Пътуването през Средновековието

Красимира Гагова
П ътуването
през
Ср ед н о век о ви ето
З а м и с л я л и л и ст е с е к ак во о зн а ч а в а н а зв а н и е т о Средни векове?
Н я к а к в о в р е м е п о с р е д а т а . Н о п о с р е д а т а н а как в о?
И т а л и а н с к и т е х у м а н и с т и о т к р а я н а X V в., с л у ж и т е л и на
новите госп одари в богати те гр адов е, с осн ов ан и е п редп олагат,
че тяхн ото врем е е Ново време, и за да се отли ч ават от своите
п р е д ш е с т в е н и ц и , п р е н е б р е г в а т т я х н о т о м и с л е н е и е с т е т и к а . Те
п р ед п о ч и т а т д а се в ъ зх и щ а в а т на зл а тн а т а еп оха на А н т и ч н о ст
т а и д а о т х в ъ р л я т н е п о с р е д с т в е н о о т м и н а л о т о . Т ак а е д н а е п о х а
о т о к о л о 12 в ек а п о л у ч а в а с т р а н н о т о н а з в а н и е Средновековие.
О т х в ъ р л я т с е и з к у с т в о т о и ф и л о с о ф и я т а , а п о -к ъ с н о Ф р ен ск а т а
р ев ол ю ц и я отхвъ р л я и соц и ал н ата си стем а.
И съ в с ем е с т е с т в е н о С р е д н о в е к о в и е т о с е н а т о в а р в а с н е г а т и в
н и к о н о т а ц и и - у п р а в л е н и е т о е л о ш о , с е н ь о р и а л н о -в а с а л н и т е
о т н о ш ен и я - у н и зи т е л н и , вярата - о п о р о ч ен а , и зк у ств о то - вар
в ар ск о. Б ъ р за й к и д а с и п я т в ъ зх в а л и з а Н о в о т о в р е м е (и н е г о в и т е
г о с п о д а р и ), в си ч к и т е з и н ег о в и а п о л о г е т и к ато ч е л и за б р а в я т , ч е
т е х н и я т св я т е и з г р а д е н в ъ р х у о с н о в и т е на п р е д и ш н и я .
З а т о в а и з а п о ч в а м е т а зи п о р е д и ц а - з а д а н е за б р а в я м е и н и е.
На корицата:,, Керванът на Марко Поло“. Каталански атлас. 1375 г.
© Красимира Димитрова Гагова, автор. 2018

© Константин Атанасов Жеков, художествено оформление, 2018
© ИК Полис, 2018
ISBN 978-954-796-074-9
Съдърж ание
Средновековният западноевропеец пътува 7
Подготовка за пътуването 15
Средства за придвижване, такси и подслон 29
Владетелят и неговото обкръжение пътуват 47
Поклонението - вярата на път 63
Търговията - печалба от пътуването 79
Монасите също пътуват 97
Пътуване за образование 105
Странстването на маргиналите 113
Пътешествия на въображението 123
Чудесата на Изтока 135
Пътуване към Новото време 149
Речник на термините и названията 152
Приложение. Карти 156
5
Се. Христофор, покровител на пътниците.
Йеронимус Бош, 1485 г.
Средновековният
западноевропеец
пътува
А з съм пътят,
истината и животът.
(Й оан 14:6)
ътуването - преместване в пространството, от
П криване на нови места, навлизане в друго време,

среща с различни хора, изпитание на волята и
физическите сили, извличане на полза, бягство от наси
лие и глад, военни експедиции, нашествия, дипломати
чески мисии, поклонничества по различни свети места,
полет на фантазията, метаноя - както днес, така и през
Средните векове то непрестанно присъства в човешкото
битие. Представата за липса на мобилност, за прикова
ни към родните си места хора несъмнено отпада, когато
историкът отвори страниците на средновековната лите
ратура, задълбочи се в текста и се взре в изображенията
в ръкописите. Средновековният европеец не просто пъ
тува, той, както казва известният медиевист Марк Блок,
е в някакво непрекъснато Брауново движение и пътища
та на континента никога не запустяват.
Представата за пътуването като съществена част от
живота на човека навлиза в средновековната мисловност
и през традицията на класическата античност, и през
новата религия - християнството. Тя намира отражение
както в историята, така и във фолклора и литературата.
Пътешествията на Одисей обхващат всички възможни
аспекти на пътуването. Неговите наследници колонизи-
рат постепенно Средиземноморието. Римските войници
изграждат пътна система, която свързва всички краища
на Империята. Християните вярват, че Адам е прогонен
7
Пътуването през Средновековието
от Рая, а неговият син Каин е осъден да бъде „изгнаник и

скитник по земята“. Иисус и учениците му са непрекъс
нато на път, а апостолите, които разнасят учението Му,
на практика преброждат целия римски свят.
Символът на Средновековието според френския ис
торик Жак льо Гоф е колелото на Фортуна (Съдбата) -
вечният кръговрат на живота, неспирното движение,
преминаването от едно състояние в друго. Неслучайно
пътуващите студенти - голиардите*, в своята поезия
възхваляват или укоряват
Фортуна, която в някакъв
смисъл може да се разглеж
да и като покровителка на
пътуването.
„О, Фортуна, като луната
менлива, все растеш или на
маляваш;/ ту животът пре
зрян е суров,/ ту се грижи
с острието на шегата/ като
лед да разтопи и властта, и
бедността./ Съдбо, свирепа
и суетна,/ ти въртиш коле-
Колелото на Фортуна ЛОТО " и Разпределяш/ бед
ността и суетното благосъс
тояние,/ скрита и покрита ме притискаш;/ твоята шега е
виновна сега да съм с гол гръб.“
Животът като път, който трябва да бъде извървян и
завършен достойно - това е вечното послание на всяка
човешка цивилизация. Затова вероятно отношението
към пътуването е толкова многозначно и изпълнено с
различна символика.
* В к ур си в са о т б е л я з а н и д у м и т е , в к л ю ч е н и в Р е ч н и к а н а т е р
м и н и т е и н а зв а н и я т а в к р ая н а к н и га т а .
8
Средновековният западноевропеец пътува
л.
П р есел ен и я та . Пътуването е една изключител

но важна тема за Западноевропейското средновековие
най-малкото защото периодът хронологично се опреде
ля от две твърде мащабни по своите размери и послед
ствия пътувания - започва е това, което днешната исто
риография назовава Великото преселение на народите
(IV-VI в.) и завършва с откриването на Новия свят (края
на XV в.), което пък води не просто до преместването на
големи групи хора, но и до износа на цивилизация.
Навлизането на нови народи от север и от изток по
степенно променя облика на Западна Европа. Придвиж
ват се търсещи по-добри условия за живот групи от хора,
привлечени от по-добрия климат и от по-богатия и лесен
живот. Някои идват за плячка, други - за да останат. Ро
мантичната историография на XIX в. често ги представя
като неудържим поток от преселници, но всъщност ста
ва въпрос за далеч по-малки групи, които често по пътя
се обединяват помежду си, за да започнат да враждуват,
щом се установят някъде. Всеки народ се придвижва
според традициите си - хуните, аварите и другите при
шълци от изток яздят дребните си кончета, спират се
най-вече за да награбят плячка, и отминават. Повечето
германски племена са предвождани от своите военачал
ници и техните гвардии, яхнали коне, но останалата част
идва след тях на каруци или пеш. Те вървят по-бавно и
търсят място за заселване. Понякога Империята ги до
пуска като федерати и ги настанява по границите си или
на анклави във вътрешността, а те постепенно формират
свое управление и започват да доминират над старото
население. Други се възползват от упадъка на някогаш
ната римска мощ и използват сила, за да се настанят в
земите, където създават държави.
В земите на Централна Европа има един притега
телен център, където за по-дълго или по-кратко време
9
с л.
спират всички тези преселници - Панония. Там хуните,

а по-късно аварите и българите се установят и създават
свои държави, там се спират, поне за кратко, и германски
те племена, създават съюзи, развалят ги, воюват и отново
потеглят на запад или на юг, докато намерят възможното
за заселване място. Трудно е да се установят трасетата на
техните придвижвания. Само местата за временен пре
стой се маркират от относително малко археологически
находки, които често са трудно различими, особено след
времето на общуването им в Панония. Някои истори
чески съчинения позволяват все пак да проследим поне
приблизително пътя им - навлизането на лангобардите в
Апенинския полуостров през Юлийските Алпи, заселва
нето на викинги в Йорк, разпространението на франките
в земите на Южна Галия или оттеглянето на визиготите
към Кантабрийските планини след арабското нахлуване
на Иберийския полуостров след 711 г. В средновековната
историография се откриват любопитни подробности за
понякога странните комбинации от народи, които изби
рат да вървят заедно (а после и да се превърнат в проти
вници) - лангобарди и саксонци, лангобарди и българи,
вандали и алани (които за кратко дори имат обща дър
жава в земите на днешна Испания) и т.н.
Няколко века след това голямо преселение се поя
вяват нови преселници - нормани (викинги), маджари
(унгарци) и т.нар. сарацини. Отново пристигат на малки
групи, отново първоначално за плячка и постепенно се
заселват. Инвазията на викингите е несравнима с всич
ки останали. В продължение на почти три века те коло-
низират големи части от Европа. По море и по течението
на реките те се настаняват първо на северните британ
ски острови - Оркни, Шетланд и т.н., после в Ирлан
дия, в Северна и Централна Англия, по Атлантическото
крайбрежие на Франция, в земите на днешна Русия и
10
достигат чак до Каспийско море. Корабите им навлизат

и Средиземно море, пътуват по Рона, а някои сухопътни
техни експедиции навлизат дори в Алпите. На тях дъл
жим заселването на Исландия, откриването на Гренла
дия и може би на Северна Америка, ако приемем, че под
името Винланд се подразбира Нюфаундленд. Маджари
те преминават на север от Византия, за малко влизат в
конфликт с българския цар Симеон и след като достигат
Панония, се настаняват там, превръщайки се в поредна
та нова европейска държава.
Сарацините са всъщност пирати, които вилнеят из
цялото Средиземноморие. Византия успява да се спра
ви относително добре с тях, но на Запад те разчитат на
мюсюлманските държави по Северноафриканския бряг
и с тяхна помощ се настаняват в Корсика, Сардиния и
Сицилия, откъдето тероризират крайбрежието. Кораби
те им са в непрекъснато движение и ако има период, в
който съществува сериозно намаляване на търговския
обмен и пътуването по море, то това е времето от края
на VIII до средата на X в., когато корабоплаването със
стока на борда е изключително опасно.
П ромяната. Към средата на X в. обстоятелствата за

почват да се променят. Църквата вече е обявила движе
нието за Божи мир, което поне донякъде редуцира раз
бойничеството и грабежите по пътищата, а очакването
на 1000-ната година изпълва душите със страх пред ид
ващия Апокалипсис. Поклонниците предприемат все
повече и по-дълги пътувания. Мнозина тръгват към
Йерусалим с надеждата, че денят на Божия съд ще ги
застигне там и ще умрат опростени. Онези, които нямат
възможност да отидат до Светите земи, се запътват към
по-близки свещени места, достойни за поклонение. Вла
детелите, осъзнали какви възможности им предоставят
движението и договорът за Божи мир, който Църквата

сключва с населението, изземват този прерогатив и така
засилват властта си. На мястото на старите се появяват
нови авторитетни династии, водени от достатъчно спо
собни крале военачалници, успешно справящи се с вто
рата преселническа вълна. Империята се възстановява и
кралствата се разширяват. Постепенно владетелите уста
новяват реален контрол над земите и поданиците си. В
Западна Европа започват да се строят замъци и укреп
ления, които могат да защитават своите собственици. Те
от своя страна непрекъснато пътуват, за да ги посещават
и така да ги управляват по-добре. Градовете вече са не
само епископски и графски седалища. Те отново стават
центрове на интензивен живот и търговия. От презрян,
обикалящ страната чужденец търговецът се превръща в
уважаван гражданин, който влиза в градското управле
ние или пътува до екзотични места и трупа богатства.
В този свят, отворен към нови познания, образованието
става все по-важен фактор. Непрекъснато се появяват все
нови и нови училища и университети. Любопитни и уче
нолюбиви младежи търсят своите подходящи учители,
пресичайки Европа на шир и длъж, улеснени от това, че
навсякъде се преподава на един и същи език - латински.
Те разнасят своите културни особености и по пътя обо
гатяват знанията си за чуждите култури. В Църквата се
създават нови ордени с мисионерска насоченост. Фран-
цисканци и доминиканци тръгват из непознатия дотога
ва свят да разпространяват Христовото учение. Същевре
менно в този свят на хора, тръгнали целенасочено на път,
се лутат маргиналите, които пътуват по принуда, защото
няма къде или как да се установят.
Всъщност времето на интензивното пътуване започ
ва през XI в. Пътува се по всякакви поводи и във всички
посоки. Завземат се нови територии не само чрез воен
12
ни действия, а и чрез търговия. Създава се нова орга

низация на пътуването, променя се донякъде и инстру
ментариумът. През земите на цяла Европа преминават
кръстоносни войски. Новите мисионери трасират нови
маршрути.
Пътуването става ежедневна необходимост. Пътуват
кралят, войникът, монахът, гражданинът, търговецът,
студентът, просякът, разбойникът. Пътуват пеш, на кон
или в кола, с кораб или лодка, някои с удоволствие, други
едва понасят придвижването, но не спират. Описанието
на видяното, от една страна, има за цел да постигне прак
тически познавателен ефект, а от друга, да забавлява чи
тателя. В пътеписната литература се появяват странните
създания, „чудовищата на Изтока“, които едновременно
плашат и разсмиват. Така успоредно с действителното
пътешествие се появява и въображаемото, необхватната
фантазия на фолклора, претворена през християнската
вяра в странни и поучителни разкази.
13
Картата от Лондонския псалтир
Подготовка
за пътуването
ъзможностите за пътуване и състоянието на
В пътищата са ограничени от сезоните и релефа.

Военните кампании, поклонничествата, пъту-
ванията по море се предприемат предимно в периода
от началото на пролетта до края на есента. Извън това
време само търговци, занаятчии и купувачи пътуват за
кратко до местните пазари.
За да се осъществи едно планирано пътуване, е необ
ходима предварителна подготовка. Тя се състои в при
добиването на минимум от познания за трасето на пътя,
за средствата за придвижване и не на последно място за
някои поне най-общи представи за предварително на
белязаната цел. Още през Античността съществуват по
добни помагала, а Средновековието само ги доразвива,
придавайки им нов вкус според менталността на запад
ноевропейското население.
П исм ена и н ф ор м ац и я. Преди да се стигне до

писмените описания, разбира се, съществува устният
разказ. Препредаването на информацията през мно
зина обаче е гаранция за неточности, за непотвърде-
ни сведения и дори за фантазии. Затова се приема, че
писаният текст, дори когато се основава на неочеви-
дец, е по-достоверен. Така с течение на времето се по
явяват все повече описания на пътувания. Пътеписите
всъщност могат да бъдат разглеждани като отделен
15
литературен жанр. Повечето от тях имат практиче

ска насоченост, но съществуват и текстове, чиято цел
е развлекателна. Чрез пътеписите четящите и слуша
щите ги хора сами се превръщат в пътешественици,
опознаващи света.
С времето обсегът на пътешествията се разширява,
пътува се не само из Европа и до Светите места, но тър
говци и проучватели започват да посещават слабо поз
натите дотогава Азия и някои части от Африка.
Рядко се срещат съчинения, които бихме могли да
определим като чисто географски, но затова пък всред
останалите текстове могат да се открият доста големи
пасажи, които се спират на топографията и топонимия-
та, климата, релефа и други особености. Така в „Делата
на епископите на Хамбург“, написано от Адам от Бремен
през 70-те години на XI в., цялата 4-та книга е посвете
на на северните острови - едно от първите описания на
Скандинавия и Прибалтика.
Все пак съществува и „специализирана“ литература,
която би могла да се ползва от пътуващите. Итинера-
риите по принцип проследяват маршрута на поклонни
ците. В тях се дава информация за продължителността
на пътуването, за възможните спирки и за условията,
при които може да се получат подслон и храна. Често се
предава мнението на разказвача за народите, обитава
щи земите, през които поклонниците преминават, а то
понякога е твърде екстравагантно. Освен чисто географ
ската информация итинерариите в повечето случаи са
изпълнени и с религиозен екстаз.
Историите на кръстоносните експедиции, които
Средновековието третира като въоръжени поклонничес
тва, биха могли да се разглеждат като разновидност на
итинерариите. В тях акцентът се поставя върху военните
събития, но все пак има не малко сведения и за пъти-
16
Подготовка за пътуването
*■ 1 "■ ■ ............ 1 1
- — 1 11 ................... ..................................................— .....~>
щата, и за населението край тях. По-близки като жанр

до пътеписите са произведенията на редица автори от
т.нар. движение за възвръщане на Светите земи, които,
записвайки успоредно видяното и чутото, създават една
специфична картина на географските и етнографските
представи от края на XIV до началото на XVI в.
Релациите са донесения на специални пратеници,
чиято цел е да доставят информация за непознати до
тогава земи и народи. Интензивното развитие на този
литературен жанр настъпва през XIII в., когато с нама
ляването на интензитета на кръстоносните походи и
нахлуването на монголите папството започва да търси
съюзници на изток. Идеята е да се християнизират мон
голите или да се търсят християни отвъд техните земи,
с които биха могли да действат в съюз. Релациите са без
ценен извор за познанията ни за източните народи.
Запазени са и т.нар. техники на търговията (pratica
della mercatura) - книги, в които се описват стоките и
техните качества. Те също информират не само за посо
ката на търговското пътуване, но и за средствата, с които
то се извършва.
Въображаемите пътешествия са представени често
сред реална информация. В тях се появяват причудливи
създания със странни нрави. Авторите обикновено от
белязват, че само са чули за тях, т.е. не са им познати от
личен опит, но понякога и пропускат да споменат това. С
тях пътеписът придобива характера на приказка.
Книгите на арабските географи не представляват
обособен жанр, но поради спецификата на интересите
и различния език могат да бъдат класифицирани като
отделна категория. Тяхната информация представя, от
една страна, противоположния идеологически план на
християнските възгледи на европейските пътешестве
ници, а от друга, ги допълва.
17
К арти. Най-общо картата може да се определи като

графичен израз на познанията ни за определено прос
транство. През Средните векове са популярни предим
но два вида карти - на целия свят (mappa mundi, маппа
мунди) и на отделни сектори, като основната част от вто
рия вид са морските карти.
Изобразяването на света на карта съществува още от
Античността. В Древен Египет са били изработвани ка
дастрални схеми, които са позволявали да се контроли
рат границите на земите след разливите на Нил. Приема
се, че една от най-старите карти се датира в периода от
VII до V в. пр.Хр. В литературата е известна като Вави
лонската карта. Открита е в развалините на град Сипар
в Южен Ирак. Издълбана е на глинена плочка с прибли
зителни размери 8 х 12 см. На нея са изобразени два хъл
ма, през които минава река. Градовете са отбелязани с
кръгчета. Все още съществуват спорове дали тя отразява
реална географска действи
телност, или митологичните
представи на вавилонците
за света.
Развитието на картогра
фията в класическа Гърция
без съмнение е повлияно от
източната култура, както и
от напредъка на астрономи
ята и математиката. Първи в
това отношение са йонийци-
те - смята се, че йонийците
Анаксимандър и Хекатей
(VI в. пр.Хр.) са били пър
вите гръцки картографи.
Всъщност от тях са запазе
Вавилонската карта ни само няколко наративни
18
±.
фрагмента. Затова пък първото описание на карта се
намира в историята на Херодот. Той предава, че милет-
ският тиран Аристагорас е търсил съюз със спартанци-
те срещу персите. За да разясни по-успешно ситуацията
в Мала Азия, той е носел със себе си медна плоча, вър
ху която е била изобразена цялата земя, цялото море и
всички реки. По картата той е обяснявал посоките и раз
стоянията за бъдещите военни действия.
За истинска картография обаче можем да говорим
едва от времето на Ератостен (III в. пр.Хр.). След като
разучава описанията на пътешественици, той разделя
земята на пет климатични зони. Пръв въвежда географ
ските ширини, като свързва известни места, споменава
ни от пътешествениците. Първият меридиан, изобразен
от него, свързва устието на р. Дон, остров Родос и египет
ските градове Александрия и Мерое.
Възстановена по описания, картата на Ератостен

би изглеждала приблизително така
Безспорно най-известният гръцки географ и кар

тограф е Птолемей от Александрия (II в. пр.Хр.). Него
вите карти са приложени към основния му труд „Геогра
19
фия“, в който се споменават повече от 8000 топонима.

Оригиналите им обаче трудно биха могли да бъдат въз
становени, защото, след като текстовете на Птолемей
са открити от арабската картография през IX в. и ста
ват популярни и сред европейците, те са прерисувани
и допълвани многократно. Първите карти, свързвани с
неговото име, датират чак от XIII в. Приема се, че той
е създател и на коническата проекция, характерна за из
работването на световните карти от този вид.
Картографията в Древния Рим има предимно прак
тическа насоченост. Целта й е да ориентира пътуващи
те в дипломатическите мисии и военните кампании на
Империята. Най-известна от този период е т.нар. Пев-
тингерова карта (всъщност копие от средата на XIII в.)
- типична пътна карта, която пренебрегва географските
особености и се концентрира върху разстоянията между
Карта от X V в., рисувана по системата на Птолемей
20
станциите по пътя. Затова тя е изработена върху дълга и

тясна ролка от пергамент (0,34 х 6,75 м).
Част от Певтингеровата карта (с Константинопол)

В Рим съществували и карти на света. Плиний Ста
ри описва картата, която прочутият пълководец Марк
Випсаний Агрипа подарил на тъст си Октавиан Август.
На нея били изобразени владенията на Империята и тя
била окачена на видно място на Порта Випсания.
По време на късната Римска империя и Ранното сред
новековие се появяват т.нар. Т-образни, или диаграмни
карти.
Те са ориентирани на изток. (Впрочем от среднове
ковната картография произлиза думата „ориентация“
- oriens ‘изток’.) Познатият свят е заобиколен от оке
ан. Меридианът минава по оста на реките Дон и Нил, а
Средиземно море е перпендикулярно схематично изоб
разено. Показани са трите континента в съответствие с
представите за големината на техните територии. Кръс
товете маркират географските
посоки. Тези ранни представи
просъществуват до късно. В
едно анонимно описание на
Източна Европа от 1308 г. се
отбелязва: „Три са основните
части на света: Азия, Африка
Т-образна карта от XII в.
21
и Европа. Азия се простира от

юг през изток на север и тази
част от света се нарича Азия
по името на някоя си жена, на
речена така, която била владе
телка на Изтока през Антич
ността. Европа се простира от
север на запад и се нарича така
по името на Европа, дъщерята
на цар Агенор, който владеел
цяла Европа през Античност
та. Африка се простира от за- Ебсторфска карта
пад на юг. Тази част от света се нарича Африка по името
на една жена, която била дъщеря на либийски цар, който
владеел Африка през Античността. От всичко това става
ясно, че Азия се простира на половината от целия свят, а
Европа и Африка - в останала
та половина“.
Освен че са изображение
на познатия свят през Сред
ните векове, картите носят и
религиозна семантика. Често
те са представяни като „тялото
Христово“, което съответства
на идеята, че Християнската
църква и всички християни в
нея са един общ Богочовешки
организъм. От този вид са кар
тите към Лондонския псалтир
и т.нар. Ебсторфска карта.
Обикновено центърът им
е Йерусалим. По-често земя
та е изобразена като кръг, но
Карта на Хайнрих от Майнц се срещат и т.нар. елиптични
22
карти, каквато е картата на Хайнрих от Майнц от нача

лото на XII в.
Една от най-известните маппа мунди се пази в кате
дралата в Хеърфорд. Рисувана е около 1300 г. върху цяла
волска кожа и несъмнено се базира на по-стари приме
ри. Размерите й са внушителни - 1,59 х 1,34 м. Формал
но може да се разглежда като типична Т-образна карта.
В най-горната част е изобразен Иисус, а отделно в цен
търа, където е Йерусалим, е нарисувано и разпятието.
Показани са над 400 града. Освен това са изрисувани
митични герои - Язон и аргонавтите, лагерът на Алек
сандър Македонски и т.н., както и библейски персонажи
- Ной, Адам и Ева в Едем и т.н. В крайния юг има рисун
ки на фантастични създания - странни животни и не
по-малко странни хора.
Хеърфордската карта и детайл от нея
23
П ъ т ув ан ето п р е з С редн ов ек ов и ето
*-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Маппа мунди на Идриси,

която освен Европа и Северно-
африканското крайбрежие
представя и почти цяла Азия
В средата на XII в. араб

ският географ ал Идриси
(1099-1165) изработва за
краля на Сицилия Роже II
(1130-1154) карта на по
знатия свят, известна като
„Табула Рогериана“. Към
нея е приложен доста дълъг текст с обяснения, наре
чен „Книга за изкушения да пътува надалеч“, компи
лиран от писанията на предхристиянски, християнски
и мюсюлмански пътешественици. Земята е разделена
Събрани на едно място фрагменти от картите към

