Симеон Радев

ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ

СПОМЕНИ
Том IV

Подготвили за печат
Красимир Каракачанов и Цочо Билярски

Издателство „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ”

Фондация ВМРО
София, 2015
© Красимир Каракачанов и Цочо Билярски, съставители
© Жеко Алексиев, корица, 2015
© Издателство „Захарий Стоянов”, 2015
© Фондация ВМРО, 2015
ISBN 978-954-09-0967-7
 ПРЕДГОВОР

Четвъртият том от спомените на Симеон Радев „Лица и събития от моето време"

обхваща един значителен период от неговия живот - времето от края на 1902 г. до средата
на 1908 г., когато е обявена Младотурската революция. Основната тема в него са
дипломацията и Македонският въпрос на фона на българския политически живот и на
събитията, разтърсили света през онези бурни години. Определено трябва да подчертаем
още в началото, че тук имаме един непознат за широката общественост и за историческата
наука ранен Симеон Радев. През този немалък период от време той успява да съвмести
работата си като редактор и кореспондент на вестник „Вечерна поща" с тази на деец на
македоно-одринското освободително движение. Той е винаги на най-невралгичните точки
от ставащите международни събития през този период. След избухването на Руско-
японската война С. Радев е командирован във Виена да проследява хода на войната, а по
време на Първата руска революция е изпратен като специален кореспондент на вестника в
Петербург и Москва.
На два пъти той пребивава в Сърбия, Австро-Унгария, Италия, Франция и Англия. В
тези държави С. Радев отново се среща с видни политици, държавници, общественици,
учени и журналисти, с които се познава от предишни пътувания. Ако преди години една от
търсените книги по Македонския въпрос беше „Македонската трагедия, гледана от Рим" от
Жорж Нурижан, сега ще имате възможност да се срещнете с водещите италиански
политици, държавници, учени и културни дейци, които с трепет наблюдават какво става в
Македония в началото на XX век. Дори генерал Ричиоти Гарибалди е готов да застане
начело на един доброволчески отряд и да се бори за освобождението на македонските
българи. Неслучайна фраза са думите на С. Радев, че „Никой народ не ни е съчувствал по
Македонския въпрос повече, отколкото италианския", а думите на италианския
социалистически водач Леонида Бисолати често трябва да си припомняме - „Победата на
България по Македонския въпрос ще бъде един успех за демокрацията и за европейската
култура, което ще способства за изчезването из пределите на Европа на един гнил
организъм като Турция и на едно варварско управление, каквото е турското".
Информацията за срещите и разговорите му стават едни от най-любопитните и популярни
четива както за българската общественост, така и далече зад границата на България.
Негови репортажи и интервюта се препечатват в английския и швейцарския печат. Един от
най-видните публицисти от края на XIX и първата четвърт на XX век, Джеймс Баучер
препечатва неговото интервю с великия Ламброзо в „Таймс".
В този том са включени три подредени по хронологическия принцип отделни дяла,
обособени и структурирани от мемоариста в отделни глави. Първият е: „Борбата между
Вътрешната организация и върховистите. Гоце Делчев, Гьорче Петров, Яворов"; вторият е:
„Македонският въпрос пред Великите сили в навечерието на Илинденското въстание и
подир него", и третият: „От Руско-японската война до англо-руското договаряне в Ревал".
Макар че през последните десетилетия много от документите, свързани с Македоно-
одринското освободително движение, станаха известни и основната част от тях е вече
публикувана, тук имаме един разказ, който, освен че е от участник в събитията, е верен и
очистен от всякакъв субективизъм. Това се дължи на майсторското перо на неговия автор,
който зад гърба си вече има редица изключителни книги, наредили го още приживе сред
класиците на българската литература. Същевременно той е един от утвърдилите се в
словесните битки български публицист и журналист, нещо, което при него е неделимо.
Неговото епистоларно наследство и дипломатическата му кореспонденция също го
нареждат на едно от водещите места в този жанр, който и днес трудно можем да
определим към кой вид литературно творчество трябва да причислим. Те са един от най-
сериозните извори за българската дипломатическа история. В това можем да се уверим,
като разгърнем страниците на двата тома от Българската оранжева книга, обхващаща
времето от 1913 до 1918 г., още повече че за тяхното съществуване сме задължени нему.
Симеон Радев е автор и на десетки мемоари, промемории, изложения и експозета по
Българския национален въпрос и по най-важните моменти от българската външна
политика. Те и днес са неувяхващ пример за това, как се защитава българската кауза както
пред просветения свят, така и в асамблеите на Обществото на народите. Интервютата му и
до ден днешен са христоматиен пример за журналистите как се разговаря от позицията на
равен със съответния събеседник. А това, че С. Радев никога не се изправя неподготвен
пред обекта на своя журналистически интерес, може да се види от неговите публикувани
материали на страниците на вестниците „Вечерна поща", „Воля", „Реформи", „Зора" и
„Слово" и в кратко просъществувалото, но оставило незаличими следи списание
„Художник". А какво да говорим за двата македоно-одрински листа, вестниците „L" Effort"
и „Mouvement Macedonien", които той създава и издава още като студент в Женева и
Париж. Един български академик, силно политиканствайки преди десетилетия, беше
определил С. Радев и неговите вестници от цветния спектър на българската журналистика
като силно жълтеещ и от сферата на агресивната македонстваща и патриотарска
публицистика. Днес никой уважаващ себе си изследовател, който държи и на мнението на
читателите си, трудно може да мине без Симеон-Радевата публицистика, и то най-малкото,
за да получи информация от извора, а да не говорим, че от неговата публицистика най-
пълнокръвно се усеща духът на времето и емоциите на един ненадминат и досега
оригинален български творец, пренесъл възрожденската атмосфера на българска
Македония в новото време, времето, когато се възстановяше българската държавност и се
изграждаха темелите на съвременна България.
От погледа на наблюдателния вестникар и македоно-одрински деец не убягват
събитията и сътресенията, разтърсили освободителното движение - станалото разцепление
в средите на Върховния македоно-одрински комитет на X му конгрес през лятото на 1902 г.
и организираното набързо Горноджумайско въстание от групата на Стоян Михайловски и
генерал Иван Цончев през есента на същата година, и сериозната съпротива от другата
група, начело с инженер Христо Станишев и Тома Карайовов, и Вътрешната македоно-
одринска революционна организация. Тук С. Радев насочва вниманието на читателите към
един много важен въпрос в освободителното движение - противопоставянето на двете
групи дейци на върховисти и вътрешни, показвайки представителите на двете фракции,
без да се притеснява да говори и за своето място в този конфликт между българи с
различни разбирания.
Като се извинява за своята нескромност, мемоаристът декларира, че той високо цени
изградените в неговите публицистика и изследвания образи и портрети на съвременници.
И наистина неповторими са както те, така и оценките, които ги съпровождат в спомените
му за П. К. Яворов, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Даме Груев, Борис Сарафов, Стоян
Михайловски, генерал Иван Цончев, инженер Христо Станишев, Софрони Стоянов, Васил
Чекаларов и полковниците Анастас Янков и Стефан Николов. Едва ли някой е изричал по-
висока оценка за старозагорчанина и председател на ВМОРО Иван Гарванов. За него С.
Радев пише: „между всичките дейци на Македонското движение той бе най-големият
интелект", той би бил „един държавен мъж от мащаба на Стамболова". Освен на
революционерите, мемоаристът изгражда и образите на най-видните политици и
държавници от неговото време. Тук на първо място трябва да поставим фигурата на
българския княз Фердинанд, който е намерил своето място в този кратък петгодишен етап
от нашата история с многоликия си образ и проявления, които се оказват катастрофални за
народа ни и предизвикват само отвращение към него както у европейските царуващи
монарси, така и сред политици, наблюдаващи отблизо развитието на България. Всички са
потресени от неговото съучастие в убийството на Стефан Стамболов. А фактите? Фактите
ще намерите в богато документирания и картинно поднесен ни разказ за Кобурга. Между
Фердинанд и кайзер Вилхелм съществува взаимно недоверие и омраза, докато в
Петербург, Виена и Лондон му нямат никакво доверие и го смятат за „човек несигурен,
изменчив". Със симпатии българският монарх се ползва само в Париж. Интерес
предизвиква разказът и за активизирането му на международната сцена със срещите му с
новия сръбски монарх, с румънския и английския крал, с кайзер Вилхелм и император
Франц Йосиф и приемът му в Париж. Тези щрихи към портрета на българския монарх са
важен принос към бъдещата негова пълна и истинска биография. С. Радев в случая не
спестява нито скромно промъкващите се положителни оценки, нито сериозните обвинения
по негов адрес както в Англия, Франция и Италия, така и на един кардинал във Ватикана,
който предава отрицателното мнение на папата. Независимо от своите антипатии С. Радев
продължава да рисува портрета на Фердинанд не само като дипломат и политик, но и като
увлекателен събеседник, който чете постоянно история, мемоари и пътеписи.
Симеон Радев изгражда и допълва портретите и на редица от строителите на
съвременна България, когато през 30-те години на миналия век все още смята да подготви
едно ново и допълнено издание на своя шедьовър и да продължи работата си по третия
том. Пред нас изпъкват нови щрихи към образите на Петко Каравелов, д-р Стоян Данев,
генерал Рачо Петров, Димитър Петков, Григор Начович, д-р Димитър Станчов, д-р Васил
Радославов, д-р Александър Радев, Димитър Ризов, Александър Людсканов, които той
изгражда, представяйки ги чрез тяхната дейност, вплитайки в разказа си и разговорите си с
Екатерина Каравелова, тази необикновена, образована и волева българка, която не крие и
политическите си амбиции, явявайки се често и като второ Аз на бележития си съпруг.
Колкото и да са известни сериозните критики към д-р Ст. Данев и към неговата русофилска
политика, тук той му отдава дължимото уважение, представяйки го като убедителен и
блестящ оратор, проявяващ твърдия си характер в двуборството му с Фердинанд.
По време на управлението на д-р Ст. Данев и ген. Рачо Петров стават две от най-
значителните събития в борбата на македонските и тракийските българи -
Горноджумайското и Илинденско-преображенското въстание, за които мемоаристът С.
Радев разказва подробно на стотици страници, изкарвайки на бял свят тяхната непозната,
а и неподозирана досега страна. Самият той, макар и противник на авантюрата на
генерал-Цончевия комитет от есента на 1902 г., както и изразените резерви поради
неподготвеността и на Илинденско-преображенското въстание, успява да използва много
умело ставащото в Македония и Одринско в пропагандната си и агитаторска дейност във
всяка своя среща по време на пътуванията си из Европа.
Едва ли има друг българин като С. Радев от времето на Третата българска държава,
който да е съумял да се срещне и разговаря с толкова видни чуждестранни държавници,
политици, дипломати, журналисти, публицисти и учени. Спомените на С. Радев са важен
емоционален разказ за тези негови съвременници и събеседници от началото на XX век. Те
са с голяма стойност и за историята на съответните страни.
В Сърбия той пребивава в един тежък момент от нейната история - току-що са убити
от заговорници крал Александър и кралица Драга Машин, с което се слага краят на
династията на Обреновичите и идва на власт представителят на династията на
Караджорджевичите крал Петър. Тук изпъква и фигурата на секретаря на новия крал Жика
Балугджич, развратната съпруга на когото ще стане втора жена на ген. Рачо Петров и ще го
обере до шушка. По време на убийството на крал Александър и Драга, за да отклони
вниманието от Сърбия, този умел манипулатор медиатор успява да организира
контрапропаганда в пресата, злепоставяща България. На опита на С. Радев да интервюира
краля, Балугджич му поставя условие, че той може да бъде приет само като македонец.
Симеон Радев категорично заявява, че е български журналист, родом от Македония. След
тази декларация Балугджич му отказва аудиенцията.
Активизиралите се българо-сръбски отношения след злодейското убийство в Белград
довеждат до набързо проведената среща между княз Фердинанд и новия сръбски крал.
Тази среща до голяма степен ще съдейства на Сърбия да излезе от международната
изолация, последвана от подготовката на два договора през 1904 и 1905 г., които така и ще
останат нератифицирани, поради страха и заплахите от Австро-Унгария.
Привидната добронамереност към България и към борбата за автономия на
Македония скоро е разкрита от С. Радев по време на журналистическата анкета, която
провежда в Белград, и ще се потвърди след време от заловените тайни протоколи на
проведената среща на сръбски политици, държавници и дипломати през 1904 година.
Успява да се срещне с представителите на основните политически партии в Сърбия, сред
които са Света Симич, тогава началник на пропагандата в Министерството на външните
работи, Никола Пашич, Стоян Протич, Йован Джая, Стоян Новакович, Живкович и
Таушанович. По време на анкетата един откровен, но неназован сърбин, прави пред С.
Радев следното изявление: „Ние щяхме да имаме пропаганда в Македония, даже ако тя бе
населена с китайци!". Към този принцип сръбската държава се придържа почти от век и
половина насам. Водачът на фракцията на либералите Рибарац не крие отношението си -
„На българите не може да се вярва". Със симпатии С. Радев пише за Радикалната сръбска
партия, но от анкетата му се вижда, че и тя по Македонския въпрос настоява да се остави
„свободно поле" на сръбската пропаганда в Македония. А по отношение на разказа му за
Н. Пашич Св. Симич заявява, че е успял да направи най-верния му портрет като двуличник -
„сръбски Янус" и „скуден ум", „зад неговата стереотипна фраза се крие една плаха и
фалшива душа". След разразилия се наскоро и завършил с успех за сърбите Фирмилиянов
въпрос сръбските апетити ескалират. В тон с Цариградската патриаршия, те настояват
екзархът да се пресели в София, владиците да имат свой синод в Македония, която да се
раздели на две сфери - сръбска и българска.
В Сърбия С. Радев изпълнява и тайна мисия, възложена му от задграничните
представители на ВМОРО Христо Матов и д-р Христо Татарчев, да осъществи
прехвърлянето на оръжие и материали за Македония по време на Илинденско-
преображенското въстание.
И в този том С. Радев продължава разказа си от третия том за мисията му в Италия. В
двете му пътувания до Италия през този период (1903 и 1907 г.) посещава Рим, Милано,
Торино и другите важни политически центрове. По време на първото му пътуване С. Радев
се среща и разговаря отново с бившия си професор от Женева Мафео Панталеоне, с
иредентиста Салваторе Барцилай, председател на републиканската група в Камарата, с Де
Маринис, професор в Неаполския университет и депутат в Камарата, с маркиз Ди Сан
Джулиано, два пъти министър на външните работи, привърженик на Тройния съюз, с
адвоката Александро Фортис, говорител по външната политика в Камарата, бивш
гарибалдиец и привърженик на Джузепе Мацини, държавен подсекретар по външните
работи в кабинета на Франческо Криспи, с Луиджи Луцати, министър на финансите и
професор по конституционно право в Римския университет, с граф Гвичардини от
Флоренция, бивш министър, участник в дебатите по външната политика, с превърналия се
от либерален отоманец Исмаил Кемал бей в албански патриот, с ген. Ричиоти Гарибалди, с
антрополога Серджи, който прави измервания на черепа му, с известния криминолог
Енрико Фери, депутат в Камарата, с големия философ и литератор Бенедето Кроче, с
родения в Солунско униатски епископ Лазар Младенов, с депутатите Сантини и Чирмени,
оратори по външната политика, с Де Мартино и външнополитическия редактор на в.
„Трибуна" Емилио Станиоло, с прочутия криминолог Чезаре Ломброзо и неговия зет
писателя Гулиелмо Фереро, професор в университета. По време на това си пребиваване в
Италия С. Радев посещава заседанията на Камарата и се сближава с водещи италиански
журналисти. Във всичките си срещи той поставя и Македонския въпрос, но освен подкрепа
за борбата на българите в Македония, той е свидетел и на резервите, витаещи сред
италианския политически елит към евентуалното разширение на славянските държави на
Запад и силното русофилско влияние в тях, което ще е заплаха за решаването на Албанския
въпрос, както и доближаването на Русия до италианските граници.
С изтичането на тригодишния срок на прилагането на Мюрцщегските реформи и на
мандата на италианския генерал Ди Джорджис в Македония през 1907 г. е свързано и
новото пътуване на С. Радев до Италия. И този път той се среща с водещи италиански
политици и държавници. Сред тях са маркиз Ди Сан Джулиано, вече бивш депутат, по-
късно посланик в Лондон, Алфредо Бачели, бивш министър, познавач на отношенията на
Балканския полуостров, бъдещият министър-председател Александро Фортис, маркиз Ди
Рудини, бивш кмет на Палермо, изтъкнат парламентарист, по-късно министър-
председател, с министъра на външните работи Томазо Титони, по-късно председател на
Сената и министър-председател, с френския посланик в Рим Барер, с един неназован
кардинал във Ватикана и с кореспондента на „Куриере дела Сера" писателя Гвелфо
Чивиниани. В оригиналните и с високи художествени качества портрети на италианските
му събеседници аристократът консерватор Ди Рудини е един от най-изявените италиански
реакционери, докато Александро Фортис е представител на либералната буржоазия, като
шефът на италианското социалистическото движение Леонида Бисолати се ползва с
неговите изключителни симпатии.
През 1903 г. от Рим С. Радев отпътува за Париж. Тези пътувания в Италия и Франция
съвпадат със солунските атентати, а наскоро след тях избухва и Илинденско-
Преображенското въстание. Събитията в Македония и Одринско му дават още по-голяма
възможност на всяка своя среща да поставя пред събеседниците си Македонския въпрос и
още при първото му посещение във Франция като журналист от в. „Вечерна поща" успява
да убеди френската общественост да го поставя на общи митинги заедно с Арменския. За
мемоариста, а покрай него и за читателите стават незабравими срещите и разговорите му
с Андре Шеридам, Рене Анри, Франси дьо Пресансе, Макс Шублие, френски консул в
Битоля, със секретаря на външния министър Теофил Делкасе. Но първите му срещи в
Париж са с професионалния революционер, изгнаника гарибалдиец Амилкаре Чиприяни и
с мнимия потомък на Скендербег испанския маркиз дон Аладро Кастриота, некриещ
болните си амбиции за албанския престол. Престоят му в Париж е изпълнен с още срещи и
впечатления, които намират своето отражение в репортажите му във в. „Вечерна поща".
Те са с първите и най-популярни фигури във френския политически живот - бившия
министър и подпредседател на Френската камара Е. Етиен, Виктор Берар, бъдещия
френски президент Пол Думер, министър на финансите, автор на законопроекта за
прогресивноподоходния данък, генерал-губернатор на Индокитай, председател на
Бюджетарната комисия и противник по външната политика на Делкасе, бъдещия
председател на Френската република Пол Дешанел, противника на външната политика на
Делкасе дипломата Рене Миле, представителя на просветената френска буржоазия Дени
Кошен, депутата Дюбьеф, председател на Изпълнителния комитет на
Радикалсоциалистическата партия в Камарата и докладчик на комисията по бюджета,
водача на фанатичната група от Съюза на патриотите за връщането на Елзас и Лотарингия
Пол Дерулед и неговия наследник след изгнанието му, редактора на в. „La Patrie" Люсиен
Милвоа, депутат в Камарата, Анатол Льороа Больо, учения от Академията на моралните
науки, изповядващ „високите нравствени начала на съвременната цивилизация,
застрашени от насилието и реакцията", „една от най-благородните фигури на френската
общественост", Фредерик Паси и журналистите Людовик Нодо и Гастон Стиглер, водача на
ционизма и кореспондент на „Нойе Фрайе Пресе" Макс Нордау и сътрудничещия на
“L’Aurore" Франси де Пресансе. Въпреки че Франция е стресната от солунските атентати,
още повече че френският параход „Гвадалкивир" е вдигнат във въздуха от Симеон-Радевия
приятел Павел Шатев, нейните симпатии продължават да са на страната на страдащите
македонски българи от турските безчинства и от сръбската и гръцката пропаганда. По
време на това си пребиваване той има възможност да разговаря и с работещия върху
подготовката на Френската жълта книга по Македонския въпрос френски дипломат Макс
Шублие и с най-приближените до френския външен министър Делкасе сътрудници. Най-
често срещаните съвети за решаването на Македонския въпрос са да се работи в тясно
сътрудничество с руската дипломация, както и че по това време Русия няма никакво
намерение да реши Македонския въпрос в интерес на България.
 Следващият етап от неговото пътуване е Лондон. И тук той продължава да съвместява
работата си като специален кореспондент на в. „Вечерна поща" и като представител на
ВМОРО, и то в един от най-важните моменти от нейното съществуване - Илинденско-
преображенското въстание. С препоръките на Джеймс Баучер С. Радев успява да се срещне
и разговаря с едни от най-авторитетните английски политици, държавници, общественици,
вестникари и дипломати. Сред тях личат имената на редактора на в. „Таймс" Валънтайн
Чирол и сътрудника на вестника Еймъри, по-късно пръв лорд на Адмиралтейството,
държавния подсекретар Сандерсон, лорд Едмонд Фицморис, представлявал Англия в
Европейската комисия за Македония през 1880 г., Чарлс Дилке, член на Камарата на
общините, виден член на Либералната партия и парламентарен държавен подсекретар на
външните работи при Уилям Гладс-тон, директора на сп. „Nationale Review", консерватора
Максе, писателя и историка Джон Морлей, бивш министър за Ирландия и за Индия,
известния историк Джеймс Брайс, Ноел Бъкстон от Либералната партия, директора на „Пал
Мал Газет", журналиста Уилям Стед, но не успява да се срещне с изгряващите на
политическия небосклон Уинстън Чърчил и Едуард Грей, за когото отбелязва, че това е
една от неговите грешки, за които най-много е съжалявал. И в Англия той чува, че без
Русия Македонският въпрос не може да се реши и същевременно опасенията от
усилването на руските позиции в България при евентуалното му успешно решаване, както
и че Англия има намерение да се намеси още по-активно в него, и за необходимостта от
по-съвършени реформи в Македония с по-широко европейско участие.
Отзвукът от неговата журналистическа анкета в България, в българските и
чуждестранните вестници е изключително висок, като интересът към неговите статии,
интервюта и кореспонденции се дължи не само на новините, които предлага на
читателите, но и на начина на предаване на информацията. Той сам го определя като
френски маниер, сочейки за свои учители Стефан Цвайг, Андре Мороа и Емил Лудвиг и
като негова заслуга към българската журналистика.
Подготовката, избухването, потушаването, отзвукът и резултатите от
Горноджумайското и Илинденско-преображенското въстание са обект на Симеон-Радевия
разказ в този том, тъй като те съвпадат хронологически и се вписват в ставащите събития
през този период. Неслучайно той поставя Македонския въпрос във всичките си срещи и
разговори. Анализирането му в разговорите с Едмон Фицморис и Джеймс Брайс както в
исторически план, така и от неговата дипломатическа страна и базирайки разказа си на
фактите, почерпани както от лични наблюдения, така и от чуждестранните цветни книги на
Министерствата на външните работи, спомени, изследвания, парламентарни речи,
публицистика, правят от спомените на С. Радев най-сериозното до настоящия момент
проучване на този въпрос, тясно свързвайки го с Арменския и Албанския. С въстанията са
свързани и предприетите австро-руски реформи - „пъдарските" и Мюрцщегските, и тяхното
прилагане, което вече опира до включването в усъвършенстването на тази двустранна
реформена система и на останалите европейски Велики сили с поставянето на въпросите
за създаването на финансовата комисия за Македония и за сериозен съдебен контрол.
Това ще доведе до постепенното отстраняване и дистанциране на Австро-Унгария от
реформената акция и заместването ѝ с Англия, за да се достигне до Ревалската среща на
руския и английския монарх. Тази среща ще стане очакваната провокация за
младотурците, за да започнат своята акция.
Не са малко и световните събития, които С. Радев коментира в този том от спомените
си, но може би най-много внимание заслужават Първата руска революция и Руско-
японската война. Немалко отражение върху събитията на Балканите дават Мароканският,
Египетският и Ирландският въпрос, въпросът за Елзас и Лотарингия, иредентисткото
движение в Италия, неспиращият апетит на Австро-Унгария към Босна и Херцеговина и
стремежът ѝ към излаза на топло море, както и прокарването на интересите ѝ по нови жп
линии.
Макар и блестящи и изискани по маниера си и като фактология, публикациите на С.
Радев стават повод за дипломатически скандали, един от които довежда до падането на
правителството на ген. Рачо Петров, след като под ударите му попадат глупостта и липсата
на такт на руския дипломатически агент в София Щеглов. Този конфликт дава възможност
на мемоариста да добави нови елементи към биографичните портрети на ген. Рачо Петров
и водещия успешни преговори за амнистирането на българските въстаници от 1903 г.
Григор Начович. Само с едно изречение С. Радев успява да нарисува портрета на Начович -
„Аз не познавам друг българин, който да гледа с такова презрение на мнението на хората
за него, както тоя мизантроп". Любопитни са и политическите портрети на Димитър Петков,
Петко Каравелов, д-р Никола Генадиев, д-р Стоян Данев, както и на двете групи български
политици - русофилите и русофобите, които тук са групирани и анализирани.
След няколкомесечен престой в България С. Радев заминава този път за Виена като
директор на Телеграфната агенция „Вечерна поща", за да следи от там хода на Руско-
японската война. Виена по това време е важно кръстовище в международния обмен на
информация и там се намират бюрата на най-големите новинарски агенции. Освен хода
на войната, той има възможност да следи и развитието на другите международни
събития, както и да продължи своята пропагандна и информационна дейност по
Македонския въпрос. Сензационното в случая е, че първата му среща тук е с японския
посланик, и то по желание на посланика. От него той научава, че в японските вестници се
печата информация за Македонското движение, а имената на Б. Сарафов, д-р Хр. Татарчев
и Хр. Матов са много популярни. Японският посланик в разговора проявява особен интерес
към личността на Гьорче Петров. Този разговор дава възможност на С. Радев да получи от
първоизточника информация за хода на войната и по най-бързия начин да я съобщи на
българските читатели.
Във Виена една след друга провежда срещи и разговори с д-р Борис Минцес, главен
редактор на в. „Die Zeit", бивш професор във Висшето училище в София, с журналистите
Вагнер, кореспондент на „Le Temps", и Уикам Стийд на в. „Times". (С. Радев е един от
последните, с които д-р Минцес разговаря, тъй като наскоро след това се самоубива.)
Приет е и в Министерството на външните работи на империята от помощника на
министъра на външните работи, с когото разговаря за австрийските намерения спрямо
Македония и за нейната политика на Балканите. От думите на австрийския дипломат за С.
Радев става ясно, че Авсро-Унгария не би приела на границата си една голяма сръбска
държава, обединена с Черна гора. Чрез сръбския посланик във Виена д-р Михайло Вуич му
се прави внушението, че след избухването на Руско-японската война България и Сърбия
трябва да си подадат ръце, за да противостоят на австрийската заплаха.
 Във Виена С. Радев се среща и със славянските депутати в Райхсрата - Панчич и
Сустерчия от Далмация, чехите д-р Странски, Клофач, Крамарж и Хоржица, украинеца
Руманчук и председателя на Полската парламентарна група Джадушицки. Отново им
разяснява Македонския въпрос и настоява пред тях да го поставят пред австрийското
правителство.
В австрийската столица С. Радев е повлиян от витаещите либерални теории и затъва
дълбоко в проблемите на политикономията и научния социализъм. Записва се като
слушател в курса по политикономия на Бьом Баверк, привърженик на школата на неговия
учител проф. Мафео Панталеоне. За заниманията на С. Радев с тези проблеми узнаваме от
едно писмо на проф. Димитър Михалчев, който по това време също е кореспондент на
„Вечерна поща" във Виена, до Гр. Василев. В началото на века в германската, френската,
австрийската и италианската социалистическа преса започва интересен спор дали
социалистите могат да бъдат патриоти. Той свързва тези си кореспонденции с интереса в
България към току-що станалото разцепление между тесни и широки социалисти, както и
на оформянето на противостоящи си фракции и при италианските социалисти. Този
проблем става обект на Симеон-Радевия интерес, по който той пише не малко статии във
в. „Вечерна поща", както и за патриотизма на германските социалисти (Август Бебел, Карл
Либкнехт, Карл Кауцки и Роза Люксембург) след речите им в Райхстага и на конгреса в
Амстердам и върху спора между германските и френските социалисти за влизането на
социалиста Милеран в правителството на Валдек Русо. Ако читателят се взре по-сериозно в
този дял от спомените на С. Радев, би могъл да направи интересни успоредици със
съвременния политически живот.
От Виена той отпътува за Швейцария, за да работи в Университетската библиотека в
Женева. Среща се и разговаря с Георгий Плеханов и разказва любопитна случка за
отношението на Плеханов към руските загуби в Руско-японската война, показвайки го и
като социалпатриот. Разказа си за Плеханов той свързва с един по-късен спомен от 1938 г.
от разговора си с водача на Втория интернационал Емил Вандервелд, който е обявен пък
от своите съмишленици за социалпредател. Тук мемоаристът, разпростирайки се още по
темата за социалпатриотизма, споделя своите впечатления и от българските социалисти, с
които лично се е познавал - Димитър Благоев, Георги Кирков и Григор Василев.
С. Радев разговаря с Плеханов и по Македонския въпрос и му урежда среща с Борис
Сарафов, който по това време се намира във Виена. Този пре-любопитен момент е
разказан от Д. Михалчев в споменатото писмо до Гр. Василев, което ще цитираме
дословно: „Говори ми, че преди да замине от Женева за Виена, бил е два пъти на обед при
Плеханова. Носеше в куфара си портрета му, подарен му от Плеханова, и една картичка,
надписана собственоръчно от „учителя", с която го препоръчва горещо на В. Адлера. Но
Радев не използва препоръката. Неприятно му беше по известна много деликатна причина.
Та разказва интересни работи за Плеханова. Като човек и в своите отношения с близките
си Плеханов - казва Радев - е чуден. Жена му казвала на Радева, че мъж ѝ прилича на руски
клисар. Казвал Плеханов - „имам тука такива горещи обожатели, които са ми просто
нетърпими". Ставало им криво даже, че се срещал с несоциалисти и интимничел с тях. На
Радева дал доста сведения за Русия, които той бе отбелязал в особно тефтерче и се
готвеше даже да пише във вестника едно дълго интервю, но като му казах, че повечето от
тия работи, които е казвал нему в разни беседи, са навярно известни на нашата
интелигенция - той се отказа от мерака си. (...) Друга новина. По препоръката на Радева и
тласкан от любопитство, Плеханов поканил Б. Сарафова (когато последният бе напоследък
в Женева) на обед. Срещал се с него два пъти и нашият македонец направил силно
впечатление на Плеханова. Той го разпитвал върху македонските работи и по негово
(Сарафово) настояване взел инициативата за поставянето на Макед[онския] въпрос в
дневния ред на Международния конгрес. Само че, както знаеш, тая работа не можа да
стане. Най-много се съпротивил Виктор Адлер. Радев е поискал да чуе от Плеханова
съображенията на Адлера за това. Плеханов, доколкото помнел, му съобщил две: 1) Адлер
намира, че освободена и самостоятелна, малка Македония не внушавала надежда за
икономическо развитие, „а икономическо развитие е нужно нам!"... Македония - мисли
Адлер - трябвало да влезе в състава на една по-крупна съвременна политическа единица,
за да може по такъв начин тласъкът, напънът, натискът на пролетариата върху държавната
машина да бъдат по-чувствителни. Второто съображение е, че Макед[онското] движение
било изкуствено подклаждано отвън, че това било главно руска работа... И когато Радев е
заявил на Плеханова, че непонятна е аргументацията на един социалистически, трибун
като Адлера, когато той туря далечните социалистически сметки по-горе от
освобождението на един народ, толкова наложително днес - Плеханов му дал картичката
си с препоръката, за да говори Радев с Адлера във Виена. Но това не стана; защо? - друг
път. Но ти се досещаш, че Адлер иска да каже, че най-умното ще бъде да мине Македония
в стомаха на Австрия например. (...) Колкото за второто съображение, то е прямо
непростимо за един социалист: да обяснява едно масово движение, запечатано с кръвта
на цяла 3-4 месечна революция, с подстрекателства! Моето субективно настроение говори,
че в тукашното со[иалистическо] движение няма нищо симпатично. Знам, че ще ти стане
неприятно, но..."
Докато се намира във Виена, до С. Радев достига информация за успешно
завършилите преговори между турската и българската страна и подписването на т.нар.
Начовичева спогодба за амнистиране на участниците в Илинденско-преображенското
въстание. Прави му впечатление, че пресата в западните европейски страни следи с
повишено внимание водените преговори и се интересува живо от техния резултат.
По същото време българската страна сериозно се замисля за превъоръжаването на
българската войска с модерно оръжие. И тук, както често се случва, решаваща роля играят
комисионите при конкуренцията между двете оръжейни фирми „Круп" и „Крьозо". Това
ще доведе до големия публичен скандал „Шарл и Жан", който също няма да убегне от
перото на журналиста.
Ако човек разгърне пожълтелите вече страници на в. „Вечерна поща", ще види, че със
своите кореспонденции и интервюта от Петербург и Москва С. Радев е успял да направи
съвременниците си свидетели за хода на Първата руска революция. Но достатъчно е да
разгърнете страниците от тази част на спомените му, за да се убедите, че основните неща
от неговата командировка на мястото на събитието предстои да научите. Редят се като на
документална лента ставащите събития, придружавани от неговите анализи и
размишления за чутото и видяното, за срещите и разговорите му само за няколко месеца с
най-видните представители на руската политическа и държавна общност, за да достигне до
недостъпния руски министър-председател и висшите чиновници от Външното
министерство, нещо, което не успява да постигне българският посланик д-р Димитър
Станчов за години.
С. Радев заминава за Петербург на 26 декември 1905 г. не само да отразява на място
хода на революцията, но и за да продължи агитацията си по Македонския въпрос. Среща
се със Степан Скиталец, Александър Куприн, Евгений Чириков, Олденбургски, Вера Засулич
и Павел Милюков. Милюков му посредничи и за други срещи с членове от Кадетска партия
- Радичев и Панталеев. Пътува и до Москва, където се среща с водача на Октябристката
партия Александър Гучков, с княз Евгений Трубецкой, с Александър А. Башмаков.
Присъства на събрание на Славянското общество. Среща се с директора на Руската
телеграфна агенция Гирс. А след публикуването на интервюто му с дипломата Анатолий
Нератов започва дипломатически скандал, повдигнат от Австрия, а Руското външно
министерство е принудено да дава опровержение.
След срещата си с директора на „Новое время" Алексей С. Суворин с негово
посредничество е приет и от министър-председателя граф Сергей Вите. Срещата си с такава
историческа личност С. Радев определя като свой професионален успех. Любопитно е и
изненадващото интервю, което прави с един петербургски файтонджия, приближаващо
читателя до познатата атмосфера от Гоголевите творби.
Един от най-сензационните моменти в спомените на С. Радев е предприетата
авантюра от френския дипломатически представител в София Морис Палеолог, мним
потомък на византийските Палеолози, близък приятел на нашия мемоарист, но и доверено
лице на монарха. Още през 1907 г. той, чрез С. Радев като посредник, предлага България да
обяви независимостта си. След като избраният посредник споделя тази идея с д-р Никола
Генадиев, двамата съзират в предложението една авантюристична постъпка на френския
дипломат, внушенията на когото са, че при такъв ход страната ни ще може да разчита на
подкрепата на Франция, Англия и Русия и по такъв начин ще бъде привлечена към
Тройното съглашение. Интересно би било да се разгърнат френските дипломатически
документи, макар че мемоаристът се е погрижил и за това, за да се види дали тази
авантюра е само Палеологово хрумване?!
Спазвайки хронологическото изреждане на събитията, доколкото е възможно, С.
Радев разказва за ударите, които понася Македонското освободително движение както от
„поевропейчената" турска жандармерия, така и от големите загуби за ВМОРО след гибелта
на Даме Груев и взаимноизтребителната кампания, предприета от серските
революционери начело с Яне Сандански. Първите жертви са Симеон-Радевият приятел
Борис Сарафов и главният организатор на въстанието от 1903 г. Иван Гарванов.
Характер на научно изследване по непознати и все още неизползвани втори път от
науката документални материали е подготовката и провеждането на Ревалската среща,
донесла толкова очаквания на българите, колкото и Санстефанският договор. Срещата е
резултат от сближението между Русия и Англия, което е в пълен ход след отпадането на
Австро-Унгария от дипломатическата игра. Симеон Радев разказва за прозрението на
руската страна, че Македонският въпрос и реформите в Турция могат да се разрешат само
със сътрудничеството на Англия и подкрепата на Франция и Италия. В Англия важен фактор
са общественото мнение и Балканският комитет, на чието учредяване С. Радев присъства.
Англия първа предлага преследването на четите да не се оставя на турската войска, а да се
повери на жандармерията, командвана от европейски офицери. Русия проваля тази
инициатива, тъй като нейното съображение е, че е невъзможно руски офицери да
предвождат турци в сражение със „славянските братя". Английските и руските
предложения за усъвършенстването на реформите в Македония стават известни след
публикуването им от английска страна в Синята книга. Английското се отнася преди всичко
до статута на генерал-губернатора в Македония и качественото намаление на турската
войска по финансови причини. Руската позиция, поддържана от Александър Изволски, все
още е непроменена и в тон със Зиновиевото становище Македонският въпрос да не се
решава основно, докато Русия дойде в положение тя да го реши. Постепенна еволюция в
руската позиция е признанието, че Македонският въпрос е придобил вече международен
характер и има нужда от европейска намеса, докато в началото е бил само австро-руски
проект, т.нар. проект на Изволски, който С. Радев определя като „химерически".
Едномесечната размяна на мисли довежда до решението за необходимост от двустранна
среща.
Срещата става в Ревал на 9 и 10 юни 1908 година. От английска страна участват крал
Едуард VII и Чарлс Хардинг, а от руска страна - император Николай II, министър-
председателят Пьотр Столипин и А. Изволски. Атмосферата е роднинска, тъй като
присъстват и семействата на двамата монарси. В планираната среща разговорите между
Хардинг и Изволски освен за Македония са и върху Персия, Афганистан и Индия, но
Македонският въпрос е най-дълго обсъжданият. В разговорите засягат и позицията на
Германия, която твърдо отстоява интересите на Турция. Разглеждат въпроса за правата на
главния инспектор, като руската страна констатира, че тези права ги има сега и Хилми
паша. По въпроса за чуждите офицери в жандармерията и бюджета на Македония
гледищата се приближават, но до пълно съгласие така и не се стига. Външното впечатление
от срещата е, че се е постигнало споразумение за бъдещата им политика по Македонския
въпрос, като на тая основа се предполагало, че автономията е станала англо-руско
споразумение. Симеон Радев разсъждава най-аргументирано върху фактите, които
разкриват дипломатическите документи, според които Англия си запазва правото да
поддържа своите предложения. Руската страна, за да се съгласи с тях, е трябвало да иска
мнението на Азиатския департамент, но той както е известно, стоеше на старата позиция
по Македонския въпрос. Срещата в Ревал породи в българския народ големи надежди,
докато в турските кръгове - силна тревога.
В края на спомените си в този том С. Радев цитира думите на своя съгражданин
младотурчина Ниязи бей, излязъл първи в планината начело на турска чета - „Ние
въстанахме против султана, за да спасим Македония. (...) Целта бе напълно постигната.
Младотурската революция тури край на европейската намеса". Според мемоариста тя тури
край и на дотогавашната българска политика и отвори пътя за освобождението на
България чрез българското оръжие. За него „Младотурската революция беше първата
българска национална катастрофа".
Спомените, включени в този том, до настоящия момент не само че не са били
публикувани, но са останали неизвестни и непознати за читателите. Това е първата тяхна
публикация, и то в техния пълен и автентичен вид, без каквито и да било съкращения и
наша намеса. Те се съхраняват в личния архив на Симеон Радев, който наскоро бе приет в
Централния държавен архив. Бележките към тях са дело на самия мемоарист.
Единствената наша намеса е само в случаите, когато сме доразвивали съкратени думи и
имена, което сме отбелязвали с прави скоби. В архива спомените са запазени в техния
ръкописен вид, а тези, които са в препис на машина, са коригирани от неговата ръка след
внимателното им прочитане. Запазили сме текста така, както е написан от мемоариста,
дори в тези случаи, когато сме забелязали неговите неволни грешки или пропуски.
Красимир Каракачанов и Цочо Билярски
 I.
БОРБАТА МЕЖДУ ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И ВЪРХОВИСТИТЕ.
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ, ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ, ЯВОРОВ

БОРБАТА МЕЖДУ ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И ВЪРХОВИСТИТЕ. ГОЦЕ

ДЕЛЧЕВ, ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ, ЯВОРОВ
Много пъти съм казвал: новата българска история е пълна със заблуждения. Най-вече
те са натрупани в историята на македонското движение. Кое умишлена клевета, кое
невежество, лицата и събитията тук са представяни най-често под лъжлива светлина.
[1]
Случвало ми се е неведнъж да видя, че съм наричан върховист . Върховист! В
действителност тъкмо аз бях оня, който пръв почна борбата против това, което по-после се
нарече „върховизъм". В своите спомени, записани от професор Милетич, Борис Сарафов и
Гьорче Петров изрично подчертават, че аз бях начинателят.
Твърде млад - двадесет и две годишен - всичко станало тогава е живо запечатано в
паметта ми, описвал съм го и сега, диктувайки тези редове, възкръсва пред мен сцена
подир сцена прочитането в [...] на телеграмата в [...], в която се съобщаваше, че Борис
Сарафов щял да си даде оставката като председател на Върховния комитет, за да отстъпи
мястото си на генерал Цончев. Негодуванието ми, че всичката пропаганда, която правех
пред чуждия свят чрез своя вестник, за да докажа, че революционното движение в
Македония е непосредствено дело на самия народ и независимо от българските
правителства, ще пропадне пред факта, че начело на неговото водителство застава един
генерал от Българската армия; решението ми да спра вестника си и да замина веднага за
София, срещата ми с Борис Сарафов и заявлението ми пред него, че ще го напусна, ако той
действително се оттегли, за да предаде Върховния комитет в ръцете на един генерал,
който от своя страна (така бях убеден тогава) ще го предаде в ръцете на княз Фердинанда;
бурната нощ в помещението на Комитета, когато Борис Сарафов с един жест към вратата
изпъди генерал Цончева, дошъл с придружаващите го офицери да му даде ултиматум;
спускането тогава на поручик Саракинов да ме души като виновник за всичко. И по-
нататък: свикването на Македонския конгрес, формалното разцепление, произлезло от
него с образуването на два комитета - единият със Стоян Михайловски като председател и
генерал Цончев като подпредседател, другият - с инженер Христо Станишев като
председател и Тома Карайовов като подпредседател.
Стигнал близо осемдесетгодишен, с повече от половин век обществена дейност, аз
често мисля за своите грешки и търся отговорностите си. Имам ли отговорност за
разцеплението, станало в Македонското движение? Отвън погледнато, да; по същество, не.
В действителност Борис Сарафов бил взел вече своето решение, преди аз да се явя пред
него със своята заплаха. Какво се бе случило? Когато офицерите македонци, участващи във
въстанието от 1895 г., поставиха кандидатурата на своя другар Борис Сарафов за
председател на Върховния комитет, уговорено било (това се научих по-късно), че неговата
задача ще бъде да разпали в България агитацията за подкрепа на Македонското движение
и когато тоя резултат се постигне, той да се оттегли, за да дойде на негово място генерал
Цончев и обяви въстанието с нахлуване в Македония. Първата задача биде постигната
отвъд пределите на всяко предвиждане. Агитацията на Борис Сарафов мина, като че ли
някакъв пламък по градове и села. Ако това беше очаквания момент, той бе дошел.
Сарафов обаче не искаше да напусне един пост, който бе го направил тъй популярен в
България и бе му дал име и вън от нея, пред чуждия свят. При това той, който бе заварил
Върховния комитет мъртъв и направи от него, със своите лични качества, огнище на
въодушевена дейност, искрено беше убеден, че е необходим и за по-нататък. Но и да
беше се оттеглил доброволно, работите нямаше да вземат друг ход. Разцеплението пак
щеше да стане.
Идеята да се постави начело на Върховния комитет един генерал срещаше наистина
съпротива от много страни. Най-напред у българската общественост. Един генерал, това
значеше в очите на мнозина човек, послушен на княз Фердинанда. Помня, че се чуваха
гласове: „По-добре тогава Комитетът да заседава не на улица „Леге", а в Двореца!".
Въпреки това, когато Борис Сарафов се видя принуден да се оттегли поради убийството на
влашкия учител Михаеляно и решението на българското правителство, под натиск от
страна на Румъния, да го даде под съд като морален съучастник в това престъпление,
Македонският конгрес, с едно изкуствено съставено мнозинство, избра генерал Цончев за
подпредседател, а председател стана Стоян Михайловски. Но за всички бе ясно, че Стоян
Михайловски ще бъде само фигурант с громко име. Трябва да отбележа, че народното
учителство вземаше най-живо участие в Македонското движение в България, а голяма част
от народните учители бяха социалисти. Повече от всички други те бяха убедени, че генерал
Цончев, фактическият водител, ще бъде неизбежно едно оръдие на Фердинанда. В тоя
смисъл се създаде думата „върховизъм" най-напред. По-късно се измисли друго. Каза се,
че „върховизъм" значело присъединение на Македония към България, докато Вътрешната
революционна организация се борела за автономия. Съвременник, участник на първа
линия в борбата против генерал-Цончевия комитет, член още като ученик на Вътрешната
организация, аз твърдя, че в туй отношение никакво разногласие не съществуваше. И
едните, и другите издигаха като лозунг автономията, тъй като друго разрешение на
Македонския въпрос се представяше като невъзможно. То можеше да се постигне при
съществуващите условия само чрез намесата на Великите сили, а тая намеса ние търсехме
въз основа на Берлинския конгрес и обещаните от него реформи за Македония. Не,
разногласие досежно целта нямаше. Какво тогава означаваше думата „върховизъм", под
която стана известен Цончевият Върховен комитет? Следното: „Върховистите" идеха с
намерението да обявят въстанието, без да се чака много, а преди това в краткия
подготвителен период да поставят офицери от тяхната група начело на революционните
райони в Македония, които в дадения момент да ръководят въстаническите действия.
Вътрешната организация видя в това един опит за двойно посегателство: да се реши
съдбоносният момент за въстанието без нейно участие, да се предадат нейните редове
под командването на хора, дошли отвън. Един стремеж Върховният комитет да налага от
София своето ръководство на Вътрешната организация бе съществувал и по-рано. В своята
биография на Гоце Делчев, Яворов разправя за разговора, който знаменитият македонски
деец е имал в 1896 г. с генерал Николаев. Генерал Николаев е мислил тогава точно така,
както генерал Цончев сега. Това е твърде естествено. Той не вярваше, че учителите в
Македония могат да правят въстание, както не бе вярвал в 1885 г., че Чардафон и хората от
Голямо Конаре ще направят Съединението. Той е говорил на Гоце Делчев това, което бе
казал на Захарий Стоянов. Генерал Николаев направи Съединението със своята
румелийска дружина; Цончев искаше да прави въстанието със своите офицери. С тази
именно програма Цончев взе Върховния комитет. Не се касаеше вече за разсъждения
върху едно неопределено бъдеще, а за предстоящи действия. Вътрешната организация се
виждаше пред една опасност и реши да ѝ даде всичкия си отпор. Нейните задгранични
представители в София, Гоце Делчев и Гьорче Петров, застанаха насрещу. Аз съм говорил
доста и за двамата. Но потребно е пак да се върна към тях. Едно систематично усилие се
прави от години, за да се видоизмени техният национален образ; аз трябва да го покажа в
истинските му черти, както той заслужава да мине в историята. Съвременниците от оная
епоха, които са ги познавали отблизо, са малцина между живите. Аз може би съм останал
единствен. Ще напомня пак: Гоце Делчев ме посвети във Вътрешната организация в 1895 г.
в Солун. Това бе, когато той почваше своето революционно апостолство. Гьорче Петров
беше ми учител в четвърти клас в Битолската прогимназия. Аз имам един дълг към тяхната
памет.
След Девети септември управниците в Скопие получиха от тук костите на Делчев и ги
пренесоха във Вардарска Македония. Макар неоправдано, това не беше грешно. Ако да
бе съществувала Егейска Македония, костите на Гоце Делчев можеха да бъдат и там. Той
работи и даде живота си за цяла Македония. Скопските управници дадоха името на Гьорче
Петров на едно село близо до Скопие. Това е заслужено. Гьорче Петров можеше да има
едно село на свое име и в Пиринска Македония. Тая почет на двамата борци за свободата
на Македония е една заслужена дан от страна на потомството. Но хората в Скопие искат да
правят от имената им свое знаме, да ги представят като свои предходници в идеята да се
разкъсат вековните връзки между Македония и България и като първоучители на идеята за
създаване на македонска народност. Това е едно кощунство. До последното си дихание аз
ще издигам гласа си против него. Не съм срещал човек между познатите на Гоце Делчев и
Гьорче Петров, който да не чувства като рана на сърцето си тази историческа обида.
Спомням си за един вълнуващ случай. У мене са идвали често телеграфисти от времето,
което съм описал в „Строителите на съвременна България". Те знаеха много за миналите
събития, тъй като тия събития най-напред се чуваха по телеграфа или пък по телеграфа се
даваха заповедите, които са ги разразявали. Те ми разказваха това, което са слушали в
телеграфната станция, дешифрираха за мен останали в ръцете им ленти и ми ги донасяха.
Много по-късно, преди седем-осем години, взе да ме навестява един от тия бивши
телеграфисти - Димов, старец, много по-стар от мене. Той ми разправяше ценни свои
спомени. Дешифрирал бе и той някои стари ленти и ми даваше препис от тях. Един препис
съдържаше разговор от 1886 г. между София и Шуменския гарнизон, който се е готвел да
въстава против Регентството. Разговорът е много драматичен и ще трябва да влезе в
„Строителите", ако те доживеят ново издание. Един ден Димов дойде да ме види дълбоко
развълнуван и едвам можеше да говори. Той бе чул да се разказва и да се пише, че Делчев
не се чувствал българин, а македонец.
- Как може, как може! - повтаряше той и цял трепереше. - Че кой беше по българин от
него? Шест месеца ние сме живели в Кочериново в една стая. Той оттам пращаше чети в
Македония. Че ние за какво говорехме с него, за какво мечтаехме, ако не да видим целия
[2]
български народ свободен и обединен? А сега да ни казват: „Делчев бил не българин, а
македонец!". Как стигнахме до това?
Добродушното му лице се свиваше от болка. Той извади кърпата да избърше сълзите
си и пак повтаряше:
- Как може!
Аз направих всичко, за да го успокоя с каквито думи можех да намеря. Но той
оставаше неутешим. Умълча се малко и после, като събра силите си, стана да си върви,
навел побелялата си глава - скръбно видение от една отлетяла епоха, свързана с толкова
надежди. Казват - чувал съм това - че Гоце Делчев като прекарвал по няколко месеца в
София, връщал се в Македония отвратен. И аз зная, че той не обичаше официална
България. Но България не беше само България на Фердинанда. Имаше една България на
Раковски, на Ботева, на Левски. Една България с народ въодушевен за освобождението на
Македония, готов на всички жертви. Тая България Гоце Делчев обичаше като един от най-
възторжените ѝ синове.
Когато имам да доказвам, че Гоце Делчев и Гьорче Петров се чувстваха българи,
неделими от общото българско отечество, а не мечтатели за някаква бъдеща македонска
народност, чини ми се, че не живея в една историческа действителност, а сънувам лош сън.
Гьорче Петров - отстъпник от българщината! Аз го виждам в класната ни стая в Битоля. Ние
бяхме деца от Ресен, от Охрид, от Дебър, от Кичево, от Прилеп, от Лерин, от костурските
села. Той ни преподаваше български език. Българските христоматии не минаваха турската
граница; те бяха забранени. Но той ни четеше стихотворения от Ботева, от Вазова. От него
чух за пръв път вика на Вазова за Македония: „Не даваме я...". Гьорче Петров беше студен
човек и ние не го обичахме. Но стихотворенията, които той ни четеше, запалваха в нас
всичките пламъци на българщината. Някои казват:
- Да, но по-късно?
По-късно ли? Аз срещнах Гьорче Петров през май 1916 г. в Битоля. Хиляда години след
смъртта на Самуила, българските войски бяха влезли в Македония. България се
простираше пред нас обединена и неговата радост не беше по-малка от моята. Една скръб
имаше у него, както у мен, че южните предели оставаха още в гръцко робство. Но
надеждата, че и над тях ще се развее българското знаме, не ни напускаше. От разговорите
ни забелязах, че Гьорче Петров крие в душата си някакво огорчение. Но то не бе
политическо, а лично. Гьорче Петров се смяташе, и не без право, за един от най-големите
дейци на Македонското движение. Неговото естествено място беше, като се има особено
предвид опитността му, да бъде управител на някой важен окръг - Битоля, Скопие. А той бе
тук председател на Постоянната комисия. Тодор Александров, тогава всесилен пред
Радославов, гледаше по всякакъв начин да намали значението му в Македония и да го
унизи. След нещастния край на войната, Тодор Александров пак запази своето голямо
влияние в правителствените сфери в България. За амбицията на Гьорче Петров нямаше
друго място освен в противния лагер. Когато той падна убит, аз бях в чужбина. Кога стана
точно това и защо, и досега не зная. В тая плачевна трегедия, каквато представляваше
израждащата се Македонска революционна организация, има за мене много тъмни неща.
Чувал съм, че той минал в редовете на федералистите. Трябва да призная, и за
федералистите твърде малко зная. Техният федерализъм искал политическо отделяне на
Македония от България, но не откъсване от българската народност. Гьорче Петров бе стар
човек, живял с българските идеали, и неговата национална свяст не можеше да се мени
според обстоятелствата, като басма, която селянките перат на реката. Аз имам пред себе си
примера на моя стар другар Павел Шатев. И той се присъедини към федералистите, работи
с тях във Виена, ходи в Москва. След 9.IX. тръгна с Македонската бригада за Македония,
стана в Скопие министър на правосъдието. Създаваше се една македонска република и
оттам произлезе по необходимост и една македонска нация. Но нацията е политическо
понятие: една революция, един договор я извикват на живот. Народността е етническо
понятие. Тя се образува от историята, от вековете. Така мислеше и Павел Шатев. Когато
идеше в София, той редовно ме посещаваше. Имахме дълги разговори, с часове. Той
изливаше пред мене своите български чувства и ми разправяше как те са останали
ненакърнени в народната маса на Македония.
- Аз обикалям страната - казваше ми той. - Слушам какво говорят селяните, еснафът.
Мога да те уверя, че никога българщината не е имала толкова основание да се гордее с
народа в Македония, колкото днес.
Понякога се случваше да има при нашия разговор и други хора. Аз предупреждавах
Шатева да бъде по-предпазлив, по-въздържан. Но през нашето полувековно приятелство
аз никога не го видях способен да вземе от съвет. Него някаква стихия го водеше от
опасност към опасност. Един ден чух, че бил арестуван в Скопие. Осъден, той лежал в
затвора и на излизане от него починал. Вината му? Точно не зная каква е била от
формална страна. Но истината е, че той загина като българин. Да беше бил Гьорче Петров
при днешната македонска република в Скопие, тактичен, какъвто го знаех, не щеше да
свърши като Шатева. Но той нямаше да мисли различно от него. Аз познавам добре
хората, за които говоря.
Гоце Делчев и Гьорче Петров играха твърде важна роля в Македонското движение и
няма да бъде безполезно да се простра и по-нататък върху тяхната характеристика. Те и
двамата бранеха независимостта на Вътрешната организация против Цончевия комитет.
Но както се случва много често, почти винаги - към основните мотиви се прибавяха у тях и
личните настроения. Много пъти е било изтъквано, че Гоце Делчев мразел военните.
Макар Борис Сарафов да бе избран като посочен от Вътрешната организация и кандидат
на Гьорче Петрова, той не гледаше добре на него от самото начало. Антипатията към
военните го облада още по-силно, когато начело на Върховния комитет дойде един
генерал и делото минаваше изцяло в ръцете на офицерите. От къде идеше тази антипатия
у един човек, който, юноша, бе дошъл от Кукуш, за да постъпи във Военното училище,
мечтаейки да стане офицер? Това се обяснява обикновено с неговите левичарски чувства.
Казва се, че бил социалист; сам той се наричаше анархист. Какво разбираше той от
анархизма? Колкото разбирах аз, когато в първата година на моето студентство в Женева
исках да минавам за анархист. Истината е, че той бе това, което днес се нарича
„прогресивен". Но само с естествени пориви, без някаква идеология. По-добре казано, той
бе един бунтовен дух. Ако да имаше на света място най-неподходящо за неговия характер,
това бе именно Военното училище. Тук скоро всичко му стана противно: редът,
дисциплината, йерархията. От всички страни едно угнетение тежеше върху него. От
неговите съкласници - един от тях е още жив, зная, че учението не го е интересувало. Не е
обичал и строя. В действителност всичко онова, което съставлява военния човек, бе му
останало чуждо. Знайно е, че офицерите, формирани в миналите поколения, след като се
уволняваха и минаваха в запас, оставаше в тях един начин на държание, една стойка,
която ги отличаваше от другите. У Делчева нищо подобно. След тригодишно юнкерство,
той ходеше по улиците в София, както би ходил в Кукуш, ако бе останал там. Той се носеше
небрежно, не обръщайки никакво внимание на своята външност. Тая му външност обаче,
тъй пренебрегната, имаше своята внушителност. Тя показваше природната влаственост,
която беше в него. Не може да се търсят причините за неговото въздействие върху хората
от революционното движение, без да се говори за нея. Гоце Делчев не беше даровит
човек. Той нямаше нито от романтизма и блясъка на Борис Сарафов, сладкодумието,
психологическите похвати и заразителното очарование на Даме Груев, от диалектиката на
Гьорче Петров. Но с друго той ги превишаваше. Как да кажа? С някаква сила на духа,
изразена в юнашкия му вид. Тя не оставаше незабелязана от интелигенцията, но особено
се чувстваше от хората, от народната маса. Така, макар и човек на малко думи, неговата
агитация в Македония, особено по селата, толкова завладяваше. За голямото влияние на
Гоце Делчев имаше и друга една причина: нравственият му авторитет. Неговата липса на
амбиция беше всеизвестна. Водител, у него нямаше нищо от обичайните увлечения на
водителите. Аз не познавам между македонските революционери човек, който да е живял
по-скромно. Много пъти съм писал за Гоце Делчев, пиша и сега, защото често ме питат за
него. Но винаги съм чувствал някаква мъка, бих казал някакво безсилие да дам
задоволително неговата характеристика. Най-добре съм успял, мисля, когато веднъж го
нарекох „праведник с кама на пояс".
За Гьорче Петров не чувствам тази мъчнотия. То може да изглежда странно. Защото
Гьорче Петров минаваше за човек неразгадаем. Прозвището Велзевул, което му даваха,
говореше за скрити маневри, подземни ходове. Аз, напротив, колкото повече мисля за
него, толкова по-ясен го виждам, макар и аз дълго време да съм го смятал за загадка.
Гьорче Петров беше крайно амбициозен човек и жадуваше за водителство. Но не искаше
да излиза със своята роля на показ. За Начевича съм писал някъде, че приемаше да играе
втора цигулка, но с условие, щото музиката да бъде от него. Така и Гьорче Петров искаше
да бъде водител, но като води из кулисите. Тази задкулисна роля беше с много перипетии
и завои, но винаги на края в една посока. У него симпатиите и антипатиите не играеха
никаква роля: целта бе всичко. Против военните лично той нямаше нищо. Групата на
офицерите македонстващи той я създаде. С нея той тури край на върховните комитети,
състоящи се от политически лица. Той избра Борис Сарафова. Борис-Сарафовите думи: „Аз
съм фирмата, Гьорче е делото", показват на какво Гьорче се е надявал. Краткотрайна
илюзия! Борис Сарафов застана като водител и изхвърли него на заден план. Без
популярност вътре в Македония, а в самата България разочарован от Борис Сарафов,
Гьорче Петров рискуваше да загуби своето значение, ако да не бе Гоце Делчев. Различията
между двамата бяха големи, но връзката помежду им - здрава. Всички, които сме дружили
с тях, знаехме, че Гьорче Петров имаше голямо влияние върху Делчева. Неговият интелект
беше много по-силен. Той познаваше всичките струни на Делчева и умееше да бие на най-
 [3]
чувствителните. Главният му аргумент беше независимостта на Вътрешната
организация, пазенето ѝ от всеки опит за намеса, идещ от София от страна на Върховния
комитет, както и от страна на българските правителства.
За желанието на българските правителства да използват Организацията много се е
говорило навремето и неведнъж се е писало по-късно. В действителност тук няма нищо
повече от една мълва, станала после легенда. Съществуването на Вътрешната организация
е служило на българските правителства като плашило спрямо Турция, когато те са искали
от нея владици за Македония или като аргумент пред Великите сили, когато са правили
постъпки пред тях за прилагането на член 23 от Берлинския договор. Това е всичко, което
може да се каже. Но за нейното използване за политически цели вътре в България аз, като
съвременник, не познавам данни. Д-р Стоилов е приемал Гьорче Петрова, когато Гьорче
Петров се настани в София като задграничен представител, и Даме Груева, когато е
минавал оттук. Той е изказвал симпатия към Организацията, давал е съвети, но никога не е
правил опит за вмешателство. След него Радославов (1899 г.) влезе в по-интимни връзки с
македонските революционери и им пусна юздите в България. Ние всички тогава му
симпатизирахме - сам той беше с нашия ум. Но опит за влияние от негова страна нямаше;
напротив, ние му влияехме. Цялата му полиция и администрация бяха в услуга на
Организацията. Нямаше за нея съд или закон. Вече почна да иде натиск от Великите сили,
от Русия най-много, за туряне край на революционната дейност в България и
правителствата на Каравелова и на Данева прибягнаха до някои мерки. Истината е, че
използването на Вътрешната организация от българското правителство и по-специално от
цар Фердинанда се почна след Балканската война, при генерал Протогеров и Тодор
Александров. Но за това ще говоря по-късно.
Отношението на Върховния комитет спрямо Организацията се проявяваше различно,
според неговия състав. Когато най-напред той се състоеше от видни лица от българските
партии, те искаха да вземат в ръцете си политическото ръководство на Македонското
движение. Но те бяха безсилни и безопасни. Опасността дойде, когато Борис Сарафов
предприе едно проникване в Организацията, спечелвайки лични привърженици в нейните
родове. Прибягвайки обаче до тази тактика, той не преставаше да се обявява за неин
човек. Борис Сарафов беше съперник; Цончев се яви като открит враг. Неговият комитет
предприе едно двойно настъпление: в България, за да привлече македонските дружества и
въобще емиграцията; в Македония, за да завладее самата Организация. Борбата се
водеше в България с вестници и устна агитация, в Македония - с чети. Цончев имаше като
свой орган вестник „Реформи", издаван и от по-предишните комитети. Нему помагаха в
провинцията привържениците му, които гласуваха за него на конгреса, и офицерите по
разните гарнизони. Той обаче срещаше един двоен и ожесточен отпор: от Станишевия
Върховен комитет чрез вестник „Право", редактиран от Тома Карайовов, и от вестник
„Дело", специален орган на Вътрешнана организация. Към тоя отпор се присъединяваха
македонските дружества в България, които напуснаха конгреса при избирането на
Цончева, и цялата прогресивна интелигенция. Върху полемиките, които се водиха тогава,
няма да се спирам. Те са засега без интерес за историята. В „Реформи" езикът бе много
площаден. Тук противниците се изобличаваха като шарлатани. Вестниците „Право" и
„Дело" поставяха борбата на идейни начала. По-особено в. „Дело" излизаше с една
идеология за Македонското движение. Той определя своите позиции както следва: „В.
„Дело" се мъчи да бъде теоретически изразител на Македоно-одринското революционно
движение оттатък Родопите и Рила и като такъв той се бори за хегемонията на Тайната
революционна организация вътре в Македония и Одринско, която има единственото
нравствено право да разполага и ръководи нишките на всяко движение, предизвикано от
накипялото народно чувство". Атаките на „Дело" бяха предизвикани от образуването на
Цончевия комитет. Но те не визираха само него, а се отправяха срещу всички кръгове в
България, от които можеше да се очаква опит за намеса във Вътрешната организация.
„Като непосредствена своя задача в България - четем по-нататък - в. „Дело" смята борбата
против домогванията на всеки върховен македоно-одрински комитет, който иска оттук да
командва и да изнасилва македонското и одринското революционно движение. - В.
„Дело" има предвид, че обществената еволюция в България изхвърля многобройни
елементи, интересите на които ги правят съзнателни крепители на реакционната политика
спрямо Македоно-одринското движение, прокарвана от българския дворец и всяко
българско правителство, без разлика на партия. Ето защо централният пункт на неговата
програма ще бъде борбата против всички национални и държавнически идеи, в името на
които българската буржоазна интелигенция иска да експлоатира Македоно-одринското
движение." Първият брой на вестник „Дело" излезе на 31 декември 1901 г. и се нарече
„Независим македоно-одрински лист". Като негов редактор беше означен П. К. Яворов. От
брой 7 (18 февруари 1902 г.) до брой 12 включително (28 март) името на Яворова изчезва.
В брой 13 (4 април) то се явява отново. В тоя брой излиза програмната декларация, от
която цитирахме горните пасажи. Статиите на Яворова в „Дело" се познават по техния лош
стил и по слабост на мисълта. Тоя голям поет не бе ни публицист, ни политик.
Декларацията е очевидно писана от Димо Хаджидимов, сътрудник на вестника. Димо
Хаджидимов беше тесен социалист, един от най-добрите ученици на Димитър Благоев. Аз
съм го срещал само няколко пъти. Оставил ми е впечатлението на човек интелигентен,
мълчалив, с напрегнато лице. Той се явяваше в „Дело" като големия идеолог на
Вътрешната организация, но със своята партийна подкладка. От неговите статии иде всичко
онова, което се приписва на Гоце Делчева и на Яворова като социализъм. По едно време
го знаех като приближен до Борис Сарафова. Спомням си, че по молбата на последния
говорих на д-р Генадиев да го назначи в Министерството на търговията, където впрочем
Генадиев бе събрал куп левичари.
Че програмната декларация на „Дело" не е писана от Яворова, се вижда от следния
факт. В нея наистина се казва: „В. „Дело" не представлява нито едно от теченията,
съществували в Македоно-одринското движение в България и свързани с който и да бил
бивш или настоящ Върховен комитет". В действителност Яворов беше взел страната на
Станишевия комитет и фигурираше в неговия състав. В един позив на тоя комитет виждаме
да личат Христо Станишев - председател, Тома Карайовов - подпредседател, „съветници: П.
К. Яворов, Ст. Петров". За социалните идеи на Яворова или по-добре за неговите социални
настроения се е повдигал въпрос, но това е предмет за тия, които пишат биографията му.
Аз го разглеждам тук само като македонски деец. Във времето, за което говоря, той беше
се посветил на Македония всецяло и на избухналите раздори всред македонското
движение беше се отдал с всичката си страст. Редактор на в. „Дело" в София, замина за
Македония, когато борбата се пренесе там. Тая борба беше жестока, без оглед към нищо.
Братоубийствените саморазправи, които окървавиха по-късно софийските улици, сега
показваха първата си проява.
Вътрешната организация беше тогава на върха на своята сила. Тя бе в Македония
като едно тайно управление. Българското население ѝ се подчиняваше доброволно и във
всичко се допитваше до нея. Тя решаваше даже частноправни спорове. Устройството ѝ я
уподобяваше на администрацията на някаква тайна държава. Имаше революционни
окръзи, околийски центрове. Всичко това бе подчинено на един Централен комитет. В
страната се движеха чети под началството на войводи; за съобщенията имаше куриери. От
специални ятаци нямаше нужда. Целият народ беше ятак. През 1942 г. Битолският областен
директор при една обиколка посетил село Съпотско, Ресенска околия, откъдето произлиза
моят род. Той събрал селяните, поискал да чуе техните желания и жалби. Когато всичко се
свършило, той им казал, ако се явят партизани, да ги обадят на властта. Селяните слушали,
мълчали. Най-после един старец се обадил:
- Нашето село - казал той - никога не е издавало чети.
Това бе наистина една свещена традиция, останала от епохата на Организацията.
Четите са стояли в някои села до шест седмици, без да чуе за тях турската власт. Борис
Сарафов ми е разказвал, че през 1903 г. в навечерието на въстанието, когато обикалял
Костурско, той на Великден държал в църквата на едно село реч от амвона. Тази
организация, със здраво устройство, строга дисциплина, опитно водителство, силен дух,
Цончевият комитет се зае да я превземе. Това не можеше да стане с агитация; трябваше да
се употреби насилие. Така се започна вътре в самата Македония борбата между „върхо-
висти" и „централисти". Винаги когато си спомня за тая борба, завладява ме едно тъжно,
болезнено чувство. Върховистите ме ненавиждаха като човек, който пръв нададе вик
срещу тях. Но аз не чувствах спрямо тях омраза. Начело на техните чети в Македония се
поставиха офицери, които отиваха там за едно лошо дело. Но аз ги познавах лично и
знаех, че те не се водеха от амбиция, а от чувството, че на тях се пада една историческа
задача, която не търпи време. Ходът на борбата ги увлече в крайности, които причиниха
голяма морална пакост, развратиха народа там, където се вършеше настъплението им. По-
рано бях казал, че Гоце Делчев бе направил, подобно на Раковски, от старите харамии
народни войводи. Не всички от тях се отдадоха с чисто сърце на делото за
освобождението на Македония. Имаше някои, които злоупотребяваха със своето
войводство, проявявайки личната си поквара. Организацията ги наказваше. Такива
войводи Цончевият комитет бе привлякъл към себе си. За едного от тях, Дончо Златков,
особено се чуваше. Той бе настоящ разбойник. Зная, че през време на Балканската война,
като водител на една от тия чети, които уж трябваше да минат границата преди войската, а
тръгнаха подир нея, той се отдаде на грабеж и извърши куп безчестия и жестокости над
турското население.
Настъплението на Цончевия комитет се водеше в околиите, непосредствено близки до
българската граница. Аз не познавам отблизо кървавите сцени, които се разиграваха там,
но не мога да ги отмина, тъй като искам да дам една картина за това време. Най-добре ще
бъде да приведа някои случаи, описани от Яворова, свидетел и участник. Яворов тръгва с
чета за Македония през февруари 1902 година. Той описва страшната деморализация,
която върховистите внесли в местата, където се правели техните опити за проникване.
Докато в Македония оттатък Вардара, незасегната от избухналите раздори, беше се
запазила чистотата на революционните нрави под бдителното око на Организацията, тук
[4]
случаите на предателство се умножавали. Той привежда ужасяващи примери . Четите на
Организацията са били нападани от четите, пращани от комитета на Цончева. Сам Яворов
изпаднал в плен у една от тях. Той се намирал в една селска къща и разговарял с един стар
човек, комуто разправял разликата между старите харамии и хората, тръгнали да се борят
за свободата на Македония, когато двама души влезли и го арестували, за да го заведат
при находящата се близо чета на Софрони Стоянов. За последния аз еднъж говорих вече.
Капитан Софрони Стоянов, родом от Битоля, беше един от най-благородните български
офицери, които съм срещал. Той ми правеше впечатление не само с пламенния си
патриотизъм, но и със своето държание. Тоя храбрец, който геройски почина, беше и
човек с най-добри светски маниери. Имаше у него нещо едновременно тихо и рицарско.
Една от трагедиите на Македония бе, че той трябваше сега да залавя като враг в едно
загубено село до Виница младия поет, чиято начеваща слава му беше известна. Яворов
разправя как го завели при него. „Вратата се отвори и ето ни в широка стая, пълна с
въоръжени хора, заняти едни с почистка на оръжието си, други с кърпеж на дрехите си,
трети най-сетне, увити в кепета или износени войнишки шинели лежаха по кътовете, свити
на кълбо.
- Водят го, вижте го!
И тълпата отвори път към огнището, дето се изправи рус, малко слабичък хубавец
офицер, като бършеше с ръкава на мундира си сълзи, бликнали от дима на хвърлените в
огъня съчки."
И в тази необикновена обстановка Софрони Стоянов не можеше да забрави своето
добро възпитание. Той любезно подал ръка на Яворова и казал:
- При такива ли обстоятелства трябваше да се запознаем!
Те взели да разговарят така, като че ли се срещат в някое софийско кафене. Но всеки
таял своята мисъл и говорел уклончиво. „Разговорът - пише Яворов - се докосна и до
взаимните ни гонитби, при което и двама еднакво съжалихме, че не може да се постигне
едно искрено споразумение, и мъдро отсякохме:
- Историята ще дири правия и кривия, а сега нека всеки от нас изпълни дълга си, кой
както го разбира..."
Раздорите наистина бяха отишли дотам, че те им се виждаха по-нататък вече
непреодолими, една фаталност. Те и двамата я чувстваха. Яворов разказва как те
скърбели:
„- Жалко само, че всичко става за сметка на тия нещастници! - въздъхнах принудено
аз, като посочих двама-трима селяни, които стояха в един кът и разговаряха с хора от
четата.
- Уви за тяхна сметка - въздъхна и Стоянов еднакво принудено." Разговорът
продължава в приятелски тон, но върви към своя неизбежен край. Яворов разказва по-
нататък: „Понеже дотук той ме третираше само като гост, аз рекох да опитам една
дяволия. Затова обърнах глава навън и трепнах уж изненадан.
- Ах, съмва се! Извинете, г. Стоянов, че трябва да ви оставя.
- Къде?
- Ще отида в махлата, отдето дойдох.
- Моля да прекараме деня заедно; ще пренощуваме тук...
Ние се вгледахме един другиму в очите и се усмихнахме, което значеше: „Добре се
разбрахме!"." Понеже в стаята имало много дим и очите на двамата сълзели, Яворов
попитал дали може поне да излезе вън да подиша.
- Моля, моля... - казал Стоянов.
Но това показвало само неговата вежливост. Яворов не закъснява да го почувства.
„Когато аз бях вече при вратата, той пошушна нещо и двама едряци ме настигнаха.
Единият от тях посочи сайванта:
- Ето на, тук ще стоиш?
И аз се сложих там, а от двете ми страни се настаниха пазачите."
Всичко това ставало в дома на селския кмет, коджабашията. Но понеже тук идвали
често хора от властта, Софрони Стоянов решил да се премести в една отделена от
махалата и запустяла къщица, като взел със себе си и своя пленник. Яворов описва мерките
за охрана. „В стените към изток и север се пробиха дупки, при които бяха оставени по
двама наблюдатели. Също тъй при двете прозорчета, към запад и юг, увиснаха по двама
часови." Софрони Стоянов не се чувствал много сигурен. Той знаел за покварата, внесена
от междуособната борба. При него били коджабашията и някои селяни. Той пуснал
коджабашията, за да заръча храна, и му казал:
- Вие сте лоши хора и за нищо не ви вярвам. Затуй ще задържа през целия ден и
додето бъда в селото ви тия ваши селяни. Хубаво да помниш ти, кажи и на всички, които са
видели, че сме тук: нападнат ли ни турци, ще знам, че сме издадени от вас. И в такъв
случай ще изколим всички тия вашенци.
В действителност той много по-малко се е боял да не бъде нападнат от турците,
отколкото от противниците си от другия лагер. Продължил своите заплашвания.
- Ако има наблизо негде „вътрешна" чета и ако тъкми да ни нападне - ти всичко
знаеш, стар крът, но мълчиш! - ще ги предупредиш, че има в ръцете ми техен човек... По-
напред ще падне неговата глава, па тогава ще си премерим силите си с тях...
Как странно звучат тия угрози в устата на един човек като Софрони Стоянов, комуто
природата не бе дала нито атом на жестокост. Яворов го описва след неговите закани:
„Стоянов седна на чувала, като отпусна глава на ръцете си. След безсънна нощ, при
слабата виделина в стаята той изглеждаше съвсем изнурен и съкрушен. Моят противник не
приличаше да е за работата, с която се беше нагърбил". И двамата сега се предават на
един разговор със скръбни размишления. Софрони Стоянов обвинявал народа; Яворов
заявявал, че не той е виновен, а тия, които го развращават. Сред населението се развиваха
наистина няколко агитации, ожесточени една против друга. Сам привърженик на
Вътрешната организация, Яворов не скрива греха на някои от нейните членове, очевидно
от крайните течения. „Явяват се „вътрешни" - пише той - и разправят, че народът не трябва
да пропуща в средата си „върховисти", защото те са агенти на България. А ние не искаме
да заместим турския хомот с български" - така бях слушал да се обосновава македонската
„автономия" преди няколко дни от един другар, който говореше на македонски българи."
Такъв език държеше наистина групата на Сандански, от която произлязоха сетне тъй
наречените федералисти. Върховистите от своя страна биели на друго. „Явяват се
„външни" - пише Яворов - и разправят на народа, че не трябва да слуша вече
„централистите", защото те само обират Македония. А ние ще свършим работата, без да
вземем от вас даже едно кокоше яйце!" Това било обикновеното обвинение срещу хората
на Вътрешната организация. Тя нямаше средства и прехраната на нейните чети падаше в
тежест на населението. Знае се, че някои от войводите са отивали до прекалени
изисквания в това отношение. Цончевият комитет разполагаше с една значителна сума,
която Борис Сарафов бе оставил при оттеглянето си. Това даваше възможност на неговите
чети да плащат за всичко. Те изтъквали разликата като най-добро средство за агитация.
Яворов описва сцената, която се разиграла пред очите му. Софрони Стоянов поръчал на
коджабашията храна за двадесет и няколко души. Той поискал да му се представи
сметката, за да я плати.
- Ние - казал коджабашията - от народни хора пари не сакаме, по наше добро сте
кренали.
- А ние - отвърнал Софрони - от сиромаси хора като вас без пари нищо не вземаме.
Поръчката била изпълнена. Яворов разправя по-нататък: „Вратата се блъсна и влезе
коджабашията с грамадна тепсия попарник, сподирен от още един селянин, нарамил чувал
хляб и бъкел вода. Те сложиха товара си сред стаята и отвлякоха вниманието на Стоянова.
- Хей, байо - викна някой от четата към коджабашията, - да не сте направили, както са
ви учили?
- Как да не сме направили?
- Да поръсите попарника с афионец или друга отровица.
Коджабашията се прекръсти, а Стоянов протегна ръце:
- Момчета, не яжте!
Софрони Стоянов се обърнал тогава към мене, своя пленник.
- Господин Яворов, селяни казват, че сте ги учили да ни упоят с афион, както бяха
упоени вашите другари в Бигла, а за останалото вие сам сте щели да се разпоредите!..."
Обиден от това подозрение, Яворов, без да продума, се примъкнал към попарника и
почнал да яде, като вземал отвред. Той пил и от донесената вода. Така доказал своята
невинност, но не можал да разсее недоверието. Против него се вдигали заплашителни
гласове:
- Разбойник, братоубиец, жив да го одерем, кожата му с плява да напълним -
ръмжеха хората от четата, може би в очакване началнишка заповед да ме разкъсат на
парчета.
Между туй настъпила тревога. Едно момче дотичало да каже, че аскер идел по пътя.
Аскерът обаче отминал селото, без да подозре нищо. Спокойствието се въдворило и сега
между Стоянов и Яворов се захванал един дълъг спор върху принципите, които делели
двата лагера. Нито единият, нито другият беше голям теоретик. Но аргументите бяха
отдавна познати, изтъркани и те нямаха мъчнотия да ги повтарят. Любопитен е във всичко
това един въпрос, който Софрони Стоянов задал:
- А... - попитал той Яворова, - от къде сте родом?
 - Аз съм тракиец, от свободната част – отговорил Яворов.
- Хъ, видите ли - забелязал Софрони, - аз пък съм от средата на Македония! И вие да
се считате „вътрешен", а мене да наричате „външен"!...
Докато продължавал тоя разговор, разярението на четата против пленения от нея
противник не спряло. Четниците смятали неговото убийство за предстояще и вече се
карали помежду си кой ще вземе револвера му. Яворов сам гледал, че го чака смърт, и
мислел само как да умре по-достойно.
- Господин Стоянов - казал той, - аз съм ваш пленник и на ваше благоусмотрение. Но
ако решите, че трябва да умра, ще ви моля да удовлетворите едно мое искане, което няма
да ви струва нищо. Мене ще бъде много по-лесно да си разбия черепа сам, отколкото да
наведа врат под чужди нож...
- Не - отвърнал Софрони - аз няма да ви убивам; аз ще ви водя с четата си за гаранция,
че ваши другари няма да ме нападнат от засада. Те ще знаят, че вие сте с мене, и ще щадят
живота ви.
Опасенията на Яворова били напразни. Върху един човек с неговото име не можеше
да се посегне и най-малко можеше да направи това Софрони Стоянов. Четата заминала и
Яворов бе оставен свободен в селото.
Пленничеството на Яворова се свърши идилически. Но имаше много срещи между
„външни" и „вътрешни" с кървава развязка. Паднаха жертва от двете страни, някои от тях
скъпи. Но най-много за окайване бе самото население. То живееше в постоянен страх.
Селяните били принудени да минават ту на едната страна, ту на другата, постоянно
обвинявани в измяна и заплашвани с наказание. При всяко идване на чета, те трябвало да
носят маска. Яворов разказва как Софрони Стоянов свикал в една отделна стая попа,
учителя и някои по-видни селяни да им говори. Яворов дочувал отделни думи:
- Те („вътрешните") парите ви вземат и ги прахосват по софийските механи, а ние
оръжие без пари ще ви дадем. Вие към никого други не трябва да се отнасяте и никого
други не трябва да слушате освен нас.
Те, разбира се, дали дума за вярност. След заминаването на четата обаче учителят и
неколцина селяни се явили пред Яворова с друго лице и търсили от него съвет. Софрони
Стоянов казал, че ще им изпрати четиресет и седем кримки; да ги приемат ли? Те питали и
друго. Яворов разказва за един бивш член на Вътрешната организация в селото, някой си
Атанас, изключен от нея и минал към противниците. Той ги бил клеветил пред Софрони
Стоянов. Учителят и селяните питали сега какво да правят с него?
Такова едно население, принудено да лъже едните и другите, Цончевият комитет
мислеше да повдигне срещу Турция. Той не можеше да не знае, че всички морални
предпоставки за един успех липсваха, без да говорим за материалните. Но когато
офицерите накараха да се избере Цончев, те бяха заявили, че след една година подготовка
ще направят въстанието. През есента на 1902 г. срокът бе минал и те искаха да изпълнят
думата си.
 ДЖУМАЙСКОТО ВЪСТАНИЕ (1902 г.). ПОЛКОВНИК ЯНКОВ В КОСТУРСКО
Вече през първата половина на септември почнаха да се явяват в софийския печат
известия за едно повдигане в Македония. На 13-и органът на Цончевия комитет „Реформи"
пишеше: „Нашите сънародници се намерват пред страшни събития; в Битолския вилает са
станали големи вълнения, които на много места са добили вече израз на едно започнато
въстание. Отсам Вардар в Петришко, Джумайско и Разложко са станали твърде големи
сбивания между въстаниците и турските войски и потери. Всичко това ни кара да
разберем, че Македония се намерва пред една ужасна кървава драма". Тия съобщения се
срещаха с недоверие. Хората на Вътрешната организация енергично ги опровергаваха. На
26-и обаче Цончевият комитет излезе с едно окръжно до македоно-одринските дружества
и до редакциите на столичните и провинциалните вестници, в което гръмогласно се
казваше: „По един най-тържествен начин заявяваме, че отвъд Рила има най-сериозио
въстаническо движение, което от минута на минута взема по-широк размер. Турските
башибозуци са обезсърчени и сеят анархия между Абдул-Хамидовите администратори,
паши и валии, полководи и чаушбашии. А в туй време бодростта, мъжествеността,
военната чевръстина, благородните обноски и разумната инициатива на въстаниците
учудва малко и голямо".
Следваше едно стихотворение:
Тръбата бойна вече ни зове,
О, чуйте, братя, този глас,
Там Янков на бойното поле,
Ни кани с него в този час.

Полковник Янков бе заминал за Югозападна Македония, тая, която днес е под гръцка
власт, за да провъзгласи там въстанието. „Реформи" съобщаваше за неговите успехи: „В
Костурско, Леринско, Воденско всичко е вече скокнало с оръжие в ръка". В един следващ
брой се казваше: „Няколко села от Воденската кааза пламнаха. В Леринската кааза чети от
въстаналите селяни бродят по планините и имат чести кръвопролитни сблъсквания със
сновещите потери... В Костурската кааза, най-южният край на Македония, няколко стотини
селяни, под водителството на неустрашимия юнак Янков, раздробени в малки бързи
отряди, водят отчаяна борба. Тия леки чети се движат като змии над каазата, налитат
внезапно на турците, унищожават из засади цели турски роти, бягат, изчезват, за да се явят
на друг край да нападат и да се сражават. Цяла бригада от 5000 души си е задала задачата
да залови Янкова, който от осем месеца води своята дружина из владенията на султана и
сее там анархията". Не по-малко победоносно звучаха известията на „Реформи" за
събитията в Източна Македония: „Отсам Вардар размерите на борбата са толкова широки,
че страната прилича на военен лагер. Цялата Струмска долина, от българската граница до
Рупелското гърло, която обнима няколко каази, е същинско бойно поле... Боевете пред
Кресненското гърло, в клисурата на Сърбиново, Градево, Сенокос, Железница и Лешко, ще
останат памятни в освободителната борба. В Бистришката долина през дни и нощи двата
неприятеля са бълвали куршуми от своите огнестрелни и често са се вчепквали гуша за
гуша, коса за коса". Следваше едно поетично описание: „Димът на догарящите домове,
пламъците на обзетите от пожара гори се издигат високо в кръгозора и свидетелстват със
своя тъжен блясък ширината и величината на откритата борба, която още продължава с
неусипна енергия между въстаналите роби и азиатските тирани, въпреки настаналите
студове".
Какво ставаше в действителност? Цончевият комитет в борбата си с Вътрешната
организация беше взел надмощие в Джумайско, Петричко и Малешевско - райони близки
до българската граница. Селяните бяха снабдени с оръжие. Тук именно стана опитът за
въстание. От България нахлуха чети, командвани от офицери, и част от населението се
присъедини към тях. Вътрешната организация направи всичко възможно, за да
[5]
предотврати едно по-общо увлечение у народа. Тя не противодействаше на четите , но
не им помагаше. Първата пушка пукна в село Железница, Джумайско. Там е действал
[6]
мичман Саев . Най-напред неколцина четници, пратени от него, убили трима турци
спахии. Явилата се след това турска войска завързала сражение с въстаналите селяни и
подпалила селото. Същият ден пристигнал с развято знаме сам мичман Саев с четата си,
засилена от местни хора, и до вечерта се би с аскера. За отбелязване е, че един от дейците
на Вътрешната организация, близък на Сандански, Чернопеев, е стоял на един връх,
заедно със селяните, присъединени към него, и е наблюдавал спокойно борбата на
въстаналите. Тая картина дава една обща идея за обстановката. Офицерите от Комитета се
[7]
биха храбро . Сам Цончев биде ранен. Но въстанието не можа да се изрази освен с
отделни срещи с турската войска. Такива срещи имало до деветнадесет. Според
установените данни броят на въстаниците е бил 2580 души. От тях паднали 95. По размера
на действията станалото не може да се нарече въстание; в по-голям мащаб бяха
разоренията, които последваха.
По-отделен епизод представляват проявите на полковник Янков в Югозападна
Македония. Янков бе родом от костурското село Загоричани, от където бе и Димитър
Благоев. Баща му бил млекарин в Цариград, както толкова други селяни от тая част на
Македония. Той се учил в българското училище във Фенер. Ако се съди по годините му
(роден към 1857 г.), той трябва да е имал за учител П. Р. Славейков. При прочутия поет са се
учили около същото време и Трайко Китанчев и Димитър Благоев. В това време
черковният въпрос беше вече свършен, но революционното движение се разгаряше.
Знаеше се в Цариград, че има един комитет в Букурещ. Там теглеше Янкова и той се озова
във Влашко. При Сръбско-турската война той е бил в една от четите, които се биха редом
със сръбската войска. През Освободителната война той е в Опълчението и е ранен на
Шипка. После постъпил във Военното училище и излязал офицер от втория випуск. В 1900
година той, вече полковник, напусна армията, за да се отдаде на македонското дело. Аз се
запознах с него в 1897 г., ще напомня при какви обстоятелства. Един празничен ден в
параклиса на Екзархията в Ортакьой влезе един висок човек в българска военна униформа,
на гърдите му декорации. Аз пръв път виждах български офицер и не можех да си отделя
очите от него. Така гледаха на него и всички присъстващи, родом от Македония. След
службата го заобиколихме. И ето че го чувам да пита:
- Имало тук един млад момък Симеон Радев, ученик. От Комитета в София ми
препоръчаха да се срещна с него, къде мога да го видя?
Никой не му отговори. Настъпи смущение. Аз останах като гръмнат, защото където се
събираха българите, винаги имаше по някой шпионин. Тогава видях безкрайната наивност
на тоя човек. Тя ще го съпровожда и в мисията, с която бе изпратен да повдига Костурско.
Цончевият комитет обяви въстанието в близките до българската граница околии, където бе
успял да завладее Организацията. В Югозападна Македония той нямаше никакви връзки.
Там властта на Вътрешната организация беше абсолютна. Но Янков се надяваше на своя
личен престиж. В 1897 г. от Цариград той замина за своя роден край, Костурско, пак с
униформата си. Български офицер, народът го е гледал с обожание. Той се е надявал, че
пак ще бъде посрещнат по същия начин. Но там положението се бе дълбоко променило.
Народът имаше вече свои водачи. Вътрешната организация там беше стегната и
дисциплинирана както никъде другаде. В Костурско тя имаше двама ръководители Васил
Чекаларов и Пандо Кляшев. Там беше, в една от четите, Христо Силянов, който бе добил
голямо морално влияние пред населението. Пандо Кляшев падна скоро след това убит и аз
не мога да си спомня дали съм го срещал. Но с Чекаларова бях много близък. Тъкмо
половин година по-рано той бе в Женева, повикан от Сарафова, който после го изпрати в
Костурско като свой доверен човек. Тогава аз често се срещах с него. Той малко говореше,
но обичаше да разпитва. Със слабо образование (в България беше по-рано каменоделец),
у него имаше голяма жажда да се развива. Дошел в Женева, той искаше като че ли да
погълне всичко, което виждаше пред себе си като култура. Срещнеше ли някой по-учен
човек, гледаше го и го слушаше напрегнато като с някакво видимо усилие да поеме от него
[8]
всичкото му знание. За Чекаларова ще има и по-нататък да говоря , засега ще подчертая
още неговата страст да се издигне. След Илинденското въстание, на което той бе един от
главните водители, пристигна в София. Нямаше никакви средства; трябваше да му се
намери работа. Генадиев беше министър на търговията и земеделието; помолих го да му
даде някаква служба. Той го назначи да управлява един магазин на булевард „Дондуков",
където се продаваше сирене и масло от държавните образцови чифлици. Чекаларов се
чувстваше унизен до дъното на душата си, пълен с огорчение. Еднъж ми каза:
- Аз бях цар в планините; тук съм бакалин.
Аз му обясних, че поради липса на образование Генадиев не можеше да го тури в
някоя канцелария. Той нищо не отговори, само лицето му още повече потъмня. Години по-
късно се научих, че той взел частни учители по гимназиалните предмети и изкарал
гимназия. След бурния му живот и възрастта му, трябваше за това една необикновена сила
на волята. По-волева сила аз не познавам между македонските дейци друг подобен нему,
освен Орце, който води атентатите в Солун. И друго едно качество го отличаваше:
повелителният дух, дарбата да води. Той беше верен приятел, но спрямо неприятелите
беше винаги готов да покаже безпощадност.
Ще кажа няколко думи и за Христо Силянов. В политическите борби в България ние
бяхме в отделни лагери, той сътрудничеше на в. „Ден", аз - на „Вечерна поща". Той беше
се много увлякъл в партийните страсти и неведнъж бе писал против мен. Но след войните
и двамата съкрушени от нещастията на България, ние се сближихме и станахме приятели.
Той ми напомни еднъж, през 1897 г., ученик тогава в Солунската гимназия, стипендията му
била отнета вероятно поради участието му в някакъв ученически бунт, аз съм му помогнал
пред Екзарх Йосиф, за да му бъде тя възвърната. От Солунската гимназия Христо Силянов
се прехвърли в Битолската. Той бил посветен във Вътрешната организация още в Солун.
- В Битолската гимназия - разказваше ми той - посветени бяхме, може да се каже,
всички учители и ученици.
Неговите съученици, почти без изключение, взеха после участие във въстанието от
1903 година. Силянов беше запазил чудесен спомен за своите учители, за техния висок
национален дух, за другарската атмосфера, която поддържали в пансиона. С най-голямо
възхищение той говореше за Михаил Герджиков, познатия анархист. За Герджикова, мой
другар от Женева (ние сме живели известно време в една стая при една перачка), за това,
че не завършва правото, за заминаването му в Македония с паспорта на Тодор Луканов и
[9]
неговата диплома на химик вече съм писал. По природните си дарби той беше може би
най-надареният между всички негови състуденти и при друг характер можеше да стане
един от бележитите хора на времето си. Той имаше живо въображение и пламенна реч. И
външният му вид - хубавец, с очи ту мечтателни, ту пълни с искри - го отделяше от другите.
Той имаше особено очарование, един дар да привлича хората и да ги привързва към себе
си. През целия си живот той е имал винаги един кръг около него. Стар вече - той почина
преди няколко години - тази му привлекателна сила оставаше незасегната от годините.
[10]
Млад, неговото въздействие върху учениците му в Битоля било неотразимо. Най-
будните от тях добиха един печат от него.
- Всички бяхме за революцията - казваше ми Силянов, - но революционери най-много
той ни направи.
Още със свършването на гимназията Силянов постъпи в четите. Със своята
интелигентност и със своя жар, той зае скоро едно особено положение в революционното
движение. Поради съвършеното му познание на гръцкия език (баща му бе от Прилеп,
майка му цариградска гъркиня) Силянов бе изпращан тайно в Гърция за внасяне на
оръжия оттам. Пристигането на Янкова го заварило в Костурско. Според органа на
Цончевия комитет „Реформи" едно събрание, станало в Пирин, решило въстанието да се
обяви на 25 септември. Полковник Янков обаче, който трябваше да върви дълъг път, за да
стигне мястото на своята мисия, бе тръгнал по-рано. Тоя му път минаваше през райони,
където Вътрешната организация беше пълна господарка. Тук той се сблъска с нейната
съпротива. В едно негово писмо, излязло във вестниците, Янков се оплаква, че уж една
чета от „вътрешните" искала да го предаде на турците и бил спасен от селяните. Няма
никакво съмнение, че от хората на Вътрешната организация предателство не можеше да
стане. Главата на Янкова обаче беше пълна с предубеждения срещу противниците. Каквото
се бе говорило против тях в агитацията на Цончевия комитет, той, прямодушен човек, го
вземаше за чиста монета. Най-често употребяваната дума против Вътрешната организация
беше „коцкари". Не по-малко възбуждаха неговата ярост и другите противници на
 [11]
Цончевия комитет, социалистите . За него социалисти и коцкари бяха в негодуванието
му еднакви понятия. В обнародваното негово писмо той пише: „Едно зная. Македония
трябва да се очисти от социалисти и коцкари, че те са по-лоши и от турците. Явете на
българския народ, че те предателстват както от София, така и тука". Вътрешната
организация той наричаше „мафия", нейните агенти -„богомили". „Те - викаше той - са
[12]
съблекли народа и са избили тук най-добрите хора."
Постъпките на Янкова, които има да описвам по-нататък, правят, за жалост, от него
една смешна фигура. Но аз искам да представя и другия му образ, който в моите очи е
трогателен. Янков бе една юнашка природа, всеки миг готова за героизъм; патриотизмът
му беше чист без сянка от лична амбиция; самоотвержеността му - абсолютна. Вече
напреднал по възраст, той ходи много пъти с чети в Македония и в 1905 г. падна убит,
оставайки в дългове едно тежко семейство. Такъв един човек, каквито и да са
недостатъците му, заслужава преклонение. Недостатъците у него може да се сведат към
едно: умствените му способности бяха ограничени и не му даваха възможност да добие
реална представа за нещата. Той бе пълен с илюзии: за хората, за себе си, за всичко. От
Воденско той пишеше в споменатото писмо: „Мен ме посрещат като княз". Той не си
даваше сметка, че посрещат един български полковник, облечен в униформата му,
въплъщение на тая далечна България, към която отиваха всички мечти, а не лично него,
Янков. Към разочарованията, които го очакваха, той вървеше не съмнявайки се в нищо.
Отначало той бе действително добре приет в Костурско. Костурско се гордееше, че е дало
такъв човек на Българската армия. От посещението, което той направи тук в 1897 г., се
облечен в своята униформа, беше останал много хубав спомен за него. Наистина, той
идеше сега като пратеник на Цончевия комитет и отявлен враг на Вътрешната
организация. Но раздорите в София тук не бяха известни на населението. По-
интелигентните хора, до които бяха стигнали тия слухове, те или никак не ги вярваха, или
ги смятаха крайно преувеличени. През лятото бяха пристигнали от София двама войводи -
[13] [14]
Георги Папанчев и Никола Андреев . Те разправили за междуособиците в
Македонското движение в България, но техните думи не намерили голям отзвук. Мъчно е
било за всички да се помисли, че между хора, които се борят за същата идея, можело да
настъпи такова разцепление. Пристигането на Янкова с една голяма чета, наместо да
възбуди опасения, донесе ободрение и радост. В Костурско ставаха чести сблъсквания с
турския аскер и Янков идеше, така мислели хората, да увеличи боевите сили на
Организацията. Но Янков не закъсня да разкрие своите планове и да покаже своите
чувства. Така скоро почна и бързо вървя към своя край неговата одисея.
Янковата мисия, даже ако имаше условия да бъде приета, изискваше тайни разговори
и подготовления. Той я разгласи веднага. Тя се състояла в това, да обяви въстанието на 7
септември. Нямало време за бавене. Всички райони, през които минал, били готови и
решени да въстанат. Щом народът в Македония се повдигне, веднага щяла да му
пристигне помощ. „Достатъчно е - разправял той - да се задържим само няколко дена." Той
гарантирал, че отрядите на генерал Цончев, заедно с българската войска щели да нахлуят
през границата. През това време се приготовляваха Шипченските тържества, на които бяха
поканени представители на Руската армия, участвали в Освободителната война. Янков
твърдял: и руските генерали от Шипка ще се притекат. Вярвал ли е Янков на думите си? Аз
мисля, че да! Вече говорих за неговата безкрайна наивност. У него желанията лесно
ставаха съновидения. За слушателите му обаче всичко това се виждаше фантастично. Те
веднага разбраха, че тоя човек може да стане опасен. Пандо Кляшев му заявил, че той и
другарите му ще питат Окръжния комитет в Битоля и ако оттам потвърдят, че е било
решено въстанието за сега, както той казва, те ще пристъпят веднага към действие.
Същевременно било казано на Янкова да не говори нищо за своите планове пред
населението. Но на другия ден, 2 септември, той събрал селяни в планината над село
Поздивища и им разкрил всичко. Очевидно човекът бе необуздаем. На Чекаларова най-
сетне той заявил, че каквото и да пишат от Битоля, той ще прави каквото е решил. Янков
при това имал неблагоразумието да влезе в сношение с някой си Коте, непоправим
харамия, осъден на смърт от Организацията и с четата на когото тя бе имала сражение.
Чекаларов го предупредил да не се свързва с тоя човек. Янков обаче отвърнал:
- И турчин да ми обещае помощ, ще я приема.
Тогава началниците в Костурско се обърнали с окръжно до бюрата в селата да не
уреждат събрания за Янкова, а само с храна да го поддържат. Янков разбрал, че има
насреща си силната съпротива на хората от Вътрешната организация, и враждебните
чувства към нея, с които бе тръгнал от София, се засилили. В София се разправяше, че
Организацията карала селяните да турят отрова в храната, приготовлявана за четите на
Цончевия комитет. Янков се уплаши да не стане и той тук жертва. Поканен на вечеря, той в
първия момент отказал да вкуси от сложеното на трапезата. Между туй Янков разпратил
групи от своята чета по разни села за предстоящето вдигане на въстанието и сам правел
събрания за тая цел. На едно от тия негови събрания присъствали и хора, пред които било
опасно да се говори за тия неща. Един от тях бил по-рано осъждан на смърт от
Организацията. Чекаларов се разгневил и спрял Янкова.
- Запрещавам ти - извикал му той - или мисли по-нататък!
Настъпило смущение. Момчетата на Чекаларова, чувайки застрашителния му глас,
отстъпили няколко крачки и залегнали. Янков се провикнал:
- Убийте ме, господа, убийте ме!
- Няма да те убием - отвърнал Чекаларов, - но недей мисли, че ще оставим народа да
се повлече подире ти и да изгори!
Той заповядал на селяните да се разотидат и те се разотишли. Янков обаче от нищо не
вземал поука. Към своите неразбрани действия, той прибавял и един език с най-груби
ругателства към водителите на Вътрешната организация. Особено негодувание възбудил
той с някои обидни думи по адрес на Гоце Делчев. „Гоце Делчев - разказва Силянов -
минал през изтеклата зима и оставил у четниците спомени и чувства, отиващи до
боготворене."
Където Янков се явявал лично, все повече се компрометирал. Но там, където не били
го още видели, неговото име, неговият военен чин продължавали да упражняват своето
обаяние. Предупрежденията против него, че намеренията му са безумни, че те водели към
страшна опасност, срещали отказ. Чували се гласове:
- Може ли един български полковник да ни желае злото!
 Между туй по селата се носели мълви, които ги държали в една растяща възбуда.
[15]
Говорело се, че Лефтеров пристигнал с чета от 130 души и Леринско пламнало; че
[16]
Саракинов пристигнал във Воденско, и той с голяма чета! Разпалени агитатори казвали:
- Какво стоите! Всички са въстанали, само Костурско спи!
[17]
Такива думи не можеха да не вълнуват духовете . Нетърпението да се мине вече
към действие, което година по-късно наложи Илинденското въстание, смятано от мнозина
за преждевременно, ставаше все повече като треска въпреки всички взети мерки. Янков
можеше да направи една пакост. Датата, определена от него за въстанието наближаваше
и очакваше се да предприеме той някоя лудория. На тоя уречен ден Янков се намирал над
Лерин и бил решил да запали града като сигнал за общото въстание. Планът му обаче
[18]
пропаднал и той се оправдавал, че му откраднали тенекиите с газ . Същият тоя ден
Окръжният комитет от Битоля писал направо на Янкова, че ще го държи отговорен, ако той
със своите прибързани действия докара някое нещастие за народа. Янков се стреснал. Под
натиска на самото население, той изказал желание да се споразумее с Организацията. На
една среща в планината над село Смърдеш, уговорена от Силянова като парламентьор,
той се явил наистина с примирителен дух. Янков предложил да се постигне общо
разбирателство и за тая цел трима души да заминат за София: той, Чекаларов и Силянов;
той да повлияе на Цончева, Чекаларов на Сарафова и Силянов на Делчева. Това
предложение обаче се явило като наивност и преговорите не отишли по-нататък.
Произведената от Янковата възбуда дала между туй своя пръв резултат. Родното му село
Загоричани се вдигнало под водителството на един от неговите хора, Петър Гайгов,
пристигнал тук с група четници. Въстаниците убили четирима турци и хванали гората. Но
турският аскер изненадал четата на Гайкова и я разбил; тя дала шест души убити.
Въстаналите селяни се завърнали след това незабелязано в селото. Янков бил покрусен от
тая провала. Но тя не му отворила очите върху безсмислието на задачата, с която бе
дошъл. Една нова идея се родила у него: да нападне Костур. За това свое предначинание
той определил датата 20 септември. И тоя план пропаднал. Костур останал невредим,
както и Лерин. Всичко това намаляваше всеки ден повече престижа и значението на
Янкова. Една последна среща с местните водители на Организацията особено го изложила.
Поканен да даде доказателства за някои обвинения против Чекаларова, крайно популярен
сред населението, той не можал да изнесе нищо против него и възбудил общо
негодувание. Печално е да се мисли, че тоя човек, храбрец, получил слава на бойните
полета, бе попаднал в една не за него задача, която го е правила все по-жалък. Един ден
само той се намерил в своята стихия. На 5 октомври, открит с четата си от турската войска в
една местност, наречена Бобицките стени, той водил бляскав бой: турците дали много
жертви, а от четата му имало само един ранен. Организацията, която тъй зле посрещна
Янкова като човек, дошел мимо нея да вдигне въстание, намираше, че той би бил полезен
със своята опитност като военен, ако той се откаже от своите неразумни намерения и
влезе в съгласие и сътрудничество с нея. Битолският окръжен комитет му изпратил на 16
октомври следния ултиматум: „Или трябва да се слееш с вътрешните работници и да
работиш солидарно като войвода на чета в начало, а после, ако ти заслужаваш, като
инспектор на четите ни, които са около 15 понастоящем, или в противен случай да си
заминеш, отгдето си дошел".
