите по това време тъкмял да напише и друг един българин католик -
барон Франц Ксавер Пеячевич),
но всичките тези истории също като „Историята" на Петър Богдан не са оставили резка в
народната памет, тъй като и те не били прочетени от никого или са били видени от малцина;
същата безполезна участ щеше да сполети и „История славеноболгарская" на Паисий, ако
я беше заключил в библиотеката на Зографския манастир...1
Но Паисий не направи тази грешка.

Щом августовската нощ запали кандилата си по небесния свод и откъм храма долетя
протяжното пение на братята - бе нощта след Успение Богородично, нощното бдение щеше да
трае до сутринта, -
Паисий излезе безшумно от килията си, прекоси като сянка манастирския двор и
дебнешком се промъкна през портата, преди ключарят да е спуснал мандалото,
излезе навън, шмугна се в храсталака и провирайки се по тъмните пътеки, слезе от
Атонските планини,
на разсъмване съзря в далечината дългата стена, проснала се от единия бряг до другия -
тя отделяше Света гора от грешния свят.
Когато спря пред огромната дървена порта, обкована с дебели четвъртити гвоздеи, и
почука с тояжката си, едно прозорче на портата се отвори, в отвора му се показа космата глава,
очите на главата го огледаха внимателно,
след минута се открехна малка тясна портичка, Паисий се провря през нея и се запъти на
север към българските земи.
Само с една тояга в ръка и една торба през рамото (а в торбата имаше коматче хляб и два
преписа на Историята),
тръгна той подобно на апостол Христов: от град на град, от село на село, от паланка на

1
Може би като ирония или като поличба, но именно там сега стои заключена в брониран стъклен ковчег
Паисиевата „История", охранявана от най-съвършените алармени системи.

60
паланка, от къща на къща, от човек на човек
и разнасяше своята книга,
четеше я пред събралите се богомолци в черквите, четеше я по сборове и седенки,
четеше я в заключени соби:
- Внимавайте вие, читатели и слушатели! Преписвайте тази историйца и платете,
нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!
Пръв я преписал Софроний Врачански през 1765 година, само че тогава той бил още
прост поп в село Котел.
Този прост поп, преди да стане епископ Софроний Врачански и преди да напише
знаменитата си автобиография „Житие и страдания грешнаго Софрония", се наричал поп Стойко
Владиславов.
Колкото и евтино да звучи, този прост поп превърнал село Котел в котел на кипящи
патриотични страсти - за половин век това никакво селце родило на България десетина
исторически личности1, все роднини или ученици на същия онзи поп Стойко:
кръстеният на него пряк негов внук Стойко Цонков Стойков, известният по-късно княз
Стефан Богориди, пръв съветник на знаменития султан Махмуд II и на сина му султан Абдул
Меджид;
Неофит Хилендарски, наречен Бозвели, „лудият поп", начинателят на борбата против
гърците за независима българска църква;
Георги Стойков Мамарчов - участник в Заверата (национал-освободителната гръцка
революция), организатор на няколко завери и в България, осъден на смърт, но помилван, понеже
бил капитан от руската армия;
Петър хаджи Берович, същият д-р Петър Берон, полиглот (знаел 7 езика) и натурфилософ,
по-известен като съставителя на „Рибния буквар", а съвсем неизвестен като автор на 8-томната
„Панепистемия" („Всенаука"), писана и публикувана в Париж в средата на XIX век;
княз Александър Богориди или Алеко паша - генерал-губернатор на автономната Източна
Румелия преди Съединението й с Княжество България;
Гандю Къдюв Баюв, завършил юридически науки в Париж, прекръстил се там на Гавраил
Крьстевич, заемал висши длъжности в турската съдебна йерархия, по-известен като Гавраил паша
- управител на същата Източна Румелия след Алеко паша;
Иван Кишелски - по време на Кримската война участвал в отбраната на Севастопол (1854-
1855), издигнал се до генерал в руската армия;
и роденият като Съби Стойков Попович, учил в Цариград като Сава Стефанидис, през 1841 г.
приел името Сава Македон, после Георги Македон и накрая - известният на всяко българче „образ
невъзможен", наречен Георги Стойков (Сава) Раковски.

Една есенна вечер по мръкнало тъкмо 25-годишният дядо поп Стойко си бил легнал до
17-годишната баба попадия и понечил да я закачи, някой почукал на прозорчето, поп Стойко се
ослушал, пак се почукало, станал той, открехнал перденцето - сянката на монах някакъв се
мярнала навън.
Бил Паисий. Нахранила го баба попадия с каквото дал Господ, почерпил го поп Стойко с
червено винце, за да се сгрее, извадил накрая Паисий от дисагите си „Историята
славеноболгарская" и започнал да чете, чел цяла нощ, цяла нощ поп Стойко слушал и плакал.
На заранта, Паисий още спял, поп Стойко започнал да преписва „Историята". За два
месеца я преписал два пъти.
Една „История" оставил за себе си - да я чете от амвона в черковата, другата я дал на
друг поп от съседното село - да я преписва.
Всеки преписвал „Историята" по два пъти. Последен я преписал поетът Петко Рачов
Славейков след 80 години - през 1842-ра, в Търново - също два пъти.
До нас са достигнали стотина преписа. Съществували са поне още 5 пъти по толкова.
Въпреки това - малък тираж.

1
Днес град Котел ражда ли такива личности?

61
 Но „Историята" минавала от ръка на ръка, четяла се на тайни сбирки, на седенки, по
кръчмите, в черквите, наизустявали я.
За по-малко от век „История славеноболгарская" обиколила България, намерените
преписи чертаят пътя й:
Котел, Самоков, Рилския манастир, Жеравна, Враца, село Кованлъка - Търновско, Елена,
Русе, Хилендарския манастир, Сопот, Габрово, Дряново, Стара Загора, Търново, Свищов, Бяла
черква, село Змейово - Старозагорско, Сливен, Карлово, Пирдоп, Панагюрище, Чирпан, Банско,
Скопие, стига на запад до Сремски Карловци - отвъд Белград, на север до Бесарабия, на изток до
Одеса;
през 1844-та Христаки Павлович напечатва в Будим 1 съставения по преписи на Паисиевата
история „Царственникъ или история болгарская" - това е всъщност първото печатно издание на
„История славеноболгарская" -

нямало българин, който да не е чувал за нея, да не е знаел наизуст поне едно-две

изречения и да не си ги е повтарял като молитва:
- О, неразумне и юроде! Поради что се срамишъ да се наречешъ Болгаринъ и не четишъ
по свои язикъ и не думашъ? Или не са имали Болгаре царство и господство? От всего
словенского народа най-славни били Болгари, прво се они царове нарекли, прво они патриарха
имели, прво се они крстили. За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и
много пути от силни римлане и от мудри грци дан възимали2.
„История славеноболгарская" се превърнала в българското Евангелие и грях, не грях -
българите слушали думите на монаха Паисий с по-голям трепет от думите на Исус.
След онези три нещастни въстания, погребан в тъмния гроб на робството, цял век
народът наш не давал признаци на живот - ни стон, ни гняв, ни молба, ни ярост, ни жалба, ни
проклятие - нищо;
и чул гласа на Паисий - сякаш чул ангелската тръба за Съдния ден, - народът възкръснал
из мертвых.
Затова не Възраждане - трябва да наричаме тази наша епоха Възкресение.
Може да съм неук, мили мой читателю, но аз не познавам друг подобен случай в
историята на човечеството - една книга да разбуди цял един народ, да стресне съвестта му, да
осветли съзнанието му, да разяри гордостта му, да преобърне съдбата му -
да постави началото на нова епоха в неговата история.
А монахът Паисий изчезнал тихо и безследно, изчезнал неизвестно къде, както
неизвестно откъде се бил появил, разтворил се сякаш в своя народ като кристалче сол в океана.
Седем селища и до днес спорят да са неговото родно място - както седем града спорели
за Омир, и на седемдесет места из България търсят гроба му...
(По-нататьк пак ще стане дума за този загадъчен феномен - защо не знаем къде са
гробовете на нашите велики хора, някои казват, че народът ни не искал да ги признае за
мъртви...)
Още по-голям спор се води между историците в различните времена: от чие име говорел
Паисий, чии интереси изразявал? На зараждащата се буржоазия? На пробуждащата се
интелигенция? На „простите ораче и копаче, овчаре и занаятлии" ли?
Под влиянието на чии идеи е писал: на Ренесанса, на Реформацията или на Просвещението?
Национални или класови чувства са го ръководили? Мрачен гъркофоб ли е бил - или наивен

1
Будим - Буда, част от днешната Будапеща.
2
О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш Българин и не четеш и не говориш на своя език?
Или Българите не са имали Царство и господарство? От целия славянски род най-славни са били българите,
първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили. Толкова години са
царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са вземали данък от силните римляни и от
мъдрите гърци.

62
 славянофил? Романтик ли - или реалист? Патриот ли, народняк или националист? (Смях, не смях -
по едно време „откриха" в „Историята" му и антифашистки идеи...)
Всеки иска Паисий да е негов и се мъчи да го набута в своя социалнокласово-
националноидеологически калъп.

И така, сеячът Паисий Хилендарски изчезнал, но посятото от него слово поникнало в

душите на българите, пониквало бавно, но безвъзвратно.

63
 Притурка към глава IV

Загадката на българския език

Една хипотеза

Бдителният мой читател без съмнение е забелязал, че езикът на Паисий е твърде

различен от днешния наш език - има падежни форми, липсва определителен член, звучи малко
ала сръбски, малко ала руски - и за да бъде добре разбран от днешния българин, трябва да бъде
превеждан (което правех тук и аз).
В следващата глава, където ще стане дума за Неофит Бозвели и Георги Раковски, които
живеят век по-късно от Паисий, ще се срещнем с техни текстове, които вече нямат нужда от
превод, но звучат твърде архаично.
С Раковски случаят е малко по-друг. Понеже той бил ревнител на древната наша държава,
мечтаел е да възкреси и древния неин език и когато пише висока литература, сиреч поезия - той
архаизира изкуствено езика си (така за съжаление е написал „Горски пътник", което го убива като
поет):
Там! Там скоро тряба да ида!
Съдба отечества мене зове,
лесища, планини ща д' обида.
Наша свобода там ще с' основе!
Както се вижда веднага - има остатъци от падежи и липсват определителните членове (би
трябвало да бъде „ съдбата на отечеството " и „Нашата свобода ");
когато пише делнична проза, сиреч публицистика - той употребява съвременен език:
„Любовта към отечеството превъзхожда всички световни добрини. Нашата свобода от нас
зависи!"

Живеещият едновременно с тях Петко Славейков пише на съвсем съвременен наш език и
само тук-там се срещат отделни архаични езикови форми:
Нас неволи надделяха,
вази те да не смутят...
Уморените заспаха,
живите - те нека бдят.

Не е трудно да се открие, че колкото писателят е по-далече от църквата, колкото е „по-

необразован" - толкова езикът му е по-съвременен.

Някъде в предишните книги на тези хроники1 бях споменал, че в края на XIX век ще
осъмнем като един хомогенен народ, съчетал в себе си всичко добро и всичко лошо от траки,
славяни, прабългари, кумани, печенеги, авари, гърци, всякакви кръстоносци и прочие етноси,
и че вероятно това се е отразило и на езика ни - сред славянските езици българският
език е с неславянска граматика.
За какви различия по-точно става дума?
За разлика от всички славянски езици в българския език няма падежи, окончанията на
думите не се променят. Ако трябва, отношенията между думите се изразяват с предлози: Син на
отечеството вместо син отечества.
Остатъци от падежи има само в местоименията: книгата ми, подай му, кажи им, вярваме ви и
т.н.

1
Виж в глава IX на Книга втора, с. 354.

64
 В славянските езици няма определителен член (в английския the, във френския le, la), но във
всички езици, в които има определителен член, доколкото ми е известно, той се поставя пред
думата отделно (la rae, the city), в българския език-чудо нечувано! - е след думата, и то слято:
градът, улицата, детето, мъжете...
Иде явно от: тази улица, това дете, тези мъже, но кога, как и защо част от местоименията са
се прехвърлили зад думите, не знам (ът част от какво е, също не знам, сигурно има учени мъже,
които знаят всичко),
но ако имаш, читателю, някоя по-стара книга, от началото и средата на XIX век, разгърни и
ще откриеш, че определителният член се е пишел пак отзад, но отделен с чертичка. Ето как е
написано върху корицата на „Рибния буквар" на Петър Берон (1824 г.):
БУКВАРЬ
За болгарски-те училища
Напечата са сас помощь-та...
Среща се това и в по-късни книги, среща се смесено (ту слято, ту с чертичка) дори и в
писмата на Каравелов: „Сега ти обаждаме, че обстоятелства-та извыкуват без друго кораж и
подиганiе на револющя; причините, кои-то и ти може да познаваш... " и т.н. (с това фатално
писмо до Левски ще се запознаем по-нататък).
Определителният член не е случайно и досадно украшение, той конкретизира понятията.
В руския език например е Человек бежал по улице: случаен човек ли е бягал, или човекът, за
когото сме говорили; по някаква улица ли е бягал, или по улицата, за която става дума? - в руския
това става ясно само от контекста.
Горният пример ни изправя и пред друга неяснота: човекът бягаше по улицата (аз го
виждах, че бягаше), или: човекът бягал по улицата (чух, казаха ми, че бягал)!
В българския език е пределно ясно: ако съм свидетел, казвам бягаше, ако не съм свидетел,
казвам бягал - т.е. миналото време в българския език има две форми: минало свидетелско и
минало несвидетелско време - нещо, което не се среща в европейските езици.
В руския език (и в почти всички езици) глаголната форма е една и съща: человек бежал по
улице - дали съм го видял, че е бежал, или са ми разказали, че е бежал - е все едно.
Това особено обърква нещата в историческите четива - дали летописецът е свидетел на
събитията, или не е? В своите „Български хроники" често преминавам от едно време в друго: като
ми трябва описаните събития да внушават по-голяма достоверност - употребявам минало
свидетелско време (което у нас употребяват белетристите в разказите и романите).
Като стигнахме до глаголните форми на времената - хвана ме паниката, въпреки че съм
българин, а за чужденците това е истински кошмар, защото те имат в езиците си по 4-5-6 глаголни
времена, а в българския...
Понеже съм много слаб в дефинициите - кое време и коя форма как се нарича, а и за да не
плаша читателя си, пред удивените му очи ще спрегна на екс любимия ни (надявам се) глагол пия
(вода, скъпи деца) по следните 10-20 начина:
да пия, да се напия;
пия, напивам се;
пиех, напивах се;
пих, напих се;
ще пия, ще се напия;
щях да пия, щях да се напия;
щях да съм пил, щях да съм се напил;
щял да съм пил, щял съм да съм се напил;
щял съм да пия, щял съм да се напия;
щял съм бил да пия, щял съм бил да се напия;
да съм пил, да съм се напил;
да бях пил, да бях се напил;
пил съм, напил съм се;
бях пил, бях се напил;
ще съм пил, ще съм се напил;
бих пил, бих се напил;
да съм бил пил, да съм се бил напил;
бил съм бил пил, бил съм се бил напил!

65
 Де го този разкош в другите езици? А последният шедьовър „бил съм се бил напил" направо
довежда всеки преводач до самоубийство - ще му трябват, горкия, две страници да обяснява за
какво става дума... А, наздраве!

За какво всъщност ставаше дума? Ах, да - на какво се дължи това странно развитие на
езика ни, защо граматиката му няма нищо общо с граматиките на другите славянски езици?
След като избил прабългарските 52 рода до девето коляно, след като ослепил сина си
Расате и възкачил на трона другия си син Симеон, през есента на 893 година княз Борис
тържествено обявил, че от този ден нататък официален език и официална писменост в
държавата, в църквите и училищата стават славянският език и новата славянска
писменост.
Писмеността консервира езика и средновековните писмени паметници са донесли до нас
официалния и задължителен славянски език.
А къде е отишъл езикът на древните наши българи?
Ако приемем, че прабългарите са били много по-малочислени от славяните, естествено е
при смесването на населението да надделее славянският език, но никак не е задължително
прабългарският език да изчезне безследно.
И както в държавата, макар че населението е било, да речем, 90 % славянско, но 10-те
процента българи, понеже били по-енергични и организирани, са наложили своята държавна
структура -
така и в езика ни: 90 % от думите може да са били славянски, но прабългарите са
наложили в него структурата (граматиката) на своя по-енергичен език.
Консервираният книжовен език не се е променял или се е променял незначително и
бавно и там се е запазила славянската граматика; промените в говоримия език, наопаки - са
били спонтанни и по-бързи.
Сигурно още тогава говоримият и книжовният език са се раздалечавали, но за нас това е
неизвестно, понеже нямаме писмени свидетелства за говоримия наш език;
но когато падаме под турско робство, писмеността почти изчезва, употребява се тя само в
манастирите от полуграмотните монаси
и те наистина са запазили оня официален славянски език и книжовната славянска
граматика, макар и доста променени през вековете,
това е тъй нареченият черковнославянски език, който се пее още из нашите черкви (той е
еднакъв с езика, който се пее и в руските църкви, защото е пренесен от България в Русия
заедно с църковните книги), това е до известна степен и езикът на Паисий.
Но простолюдието, народът, който бил освободен от оковите на писмеността, дал свобода
на езика си - той се е развивал свободно (да живее невежеството!),
граматическата генетика на прабългарския език все по-категорично налагала други
отношения между славянските думи, друга структура на езика ни - структурата на
прабългарския език.
Това е предположение, разбира се, но е много по-вероятно от твърденията, че
измененията в езика ни са настъпили ей така, от само себе си, или поради влияния на други
съседни езици.
И ако някога бъдат открити запазени текстове на прабългарски език, няма да е никаква
изненада, ако в него няма падежи, ако има определителен член, и то след думите, ако има
минало свидетелско и минало несвидетелско време и много-много повече глаголни времена от
тези, които споменах...

66
 844-1870
ГЛАВА V

Второто възкресение
Неофит Бозвели, Иларион Макариополски,
Георги Раковски

Първи се събудили поповете, понеже те влачели два ярема.

Тук, драги читателю, колкото да ни е неприятно и нежелателно, ще трябва да направим
едно малко отклоненийце и да се върнем назад през мрака на историята в оня ужасен ден,
когато младият и образован султан Мехмед ІІ, владеещ свободно латински, гръцки,
арабски, персийски и български език, превзел Константинопол и след като влязъл на бял кон в
църквата „Света София" и я обърнал на джамия,
пратил да му доведат Константинополския патриарх Генадий Схоларий, който се бил
сврял в мазето на манастира „Пантократор" и чакал да му отсекат главата като на императора
Константин XI;
хванали го турците за брадата и го завели при султана, но вместо да му отреже главата,
султанът станал, посрещнал го, наметнал го с червена царска мантия, подал му сребърен
жезъл, окачил на врата му златен нагръден кръст и му рекъл:
- Бъди патриарх с добра сполука, бъди сигурен в нашето приятелство и имай всички
привилегии, които патриарсите преди тебе са притежавали!1
Ако си християнин, читателю мой, и въпреки това не си прескочил глава ІІ, където става
дума за Мохамед и за исляма, то няма да се учудиш никак от постъпката на султана, защото ще
си научил, че мюсюлманите почитат неверниците, имащи Книга, т.е. Божие послание,
и че Мохамед е казал: Най-близки в обичта си към повярвалите в Аллах, са онези, които
казват: „Ние сме християни".
Отгоре на всичко, както вече казахме, султанът бил образован човек, нищо чудно да е бил
и умен, а умният държавник предпочита да печели враговете си, а не да си печели
врагове;
за Мехмед II населението на Османската империя се деляло на две: на мюсюлмани и на
християни, а от каква народност са били тези християни - българи ли, гърци ли, албанци ли,
сърби ли, - това му било все едно.
Все едно му било и на султан Махмуд II след 4 века. Поискал той да му намерят момче,
което освен турски и гръцки да знае и френски, че да го вземе за секретар. Проводили му
завършилия френския колеж в Букурещ Василаки Великов от село Върбица, известен като Турко
Василаки, по-късно станал турски пълномощен министър в Рим.
- Какъв си, откъде си? - попитал го султанът.
- Българин съм, от Върбица - отговорило момчето.
- А, Върбица я знам - рекъл султанът, - а какво е туй българин? Език имате ли?
- Имаме.
- Че кажи нещо по български.

1
Според Георги Бакалов, „Византия", 2006.

67
 Василаки казал десетина думи на български.
- Вай, вай, вай! - завайкал се Махмуд ІІ, - а аз да не знам, че и такъв народ имало в
царството ми1.
Този султан Махмуд II бил странна птица. Подражавайки на руския цар Петър Велики, той
решил да поевропейчи Османската империя и започнал от себе си:
навръх Рамазана се появил по цариградските улици на бял кон, облечен в небесносини
панталони и червен хусарски мундир със сърмени еполети, наметнат със златна пелерина,
украсена с диаманти, а на главата му - о, ужас за правоверните и смях за неверниците! - вместо
свещената чалма се клател някакъв червен пресечен конус с пискюл!
Това бил мюсюлманският цилиндър или известният нам фес.
Смехът траял кратко, а ужасът продължил - фесът станал задължителна шапка за
мюсюлманите, а със султански указ били определени не само дължината и формата на брадите, но
и кройката на мъжките, че и на дамските дрехи ала франга:
мъжете вместо потури се задължавали да носят тесни панталони, а жените вместо шалвари -
кринолини;
вместо ятагани мъжете въртели в ръцете си бастунчета, жените носели чадърчета; внимание!
- бил въведен часовникът: градските часовници биели на всеки час от високите кули, напомняйки
на ленивите азиатци, че времето лети, и отброявали сякаш последните минути на старото време,
а всеки мъж носел в жилетката си джобен часовник със сребърен ланец и час по час го
сверявал с новото време...
Но най-важното: Махмуд II започнал създаването на армия по европейски образец, със
съвременно въоръжение и униформи, наел пруски офицери да обучават войниците.
Всичко това обаче Махмуд II не би могъл да извърши в присъствието на еничарския корпус,
който бил опората на всичко старо, вечно и ретроградно: опитал ли се някой султан да проведе
каквато и да е реформичка - еничарите го сваляли от трона или направо го убивали.
Това се опитали да направят и сега: събрали се от цялата империя в Истанбул, барикадирали
се в еничарските казарми, обявили въстание и пратили до Махмуд пратеници с ултиматум: ако не
спре реформите (особено военните), още днес ще го убият!
Махмуд заповядал да съсекат пратениците, оградил казармите с артилерия и на 15 юни 1826
година за няколко часа намиращите се там 20 000 еничари били направени от снарядите на кайма,
а които се опитали да избягат, били заловени веднага, удушили ги на място и хвърлили труповете
им в Мраморно море.
Това не стигало: Махмуд II издал заповед - във всички джамии еничарите да бъдат
прокълнати, изтребването им било обявено за богоугодно дело, а споменаването на думата
еничарин са наказвало със смърт!
Това бил краят на петвековното славно еничарство. Еничарският корпус бил заменен с
редовна армия по европейски образец, обучавана от пруски офицери.
Ще спомена ей така, не от патриотизъм, а за почуда на читателя си, че пръв съветник на този
странен султан реформатор бил българинът християнин Стойко Цонков Стойков от Котел,
известен като Стефан Богориди, на когото Махмуд II дал княжеска титла и му подарил остров
Самос...
Махмуд II обаче прекалил с реформите - нарушил дори шериата: започнал открито да
употребява алкохол и за да даде пример и кураж на поданиците си, пиел непрекъснато, накрая се
пропил и умрял...

Но да оставим засега Махмуд II и да се върнем при Мехмед ІІ. За да бъде рахат, той,
както вече видяхме, назначил началник на християните, сиреч патриарх, който да му е подръка
в столицата и чрез него да управлява неверниците.
В случая този началник на християните - на всички поробени християни - бил грък.
За гърците това било дюшеш на съдбата: сбъднал се най-сетне старият им мерак - да
гушнат под своето расо всичките народи на Балканите и да възкресят по този начин призрака
на погребаната Византийска империя.
В ония времена символите имали голямо значение, затова хитрият патриарх, веднъж

1
Из „Българският Великден" на Тончо Жечев.

68
 наметнат от султана с царска мантия, изровил короната на последния византийски император,
която била заровена в подземието на манастира „Пантократор", лъснал я и при следващия
Великден, когато трябвало да излезе от олтара и да извика, „Христос возкресе!", той излязъл с
императорската корона на главата -
богомолците занемели: призракът на мъртвата Византия възкръснал пред очите им!
Примерът на патриарха бил последван от владиците - при тържествени служби и те
започнали да се явяват с императорски корони на главите, гъделичкайки по този начин
заспиващата носталгия по залязлото византийско величие.
Това продължава и до днес. И у нас. И нашият патриарх и нашите владици се правят на царе
и императори. Ако това е имало някакво значение тогава - какъв е смисълът днес? Твърде
конфузно е сравнението: Исус с трънен венец на главата, служителите му - с императорски
корони...

Когато турците завзели и поробили България - пише Паисий, - тогава цариградските

патриарси с турска помощ и насилие отново завладели Търновската патриаршия под своя
власт и за пакост и поради злобата, която имали към българите, още от началото не
назначават на българите епископи от български род, но все от гръцки род.
И не се грижат никак за българските училища и учение, но обръщат всичко на гръцки
език. Затова българите са останали прости и много от тях са се обърнали към гръцката
култура и учение и слабо се грижат за своя език.
Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт, от гръцките владици,
които с турска сила причиняват на българите голяма обида и насилие...

По-ясно не може да се каже. Това, което българите бяха си извоювали преди 6 века1 - да
разговарят с Бога на своя език, бе загубено: богослужението във всички църкви започнало да се
извършва на гръцки език.
Тъй като тогава училищата били под егидата на църквата - и в тях се преподавало на
гръцки език.
Както казва Паисий: гърците обръщали всичко на гръцки език.
Днешният нормален българин, който ден през ден прескача до Гърция и сладко-сладко си
пие узото с гърците в солунските таверни, има да се чуди откъде и защо е била тази омраза на
гърците към българите и обратно.
Паисий предполагал, че понеже Симеон имал жестока и непрестанна война с гръцките
царе и всякога ги побеждавал, от това време между гърците и българите останала голяма
вражда - и до днес.
Ако гърците и българите бяха имали любов и съгласие - добавя той мъдро по-нататьк, -
турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин.
Трагично е, че заради своята взаимна омраза двата народа паднали под робство,
чудовищно е, че и след като били поробени, враждата между тях продължила, просташко ще е,
ако продължи и днес.

Всъщност, ако трябва да сме обективни, гърците проявили завидна далновидност: под
робство народите най-лесно се обезличават, без свои държавни институции етносът бавно губи
чувството си за народностна или държавна принадлежност,
от друга страна, понеже поробителят е друговерец - мюсюлманин, еднаквата вяра -
християнството - сближава различните християнски етноси, уеднаквява ги, църквата се
превръща в могъща сила за влияние върху унизената личност на роба,
единственото, което продължавало да напомня на човека за неговата народност, бил

1
На Църковния събор в Константинопол (декември 869 - януари 870) България получава църковна
самостоятелност: „Отсега нататък Константинополският патриарх да не ръкополага в България, нито да
изпраща знаци на епископско достойнство".

69
родният му език - затова трябвало да бъде подменен с гръцки;
така, докато трае робството, викали си гърците, под ятагана на полумесеца и с помощта
на кръста ще погърчим тихомълком всички християнски народи наоколо - няма да има ни
българи, ни сърби, ни албанци, а само гърци,
и тъй като всичко на този свят си има край, ще има край и робството и един прекрасен
ден слънцето ще изгрее над Балканите и ще съгледа долу на полуострова една-единствена
държава - Велика Гърция!
И хитро, и умно. Спасило ни само това, че гърците прекалили - както пише Паисий:
гръцката духовна власт причинявала на българите голяма обида и насилие,
а насилието върху духа ражда по-яростна съпротива, отколкото физическото насилие.

Че България е била изолирана от света, драги мой читателю, била е, но и в зандан да си

заключен, слухът за събитията по света се промъква през ключалките. А за българите,
живеещи в Цариград, ключалки нямало1, тъй или иначе, в този световен град нищо не можело
да се скрие и никак не е случайно, че първи се пробудили и надигнали глави българите в
Цариград.
Нека сега да се огледаме и да се ослушаме - да видим какво се е случвало тогава по света
и в Европа, какво е стигало до ушите на тези наши българи:
27 години след като Паисий написал своята „История" - на 14 юли 1789 година, парижките
тълпи превзели Бастилията и започнала Великата френска революция, възвестявайки на света
девиза на всички времена „Братство, равенство и свобода";
през същата година бил избран първият президент на Съединените американски щати -
Джордж Вашингтон;
в началото на XIX век се взривила цяла Южна Америка, обявили своята независимост
Мексико, Венесуела, Парагвай, Уругвай, Чили и Бразилия;
през 1804 година Наполеон се самопровъзгласил за император на Франция, за 8 години
завладял цяла Западна и Централна Европа, през 1812-а нахлул в Русия и претърпял там
поражение, а през 1815-а последвал окончателният му разгром при Ватерлоо;
същата година избухнало националноосвободително въстание в Сърбия;
през 1821 година въстанали Влашко и Молдова, започнало и гръцкото национално въстание,
тъй наречената Завера, след 9-годишни сражения и след намесата на Русия, Франция и Англия
през 1830 година Турция признала независимостта на Гърция,
по същото време получили автономия Сърбия, Влашко и Молдова;
през 1848 година из цяла Европа пламнали едно след друго въстания против абсолютистките
режими във Франция, Германия и Австрия;
през февруари 1849 година Мацини и Гарибалди провъзгласили Римската република, през
юли французите я смазали, но...
Да спрем дотук.

Както виждаш, драги читателю, наоколо кипяло от въстания, ехтяло от гърмежи - ще си

речеш: и умрял да си, ще се събудиш.
Уви. В България било мирно и тихо. Напук на всички разбунтували се наоколо народи
българите спели своя блажен робски сън, понякога се стресвали от нечий предсмъртен вик,
теглели наум по някоя псувня, стискали юмруци в джобовете си и героически мълчели...

Пръв нарушил вековното мълчание Неофит, споменатият вече ученик на Софроний

Врачански, но понеже не бил хрисим и кротък като учителя си, а буен и дързък, нарекли го
Бозвели, което ще рече „луд, непокорен поп" -

1
В средата на XIX век в Цариград живеели много българи: 8000 абаджии, 5000 търговци, 4000 хлебари, 3500
градинари, 2000 сеизи (коняри), 2550 рибари, 600 мутафчии (козинари), 1500 слуги и готвачи, 3000 аргати по
чифлиците наоколо, 1500 овчари и говедари, 400 тютюнджии, 500 кожухари, общо 32 550 души - толкова
голям град в Българско тогава нямало.

70
 и наистина, той извършил нещо дотогава нечувано: започнал да говори!
Било лето Господне 1841-во.
Отец Неофит - пише възторжено не по-малко лудият и непокорен негов ученик Съби
Стойков Поповия, също от Котел (сиреч Георги Раковски), - разпален родолюбец, имеющ
природен дар слово, дързосърд и решен да принесе и живота си заради отечеството,
проповядваше явно сред българите да освободят бедния свой български народ от
злоупотребите на гръцкото духовенство.
Гръцкият патриарх обаче не си поплювал, наковладил Неофита пред турците, че е
бунтовник, арестували го и го заточили в Света гора,
ама Неофит избягал, върнал се пак в Цариград, с това не кандисал, ами взел, че написал
меморандум до Високата порта -
искал по българските земи да се назначават български архиереи и попове и навсякъде из
Българско да се отварят български училища;
и още по-разпалено започнал да говори, това не стигало - сега зовял и другите да не
мълчат:
Дерзайте и говорете -
от никого се не бойте!

Родените в нашето демократично време, когато всеки е свободен да казва и да вика каквото
си ще, ще се почудят какво чак толкова страшно е имало в говоренето, та го правим на въпрос, но
живелите в по-миналите времена, когато говоренето се считаше за опасно нещо, ще разберат какво
са означавали тези думи на Бозвели и никак няма да се учудят на това, което последвало:

През 1845 година Бозвели бил пак арестуван и пак го заточили в Света гора, но този път
го подложили на строг режим до смърт: да пие гола вода и да спи върху тръне.
Въпреки това, изпосталял и целият в гноясали рани, той пишел стихове и зовял като от
оня свят:
Аз окаяний съм затворен!
Но пак е в мене дух храброборен!
Но вие дерзайте, говорете!
Гърци из Болгария изпъдете!

В онези години, когато отечеството и родината са били понятия мътни, защото сме
нямали ни държава, ни цар, нито други някакви държавни институции, нито граници, нито
своя църква - затова човек наричал своя родина или отечество родното си село;
поради това че общували на български език, хората се наричали българи, но понятието
България било безплътно като призрак;
в тези именно тъмни времена Неофит Бозвели сътворил най-мащабната метафора в
нашата литература: той одицетворил абстрактното понятие България в жена, плачеща край
мътните води на Янтра в очакване на своите блудни синове -
това е Мати Болгария.
Така живият и мил, близък и понятен всекиму лик на родната му майка, тъгуваща по
загубените си синове, прераснал в образа на майката на всички българи - родината.
Този образ се запечатал трайно в паметта на българите, така са рисували те родината си
България по щампите, така я ваят по-късно по паметниците;
О, майко моя, родино клета, защо тъй жално, тъй милно плачеш? - възкликва и Ботев,
оплаквайки Левски;
майко нарича България и Вазов, майко я наричат всички поети и всички българи до ден
днешен.
Така Мати Болгария събудила онова, което дълго дремело в помътеното съзнание на
българите: че те са Народ, че са имали и имат родина!
От тук - до мисълта, че трябва да освободят тази своя клета, поробена родина, имало

71
само още няколко крачки...

И тъй, най-сетне, век след като Паисий написал в Хилендарския манастир: О, неразумни
и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш Българин и не четеш и не говориш на своя език?
и 10 години след като Неофит Бозвели издъхнал в същия този Хилендарски манастир
върху ложето си от тръне, шептейки: Но вие дерзайте, говорете! -
о, Боже, най-сетне:
в края на 1859 година, в пловдивската черква „Света Богородица" по време на
богослужението, което, разбира се, се водело на гръцки, най-неочаквано един незнаен ученик
започнал да чете Евангелието на български!
Българите се ококорили - българското слово внезапно възкресило в тях умрялата им
гордост,
гърците се възмутили от кощунството и запсували,
българите извадили от джобовете си юмруците.
И започнал бой.
Хванали се за косите и брадите, пуснали в ход юмруците и ритниците. И църквата от
място за молитва и благочестие се превърнала в бойно поле.
Нищо от свещените атрибути не било пожалено, всичко се превърнало в подръчно и
грозно оръжие.
Свещници, църковни книги, икони, хоругви, жезли, всичко било пуснато в действие и
настанала вакханалия.
Така описва тези събития Тончо Жечев в прекрасната си книга „Българският Великден".
Това било началото. След няколко месеца, в събота през нощта срещу 3 април 1860
година, навръх Великден в дървената цариградска църквичка „Св. Стефан", подарена на бълга-
рите от споменатия вече български княз на турска служба Стефан Богориди1, приличаща по-
скоро на плевня,
от всички страни се стичал невиждан народ, към полунощ и дворът бил препълнен -
всички чакали часа на възкресението.
Започнала литургията, дяконът запял великденското „Елици во Христа хрестистися" и
когато стигнал до задължителното молебствие за патриарха и още не изрекъл:
„Святейшаму Кирилу...", в храма се разнесли дрезгави викове:
- Стой! Стой!
Дяконът се престорил на много учуден и занемял насред дума.
Театрото било предварително подготвено на едно тайно събрание, организирано от
Иларион Макариополски, епископ без епархия, с права на приходски свещеник в Цариград,
присъствали там братята Христо и Никола Тъпчилеща, д-р Христо Стамболски и д-р
Стоян Чомаков, Тодор Бурмов и поетът Петко Рачов Славейков.
Интелигентният мой читател подразбира, че борбата за църковна независимост като всяка
една борба не се е водела от двама-трима души, но се надявам да ми бъде простено, че не
изреждам тука всичките, защото многото е като нищото, както казваше покойният Никола Русев.
Споменавам тук не случайно двамата братя търговци Тъпчилещови не само заради
екзотичното им име, а и защото са сред малцината глупави богати българи, които си прахосвали
парите на вятъра, т.е. за народните дела;
важни хора са били и д-р Христо Стамболски, който бил тогава професор в медицинския
факултет в Истанбул, и Тодор Бурмов, който след Освобождението ни станал дори министър-
председател на България, макар за няколко месеца, а поетът Петко Рачов Славейков е известен на
всички;

1
Богориди бил пръв съветник и на новия султан Абдул Меджид, за него султанът учредил специална титла
„имперски съветник" и заповядал един катер с 12 топа да стои на Босфора срещу къщата му, за да го пази от
гнева на правоверните.

72
 най-тъмна фигура обаче сред най-светлите борци за църковна независимост е д-р Стоян
Чомаков и ако премълчавах дотук името му, то е нарочно, защото именно за човек като него се
отнасят думите, че по-добре е да не влизаш в историята, ако ще излезеш с позор от нея...
Но нека не развалям сега разказа си, за този доктор ще стане дума по-нататьк.

- Доста се молихме - рекъл Иларион на тайното събрание. - Аз се връщам от Кукуш и

научих там един нов урок: патриаршията отстъпва само пред пряка заплаха1. Не щеш ли
един владика, изхвърли името му из черквата си, не щеш ли патрика (патриарха), същото
направи.
Замисленото театро много прилича на театрото, разиграно от братята Петър и Асен в
търновския храм „Св. Димитър" преди 7 века, сякаш цариградските наши автори са
присъствали там на 26 октомври 1185 година (недоверчивият читател може да свери, като
погледне на с. 311 в Книга втора).
И тъй, след като дяконът спрял насред дума, хор от предварително определени хора
извикал дружно:
- Не щем гръцкия патриарх! Не щем гръцкия патриарх!
Към хора се присъединили всички черкуващи се:
- Не щем го! Не щем го!
Хорът имал своите подготвени корифеи.
- Съгласни ли сми всинца? - попитал първият корифей.
- Съгласни сми! Съгласни сми! - отвърнал храмът.
- Кого тогава да поменем? - попитал другият корифей.
- Илариона! Илариона!
Огромен, свръхчовешки на ръст, с мощен като ерихонска тръба глас, излъчващ
физическа и духовна сила, Иларион се изправил пред царската врата на олтара и произнесъл
гръмогласно:
- И всякое епископство православних!
Последвал възторжен нестихващ вой.
„И всякое епископство православних!" - това, недоумяващий мой читателю, е
сакраментална фраза, ний с теб не я знаем, но на тогавашните набожни българи тя била добре
известна: произнасял я само свещенослужител, които нямал над себе си друг архиерей -
сиреч: Иларион отхвърлял от себе си върховната власт на гръцкия патриарх и се обявявал
за независима глава на самостоятелната българска църква.
Дъските на дървения храм „Св. Стефан" се разковали от ликуващите възгласи на
богомолците, а хорът от свещеници запял:
- Всесветейшему нашему отцу и свещеноначалнику Илариону, многая лееетаааааа!2
И навсякъде из България, във всички църкви изхвърляли името на гръцкия патриарх,
гонели гръцките владици и под българското небе ехтяло:
- Всесветейшему нашему отцу и свещеноначалнику Илариону, многая лееетаааааа!

Не бързай да се радваш, читателю. Да, вярно е, че това се е случило, че това бил

Българският Великден, че това е духовното възкресение на българския народ,
но това възкресение се оказало не така бързо като Христовото, а дълго и мъчително -
цели 10 години се провлачила борбата ни за църковна независимост;
(а може би всичко щеше да се уреди бързо и веднага, ако беше жив имперският съветник

1
Българите в Кукуш не можели да търпят гръцкия владика Милетий, но патриаршията не обръщала никакво
внимание на молбите им; накрая те свалили портрета на патриарх Кирил, закачили вместо него лика на папа
Пий IX и извикали папски мисионери уж да ги въведат в лоното на римската църква - тогава патриаршията
светкавично отзовала Милетий и назначила за владика българина Партений Зографски.
2
Тази сцена е заимствана също от „Българският Великден" на Тончо Жечев.

73
княз Стефан Богориди, който, както казва Раковски, качвал и свалял патриарси, но, уви, князът
беше предал Богу дух преди една година);
няма да те отегчавам да ти разказвам сега сложните и скучни дипломатически,
политически и всякакви дребни и коварни битки,
как съперничеството между Изтока и Запада стигнало дотам, че всички велики сили се
надпреварвали да бъдат против нашата църковна, сиреч духовна и културна, независимост:
Русия не давала да се отделим от патриаршията, защото това нарушавало
всехристиянското православно единство на Балканите, чрез което тя прокарвала там своето
влияние;
Франция, за да попречи на това руско влияние, била готова да признае църковната ни
независимост, ако обаче признаем върховенството на папата;
Англия пък, за да попречи и на Франция, и на Русия, предлагала да приемем
протестантството и тъй нататък;
върхът на парадокса бил, че само Турция била готова с радост да ни даде църковна
независимост не поради някаква си платонична любов към нас, разбира се,
а защото, скарат ли се българите с Русия, опасното руско влияние на Балканите ще
отслабне, едновременно с това нашата църковна независимост нанасяла смъртоносен удар на
„голямата идея" на гърците за възстановяването на Византийската империя.
- Вероизповедният въпрос е днес за нас най-голямото дело, което трябва да занимава
всекиго българина - зовял Раковски. - Борбата пак започва, борба, която ще реши победата,
борба, от която зависи смъртта или животът на българската народност!
Шеметен е животът на Раковски, драги читателю, цяла книга няма да стигне да бъде описан,
тук само во кратце ще спомена, че се е родил през 1821 година в Котел, бил потомък на Софроний
Врачански, родственик на капитан Георги Мамарчов и на княз Стефан Богориди, истинското му
име било Съби Стойков Събев Поповия;
след като завършил килийното училище в родния си Котел и училището на Райно Попович в
Карлово, отишъл да учи в знаменитото училище Куручешме в Цариград под покровителството на
Стефан Богориди, поради което се прекръстил на Сава Стефанидис;
учил там философия, реторика, поетика, математика, физика, химия, астрономия, география,
латински, гръцки и френски език;
срещнал се там с Иларион и понеже и двамата били луди глави и лудо обичали отечеството
си, първата им работа била да организират Тайното македонско дружество, чиято цел била да
вдигне въстание в България и Крит, Сава Стефанидис се прекръстил на Сава Македон;
въстанието обаче нещо се забавило и понеже откъм Влашко се чуло, че в Браила се готви
едновременен бунт на гърци и българи, Сава Македон се прекръстил на Георги Македон (в чест на
вуйчо си Георги Мамарчов) и влязъл в тайното Тесало-епирско дружество,
румънската полиция обаче разкрила бунта, заловила ръководителя му Георги Македон и на
14 юли 1842 година бил осъден на смърт, но понеже наш Георги бил гръцки поданик, изпратили го
в Гърция за изпълнение на присъдата, гръцкият посланик в Цариград обаче вместо на бесилото го
качил на един параход и го изпратил във Франция;
живял Георги, или Сава, или Съби в Марсилия немил-недраг година и половина,
преименувал се най-сетне на Георги Раковски (от Раково - родното село на майка му) и през
декември 1844 година се завърнал тайно в Котел, криво ли, право ли - обвинили го, че и там готви
бунт:
„Ефендим - писали котелските чорбаджии, - Стойко има едно момче, на име Сава, ходил по
Европа, а сега дошъл, ефендим, тук ат да язди, калъч върти и псува турците, рода и вярата им.
Тъй като градът не може да поръчителствува за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду
си. Отървете ни от тях!"1;
оковали го пак във вериги и го подкарали към Цариград, осъдили го този път само на 7
години строг тъмничен затвор;
през 1848 г. го освободили, предрешил се той на адвокат, завъртял търговия, в съдружие с

1
Из „История на България по дати".