отделните климати, които създават цялостната картина
на географските познания и представи на ал Идриси
на 7 климата, чиито особености и поселения са подроб

но описани, включително и днешните български земи.
Разказват, че картата за Роже била изработена върху
24
Морска карта на Пиетро

Весконте с изображение
на Иберийския полуостров
сребърен диск с диаметър

2 м, а надписите били на
арабски - език, добре по
знат на сицилийските нор
манн. Освен това имало и
малки карти на отделните
райони. Тази маппа мунди
е с южна ориентация.
Важен етап от развитие
то на картографията е по
явата на морските карти,
които имат изключително
практическо приложение.
Към тях се добавят текстове,
наричани периплуси или портолани, които дават настав
ление на водачите на корабите къде и как да акостират.
Те се правят на базата на директни наблюдения и с по
мощта на астролабията и на морския компас, който на
влиза широко в корабоплаването през XIII в. (дотогава
моряците са се ориентирали по звездите, по появата на
птици и по ветровете). На тях
се изобразяват главно прис
танищата на Средиземно и
Черно море и малка част от
Атлантическото крайбрежие
на Европа. Бреговата линия е
стриктно очертана. В начало-
Детайл от карта
на Пиетро Весконте
25
то са правени изключително от венецианци и генуезци,

чиито търговски интереси обслужват. Върху тях са отбе
лязвани и посоките на константните ветрове, изобразя
вани често поне на две места с т.нар. роза на ветровете.
На тези карти няма паралели и меридиани и не се
отчита сферичността на Земята. Предполага се, че те
са ползвани от средата на XIII до края на XV в., като
почти не са променяни. Рисувани са върху пергамент.
На тях обикновено не се отбелязват географски под
робности от вътрешността, но пък всички пристанища
са изписвани по бреговата линия - по-малките с черно
мастило, по-важните с червено. Понякога са обознача
вани скали по крайбрежието и места, където се съби
рат големи рибни пасажи.
През втората половина на XIV в. вече започват да се
изработват атласи. Много известен е т.нар. Каталански
атлас от 1375 г., направен от Авраам и Йехуда Креск -
еврейски картографи, основатели на школата на остров
Майорка. Първоначално атласът се състои от 6 парчета
Европа на Каталонския атлас от 1375 г.
26
Карта с владетелите на отделните държави,

характерните животни, историческите и легендарните
личности на Северна Африка
пергамент, закрепени върху дървени панели. По-късно
се прави като книга с 12 листа, върху 4 от които са пред
ставени календар, фазите на луната, зодиакът и т.н. На
картата освен крайбрежията са изобразени вътрешност
та на Африка и крайният Изток.
Морските карти стават все по-точни и удобни за
употреба, но традицията да се изработват маппе мунди
продължава чак до XVII в. Тяхната стойност е предимно
естетическа.
27
Ричард II се среща с бунтовници по време
на селското въстание през 1381 г.
Миниатюра от „Хроники“ на Жан Фроасар, X V в.
Средства
за придвижване,
такси и подслои
зависимост от това как ще пътува - по суша или
В по вода, пътникът трябва да предвиди според въз

можностите си как ще се придвижва, да бъде го
тов да плати съответните пътни такси и да се информи
ра дали ще може да отседне някъде за почивка.
Пътуване по суш а. Повечето транспортни средства

през Средновековието са познати още от Античност
та. Но на първо място трябва да се постави пешеходе
цът, който преминава сериозни разстояния, разчитайки
на физическата издръжливост, в някои случаи с обув
ки, друг път бос, често подпирайки се с тояга. Пеша се
придвижват селяните, за да стигнат до местния пазар
и да продадат стоката си, пеша вървят и дребните тър
говци, неслучайно наричани pedes polverosi, StaubfuB,
piepowder, pieds poudres, т.е. „прашните крака“. Малкият
товар може да се носи на главата - честа практика при
жените, в кош на гърба или направен на пакет, закачен
на кол, който се държи от двама души. Съществуват и
пешеходни вестоносци, както и пилигрими. Обикнове
ният пешеходец се придвижва с около 4 км/ч и може да
измине дневно по 15-20 км, а тренираният може да дос
тигне и до 30 км. От XIII в. нататък, особено на терито
рията на Италия, популярна става носилката (портанти-
на) или стол с носачи. По този начин благородниците и
богатите се придвижват дори в градовете. Така се прена-
29
П ъ туван ето п р е з С р едн ов ек ов и ето
<-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
сят болни, инвалиди, старци и малки деца. Новите наро
ди от изток - хуни, българи, авари, маджари и монголи,
пристигат в Европа на своите коне.
Конят става неизменна част от ежедневието на рица
ря - с него той се придвижва и воюва. В Ранното средно
вековие конят рядко тегли кола, но с течение на времето
неговите качества като тяга се оценяват, изглежда, че и
цените падат, а и започват да се развъждат специални по
роди, тъй като все по-често конят е впряган за пътуване.
Преди това колите са теглени предимно от волове. Така,
„по селски“, пътували из владенията си „ленивите крале“
- предава биографът на Карл Велики Айнхард (775 840).
Жените също яздят, но обикновено на специално сед
ло. Нисшите съсловия ползват магаретата и мулета
та. Притежателите на магарета и мулета за транспорт
имат свои гилдии. Ездачите се придвижват със скорост
от 6 до 16 км/ч. Средната скорост на колата, теглена от
волове, е около 2,5 км/ч, а на тази, теглена от коне - около
4 км. Нормално придвижващите се конници със свитата
и багажите си изминават докъм 40-45 км на ден, но на
куриерите се налага при нужда да пътуват по 50-60 км.
За търговците, пътуващи на Изток със своите товари,
придвижването без камили е невъзможно. Товарните
животни освен търговските стоки трябва да превозват и
провизии за съпровождащите ги - вода, храна.
Колите могат да бъ
дат едноколки,двукол
ки или с четири колела.
По-късно се появяват
и покрити коли, които
подсигуряват по-голе-
ми удобства за пътни
ците. Съществуват и
Фурна за печене на хляб на колела шейни, които се полз-
30
Средства за придвижване, такси и подслон
Покрита кола
ват през зимата, но те

могат да се влачат и по
тревисти терени, за да
се прибира сеното.
Илюстрациите на
Улрих фон Рихентал
(1380-1438) към неговата „Хроника на събора в Кон
станц“ показват покрита кола, с която пътува епископът
и дори пътуваща фурна.
Създадени са множество закони срещу разбойниците
по пътищата, но рядко се намират указания как трябва да
изглежда пътят. Изискване за характеристиките на т.нар.
кралски път има в законите на английския крал Хенри I
(1100-1135). В тях се предвиждат наказания за нападения
и убийства по пътя, но по-интересно е предписанието
кралският път да бъде достатъчно широк, така че по него
да вървят успоредно две коли или 16 конници. Грижата
за поддръжката се поема от графа или неговия помощ
ник, по-късно от специални кралски служители.
Мостовете и бродовете са важни връзки по пътищата
и към тях има специално отношение. Грижите за алпий
ските проходи включват не само изграждането на ханове,
но и на параклиси, край които често се откриват гробо
вете на пътниците, неуспели да преодолеят планинските
препятствия. Останки от тях има край Мон Сени и Сан
Бернар. Още владетелите от династията на Каролинги-
те започват да отдават мостовете на местните сеньори, за
да ги поддържат. Това води до появата на частни съоръ
жения и съответното събиране на такси. Църквата строи
много мостове и ги контролира, например мостът над
Сена е собственост на Парижката катедрала. Освен това
се въвежда практика да се дават индулгенции на тези,
31
<--------------------------------------------------------------------------*-
които ги изграждат или подпомагат финансово строежа
им. Мостовете обикновено са малки, често дървени и с
покрив. Големите каменни мостове са по-скоро изключе
ние. Смята се, че един от първите от този вид, строени
през Средновековието в Западна Европа, е издигнат от
Карл Велики през 813 г. над река Майн.
Пътуващите се сблъскват с различни предизвикател
ства, а и имат предварителната нагласа, че пътят крие
много опасности. Горите и планините са пълни с диви
животни, които застрашават живота на пътниците. В
представите на средновековния човек гората е тъмна и
страшна пустош, до която не достига слънчевата светли
на, и преминаването през нея е истинско приключение
- една квинтесенция на опасността. Аналистът Ламберт
от Хершфелд (1024-1088) описва похода на Хайнрих IV
(1056-1106) срещу саксонците през 1073 г. За да стигне до
крепостта, разположена на висок хълм, той трябвало да
преведе войската си през „препустата гора, разпростряла
се надълго и нашироко чак до границите на Тюрингия,
където никаква изобретателност не би могла да спаси
затворените вътре в нея“. Хронистът на Първия кръсто
носен поход Алберт от Аахен (1060-1120) описва огромна
та и обширна Българска гора, която по-късните историци
наричат и Българската пустиня. Преминаващите през
нея германски кръстоносци от Третия поход се измъчи
ли много, придвижвайки се по твърд
тесен път през планински стръмнини
и дълбоки долини, а освен това били
нападани непрекъснато от местните
хора. Нежелани срещи с диви живот
ни също са част от рисковете на пъти
щата, пресичащи горите.
Пътници, нападнати от вълци
32
i.
Пътници, нападнати
от разбойници
Крадците и разбой
ниците по пътя са еже
дневие. Срещу тях вла
детелите взимат мерки,
създавайки строги зако
ни, но никога не успяват
да изкоренят това зло. В
една новела на Джовани Серкамби (1348-1424), озаглаве
на „Опасностите по пътя“, се разказва за търговец, който
изтеглил от банка в Болоня 1000 дуката. Пред банката
обаче имало двама безделници - единият бил със сака
та ръка, а другият - с отрязан крак и едноок, които го
видели и решили да го ограбят. Проследили го до хана,
където бил отседнал. Щом разбрали, че се отправя към
Флоренция, избързали пред него. Този, който бил с от
рязания крак, влязъл в една яма край пътя, а неговият
спътник се правел, че се опитва да го извади. Търговецът
ги съжалил, слязъл от коня, за да им помогне, но тогава
двамата крадци го нападнали, убили и ограбили.
Пътниците се опитват да се предпазят, като се орга
низират в групи, понякога придружавани от въоръжен
екскорт. С течение на времето местните управи започват
да се грижат да осигуряват водачи и преводачи (най-вече
за търговците). Създават се корпорации, чиято цел е да
улеснят пътуването, но понеже се случва те да враждуват
помежду си, понякога се стига до обратен ефект. Поли
тическите вражди между разположените по пътя селища
също могат да затруднят сериозно пътуването. Освен това
съществува страхът, че горите са обитавани и от недобро-
намерени фантастични същества. Фолклорът е пълен с
разкази за опасностите от този вид по време на път.
33
П ътуване по вода. По принцип през Средните ве

кове речните пътища са по-безопасни, а придвижването
по тях - значително по-евтино. Плава се със салове, лод
ки и кораби с платна или весла. Срещу течението и при
наличието на прагове лодките се издърпват с дълги въ
жета от брега - метод, използван още през Античността.
В зависимост от терена те са теглени от коне или хора -
теглителната сила е в съотношение един кон за 5-8 души.
Тези кораби пренасят не само хранителни продукти, за
които със сухоземен транспорт има опасност да се вло
ши качеството - вино, зехтин и т.н., но ги ползват и за
превоз на мрамор и други скъпи строителни материали
за изграждането на катедралите. Развитието на речното
корабоплаване води до усъвършенстването на градските
пристанища и до построяването на множество салове,
чиито водачи прекосяват реките, за да преведат желае
щите да стигнат до другия бряг.
Голяма част от античните крайморски градове про
дължават да съществуват и през Средновековието. Те
са мултиетнически и мултикултурни средища, където
се срещат различни начини на живот, на търговия и на
придвижване. Там се извършва обменът на знания за
географията и начините на пътуване. Местните влия
ния се оказват от изключително значение. Затова и на
станилите се в земите на Южна Италия и Сицилия нор-
мани, потомци на викингите, строят средиземноморски
галери, а не характерните за севера дракари.
Плаването в близост до бреговете се предпочита не
само поради чувството за сигурност, но и защото дава
възможност да се спира за снабдяване с вода и храна,
тъй като корабите се товарят максимално с пътници или
стока, а и запазването на водата прясна и пивка по онова
време е проблем. През Ранното средновековие трафи
кът в Източното Средиземноморие е по-интензивен в
34
Средства за придвижване, такси и поделан
сравнение със Западното. Това се дължи както на гео-

рафските особености, така и на традицията. Страхът от
морето, трудното справяне с условията на корабоплава
нето са разказани много убедително от Жан дьо Жоан-
вил (1225-1317) в написаната от него биография на крал
Луи Свети. Той предава, че вечер си лягали да спят, без
да са сигурни, че на другата сутрин няма да са на дъ
ното на морето. За моряците от италианските приста
нища корабоплаването не е такъв проблем - те следват
традицията на преодоляването на малките разстояния
между местните пристанища. По-късно, когато поклон
ничеството се превръща в мода, те организират специ
ални рейдове до Светите земи. През втората половина
на XIII в. генуезците установяват един стабилен трафик,
който свързва Средиземно море със Севера. Корабите им
пътуват през Гибралтарския пролив, край бреговете на
Португалия и оттам проникват в Балтийско море.
Морските кораби са по-големи и рядко могат да се
придвижват по реките. Изключение правят плавателни
те съдове на викингите, които имат нисък кил и могат да
навлизат навътре по течението им. Те разчитат повече на
платна и по-рядко на весла. Когато се наложи обаче, са
много маневрени, защото рулят им
се намира не на кърмата, а встрани.
Често ги наричат „дракари“ заради
драконовата глава на носа на кораба.
Те са леки и могат лесно да се прена
сят и по сушата. Това обяснява факта,
че викингски кораби се откриват и по
бреговете на Каспийско море. Сред
викингите строителите на кораби се
радват на голямо уважение.
Викингски кораби
35
След XI в. вече има очевидна разлика между военни

те и търговските кораби. Военните са предназначени за
пренасянето на армии и евентуално за участието в обса
ди откъм морето. Морските битки са относително редки.
Основният начин за воденето им е взимането на абордаж
и провеждането на бой на палубата.
Военните кораби имат специални конструкции - на
носа и на кърмата се издигат „кули“ или „крепости“, къ-
дето могат да се разположат войниците в случай на нуж
да - при морска атака или за обсада откъм морето. На
носа може да се поставят и тарани. Корабите пренасят
и бойните коне. Жан дьо Жоанвил описва как е орга
низирано това: „През август влязохме с нашите кораби
в Рош дьо Марсей. Същия ден отвориха вратата на ко
раба и вкараха вътре всички коне, които щяхме да во
дим в Отвъдморските земи; после затвориха вратата и я
уплътниха добре с кълчища подобно на буре, потопено
във вода, понеже, докато корабът е в открито море, ця-
Корабите на крал Луи Свети

по време на кръстоносния му поход към Египет
36
лата врата остава под водата“.

Отстрани на бордовете се раз
полагат щитовете, за да бъдат
на разположение на войниците
и гребците.
В Западното Средиземно
морие се строят няколко вида
кораби. Военните кораби - га
лерите, са бързи, тежко въоръ
жени, с възможност да поемат
много войници. Тези кораби
също така охраняват карава
ните. Корпусът им е дълъг 120 Корабите на кръстоносците
стъпки, а палубата е само на 5 пред Константинопол
или 6 стъпки от кила. По стан по време на Четвъртия
дарт от края на XIII в. венеци кръстоносен поход
анските галери са задължително едномачтови триреми
с 25 или 30 пейки от всяка страна, с по трима веслари на
пейка, като всеки управлява отделно весло. Поне осем
души са нужни за руля. С течение на времето галерите
се модифицират, поставят им се повече мачти, оръдия и
стават по-големи.
Търговските кораби са по-широки, с по-високи бор
дове, за да могат да поемат по-голям товар. Обикновено
са едномачтови и с едно платно (ветрило). На север тези
кораби се наричат „коги“, „клинкери“, „коки“ и се полз
ват често от XII в. нататък. Те са много характерни за
ханзейската търговия. Подобни на тях са каталанските
„нава“ и португалските „караки“. Тонажът на корабите
- военни и търговски, не е много голям, а и товарите
трябва да се намаляват с оглед на нуждата да се носи
питейна вода за екипажа.
Кръстоносците се придвижват с „нефове“, които
всъщност по конструкция са „нава“.
37
л.
Дългите морски пътувания имат и друг проблем

- трудно е да се предвиди времетраенето им. От една
страна, плаването зависи от метеорологичните условия,
а от друга, винаги може да се очаква някаква изненада в
пристанищата - корабът може да бъде задържан по раз
лични причини.
Пътнически кораби в съвременния смисъл не съ
ществуват. По принцип само тези, които са предвидени
за превозване на пилигрими, биха могли да бъдат ква
лифицирани по този начин, но без да предлагат особе
ни удобства. Рядко някои от тях разполагат с мънички
каюти, докато по-голямата част от пътниците се наста
няват кой където свари. Тези кораби плават близо до
брега и обикновено вечер спират в пристанищата, за да
могат пътниците да се нахранят и да нощуват там. В по-
вечето случаи това са биреми, т.е. имат по двама гребци
и две весла на пейка.
Строежът на кораби обикновено е частна дейност, но
Венеция специално го превръща в държавно занимание
и поддържа своята корабостроителница - Арсенала, ви-
Арсеналът във Венеция

38
Средства за придвижване, такси и поделан
наги в готовност. В „Божествена комедия“ Данте опис

ва дейността на корабостроителите в първата четвърт
на XIV в.: „...във Венеция край кея смолата в Арсенала
зиме ври,/ та лодките да засмоляват с нея през мъртвия
сезон/ и от зори кой в чълна стар кълчища нови слага,/
кой нов пък от дърво си майстори,/ кой чука нос, кой над
кърма заляга,/ кой суче върви, кой гласи весла,/ кой ста
ри скъсани платна потяга...“.
Останалите италиански морски градове, включител
но Генуа, която с времето догонва Венеция, предпочитат
да отдават доковете си на частни предприемачи, дори и
на чужденци.
Морските пътувания са свързани с множество реал
ни и въображаеми опасности. По-леките кораби трудно
устояват на бурите. Случва се цели флотилии да бъдат
разрушени от вятъра и вълните. Когато френските ри
цари от първия кръстоносен поход, водени от брата на
крал Филип I (1060-1108) - Юг Вермандоа, пресичат Ад
риатика, те са застигнати от буря, от която малцина се
спасяват.
Освен това в морето има течения и трудни за преми
наване места. Павел Дякон (VIII в.) разказва, че недалеч
от северозападните части на Германия, „в западна посо
ка, където се простира безбрежният океан, има твърде
дълбок водовъртеж; обикновено го наричаме „морският
пъп“, понеже се говори, че два пъти дневно поглъща две
течения и отново ги връща, и това се доказва от вълните,
които се впускат към бреговете и после се оттеглят с ог
ромна скорост... Този мощен водовъртеж често завлича
грабливо от пътя им корабите с такава бързина, че из
глеждат като летящи във въздуха стрели, и понякога ги
погубва. Но също се случва, когато вече са на път да по
тънат, вълните да ги изхвърлят ненадейно обратно със
същата скорост, с която са били повлечени преди това“.
39
Нападение на пирати
Сериозен проблем са и пиратите, които действат по
цялото Средиземноморие, в Балтийско и Северно море.
Те плячкосват стоките и убиват или пленяват екипажи
те и пътниците, за които или искат откуп, или ги про
дават като роби. Симптоматичен е разказът на Джовани
Бокачо (1313-1375) за Ландулфо Руфоло - търговец, кой
то загубил стоката си и решил да си върне богатството с
пиратство. Той продал големия си търговски кораб, ку
пил си малък корсарски съд и като грабел чуждите кора
би, за година успял да удвои състоянието си. По същия
Морски чудовища
40
начин забогатял и Мартучо от Липари, който трябвало

да събере пари, за да се ожени за хубавицата Гостанца.
Политическите борби и личните вражди, макар и ряд
ко, се решават и по море. Държавите и градските управи
взимат мерки за борба с пиратството, докато в Късното
средновековие то се превръща в държавна политика.
В представите на мнозина водите се обитават от раз
лични чудовища. От дълбините изскачат чудовищният
Кракен, огромни китове и разнообразни фантастични
хибридни създания, които преследват мореплавателите
и им вредят.
Пътни такси. Пътните такси често са произволни.

При условие че сеньорът има възможност да контроли
ра пътя, то той или неговите служители могат да опре
делят и таксите. В началото се облагат стоките, прена
сяни в по-големи или по-малки коли или на товарно
животно. По-късно започват да се таксуват и тези в ко
шове и носените на гръб. Документи от X в. на града
Павия сочат, че митата са 10% от стойността на стоките.
Не всички приемат да спазват митническите разпоред
би. Възникват поводи за недоволство и се стига до вза
имни оскърбления между митничарите и търговците,
дори до вадене на ножове.
Злоупотребите с пътните такси са чести. Пътеводи
телят за Сантяго ди Компостела от началото на XII в.,
известен като „Кодекс Каликстинус“, изрично отбеляз
ва: „Като напуснете тази страна (Гаскония) и вече сте
на пътя за Сантяго, ще срещнете селото Сен Жан. То
се намира близо до две реки, дясната от които местни
те наричат „Потока“, а лявата - „Реката“. Не можете да
ги пресечете без сал. Салджиите са ужасни - много са
неприятни. Независимо от това, че и двете течения са
тесни, те изискват пари за услугата, без значение дали
41
с л.
можете да платите, или не. Ако пък сте с кон, те гневно
и насила ви искат четири монети. Бъдете внимателни
там. Салът е малък, направен от едно дърво, не е удобен
за коне и вие лесно може да паднете във водата. Най-
добрата възможност е да хванете коня за юздата и да го
оставите да плува зад лодката. Каквото и да сторите, не
го качвайте на претоварения сал, който може изведнъж
да се обърне. За тези салджии се знае, че събират так
сата и претоварват лодката с поклонници, така че тя се
обръща и поклонниците се давят. Така тези дяволски
мошеници се радват да окрадат собствеността на ум
релия“. По-нататък продължава: „В този район - близо
до прохода Сизе и градовете Остабат, Сен Жан и Сей
Мишел Пие дьо Порт - има някои ужасни събирачи на
пътни такси. Те приближават поклонниците с оръжие
и искат прекомерни такси. Ако откажете да платите,
те ще ви бият и ще ви вземат парите, дори ще ви обис
кират за това. Тези хора са истински диваци. Техните
сурови лица и странен език пораждат ужас в сърцето.
Законите им позволяват да облагат единствено търгов
ци, но те изискват пари и от пилигримите, и от всеки,
минаващ оттам; а дори от търговците, за чиито такси
се предполага, че са 4 или 6 монети, те взимат двойно.
Този произвол трябва да спре, но и кралят на Арагон, и
останалите богати хора и техните приближени, по-точ
но Реймон дьо Сули Вивиен д’Егрмон, и виконтът на
Сен Мишел, и вече споменатите салджии, и Арамн дьо
ла Гин, и други господа по течението на реките получа
ват пари, заграбени от обслужващите преминаването“.
Понякога наказанието застига грабителите. Жоан-
вил предава: „...по Рона открихме един замък, наречен
Рош дьо Глюн, за който кралят беше наредил да бъде
разрушен, понеже Роже, господарят на замъка, беше
обвинен, че е ограбвал поклонници и търговци“. Тези
42
действия на Луи IX всъщност демонстрират установява

нето на кралския контрол над таксите.
Независимо от стремежа да се таксуват пътищата и
престоят, непрекъснато са регистрирани опити за изма
ма. Документите сочат случаи на тайно акостиране на
кораби и контрабанда на стоки, които почти задължи
телно са свързани с местните жители.
М еста за почивка. През Средните векове местата