Не беше тоя ултиматум, който уплаши Янкова. Той много пъти бе доказал, че не знае
що е страх, и героичната му смърт потвърди това още веднъж, но той сам видя най-после,
че беше се заел с една работа, в която всичко го водеше към несполука. Не беше много
лесно за него да се признае за победен и да се завърне в София при другарите си от
Комитета, разочаровал техните надежди. Но друг изход за него нямаше, освен да се
завърне в България. На 16 ноември вече вестник „Реформи" съобщаваше, че той минал
гръцката граница.
 ДЖУМАЙСКОТО ВЪСТАНИЕ И БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА
Тъй нареченото Джумайско въстание беше кратък и рядък пламък в едно ограничено
огнище. Но офицерите, които го извършиха, не искаха да признаят своя неуспех. Те се
дразнеха от съмненията, изказвани за сериозността и обсега на техните действия. В
агитацията на Македонското движение и в дружествата на емиграцията имаше, както вече
казах, социалисти. Вестник „Реформи" изказваше възмущението си от техните отричания.
„Една част от българската интелигенция - се провикваше комитетският орган, - именно тая,
която иска да се представя за цвета на българското общество и която ежегодно отива да се
кланя на Козлодуйския бряг пред подвизите на един български юнак, тая, която издигна
Панагюрския бунт в цяло въстание, е запретнала ръкави на отчаян бой да доказва, че не е
въстание настоящата борба в Македония, която и по размерите, и по показаната
упоритост, и по грамадните жертви, дадени от неприятеля, надминаха хайдушките набеги
[19]
в сръбското въстание и бунта в Панагюрище . Най-голямо ожесточение възбуждаха в
Цончевия кръг хората на Вътрешната организация. Последните знаеха предварително, че
въстанието няма да успее, че то ще докара само опустошения и че ще разстрои за в
бъдеще изгледите за едно общо повдигане на народа. Наистина, още когато станаха
известни намеренията на Цончевия комитет, те го осъдиха като предвестие на една голяма
предстояща злина. Гневът им се разпалваше още повече от идеята, че това ще стане по
желанието на княз Фердинанд и в негова лична угода. Те мислеха това, което мислеше
голяма част от българската интелигенция, което мислех тогава и аз. Още през юли в. „Дело"
биеше тревога. Органът на Вътрешната организация изброяваше историческите случаи, в
които революционните движения били използвани за егоистични политически цели и
самите революционери ставали несъзнателни оръдия. Вестникът напомняше, как
сръбското правителство си послужило с легията на Раковски и после я разпръснало, като
изгонило и самия него. После идеше примерът от 1895 година. „През 1895 г. - пишеше
„Дело" – правителството на Стоилова, като дава най-положителни уверения на тогавашния
председател на Върховния комитет Трайко Китанчев, че то е готово да отвори война на
Турция за освобождението на Македония, увлича Китанчева, изкара няколко чети от
юнаци, въоръжени и облечени на български средства, и ги хвърли в Македония. Турция и
Европа се стреснаха и за да не отиде работата по-далеко, признаха княз Фердинанд за княз
на България." Амбицията на Фердинанда сега пораснала; той искал да тури на главата си
царска корона. Авторът на статията - може би Яворов, по-вероятно Димо Хаджидимов –
продължава: „Най-сигурен и най-лесен начин за придобиването ѝ е пак македонското
дело. Няколко години наред той не преставаше да свидетелства своето внимание и
уважение към македонските дейци тук, но последните все се оказваха аджамии. Работата
обаче тръгна наред от една година насам, когато Комитетът попадна в ръцете на
известния царедворец генерал Цончев. Покорен слуга на своя венценосен господар, той
веднага започна да нарежда работата за използване наново делото в угода на княза. Той
нахвърли чети вътре в Македония, отвори война против всичко свестно, идеално и честно;
и днес за днес там, в пределите на поробената ни татковина, се ширят няколко души
офицери, които всяка минута са готови, по заповед от тук, да вдигнат една шашарма, която
сигурно ще донесе князю Фердинанду кралска корона, а робу... кръв, сълзи, изтезания,
мъчения, арести, заточения... Днес – заключаваше вестникът - ние сме пред прага на една
[20]
нова 1895 г., само в по-големи и по-ужасни размери..." .
Тия редове бяха писани преди въстанието. Когато то биде обявено, Станишевият
Върховен комитет, в който, казах вече, Христо Станишев беше председател, Тома
Карайовов подпредседател и Яворов - един от съветниците, се опълчи с не по-малко
енергия и страст срещу предприетото от Цончевия комитет безразсъдно и опасно дело. На
22 септември уводната статия на вестник „Право" носеше заглавие „Авантюристите на
работа". Той изобличаваше известията за успехи на въстанието. Езикът на „Право" беше
даже по-краен, по-обиден, отколкото на в. „Дело": „В положение сме да утвърдим по най-
категоричен и най-положителен начин, че в Македония не е избухвало никакво народно
въстание и че всички тревожни вести, които притурките на генералския орган
разпространяват, са гнусни лъжи и престъпни измислици". Тези думи сигурно не са
излезли изпод перото на Тома Карайовов, човек на логическите построения в своите
полемики, но въздържан. Те са от друг един редактор, Никола Наумов, познат по своята
[21]
буйност, която лесно отиваше до истерия. Станишевият комитет не се ограничи с
отричане на въстанието в своя орган. Той изпрати една окръжна телеграма до
македонските дружества, в която се казваше: „Положението в Македония анормално,
както досега. Въстание няма". Тая телеграма разяри кръга на Цончевия комитет.
„Реформи" излезе с цяла една статия против Станишева, като ѝ даде наслов „Едно
изчадие". По-иначе се държа Борис Сарафов.
- Когато се пръснаха в чужбина първите известия за въстание в Македония - казваше
ми той, - аз се намирах в Париж. Журналистите се научиха за моето присъствие и тръгнаха
да ме дирят. Аз се криех. Моето положение наистина беше крайно деликатно. Не можех
да кажа, че има въстание там, където аз не бях, нито желаех да кажа, че няма, когато там
се проливаше кръв.
Нека да кажа пътьом, че Борис Сарафов бе заминал за чужбина да търси дето може
средства за четите, които изпращаше той лично в Македония.
Докато повикът срещу Цончевия комитет се издигаше високо от неговите противници,
защитата му беше слаба. Цончев, офицерите от неговата група се биеха в Македония.
Другите членове на Комитета бяха хора без значение. Оставаше като голяма фигура в тоя
лагер Стоян Михайловски. Поет, неговото име имаше престиж, но влиянието му върху
общественото мнение в България беше несъществуваще. Ту с една идея, ту с друга, днес
съюзник с едни, на другия ден техен противник, общественик, но само на периоди, оратор
с повече патос, отколкото логика, той бе изпълнил в политиката една кариера с пречупени
ъгли и бе дал за себе си странен облик на чудак. За всички бе ясно, че в Цончевия комитет
той не играеше никаква роля и че за неговата дейност знае само това, което му се
казваше. Самото обявяване на въстанието той узна като свършен факт. Но той бе с храбър
дух и обичаше да взема отговорност. Той се яви като водител на Комитета и излезе да
говори на един митинг. Митингът стана на 20 септември на обичайното място на
митингите - площад „Позитано". За неговата реч няма да говоря; красноречието на Стоян
Михаиловски е познато. Но ще се спра върху една точка.
 Казах вече: едно от най-дълбоките заблуждения досежно Македонското движение е
това, че докато Вътрешната организация се борела за автономията на Македония,
върховистите имали за цел присъединението на Македония към България. Резолюцията
взета на митинга след речта на Михайловски, като програма на Цончевия комитет, дава
най-ясно опровержение на това заблуждение. Трябва да я разгледам по-подробно. Ще
бъде малко отегчително, отегчително и за мен, но срещу заблужденията трябва да се
излиза с конкретни [факти]. Първият пункт гласеше: „Канят правителството на Княжество
България да се застъпи най-енергично пред Великите сили за подобрение участта на
отвъдрилския страдалец чрез прилагане в действие статия 23 от Берлинския договор".
Известно е, че Берлинският конгрес с тоя член обещаваше реформи на Македония.
Искането за неговото приложение се явяваше неизменно във всички митинги на
емиграцията. Някои ще попитат защо резолюцията се отправяше до българското
правителство? Аз ще питам: до кого тогава? До Гърция, до Сърбия или до султана?
Касаеше се да се турят в действие Великите сили. А кой можете да направи това освен
България? Тя бе искала приложението на Берлинския договор, още слабо княжество, почти
веднага след Освобождението. Тя смяташе това за свой дълг, като свободната част от
българския народ и емиграцията винаги са се позовавали на него. Следваха в
резолюцията, подир някои общи разсъждения досежно поетите задължения от Турция, и
[22]
причините на революционното движение в Македония . Дотук всичко бе реално и
съгласно с традицията. По-нататък обаче проличава химеричната мисъл на Стоян
Михайловски. „Най-после - казваше се в резолюцията - привлича вниманието на министъра
на външните дела върху следното обстоятелство: че времето е настъпило за българската
дипломация да поиска, щото Македонският въпрос да бъде разрешен от Арбитражния
трибунал в Хага."
Остават други два въпроса да се разяснят: защо Цончевият комитет избра септември
като момент за обявяване на въстанието?; какъв дял има княз Фердинанд в това събитие?
Обещанието, което Цончев и неговите другари бяха направили от самото начало, че няма
много да се бавят, за да повдигнат въстанието, би съставлявало достатъчен отговор на
първия въпрос: времето беше дошло. Но имаше и друго едно съображение. Когато се чу,
че предстояло издаването на берат от султана за владика сърбин в Скопие, и се узна с
голямо негодувание от общественото мнение, че българското правителство не оказало
никаква съпротива, д-р Данев каза в защита на своята политика, че епохата на църковните
борби в Македония била приключена и че задачата, която се налага сега, била да се търси
политическо разрешение на Македонския въпрос, чрез прилагането на Берлинския
договор. Д-р Данев даде това си обяснение току-що завърнал се от едно посещение в
Петербург; естествено бе да се помисли, че той там бе намерил едно насърчение за
повдигането на Македонския въпрос. Такова тълкувание даваха и неговите съмишленици
от партията. Ние знаем сега от дипломатическите документи, че руското правителство
смяташе за крайно нежелателно да се възбужда Македонският въпрос при съществуващите
международни обстоятелства и че от Петербург се упражняваше силен натиск в София
върху правителството на Данева, за да взема строги мерки против действията на
Македонския комитет в България и че д-р Данев беше поел задължения в този смисъл. Но
Цончев и другарите му не знаеха това; те лесно се поддадоха на илюзията, която създаваха
пред общественото мнение думите на Данева. Те и сами по себе си бяха наклонни към нея
и в своите агитации в Македония я разпространяваха между населението. Още Яворов
беше отбелязал, че в разговорите на Софрони Стоянов със селяните, които той дочувал
като негов пленник от друга една стая, долавяло се името на Русия. На нея очевидно се е
сочело като на голямата покровителка, която ще се застъпи за освобождението на
Македония, щом там народът се повдигне. Съществуването в България на едно
русофилско правителство им даваше също увереността, че помощта на Русия не може да
не се прояви. Те смятаха, че тази помощ ще бъде още повече осигурена, ако въстанието в
Македония избухне през време на Шипченските тържества, тъй да се каже, пред очите на
присъстващия там велик княз и на поканените високи руски гости.
Сега идем до втория въпрос, свързан с Джумайското въстание: каква е ролята на
Фердинанда в него? Едно ми изглежда несъмнено: той го е желал. Надявал ли се е, че то
ще даде резултат? Не мога да зная. Но имаше други причини, по които то можеше да му
бъде удобно. Не се касае до приписваното му желание да добие чрез едно въстание в
Македония царска корона. При посещението му в Петербург той, известно е от
дипломатическите документи, не повдигнал въпроса за обявяването независимостта на
България, убеден, че няма да намери насърчение от руското правителство, решително
противно на всяко усложнение на Балканския полуостров. Истинските негови съображения
бяха, по моето съждение, следните: Преди всичко верен на своята интимна идея да върви
привидно с Русия и същевременно да гледа да я компрометира пред българския народ,
той е искал да постави руската дипломация в затруднение и при липса на помощ от нейна
страна, да разсее възлаганите ѝ надежди. Това би било доста в неговия характер. Още по-
вероподобно е, че с едно въстание в Македония, извършвано чрез нахлуване на чети от
България, Фердинанд е искал да злепостави д-р Данева пред Русия, пред която той бе взел
задължение да ограничи дейността на Македонския комитет. Повикал д-р Данева на власт
по неволя и решен да се отърве от него, колкото се може по-скоро, той беше нетърпелив
да го свали, но след като самите руси изявят недоволство от политиката му. Ако приемем,
че Фердинанд е желал въстанието в Македония, трябва ли да приемем също, че той го е
предизвикал? За тия, които смятаха, че Цончев и другарите му бяха негови оръдия,
отговорът не можеше да бъде друг, освен утвърдителен. Така мислех и аз. Но днес не
споделям това мнение. За генерал Цончев не мога да кажа, че съм го познавал; имал съм с
него само една кратка среща, и то в момент, когато се бях обявил против неговата
кандидатура за председател на Върховния комитет. По-късно съм се осведомявал върху
неговата личност. Всичко, което съм слушал от добросъвестни хора, които са го познавали
отблизо, ме кара да мисля, че ние бяхме крайно несправедливи към него, като му
лепнахме етикета „оръдие на Двореца". Неговите умствени способности не бяха големи и
беше вече ги засегнала леко една стара коварна болест, която не закъсня да го доведе до
печалния му край. Но войник по душа и сърце, проявил своята доблест по бойните полета,
той имаше високо понятие за своя нравствен дълг като българин. В мисълта, която беше
приел, тоя честен човек не е имал други съображения, освен тия, които произхождаха от
нея. С още по-голяма положителност мога да говоря за подпредседателя на Комитета,
подполковник Стефан Николов, който в действителност беше ръководящият ум в него.
Командир през Балканската война на Първа бригада от Македоно-одринското опълчение,
в която служих аз, имах случай да разговарям с него по много въпроси от войната, от
политиката, от миналото. Той нито обичаше княз Фердинанда, нито го уважаваше и най-
малко за него мога да допусна, че е можал да се поддава на неговите внушения. Истината
е, че Цончевият комитет е решавал всичко самостоятелно, и надеждите, както и грешките
са били чисто негови. Че въстанието е отговаряло на някои скрити цели на Фердинанда, аз
вече изказах своите предположения за това. Но и да не го одобряваше, аз се питам дали
той щеше да направи нещо, за да му попречи. Една пряка намеса в македонските
революционни работи беше за него риск, който той не се решаваше да поеме. Припомням
си едни думи на д-р Генадиев. След убийството на Борис Сарафова правителството бе
взело чрез военния министър всички мерки, за да не избяга убиецът. Дала се заповед
пътищата около София да бъдат заградени и по границата откъм Турция да се върши
строго наблюдение. Изпълнението на тези мерки беше възложено на бъдещия именит
генерал, тогава полковник Тошев. Генадиев каза:
- Тошев ще пропусне убиеца!
Ние всички останахме учудени. Той продължи:
- Фердинанд не иска да има да потвърдява смъртната присъда на един човек на
Сандански, защото се бои от отмъщение.
Между Цончевия комитет и Сандански, разбира се, имаше една бездна. Офицерите,
които предприеха въстанието, ако той би ги със сила възпрял, нямаше да му пратят
убийци. Но той трябваше да държи все пак сметка за тяхното огорчение и за последствията
от него. Каквито и да бяха неговите тайни ходове, колкото и да поставяше своите
егоистични цели и своята личност отгоре на всичко, у него имаше една постоянна
загриженост да избягва всеки видим повод, че той се противопоставя на някое национално
начинание. Когато се явяваха отговорности, той гледаше, щото те да паднат върху
правителството му.
Положението на д-р Данева в настоящия случай беше крайно трудно. Не бяха минали
повече от три месеца откак, придружавайки княз Фердинанд при посещението му в
Петербург, той бе поел пред руското правителство задължението, че ще обуздае
революционната дейност на македонските комитети в България. Въстанието сега идеше
като едно флагрантно опровержение на неговите думи. Недоволството на руското
правителство беше толкова по-голямо, че събитията в Македония почваха точно през
време на руско-българските тържества на Шипка, с един руски велик княз, присъстващ на
тях. Това съвпадение не можеше да не предизвика у другите Велики сили подозрения
срещу руската политика. Министърът на вътрешните работи Людсканов взе отначало някои
мерки. Той интернира генерал Цончева в Дряново и подполковник Стефан Николов в
Добрич. Но скоро след това и двамата се озоваха в Македония. Каквито и заповеди да ѝ са
били давани, администрацията на нищо не можа да попречи. Истинската длъжност да
предотврати въстанието се падаше на военния министър, защото само той можеше да
попречи на нахлуването на четите, които отиваха да провъзгласят въстанието или да го
водят. Действително Паприков си даде вид, че влиза в тази роля. По софийските улици бяха
залепени известия от Военното министерство за свикването на три набора от 13 Рилски
полк (Кюстендил), мобилизирането на Първи кавалерийски дивизион и на Първи конен
полк за три седмици за наблюдение границата откъм Турция. Всичко това обаче беше
несериозно. На офицери от Българската армия се даваше да попречат на свои другари,
които отиваха да се бият за отечеството си. Нещо неизпълнимо. Самият Паприков
привидно даваше своите разпореждания. Както Рачо Петров в 1895 г., тъй и той сега
остави офицерите да напускат своите гарнизони да навлязат в Македония и държа
границата фактически отворена. Д-р Данев виждаше неговото поведение, но беше
безсилен да въздейства върху него, тъй като Паприков бе доверено лице на княз
Фердинанда и само от него се чувстваше зависим. Д-р Данев реши поради това, да се
обърне направо към княза и да му постави въпроса ребром. Фердинанд се намираше
тогава в Евксиноград. Данев поиска да се яви при него на аудиенция, но Фердинанд
отклони желанието му. Той стоеше усамотен в своя дворец на Черното море, както при
всички събития, когато е искал да избягва необходимостта сам ясно да се изкаже (така ще
го видим в 1913 г. при разпалването на конфликта с нашите съседи да се затвори в Царска
Бистрица). Недопуснат при него, д-р Данев му изпрати следната телеграма, черновката на
която намираме в архива му:
„Евксиноград. Негово Царско Височество Князът.
- Целта на моето дохождане беше да ... Снощи се откраднаха около 80 пушки от
училището в Княжево. - При тържествените наши заявления да обуздаем размирните
[23]
елементи в България, тая случка ни прави, ако не смешни, то двулични пред света .-
При тая обстановка на мене не остава, освен да подам оставка."
Фердинанд не можеше да остави д-р Данева да се оттегли в такъв един момент,
защото това щеше да значи той сам да заеме една лична позиция пред настъпилото
положение; нито д-р Данев е хранил сериозно такова намерение, тъй като собствената му
партия, вкусила от властта след очаквания почти две десетилетия, нямаше лесно да го
остави доброволно да я напусне. Целта на телеграмата му беше да предизвика излизането
на генерал Паприкова от кабинета. Друга една негова постъпка до княз Фердинанд
отиваше по-нататък. Той поиска сам да вземе управлението на Военното министерство
[24]
.
2-р Данев притежаваше няколко качества, които го отличаваха от много наши
политически лица. Имаше основни познания, речите му показваха ясност и логически строй
на мисълта; не му липсваше външно достойнство и вид на авторитетност. Но жалостно му
липсваха други качества: верен усет за действителността, психологическа оценка на
характера на хората, гъвкав ум. Такъв ще го видим, за зла чест на България, през
Балканската война. Аз не мога да се начудя, че той е можал да повярва за миг, че искането
му да стане управляющ на Военното министерство ще получи одобрение. Той можеше да
си спомни с каква мъка Фердинанд склони да приеме Людсканова за министър на
вътрешните работи и да предаде в ръцете на човек, чието име беше свързано с всички
терористични заговори на емиграцията, органите на властта, предназначени да пазят
августейшата му особа. Сега се искаше от него да повери войската, пазителка на неговия
трон, на един свой министър, за когото той бе убеден в душата си, че е по-предан на Русия,
отколкото нему. Мнителността на Фердинанда, постоянно будна спрямо неговия
русофилски кабинет, не можеше да не намери в необмислената постъпка на Данева нов
повод за подозрение и да затвърди у него намерението да го свали при първия удобен
случай.
Положението на д-р Данева беше затруднено и по отношение на партиите.
Противниците на Цончевия комитет отричаха енергично, че има въстание. Но върху
българската общественост първите известия произведоха силно впечатление. Партийните
вестници ги възпроизвеждаха. Сериозният вестник „Мир", орган на Народната партия,
заемаше от вестник „Дневник": „Въстанието официално провъзгласено. Кръвопролитията
ужасни, цели градове и села разорени. Войските в пълна анархия напускат
полесражението и отказват да се бият. Безстрашието на въстаниците учудва всички и те
геройски отмъщават. Костурско, Леринско, Воденско, всичко на оръжие. Нападнати
казармите в Битоля. Железницата разрушена при Кенали, един отряд кавалерия
обезоръжен до селото Кръстофор. Гражданите в Битоля се изселват в полето от страх на
бомбардиране. Проходът Гявато над турското село Кажани между Ресен и Битоля, превзет
от въстаниците, целият пост от няколко дружини заловен в плен. Арнаутски банди нахлуват
всеки ден, но не смеят да се бият. Целият Битолски вилает гори. Градът Битоля обграден с
60 топа от всички страни. Жиците навсякъде прекъснати. Ужасни кланета в Охридско и
Струга от арнаутите; и двата града подпалени". Между туй органът на правителството,
вестник „България", пазеше пълно мълчание. „Мир" остро го нападаше за това му
спотайване. „Българското правителство - пишеше той, -което има възможност да знае
истината и което разполага със силите на държавата, гледа на събитията, както би гледал
[25]
на тях абисинският Менелик." На друго място в уводна статия той се провикваше:
„България" е заприличала на един вестник, издаван в Цариград под строгостта на турската
цензура". После добавяше: „Много се лъже г. Данев, ако вярва, че със затварянето на очи
пред крупните събития той се освобождава от отговорност". В друга една уводна
[26]
статия , която, по всичко личи, е била написана от Михаил Маджаров, добър познавач
на международното положение и на Източния въпрос въобще, „Мир" посочва на д-р
Данева длъжността, която събитията налагаха на едно българско правителство. Вестникът
напомняше решителното поведение на Австро-Унгария, когато в 1875 г. въстание избухна
близо до нейната граница, в Босна и Херцеговина и на нейна територия минаха бежанци.
„Ако тогава - питаше органът на Народната партия - съседната Австро-Унгария, притисната
от несгодите на едно близко до нея въстание, се принуди да вземе инициативата пред
своите съюзници Германия и Русия за един меморандум към Портата, нима по-малки са
днес обязаностите и тежестите на едно българско правителство, когато при вратите на
столицата стават битки и се лее роднинска кръв?" Вестникът настояваше да се
предприемат дипломатически постъпки. „Нямаме право - бележеше той - все да очакваме
от Русия инициатива."
Много по-висок и остър беше тонът на Радославовия орган „Народни права". Един
вик на възмущение надаваше той срещу обявените военни мерки за пазене на границата.
„Стражари на Турция", така е заглавието на една негова статия. За поведението на
правителството той пишеше: „Ако то имаше нещо общо с народа, то нямаше да си позволи
това, което прави. Вместо да се възползва от тоя импозантен протест на роба и да поиска
както от Турция, тъй също и от другите Велики сили подобрение на неговото несносно
положение, то отива да усилва войските на границата, за да трепе роба...". Познатата
тактика на Радославова, когато е в опозиция, да плаши Фердинанда, влизаше и тук в
действие. От хората, стоящи начело на управлението, не могло да се очаква друго; те били
предатели. „Но ние се чудим - пишеше „Народни права" - защо нашият народ ги търпи още
и защо Н. Ц. В. князът, който има отговорност и пред народа си, и пред историята, защо
той не им внуши техните длъжности?"
Що се отнася до Каравелова, неговото становище по Македонския въпрос е било
винаги едно и също. То се състоеше в две ясно изтъквани от него точки. Първо:
Македонският въпрос е въпрос на българската държава; второ: той може да се разреши
само чрез война. Както не бе вярвал в българското революционно движение, когато брат
му Любен го водеше от Букурещ, така не очакваше резултати и от революционното
движение в Македония. В „Строителите" аз съм писал как той бе взел строги мерки против
минаването на чети и е бил даже обвиняван (разбира се, без основание), че предал една
от тях на турците. И сега „Пряпорец" пишеше: „Никогаш ние не сме били за революция в
Македония - внезапна или с десетки години приготовлявана, отвътре прогласена или отвън
предизвикана; никогаш не сме насърчавали изпращането на чети от Княжеството зад
граница, нито сме подпомагали събирането на парични суми за подобни цели. Не сме
правили това, защото не сме вярвали в успеха на подобни средства." Еднъж въстанието
обявено, какво трябваше да бъде поведението на българската общественост и на самата
македонска емиграция? Публичното заявление от страна на Станишевия комитет беше
наранило много чувства. Аз съм говорил и със Станишева, и с Карайовова, които бяха
турили под него своите подписи. Те казваха: „Вътрешната организация бе станала известна
навън. Чуждият свят я смяташе за голяма сила. Идеята, че тя ще повдигне едно общо
въстание в Македония, безпокоеше Великите сили и поставяше пред тях необходимостта
да се даде разрешение на Македонския въпрос. Ние не можехме да оставим да се
затвърди впечатлението, че нахлуването на Цончевите чети е предсказваното и очаквано
въстание в Македония, защото тогава какво щеше да стане? Щеше да се открие накрай, че
не е имало друго, освен тук-таме срещи с турската войска и самата представа за
Вътрешната организация като опасност за мира в Турция щеше да се провали. Нещо
повече: в деня, когато избухне едно истинско въстание в Македония, Европа няма да вярва
в неговата сериозност". Каравелов обаче съзираше тук влиянието на партизанските страсти
от единия лагер против другия. Той бе повярвал, както толкова много други, че
действително в Македония се води голяма кървава борба, виждаше от чуждите вестници,
че тя намира навън отзвук и симпатии, и смяташе, че да се отрича тя само в България, от
[27]
българи, е непростимо . Той пак повтаряше, че не е партизанин на въстанията, „но -
заявяваше той - веднъж ония, които ги одобряват, отишли да излагат гърдите си пред
неприятеля, отнимат правото ни да ги ругаем". Оценката на тия дела се правела сетне. В
момента на България един дълг се падал: да се замисли за сигурността на самото
[28]
население в Македония . Каравелов подкрепяше общото мнение в България, че
правителството трябва да поиска приложението на член 23 от Берлинския договор. Но
неговите постъпки не трябвало да приличат на тия напусто правени от Белград против
безчинствата на албанците в Стара Сърбия. „За запазвание престижа и достолепието на
Княжеството, потребно е предварително да се приготвим да поддържаме искането си,
преди да го изкажем." Каравелов препоръчваше, че преди всичко трябва да се вземе
мнението на военния министър. За него нямаше успешна дипломация, зад която не стои
сила.
Стамболовисткият орган „Нов век" също напомняше на правителството неговия дълг.
Тая партия, която в 1895 г. беше взела такова враждебно становище спрямо въстанието,
организирано от Трайко Китанчев, сега намираше, че станалите събития в Македония
трябва да послужат като основа за едно дипломатическо действие. Когато еднъж говорих с
д-р Генадиев за тая промяна, той каза:
- Въстанието в 1895 г. започна, когато беше жив още Стамболов. Той гледаше със
скръб и гняв, че се туря край на неговата политика за приятелство с Турция, която даде
толкова исторически придобивки за българската народност в Македония. По неговото
мнение Македонският въпрос не трябваше да се повдига политически, докато Екзархията
не е завършила напълно своето църковно-училищно и културно дело. За него имаше и
друга една предпоставка: България да повдигне Македонския въпрос, когато ще бъде
военно силна и има зад себе си някоя Велика сила. Но македонското революционно
движение е днес един факт, от който връщане назад няма. Разумно или не, въстанието в
[29]
1902 г. стана и от него ние трябваше да теглим заключенията си .
„Нов век" намираше, че правителството на д-р Данева носи отговорност за
въстанието, тъй като след завръщането си от Петербург, Данев дал да се мисли, че Русия
[30]
ще окаже своята помощ за постигането на автономия за Македония . Тая надежда е
била потвърдена и от дядо Цанкова. Но вестникът смяташе, че трябва да се изостави засега
въпросът за отговорността и кой повече или по-малко е виновен за избухването на
въстанието. В Македония кръв се леело и българското правителство не можело да остане
безучастно. То било длъжно да направи постъпки пред Силите и Русия за приложението на
Берлинския договор. „Нека изпълни тая си длъжност - пишеше стамболовисткият орган, - и
то може да разчита на съчувствието и подкрепата на всички българи, без разлика на
партии. Доскоро нашият народ е бил единодушен по подобни въпроси и ако един път, по
[31]
скопската работа , правителството се отдели от народа, щом то пожелае да се върне в
традициите на патриотизма, българският народ няма да се отдели от правителството."
Докато управляваните партии показваха горе-доле еднакво отношение към
въстанието и посочваха почти със същите думи на правителството неговия дълг, една
особена нотка идеше от левицата на демократите, която идейно бе скъсала с Каравелова,
за да образува Радикалната партия. От Видин се обади Найчо Цанов в своя вестник
[32]
„Народен лист" с една статия под наслов „Към свестяване" . Както и други пъти, той се
залавяше лично с княз Фердинанда. Зад Цончева и Янкова се криел той, Фердинанд. Той
бил аристократ, ненавиждал демократична България; въстанието щяло да му послужи за
предлог да унищожи правата на народа, гарантирани от Конституцията. Той щял да събере
„всички реакционни елементи, ще поведе войската, но не за Македония, а срещу нашата
свобода".
След мълчанието, за което беше толкова укоряван, заговори и правителственият
вестник „България". Той не се произнасяше върху задавания му въпрос има ли въстание в
Македония, или не, а отбелязваше само, че някои от европейските вестници смятали
движението за сериозно, а други намалявали значението му. „България" се възмущаваше
от тия среди в чужбина, които давали мнение, че самата зима ще въдвори мира в
Македония: „Излишно е да казваме колко неразумно, за да не речем нечовешко, е да се
предоставя на природните стихии да изпълняват една мисия, която би трябвало да бъде
предмет на по-други грижи от страна на хората". По-нататък четем: „Движението,
избухнало сега отвъд Рила, не е нито случайно явление, нито е ново, за да се предполага,
че ще се умири и угаси от само себе си... Временните и крайните мерки няма да постигнат
някакъв резултат, а може би ще усилят злото. - И ето защо длъжност е на държавите,
заинтересувани от мира в Европа, длъжност е и на нашето правителство да настоят гдето
трябва, за да се подобри положението на населението и съседната нам страна и се тури
най-сетне край на хроническата анархия, която царува там. - Не с войски и потери ще се
въведе ред в Македония, а с добри, лоялни и човешки реформи, за каквито страдущето
там население напразно слуша от толкова време".
Докато продължаваха да пристигат още известия за въстаническите действия в
Македония, настъпи денят за откриването на редовната сесия на Народното събрание.
Фердинанд не дойде в София за тая церемония. Временният самотник в Евксиноград
продължаваше да избягва всеки допир със своето правителство. Тронното слово биде
прочетено от д-р Данева по пълномощие. В него Фердинанд изказваше особеното си
задоволство от руско-българските тържества на Шипка. Посещението на великия княз,
изтъкваше той, е „неопровержимо доказателство за особеното благоволение на Негово
Величество всероссийския император, към България, към мене и дома ми и за
неразривните връзки между освободители и освободени". Следваше по-нататък един
пасаж досежно събитията в Македония. Фердинанд подчертаваше усилията на българското
правителство да поддържа, сред настъпилите мъчнотии, коректно поведение. „Надявам се
- продължаваше той, - че тия усилия ще бъдат оценени по достойнство и подкрепени чрез
туряне в действие разпорежданията на международните договори, които обезпечават
мирното развитие на Балканския полуостров." Князът не споменавяше изрично Берлинския
договор, но ясно е, че се позоваваше на него. Аз не мога да твърдя положително и нямам
време да правя нужната справка, но доколкото помня, за пръв път в едно тронно слово се
говореше за обещаните от „Великите сили реформи за Македония и се искаше пред света
тяхното приложение. В това отношение виждаме една нова стъпка в българската
[33]
политика" .
Неявяването на княз Фердинанда за откриване на Народното събрание бе се случвало
и друг път. То винаги е означавало едно неразположение от негова страна спрямо
правителството му. Но тоя път то идеше като потвърждение на широко разпространени и
особено настойчиви мълви за натегнатостта на отношенията между него и министрите му.
Фердинанд забелязваше у някои от тях едно желание да го ограничават в някои
самоволни негови действия и особено що се касаеше до разходите, поемани за него от
държавата. Д-р Данев сам чувстваше, че се върви към една отворена криза, и гледаше да я
предотврати. Неговото желание беше да се поставят отношенията между правителството и
короната на ясна конституционна почва, при която конфликтът да се избягва. Той реши да
се изкаже по тоя въпрос и пред Народното събрание. Княз Фердинанд беше много
щекотлив, когато се касаеше за приложението на Конституцията спрямо него, и д-р Данев
подчерта най-напред привилегиите, които тя му дава. Едната от тях, главната, беше да не
го правят виновен за действията на министрите му. Но докато в Англия се казва в духа на
конституционното управление, The king can do no wrong, т.е. кралят не може да греши, в
нашето Народно събрание често ставаха лични нападки против княз Фердинанда за някои
негови дела и прояви. Д-р Данев излезе да го защити. В декларацията си преди
започването пренията по отговора на тронното слово той каза:
- Господа народни представители! Аз не мога да се откажа от изкушението да се
докосна с две думи до един може би малко деликатен по характера си, но в същност
много важен въпрос. Въпросът е за начина, по който от време на време при воденето на
дебатите се докосваме до личността на държавния глава.
В предидущата сесия княз Фердинанд беше силно нападнат при няколко случая. Д-р
Данев осъди тези обичаи.
- Имайте пред вид, господа народни представители - заяви той, - че всяко хвъргане на
стрели по адрес на държавния глава уронва нашия престиж като народни представители.
Ние, които мислим, че се намираме в една конституционна държава, че отговаряме за
делата си, ако гледаме какви стрели се хвърлят по адрес на държавния глава, признаваме,
че не сме в положение да управляваме конституционно нашата страна.
Той канеше народните представители, ако има да се критикува, да критикуват
министрите:
- Има всякога за всяко деяние отговорен министър.
Той изтъкна, че нападките против княза идели от желание да се прави демагогия.
Любопитно е да се отбележи, че тази демагогия се правела от хората на управляющите
партии.
- Трябва да кажа - отбелязваше Данев, - че в това отношение господата от крайната
левица се държаха доста добре.
Тук в протоколите се чете: „Усмивка в крайната левица".
Туряйки княз Фердинанда под защитата на Конституцията, д-р Данев пристъпяше
после към ограниченията, които тя му налага. В миналата сесия Михаил Такев бе нападнал
княз Фердинанд задето при посещението му в Петербург наградил госпожа Станчева,
жената на пълномощния министър, с ордена „За гражданска заслуга" първа степен. Такев
питаше за какви особени заслуги е тази височайша награда. Несъмнено госпожа Станчева,
която имаше голяма светска опитност и такт, се е отличила в нареждането на обедите и
вечерите в Българското дипломатическо агентство, давани по случай присъствието на княз
Фердинанда в Петербург, и Фердинанд, тъй взискателен в такива работи, е бил доволен и
е искал да изкаже своето задоволство; но не по-малко несъмнено е, че тук имаше една
прекаленост, която разно се разтълкува в България и предизвика раздразнение.
Раздаването на ордените от страна на държавния глава е било винаги един произвол,
който често пъти даже е унищожавал достойнството на короната. Тоя произвол трая и след
Фердинанда, при царуването на цар Борис. В 1937 г., през време на моята мисия в Лондон,
аз получих заповед да предам ордена „Св. Александър" трета степен на едно лице (не
англичанин, от друга народност), за което не виждах какво друго е можал да направи за
България, освен, богат човек, да е подкупил някого от хората с влияние в двореца. Аз бях
възмутен и отказах да изпълня заповедта. Тя ми биде три пъти повторена. Най-после се
подчиних, но писах на цар Бориса лично писмо, че съм се почувствал унизен като
представител на България да предам такъв един висок български орден на един чужденец,
неимеющ никакво качество да го носи. Във времето на Фердинанда нямаше толкова
безразборно раздаване на български ордени, както при цар Бориса. Но и при него то е
ставало по неоправдан начин. Д-р Данев искаше да тури край на тази практика и заяви, че
ще представи един специален законопроект за ордените.
- Аз се спирам на тая материя - забеляза той - от желанието да мога да поставя
държавния глава така, щото за всички негови действия по раздаването на ордените да
отговаря надлежният министър.
Тук имаше един предлог князът да се запази от лични критики, но в действителност д-
р Данев възнамеряваше да му постави ограничения. Друга една причина за нападки
против Фердинанда, освен тая за ордените, беше поддържането на дворците, за които той
проявяваше прекомерни изисквания. И за това д-р Данев търсеше един цяр.
- Може и тук да се направи нещо - заяви той - и то е да се определи какво се дава на
държавния глава и по какъв начин той се ползва от него, и веднъж за всегда да се тури
точка на този въпрос.
Тия думи също предсказваха ограничение. След това д-р Данев отново подчертаваше
мисълта, че е редно за всичко да се държат отговорни министрите.
- Трябва да се създаде - каза той - едно такова обществено мнение, щото оня, който
стои на тази маса (т.е. министерската, б.м.), да се черви, ако има известно отклонение от
установените в неговото ведомство порядки. Тогава, не само тогава, всеки ще си бъде на
мястото. Но ако вие през главата на надлежния министър хвърляте стрели против
държавния глава, бъдете уверени, че всъщност вие подкопавате основата на
конституционното управление.
Линията на поведение, която д-р Данев беше заел с тази реч, от една страна, да туря
държавния глава под защитата на Конституцията против личните нападки спрямо него, а от
друга страна, да ограничава действията му със специални закони, не беше от естество да
подобри неговото положение пред княз Фердинанда. Фердинанд беше навикнал да го
нападат. По-чувствителен беше той към мерките, ограничаващи неговите искания от
държавата за личните му разходи и произвола в някои негови действия. Колкото и да му
липсваше психология, д-р Данев не можеше да не предвиди, че ще засили още повече
неразположението му към себе си и ще увеличи опасността за кабинета. Последните му
думи бяха един позив към народното правителство да го поддържа, за да се закрепи
конституционното управление в България. От своя страна той изказа своята решеност да се
бори.
[34]
- Аз - завърши той - никога няма да престана да стоя на моя пост и да бъда солдат
заедно със солдатите.
Имаше в тия думи на д-р Данев граждански кураж и те произведоха в Народното
събрание една благоприятна за него атмосфера. Пренията по отговора на тронното слово,
макар да засягаха един парлив въпрос - въстанието в Македония и мерките на
правителството, се развиха доста спокойно. Аз ще се занимая с тях, тъй като отношението
на България към Македонския въпрос е най-тъмният дял от новата българска история и все
чака още осветление. Тук има особен дълг за мен като близък наблюдател на събитията и
понякога участник в тях. От партийните шефове пръв взе думата Каравелов. Упадъкът на
силите му, забелязван вече от известно време, все повече проличаваше. Мисълта се
повтаря и напразно търси тия стегнати поразителни фрази, тъй чести някога у него и които
са останали като афоризми. Възрастта, годините в Черната джамия, огорчението му от
собствените му съмишленици, които го свалиха, болестта, която скоро ще го отнесе, всичко
това бе сложило своя печат. Все пак неговата необикновена памет, познанията му
изглеждаха да не са засегнати. Както почти всякога, тъй и сега, в неговата реч имаше една
акция към народното представителство. За това му даде повод намереният от него
недостатък от формална страна в тронното слово. Той напомни най-напред един член от
Конституцията (чл. 133), който гласи, че „при отварянето на Събранието, в княжеското
слово се описва положението на държавата и се показват проектите и предложенията,
които има да бъдат внесени в Събранието за разглеждане". Тоя член, винаги спазван, сега
беше нарушен от правителството на д-р Данева. В тронното слово не бяха изброени, както
ставаше обикновено, законопроектите, които ще се внесат в тая сесия на Народното
събрание. Не можеше да има друга причина за това освен липсата на личен допир между
д-р Данева и самозатворилия се в Евксиноград държавен глава. Така д-р Данев се видя
принуден да направи сам пред народното представителство декларация за
законопроектите, приготовлявани от правителството. Каравелов изтъкна, че това е една
нередовност, и мина към примери от Англия и Франция.
- Отговорът на тронната реч - каза той - е заведен в Англия още от ония времена,
когато Камарата на общините нямаше инициатива, а я изпросваше от короната, и се
продължава до ден днешен, макар не с такива бомбастични фрази, както това става у нас.
Във Франция, понеже няма корона, министрите правят декларация. Сега г. Данев прибягна
от английската система на французката.
Можело да се каже, че това видоизменение е чисто формално, но то не било без
значение.
- Аз - заяви той - не бих желал така лесно да изменяваме формите, защото както
Конституцията, така и разните учреждения, па ако щете и всичкият живот е форма.
Тук пак се показват схващанията на един консервативен и юридически мислещ
политик, какъвто си оставаше Каравелов.
В своята декларация д-р Данев не бе казал нищо по събитията в Македония и въобще
по политиката на България спрямо тях. Само в тронното слово беше изтъкната
коректността на българското правителство и надеждата за приложението на Берлинския
договор. Каравелов не разчиташе в намесата на Силите и още по-малко той я очакваше
като резултат от коректността на България.
- Сега - каза той, - че част от Великите държави щели да погледнат по-добре, ако
бъдем хрисими - тъй изгледва в речта - аз тоже не го вярвам. То прилича на залъгване
деца, когато им говорят: ако мирувате, на Коледа ще ви купим играчки.
За него международните въпроси бяха въпроси на сила. Неговото мнение е било
винаги, че един ден България ще трябва да се бие за Македония и че друго разрешение
няма. Но той знаеше положението на армията, тогава още слабо въоръжена и не смяташе,
че моментът е дошъл.
- Аз - заяви той - не мога да съветвам да имаме война, но се бих желал да чуя какво се
мисли да се прави.
Цялата негова реч по-нататък беше повтаряне няколко пъти на тая покана към д-р
Данева да каже какво става и какво той смята да прави.
От страна на стамболовистката партия беше определен да говори д-р Генадиев, но
той отсъстваше; така стана нужда да вземе неочаквано думата Димитър Петков. По-рано
безогледен в полемиките и понякога с циничен език - колекциите на вестник „Свобода" са
свидетелство за това - Петков продължаваше да държи това поведение на умереност,
което бе почнал от известно време, в делението си да се постави като държавник. Аз
разказах как той гласува за държавния заем с монопола на тютюна, сключен от
Каравелова, докато част от самата партия на Каравелова се обяви против под влиянието
на един общ вик в страната. Петков напомни това. И сега той не искаше да прави опозиция
на правителството по настъпилите събития.
- Наопаки, заявявам - каза той, - че ако правителството ни даде някакви разяснения, от
които може би излязло, че то има необходима нужда от всеобща подкрепа, бъдете
уверени, че аз пръв ще вдигна ръка за него.
Но Петков задаваше след това на д-р Данева един въпрос, крайно затруднителен за
него. В тронното слово се изказваше надежда за приложението на Берлинския договор.
Петков търсеше да знае на какво тя се основава.
- Ако - каза той - искам от правителството да ни даде разяснения, правя го на туй
основание, че това правителство произхожда от една партия, която, както знаете, скришно
не е за целия свят, е обещавала, че ако дойде на власт, с помощта на Русия ще освободи
Македония.
Той се позоваваше на думите, казани от д-р Данев през време на борбата против
настаняването на сръбския владика Фирмилян в Скопие, че ако се заловим за този дребен
въпрос, щели сме да си затворим вратите за по-големите перспективи. Петков питаше
какво става с тия перспективи? Политиката на България била определена към Русия, сам
той, Петков, не бил против нея; но искаше да чуе има ли правителството някакво обещание
за поддръжка от страна на Русия досежно Македония. После Петков говори „за
македонските комитети, които били търпени от правителствата в България". Ще напомня,
че сам Петков в младите си години беше в македонското движение. Той бе председател на
Македонското дружество в София в 1885 г., когато се изпрати Калмиковата чета в
Македония. В следващите две години той и Захарий Стоянов заплашваха във вестниците
си султана с въстание в Македония, ако той не подкрепи регентството в борбата му против
руския цар. Но близък сътрудник на Стамболова, той споделяше сетне неговата политика
за приятелство с Турция. Сега въстанието налагаше един нов дълг на правителството и той
го уверяваше, че целият български народ ще го поддържа, ако той желае да го изпълни.
Петков въставаше против опита от страна на македонските комитети да упражняват
влияние върху българската политика.
- България - заяви той - си има свое правителство и докогато има правителство, то е
само в състояние да знае дали политическите обстоятелства позволяват да се прави
някакво движение или някакви актове политически. Никакви комитети и никакви
македонски дружества не могат да диктуват на свободна България политика.
Но самото правителство трябвало от своя страна да вземе едно решително
становище.
- Аз мисля - каза той - ако правителството съзнава, че една авантюристическа
политика, едно активно действие в Македония е вредително за свободна България и може
да напакости много на държавата, трябва да има куража да излезе и да каже открито...
Младежите, които се въодушевяват от известни идеи и от известен патриотизъм, мислят и
вярват, че вие стоите на предишния ум; те вярват, че туй, което сте проповядвали, ще го
изпълните и вследствие на туй се решават да отидат и да мрат.
Той предупреждаваше против едно необмислено въстание в Македония:
Не гледайте така леко, защото, за да се вдигне един народ, трябват му много години.
Ако отидат сега да умрат 25-30-годишните младежи, вие трябва да чакате подир 25-30
години да издигнете интелигенцията в Македония.
В своето писмо до княз Фердинанда за пренията по отговора на тронното слово - това
писмо ще разгледам по-нататък - д-р Данев говори за русофобската тенденция у Петкова.
Подобни тенденции нямаше в неговата реч. Напротив, Петков се изказа сам за една
политика, насочена към Русия. Това формално заявление впрочем беше една предпоставка
за поемането от него на властта, както му бе обещано от княз Фердинанда. Той упрекваше
не Русия, която ясно бе казала, че не желае размирици в Македония, а д-р Данев и
съпартизаните му, които бяха дали от нейно име лъжливи надежди.
Особено интересен анализ на положението направи Георги Кирков. Може да се каже,
че той изтъкна най-ясно и най-откровено основните черти в него. В България имало едно
обществено мнение, поддържано от партиите, че трябва да се търси едно разрешение на
Македонския въпрос. Сега, в тоя момент съществувало в туй отношение известна
напрегнатост в умовете. Това бе първата точка в речта му. Във втората той правеше открит
намек за ролята на Фердинанда. Въпреки разпоредбите, дадени за пазенето на границата,
четите се промъквали преспокойно през нея, за да вдигат въстание в Македония. Коя е,
питаше Кирков, тая сила, която парализира мерките на правителството? Третата точка се
отнасяше до външната политика на правителството. Русофилско, то твърдеше, че има зад
себе си Русия. Но имала ли е Русия интерес сега да стават на Балканския полуостров
смущения? От руските вестници той виждал, че руското правителство нямало такова
желание. Напротив, неговата политика била политика на [massacre], т.е. каквото е ставало
в Македония - изтребление на македонците - да става и по-нататък. Следователно,
заявяваше Кирков, правителството в дадения момент не може да има на страната си една
Русия, нито пък, като русофилска, да се противопоставя на нея. От друга страна,
правителството не можело да отиде и против общественото мнение. Тук следваше пак
един намек за Фердинанда. „Но то, правителството - заявяваше Кирков, - не може да
отиде и против оная сила, против оная дълга ръка, която взема оттук хората и ги праща в
Македония". Всичко това правело политиката на правителството по Македонския въпрос
колеблива.
- Между туй - каза Кирков - този въпрос за самата страна, за България, не е такъв,
щото едно правителство да се колебае, а е един въпрос, който ангажира спокойствието,
един въпрос - даже ще отида по-нататък, - който ангажира свободата на България... Ако
правителството чувства себе си силно, чувства себе си добре подготвено за известна акция,
тогаз въпросът е ясен. Тогава ние ще решаваме: дали българският народ ще може да
направи туй или онуй. Но при тази колебающа политика не можем да очакваме друго,
освен да сме свидетели на разни авантюри. Авантюри казвам, които се отразяват много
гибелно оттатък и отсам Рила.
Кирков бе се извинил в речта си, че не е дипломат. Но аз зная, че измежду народните
представители той бе един от малцината, които следяха по чуждите вестници
международната политика. С него можеха да се сравнят в туй отношение само Михаил
Маджаров и Ив. Евст. Гешов, с тази разлика, че последните двама се осведомяваха от
„Таймс", а той - от германските и австрийските органи. Често пъти, когато съм го срещал в
бюфета на Народното събрание, виждал съм да се подава из джобовете на неговото сако
„Арбайтер Цайтунг".
Не можеше да има по-голям контраст от тоя между Георги Кирков, осведомен,
реалистичен, и един от говорившите подир него, член на мнозинството, плаващ в море от
илюзии, Димитър Христов. С тоя човек не съм се запознавал никога. Но наблюдавал съм го,
когато е говорил от трибуната или пък съм го виждал на улицата, захласнат, с нервни
движения по лицето, като че ли говори сам на себе си. Всички черти на неговата
физиономия показваха една истерична природа. Ще се спра още сега на него, тъй като по-
късно, в 1913 г., той ще играе една фатална роля. Член на правителството, той бе тогава
един от тия, които го тласкаха най-вече към безумното дело на 16 юни. Участници в
Министерския съвет са разправяли, че в разприте между него и Тодор Тодоров се е идвало
почти до бой. И сега, в 1902 г., той беше екзалтиран, макар не за всички забележимо.
Журналист не без талант и оратор изобилен в патос, той бе заел вече в Цанковистката
партия едно положение, което с времето ще расте. Редактор на партийния орган
„България", той след някои уводни статии, написани с дипломатическа мярка, очевидно
излезли изпод перото на самия д-р Данев, даваше други, в които, разгорещен от
въображението си, представяше своите самовнушения, като политика на руското
правителство.
В Народното събрание той говори със същата самонадяеност и лиричен оптимизъм.
Шипченските тържества с манифестациите, които ги съпроводили показвали, че
българското правителство е успяло да добие поддръжката на Русия за разрешението на
Македонския въпрос и можело да разчита на нейната инициатива. Че от 1897 г.
съществуваше едно Австро-руско споразумение, известно на целия свят, с което Русия сама
си бе свързала ръцете, върху тая подробност Димитър Христов отказваше да спре своя
поглед. Той показваше на европейския хоризонт Франция съюзница на Русия и заявяваше
смело, че от двойния съюз зависи съдбата на Македония. Един член от опозицията, депутат
от Ески Джумая, К. Досев, радославист, беше го прекъснал в неговите излияния:
- Ами Фирмилияновият въпрос?
- Да, господа народни представители - отвърна Димитър Христов, - напомнят ми за
Фирмилияновия въпрос. Но тук мога ли да не съжалявам нашето политическо скудоумие?
Фирмилияновият въпрос даже ако не съществуваше, ние трябваше сами да го повдигнем.
 Каква важност наистина имало настаняването на един сръбски владика в Скопие? То
било въпрос за архивата и интересувало само църковните интереси, които сега трябвало
да отстъпят място на политическите.
- Когато - провикваше се той - поглеждате на широките перспективи, които се рисуват
днес от навдигающите се събития на Балканите, кой от вас ще ми посочи незабелязания
ъгъл в тях, в който се мярка църковната шапка на прословутия тоя Фирмилиян?
Голямата задача била да се осигури поддръжката на Русия по Македонския въпрос,
като въпрос политически.
- А тая задача - заяви той - може да считаме за щастливо разрешена. Оттук нататък
оставало да се чака естественото развитие на събитията.
Той цитира писаното в един вестник, в което се говорело за назначението на един
генерал-губернатор на Македония. Докато Димитър Христов разстилаше със своя широк
жест тоя мираж, Владимир Димитров, депутат от Варна, социалист, го прекъсна:
- Това е кафейна политика, господин Христов! Тъй може да се говори в кафене за
външната политика, но не и от трибуната на Народното събрание.
[35]
Димитър Христов обаче продължи, несмутим, своите тиради . Десницата силно му
ръкоплещи и когато той слезе от трибуната, д-р Данев и много депутати от мнозинството
го поздравиха.
След въодушевлението от бомбастичната реч на Димитър Христов речта на Ив. Евст.
Гешов дойде като студен душ. Гешов говори по обичая си, кратко и като през зъби -
английското му възпитание беше му оставило една хладина. Но той изнесе един факт
много разочарователен за тия, които ръкопляскаха на Димитър Христов. По повод на
някои разгласени в чужбина декларации на д-р Данева, Гешов прочете следната
телеграма, предадена от агенцията: „В камарата на обищините лорд Крамборн в отговор
на едно запитване относно декларацията на българския министър-председател, че
всичките Велики сили, освен една, били наклонни да искат въвеждането на реформи в
Македония и че предстояло да разменят възгледи върху най-добрите средства на
ходатайство пред Турция, отговори: английското правителство не е получило никакви
сведения, които да оправдаят подобна декларация на българския министър-председател".
Когато самият д-р Данев взе думата по външната политика, той говори много въздържано,
избегна да си приписва каквато и да е заслуга по Македонския въпрос или да изказва
големи очаквания за неговото разрешение. Той само заяви, че разумното и възможното е
било направено от негова страна. Досежно постъпки пред Великите сили и резултата,
постигнат от тях, той избягна да се произнесе. Отговаряйки на Гешова по цитираната от
него телеграма от Лондон, в която се опровергаваше, че българското правителство
сезирало Великите сили, д-р Данев каза:
- Има сезиране и сезиране, господин Гешов. Но че Силите са заинтересувани, то е
извън всяко съмнение. Позволете ми да не се спирам върху този въпрос - продължи той, -
защото, господа, аз не съм дошъл да ви давам отчет за действията на други; аз само ви
показвам с края на пръста си на някои събития, па вие разсъждавайте по-нататък.
В действителност фактите не му даваха основание да каже нещо по-точно. Той се
простря върху Македонския въпрос, като се постави на традиционната за българските
правителства почва: България не е подписала Берлинския договор, но страда от неговото
неизпълнение; ненормалното положение в Македония изхвърля в Княжеството една
емиграция, която смущава вътрешния му ред; дълг е на Силите да турят край на това
положение чрез въвеждането на реформите, обещани от тая страна. Д-р Данев подчерта,
че неговото правителство се стараело да разсее подозренията у някои съседни страни
спрямо България. България не се стремяла към териториални завоевания, а търсела само
облекчение на участта на своите сънародници в Турско. Той говори по-специално за
Сърбия.
- Ние - заяви той - не мислим да делим нищо със Сърбия, защото ще бъде смешно да
делим чужда провинция!
После пристъпи към въстанието. Българското правителство било лоялно:
- Границата искаме да пазим, казвам аз, и ще я пазим!
Но да се затвори тя напълно, било невъзможна задача; ако да било лесно, това щяло
да направи самата Турция, която разполагала с по-големи сили. И това бе един
традиционен аргумент. Той осъди преминаването на чети от България, защото то именно
компрометирало македонското дело като ръководено отвън и поддържало
предубежденията на нашите съседи. (Тук му ръкопляска и крайната левица.)
Правителството взело всички мерки, за да попречи на въстанието; станали интернирания.
- Но - отбелязваше д-р Данев - от друга страна, може ли да се възпрепятства на когото
и да бъде да отива да мре за македонската кауза? Ами че ние имаме цвета на
македонската интелигенция в България, която не престава да се интересува за участта на
македонците, а следователно и да вълнува общественото мнение в България. И аз ви
питам: кой български министър на мое място ще може да тури край на това вълнение? И
да бъде най-енергичен, той няма да бъде в положение да направи това, освен ако му
дадат право да суспендира свободата на печата, ако му дадат право да запрети митингите,
ако му дадат право да господства като деспот.
Д-р Данев свършваше с едно предупреждение към Великите сили: - Ние искаме да се
подобри животът на населението в Македония, за да можем и ние тук да имаме
спокойствие. И понеже всички държави са заинтересувани в запазването на мира, е добре,
казвам им аз, подкрепете нашите усилия, дойдете ни на помощ; от своя страна ще
изпълним дълга си докрай; но ако вие не направите вашия, не можем да отговаряме за
последствията в Македония.
Речта на д-р Данева беше отлична във всяко едно отношение. При съществуващите
обстоятелства един български министър на външните работи не можеше да говори по-
добре. И в постъпките, които прави чрез нашите дипломатически агенти, той показваше
тактичност и енергия. Но все повече той трябваше да види, че един напредък към
разрешението на Македонския въпрос не бе тъй лесен, както той си представляваше,
когато при повика срещу него за поведението му по Фирмилияновия въпрос заяви, че
настаняването на един сръбски владика в Скопие няма голяма важност, тъй като идел
моментът да се иска автономия за Македония.
 ФАКСИМИЛЕТАТА ВЪВ „ВЕЧЕРНА ПОЩА" И МИНИСТЕРСКАТА КРИЗА
Имаше само един успех, с който можеше да се похвали българската външна политика
при кабинета на д-р Данев. Докато се развиваха дебатите по Македонския въпрос в
Народното събрание, стана посещението на румънския крал. Д-р Данев го отбеляза със
задоволство в своята реч. Срещата на двамата владетели показвала, че Румъния и
България били „решени да вървят дружески напред". Това бе твърде много казано.
Можеше да се твърди само, че натегнатостта в румъно-българските отношения е
престанала. Тая натегнатост в последните години бе твърде голяма и в даден момент се
виждаше дори опасна. Аз подробно говорих за това в една предидуща глава, когато
описвах конфликта с Румъния, избухнал една година по-рано по повод на убийството в
Букурещ на румънския учител Михаеляно. В тая глава изложил съм също дипломатическите
постъпки на Румъния пред нейните съюзници Австрия и Германия с цел да получи от тях
обещание за подкрепа в случай, че България се разшири откъм Македония и румънското
правителство поиска да добие с оръжие от нея една териториална компенсация в Южна
Добруджа и даже по-долу, до линията Русе - Варна. Към политическите триения между
двете страни се прибавяха недобрите отношения между владетелите им. Който е познавал
отблизо крал Карол и княз Фердинанда - аз съм имал доста аудиенции и у единия, и у
другия - не е можал да не забележи големия контраст в техния характер. Тоя контраст
пораждаше помежду им взаимна антипатия. При това след падането на Стамболова,
Карол не се доверяваше вече на Фердинанда. Странно е да се каже, но той подозираше в
него човек, готов при известни изгоди да стане оръдие на Русия. Имаше в добавък и друго.
Карол, който инак беше крайно въздържан в своите отношения, показваше специално към
Фердинанда известна надменност. Фердинанд два пъти бе го посетил; мина време, без
той да му върне посещението. Фердинанд беше крайно обиден от това пренебрежение и
чакаше момента да му отвърне. Когато станаха руско-българските тържества на Шипка за
възпоменание на Освободителната война, той не го покани да присъства на тях. Карол се
почувства дълбоко засегнат. Румънската войска бе участвала в тая война и сам той бе
главнокомандващ на всички обсадни войски пред Плевен. Той разбираше, че отказът на
Фердинанда да го покани на Шипка не бе станал без одобрение от страна на Русия, и видя,
че манифестацията против него иде и от нейна страна. Руското правителство бе наистина
отдавна недоволно от него за лошото му държане спрямо България и не криеше това. Тук
имаше един урок, от който Карол извлече поуката. По-нататък ще разкажа как имах
аудиенция при него една привечер на 1914 г., 6-7 часа преди внезапната му смърт. Тогава
той ми каза:
- Аз винаги поставям политиката над чувствата си.
Така стана и сега. Въпреки че беше раздразнен от поведението на Фердинанда
спрямо него, той се реши най-сетне да му върне посещението. Към това го подканяха и
съветите, които той получи от Берлин. Там смятаха, че неприятното държание на Карола
към българския княз не може, освен да тласка последния към Русия.
Преговорите за посещението на крал Карол не са били без мъчнотии. Фердинанд
предложил най-напред Евксиноград; Карол отговорил, че не обича да пътува по море.
Търново било също отхвърлено; най-сетне Карол предложил Русе. Тоя избор беше крайно
неприятен за Фердинанда. Карол беше го приел в Синая, в един истински дворец сред
планината, а тъй наречения дворец в Русе, в който той трябваше да го приеме и който с
нищо не заслужаваше това име, беше къща на един етаж до Исляхането - стария хотел,
построен от Мидхат паша, когато последният се бе заел да европезира Дунавският вилает.
Това сравнение не можеше да не убоде честолюбието на Фердинанда, но
удовлетворението, което той доби, когато видя своя августейши събрат отсреща, принуден
да изпълни спрямо него толкова време отлагания дълг на учтивост, минаваше над всичко.
И от румънска страна, и от българска имаше едно желание да се покаже, че свиждането на
двамата владетели има и политическо значение. Карол бе придружен освен от свитата си и
от Димитър Стурдза, министър-председател, както и от Йонел Братиано, министър на
външните работи. От своя страна Фердинанд водеше със себе си петима от своите
министри: д-р Данев, Людсканов, М. Сарафов, д-р Ал. Радев и генерал Паприков. Към тях
беше прибавен и А. Франгя, подпредседател на Народното събрание, който заместваше
дядо Цанков, твърде стар за такива тържества, и при това опасен с изненадите на своя
език.
На посрещането на Карола се даде всичката тържественост за такива случаи: топовни
гърмежи при пристигането му с парахода „Ориент", целият официален свят и много народ
на пристанището, акламации, когато двамата владетели тръгнаха с отворена каляска на
разходка из града и когато вечерта се явиха на балкона на Военния клуб; факелно шествие,
илюминации, ракети и прочее. Големият интерес на крал Карола беше да види
българската войска. Фердинанд го заведе в казармата на 5 Дунавски полк, където стана
преглед. Войниците минали пред Карола, както можеше да се очаква, чудесно.
- Напълниха му очите - казвали някои от очевидците.
Началник на дивизията в Русе беше тогава още Драндаревски. Кралят можеше да си
спомни, че тоя генерал през време на конфликта в 1900 г. бе заплашил румъните, че ще си
[36]
пие кафето в Капша . Наздравиците, произнесени от двамата владетели на
галавечерята, съдържаха обичайните за случая думи за приятелство и добросъседство.
Фердинанд прибави благодарственото възпоменание на българския народ за дела на
Румъния в неговото освобождение:
- Туй посещение е още по-ценно за България и за нейния господар, защото то съвпада
с 25-годишнината от Освободителната война, в която Ваше Величество и Вашата храбра
армия взеха славно участие в бойните полета между Дунав и Балкана.
Нищо не можеше да трогне Карола повече от тия думи. Той също призова в отговора
си тоя спомен:
- Аз виждам като едно щастливо съвпадение обстоятелството, дето дойдох да
повърна посещението на Ваше Царско Височество на 25-годишнината от славната война,
която стана по бойните полета на България.
На другия ден Фердинанд и Карол заминаха за Плевен. За Карола това бе като
поклонение. В живота на тоя човек, тъй прозаичен, имаше една поезия: воюването му
пред прочутата турска крепост. Тук идеше той да преживее за няколко часа едно минало,
което беше гордостта му. На Гривица, редута, който румънската войска превзе, в
параклиса, издигнат там от румъните, се отслужи молебен. Карол след това посети и самия
Плевен, където малко се бави. Оттам двамата владетели и свитите им тръгнаха със
специален трен за Сомовит и след вечеря на княжеската яхта „Крум" Карол замина за
Румъния. Докато Карол се намираше в Плевен, една делегация румъни от Турну Магурели
дошла там да го моли да посети на връщане техния град.
Посещението на Карола трая малко и бе заето с церемонии и тържества, но все пак
имаше време за размяна на мисли върху положението. На връщане Карол разказал на
френския пълномощен министър в Букурещ, Анри, за своите разговори с княз Фердинанда
и българските министри.
Казах им, че поддържането на мира на Балканите трябва да бъде господстващата цел
на нашата обща политика и че ние трябва да отстраним от себе си изкушението да
предизвикаме разрешения и да оставим инициативата за това на Великите сили. Аз
посъветвах княза да уталожи, доколкото това зависи от него, Македонското движение и
ясно му казах, че ако неговата политика се стреми към териториално разширение в
Македония, той ще остане изолиран и че Силите ще се произнесат против него. Казах му
също, че в такъв случай той не би могъл да разчита даже на Русия, която не би се съгласила
на едно значително увеличение на България.
Френският дипломат добавяше: „Според краля този му език бил добре приет от княза
и от неговите министри, които обаче му забелязали, че положението оставало твърде
заплашително в Македония и вероятно няма да бъде подобрено от недостатъчните
реформи, обявени от Портата, която впрочем не би имала според тях ни властта, ни волята
да ги приложи. Те прибавиха, че могли досега да задържат въстаническото движение
отсам и оттатък македонската граница, но че ако това положение се продължи до
напролет, те ще бъдат тогава залети и увлечени от течението" (Телеграма от 19
дек[ември]). Като познавам характера на Карола и неговия обичай да поставя въпросите
открито, аз съм убеден, че той не е оставил княз Фердинанд в неведение досежно
решението на Румъния да иска териториални компенсации в случай на едно разширение
на България откъм Македония. Това обяснение се налагаше толкова повече, че не бе
възможно Фердинанд да не е узнал нещо за постъпките, направени с тая цел от страна на
Румъния в Берлин и Виена. Тринадесет години по-късно, в един разговор с Братиано върху
миналото, чух от него, че Стурдза и той направили пред д-р Данева намек за териториални
компенсации в предвидения случай.
- Данев ни заяви - каза ми той, - че България не се стреми към никакви териториални
присъединения. Македонският въпрос е за нея един болен въпрос и тя търси разрешението
му чрез въвеждането на реформи.
Посещението на крал Карол не направи дълбоко впечатление в България. Българският
народ е въобще малко чувствителен към такива събития. В Румъния обаче отзвукът бе
силен и в неприятен смисъл. Ще цитирам пак един добър наблюдател, френския
пълномощен министър в Букурещ. Той изтъква обидата, почувствана от румънското
обществено мнение, от непоканването на Румъния на руско-българските тържества на
Шипка. Върху тая липса на покана не можело да се правят формални постъпки в София,
нито да се води публична полемика. „Румъния - пишеше френският дипломат - премълча,
но представителите на правителството и на печата не можаха да притаят огорчението,
което им причини държанието на Княжеството." Той се питаше коя е причината за
отстранението на Румъния от едно празненство, в което нейното участие се налагало, и я
намираше, както впрочем се изтъкваше от руска и българска страна, в нараненото
честолюбие на княз Фердинанда, посетил два пъти краля, без той да му върне
посещението. Френският дипломат бележеше, че румънският крал показвал спрямо
владетелите на балканските държави едно високомерие, което само румъните можели да
намират за оправдано. Той не върнал посещенията ни на гръцкия крал, ни на сръбския.
Наистина той има едно свиждане с крал Георги, но не в Атина, а в Абация, на австрийска
територия. Надменното държание на крал Карол спрямо България се променило веднага
след Шипченските тържества. Той почувствал удара и сега търсел случай да бъде приятен
на българите. Българските офицери, присъстващи на големите румънски маневри, станали
предмет на голямо внимание от негова страна и едва завърнали се в България, получили
от него ордени. В същото време българският дипломатически агент в Букурещ, Марко
Балабанов, бил поканен на интимен обяд от краля в неговия дворец в Синая. Това бе
видим знак за значението, което се даваше сега вече на България. На такъв интимен обяд в
кралския дворец в Синая бях поканен и аз в първите дни след почването на Европейската
война. Но тия прояви на крал Карола спрямо България оставали неизвестни за румънското
обществено мнение и то било силно изненадано от вестта за посещението му на
българския княз. Общото впечатление било неблагоприятно. Някои крайни кръгове
наричали посещението в Русе, идещо почти непосредствено след оскърблението, което
Фердинанд нанесъл на Румъния, „лудост и кърваво национално унижение". Що се отнася
до самия румънски крал, тръгнал за посещението си с голяма неохота, той се завърнал
крайно доволен. Позитивен във всичко (неговата съпруга, поетеса, известна под
псевдонима Кармен Силва, страдаше много от това), крал Карол не беше лишен от
[37]
известно тщестлавие, което ще видим с годините да се увеличава . Той казал на
френския пълномощен министър:
- Бях посрещнат с ентусиазъм от българите в Русе и Плевен.
Той бил задоволен и от руска страна. Действително по случай 25-годишнината от
обсадата на Плевен руският военен аташе в Букурещ бе положил венец върху румънската
костница на Гривица.
- Констатирах - изтъкнал кралят, - че славянофилите в Москва, както и в София пазят
спомена за това, което моята войска и аз направихме за тях в мъчното време на войната
срещу Турция. Тия чувства на признателност бяха ми наскоро изразени от една делегация
от Славянското благотворително общество в Москва, която ми донесе преди няколко
седмици един подарък и един адрес с няколко хиляди подписа.
Нищо не можеше да поласкае румънския владетел повече от това благодарствено
напомнюване от русите на неговата роля пред Плевен. Руската дипломация биеше тук на
най-чувствителната му струна.
Колкото и да му беше приятен споменът от посрещането му в Русе и Плевен, Карол не
забравяше противоречията между стремежите, приписвани на България към Македония, и
идеята му за румънските интереси. Развитията в Македонския въпрос му налагаха
постоянна бдителност. От нея произлизаше и едно желание у него да се сближи с Турция.
Оттогава европейските кабинети, заинтересувани в Източния въпрос, ще почнат да се питат
дали става нещо между Букурещ и Цариград. Когато стигнем до 1910 г., ще има да
разкажа, че когато ме прие бившият министър на външните работи на Франция Делкасе,
първият въпрос, който ми зададе, беше дали в София вярват в съществуването на една
румъно-турска военна конвенция? Както и да се развиват работите впоследствие,
посещението на крал Карол беше благоприятно за България. Въстанието в Македония
беше предизвикало ноти на протест у Турция, викове на негодувание и обвинения в Атина
и Белград; не беше без значение да се види, че България е добре поне с един от своите
съседи.
Тоя успех на българското правителство, който можеше да повдигне неговия кредит,
дойде обаче в един момент, когато някои разкрития от сензационен характер му
създадоха големи неприятности във вътрешната политика. Румънският крал пристигнал в
Русе на 29 октомври; три седмици по-рано, на 7 октомври, бе почнал процесът на един от
тримата убийци на Стамболов, Халю, единствения заловен и изправен пред българския
съд. Читателят ще си спомни, че през време на моята борба против кандидатурата на
генерал Цончев за председател на Върховния македонски комитет, пролетта на 1901 г.,
някой от неговите привърженици изпрати при мен тоя престъпник, за да ме заплашва.
Пред очите ми е как в моята стая в хотел „Кобург" влезе един човек с тъмно лице и ниско
остригана глава, пита ме, като очекори очите си: „Защо си против освобождението на
Македония?" И на въпроса ми: „Кой си ти?" отговори заканително: „Аз съм Халю!".
Къде се бе скитал тоя злодей след съсичането на Стамболова, за да му се загубят
дирите? Не зная. Разни мълви се носеха. Казваше се по едно време, че бил с чета в
Македония. Но през пролетта на 1901 г. той се разхождаше свободно в София. В
новообразувания кабинет на Каравелова един цанковист, Михаил Сарафов, беше
министър на вътрешните реботи. Убиецът на Стамболова смяташе, че няма защо да се
крие от полицията. С това чувство на сигурност той го удари на слободия, явяваше се
шумно в кръчмите, хвалеше се с името си, участваше в сбивания, докато най-сетне
неговата безнаказаност взе размери на обществен скандал. Когато Александър Людсканов
стана в кабинета на д-р Данева министър на вътрешните работи, за него беше по-мъчно
да остави Халю на свобода, тъй като, сам той обвиняван в съучастие в терористическите
конспирации на миналото, по-лесно можеше да мине за покровител на един убиец на
Стамболова. Най-после той даде заповед за арестуването му. Полицията, която знаеше
добре с какъв опасен човек ще има работа, трябваше да вземе особени мерки, за да тури
ръка на него. Трима агенти, облечени цивилно, се спуснали да го хванат, когато пиел в
една кръчма. Единият се хвърлил върху раменете му, другите двама го заловили за ръцете
и така го обуздали. Когато го обискирали, у него намерили два револвера.
Съденето на Халя само по себе си не произведе, аз помня, голямо впечатление у
публиката. Минали бяха седем години от убийството на Стамболова и фактическият му
убиец не се смяташе за най-виновния. Интелектуалните виновници бяха тия, за които най-
често бе ставало дума. По Стамболовото убийство аз не съм правил специални търсения.
Един мой приятел, Димитър Ляпов-Гурин, казваше ми, че е издирил най-малките
подробности по него, действащи лица и подбудители. Говорихме неведнъж той да ми
разказва и аз да си вземам бележки. Но той почина в 1941 г., без да сме се събрали за това.
Останах следователно да зная само каквото се разправяше изобщо в моята среда. Едно
може да се смята като вън от съмнение, то е, че убийството на Стамболова стана при
съучастието на някои лица от полицията в София. Изнасяни са били много доказателства,
но аз тука няма да ги привеждам. Що се отнася до подбудителите на неговото убийство,
Фон Мах пише, че Стамболов на смъртното си легло е обвинил княза, Начевича и Наум
[38]
Тюфекчиев . За Тюфекчиева не може да става спор; той бе душата на заговора. За княз
Фердинанда и за Начевича въпросът изисква особено разглеждане. Че Фердинанд е
желаел убийството на Стамболова, в подкрепа на това говорят всички логически
аргументи. Той беше убеден, че диктаторът, който осем години го бе държал под своето
иго, ако обстоятелствата му позволят отново да вземе властта, няма да го остави на
българския престол. Сам Стамболов в разговор с много хора бе му отправял тия закани.
Ако Фердинанд да беше се разделил с него по друг начин, той можеше да плаши Русия с
неговото възвръщане, в случай че тя откаже да го признае. Между него и бившия му
министър-председател обаче мостовете бяха вдигнати. Стамболов жив, за Фердинанд не
можеше да има никаква сигурност. Но трябва ли да се отиде по-нататък? В едно
собственоръчно писмо, писано на 16 март 1895 г. и което той предал в запечатан плик на
Фон Мах, за да се отвори подир убийството му, всеки ден очаквано от него, Стамболов
пише във форма на постскриптум: „Начевич е съветвал княза да приеме Тюфекчиева на
аудиенция, за да има, види се, по-голям кураж да извърши убийството. Той е говорил на
Наума, че князът ще погледне с добро око на това убийство, понеже мразел Стамболова.
Наум поискал аудиенция, за да провери думите на Начевича, ще му се даде ли? Това не
мога да зная". В една записка от ръката на Фердинанда, без адрес и без дата - записка, от
която едно факсимиле ми попадна случайно - той казваше, че ще приеме на аудиенция
Наум Тюфекчиева и Ризова, и туряше на края две удивителни, като прибавяше после „Да
живеят!". Аз много съм се старал да разбера в кой момент тая записка е била писана и при
какви обстоятелства. Ако Фердинанд действително е приел Тюфекчиева, за когото знаеше,
че е устроил убийството на Белчева и после на д-р Вълковича, то не е могло да бъде за
друго, освен да го насърчи в заговора против Стамболова. Госпожа Стамболова, която аз
виждах често, когато приготовлявах „Строителите", смяташе Фердинанда за убиец на мъжа
ѝ. Съвременниците помнят как тя отказа да приеме венеца, изпратен от Фердинанда за
погребението, и изпъди д-р Станчова.
Стамболовистите, когато аз влязох в тяхната среда, виждаха главния вдъхновител за
убийството на тяхния шеф в Начевича. Те и публично са го обвинявали в това. Начевич
никога не излезе да се оправдава. Аз не познавам друг българин, който да гледа с таково
презрение на мнението на хората за него, както тоя мизантроп. Ненапразно той преведе
на български Ибсеновата драма „Народен враг". Имаше ли интерес Начевич от
изчезването на Стамболова от политическата сцена? При пръв поглед не. Борбата против
царска Русия те бяха водили заедно, с тая разлика само, че Стамболов виждаше в нея една
нужда на момента, а Начевич постоянна необходимост. Фанатик, той беше против
помирението с Русия и след като то стана, излезе от кабинета на д-р Стоилова.
Политически погледнато, той не можеше да види в Стамболова освен естествен съюзник.
Неговото участие в заговора за убийството на Стамболова се отдаваше на нещо по-силно у
него от политиката, лична омраза, жажда за отмъщение. Аз съм разпитвал между
стамболовистите за причините на ожесточението, приписвано на Начевича спрямо
Стамболова. Стамболов не бе го никога преследвал. След като Начевич напуснал неговия
кабинет, той го изпрати дипломатически агент във Виена, най-важният тогава пост за
българската политика. Истина е, че Начевич, след като напусна своя пост в австрийската
столица, стана един от водителите на опозицията против Стамболовия режим и пишеше в
нейния орган „Свободно слово". Но в тая опозиция участваха и други: д-р Радославов, д-р
Стоилов, Д. Тончев. Колкото страстна и да беше, тя не можеше да породи чувства, които да
отидат до желанието Стамболов да погине от убийство, това особено след падането му.
Трябваше нещо друго. Това, което научих, е следното. При едни нападки срещу Начевича,
„Свобода" го обвинила, че имал безнравствени връзки с дъщеря си. По-кръвно
оскърбление спрямо един баща не можеше да има. Редактор на „Свобода" по това време
беше Димитър Петков. Естествено бе Начевич него да държи отговорен за тази чудовищна
клевета, но той я сметнал като изходяща от Стамболова и нему се заклел да отмъсти.
Отмъстителността на Начевича беше общопозната. Тя не се мереше по величината на
причините, които я възбуждаха, а по скритата буйност на неговия темперамент. И най-
малката причина биваше достатъчна. В една малка книга за Иван Вазов, която стои
неиздадена, съм разправил, че по едно време Начевич го е преследвал, и съм обяснил
[39]
защо. В последния революционен комитет в Букурещ Вазов беше член, заедно със
Стамболова, Олимпи Панова и прочее. Тоя комитет издаде, след обявяването на Руско-
турската война, едно възвание към българския народ да подкрепи освободителното дело
на руската войска. Това възвание биде изпратено до чуждите вестници и възпроизведено
от тях. Но органът на австрийското правителство „Политише кореспонденц" го предаде
така, като че ли то иде от едно привременно българско правителство, съществуващо
независимо от Русия. Възмущението у русите било тъй голямо, че - пише Вазов - станало
[40]
дума щото подписващите възванието да бъдат изпратени в Сибир . Членовете на
революционния комитет обвиняваха Начевича, че той е предал тенденциозно възванието
на виенския вестник. Оттам се породиха между тях и него страстни разпри. Начевич
издаваше тогава в Букурещ един вестник „Стара планина", редактиран от С. С. Бобчев,
комуто Олимпи Панов ударил една плесница. В тия разправии Вазов имаше най-малкото
участие и най-малката вина. Начевич и него взе на око. Когато прочутият вече поет стана
след Освобождението съдия в Берковица, вестник „Витоша" без никаква видима причина
злобно го нападаше. „Витоша" беше тогава вестник на Начевича, член на консервативния
кабинет. Това е един малък пример, но той илюстрира добре злопаметността на Начевича,
даже по такъв незначителен повод, какъвто бе тоя с Вазова. Трябва ли да напомня още
веднъж, че през време на Пълномощията Начевич интернира дядо Цанкова във Враца и
накара там властите да го обявят с протокол за луд? Да, злопаметен бе Начевич,
отмъстителен, но можем ли да повярваме, че той е влязъл в заговор с един човек като
Наум Тюфекчиева за извършването на убийството? Аз ще продължавам да мисля, че не,
докато не излезнат наяве доказателства за противното. Откъде Стамболов знаеше, че
Начевич търси за него убийци? От думите на един човек от Самоков, Христо Захариев,
казани на аптекаря от Търново Славков. Това не е достатъчно. От историка се изисква
повече, отколкото от един съдия, тъй като съдията издава присъди под впечатленията на
един момент, а историкът има време да търси и да размишлява. Това, което вярвам, то е,
че Начевич е желал убийството на Стамболова, че не е криел това си желание, че Наум
Тюфекчиев е знаел това и че е разчитал на неговата защита. Но преки връзки между
двамата не допускам. Характерът на Начевичева ги изключва.
Казах, че Стамболов бе съсечен при съучастието на някои лица от полицията. Кой им
даде тая заповед? Начело на правителството стоеше д-р Стоилов, но немислимо е тя да е
изхождала пряко или косвено от него. Д-р Стоилов носи една отговорност за убийството на
Стамболова в друго отношение. Народното събрание бе образувало една парламентарна
изпитателна комисия, която да приготви материала за даването под съд на Стамболова.
Когато Стамболов поиска да замине за чужбина, за да се лекува, тая комисия се въпротиви
за издаването му на паспорт. Тя нямаше съдебни права и нейната намеса беше незаконна.
Но нейният председател д-р Моллов беше влиятелен и успяваше да се наложи. Д-р Моллов
имаше причини за злопаметност спрямо Стамболова. Той бе един от невинно осъдените
по убийството на Белчева и лежа в Черната джамия. Той намираше сега един случай да си
отмъсти. Самият д-р Стоилов е чувствал, че забраната да се издаде паспорт на Стамболова,
за когото се знаеше, че е действително болен, не е нито оправдано от законите, нито
човешко и лично е бил наклонен да я отмени. Тук ще предам свидетелството на един член
на споменатата комисия, когото няма да назова, защото ми е говорил поверително.
- Ние чухме - каза ми той, - че д-р Стоилов искал да разреши да се издаде паспорт на
Стамболова. Неколцина от нас, начело с нашия председател д-р Моллов, отидохме при
него и му заявихме, че ако това стане, всички ще си дадем демонстративно оставката.
Стоилов не посмя.
Така той остави Стамболова готова жертва на убийците му. Не можеше ли Стамболов
да избяга? Можеше. Неговите партизани от Трънско му предложиха, като излезе той на
лов, да го прекарат през сръбската граница. Но той отговори:
- Един бивш министър-председател не бяга.
Д-р Стоилов беше чувствителен човек и грехът му спрямо Стамболова тежеше на
неговата съвест. Неведнъж съм изказвал мисълта, че на това душевно мъчение се е дължал
религиозният мистицизъм, в който той, както се говореше, изпаднал в последните си
години.
Споменах няколко пъти името Наум Тюфекчиев, организатор на убийството на
Стамболова, той остана ненаказан. Върху него не се прострях, тъй като психологията му е
ясна: роден престъпник, готов на всичко; а мен интересуват най-вече психологическите
загадки у човека. За Наум Тюфекчиев ще говоря по-нататък, във връзка със съденето на
Халю.
Процесът на Халю почна на 7 октомври пред Второто углавно отделение на Софийския
окръжен съд. Председател беше Теохар Папазов, един от най-способните и най-
образовани млади съдии в това време. В 1899 г., когато образува своя кабинет, Д. Греков,
който познаваше семейството му от Браила, го взе за началник на своя кабинет. В това
качество Теохар Папазов служи и при наследниците на Грекова: Тодор Иванчов, Рачо
Петров и Петко Каравелов, след което се завърна в съдийската си кариера. Теохар Папазов
е един от малкото българи, за които може да се каже, че са европейски възпитани. Но
неговите съвършени светски маниери би дали едно неправилно впечатление, ако някой би
помислил, че зад тях стои един мек човек. Напротив, той е крайно твърд и води съдебното
дирене със здрава ръка. Обнародваните обстоятелства по делото съдържаха историята на
първото съдене на убийците на Стамболова веднага подир убийството му. Обвинението
тогава посочвало като непосредствени извършители Михаил Ставрев (Халю) от Ресен, Бони
Георгиев от Тулча и Атанас Цветков (Талю) от Прилеп; като интелектуален подбудител Наум
Тюфекчиев и като помагач файтонджията Мирчо Ацев. Наум Тюфекчиев, осъден от
окръжния съд, бил оправдан от апелативния. Мирчо Ацев, осъден като съучастник и
помагач и при двете инстанции, си излежал наказанието и изчезнал безследно. Бони
Георгиев бил оправдан от окръжния съд от съдебните заседатели, но присъдата му,
вследствие протеста на прокурора, била касирана. Обаче той, възползвай от кратката си
свобода, изчезнал в чужбина (питал съм другаде, че той станал фотограф в Атина). Халю и
Атанас Цветков избягали безследно и делото за тях било отложено, докато бъдат
заловени. Халю бил заловен на 26 ноември 1901 година. Вследствие на това делото против
него било подновено.
От разпитаните свидетели най-голям интерес в обществото възбудиха двама
непосредствени очевидци на престъплението: Димитър Петков, който е придружавал
Стамболова и Гунчо Тодоров, Стамболовия телохранител. Д. Петков говори за
убеждението на Стамболова, че ще бъде убит, и посочвал кои ще му бъдат убийците:
Халю, Наум Тюфекчиев и Бони Георгиев. Затова той се пазел много; не отивал другаде,
освен в „Юнион клуб" и в една приятелска къща. На 3 юни 1895 г. привечер Петков бил
заедно със Стамболова в клуба. Към седем и половина часа те се качили на файтон, за да
се върнат дома (Петков живееше срещу Стамболова). Във файтона те се наговаряли да
излязат на следващия ден на лов, когато отпред загърмял един револвер; Стамболов
извикал: „Бягай, убиха ни!", и през Петкова скочил от лявата страна на файтона. Петков не
видял какво е станало по-нататък, тъй като файтонът вървял бързо и той паднал и се
контузил. Самият Стамболов, след като го закарали вкъщи и лекарите му умили лицето, в
пълно съзнание, обозначил като покушители срещу живота му Наум Тюфекчиев, Халю и
други. В показанията на Гунчо имаше нещо, което явно показваше съучастничество на
полицията в убийството на Стамболова. Той седял на капрата отдясно на файтонджията и
когато се чул гърмежът, гръмнал и той; след това скочил на земята и гръмнал повторно
срещу покушителите, които замахвали с ятагани срещу поваления Стамболов. Когато те
търтили да бягат, той се спуснал да ги гони. Но... Морфов, който се явил тогава на
местопроизшествието, вместо да арестува тях, арестувал него. Има тук едно обстоятелство,
което лично аз научих по-късно. Файтонджията не бил същият, който обикновено чакал
Стамболова всяка вечер пред „Юнион клуб" и го возел дома. Тоя ден Мирчо Ацев се
наредил да го замести. Той се е хвалел след години в една кръчма, че бил участник в
заговора и когато Гунчо чул първия гърмеж и поискал да скочи, той неусетно го задържал
за дрехата му, за да го забави. Теохар Папазов зададе след това ред въпроси на свидетеля:
- Председател Папазов: Вие можете ли да познаете лицето, което първо е гръмнало
срещу ви?
- Гунчо: Познах го, той имаше едно мургаво лице, ето на (обръща се към Халю) -
негова милост беше.
- Председателят: По какво го познавате?
 - Познавам го. Той имаше по лицето си петно, като този тука (показва с пръста си
дясната страна на лицето на Халю).
„Гунчо добави, че доведен от следователя в Черната джамия, между маса арестанти,
облечени в арестански дрехи, тутакси познал Халю, когото от деня на нападението не бил
видял. Това точно свидетелство на Гунчо беше съкрушително за убиеца.
Дотогава - разправяше ми Теохар Папазов - Халю се държеше самоуверено, почти
нахално. Той бе убеден, че няма да се установят срещу него силни улики. Сега наведе
глава, разбра, че работата става за него опасна."
Голямото старание на неговите защитници беше да му установят едно. Сам Халю
твърдеше, че когато станало убийството, той бил с чета в Македония. Защитата му
представи едно свидетелство в този смисъл, подписано от Наум Тюфекчиев. Съдът, както
можеше и да се очаква, го отхвърли. То остава в историята на процеса като един документ
на безсрамие и публична дързост. Други лица, повикани от защитата, за да свидетелстват,
че действително в деня на убийството Халю е бил с чета в Македония, не казаха нищо
положително. Войводата, в чиято чета уж бил, каза, че не знае нищо за съществуването на
такова лице в четата; той едва в 1901 г. го видял за пръв път. Показанията на Гунчо и
невъзможността на защитата да установи [това] за Халю решаваха процеса. Прокурорът
Милан Марков имаше лесна задача. Аз съм го срещал често по онова време и по-късно.
Родом от Тулча, български град под чужда власт, той бе голям националист. Това именно
беше го привлякло към стамболовистите. Пълен, с голяма глава и гъста брада, той имаше
известна прилика с Жорес. Така го наричах аз и съм го питал дали го е слушал в Париж,
дето се учил, тъй като в своите речи като че ли показваше някакво желание да му
подражава като оратор. Обвинението срещу Халю той поддържеше с голяма страст и
гърмогласие.
- Няма по-велико злодеяние у нас - се провикна той - от убийството на Стамболова и
няма предумишлено убийство с таквиз ясни и поразителни докази.
Осем години се бяха минали едвам от падането на Стамболова, у много кръгове
имаше още жива омраза против неговия режим. Може би тя съществуваше у някои от
съдебните заседатели и ги подбуждаше към снизхождение спрямо убиеца. Марков каза, че
личността на Стамболова и въобще политиката не трябва да се намесват в тоя процес.
Може би у някои от съдебните заседатели да имаше страх да се покажат строги, тъй като
се говореше че Халю има другари, които щели да отмъстят за него. Към тях се отнасяха
заключителните думи на Маркова:
- Не законът трябва да трепери пред злодейците, а те пред него, за да не се разкапе
това общество, което е създало законите и ги е наложило на членовете си за изпълнение.
Защитата на Халю се състоеше от трима адвокати. Двама от тях бяха добре известни:
Гаврил Орошаков, бивш министър на правосъдието в един от кабинетите на Каравелова;
другият, Христо Филипов, председател на Софийското бюро на Демократичната партия;
третият, Тома Карайовов, бивш член на Станишевия Върховен комитет. Защитата се
състоеше в това, че нямало никакви неоспорими доказателства за виновността на Халю и
че Халю бил жертва на една легенда, която се образувала около името му още на другия
ден след убийството на Стамболова, когато „Свобода" го посочила като убиеца. Тома
Карайовов говори по-специално за личността му и го очерта като патриот. Той взел участие
в Охридското съзаклятие от 1879 г. и после във въстанието от 1895 година. Последното
обстоятелство се установявало от разписки, издадени от Върховния комитет.
Може би при друг председател на съда някои съображения щяха да повлияят в полза
на обвиняемия. Но строгата съдийска съвест и твърдата воля на Теохар Папазов се
наложиха. Халю биде осъден на смърт за предумишлено убийство, с право на обжалване
пред апелативния съд. Когато му прочетоха присъдата, Халю извика:
- Да живее българският народ!
След това веднага му туриха оковите.
За общественото мнение нямаше никакво съмнение, че Халю бе действително
убиецът на Стамболова. Но осъждането му на смърт не се посрещна с единодушно
одобрение. Не говоря за тия, които, пострадали лично от Стамболова или от политическа
омраза спрямо него, смятаха, че Стамболов заслужил своята кървава участ, и виждаха в
Халю изпълнител на едно народно отмъщение. Но имаше и други, които казваха: Халю не
е имал никакви лични разправии със Стамболова, той го уби, защото Наум Тюфекчиев
беше го убедил, че докато той остане жив, Русия няма да помогне за освобождението на
Македония, и се питаха защо Халю да увисне на въжето, когато Наум Тюфекчиев се
разхожда свободно из софийските улици? Несъмнено тази мисъл е мъчила и самия Халю.
След като апелативният съд отмени смъртната му присъда и го осъди на двадесет години
тъмничен затвор, когато той излежаваше наказанието си във видинския затвор,
стамболовистите, дошли на власт 1903 г., употребиха много увещания да го накарат да
изкаже имената на тия, които го бяха подбудили към неговото престъпление, като му
обещаваха да го помилват. Той не се съгласи. При това неговите чувства спрямо
Тюфекчиева били враждебни. Преди арестуването на Халю между двамата имало бурни
разправии. Наум Тюфекчиев настоявал пред него да напусне България и пак да се запилее
някъде, докато съдебните власти не са турили ръка върху него. Халю обаче е вярвал в
своята безопасност. Без занятие, посетител на кръчмите, той често е искал и е получавал
пари от Тюфекчиева. Така при арестуването му у него се намериха десет наполеона златни
и четиридесет и два лева сребро. След като той биде арестуван, Тюфекчиев употреби
всички усилия, за да го спаси. В 1902 г. министър на вътрешните работи беше Людсканов.
Наум Тюфекчиев поиска от него да допусне избягването му от затвора или ако се дойде до
съд, той да нареди такъв състав на съда, който да издаде оправдателна присъдя.
Тюфекчиев бе съратник на Людсканов в заговорите на емиграцията и го заплаши, че в
противен случай ще направи разкрития за неговото минало. Людсканов познаваше добре
човека и разбираше напълно опасността, но той не виждаше начин да удовлетвори
мъчното искане, което му се предявяваше. Освен него никой от колегите му в кабинета на
д-р Данев не бе участвал в емиграцията и не носеше отговорност, даже и далечна, за
нейните дела. Тюфекчиев нямаше с какво да ги изнудва. Те смятаха, че Халю трябва
непременно да бъде съден, тъй като неговото свободно ходене по София, човек, дирен за
убийство, не само компрометираше правителството, но и даваше повод за обвинения
против него пред княз Фердинанд, че държи в столицата един убиец, готов и за други
престъпления. Д-р Александър Радев, министър на правосъдието, казал, че с нетърпение
бил очаквал смъртната присъда на Халю, за да я занесе на княз Фердинанд за
потвърждение. Като не можа да получи от Людсканова никакво съдействие за Халю, Наум
Тюфекчиев реши, поне за отмъщение, да пристъпи към изпълнение на заплашванията,
които бе му отправил. Така той повдигна една завеса от терористичната дейност на
емиграцията.
Българската емиграция, която се образува през 1886 и 1887 г., се състоеше от три
категории. В първата влизаха източнорумелийците, бивши директори, депутати и висши
чиновници на автономната област: Бобчев, Маджаров, Вазов и прочее. За тях съм говорил
доста. Ще напомня само, че те прекараха своето емигрантство най-напред в Цариград и
после в Русия. Тяхното пребиваване в Цариград се ознаменува с предаването на великия
везир на позорния махзар, който Вазов, за своя вечна слава, отказа да подпише. Никой от
тези емигранти не остави спомени за своето емигрантство. Единственият достоверен
извор са писмата, които Иван Вазов изпрати от Одеса до Величкова, също емигрант, но в
Италия. Тия писма аз обнародвах в сборника за Иван Вазов, издаден от Академията на
науките в 1949 година. Емигрантите румелийци тъгуваха за небето на Тракия и мъчно
понасяха емигрантския живот. Един по един те се завърнаха, най-напред д-р Хаканов,
после другите. Втората категория емигранти се състоеше от офицерите, участвали в
преврата на 9 август или в броженията у някои гарнизони и против Регентството. Тия
емигранти извършиха опитите за бунтове в Южна България и метежите в Силистра и Русе.
След пропадането на техните опити те почти всички станаха руски поданици и постъпиха в
руската армия. И от тях никой не е оставил спомени. Бележките, които съм взел много по-
късно от разказите на Бендерев - той се намираше в София като представител на Деникин,
остават у мен необнародвани, понеже няма и къде да ги обнародвам. В тия разкази има
една интересна подробност, която се отнася до Октомврийската революция. Третата
категория емигранти беше групата около дядо Цанкова, който, след като напусна
Цариград, където на края на 1886 г. бе повикан от великия везир Кямил паша за преговори
с Регентството, се настани в Петербург. Групираните около дядо Цанкова не бяха всички
негови лични партизани. Така Наум Тюфекчиев и Димитър Ризов, които няколко години по-
късно заминаха и те за Русия, бяха лични приятели на майор Паница и се представяха като
отмъстители за неговата смърт. За емиграцията около дядо Цанкова също не е останал
никакъв писмен спомен от страна на участващите в нея: те не можеха с нищо да се
похвалят и нямаха по-голямо желание от това, да се забрави миналото. Има обаче един
ценен извор за тяхната дейност: сбирката тайни руски документи, обнародвана в 1935 г. в
Москва, с предговор от Васил Коларов. Тук влиза цялата терористична дейност на
емиграцията: убийството на Белчева, убийството на д-р Вълковича. И на двете тия
престъпления организаторът е бил Наум Тюфекчиев. До него се явява, що се отнася до
убийството на Белчева, и образът на Димитър Ризов. Името на Людсканова е отбелязано
за това време само в един документ, отнасящ се до убийството на Белчева. Но каква
характеристика се дава за него в „Авантюри русского царизма в Болгарии": „Людсканов -
български политически деятел. Един от водачите на партията на цанковистите, играл
крупна роля в работите на българския емигрантски комитет в Русия. По указание на
руското Министерство на външните дела взел участие в организирането на ред въстания в
България по покушения над български политически дейци". Людсканов, зет на дядо
Цанкова, живеещ с него в Петербург и чрез него в допир с руското правителство, е бил
нещо като политически ръководител на терористическите заговори на емиграцията, докато
Наум Тюфекчиев е бил организатор на тяхното изпълнение. Тия взаимни отношения
налагаха на тях и писмено да се сношават. Наум Тюфекчиев беше адска личност. С когото и
да е бил съюзник, той е гледал да има и оръжие против него, за да може при нужда да го
употреби. Сега той реши да извади документите наяве, които уличаваха Людсканова. Най-
напред се говореше, че те ще бъдат изнесени от един от защитниците на Халю, Орошаков.
На 18 октомври „Вечерна поща" обнародва едно съобщение под наслов „Бордерото на
Орошаков": „Из Париж ни съобщават, че тези дни е пристигнал известния македонски деец
Наум Тюфекчиев, който депозирал някаква си преписка у едно видно лице в Париж, след
като си снел факсимилете от по-важните книжа, след туй г. Тюфекчиев заминал за София.
Доколкото наший кореспондент е можал да се научи, това бордеро заключавало важни
писма от един днешен министър, както и от дядо му, видна личност в София, с които писма
осъждането на прословутия Халю би повлякло след себе си два-трима от видните стълбове
на днешното правителство. Вероятно е, че за тия разкрития е направил и г. Орошаков,
защитникът на Стамболовия убиец...". На другия ден „Вечерна поща" публикува първото
факсимиле. Това е едно писмо, писано от Людсканова от Петербург до Иван Христов, име,
за което може да се твърди положително, че е служило за псевдоним на Наум Тюфекчиев,
тъй като в „Авантюри русского царизма" се намира едно писмо от агента в Одеса на
Министерството на външните работи Путята до Азиатския департамент, в което се казва, че
на българския емигрант Наум Тюфекчиев, наричан още Иван Христов, била дадена сумата
от 65 рубли. Текстът на първото писмо на Людсканова, публикувано във факсимиле,
[41]
предавам под черта . Тук ще разгледам неговото съдържание. Датата му е от 30 януари
1892 г., значи е предшествало с девет дни убийството на Вълковича. Наум Тюфекчиев се
намираше в Цариград, за да търси убийци. Людсканов беше получил добри известия от
него и му пишеше: „Радваме се, дето вие сте наредили работата тъй, както вие желаете и
както вие най-добре знаете". След като нареди убийството, Тюфекчиев трябваше да
напусне турската столица. Людсканов му пишеше: „Дано благополучно и без големи
мъчнотии да сте се завърнали, защото В. Ш. ни известява, че вашето тръгване от
Ц[ари]град е било съпряжено с някои трудности". Лицето, означено с инициалите В. Ш., е
Владимир Шишманов, родом от Лозенградско, който после стана журналист в София и
пишеше във вестник „Ден" под псевдонима Петроний. В 1892 г. той беше чиновник в
руската поща в Цариград, отдето след убийството на Вълковича веднага замина за Париж.
Людсканов даваше и някои съвети на Тюфекчиева: „Ние никак не бързаме. По-добре е
полека да се пипа, но сигурно". „Парижкият фабрикант за материал", за който говори
Людсканов, е Димитър Ризов. Когато в 1895 г. Наум Тюфекчиев имаше публични разправии
с него (Ризов тогава издаваше „Млада България"), той го обвиняваше, че похарчил парите
и донесъл в куфара си вместо динамит една дамска шапка. За какво трябваше да служи
този динамит? Може би за някой атентат против княз Фердинанд по железницата. За
такива намерения на емиграцията е имало тогава много мълви. От писмото на
Людсканова се вижда, че след завръщане си от мисията в Париж Ризов заминал за Сърбия
и там е бил арестуван поради подозрения в свръзка с убийството на Вълковича. Людсканов
като че ли е имал някакво предчувствие, че кореспонденцията му с Наум Тюфекчиев може
един ден да бъде употребена против него. Той му пишеше: „Не намирате ли за добре
после прочитането на моите писма да ги унищожавате? Мисля, че няма защо да пазим
нашата кореспонденция, стига само работата да се свърши".
Широката публика не можеше много нещо да разбере от Людскановото писмо. Но
посветените в миналото го тълкуваха и името на Людсканова като участник в убийството
[42]
на Вълковича се носеше от уста на уста . Сензацията беше голяма и хора отиваха в
редакцията на „Вечерна поща" да питат за подробности. Самата „Вечерна поща" впрочем
излезе след това с една уводна статия тъй озаглавена: „Стамболов - Белчев - Вълкович -
Халю - да. - Людсканов?!? Цанков??". Засягайки фотографираните писма, които се
намирали на негово разположение, вестникът пишеше: „Тези книжа, мъртви, но
небезгласни остатъци от три политически комплота, жертви на които станаха: д-р
Вълкович, Христо Белчев и Стефан Стамболов, по-силно от всеки прокурорски обвинителен
акт говорят против високопоставените убийци и като скъсват булото, зад което те са се
прикривали, искат наложително тяхното наказание". Вестникът повдигаше глас срещу
злоупотреблението с обаянието на Русия от страна на българи, преследвали лично
престъпни цели: „Време е щото русофилска България да се очисти от шарлатанстващите
русофили, от европействащите търговци с руското свято име, от кандидатите за Черната
джамия..."
Второто факсимиле е пак писмо от Людсканова, но сега отправено до Анастасиев,
вероятно новото име, което бе взел Тюфекчиев след завръщането си от Цариград и
убийството на Вълковича. Д-р Вълкович е бил смъртно ранен на осми февруари в тъмното,
[43]
когато се е връщал в агентството . Тоя ден той е трябвало да присъства на
дипломатическа вечеря в Английското посолство. Новината за покушението, извършено
над него, произведе потресно впечатление у дипломатическото тяло. В Цариград са
ставали разни престъпления, но никога не бе имало посегателство върху представителя на
една чужда държава. Личността на д-р Вълковича даваше на ужасното произшествие
очевиден политически характер, който още повече увеличаваше вълнението. От шест
години д-р Вълкович, личен приятел на великия везир Кямил паша, гледан с доверие от
султана, в близко сътрудничество с английския посланик сър Уилям Хуайт, поддържан и от
посланиците на Австрия и Италия, водеше успешна борба срещу царскоруската
дипломация и беше дясната ръка на Стамболова във външната му политика. За никого не
можеше да има съмнение, че покушението върху него е било извършено от българската
емиграция в Русия, и, естествено, това хвърляше подозрение и върху самото Руско
посолство. Документите на „Авантюри русского царизма" показват колко дълбоко е бил
смутен самият руски посланик Нелидов. Той изпаднал в паника, когато двамата убийци
след извършване на престъплението отишли да се скрият в Руското посолство. Рапортът,
който Нелидов изпрати по тоя случай до министъра на външните работи Гирс, е един
документ както в политическо, тъй и в психологическо отношение. Най-напред Нелидов
моли своя министър да запази в пълна тайна това, което ще му съобщи: „Редом с
получаването на официално известие за убийството на Вълковича, аз, за нещастие, съм
принуден да разкажа на Вас интимната история, но с молба, че всичко, което ще Ви
разкажа, да остане в абсолютна тайна. За тая печална история не трябва никой да знае,
освен Ваше превъзходителство, разбира се, ако Вие не намерите за нужно да доложите за
нея на Негово Величество императора или да ѝ дадете законния ход." Най-напред
Нелидов, търсейки някакво човешко оправдание за убийството на Вълковича, бележеше,
че той със своето жестоко и често пъти вероломно отношение към емигрантите си създал
между тях голямо число врагове. Но подир това разкриваше самата истина. Преди две-три
седмици някой си Димитър Орловски, машинист, учил в Русия и служил там по Южната
железопътна линия, се явил пред него и му представил заявление, в което се казвало, че
той пристигнал малко преди това от Русия с двама свои съотечественици, Дражев и
Сендроподарис, за да извършат един патриотически дълг. Но преследвани от несполуки, те
поискали неговата помощ. „Аз, разбира се, отказах... - пишеше посланикът, - но ето след
извършването на престъплението драгоманинът на посолството Майков ми доложи
развълнувано, че Орловски и Дражев дошли при него и му съобщили, че именно те убили
Вълковича и че подир това те прекарали нощта на борда на нашия параход, който
трябвало да замине на следващия ден за Одеса, но понеже капитанът отказал да ги
приеме без паспорти, те молеха да получат някакви документи, за да добият възможността
да се спасят в Русия". Първият отговор на Нелидова бил да им заповяда незабавно да
напуснат сградата на посолството, което не можело да служи за прибежище на убийци, и
това те направили под заплахата, че в противен случай ще бъдат предадени на полицията.