74
 един грък взел на откуп приходите на Узунджовския панаир, после за 800 000 гроша взел на откуп
Пловдивския интизап (таксите за по-купко-продажби), но в края на 1850 година, наклеветен от
своя съдружник Мустафа бей, влиза в затвора за неизплатени дългове;
запознал се по това време с поляка Михаил Чайковски, който бил приел исляма и се бил
прекръстил на Садък паша1, а Раковски взел, че си обръснал главата, преоблякъл се и влязъл в
ордена на дервишите бекташии (това било нещо като масонска ложа), заселил се в дервишкото
теке, кроейки пъклени планове против Османската империя:
тъй като основателят на ордена Хаджи Бекташ Вели, съратник на султан Мурад I, бил
измислил и благословил еничарската организация, орденът на дервишите бекташии имал
извънредно голямо влияние сред правителствените кръгове, та Раковски мислел да се промъкне
сред тях и да извърши държавен преврат;
с преврата не станало нищо, но щом започнала Кримската война през 1853 година, Раковски
успял да проникне в турската главна квартира в Шумен като преводач, създал Тайно общество,
чиято цел била да събира секретни военни сведения за турската армия и да ги изпраща на руското
командване,
турците обаче го разкрили, арестували го и го повели към Цариград да го съдят за
шпионство, чакала го пак смъртна присъда, но в Одрин конвоят бил пресрещнат от стария му
съдружник Мустафа бей, който успял да го освободи, и Раковски се скрил в дома му в Цариград;
и тъй като шило в торба не стои - през юни 1854 избягал от дома на Мустафа бей и
организирал набързо чета от 12 души, тръгнал за Стара планина да се присъедини към руските
войски, но те междувременно напуснали България, понеже Русия загубила войната, войводата
разпуснал безславно четата и се скрил този път при татко си в Котел;
тишината в Котел го потискала и скоро след това Раковски избягал в Румъния, било 1855
година, този път решил да продължи борбата „с пресата и сабята", отишъл в Нови Сад, започнал
там да пише поемата си „Горски пътник" и да издава вестник „Българска дневници",
но публикувал в него такива бунтовни статии, че турското правителство подскочило и
изпратило свирепа нота до австрийското правителство - и през 1858 година Раковски бил изгонен
от Австрия,
избягал в Одеса, пазарил се там за надзирател в духовната семинария и докато денем учел
семинаристите на смирение и кротост, нощем съчинявал своя първи План за освобождението на
България:
Человек, кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят, нито се от
някого си поменува, всякий го презира и унищожава като недостойнаго да носи имя человека. Сам
създател създал го да бъде свободен. Мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак тряба да
я добият! Иначе никой не ще ги освободи в веки веков, ако не сами те! Що стоите ви, българи? За
кога чакате? Между другото публикувал памфлета си „Преселението в Русия, или руската
убийствена политика за българите”2, заради което немедлено бил изгонен и от Русия3.
Този път къде-къде - приютил се в братска Сърбия (тя нали била вече свободна) и през 1860
година започнал да издава в Белград вестник „Дунавски лебед".
Пътищата на Раковски и Иларион видимо се разделили, но духом те били все заедно,
единият станал, както сега казваме, патриарх на българската революция, другият - аха-аха да стане
патриарх на българската църква...

Междувременно положението в Цариград ставало неудържимо. На 24 февруари 1861

година Вселенският патриарх Йоаким свикал църковен събор, в който участвали 6 бивши и
настоящи константинополски патриарси, всички митрополити и епископи.
Съборът низвергнал от сомна на епископите Илариона Макариополски, а след него
1
Полякът Михаил Чайковски, известен писател, се потурчил от патриотизъм, защото се надявал с помощта
на Турция да освободи родината си от руско робство, а българинът Раковски, както ще видим по-нататьк, се
надявал с помощта на Русия да освободи отечеството си от турско робство - гледай ти какви исторически
парадокси!
2
След войната 1828-1829 година и след Кримската война Русия преселила в Бесарабия и около Крим повече
от 200 000 българи християни от Североизточна България, а на тяхно място заселила в България хиляди
черкези мюсюлмани, които, по-свирепи от еничарите, тероризирали и избивали българското население.
3
Между впрочем Христо Георгиев изземва от печатницата в Букурещ 3-те хиляди броя от брошурата и ги
унищожава.

75
Авксентия Велешки и Паисия Пловдивски, „последвали отвратителния Иларион", лишени
били от сан и били изгонени от свещения двор.
И тогаз в трескавата глава на Раковски се родила главозамайваща идея:
При такова положение, къту сме влезли всеки в една такава голяма борба - писал той на
цариградчани от далечния Белград, - за да отбегнем сички удари католишки, протестантски,
гръцки и славянски, нам не остава нищо друго, освен да се отделим от сички с някоя нова от
нас измислена малка ерес религиозна. Тогава Европа ще ни защити, като покажем, чи ний
имами особена за себе българска религия. Съобщете това нашим, особено нашему
свещеноначалнику (сиреч Илариону). Нека размислят върху това и да действат.
Нашият свещеноначалник Иларион не размислял дълго, а веднага решил да действа. В
познатата ни дървена църквичка „Св. Стефан" било свикано българско народно събрание, което
решило да се отвърне на удара с удар:
още на другия ден да бъдат анатемосани патриархът и всичките гръцки митрополити и
епископи!
(И наистина анатеми прогърмели из цяла България: в Търново, Ловеч, Сливен, Силистра,
Самоков, София, Кюстендил, Пловдив и пр.)
Това още нищо не било. Второто решение на народното събрание проехтяло над
Цариград като гръм от ясно небе:
Иларион провъзгласил основаването на Нова Българска Народна Християнска
Църква, която не принадлежи към никое от известните вероизповедания;
тя обявявала мир на всички други църкви, признавайки и тях за богоспасителни;
но най-важното: за глава на тази църква се признавал само нейният основател Исус
Христос.
Ура, няма папа, няма вселенски патриарх, над нашия Иларион е само Исус Христос!
Зад въодушевените възгласи на тълпата не било трудно да се дочуе богомилският шепот
за връщане към ранното християнство...
Раковски познал, че „това ще произведе шум в Европа и ще се заговори за нас", но
сгрешил, като се надявал, че „Европа ще ни защити".
Напротив. Турците аха-аха да узаконят Новата Българска Народна Християнска Църква,
но католици, православни, протестанти и всякакви други християни от цяла Европа в един глас
надали такъв вой,
че турските власти били принудени да арестуват Илариона, след него арестували
Авксентия и Паисия и тримата били изпратени на заточение.
По същото това време Драган Цанков, дали искрено, или блъфирайки Цариградската
патриаршия, както цар Калоян навремето, се обърнал към папата с молба да приеме българския
народ в лоното на Римската апостолическа църква,
папа Пий IX това и чакал, приел делегацията на униатите в Рим и провъзгласил за български
патриарх изкуфелия дядо Йосиф Соколски, бивш хайдутин (в двата смисъла на думата), който
преди време се бил покаял за многото си грехове, замонашил се и основал Соколския манастир
край Габрово.
Тоя человек е не само безграмотен, но и полудив - пише в своите мемоари Тодор Икономов,
който тогава служел като дякон при дядо Йосифа. - В Рим той направил много дивашки
джумбуши. Както седял на трапезата до самия папа, го потупал по тлъстия корем и казал на
български:
- Угоен като коледен шопар!
Боре [папски мисионер в Цариград, придружаващ българската делегация в Рим] побързал да
изтълкува тия думи така:
- До това лоно днес прибягва българският народ!...
Когато в края на април нашите арестувани владици Иларион, Авксентий и Паисий,
охранявани от заптиета и съпровождани (както едно време патриарх Евтимий!) от риданията на
осиротелите българи, вървели смирено към Златния рог, където ги чакал царският параход

76
 „Калъдъс Али", за да ги отведе в пустините на Анадола,
в същия този ден в Цариград се завърнал дядо Йосиф Соколски, ухилен до уши, посрещан с
почести, дължими на патриарх, в бляскави одежди и голяма свита, между която и
правителствена войска1.
Турското правителство признало свещеноначалника на българската независима униатска
църква, всичко уж било наред, но само месец след това се случило нещо мистериозно: в началото
на юни дядо Йосиф Соколски изчезнал безследно.
Европа се разтревожила: избягал ли е, или е отвлечен? Френският вестник „Курие д'0риан"
съобщава на 11 юни: „Българският патриарх Н. П. Йосиф се загуби от пет дни насам", а
„Журнал дьо Константинопол" пише: „Изчезна като разбойник".
Какво всъщност се било случило? Поетът Петко Рачов Славейков, стар приятел на дядо
Йосиф, отишъл при него в резиденцията му, пили по една-две-три върли хайдушки ракии и скоро
след това ги видели клатуш-клатуш да се качват двамата в една лодка, лодката, и тя клатуш-
клатуш, ги откарала до резиденцията на руския посланик, дядо Йосиф паднал пред посланика на
колене, както скоро преди това бил коленичил пред папата, и проплакал:
- Светлий княже, голям грях сторих, спаси ме от йезуитите!
И посланикът го спасил: след час дядо Йосиф бил натоварен на един руски параход, който го
откарал в Одеса, руският император му дал твърде тлъста пожизнена пенсия (предателството,
драги читателю, както много пъти вече видяхме, винаги се заплаща скъпо);
до края на живота си дядо Йосиф прекарал като златен затворник в Киевско-Печорската
лавра и често, изпадайки в хайдушки делириум, се явявал бос, по бели дрехи, озлобен срещу целия
свят и показвал на минаващите край него монаси неприлични места от тялото си, а още по-
често плачел2.
Това бил безславният трагикомичен край на българската уния.

След като новата българска религия („от нас измислената малка ерес религиозна")
претърпяла неуспех, Раковски загубил интерес към църковната борба:
В Европа и всякъде се готвят големи работи, а ние българи, бедни българи, сме се
заловили за религиозни работи. Поздравете тези наши българи и кажете им да погледнат
още малко по-надалеч! - написал той до своя приятел масона Дайнелов,
загърбил кръста и се хванал за сабята, седнал и разработил нов „План за
освобождението на България":
Народни дух навсякъде е приготвен за въстание против турков. Всеки да си купува
оръжие, барут и куршум. Движението може да стане с успех по следний начин:
един добре оръжен полк от 1000 окървавени в бой люде с два горски топа, 4 тобуша и 4
тръби и с два хирурга исто конници да се впусне тайно през Княжевец и да маршира по
Балкана право за Търново,
като се даде сигнала навсякъде с една прокламация или с други някой си знак да се дигат
да присекат телеграфите и да затворят пътищата на пощите.
Тая чета ще следова все из Балкана, като повдигне на оръжие сичките села и се
умножава всяка минута: доде стигне до Търново, ще има най-малко до 150 хиляди на крак
мъже, а като успее да продире до Черното море, броят на повдигнатите ще се качи и 500
хиляди мъже.
И без много да се бави, народният войвода пламенно призовал:
Мили братя българи!
Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци.
Що е наш живот в това безчестно робство? По-добре, братя, една сладка
маломинутна за свобода смърт, а не дълговечен робски живот!
Що стоиме, българи? Закога чакаме? Ставайте, братя, на оръжие, мало и голямо, за
нашата мила свобода и независимост!

1
Пак от Тончо Жечев.
2
Според В. Теплов, „Греко-болгарский церковный вопрос по неизданным источникам", 1889.

77
 Трябва да покажем, че в нашите жили тече още старобългарска юнашка кръв и че
мъчителите не са я съвсем изпили!
Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и скъпоценна жертва! Нека никой не
чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи!
Нека всеки запише дълбоко в сърцето си: свобода или смърт!
Разпечатал той този позив, връчил го на десетина апостоли и ги пратил да го разнасят из
Българско.
Било лятото на 1862 година. Зовът на Раковски не се оказал глас в пустиня - само след
месец през турските засади от Българско към Белград започнали да се промъкват младежи,
готови да пролеят кръвта си за свободата:
сред тях били Васил Иванов Кунчев (кръстен тук Лъвский), приятелят му от детинство и
до смърт Иван Арабаджията от Царацово, авантюристът Димитър Косовац (Общи),
драматургът Васил Друмев (същият митрополит Климент и два пъти министър-председател на
България), учителят Петър Бонев (по-сетне ръководител на Априлското въстание в Перущица,
загинал в бой), легендарният Ильо войвода, още по-легендарният Стефан Караджа, съвсем
легендарният Отец Матей Преображенски Миткалото, който бил адютантин на Раковски...
Този Матей Преображенски, наречен Миткалото, бил странна птица. Ако погледнеш
снимката му, читателю, ще изтръпнеш: целият загърнат в черно расо, с черна качулка, надвесена
над черните му като цеви очи, гледащи в упор, изпито лице, заключена уста - същ богомил!
Яхнал дръглив кон, с провесени от двете страни кожени дисаги, пълни с книги, той ги
разнасял по села и градове (може би това е била първата в света подвижна книжарница?): „Камък
падна от небето", „Сънищата на Света Богородица" и прочие, а в тайното отделение на дисагите си
криел „Горски пътник" и „Няколко речи о Асеню Първому" на Раковски, по-сетне „Наредата" на
Левски и Устава на БРЦК, а тъй също вестник „Свобода" на Каравелов и Ботевата „Дума"...
Кръстосвал той не само бедното си отечество, скитал се и по белия свят: бил е в Света гора,
в Цариград, в Йерусалим, в Русия, в Букурещ, в Зайчарския затвор, хайдутувал из Балкана, записал
се и в легията на Раковски.
Тук се сприятелил с Васил Левски и цял живот го съпровождал навсякъде като сянка.
Но имал Отец Матей Миткалото една друга странност, с която надскочил вековете. Като бил
в Хилендарския манастир, построил на Бяло море воденица „перипетомобиле", да се движи сама и
безкрайно, аха да се завърти, братята го надушили, закрещели: „Сатанинско дело!", изпотрошили
„перипетомобилето" и прогонили Отца Матея с камъни;
върнал се той в Българско, отишъл в Батошевския манастир и там построил пясъчна
мелница, понеже море нямало, сипвал пясък в колелото и аха да се завърти „перипетомобилето" - и
от там го прогонили: сатанинско дело било!
- Защо да е сатанинско дело? - викал Отец Матей. - Я вижте небесния свод: небесните сфери
се въртят сами и безкрайно и пеят... Щом Бог е създал това огромно „перипетомобиле", защо и
човек да не може?
Нататък пак ще се срещнем с Миткалото, читателю. Сега да видим какво прави войводата
Георги Раковски.

Облякъл Раковски войводска униформа, наложил на главата си калпак със златно лъвче,
препасал остра сабя и повел дружината си, известна в историята като Първа българска легия,
сражавали се момчетата рамо до рамо с братята сърби против турците, но скоро Сърбия
се одобрила с Турция, легията била разтурена и от благодарност братята сърби прогонили
нашите герои посред зима...
Тогава Раковски съблякъл войводската униформа, свалил калпака с лъвчето, облякъл
фрак, наложил на главата си цилиндър, вместо сабя грабнал сребърно бастунче, качил се на
лъскав файтон и препуснал към Цетина, после към Атина,
тук 40-годишният Раковски се влюбил в хаджи Христовата Фроса, мома благовъзпитана
и солидно образована, сключил с нея официален годеж, но понеже бил отдавна женен за
България, зарязал горката Фроса и след месец-два тя умряла от мъка по нашия герой,

78
 а той през това време препускал към Букурещ и тук, както и в другите балкански
столици, сякаш бил български княз или министьр-председател, срещал се на висока нога с
тамошните държавници
и навсякъде проповядвал образуването на могъща Балканска федерация - християнски
съюз на балканските държави против Турската империя.
Всички били съгласни, но нищо не се получило, защото, както винаги, на Балканите
съгласието било съгласие само на думи.
Тогава Раковски отново се върнал към старата си идея, че нашата свобода от нас зависи,
събрал през декември 1866 година в един чифлик край Букурещ нашите баш харамии: Панайот
Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Христо Македонски, и „подир едно
дълго и зряло размишление" създали Върховно народно българско тайно гражданско
началство (нещо като нелегално правителство на поробена България), състоящо се от
председател, подпредседател и от пет върховни съветници (познай, читателю, кой ще да е бил
председателят?);
жълтата гостенка си харесала нашия мечтател безумен, промъкнала се в дробовете му,
загризала ги тихо и безмилостно; кашляйки и храчейки кръв, Раковски успял да напише и
Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето:
Народните горски чети имат да се предвождат и управляват всяка една от едного
предводителя под името войвода;
всички войводи са длъжни да следват направленията и наставленията, които ще им
дава Главний войвода1;
Главний войвода е длъжен да държи непрекъснати преписки с Върховното народно
началство и да дава отчет за сичките си движения и дела в похода си.
Нещо повече:
Която друга чета българи би се появила в Стара планина... и ако тя не приемне да се
подложи под настоящий закон, всяка от народните чети е длъжна да я удари и разбие.
С това Раковски искал да сложи край на самодейните хайдушки чети, да централизира
хайдушкото движение, превръщайки го в революционна армия - тази идея след десет години
ще припламне и в главата на Стамболов, но за съжаление и двамата не ще успеят да я
реализират.
През есента на 1867 година председателят на Върховното народно началство - народният
войвода, вестникар и поет Георги Раковски, изоставен и забравен, издъхнал с изгризани от
туберкулозата дробове в една срутена колиба сред лозята край Букурещ...
Но и костите на този шеметен човек нямали покой повече от век.
През 1885 година Филип Тотю войвода (за когото стана дума преди малко), някой си артист
касотрошител Жоржеско2 и Коста Паница (с когото ще се срещнем по-нататьк), за да набавят
пари за македонските чети, убили и ограбили един богат чокоин в Букурещ, изровили костите на
Раковски, купили луксозен ковчег и до костите положили откраднатите от чокоина брилянти и
ценни книжа,
по този начин ги пренесли в България, посрещането на ковчега било много вълнуващо,
навсякъде по пътя се събирали хиляди хора, наивният народ се кланял както на скъпите кости, така
и на скъпото съкровище;
в София в храма „Света Неделя" била отслужена тържествена панихида от митрополит
Климент Търновски (бившия драмописец Васил Друмев и бивш участник в легията на Раковски),
след което нашите герои прибрали скъпоценностите и захвърлили ковчега с костите на тавана на
храма;
там престояли те 40 години - до 1925-а, когато, както е известно на просветените читатели,
болшевиките взривили тавана на храма, ковчегът бил потрошен, но костите на Раковски оцелели,

1
3а главен войвода бил избран Панайот Хитов.
2
Според Димитър Ризов, който участвал в пренасянето на ковчега и пласирането на акциите.

79
 събирали те прах в тъмното кьоше на тавана още 17 години, открили ги чак през 1942 година
и ги пренесли в родния му град Котел,
там пролежали още 39 години в църквата „Св. Петър и Павел" и най-накрая намерили вечен
(дай Боже!) покой в специално изградения Мавзолей „Георги Раковски".

А осиротелите българи - спомняш ли си ги, читателю? -

дето бяха коленичили на брега край Златния рог и лееха горещи сълзи, махайки с бели
кърпички след изчезналия в мъглата на търпението царски кораб, който откарваше бунтовните
техни владици Илариона и прочия в пустините на Анадола -
за да ги забаламоса, великият везир Аали паша обещал най-сърдечно на ридаещите наши
братя българи, че църковният наш въпрос ще бъде решен веднага „след байрама",
този байрам обаче продължил цели 9 години (това е един от бляскавите примери за
ориенталската бързина):
точно 9 години след току-що описаните събития, на 28 февруари 1870 година, същият
велик везир Аали паша прочел във Високата порта фермана на султан Абдул Азис за правото
на българите да имат своя църква, независима от патриаршията.
Но както ще напише Ботев: „Черковният въпрос е за нас вече анахронизъм".
Наместо сълзи - народът леел вече куршуми.

80
 1862-1873
ГЛАВА VI

Българският Исус
Дякон Васил Левски

Наместо сълзи - сега леем куршуми.

Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни
за перото на поет от ранга на Христо Ботев.
Но не са и негови.
В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се
получила дописка от България, която завършвала с думите:
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение
пред света.
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво,
ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в
продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и
неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с неговата
дописка.
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Каравелов решил да украси и
дописката - преработил я, изгладил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано направо -
окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста
р е п у б л и к а".
(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...)
Каравелов го поправил - сменил и трите думи:
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у
с в о е т о!"
Изглежда, много се плашели по онова време от думичката република (повече, отколкото
от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революционен
Централен Комитет1 Любен Каравелов побързал да я махне.
Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Левски през април следващата, 1872
година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на
Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа
монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!
Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и
неимоверна физическа мощ, командвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно
и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола
Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и
апостолите се решително противопоставяха на нея, такива спорове свършваха с бурни
скандали.
1
Изписването с главни букви е според тогавашните изисквания.

81
 Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на
шега, когато тя бе излязла:
- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.

Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се
пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да
напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски!
Няма по-известна и същевременно по-непозната личност в нашата история: всеки
българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото
„селяните прости светец го зовяха"1? - никой не знае. Не знам и аз.
Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна
са канонизирани в нашата история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий
ореол - горко ти!
Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора
пишем скучно, защото не смеем да кажем истината, човешката истина...
Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо
този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -
защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?
Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към
бесилката:
-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои
мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой
и аз бях все в надежда...2
Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиляди съзаклятници (Те са милиони,
целият български народ - повтарял той гордо в съда),
цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната виелица по пустите пътища от
Търново до София
и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да
го отърват, поне да го убият - наистина е страшно!3
По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в
Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда",
почерпил го едно кафе и му рекъл:
- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак?
Левски бил отвърнал:
- Фес! Само фес!

Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и
дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учителките по история, нека първо
повторим послушно онова, което всички знаем за Левски.
На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо
му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон
Игнатий.

1
Иван Вазов.
2
Из кратката му предсмъртна изповед, направена призори на 27 януари 1873 година пред трима души, чиито
имена са останали неизвестни.
3
Всички тъй наречени неосъществени опити за спасяването на Левски са съчинени поради гузност далече
след Освобождението, последният опит е „направен" чак през 1927 година...

82
 Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в началото академичния си разказ, но в
главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на
Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот1 и изповедник на
Рилската обител в Карлово:
Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше
да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и
сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в
Карлово се раздели на две враждебни партии по въпроса за покалугеряването или
запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци
начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий
намесих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на
роднински съвет в светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби
хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках послушника Василя и го накарах сам
той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза:
- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година.
Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да
целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири.
На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи
Василия и няколко от карловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето
се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Василий в посвещаването му в служение на
монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържествен за
хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време
на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на лицето, когато го
задяконихме, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив...
Докато възмутените учителки по история зачеркват последното изречение („Каквооо?!
Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос:
а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек,
не беше излъгал най-безбожно и наистина беше проводил Василя на учение в Русия?
Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и
щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил
Левски, щеше ли да се случи всичко онова, което ще се случи след четири години - и по-нататък?
И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше
поскъпил грошовете си, нямаше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни
История може би щеше да бъде друга?
Но да продължим академичния си разказ.

След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона
Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело:
Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите
мъчители неверни турци. Ставайте, братя, на оръжие!
Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски.
Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград.
Там се записал доброволец в Първата българска легия.
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв
голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал:
- Това се казва скок на нубийски лев!
Васил го поправил:
- Български лъв.
- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го наричаме Дякон Левски.

1
Таксидиот - събирач на подаяния.

83
 Васил се подписвал Лъвскiй.
По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно:
Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се засили, припне и го прескокне, лек като
перушина, бърз като сърна.
(Каравелов не е бил левент, но все пак...)
След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но
от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от другиго да го освободи -
нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую.

След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три
години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с
четата на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихотворната си „Автобиография":
пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха.

(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиография", възкликнал: „Какъв велик
човек, а какви лоши стихове!")
От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребета на Балкана, по хребета на
Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изяли
пет-шест агнета - и толкоз.

През зимата на същата година в Белград била образувана Втората българска легия,
Левски се записал в нея, но заболял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му,
Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му.
През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си
Панайот Хитов:
„Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог,
за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец
В. И. Лъ-ский".
Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да
прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно:
като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец
Димитър Ценович,
току-що от България била дошла страшната вест за трагичния край на Хаджи
Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович:
- Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата
Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-
много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като
народ. За да успеем, трябва вътрешна организация, която да подготви народа за революция.
- Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му
Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България?
- Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят.
- Колко пари ти трябват?
- Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски.
Ценович го погледнал и му се засмял:
- Какво ще правиш с толкова малко пари?
- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари -
засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои
градове в България и да се облека.
Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири.

84
 Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело 1, станал от
масата и се запътил към покрайнините на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане
къде, в една запустяла воденица.
Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през
ноември 1868 година:
Пиша ти, приятелю2, че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа
ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза
деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя
съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня
намираме хляб да си уталожим гладът...
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-
критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-
добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел.
Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се
намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и
страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
Х р. Б о т й о в

Дали Левски е купил с народните пари, дето му ги даде Ценович, нещо за ядене и го е
занесъл на приятеля си Христо Ботйов да хапнат в запустялата ветраничава воденица, не е
известно,
известно е, че си купил два револвера и една кама и в началото на декември същата 1868
година преминал сам в България
и в продължение на 4 години обикалял с незарастваща рана поробеното си отечество и
откъдето минел - във всеки град, във всяко село основавал тайни революционни комитети.
Как ставало това?
Новооглашеният се изправял пред една маса, на която имало сложено едно Евангелие или
кръст, една кама и един револвер, кръстосани върху Евангелието, слагал лявата си ръка на сърцето,
а дясната вдигал нагоре и повтарял следните думи:
Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното
събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до
смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам, че полагам за святата тази цел живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на сьзаклятния
Таен Централен Български Революционен Комитет да пазя мълчание и тайност на делата.
А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от
оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право - да ме съди.
Заклевам се!
След което заклелият се целувал Евангелието, камата и револвера.

Колко души са целунали камата и револвера на Левски - не е известно. Тайната на

тайната организация умряла заедно с него.
За да получим все пак някаква представа за дейността на Апостола, ще препиша тук част
от показанията на Димитър Общи пред съда - той разказва за първата си обиколка заедно с
Дякона:
В Пловдив чаках 12 дена, обаче никак не видях Дякона. На дванайсетия ден дойде един човек
и ми каза: върви след мене. На края на града намерих Дякона. Отидохме в село Царацово.
Направиха едно събрание, но мен не ме допуснаха на събранието. В зори се дигнахме оттам и
отидохме в село Чернозем. И там направиха събрание, но мен не ме заведоха. Сутринта

1
Според разказ на Киро Тулешков, приятел на Ботев, негов съученик в Одеса.
2
Писмото е до Киро Тулешков.

85
 станахме оттам и отидохме в Карлово, мене ме изпрати в хана, а той отиде в тайната къща. И
там направиха събрание, но мен не ме взеха. Сутринта Дяконът ми каза: „Ангел Кънчев е дошъл
от Букурещ, иди в Ловеч и ме чакай”. Повикаха ме след 4 дена. Отидохме в лозята. Там дойдоха 8
души от Ловешкия комитет, Дяконът и Ангел Кънчев. На другия ден аз, Дяконът и Ангел Кънчев
се дигнахме от Ловеч и отидохме в Троян. Вечерта Ангел и Дяконът отидоха в тамошната
тайна къща, а мен ме оставиха в хана, а те устроиха събрание, но мен не ме взеха. Оттам се
дигнахме в село Клисура. Вечерта Дяконът взема книжата и отиде в тайната къща и устрои
събрание, а аз и Ангел не отидохме. Оттам отидохме в Копривщица и там Дяконът ни остави в
хана и отиде в тайната къща. На другия ден се дигнахме и отидохме в Панагюрище. Аз останах
в хана, а те отидоха в училището, там направили събрание. На другия ден станахме оттам и
отидохме в Пазарджик. През нощта Дяконът пак взема сам книжата и излезе. Свикаха събрание.
На другия ден се вдигнахме оттам и отидохме в Царацово. Оттам станахме и отидохме в
Чирпан, аз и Ангел останахме в хана, а Дяконът излезе самичък. На следния ден отидохме в
Стара Загора. Там Дяконът направи пак сам събрание. Оттам станахме и отидохме в Нова
Загора. На другия ден се дигнахме и отидохме в Сливен, слязохме в един хан, Дяконът излезе сам и
направи събрание. Оттам станахме и отидохме в Котел. На следния ден станахме оттам,
отидохме в Беброво. Там Дяконът пак направи събрание. Станахме оттам, отидохме в Елена и
слязохме в един хан. По навик, Дяконът пак излезе сам. На втория ден се дигнахме оттам,
отидохме в Трявна, аз слязох на един хан, Ангел отиде при роднините си, а Дяконът отиде в
тайната къща и пак устрои сам събрание. Оттам отидохме в Габрово, но не слязохме никак, а
минахме, защото там имало човек, който познавал Дякона. Оттам отидохме в Севлиево. Там
Дяконът направи пак сам събрание. На другия ден станахме и отидохме в Ловеч. Аз и Ангел
слязохме в един хан, Дяконът отиде пак в тайната къща. На другия ден се състоя събрание от
17-18 души. Събранието ни попита: какво направихте из местата, които обикаляхте, как вървят
работите? Ангел отговори: досега не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да
обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща. Дяконът му каза, че тая
работа да я научи учен човек като него и да я върши безпогрешно, то трябват му не по-малко от
четири години, а за мен въобще не каза колко години ми трябват. Събранието обаче каза: ние ще
ви пратим поотделно. И решиха за мен да обикалям от Ловеч до София...
Как е завършила тази самостоятелна обиколка на Общия, ще видим след малко.

Освен това - какво друго знаем за Левски? Десетина анекдотични приключения за

неговата смелост, за неговото хладнокръвие:
как, облечен като търговец, си пие кафето с пашата в конака, докато през това време
полицията обръща всяка къща в града да го търси;
ту като въглищар се пазари по портите, ту като луд крещи и бяга по чаршията, ту като
циганин калайдисва тиганите на ханъмите,
ту като слепец влиза в черквата или като монахиня поднася кафе на заптиетата, които го
търсят в метоха;
или пък, преоблечен като заптие, се присъединява към потерята и търси сам себе си...
Един актьор, който си играел със смъртта върху огромната сцена на Турската империя.

Но не всички изпълнили клетвата си да пазят мълчание „до смърт и до гроб".

В средата на 1871 година Българският Революционен Централен Комитет в Букурещ
изпратил в България още двама апостоли: Ангел Кънчев и Димитър Общи. (За тяхната
обиколка стана дума преди малко.)
Заловен на Русенското пристанище, Ангел Кънчев, уплашен, че може да проговори,
налапал дулото на револвера си.
Димитър Общи обаче, дето бил се сражавал в Италия до рамото на Гарибалди, а после
проливал бил кръвта си за свободата на Крит, дето в Балкана бил чети предвождал, храбрецът,
който страх нямал от нищо -
решил да обере турската хазна в Арабаконашкия проход, обрал я на 22 септември 1872
година, но само след няколко дни бил заловен, изправили го пред съда и тук за всеобща почуда
започнал да издава всичко и всички:

86
 - Нарочно издавах - викал - и другите карах да издават, издавахме и лъжехме отгоре, та да
изглежда работата по-голяма, отколкото е, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то
там под Балкана имало народ!
И всички издавали всичко и всички...
Святото дело, градено с години, рухнало за няколко дни.
Странно е защо Любен Каравелов без съгласието на Левски изпраща в България за негов
помощник сръбския авантюрист Димитър Косовац, същия наречен Общи, изпраща за апостол един
съвършено неграмотен човек, който се подписвал с кръстче, затова му прикачил един учител за
секретар - това противоречи на елементарните конспиративни правила.
Както видяхме от показанията на самия Димитър Общи, Левски не му се е доверявал никак и
не го е запознал с никого от революционните комитети („Дякона не ме допусна на събранието",
„не ме взе със себе си", „изпрати ме в хана" и т.п.).
И когато Левски поставил въпроса пред Ловешкия БРЦК, дали да се дадат на Общия
пълномощия на апостол, само поп Кръстю гласувал „против" (против предложението на Каравелов
- запомни това, читателю!), всички други гласували доверие на Общия и Дякона се подчинил на
вишегласието, което му струвало главата...

Левски тръгнал да спасява оцелелите комитети, обиколил за два месеца цяла Тракия,
после тръгнал за Ловеч, където бил Вътрешният Централен Комитет, предупреден бил да не
дохожда скоро в градът, а да бяга право в Румъния, защото можело да стане предателство;
но както Исус, макар да знаел, че ще бъде издаден и хванат в Йерусалим, тръгнал натам
към Голготата си -
така и Левски, въпреки че на 12 декември 1872 година писал в последното си писмо до
членовете на Революционния Комитет в Ловеч: „Страхувам се да дойда в градът ви.
Пророкувам предателство истинно и предателство без да ще - от страх" -
въпреки това той тръгнал към Ловеч на 24 декември, по сумрак се промъкнал в града,
отишъл в дома на Мария Николчова, било Бъдни вечер,
прибрал си архива, Мария го зашила в самара на коня му и на втория ден на Коледа,
придружен от Никола Цвятков, Левски тръгнал за Търново през Къкрина и спрял там да
пренощува в ханчето.
Докато двамата с Никола спят в ханчето, нека обърнем внимание на архива, зашит в самара
на коня, защото всъщност заради този архив Левски отива в Ловеч, рискувайки живота си.
Левски е имал невероятно чувство за историчност, той е пишел всичките си писма в два
екземпляра: единия изпращал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр
пазел за своя архив - както сам пише в едно от писмата си: водя дневник на сичките боклуци и
добри работи, от когото се извършват.
Както ще видим по-нататьк, архивът на БРЦК в Букурещ изчезва по един не много загадъчен
начин, а след залавянето на Левски, което ще стане след малко,
на другия ден - разказва по-късно Мария Николчова - надвечер гледам: конят му иде, рие
пред портата. Въх! -рекох и го пуснах. Гледам: самара на него, цял-целеничък. Разпарам го -
вътре всичките книжа на Дякона. Пъхам ги в една газена тенекия, заравям тенекията зад
къщата...
Ако да не беше оцелял по този странен начин архивът на Левски, нямаше да знаем почти
нищо за този потаен човек, защото именно тези писма и документи, изписани с характерния
волеви почерк на Апостола, са най-достоверният извор за неговите дела и идеи1.
Сега да видим какво става в ханчето.

На заранта, преди да съмне, пътните врата изтропаха и се чу: „Ач капу бре, ханджи!"2
- разказва самият Никола Цвятков. - Отвън се блъска вратата и се чуваше дрънколене на

1
Кирила Възвъзова-Каратеодорова.
2
Отвори вратата бре, ханджи!

87
сабли и постоянно викаха: „Отворете!"
Никола отишъл към портата, надникнал през цепките на дъските, върнал се и казал на
Левски:
- Заградени сме, има много стражари.
Левски се препаса надве-натри, отвори вратата и изведнъж изгърмя с револвера си,
стражата се разбяга и му отвори път, той се хвърли като вихър през двора на ханчето и
когато прескачаше плета...
връвта на навущата му се била развързала, оплела се в коловете и Левски увиснал на
плета като прилеп.

Тук почва тъмната страница на предателството1, но ключът на това предателство

изчезнал завинаги заедно с Левски,
защото, както Исус казва на апостолите: Истина ви казвам, един от вас ще ме предаде -
така и Левски писал на съзаклятниците в Ловеч: Пророкувам предателство;
както Исус казва: комуто подам натопения залък, той е! - така и Левски пише: аз знам и
ще ви го покажа да го видите кой е;
Исус потопил залъка и го подал на Юда - но дали Левски е показал предателя си - не е
известно,
а после, както е известно, всеки от съзаклятниците сочел другия и викал: той е!...
Така спорът за предателството на Левски продължава до ден днешен.
Дали го е предал поп Кръстьо заради пари като Юда, дали Марин Поплуканов заради
нещо друго, дали някой трети заради трето нещо, или пък случайно е бил заловен2 -
аз няма да влизам в този спор.
Кой е предателят му в случая - не е толкова важно. По-страшното е, че както тълпата
иерусалимска дружно викала на Пилат: „Разпни го! Разпни го!" - така и...
Но нека прехапя езика си - да не изрека грешна дума...
Обобщенията винаги са погрешни, защото в тях винаги има изключения, а понякога едно
изключение струва повече от обобщението. Левски е имал трима приятели, които никога не са го
изоставили, не са го предали, останали са му верни докрай.
Единият от тях бил чудатият Отец Матей Преображенски, наречен Миткалото, за когото
вече стана дума. Сприятелил се той с Левски, както видяхме, в Белград по време на Първата
българска легия и оттук, както казахме, цял живот го съпровождал навсякъде като сянка, лекувал
неизлечимата му рана, всичките лекове, които Дякона записал в тефтерчето си, са му казани от
Отца Матея (за клинов човек3: костенурка - жаба водна да уловиш, че да я затвориш и тя ще
снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и друго нищо; за изгорено: кромид лук да се счука с
жабляк, сол и мед, да се налее после с прясно мляко и да се мие и т.н., и т.н...);
останал той верен на Дякона до смърт - само година след обесването му починал от мъка.
(Има и друга версия за смъртта му, за нея ще стане дума по-нататьк.)
Друг приятел от Легията му станал Христо Иванов-Големия, Книговезеца от Търново, бил
той човек мълчалив и суров. След разтурянето на Легията се запилял по света, бил в Италия, в
Египет, намерил там работа по занаята си, с тьрговийка се занимавал, отишъл накрая в град
Александрия:
- Там една нощ сънувах Василя Левски, че доде, та ми вика: „Какво стоиш, бе? Ставай и

1
Тъй пише д-р Парашкев Ив. Стоянов, който в края на XIX век разпитвал всички членове на Ловчанския
таен комитет - и всеки посочвал другиго...
2
Същият Никола Цвятков разказва, че вечерта, преди да стигнат до Къкрина, в лозята до „Пази мост" ги
срещнал стражарят Хасан Чауш, който попитал Левски кой е и накъде отива, Левски отговорил: „Отивам на
лозето си да броя колко коли боклук са ми стоварили кираджиите" и прибавил: „Аз тебе те познавам, ти не ме
ли познаваш, от Ловеч съм?'' Стражарят си заминал към Ловеч. Сутринта, като започнали да тропат по
портата на ханчето и да викат: „Ханджи, отвори!", Никола казал на Левски: „Байо, този дето вика на портата,
е същият, който ни срещна на „Пази мост"... Без коментар.
3
Който страда от болки в далака и стомаха.

88
 върви с мене!" -
и Големия зарязал и занаят, и стока, качил се на първия параход и през Цариград дошъл в
България, намерил първо Отца Матея Миткалото, отецът го завел при Левски - и оттогава Големия
вървял с Левски.
Него Левски направил началник на тайната полиция, той бил изпълнителят на смъртните
наказания. Той е единственият човек, който се опитал да освободи арестувания Дякон, когато го
довели в Търново - свикал Революционния Комитет, но дошли само двама: какво можехме трима
души, другите и под земята да ги търсиш, ги няма, опитали се да подпалят конака, но
подхвърлените през дувара запалени парцали попаднали на празно място и нищо не станало...
Третият верен човек на Левски бил бай Иван Арабаджията от село Царацово, на час, час и
половина северно от Пловдив. Били се запознали с Васил в Карлово още през 1846 година като
ученици в тамошното училище, те били и нещо роднина по майчина или по бащина линия, през
1862 година отново се срещнали в Легията на Раковски и оттогава той се обрекъл на народното
дело;
къщата му станала прибежище на българските апостоли - тук освен Левски са идвали и
Димитър Общия и Ангел Кънчев, Стамболов и Захарий Стоянов, Георги Икономов и Каблешков,
Волов и Бенковски. Скромното жилище на бай Ивана се състоеше от една ниска стаица - пише
Захарий Стоянов. - Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли, нима в тая
колиба се е решавала съдбата на България?
Както се полагало, бай Иван Арабаджията минал през всички кръгове на турския рай:
мъкнал на врата си 50-килограмова верига, ял бой до смърт, но, корав българин, оцелял, доживял
да види отечеството си свободно.
Но читателят ще се излъже много, ако си помисли, че за всичките негови трудове и
страдания отечеството му е отвърнало с благодарност или, не дай Боже, с някакво подаяние.
Не, скъпи читателю, освободеното наше отечество никак не обичало такива като бай Ивана.
Най-много го мразели онези, които след Освобождението осребрили набързо патриотизма си,
ненавиждали го те не за друго, а защото той не поискал нищо и си останал такъв, какъвто бил и
там, където бил - в село Царацово, на час, час и половина северно от Пловдив и през 1901 година
умрял, умрял в мизерия и забравен от всички...

Извинявай за малкото отклоненийце, читателю, и нека се опитаме да проследим по-

нататъшните събития през очите на Левски:
през сините му загадъчни очи, които гледат повелително, но благо, едното му око се
смее, другото косо и остро се впива в душата ти (тъй описва очите му една дама, но забравих
името й).
„Аз вярвам на очите си, защото досега те не са ме излъгали" - писал той на Данаил
Попов1, но повярвал ли е на очите си в съда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст
и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
- Той лъже! Ето, казвам му го в очите! - викал Дидьо Пеев, неговият двойник, който му
приличал като близнак. - Взимаше ми паспорта и минаваше с него във Влашко.
Предавали били от простотия ли? Ами даскал Иван Фурнаджиев, член на Тетевенския
Частен Таен Революционен Комитет, интелигентен мъж - слушайте какво казва пред турския
съд:
- В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Аз самичък ви издадох комитетската
работа, за да си спечеля заслугата на доносник. Възнаградете ме, това искам! Ето,
аз издавам!2
Какво е преживявал Левски, чувайки тези думи? И само тези ли? Повече от 50 свидетели
- все същото, все същото, все хора, които са целували камата му...

1
Данаил Попов, за когото ще става дума много пъти нататък, е бил български търговец в Турну Мъгуреле,
чист патриот, той е бил връзката между апостолите в България и емиграцията в Румъния и Белград, през него
е минавала цялата тайна кореспонденция на Левски, Каравелов, Ангел Кънчев и пр.
2
Из съдебните протоколи.

89
 Ето какво пише Данаил Попов до Каравелов на 26-ий йеноварий: „Байно, всичко е свършено!
Никакви веч надежди! В. Лъвский, Славний ни Българин, е истина уловен. Х. Иванчо проводил
хабер на уловените тайним образом да не изказват нищо, ако искат да ся освободиът, нъ те със
своите преголеми простотии изказали всичко от игла до конец... освен това ами още изказват и
други лица, както брат ми (Анастас Попхинов) казал, че всичко е през мене проваждано. Зато на
такива глупци аз не мога да съжалявам, ами ще кажа: Нека теглиът вечно веригите, когато са
били хора с кучи глави, нъ от всичко най-много съжелявам беднийт В. Лъвский, който според
техните простотии пропадва и той сам... "

Ами Вутьо Ветьов от Видраре, който упорито повтарял в съда:

- Видях го: Левски хвана момчето и заби камата в корема му!
Според шериата и тогавашните турски закони за убийство се присъждало смърт1, а и за
турския съд било изгодно да изкара Левски криминален престъпник - Левски знаел това и
затова категорично и докрай отричал:
- Не познавам този човек, той лъже!
Вутьо чак се разплакал от обида:
- Каква полза имам да лъжа бе, Дяконе? - и още по-подробно обяснил на съда: - Той дори
улови момчето с лявата си ръка, опря го до стената и го удари с дясната си ръка. И ръката
му беше кървава до лакътя.
- Дяконе, ти чу какво казва Вутьо Ветьов, какво ще кажеш ти? - попитал председателят
на съда генерал Али Саиб паша2.
- Никога не съм виждал този човек - отвърнал Левски.
- Дяконе, защо отричаш? - усмихнал се Али Саиб паша. - Ето всичките ти писма.
И Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и
уставите се разпиляха по пода близо до краката му3 - това наистина били писмата му, писани
до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов.
Левски онемял - не вярвал на очите си! И в главата му проехтели думите, които някой си
му бил пошепнал преди две години:
- Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде...4
Сигурно и ти си смаян, читателю. Овладей се. Какво всъщност се бе случило?
Никола Обретенов пише: Когато уловиха Димитър Общия и почнаха да го съдят в София,
той беше изказал не само Левски, но и Любен Каравелов като председател на Централния
Комитет в Букурещ.
Тогава съдът взе решение да изиска Каравелова от румънското правителство и да го съди
заедно с Общия. Румънското правителство, макар и васално на турското, не искаше да предаде
Каравелова, затова накара букурещкия префект да извика българския революционер и да му
предложи да замине за някъде...
Каравелов мислил, мислил и най-после казал, че ще замине за Белград, в Сърбия.
През това време Наталия, жената на Каравелов, събира по-важната кореспонденция
между Левски и Каравелова в един чувал и като срьбкиня, предава я за по-сигур в сръбското
консулато.
Чувалът обаче бил откраднат от консулатото и продаден 5 на турския комисар в Букурещ!