за почивка са най-вече хановете, разположени по глав
ните пътища. Ханът създава специфична социална сре
да. Там могат да се уреждат срещи, да се сключват сдел
ки или пък точно обратното - гостите да бъдат обрани
или поне рекетирани. Пътници могат да потърсят под
слон и в манастирите. Също така има и приюти - хос-
тели или хоспитали, където отсядат предимно бедните
или пък пилигримите.
Джефри Чосър (1343-1400) в своите „Кентърбърий-
ски разкази“ представя хана край Сутуерк (предградие
на Лондон) като уютно
и приятно място за от-
сядане: „Тук имаше и
спални, и яхъри/ доста
тъчно, за да дадат под
слон/ на всеки пътник и
на всеки кон./ Накратко
- бяхме настанени цар
ски“. Но пък в „Златна
та легенда“ на Якоб де
Ворагине (1228-1298)
се разказва за един
французин, тръгнал на
Лагерът на Луи I X по време поклонение към Ком-
на похода в Тунис постела със семейството
43
< — .. -...... •*
си, който бил ограбен от ханджията в Памплона - взел
му не само парите, но и коня, който яздели децата му.
Фолклорът е пълен с истории за непочтени ханджии,
които отнемат имуществото на отседналите при тях или
поне не пречат на крадците да сторят това.
Към тази категория с известна условност могат да бъ
дат прибавени и военните лагери. Там обикновено се из
дигат шатри, чиито размери и лукс указват мястото на
техните обитатели във военната йерархия. Симптомати
чен е разказът на Раул от Каен (1080-1120) за искането
на младия кръстоносен водач Танкред (1076/78-1112)
към император Алексий I Комнин (1081-1118). Танкред
отказал всички дарове, но държал да получи изключи
телната по своето великолепие шатра на василевса, кой
то възмутен му отвърнал: „Да не би синът на маркиза да
се равнява с мен, искайки кралски знаци?“.
Тъй като в средновековна Европа войските се групи
рат всяка около своя военачалник (сеньор), всъщност по
време на походи и обсади има поредица от лагери, във
всеки от който действат специфични правила. Лагерът
Сражение в лагера
44
,--------------------------------------------------------------------------,
може да бъде подсигурен с ров, вал или стена според
обстоятелствата.
Завоюването на чужд лагер е голяма победа, рав
ностойна на превземането на постоянно обиталище.
I [ридобитото по право остава за победителя. Водачът на
хоспиталиерите - прево Анри дьо Роне, се обръща към
Луи IX с показателните слова: „...за да надвиете врагове
те си, Вие преплувахте река, Вие ги победихте и прого
нихте от бойното поле. Вие завоювахте техните машини
и техните палатки, в които ще пренощувате довечера“.
Търговците имат свои специални места за отсяда-
не: ксенодохии - във Византия, фундуци - в Северна
Африка и Сицилия, и кервансараи - в земите на сел-
джуците. Съществува стремеж всяко определено място
да бъде подслон за търговците от една народност или
един град. В договор между Пиза и Тунис от 1264 г. е
указано, че в Африкия и Буджа само пизанци и никак
ви други християни не могат да имат фундуци. Към тях
са предвидени параклис и гробище, а в градовете имат
право на баня и фурна.
45
Статуя на Карл Велики, IX в.
Владетелят
и неговото обкръжение
пътуват
редствата, с които средновековните владетели се
С придвижват по пътя, не са по-различни от тези

на техните поданици - пеш, ако извършват по
клонение, на кон в повечето случаи и в кола при слабост
или особени поводи (например брачно пътуване).
К ралският път. Кралският път е стара традиция,

известна от времето, когато кралете все още нямат ус
тановени резиденции и обикалят своите земи, за да ги
наглеждат, а и за да бъдат издържани от поданиците си.
Ранните англосаксонски крале в Британия и Меровин-
гите в земите на днешна Франция и Германия прекарват
по-голямата част от времето си на път, придружени от
хазната и канцеларията, т.е. от целия управленски апа
рат. Затова и се приема, че дворецът на краля е неговата
държава.
По-късно, през X в., кралете отбелязват началото на
своето управление с т.нар. кралски път (adventus). След ко-
ронацията и тържествата по повод на тяхното помазване
те тръгват на обиколка из земите си. Така демонстрират
властта си, а и правят дарения. Поредица от дарителски
грамоти, най-вече за църкви и манастири, бележи пътя
на всеки владетел при встъпването му във властта. По
време на пътуването кралят раздава и привилегиуми на
градовете, а когато е необходимо, правораздава. Създават
се специални ритуали по посрещането и често предста-
47
г............ ....................................................................................*-
Френският крал Шарл V
е посрещнат в Париж след
коронация в Реймс, 1364 г.
вителите на клира съчиняват

химни за възхвала на владете
ля при посрещането.
Кралят обикновено отсяда
при градския епископ или в ма
настир. Разбира се, не всеки път
на владетеля е засвидетелства
но очакваното уважение. Гибер
от Ножан (1055-1124) предава,
че гражданите на Лаон си поз
волявали сутрин или вечер, когато кралските коне били
водени на водопой, да ги отвличат, и то след като набият
кралските служители.
Много често кралски път се организира и след смърт
та на владетеля. Тогава неговите останки са пренасяни по
маршрут, възможно най-близък до коронационния път,
за да бъдат положени в гробница.
П ратеничества, пощ а, диплом атически мисии,

служ ебн и пътувания. Комуникациите на разстояние
са необходимост в мирно и военно време. Дипломати
ческите мисии имат специални статути. На пратеници
те се заплаща според разстоянието и значимостта на
пратеничеството. Понякога имат антураж, но може да
се налага да пътуват и самостоятелно, дори и без ба
гаж, особено ако трябва да преминават през неприя
телски територии.
В зависимост от отдалечеността и важността на ми
сиите пратениците пътуват по суша - пеш и на кон, или
по вода - по реки и море. Известията могат да бъдат пре-
48
Владетелят и неговото обкръжение пътуват
давани устно (тогава от изключително значение е памет

та на пратеника) или чрез писмо. И в двата случая, ако
те са от краля или от друга важна личност, пратениците
полагат клетва за конфиденциалност. Висшите предста
вители на Църквата ползват благородници, за да раз
насят техните писма. Предвидено е, че пратеник, който
се придвижва пеш, трябва да изминава около 25 км на
ден, а на кон - от 50 до 60 км. Кралските пратеници имат
право на изискат кон или каквато и да е помощ по пътя
си. Рядко се ползват коли, тъй като състоянието на пъти
щата обикновено е лошо. Времето за пътуване по реките
се определя в зависимост от посоката на течението им, а
по море - според възможностите на кораба и метеороло
гичните условия.
Пристигането на пратениците се известява по анало
гичен начин във всички европейки страни. Когато на
ближат на известно разстояние от посочената дестина-
ция (колкото по-официално е пратеничеството, толкова
разстоянието е по-голямо), те искат първа аудиенция. За
договори, брачни уговорки и церемонии се практикуват
доста тържествени ритуали. Като посрещани се изпра
щат представители на аристокрацията или на управля
ващите градовете, често придружени от музиканти и
артисти. На официалните пратеници се осигурява спе
циален подслон на сигурно място.
Кралските пратеници изпълняват най-различни
функции. В „История“ на Рише от Реймс (X в.) намираме
описание на пътуването на пратениците на херцог Юг
Капет, който кани наследника на престола Луи (986-
987), намерил убежище при вуйчо си, краля на Англия,
да се върне във Франция и да се възкачи на престола: „И
така, херцогът изпрати през морето легати-оратори, за
да поканят Луи и да го убедят да се върне при херцога и
другите сеньори; те трябвало да се закълнат, че пътят ще
49
Пешеходен кралски пратеник

бъде безопасен и че ще известят за пристигането му при
самите крайбрежни пясъци. Пратениците веднага се от
правили към Булон. В пристанището се качили на ко
раби и с попътен вятър бързо достигнали сушата. За да
проведе преговорите по възкачването на престола, крал
Атестан отседнал с племенника си Луи и други свои
приближени в град Йорк. ... [Когато речите приключи
ли,] кралят дал подаръци на посланиците и те отново по
море се завърнали в Галия...“.
В своята дипломатическа дейност Църквата използ
ва и легати. В същото произведение и по същия повод
се предава, че „По същото време папа Стефан изпратил
като посланник в Галия светия мъж Дамасий с писмо от
Светия престол, в което папата нареждал провинциал
ните първенци веднага да приемат за крал Луи и да не
вдигат срещу него меч като към неприятел“.
С централизацията на властта се засилва и мобил
ността на кралската администрация. Контролът върху
управлението на държавата, извършван от централната
власт, никога не е спирал, но след като изчезва службата
на кралските пратеници по времето на Карл Велики (missi
dominici, мисси доминици - представители на светската
и църковната власт, които обикалят страната и инспек-
50
Карл Велики изпраща своите мисси доминици на мисия

тират дейността на графовете и епископите), той е силно
занижен, а в някои области дори сведен до нула. В пре
рогативите на кралските служители влиза надзорът над
митниците, пазарите и панаирите, както и над кралския
монопол върху някои производства (мините за благород
ни метали, солници и т.н.). На кралските съдии също им
се налага да пътуват, за да извършват специално съдопро
изводство. Всички ползват охрана. Разноските по прид
вижването се поемат от хазната, а всички служители се
явяват на отчет при владетеля, където и да се намира той.
Администрирането на английското кралство след
завоюването на Британия през 1066 г. и още повече след
брака на Хенри Плантадженет (1154-1189) и Алиенор,
бивша кралица на Франция и наследница на Аквита
ния, изисква непрекъснато пътуване и пресичане на
Ламанша, за да могат да бъдат надзиравани владенията
от двете страни на протока. Това задължение са поема
от краля или кралицата, от някой от синовете им или в
краен случай от доверен кралски служител.
Войната. Военните походи са най-честите и най-

продължителни пътувания през Средните векове. Кра-
лете/императорите са на първо място военачалници и
51
с
войната е тяхно задължение. Организацията и подгот
вянето на военните кампании все повече се усъвършен
стват. По времето на Меровингите военните се събират
на т.нар. Марсово поле (през март), където се известяват
кралските решения за предстоящите походи. При Карл
Велики (768-814) военният сбор се провежда на Май
ското поле (през май). Запазените документи показват,
че призованите е трябвало да се явят със своите добре
въоръжени войници (снабдени с боен кон, защитно и
нападателно оръжие) и с каруци, в които да има дрехи
и хранителни запаси за предварително определеното
времетраене на похода.
Войната е основно занимание на аристокрацията
през цялото Средновековие. Непрекъснато, навсякъде
и по всякакъв повод проблемите се решават с военни
средства. Това означава, че по пътищата винаги може
да се срещне войска, тръгнала или срещу враждеб
но настроен съсед, бил той крал или аристократ, или
срещу недоволното население на някой свободолюбив
град, или срещу бунтуващи се селяни. Пословични са
войните между италианските градове - конкуренцията
Армейски обоз
52
между тях често се ре

шава с оръжие в по-го-
леми или по-малки по
мащаб сблъсъци.
В разпоредбите на
Карл Велики е ука
зано, че по пътя без
платни са само водата
Превземане на мост
и тревата за паша на
конете, но от текста им става ясно, че те често са били
нарушавани и населението наоколо е бил притеснявано
и ограбвано.
От това колко дълъг е преходът на войските, преди да
достигнат мястото на сблъсъка с противника, може да
зависи до голяма степен изходът от битката. През 1066 г.
крал Харолд (1066 г.) трябва да стигне първо до Стамфорд
бридж, изминавайки за 4 денонощия почти 300 км, къде-
то на 25 септември да влезе в сражение с армията на нор
вежкия крал Харалд Хардрада (1046-1066), а после да се
придвижи около 100 км на юг към Хастингс за сблъсъка с
херцога на Нормандия Гийом (Уилям Завоевателя) на 14
октомври. Според „Англосаксонските хроники“ майката
на Харолд го съветвала да не бърза за следваща битка,
защото е изтощен от предходната, и това дава повод на
някои историци да допуснат, че умората от дългия преход
е била причината за загубата. Дори и да не е било така,
разстоянията, които е трябвало да изминават войниците
за относително кратко време, съвсем не са били малки.
Военните действия изискват и предприемането на
някои мерки, които да затруднят преминаването на
вражеските войски. За по-добра защита се изолират и
укрепват допълнително мостовете, особено ако свърз
ват град, разположен на двата бряга на река. Пристани
щата се преграждат с вериги.
53
Пъту в а н е т о през Средновековието
По пътя се разсипват железни пластини с три или че

тири върха (трибули и тетрабули), един от които е извит,
за да се забиват в краката на конете и пехотинците; на-
бождат се под наклон колове, които да спрат конницата.
От своя страна нападателите строят понтонни мостове,
издигат обсадни кули - тежки и трудни за придвижва
не, както и т.нар. котешки замъци, по които да достиг
нат до стените на крепостта.
Всичко това ограничава възможностите за придвиж
ване и често пречи на пътуващите и след завършването
на военните действия.
Ако се проследи маршрутът на военните походи на
всеки един военачалник (макар по принцип да се посоч
ват предимно направленията и почти е невъзможно да
се проследят всички конкретни места, през които той и
войската му преминават), може донякъде да се преценят
дължината и трудността на пътуванията му.
Един такъв пример с част от военните начинания на
Карл Велики индикира движението на войските му. Ако
приемем, че е издигнат за крал от своите благородници в
Ноайон, то първата му военна експедиция би тръгнала от
там към Аквитания през 768 г. На следващата година той
превзема Гаскония. Ето и по-нататъшната хронология:
772 г. - поход в Саксония.
773 г. - кампания в Северна Италия и обсада на Павия.
775 г. - потушаване на бунт в Саксония.
776 г. - завоюване на областта Фриули (Североизточ
на Италия); поход срещу Беневенто и навлизане в Спо-
лето (лангобардски херцогства в Централна Италия);
връщане в Падеборн (Северозападна Германия).
778 г. - поход до Сарагоса (Североизточна Испания).
779 г. - поход до Саксония.
780 г. - поход до Беневенто.
781 г. - поход до Рим; поход до Вормс.
54

787 г. - поход до Беневенто.
788 г. - поход до Бавария.
791 г. - поход до Панония (срещу авари
те) и до Истрия (Северозападна Хърватия).
795 г. - поход срещу аварите.
800 г. - проверка на крайбрежните укре
пления; императорска коронация в Рим.
801 г. - превземане на Барселона.
804 г. - подчинение на Нордалбингия
(Северна Германия). Войник от времето
805 г. - завоюване на областта Венето на Карл Велики
(Североизточна Италия); кампания в Бохемия.
811 г. - кампании в Саксония, Панония и Бретан.
Наистина не всички кампании са водени лично от
Карл Велики, но по закон това е неговата армия и тя
действително изминава тези разстояния, за да влезе в
сражение. Същата тази армия е една от малкото през
Средновековието, която преминава през Централните
Алпи. През 773 г., тръгвайки срещу лангобардите, той
повежда част от войниците през прохода Мон Сени, до-
като чичо му води останалите през прохода Сан Бер-
надино и Вал д’Аоста. Биографът на Карл - Айнхард,
отбелязва какви усилия са били необходими, за да се
прекосят „тези непристъпни планини, с издигнати до
небето върхове и стръмни скали“.
К ръстоносните походи. Несъмнено те са част

от темата за войната, въпреки че терминологично са
по-близки до поклонничествата. Те са назовавани по
клонничества (peregrinationes), а кръстоносците - по-
55
_______________________________________________________________________4L
клонници (peregrini). Това

всъщност е указание за пър
воначалната цел на експеди
циите - освобождение и по
клонение на Гроба Господен.
Преди всеки поход има ак
тивно раздвижване по пъти
щата на континента. Неспирно
бродещи проповедници про
пагандират поредния поход.
Сеньорите привикват свои
Пиер Отшелникът проповядва
кръстоносен поход
те васали, за да ги приведат в
бойна готовност и всички бъ
дещи участници правят поне по едно малко поклонение,
за да получат благословията на светците. С кръстонос
ните походи е свързана и сериозна дипломатическа ак
тивност. Тя става особено значима в по-късния период -
след 1261 г., когато Константинопол отново е под властта
на византийските династии и голяма част от Отвъдмор
ските кръстоносни владения са престанали да същест
вуват. Това е времето на движението за възвръщане на
Светите земи, в което агитаторите като че ли са пове
че от желаещите реално да участват. Дипломатически
мисии до папството, срещи между крале и номинални
претенденти за източните престоли бележат периода от
началото на XIV докъм средата на XV в. Те са повод и за
непрекъснати пътувания из различни части на Европа.
Ако приемем твърдението на Анна Комнина (1083—
1153), че в т.нар. Първи кръстоносен поход участниците са
били многобройни като пясъка в морето, би трябвало да
предположим, че става въпрос едва ли не за ново пресе
ление. Всъщност армиите никога не са били толкова мно-
гочислени и едно от доказателствата за това е фактът, че
в Отвъдморските земи никога не са достигали хора, които
56
да останат и да контролират новосъздадените там кръс

тоносни владения.
Повечето кръстоносни експедиции имат своите хро
нисти, които взимат участие или поне пътуват с армия
та. Те описват маршрута, обстоятелствата по пътя, съби
тията, понякога географските и климатичните условия,
дори неразбирателството с местното население. Кръсто
носците приемат препятствията по пътя като предизви
кателство за поклонници, а ги решават като войници.
Основанията за включването на участниците в походи
те били различни. Анонимният автор на Вюрцбургските
анали дори предполага, че някои от кръстоносците са
тръгвали от желание да пътуват: „...някои жадували да
опознаят нови земи и неща“, пише той. И те, пътувайки,
ги опознават. Раймон д’Ажил, участник в похода на гра
фа на Тулуза Раймонд (1041-1105), предава маршрута на
тулузката войска. Графът предприема пътуване по суша-
Кръстоносните армии напредват
57
Път у в а н е т о през Средновековието
г
та. Първо пресича западната част на Алпите, за да навле

зе в Италия и да стигне до Рим. Получава от папата знаме
и благословия и продължава на север. Заобикаля север
ната част на Адриатика и навлиза в Динарските планини,
където през зимата в продължение на 40 дни войници
те му трябва да понасят непрекъснати мъгли и студове,
а също и враждебността на местното население, което не
само не предлага водачи и пазар на Христовите воини, но
и ги напада и избива. Средновековният хронист завърш
ва разказа си за тази част от похода с признанието: „Тър
сехме начин да бягаме, а не да отмъщаваме“. После на
влиза във Виа Егнация (от Адриатическото крайбрежие
през Солун), за да достигне Константинопол.
Повечето сухопътни експедиции предпочитат Виа ми-
литарис - стария римски път, който от земите на унгар
ците през Белград, София, Пловдив и Адрианопол дос
тига до византийската столица. Трасето трябва да е било
добре запазено, тъй като някои от авторите твърдят, че
този път е бил построен за удобство на кръстоносците от
Карл Велики. Кръстоносците от първите походи са шоки
рани от красотата и богатствата на Константинопол. По
вечето от тях обаче или не са достатъчно наблюдателни,
или не достигат до всички кътчета на града. Единствен
Одон дьо Дьой (1110-1162) забелязва, че зад златото и раз
коша съществува един друг град, „мръсен и смърдящ, на
много места обречен на постоянен мрак, понеже богатите
закриват със своите постройки улиците и остават мръсо
тията и сянката на бедните и на чужденците“. Крайности
те на християнския мегаполис френският свещеник ре
зюмира така: „Градът няма мярка в никакво отношение
- както превъзхожда останалите градове с богатствата
си, така ги превъзхожда и с пороците си“.
На тежки изпитания в земите на Мала Азия е подло
жена и армията на крал Луи VII (1137-1180), но се случ-
58
-i.
ват и чудеса. Кралският свещеник и хронист на похода

Одон дьо Дьой предава, че преди да достигнат Смирна
(Измир), като по чудо преминали без жертви три реки,
които веднага след тях придошли от дъждовете и ста
нали непреодолими. В историческите съчинения има и
указания за пътищата, които биха могли да бъдат от пол
за за участниците в следващи експедиции. Отново Одон
описва възможните пътища от Никея към Антиохия:
„От този град към Антиохия се отправят три пътя - раз
лични по дължина и още по-различни по отношение на
удобствата. Този от тях, който тръгва вляво, е най-кра
тък и ако не се явят препятствия, се изминава за три сед
мици. След 12 дни достига до Икониум (Коня), най-бла-
городен град и седалище на султана, а след още пет през
земите на турците достига до земята на франките (до
кръстоносните държави в Отвъдморските територии). И
затова една силна войска, подкрепена от вярата и с голяма
численост, би пренебрегнала опасностите и би се уплаши
ла само от снега в планините. Пътят, който върви вдясно,
е по-спокоен и по-изобилен, но е три пъти по-бавен за
пътуващите поради извивките на морския бряг и поради
реките и потоците, които представляват опасност през зи
мата и заменят проблема със снега и турците. Средният
Германски войски от Третия кръстоносен поход
59
П ъ т уването през Средновековието
Флотата на кралЛуи IX акостира при Дамиета, Египет

път съчетава предимствата и недостатъците на другите
два - по-дълъг и по-сигурен е от късия и същевременно е
по-къс и по-сигурен от дългия, но е по-беден“.
Пътуващите по море ползват няколко маршрута.
Най-често войските достигат до Бари, пресичат Адриа
тика, акостират в Дирахиум и оттам навлизат в суша
та обикновено по Виа Егнация към Константинопол.
Оттам пътят продължава през земите на Мала Азия в
посока на Антиохия. Тези, които пътуват директно към
Източносредиземноморското крайбрежие, спират в
Кипър за почивка и за снабдяване с хранителни припа
си. Много от италианските градове изпращат свои ко
раби на помощ на кръстоносците. Те обикновено след
ват познатия търговски маршрут до Константинопол и
оттам според целта се отправят за военни действия или
за снабдяване към източносредиземноморските прис
танища. Специално за кръстоносния поход на крал Луи
Свети (1226-1270) е построено пристанището Ег Морт,
близо до Марсилия. Корабите от Англия преминават
през Гибралтар и продължават, следвайки конфигура
цията на северното крайбрежие на Средиземно море,
докато стигнат до източния бряг.
До падането на столицата на Йерусалимското крал
ство Акра през 1291 г. има непрекъснато движение на
западноевропейски кораби - военни и търговски, в Из-
60
Рицари от Кипър и Родос нападат Александрия

точното Средиземноморие. След това в ръцете на кръс
тоносците остават само няколко пристанища и Кипър.
В началото на XIV в. орденът на хоспиталиерите успява
да завладее Родос и оттам да прави рейдове в различни
посоки. Последното голямо военно начинание в района
е т.нар. Александрийски поход на крал Пиер I Лузинян
(1359-1369). Преди да пристъпи към военни действия,
сам той оглавява делегация до седалището на папата в
Авиньон, за да вземе кръста. Следва безрезултатна оби
колка из Франция, Англия и някои владения на Импе
рията за събиране на армия. В крайна сметка към ки
пърската флота от около 100 кораба се присъединяват
само венециански и родоски кораби.
61
Карта на Йерусалим от времето на
кръстоносните походи, 1170 г.
Поклонението —
вярата на път
поред разбиранията на средновековния христия
С нин поклонникът извършва едновременно две

пътувания - физично и метафизично. Първото
го отвежда до святото място, второто го пречиства.
Поклоненията на различни свети места обикновено
се свързват с желание за покаяние и придобиване на из
вестна святост. Покаянието може да е лично решение,
а може да бъде наложено от Църквата като епитимия
за извършени грехове или простъпки. Поклонници мо
гат да бъдат и пътуващите с друга цел - войници, които
достигат до свети места (вкл. кръстоносците), търговци,
по чийто път са разположени места за поклонение, сту
денти и изобщо всеки, предприел някакво пътуване и
стигнал до подобно
място. Обикновено
преди тръгване на
кръстоносен поход са
извършвани индиви
дуални или колектив
ни поклонения, за да
се измоли успех в на
чинанията. В биогра
фията на крал Луи IX
Жан дьо Жоанвил
описва началото на
своето поклонение, Поклонничка
63
което трябвало да извърши, преди да се включи в кръс

тоносния поход на изток: „Този абат ми даде превръзка
та и тоягата; тогава аз тръгнах от Жоанвил, за да не се
върна пак в него чак до моето прибиране - пеш, бос и по
риза; и така вървях чак до Блекур и Сент Юрбен и други
места, където имаше свети реликви“.
Малко по-особен е случаят с жените поклоннички.
Изглежда парадоксално, тъй като се приема, че импе
ратрица Елена (ок. 250 - ок. 330 г.) първа е извършила
поклонение и е открила светите реликви, но в послед
валите векове съществува известно пренебрежение към
жените, тръгнали на поклонение. Желанието за пътува
не се третира като светско и донякъде порочно. Вероятно
възможните опасности по пътя възпират повечето жени,
а те имат и нужда от специално разрешение: монахините
- от абатисата, а светските дами - от семейството си. Гри-
горий от Тур смята, че жените не бива да имат влечение
към пътуване. Други пък се притесняват, че те биха из
паднали в истерия пред светите предмети. Знаем обаче за
пътуванията на кралиците Алиенор (съпруга на Луи VII)
и Маргьорит (съпруга на Луи IX) дори по време на кръсто
носен поход. С течние на времето ситуацията се променя и
гражданките се оказват значително по-свободни от арис-
тократките. В „Кентърбърийски разкази“ (1387-1400 г.)
Чосър разказва, че тъкачката от Бат „три пъти Божи гроб
бе посетила,/ реки далечни беше прекосила,/ бе ходила в
Рим, в Кьолн, в Болоня,/ в Галисия - къде ли не!“.
По-особена категория хора са тези, чиято единствена
цел е поклонението. Те трябва да преодоляват смирено
всевъзможни препятствия. Част от тях тръгват поради
своята отдаденост на религията. Обикновено такива по
клонници са положили обет пред своя светец, Иисус или
Богородица и се насочват към места, където те са специ
ално почитани. Разбира се, най-ценён е Йерусалим. По
64
Поклонението - вярата на път
време на очакването на първия милениум (1000 г.) мно