Но след малко Майков дошъл да му каже, че двамата убийци, които търсили убежище в
посолството, били изпратени от комитета на емигрантите в Русия и че те извършили
убийството по жребие. Те разказали как извършили убийството. Възползвайки се от
карнавала, по време на който било възможно да се разхождат замаскирани, те, бидейки
предрешени, дочакали завръщането на Вълковича дома и настигайки го, Орловски, за да
създаде впечатлението, че отплаща за лична обида, извикал: - Ето отмъщение за честта на
моята жена!
И му забил камата. Нелидов даваше израз на своята тревога от възможните
последствия за Русия при разкрития досежно извършеното грозно престъпление. „Аз си
представлявам - пишеше той - огромното впечатление, което би произвела новината за
арестуването на убийците, изпратени от конспирация, образувана в Русия от хора,
приемани във висшите сфери на Петербург." Той намираше, че трябва веднага да се
действа: „Необходимо беше незабавно да се вземе някакво решение, тъй като загубен,
всеки час би могъл да бъде фатален". Затова посланикът решил да изпрати чрез Руското
генерално консулство до капитана на парахода „Цар" телеграма да приеме Орловски и
Дражева. Той датирал телеграмата от предидущия ден, за да изглежда, че двамата убийци
напуснали Цариград преди убийството. Нелидов намираше, че този начин на постъпването
му се налагал. „Аз се надявах - пишеше той - с прикриването на това дело да се избегне
ужасната история за държавата." Това било единственото съображение, което го
ръководело; той мислел, че ако такъв случай пак се повтори, би постъпил по същия начин.
Нелидов взе своята отговорност. Той си поставяше сега въпроса, какво трябва да се
направи по-нататък? Българското правителство обещало награда от петстотин до хиляда
лири стерлинги за откриването на убийците. Можело така да се стигне до посочването на
Орловски и Дражева. „Что нам делать?" -питаше Нелидов. „Моят съвет е - препоръчваше
той - те да се арестуват незабавно в Одеса и да бъдат съдени в Русия, ако бъдат предявени
достатъчни доказателства за виновността им." Той се боеше, че турското правителство ще
иска тяхната екстрадиция. Във всеки случай трябвало да се даде заповед на
градоначалника в Одеса те веднага да бъдат задържани. Ако ли разследванията в
Цариград и София не разкрият имената на убийците, Нелидов даваше мнение щото те да
бъдат натоварени на един от пощенските руски параходи и изпратени в Сибир. По такъв
начин щяло да се тури край на всяка възможност за разобличения. Имаше обаче друга
една опасност. Тя идеше от самите кръгове на емиграцията, които можеха да попаднат в
изкушението сами да се похвалят с извършеното дело. В Петербург се намираше тогава
като близък човек на дядо Цанкова - Петър Станчев, когото редакторът на „Авантюри
русского царизма" смесва с пълномощния министър д-р Станчев. Петър Станчев, някога
участник в революционното движение като учител в Одрин, заточеник в Триполитания,
един от буйните членове на Либералната партия подир Освобождението, емигрант след
събитията от 1886 г., беше ми добре познат в старините му. Той беше много занимателен
събеседник и аз доста съм черпил от него, когато приготовлявах „Строителите". За
заговорите на емиграцията той избягваше да ми говори, тъй като съжаляваше, поне така
ми се чини, за своето участие в тях, но охотно разправяше за положението, което имал в
Русия, за връзките му с управляващите кръгове и за сношенията му със славянофилския
свят. Докато дядо Цанков поради своята старост и Людсканов поради своя характер се
избягвали да излизат налице, Петър Станчев много шумел, изтъквайки себе си. Нелидов,
който го познаваше добре, се безпокоеше да не би той сега да се прояви с някоя от своите
обичайни невъздържаности. Той обръщаше върху него вниманието на своето
правителство и даваше тоя съвет: „Но във всеки случай необходимо е срочно да се
предупреди преди всичко Станчев, да се предупреди той да мълчи и да не разказва на
никакви кореспонденти, за да не би с непредпазливото си говорене от своя страна да
[44]
повреди на нашето положение, което е извънредно затруднително и щекотливо" .
От Петър Станчев съм чувал, че ръководителите на емиграцията, живеещи в
Петербург, се намирали в постоянна връзка с руското правителство чрез Хартвига. Хартвиг,
бивш руски консул в Бургас, после участник в заговорите на офицерите емигранти за
метежи в България, сега беше един от важните чиновници в Азиатския департамент - име,
което, както е известно, носеше отделът във Външното министерство, отнасящ се до
работите на Близкия изток. От него Людсканов можеше да знае, че руското правителство
бе загрижено какво да се прави с двамата убийци на д-р Вълковича, както и с Наум
Тюфекчиева, чието име беше вече разкрито от изследванията на турската полиция, както и
от обвиненията на вестник „Свобода". Той се разтичал да се осведоми от компетентните
места и бързаше да успокои Тюфекчиева. В писмото си, дадено като второ факсимиле във
„Вечерна поща", той му съобщаваше: „Говорих комуто трябва за вас и ми дадоха най-
положителни обещания". На края на писмото си Людсканов подновяваше своето
предидуще предупреждение: „Ще повторя и в настоящето си молбата ми, изказана в
последното ми писмо - да късаме писмата, които получаваме един от друг". Не се знае
какво точно обещание Людсканов бе получил. Но ако то се е състояло в това, че Наум
Тюфекчиев няма да бъде закачан, работата иначе трябваше да се развие. Министърът на
външните работи Гирс и самият император са знаяли изобщо, че българската емиграция
води една заговорническа дейност с прибягване до терористични средства - убийството на
Белчева в 1890 г. показваше явно това, - но все пак рапортът на Нелидова за скриването на
убийците на Вълковича в Руското посолство и начинът, по който посланикът ги е спасил, ги
хвърли в голямо смущение поради последствията, които можеха да се очакват за Русия при
разбулване на обстоятелствата. Ламсдорф бележи в своя дневник: „Като се запозна с
телеграмата, Господарят изказа предположение, че по всяка вероятност това дело е от
ръцете на Славянския комитет и на граф Игнатиева, върху когото Негово Величество
[45]
отново се нахвърля по този повод" . Императорът бил за най-строги мерки. Върху
рапорта на Нелидова към пасажа, в който се препоръчвало изпращането на двамата
убийци в Сибир, той поставил тая саморъчна бележка: „Мен ми се струва, че по-добре би
било да се пратят двамата във Владивосток." Въпросът, какво да се прави с Тюфекчиева, се
постави, след като и неговото име излезе на бял свят.
Още на 6 март се даде заповед за неговото арестуване. В допълнение било взето
решение той да бъде пратен в Симбирск. От самия Тюфекчиев съм чувал, че действително
той бил заминал затам, но не веднага. Освен Людсканов, за него е ходатайствал и
представителят на Външното министерство в Одеса Путята. Той изтъквал, че емигрантите
се вълнували за участта на Тюфекчиева, че майка му, която била загубила вече един син
(касае се за Денчо, убиеца на Белчева, обесен в София), сега била поставена пред ново
страдание, и предлагал Тюфекчиев да бъде натоварен на някой кораб за Марсилия. Но
руското правителство не се поддаде на тия сантиментални увещания и предпочиташе да
знае Тюфекчиева на сигурно място в самата Русия. Решението да се изпрати той в
Симбирск остана. Отпусна му се обаче едно постоянно парично пособие. Не беше оставен
той без парична поддръжка и от страна на Людсканова. Третото факсимиле на „Вечерна
поща" съдържа следната Людсканова телеграма за него:
„Идите завтра лионский кредит получит пятсот рублей
Людсканов."
Нека забележим големината на сумата, тъй като се касаеше за златни рубли.
Четвъртото факсимиле не съдържаше нищо особено: Людсканов изпращаше на
Тюфекчиева препис от комюникето в турските вестници досежно убийството на
[46]
Вълковича . Петото факсимиле беше най-изобличителното. Людсканов пишеше на
Тюфекчиева: „Бях зел вече да се безпокоя защо не ми отговаряте на писмата, когато днес
приех приятелските ви от 26 и 27. Случи се, че когато ги получих, вкъщи бяха и приятелите
Халю и Бр., тъй щото всички наедно ги прочетохме. Те ме натовариха да ви поздравя
[47]
нарочно от тяхна страна" .
В обнародването на Людскановите писма Наум Тюфекчиев, сочейки го като морален
съучастник в убийството на Вълковича, съживяваше спомена и за това, което се знаеше за
него, именно че той беше организаторът на това убийство. Но това съображение не беше
го спряло в неговата отмъстителна ярост. Избягнал навремето ударите на правосъдието,
той не държеше сметка за присъдата на общественото мнение. У него всяка морална
чувствителност беше затъпяла. Аз го срещах във „Вечерна поща" подир обнародването на
факсимилетата. Той идеше със своето мрачно лице като тъма и влизаше с тихи стъпки,
сякаш крадешком. Застанал до масата, зад която седеше Шангов, той навеждаше глава към
него и му приказваше, като че ли шепне; после излизаше пак така безшумно, озъртайки се
дали някой не върви подире му. У тоя човек съществаше страх, но не съвест или срам.
Самата общественост не се занимаваше с него. Той бе глас от едно тъмно минало, това бе
всичко. Общественото внимание беше съсредоточено върху Людсканова.
Уличен по един начин неопровержим, какво можеше да направи той, освен да търси
оправданието в самата епоха. Така го защити и партийният орган „България".
Управлението на Стамболова било революционно, средствата на борба срещу него не
[48]
могли да бъдат освен революционни . Тази теза има, разбира се, историческо
основание. Атина въздигна паметници на тираноубийците Хармодий и Аристогитон,
Орфини хвърли бомба върху Наполеон III и Вера Засулич уби Трепова. Но нито Людсканов,
спокойно живеещ в Петербург и добре плащан, можеше да вземе фигура на
революционер, нито д-р Вълкович, не замесен във вътрешното управление на
Стамболова, можеше да мине като оправдаема жертва на една революционна борба.
Присъдата на общественото мнение тежко падна върху Людсканова. „Вечерна поща"
публикува една уводна статия с наслов „Александър Людсканов" и тури пред името му
кръст като за някой некролог. Действително мнозина мислеха, че той е вече политически
мъртъв. Вестник „Мир" питаше: „Дали „Вечерна поща" ще печата и друго факсимиле, не
знаем, но напечатаните досега са от такова естество, щото всякой друг на г. Людскановото
място щеше да се отегли от министерството, за да спаси честта на поста, който занимава, и
[49]
на партията, в която той всякога е бил един виден член" . Людсканов сам нито
помислюваше да си даде оставката, но неговата личност съставляваше едно трудно и
тягостно положение за кабинета както вътре в страната, тъй и пред чуждия свят. Чуждите
кореспонденти в София разпращаха до своите вестници съдържанието на Людскановите
писма и вън се чуваше, че един убиец заседава в българския Министерски съвет. Писмата
на Людсканова бяха излезли вече във „Вечерна поща", когато крал Карол посети Русе и
Плевен. Румънски вестник пишеше: „Не можем да си изявим достатъчно смайването за
щастието на г. Людсканова на банкета, даден на Негово Величество краля Карол по случай
посещението му в Русе. Г-н Людсканов, днешният министър на вътрешните дела на
съседното княжество, минува днес едно най-трудно положение. Той се обвинява да е
моралният автор на убийството на Стамболова и като такъв не трябваше да се туря на
[50]
една маса с крал Карол, надясно от българския княз" .
Що се отнася до общественото мнение в страната, правителството чакаше да мине
бурята. То се осланяше на тоя принцип на българската народна философия: всяко чудо за
три дни. Него безпокояха главно намеренията на княз Фердинанда. Фактът, че
Людскановите писма излезнаха във „Вечерна поща" особено го смущаваше. „Вечерна
поща" минаваше наистина в очите на мнозина за вестник, стоящ във връзка с двореца. Аз
бях вече един от редовните му сътрудници и мога да твърдя, че това беше чиста басня.
Главният редактор С. С. Шангов беше независим човек и всичко, което можеше да се каже
против него, беше това, че всеки ден можеше да си мени мненията, живеейки с
впечатлението от момента. Извън неговия краен национализъм, всичко друго у него беше
настроение. Колекциите на „Вечерна поща" са пълни с карикатури за Фердинанда,
карикатури на Александър Божинов, най-често вдъхновявани от самия Шангов. „Вечерна
поща" публикува факсимилета от Людскановите писма, защото те бяха сензационен
материал, а Тюфекчиев ги занесе на нея, защото тя бе най-разпространеният вестник.
Правителството обаче подозираше тук ръката на Фердинанда. То смяташе, че той така
подготовлява общественото мнение за свалянето му. Имаше и причина за тоя песимизъм.
Отношенията между княза и кабинета на д-р Данев, хладни от самото начало, ставаха все
по-обтегнати. В последно време беше като че ли спрян всеки допир. С положителност
може да се каже това за Никола Константинов, министър на общите сгради. Фердинанд
решително отказваше да го приеме на доклад. Никола Константинов беше един от старите
привърженици на дядо Цанкова. Още през време на Регентството за него се говорело като
[51]
участник в някои смущения в Свищов . Докато другите членове от кабинета на Данева
гледаха да се държат спрямо Фердинанда по начин, щото той да забрави старите си
предубеждения против партията им, Никола Константинов правеше всичко, като че ли
предумишлено, за да го възбуди. Русия бе признала княз Фердинанда, но той в душата си
го отричаше. Той за пръв път заемаше една отговорна политическа длъжност и всякакъв
опит му липсваше. Политическите лица са като малките камъни, които влачи реката;
[52]
колкото по-дълго ги води, толкова по-обли стават. Никола Константинов си оставаше
като камък с остри грапавини. Той бе търговец и това немалка роля игра в неговото кратко
министерстване. Другите министри смятаха бюджета като едно средство на политиката;
той гледаше на него като на своя тефтер. На държавната пара той бдеше като на своя.
Оттам произлязоха и сблъскванията му с княз Фердинанда. Те почнаха от самото начало на
министеруването му. Княз Фердинанд обичаше често да взема в своите пътувания из
България - до Плевен, до Варна и пр. специални тренове. Константинов не му отказваше
това право, но му представи сметката. Това не беше ставало никога и Фердинанд го
смяташе за нечувана дързост. Константинов обаче настояваше на своето: никой закон не
дава право на княза да пътува със специални тренове, без да плаща за тях, както би платил
всеки гражданин. Еднъж в Камарата д-р Данев каза, че Константинов имал желязна воля и
ще тури ред в министерството. На такъв характер се натъкна княз Фердинанд и в гнева си
идел до ярост. Но той не смееше да предизвика една министерска криза по явно личен
мотив. Между туй Константинов прибавяше едно към друго настъпванията си към него.
Началникът на железопътната линия Русе - Варна беше един човек, служил по нея от
самото ѝ построяване. Познато бе, че той се ползва с особеното благоволение на
Фердинанда. Константинов реши да го уволни като чужденец. Еднъж княз Фердинанд
заповядал на началника на софийската станция да го придружи до Варна; Константинов го
глобява двеста лева, че напуснал службата си без негово разрешение. Преди посещението
на румънския крал княз Фердинанд бе поискал от Министерството на общите сгради шест
хиляди лева за поправяне на изгнилите дюшемета на двореца в Русе. Константинов
отказал да отпусне тая сума, която заявил, че за дворците имало особен кредит (кредит
впрочем изчерпан, б.м.). Тогава д-р Данев се видял принуден да му даде отпуск, като го
замести временно с Петър Абрашева, който отпуснал исканата сума. В проявата на своята
враждебност към Константинова, княз Фердинанд беше се ограничил в това, че не го
приема на доклад и игнорираше неговото съществуване като министър. Така, когато при
един случай искаше публично да благодари на чиновниците по железниците, той изказа
благодарността си чрез един началник на общите сгради, а не чрез Константинова,
министър на това ведомство, необичайност, за която Михаил Такев прави питане в
Народното събрание. Явно ставаше, че при тия отношения на Константинова с княза ще се
дойде до една криза. За д-р Данев беше крайно неудобно, с оглед към общественото
мнение и към настроението в собствената си партия, да поиска оставката на един член от
своя кабинет, оставка за която всеки щеше да разбере, че е наложена в угода на княз
Фердинанда. Но обнародването на писмата на Людсканова и шумът, повдигнат против
него, дойдоха като един удар върху правителството и д-р Данев разбра, че за да заздрави
разклатеното положение на своето министерство, ще трябва да даде някакво
удовлетворение на Фердинанда. Той знаеше добре, че най-доброто удовлетворение за
него щеше да бъде отстраняването на Людсканова. Фердинанд го бе приел за министър на
вътрешните работи от немай-къде и продължаваше да го смята опасен за себе си. Убеден,
че „Вечерна поща" е във връзки с Двореца, д-р Данев мислеше, че обнародването на
факсимилетата е станало по желанието на Фердинанда, за да стане Людсканов
невъзможен. Но Людсканов, зет на дядо Цанкова, не можеше да бъде пожертван; д-р
Данев по-скоро би се отеглил с целия си кабинет. Единствената отстъпка, която той
можеше да направи, за да задоволи Фердинанда, беше отеглянето на Константинова.
Впрочем съществуваха и други причини за преобразувания в кабинета. Двама министри, д-
р Александър Радев и Христо Тодоров имаха мъчнотии и конфликти за своите ведомства.
Александър Радев бе представил един законопроект, с който намаляваше числото на
окръжните съдилища. Няколко града в провинцията се почувстваха увредени в своите
интереси, както в своето честолюбие и техните депутати силно протестираха. Д-р Радев
оставаше глух към техните протести. Също така твърдо той отблъскваше и постъпките на
разни депутати от партията за разместване на съдии и каквито и да било други
ходатайства. Д-р Ал. Радев не беше се проявявал в партийната дейност нито като
организатор, нито като агитатор, нито като публицист. Домът му, отворен за приятели,
беше почти недостъпен за обикновените партизани. Той не беше и амбициозен да става
министър. Един от най-големите адвокати в София, партията му имаше повече нужда от
него, отколкото той от нея. Той искаше да бъде абсолютен господар в своето министерство
и на недоволството на съпартизаните отговаряше много остро. Разправяше се, че в едно от
частните заседания на мнозинството се дошло между него и някои депутати до много
бурни разправии. Теню Начев, бивш емигрант и конспиратор, лаладжия и нахал (наричаха
го Цукалото), се нахвърлил върху Ал. Радева със своя вулгарен език - изпсувал го и Радев се
хванал за револвера си. Христо Тодоров имал от своя страна да се разправя не с
мнозинството, а с дядо Цанкова. Аз писах вече за либералния дух, в който той управляваше
министерството, и за защитата му на народното учителство против посегателства върху
неговата свобода. Отбелязах как той отказа да уволни един учител в Шумен, Никола
Стоянов, анархист, обвинен в Народното събрание от един депутат, че ругал на публично
място религията и говорил с присмех за националните завети. Дядо Цанков негодуваше
против тази толерантност. Той искаше учителите да се назначават от общините, както е
било в турско време, и така да бъдат под контрола на самия народ. Христо Тодоров беше
мек човек. Една борба с дядо Цанкова не беше за него. Министерската криза се обяви на 1
ноември, веднага след отпътуването на румънския крал и завръщането на министрите в
София. На 4 ноември излязоха указите за новия кабинет. Една размяна на портфейли бе
станала много лесно. Министерството на просветата взе Александър Радев, способен да
противостои на упорития старец, а Тодоров мина в Министерството на правосъдието.
Людсканов запазваше своето място. В свиждането, което има с д-р Данев по случай
посещението на румънския крал, Фердинанд поискал ли е Людскановото отстранение? Не
зная, но не вярвам. Той си даваше ясно сметка, че Данев не може да отстрани от своя
кабинет зета на дядо Цанкова. Той прояви волята си само по отношение заместника на
Константинова. Министър на общите сгради бе назначен Д. К. Попов - Централния.
Йерархически погледнато, в това назначение нямаше нищо необикновено. Д. К. Попов
беше втори подпредседател на Народното събрание. Но той беше непопулярен в своята
собствена среда и ако бе избран за подпредседател, то бе, за да се даде удовлетворение
на румелийската група от бивши съединисти, която под шефството на Константин Величков
се отдели от д-р Стоилова и се присъедини към дядо Цанкова. Защо княз Фердинанд
наложи на д-р Данева бившия сътрудник на вестниците на емиграцията „Да се разберем"
[53]
и „9 август", автора на „кървавото писмо" до княгиня Клементина? Обяснението,
давано тогава, беше, помня, че той се отдал всецяло на княз Фердинанда и че Фердинанд
го вкарал в Даневия кабинет като свой наблюдател. В същото качество той го постави и в
стамболовисткия кабинет на Рачо Петрова, който наследи д-р Данева. Но той остана там
кратко време. На края на 1903 г. аз се хранех в една малка гостилница, нещо като пансион,
в дома на един елзасец, Клайн, бивш готвач на княз Александра. На дългата маса там
идеха някои висши чиновници и общественици с име, между които най-интересният беше,
по образ и по разговор, Юрдан Тодоров, стар чорбаджия от Елена, баща на писателя. Тук
срещах и Д. К. Попова, бече бивш министър. Преводачът на Байрона, блестящият
журналист, буйният емигрант, макар и не много напреднал по възраст - роден в 1855 г.,
беше сега мълчалив и като угаснал. По лицето му като че ли се виждаха всичките следи от
едно минало на бури и падения.
Приемането на Д. К. Попова в кабинета бе от страна на Данева една капитулация
пред Фердинанда. Аз мисля, че ако обнародването на писмата на Людсканова във
„Вечерна поща" не беше дошло да отслаби положението на правителството, д-р Данев
щеше да се покаже по-твърд, но сега се преклони. Трябва да отбележа как обстоятелствата,
при които се развиваше политическата кариера на д-р Данева, вършеха върху него своята
принуда. В душата си националист - убеден съм в това - той, вързан от традиционната
послушност на своята партия към желанията на царска Русия, допусна настаняването на
един сръбски владика в Скопие без съпротива от своя страна; привърженик на
парламентаризма, скандалът около името на Людсканова му наложи един компромис с
Фердинанда, чрез който се ознаменуваше връщането към личния режим; такъв бе
[54]
наистина смисълът на назначаването на Д. К. Попова. Огорчението на д-р Данева беше
толкова по-голямо, че със своята отстъпчивост не беше докарал никакво помирение между
правителството и Фердинанда. Това му душевно състояние е отразено в едно писмо, което
той му отправи на 7 ноември и от което ще приведа някои части. Най-напред той се
извиняваше, че не му писал по-рано, тъй като бил зает с работа в министерството, в
камарата и с партийни събрания привечер. После продължаваше: „С настоящото си нека
ми бъде позволено да се спра първом на току-що приключената министерска криза.
Трябва откровено да призная, че тя остави след себе си (...), който все продължава да се
чувства. От една страна, на кабинета тежи съзнанието, че взет целокупно, той не се радва
на пълното доверие на държавний глава, ако и да се е старал да изпълни добросъвестно
дълга си. У самите министри това обстоятелство убива енергията за работа, у
общественото мнение, което добре се сеща, отгде идат стрелите на „Вечерна поща", то
уронва авторитета на властта, тъй нужен на всяко правителство, което иска с успех да
борави". Думите, казани по-горе, че общественото мнение се сещало отгде идат стрелите
на „Вечерна поща", изразяват ясно убеждението на д-р Данева, че писмата на Людсканова
са били обнародвани по желанието на Фердинанда. Със страстен език и с кураж, който
трябва да му се признае, той му даваше един урок за неговия дълг на държавен глава да
не подклажда раздори у народа, а да крепи обществения мир и съгласие у него. Ще
цитирам целия този пасаж? „От друга страна - а това е още по-важно, перспективата, която
се отваря с факсимилетата, е една от най-безнадеждните за правилното политическо
развитие на България. В политиката да умееш да забравяш миналото е често ценна
държавническа добродетел. В това отношение аз се надявам, че благодарение на такта на
меродавните фактори в страната, на неутешителното минало е хвърлено непроницаемо
було - да, че то е навеки погребано в праха на забвението. Уви! Факсимилетата сочат,
напротив, като че ли у нас има желание да се повърнем надире в мрачните времена на
самоизтреблението, да отворим наново оная рана живеница, която грозеше да споеде
всичко! В същността трябва да се признае, че тук въпросът не се касае лично за г.
Людсканова, а взема много по-общ характер. - Но не! Аз се надея, че хладното, добре
разбирано държавничество изисква да турим веднъж завинаги кръст на тъжните
възпоменания от миналото и ние ще да заживеем решително нов живот с надежден
поглед на бъдещето."
Д-р Данев се оплакваше и от Народното събрание: „В Камарата - привършваше
тронното слово. Твоята откровена декларация, направена преди да почнат дебатите, че от
политическо гледище установените у нас порядки(...) - даде богат материал на опозицията.
Ако и да се признаваше, че е направена една крачка напред в утвърждаването на
публичните свободи, пак не бяхме никак пощадени. И най-хубавите събития послужиха за
стрели против нас. Здрави държавнически идеи малко се изказаха. Нас ни ценят шаблонно,
без да се взират в обстановката, която представлява от себе си политическа България и
която надали ще допусне за дълго време по-либерално управление от нашето". Д-р Данев
даваше една характеристика на шефовете на опозицията, взели участие в дебатите по
отговора на тронното слово: „Каравелов беше крайно бледен. Г-н Петков има
нетактичността да доказва за лишен път, че интересите на Русия и България не били
тъждествени. Г-н Цанков се губеше в заимстваната отвън радикална фразеология. Г-н
[55]
Пешев не дементира придобитото си реноме на сонорен, нъ куф оратор . Г-н Гешев
беше дребнав и византийски уязвителен - по обичая си". Тия характеристики, както и
цялото му писмо показват, че д-р Данев можеше да бъде добър публицист. Но като
държавен мъж някои неща му липсваха. Говорих вече за липсата у него на здрав усет за
действителността. Писмото, което разглеждам, е в един свой пасаж илюстрация на една от
неговите наивности. По това време в България много се приказваше за нуждата от
обединение на еднократните партии. На тая идея Велчо Т. Велчев, като редактор на
вестник „Ден", посвети през дълги години своите усилия. Еднородните партии, за които
ставаше дума, бяха Народната партия на Ив. Евст. Гешов, цанковистката партия на д-р
Данев и Демократическата партия на Каравелов. Мислеше се, че обединени, те ще
образуват една обществена сила, способна да ограничи княз Фердинанда и да тури край
на личния режим. Такъв опит се направи действително в 1901 г., когато се образува
кабинетът Каравелов - Данев и Ив. Евст. Гешов стана председател на Народното събрание.
То бе в полза на парламентаризма, но не по угодата на Фердинанда. Той не видя мир,
докато групираните партии не се разделиха. Сега Данев му пишеше: „Накрая нека изтъкна,
че дребнаво-котерийний дух следва да владее (...) в Камарата, тъй щото желаното от
просветените умове сближение на народните групи се явява днес за днес за изключено.
Обаче спасението е там и в тая посока трябва да се действа". Д-р Данев пишеше тук на
Фердинанда, както би говорил на митинг. Той не виждаше, че това, което нарича
опасение, беше в очите на Фердинанда верига. От трите партии, чието сближение д-р
Данев желаеше, две Фердинанд смяташе наистина като враждебни към него. И той
желаеше в същото време едно сближение на партии, но на друг полюс. В неговите
намерения беше сливането на две партии: стамболовистката и Каравеловата, под
шефството на Каравелова. То трябваше да стане като предпоставка или като последствие,
точно не зная, на едно министерство Каравелов - Петков, което да наследи д-р Данева. По-
долу ще предам това, което ми е разказвала госпожа Каравелова. Но най-напред искам да
говоря за самата нея. Госпожа Каравелова беше, след софийската гражданка Йорданка
Филаретова, втората по време българска общественица. Но кръгът на действие на госпожа
[56]
Филаретова беше тесен, когато тоя на госпожа Каравелова се простира в повече от три
десетилетия на новата българска история. В тая книга, на която аз давам наслов „Лица и
събития от моето време", госпожа Каравелова естествено заема своето място.
 РАЗГОВОРИ С Г-ЖА КАРАВЕЛОВА. ПРОЕКТЪТ НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД ЗА
ЕДИН КАБИНЕТ КАРАВЕЛОВ - Д. ПЕТКОВ. РАЗЦЕПЛЕНИЕТО НА
ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ
Разказал съм как през лятото на 1899 г. аз като студент имах честта да се запозная с
Петко Каравелов, комуто ме представи Андрей Ляпчев. Предал съм и разговора, който
имах с него, много типичен за характера му и отношението му към младите. С госпожа
Каравелова трябваше да се запозная точно десет години по-късно. И по-рано можех да я
видя: една моя първа братовчедка, Богданка Ляпчева (братова дъщеря на Андрей Ляпчев и
сестрина дъщеря на баща ми), беше живяла у Каравелови, когато се учеше в Първа
девическа гимназия, преди да отиде в Петербург за висшите женски курсове. Тя няколко
пъти се опита да ме заведе у Каравелови, като искаше особено да ме запознае с Лора. Но
аз отказвах, тъй като в политическите кръгове, в които се движех, госпожа Каравелова бе
зле гледана като близка до хората, които извършиха преврата за свалянето на княз
Александра. И аз имах същото предубеждение против нея. Но в 1909 г., когато
приготовлявах „Строителите на съвременна България", реших да отида да я посетя. Исках
да я разпитам за покойния ѝ съпруг. Не вярвам тя да е имала голямо желание да ме види.
Особено ме стесняваше споменът, че в 1901 г., когато Петко Каравелов, защищавайки
сключения от него държавен заем, беше заявил, че ако Народното събрание го отхвърли,
България ще фалира, аз, все още студент, писах във „Вечерна поща" против него, твърдях,
че такава опасност не съществува, и после, изпратен от вестника, ходих във Виена и взех от
директорите на двете банки, подписавши заема, изказвания, които опровергаваха
Каравеловите думи. Макар тия мои интервюта да бяха направили доста впечатление
навремето - вестник „Мир" особено ги изтъкна, - повече от вероятно беше всъщност, че
госпожа Каравелова е забравила тоя малък епизод, все пак не можех да бъда сигурен за
това. Не мога да кажа, че ме прие с голяма сърдечност, но нищо не липсваше на нейната
учтивост. Госпожа Каравелова беше към петдесетте си години. Тя показваше своята възраст
ни повече, ни по-малко. Аз я бях виждал често пъти на улицата и не зная защо,
физиономията ѝ ми правеше впечатление на някаква строгост. Облеклото ѝ много
скромно, без никакви украшения, косата ѝ, която се показваше изпод шапката, ниско
сресана, я уподобяваше на някоя протестантка от квакерската секта. Такава я виждах аз и
минавайки нейния праг. Но когато заговори, останах поразен от мелодичността на гласа ѝ.
Тук имаше едно необикновено очарование и аз разбрах защо тя е пленявала толкова хора
около себе си. Но докато гласът ѝ показваше една женственост, с която се обясняват много
прояви от нейното минало, всичките ѝ други черти издаваха, в контраст, някаква
необикновена енергия, нещо, бих казал, мъжеско в нейния характер. За тая си енергия тя
ми даде сама, в една от по-късните ми срещи с нея, много любопитен пример. В 1913 г.,
след нещастията на България, тя заминава за Петербург с мисия от цар Фердинанд да
обясни причините на Междусъюзническата война и да смекчи, доколкото може,
съществуващата там силна враждебност спрямо него. Госпожа Каравелова ми разказа за
срещите, които е имала във висшите руски кръгове. Питах я, уж на шега, дали е срещнала
Распутин.
 - Срещнах го - отговори тя, като се усмихна - разбира се, че го срещнах.
- Какво впечатление ви направи?
- Мужик. Той впери своя поглед върху мен, аз моя върху него. Една минута и очите ни
се разделиха.
Така магесник за истерични руски дворянки, той напразно опитал своя хипнотизъм
върху тая със здрави нерви българка.
Към контраста между нейната женственост и енергията ѝ трябва да прибавя и друга
черта у госпожа Каравелова: нейното голямо самочувствие. Първите въпроси, които аз ѝ
зададох, се отнасяха за библиотеката на г. Каравелова и за книгите, които можеше да си
спомни, че той особено е ценил. Оказа се, че той не е имал почти никаква своя библиотека
и всичко вземал от Народната библиотека както в Пловдив през краткото му пребиваване
там, тъй и в София. За ценените от него книги спомена ми за някои френски и особено
английски автори. Каквото друго ми е разказвала тогава, се намира в „Строителите".
На всички мои въпроси тя охотно отговаряше и без заобикалки. Но забелязах, че един
вид неусетно, говорейки за миналото, като че ли туряше себе си на пръв план. Създаваше
се впечатлението, като че ли трябва да се говори не за нея покрай Каравелова, а за
Каравелова покрай нея.
За ролята на общественица, бих могъл да добавя и политическа жена - Екатерина
Каравелова бе подготвена не само от своята жива, жадна за дейност и надарена природа,
но и от своята култура. Излязла от България десетгодишна, тя осем години се учи в Русия. И
други българки добиха там своето образование горе-долу в същата епоха, като Рада
Киркович, майката на известния професор по медицина, която е писала ценни спомени, и
Анастасия Тошева, майката на генерал Тошев. Синът ѝ, млад капитан, ранен на Сливница,
обнародва под формата на писма до нея своите разкази по Сръбско-българската война.
Едновременно с Екатерина Каравелова са се учили във Фундуклеевата гимназия в Киев и
са живеели в Левашовския пансион и други българки, между които дъщерята на Димитър
Миладинов, Царевна, и дъщерята на даскал Никола Икономов, женена после за Кръстю
Мирски, адвокат от Варна, много пъти народен представител и един от най-верните
политически приятели на Каравелова. Екатерина Каравелова стояла малко време в Киев.
Тодор Минков, в пансиона на когото в Николаев бе прекарала три месеца, докато се
приготви за приемен изпит във Фундуклеевата гимназия, дошъл в Киев и я отвел в Москва.
Тук тя се е намерила за нейното образование и възпитание при условия, каквато никаква
българска девойка не е имала в нейното време, пък може да се каже и по-късно. Тя е била
приета в семейството на запасния генерал Всеволод Николаевич Лермонтов и прекарала у
него шест години до връщането си в България. Това е било дом на богати хора, посещаван
от най-добрите кръгове на Москва. Екатерина Каравелова била записана в Четвъртата
московска женска гимназия, където имала отлични учители. Но най-добрия дял от нейното
възпитание тя е добила в рядката среда, в която се намери. У Лермонтови са идвали
общественици, учени, писатели. Младата българка е слушала с будно внимание техните
разговори.
- Напъвах си ушите и широко си отварях очите, като че ли исках всичко да погълна -
разказваше ми тя.
Още като ученичка в гимназията Екатерина Каравелова била запозната с руската
литература. У Лермонтови тя учила и чужди езици - френски, немски, английски и
литературата на тези езици била ѝ достъпна. Може да се каже, че когато се завърна в
България - това бе още през Освободителната война, тя беше най-образованата българка.
От Русия тя се завърна не само със своята култура, но и със свободния начин на
живеене на жените от руското общество. Това ѝ причини не малко неприятности. Русе бил
пълен с руски офицери; тя яздила на кон с тях. Русчуклиите, мъже и жени, я гледали с
възмущение да минава с тях по улиците с весели приказки и смях. Тя била учителка и това
правело негодуванието още по-силно. Нейното пове-дение се явявало като нарушение на
всяко приличие. Един съвременник на тия години ми разказваше, че тогава се родила
идеята за образуването на едно дружество, което да бди за запазването на добрите стари
български нрави. Дружеството се създало; дали му името „Бич". То разпратило послание
до разни български градове с покана да последват примера му. Един клон се образувал в
Свищов; за по-нататък не зная. Учителстването на Екатерина Каравелова било
кратковременно, тъй като в 1880 г. тя се оженила за Петко Каравелов, малко по-подир
министър-председател. С него тя се запознала още в Москва през 1876 година. Тя била с
Лермонтови в театъра, когато в ложата им влязъл Петко Каравелов, тогава учител на
дъщерята на познатото тям семейство на генерал Щолепников. Той останал в ложата,
докато се свърши представлението, и приказвал с младата си сънародница за събитията в
България. Тая вечер давали в театъра „Дванайсета нощ". Може би поради тоя спомен тя
нарече една от дъщерите си Виола, по името на Шекспировата героиня. След оженването
ѝ с Каравелова нейният живот се слива с неговия. Екатерина Каравелова не бе подготвена,
ни надарена за домакиня. Тя не създаде на съпруга си дом. Нейното призвание беше
обществено и в туй отношение тя му беше ценна помощница. Помощница? Тая дума не би
задоволила госпожа Каравелова. Тя държеше да се знае, че много пъти му е била
вдъхновителка и в някои случаи решително повлияла върху неговата политика. За
характера на Петко Каравелов много пъти съм писал. Изтъквал съм, че в политическите
борби е показвал повече сила на съпротива, отколкото инициатива за действие. Госпожа
Каравелова беше пълна с тази енергия, която отчасти липсваше на Каравелова. Разделени
в семейния живот от една естествена дисхармония, те се допълваха в политиката.
Екатерина Каравелова помагаше на мъжа си не само със своя дух, но и с перото си.
Каравелов говореше добре, но мъчно пишеше. Жена му изглаждала неговите статии.
Чувал съм, че тя поправяла в коректура и неговите речи в Народното събрание.
При представата, която имам за госпожа Каравелова, за нейната енергия, за нейния
кураж, мене ми е доста чудно, че след преврата от 1881 г., когато заседаваше Великото
Народно събрание в Свищов, тя остави мъжа си да избяга отвъд Дунава. Вярно е, че с него
избяга и П. Р. Славейков, стар борец, навикнал на беди, което показва, че опасността е
била голяма, но все пак Цанков остана. Вярно е, че шайките, образувани по поръка на
Начевича, върлуваха в града, заплашвайки със смърт либералните депутати. Известно е, че
Каравелов и жена му се настаниха в Пловдив, той учител в гимназията и после кмет, тя
учителка. През лятото на 1882 г. Каравелов се опита да се върне в България. Жена му го
придружаваше. Каравелов се смяташе за политически емигрант и консерваторското
правителство бе дало разпореждане на пограничните власти откъм Източна Румелия да не
го допускат да мине в Княжеството. Каравелов трябваше да се сблъска с тая забрана.
Госпожа Каравелова ми разказа тоя епизод:
[57]
- Беше с нас и Георги Живков , директор на Одринската гимназия, и жена му,
четирима всичко. Преминаваме Шипка, стигаме Червен бряг при Габрово. Там останахме с
Евгения Живкова. Каравелов и Живков влезнаха в кръчмата. Виждаме един стражар гледа,
вади един портрет. Каравелов имаше паспорт Пьотър Каравелов. Стражарят видя Пьотър,
значи, не е Петко. Гледа портрета; портретът от Търново с гъста коса и рошава брада. А
сега Каравелов бе с окастрена брада. Стражарят помисли: това не е Каравелов. Върна му
паспорта. Тръгваме за Габрово. Ето ни насреща околийският началник. Кой? Григор
[58]
Найденов . Щом стигнахме Паскалевия хан в Габрово, полицията ни каза да се върнем
назад. Преспахме една нощ, две нощи. Дойде телеграма: аз да ида в Русе, а Каравелов да
[59]
се върне в Румелия .
След края на Пълномощията, когато Каравелов се завърна в Княжеството и скъсвайки
с дядо Цанкова го наследи като министър-председател, госпожа Каравелова е била негова
най-ценна сътрудница. Тя е образувала около него кръга на най-верните му приятели.
- Вратите у Каравелови бяха винаги отворени за нас - казваше ми един съвременник. -
За всички госпожа Каравелова имаше по една чаша чай и за всекиго по една ласкава дума.
Не само гостолюбието и очарователността на хазайката имали привлекателна сила за
гостите, но и нейният ум. Тя не се намесвала много, когато приказвал само Каравелов, но в
общите разговори вземала живо участие. В разлика от мъжа си - нервен, прескачащ от
една тема в друга, тя развивала своето мнение със строг ред и логика. Без съмнение,
мелодичният ѝ глас е помагал на нейната убедителност и пленителните черти в нейната
личност са добавяли към това. Но не ще и дума, че тя е имала също разбирания по
политиката и един политически инстинкт, които са поразявали всички непредубедени
спрямо нея. Сама госпожа Каравелова не е крила влиянието, упражнявано от нея. Тя е
обичала да изтъква особено случаите, когато е проявявала енергия. Както пред други, тъй
и пред мене тя е напомняла как се е държала през време на опасните дни на Сръбско-
българската война и как е вдъхвала около себе си кураж и вяра в победата. Трябва да
отбележа, че в своите разкази тя често се поставяше пред мъжа си. В първите дни на
войната, когато общото мнение между чужденците беше, че крал Милан ще има лесна
победа, дипломатическите агенти отишли у Каравелова да питат къде мисли да се
премести правителството, за да го последват. Преди да вземе думата мъжът ѝ, госпожа
Каравелова отговорила:
- Правителството остава в София.
На Каравелова оставало само да потвърди нейните думи. Тя разправяше това и не се
съмнявам, че е казвала истината. Каравелов е бил действително доста уплашен, както съм
писал в „Строителите". Едно друго възпоменание на госпожа Каравелова, което сме
слушали от нея, буди обаче резерви. Тя разправяше, че късно през нощта на 5 срещу 6
ноември се получила от княз Александра от Сливница телеграма, пълна с отчаяние.
Каравелов спял; тя без да го буди, свикала Министерския съвет и присъствала на
заседанието, внасяйки със своето присъствие ободрение у духовете. Тогава се решило да
се изпрати до княз Александра телеграма, че Сливница трябва да се защитава докрай и че
той трябва да стои пред войската. Разказвайки това, госпожа Каравелова не ме оставаше
далеч от мисълта, че за взетото решение и тя е повлияла. Когато я слушах, аз знаех вече, че
княз Александър никога не е пращал телеграма с отчаяние, нито е получавал заповед от
правителството да стои на Сливница, тъй като такава заповед е била ненужна, но не ѝ
възразявах; известни ми бяха нейните чувства спрямо княз Александър, тя не го обичаше.
За причината на това е имало навремето някои приказки. Говорело се е, че тя се опитала
да го привлече, но опитванията ѝ отишли напусто. Той уж даже еднъж я обидил, като казал
за една нейна рокля:
- С такъв плат беше покрита една маса у майка ми.
Това, което вярвам, то е, че княз Александър не се е чувствал привлечен от госпожа
Каравелова. Това ѝ очарование, което е действало тъй много върху някои хора от нейния
кръг, беше без сила върху чужденците европейци, които я посещаваха в нейния занемарен
дом и я виждаха облечена като пуританка. Не съм срещал обаче и сериозна причина да
предполагам, че госпожа Каравелова е имала някакви намерения относно княз Александра
и че неговото равнодушие е оставило у нея едно злопаметно чувство. Разбира се, тук се
касае до неща, които избягват на историята, и всяка догадка може да е произволна. Едно
обстоятелство е сигурно и то е следното. Майор Никифоров, военен министър в
Каравеловия кабинет, беше в заговора за свалянето на княз Александра, а госпожа
[60]
Каравелова - това може вече да се каже - беше в интимни връзки с него . Тя, която така
ясно даваше да се разбере, че е влияла върху своя съпруг, сега бе попаднала под
влиянието на своя приятел. Може да се мисли, че нейното враждебно отношение спрямо
княз Александра е било значи политическо, а не сантиментално. Госпожа Каравелова
прехвърли своята враждебност и към Регентството, което тури край на военната кариера
на Никифорова. Аз винаги съм мислил, че Каравелов се оттегли като регент защото вярвал,
че ако не се приемат исканията на Каулбарса, изострянето на кризата ще доведе до руска
окупация. Госпожа Каравелова ми даде друго обяснение. Тя ми заяви:
- Аз съм, която го накарах да си даде оставката.
После ми разказа защо.
- През нощта, когато се състави Регентството, Петко се завърна вкъщи и ми каза: „Аз
съм първият регент". - Сутринта Мара, сестрата на Стамболова, дойде вкъщи и ми
разправи как е станало заминаването на княз Александра: „Бате се качи с княза в първия
файтон, а бай Петко във втория". Видях, че Стамболов в последния момент изместил мъж
ми. Аз не можех да му простя това. Още в същия момент реших да отделя Каравелова от
него.
Аз ѝ казах:
- Госпожо Каравелова, вие бяхте зле осведомена. Стамболов искаше, щото Каравелов
непременно да бъде първият регент. Неговото име му беше необходимо поради
известността и престижа, с който той се ползваше пред Европа. Каравелов начело на
Регентството, това значеше за чуждия свят, че правителството не бе имало никакво участие
в заговора от 9 август и че след заминаването на княз Александра положението си остава
здраво под същото политическо ръководство. Каравелов начело на Регентството, това
значеше също пред очите на Либералната партия запазването на нейното единство. Но вие
знаете как гледаха на г. Каравелова офицерите, които направиха контра-преврата; някои
от тия, които дойдоха от Пловдив с Муткурова, искаха да го убият. При съчетанията, които
станаха между политически лица и военни за образуването на Регентството, Стамболов
успя с голяма мъка да наложи на големите военачалници г. Каравелова като пръв регент.
Той си отиде вкъщи доволен, както бил доволен и г. Каравелова, когато се върна у вас.
Между туй военачалниците се раздумали, нахлули в двореца, заобиколили княз
Александра и му заявили, че няма да го пускат да замине, ако Каравелов остане пръв
регент. Тогава княз Александър пратил своя адютант майор Винарова да повика
Стамболова. Било часът два подир полунощ; Стамболов спял. Събуден от майор Винарова,
той веднага тръгнал към двореца. Тук намерил офицерите крайно възбудени и разбрал, че
те по никакъв начин няма да приемат г. Каравелова начело на Регентството. Единственото,
което можал да сполучи, то е било г. Каравелова да остане като втор регент. Вие виждате,
че не е имало от негова страна измама.
Позволих си да забележа на госпожа Каравелова, че разделянето на Каравелова от
Стамболова беше едно нещастие, тъй като при сътрудничество между двамата и запазване
единството на Либералната партия, вътрешното положение на България щеше да се
развива по-нормално и щяха да бъдат избягнати крайностите на Стамболовия режим.
Госпожа Каравелова ми заяви:
[61]
- Аз поемам отговорността пред историята .
Госпожа Каравелова говореше за Стамболова с една още неутихнала омраза. Аз ѝ
казах, че разбирам това ѝ чувство: арестуването на г. Каравелова в 1887 г. и мъченето му в
Черната джамия, нападението на Каравеловия дом в 1888 г. от една нагласена тълпа
(когато биде разрушена и печатницата на Кушлева, където се печаташе в. „Търновска
конституция"), жестокото и несправедливо осъждане на г. Каравелова след Белчевото
убийство.
- Аз мразех Стамболова от по-рано - каза ми госпожа Каравелова. - Мразех го? Не
само това, той ме отвращаваше.
Еднъж Стамболов с група приятели дошъл у Каравелови. Каравелов отсъствал. Те
влезли в неговия кабинет, госпожа Каравелова останала в своята стая. Тя чувала какво
разказва Стамболов. Той говорел за някоя история с жени, но с такъв цинизъм, че тя се
погнусила.
[62]
- Оттогава - каза тя - не можех да го гледам .
В 1933 г. и по-подир аз имах няколко разговора с госпожа Каравелова за миналото.
Няма да се простирам върху всичките тях. Ще предам само бележките, които съм си взел
от нейния разказ за арестите в София след метежите в 1887 г., тъй като тия бележки ще
трябва да влязат един ден, когато може би няма да ме има, в едно ново издание на
„Строителите". За деня, когато се получило в София известие за събитията в Силистра и
Русе, добил съм и други допълнителни сведения. Тоя ден бил страшен. Един телеграфист,
който се намирал тогава в станцията при апаратите, ми разказваше:
- Гледах как по улица „Раковски" стражари водят, един по един или на групи, познати
политически лица към Черната джамия. В стаята бяха някои регенти и министри. Тук беше
и Захарий Стоянов. Когато минаваха арестуваните, чувах го да вика: „Тъй, вашата мама...
На въже да ви видя!" Така голямо беше озлоблението.
За навлизането на Паница в Черната джамия, за побоя, нанесен пред негови очи на
някои от затворниците, за срамните издевателства върху Каравелова съм писал подробно
в „Строителите". Майор Никифоров, затворен отделно, не бил бит, но чул какво става с
другите, уплашил се, че може да дойде ред и до него, и чрез жената на ключаря, която
била перачка у французкия дипломатически агент, пратил до последния едно писмо с
молба да го предаде на госпожа Каравелова. Писмото било няколко думи върху един лист.
То било един драматически позив към госпожа Каравелова за помощ.
Госпожа Каравелова не е знаела нищо за това писмо. Но достатъчно бе за нейната
тревога фактът за арестуването на мъжа ѝ и на неговите приятели. На другия ден след
арестуването им тя се залови да им помогне. Главната ѝ надежда беше върху една намеса
на представителите на чуждите сили в София; тя рано сутринта тръгна да ги обикаля. В
Черната джамия бяха арестувани и някои видни хора от цанковистката партия, между
които Михаил Сарафов и Людсканов. Тя покани жените им да се присъединят към нейните
постъпки. Ето бележките, които съм си държал от това, което тя ми разказа:
- Каравелов няколко пъти бяха арестували за един-два дни, или вкъщи, или в участъка.
Обикновено спокойна, него ден цяла нощ не спах. Сутринта отивам в Синода да видя дядо
Григорий, нашия владика. Синодът бе на „Витошка" улица, до сегашната академия,
някогашния хотел „Искър". Трябва да е било 7 или 7 1/2. Климент излизаше. Питах за
Григорий (познавах го от детинство). Казах да предупреди Стамболова; знае ли, че са
арестувани и защо. Той ме успокоява и аз си излизам. Тръгвам по „Алабинска", там дето бе
трети участък, там бе Флеш - близо до театър „Люксембург". Познавах добре Флеш. Той
[63]
идваше у нас. Всички дипломати бяха от времето на Каравелова, освен О’Конор . Звъня.
Отваря ми техният гавазин. Питам смутено: „Госпожа Флеш може ли да ме приеме?". Той,
без да пита, заведе ме горе. До салона имаше малко салонче. Срещу нас се отвори
вратата, от спалнята излезе госпожа Флеш с папиоти на главата и се хвърли да ме
прегръща. Тя ми даде една записка, чете: „Госпожа Каравелова: Ако не се застъпите за нас,
както намерите Вий за възможно, тази вечер надали някой ще остане жив. Бай Петко е бит
от Паница, също дядо Кисимов и Иван Славейков". Заедно с това Никифоров беше писал
на Флеш, че Каравелов е убит. Госпожа Флеш пита: ...Разказвам какво пише Никифоров на
мен. В това време Флеш влезе облечен. Аз превеждам на него записката. Той ме пита:
„Какво ще правите?". Аз: „Както дойдох у вас, ще ида у всички агенти". Разправям му. Той
каза: „Отивам у Рангабе да доложа". Госпожа Рангабе бе американка; бяхме дружки.
Обикалям агентите. Повечето спяха. Когото намеря съобщавам, агент или първи секретар.
В Италианската легация намерих първия секретар, в Австрийската - граф Етиен Старай. В
Английската легация не намерих никого, не съобщих. От Австрийската легация отивам у
Рангабе. Бяхме съседи. Рангабе знаеше от Флеш. Видях м[ада]ме Рангабе. Там бяха се
[64]
събрали агентите. Решили да отидат при Стамболова. При Риза бей не ходих.
Аз като съм стискала записката, ноктите ми се врязали в ръката. „Каква е?" Казах ѝ. Тя
взе записката и я хвърли в огъня: могат да обесят Никифорова с нея.
Разнесе се тази работа. Същия ден писах на агентите, някои писма сама занесох.
Съобщих за станалото, молех ги да се намесят. Същия ден подир обед дойде... от името на
О'Конор: „Вий сте заблудени, заблуждавате и нас"... Отговорих много остро, в антрето, не
го поканих да влезе. Казах: „Всичко е вярно. Вие можете да идете в Черната джамия да
видите". На другия ден дойде Буриян, разпитва ме: „Как узнахте? Що знаете?". Аз: „Зная,
но не мога да кажа от кого. Времената са опасни, не мога да издам хората". Него ден
никой българин не дойде; хората се бояха. Когато се разчу, че Кисимов е бит, раздвижиха
се и цанковистите. Аз казах да се напише едно колективно до агентите. До правителството
не правихме постъпки, само постъпките пред Григорий. Григорий ме държеше в течение
чрез своя слуга. Видях госпожа Сарафова. Най-напред видях госпожа Людсканова. Бях взела
със себе си и Ирен Цанкова, тогава госпожица, живееше у сестра си госпожа Сарафова (на
офицерина). Госпожа Людсканова живееше в къщата на Геров (адвокат). Не слизам от
колата. Казах: „Ирен, идете, аз не съм добре с Людсканова". Ирен се връща: „Госпожа
Людсканова иска да ви види, да ѝ кажете сама (аз носех заявлението със себе си, не бях го
подписала; носех със себе си и други писма на френски, по-сербез)." Госпожа Людсканова
ме посрещна разярена в антрето: „Искате да въвлечете в беля жени, та да спасите своите
любовници". Нарече ме курва. Носех със себе си един револвер; да я убия ли? Ами
затворниците? Казах: „Съжалявам, че сте ходили в странство, а тоя език носите". Излязох
си. Ирен се разплака. Ходих след туй у Сарафови. Той се подписа на колективното.
Заявлението подписаха седем жени: госпожа Орошакова, Тома Георгиева, Джеджева
(нейният син бе затворен), аз четвърта, Кисимова, Сарафова, седмата не помня. Докато
Каравелов бе регент, всички идваха. След оставката секретарите идеха на чай. Каравелова
не виждаха, той не обичаше общество. Госпожа Рангабе идеше постоянно. Най-вече идеше
... Каравелов не искаше да цепи Либералната партия; той излезе от Регентството по мое
искане. Регентството се образува с лъжа. Тилман отговорил писмено, че не могат да се
бъркат във вътрешните работи. Други съобщиха съчувствие. Направих постъпки за
освобождението на Каравелова. Поискаха гаранция. Предложих моята къща в Пловдив.
Искаха най-напред 5000 лв.; когато занесох документите за къщата, казаха 15 000. Отидох
при братя Иванови. Минко Иванов се съгласи да стане гарант, но Николаев, военният
[65]
министър, отхвърли. - От Черната джамия прехвърлиха Каравелова в Четвърти участък.
Аз се познавах с градоначалника Басманджиев, когото бях срещнала в 1882 г. в Габрово,
когато придружавах мъжа си при опита му да мине от Пловдив в Княжеството.
Басманджиев ме заведе да видя Каравелова; това стана в негово присъствие. Носехме му
храна от къщи. Дълго време не му даваха книги да чете.
Енергията, показана от госпожа Каравелова в трагичните февруарски дни, тя я прояви
и при друг един случай, немного дълго след това. През 1888 г. Каравелов възобнови
издаването на в. „Търновска конституция", първият брой на който излезе на [2 януари 1884
г.]. Във вестника участваха освен самия Каравелов неговите най-близки приятели Иван П.
Славейков, Илия Георгов и ако се не лъжа, майор Никифоров. Но може да се каже, че най-
блестящият сътрудник беше госпожа Каравелова. „Търновска конституция" съдържа в
политическия ѝ отдел статии с ценно съдържание досежно събитията, в които е участвал
Каравелов като министър-председател. Стамболов бе дал свобода на печата и двата
вестника на опозицията - „Народни права" и „Търновска конституция", остро нападаха
правителството, като не щадяха със своите намеци и самия княз. В „Търновска
 [66]
конституция" покрай политическите статии имаше и фейлетони . Единият от тях бе
озаглавен „Новият Мемиш-аа". Мемиш-аа бил един луд в Русе, който се разхождал с
тенекета по гърдите като ордени, както в мое време Даскала в София. В „Новият Мемиш-
аа" госпожа Каравелова изобразяваше Захарий Стоянов, който от своя страна ѝ
отговаряше по своята маниера и, разбира се, с по-голям талант. „Търновска конституция"
дразнела Стамболова много повече, отколкото „Народни права", тъй като от Радославова
не се е боял, смятайки личността му за малка, а у Каравелова е продължавал да вижда
човек опасен със своя авторитет, макар и останал почти без партия. Едно углавно дело,
заведено против Иван П. Славейков, който бе и осъден на затвор, не уплаши „Търновска
конституция". Тя ставаше все по-смела и най-после се докосна прямо и до самото
положение на Фердинанда, като княз непризнат от Великите сили. На 9 юни вестникът
даваше една телеграма от Берлин до (...), в която се казваше: „В добре осведомените
кръгове гледат като положително на едно належаще и неизбежно действие на Европа,
което ще има предвид свалянето на Кобурга." По това време германският император
Вилхелм II беше на посещение у руския цар в Петерхоф. Политическото внимание на цяла
Европа беше съсредоточено върху това свиждане. Възможният резултат от него вълнуваше
и българските кръгове. „Търновска конституция" цитираше една телеграма пак до (...) от
София със следното съдържание: „Стамболов казал поверително на някои депутати. -
Всичко зависи от това, което се върши в Петербург. Ако ни предуведомят и трети път, че
присъствието на Кобурга в България е незаконно и ако го поканят да се откаже от
престола, ний не ще можем вече да отговорим с отрицание; тоя път ще трябва да
отстъпим". Именно предвид на това Стамболов продължаваше да се държи в сношение с
цанковистите. „Търновска конституция" даваше и други новини от същия род, взети от
чуждите вестници. От Цариград се съобщавало на „Берлинер Цайтунг": „Окръжающите
султана вярват, че се е дошло до съгласие между царя и германския император за
решението на българския въпрос. Русия иска да се откаже отчасти от своето предишно
влияние в България с условие, че и Австрия ще се въздържи от намеса в работите на
балканските държави. Русия настоява само върху отстранението на Кобурга... Германия от
своя страна ще покани Кобурга да напусне узурпирания престол." (...) От Виена: „Вилхелм II
ще насърчи Валдемара да приеме българската корона. Фердинанд Кобург съвършено се е
изтъркал в България. Царят ще да се откаже от всяка руска прерогатива в България, която
не би била в съгласие с постановленията на Берлинския договор".
На уводно място „Търновска конституция" изказваше своето собствено мнение: „От
ден на ден излиза все по-ясно, че на свиждането в Петерхоф е станало известно
споразумение по българския въпрос и че главним образом постигнало се там съгласие
върху такъв кандидидат за българския престол, който да се счита благоприятен за Русия и
същевременно приемлив за другите Велики сили, включително Австрия. Констатира се сега
от достоверни места, че приетият в Петерхоф кандидат е принц Валдемар". Вследствие на
това се състоял семеен съвет в Кобург с участието на Клементина, брат ѝ дюк де
Монпансие (...) и придворния съветник (възпитател на нашия княз) Флайшман. „На тоя
съвет - продължаваше вестникът - се е разисквал въпросът за отказването от българския
престол на княз Фердинанда." Решението било съобщено на Фердинанда от двама
специални пратеници, едно доверено лице и хофмаршала Грено, който бе заминал за
Кобург заедно с принцеса Клементина. Фердинанд отишъл им насреща чак до сръбската
граница. Всичко туй показвало важността на момента: „Очевидно е следователно, че се
намираме пред едно разрешение на Българския въпрос върху основата на Петерхофското
споразумение". Можело само да има спор дали това споразумение ще има практически
резултат непосредствено след връщането на Вилхелм II в Берлин или след посещението на
австрийския император и италианския крал. Можем лесно да си представим, какво
впечатление е могло да правят в България новините, разгласявани от Каравеловия орган.
Те бяха взети от второстепенни вестници, но българският читател не можеше да знае това.
Самото име на Каравелова им придаваше в очите на много хора пълна автентичност. Нека
забележим, че бе минало близо година, откакто Фердинанд се бе възкачил на българския
престол и седеше на него още незакрепен. Българската криза стоеше отворена и
постъпките на Русия за неговото отстранение продължаваха с ненамалена настойчивост. За
никого не можеше да бъде чудно, че при посещението на германския император в
Петербург е ставало дума между него и руския цар за едно разрешение на Българския
въпрос. При многократните тържествени изявления на Бисмарка, че приятелството с Русия
е един от главните принципи на неговата политика, не изглеждаше ни най-малко
невероятно за широката публика, щото Германия да се е присъединила към руското
становище. Посочването на името на Валдемара правеше цялата тази история
вероподобна, тъй като датският този принц беше еднъж избран от Великото народно
събрание в Търново. Стамболов здраво държеше в ръцете си управлението, но една
голяма част от българския народ гледаше към Русия. Метежите в Русе и Силистра бяха
смазани, но заговорите на емиграцията продължаваха. Пет месеца след пристигането на
Фердинанда в България, капитан Набоков бе се опитал отново да подигне бунт в Бургас.
Такива опити можеха пак да се повтарят. При тия условия Стамболов смяташе, че не може
да остави Каравеловия орган да развива своята опасна агитация. Тя можеше
едновременно да насърчи русофилската маса и да отслаби твърдостта на Фердинанда, за
която Стамболов нямаше още пълна представа. Да спре „Търновска конституция" чрез
съдебни преследвания, осъждане на редакторите, налагане на глоби, беше практически
невъзможно, тъй като процесите траеха дълго и съдиите избягваха строгост. Така се реши
насилственото спиране на вестника. На (...) стана в София един митинг, на който се
държаха буйни речи против Каравелова. Една част от множеството, водена от нагласени
хора, тръгна към печатницата на Кушлева, където се печаташе „Търновска конституция",
разруши я и оттам се упъти с враждебни викове към дома на Каравелова. Там се
намерили освен Каравелов, госпожа Каравелова и двете им деца, някои от постоянните
гости на семейството, Никифоров, Илия Георгов, Кочо Арсениев. Госпожа Каравелова ми е
разказвала за минутите, преживени тогава. Тълпата, тя казваше - може би не без право -
шайката - ревяла бясно и хвърляла камъни. До Каравеловата къща било Испанското
дипломатическо агентство. Имало възможност щото Каравелов, госпожа Каравелова и
гостите да се прехвърлят там. Жената на испанеца ги поканила.
- Но - разказваше госпожа Каравелова - ние не приехме. Да бягаме, щеше да бъде
недостойно.
Илия Георгов извадил револвер, готов да стреля; но тя му спряла ръката. В двора бил
влязъл вече един конен стражар, който вървял начело на нападателите. Госпожа
Каравелова се показала на прозореца и му говорила - разправяше тя - с такъв безстрашен
и повелителен тон, че той се подчинил на нейния глас, излязъл от двора и с извадена сабя
[67]
застанал на вратата с лице срещу възбуденото мнозинство .
Госпожа Каравелова обичаше да изтъква зрелищните случаи, в които е показвала
смелост и енергия; но това, което най-много я издига, нейният истински подвиг, е
безмълвният кураж, с който тя се борела с мъчнотиите на ежедневния живот, струпани
върху нея, след като мъжът ѝ загуби положението си и стана предмет на преследване.
Каравелов нямаше никакви средства; нямаше и професия. Госпожа Каравелова трябваше
да издържа сама семейството. Тя се посвети изцяло на това си задължение. Стана учителка
в Русе, после в София. Но в тоя период спада и нейната литературна дейност, но без
значение, върху която няма обаче да се спирам, тъй като тя е извън моите рамки. Ще
свърша с последния ми разговор с нея, който разкрива едно непознато обстоятелство, от
интерес за политическата история. Ще почна, както и други пъти, с един увод. Разказах как,
уплашен от русофилските манифестации в София по случай пристигането в София на граф
Игнатиев, княз Фердинанд беше казал на Димитър Петков да бъде готов, защото скоро ще
го вика на власт.
- Но - разправяше ми Генадиев - условията не позволяваха още щото Петков да вземе
властта сам и само със своята партия. Общественото мнение в България не беше
подготвено за един стамболовистки кабинет. Не бе дошъл и моментът, щото в Петербург
да се примирят с идеята за едно възвръщане на стамболовистите начело на управлението.
Сам Петков не се считаше още достатъчно авторитетен, за да възглави едно правителство.
Трябваше една комбинация, в която Петков да влезе, но не като шеф на кабинета. Княз
Фердинанд имаше готова такава една комбинация: един кабинет Каравелов -Петков.
Отношенията между двамата бяха минали през разни фази. Предан фанатично на
Каравелова в 1884 г., когато издаваше „Свирка", противник в 1886 г., когато се отцепи от
него заедно със Захарий Стоянова и Ризова, негов ругател през Регентството и целия
период на Стамболовия режим и години по-късно, Петков го подкрепи в 1901 г., като
гласува за неговия заем. От тогава връзките им се възстановиха. За сближението им не по-
малко помогна и д-р Генадиев, ученик на Каравелова от Пловдивската гимназия. От
Генадиева зная, че между Петкова и Каравелова не само било постигнато споразумение за
един бъдещ кабинет, но били разменени и мисли за обединението на двете партии под
шефството на Каравелова. Идеята да се обединят двете партии, разделени от такова едно
минало на вражди, изглежда тъй изненадващо, че не можеше да не се види невероятно
на тия, на които съм я разказвал. Малинов ми каза, че не допуска по никой начин да е
имало подобно нещо. Мушанов се провикна:
- Немислимо!
Госпожа Каравелова обаче ми потвърди, че споразумението между Каравелова и
Петкова станало и било пълно. То се държало обаче тайно. От съмишлениците на
Каравелова посветен бил само Андрей Ляпчев.
Стамболовистката партия беше голяма. Но Петков, казах вече, нямаше репутацията на
държавник, за да може княз Фердинанд да го постави като шеф на едно правителство;
Каравелов имаше своето минало и своето голямо име, но водеше една партия, разстроена
от кризата, която току-що бе преживяла. Не бе изминало година, откато Каравелов биде
свален с гласовете от една видна част от нейните народни представители. Каравелов бе
навикнал на преданост и подчинение от страна на своите съмишленици. Този бунт против
него не само му остави една дълбока рана, но го постави пред някои решения, които в
неговата мисъл ставаха все по-неизбежни. Той намисляше да се отдели формално от
хората, които в Народното събрание фактически бяха го напуснали. Той е казвал:
- Без дисциплинирана партия не може да се управлява.
Това не ще каже, че той е мислил да изключи всичките, които бяха гласували в 1901 г.
против сключения от него заем, но само онези, които дадоха лошия пример и увлякоха
другите. За кои се хасаело по-точно? Не зная? Но за такова едно намерение на Каравелова
слушал съм от Андрей Ляпчев. Върху Демократическата партия висеше една двойна
опасност за нейното намаление: едни от партизаните Каравелов искаше да ги отхвърли,
други сами искаха да го напуснат. Известно е, че отцепниците образуваха Радикалната
партия.
За отцепването се даваха като обяснение някои лични мотиви у тия, които го
поведоха. Така за Найчо Цанова се казваше, че не можал да прости на Каравелова
обидата, която той му нанесъл в Народното събрание, когато в отговор на едно негово
заявление при дебатите по заема той каза, че говори със сърцето си, а Каравелов му
отговори: и кокошката има сърце, но няма ум. За Влайкова, че той бил оскърбен от
Каравелова, задето Каравелов не го направил министър на народната просвета след
смъртта на Ив. П. Славейков. Ако е вярно, че Каравелов е казал тогава: „Аз не мога да
извадя тоя червенокож пред дипломатическото тяло", и тия думи са стигнали до Влайкова,
[68]
можем да си представим, че Влайков ги е почувствал така мъчително, както въобще
хората чувстват намеците за някой техен физически недостатък. Може личните чувства да
са играли някаква роля, но те не бяха определящи. Между Каравелова и отцепниците
имаше наистина големи идейни разногласия. В първия брой на списанието
„Демократически преглед", в което се обявяваше и обосноваваше разцеплението, върху
Каравелов бе хвърлен упрекът, че той се ръководел от абстрактни принципи. Не можеше
да има, разбира се, по-погрешна представа за Каравелова. Истината е, че никой държавен
мъж в България не е мислил по-конкретно от него и това, което е забавно, е, че тоя упрек
идеше от страна на хора, които всеки ден даваха доказателства на абстрактно мислене. От
каквото и да произтичаха, разногласията между тях и Каравелова ставаха все по-очебиещи
както по вътрешната, тъй и по външната политика. Каравелов искаше обединението на
българския народ - те проповядваха автономия на Македония и Югославска федерация;
Каравелов искаше силна войска, те настояваха за милиция; Каравелов поддържеше, че
Търновската конституция установява равновесие между народа и короната - познати са
думите му „нито князът без власт, нито народът без права"; те заявяваха, че всичката власт
принадлежи на народа и че короната е, както се изразяваше Найчо Цанов, конституционна
фикция. Те искаха намеса на държавата в стопанските противоречия, социално
законодателство - Каравелов си оставаше ученик на английските икономисти и на
английската школа на либерализма. По последната точка Каравелов бил абсолютен. Илия
Георгов ми разказваше:
- Първата програма, която изработихме за Демократическата партия, съдържаше
принципи на социална политика, Каравелов ни заяви: „Аз под такава програма не си турям
[69]
подписа". Подписа я Малинов като подпредседател на конгреса .
Съществуващите от по-рано разногласия в Демократическата партия добиха публичен
характер при свалянето на Каравеловия кабинет. Някои от тия му съмишленици, които
гласуваха против него по заема, възразяваха му само по един конкретен въпрос, но
споделяха общата му политика; други -Найчо Цанов, Влайков, Илия Георгов, чувстваха се
вече разделени от него. Разделянето беше идейно, но изглежда, че за това е способствал и
характерът на Каравелова. Ще приведа думите, които съм чувал от Илия Георгов.
- Каравелов беше навикнал да управлява партията диктаторски. Той не търпеше
чуждо мнение и не допускаше други да знаят. Беше сприхав, лесно обиждаше. Обидите му
бяха без зъл умисъл, но оставяха следи. При това чувстваше се, че той сам е отслабнал.
Говореше се, че в Черната джамия той имал удар, във всеки случай, когато той излезе от
нея, не беше същият човек. Това правеше неговото диктаторство по-мъчно поносимо.
Явно бе, че в Демократическата партия имаше криза и че една развръзка се налагаше.
Още през януари, веднага след падането на Каравеловия кабинет, свика се едно събрание
от народните представители на партията и някои други нейни видни съмишленици, за да
се търси път за възстановление на единството. Тогава се реши свикването на един конгрес,
който стана през април. Там левицата представи един проект за програма, който
Каравелов отхвърли. Въпросът се поставяше сега, дали може да се поддържа още
единството на партията, или различията са дълбоки и непоправими. Състави се комисия,
която възложи на един комитет, състоящ се от трима души; Михаил Такев, Влайков и
Мушанов, да търси обнова на обединяващите общи положения. Изложението, което те
направиха пред комисията, няма друг резултат, освен да подчертае още повече точките на
разногласията. Едната от тия точки се отнасяше до референдума. Влайков и неговите
съмишленици настояваха, щото по някои важни въпроси на управлението да става пряко
[70]
допитване до народа. Каравелов решително отблъскваше такова нововъведение. Той
отбелязваше, че референдум съществувал само в Швейцария, и там намирал оправдание
от факта, че Швейцария е една конфедерация от кантони със самостоятелно управление и
свое законодателство и че има случаи, когато народът трябва да се изкаже по закони от
общо значение за всички. Той напомняше и опасностите от допитването до народа,
опасности, известни в историята, и сочеше като пример плебисцита на Луи Бонапарт,
комуто гласът на народните маси му даде възможност да удуши републиката. Каравелов
приемаше референдум, но само за общините, тъй като там се поставят въпроси, по които
народът по-лесно може да си състави едно мнение. Влайков, Цанов и пр., като настояваха
за принципа на референдума и в държавното управление, съгласяваха се щото партията да
не се смята задължена да иска прилагането му в близко бъдеще. Каравелов не допускаше
да се поставят в програмата на партията идеи, които не служат за практическа политика, а
само за украшение. Втората точка от разногласията засягаше армията. Влайков и другарите
му искаха, както отбелязах по-рано, народна милиция. На трето място те държаха за
заменяването на всички преки данъци с един прогресивен данък върху прихода и
капитала. Каравелов всякога бе твърдял, че най-добри данъци са тия, на които е свикнал
народът. В неговите очи прогресивен подоходен данък в България, страна с още малки
стопански различия, се явяваше в тая форма, в която бе предлаган, като наивно внасяне на
[71]
чужда мода . Влайков и Найчо Цанов поддържаха някои идеи с оглед само на това, че
те им се виждаха напредничави. Илия Георгов подигна в комисията един въпрос от
значение за българската политика. Системата на личния режим намираше опора в правото
на княза да разтуря Народното събрание. Това право му беше дадено от Конституцията и
можеше да бъде отнето само чрез едно изменение в нея, изменение, което по
процедурата, предвидена за свикване на Велико народно събрание, не можеше да стане
без съгласието му. Илия Георгов знаеше добре това. Но той искаше да се впише в
програмата на Демократическата партия, че при един кабинет, изходящ от нея, няма да се
прибягва до разтуряне на Камарата преди свършването на нейния срок. За един човек като
Каравелова, учил принципите на парламентаризма както той се прилага в класическата му
страна - Англия, искането на Илия Георгов беше неприемливо. В Англия редки са случаите
една камара да е изпълнила своя срок. Там се смята, че след избирането ѝ може да
настъпят някои събития, които да променят настроението в страната и че в такива случаи
трябва да се даде възможност на избирателите да се изкажат отново. Освен това едно
задължение на Демократическата партия да не допуска предсрочно разтуряне на
Народното събрание, щеше да я постави в неизгодно положение пред другите партии, ако
те не последваха нейния пример (не бе изключено). В комисията се водиха оживени
прения и се държаха дълги речи. Накрай Найчо Цанов заяви: - Не можем да се разберем,
принципи ни делят.
С тия негови думи разцеплението ставаше свършен факт. Едно окръжно до
[72]
Демократическата партия от 29 юни [1902 г.] , подписано от Каравелова и от единадесет
видни негови съмишленици, между които на първо място Малинов, излагаше хода на
преговорите и техния свършек. Каравелов въставаше и тук, както и други пъти, против
съставянето на програми, писани така, като че ли трябва да важат за векове. Той
намираше, че трябва да се следва примерът на Англия, където партиите излизат с
платформи само по конкретни въпроси, поставени от момента. Окръжното свършваше с
тия мисли: „Всяко любителство да се захвърли и малкото подобрение, което днес може и
трябва да се постигне, като се гони мечтателното и практически за късия наш живот
невъзможното, е прахосничество осъдително. При това не сте да не знаете какво
деморализаторско влияние са оказали всички ония недобре обмислени програми, които
затъ не могат се изпълни, за да се всява у народа недоверие и отчаяние към всяка
политическа борба. Ето защо ние смятаме, че програмата на една политическа партия
трябва да съдържа реформи, които партията да може веднага по законодателен ред да ги
приложи, щом тя добие доверието на народа и по тоя начин да може да изпълни
обещаното. - Страхът, че такава програма няма да бъде много привлекателна за „идейните
младежи", това не може да ни смущава, понеже една политическа партия трябва да
отправя апела си към пълновъзрастните и привикнали с мъчнотиите на живота граждани,
но никак не към ония, които нямат право да бъдат избиратели".
Окръжното на Каравелова тури край на всяка надежда за запазване единството на
партията. На 1 октомври отцепниците излязоха със своя орган, в който заявяваха: „Една
група демократи, която, за да може да работи в общественото поле в името на
демократическите принципи, се отдели от г. Каравелова и неговите съмишленици, захваща
да издава списание „Демократически преглед". Групата взе след това името Радикална
партия". Нейното отделяне от Каравелова не се посрещна добре от общественото мнение.
Чувах много хора да казват:
- Обвиняваме княз Фердинанда, че гледа да разделя партиите, а ние му помагаме,
като се делим сами помежду си.
Не бяха добре известни на публиката и идеите, заради които беше станало
разцеплението. Непосветени лица го отдаваха на това, че радикалите искали равноправие
на жените, а Каравелов го отхвърлял. Имаше и не малко присмех за самите създатели на
Радикалната партия. На една маса в сладкарницата „Панах" Манол Златанов, голям
шегаджия, близък приятел на Найчо Цанова, разправяше:
- Питал съм го неведнъж, какво собствено искате вие, радикалите? И не съм можал да
получа от него като отговор нищо друго освен тия думи: ние, които разбираме малко по-
[73]
другояче демокрацията...
Найчо Цанов не беше наистина идеолог; у него имаше едни въжделения, които най-
после го доведоха до толстоизъм. Не беше много по-силен в това отношение и Влайков, у
когото културата бе литературна и разсъжденията умозрителни. Имаше в Радикалната
партия един човек, който сериозно се бе занимавал с проблемите на политиката и
държавното управление: Илия Георгов. С Найчо Цанова съм се срещал само един път и ще
напомня по какъв случай. През пролетта на 1901 г. градоначалникът полковник Кънчев ме
вика, за да ми съобщи, че по заповед на министъра на вътрешните работи Михаил
Сарафов трябва да напусна България. Причината бе речта, която бях държал на един
студентски митинг, свикан на площад „Славейков" за протест против гоненията на студенти
в Русия. Някои приятели социалисти ме заведоха в Народното събрание при Найчо Цанова
и го молиха в мое присъствие да се застъпи за отменяването на тая мярка, като отправи
питане до правителството. Найчо Цанов отказа. Той принадлежеше към мнозинството,
което поддържаше тогава кабинета Каравелов - Данев; той обясни своя отказ, като ни
заяви:
- Да се критикува днес правителството, значи да се помага на реакцията.
Тогава аз си съставих едно мнение за него и не исках вече друг път да го видя.
[74]
Влайков беше талантлив писател, но личността му не беше привлекателна . С него
никога не съм се запознавал. С Илия Георгов съм имал не един разговор върху минали
събития. На моите въпроси той отговаряше охотно и с пълна искреност. Той бе един от
най-старите приятели на Каравелова - лежали бяха заедно в Черната джамия - и раздялата
с него му бе оставила скръбен спомен. Той посочваше неговите слабости, но не
преставаше да вижда в него най-бележитата личност в българската политика. Беше стигнал
до несъгласия с него. Но повече от Найчо Цанов, повече от Влайков можеше да види
ширината на неговия ум и богатството на неговите познания, защото сам той бе образован
и четеше. Илия Георгов бе се учил в Чехия, знаеше добре немски и немската икономическа
и социална литература му беше позната. Аз говорих за някои познати български
общественици, които редовно четяха важни европейски органи. Към тях трябва да
причисля и Илия Георгов. По някои от големите немски вестници той се държеше в течение
на стопанските и социалните въпроси, които се поставяха в чужбина. Може би
единственият извън нашите социалистически кръгове, той следеше и теоретическите
спорове на Запад между разните социалистически школи. Така той се смяташе за призван
да даде на новооснованата Радикална партия не само една програма, но и една
идеология. Това той направи в статията „Нашата задача", излязла в първия брой на
„Демократически преглед". „В името на какви интереси и между кои елементи от народа
ни може да се работи за едно демократическо и парламентарно управление" - питаше се
Георгов. По това време споменаваха се следните обществени слоеве: буржоазия, еснафи,
селяни, работници. Илия Георгов въвеждаше едно ново наименование: производяща
демокрация. Бихме могли да се питаме има ли непроизводяща демокрация и коя е тя? Но
нека оставим Илия Георгов сам да определи смисълът на употребените от него думи:
„Нашата производяща демокрация се състои от едно голямо мнозинство дребни
земеделци и занаятчии и засега от едно незначително число наемни работници. Значи тия
са елементите, у които трябва да се буди съзнание, за да може да се образува от всичките
или от мнозинството от тях една групировка, която да въздигне и закрепи едно
демократическо управление в страната ни". Георгов смяташе, че в България нямало
основание да се допусне, че едрото производство ще вземе преобладаващи размери и че
така ще се създаде една работническа маса, която един ден да образува мнозинство и да
[75]
завземе политическата власт . „Като е така, желателно би било - продължаваше той -
щото нашите наемни работници, които са един важен фактор за уголемяване
благосъстоянието на страната ни, да образуват една обща групировка с мнозинството на
нашата производяща демокрация - с дребните земеделци и занаятчии - една групировка,
която да насочва управлението и законодателството у нас в пътя на социалното развитие,
като запазва частната собственост върху средствата на производството." Към така
групираната производяща демокрация можели да се присъединят и съчувстващите
елементи от другите слоеве на българското общество. По тоя начин могло да се осигури за
българския народ едно трайно демократическо управление, Илия Георгов очертаваше в
[76]
едри линии и една конкретна програма за Радикалната партия . Той познаваше добре
социалистическото учение за противоречията между разните слоеве на обществото, но
намираше, че в България те можели да се помирят в една обща солидарност на техните
интереси. Така например една задача на демократическото управление щяла да бъде
създаване на социално работническо законодателство. По тоя начин те щели да се доберат
до най-справедливо възнаграждение на труда „без да се повреди правилното
функциониране на средствата на производството". Това щяло да увеличи покупателната
сила на наемните работници, което е в полза на дребните занаятчии и земеделци. За да се
повдигне дребното земеделие обаче, трябвало да се узакони пълната неотчуждаемост на
неговите средства за производство, земя и сечива и да се образуват взаимокредитни
учреждения, на които полиците да се контролират от земеделческите каси. Илия Георгов
вземаше предвид и друго едно противоречие в стопанския живот на България: опасността,
която създаването на едра индустрия можеше да повлече за дребното занаятчийство. И тук
той търсеше възможност за помирение: държавата трябвало да насърчи едрото
производство, но не това, което можело да съсипе еснафите. Той препоръчваше
покровителствени мита за индустрията и привличането в нея на чужди капитали. Като едно
средство за закрепване на занаятите, той искаше да се направи за тях улеснение в
доставките и кредита и да се уредят със закон кооперации. За последните Българската
народна банка трябвало да направи някои жертви. Той говореше по-нататък за
взаимокредитни каси, за работнически синдикати и прочее.
Когато бях студент, прочетох една книга на френския икономист Бастиа, апологет на
капиталистическия строй. Заглавието ѝ беше „Стопанските хармонии". Тук бе начертана
една социална идилия. Илия Георгов не мислеше, че стопанските хармонии се пораждат
естествено, но вярваше, че те могат да се постигнат чрез политика и законодателство. Това
било мисията на Радикалната партия в България. От разговорите си с него, разбрах добре
надеждите, с които тя бе създадена. Имало в България една интелигенция, проникната от
демократически дух и жадна за социален напредък. Тя намирала съществуващите
политически партии за реакционни и се отдалечавала от тях, но не искала да се приобщи и
към социализма, защото държала на частната собственост. Тая именно интелигенция,
доста многобройна, щяла да влезе в редовете на Радикалната партия. Такова едно
разсъждение съм чувал и в Лондон от един либерал.
- Има хора в Англия - казваше ми той, - които не искат да влязат в Консервативната
партия, защото е много надясно, нито искат да отидат при лейбъристите, защото са много
наляво. Те ще дойдат при нас.
Очакването на английския либерал не виждам да се сбъдва; либералите в Англия са и
днес една малка междинна партия. Не се оправда и първоначалният оптимизъм на Илия
Георгов. Радикалите останаха една малка група, която можа да вземе участие във властта
само след национални катастрофи или преврати, като 9 юни, които са изисквали
национален кабинет. Между друго на нея са липсвали водители с фигура на държавници.
Еднъж казвах пред Андрей Ляпчев, че между тях няма нито един с истински политически
ум.
- Има един - ми отговори той, - Костурков.
Разговорът ставаше подир Европейската война; Костурков бе член на коалиционното
правителство. Ляпчев хвалеше мненията, които той изказал в Минитерския съвет, и
казваше за него:
- Истински здравомислящ българин.
Аз не бях наклонен да се съглася с тая характеристика. Един пресен случай беше ми
дал тъкмо тогава повод да видя Костуркова под друга светлина. Андрей Ляпчев познаваше
много по-добре българския народ като цялост, отколкото самите българи, взети
поотделно. Ще трябва да кажа същото и за д-р Генадиев, когато стигна до него.
Радикалната партия не донесе нищо друго за българската политика освен едно
разцепление, прибавено към предидущите. Каквото има уместно в нейната програма,
намираше се и в програмите на другите партии; каквото бе ново, носеше, с оглед към
времето, химеричен характер. Идеите, заради които се отделиха от Каравелова, останаха
един мъртъв спомен в тяхната дейност. Настъпиха събития, след които да говорят за
милиция вместо армия щеше да изглежда, като да казват „Господи, помилуй!".
Проповедници на абсолютния принцип, че една Камара трябва да изкарва докрай своя
мандат, те, когато участваха в коалиционния кабинет след 9 юни, не правиха никакво
възражение за разтуряне Камарата на Стамболийски. Единственият реален резултат от
образуването на Радикалната партия беше, че то отслаби партията на Каравелова в
момента, когато нему предстоеше да се върне на власт.
Княз Фердинанд бе наистина предупредил Каравелова, че ще го вика да състави
кабинета след падането на Данева, както бе предупредил и Димитър Петкова, че в тоя
кабинет ще влезе и той. Въпреки че Каравелов бе оня, който най-дълго и най-упорито
беше отказвал да го признае като законен княз на България, Фердинанд не беше запазил
злопаметно чувство за това. Напротив, ценеше у него някои качества, каквито не виждаше
у други шефове на партии: готовността му да поеме цялата отговорност за управлението,
като не оставя тя да се прехвърли върху държавния глава; откровеността му и вярното
държане на дадената дума. Фердинанд искаше много да се одобри от Народното
събрание заемът от 1901 г. и твърдостта, с която Каравелов защити тоя заем, рискувайки
съдбата на кабинета, му направи силно впечатление и го привлече към него. Освен това
Каравелов беше добре видян в Петербург, без да е сам русофил. Решен да свали Данева,
без да хвърли сянка върху неговата политика спрямо Русия, Фердинанд имаше нужда от
такъв един шеф на бъдещото правителство. Каравелов обаче не бе в състояние да вземе
властта сам със своята намалена партия. Една коалиция се налагаше. С кого? Аз говорих по
този въпрос с госпожа Каравелова. Тя обясняваше защо друга коалиция не била възможна
освен със стамболовистите. Каравелов не искал да чуе дума за сътрудничество с
Радославова, когото, вън от всичко друго, намирал за глупав; изключвал един нов опит с д-
р Данева поради нелоялността, която той показал спрямо него, когато се решил сам да
образува кабинета, противно на споразумението между двамата; Народната партия нито
той я искал, нито Фердинанд я допускаше. Оставаше Димитър Петков. Мене ми беше най-
напред много чудно, когато чувах, че Каравелов го предпочитал пред всички; други; един
мъчителен спомен от миналото можеше наистина да дели Каравелова от него. Но сега
виждам ясно причините на това предпочитание. Колкото повече Димитър Петков узряваше
като политик, толкова повече той се доближаваше до някои от основните идеи на
Каравелова за държава и държавничество. Откровеният му характер даваше гаранция на
Каравелова, че може да разчита на него като сътрудник. Имаше и други психологически
елементи, които влизаха тук в действие. Когато при гласуването на заема, гласуване, което
го свали, против него се обявиха всички партии на опозицията и част от мнозинството,
включително някои от най-видните измежду съпартизаните му, Петков единствен стана да
го подкрепи. Трябва да вземем предвид, че всичко станало тогава остави у Каравелова
като един комплекс, и поведението на Петкова го трогна. Има и друго нещо, което госпожа
Каравелова не ми каза, но което аз почувствах от думите ѝ. Каравелов имал един вид
носталгия за щастливото време на неговия възход в българската политика, когато водеше
Либералната партия. Жестът на Петкова го подбуди към идеята за възстановлението на
нейното единство. Едно е всеки случай положително и госпожа Каравелова ми го
потвърди: Каравелов и Петков били съгласни за сливането на двете партии. Самата тя го е
желала. Мен ме порази начинът, по който тя говореше за Петкова. За руганията му в
„Свобода" като че ли бе всичко забравила. Тя обичаше да си спомня само за годините,
когато всеки ден той отивал у Каравелова, учел от него, придружавал го в неговите
агитационни обиколки, нападал с жестоко перо противниците му и в моменти на опасност,
бдял върху живота му. За Петкова госпожа Каравелова си спомняше не само като за един
ярък съмишленик на мъжа си, но и като за един свой бивш личен приятел. Зад неговите
буйни увлечения и нецензурирания му език като полемист, тя виждаше една малко
примитивна, но честна натура. Ако действително е станало споразумение между
Каравелова и него за възстановлението на старата Либерална партия, несъмнено ми се
вижда, че тя е силно способствала за това.
Каравелов сам, като че ли е подготовлявал своите съмишленици за едно ново
отношение към стамболовистката партия. Стамболовисткото управление беше пречката
поради спомените, които бе оставил. Но Каравелов хвърляше отговорностите за това
управление, от което той лично тъй много бе пострадал, не върху самия Стамболов, а
върху тия, които със своята противонародна борба го принудили да прибягва към сурови
[77]
мерки. След публикуването на факсимилетата във „Вечерна поща", „Пряпорец"
пишеше: „Без да защищаваме режима на Стамболова, както и да хвалим кой и с какви
средства се е борил против него, трябва да отбележим, че в България нямаше да има
място за никакъв стамболовистки режим в познатата му форма, ако не беше оная липса на
добросъвестност при избора на средствата, с които си е служила и си служи цанковистката
клика. В България нямаше да има никакво русофобство, ако не се намеряха хора, които да
експлоатират чувствата на на рода към своите освободители за тяснопартийни цели и да
ощетяват интересите на българския народ".
Споразумени помежду си, двамата шефове щяха ли да бъдат последвани от своите
партии? За стамболовистите бих казал да. Действително дълго време „Свобода" бе
нападала безпощадно Каравелова, обвинявайки го за всички нещастия на България.
„Фаталният човек" - това бе името, което постоянно му даваше. Имаше около Петкова
някои фанатици: д-р Гудев, Добри Петков, Мартин Тодоров, които се смятаха като жреци
на култа към Стамболова; за тях Каравелов оставаше така ненавистен, както е бил. Но те
щяха да бъдат безсилни пред авторитета на Петкова. Освен това, ако е дума за мразене,
стамболовистите имаха сега друг враг да мразят - Народната партия. По-съмнително е
дали всичките съмишленици на Каравелова щяха да го последват. Старите негови
приятели, някога членове на Либералната партия, сигурно щяха да вървят безусловно с
него. Измежду по-младите Каравелови съмишленици със значение в партията, Андрей
Ляпчев е единственият, за когото мога да кажа със сигурност, че е одобрявал намерението
му. От него съм слушал да дава за диктатурата на Стамболова същия вид оправдание,
което намираме в горецитираните редове на „Пряпорец"; предполагам даже, че редактор
на вестника, той сам е писал тия редове в съгласие с Каравелова. Андрей Ляпчев бе
претърпял разни влияния, но маята му беше от старата Либерална партия и на нея той
гледаше като на най-здравата традиция в българската политика. По-нататък ще имаме
случай да видим, че тъкмо това го делеше от Малинова, новодошъл при Каравелова и
чужд на неговото минало. В очите на Малинова Демократическата партия, за разлика от
Ляпчева, не беше едно продължение, а едно начало; никакви стари връзки не важеха за
него. Същото ще кажа и за Мушанова. Техните отрицателни възклицания, когато им
разправях за споразумението между Каравелова и Петкова, ми показваха, че те щяха да го
отхвърлят така решително, както гласуваха против заема. За Такева не може да става и
дума; ако да имаше някой последен да откаже да се примири със стамболовистите, това
беше той. Явно бе, че предстоеше една проба на авторитета на Каравелова. Но той не
доживя до нея.
В природата на човека е да живее с надежда; Каравелов е правил планове за
бъдещето. Здравето му обаче, отдавна накърнено, все повече се е влошавало. Един мой
приятел, по-възрастен от мен, който през есента на 1902 г. го е придружавал в разходките
му около Градската градина и по „Цар Освободител", ми разказваше:
- Каравелов, облечен с пелерина, в ръката си дебел закривен бастун, приказваше през
цялото време с обичайната си живост и отскачаше от въпрос на въпрос. Аз се чудех на
ширината и разнообразието на неговите познания. Разговорът му беше изпъстрен с разни
бележки ту за историята на някой народ, ту за някой стар или от по-ново време мислител,
ту за производството на някой град в България или за значението на някой български
обичай. Умът му беше непрестанно деен, но аз виждах, че физически отпада.
Той продължаваше да посещава Народното събрание, но нередовно. Последния път
той взе думата на 11 януари 1903 година. Касаеше се за прошението на един стар
гражданин от Трън, Тако Г. Пеев, който искаше пенсия за народните му заслуги през 1878
година. Докладчикът прочете едно писмо на Марин Дринов, пратено от Харков в подкрепа
на тая му молба. Именитият историк, вицегубернатор на София през Освободителната
война, свидетелстваше, че Тако Пеев водил смела борба против сърбите, които бяха
окупирали Трънския окръг след падането на Плевен и правеха всички усилия, за да го
присъединят към Сърбия, като уверяваха чуждия свят чрез насилствено събирани подписи,
че такова било желанието на самите жители. Той осведомявал русите за лъжливостта на
сръбската агитация и ходил чак в Сан Стефано, пренебрегвайки търговията си. Дринов
твърдеше, че имало основание да се вярва, че материалите, доставени от Тако Пеев, са се
намервали в портфейла на граф Шувалова, когато той на XV [заседание] на Берлинския
конгрес оборвал твърденията на Ристича, че самото население в Трънския окръг се
чувствало сръбско. Каравелов, фанатично пестелив на държавната пара, гледаше да не се
насърчават искателите на народни пенсии и често изказваше съмнение върху
действителността на техните заслуги. Той оспори, че Тако Пеев е играл някаква важна роля
в запазването на Трън за България, а писмото на Марин Дринова отдаде на неговото
добро сърце, което го карало да помага на хората. Както почти всичките речи на
Каравелова, и тук се намират негови забележки от интерес за българския историк. Когато
Марин Дринов бе вицегубернатор в София, Каравелов бе вицегубернатор във Видин. Той
напомни, че и в Кула сърбите събирали насила подписи от населението, както правели и в
Трън. И там имало хора да се борят, както се борил Тако Пеев, само че борбата в Кула
била по-успешна.
- Трън - заяви Каравелов - не е участвал в Учредителното събрание, туй да го знаете, а
в Кула изпъдихме по-рано сърбите.
Каравелов изтъкваше и една печална черта в психологията на част от българите:
- И там (в Кула) мога да посоча такива човеци, като стария Корманов, които чудеса на
храброст и на патриотизъм направили, но повечето българановци стояхме, дето ни турят.
И тук бяхме такива, и там, а имаше такива, които идваха при мене и едно говореха, а на
сърбите друго говореха.
Тая последна реч на Каравелова показва със своите повторения, повече от всяка
негова предидуща, растящия му упадък. Силите му отслабваха все по-очевидно.
„Виждахме го син" - бележи един от неговите близки. Часът му наближаваше. За неговия
край има един вълнуващ разказ от Андрей Ляпчев. В хотел „Империал" срещу „Славянска
[78]
беседа", имало на 24 януари събрание на първенците на Демократическата партия,
свикано специално по предложената от правителството държавна помощ, за да се улесни
лекуването на Каравелова в чужбина. При разискванията д-р Ораховац питал:
- Ами това казахте ли на г. Каравелова? Вие го не познавате, вие ще го убиете!
Докато още траела размяната на мисли, пристигнала вестта, че Каравелов е вече
покойник.
През деня Каравелов направил своята обикновена разходка, бил в добро
разположение. У дома на Каравелова откъм 8 до към 9 1/2 часа вечерта се намирал Рачо
Славейков; той не забелязал нищо особено обезпокоително у него. След излизането му
Каравелов се почувствал недобре, поискал чаша вода; жена му отишла да му донесе и
когато се върнала, той бил прострян на леглото. Повикан веднага, д-р Ватев се затекъл, но
[79]
заварил Каравелова мъртъв .
Със смъртта на Каравелова един необикновен човек напусна историческата сцена. В
дейността му има грешки, но такива, от които той лично пострада, а не отечеството му.
Всичко друго в неговия живот говори за ум и доблест. Той остави образец за лично
безкористие и пример за държавна пестеливост; води и учи две поколения; остави в
политиката склад от държавни идеи; пази своите убеждения и своето достойнство с
готовност за мъченичество. Това е било казвано, писано; самите му противници не можеха
да го отрекат. Но имаше у него друго едно качество, което го правеше изключителна
фигура в българската нова история: той съчетаваше като никой друг българин от неговото
време европейската мисъл с духа на Възраждането.
ВЪНШНИ ОТРАЖЕНИЯ ОТ ДЖУМАЙСКОТО ВЪСТАНИЕ. ПОСЕЩЕНИЕТО НА
ГРАФ ЛАМСДОРФ В БЕЛГРАД И СОФИЯ
Джумайското въстание, видяхме, не беше значително нито по териториалния обхват,
нито по числеността на участниците в него от страна на населението, но то намери вън от
България отзвук, който надминаваше действителните факти. Това се дължеше на чуждите
кореспонденти в София. Ще спомена някои от тях. Моят другар от „Вечерна поща" Козак
беше кореспондент на „Франкфуртер Цайтунг"; Хербст на „Нойе Фрайе Пресе" и на
„Фосише Цайтунг"; Щейнхарт на „Ди Цайт", наскоро основан вестник във Виена като
конкуренция на „Нойе Фрайе Пресе"; Кирил Бербенко на „Новое время"; Баучер на
„Таймс". Големите телеграфни агенции имаха също свои представители в София. Д-р Гудев
представляваше „Ройтерс", Свобода -„Кореспонденц Бюро". Всичките тия кореспонденти
предадоха първите съобщения на българските вестници, в които се разправяше за
въстанически движения от Горна Джумая до Битоля и костурските села. Каквито и
поправки да са се правили по-късно на тия преувеличения, все пак оставаше
впечатлението, че в Македония е станало повдигане на народа. В самата България един
[80]
факт свидетелстваше за това: бежанците . Някои чужди кореспонденти отидоха да ги
видят и разгласиха техните разкази.
Чуждият печат се изказа, с някои изключения, съчувствено към борбата на Македония.
Това може да се каже особено за френските и руските вестници. За проявите на симпатии в
общественото мнение във Франция ще отбележа - и вярвам, че който познава моята
дейност, няма да ме обвини в самохвалство, - че и аз съм допринесъл със своята лична
пропаганда. Вторият вестник, който основах, „Le Mouvement Macedonien", се печаташе в
Париж. Макар да продължавах да следвам правото в Женева, аз често отивах във
френската столица. В една предидуща глава аз говорих за връзките, които си създадох в
Париж благодарение на Арменския комитет. Най-напред арменците ме запознаха с
редакторите на издавания там техен орган „Про Армения", който се списваше от Пиер
Кияр и Жан Лонге, внук от дъщеря на Карл Маркс. Те бяха, които устроиха в 1901 г.
митинга, вече описан от мен, на който и аз взех думата. В тоя митинг участваха видни
французи от политиката и от науката. Моята задача беше с агитацията за помощ на
Армения, агитация, почната от по-рано, да се свърже и делото на Македония. В това успях.
Както ще видим по-нататък, в манифестациите, които се организираха, имената на
Армения и на Македония станаха неразделни. Международните условия правеха обаче от
участта на Армения една стара болка без надежда за цяр, а революционното движение в
Македония поставяше пред Европа един настоящ въпрос, който искаше разрешение. За
него все по-често се пишеше. Един мой приятел, известният френски журналист Людовик
Нодо, ми казваше за един негов колега в „Льо Журнал", Сен Брис, че любимата му фраза,
когато пишел по работите в Близкия изток, била за „Балканския барутен погреб" и
„Македонската запалка". Аз търсех хората от печата и политиката и в лични срещи гледах
да ги заинтересувам по Македонския въпрос. Имаше тогава двама френски публицисти,
които искаха да се специализират по проблемите на Централна Европа и Близкия изток -
Андре Шерадам и Рене Анри. С тях аз имах дълги разговори. Една книга на Рене Анри [„La
Grande Mort" - 1905] е написана в голямата си част с бележки, които той си взема от една
наша среща в „Кафе дьо ла Пе", която трая часове. Отивах понякога в редакцията на
„Л'Орор" при Франси дьо Пресансе. Той бе същевременно и редактор по външната
политика в меродавния вестник „Льо Тан". Несъмнено най-големият авторитет в тая
област, той познаваше Македонския въпрос от международно гледище много по-добре от
мен; но аз го турях в течение върху Македонското движение и целите му; отношението
към него на България и това на съседните държави. Той от своя страна ми даваше съвети
върху кои точки да напирам в своята агитация. Някои французи почнаха сами да ме дирят.
Еднъж дойде при мен Макс Шублие, френски консул в Битоля. Той бе повикан в Париж, за
да вземе участие в съставянето на „Жълтата книга по Македонския въпрос", която излезе в
1902 г. под заглавие „Ministere des Affaires etrangeres. Documents diplomatiques. Affaires de
Macedoine, 1902. Paris, 1903". Шублие бе много добре осведомен върху положението в
Македония; това ясно личи в неговите рапорти. Дейността на Вътрешната организация му
беше известна. Но той искаше от мен някои обяснения върху българската политика и
македонското движение в самата България, които не можеше да намери в Битоля. Следил
отблизо борбата в Македония, свидетел на всичкия героизъм, вложен в нея, Шублие беше
проникнат от горещи симпатии към нейните стремежи. Той бе много ценен във Външното
министерство и мненията, които той изказваше там, бяха от голяма полза за нас. Шублие
беше зет на именития художник Кариер, у когото веднъж ме заведе. Там отиваха хора от
френската левица, между които и Клемансо, негов личен приятел. В тоя кръг Шублие
печелеше приятели за Македония. Може би Шублие е говорил за мен и в Министерството
на външните работи, тъй като един ден дойде да ме види един от секретарите на самия
министър, на име Шевандие де Валдром. Той ми зададе ред въпроси по революционното
движение в Македония, програмата му, връзките му с България, отношенията му към
Сърбия и Гърция. И своите обяснения аз наблегнах върху тия точки: че Македонското
движение е възникнало в самата Македония, без друго подбуждане от страна на България
освен духа на свобода, който иде от нея; че то се развива на местна почва; че не е чисто
национално, а политическо; че то търси за Македонския въпрос едно разрешение еднакво
приемливо за всички народности, като създаде законен ред и свобода за тяхното развитие.
Подчертах, че българските правителства и при най-добра воля, не са в състояние да спрат
агитацията на македонската емиграция в Княжеството, нито да направят границата откъм
Турция непроницаема и че при най-силен натиск от страна на Великите сили в София, те не
ще могат да добият освен неизпълними обещания. Франси де Пресансе ми казваше:
- Когато Ви питат какви реформи са нужни за Македония, заявявайте, че каквито и
реформи да се обнародват от султана, те ще останат празни думи, ако изпълнението им не
бъде поставено под европейски контрол.