1
Чл. 170 от Наказателния закон гласи: „Който извърши убийство без предумисъл... престъплението се
наказва със смърт, когато е било предшествано, придружено или последвано от друго престъпление" (в
случая - обира в къщата на Денчо Халача).
2
Али Саиб паша е заемал висши длъжности в Османската империя: командир на армия, председател на
Държавния съвет, министър на полицията, министър на войната, велик везир; със султанска заповед в края на
1872 г. е бил назначен за председател на извънредния съд в София, а за членове на този съд - Шакир паша и
хаджи Иванчо хаджи Пенчович.
3
Според поп Минчо Кънчев („Видрица") почти същото е и в „Левски пред съда" на Стоян Заимов.
4
Из писмо на Левски до Данаил Попов, 28 декември 1871 г.
5
За 2000 гроша!!!

90
 Тоя пък го праща в София на извънредния съд.
Че това не е било слух и празни приказки, както се мъчат да представят случая някои
историци, свидетелстват официалните съдебни протоколи - там няколко пъти се споменава за тези
документи („Между заловените книжа се намира тескере на името на Дидо Пеев...", „Освен
писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце..."); че е заловен архивът,
пише и виенският вестник „Neue Freie Presse", коментирайки процеса; не става ли дума за същите
документи и в писмото на самия Каравелов: „Всичко се е уловило: писма, устави, окръжни и пр.,
всичко е в турски ръце"?;
че попадналата в турски ръце тайна кореспонденция заплашвала с провал цялата вътрешна
организация, свидетелстват и тогавашните действия на оцелелите комитети:
Щом се научихме... веднага председателят на Търновския Революционен Комитет Иван
хаджи Димитров свика събрание от околните комитети - пише същият Никола Обретенов. - Това
събрание имаше за цел да измени имената на градовете и лицата, които бяха дадени от Левски,
защото с изтърсването на чувала с тайната кореспонденция пред извънредния съд беше
предадена тайната на имената на градовете. И така, на 3 март 1873 год. тия имена се замениха
с други1... Централният Комитет се премести от Ловеч в Търново.

Какво ще стане, когато слухът за чувалчето стигне до Влашко, ще стане дума по-нататък.
Сега, читателю, запази спокойствие и гледай внимателно какво става в съда.
Али Саиб взема едно от писмата, подава го на хаджи Иванчо хаджи Пенчович и му казва:
- Чети, хаджи!
Този хаджи Иванчо хаджи Пенчович, скъпи читателю, е чистокръвен българин от град
Русе (ако и ти си от Русе, прощавай!), бил близък приятел на Мидхат паша, учил заедно с него в
Париж (значи не е бил прост човек!), за заслуги към Турската империя го направили член на
Държавния съвет в Истанбул, а през януари 1873 година със султанска заповед бил назначен за
член на извънредния съд в София;
любопитното в случая е, че той се познавал с Левски - когато Дякона бил в Цариград през
август 1871 г., д-р Стамболски го завел да спи в къщата на хаджи Иванчо, и там: На вечерята
между троицата сътрапезници разговорът се водеше за организацията и въоръжаването на
въстаническите комитети - пише в спомените си докторът;
и сега през цялото време в съда хаджи Иванчо треперел Дякона да не го издаде: Като го
въведоха в заседателната зала, той ни изгледа подред всички ни набързо и хладнокръвно, но не
знам дали ме позна, защото бях в парадна униформа, а през всичкото време в съда нито той ме
погледна, нито аз него. Силни морални мъки и поражения изпитвах в съда и ме беше страх сам аз
да не се издам - изповядал той пред д-р Стамболски, като се върнал в Истанбул, само десет дни
след като подписал смъртната присъда на Левски, и накрая добавил (внимавай, читателю, това не
са измислици, цитирам документи!):
Учудваше ме неговата смелост и доблест; но не само мене, а и Саиба и Шакира учудваше.
Язък за неговите трудове, за неговите тичания. Язък за българския народ, който изгуби един от
най преданите си синове на 6-ти този месец... - тюхкал се хаджи Иванчо хаджи Пенчович, какъв
чувствителен човек!

Но да продължим съдебното театро. Хаджи Иванчо хаджи Пенчович поема писмото,

разгръща го, ръцете му треперят:
- „Бае Любене..."
- Не цялото - спира го Али Саиб. - От тук до тук.
Хаджи Иванчо хаджи Пенчович започва да срича:
- „С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен..."
- С червени дрехи се бяхме преоблекли - обажда се Вутьо.
- „...тайно, през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за

1
Всеки частен революционен комитет е имал нелегално име, псевдоним: Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е
било името на Тетевенския комитет, Алилаа Селевли - на Ловешкия комитет и т.н.; след замяната на имената
Тетевенският комитет се е наричал Кардам, Ловешкият -Иван Шишман и т.н.

91
заточениците в Диарбекир, а това куче не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че били
разваляли спокойствието им - на шкембетата?
Аз исках да го... и парите му..., но както правих сметката си в къщи, на пазарят не
излезе така, а да видиш каква!
Фамилията му отишла беше на Троянския манастир, според както изпитах. Изпочупил
бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гроша. Така бях приготвен вътре, ако
дойдеше той, нямаше да стане никакъв шум,
но 3 часа по европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена
отвън, и влиза, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте, хора! - вика и се бори с
другарят ми,
пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на
гласът, който беше напълнил улицата.
Не умря изведнъж, захвана да вика повече, ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи и да
не може да каже какви са били...
Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнаж
вдигам кървавият си нож: и с няколко турски речи спущам се връз народа, отвориха ни път и
след нас ето ти и полицията, изгледа ни, но това си беше.
Жално за невинното момче... Докато постигнем целта си, ще отидат невинни хорица
доста".
Все още се чуват злословия, че Левски бил осъден на смърт главно заради убийството в
Ловеч1 - възмущават се някои автори и за да не се озова и аз сред злословниците, ето ти я,
читателю, цялата шифрована телеграма2, изпратена от София на 14 януари 1873 година от Али
Саиб паша до великия везир в Цариград, пък ти сам отсъди за какво е бил осъден Дякона:
Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е
подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и
подбудител на станалите бунтове, произнасяните от него речи и разпространяваните от същия
печатни издания се разразиха в акции.
Установява се, че е убил - за да попречи да бъде хванат от властите - слугата, когато е
нападнал една къща в Ловеч, поради което, въз основа на султанския закон, се наказва със смърт.
Протоколът за това решение на съда пращаме по пощата, изпълнението на присъдата
зависи от Н. В. Султанът.
Странно, но след първото изречение няма съдебно заключение; поради което, въз основа на
султанския закон3, се наказва със смърт - следва след второто изречение: Установява се, че е
убил...
Разбира се, че Левски е бил осъден за революционната му дейност, но за турските власти е
бил добре дошъл случаят да покажат пред света, че с тази дейност са се занимавали убийци на
невинни хора (при това българи!)
Същото ще се случи след няколко години и с Ботевите четници: на смърт ще бъдат осъдени
само двама - заради това, че за да бягат по-лесно, убили ранения си другар (макар че бил враг на
империята!).

Но ние, скъпи читателю, се отклонихме твърде много. Ставаше дума за онова дружно:
„Разпни го! Разпни го!" -
т.е. защо мнозина (сакън, не казвам всички!) са били готови да предадат и Левски, както
са предали Исуса?

1
Никола Гайдаров. Процесът срещу Васил Левски и революционната организация. С., 1987.
2
Текста на телеграмата преписах дословно от споменатото правно-историческо изследване на Никола
Гайдаров.
3
Виж тук бележка 15.

92
 ГЛАВА VII

Отвъд свободата
На няколко пъти сравнявах Дякона с Исус - има наистина нещо общо между двамата и в
това няма нищо чудно: Дякона е монах и да подражава на Исус, е нормално:
като Исус е ходел и проповядвал, като Исус е водел свят живот, като Исус жена дори не е
поглеждал...
Тук еснафът намига и хихика: „Хайде, бе, да не е бил нещо повреден, здрав, прав мъж, сигур
е таковал той монахинките, нали затуй все в женския метох се криел..."
По този повод искам да напомня на читателя си (ако и той хихика), че в предсмъртната си
изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор: „Дядо попе, поменувай ме в молитвата си:
дякон Игнатий" -
това не е случайно, защото той, макар да съблича расото и да напуска манастира, до деня на
мъченическата си смърт не нарушава монашеския си обет да води праведен, аскетичен живот,
лишен от светски, плътски и гастрономически съблазни - в това няма нищо извънредно, такъв
живот би трябвало да водят всички духовници, друг въпрос е дали го правят...
Тук ми идва на ум и друго: защо Васил Левски - този най-свят човек в българската история,
не е признат за светец от Българската православна църква?
Като се започне от св. Онуфрий Габровски и св. Терапонтий Софийски, като се мине през св.
Зосим Созополски и св. Злата Мъгленска и се стигне до св. св. Кирил и Методий - светиите ни са
към 100, но сред тях няма място за дякон Игнатий.
Защото е убил човек? А княз Борис, който е убил не едного, а е избил до девето коляно
заедно с жените и децата 52 рода, ослепил е и родния си син - нима неговият грях е по-малък, но
нашата църква го почита като един от първите ни светци? Само не казвайте: „Ама той е избил
езичници".
Как френската църква, която изгори Жанна д'Арк на кладата като еретичка, намери доблест
да се покае и да я обяви за светица на Франция? А нашата църква мълчи...

Любопитният мой читател може да се върне малко назад - към страниците 56-57 на тази
книга и да си припомни по-подробно защо евреите намразиха Исуса и поискаха смъртта му -
тук ще го повторя накратко: защото той се опитал да наруши вечните морални закони на
евреите (око за око, зъб за зъб) и поискал от тях непостижимото: да обичат враговете си.
Съвършенството е опасно - възхитата лесно преминава в омраза, тези, които вчера са
викали: „Осанна!", днес със същия ентусиазъм викат: „Разпни го!"
Същото се случило и в Софийския съд: хората, които до вчера се възхищавали от Левски
(и „светец го зовяха"), сега го предавали - отначало може би от страх, но после с настървение -
колкото по-достойно и благородно се държал той, толкова по-настървено и злостно го
предавали, защото с превъзходството си и с благородството си той ги унижавал, а човек от
унижение озверява:
- Ето, аз предавам! Той е! Ето, казвам му го в очите! - надпреварвали се да викат те един
през друг, защото в този труден час осъзнавали, че, сравнени с него, са нищожества, виновен да
се чувстват нищожества бил той - как да не го предадеш, как да не го окаляш, за да го
изравниш поне малко със себе си?
Това обаче започнало не тогава - не по време на съда, а много по-рано. Още през лятото
на 1872 година Анастас Попхинов от Плевенския Революционен Комитет писал на Апостола:
Няма яма пари и да се стои на едно место по 3-4 месеци и да се яде, знаеш добре, че и
пчелите до едно време отдават чест на търтеите, а после им изсичат крилете, като видят,
че само на готово искат да ядат -
в това той обвинявал човека, който отбелязвал в джобното си тефтерче всеки похарчен

93
грош, който ядял само маслини и ябълки, който нито пушел, нито пиел!
Понеже Левски му се скарал, задето отварял незаконно комитетската поща и четял като
клюкарка писмата му, Попхинов отправил към Дякона пряка заплаха:
Мола ти се, недей ми туку стъпа на краката, че ща са изправа един път и ща та клъцна
в челото!
Завистта е майка на омразата, мили читателю.
- Ти пред другите се прави на Христос, драги, само не пред мене - викал бил Попхинов
на Левски. - Че нали те знам, бе! От първия ти ден, като дойде, те знам, и цървулите ти знам,
и мръсните ти гащи - че с какво си повече ти от мене? Ама не - аз съм просто Анастас
Попхинов, ти си Васил Лъвский - що така? Що ти не си Васил Иванов Кунчев, пък аз да съм
Анастас Лъвский, а?
С Димитър Общи нещата били още по-сложни. Общия бил с голямо самочувствие на
революционер, зер воювал е рамо до рамо с Гарибалди, и подкокоросван от Анастас Попхинов,
лесно се опълчил срещу Левски:
как тъй един голобрад вчерашен Василчо ще му дава акъл какво да прави и ще му дири
сметка какво да не говори!
- Бай Димитре - рекъл му бил Левски, - ти си заслужил в много неща за смърт, така е, но
ти се прощаваше поради простотията ти досега. Ако да беше учен, не можех да потъпча
законът и трябваше да го изпълня. Нека народът ме съди. Но това, че лъжеше народа - няма да
ти простя!
- Може да съм прост, но познавам народа си по-добре, понеже и народът е прост като
мене - отвърнал му бил Общия. - Слушай ме хубаво, Василчо, и запомни: тоз народ, за да
тръгне, трябва да го излъжеш, ама така сладко да го излъжеш, че сам да си повярваш на
лъжите: я че Дядо Иван е нагазил вече Дунава и чака само знак; че Гарибалди е в Дубровник и
чака само знак; че Панайот Хитов и Филип Тотю са сбрали под байраците по две-три-четири-
пет хиляди въоръжени до зъби юнаци и чакат само знак... ако не го излъжеш ей тъй тоз народ -
да не е луд сам да се вдигне?
И лъжецът, разбира се, говорел наляво и надясно, че Левски бил тръгнал да си играе с
хората и да ги лъже - да не му вярват.
Работата стигнала дотам, че Левски през август 1872 година писал до Българския
Революционен Централен Комитет в Букурещ:
Аз на драго сърце давам упълномощението си назад... Кажете на Анастаса: да дойде да
му дам мястото си.
До едно време Каравелов и Левски били щастливото съчетание на словото и делото. У
Любена обаче действало едно крайно самочувствие на изключително умствено превъзходство,
високомерие на първожрец и вълшебник на идеите1, не понасял той някой да му съперничи,
още по-малко търпял някой да му посочва кривиците и ще трябва да е бил много сърдит
за нещо на Левски, та Дякона трябвало да му се извинява:
Дето ти пиша, че срещнах мнозина хора да те окривяват в някои работи и говорят
някои си не добро за тебе, аз мисля, че добро правя, но като е така, не ща вече. Аз го имах за
длъжност.
След залавянето на Общия и другите на 2 ноември Каравелов изпратил ултиматум до
Левски:
Брате Василе!
По-преди ви писахме и подканихме за подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че
обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна, защото всичко, което
осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило: писма, устави, окръжници и пр.,
всичко е в турски ръце. Едно нещо само ни остая: незабавно подигание на революцията. Тряба

1
Според Димитър Т. Страшимиров.

94
да вървиш на бой, без да губиш ни минута. Инак навсегда загубваме доверието на народът,
кого веке не можем по никакъв начин да вкараме в революцията. На всичките тадявашни
юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надееме се на помощ от Сърбия и Черна гора.
Левски не се подчинил:
От истина, ний не познаваме от близо причините, които извикват толкози скоро
избухването на Революцията. Помощта на Сърбия и Черна гора ний разбираме само тогас,
когато са вплетени в бой с Неприятеля. Ако е възможно да се предвари за сега пламването на
Революцията поне до една година. И най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да
излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо йоще не сме приготвени. 1872
ноем. 22-го1.
Някой да оспорва първожреца на революцията, да не му се подчини, дори да го нарича
най-изветрелия човек?!
Изглежда, Каравелов не простил това на Дякона Левски дори след смъртта му.
Боян Пенев нарича Каравелов „кабинетен революционер". Безпощадно точно. Другите - и
Раковски, и Левски, и Ботев, че и поповете Бозвели, Макариополски и пр. - подкрепяли думите си
с дела: кой излязъл с чета да се бие, кого пратили на заточение...
Единственото революционно дело на идеолога на революцията Любен Каравелов било, че
отишъл в една букурещка фотографчийница и се фотографирал в четническа униформа (взета от
някого назаем), подпрян на дълга сабя (и тя взета назаем), с фес на главата. Жива карикатура.

След смъртта на Левски последвали странни действия на Каравелов.

Както вече стана дума, след започването на процеса в София Каравелов спрял да издава
вестник „Свобода" и побягнал през ноември в Сърбия;
на 1 февруари се завърнал в Букурещ и за да не остане БРЦК без свой орган, веднага като
продължение на „Свобода" се заловил да издава вестник „Независимост", първият брой
излязъл на 23 февруари (ст. стил) 1873 година - 17 дни след обесването на Левски, дето се
казва, гробът му бил още топъл.
Чувствителният мой читател сигурно вече си е помислил, че още в първия този брой на
вестника Каравелов, за да излее мъката си по загиналия приятел и за да утеши отчаяния
български народ, ще напише с присъщото си огнено и патриотично перо величествен и
сърцераздирателен реквием на Апостола?
Избърши сълзите си, читателю - за Левски в този брой на вестника няма нито дума.
Покрай многото други материали в този брой Каравелов публикувал саркастичен фейлетон
против Вселенския патриарх, който искал от българските свещеници, понеже били схизматици, да
сменят одеждите си, за да се отличават от гърците, които били истински православни - това,
изглежда, е било по-важно...

Още по-учудващо е, че за Левски няма ни дума и в следващите 16 броя на вестника2 - той

излизал веднъж седмично, значи 4 месеца пълно мълчание: все едно че нищо не се било
1
Това писмо копие до Сливенския окръжен комитет, писано от името на Старозагорския окръжен комитет (но
обръщението и подписът са писани с ръката на Левски), се намира в „История на Априлското въстание"
(1907 г.) на Димитър Т. Страшимиров (с. 145-146); писмото завършва с думите: „Това ще направите по
заповед на Аслан Дервишоглу (псевдоним на Левски) и да бележите същото и на околните в окръжието ви,
за да постъпят и тия съобразно"; Сливенският комитет изпратил на Каравелов същия отрицателен отговор,
а вероятно и другите окръжни комитети.
2
На 16 март 1873 г. „Независимост" публикува анонимна статия, която полемизира с виенския вестник „Neue
Freie Presse", който писал, че Общи, Кънчев и Левски (наречен там „дякон Васил Лорски, воспитаник из
Киев") били руски агенти. Интересно е, че като отрича това, статията коментира личността на Общи („тоя е
цинцарин и гръцки агентин") и самоубийството на Ангел Кънчев („ако е бил руски агентин, то той е можел
да яви своите тайни на руския консул в Русчук и да са не убива на скелята"), а за Левски няма никакъв
коментар, името му е споменато само доколкото се цитира от виенския вестник.

95
случило, все едно че такъв човек, наречен Левски, не е съществувал!
Голямото мълчание, с което революционният печат отминава неговото залавяне и
обесване, прави странно впечатление - недоумява и изследователят на тази епоха проф.
Унджиев.
Още по-странно е, че за процеса и за Левски пишат, макар кратко и пренебрежително,
протурският вестник „Турция" в Цариград и правителственият „Дунав" в Русе още в началото
на февруари (двама души, които изповядаха с подписите си, че са били главатарите, ся
осъдили на смъртно наказание) и споменатият вече виенски вестник „Neue Freie Presse",
а революционният наш печат мълчал!
Толкова незначително събитие ли наистина е било залавянето, съденето и обесването на
Дякона? Толкова маловажна личност ли е бил той за своето време, че не е заслужавал
вниманието дори на съратника си Каравелов?
Или Каравелов е мълчал от страх? Страх - от какво? Ами че той в същите тези броеве на
вестника си, дето няма дума за Левски, пише храбро, че „народът се намира в ръцете на
такива едни варвари, които стоят като тежък камък над Христовия гроб и препятсвуват на
неговото възкресение".
Пише Каравелов във вестника си още и за „глупавите кудкудячки на г-на Пишурка", гаври се
с „историческите разсъждения на г-на Михайловски за татарското произхождение на българския
народ", обвинява Добри Войников, че е изплагиатствал своята „Криворазбрана цивилизация" от
някаква сръбска комедия, критикува „Иванку, убиецът на Асена I" на г. Друмева и го съветва да не
пише исторически драми, а драми „из съвременния живот на българския народ"; пише каква
трябва да бъде литературната критика, пише, че „нашите писатели пишат не това, щото е потребно
на народа, пишат се бездарни поезии, печатат се безграмотни дрипели" и прочие, и прочие... А за
Левски няма нито дума!

И чак в началото на юни 1873 година - 4 месеца след обесването на Дякона - Каравелов
съобщава поразяваща новина:
Научаваме са из достоверен источник, че покойни Васил Левски е предаден от двама
ловчелие. Един от тях, по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е обявлен
чапкъниц. Това известие са потвърдява с множество факти. Тука е помешан и един поп, но
ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство.
И почти едновременно публикува стихотворението „На В. Левски", но без подпис:
Сбирайте се, моми, булки
и млади ергени —
да чуете барем една
песен и от мене...
………………………

“ Слънце ярко, слънце светло...

Месечинко виторожко...
Осветлете българската
бесилница свята,
която е воздвигната
от ръка проклята!

Тука виси добър юнак

или млада сила...
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла
ново, здраво семе!"

96
 Не ще коментирам художествените качества на това стихотворение, ще отбележа само че
от него не лъха униние, напротив - ритъмът е игрив и бодър. (Казано професорски: формата
противоречи на съдържанието.)
На 11 август - половин година след издъхването на Дякона - в „Независимост" най-сетне
се появява дописка, която описва последните му дни:
Из България ни являват за смъртта на покойни Васил Левски следущото:
„Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затворен в казармата, то низамите,
по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били
късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката
си по един нож. В това време низамите захващат да го тласкат насам-нататък, така щото
върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че
из устата на този български светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят.
Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памят!"
Описаната сцена, вярна или невярна, страшно напомня бичуването и мъките на Исус.
Това не е случайно. Това трябвало да подсили низостта и гнусното предателство на Юда - и
той, българският Юда, се явява моментално във втората дописка, която следва веднага след
първата:
Плевен, 2 Августа. Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя...
У поп Кръстя имало 100 лири Василеви пари - те били най-главната причина, която е
накарала черковният служител да продаде една християнска душа на турските джелати.
Няколко честни българи съветвали Василя да не ходи при поп Кръстя, но той не ги послушал,
защото поп Кръстю бил председател на един от частните комитети. Когато Васил излязал
от поп Кръстевата къща, той бил хванат от заптиетата. На поп Кръстя дали едно
„аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат1 му обещали да не го преследват за
неговите стари грехове. Сега за сега почти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки
българин го нарича Юда и го презира. Презират го даже и турците...
На 24 март 1874 година в „Независимост" се появява трета дописка - пак за предателя на
Левски:
Познатият вече предател и убиец на покойни Васил Левски в последно време е станал
официален шпионин. Аз говора за поп Кръстя...
На 10 август 1874 година в „Независимост" се появява четвърта дописка за предателя:
Из Ловеч являват, че поп Кръстйо, който преди година и половина предаде на турците
своето стадо, е афоресан от народната совест и от чистотата на човечеството. Ако този
изрод излезе... го посрещат без език и с очевидна ненавист, чегато е евреин или чегато е брат
на Юда. (Разбира се, че му е брат, б. р.) Мнозина му говорят в очите, че той е предател и че е
проклет от Бога, но той мълчи, като черен гроб, и върви из пътят като подивял.
Както виждаш, читателю, не самата гибел на Левски, а кой е предателят му не дава
покой на Каравелов година, година и половина и през цялото това време чрез вестника си той
все по-свирепо твърди, че предателят на Левски е не някой друг, а поп Кръстю!
Човек би си казал: от любов към Дякона е, любовта към погубения приятел избухва в
омраза към предателя му - какво по-естествено?
Но май причината е малко по-друга.

През 1907 година, 33-34 години след тези събития, Наталия Каравелова разказва на
Константин Величков нещо твърде интересно:
Гледам по едно време Либен стана съвсем кахърен. Така склонен и в най-голяма тъга да
пее, сега беше мрачен и невесел и аз не можех да отгадая сама, ни да изкопча от него откъде
идва това.

1
Хат (тур) - ат, кон.

97
 Най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди кой си ме обвинява, че за седем хиляди жълтици
съм предал Василя на турците".
Разбрах тегобата му, защото мина и у мене. От тоя час нямах мира. Да обвиняват
Либена в предателство! Пък кой тогава ще бъде чист?
Кой е бил този еди-кой си, който е обвинявал Либена в предателство, ще се помъчим
заедно с теб, читателю, да разгадаем в следващия разказ. От разказа на Наталия сега-засега
разбираме, че това обвинение в предателство на Левски е било голямата тегоба (мъка) на
Каравелов.
Това наистина не е малка мъка и от тоя час не само Наталия, но и Либен е нямал мира.
Как може да докажеш, че не си предател (макар и неволен), особено като знаеш (а и
други вече знаят!) къде е отишло чувалчето с архива и че именно този твой архив е затегнал
примката около врата на Дякона?
Има само един начин: да докажеш, че друг е предателят.
И случаят с поп Кръстю е добре дошъл за Каравелов. Предател ли е попът, или не е - аз
не знам. Достоверни ли са „дописките" в „Независимост", или са измислени, кой и откъде е
надничал да види как на поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един
хат - е също неизвестно и загадъчно, но Каравелов успял да убеди всички българи, че поп
Кръстю е българският Юда, който е предал българския Исус за 100 златни турски лири - цената
е по-висока от 30-те сребърника на Юда Искариотски!
Как е живял поп Кръстю, след като е бил обявен за Юда, още 8 години сред българите,
особено ако е бил невинен, страшно е дори само да си го помислим! Особено след страшните
Вазови стихове:

И той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълна с яд и злост,
изрекоха подло: „ Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в ада има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

След това - иди, че живей йоще! (Това е един от примерите, че изкуството може и да убива1.)

Още една друга загадъчна история се случва по същото онова време: Ботев и Каравелов
се скарват на живот и на смърт.
„Това не е лична омраза или жажда за отмъщение..." - пише Ботев,
а какво е, дали не е нещо свързано пак със съдбата на прословутото чувалче с архива,
това ще се помъчим да разберем в следващия разказ.
А сега, скъпи мой читателю, нека се върнем към по-страшния въпрос: защо не само
съратниците му - защо и народът е изоставил Левски? За да разберем това, ще трябва да се
1
Случайно или не, поп Кръстю умира същата, 1881 година, когато са публикувани тези стихове.

98
върнем малко назад и във времето.
Когато избрали Каравелов за председател на Български Централен Революционен
Комитет в края на 1869 година - в продължение на две цели години нямало нито една
забелязана дейност на този Централен Комитет, сън дълбок.
И чак когато Левски, след като му писнало да виси по кръчмите, минал оттатък Дунава и
основал в България Вътрешна революционна организация с ръководен орган БРЦК или
Привременно правителство в Ловеч,
чак тогава дейците на БРЦК в Букурещ начело с Каравелов се стреснали, че изпускат
славата на водачи на революцията, и започнали да обвиняват Левски, че разединявал
революционните сили.
Въобще в нашата история се наблюдава едно странно явление: емигрантите винаги считат
себе си за по-вещи и по-важни от туземното население: стоят си баровците в някоя свободна
държава, хабер си нямат какво става в бившето им отечество, пият си кафето или виното в някоя
кръчма и дават акъл на поробените си братя как да се борят. Ами елате тук и се борете! - както ще
им каже след малко и Левски...

Бележите ми в писмото си йоще - отвърнал на обвиненията им той - как смея да правя

програма и печат, с който да се разполагам в Българско, без да се споразумея с сичките
членове в делото? Я кажете ми с две думи: с кои членове в делото? и колко ли сте души?
Казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. Еди кой си води сръбска политика,
други - руска, трети - турска. Тежко ни и горко от вашата там помощ - тук в Българско ви
бележим досега вашите работи: убийство за народът ни!
Ако бъдете истинни патриоти - ще дойдете в Българско... дето ще се пролива кръв.
Искате вие там да се съберем и да видим по който път, та да вървим всички заедно?
Добре. В името на обединението Левски се съгласил и преминал тайно Дунава. В края на
април 1872 година в Букурещ се събрали представители на двата Български Революционни
Централни Комитета.
Левски занесъл в Букурещ своята собственоръчно написана Nареда на работниците за
освобождението на българският народ.
(Забележи, драги читателю, колко просто и делнично е казано: работниците за
освобождението - не борците, не дейците, не поборниците, не юнаците, не героите, а чисто
и просто работниците за освобождението...)
Още на първата страница Левски бил написал:
Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната
държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република1 (Народно
управление) на същото това място, което са нашите прадеди с силата на оръжието и с
своята свята кръв откупили,
в което днес владей правото на силата, да се подигне храм на истината и правата
Свобода.... на съгласието. Братството и съвършеното равенство между всичките народно-
сти.
Кратко и ясно. Това обаче не стигало. По-нататьк, в § З от „Наказателен закон", Левски
предупреждавал:
Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система “демократска
република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна - система, то и
таквизи ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт2.
Този документ няма равен на себе си в освободителните борби през XIXвек - казва проф.
Николай Генчев. - Нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското,

1
Става дума за конституционна монархия - такива са били тогава повечето монархии в Европа.
2
Подчертаното в Наредата навсякъде е от Левски.

99
 нито в някое друго освободително движение преди и по времето на Левски.
И отново възниква въпросът: не се ли превъзнасят прозренията на Левски за бъдещия
справедлив свят, когато този свят не бе постигнат, а историята продължи по своите сурови и
жестоки закони?
Толкова по-зле за историята! - заключава професорът.

След като Каравелов прочел на глас Наредата, жена му Наталия произнесла онази си
знаменита реплика, която споменах още в началото:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа
монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари1!
И сръбкинята - била права. Дали са щели да ни смажат европейските монархии за едната
дума „република", не знам, но да говориш за република на тогавашния наш народ, наистина е
било лудост:
народът е мечтаел за цар, за български цар, той не е можел да си представи държава без
цар.
(То и днес половината български народ мечтае за цар, а представяш ли си, читателю,
какво е било тогава, преди повече от век?!)
Че Каравелов се е отнасял към Левски като към по-прост и по-необразован от него с
високомерието на първожрец и вълшебник на идеите, няма съмнение (щом той дори за Ботев
казвал: силите му са равни с моите2),
затова с такова самочувствие и пренебрежение като някакъв Прокруст3 орязвал и
изхвърлял всяка мисъл на Дякона, която не се побирала в главата му (как да се побере - Левски
бил изпреварил поне с век времето си!),
сега дори не удостоил апостола с някакво обяснение, а задраскал с размах всичките онези
негови думи за република, равенство и пр. и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК
написал:
Бълг. Р. Ц. ком. има за цел да освободи България чрез Революция морална4 и с оръжие.
Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато
чрез сяко средство българското освобождение стане дело свършено.
Точка. Идеите на Левски за бъдещото устройство на България били зачеркнати - и
умрели: никой не си спомнил за тях след Освобождението ни, макар че били минали само 5-6
години...

Странно: никой друг освен Левски не надниквал отвъд свободата.

Как ще се освободим - с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с
оръжие, сами ли, или с чужда помощ? - това бил спорът;
а какво ще бъде, след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България - за
това никой не мислел, поне не говорел.
А Левски се интересувал преди всичко от това - какво ще стане след общата революция?
За разлика от всички други Левски наистина е вярвал, че ние сами ще се освободим и
сами ще решим какво да бъде отечеството ни:
- Отникъде не трябва да се надяваме и на никого не трябва да се молим - говорел той. -
Нам не ни трябва подарена свобода, който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!

1
Парижката комуна е била провъзгласена на 18 март 1871 г., а на 28 май с.г. е била разгромена.
2
В спомените на Михаил Г. Греков.
3
Разбойникът Прокруст според древногръцката митология полагал жертвите си върху своето ложе: дребните
разтягал до дължината му, а на високите отрязвал краката; този синдром действа в политиката и поетиката
повече от 25 века.
4
Според проф. Николай Генчев революция морална означава мирна революция - това е остатък от старата
програма на Каравелов (1870 г.), в която се казва, че срещу турското правителство ще се употребят „такива
също мирни средства, каквито бяха употребени срещу гръцкото духовенство".

100
 - Ти наистина ли си вярваш на думите бе, Василе? - викали му и Каравелов, и Хитов, и
Филип Тотю, и другите... - Как тъй без Русия, как тъй без Сърбия?...
Защото всичките други - и Раковски, и Каравелов, и Общия, и Бенковски, и Стамболов, и
Ботев дори, - ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бунтовете
и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили:
да се дигне пушилка, да се разпали пожар, да се отвори рана, да се предизвика клане,
само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ! -
и ще ни освободят, както е била освободена и Гърция, и Сърбия, и Влашко, и Молдова
(както впрочем бе освободена и България)...

В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите.
Всичките народности - говорел той, - Българи, Турци, Евреи и пр., щат бъдат
равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение,
било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от
всички народности ще се избере.
Ний няма да гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една
дума - турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин.
И за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако
припознаят законите равно с българинът.
Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога
да живее човекът.
Така ще е в наша България!
Това вече било прекалено. В ония години на „всекидневните ни убийства, потурчвания
на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на
жените ни все от турчина "1 -
да преодолееш кръвната си робска омраза към поробителя и да говориш, че „няма да
гоним турският народ, ни вярата им" -
това е било равностойно на Исусовото „обичайте враговете си!", само че не абстрактно,
а конкретизирано - затова още по-болезнено и още по-непостижимо.
- Няма да ги гоним ли? Ти християнин ли си, бе, или ибрикчия? Както те нас трепят сега,
така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги гоним до
девето коляно и тях, и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! -
това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски
говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова
робско време и трудно е било на робите да го разберат.
Но и това му било малко на Дякона - чрез себе си той поставял пред хората непостижими
лични морални норми, както се казва, вдигнал летвата твърде високо (в такива случаи
„нормалните" хора се провират отдолу):
Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой
знай какъв, не да видя себе си на голям чин.
Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си. (Вместо нормалното,
което важи и днес: ако печеля - печеля само за себе си, ако изгубя - губи цял народ.)
Аз не гледам на днешните си страдания и оскъдности в сичко, нито катадневното ми
преследвание от полицията от град в град, по селата и кърищата, нито пък казвам, че от
краят на работите ни до сега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена, а сега
защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече
главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-
долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.

1
Из дописката на Левски до в. „Свобода", януари 1871 г.

101
 Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват умните, а не заслужилите.
Ти чувал ли си, читателю, такова нещо някога да се е случило някъде, хеле пък в България -
някой да се докопа до властта и доброволно да я отстъпи на някого, понеже главата му сече
повече?
Успокой се - няма и да се случи! Защото, вземе ли властта човек, както казва на едно място
хаджи Иванчо хаджи Пенчович, веднага става умен, така че няма защо да я дава другиму; колкото
по-нагоре се качва човек, толкова по-умен става -
това загадъчно, почти светкавично поумняване наблюдаваме и днес в нашите държавници,
за тях такива личности, като Дякона Васил Левски, са не само неспасяеми глупаци, но и - не
дай Боже! - могат да станат опасен пример за подрастващото поколение, оттук - опасни и за
“вечните устои" на държавата и обществото, затова...
Най-малкото стават омразни. Праведниците ги тачим ний и ги обичаме, но след като умрат -
живите са трън в очите ни.
Така, изглежда, стои въпросът и с Левски. Докато е жив, гледат да го клъцнат в челото,
докато се люшка на бесилото - мълчат (и Каравелов), ще започнат да го хвалят, като минат поне
десетина години1, когато ще е безопасно мъртъв.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от
Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем - не за
друго, а защото може би под този камък е спяла змията, която клъцнала Дякона по челото?
Заплашителните писма до чорбаджиите: до два дена да дадат за народното дело по еди-
колко си турски лири (или ще ви пратим при черните души, при чернаго Бога!) - нямали почти
никакъв ефект, както признава сам Дякона: Няма друг народ, на когото богатите хора да не са
дали два гроша за свободата;
няколкото терористични опита за ограбване на чорбаджийски каси, както видяхме, също
излезли несполучливи,
а без пари нищо не може на този свят -
тогава на Левски не му оставало нищо друго - разпратил до частните революционни
комитети писма, в които нареждал:
Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание
веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за
пушка иглена, която ще му се даде. Десятокът на всеки член оставя се на чистата му съвест
да пресметне всичкото си имание и да даде дългът си. Чисто народният мъж дава всичко, па
и себе си жертвува.
Като чул това, ако не друго, българинът се свил в черупката си като охлюв: залагаме
главите си - и да плащаме ли трябва отгоре?
Познаваме се, читателю: българинът по-лесно дава живота си, отколкото имота си. Не от
алчност: животът е твой, засяга само тебе - да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят
децата ти, семейството ти...
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. {„Лесно му е на
Дякона, няма ни дете, ни коте...")
И не случайно в някой от последните дни на декември (в последните дни на своя живот)
на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една
самотна дума:
Народе????
С четири въпросителни. Почуда ли е това? Изненада? Недоумение? Или ужас?
Или е питал нещо народа? Какво го е питал?
Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на съвестта ни като бесилки. Кой
ще отговори?
1
Първият биографичен очерк за Васил Левски Дякона на Георги Я. Кирков излиза през 1882 г., една-две
години по-късно - на Захарий Стоянов.

102
 Притурка към глава VII

Сълзите на Левски

Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде

необикновена, за да бъде отмината с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма
на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков1 те вика - на
тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в
мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше
ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъжки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на
врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката
или да ги чуе от някого. Удивителното беше, че цитираше буквално цели изречения от писмата
на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забутано селце, естествено, не беше ни
виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил
ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:

Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава

да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - такава е била волята ти, не съм ти
трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон
Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа
си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левски - градоначалник? Генерал
Левски? Или пък Левски - министър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър,
затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живота си, обкръжен от полиция,
която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава
смърт ?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво противни на Бога са онези, които
поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си,
ако се страхуваш - ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола:
разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомота...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя
Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди,
1
Става дума за писателя Георги Марков, който напусна България през 1969 година и бе прострелян през 1978
на моста Ватерлоо в Лондон с отровна сачма от незнаен наемен убиец.

103
да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко
в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Братя и
равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой
злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...

Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:

- Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!

104
 1873-1875
ГЛАВА VIII

Наследниците
Любен Каравелов, Атанас Узунов, Михаил Греков,
Стоян Заимов, Никола Обретенов, Христо Ботев,
Стефан Стамболов

Казват, че след смъртта на Левски българите изпаднали в униние. В България - може би.
Както казва поетът:
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата,
старци се молят Богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Няма го вече! Юнашка сила

твоите тирани скриха в земята.
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Сред емиграцията във Влашко обаче избухнало брожение.

Когато една велика личност напусне сцената - пише Димитър Страшимиров1, - нейното
наследство обикновено страда от две неща: от амбицията на наследниците, както и от
безсилието им.
А наследниците на Левски били много. Накратко:
както вече споменахме, на 3 март 1873 г. Търновският Революционен Комитет начело с
Иван хаджи Димитров свикал околните комитети северно от Балкана и се обявил за Централен
Комитет в България;
малко време след това в Стара Загора, където председател на Тайния Комитет бил Колю
Ганчев, се събират представители от южнобългарските комитети: от Чирпан, Пловдив,
Казанлък, Сливен и от старозагорските села, северните комитети били представени от
председателя на Търновския Комитет Иван хаджи Димитров;
на това събрание било решено учителят Атанас Узунов, когото Левски, казват, приживе
бил посочил за свой заместник, да замести Апостола и да се опита да съживи угасналите
комитети.
Апостолството на Атанас Узунов обаче приключило много скоро. Хасковският Комитет
бил осъдил за убиване хаджи Ставри и Узунов се заел сам да извърши това убийство, но бил
заловен на местопрестъплението от синовете и снахите на хаджи Ставри, Узунов бива
запрян, съден и осъден на заточение в Диарбекир2.
Случило се това през май 1873 година.
В „Записки по българските въстания" Захарий Стоянов пише безмилостно: „Хаджи

1
Димитър Т. Страшимиров (1868-1939), автор на „История на Априлското въстание", 1907 г.
2
Из „Спомени за българските въстания" на Никола Обретенов.

105
 Ставри си остана жив, само с една лека рана от куршум... Узунов беше от ония, които обичаха
да говорят, че всичкият народ е в съзаклятие против Отоманската империя, т.е. да изказват
своите последователи по всичките градове, с което да изплашат уж турското правителство и
да обърнат вниманието на Европа. Разбира се, нито турското правителство се стресна, нито
Европа, а само затворите в Пловдив, Стара Загора и Хасково се изпълниха с български
интелигенти, изказани от самия Узунов " - и Захарий изрежда повече от 20 имена.
През 1876 година Узунов успял да избяга от Диарбекир, участвал в Освободителната война
като преводач, известно време преподавал в Софийската класическа гимназия, бил там учител на
Т. Г. Влайков; след като Стамболов го погва като русофил, заселва се в Русия, в имението на жена
си край град Орел, започва да пише там драми, дали са играни в някой театър, не ми е известно; в
края на живота си се завръща в България и умира през 1907 година в пълна мизерия.
(Този Атанас Узунов няма нищо общо с разстреляния през 1887 година водач на
русофилските бунтове в Силистра и Русе майор Узунов, също Атанас и също участник в
националноосвободителното ни движение - в Червеноводската въстаническа чета.)
Един от осъдените заедно с Узунов бил Стоян Заимов, но той избягал от Диарбекир по-рано,
през 1874 година, отишъл в Румъния, включил се в революционното движение, през май 1876
година бил пак арестуван и осъден на смърт, но помилван и заточен отново, след Освобождението
заминал за Русия, където се подвизавал със своите приключения, повечето от тях измислени.
Тази му склонност да преувеличава, да измисля и да лъже, освен че пленявала романтичните
и скучаещи руски баришни (оженва се той в Русия, струва ми се, за графиня), освен че прави
съмнителни мемоарите му, имала и едно трагическо последствие, за което скоро ще стане дума.

Междувременно Колю Ганчев отишъл в Букурещ, за да възобнови прекъснатите връзки с

тамошния Централен Комитет, срещнал се там с Каравелов, Панайот Хитов и Олимпий Панов,
какво са заседавали, не е ясно, защото след края на стария протокол от май 1872 година
(когато бе приет Уставът на БРЦК), на същия лист Каравелов дописал лаконично: „На
заседанието, което стана на 11 и 12 май 1873, тоя ред (сиреч Уставът) от миналата година
се измени и нашите дела отиват за напред тайни".
Тайната на делата всъщност била, че дела нямало никакви. Година време вече от както
работите са ни живи, ни мъртви - пише на 19 юни 1874 година Никола Обретенов в писмо до
Панайот Хитов.
След залавянето на Узунов Русенският Комитет се опитал да намери друг заместник на
Левски - да тръгне да дири краищата на конците, избрали Михаил Греков, обаче сега
избраният човек е лице вярно, но неопитно, ний го избрахме само затова, защото друго няма -
заключава тъжно Обретенов1.
И така, след една цяла и кусур мъртва година на 20 август 1874 година в печатницата на
Каравелов се събират представители от България и от Влашко и съставят нов Временен
Български Революционен Комитет отново с председател Каравелов, а Христо Ботев изпълнявал
ролята на секретар - пишело момчето протокола.
Нека тук спрем за малко, читателю, и да обърнем внимание на едно голобрадо и дребно
момче, което вървяло все до огромния Ботев. Ботев го представил на събранието:
- Това е г-н Стефан Стамболов от Търново. Изключен от Одеската семинария. Той иска да
замести Левски.
- Туй момче е невръстно, как тъй ще замести Левски - казал Каравелов и попитал: - На колко
години си бе, момче?
- На 25 - излъгал Стамболов, защото бил само на 202.
- Вятър и мъгла3 си на 25! - ядосал се Каравелов. - Я се пръждосвай!
Но Ботев се намесил:

1
А Захарий Стоянов в „Христо Ботйов, опит за биография" направо отсича: „Михаил Греков - познат
шарлатанин в комитетските работи, а после руски шпионин".
2
Стефан Стамболов е роден на 31 януари 1854 г.
3
Оттогава е апостолският псевдоним на Стамболов - Стойко Мъглата.

106
 - Аз вярвам на Стефана, както вярвам на себе си. Той говори пламенно като Левски и пее
като Левски, нещо отгоре - той сам си съчинява песните. Мене и Любена кой ни пее? Никой. А
него всички го пеят по кръчмите и по Балкана. Я изпей - рекъл, - Стефане, изпей оная, дето не щем
богатства!
И Стамболов запял:

Не щеме ний богатства,

не щеме ний жени,
а искаме свобода,
човешки правдини!