зина пилигрими предприемат пътуване дотам не само
за да почетат своя Бог и да изкупят греховете си, но по
възможност и да умрат на това свято място и така да
придобият място до Бога. Впрочем точно тогава поклон-
ническата вълна нараства неимоверно, както и по време
на борбата срещу инвеститурата и след като Църквата
започва да предлага индулгенции на онези, които пред
приемат по-дълги и рисковани пътешествия.
Все повече се засилва интересът към свети релик
ви, които се събират от различни места и се разнасят по
църквите и манастирите из цяла Европа. Търсенето им
е голямо и търговията става все по-интензивна, а това
води до невероятни фалшификации. Гибер, абат на ма
настира в Ножан, описва драстични случаи: „Клирът на
Константинопол претендира, че притежава главата на
Йоан Кръстител, но и монасите от Анже твърдят също
то. Що за абсурд и трябва ли ние да проповядваме, щом
и двата клира го приемат за действително, че той (све
тецът) е бил двуглав?“. По-нататък Гибер разказва как
епископът на Байо (Нормандия) - Одон, искал да при
тежава тялото на своя предшественик св. Егзюпери. Той
платил голяма сума на служителя на сакристията на
църквата в Корбей, където се съхранявали мощите, за
да ги получи. Служителят взел костите на някакъв се
лянин на име Егзюпери и му ги отнесъл. Тъй като ня
мал никакво друго доказателство за тяхната истинност,
Одон поискал от дякона да се закълне, че това са кос
тите на св. Егзюпери. Служителят отвърнал: „Кълна се,
че това са костите на Егзюпери, но не мога да с закълна
в неговата святост, защото мнозина, които са титулува
ни като светци, са наистина много далеч от светостта“.
Звучи като анекдот, но дори и да е останало само като
градска клюка, е достатъчно показателно.
65
Налага се истинността на реликвите да се установява

от Църквата със специални документи, но и това не въз
пира стремежа на отделните епархии да натрупат пове
че от тях. Притежанието им означава по-голям престиж
за местната църква и местния господар, както и разгръ
щане на поклонническото движение. Това пък от своя
страна води до едни не толкова религиозни последствия
- разрастване на явлението, което днес наричаме „по-
клоннически туризъм“, със съответните ползи от него.
Поклонници
Поклонниците могат да ползват свои средства за
придвижване и издръжка по време на пътуването, но не
малка част от тях тръгват с намерението да разчитат на
милостта на хората по пътя. Между тях има здрави и бол
ни (чиято цел е да постигнат здраве след отправянето на
молитви на святото място), възрастни и деца, жени. С
цел по-голяма сигурност се организират големи групи.
За нуждите на поклонниците покрай пътищата им въз
никват странноприемници, където да могат да отсядат
и евентуално да получат някаква храна. Постепенно за
почват да се строят и църкви и параклиси, част от които
66
са посветени на местни
светци. За да се тръгне
на поклонение, е необ
ходима дълга и сери
озна подготовка. Пъту
ващите по суша носят
някаква храна, но раз
читат преди всичко на
пари, с които да паза
руват. Пътуващите по
море се запасяват със Изпращане на поклонение
сухари, сирена, салами, сушени плодове и вино. Капита
нът на кораба има задължението да спира на пристани
ща, откъдето да се взима прясна вода и храна.
Потеглянето на път си има свой специфичен ритуал.
Поклонникът иска разрешение от съпругата (съпруга),
от сеньора си, ако е васал, от приора, ако е монах, или
от папата, ако е епископ. Той следва да подсигури ико
номически както своето пътуване,
така и финансовото положение на се
мейството си, т.е. трябва да подготви
завещание. Много често още преди
да тръгнат на път, поклонниците ос
тавят да им растат косите и брадите,
извиняват се на хора, които са обиди
ли, раздават милостиня. Веднъж вече
тръгнали на път, те търсят начин да
се отличават от останалите пътници.
Обикновено това става с някакви ем
блематични знаци, каквато например
е черупката на мида за поклонниците
в Компостела.
В деня преди тръгването в дома на
Поклонник на св. Яков поклонника се организира празник.
67
На другия ден той първо посещава епархийската църк

ва, присъства на службата и се причестява, следват бла
гословии от свещеника. Тези, които ще пътуват с кораб,
са изпращани с процесия до пристанището.
Описанията на пътуването маркират посоката на
пътя, селищата, през които поклонниците преминават,
църквите и параклисите, които е добре да бъдат посе
тени, но все пак основният акцент пада върху изреж
дането на трудностите и страховете на пътуващите -
оскърбления, умора, глад, нападения на разбойници,
притеснения при преминаването на горите и пресича
нето на реките и морето, смърт на някой от спътниците.
От една страна, това несъмнено се дължи на желанието
да демонстрират искреното си покаяние и правото си да
получат опрощение за греховете си, а от друга, вероятно
е проява на гордост от преодолените препятствия.
Трудно е да се предвиди точно продължителността
на поклоненията - тя зависи от времето, от посоката на
ветровете за пътуващите по море, от здравето и разпо
ложението на самия пилигрим. Освен това поклонни
кът спира или се отбива от пътя,
за да посети някое локално свято
място, и това удължава времето на
поклонението.
Поклонничеството се пре
връща в често срещан феномен и
съвсем логично от това произти
ча създаването на единен образ
на пилигрима, отразен в немалко
илюстрации, релефи и скулптури.
Иконографията представя ранно-
средновековния пилигрим тръг
нал на път пеш, с бастун (бурдон,
Пилигрим бакулум), на който да се подпира
68
и с който да се брани, ако бъде нападнат от човек или

животно (впрочем някои съвременници допускат, че
може да се наложи с него да се прогонват и демони), с
кратунка в ръка, в която носи вода, с шапка с широка
периферия, която да го предпазва както от слънце, така
и от дъжд, и с торбичка (бурса, пера) - това е образът на
смирения поклонник. В някои църкви преди път благо
славят бастуна и торбичката.
Но от друга страна, по
клонниците, описани от
Джефри Чосър в неговите
„Кентърбърийски разкази“
и изобразени на прекрасни
те илюстрации в Елсмър-
ския ръкопис, представляват
по-скоро една весела градска
компания, тръгнала да на
прави поклонение, която пъ
Илюстрация към тува далеч от драматизма на
„Кентърбърийски разкази“ отдаденото поклонничество.
Те изминават част от стария поклоннически път от Ро-
честър до Кентърбъри, разказвайки си интересни и поу
чителни случки.
Поклонническата дестинация може да бъде избор
на пилигрима, а може да бъдат избрана (особено кога-
то става въпрос за епитимия) от Църквата. Пътуващият
трябва да се съобрази с продължителността на пътува
нето, трудността на пътя, материалните си възможности
и най-вече с това на кой светец би искал да се поклони.
С ветите зем и . Й ерусалим . Най-значимото, но и

най-трудно е поклонението в Светите земи. То изисква
време, средства и доста кураж. Неслучайно към т.нар.
Първи кръстоносен поход се присъединяват хиляди
69
JL
Г
невъоръжени хора, явно решили да направят своето по

клонение под егидата на армиите. При своето посещение
императрица Елена всъщност маркира бъдещите свети
места - пещерата на Божи гроб и хълма Голгота. Скоро
след това в града възникват множество църкви. Поклоне
ния се извършвати в останалите места, познати от Стария
и Новия завет. Посещавани са Витлеем, Назарет, Галилея
и т.н. Първият известен пътеводител е от 30-те години
на IV в. и в него е описано пътуването на анонимен по
клонник от Бордо до Иерусалим. Стриктно са изброени
градовете и станциите по пътя, изчислени са милите, на
пример от Константинопол до Йерусалим - 1159 мили, а
по пътя са разположени 69 станции за смяна на тягата
(коне, мулета и т.н.) и 58 хана. Също от IV в. са епистолар
ните пътеписи на Егерия и Паула - и двете пристигна
ли в Йерусалим с групи от ездачи. Егерия пътувала към
Светите земи три години, а Паула - една. И двете посети
ли египетските манастири. В текста на Паула се открива
първият опит да се предложи етимология на еврейските
топоними (приема се, че Сион означава цитадела, Витле
ем - къща на хляба, и т.н.).
Постепенно поклонничеството до Йерусалим се нала
га и като наказание, както посочват и пенитенциалните
книги. Дългото и изпълнено
с препятствия пътешествие
и трудният престой там по
време, когато тези територии
са в ръцете на мюсюлманите,
са наистина сериозен начин
за изкупление на греховете.
Първите пътеписи сочат, че
поне в началото по-често се е
пътувало по суша. Специал
но организираните конвои с План на Йерусалим
70
охрана се появяват по-късно. В Йерусалим се създават

и военно-монашеските ордени, чиято основна цел, поне
по времето на тяхното възникване, е да охраняват и под
слоняват пилигримите.
С течение на времето пътеписите се увеличават и
отразяват все повече личните впечатления на автори
те си, докато се стигне до прочутия итинерарий на Пе
трарка, който описва по литературни източници пътя
от Генуа до Египет, акцентирайки основно на антично
то наследство.
Рим и К онстантинопол. Разбира се, западноев

ропейците посещават по-често Рим. Там са мощите на
основателите на християнската църква - светите апосто
ли Петър и Павел, там папите събират реликви от целия
християнски свят. Там се намират и някои старозаветни
символи, донесени във Вечния град още при завоюването
на Йерусалим от император Тит. Към Рим продължават да
водят всички пътища и названията на някои от тях указ
ват посоката, откъдето идват - Via Romea, идващ от Тос
кана, Via Francigena - от Франция.
Един от първите пътеписи, свързан с тази дести на
ция, е т.нар. Итинерарий от Айнзиделн (Швейцария).
В него е изложена поклон-
ническата топография на
Рим. Сред най-популярни
те текстове е „Чудесата на
град Рим“ от XII в., който се
ползва не само през цялото
Средновековие, но и в нача
лото на Новото време. Любо
питно е, че от XIV в. нататък,
Пилигрими. Стенопис ако се съди по сведенията в
от Сутри в близост до Рим пътеписите, немалка част от
71
с л.
пилигримите са се интересували не само от светите мес

та, но и от античната история на града.
Константинопол дълго време е най-богатият на релик
ви и храмове град. Затова и посещаващите го поклонници
обикновено са изумени от богатствата и красотата на църк
вите. В добре познатото, но със съмнителна автентичност
писмо на василевса Алексий I до графа на Фландрия Ро
бер изрично се казва: „...по-добре ще е вие да притежавате
Константинопол, отколкото езичниците, защото в този
град са най-ценните Господни реликви“. След превзема
нето на града от кръстоносците през 1204 г. един текст,
озаглавен „Константинополското разграбване“, изрежда
неимоверно количество реликви, задигнати от рицарите
и отнесени по различни краища на Западна Европа.
Сантяго ди К ом постела. Несъмнено най-важни

ят поклоннически център в Западна Европа е гробът на
св. Яков в Компостела в Галисия, Северозападна Испания.
В началото на IX в. се разпространява легендата, че в изо
ставена римска гробница е погребан апостол св. Яков. Там
започват да се стичат пилигрими. Центърът бързо се раз
раства и се превръща в религиозна опозиция на превзетата
от арабите по-голяма част от Иберийския полуостров. Ле
гендата около възникването на святото място е предадена
в един изключително интересен пътепис от XII в., извес
тен като „Кодекс Каликстинус“, или „Книгата на св. Яков“,
в който се твърди, че светецът е участвал в евангелизация-
та на Испания, подпомогнат от мистичните явления на
Св. Богородица, след това се върнал в Йерусалим, където
бил обезглавен от войниците на цар Ирод. После, неиз
вестно как, неговите следовници донесли мощите му в Га
лисия, където останали забравени за известно време. В на
чалото на IX в. по чудотворен начин гробът бил преоткрит
и поставен под патронажа на краля на Астурия Алфонсо II
72
.4 .
(783-842). Особено важна

била подкрепата на св. Яков
за християните в митичната
битка при Клавихо (834 г.),
която се приема за част от Ре-
конкистата в Испания.
Поклонничеството към
Компостела води началото
си от времето на Карл Вели
ки, но първите документи
Илюстрация към за пътуване, организирано
„Кодекс Каликстинус“ от епископа на Пюи (Фран
ция), са от 951 г. С течение на времето пътуванията се
увеличават, все повече висши църковници се отправят
към Компостела, а през 1154 г. след доста неуспешния
си кръстоносен поход френският крал Луи VII извършва
поклонение там.
В указанията за поклонници към Книгата на св. Яков
е описан подробно камино франсбс (френският път) -
пътят от Пиренеите през Кантабрийските планини. Там
има инструкции как да се извърши подготовката - ду
ховно и практически, описания на възможните пътища,
указания за безопасното преминаване на реки и за на
личието на мостове, сведения за хостели, където може
да се намери подслон, и за условията в тях, както и лю
бопитни (и не всеки път реални) характеристики на на
селението по тези места.
Пътеводителят посочва четири основни пътя, които
водят до Компостела, и описва градовете, през които
те минават. Хостелите, според автора, „са свещени мес
та, Божи домове, където светите поклонници могат да
се освежат, умореният да отдъхне, болният да получи
удобства, да се помолят за умрелия, а живият да полу
чи помощ“. Отбелязано е, че за поддръжката на пътя се
73
Път у в а н е т о през Средновековието
грижат най-важните хора - епископи и крале. Но също

така се отправят и някои малко странни предупрежде
ния: „Край мястото, наречено Лорка, тече река, известна
като Соленото течение. Внимавай да не пиеш от водата
- нито ти, нито конят ти, защото реката е смъртонос
на. На нейния бряг на път за Сантяго ние видяхме двама
наварци, седнали там, да острят ножовете си, за да взе
мат кожата на конете на поклонници, умрели там, след
като са пили от водата. Когато ги попитахме, те ни из
лъгаха и казаха, че водата не е опасна за пиене. Така ние
напоихме конете си и два от тях умряха веднага и мъ
жете им взеха кожите“. Много любопитни, но не много
добронамерени са констатациите относно населението,
обитаващо земите край пътя. Гасконците са „бързореки,
груби, луди по секса, лакомници, зле облечени пияни
ци. Имат две добри качества: те са прекрасни войници
и гостоприемни към бедните“. За условията в страната
на баските и населението й е споделено: „В страната на
баските е най-високото място по пътя. Нарича се про
ход Сизе и е врата към Испания, също е и търговски път,
през който се пренасят стоки от едната в другата страна.
Планината е висока 8 мили и изглежда така, сякаш до
косва небето. От нея се виждат Бретанско море, Атлан
тическият океан и Кастилия, Арагон и Франция. Било
то се нарича проход на Карл Велики, затцото там Карл,
който отивал с войската си в Испания, прокарал път с
брадви, кирки и други дълбаещи уреди. Той пръв издиг
нал кръста, коленичил с лице към Галисия и отправил
молитви към Бога и св. Яков. ... Езикът, който говорят
там, е неразбираем. Теренът е горист и планински и има
малко хляб и вино, както и други храни с изключение
на ябълки, сайдер и мляко“. Следва интересно описание
на наварците: „След тази долина навлизаме в провин
ция Навара, пълна с хляб, вино, мляко и говеда. ... На-
74
JL
варците се обличат с черни дрехи до коленете подобно

на шотландците. На краката си носят нещавени кожени
парчета, които оставят голо всичко освен ходилата им.
Носят тъмни вълнени дрехи до лактите, нещо като път
на шапка, което наричат „саяс“. Дрехите им са видимо
некачествени“. Галисийците пък „приличат на фран
цузите повече от останалите испански диваци, но не са
гневливи и не обичат да спорят“. В края на текста има
и указание за отношението към поклонниците: „Бедни
или богати, пилигримите, които отиват и пристигат на
мястото на св. Яков, трябва да бъдат посрещани с милост
и уважение от всички. При всички случаи трябва да бъ
дат приемани и любезно да им се подсигури гостопри
емство, защото те гостуват не само на св. Яков, но и на
самия Господ. От самия Господ е казано в Евангелието:
„Този, който те приема, приема Мен“.
Други популярни дестинации през цялото Средновеко
вие са Монте Гаргано (пещера в Апулия, Южна Италия, в
която се е появил Архангел Ми
хаил), Кентърбъри, Югоизточна
Англия (гробът на св. Томас Бе-
кет), Бари, Апулия (мощите на
св. Никола), Венеция (мощите
на св. Марк), Шартр в Северна
Франция, където в прочута
та катедрала от XII в. мнозина
преминават през есхатологич-
Изображение
на св. Томас Бекет
на витраж в катедралата
в Кентърбъри
75
Черната Богородица
от Рокамадур
ния символ на лабиринта,

Рокамадур в Южна Фран
ция с църквите, посветени
на Св. Богородица.
При такъв интензивен
трафик е необходимо да
се създаде някаква орга
низация, която поне мал
ко да облекчи пътувани-
ята. Местните епископи и
свещенослужители имат
грижата да улесняват пътуващите, но се създават и спе
циални организации - братствата, обединяващи почи
тателите на определен светец. Те стават особено попу
лярни от XIII в. нататък и имат грижата да поддържат
светите места и да подпомагат поклонниците. Но освен
тях се създават и общества, често с определена полити
ческа насоченост, които имат свои символи и задълже
нието да се поддържат помежду си. Някои от тези брат
ства се заемат със строежи на мостове и на параклиси по
поклонническите маршрути. Проходите и мостовете чес
то са под контрола на абатства, разположени в близост
до тях, а посоката се отбелязва с кръстове от камък или
дърво. През XII в. се създават и болници, като появата
на първата се приписва на епископа на Памплона Санчо
де ла Роса - една скромна постройка край малка църква,
посветена на св. Сиро и св. Хулиета. Част от военно-мо
нашеските ордени от Светите земи, възникнали първо
начално с цел да пазят и подпомагат поклонниците, се
пренасят в Европа и продължават тази своя дейност.
76
JL.
Хановете се строят в близост до градските стени и

имат различен капацитет - от две-три места до доста
по-големи като тези по Камино ди Сантяго. Най-про-
чута е гостоприемницата на св. Йоан, построена в са
мия край на XI в. в Йерусалим от неколцина търговци
от Амалфи, край която възниква орденът на йоанитите
или хоспиталиерите. Освен грижата за подслон и храна
в по-големите хостели гостите имат възможност да чуят
утренната служба и да получат духовна подкрепа за на
чинанието си. Там се грижат за болните, а онези, които
загубят живота си по пътя, могат да разчитат на христи
янско погребение. Пътеписите отбелязват и таверни, къ-
дето пътуващите могат да спрат за храна и чаша вино, да
чуят разкази за местни чудеса или за други поклонения.
***
Поклонниците често се прибират с някаква придо
бивка - предмет за преклонение, като доказателство за
пътуването или спомен. Това би могло да бъде ампула
с вода, с която са мити мощите на светеца, комуто са се
покланяли, пръст от гроба, черупка от мида, камъче,
олио от свещена лампада и т.н.
Поклонението, както отбелязва един съвременен ис
торик, може да се възприеме като интересна комбина
ция между любопитство и благочестие.
77
Търговско дейност в Париж.
Миниатюра от житието на ев. Дъони, XIV в.
Търговията - печалба
от пътуването
секи търговец малко или повече пътува - като се
В започне от дребния амбулант и се стигне до голя

мата международна търговия. Затова съществува
неотложна необходимост от специфична организация
на пътуването му.
В неспокойните времена докъм VI-VII в. търговците
често са наричани „сирийци“ - едно указание за чуждес
транния им, най-често източен произход. Това е времето,
когато Църквата гледа с недоверие и презрение на тези
занимания. След това се появява „меркатор“ (mercator)
- типичният обикалящ търговец, чиито сделки са мал
ки и който е твърде зависим от управата на градовете,
където отсяда. Много често той получава от нея титла
та „приятел“, но на практика не се ползва от реална за
щита, т.е. може да бъде заплашван, ограбван или дори
експулсиран, както сочат документите на епископиите
в Торино и Кремона (Италия), в Камбре (Франция), във
Вормс и Кьолн (Германия).
Независимо от политическата и военната ситуация
търговията не замира, макар и в известна степен да на
малява. В правните сводове на новите държави има спе
циални разпоредби за търговците. Визиготски законник
посочва, че презморските търговци следва да са наясно,
че ако помежду им възникне спор, той няма да се гледа
от кралския съд, а ще трябва да бъде разрешен от мит
ническите служители. Освен това те трябва да плащат
79
по три солида годишно, ако ще изнасят стоки от техните

земи. Това напомня на старите римски разпоредби, за
пазили се до голяма степен в Източната империя. Впро
чем доколко византийският модел на търговия е нало
жен в Западна Европа, става ясно от факта, че монетната
единица на по-големите сделки е римският солидус (ви
зантийската номизма, наричан на Запад безант). Мит
ниците също продължават да функционират по стария
модел. Голямата реформа в пазарните отношения става
по времето на Карл Велики, когато златната монета се
заменя със сребърния денарий (дение). В капитуларий
на Карл се нарежда „търговците да плащат старото и
справедливо мито“. Освободени са единствено стоки
те, предназначени за двореца и за войската. Таксите са
около 10% от стойността на стоката. За развитието на
вътрешните пазари е показателна друга разпоредба на
Луи Благочестиви (814-840), в която се казва, че кралят
назначава специални хора, които да следят търговците,
продаващи стоки по пазарите или другаде - както хрис-
Търговци превозват стоките си с кола
80
Търговията - печалба от пътуването
Л ----------------------------------------------------------------------------- -----------,
тияни, така и юдеи. В същия документ се забраняват па
зарите в неделя, а в друг - няколко години по-късно, се
посочва, че свещениците не бива да пият, да се веселят и
да ходят по пазарите.
Към края на IX и през X в. наредбите обхващат вече
и индикации за пътя на търговците. В капитуларий от
906 г. се посочва докъде могат да стигат и къде могат да
спират корабите, пътуващи към Бохемия, а също и кол
ко дълъг да бъде престоят им и колко сол да товарят.
Всяко пристанище има свои мерки и теглилки. Престоят
е лимитиран. В Лондон търговците от Лотарингия могат
да останат 4 дни и 4 нощи, след като съобщят на шерифа
къде ще отседнат.
В този период разцъфтява една много специфична
търговия - продажбата на мощи на светци. Товарът, ма
кар и изключително ценен, е лек, може лесно да се крие
и немалко смелчаци пресичат Алпите, за да разнасят
останки на християни, откривани в римските катаком-
би. В едно малко произведение на Айнхард (биографа
на Карл Велики), озаглавено „Пренасяне на мощите на
св. св. Марцелин и Петър“, съвсем чистосърдечно се раз
казва за дейността на дякон Деусдона, от чиито умения
самият автор имал нужда, за да снабди с мощи новия
си манастир. Дяконът заедно с двама от братята си бил
създал организация. Единият от братята пътувал на юг,
а другият пресичал Алпите в посока към днешна Гер
мания. През зимата тримата изкопавали от катакомбите
останки, а през пролетта, като се съобразявали с праз
ниците на светците, тръгвали да ги разнасят.
Мощите обикновено са обект на търговия, и то с го
леми суми, но не всеки път единичните продажби биха
могли да бъдат включени в търговски схеми. Легендата
предава, че в началото на IX в. мощите на св. апостол
Марк били пренесени от Александрия във Венеция от
81
търговци, които ги скрили

под парчета свинска сланина
и зелеви листа (за да не ровят
в мюсюлманските митници),
но не се споменава дали са ги
продали или дарили на гра
да. По-късно и тази търговия
се регламентира - мощите се
освидетелстват от Църквата
и едва тогава могат вече да
бъдат продавани. След пада
нето и разграбването на Кон
стантинопол в Западна Евро
па се отваря голям пазар на
задигнатите оттам светини.
Викингска флота D
^ В периода на викингска-
та инвазия търговията изобщо не секва. Норманите
са прочути войници, но и много добри търговци. Раз
селването им във всички посоки разширява техните
възможности. В скандинавските земи особено важен е
Бирке, на остров Бьоркьо в езерото Меларен в днеш
на Швеция (съществува докъм края на X в.), откъдето
се разпределят товарите от Изтока към датския Хеде-
бю (съществува докъм средата на XI в.). Най-голямо
значение за търговията в този район имат търговците
от остров Готланд, чиято дейност продължава и през
XII в. На юг от Финландския залив те проникват по
течението на Нева, езерото Илмен и река Волхов до
Новгород, а оттам по Днепър до Киев, после по суша до
Крим и Херсон, които са техният подстъп към Микла-
гаард (Константинопол). Дотам може да се стигне и от
Новгород към изворите на Дон и по реката до Азовко
море. Второ отклонение от Новгород води по река Вол
га до хазарите, към Каспийско море и Персия. Настаня-
82
JL
ването на печенези и кумани по Северното Причерно-

морие прекратява търговията им с Изтока.
Развитието на търговията върви с разрастването на
градовете. За да се изхрани увеличаващото се насе
ление, е необходимо да му се доставят на първо място
храни. Обикновено това са излишъците от продукция
та на околностите. В цената по принцип не се включва
трудът. Организират се пазари - отначало извън сте
ните, а по-късно влизат в очертанията на града. Външ
ните пазари се маркират с кръст, който, освен че указва
мястото, индикира и мира на пазара (друг е въпросът
доколко се спазва).
Постепенно във всеки град се настаняват местни тър
говци, които се ползват от протекцията на епископите
и графовете или на сеньорите. Сериозен показател за
растежа на търговията е нарастването на броя на моне
тарниците. През XI в., сполучливо определен от Р. Лопес
като века на търговската революция, настанили се вече
в градовете търговци започват да се обединяват в „брат
ства“, или компании, подобно на останалите професии.
Търговски квартал
83
Основата им цел е да избегнат рисковете на професията