Това заявих на младия френски дипломат, изпратен от Делкасе при мен. Той си взе
бележки и каза, че ще ги докладва на своя шеф. Делкасе имаше жив интерес към
Македонския въпрос и аз вече еднъж посочих причините за това. Въздействието върху него
на Жорес и Пресансе особено трябва да се отбележи. Те бяха главните лица в групата,
взела в ръцете си пред общественото мнение на Франция каузата на Армения, към която
присъединиха после и каузата на Македония. Жорес, шеф на Социалистическата
парламентарна група, беше и истински водител на мнозинството, което поддържаше
кабинета Комб. Делкасе трябваше да държи сметка за него. Франси де Пресансе, чиито
уводни статии по външната политика в „Тан" се следяха от всички във всички европейски
столици, беше, след избирането му за депутат, големият и общопризнат авторитет във
Френската камара по международните въпроси. И двамата настояваха, щото френската
политика на Изток да се върне към благородната традиция на Франция, дъщеря на
Великата революция и покровителка на поробените народи в борба за своето
освобождение. Самият Делкасе не бе далеч от тая идея, макар тя у него да не почиваше на
същите чисто хуманитарни съображения. Неговите непосредствени предшественици бяха
отслабили историческата позиция на Франция в Изток; той искаше да я възвърне.
Изпращайки, година по-рано, една френска ескадра да окупира остров Митилин, за да
наложи на Турция някои свои искания, той бе проявил енергията на Франция; но тая
енергия бе употребена в защита на частните интереси на двама съмнителни французи,
Лорандо и Тубини, на които Турция дълго време бе отхвърляла паричните рекламации. С
тоя показ на решителност политическият престиж на Франция се беше повдигнал пред
турците, които не уважават освен силата, но нейният нравствен облик пострада пред очите
на Европа. Недоволство имаше и във Франция, задето френската флота, която не се
помръдна, за да спре арменските кланета, беше турена в движение за удовлетворението
на спекулантски вземания. Делкасе, върху когото падаха тия укори, търсеше сам сега да
покаже Франция в една роля по-съгласна с нейното минало и с името ѝ пред света.
Македонският въпрос му предлагаше тоя случай.
Франция имаше двама добри наблюдатели в Македония: Стег, генерален консул в
Солун, и споменатият вече консул в Битоля, Шублие. От тях Делкасе беше отлично
осведомен върху революционното движение и върху развитията, които то можеше да
добие в едно близко бъдеще. Особено точни бяха рапортите на Шублие, обнародвани в
„Жълтата книга". На 4 март 1902 г. той пишеше: „Навсякъде се говори прикрито за едно
въстание напролет... Не може да се предвиди в коя част на Македония има най-голяма
опасност от едно българско движение. Трябва обаче да се отбележи, че комитетите
съсредоточават понастоящем своите усилия по протежението на една линия, която тръгва
от българската граница и пресича Македония, като минава през местности почти навред
планински и покрити с гора при Щип, Велес, Прилеп, Крушево, Битоля и Костур."
С обнародването на споменатата „Жълта книга" Делкасе поставяше Македонския
въпрос пред Френския парламент, както и пред Великите сили. С това се показваше
неговото решение щото Франция да вземе участие в мерките, които се налагаха за
неговото разрешение. Тук обаче се поставяше пред него една важна пречка: съюзът с
Русия. Русия и Австрия се поставяха като двете велики сили най-заинтересувани в
Балканския полуостров поради териториалната им близост с него, а чрез съглашението си
от 1897 г. те бяха се обвързали една спрямо друга за задружно действие по събитията,
които могат да възникнат там. Не можеше да има съмнение следователно, че ако стане
нужда от една чужда намеса по Македонския въпрос, те ще искат да я извършат сами. Но
нито едната от тия две сили, нито другата имаше желание да се търси за него едно
коренно уреждане. Русия поради своите заплитания в Крайния изток, Австрия поради
нежеланието ѝ да се дойде в Македония до един ред на нещата, който да ѝ затвори пътя
за Солун, гледаха да се продължи съществуващото там положение при малки поправки,
ако това е възможно. Това съм обяснил и по-рано. Цитирал съм и думите, които ми
казваше Франси де Пресансе:
- Не може да се получи разрешение на Македонския въпрос, докато трае австро-
руското споразумение. Политиката на Франция трябва да бъде да отдели Русия от Австрия
и въпросът за Македония да мине в ръцете на всичките Велики сили, подписавши
Берлинския договор. В тоя смисъл ние действаме пред Делкасе.
Че Русия ще бъде една пречка за политиката, която Франция искаше да следва по
Македонския въпрос, това виждаха не само Жорес, Пресансе и тяхната група, но и хора от
десницата, заинтересувани в работите на Балканския полуостров. Андре Шерадам - по-
горе поменах за своите срещи с него - в една статия в „Ла Boa Насионал", писана след
първите известия за Джумайското въстание, като напомняше на Делкасе дълга на Франция,
изказваше и едно огорчение от политиката на Русия: „Можем ли да допуснем ролята на
Франция в Отоманската империя да се докара дотам, щото да се занимава само с
плащането на Тубини или Лорандо? Догдето г. Делкасе претендира още, че поддържа
французкия протекторат над източните християни, можем ли ние да отказваме на
угнетените македонци нашите най-широки симпатии? Но наклонни ли са нашите
съюзници, русите, да действат в същия смисъл? Аз отговарям: зная, че в Русия най-
благонамерените хора, хипнотизирани от Далечния изток, поддържат статуквото на
Балканския полуостров; но съюзът ни с Русия не ангажира нито нашия разсъдък, нито
нашите чувства, та ще кажа на нашите приятели руси с една пълна откровеност, че ако в С.
Петербург настояват да продължава настоящето положение в Македония, те ще повредят
на московския престиж в целия Балкански полуостров."
Славянофилите в Русия бяха още по-недоволни от политиката, която тя следваше по
Македонския въпрос. От самото начало те бяха зле посрещнали австро-руското
споразумение и сега продължаваха да го осъждат. Те намираха, че то обезсърчава южното
славянство в надеждите му към Русия и има за резултат да отслаби неговата съпротива
срещу австрийското влияние. Руското правителство обаче виждаше в това споразумение
най-добрия способ за Русия да може, докато е заета в Азия, да контролира политиката на
Австрия на Балканския полуостров и при нужда да я възпира. При тая обстановка
съучастието на Франция в работите на Изтока, важно за руската дипломация през време на
българската криза, когато имаше против себе си в Цариград почти всичките други Велики
[81]
сили, сега не само губеше своето значение, но беше и в действителност нежелано , тъй
като можеше да я тури в противоречие с Австрия. Делкасе обаче не преставаше своите
опити да влезе в сътрудничество с Русия по Македонския въпрос. Руското правителство се
показваше съгласно поначало, но фактически не отиваше по-нататък от една платоническа
готовност да се дадат общи инструкции на двама посланици в Цариград. Делкасе от своя
страна се стремеше да се привлекат за натиска, който трябваше да се упражни върху
султана, всички Велики сили, подписавши Берлинския договор. Тъкмо това бе, което Русия
и Австрия искаха да избегнат. Между туй руският министър на външните работи граф
Ламсдорф не споделяше безпокойствието изказано от Делкасе, досежно събитията, които
можели да настъпят в Македония. Той се полагаше на обещанията, които д-р Данев бе дал
в Петербург, че българското правителство ще вземе необходимите мерки. В един разговор
с френския посланик в Петербург Ламсдорф напомни и за сериозните предупреждения,
отправени лично към Фердинанда. В началото на есента предстоящите руско-български
тържества на Шипка при участието на един велик княз породиха в Европа
предположението, че в тях революционното движение в Македония ще намери едно
насърчение, както и впрочем стана. Управляващият френското посолство в Петербург,
който засегнал тоя въпрос с граф Ламсдорф, получил обаче от него уверения, че
предварително било направено всичко, щото руско-българските манифестации на Шипка
да не добият нежелателни отражения. „Най-точни инструкции - казал руският министър –
бидоха дадени на великия княз Николай да се придържа строго към начертаната
програма, да не произнася сам и да не оставя щото придружавалите го руси да произнасят
речи, които биха могли да произведат неблагоприятно впечатление в Турция. Великият
княз ще откаже да отговаря на каквото и да е по-смела реч от българска страна." За да се
предотврати още по-добре едно криво тълкувание на руската политика спрямо България и
нейните желания, руският цар бе дал в добавък заповед на великия княз да замине от
Шипка за Цариград, за да успокои султана.
Между туй в опровержение на оптимизма на граф Ламсдорф, дойде Джумайското
[82]
въстание. Турция, която и по-рано бе искала от Великите сили да се намесят в София,
сега още по-настоятелно поднови своите постъпки. В едно съобщение до френското
правителство, министърът на външните работи на Англия лорд Лансдаун, като изтъкваше,
че Македонското движение е популярно в България и че не е вероятно щото което и да е
българско правителство да се възпротиви на него по съвета само на една Велика сила.
Английското правителство било готово да участва в един сериозен натиск в София, но
Русия било най-добре поставена, за да го извърши. Делкасе намираше обаче, че с такива
постъпки в София не се изчерпваше задачата на Великите сили. Трябвало според него -
това той заявил на английския посланик в Париж - едновременно с постъпките в София да
се изиска от султана предложението на реформи в Македония, единственият способ, за да
се тури край на революционното движение. Абдул Хамид беше обаче твърде далече от
такова едно намерение. В една ауденция, която френският посланик Констан имал при
него, той повдигнал сам въпроса за Македония, но само за да се оплаче от
преувеличенията на европейските вестници. Едно обещание дал, че ще обяви амнистия за
въстаниците, които ще се завърнат и се подчинят на властите. Между туй Делкасе
продължаваше своите усилия за постигането на едно общо действие на Великите сили в
Цариград. Той предлагаше един план за умиротворението на Македония: да се
преобразува жандармерията и събирането на десятъка да става не чрез откупуване на търг
[83]
от частни лица, а чрез службата на Държавните дългове . Усилията на Делкасе се
съсредоточаваха на първо място в Петербург. Изгледите за успех обаче не бяха много
надеждни. След впечатлението от първите известия до руските вестници, в меродавните
кръгове тук бе настъпил известен скептицизъм досежно Джумайското въстание, което
Бахматиев в своите рапорти от София бе поставил в истинските му размери. Скептицизмът
съществуваше и по възможността да се направи нещо сериозно за подобрение на
положението в Македония. „Задача неблагодарна, въпрос почти неразрешим" - така
говорил Ламсдорф на управляващия Френското посолство. Същият език сега държал пред
него и Аргиропуло, който при отсъствието на Ламсдорфа управлявал Външното
министерство. Русия беше без план; тя разчиташе на помощта на времето. Единствената
точка, върху която мисълта на граф Ламсдорф била определена, то бе щото при опитите за
разрешението на Македонския въпрос да не се стигне до една европейска конференция.
„Той се бои - пишеше управляващият Френското посолство - от едно общо разискване на
Силите. Той смята, че то не би имало друг резултат, освен да докара такава напрегнатост,
при която оръдията ще бъдат готови да загърмят." Докато руската политика се намираше в
тази неопределеност, усилията на България продължаваха, за да я придвижи към едно
разрешение на Македонския въпрос. В писмото, което писа на княз Фердинанда на 7
ноември, веднага след разрешението на министерската криза, д-р Данев, след като
отбелязваше някои благоприятни признаци, добавяше: „Обаче чини ми се, че трябва пак и
пак да се настоява от наша страна. Ето защо ми се ще, със съгласието на Ваше Царско
Височество и ако работите позволят, да се отбия къде края на годината за няколко дни в
Петербург, а може и Виена, че да дам да се разбере, че ако не се пристъпи немедлено към
разрешението въпроса за реформите, Македония може да стане, въпреки всички наши
усилия, театър на най-сериозни смущения". Княз Фердинанд не се доверяваше обаче на
умението на д-р Данева, нито на неговата лоялност. Той предпочете да си послужи с д-р
Станчова. След свършването на Шипченските тържества той изпрати последния, верен
нему човек, при граф Ламсдорф, който се намираше в Ялта заедно с императора. На
[84]
връщане в Петербург д-р Станчов разказал на управляващия Френското посолство
разговора си с руския министър. Княз Фердинанд му поръчал да зададе на граф Ламсдорф
следния въпрос: в случай на сериозни събития, Русия ще изостави ли Македония на
собствената ѝ участ, или ще клони към нейната подялба, или пък ще подкрепи стремежите
ѝ към автономия? Ламсдорф се задоволил да отговори, че нямал никаква установена идея.
В това време руският посланик в Цариград Зиновиев се намирал в Ливадия. Ламсдорф
посъветвал д-р Станчов да се срещне с него, който получил инструкции, като се завърне на
своя пост, да има специално грижата за Македония. После министърът му казал:
- Ние ще се занимаем с този въпрос, можете да бъдете убедени. Но дайте ни това
удовлетворение да видим, че пазите границата си тъй добре, че никаква чета, никакви
товари с оръжие не минават през нея.
Д-р Станчов от своя страна го уверявал настойчиво, че отношението на Фердинанда
към Македония било безкористно, хуманитарно, че той не се домогвал до
присъединението ѝ към България и че той по-скоро би подкрепил идеята за автономия
отколкото какъвто и да е друг проект. Но той изтъкнал пред Ламсдорф, че условието
поставено от Ламсдорф е почти неизпълнимо. Кипежът бил стигнал дотам, че княз
Фердинанд се страхувал, че ако напролет пламне пак някакво въстание, той не ще да може
да разчита на своята армия за пазене на границата, тъй като в тая армия има двеста души
офицери и голям брой войници родом от Македония. Д-р Станчов видял и Зиновиева.
Аз срещнах тоя руски дипломат в Цариград шест години по-късно след Младотурската
революция. Той ми направи тогава впечатление на един доста изкуфял старец; такова
беше и общото мнение за него между колегите му. Представата на Зиновиева за
реформите, необходими за Македония, били много смътни. Това, което д-р Станчов чул от
него било: султанът да назначи добри управители в Македония и християните да се
допуснат в жандармерия та. Между туй загрижеността досежно положението в
Македония у Великите сили, заинтересувани в мира на Балканския полуостров, растеше;
все повече се допускаше вероятността, че напролет въстанието ще се поднови в по-големи
размери. Добре осведоменият френски генерален консул в Солун донасяше, че идущото
движение в Македония ще бъде поддържано и от тия, които не го одобряваха, т.е.
Вътрешната организация. Увеличаваше се също и съмнението, че българските власти, даже
и при най-добра воля, ще могат да държат границата затворена. Ставаше явно, че церът
не е да се прави натиск в София, а да се действа в Цариград за бързото прилагане на
реформи в Македония. За реформи се говореше вече и във Виена. Но оттам не се
очакваше истинска добра воля. Делкасе пак възобнови своите предложения в Петербург за
една руско-френска програма. Руският представител в София Бахметиев от своя страна
пишеше до правителството си в същия смисъл и съветваше Русия да вземе инициативата.
Между туй посланиците на Великите сили в Цариград водеха разговори върху това,
което може да се направи по Македонския въпрос. Те знаеха всички, че само чрез силен
общ натиск може да се изтръгнат отстъпки от султана. Но такъв натиск не беше постижим.
Германия, голямата покровителка на Турция, не бе ни най-малко наклонна да вземе
участие в него. Върху един рапорт на нейния посланик в Цариград Маршал, в който той се
изказваше, че идеята за въвеждането на реформи в Македония е пустословна, кайзерът бе
сложил тази бележка: „Това, което германската политика може да направи, за да провали
[85]
тези планове на абсурдни реформи, тя трябва да го направи" . Султанът, облегнат на
поддръжката на Германия, бе твърдо решен да не допусне никаква сериозна промяна в
Македония. В такова настроение го заварил Зиновиев. Аудиенцията траяла два часа.
Всичкият резултат от нея беше, че султанът назначи две комисии, едната в Македония,
която да изучи положението, и друга в Илдъза, която да се произнесе върху нейните
заключения. Това изглеждаше като присмех. След Зиновиев поиска аудиенция германският
посланик и подир него английският. Аудиенцията на последния била особено драматична.
Султанът го поканил на вечеря по случай Рамазана и след това го задържал за един
разговор, който траял два часа. Той знаел за изказаното от сър Николас О'Конор мнение,
че за да се въведе ред и спокойствие в Македония, трябва финансите, правосъдието,
полицията и жандармерията да се поставят под европейски контрол. Нека да забележа
пътьом, че тъкмо в тая посока ще се развие по-нататък опитът да се приложат там
ефикасни реформи. Абдул Хамид се опитал да отклони английския дипломат от тази идея
като, по обичая си в подобни случаи, го обсипвал с любезности и с примамливи уверения.
Сър Николас О'Конор нямал намерение да се докосва до Македонския въпрос. Той мислел,
че вечерята му се дава като акт на учтивост по случай заминаването му в отпуск. Султанът
обаче взел да хвали пред него турското управление в Македония; тогава посланикът не
можал да се въздържи и му изложил истинското положение, както го знаел от рапортите
на английските консули: как селянинът бил ограбван от бирниците, от жандармите, от
войниците; как, ако той рече да се оплаче, ще бъде затворен като бунтовник; как, доведен
до крайност, нему не оставало друго, освен да въстане.
- Ако - казал английският посланик на султана - не пристъпите колкото се може по-
бързо към чувствително смекчаване на нещастната участ на македонското население, вие
скоро ще имате там едно общо повдигане, последствията на което ще бъдат пагубни за
цялостта на вашата империя; вече някои намират, че административните реформи сега не
са достатъчни, и казват, че трябва да се даде автономия на Македония; след известно
време, ако работите продължават както досега, ще се иска повече и ще стане дума за
независимост. Ваше Величество ще загуби тогава Македония.
Султанът за миг показал уплаха и казал, че никой досега не му говорил с такива
заплашвания.
- Но какво искате вие да сторя? Какви мерки да взема? Мислех, че последните ми
решения, особено учредяването на двете анкетни комисии, даваха удовлетворение на
Силите!
Посланикът отговорил, че той не може да представи една точна програма за
реформи, тъй като нямал в това отношение инструкции от своето правителство; но той
посочил от себе си като абсолютно необходима пълната реорганизация на полицията и
жандармерията, от които трябвало да се извадят албанците и командването да се повери
на европейски офицери. Султанът прибягнал към една от маневрите, които му бяха
обикновени. Казал:
- Добре, ако взема офицери от някоя второстепенна сила или неутрална, всичките
други ще бъдат недоволни. - После заявил: - Ще взема немци.
Посланикът използвал аудиенцията си, за да изтъкне, че в двете анкетни комисии за
Македония, с които толкова много се хвалел султанът, нямало нито един християнин.
Абдул Хамид и тук си послужил с метода да противопоставя едните на другите като
извинение за себе си: Ако избере един българин, сърбите и гърците ще бъдат недоволни,
и обратно.
- Но - възразил посланикът - вие имате в империята християнски народности, които
нямат никаква връзка с Македония. От тях би могло да се вземат чиновници, които няма
да предизвикат никакво възражение за пристрастие; освен това у самите съпернически
раси в Македония има хора, които със своите високи качества внушават общо уважение.
Като пример той посочил Каратеодори паша, турски пълномощник на Берлинския
[86]
конгрес . Султанът отговорил, че ще помисли върху тоя съвет. Сър Николас О'Конор,
като разказал тази си аудиенция на управляващия Френското посолство, заключил:
- Вярвам, че уплаших султана; но моето впечатление е, че той няма да се реши, докато
е още време, на нищо разумно.
Руското правителство обаче се надяваше, че постъпките на Зиновиева в Цариград, за
които императорът му бе дал лично инструкции, все ще добият някой резултат. Забелязах,
че Зиновиев беше вече навлязъл в старческо отслабване на ума. Натоварен да изкаже на
султана волята на Русия, нито видът му, нито езикът му можеха да дадат на тази воля
израза, способен да въздейства върху Абдул Хамида. При това частният му живот не
помагаше и на малкото енергия, която му бе оставила възрастта. Тоя старец беше
заобиколен, това бе познато в Цариград, от три млади гъркини, прочутите сестри Капорал,
които напълно го владееха. Както и да е, той изпълни задачата си по служебния ѝ ред. При
съществуващото споразумение между Австрия и Русия от 1897 г., естествено бе щото
австрийският посланик да влезе в сътрудничество със Зиновиева при постъпките му пред
султана. Но това не стана така, както можеше да се очаква. Имаше две идеи, които бяха
общи на Австрия и Русия в подхода им към постановката на Македонския въпрос: да не се
свиква европейска конференция, да не се приема европейски контрол върху реформите.
Внушенията за реформи, представени на султана от Зиновиева, не са били обаче предмет
на предварителен разговор между двете сили. Австрийският посланик барон Каличе ги
намираше недостатъчни. От много отдавна на тоя пост в Цариград, той познаваше както
никой друг от колегите му положението в Македония. Той търсеше осведомление и от
българска страна. Както неговият предшественик, граф Зичи, беше преди Освободителната
война във връзка с Антим I, така и той, при много случаи искаше мнението на Екзарх
Йосиф. За него бе ясно, че реформите, препоръчвани от Зиновиева, ще бъдат без никакъв
ефект, и ако ги е подкрепил, то е било само платонически. За голяма изненада, истинска
подкрепа дал на Зиновиева германският посланик Маршал. Германското правителство бе
се държало старателно настрана от Македонския въпрос, но рапортите на консула в Солун
обърнаха вниманието му върху сериозното положение, което може да се създаде в
Македония, ако не се вземат там мерки за едно подобрение на съществуващото лошо
управление и то натовари своя посланик да даде също съвети на султана. Маршал фон
Биберщайн беше силна личност; той продължаваше серията на посланиците в Цариград с
историческо име: двамата англичани Стратфорд де Редклиф от времето на Кримската
война, Уилям Хуайт от времето на руско-българската криза и генерал Игнатиев. Неговата
дума тежеше пред султана. Но тя се ограничаваше в чисто специалните интереси на
Германия: Багдадската линия, икономическото проникване в Турската империя. От
школата на Бисмарка, неговият суров реализъм го държеше далеч от всякакво чувство за
хуманна мисия на християнска Европа. Но получил инструкции от своето правителство, той
ги последва. Най-напред изпрати в Илдъза една паметна бележка и после поиска сам да
види султана. Когато излезе ирадето за реформи в Македония, ираде, което мина като
резултат от постъпките на Зиновиева, Маршал смяташе подкрепата, дадена от него на
руския посланик, като съществен принос. Заслугата била на Зиновиева и негова. В своя
рапорт той най-напред хвали Зиновиева: „Ако се е успяло много разискваният въпрос за
„македонските реформи" да се прехвърли от тинята на фразеологията върху почвата на
практически предложения и да се освободи поне засега от политическа опасност, то това е
изключително една заслуга на руския ми колега. Господин Зиновиев познава доста точно
турските и специално македонските условия, за да знае, че няма въобще турска система на
управление, която да обедини горе-долу разнородните и безпокойни елементи, сгъстени в
европейските ѝ провинции в мирно съжителство, и ако имаше такава, то
революционерите, които сега викат за реформи, биха употребили всичко, за да попречат за
прилагането ѝ."
Маршал посочваше и затрудненията, в които се намирал Зиновиев поради
традицията на руската политика с постоянните ѝ вътрешни противоречия. За учудване
било, че докато царят изпратил в Цариград великия княз с мисия за мир и приятелство със
султана, в същото време един руски държавен мъж в София държал речи с революционни
подстрекателства против Турция. „Граф Игнатиев - казал Зиновиев на Маршал - [...]", т.е.
държал се като хлапак. В същото време обаче руският дипломатически агент в София
Бахметиев писал, че неговото държание било абсолютно коректно. Маршал даваше една
характеристика за Зиновиева: „Руският ми колега е по природа консервативен политик.
Многократно ми е посочвал като тежка грешка, че Русия е водила кървави войни, за да
създаде ония малки балкански държави, които са станали постоянен елемент на
размирици. - Той е противник на Голяма България, чието изграждане смята сериозна
опасност за руските интереси, и той знае, че ако Англия днес желае спущането на България
към Егейско море, което едно време беше предотвратено, лайтмотивите не са
християнството и хуманността, а чисто реални английски интереси, които пряко
противоречат на тези на Русия. Но щом като в Македония има „страдащи християнски
братя", не може един представител на царя да си прави продължително оглушки на
техните оплаквания, ако не иска да се изложи на опасността да бъде пометен от
традицията". Маршал разправя и за един свой разговор с английския посланик: „Няколко
дни след завръщането на господин Зиновиев, сър Николас О'Конор ми говори по въпроса
на реформите. Моментът за намеса на Силите бил дошъл. Стигало да има единство по
принцип. Една конференция на посланиците би разгледала поотделно всяка от мерките,
които ще трябва да се вземат. Ако, както би могло да се очаква, господин Зиновиев е
донесъл от Ливадия съответните инструкции, акцията щяла веднага да почне. Каквато и да
е мисъл за базата, върху която Силите биха се съгласили, сър Н. О'Конор не ми разви. То не
беше и нужно, защото ми е известно, че английската политика знае само един радикален
цяр в такива случаи, именно „автономия", система, която, казано между друго, смятам за
възможно най-лошата за полуцивилизовани народи". Маршал обаче не искал да влезе в
ролята на „пакостник", която му се приписвала, и се ограничил да каже, че не знае
възгледите на своето правителство. На 25 ноември Зиновиев имал своята почти тричасова
аудиенция при султана. Маршал го срещнал в селямлъка. Зиновиев бил мълчалив и не
обичал да съобщава на своите колеги поверителни работи. Но той му разправил за
сериозния език, който държал на султана, и за настояването му, че реформите са
повелително необходими. От него Маршал разбрал, че не е донесъл от Ливадия
инструкциите, на които английският посланик се е надявал, т.е. искането за автономия.
Откровеността, с която Зиновиев му говорил, отразявала желанието на руския посланик да
го привлече да се присъедини към неговите усилия - и това накарало Маршал да излезе от
резервата, която си налагал, да не се задоволи с изпратените чрез първия секретар съвети,
а да говори лично с него за Македония. Той дава и своето съображение: „Колкото и малко
да отговаря на нашето положение да вземаме инициативата или да се тикаме напред в
политическите въпроси, и въздържането има своите естествени граници. Нашата позиция е
толкова силна на меродавното място (т.е. в Илдъза, б.м.) и султанът е толкова тънък
наблюдател на туй, което вършим и не вършим, щото нашата пасивност срещу една акция
на друга сила лесно би могла да се тълкува като враждебност". „Воденият по тоя случай
разговор - бележи Маршал - бил може би най-интересният, който той бе имал с него.
Името на Македония германският посланик не произнесъл. Думите „Македония" и
„Армения" не бивало да се произнасят в Илдъзкьошк; говорело се само за Румелия, под
което се разбирало трите македонски вилаета. Абдул Хамид, който умело избягвал
щекотливите въпроси и заявявал, че върши само това, което решават неговите министри,
се впуснал тоя път с доволство върху темата, повдигната от германския посланик, и показал
- както пише Маршал - тоя разум и познаване на нещата, които го отличават от разните му
други недостатъци." „За реформи, естествено, не говорих - пише Маршал. - Колкото тази
дума да е безсмислена и незначуща сама по себе си, тя има за султана много реално
значение след всичките опити от миналото, че трябва да се почне с премахването на
властта му. Когато драгоманинът Ибрахим бей еднъж преведе думата мерки с „реформи",
видимо се изплаши и се поправи тутакси. Моята аргументация беше следната: „Революции,
които са вече в ход, се усмиряват със силата на оръжието. Но има и едно средство да се
предотвратят революциите, това е засилването на властта. Властта на Ваше Величество е
представена от турските чиновници и турските закони. Ако чиновниците не изпълват своя
дълг никак или го изпълват незадоволително, а такъв ще бъде винаги случаят, когато
държавата не им заплаща, то това вреди на авторитета на Ваше Величество. Същото става,
когато турските закони се прилагат фалшиво, несправедливо или никак. Всяко увреждане
на държавната власт е подкрепа на революцията". Султанът живо одобрил тази мисъл и
развил един проект за „Румелия", който представил като свое лично дело. Въпреки своето
неволно възхищение от Абдул Хамида, Маршал говори за това му дело не без ирония:
„Това беше толкова богат рог на изобилие от „мерки", които той искаше да изсипе върху
онези провинции, че трябваше да забележа най-после, че малко мерки, които стигат до
изпълнението си, са по-полезни, отколкото няколко дузини, които остават на книга. Той от
своя страна го съветвал - съвет, за който сам бил убеден, че няма да бъде възприет от
султана, защото противоречал на цялата негова система, да прати едно нему доверено
лице с неограничени права в „Румелия", да му даде нужните инструкции, със заповед
вътре в два месеца да му докладва за изпълнението на новите мерки. Тук виждаме, че от
германския посланик султанът взел идеята за назначението на Хилми паша и за мисията, с
която го натовари. Маршал бележи, че султанът го обсипал с благоволение и ласкателство.
„Ако - пишеше той - не бях германски посланик, щях да имам в тоя миг решителни
шансове да бъда пратен в Македония като турски върховен комисар." Аудиенцията на
Маршал се състояла в петък. Той разказва за трескавия начин, по който след неговите
съвети влязла в действие турската държавна машина. Още същия следобед излязла
султанска заповед до тъй наречената министерска комисия (т.е. комисия от министрите на
няколко съответни ведомства) веднага да направи една масбата (доклад). Заседанието ѝ
траяло през цялата нощ до 4 1/2 събота заранта. В неделя Министерският съвет одобрил
решенията и в понеделник сутринта турските вестници оповестили султанските решения и с
тях свързаните назначения. Маршал не може да се въздържи да не похвали за станалото
Зиновиева и себе си. „Бързият успех на руската постъпка - пишеше той - и моята подкрепа
произведоха тук огромна сензация." Виенският кореспондент на „Таймс" бил съобщил, че
това сътрудничество на Германия и Русия било посрещнато там недобре. Имало
недоволство и в кръговете на посланиците в Цариград. Намесата на германския посланик
имаше наистина нещо неочаквано. Докато Делкасе бе залягал за едно руско-френско
[87]
сътрудничество в Цариград и Австрия разчиташе, че нейният посланик ще действа пред
султана задружно с руския, излезе, че Маршал и Зиновиев са вървели ръка под ръка. Една
интимност изглежда установена между двамата при тия обстоятелства; обикновено
необщителният руски посланик разкрива своите идеи пред германския си колега.
Английският посланик имал един проект за разрешението на Македонския въпрос. Той
предлагал автономия за съдилищата, финансите и жандармерията, един християнин за
генерален инспектор, назначен със съгласието на Силите, консулите на които ще бъдат
натоварени с контрола върху изпълнението на мерките. Тоя проект срещнал живо
неодобрение от страна на руския посланик. „Господин Зиновиев - пише Маршал - ми
говори преди няколко дена за „английския проект", който отивал много далеч. При това
остро се дразнеше от мисълта за автономия. Ако се въведяла тази система, то би трябвало
да се създадат поне три автономни държави. За тази идея Русия не можела да се спечели."
Цялата препоръчвана от сър Николас О'Конор система Зиновиев наричал пълна
безмислица. Сам Маршал я намираше за опасна: „В момента - бележи той, - когато такива
предложения сериозно ще се разгледат от Силите, неизбежният резултат щял да бъде
пожар на Балканите с всичките си последствия". Английският проект не можеше да не
събуди и в Илдъза едно силно възбуждане. Султанът казал пред Зиновиева, че една сила,
която преследва такива планове, иска да го застави да абдикира. Заключението на Маршал
бе, че с проекти като английския само се вливало вода във воденицата на руската
[88]
политика .
Ирадето за реформите беше една обширна и многозвучна програма. Имаше в нея
само едно нещо конкретно: назначаването на един генерален инспектор на трите вилаета,
Солунския, Скопския и Битолския, което съставляваше, както ще видим по-късно, едно
начало на обособяване на Македония като отделна област. Всичко друго се състоеше от
обещания, които не можеха да бъдат освен голословни, тъй като приложението на
[89]
реформите се предоставяше на самите турски власти, без право на намеса отвън .
Султанските обещания се посрещнаха от почти всички посланици с пълно недоверие. Само
един от тях, германският, се показал оптимист. Това не било изненадващо за колегите му.
Управляващият Френското посолство го описва „много туркофил, изпитващ даже известно
възхищение от личността и характера на султана". Може следователно да се каже,
скептицизъмът, с който се приеха прогласените турски реформи, беше всеобщ. Особено
лошо беше впечатлението в Русия. Тук продължаваше голямото участие към съдбата на
Македония при известията за въстанието и прииждането на бежанците. Дописките на
руските кореспонденти от България и Македония будеха вълнение. Славянофилските
общества откриха подписки за помощ на пострадалите. Едно силно течение се бе появило,
за да влезе Русия в своята спасителна роля. При тия очаквания ирадето на султана донесе
едно обидно почувствано разочарование. Вестниците високо изказваха своето
недоволство. „Новое время" бележеше иронически: „Под такъв просветителен режим, тъй
ревностно контролиран, европейските вилаети на Турция най-сетне ще процъфтят, като
под замаха на вълшебен жезъл; мир и правосъдие ще се възцарят там; образоваността и
промишлеността ще развият своите благодеяния над ощастливеното население". „Новое
время" искаше учредяването на една европейска контролна комисия, съставена от
чуждите консули във всеки вилает. „Такъв един контрол - пишеше вестникът - би
съставлявал минимума от участието на Европа в уреждането на ред палещи въпроси в
Македония и в другите европейски провинции на Турция и би повредило по-малко
турското честолюбие и турската суверенност, отколкото всяка друга форма на намеса."
„Свет" държеше същия език. „Биржевия ведомости" пишеше: „Нови контрольори и
инспектори ще дойдат да се прибавят към предшестващите, които бяха вече преобърнали
Македония в един Дантевски ад". Руското правителство обаче не се поддаваше на
увлечението на общественото мнение. То издаде в „Правительственый вестник" едно
комюнике, в което още веднъж определяше своето поведение. В него се казваше: „Според
известията от Турция, положението на Балканския полуостров не изключва възможността
за сериозни компликации, благодарение на взетите овреме мерки и благодарение на
началото на зимата, може да се приеме, че възбуждението на духове сега няма да вземе
по-големи размери, но много симптоми показват, че настоящето незадоволство на
православните поданици ще може да предизвика напролет общо въстание. Русия, винаги
загрижена за съдбата на родните ней народи, направи нужните представления пред
Портата и заповяда на посланика си в Цариград да направи един доклад за възможността
за немедленото въвеждане на реформи в управлението на Македония и да препоръчва
непрестанно на турското правителство да осъществи тия реформи. Сигурно е обаче, че
докато в тия страни владеят безредици, реформите в управлението и покровителстването
на населението са твърде трудни. Първото условие за успеха е прекратението на
агитацията на македонските комитети, които не постигат патриотическата си цел и
възбуждат населението към гибелни постъпки. Руското правителство е имало случай
няколко пъти да изкаже мнението си по Македонския въпрос и е осъждало всяко опитване
на славянските народи да докарат едно променение. Русия е на същото мнение и сега и
счита за нужно да даде на сръбското и на българското правителство доброжелателни
съвети да препятстват в собствения си интерес на опасните агитации, да въздействат за
въдворяването на реда на Балканския полуостров. Руското правителство се надява твърдо,
че тия представления, направени по височайша заповед, ще постигнат целта си, и има
право да разчита, щото славянските народи, които дължат свободата и независимостта си
на незаинтересуваните жертви на Русия, ще изпълнят нейните съвети. Непоколебимото
решение на Русия да препятства на всякакви компликации на Балканския полуостров
намира пълно одобрение от другите Сили. Австро-унгарското правителство заповяда на
своя представител в Цариград да се присъедини към постъпките на руския представител
пред Великата порта относително немедлената нужда да се въведат реформи в
Македония. Съединените усилия на съседните държави, най-заинтересувани в
поддържането мира на Изток, са последствие от постановленията от 1897 г.,
съществуването и благотворната ефикасност на които са възможни само като се
поддържат следующите принципи: препятстване на всяко произволно изменение на
положението иа нещата на Балканите, поддържане тишината, която е толкова нужна за
благосъстоянието на християнското население, и поддържането на общия мир.
Императорското правителство, което е дало толкова доказателства за желанието му да
поддържа най-добри отношения с Турция, изказва най-после надежда, че правителството
на султана ще вземе нужните мерки, за да се избегнат всякакви насилия и че то ще оцени
важността на приятелските представления на Русия в полза на християнското население в
Македония, по възможност бързото умиротворение на което е най-доброто средство, за
да се предотвратят опасни компликации за Отоманската империя".
Комюникето на руското правителство не съдържаше нищо, което да задоволи или
обнадежди за в бъдеще българското обществено мнение. Вестник „Мир" пишеше: „По
отношение на нас исканията са много по-конкретни, отколкото по отношение на Портата".
[90]
Точно такова бе и впечатлението у чуждия дипломатически свят. Бутирон донасяше от
Петербург: „Езикът на комюникето е строг към България и Сърбия, на които повелително е
внушено да спрат агитацията, и снизходителен към Турция, с която Русия желае да
поддържа най-добри отношения". Внушението се отнасяше, разбира се, по-специално за
България, тъй като в Сърбия нямаше никаква агитация за въстание в Македония, нито от
нейната територия тръгваха чети. Във външния свят съществуваше изобщо убеждението,
че спокойствието в Македония зависи главно от поведението на българското правителство,
и естествено се виждаше Русия да се обърне към него. Когато в Петербург се говореше за
българското правителство, това се отнасяше предимно до княз Фердинанда. Русия беше
много недоволна от него. С Джумайското въстание княз Фердинанд мислеше да изложи д-
р Данев пред русите и в това сполучи. Но Данев се компрометира пред тях не като
нежелающ да следва съветите на Русия, а като човек, послушен на княз Фердинанда.
Липсата на енергични мерки от негова страна, за да предотврати въстанието, се отдаваше
наистина на Фердинандовото желание; в Петербург него, Фердинанда, държаха
отговорен. Трябваше нему да се говори с всичката сериозност, която се налагаше в очите
на Русия от настъпването на пролетта и предвижданията за едно общо въстание в
Македония. Руският дипломатически агент в София Бахметиев не можеше да има пред
него достатъчно тоя авторитет, който се искаше за един разговор от такава важност; да го
викат в Петербург, за да му говори самият император, беше по много причини неудобно.
Затова се реши, щото министърът на външните работи граф Ламсдорф да отиде в София.
Русия бе имала след Горчакова, чиято кариера свърши с Берлинския конгрес, няколко
министри на външните работи. Непосредственият му наследник, Гирс, беше мъдър,
предпазлив, но треперящ пред императора. В негово време се случи руско-българската
криза, но не по негова вина; деспотическото своеволие на Александра III не даваше
възможност за никаква разумна постъпка, която да помири България с нейната
освободителка. Гирс стоя на своя пост до смъртта на страхотния си господар. Княз Лобанов
Ростовски, който дойде след него, беше фигура от друг мащаб, Гирс беше един бюрократ,
който от ниските стъпала на йерархията се издигна постепенно до най-високото, покорен
към началниците си и трудолюбив. Той нямаше лично състояние и зависим от службата си,
гледаше да я запази на всяка цена. Княз Лобанов беше потомък на един от най-старите
руски родове; неговото голямо богатство му осигуряваше възможността да изказва
свободно своите мнения, свобода, към която го влечеше и неговият личен характер. Кочо
Хаджикалчев ми е разказвал как, когато той като посланик във Виена, приел в 1886 г. него,
Димитър Грекова и д-р Стоилова - депутацията, пратена от Великото народно събрание в
Търново, се изказал без стеснение с един тон съвсем различен от тона на руските постъпки
в София. Княз Лобанов, станал после при Николай II министър на външните работи, игра
една роля, за която трябва да му бъде признателна историята на руско-българските
отношения. Той тури край на печалния руско-български конфликт и направи помирението
по един начин, който ликвидира подозренията за намеса във вътрешните работи на
България у най-мнителните умове, и положи здрава основа на руско-българските
отношения. Граф Муравьов, който дойде след него, стоя твърде малко на своя пост и не
остави особен спомен. В 1900 година той бе наследен от граф Ламсдорф.
[91]
Ламсдорф беше, както показва името му, немец по произход , един от тия немци,
на които семействата, заселени в Русия още в осемнадесетия век, бяха, формално
погледнато, порусени; но за него Русия беше само една държава, в която той правеше
кариера, а не както за русите една национална общност със свои чувства и традиции. Що
се отнася до славянофилството, в него той виждаше една пакост за правилното насочване
и развитие на руската политика. Ученик и дълго време дясната ръка на Гирс, неговото
влечение беше към споразумение с Австрия и Германия, Троецарският съюз, съюзът с
Франция беше станал по ред исторически причини, един факт, но както учителят му, тъй и
той бдяха щото при приложението на произходящите от него посоки Русия да не се
отчужди от двете съседни немски империи. По-специално споразумението с Австро-
Унгария за Балканския полуостров оставаше една необходимост за времето. Дневникът на
Ламсдорф е един извор не само за неговите идеи по външната политика на Русия, но и за
неговия личен характер. Той се рисува в него като човек свръхчувствителен. Когато Гирс
отива в Гатчино на доклад при императора, той е в тревога, докато научи как се е
свършила аудиенцията. Случвало се е, щото при това напрегнато очакване да е отивал да
запали една свещ в Исакиевския събор. Ламсдорф е бил нелюдим, страдал е от това, което
русите наричат светобоязън.
От дневника му личи, че освен своя министър и няколко лични приятели от
[92]
министерството, той почти никого не е виждал . Един просветен бюрократ, така бих го
окачествил. Неговата работа при Гирс е била много ценна и доверителна. Той е
дешифрирал най-тайните телеграми, редактирал е важните инструкции до посланиците,
приготовлявал е докладите на министъра до императора. Свидетел отблизо на руската
политика, той често пъти не е одобрявал нейните ходове, особено що се отнася до руско-
българската криза. Но своите неодобрения той е поверявал само на дневника си; крайната
му предпазливост го е карала да се въздържа. Предпазливостта е въобще
преобладаващата черта в неговия характер. Странно е да се каже това, като се има
предвид, че в негово време ще избухне Руско-японската война. Но тук действаха, за
нещастието на Русия, други стихии, вън от него.
Такъв човек идеше в София да държи енергичен език на Фердинанда от името на
руския цар. Това не беше обаче единствената цел на необичайното за него пътуване, което
предприемаше. Решено бе по пътя си да се спре в Белград. И за тук се каза, че той щял да
дава на сръбското правителство за благоразумие по Македонския въпрос. Тая задача му
беше лесна. Сърбия се държеше сама благоразумно, тъй като нямаше иначе как. Една
нейна намеса в македонското революционно движение беше наистина невъзможна, даже
тя да би я желала. За сърбите беше обаче едно удовлетворение, че с идването си в Белград
със същата мисия по Македонския въпрос, с която отива в София, поставя Сърбия като
фактор за Македония, така както се смяташе от целия външен свят България. Македонският
въпрос съставляваше обаче само един предлог. Истинската причина беше друга, много по-
мъчна и деликатна. Тя беше свързана с натегнатите до крайност отношения на руския
царски двор със сръбския крал. Когато крал Александър се ожени за Драга Машин,
вдовица с лошо име, за голямо негодувание на сръбския народ, руският цар му стана кум.
Това бе за Русия едно средство да привърже по-здраво към себе си един владетел, който
по традиция от баща си, крал Милана, теглеше по-скоро към Австрия. Кумството на руския
цар при обаянието, което Русия имаше пред сръбските народни маси, беше от голяма
ценност за крал Александра, тъй като му даваше една морална защита срещу упреците, че
с такава една женитба е унижил своето лично достойнство и достойнството на сръбския
трон. Едно посещение заедно с кралицата при руския двор обаче се смяташе от крал
Александра за необходимо; бившата Драга Машин, приета от руската царица, това щеше
да бъде като санкция на нейната почтеност, така всеобщо отричана от сръбското
общество. Руският пълномощен министър в Белград Чариков подкрепи с важни
политически мотиви желанието на крал Александра. На 25 март той бе натоварен от граф
Ламсдорф да съобщи на сръбския крал и на кралицата, че ще бъде приятно на руската
императорска двойка да ги приема в течението на годината. Датата обаче оставаше
неуточнена. През юни граф Ламсдорф съобщи лично на сръбския пълномощен министър в
Петербург и чрез Чарикова на крал Александър, че е определено посещението да стане
есента, когато царският двор ще се намира на почивка в Ливадия (Крим). Сръбското
правителство предало известието на Ламсдорфа на всичките си дипломатически
представители в чужбина. За пътуването на Александър и Драга в Русия писаха и
сръбските, и руските вестници. Александър се надявал, че формалната покана от царя ще
се получи в края на септември или началото на октомври. През втората половина на
септември сръбският двор се готвел вече за път. На 24 септември руските вестници даваха
като служебно съобщение, че сръбският пълномощен министър в Петербург Стоян
Новакович ще потегли да посрещне крал Александър и кралица Драга, които идват в
[93]
Русия . Ден по-рано обаче Новакович се научил частно, че приемът няма да се състои. На
26 той видял руския министър на външните работи. Граф Ламсдорф тогава му казал, че
предвид слабостта на царицата, сръбската кралска двойка не ще може да бъде приета тази
есен в Ливадия. Царицата действително не е била добре, но една друга причина е
предизвикала да се отложи посещението: намесата на черногорския княз. Никита имаше
един любим син, Мирко, по-млад от престолонаследника, и за когото той хранеше големи
амбиции. Когато въпросът за македонските реформи не се разреши и ще се почне да се
говори за автономно управление, той ще постави неговата кандидатура за генерал-
губернатор на Македония. Сега, 1902 г., погледите му отиваха по-нависоко. Мирко се беше
оженил за една госпожица Константиновична, близка роднина на Обреновичите. Крал
Александър, непопулярен и по-рано, беше станал с недостойната си женитба омразен на
целия сръбски народ. Черногорският княз очакваше, че сърбите ще го свалят, както бяха
свалили преди Милоша, Александра Карагеоргиевич, и както бяха принудили Милана да
абдикира. Сръбският трон опразнен, Никита разчиташе, че неговият син Мирко ще може
да го заеме, и тъй като посещението на крал Александра в Русия можеше да закрепи
положението му, той се зае да го осуети. Две от дъщерите на Никита бяха женени за
велики князе и бяха близки до императрицата. Те ѝ откриха коя е и каква е Драга Машин и
царицата реши, че е недостойно да приеме такава жена. Известието на Новаковича, че
посещението в руския двор се отлага, дошло за крал Александра като гръм от ясно небе и
го хвърлило в бяс. Той - пише Слободан Иованович - почнал да псува дори пред ония лица,
в чието присъствие иначе се е въздържал да псува. Макар псувнята - отца, светца и пр., да е
нещо обикновено даже у образовани сърби, все пак паднала от едни кралски уста, дава
точната мярка на неговото възбуждение. Ударът беше наистина колкото страшен, толкова
и неочакван. Действително още на 4 септември Ламсдорф беше натоварил руския
пълномощен министър в Белград да уведоми краля за отлагането на приема, като му
обясни и причините, които са го наложили. Но Чариков не предал съобщението, надявайки
се, че в руския двор може да настъпи благоприятна промяна под влиянието на
съображенията на руската политика в Сърбия. Когато аз срещнах Чарикова - това бе
двадесет и две години по-късно, той бе емигрант в Цариград, един стар човек в неволя.
Естествено, аз не можех да съдя тогава какъв е бил той по-рано. Възрастта естествено се
отразява върху някои черти от характера, но самият характер си остава в основата си един
и същ. Чариков беше просветен човек, много бе чел, но имаше у него липса на
положителност, някакъв химеричен дух, свързан със самонадеяност. В дипломацията има
един тип на опасен дипломат: слаб човек с жажда за лична роля. Към тоя тип
принадлежеше и Чариков. Ако стигна до 1911 г., ще видим как той, като посланик в
Цариград, самостоятелно повдигна въпроса за Проливите и свърши кариерата си с
катастрофа. В Белград, увлечен от идеята да се закрепи окончателно сръбската политика
към Русия и заслугата да бъде негова, той със своите доводи, накара руския цар да стане
кум на крал Александър и на Драга Машин. Когато избухна кризата с отлагането на
приема, той видя колко необмислено бе постъпил. По тоя въпрос с него аз не съм говорил.
Но еднъж каза, че в Белград преживял много тягостни минути.
След съобщението на Стоян Новаковича от Петербург, Чариков бе принуден да
изпълни поръчката, дадена му от граф Ламсдорф. Кралят се намираше тогава в Ниш.
Чариков отиде да му представи своите обвинения и извинения. Приемът, който го
очакваше, не му обещаваше нищо добро. Кралят, обиден от руския двор, изпитвал ярост
лично против него, задето го държал в неизвестност и го поставил в смешно положение
пред сръбския народ. Наистина, докато в Петербург било взето вече решението за
отлагането на приема, кралската двойка явно се е готвила за път и кралицата от
петнадесет дни разправяла на своите посетители как ще замине. Чариков трябваше сега да
понесе всичките последствия от своята грешка. Кралят го заставил да чака цял час, преди да
му даде аудиенция, и говорил с него само няколко минути. Веднага подир това той
заминал за Белград, но не взел Чарикова със себе си, а го оставил на Нишката гара за
обикновения влак. Чариков не забрави това унижение; от покровител на крал Александра
той стана негов смъртен враг. Когато крал Александър и кралицата бяха убити и телата им
хвърлени от прозорците на двора, имаше мълва, че той бил между насърчителите на
заговора.
Крал Александър бил разгневен против Чарикова, но не по-малко против собственото
си правителство. Той обвини министър-председателя д-р Вуич, че неумело водил
преговорите за посещението при руския двор, и незабавно го свали. Д-р Вуич беше
радикал; той беше го държал на власт, разчитайки, че благодарение на Радикалната
партия като русофилска ще помогне за приемането му заедно с кралицата от руския двор.
Сега той се хвърлил в обратна посока и се обърнал към приятелите на крал Милана. Най-
напред назначил за министър-председател Велимирович, после Цинцар-Маркович.
Желанието му било да се сближи с Австрия, с надежда, че приемът, отказан от руския
двор, ще му бъде даден от австрийския император. Според французкия посланик във
Виена той дал 75 000 франка на влиятелния вестник „Нойе Фрайе Пресе", за да подготви
едно австро-сръбско сближение, и подхвърли идеята за неговото свиждане с Франц
Йосифа. Перспективата да се привлече Сърбия обаче никак не е блазнела австрийския
министър на външните работи. Граф Голуховски се отнасяше винаги с пренебрежение към
нея, понеже я смяташе като икономически васална. Той казал на френския посланик:
достатъчно е да спрем вноса на свинете, за да я принудим да ни слуша! Най-малко сега
трябвало да се позволи тази игра на Сърбия да се мята ту на едната страна, ту на другата,
тъй като Македонският въпрос се поставял и изисквал поддържането на австро-руското
споразумение. При такава атмосфера в Сърбия пристигнал граф Ламсдорф. Кралят не
отишъл да го посрещне в Белград, а го чакал в Ниш. Въпреки че честолюбието на Сърбия
бе поласкано от факта, че един министър на външните работи лично иде у нея, и въпреки
благите думи и уверения, с които Ламсдорф искал да излекува раната у крал Александра,
около свиждането на двамата е имало много хлад. Александър се опитал да чуе от него
отговор по някои въпроси, които живо интересували сръбското правителство: какво ще
стане, ако руско-австрийските усилия да се запази мирът на Балканите не се увенчаят с
успех? Какво, ако при всичките старания на дипломацията избухне въстание в Македония?
В такъв случай каква ще бъде политиката на Русия? Ламсдорф обаче, крайно въздържан -
Слободан Йованович правилно го нарича „дипломат, закопчан до уши", - избегнал да се
произнесе. Той не бе дошъл в Ниш, за да разкрива руската политика.
Кралят се намираше в Ниш, понеже там заседаваше Скупщината. По същата причина
се бяха пренесли в тоя провинциален град и някои от пълномощните министри. Френският
имал разговор с Ламсдорф преди заминаването на последния за София. Руският министър
бил доволен от водените от него разговори и особено висока оценка си съставил за
кралицата. Ако това му доволство не е било привидно, а истинско, то показва колко малко
той е разбрал непоправимото положение, в което той оставаше след себе си руската
политика в Сърбия. Преди отказа да бъде приета в Петербург кралската двойка, Русия
имаше в Белград едно безусловно преобладаваще влияние. Изпращането на един руски
консул в Митровица, нещастния Щербина, убит недълго след това от един албанец, беше
дошло като явен знак от страна на руското правителство да бди върху участта на сръбското
население в Косово поле и още повече убеди сърбите, че в лицето на Русия имат истинска
покровителка. Сръбските чувства се запазваха неизменни и сега, но жестоко обиденият
крал, останал непомирен с Русия въпреки положените от граф Ламсдорф усилия,
постоянстваше в намерението да насочи сръбската политика към Австрия. Руското
обществено мнение си давало много добре сметка за удара, нанесен от царицата на
влиянието на Русия в Белград. Управляващият Френското посолство в Петербург
съобщаваше, че необичана и по-рано, тя станала сега още по-непопулярна.
Граф Ламсдорф споменал на находящия се в Ниш френски пълномощен министър и за
идеите, с които той отивал в София. Той щял да държи там по-друг език, отколкото пред
сръбския крал. Липсата на власт и енергия от страна на българското правителство според
него допринесла много, за да се усложни и без това размирното положение в Македония.
Досежно реформите той казал, че Русия ще настоява пред султана те да бъдат приложени в
къс срок. Във Виена той щял да преговаря с граф Голуховски върху някои точки още
неуяснени и да установи окончателно един общ проект.
Граф Ламсдорф биде посрещнат в София не като министър на една чужда държава, а
като августейша особа. Тук се проявяваше обичайната българска чрезмерност във всичко,
както и желанието на княз Фердинанда да го спечели чрез необикновени почести. На
гарата в Цариброд го чакаха руският дипломатически агент Бахметиев, д-р Данев и двама
други министри. Моят другар от „Вечерна поща" Козак получи позволение и той да замине
с тях като репортер. Той описа пътуването до София. Най-напред даваше външния вид на
руския гостенин: „Когато на Царибродската гара слезна на перона, сякаш че покойният
Стоилов е станал от гроба. Същият среден ръст, здраво телосложение, бледи мустаци и
същият цвят на лицето, което отразява същата аристократическа въздържаност, каквато
забелязвахме при покойния български държавник... Само челюстите у граф Ламсдорф са
развити извънредно много и предната - също така силно развита - част от черепа му е
останала без коса". На всички станции имало посрещачи от народа. На Сливница излязло
цялото село, начело с местния оркестър, състоящ се от два тъпана и гайда. Една учителка
му поднесла цветя и един учител му държал реч; той ги поканил във вагона. На гарата в
София обредът на големите посрещания: кметът с хляб и сол, министри, депутати,
генерали, висши чиновници, духовенство, жени от благотворителните дружества. Имаше и
нещо символично: една мома в македонска носия му поднася цветя. По улиците до
двореца - корпорации, граждани, цялата македонска емиграция. Ламсдорф мина заедно с
представителя на княза генерал-адютант Николаев в затворена дворцова каляска,
ескортирана от полуескадрон от княжеския конвой. Отвред викове „ура". Фердинанд го
посрещнал на вътрешните врата на двореца. Там му бяха отредили на втория етаж пет
стаи с изглед към Александровската градина. За един човек като граф Ламсдорф, който не
обичал ни шума, ни обществото, престоят му в София сигурно е бил доста мъчителен. През
цялото време наистина той е трябвало да бъде на показ. Вечерта вечеря в Руското
дипломатическо агентство; присъства князът, поканени са и български партийни шефове.
Той говорил с тях, но не за политика. На френския пълномощен министър в Ниш Ламсдорф
бе казал, че за да не се дава криво тълкувание на думите му, няма да отговаря на никакви
въпроси, няма да иска никакви тостове, с една дума ще бъде глухоням. Така въздържан е
бил наистина през цялото време. Най-затруднителен за него беше досегът, който търсеше
да установи македонската емиграция, за да му изкаже своите молби и въжделения. Граф
Ламсдорф пристигна в петък (13 декември); на другия ден тя свика един митинг с
намерение да прави след това факелно шествие пред двореца, където се даваше вечеря-
[94]
гала за него . Д-р Данев се опита да предотврати това факелно шествие, но то стана.
Ламсдорф трябваше да излезе на балкона на двореца. Избухнаха овации; Атанас Наумов,
който беше ораторът на емиграцията пред Игнатиева, и сега говори. Но не се чуха в
отговор насърчителните обещания на автора на Санстефанския договор. Ламсдорф
произнесе само няколко думи: „Искрено из душею благодаря всех вас, господа". Князът
държеше от своя страна, щото Ламсдорф да се запознае лично с някои от видните
македонци и да добие едно впечатление от тях. На приема след вечерята бяха поканени в
двореца Д. Ризов, д-р Генадиев, професорите Милетич и Георгов, Тома Карайовов.
Ламсдорф разменил с тях само няколко обикновени думи; по-дълго говорил, но пак без да
зачекне политиката, с професор Милетич, за когото научил, че бил член на Руската
академия на науките. Представителите на емиграцията не можаха да се доберат до
истински разговор с граф Ламсдорф. Не оставаше, освен да му представят писмени
изложения. В неделя граф Ламсдорф, след като бе присъствал на богослужението в „Св.
Неделя", прие в Руското дипломатическо агентство, в присъствието на Бахметиева и д-р
Данева, д-р Милетич и д-р Георгов, които му връчиха един мемоар по Македонския
въпрос (на руски език), перифраза на тоя, който бяха предали на граф Игнатиева при
пристигането му в София. В него първо се изразяваше благодарността за помощта от десет
хиляди рубли (двадесет и шест хиляди лева златни), донесени за бежанците от руския
министър от името на царя, излагаше се положението на българите в Македония и се
посочваше нуждата от реални реформи. Ламсдорф отговорил, че ще предаде мемоара на
царя, а от своя страна им препоръча мир и спокойствие, за да имали Силите възможност
да осъществят своите намерения относно Македония. Всичко това траяло около десетина
минути. След това Ламсдорф приел представителите на Върховния комитет инженер
Христо Станишев и Тома Карайовов, които му представиха един конкретен проект за
[95]
Македония, наречен от тях „проект за минимални реформи в Македония и Одринско" .
И на тях руският министър дал същия отговор, както на двамата професори: „търпение и
[96]
благоразумие", думи, които станаха впоследствие пословични . Ламсдорф прие след
това и двама видни представители на Вътрешната организация - д-р Татарчев и Христо
Матов, които, амнистирани от султана, неотдавна се бяха върнали от своето заточение в
Подрум кале. Немалко учудващо е, че министърът на един самодържавен цар е приел
водителите на един революционен комитет. Но сигурно за това е подействал Бахметиев,
като е обяснил на граф Ламсдорф, че това са хората, от които зависи дали ще има въстание
в Македония или не. Д-р Татарчев, известен лекар, Христо Матов, бивш гимназиален
директор, бяха, от друга страна, лица, от които руският министър можеше да види, че
водителите на революционното движение в Македония не са авантюристи и любители на
революции, а хора културни и с мирни занятия. И на тях Ламсдорф даде типичния съвет. На
15 декември привечер Ламсдорф отпътува от София. Една грамадна маса от македонската
емиграция, събрана на площад „Св. Неделя", тръгна за гарата с траурното знаме. Имаше и
друго многолюдие от граждани. Но нямаше сега същото въодушевление както при
посрещането. Думите на руския министър бяха охладили сърцата. Князът придружи
Ламсдорф до Цариброд. Ламсдорф бе имал разговори и по-рано с него, както и с Данева.
Но главната размяна на мисли между него и Фердинанда стана тук, в трена, където те се
отделили в едно купе. Не съм намерил автентични данни върху техния разговор. Но не е
мъчно да си представим в какво се е състоял той. Когато, въпреки уверенията, дадени
лично от Фердинанда в Петербург, избухна Джумайското въстание, руският император се
питал - това е отбелязано в един дипломатически рапорт - дали той е лъгал, или него са
лъгали? Фердинанд е оправдавал сега себе си и каквато е могло да има отговорност, я е
стоварил върху Данева. Желанието му да го компрометира пред Русия му е давало добър
случай. Но, от друга страна, той е поддържал, че ако не се вземат радикални мерки за
подобрение положението в Македония, едно голямо въстание ще бъде неизбежно и че
той не ще може да въздържи българския народ да му се притече на помощ. При такова
едно заявление строгият език, който Ламсдорф беше намислил да държи от името на
императора, не можеше, освен да губи от своя ефект. Ще отбележа, че управляващият
Френското дипломатическо агентство в София пише за задоволството на Фердинанда след
заминаването на руския министър. Ламсдорф отиваше във Виена за преговори с
австрийския министър на външните работи граф Голуховски върху един общ проект за
реформи в Македония. Какви идеи носеше той със себе си за такъв един проект? Между
лицата, които служебно бяха в положение да го съветват, имаше два лагера. Зиновиев
гледаше да не се предлага нищо, което султанът може да сметне като накърнение на
своите суверенни права. Бахметиев, най-добре поставен, за да оцени правилно
положението в Македония и България и развитието на работите в близко бъдеще, му
твърдеше от своя страна, че само коренни реформи, поставени под чужд контрол, могат да
предотвратят едно въстание напролет. Руският консул в Пловдив, който бе отишъл на
границата и разпитвал бежанците, беше още по-категоричен в това отношение.
Посланикът на Русия във Виена граф Капнист, в особено разногласие със Зиновиева, също е
отивал далече с едно свое предложение. За това се говори в един рапорт на Маршал от
Цариград. Зиновиев го посетил и му говорил пак за Македония. Разчитайки на
дискретността на германския посланик и при обещание, че ще пази думите му в пълна
тайна, той му съобщил, че между рапортите на руските дипломатически представители,
които получил, имало и един от руския посланик във Виена граф Капнист. Граф Капнист
пишел, че след като мислил дълго върху Македонския въпрос, бил стигнал до
заключението, че само едно превръщане на Македония в автономна област под
ръководството на генерал-губернатор, по религия мюсюлманин, назначен със съгласието
на Силите, би могло да поправи положението на тая страна. Управлението трябвало да се
изгради по образеца на това в Ливан (където имаше един вид местно самоуправление,
б.м.). Този рапорт изненадал Зиновиева по най-неприятен начин. Той не знаел дали граф
Капнист имал позволение да прави такова предложение и дали той е говорил в този
смисъл с граф Голуховски. Това му предложение било в пълно противоречие с
инструкциите, които той, Зиновиев, получил в Ливадия от Ламсдорф в съгласие с царя. То
било абсолютно неприложимо, водело към едно принудително действие на Силите (в
Цариград, б.м.), при което всички амбиции щели да се разюздят. Граф Капнист не познавал
турските условия. Ако предложението му станело известно, от него щяло да произлезе
само пакост. Що се отнасяло до него, Зиновиев, той щял спокойно да продължава да върви
по пътя, който си бил начертал, и щял да иска само допълнение към новите мерки без
никакво накърнение на суверенните права на султана. Най-важните въпроси били:
финансовият въпрос и сигурността, че приходите на европейските вилаети ще се
употребяват за тяхна полза, въпросът за уреденото прибиране на десятъка, организацията
на жандармерията, на полицията и на пъдарите. От значение било щото валиите да могат
да действат пълновластно против злоупотребленията. Зиновиев, бележеше Маршал, беше
под силното впечатление на държанието на граф Капнист и изглеждаше да смята, че това е
заплетена интрига против него. Германският посланик го попитал дали Капнист
принадлежи към школата на граф Игиатиева. - Не съвсем - отговорил той.
 В действителност Капнист принадлежеше на един лагер тъкмо противоположен на
граф Игнатиева. Но между него и Зиновиева имаше стари разпри, още от времето, когато
и двамата служеха във Външното министерство. Нека да забележа колко странно и
своеволно изглежда поведението на Зиновиева. Франция е съюзница на Русия, но той не
споменава даже за Френското посолство; съществува едно австро-руско споразумение, но
той избягва австрийския посланик. На едного от своите колеги той поверява идеите си,
кому? - на германския, за когото знае, че държи много повече за властта на султана,
[97]
отколкото за участта на християнските народи .
Без свое лично мнение, естествено беше щото граф Ламсдорф да се поддаде на
влиянието на Зиновиева. Македонският въпрос не беше едничкият, който занимаваше
руската дипломация в Цариград. Напоследък Русия се бе докоснала по един повод и до
въпроса за Проливите. Министерството на марината, без да пита Ламсдорф като министър
на външните работи, натоварило Зиновиева да поиска от султана разрешение щото четири
контраторпильори, построени в Кронщат, да минат през Дарданелите и Босфора за
Черното море. Англия протестира, понеже това било противно на договорите от 1841 и
1856 година. Но Зиновиев успя щото те да получат нужното разрешение, като се
преобразят външно в търговски съдове. Това се получи поради особеното
благоразположение на султана. Зиновиев намираше, че Русия ще има нужда от него и по-
нататък. За Ламсдорфа бе мъчно да му се противопостави.
Граф Голуховски не беше доволен, че Ламсдорф на път за Белград и София не се спря
във Виена, за да подчертае предварително австро-руското споразумение. Нему беше
особено неприятно посещението на руския министър в София. Той се е боял, че то ще
насърчи българите и ще ускори събитията, които имало да се предотвратяват. В това той
бе прав и не. Езикът, който Ламсдорф държа в София, не беше насърчителен. Той,
напротив, силно отслаби очакванията от Русия. Но това важеше само за политическите
кръгове. За македонските революционери посещението на граф Ламсдорф беше едно
потвърждение, че те са на прав път и че щат не щат, Силите ще трябва да се намесят по
Македонския въпрос. Помня какво ми каза в своето простодушие един войвода:
- С няколко чети тая есен докарахме руския министър; с едно въстание ще докараме и
руския цар!
 ДОБАВКА КЪМ РАЗКАЗА НА ГОСПОЖА КАРАВЕЛОВА ДОСЕЖНО
ПОСТЪПКИТЕ ѝ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА МЪЖА ѝ ОТ ЧЕРНАТА ДЖАМИЯ
И ОТ УЧАСТЪКА
Дадох думите на госпожа Каравелова за нейните постъпки, така както бях ги записал;
сега ще прибавя някои подробности, които допълват нейния разказ. На 17 март 1887 г. тя
дала едно заявление до главния военен прокурор. В него тя най-напред разправя как е
станало арестуването на мъжа ѝ. На 19 февруари Петко Каравелов бил поканен от
подпристава Ветров да се яви в градоначалството заедно с Орошаков, Никифоров, Т.
Георгиев, И. Георгов, които тогава се намирали у него. След заминаването им излязла и тя,
за да се научи за причините на това извикване. На запитването ѝ лично градоначалникът
Басмаджиев заявил, че всички горепоменати са арестувани по заповед на регентите и
министрите и че ще бъдат задържани в градоначалството. Тя разбрала, че те са били
прекарани в Черната джамия. Тя говори за изтезанията, станали там. Езикът на
неустрашимата жена е смел и даже заканителен:
- За станалото през нощта от 19 и 20 февруари в стените на затвора оставям на вашата
съвест и военна чест да дадат подобающо определение. На този позорен акт на
безчеловечност и свирепост аз ще оставя времето и самите оскърбени да се произнесат и
дирят сметка.
На 27 февруари Каравелов бе изведен из Черната джамия в градоначалството за
дознание. Същевременно градоначалникът Басмаджиев лично ѝ съобщил, че за неговото
освобождение се изисквало поръчителство в 10 (десет) хиляди лева, каквото тя
представила същия ден на следователя Станишев с молба незабавно да я уведоми, ако се
окаже някаква нередовност. По-нататък госпожа Каравелова разправя за перипетиите на
това поръчителство:
- На следующия ден, събота, 29 февруари, към 5 часа след пладне това поръчителство
ми се повърна от следователя и забележка, че военният прокурор Радойков отказва да
приеме един от приключените два акта - владало за мое собствено имущество в Пловдив,
тъй като аз съм могла била да го продам, заложа и актът да си е останал у мене. Срещу
него поисках да им дам удостоверение от банката. Със съгласието и одобрението на
следователя упътих се към банката и когато вече Попов, Генев, Бракалов тъкмяха да се
пише исканото удостоверение, един старши изтропа на вратата и предаде нова заповед,
че сумата на поръчителството се дига от десет на петнадесет хиляди лева. И тъй първото
падна. За второто не оставаше време, за да мине през необходимите митарства - градския
съвет, нотариус, тъй като часът удари 5. Следующият ден бе неделя, неприсъствен. В
понеделник, 2 март, цялата сутрин се измина в лутания по частни къщи, градски съвет,
нотариус; тъкмо на 11 1/2 часа преди пладне предадох това второ поръчителство в ръцете
на прокурора г. Радойков.
Той ѝ заявил, както и на Тодор Нешев, който гарантирал за Кр. Нешев, П. Станчев,
Данев, че „затворените за днес не може да се пуснат, понеже трябва да стане второ и
пълно дознание". Такова нещо не станало, но в сряда, 4 март, споменатите троица
съвместно с Каравелов арестувани, били освободени. В четвъртък, 5 март, тя отново се
явила в градоначалството пред Радойкова и го запитала за освобождението на първите и
задържането на мъжа ѝ. След видимо колебание той ѝ отговорил, че „обвинението, което
тежи върху него, е свързано с други градища и че се очакват подробни сведения", и пак ѝ
повърнал поръчителството. На нейната молба да се види с мъжа си, тъй като
предварителното разследване бе станало на 27 февруари, отговорил ѝ категорично
- Не може.
„Най-сетне на 11 март - пишеше тя - предадох на Вас, господин главен прокурор,
злополучното това поръчителство и Вие имахте добрината още на следующия ден да го
поднесете на г. военния министър съвместно с онова на г. Цанова. Не зная какви високи
съображения са ръководили г. военния министър при решаването въпроса; зная само, че г.
Цанов, а връх моето поръчителство личи лаконическият подпис „отказвам, Николаев.
12.3.1887". Тези две думи щяха да ме държат в дълготрайно недоумение, да не бе
записката от Вашата канцелария, която ми поясни многознаменателното им значение - че
мъжът ми не може да бъде освободен под поръчителство." Госпожа Каравелова цитира
членове от Временния съдебен правилник, за да докаже, че задържането на мъжа ѝ е
незаконно. Казали ѝ, че трябва да се направи едно дознание за него. За такова дознание
обаче не ставало и дума, „макар - бележеше, - че се измина достатъчно време, за да се
получат най-подробни сведения не само от най-отдалечените краища на България, но и от
каквато щете друга европейска държава". Заявлението свършваше с тия горди думи,
достойни за характера на госпожа Каравелова: „Най-покорно Ви моля, господин главен
прокурор, да ми кажете на какво основание мъжът ми е бил арестуван, изтезаван в
Черната джамия и защо досега се държи в една мръсна стая, която денонощно служи за
проход на всички стражари в градоначалството. В качеството Ви на главен военен
прокурор Вие сте при сегашното военно положение блюстител на съществуващите в
отечеството ни закони, пазител на правдините, с които трябва да се наслаждава всеки
български гражданин, обръщам се към Вас да ми укажите где да диря обяснение и
оправдание за всичко, на което мъжът ми е подвергнат от 19 февруари насам, и докога ще
продължава неговият арест, арест, който представлява грубо докачение спрямо съвест,
человечност, законност, правосъдие."
Ще кажа една дума и за лицата, които се споменават в това заявление. Басмаджиев,
либерал, беше и по-нататък градоначалник на София, при управлението на Радославова и
Д. Петкова. Той стана доверено лице на Фердинанда. Главният военен прокурор беше
бъдещият генерал Агура, родом от Бесарабия, брат на професора със същото име. Агура
беше една много оригинална фигура, която аз винаги гледах с учудване. Висок, сух, с
навъсени вежди, той неотразимо напомняше образа на Дон Кихота, какъвто го виждаме в
илюстрациите на испанския роман. Той минаваше за добър юрист, но популярността му се
дължеше главно като компаньор на другарски срещи, където веселостта бе в такъв
контраст с неговата мрачна физиономия. Военният следовател Радойков, и той после
генерал, беше родом от Зайчар. Агура нямаше никаква политическа боя. Той бе чисто и
просто един съдебен чиновник, послушен на властта; Радойков беше един от фанатиците
на Регентството. Аз често съм го срещал в стамболовистките кръгове, силно привързан към
тая партия.
Против постъпките на госпожа Каравелова за освобождението на мъжа ѝ се обяви
един човек, за когото пак трябва да кажа нещо, д-р Марко К. Марков. В моето време той
се прочу като смешна фигура. Той бе тъй нареченият цигански трибун, който се бе заел да
върне избирателните права на циганите, унищожени от Каравелова, тъй като те си
продавали гласа. В 1887 г. той бе между най-приближените хора на Радославова,
сътрудник на официозния вестник „Свобода" и чиновник в градоначалството. В едно
негово писмо до главния прокурор той излага причините, по които не бивало Петко
Каравелов да бъде освободен. Това писмо е един документ не само за характера на един
човек, но и за психологията на много хора измежду управляващите в тая епоха, тъй
изпълнена със силни страсти. Д-р Марков отправя ред обвинения срещу самата госпожа
Каравелова. Тя клеветнически осведомявала руските вестници относно работите в
България: „Във в. „Новости" кореспондент някой си под псевдоним С. К. изпраща от София
дописки, в които по най-безсъвестен начин хвърля кал върху лицето на целия български
народ. В една между впрочем дописка с дата 7/19 март т.г., поместена в брой 61 на в.
„Новости", С. К. безцеремонно заявява, че „източникът, от когото той черпи материали за
горните си дописки, била госпожа Каравелова, разговорът с която в тях се и предава".
Освен това тя водила и сама устна агитация против правителството: „Госпожа Екатерина
Каравелова, съпруга на находящия се в арест Петко Каравелов, обвиняем в държавно
престъпление, ежедневно ходи из къща в къща, из учреждение в учреждение, като
разпръсква всевъзможни инсинуации и клевети измежду тия, с които тя се среща, против
правителството и неговите действия". Това не било всичко; госпожа Каравелова ходела да
хлопа и по вратите на дипломатическите представители, търсейки тяхната намеса: „Тя
отива още по-надалеч, тя, българската поданица Екатерина Каравелова, родом от Русе, си
позволявала да прибягва и иска защитата на чуждите в София агентства - постъпка, както
виждате, господин военен прокурор, за която действащите в Княжеството закони
категорически предвиждат наказание". Госпожа Каравелова търсела средство да освободи
мъжа си и после, с помощта на някое агентство, да му даде възможност да избяга в
чужбина. Марков даваше следното мнение: „Полицията счита за изгодно да яви на
военния прокурорски надзор, че ако действително Петко Каравелов и бившият майор
Никифоров, както Екатерина Каравелова се е хваляла из града, се освободят от арест и им
се даде възможност да са в съприкосновение с обществото, то Софийското градоначалство
ще снеме отговорността за нарушение спокойствието и тишината в столицата". Той
излагаше и причините: „Жилищата на П. Каравелова и К. Никифорова са били до
последното тяхно арестуване свърталище на всички пакостници-българи, които хвърлиха
страната в днешното критическо положение. В жилищата на тия две личности са се кроели
всевъзможни пъклени планове за междуособия и резни в България. Техният кръжок,
състоящ се от горните двама, Илия Цанов, Ив. П. Славейков, Г. Орошаков, Тома Георгиев,
Илия Георгов, К. Кушлев и пр., открито водеше агитация измежду българското офицерство
да не служат на беззаконното регентство и правителство, а да си давали оставките.
Кружокът на Каравелова и Никифорова направи от многото най-добри български офицери
предатели на отечеството си. От този кружок излезе и покойният Олимпи Панов,
разстрелян в Русе на 23 февруари т.г. като съучастник в Русенския метеж". Марков искаше
още по-строги мерки: „В интереса на спокойствието, реда, тишината е, господин военен
прокурор, главатарите на тоя кружок, Каравелов и Никифоров, да нямат абсолютно
никакво съприкосновение с обществото, т.е. не само те да не се освобождават от затвора
си, но да не се позволява даже и на съпругата на първия Екатерина Каравелова да ги
посещава, тъй като с възможността си да се среща и говори с тях, тя като жена почти на
всичко способна, не е чудно да изиграе някаква комедия специално за правителството и
въобще за българския народ".
ЦДА, ф. 77 к, 223 л. Препис. Машинопис.
 II.
МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС ПРЕД ВЕЛИКИТЕ СИЛИ В НАВЕЧЕРИЕТО НА
ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ И ПОДИР НЕГО

МОИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СРЕЩИ В РИМ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

Митингът в Милано, двете събрания в Рим имаха за цел да събудят у италианския
народ съчувствие към борбата на Македония за нейното освобождение. Македонският
въпрос се излагаше тук предимно откъм хуманитарната му страна. Но за италианските
политически лица той се поставяше на почвата на националните и държавните интереси на
Италия. Тук се преплитаха разни съображения в свръзка със сложното международно
[98]
положение на Италия - Тройния съюз, току-що подновен , спогодбата с Франция за
Средиземното море, току-що станала - както и с нейните явни и скрити амбиции и
опасения. Предстоеше разискване в Камарата по външната политика, в което се очакваше
да вземат думата някои от най-видните депутати. Задачата, която си поставих, беше да се
срещна с тях, да ги осветля по Македонското движение и да разсея някои предубеждения,
за които знаех вече, че съществуват.
Когато пристигнах в Милано, аз не познавах там никого. Но в Рим намерих моя
любим професор от Женева Мафео Панталеони, сега професор в Римския университет. С
каква радост го видях отново! В Женева, след лекцията му, аз обикновено го придружавах
до неговата вила в околностите на града и по пътя го слушах с ненаситност и възхищение
да говори по разни въпроси на науката, тъй дълбок в своите идеи и тъй оригинален в
своите хрумвания. В Рим той ме вземаше понякога със себе си на разходка. Неговата
физиономия беше много популярна. Често почитатели го спираха на улицата. Някои го
намираха за малко ексцентричен. Действително италианец по баща, англичанин по майка,
съчетанието на двете раси у него даваше му един необичаен характер, в който живият
италиански ум и английският хумор ту се сливаха, ту се сблъскваха. Имаше вече легенди за
него между студентите. Мнозина се бояха от неговия сарказъм. Но всички виждаха у него
един мислител. Аз почти всеки ден бях на обед на неговата трапеза, посрещан от
семейството му като свой. Той живееше в една стара голяма къща, с грамадни стаи и
високи тавани, правеше ми впечатление, че трапезарията беше постлана с мраморни
плочи, от които идеше, при настъпилата вече горещина, приятен хлад. Всеки път пред нас
стоеше сложено едно голямо блюдо с макарони, от което ни се сервираше, и аз, човек
природно несръчен, бях угрижен как да събирам плъзгавите макарони около вилицата си.
Това беше толкова по-мъчно, че постоянно се залисвах в разговора си с Панталеони. Още с
пристигането ми в Рим, като му казах с каква задача съм дошъл, Панталеони ми посочи
лицата, с които трябва да се срещна, каза ми за всекиго от тях какво представлява и ми
даде съвет какво и как да им говоря.
Първият политически човек, с когото имах среща в Рим, беше Салваторе Барцилай,
председател на Републиканската група в Камарата. Както много от политическите лица във
Франция, Италия и в балканските страни, Барцилай беше и адвокат. Аз ходих да го видя в
неговата кантора. Влязох в една чакалня, пълна със свят. Насреща ми една стара жена
стоеше дълбоко умислена, в ръцете си стискаше конвулсивно вързоп книжа и устата ѝ
трепереха непрестанно, като че ли [мълвяха] нещо важно и което тя че ли трябваше да
запомни добре. Един господин, също възстар, с дебел врат, ядосани и лоши очи се
разхождаше и със стиснати юмруци като че ли заплашваше невидими врагове. И други
още имаше, някои унили, някои възбудени, всеки със своята беда или със своята вражда,
видими по лицето, по жестовете. Разбрах, че има много да чакам, ако бъда приет по своя
ред, и пратих картичката си заедно с едно препоръчително писмо от новия ми приятел в
Милано, младият републиканец Джовани Мичели. От кабинета излезе човек на средна
възраст, малко залисан от работа, с перо в ръка, и ме покани да вляза в частния салон
насреща. Това бе Барцилай. Застанахме двамата пред прозореца и водихме
продължителен разговор.
Републиканската позиция на Барцилай в Камарата беше чисто идеалистична. Самото
републиканско движение в Италия беше един отглас от романтическото време на
революционните борби за обединението на Италия, един завет на Мацини, без никакви
изгледи за осъществимост. Савойската династия, участница в създаването на обединена
Италия, беше здраво свързана с националната традиция. Смъртта на крал Умберто, убит
от анархист, беше още повече увеличила привързаността на италианския народ към
царстващия дом. Сам шефът на републиканското движение, известният философ и трибун
Джовани Бовио, беше казал, че това ужасно престъпление отнело няколко години от
живота на един крал, но дало на монархията един нов срок от няколко столетия.
Важността на Барцилай в Камарата не идеше от републиканството му, а от неговото
положение на водител на иредентизма, посочен от всички като такъв след недавнашната
смърт на Бовио. Иредентист, това определяше линията на Барцилай по външната
политика. Той водеше неуморна борба против Тройния съюз. Съюзница на Австрия,
Италия ставаше гарант на нейната териториална цялост и даваше една нова санкция на
австрийското владичество върху неосвободените още италиански земи. Само в един съюз
с франция, която имаше да си възвръща Елзас-Лотарингия, иредентистите виждаха нова
надежда за постигането на своята мечта за пълно обединение. Така в 1915 година
иредентизмът, станал вече едно стихийно течение, накара Италия да излезе от Тройния
съюз и да влезе във войната като съюзница на Съглашението.
В 1903 година, когато ставаха моите срещи в Рим, една от целите на моята агитация
беше да възбуждам недоверие към намеренията на Австрия по отношение на Балканския
полуостров. Още с първите си думи аз наведох Барцилай към тази тема. Той ми изказа
своята загриженост от австрийската политика и последствията, които тя можеше да
повлече за италианските интереси.
- Австрия - каза моят събеседник - от дълги години води непрестанна и тайна агитация
в Албания, и дебне момента, когато да ѝ се падне случаят да окупира областта. А ний по
никакъв начин няма да допуснем, щото Австрия да се настани в Дурацо, Авлона, и въобще
на крайбрежието на Адриатическото море. То би било един ужасен удар за Италия.
- А ако Австрия се задоволи да окупира само Македония със Солун? - попитах аз.
- Италия - заяви той - ще се възпротиви на това с всички сили и средства.
Действително, когато след атентатите в Солун се явиха там австрийски военни
параходи, Италия прати и свои.
 - Солун - поясни Барцилай - като пристанище има важност за равновесието на
Средиземното море, в което са ангажирани най-съществените интереси на Италия.
- Има ли - попитах аз - други Велики сили еднакво заинтересувани като Италия да не
се допусне настаняването на Австрия в Солун?
- Да - отговори Барцилай. - Франция и Англия. В това не се съмнявайте.
Ненавистта на италианците към Австрия беше общоизвестна, историческа. Но сега
откривах в Италия нещо съвсем неизвестно за мен дотогава, едно враждебно чувство и
спрямо славяните като опасни съперници в ония краеве на австрийската монархия, за
които ламти иредентизмът. Всичко, което видяхме по-късно: конфликтът със Сърбия
досежно далматинските брегове, когато Италия водеше своите преговори за влизането ѝ
във войната като съюзница на Съглашението; спорът за Фиуме след войната и
завладяването на тоя град от Д'Анунцио; и в наше време борбата за Триест между Италия
и Югославия, всичко това имаше още в 1903 година един зародиш, който откривах с
учудване. В действителност имаше какво да плаши италианските иредентисти. Околностите
на Триест бяха станали славянски и в самия град се чуваше славянската реч. Барцилай
виждаше една опасност за Италия не само в съседните ней славяни, но изобщо в
славянските народи в Австро-Унгария.
- Славяните в Австрия - каза Барцилай - са най-горещи партизани на идеята: Австрия
да погълне славянските народи на Балканския полуостров. Тяхната мечта е да направят от
Австрия славянска империя.
Опасенията от славянството караха Барцилай да гледа с подозрение и на
Македонското движение. Той предполагаше, че то е един опит от страна на България да
присъедини Македония, че зад България в тоя случай стои Русия и че тук всъщност се касае
за едно славянско предприятие. Аз протестирах с всичкия си жар. Разправих му, че
Македонското движение няма нищо общо нито с политиката на България, нито с
политиката на Русия, нито въобще със славянството. Още в началото на разговора ни
Барцилай беше ми казал:
- Ние желаем да се закрепи за дълго време още, и в същност за неопределен срок
statu-quo-то в Балканския полуостров. Ако станеха там в настоящия момент важни
променения, биха пострадали интересите на Италия, която, засега поне, не е в състояние
да ги защити, както би се следвало. Може би от стълкновенията, които би се произвели по
повод на отварянето на Източния въпрос, да последва една война. И това е именно
опасността, която не трябва да се забравя.
Аз го уверих, че и ние сме за statu-quo-то.
- Но какво искате вие тогава?
- Европейски контрол в Македония. Нищо повече.
Моите думи напълно го задоволиха. Той намери, че програмата на Македонското
революционно движение е напълно сходно с интересите на Италия.
- Аз ви благодаря крайно - каза ми Барцилай - за осветленията. Подобни срещи е
необходимо да имате и с други депутати. Аз ще ви запозная с тях. Вашата кауза не е
[99]
обяснена добре. Обяснете я и ще намерите голяма подкрепа .
След Барцилай - ако помня добре, по негов съвет - отидох да видя Де Маринис,
професор в Неаполския университет и депутат в Камарата. Де Маринис често пъти вземал
думата по международните въпроси и някои му предричаха, че ще бъде един ден
министър на външните работи. Такова очакване имаше сигурно и той, тъй като, за да не
би аз да го изложа, като предам неточно неговите изявления, ако ми ги направи устно,
поиска да му задам своите въпроси и писмено да ми отговори. В разговора си с Барцилай
аз откривах италианските опасения от славянството. Изявленията на Де Маринис ми
разкриваха друга една грижа на италианската политика, чиито прояви трябваше да
засегнат по-късно, във враждебен смисъл, интересите на българската народност. Знае се,
че на Конференцията на посланиците в Лондон, свикана през време на Балканската война
за разрешение на възникналите от нея териториални въпроси, се води голяма борба
между Русия, от една страна, и Австрия и Италия, от друга, досежно границите на
бъдещата албанска държава. Италия, както Австрия, настояваше щото тия граници да
обемат и някои части от Македония. Думата беше за Струга, за Дебър, за Тетово. Помни се
какво стана през Втората световна война. Италианците бяха окупирали като част от
принадлежащата на Албания територия Долна Преспа, Струга, Дебър, Кичево, Тетово. Де
Маринис още в 1903 година е имал наум възможния спор за териториалното
разграничение един ден между Албания и Македония, тъй като, запитан от мен какво
трябва да бъде разрешението на Македонския въпрос, неговият отговор беше следният:
- На Македония трябва да се даде една форма на свободно управление, което да я
осигурява от опасности от една окупация от страна на Австрия, да изключи амбициите на
Русия, да осуети завинаги надеждите за завладяване на България, Гърция и Сърбия и да
запази интересите на албанското племе. (к.м.).
Един разговор с италиански политически мъж не можеше да мине, без да се постави
като централна точка политиката на Австрия, нейните домогвания на Балканския
полуостров. На тая тема беше впрочем и един неминуемо поставян от мене въпрос. Аз се
боях от Австрия за българското бъдеще, както италианците се безпокояха за интересите на
Италия. Попитах Де Маринис:
- Италия би ли допуснала щото Австрия да окупира Македония?
Той ми отговори с голяма енергия: не, по никой начин. Де Маринис обаче не
изключваше такива намерения от страна на Австрия. Неговото мнение беше, че това тя ще
се опита да постигне чрез споразумение с Русия.
- В Италия ний сме убедени - каза той - какво Русия и Австрия са решили да си
разделят Балканския полуостров. На 23 февруари т.г. аз говорих по този въпрос в Камарата
и посочих на общественото мнение тая опасност. При срещата си във Виена Ламсдорф и
Голуховски са допълнили това споразумение предвид на хипотезата, че скоро ще има
вълнения, които ще докажат, че statu-quo-то не може вече да се поддържа. Историята ни
показва, че винаги Русия и Австрия са успявали да се споразумеят в ущърб на Турция по-
рано, и после на оня на балкан-ските народи. Четете мотивите, с които биде подкрепено
едно време (това бе в 1829 г.) съгласието в Мюнхенгрец. Политиката на Русия е да
поддържа Турция, докато успее да вземе Цариград. Заедно с Цариград Русия желае да
завладее източния дял на Балканския полуостров, и решила да отстъпи на Австрия
западния заедно с Македония.
Историческите документи показват сега колко погрешни бяха предположенията на Де
Маринис. Русия бе сключила своето споразумение с Австрия не за да дели с нея Балканския
полуостров, но за да я обвърже да не прибягва тя до никакво самостоятелно действие в тая
сфера, докато руската политика е ангажирана в Крайния изток. Мнението обаче, че Русия и
Австрия преследват една задружна завоевателна политика, беше широко разпространено.
Това опасение бях изказал и аз във „Вечерна поща".
- Балканските народи - продължи Де Маринис - трябва да съзнаят, дорде е време, тая
опасност и да се опълчат против нея. В своята защита те трябва да се облегнат на Великите
сили на Средиземно море. Между тия сили най-вече заинтересувана е Италия. Ние желаем
независимостта на балканските народи, защото тя е гаранция за запазване истинските
интереси на Италия. Такава бе програмата на Мацини и Гарибалди. Такъв бе възгледът и
на Виктор Емануил I. Италия трябва да почне в тоя смисъл споразумение с Франция и
Англия. Това е дълг на нашето правителство и благодарение на давлението, което ще
упражним върху него, Италия ще изпълни тоя дълг.
Де Маринис трябваше да говори по източната политика на Италия по повод на
дебатите върху бюджета на Министерството на външните работи. Но при една втора
среща той ми съобщи, че прави интерпелация да се разисква Македонският въпрос по-
рано. Както и други италиански политически лица, Де Маринис хранеше предубеждения
спрямо Македонското движение, защото виждаше в него пръста на официална България и
влиянието на панславизма. След дълги разисквания помежду ни и обясненията, които му
дадох, аз бях щастлив да разсея неговите подозрения, като му разправих подробно
причините на нашата борба, целите, които преследвахме, препятствията, които срещнахме
от страна на официална България, както и от страна на Русия, по-враждебна спрямо нас от
всяка друга Велика сила, за което свидетелстваха съветите на нейния посланик в Турция,
насърчаващи я да употреби най-безпощадни средства за потушаването на нашето
движение.
Най-полезната ми среща в Рим беше несъмнено тая, която имах с маркиз Ди Сан
Джулиано, тъй като тоя бележит човек стана след това на два пъти министър на външните
работи през едно време, когато се поставяха големите въпроси на българската национална
политика. Той заемаше тоя пост първия път в министерството на Фортис 1905-1906 година
и взе участие в разширението на европейската намеса в Македония; втория - от 1910 до
1914, т.е. при Балканската война и конфликта с нашите съюзници. Като стигнем до тая
епоха, ще има да разкажа за ролята, която игра посредничеството на Италия, за да не
продължи румънското нашествие, когато то се приближи до София. Още в 1903 година
всички гледаха на Сан Джулиано като на бъдещ министър на външните работи. Неговата
компетентност по международните въпроси беше всеобщо призната. Сам той очакваше
скоро да бъде позван да води външната политика на Италия. Затова неговите изказвания
пред мене бяха точно измерени.
- Събитията на Изток се развиват с една трескава бързина, която често пъти ни
изненадва - каза ми той. - Към Източния въпрос, който сега е тъй сложен в своите
елементи и тъй тъмен в тяхното взаимодействие, се прибавят, без да го очакваме, нови
фактори, които изискват нови инциативи. Тъй щото не мога сега да ви изкажа много
определен възглед, който утре еволюцията на фактите може да видоизмени. По-добре е
вие да ми разправите как стои положението в Македония и какъв идеал собствено
преследва революционното движение.
Очаквах тая покана и се възползвах от нея, за да му дам всичките надлежни
обяснения. От салона на Парламента, дето той ме прие, качихме се в библиотеката и там
дълги часове беседвахме. Той ми задаваше въпроси, аз отговарях, учуден от неговата
осведоменост, която обхваща не само големите течения в Балканския полуостров, но и
най-дребните перипетии, и най-незначителните наглед прояви. Маркиз ди Сан Джулиано
може би защото беше родом от Сицилия, която не бе познала австрийското владичество,
не показваше тази антипатия към Австрия, която чувствах у други италиански политически
лица и общественици. Той бе привърженик на Тройния съюз и сам го поднови в 1912
година. Той смяташе, че Италия не трябва да стои омагьосана от иредентизма и неговите
мечти, неосъществими освен при една война с Австрия, за която Италия нямаше сили, а да
мине от национализма в империалистическата политика, която беше станала
характеристика на епохата. Той бе министър на външните работи, когато в 1911 година
стана италианското дебаркиране в Триполитания. Там той бе ходил десетина години
преди това, за да изучи местните условия и шансовете на едно завоевание. Погледът на
Сан Джулиано търсеше на картата на Изток и други области, върху които италианският
колониализъм можеше да изяви при дадени обстоятелства своите претенции, както се
случи наистина през Първата европейска война. Той беше пребродил бреговете на Мала
Азия. Неговото желание беше да изучава всички въпроси на самото място. В 1902 година
той беше пропътувал Албания. Впечатленията му от тая обиколка се появиха най-напред в
новооснования вестник „Джорнале д'Италия" и после излезнаха под наслов „Lettere
sull'Albania" в отделна книга, която има голям успех. Сан Джулиано имаше леко перо и
разправяше забавни истории за албанските нрави. Въстанието на албанците в Косово поле
против прогласените за Македония реформи още не беше потушено и към Македонския
въпрос се прибавяше, макар не в същия мащаб, и един албански. Така част от нашия
разговор се простря върху Албания, Сан Джулиано да говори доста надълго за албанците
каквито бе ги видял. Особено го поразили малесорите и мирдитите, които най-пълно
запазили традициите на феодалния си живот.
- Вънкашният свят се заблуждава върху тях - каза ми той. - На каквито и изкушения да
ги подвергват, те не биха жертвали своята фактическа независимост нито в полза на
Австрия, нито в полза на която и да е държава. По своите нрави те са съвременни егоисти,
егоархи, ницшеанци, индивидуалисти и анархисти - каквото обичате - и те чувстват, че
никакъв друг режим не би търпял тия техни нрави така, както ги понася сега турското
правителство. Те не са чели Макс Щирнер, но са усвоили неговата формула: Ich bin der
[100]
Einziege . Те се считат верни поданици на султана, с условие той да не им заповядва, и
приемат с доволство подаянията на Австрия, с условие тя да не изявява претенцията да ги
цивилизова или да ги подвие под едно каквото и да е управление.
Господин Ди Сан Джулиано, който познава начина на живеене на албанците, си
обяснява, защо те се противят на реформите, които биха ограничили, ако мога тъй да се
изразя, тяхното „право на безправие".
Запитан от мене какви са италианските интереси в Албания, маркиз Ди Сан Джулиано
ми даде отговора, който бях слушал вече толкова пъти: Италия не може да допусне щото
някоя Велика сила да се настани на албанските брегове. По-далече не можеха да отиват
тогава нейните претенции. Трябваше да дойде Европейската война, за да се разчлени
Австро-Унгария, да завземе властта Мусолини, за да се пристъпи към завладяването на
Албания. Италианските амбиции и тук не се спираха. Помня, че моят добър приятел и
колега в Брюксел Лояконо ми каза веднъж в 1939 година:
- Ние трябва да бъдем в Албания, за да можем при една общоевропейска война да
стигнем Солун преди немците.
В 1903 година италианците смятаха, че най-добрата гаранция за интересите на Италия
в Адриатическото море е във възраждането и напредъка на албанския народ.
- Ние желаем - каза ми маркиз Ди Сан Джулиано - щото албанският народ да закрепи
своето национално съзнание и да добие една форма на управление, което под върховното
сюзеренство на султана да му обезпечи културното му развитие.
Той много добре разбираше, че това не може да бъде освен един бавен процес и
препоръчваше:
- За Албания са потребни специални реформи от конкретен характер, такива, с една
реч, които да не нарушават техните стари осветени привилегии, и чиято полезност да бъде
очевидна. Тъй например, трябва да им се позволи да се учат на своя език и да им се даде
свобода да си печатат книги на албански; да се употребяват за местни нужди голяма част
от данъците; да се построи една железопътна линия от бреговете на Адриатическото море
до някой център на вътрешността, да се построят пътища, да се урегулира Дрин и прочее.
Въобще да се въведе цивилизацията в Албания посредством инициативи от очевидна
икономическа полза.
Всичко това беше интересно предвид на факта, че албанците стояха още въоръжени
на Косово поле в бунт против реформите и че постъпките на Австрия и Русия в Цариград,
подкрепяни от Германия, не можеха да извадят още султана из неговото скрито
нежелание да вземе мерки за тяхното обуздаване. Но мене ме занимаваше Македонският
въпрос и пак към него поведох разговора. Главната тема на моята агитация беше, че за
Македония е нужен чужд контрол като единствено условие за нейното умиротворение и
че тоя контрол трябва да бъде извършван не само от Австрия и Русия, а задружно от
всички Сили, подписавши Берлинския договор.
- Ний - заяви моят събеседник - признаваме, че Австрия и Русия имат в голяма част от
Турция по-важни интереси, отколкото другите Сили. Но Италия тоже се близко интересува
от съдбата на Македония. Тя трябва да желае, и наистина желае, щото да се въведат там
практически и сериозни реформи, искрено приложени и достатъчни, за да отстранят всяка
причина за едно революционно движение.
Аз го помолих да ми каже по-определено как той схваща тия реформи. Сан Джулиано
помисли малко, сетне взе писалката и написа следния отговор, като ме помоли да го
преведа буквално, за да се знае точно неговото мнение: „За да бъдат практически и
сериозни реформите, трябва да са съвместими със суверенитета на султана. Законите,
обнародвани на няколко пъти в Турция, и които са приложени само отчасти, допускат,
щото известни важни служби да бъдат поверени на чужденци. Виждаме, че Отоманската
банка и администрацията на държавните дългове извършват известни служби по начин
задоволителен. Освен това Турция прие по принцип назначението на европейски офицери
в жандармерията. Ето, значи, принципи осветени, остава те да се развият и разширят, за да
се отстранят в правосъдието, събирането на данъците, полицията и въобще във всички
отрасли на управлението някои от ония злоупотребления, които поддържат
революционното брожение". Това са идеите, от които се ръководи маркиз Ди Сан
Джулиано, когато в 1905 година пое поста министър на външните работи. Те бяха ценен
принос към опитите за едно постепенно разрешение на Македонския въпрос. В 1906
година Сан Джулиано отиде посланик в Лондон. Присъствието в английската столица на
такъв един компетентен човек по балканските работи, когато Англия вземаше таково живо
участие в тях, беше също от голяма важност. Аз стоях в библиотеката на Парламента с
макриз Ди Сан Джулиано не по-малко от два часа. Когато станах да си вървя, той излезе с
мене и ме покани да го придружа на една малка разходка. Помня, че бях се почувствал
горд да вървя с него по улиците на Рим. Природата не беше много облагодетелствала
физическата фигура на маркиз Ди Сан Джулио, но той правеше впечатление с едно
държание на голям аристократ, un air de grand seigneur, както казват французите. Славеше
[101]
се тогава и неговата духовитост .
Моят професор Панталеони ми каза:
- Трябва непременно да видиш Фортис. Аз ще ти дам една препоръка до него. Фортис
има голямо влияние в Камарата и неговите речи по външната политика, която той следи
отблизо, привличат вниманието на всички. Не ще съмнение, че той ще образува един от
бъдещите кабинети, които сега тъй често се сменяват. При това той сам е много интересна
личност.
Интересна личност, действително. Преди всичко по своето романтично минало. В 1866
година, когато италианците водеха война с Австрия, имайки като съюзница Прусия,
Гарибалди нахлу с един доброволчески отряд на австрийска територия и се приближи, с
ред победи, до Тренто. Но италианското правителство беше получило известие от Бисмарк,
че при сключването на мира Австрия по никакъв начин няма да отстъпи Трентинската
област, и генерал Ламориола даде на Гарибалди заповед да се върне обратно. Тежко
беше за Гарибалди да се оттегли от един къс италианска земя, придобита с бой. Но той
отговори: „Obbedisco, слушам" - дума, която често пъти се цитира като пример на
войнишка дисциплина и подчинение. В тоя отряд е бил и младият Алесандро Фортис. Той е
придружавал след това Гарибалди и в друго едно смело предприятие: в сражението при
Ментана, когато Гарибалди се опита да навлезе в Рим, бранен от войски на папата и от
френски гарнизон. Сподвижник на Гарибалди в опитите да се довърши италианското
обединение, Фортис бил в политическите си идеи горещ последовател на Мацини. В 1874
година той председателствал в Рим конгреса на дружествата, основани в името на
Мацини, починал две години по-рано. Малко след това е бил арестуван за участие в една
републиканска конспирация против държавния строй, съден и оправдан. В 1880 година той
влязъл в Камарата като републикански депутат. Но подобно на други републиканци, които
видяха с време, че преследването на републиканската идея остава, при създадените в
Италия условия, едно сантиментално увлечение и ги откъсва от реалната политика, и
Фортис се присъединил към монархията. В 1888-1890 година той е държавен подсекретар
за вътрешните работи в кабинета на знаменития Криспи, също сподвижник на Гарибалди и
бивш републиканец. От тогава неговото политическо положение е вървяло все нагоре.
Всички, които ми говориха за него, казваха: истински държавен мъж. Към престижа на
признаваните му държавнически качества се прибавяше и необикновената
привлекателност на неговата личност. Аз сам веднага я почувствах. Във „Вечерна поща"
пишех за него: „В гласа му има една задушевна нота на откровеност, на сърдечност, на
жива и съобщителна симпатия... Впрочем цялото негово същество дава впечатление на
прямота, добродушие, весел и жизнерадостен оптимизъм. Едър, доста пълен, но доста
пъргав и подвижен; цялата му физиономия като че ли се заключава в очите му, големи и
приятни, които говорят и се смеят постоянно. Казаха ми, че понякога, във време на
[102]
бурните дебати, от тях изскачали искри" . Разбира се, не ми се предостави случай да го
видя в тоя облик.
Намерих Фортис много добре осведомен по Македонския въпрос. Той познаваше
реформите, обявени за Македония, и ги смяташе за нищожни. Останах изненадан, че му
беше известен проектът, изработен в 1880 година от една европейска комисия, за
изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор, проект, останал почти всеобщо непознат в
България, докато аз го изнесох във „Вечерна поща". Фортис намираше изработените
тогава реформи за задоволителни и смяташе, че Европа трябва да настои за тяхното
приложение.
- И ние бихме се задоволили с тях - казах, - стига те да бъдат поставени под
европейски контрол.
- Да - отговори Фортис, - но вие, македонците, искате тия реформи само за
Македония, а те са били изработени за цяла Европейска Турция. Една от причините,
поради които идеята да се въведе автономен режим в Македония среща силно
противодействие, е страхът, че ако се образува отделна административна единица в
пределите, очертани от вашата организация, българският елемент ще вземе скоро връх в
нея и ще ѝ наложи своя национален отпечатък. А след това би дошло присъединение към
България. По мое разбиране - продължи Фортис - трябва да се образува една провинция
от Адриатическо море до полите на Цариград или поне до Струма. Тая провинция да се
остави под върховната власт на султана, но да се ползва с широко самоуправление.
Моят събеседник взе след това да ми обяснява голямото бъдеще, което би имала
такава една провинция от Адриатическо море до Струма:
- По своето положение тя се намира на един от най-важните търговски пътища: оня,
който води към Мала Азия и към Индия. Огромен транзит ще става през нея. Освен това,
бидейки част от Турция, тя би се ползвала най-вече от пазарите, които ще се открият в
Мала Азия.
Идеята на Фортис за такава провинция не ме съблазняваше, тъй като той оставяше
вън от нея цяла Македония от Струма до Места, а от друга страна, препоръчваше ни
нежелано съжителство с един народ толкова изостанал назад и тъй мъчно управляем като
албанския. Но аз се въздържах от всяко възражение, защото всичко това ми се виждаше
утопическо, и само ме учудваше, че иде от такъв един сериозен държавен мъж. Очевидно
Фортис се увличаше в перспективи за простирането на италианското влияние отсам
Адриатическите брегове. Той виждаше исторически основи за такова влияние:
 - Вашите народи там са претърпели могъщото влияние на Римската империя и са
запазили и до днес следите на нейната култура. През средните векове и в по-подирните
епохи, сношенията между Италия и народите на Балканския полуостров са били чести и
тесни. Венеция е свързвала търговски договори с едновремешните балкански господари.
Но - забеляза той - да оставим тия, тъй да кажа, сантиментални съображения, макар и те
да имат своята цена.
После продължи:
- Италия има в Балканския полуостров важни търговски интереси. Ако се въведеше
един свободен режим в Европейска Турция, в нея ний бихме изнасяли множество стоки.