Всички занемели: откъде в това малко човече извирал този глас, мощен като ерихонска
тръба? Като свършил песента, всички гласували за него, включително и Каравелов - избрали го за
апостол, за главен апостол - заместник на Левски.
Стамболов тръгна с отче Матея Преображенски Миткалото, и двамата на коне, да
споходи комитетите в Северна България, да съживява угасналите след Софийската катастрофа
и да образува нови комитети, гдето нямаше - разказва Никола Обретенов.
След Освобождението Стамболов, вече министьр-председател на България, разказал в
кафенето на Народното събрание следната история за Отец Матея 1:
Ходихме ний с него да проповядваме въстание. Веднъж, посред къра, му викам: защо сме
тръгнали ний с тебе, отче, какво очакваме да получим за труда си? За този си, вика той, народен
труд, аз вярвам, че ще получа спасение от Бога за бъдещия живот - да чуя как пеят там горе
небесните сфери и да видя как Бог е направил своето перипетомобиле... Няма бъдещ живот, му
викам аз, Бог, Христос, религията - всичко е измислено от хората, празна работа, вятър! -
всичкото, викам му, е на тоя свят, друг свят няма... Три дена го мъчих, горкия, накрая ми повярва
- загуби вярата си и за още три дена умря.
- Как тъй умря? - попитали недоумяващо депутатите.
- Ей тъй - рекъл Стамболов. - Втресе го и умря.
- За три дена?!
- Толкова може да живее без вяра човек - отвърнал Стамболов.
(Не бой се, читателю! Ако беше така - ний всички отдавна да сме се изпонатръшкали...)

Тъй като това събрание нищо друго не решило, освен че трябва да се свика ново
събрание, нека, скъпи читателю, спрем вниманието си и върху другата личност, чието име за
пръв път бе споменато в протокола на Българския Революционен Централен Комитет: Христо
Ботев.
Историята понякога си прави шеги (разбира се, исторически): двама непознати един на
друг бездомници, а и никому още неизвестни,
съвсем случайно се събират да живеят посред зима в една запустяла воденица (за която
стана дума в предишния разказ), едва оживяват там от студ и глад,
след месец излизат от воденицата и влизат в историята.
Да видим сега как Ботев беше стигнал до запустялата воденица и после къде изчезна от
историческата сцена цели шест години - до този месец август на 1874-а?
Баща му даскал Ботю Петков бе го пратил да учи в Одеса, но неясно защо Христя го
изключили от гимназията, мотал се там още година-две в компанията на съмнителни тайфи и
погнат от руската полиция, побягнал през Бесарабия към България,
върнал се бил в Калофер, главил се там за даскал, но на празника на светите братя Кирил и
Методий произнесъл бунтовна реч
и погнат повече от българските чорбаджии, отколкото от турската полиция, заминал за
Влашко с красивото намерение да продължи образованието си в Русия,
но се отбил за малко в Гюргево, после за по-дълго в Букурещ, попаднал сред нашите хъшове,
потрошил в братската им компания всичките си грошове,

1
Според Георги Бакалов (не днешният професор историк), който пък цитира писмо на Ю. П. Тодоров, бащата
на писателя Петко Ю. Тодоров.

107
 отишъл после в Браила, работил там за единия хляб ту като печатар в Паничковата
печатница, ту като актьор в трупата на Войников, попаднал в компанията на Стефан Караджа и
Хаджи Димитър, гласил се да мине Дунава с четата на Желю войвода, но Желя го арестували
и четникът му Ботйов побягнал към Букурещ, мъчил се да се глави и там за учител, но го
излъгали и така останал посред зима на улицата, без пари ни за квартира, ни за хляб, ни за път
обратно до Калофер;
една вечер друг един бездомник, като съзрял бездомното момче, подмятано от зимния вятър
по улиците, повикал го да преспи при него - ако не на топло, поне на завет,
запътили се към покрайнините на Букурещ и влезли в една запустяла ветраничава воденица
(за която вече стана дума в писмото на Ботев до Киро Тулешков, виж на с. 167),
другият бездомник, който сутрин, вечер не спирал да пее - читателят, ако не е прескочил да
прочете въпросното писмо, сигурно вече знае, че бил Дякона Левски.

И тъй, студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, но Левски все пеел и все
бил весел,
а Ботев пишел тъжни писма - едно от тях предлагам на злобните си читатели, а към
патриотичните нежни души отправям молба да не го четат:
Милостивий бай Христе!
Съвестта и честолюбието не ме допущат да Ви се оплача устно... Срам ме е и да Ви
пиша, срам ме е, добрий бай Христе, но няма кому другиму да се надея и да се моля, освен Вам
и Вас, добрий бай Христе, ще Ви имам и почитам като пръв благодетел. Вий видите и без да
Ви казвам, че съм останал гол и бос, та ме е срам да се покажа пред приятели, а не да се явя
при родителите си, кои вместо да утеша, още повече ще наскърбя. Затова, добрий бай
Христе, в името на честта си, Ви моля да се омилостивите и да ми дадете 10-12 лири, за да
се постегна... Надея се на добрината Ви и на чувствителното Ви сърце и съм Ваш предан
Букурещ, 23 октомври 1868 г. Х р и с т ю Б. П е т к о в

Обаче унижението на поета не било възнаградено - бай Христо не му дал нито грош.
Тук патриотичният мой читател сигурно вече е възкликнал възмутено:
- Как?! Това е кощунство! Гениалният наш поет да се моли някому и да проси?! О, не!
Великият наш революционер, дето загина юнашки на Околчица, по-скоро ще умре от глад, но
никога няма да протегне ръка за милостиня! Долу мръсните ръце от ореола на Ботев!
Спокойно, читателю. Блясъкът на ореолите понякога ни заслепява и не е лошо от време на
време да ги сваляме, за да видим тъмната драма, скрита зад тях - тази драма може би прави човека
по-велик?
Не знам. Но само мъж, преживял унижението на бедността, може да каже: „Сиромашията е
престъпление. Останеш ли без хляб, то ти си слуга, то ти си роб".
А въпросният бай Христо, дето не дал на Ботев нито грош, е братът на оня Евлогий Георгиев
- дето черните им две статуи седят от двете страни пред парадния вход на Софийския университет,
построен с една незначителна частица от техните неизчислими милиони, и където сега, каква
ирония на съдбата: студентите изучават тъкмо оня дрипав, гол и бос Христо Ботев, който просел от
тях милостиня (да беше молил статуите, сигур щяха да му дадат!).
Но да преглътнем сълзите си и да продължим нататък.

След като Левски заминал през декември за България да проповядва сред народа бунт,
Ботев напуснал воденицата и заминал да търси прехрана из Румъния:
първо учителствал в Александрия два месеца, но местните чорбаджии не знам защо го
изгонили,
от там взел едно параходче и стигнал до делтата на Дунава, заселил се в град Измаил,
пазарил се и там за учител,
тук обаче се запознал с Нечаев, Меледин и други руски революционери нихилисти,
емигрирали от Русия в Румъния, сближил се с фаталната анархистка София Рубинщайн;
важното е, че тогава - през 1870 година - написал първите си стихотворения: Майце си,

108
Към брата си1, Елегия и Делба, изненаданият Каравелов веднага ги отпечатал в своя вестник
„Свобода";
в началото на 1871 година от Измаил Ботев се прехвърлил в Галац, дотам достигнал
слухът за обявената през март Парижка комуна, Ботев и тамошният учител Величко Попов
основали Българска комуна и пратили поздравителна телеграма до парижките комунари:
Salutations fraternelles et cordials
de la part de la Commune Bulgare.
Vive la Commune!
Revolutionairs emigrants Botiof, Popov

Дали Българската комуна е имала трети член, не е известно, но освен спорното (дали го
бил писал Ботев, или не2) Символ-верую на Българската комуна е запазен и един портрет на
Ботев с безспорно саморъчен автограф:
Въ память на комунистическите ни
подвизи брату Вел. Попову.
Х р. Б о ти о в
1 Майя 1875 Букурещ

Какви ще да са били тези комунистически подвизи, историята мълчи. По комунистическо

време у нас те се преувеличаваха безогледно, сега пък срамежливо се премълчават.
Когато в предишния разказ писах, че никой друг освен Левски не е надниквал отвъд
свободата, изглежда, сгреших. И Ботев е надниквал.
В онова „Символ-верую" (дори да не е негов автор, явно е споделял написаното, щом го е
публикувал в своя вестник) той пише,
че вярва в единний комунистически ред на обществото и че чака бъдащий комунистически
строй на целия свят -
но каква е била конкретната му представа за този бъдащий комунистически строй, не е
много ясно, освен че ще има обща собственост върху всички имоти.
Картината се обърква още повече от думите му, писани по същото време, през лятото на 1871
година:
Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на
конституция, конституцията на република, републиката на община!!
Подчертаното и двете „!!" са на Ботев. На друго място той пояснява каква ще е тази община:
Нашият народ има свой особен живот, особен характер... дайте му да се развива по
народните си начала... и ще видите как той ще се устрои. Или не видите семето, зародишът в
неговите общини без всяка централизация?
Тук подчертаното е от мен. Явно мечтаният от Ботев комунистическо-общинен строй без
всяка централизация не ще да е бил нашият тоталитарен и стигащ до монархически автократизъм
комунистически строй, на който бяхме полуживи свидетели...

Тъй или иначе, самата дума комунист, независимо какво е съдържала в себе си, е
плашела и настървявала обществото, поради което Ботев е трябвало да бяга от Галац в Браила,
там започнал да издава Дума на българските емигранти,
в „Дума" напечатал знаменитите си статии Народът. Вчера, днес и утре, памфлета
Смешен плач (където оплаква избитите парижки комунари) и стихотворенията си До моето
първо либе, На прощаване, Хайдути, Борба и Пристанала.

1
“Майце си” Ботев публикува за пръв път в Славейковата „Гайда" през април 1867 г., а „Към брата си" -
през януари 1868 г. във в. „Дунавска зора"; публикуваните през 1870 г. в Каравеловата „Свобода" са втори
техни варианти.
2
В тогавашните вестници статиите почти винаги са били без подпис, не е подписано и това „Символ-верую",
та комунистите казват, че авторът му несъмнено е Ботев, антикомунистите - че без съмнение не е Ботев,
останалата безпартийна сволоч се съмнява дали е, дали не е...

109
 Иван Вазов, който по същото време се намирал ту в Галац, ту в Браила (те са на
двайсетина километра един от друг по брега на Дунава), описва така нещата:
Аз се познавах добре с него. Бяхме се срещали най-напред в Браила, когато списваше
вестник „Дума", чрез който заяви свой пръв протест против настоящия строй и своя
списателски талант.
По-после, повдигнал страшна буря против себе си от страна на браилското общество,
по причина на своя неспокоен авантюрски живот, той заряза „Дума" и дойде в Галац.
Ботев имаше лоша репутация. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той
правеше навред да говорят за него, повечето лошо.
Той беше, както винаги, скитник безпомощен, бездомен и сиромах, като Йова.
Полицията го следеше.
Богаташите го презираха.
Младежите го отбягваха, но обичаха.
Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед.
Той беше висок, едър - почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко
кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата
кожа, постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му
физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му смел и
разкрачен ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше
замислен.
Равенството с тълпата, в което го туряха обстоятелствата, унижението, в което го
поставяше нуждата, убиващата нужда, го мъчеха, възмущаваха. Той беше жив протест
против неравенството, против направедното възвишение на някои в обществото.
Ходеше постоянно придружен от един руски нихилист, който носеше лъжливото име
Флореско1.
Това тайнствено лице беше една загадка за всекиго. Казваха, че бил пътувал по цяла
Русия, по Германия, Франция, Англия, Испания, Америка и по други земи; приемал често писма
от Париж, Лондон, Женева, Берлин от неизвестни лица. Уверяваха, че има преписка и с много
аристократически домове в Русия, с княгини, графове и пр.
Всички го считаха за опасен комунист.
Нещо, което той не се грижеше да скрие.
А беше необикновено красноречив и умен. Толкова и учен. В споровете се
възпламеняваше, раздражаваше, достигаше до изстъпление.
Ботев го поддържаше.
Веднъж: един българин, като се увлече в препирнята, каза му:
- Парижките комунисти са подлеци!
- Долу шапката! - изрева той, като му хвърли шапката на пода. - Долу шапката, когато
говориш за сто хиляди мъченици, умрели за една идея!!...
Присъствуващите се разбягаха, прибледнели. Такъв бе человекът, с когото се сдружи
Ботев и който упражни решително влияние въз неговата душа.
Той имаше зловещо лице, гледаше все надолу и на гърба под дрехата си носеше
постоянно револвер.
Намесата на полицията избави Ботева от това магнетизирающе лице по следующия
начин: него изгониха зад граница, а Ботева туриха в тъмницата.

Приятелят му Киро Тулешков добавя: Научих се, че в Галац полицията го хванала и

оттам го пратила във Фокшан2, окован в железа, като политически престъпник, като

1
Това е бил Н. Ф. Меледин.
2
Фокшан - град на стотина километра северозападно от Галац.

110
комунист...
Тъмен е този период от живота на Ботев. Стоян Заимов не крие злъчта си, като пише:
Когато Ботев се скиташе от град на град из свободна Романия, когато живееше по
дунавските острови, учителствуваше в Измаил и Александрия, редактираше „Дума",
предводителствуваше шайката на браилските комунари, когато се излежаваше по
браилските и галацките арести,
в това време Любен Каравелов, Васил Левски, Ангел Кънчев и Дим.Общи уреждаха
българските революционни комитети в България и Влашко.
Захарий Стоянов пък посочва неизвестно писмо на Левски, в което уж пишел на Ботев:
Недей спа, но намери злато във влашката и руската земя по който начин момееш... - и Ботев
почнал да краде от патриотизъм и за да възстанови нарушеното равенство между человеците...

Както и да е. Турили Ботева в тъмницата към края на април 1872 година. Точно по
същото време в Букурещ пристигнал Васил Левски за събранието на двата Български
Революционни Централни Комитета: Вътрешния и Букурещкия. (Това бе описано в по-
предишния разказ.)
Първият въпрос на Дякона бил:
- Къде е Ботйов, приятелят ми от воденицата?
Каравелов мълчал, обадила се Ната:
- Той е вече изгубен човек за всякаква работа. Тръгнал с червена рубашка из улиците и
вика на хората: „Дайте си ръцете, братя, ръка с ръка да опашем целия Глобус! (а хората бягат),
няма да има ни богати, ни сиромаси, всички ще бъдем помежду си равни и братя..." И го
пратили при братята му във Фокшанския затвор.
Каравелов измърморил:
- Язък му за таланта, затри го.
- А в затвора викал на крадците - продължила Ната: - „Граждани на бъдещото сиромашко
царство, когато няма да има затвори, няма да има богати чокои, нито сиромаси като вас,
следователно никаква кражба няма да има, защото всеки ще има това, което днес няма, и тогава
именно кражбата ще бъде позорно и безчестно дело, а днес, който краде, е честен човек!"
Тук скочил и представителят на Браилския Частен Революционен Комитет Скарлат
Скарлатич, след него скочил и представителят на Галацкия Революционен Комитет Рафаил
Атанасов - техните търговски каси, твърдели те, били разбивани със собствените ръце на
Ботйова!
- Млад е, неопитен е, но този момък е гений - рекъл Левски. - На такива хора се прощава
и от общество, и от история...1
И Левски помолил Каравелова и Ценовича да гарантират за Ботев и да го освободят от
затвора.
Освободили го и тръгнал поетът пеша, нямал пукната пара, по пътя обувките му се
продънили, останал бос, краката му се подбили, не можел да върви...
(Същата жалка и трагична сцена ще се повтори, читателю, и когато Ботев тръгне към
своята Голгота - от Козлодуй за Околчица...)
Тъй и не се срещнали с Левски - Дякона отдавна бил заминал за България, а Ботев
пристигнал в Букурещ в края на май - според едни, според други - чак в средата на юли,
с остригана затворническа глава, бос, дрипав, гладен и мръсен, почакал да мръкне и
1
'Стоян Заимов твърди, че уж Каравелов бил казал това, но мен не ми се вярва - тези думи по прилягат на
благородния и прощаващ Дякон Левски. Че Левски е обичал Ботева като поет и че се е интересувал
постоянно от съдбата му, свидетелства неговото джобно тефтерче, където Дякона е преписал (на цели 8
страници!) почти цялото Ботево стихотворение „На прощаване", публикувано в „Дума на българските
емигранти" през юни 1870 година, а когато вестникът е спрял да излиза, в едно от писмата си (до Данаил
Попов, струва ми се) Левски пита: „Дума" издума ли се?

111
почукал на Каравеловата врата.
Наталия, като го видяла, изпищяла:
- Тоз разбойник да не ми влиза в къщата!
Каравелов се смилил, пуснал го да живее на тавана в печатницата. Там продължавал да
живее Ботев и през август 1874 година (повече от 2 години!) - тогава Михаил Греков
пристигнал в Букурещ за общото събрание на Българския Революционен Комитет (за което
вече стана дума) и се наложило една нощ да преспи при Ботев. Ето описанието на Ботевата
спалня (моля чувствителните учителки по история да не го четат):
Късно след полунощ ние се върнахме в Каравеловата печатница, която Ботев отключи с
ключ, що го при себе си имаше, драсна клечка кибрит, запали парче спермацетова свещ и ме
покани да следвам подире му, като полекичка крачеше между машината и типографските маси в
печатницата.
В едно от кюшетата Ботев се наведе, взема антична стълба, изправи я и като се обърна
към мене, с ирония произнесе:
- Заповядай, качи се, влез в моята спалня!
Ботев светеше, аз почнах да се качвам по стълбата, с мъка се възкачих и бях вече в
спалнята, но, за жалост, не можех да се изправя и трябваше седешком да се събличам, та даже
и като седнах, главата ми допираше в тавана.
Качи се и Ботев след мене и при светлината на свещта аз сварих да разгледам постелката,
завивката, подглавката - леглото, на което поетът спеше, и признавам се, бях поразен.
Що е чаршаф - Ботевата спалня не знаеше, пък дюшекът му се състоеше от вехт юрган, а
и с друг такъв той се завиваше, като под главата си туряше вместо подглавка вехто Каравелово
палто, с което последният бе спал в австрийската крепост в дните на заключението му. Всички
тия принадлежности на Ботевата спалня бяха толкози нечисти, че отвращение хващаше човека
само от вида им.
Самата спалня беше широка около 1,5 метра - това бе коридорче с корнизи, по което
някога е минавала стълба за горния етаж.
Креватът на Ботева беше несложен: той бе пригодил два отрязъка от чамова върлина, на
тях бе поставил четири дъски и това бе скъпоценният му креват.
Не можах да спя дор съмне. От една страна, спалнята беше удушлива, пълна с развален
въздух - изпаренията на типографско мастило, мазилката на машината даваха отвратителна
воня, и трето - спалнята на Ботева беше пълна, препълнена с хиляди паразити, що забиха
жилото си в телото ми, бълхите бяха по-милостиви към мене, ала дървениците подобно на
страшния русчушки валия Мидхат паша, що е милост - не знаеха...

На сутринта Греков казал на Ботев това, което сигурно и ти, читателю, вече си си рекъл:
- Поете, не разбирам защо си се осъдил на подобен живот?
Поетът отвърнал:
- Любен се обхожда с мен жестоко. Дал ми е в заем пари и иска душата ми да изкара.
Другояче обаче представял нещата Каравелов:
- Ботев е способен по цели дни да се весели, да пее песни, но не и да работи, от работата
той бяга като от чума.
В това време Ботев влязъл в печатницата, щом се мярнал пред очите на Каравелов, те
пламнали, гръм и мълния изпълнили големия салон:
- Надзел си триста франка, кога ще ги изплатиш, или мислиш, че парите у мене извират?
Ботевото самолюбие силно било докачено, толкоз повече, че нему крещели пред слугите,
той почнал да плаче:
- Ще ти ги отработя, потьрпи...
Не преувеличавам, читателю - Греков пише буквално: „той почна да плаче, но Каравелов
беше неумолим и продължаваше да кряска с висок глас:
- Кога ще стане това, нали те знам аз тебе..."
И тъй нататък. Кой крив, кой прав - не знам, но страшно е другото, което накрая

112
Каравелов пошушнал на Греков:
- Постарай се ти, гълъбче, да се изолира Ботев и да се направи присъствието му в
заседанията на събранието невъзможно, защото, казвам ти и нека си остане между нас, тоя
човек ще ни предаде!1
Тези думи на Каравелов са твърде изненадващи2 - между двамата още нищо особено не
се бе случило. Какво е предчувствал Каравелов? Че това момче, което той ругае из
печатницата, ще стане негов съперник? - а Каравелов, известно е, съперници не търпи...
Ненадейно на 12 октомври 1874 година Каравелов съобщил в „Независимост": „Аз съм
принуден от самите обстоятелства да напусна досегашното си занятие".
Оттеглянето на Каравелов от революционната стъгда било сякаш за Ботев знак да
действа:
После преставането на „Независимост" не остана почти никаква възможност, за да
могат да се изказват болките и страданията на нашия народ, не остана никаква
възможност да се поддържа онзи революционен дух, който е покрил вече нашата народна
нива и чака своя жътвар...
Какво трябваше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за
всеки един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си.
И ето, в името на тая любов ние развяваме своето „Знаме".
Пътищата на двамата мъже засега тихо се разминавали. Каравелов започнал да издава
вестник „Знание", където заявил, че не желае да се меша в никакви политически дела и че
неговата девиза е азбуката!
Все още нежно Ботев го репликирал:
Мнозина от нашите може би искрени патриоти са дошли до робското и несъвременно
вече убеждение, че и на нашия народ преди всичко е потребно да се даде наука, образование и
знание, пък тогава вече да се мисли за неговото политическо освобождение.
Единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши - нека
чуе!
Каравелов много добре го чул и скритом взел да се готви за решителната схватка с
неблагодарния си храненик и наперен съперник, подир когото се юрнала жадната за бунтовни
думи емиграция, а Ботев точно това проповядвал:
Нашият народ вече не жалее къщата си, парите си и жената си и чака удобна минута
и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан.
Какво нямаме? Какво чакаме? От какво се боиме? Няма власт над оная глава, която е
готова да се отдели от плещите си в името на свободата!
Огън и меч! Меч и огън! Треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Тук е гласният,
отчаяният и мъжествен седеммилионен български народ, който днес въстава и иска от
светът едно от тие две неща: или свобода, или смърт!
Той проклина своето преминало, защото е мрачно, мрази своето настояще, което е
тежко и горчиво, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми!
И не само Грекова убеждавал Каравелов да се изолира Ботев и да се направи
присъствието му в заседанията на събранието невъзможно;
на Данаил Попов писал: В Букурещ се е събрала една тайфа, която, както се види, ще
да компрометира много лица. Шеф на тия чапкъни е Ботйов, излязъл завчера от пушкарията
за кражба. Ето какви хора са захванали да просвещават народът.

1
Според Михаил Г. Греков, Спомени, Букурещ, 1874 г.
2
То е интелигентният тиранизъм на посредствения даскал - пише жестоко в своята „История на
Априлското въстание" Димитър Т. Страшимиров. - Каравелов е тъй изключителен, толкова е педантен,
високомерен и демагог, че всичко друго в страната: и черковници, и попове, и стари, и млади, не мислещи
като него, са ни повече, ни по-малко: хайдути, животни, хомеопати, идиоти, най-после, те са и предатели.

113
 За схватката се готвел и Ботев - по същото време писал на същия Данаил Попов: Аз ще
чакам още няколко време, дордето се срещна с някои и други лица, пък ще да си премеря и
името, и характерът, и честността си с неговата!
Сантименталните думи на Каравелов, че е заплатил вече своят дълг на отечеството си
и оставя публицистичното поле с чиста съвест и със спокойно сърце,
и досега подвеждат някои наши историци да твърдят, че след смъртта на Левски
Каравелов уж бил изпаднал в униние, уж бил сломен и отчаян и уж затова се бил оттеглил от
революционната дейност, спирайки „Независимост".
Напротив: на поредното събрание на БРЦК, състояло се навръх Коледа, на 26 декември
1874 година (точно две години след залавянето на Левски!), Каравелов не само направил
всичко възможно пак да бъде избран за председател, вкарвайки в събранието свои богати хора,
за да гласуват за него -
но това не му стигало: той поискал неограничени пълномощия и най-важното: сам да
влиза в споразумения с други държави и правителства и сам да управлява администрацията и
финанциалната част на Централния Комитет.
Това възбуди ропот и недоверие - пише Ботев до Драсов1.
Масло в огъня наляло предложението на Каравелов БРЦК да се пренесе в Белград -
станало ясно като бял ден, че той искал да подчини българското революционно движение на
сръбското правителство,
което, уж помагайки на България да се освободи, мечтаело да я присъедини към Велика
Сърбия, ако това не станело - поне да вкара България в тъй наречената балканска
конфедерация под хегемонията, разбира се, на Сърбия.
Сърбофилските сънища на Каравелов за балканска конфедерация2 са били отдавнашни, те са
размътвали отношенията му и с Левски, който, ако си спомним, работеше за една независима
народна борба. Каравелов бил свързан със Сърбия не само чрез жена си, сръбкинята Наталия, той
е живял в Сърбия, членувал е в славната сръбска Омладина - главен двигател на сръбското
освободително движение и на идеята за обединението на южнославянските народи под
хегемонията на Сърбия (нещо, което се реализира частично с основаването на Югославия след
Първата световна война), писал е на сръбски и повестите му Jeли крива судбина? и Сока са
признати за класически в сръбската литература. Това е хем лошо, понеже раздвоявало душата му
между България и Сърбия, но, от друга страна - имаме ли друг писател, който да е класик на
литературата в две държави? Така че, въпреки всичко - шапки долу!

Оказало се, че и вестник „Независимост" бил спрян не заради друго, а защото самата
думичка „независимост", изричана от българи, дразнела братята сърби - и те престанали да
дават на Каравелов пари за вестника!
Избухнал скандал, събранието се разтурило, новото събрание било насрочено за месец
март 1875 година.
Междувременно случила се една твърде мистериозна случка, известна като „случката с
револверите". Тя е описана от мнозина, а и от самия Ботев:
По коледното събрание Волов бил донесъл някоя друга пара, за да си купи револвери. Парите
той оставил на Каравелов и си заминува. После няколко деня у Каравелова се донесе едно сандъче
и на Ботйова се заповяда да го адресира до Димитра в Гюргево. Аз направих това, без да зная
нито колко са револверите, нито кой ги е купил, нито за де ще се изпровождат. Това беше за мене
мистицизъм, защото никой ми не казваше и аз никого не питах.
Ботев ги предава на железницата - разказва нататък Никола Обретенов, - заявявайки, че в
сандъчето има свещи; в Гюргево обаче се усъмнили в тежкото сандъче и го отворили. Полицията
потърсила изпращача, сиреч Каравелова.

1
Иван Драсов (1848-1901) - близък съратник на Левски и Ботев.
2
Според израза на Димитър Страшимиров.

114
 След няколко деня у нас се яви тукашният пръв прокурор и подири Каравелова, Каравелов
показа голямо малодушие, той се уплаши и аз бях принуден да зема сичко отгоре си - пише
скромно Ботев.
Захарий Стоянов обаче разказва случката по-цветисто:
Когато се появил прокурорът в печатницата със своите комисари и жандарми, Каравелов с
перото в ръка, несчесан и неумит, както винаги, незнающи ни една дума по румънски, не ходил и
нямал никога работа с полиция и правителство, скочил с перото в ръка и захванал: „Ботйов,
Ботйов, моля ти са, вземи работата отгоре си, вземи я да ма отървеш, аз ма не бива никак в тия
работи ". Ботйов, който се случил там, се изтънил гладиаторски пред прокурора... и т.н.
Тогава, изглежда, пак са арестували Ботева. Генералният прокурор ми каза, че щели да ме
съдят, пише той и в него се загнездило страшното съмнение, че Каравелов и хората му щяха да
ме изпроводят във влашките рудници за сол, но не успяха. Струната между мене и Каравелова се
скъса вече окончателно.

Конфликтът между двамата мъже назрявал като цирей. И един ден...

...Един ден - разказва Любица, дъщерята на Димитър Ценович, - когато бяха сами Любен
Каравелов и Христо Ботев, не знам за какво се скарали, та се стигнало до бой, в който е взела
участие и Ната - Каравеловата жена. Тя е уловила Ботева, по разказа на самия Ботев на
Ценович, от което изтръпване Ботев изгубил съзнание и паднал на пода. А в същото време
случайно влиза д-р Чобанов, та му даде първа помощ да се свести.
(Какво ще да е било туй „улавяне" на таз мощна сръбкиня, та исполин като Ботев паднал
на пода и изгубил съзнание?!)
Каква е била причината да се стигне не само до тези махленски свади (и Любица, както
видяхме, не знаела), но и до това, че Каравелов конфискувал и изгорил поредния брой на
Ботевия вестник „Знаме" (който се печатал в неговата печатница, уж понеже Ботев не му бил
платил),
а Ботев пратил Бенковски да убие Каравелова, но Стоян Заимов го разкандърдисал, после
пък Стамболов гонил горкия Либен с пищов из печатницата?
Тази вражда внасяла раздор и сред емиграцията, хвърляла кал върху цялото
революционно движение. Напразно се опитвали да ги помирят - не, и двамата били смъртно
обидени един на друг!
Едва ли причината за това е била, че Ботев имаше буен, избухлив темперамент и беше
несдържан и в словах и в целях и че искаше да свали Каравелова от пиедестала му, за да му
заеме мястото - председател на Централния Революционен Комитет1;
нито пък това, че Каравелов правел всичко възможно да не се състои поредното събрание
на БРЦК, защото знаел, че ще е краят на неговото 15-годишно председателство.
Ботев все пак е имал някакви причини да извика:
- Аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости!2 - сиреч
ренегатството му, изгарянето на вестника, ареста заради случката с револверите, а и
униженията преди това в печатницата и т.н.
А Каравелов? Каква е била смъртната обида, която той не можел да прости на Ботев?

Спомняш ли си, читателю, разказа на Наталия Каравелова (виж на с. 196): По едно време
Либен стана съвсем кахърен, мрачен и невесел... най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди-кой си
ме обвинява, че... съм предал Василя на турците".
Никъде досега - в никакви документи, в никакъв вестник, в ничии спомени, за подобно
обвинение не бе срещната нито дума. Но за да го разказва Наталия чак през 1907 година, след
повече от 30 години - значи се е случило, такова нещо не се забравя!

1
Думи на Стефан Стамболов, за когото Ботев казвал: „Стамболов ме само обича!" (писмо до Драсов, 20
януари 1875 г.).
2
В писмо до Драсов, 16 март 1875 г.

115
 И може би тук е тайната на разпрата: възможно ли е Ботев да е онзи „еди-кой си"?
Той, както Никола Обретенов и много други, е знаел, разбира се, за прословутото чувалче
с архива на Каравелов, попаднало в софийския съд. Вината на Каравелов била неволна и Ботев,
както и другите, деликатно и дълго е мълчал от уважение към Каравелов,
докато един ден началото на тази история се повторило:
Актовете и протоколите от първото събрание не съществуват вече! - писал Ботев на
Иван Драсов1 (като станала „данданата" с револверите, уплашеният Каравелов ги бил дал на
някой си Адженов уж да ги скрие, а те от него изчезнали - също както преди две години бе дал
архива си на сръбското консулато...).
Унищожени документи все пак не е толкова страшно, но у Каравелова има документи -
биел тревога Ботев2, - които могат да повредят много на народа ни, ако той някой път,
движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги изпрати отсреща (сиреч на турците)...
- ...както изпрати онези документи преди 2 години, които обесиха Дякона! -
можел ли е Ботев в яда си при някоя свада с Каравелов да му извика тези думи, които
дълго е таил в душата си?
Би могъл - и още как! Предателството, волно или неволно, не се прощава никога.
Но и обвинението в предателство, вярно или невярно, също до смърт не се прощава.
И може би затова всички опити да помирят Каравелова с Ботев и Ботева с Каравелов са
били напразни.
Да напише стихотворение поетът има различен подтик: в повечето случаи пряк -
импулсивен, понякога случаен, често пъти асоциативен.
Дали е случайно, че точно по време на скандала си с Каравелов Ботев започва трескаво да
нахвърля в тефтерчето си стихотворението за Васил Левски? Минали са три години от обесването
му, цели две години поетът стих не е написал - и изведнъж...
И защо точно за обесването му пише?
Ако вярвам на интуицията си - поетическият му гений е бил разбуден от това закъсняло
черно подозрение, че Каравелов е виновен за обесването на Левски. Оттук е отчаянието, оттук е
зловещият грак, оттук е плачът безнадежден...
Но това е въпрос на гадаене. Повече за стихотворението ще поговорим в притурката към
тази глава.

Другите лица, които Ботев чакал, за да си премери и името, и характерът, и

честността си с Каравелов, били споменатите вече Стамболов, Драсов, Заимов, Обретенов,
Волов и Бенковски - все отбор юнаци. Всичките те пристигнали в Букурещ
(Стамболов след апостолската си обиколка из България, Драсов от Чехия, където учел,
Заимов от Диарбекир, Волов от Русчушкия затвор, попаднал там заради една любовна история,
Бенковски от Мала Азия или от Египет)
и на 12 август 1875 година, без въобще да питат и да канят Каравелова, свикали поради
екстрените обстоятелства извънредно събрание на БРЦК.
За по-голяма тежест и за да ядосат Каравелов, повикали Панайот Хитов да дойде от
Сърбия и да председателства събранието.
От България дошли десетина представители. Бил избран Централен Комитет в състав:
Димитър Ценович, Христо Ботев, Иван Драсов, д-р Христо Чобанов и Драгоя Шопов.
Били възприети анархичните Ботеви възгледи против всякаква йерархия: нямало
председател, нямало секретар - всички били равноправни членове, само Драгоя Шопов бил
определен за касиер.
- Юначната Херцеговина въстана и се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и
тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика vа banque,

1
В писмо от 16 март 1875 г.
2
Пак в писмо до Драсов, 7 юли 1875 г.

116
Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет -
има ли тука съмнение, че смъртта на Турция е вече над главата й?
Чувате ли, господа дуалисти1 и просветители? Чуваш ли, нещастний български народе?
Чувате ли, братия емигранти? Какво трябва ние да правиме? Да мълчиме и да чакаме? Това е
безумно, безчестно и безчовечно!
Единственият изход е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна!
Остава само едно: да драснеме кибрита и под светлината на огънят да нагазиме в
кървавата революция!2 -
държал пламенна реч Ботев и събранието взело решение да драснат кибрита.

1
Дуалисти - привърженици на Тайния Български Централен Комитет (ТБЦК), създаден от Иван Касабов през
1866 г.; отначало са проповядвали дуалистична българо-румънска държава, а през 1867 г. изпращат мемоар до
султана, в който предлагат да бъде създадена турско-българска империя по примера на току-що основаната
двуединна Австро-Унгария. (Между другото тази идея не е била чужда и на Раковски, а по-късно и на
Стамболов.)
2
Из в. „Знаме" от 27 юли и 27 август 1875 г.

117
 Притурка към глава VIII

“Обесването на Васил Левски"

Това стихотворение на Христо Ботев е с най-неясна съдба. Отпечатано е било първо в

Стенен календар за 1876 г. с портрета на Левски. От календара обаче няма запазен нито един
екземпляр.
Ако се съди по запазения стенен календар за 1875 година, издаден също от Ботев, където
под портрета на Хаджи Димитър е отпечатано стихотворението „Хаджи Димитър Асенйов", то
и стихотворението, посветено на Васил Левски, ще да е било отпечатано под портрета му.
Вестник „Нова България", основан от Ботев на 5 май 1876 г., публикува последното му
стихотворение в брой 22 на 12 август същата година. Там заглавието е „Дякон Васил Левски".
През 1888 година в съчиненията на Христо Ботев редакторът им Захарий Стоянов
публикува нова версия на стихотворението, озаглавено там „Обесването на Васил Левски".
Ръкописът на стихотворението се е намирал в джобното тефтерче на Христо Ботев.
Преди да се качи на парахода „Радецки", Ботев го предава на Димитър Горов, той пък - на
Тодор Пеев.
В тефтерчето обаче е запазена черновата само на две строфи (и двете зачеркнати с три
кръстосани линии): Гарванът грачи грозно, зловещо... - във вида, който познаваме и днес, и
финалната строфа Няма го вече!... - с много зачерквания и поправки (тази строфа в
официалните издания липсва по незнайни причини).
Целият ръкопис на стихотворението се е намирал вероятно в тефтерчето на някои от
откъснатите двадесет листа - възможно е Тодор Пеев да ги е откъснал и да ги е дал на в. „Нова
България".
Възможно е също така „Нова България" да е взела стихотворението от Календара.
Тъй или иначе, трябва да предположим, че вариантът, публикуван в „Нова България" два
месеца след гибелта на поета, е по-близък до оригинала.
Ако е вярно твърдението, че Захарий Стоянов не е разполагал нито с Календара, нито с
„Нова България", остава възможността той да е взел стихотворението от някоя песнопойка -
такива са били на мода след Освобождението.
Сега нека се спрем, читателю, на някои от поправките в публикацията на Захарий
Стоянов, която е приета за меродавна и до днес, и да разсъдим - за хубаво ли са направени?
Най-проблемните поправки са направени в третата строфа, тъй като там те променят
смисъла. Ето ги двата варианта -

в “Нова България” при Захарий Стоянов:

Плачи! Там близо до град София Плачи! Там близо край град София
видя аз стърчи черно бесило. стърчи, аз видях, черно бесило,
И твоят един син, Българио, И твой един син, Българийо,
виси на него... Със страшна сила виси на него със страшна сила.

зимата пее свойта зла песен. Гарванът грачи грозно, зловещо,

Вихрове гонят тръни в полето, псета и вълци вият в полята,
и студ и мраз и плач безнадежден старци се молят Богу горещо,
навяват на теб скръб на сърцето. жените плачат, пищят децата.

(Както се вижда, след третата строфа в двата варианта следват различни строфи, но нас
ни интересува връзката между третата и четвъртата строфа в „Нова България".)
И така: „до град София" или „край град София" - е почти все едно;

118
 „видя аз стърчи черно бесило" - безспорно добре е заменено с по-естественото „стърчи,
аз видях, черно бесило";
абсолютно грешна обаче е поправката в третия стих: „и твоят един син, Българио " при
Захарий Стоянов е заменено с „ и твой един син, Българийо " -
първо, изядена е една сричка от десетосричния стих, но тури му пепел, по-важно е
другото: твой един син значи „един твой син", сиреч: един от многото твои синове, а твоят
един син означава определено: твоят един, сиреч: твоят едничък (единствен) син. Разликата
е огромна.
В четвъртия стих следва най-великата поправка в нашата поезия.
Първо трябва да предположим, че тя е била направена от Ботев в Календара, който е
загубен, ако приемем, че там вариантът на стихотворението е втори (както твърди Михаил
Димитров) или пък че „Нова България" грешно е разчела ръкописа в тефтерчето.
Разликата между двата варианта в този стих е само в пунктуацията, но тя променя
жестоко смисъла. В „Нова България" е:
...и твоят един син, Българио,
виси на него... Със страшна сила

зимата пее свойта зла песен.

Тук стихът „виси на него... Със страшна сила" е разделен категорично на две и втората
част „Със страшна сила" е началото на ново изречение, което продължава в първия стих на
следващата строфа „зимата пее свойта зла песен" (това е тъй нареченият анжамбман), сиреч
изречението е: „Със страшна сила зимата пее свойта зла песен".
Не знам дали Ботев сам, дали Захарий, а най-вероятно поправката е направена в
песнопойките, защото, като се пее, музикалната фраза не позволява стихът да се раздели на
две
и незнайният певец е съединил двете части на стиха, махайки многоточието, без да
подозира, че създава може би най-могъщата, най-абсурдната метафора в нашата поезия:
... и твоят един син, Българийо,
виси на него със страшна сила!

За да не ставам нататък дребнав с коментара си за другите поправки, например: защо

псета и вълци вият в мъглата е заменено с вият в полята, когато и в тефтерчето на Ботев
ясно се разчита, че е в мъглата, а и никой поет не би повторил една и съща дума в две съседни
строфи (в едната псета и вълци вият в полята, в другата вихрове гонят тръни в полето),
така че по-добре ще сторя, използвайки по-доброто и от двете редакции, да предложа
трети, според мен по-верен вариант на последното Ботево стихотворение:
ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино клета,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
над чий гроб там тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

119
 и твоят един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач безнадежден
навяват на теб скръб на сърцето.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата,
старци се молят Богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Няма го вече. Юнашка сила

твоите тирани скриха в земята.
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Ако е вярно, че поезията е отражение на поетовата душа - какво отчаяние, каква

безнадеждност са витаели тогава в душата на Ботев! Това не е само плач по Левски, зловещият
грак на гарвана е предчувствието за собствената му скорошна гибел -
в този реквием са се слели самотните души на двете най-велики личности в нашата нова
история, затова е тъй непостижим в своя величав трагизъм...

120
 1875
ГЛАВА IX

Въстанието без барут

Христо Ботев, Стефан Стамболов,
Колю Ганчев, Върбан Юрданов,
Георги Апостолов, Захарий Стоянов

В края на август 1875 година апостолите заминали отвъд Дунава: Стамболов за Стара
Загора (Заара), Волов и Стоян Драгнев - за Ловеч и Троян, Никола Обретенов и Иларион
Драгостинов - за Русе и Шумен, Михаил Сарафов - за Търново, Сава Танасов и Таню Стоянов -
за Сливен,
а Стоян Заимов и Бенковски се запътили към Цариград - в деня на уреченото въстание
трябвало да драснат по един кибрит от четирите страни на Цариград (според други сведения -
на 40 места) и в паниката на пожара да убият султана,
те даже наели стая № 3 на втория етаж в хотел „Италия" и Бенковски от тъмно до тъмно
седял до прозореца с пушка в ръка и дебнел - като мине султан Абдул Азиз по главната улица,
да го гръмне,
но султанът тъй и не минал, а и пари за динамит не намерили...
Ботев пък по решение на Централния комитет заминал за Русия да търси рубли за оръжие
и да докара от Одеса стария войвода Филип Тотя, та с Панайот Хитов да поведат към Балкана
по една чета с по 2000-3000 юнаци и с бързината на светкавицата да изведат народът из
леглото на робството1.
Да се изведе народът из леглото на робството с бързината на светкавицата, се оказало
поетически блян. Трудно е да се каже, че въстанието блеснало като светкавица - истината е, че
с бързината на светкавица угаснало.
Христо Ботев намерил Филип Тотя в Одеса, придумал го:
- Вий, уважаваний ни войводо, сте един от първите синове на България, вие сте
жертвували и имот, и живот за нейната свобода, елате да нанесете страх и трепет на
нашите тирани и да оставите името си вечно в историята...
Трогнал се прочутият войвода, пуснал сълза, дал му Ботев колкото пари бил събрал из
Русия, Филип вземал жълтиците и офейкал безследно.
Другият прочут войвода също се съгласил, дали пари и на него, човекът, прави му чест,
дори разписка оставил:
Приех от комитета у Букурещ български 100,
словом сто, лири турски за пътни разноски2,
за да премина у отечеството ни България.
1875 септемврий 4.

Подписал се собственоръчно: Панайот Хитов, след което вместо към отечеството ни

1
В. „Знаме", 6 юли 1875 г.
2
Ако читателят си спомня, Левски поиска от Ценович само 30 турски лири, за да започне своята дейност в
България...

121
България тръгнал към пазара, купил си там лозови пръчки и духнал към Сърбия да си посади
лозенце в именийцето...

Стамболов пристигнал в Стара Загора, събрал тамошния Революционен Комитет начело

с Колю Ганчев и прочел прокламацията:
Мили народе Български!
Всичките около тебе народи се наслаждават на доброчест живот, само ти, милий народе,
стенеш под едно варварско иго.
Това нетърпимо вече състояние ти наложи света длъжност: да се дигнеш с оръжие в ръка
и да премахнеш злото.
Ето ни вече на бойното поле, гдето ще пролеем и последната си капка кръв за твоето
освобождение.
И т.н., и т.н...
Дързост, прочее, и напред с уверение, че победата ще бъде на твоя страна, защото и
правдата е твоя!
Дързост, защото твоето възстание е благословено от Бога и трябва да бъде одобрено от
всяка държава, народ и община, у които правдата и човеколюбието не са угаснали!
Издадено от хиляди Български
възстанници в Балканът.
На 8-ий Септемврия 1875 год.