и да регламентират своето място в обществото. Органи
зациите им са подобни на византийските и арабските.
Заимствани са първо от Венеция - още през втората по
ловина на X в., и от Сицилия. За кратко време възникват
във всички по-големи градове на Западна Европа. Фор
мират се и търговски квартали. Появява се новият тип
градски дом - с дюкян (за производство или продажба)
в приземния етаж, жилище и склад на тавана.
Панаирите стават основите средища на търговията.
Често се провеждат на религиозни празници. Приема
се, че първият е организиран във Визе (дн. Белгия) през
982 г. Базарите се правят извън града и са под опеката на
местната власт. В началото се издигат шатри и специал
ни ложи за надзорниците, които следят за употребата на
мерки и теглилки и за размяната на пари. По време на
панаира се излагат на показ мострите и се правят уговор
ките. Доставките и разплащанията стават след това. По
степенно по-богатите търговци започват да наемат къщи
в града, а после и складове за стоката. Предварително се
обявява разменният курс на парите. При военни дейст
вия панаирите се отлагат или ако са започнали, се пре
кратяват. Постепенно те се специализират. Най-голямо
значение придобиват тези в Шампан, които се покрови
телстват от тамошните
графове. Основни цен
трове са градовете Троа,
Провенс, Лани и Бар-
сюр-Об. Там се пресичат
Панаир в Шампан
през X II в.
84
пътищата от Британските острови, Фландрия и италиан

ските градове, продажбите се извършват последователно
два пъти годишно, така че на практика търговията почти
не спира.
По времето на Филип I Огюст (1180-1123) панаирите
минават под кралска опека, формулирана от кралската
канцелария: „От момента, в който търговците навля
зат в кралството, докато излязат от него, те са покрови
телствани от краля на Франция. Да се посегне на тър
говец, който е на панаира в Шампан, се възприема като
обида към Величеството“. Приблизително по същото
време Магна харта (1215 г.) на английския крал Джон I
(1199-1216) дава подобни привилегии на търгуващите в
Англия: „Всички търговци могат свободно и безопасно
да влизат и излизат от Англия, да пребивават и да пре
минават през Англия както по суша, така и по вода, за
да купуват и продават свободни от всякакви незаконни
такси, както е според старите и справедливи обичаи, ос
вен по време на война, и то ако са от страната, която вою
ва с нас. И ако такива търговци се открият в нашата земя
Пазар в Париж в края на X III в.
85
в началото на войната, да бъдат задържани, без да се ув

реждат телата и дейностите им, докато ние или нашият
върховен юстициарий научим как се отнасят в страната,
с която сме във война, към търговците от нашата земя
по същото време. И ако там нашите са невредими, и тези
ще останат невредими в нашата земя“.
Още в началото на стогодишната война между Фран
ция и Англия и със засилването на ролята на морския
транспорт панаирите започват да западат.
Голямата търговия се извършва по море. Тя нико
га не спира, защото луксозните стоки, които винаги се
търсят, обикновено идват отдалеч. В Западна Европа се
установяват два района на морска търговия - средизем
номорски, който продължава да бъде по-интензивен и
да е основната връзка с Изтока, и северен - обхващащ
Балтийско, Северно море и Атлантическото крайбре
жие. Постепенно те се свързват и корабите преминават
от единия в другия, улеснявайки търговските връзки.
Оформят се четири основни дестинации: от най-пече
лившата - Левант, Египет, Черно море, се доставят под
правки, коприна, жито, стипца, дървен материал, лук
созни платове, оръжие; от Испания и Магреб - кожи,
злато, вълна, корали; от Балтика - сол, риба, жито,
кожи, платове, и от Британия - вино, стомана и калай.
Пътуванията стават все по-продължителни и по-скъ
пи, а това изиска нова организация. Първите обедине
ния са семейни или роднински. Договорките са устни
и обикновено се отнасят до едно определено пътуване.
По-късно се развиват в т.нар. коменди, които се основа
ват на по-точни уговорки - прецизират се съотношени
ята на печалбата (или загубата) - този, който финанси
ра начинанието, взима 3/4 от печалбата, а при неуспех
губи всичко. Пътуващият може да разчита на 1/4 от при
ходите. На пръв поглед разпределението изглежда не-
86
справедливо, но при добро ръководство на пътуването

и няколко сполучливи последователни обиколки пъту
ващият може да си осигури сериозни печалби, без да е
внесъл друго освен своите знания и труд. В регистрите
на Генуа има поне един подобен случай от XII в. Догово
рите се фиксират не по време, а по броя на пътуванията
(обикновено едно пътуване).
Появяват се „морските общества“ (societates maris) -
първо във Венеция (под името „колеганца“) през 1109 г.,
после и в Генуа - през 1143 г. При тях вносният капитал
е 2/3 (за този, който осигурява средствата за пътуване
то) към 1/3 (за този, който го осъществява). Печалбата се
дели поравно, а загубата - пропорционално на вноската.
В тези общи уговорки може да се промъкнат специфич
ни детайли за всеки отделен случай, но същността им на
партньорство между две страни остава.
Някои от тях предвиждат ежегодно екипиране на
търговска флота. Всеки участник е солидарно отговорен
за оборудването, плаването, рисковете и печалбите. Съ
ществува възможност и за допълнителен апорт, който да
позволи на вносителя да инкасира допълнитени изгоди.
Това е особено честа практика в страните от Северна Ев
ропа, където през XII в. се формират ханзейски търгов
ски съюзи, някои от които през XIV в. прерастват в съ
юзи на градове. Ханзата започва като малко обединение
на германските търговци в Любек, подкрепяно от гра
фовете на Саксония, а през XIV в. вече е съюз на градове
и достига апогея на своята дейност - тя държи пазарите
от Новгород до Берген и от Брюж (Брюге) до Лондон, къ
дето са основните й седалища. Оттам се разпределят тър
говските й стоки - кожи, восък, дървен материал, жито,
риба (основно херинга и сушена треска), платове, бира,
вино, соли и поташ. Първоначално Ханзата се огранича
ва само с търговията по вода, но впоследствие обхваща
87
______________________________ Л-
Сребърни монети
на град Любек от
края на X IV в.
и сухопътната. Посте
пенно се превръща в
търговска империя -
към 1375 г. в нея чле
нуват 77 града, а в средата на XV в. те вече са 200. В края
на XIII в. те получават привилегии да търгуват в Полша,
а оттам и в Унгария - голям износител на мед. Увеличава
се влиянието им на юг. Техните търговци преминават ре
довно през прохода Сен Готар, за да стигнат до Венеция,
където поддържат свое стоково хале - фондако деи теде-
ски (германския склад).
На юг до края на XII в. доминираща е Венеция. Учас
тието в Първия кръстоносен поход отваря възможности
и за другите италиански градове да придобият права за
търговия в пристанищата на Източното Средиземномо
рие. Там те създават цели квартали, които управляват
сами - в тях те определят товаренето и разтоварването
на стоките, а по-късно откриват и свои съдилища. След
падането на Константинопол голяма част от островите
минават в ръцете на венецианците - големите и важни
Негропонте (Евиа) и Крит, както и най-значимите прис
танища на Пелопонес - Модон и Корон. Венеция има
специално законодателство относно мореплаването. В
него е отбелязан навигационният ритъм в източна по
сока - първите конвои тръгват през пролетта и се връ
щат през есента, вторите - през август, за да се приберат
напролет. Така търговците имат възможност да приклю
чат сделките си.
След 1261 г. генуезците започват да изместват венеци
анците от Константинопол. Създават там своя колония в
88
-L.
Пера, държат Кафа в Северното Причерноморие и важ
ния от стратегическа гледна точка остров Хиос. Така те
ограничават рисковете за своето корабоплаване до лошо
време, пирати и война. Северноиталианските търговци,
които по времето на панаирите в Шампан се ориентират
предимно в тази посока, пътуват около 30 дни през Ал
пите. През 1209 г. Филип Огюст ги взима под свое покро
вителство, а по времето на Луи IX графът на Шампан им
дава право на собствено съдопроизводство. Те също за
почват да предприемат пътувания по море. Предпочитат
пристанищата на Прованс, най-вече Ег морт, откъдето
по Лоара могат да навлязат и във вътрешността.
С монголските завоевания се променя съществено
икономическото състояние на целия познат дотогава
свят. От значение е не само завладяването на нови те
ритории, но и осъществяването на контрол от страна на
хановете върху пътната мрежа. Ясните им законодател-
Карта на Константинопол от 1442 г.;

в северната част е генуезкият квартал Пера
89
ства всъщност улесняват търговските връзки с Европа.

Един от основните пътища минава през Крим, а там са
разположени венециански, пизански и генуезки фак
тории. Особено важни са Тана, на устието на р. Дон, и
Кафа, откъдето италианците отнасят към своите гра
дове коприна, подправки и луксозни предмети. Кафа е
свързана и с път по сушата със Западна Европа, но той не
се ползва толкова интензивно. Двете пристанища са раз
рушени през 1391 г. по време на инвазията на Тамерлан
(1370-1405) и макар че по-късно са възстановени, никога
повече не възвръщат своята значимост.
Стремежът на търговците е да се ползват от кон
кретни закони, които да им гарантират по-голяма си
гурност. Затова в XII в. се появяват първите наченки на
търговското право. В този смисъл подсигуряването на
търговските пътувания е първото задължение на меж
дународните търговци. Това включва организацията на
пътуването, качествата на кораба, капитана и екипажа,
предвидимостта на престоя в пристанищата, разполо
жени по пътя до крайната цел на пътуването. Освен това
винаги трябва да се осигури и достатъчно оръжие на ко
раба, за да може да се реагира адекватно при нападения
на пирати. Венеция подготвя т.нар. каравани, които се
състоят от няколко търговски или поклоннически кора
би и съответен конвой, който да се грижи за сигурността.
По-късно караваните стават част и от сухопътната тър
говия. Те тръгват на определена дата, предвождани от
майор, имат знаменосец и арбалетчици, които охраня
ват колите. През XIV в. почти навсякъде търговското
мореплаване минава под защитата на държавите. През
1381 г. в Англия е издаден едикт - „Акт за навигация“,
който дава преференции на националната търговия и
подпомага износа, особено на вълнени платове. Кораби
се товарят не само в Лондон, но и в Бристъл, Саутхемп-
90
тън, Бостън и Ипсуич. Те пътуват до устието на Рейн, до

Бергени, до Лисабон на юг. Това е отговорът на Англий
ското кралство на доминацията на корабите на Норман
дия и Бретан, както и на все по-засилващата се Ханза.
В средиземноморския район навлизането на търговци
в земите на Черна Африка и Закавказието обогатява не
само италианските градове. Нова стойност придобиват
пристанищата на Лисабон, Аликанте и Кадис.
От XIII и XIV в. нататък възможността на пътуват пра
ви търговците не само богати, но и полезни в диплома
цията. Чосър ги възхвалява: „О, вий, търговци, мъдри и
богати.../ вий плавате към нови неоткрити и пълни със
съкровища страни./ Прославени бащи на новините за
мирни договори, за войни...“. Той определя техните за
нимания като „занаят напрегнат, но охолен и богат“. Си
рийският султан, в чиито земи търгуват, „към тях питаел
чувства най-сърдечни.../ и канел ги с интерес и снизхож-
дение/ да му разкажат всяко приключение/ и всички
многобройни чудеса,/ видени под различни небеса“.
Съществуват множество описания на пътувания на
изток, но като че ли най-популярно е това на Марко
Поло (1254-1324), според което той и неговите близки
пътували в продължение на три години, преодолявай
ки различни трудности, минавали през виелици и бури,
придошли реки, пресекли земите на Армения, Туркома-
ния (Централен Анадол), Грузия и през Мосул и Багдад
достигнали до Табриз и оттам, едва спасили се от раз
бойници, слезли до Ормузкия залив. Там спрели в прис
танищния град Кормос, където от Индия пристигали хи
ляди видове подправки, златотъкани платове, слонски
бивни и други луксозни стоки. Марко Поло отбелязва,
че според тяхното законодателство, ако там умре чужд
търговец, имуществото му става собственост на местния
владетел. Направила му впечатление и конструкцията
91
Кормос
на корабите, които не били сглобени с железни гвоздеи,

а били вързвани с лико от индийски орех, заради което
не били издържливи и бързо потъвали.
За да стигне до Китай, семейство Поло и негови
те придружители преминали през земите на Северен
Иран, осем дни вървели през пустиня, достигнали пла
нините на Афганистан, пътували покрай Аму даря и
през Самарканд достигнали до земите на днешен Китай
на север от р. Ян дзъ - провинция Тангут. В нейната сто
лица Кампичиу (Джанги) останали цяла година, за да
търгуват. Много е вероятно да са се занимавали с търго
вия и в други градове, където не са престоявали толкова
дълго и затова те да не са отбелязани специално. После
навлезли в земите на татарите, но тръгнали на север и
достигнали северните брегове на езерото Байкал, а от
там - до лятната резиденция на Великия хан. По-ната-
тък следват описания на пътуванията на Марко Поло из
земите на Китай като хански довереник и пратеник.
92
Към края на XIII в. най-вече в Италия се появяват

справочници за техниката на търговията. Те са създаде
ни от търговци и са напълно достоверно свидетелство за
търговията и трафика в Средиземноморието и на изток.
Там са отбелязани мерките и теглилките, правилата на
валутната обмяна, характеристиките на основните стоки
и тяхното качество, календарът на пазарите, някои съве
ти как да се премине през митниците, указания за пътя.
Най-известната от тях е на Франческо Балдучи Пеголо-
ти. Информацията му обхваща целия ареал на италиан
ската търговия. На първо място поставя най-далечната и
трудна за преодоляване дестинация - Китай. Дотам има
няколко възможни пътя, но той се спира на този, който
тръгва от генуезката колония Тана. Изчислява, че пъту
ването до Камбалонг (Пекин) трае минимум 284 дни, като
се извършва по суша и по вода. Уточнява колко време е
необходимо за придвижване с волска кола, с коне или с
камили. Освен това предлага и съвети за поведение - да
не се бръснат, тъй като в земите, през които ще минават,
всички са с бради; да вземат поне двама туркомани, както
и слуги, които знаят местния език. Ако иска да внуша
ва респект, търговецът трябва да има поне една жена със
себе си. Добре е да пътува с около 60 души. За да стигне
до първата спирка по пътя - Гитаркан (Астрахан), трябва
да носи храна за 25 дни. Дотам се пътува добре с коне или
магарета. Пътят е сигурен и денем, и нощем. Когато стиг
нат в Сара (Сарай, столицата на ханана Кипчак), е добре
да имат за продан различни фини тъкани, също и от лен
и памук, шафран, олово, кехлибар и корали. Оттам могат
да се снабдят със златотъкани платове, хайвер, волски и
конски кожи. Добре е да носят със себе си ленено платно,
което да продадат в Ургени (дн. Куня-Ургенч, Туркме
нистан) срещу сребро. Щом пристигнат в Китай, ще им
вземат среброто и ще го заменят с книжни пари - жълти
93
хартии с печат на принца. Хартиените пари в Китай са

направили впечатление и на Рубрук (1220-1293), Хайтон
(средата на XIII - началото на XIV в.) и Одерико де Пор-
деноне (1286-1331). От разказа на Пеголоти става ясно, че
търговецът непрекъснато пазарува и продава по пътя си.
Печалбите от тези пътувания обикновено са големи и се
случва да стигнат до удвояване на вложения капитал. В
наръчника също така се уточняват таксите, които всеки
кораб плаща в пристанищата в зависимост от това кому
принадлежи корабът и кому пристанището, оценяват
се качеството на продуктите според мястото, където се
произвеждат, и тяхната годност да бъдат транспортира
ни за определен срок, сравняват се валутните курсове и
т.н. Информацията в книгата се отнася и до търговските
центрове на запад - всички италиански градове и прис
танища, Прованс - Монпелие, Виен, Ег морт, освен това
- Бургундия, Шампан, Париж, Фландрия, Брабант, Лон
дон и цяла Англия, Испания, Португалия и Мароко.
Основната стока, която привлича търговците към
Изтока още от Античността, са подправките. Списъкът
на Пеголоти съдържа названията на над 280, като в него
освен хранителните подправки влизат и различни лук
созни стоки - скъпоценни и полускъпоценни камъни,
сребро, стипца, аро
матни соли,сантало-
во дърво, восък, фини
памучни и коприне
ни тъкани, перли и
т.н. Предназначените
за кухнята и медици
ната артикули също
не са малко. На първо
Обмяна на валута в Лондон място трябва да се по
в началото на X IV в. стави пиперът, кой-
94
Търговия с подправки
то в определени случаи може да служи вместо пари в

търговската размяна. Внасят се алое, канела, кардамон,
джинджифил, мира, мастикс, дори и фин зехтин. Усиле
ното търсене и високите цени оправдават рисковете на
дългите и обикновено мъчителни пътувания.
95
Сцени от живота на ce. Франциск от житие на светеца
Монасите
също пътуват
ървият манастирски устав в Западна Европа
П е правилото на св. Бенедикт. То формулира

всички задължения на монасите и реда в мана
стирите. Точка 67 от него е озаглавена „За братята, кои
то се отправят на път“ и наставлява, че за пътуващите
трябва да се молят братята, останали в обителта. Когато
се върнат, пътувалите трябва да легнат по очи на пода
в молитвената зала и да помолят да бъдат опростени
за грешките, които са извършили по пътя. Не бива да
разказват на останалите какво са видели или чули вън
от манастира, защото това може да донесе злини. Ако
някой стори това, ще бъде наказан. Ако някой излезе
от манастира, без да му бъде изрично наредено от аба
та, и отиде все едно къде и прави
каквото и да е, ще бъде наказан по
същия начин. По принцип монах,
който язди, трябва да слезе от коня
в часа за молитва, но при екстрем
ни обстоятелства може да я изре
че и яздейки. Това са разпоредби
те за добрите монаси. Съществува
обаче според същото това правило
една категория монаси - „гирова-
ги“, които прекарват живота си,
преминавайки от област в област.
За по три-четири дни те остават в Пътуващ монах
97
А.
С
някоя обител и отново тръгват. Тези монаси винаги са на

път и не се задържат на едно и също място. Те са роби на
желанията си и търсят единствено да се нахранят добре.
Вярата им е слаба.
Чуждите пътуващи монаси трябва да бъдат посре
щани добре. Те нямат големи изисквания и могат да ос
танат колкото искат. Ако не се държат добре, могат да
бъдат помолени да си тръгнат. Монасите имат задълже
нието да се молят за всички християни и в частност да
произнасят специални молитви за пътуващите, извърш
вайки т.нар. литургия на пътуването.
При необходимост те пътуват, за да събират средства
за строежи и поправки на църкви, а също и за издръж
ката на манастира си. Гибер от Ножан (1055-1124) е сви
детел на подобно пътуване. В „За моя живот“ той разказ
ва, че след разрушаването на част от църквата в Лаон по
време на градските вълнения там монасите от съседния
манастир, следвайки обичая, тръгнали на обиколка със
светите реликви, пазени при тях, за да набавят средства
за възстановяване на щетите. Те проповядвали из гра
дове и села в Северна Франция, а след това решили да
преплуват Ламанш и да проповядват и в Англия. Били
в Уинчестър, обикаляли из Есекс, реликвите им вър
шели чудеса и те събрали достатъчно пари, за да могат
да поправят покрива на църквата. При пресичането на
морето обаче били настигнати от пирати. Тогава един
презвитер застанал насред палубата и издигнал моще-
хранителницата със светини на Богородица и забранил
на пиратите да ги доближават. И станало чудо - корсар-
ският кораб се отказал да ги нападне, обърнал се и се
отдалечил толкова бързо, колкото се бил появил.
Монасите събират средства и за други благотоврител-
ни цели - за кръстоносни походи, за събори, за болници
или за строежи на мостове. Те могат да продават и ин-
98
Монасите също пътуват
JL
дулгенции. Трябва обаче да

имат специални писма, с кои
то да засвидетелстват право
то си да събират пари и кои
то да представят на висшите
църковници в района, където
ще събират милостинята или
ще продават индулгенции
те. Тези правила важат и за
два ордена, които възникват
в края на XII в. и стават из
вестни като „просещите бра Францискански проповедници
тя“. Те са последователи на (предикатори)
двама известни проповедници - св. Франциск от Асизи
(1182-1226) и св. Доминик от Осма (1170-1221). Техните
последователи са винаги на път. Пътуват по двама, пеш,
подпиращи се на бастун, често във формата на буквата
Т, обикновено са боси, проповядват и се прехранват с
това, което получават от своите слушатели. Те са обре
чени на бедност и отказват да имат своя собственост. По
принцип имат писма от капитула, които удостоверяват
правото им да проповядват, и по това се отличават от
лъжливите проповедници.
Самият Франциск непрекъснато пътува. През 1212 г.
тръгва към Йерусалим, но е застигнат от буря в Адриа
тика и се налага да прекъсне пътешествието си. Опитът
му да отиде до Мароко също не е успешен. През 1219 г.
достига до Египет в желанието си да разговаря със сул
тан ал-Камил (1218-1238) и да го убеди да приеме хрис
тиянството. Този факт се съобщава в неговото житие и
в някои кръстоносни хроники, но, изглежда, е непознат
за арабската историография. Така или иначе, именно
францисканците и доминиканците са тези, които пап-
ството праща на изток като мисионери, след като през
99
с л.
1245 г. папа Инокентий IV

(1243-1254) им дава специал
ни привилегии да покръстват
неверници. Още през съща
та година на изток тръгват
две групи - францисканци и
доминиканци. Те тръгват за
едно, но по различни пъти
ща: доминиканците - през
Сирия, като се срещат с мон-
Папа Инокентий IV голите в земите на днешен
изпраща францисканци Иран, а францисканците, во
и доминиканци на изток дени от Джовани Пиано Кар-
пини - през Киев до земите на Южна Русия. Така още в
началото се оформят зоните за действие на двата орде
на: доминиканците - в Персия (Иран), францисканците
- в Монголия. Същите тези монаси имат задължението
да посещават и християнски затворници в Египет.
Несъмнено освен почтените събирачи на милости
ня и независимо от предприетите от Църквата мерки да
няма злоупотреби съществуват и монаси като продавача
на индулгенции, описан от Чосър в неговите „Кентър-
бърийски разкази“, който сам се представя за изпечен
мошеник. Той признава, че започва своите проповеди с
прочутото францисканско правило, че алчността е коре
нът на злините, но след това директно признава: „на мен
ми дай да прося и да лапам,/ не с работа ръцете си да ца-
пам/... От подаяние се запасявам със злато,/ вълна, сире
не, пшеница,/ ограбвам всяка дрипава вдовица,/ макар
децата й да мрат от глад“. За подобни измамници, пъту
ващи из земите на Италия, пише в края на XV в. Тезео
Пини. Те фалшифицират були, за които казват, че са от
понтифици, прелати или от друго някое високо място, и
предлагат индулгенции, като обещават, че могат да из-
100
_1 _
тръгнат душите на грешниците не само от чистилище

то, но и от самия ад.
Монасите пътуват и за да проповядват против ере
тиците, които рушат единството на Църквата. По прин
цип пропагандаторите на кръстоносни походи вършат и
това, но особено активни са последователите на св. Бер
нар от Клерво (1090-1153). Той разпраща своите хора из
Германия, Швеция, Англия, Ирландия, Португалия,
Швейцария и Италия. Сам той пътува до Германия, за
да се срещне с крал Конрад 111(1127-1152) и неговия пле
менник Фридрих Барбароса и да им връчи кръста, под
чийто знак да потеглят на Втория кръстоносен поход.
Съдиите на Инквизицията също непрекъснато пътуват
из Европа. Епископски пратеници пристигат в градовете
и събират населението, за да се покае за греховете си. Ако
има еретици, ги осъждат и продължават нататък. След
1234 г. съдилищата минават изцяло в ръцете на домини-
канците. Всеки от тях пътува с помощници - до 12 души,
и нотариуси, които записват показанията. С течение на
времето обхватът на обвиняемите се разширява и съот
ветно на това и географските граници на пътуванията.
В периода след 1261 г. (връщането на Константино
пол в ръцете на византийците) и след завоюването на
Сирия от монголския владетел Хулагу хан (1218-1265)
се появява възможност (или поне надежда за такава) за
нови отношения между Изтока и Запада. В представите
на Рим това означава да се допусне, че монголите биха
проявили желание да приемат християнската вяра. Това
от своя страна дава тласък на християнските мисии в
техните земи. Особено се засилват контактите в периода
на 70-те и 80-те години на XIII в. Францисканците и
доминиканците ползват търговските колонии на гену-
езците като основни пунктове на мисионерска дейност.
Създадени са специални викариати, които постепенно
101
А.
след падането на Акра през 1291 г. придобиват все по-го-