Ний сме съседи с вас: един ръкав море ни дели. И когато ще се построи една линия - Солун
- Адриатическо море, ний ще бъдем съвсем близо.
Както всички италианци, с които говорих, тъй и Фортис наблегна върху това, че Италия
не може да допусне някоя Велика сила да се настани на бреговете на Албания. Това се
отнасяше до Австрия. Но Фортис допълни:
- Не бихме желали тоже, щото тия брегове да бъдат в славянски ръце. Видите ли, ний
гледаме с недоверие на славянството, защото то храни амбиции, които застрашават
нашите интереси.
Той остана доволен от моите обяснения, че Македонското движение няма никакви
славянски побуждения и не преследва никакви славянски цели, и ми заяви, че това като
стане известно, ще се увеличат италианските симпатии към борбата на Македония.
- Вземете за пример самата България - каза той. - Във времето на Стамболова, когато
тя даваше многобройни доказателства за своята политическа жизнеспособност и за своето
страстно чувство на независимост, в Западна Европа тя се радваше на възхищението и на
горещите съчувствия на политическите кръгове. Но след това ...
Фортис се спря, погледна ме и направи един жест. Очевидно русофилската политика
на д-р Данева бе събудила всички подозрения у него. Нашият разговор трая дълго и време
беше да си вървя. На сбогуване моят събеседник ми каза:
- Вие чухте моето мнение за нуждата от истински реформи в Македония. Аз ще го
изложа скоро в Камарата и ще се старая с приятелите ми да го подкрепяме енергически.
В 1907 година, при един престой в Рим, аз пак отидох да посетя Фортис, тоя път не в
неговото адвокатско писалище, а у дома му. Той не беше ме забравил и ме посрещна като
стар познат. Прие ме по ръкави и така си остана. Имаше у него много нещо, което ми
напомнюваше нецеремониалността на Димитър Петкова.
Срещите ми с италианските политически лица ставаха много лесно. Моето участие в
митинга в Милано и в събранието в Рим, за което се писа във вестниците, беше направило
името ми известно и те показваха голяма готовност да ме приемат, тъй като се
интересуваха от работите в Балканския полуостров, а при това бяха поласкани от факта, че
съм дошъл да търся помощта на Италия. Мъчнотии намерих само при Луиджи Луцати,
участник в няколко кабинета и познат по своята дейност като министър на финансите.
Собствено, още щом пристигнах тук, благодарение на една особено влиятелна препоръка,
Луцати ми съобщи чрез един от своите секретари, че ще ме приеме с голямо удоволствие,
и ми определи ден. Той не знаеше, че искам да имам с него едно интервю върху
балканските работи. Когато се научи за моята мисия, веднага се явиха куп непредвидени
събития, препятствия, които бяха за мене цели катастрофи: Луцати са разболял от
инфлуенца, тръгнал да пътува, след това, на връщане, председателствал комисии, които му
поглъщали цялото време, получил нещастни новини... И аз все чаках да дойде ред да го
видя. И тоя ред не идеше. Луцати никога не беше свободен. Най-после един от неговите
секретари дойде при мене и ми каза:
- Господин Луцати е много зает. Няма ни една минута свободна. Но ще ви приеме с
удоволствие, с условие че ще говорите само по чисто икономически въпроси.
- Добре - отговорих аз, - съобщете, моля, на уважаемия господин Луцати, че желая да
чуя неговото мнение по конверсията на италианските държавни дългове...
В действителност Луцати, които беше тщеславен човек, искаше да покаже пред един
чужденец колко мъчен е достъпът при него. Тщеславието му почувствах изобилно при
срещата си с него. На другия ден, на часа един и половина, аз звъних на вратата на Луцати.
След дълги митарства, въведен бях в работния му кабинет. Че имаше в него книги, то не
бе чудно, но те бяха тъй много в тая малка стая. Те пълнеха долапите, покриваха пода,
простираха се над канапетата, столовете, масичките, изкачваха се, наредени една над
друга, нагоре до тавана, затулваха прозорците като барикади. На масата фотографии с
посвещения. Исторически фигури на съвременна Италия: Мингети, Мелагари... Една
фотография на граф Бюлов, пратена, когато той станал канцлер. Чета под нея: „Cordiali
[103]
saluti..." По-нататък не прочетох. Вратата се отвори и се показа г. Луцати, стар човек, с
бяла брада, кадифена черна капа на главата, която дава подозрение, че е оголяла. Но инак
изглеждаше пъргав и пълен с енергия и не приличаше ни най-малко на човек, който току-
що е лежал от инфлуенца. Извиних се пред него, че съм се показал толкова нескромен с
моите настоявания.
- Няма никаква нескромност - отговори той. - Напротив, вие показахте голяма
професионална сръчност. Хе, хе, младите хора сега... Така трябва впрочем.
След това Луцати ме попита защо съм искал да го видя. Аз, в своята невинност, му
отговорих:
- Защото такъв съвет ми дадоха някои мои нови познати в Рим.
- Не - заяви той, - това не може да бъде достатъчно обяснение за вашите читатели.
Вие трябва да им обясните защо е било важно за вас да вземете изявления от мене.
Потребен е един увод.
Тогава седнах до писалището му, взех перото; той ми диктуваше, аз пишех:
- Името на Луцати е прочуто. Неговата репутация е общоевропейска. Като финансист
той е един от най-забележителните в сегашната епоха. Той бе най-важният деец във
финансово-стопанското възраждане на нова Италия. - По-нататък, пак от него: - При
възобновяването на Тройния съюз той игра твърде важна роля със своите съвети и със своя
висок авторитет. Той е един от първите инициатори на френско-италианското сближение,
на което подготви пътя в областта на чистата политика, след като го осъществи в
икономическо отношение. Нужно ли е да припомвам, че той сключи търговския договор с
Франция, който тури край на оная безсмислена митническа война, която се бе захванала
във времето на Криспи? Сега при преговорите за сключване на нови търговски договори с
Германия и Австрия неговото мнение ще бъде несъмнено решаващо в политическите
кръгове. Господин Луцати е вземал голямо участие в международните преговори и е
добил един авторитет, който никъде не е оспорван.
Трябва да забележа, че всичко това беше фактически вярно. Любопитното беше обаче,
че сам той го казва за себе си.
- Вие се интересувате специално от икономически и финансови въпроси?
- Да - отговорих аз с лицемерно оживление.
Почнат на тая тема, разговорът ни доведе до Балканския полуостров. Той ми каза:
- Италия има с балканските земи значителни търговски отношения, но в бъдеще те ще
се умножат и ще се разширят в по-големи размери. Ний сме преимуществено промишлен
народ. Нашата индустрия е цветуща. И може да съперничи не само с австрийската, но по
някои изделия с швейцарската и с белгийската. А Балканският полуостров произвежда
главно земеделски продукти. Поне засега вие се намирате в оная фаза на развитие, в която
се намираше по-рано Италия и в която са закъснели известна част от нашите южни
провинции. Очевидно, че Италия и балканските земи са предназначени да заменят своите
продукти. Наместо да купуваме жито от Русия, ний можем да го внасяме от вашите места;
а вий да станете клиенти наши за индустрията ни. Географическото ни положение улеснява
тоя трафик. Вие сте тъй близо до нас...
Аз забелязах:
[104]
- Износът на Италия в Турция щеше да бъде много по-голям, maitre , ако
населението да не бе тъй изтощено икономически. Неговите покупателни способности са
намалени до неимоверност. Лошият режим убива производството. Ако се въведеше там
човешки ред, Европа би присъствала на един чудесен подем на икономическото развитие
на тия земи, особено на онова на Македония. Затова, вън от всякакви хуманитарни
съображения, които, изглежда, че нямат сега цена в политиката, по чисто търговски
причини Европа би трябвало да въведе нужните реформи в Македония.
- Нали бяхте ми обещали, че няма да ми говорите за политика? Тъй ли си държите
думата?
- Изкуших се, учителю...
Той ме заплаши с пръста си, уж сърдит, но видях, че сръднята му е само за очи.
- За Македония ето какво мога да ви кажа - ми заяви той. Под неговата диктовка аз
записах следната декларация: - В Италия никой няма да ви насърчи в намерението да се
отцепите с революция от Турската империя...
- Това не е нашето намерение...
- Толкоз по-добре. Европа е за целостта на Турция. Доколкото зная, Италия няма да се
отдели от Европейския концерт. Но тя може, ведно със Силите, да поддържа проектите за
широко и сериозно реорганизиране на Македония по такъв начин, щото тая област да
[105]
добие, колкото е възможно, едно гражданско самоуправление , поставено под
върховното сюзеренстно на султана и функциониращо с участието и под надзора на
европейски комисари. Подобен един проект не би бил нарушение на правата на султана и
не би изменил териториалното statu-quo. Той е, значи, сходен с принципите, които са
ръководили европейското действие по тоя въпрос и който и досега му служи за основа.
Когато разказах на моя професор Панталеони разговора си с Луцати и изразих своето
доволство, той навъси веждите си и отсече:
- Луцати е един мех, пълен с вятър.
Панталеони се дразнеше от неговия обичай да си дава важност. Но в действителност
важността на Луцати беше призната изобщо от всички в Камарата. Един депутат ми каза:
- Не зная какво ви е заявил Луцати. Но помнете неговите думи. За тия, които го
познават, е ясно, че той не би казал нищо, за което не е сигурен, че ще бъде изпълнено.
Той е един от тия държавни мъже, които, и когато не са на власт, говорят от името на
държавата, и то не защото имат мандат, а защото такова е тяхното положение.
[106]
От германските дипломатически документи виждам, че тъкмо във времето,
когато бях в Рим, Луцати е вземал участие в усилията Италия да се приближи по
Македонския въпрос до Франция и Англия за превръщането на австро-руската намеса в
Македония в общоевропейска. Моето свиждане с него не беше без полза. В Италия, страна
с парламентарен режим, ръководящата класа беше буржоазията, все по-силно натискана
от организираното работничество. Но и аристокрацията вземаше участие в политиката.
Италианската аристокрация беше многобройна и от различен исторически произход.
Имаше аристократически родове, за които се говореше, че били потомци на стария Рим.
Разказваха ми по тоя случай един любопитен анекдот. Питали еднъж княз Масимо: вярно
ли е, че родът му произлиза от Фабиус Максимус?
- Това е - отговорил той с умишлено небрежен тон - един слух, който се носи в нашето
семейство от хиляда години.
Имаше аристократи с име, известно в историята на средните векове. Припомням си за
една италианска принцеса, която, говорейки за своите далечни прадеди, казваше:
- От нас са произлезли двама папи и петима кардинали.
Имената на други аристократи се споменават в историята на Ренесанса и
[107]
междуособните италиански войни .
Във времето, през което бях в Рим, две обществени класи бяха разделени:
работничеството и аристокрацията. В работничеството имаше две течения, едното -
реформаторско, водено, както казах вече по-рано, от Филипо Турати, другото - за
непримирима класова борба, чийто шеф беше Енрико Фери. В добавък съществуваше
крайната левица на тъй наречените анархосиндикалисти, последователи на Жорж Сорел.
За разделението на аристокрацията трябва да кажа няколко думи. Без да говорим за
далечното минало, то се поднови през време на революционните борби за обединението
на Италия. Някои аристократи останаха верни на Бурбоните, свалени от Гарибалди и даже
[108]
временно са се изселвали . Но дълбокото разделяне сред италианската аристокрация
се яви през 1870 година. С присъединението на Венеция италианското обединение беше
почти довършено, но Рим оставаше светско владение на папата. Опитът на Гарибалди да
го завладее чрез революционно нахлуване, както по-рано в Сицилия и Неапол, пропадна и
столицата на обединена Италия оставаше все във Флоренция. Превземането на Рим от
италианската войска беше немислимо, тъй като щеше да срещне съпротивата на Франция.
Но ето, че избухна Френско-пруската война и две държави почувстваха ръцете си
развързани, за да постигнат цели на своята политика, по-рано неосъществими: Русия и
Италия. Княз Горчаков денонсира клаузата на Парижкия договор, която забраняваше на
Русия да има военна флота на Черно море, и Виктор Емануил влезе в Рим. Папата,
безсилен да се защитава, протестира против насилието и се затвори във Ватикана.
[109]
Доброволен самозатворник, лишен от територия , той пак оставаше владетел със
суверенни права, признати от Великите сили, изпращаше свои дипломатически
представители пред чужди правителства и приемаше такива от тяхна страна. Така в Рим
имаше две дипломатически тела, едното акредитирано при Квиринала (кралския дворец),
другото при Ватикана. Разделянето на италианската аристокрация, което стана тогава,
беше като пропаст между два свята, които добиха особени имена: „белия свят (il mondo
bianco)", на привърженици на Савойската династия, и „черния" на непримиримите към нея
като посегателка върху папската власт и достойнство. Тия два свята имаха в Рим отделни
салони непристъпни за противниците. Тая вражда, която след време изгуби своите
вътрешни мотиви и стана чисто формална, почна обаче да тежи и на двете страни. Между
тях се установиха точки на съпрокосновение. Наченаха се срещи върху неутрална почва.
Захвана да се подготвя едно помирение, ако не в политиката, то поне в светските
отношения. Кралица Маргарита, със своята безподобна грация и със своя неподражаем
женски такт, спомогна безкрайно за постигането на тоя важен резултат. Към нейното
усилие се бе присъединило също съдействието на някои висши духовни сановници, които
понасят нетърпеливо уединението на Ватикана и неговата горда сръдня с династията. Така
през времето, когато аз бях в Рим, прозвищата „черен свят" и „бял свят" почваха да звучат
едва ли не като анахронизъм. Всъщност само старите хора постоянстваха в своите
отдавнашни страсти и негодувания. За „черния свят" обаче оставаше едно нещо
ненарушимо: решението му да не участва в политическата власт. Савойската династия
съхраняваше от своя страна своята признателност към аристократическите семейства,
които още от самото начало се приближиха към нея и я подкрепиха в извършването на
нейната историческа мисия. Върху тях падаше постоянно нейното благоволение. Тя като че
ли им признаваше едно привилегировано положение в държавата. Имената им
фигурираха във високите служби в кралския двор, както и в дипломацията. Италианецът,
мой нов познат, който ми даваше тия сведения, ми каза, че в Камарата има един голям
представител на „белия свят", граф Гвичардини, бивш министър, който взема участие в
дебатите по външната политика, и ми препоръча да го видя. Семейството Гвичардини
беше ми тогава съвсем непознато. Сега обаче зная колко много то е свързано с миналото
на Италия. Името му фигурира с важни роли във всички големи събития на Флоренция,
като се почне от петнадесетия век.
Граф Гвичардини ме прие с тая любезност, която отличава флорентинската
аристокрация. Аз го описвах за читателите на „Вечерна поща" малко остарял, главата му
оголяла отпред, брадата му бяла като сняг, лицето му набраздено от годините. Но в
увлечението на разговора се виждаше ненакърнената сила на неговата мисъл. Първите му
думи бяха:
- Не забелязахте ли, че в симпатиите, които ви се изказват за Македония, се таи една
доста чувствителна резерва?
И после обясни:
 - Нашето близко минало е революционно. Обединението ни е дело на борби, като
вашите. Италия прогласи правото на националностите, за което още се води борба в
Балканския полуостров. Поради всички тия причини ний сме наклонни естествено да ви
симпатизираме. В такъв дух са и традициите на италианската политика. Толкова повече, че
ний сме съвършено безкористни в намеренията си спрямо Балканския полуостров.
Припомнювате си прозвището, което се даде на Италия в Берлинския конгрес: нарекоха я
[110]
„честния самсарин" .
Продължавайки по-нататък, граф Гвичардини ми разправи от где идели резервите,
които срещало македонското движение в Италия.
- Преди всичко - каза той - ний се боим, да не би вашите подбуждения да са
панславистически. А ний не можем да гледаме с добро око на усилването на славянския
елемент в страни, съседни до нас. Вековни симпатии ни свързват с албанците, и ний
желаем, щото тая нация да закрепи своето национално съзнание, да се просвети и да се
организира в кръга на своите етнически и географски размери. Славяните се явяват като
пречки на албанското възраждане. Тъй например Македонският комитет в своята
програма иска образуването на една автономна област, в която би преобладавал
българският елемент и в която част от албанската народност би била удавена. По моето
разбиране автономия трябва да се даде на цяла Европейска Турция, тъй че албанците да
[111]
не бъдат погълнати. А вий не сте съгласни .
Опасенията от славянството, загрижеността за правата и бъдещето на Албания, всичко
това бях вече слушал и от другите италиански политически лица, които видях. Обясних и
нему, както бях направил и при миналите мои срещи, че Македонското движение няма
нищо общо със славянството, че то не преследва никакви егоистични цели на България, че
то е борба за свободен живот на всички населения в Македония. Що се отнася до Албания,
аз заявих, че ние съчувстваме на нейното национално възраждане и че домогвания за
посегателство върху границите на албанската народност има само откъм гърците. За
последното му посочих някои примери от поведението на гръцките консули в Епир и
Тесалия.
Между туй се научих, че в Рим пристигнал един албански водител, Исмаил Кемал бей.
Когато неотдавна приказвах с един млад албанец комунист, който е научил добре
български, и го разпитвах за някои лица, които фигурират в новата история на Албания,
той едни похвали, други нарече предатели. Споменах името на Исмаил Кемал бея. За него
се провикна: - Възрожденец.
Исмаил Кемал бей принадлежеше към рода Влора, един от най-старите и най-
влиятелните в Албански Епир. От неговото потекло са излезли, от четири века насам,
забележителни държавни мъже на Турция, много от които са били садриязами. И сега
негови роднини заемаха видни места в империята. Великият везир Ферид паша е негов
братовчед, Исмаил Кемал бей, млад още, бил от привържениците на Мидхат паша и е
служил при него като секретар. В 1876 година той бил назначен от него член в комисията,
изпратена в Тракия, за да търси отговорностите по станалите кланета. В своите мемоари
той описва някои сцени в тази комисия, които са от интерес за българската история.
Исмаил Кемал бей направи след това кариера в турското управление и стигна до поста
член на Държавния съвет, учреждение с голямо име, но без никаква власт. Познат като
бивш близък човек на Мидхат паша, подозренията на Абдул Хамида са били винаги върху
него и шпионите на Илдъза постоянно го следили. Преди известно време султанът,
усъмнен в него като опасен човек в Цариград, го назначил за валия в Триполитания.
Изпращането в някой далечен вилает значеше за високи турски сановници, изпаднали в
немилост, не само изгнание, но и смъртна опасност. Помнеше се, че Мидхат паша бе
удушен по заповед на султана в Тайфа, Арабия. Исмаил Кемал знаел какво може да очаква
и него. Той тръгнал за своя пост в Триполи, но когато параходът стигнал в Пирея, слязъл
там. Македонското движение клонеше да повдигне чрез своите последствия една криза в
Балканския полуостров, в която можеше да се постави и въпросът за бъдещето на Албания.
Много би било любопитно да се знае кога Исмаил Кемал бей се превърна от либерален
отоманец в албански патриот, но намиращ се в Турция, той усърдно работеше за
бъдещето на своето отечество. Тръгна да обикаля столиците на някои Велики сили и
поради високата си служба в Цариград, познат на посланиците, всички врати му бяха
отворени. Ходих една вечер да го видя в големия хотел „Европа", където се бе настанил. Аз
не очаквах да го намеря такъв, какъвто го видях. Той не напомнюваше с нищо турските
високи сановници, каквито бях гледал отдалече в Цариград, нито отговаряше на
традиционната представа, която извикваше името „албанец" Посрещна ме един човек,
настоящ европеец и по маниери, и по облекло, и по разговор. Само по брадата си
напомнюваше бившия член на Държавния съвет в Стамбул и още по един досаден навик
да казва chose... chose... когато говори френски, навик, познат на всички, които са живели
[112]
между левантинците . Когато влязох при него, заварих Исмаил Кемал бей да пише
рапорт върху реформите, нужни за Албания. Това постави веднага почвата, върху която се
заведе нашият разговор. Досежно въстанието на албанците в Косово поле против
реформите на султана, той каза:
- Албанското движение не е систематично и организирано. То се състои от вълнения и
смутове, които не отговарят на една строго определена идея. Но от всичките
манифестации, въпреки че те изглеждат ефимерни, случайни, импулсивни, трябва да се
извади следното впечатление: албанците искат самоуправление. А реформите, които дава
султанът със своето ираде, са предназначени да унищожат и последните останки от
традиционната автономия на Албания. По никакъв начин тия реформи няма да бъдат
приети, въпреки усилията на султана да изглади недоразуменията поне за очи.
- А какви реформи биха задоволили албанците? - попитах аз.
- Ония, които предвижда Берлинският договор. Вам са известни постановленията на
чл. 23 от тоя договор. Те се отнасят не само за Македония, както вий мислите, а за цяла
Европейска Турция.
Аз му отговорих, че това ни е много добре известно и не противоречи на нашите
стремления. После той говори за проекта на Европейската комисия от 1880 година. Тоя
проект бил забравен.
- Може би и на вас да не е известен - каза моят събеседник. Отговорих му, че тъкмо по
него съм писал пет статии във „Вечерна поща". Съвременник и на добър пост за
наблюдение в онова време, Исмаил Кемал ми обясни причините, поради които тоя проект
не бил приложен. Англия била единствената държава, която искала искрено приложението
му, но английското правителство било тогава погълнато от Египетския въпрос и не искало
да си създава конфликти със султана. Абдул Хамид от своя страна бил решен да не се
съгласи по никакъв начин с предложените от Европейската комисия реформи. Той по-скоро
би приел да загуби една провинция, отколкото да я види изтръгната изпод неговата
абсолютна власт.
- Аз познавам лично Абдул Хамид - каза Исмаил Кемал бей, - говорил съм с него често
пъти върху реформите и съм дошел до горното окончателно заключение.
Исмаил Кемал бей изтъкна, че комисията от 1880 година не била разтурена, а само
отложила своите заседания.
- Това се вижда - обясни той - от едно писмо на лорд Гранвил, министър на външните
работи, до лорд Фицморис, английски делегат.
И той ми посочи двата много добре известни на мен тома от английската „Синя
книга", излязла в 1880 година.
- Това писмо - продължи моят събеседник - е тук и аз го привеждам в своя рапорт.
Тази комисия нека се свика отново и нека почне своите разисквания върху един нов устав,
защото старият е вече остарял.
Комисията от 1880 година предвиждаше създаването на отделни области в
Европейска Турция, в които да се прилагат реформите съобразно нуждите на населенията.
Исмаил Кемал бей приемаше да се образуват няколко автономии: македонска, албанска и
прочее.
- Тогава - казах му аз - поражда се въпросът: докъде според вас се простират
границите на Албания на изток?
- Признавам - отговори той, - че много албанци имат фантастични понятия за тия
граници. Според мене те вървят по водораздела между Егейското море и Адриатическото
и отиват от Шар до Охридското езеро. Тия граници се схождат с ония, които определи лорд
Фицморис.
Линията на водораздела между двете морета, като се внесат в нея някои
етнографически поправки, дели действително Албания и Македония. Аз казах на Исмаил
Кемал, че на тая основа няма да бъде мъчно да се постигне споразумение между
справедливите искания на двата народа. Той и аз се изказахме еднакво убедени и в това,
че нито въпросът за Македония, нито въпросът за Албания ще могат да добият
разрешение, освен чрез съвкупна намеса на Великите сили и установяването на
международен контрол. След като се видя нашето съгласие, Исмаил Кемал ми каза:
- Остава още да водим една задружна пропаганда. Нашите врагове ни
противопоставят едни на други. Необходимо е да им заявим тържествено: „Вашите усилия
са напразни. Нашите желания са еднакви, понеже еднакви са нашите интереси".
Привърженик на Мидхат паша, чието историческо име бе известно като приятел на
Англия, Исмаил Кемал беше бил изслушан с голямо внимание в Лондон. Италианците го
знаеха като враг на австрийската политика. Те го посрещнаха поради това с голямо
доверие като свой съюзник. След разговора, който имахме, аз се надявах, че той ще разсее
предубеждението в Италия за някакъв антагонизъм между стремежа на македонците и
законните права на Албания.
 Срещите, които имах в Рим, бяха за политическа цел. Но имах и една среща, която за
мене беше като отиване на поклонение. Тя бе с генерал Ричоти Гарибалди. Син на
Джузепе Гарибалди, той още млад бе взел участие в прочутите революционни подвизи на
великия си баща за обединението на Италия и в моите очи върху него падаше един зрак от
тая слава на миналото. Да бях знаел с какво възхищение Раковски бе писал в „Дунавски
лебед" за Джузепе Гарибалди и какви надежди той възлагал на него за своите собствени
смели планове, да бях знаял, че в експедицията на „Хилядата" в Сицилия е имало и двама
[113]
българи, единият от Македония, аз щях да бъда по-интересен за моя събеседник . Но
всичко това научих доста по-късно. Ричоти Гарибалди ме посрещна много любезно. Аз
няколко пъти се върнах у него и еднъж стоях до дълга нощ. Той обичаше да си спомня за
борбите на баща си, за своето сподвижничество с него. Неговите разкази носеха отпечатък
на оная картинна простота, която срещаме само у гръцките историци, защото и те бяха
очевидци. Аз го слушах с упоение. Както, може да се каже, всичките участници в
италианските революции за обединение, Ричоти Гарибалди бе имал винаги живо
съчувствие към борбите за свобода у балканските народи. В 1897 година той бе образувал
доброволчески отряд, който се би за Гърция. Той се интересуваше и за македонското
революционно движение, но бе зле осведомен. У него видях същите подозрения, които
бях вече чул в своите разговори със срещнатите от мене италиански политически лица.
Така той бе мислил, че Македонският въпрос е повдигнат от Русия и Австрия с намерение
да си поделят Балканския полуостров и че те насърчавали македонските революционери.
Той имаше също подозрения и по отношение на официална България. Аз му дадох всички
подробни обяснения върху характера на нашата борба, нейната пълна независимост от
всички чужди влияния. Това го задоволи. Силно впечатление му направи моето описание
на Вътрешната организация. Той каза, че вижда в нея един нов фактор, който трябва да се
вземе предвид, Ричоти Гарибалди беше един от тия чужденци, на които бях изпращал
издавания от мен в Париж вестник „Le Mouvement Macedonien". От него той се научил за
действията на революционните чети в Македония и ги намираше чудесни. Атентатите в
Солун били осъдени от общественото мнение. Но той каза:
- Напоследък македонските революционери показаха героизъм, достоен за най-
светлите страници в историята на борбите за човешка свобода.
На няколко пъти Гарибалди ми изказа своето възхищение от тях. Тяхната дързост в
битките го удивявала; тяхното безстрашие пред смъртта го трогвало. И той ми повтори:
- Хора, които се бият така, не могат да служат освен на една свещена идея. Но -
добави той - трябва да се узнае от всички, че вашият девиз е: Македония за македонците.
Ако стане очевидно, че македонското въстание не е подбудено ни от София, ни от Виена,
ни от Петербург, знайте, че едно силно течение ще се образува във ваша полза.
Аз зададох на моя събедедник един въпрос, който специално ме интересуваше:
- Генерале, вий, който сте участвал в толкова революционни действия, дайте някои
съвети относително воденето на партизански войни.
Той отклони най-напред моето желание; после каза:
- След като премине първият период на опита и лутанията, революционното
движение трябва да оцени и да издигне едно или няколко лица, в които да се въплотят
всичките стремежи, в които да се съсредоточи цялата власт. Само така то може да се упъти
разумно към една полезна и практическа цел. Помнете добре: вашите победи ще бъдат
наполовина спечелени, ако вие намерите човека, който да заслужи подобен пост със
своите качества. Но тоя човек трябва да разбере, че за войводата най-първата добродетел
е търпението спрямо своите другари по оръжие и дързостта спрямо неприятелите. От
военно гледище - продължи той - партизанската война трябва да бъде считана като
подготвителен период, подир който трябва да дойдат по-смели и по-широки предприятия,
превземането на някой град например и прочее. Подобни подвизи повдигат безкрайно
духа на бунтовниците и съкрушават оня на редовната войска на неприятеля. - После
добави: - Човекът, който е начело на въстаниците, трябва да помни винаги, че има в
ръцете една пластична материя, от която той може да направи каквото желае: ако
войводата е даровит, успехът ще бъде блестящ. Ако ли не, всичко ще пропадне. От това,
което съм слушал - каза накрая моят събеседник, - генерал Борис Сарафов ще бъде
вероятно човекът, комуто ще падне тая роля. Желая да я изпълни с достойнство.
Ричоти Гарибалди наричаше Борис Сарафов „генерал". Тая титла давал и нему лично,
когато той имал среща с него. Борис, както ми казваше, му забелязал, че е само капитан.
Гарибалди му отговорил:
- Не. Човекът, който води една революция, не може да бъде освен генерал.
Накрая моят събеседник ми даде някои политически съвети за македонските
революционери:
- Македонското движение - каза той след горните съвети - не трябва да има за цел
съвършеното отделяне от Турция, а само едно добро и свободолюбиво управление за
Македония под суверенитета на султана. Пазете Турция засега само като охрана против
Австрия.
Аз му забелязах, че самите ние имаме погледите си постоянно обърнати към
опасността от Австрия и се питаме кои от Великите сили и с какви средства ще искат да я
спрат, ако тя реши да се спусне на юг към Солун. Тоя въпрос си задаваме по-особено за
Италия, близка съседка на Балканския полуостров. Ричоти Гарибалди нямаше друго
положение в Италия освен това, което му даваха името на неговия баща и собственото му
минало като негов сподвижник. Републиканец, неговото място беше в опозицията. Това
даваше голяма свобода на неговите изказвания.
- За нещастие - каза ми той, - в Италия имаме две политики: едната е политика на
династията, която е доволна да живее ден за ден, а другата е политика на народа.
Италианският народ е готов да се противопостави на една австрийска окупация в Турция с
всички средства и с една революция.
Учуден от тия негови думи, аз го попитах дали ми разрешава да ги обнародвам. Той
ми разреши. При последното ми посещение при него отново повтори своя съвет към
македонските революционери:
- Организирайте се всички недоволници против сегашния режим в Турция, борете се
смело, но гледайте да се съхрани Турската империя, дордето всичките населения се
подготвят за една федерация, която би им осигурила своята независимост. От Турция
можете да се избавите. Но една австрийска окупация би съкрушила у вас всяка надежда за
самостоятелен живот: аз се боя да не ви постигне съдбата на Полша.
 Уви, Македония биде разпокъсана на части, както някога Полша. Думите на Ричоти
Гарибалди бяха пророчески.
Докато трая моят престой в Рим, ходех в Камарата всеки ден, когато тя заседаваше.
Понякога стоях в ложата на журналистите; с много от които се запознах; често слизах и
долу, в коридорите, за да разговарям с депутати, които ме препоръчваха едни на други.
Кръгът на моите познати необикновено се разшири. Някои ми телефонирваха в хотела;
случваше се и лично да ме потърсват. Това бе направило голямо впечатление на портиера
на хотела. Не мога да си спомня без усмивка значението, което той ми даваше със своята
италианска наклонност към преувеличения. Чувам го еднъж да приказва с пощенския
раздавач, който ме търсеше, за да ми предаде едно препоръчано писмо с паричен запис.
Портиерът, словоохотлив, взе да му разправя за мене.
- Значи, човек познат - забеляза раздавачът.
Портиерът намери тази дума слаба и се провикна:
- Conoscito? Conoscito? Ма е un uomo illustre!", т.е. „Познат? Познат?". Ами че той е
човек знаменит!
Знаменитият човек беше тогава тъкмо на двадесет и четири години. Забавлява ме да
си припомня и друго едно обстоятелство. В един голям хотел имаше чай, на който отидох и
аз. На другия ден, като отварям вестника, който се списваше на френски в Рим, „L'Italia",
виждам, че светската хроника, като описва тоя чай и изброява по-известните хора
присъствали, туря и моето име. Аз имам много недостатъци, но тия, които ме познават
добре, знаят, че нямам никаква суетност. Когато хора ме срещат на улицата и ми говорят с
хвалби за „Строителите на съвременна България", аз се чувствам крайно притеснен и все
гледам да променя темата на разговора. Каквото казах по-горе за себе си, е само за
любопитство.
Освен с чисто политически лица и журналисти аз се срещах и с някои учени. За
знаменития антрополог Серджи вече говорих, когато описвах събранието за Македония в
Рим, на което той беше председател. Ходих да го видя в неговия институт. Тогава още
въпросът за расите много ме интересуваше и бях чел за измервания на черепите у разни
народи. Такива измервания бе направил у нас и д-р С. Ватев. Той даваше проценти у
българите на доликокефали и брахикефали, т.е. на дългоглави и кръглоглави. От там някои
съдеха каква част от нашия народ е прабългарска по произход или славянска. Моят стар
приятел Кирил Христов се подписа едно време „Кирил Христов, татаробългарин". Аз винаги
съм се смятал за славянин, тъй като моят род е от племето на бърсяците, племе, за което се
знае от историята, че е било славянско. Все пак за проверка помолих Серджи да ми измери
черепа. Той намери идеята любопитна, направи измерванията и ми каза: идеален
доликокефал. Срещнах в Рим и Енрико Фери, много известният тогава криминолог. Освен
чисто научните си трудове той е писал и една занимателна книга под наслов
„Престъпниците в литературата и изкуствата". Той особено се спираше върху престъпните
типове у Микеланджело и Достоевски. На Фери говорих за това, което съм чел от него, и
след тоя увод взех да му обяснявам Македонския въпрос, понеже беше депутат и с име в
Камарата. Но той не прояви голям интерес към Македония. В Рим се запознах и с Бенедето
Кроче. При него не ходих за политика, но от научен интерес. Бенедето Кроче бе автор на
предговора на излязлата във френски превод книга на Антонио Лабриола „La conception
materioliste de Thistoire". Аз тогава живо следях почнатото от Бернщайн течение за ревизия
на марксизма и исках да задам някои въпроси на Бенедето Кроче. В действителност той
още по-рано бил предприел тази ревизия в Италия. В разговора ни стана дума за
Плеханова, за когото Кроче се интересуваше. Споменах за други руси, които бяха от другия
лагер и подвергваха на критика марксизма. Всички тия неща не бяха дълбоки у мене, но
види се, направиха впечатление на Бенедето Кроче, тъй като той ме покани да отида на
гости у него за десет дни във вилата му до Неапол. Нямах време - трябваше да замина за
Париж - пък и едно чувство на скромност ме въздържаше. Колко много пъти съм
съжалявал по-късно, че не приех тази покана. Репутацията на Кроче, забележителна още
тогава, с времето постоянно е растяла. Той е писал много по история и по литература, но
неговата слава се носи главно като философ. Името му на мислител тъй високо се цени, че
някои са го сравнявали с Хегеля. Аз не съм се занимавал с философия, но познавам
литературните трудове на Кроче и съм в голямо възхищение от тях.
Неговият увод към „Историята на италианската литература" на Франческо де Санктис е
несравним по дълбочина, проникновение и блясък. В моите очи той стои по-горе от Сент
Бьов.
Всичките ми срещи в Рим бяха интересни за мене, но имаше една среща, която ми е
оставила трогателен спомен. Разказвайки за ученическите години, прекарани в Лицея, аз
говорих за епископ Лазар Младенов, който беше напуснал унията, присъедини се към
Православната църква и после пак се върна към униятството. Той бе македонец, родом от
Солунско, и когато го виждах на параклиса в Екзархията, гледах го с особена почит.
Отбелязах още тогава у него скръбния вид на лицето, без да мога да си дам сметка, поради
младостта си, че това му иде от душевната драма на човек, минал от една вяра в друга.
Бях чул, че живее в Рим, намерих не без мъка адреса му и отидох да го видя. Той живееше
на „Via del Balbuino" в една малка стая заедно с друг един епископ армено-григориянец.
Скромната, почти бедняшка обстановка, изтърканото расо показваха човек, търпящ
наказание. Сам той бе много посърнал. Моето посещение го зарадва. Той не ме позна
лично, но си спомняше, че ученици от Лицея идели да му целуват ръка. Казах му, че и аз
съм македонец и че съм дошъл в Италия, за да осветлявам италианското обществено
мнение по Македонския въпрос. Разправих му и за моите разговори с италиански
политически мъже. Но той беше нетърпелив да чуе главно какво става в Македония,
откъдето бил толкова години съвсем откъснат. Турих го в течение на всичко: голямата мощ
на Вътрешната организация, високия дух на народа, станалото през есента въстание,
всичкия героизъм, проявен в революционната борба. Той жадно ме слушаше и по
изтощеното му и потъмняло лице нещо все повече просияваше. Когато станах да си отида,
той ме целуна по челото и ми каза:
- Бог да те благослови, за да помогнеш на нашето отечество.
 ИТАЛИАНСКИ МНЕНИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ
Моите срещи в Рим бяха много. Но аз ще спра да говоря за тях, тъй като в
изказванията, които чувах, се повтаряха често същите идеи. Трябва да забележа, че мене
ме интересуваха не само идеите, но и хората. Щях да представя тук още някои от тях, ако
[114]
да не се боях, че разказванията ми ще станат прекалено дълги. Щях да опиша един
италианец от дипломацията, по повод на който давах във „Вечерна поща" един
хумористичен портрет на професионалния дипломат. Кой би ми казал тогава, че синът на
Де Мартино ще ми бъде един ден колега и приятел! Щях да предам също фигурата на
депутата Сантини, когото гледах от журналистическата ложа как шуми в Камарата
постоянно в движение от своето място до трибуната, отрупващ правителството с бодливи
въпроси, като някоя оса. Разговаряйки с Де Мартино, аз го питах: защо Австрия и Русия да
се смятат за най-пряко заинтересувани в Балканския полуостров, когато и Италия му е
съседка? Тоя въпрос го изненада, Той се замисли малко и после каза:
- Защото така е прието.
Друго обяснение не можа да намери. Поради неговия характер, в който влизаше
много сърдечна общителност и немалко фантазия, Сантини беше много популярен. Когато
го посетих, в стаята надойдоха и други посетители жени, мъже, стари и млади, от всякакви
съсловия. По лицата им се четяха техните чувства към него. Той и на мене се понрави със
своята откровеност. Каза ми, че отправил интерпелация по Македонския въпрос, заяви, че
Италия няма амбиции за териториално завладяване в Балканския полуостров, и накрай
заключи:
- Но не желаем щото нашите съперници да добият известни земи, а ний да останем с
празни ръце.
Италианските политици и общественици, които разпитвах, ми даваха своето мнение
по Македонския въпрос и по политиката на Италия в Балканския полуостров. На тая тема
бяха и моите въпроси. Но двама си изказаха мнението върху българите като народ; това
стана, без да съм ги питал. Единият от тях беше депутатът Чирмени. Аз бях търсил да го
видя, защото той бил между най-честите оратори в Камарата по външната политика. Но
той отсъстваше. Срещнах го в навечерието на моето заминаване от Рим, когато отивах в
[115]
Монтечиторио , за да оставя картички за сбогом на моите познати. Чирмени минаваше
за враг № 1 на Австрия и подобно на древната Касандра предупреждаваше своите
сънародници срещу нейните коварства. Той бе враждебен и на Русия, също подозирана от
него в завоевателни намерения, уговаряни с Австрия. Чирмени строго осъждаше
политиката, водена от д-р Данев, и го обвиняваше, че обърнал България на руски
протекторат. Той напомни времето на Стамболова:
- България доказа едно време, че е способна да се управлява съгласно своите
национални интереси, да запази своята фактическа независимост. Това бе през режима на
Стамболова. България ни удивяваше тогава и ний се възхищавахме от нея. Тя си създаде
вече традиции, жал, че ги напусна.
Стамболов бил в неговите очи единственият, който разбрал интересите на България.
За Стамболова беше ми говорил и Ричоти Гарибалди.
- Аз бях - каза ми той - отчаян противник на Криспи, но веднъж, след едни бурни
дебати в Камарата, като го срещнах в кулоарите, казах му: „Бих жертвал единия си крак, за
да живееш ти още 10 години повече". А вий, българите, убихте Стамболова.
Убийството на Стамболова се помни тук като че ли се е извършило вчера. Италия
възторжено беше го поддържала.
- Неговото убийство е незаличим позор за българския народ - казваше ми Емилио
Станиоло, редактор по външната политика в големия вестник „Трибуна". - Вий, българите -
казваше ми той, - сте несъмнено най-енергичната, най-трудолюбивата и най-
жизнеспособната раса на Балканския полуостров. Вам бе предопределено едно светло
бъдеще. Но сега съмнявам се дали ще го постигнете. Видите ли, само грубата сила не е
достатъчна за малките народи, те трябва да упражняват известно морално обаяние. В
първите години на политическия ви живот, след освобождението ви, пленихте чуждия свят
със своята пъргавина, с творческия ви възторг в държавното уреждане, със смелостта на
вашите борби, които имаха нещо епическо. Европа ви гледаше с възхищение. Вий водихте
една победоносна и справедлива война: Европа ви ръкоплещеше с ентусиазъм. Скоро след
това какво направихте? Изпъдихте Батенберг по един подъл, издайнически начин. Хората
се отвратиха от тоя мизерен комплот. Той развенча българския народ. Това мина. Дойде
Стамболов и пое управлението с крепки ръце. Вий противостоихте на една велика
държава не с вашата собствена сила, а със съчувствието, което Стамболов събуди - което
той извоюва за България. От цял век - продължи той - Европа търсеше средство да спре
историческите стремежи на Русия в Балканския изток. Стамболов убеждаваше постоянно
Европа, че България е страната, която може, подкрепена от нея, да пази Балканския
полуостров. Това бе един велик резултат, постигнат от него.
С всяка дума моят събеседник все повече се възбуждаше.
- С какво му отплатихте вий? - провикна се той. - Съсякохте го на улицата по един
зверски начин. И тоя народ не протестира! Той придружи останките на Стамболова с
ругатни и дивашки манифестации.
Един историк би му дал обяснение. Но аз слушах с наведена глава. Станиоло
продължи:
- Убийството на Стамболова доказа, че българите, които имат сила и умеят да се
жертват, са лишени от нравствени добродетели. А без тях не може един малък народ да
преуспява. Ще кажете, че това са сантименталности? Да, но ако ний отстраним всякаква
сантименталност, каква причина бихме имали да се интересуваме за страданията на
непознати нам населения, както македонското и албанското? Сантиментализъм ли? Ами,
че ний, драги господине, ако ний не бяхме сантиментални, какво ни би коствало да кажем:
нека султанът да изколи македонците, та да се усмири тоя Изток и да се успокоим вече от
тия главоболия?
 ПРИ ГЮЛИЕЛМО ФЕРЕРО И ЛОМБРОЗО
Свърших работата, за която бях дошъл в Рим, и тръгнах за Париж със същата задача.
По пътя спрях в Торино. Трябваше да остана тук почти цял ден, за да чакам трена за
френската столица. Ходих да разглеждам града. Между туй, припомних си, че тук живее
прочутият криминолог Ломброзо, авторът на „L'uomo de linquente", който бе разделил
престъпниците на категории, различавани по външния им вид, както и по психологическите
им прояви. Дойде ми тогава неочаквано идеята да отида и при него и да му кажа: „Че
Абдул Хамид е престъпник, това знае цялата вселена. Но бих желал да чуя от вас в коя
категория на престъпници вие го поставяте?". Мене винаги много повече са ми
импонирали големите учени, отколкото политическите лица. Така в Рим ходех смело на
своите срещи. Но чувствах някакво стеснение да отида да похлопам на вратата на
Ломброзо. Реших тогава да потърся един околен път. В Торино живееше също и друг един
учен, Гюлиелмо Фереро. Професор в университета, той бе същевременно и редовен
сътрудник на „Секоло". Директорът на тоя вестник, добрият старец Монета, беше ми казал,
че ако мина през Торино, трябва непременно да го видя и да го осветля по Македонския
въпрос, тъй като, блестящ журналист и добре осведомен по европейските работи, той
имал голямо влияние върху читателите. Името на Фереро беше ми добре известно. Тъкмо
една година по-рано той бе издал една книга върху римската история, „Grandezza е
decadenza di Roma", книга, която произведе голям шум, особено в Германия. Немските
учени го обвиняваха, че прилага методите на журнализма върху историята. Аз четох това
му съчинение, когато излезе в превод на френски, и оригиналното, което намерих у него,
беше, че в разрез на тия, които обясняват настоящето с миналото, той обясняваше често
миналото с настоящето. Това беше го карало да описва някои прояви в Рим с думи и
изрази, специални за съвременния обществен живот. Журналистическото у него се
състоеше главно в тая му особеност, Фереро, повече от осем години по-стар от мене, ме
прие много сърдечно. Той бе чел за мен в „Секоло" по случай митинга в Милано и дълго
ме разпитва по Македонското движение. Когато в течението на разговора му казах, че съм
бил близък с тия, които извършиха атентатите в Солун, той ми зададе много въпроси за
тях, произход, семейна и обществена среда, образование, личен характер.
- Тяхното доброволно и предварително решено самопожертване - каза той - създава
една особена глава в психологията на героизма.
Разговорът ни по македонските събития естествено ни доведе до Турция и султана.
Казах му тогава, че искам да видя професор Ломброзо и с каква цел, той ми отговори:
- Нищо по-лесно от това. Ломброзо ще ви приеме с голямо удоволствие. Пък идеята
не е банална, о, никак? - После прибави: - Забравих да ви кажа, че Ломброзо е мой тъст:
жена ми е негова дъщеря. Ние живеем в една къща. Направете ни удоволствието да
дойдете на вечеря тая вечер и ще може да приказвате дълго с него.
Благодарих за тази покана, но се извиних, че трябва тоя ден да продължа пътя си за
Париж.
- Тогава елате на чай. Аз ще предупредя господин Ломброзо.
В пет часа подир обед се върнах отново при Фереро и малко след това яви се в салона
и Ломброзо. Чувал бях за него, че е ядовит в своите препирни, нападателен спрямо
опонентите, способен да се озлоби и да съхранява дълго своята злоба. Въображавах си го
поради това пълен още с живот и енергия. А гледах го сега изнемощял под неумолимия
гнет на годините, изнурен от усилен труд, побелял съвсем, с отслабнал, почти угаснал глас
и с отруднена донейде реч. Не виждах също страшния полемист. Очите му имаха спокоен,
благ поглед и цялото му същество излъчваше доброта и сърдечност. Не можех да
повярвам, че това е човекът, за когото един криминолог беше казал, че в Женевския
международен конгрес в горещината на един бурен спор му бил скъсал полите на
редингота. При разговора ни обаче Ломброзо, макар по един въпрос, който не оспорваше
теориите му и без противник срещу себе си, пак се разгорещи. Легендата за него не била
съвсем лъжлива.
Старите хора - уви, това забелязвам и по себе си - когато някой отива да ги пита за
нещо, най-напред говорят за това, което тях самите интересува в момента. Заварих
Ломброзо да го занимават албанците, за които вестниците пишеха, че продължавали
своето въстание против реформите. За албанците знаех от своето детство, че дебнеха хора
по пътищата и ги отвличаха за откуп. Но имаше, разбира се, между албанците и добри
хора. Един наш ратай, албанец, беше много честен и предан човек. Ломброзо обаче ги
смяташе вкупом за престъпници. По-долу ще гледам да отгатна кой е бил възбудителният
мотив за тая му странна прекаленост.
- Според нашите понятия - каза той - албанците са хора, готови всякога да станат
престъпници. Те живеят в една обществена среда, която е лишена от държавно устройство.
Те не чувстват гнета на законите и съзнанието на онова, което е позволено, и онова, което
се наказва, отсъства у тях, или е поне много смътно. Онова, което ний наричаме
престъпление, е у тях навик, който им се вижда обикновен. Много деяния, които ний
наричаме престъпни, са от гледището на техните нрави свещени длъжности. Вземете за
пример кръвното отмъщение, вендетата. Поради всичките тия исторически и социални
причини у албанците са се развили известни инстинкти, които са антисоциални и
благодарение на които албанците, даже пренесени в една културна среда, не могат да се
приспособят към юридическите норми на обществения живот. В Италия има много
албански колонии, преселени от векове. И до днес има у тях типове, които не могат да се
помирят с нашия социален ред и се бунтуват против него с всичката ярост на своите
инстинкти, наследени от миналите поколения. От албански произход са много от прочутите
разбойници, които върлуваха в последно време в Италия. Албанци по род са и много от
най-дръзките водачи на мафията. Те пренесоха в нашите политически борби известен
метод на бандитизъм, на който най-видният представител бе Криспи.
Ломброзо забеляза моето удивление пред това име, цитирано при такъв неочакван
случай, и ми каза:
- Не се удивявайте никак. Криспи бе престъпен тип. Това мнение аз съм го изказал и
друг път и съм го подкрепил с доводи. Вий знаете навярно, че Криспи бе албанец по
произход.
Да, знаех. Но все пак не очаквах да го видя като пример за престъпността на
албанците. Сега, при по-добро познаване на новата италианска история, обяснявам си
омразата, с която Ломброзо произнасяше името на Криспи. Сам с крайно демократични
идеи, за него Криспи бе човекът, който, близък съратник на Гарибалди и републиканец,
беше се помирил с монархията, бе управлявал като министър-председател с тежка ръка,
биде после изправен пред една парламентарна анкета като обвиняем за злоупотребления
на държавна сума. Фигурата на престъпник, която виждаше у него, албанец, подбуждаше
Ломброзо, така мисля, да обобщава някои факти и да прехвърля неговата престъпност
върху албанския народ като характеристика. Разговорът за политическите престъпници ни
доведе до темата, по която бях дошъл да узная мнението на Ломброзо.
- Вашето мнение, учителю, се е спряло несъмнено върху физиономията на Абдул
Хамид. При кървавата виделина, която хвърлиха върху него кланетата на последните
години, Абдул Хамид се представя в очите на целия мир като една чудовищна
престъпническа фигура. Но от гледището на науката към коя категория от престъпници
принадлежи той?
- Въпросът, който ми задавате, ме затруднява - отговори ми знаментият учен. - Върху
Абдул Хамид имам много малко данни, проверени с онзи строг метод, който изисква
науката. Не съм видял преди всичко една истинска негова фотография.
- Но според оная, която сте видели?
- Според нея Абдул Хамид не попада в категорията на родения престъпник. Такова е
поне моето впечатление. Челюстта му не е извънредно развита, устните му не са тънки и
изпити, черепът му не показва никакви аномалии. Абдул Хамид представя един обикновен
арменски тип, опорочен малко от смесеното наследство и обезобразен от силните
сътресения на неговия живот. Но това иде от друга причина: от един delirium.
- Значи, според вас, учителю?
- Според мене Абдул Хамид принадлежи към категорията на ония престъпници, които
се наричат нравствено луди. У него е извратено моралното чувство (le sens moral). Той
може да извърши най-чудовищните злодеяния без колебания и без угризение на съвест.
Това е, както знаете, един специфичен недъг (tare), който той е наследил от своето
семейство, в историята на което изобилстват примери от подобни случаи. Но у Абдул
Хамида тоя недъг е усложнен. Върху нравствената лудост се е присадила една друга
болест: манията на преследването. Трагическите събития, които възкачили Абдул Хамид на
престола, предизвикаха у него едно дълбоко сътресение на нервната система. Той се бои
да не го постигне участта на някои негови предшественици. И тоя страх се разви у него до
болезненост, дотолкова, че стана една мания, която поглъща цялото негово същество и
очертава неговата психология.
- Но има болни, страдающи от мания на преследване, които са безвредни?
- Не, всички ония, които се мислят преследвани, преследват другите, когато имат тая
възможност. Бидейки султан, Абдул Хамид има сила да преследва всички ония, които му
задават страх. И понеже е нравствено луд, той ги преследва с чудовищни мерки; кланета и
буйства. За да резюмирам всичко това, ще ви кажа, че Абдул Хамид е преди всичко
нравствено луд и после един маниак от рода на ония, които психиатрията нарича persecute
persecutaut.
Ломброзо завърши тъй своите обяснения. После почна пак да ме разпитва за
Македония. Но стрелката на часовника много бързо се доближаваше до часа на
тръгването ми. Станах да си взема сбогом. Ломброзо ми каза:
- Моите съждения върху Абдул Хамид не са окончателни. Нямам преди всичко неговия
череп.
- Не мога да ви обещая, учителю, че ще ви го доставя. Но да би зависело от мене, вий
не се съмнявайте, че бих употребил всички средства да ви го доставя - и то колкото се
може по-скоро.
Той се усмихна, като че ли искаше да каже: Имам търпение! И после ми пожела добър
път и главно: светло бъдеще на Македония.
Когато моето интервю с Ломброзо излезе във „Вечерна поща", Ваучер го телеграфира
на „Таймс". От там то мина в много чужди вестници и може да се каже, че обиколи света,
защото всички намериха идеята действително оригинална.
 СРЕЩИТЕ МИ В ПАРИЖ
Първата ми среща в Париж дойде като продължение на тия, които бях имал в Италия.
Моят приятел Джовани Минели беше ми казал в Милано:
- Когато ще бъдете в Париж, идете да видите Амилкаре Чиприяни. Аз му отговорих:
- Познавам го от времето, когато издавах „L'Effort" в Женева. Срещах го в Париж. Той
е човек от революционния епос на Европа. Французите го наричат Червения рицар.
На другия ден след пристигането в Париж, привечер, скитайки се по булевардите и
зяпайки нагоре-надолу като настоящ провинциал, съзрях романтическия силует на
Чиприяни, който слизаше от височините на Монмартр. По неговото лице на библейски
пророк се четеше някаква стоическа горчивина. Той вървеше, съсредоточен и навъсен,
клатейки се върху своя хром крак, ранен в Домокос. Аз имах нескромността да го извадя
от мечтанието му.
- Salut, citoen! - Здравейте, гражданино!
Той се сепна, спря се и ми подаде машинално своята крепка десница.
- Здравейте...
Но сетих се, че не ме позна, защото при зрака на един фенер той ме гледаше с
очевидно усилие да си припомни за мене. После, след няколко думи, той възкликна:
- Вие сте редакторът на „L'Effort".
За революционерите в Париж аз оставах завинаги редактор на „L'Effort", беден лист,
който живя с възторг, но издъхна без време. Чиприяни, който го цитираше понякога,
изказа ми сега няколко похвали за него във вид на некролог. Аз паднах в умиление, както
подобаваше в случая, и минах на друга тема. Обясних му, че сътруднича сега във „Вечерна
поща" и че правя една анкета за нея.
- Искам да чуя и вашето мнение, гражданино.
- Елате тогава утре преди пладне. Ще ви чакам.
Чиприяни зави надясно и се упъти надолу към халите, в една от тия тесни улички,
обитавани от френския пролетариат. Върху тротоара и под бледата светлина на фенерите
неговият силует се очертаваше фантастичен. Скоро той се изгуби в настъпващата нощ и аз,
продължавайки своите скитания, мислех си за тоя удивителен човек, излязъл като че ли от
някаква легенда. В моите очи той беше един герой в най-съвършения смисъл на думата,
защото - така пишех във „Вечерна поща" - в своя живот той бе осъществил „великолепната
хармония на мечтата с делата, на словото с жеста". Че още в юношеска възраст той се би за
обединението на Италия, това не бе изключителен подвиг за оная романтична епоха.
Италия има тогава и други юноши като него. Не беше необикновено и това, че той и в по-
късни години взе участие в новите походи на Гарибалди. Такива примери имаше също
доста между неговите съвременници. Нему целият свят се представяше като полесражение
за свободата и социалната правда. Романтичната му природа, жадна за действие и подвиг,
ще го хвърля в борби вред, където събитията му откриват случай и животът му дава
възможност. Народите, съседни на Италия и свързани с нея по минало и култура, са,
естествено, най-близки до сърцето му. Той участва в републиканските движения в Атина,
когато бе щурмуван кралският дворец (1863 г.). В 1869 година той е на остров Крит между
въстаниците. Година след това избухна Френско-пруската война; той се притича на позива,
който Гамбета отправи към света, и се би в легиона на ветераните. Парижката комуна
прогласена, той не можеше да остане вън от нея. Чиприяни я защитава със слово, с перо и
с пушка в ръка. Тежко ранен, той е произведен от Комуната за отличие в чин полковник.
„Възстановителите на реда" господари в Париж го осъдиха на смърт, но смъртната му
присъда е заменена със заточение в Нова Каледония, където прекара осем години заедно с
Анри Рошфор и Луиза Мишел, наричана тогава Червената дева на Комуната. Ще отмина
неговите опити за повдигане републикански бунтове в Италия и осъждането му на три
[116]
години каторга .
В 1897 г. при конфликта между Гърция и Турция той начело на една плеяда от борци,
които сгрупира, като победи хиляди препятствия, се втурна в Македония с цел да подигне
въстание; но изневерен от гърците, оставен без средства, той биде разбит в полите на
Пелистер и едва успя да се измъкне измежду редовете на башибозука, който бе го
заобиколил. В Домокос, когато гърците бягали, той със своите юнаци стоя на позициите,
дордето един куршум му строши коляното и го остави сакат за през целия му живот.
Тогава другарите му го дигнали на ръце и го отвели. В 1903 година, принуден да напусне
Италия и настанен в Париж, Чиприяни беше един от апостолите на международната
революция. Жеро Ришар бе го взел в своя вестник „La Petite Republique" поради името му
между френските работници и за да му осигури едно съществувание. Посетих го там, в
един малък кабинет, дето той приема.
При него имаше вече двамина: един публицист, осъден на затвор в Италия през
време на свирепия режим на Пелу, избягал от затвора, и един гарибалдиец, маджарски
граф, пъргав, велеречив и любопитен старец, ветеран на революцията също и бивши
адютант на Осман паша в Плевен.
Чиприяни бе във възтрог от македонците и ми изказа чувствата си при пълното
одобрение на присъстващите:
- Борбата на македонците е възхитителна. Те показаха героизъм и дух на
себеотрицание, една несъкрушима воля, достойна за най-великите каузи. От мене, стария
революционер, предайте им един горещ и задушевен привет.
Когато ми говореше тъй, лицето на Чиприяни се преобрази. Току-що бе мрачно и
строго със своя рязък профил, с дълбоките си бръчки, с дългата рошава брада, под която се
вееше черна вратовръзка, пусната надоле; а сега то се бе озарило.
- Само едно ме тревожи - продължава той. - Зад редовете на тия героически
въстаници струва ми се, че виждам зловещите глави на двама короновани палачи: Франц
Йосиф и Николай II.
Подобно на други италианци, които бях вече срещал, Чиприяни се страхуваше да не
би Австрия и Русия да са подбудили по един подземен и ехиден начин въстанието, за да се
възползват от него и си поделят Балканите.
- Пазете се - продължи той - от тях като от огън. Те са по-опасни от Турция, защото
робството под тях ще бъде безвъзвратно.
- Гражданино - отговорих аз, - и ние изпитваме тоя страх, но при все това
македонците са решени да се борят докрай.
- Вие се борите с успех. Виждам, че комитетите са подготвили народа. Когато аз се
опитах да възбунтувам Македония, ние не намерихме среди населението някакво
съчувствие. Щом се доближавахме до някое село, селяните бягаха. Те нямаха никакво
доверие в гръцките чети, защото те ги скубеха и ги измъчваха. Но след като научиха името
ми, почна да се събужда у тях любов към нашето дело. Само че бе вече късно: нашите
средства бяха изчерпани. Гърците ни оставиха без помощ, мене и моите гарибалдийци.
Когато есента избухна Джумайското въстание, гръцкият печат взе страната на Турция.
В тоя дух се изказа и гръцкият крал. Аз питах Чиприяни:
- Какво мислите за поведението на гърците сега?
- Гърция се опозори - възкликна той. - Само че не трябва да се обвинява народът,
който навсякъде е великодушен и храбър, а неговите водители, като почнете от краля и
свършите с интелигенцията. Кралят е безмерно подъл. Той изневери на гърците през
време на войната. Докато народът отиваше да се бие, той играеше на борсата с турски
книжа. От такъв мизерен човек що може да се очаква? Чудно ли е, че в такъв момент,
когато един доблестен народ като македонския се жертва за своята свобода, той подава
ръка на тиранина му!
- Но гръцкият народ защо не протестира?
- Да, неговото мълчание ме огорчава. Един народ, който търпи докрай подобни
предателства, не може да се счита като част от културното човечество. Ако гърците не
издигнат глас против измяната на своя крал, който се е преобърнал в гавазин на султана,
то те ще раздерат своята славна история, ще станат най-окаяната нация. Това казва на
гърците не един техен враг, а един техен искрен приятел, който е лял кръвта си за тяхното
дело...
Тук маджарският граф го пресича и се провиква към него:
- Нали ти казах, че тая изродена нация не заслужава да вземеш пушката за нея?
По лицето на Чиприяни се яви неизразима усмивка на всеопрощение. Един негов
неопределен жест, като че ли иска да каже: Какво важат народите? Аз се бих за една
идея... Може ли нещо да съкруши идеализма на истинските революционери? Трябва да
забежа, уви, че лошите чувства, в които националната страст може да хвърли един народ в
омраза спрямо друг, не са се проявявали само у гърците. В 1897 година, когато Едхем паша
разби гърците и бягството на диадоха му отваряше пътя за Атина, имаше българи, които
злорадстваха и се поздравяваха.
Разговорът за гърците свършен, Чиприяни ми зададе тоя въпрос:
- Какви са вашите надежди за изхода на вашето дело?
- Ние мислим, че въстанието ще предизвика една европейска намеса.
- То ще бъде мъчно. Европа не е още подготвена да реши Източния въпрос, което ще
рече: не се е още споразумяла за разделянето на Балканския полуостров. Една намеса ми
се вижда невероятна.
- Значи, вие не виждате никакъв изход, гражданино?
- Само един - споразумението на балканските държави. Ако те се сдружат,
Македонският въпрос ще се реши веднага. Пред страха от опасните усложнения, които би
породило едно общо действие на балканските държави срещу Турция, Великите сили биха
взели инициативата за една автономия. Впрочем в случай на нужда балканските държави
биха могли успешно да воюват с Турция.
 Ние бяхме вече излезли из редакцията. Беше пладне. Чиприяни трябваше да си върви
вкъщи.
- Правете агитация в полза на едно подобно споразумение. Друго нищо не може да
ви спаси.
Рече и после се упъти нагоре, към Монмартр, замислен и мрачен пак, клатейки своето
високо и мършаво тяло на монах на революцията върху хромия си крак, строшен от турски
куршум.
Друг един от моите познати, когото срещнах в първите дни след пристигането ми в
Париж, беше - в такъв контраст с Чиприяни! - Дон Аладро, испански маркиз, приел титлата
принц Кастриота след кандидатурата му за албанския престол. За читателите ми той не е
неизвестен. Аз съм говорил вече за него, за „съюза" му с Борис Сарафов, за посещенията,
които му правих, и за рапорта на българския дипломатически агент в Париж д-р Золотович,
който баснословно донасяше за някакви мои преговори с него против мира в Турция.
Принцът ме бе винаги посрещал с особена благосклонност. От своя страна аз обичах
неговата безхитростна душа и героическите сънища, в които храбро я хвърляше в късната
доба на един живот, минат в светски удоволствия и нежни радости. Беше ми приятно пак
да го видя и в прекрасния летен ден, който почваше, се упътих в приятно настроение към
елегантното му жилище на „Square Lamartine". Принцът беше в салона, зает с гости, и
лакеят ме въведе в неговата библиотека. По четирите стени, от долу до горе тесни
шкафове, по които са наредени с изкуство стари книги, с вехта подвързия, позлатени по
краищата. На едно почетно място виси портретът на Скендербег, който изглежда да е
останал от старо време. Легендарният герой е сключил вежди и гледа надолу с
високомерна горчивина. Неговите черти са остри, като че ли сгърчени в едно върховно
усилие на яд и дързост. Дългата му брада, побеляла и гладка, не придава на физиономията
му оня изглед на спокойно величие и усмирено мъжество, който добиват героите на
старост. Не без вълнение аз гледах образа на тоя човек, който, другите народи на
Балканите вече покорени, дълго води от своите планини съпротивата на християнския свят.
Принцът не идеше още и аз имах време да разгледам библиотеката. Виждам фотографии с
примитивна изработка: те представляват групи от албанци, едни с фустанели, напети
елеци, малко кече на главата, застанали в горда поза с мартинка в ръката; други с
разкошни носии, широки потури, сърмалии елеци, с червени фесове и сияющи кобури на
пояса; и други още, някои от които, въврени в европейски дрехи, смешно скроени, и които
се познават, че са арнаути, по техния характеристичен череп, сплеснат отзад. Това бяха
съмишленици на принца, бъдещи поданици, ако провидението така реши. И други неща
говореха тук за Албания: кадънски папуци, извезани със сърма, тънки чеврета с деликатни
бродерии, национални знамена, забодени живописно. Всичко това придаваше на
библиотеката изглед на музей. Отвърнах очите си от него, за да гледам градината, която се
виждаше от прозорците. Слънцето позлатяваше пясъка на пътеките, листата шумоляха,
птичките отскачаха от вейка на вейка и чуруликаха в утринната свежест. Принцът най-после
се яви. Той се извини за закъснението си; приемал членове на албанската колония в
Париж. Както при срещите ни по-рано, така и сега аз го гледах и се чудех. Ето един
изтънчен човек, аристократ от главата до петите, навикнал на салонния живот, на
обществото на изящни дами. Как тоя човек, свикнал на най-изисканите наслаждения, бе се
отдал на идеята да царува над Албания, страна, за която не можеше да има илюзии, тъй
като типични нейни представители идеха да го вестяват. Но като че ли, за да отговори на
моя вътрешен въпрос, той сам ми даде едно обяснение.
- Аз произлизам от коляното на Гиорги Кастриота Скендербег, последния вожд на
албанците. Една от неговите дъщери се оженила за моя прадядо и така се завързва нашият
род. Тъй че по женска линия аз съм наследник на Кастриота.
Защо тъй късно, вече стар, едва преди няколко години той се обади на албанците?
- Аз не се изявявах - каза ми той, - защото съм лишен от амбиция. Моятa мечта не е
била да се възкача на престола на своите прадеди. Охотно аз стоях забравен. Но албанците
си припомниха за мене. Те ми отправиха своя позив: „Народът ни е полудив и тъне в
безнадеждно невежество. За да се избави от гнета на робството и да тръгне по пътя на
прогреса, нужен е един човек, около когото да се групират всичките усилия, който да
въплъщава в себе си идеалите и надеждите на народа. Тоя човек, това сте вие,
наследникът на нашите царе. Застанете начело на вашите верни албанци". Тъй ме молеха
албанците и аз приех, защото това бе моят дълг - исторически, свещен. - И той с енергичен
тон прибави: - Тоя дълг аз ще го изпълня.
При тия думи челото на принца се покри с облак, който като че ли предвещаваше
катастрофи. Той уточни:
- Ако стане нужда, при първия позив аз ще вляза в Албания и ще се бия начело на
моите албанци.
Аз много по-лесно си го представявах на някоя маса за бридж в „Жокей клуб" или в
някой от салоните на Сен Жермен, отколкото на бой в Албания, вожд на малесорите и
мирдитите. Но той си бе придал на лицето една тържествена твърдост, която искаше да
отстрани всяко съмнение. Албанците бяха въстанали, той чакаше зов от тях и мислеше, че
денят не е далечен. Принцът ме пита къде е Борис Сарафов и какви са плановете му.
- Предайте му - каза ми той - моята надежда, че скоро ще се срещнем на бойните
полета.
Втори път аз пиша за Дон Аладро де Кастриота. Той не е играл някаква роля в
албанското движение и не е оставил спомен между албанците. Хитрите и алчни албанци,
които го заобикаляха, гледаха само да го експлоатират като богат и наивен човек. Но мене
той ме интересуваше не като албански претендент, а като испанец. Гледайки го, аз
постоянно имах във въображението си безсмъртния герой на Сервантес.
Мисията, с която бях дошъл в Париж, беше по-лесна, отколкото в Италия, бидейки
добре осведомен за френската политика, както и за френския политически свят. С „Жълтата
книга" и със своите изявления в Камарата, Делкасе бе определил ясно линията на
поведение на Франция по Македонския въпрос. Той се стараеше към разширението на
реформите и към заместването на австро-руското действие с намесата на всичките Велики
сили. В тая посока той търсеше да установи сътрудничество на Франция и Англия. Левицата
в Камарата здраво го поддържаше в тоя дух. Но в мнозинството, което гласуваше за
кабинета, имаше хора, които се бояха да не би такава една политика да възбуди голямо
недоволство в Петербург, и разхлаби солидността на френско-руския съюз. Още по-силно
се явяваха тия опасения у членовете на опозицията, чиято гореща привързаност към съюза
с Русия беше общоизвестна. Моите познати ми казваха:
 - Вашата задача тук е да видите тия хора от Парламента, които по една или друга
причина се отнасят с резерви към политиката на Делкасе или не са дали явен знак, че я
поддържат.
Първият човек, когото видях след тия съвети, беше Е. Етиен, подпредседател на
Камарата. В по-късни години репутацията на тоя политически човек, много се нащърби.
Имаше мълви, които замесваха името му в нечисти сделки. Помня добре деня, когато той
се защитаваше в Камарата, биейки се в гърдите, напомняйки своето дълго републиканско
минало, името на своя учител Гамбета, и когато Жорес му каза, че това е наказанието на
всички, които излизали вън от политиката и се докосвали до съмнителни сфери. Но в 1903
година Етиен бе човек с голямо влияние, добито в Камарата не с ораторска сила и
интелектуален престиж, а с методическа работа в комисиите най-напред и с успехи в
управлението като министър. Член в няколко кабинета, той бе имал винаги портфейла на
колониите. Роден в Алжирия, той отрано бе се занимал с колониалните въпроси. Неговата
компетентност по тях беше призната. Неотдавна той бе придружил президента Лубе в
неговото пътуване в Алжирия; навсякъде посрещан с шумни овации, той с една скромна
усмивка давал знак, че те трябва да се отправят към държавния глава. Той бил свързан с
Лубе със старо приятелство и бил един от най-ревностните агитатори за неговото
избиране, което стана при бурните условия на Драйфусовата афера. Разказваха ми по тоя
случай един интересен анекдот. Когато Етиен отишъл да честити на новоизбрания
председател официално, както ставало при неговия крайно протоколярен предшественик
Феликс Фор, и почнал с думите: „Позволете, господин председателю, да ви кажа колко съм
щастлив. .." - изненадан от тази тържественост, Лубе го спрял с приятелски укор:
- Етиен, стар мой приятелю, сега, когато ще имам толкова много врагове, какво ще
правя, ако и най-добрите ми другари като тебе ме третират като чужденец?
Трогнати и двамата, те се хвърлили в обятията един на друг и Лубе се просълзил.
Тясното приятелство на Етиен с Лубе ставаше повод да се предполага, че той ще играе
голяма роля във всичките министерски комбинации, Но вън от това, Етиен бе шеф на една
крупна парламентарна фракция, известната Union democratique, в която бяха групирани
умерените демократи. Тая фракция бе дясното крило на настоящето болшинство, което
без нея би рухнало. Палящият въпрос в момента беше разделението на църквата от
държавата. Поведението, което Етиен щеше да вземе по него, се смяташе като решаващо.
На Етиен не беше непознат Македонският въпрос, Стоян Михайловски, който след
Джумайското въстание бе изпратен заедно с д-р Владов за агитация в чужбина, бе го
посетил. На писмото, с което исках от нещо среща, той ми отговори крайно любезно и ме
покани у него. След време научих, че приятелите на Етиен го числели към тъй наречените
jouisseurs de la Republique, т.е. тези, които са се борили за републиката и след нейното
установяване гледали да се наслаждават от нейните облаги. Във „Вечерна поща" давах за
него следния портрет: „Етиен е вече стар, но поразява със своята пъргавина, с бистрия си
поглед, с ведрото си чело. Неговото лице, обръснато и пълно, лъщи със свежестта си. То
диша едно повърхностно добродушие и оптимизъм. Върху него не съзрях болезнените
бръчки, които дълбае грижата за „проклетите въпроси". Той бе весел и ме прие радушно".
Етиен ми говори за силното впечатление, което му направил нашият знаменит поет.
Чудесното му владение на френския език, високата литературна форма на неговата реч,
която още с първите думи е показвала влиянието на френски образци, обичаят му да дава
цитати от френските мислители, всичко това, идещо от човек от Балканите, не е могло
наистина да не изненада и учуди един французин. Мисълта на Стоян Михайловски летеше
към върховете и на политиката той гледаше откъм философската ѝ страна. Той бе
представил вълнуващо отчаяната борба на Македония и нейният позив към съвестта на
цивилизования свят. Етиен искаше обаче от мене конкретни данни. Аз му разправих какво
е положението в Македония и какви реформи могат да я задоволят. От това, което сам
знаеше, Етиен бе дошъл до заключението, че е потребно назначението на един генерал-
губернатор, одобрен от Великите сили. Върху това постоянно бе наблягал Франси де
Пресансе в своите статии в „Le Temps" и тая идея бе разпространена във френските
политически кръгове. Аз настоях върху абсолютната необходимост от международен
контрол, чрез който да се извършва в постоянна форма намесата на Европа, тъй като
иначе генерал-губернаторът би бил безсилен да сломи пасивната съпротива и злата воля
на турската власт.
- Да - съгласи се Етиен, - и аз мисля, че европейски контрол е нужен. Но грижата за
реформите бе взета от Австрия и Русия, най-заинтересуваните държави, и трябва да се
види сега какви резултати ще даде техният проект. Колкото за Франция, мога да ви заявя,
че тя питае към малките народи в Изток горещо съчувствие. Тя ще направи във ваша полза
всичките постъпки съвместими с международното положение и с отношенията, които ѝ
създава нейният съюз.
Очевидно загрижеността да не се дойде до явно противоречие с политиката на Русия
беше неделима у Етиен от идеята за една политика на Франция в Изток, съгласна с нейните
интереси и традиции. Той изтъкна безкористието на Франция, желанието ѝ да подкрепя
малките народи по пътя на свободата и цивилизацията. Но моите погледи показваха, че аз
чакам от него една заключителна дума.
- Положението е деликатно - каза ми той - и Франция е длъжна да действа с голяма
предпазливост. Но мога да ви заявя, че нашата група ще направи своето усилие, за да
стимулира правителството. Убеден съм, че и другите групи ще бъдат солидарни с нас.
След това той ме посъветва да видя други държавни мъже, принадлежащи и към
опозицията, и ме изпрати тъй любезно, както бе ме приел.
Солунските атентати бяха произвели във Франция, както и вред в Европа, едно
впечатление в първия момент твърде неблагоприятно за македонските революционери.
Вестници, подкупени от Турция, ги посочваха като анархисти, врагове на всякакъв
обществен ред. Но това впечатление не се оказа дълготрайно в демократичните страни и
особено бърже то изчезна във Франция. Народът, който сам бе правил революции, лесно
разбираше крайностите, в които може да се хвърли една борба, останала без друг път
пред нея. Явиха се французи, които възвеличиха куража и себеотрицанието на младите
хора, геройски дали живота си за свободата. Между тях беше Виктор Берар.
Ще напомня как се запознах с него. Това бе през 1898 година през зимата. Аз тъкмо
бях постъпил по правото в Женева. Познати французи идеха да държат сказки в аулата на
университета. Поканен бе и Виктор Берар. Неотдавна беше излязла една негова книга под
наслов „La Turquie et l'Hellenisme contemporain". Тя бе плод на едно негово пътуване в
Македония. Неговата сказка беше върху Македонския въпрос и борбата на народностите в
Македония. Виктор Берар, ученик в Ecole (d'Athenes, познаваше добре гърците и
елинизма, но много малко българите. На другия ден след сказката отидох да го видя в
хотела му, за да му посоча някои грешки, в които той е изпаднал досежно Българското
възраждане. Той смяташе, че то се дължало на русите и на панславизма. Мисля, че беше
дочул нещо за историята на Венелин. Аз му разправих, че нашите големи възрожденци
излезнаха от гръцките училища. Виктор Берар, млад човек, много амбициозен и
чувствителен, аз по-млад от него, недостатъчно тактичен в опроверженията, които му
дадох, нашата среща се разви без особена сърдечност. Но аз все можах да му разправя, че
извън народностните борби в Македония, има там едно революционно движение и една
тайна организация, която го води.
Книгата на Виктор Берар „La Turquie et L'Hellenisme contemporain" беше много
забавна. Той описваше хумористично в нея епизоди от борбата между гърци и българи, от
една страна, патриархисти, от друга, екзархисти. Това бе работа на един французин -
скептик, който гледа на нещата с ирония. Тогава сериозните му интереси бяха в
археологията. Но по-късно политиката го привлече и работите в Македония му се показаха
под друга светлина. Той видя, че има един Македонски въпрос, който все по-настойчиво се
поставя пред Европа, и следи неговото развитие. Джумайското въстание му показа, че тук
един потиснат народ води отчаяна борба и всичките му симпатии отидоха към него.
Действията на атентаторите в Солун му се явиха като един от най-великите примери на
смелост и себеотрицание в историята. Когато отидох да го посетя у дома му, улица
„Данфер Рошеро", той ми говори възторжено за тях и ми каза, че писал за техния подвиг
статия, която щяла скоро да излезе в голямото списание „Revue de Paris". На другия ден по
негова поръчка редакцията ми изпрати коректурите.
Берар, преди да говори от себе си, призоваваше романтичната сянка на Шатобриана.
През 1825 г. гръцките въстаници хвърлиха на въздуха на Александрийското пристанище
европейски търговски кораби. Европейските дипломати дигнаха олелия до небесата;
гърците бидоха назовани варвари, злодейци, харамии. Метерних канеше Европа да удуши
„революционната хидра", която върлуваше в Пелопонес. Тогава великият писател
Шатобриан в една патетическа статия възвеличи героизма на гръцките въстаници, които
бяха запалили корабите, и каза, че ако Европа се обяви против тях, цялата вселена ще се
обяви против Европа. При това Шатобриан бе католик и консерватор. Но той бе съзнал, че
само отчаянието бе довело гръцките въстаници до подобни деяния и че дълг на Европа е
не да се възмущава, а да премахне причините на това отчаяние. Берар казваше същото и
за македонските революционери:
- Аз съм се борил против всичките политики, водени с насилия и убийства. Ако има
едно правило, от което да съм проникнат всецяло, то е старото изречение на английските
радикали: „Грубата сила не е цяр". Но аз запазвам своето възмущение не за македонците,
а за истинските автори на тия деяния, за тия, които от петдесет години насам тикнаха тоя
народ в едно безизходно положение. Колкото за тия, които извършиха покушенията, аз не
мога да забравя, че носейки своите бомби, те знаеха, че ги чака смърт. Без угризение на
съвестта, те проляха чуждата кръв; но без колебание те жертваха и своята. Може би
тяхното престъпление е непростимо. Но несъмнено е, че техният кураж бе героичен.
След като отдаваше своята почит към самоотвержеността на героичните млади хора в
Солун, Берар вземаше защитата на Революционната организация срещу яростния повик,
който идеше от Атина против нея. Фактът, че българите избрали като театър за своя главен
удар Солун, център на елинизма в Македония, бе докарал наистина гръцките политически
кръгове до бяс. Сам Виктор Берар беше филелин. Цялата негова научна дейност бе
посветена на Стара Гърция. Най-голямото му дело ще бъде изследването му върху
„Одисеята". Но той смяташе, че трябва да каже няколко прави думи на гръцкия народ,
колкото и жестоки да са те. Аз бях пращал редовно на Берар своите два вестника на
френски език за Македония, издавани последователно в Женева и Париж. Той ми каза, че
ги четял. Това личи и в начина, по който той обясняваше тактиката на революционното
движение и я оправдаваше от своя страна по отношение на гърците. Гърците се
оплаквали, че техните съотечественици били убивани? Да, такива убийства ставали. Но коя
била причината? Берар цитираше отговора на македонските революционери: „За да се
защитим, ний трябва да бъдем безпощадни спрямо шпионите, доносниците и агентите на
турската полиция: ние наказваме, без разлика на народност, всичките издайници. Излезе,
че мнозинството от тях бяха гърци. Причината е, дето гърците, заслепени от своята
национална пропаганда, станаха помощници на турците, дето Атинското правителство
стана дясната ръка на Абдул Хамида, и организира и награждава систематическите
предателства". Тук Берар прибавяше: „Върху тая точка консулските рапорти, поместени в
„Жълтата книга", заявленията и делата на гръцкото правителство показват, че
македонските комитети са справедливи в своите обвинения. За нещастие, истината е, че
управителите на елинизма са го въвели в един път, който може да ги изведе само към
позор". Берар изброяваше случаите на доноси и клеветничество пред Турция, правени от
страна на гръцкото правителство, офицерството, младежта. Това им поведение той
наричаше „истинско нравствено банкрутство". „Гърците - питаше Берар - дават ли си ясна
сметка, че всеки ден все по-мъчно става да защитава човек тяхната кауза пред
цивилизования свят?" Техен приятел въпреки всичко, Берар им даваше съвети на
отрезвяване. Било безполезно за самите тях да предъвкват историята си и да се упояват с
миналото си. Трябвало най-сетне да разберат настоящите действителности и да се
приспособят към тях. Те нямали вече монопола на цивилизацията в Изтока. По-тежко от
моралната присъда беше за гърците сравнението, което Берар правеше между тях и
българите. Българите, довчера невежествени и лишени от народна свяст, днес вървели
трескаво по пътя на културния напредък. Благодарение на своята неизчерпаема енергия,
на несъкрушимата си жизнеспособност, на своята методична положителност българите
правели огромни успехи; а гърците през това време ревели на площадите и обвинявали в
продажничество всички, които биха дръзнали да им кажат горчивата истина. Посетете -
казваше Берар - само училищата в Македония. Ще видите, че гърците зубрят непонятния за
тях текст на Демостеновите речи, а българите правят опити в своите лаборатории. Това
различие се проявява тоже в революционната им борба: „Под стъпките на Турция гъркът
знае да хвърля само Омировски псувни; българинът поставя под тях последните продукти
на химията...". Берар вземаше защитата на македонските революционери и против
обвинението, че тяхното дело било чисто българско, националистично. Той обясняваше, че
комитетите носели общомакедонски характер, че тяхната близка цел е автономия, а
техният далечен идеал - балканската федерация. Той одобряваше безусловно тоя план.
Необходимо било обаче сега-засега, да се даде разрешение на Македонския въпрос в една
практическа форма. Как? Бepap поддържане това, което искаме и ние: европейски
контрол.
Чаках с нетърпение да излезе статията на Берар. От разни места бях чувал, че
депутатите отдаваха важност на това, което което той пише по международната политика.
Самият Делкасе не можеше да остави без внимание „La Revue de Paris", списанието, което
по повод на арменските кланета уби морално неговия предшественик Аното,
равнодушния свидетел на тия безнаказани злодейства. Аз бях сигурен, че когато статията
на Берар излезе, ще намери широк отзвук в Камарата, както и в общественото мнение.
Благодарих му и в писмото си до него му казах: „Вие извършихте един граждански акт от
международна важност. Македонците няма да забравят това Ви застъпничество."
И друг път ще имам случай да говоря за Виктор Берар. Неговото значение във
френската общественост постоянно растеше. Списанието „La Revue de Paris", издавано от
„Armand Colin" - общоизвестното издателство - беше в ръцете му един голям орган за
влияние. Той стана сенатор, прояви се блестящо в Комисията по външните работи на
Сената и говореше се вече за него като възможен министър на външните работи. Това бе
и неговата амбиция. Но той не можа да я осъществи. Никой не оспорваше неговата
компетентност, но го намираха твърде прям и спонтанен. Аз го видях за последен път в
1920 година на един обяд у Мадам Менар - Дориан, където имаше разни френски
политически лица и няколко чужденци, между които шведският държавен мъж Брантинг.
Берар бе пълен още с живот, но войната измести много позиции и неговите шансове бяха
минали.
Виктор Берар ме посъветва да видя непремено Пол Думер. Тия, които са следили
френската политика, познават това име, около което има трагичен спомен. Избран в 1931
година за председател на републиката, той на следващата година биде убит от един руски
емигрант - Горгулов, чиито подбуждения остават загадка. Когато му писах да му поискам
среща, Думер беше един от най-влиятелните хора в Камарата. През своята бърза и
блестяща кариера той има непрекъснато големи врагове, но невинаги от същата страна.
Министър на финансите в кабинета на Леон Буржоа (1895 година) той изработи
законопроект за прогресивно-подоходен данък, обещание на Радикалната партия все още
неизпълнено. Това хвърли в паника френската буржоазия и Сенатът свали правителството.
Но Думер остана плашило за имотната класа. Един остър завой, който малко след това той
направи, ще повдигне срещу него повик от средата на политическите му приятели. След
падането на Леон Буржоа следващият кабинет бе образуван от Жюл Мелин, шеф на една
партия, която се наричаше прогресистка, но която криеше под тоя етикет консервативния
дух на умерените републиканци. За да отдалечи Думер от парламента, където можеше да
му бъде опасен, Мелин му предложи поста генерал-губернатор на Индокитай. От
нетърпелива амбиция или от желание да има широко поле за творческа дейност Думер
прие. Радикалите видяха измяна в тая му постъпка и го афоресаха. Думер стоя пет години в
Индокитай. От там той се завърна в 1902 година с много голямо име. За извършеното от
него дело се разправяха чудеса. В тоя кратък период той успял да преобрази обширната
колония, толкова години преди него пренебрегната. По негов импулс страната била
прорязана от железни пътища и канали; построени били пристанища; издигнати
великолепни гари и обществени здания; почнати широки предприятия. Индокитай,
изгорената от слънцето и печална колония, имала сега кокетен и усмихнат изглед на
цветуща земя. На края на неговото управление биде организирана колониална изложба в
Ханой. То било апотеоз на Думер. Какъв дял имаше тук една умело организирана реклама,
каква истина, това е друг въпрос. Но Франция вярваше, Думер бе уловил психологическия
момент да се върне. Аз бях в Париж тогава и помня посрещането му. Това бе истински
триумф. Така Рим е посрещал някои от своите проконсули с громко име, спечелено в
далечни области. Връщаше ли се Думер от Индокитай кандидат за диктатура, както Юлий
Цезар от Галия? Такива обвинения се чуваха срещу него от левицата. Следващите редове
диктувам на 13 юни 1958 година. Вестниците донасят всеки ден известия за стъпките на
Дьо Гол към диктатура. Ето какво пишех във „Вечерна поща" тъкмо преди петдесет и пет
години за очакването на един диктатор във Франция: „Има ли демокрацията причини да
се опасява от г. Думер? Труден въпрос. Във всеки случай, ако се съди по вероятностите,
отговорът е положителен. Да, г. Думер изявява мълчаливо застрашителни амбиции. Преди
всичко той започва да кокетира с националистите и въобще с оня кръг, който вечно търси
един „спасител" за Франция, който доведе до самоубийство Буланже, до изгнание Дерулед
[117]
и до подивяване полковник Маршан . Предписваните диктаторски намерения на
Думер, на които и аз бях дал вяра поради настроенията на левичарските кръгове, той
водеше борба против кабинета на Комб с очакване да го замести, очакване не без
основания, тъй като току-що биде избран, въпреки силните атаки на Жорес, за председател
на Бюджетарната комисия, най-важния пост в Камарата. Противник на правителството,
Думер особено критикуваше външната политика на Делкасе като опасна за поддържането
на френско-руския съюз. Това бе именно причината, поради която моите приятели ме
съветваха да го видя и да го осветля по Македонския въпрос. На писмото, с което исках от
него среща, той ми отговори веднага с покана да отида у дома му. Прие ме с
необикновена приветливост и с внимание, което не отговаряше нито на моето скромно
положение, нито на моята възраст. Но виждаше се, че има у него един навик да гледа да
очарова своите събеседници.
- Бих ви бил много задължен да ми дадете някои сведения за Македонското
движение, за програмата му.
Както винаги, когато подобен случай ми се представяше, аз пледирах надълго нашата
кауза. Думер слушаше с напрегнато внимание, тъй напрегнато, че ми се стори, какво той си
дава тоя израз от любезност. Секретарят му, седнал на масата, вземаше бележки. Когато
свърших, Думер ми заяви:
- Както и вие, аз не вярвам, че реформите, които бидоха приети от Турция, са
достатъчни или целесъобразни. Населенията нямат вяра в турската администрация; и
Европа мисли, че тя е некадърна да въведе истински подобрения. Вмешателството на
Илдъзкьошк в разпоредбите на местните власти е едно зло, което не биде ограничено. Тъй
желателно би било да се въведе в Македония европейски контрол и да се назначи с
одобрението на Европа един управител, независим спрямо султана и гарантиран за своя
мандат. Да, всичко това е вярно, което казахте, но...
Думер спря, настана пауза; аз го гледах и чаках да видя какво ще последва.
 - Но - продължи той - всичко това трябва да кажете в Петербург, а не в Париж. Във
Франция няма нито една група, нито един държавен мъж, който да не желае да се даде на
Македония управление, което да задоволи справедливите искания на населенията. Други
ще ви говорят за хуманитарните традиции на Франция, за нейния състрадателен дух, за
великодушната ѝ историческа мисия. Тия изявления са искрени и истински. Но аз, който
желая, както вие искате, да ви дам едно реално оценение на условията, ще ви повторя:
идете в Петербург. Ние нямаме непосредствени задачи в Македония. Нашите интереси там
са чисто търговски и морални, такива значи, които не могат да влезат в основите на една
активна политика. Нам ни занимават други, по-належащи грижи.
Попитах:
- Колониите?
- Да, колониите и това, което е във връзка с тях. По Македонския въпрос ние ще
вървим подир Русия като добър неин съюзник. Ако Русия се съгласи да се издействат по-
широки реформи за Македония, Франция би могла да групира около един проект
съгласието на по-голямата част от Великите сили.
- Но Русия не иска - казах аз.
- Тогава действайте, за да иска.
- Франция не би ли могла да се съгласи с Италия и Англия, както се говореше, за
въздействие в Цариград?
- Франция ще поддържа всички постъпки, имащи за цел едно истинско разрешение на
Македонския въпрос. Но тя не би взела, доколкото зная аз, инициатива, без да иска
съгласието на Русия.
И друг един от френските държавни мъже, които видях, стана впоследствие
председател на републиката: Пол Дешанел. След срещата си с него пишех във „Вечерна
поща": „Вчера имах честта да беседвам върху Македонския въпрос с един от най-видните
държавни мъже на Франция. Въпреки моите почтителни настоявания той не ми позволи да
обадя името му. Мога да ви кажа само, че той е заемвал в държавата един от най-
високите постове, бил е кандидат при избора за председател на републиката и има
[118]
шансове да бъде такъв след оставката на г. Лубе. Тия сведения правят прозорлива
неговата личност за ония, които са следили отблизо френската политика".
Във Франция имаше две исторически аристокрации, едната от времето на
монархията, другата от империята на Наполеон I и Наполеон III. Съществуваше и една
трета аристокрация. Това бяха потомците на хора, прочути в борбите на френската
демокрация. За тях бяха широко отворени пътищата на републиката. Карно и Казимир
Перие станаха председатели на републиката. Кавеняк стана министър. Към тая
аристокрация принадлежеше и Пол Дешанел. Баща му беше изгнаник след държавния
преврат на Луи Наполеон. В изгнание, в Брюксел, се роди и сам той. Но макар и син на
емигрант при Втората империя, личните наклонности на Пол Дешанел не го насочваха към
левицата. Първите му стъпки в политиката бяха в редовете на умерените. С тяхната
поддръжка бяха и първите му успехи. В 1898 година бе избран председател на Камарата и
после няколко пъти преизбиран. В 1902 година обаче неговата кандидатура пропадна.
Левицата го преследваше със страстна вражда. Радикалите не му прощаваха неговото
въздържане през борбите на Драйфусовата афера. Социалистите виждаха в него своя
идеологичен враг. Пол Дешанел наистина бе ходил по Франция да държи сказки против
социализма и бе говорил даже в работническите центрове, познати с прочути стачки, Рубе,
[119]
Кармо . Макар току-що да бе претърпял едно поражение, той продължаваше да заема
в Камарата важно място и имаше пред себе си големи надежди, които последователно се
осъществяваха. Той никой път не се съгласи да образува свой кабинет, нито да стане
министър, тъй като само постът на председател на Камарата му даваше възможност да
пази по политическите борби въздържаност, която да обезпечи успеха на неговата
постоянна амбиция: председател на Републиката. На тая въздържаност се дължеше и
условието, което той ми постави, като публикувам неговите изявления, да не кажа името
му. Ще трябва да призная, че не отивах при него с особени чувства на симпатия, тъй като
вестниците, които четях през моето студентство „L'Aurore", ,,L'Humanite", бяха ми
повлияли! Но разбирах добре нуждата да го видя и да му говоря за Македония. Пол
Дешанел, който минаваше за един от големите оратори в Камарата - такъв беше и по
литературната форма на своите речи, както и по дикцията - участваше често в дебатите по
външната политика с неоспорван авторитет по международните въпроси. Изявленията,
които той ми направи, съставляват анализ, достоен направо да влезе в страниците на една
дипломатическа история на Европа. Аз се постарах да ги предам в пълния им обем и
точност. След като ме покани да му обясня кое е слабото място на руско-австрийските
реформи и кои са ония, които биха задоволили македонското население, Пол Дешанел ми
заяви:
- Македонският въпрос се появи в крайно неблагоприятни условия за своето
разрешение. Европа се намира сега в един преходен период. Двата главни съюза, върху
които почиват нейните международни отношения, претърпяват процес, ако не на
разлагане - това би било една много голяма дума - то поне на основно видоизменение.
- Това видоизменение отразява ли се върху Източния въпрос?
- Най-много върху него. Впрочем източните работи туриха началото на това
видоизменение. В 1897 г. Австрия и Русия се споразумяха върху Балканския полуостров.
Това съглашение, което бе акт от върховна международна важност, отне всякакво влияние
[120]
на Двойния и Тройния съюз, колкото се касае до Източния въпрос. Създаде се тогава
един любопитен прецедент: покрай главните европейски съюзи създадоха се
второстепенни споразумения. Не се предвиждаше тогава какви последствия ще имат те.
Споразумението между Франция и Италия върху равновесието в Средиземното море бе
едно повторение на споменатия вече прецедент. Второстепенните споразумения, като се
преплетоха между главните съюзи, измениха тъй дълбоко тяхното първично значение,
щото днес може да се постави въпросът: дали съюзите не бидоха чрез тия нови методи
разклатени от дъно? Наистина: каква ценност може да има днес за Италия Тройният съюз,
когато тя е гарантирана откъм Средиземното море? Несъмнено е тоже, че след
споразумението ѝ с Австрия, Двойният съюз няма за Русия, колкото се касае до Изтока,
значението, което би имал той, ако старият антагонизъм между двете съперници бе остър,
както по-преди. Всичко това изглежда забъркано на пръв поглед, но спрете своето
внимание върху тая схема и ще се убедите, че наистина il у a quell-que chose change. -
После прибави: - За да се повърнем към предмета на нашата беседа, ще ви кажа, че и по-
рано действието на съюзите бе трудно в Изтока, защото Австрия и Италия, от една страна,
Русия и Франция, от друга, макар и съюзени, имат противоположни интереси в тоя край на
Европа. Но тая трудност се увеличава още повече поради оня процес на видоизменения,
върху който ви обърнах вниманието. Няма съмнение, че скоро това положение - поне
колкото се касае до Изтока - би могло да се избистри. Но засега всичко е още смътно. И в
тоя смисъл ви казах, че Македонският въпрос не се повдига навреме.
След като разменихме някои възгледи, които е излишно да излагам тук, той ми каза:
- За да се разреши Македонският въпрос, необходимо е една Велика сила да се заеме
с него, да групира добрата воля на няколко други държави и да основе един концерт, от
който Турция да може да се уплаши. Коя е оная Велика сила, на която вие бихте могли да
се надявате? Никоя. Когато решаваха да направят революция, македонците не мислеха ли,
че техният въпрос може да се реши само с участието на Европа и че за да очакват те това
съучастие, трябваше да са сондирали почвата, дето трябва?
- Македонските революционери не са дипломати - отговорих аз.
- Това е тяхната грешка, тъй като Македонският въпрос е основно
[121]
дипломатически . Да жертва човек своя живот, е велико дело; да сполучи нещо със
своята жертва, е полезното и същественото. Анкетата, която вие сега правите по Европа,
трябваше да я направите по-рано. Сега какво да ви кажа?
Аз го попитах:
- В какъв смисъл еволюцията на международните отношения, която се очертава сега,
би могла да бъде полезна за Македония?
- Англо-френското сближение може да има важни последствия за Изтока и специално
за разрешението на Македонския въпрос. Англия, подкрепена от Франция и Италия, би
могла да изложи на султана нужните за вас реформи. В това направление собствено би
трябвало да се търси изходът за положението в Изтока. Не съм посветен в тайните на
кабинета и не зная кои са намеренията на г. Делкасе, но чини ми се, че сега, при отиването
на г. Лубе в Лондон, би могло да се заведе един дипломатически разговор между двете
държави върху Македония. Същевременно нужно би било Франция да действа и в
Петербург, за да подготви Русия за едно подобно групиране на няколко сили, както стана и
при разрешението на Критския въпрос. Във всеки случай – свърши моят събеседник - моите
симпатии ви са придобити. Бъдете тъй добър да ме държите в течение за положението в
Македония и елате да ме видите на връщане от Лондон.
Заварих Пол Дешанел вече заинтересуван в Македонския въпрос. Тоя интерес никога
не престана у него. През пролетта на 1912 година при една негова анкета за положението
в Балканския полуостров дойде в София и ходи на границата, за да види с очите си
топографическите условия, за които българското правителство твърдеше, че не му
позволявали да предотврати напълно минаването на четите. Директорът на постройките в
Министерството на железниците Георги Лазаров ми разказваше как го водил на Гюешево
[122]
.
Някои черти от репутацията на Пол Дешанел, като светски човек, която се носеше за
него пред френската публика, караха ме да чувствам някакво стеснение, когато тръгвах за
дома му. В Париж се говореше за неговата елегантност, както по-късно за елегантността на
Идън в Лондон. Идън тури на мода една шапка, Дешанел бе първият, който облече сив
редингот при един тържествен случай, сватбата му, и намери по цяла Европа подражатели,
[123]
между които беше и княз Фердинанд . Мислех следователно, че ще намеря един сноб,
категория, която ми е била винаги противна. Пол Дешанел имаше наистина изящество в
облеклото, но никакъв снобизъм. Обръщенията му показваха тона на един господин, у
когото учтивостта е нещо естествено. Приемът му, внимателен от самото начало, макар
без този показ на любезност, какъвто бях срещал у други, се сгорещи, след като му казах
някои думи за баща му. Някои литературни и исторически познания са ми давали
възможност да добивам веднага контакт с високопоставени хора, за пръв път срещнати.
Така, пълномощен министър в Хага, през 1921 година, се сближих с белгийския ми колега
принц Албер де Лин, като споменах пред него за някои анекдоти из мемоарите на неговия
прочут прадядо принц Де Лин, който бе придружил като неин приятел Екатерина Велика
при историческото ѝ пътуване в Южна Русия, устроено от Потемкин; така установих и
познанството си в Лондон с лорд Роберт Сесил, комуто говорих за някои неизвестни нему
обстоятелства от политиката на неговия баща, лорд Солзбъри, които бях открил - както съм
отбелязал вече някъде - при своите издирвания в Държавния архив във Виена. На Пол
Дешанел казах, че съм чел една книга от баща му, „Le romantisme des classiques", и му
цитирах един стих от Расиновата трагедия „Athalie", който бе даден като пример. Видях, че
на Дешанел стана драго да чуе, че баща му е познат тъй далече от Франция. След
посещението ми у Пол Дешанел аз следих неговата кариера по речите му в парламента и
по някои публикации в печата. Правеше ми впечатление, че той, в разлика от други
французи, държеше много за запазването на Австро-Унгария. В нея той виждаше
крайъгълния камък на европейското равновесие. Трябва да отбележа, че историята не го
опроверга.
Пол Дешанел бе избран за председателят на републиката в 1920 година, когато се
свърши седемгодишният мандат на Поанкаре. Кандидат беше и Клемансо. Трябваше
голям кураж у Пол Дешанел да се противопостави на един човек, който в очите на
Франция олицетворяваше победата. Но оказа се, че той добре бе пресметнал своите
шансове. При необикновената популярност, с която се ползваше в момента, Клемансо
имаше и врагове. Хората от левицата в парламента не му прощаваха за неговото жестоко
и несправедливо преследване на двама от водителите ѝ - Мави, когото бе осъдил на
изгнание, и Кайо, когото още държеше в затвора. Клемансо имаше освен политически и
лични врагове, дължими на неговия необуздан и предизвикателен характер, които сега
гледаха да му отмъстят. Единият от тях бил Аристид Бриян. Разказваха ми, че Клемансо
казал:
- Ако аз се избера, Бриян седем години ще тъпче тротоара пред Елисейския
[124]
дворец .
Бриян не останал в бездействие пред тази закана. През цялата си кариера, до
Европейската война, Клемансо беше за френската реакция като черен дявол. Сега обаче тя
[125]
беше изцяло зад него . С прочутия свой талант за маневри Бриян почнал разрушителна
агитация в нейните редове. В кулоарите на Камарата той вземал един по един по-важните
депутати католици и им казвал:
- Клемансо трябва да бъде избран. Никой не заслужава тази чест като него. Но има, за
жалост, едно обстоятелство, което не може да не безпокои. Клемансо е в много
напреднала възраст и всичко може да се случи. Представете си сега погребението на един
председател на републиката без участие на Църквата...
Всички знаеха, че Клемансо е атеист. Думите на Бриян внесли преврат в католическите
кръгове на парламента и тяхното отдръпване от кандидатурата на Клемансо станало
причина за нейното проваляне. Така се избрал Пол Дешанел. Съдбата не бе му отредила
обаче да се радва дълго на един пост, към който тъй страстно се бе стремила неговата
амбиция. Двама негови предшественици бидоха убити при изпълнение на своите функции;
една друга драма, безкръвна, но все пак пълна с трагизъм, сполетя Пол Дешанел. Няколко
месеца след избора му той бил в провинцията, за да участва на някакво тържество, и през
нощта се връщал в специален трен със своята свита. Когато тренът вече наближавал Париж
и придружаващите го чакали да се покаже в салона, а той закъснявал да се яви, станало
известно, че него го няма във вагона. Всеки може да си представи паниката от това
изчезване. Скоро обаче се добило известие, че един кантонер намерил по пътя край
релсите един човек, облечен в пижама, за когото се установило, че е председателят на
републиката. Какво се бе случило? Официалното обяснение беше, че той излязъл да
подиша чист въздух и паднал. Не липсваха и зложелатели, които казваха, че бил пиян.
Мнението, което преобладаваше, бе, че той бил пострадал в момента от някакво умствено
разстройство. Каквато и да е била причината, Пол Дешанел след този инцидент не можеше
да остане председател на републиката. По това време аз бях в Париж, на път за моя нов
пост в Хага. Забелязах тогава нещо безжалостно у французите. В тъй наречените cabarets
artistiques се пееха хумористични песни за неговата пижама и публиката се смееше Също
там, като студент, бях слушал песни за неговия сив редингот. И тогава имаше смях, но
[126]
невинен. Сега той беше жесток и неприличен .
Между противниците на Делкасе беше и Рене Миле, бивш посланик. Идеята да го
[127]
видя ми дойде от някои негови статии в „Revue politique et parlamentaire" , в които той
критикуваше външната му политика. Научих се после, че той водел опозицията против
Делкасе от името на старите дипломати и че някои кръгове в парламента сочели
кандидатурата му като негов наследник. Както и другите французи, от които бях искал
среща, Рене Миле ме покани с любезно писмо да го посетя у дома му. Той живееше в една
кокетна вила, разразположена в един от новите аристократически квартали, близо до
Булонския лес. Когато пристигнах, Рене Миле не бе вкъщи. Той бил на погребението на
дъщерята на Леон Буржоа. Останах да го чакам в градината. В тоя нов мой престой в
Париж аз откривах знаменития град откъм една страна, на мен дотогава съвсем
непозната: жилищата на богатите хора с градините им, скрити за погледа на тоя, който
минава по улиците. Говорих за градината на принц Кастриота. Тая на Рене Миле беше по-
обширна и с по-големи хубости. Цветя, свежи полянки, мраморни статуи, изкуствени
храсталаци, всичко се сливаше в очарователна хармония. Гледайки тая красота, аз се
отдавах на своите размишления на бивш студент, които ето как предавах във „Вечерна
поща": „Колко тоя Париж отвъд Сена, Париж на аристократите, на едрата буржоазия и на
големите кокотки се различава от нашия Париж, оня на Латинския квартал, прашен,
мръсен, задушлив и стар - и тъй грозен, че само илюзията на младите години, фантазията
на артистите, безгрижността на веселата бохемия могат да му предадат това странно и
магьосническо обаяние, което преследва човека като една мечта на изкушение...".