Такива „хиляди Български възстанници в Балканът", разбира се, нямало, но младият

апостол казал твърдо и безпрекословно:
- Въстанието трябва да се обяви веднага, без отлагане, сега, след няколко дни!
Настанали ентусиазъм и веселие. Дядо Никола Веранчето, войвода от Хаинето, обещал
да изкара най-малко 700 момчета, войводата Иван Сетирелията - до 2000, от всяко село
обещавали да излязат по 1000, по 2000...
В полунощ на 16 септември въстаниците трябвало да се съберат на Чадър могила и на
заранта да ударят града.
Към полунощ на Чадър могила излязла четицата на Георги Апостолов от двайсетина
души, сред тях бил и Захарий Стоянов.
Чакали, оглеждали се, ослушвали се - до заранта повече никой не се явил. Докато чакали,
половината от явилите се юнаци потънали в шубраките безвъзвратно.
Захванал дъжд, засвяткали светкавици. Нашите юнаци лежали в храсталака под дъжда,
хубаво, че валяло, та не си личало дъжд ли, сълзи ли се стичат по лицата им -
плачели те не от страх, че ще ги заловят турците на заранта и ще ги обесят, плачели от яд
зарад измамата и подигравката.
- Когато един народ не обича свободата, можеш ли да го принудиш за това
насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания... и нищо повече! - хълцал в мрака Стамболов1.
А все верни хора били, все били целували кръста на съзаклятието...
През нощта Стамболов зарязал четата си и тръгнал сам през Балкана. Дъждът не спирал,
пътеките били тъмни и хлъзгави, той падал в урвите, камъните разкъсвали дрехите и месата
му, но не спирал, вървял, вървял и плачел, плачел на воля в среднощната планинска пустош и
вървял,
бързал към родното си, към героичното старопрестолно Търново - там въстанието
сигурно е в разгара си...
Посрещнала го мъртва тишина.
Още вън от града, в лозята, той бил посрещнат от неколцина приятели - пише неговият

1
Според свидетеля Захарий Стоянов.

122
биограф Димитър Маринов1, - в числото на които бил Христо Книговезеца, и му съобщили, че
въстанието е невъзможно и че полицията го търси под земята.
(В гордия старопрестолен град намерили войводата с обръсната глава, скрит в
кюмюрлука - пише пък Захарий Стоянов.)
Покрит с рани и кръв, сломен от умора и глад и убит от тая несполука и от тия
напразно дадени жертви, Стамболов успял да се промъкне в жилището на една жена, която
го приела, скрила, церила раните му и подновила живота му.
Тая жена се казваше Гранда Мола. Обществото я подозираше в леко поведение и беше я
клеймило със своята присъда. Там Стамболов и другарите му бунтовници намираха
прибежище, помощ и утеха.
- Запомни от мене, момчето ми - говорела му Гранда Мола, като го къпела собственоръчно, -
след всеки провал в живота, когато ти е най-тежко, когато ти се мре, тичай при жена, само от
извора на живота, дето е между краката й, можеш да почерпиш сила и кураж, не когато си весел, а
когато си отчаян, търси жената...
Стамболов е посветил на тази жена може би най-хубавото свое стихотворение:

Благодаря! Прибежище
защита, нежност и утеха
намерих аз при теб, жена,
под твойта скромна, бедна стреха.
Не от любов към мене само
ти ми показа милост, чест,
но от любов къмто народа
и затова, че бях злочест;
и за това, че зарад правда,
зарад свобода кръв пролях;
ала народът ми отвърна
с лъжа, измяна, подлост, страх.
Благодаря! Ти като майка
прибра ме и ме утеши
и със ръка грижлива, нежна
ти раните ми изцери...

По-късно, вече велик държавник, Стамболов често викал след третата чашка:
- Ще ми говорят те за Гранда Мола - курва била! Седя аз, свит на девет, в долапа, нахлуват
заптиетата в стаята и чувам: „Знаем, че криеш баш комитата Стамболов. Ей ти 3000 златни лири да
го издадеш. Не го ли издадеш, като го намерим, ще те обесим на вратнята!" - „Търсете!" - им каза
спокойно Гранда Мола. Днес кой, не жена, кой мъж ще го направи: да предпочете смъртта пред
парите? Курва била Гранда Мола - де повече такива курви да имаше България!
Но аз май се отклоних твърде много, читателю...

Така Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут - заключава Захарий

Стоянов.
Замирисало на предателства (но нека ги премълчим). След предателствата никнат
бесилки. Издаден и обесен бил Колю Ганчев, душата на комитета в Заара, обесени били още
петима, а двамата братя Жекови били изгорени живи в една плевня...
В Шумен работата завършила още по-жалко. Четицата поскитала ден-два, поскитала,
като видяла, че никъде не пуши въстание, юнаците се върнали по домовете си, турците ги
изловили като пилета и хайде в дранголника и после в Диарбекир...
Ако ти, мой читателю, си чел внимателно тази книга и ако имаш добра памет, сигурно ще си
спомниш, че още в пролога разказвах за един унгарски професор, който беше дошъл да търси

1
Димитър Маринов (1846-1940), автор на „Стефан Стамболов и новейшата ни история", 1909 г.

123
 надгробната плоча на един унгарски крал, умрял в България,
този крал не е бил кой да е, а Йозеф Ракоци, който за унгарците е, каквото са за нас Левски и
Ботев, взети заедно:
след като Унгария била поробена от Австрия (върви им на някои народи!), този крал избягал
на свобода в Турция (гледай ти парадокс!), събрал няколко хиляди унгарски хъшове, пиещи
отчаяно из цариградските кръчми, и тръгнал с тях да освобождава родината си,
но преди да успее да мине Дунава и да удари Австрия в гръб, се поболял от чума ли, от какво
(някои казват, че прихванал сифилис от цариградските курви)
и умрял през 1738 година не къде да е, а в село Червена вода, край Русе, но на времето си,
когато унгарският крал умрял тук, това село не било никакво село, а град, който се наричал Черна
вода,
за което свидетелства австрийският посланик граф Фолган Етингенски, който минал оттук
през 1700 година (38 години преди Йозеф Ракоци), и както пише секретарят му, монахът Симперт:
графът бил посрещнат с военна духова музика и приветствай от владиката, съпроводен от
седмина духовници, представящи седемте черкви на града,
а през 1767 година пък, минавайки пак оттук (29 години след Йозеф Ракоци), датският
пътешественик Карстен Нибур пише, че след като не бил видял часовникова кула ни в Египет, ни в
Арабия, ни в Индия, ни в Персия и в цяла Турция от Басра до Балкана, бил удивен от височината и
красотата на тукашната часовникова кула.
Така било докъм 1811 година, когато руските войски минали Дунава. Генерал Кутузов
побушувал година време по тукашните северни български земи, хората от нашия град, подушили
свободата, се юрнали да му помагат, аха-аха да стане работата,
но Наполеон Бонапарт в това време нападнал Русия и Кутузов побягнал на север да я
спасява, зарязвайки България.
Турците разгеле това и чакали - запалили града, изклали когото настигнали, оцелелите
жители побягнали през Дунава на север - след Кутузов, къде са се заселили там - никой не знай.
(Между другото, понеже Кутузов бил от волжките българи, щом срещнал тук първите наши
българи, заговорил им на български. Нашите българи се ослушали, спогледали се и му рекли:
- Прощавайте, генерале, но ние не знаем турски.
- Аз не ви говоря на турски, а на български - казал генералът. - А вие защо ми говорите на
руски?
- Ние не ви говорим на руски, а на български - отвърнали нашите българи.)
По-късно, към средата на века, тук се поселват други българи, слезли от Стара планина - от
града Трявна и махалите наоколо.
Какви са били пък тези българи, научаваме от Димо Казасов, който в една своя книжка за
Трявна описва преданието, записано от стария учител Христо Даскалов през 1890 година,
разказано му от 95-годишния старец Антоний Поповски, който го чул от своя 100-годишен дядо,
който пък го знаел от своя 102-годишен прадядо, чийто дядо бил 10-годишно момче, което
разказвало следната история, на която било жив свидетел през 1393 година:
След като турците заеха кютюка на царщината ни („кютюк" на прабългарски ще рече
дънер, разбирай столицата), тогава много велможи от престолния Търновград - все царски хора,
боляри и царски деца, духовници и книжници, - най-хитрите, най-юначните и най-учените, за да
не ги посекат на Марно поле, побягнаха в планината, стигнахме до Трявна и понеже мястото
беше затулно, поселихме се тук.
А от тук потомците на тези „все царски хора" се поселили върху руините на Черна вода, но
понеже името на града било заминало на север 1, те кръстили новото си село Червена вода.
500-те робски години от поколение на поколение разреждали царствената кръв, мачкали в
душите царствената гордост, изтривали полека-лека от главите спомена за царственото ни
някогашно битие и сега, като се огледаме: нищо царско вече не е останало в нас, превърнали сме се
в прости селяни.

Все пак нещо гордо е било останало в тези българи, щом те единствени в Северна
България се вдигнали да освобождават своето отечество през 1875 година, за което пише във
всички учебници по история, описва го и Захарий Стоянов в своите „Записки":
1
Черна вода сега се нарича намиращият се по на север крайдунавски румънски град; старото име на Варна
Одесос също е заминало на север - в днешния град Одеса...

124
 Когато пристигнал и войводата на четата Върбан Юрданов, готовите юнаци
трябвало да принесат клетва, че ще бъдат верни на своята мила родина. За чудо, тия се
закълнали в черкова, по начин твърде тържествен.
Доколкото ми е позната историята на новите български движения, не зная почти
никъде, щото чета с байряк, с войвода и пр. да се е клела в черкова в село, в което не само че
всички жители не бяха съгласни, но в което имаше и три враждебни елемента: турци,
черкези и миролюбиви татари; а това не е малка дързост.
Байрякът бил внесен в божия храм, той бил предварително осветен от двамата
патриоти-свещеници. Юнаците застанали под него гологлави, направили по три поклона и
дали обещание, че ще го пазят. Това било вечер. Навън, около черковните дувари, пазела
стража.
Докато четицата целувала байряка, докато всичките млади юнаци плачели като деца,
не от страх или от скръб, че им е мило за живота, но просто ей така, че всичките те били
идеални и благородни души, не били умирисани и осквернени от калното блато, което се
нарича „благоразумие", „верноподанически чувства" и пр.,
ненадейно и нечакано тия били прободени не от турския ятаган, не от черкезката кама,
но от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство святи Доростоло-
Червенски митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо
червеноводските юнаци...
Митрополит Григорий не само издал на турците четата, но и лично арестувал
предводителя й Тома Кърджиев, като го примамил уж на христолюбива беседа в митрополията.
Въпреки това на 21 септември, в неделя, вечерта четата тръгнала с новия си войвода и се
упътила към историческата Трапезица, за да се съедини с голямата търновска чета.
Когато стигнали до Търново, разбрали, че търновци не са въстанали, и дружината се
разпръснала - момчетата си взели очите кой накъдето види.
Войводата Върбан бил предаден от друг наш патриотин българин, от някой си кръчмар
Кара Иван от Арбанаси, на тоя черен Иван и душата му била черна.
Двама турски стражари повели към Русе окования във вериги войвода, но той успял да
извади скрития в пояса си револвер и да убие единия от стражарите, но другия го прострелял, а
после го насякъл на парчета.
И сега внимание, читателю!
А знамето можа да оцелее у един селянин - пише Захарий. - После то се пренесе в
Румъния и биде честито да се закълнят под него храбрите герои на „Радецки", заедно с
дързостния им войвода Хр. Ботев.
Червеноводската черкова, за която стана тук дума, е същата онази, над чийто вход е зазидана
надгробната плоча на унгарския крал, която беше дошъл да търси оня унгарски професор (виж
пролога преди Книга първа), тя е построена през 1860 година и е досущ копие на баташката
църква.
Като дете, скъпи мой читателю, аз помагах на поп Димо при службите в храма, бях момчето
с руса като ръжена слама коса, наметнало патрахил, което вървеше пред празничното шествие и
размахваше кадилницата или пък при молебен за дъжд носех хоругвата на оброчищния хълм.
Един ден поп Димо ме въведе в олтара, отвори мраморния кивот, скрит в тъмния ъгъл, и
извади от там едно нагънато зелено знаме със сърмени реси, разгъна го внимателно и го
разпростря над главата си - от едната страна на знамето бе извезан разярен лъв и над лъва със
златни букви бе изписано „Свобода или смърт ", а от другата страна пишеше „Каран".
- Това е знамето на Червеноводската чета, наричала се „Каран"1 - каза поп Димо. - Тук е било
осветено, в тоз олтар, Ботев го е целувал, целуни го!

Когато Ботев се завърнал от Русия, въстанието било вече издъхнало, ако може да се

1
Каран - от Аргос, митически потомък на Херакъл, основател на антична Македония.

125
нарече въстание. По другите градове из България не стана и това, при всичко, че се готвеше
нещо - пише Захарий. - На няколко места се задоволили само да изпеят по една народна песен
гръмогласно, поахкали и поохкали за майка България - и нищо повече.
Но тук да спрем за малко, читателю, и да видим какво се бе случило в личния живот на
Ботев, преди да замине за Русия.

Откак се разделил с Каравелова и излязъл да живее в особена (самостоятелна) стая чак

до преминуването му на Дунава, ни един час не се минувало там да не живеят, спят и се
хранят най-малко 6-8 души хашлаци, то тогава Ботев не усещал даже, че има гости, бълха го
ухапала.
Но твърде често там, гдето било и кабинет, и редакция, и администрация, па и
печатница по-после, живеели по двайсе души - пише Захарий Стоянов.
Не му се вярва на човек, но Стефан Блъсков, който бил словослагател в печатницата на
Ботев, потвърждава това:
Живеехме всички в печатницата и харчехме общо. В печатницата спяха нощно време
понякога 10-15 хъшове. Когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше,
гладувахме всички, и той гладуваше. Понякога 2-3 дни не сме имали счупена пара.
Това било все още безгрижна хъшовска песен. По някое време при него пристигнали и
двамата му братя - Стефан и Кирил, но нищо - нека се учат на хъшовски живот!...
Но скоро след това пристигнала старата му майка от Калофер, понеже баща му бил
починал, тя пък довела най-малкия му брат - Боян
и тя, горката, гладувала заедно с другите - такъв глад, викала, сине, аз в Турско не бях
гладувала,
накрая не издържала, хванала за ръка Боянчо и отишла, та се пазарила за икономка1 в
богатската къща на Евлогий Георгиев...
Леко ли му е било на Ботев да слуша майчините укори? А какво му е било, като е научил,
че е отишла да слугува на омразните му богаташи?
Спомняш ли си, читателю, онова унизително писмо, което гордият Ботев писа преди 7
години във ветраничавата воденица:
Милостивий добрий бай Христе, в името на честта си, Ви моля да се умилостивите и да
ми дадете 10-12 лири, за да се постегна... (а той и грош не му подхвърли) -
този бай Христо е братът на същия този Евлогий Георгиев, при когото майка му се пазарила
слугиня!

Сичко се беше струпало на главата ми - пише Ботев пак на верния си приятел Драсов (с
когото скоро ще се скара): - и процеси, и семейни нещастия, и кавги с доброжелатели, и
хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-натам за пари...
Безпаричието ще ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че
моята шия влиза в хомотът.
Само един хомот съм можал да нося и то е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз
принасям някаква полза на народът. А то... пази боже!
И през юли месец на 1875 година поетът наистина се оженил за Венета (оная, на която
ще напише в предсмъртното си писмо: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм
обичал най-много тебе"),
тя била напуснала мъжа си в Търново (нечувана дързост за ония времена!), грабнала
детето си и дошла в Букурещ при вуйчо си владиката Панарет, богат скъперник;
като видяла Ботева, лудо се влюбила в него, напуснала богатия дом на вуйча си и

1
Според Венета Рашева, „Внучката на Венета Ботева разказва...".

126
владишкия покой, за да стане майка Тереза1 на хъшовете, които не престанали да идват и да
спят при Ботев, готвела им, перяла ги,
дала на Ботев спестените си пари да си доплати печатницата, със себе си довела и детето
от предишния си мъж -
така освен хъшовете и печатарите на Ботевата шия увиснали още 6 гърла: майка му,
тримата му братя, Венета и детето й.
След всичко това иди, че бъди поет и революционер!
Самоволната сиромашия уби и талантът ми, и животът ми, и родителите ми. А каква
полза принесох аз на отечеството си? Никаква.
Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и
на желязо! А сега - прави сметка за гологани, които даже и на хляб не стават...
Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам.
Тъжна изповед, която завършва със странен вик: Драсов! Преди всичко трябва да сме
човеци, после вече българи и патриоти...
В едно от предсмъртните си писма2 той ще напише още по-категорично: Знайте, че който не
обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.
Странни думи за един хашлак, чапкънин, авантюрист, шарлатанин, бохема, анархист,
комунист, разбойник, революционер, юнак, герой... и какъв там още ни го представят Ботев?
Човекът бил просто истински мъж. За такива точно мъже важи сентенцията на Теренций 3:
Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо.

Но това било малко на бедната му глава. От Русия той писал на Греков:

Обиколих Кишинев, Одеса и Николаев. Работата ни отива добре. Революцията е
готова, пари ще да се съберат и след 5-6 деня ще да чуеш, че цяла България е на оръжие.
Пушки ще да зема от Одеса. От Одеса земах Филипа, за да мине през Влашко с още няколко
души войводи. Тук наши офицери подават оставка.
А в България? О! Там ще скочи мало, и голямо. Дадохме им 1000 жълтици за куршум и
барут. Емисари за сигнала изпроводихме 15 души, с тях е и Стамболов, който цяла зима беше
при мене4.
Тайна: Цариград ще да запалим на 30-40 места.
Не скочило ни мало, ни голямо, а как е бил запален Цариград - вече видяхме. Когато
Ботев се върнал от Русия в Букурещ, там заприиждали, окъсани и гладни, въстаниците, които
успели да избягат от България.
Георги Апостолов, войводата на четицата в Стара Загора, побягнал през Цариград в
Одеса, тамошни българи му казали, че от Одеското благотворително дружество уж били дали
на Ботев и Филип Тотя много пари, които обаче незнайно къде били изчезнали;
унижението от поражението още повече вбесило Апостолов, пристигнал той в Букурещ,
събрал Стамболова, Обретенова, Волова и Заимова и другите победени юнаци, обсаждат
печатницата, хващат Ботева за яката и го питат:
- Къде са парите, къде е Филип Тотю? Нали и на Греков си писал: пари ще се съберат,
пушки ще зема от Одеса - къде са парите, къде са пушките? Цяла братска Русия не е дала нито
една рубла? - ти на кого ги разправяш тия! Изял си ги, изпил си ги със жени по весели места5, а

1
Майка Тереза (1910-1997) - албанка (Агнес Гонджа Боязжиу), родена в Скопие; на 18 г. става мисионерка,
заминава в Индия, основава Ордена на милосърдието, служи на „най-бедните сред най-бедните от 330
общности в 73 страни"; получава Нобелова награда за мир през 1979 г., обявена за блажена от католическата
църква през 2003 г.
2
До Г-да Трудов, Кавалджиев и Странски... „Радецки", 17 майя 1876 г.
3
Публий Теренций Афер (II век пр.Хр.), римски поет.
4
Значи и Стамболов е спял в онази стая...
5
Така било казано - пише Димитър Страшимиров, но откъде го знае, не казва.

127
ний да мрем от глад, така ли?
- Ний с ръждясали пушки и гнил барут се бихме, с коси и криваци, заради теб, затова ни
изтрепаха! - развикал се Апостолов. - А откъде са ти парите за печатницата, а? Дала ти ги
била Венета? Ти това, байо, на друг го разправяй...
И вади пищов да го застреля.
- Прибери си пищова - спрял го Стамболов. - Гарантирам за Ботйова като за себе си. Дай
- рекъл, - Христо, онези 3000 франка, дето ги оставих в касата, преди да тръгна за България, да
облечем и да нахраним момчетата.
Ботев вика касиера Драгоя Шопов:
- Дай парите!
Оня вика:
- Няма ги, нали ми даде да ги пратя в Париж...
Имал Драгоя в Париж любовница, тя му била депеширала, че ако не й прати тутакси
няколко хиляди франка, ще посегне на себе си, помолил Драгоя Ботева, Ботев, добра душа -
разрешил му, уж за десетина дена.
Извел го сега Ботев навън, опрял му револвера си в челото и му рекъл:
- До един час парите да са тук, жив или мъртъв!
Драгоя отишъл в хотел „Дачия", наел една стая, заключил се вътре, налапал дулото на
револвера си и се гръмнал.
Мъртвият обаче не донесъл парите. Стамболов се обърнал и без дума да каже, си отишъл.
След него тръгнали и другите1.

Заминали тайно за Гюргево, тайно от Каравелов и Ботев, далеч от техните крамоли,

заселили се в една тайна къща, нарекли я казармата2, основали там Гюргевския Централен
Революционен Комитет или Новото привременно българско правителство:
Стамболов, Волов, Заимов, Иларион Драгостинов, Никола Обретенов, Христо Иванов
Книговезеца Големия, Христо Караминков Малкия Бунито, Георги Икономов, Никола
Мартинов Червеноводеца и Георги Апостолов - били властимеющи, те решавали всичко,
а другите: Иваница Данчов, Георги Измирлиев, Георги Обретенов, Никола Славков,
Стоил войвода, Иван хаджи Димитров, Георги Кирков, че и Бенковски - били техни младши
братя, послушници, които още не били доказали бунтовническите си способности - те нямали
глас при вземането на решения.
Кроежът за следващото въстание се пазел в пълна тайна, никакви протоколи не се
водели, за да не попаднат, не дай боже, в турски ръце, но ако се съди по последвалите събития,
планът за въстание бил следният: за начало на въстанието бил определен 1 май;
да бъдат прекъснати телеграфите, железниците да се развалят, мостовете да се срутят;
да бъдат първом нападнати и превзети складовете с оръжие;
трябва да се изгорят градовете Одрин, Пловдив, Татар-Пазарджик и София, да се
съсипят градовете Карлово, Златица, Ихтиман... и сички ония села, съществуванието на
които пречи и може да нанесе вреда на нашето дело, непременно трябва да се изгорят;
наша свята длъжност е да надзираваме за благоденствието, за честта и живота на
покорните мусулмани така също, както и нашите фамилии. Ако някой се осмели да закачи на
честта жена или момиче, биле тие от коя да е народност и вяра, ще бъде разстрелян с шест

1
3а този печален случай разказват Захарий Стоянов („Христо Ботйов - Опит за биография"), Стоян Заимов
(„Миналото", „Етюди..."), Димитър Страшимиров („История на Априлското въстание").
2
Хранел цялата тази чета Димитър Горов. Той изпроводил навремето и четата на Хаджи Димитра, той ще
изпроводи и четата на Ботев. Горов имал фабрика за свещи и за сапун в Гюргево, бил женен за сестрата на
Ангел Кънчев, къщата му била винаги отворена за всеки бунтовник, всичките си пари пръснал по народните
работи... След Освобождението умира от мизерия.

128
куршума1;
една голяма чета, или няколко малки чети, начело с Филип Тотю или Панайот Хитов да
минат Дунава, за да подпомогнат въстанието и да пренесат оръжие;
България била разделена на революционни окръзи: Търново, Сливен, Враца, Пловдив и
София.
Апостол за Търново бил определен Стамболов с помощници Христо Бунито и Георги
Измирлиев;
за Сливен - Иларион Драгостинов с помощници Стоил войвода, Георги Икономов и
Георги Обретенов;
за Враца - Стоян Заимов с помощници Георги Апостолов и Иваница Данчов;
за Пловдив (после Перущица) - Волов с помощник Бенковски, а по-късно Каблешков и
Захарий Стоянов;
и за София - Никола Обретенов с помощник Никола Славков.
Софийски окръг предварително бил елиминиран, тъй като Никола Славков бил човек
извънредно едър, бил веднага забелязан и арестуван, а Обретенов се изплашил и се върнал в
Букурещ.
Тук искам да обърна внимание на читателя си върху нещо много важно.
Когато вече разпределили окръзите, Стамболов, властолюбец до последната капка на
кръвта си, предложил неговият окръг да бъде пръв и да ръководи другите, той предложил, но и
всички му отказали - пише Димитър Страшимиров.
Предложил е Стамболов това не само защото бил властолюбец, а защото в него била узряла
вече идеята, която навремето бе само проблеснала в главата на Раковски: срещу армия може да се
сражава само армия.
- Хайдутите - какво? - говорел той. - Излязат четите по Гергьовден, поразходят се из Балкана,
утрепят някой друг турчин, изядат някое друго агне, попият, попеят и се разотиват до другия
Гергьовден. Турската империя от това бълха я ухапала... А комитетите? Излязат от всяко село и
градче по 10-20 въстаника, по 100 да са, превземат собственото си село или градче, друснат по
едно хорце и чакат. Иде турската армия и село по село, градче подир градче - изтрепва
въстаниците, изколва половината население за назидание, изнасилва жените и - край на
въстанието. Това ний вече го видяхме преди няколко месеца с очите си...
(Стамболов се оказал пророк: същото ще се случи и след няколко месеца, децентрализацията
на въстанието е самоубийство...)
- Затова, не агитация - викал той, - а мобилизация: всички мъже от 20 до 50 години, както е в
свободните държави, там армията доброволно ли се набира? Този мързелив от робство народ нищо
няма да направи, ако не го накараш насила! Насила, щом не щат сами - свобода насила!
Тук вече чуваме гласа на бъдещия диктатор. Колкото да ни е тъжно и обидно, трябва да
признаем, че е прав. Левски го бе казал (пред турския съд) по-деликатно: „Нашите българи
желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе на тепсия".
Вече диктатор, Стамболов не спирал да повтаря:
- Армия, само армия с единно централно ръководство можеше да излезе срещу турската
армия. Но тогава всички в Гюргево скочиха: „Как? Мен да ме командват? Кой? Стамболов? Че кой
е той - да не би да е Наполеон?..." И решиха да се правят на герои. Начело с Бенковски. Сам юнак
на коня - яхна го и препусна за два дена да влезе в историята. И влезе копелето. Но делото беше
погубено. Ако не бяха се правили на герои, ако бяха войници - щяхме да се освободим сами и днес
българският народ щеше да бъде горд народ, цяла Европа щеше да ни сваля шапка, а не да ни кара
сега матушка Русия да й ближем ботуша от благодарност, задето ни хариза свободата...
Но това, читателю, предстои, да не бързаме. Тъй или иначе, новите апостоли решили, ако не
с добро, то силом да вдигнат българския народ на бунт2.
А сега нека да видим какво е ставало по това време с изоставения Ботев?

1
Из Протокола на заседанието от 17 априлий, станало в Панагюрище под председателството на Георги
Бенковски.
2
Според Стоян Заимов.

129
 След онази жалка сцена, дето искаха да го застрелят, Ботев си подал оставката от
Централния Комитет и спрял да издава вестник „Знаме". Заподозрян и очернен, бил отритнат и
останал сам.
Единствен Стамболов сегиз-тогиз му се обаждал, предложил му да мине с него в
България като апостол - това било вече милостиня, предложена от съжаление, - Ботев отказал.
Писал му: Ще ти благодаря само за това, че в тоя случай ти се показваш
доброжелателен към мене, като ме запазваш от зачернъование „пред себе си и пред другите".
Вярвам, че ме запазваш и от чуждо зачернъование, което мисля да е станало цел на някои
мои „приятели"...
Понякога не разбирам историците. Потъвайки в мащабните събития на историята, те не
виждат човека.
Да се търсело в тази случка (обвинението в злоупотреба с комитетски пари) причината за
душевния срив на Ботев, за неговото временно ренегатство - било „плъзгане по личното и
несъщественото"1.
Напротив, тук личното се е оказало съществено.
Ние видяхме как няколко злостни писма успяха да доведат Левски, личност уравновесена
и твърда, до състоянието да каже: Аз на драго сърце давам упълномощението си назад...
Кажете на Анастаса: да дойде да му дам мястото си,
а отричаме фарисейски възможността, че Ботев, личност, емоционална и импулсивна, си
е подал оставката от БРЦК поради лична обида. Странно.
Да те обвинят (и то най-близките ти приятели!) в това, което ти самият считаш за най-
низко, най-гнусно, най-престъпно: че си злоупотребил с народни пари! - какво по-страшно
може да има?
Огорчението и отчаянието на гения го довели дотам, че той дори се бил заклел да не
служи вече на България2.
Мятал се той като ранена птица натам-насам. Ходил до Белград, до Триест, после пак в
Русия, за какво - неизвестно... И до Цариград отишъл уж да разговаря с граф Игнатиев за
евентуална руска помощ...
Срещал се същевременно със своите стари приятели - руските нихилисти и народници,
викали го те на конгрес чак в Лондон, но дотам не отишъл...
Припламвали в него и фантастични идеи: да обере един богат манастир в Карпатите, с
които пари на своя глава да организира силна чета и да премине да изгори Русе; друг път
планирал да отиде с кораб до Свищов, да го изгори, да натовари населението на парахода и да
го прехвърли в Румъния, а плячката да даде на дяда Славейкова...
За да извади някоя друга пара, за да не умре гладен с толкова гърла - пише Захарий
Стоянов, - заловил се с един вид книжарство: издал преведените от него книги „За славянското
произхождение на дунавските българи" от Ивайловски, трагедията „Кремуций Корд" на
Костомаров;
превел също така „Турците и техните жени, султанът и неговият харем" от майор Осман
бей и „Тридесет години в турските хареми" от майка му Мелек ханъм;
издал стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", която
съдържа 16 негови стихотворения и 6 на Стамболов;
издавал и стенни календари, за които вече стана дума (там църковните светии заменил с
нови светци: Левски, Хаджи Димитър, Ангел Кънчев и пр.), и пращал братята си да ги разнасят
из Румъния, дано изкарат някой грош...
Захарий Стоянов напразно се чуди, че Ботйов е написал най-хубавите свои
стихотворения в младите си години (че кога не е бил в младите си години?), когато бил

1
Според Александър Бурмов.
2
Според Димитър Страшимиров.

130
последен скиталец по улиците; по-после (1874-1875)... съвсем престава.
Битът най-лесно убива поета. Битката за насъщния е по-страшна от битката за свобода,
защото е унизителна. 60 дула, насочени срещу теб, са нищо пред 6 гърла, чакащи да им дадеш
хляб.
На 12 април Венета му родила дъщеря, нарекли я на майка му: Иванка. Гладните гърла
станали седем.

Точно по това време ненадейно на вратата му потропали Никола Обретенов и Георги

Апостолов.
- Да ме стреляте ли пак сте дошли? - попитал ги Ботев.
- Въстанието е вече вдигнато1 - пише Обретенов, че му били казали. - Ние сме готови
да отидем на помощ, четата ни е готова: има тя дрехи, оръжие, припаси, всичко, но
Панайот не иска да я поведе, защото Сърбия не била готова да воюва с Турция2. Какво да
правим?
Трепнало сърцето на поета - що да не каже: „Аз ще ви стана войвода!" - но рекъл:
- При съществуването на хвърковатия Филип Тотя дързост би било от моя страна да ви
стана войвода, едно е народът в България да чуе, че иде Филип Тотю, и друго - някой
си редактор Христо Ботйов...
Намерили Филип Тотя, съгласил се войводата, но дал цял един дълъг списък какво трябва
да купят за него и за писаря му Кекеров (който щял да описва подвизите му): 6 френски пушки,
70 патрондаша, куршуми за 1000 франка, 8000 капси, 25 револвера, телескоп за Тотя, чизми,
мушама, 2 чанти, телеметър и компас за Кекерова и др.
(Това конте Кекеров само помада не си е взело! - апострофира Захарий Стоянов.)
Втурнал се Ботев да събира пари и да купува войводските и писарските такъми, накупил
ги, викат хвърковатия Филип - той рекъл:
- Бройте ми сега и 1000 наполеона!
Наполеони нямало, а вече е 9 май, трябва да се бърза, въстанието, мислели си
емигрантите, е в разгара си3, мисли си го и Ботев:
Стамболов, Волов и Заимов командуват цели окръзи, Балканът е вече царство на
българските въстаници, тяхното число е над 40 000 души, пишат вестниците, а той, Ботйов, се
прави на обиден, стои настрана в бездействие - срам и позор!
Дошъл мигът, когато можел да измие онова зачернъование от лицето си, а позорът най-
сигурно се измива с кръв. И рекъл Ботев тогава:
- Тя се видя, момчета, че аз ще ви стана войвода. Приемате ли ме?
Момчетата се зарадвали и извикали:
- Да живее бай Христо!4
Филип Тотю, като чул това, писал на Тома Кърджиев: Ако му е омръзнало да живее и
иска да иде на касапница, ние не сме полудели да минем залудо.
И хвърковатият войвода вместо към Балкана изхвърчал към Одеса...
А Ботев - разказва Иван Вазов - по това време живееше един трескав живот. Той
готвеше четата си за преминаване с нея Дунава. От много напрягания, трудове, вълнения по
това велико дело беше се измахнал и изменил в лицето. Бузите му бяха доволно слепнали и
брадата, която беше оставил вече да расте без стеснение, му придаваше още по-мъжествен,
мрачен вид.
Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от
1
Въстанието е било обявено на 20 април, така че описаната история е станала след тази дата.
2
Бай Панайот не стига, че бил женен за сръбкиня, ами и бил сръбски пенсионер, та играел по сръбска гайда.
3
По това време въстанието било вече потушено, Панагюрище, Перущица, Батак били мъртви пепелища...
Нечута глухота! - пише Захарий Стоянов.
4
Според Никола Обретенов.

131
кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да подсеща, да
разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие.
Той се беше преобърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа
му, като таен демон, сега беше се въплътила в него.
- Аз съм весел и радостта ми няма граница, като си наумя, че „Моята молитва" се
сбъдва! - ще напише той след седмица в едно от предсмъртните си писма.
Всички знаем тази негова молитва:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът.

Рисковано е да се твърди, че Ботев нямаше да тръгне да мре за свободата, ако не беше

написал тези стихове, но другото е сигурно: след като ги е написал - той е нямал друг изход.
Поетът сам рисува собствената си икона, сам написва ролята си и е длъжен да я изиграе до
края, ако е истински поет.
Или както казва Захарий Стоянов: Трябваше Ботйов да умре в борба, трябваше да запечати
с кръвта си онова, което бе писал с мастило.

А сега да видим какво става с въстанието в България.

132
 Януари - юни 1876
ГЛАВА Х

Голготата
Георги Бенковски, Панайот Волов,
Георги Икономов, Тодор Каблешков,
Васил Петлешков, Кочо Чистеменски, Бачо Киро,
Поп Харитон, Цанко Дюстабанов, Иларион Драгостинов,
Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци

Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато падналият сняг се
сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, всичко било
тихо и спокойно, всяка жива душа се намирала в своето жилище, никой не искал да се
наслаждава на януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по
леда без паспорти.
В тази грозна нощ по гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир
друг двама другари, които се държели за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата
равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които
се съдържало всичкото им богатство.
Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание Волов и
Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово.
Другите апостоли минаха малко по-после, кой отгдето му прилегне. Стамболов,
Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, втори - през Свищов, трети - на
Лом и пр., - без да ги подуши ни най-малко турското правителство.
Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий [1876] - пише Захарий
Стоянов.
Да разказвам за Априлското въстание, да се меря със Захарий Стоянов - не съм си го даже
помислял. Тук аз само ще преразкажа накратко написаното от него и от още някои други
свидетели1.
(Ако искаш, читателю, да видиш подробно и истински кое как е станало, разказано не
само от очевидец, но и от участник в тези страшни и славни събития, вземи и прочети отново
неговите „Записки по българските въстания".)

Зимата свършила изведнъж, още в края на януари, и апостолите се разшетали из селата.

Чудна беше наистина тая пролет! В началото на месец февруарий жълтият минзухар и
гиздавото бяло кокиче прецъфтяваха вече и работниците оряха по бели ръкави; около Се.
Четиридесет мъченици нивите се бяха покрили с клас, листето на гората надминуваха
величината на мише ухо, птиченцата следваха своя концерт, слънцето препичаше като по
Гергьовден, всичко заспало се беше пробудило...

1
Навсякъде в тази глава текстът в курсив, ако не съм отбелязал друго име, е на Захарий Стоянов.

133
 Спомняш ли си, читателю, в нашата история имаше още една такава необичайна пролет -
през 1185 година, след която братята Асен и Петър вдигнаха народа на въстание и освободиха
България от византийското робство:
През януари цъфнали ябълките и черешите - това предвещавало, че ще се случи нещо
необикновено - и народът притихнал в очакване... (виж с. 309 в Книга втора).

Народът и сега притихнал в очакване. Че ще се случи нещо необикновено точно тази

година - имало и друго знамение: като се обърнат буквите на изречението Турцiа ке падне в
черковни цифри, сборът им прави 1876, сиреч: това е годината, когато Турция ке падне!
Ако не вярваш, читателю, и ако нямаш друга работа, може сам да пресметнеш:
Т=300, У=400, Р=100, Ц=900, I=10, А=1, К=20, Е=5, П=80, А=1, Д=4, Н=50, Е=5;
събери сега цифрите:
300+400+100+900+10+1+20+5+80+1+4+50+5 = 1876
При всичките ми питания и издирвания - пише Захарий - аз не можах да се добия до името
на гениалния автор на това знаменито откритие. Ако това лице, което и да е било то, живо или
умряло, беше написало хиляда дебели томове, не щеше да подпали толкова огъня в сърцата на
българския народ, колкото можа да достигне това само с три думи.

Още щом като преминали с Волов по заледения Дунав и стигнали в Тракия, Бенковски
изведнъж си показал рогата.
Но преди да видим какви са били тези рога, нека се запознаем накратко с житието на тези
двама апостоли.
Панайот Волов бил роден в Шумен, учил бил в Белград и Николаев, бил човек на книгата,
на топлото слово и убеждението1, бил по едно време председател на Шуменския Революционен
Комитет, но опитът му да отнеме българската годеница на един френски инженер го вкарал в
затвора; като излязъл от там, избягал в Румъния, през 1875 година трябвало да организира
въстанието в Троян, но както видяхме, нищо не излязло. Както и да е.
Георги Бенковски бил пълна негова противоположност.
Родил се бил той в Копривщица, носел негероичното име Гаврил Хлътов, учил-недоучил
Гаврилчо основно училшце (и до края на живота си не криел своята ненавист към граматиците,
към точките и запетайките),
после чиракувал при терзия-абаджия, но и това му омръзнало и 16-годишният Гаврил
напуснал скучния еснафски град и се запилял в Мала Азия,
уж се занимавал там с търговия, а се сдушил с една разбойническа чета, смес от турци и
българи, ударил го на разбойничество и на любовни авантюри;
левент, хубавец, силен и дързък, обличал се като истински франт - копривщенска бяла риза с
махрама, два елека от джанфес и кадифе, с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти, и
чепкенът, с пуснати колчаци, тънко изработени с най-отличния ибришимлия гайтан по ръбовете;
и на всичко туй отгоре яздел буен, блестящ скъп кон - ат, с голяма златна монета-пендар
сред мощната гръд, а на пендара личал юнашки надпис, наедро и бляскаво начъртан: „машалла
(слава) на ездач!”2.
След като скитал 15 години из Мала Азия, попаднал най-сетне в обетованата влашка земя,
станал продавач на хляб - но занаят ли е това за характер като неговия?
Харесал му буйният Ботев, започнал да се умилква около него, после около Стамболов, не
претендирал още за нищо, държал се хрисимо, в Гюргево охранявал послушно „казармата",
пратили го, както видяхме, със Заимов да подпали Цариград, но тук, ако друго не успял да
направи, купил си от един поляк паспорта му -
и така за Цариград заминал Гаврил Хлътов, от Цариград във Влашко се завърнал Георги
Бенковски.

1
Според Димитър Страшимиров.
2
Това прекрасно описание принадлежи на същия Димитър Страшимиров; перото му, както виждаш,
читателю, никак не отстъпва на перото на брат му Антон Страшимиров. Както ще видим след малко, тази
склонност на Бенковски да се облича като франт ще помогне много на апостолското му обаяние.

134
 Докато интелигентът Панайот Волов прилагал тактиката на тихото убеждение, без да
скрива от хората истината и опасностите, които ги чакат (и резултатът бил никакъв),
авантюристът Георги Бенковски, подобно на Димитър Общи, лъжел на воля (и тази
негова пропаганда въздействала безотказно):
от една страна, той плашел селяните, че турците идната пролет са решили да проведат
всеобщо клане на българите, страшни времена щели да настанат за нашия народ, дете в майка
ще проплаче, затова спасението е само едно - и ние да грабнем оръжието, а всички ония села,
които не въстанат заедно с всичкия народ, ще да бъдат оставени на турския произвол;
от друга страна, примамвал хората, като ги убеждавал, че Дядо Иван е нагазил вече
Дунава - и чака само знак; че Сърбия и Черна гора са струпали войските си по границата с
Турция - и чакат само знак; че Гарибалди е в Дубровник - и чака само знак; че Панайот Хитов
и Филип Тотю са сбрали под байраците по две-три-четири-пет хиляди въоръжени до зъби
юнаци - и чакат само знак; че народът в другите краища на България е грабнал отдавна вече
оръжието - и чака само знак...
Когато Волов се опитвал да го възпре, Бенковски се провиквал:
- Тия хора не искат да разберат, че с граматика и запетайки не се освобождава
отечество!
Не бил съгласен с тези лъжи и старият съратник на Левски бай Иван Арабаджията:
- Слушам, че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар,
казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топа, щом сме дигнели
въстанието. Това, според мене, не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя
с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за
неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци...
Нищо обаче не можело да спре Бенковски (както казвал по-сетне Стамболов: „Яхна коня
и препусна за два дена да влезе в историята").
Народът го боготворял. Щом пламнало въстанието, явявал се той по селата, заобиколен
от 10-15 души адютанти, след него – 80-100 конници, тъй наречената Хвърковата чета - напет
и накичен с оръжие, той самият бил бляскаво зрелище:
чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред,
китка от паунови пера, забодени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от рамото
и калпака; къс сюртюк от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищипнат в
тънката му снага; бели тесни беневреци, също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстрана
и обут с високи ботуши до над коленете му.
Оръжието му се състоеше от два револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи
ремъци и гайтани от двете му страни, със сребърна сабля и с пушка винчестер; през
раменете му имаше преметната чанта за писма, бинокъл, компас и други дреболии.
Всеки е в състояние да разбере - казва Захарий - като какво впечатление произвеждаше
той на въодушевеното население.
Българите виждали пред себе си живото въплъщение на своята мечта за български герой,
за български генерал, за български княз, за български цар - и Бенковски с удоволствие играел
тази роля1:
един нов Ивайло, възседнал буен кон, размахал сабя, незнаен и затова легендарен -
той не повторил грешката на Исус да отиде в родната си Копривщица2, всички там щели
да рекат:

1
Той заповядвал над къщата, където отсядал, да се издига въстаническото знаме - знак, че върховният глава
на страната е там, излезел ли - знамето се смъквало. Аз се чудех тогава - пише по този повод Захарий
Стоянов, - чудя се и сега повече, где тоя абаджия изучи тия тънки работи?
2
Бенковски признал пред Захарий Стоянов, че е роден в Копривщица и че се казва Гаврил Груев Хлътов, чак
когато бягали из Стара планина, ден преди да бъде убит.