лямо значение. В свое писмо от 8 януари 1305 г. миси
онерът Джовани де Монтекорвино (1247-1328) споделя,
че е превел на техен език Новия завет и Псалтира, на
редил е да бъдат написани с техните букви с възможно
най-добрия краснопис и така с писмо, слово и проповед
ги е запознал с Христовия закон. Често се случва освен
религиозни занимания на монасите да им се налага да
изпълняват и дипломатически фукции и да бъдат връз
ката на търговци и консули с местните владетели.
Писмата и релациите на мисионерите разкриват не
само техните действия, но и обогатяват сериозно позна
нията на съвременниците си.
С армиите винаги пътуват и свещеници. Още когато
Карл Велики в продължение на 30 години води своите
войни срещу саксонците, той прилага тактиката на за
воюване и покръстване, строеж на църкви и установява
не на нови църковни епархии. Раул от Каен (1080-1120)
описва покъртителни сцени на свещеници, които под
крепят кръстоносците, обсаждащи Йерусалим не само с
молитви: „Имаше големи усилия, малък резултат, много
плач, никакъв смях. Но кой войник не би се усмихнал,
макар и през сълзи, при гледката на свещениците, кои
то, щом се умориха рицарите, самите те, хора крехки,
облечени в белите си столи, плачейки, стенеха, дока-
то влачеха стълбите, плачеха, пеейки химни? Имаше и
движение, и работа, и проповед, и дори словото беше по
вече. Тогава застиналото поради умората рицарско дос
тойнство се събуди при вида на тази невиждана гледка.
Те се върнаха при стените съпровождани от благочес
тивото „кирие елейсон“, излязло направо от сърцето и
достигащо до ушите на Върховния съдник“.
И накрая, една много особена група монаси - воен
но-монашеските ордени. Номинално и по задължение
102
A.
те са служители на Църквата, а по поведение - войници.
Тези ордени са създадени в Йерусалим. Първите - хос-
питалиери и тамплиери, имат основната задача да ох
раняват поклонниците при посещението на светините,
т.е. да пътуват неспирно като ескорт. Даренията, които
получават от европейските крале и благородници на
континента, нарастват неимоверно, създават се коман-
дорства и в Европа и тяхното придвижване из целия
континент става ежедневие. По-особена е историята на
Тевтонския орден, създаден в Акра през 1192 г. Орде
нът се оттегля в Прусия, за
да воюва срещу езичниците
със слово и меч. Победите
му водят до неговата секула-
ризация и превръщането на
завзетите земи в държава.
Има още една категория
пътуващи, които не са мо
наси, но са свързани инди
ректно с Църквата, и това
са строителите на църкви и
катедрали. Професията до
бива значимост и авторитет Строители
особено след XII в. и прочутите майстори архитекти,
зидари и каменоделци пътуват от град в град, за да осъ
ществят своята изкусност, макар и не всеки път имената
им да остават за поколенията.
103
Философията и седемте свободни изкуства.
Миниатюра от книгата на Херад фон Ландсберг
„Hortus Deliciarum“, 1167-1185 г.
Пътуване
за образование
огато става дума за пътуване с цел образование,
К обикновено се имат предвид университетите,

т.е. пътуване до някой от по-големите градове.
Но преди висшите училища да се установят като инсти
туция, прочути лектори и преподаватели събират свои
последователи от различни краища на Европа. През X в.
забележителният енциклопедист Жербер д’Ориак (946
1003), който по-късно става папа под името Силвестър II
(999-1003), създава своя школа в Реймс. В началото на
XI в. в Лаон преподава св. Анселм, пак тогава започва
разцветът на медицинската школа в Салерно, където
споделят опита си медици от всякакъв произход, а от
началото на XII в. датира прочутата школа в Шартр, в
която освен заниманията по теология популярни стават
и философските дирения.
Стремежът към добро образование подтиква мнозина
младежи да потърсят своите учители в чужди градове,
там, където след XII в. вече се формират висшите учи
лища. Те по принцип са под попечителството на Църква
та. Постепенно градските управи се намесват в тяхното
управление и това от своя страна води до съобразяване с
кралската власт. Мнозина владетели правят дарения на
университетите, обогатяват ги и така привличат повече
студенти. Придвижването им дотам се третира като ин
дивидуално пътуване, определено от френския учен Ж.
Верже като „академично поклонничество“.
105
Пиер Абелар (1079-1142), виден

интелектуалец от XII в., винаги го
тов за диспут, както сам призна
ва, пише, че е обикалял различни
провинции, за които научавал, че
там диалектическото изкуство е на
почит. Всъщност неговият живот е
непрекъснато странстване из фор
миращите се по това време универ
Пиер Абелар
ситетски центрове - в началото като
студент, а после като магистър (преподавател). Той пре
минава през школите в Шартр, Компиен и Лош, преди
да стигне до Париж. Установявайки се там, той придо
бива достатъчно самочувствие и започва да се оглежда
къде да създаде своя школа. Успява да я направи първо
в Мьолун, след това в Корбей, но се разболява и се нала
га да се върне в родното си място Пале, Северозападна
Франция. След известно време отново отива в Париж,
след това в Лаон при св. Анселм, после пак в Париж (в
абатството Сен Дьони) и накрая в абатството Рюи в Бре-
тан. Междувременно успява да осъществи и едно пъту
ване до кралство Леон (в дн. Испания).
Подобна е биографията и на Хайнрих фон Кирхберг
(XIII в.), младеж от Тюрингия, който, след като завърш
ва началното си образование в Ерфурт, отива в Париж
да изучава свободните изкуства, оттам в Болоня и после
в Падуа, за да следва право, и се завръща в Ерфурт след
20 години като доктор по право, за да заеме длъжността
адвокат на градската комуна.
И за студентите, и за техните преподаватели пъти
щата са като за всички останали. За по-голяма сигур
ност те се присъединяват към търговските каравани или
към големи поклоннически групи. Студентите често са
ограбвани, защото носят парите за своя престой със себе
106
Пътуване за образование
JL.
Лекция в средновековен университет
си, имат бижута или дори по-прилични дрехи. В писмо

до близките си студент, който бил преминал Алпите, за
да отиде в Болоня, пише, че разбойници му взели пари
те, книгите, дрехите и конете и го оставили гол, ранен и
отчаян. Разказва се също за вероломни ханджии, които
не само лъжели за цените, но и директно задигали пари
от подслонените при тях студенти.
Потокът от желаещи да учат или да преподават се
увеличава сериозно през XII в., а през XIII в. с нараства
нето на броя на университетите става неудържим. Ес
тествено, по време на войни и епидемии движението
за известно време замира. Мобилността се улеснява от
факта, че езикът на образованите хора е един - латин
ски, а програмите за обучение - идентични.
Студентите често изминават дълъг път, за да могат
да учат в предпочитания университет. Всъщност тях
ното пътуване се превръща в част от образованието им.
Казва се, че отиват в „чужда земя“. Но те не могат да
прекъснат връзката с родните си места, тъй като оттам
получават средствата за издръжката си (от семейството
или от местната църква), и чакат с нетърпение появата
107
Студенти, релеф от X IV в., Болоня
на пратеник, който да им донесе пари и вести. Понякога

се налага да се връщат и сами дотам и това може не само
да забави образованието им, но и да ги подложи на рис
ковете на допълнителното пътуване.
Основаването на университет повишава престижа
и просперитета на града, в който възниква. Затова и в
началото кралските власти, а по-късно градските уп
рави правят всичко възможно да улеснят пребиваване
то на студентите там. Запазените документи показват
не само грижа за настаняването и прехраната, но и за
сигурността на пътуването им. В периода 1155-1158 г. е
издаден указ от името на император Фридрих I Барбаро-
са (1152-1190) в полза на университета в Болоня, който
предвижда сериозни облекчения за престоя на студен
тите в града. Те са определени като „всички, които пъту
ват, за да учат, които от любов към науката стават изгна
ници, от богати стават бедни, разоряват се и подлагат
живота си на опасности“.
Във Франция през 1200 г. след възникнали кон
фликти между приходящи студенти и граждани на Па
риж Филип II Огюст (1180-1223) поема опеката над уни
верситета и съответните грижи за студентите. Но като
108
A.
че ли най-конкретни мерки предвижда едиктът на им
ператор Фридрих II (1212-1250) по повод създаването на
университета в Неапол през 1224 г.: „Искаме всички час
ти на страната ни да бъдат образовани и знаещи, затова
каним тук студентите... Ще им разрешим да живеят тук,
където ще имат всичко в изобилие, където домовете са
достатъчно просторни, нравите - добри, и докъдето има
добър транспорт по море и суша, което е нужно за до
бър живот. Освобождаваме ги от всякакви задължения
и от необходимостта от дълги пътувания, дори поклоне
ния. Ще ги защитаваме от опасността от бандити, които
биха ги лишили от благата им по пътищата“. По-нататък
следват съвети към управляващите да не допускат нито
един студент за отиде да учи вън от страната, нито пък
да преподава на други места.
В периода 1200-1220 г. по териториите на цяла Евро
па се появяват нови университети. Към старите среди
ща Болоня, Париж, Оксфорд и Монпелие се присъеди
няват Падуа, Кембридж, Саламанка и Тулуза. Всички
те дават привилегии и обещават сигурност за бъдещите
си студенти. „Географията на образованието“ се разши
рява, а оттам и студентите и преподавателите, които
пътуват от родните си места или пък се местят от друг
университет, стават все повече. Появява се определе
нието „италиански път“, по който студентите поемат от
север - Скандинавия, Германия и Англия, и пресичат
Алпите, за да стигнат до Болоня и Падуа. В началото на
XIII в. френският крал със специална разпоредба на
помня на васалите си, че трябва да пропускат студенти
те от Парижкия университет да преминават безопасно
през земите им, а през 1252 г. Фернан III (1217-1252),
крал на Кастилия и Леон, обявява, че кралската про
текция за студентите в Саламанка вече важи не само за
града, но и за цялото му кралство.
109
П ъ тув ан ето п р е з С р ед н ов ек ов и ето
<-------------------------------------------------------------------------------------------------------------- *-
В Париж през XIII в. пристигат, за да получат об

разование, скандинавци, германци, по-малко на брой
млади хора от Испания и Италия, но пък там преподават
Тома от Аквино и Бонавентура - най-големите автори
тети на епохата. Канцлерът на университета Жан Герсон
(1363-1429) пише, че в университета можеш да видиш
целия свят, защото хора от всичките му части пристигат
там, за получат просвета и мъдрост. В средата на XIII в.
в Болоня има студенти от Германия, Полша, Унгария,
Англия, Франция, Нормандия, Пикардия, Бургундия,
Турен, Поату, Гаскония, Прованс, Каталуния, Испания,
а по-късно се появяват и от най-малките кантони на
Швейцария.
Традицията да се защитава пътят им продължава и
през XIV в. и това е видно от постановлението на пала-
тинския граф Руперт, издал привилегиум за универси
тета в Хайделберг през 1386 г., според който при пъту
ването им магистри и студенти ще бъдат защитавани в
неговите земи, няма да плащат пътни такси и няма да
имат задължения.
В големите университети се създават т.нар. нации -
обединения на чуждестранни студенти на основата на
родния им език. Документацията на една такава орга
низация позволява да се определи приблизително кол
ко учащи се са пристигнали от определена дестинация.
През XIV в. възникват университети в Централна и
Северна Европа. В Италия се формират „кратковремен
ни“ университети в резултат на спонсорството на един
или друг държавник и предизвикват преселение на сту
денти и преподаватели. Настава период на регионализа
ция на висшите училища и съответно по-дългите пъту-
вания намаляват.
Сред „конвенционалните“ студенти съществува и
една странна категория, която е силно обвързана с пътя
110
Миниатюра към „Кармина Бурана“
- голиардите, бедните скитащи студенти на XII в., лю

бители на трапезите, хубавото вино и прекрасните де
войки, които често са обвинявани от Църквата, че не
са истински студенти. Тяхната поезия възхвалява пре
лестите на живота, красивата природа и човешките удо
волствия, но в същото време в нея има и политически
нападки и дори понякога критика към Църквата. Част
от стиховете им са събрани в свод, наречен „Песни от
Бойерн“ („Кармина Бурана“), и са разнасяни из градо
вете на Европа: „Нося се подобно на лодка без лодкар,/
както по пътя въздушен се носи рееща се птица,/ не ме
задържат окови,/ ключ не ме спира,/ търся подобни на
мен/ и привличам порочните.“
11 ]
Музикант и акробат. Миниатюра от ръкопис, X III в.
Странстванията
на маргиналите
тхвърлените са особена категория, която не се
О вписва в обществото поради религиозни, юри

дически, физически или морални причини.
Средновековното общество се гради върху норми, спо
ред които всеки е част от група, обвързана с ясни връзки
- по родство, по клетва за вярност, професия или место
живеене. Сигурното място е там, където човек е роден.
Излизайки от него, той се подлага на опасности. Зато
ва и едно от най-тежките наказания в Античността и
Средновековието е изгнанието. В своето забележително
произведение „Етимологии“ Исидор от Севиля обяснява
значението на думата exilium (изгнание) с лишаване от
земя, от местоживеене - там, където са погребани пред-
ците на изгнаника. Прокуденият човек, онзи, който е
принуден да броди, е подходяща аналогия с падналия
ангел, изгонен от Рая - сатаната. Старите франкски за
кони предвиждат лишеният от права ще бъде третиран
като вълк и да бъде прогонен от обществото. Той няма
родина. Той е маргинал. Отношението към подобни хора
е смесица от страх и презрение. За тях има малко све
дения, те не оставят следи в документацията, тъй като
нямат собственост. Понякога се явяват в документи за
репресии, но така или иначе, по принцип става дума за
закони, а не за личности.
Тези хора нямат други убежища освен таверните. Те
познават добре пътищата, където протича животът им.
113
Нямат свой дом, а престъпниците са принудени да пъту

ват непрекъснато, за да избегнат наказанието.
С китници, п росяц и и крадци. Скитниците са на

ричани „вагабонди“ (безцелно бродещи) или „гироваги“
(обикалящи в кръг). Обикновено те се занимават с просия.
Исидор определя просяка като човек, който няма с какво
да преживява. Древните, добавя той, имали обичай да не
им разрешават да говорят, а ги карали да протягат ръка,
т.е. ръката сама да говори за тяхното положение. По про
изход те обикновено са от селата. Градовете ги привличат
като по-добри места за препитание. В
по-ранната епоха скитниците и прося
ците можели да намерят приют в мана
стирите, където получавали зеленчуци
и бира (останалите гости - месо и вино).
По-късно градските управи трябвало
да вземат специални мерки. Същест
вуват разпоредби, които разрешават на
скитниците от чужди места да остават
до три дни в градовете.
До нас е достигнало едно много
интересно произведение, написано Просяк
от Мартин Лутер (1483-1546) в самото начало на XVI в.,
озаглавено „Книга на скитниците“. Сведенията в него са
много любопитни и без съмнение могат да се отнесат и
към по-ранните времена. На първо място, авторът отбе
лязва, че тези хора трябва да бъдат отличавани от про
сещите ордени, чиято просия е благородна. Скитници
те могат да бъдат срещнати навсякъде по пътищата и в
населените места. Лутер ги класифицира, като предлага
и съответното подходящо отношение към тях - да бъдат
пренебрегвани и да не им се дава нищо, да бъдат бити, ри
тани и т.н. Много от тях - пише той - твърдят, че са били
114
Странстванията на маргиналите
пленници, и дори показват част от

веригите си. Сакатите обикновено
застават пред църквите. Има таки
ва, които пътуват по селата, спират
от къща на къща и докосват селя
ните с иконки, като казват, че про
сят за своята църква - те са лъжци.
Съществуват и просяци студенти,
попаднали в лоша компания. Те
лъжат, че учат някъде далеч, на Скитник
пример в Рим, но ако им се дадат
пари, ги пропиват. Някои може да ползват и магически
слова. Други се преструват на свещеници и влизат в къ
щите, за да крадат. Има жени, които казват, че скоро са
родили, но са загубили детето си. Често с тях има някой
мъж, когото те издържат с просията си. Някои добре об
лечени твърдят, че са благородници, претърпели инци
дент, и искат помощ. Могат да се представят за ограбени
търговци или поклонници. Има слепци - истински или
лъжливи, които пеят песни на чужд език. Случва се да во
дят свои деца, които представят за сираци, за да предиз
викат съжаление. Сред скитниците има и измамници. Те
лъжат с карти или с играта „тука има, тука няма“. Някои
казват, че знаят за скрити съкровища. Срещат се и агре
сивни, като т.нар. тинкери, които пътуват с жени, уж пеят
и играят, но могат и да нападнат някого по пътя. Има и
такива, които директно атакуват с дългите си ножове.
Безспорно доказателство за това, че тези хора са фор
мирали някаква своя общност, е приложеният към кни
гата на Лутер речник на тайния им език, който те полз
ват, за да не бъдат разбирани от останалите.
Б ан дити . Бандитите по пътищата съвсем не са рядко

явление. Симптоматичен е разказът на Бокачо (1313-1375)
115
за Гино ди Тако - крадецът благородник, прочут със свои

те грабежи и жестокостта си, който нападнал и пленил
абат на манастира в Клюни. Данте (1265 1321) спомена
ва в „Чистилище“ убития от него за отмъщение съдия Бе-
нинказа от Арецо. Отново Бокачо разказва за разбойници,
които се присъединили към един търговец, придружава
ли го през целия ден, докато стигнали до закътано място
при една река и там го нападнали, ограбили го и го оста
вили бос и по риза. Във фолклора понякога им се припис
ват симпатични черти (какъвто е случаят с Робин Худ), но
на практика те са били голяма заплаха за пътуващите.
Може да се предположи, че е имало и сериозна про-
фесионализация на крадците. Наказанията сочат, че те
ползват специални оръжия за отваряне на врати и катина
ри. Банди действат на големи територии. Често са между
народни - грабят в един град, после се преместват в друг.
Рутиери. Войните водят до разпадането на социал

ните норми и помагат да се увеличи броят на скитащите
наемници. Щом приключат военните действия, те оста
ват лишени от препитание, без други умения. Следвайки
убеждението, че войната е единственото благородно зани-
Рутиери нападат мирно население
116
мание, формират свои групи, а някои направо се включ

ват в криминалните среди. Докато търсят нов господар, те
бродят из пътищата, безчинстват и грабят.
Жестокостта им е пословична. Появяват се първо в
Англия, а по-късно със създаването на наемни армии - и
в цяла Западна Европа. По време на Стогодишната война
техният брой се увеличава неимоверно. Във Франция ги
наричат „рутиери“ (от route - път), т.е. бродещи по пъти
щата, в Италия - „кондотиери“ (от condotta - договор),
такива, които се наемат по договор, но всички общо но
сят названието компания, т.е. хора, които делят хляба
си. Повечето от тях се ангажират с определен владетел,
но има и такива, които действат за собствена сметка. На
Балканите като наемници на византийския император
срещу българите воюват хората на „Компания Каталана“,
водени от Роже де Флор (1267-1305), бивш тамплиер. В
замяна на помощта си той поискал за съпруга дъщерята
на „императора на Загора“ (т.е. българския цар) Иван III
Асен (1279-1280).
Често към компаниите се присъединяват и избягали
престъпници или селяни, подгонени от глада или своите
сеньори.
Л еп р о зн и (прокаж ен и ). Идеята е болните от про

каза да бъдат изцяло изолирани от обществото. Болестта
по това време е нелечима, а се предава много лесно при
контакт. Затова освен страха от зараза съществува и по
дозрението, че те умишлено искат да вредят на здравите
хора. Обикновено ги обвиняват, че тровят водите. Марги-
нализацията им е по принцип сред ниските класи. Първо
начално Църквата, а по-късно и градските управи строят
лепрозориуми, където да ги изолират, но се случва групи
от прокажени да тръгнат по пътищата и да просят, пре
дизвиквайки ужас сред населението.
117
Прокажен просяк
П роститутки. Исидор от Севиля предава, че наро

дът ги нарича вълчици, заради навика им да ограбват бед
ните хора. Много от регистрираните по градовете произ
лизат от далечни места. Например в Болоня през 1395 г. са
регистирани проститутки от Германия, Венеция, Парма и
Флоренция. Съществуват документи за експулсирането
им - в началото на май 1366 г. от Алби били прогонени
проститутки, които застрашавали морала на града.
Жак дьо Витри (1180-1240), епископ на Акра и карди
нал, твърди, че проститутките могат да бъдат намерени
навсякъде - по улиците, на площадите, в бордеите. Те
дърпат минаващите, дори и да са монаси, и ако им от
кажат да влязат, наричат ги содомити и крещят колкото
сили имат. Жоанвил съобщава за бордеите, които били
издигани край военните лагери, и за тежките наказания,
които Луи IX налагал на рицарите, които ги посещавали.
Ж онгльори, актьори. През Средновековието актьо

ри, певци, магьосници, вещери, хората, които се грижат за
градската хигиена, палачите се ползват с лоша слава.
„Театърът, пише Исидор от Севиля, е бордей, понеже
след представленията там развратниците се отдават на
порока.“ Всъщност това е просто израз на презрението
към актьорите, които не принадлежат към обществото.
118
Техните представления не са достойно занимание - те

са грях. Кривенето на тялото по време на танците, мас
ката, зад която се крие истинското лице, разпуснатите
шеги и песни са дело на дявола. Те нямат свой дом, не
са нито селяни, нито гражда
ни. Тяхната мобилност ги ос
тавя вън от реда на социума.
Един каноник от XII в. поста
вя всички тези маргинали в
една група, като прави след
ното сравнение: „Така както
лешоядите нападат трупове
или мухите кацат по капките
сладък ликьор, така в дворове
на принцовете налитат бед
няци, мизерници, слепци, Актьор
кривчовци, сакати, жонгльори, танцьори, музиканти,
безделници и проститутки. Те и мнозина други прили
чат на пиявици, които не се отлепват от кожата, преди да
се препълнят с кръв“.
Еретици, д в и ж ен и е „А лелуя“ и ф лагеланти .