Пристигна Рене Миле, извини се, че ме накара дълго да чакам, и почна един от най-
интересните разговори, които имах тоя път в Париж. От Рим бях описал малко
подигравателно професионалния дипломат с прекаленостите във външния му вид и с
типичността на неговите фрази. През своята кариера срещнах обаче и дипломати тъкмо
противоположни на тоя портрет, хора с тая истинска елегантност, която не дърпа погледа, с
обширни познания и с индивидуалност, незасегната от службата нито в свободния начин
на мислене, нито в естествения стил на своето говорене. Рене Миле беше от тая категория.
Той бе пълномощен министър в Белград, когато стана Съединението, и употребил големи
усилия, за да отклони крал Милана от обявяването на война на България.
- Но - каза ми той - Милан слушаше само насъскванията на Кевенхюлера, който
официално бе съгласен, че войната щеше да бъде едно безумие, а тайно подстрекаваше
сърбите...
После минахме към Македония. Неговото мнение не бе различно от това, което бях
чувал от други: прогласените реформи са една химера; за Македония трябва
международен контрол, Рене Миле намираше обаче, че най-справедливото и най-
разумното разрешение на Македонския въпрос било това, което му дал Санстефанският
договор. Той бе партизанин на една велика България. И вярваше, че в едно бъдеще, което
не щяло да бъде утре, но което не било безкрайно далече, България щяла да добие тия
граници.
- Мнозинството в Македония е българско - каза ми той. - Тая област е българска. Аз
съм пътувал през нея. Идех от Сърбия, дето бях живял доста време, и щом минах
границата на Зибевче и се доближих до Македония, бидох поразен от физиономията на
населението и от изгледа на земята. - После продължи: - Сърбинът е артист, следователно
ленив, непостоянен. Той не работи добре земята. Българинът е трудолюбив, методичен,
притежава здрав разум и енергия. Той работи с любов своята нива и лозя. Дайте му
сигурност и свобода и той ще извърши чудеса. Е, добре, независимо от историческите и
филологическите данни, които говорят в същия смисъл, самата физиономия на Македония
показва, че тя е българска в културно отношение. Тя ще стане такава и в политическо
отношение.
- Това не е в нашата програма - побързах аз да възразя.
- Да, може, в оная програма, която обявявате. О, недейте протестира! Не се съмнявам,
че сте искрен, но вие не можете да спрете делото на историята. Историята ще работи за
България. Вие искате сега автономия под европейски контрол. И добре правите. Колкото
повече са скромни вашите желания, толкова повече ще бъде трудно за европейската
дипломация да бездейства.
- При все това тя бездейства - казах аз.
Той отговори:
- Това положение не може да трае. Една инициатива ще бъде необходима. Но кой ще
я вземе?
- Ние - заявих аз - възлагаме големи надежди върху Франция.
- Не ще съмнение - обясни Миле, - че Франция има голямо желание да се даде едно
удовлетворително разрешение на Македонския въпрос. Това го изискват и нейните
интереси, и нейните традиции. Но тя не може да вземе никаква инициатива, без да се е
споразумяла предварително с Русия. А подобно споразумение няма. При сключването на
Двойния съюз не са били разменени никакви възгледи върху Източния въпрос. Избегнати
са били върху него всякакви напомнювания. Руските дипломати, които инак действат
съвместно с нас по другите въпроси, в Изтока водят съвсем независима политика, която
понякога противодейства на нашите усилия. В Стокхолм ние бяхме колеги с г.
[128]
Зиновиева . Е, добре, бидейки тъй далеч от Цариград, г. Зиновиев въпреки това
избягваше всякакъв разговор върху Турция. Е, добре, аз мисля, че дълг се налага на
френския министър на външните работи да заведе с Русия върху Източния въпрос един
диалог ясен и енергичен. Трябва най-сетне да се обясним с лоялната съюзница и да се
съгласим с нея върху един начин на действие.
Рене Миле очерта след това най-добрата според него политика за Русия в Балканския
полуостров:
- Ако руските държавни мъже схванат широката историческа мисия на Русия, ний
можем лесно да се спогодим с тях. Русите се отрекоха от традиционната си политика в
Балканския полуостров след едно горчиво разочарование, което им даде България, и за
което в голям размер те сами са виновни. Но убеден съм, че Русия греши, дето се отдаде
тъй прибързано на това разочарование. Тя може да привърже балканските славяни към
себе си. По какъв начин? - Като уважава тяхната независимост и като улеснява вътрешното
им развитие. Славянските държави в Балканския полуостров са подложени на терзания и
[129]
на тревоги поради Македонския въпрос и Старосръбския . В своето желание да добият
разрешение на тия въпроси те ту се хвърлят в обятията на Русия, ту се възбуждат против
нея, ту се борят помежду си. Нека Русия да способства за едно разрешение на тия въпроси,
приемливо и за Сърбия, и за България, и тогава сигурно е, че тя ще ги помири и ще ги
привърже към себе си. В този смисъл трябва да действа Франция.
- Не мислите ли - питах аз, - че тая програма е в противоречие с руската амбиция за
превземането на Цариград?
- За завземането на Цариград - каза ми Рене Миле - русите няма нужда да минават
през България. - Цариград ще бъде превзет откъм Мала Азия. Той е столицата на Мала
Азия, а не на Европейска Турция. Византийската империя бе азиатска: когато славяните -
българи или сърби - владееха Балканския полуостров, Византия се поддържаше от
азиатските си владения. Сегашна Турция е също азиатска. Това е един исторически закон.
Русите, ако искат да завоюват Цариград, ще трябва да се доближат до него откъм Мала
Азия.
Нов въпрос от мене:
- Не мислите ли, че политиката препоръчвана от Вас за Русия ще срещне съпротивата
на Австро-Унгария?
- Не вярвам. Мъчнотията, може би, ще произлезе от обстоятелството, че Австрия няма
държавни мъже, а чиновници, лишени от смелост, макар и много интелигентни. Колкото
Австрия се протяга върху Балканите, толкова тя увеличава за себе си опасността от
пангерманизма. Германия таи за Изтока неизмерими амбиции, които тя иска да постигне
чрез Австрия, а после срещу нея. Тя владее в Рейн; тя иска да господства и на Дунава. В
нейния план е да бъде господарка и на Вардара. С една реч да държи най-главните
търговски артерии в Европа. Е, добре, по пътя на амбициите на Германия трябва да се
поддържат, като непобедими препятствия, малките славянски държави България и Сърбия.
Трябва да се създаде сега една Македония, която да пази Вардара. Като се заградят тия
пътища, Германия би могла да бъде отклонена от своя прословут „тласък към Изтока".
Това е в добре разбрания интерес на Австрия, защото, докато Германия ще клони към
Изтока, тя ще тежи с всичката си мощ върху Австрия до деня, когато тя ще може да се
простре върху нея.
Рене Миле имаше приятен глас и един начин на говорене, който много привличаше.
Аз го причислявах в ума си към дипломатите прелъстители, хора, които със своите идеи
неусетно заразяват събеседника си. С всичко, което каза за Русия, той туряше на изпитание
моето тогавашно отношение към нея, Миле продължи:
- С една реч, моят план е следният: Франция да се старае да убеди Австрия и Русия, че
в техен интерес е да се даде на Македонския и Старосръбския въпрос разрешение, което
да затвърди в Балканския полуостров самостоятелното съществуване и развитие на
славянските народи, помирени и действащи задружно.
Аз го попитах:
- Настоящето действие на френската дипломация приближава ли се доволно до тоя
план?
- За жал, не - отговори Миле. - Господин Делкасе, който е несъмнено много даровит и
интелигентен, но който не е дипломат по своя метод, държи на своето парламентарно
положение и се въодушевява много от чисто политически мотиви, които не са в пряка
връзка с ролята на дипломацията. Тъй по Македонския въпрос той формулира един план,
който не биде достатъчно взет предвид от Австрия и Русия при приготовлението на
реформите... И това постави Франция в неловко положение.
Рене Миле се спря и след минутно мълчание продължи:
- Моето желание не е да критикувам г. Делкасе, който (пак повтори) несъмнено е
много талантлив, но...
Той довърши мисълта си с един жест, който бе достатъчно красноречив. Тоя жест
приключи разговора, Рене Миле познаваше така добре Македонския въпрос, че нямаше
нужда аз да му го обяснявам. Моята роля при него беше повечето да слушам, отколкото
сам да говоря. Като слушател научих доста много от него. Както Пол Дешанел, така и той
ми даде общ поглед върху европейската политика и взаимодействието на големите съюзи.
Мина дълго време, през което аз не чувах много за Рене Миле, но в 1920 година стана
случай пак да си спомня за него. Предстоеше да се представи в Сената Ньойският договор.
Докладчиците възнамеряваха да кажат някои добри думи за България, но се опасяваха
поради съществуващата тогава още възбудена атмосфера против нас да предизвикат
нападки от тия кръгове, които не смятаха, че времето е дошло да ни простят. Те съветваха
да отиде някой от нас при известни журналисти, специалисти по външната политика, за да
ги предразположи към България, като им обясни обстоятелствата, при които ние влязохме
във войната като противници на Франция. Панчо Хаджимишев, който тогава временно
представляваше България в Париж - и който, трябва да отбележа, беше един от най-
отличните наши дипломати - ненавиждаше журналистите, наричаше ги с грозни имена и
заяви, че не иска да вижда никого от тях. Както казах вече по-рано, намирах се тогава в
Париж и стана нужда аз да ги обиколя. Единият от тях беше Филип Миле, редактор на
големия ежедневник „Пети паризиен", за когото чух, че бил син на Рене Миле. Аз не му
споменах за неговия баща, защото беше болно на душата ми да говоря за едно време,
когато България беше щастлива, уважавана и с най-светли перспективи пред себе си - сега,
когато тя бе разпокъсана, унизена и окръжена с врагове. Обаче мисълта, че ходя при сина
заради България, както преди две десетилетия бях ходил при бащата заради Македония,
занимаваше постоянно ума ми и ме вълнуваше. Филип Миле бе наследил деликатните
обръщения на баща си. Мисията, която имах да изпълня пред него, той я улесни със своя
прием, в разлика с някои негови колеги от другите вестници, особено с един, който ми
даде зле да почувствам отмъстителните му чувства спрямо българския народ.
Приятели социалисти ми казаха:
- Идете да видите Дени Кошен. Роялист и католик - вие го знаете добре - той е шеф на
една група в Камарата, която отрича принципиално републиката и води систематически
опозиция против всички кабинети. Но неговата личност е уважавана и речите му по
външната политика са били винаги изслушвани с внимание.
Читателят вече знае за моето посещение у него в 1901 година, когато аз ходих да го
моля да участва в голямото събрание за Армения и Македония и когато той отказа да се
яви на една естрада заедно с хора от крайната левица поради пресния още спомен по
Драйфусовата афера. Но тъкмо преди четири месеца той се яви на митинга в „Шато д'О" и
говори с Жорес и Пресансе. Нови събития бяха отдалечили спомена от миналото, макар и
близко.
Дени Кошен се отзова веднага на моето желание да го посетя и ме покани да го видя
у дома му. Преди да предам разговора, който водихме, искам да кажа няколко думи за
самия него. Дени Кошен поради позицията, която заемаше против републиката, не игра и
не можеше да играе голяма роля във френската политика, нито пък самата му личност
беше от много голям мащаб. Ако ще говоря за него, то е, защото той представляваше една
особена категория от френската буржоазия. От социално-икономическо гледище под
„буржоазия" се разбира капиталистическата класа. Но за французина думата „буржоазия",
която няколко пъти е менила своя смисъл в течение на вековете, има в ново време и друго
значение. Тя подразбира и един особен културен тип на френското общество, към който не
принадлежи всеки капиталист. Това е тъй наречената просветена буржоазия, bourgeoisie
letree, както казват французите, която показва интерес и разбиране за науката, за
литературата, за изкуството, буржоазия, редовете на която постоянно се намаляват, но
която във времето, за което пиша, беше непокътната. Към тая буржоазия се числеше Дени
Кошен, но с една отличителна черта, която му идеше по исторически път. Говореше се, че
семейството на Дени Кошен било познато още от шестнадесети век, ако не и по-рано.
Макар да му е било предлагано от френските крале титла на благородство, то ги е
отказвало, като заявявало, че името му стига. Това име носили ред поколения, ценени по
своето участие във френския живот и в движението на френската култура. Дени Кошен
продължаваше тая традиция. В контраст с толкова много примери от историята на
френското общество, семейството на Дени Кошен бе запазило своето богатство. Дени
Кошен живееше в прочутия квартал на френската аристокрация Faubourg Saint Germain,
познат на мене само по романите на Балзак и Пол Бурже.
Годините на младостта са за тия, които са имали щастието отрано да виждат света,
години на постоянни открития. С всяко посещение аз откривах нещо непознато за мене от
Париж. Така бе с частните градини, за които вече говорих. Така бе и с богатите домове,
които бях видял при описаните вече от мене посещения. Домът на Дени Кошен обаче
надминаваше всичко, което дотогава бях видял. Тук ще предам възхищението на един
двадесет и четири годишен българин пред една обстановка, известна дотогава нему, както
казах само от някои френски романи. „Приятно е - пишех във „Вечерна поща" - да чака
човек в салона на Дени Кошен, защото всичко е чудесно нагласено в него, за да очарова
погледа. Аристократическото изящество на дома се изразява в най-малките подробности.
То ви прелъстява още щом минете прага на вратата." Трябва да кажа, че бях идвал еднъж
при Дени Кошен две години по-рано. Но бях тогава и с две години по-млад, смутен и
неспособен да забелязвам всичко, каквото виждам, пък и нямах възможност да се взирам
дълго. Сега имах време. Във вестибюла, по стените висяха големи картини,
представляващи сюжети от светите писания. Те не носеха подпис, но ги познах като дело на
Пюви де Шаван, добре известен на мене от музея „Люксембург". В салона пак религиозни
картини, в същия маниер; един изглед на град от Коро с чудесна сила на призивание; едно
малко платно от Делакроа, живописеца на романтизма, тоя, който е дал със своята четка
най-поразителните сцени и образи из Байроновите поеми и драмите на Шекспира; една
картина от Мане, родоначалника на импресионизма, чиято сензационна на времето
„Олимпия" тъй често вече бях гледал пак в „Люксембург". Описвах, както ми бе обичай при
моите посещения, и самия Дени Кошен с внушителната му фигура. Той изглеждаше при
първо впечатление на крайно въздържан. Но скоро след това чувстваше се у него човекът
със сърце.
- Вие знаете - каза ми той - колко аз се интересувам за угнетените християни в Изтока,
жертви на една безсърдечна политика.
Хуманното чувство у него се съчетаваше с религиозното. Това се виждаше по думите
му, които последваха.
- Дипломатите се залъгват - каза той - с надеждата, че движението в Македония се е
изтощило само по себе си и че Турция ще успее да го съкруши без сериозно препятствие.
Но смазването на македонските въстаници няма да бъде едно разрешение на
Македонския въпрос: то ще бъде нахалното тържество на турското варварство. Аз мисля
въобще, че дордето Турция стои в Европа, Вашето отечество не може да вкуси мир и
свобода. Народи с християнска култура не могат да водят сносен живот под турско
управление. За всичките реформи, които се предлагат, не правят нищо друго, освен дето
продължават турските злодейства. Ако се въведе един законен ред в Македония, самите
турци ще напуснат страната и фатално Македония ще се отдели от Турция. Тъй щото пред
Европа се поставя тая алтернатива: или да остави тая нещастна област под жестокото
турско безправие, или да ѝ даде самоуправление. Едно от двете.
 - Нашата цел е - заявих аз - да добием фактическо самоуправление, като оставим на
Турция всички външни белези на господство.
Той отговори:
- Да, тая формула опростява Македонския въпрос и прави по-лесно неговото
разрешение. А инак разрешението на Македонския въпрос е много тежко. Главната пречка
обаче иде от Русия. Тя не желае да разреши вашия въпрос.
- Такова е и моето впечатление - забелязах аз.
Той продължи:
- Русия желае да поддържа слабостта на Турция, като оставя да висят някои палящи
въпроси и си служи с тях, за да тероризира султана и да изтъргва от него каквито отстъпки
желае. Да, това е една от причините. Има и други, разбира се.
Аз познавах отношението на френските социалисти спрямо франко-руския съюз.
Известна ми беше по-специално политиката, която препоръчваше Жорес на Франция: да се
изключи руското влияние от Европа, да се постигне разбирателство с Германия и да се
образува едно тройно съглашение от Франция, Англия и Германия. Не очаквах да открия
обаче такъво недоверие към Русия у човек като Дени Кошен, шеф на една група от
десницата, която бе приветствала франко-руския съюз. Беше за мене лесно да се съглася с
него по тоя предмет, тъй като и аз изпитвах същото това недоверие към руската политика.
- Русия знае - вметнах аз, - че щом се реши Македонският въпрос по начин
удовлетворителен, в България ще изчезне вече съвсем русофилството, чиято главна
платформа е: решението на Македонския въпрос с помощта на Русия. Нека се усмири
Македония и веднага ще видите, че България ще напъти своята политика към Франция и
Англия, към силите на Средиземното море.
Тук, разбира се, давах на Дени Кошен една представа, изходяща от моите лични
разбирания и от тактика, нужна в момента за моята пропаганда на Запад, представа
погрешна, тъй като русофилството в България се коренеше не толкова в политически
сметки, а в едно дълбоко чувство на признателност. Дени Кошен остана доволен от моите
обяснения.
- Да? - каза той. - Значи, българите не са русофили? Не се въодушевяват от
завоевателните планове на панславизма? Приятно ми е, дето чух от вас тия уверения.
Видите ли, идеята, че българите са предадени всецяло на Русия, им принася голяма вреда.
Ний знаем, че вашата раса е пъргава, трудолюбива, честна, че тя владее всичките качества
на един жизнеспособен и симпатичен народ. И тя силно привлича нашите симпатии. Но
при все това ний гледаме с безпокойство на успехите на България. Казваме си: „Колкото те
стават по-силни, толкова Русия става по-опасна в Изтока". И това обстоятелство ни
безпокои. Вий знаете, че нашата традиционна политика е да спрем руското нашествие в
Изтока. Съюзът ли? Той не важи за Турция. Там нашите интере си и руските са
противоположни и Съюзът не е ги помирил. Съвсем не? Повтарям: извънредно ми е драго,
дето ме убеждавате, какво българите търсят своята опорна точка в Западна Европа.
Популяризирайте тая идея и бъдете уверени, че ще предизвикате нови и силни симпатии
към България.
Дени Кошен бе известен като голям елинофил. Името му беше популярно в Гърция.
Когато през Европейската война той, от името на „Свещенния сговор", влезе в кабената на
Бриян, френското правителство поиска да използва неговата репутация пред гръцкия
народ и го изпрати в Атина със специална мисия да привлече Гърция към политиката на
[130]
Съглашението. Но сега той призна пред мене своето разочарование от гърците .
- Вие сте забелязали — каза ми Дени Кошен, — че ний във Франция имаме известна
нежност спрямо Гърция. Не ще съмнение, нашето класическо образование, спомените от
елинската древност, известна прилика във вкусовете и в темперамента обясняват тая
любов към Гърция. Но истинската причина е общият страх от славянството. Ний искаме да
закрепим Гърция, да разширим нейните граници в Балканския полуостров, за да може тя
да бъде оръдие на опора срещу панславизма. Но видяхме, че гърците не се показаха
достойни за надеждите на Европа. И за всички е ясно сега, че най-жизнеспособният
елемент в Балканския полуостров са българите - само те. Българите, господари на
Цариград, биха били способни да го пазят срещу русите. Вашето бъдеще ще бъде велико,
ако вие се отделите от панславизма, който би ви погълнал, и се приближите към Западна
Европа - говоря за Франция и Англия, двете сили, от които нямате никакви причини да се
опасявате.
- В България се забелязва едно чувствително течение в полза на подобна една
ориентация на външната политика. Но за да се задържи то и да се усили, нужно би било
тия две велики държави да ни дадат своето съдействие за разрешението на Македонския
въпрос.
Дени Кошен отговори:
- Аз не зная какви са намеренията на правителството; моите приятели и аз ще
действаме в тоя смисъл в парламента. Ще е необходимо да дадете сведения на депутатите
от всичките партии, за да бъдат те в течение. Защото ний сме в голямо неведение.
Вестникарските известия са тенденциозни. Лично аз бих желал да зная, какво е
положението в Македония в нормално време, ако мога тъй да се изразя, т.е. когато няма
въстание.
Обясних му колкото можах. След това той стана. Разговорът ни се свърши. Но преди
да се разделим, той отново се върна върху предполагаемото русофилство на българите и
най-накрая ми говори за Фердинанда. През своите чести пътувания, особено на път за
Ривиерата и обратно, Фердинанд непременно се спираше в Париж. Тук той посещаваше
редовно председателите на републиката, виждаше важните министри, срещаше влиятелни
хора в политиката, познати хора от обществото, от културния живот. Французите виждаха
в него един полуфранцузин, потомък по майка на техните крале. Сам той знаеше добре
кому как да каже, за да ги спечели. Нему е било известно, че Дени Кошен е елинофил и
според това му е говорил.
- Вашият княз - каза ми той - ми даде за българите едно много ласкаво понятие.
Според него те притежават много ценни и солидни качества. Той е във възторг от тях.
Особено агитира в полза на Македония.
Предавайки в своята дописка във „Вечерна поща" тия последни думи на Дени Кошен,
аз свършвах: „Княз Фердинанд македонският агитатор! -Трябваше да доживеем, за да чуем
това! Собствено подобно мнение чух от много политически мъже, пред които княз
Фердинанд пледирал каузата на Македония. - Излиза, че княз Фердинанд става полезен
човек - когато е вън от България...".
Както съм забелязал вече, аз се срещах главно с хора от опозицията. Казано ми беше
от моите приятели в Париж тях именно да убеждавам. Но срещнах и един депутат от
мнозинството, Дюбиеф. В последния конгрес на Радикалсоциалистическата партия той бе
избран като председател на нейния изпълнителен комитет в Камарата. Във Франция те
нямаха - нямат и сега - постоянни шефове. Но положението, на което формално бе
издигнат, даваше на Дюбиеф авторитет в Камарата. Моята среща с него ми се налагаше
по-особено за това, че той бе автор на последния доклад на комисията по бюджета на
Министерството на външните работи, доклад, който привлече вниманието върху него като
човек, показал компетентност по външната политика. Един ден, при сутринната мъгла,
която покриваше Париж като мокра плащеница, тренът ме отведе далеч в околността,
дето живее Дюбиеф, в едно село тъй тихо и незначително, щото човек никой път не би
помислил, че то е на по-малко от час от „Италианския булевард", дето бие пулсът на
Париж. Там живееше Дюбиеф, в горния етаж на една скромна къща, пред която се
зеленееше малка градина, прошарена с цветя и засенчена от високи неокастрени дървета.
Тая обстановка ясно определяше социалното положение на човека, когото бях дошъл да
видя. Едно ново поколение бе излязло начело на Франция. Третата френска република бе
основана след падането на Наполеона III от Тиер, потушителя на Парижката комуна. Бивш
министър на Луи Филип, той представляваше едрата буржоазия, която взе властта след
революцията в 1830 година. Републиката, която Тиер остави, след като се оттегли биде
наречена „Република без републиканци". При председателството на маршал Макмахон
управлението действително мина в ръцете на аристокрацията или както се казва
обикновено, на „дюковете". Във втория период, който настъпи с изборната победа на
републиканците в 1879 година и принудителната оставка на Макмахон (знаменитата
дилема на Гамбета пред него: подчинение или оставка), ръководещата класа на Франция е
едрата буржоазия. Фигурите на Жюл Фери и Валдек Русо, прочути адвокати с голяма
клиентела, илюстрират тая епоха. Може да се каже, че тя отива до 1902 година. Валдек
Русо напусна властта, след като произведе избори, които докараха в Камарата мнозинство,
готово да го поддържа, но с идеи по-наляво от неговите. Комб, който го замести, беше
както с енергията си, тъй и със своите принципи човекът, отговарящ на духа на това
мнозинство. Оттогава почва една промяна във физиономията на политическа Франция. Ще
има пак министър-председатели по социално положение хора от едрата буржоазия: Кайо
в 1911 година, син на богат баща монархист, сам човек с монокъл; Пол Рейно през време
на Втората световна война. Но изобщо взето, водителите на Франция са сега от скромен
произход, част от тях интелектуалци. Ерио е разказвал за себе си следния факт. Бил ученик
в Ecole Normale Superieure и когато излизал неделен ден от пансиона, отивал да види леля
си, готвачка при Морис Барес. Тя го приемала в кухнята и го задържала на обяд. Един
зимен ден Барес го видял леко облечен и му подарил едно свое палто. Когато разказвал
тоя спомен, Ерио бе председател на Камарата, Морис Барес депутат от крайната десница.
Истински демократ, Ерио, вместо да крие своето минало на беден младеж, гордееше се,
[131]
че е излязъл от народа. Даладие е син на един хлебар от Воклюз - Южна Франция .
Самият Комб бе бивш семинарист и селски лекар. И Дюбиеф беше също лекар по
професия, но бе напуснал рано медицината, за да се отдаде на политиката.
Бивши лекари, отказали се от професията си, е имало немалко във Френската камара
и Сената. Най-знаменитият пример беше Клемансо. Монархистите, когато искаха да
осмиват републиката, наричаха я „La Republique des sous-veterinaires" - „Република на
ветеринарните фелдшери".
Г-н Дюбиеф ме посрещна с тая сърдечност, която съм срещал всякога у френските
демократи. Първите ми думи бяха, естествено, за неговия доклад по Външното
министерство.
- Ах, вие го знаете - възкликна г-н Дюбиеф.
- Как бих могъл да го не зная? - протестирам аз.
Той подзе:
- Да, аз се опитах да разгледам външната политика на Франция при светлината на
принципите на Великата революция, от която нашата демокрация е наследила своята
доктрина. Аз направих едно усилие, за да се въведе най-после нужната хармония между
тенденциите на нашето действие вънка и похвалите на нашето управление вътре. Една
република, същината на която почива върху нормите на крайния демократизъм, не може
да си служи с истите методи на външната политика, които се употребяват от
богопомазаните царе. За това реакционерите се нахвърляха с такова озлобление върху
моя рапорт.
Действително имаше остри критики. Г-н Дюбиеф бе дръпнал завесата на
дипломацията и това се виждаше на някои като покушение.
- Те имат за дипломацията - продължи той - едно мистическо понятие, считат я за
нещо тайнствено. Това гледище не може да бъде споделяно от нас, републиканците по
дух, по мандат и по традиция.
И по традиция наистина, що се отнася до него. Г-н Дюбиеф е син на стара
републиканска фамилия. Баща му бе един от изгнаниците, които Наполеон III пропъди със
своя държавен преврат от 1851 година. Г-н Дюбиеф се родил в изгнание. Той се върнал във
Франция едва след падането на империята. Неговият баща бе казал заедно с Виктор Юго:
[132]
et s'il n en reste qu un, je serai celui la , и удържа своята дума докрай. Доведох
разговора до задачата, която ме беше докарала при г-н Дюбиеф.
- Какви могат да бъдат моите възгледи по Македонския въпрос? - каза той. - Такива,
каквито може да ги има един краен демократ. В своя доклад до Камарата аз писах, че
Македонският въпрос ще се разреши само тогава, когато се приложи интегрално и искрено
Берлинският договор. Повече от всякога съм убеден, че това приложение на чл. 23 е
необходимо. Реформите, предложени от Австрия и Русия, са нищожни. Ний ще искаме
широки, органически реформи, приложени под контрола на Европа. Ще сполучиме ли?
Това е друг въпрос. Във всеки случай моето съдействие ще бъде винаги придобито за
вашето дело. Аз заявих това на г-н Михайловски.
И г-н Дюбиеф, както по-рано Етиен, ми говори за силното впечатление, което му
направил големият български поет.
- Г-н Михайловски - каза моят събеседник - е много интересен човек. Аз го слушах с
голямо доверие. Той говори отлично, слогът му е цяла музика. Всички останахме
очаровани от него. Но той ни остави върху Македонския въпрос едно смътно впечатление.
Ний не разбрахме какви са минималните реформи, които могат да удовлетворят
македонците. Видите ли, това за нас е най-важно. В този смисъл вие трябва да водите
вашата агитация.
Обясних му, че мисията на Михайловски беше да обърне вниманието на Европа върху
Македонския въпрос и да спечели нейното съчувствие за Македония.
- Колкото за нашите минимални искания - забелязах аз, - тях ги има в програмата на
македонските комитети.
- Тогава кажете ми в какво се състои тази програма.
Г-н Дюбиеф ме слушаше внимателно и твърде често ми задаваше въпроси, от които се
виждаше, че познава добре основните елементи на положението на Балканите. Много от
моите събеседници се задоволяваха с общите линии; той искаше точни данни.
- Това нека не ви учудва - каза той. - Аз съм лекар по професия и съм свикнал с
позитивната метода: дисекцирал съм жаби и съм гледал под микроскоп безкрайно
малките организми. Моят ум е жаден за конкретни подробности.
След като отговорих на всичките му въпроси, г-н Дюбиеф ми заяви:
- Кажете на вашите приятели, че представители от всички партии в парламента ще
упражним своето влияние върху г-н Делкасе, за да направи той всичко, що зависи от него,
в полза на Македония.
- Всичко що зависи? Несъмнено от него зависи да вземе инициативата за едно
разрешение на Македонския въпрос. Там е една от нашите надежди.
- Това би било мъчно по две причини - обясни ми г-н Дюбиеф. - Преди всичко масата у
нас не е заинтересувана във външната политика и ний се съмняваме дали нашите
избиратели биха одобрили нашето поведение, ако ний въвлечем Франция в политика,
която би коствала големи жертви. Народът не чувства интересите на Франция в Изтока. А в
една страна с всеобщо гласоподаване това съображение е твърде важно. Понеже в
отвлечените въпроси на външната политика ние не чувстваме народа зад себе си,
давлението ни върху правителството не е силно. После, повечето от нас, макар и горещо
съчувстващи на Македония, не бихме предизвикали в Камарата министерска криза по
Македонския въпрос. Г-н Делкасе знае това. От там и неговата независимост, колкото
относителна и да е тя, спрямо парламента. Втората причина е тоже важна - продължи той.
- Въпреки всички симптоми на усмиряване на духовете несъмнено е, че главният обектив
на нашата външна политика са Алзас-Лотарингия. Тия две области, насилствено откъснати
от Франция, са една люта рана в нейните бедра. И ние не можем да забравим тая рана. От
30 години насам ние правим колосални жертви за нашето военно приготовление, предвид
на една война, която би разрешила съдбоносния въпрос. Ний нямаме намерение да
предизвикаме тая война; но бдим и дебнем случая, за да го използваме. Е, добре,
обладани от тая паляща грижа, ний не се впускаме в никакви авантюри, които биха ни
[133]
въвлекли в една война, неимаща нищо общо с нашите патриотически мечти: Алзас и
Лотарингия. Македонският въпрос, неумело подхванат, в случай че бихме се нагърбили с
неговото разрешение, би могъл да ни постави в тая дилема: или да се унижим пред
султана и да станем за смях на Европа, или, ако султанът се противи, да го насилим с
оръжие. Употреблението на военната сила, знаем ли къде би ни извело? Вероятно към
една война. Не зная дали ме разбрахте?
Г-н Дюбиеф ми изложи надълго своята мисъл и се връщаше често върху нея. Той
искаше да ми втълпи идеята, че Франция би се наела с разрешението на Македонският
въпрос, но ако бе сигурно, че то би могло да се постигне без война. После ме пита:
- Вие вярвате ли, че Македонският въпрос би могъл да се разреши без война?
- Да - отговорих, - ако няколко Велики сили биха се нагърбили с него, например
Франция, Англия и Италия. Една морска демонстрация би била достатъчна.
- Така мислех аз. И в това направление ще действам. Мога да кажа, че едно
споразумение между Франция, Англия и Италия не е било никога тъй лесно постижимо,
както днес. Като се върнете от Лондон, елате да ме видите пак.
Накрай, с развълнуван глас, той ми каза:
- Аз съм дълбоко предан на македонската кауза, защото тя е един от ония епизоди, с
които борбата за свобода от Френската революция до днес пълни вековете. Ний сме
наследници на тая революция, нейни синове.
- А ние се смятаме като осиновени от нея - прибавих аз.
- Вие го доказахте - довърши той, като ми подаде своята искрена и крепка ръка на
воюващ демократ и истински французин.
Думите на г-н Дюбиеф за Алзас-Лотарингия и за очакванията на Франция да води
война за нея, се явиха във „Вечерна поща", където те можеха да минат незабелязано за
чуждия свят. Но той никога не би правил такива изявления за обнародване в един френски
вестник. Препоръката на Гамбета към французите досежно двете загубени провинции:
„Мислете постоянно за тях, но не говорете", оставаше като правило за френските
политици. Те таяха своите въжделения. Но имаше френски патриоти, които шумно ги
прогласяваха. Те смятаха, че това, което не се говори, може да бъде и забравено. Един
човек се яви, който си постави за цел на своя живот да поддържа като свещен огън болката
на Алзас-Лотарингия и мечтите за нейното възвръщане: Пол Дерулед. В 1882 година той
основа „La Ligue des patriotes", съюз, който трябваше да стои вън от партиите, а да служи
само като средство за поддържане на френския дух на постоянен щрек срещу Германия и в
готовност за война. Дерулед беше поет и ранен като доброволец във Френско-пруската
война, обнародва една сбирка стихотворения „Chants du soldat" („Войнишки песни"), която
нямаше художествени качества, но възбужда със своя пламък националното
въодушевление. Както казах вече, Франция очакваше периодически един диктатор според
средата - реакционната буржоазия търсеше диктатор, за да я пази от крайностите на
демокрацията и настъпващата сила на социализма; роялистите, за да възвърне
монархията, както някога Монк в Англия. Дерулед искаше също диктатор, който да
възвърне на Франция Алзас-Лотарингия. Буланже най-напред, след него Маршан му се
явяваха като лицата, посочени за тая мисия от Провидението. Той води агитация за единия
и за другия. Но парламентарният режим показваше спрямо диктатурата съпротива, която
не можеше се обори с думи. Тогава Дерулед реши да мине към действие. През време на
Драйфусовата афера Париж беше с реакцията. При погребението на председателя на
Републиката Феликс Фор на 23 февруари 1899 година, когато една възбудена
националистическа тълпа е придружавала войската на връщане от церемонията, Дерулед
се опитва да заведе генерал Роже в Елисейския дворец, като хвана коня му за юздите.
Даден под съд, той биде оправдан. Няколко месеца по-късно пак бе осъден за заговор
против Републиката и тоя път осъден на десет години изгнание. Когато бях сега в Париж,
той се намираше в Испания. Дерулед бе имал моменти на популярност; но отсъствието
вреди на спомена. Неговите манифестации, когато водеше след себе си многолюдия, за да
поставя всяка година венец пред статуята на Страсбург, символ на Алзас-Лотарингия,
неговата фигура на Дон Кихот, позната на Франция от толкова фотографии и карикатури
във вестниците, неговите дуели - той има дуел и с Клемансо - всичко това бързо ставаше
отдалечаваща се легенда. Но оставаха му и верни съмишленици, които съставляваха
фанатична група. Тя се възглавяваше от Люсиен Милвоа, редактор на вестник „La Patrie" и
депутат в Камарата. Той бе избран от един националистически квартал в Париж, с
избиратели предимно от дребната буржоазия, пред които Дерулед толкова пъти бе
държал речи, размахвайки своите дълги ръце и полите на своя неизменим редингот.
Милвоа бе взел участие в митинга в Париж за Македония и Армения. Аз отидох да му
изкажа благодарността от името на моите сънародници, френските журналисти имаха
изобщо лоша репутация. Някои от тях, измежду най-големите, бяха познати по своя
бандитизъм. Директорът на меродавния „Le Temps" беше публично уличен в скандала на
Панамската афера, което впрочем не му пречеше да бъде преизбран като сенатор. Но
както в левия печат, тъй и в десния имаше неподкупни хора. От тая категория беше
Милвоа. Това личеше още на пръв поглед от неговия кабинет, кабинет на беден писател:
едно скромно писалище, върху което зееха полуотворени книги, нахвърлени без ред;
вестници навсякъде, по пода, по столовете, над книгите; една библиотека, която бе тъй
поставена, че за да се отвори, необходимо би било да се премести цялата покъщнина; на
стените патриотически гравюри, които представляваха военни епизоди, прославивши
френския героизъм, копие от картина, която показваше Деруледа в униформа на
подпоручик, командващ рота във Френско-пруската война, портрети на Маршан, сух,
костелив изгорен от африканското слънце, и какво още? Една мъничка статуйка на Жана
д'Арк и куп патриотически символи. Г-н Милвоа, висок, почти безконечен, заема, своето
кресло и ме кани и мене да седна. Настаних се както можех върху вестниците. Почнахме
разговор, но умът ми постоянно бягаше от темата. Аз гледах своя събеседник и се чудех
още веднъж, колко хората, видени в тяхната интимна обстановка, се различават от
репутацията, която им е направена отвънка. Моето въображение, хранено с историите,
които бях слушал за него, представяше ми г-н Милвоа като един мрачен и сълзлив трибун,
декламиращ с гробовен глас и готов да дига всеки момент ръце към небето, за да оплаква
съдбата на Франция. Представях си го също пристрастен в оценката на събитията, корав в
своите предразсъдъци, злобен спрямо враговете си. Чинеше ми се, че той вярва, какво
всички негови противници са предатели, плащани с чуждо злато. А може би това да е било
истинското впечатление, което той е давал с полемиките си в своя вестник. Физиономията
на господин Милвоа би била съвсем обикновена, ако да не бе тъй извишен до
феноменалност; това го отличаваше, тъй да кажа, по един начин антропометрически. Но г-
н Милвоа имаше очи, които биха облагородили изражението на най-вулгарното лице,
дълбоки, като че ли унесени, очи на мистик. Той имаше наистина мистиката на
патриотизма. Тя го караше, вечно в опозиция, да страда за Франция и да кълне. В своето
мнение по Македонския въпрос г-н Милвоа беше краен, както във всичко.
- Когато един народ - каза той - вдига знамето на борбата и умира около него с
героизъм, който удивява света, той може да се задоволи само със свобода. Македония ще
се умири, когато стане независима. - Австро-руските реформи г-н Милвоа нарече
недостолепна игра. - Чрез тях - заяви той - се продължава едно положение на нещата,
което позори човечеството. В Изтока, посредством извършените злодейства, се проверява
[134]
дълбоката вярност на изречението на един френски държавник в едни трагични за
Франция дни: Няма Европа! Няма Европа, наистина, за да спре проливането на невинната
кръв на угнетените, защото много европейски държави не са заинтересувани в
ликвидирането на Турция. Поради безсилието, в което се намират, за да наложат
подобрения на Турция или да я разделят, те прогласиха нейната неприкосновеност,
принцип пакостен, защото е непълен. Наистина султанът си помисли, че под
неприкосновеността на Империята му се подразбира и безнаказаността на неговите
злодеяния. Е, добре, Европа още не го е извадила от това заблуждение. Несъмнено -
продължи г-н Милвоа след кратка пауза - всичките Велики сили са виновни за това
бедствие. Но като патриот най-много ме боли за греха на Франция. Колкото за мене, аз
съм бичувал винаги нашата външна политика в Изтока, която е била политика на
дезертирането; и сега оставам неизменен в своите критики. Дълго време ний ще носим
отговорността на тая политика; тя ще бъде едно петно за нашето поколение. Ний
присъствахме опечалени и безсилни на това скандальозно зрелище: Франция скръсти
ръцете си, запуши ушите си, заключи сърцето си, когато турците колеха, изнасилваха,
бесеха - и излезе из своята апатия, за какво?, за да наложи на Турция изплащането на
полиците на два левантински гешефтари...
Г-н Милвоа изрече тия горещи думи със спокоен тон, без да усили равномерната си
жестикулация. Само очите му се покриха с едно черно було на тъга.
- Ний ще се стараем - каза той - да не се повтори с Македония оня позор, който ни
гори челото от арменските кланета насам. Наш дълг е да се застъпим за угнетените народи
в Изтока. Да, наш дълг и наша свята традиция. И нашето застъпничество е толкоз полезно,
че общеизвестно е, какво ний не храним там никаква амбиция на завладяване. Нашата
политика е съвсем безкористна.
Аз зададох и нему въпроса, който при всичките ми срещи с френските политици беше
на устатата ми:
- Можем ли да се надяваме, че Франция би се застъпила по-енергично за
разрешението на Македонския въпрос?
- Не мога да ви дам ясен отговор - каза той. - Както знаете, аз съм от опозицията и не
зная какви са намеренията на правителството. Мисля, че г-н Делкасе не обладава нужната
енергия за една висока инициатива. Той води политика без достойнство...
Г-н Милвоа се сепна, като че ли се разкайваше за казаните думи.
- Не е хубаво да критикувам г-н Делкасе пред чужденците. Най-после, каквото и да е,
той представлява сега Франция.
И тук пак контрастът, за който говорих: г-н Милвоа не искаше да повтаря в своя
кабинет това, което охотно бе прогласявал толкова пъти от трибуната.
 - За да се разреши Македонският въпрос - продължи г-н Милвоа, - необходимо е да
привлечете във ваша полза Русия. Без нейно съгласие вашата кауза не може да постигне
своята цел. Действайте прочее в Петербург. Там трябва да бъде съсредоточена вашата
пропаганда. Засега очевидно е, че Русия не желае разрешението на Македонския въпрос.
Тоя факт трябва да го проумеете.
Русия не ще! Убедете Русия! Такъв беше наистина лайтмотивът на почти всички
изказвания, които чувах при моите срещи в Париж. Това ме довеждаше естествено до
въпроса, който аз неизменно поставях в тоя случай: дали френско-руският съюз съдържа
някакво споразумение, касателно Източния въпрос? Той ми отговори без колебание:
- Не, подобно споразумение няма. В това отношение Съюзът съдържа една голяма
[135]
печална празнота. Френско-руският съюз се заключаваше още от началото в
обезпечаване на териториалните граници на двете държави. Но по силата на
съвременните събития той трябва да се простре върху всичките въпроси, които вълнуват,
пристрастяват или разделят народите. Навсякъде, дето Френско-руският съюз не може да
се застъпи с авторитет и решителност, човечеството биде изложено в опасност, правото
биде потъпкано. Чрез него трябва да възтържествуват справедливостта, човеколюбието в
политиката. Както заявих на г-н Михайловски - завърши г-н Милвоа, - аз питая безкрайна
симпатия към Македония. Но аз не мога да въздействам върху правителството, понеже
съм опозиционер. Ще се застъпвам във вестника си. Но чрез печата не може много да се
повлияе на кабинета. Трябва да се организират митинги, в които да вземат участие всички
партии. Аз от своя страна ще бъда винаги на ваше разположение. Вярвам, че и другите
политически мъже ще ви дадат своето съдействие. Но затова необходимо е един
македонец да стои винаги в Париж, в съприкосновение с нас...
На моята забележка, че за жалост, това едва ли ще може да стане, той отговори:
- Толкоз по-зле.
Г-н Милвоа стана. Той се изправи до тавана. За да говоря сега, аз трябваше да си
вдигам главата, както когато гледам звездите. За съжаление, тогава аз не знаех - въпреки
че трябваше да се досетя от еднаквостта на имената, - че моят събеседник бил внук на
поета Милвоа, автора на известната елегия „La chute des feuilles" („Падането на листата").
Това стихотворение фигурира във всички христоматии, и, ученик от долните класове на
[136]
Лицея, трябваше да го уча наизуст, като урок . Можех да му цитирам някои стихове и
да му разкажа за сантименталното вълнение, в което ме хвърляше неговият дядо с
предчувствията си, че млад ще умре и че никой няма да му отива на гроба. Щях да му
разкажа, че един от моите съученици, Джемил, арабин от Алжирия, когато еднъж
трябваше да се рецитира в клас, се разплака и не можа да довърши. Аз го виждах после
наведен над чина да се опитва и той да пише стихове със скръбни предчувствия за своя
близък край, макар да беше едър и здрав като челик.
Един мой дълг беше през време на престоя ми в Париж да посетя Анатол Льороа
Больо. Имал съм вече случай да говоря за него за участието му в събранието за Македония
и Армения през 1901 година, както и в големия митинг през февруари. Анатол Льороа
Больо беше един от тия френски учени, които към края на деветнадесетия век излизаха от
своите кабинети и лаборатории и се явяваха на обществената сцена в защита на високите
нравствени начала на съвременната цивилизация, застрашени от насилието и реакцията.
Той се застъпи не само за Армения и Македония. Неговият глас се бе издигал против
руския царизъм, когато той посягаше върху старинните права на Финландия, против
империализма на Англия, когато тя почна войната с Трансвал. Неговото гражданско
чувство и неговата човешка съвест го правеха една от най-благородните фигури на
френската общественост.
Поетът умря на тридесет и четири години, туберкулозен. Моят събеседник
изглеждаше здравеняк и живя шестдесет и осем години. Както при други случаи, тъй и сега
забелязвам, че моралната наследственост не е една празна дума. Без да съм знаел това, че
депутатът Милвоа е внук на автора на прочутата елегия, аз, гледайки по лицето му някаква
сянка от меланхолия, бях нарекъл във „Вечерна поща" очите му „елегически".
Поради слабото си здраве - той почина в 1912 година - г-н Льороа Больо живееше в
едно тихо село от околностите на Париж. Всяка събота обаче той идваше на заседанието
на Академията на моралните и политическите науки. Там ми даде и среща. Тук трябва да
дам някои данни, които са слабо познати у нас. В Париж съществуват, известни съвкупно
под името „Институт на Франция", пет академии. От тях обаче само членовете на
Френската академия се наричат академици; тия, които влизат в другите академии, носят
титлата „членове на Института". Имало е големи френски учени, които са били
едновременно членове на Института и академици, като например химика Бертело. И
обратно, писателят Жорж Дюамел, автор на известни романи, е академик и
[137]
същевременно, като лекар, член на Института. Академията на моралните и
политическите науки, на която беше член Анатол Льороа Больо, е основана във време на
Френската революция от Конвента, за да се занимава с въпросите на философията,
политическата икономия, правото, всеобщата история и прочее.
Срещата, която Льороа Больо ми определи, ми даде възможност да видя едно
заседание на Академията на моралните науки. Тук бяха събрани хора с известно име и със
заслуги във френската мисъл. Младите във Франция обаче се отнасяха към тях, гледани
вкупом, с ирония, смятайки ги за отживели своето време. За жалост, от тоя дух бях заразен
и аз, по подражание. Ето хумористичното описание, което давах във „Вечерна поща":
„Беше малко подир пладне през един ужасно горещ ден. Академиците бяха насядали в
столове, успоредно и перпендикулярно наредени, в една зала тъй малка, че едвам може
да се диша в нея. Заседанията са публични: има място за четирима зрители. А ний бяхме
петима. Моето влизане биде посрещнато с нямо и многозначително негодувание.
Инквизиторски погледи паднаха върху ми, но аз устоях на тях със стоицизъм. От кьошето, в
което се промъкнах, гледах само глави: едни магистрално плешиви, други - обраснали с
романтически коси, рошави и дълги, други още помадосани и лъщящи, някои - horribile
dictu - боядисани. Един академик с наведена глава реферираше върху новото учение за
„солидаризма". Двамата му съседи го слушаха с напрегнато нетърпение. От останалите
едни се прозяваха, други си гледаха ноктите, неколцина рисуваха, вероятно палячовци; на
трима главите се клатеха неравномерно, като на хора, които е хванала сладка дрямка.
Погледът ми търси познати фигури. Ето там се белеят мустаците и брадата на Фрейсине,
който изглежда на мишка в своя черен вестон, твърде широк за него; енигматичният
профил на Тард, който с един машинален жест търси под челюстите си несъществуваща
брада и се усмихва саркастически при всяка глупост, изтърсена от говорившия му събрат. А
тоя „събрат" ги изтърсваше на всеки момент. Аз не можах да мръдна в своето ъгълче;
трябваше да го изслушам докрай. А той говори цял час, изобилно и монотонно, и неговият
папски глас люлееше събранието и го канеше към сън. Предвиждах момент, когато всички
ще заспят. Хеле, слава богу, свърши. Екна в тясната зала една огромна издишка на
облекчение; спящите се събудиха. Неколцина се ръкуваха с оратора, за да му изкажат
своята благодарност, задето свърши вероятно. Председателят съобщи, че има да се четат
още два реферата, които чакат своя ред от осем месеца. При това съобщение събранието
трепна като пред една належаща катастрофа. И от всички гърла почти се чуха громки
протести: За идущия път! Сега не може! Председателят настоява. Викове: Идущия път!
Стана хомеровска борба. Накрай се чуха само смътни гласове. Но вече академиците бяха
станали и се упътиха към вратата. Скоро аз се освободих от своето кьоше".
Не без чувство на разкаяние препрочитам сега тия редове, правдиви като описание на
нещо видяно, но осмиващи едно събрание на хора, достойни за почит. Във Франция
славата е само за големите художествени писатели, автори на романи, стихове, пиеси за
театър. Историкът Мишле е изключение, защото той е писал историята като поет: такъво
изключение са например Ернест Ренан поради магическото очарование на своя стил,
Бергсон, познат и у някои салони, но поради техния снобизъм. В Академията на моралните
и политическите науки имаше хора, които макар нестигнали до широка известност, бяха
със заслуги към френската мисъл. В събранието, което тъй неуместно осмивах, са участвали
по всяка вероятност учени, от чиито книги бях се ползвал толкова много: Клеман Жюглар,
авторът на едно класическо съчинение върху периодичността на икономическите кризи; А.
де Фовил, комуто политическата икономия дължи методата за изчислението на
националния доход; Курсел Сеньой. На последния дължех особена признателност, тъй като
от неговата книга, също класическа, върху държавните финансови и банковите операции
бях черпил познания за някои статии във „Вечерна поща", които ми дадоха впрочем
съвсем незаслужено репутацията на познавач на тия въпроси.
Щом излязох от заседанието и тръгнах да диря в салона г-н Льороа Больо, хуморът, с
[138]
който бях слушал реферата върху „солидаризма" , биде веднага заместен от едно
дълбоко чувство на уважение. То личи в портрета, който давах за него. За Анатол Льороа
Больо вече бях говорил по-рано като учен и бях отбелязал неговата книга „L'Empire des
tsars et les Russes", смятана тогава като най-ценното дело върху Русия. Сега описвах
неговата личност, блед, изнемощял, но неуморим в своето морално призвание на борец.
Поради тънките му свилени коси, „които - пишех във „Вечерна поща" - образуват над
челото му един сияещ ореол", и неговия умислен, тъговат израз на лицето аз го
оприличавах на Исус Христос, добавяйки с тая страст от младини да търся поражаващи
сравнения, „един Христос, който бе прочел Платона".
- Аз следя Македонския въпрос - каза ми г-н Льороа Больо - откогато той съществува в
своята политическа форма, т.е. откато една жестокосърдечна и главно непредвидлива,
безумна дипломация разкъса спасителния акт, подписан в Сан Стефано, и върна на Турция
Македония и други някои краеве, за които за минута бе просияло слънцето на свободата.
Оттогава аз не съм престанал да се интересувам за съдбата на вашия трудолюбив, честен и
неизразимо нещастен народ. Моят глас е слаб, но той ще се издига винаги, докато угасна,
в полза на онеправданите, унижените, измъчваните народи.
После с един тон на тъжна резигнация той прибави:
- Трудно е да се принесе истинска помощ на угнетените. Нашето морално
застъпничество остава често глас в пустиня. Но нека правим поне това, което зависи от нас.
А от нас зависи да издигаме един общ гръмогласен протест против всичките посегателства
над човечеството, против всичките насилия над правото.
Връщайки се отново към нещастната съдба на Македония, г-н Льороа Больо,
засилвайки за пръв път своя тих глас, каза:
- Справедливото решение на Македонския въпрос е да се даде Македония на
България. Моето дълбоко и непоколебимо убеждение е, че Македония е българска земя.
Това е било заявено от мене неведнъж. Сърбите ми се сърдеха ужасно. Гърците ме
ругаеха с анонимни писма. Не, не са тия аргументите, които ще изменят моя възглед.
Европа извърши едно престъпление, като разпокъса Санстефанска България. Мислите, че
сега тя не би могла вече да се осъществи? Кой знае!
Както всички французи, с които бях говорил, г-н Льороа Больо осъждаше прогласените
реформи като нищожни. Той смяташе, че трябва да се събере една конференция на
Великите сили, която да даде на Македония автономия, каквато имаше Източна Румелия, и
ако султанът не я приеме, да му се наложи.
- Несъмнено - каза той - в тоя смисъл Франция би могла да играе ролята на
инициатор. Но френско-руският съюз спъва правителството. Русия не иска да се реши
Македонският въпрос. Каква ирония на историята, нали?
От англо-френското сближение можело да произлезе някое начинание в полза на
Македония. Но той не бил дипломат и не можел да ми каже нищо точно в тоя ред на
предположения. Когато станах да се сбогувам, г. Льороа Больо ми каза:
- Във всеки случай бъдете уверен, че аз ще пледирам горещо за вашата кауза, както
съм пледирал за всичките справедливи каузи.
С един жест на своята фина и дълга ръка той ми забрани да му изказвам своята
признателност като македонец.
В Париж видях и други видни лица, на които изложих Македонския въпрос, но чиито
изказвания няма да предавам, тъй като не се отнасяха пряко до политиката на Франция,
бидейки чисто хуманитарни. Между тях бе и Фредерик Паси, познатият апостол на мира.
От френските журналистически кръгове потърсих само двама мои познати: Людовик Нодо
от „Le Journal" и Гастон Стиглер от „Le Matin". И двамата бяха правили анкета върху
положението в Македония и писаха съчувствено за нашето движение. Стиглер ме покани
на обяд у дома. Това бе първият път, дето сядах на френска домашна трапеза. Такива
случаи не съм имал много. Французите канят рядко и повечето пъти в гостилница. Една
крайно интересна за мене среща беше тая с Макс Нордау, сътрудник от Париж на „Нойе
Фрайе Пресе". Големият виенски орган имаше в австрийския печат мястото, което „Le
Temps" заемаше във френския. Двата вестника си приличаха и в друго отношение:
подкупуваха се и по-специално изнудваха правителствата на някои балкански държави.
Директорът на „Нойе Фрайе Пресе", Бенедикт, беше в тоя си бандитизъм по-безсрамен
даже отколкото неговия колега в Париж. Той фигурираше редовно в тайния бюджет на
Сърбия и увеличаваше винаги своите претенции, когато тя се намираше в някоя по-опасна
криза. Няма нужда да казвам, че той получаваше суми и от султана, когато имаше да пише
в полза на Турция. Но неговата репутация на пират не ми беше тогава добре известна и
мислейки, че враждебното му отношение към Македонското революционно движение се
дължи на австрийската политика и на консервативния дух във Виена, питах се дали не ще
бъде добре да направя един опит да спечеля за нашето дело симпатиите на Макс Нордау,
който минаваше за човек със свободен дух и чрез него да направя един пробив. Имаше в
действителност и друг един мотив, който ме караше да го търся. Макс Нордау бе лансирал
някои нови и смели идеи, които шумяха в областта на тогавашната мисъл и това правеше
неговата личност интересна за мене. Маджарски евреин, той се бе настанил още в 1880
година като лекар в Париж, но беше отдаден главно на писателство и наука. В своята книга
„Entartung" той прилагаше теорията за физическо израждане върху интелектуалната страна
на цивилизования човек и се постара да покаже, че в изкуството, литературата и
социалното развитие имало упадък и хистерия. Объркани естетически теории, мистицизъм
в мисълта, тъй нареченият „реализъм" в изкуството, всичко това показвало „суетната
спазмодична борба на една изтощена цивилизация". Аз бях чел във френски превод
втората негова книга „Условните лъжи на цивилизованото човечество". В нея се
проявяваше същият разрушителен подход към политиката и социалните науки. Макс
Нордау се отнасяше наистина с безстрашно пренебрежение към всички общоприети идеи.
Спомням си особено саркастичното му отношение към съвременните принципи за личната
свобода на човека, всеобщото избирателно право, народния суверенитет. Предметът на
моето посещение у него беше да го осветля по Македонския въпрос и да потърся неговата
подкрепа в „Нойе Фрайе Пресе". Изказах му убеждението си, че той няма да остане
равнодушен към борбата на един малък народ, който се бори за своята свобода и чиято
борба намира в Париж толкова горещи насърчения от страна на френския културен и
политически свят. Но Макс Нордау мъчно приемаше да слуша. Той говори сам и разшири
беседата по начин да покаже безсилието на Европа да разреши Македонския въпрос като
илюстрация на неговите идеи върху упадъка на съвременната цивилизация. Макс Нордау
даваше впечатлението на една силна личност. Но както със своята външност - гъста черна
брада и зли очи, тъй и във влечението му да превръща своя критически анализ във
високомерен догматизъм и нетолерантност, вдъхваше антипатия. Песимист за настоящето,
той мислеше, че упадъкът, който с такива ярки бои описваше, е временен. Една проява на
неговия оптимизъм беше вярата му, че евреите ще могат да си създадат отново отечество.
Той беше, заедно с Херцел, един от водителите на ционизма и като такъв насмалко остана
да падне жертва. Тъкмо когато аз бях отишъл да го видя се разискваше предложението на
английското правителство да даде на евреите една територия в Източна Африка, където те
да се заселят и да образуват свое национално огнище. В еврейските кръгове се водели по
тоя повод страстни спорове, които отивали до истерия. Херцел и Макс Нордау били
обвинени, че приемали английския проект, отказвайки се от мечтата за възвръщането на
разпръснатия еврейски народ в Палестина. Това породило жестоки вражди срещу тях и
шест месеца след като бях у Макс Нордау, на един ционистически бал в Париж евреин
фанатик, Лубан Чеин Селик, стреля два пъти срещу него, без да го засегне.
 Между политическите хора, с които се срещнах в Париж, имаше само един, с когото
бях по-рано добре запознат. Той беше един от моите големи учители по европейската
политика. Още преди да замина за Женева, едва свършил Лицея, аз жадно четех неговите
уводни статии в „Le Temps". Разказвал съм как, студент, му пращах, без да го познавам,
дописки по българските работи и колко голяма беше радостта ми, когато видях, че бе
използвал някои пасажи от тях, цитирани почти текстуално. През време на Драйфусовата
афера той пишеше заедно с Клемансо в „L'Aurore", издаван от бившия член на Комуната
Ернест Воган, и там отидох през 1901 година да му изкажа своето възхищение от водената
от него борба. Тогава му говорих и за Македония. Но той познаваше Македонския въпрос
като проблем на Европа много по-добре от мене. Съветите, които той ми даде за моята
пропаганда, ми останаха като ръководство. През следващата година пак ходих при него
като редактор на „Mouvement Macedonien", винаги приеман благосклонно и имайки
предвид неговата възраст и моята, бих могъл да кажа - отечески. Читателите ми знаят
възторжената статия, която писах за него по случай избирането му за депутат от Лион, и
посещението, което аз и моят сътрудник Владимир Робев му направихме, за да го
поздравим лично. Посещението ми сега не бе по реда си към края на моя престой в
Париж, но го предавам последно, тъй като то може да се сметне като заключението от
моята анкета из устата на най-големия познавач във Франция на международната
политика. Беше още много рано, огромният град едва-що бе се събудил и размърдал, а в
дома на г-н Де Пресансе куп посетители, въведени в един салон, чакаха. Подадох
картичката си и един млад рус човек с меланхолична брада, секретар на г-н Де Пресансе,
ме повика да ме заведе при него. Когато се изкачвахме по стълбата за горния етаж, чух, че
ни придружава, във вид на шепот, недоволството на тия, които заварих дошли преди
мене. Горе, в своя кабинет, облегнат на стола си, пред писалището, с ръце, отпуснати
надолу, и с наклонена глава г-н Де Пресансе изглеждаше на жертва. Членовете на
парламента във Франция трябваше постоянно да приемат свои избиратели, които отиваха
при тях с разни претенции, особено за препоръки и ходатайства. Това беше една
отегчителна работа, с която г-н Де Пресансе не беше свикнал от своето минало, но която
приемаше по чувство на дълг. Протестантин по произход, син на пастор, това чувство
имаше у него религиозна основа и бе го движило през целия му живот. По характер и
естествени влечения г-н Де Пресансе беше кабинетен човек. Нищо от неговата външност -
къс, тежък, със затруднени движения - не показваше бореца, който бе. Гледайки го, аз
мъчно можех да си го представя на трибуната в бурните събрания от Драйфусовата афера
как, прекъсван от шум и викове, той продължава несмутимо своята реч и чакан при изхода
от побеснели противници, решени да го нападнат, излиза спокоен сред група приятели, по-
развълнувани от него. Пресансе не беше оратор в обикновения смисъл на думата. Но
действаше на слушателите си със силата на своята мисъл и с впечатлението на искреност и
на дълбока вяра, което се отлъчваше от него и му придаваше апостолски вид. Той имаше
необикновена способност за импровизация. Фразата у него се лееше като от извор. Когато
аз писах, че в езика му намирам нещо от стила на Маколей и историческия лиризъм на
Мишле, това бе - сега мога да кажа - едно от тия преувеличения, в които изпадах при
пориви на възхищение. Но действително в неговите статии имаше широк замах и
литературна форма, които го поставяха в реда на големите френски публицисти.
 Аз съжалих г-н Де Пресансе, когато видях уморения му вид, и се извиних пред него, че
съм дошъл да му отнемам времето. Но той ми отговори, че времето за него не е загубено,
когато има да говори за Македония. Нямах въпроси да му задавам, тъй като той се беше
изказвал толкова пъти по Македонския въпрос и в събрания, и в парламента, и в статиите
ви. Нещо повече. Всичко, което бях слушал при своите срещи в Париж - нищожността на
обещаните реформи, генерал-губернатор със съгласието на Силите, международен
контрол - беше повторение на идеи най-напред от него изказани и после станали общо
убеждение на френския политически свят. Аз идех у г-н Де Пресансе да изкажа
признателността на Македония към него и да чуя какво очаква той от нея за в бъдеще.
Най-напред той характеризирате австро-руското действие:
- Австрия и Русия, които си дадоха сами мандат да решават Македонския въпрос, са
тъкмо тия Велики сили, които не желаят да се умиротвори Европейска Турция със сериозни
и искрени реформи. Техният интерес, както го схващат самите те, е да се развиват в
Македония смущения, за да има повод за една тяхна намеса, когато те намерят угодно.
Като представиха своя проект, те успяха да постигнат тая цел: да изключат за един дълъг
период възможността, щото друга някоя велика сила да приготви широк органически
проект. Македонският въпрос - продължи г-н Де Пресансе - би могъл да бъде разрешен от
силите на Средиземно море. И чини ми се, че едничката надежда е в тяхната инициатива.
След щастливото сближение, което биде постигнато между Италия и Франция,
благодарение на усилията на демокрациите от двете страни на Алпите, след като се
заведоха между нас и Англия ония отношения на сърдечност, които в скоро бъдеще ще се
стеснят още повече, едно споразумение между тия три Велики сили върху Македонския
въпрос би било лесно. На Франция се пада мисията да начене преговори за това
споразумение. Но нашият министър още не намира у себе си достатъчно решителност, за
да предприеме това дело.
- Кои са - питах аз - причините за неговото колебание?
- Опасението да не би инициативата, която би взела Франция, да се отрази зле върху
френско-руския съюз. Знае се, че Русия не желае да се разреши Македонският въпрос.
Франция не може да се хвърли охотно в една политика, която би могла да я постави срещу
опозицията на Русия. Но аз вярвам, че тоя страх не е основателен.
Г-н Де Пресансе посочи каква е руската политика в момента и направи досежно
нейната бъдеща промяна едно предсказание, което - нека отбележа това доказателство за
неговата предвидливост - почна да се изпълнява след Първата революция.
- В самата Русия - каза той - съществуват две течения по Македонския въпрос. Едното
от тях е в полза на Македония. И респективната сила на тия две течения е почти равна: с
това се обясняват ония противоречия, които едно зорко око лесно би съзряло в руската
политика в последно време. Щом се образува една групировка от три Велики сили за
разрешението на Македонския въпрос и Русия бъде поканена да влезе в техния концерт за
едно общо дипломатическо действие спрямо Турция, петербургската дипломация ще бъде
поставена пред следната дилема: или да се присъедини към тия държави, или да се отрече
явно от своите традиции на покровителка на православното славянство в Турция, това,
което Русия не може да направи. Защото ако славянофилството е изоставено вън от
външната политика, то продължава да е едно от средствата на противостоене на
монархията във вътрешното управление. Тъй щото едно споразумение между Англия,
Франция и Италия би усилило онова руско течение, което е в полза на Македония и би
улеснило неговата победа. Другата причина, която спъва инициативата на Франция -
обясни г-н Де Пресансе, - е опасението да не би едно енергическо давление върху Турция
да стане повод на война. По моето разбиране тоя страх е неоснователен. Султанът ще
остъпи, без да става нужда да се воюва с него. Той се бои твърде много за себе си да се
втурне в някоя авантюра. Може би ще стане нужда от една морска демонстрация и тя ще
бъде напълно достатъчна.
- Вярвате ли - попитах, - че господин Делкасе ще победи своите опасения и ще вземе
инициативата, която препоръчвате?
Г-н Де Пресансе отговори:
- Мога да ви кажа, че ще бъдат употребени всички средства на влияние, за да се
вдъхне енергия на господин Делкасе. Във френския парламент всичките партии, без
изключение, желаят да се даде едно справедливо и коренно разрешение на Македонския
въпрос. При удобен случай ще стане колективно застъпване за Македония в Камарата:
оратори от всички групи да подканят господин Делкасе да бъде по-смел. Какъв ще бъде
резултът? Вярвам, че ще бъде утешителен. Във всеки случай македонците могат да
разчитат на моето безуловно съдействие.
Политиката, която Франси де Пресансе препоръчваше за разрешаването на
Македонския въпрос, бе му създала неприятели в лагера на тези, които, по една или друга
причина, държаха страната на Турция. Аз изказах пред него възмущението си от нападки
на руския реакционен вестник „Новое время" по повод на неговата кампания в „Le Temps".
Г-н де Пресансе се показа равнодушен към тях. С един жест на ръката той ги отхвърли с
презрение. Като му казах, че заминавам за Лондон със същата задача, с която бях дошъл в
Париж, г-н де Пресансе ми изказа увереността си, че там ще бъда посрещнат много добре.
- Англия - каза той - поддържаше Стамболова, защото искаше една независима
България по пътя на Русия към Дарданелите; сега тя желае една автономна Македония по
пътя на Австрия към Солун. Войната в Трансвал я поставяше в неудобно положение пред
другите Велики сили, но сега ръцете ѝ са развързани. При това успешното сключване на
мира след толкова дълга и мъчна борба създава в нейния обществен дух оптимизъм,
който я насърчава към инициатива и енергично действие.
Г-н Де Пресансе ми даде и някои съвети за моята пропаганда.
- Англичаните - каза ми той - са реалистичен народ; но религиозното чувство играе
своята роля в някои негови среди, които упражняват влияние върху политиката. Спомнете
си за Гладстона.
Между съветите, който ми даде Пресансе, имаше един проникнат, както времето го
показа, с пророческо предчувствие.
- В Англия - каза ми той - много се говори за един млад човек от вашата възраст. Той
едва стъпва в политиката и ще отиде много далече. Убеден съм, че един ден ще стане пръв
министър. Запознайте се с него и спечелете го за Македония.
Аз попитах как се казва той. Г-н Де Пресансе отговори:
[139]
- Уинстън Чърчил.
 МОЯТА ПРОПАГАНДА В ЛОНДОН
Преди да напусна Париж, ходих да видя Фарман, кореспондент на вестник „Стандарт",
за когото Ваучер беше ми дал едно препоръчително писмо. Ваучер го молеше да пише
нещо за мене в навечерието на пристигането ми в Лондон, за да се улесни моята мисия.
Действително Фарман прати до своя вестник една телеграма, в която съобщаваше за
моето заминаване и предаваше мои изявления по Македонския въпрос. Странно
изглежда, че един от най-големите органи на английския печат е трябвало да се занимава с
един млад човек, идещ като журналист от една балканска столица. Но трябва да се има
предвид, че Македонският въпрос беше на дневен ред в Европа и че сам аз, без да си
давам такъв вид, минавах поради своята пропаганда в Рим и Париж като пратеник на
македонските революционери. В Лондон имах само един познат: д-р Божирад Татарчев,
мой съгражданин, който се специализираше тук по хирургия. Настаних се в неговия
пансион на „Блумсбъри Стрийт", една от улиците, близки до Британския музей, на които
живееха интелектуалци от разни страни, посетители на знаменитата му библиотека.
Божирад ми каза:
- Да беше дошъл вчера, щеше да завариш тук Кропоткин. Той днес сутринта замина на
село.
Аз много съжалявах, че за един ден пропуснах случая да се запозная с големия
идеолог на анархизма. Бях срещал вече анархисти с известност, представляващи три
различни категории: Александър Амон, редактор на „L'Humanite", богат буржоа, в салона
на когото, студент, видях за пръв път що е елегантна обстановка; Жан Грав, редактор на
„Les Temps nouveaux", бивш работник, облечен все още в работническата си блуза,
изпълнен с подозрения спрямо всяко ново лице, дошло да го види, като че ли в постоянно
очакване на някой полицейски обиск; Себастиен Фор, калугер хвърлил расото, оратор за
насъскване на тълпи и агент провокатор. Но Кропоткин - подобно на другия съвременен
идеолог на анархизма, Елизе Реклю - принадлежеше към висшите кръгове на учения свят.
Аз четох неговите книги по социалния въпрос, след като бях изживял, от времето на моето
другаруване с Михаил Герджиков, своите мимолетни анархистически увлечения, и
идеологът не ме привличаше вече, но оставах с уважение към мислителя. Познавах и
неговия живот с всичките му превратности на апостол на революцията; избягването му от
затвора в Русия, изгонването му от Швейцария след убийството на руския император
Александър II, осъждането му във Франция на пет години затвор въз основа на един закон,
издаден след Комуната. Англия, тогава още обетована страна на всички прокудени
бунтовници, беше станала, подир толкова корабокрушения, негово пристанище. Божирад
ми говори много за него. Той нито познаваше неговите книги, нито се интересуваше от
неговите социални теории, но беше пленен от благородството на неговата личност,
интернационализмът на Кропоткин се придружавал от едно много живо славянско
чувство. Той хранел горещи чувства към българите като към славянски народ; разпитвал
много по Македонското движение, особено след атентатите в Солун, без обаче да се
изказва върху тях. Живеещите в пансиона не подозирали, че тоя тих стар човек е от един
[140]
стар род в Русия, по-стар от рода на Романовите, от които изхождат руските царе, и че
името му е било някога страшилище за буржоазията оттатък Ламанша. Моят съгражданин
ми обясни по тоя повод една черта от характера на англичаните, черта, която аз имах
възможност да наблюдавам по-късно, през моя престой от три години в Лондон.
- Англичаните - каза ми той - не търсят да проникнат в твоя живот, не те разпитват;
тачат твоето желание да пазиш за себе си това, което съставлява част от тебе. Правилата на
добро възпитание у тях налагат една въздържаност, която кара хората дълго време да се
виждат, без единият да узнае нещо за частния живот на другия.
В пансиона живееха две млади хубави англичанки, които всеки ден срещах на
трапеза. Те се държаха много скромно и правеха отлично впечатление.
- Би ли подозрял - каза ми Божирад, - че те танцуват в едно вариете? Е, добре, аз сам
узнах това след време, и то случайно. Да бяхме в Париж, щях най-напред да питам за тях
хазайката.
В пансиона живееше и една холандка, която дошла от Южна Африка след
свършването на Трансвалската война. Тя имаше някаква известност, дължима вече не зная
на какво. От нейното име, което, както ми казваше Божирад, се явявало понякога във
вестниците, помня само, че се казваше Катерина. В контраст с англичанките, мои временни
съжителки, с които останах докрай на „добър вечер" и „добро утро", тя още на другия ден
се запозна с мене и отношенията ни бърже тръгнаха към приятелство. Холандка, страстно
преживяла героичната съпротива и крайната трагедия на своите едноплеменни бури, тя се
интересуваше за борбата на Македония и нейните страдания. Аз от своя страна обичах да
ми разказва своите впечатления от събитията, които бе видяла отблизо. Тя се намирала в
Ледисмит при четиримесечната обсада на тоя град и ми описваше боевете, страшните
лишения, когато храната намаляла и била на свършване. Моята новопозната ми подари
една пощенска марка и ми препоръча да я пазя, понеже с време щяла да има голяма цена.
Но тук спомените ми се прекъсват като от някое бяло поле. Марката носела щемпела от
последния ден, но на какво? Напълно съм забравил. Трябва ли да добавя, че тая
историческа марка аз загубих още със завръщането си в София. Тия, които ме познават,
няма да бъдат учудени.
- Въздържаността на англичаните - разказваше ми Божирад - не значи още студенина.
Това можах и сам да видя. Читателите ще си спомнят, че на тръгване от София Джон
Макдоналд, кореспондентът на „Дейли Нюз", ми даде едно препоръчително писмо до
жена му в Лондон. Аз бях очарован от приема, който намерих у нея. Госпожа Макдоналд
била авторка на една книга върху Жан Жак Русо; това научих по-късно. Но още от първите
въпроси, които ми зададе за моя престой в Рим и Париж, личеше, че е жена с големи
културни интереси. Препоръчан от мъжа ѝ, тя ме посрещна като неин познат. Пък и аз все
повече губех чувството, че се намирам тук като чужденец. С румено лице и бели коси,
госпожа Макдоналд беше една от тия жени, които докрай запазват своето очарование.
Разговорът се водеше на френски и както бе естествено, се отнасяше до Македония, с
която тя бе запозната от дописките на мъжа ѝ. Нейната дъщеря, прелестна девойка, с руси
коси, слушаше седнала на една табуретка, с лакът, опрян върху креслото на майка ѝ. Това
беше една картина, която е останала незаличима в моя спомен. В Лондон стоях по-малко
отколкото в Рим и Париж; все пак имаше достатъчно време, за да се запозная с някои
забележителности. Обаче аз не ги търсих. Исполинският град не ме привличаше. Ще
добавя, че той ми остана чужд даже след три години престой в него като пълномощен
министър. Моят съгражданин ме води да ми покаже площада „Трафалгар", където са
ставали митингите за България след турските зверства в Батак и Перущица; ходих в
Британския музей, където ми направиха особено впечатление мумиите, за една от които
той ми каза: - Това е мумията на Клеопатра.
[141]
Май това беше всичко . В действителност аз бях всецяло погълнат от задачата,
която имаше да изпълня, задача трудна, тъй като идех в една съвсем непозната страна с
почти непознат език.
На другия ден след пристигането си в Лондон аз се отправих към редакцията на
„Таймс", за която имах препоръчително писмо от Баучер. По пътя бях истински
развълнуван. Тоя вестник с име, познато като оракул на международната политика, ми
вдъхваше неволно страхопочитание. Пък и днес, когато името му няма вече
едновремешната тежест, продължава да ми импонира неговата история. История,
отражаваща с поразителна примерност две характеристики на английския живот. Първата
се отнася до притежателите на вестника. Известно е, че в историята на Англия се явяват на
високи държавни служби, от векове, лица, които под разни имена и с равни титли
принадлежат на един и същ род. Когато в 1878 година през време на Руско-турската война
лорд Солзбъри стана министър на външните работи, Гладстон, шеф на опозицията,
поздравявайки го с новия пост, напомни, че неговите предшественици са играли
политическа роля в Англия през разни епохи на миналото. Същото може да се каже и за
много други английски аристократически родове. Тук наистина едно често явление е
синовете да наследяват бащите си в политиката. Би било една грешка да се мисли, че това
се дължи на името и на богатството. Истината е, че синовете са се подготовлявали от
млади да заместят бащите си. Същата приемственост виждам и у собствениците на
„Таймс". За тях може да се каже, че съставляваха една династия. От годината 1785, когато
вестникът е бил основан, до дните, за които говоря, четирима се бяха наследили един
друг, от баща на син. Всеки един от тях бе дал своя принос за техниката, списването и
растящата репутация на „Таймс". Те са показвали в ръководенето на вестника не само дух
на инициатива и умение, но и тия качества на твърдост и воля, които са съставлявали в
миналото мощта на Англия. „Таймс" е водил големи борби и е имал шумни процеси.
Почти веднага след появяването си той е бил предмет на преследвания. Неговият
основател Джон Уолтър е бил осъждан на глоби и три пъти на затвор главно защото
обнародвал, че престолонаследникът и дюковете Йорк и Кларенс имали недостойно
поведение. Неговият син, изпълнявайки своето призвание, се изложил на още по-опасни
премеждия. Понеже водил опозиция срещу Пит и обвинил в злоупотребления един от
неговите министри, лорд Мелвил, правителството прибегнало до наказания против
„Таймс": спряло му обявленията от митницата и официалните съобщения, същевременно
систематически задържало по пристанищата известията, пристигащи за него от
кореспондентите му в чужбина. Но „Таймс" продължи борбата и лорд Мелвил бе съден от
държавен съд. В 1840 година вестникът имал един от най-бележитите си процеси. Той бе
разобличил един заговор за фалшифициране на кредитни писма за грамадни суми от
„Glyn&Company" и които трябвало да бъдат представени едновременно на разни банки в
континента. Едно от посочените лица завело дело за клевета против вестника, който бил
осъден по формални причини на глоба и да заплати съдебните разноски. Глобата била две
стотинки и половина (forthing), но съдебните разноски възлизали на пет хиляди лири
стерлинги. Публиката, признателна за голямата услуга, принесена от вестника, не желаела
щото той да претърпи щета, причинена нему от неговата доблест при изпълнението на
един граждански дълг. Тя отворила подписка за споменатата сума и я поднесла на неговия
собственик. Той обаче отказал да се възползва от нея и я оставил като фонд за стипендии
на учещи се. Процесите, които „Таймс" е имал последователно, съставляват една дълга
серия. Те всички свидетелстват, че за неговите собственици издаването на вестника не е
било търговия, а обществена служба. Либерален отначало, „Таймс" бе станал все повече
консервативен, но винаги уважаван и смятан за меродавен. Мистър Чирол - после сър
Валентайн Чирол - до когото Ваучер ми даде препоръчително писмо, беше главният
редактор на вестника по външната политика. Аз не знаех нищо за него по-рано. По-късно,
когато приготовлявах третия том на „Строителите на съвременна България", разбрах, че
той бил идвал в България през време на Регентството и бил посредник за сключването на
заем с една английска банка. През август 1915 година, когато се решаваше въпросът на чия
страна във войната ще застанем, Чирол беше един от англичаните пратени в София със
задача да привлекат България към Съглашението. Името на „Таймс" звучеше за мене,
начинаещ журналист, с такъв престиж, че когато сега се явих пред неговия редактор,
чинеше ми се, че съм войник пред генерал. Неговата любезност обаче ме накара веднага
добре да се почувствам. Той ме изслуша, даде ми някои съвети, после повика един от
своите сътрудници, Еймъри, и ме повери на неговите грижи. С Еймъри се срещнах отново
в Лондон есента на 1923 година. Аз бях имал вече като пълномощен министър три поста -
Букурещ, Берн и Хага. Той беше пръв лорд на Адмиралтейството. Там го посетих и си
спомнихме за миналото познанство. Вече в 1903 година, той имаше познато име като
бивш главен кореспондент на „Таймс" през време на Трансвалската война. Той ми каза, че
бил на Балканите в 1897 година; оттогава му били и връзките с Баучер, който сега в частно
писмо ме препоръчвал до него.
Първата работа на Еймъри беше да ме заведе във Форин Офис, където бях приет от
държавния подсекретар Сандерсон. Ще се спра тук на едно горчиво размишление върху
това, което е била България преди войните и какво беше след тях. Пълномощен министър
в Лондон, аз никога не съм стоял при държавния секретар във Форин Офис повече от десет
минути. Нямаше у него интерес към българските работи, който да продължи разговора,
макар да минаваше уж за личен приятел на цар Бориса. Кореспондент на „Вечерна поща",
Сандерсон ме държа почти половин час. Той не ми каза много нещо от себе си. Позова се
само на изявленията, направени вече от неговия шеф лорд Лансдаун и от първия министър
лорд Балфур; английското правителство ще предложи по-широки реформи, ако сега
обявените се окажат недостатъчни. Но той ми зададе ред въпроси: за положението в
Македония, за революционното движение. Особен интерес той прояви за връзките на
Вътрешната организация с българското правителство. Искаше да знае също какво е нашето
отношение спрямо другите народности в Македония. Накрай той ме пита какви са
намеренията на македонските революционери за близкото бъдеще. Аз му отговорих, че
нямам пълномощие да говоря от тяхно име, но че при досегашното нежелание на
Великите сили да наложат на Турция нужните реформи, въстанието остава едничкото
средство, което да ги принуди към сериозна намеса.
Държавният подсекретар ме пита след това каква е програмата ми за моя престой в
Лондон и кои лица възнамерявам да видя. Аз му отговорих, че нямам никаква програма и
ще следвам съветите на тези, до които съм бил препоръчан. Тогава той ми каза:
- Вашите срещи ще се уредят оттук. Дайте си адреса и чакайте да ви се обадят сами
лицата, с които ще бъде полезно за вас да разговаряте.
Първото писмо, което получих, беше от лорд Едмонд Фицморис, член на Камарата на
[142]
общините . Неговото име беше ми станало известно, когато изучавах английската
„Синя книга", посветена на Европейската комисия, свикана в 1880 година въз основа на
член 23 от Берлинския договор, досежно Македония, комисия, в която той представляваше
Англия. Аз много се зарадвах, когато той ми се обади, защото още при тръгването си от
София бях решил да го потърся в Лондон, за да чуя от него защо изработеният от
комисията устав беше тъй скоро отдаден на забрава.
- Вие - каза ми уважаемият лорд - събуждате у мене спомени, вече стари... и тъжни,
защото нашето усилие остана безплодно и бедствията, които ний мислехме да
предотвратим, се възобновяват сега с една трагичност, която най-песимистите измежду нас
не предвиждаха тогава.
- Отговорни за това - забелязах аз - са Великите сили, които не пожелаха да наложат
на султана решенията на комисията.
- За събитията, на които сме очевидци, мъчно е да се определи отговорността -
отговори замислено моят събеседник.
Тонът, с който той произнесе това съждение, ме порази и аз любопитно вдигнах очи
да го гледам. Сух, висок и леко превит от годините, с бръснато, изпито лице, обширно и
голо чело, орлов нос, големи очи, гледащи като че ли някъде далеко, лорд Фицморис ми
даваше впечатлението повече на църковно лице, отколкото на политик, толкова духовност
се отлъчваше от него. Облегнат, с ръце, сложени върху колената си, той приказваше на
[143]
френски с удивителна за един англичанин леснота и със съвършена елегантност .
Сегиз-тогиз избягваше му някой рядък израз, с който да илюстрира нюансирано мисълта
си, и тогава с един фамилиарен жест той се опираше на креслото, повдигаше се леко,
сключваше гъстите си вежди, погледът му се затъмняваше и подемаше отново своята
плавна, цветиста и увлекателна реч:
- Главното старание на комисията, в която аз имах честта да участвам, бе да оградим
изработения устав със съществени гаранции за неговото искрено приспособление.
Дотогава всичките реформи, които бе обнародвала Турция, бяха останали ялови, понеже
не бе предвиден административен механизъм, който да ги обезпечава. Позвани да
извършим едно истинско дело на преобразование, ний въведохме в икономията на устава
една система от санкции, които можеха да осигурят нормалното функциониране на новите
учреждения, съставени от нас.
- От протоколите е известно, Milord, че тия санкции се дължаха на вашата инициатива.
Той протестира с една скромна усмивка.
- Не, всичките делегати бяха обладани от добри намерения.
 Вероятно той си припомни в тоя момент ред сцени, които се бяха разиграли в
кулисите на комисията, глухата и лукава опозиция на австрийския делегат, неговите тайни
маневри и добави:
[144]
- Всичките, не, но почти всички . - После продължи: - Не говоря, разбира се, за
турските. Те имаха мандат да се противят на всяко предложение, което носеше дух на
свободолюбие и демократизъм. В официалните заседания те се силеха да оборят нашия
проект с теоретически съображения и с доводи, заети от техните наблюдения. Но след като
се закриваха заседанията, ний оставахме да беседваме приятелски, като си пием кафето.
Тогава вече турските делегати не криеха своето отвращение от делото, което извършвахме
и в което те уж ни бяха сътрудничили. Най-ожесточен от тях беше Асим паша. Той бе
типичен турчин от старата генерация. Патриот, любящ фанатически своето Отечество,
пропит с предразсъдъците на Корана, той питаеше към Европа, към нейната цивилизация,
към нравите на нашето общество едно безгранично презрение. Аз не можах да привикна
да го гледам между нас: виждаше ми се странен той в модерната обстановка на нашия
кабинет. Моето въображение го поставяше някъде в песъчливите поляни на Арабия, под
лъчите на едно палящо слънце, навален на рогозина, мечтаещ безмълвно, с кехлибарени
броеници в ръка. От злобните погледи, които ни хвърляше на моменти, заключавах, че би
било опасно за нас да му паднем в ръцете нейде, дето той би бил всесилен. Всеки ден той
ме обсаждаше със своите упреци. Тяхната монотонна разпаленост ми дотягаше. Безспирно
той ме питаше: „Защо не ни оставите на мира! Какво ви важат тия окаяни християни? Вие
ги развращавате с вашето покровителство!" и други подобни фрази. Мене бе ми дотегнало
и даже ме бе малко яд, но не желаех да влизам в спор с него. Най-после отнесох се до своя
шеф лорд Гранвил и го питах: „Какво да отговоря на разюздания паша?". Той ми даде
свобода да му кажа каквото намеря за уместно. Един ден, когато той ме залови пак да ме
упреква със своята старческа упоритост, аз му казах: „Ние искаме да ви вържем ръцете, за
да не се самоубиете. Ако Европа, която проклинате сега, би ви оставила, вие щяхте да
бъдете сега не тук, в Цариград, а в Багдад, а може би и по-далече". Пашата ме погледна
стреснато, и после наведе очи, улови си брадата и целия ден стоя мрачен и ням.
След тия думи лорд Фицморис млъкна и се умисли. Кой знае какви други сцени, по-
чудновати и които той криеше, дефилираха във въображението му! Дипломатическите
конгреси са пълни със странни епизоди... Аз стоях неподвижен на своя стол, чаках го да
продължи, изпълнен със смирение пред тоя очевидец и деец в най-важното събитие за
Македония. Един лъч проби през прозореца и озари лорда: в тоя момент неговото лице
ми се видя потънало в мисли и строго.
- Да - поде той, като че ли отговаряше на един свой вътрешен въпрос, - имаше
огромни пречки, за да се успее с устава на Македония. Преди всичко, самият член XXIII е
смътен, не определя компетенциите, оставя без изход известни конфликти. Тъй турските
делегати отказаха да подпишат проекта на комисията, приет от всички нас, делегатите на
Силите. Създаде се едно положение, което не можеше да се отстрани лесно. Член 23 казва,
че Турция ще потърси съветите на Европейската комисия. Е, добре, тия съвети ние ѝ ги
дадохме, тя ги отхвърли. Какво можехме да направим? Отнесохме се до своите
правителства. И комисията отложи своите заседания. Но тя още не е разпусната.
Юридически тя още съществува, защото конфликтът между Турция и нея не е разрешен.
- А Великите сили, Milord, как погледнаха на тоя конфликт?
- Те просто не се занимаха с него. Русия и Австрия не желаеха още от тогава да се
разреши Македонският въпрос. Франция и Италия нямаха още самостоятелна политика на
Балканския полуостров. А Германия още държеше за прочутата фраза за костите на пруския
[145]
гренадир . В Англия начело на кабинета бе Гладстон и той се интересуваше живо за
съдбата на християните в Турско. Но други грижи завладяваха вниманието му. След
закриването на комисията аз цяла година отсъствах от Англия. Когато се върнах,
общественото мнение не се интересуваше вече за източните работи. Англия бе окупирала
Египет и не искаше да се вдига врява около Турция. Събитията в Ирландия тревожеха
английската обществена съвест и я поглъщаха. Ние, които желаехме да се подземе отново
Източният въпрос, се почувствахме безсилни. Турция пък - продължи уважаемият лорд - се
възползва от това настроение на Силите. Тя прекъсна преписката си върху Македония.
Настана дипломатическо затишие. През това време Високата порта унищожи всичките
документи, които можеха да припомнят за нашата комисия. Ония екземпляри от нашия
проектоустав, които бяха изпратени по турската поща, бидоха унищожени от чиновниците
по заповед от Цариград. В сборниците от дипломатически документи не е поместен
нашият проект. Турция не го даде. Само нашето правителство го публикува в една „Синя
книга".
Лорд Фицморис следял с жив интерес Македонското движение. Той ми поиска
сведения върху турските зверства, вьрху комитетите и тяхната програма.
- По моето разбиране - каза той - само въвеждането на едно автономно управление
може да тури край на вълненията в Македония. Това мнение аз съм го изказвал много
пъти. Но тук много бе отслабнал в последните години интересът към балканските работи.
Бе време, когато Англия хранеше горещо съчувствие към България; това беше след
румелийски преврат, през Регентството и почти през целия Стамболов режим. От тогава,
било поради преместването на центъра на тежестта на нашата политика от Европа в Азия
и Африка, било поради русофилството на българските кабинети, Англия престана да се
занимава живо със съдбата на България и Македония. Вие ще чуете, от мнозина, че
Балканският въпрос не е много важен за нас. Аз не споделям това мнение. Македония, в
особеност, трябва да ни интересува отблизо. Тя е разположена на един от големите
търговски пътища, които водят към Индия и към Египет; за нас не може да бъде
безразлично коя държава ще го държи в ръцете си. Впрочем съчувствието към Македония
почва да расте и макар да съм станал (на моите години това е естествено) малко скептик,
виждам, че е възможен един обрат. Това зависи много от целесъобразността на
македонската деятелност, от начина, по който Турция ще усмирява страната и който,
кървав и дивашки, би предизвикал мощно негодувание в Англия.
Осветлен от историята и от своя личен опит, той прибави:
- В развитието на дипломатическите въпроси има толкова изненади...
Аз бях посетил лорд Фицморис по негова покана у дома му. След приключване на
разговора ни той ме заведе в Парламента, дето ме представи на някои видни политически
лица и дето има безкрайната любезност да ми покаже художествените и прочути старини,
които описваше с очарованието на артист и с компетентността на историк.
Трайният интерес, който сър Едмонд Фицморис хранеше към съдбата на Македония,
[146]
той има възможност дейно да го прояви, когато в 1906 година стана парламентарен
държавен подсекретар по външните работи на сър Хенри Кампбел Банерман. По това
време Англия развиваше за разширението на македонските реформи големи усилия и
признатата компетентност на лорд Фицморис по Източния въпрос му е давала важен дял в
тяхното ръководене. В разлика от своя брат, лорд Лансдаун, министър в едно
консервативно правителство, лорд Фицморис беше либерал и когато го посетих,
принадлежеше към либералната опозиция в Парламента. От срещите, които има да
описвам по-нататък, ще се види, че лицата, към които ме насочи Форин Офис, бяха
повечето либерали. И тук, както в Париж, задачата, която ми се падна, беше да осветля
опозицията по Македонския въпрос, за да поддържа политиката, следвана от
правителството. Задача извънредно по-лесна тук, тъй като Либералната партия
поддържаше по отношение на християнските народи в Балканския полуостров традицията,
която ѝ бе оставил Гладстон.
След моето заминаване от София, положението на Балканите се беше още повече
разбъркало. В Белград един военен преврат бе турил край на династията на Обреновичите
чрез убийството на крал Александър и на кралицата и бе поставил на престола Петър
Карагеоргиевич. Отношенията между България и Турция изглеждаха крайно напрегнати. В
Лондон пристигаха известия за остра турска нота, подадена в София, за мобилизиране на
някои военни части от страна на българското правителство. Една телеграма гласе ше, че
Начович щял да бъде изпратен в Цариград за избягването на въоръжен конфликт.
Англичаните, с които се запознавах, ме питаха:
- Как мислите, ще има ли война у вас?
Със същия въпрос ме посрещна и сър Чарлс Дилке, член на Камарата на общините,
един от видните хора на Либералната партия. Действително в английските кръгове
владееше истинско безпокойство досежно развитието на работите в Близкия изток.
Говореше се, че военните паши тайно подбуждани от Русия, наблягали върху волята на
султана, за да потърси той в една война с България изхода на неговото критическо
положение. Правеше се следното предположение: една война с Турция би била може би
завършена с поражение на България; а това поражение би било сигурно последвано от
една руска намеса. Каква форма би взела тя? На какви крупни събития би била тя
началото? На тая тема възникваха тревожни хипотези и догадки. Предвид на
съществуващото споразумение между двете Велики сили, смяташе се за неизбежно щото
едновременно с Русия да се намеси и Австрия, което би значело повдигането на целия
Източен въпрос. Сър Чарлс Дилке минаваше в Камарата на общините за един от най-
големите познавачи на международната политика. Той бе много пътувал, беше
парламентарен държавен подсекретар на външните работи през 1880-1882 година при
Гладстоновия кабинет и след това бе следил отблизо международните отношения и писал
по тях. Той гледаше по-спокойно на работите и ми каза:
- Между Русия и Австрия съществува бездруго едно съглашение предвид на събития,
които биха направили поддържането на statu-quo-то невъзможно. Но остава в мене едно
съмнение, дали тия две сили считат момента удобен за решителна намеса в Балканския
полуостров, имаща за цел една делба. Русия е погълната на Крайния изток в смели
предприятия, тъй обширни, че тя се чувства малко смаяна пред техните размери. Не, Русия
не е нетърпелива. Така се обяснява нейната враждебност, нееднократно изявявана към
Македонското движение, виждайки в него причина за усложнения. Въпросът стои иначе
колкото се касае до Австрия - нейната амбиция е по-трескава. Тя сякаш чувства, че известни
моменти, веднъж изпуснати, трудно би могло да се възвърнат. Но и там се забелязва
колебание. Вътрешните неуредици отслабват действието на Австрия вън. Възрастта на
императора, враг на всякакви дръзки начинания, обладан от опасението да не би да се
провали окончателно изкуственото равновесие, върху което се крепи Австрия,
ожесточеното съревнование между народностите; глухото противостоене на маджарите -
всичко това спъва Австрия. Ако тя да имаше достатъчно решителност, за да се намеси в
Балканския полуостров, трагедията в Белград ѝ даваше един благовиден предлог; тя не се
възползва от него. А вие как мислите? - ме попита сър Чарлс.
Аз виждам сега колко неговите съждения бяха прави, но тогава бях на друго мнение.
Намирах, че опасността от едно австро-руско действие е належаща.
- Възможно - отговори той отстъпчиво, без да бъде разубеден. После прибави: - Във
всеки случай България трябва да избягва всеки повод на една война с Турция. Подобна
война би била пагубна и за двете държави. Тя би се отразила фатално и върху бъдещето,
може би на целия Балкански полуостров. Настоящият кабинет постъпи твърде умно с
изпращането на г-н Начович в Цариград. Макар и да не сполучи, тая мисия извади наяве
добрата воля и миролюбивото настроение на България. Това е огромна морална печалба
за нея.
Съветът на моя събеседник беше:
- Ако войната ви се наложи, старайте се щото отговорността за нейното наченване да
не пада върху вас.
- Да се избегне войната, не е трудно за известен период - казах аз. - Но положението в
Македония може да я предизвика ненадейно, във всеки момент. И това поддържа на
Балканския полуостров вечна несигурност. Най-малкия повод може да предизвика
непоправим конфликт. Това положение не може да продължи дълго. Какво мислите вие?
- Не съм посветен в тайните на правителството. Не влизам в кабинета.
- Зная, но с положението, което занимавате, и силата на вашето влияние...
Не довърших наченатата фраза. Сър Чарлс, опрян на лакета си, бе се умислил.
Погледът му се беше вдигнал от мене. Аз млъкнах. Сър Чарлс Дилке! Знаех това име, чел
бях за тоя живот, издал такъв необикновен блясък и после внезапно затъмнен от една
трагедия. Неговата кариера почва в 1868 година. Сър Чарлс Дилке бе направил едно
пътуване по английските колонии и бе се върнал от тях, упоен с вяра в могъществото на
Англия, унесен в грандиозни мечти за нейното предопределено величие. На завръщане в
Англия той публикува впечатленията си в една книга и на другия ден от нейното появяване
тоя млад човек, едвам двадесет и две годишен, стана прочут. Юношеският ентусиазъм на
автора, духът на пророчество в неговите великолепни видения за английската бъдащност,
един език, в който минаваха постоянно струи на лиризъм, всичко това има обаятелно
действие върху неговите сънародници. Насловът на неговата книга „Greater Britain" стана
названието на едно душевно настроение в английския народ, настроение чисто поетическо
от начало, към което се примеси по-сетне неминуемият утилитаризъм, и послужи така в
последно време за по-широка психологическа основа на новите пристъпи на британския
империализъм. Сър Чарлс Дилке, избран за депутат в Челси, колегия от самия Лондон,
постоянно преизбиран от нея, беше добил вече един пост в Гладстоновото правителство и
пред него се отваряха най-бляскави перспективи за възход в йерархията на Либералната
партия, когато един удар спря кариерата му. В 1885 година на един процес за развод той
биде обвинен от съпруга като любовник на съпругата му. Във всяка друга европейска
страна това би минало като банална случка, скоро забравена. В Англия то бе цяла
[147]
катастрофа . Царуването на кралица Виктория, тъй наречената Victorian era, се
отличаваше с безподобна строгост в надзора над нравите. Думата „прелюбодеяние"
(adultery) звучеше грозно и даваше повод за афоресване от страна на доброто общество.
Както можеше да се очаква, сър Чарлс Дилке пропадна в новите избори и бе държан вън
от Камарата до 1892 година. Неговото красноречие, познанията му, репутацията, която
идеше от нови книги, публикувани от него върху политически и военни въпроси, намираха
признание в Парламента. Но моралният остракизъм, който тежеше върху него, му
препречваше за влизането му в някой кабинет. Той си даваше сметка, че това е
непоправимо. Затова когато му говорих за неговото влияние, някаква меланхолия се яви
по лицето му. И годините бяха турили върху него своя неизбежен печат. Някогашният млад
любимец на английското общество беше сега един натежал човек с побелели коси. Само
силата на мисълта можеше да напомни това, което е бил. Мълчанието трая миг и после
сър Чарлс, отговаряйки на моето питане, поде:
- Правителствата сами по себе си не са наклонни за едно разрешение на Македонския
въпрос, който би искал енергична и действителна намеса. Трябва да се стимулират те. И
несъмнено е, че общественото мнение, ако то се увлече и организира, би могло да
упражни силно давление върху кабинета.
- Във Франция и Италия - казах аз - едно подобно движение се почна. И светът остана
в недоумение, дето общественото мнение в Англия, което е било винаги начело на
всичките великодушни движения, стои сега безучастно към Македония. Това обезсърчава
донейде нашите приятели в континента.
- Истина е - отговори сър Чарлс, - че у нас обществото не следеше, поне до скоро
време, с голяма ревност това, което се извършва в Македония. Нашата колониална
политика ни поглъща изцяло, както знаете. А англичанинът, това е поразителна черта у
него, не може да се занимава същевременно с две работи. Освен това има друга причина
за колебание. Ний не желаем да падне върху ни истия упрек по повод на македонците.
- Ний, македонците, мислим, че даже някаква друга полза да не последва, фактът, че
английското обществено мнение се смята в Европа покрай шестте Велики сили като
седмата бди над Македония, ще внуши страх на султана и той не ще смее да дава, както
сега, заповеди за зверства и сечове.
- Да, да, вярно - каза сър Чарлс. - А може би би имало и по-друга полза, по-
съществена. Френско-английското сближение, което се извършва сега, може да улесни
някои инициативи. Аз отново почвам да съм оптимист - до нейде. Както и да е, аз мисля, че
е наш дълг да се застъпим по-живо за македонските населения. Би било твърде полезно да
се създаде в Парламента един комитет в полза на Македония. В него би влязъл лорд
Фицморис, Брайс, Стифенсон, Бъкстон и аз бих участвал в него с готовност. Тоя комитет би
влязъл в сношение с македонофилите във Франция и Италия за едно общо действие. Може
би по такъв начин би се ускорило споразумението на тия три държави по Македонския
въпрос.
Накрай той ми каза:
- Ще ви забележа, че македонците много малко са направили, за да заинтересуват
политическите мъже в Европа с тяхната съдба.
Благодарих на сър Чарлс за неговите добри чувства към Македония и особено за
внушението да се образува един Балкански комитет в подкрепа на нейната борба. Казах
му, че ще говоря за това на лицата, с които има да се срещам в Лондон.
- Да, да - насърчи ме той, - ще бъде добре. Говорете.
Както ще видим по-нататък, такъв комитет се създаде през септември. Но сър Чарлс
Дилке не се вижда нито в неговия състав, нито между ораторите на устроените от него
митинги. В движението участваха много духовни лица и сигурно те не са желали щото
името им да фигурира покрай името на един човек, върху когото падаше неизкупимия в
техните очи грях против шестата заповед: „Не прелюбодействай".
Ще прекъсна сега описанието на моите срещи в Лондон, за да говоря за един от
нашите съседи и за впечатленията, които той възбужда в чужбина със своето поведение по
Македонския въпрос. Еднъж, когато в Рим за трети път отивах да посетя споменатия вече
италиански учен Серджи, директор на Антропологическата школа, ме запита ненадейно:
- Какво е настроението на българите спрямо гърците?
- Ние не храним - казах аз - спрямо тях никакво чувство на враждебност. Съжаляваме
само, че те не ни съдействат в едно дело, което е всъщност еднакво полезно и за тях, и за
нас. Но инак, повтарям, у нас няма никаква злоба към тях.
- Е, добре - отвърна г-н Серджи, - вий сте тогава по-добри от тях. Защото те не ви
щадят никак... Напротив... Ето вижте...
И той взе от писалището си едно писмо, което носеше френска марка, и ми го даде да
го прочета. Вътре се разправяха ужасии. Една група гърци, от името на която беше
написано това послание, обясняваха, че македонските комитети били една злодейска
банда, една мафия, достойна да интересува само правосъдието и полицията, а не
благородните мъже в Европа. В това писмо бе казано много и за мене. От всичките
злодеяния, които ми се приписваха, най-много ме порази едно: изглежда, че когато съм
командвал една чета във Воденско (!), съм бил убил един гръцки поп и съм бил заклал
жена му. А за дъщеря му - предпочитам да не говоря... Професорът ме гледаше
въпросително. Една сдържана усмивка играеше на ъгъла на устните му. Хладнокръвно аз
му отговорих:
- Не си спомвам да съм извършил подобни работи.
Тонът на пристореното угрижване, с който произнесох тия думи, го разсмя.
- С подобни басни гърците най-вече вредят на себе си. Това е моето мнение -
отговори г-н Серджи.
И след една седмица той председателстваше митинга за Македония в Рим. По-късно
научих, че подобни писма, пълни с измислици и шуротии, ме придружаваха от страна на
гърците навсякъде, дето ме водеше моята мисия. Забелязах обаче, че интригите против
Македонското движение, интриги, в които ясно личеше клеветническият дух, отстраняваха
от гърците симпатиите на много обществени деятели в Европа. В това се убедих най-вече в
Лондон. Известно е, че в някои кръгове на Англия елинофилството бе една традиция. Тя се
съхраняваше главно в едно дружество, което носеше името на Байрон, гениалния поет,
който възпя гръцкото освобождение и умря заради него. Към тия симпатии към гръцкия
народ се примесвало като последствие и едно неблагоприятно отношение спрямо
българите. Така поне мислех преди пристигането си в Англия. В Лондон обаче се
разубедих. В елинофилските кръгове наистина се забелязваше едно ново веене.
Поведението на гърците по Македонския въпрос все повече намираше осъждане като
предателство от един християнски народ в полза на Турция, като едновременно се
разпростираше и убеждението, че македонските революционери се борят за един режим
на свобода и равноправие за всички народности. Благоприятният обрат у елинофилските
кръгове в Англия спрямо македонското дело можах сам да констатирам. Председателят на
Байроновото дружество - Стифенсон, отсъстваше от Лондон. Затова не можах да го видя.
Но по моя молба той ми изложи своите възгледи в едно писмо, от което извличам следния
съществен пасаж: „Моите симпатии принадлежат на ония, които притиска турският ярем.