135
 - О, ти ли си бил бе, Гаврилчо, нескопосното синче на Грую Хлътов, че ний нали те
познаваме тебе, какво ни се правиш на апостол! - и край на магията.
(Разказват, че майка му, като подочула, отишла в Панагюрище да го търси, похлопала на
портата, дето той бил отседнал, но той я видял през прозореца и заповядал да изгонят „тази
просякиня"!)
Бенковски нямал покой, не лягал, не се събличал, спял по час-два в денонощието върху
стола, пиел по 30-40 кафета на ден - бързал, защото от другите окръзи пристигали присмехулни
писма:
„Вие, байчовци, следвате да броите още вашите работници със стотини - пишеха от I
Търновски окръг, - а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни,
която е определена да обикаля по търновските полета, надминава числото хиляда, ако не и
повече..."
От хайдушкия Сливен, гнездото на юнаците, пишеха, че всичките въстанически
потребности били изнесени в планината още през месец март, войводите им били назначени
кой на коя страна ще действува и една чета нетърпеливи юнаци обикаляла вече из Коджа
балкан.
„Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т. е. че и другите
окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето за свободата! - явяваше първият
апостол Заимов от Враца. - Както се види, братя, вие ще останите, заедно с окръга си, да
дигате въстание идущата пролет..."
- Всичко Волов обърка със своята граматика!1 - викаше Бенковски вън от себе си при
получаването на всяко писмо.
Щом убежденията и заплахите не помагали, започнал да си служи с терор. Използвал той
Хвърковатата чета не само да повдига духа на населението (между другото четата само веднъж
се сражавала с турците) -
решихме - пише Захарий - да направим няколко села насилствено бунтовници, решихме
да ги изгорим:
вместо саби конниците носели факли и палели селата - селяните не можели вече да се
крият в къщите си, щат, не щат - излизали,
и, което е по-важно, били принудени да се сражават, защото нямало вече къде да се
върнат...2
Равнината представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати
гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора, които се обръщаха
към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече.
Прибавете при това плачовете на малките деца, отчаяното лаене на кучетата, блеенето
на овцете, рева на говедата и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с жените си и
дребни дечица!
Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се
намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче Бенковски, тоя Бенковски, за когото нямаше
нищо свято, освен свободата на българския народ.
- Боже! Дай ми сили и недей ме оставя сам, помогни ми в святото предприятие да избавя
тоя народ от железните нокти на тиранина! - каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-
силно...
После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си
смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия и нападаха
по земята като пред Христа.

1
Странно, че този антиграматик Бенковски освен дълбокото знание на турски, арабски, отчасти персийски,
говорел още румънски, гръцки, полски и малко италиански.
2
Така Бенковски по своеобразен начин провеждал принудителната мобилизация, за която говорел Стамболов.

136
 За кроткия Волов тук нямало място. Бенковски узурпира неговите правдини, възползван
от тихия му характер.
- Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене - казвал добродушният
Волов,
но това не му стигало на Бенковски: той искаше да го смаже окончателно, за да може
да блесне по-тържествено. По всяка вероятност той искаше да диктаторствува - заключава
Захарий Стоянов.
И наистина, ако съдим по това какво всъщност е решило Народното събрание на
Оборище на 13 април 1876 година, ще излезе, че Бенковски го е свикал с тази единствена цел.
Съблазнявам се тук да повторя (за съжаление с големи съкращения) фантастичното
описание, което прави Захарий Стоянов, на първия наш парламент:
Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката
по-тясна. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място.
После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едва можеше да се зърне през
листето на гората - това не беше нищо друго, освен фенери, покачени по дърветата, за да ни
показват пътя.
- Ето Оборище! Гледайте там долу в трапа, гдето светят огньовете - каза един от
водачите ни.
Самото място Оборище е между две високи бърда в долината, от дясната страна на
малка речичка, то представлява един трап, голям колкото един обикновен харман, заобиколено с
гъсти букови шубраки, а посред е поляна с три-четири високи бука.
Това бе залата на Великото народно събрание, гдето после няколко часа щеше да се реши
съдбата на стотина хиляди хора.
Посред Оборище беше построена четириъгълна маса за писване, направена на самото
място от доволно гладки букови дъски. Около масата и от четиритях страни бяха направени
канапета, така също от букови дървета, отгоре на които бе постлана зелена шума. Върху
масата отгоре бяха кръстосани сабля и револвер, между които завзе първо място и кръстът на
поп Грую.
Вътрешността на тъмното Оборище се осветляваше от 10-15 фенера, покачени по
зелените дървета. Малко по-настрана горяха пет-шест огньове, върху които се въртяха млади
ягънца.
На канапетата насядаха апостолите, заедно с поп Груя. После апостолите идеха
депутатите на около 60 села на IV окръг.
Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти
повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които докато да ги изберат, продават и
майка и баща, и чест и съвест.
Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа,
единствените възнаграждения на които бяха: грозните бесилки и заптийският камчик. Подобни
депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде!
(Не знам дали “докато свят пребъде", но засега Захарий се оказва прав... Толкова ли е трудно,
господа депутати, да служите на народа си безкористно четири години?)

Още преди да започне събранието, Бенковски казал на другите апостоли:

- Трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само
апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях зависи да
избират войводи, с една реч - тия да разполагат със съдбата на населението.
- Няма нужда да искаме подобно пълномощие от народа - говореше Волов. - Нашата
длъжност е само да организираме въстанието и да вдигнем знамето на бунта, а после
народът да си избира за предводители такива лица, на които той се доверява.
- А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? -
извика Бенковски.
Много от депутатите се възпротивили:
- Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други -

137
викали те. - Вишегласие! Вишегласие!
Тук Бенковски изиграл гениално театро - яхнал коня си и извикал просълзен:
- Братия! Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово „да
въстанем против душманина!", вие имахте пълно право да ме предадете, защото не ме
познавахте що съм за човек! Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме
предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че
нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие и аз съм принуден за кефа на
няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си. Сбогом, мили
братия! Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека Господ ви
помогне. Сбогом!
Вдигнал се ропот, отвсякъде се чували гласове:
-На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!
- Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно -
извика Бенковски, като извади сабята си, - то нека си извади ножа!
Стотина ножове лъснаха на въздуха.
- Свободни сте, господа учени, да подложите въпроса на вишегласие - извикал той
подигравателно към ония, които не щели да му дават пълномощия, и... те първи му подписали
пълномощието!
Бил избран военен съвет начело с Бенковски и тъкмо решили център на въстанието, гдето
ще заседава военният съвет, да бъде Панагюрище,
надвечер, дордето траеше още заседанието, отведнъж черни облаци покриха
небесното пространство, загърмя, затрещя, силна буря забуча, притъмня като нощ и силен
дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали.
Това бил краят на събранието. По стара българска традиция и тук не минало без
предател. Ненко, депутатът от Балдьово, още докато слушал, рекъл на глас:
- Какво кроят тия копелета, бе, аз ще ида и ще ги предам - и си тръгнал.
Помислили, че се майтапи. Но той наистина отишъл право в Пазарджик при Али бея,
комуто съобщил всичко чуто и видено в Оборище.
Същата още минута телеграфът пребръмчал в Пловдив, Одрин и в Стамбул. Турското
правителство не повярвало даже на предателя.
След малко обаче при Али бея пристигнал и друг наш човек, наречен Черню, изпратен
бил той от копривщенските чорбаджии да съобщи, че в Копривщица се крои нещо, следвал
списък на нехранимайковците, начело на списъка било името на Тодор Каблешков.
Турците знаели Тодора, от богат род бил, учил бил в султанския лицей в Цариград,
уважавали го - затуй Али бей изпратил Наджиб ага с няколко заптиета в Копривщица да види
каква е, джанъм, тази работа, но да пипа, му рекъл, осторожно...

През това време военният съвет в Панагюрище съчинявал възвание към българския
народ (Бенковски - пише Захарий - настояваше, щото да се приеме неговата редакция без
никакво изменение и употребление на омразните точки и запетаи), но, изглежда,
демокрацията победила, защото възванието (прокламацията) е с точки и запетайки:
Братия българе!
Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият
народ под омразната турска власт! На... Маий започва вече денят на българското народно
въстание - в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на който тече
чиста българска кръв, както е текла тя в жилите на нашите български кралие Крум, Борис,
Симеон и Ясен1, трябва да грабни оръжието в ръце, за да въстанем като един човек.

1
Ясен = Асен (дали става дума за Иван Асен I, или за Иван Асен II, не е ясно; според някои историци това е
Иван Асен V, братът на Иван Шишман, синът на Иван Александър и Сара, загинал в бой с турците).

138
 О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода!
Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази така също свободата,
честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го!
От днес в името на българският народ ние обявяваме пред целия свят, че желаеме: или
свобода или смърт на сичкото население.
Напред, братия! Бог е с нас!

Докато в Панагюрище съчинявали прокламацията, Наджиб ага пристигнал в

Копривщица, отишъл направо в конака и поискал да му доведат Тодор Каблешков и другите
юнаци от списъка.
Каблешков заподозрял каква е работата, и не отишъл в конака - няколкото момчета, които
отишли, били тутакси арестувани.
Тогава Каблешков свикал съзаклятниците и решили да обявят началото на въстанието.
Камбаните на двете черкви забили тревожно, всички съзаклятници (а те били почти
цялото мъжко население) облекли въстаническите си униформи, препасали пищовите,
грабнали пушките и излезли на улиците;
Георги Тиханек, тичайки по Калъчовия мост над Бяла река, съзрял недалече в сокака
едно заптие, вдигнал пушката, гръмнал и го тръшнал намясто, кръвта на заптието потекла по
калдъръма.
Първият изстрел на въстанието проехтял над Средна гора, първата кръв се проляла,
връщане назад нямало. Било 10 часа сутринта на 20 април 1876 година.
Каблешков, яхнал кон, повел въстаниците към конака, обкръжили го,
викнали: „Предайте се!", обаче Наджиб ага и другите турци успели да офейкат.
Копривщица била свободна. Каблешков моменталически написал писмо до Бенковски и
Волов:
Братя, вчера пристигна Наджиб ага и поиска да затвори няколко души заедно с мене.
Като бях известен за вашето решение на Оборищенското събрание1, повиках няколко души
юнаци и след като се въоръжихме, нападнахме конака и убихме мюдюрина и няколко заптии...
Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят,
придружени от ека на църковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците...
Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте
нашия пример и в Панагюрище.
Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

След като написал писмото с перо и черно мастило, Каблешков отишъл до убития
турчин, навел се, потопил показалеца си в кръвта, която изтичала още от него, и начертал
отдолу на писмото кървав кръст.
Това било легендарното кърваво писмо.
Щом се получило кървавото писмо в Панагюрище рано следобед същия ден, едри сълзи
като дъжд потекоха от очите на всинца ни, всички в един глас извикахме: „Бунт! На
оръжие!"
- Бунт! Въстание! Удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече
въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече - ревеше Бенковски,
колкото му стига силата, ревяхме всинца...
Ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, боси
и гологлави, четиримата апостоли. Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен:

1
На Оборище е било решено денят на въстанието да бъде 1 май, но се е допускало в случай на предателство
въстанието да се обяви и по-рано.

139
 Ха, народ поробен,
що си тъй заспал,
ил живот свободен
теб не ти е мил!1

Когато наближихме около мегдана при моста, цялото Панагюрище гръмна вече от
песни и от „Да живей!". Ратниците, кой с кон, кой пеша, надминаваха вече числото 500 души.
Възхищението и радостта нямаха граници. На земята се търкаляха 5-6 турски трупове,
избити по разни махали в селото.
После малко на мегдана около турските трупове стояха вече няколко писари, които си
топяха указателния пръст в изтеклата вече кръв и правеха на бялата хартия (под
прокламацията) червени кръстове. Никой се не подписа на прокламацията, кървавият кръст
беше достатъчна гаранция.
Бързите куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни, както в
района на IV окръг, така и по другите: Търновски, Врачански и Сливенски окръзи.
- Да живей България! Да живеят апостолите! Да живеят юнаците! Смърт на
душманите! - бяха думите, с които свърши 20 априлий.

На другия ден било осветено знамето от 10-15 свещеници. От едната страна на знамето
стоял Бенковски с гола сабля в ръка и с пълна униформа, от другата страна - Райна
Попгеоргиева, от чиито ръце бе излязло кадифеното знаме.
Още дванайсетгодишна тя се отличавала с интелигентност и красота и съществуващото
в градчето читалище решило да я изпрати да се учи и образова в Стара Загора, където
американски мисионери основали училище за девойки; Райна учила там четири години и получила
много добро възпитание, може би много по-добро от това на много английски девойки, обучавани
в богати училища; когато се завърнала в родното си място, тя била назначена за главна
учителка на девическото училище и всички хора в градчето гледали на нея като на истинско
чудо... Горкото момиче! - пише с тъжен възторг за нея американският журналист Януарий
Макгахан, когато я вижда в затвора. Но за затвора е още рано...

После това Бенковски изказа желание знамето да се пренесе тържествено през най-
главната улица заедно с всичката духовна и гражданска процесия - разказва Захарий Стоянов.
- Тя беше наредена така:
най-напред стража (авангарда) от десетина души конници; после тях кръстоносецът
на четата, поп Неделю, така също възседнал кон; подир него вървеше духовенството с
кръстове и евангелия в ръцете, начело с архиерея поп Грую, който чупеше своя кон като
кеседжия.
След духовенството идеше Райна Попгеоргиева с байрака, яхнала черен като смола кон2,
около нея вървяха десетина души пазители на знамето с голи ножове в ръцете.
Близо след нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне
щабът, въстаниците, наредени двама по двама, и тогава множеството.
Бенковски вървеше отстрана, възседнал хранен ат, който се изправяше на задните си
крака.
Трябва ли да ви споменавам за възклицанията, за виковете: „Да живей младата
байряктарка! Да е жив войводата Бенковски! Да живеят панагюрци! Да живейме всинца!"

1
Това е песен на Стефан Стамболов – “Возвание", писана през 1873 г.; по време на Априлското въстание са
се пеели все негови песни и песните на Чинтулов. Когато Ботев ще слезе на козлодуйския бряг, неговите
момчета ще запеят Стамболовата песен „Не щеме ний богатства" (за която вече стана дума на с. 213).
2
Самата Райна Попгеоргиева в спомените си разказва: Трябваше да взема знамето в своите ръце, да
препаша саблята и револвера и да седна на бял кон...

140
 Няма да описвам началото на въстанието в различните селища, защото то било едно и
също - както в Копривщица и в Панагюрище, така било и в Клисура, Мечка, Поибрене, Бъта,
Попинци, Петрич, Щърково, Карамусал, Лесичево, Славовица, Раковица, Смолско, Стрелча,
Старо ново село, Елешница, Синджирлии, Герен, Крастово, Строево, Паничери, Айваджик,
Дуванли, Царацово, Калагларе, Белово, Сестримо - навсякъде;
както го нарича Иван Вазов: пиянството на един народ.
Началото на това пиянство било еднакво навсякъде - буйно, весело и безгрижно, краят
бил различен, но страшен...

Една неделя изминуваше вече, откакто бяхме въстанали, и нищо положително не

знаехме какво става по другите пунктове в IV окръг, що ставаше в Пловдив, Татар
Пазарджик, Батак, Перущица, Карлово и пр. Дали тия бяха въстанали или са си останали
прости зрители? Не говоря за останалите окръзи: Търново, Сливен и Враца. Всеки ден от
нашия лагер тръгваха за разни страни куриери, но ни един от тях не достигаше назначеното
място.
Перущица въстанала, въстанало Брацигово, въстанал и Батак. Големите градове Пловдив,
Пазарджик, Карлово, София не шавнали.
Над Враца царяла робска тишина; къде се бил покрил апостолът Стоян Заимов, дето пръв
викаше: „Ние сме вече готови, братия!", дето беше проглушил и Влашко, и Богданско, че
окръгът му не може да търпи вече, а защо сега го нямаше никакъв - ще видим по-късно.
Какво ставало обаче в I революционен окръг, в старопрестолното Търново, какво правел
главният апостол Стефан Стамболов?
Тук има една подробност, която не бива да бъде премълчана. Още в началото на април
Стамболов изпратил председателя на Търновския градски комитет Георги Живков в Белград да
съгласува предстоящото въстание с евентуални действия на Сърбия против Турция, Живков
написал до Стамболов дълго писмо, в което казвал, че Сърбия ще обяви война на Турция
същото това лято, затова общото въстание да не става в България дотогава, додето Сърбия
не бъде готова, за което ще бъдат уведомени ръководителите български.
Препис от туй писмо Стамболов изпрати в Панагюрище, като препоръчваше да се чака
- разказва Димитър Маринов.
Куриерът на Стамболова с писмото пристигна в Панагюрище, но вече беше късно и
нямаше нужда от това писмо, защото той завари въстанието пламнало.
- Пропадна пак хубавото дело - извика Стамболов с горест. - Пак кръв, пак жертви без
никаква полза...
Наистина, на 30 юни същата година - два месеца след въстанието в България - Сърбия и
Черна гора започват война с Турция (която завършва с катастрофа). Ако въстанието в България
беше избухнало едновременно с тази война - изходът и на войната, и на въстанието щеше да бъде
съвсем друг. Но братското наше недоверие и този път тегли ритник и на двата народа...

Но станалото не можеше да се спре и да се връща. Решено било и в Търновски окръг да

се развие знамето на революцията, а такава заповед била пратена и във Враца.
Телеграфът обаче изпреварил кървавото писмо - още преди обявяването на въстанието в
Търновски окръг започнали арести. Стефан Стамболов се крил известно време в Самоводене,
после, убит духом и изтощен от глад и умора, той се вмъкна в Търново и намери прибежище
пак в дома на своята благодетелка Гранда Мола. (Ако си я забравил, читателю, виж на с. 242-
243 в предишната глава.)
Тук, скрит в един долап, той преседял три дни и преоблечен в турски дрехи като
тузлушки ходжа, тръгнал за блажената влашка земя1.

1
Из „Стефан Стамболов и новейшата ни история" на Димитър Маринов.

141
 Даскал Бачо Киро от село Бяла черква също се преоблякъл, но във въстанически дрехи и
повел своите 101 юнаци към героичното Търново; минавайки край село Мусина, четата на
Бачо Киро се съединила с четата на Поп Харитон;
като наближили героичното Търново, оказало се, че то мълчало и треперело в унисон със
своя пръв апостол (виж в долапа на Гранда Мола!),
затова двамата войводи решили да преминат Балкана и да отидат на помощ на
въстаналите свои братя в Панагюрище -
настъпвала нощта между 26 и 27 април.
Тая нощ между 26 и 27 априлий ще остане забележена с кървави слова в хронологията на
априлските борци за свободата, както Вартоломеевата нощ за протестантите, защото тогава
се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг
(8 май), които нанесоха последният удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе
ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство - пише
Захарий Стоянов.
На 27 априлий започна тоя дъжд и чак на 10 юни престана. Нему се дължи избиването до
крак на всичките находящи се тогава въстаници по Балкана. Кой как стъпи в благословения
Балкан, не се върна вече назад, защото студената мъгла, непрестанният дъжд, снегът, по който
ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал
на вакса - чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци.

Понеже дъждът измокрил момчетата до кости, Поп Харитон и Бачо Киро решили да се
отбият в Дряновския манастир, да се подсушат и да пренощуват там, но сутринта се оказало,
че манастирът е обграден от турски аскер.
Започнало наистина епично сражение. Божията обител се превърнала в крепост, цели
девет дена Фазлъ паша бастисвал манастира с 10-хилядната си войска и с два крупови топа.
Докато се води сражението в Дряновския манастир, да видим накъде препуска
Хвърковатата чета на Бенковски.

Препуска тя към връх Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства (което
прави повече от 15 хиляди души!).
Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелските пушки можеха да се
приближат до очите ни и тогава да ги видим. Въстаниците на Еледжик бяха отпаднали
духом, нещо, което и трябваше да се очаква. Тук беше прието известие, че Клисура е
нападната от турците, изгорена, изгорили и Петрич, а това същото днес или утре очакваше
и Еледжик.
Всичките находящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките.
Десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората, другите изплюха куршумите си на
няколко крачки, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало.
Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват, достатъчно бе да излязат
насреща ни петдесет души с шнайдери и двайсет души черкези с винчестери.
След като султан Махмуд II създал редовната армия, както вече споменах, той и наследникът
му Абдул Азиз я въоръжили с най-модерно оръжие: иглени пушки „Шнайдер", карабини
„Уинчестер" и „Шаспо" с метални патрони и капсули, с набраздени цеви и остри куршуми и с
оръдия „Круп", стрелящи с взривяващи се снаряди;
срещу тях нашите въстаници се сражавали с черешови топчета, чиито гърла се тъпчели с
барут и ако не се пукнели още първия път, изхвърляли на 20-30 метра кантарски топузи;
пушките им били кремъклийки: книжният фишек (вместо метален патрон), пълен с барут и
саморъчно калаено топче, се пъхал в цевта отпред, натиквал се до дъното на цевта с шомпол,
като натиснеш спусъка, той освобождава ударника, който удря върху кремъка и ако той, дай
боже, даде искра, искрата подпалва барута във фишека и калаеното топче полита на 50-100 метра.
Техните пушки - пише Захарий Стоянов - като същински топове: куршумите им свиреха
много надалеч, от хиляда крачки можеха да убият няколко души на един път, а нашите бухаха

142
 като кога се изтърся рогозка и куршумите им дигаха праха из нивите като че падаше камък.
Това при сухо време. Дъждът и влагата превръщали барута в книжните фишеци в черно
тесто и ударниците напусто тракали като мандало.

А дъждът се изливаше като из ведро. Жени и деца, измокрени до кости, трепереха

наоколо и гледаха на нас въпросително:
- Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат
още готовите момчета на дунавския бряг?
На 29 надвечер всеки замръзна на мястото си, като донесе стражата известие, че
близо до Трояновата врата е пристигнала турска войска с топове.
Повечето момчета от Хвърковатата чета, като чуха, започнаха малко по малко да
липсуват.
После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средня гора, се
издигна тъмносив стълб дим.
- Панагюрище гори! - изтръгна се болезнен вик.
Бенковски онемя.
- Всичко е вече свършено - говореше той с наведена глава. - Нас, не другиго ще да кълне
потомството за това страшно клане и опустошение...
В неделя, на 2 май, пред изгряването на слънцето, ние потеглихме за Панагюрище през
гората направо. След малко достигнахме една височина, називаема Лисец. Тук, от това
място, Панагюрище се вижда като в тава. Сега обаче то не можеше да се види по тая
проста причина, че цяло-целеничко беше потънало в огън и гъст дим.
Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село:
- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана,
която никога няма да заздравей; а на Русия - нека тя заповяда!..
Настана нощ. Нощ бе мрачна и мъчителна. Всеки бе седнал отделно до дънера на някое
дърво и там се бореше сам-саменичък с нощната тъмнина и със собствените свои мисли.
Същото ставаше и с Бенковски, неговият глас онемя още повече:
- Оставете ме - говореше той. - Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да
умра! Не съм достоен аз вече да живея... С какви очи ще погледна света?
На 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за Стара планина. Що можехме
да помогнем ние с нашето присъствие на тукашните борци? Това беше чисто и непорочно
въображение...
Тръгнахме ние за планината, въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен
да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България...
Това, изглежда, не е било посрещнато с възторг от населението. Няколко души въстаници,
повечето от муховци1 - най-големите обожатели на Бенковски, - впуснали се да ни изпреварят
през криви пътеки, за да убият войводата и по-главните негови другари - пише Захарий Стоянов. -
Причината за това била, че сме изоставили Еледжик в най-критичната минута...
И още: Надвечер се разпръсна слух, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и
неговите другари, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви
помощи и успехи...

През това време в Копривщица се разиграла една трагикомедия. Като се видял пушекът
над Панагюрище и като се дочул откъм там ехтежът на топовете, като заприиждали окървавени
бежанци от разгромената Клисура,
чорбаджиите започнали да насъскват уплашеното население против бунтовниците и на
29 април една разярена тълпа започнала да ги лови по улиците като пилци и да ги връзва с
въжета за дърветата,

1
От село Мухово.

143
 апостолите Каблешков, Волов и Икономов се затворили в спицерията1, но отвън тълпата
ги заключила с голям катинар и чакала да дойдат турците, за да ги предаде тържествено.
На другия ден откъм Панагюрище се задала малка дружина с развят байрак, това бил
Павел Бобеков, председателят на привременното правителство, и той бягал от горящото
Панагюрище към Стара планина.
Каблешков го видял през прозореца и понеже и двамата били учили в цариградския
френски колеж, извикал му на френски каква била работата. Тогава Бобеков казал на
обкръжилата го тълпа:
- След нас иде Хвърковатата чета на Бенковски, пригответе се да я посрещнете!
Като чула името на Бенковски, тълпата се разбягала, чорбаджиите се сврели кой в миша
дупка, кой в кучи гъз, а Бобеков освободил арестантите и заедно с Каблешков, Волов и
Икономов дружно поели към Стара планина...
На другия ден, навръх 1 май, Копривщица откупила живота си от турците с купище
злато.
В същия тоя ден трихилядна редовна войска с топове и два пъти повече башибозуци
нападнали въстаническия лагер на връх Еледжик, барутът на чакмъклийките пушки и на
черешовите топчета бил съвсем прогизнал и не гърмели, та въстаниците се отбранявали с голи
ножове;
до вечерта на върха не останал жив човек, мократа земя била покрита с купища
обезглавени трупове на мъже и жени, на старци и деца;
които успели да избягат от редовната войска, били застигнати в планината от потерите
башибозуци...
Но за тъжните работи, мили читателю, тук няма да говорим...

В Сливен Иларион Драгостинов и Георги Обретенов обявили въстанието на 3 май, но на

призива им се отзовали само 10 души;
облечени във въстанически дрехи и с развято знаме храбреците се отправили към бивака
на Стоил войвода в Сливенския Балкан,
на 10 май четата на Стоил войвода водила тежко сражение, Георги Обретенов бил тежко
ранен и се самоубил, Иларион бил убит, Стоил бил пленен и обезглавен...

А какво е станало в Дряновския манастир - четем в донесението на Фазлъ паша,

командир на Втора дунавска армия, писано на 8 май 1876 г. до мютесарифа на Търново:
Както вече ви е съобщено, потеглих с един табур и два топа за Дряновския манастир,
който от девет дни насам е обсаден. Всъщност това не е манастир, а почти един малък
Севастопол.
Благодарение единствено на Аллаха и помощта свише на нашия Пророк снарядите,
обилно изсипани върху манастира, причиниха избухването на пожар2.
Бяха пробити известен брой отвърстия, през които засилихме стрелбата и
предприехме атаки. От друга страна, започна да вали сняг, който продължи до сутринта.
Обсадените бунтовници се опитаха да избягат, но попаднаха в ръцете на кордоните от
редовни войници.
На разсъмване, в 11 часа, манастирът беше вече напълно опожарен. А от обсадените в
него 380 души четници, с изключение на 30 от тях, на всички останали проклетите им глави
ми бяха поднесени...
Сред бунтовниците, които се опитали да избягат, бил и Бачо Киро. Ето неговите
саморъчни „Недовършени бележки", писани в зандана, преди да го обесят - да видим какво е
1
Аптеката.
2
Казват, че Поп Харитон бил ослепен от взривилия се барут в едно от мазетата, но и сляп продължавал да
вика: „Стреляйте, момчета!"

144
ставало вътре в манастира на деветия ден, когато пристигнал Фазлъ паша с един табур и два
топа:
Щом дойде деветият ден, работите на турците се усилиха, заградиха манастира с
много войска и селячи башибозуци - нямаха пречет. Едни гърмяха с пушки връх нас, а други
събаряха камъни от канарите.
Този ден толкоз много гърмяха, щото куршумите по двора с метла да ги метеш. Щом
мина пладне, захванаха да гърмят с два големи топа връх манастира.
Те и първен гърмяха с топове, но те бяха малки, техните куршуми бяха като яйца, затуй
не можеха твърде да навредят, но щом подкачиха с големите, на които куршумите бяха като
средни динки, остри от една страна, вътре кухи и пълни с барут, щом гръмнаха около 50
топа връх манастира, съсипаха много нещо.
По единайсе и половина запалиха със същите топове манастирските одаи, дето бяхме
ние. Ние слязохме през дупки долу в яхърите. Страшно позорище беше тогаз! Одаите се
захванаха с огън, топовете дайма съсипват, куршумите от четири страни като град!
Като се постъми, като светнаха онези канари от огъня, като се развикаха онези
читаци, и все гърмят, щом им се нещо мерне! Дружината дойде в смайване, потеглиха
повечето... кой накъде, не видях.
Ние шестима излязохме из манастира... потеглихме из реката, газехме полека-лека,
подпирахме се на пушките си и тъй излязохме из гората, уж дано се нещо отървем, но клета
съдба ни бедни чакала - щом се мислехме, че сме изминали турската стража, току налетяхме
клети на многото аскер, отдето гърмяха топовете.
Като няма накъде, скрихме се в горицата, която беше между аскера. Тази горица беше
честа, имаше колкото един чейрек място. В тая горица стояхме цяла нощ на дъжда и на
снега, гледахме от там манастира кат гори. Турците цяла нощ гърмяха и викаха.
На присъмване мойта дружина потегли уж да бяга, да се отърве. Те, горките, щом
заобиколиха аскера, удариха връх друга стража. Назад аскерът ги хвана, след много бой и
мъки най-подир ги закла край пътя.
Туй място беше далеч от мене 3-4 разкрача. И тъй стоях аз там, клетник, и гледах...
нямаше накъде да мръдна, от минута на минута очаквах смъртта си и държах сабята си
извадена с острие нагоре - щом ме видеха да извикат, мислех си, клетник, да се пробода самси
в сърцето и да умра по-скоро, а не да ме мъчат онези варвари.
Но Божията всесилна ръка ме заварди от техните кръвнишки очи. Цял ден вървяха край
мене. Вечерта, като мръкна, ставам, клетник, от там, кален, мокър, гладен, жаден, през
гори и долища, самси през нощта, тъмно като рог...
Завардила го Бачо Киро Божията всесилна ръка от башибозушките кръвнишки очи, но от
българските очи не го завардила - добри наши патриоти го видели скрит под шумата в гората,
хванали го и го предали на турците, а турците го обесили...
Като дочули гърмежите откъм манастира, габровци се стреснали и се събрали да решат
какво да правят - решили веднага да вдигнат и те въстание, за свой войвода избрали Цанко
Дюстабанов.
Цанко Дюстабанов бил против всяка въоръжена борба въобще, но потресен от
предателската низост на племето си, се подчинил на волята на своите съграждани - пише Антон
Страшимиров1. - Той бил някога съученик (в Цариградския лицей) със самия царствуващ сега
султан, това се знаело от християни и турци. И ето, султанът лично се заинтересувал от
съдбата на своя съученик, та турците са станали извънредно внимателни към заловения войвода.
Така всички са очаквали той пред съда да заяви, че е бил против въоръжената борба и да бъде
пощаден от турците. Но Дюстабанов изненадал и своите, и врага. Той казал на турците
открито:

1
Антон Страшимиров. Диктаторът. 1935.

145
 -Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във
вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че
поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства.
Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да
направите зверства, които вие вече направихте премного и благодарение на което се
компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете
следователно известени, че ние победихме! Цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя
скоро ще да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола!
Турците, като изслушаха тия думи на войводата, изказани на турски език с един твърд и
решителен тон, се ядосаха много и се хванаха за брадите и излязоха навън, да вземат чист
въздух, защото ги заболяха главите от думите на Дюстабанова - пише Юрдан П. Тодоров, за
когото вече стана дума, той бил член на съда в Търново. - Подир прочитането на присъдата му,
турците го попитаха: „Къде искаш да те обесим, в Габрово или в Търново?" Той отговори съвсем
хладнокръвно:
- В Търново, ще бъде по-салтанатлия, по-тържествено, защото е по-голям град!

Но нека не изпреварваме събитията, Цанко си е още жив (ще го обесят чак на 15 юни), ей
го - изкачва се нагоре по пътеката към Соколския манастир, още е тъмно, но на уреченото
място край чешмата на Колю Фичето вече го чакали 219 юнаци;
вдигнали се и селата Кръвеник и Батошево, четата нараснала до 800 души;
край Ново село се съединили с четата на известния ни отдавна Христо Иванов - Големия
Книговезеца,
тук армията на Фазлъ паша, която разрушила Дряновския манастир, ги настигнала,
започнали тежки десетдневни сражения и най-сетне на 10 май четата била разгромена,
оцелелите се отправили към заснежения Балкан, продължавайки да се сражават с
турските потери,
Цанко се укрил в едни колиби, но и него верни наши патриоти го предали - и края го
знаем вече...
Краят въобще е страшен, но нека засега запазим мълчание...

146
 16-20 май 1876
ГЛАВА XI

Мъртвият не може да бъде победен

Христо Ботев

Сега да видим какво прави Христо Ботев. Оставихме го в Букурещ да тича от кафене в
кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да
подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие: той готвеше четата за
преминуване с нея Дунава1.
На 8 май се получило писмо от Заимов, писано на 26 април: „Братя във Влашко!
Новината е голяма. Бунтът пламна в Панагюрище. Нам не остава нищо друго, освен да
дигаме и ний..."
До 9 май Ботев тичал да купува разни неща, искани от Филип Тотя и Кекерова, щом
комитетът отказал на Ф. Тотя да се броят 1000 наполеона, той изчезнал, тогава Ботйов се
възмутил от Ф. Тотя и казал на момчетата: „Тя се видя, че аз ще ви стана войвода". И
Ботйов прилага плана си да плени австрийския параход и с него да мине Дунава, като пренесе
четата и оръжието; Ботйов влиза на парахода в Гюргево на 16 май 1876 г. по обед - разказва
ни Никола Обретенов.
На 17 май към 11 часа сутринта Ботйов излезе от камарата, изсвири с рога и извика:
„На оръжие момчета!" Веднага момчетата, които лежаха около вратата на хамбара,
изкъртиха вратата, извадиха сандъците, счупиха ги и почнаха да вадят оръжие, дрехи,
муниции и да се обличат и въоръжават, в няколко минути параходът се обърна във военен
лагер, 175 души заедно с щаба. Ботйов излезе от камарата, облечен във военните си дрехи,
облеклото беше от сиво сукно със зелени ширити, златни галони на ръкавите и яката,
ботуши със шпори, калпак от астраган с отсечено дъно, на който имаше златен лъв.
Тогава аз извадих знамето от бохчичката си и го подадох на Ботйова. Той остана
възхитен от него. Това знаме наистина беше величествено: приготвено от зелен копринен
плат, със сърмени реси и пискюли и разярен лъв в средата, ушит от сърма, на другата му
страна бе ушито „Свобода или смърт". Бе ушито от сестра ми Петрана Обретенова за
Червеноводската чета, и осветено беше от двамата селски свещеници, над него се бяха клели
четниците в селската черква. (Читателят сигурно си спомня това, ако не е прескочил с. 247)
Какво е станало на парахода „Радецки" - знае всяко българче от Базовата песничка „Тих
бял Дунав се вълнува":
Гордо Ботев там застана,
младият им вожд,
па каза на капитана
с гол в ръката нож:
„Аз съм български войвода,
момци ми са тез,
ний тръгнахме за свобода
кръв да леем днес!"

Тъй или иначе, любителите на куриози могат да броят това за първия терористичен акт в

1
Разказано по-преди от Иван Вазов.

147
историята на Европа и той е могъл да бъде осъществен от анархист и луда глава, като Ботев.
И тъй, пристигнахме на Козлодуйския бряг към обед - разказва Димитър Тодоров -
Димитрото. - Параходът почна да се движи бавно и най-после спря. Почнахме да слизаме по
една дъска. Пръв слезе Ботев, след като се разделихме приятелски с капитана на парахода.
Излязохме на една висока поляна недалеч от Козлодуй. Тук свещеник Сава Катрафилов
ни закле, държейки кръст в ръка. Ботев и Войновски държаха кръстосани сабите си.
След клетвата всички коленичихме и целунахме земята, българската земя, свещеникът
ни благослови с кръста, а Ботев държа пламенна реч, в която каза, че отиваме да освободим
България, че можем да влезнем дори в Цариград.

Дотук беше възторгът, нататък започва трагедията на Ботев. Аз няма да вървя крачка по
крачка по стъпките на четата, хронологията на събитията е кратка и ясна:
На 17май по обед, както видяхме, четата слиза на козлодуйския бряг, привечер минава през
село Бутан, в полунощ - през село Борован;
на 18 май призори край село Баница четата е нападната от черкези, напредва към Милин
камък, там цял ден води сражения, през нощта се оттегля към Веслец;
на 19 май четата си почива на връх Веслец, напразно чакат помощ от Враца, в полунощ
напускат Веслец и се отправят към Околчица...

Да се отправим и ний натам, към трагичния финал, забулен във вековна тайна...
Денят е 20 май 1876 година.
До залез на слънцето боят беше ужасен. По едно време тръбачът на турските войски
изсвири да спрат да стрелят и гърмежите престанаха съвършено. По заповед на Ботйова
изсвири и нашата тръба, също за спиране.
Понеже момчетата бяха ожаднели много, един от четниците съобщи, че в Балкана,
над едно село, имало извор и се даде заповед четата да потегли натам.
Ботйов, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров-Димитрото, Сава Пенев и аз останахме
малко назад, до една скала, където седнахме да обсъдим положението.
(Тук, читателю, ще премълча нещо много важно от разказа на Обретенов, ще го кажа
накрая.)
Ботйов се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя
опасност за четата и в това време от към изток, от тази страна, където беше нашата
чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и Ботйов политна да падне на гърба си.
Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той
издъхна, пронизан в сърцето1, без да каже нито дума, само изхърка...
Димитрото, който е бил на няколко крачки близо до Ботйова, след като разказва почти
същото до „изгърмя една пушка", нататък твърди, че: Той бе улучен в челото. Всички, които
бяхме наблизо до него, хвърлихме по едно клонче върху горещия му още труп. Това му беше
погребението...
Стоян Заимов защитава фриволно и двете версии. Един път той разказва, сякаш е бил
там, макар че не е бил:
Надвечер се спря огънят и от двете страни. Войводата излезе из позицията да огледа
положението, но с излизането му биде убит, като го удариха няколко куршума в гърдите на
скритите наблизо в гората черкези.
Друг път пише, разказвайки за себе си в трето лице в минало несвидетелско време, сякаш
не е бил там, макар че е бил:
Че старецът черкезин е ударил всред челото Ботева; това се констатира и от
следующето обстоятелство. Когато Заимов (след разбягването на въстаниците от

1
Навсякъде в тази глава подчертаното е от мене.

148
черквата „Възнесение" във Вратца), облечен е женски дрехи, с паничка е ръка, случайно минал
покрай на колове набучените глави около градския часовник, то познал главата на Ботева по
челото, носа и белега от лявата страна на челото; посред челото зеела дупка, а носът,
лицето и брадата били оцапани със съсирена кръв.
Йордан Кършовски - и той видял или не видял, не е ясно, но казва същото:
И тогава започна битката часа от 9 до вечерта до 8 часа. Тамо загубихме войводата
Ботев, който го удари един куршум в челото.
Никола Нанов признава честно: Не видях как точно е убит Ботев, другарите ми казаха,
че куршум пронизал челото му и той паднал, но съобщава друга, потресаваща подробност:
Другари отрязали главата му, за да не я носят турците на кол, взели дрехите и
шапката му и ги хвърлили в една карстова дупка, която след това запушили с камъни, трева и
тръни...
Цанко Минков, вероятно първо е чул: „Ботев, Ботев е ранен!" - предаде се от уста на
уста, настъпи общо смущение..., след което е притичал и видял нещо прекалено драстично, за
да е измислено:
И наистина, милият ни войвода лежеше мъртъв на земята, сякаш от дни убит.
Вражески куршум бе улучил най-смъртоносното място - неговото високо чело и пръснал
черепа на части.
Никола Кючуков вероятно също е притичал до скалата след изстрела:
Нещо изпищя, пък Ботев, катурнат на земята... заспа.
- Ах, какво стана? - казахме, като се хвърлихме връз него със сълзи.
Накрая казва нещо съвсем конкретно: Куршумът бе пронизал черепа му под дясната
вежда и порой от кърви бяха го покрили...
Кирил Ботев, братът на войводата, бъдещият генерал, намеква за една друга страшна
версия, отричайки я:
Не бих искал да се смята, че споделям съмненията, че брат ми е убит от свои четници.
Наистина, аз не съм бил там, но възприех онова, което още на 21 май ми бе разказано
от четниците в лозята на Веслец, а после в затворите. Вярвах на Димитрото, който е бил
при смъртта на брата ми. Според това, което ми е казал, аз зная, че Христо бил станал и
отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от групата около него.
В това време се чул изстрел и Ботев паднал убит, ударен в челото.
Никой не е видял кой е стрелял...
Този спор - дали Ботев е бил прострелян в сърцето или в челото, който се е вихрил в
началото на миналия век, е напълно безсмислен, той обаче говори за две неща:
или че наистина никой не е видял кой е стрелял, поради спускащия се вечерен здрач и защото
Христо бил станал и отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от групата около него;
или че прикриват какво са видели - и то е било толкова шокиращо, че къде е бил прострелян
Ботев: в гърдите или в челото - е било за тях в момента нещо много по-маловажно и затова по-
късно разказват ту това, ту онова, понеже не са му отдавали особено значение - важно е било
другото, което са решили да пазят в тайна.
Че това е така, се потвърждава от самия Димитър Тодоров-Димитрото: както току-що
видяхме, Кирил Ботев от него бил чул, че Ботев е ударен в челото; а на Обретенов бил писал (ако е
вярно) в края на юни 1926 година: „Намерих захвърлените си бележки, които съм писал преди
около 20 години, и в тях аз намерих, че Ботев наистина е ударен в гърдите, а не в челото".

А може да е бил ударен и в гърдите, и в челото?

Тогава за случаен куршум не може да става дума и това може би е другото, което са
решили да пазят в тайна: бродещото и до днес съмнение, че Ботев е убит от своите четници?
Твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на
гладните и полуубити хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят - казва
Захарий Стоянов, когато муховци и панагюрци искали да убият Бенковски. Тук ситуацията е

149
била същата.
(Така е, читателю: побеждаваме ли - да живее войводата!; започнем ли да губим - смърт
на войводата!)
Сам Обретенов насочва читателя към това съмнение и може би за да отклони вниманието
от групата, която е била около войводата (Апостолов и преди е вадил револвер срещу Ботев), а
и от себе си, той пише: в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата
чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля.
Отношенията между Ботев и Войновски били обтегнати. Никола Кючуков пише: След
изгубване надеждата, щото четата ни да помогне на врачанските въстаници, ний вече
имахме друго назначение, взето с решение, а именно: да отидем със същата цел в
Панагюрище, закъдето бяхме сигурни, че огънят гори...
Ботев пак отказа на Войновски да продължим пътя към Панагюрище. Тогава
Войновски, справедливо недоволен от тая постъпка на Ботева, взема 15-20 момчета и
незабелязано се отдели на югоизток... (Точно от там според Обретенов изгърмяла пушката.)
Тази версия - за убийството на Ботев от свои хора - е била разпространявана от самите
четници.
Дядо ми Цаньо, който в края на XIX век бе учил терзийски занаят при един от Ботевите
четници, не обичаше да му се споменава за Христо Ботев; дай му да чете Яворов, дай му
Смирненски, Гьоте, „Илиадата", ако щеш, всякакви книги обичаше да чете, говори му за Цезар, за
Нерон, за Пушкин или за Дарвин - само за Ботев не му говори!
- Уж да събарят Турската империя тръгнали, вятър! - викаше той. - За злато са се избили
един друг на Милин камък и оногова, Ботйова, другарчетата му са го гръмнали, за да му вземат
кесията с наполеоните...

Аз обаче не допускам това да е вярно, не от гол патриотизъм, не понеже е прекалено

зловещо, но защото има една трета вероятност, останала досега премълчавана, вероятно за
да не би да се накърни героическият ореол на Ботев -
и може би това е тайната, която криели очевидците? (Всъщност те са трима, останали
живи: Обретенов, Димитрото и Сава Пенев; Обретенов и Димитрото, както видяхме, си
противоречат, Сава Пенев мълчи.)

Нека си припомним, читателю, какво беше душевното състояние на Ботев след

зачернъованието му от неговите най-близки приятели, които го обвиниха, че е присвоил
комитетски пари, и искаха дори да го убият;
как едновременно с това мизерният бит, сиромашията убиваше и таланта му, и живота
му;
как като удавник за сламка се хвана той с трескав възторг за възможността да измие от
лицето си онова зачернъование, като лично поведе четата:
Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва" се
сбъдва!1 (т.е. „в редовете на борбата да си найда и аз гробът!");
как екзалтирано и наивно вярваше, че с бързината на светкавицата ще изведе народа
от леглото на робството... -
и си представи, читателю, какво е преживял само час след като е целунал родната земя на
козлодуйския бряг:
Като наближихме до село Козлодуй, ние по команда се пръснахме във верига, за да не
бъдем изложени на някаква изненада.
Изненадата дойде откъдето я не чакахме. Тя беше, че никой от ония, които чакахме от
Враца да ни посрещнат, не се яви. Посрещна ни възторжено само козлодуйският учител

1
Пише той в предсмъртното си писмо до Грудов, Кавалджиев и Странски.