Обществото третира еретиците като вредни и затова ги
включва в тази категория. Техните проповедници обика
лят по пътищата и разпростра
няват своите възгледи. Според
Църквата, а и според светските
власти най-опасни са катарите.
Връзките им с източните ереси
и бързото разпростиране на
Папа Инокентий III отлъчва

катари от Църквата
119
вярванията им са доказателство за непрекъснатото пъ

туване на техните проповедници. В началото - от Южна
Франция и Северна Италия, по-нататък - на север към
Фландрия и останалите части на континента. Войните
срещу тях предизвикат активно раздвижване особено в
Тулузкото графство, изключват ги напълно от рамките
на социума и окончателно и изцяло ги причисляват към
категорията на отхвърлените.
Последователите на Пиер Валдес - валденсите, тръг
ват от Лион и постепенно се разпростират из Южна Фран
ция и Северна Италия. По-късно се разделят на терито
риален принцип на различни групи, които продължават,
бродейки, да агитират населението за своята вяра.
Движението „Алелуя“ е едновременно религиозно и
политическо, насочено срещу светските власти и ереси
те в подкрепа на Църквата. Възникването му е свързано
с предсказанието на Йоким де Фиоре (1135-1202) за пред
стоящ край на света (обявен от него в 1260 г.) и особено
много се засилва след първата чумна епидемия. Изклю
чително интензивно е в Централна Италия.
Флагелантите (самобичуващите се) са специфична ка
тегория. Те пътуват от град на град, като публично се би-
Флагеланти
120
чуват за изкупление на греховете. Съвременните им авто

ри описват дълги редици от хора по двама или трима в ред
със заплени свещи, хоругви и пеещи псалми. Боси и голи
до кръста, те се самобичуват, стенейки и ридаейки. През
определени интервали всички падат на колене и викат:
„Милост! Милост“, а след това: „Мир! Мир!“. Тръгват от
Северна Италия и едни от тях достигат до Рим, други през
Павия и Генуа (не са допуснати в Милано) се отправят към
Прованс, а трети през Алпите на север. Това движение се
развива бурно, но се разпада бързо.
121
Фантастични животни. Лист от бестиарий
Пътешествия
на въображението
сяка цивилизация създава своите утопии (букв,
В несъществуващи места) според възгледите си

за света. Всяка следваща приема по нещо от
предходните и въображаемите пътешествия стават все
по-разнообразни. Християнска Европа ползва легенди
те на класическата древност, на новодошлите народи и
старозаветните представи, за да създаде своите разкази
за пътувания до фантастични места. Те имат най-разно
образен характер, определен от времето и средата, в която
са създадени. Биха могли да бъдат обособени две катего
рии пътешествия - такива, които се основават на някак
ви географски дадености, и такива, които се основават на
различни легендарни представи и чисто визионерство.
Визионерството е често срещано през Средните веко
ве. Обикновено се осъществява чрез сънищата, затова и
античната традиция да се разказват и тълкуват сънища
продължава да съществува. Приема се, че някои от тях
са от Бога, а други - от демоните. Стремежът да се про
никне в непознатия свят на отвъдното, да се зърне поне
за миг „небесният Йерусалим“ поражда описанията за
тези видения. Григорий от Тур предава разказа на мона
ха Салвий, който според околните бил умрял, но когато
тръгнали да го изнасят от неговата уединена килия, той се
размърдал, сякаш се събуждал от дълбок сън, и разказал
за своето посещение в Рая. Поет от небесна светлина, той
се оказал в компанията на ангели и чул гръмовния глас на
123
Бога, който разпореждал да се върне в човешкия свят, тъй

като имал още много неща за вършене там. Той трябвало
да напусне яркия и красив свят, обитаван от душите на
мъченици и светци, и да приеме епископския пост в Алби.
По същия начин и Данте навлиза в отвъдното - в
съня, през неидентифицирана мрачна гора. Адът е мяс
то за разплата, пътят до него е грехът, т.е. няма прос
транствена представа за пътуването дотам.
Грешници в ада
Към този вид пътешествия може да се причисли тър

сенето на Едем (земния рай) - не отвъдното, където ще
блаженстват душите на праведните, а градината на Адам
и Ева с нейното невероятно изобилие, както и легенда
та за острова на блажените като един вид продължение
на представата за Елисейските полета или „щастливите
острови“ от класическата литература от Омир до Мар-
циан Капела (V в.). Проблемът е, че този остров, веднъж
посетён, не може да бъде открит отново. Затова някои от
авторите твърдят, че бил наричан „изгубеният остров“.
Вероятно представата за него по-късно преминава в ле
гендата за Елдорадо. Описания има и в т.нар. книги за
стълбата, чиято тема е възшествието на Мохамед, но са
124
Пътешествия на въображението
добре познати в Западна Европа и през латински прево

ди. Приема се, че те са оказали силно влияние на „Бо
жествена комедия“ на Данте Алигиери.
Исидор от Севиля предава, че „земният рай“ се нами
ра на изток, названието му на гръцки означава градина,
а на еврейски - удоволствия. Там има всякакви видове
дървета и естествено, там се намира Дървото на живота.
Мястото е недостъпно поради човешкото грехопадение
и се пази от херувим е огнен меч. Исидор обаче прави из
ричната уговорка, че това място е различно от островите
на блажените или от изгубения остров.
Данте и Беатриче в Рая, X I V в.
Мечтите да бъде достигнат земният рай никога не из

чезват. Върху старите представи се наслагват нови идеи,
но местоположението на изток - посоката на слънчевия
изгрев, остава неизменна, а също и идеята за недостъп
ността на мястото. Джон Мандевил (1300-1371) пише:
„Земният рай е най-високо издигащата се земя на света,
намира се на изток в началото на земята. Мястото е тол
кова високо, че почти докосва лунната орбита и ковче
гът на Ной не е могъл да го достигне“. Жан дьо Жоанвил
предполага, че оттам извира Нил, защото „там, където
реката навлиза в Египет, местните жители имат навик
да хвърлят мрежите си и когато дойде сутринта, те от-
125
А.
криват в тях скъпоценни подправки - джинджифил, ре-

вен, алое и канела, които донасят в страната. Говори се,
че тези подправки идват от земния рай, след като пад
нат от райските дървета, брулени от вятъра...“.
Разказите за „възможния“ рай в пътеписите от XIII в.
вече не са толкова тайнствени. В писанието на францис-
канеца Журден от Северак (1280-1330) земният рай се
намира между третата Индия (земите на Източна Афри
ка на юг от Абисиния) и Етиопия. Оттам водят началото
си известните четири райски реки, чиито води влачат
злато и скъпоценни камъни в големи количества. Там
има змии с рога и такива, в чиито стомаси има скъпо
ценни камъни. Жителите са черни и дребни, ходят чис
то голи и ловуват най-дивите животни.
Францисканецът Джовани ди Мариньоли (ок. 1290-
1360 г.) разказва своя версия за Рая. Според него той е
обкръжен от морето Океан и се намира на изток от Ин
дия срещу планините Сейлан (Цейлон). Там е най-висо
ката точка на земята, достигаща до Луната. Раят е далеч
от всяко безпокойство, въздухът е мек и свеж, а насред
него тече извор, който напоява дърветата му, раждащи
най-прекрасни плодове, които радват окото - ароматни
и нежни, те служат за храна на хората.
В географски аспект Раят винаги се търси на изток,
докато възможните входове към Ада са повече. Много по
пулярна е вярата, че кратерът на вулкана Етна е едно от
местата, от които може да се проникне в мрачния Тартар.
Легендите предават, че оттам излизал на кон прочутият
рицар Дитрих от Берн, а скоро след смъртта на импера
тор Фридрих II (1998-1250) местните твърдели, че са го
срещали наоколо. В Германия съществуват представи, че
в околността на вулкана (този път представен като врата
към Рая) били виждани сподвижниците на крал Артур,
докато в епоса за Лоенгрин гората, в която живеели ри
126
царите, била разположена

някъде в Индия.
Специфични разкази за
пътешествия са „имрамите“ -
ирландски описания на пъте
шествия по море. Те са едно
временно символ на стремежа
към приключения и проява
на келтско-християнски мис
тицизъм. „Плаването на св.
Брандън“ е едно от най-попу Пътуването на св. Брандън
лярните произведения от този жанр. Той потегля на път с
неколцина свои братя монаси, за да стигне до Едем.
Не по-малко интересно е и „Плаването на Маел
Дуин“, в което са описани 31 острова, населени с чудати
същества - мравки с размерите на жребчета, огромни
птици, кон с кучешки лапи, дървета, раждащи ябълки,
които насищат гладния за три дни, звяр, който се обръ
ща в кожата си, самоизяждащи се коне, огнени свине,
малко коте, което изпепелява един от братята на Маел
Дуин, който се опитва да открадне от него красиво бижу,
остров, разделен на черно и бяло (в едната му полови
на овците са бели, а в другата - черни, и когато Маел
хвърля в черната част бял клон, той веднага почернява),
великан-мелничар, великан-ковач, говорещи птици,
извор, от който в сряда и петък текат
вода и цвик, в неделя и останалите
празнични дни - мляко, а по време
на най-големите празници - вино и
бира. Както св. Брандън, така и Маел
и неговите спътници се натъкват на
острова на жените, който удивител
но прилича на острова на Калипсо от
„Одисея“. Посещават друг остров, къ-
127
дето има извор с жива вода. Там един от пътешествени

ците се изкъпва и оттогава зрението му не се влошава,
зъбите и косата не му падат и никога повече не изпитва
болка. На предпоследния остров живее един отшелник,
който преди това бил ограбил църква и побягнал със
своята лодка. По Божие внушение той изхвърлил загра
беното и като хвърлил веслата, се оставил на Божието
благоволение. Така се спасил. Той съветва Маел, който
бил тръгнал да отмъсти за смъртта на баща си, да опрос
ти убиеца като отплата за чудесното спасение, което са
постигнали той и неговите спътници след преживени
те приключения. Така приказката, основана на стария
келтски фолклор, завършва с християнско поучение.
В друг имрам, посветен на пътуването на братята
0 ’Хорра, се разказва за остров, обитаван в едната си част
от живи, а в другата - от мъртви, за друг остров, където
хората непрекъснато се смеят, и за трети, където са обзети
от непрекъсната печал. Забележително е съчетаването на
абстрактни категории (живот, смърт, радост, мъка, бяло,
черно) с невъзможни хибриди (кон с лапи). Съвременни
те изследвани обвързват плаванията с пътя към смъртта,
като приемат, че в разбиранията на средновековния чо
век те упътват душата към достигането на отвъдния свят.
Рицарските пътешествия до странни и изолирани
места и градове, срещите им с препятствия, преодоля
ването на различни трудности с помощта на мистични
сили, противопоставянето на злото - всички те следват
същия архетип, като се започне още с келтските легенди
в Мабиногиоп (записани през XIV в.), премине се през
класическите рицарски романи и поеми на Кретиен дьо
Троа (1130-1191) и Робер дьо Борон (края на XII - нача
лото на XIII в.) и се завърши с венеца на този вид литера
тура - „Смъртта наАртур“ от Томас Малори (1415-1471).
Мистичното пътуване на рицаря Персевал в търсене на
128
л .
Граала за пръв път е разказано от Кретиен дьо Троа.

Подобно на фолклорните сюжети Персивал е останал
единствен син на своята майка вдовица, която, за да не
допусне да го сполети съдбата на бащата и братята му,
го отглежда сама в гората. Но когато един ден младежът
вижда група рицари, влечението му към пътешествия и
приключения надделява над обичта към майката и той
потегля на път, за да стигне до замъка на крал Артур. Там
получава необходимите военни умения и куртоазно въз
питание, които в съчетание с вродените му нравствени
качества правят от него изключителен рицар. По време
на своите странствания, след като преминава дълбока и
непроходима река, той попада в замък, чийто възрастен
владетел - кралят рибар, е болен и не може да стане от
леглото и който в знак на своята добронамереност го да
рява с меч. Докато разговарят, край тях преминава мла
деж с копие, от чийто връх се стича капка кръв, после
минават още двамина със свещници с по десет свещи, а
с тях девойка, носеща в ръцете си граал, който осветява
с блясъка си залата. Последна минава друга девица със
сребърен поднос. Това се повторя, но Персевал все не
дръзва да попита какво означава, оставяйки въпросите
си за сутринта. Но когато се събужда, замъкът е обезлю
ден и вече няма кого да попита.
Този разказ, удивително съчетание от келтски, пред-
християнски и християнски символи, разкрива пътува
нето в отвъдното: преминаването на река (Стикс), затво
рения и труднодостъпен замък, краля рибар (келтският
Бран, но и последователите на Христос са рибари, а риба
та е измежду първите християнски знаци), който е ранен
и обезсилен (Бран, Христос), неспособността на смъртния
да осъзнание Божествените знамения (копието, с кое
то е прободен Иисус, чашата от тайната вечеря, в която
по-късно ще се твърди, че е събрана кръвта на разпнатия
129
Христос; подносът на евхарис-

тията) и в крайна сметка - на
пускането на отвъдното, след
като този, който го е посетил,
е научил твърде малко за него.
Малко по-късно Персивал
се появява като сир Парцифал
в поемата шедьовър на Волф
рам фон Ешенбах (1170-1120)
и става герой на още множе-
„ ство произведения от т.нар.
Персивал с I раала
Артуров цикъл заедно с Лан
селот, Галахад и останалите рицари от кръглата маса.
Всъщност всичките им пътувания в търсене на Свещения
Граал са пътешествия към невъзможното, непостижимо
то и в крайна сметка - към отвъдното.
Различните слоеве на обществото имат различни
представи за прекарването в Рая. Митът за страната Ко-
каня несъмнено произлиза от средите на простолюдието
Ланселот носи Граала на болния крал
130
- селяни и градска беднота, които често страдали от не-

дояждане и дори ставали жертви на глада. Тя е описана
във фаблио от средата на XIII в. Анонимният автор раз
казва, че бил тръгнал на поклонение в Рим и там папата
го посъветвал да отиде в Коканя - страна, в която няма
задължения и денят е пълен с удоволствия. Там този,
който спи до обяд, получава 5 су и половина, къщите са
построени от шунка и наденички, а по всички пътища и
пътеки са разположени
маси, покрити с бели
покривки, и всеки може
да похапне месо, риба,
дивеч и птици. Всичко е
безплатно. Насред стра
ната тече река от вино,
от която всеки може да
пие в сребърна или злат
на чаша. Хората са много Страната на лентяите.
Питер Бръогел Стария, 1566 г.
добри. Там месецът има
шест седмици и всеки ден е неделя. По четири пъти в го
дината се празнуват Великден, Коледа, Еньовден и Вси
светни, затова пък пости има през 20 години. Никой не
работи, благата ги раздава Господ. Навсякъде могат да се
намерят пари, но всъщност те не са нужди, защото никой
не пазарува. Има красиви дрехи от различни скъпи пла
тове. Сред това изобилие се намира изворът на младост
та, благодарение на който няма стари хора. Описвайки
този рай, в който има всичко за тялото, авторът изказва
съжалението си, че си е тръгнал оттам, защото, когато
решил да се върне отново и да заведе приятелите си, не
успял да открие пътя. Несъмнено това е разказ, в който в
188 стиха е описан свят, противоположен на този, в който
са живеели обикновените хора, чието ежедневие е било
изпълнено с тежък труд, лишения и различни репресии.
131
Понякога средновековните автори се връщат към

стари архетипи. В XII в. се появява бретонското „ле“
(поетична или поетично-музикална творба, обикнове
но изпълнявана от трубадури или минезингери), което
разказва за пътешествието във фантастичния свят на
феите на сър Орфео. Той бил крал и важна особа, силен и
умен, отдаден, любезен и възпитан християнин. Произ
лизал от рода на крал Плутон, а майка му била от рода
на Юнона. Повече от всеки друг крал обичал да свири
на лирата си прекрасни мелодии. Живеел в най-укрепе-
ния град в Тракия край Уинчестър ведно с грациозна
та си и прекрасна кралица лейди Хюродис (Евридика).
Един ден през месец май кралицата поседнала под едно
дърво и неусетно заспала. След това разказала, че в съня
й се явили двама рицари, които й съобщили, че трябва
да говори с техния крал. Тя отишла в неговия прекрасен
палат, видяла крепости, широки реки, кули и безкрайни
гори, поляни и ливади. Това било кралството на феите,
където никой човек ня
мало да може да я на
мери. Скоро след това
Хюродис изчезнала из
веднъж безследно. Мъ
ката на сър Орфео била
безпределна. Напуснал
кралството си без крал
ските си знаци, дори
без хубавите си дрехи и
обувки, без храна, само
Орфео извежда Хюродис

от кралството
на феите
132
с шапка от палмови листа на главата (т.е. в облекло на

пилигрим). Взел и лирата си. Кралят се впуснал в своето
приключение като просяк. Вървял съвсем сам. Компа
ния му правели змиите и зверовете, храната му се състо
яла от треви и горчиви корени. Когато денят бил хубав,
той сядал и свирел. Един ден сър Орфео срещнал група
от феи и ги последвал чак до двореца на техния крал.
Той бил толкова прекрасен, че приличал на рай. Когато
достигнал до портите, кралят почукал и пазачът го по
питал какво иска. Орфео се представил за менестрел и
бил пуснат да влезе в замъка. Там между многото чудеса
имало и мъртъвци, застинали в различни пози. Други
били просто потънали в дълбок сън. Между тях била и
Хюродис. Кралят на феите, седнал на блестящ трон сред
пищна украса, го попитал защо е дошъл неканен и му ка
зал, че откакто носи корона, не бил виждал толкова на
ивен човек. Орфео отвърнал, че е дошъл да му посвири.
Така той успял да спаси своята кралица и да се върне
в кралството си, нарушавайки същността на античния
мит, но затова пък следвайки традицията на Среднове
ковието - чистите и невинни души ще бъдат спасени.
Всички тези теми имат малко или повече аналози
във фолклора и веднъж влезли в литературата, съвсем
естествено създават основата на приказното творчество,
включително и на днешното фентъзи изкуство.
133
Илюстрация към „Милионът“ на Марко Поло
Чудесата на Изтока
т началото на XIII в. нататък всички категории
О пътуващи са привлечени от Изтока. Пътуване

то натам е изключително приключение. Сред
новековният западноевропеец навлиза в различна от
своята климатична среда, с различна флора и фауна,
среща хора с различна религия и различен манталитет.
Пътуването му е изпълнено с препятствия и изненади.
Често пъти обстановката не отговаря на предварителни
те знания и нагласи. Изненадите са много и неочаквани.
Вероятно затова бихме могли да квалифицираме пъту-
ванията в Азия като твърде ексцентрични и чудесата
(реални или съчинени) не бива да ни изненадват.
В представите на западноевропейците Азия е най-го-
лемият и най-малко познат континент. Тя възбужда въ
ображението им с екзотиката на своите подправки, с
митичните си богатства и с
представите, че някъде из не
познатите й краища обитават
странни същества. Съвремен
ни изследвани допускат, че
три са основните личности,
които поддържат европейско
то любопитство към Изтока.
На първо място, Александър
Македонски, който през Сред
новековието е възприеман не
135
П ъ туването през Средновековието
само като завоевател,

достигнал до Индия, а
по-скоро като открива
тел на непознати земи, а
също и на нови техники,
които подпомагат пъте
шествията. Във всички
европейски литератури
има поне един или пове
че „романи“ за Алексан
дър и неговите деяния. Те
Александър се спуска съчетават действителни
с батискаф под вода и фантастични географ
ски реалии на територията на Северна Африка и Азия. В
някои от тях се изреждат чудесата на Индия, между кои
то се споменават и създания, появили се в европейския
фолклор още от Античността - те стават част от реперто
ара на мнозина от по-късните автори, пишещи за Азия.
Друга личност, която привлича интереса на христи
яните към Азия, е апостол Тома, който според предани
ята след Възкресението бил продаден като роб и заедно
със своя собственик заминал за Индия, за да служи на
цар Гундафор. Там той построил дворец на царя, а въз
награждението си раздал на бедните, докато им про
повядвал християнските добродетели. После съживил
момче, ухапано от змия (която всъщност била сатаната),
прогонвал демони, лекувал болни и убеждавал прин
цове и принцеси да се покръстят. Това предизвикало
враждебни настроения срещу него и той бил хвърлен
в затвора. Там, подложен намъчения, починал. Погре
бан бил близо до Милапор, където и до днес е почитан.
Всъщност апостолът извършва едно типично свещено
пътуване по модела на Иисус, което обаче следва тър
говските пътища, по които се придвижва християнското
136
мисионерство на изток. Култът към св. Тома е популярен

по целия път до Индия, като се започне от Едеса и се
стигне до Керала.
Третият е презвитер Йоан.
Едно от първите известия за него
се намира в произведението на
Отон от Фрайзинг (1114-1158)
„Хроника или история на двата
града“. Той предава разказа на
епископа на Габула, според ко
гото на изток, далеч зад Персия
и Армения, в земите на Индия
живеел със своя народ презвитер
Йоан, цар и свещеник, който бил Презвитер Йоан
християнин от несторианската вяра. Той бил успял да
победи персите (турците), прогонил ги от своите земи и
се очаквало да помогне на църквата в Йерусалим. Спо
ред разказа на Марко Поло презвитер Йоан бил победен
и убит в битка с Чингиз хан, който подчинил земите му.
Митичната му личност обаче продължила да вълнува
европейските пътешественици още дълго време.
Към тях бих прибавила и енигматичната персона на
Стареца от планината, водач на асасините (хашишини-
те) - безстрашни бойци, които извършвали под влияне-
то на наркотици политически убийства. Европейските
пътешественици са
убедени, че те са тър
сели смъртта си, за да
отидат в един по-ху
бав свят сред вечни
удоволствия. За тази
секта започва да се
Старецът от планинат изпраща говори по времето на
младежи на акция Третия кръстоносен
137
поход, а крал Луи IX дори води преговори с нейния во

дач. Като знак за любезност старецът изпраща на краля
ковчеже с дарове - слон и жираф, изработени от крис
тал, ябълки от различни видове кристал и игрите табла
и шах. Сектата посяга и на мюсюлмани и това е повод да
бъде унищожена към края на XIII в.
Пътуването към Азия никога не е спирало напълно,
но след края на XI в. то постепенно се засилва. Кръсто
носните походи подклаждат допълнителен интерес към
тази посока, а създаването на кръстоносните държави
предполага относително сигурни спирки по пътя. Сблъ
съците между християни и мюсюлмани и войните за
надмощие между мюсюлманските владетели затрудня
ват, но не спират пътуващите.
В действителност пътуването на изток е привлека
телно по две основни причини. Църквата иска да проучи
възможността за христианизация на народите, живее
щи отвъд мюсюлманския свят, за да ги направи свои съ
мишленици и съюзници, а търговците търсят начин да
придобиват стоки от Азия без посредници. Пратеници
те на Църквата са предимно монаси от доминиканския и
францисканския орден. Техните донесения предоставят
изключително ценна информация за географията, бита
и манталитета на народите, които посещават. Забележи
телно е, че повечето от тях уточняват дали предават по
знанията си по чужд разказ, или лично са участвали в
събитията, и така засвидетелстват тяхната автентичност.
През този период интересът е насочен изключител
но към монголите/татарите, част от които са приели
исляма, а други са останали езичници, сред които жи
веят несториани, арменци и други християни. Един от
първите европейци, пътували до земите на монголите, е
Джовани де Пиано Карпини (1182-1252). Той е изпратен
от папа Инокентий IV да отнесе на великия хан писмо,
138
JL
в което го съветва да не воюва с християните, а да прие

ме тяхната религия. Джовани преминава през земите на
днешна Полша и Русия, посещава лагера на Синята орда
(ядрото на бъдещата Златната орда) и нейния хан Бату
(1227-1255). Оттам се отправя към земите на хан Гуюк
(1246-1249) в една предизвестено неуспешна мисия. От
четът за неговата дейност е „История на монголите“, в
която описва земите на татарите, географските даденос
ти и климата, характера и нравите им, тяхната история,
начините на воюване, как ханът упражнява властта си
и как сключват мир. Впрочем той твърди, че те сключ
ват мир само като победители, когато противниците им
приемат пълно подчинение. Една от клаузите е победе
ните да служат във войската им, да плащат десятък от
произведеното и от имуществото си. Взимат всяко десето
момче и момиче и ги прибират в своя лагер като роби.
Отнасят се жестоко към поданиците си. Голяма част от
текста описва военните прийоми и възможните начини
на отбрана. В последната книга Джовани изрежда отно
во маршрута, по който той и спътниците му са премина
ли - Бохемия, Полша и Русия, земите край нейната сто
лица Киев, които вече били опустошени от татарите, и
как оттам са навлезли в техните земи към лагера на Бату.
Следващият по време пътешест
веник е францисканският монах Ги
йом от Рубрук (1120-1293). Той пъ
тува през 1253-1255 г. по поръчка
на крал Луи IX, който по време на
своя престой в Отвъдморските земи
придобива известна представа за
обширните територии на изток и за
особените нрави на тяхното населе КралЛуи IX
ние и владетели. Кралският биограф изпраща на мисия в Азия
Жан дьо Жоанвил разказва някои Гийом Рубрук
139
любопитни факти, които несъмнено са подтикнали Луи

да изпрати специален пратеник при монголите. Гийом е
изключително наблюдателен пътешественик, който об
ръща внимание на множество подробности. Той започва
описанията си от земите край Черно море и около река
Дон и Волга. Спира се подробно на бита и поминъка на
тамошните татари - храна, облекло, занятия, особености
на обичайното им право. По-нататък монахът продължа
ва към териториите на хан Менгю (1251-1260), който уп
равлява в земите на Монголия и Северен Китай. Разказът
за живота в двора на великия хан е изпълнен е проявите
на показна религиозна толерантност, зад която според
Гийом се крият доста практични интереси. Той предава,
че когато прорицателите му или несторианските свеще
ници посочат някой ден за празник, Менгю организира
пир. Първо пристигат християнските служители в своите
одежди и благославят неговата чаша, после идват „сара-
цинските“ свещеници и правят същото. Следват тези на
идолопоклонниците. Един монах от двора на хана твър
дял пред Гийом, че ханът вярвал само на християните и
че бил покръстен, но пътешественикът от Рубрук, ана
лизирайки последвалите събития, заявява, че всъщност
владетелят не вярва никому, тъй като се убедил сам с
очите си, че той се доверява най-вече на гадания по кости.
През втората половина на XIII в. пътуванията на
изток са вече традиция и описанията за тях създават
една нова топонимия. Появява се името Велика Тарта-
рия (Тартария магна), с което се обозначават земите на
улуса на Чингиз хан, т.е. Монголия, Китай и Манджи
(Манджурия). Земите, обозначавани с наименованието
ндия, не са точно дефинирани. Повечето пътеписи по
сочват Индокитай като Малка Индия, а Индустан - като
Велика Индия, докато Средна Индия според тях се на
мира в земите на Етиопия. Добре е познато Каспийско
140
море и неговото главно пристанище Баку, а покрай него

и Кавказ се определя като Каспийските планини. От
XIII в. вече са добре познати и островите от Далечния
изток - Суматра, Цейлон и Ява.
Много любопитно описание на климата и страната
се намира в донесенията на Джовани да Монтекорви-
но (1247 1328), папски пратеник от ордена на францис-
канците. Той пише, че в Индия е винаги топло, няма
зима, но и не става прекалено горещо. Причина за това
са ветровете. Неговият престой е съсредоточен в земите
на Горна Индия, в Малабар, където се почита култът към
св. Тома. Страната според него е гъсто населена, с големи
градове, но къщите изглеждат зле, защото се строят от
кал и се покриват с листа. Водата не достига и обикновено
не е добра за пиене. Затова често се копаят ями, в които
да се събира дъждовната вода. Добитъкът е малко, а коне
почти липсват, но затова пък има достатъчно плодни дър
вета, от които през всеки сезон могат да се берат плодо
ве. Той обръща внимание и на изобилието от благовонни
подправки. Съобщава за дървета, от които се добива за
хар или мед, а от други - сок, подобен на вино, както и за
такива, които раждат различните видове пипер. Хората
от страната, допълва Джовани, са идолопоклонници, не
познават законите, нямат книги, но имат знаци, с които
маркират молитвите си към боговете и си правят сметки
те. Индия, заключава той, е голяма страна, с много крал
ства, много езици и малко християни.
Одорико да Порденоне (1286-1331) е изпратен в Ки
тай, за да подпомогне мисията на своя събрат францис
канец Монтекорвино, който през това време организира
християнска община там. В продължение на 12 години
той пътува из Азия, тръгвайки от Венеция и през Кон
стантинопол достига до Персийския залив. Оттам се
придвижва по море до Индия. Посещава Ява и Суматра,
141
х
както и страната Дандин, разположена на 24 острова,