Аз бих желал, щото Силите да турят край на настоящия режим и не в полза на една или
друга народност и във вреда на другите, но по начин, който да обезпечи безопасност на
личността и равенство на всички пред закона. Многобройните трудности, които
представлява Македонският въпрос, не оправдават отсъствието на интерес у
западноевропейското общество; а моралната отговорност, която пада върху подписавшите
Берлинския договор, би трябвало да внуши една политика на намеса в Турция, намеса
постоянна и непрекъсната - в полза на справедливостта и човечеството." Горните редове
показваха колко много гърците бяха загубили почва за своята пропаганда дори и там,
където тяхното име и тяхното минало бяха им давали неизменна поддръжка.
Връщам се към своите срещи. Наредено бе, както казах, да виждам влиятелни хора от
либералната опозиция. Но по съветите на Еймъри писах и на един консерватор, Максе,
директор на „National Review", тогава най-важното списание в Англия по международната
политика. В последните години в него се явиха забележителни статии, които произведоха
голямо впечатление в цяла Европа, и дори зад океана, и станаха повод на полемики,
споменът от които още не бе угаснал. Това списание се силеше да положи основите на
една последователна и позитивна външна политика за Англия. Преувеличено би било да се
твърди, че неговото направление отговаряше напълно на настроенията в меродавните
кръгове; но все таки неговото влияние бе обширно и се бе упражнило в последно време в
няколко случаи по един решителен начин. Това биде най-поразително по случай
Багдадската железница. „National Review" със своята упорита и енергическа борба възбуди
духовете против амбициите на Германия и правителството, наблягано отвсякъде, биде
принудено да се откаже от участието на английските капитали в това германско
предприятие. Както бе естествено, тоя успех насърчи г-н Максе и той с още по-голяма
бодрост продължаваше своята методична и пъргава борба. Г-н Максе се отзова твърде
любезно на моето писмо за среща. Още същия ден той ме прие в своя кабинет, една
огромна зала, със сурова, почти калугерска обстановка.
- Аз не съм се занимавал специално с Македония - ми заяви той веднага - и Източният
въпрос въобще ми е известен само в своите едри черти - доколкото той влиза в схемата на
всесветската политика. Истина е, че последните събития поставиха тоя въпрос, тъй да кажа,
на релеф; и той сега се налага на вниманието на света. Но аз продължавам да мисля, че
той е по-важен по конфликтите, които може да породи, нежели по ценността на
вътрешните елементи, които съдържа. Аз, разбира се, пренебрегвам хуманитарния,
сантименталния изглед на Източния въпрос; страданията на християните, духа на
цивилизацията, човешките права и прочее. (Той произнесе това „и прочее" с върховно
презрение към „сентаментализъма".) Не че за мене моралните мотиви са без стойност, но
човечеството още не е напреднало по своята нравствена еволюция дотам, че да
претърпява тяхното суверенно влияние. Следователно да гледаме на въпроса практически.
Ние сме практични хора.
Той изказа това последно твърдение с тон, който не търпеше оспорване.
Еднообразен, враг на риторическите ефекти, той се изразяваше просто, сухо, като че ли се
боеше да не би литературната премяна на словото да изврати нещо от мисълта му.
Мистър Максе на пръв поглед не привличаше. „Но - пишех аз във „Вечерна поща" - когато
се взрете него, не можете да отдръпнете погледа си. И после той като че ли ви магьосва.
Голобрад, с бръснати мустаци, лице с лъстящ маслинен цвят, очи като стъкло, коси, слепени
на главата, устни тънки и бледи, стегнати челюсти и навъсено чело, той е с една
физиономия, която изпърво ви поразява и после ви заинтригува със своята странна
оригиналност."
- Въпреки всички декламации, които се носят в наше време - продължи той, като
впери в мене своя корав и инквизиторски поглед, - държавите, както и хората, действат
съгласно с интересите си. Англия в това отношение не прави изключение. Напротив.
Тук той се усмихна, усмивка пълна с едва скрита ирония. После продължи:
- Е, добре, от гледището на английските интереси ето как се поставя Балканският
въпрос, специално Македонският. Неговото разрешение в широк смисъл, т.е. по начин,
който да изключи турската власт, зависи от Великите сили, преимуществено ония, които са
най-близки, т.е. Австрия и Русия. Англия няма сухопътна войска, съответстваща на
положението, което заема в света. Англия е морска сила. А една морска сила може само
да сплаши Турция. Ако дойде ред до истинска война с нея, Англия би се почувствала
безсилна. Повтарям, само една „военна сила" би могла да разреши Турския въпрос в
Балканския полуостров.
- Но - забелязах аз - вероятно е, че султанът, сплашен от една морска демонстрация,
би се съгласил на всичко.
Той възрази:
- Това предположение, напротив, ми се вижда твърде невероятно. Има държави,
които ще насърчават султана в неговото противостоене, като го убеждават, че от страх да
не би да се предизвика общоевропейска война, никоя сила не ще се осмели да дебаркира
войски в Турция. Ако султанът пожелае да отстъпи, пашите от военната партия не ще го
оставят.
- Коя сила - попитах - би дала на султана съвет да се противи?
 Г-н Максе ме погледна сепнато.
- Коя може да бъде, ако не Германия? Вий не знаете ли каква роля играе тя в
Цариград? И навсякъде. Може ли да се извърши някъде някое коварно или грозно дело,
без Германия да вземе участие в него? Германия е злият гений на човечеството. От 1870
година не е имало международно злодеяние, което да не е подбудила, подготвила или
поне улеснила. Подземно тя сега устройва бъдещите катастрофи в Изтока. Да вземем един
пример, който е близко до вашите грижи: не е ли тя, която тика Турция към война с
България?
Ледената физиономия на г. Максе се съживи. Лека руменина покри маслиновото му
лице и от очите му изскочиха няколко искри. Г-н Максе беше германофоб не само по
убеждение, но и по страст. Тоя флегматичен англичанин трепваше, щом заговори за тая
ненавистна нему Сила.
- Аз употребих - продължи той - целия си живот, за да се запозная основно с
политиката на Германия. И аз добих ужас от нея. Ужас и отвращение, защото тя си служи
не само с цинизъм и бруталност, но и с лъжа и коварства. И от тогава се нагърбих с
мисията да посочвам непрекъснато, неуморно и без да се обезсърчавам от
предубежденията и апатията, тоя капитален факт: опасността от Германия.
Страстният му тон все повече се засилваше.
- Германия се опита да предизвика война между Франция и Англия с надежда, че
френската флота ще бъде унищожена. Германия се старае сега да сблъска Англия с Русия в
Крайния изток и в Балканския полуостров. Да си служи с неприятелите си, за да съкрушава
другите си неприятели, това е Бисмарковата мисъл, която и днес ръководи германската
политика. Ний разбрахме най-сетне коварните планове на Германия и сега ги осуетяваме с
бърз успех. Ний се сближихме с Франция. Посещението на г. Лубе е венец на новите ни
дружелюбни отношения с нея. Сближението ни с Франция ще се отрази и върху нашите
отношения с Русия. Посредством добрите услуги на Франция ний се надяваме да изгладим
много причини на недоразумение с Русия.
Аз го слушах с крайно внимание и чаках да стигне пак до предмета, който ме беше
завел у него.
- За да се върнем върху Македонския въпрос - заяви той, - ще ви кажа, че по моето
разбиране той не може да се разреши нито без Русия, нито въпреки нея. Трябва значи да
се извоюва нейното съдействие. По какъв начин? Като се подбие преди всичко
германското влияние в нея, влияние, което не се забелязва лесно, но което е много силно.
В Русия има едно течение в полза на славяните в Балканския полуостров. То трябва да се
усили. Да се обясни на русите, че поддържането на независимостта на балканските
държави е средството, с което би могло да се спре нашествието на германизма, най-
опасното зло за Русия, както и за цяла Европа. В тоя смисъл аз казвам: Македония трябва
да се освободи, за да има кой да пази Солун. Франция най-добре би могла да отвори
очите на Русия в това отношение. И предполагам, че нещо подобно става сега.
В тоя ред на неговите мисли аз му зададох конкретния въпрос:
- По какъв път може да се стигне до освобождението на Македония?
Г-н Максе разчиташе на задружното действие на западните сили, но с подкрепата на
Русия. Той напомни, че така се бе решил Критският въпрос. На изпращане той ми каза:
 - Недейте се излага на изкушението на една война с Турция. Бъдете предпазливи.
Мисията на г-н Начович, ако не сполучи, пратете друг делегат. Но по всякакъв начин, в тия
моменти, когато положението е мътно, поддържайте миролюбиви отношения с Турция.
Германия желае една турско-българска война. А достатъчно е Германия да желае нещо, за
да се пазите от него като от огън.
И при споменаването името на Германия от коравите му очи изкочиха пак искри.
Презрението, което Максе показваше към хуманитарните чувства в политиката, и
начинът, по който поставяше интереса като висш закон на света, не съставляваха нещо
изключително, откъснато от английската идейност. Достатъчно е да си спомним за
Дизраели, който в 1876 година нарече обнародваните в английския печат известия за
кланетата в Батак и Перущица coffee house babble (кафеджийски лакърдии) и после при
Руско-турската война взе страната на султана. Но не трябва да се забравя, че в същото
време Гладстон повдигна английската съвест против Турция и каза прочутата и често пъти
напомнювана фраза, че турците трябва да си вървят в Азия „с дисагите и багажа си" (with
bag and baggage). Това е двоякото лице на Англия и който не държи сметка за него, мъчно
може да разбере нейните действия, тъй често противоречиви. Етическата, традицията на
Гладстона бе още жива у неговите верни последователи. Тя се прояви в отношението на
Либералната партия спрямо войната в Трансвал в рязък конфликт с военнолюбивата
страст, която се беше разпалила в Англия. Това бе и причината, задето сега, в 1903 година,
Консервативната партия, популярна след победата, държеше властта, а либералите бяха
омаломощени. Аз имах честта да се срещна с двама измежду техните най-важни водители.
Джон Морлей беше голямо име в литературата и в политиката. Неговите книги върху
Волтер, Русо, Дидро и енциклопедистите имаха голяма известност. Особено прочути бяха в
Англия биографиите му на Бърк, Кобден и Оливер Кромвел. В 1903 година той
довършваше биографията на Гладстон, която излезе в три тома. Това бе един паметник,
който той въздигна за своя покоен шеф. Джон Морлей беше най-близкият сподвижник в
дългата и мъчна борба на Гладстона за даване самоуправление на Ирландия (Home Rule).
Той олицетворяваше след смъртта му с най-голяма твърдост и пълнота неговия дух.
Непреклонно привързан към идеите за мир, той в 1914 година напусна либералния
кабинет на Асквит, за да не сподели отговорността за решението да се обяви война на
Германия.
- Вие ще ми обещаете, че няма да дадете гласност на нашия разговор.
С това предупреждение ме прие г-н Джон Морлей. Аз му отговорих:
- Изкушението ще бъде голямо, учителю, но ще го победя.
Неговите думи, внезапни и произнесени със сух и малко навъсен тон, ме поставиха в
такова стеснение, че когато седнах срещу него в едно кресло, в което потънах, не знаех де
да дяна ръцете си. Неговият строг изглед ме правеше боязлив. Висок, сух и костелив, с
бръснато лице, пребраздено от дълбоки бръчки, с голо чело, големи изтощени очи,
стегнати и строги устни, Морлей приличаше на някой от тия благородни квакери, у които
добродетелта има нещо сурово и тъжно. Това ми впечатление биде смекчено значително,
щом като той почна да приказва със своя бавен, тих и малко колеблив глас. Видях, че оня
акцент на досада, който поразяваше в първите му думи, не произлизаше от сухостта на
човека, но от тежката умора, в която го заварих. (Казах по-горе, че тъкмо тогава той
довършваше обширната биография на Гладстона.) Ний приказвахме дълго, седнали пред
една маса, върху която бе сложена карта на Балканския полуостров. Г-н Морлей ме
разпитваше подробно върху турското управление в нормално време, т.е. такова, каквото
бе то, преди да се начене революционното движение. Пита ме още с особен интерес за
ония съществени реформи, които биха задоволили македонците. Както бях му обещал, аз
не публикувах това, което той ми каза. Но и без това обещание не бях разположен да
предам на българската публика цялостта на неговите изявления. Той изрази дълбокото си
съчувствие към страданията на Македония, готовността си да подкрепи английското
правителство в усилията да ѝ се даде самоуправление, но не одобряваше методите на
революционната борба. Сега по-добре от тогава разбирам неговото настроение. Като
министър за Ирландия в Гладстоновия кабинет (1886 година) той бе видял
революционните действия на ирландските патриоти като една пречка за тези, кои то
искаха да помогнат за тяхната цел. После министър за Индия и готов да разшири участието
на индийския народ в управлението, той е одобрявал всички строги мерки против
проявите на бунт и авторите на смущенията. Препоръчан от Форин Офис, Джон Морлей не
е искал да откаже да ме приеме. Но аз минавах като пратеник на македонските
революционери и това, което казах по-горе за него, обяснява въздържаността му, когато
ме посрещна. През време на разговора ни Джон Морлей ме разпитваше освен за
Македония и за България. Той имал интерес към българския народ още от въстанието в
1876 година, когато се чуло за турските жестокости, участвал в Гладстоновата кампания.
Политиката на Дизраели той наричаше пакостно дело против християнството и
европейската култура; пожела да го осведомя за опитите в България да се установи
парламентарен режим и особено за ролята на княз Фердинанда, към когото ясно
прозираше антипатията му.
Трябва да предположа, че от нашия разговор Джон Морлей си смекчи своята
представа за македонските революционери, тъй като на сбогуване ми каза:
- Г-н Брайс, който е твърде компетентен по Източния въпрос, би се срещнал с вас с
голямо удоволствие. Аз ще му пиша.
След два дни аз получих от г-н Брайс едно твърде любезно писмо, с което той ме
канеше да ида да го видя у дома му. Неговото име, както това на Джон Морлей,
принадлежи еднакво на политиката и на науката. Съчинението му върху „Свещената
Римска империя" („The Holly Roman Empire") го постави, млад още, в реда на големите
английски историци. Друго едно - върху американската демокрация, „The American
Commenwealth", писано с компетентност, после от никого не надвишена, се смята като
класическо. Двадесет и три години професор в Оксфорд, той, когато стъпи в политиката,
бързо се издигна до едно високо положение и участва в няколко кабинета на Либералната
партия. Това, което слушах за неговия морален авторитет, ме накара да пиша във
„Вечерна поща": „Ако в политиката великите мъже можеха да имат наследници, той би
могъл да се нарече наследник на Гладстон". Научих се, че съм бил препоръчан на г. Брайс
не само от Джон Морлей, но и от Форин Офис. Той ме прие със сърдечност и добродушие.
Аз рядко съм виждал такъв мил старец. Косите и брадата му бяха съвсем бели. Под един
лъч от прозореца те изглеждаха като свилени. Понеже забеляза, че бях малко смутен,
задето се намирам пред такава знаменитост, той ме насърчи със своя благ и отечески
поглед.
- Македонският въпрос - почна той - възбужда вече жив интерес в Англия. Известията
за злодействата на турците, се описват от вестниците и будят болезнени вълнения в
обществото. Чуват се възмутени гласове, които искат да се тури край на тия свирепства.
След арменските кланета никой вече не защитава Турция. И публиката вярва на всичките
ужасии, които им се приписват - справедливо, не се съмнявам. - Г-н Брайс продължи: - Така
се поставя Македонският въпрос от хуманитарно гледище и пред широкия свят. За
политическите мъже той има и друго значение. Англия е подписала един договор, който
дава автономно управление на Македония. Нашият подпис ни създава ясни и категорични
задължения. Ние не можем да се отречем от тях. Англия не може да изневери на своя
подпис. И това не е сантиментализъм, а държавен морал. А моралът за една държава е
скъп, даже ако го схванем като един метод на действие, който е най-силната гаранция за
завардването на нашите интереси. При това - добави г-н Брайс - Англия има едно
специално задължение спрямо Македония. Ние я откъснахме от Санстефанска България.
Избавена еднъж от турския ярем, ние я подвихме отново под него. И в голям размер
нашата дипломация носи греха на страданията на македонския народ. Висок нравствен
дълг е за нас да се застъпим сега за него. Освен това задължение, на което един просветен
ум не може да не чувства съкрушителната тяжест, има и други съображения, по-конкретни,
ако не по-повелителни, които определят нашето поведение спрямо Македонския въпрос.
Традицията на политиката на Англия като изява на народ, преимуществено търговски, е да
се създават и укрепяват по всичките кътове на света, дето броди нейната флота, държави
свободни, развиващи се по пътя на културата и участващи в международната размяна.
Географическото положение на Македония - изтъкна той - усилва още повече тия
съображения. Тя се намира на пътя, по който върви германското разширение към
Средиземното море, както България се намира по пътя, по който Русия върви на юг от
векове. Ний трябва да закрепим тия две страни като твърдини срещу тия две нашествия,
еднакво опасни за интересите на Англия. Няма съмнение, че този мотив на нашата
политика на Изток отслабва, когато почваме да добиваме убеждението, че вашите
предположения за противодействието на тия страни срещу нашите противници не почива
на реална основа. Така яркото русофилско очертание, което бе взела политиката на
България в последните години, предизвика в Англия голямо разочарование. Когато
България полага безусловно своите съдбини в ръцете на Русия, какъв смисъл би имало
нашето угрижване за нея?
Облегнат на креслото, с ръце, положени върху дръжките му, г. Брайс говореше бавно,
съсредоточено и малко спънато, като че ли гледа пред себе си тока на своите
умозаключения. Приказвайки, той гледаше събеседника си със своите ясни очи, които
примижаваше понякога, сякаш под усилието на мисълта. Г-н Брайс продължи:
- Намесата на Силите, които са заинтересувани в равновесието на Средиземното
море, трябва да се извърши в полза на Македония в късо време.
Предполагам, че има между Русия и Австрия едно тайно споразумение за делбата на
Балканския полуостров. Належащо е да се осуети изпълнението на тоя опасен план. В
Италия и Франция се забелязва едно силно течение в тоя дух. Макар и не толкова
очебиюще, то съществува и у нас. Остава още да се ускори споразумението между тия три
заинтересувани сили. Голяма пречка за едно енергично действие върху Турция в полза на
автономията на Македония - продължи той, като се опря на своята тънка и продълговата
ръка - е страхът да не би то да предизвика една общоевропейска война. Трябва
политическите кръгове да се убедят, че Македонският въпрос може да се реши без война,
само с една енергична демонстрация в Солун и пред други някои пристанища.
Г-н Брайс ми цитира по тоя повод мнението на някои дипломати, които мислели като
него. Между тях беше, ако си спомням добре, и английският посланик в Цариград. След
това аз му съобщих идеята на г-н Чарлз Дилке за образуването на парламентарен комитет,
който ще се застъпва за Македония.
- Тая идея е твърде уместна - отговори той. - И аз ще размисля върху нея заедно със
своите приятели. Резултата ще ви обадя по-късно. Елате да ме видите след една неделя.
Но след една неделя аз не бях вече в Лондон.
Между членовете на Либералната партия, които видях, беше и Ноел Бъкстон. Това
име не е непознато у нас. По трамвайната линия за Княжево има една спирка, която се
нарича „Братя Бъкстон". Такова наименование бе дадено, ако се не лъжа, и на един от
софийските булеварди. Всичко това говори за българската признателност към двама
приятели на Македония, които предано, с неуморима ревност подкрепиха делото за
нейното освобождение. С тия двама братя, Ноел и Чарлз, се срещах след 1903 година
неведнъж. Те посещаваха по разни случаи София, все във връзка с Македонското
движение. В 1915 година те пристигнаха тук с мисията да спечелят България за
Съглашението. Минаха със същите намерения и в Букурещ, където дойдоха да ме видят в
легацията. Техният престой в румънската столица е свързан с един особен спомен за мене.
Те бяха викани на аудиенция от румънския крал на часа 6 и на 7 и половина бях приет и аз
от него по негово желание. През нощта крал Карол почина. Нека напомня, че в Букурещ
един младотурчин стреля върху двамата братя, нарочени от Младотурския комитет като
опасни врагове на Турция. Когато заемах своя пост в Лондон, един член от Балканския
комитет ми каза, че Ноел Бъкстон - сега лорд Бъкстон - бил разочарован и наскърбен от
българите, задето във време на войната се присъединили към противниците на Англия, и
че всичките му грижи в настоящия момент били за Абисиния, чиято участ дълбоко
вълнуваше английското обществено мнение. Мене ми беше много неловко да отида да
видя един човек тъй заслужил за Македония и толкова огорчен от нас. Все пак го посетих
по дълг. Действително Абисиния всецяло го поглъщаше. След като се приключи - помни се
по какъв нещастен начин - Абисинският въпрос, чух, че Ноел Бъкстон посветил своите
усилия на движението за разбирателство с Германия. В 1938 година, когато Чембърлейн
беше вече заминал със своя чадър за среща с Хитлер, той ме покани на един обяд, на
който присъстваха и трима негови колеги от Камарата на лордовете. Ноел Бъкстон каза
няколко думи за България, в които видях отзвука на неговите стари симпатии към
българския народ, и после разговорът се води почти изключително върху опасностите за
Европа от Хитлеровите намерения и разумните удовлетворения, които трябва да му се
дадат, за да се спаси мирът. Аз гледах да не се изказвам, а само да слушам. Но един от
присъстващите лордове поиска да чуе от мене как би могло да се определи политиката на
Германия, прогласена от нейния водач. Аз не бях подготвен да се произнеса по такъв един
въпрос, но понеже трябваше да отговоря, казах каквото ми дойде на ума:
 - A ratial nationalism and economic imperialism (Расов национализъм и икономически
империализъм).
Ноел Бъкстон остана доволен от тая дефиниция. Нека отбележа, че Хитлер не беше
още нахлул в Прага. Тогава се говореше само за присъединението на Австрия и за
Судетите. През цялото време на трапезата и после, като станахме от нея, Ноел Бъкстон
показваше към мене голяма сърдечност. Когато напуснах Лондон, той беше между
изпращачите и каза на сбогуване:
- Крайно съжалявам, че не съм ви виждал по-често.
Всичките тия спомени се съживяват у мене сега, когато имам да пиша за него.
Връщам се към юли 1903 година. Още с пристигането ми в Лондон г-н Еймъри, който
ми помагаше със своите ценни съвети, ми каза:
- Посетете г-н Ноел Бъкстон. Той не е политик по професия; но има голямо влияние.
Принадлежи на едно забележително семейство и в една страна като Англия, дето
чувството на уважение към горните класи е съхранено, това не е безразлично. Лично той
със своите способности, с благодеянията си и с участието, което взема в хуманитарните
начинания, си е извоювал в политическите кръгове и в просветеното общество високо
положение. Идете го вижте. Той следи с особен интерес събитията в Изтока. Преди няколко
години той бе предприел едно пътуване в Балканския полуостров. Турците не го оставиха
да пропътува Македония. Но той посети София, среща се с български държавни мъже и с
някои македонци. Сигурно той има правилно понятие за Македонския въпрос. Тъй щото
вашата мисия при него ще бъде лесна.
[148]
Ноел Бъкстон беше индустриалец. Заедно с брата си Чарлз той управляваше една
фабрика за бира, най-голямата в Англия. Прие ме в нея.
- Македонският въпрос - ми заяви той - е вече станал балкански. Става дума вече не
само за учредяването в Македония на едно управление, съгласно с международните
договори, или просто една администрация, която да обезпечи материалния ред в
областта. Касае се за бъдещето на целия Балкански полуостров.
Тоя ред на мисли го доведе естествено до политиката на Австрия и на Русия, тема,
редовно засягана от моите събеседници във всичките ми срещи.
- Австро-руското споразумение - каза Ноел Бъкстон - създаде нова фаза в Източния
въпрос. Какво е неговото истинско съдържание? Самото естество на тоя дипломатически
договор, който е таен, изключва възможността да се отговори с абсолютна положителност
на това питане. Но от тенденциите на австро-руската политика в последните години, от
изявленията на авторитетни политици, които основно са изучавали балканските работи,
може да се заключи, че Русия и Австрия са постигнали едно споразумение предвид дележа
на Балканския полуостров. Впрочем само тая хипотеза може да обясни поведението на тия
две сили по Македонския въпрос. Реформите - продължи Ноел Бъкстон, - изработени от
тях, са очевидно недостатъчни. Те не могат да хранят върху своя проект никаква илюзия.
Тогава защо го представиха на султана? Защо, ако не да създадат едно положение, което
да им даде предлог за една тяхна успоредна намеса, едната на изток, другата на запад на
Балканския полуостров?
Тонът на г-н Бъкстон не бе тъй категоричен както у други англичани, с които се
срещах. Мисълта му беше методична, но оставаше дял за съмнението. Говорейки, той ме
гледаше въпросително (същият този поглед забелязах години по-късно у друг англичанин,
един от високите сановници на Форин Офис, сър Орм Сарджент).
- Ако руско-австрийският план се осъществи - заяви г-н Бъкстон, - то ще бъде едно
велико нещастие за балканските народи и едно крайно опасно поражение за политиката
на Западна Европа и за нейните интереси.
Той ми описа поразително тая перспектива: русите на Средиземното море,
германизмът в Солун и балканските народи, обречени на ново робство, безнадеждно тоя
път. Вън, в двора, под едно паляще слънце, работниците редяха огромни бъчви с бира.
Върволица коли се движеха бавно; чуваше се тяхното тежко и равномерно скърцане.
Достигаше малко одушено и пухтенето на машините вътре във фабриката. Г-н Ноел
Бъкстон хвърли от прозореца един бърз поглед на надзор в двора. А неговият по-млад
брат, Чарлз, един жив, любопитен и очарователен момък, ме разпитваше жадно за
Македония.
Брат му пὸ-дипломат; той пὸ-ентусиаст. Но и двамата еднакво предани към делото за
освобождението на поробените.
- Характерът на опасността, която ви грози - поде Ноел Бъкстон, - определя и
средствата, които биха могли да я предотвратят. В тия моменти, когато се застрашава
тяхното политическо съществувание, балканските държави биха извършили самоубийство,
ако стоят разединени. Зная, че една конфедерация не може да се импровизира току-тъй в
един ден. Но трябва да се закрепи в духовете убеждението, че ако идеята за конфедерация
на Балканите е била всякога полезна, при настоящите обстоятелства тя се налага. Първата
стъпка към нея е едно споразумение върху Македония. Македония е разделяла тия
държави; тя би могла да ги съедини.
Аз казах:
- Едно споразумение между всичките балкански държави не би могло да се постигне
лесно. Преди всичко с гърците то е абсолютно невъзможно. Те не могат да схващат
историческите моменти.
- А при това живеят с историята - забеляза усмихнато г-н Бъкстон. После той
продължи: - Едно споразумение би било най-естествено и най-лесно между България и
Сърбия. Те са собствено най-много застрашени в своята независимост. Сега е
психологическият момент да се действа в този смисъл. Вий знаете по-добре, разбира се,
при какви условия това споразумение би могло да се постигне. А ние какво съдействие
бихме могли да окажем на делото на балканските народи?
Г-н Бъкстон ми задаваше тоя въпрос по-скоро от учтивост. Защото той знаеше отлично
как би могъл да ни помогне. При все това, аз взех свободата да му обясня своето гледище,
като подчертах важността от учредяването на един комитет в полза на Македония.
- Това бе моето намерение - каза той. - Да се състави един комитет, който да възбуди
общественото мнение против турските злодеяния и да въздейства чрез Парламента върху
правителството. Тоя комитет би могъл да устройва сказки, митинги и петиции; да
предизвика интерпелации в Парламента.
- Господин Брайс мисли, че би било нужно тоя комитет да влезе в сношение с ония
дружества във Франция и Италия, които преследват същата цел.
 - Непременно. Нужно е да се предизвика една намеса на тия три сили, дордето е
време. Но ще повторя: необходимо е България и Сърбия да се споразумеят. Техните
раздори се отразяват много зле върху настроението на Европа спрямо балканските
народи. Защото, ако те сами желаят да си вредят, по-мъчно е да им се помага, нали?
Г-н Бъкстон ме изпроводи, повтаряйки тоя разумен съвет. Една седмица след това
биде основан Балканският комитет с Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон начело.
Ходих да видя и Уилям Стед, тогава една от най-интересните фигури на английския
журнализъм. От 1883 до 1889 година той бил директор на „Пел Мел Газет", където
наследил Джон Морлей, бидейки по-рано негов помощник. Със силен темперамент и живо
въображение, той дал на вестника енергичен тон при обсъждането на обществените
въпроси, и по-особено модерна форма в предаването на новините. Интервюто било
негово въведение. Син на пастор, религиозното и етическото чувство били един от
главните мотиви в неговата дейност. В 1885 година той почнал кръстоносен поход против
порочността и разврата в Лондон и обнародвал една серия от статии под наслов
„Моминската дан към съвременния Вавилон". Увлечението, свойствено на неговата
страстна природа, го довело до крайности в тоя поход, които предизвикали углавно
преследване против него, завършено с осъждането му на три месеца затвор. Макар да бе
станал причина със своите разобличения за едно допълнение към углавния закон в защита
на нравите, осъждането му на затвор го поставило в невъзможност да остане като
директор на вестника. Тогава той основал месечното списание: „Review of Reviews", което,
нагодено към любознателността и вкуса на английската публика, намери широко
разпространение. Там той ме прие в своя директорски кабинет. Аз не помня да съм срещал
друг англичанин с такава сърдечна общителност. Той ме посрещна така като че ли да сме
били познати от дълги години и като че ли да ме е чакал. По-късно, по-добре запознат с
неговия живот, аз разбрах изключителните черти в неговата природа, които ми направиха
впечатление. Уилям Стед бил спиритист и от 1893 до 1897 година издавал един орган на
спиритизма - „Borderland".
Когато го посетих, той беше отдаден всецяло на своите хуманитарни идеи и беше
един от апостолите на мира. Аз го намерих доста добре запознат с Македонския въпрос и
оставаше само да го осветля върху нашата програма за неговото разрешение. Той живо си
[149]
спомняше за Гладстоновата кампания , в която участвал, нарече позорна политиката на
Дизраели и каза:
- Робството на Македония е нашият смъртен грях и ако Англия не го поправи, тя ще
трябва да го изкупи.
По-нататък той не отиде. Но от други хора се научих, че той казвал:
- От унищожението на Санстефанския договор ще произлязат всичките нещастия на
Европа. От там ще дойде и упадъкът на Англия.
Това бяха думи на ясновидец, но историята не ги опровергава. Наистина, ако да не
беше разпокъсана Санстефанска България, нямаше да има Балканската война; Сърбия,
останала в тесните си граници, нямаше да се хвърли, както след успехите си в 1913 година,
в националистическо движение, което роди убийството в Сараево и докара Първата
световна война. Версайлският мир съдържаше всичките елементи на една нова трагедия,
която остави Англия в днешното ѝ безсилие. Аз много добре разбирам, че в развоя на тези
събития са играли роля расови, политически и социални причини, анализът на които
принадлежи на историка. Но началото им е несъмнено в унищожението на Санстефанския
договор.
Последният политически човек, който видях в Англия, беше един консерватор, заемащ
важно място в английската политика. Той поиска от мене тържествено обещание, че в
никой случай няма да обнародвам името му. Каза ми:
- При положението, което заемам, не ми е възможно да излагам мнението си пред
един журналист. При това, щом не посочите името ми, ще мога да бъда спрямо вас по-
искрен: ползата за вас, ако има такава, ще бъде по-голяма.
Тоя разговор, по своя анализ, може да се смята заключителен за моята анкета в
Лондон, както разговорът ми с г-н Франси де Пресансе беше заключителен за тая в Париж.
- Русия - каза моят събеседник - би могла да разреши Македонския въпрос, съгласно
Берлинския договор, без да прави никакви жертви, без да се изложи на никакви
евентуални неприятности. Ако тя не желае сама да вземе инициативата, за да не възбужда
недоверието на своите предполагаеми съперници, по нейно предложение Франция би
групирала, както по Критския въпрос, силите, желаещи да се въдворят мир и законност в
Турция. Аз не зная с какви причини Русия обяснява своето враждебно отношение спрямо
Македония. Във всеки случай тя може да посочи три причини: Първо: страхът да не би
Турция да противостои на Силите и да ги принуди да ѝ обявят война. Тая евентуалност
няма да се произведе: Турция не може да предизвика Европейския концерт или даже една
група от Великите сили. При това, ако стане нужда от едно военно принуждение, то ще
носи колективен характер. Русия, значи, не се излага на никакъв особен риск.
Моят събеседник се извини, че сухо ще изброява причините за поведението на Русия,
но той искал да ми даде едно систематическо изложение. После продължи:
- Второ: опасението да не би Германия, която се е нагърбила с ролята да закриля
Турция, да се намеси в полза на нея и да предизвика общоевропейски конфликт. Няма
нищо по-неоснователно от това съображение. Русите знаят отлично, че Германия няма да
обяви война, за да брани Турция срещу Европа. Кримската война бе една авантюра, която
никой друг в Европа няма да повтори. Не! Германия няма да прави casus belli от
решението на Македонския въпрос, а ще се задоволи, както при учредяването на
Критската автономия, да се отдели от концерта на Силите. Най-сетне, трето:
съперничеството на Австрия. То плашеше Русия едно време, когато Тройният съюз не бе
разколебан, когато Англия бе неприязнено настроена спрямо Русия, когато Италия не бе
влязла в своята нова ориентация към Франция. Но сега това съперничество е безсилно. Не
ще съмнение, Австрия има големи интереси в Турция. Тя, общоизвестно е, мечтае да
окупира Македония до Солун. И сигурно е, че тя не желае никак да има ред и спокойствие
в Турция. Но как би могла тя да се противи на въздействието на Силите върху султана? Не
виждам никаква подобна възможност. Пред една групировка на Франция, Русия, Англия и
Италия опозицията на Австрия би била безсилна.
- Но защо тогава Русия е трябвало да сключва стразумение с нея? - попитах аз.
- Твърде ясно. Австрия, която е безсилна пред волята на една група Велики сили,
желаещи да разрешат Македонския въпрос в безкористен дух, става опасна, когато се
касае Русия да осъществи някои свои завоевателни планове на Балканския полуостров. В
подобен случай Русия не би била поддържана от Европа; напротив, тая Европа би била
враждебна на Русия. Понеже в своята политика на Изток Русия има за цел завладяването
на една част от Балканския полуостров, предвиждайки противодействието на Австрия, и
сигурната неприязненост на Европа, тя сключи споразумението си от 1897 г., което щеше да
бъде излишно, ако Русия да водеше една безкористна политика на Балканския полуостров.
- Предполагате ли, че това споразумение е било допълнено?
- Така говорят моите сведения - каза моят събеседник. - Но не мога да ви дам един
положителен отговор. Всеобщо убеждение е, че през пребиванието на Ламсдорф във
Виена, Русия и Австрия са дошли до едно съглашение не вече върху подържането на statu-
quo-то и разпределение на сфери на влияние, а върху едно териториално разпокъсване на
Балканския полуостров.
Зададох му въпроса:
- Великите сили на Средиземното море ще оставят ли Австрия и Русия да осъществят
своите планове?
- Това - отговори той - зависи от много причини, които не могат да се предвидят.
Изненадванията играят голяма роля в политиката. Има едни класически изненади, които
дипломацията нарича fait accompli (свършени дела). Е, добре, ако Австрия успее веднага
да окупира Македония, бъдете уверени, че Европа няма да я извади от там. Но ако Сърбия
и България се споразумеят и с общи сили я спрат за известно време, ще се събуди тревога в
Европа, общественото мнение, което се възмущава винаги когато една велика сила напада
малки народи, ще се опълчи против Австрия, европейските кабинети ще се стреснат и при
подобни условия Австрия би била върната назад. Но Сърбия и България могат ли да
дойдат до едно съглашение?
Не можах да му дам определен отговор. Той продължи:
- Колкото за България, несъмнено е, че нейното бъдеще ни интересува повече,
отколкото онова на Македония. България се намира на пътя на Русия към Цариград и към
тракийските брегове на Архипелага. За нас е необходимо тя да бъде самостоятелна.
Известно ви е, че ние сме я подкрепили в борбите ѝ за запазване на нейната независимост.
Но в последно време България ни обърка съвсем понятията върху нея. Крайно
русофилската политика на г-н Данева показва, че привързаността на българите спрямо
Русия и тяхното покорство към дипломацията ѝ са тъй силни, както преди Румелийския
преврат.
- Народът не е тъй русофилски, както бе кабинетът на г-н Данева - опитах се да
възразя.
Но той ме пресече:
- Моля ви се: една свободно избрана камара не поддържаше ли г-н Данева? Това е за
мене достатъчно доказателство, че в своето болшинство българите са още фактически
предани на Русия. Това като е тъй, какъв интерес бихме имали ний да поддържаме
България? Ний не можем да усилваме една държава, която един ден, вместо да се опре
срещу Русия, ще ѝ служи за авангард.
- Сегашният кабинет - забелязах аз, - както знаете, ориентира своята политика към
Франция и Италия, а най-вече към Англия.
 - Да, сегашните ваши министри са ученици на Стамболова и щом те съставиха
кабинета, настроението на Англия спрямо България стана по-съчувствено. Убеден съм, че
във Франция и Италия то възбуди същото благоприятно впечатление. Но това
обстоятелство не изменява моите понятия за чувствата на българите спрямо Русия.
Стамболов се крепи в България с насилие. Русите ни казват: „Оставете българския народ
свободно да се произнесе, той ще си избере управници, предани на Русия!". Аз ще
повярвам, че в България фанатическата привързаност към Русия е отслабнала, когато едно
русофобско правителство ще бъде поддържано от една Камара свободно избрана.
Той свърши. Станах да си взема сбогом, малко развълнуван. Той ме спря и ме пита за
положението на княз Фердинанд в България.
- Народът не го обича - отговорих аз - и интелигенцията го мрази. Но инак неговото
положение е затвърдено, защото българският народ не желае да прибави към своите
вътрешни неуредици и един династичен въпрос.
- Това показва - заяви моят събеседник, - че българите имат здрав политически ум. Но
няма да скрия, че със своите криволичения във външната политика княз Фердинанд е
повредил много на България. Той трябва да се убеди, че експерименти може да се правят
във вътрешната политика, и то в оная на един културно напреднал народ, но тия
експерименти са опасни във външната политика. Тъй по едно време княз Фердинанд бе
станал такъв горещ русофил, че се прогласи дори за панславист; обяви даже, че по
произход е славянин. След това отиде в Париж да интригува против Русия. Тия маниери не
са джентлеменски и вредят много на България. Сега никоя велика сила няма доверие в
княз Фердинанд. И това е най-голямото зло, което той е направил на България.
Аз обнародвах точно тия неласкави за княз Фердинанда думи. Това показа - нека
пътьом да забележа - колко безосновно беше мнението, че „Вечерна поща" бе орган на
двореца.
Моето стоене в Лондон беше към своя край, когато получих едно писмо от сър Едуард
Грей, пратено от неговото имение. Той ми съобщаваше, че след четири-пет дена ще бъде в
Лондон и ако дочакам, ще му бъде приятно да ме види. В случай че замина преди това,
бележеше той, можел да ми даде само тоя съвет: България по никой начин да не влиза във
война с Турция. По всяка вероятност сър Едуард Грей е бил насочен към мене от Форин
Офис. Бивш парламентарен държавен подсекретар на външните работи, той минавал за
един от специалистите на Либералната партия по външната политика. Но аз не само не
знаех неговото минало, но не бях даже чувал името му. И така не го дочаках. Това бе една
от моите грешки, за които най-много съм съжалявал. В 1905 година сър Едуард Грей стана
министър на външните работи и държа тоя пост цели единадесет години, по-дълго
отколкото който и да е негов предшественик. В периода, през който той ръководи
външната политика на Англия, се поставиха най-големите въпроси на България: намесата
на Силите в Македония, прогласяване на българската независимост, Балканските войни и
после Европейската. Със своята прибързаност аз пропуснах случая да се запозная с един
такъв човек и да го осветля по българските работи.
Читателите ще си спомнят, че Франси де Пресансе беше ми препоръчал да се срещна с
Уинстън Чърчил, младия човек, комуто той предвещаваше голямо бъдеще. Не, не го
потърсих и не помня по коя причина. Трябваше да минат тридесет и четири години, за да
се запозная с него.
На връщане, минавайки през Австро-Унгария, ми се случи една неприятна изненада.
Тренът се спираше за един час на Будапещенската гара, за да могат пътниците през време
на тоя престой да обядват в ресторанта. Така направих и аз. Но когато се завърнах в
купето, открих, че куфарът ми е бил отворен и писмата, поставени отгоре, вдигнати.
Понеже и моите спътници бяха слезнали заедно с мене, това могло да стане незабелязано.
Първата ми мисъл беше, че това е работа на австрийската тайна полиция. Но на тръгване
забелязах на перона Вайсман, познатият руски агент, за когото се говореше, че следи
руските революционери и техните връзки с България, но който минаваше и като турски
шпионин. Едно подозрение ми остана и върху него.
 ВПЕЧАТЛЕНИЯТА В БЪЛГАРИЯ ОТ МОИТЕ РАЗГОВОРИ В ЛОНДОН
Аз не познавах Англия като страна и англичаните като народ. Но английската мисъл не
ми беше чужда. От разказаните по-горе мои спомени от Женевския университет читателите
ми знаят, че още от първата година като студент бях почнал, под ръководството на
професор Панталеони, да изучавам английските класици на политическата икономия -
Адам Смит, Рикардо, Джон Стюарт Мил - както и социологията на Херберт Спенсер, който
има такова дълбоко влияние върху мен. Прочутата навремето книга на младия философ
Гюо „La morale anglaise contemporaine" ми разкри също английските етически идеи,
основани върху полезността като мерило на човешките действия. Всичко това способства у
мене да развие естествените склонности към конкретно мислене. Така бях добре
подготвен щото при своите срещи в Лондон да задавам разумно своите въпроси и да
отговарям добре на тия, които на мене се задаваха. Аз тогава нищо не знаех за култа на
англичаните към компромиса, за който един историк в Лондон ми каза, че дава ключа за
разбирането на политиката на Англия. Но бях разбрал от съветите на Франси де Пресансе,
че англичаните не търсят абсолютни разрешения на въпросите и че трябва да показвам
умереност, формулирайки исканията на Македонското революционно движение. Тая
умереност аз проявих още в интервюто, което дадох в Париж на английския кореспондент
на „Стандард". Следвах я внимателно във всички разговори в Лондон, като поддържах
изрично, че ние не търсим разрешението на Македонския въпрос в унищожението на
турската власт, а в поставянето ѝ под европейски контрол. От друга страна, моите лични
настроения ме поставяха твърде лесно в хармония с идеите, владеещи тогава в Лондон,
досежно международните отношения. Съпротивата срещу тенденциите, приписвани на
руската политика в Изток, подозренията спрямо амбициите на Австрия, растящите
симпатии към Франция, неприязненото чувство спрямо Германия, всичко това, което
забелязах в английските кръгове, аз го бях вече изказвал неведнъж от себе си във „Вечерна
поща". Същевременно бях много внимателен, когато говорех за нашите съседи, тъй като
знаех, че спрямо някои от тях има в Англия традиционни чувства. Това се отнасяше
особено за гърците. В своите разговори с англичаните аз съблюдавах и друго едно
правило. В Милано, Рим, в Париж случваше ми се да казвам: „Ние, македонските
революционери...". Това звучеше добре в Италия поради романтиката, която бяха
оставили Мацини и Гарибалди, както и пред французите, у които двете им революции са
тъй често призовавани в тяхната политическа реторика. Но в Англия тия думи биха минали
като бомбастика съвсем неуместна. Действително и англичаните са имали една революция
и един обезглавен крал. Но за тях това е бил кратък епизод, отдавна получил давност. В
Лондон се представях не като революционер, а като син на един народ, жадуващ за мирен
живот и хвърлен в революционна борба от своето отчаяние. В Лондон спомогна на моята
задача и друго едно обстоятелство, на което желая да се спра, защото от него могат да
извлекат поука някои от моите читатели. Аз винаги съм казвал, че доброто владеене на
един от големите европейски езици може да издигне българина при неговите сношения в
чужбина ако не на равна нога с високопросветените чужденци, то на едно равнище, което
да им вдъхва зачитане. Разговорите ми в Лондон се водеха на френски, език, който много
малко англичани владеят свободно и съвършено. Моят много добър французки им
 [150]
правеше впечатление и ги караше да ме поставят в една особена класа .
Когато се завърнах в София, Баучер дойде веднага да ме види в редакцията на
„Вечерна поща". Той получил сведения от Лондон за начина, по който съм изпълнил своята
задача, и ме поздрави за успеха. Няколко дни по-късно той ми изпрати едно писмо, в което
се казваше, че еди-кой си ден (отбелязано бе кой) трябвало да остане знаменит в моя
живот, тъй като на тая дата името ми фигурирало в една редакционна статия на „Таймс".
[151]
При едно ново свиждане той ми обясни защо . Споменаването на името на някой
човек в редакционна статия на големия лондонски вестник значело, че в момента той се
смята за европейска личност. Баучер остана крайно учуден, не виждайки у мене някакво
особено възрадване. В действителност моите двадесет и четири години се подсмиваха
иронически над моята европейска личност. Такива неща толкова малко важеха за мен, че
даже не полюбопитствах да видя самата статия. Днес като си обръщам погледите назад и
търся миналото си, съжалявам, загдето през моя тригодишен престой в Лондон не се
досетих да прегледам в „Таймс" как съм бил споменаван.
Трябва да призная, че друг един чужд вестник, който говори тогава за мене, ми
направи удоволствие, тъй като се касаеше за впечатлението, което моята анкета в трите
столици направило в самата България. Това бе в дописка до „Журнал де Женев" от един
[152]
швейцарец, Фардел, учител по гимнастика в Казанлък . Той пишеше за мене: „Un jeune
home en passe de deneuir celebre (един млад човек на път да стане прочут)". „Прочут" беше
голяма дума. Но Фардел бе чувал какво се говори за мене около него и от неговите думи
разбpax, че името ми е станало известно по България. В действителност няма нищо много
чудно в това. Българският печат след толкова големи традиции - П. Р. Славейков, Тодор
Икономов в Цариград, Раковски, Каравелов, Ботев сред революционната емиграция -
беше, в по-голямата си част, много издребнял, бидейки отдаден с настървение на
партизански полемики. Публиката беше уморена да чете вестниците. Със своите дописки
[153]
от Италия, Париж, Лондон аз ѝ давах нещо ново и по стил , и по съдържание. Моят
начин на писане, подражание на френския журнализъм, имаше нещо живо и колоритно,
което го различаваше от обикновения тон на българските вестници, ту много сух, ту
крайно буен, и се нравеше на читателите. Съдържанието също ги привличаше. Аз ги
запознавах с големи хора от Европа, на които не само предавах идеите, но и описвах
личността, миналото, обстановката. Това отговаряше на едно любопитство у публиката,
което после извънредно много се разви, когато се появиха романсираните биографии на
Емил Лудвиг, Андре Мороа и Стефан Цвайг. Съдържанието на моите дописки от трите
европейски столици представляваше интерес за читателите и в друго отношение. Тук ще
повторя едно нещо и по-рано казано. Касае се за забележката на един англичанин, който в
[154]
книгата си „Тигкеу in Europe" изтъква факта, че от Берлинския конгрес насам нямало
брой на „Таймс", дето по един случай или друг да не се споменава името на България.
Действително събитията в Балканския полуостров занимаваха европейската политика и в
тях България заемаше почти винаги важно място. Българският народ от своя страна
чувстваше, че неговата незавършена съдба беше в постоянна зависимост от развитието на
отношенията между Великите сили. Оттам и големият интерес към външната политика,
интерес, който се забелязва и преди Освобождението, както виждаме това у Вазова.
Излизането на Македонския въпрос на дневен ред караше естествено българския свят да
следи още по-отблизо международните отношения. Той жадуваше за все по-пълно
осведомление и моите срещи в Рим, Париж и Лондон му го даваха, и то чрез устата на
лица в положение да изказват компетентни мнения. Не ще съмнение, че разговорите,
които аз предавах от трите големи европейски столици, са привличали по-особено
вниманието на политическите кръгове в София, като включим в тях и тези, които стоеха
начело на управлението. Но само от един политически човек чух признание за услугата,
която съм принесъл в тоя случай на общественото мнение в България. Генерал Рачо
Петров, министър-председател и министър на външните работи, лично ми благодари за
изясненията, които съм добил за политиката на Великите сили по Македонския въпрос.
България имаше вече свои дипломатически агенти в чужбина, но те донасяха само това,
което им се казваше от Външното министерство на правителствата, при които бяха
акредитирани. Това беше информация формална, която по необходимост оставяше без
достатъчно осветление въпросите. Самите наши дипломатически агенти, между които -
нека отбележа това - личеха и някои способни хора, като д-р Л. Золотович, Иван Ст. Гешов
и др., нямаха, като представители на малка страна, връзки с лица с политическо
положение, но извън официалната среда, които при свободен разговор да им разкриват
[155]
политиката на своята страна. Пък и не беше удобно за тях да търсят такива връзки .
Така че моите срещи в Рим, Париж и Лондон даваха на българското правителство
сведения, които то не можеше да получи иначе.
На два пъти аз съм имал случай да дам във „Вечерна поща" мои разговори в чужбина
от естество да повлияят вътре в България, и то само през младините ми, не по-нататък.
Първият път беше в 1901 година. Тогава Петко Каравелов, министър-председател,
защитавайки в Народното събрание заема с „Банк де Пари е де Пей Ба", бе заявил, че ако
тоя заем бъде отхвърлен, България не ще може да плаща лихвите и погашенията на по-
старите ни задължения и виенските банки, наши кредитори, ще я обявят във фалимент.
„Вечерна поща" ме изпрати във Виена и аз обнародвах от там изявления от директори на
„Лендербанк" и „Винер Банкферайн", които категорически отказаха, че са имали подобно
намерение. Вторият път бе сега с разговорите, които предавах от трите западни столици.
Ще трябва да изтъкна, че лицата, чиито изявления обнародвах, даваха правилна идея за
политиката на своята собствена държава, но някои техни мнения досежно други Велики
сили се оказаха впоследствие погрешни. Това особено важи за политиката на Русия и за
целите на австро-руското споразумение. Аз често пъти съм съветвал млади колеги да не
пишат по външната цолитика въз основа на тъй наречените „домашни извори", т.е. това,
което се казвало в нашите вестници. Сега обнародваните от толкова държави исторически
документи разкриват историческата истина и дават да се види колко заблуждения е имало
навремето. Под тая нова светлина трябва да се подложи на нова оценка преди всичко
руската политика. Има един факт неоспорим: макар да имаше между руските дипломати
някои, които препоръчваха една програма, сходна поначало с тая на Западните сили -
говорих вече за Бахметиева в София и граф Капнист във Виена - официалната политика на
Русия, представлявана от граф Ламсдорф и Зиновиев в Цариград, търсеше да избегне в
момента едно разрешение на Македонския въпрос. Съображенията ѝ обаче не бяха тия,
които чувах в Рим, Париж и Лондон и които преди това бях сам изказвал във „Вечерна
поща". Не е вярно, че Русия чакаше усложнения в Македония, за да дели Балканския
полуостров с Австрия. Нейните мотиви бяха други. Първо: тя не искаше да се разрешава
Македонският въпрос в едно време, когато тя беше ангажирана в Крайния изток. От моите
събеседници в Запад само един виждаше това, сър Чарлз Дилке. Второ: Русия искаше
разрешение на Македонския въпрос не чрез автономия, а чрез подялба между България и
Сърбия. Условията за едно сръбско-българско споразумение не бяха наистина узрели, но тя
ги подготовляваше. Нейното тъй енергично застъпване пред султана да издаде берат за
сръбския владика Фирмилиян в Скопие нямаше друг смисъл. Що се отнася до австро-
руското споразумение, сега се знае, че то не преследваше целите, които му се приписваха.
Почти веднага след свършването на Първата европейска война А. Ф. Прибрам, професор
по история във Виенския университет, обнародва тайните договори на Австро-Унгария. В
тях фигурират и нотите, разменени между Австро-Унгария и Русия по споразумението от
1897 година. Аз писах вече доста обстойно по него. Ще отбележа сега само съществения
пункт от неговото съдържание, който е следният: „Уговорено биде, че в случай че
поддържането на настоящето статукво стане невъзможно, Австро-Унгария, както и Русия
предварително отблъскват всякаква мисъл на завоевание в Балканския полуостров и че те
са решени да накарат да се съблюдава този принцип от всяка друга сила, която би
[156]
проявила домогвания върху гореспоменатата територия." Австрийската дипломация
се беше опитала да прокара в споразумението и някои печалби за своята политика:
съгласието на Русия щото Австрия да превърне в анексия окупацията на Босна-Херцеговина
и Новопазарския санджак и създаването на албанска държава. Русия отблъсна този опит на
Австрия за своя облага. Тя отхвърли като несвоевременна и друга една точка на
австрийското правителство, която се отнасяше до евентуалното разпределение между
балканските държави, съобразно принципа на равновесието, на територията, останала
извън пределите на Албания. Както се вижда от всичко това, Русия не само не е мислила да
дели Балканския полуостров с Австрия, а е гледала да я обвърже за запазването на
съществуващото положение, докато тя, Русия, се освободи от проблемите си в Азия и
намери благовремие да преследва целите на своята собствена политика.
В 1903 година обаче това не се знаеше. Австро-руското споразумение беше държано в
тайна и с оглед към историческите тенденции на Австрия и Русия в Балканския полуостров
можеше лесно да се предполага, че те са уговаряли помежду си бъдещи успоредни
завоевания в Турция. Едно ново обстоятелство можеше да даде основа за особени
подозрения спрямо тия две Велики сили. В „Die Grosse Politik" се вижда, че когато
германският император наблягал върху султана да прибегне до решителни средства за
потушаването на бунта на албанците, той го е заплашвал, че ако не вземе навреме
нужните мерки, Австрия и Русия сами ще се заемат със своите сили да въведат ред в
оставената в размирици област. Заплашването беше несериозно и като такова го схвана и
Абдул Хамид, който остана в своето продължително бездействие. Но дошло до знанието
на другите Сили - в Цариград нямаше, и при тая левантинска атмосфера не можеше да има
никакви тайни, - естествено бе да се подигне въпрос за една военна намеса на Австрия и
на Русия в Балканския полуостров, едната и другата по старите пътища на нахлуване. От
разговорите, които аз бях предал във „Вечерна поща", най-силно впечатление са правили
тия пасажи, които се отнасяха до политиката на Русия. Това не е никак чудно. Въпреки че с
признаването на княз Фердинанда от Русия се беше свършила руско-българската криза,
въпреки че управляващите партии в България бяха взели етикети повечето от европейския
политически речник, делението им на противници или привърженици на руската политика,
т.е. както се казваше навремето русофили и русофоби, оставаше съществено. Но то изисква
един анализ, тъй като пред нас стоят разни степени и отсенки. Имаше, ако мога така да се
изразя, абсолютни русофили. Това бяха партизаните на дядо Цанкова. Неотдавна синът на
един от тях ми казваше:
- Баща ми вечер, преди да се прекръсти пред иконата, кръстеше се пред портрета на
Александра II, който висеше в голяма рамка на стената.
Но и тук трябва да различаваме. Михаил Сарафов беше русофил, защото така беше му
се случило на млади години, бидейки свързан с дядо Цанкова, и такъв остана, но без страст
и дълбока вяра. Д-р Данев, шеф на партията, вярваше искрено в Русия, макар че в 1913
година, когато се разпалваха нашите спорове със Сърбия и руското правителство
наклоняваше явно към нея, той бил казал в Министерския съвет според дневника на Петър
Абрашев: „Когато се касае за съдбата на България, аз и с дявола мога да отида". За самия
дядо Цанков какво да кажа? Човекът, който бе водил Йосиф Соколски в Рим, за да прави
Унията, и който бе казал на руските генерали: „Не щем ви ни меда, ни жилото!", беше в
душата си все същият опортюнист, но твърде стар вече, за да си измени още един път
своята посока. Той беше се хванал на хорото, но без да обича винаги музиката. Нека да
напомня, че когато Русия искаше настаняването на един сръбски владика в Скопие, дядо
Цанков председателстваше общопартийния митинг в София, с който българският народ
издигаше своя протест. Народняците наричаха себе си „умерени русофили". И при тях се
налага да различаваме. Тодор Тодоров, С. С. Бобчев, Михаил Маджаров бяха това, което
нарекох абсолютни русофили. Михаил Маджаров си остана русофил даже и след
Октомврийската революция, когато за другите народняци Москва беше станала анатема.
Като че ли слушам думите, които неведнъж ми е казвал:
- За мене, господин Радев, Русия си е Русия.
Шефът на Народната партия Иван Евст. Гешов беше може би единственият в нея,
който можеше да се нарече умерен русофил. „Критичен русофил", това определение може
би по би му приличало. Защото през време на Регентството той прие да бъде министър на
финансите в кабинета на Радославова и се отегли от него само поради страха от
отговорност, точно както в 1913 година си подаде оставката като министър-председател и
напусна България, оставяйки я на нейната съдба. В Демократическата партия пак виждаме
различия. От тримата нейни водители Михаил Такев, участник като юнкер в детронирането
на княз Александър, беше останал по външната политика със своите идеи от 1886 година и
макар да не беше емигрирал, хранеше по отношение на Русия чувствата на емигрантите,
освен когато се касаеше за националния въпрос. Характеристиката на Андрей Ляпчев е по-
мъчна, защото бе по-сложна и неговата психология. Той беше противник на политиката на
Стамболова и докато Стамболов стоя на власт, той беше един вид емигрант, макар не в
Русия, а в Запад, студент от един университет на друг. Но той като ученик в Пловдив беше
от групата на Захарий Стоянов и взе участие в Съединението. Една мая имаше у него от
тогава. След завръщането му в България в 1894 година той ученичества при Петко
Каравелов и много учи от него. Каравелов - каквото и да се е писало за него - държеше за
близки връзки с Русия, но винаги с един поглед към Англия. Такъв бе и Андрей Ляпчев.
Нали казах еднъж, че лондонският вестник „The Economist" беше неговото евангелие? За
Малинова не мога да дам цялостна характеристика, защото сам той не беше цялостна
личност. Като министър-председател в 1908 година той обяви независимостта на България,
предварително споразумял се с Австрия, която ден по-късно обяви анексията на Босна и
Херцеговина, политика, която предизвика силно огорчение в Русия и която българският
народ скъпо плати впоследствие. Но две години по-късно той отиде в Петербург и почна
преговори с Изволски за руско-български съюз, преговори, пълни с илюзии от негова
страна, за които ще говоря, когато ще му дойде времето. В действителност Малинов, късно
дошъл в България и чужд на събитията, които бяха делили българските общественици, не
следваше никаква традиция и се решаваше според момента. Но както и да се е проявявал
в политиката, неговите интимни чувства го свързваха с Русия. Роден и израсъл в нея,
свършил там гимназия и университет, възпитанието му беше руско, както и културата му,
доколкото я имаше, макар с време да научи малко френски и взе да чете „Le Temps". Нека
да добавя, че женен за рускиня (еврейка), руски беше домашният му език. На руски
приказваше той и с руските възпитаници. Той казваше Феодор Иванич на Тодор Тодорова,
който от своя страна се отправяше към него с думите Александър Павлович. Трябва да
кажа нещо и за радикалите. И тях можем да причислим към русофилските партии. Илия
Георгов през Стамболово време лежа в Черната джамия като участник в Белчевото
убийство, Найчо Цанов принадлежеше към русофилската опозиция против Стамболова
още от времето на Регентството, когато Захарий Стоянов и неговите съмишленици
обвиняваха брата му, Илия Цанов, министър на външните работи в кабинета на Петко
Каравелов, че бил в съгласие със заговорниците за свалянето на княз Александра; Т. Г.
Влайков, възпитаник на Московския университет, беше привлечен още млад към Русия
чрез влиянието върху него на руските големи писатели, както и чрез идейните му връзки с
руското народничество. Що се отнася до социалистическите кръгове, ще кажа само, че
Димитър Благоев и Георги Кирков прехвърляха върху руската политика всичката омраза,
която хранеха против царизма, а Янко Сакъзов клонеше към русофилите, в които виждаше
бъдещи възможни сътрудници за приложението на проповядваната от него политика на
[157]
общоделство .
Имаше и абсолютни русофоби. На първо място трябва да спомена името на Григор Д.
Начович, чието русофобство беше станало легендарно между съвременниците. За
забелязване е, че той почна своята обществена кариера като русофил. Когато избяга от
Свищов поради разкриването от турските власти на един революционен комитет, в който
участвал, той се присъедини към „Добродетелната дружина". От нейно име той ходи в
Белград по разправиите на Втората легия с учителите сърби в нея. При самото обявяване
на Освободителната война, той в своя вестник „Стара планина", редактиран от С. С.
Бобчев, обвини като врагове на Русия членовете на последния Революционен комитет,
между които бяха Олимпий Панов, Стамболов и Иван Вазов. Вазов разказва, че малко
останало тогава щото той и неговите другари да бъдат изпратени в Сибир. След
Освобождението обаче почти непосредствено, виждаме го противник на руското влияние
и после, при избухването на руско-българската криза, все по-върл русофоб. Дотам, че
когато след падането на Стамболова помирението с Русия стана възможно, той го смяташе
нежелателно и опасно, отказа да присъства като член в кабинета на д-р Стоилова на
банкетите в чест на руската делегация по случай преминаването на княз Бориса в
православието и малко след това си даде оставката, за да не участва в новата насока на
българската политика. Начович изпъква между русофобите като отделна единица. Като
русофобска група се явяваха либералите от отделните фракции. Тяхното русофобство беше
традиционно. Д-р Радославов, който в 1886-1887 година бе държал реда в България със
сопата в ръце; Д. Тончев, който, председател на Великото Народно събрание в Търново, бе
носил на Фердинанда акта за избирането му на българския престол; П. Пешев, който
държа реч на големия митинг в София, станал исторически поради появяването на него на
генерал Каулбарс, и тримата - аз ги познавах добре - хранеха ненакърними в себе си
идеите и чувствата от онова време. Партизаните им до един мислеха като тях. В тая партия
място за нюанси въобще нямаше. Не можа да каже същото за стамболовистите. Аз вече
говорих за различията между тях. От една страна, старата гвардия - д-р П. Гудев, Мартин
Тодоров, Добри Петков - която смяташе политиката на Стамболова като неприкосновен
завет, от друга, д-р Н. Генадиев. Генадиев намираше, че да бъдеш привърженик на
Стамболовата политика, не значи да мислиш както той е мислил в отбрана на българската
независимост, а както той би мислил след помирението, при новата обстановка. Той
обичаше да повтаря вече цитираните веднъж думи, които Стамболов му казал преди
смъртта си:
- Само с помощта на Русия ще разрешим националния въпрос, защото Австрия е в
Македония наш противник.
Димитър Петков принадлежеше, и той по миналото си, към старата гвардия. Но едно
постепенно развитие го делеше все повече от нея. Буйният полемист, който в своя вестник
„Независима България" кълнеше руския цар и пишеше за него „да се влачи по корем като
пребита котка", сега бе много омекотил езика си. Възрастта, събитията, желанието му да се
покаже преобразен в държавен мъж, силно му бяха повлияли. В речите си в Народното
събрание той гледаше да поставя винаги държавната идея над партизанството и
подканяше партиите към взаимна толерантност. Никой не може основно да си промени
природата, и старите наклонности у Петкова не можеха да не избухват сегиз-тогиз.
Неговият реалистичен ум схващаше новите условия и го подканяше към ревизия на своите
идеи. От сътрудничеството си със Стамболова той бе запазил принципа за независимостта
на България от всяко чуждо влияние и понятието, че българският народ трябва да бъде
управляван със здрава ръка, а за всичко друго той смяташе, че трябва политиката да се
нагласява към времето. Така беше и в отношението му спрямо Русия. Той не искаше вече
да минава за принципиален русофоб и даваше то да се разбере в Петербург. Личните му
отношения с руския дипломатически агент Бахметиев му помагаха в това. Зная, че
Бахметиев обичаше неговия откровен характер, душевната му простата и предпочиташе
да има работа с него, нежели с д-р Данев, у когото виждаше надутост и доктринерство.
 Дадох тази характеристика на разните партии по отношение на външната политика, за
да се види, че в 1903 година това различие между тях съществуваше вече, както се прояви,
но с много по-голяма яркост, в 1915 година, когато се водеше историческата борба с кого
трябва да върви България: с Централните сили или със Съглашението. Сега искам да
разкажа какво впечатление произведоха върху разните течения моите срещи в западните
столици и всяко едно от тях от какво най-много се е интересувало. Русофилите бяха доста
смутени от това, което бях чул за руската политика, и особено от това, което ми се казваше
за нея в Париж. Не всичките русофили, разбира се. Някои от тях вземаха от заявленията,
които ми се правеха в Париж, само съвета: „Идете в Петербург!". Един стар привърженик
на дядо Цанкова ми каза: - Видя ли, чоджум, без Русия не може. Самите французи ти го
казаха. Но за политически мислещите русофили неприятни бяха тъкмо думите досежно
Русия, които чувах от френски държавни мъже. За тоя род русофили истинската
характеристика би било да кажа, че не бяха разколебани, но минаваха от разочарование
към разочарование. Фирмилиян, настанен от Русия в Скопие, Зиновиев, даващ съвети на
султана как да смаже борбата на Македония за освобождение, яловите реформи след
посещението на граф Ламсдорф в София, всичко това едно подир друго ги подвергваше на
недоумение и мъка. За свое утешение те не знаеха това, което сега знаем, а именно, че
част от руската дипломация беше за истинско разрешение на Македонския въпрос.
Колкото да бяха вътрешно угрижени, те обаче като партия стояха на своя фронт и търсеха
обяснение и оправдание на руската политика чрез разни тълкувания, и отхвърляха укорите
против нея като партизанство. А сега укорите срещу Русия, че не иска коренни реформи за
Македония и се противи на една по-широка намеса на Великите сили, идеха не от някой
враждебен лагер, а от французите, нейни съюзници. Това налагаше нерадостни
размишления. Оценката на руската политика по Македонския въпрос от страна на
французите отговаряше на един факт, нетърпящ опровержение. Но имаше в предадените
от мене разговори нещо, което русофилите решително отхвърляха. Те нито за миг не
допускаха, че може да е вярна мълвата, тъй разпространена в чужбина, че Русия се била
споразумяла с Австрия за подялбата на Балканския полуостров. Само да се помисли това бе
в техните очи кощунство. Приятелят и сподвижникът на дядо Цанкова Петър Станчев, който
в разговорите си с мене туряше винаги името ми в звателен падеж, ми каза:
- Чуй от мене, Симеоне Радеве, Русия прави грешки, но никога грехове.
Изявленията, които аз предавах от Рим, Париж и Лондон досежно характера на
австро-руското споразумение, смущаваха по-особено русофобите. Правоверните между
тях бяха навикнали да гледат на Австрия от времето на руско-българската криза, като на
пазителка на Балканския полуостров от Русия. В това отношение Радославов в София
мислеше като крал Милана в Белград. От тогава те „спяха на тая кълка", както се
изразяваше покойният Д. Ризов. Австро-руското споразумение от 1897 година беше
общоизвестно събитие, но за тях то значеше, че Австрия обвързва Русия за запазване
независимостта на балканските държави. Опасението, че Австрия възнамерява да окупира
Македония и да се спусне до Солун, поддържано упорито в Белград, бе минало и в София
и се проявяваше неведнъж в българския печат, но не намираше вяра у правоверните
русофоби. Сега след Джумайското въстание и срещите на граф Ламсдорф и Голуховски във
Виена безпокойствията, които създаваше австрийската политика, бяха се много изострили
в Запад и аз ги предавах от страна на политически лица с признат авторитет. Не можеше да
се гледа равнодушно на тях. От д-р Генадиева зная колко силно впечатление те направили
върху Д. Петкова. Той останал най-вече поразен от предупреждението, което направи един
виден консерватор в Лондон, че ако Австрия извърши бърза окупация на Македония до
Солун и постави Европа пред свършен факт, никоя Велика сила няма да се заеме да я
изкарва от там. Пак според думите на Генадиева, Петков дълго размишлявал върху съвета
на същия този меродавен англичанин България и Сърбия да се споразумеят помежду си, за
да образуват преграда против австрийските планове. Този съвет влязъл и в съображенията
на кабинета на Рачо Петров, както и в тия на княз Фердинанда, когато се сключвал
Сръбско-българският таен съюз година по-късно.
Покрай впечатлението, което моите разговори на Запад направиха в България, те
дадоха и лично на мен едно голямо удовлетворение. Преди да замина за своята обиколка,
аз бях писал няколко пъти за предстоящата намеса на Великите сили от Средиземното
море за разширението на реформите в Македония. Макар да е известно от историята на
Източния въпрос каква роля е играло в неговите разни фази Средиземното море - пресен
бе още фактът, че за да ни отдалечи от неговите брегове нас, българите, като славянски
народ, Англия наложи унищожението на Санстефанския договор - моята идея за
образуването на една групировка въз основа на географически начала се виждаше
чудновата. Имаше между моите познати, които ме закачаха за нея и аз напразно им
посочвах станалите напоследък споразумения по равновесието в Средиземното море
между Франция и Англия, между Италия и Франция, споразумения, които обединяваха тия
три Велики сили в общи интереси, неминуемо засягани от Македонския въпрос.
Изявленията, които чух в Рим, Париж и Лондон, дойдоха напълно да потвърдят моето
предположение. Както в Рим, тъй и в Лондон се посочваше на Франция като на държавата,
на която принадлежи инициативата за една обща политика на трите Велики сили с цел и те
да вземат своето място в разрешаването на Македонския въпрос. Касаеше се в случая да се
отстрани съпротивата на Русия и Франция, като нейна съюзница, можеше да има най-
много шансове, за да се постигне тоя резултат. Генерал Рачо Петров ми разказа с какво
внимание е чел тия изявления досежно важността, отдавана на Франция за по-нататъшно
развитие на работите. Те закрепили у него намерението, което той по-рано имал да
насочи към нея българската политика. Тази мисъл далеч не беше чужда и на княз
Фердинанда. Той стъпи на българския престол разчитайки на подкрепата на Австрия и
Англия, но щом се сключи френско-руският съюз, обърна погледите си към Франция с
надежда тя, чрез своето ходатайство в Петербург, да помогне за признаването му от Русия.
Неговият вуйчо дюк Д'Омал - син на бившия крал Луи Филип - който, макар и представител
на една свалена династия, се ползваше с почит и в републиканските кръгове, подготвял
[158]
почвата . След признаването му от Русия Фердинанд продължи своите старания да
поддържа връзки измежду всички Велики сили, най-вече с Франция. Не защото беше, като
син на Клементина, полуфранцузин. За мене е била винаги от дъно погрешна идеята, че
Фердинанд е могъл да се движи от расови по-буждения. За него не важеше ни раса, нито
род, нито семейство. Личната му амбиция, неговото Аз стоеше отгоре на всичко. Той бе
готов да жертва сина си, ако види в него съперник. Гордееше се, че е внук на един френски
крал, но когато говореше в Париж за „френската кръв в жилите му", това бе залъгалка за
французите. Ако имаше нужда от Германия, той щеше да напомнюва в Берлин за
Кобургите. Така, когато трябваше да напусне българския престол и да търси убежище в
Германия, той говорел за своята „мисия в Изток" като немец. Признат вече от Русия,
Фердинанд продължаваше да се бои от нея и държеше за Франция, за да го пази тя от
русите. Аз вече съм имал случаи да разказвам за неговите оплаквания пред френските
дипломатически агенти в София, че русите работели в България за неговото низвергване,
неизцерима мания у него. Близостта на Фердинанда с Франция продължи до 1908 година,
когато се обяви българската независимост по начина, който вече напомних, в заговор с
Австрия. В 1903 година, тая близост изглеждаше напълно затвърдена; недавна сключеният
заем с „Банк де Пари и де Пей Ба" беше свързал България с френския финансов пазар,
обстоятелство, което не беше без значение за френската политика. Така че важността,
отдавана от Рим и Лондон на Франция за разрешаването на Македонския въпрос, идеше в
момент, когато България беше в положение най-добре да го използва. Личните връзки на
Фердинанда с френските държавници му идеха в ценна помощ. Те не му вярваха напълно
- неговият познат характер е вдъхвал подозрения у тях, както и другаде, но държеха за
неговото приятелство към Франция. Представата им за неговите способности беше, макар
незаслужено, много висока. Когато стигна до разговора ми с Делкасе в 1910 година, ще
разкажа мнението му за него.
Идеята, че се приготовлява едно задружно действие на Средиземноморските сили по
Македонския въпрос, беше единствената надежда, която аз дадох в България със своите
разговори в западните столици. Тя събуди оптимизма, особено в кръговете на
македонската емиграция, оптимизъм толкова по-ценен, че беше вече известно на
посветените решението, взето за общо въстание през лятото.
 РЕШЕНИЕТО ЗА ОБЩО ВЪСТАНИЕ. СЪОБРАЖЕНИЯТА „ЗА" И „ПРОТИВ"
На 2 януари се събра в Солун конгрес на Вътрешната революционна организация,
който държа своите заседания в една от класните стаи на Мъжката гимназия.
Председателствал Иван Гарванов, председател на Централния комитет. Имало
седемнадесет делегати. Те всички били легални, както и самият Гарванов, учител в
гимназията. Разискванията траяли три дни и свършили с единодушно решение за
обявяване на въстанието. В протокола се казва: „Това стана на 3 януари, на единадесет
часа и двадесет минути преди обед, минута свещена и съдбоносна за един петвековен
роб". След това делегатите се подписали всички и се разотишли незабелязано. Появява се
учудване как е могло да стане това при бдителността на турските власти, особено засилена
тогава. Но трябва да се забележи, че малките ученици бяха по домовете си поради
ваканцията, а по-големите, останали случайно в пансиона, бяха вече покръстени в
Организацията и знаеха да пазят тайна. При това гимназията беше често посещавана от
хора от провинцията и тяхното влизане и излизане било нещо обичайно.
Подир разотиването на делегатите появиха се някои критики досежно самия конгрес:
че в него не участвали войводи, а само легални дейци; че разните революционни райони
не били еднакво представени, и прочее. Това бяха по-скоро формални неща, които сега не
заслужават внимание. Но имаше и възражения по същество, които се отнасяха до
момента, избран за въстанието. Върху тях трябва да се спра, тъй като заведеният тогава
спор е от историческо значение. Най-напред ще разгледам мнението на Гоце Делчев. Той
бил поканен още през декември да вземе участие в конгреса, но не отиде в Солун. Не
биваше и да отиде; такъв един риск не отговаряше на никаква необходимост. Каквото
имаше да каже, той беше го казал предварително. Гоце бил решително против взетото от
конгреса решение. Неговите съображения намираме изложени в биографията му от
Яворова. Нужни са обаче резерви досежно формата, в която са предадени. Поетът имаше
наклонност към драматизиране и всичко, което е писал за големия революционен деец,
носи някакъв характер на театралност, която много отдалечава портрета от модела. Вижте
например как представя своя герой в кабинета на генерал Николаев: турил крак връз крак,
запушил цигара и така му стои насреща. Оставаше още да се каже, че си е засукал мустака,
за да бъде позата съвършена. Не, това не е Гоце Делчев какъвто го знаем ние, които също
сме били близки до него. Познато е, че макар да бе носил три години униформата на
български юнкер, той не обичаше военщината и гледаше с недобро око на официалните
власти на България. Но генерал Николаев не бе само военен министър на княз
Фердинанда, а и героят от Освободителната война, ранен на Шейново; Гоце Делчев може
да е нямал уважение към неговите еполети, но не можеше да стои без почит към неговата
храброст. В начина, по който Яворов предава думите му по въпроса за въстанието, пак
личи тоя му писателски навик. Аз ще ги възпроизведа и ще ги анализирам.
- Ние имаме зад себе си - говорел той - примера с арменците, а пред себе си -
изгледите, които ни открива австро-руското съглашение.
Аргументът имаше несъмнено своята тяжест. Но той важеше не само против
въстанието, но и против цялото революционно движение изобщо. По-нататък Гоце Делчев
казал според Яворова:
 - Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани
пожарища и касапници, инак ний ще заприличаме на просека, който човърка раните си и
вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетък от зрелищата на
една гнъсотия.
Знаменитият революционен деец, пестелив на думи, не е можал да говори с такъв
декламаторски език, но роден в борба, естествено е било да му е противна идеята
Македония да постигне своята свобода чрез състрадание у чуждия свят. Но историята има
своите необходимости. Не черешовото топче спомогна за освобождението на България, а
Батак и Перущица. Като оставим настрана кампанията на Гладстон в Англия, Александър II
нямаше да се реши на Освободителната война, ако не бе видял вълнението, обладало
славянското сърце на руския народ, от разказа за страданията на българите. Предавайки
по-нататък разсъжденията на Гоце Делчев, Яворов пише:
- И практически съображения - учеше той - ни налагат борбата с най-голяма економия
на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на плен и
опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на Великите сили. А не сме
сигурни още, че даже ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде
нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.
Всичко това бе така. Но за разрешението на Македонския въпрос нямаше друг път
освен европейската намеса и тази намеса не можеше да се докара освен чрез жертви.
Целият въпрос беше опитът за постигане на желаната европейска намеса да стане в най-
удобния момент, с най-добри шансове за реален резултат от нея и при най-малки жертви.
По тоя именно въпрос трябваше да се произнесе конгресът в Солун. Вместо въстание, Гоце
Делчев препоръчвал друга метода. Той казвал:
- Ний трябва да почнем с нападения от страна на четите върху аскерски отделения и с
атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни
учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не
трябва да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носят
почти сами върху гърба си товара на революцията - и те са нужни, за да се продължи
борбата ни, докато достигнем крайната ни цел.
Това беше несъмнено една тактика. Какви резултати можеше да даде тя? Яворов
предава очакванията на Гоце Делчев със свойствената си велеречивост, когато пишеше по
[159]
политиката : „Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана
от основа, да се направи положението нетърпимо по-нататък... И по тоя начин, изобщо
казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над
едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към
една по-човешка наредба". Да се разклати от основи царството на султана тъй обширно:
от албанските брегове до Персийския залив - това бяха големи думи. Що се отнася до
анархията в Турско, тя си беше в някои провинции нормално състояние, търпяно от
Европа. Самата гореописана тактика, действия на чети, атентати, беше вече опитана, без
да направи желаемото впечатление вън, и нейното продължение, макар и в засилена
форма, нямаше да даде очаквания резултат: европейска намеса. Фактите го доказаха по-
късно. Съображението да не се излага българското население на турските преследвания и
жестокости беше от дълбоко хуманно естество и вълнуваше всекиго от нас. Можеше ли
обаче те да се избегнат при препоръчвания начин на действие? Опитът на миналото
показваше обратното. Всяко революционно действие беше съпроводено с жертви. Жертви
многобройни, разпръснати без ефект с оглед към целта, освен че се повдигаше
революционният дух у народа. Това бе една необходима подготвителна фаза, която не
можеше да се продължава безкрайно. Яворов предава някои думи на Гоце Делчева, които
трябва особено да изтъкна, тъй като те поставят в особена светлина неговия образ на
българин, върху който напоследък от разни страни са били хвърляни сенки. След като се
произнесъл върху въстанието, Гоце Делчев казал:
- Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-
турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за
многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.
Това бе Гоце Делчев, какъвто го познавахме ние, неговите приятели, т.е. българин,
който поставяше над всичко отгоре България, целокупния израз на българския народ,
естествен бдител и защитник на неговите съдбини.
Всички ние, които познавахме добре Делчева, знаехме, че той се поддава на влияния.
Да се каже това, не е оскърбление на неговата памет. Такъв е бил случаят и с други силни
личности. Който изучава без предвзета мисъл революционната епоха до Освобождението,
не може да не види, че Касабов е влиял за известно време върху Любен Каравелова и
Теофан Райнов - върху Левски. Главно трима души са влияли върху Гоце Делчев: Димо
Хаджидимов, Гьорче Петров и Михаил Герджиков. Димо Хаджидимов беше един даровит
човек, школуван от Д. Благоева в марксизма, упражнен в спорове като деец в учителското
движение. Имаше у него и страст и диалектика (като че ли го виждам и сега с неговото
съсредоточено лице и с острия му поглед). Той гледаше да развие у Гоце Делчева във
формата на мироглед влечението му към крайните социални настроения, което бе имал
още във Военното училище. Но това е предмет, който изисква особено изследване.
Влиянието на Гьорче Петров беше по-дълбоко, по-дълготрайно и се отнасяше до самите
същини на Македонското движение. Гоце Делчев беше мълчалив и обичаше да слуша.
Гьорче Петров неуморно приказваше. От сутрин, когато си пиеше ракията (това бе обред,
на който нееднъж съм присъствал на млади години), до късно вечерта, когато си пиеше
бирата в някоя бирария, той все имаше някой, комуто да говори. Гоце Делчев и Гьорче
Петров бяха в продължение на години задгранични представители на Вътрешната
организация и освен когато Гоце ходеше по Македония за своето революционно
апостолство, предрешен като Левски, или пък начело на някаква чета, двамата дружаха
постоянно в София. Помня, че един французки писател, Александър Дюма-син, беше казал:
- Мненията са като гвоздеите; колкото по-дълго чукаш върху тях, толкова по-дълбоко
се забиват.
Гьорче Петров като че да бе взел урок от него. Като хване някого, по цели часове ще
чука. Тия, които не го обичаха - броят им беше немалък - наричаха говоренето му
словоборство. Не, имаше и логика, но една логика, която тръгваше винаги от погрешна
мисъл. Аз съм изпитвал това от многото ми спорове с него. Но не беше лесно за всеки да
оборва аргументите му. Имаше у него една софистика, която обезоръжаваше
ненавикналите на тоя род прения. Така Гоце Делчев усвои някои от неговите гледища.
Гьорче Петров беше най-яркият от всички противници на взетото в Солун решение и
вместо общо въстание искаше само засилване на четите, увеличение на нападателните
инициативи. Тогава страната щяла да се намира в състояние на „перманентно въстание",
без то да се обявява формално.
- Защото - казвал той - въстанието е най-могъщото средство на Организацията, но
[160]
само докато е идеал, към който се стремим; стане ли то „реал" , ще настане после
[161]
разочарование и ще се лишим завинаги от най-ефикасното ни плашило .
Към какво се свеждаше всичко това? Като поддържаме постоянно интензивна
четническа дейност в Македония, да плашим Силите, че може да минем към въстание. Но
Гьорче Петров забравяше, че заплашването, когато трае дълго и не се изпълва, накрай вече
не плаши.
По-иначе се представя усвоената от Гоце Делчев идея да се замени намерението за
въстание с тероризъм върху турските власти в градовете и атентати срещу
капиталистическите предприятия на европейските държави в Македония. Силянов пише, че
тази теория била развита от Михаил Герджиков. Така мисля и аз. Още от когато, студент
първа година в Женева, аз живеех с него в една стая, той казваше, че това е средството:
удар върху европейския капитал. Герджиков бе принадлежал към групата млади студенти,
която издаде единствения брой на вестник „Отмъщение" и която препоръчваше бомбата
като най-ефикасното революционно оръжие. Аз разказах вече как един от тия студенти,
Слави Мерджанов, минавайки през Солун посвети в своите идеи групата ученици, която
после извърши атентатите. Михаил Герджиков се отдели от другарите си от Женева, стана
учител в Битоля под името Тодор Луканов (това вече съм разказвал) и после мина в
четническото движение. Там той се запозна и се сприятели с Гоце Делчев. Имаше нещо
вдъхновително в речта на Михаил Герджиков, някаква заразителна сила, с която до края
на живота си събираше хора около себе си и ги увличаше. Не можеше да има по-голям
контраст от този, който съществуваше между природата на Михаил Герджиков и тая на
Гоце Делчев. Това може би най-лесно ще обясни влиянието на първия върху втория.
Борбата с покушения върху европейските предприятия можеше да даде резултати, но не
като главна тактика, която да замести въстанието, а само като помощна. Бомбите в Солун
произведоха потресно впечатление. От рапортите на Германското посолство в Цариград се
вижда каква паника е имало там в първите дни. Държавните учреждения, банките, гарата
в Сиркеджи и на азиатския бряг, всичко е било пазено от войска. Но после настъпило
успокоение. Може би ако терористичните действия в Солун да бяха продължили,
австрийските и италианските кораби, които бяха тръгнали за там, щяха да извадят моряци
на брега, другите Велики сили щяха да последват примера и една материална основа се
поставяше така за намесата на Европа. Но всичко трая три дни и без реални последствия.
Трябваше да дойде Илинденското въстание, за да раздвижи Силите към действие.
Изложих съображенията на противниците на Солунското решение. Сега трябва да
посоча защо то бе взето. Най-напред няколко думи за председателя на Солунския комитет
[162]
Иван Гарванов . Постъпил във Вътрешната организация шестнадесетгодишен (нека ми
бъде позволено да напомня това), аз познавах отблизо всички нейни големи дейци.
Достатъчно е да затворя очите си и те са пред мен. Гоце Делчев: тежък поглед и юнашка
природа, подплатена с добродушие; Даме Груев: сладкодумна реч, шеговита усмивка
както под мустаците му, тъй и в очите; Борис Сарафов: жизнерадост, оптимизъм, звучен
смях; Гьорче Петров: жълто-пепеляв, навъсен, отвън с хлад, отвътре с подземия и
лабиринти; Пере Тошев: мечтателен и като че ли надвесен над своите колебания; д-р
Христо Татарчев: строен, хубавец, вид на патриций, у когото вроденият аристократизъм е
личал според един очевидец даже когато, окован във вериги, е заминавал от солунския
кей за своето заточение; Христо Матов: мургава прабългарска физиономия (както си
въобразяваме прабългарите), скъперник на словото, ръбат ум, който развиваше идеите на
революцията както се решава уравнение в алгебрата. С Гарванова слабо се познавах.
Когато дойде в София от своето заточение (1904 година), аз бях се вече отдалечил от
Македонското революционно движение, за да вляза като публицист в българската
политика. Но от няколкото срещи, които съм имал с него, запазил съм незаличимо
впечатление. Един смел поглед, едно лице кораво, като че ли опнато, под някакво
вътрешно напрежение. Имаше у тоя човек някаква стихия. Аз съм описал вече една проява
на неговата храброст, която навремето беше го направила популярен в цяла България.
Когато в градината на хотел „Коломбо" в Солун се извърши убийството на българския
учител Ганов, жертва на сърбите, той скочи от една съседна маса, хвърли се върху
въоръжения убиец, бори се с него, за да не му даде да избяга, и бе ранен в ръката с кама и
в главата с револвер. Но нищо не може да го обрисува по-добре, отколкото неговите
спомени, които той е разказал на професор Милетич, за да ги запише. Тук виждаме един
безпощаден дух. На едно място казва: носех в себе си два револвера; на друго: реших да
убия Гьорче Петров. Гьорче Петров бе за него злият гений на Организацията. От всичко
това човек би помислил, че у тоя човек, отдаден на революцията, имаше нещо
харамийско. Напротив. Природата беше го създала за наука и ако тоя син на Стара Загора
не бе отишъл да учителства в Солун и да се посвети на освобождението на Македония, той
щеше да бъде един от българските учени и професор. Свършил Физикоматематическия
факултет на Висшето училище и две години на специализация във Виена по физика, той бе
написал въз основа на лабораторни издирвания един труд, който излезе в Известията на
Виенската академия на науките. Няма да бъда несправедлив спрямо никого, ако кажа, че
между всичките дейци на Македонското движение той бе най-големият интелект. Да не
беше паднал под куршума на една злодейска ръка и един ден да беше минал в
политиката, България щеше да има в негово лице един държавен мъж от мащаба на
Стамболова. Колко смешно и абсурдно се вижда подир всичко туй твърдението на някои,
че той накарал да се вземе решение за въстанието като човек на генерал-Цончевия
комитет. Истината е, че той искаше да стане общо въстание под ръководството на
Вътрешната организация, за да не се почне от Цончева (и неговите приятели) едно
частично, както през есента, с още по-лоши отражения в страната, отколкото тия, които
има. В увода на протокола, където са изложени причините за свикването на конгреса, се
казва: „Централният македоно-одрински комитет, като взе предвид особеното положение
на страната, изключителните условия, в които се постави Организацията след
провъзгласеното от Върховния македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като
съобрази, че Организацията грози опасност от нови опити за въстание, опустошаване и
деморализиране нови райони"... Гарванов имаше и друго едно съображение. Пак в
протокола четем: „Най-сетне като взе предвид и разположението, и интереса на
европейската дипломация към народното ни дело"... От тая гледна точка моментът беше
крайно важен, психологически. Джумайското въстание постави Македонския въпрос пред
Европа и знаеше се, че от Австрия и Русия се приготовлява проект за реформи. Не можеше
да има съмнение, че тия реформи ще бъдат нищожни. Но естествено беше да се мисли, че
Великите сили ще чакат да се види как ще се отнесе спрямо тях населението. Едно по-
нататъшно развитие на Македонския въпрос можеше да дойде само ако недоволството в
Македония вместо да се успокои, добие още по-внушителен израз. Въстанието беше
единственото средство за това. Иначе интересът към събитията в Македония щеше да
престане и да се отнеме почвата на трите западни Сили, които възнамеряваха да поискат
реформи по-широки от тия, за които се знаеше, че се замислят в Петербург и Виена. Много
назидателен беше в това отношение разговорът, който имах в Париж към края на месец
май с един френски дипломат на отговорна служба, разговор, обнародван във „Вечерна
[163]
поща" . Най-напред моя събеседник ме разпита подробно върху събитията в
Македония и пожела да чуе критиките, които ние отправяме към австро-руския проект. И
после ми заяви:
- Австро-руските реформи създадоха от международно гледище едно деликатно
положение, което ще бъде най-сериозното препятствие за разрешението на Македонския
въпрос. Очевидно е, че те не са достатъчни, особено поради пълното отсъствие на
гаранция за тяхното приложение. В дипломатическите кръгове това е общопризнато. Но
понеже Великите сили изказаха своето одобрение на проекта, представен от Австрия и
Русия, те не могат сега да го обявят за несъстоятелен и макар че са напълно убедени в
пълната несъстоятелност на реформите, те са принудени да се придържат о тях в своите
официални изявления. Тъй щото, по един странен контраст, тъкмо тогава, когато в
Македония положението е най-опасно, Европейският концерт счита Македонския въпрос
за виртуално разрешен. Тая фикция - заключи френският дипломат - е най-голямото
бедствие за Македония.
Попитах го какъв може да бъде изходът от това фалшиво положение.
- Има два изхода - ми отговори дипломатът. - Да се подчинят македонците, да сложат
своите оръжия, за да се види, че и при нормални условия, при пълно спокойствие на
населението Турция не е в състояние да приложи каквито и да са реформи, даже и най-
ограничените.
Аз му забелязах, че ако Македония мирува, Силите ще я забравят. Той продължи:
- Другият изход е едно сериозно въстание, което да убеди Европа, че е минало вече
времето на палиативните мерки и че за да се обезпечи редът в Европейска Турция, са
необходими радикални мерки. Не ще съмнение, че аз бих ви съветвал да се отречете от
революционния ви метод на действие и да се уповавате на дипломатическата помощ на
Европа. Следствията на едно общо въстание в Македония може да бъдат ужасни...
Последните думи бяха казани, както разбрах, за да не се помисли, че един френски
дипломат е насърчавал македонските революционери. Но дилемата, поставена от него, бе
ли права? Конгресът в Солун явно я виждаше пред себе си.
 Остава да разгледам един последен въпрос: възможно ли беше отлагането на
въстанието с оглед на вътрешните условия на Македония? Решението в Солун беше взето
от формална страна единодушно, но не всички присъстващи бяха вътрешно съгласни с
него. Единодушието се постигна само за да не се дойде до разцепление. Делегатите на два
революционни района, Серския и Скопския, смятаха, че трябва да се чака още докато вред
населението се снабди с оръжие. Само от Битолския революционен окръг се издигна
решителен глас за близко повдигане. Той фактически се наложи. В Битолския окръг
наистина народът беше най-добре подготвен по дух, най-добре снабден с оръжие и най-
нетърпелив. Едно понататъшно протакане грозеше да предизвика там катастрофи.
Можеше да станат „афери" - както се казваше тогава, - които да докарат арести,
разкривания, предавания на оръжието. Но най-голямата опасност беше да избухват на
някои места преждевременни бунтове, които да разстроят със своите последствия цялата
Организация. Аз писах в една предидуща глава колко малко бе останало една година по-
рано щото полковник Янков, пратеник на Цончевия комитет, да повдигне Костурско, от
където бе родом. Положението бе спасено само от енергията на Васил Чекаларов, който го
накара да се откаже от замислената от него авантюра и да си замине обратно за България.
Но духовете там продължаваха да са възбудени и опасността от едно избухване оставаше.
Христо Силянов, който ходи с чети по тия места и през есента на 1902 година се върна през
Гърция в София, разказва: „Оная нощ, когато се простих с костурските другари, за да се
отправя към гръцката граница, Чекаларов и Пандо Кляшев ме заклеха да действам тук
както мога и колкото мога за въстание през идната година". Такова настроение се е
чувствало и в другите части на Битолския революционен окръг: Леринско, Преспанско,
Ресенско, Охридско, Крушовско, Демирхисарско. Така въстанието от 1903 година стана
една съдба на народа, избрана от самия него.
 ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ И ПРЕОБРАЖЕНСКОТО
Като проява на волята на българския народ за освобождение Илинденското въстание
се поставя редом с Априлското, но при по-големи размери и по-дълга трайност.
Априлското въстание намери в своите редове един голям писател, който превърна
неговата история в епос. Илинденското въстание очаква своя историк, който да предаде
[164]
неговия велик подвиг на потомството . Аз не съм участвал в него и не мога да кажа
нищо от себе си. Обаче като говоря за епохата, не мога да не дам в най-кратки черти една
обща картина за него.
Когато избухна Илинденското въстание, Гоце Делчев беше паднал вече в едно
[165]
сражение при селото Баница, Серско , а Гарванов заедно с другарите му от
Централния комитет бяха изпратени на заточение вследствие разкрития по бомбените
атентати в Солун. Двама души се намираха в Македония като главни ръководители: Борис
Сарафов и Даме Груев. Борис Сарафов не принадлежеше към Вътрешната организация. Тя
известно време не бе гледала с добро око на него. Когато той трябваше да напусне
председателството на Върховния комитет и поиска да влезе в Македония, тя не рачи да му
даде място в своите редове, каквото той смяташе, че заслужава. Това се дължеше на
интригите на Гьорче Петров, който в 1899 година бе съдействал за поставянето му начело
на Върховния комитет с надежда, че ще има в неговото лице един послушен човек и който
скоро се видя отхвърлен от него на глуха линия. Имаше също опасение у интелигентските
кръгове на Организацията, че той, стъпил еднъж в нея, ще иска да я завладее. Но Борис
Сарафов със средства, добити при дълъг престой в чужбина, бе изпратил свои хора в
Македония и държеше в ръцете си някои от най-важните пунктове в Битолския район:
Костурско чрез Васил Чекаларова и Леринско чрез поручик Давидова. Борис Сарафов се
завърна от Европа през месец декември 1902 година. Тогава ставаха в София
предварителните съвещания по въпроса за въстанието и той участва в тях. Борис Сарафов
не беше за общо въстание, а за усилване на четническата дейност и покушения върху
европейските капиталистически предприятия. Но решението, взето еднъж в Солун, той
смяташе, че връщане назад вече не може да има, и се подготви да влезе в Македония.
Влизането му станало след споразумение с Гоце Делчева, преди той да замине за
[166]
вътрешността , и с Гарванова, дошъл в София с взетото от Солунския конгрес решение.
„Най-напред беше решено - разказва той - да замина в Малешевско, Струмишко,
Радовишко, Кочанско, за да видя какво може в този район да се направи. Тръгнах
ненадейно, защото правителството беше узнало, че ще заминавам. Константин Бараков
(учител), родом от село Скребатно, Хаджидимов (социалист), фелдфебел Дачо Иванов от
Княжево, братовчед ми поручик Стойков (родом от Гайтаниново), поручик Панайотов,
родом от Търново, запасният портопей-юнкер Димитър Дечев (който беше заминал с
Давидова и през Гърция се бе върнал) - тези бяха по-интелигентните в четата ми, всички
около 40 души." Положението, което той намерил в споменатите местности, било
безнадеждно. Особено лошо впечатление му направило Малешевско. Аз никога не съм
пропускал случаи да защитавам генерал Цончева и неговия Комитет от обвинението, че са
били оръдия на княз Фердинанда, обвинение, което, уви! аз пръв хвърлих върху тях при
моята буйност и непознаване на работите и хората. Но опитите, направени от тяхната
страна за насилственото превземане на Вътрешната организация, докараха тая страшна
поквара на населението, която Яворов описва в „Хайдушки копнения" и която Борис
Сарафов срещна. „Събрахме селяните - разказва той за село Размовица, Малешевско. -
Видях, че хората тук са заразени от партизанство: Цончеви чети с наши се преследват.
Разбрах, че тук ще си имаме работа повече да церим населението от партизанство, че
сетне да го приготовляваме за въстание. Отидохме сетне в колибите на с. Митрошинци.
Видях от разговори със селяните, че тук хората са крайно деморализувани - гяволити,
хитри, от всяка дума две думи правят, вземат оръжие и го скриват. Видях, че тия хора няма
да се вдигнат на въстание." До селото Владимирово Борис Сарафов имал сблъскване с
аскера. Срещата можела да бъде избегната, но той искал да покаже на населението, че е
дошъл да се бие с турците, а там същински бой дотогава не бил ставал. Сражението траяло
[167]
от два часа подир пладне до вечерта. От четата паднали осем души ; Константин
Бараков, когато го ударил куршумът, пеел с Димо Хаджидимов „Прости, народе мой
нещастни". По-нататък по пътя си Борис Сарафов срещал население с по-насърчителен дух.
На 9 март в село Паралово той имал среща с Лозанчев и Пешков от Битолското окръжно
управително тяло. Всякога, когато съм говорил с Борис Сарафов за бъдеще въстание в
Македония, той казваше, че трябва да се действа с театрални удари, за които да се чуе във
външния свят. Така в 1895 година с тая цел той превзел Мелник и го държал един ден. Сега
пред Лозанчева и Пешкова той поддържал същата тактика: „Говорихме върху начина как
да се въстане. Моята мисъл беше: ако можем да ударим с 10-ина хиляди души и
ненадейно да нападнем Битоля, да завземем складовете, топовете, да дадем един огън на
казармите. Видях, че Лозанчев и др. се усещат слаби за такава акция върху Битоля, за
каквато аз предлагах". След тази среща Борис Сарафов навлязъл в Леринско. От тук вече
неговите впечатления били все по-добри.
- Друг народ - казваше той, - незаразен от поквара. Всяка дума за свобода намира
отклик у него.
Духовете били вече подготвени от революционното възпитание, което им беше дала
Вътрешната организация, и от дисциплината, поддържана от нея чрез войводите. Мисията
на Борис Сарафов бе да предизвика още по-голямо въодушевление за предстоящия час.
Той бе роден оратор и самата му личност излъчваше възторженост и енергия. Бе взел като
псевдоним името Крум и това име се е разнасяло от уста на уста, будейки очакването на
някой месия, пристигащ отдалече; където отивал, събирал народа в църквата и му говорел
от амвона. По обичая най-напред казвал няколко думи местният войвода:
- Досега ние работихме, ето сега дойде и нашият началник (Крум), нека и от неговите
уста да чуете - и прочее.
Тогава се чувал отговор:
- Море, ние знаем, оти от него по-голем нема.
След това Борис държал своята реч. Той умееше да избира ефектни фрази. Казвал:
- Свободата не се дава, а се взема, не е една ока хляб да си го купиш. Който ти я даде,
дава ти я колкото иска и докога иска. Няма нищо по-лесно, отколкото да си вземеш
свободата: трябва само да си кажеш: или ще бъда свободен, или ще умра! Па и ако искаме
други да ни помогнат да ни се даде свобода, трябва да покажем, че сме достойни за нея.
Той описвал положението на Турция, която стремглаво вървяла към упадък,
застрашавана отвътре от разни страни: Армения, Йемен и прочее. Турците не били
страшни.
- Взехме им нощта - се провиквал той, - остава още да им вземем деня.
Борис Сарафов ги предупреждавал за бедствията от едно въстание.
„Предсказвах им - разправя той, - че турците ще палят, ще горят, но това да не ги
смущава: над тези колиби ще се въздигнат по-хубави къщи, в които няма да има плач и
ридание, а веселба." Давал им примери от историята на близките народи. „Посочвах им
Крит, колко пъти вече е въставал; че никоя държава - Сърбия, България, Гърция - не е
получила свободата без въстания." Навсякъде, където Борис Сарафов отивал, събирали се
двете власти на Организацията: управителните тела на революционните околии, главно
учителска интелигенция, и войводите. Така ставали съвещания за бъдещите действия. От
Леринско Борис Сарафов минал в Костурско. Тук народът бил подготвен за въстание както
никъде другаде. Коце Ципушев, мой състудент от Женева, беше тогава директор на
българското училище в Костур. Той ми е разказвал чудеса за силата на Организацията в тия
места. Цялото българско население било посветено в революционното дело. Четите
циркулираха като в своя свободна страна. Те можеха да стоят седмици в някое село, без
някой да ги издаде. Ентусиазмът беше общ. Жените бяха толкова разпалени, колкото
мъжете. Те служеха за куриери и в опасно време за часови край селата. Когато се зададе
аскер, викаха:
- Ей, овцете пристигат.
Турците, които имали чифлици в някои села, се боели да ги наглеждат и за своята
сигурност плашали данък на Организацията.
- В Костур - разказва Коце Ципушев - имаше богати бейове, които, както в Дебър,
държаха около себе си гвардия от сеймени. Тя и по улиците ги придружаваше за показ и
големство. Аз се сношавах с тях. Идеха да ме посещават, връщах им визитата. С двама от
тях бях особено близък, братята Дервиш бей и Селим бей. Един ден по-младият, Селим
бей, ме вика и след обикновените учтивости каза ми, че комитетът им искал сто лири и че
тая сума била твърде голяма за тях. Аз му отговорих, че не зная тия работи, но нему беше
добре известно кой и какво съм и ме покани да си говорим откровено, като каза: „Бесата
бес", тържествена клетва за вярност, ненарушима за албанците. Двамата братя били под
съд в Битоля за убийството на един техен враг и трябвало да дават голям рушвет на
съдебния следовател, за да ги освободи, така че сега били крайно затруднени. Тогава
влезнахме в пазарлък. Той предлагаше тридесет до четиридесет лири; аз поисках поне
шестдесет или тридесет пушки. Селим бей стана. „Аман бе - каза той, - бива ли толкова
смелост! Пушки да ви дам да убивате братята и децата ми!" Разделихме се с
разбирателство за шестдесет лири. След туй обаче стана една нещастна случка. Чекаларов
побързал да изпрати на по-стария брат, Дервиш бей, една разписка за сто лири. Беят я
получил в един пазарен ден, когато при него бил гръцкият лекар д-р Каравидас. Адресът на
разписката бил на три езика: турски, френски и български. Каравидас се вгледал в нея,
разбрал каква е и кой я изпраща, тъй като сам бе получил една подобна и е трябвало да
плати десет лири. От бея той направо отишъл при гръцкия владика Германос, който от своя
[168]
страна се завтекъл в конака. Работата се разкри и аз бях пратен в Битолския затвор .
Преди Коце Ципушев да бъде арестуван, пристигнал с четата си Борис Сарафов, познат
нему от Женева и към когото той имаше един вид култ.
- Срещнахме се - разказвал ми е Коце - в село Бобища. Вечерта стана околийско
събрание в църквата. Присъстваше милицията от околните села, четата на Никола
Андреев, всички с пушки и в строй. Имаше и народ от селото. На прозорците бяха
поставени килими, за да не се вижда отвън. Борис се възкачи на амвона, облечен в своята
униформа на капитан. Той говори пламенно: „Вдигнете главите горе! Настъпил е часът да
се освободим от турското робство...". После, посочвайки построените четници, се
провикна: „Дайте ми триста отбор юнаци като тези тук, аз за една нощ ще превзема Битоля
и ще провъзглася нашата свобода". Въодушевлението беше неописуемо. Чуваха се гласове:
„Верваме, братко", „Верваме, синко". Старите бяха просълзени. В Бобища се получи писмо
от Чекаларова до мене Борис да замине за селото Дъмбени, за да се срещнат. Там четите
на Бориса и на Чекаларова направиха сбор. От Дъмбени тръгнаха за Смърдеш още преди
залез-слънце с развято знаме и с песни. Същата нощ селото било блокирано от аскер.