150
Младен Павлов1.
Когато навлязохме в селото Борован, освен кучешки лай, нищо друго не се чуваше.
Похлопахме на няколко къщи, но само от една къща се подаде една стара баба и каза:
„Мъжете са по къра на работа". Поискахме вода, но и вода не ни се даде. А уж 200 юнаци
въоръжени били готови да се присъединят към нас... Аз2 и Апостолов изядохме калая на
Ботйова, който ни каза:
- Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?3
Ботйов остана много разочарован, когато видя апатията на населението от Козлодуй
до Враца, особено когато видя, че от целия Врачански революционен окръг никой не се
присъедини към четата - продължава Обретенов. - Ботйов писа до Заимова писмо, но не се
получи никакъв отговор от Заимова. Ботйов писа тогава второ писмо до Заимова и пак не се
получи никакъв отговор. Ботйов започна да се тревожи, ставаше все по-угрижен...
Около 2 часа след обед се вдигна откъм Враца голям пушек с пламъци, Ботйов гледаше с
бинокъла и гръмогласно извика:
- Момчета, помощ иде, Враца гори!
Скочиха момчетата от позициите и извикаха: „Ура", а черкезите хукнаха да бягат...
Но какво всъщност е ставало по това време във Враца? Да видим какво пише самият апостол
Стоян Заимов:
Когато Ботев се биеше и отблъскваше неравната сила неприятелска, когато разяреният
лъв се развяваше на канарата на Милин камък, тогава във Враца емисарът Ст. 3. беше съставил
три въстанически банди.
Вторник вечерта (19 май) въстаниците във Враца, по приказание на емисара, дадоха на
няколко места огън, турското население, уплашено от изгърмяванията, се бе покатерило на
близките канари, управителният дом, уплашен, беше се изпокрил в миша дупка, солдатите също
като гръм от мълния се скриха в ханищата, като се затвориха и не горяха свещи.
Часа по 8, турски, през нощта, една банда въстаници, под самото предводителство на
апостола, с развят байрак, премина по чаршията и улиците, като подпали една магазин с
калчища, потопена в газ. Изгърмяха се няколко пушки. И след туй с всичките припаси
въстаниците се установиха в черковата.
Целта на това установяване беше да се увеличи числото на въстаниците поне 2 хиляди и
подир да се излезе на посрещане.
Писмени споразумения станаха между емисара и Ботева, който почиваше със 120 души на
Веслешките канари. Когато се направиха последните приготовления за посрещането на Ботева и
тържественото му влазяне във Враца, внезапно се разнесоха викове:
- Турска войска иде!
Часът беше 7-8, сряда, 20 май, когато въстаниците, уплашени, се разбягаха по дома си,
като хвърляха по улиците и де завърнат въстаническите си вещи...
Бяг из черковата, ама какъв бяг, през глава и през ръце! - доуточнява ехидно случилото се
Захарий Стоянов. - Калпаци и паласки се снемали, ножове и пушки се отпасвали и всичкото това
непотребно вещество се предавало на съхранение в ямите на нужниците...
А Заимов, облечен в женски дрехи - къосеобразната му физиономия му спомагала, - с
паничка в ръка ходел да проси уж, а солдатите го побутват оттук-оттам...

По пътя откъм Враца се забеляза движение, вдигаха се облаци прах, движеха се много
хора - разказва Димитрото почти същото, което и Обретенов: - Наблюдавайки с бинокъла,
войводата започна радостно да вика:
- Дръжте се, момчета! От Враца ни иде помощ! Напред! Да живее България!

1
Според Димитър Тодоров-Димитрото.
2
Никола Обретенов.
3
Според Захарий Стоянов Ботев им извикал: Махвайте се от очите ми, идиоти с идиоти! Помните ли, като
ме лъжехте във Влашко, че народът ще ни посрещне на Дунава? Где ви е народът? Ние не сме нищо друго
за тоя народ освен шайка разбойници!...

151
 - Да живее! - извикаха момчетата и се втурнаха срещу неприятеля.
Най-сетне очакваната помощ наближи Милин камък - това беше турска войска.
Обретенов добавя: Измяната на врачани го съвършено сломи. А когато знаменосецът
Куруто падна убит, Ботйов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ранените.
Той слезе в малката пещера, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид
Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.
- Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя
лъжец със зъби да го разкъсам? Всичко е вече напусто, изгоряха 200 души, историята никога
няма да ни прости...
Намерихме и Войновски, смъкнахме се в пещерата и взехме да увещаваме войводата.
Най-после той се съвзе.
По здрач турската тръба изсвири. Почна да се стъмнява. Прибрахме убитите, излязоха
11 души. Имаше и двама тежко ранени. Поп Сава Катрафилов, ранен и в двата крака, не
можеше да се движи и молеше:
- Отрежете ми главата, да не се гаврят с мене турците!
Но никой не се реши да стори това. Ботйов го целуна по челото и тръгнахме.
На другия ден изгладнелите четници видели една кошара, посрещнал ги овчарят, чист
българин, поискали му няколко шилета, той им дал, те започнали да ги пекат, в това време
овчарят се изправи пред Ботйова, подпрян на тоягата си, и с един дивашки тон извика:
- Хайде, платете ми шилетата, защото потерята наближава!
Ботйов си вдигна главата и, просълзен, каза:
- И аз съм дошъл народ да освобождавам!1
После извикал:
- Дайте му всичките пари на този роб!
И заплакал...
Когато трябваше да отстъпим към Веслец - продължава Обретенов, - Христо Ботйов
вече не можеше да запази своето хладнокръвие и не само аз го видях, но и другите, че тогава
беше много отчаян.
Димитър Икономов си спомня същото: Едно нещо не можеше да се не схване: лицето му
бе тъжно, погледът му мрачен и усмивката пресилена...
Ще спомена мимоходом една жалка подробност: тъй като ботушите били купени за Филип
Тотя, а той бил по-дребен от Ботев, те стискали на нашия левент войвода и за три деня, изминати
от Дунава до Балкана, изранили така краката му, че му обухме цървули (представете си гордия поет
и напет войвода с цървули!), но и това не помогнало: Ботев не можеше да ходи с цървулите,
защото краката му бяха утрепани - разказва деликатно Обретенов.
Че ботушите му го убивали - пише и Димитрото.
Да ти убиват обувките, читателю, не е никак героично, но е непоносимо; това не е гордата
болка на юнак с дълбока на гърди рана, а унизителната болка от някакви си ранички, мехурчета и
мазоли по краката, което те прави жалък...

Друг четник, Цанко Минков, разказва друга история: Ботев остана няколко крачки в
дясно от нас под един гол рид, самотен и замислен... До него се приближи поп Ставри.
- Господин Ботев, какво сте се замислили? Какво има? Що ви е?
- Ех... отче - въздъхна дълбоко Ботев. - Онова, за което дойдохме, не излезе тъй, както
мислихме! Напразно ще си пролеем кръвта. На тоя свят имало хора, които са гладни за
пари. А има и такива, които много обещават.
Това бяха последните думи на Ботев...
А Йордан Йорданов-Инджето го казва направо:
Ботев ми заговори и ми каза:
1
Според Никола Обретенов.

152
 - Йорданов, дойди по-близо до мене, имам да ти кажа нещо.
Аз се приближих до войводата и ето какво ми каза:
- Йорданов, онуй псе Заимов ни излъга, затова аз намислих да се отровя!1

Да се върнем сега там, където Обретенов бе казал:

Ботйов, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров-Димитрото, Сава Пенев и аз останахме
малко назад, до една скала, където седнахме да обсъдим положението.
Сега внимавай, читателю - тук следва онова, което премълчах в началото:
Ботйов беше много загрижен. Той се обърна към нас и запита:
- Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха.
Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим към
Сърбия?
Докато ние да отговорим, Перо каза:
- Ботев! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с
подвига си, ще го загубиш.
Ботйов нищо не каза.
Какво си е мислел Ботев в този момент?
Четата е разбита. Останаха 50-60 души, другите лежат убити или стенат ранени по
канарите, поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата, да не се гаврят с мене
турците!" Войновски избяга. Патроните свършиха. Хляб няма. Няма вода. Заимов ни излъга.
Няма помощ отникъде. Поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!" Перо е прав за
бягството. (То и как да бяга - краката му са на кайма от ботушите!)
Какво му остава? Да чака поражението си докрай? Да го хванат жив? Да се гаврят с него?
Да разнасят главата му на кол? Поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!" Да се
отрови? Това е миша смърт.
Станал и отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от групата около него2.
Било след залез-слънце, кобалтовият час, когато цветовете умират... поп Сава Катрафилов
викаше: „Отрежете ми главата!"... предметите стават мъртвешко сиви... поп Сава Катрафилов
викаше: „Отрежете ми главата!"... а звуците потъват в отвъдното... поп Сава Катрафилов
викаше...
В това време се чул изстрел3.
Ботйов политна да падне на гърба си4.
- Ах, какво стана? - казахме, като се хвърлихме връз него със сълзи.
Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда5.
С дясната ръка в дясното слепоочие. Мъртвият не може да бъде победен.6

1
Странно, в повечето книги със спомени за Ботев тези редове на Инджето са съкратени...
2
Кирил Ботев.
3
Кирил Ботев.
4
Никола Обретенов.
5
Никола Кючуков.
6
Че Ботев се е самоубил - не накърнява героичния му ореол, напротив. Според Захарий Стоянов само-
убийството (за да не паднат живи в ръцете на неприятеля) е било „строга и немилостива девиза" на
революционерите. В статията си „Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота
си" той описва като „юнашки самопожертвувалия" самоубийствата на Ангел Кънчев, Васил Левски (разбил
главата си в стената на затвора), братя Жекови, Кочо Чистеменски, Георги Икономов и Панайот Волов (които
се удавили в Янтра), Тодор Каблешков, Ботевите четници Георги Матев и Стоян Ловчанлията; както знаем,
самоубил се е и Георги Обретенов; оказва се, че и Георги Бенковски се е самоубил:
На 12 май 1876 г. - пише Захарий, - когато преминуваше с тримата си останали другари по един мост над
Свинарската река близо при Кървавия извор, приготвената нарочно от предателя българин потеря,
състояща се от 20 души, изведнаж изгърмя върху ни. При всичко, че Бенковски беше ударен с 5-6 куршума,
видях го, като си изтегли револвера и бързо се застреля в главата от дясна страна, в самото ухо.

153
 Post scriptum на глава XI

Съдбата на Ботевите четници

Апостолов бил убит. И Перо. Войновски също. За знаменосеца Куруто казах, за поп Сава
Катрафилов - също.
А какво станало с оцелелите четници?
Всички те били заловени. До един били предадени все от българи. Предателствата
ставали по един и същ начин, като по сценарий:
вижда беглецът кошара или колиба, чува, че се говори български, и тръгва като към
спасение, или пък овчарят вижда беглеца и много любезно го кани вътре, гощава го с каквото
дал Господ, оставя го да си почине и излиза уж да донесе храна или дрехи, за да се преоблече
бунтовникът, а се връща с няколко заптиета.
При това трябва да се каже честно, че тези предатели извършвали предателството съвсем
безкористно - не щели ни пари, ни слава, правели го за едната чест - това били предатели
идеалисти.
Такива предатели предали и Каблешков, и Бенковски, и Захарий Стоянов, и Никола
Обретенов, и Димитрото, и прочие. (Ако наистина поп Кръстю е предал Левски, бас държа, че
грош не е взел!)
Подобно явление имаше по време на комунизма. Като си четох досието, там имаше доноси
както от професионални агенти, така и от доброволни доносници.
Разликата беше голяма. Професионалните агенти донасят обективно какво съм казал, какво
съм написал, къде съм бил, с кого съм се срещал - описват всичко това, без да влагат никакви
емоции, никаква омраза, те просто си вършат служебната работа.
О, доброволните доносници са друго нещо! Каква страст, каква злост, каква омраза, че и
купища лъжи отгоре! Никой не ги е карал насила, никой не ги е молил, те също го вършели съвсем
безкористно, не щели ни пари, ни слава, правели го за единия позор, това са доносници идеалисти
- от тях по-страшно няма!

Заловените четници също допускали фатални грешки. Те били съдени половината в

София, половината в Русе. Всички били осъдени на различен срок каторга или заточение, само
двама в Русе били осъдени на смърт.
Читателю, ти ще бъдеш много изненадан, като разбереш защо са били осъдени на смърт
точно тези двамата.
Русенският вестник „Дунав" от 1 август 1876 г., след като подробно информира за
процеса, състоял се на 29 юли, и след като изрежда кой каква присъда е получил, в края на
съобщението пише:
Тодор Стойков от село Микре и Пеньо Йончев от село Калугерово, понеже били от
злодейците, които минаха отсреща, и понеже сами изповядали, че заклали с нож двама души
от другарите си, се осъдиха на смъртно наказание.
Горките! Вероятно са мислели, че като кажат, че са убили врагове на Империята, ще
получат похвала и ще облекчат присъдите си... (Левски много добре е познавал шериата1,
затова, както видяхме, за нищо на света не признавал, че е убил онова чираче в Ловеч.)
Въобще на тези двамата, на Тодор и на Пеньо, не им провървяло:
Повика се от митрополията един свещеник - пише в същия брой вестникът, - който
изповяда и причасти осъдените на смърт, които незабавно занесоха с доволно редовни

1
Религиозно ислямско право, основано на Корана, за който по-подробно стана дума в глава III на Книга
трета.

154
войскари и заптиета на губилището, гдето се обесиха.
Обесили ги значи същия ден, на 29 юли, а на другия ден, на 30 юли, по телеграфа
пристигнало съобщението за общо помилване на четниците...

155
 Притурка към глава XI

Женският иконостас
в храма на българската история

Като стана дума по преди в „Хрониките" за хайдутите, покрай имената на мъжете

войводи изброих и имената на 17 жени войводки, които взех от песните.
Дали наистина са съществували Сирма, Гроздена, Янка, Маламка и прочие жени войводи,
или това е било възпята мечта, не знам,
а също така не е много сигурно дали са водили чети от мъже, или пък е имало хайдушки
чети от жени, един вид български амазонки...
Освен за тях дотук стана дума, макар и накратко, за майката на Ботев - баба Иванка, от
която поетът скрил, че заминава отвъд Дунава, а тя, разбира се, знаела и тихо го благословила;
и понеже Христо „нехранимайка излезе", тя отишла да слугува в къщата на Евлогий Георгиев,
за да се прехранва...
И за Венета - жената на Ботев стана дума, как тя се грижела за хъшовете като някаква
Майка Тереза;
ако читателят си мисли, че някой се е погрижил за нея, като останала вдовица, много се
лъже: след Освобождението тя поискала от Народното събрание да отпусне средства за
дъщерята на Христо Ботев да се изучи, народните представители й отпуснали милостиво само
360 лева годишно (за сравнение: на някой си хаджи Мехмед Али за заслугата му, че не бил клал
и бесил по време на Априлското въстание, била дадена пенсия 3000 лева на година) - Венета,
горда жена, отказала да приеме подаянието и тръгнала да слугува по къщите в Търново, за да
изучи сама Иванка Христо Ботева...
Спомената беше и Гранда Мола, обругана от обществото като жена с леко поведение, но
която с риск да я обесят, на два пъти спасила живота на апостола Стефан Стамболов (по-късно
той викал: „Де повече такива курви да имаше България!")...
Стана дума и за Райна Попгеоргиева - тази „образована, интелигентна и чувствителна
млада девойка"1, наречена на подбив от турците „българската княгиня", и затова, че била
ушила знамето на въстаниците, след погрома многократно и публично я изнасилвали,
изнасилвайки в нейно лице България...
Една друга знаменоска още сме имали - Елена Грънчарова от Горна Оряховица, съвсем
забравена: едното ушито от нея знаме беше знамето на Поп Харитон, другото ще се развее от
опълченците ни на връх Шипка,
тя не била кротка като Райна, ами след потушаването на въстанието, като се задали
башибозуците към града, повела жените срещу тях и когато главатарят им замахвал да я удари с
камшика, тя го преварила и му зашлевила такъв шамар, че оня паднал, и като станал, рекъл:
„Машалла, бабо!" - така спасила града от клане...

Страх ме е да разкажа за Гина Караиванова Кунчева, майката на Левски, но като съм

започнал, няма връщане.
Синът й Христо, хъш във Влашко, умира от туберкулоза през 1870 г.; Васил, както знаем,
го обесват през 1873-та;
малкият й син Петър минава Дунава с Ботевата чета, после се бие като опълченец на връх
Шипка, тук бил ранен, окуцял с единия крак, награден бил с Орден за храброст и Георгиевски
кръст,

1
Виж по-нататък Януарий Макгахан.

156
 но туберкулозата не гледа ордените, прояла дробовете му, свободното наше отечество и
то не гледа ни ордени, ни на кого си брат, на кого си майка,
и като нямало какво и откъде, закичил се еднокракият Петър с ордените, седнал насред
площада в Карлово (там, където след време ще вдигнат паметник на брат му) и почнал да
проси, за да изхранва себе си, майка си, сестра си и четирите й невръстни сирачета.
„Просим ви, господин Геров - пише Петър Кунчев до Найден Геров през пролетта на 1878 г.,
- падам пред вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да ви се оплача. Молим ви,
защото ми стана кракът повреден от шипченските битки, никой не ма пита от де да се
изхранвам, когато не мога да ходя... Защото майка ми като се давила в гераня на Иван
Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се
прехранват, когато се надяват на мен... Ви моля да ме наместиш на някоя служба.
Ваш покорни Петър Кунчев Левски от Карлово"

Гина не издържала унижението да гледа децата си и внуците си да гладуват и да просят,

тя самата - гладна, одрипавяла и въшлясала, стара била вече да слугува както преди из
богаташките карловски къщи...
и се хвърлила в махленския кладенец.
Понеже църквата не позволява самоубийците да бъдат опявани и погребвани в християнски
гробища (самоубийството е бунт срещу волята Божия), Гина не била опята (също както синът й
Васил) и къде е гробът й, никой не знай (също както на сина й Васил)...
Извинявай, читателю, ако ти развалих настроението, сигурно си възмутен до дън душа: „Как
може да оставят майката на Левски...?!", но така е...

В женския иконостас на българските - не знам мъченици ли, светици ли, или героини да
ги нарека - най-горе стои образът на Баба Тонка.
12 деца родила Тонка Тиховица Обретенова, половината от тях оцелели: четирима синове
и две дъщери.
Раковски като основал в Белград Първата легия, Баба Тонка пратила там сина си Петър -
да се научи на военен ред;
през 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа като започнали да събират във Влашко
момчета за четата си, двамата синове на Баба Тонка Ангел и Петър побягнали отвъд Дунава,
Баба Тонка отишла подир тях до Гюргево, закичила всеки юнак с цвете, почерпила ги с
по една ракия, а калпака и сърмените дрехи, дето ги знаем от снимката на Стефан Караджа - тя
му ги подарила.
Петър загинал в битката на четата край Севлиево, а главата му била забулена на кол на
Марно поле в Търново,
Ангел бил ранен и пленен, едвам отървал бесилото, бил осъден на вечна каторга в
Сенжандакърската крепост.
Баба Тонка изпросила от турците да погребе обесения Стефан Караджа, по-късно
изровила главата му и я скрила в раклата си, пазела я като светиня
и когато дошла свободата и започнали да се завръщат заточениците от Диарбекир, тя
излезнала да ги посрещне, носейки в ръце главата на Караджата като икона.
Но за това е още рано...
През 1870 г. умрял и Тихо, мъжът й - бил отровен от един чорбаджия, за да му присвои
оня имуществото, - Баба Тонка останала не само вдовица, но и бедна като кукувица,
да беше друга жена, друга майка, с рев и сълзи щеше да върже останалите свои деца за
полата си, но това нямаше да бъде Баба Тонка.
Когато синът й Никола Обретенов основавал през 1872 г. Русенския революционен комитет в
къщата й,
очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била

157
 отвън себе си него вечер;
често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в
смелото им предприятие,
излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша, цялата нощ не
затворила очи.
Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единът
бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост,
тя се радвала и веселяла, като гледала, че „семето не е отишло напразно" - пише Захарий
Стоянов.

От този ден къщата на Баба Тонка в Русе станала свърталище на бунтовници, тя изкопала
под дюшемето скривалище,
дворът й имал четири вратички - ако турците дойдат от едната страна, бунтовниците да
бягат на другата;
тук, минавайки насам или натам през Дунава, са преспивали Стефан Караджа, Ангел
Кънчев, Васил Левски, Любен Каравелов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов,
Иларион Драгостинов, Георги Апостолов, Георги Икономов, Христо Караминков, Христо
Иванов - Големия и още много, много други;
е, и Захарий Стоянов, разбира се, който си харесал малката й дъщеря Анастасия и взел,
че се оженил после за нея...
Оттук нататък - пише той - Баба Тонка взе вече решително участие в народните
движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери -
дъщеря й Петрана шиела байраците (за едното вече стана дума - знамето на
Червеноводската чета, което после биде честито да стане знаме и на Ботевата чета),
а малката Анастасия ден през ден минавала с вапор или каик оттатък Дунава и криела в
пазвата си тайната комитетска кореспонденция...
Най-малкият син на Баба Тонка - Георги Обретенов, отишъл апостол в Сливенски окръг и
както видяхме, бил ранен и за да не попадне в турски ръце, се самоубил.
Никола Обретенов, както вече знаем, станал апостол в Софийски окръг, а по-после минал
в България с Ботевата чета, след разбиването на четата бил предаден като другите юнаци от
наши българи патриоти,
довели го и него в Русчук окован във вериги и го осъдили като брат му Ангел на вечно
заточение в Диарбекир,
когато го повели натам заптиетата, Баба Тонка на изпроводяк гордо вървяла до него и
викала:
- Четирима синове имам вече в гроба, двама умрели и двама полуживи, но още четирима
да имах - и тях щях да пратя под байряка с лъвчето!
Как се отблагодарило после свободното наше отечество на Баба Тонка - няма да кажа...

158
 28 юли - 25 август 1876
ГЛАВА XII

Писма от ада
Януарий Макгахан

Нарочно премълчавах досега, читателю, какво е ставало след потушаването на

въстанието. За да не бъда обвинен като българин, че преувеличавам зверствата на турците при
това потушаване, не ще кажа и нататък нито дума по този въпрос,
ще оставя за тях да разкаже един чужденец, попаднал в Европа от Гълъбовия хребет край
град Ню Лексингтън в щата Охайо на далечната Америка, комуто е било все едно кои са турци,
кои са българи и кой кого е бесил и клал -
казва се този журналист Януарий Макгахан1, кореспондент на английския вестник
„Daily News".
Между 28 юли и 25 август 1876 година2 той написал десет писма от България - десет
писма от ада.
Искам наистина да предупредя милостивия си читател, бил той българин, бил турчин,
бил какъвто бил, че това е кошмарно четиво, и го моля най-искрено, особено ако е
слабосърдечен или малолетен, да не чете преписаното в тази глава, а да прелисти десетина
страници и да продължи нататък - там го чака радостното ни освобождение от петвековното
турско робство.
Още в началото на тази Книга трета бях писал, че колкото и да се мъчим да подсладим
нашата история, като прекръщаваме турското робство на османско владичество или като го
наричаме турско присъствие или дори петвековно съжителство - робството си е робство, скъпи
читателю.
Причината да търсим подобни нежни евфемизми на турското робство явно е благородна: да
не би да обидим днешните си братя турци, които, естествено, не са ни клали, нито са ни бесили и,
естествено, не са виновни за действията на своите предци;
ако следваме обаче тази „деликатна" логика - за да не обиждаме и братята германци, не ще
трябва да споменаваме повече нито името на Хитлер, нито лагерите на смъртта, нито че е имало
Втора световна война...
Ние не обвиняваме турския народ, или както е казал Дякона Левски: „Ний няма да гоним
турският народ, ни вярата му, а царят и неговите закони, с една дума - турското правителство,
което варварски владее не само нас, но и самият турчин" - именно срещу това правителство
въстанал българският народ,
срещу същото правителство ще въстане половин век по-късно3 и Мустафа Кемал,
наречен Ататюрк, сиреч „баща на турците",
така че няма защо да се сърдим един на друг, ами да плеснем с ръце, па да се прегърнем,
защото излиза, че и двата наши народа са се борили срещу едно и също несправедливо душманско
правителство. (Страшно нещо е логиката, а, читателю?)
Българският народ не е отмъстителен, той е великодушен до бездушие, иначе как може да си

1
На английски името му се произнася Джанюариъс, а фамилията се изписва МакГахан, но аз възприемам тук
старото, станало популярно, понятно за нас и красиво име Януарий.
2
Датите навсякъде в тази глава са по григорианския календар, тъй като в Европа той е бил отдавна въведен.
3
Кемалитската революция (1918-1923), оглавявана от Мустафа Кемал, ликвидира султаната и халифата
(съсредоточаването на духовната и светската власт в едно лице) и обявява Турция за светска република.

159
 обясним, че Юсеин Бошнак, който участвал в залавянето на Левски в Къкрина и когото Левски
ранил в ръката, спокойно продължил да си живее в България и да разказва на Иван Драсов
спомени за жертвата си1;
продължил да си живее в България здрав, весел, бодър, паметлив и разговорлив и Мехмед
Али Осман, който участвал в потерята, която преследвала Ботевата чета и който през 1936 година
се хвали пред Тодор Икономов, че е видял с очите си убития Ботев: „Той беше облечен така, както
е на портрета"2...
Освен това трябва с болка да се отбележи, че зверствата при потушаването на Априлското
въстание са били извършени не само от турци -
яростно участие в клането (особено в Родопите) са взели и нашите братя българи
мохамедани,
т.е. зверствата са били предизвикани не толкова от етническа омраза, а по-скоро от
религиозната отмъстителност: мюсюлмани са клали християни.
(Въпреки че били изминали пет века, ненавистта на богомилите към православието,
изглежда, е била закодирана дълбоко в душите на техните потомци - помаците; освен това е
действал и парадоксалният синдром на гузността: най-свирепи инквизитори са бившите еретици,
предателите са най-върли патриоти;
същият синдром е действал и при еничарите - бившите християнски деца безчинствували
над християните, дори над своите родители, и ги убивали по-лошо от сарацинския род - както
свидетелства псковският монах Илия на с. 38.)

И така, думата има Януарий Макгахан:

Преди три дни пристигнах тук с разследователска мисия. Дойдох с чисто и
безпристрастно състояние на разума. Обикновено твърде лесно се понасят нещастията на
другите. Трябва обаче да призная сега, че аз погрешно прецених обстоятелствата.
Страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен и сигурно - не мога да бъда повече
хладнокръвен. Има неща толкова ужасни, които окото отказва да гледа, за които разумът
отказва да разсъждава.
Батак е разположен на около тридесет мили от Пазарджик, високо в разклоненията на
Родопите. Пътят представляваше стръмна планинска пътека. Щом приближихме,
вниманието ни бе привлечено от хайка кучета. Разярено те излаяха по нас и избягаха в
съседните ниви.
От седлото аз не забелязах нищо особено, докато конят ми не се запъна. Погледнах
надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп. Черепът беше напълно изсъхнал и изглозган.
Няколко крачки по-нататък имаше друг череп, а до него част от скелет, също така бял
и изглозган. Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети и
черепи.
Изведнъж: дръпнахме юзди с възклицание на ужас: точно пред нас се издигаше грамада
от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели,
скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.
Всичките скелети бяха облечени само в женски ризи. Те всички са били жени и
момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на
страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без
глави. Тези жени до една са били обезглавени.
Процедурата била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза,
оставяли настрана ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след
което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.
После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и
специално запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите
поробители в продължение на няколко дни, били подлагани на всичко възможно, което

1
Левски в спомените на съвременниците си. 1987.
2
Вестник „Кормило", 8 юли 1936 г.

160
горките безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на бруталните
диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки били изклани, тези
нещастни млади създания били най-безмилостно обезглавени и хвърлени да гният на хълма...
Градчето лежеше на разстояние стотина ярда по-долу от нас. Гледано оттук, то
напомняше развалините на Херкулан или Помпей. Не беше оцелял нито един покрив, нито една
стена.
Сред тези развалини се издигаше и достигаше до нас дълбок оплакващ стон, подобен на
оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци.
От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по
техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен.
Очевидци ни разказваха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по
улиците на Батак и Панагюрище.
Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен,
че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че
само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това
предписание в по-широк смисъл и брои също така и жените, и децата.
С цел да надуят бройката за рая, тук, в Батак, башибозуците са промушвали
бременните жени, убивайки едновременно и неродените деца...
Френският консул е присъствувал лично, когато башибозуци разказвали пред възхитени
слушатели как сечели главите на малки деца, как телцата им с отсечени ръце и крачка
подскачали и се търкаляли като пилета.
Аз затворих уши и казах: „Стига! Това е достатъчно. Не искам да слушам повече. Не
мога повече да разследвам ".
Няколко крачки по-нататък една жена седеше на прага на разрушен дом, превиваше се и
издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха границите на моето въображение.
Нейната глава бе скрита в ръцете й, докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха
косите й, щом погледнеше в своя скут, където лежаха три малки черепа с все още полепнала
по тях коса...
Турските власти не претендират да е имало убити турци или пък жителите на Батак
да са оказали съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, поискал да му бъде предадено
оръжието. След значително колебание и преговори това било направено. Какво е последвало
след предаването на оръжието, ще бъде разбрано най-добре от продължението на разказа за
видяното вчера.
Приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по
които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени,
училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца.
Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за
българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че
и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези
училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук
на турското правителство. Образованието е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от
него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. Процентът на грамотните в
България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.

Сега, под камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от

няколко фута1, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези
четири стени...
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща

1
Футът е равен на около 30 см.

161
малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова
голямо, че едва можехме да погледнем около нас.
Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност огромна
грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст. Целият
черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута (90-120 см) и ужасната
миризма идваше оттам.
От тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака,
стъпала и ръце. Малки къдрави главици се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст,
малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ - бебета, които са умрели
учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умрели сред писъци на уплаха и ужас,
млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост, майки, умрели в усилие да
заслонят със слабите си тела своите малки дечица...
Казаха ни, че само в този малък черковен двор лежат три хиляди души. Лежат те тук
заедно, млъкнали са завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци на ужас, нито молби за
милост. Житото изгнива по нивите, а жетварите гният тук, в черковния двор.
Казва се, че тези деяния били извършени от нередовни войски, над които
правителството нямало контрол. За нещастие съществуват факти, които показват, че
това твърдение е напълно погрешно.
Палачите, които са извършили това поголовно клане, са турци, ръководени от Ахмед
ага Барутанлията - той е изклал 8000 души в Батак и е изгорил 200 жени и деца в
училището;
този долен и брутален невежа, който не може нито да чете, нито да пише, не е бил
наказан и няма да бъде наказан, напротив - бил е възпроизведен в ранг юзбашия и е награден с
орден,
и с оная изтънчена подигравка, с която Ориентът се отнася към европейските искания
за справедливост, бе назначен за член на комисията, съставена да преследва и накаже
башибозуците.
Тук ще прекъсна за малко разказа на Януарий Макгахан, за да си отдъхнеш, читателю, и за
да ти съобщя радостната вест, че в същата тази комисия е участвал и нашият д-р Стоян Чомаков,
който, както видяхме по-преди, с цялата си душа се беше борил за църковната независимост на
своите сънародници,
но когато те въстанали през 1876 година и турците, както виждаме, потушили въстанието по
най-зверски начин, така че светът настръхнал,
тогава турското правителство скалъпило въпросната комисия, която трябвало да опровергае
оповестените от Макгахан в целия световен печат турски зверства;
за по-голяма достоверност в тази комисия трябвало да участва и българин, но дори
познатото ни турско мекере хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето подписа смъртната присъда на
Левски, отказал да извърши тази височайша подлост и турците го изгонили от Държавния съвет;
тогава старият поборник за духовна независимост д-р Стоян Чомаков, българин и патриот, се
съгласил и за този си предателски подвиг бил възнаграден (Боже, наистина ли всяко предателство
се възнаграждава?!):
назначили го нашия доктор на мястото на хаджи Иванчо за член на Държавния съвет на
Турция!
Доживял той Освобождението, министър на просвещението даже станал по едно време, на
погребението му присъствали министьр-председателят Стамболов и княз Фердинанд -
отишъл си значи д-р Чомаков от този свят с почести, но с позор излязъл от историята1.
Както и да е, все едно че го е нямало доктора, все едно че това не се е случило - да
продължим нататък.

Въстанието в Панагюрище избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал

1
Според „Българският Великден" на Тончо Жечев.

162
насам с цял полк редовна войска, с две или три артилерийски части и голям брой башибозуци.
При появата им жителите на осем или девет села, на брой от пет до шест хиляди,
напуснали ужасени своите домове и потърсили спасение в Панагюрище.
Без да предупреждава селището да се предаде, Хафъз паша започнал да го обстрелва,
като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите крещящи жени и деца. До
полунощ гърмежите от оръдията тътнели сред улиците.
През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището.
Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета, които могат да се сравнят единствено с
тези в Батак.
Турците набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във
въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им.
Нито една жена в селището не успяла да избегне насилието. Изнасилването било
публично и общо, по улиците, в градините, в дворовете, майки били изнасилени пред дъщерите
си, млади момичета - в присъствието на майките си, на сестрите си, на братята си.
Осемнадесетгодишно момиче ни призна с гърчещо се и скрито в ръцете лице, че била
изнасилена от десет войника. Десет- и дванадесетгодишни момичета били изнасилвани по
същия начин.
Зверските истории, които чухме, те подлудяват.
А какво станало с младата учителка, с „българската княгиня"? Уви, тази образована,
интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни
другарки била изнасилена от трима или четирима брутални типове, които все още мърсят
земята с гадното си съществувание...
Това не стигало. Две седмици след потушаването на въстанието турските власти научили,
че тя е ушила знамето, и я арестували. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, била
съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава за гавра я нарекли „българската
княгиня"...1

Перущица е била селище от 350 къщи и жители от 2000 до 2500 души. Тя е

единственото градче, оказало действителна съпротива. Народът тук, колкото и
неподготвен да е бил, се отбранявал с всички сили и до смърт.
Хората твърдят и аз нямам основание да се съмнявам в техните думи, че докато не
чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи
села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за отбрана.
На 29 април, било вторник сутрин, един ден преди клането в Батак, в Перущица се
получило съобщение, че башибозуците идват откъм Устина. Всички - жени, деца, както и
мъже - незабавно напуснали домовете си и се укрили в черквата. Няколко души изгубили
смелост и решили да се предадат, но след като предали оръжието си, били изклани. Това
възпряло и други да последват техния пример.
В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците2 се забавлявали с
ограбване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли от време на време от далечно
разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в
черковния двор и с отчаяни очи гледали своите изгарящи домове. Те не могли да направят
нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, докато башибозуците
наброявали хиляди.
Аз разговарях с една арменска девойка, която останала в черквата през цялото време на
обсадата. Тя описва нощите, прекарани в черквата, като ужасен кошмар. Народът бил така
претъпкан, че хората спели прави.

1
Благодарение на личното застъпничество на Макгахан Райна Попгеоргиева била освободена от затвора.
2
Предвождани от Ахмед ага Тъмръшлията.

163
 В четвъртък след обед в Перущица пристигнал Азиз паша начело на редовни войски и
артилерийска батарея и без предупреждение започнал да обстрелва черквата.
Въображението трудно може да си представи ефекта на снаряд, попаднал през един
от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с чудовищен гръм сред пищящите,
жени и деца.
Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели отвън,
веднага го посичали.
Разказът на арменското момиче относно събитията, станали в петък и събота, е
странен, несвързан, безумен. Разказаното от нея е извън всяко въображение. Аз мога да
изложа тази част от нейната история само с предположението, че тя е или частично, или
напълно полудяла.
В петък, разказва тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените
им се намесили и молели да бъдат също така убити. Двама от мъжете изпълнили своето
решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на
черквата, те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.
Момичето разказва, че жените коленичили на земята, събрали дечицата си в своите
прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или
пробождал последователно;
това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби,
нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво
отчаяние са били доведени...
Но арменката продължава нататък. Според нея петдесет или шестдесет мъже убили
жените и децата си. Много млади момичета и омъжени жени, чиито мъже били убити или
били избягали, молели също така да бъдат убити, за да избягнат падането в ръцете на
башибозуците. И тяхното желание било изпълнено.
Повече от двеста души били убити по такъв начин. Подът на черквата тънел до
глезените в кръв.
Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица1, е същото в повече от
сто български селища...
Тъй като Януарий Макгахан не е посетил Брацигово, не е знаел, че там положението не е
било същото.
Брацигово за разлика от Батак се сражавало и се сражавало най-дълго - цели 16 дена! - и
непокорството му било възнаградено: то дало най-малко жертви - 30-40 души, паднали в
сраженията.
На 16-ия ден, на 6 май, щом дошла редовната войска и загърмели железните топове,
брациговчани решили да се предадат, като откупили града си за повече от 120 хиляди гроша и с
един човешки живот:
предали на турците предводителя си Васил Петлешков, предала го родната му майка.
(А може би това е тема за древногръцка трагедия: майка жертва сина си, за да спаси селото?)
- Аз съм виновникът за всичко - казал Петлешков на пашата, - затова ви моля да не мъчите
сиромашта.
Но него турчинът го мъчил заради всички: Петлешков бил турен между два огньове, от
силното напечвание кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из
пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни, душа се лесно не
давала...
- Защо, братко, не си бил роден преди двесте или поне стотина години? - възкликва
неудържимо Захарий Стоянов. - Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитвал нито
преподобний Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случила в тия блажени времена, когато
глупостта е била божествено вдъхновение, а отричането от своите человечески достойнства -
подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче,

1
А какво ли би писал Макгахан, ако беше видял кланицата на връх Еледжик!

164
 което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с
черни калугери...
Извинявай за отклонението, читателю. Давам думата пак на Макгахан:

...Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се

броят тези, които са ограбени, а 15 000 души са изклани. Някои определят броя на убитите в
България от 25 000 до 40 000 души, а други - че те са 100 000.
Нещастието е прекалено голямо, за да се говори за него спокойно. Плачът,
сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните жени и деца все още звучат в
ушите ми. Те ме преследват ден и нощ - навсякъде, където отивам, когато спя или се
пробуждам. Те ме обитават като безкрайно много призраци...

Мисля, че това е достатъчно. Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш

това...

165
 Притурка към глава XII

За кланетата и зверствата
в България

Доклад на Юджин Скайлър

Моля още веднъж читателя си да ми прости, но понеже в хода на работата ми в печата се

разгоряха яростни спорове дали наистина въстанието в България бе потушено при жестоки
обстоятелства, които направиха от него най-тъжното събитие в историята на света1, или
зверствата, описани от журналиста Януарий Макгахан, са по-скоро въобразени, отколкото
истински2,
затова тук ще приведа още едно, този път официално (хладнокръвно), свидетелство -
доклада на Юджин Скайлър3, секретар на легацията на Съединените американски щати и
генерален консул в Цариград, аташиран в България, за да установи на място истината.
Прилагам тук неговия доклад с големи съкращения.

ЧРЕЗ МИНИСТЪР-РЕЗИДЕНТА В ЦАРИГРАД

ХОРАС МЕЙНАРД
ДО МНОГОУВАЖАВАНИЯ
ХАМИЛТЪН ФИШ,
ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР НА САЩ
Сър,
относно зверствата и кланетата, извършени от турците в България, имам честта да
Ви съобщя, че аз посетих градовете Одрин, Пловдив, Пазарджик, както и селищата
Станимака4, Кади-кени5, Кричим, Перущица, Пещера, Радулово, Батак, Калагларе6,
Панагюрище, Копривщица и Клисура, намиращи се в областта на Пловдив и Пазарджик.
От това, което видях, от разследванията, които направих, и от сведенията, които
получих, аз установих следните факти.
Броят на селищата, които са били изгорени изцяло или частично в областите на
Пловдив, Родопа и Пазарджик, е най-малко шестдесет и пет и техните имена са... (Следва
подробен списък на селищата с броя на къщите, черквите и училищата.)
В някои селища жителите са били изклани с проява на най-голяма жестокост и
изнасилване не само на жени и девойки, но дори и на лица от другия пол. Тези престъпления са
били извършени както от редовните войски, така и от башибозуци.
Особено внимание войските са оказали на черквите и училищата, които в някои случаи
са били запалени с газ и барут. Олтарите са били изкъртени, иконописта по стените -
издраскана и продупчена, а светите места - омърсени и осквернени.
Много трудно е да се определи броят на българите, които са били убити, но аз съм
1
Думи на Хорас Мейнард, тогавашен министър-резидент на САЩ в Цариград.
2
Думи на в. „La Turquie" (27.Х1.1876) за репортажите на Макгахан, приписвайки ги по недоразумение на
Скайлър.
3
„Спектейтър" определя Скайлър така: „Това е човек, известен като изключителен представител на
истината, внимателен наблюдател и един от съвсем малкото хора на Америка, които биха могли да бъдат
аристократи".
4
Асеновград.
5
Козарско.
6
Долно Левски, Пазарджишко.

166
склонен да посоча 15 000 убити като най-ниска цифра в споменатите области.
Начинът, по който войската е свършила своята работа, може да се види от няколко
подробности, събрани на самото място.
Разбойниците нападали осемгодишни деца и осемдесетгодишни баби, без разлика на
възраст и пол. На стари мъже избождали очите, а крайниците отсичали и тогава били
оставяни да мрат, освен ако някой по-благосклонен мъж не ги довършвал окончателно.
В една от разрушените черкви стар човек е бил изнасилен в олтара, а след това жив
изгорен. Бременни жени били разпорвани и неродени бебета били разнасяни на върха на
байонетите на пушките, докато малки деца били задължени да носят кървящите глави на
техните другарчета.
Гледката на Батак е достатъчна, за да се провери всичко, което е казано за турските
репресивни действия срещу българското въстание. Аз видях тази гледка три месеца след
клането. По всяко направление се виждат човешки кости, черепи, ребра, дори цели скелети,
глави на девойки, все още украсени с дълги сплитки, кости на деца, скелети все още в облекло.
Тук градският първенец Трандафил бил набит на кол, после изгорен. Тук е училищната
сграда, в която 200 жени и деца са били живи изгорени; тук са черквата и черковният двор,
където хиляда полуразложени форми можеха още да се видят, изпълвайки мястото с
грамада, висока няколко фута: ръце, нозе и глави се показваха изпод камъните, напразно
хвърлени върху тях да ги прикрият.
Ахмед ага Барутанлията, началник на селската полиция, заповядал опустошаването на
селището и поголовно клане на всички жители, като около сто млади девойки били запазени
да удовлетворят сластта на покорителите, а след това също били така убити.
Цели 5000 души, повечето жени и деца, са загинали тук и техните кости белеят по
развалините, а скапващото се месо и телата заразяват въздуха.
Ахмед ага, който командвал клането, е награден с орден и повишен в ранг юзбашия.
Опит се прави, и не само от турците, да се оправдаят тези зверства въз основа на
първоначалните зверства, които, твърди се, били извършени от българите. Аз внимателно
проучвах това становище и не можах да установя българите да са извършили каквото и да е
изстъпление или жестокост, или деяние, което може да се окачестви с тези думи. Напразно
търсех да получа от турските чиновници списък с подобни изстъпления.
Хафъз Нури ефенди, виден турчин в Пловдив, определя броя на мюсюлманите, убити по
време на въстанието, на 155. Няма турски жени и деца, убити хладнокръвно. Аз успях да
получа доказателства за смъртта само на две жени в Панагюрище, които не са били
умишлено убити. Няма мюсюлмански жени, които да са били изнасилени. Няма мюсюлмани,
които да са били измъчвани. Няма ограбена мюсюлманска къща. Няма осквернена и разрушена
джамия.
Целият доклад на специалния турски пратеник Едип ефенди е изтъкан от лъжи.
Имам честта и т.н.