управлявани от 54 крале. В Пекин остава в продължение
на 3 години и оттам, прекосявайки цяла Азия, се приби
ра в Европа. Завръщайки се, той започва своя пътепис
„Описание на източните земи от Одорико Порденоне,
бохемец от Форо Юлио, провинция Антония“. Книгата
му не е завършена, но много от описаното в нея се пре
връща в топоси, които се повтарят в произведенията на
по-късните автори. Одорико отбелязва особеностите на
нравите на населението в отделните области. Порицава
идолопоклонничеството и съобщава, подобно на Монте-
корвино, че там почитат бика. Покланят се на истински
бик или пък на идол - наполовина човек, наполовина
бик, който иска жертвоприношение от кръв. Одорико
разказва и за обичая при смъртта на съпруга жената да
бъде изгорена ведно с трупа на мъжа си. По-нататък той
описва необикновената страна Ламори (която се намира
ла вероятно на остров Ява), където хората ходят голи по
ради жегата. Там всичко е общо, включително земята и
децата. Страната е богата - има месо, жито и ориз, както
и злато, алое и камфор, с което привлича много търгов
ци. Но жителите й са канибали и затова тези търговци
често им продават деца, с които те се хранят. Любопитен
е разказът му за страната Чампа (в дн. Виетнам), чийто
крал има 200 деца и 14 000 обучени слона. Там веднъж
годишно за два или три дни към брега приижда толкова
много риба, че не се вижда и вода в морето. Тя излиза на
сушата и хората могат да си събират колкото искат. На
въпрос към местните защо рибата прави така, те отгово
рят, че идва да се поклони на императора.
Много интересна е срещата на францисканския мо
нах с представата за метемпсихозата. Разказът му е из
ключително любопитен, защото е свързан с негово лично
преживяване. В Камсай - императорска резиденция, ог-
142
ромен, красив и много богат град, Одорико пребивавал в

дома на местен християнин, който поискал да му направи
впечатление, показвайки му нещо невиждано. Той напъл
нил две купи с хапки и завел госта си в градината. Щом
влезли, взел звънче и започнал да звъни. Веднага към тях
се втурнало множество от малки зверчета с вид на морски
котки (дребни примати) и сред тях и такива, които има
ли човешки личица. Били към 3000 на брой. Домакинът
ги нахранил и обяснил, че това са душите на благородни
мъже, защото душите на достойните след смъртта пре
минават в телата на благородни животни, а на грубияни
т е - в зверове. И въпреки че бил християнин, по никакъв
начин не искал да се откаже от тази своя представа. Ос
вен това може би Порденоне е първият западноевропеец,
посетил Тибет. Той разказва за кралството Тибот, подчи
нено на великия хан. Населението му живее предимно в
палатки, изработени от бяла или черна плъст. В столица
та му стените на къщите също са черни и бели. Там никой
не пролива кръв - нито на човек, нито на животно. Там е
и „албаси“ - техният папа. Тамошните хора оказват почит
към починалите си бащи по особен начин. Щом родите
лят умре, отрязват главата му, а свещениците разрязват
тялото на части, които оставят да бъдат отнесени от орли
те и лешоядите от планините. Тогава казват, че ангелите
са отнесли починалия в Рая. Синът пък взима главата и
от черепа прави чаша, от която пият той и семейството
му, за да почитат паметта на своя предтеча.
Журден от Северак, или Йордан Катала (1280-1330?)
е францисканец, установил се в манастир в Тавриз. През
1321 г. той пътува с още четирима италиански монаси
към Индия. Спътниците му обаче стават жертва на са-
рацинско нападение и той трябва да подължи пътя си
сам. Неговият разказ се отнася до земите, които лично
е посетил, както и до някои слухове за Източна Афри-
143
j-
с
ка, която той нарича Третата Индия. Впрочем той е един

от първите, които съобщават, че християните са добре
приети в тези земи. Там има дракони, в чиито глави се
намира специален камък - карбункул (червен гранат).
Драконите обитават златните пясъци. Когато летят, по
неже са тежки, често падат. Тогава ги оставят известно
време да престоят и вадят камъка, за да го занесат на
презвитер Йоан - императора на етиопците. Там също
живеят големите птици Рок (в арабския фолклор Рух),
които могат да вдигнат във въздуха цял слон.
Журден съобщава, че Персия (дн. Иран) е обитавана от
сарацини, татари и християни схизматици - несториани,
яковити, гърци, грузинци, арменци, а също и малко евреи.
Страната изобилства с коприна и лазурит, който според
него местните не знаят как да обработват. Също така ре
ките са пълни със злато, което не знаят как да извличат.
Народът живее в мръсотия и се храни на земята или на
синия, като 5, 6 или 7 души ядат от една чиния и обикно
вено с пръсти. Журден проявява интерес и към фауната и
споменава, че в Индия живеят лъвове, леопарди и панте
ри. Специално внимание обръща на носорога и описвайки
го, отбелязва, че независимо от това, че има рог, той не е
еднорог (фантастичен кон с рог на челото). Описва също
и разноцветни змии, между които има такива с две, три
или пет глави. Крокодилите му правят силно впечатление
и той отбелязва, че са по-големи и от най-големия кон и
приличат на гущери. Те, пише той, имат броня, която не
може да бъде пробита с меч, копие или стрела.
Журден споменава също и за острови, където живеят
или само жени, или само мъже. Срещат се за кратко, за
да създадат поколение. Ако се роди момиче - остава при
жените, ако е момче - изпращат го на мъжкия остров.
Освен това споменава за остров, а който мъжете имат ку
чешки глави, но жените им са хубави.
144
Чудесата ни Изтока
Книгата „Милионът“, написана по разказите на Мар

ко Поло, предлага не само търговска информация. Ня
кои от съвременните изследвани допускат, че текстът му
може да е компилиран от произведение от XII в. на ки
таеца Чау Ю Куа върху китайската и арабската търговия.
Дори и да е така, това не намалява стойността на него
вия разказ. Той е изключително наблюдателен и нищо
не убягва от погледа му. Затова пътеписът му е подробен
и отчита всички забележителности по пътя. Венециан
ските търговци братята Матео
и Николо Поло, които преди
пътуването си с Марко са били
вече в Китай, спечелват до
верието на Великия хан и се
връщат като негови пратеници
в родния си град, за да преда-
дат посланието му на папата.
След доста дълъг престой и без
да дочакат избор на нов папа,
те потеглят обратно, взимай
ки със себе си младия Марко,
син на Николо. Пътуват в про
дължение на три години, като
преодоляват множество труд
ности. Марко остава да служи
като специален пратеник на
хана и обикаля надлъж и шир
огромната Монголска империя. В неговия разказ се раз
глеждат не само места, които са от значение за търго
вията, но и се предлагат и подробности от бита, исто
рията и вярванията на народите, с които се запознава.
Разбира се, на първо място е описанието на управление
то на Кубилай хан - „най-могъщия владетел и господар
на земи, народи и богатства, какъвто не е имало от вре-
145
мето на Адам до наши дни“. През зимата ханът отсяда

в Камбалук (дн. Пекин) в разкошен дворец. Стените на
залите са изрисувани с чудни истории, таванът блести
от злато и сребро. Дворовете са пълни с красиви дървета
и редки животни. Градът край двореца е огромен, с тол
кова прави улици, че от едната врата може да се зърне
насрещната. Там цари невероятна дисциплина, защото
вечер, след като удари камбаната, никой не може да се
движи навън, ако няма някаква изключителна причи
на. Марко разказва за угощенията на хана, който може
да посрещне 40 000 гости. Когато той пие, всички ин
струменти започват да свирят, а присъстващите коле
ничат, за да покажат своята преданост и уважение. Не
говият рожден ден е най-големият празник, неговият
лов е грандиозен и както заключава Марко, никой вла
детел на света не изпитва повече радости от него. Из
вън забавленията са описани методите на управление и
службите, включително и как се подпомага народът по
време на глад. Огромна част е посветена на провинции
те на ханството, които Марко обикаля като пратеник и
хански служител.
Когато предава разказана му информация, Марко
вече не е толкова конкретен, а и изложенията напом
нят фолклора. От подобен вид е описанието на това как
могат да се добиват диаманти по нестандартен начин. В
кралството Мултифили (в Северна Индия) вършели това
по доста сложен начин. Понеже в планините имало ями,
пълни с диаманти, но и със змии, хората не смеели да
отиват дотам. Затова те хвърляли в ямите парчета месо,
за които залепвали скъпоценните камъни, а тамошните
орли грабвали месото и се издигали. Хората започвали
да ги плашат, те изпускали месото и местните изважда
ли от него диамантите. Подобна приказка има и в поре
дицата за Синбад моряка.
146
На границата между действителните и въобража

емите пътешествия могат да бъдат поставени „Пъте
шествия“ на сър Джон Мандевил (1300 1371), в които
съжителстват реалното и невероятното. Той предава
поредица от фантастични „факти“, които придават на
разказите му пикантен привкус. Според него в Китайско
море имало подводни магнитни скали, край които е
много опасно да се минава, тъй като магнитът привлича
гвоздеите и корабите се разпадат. В страната на презви
тер Йоан пък имало толкова големи скъпоценни камъ
ни, че от тях се правели чашите и сервизите за хранене.
А златото на остров Тапробан (Цейлон) се охранявало от
мравки, големи колкото кучета. Никой не смеел да при-
пари до тях, но все пак местните измислили как да се
Илюстрации от различни издания на „Пътешествия“
147
доберат до скъпоценния метал. Пращали кобили, които

наскоро са се ожребили, натоварени с празни кошове,
да пасат там. Щом видели празните кошове, мравките
започвали да ги пълнят с каквото сварят (мравките не
търпели празни предмети според Мандевил). После хо
рата пускали жребчетата, те призовавали майките си
и кобилите си тръгвли натоварени със злато. Разкази
те на сър Джон изобилстват с трафарети за чудновати
създания, измислени още през Античността. Някои от
тях силно напомнят или направо копират сатирите на
Лукиан (120-192) относно лунните жители, други като
че ли са почерпани от „Етимологиите“ на Исидор от Се
виля. Дали поради развихрена фантазия, или от наивна
доверчивост, но той приема да разказва най-невероятни
неща, например за това, че в Каспийските планини рас
тат храсти, чиито плодове, щом узреят, се отварят и в тях
се намират малки животинчета, които изглеждат като
агнета - по този начин те раждат и плод, и месо.
Така или иначе, щом става дума за Изтока, земи да
лечни и чужди, в които растат важни за храненето и
икономиката подправки, където се срещат странни рас
тения или пък се простират огромни пустини, където
човек може да се срещне очи в очи с носорог, жираф или
крокодил, или да бъде поздравен от говорещ папагал,
разказите се превръщат в нещо като приказка, която
кара читателя или слушателя да притаи дъх.
148
Пътуване
към Новото време
края на XIV и през XV в. в Западна Европа въз
В никват нови обстоятелства, които променят

значително режима на пътуванията. На първо
място, това е чумата. Първите епидемии от средата на
XIV в. принуждават хората да се изолират и значител
но да ограничат движението си. Друг важен фактор е
Стогодишната война между Франция и Англия, която
заплашва сигурността на пътуващите в Северозападна
Европа. От изключително значение са и новите отно
шения в търговията. Това е времето на банките, т.е. на
финансите и търговията, които могат да се развиват без
прякото участие на страните. Във всеки по-голям град
възникват тези нови институции, от които търговецът
може да вземе кредит и да го прехвърли в друг град,
без да присъства лично, може да застрахова стоката си,
може да я заложи, може да държи на съхранение пари
и ценни вещи. Така една от най-подвижните фигури в
предходния период - търговецът, може да действа от
разстояние и да не му се налага да пътува. Разбира се,
това се отнася до големите търговци. Дребната търговия
остава в предишното състояние.
Търговията с Изтока придобива по-различен харак
тер и поради промяната в политическата и военната си
туация. Навлизането на османските турци в източните
предели на Византия, заплахата към европейските й
части и падането на Константинопол в крайна сметка
149
редуцират в немалка степен търговските отношения с

Азия. По същите причини прекъсват и пътуванията на
мисионерите. Освен това папството губи надеждата, че
ще може да разпростре християнската вяра на изток.
Възникването на множество нови, при това нацио
нални университети ограничава движението на сту
дентите. Основават се университети в Перуджа, Фло
ренция, Пиза и Павия (Италия), в Гренобъл и Анже
(Франция), в Перпинян и Барселона (Каталония), във
Виена, Хайделберг, Лайпциг и Фрайбург (земите на
Империята), в Глазгоу (Шотландия), в Катания (Сици
лия); в унгарското кралство е създаден университет в
Печ; преди това в Прага е учреден един от първите на
ционални университети, а малко по-късно - и Ягелон-
ският университет в Краков, Полша. Така студентите
могат да се учат в своя среда и времето им за наука се
увеличава. Това не означава, че придвижването с цел
обучение спира. То просто намалява процентно спрямо
увеличения брой на обучаващите се.
Поклоненията не спират. Все по-трудно е да се оти
де до Йерусалим, но пък това натоварва пилигримските
дестинации в Европа. Местата за поклонение събират все
повече поклонници, издигат се все по-внушителни ка
тедрали и се търсят все по-добри и известни майстори,
които да ги построят. Пътуващите строители увелича
ват броя си. Пътуват и скулптори, художници и всякакви
хора на изкуството, чиито професии започват да се ценят
значително повече, отколкото в предишния период.
Никой обаче не може да спре войските и маргинали-
те. Войните не спират, напротив, увеличават се. При
движването на армиите става малко по-бавно. Конни
ците са натежали с броните, които трябва да ги пазят от
огнестрелното оръжие, оръдията стават все по-тежки,
обозът - по-трудно подвижен. Колкото до бедняците и
150
Пътуване към Новото време
измамниците - на тях промените не им се отразяват. Те

все така остават вън от обществото и пътят е единстве
ният им дом.
И след като за по-голямата част от обществото пъ
туването из старите места вече не е толкова удобно и
привлекателно, съвсем естествено е то да се ориентира
към търсене на нови пътища, за да не загуби вече при
добитите облаги. Новите пътища отвеждат европейци
те в Новия свят.
151
Речник
на термините
и названията
А р т у р о в ц и къ л - поредица от поеми и романи за приклю

ченията на крал Артур и неговите рицари. Темата за ри
царите от кръглата маса навлиза във всички европейски
литератури и създава правилата на рицарското достойн
ство и чест. Не е сигурно дали Артур е бил историческа
личност, или фолклорен герой, но благодарение на лите
ратурата и включването на темата за Светия Граал става
изключително популярен.
А ст р о л а б и я - астрономически уред, с който, като се отчита
разположението на небесните тела, се измерват географ
ските ширини.
В алден си - последователи на лионския проповедник Пиер
Валдес, известни икато „Лионските бедняци“, които пропо
вядват на местен език. Църквата ги третира като еретици.
В и кари ат - църковно наместничество, начело на което
стои викарий.
Г ол и арди - споменават се като общности след XI в. Появата
им се свързва с нарастването на броя на градските учили
ща и университети. Джералд от Уелс (1146-1223) нарича
голиардите „паразити и развратници“, „отдадени на пок
варата“, а техните песни - „отмерени и ритмични, безоч
ливи и безразсъдни“.
Д виж ение за въ звр ъ щ а н е на С вет ит е зем и - политиче
ско течение, което се появява със спада на кръстоносния
ентусиазъм след загубата на владенията в Отвъдморските
152
Речник на средновековните термини и названия
JL.
земи. Пропагандата се осъществява чрез специфична лите

ратура, която се опитва да инспирира нов тласък в атаките
на изток. Произведенията са особено интересни с описани
ята на земите и тяхното население.
Д виж ение за Бож и м и р - възниква в края на X в. в средите
на Църквата. На специални събори местните епископи про
повядват срещу насилието на въоръжените над „невъоръ
жения народ“. Църквата заплашва насилниците с анатема
и отлъчване. Разрастването и навлизането на движението в
светските среди води до сключването на договора за Божи
мир, чиято цел е да увеличи контрола над насилието.
Е п и т и м ия - наказание, налагано от Църквата, което обик
новено се изразява в извънреден пост, лишаване от при
частие, увеличаване на броя на дневните молитви, из
вършване на очистително поклонение и т.н.
И ст о р и и т е на к р ъ ст о н о сн и т е ек сп еди ц ии , които мо
гат бъдат третирани и като въоръжени поклонничества,
са писани от участници в похода или по разкази на участ
ници и дори след време по написаното в предишни съчи
нения. Особено ценни са тези от първия вид.
И т и н ер а р и и - пътеводители, писани с цел да подпомог
нат поклонници, търговци или участници в кръстоносен
поход, разказвайки за предишно пътуване. В тях освен
описания на пътя и на забележителностите по него има
информация за населението и неговите нрави, пречупени
през интереса и настроението на пишещия.
К а п и т у л - колегия от духовници около папата или около
местния епископ, която взима основни решения по цър
ковни въпроси.
К а п и т у л а р и й - кралско решение или разпоредба, която
има силата на временен закон.
153
К е р а а н са р а и , ксен о д о х и и , ф у н д у ц и - названия на
крайпътните ханове, в които могат да отпочиват хората и
животните им.
К о м а н д о р с т в а или к о м а н д ер и и - основна управленска
част на монашеските ордени. Увеличаването на членовете и
разпространението на ордените из земите на Европа налага
те да се организират в „домове“, ръководени от командор.
К ом п ан и я - буквално означава „съвместен хляб“, т.е. съдру
жие от хора, които заедно си изкарват прехраната. В нача
лото е синоним на „братство“, но с развитието на икономи
ката и най-вече на търговията придобива основно смисъл
на „търговско дружество“.
М аб и н о ги о н - сборник с келтски легенди от Уелс, събрани
и записани в XIV в. {мабиноги означава повествование). Те
може да бъдат в проза или да са римувани.
М а гн а х а р т а - изключително важен кралски документ,
издаден от английски крал Джон I (1199-1216) през 1215 г.
С него се дават редица права на Църквата, регламентират
се отношения вътре в градовете и за пръв път се гаранти
рат права и на отделния индивид.
М и н ези н гер и , м е н е с т р е л и , т р у б а д у р и - поети и музи
канти от т.нар. куртоазно (дворцово) течение на изкуство
то. Възпяват природата, дамата на сърцето, а понякога пи
шат и епически песни.
М ир на п а за р а - спазване на забрана за военни действия
или нападения над мирни хора по време на пазарния ден.
Пенит енциални книги или н аказат елн и книги - записки
на църковници, отнасящи се до езическите практики (вярва
ния, гадания, магии) на селското население и епитимиите,
които им се налагат като наказание.
154
Речник на средновековните термини и названия
л----------------------------------------------------------------------------------------,
П ор т о л а н и или п ер и п л у си - текстове към морските кар

ти, които дават указания за пристанищата: разстоянията
между тях, условията за акостиране, посоката на постоян
ните ветрове и т.н. По принцип картите с подобни при
ложения би трябвало да бъдат обозначавани като „порто-
ланни карти“, но често биват наричани просто портолани.
П р а в и л о т о на с е . Б ен ед и к т - първият манастирски пра
вилник в Западна Европа. Отнася се до задълженията на
монасите: подчинение и дисциплина, ред на литургиите и
организация на монашеския живот.
П р и в и л е ги у м и - грамоти, с които се дават права или се
правят дарения.
Р о за т а н а в е т р о в е т е - о т б ел я зв а 4 -т е осн овн и вятъра,
к ои то съ отв етств ат на п осо к и т е на св ета, и т ех н и т е п о д
р аздел ен и я .
С ак ри ст и я - обособено помещение в църквата, където се

съхраняват литургичните одежди и съдове.
Топоси (букв, места) - местата в текстовете, които се повта
рят и създават трафарети (шаблони).
Ф аблио - комичен разказ в стихове, типична градска лите
ратура, която се надсмива над нравите на всички слоеве
на обществото.
Ф а к т о р и я - квартал на търговци в чужда страна.
Ф едерат и - народите, които Римската империя приема по
договор (федус), който им позволява да се заселят в земи
те й и да получат някои привилегии срещу участие в ар
мията при определени условия.
155
156
Приложение. Карти
Търговските пътища в средновековна Европа
Пътят на коприната
157
Университетите в средновековна Европа
158
Приложение. Карти
Пътят на Марко Поло
159
Красимира Гагова
П ъ туван ето пр ез Средновековието
Българска
Първо издание
Редактор Мила Вълкова

Коректор Ивета Петрова
Художник Константин Жеков
Формат 60x90/16. Печ. коли 10

Предпечатна подготовка „И К Полис“
Печатница „Симолини-94“ - София
„ И К Полис“ О О Д
1000 София, ул. „Парчевич“ 37, вх. Б, ет. 3,
тел.: (02) 981 76 27
www.polis-publishers.com
IS B N 978-954-796-074-9

Пътуването през Средновековието

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Пътуването през Средновековието

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Красимира Гагова

На корицата:,, Керванът на Марко Поло“. Каталански атлас. 1375 г.

© Красимира Димитрова Гагова, автор. 2018

Средновековният западноевропеец пътува 7

Средства за придвижване, такси и подслон 29

Владетелят и неговото обкръжение пътуват 47

Поклонението - вярата на път 63

Търговията - печалба от пътуването 79

Монасите също пътуват 97

Пътуване за образование 105

Странстването на маргиналите 113

Пътешествия на въображението 123

Чудесата на Изтока 135

Пътуване към Новото време 149

Речник на термините и названията 152

Приложение. Карти 156

ътуването - преместване в пространството, от­

П криване на нови места, навлизане в друго време,

от Рая, а неговият син Каин е осъден да бъде „изгнаник и

П р есел ен и я та . Пътуването е една изключител­

спират всички тези преселници - Панония. Там хуните,

достигат чак до Каспийско море. Корабите им навлизат

П ромяната. Към средата на X в. обстоятелствата за­

движението и договорът за Божи мир, който Църквата

ни действия, а и чрез търговия. Създава се нова орга­

ъзможностите за пътуване и състоянието на

В пътищата са ограничени от сезоните и релефа.

П исм ена и н ф ор м ац и я. Преди да се стигне до

литературен жанр. Повечето от тях имат практиче­

щата, и за населението край тях. По-близки като жанр

К арти. Най-общо картата може да се определи като

Възстановена по описания, картата на Ератостен

Безспорно най-известният гръцки географ и кар­

фия“, в който се споменават повече от 8000 топонима.

Карта от X V в., рисувана по системата на Птолемей

станциите по пътя. Затова тя е изработена върху дълга и

Част от Певтингеровата карта (с Константинопол)

Т-образна карта от XII в.

и Европа. Азия се простира от

карти, каквато е картата на Хайнрих от Майнц от нача­

Хеърфордската карта и детайл от нея

Маппа мунди на Идриси,

В средата на XII в. араб­

Събрани на едно място фрагменти от картите към

на 7 климата, чиито особености и поселения са подроб­

Морска карта на Пиетро

сребърен диск с диаметър

то са правени изключително от венецианци и генуезци,

Европа на Каталонския атлас от 1375 г.

Карта с владетелите на отделните държави,

зависимост от това как ще пътува - по суша или

В по вода, пътникът трябва да предвиди според въз­

Пътуване по суш а. Повечето транспортни средства

ват през зимата, но те

Пътници, нападнати от вълци

П ътуване по вода. По принцип през Средните ве­

сравнение със Западното. Това се дължи както на гео-

След XI в. вече има очевидна разлика между военни­

Корабите на крал Луи Свети

лата врата остава под водата“.

Дългите морски пътувания имат и друг проблем

Арсеналът във Венеция

наги в готовност. В „Божествена комедия“ Данте опис­

начин забогатял и Мартучо от Липари, който трябвало

ътуването - преместване в пространството, от

П р есел ен и я та . Пътуването е една изключител

П ромяната. Към средата на X в. обстоятелствата за

ни действия, а и чрез търговия. Създава се нова орга

литературен жанр. Повечето от тях имат практиче

Безспорно най-известният гръцки географ и кар

карти, каквато е картата на Хайнрих от Майнц от нача

В средата на XII в. араб

на 7 климата, чиито особености и поселения са подроб

В по вода, пътникът трябва да предвиди според въз

П ътуване по вода. По принцип през Средните ве

След XI в. вече има очевидна разлика между военни

наги в готовност. В „Божествена комедия“ Данте опис

действия на Луи IX всъщност демонстрират установява

давани устно (тогава от изключително значение е памет

между тях често се ре

По пътя се разсипват железни пластини с три или че

да останат и да контролират новосъздадените там кръс

та. Първо пресича западната част на Алпите, за да навле

поред разбиранията на средновековния христия

което трябвало да извърши, преди да се включи в кръс

време на очакването на първия милениум (1000 г.) мно

На другия ден той първо посещава епархийската църк

невъоръжени хора, явно решили да направят своето по

Рим и К онстантинопол. Разбира се, западноев

пилигримите са се интересували не само от светите мес

Сантяго ди К ом постела. Несъмнено най-важни

В започне от дребния амбулант и се стигне до голя

пътищата от Британските острови, Фландрия и италиан

в началото на войната, да бъдат задържани, без да се ув

тръгнат душите на грешниците не само от чистилище