Пловдив, 10 август 1876 г. Юджин Скайлър

167
 1876-1878
ГЛАВА XIII

Подарената свобода
Дали апостолите от Гюргевския Комитет са вярвали в успеха на въстанието - и
следователно са били късогледи авантюристи;
дали целта им е била само да провокират турските зверства, които пък да предизвикат
намесата на Великите сили, което и стана -
и следователно са гениални предтечи...
...макар в това да има голяма доза цинизъм, особено като имаме предвид, че въпреки
бунтовния девиз „Свобода или смърт юнашка", въпреки апостолската клетва, както казва сам
Захарий Стоянов, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее
кръвта за свободата на България - почти никой от апостолите не пролял кръвта си в юнашки бой1:
първият апостол Стамболов пръв избягал, без дори да е помирисал барут, преоблечен като
ходжа или като въглищар;
Заимов тоже барут не помирисал и тоже избягал, тоже преоблечен, но в женски дрехи;
Бенковски, Волов, Георги Икономов, Захарий Стоянов, Павел Бобеков и Тодор Каблешков
изоставили въстаниците, напуснали полесражението и побягнали в планината,
(Волов и Икономов се удавили в Янтра, Бенковски бил застрелян из засада, Каблешков се
самоубил)...

...дали бягството е било позор - или проява на разум;

дали самоубийството е страхливост - или е подвиг;
дали доброволно, покорно и мълчаливо да сложиш главата си под топора2, е героизъм -
или овчедушие;
прав ли е Вазов да нарича това въстание епопея пълна с геройство и срам -
лесно е да обсъждаме всичко това храбро и безкомпромисно сега в тихите си къщички,
където пушки гърмят само по телевизора и единствената опасност е да се порежем с
кухненския нож, кълцайки салатата...
Тъй или иначе, апостолите постигнали свещената си цел: освобождението на България.
Но аз се съмнявам дали тази цел щеше да бъде постигната, ако зверствата бяха останали
неизвестни, както много други зверства (да не мислиш, читателю, че другите въстания са били
потушавани по-милостиво?), ако зверствата след Априлското въстание не бяха изпълнили със
страшния си ек двата свята3,
а светът научи за тях благодарение на един човек и този човек се нарича Януарий
Макгахан, чиито писма от ада, наречен България, накараха света да настръхне.
И преди това из Европа витаеше тъмният слух за зверствата в България, но общите
фрази, като „големи зверства", „страшни зверства", „нечовешки зверства" - не трогват
никого
(както казваше товарищ Сталин: Смъртта на един човек е трагедия, смъртта на хиляди
е статистика)...
Като се ровех в Московската библиотека из страниците на меродавния по онова време

1
Загинали в бой са само Иларион Драгостинов, Стоил войвода и Георги Обретенов.
2
Иван Вазов.
3
Пак Вазов.

168
 вестник „Московские ведомости", за Априлското въстание там имаше само едно кратко съобщение
от 10-12 реда:
там пишеше, че из някои планински местности в България имало размирици, понеже
селяните били недоволни от повишения данък върху вълната на овцете. Толкоз.

И чак през август, когато Януарий Макгахан описа в репортажите си тези зверства така,
че читателят виждаше с очите си как се режат човешки глави, и с ушите си чуваше писъците на
набучените върху щиковете пеленачета -
чак тогава, ужасен, светът настръхна.
Чак тогава се надигна в Лондон английският публицист Уилям Стед1:
Тоя следобед за мене беше страшен - пише той, след като прочел на 22 август 1876 г.
последното писмо на Макгахан. - Някаква сила ме разкъсваше, прекършваше ме, треперех от
погнуса и падах в агония от сълзи. Когато се съвзех, чух ясния глас на провидението да ме
зове:
- Надигай нацията или бъди проклет!
Надига се и величайшият трибун на века Гладстон, а в Париж - величайшият поет
Виктор Хюго2...
Случаят с Виктор Юго е твърде конфузен: в неговия апел, публикуван на 29 август 1876 г.
във в. „La Rappel", в който казва: „Убива се цял един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли
свидетели? Само един - целият свят. Правителствата виждат ли го? Не". -
но там нито веднъж не е спомената България или българите, а четири пъти се назовава
Сърбия („това, което се случва в Сърбия ", „жестокостите в Сърбия ", „палачите в Сърбия ") и
заглавието на апела е „ За Сърбия "3.
Юго действително говори за ужасите в България, споменавайки Батак (наричайки го Балак,
навярно на I му е паднало кръстчето), и наистина защитава българите от турските зверства (той
повтаря цели пасажи от писмата на Макгахан: кучетата гризат по улиците черепите на млади
изнасилени момичета, бременните жени се разпарят, за да бъдат убити децата в утробата им,
и пр.),
но тъй като току-що е завършила катастрофалната война на Сърбия с Турция и понеже
тогава Сърбия е вече държава, а България е само географско понятие, той вероятно е сметнал, че
България, където са извършени зверствата, е местност в пределите на Сърбия (каква радост за
братята сърби!).
Тази заблуда не е толкова за учудване. Спомням си, в края на 60-те години у нас беше
публикувано интервю с Ерих Мария Ремарк по случай излезлия му последен роман в България, в
това интервю той питаше учудено: България? Това не е ли Югославия?
В по-миналите години аз съм получавал писма от Русия, адресирани така: Болгарская ССР,
город София... и т.н., а моят приятел проф. Шойлев получаваше писма не от някакви прости хора, а
от световната ортопедична асоциация, адресирани: URSS, Sofia...
Би трябвало да се замислим защо е така и защо не бъркат Полша с Русия или Гърция с
Италия?

След Юго надигат глас и руските гиганти Толстой и Достоевски, от Италия старият
революционер Гарибалди пише: Скърбя, че не мога да взема участие във вашите боеве за
светата ваша мисия;
надигат глас и Оскар Уайлд, Чарлз Дарвин, Жул Верн, Феликс Каниц, Тургенев, великият
химик Менделеев, Сватоплук Чех, Иречек;
надигат глас не само народите на Англия, Франция и Русия, надигат се Германия,
Италия, Швейцария, Белгия, Испания, Австро-Унгария, Чехия, Словакия, Полша, Сърбия,
Хърватия, Словения, Херцеговина, Босна, Черна гора, Гърция, Румъния, Украйна, Армения,

1
Уилям Стед (1849-1912), загинал при потъването на „Титаник".
2
Пак Вазов.
3
Тончо Карабулков. Revue periodique. Бр. 20, 2003.

169
Грузия, Съединените американски щати, та чак Нова Зеландия -
надигнал се целият свят.
Това е един велик пример - каква сила има словото, а в случая - на какво е способна
храбрата журналистика.
Нашето освободено отечество дължеше поне едно малко паметниче на журналиста
Януарий Макгахан (казват, че в Батак имало),
но ако трябва да бъдем справедливи - паметникът му би трябвало да се издига пред
Народното събрание редом и еднакъв по ръст с паметника на руския цар Александър II, защото
единият бе словото, а другият - мечът на нашето освобождение,
още повече че Макгахан положи и костите си за България - съпровождайки руските
войски до Сан Стефано, заболял от тифус и умрял на 9 юни 1878 година, 34-годишен;
препогребан е той през юли 1911 година в неговия роден град Ню Лексингтьн, на
паметника му има лаконичен надпис:

МасСАНАN
LIBERATOR OF BULGARIA1

След като Макгахан накарал целият свят да стане свидетел на факта, че в Европа се
убива цял един народ, най-сетне и европейските правителства били принудени да го забележат.
Решили на 23 декември 1876 година в Цариград да бъде свикана конференция, на която
Великите сили да наложат на Турция създаването на две автономни български области:
едната със столица Търново, другата със столица София (Англия била против единна и
голяма българска държава, защото щяла да наруши статуквото на Балканите);
през това време обаче младотурците начело с Мидхат паша извършили държавен преврат,
сменили султан Абдул Азиз със султан Мурад V и навръх 23 декември - в същия ден, когато
конференцията започнала своята работа, обявили новата конституция на Турция,
в която се декларирали личната свобода и равенство на всички поданици, независимо от
религия и националност, а империята се обявявала за неделима,
сиреч: българите ставали свободни и равноправни граждани на империята и нямали
нужда от автономна държава - което било чиста подигравка и с българския народ, и с
конференцията.
Между другото скоро бил извършен контрапреврат, великият везир Мидхат паша бил
удушен, конституцията на младотурците била отменена и отново била възстановена
неограничената власт на султана.
Войната ставала неизбежна.
След поражението в Кримската война (1853-1856) Русия търсела реванш. Негодуванието
на руския народ против турските кланета в България подкрепяло царя Александър II отвътре,
световното мнение го подкрепяло отвън.
Бисмарк по това време обединявал Германия и воювайки с Франция и Австро-Унгария,
имал нужда от гърба на Русия, срещу което й давал картбланш да действа на Балканите.
Пътят към осъществяването на отдавнашната руска мечта: превземането на древната
християнска столица Константинопол - бил открит.
Какви са били първоначалните замисли на руския цар, може да се досетим по това, че още в
края на 1876 година в Санкт Петербург била основана „Канцелария за гражданско управление на
освободените зад Дунава земи";
за началник на тази канцелария бил назначен княз Владимир Черкаски, в негова помощ били
командировани 80 офицери, подготвяни да станат губернатори, окръжни управители и полицейски
началници в освободените земи - още не ставало дума, че те ще се наричат България.

1
Макгахан - освободител на България.

170
 За България се заговорило по-късно...
Княз Черкаски умрял навръх 3 март 1878 година и за негов заместник бил назначен
императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, който веднага сформирал Централно управление
- но за това по-нататък...

Като подушили какво става, хъшовете в Румъния полудели, започнали да лъскат

пищовите и кремъклийките. Друга лудост обхванала и българските богаташи, започнала
надпревара в организирането на комитети, прикрити зад благовидни названия:
„младите" (бедните) основали „Българско централно благотворително общество"
(БЦБО), в него влизали приятелят на Каравелов Киряк Цанков, Стамболов, Иван Вазов,
Олимпий Панов и др.,
а „старите" (богатите) основали „Българско човеколюбиво настоятелство" (БЧН) под
ръководството на митрополит Панарет Рашев (вуйчото на Венета Ботйова) и Евлогий Георгиев
-
целта на тоя комитет, колкото и да бе маскирана с благородни думи - пише Димитър
Маринов, - в дъното си остана гешефтарска: да вземат продоволствието на армията, което
и постигнаха и зле послужиха, както на Русия, тъй и на България1;
БЦБО фактически било наследник на БЦРК, но революционните възгледи атрофирали в
либерализъм, идеята за самостоятелно освобождение тихо умряла и целта на младите беше да
събират млади доброволци, за да вземат участие в освободителната война - така било
сформирано Българското опълчение от 7500 души;
но независимо от различията на непосредствените им цели и едните, и другите имали
една и съща тайна цел:
тъй като княз Черкаски и неговите хора шетали из Влашко да проучват българската
емиграция, то и „старите", и „младите" се надпреварвали да се харесат на Русия, та след
освобождението, дай боже, да се докопат до ръководни постове в бъдещото управление на
България!
Стамболов бил най-активният събирач на доброволци за Опълчението, но сам не се включил
в него.
Когато след време го запитали: „Нали ти ни записваше в Опълчението - защо те нямаше на
Шипка?", - той отвърнал:
- Главнокомандващият българските въстания не може да бъде редник, командван от руски
прапоршчик2.

И тъй, на 12 април 1877 година цар Александър II обявил война на Турция. Разбира се,
върху знамето на войната били изписани благородните думи: освобождаване на южните
славяни от турското иго.
Войната била замислена като блицвойна - светкавична война на два фронта:
едновременно нахлуване в Турция от изток през Кавказ и от север през Дунава;
и за да нямат време западните велики сили да реагират, след месец цар Александър II
трябвало да натопи ботушите си в Босфора и да свали полумесеца от минаретата над храма
„Света София".
Започнало тримесечно дебнене, тримесечна игра на котка и мишка. Двете държави
съсредоточили огромни армии и по двата фронта. Дунавските им армии наброявали по 200 000
души3.
За заблуда на противника руските войски имитирали нахлуване на различни места през

1
Известно е унизителното положение на руския войник, принуден да проси хляб и да умира от липса на
медикаменти.
2
Прапоршчик - най-низшият офицерски чин в руската армия.
3
В руската армия са участвали финландски полкове и още 40 000 румънци и 25 000 черногорци.

171
Дунава - през делтата, край Тутракан, край Русе и прочие, на 10 юни форсирали Дунава при
Галац и Браила, но истинското преминаване през Дунава предстояло...
Западните държави зачакали с нескрито злорадство новия погром на Русия, тъй като
турската армия била по-добре въоръжена - с последни модели английски и американски
винтовки и с немска артилерия.
Освен това за главнокомандващ руската армия бил назначен братът на царя - великият
княз Николай Николаевич, на когото само титлата била велика, иначе бил некадърен
военачалник - той гадаел хода на сраженията чрез хвърляне на зарчета;
като видим след малко, кой е бил пък главнокомандващ турската армия, ще разберем
защо наричали тази война „ война между слепия и кьоравия"...
Най-сетне на 15 юни 1877 година при спазване на абсолютна тайна руската армия
преминала Дунава на най-неочакваното и най-слабо защитено място - при Свищов.
След 10 дни, на 25 юни, генерал Гурко освободил Търново, преминал Стара планина през
Хаинбоаз и на 10 юли освободил Стара Загора.
Пътят към Цариград бил открит.
Но тук станала първата засечка. От Албания с бърз марш към Стара Загора се
приближавал Сюлейман паша с 40-хилядна армия.
През това време, докато великият княз Николай Николаевич хвърлял зарчетата, Осман
паша се втурнал откъм Видин на изток и се окопал с 30-хилядната си армия в Плевен.
Започнали жестоки боеве. След два дни Сюлейман превзел Стара Загора, опожарил я,
сравнил я със земята, всяка българска глава била отсечена;
по същото време руснаците щурмували Плевен, но десетдневната атака завършила с
неуспех;
претърпели те поражение и на Кавказкия фронт...
Назначеният за главнокомандващ турската армия Сюлейман паша се отправил към
прохода Шипка. Пътьом изпратил депеша до султана, в която му съобщавал, че е разбил
руската армия край Стара Загора, че е минал през прохода Шипка и в бърз марш напредва към
Плевен, за да удари в гръб руската армия, която е обсадила там Осман паша,
а съединят ли се армиите на Сюлейман и Осман - това означавало, тревожний мой
читателю, край на войната.
(Руснаците по заповед на великия княз Николай Николаевич вече строяли понтонни
мостове на Дунава, за да се връщат обратно - за дванайсети път!)
Получил султанът депешата и пратил веднага на Сюлейман паша награда - сабя с
диаманти. Препасал Сюлейман сабята и тръгнал към Шипка - за колко ще ги помете онези там
горе 3-4 хиляди гяури със своята 40-хилядна армия!
А като му казали, че „онези там горе" са български раи, той се разкикотил: тези
недоклани българи, щом го видят, ще се разбягат като кокошки!
Сюлейман обаче недооценил гнева на робите.
Преди години заведох един италианец на Шипка, седнахме върху скалата на Орлово гнездо,
надвесено над стръмната урва, и вместо да му разказвам какво се е случило, тихо му прочетох тези
стихове на Вазов:
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види...
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрьт
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е - тя ще ни съзре,

172
 ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжъе! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървъе изчезнаха там.
„Грабвайте телата!"- някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска...
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели.
Италианецът зарила неудържимо. Ний с тебе, читателю, няма да заридаем, нашите сърца са
закоравели, нам е омръзнало да се убеждаваме, че тази свобода не ни е дар, за нас е непонятно как
ей тъй, без да те накарат насила, ще отидеш да се биеш, как ей тъй ще жертваш имот и живот, как
ей тъй ще идеш да умреш за една гола идея, наречена „свобода" - нали свободата не се яде...
За нас идеализмът и саможертвеността на възрожденците са нещо непостижимо, не - днес то
би било обект на присмех...

Но ако все пак, подмамен от угасващите въгленчета на национална гордост или

подтикнат от гузното чувство на признателност, или пък се качиш на връх Шипка, воден от
чисто любопитство,
седни, читателю мой, върху скалата на Орлово гнездо и ако случайно се разплачеш като
оня италианец, избърши сълзите от очите си и огледай Балкана наоколо -
ти не може да не си зададеш един много подъл въпрос:
- А защо главнокомандващият турската армия Сюлейман паша е атакувал като побъркан
връх Шипка? След като е срещнал там страшната съпротива на „живи и умрели", защо не е
свърнал на запад - там също има проходи: Химитлийския, Русалийския, Троянския... - те водят
също право към Плевен и никой не ги отбранявал?
Защо наистина?
Спомни си, читателю мой, какво пишеше в телеграмата на Сюлейман паша до султана: че
е минал не отнякъде другаде, а точно през Шипченския проход!
Султан лъже ли се? Ами сабята с диамантите? Как се връща сабя с диаманти? При това
Сюлейман паша не бил никакъв Сюлейман, а Соломон Леви, професор по литература в
Сорбоната1 (както Садък паша беше Михаил Чайковски, писател от Полша).
И Сюлейман безумний продължавал да сочи пак към върха Шипка, докато Радецки
пристигнал с гръм. Пътят на Сюлейман към Осман бил пресечен.
Още 4 месеца обаче обсаденият Осман паша не се предавал, Николай Николаевич
хвърлял зарчетата, руските войски щурмували и умирали, Николай Николаевич хвърлял
зарчетата...
Накрая цар Александър II решил да отстрани временно братчето си и да изпрати в
България недолюбвания от него генерал Тотлебен.
Качил се старият генерал на каляската в Петербург, по пътя завалял сняг, било вече
октомври месец, прехвърлил се на шейна и след две седмици преминал Дунава по построения
за бягство понтонен мост, наближил към Плевен, от редутите огледал крепостта и рекъл:
- Никакви атаки. След две седмици Осман сам ще се предаде.
Погледнали го недоумяващо. Така и станало. На 28 ноември Осман паша вдигнал бялото
знаме.
Какво всъщност се случило?
След като Осман паша се предал и бил отведен в Санкт Петербург, настанили го в
двореца на другия велик княз - Константин Николаевич (и досега това крило на двореца е
запазено, както е било преобразувано тогава в ориенталски стил, за да се чувства прочутият
паша като у дома си,
1
Според проф. Божидар Димитров.

173
 той бил наистина толкова прославен, че европейските вестници спорели дали е френски
или испански принц, а руските княгини, графини и баронеси се надпреварвали да го канят на
баловете си,
а той бил бедно анадолско момче), та в интервютата си, дадени на петербургските
вестници, той разправял:
много се забавлявах, като гледах през далекогледа си как генерал Скобелев препуска
храбро на бял кон под шрапнелите, но той (смеел се Осман) нямаше да превземе Плевен и след
още две години;
обаче като чух, че към Плевен е тръгнал генерал Тотлебен, разбрах, че с мен е свършено,
защото, който е отбранявал Севастопол две години, знае как да превземе Плевен за два дена -
и реших да бягам, но беше късно: той пресече пътя ми и се предадох.
В ония времена все още имало остатъци от рицарските традиции: след като предал
сабята си на Тотлебен, руският генерал я целунал и му я върнал в знак на уважение към
равностойния противник.
Но всичко това нямаше да се случи, ако не беше онази сабя с диаманти, която султанът
беше изпратил на Сюлейман паша и заради която той не можа да стигне до Плевен - така
Турция, слава на Аллаха, загуби войната заради една сабя.
Трябва паметник да построим на Сюлейман паша - пише проф. Божидар Димитров1. Ако
сме хора, на този Сюлейман паметник трябва да му дигнем - бях писал и аз2, - иначе кой знай още
колко години щяхме да пъшкаме от кеф под османското присъствие...
Обаче някои хора от майтап не разбират, професоре, и въодушевени от идеята за
развеселяване на българската история (виж Притурката към глава I) и за да доставят кеф на
комшиите, наистина подеха съвсем неотдавна акция за вдигане на паметник Сюлейману на връх
Шипка,
но това патриотично начинание пропадна, понеже, казват, турската страна се
противопоставила, тъй като заради провала на войната Сюлейман още тогава бил осъден от
турския съд на 15 години затвор.
(Имало дори съмнение, че Соломон Леви бил внедрен в турската армия от еврейските тайни
служби с нарочна мисия да провали войната и само про форма бил приел исляма, без да има нужда
да се обрязва повторно, така че по-резонно ще бъде паметник да му се дигне в Израел.)

В същото време „зад гърба" на руската армия се разигравали страшни трагедии, за които
историята мълчи. Турците и особено черкезките банди, заселени в България след Кримската
война, отмъщавали на беззащитното население, колели и бесели.
Такава една трихилядна черкезка банда нападнала през юли месец Каварна, но храбрите
каварненци ги посрещнали на нож - десет дни траяла неравната битка,
накрая черкезите превзели града, опожарили го и всички, които не успели да избягат и да
се скрият в пещерите на Калиакра, били изклани -
един втори Батак, потънал в мълчанието на историята...
Преди да продължим нататък, читателю, ще спомена още нещо твърде неприятно, което
гузно премълчаваме.
Вече стана дума за лошото снабдяване на руската армия (Русите нямали интендантско
снабдяване, то е дадено чрез търг на частна фирма, която доставя в процеса на бойните
действия само 30 % от необходимата храна и фураж 3 - дали тази фирма е била наистина на
Евлогий Георгиев и сие, не знам),
гладните руски войници били принудени да чукат по вратите на българските къщи и да
просят хляб и вода, но вратите не се отваряли.
Баронеса Юлия Вревская, която служела в армията като санитарка и умряла от тиф в Бяла,

1
В. „Стандарт", 2 март 2002 г.
2
В. „Континент", 10 март 1995 г.
3
Проф. Божидар Димитров, в. „Стандарт", 2 март 2002 г.

174
 казала тогава за нас жестоки думи: Този народ не заслужаваше да си мръднем пръста за него!
(Същото, с по-други думи, казва и Христо Ботев - неговата чета, както видяхме, бе
посрещната по същия начин!)
Д-р Пирогов (1810-1881), на чието име е кръстен Институтът за бърза помощ в София, е по-
милостив от баронесата, той обяснявал поведението на българите в Северна България с
многократните им патила след многобройните руско-турски войни - 12 на брой:
1569, 1676-1681, 1686-1687, 1689-1690, 1695-1700, 1735-1739, 1768-1774, 1787-1791, 1806-
1812, 1828-1829, 1853-1856 и 1877-1878.
Руските войски преминавали Дунава и стигали до Балкана, българското население ги
посрещало радостно като освободители, но след като отстъпели обратно, турците си отмъщавали
зловещо на всеки българин, подал ръка на руски войник.
Така станало преди двайсетина години, през 1854 година (по време на тъй наречената
Кримска война), когато прапоршчикът Лев Николаевич Толстой след поражението на руската
армия край Тутракан побягнал на север през Дунава, оставяйки ни на произвола на съдбата.
Още по-лошо се случило през 1829 година, когато главнокомандващият руската армия
генерал-адютант Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич прехвърлил Балкана (за което получил
титлата Задбалкански) и стигнал дори до Одрин.
А какво по-точно се случило през още по-далечната 1811 година, когато руските войски
минали Дунава - беше описано на с. 245:
Генерал Кутузов побушувал година време по тукашните северни български земи, хората от
нашия град1, подушили свободата, се юрнали да му помагат, аха-аха да стане работата,
но Наполеон Бонапарт в това време нападнал Русия и Кутузов побягнал на север да я
спасява, зарязвайки България.
Турците разгеле това и чакали - запалили града, изклали когото настигнали, оцелелите
жители побягнали през Дунава на север - след Кутузов, къде са се заселили там - никой не знай...
Същото ще да се е случило и след още по-далечната 1774 година, когато Суворов разгромил
турците при Козлуджа (днес град Суворово, на 30 км северозападно от Варна), но трябвало веднага
да препуска назад към Русия, за да потушава въстанието на Пугачов.
И тъй нататък.
Войната през 1877 година била дванадесетата руско-турска война, единайсет пъти преди
това българите посрещали радостно освободителите и единайсет пъти били клани и бесени, затова
този път залостили вратите.
И наистина, за разлика от Северна България, когато руските солдати минали отвъд Балкана,
там били посрещнати с хляб и сол, с цветя и песни.
Отпуснали се сърцата на руските войници, запели и те... Ние можем да говорим каквото си
щем за намеренията на царското правителство, за некадърното му командване и пр., но пред
подвига и саможертвата на руския войник трябва да стоим мирно със свалени шапки, защото, ако
днес ходим свободно по нашата земя, трябва да знаем, че под краката си тъпчем костите на 200
хиляди от тях...
А сега да видим как е станало преминаването отвъд Балкана.

След падането на Плевен последвала страшна зима, каквато руските солдати и в Сибир
не били виждали.
Англичаните потривали злорадо ръце, пиели си чая край камините и се подхилквали:
никой не може да прехвръкне през снежния Балкан!
Но както преди 80 години князът италийски, графът на Свещената Римска империя и
генералисимус руски Александър Суворов бе преминал през заснежените Алпи -
така и генерал Гурко, повтаряйки лудия му подвиг, преминал сред бури и виелици през
затрупаната със сняг Стара планина и казват, че в снежните преспи останали погребани повече
войници, отколкото в гробовете край Плевен,
но въпреки всичко той влязъл в София, на 23 декември оплакал мъртвите си войници, а
на другия ден отпразнувал с ликуващите софиянци рождеството на Бога нашего Исуса Христа.
Оттук нататък пътят към Константинопол наистина бил открит.

1
Става дума за някогашния град Черна вода, сега село Червена вода.

175
 На 5 януари бил превзет Пловдив, Одрин пада без бой на 8 януари.
Турската армия отстъпвала панически на изток, турското население бягало след армията:
от Пловдив до Цариград се била проточила безкрайна многохилядна колона от бежанци -
жени, деца и старци, които прегръщали крайпътните дървета и молели руските солдати да им
отсекат ръцете - не искали да се разделят с родната си земя!
Да, скъпи читателю, за историята и за нас това е древната българска земя, но тези
нещастни прокудени хора са били родени тук, тук са били родени и родителите им, и дедите
им...
и докато освободеният български народ пеел и ликувал, те скубели косите си и плачели
сърцераздирателно и безутешно.
Както казва арабската поговорка: щастието на едни е нещастие за други...

В началото на февруари 1878 година предните отряди на руската армия стигнали до Сан
Стефано, на 12 километра пред стените на Цариград.
Европа настръхнала. Английският флот се отправил през Дарданелите към Мраморно
море. Австро-Унгария обявила мобилизация.
Русия била заплашена от нова война - този път срещу Англия и другите Велики сили, а
зарчетата на Николай Николаевич не предвещавали победа...
Започнали дълги преговори за мир между Русия и Турция. Турците пуснали в ход цялото
си ориенталско изкуство за безкрайно протакане...
Най-сетне руският пълномощник в преговорите граф Игнатиев решил да блъфира -
отправил ултиматум до турското правителство: откажат ли да приемат руските условия и
да сключат мир немедлено - руската армия още днес ще атакува Цариград!
За да подсилят ефекта на ултиматума, същия ден сутринта в 10 часа руските войски били
построени в боен ред, тръбата изсвирила настъпление
и още не успели руските солдати да направят 200 крачки с насочени щикове към
Цариград, турците вдигнали бялото знаме.
И на другия ден, на 3 март1 1878 година, бил сключен знаменитият Санстефански
договор.
Според този договор България се издига в автономно, поданно княжество, с
християнско правителство и народна милиция; българският княз ще бъде свободно избран от
населението и потвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили.
Според Санстефанския договор България обхваща Мизия, Тракия и Македония с площ 172
000 кв. км.
Границата на запад започвала от р. Тимок, после следвала билото на Стара планина, спущала
се на юг западно от Пирот и при Враня достигала р. Българска Морава, от там през Скопска Черна
гора минавала западно от Куманово и Тетово до планината Кораб, след това завивала на юг по р.
Дрина, включвайки Скопие, Гостивар, Дебър, Струга, Охрид и Охридското езеро, стигала до
планината Грамос, Костурското езеро и р. Мъгленица;
от там завивала на изток, като минавала южно от Яница до устието на р. Вардар северно от
Солун, като Корча и Воден остават в България, през езерото Волве излиза на Бяло море до залива
на Порто Лаго, включвайки Драма, Серес и Кавала;
от там границата тръгвала на север през Родопите, после завивала на изток, включвайки
Ксанти, Смолян, Кърджали, заобикаляла Одрин от север, после слизала на юг, включвайки
Лозенград, Люлебургаз, и достигала до Мидия на Черно море;
като следвала на север брега на морето, границата достигала Мангалия, от там пресичала
Добруджа и при Расово спирала на дунавския бряг;
за северна граница служела р. Дунав от Расово до р. Тимок.

1
Дотук датите бяха по стар стил, оттук нататък са по нов стил, тъй като сме свикнали с датата 3 март, иначе
по стар стил е било 19 февруари.

176
 Българите ликували: възстановявала се България от времето на Иван Асен II!
Обаче Великите сили и всички наши съседи посрещнали този договор на нож: на
Балканите се създавала свръхмощна държава!
На 13 юни 1878 година в Берлин се събрали представителите на Русия, Англия, Австро-
Унгария, Франция, Германия и Турция, присъствали още представители на Гърция, Румъния,
Сърбия и Черна гора без право на глас, но предявили там своите териториални претенции.
След седемдневни бурни заседания Берлинският конгрес решил: тъй наречената
Санстефанска България се разделяла на пет парчета:
на Румъния се подарявала Северна Добруджа (като компенсация за отнетата й от Русия
Южна Бесарабия);
на Сърбия се давали тъй наречените Западни покрайнини (Пирот, Ниш, Враня,
Лесковац);
на Турция се връщали Македония, Беломорието и Южна Тракия;
след всичкото това орязване България пак им се видяла много голяма, та решили да
разделят жалкия остатък на две:
на север от Балкана (включвайки и София) се създавало автономно трибутарно1
Княжество България (63 752 кв. км2 и 1 740 000 жители) под върховната власт на Н. В.
султана с християнско правителство и народна войска (милиция);
на юг от Балкана се образува една провинция, която взема името Източна Румелия
(35 900 кв. км и 816 000 жители) и остава под пряката политическа и военна власт на Н. В.
султана, при условия на административна автономия и генерал-губернатор християнин.
След безграничната радост скръбта бе съкрушителна.
Понякога сложните въпроси имат прост отговор. Когато осем години по-късно, през 1886 г.,
Константин Хаджикалчев задал въпрос на лорд Солсбъри: „Защо на Берлинския конгрес, където
вие бяхте делегат, се отнесоха така жестоко спрямо нас и разделиха България на пет части?" -
лордът отговорил:
- Какво искате? Както аз, така и колегите ми много малко знаехме за българския народ и
за неговата земя. Тогава в Берлин бяха надошли много сърби и гърци, които защитаваха своите
земи, настояваха за раздялата на България, като твърдяха, че голяма част от България
приадлежи на тях, като например Македония, а от ваша страна нямаше нито един делегат да
ходатайствува за отечеството ви и да ни даде осветление. Ако България се беше погрижила
тогава да спечели както общественото мнение, така и меродавния печат в защита на своите
интереси, уверявам ви, че границите ви щяха да бъдат иначе начертани на Берлинския конгрес.

Като чу решението на Берлинския конгрес и че отечеството ни е разкъсано с

изволението на Русия и на самия цар Освободител, Стамболов, който по това време беше в
Одрин, се втурна в канцеларията на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков и викна в
лицето на присъстващите там няколко руски генерала:
- По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, щом не сте имали сила да
защитите Санстефанска България! Под турците, но заедно, ние имахме надежда за едно по-
светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, убихте нашите надежди!
- Млади човече - каза му княз Дондуков-Корсаков, - внимавайте: такива думи отвеждат
в Сибир!3

1
Плащащо ежегоден данък (трибут) на Турция.
2
Което е една третинка от Санстефанска България!
3
Почти по Димитър Маринов.

177
 Post scriptum
Благодаря ти, търпеливи мой читателю, ако си стигнал до тази страница. Да ти призная -
на мен ми беше много трудно.
Да се пише за царете беше лесно - тяхната далечна съдба ни засяга твърде абстрактно.
А да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за
Дюстабанов, за Отец Матей Преображенски и прочие - означава да умираш много пъти заедно
с всеки един от тях.
Спомни си, читателю, странната смърт на този чуден Отец Матей: след като загубил
вярата си в Бога - втресло го и умрял на третия ден.
Три дена - толкова може да живее без вяра човек!
Без вяра в Бога, в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия, без вяра в някого, в
нещо...
А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се
разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци?
Способни ли сме ние - като нашите възрожденци - да дадем живот и имот в името на
народа си, в името на свободата си, ей тъй - срещу нищо, безкористно, без да мислим за
личната си изгода, без да осребряваме мечтите си и раните си?

Но за това - по-нататък. Ако е рекъл Господ - ще допиша тази история до края, до наши
дни, защото и ние сме история - тъжна или весела, ще видим...

Април 2007 г.

178
 КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ
на събитията в историята на българите
от 2137г. пр. Хр. до 1878г. сл. Хр.

2137 г. пр. Хр., българският хан Тимоти побеждава китайците

1275 г. пр. Хр. Рамзес II напада българската държава Балхара
1001 г. пр. Хр. Балкис (Савската царица) задава гатанки на Соломон
Х в. пр. Хр. цар Кардама основава другата Балхара в Северна Индия
329 г. пр. Хр. Александър Македонски напада Балхара
230 г. пр. Хр. Балхара е покорена от персите
II в. пр. Хр. - VII в. сл. Хр. български държави: край езерото Балхаш, на изток от
Каспийско море (Болгар дингезе) и на запад от Каспийско море - днешна Балкария
127 г. пр. Хр. българите основават държава в днешна Армения
165 г. сл. Хр. митическият хан Авитохол основава Стара Велика България край Азовско
море
453 българите с Ирник (Ернох) се заселват в Малка Скития
499 българите разгромяват византийците при р. Цурта (край Чорлу)
515 българи нахлуват в Илирик
519 славянското племе анти нахлува в земите на юг от Дунава
528 хан Грот сключва договор с Юстиниан I и приема християнството
535 масово нашествие на славяни на Балканския полуостров
538 хан Булгар и хан Дронг разбиват войските на Юстин в Добруджа
548 славяни и българи заедно нападат Тракия и се сражават с Велизарий
551 славяни и българи нападат Илирик
558 Забер хан заедно със славянски отряди атакува Константинопол
586 първа славянска обсада на Солун
602 „цар Слав" заселил Карвунската земя (Добруджа)
609 7-те славянски племена се заселват между Дунав и Стара планина
615 славянският вожд Хацон напада Солун
?-628 хан Органа начело на Стара Велика България
618 Кубрат, племенник на хан Органа, се покръства в Константинопол
628-630 хан Гостун управлява Стара Велика България
630-665 хан Кубрат начело на Стара Велика България
665-668 хан Батбаян; хазарите покоряват Стара Велика България
665 хан Котраг основава Волжка България; съществувала е 6 века, покорена е от татарите
през 1236 г.
668 хан Аспарух основава българска държава край устието на Дунав
682 хан Кубер основава българска държава в Битолска област със столица Прилеп
688 хан Кубер разгромява император Юстиниан II Носоотрязания
839 хан Пресиян присъединява Куберова България

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

668-700 Аспарух
700-721 Тервел
721-738 Кормесий
738-753 Севар
753-756 Кормисош
756-762 Винех
762-765 Телец

179
765-766 Сабин
766 Умор
766-767 Токту
767-768 Паган
768-777 Телериг
777-802 Кардам
802-814 Крум
814-831 Омуртаг
831-836 Маламир
836-852 Пресиян
852-889 Борис-Михаил
889-893 Расате-Владимир
893-927 Симеон
927-969 Петър
969-971 Борис II
969 киевският княз Светослав превзема Преслав и пленява Борис II
971, 14 април император Йоан Цимисхий превзема Преслав и детронира пленения Борис
II; скопява Роман
976 комитопулите Арон, Давид, Мойсей и Самуил се обявяват за самостоятелни владетели
на Югозападна България
977 Борис II и Роман бягат към Самуил; убит е Борис II
977-991 Роман е обявен от Самуил за цар на България
991-1014 Самуил
1014-1015 Гавраил-Радомир
1015-1018 Иван-Владислав
1018 император Василий II завладява България

ВИЗАНТИЙСКО РОБСТВО (1018-1185)

1040-1041 въстание на Петър Делян
1072 въстание на Георги Войтех и Константин Бодин
1073 бунтове на Лека в Сердика и на Добромир в Месемврия
1074 бунт на Нестор в Паристрион; стига до Константинопол
1084 въстание на павликяните начело с Травьл
1111 в Константинопол е изгорен, богомилът Василий Врач
1185 въстание на Петър и Асен

ВТОРО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

1185-1190 Петър II
1190-1196 Асен
1196-1197 пак Петър II
1197-1207 Калоян
1207-1218 Борил
1218-1241 Иван Асен II
1241-1246 Каломан I Асен
1246-1256 Михаил II Асен
1256 Калоян II Асен
1256-1257 Мицо Асен
1257-1277 Константин Асен Тих
1277-1280 Ивайло
1279-1280 Иван Асен III
1280-1292 Георги Тертер I
1292-1298 Смилец

180
1299 Чака
1300-1321 Светослав Тертер
1321-1322 Георги Тертер II
1323-1330 Михаил III Шишман
1330-1331 Иван Стефан
1331-1371 Иван Александър
1356 Иван Срацимир става цар на Видинска България
1371 Иван Шишман става цар на Търновска България
1393, 17 юни турците превземат Търново
1395, 3 юни Баязид обезглавява Иван Шишман
1396 походът на крал Сигизмунд; разгромен е от Баязид на 25 септември край Никопол;
октомври султан Баязид пленява Иван Срацимир и завладява България окончателно

ТУРСКО РОБСТВО (1396-1878)

1402 Тамерлан разбива Баязид край Анкара
1408 въстание на Константин и Фружин
1444 походът на Хунияди и Владислав Варненчик
1453, 29 май Мехмед II завладява Константинопол
1454 въстание на Радич в София
1598 Първото Търновско въстание
около 1670 Петър Богдан написва първата „История на България"
1686 Второто Търновско въстание
1688, септември Чипровското въстание
1689-1690 въстанието на Карпош
1761 Блазиус Клайнер написва „Архив в три части на преславната провинция България"
1762 Паисий Хилендарски написва „История славеноболгарская"
1795 йеромонах Спиридон Габровски пише „История во кратце о болгарском народе
славенском"
1801 Атанас Нескович отпечатва в Будим „История славено-болгарског народа "
1802 започват масови изселвания на българи в Крим и Бесарабия
1810, есента руски войски превземат Силистра и Русе
1821 гръцкото въстание
1824 Петър Берон отпечатва своя „Рибен буквар"
1826, 15 юни унищожаване на еничарския корпус
1828 руски войски превземат Шумен
1829 руски войски, водени от ген. Дибич, превземат Созопол, Несебър, Котел и Одрин;
Сърбия и Гърция получават автономия
1835 разкрита Велчовата завера
1842 вторият браилски бунт; Раковски е осъден на смърт
1853-1856 Кримската война
1853 Христо и Евлогий Георгиеви учредяват в Букурещ Добродетелната дружина
1856 обнародван е Хатихумаюнът: равноправие на поданиците без разлика на вяра и
народност
1860, 3 април великденската акция в Цариград, Българския Великден
1862, март-септември Първата българска легия в Белград
1866, пролетта Иван Касабов основава в Букурещ Тайния български централен комитет
(ТБЦК); декември Раковски основава край Букурещ Върховното народно българско
тайно гражданско началство
1687, май Любен Каравелов създава в Белград Българския революционен комитет (БРК);
септември Втората българска легия в Белград
1868, юли четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа; декември Левски започва първата
си обиколка на България

181
1869, есента Каравелов и Левски основават в Букурещ Българския революционен централен
комитет (БРЦК)
1870, февруари султански ферман за възстановяване на самостоятелната българска църква
1872, 29 април - 4 май общо събрание на БРЦК; приет е устав
22 септември Общи обира турската хазна в прохода Арабаконак
24 октомври Общи е арестуван
27 декември Левски е заловен в Къкрина
1873, 6/18 февруари Левски е обесен край София
1875, август Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Драсов основават в Букурещ
Българския революционен комитет -1875 (БРК)
септември опити за въстание в Стара Загора и Червена вода
ноември в Гюргево е създаден Гюргевският революционен комитет (ГРК) начело със
Стефан Стамболов
1876, 14 април събранието на Оборище 20 април първата пушка гръмва в Копривщица;
кървавото писмо
20 април избухва въстанието в Панагюрище, Мечка, Клисура и др.
21 април избухва въстанието в Брацигово
22 април изграден лагерът на връх Еледжик; избухва въстанието в Батак
23 април избухва въстанието в Перущица
25 април потушено въстанието в Клисура
26 срещу 27 започва 44-дневният потоп
26-30 април потушено въстанието в Панагюрище
29 април четата на Поп Харитон и Бачо Киро започва да се сражава в Дряновския манастир
1 май Копривщица се предава срещу откуп; превзет лагерът на връх Еледжик; избухва
въстанието в Кръвеник и Ново село, Габровско; потушено въстанието в Перущица
З май четата на Стоил войвода вдига въстание в Сливенско
5 май потушено въстанието в Батак
6 май потушено въстанието в Брацигово, изгорен Васил Петлешков
7 май четата на Поп Харитон е разбита в Дряновския манастир
10 май Стамболов бяга за Влашко
11 май разбита четата на Цанко Дюстабанов
12 май Бенковски убит из засада край Тетевен
13 май разбита четата на Стоил войвода; загиват Георги Обретенов, Иларион Драгостинов
и Стоил войвода
17 май четата на Христо Ботев слиза на козлодуйския бряг
20 май смъртта на Христо Ботев
26 май Панайот Волов и Георги Икономов се удавят в Янтра
28 май Бачо Киро обесен в Търново
2 юни Каблешков се самоубива в конака в Габрово
15 юни Цанко Дюстабанов обесен в Търново
1877, 12 април Александър II обявява война на Турция
15 юни руските войски извършват десант при Свищов
9-13 август отбраната на Шипка
1878, 19 февруари/3 март подписване на Сантефанския мирен договор
1 юни -1 юли Берлинският конгрес

182
Редактор Мирослава Бенковска
Художник Виктор Паунов
Технически редактор Стефка Иванова
Коректор Юлия Шопова

Допълнително и поправено издание

Формат 60х90/16. Печ. Коли 22

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА “ТРУД”

Ул. “Дунав” №15, тел. 987-29-24
Разпространение – тел.: 846-75-29, 846-75-65
e-mail: office@trud.bg
www.trud.cc
www.znam.bg

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА “ЖАНЕТ 45” – Пловдив

Бул. “Ал. Стаболийски” №9, тел. 032 / 60-90-90
e-mail: mail@janet45.com

Печат: ПОЛИГРАФИЧЕСКИ КОМПЛЕКС “ЖАНЕТ 45” – Пловдив

Бул. “Ал. Стаболийски” №9, тел. 032 / 60-90-90

КНИЖАРНИЦИ “ТРУД”
София, бул. “Скобелев” №63

На корицата – детайл от знамето на панагюрските въстаници,

извезано от Райна Попгеоргиева

Стефан Цанев, автор, 2007

Виктор Паунов, художник, 2007
Издателска къща “Труд”, 2007
Издателска къща “Жанет 45”, 2007

мека корица
ISBN 978-954-528-728-2
ISBN 978-954-491-338-0
твърда корица
ISBN 978-954-528-731-2
ISBN 978-954-491-340-3
поредица “Лукс”
ISBN 978-954-528-733-6
ISBN 978-954-491-341-0

183
 В „Български хроники" използвам всички възможни жанрове: белетристика,
драматургия, есеистика, лирика, епос, публицистика, документалистика, научни
доказателства, фантастика, шеги и анекдоти - и мисля, че това прави книгата ми естествена.
Нарекох книгата си поема, защото е написана в стила на древните саги - с
пристрастност и преувеличения, използвани са всички средства на образния - на
поетическия език: метафори, притчи, сравнения, олицетворения, повторения, алегории,
символи, ирония, сарказъм, риторика, патос. Ако се вгледате, графично, „Хрониките" са
написани в тъй наречените библейски стихове - всеки абзац съдържа толкова думи, колкото
могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикновено една мисъл или рисувайки един
образ, различната дължина на стиховете води до различен ритъм на четенето, създава
ритъма на поемата.
Мъчил съм се, съчетавайки научността с художествеността, да не накърнявам
историческата истина, а, напротив - да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна,
по-популярна.

184