Борис и Чекаларов решават да минат с атака. Двете чети и милицията, в боен марш и с
песента „Боят настана, тупат сърца ни", с няколко ръчни бомби разкъсват турския обръч.
Жертви нямало: само един четник бил наранен в крака. Главният отряд минал покрай една
плевня край селото, в която се криел началникът на аскера. Заранта той разправял, че като
минавали четите, сякаш земята се тресла.
Борис Сарафов продължил да обикаля костурските села все по същия начин, събрания
в църквите, речи, после минал в Преспанско и Ресенско. По пътя се научил, че най-верният
негов другар, поручик Давидов, паднал убит край едно село в Охридско.
- Това беше голям удар за мене - разказва той.
През обиколката си Борис Сарафов е давал упътвания на войводите и е правил на
няколко места маневри с четите. На 9 април той е в Смилево. Тук цялото село излиза да го
посрещне. След няколко дена пристигнал и Даме Груев.
Даме Груев бе освободен от своето заточение в Подрум Кале заедно с д-р Татарчев,
Христо Матов и други осъдени по революционното движение въз основа на последния
параграф от Австро-руския проект за реформи, който налагаше на султана да даде
амнистия на осъдените в Македония по политически причини. Д-р Татарчев и Матов
отидоха в София като задгранични представители на Вътрешната организация. Даме реши
да остане в Македония. В Солун той има една среща с Гоце Делчев, последната между тях.
[169]
„Най-любимият ми другар", така Гоце Делчев нарича Даме в едно писмо до Яворова .
От времето, когато се поставяха основите на Вътрешната организация и когато Даме
учителстваше в Щип, а Гоце в предградието Ново село, между двамата апостоли на
Македонското революционно движение се установи дружба, над която никога облак не
мина. Аз имам незабравим спомен за отношенията между тях и съм го вече разказал. Но
за сегашния случай пак ще го напомня. Ученик в Лицея, натоварен с една мисия пред
Централния комитет в Солун, след като направих своя доклад на д-р Татарчев в
присъствието на Даме и последният ме покани да спя у него, Гоце Делчев, предрешен,
влезе заедно с нас: тогава видях как те братски се прегърнаха. Известно е как в 1901 година
Гоце Делчев отиде в Битоля, за да посети Даме в затвора. Между никой от големите
македонски дейци не е имало такава общност в чувствата и такава задружност. Тъй
различни по природа и умствен строй, предаността към започнатото свещено дело ги
издигаше духом до една висота, където всички различия падат. За срещата им в Солун след
пристигането на Даме от Подрум Кале немалко неверни работи са били разправяни.
Гьорче Петров, когото ще намерим често, щом потърсим източника на някоя злостна
мълва, разказва в своите „Спомени": „Делчев тръгна (за Солун) със силно желание да види
Груева, да размени мисли с него. Онези (т.е. Гарванов и приятелите му, б.м.) хитро го
оставили само с Дамета, който 2-3 деня го държал в една стая при себе си и се мъчил да му
[170]
разбие убеждението против въстанието" . За мен, за всички, които сме познавали
Даме Груев, не може в случая да има друга истина освен тая, която той предава. Той
разказва: „Дойде Делчев в Солун. Прави възражения. Главно намираше, че Серският
санджак е съвсем лишен от оръжия. Ние го утешихме с обещание, че ще се достави
потребното чрез специални доставчици. Щяхме за това да изпратим Гочева, надявахме се,
че пак направо по море ще се докарат пушки от Гърция, смятахме за една доставка от 1000
пушки. Делчев се успокои. Той тръгна с намерение да уреди канала за Св. гора, отгдето
[171]
щеше да минава оръжието за Серско."
Връщането на Даме от заточение окрили духовете в Македония. Нямаше тук име по-
популярно от неговото. Тая здрава, дисциплинирана, бойка Организация, съществуваща
оттатък Вардара, беше в голяма степен негово дело. Всички по-важни дейци тук го
познаваха лично. Тия, които не го познаваха, чуваха за името му и го тачеха с една
трогателна почит. От Солун Даме потегли за Битоля, престоя тук два дни и замина за
Смилево, родното му село. Там завари Борис Сарафов, дошъл за предстоящия конгрес,
свикан да определи датата на въстанието. Да бяха друг род хора, между двамата можеше
да се появи тайно съперничество, но те бяха, единият и другият, с гъвкав ум и естествен
такт. Даме, който по-рано, както повечето от водителите на Вътрешната организация,
смяташе нежелано влизането на Борис Сарафов в Македония поради приписваната му
амбиция където стъпи, всичко да вземе в ръцете си, видя сега в него човек ценен и
[172]
необходим при създаденото положение; Борис Сарафов от своя страна явно
признаваше неговото предимство. Той сам го предложи за председател на конгреса.
Отначало имало тридесет и двама делегати, после постоянно пристигали и други и числото
им надминало четиридесет и пет. Заседанията се открили на 17 април. Разискванията били
доста оживени. Делегатите на неподготвените райони настоявали да се отложи
въстанието. Но веднъж решението взето, връщане назад не можеше да стане. Борис
Сарафов казал:
- Сега трябва да се иде напред.
Даме:
- Бре хора, не си губете времето да разрешавате въпроса ще ли има въстание, защото
[173]
той е решен - битти давасъ . Сега говорете по въстанието, как да го направим и кога.
За подготовката на въстанието и ръководството му конгресът избра един Главен щаб,
състоящ се от Даме Груев, Борис Сарафов и А. Лозанчев. Последният, фотограф от Битоля,
бе представлявал Битолския революционен окръг на Солунския конгрес и бе най-много
настоил за взетото там решение. Датата на въстанието не биде определена. Трябваше да
се вземат най-напред необходимите предварителни мерки. Борис Сарафов изработи
правилата за военната подготовка и ръководенето на въстаническите действия. Във всеки
революционен район биде изпратен опитен човек, служил в Българската армия: Димитър
Дечев, портупей-юнкер - в Демирхисарско, Кичевско и Битолско; Стойков, поручик - в
Охридско; Тодор Христов, подпоручик - в Крушевско; Панайотов, подпоручик - в Ресенско и
Преспанско, Папанчев, подпоручик - в Леринско; Иван Попов, фелдфебел - в Костурско.
Борис Сарафов говори в своите спомени за препоръките, които той дал досежно тактиката:
„Съветвах всеки път да гледаме ние да нападаме, да изненадваме, а нас да не изненадват.
Щом се извърши известно нападение, веднага да се пръскат, за да могат да се хранят по-
лесно и да се избягват катастрофи. Близките чети да отиват на помощ, щом някоя чета
завърже сражение". Между туй бе станало едно неочаквано събитие. Тъкмо в навечерието
на конгреса почнаха атентатите в Солун. Колко по-голямо щеше да бъде тяхното
въздействие, ако да беше съвпаднало със самото въстание! Но увещанията на Гарванова
да се чака бяха отишли напусто: той и Орце бяха два остри камъни. Един човек можеше да
повляе върху младата група: Борис Сарафов, който бе я насърчавал и подпомагал със
[174]
средства. Но Борис Сарафов беше далеч, в планините и без връзка с тях.
След конгреса Даме Груев и Борис Сарафов, заедно с една тъй наречена „щабна чета",
обиколили революционните райони в Битолския окръг и разглеждали с „горските
началства", т.е. войводите, плана за бъдещите действия. Датата на въстанието все оставала
неопределена, но всички обстоятелства караха да се бърза. Идели тревожни известия.
Ставали сражения с големи загуби; цялото ръководно тяло в Леринско било избито при
село Баница; там паднал поручик Папанчев; в село Могила бил убит поручик Цветков; в
Костурско турците изгорили Смърдеш; тук-таме станало предаване на пушки. „Под
впечатлението на тия известия - разказва Борис Сарафов - и да не би турците да
изпреварят, решихме въстанието да се обяви на 6 юли." Но датата била отложена, Даме и
Борис Сарафов продължили да обикалят революционните райони и най-после
окончателното решение, взето от тях, било 20 юли.
Обявяването на въстанието на Илинден в Смилево е било описвано от мнозина:
молебен на една полянка над селото, целуване на знамето, извезано от битолските
учителки, благопожелания за победата и прочее. Тъкмо тогава тръбата засвирила и
турските войници, настанени в Смилево, след като властта подушила нещо за станалия там
конгрес, се събрали за вечерната церемония с обичайните възгласи: „Падишахъм чок яша!"
[175]
. Въстаниците отговорили със залп и с викове: „Долу султанът", „Долу Турция", „Ура!".
Аскерлиите, изненадани и уплашени, се прибрали кои в квартирите си, кои в училището и
от там почнали да стрелят. Те не само не мислили да се предават, но искали да завземат и
една съседна каменна къща, доминираща селото. Щабът на въстанието решил тя да се
запали. Силянов разказва: „Борис Сарафов, поручик Стойков и въстаникът от Смилево
Павле Гальов приближиха под огъня на турските куршуми и с риск на живота си
 [176]
попръскаха историческата къща с газ и я подпалиха" . Запалената къща била същата, в
която станал конгресът. Тя принадлежала на един местен ръководител, Георги Чуранов.
Когато тя била обхваната от пламъците, нейният собственик, който държал с пушката си
позиция в една съседна къща, запял старата революционна песен:
Не щеме ний богатство,
Не щеме ний пари", и прочее.
Тоя ден въстаническите действия почнали във всички предупредени райони. Аз ще ги
отмина, за да не се увлека далеко. Който желае да ги знае, ще ги намери другаде. Борис
Сарафов обикалял Охридско, Демирхисарско, Кичевско, Крушовско, насърчавайки
въстаниците, влизайки тук-таме заедно с тях в бой. Даме взел също такъво участие в
местностите около Смилево. През септември той и Борис Сарафов заедно са водили
сражение срещу големи турски сили. То траяло три-четири часа. Както можеше и да се
очаква, въстаническата дейност била най-широка и най-смела в Костурско. Тук народът бе
[177]
с най-висок дух и най-добро въоръжение. Местните ръководители също бяха хора
смели и с голяма опитност. Те дали няколко блестящи сражения, влезли във Влахо-Клисура
с развети знамена, били се срещу артилерия.
[178]
Прилепско не въстана. В Скопско също въстание нема. Но Никола Пушкаров със
своята чета води няколко боя. Той вдигна с динамит и един турски военен влак. В Серския
революционен окръг има само засилени четнически действия. Големи чети, водени от
офицери от Цончевия комитет - някои от тях командвани лично от генерал Цончев и
полковник Янков - дали сражения в областта близо до българската граница. Там станало
някакво временно помирение със Сандански. Имало случаи неговите чети и четите на
Цончевия комитет да се бият рамо до рамо. Но после силите им пак се разделят. Сандански
се прибира в България. Четите, командвани от генерал Цончева и офицерите от неговия
Комитет, продължиха своите действия. Между туй борбата в Битолския революционен
окръг не спираше, но поради изтощение въстанието вървеше към своя край. На 19
септември Главният щаб реши да демобилизира четите, като се вземат мерки да се скрие
оръжието.
Илинденското въстание прибави нови светли страници към българската история.
Хора, израсли в робство и които за пръв път имаха оръжие в ръцете си, се биха повече от
месец срещу една редовна войска, нападаща на големи маси. Но това, което бе най-ценно
и трябва да се запази в съкровищницата на българските достояния, то бе държанието на
населението. Много села бяха опожарени, жени и деца бягаха в горите при студ, при глад
и от тях не се чу роптание. Народът страдаше и приемаше страданието си. Иван Попов
разказва, че срещнал домочадия, които бягали от село Косинец, след като наблизо
Дъмбени било запалено от войската. Той ги питал дали и тяхното село гори. Те му
отговорили:
- Комати да се стори селото, вие да сте живи, кога ке се освободиме, по-добри къщи
ке си направиме.
У никоя жена Попов не видял сълзи на очите или отчаяние. Учителката - заслужава да
ѝ се спомене името: Виктория Михайлова от Прилеп - вървяла бодро напред с натъкната
кама на пояс. Не само тя: героизмът на жените във въстанието остава нещо ненадминато.
След разпущането на четите по общо решение Борис Сарафов замина за София, за да
раздвижи правителствените кръгове и общественото мнение. На път той минал през
Ресенско, Преспанско, Костурско, Леринско, Мориховско, срещайки се с водителите и
давайки нареждания как да се скрие оръжието, без да знае населението къде.
- Най-мъчното беше - казваше ми той - как да се мине Вардарът. Турските постове
бяха наблизо и трябваше да се проврем между тях. Беше студена тъмна нощ. Имахме едно
въже, прекарано на другия бряг, и казах на моите хора да се държат за него, но с
растояние между тях. Те обаче в бързината кой да мине по-скоро се залепиха един до
друг. Водата мина над тях и щеше да ги удави.
Даме Груев остана в Битолско. Организацията трябваше да се преустройва и той
единствен можеше да извърши това.
Сега ще кажа няколко думи за Преображенското въстание, което добило това си име
от празника, на който се обяви. Тук главното лице бе Михаил Герджиков; участвали са и
други интелектуални сили. Действията се развиха в областта на Лозенградско и
Малкотърновско. Въстаниците имаха някои блестящи успехи, между другото, превзели
Василико и там пленили карантинния чиновник Халид Осман, пристанищния началник
Мехмед Али, жандармерийския милязимин Хайдар Мемиш и телеграфопощенския
началник Халил и ги изпратили в Бургас. Победата тук беше по-лесна, отколкото другаде.
Главните части на турската армия - двеста хиляди души според английския военен аташе в
Цариград - бяха съсредоточени оттатък Вардара. На тракийската граница Турция имаше
слаби части, които бидоха изненадани и толкоз по-изплашени, че са смятали: България е
обявила войната. Друго едно обстоятелство е увеличавало тяхната уплаха. Както ще
разкажа по-нататък, два дена след избухването на Илинденското въстание бе убит в
Битоля руският консул и една руска ескадра се намираше до тракийските брегове при
Енияда. Четите тук имаха и друго едно преимущество: България им беше тил.
Трябва да се каже истината. Преображенското въстание беше една безсмислица.
Думите, казани от Петко Каравелов, когато се съставяше Върховният македоно-одрински
комитет в София: „Македонският въпрос и Тракийският се поставят различно и
географически и политически", имаха своята пълна сила и сега. Какво целеше въстанието?
Да предизвика европейска намеса и да докара международен контрол. Да се иска това за
Тракия, значеше да се нагазва в сферата на руските интереси. А Русия само в случай че е
победена би допуснала чужд контрол в една територия, която смяташе един ден да
владее. Преображенското въстание можеше да се смята в тоя смисъл като насочено срещу
нея. Както можеше да се предвиди, при разискванията между Великите сили за реформи в
Турско след станалите събития никога не стана дума за Тракия. Резултатът от
Преображенското въстание беше напълно печален. Четите гориха турски села и когато те
се отеглиха, маса бежанци тръгнаха подир тях за България. Така стана третото
обезлюдаване на Тракия от българи. Първото бе след Одринския мир, когато се оттеглиха
войските на Дибич; второто беше в 1878 година, след Берлинския конгрес, когато русите
изпразниха Тракия. Уви, трябваше да дойде и едно четвърто в 1913 година. То бе
окончателно. През средните векове българските царе ту превземаха Тракия, ту я губеха. Но
през турското робство това, което българските царе не можаха да завладеят със своето
оръжие, завладя го българският селянин със своето рало. Тракия ставаше постепенно
българска чак до бреговете на трите морета, които я къпят. Една статистика, обнародвана
в 1878 година, илюстрира тоя факт, тъй скръбен спомен сега за нас.
 ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ И БЪЛГАРСКАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ
През средата на януари Гарванов пристигна в София и донесе със себе си протокола
на Солунския конгрес с решението за въстание. Той бе придружен от един от делегатите на
конгреса, Велко Думев. Тяхната мисия бе да добият и съгласието на находящите се в София
видни дейци от Македонското движение. Станаха събрания, в които рязко се прояви
различието на мненията. Тия събрания бяха тайни, но при толкова участници никаква
тайна не можеше да се запази. Мълвата за едно предстоящо въстание в Македония се
разнесе в кръгове на емиграцията и вън от нея. За широката общественост обаче
въстанието дойде като изненада. Каквото и да са мислили едни и други за неговата
навременност или за нуждата от него, то бе посрещнато с чувствата, неделими от едно
историческо дело, засягащо българската съдба. Партиите бяха единодушни. „Мир", орган
на Народната партия, пишеше: „Българското общество от свободното княжество не може
да остане хладнокръвно пред настъпващите събития. Особено се налага длъжност на
българския княз и на българското правителство да защитят интересите на българската
[179]
народност, които отново се турят в опасност" . „Пряпорец", орган на Демократическата
партия: „За свободния българин днес може да има само ония въпроси, които си задава
несвободният, но впрегнат вече в непосилна борба. Първият и единствено важният е:
[180]
какво предстои да се върши, за да се спечели започнатото?" . „Народни права", орган
на Либералната партия: „Македонският въпрос е от ония въпроси, с които не трябва да се
прави политика... - Като българи, ние днес схващаме положението на нашето княжество с
развързани ръце, а веднъж поставени на това становище, налага ни се от отечествения
интерес, налагат ни справедливостта, християнството и учението на Спасителя да застанем
твърдо и бодро на поста си, да искаме застъпничество за нашите сънародници оттатък
[181]
Рила и Родопите" . Органът на д-р Данева, вестник „България", беше престанал
временно да излиза. Стамболовистката партия бе осъждала революционното движение в
Македония още откато то почна след падането на Стамболова. Тя продължаваше да смята,
че Стамболовата политика, политика на приятелство с Турция, е най-ценната гаранция за
развитието на българската народност под турска власт. Сега, начело на управлението, тя се
намираше пред едно събитие, което я поставяше в разрез с нейните понятия, но което тя
не можеше да осъди публично. Това личи в нейния орган „Нов век". Вестникът пишеше, от
една страна: „Не може да има никакво съмнение, че непосредствените резултати от това
движение ще бъдат гибелни за нашата народност в Македония, защото то ще послужи за
оправдание на турците да осъществят своята традиционна политика - уравновесяване на
разните противоположни елементи, които съставляват раята. А ще ли могат да произлязат
някои косвени последствия от въстанието, които да възнаградят до известна степен
загубите, това е въпрос на бъдещето, в което царува пълна неизвестност". От друга страна,
„Нов век" добавяше: „Но ако при всичко това (робите - б.м.) са се хвърлили в неравната
[182]
борба, трябва да са имали най-основателни причини" . Следваха упреци срещу Турция
за нейното нежелание да подобри своето управление в Македония въпреки всички свои
обещания и напук на съветите на Великите сили.
Не беше останало тайна, че някои от македонските дейци в София се бяха изказали за
отлагане на въстанието. В своята статия във „Вечерна поща" аз изтъквах неговата
неизбежност. Неизбежност, наложена не само от турските злодеяния, не само от липсата
на намеса от Великите сили, но и от самите условия на революционната борба. Пишех:
„Въпреки волята на Вътрешната организация да чака удобен момент за върховното
действие, борбата се водеше вече частично от дълги месеци. Под гнета на местните
условия образуваха се чети, които на преследванията на властта отговаряха с огън. И така
се бе захванала в Македония една епизодична борба, пълна с героизъм, себеотрицание и
епическо мъжество, но която изтощаваше населението със своите кървави последствия,
без да повлияе върху настроението на Силите. Продължена за неопределено време, тая
метода на революционно действие щеше да доведе населението до едно бавно и
незабелязано изтребление. Под натиска на повелителното съзнание на тая катастрофа,
[183]
Вътрешната организация обяви общото въстание" .
Няколко дни след като се получи известието, че въстаническите действия са почнали,
[184]
д-р Татарчев и Христо Матов, двамата задгранични представители на Вътрешната
организация, ме повикаха да обмислим една декларация от нейно име пред Великите
сили и пред европейското обществено мнение. Трябваше да кажем защо народът в
Македония е въстанал и какво иска. За исканията имаше един постоянен лозунг:
изпълнение на Берлинския договор, автономия. Аз си спомних съветите, които Франси де
Пресансе бе ми дал в Париж в 1901 година, когато говорих с него за нашата програма.
Казах на д-р Татарчева и Матова:
- Автономията е едно отвлечено, едно неопределено понятие. Освен това в
Берлинския договор не се говори за автономия. Тъй често споменаваният член 23 казва
само да се приложи в европейските области на Турция уставът, изработен в 1868 година за
[185]
остров Крит, като се пригоди към местните условия . Една Европейска комисия
изработи въз основа на тоя член един устав, който ѝ даваше административно
самоуправление. Той биде забравен, но ние не бива да го напомняме сега, тъй като той не
предвиждаше никаква гаранция за неговото приложение. Доказано е, че всяка реформа,
каквато и да е тя, щом трябва да я прилагат турците, остава илюзорна. Такова е
убеждението, което се е сложило навсякъде в чуждия свят. Нашето искане трябва да бъде
едно: европейски контрол. На тая почва ще намерим сигурна поддръжка.
На двамата мои събеседници се видя отначало мъчно да се откажем от думата
„автономия", но после склониха на моите аргументи да искаме само това, което е
конкретно. Те одобриха също моето мнение декларацията да бъде написана въздържано,
без никакъв революционен акцент и да съставлява един дипломатически документ. Аз я
написах в тяхно присъствие. Тя гласи:
„ДЕКЛАРАЦИЯ.
Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на
администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да
прибегнат до една масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тая крайност, след като
изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите,
които уреждат положението на тия населения. Тая намеса остава и досега още като
единствено средство, за да се отстрани злото и да се спре проливането на кръв. Понеже
безрезултатните постъпки, предприемани досега от Европейския концерт, за да се подобри
с палиативни мерки турският режим, доведоха само до едно усилване на мохамеданския
фанатизъм и на държавния натиск - то става очевидно, че тая намеса може да бъде
ефикасна само ако би имала за предварителен и непосредствен резултат:
1. Назначението, със съгласието на Великите държави, на един главен управител
християнин, който не е принадлежал никога на турската администрация и независим от
Високата порта при изпълнение на неговите длъжности.
2. Установяването на един международен контрол, колективен, постоянен и ползващ
се с широки права на санкция.
Като довежда до знание причините, които предизвикаха отчаяния акт на въстаналите
населения, както и мерките, които могат да спрат последствията му, Вътрешната
организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще поддържа
борбата до всецялото постигане на своята цел, като черпи енергия в съзнанието на своя
дълг и в симпатиите на цивилизования свят."
Декларацията, написана на френски, бе връчена на представителите на Великите сили
в София и предадена в чужбина от Телеграфната агенция. Обнародвана в превод от
българския печат, тя намери пълно одобрение в македонската емиграция, както и в
българските политически кръгове. За мнението на емиграцията ще цитирам това, което
[186]
казва Христо Силянов в своята ценна книга „Освободителните борби на Македония" .
„Тая Декларация - пише той - представлява един документ, образцов по форма и по
съдържание. Всичко, което Вътрешната организация имаше в тоя исторически момент да
каже на Силите - вършителки на съдбините на поробеното македонско население, е
казано в тоя документ с дълбоко разбиране на македонската действителност и с един тон,
забележителен по своята сдържаност и достойнство. Декларацията сочи главната основа
на започваната борба - договорите. Заедно с това се посочва и отговорността - съзнателно
неподчертана - на Великите сили. Декларацията изтъква двете условия, при които
европейската намеса би могла да бъде ефикасна и да задоволи християните в Македония
и Одринско. Искане скромно и целесъобразно, усвоено от немалко видни представители
на общественото мнение в Европа. Декларацията не съдържа ни една нота, която би
могла да уличи Организацията в проява на български национален егоизъм и в
пренебрегване на съседски и други честолюбия. Дори името на отоманския суверен и на
неговото правителство е пощадено от какъвто и да било оскърбителен епитет. Самото
въстание е наречено „въоръжена отбрана", „крайност" и „отчаян акт", оправдан от
причините, които са го предизвикали. Само в тия рамки, каузата на въстаналите можеше
да разчита на симпатиите на цивилизования свят. - Никога революционното ръководство
не е проявявало такъв реализъм в разбирането на една обстановка, тъй комплицирана и
[187]
трудна." Одобрението на декларацията на Вътрешната организация от страна на
[188]
политическите кръгове особено проличава в една статия на вестник „Мир" , писана
очевидно от някой вещ познавач на международната политика, може би Михаил
Маджаров, може би Ив. Ев. Гешов. „Тоя документ - пишеше органът на Народната партия -
по своето съдържание, по своята тактичност, по оценката на положението, заслужава
особено внимание. Той прави действително чест на въстаналия роб. С него робът доказва,
че когато гори най-силният пламък в сърцето му, той знае да бъде хладнокръвен и не само
да не повишава своите искания, но и да отстъпи всичко онова, което внушава подозрение
към неговата кауза, и да даде категорични доказателства, че едничкото нещо, което той
желае, е по-сносен, по-човешки живот." България е била обвинявана, че подклажда
революционното движение в Македония, преследвайки амбицията за териториално
разширение. Избухването на въстанието в такъва далечност от българската граница и
самата декларация на Вътрешната организация с нейните искания, в които даже думата
„автономия" не била спомената, оборвало неоспоримо това лъжливо обвинение. Европа
трябвало да оцени правилно умереността и трезвеността на македонските революционери
в изявената от тях програма. „Кое да е друго от балканските племена - продължаваше
„Мир" - при разтърсването, което направиха македонските въстаници на Турската
империя, щеше да лее в своето свободно отечество реки патриотизъм и да заявява най-
шовинистични претенции. Но революционерите от Вътрешната организация не
споменуват в тая минута даже чл. 23 от Берлинския договор, в който с подписа на Великите
държави се подарява автономно управление на тяхното измъчено отечество, а като някои
опитни дипломати искат най-малкото, което никой под никакъв претекст не би могъл да
иска да им отказва." „Мир" защитаваше декларацията от някои може би разочаровани, че
тя не съдържа това, което се смяташе като традиционно искане на емиграцията: „Нека
никой не мисли, че те, като не споменуват нищо за автономията, правят някаква грешка
пред историята на своя народ и на своето бъдеще. Те могат да бъдат уверени, че са си
изпълнили дълга като най-добри патриоти, когато ще се получи исканият резултат; защото
онова, което си е тяхно, никой не може да им го отнеме при каквато и да било външна
форма на управление. И понеже днес за днес тая е формата, която най-сигурно ще може
да спечели симпатиите на всички чужденци, ние не можем да не изтъкнем декларацията
на Вътрешната организация като много тактична постъпка. Но тоя документ -
продължаваше „Мир" - доказва и друго нещо. Той изважда наяве, че и самите
непосредствени дейци от вътрешността на Македония, които дадоха най-осезателни
доказателства, каквито познава историята от кое и да е време, че знаят да мрат за своите
човешки права - че у самите тия дейци е съзряла мисълта, какво Македонският въпрос ще
се разреши не както се е разрешил въпросът за освобождението на Румъния, Гърция,
Сърбия и България, не както се разреши въпросът за нашето съединение и за Крит, а по
един път главно еволюционен, стъпка по стъпка, част по част, не из един път. Декларацията
на Вътрешната организация в едно време, когато потоци кръв се леят по македонските
хълмове и поляни, е едно ценно доказателство за това". Вестникът изказваше пред Европа
и становището на своята партия за политиката на България по Македонския въпрос: „Да; и
ние се присъединяваме към гласа на въстаналите и казваме: не давайте територия на
България; не създавайте едно ново господарство на Балканите, запазете Турската империя
така цяла, както си е и днес; само дайте възможност на населението да живее сносен,
човешки живот. И за всичко това не ви се иска нищо повече засега: създайте един контрол,
ефикасен контрол".
Във „Вечерна поща" и аз коментирах декларацията на Вътрешната организация.
Напомнях, че и по-рано са били обнародвани програмни искания за Македония и
изложения за реформи са били връчвани на представителите на Великите сили в София. Но
сега Македонският въпрос влизал чрез въстанието в една нова решителна фаза.
Необходимо бе да се укаже на реформи практически, способни да добият непосредствено
приложение и да предизвикат веднага осезателни резултати. „Това бе необходимо - пишех
аз - преди всичко, за да се отнеме последното оръжие на ония наши врагове, които
посочваха на въображаемата крайност на македонските искания като на една причина за
тяхната неприложимост; от друга страна, трябваше да се даде на нашите съчувственици
една схема за нашите желания, за да основат те върху нея своето застъпване за
Македония. А главно, трябваше да се поставят Силите пред едни искания разумни,
осъществими и ефикасни, за да не им остане пред общоевропейската съвест никакъв
мотив, с който те да могат да оправдават своето бездействие." Македонската емиграция
беше навикнала в своите речи по митинги на пламенен, изобличителен език.
Декларацията на Вътрешната организация идеше в пълен контраст с тоя обичай. „Тя -
пишех аз - не е един велеречив позив към вселената. Тя не отпраща проклятия към
[189]
бездушната Европа. Тя не зове дипломацията с обичайните грозни епитети. Тя не е ни
декламаторска, нито предизвикателна, нито даже буйна. Тя е достолепна и скромна."
Редом с въздържаността на тона изтъквах и умереността на предявените в нея искания и
ги намирах колкото наложителни, толкова и приемливи. В Ливан управителят се
назначаваше със съгласието на Силите. Това можеше да стане и за Македония. „Колкото за
европейския контрол - бележех в статията си, - Турция го допусна по принцип, щом прие
надзорът върху прогласените реформи да се упражнява от австрийските и руските консули.
Принципът, еднъж въведен в Турция, остава той да се допълни и да се организира
неговото искрено приложение."
Двете точки, които вписах в декларацията на Вътрешната организация като
предпоставка за едно истинско приложение на реформите в Македония, аз ги взех от
устава, изработен за автономията на България и Босна и Херцеговина от Посланическата
конференция в Цариград в 1876-1877 година. В тоя устав наистина се предвиждаше за
трите въстанали области управители, назначавани със съгласието на Силите и
[190]
международна комисия за контрол . Султанът, същият Абдул Хамид, който сега
царуваше, отхвърли решенията на конференцията и така се дойде до Руско-турската война.
Щеше ли той сега да бъде по-отстъпчив? „Колкото за предполагаемо противостоение на
Турция - пишех аз, - очевидно е, че то ще бъде победено твърде лесно от едно силно
наблягане на Великите сили. Решението на Македонския въпрос в духа на декларацията на
Вътрешната организация може да се постигне без война, без риск." С такъв оптимизъм се
бях върнал от своята обиколка в трите западни столици. Примерът с Крит в туй отношение
беше най-насърчителен. Него цитираше и Франси де Пресансе пред Френската камара.
 МОЯТА МИСИЯ В БЕЛГРАД
След като написах декларацията на Вътрешната организация, д-р Татарчев и Христо
Матов поискаха от мен да замина за Белград и да действам пред сръбското правителство
да пропусне през Сърбия някои материали, предназначени за въстанието. Направих
постъпките пред Света Симич, началник на пропагандата в Министерството на външните
работи, когото познавах от моя престой в Белград през 1901 година. Още при първите ми
думи той ми отговори без колебание, че сръбското правителство на драго сърце ще
удовлетвори това наше искане. Покрай поръчката на д-р Татарчева и на Матова аз сам си
бях задал и друга една задача. Съветите, които чух в Лондон, да търсим сближение със
сърбите, бяха много подействали върху мен. Английските съветници смятаха сръбско-
българското сближение като една нужна отбрана на двата съседни народа против тъмните
амбиции, приписвани на Австрия. Аз намирах, че то се налага още сега за подкрепа на
въстанието чрез дипломатически действия от двете правителства. Политиката на Сърбия по
Македонския въпрос беше ми добре известна. Тя се домогваше до подялбата на
Македония и никакви увещания от българска страна за разбирателство върху принципа на
автономията не бяха дали резултат. В Сърбия обаче току-що бе станало едно събитие,
което отваряше - така мислех - по-насърчителни изгледи, тъй като то бе променило цялата
атмосфера в Белград. Една кървава трагедия бе турила край на династията на
Обреновичите, срам за Сърбия с последния ѝ представител.
Женитбата на крал Александър с Драга Машин, вдовица, позната по лошото ѝ
минало, бе възбудила още от първия момент голямо негодувание у сръбския народ.
Поведението на кралската двойка все повече го засилваше и то особено закипя, когато
крал Александър посочи като престолонаследник своя шурей, млад офицер,
предизвикателен със своето нахалство. Така една насилствена развязка се явяваше все
повече като неизбежен изход. През нощта на 28 срещу 29 май една група офицери
заговорници нахълтаха в кралския дворец, убиха краля, съсякоха кралицата и хвърлиха
телата им през прозореца на двора. Станалото тая нощ в Белград беше потресаващо, но
забележително е колко малко съболезнования то събуди у самите монархии. Русия и
Австрия побързаха да се изкажат, че ще признаят всяко законно избрано правителство в
Белград. Избирането на крал Петра от свиканата набързо Скупщина намери одобрение
както във Виена, така и в Петербург. Известно ли е било там, че се приготовлява заговор за
свалянето на крал Александра? Съществува мнение, че за това е знаел руският
пълномощен министър в Белград, Чариков. Доколкото се отнася до Австрия, ще напомня,
че година по-рано аз срещнах на трапеза у един агент на австрийското правителство двама
сърби, замесени в заговора, Живоин Балугджич и Ненадович, роднина на крал Петра. И на
руското правителство, и на австрийското крал Александър беше дотегнал със своите плоски
хитрувания, мятайки се ту към едната страна, ту към другата, будещ подозрения и у двете.
За руския император изчезването на крал Александра можеше да се смята и като едно
облекчение. Той беше му станал кум и бе обещал, че ще го приеме заедно с кралицата, но
императрицата се противяла поради сведенията, които двете дъщери на черногорския
княз, омъжени за руски велики князе, дали за миналото на Драга Машин, и руското
правителство трябваше да търси как да отговаря на постоянните напомняния от Белград за
определяне на датата на посещението. В „British Documents" намирам телеграмите на
английските дипломатически представители в някои столици, в които те предават
реакцията на тамошните правителства досежно кървавото събитие в Белград. Там има и
една телеграма от София. Английският дипломатически агент Ф. Елиот донасяше своя
разговор с българския министър-председател генерал Рачо Петров. Генералът казал, че
станалото в Белград злодеяние е вътрешна работа на Сърбия, в която българското
правителство не мисли да се намесва. Между другото, той изразил мнението сърбите да
[191]
изберат за крал някой член от царствующите фамилии . Това показва колко малко той
е познавал историята на Сърбия. У другите балкански народи беше естествено да се
повика на престола чужденец, тъй като нямаше в самите страни никой с основание да иска
да заеме престола. В Сърбия, напротив, и двете династии произлизаха из самия народ и
бяха посочени от тяхното водителство в борбата за националното освобождение.
Последният Обренович загинал, немислимо бе друг да го замести освен един потомък на
Карагеоргиевичите. Крал Петър се възцари при голяма популярност. Всичко, което се каза
за него, се нравеше на сръбския народ: че участвал във Френско-пруската война като
доброволец от френска страна и получил отличия за проявената от него храброст; че бил в
1876 година между въстаниците в Босна, където бил оставил от себе си една
революционна легенда. Женен за дъщеря на черногорския княз, с него се туряше край на
скритата вражда и постоянните интриги, които разделяха Цетина и Белград при
царуването на крал Александра. Възпитан в Женева и учил политиката в една страна с
образцов режим на народно управление, той бе познат със своите демократически
убеждения. Името му будеше у сръбския народ пълна вяра, че при неговия режим той ще
се радва безпрепятствено на своите конституционни права, тъй грубо нарушавани от
погиналата династия с държавни преврати и хвърляне в затвори народните водители.
Личните качества на крал Петра предвещаваха също задоволство от неговото царуване. В
Женева той водеше много скромен живот. Аз помня да съм го виждал да си пие бирата у
„Ландолта", където се събирахме българските студенти. Много се говореше за неговото
свободолюбие. Някои казваха даже, че бил републиканец.
Известията от Белград, когато той се възкачил на престола, говореха за всенародно
ликуване. С изчезването на бившия крал се възвръщаше достойнството на сръбския
престол, тъй поругано от него, и цяла Сърбия чувстваше, че влиза в една нова ера на
конституционен живот. Промяната в Белград се посрещна с големи симпатии в София.
Българското обществено мнение искрено се надяваше, че сега ще настъпи възможността
да се поставят на приятелска основа и на взаимно доверие сръбско-българските
отношения, които крал Александър бе поддържал в постоянна натегнатост. Събуди се
надеждата, че при лъха на свободата, който се носеше в Сърбия, ще може да се постигне
едно споразумение с нея и по Македонския въпрос. С тая надежда в себе си аз тръгвах за
Белград.
Първите ми впечатления бяха отлични. Всички българи, които имаха да минават през
Сърбия, се срещаха с куп неприятности както от страна на железничарите, тъй и от страна
на сръбските власти, дотолкова неприязънта бе обща. Сега промяната бе пълна. На
станцията полицейските с жадно любопитство и съчувствие ме разпитваха за въстанието в
Македония - истите ония полицейски, които преди две години бяха ме вдигнали от леглото
и през една нощ, в тъмнината, бяха ме натоварили на кола, за да ме пропъдят от Сърбия,
защото бях тръгнал да говоря в Белград за македонската революция. Те ме посрещнаха
сега като гост, дошъл от братска страна. В самия град явно личеше въодушевление от
известията, обнародвани за македонското въстание. Чуваха се гласове: Помощ на
македонците! Сговор с българите! В Белград имаше мои съученици от Лицея; чрез тях
влязох още първия ден в една младежка група. Тук владееше шумен ентусиазъм. Аз
радостно го предавах на читателите на „Вечерна поща" с тоя лирически тон, свойствен
тогава на перото ми: „На една маса, около която бяхме насядали все млади люде и
беседвахме за Македония, един студент, дете почти, ми привлече вниманието със
страстния израз на въодушевление от въстанието. Дребен, с изпито лице, пожълтяло, той
говореше и тупаше с малката си тупаница: трябва българи и сърби да си подадат ръка, за
да спасим Македония. Неговите очи горяха с трескав пламен и се разширяваха -
разширяваха се, като че ли му ядеха лицето. Тоя разчувстван момък принадлежал на едно
семейство, което се мисли жертва на българите и на революционното дело. През една
трагична нощ в един кът на Македония баща му паднал пред къщните врата с кама, забита
в гърдите му, и издъхнал с проклятия към българите. Но синът отхвърлил тая клетва.
Бащиният завет е победен от завета на новия дух. Бащата падна като приятел на турците,
синът ще се бори като техен смъртен враг". Особено впечатление ми правеха сръбски
учители в Македония, находящи се в това време в Белград. Аз бях виждал такива, пак в
Белград, в 1901 година. Тогава те говореха за българите с пяна на устата. Те сега се явяваха
като апостоли на помирението. Казваха:
- Ако турците смажат въстанието - тяхното отмъщение ще бъде ужасяюще и то няма
да пощади нито българи, нито сърби. То ще се простре върху всички славяни и всички тях
ще изтреби.
После добавяха:
- Недейте оставя българите сами срещу турците, защото чрез тях ще бъдем победени
и ний - победени без бой!
Тук прозвучаваше страхът за сърбите в Стара Сърбия, над които висеше албанският
унищожителен терор. Поразяваше ме и езикът на сръбския печат. Доскоро сръбските
вестници пазеха, с малки изключения, пълна резерва по въстанието. Те се задоволяваха да
хроникират сраженията. Но сега те изявяваха всички своята симпатия, тяхното единогласие
се нарушаваше само от един-два листа, без престиж и със съмнителни връзки. Останалите
пишеха в хармония с нашите. Те бяха даже по-възторжени поради темперамента на
сръбския народ, по-впечатлителен и по-поетичен от нашия. Насърчение на въстанието,
позив за помощ, сговор с българите, това бяха техните теми. През моя престой в Белград
аз срещнах някои от най-видните сръбски държавни мъже: Пашич, Протич, Стоян
Новакович и прочее. Помня, че последния ходих да го видя на лозето му. Но не казвах
имената им, предавайки разговорите си с тях, тъй като нямах съгласието им за това. Те ми
се видяха всички загрижени. Политиката на Австрия, която будеше подозрения в София, за
която ми говориха в Рим, в Париж, в Лондон, която винаги бе вълнувала сърбите, сега
събуждаше у сръбските държавни мъже растяще безпокойство. Те виждаха Австрия да
дебне възможните усложнения в Балканския полуостров, за да пристъпи към изпълнението
на своите намерения. Така, струваше им се, че опасност виси не само върху сръбските
въжделения вън от Сърбия, но и върху самото кралство. Нуждата от сръбско-българския
сговор за обща защита идеше постоянно в техните изявления. Един от тях ми каза:
- Да се помирим сами, за да не ни помири смъртта!
Всички тия описания за промяната на духа в Сърбия, които давах в първата си
[192]
статия за своите впечатления от Белград, бяха в пълен контраст с това, което се
знаеше от българското общество за сръбската политика по Македонския въпрос, водена от
толкова години. Аз обяснявах нейния произход и начина, по който тя се проповядваше от
всички органи на държавата, като се почне от жандармерията до Великата школа. Но
тогава, недостатъчно осведомен върху сръбските работи, хвърлях главната вина върху
крал Александър за раздора, който делеше сърби и българи. Неговата омраза към
българския народ била общоизвестна. Когато в Рим приказвах с един сръбски дипломат за
опасността, която грози България и Сърбия от страна на Австрия, ако настъпят усложнения
в Балканския полуостров, той ми каза:
- Да, от Македонския въпрос ще изскочат страшни изненади, които може би ще
опропастят и България, и Сърбия. Да, само един братски съюз може да избави тия два
народа от погибел. Но тоя съюз е една мечта, която няма да се осъществи, додето
Александър царува в Сърбия.
- Тогава? - попитах аз.
Той повдигна рамене, сви вежди, поразгони грозните перспективи с един привичен
жест на отчаян и тих фатализъм. Една седмица по-късно Александър падна под ударите на
съзаклятниците. Всички, с които говорих в Белград за крал Петра, ми заявяваха, че с
неговото възцаряване се отваря една ера не само за демократическото развитие на
Сърбия, но и за желаното у двата народа сръбско-българско братство. Такъво бе
всеобщото настроение, което забелязах в Белград. „Всичките партии - пишех аз - са
симпатично настроени спрямо България. Но най-горещи наши приятели са радикалите. Те
са ни приятели по традиция. След Зайчарската буна те намериха братско съчувствие в
България: някои от тях, осъдени или изгнани, срещнаха най-сърдечен прием у нас. Те бяха
против войната. Милан даже ги обвиняваше в предателство. Като кървава обида
реакционерите хвърляха името „българин" на господин Пашича, шефа на радикалите." Аз
не забравях да отбележа, че когато радикалите идваха на власт при царуването на
Александра и правеха опити за споразумение с българското правителство, тяхната
програма оставаше дележът на Македония. „Но - пишех по-нататък - благодарение на г.
Симича, Джая и техните съмишленици в Радикалната партия се извършва един коренен
преврат по тоя въпрос." Разговарях дълго и с двамата. Джая беше човек въодушевен, всяка
дума у него издаваше горещата му вяра. Света Симич, разсъдлив, логиката у него
заместваше чувствата. И двамата ме увлякоха. Така пишех: „Ако изявленията, които чух, са
искрени, и аз нямам никаква причина, за да ги считам лицемерни - идеята за автономия на
Македония като основа на сръбско-българското споразумение е проникнала в духовете. Тя
е един вид официална програма на Радикалната партия и от двете фракции". Тъй аз
поднесох едно заблуждение у своите читатели. Трябва да кажа, че всичко, което чувах в
Белград, ме водеше към него, най-вече разговорите ми със сръбски държавни мъже. Те
всички признаваха нуждата да се подкрепи от сръбска страна въстанието. Един от тях ми
казваше:
- За нас опасното не е, че българите са повече от нас в Турско; а защото българското
име е свързано с най-дълбоките влечения на масата, с жаждата ѝ за свобода. Силата на
България е в нейния висок нравствен престиж в Македония, гдето на нея гледат като на
месия.
Друг, пак в същия дух, ми заяви:
- В нашата политика спрямо Македония е настанал психологическият момент. Ако в
тия трагически минути, ние се притечем на помощ на македонците, те ще забравят
миналото и съчувствието им към нас ще бъде искрено и силно. Но ако ние ги оставим без
подкрепа, ще стане едно от двете: или македонците ще сполучат, и тогава те ще мислят с
право, че държат свободата си на България; или те ще бъдат смазани, и в тоя случай ще
обвиняват нас за своето поражение. След една несполука на въстанието България ще
[193]
опази своето обаяние; но ние не ще смеем вече да се покажем в Македония .
Сърбите притежаваха голямото изкуство да създават в българската общественост
илюзии за братство, като криеха зад тях своите истински намерения. Така се стигна до
Сръбско-българския договор от 1912 година, който докара Балканската война с нейния
печален за нас край. Изявленията, които чувах в Белград, хвърляха и мене в илюзията, че
времето е узряло за едно сръбско-българско споразумение по Македонския въпрос. Но аз
не пропуснах да изтъкна пред сърбите с най-категорична ясност на каква само основа то
може да се постигне. Напомнювах възмущението у българското обществено мнение,
когато се разказваше, че крал Александър, като пристигнал в София, донесъл със себе си
огромна карта на Македония, сложил я върху една маса и подал на княз Фердинанда
червен молив, за да разделят Македония „като че ли тя е някой труп, който орлите - или в
тоя случай, по-добре вълците - могат да делят". Казах на сърбите в Белград:
- Вие ще чуете от всеки българин, бил той македонец или от Княжеството, че дележът
на Македония се счита от всички нас като едно престъпление и че е обидно да се предлага
на България да бъде тя съучастница в него. Тя не може да го чуе с хладнокръвие даже като
една отвлечена хипотеза. И който народ ни предлага подобен план, не може да се счита
освен като враг. Макар - изтъквах аз - българският народ да съставлява грамадното
мнозинство в Македония и България да има основателни права върху нея, тя се отказва от
всякакви териториални претенции, като иска автономия с еднакви права за всички вери и
народности.
Във „Вечерна поща" пишех, че това не е идея на отделни сектански кръгове, а
общоприето мнение, формула на държавната политика, неотемлима от политическото
съзнание на българския народ, и завършвах: „Нека сърбите заявят открито, че са съгласни
ведно с нас да действат за автономията на Македония, и в България всички партии, целият
народ ще им протегне ръка. Но докато сърбите се задоволяват с мъгляв възторг (за
[194]
братство, б.м.), българите ще стоят хладни" .
Тия съмнения аз изказвах след завръщането си в София. Те не закъсняха да бъдат
потвърдени. Докато бях още в Белград, говореше се, че предстои един митинг за
поддръжка на въстанието. Чувах колко внушителен щял да бъде той. На обширния площад
пред Народния театър, около паметника на княз Михайло, многолюдието не щяло да може
да се побере. Целият град щял да се стече там. И от хиляди гърла тоя ден щял да излезе
един могъществен и проглушителен протест против турската тирания. На тоя митинг
нямало да се стече само простолюдието; в него щели да вземат участие най-видните
държавни мъже, особено ония, що са играли в Сърбия важна историческа роля. Поради
това митингът нямало да бъде само една патриотична манифестация; той щял да бъде
един политически акт. С него щяло да се погребе окончателно сръбското туркофилство,
което бе тъй дълго време официална доктрина. Митингът станал на 17 август при стечение
уж на осем хиляди души, цифра сигурно преувеличена. След като свършили ораторите и се
вземала резолюцията, пристигнало известие, че Прохорският манастир бил изгорен от
турците. Една група младежи тогава поискали да се вземе по-остра резолюция и да се
направи враждебна демонстрация пред Турската легация, но по-умерените хора ги
отклонили от това желание. В телеграмата, дадена в чужбина, се говореше, че митингът
поискал съгласувано действие на балканските държави в полза на въстанието и натоварил
една комисия да действа в тоя смисъл. В текста на самата резолюция обаче ясно
проличават старите тенденции на сръбската политика спрямо Македония, преди всичко
враждата към Вътрешната организация и водителите на въстанието. Така в увода се
казваше, че сръбското и въобще християнското население в Отоманската империя
страдало както от царските власти, така и от комитетските чети, които предизвиквали и
поддържали нередовните обстоятелства. В мотивите на резолюцията по-нататък се
изказваше симпатия към тия, които се борели „в Македония и Стара Сърбия", недоверие,
че султанът може да тури ред в размирените области, съпротива срещу идеята да се
поверят тия области на някоя велика сила, и после се заявяваше, „че нито комитетските
чети могат да извовюват на народа свободата, нито пък сегашните им вдъхновители и
водачи би осигурили на тамошното население безпристрастно управление и свободно
развитие". Накрая резолюцията гласеше: „Предвид на всичко това митингът мисли, че
умиряването на Македония и Стара Сърбия най-добре би се постигнало при спазването на
султановия суверенитет, ако се повери то на заинтересуваните балкански държави". Какво
значеше всичко това? Сърбите отхвърляха международния контрол, поискан от
Вътрешната организация, и се домогваха за една съвместна намеса на България и Сърбия
[195]
в Македония с крайна цел нейната подялба .
Така върху надеждата за сръбско-българско споразумение отново падна тъмна
[196]
нощ .
 НАТИСКЪТ НА СУЛТАНА ВЪРХУ ЕКЗАРХ ЙОСИФ ПРЕЗ ВРЕМЕ НА
ВЪСТАНИЕТО В МАКЕДОНИЯ
Илинденското въстание изправи българското правителство пред трудни задачи. Но
най-напред искам да говоря за тежкото положение, в което то постави в Цариград
Българския екзарх. В своята служба за българския народ Екзарх Йосиф бе минал през
множество изпитания. Ловченски митрополит, заел своя стол след Априлското въстание,
той се намери в една епархия, стояща под силното подозрение на турските власти и
трябвало да употреби всичкия си такт пред тях, за да ги въздържа от преследвания против
българското население. Избран Екзарх на 24 април 1877 година, той трябваше да носи
тежестта, която падаше върху плещите му от Руско-турската война като духовен началник
на българския народ, отговорен за него пред султана. Дошъл в Пловдив след Берлинския
конгрес, той се завръща в Цариград с непризнато положение пред Високата порта, което
той гледа да закрепи със своето постоянство. Стамболов с политиката си на приятелство с
Турция засилва неговия авторитет и дава мощна подкрепа на неговото дело. Но тъкмо
тогава Екзарх Йосиф се намира между два огъня. Ту българското правителство, ту руският
посланик наблягат върху него да вземе страна по руско-българската криза. Отказът на
владиците в България да признаят княз Фердинанда и преследванията на Стамболова
против тях също го поставяха пред една дилема. Помирението с Русия му даде отдих, но за
кратко време. Нелидов се яви пред него с искане щото той да си премести седалището от
Цариград в България като остави българските владици в Македония под ведомството на
Гръцката патриаршия. Посланикът ставаше така изразител на руския Св. синод, който се
стремеше по тоя начин да докара премахването на схизмата. Твърдостта на Екзарх Йосиф
отклони тия опити не без мъчителни разправии. Появяването на революционното
движение в Македония дойде да го хвърли в нови тревоги. Султанът мислеше, че
Екзархията и комитетите са едно и също, и държеше Екзарха под постоянно заплашване.
От друга страна, Вътрешната организация предявяваше пред него постоянни искания да
назначава и премества учителите съобразно с нейните нужди. Нейни пратеници отиваха
при него и му представяха списъци. С такава мисия му се представих и аз в 1899 година,
изпратен от Борис Сарафова, тогава председател на Върховния комитет. Екзархът ту се
съгласяваше, ту се противеше, намирайки се между желанието да не влиза в конфликт с
Организацията и страха, че разкритията на турските власти, които показваха неведнъж
участието на учителите в комитетската дейност, ще изложат на опасност самата Екзархия.
Сам той ми е разказвал как султанът го е викал и го е заплашвал. Неизбежно бе щото при
тия условия Илинденското въстание да го постави в най-критическо положение. „Вечерна
поща" имаше в Цариград един кореспондент, който ѝ изпращаше своите известия с писмо
[197]
по австрийската поща до телеграфопощенската станция в Харманлий и от там те ни се
предаваха по телеграфа. На 26 юли ние обнародвахме във вестника следното му
съобщение: „Веднага след получаването известията за въстанието в Македония специален
адютант на султана отишъл в Екзархията, за да извикат Негово Блаженство, когото завели в
Илдъза. - В антишамбра Н. Блаженство Екзархът бил оставен да чака дълго време, доклето
излязъл великият везир. С един надменен тон този султански сановник почнал да ругае Н.
Блаженство и да го заплашва със смърт, ако той не даде на населението заповед за
мируване. - Негово Блаженство отговорил напълно хладнокръвно, че това не се касае до
него, защото в Берлинския договор нийде не е казано Екзархът да се държи отговорен за
умиряването на въстаниците. Освен туй той добавил: „Много пъти съм заплашван от
комитетите със смърт, ако посмея да упражнявам някакво давление вънка от църковните
[198]
ми права" .
По-късно разказваше се за една драматична сцена между него и султана. Абдул Хамид
настоявал щото Екзархът да порицае въстанието с едно послание до своето паство и при
[199]
отказа му да се съгласи на това той му извикал: „Асаръм" („Ще те обеся"). Така в 1821
година при избухването на революцията в Пелопонес гръцкият патриарх биде изваден от
църквата на ден Великден и окачен на въжето на вратата на самата Патриаршия. Екзарх
Йосиф обаче спокойно отговорил:
- Сега не можете.
Това бе, разбира се, една легенда. Историческата истина намираме в дневника,
държан от самия Екзарх. В него той е записвал през времето на македонските вълнения,
както и през другите важни моменти от дълготрайната му дейност начело на Българската
църква своите разговори и срещи, своите размишления и своите тревоги. Когато през
есента на 1902 година избухна Джумайското въстание, Екзарх Йосиф пратил, по искането
на турското правителство, телеграма (вероятно до епархийските наместници където
действаха четите) да се съветва населението да мирува. Когато на 4 ноември (16 шабан)
отишъл заедно с гръцкия патриарх, арменския и пр. да честити на султана рождения му
ден, той показал към него особено благоволение и го похвалил. От това се виждало, че
Екзархията е запазена и че с българите в Македония няма да се постъпи както с арменците.
Четири дена по-късно Тахсин паша, главният секретар на Абдул Хамида, му казал, че ще го
вика скоро в палата. Екзархът се е питал: защо ли ме викат пак? Сигурно за нов натиск
върху мене. Аз си спомням пак думите, които ми е казвал:
- При всяко мъчно положение разхождам се в стаята си дълги часове през нощта,
търся добрия път и понякога едвам призори вземам решение.
Тоя път той решил вместо да чака да бъде поканен от Тахсин паша, сам да отиде при
него, за да предотврати щото да се поискат от него пак съвети към паството му, като
обясни откровено, че никакъв съвет няма да помогне, докато населението е подвергнато
на преследване и насилия. Тахсин паша казал, че ще обади това на султана. Няма нужда,
отговорил Екзархът, аз ви говоря като на приятел. На 5 декември Екзархът пише за
впечатленията, които изнесъл от своята обиколка в Южна Македония един от неговите
[200]
високи чиновници, Васил Юрданов . Народът не бил паднал духом и се готвел да
въстане напролет. Екзархът говори за своите посещения у посланиците на Русия и Австрия.
Но в разговорите му с тях няма нищо, което да не се знае за политиката на двете империи.
На 7 юли следващата година той отишъл да види английския посланик О’Конор. Говорили
най-напред за религия и на разни теми извън политиката. После O’Конор минал на
безпокойното положение в Македония. Според неговите сведения там имало дванадесет
хиляди души, въоръжени с пушки и бомби, и че подир жътва щяло да има въстание.
Изложил съм вече по дипломатическите документи каква програма по Македонския
въпрос О’Конор поддържаше пред своите колеги. Екзархът от своя страна му заявил, че
истински реформи може да има в Македония само като ѝ се даде едно управление като на
Ливан, т.е. с генерал-губернатор християнин.
На 22 юли, вторият ден на въстанието, Екзархът е повикан в Илдъзкьошк. Ще предам
изцяло писаното от него за разговора, който е имал там, тъй като всяка дума в този
документ е ценна както за характеристиката на неговата голяма личност, тъй и за нашата
нова история въобще: "22.VII.st. - На 10 1/2 ч. преди пладне един службаш дойде от палата
и ми каза, че ме иска в[еликия] везир на палата где ще бъде до 12 часа. Веднага заръчах да
впрегнат колата и на Мандажиев да се приготви да дойде с мене, понеже Начов беше
[201]
заминал по друга работа. На палата имаше мезлиш от министри и други в стаята до
Аджи Али-пашовата, в която ме въведоха. Обадиха на в[еликия] везир, че съм дошъл, и
подир няколко минути той с министра на външните дела влязоха в стаята, а Аджи Али
паша с други трима чиновници излязоха вън, та оставиха само садразамина и хариджието
[202]
при мене. Везирът ме покани да седна на самото канапе, на което седна и той, а на
хариджието заповяда да донесат стол да седне при нас. В[еликият] везир ми каза
следующето.
- Във вилаетите има въстание. Ний го очаквахме подир харман, подир две-три
седмици, но то избухна по-рано. Появила се е чета при Егридере паланка и при Османие; в
Битолско излезли 16 чети, в града имало бунтовнически плакарди, в околността на едно
село имало битка между четата и аскера, между Битола и Солун, телеграфът е пресечен и
железний път развален... с една дума, има въстание. Ний, правителството, размислихме и
зехме мерки да потушим и сме принудени да постъпим строго. Но с тия мерки заедно Н.
Величество, за да може да се избегне колкото се може несчастия, заповяда да ви повикаме
като Екзарх и да ви кажем тия работи, в които председатели са учители и попове, и да ви
поканим да съветвате селяните да сложат оружието, като ги уверите, че правителството
няма да наказва тия, които се подчиняват...
- Отговорих, че съжалявам за това, което се случва, че аз всякога съм бил против
революционното комитетско дело и от начало досега не съм преставал да съветвам да не
влазят в такъв пагубен път; това съм правил сам от себе си и по заповед на правителството
и на Н. Величество, но не можах да убора действията на интелигентната класа, на
емиграцията македонска в България. Най-много съм работил в София върху българското
правителство, но и те, като уверяват, че не одобряват революционното движение, че няма
да увлекат България в него и че съветват македонците да не следват тоя безизходен път,
обявяват, че не могат да ги убедят да мируват и че като държат коректно поведение
спрямо Турция, не могат повече нищо да направят, защото основний им закон -
конституцията - не позволява да запушат устата на пресата, да забранят събрания,
разисквания и прочее. Така щото съм изчерпал всичките си средства там, гдето мислях, че
най-много можеше да се въздейства, но не се сполучи. Колкото за във вилаетите,
учителите в училището са учители, но да ги убедя вън да не бъдат в комитети, нито ги знае
човек кои са, нито слушат, защото въобще са хора млади, учени по Европа или в ближните
свободни държавици, и без отечество и кариера, отчаяни, и искат или да си пробият път
чрез добиване свобода и добър живот, или смърт. Много съм говорил и убеждавал, но не
слушат в отчаяното положение, в което се намират, и в това, че не виждат за тях живот
освен в едно променение на по-добро управление... А свещениците са въобще хора
прости, съчувстващи на страданията на селяните от някои адмистративни злоупотребления.
Когато дойдат революционерите и му кажат: „Дядо попе, тука трябва да стане въстание, за
да се даде на Европа повод да се намеси и подобри състоянието на християните, ти трябва
да дадеш пример и да станеш мъченик, ако е нужно, за вярата и народността, ако не, ще
бъдеш убит като противник на доброто на народа", попът, поставен да избира между две
смърти, разумява се, че мнозина ще предпочитат да умрат за свободата, отколкото за
защитата на съществующий режим... Освен това аз не мога сега да уверявам селяните, че
като сложат оружието, ще бъдат пощадени, защото аз това направих наесен при генер[ал]
Цончевото въстание, дадох такива обещания, че няма да ги закачат и добрина ще видят,
но излезе противното: въстанието се ограничи - само 5-6 села в Мелнишко бидоха
увлечени - другите не мръднаха, но военните власти натиснаха селяните едно по едно и
всичките им по-първи хора по 20-40-60 биха жестоко, осакатиха, умъртвиха, взеха им
здравието, направиха неспособни за работа, накараха да избягат било в странство, било
по горите... Така щото никой няма тоя път да ми повярва.
- Това стана - каза везирът - само в две-три села.
- Не - отговорих, - наред във всички почти села, във всички кази на Серский санджак...
- Това беше наесен - каза той.
- Не - отговорих, - и досега си следва същата система...
- Ний давахме строги заповеди да не стават измъчвания и насилия.
- Да, в това не се съмнявам, но хората, на които ги давате, са невежи, фанатици,
страстни и не се съобразяват с тях. Така прочее целта, за която искате да пиша, няма да се
постигне, а за мене има и големи неприятности: комитетите искат от мене да изляза
начело да искам от правителството и от Силите предвидените реформи в Берлинский
договор и да се жертвам за паството си, или ако не направа това, то поне да не излизам с
[203]
чиркеляци дa осъждам усилията им да си улучшат положението, така щото не е чудно
да не дойдат с ултиматум да ме застрашават с убийство, ако не стоя неутрален, с това не
искам да кажа, че няма да се съобразя с волята на правителството и че няма да направя
нищо, но че не трябва да разчитате, че ще има някаква полза за правителството от моята
постъпка...
Подир тоя разговор се поздравихме и те си излязоха в другата стая на мизлиша, аз
[204]
излязох из другата порта..."
На 18 август към 11 часа вечерта пристига при Екзарха Решид паша, военен прокурор,
изпратен от султана. В Илдъза имало сведения, че в Цариград щели да станат атентати от
страна на българите. От Екзарха се искало да повлияе със своя съвет, за да бъдат те
предотвратени. Екзархът отговорил, че доколкото той знае, такива намерения няма, че
българите тук били мирни хора, заети със своите работи, и нямали оръжие; ако ли става
дума за комити, той не вижда как би могъл да узнае за тях, нито как да им въздейства.
Решид паша обаче продължавал да стои и да настоява за намесата на българския духовен
глава върху неговото паство в столицата. Тази настойчивост и късният час на посещението
на турския сановник дали на Екзарха да разбере, че се иска от него една гаранция, за да се
уталожи голямата уплаха на султана. Тогава той заявил на Решид паша да предаде на
Абдул Хамида, че според него, Екзарха, вероятността е 95% от стоте да не се случи нищо.
При тези думи Решид паша си заминал. Но рано сутринта той е пак при Екзарха: този път
той носи един рапорт върху снощния им разговор, моли го да го прегледа и подпише, за
да може подир малко да го представи на султана. Екзархът прочел рапорта, забелязал
някои неточности, но същественото - деветдесет и петте процента сигурност, било казано и
той подписал. На часа десет сам той отива у Тахсин паша да му разкаже за посещенията на
военния прокурор. Тахсин паша знаел за това, бил вече прочел рапорта на Решид паша и
казал, че той бил приет добре, но че остатъкът 5% все още поддържал у султана известно
смущение. Екзархът трябвало отново да обяснява невъзможността да даде една пълна
гаранция относно слуховете за атентати в Цариград. Не след много Начов, който бе дошъл
с него в Илдъза, му носи една книга; в нея имало написани няколко реда, които Екзархът
трябвало да прочете и подпише. В тях се казвало, че както досега, така и занапред той ще
продължава да съветва своето паство за мир и вярност. Тогава дошъл друг да му съобщи
да слезе в стаята, в която били вече събрани другите духовни началници, за да бъдат
приети от султана. Екзархът пише, че Абдул Хамид изглеждал видимо значително
поуспокоен и го удостоил със своето внимание.
На 1 септември Екзархът бележи в своя дневник: „Повикан в палата вчера, когато бях
[205]
по Босфора, ходих тая сутрин на 10 ч. с Начов" . Тахсин паша пак му говорил от името
на султана да издаде окръжно. „Отговорих му - пише Екзархът, - че най-напред
наместниците ми, председатели на общините, повечето властите ги вдигнаха, затвориха
или интернираха по родните им места, други сами са избягали от местата си като
Дебърский владика, други си дадоха оставката като Одринский наместник; остават само
няколко владици и архирейски наместници, гдето сега населението е изгорено и избягало
в горите, като Костур, Лерин. Така че (не) виждам кому да пиша и кой ще предаде
заповедта ми на населението, такова едно окръжно си няма вече мястото, защото
населението е разорено и съсипано. Аз от 9 години насам давах съвети, но не убедих
никого, и сега съм уверен, че няма никой да ме послуша. Тия, които са въстанали, се водят
по комитетите... Ето защо аз не намирам никаква полза за държавата, а голяма вреда за
Екзархията от издаването на окръжно, което никой няма да послуша, и моля Н. Величество
да не ме излага в такова неприятно положение пред паството ми. Казах му в началото на
разговора, че аз бях поставен Екзарх да добия правата им, но и досега 9 епархии в
Македония и 3 в Одрин стоят под патриархията с 2/3 от населението под
[206]
патриархията , не се даде не Синод, не съвет да се съставят като общини, както другите
патриархии, и 25 години ферманът стои още нетурнат в действие. От десет години насам
не ми се върши никаква работа, ни най-малката, тъй че днес съм достигнал да не мога да
[207]
извадя едно тескере на наместника в Одрин и съм от Герговден обсаден от афиета
деня и нощя пред портата ми да ме пазят. Вън 120 села ограбени и изгорени, на които
жителите плачат по улиците за кора хляб, кажете на Н. Величество да даде заповед да ги
хранят, това са негови поданици и ще му трябват пак да работят... Тахсин ходи и дойде.
Ми каза, че предал на Н. Величество разговора ни, че Н. Величество ще даде заповед да
дават храна на пострадалите. Така от 22.VII. досега пет пъти иска от мене окружно, едвам
сега можих да се откача от тоя натиск, който много ми повлия морално, и не се усещам
оттогава да съм, който бях по-напред. Загуби ми се благоразположението и като да
отпаднах малко духом и в енергията. Дано тия ежедневни удари да не докарат
разстройство на здравието ми." Екзарх Йосиф напразно пише, че енергията му била
намаляла. Ясно е, напротив, че тя бе останала ненакърнена. В тоя разговор с Тахсин паша
той не се ограничава с оправдания за своя отказ; става сам обвинител. Все пак
преживените от него терзания не са минали без следа. Те личат в езика на горецитираната
бележка, език на човек твърде много още развълнуван, за да има грижа за своя стил.
Трябва да отбележа, че през Илинденското въстание достойно държание има в
Македония цялата Българска църква. Особена доблест показаха Битолският владика
Григорий и Дебърският Козма Пречистански. Между нисшето духовенство примерите са
многобройни. Ще посоча между другите имената на поп Търпо от костурските села и дякон
Тома, баща на професор д-р Томов. Дълг ми беше да отдам тая заслужена почит на
Българската църква в Македония, участница във всички национални борби,
продължителка на Възраждането.
 БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО И ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ
Генерал Рачо Петров ми каза:
- Аз се научих за въстанието от австрийския дипломатически агент. Бях изненадан.
Българското правителство е знаело, разбира се, че се приготовлява въстание в
Македония. Според това, което съм чувал, двамата задгранични представители на
Вътрешната организация, д-р Татарчев и Христо Матов, му съобщили един вид официално
за взетото в Солун решение. Можем да смятаме като сигурно, че преди тях сам Гарванов е
поставил в течение генерал Рачо Петрова. В неведение е бил последният само досежно
датата. Но въпросът, който има да разглеждам тука, е друг: дали българското правителство
е насърчавало обявяването на въстание и дали е давало някому обещание, че ще го
подкрепи с военната сила на България. Записаните от професор Милетич спомени са
единствените данни, които имаме за това. Борис Сарафов разказва за известието, което
дошло от София до Главния щаб, когато той, преди въстанието, се намирал в Ресенско:
„Тук, в с. Кривени, ни дойде през Битоля писмо от София, в което се съобщаваше какъв
разговор имал Матов с генерал Савов в София. Савов му бил казал, че къде септемврий ще
бъдела готова България, щом не е възможно да се отложи въстанието. Трябва да кажа, че
на отиване от София аз ходих при Паприкова и му казах, че отивам в Македония, че там ще
има движение. Паприков ми каза да се отложи, ако е възможно, до месец май. Разбрах, че
той се изказваше в смисъл, че България може да воюва. В Кривени ние бяхме решили под
впечатлението на писмото от София да се отложи въстанието. Така и съобщихме в Битоля."
[208]
Преди това бил пристигнал от София Пере Тошев. „Пере Тошев - разказва Борис
Сарафов - беше все за туй да се позакъснее още, защото българското правителство искало
[209]
да почака докъм края на август, поръчало било не знам какви си материали и прочее."
Какво заключение можем да извадим от всичко това? Трябва ли да приемем, че двамата
генерали и военни министри са се съгласили на въстанието и са пожелали то да се отложи,
или пък, като са разбрали, че въпросът е решен, са настояли само то поне да бъде
отложено? За генерал Савова мога да кажа, че последното е вероятно, защото зная от него
колко смутен е бил той, когато Илинденското събитие го завари с една невъоръжена
българска армия. Що се отнася до генерал Паприкова, той беше известен със своята
умереност и ценеше думите си. Поради това чудно изглежда как Борис Сарафов е можал
да разбере от него, че България може да воюва, като знаеше по-добре от всекиго, че тя не
е готова за война. Действително като военен министър в д-р Даневия кабинет той,
противно на неговата политика, остави свободна границата за минаването на четите,
които нахлуха в Македония и обявиха Джумайското въстание. Но това стана по желанието
на княз Фердинанда, чиито съображения вече съм изложил. Би могло да се предположи
следователно, че генерал Паприков и сега е насърчил Борис Сарафова по същата причина.
Обаче уплахата, в която, както ще видим, изпадна княз Фердинанд през време на
Илинденското въстание, не се съгласява на пръв поглед с идеята, че той го е желал.
Разказът на Борис Сарафов повдига и друго едно съмнение досежно основателността на
впечатленията, които той извлякъл от своята среща с генерал Паприкова. Борис Сарафов
замина за Македония през месец февруари. Ако допуснем, че генерал Паприков е поискал
да се отложи въстанието само до месец май, то би значило да му припишем вярата, че
една неготова за война армия може за такъв кратък срок да се подготви. В действителност
тук имаме работа с природния оптимизъм на Борис Сарафова, тъй необходим за човек,
който отива да вдига въстание.
Каквото значение и да отдаваме на думите на двамата генерали, едно е
положително: никъде не се вижда щото самото правителство да е било предизвестено за
въстанието или да го е одобрило. Всичко в неговото поведение доказва противното.
Кабинетът беше възглавяван от генерал Рачо Петрова, но главното лице в него беше
Димитър Петков, а той, както вече казах, държеше за политиката на приятелство с Турция,
следвана от Стамболова с такъв голям успех и останала като традиция за партията му. Още
първата стъпка на правителството, което завари обтегнати отношения с Високата порта,
беше да ги подобри. Тя се наложи особено след атентатите в Солун. Получиха се тогава
известия в София за съсредоточение на турски части по българската граница.
Правителството, което се видя начело на една България, оставена от бившите режими
невъоръжена, реши да изпрати в Цариград специален пратеник с мисия да даде на
Високата порта уверения за неговата миролюбива политика. Изборът се падна върху
Григор Начович и много добре се разбира защо. Начович, бивш съратник на Стамболова
през критическия период на руско-българската криза, се отдели от него и се бори за
свалянето му с една сила на ненавист, която даде да се подозира, че е бил между
интелектуалните подбудители на убийството му. Но той остана съгласен с него върху някои
принципи на външната политика, между които тоя за тясното приятелство с Турция. Откато
напусна кабинета Тодор Иванчов - д-р Радославов, Начович се държеше далеч от
политиката, затворен в своята нелюдимост. Новото правителство не бе по неговия вкус.
Той не смяташе генерал Рачо Петрова за сериозен човек, а от Д. Петкова деляха го стари
вражди. Димитър Петков бе в действителност човекът, който, както вече съм споменавал,
беше хвърлил върху него във вестник „Свобода" чудовищни обвинения. Начович нито
забравяше, нито прощаваше, но беше патриот и виждаше, че при настъпилите мъчни
обстоятелства, които можеха да станат и критически, личността на Петкова е сега една
гаранция за разумна политика. Това му повлия, за да приеме предложената му мисия.
Подейства му със своите настоявания и княз Фердинанд, макар отношенията между
двамата да не бяха добри.
Мисията на Начович не се състоеше само в това, да убеди Високата порта в
миролюбивата политика на България, но и да постигне някакво разбирателство с нея
досежно реформи в Македония, като ги поиска по-малки, отколкото тия, за които се
[210]
чуваше, че по-нататък щели да предложат Силите . Тая намеса на българското
правителство в едно дело, което Австрия и Русия бяха запазили за себе си, не се понрави
нито във Виена, нито в Петербург. Недоволството на граф Ламсдорф ясно личи от думите
му в един разговор с английския посланик в Петербург сър Чарлс Скот. Българското
правителство не направило на руското никакво официално съобщение по мисията на
Начович, но в отговор на едно запитване българският дипломатически агент Д. Станчов
заявил, че тя имала за цел да разчисти недоразуменията, да установи приятелски
отношения с Портата и да увери султана в искреното желание на княз Фердинанда да
сътрудничи в задачата на умиротворението на Македония. Не без ирония граф Ламсдорф
казал, че бил готов да даде с двете си ръце своята благословия върху мисията на Начовича,
но оставало да се види как султанът щял да посрещне едно предложение от своя васал да
[211]
му помогне в умиротворението на собствените му поданици . От своя страна
австрийският посланик в Петербург барон Ерентал изказвал също недоволство от мисията
на Начович. Според него тя имала за цел да компрометира реформите на австро-руския
[212]
проект .
Начович бе гледан в Цариград като стар приятел на Турция. Сам султанът го
познаваше, понеже бе го приемал по-рано, като министър в Стамболовия кабинет, на
лична аудиенция. Както казах, българското правителство не можеше да направи по-добър
избор. Но Начович идеше в лошо време и без никакви изгледи за сполука. Турците бяха
крайно разгневени срещу България след солунските атентати, за които виждаха в нея
отговорност като покровителка на македонските революционери. От друга страна, те
смятаха като дързост от българското правителство да предлага услугите си за
прекратяването на размириците в Македония, за които те хвърляха върху него главната
вина. Техният отговор беше, че не желаят да преговарят с един свой васал за работи в
своята империя. Има данни, че те са били насърчавани в това отношение от руския
посланик, както и от австрийския. Начович се завърна в София на доклад на 6 юни. Пред
чуждите кореспонденти той призна неуспеха на своята мисия, но го отдаваше не толкова
на лошото разположение на турците, колкото на това, че в София не се следвала ясна и
твърда политика за подобрение на отношенията с Турция. Тоя упрек се отправяше към
самия шеф на българското правителство. Генерал Рачо Петров не се стесняваше да изказва
своя скептицизъм досежно задачата, която бе поверена на Начовича, както и своето
мнение, че има и друг, по-добър начин за действие спрямо Турция. Пред софийски
журналисти той заяви от самото начало:
- Ние ще се опитаме да се разберем с турците биз-бизе, а ако не сполучим - арнаут
[213]
башка йолда билир .
Това беше пряко заплашване към Турция. Между туй известия продължаваха да
пристигат за натрупване на турски войски към българската граница и за турски
издевателства в Македония. Познатите на генерал Рачо Петров го наричаха „сербез Рачо".
У него имаше наистина смели пориви, съчетани с голяма самонадеяност, природна, но и
развита от необикновените му успехи още в младите му години. Нека напомним, че той,
двадесет и шест годишен, бе началник на Щаба на Българската армия, когато тя победи
Сърбия. Две години по-късно бе военен министър. По-нататъшната му блестяща кариера
не можеше, освен да развитие оптимизма и вярата му в себе си. От него не можеше да се
очаква дълготърпение. С една телеграма от 15/27 юни германският представител в София
Фон Бюлов донасяше: генерал Рачо Петров заявил на дипломатическите агенти на
Великите сили, че ако от страна на Турция се продължи концентрацията на войски, което
по добитите от него сведения ставало по посока на Скопие – Кюстендил, българското
правителство щяло да издаде заповед за свикването на запаса. Като предаваше тази
декларация на шефа на българското правителство, Фон Бюлов добавяше, че както
повечето от неговите колеги, така и той не я вземал много на сериозно. Той я отдаваше на
желанието на българския министър-председател да се постави добре пред общественото
мнение и че със своите заплашвания той искал да повлияе чрез Силите в Цариград за
получаване от Турция стъпки, които да може да използва във вътрешната политика. Все
пак думите на Рачо Петров бяха произвели безпокоително впечатление. Германският
представител заявил на Рачо Петрова, че Русия и Австрия гарантират, че България няма да
бъде нападната от никоя страна, докато тя се държи абсолютно мирна. Безпокойството на
българското правителство се виждало следователно непонятно. На това съобщение, което
му било направено и от представителите на Австрия и Русия, Рачо Петров отговорил
следното: „Постоянните предупреждения за мир и хубавите обещания на двете сили нямат
значение за него, докато последните не турят край на продължаващото изтребление на
българския елемент в Македония. Опасността от война се състои в това, че турските и
българските войски на границата могат сами да се сблъскат. При това положение той
трябва да вземе мерки. Ако съобщението за съсредоточаването на големи турски части в
Куманово се потвърди, то той ще свика запаса". Фон Бюлов не беше приятел на българите.
Това личи във всичките негови донесения до правителството му. Той не беше лично добре
разположен към генерал Рачо Петров. Това също се вижда в предаванията му на своите
разговори с него. Така той предава някои думи на българския министър-председател, за
които можем да вярваме, че ги е преувеличил или съвсем изкривил. Генерал Рачо Петров
уж му говорил за революционното възбуждение, което можело да настъпи у сто и
петдесетте хиляди македонски емигранти в Княжеството, възбуждение, от което можело
[214]
да се очакват дори атентати срещу княза и чуждите представители . Колкото Рачо
Петров и да беше наклонен към невъздържаност, аз не мога да допусна, че той е могъл да
говори за такава опасност. По-особено у най-екзалтирания член на македонската
емиграция не можеше да мине през ума за атентати против представителите на Великите
сили. Тук има една злокачествена измислица от страна на Фон Бюлов или някакъв
необясним страх за неговата от никого незастрашавана лична сигурност. Към всичко вече
казано за него трябва да прибавя, че той минаваше за „естет", с познатата впечатлителност
на тоя вид хора. Заплашванията на генерал Рачо Петров, отначало тъй леко предавани от
Фон Бюлов, предизвикваха накрай загриженост в Берлин. Тя намира своя израз в
инструкциите на заместник-министъра на външните работи Фон Мюлберг до посланика в
Петербург. Съобщенията, които германското правителство получаваше от посолството си в
Цариград, гласели, че Турция не възнамерявала да напада България. Но все повече турците
мислели, че ще им се наложи една война с нея. Турция нямало да вземе по-нататък
провокационни мерки за своята сигурност, докато България не свика запаса. Но всяка
военна мярка, взета от българското правителство, без даже то да иска война, тя щяла да
отговори с еднакви мерки. Генерал Рачо Петров - бележеше Мюлберг - поставил за
мируването на България невъзможни условия. Край на изтреблението на българския
елемент можело да се постигне само чрез пазенето на българските граници. Това пазене
на границата обаче носело в себе си опасност за война, тъй като пушките щели сами да
гръмнат. Тая опасност пък се усилвала от обстоятелството, че българският народ се
отъждествявал с делото на македонските въстаници. От донесенията на германските и
другите консули в България се виждало, че в страната владее голяма възбуда. За
намеренията на генерал Рачо Петров да докара война не можело да има съмнение. Тук
Мюлберг изтъкваше пакостното влияние на руския дипломатически агент в София
Бахметиев.
От предидущите глави читателите имат представа за тоя руски дипломат. Аз разказах
как, изпратен с поръчка от императора да спечели доверието на княз Фердинанда, той не
сполучил много в тази си мисия, но в замяна - средата, в която се намерил, го направи
българофил. Разправих за неговото твърдо становище пред правителството му, че
разрешението на Македонския въпрос трябва да се търси в реформи под международен
контрол, и за конфликта, в който той влезе със Зиновиева, препоръчителя на мними
реформи, изоставени на добрата воля на Турция. В тоя конфликт Ламсдорф държеше
страната на посланика в Цариград като най-компетентно лице, но не смееше да отзове
Бахметиева, за когото се казваше, че бил поддържан от влиятелни кръгове, може би от
самия император. Между туй недоволството от Бахметиева, подклаждано от Зиновиева,
растеше както в Петербург, тъй и във Виена заедно с неуспеха на австро-руските реформи.
Към това се прибавяше, при изострените отношения между България и Турция, и
обвинението върху него, че насърчавал българското правителство към войнственост. Тоя
повик против него се чуваше сега и в Берлин. От германската страна било вече направено
в Петербург намекване за неговото поведение. Мюлберг се питаше дали пред настъпилото
сериозно положение не се налагаше един нов опит в този смисъл. Той пишеше на
посланика в Петербург граф Алвенслебен: „За Вас лично отбелязвам, че не познавам
достатъчно характера на граф Ламсдорф, за да зная дали още едно напомняне за вредната
дейност на господин Бахметиев би била уместна". В Берлин нямали подробности за
дейността му, но тежко обвинение падало недвусмислено върху него от сензационните
съобщения на представителя на Руската телеграфна агенция в София, защото изглеждало
изключено щото представителят на този високоофициозен институт систематично да
съобщава в смисъл на война против мнението и волята на г. Бахметиев. Оттук произтичало
убеждението, че ако се дойде до война, г. Бахметиев щял да е допринесъл толкова много,
[215]
колкото и за Гръцко-турската война . В един разговор с германския посланик в
Петербург граф Ламсдорф казал, че има за своята политика поддръжката на императора и
че, слава богу, минало времето на двойствеността (на руската политика, б.м.), когато се
[216]
допускало влиянието на славянофилските течения . „Вие - заключаваше Мюлберг в
своите инструкции до Алвенслебен - най-добре може да прецените дали ще бъде от полза
да се каже на граф Ламсдорфа, че докато г. Бахметиев продължава да действа в София, за
едно отстранение на споменатите славянски течения не може да става и дума и че
стихийната сила на събитията, изглежда, ще постави царя пред задачата да избира между
[217]
Бахметиева и мира." Хвърля се в очи тук колко зле е било осведомено германското
Министерство на външните работи върху истинското положение на работите в София,
където правителството въпреки всички куражлии заявления на Рачо Петров беше дълбоко
загрижено да избегне една война, за която не беше подготвено с армията си. Странна се
вижда също прекалената представа за влиянието на Бахметиева в София, който бе ценен
като приятел на българския народ, но не и като съветник.
Между това четири дни след изпращането на инструкцията на Мюлберг до посланика
в Петербург Фон Бюлов даваше оптимистични сведения от София. Великият везир обещал
на Зиновиева: щом като българското правителство покаже недвусмислено своите
миролюбиви намерения, Турция постепенно щяла да изтегля своите войски от границата;
сега затворените български църкви и училища в Македония щели да бъдат отново
отворени, арестуваните само по подозрение българи щели да бъдат освободени и прочее.
Рачо Петров повярвал на тия обещания. Той казал, че ще даде недвусмислен израз на
миролюбивите намерения на България и щял да отмени започнатите в малък размер
повиквания на запаса. Бахметиев изразил пред Фон Бюлов съмнение кога и как Турция ще
изпълни обещанието. Рачо Петров обаче бил изпълнен с вяра и щял да пусне в официозния
орган една ликуваща статия. Действително на 1/13 юли българският дипломатически агент
в Цариград Ив. Ст. Гешов бил натоварен да предаде на Високата порта миролюбивите
уверения на правителството и да съобщи за разпускането на свикания български запас.
Бахметиев беше по-прав от Рачо Петрова, когато изказваше недоверие към
намеренията на Портата да изпълни каквото е обещала. Той подозираше също и
лоялността на Зиновиева, що се отнася до неговата намеса в турско-българските
отношения, познавайки по-добре от всеки друг неговите враждебни чувства към
българския народ. Противобългарската политика на Зиновиева съм обяснявал с две
причини: ненавистта му към България от времето, когато, директор на Азиатския
департамент, той ръководеше несполучливата борба против Стамболова и изгонването на
Фердинанда, като помагаше на българската емиграция в нейните заговори и терористични
[218]
акции ; желанието му да поддържа на всяка цена приятелски отношения с Турция -
едното, и другото, упражнявайки своето действие върху един човек, чието старческо
отслабване на ума аз добре забелязах, когато няколко години по-късно се запознах с него.
Сега обаче откривам в един документ на „Die Grosse Politik", че неговото поведение
спрямо България се е дължало не само на лични побуждения, но и на една политическа
идеология. Говоря за един „крайно доверителен" рапорт на управляващия Германското
посолство в Цариград върху някои интимни разговори с него. Зиновиев продължаваше
своята практика да избягва свижданията си с французкия посланик Констан въпреки съюза с
Франция, и австрийския си колега Каличе, въпреки че Австрия и Русия водеха задружна
политика по въпроса за реформите. Неговите предпочитания бяха за Германското
посолство. Може да се каже, че тук му беше вързан пъпът. Със самия посланик Маршал
фон Биберщайн, личност колкото силна, толкова и студена, той се е държал, както се
вижда, на официална нога; но със съветника Вангенхайм, от време на време управляващ
посолството, той е влизал в близки сношения. Аз познавах Вангенхайм. Може да съм писал
и по-рано, че в 1915 година, когато той беше посланик в Цариград, на път от Берлин за
своя пост ме посети в легацията в Букурещ. Тогава България не беше още влязла във
войната, но отношенията с Германия бяха вече установени и в Берлин имаше недоволство
от мен, че не съм изпълнявал инструкциите на Радославова да помагам на германската
политика пред румънското правителство. Вангенхайм идеше да ме види що за човек съм и
какво мисля. Аз бях много млад и навикнал свободно да говоря. Разбрах после от моя
колега в Цариград Андрей Тошев, че той му говорил неодобрително за мен, и чух даже, че
намекнал за моето отзоваване от Букурещ. Това няма обаче да ми попречи да кажа, че
Вагенхайм беше една привлекателна личност. Така се обяснява и желанието на Зиновиева
да беседва с него, толкоз повече, че Вагенхайм, много гъвкав, е съумял да се постави пред
него като ученик пред учителя. Неговият рапорт за разговорите му с руския посланик е
твърде важен като извор за новата българска история и затова ще го цитирам дословно:
[219]
„Един или два пъти през седмицата закусвам с господин Зиновиев im tete-a-tete на
терасата на лятната резиденция на Руското посолство в Буюкдере. На масата говорим по
служебни работи и после, при кафето и цигарите, посланикът разказва за своето
дипломатическо минало и съвсем свободно се впуска да разправя за миналата и сегашната
руска източна политика. Аз оставям посланика сам да говори:
- Руските граници имат едно протежение от 15 000 километра. За тяхната защита
необходими са приблизително един милион войници. Само това бреме даже Русия не
може да носи и затова би било лудост да търси понататъшни териториални разширения,
които би увеличили числото на километрите на нашите граници. Вътрешните сили на Русия
не отговорят на нейната просторност. Затова ние трябва най-напред да се заздравим в
собствената си страна и да се опитаме да изцерим многото вреди, от които страда
вътрешното ни управление. Преди всичко аграрните въпроси ще ни дадат да мислим и да
се занимаваме още за десетилетия. Експанзивна политика се налага от само себе си за
страни, които страдат от свръхнаселение като Германия. Те трябва да се стремят към
спечелване на колонии, докато ние притежаваме колонии в собствената си страна в
лицето на плодородния и само с шест милиона населен Сибир. Затова съм принципиален
противник на фантазьорите, които отсега търсят благото на Русия в един устрем към
Средиземното море. Що се отнася до мен, аз бих бил готов да подпиша с Турция договор,
който да гарантира владенията ѝ за следващите сто години. Деветдесет процента от всички
руснаци мислят като мене, но за жалост, у нас не управляват разумът и мнозинството.
Всички ръководящи личности стоят по-скоро до известна степен под влиянието на
фанатични малцинства, които са написали нещастната дума „традиция" върху знамето. Тъй
имаме православното течение, култивирано от амбициозни попове с помощта на някои
благородни стари дами, които тласкат в две насоки, към „Света София" и към Светите
места и славянската пропаганда. Начело на двете движения стоят съвършени нули. За
жалост, правителството ми няма силата да се освободи от тях. То трябва да се опасява и да
се счита с това, че в случай на големи събития, както например на конфликт с Турция,
крайните елементи биха подигнали глас и биха увлекли масите със себе си. Аз самият
държа тук отбранително положение на две страни: отбранявам се от шовинистичните
подбуди, които от Петербург и Москва искат да се бъркат в политиката ми. От друга страна
обаче, трябва да защитавам постиженията от по-раншните войни, като се грижа щото
статуквото на националните и религиозните добивки на Русия в Турция поне да не се
влоши. При изпълнението на тези си задачи аз съм контролиран от собствените си
чиновници. Панслависта Максимов благополучно го отправих в Кайро. Но първият ми
секретар Мансуров е фанатичен православен. Впрочем панславистите се принудиха да
сипят доста вода във виното си след последните руско-турски войни. След Берлинския
договор правихме упрек на Германия за туй, че българите с лукавствата на Бисмарка бяха
отблъснати от Егейското море и натикани отново на Балкана. Тогава у нас вярваха, че
освобождението на славяните от турско робство е само предпоставка за едно по-късно
поглъщане на тези страни от нас. Днес можем само да благодарим със закъснение на
Германия, че постановленията на Санстефанския договор не влязоха в сила, защото
междувременно видяхме, че българите не искат да бъдат послушници на Русия, но
самостоятелна нация с отявлената тенденция за сметка на други да се развият в голяма
държава. Една голяма България обаче е несъвместима с руските интереси. Тя би си
присвоила хегемонията над другите балкански страни, би направила Солун военно
пристанище и по естествен начин би се свързала с Англия. (Бележка на кайзера: „Право!")
Понататъшната цел на една българска великодържавна политика би било владението на
Цариград. Такова възможно развитие на нещата трябва своевременно да се предотврати
и тъй като по причини на вътрешна и външна политика Русия не може да присъедини
България, то трябва да направим всичко, за да оборим нейните стремежи за увеличение.
Македония не бива никога да стане българска. Но от само себе си се разбира, че не трябва
да бъде дадена на която и да е друга държава. Също тъй малко може да ѝ се даде сега
автономия, което би означавало гражданска война на всички срещу всички. Остава, значи,
само едно разрешение на Македонския въпрос: поддържането там на турското
владичество.
Тъй като статуквото на Турция понастоящем е застрашено само от България, от това
произтича, че една консервативна руска политика трябва да бъде насочена преди всичко
против тая страна. Най-разумното следователно би било да се даде на българите да
разберат, че Русия не може да им признае правото да се намесват в отношенията на
живеещите в Турция българи с турското правителство и че Русия е решена да се
противопостави със сила на всичките иредентистични стремежи на България. (Бележка на
кайзера: „Право"). За съжаление, нашето днешно правителство, по споменатите вече
причини, не е в състояние да следва такава радикална политика. С едно преклонение пред
традицията - по-скоро трябва да заявим на българите, че без съмнение, не можем да
допуснем пряко вмешателство от тяхна страна в Македонския въпрос, но в замяна на това
ние сами ще се стараем пред султана за подобрението на съдбата на християните в
Македония. С тези полурешения стигнахме до това, да седнем между два стола. От една
страна, направихме от българите наши неприятели, които въпреки всичко виждат в нас
главната пречка за осъществяването на техните планове за в бъдеще. От друга страна, се
ангажирахме за изпълнението на едни административни реформи в Турция, което ще
трябва да ни доведе до конфликти с последната, защото очевидно средствата, с които
Портата разполага, не са достатъчни за такива реформи. Най-последните събития доказват
правилността на това съждение. Защото българските иредентисти стават всеки ден по-
дръзки, докато опитът ни да въведем поне най-малкото част от реформите, искани от нас и
Австрия, може да се каже, че е пропаднал. Въпросът за реформите се разви за нас по
следния начин: постъпките на комитетите попречиха от самото начало на провеждането
им или поне дадоха предлог на турците за тяхното пълно бездействие. Трябваше
следователно да съветвам султана безпощадно да настъпи срещу революционерите.
Турците отговориха на това с кланета. Веднага от София чрез Петербург се нахвърлиха
върху мен и аз трябваше да изменя езика си към Портата. Резултатът беше, че турците по
цялата линия изпаднаха наново в апатия. От тоя кръг нещата не можаха да излязат досега;
крайният резултат ще бъде, че ще загубиме кредита си не само в България, но и пред
султана. Ако граф Ламсдорф не ми даде pleins pouvoirs и не закрие ухото си за чужди
съвети - с това не мисля само за такива на Бахметиевци и неговите приятели, - то за по-
нататъшното развитие на македонските работи мога да взема върху себе си толкова
[220]
малко отговорност, колкото съм и виновен за досегашния им вървеж .
Трябва да забележа, че нито Гирс, министър на външните работи при Александра III, е
преследвал поглъщането на България (това се вижда най-добре от дневника на граф
Ламсдорф, най-близкото лице до него), нито наследникът му княз Лобанов-Ростовски.
Имаше обаче руски дипломати, които мислеха като Зиновиев, особено между тия, които
представляваха Русия в София. Рапортите на Кояндер най-добре свидетелстват за това.
Говорих и по-рано за Зиновиева, сега пак се спирам върху него, защото тоя човек, в
продължение на десет години посланик в Цариград, употреби тук всичкото влияние на
Русия във вреда на българските национални интереси. Той проведе натиска върху султана,
за да издаде берат за настаняването на един владика сърбин в Скопие. Той бе големият
противник на идеята да се искат от турците искрени реформи за Македония. Докато ще
стои на своя пост в Цариград, той ще се противопоставя на всички усилия било от страна на
България, било на благоприятните към нея Сили за развитието на македонските реформи,
еднакво пакостен за българското дело и за обаянието на Русия пред българския
[221]
народ .
Каквото влияние Зиновиев имаше в Цариград, той го употреби против мисията на
Начовича. Нейното проваляне - дължимо, разбира се, и на други причини - остави турско-
българските отношения крайно напрегнати, при турски съсредоточения към българската
граница. В такова положение Илинденското въстание завари българското правителство. А
общественото мнение го зовеше да се притече на помощ на хвърлилите се в неравна
борба сънародници в Македония. „Мир", както видяхме, пишеше: „Особено се налага
длъжност на българския княз и на българското правителство да защитят интересите на
[222]
българската народност, които отново се турят в опасност" . В „Народни права" д-р
Радославов искаше решителност от българските управници и напомняше девиза: „Помогни
[223]
си сам, та и Бог да ти помогне" . „Пряпорец", след като напомняше готовността на
свободните българи за освобождението на своите братя, заявяваше: „Остава ние да се
запитаме не дали да предприемем или не нещо, ами да определим с какво именно да
[224]
започнем, за да се изкара делото на добър край" . На 13 август стана на площад „Св.
Неделя" митинг на македонската емиграция, на който говориха Андрей Ляпчев и Славчо
Бабаджанов. Взетата резолюция беше дълга. Тя оплакваше „жестоката съдба на бащиното
си огнище", изказваше „признателност към всички ония добри хора от християнския свят",
които се застъпвали за прилагането на отдавна обещаните в договорите реформи;
отбелязваше „с прискърбие" нерешителността на европейската дипломация. Това беше,
тъй да се каже, моралният увод. Политическите точки бяха: искане на независим от
турската администрация главен управител християнин при постоянен европейски контрол;
порицание на „поддържаните по егоистични съображения ежби" между разните
народности в Македония, еднакво страдащи под турския фанатизъм; надежда за
безкористна помощ от съседните на Македония държави; покана към македонците,
живеещи в Сърбия, Гърция и Румъния, да „разсеят тъй умишлено поддържаните
подозрения против чистотата и безкористието" на водената в Македония борба. Следваше
позив към свободните българи. Резолюцията канеше гражданите на Българското
княжество „да се притекат със своята обществена и държавна мощ, за да се издейства един
сносен живот на техните едноверни и едноплеменни братя". Накрай бюрото на митинга се
упълномощаваше да представи резолюцията „на княжеското правителство, на
дипломатическите представители, на Силите, подписавши Берлинския договор, както и на
[225]
представителите на Сърбия и Румъния" . Така емиграцията поставяше Македонския
въпрос не само като въпрос на българското правителство, но и като въпрос европейски и
балкански.
Докато македонската емиграция се събираше на площад „Св. Неделя", македонските
въстаници държаха погледите си обърнати към България. Продължавайки със сетни сили
борбата, те чакаха в планините да им се яви на помощ българската войска. Не че
водителите им бяха дали обещание, че Княжеството ще обяви война на Турция. Напротив,
на конгреса в Смилево Борис Сарафов направил тъкмо обратни предупреждения, за които
ето как сам разказва: „Изказваха се надежди, че България нямала да стои мирна, щяла да
се намеси и прочее. Аз заявих с такива надежди да не се хранят, зная положението в
България, никаква война няма заради нас да се отвори, ами да си направим сметка, щото
[226]
тая работа да я почнем и изнесем на своите плещи, докато падне сняг" . Даме Груев
обаче бележи, че Борис Сарафов в частни разговори изразявал уверението си, че България
[227]
ще воюва. Даме добавя и за себе си, че споделял тази вяра . Между туй от България не
пристигала никаква утешителна вест. „На 9 септември - разказва Борис Сарафов - пак се
срещнахме с Груева и Лозанчева над селата Смоешница и Вирово. Те бяха там със
смилевските чети. Тук по мое предложение, като видяхме, че в България владее мъртвило,
намерихме за добре някой от нас да замине за България, да посъживи там, дано се
трогнат малко. Другарите предлагаха аз да ида, но категорично отказах и предлагах
Груева, но и той не рачи, и така остана. Тогава написахме писмо до българското
правителство: изрисувахме положението и го подканяхме въоръжено да се застъпи, като
уверявахме, че можем още да задържим в случай на война до 5-6 хиляди свои въоръжени
хора. Писмото се изпрати до секретаря на агентството в Битоля Кожухаров и той го
препратил в София. Тогава се получи писмо до щаба, до Груева, че Татарчев ходил в
[228] [229]
Евксиноград и че щял да държи заплашителен тон и пр." Когато се обяви
въстанието, княз Фердинанд се намираше в своите имения в Маджарско. Ако допуснем
той да е бил известен, че то е предстояще, неговото отсъствие се обяснява по-добре от
всеки друг път. Той търсеше да се намира вън от своята държава, когато ставаха събития,
засягащи неговата лична отговорност. Беше в чужбина, когато биде застрелян майор
Паница; пак в чужбина, когато стана убийството на Стамболова. Отсъствието му от София
през дни, съдбоносни за целия български народ, се осъждаше от общественото мнение;
упреци се явиха против него и в печата. Критикувах го и аз във „Вечерна поща". Статията
ми съдържаше аргументи от политически характер досежно поведението му, но почваше с
тоя ироничен тон, който често идеше под перото ми, когато рисувах неговата личност. В
началото казвах, че ако да не беше владетел на България, щях много да се възхищавам от
него. „Но тогава - бележех как - на него щях да гледам само като [на] артист. Наистина
[230]
какъв чудесен сценичен дар има той! И как умее да изкушава въображението! Оня
ден се узна, че той бил в Пусто поле, замъка с трагическо име, и там, отделен от света,
властител на самотията, прекарвал нощите в бдение и пред портретите на своите прадеди,
които го гледали намръщено, лелеел със своя ум върховни решения. Както Карла V в
гробницата на Карла Велики, той в монолози задавал въпроси на бъдещето и чакал ответ в
уединението на безмълвните нощи. Европа, обладана от тревога, се питаше: Каква громка
изненада ще излезе из Пусто поле, замъкът с трагическото име? Как ще се разреши
мъчителната дилема: война или мир? Но пред вълнението на своите съвременници княз
Фердинанд стоеше ням и загадъчен като сфинкс..." Сега виждам, че беше дързост и
неприличие от моя страна да се отнасям така подигравателно към един човек, който,
какъвто и да бе, стоеше на българския престол. Но така се отнасяше спрямо него и цялата
млада интелигенция. Хората от онова време, останали още живи, помнят карикатурите на
Александър Божинов. Тогава аз бях много под влиянието на ироничния стил на Анатол
Франс. В тоя дух продължавах: „Снощи ни се извести, че той се върнал в България. Понеже
живеем в едно време, в което се сбъдват най-невероятни неща, това не удиви никого". По-
нататък говорех за виртуозността на княз Фердинанда да произвежда впечатление пред
света, у нас и в чужбина, със своята особа и напомнях старото изречение, според което
източните владетели управляват народите си посредством тяхното въображение. „Но в
настоящите моменти - бележех аз - не е сгода за театралности и като български публицист
трябва да разгледам тия княжески скитания не от естетическа страна, а от оная на
политиката. И веднага ще кажа, че със своите мистериозни пътувания князът причинява
големи пакости на България." Още когато той замина от София за последното си пътуване,
в чуждите вестници се явиха известия, че избягал от България поради опасността, която се
създала за него от последните събития. Тия известия бяха проникнали даже в такова едно
сериозно списание като „Вестник Европы", където се казваше: „В последно време много се
говореше за някакъв военен или политически заговор, подбудил уж княз Фердинанда да
[231]
замине през границата заедно с децата" . Всичко това се дължеше на някои чужди
кореспонденти в столицата, служещи на тъмни цели. Аз напомнях, че съм го защитил по
тоя случай, и пишех: „Защитих го без колебание, въпреки негодуванието на моите идейни
[232]
другари от клеветите, които хвърляха върху му през европейския печат някои
авантюристи, загнездени в България благодарение на престъпното лекомислие на нашето
правителство. И аз ще го защитавам винаги когато в негово лице се уязвява престижът на
България. Но необходимо е тоже, с всичкото формално уважение, което дължим на
короната, да посочваме грешките на княза". Следваха моите упреци към Фердинанда:
„Преди всичко неговото заминаване за Европа бе неуместно. Не се съмнявам, че той е
имал нужда да си поотдъхне нейде на чужбина далеч от държавните грижи. Но малцина
ли са ония, които, тоже изнурени от едно катадневно усилие, разстроени от вълнение,
изпитват изкушението да се печат на пясъка на морските брегове или да слушат в някое
европейско казино как циганският оркестър свири бавни валсове? Времената обаче
изискват от всички жертви. Най-малката от тях е да стои човек сега в България. И князът ли
бе човекът, който да не пожелае да я направи? Това е - продължавах - нравственият изглед
на въпроса. Но политическият не е по-малко важен. Ненадейното му заминаване за Европа
създаде не само повод, за да се пише в чуждия печат, че той бягал да си спаси живота, но и
даде на тая абсурдна легенда една привидна верноподобност. Европа гледа с недоверие
на балканските държави. Тя ги счита още за опереточни. И най-дивите слухове за съдбата
на нашия княз би могли най-сетне, ако се повторят, да се приемат в странство като
вероятни. А тия слухове, които представляват упорито България като страна разнебитена и
зряла вече за династически катастрофи, ни принасят безсметна вреда". Идеше поред още
един упрек: „Князът трябваше да стои в България и по друго едно съображение, което е
във връзка с благоприличието, що се изисква от него като конституционен господар.
Законът за чиновниците биде суспендиран от правителството под предлог, че страната се
заплашва от вътрешна или външна опасност. Така поне се изразява чл. 47 от
Конституцията, върху който е основан актът на правителството. Е, добре, прилично ли е -
няма да питаме дали е умно, патриотическо или предвидливо - но просто: прилично ли е
от гледището на най-обикновеното понятие за благовъзпитание щото господарят на една
страна да стои вън от нея, когато тя е заплашвана от външна или вътрешна опасност?".
Изтъквах и друга една причина: „Вредни за България, пътуванията на княза в това време са
особено опасни за Македония. Те внасят в Македонския въпрос елемент на мистериозност.
Във връзка с неговите срещи се появяват всевъзможни хипотези. Всеки негов жест се
тълкува, а князът прави много жестове. Всичко това замъглява Македонския въпрос, който
трябва да бъде ясен, за да се поддържат шансовете на едно благоприятно разрешение".
Статията ми продължаваше по-нататък с един урок към Фердинанда, пряко засягащ
особата му: „Неговата лична психология, с нейните сюбтилни тънкости, с нервозната
подвижност на ума, с колебанията на волята му и с неизличимото противоречие на
неговите инициативи не трябва да се поставя между България и Европа. Ако той желае да
взема участие в ръководенето на външната политика, нека стои в София; и ако чувства в
себе си светли идеи и спасителни планове, нека ги показва в Министерския съвет. Ако той
[233]
се интересуваше тъй живо за приказите на г. Константинова , колко по-повелително е
той да държи своя взор и върху нотите, които г. Петров изпраща, и особено върху ония,
които той получава...". Статията ми свършваше с тия думи: „Защото моментът е критически
и държавата ни трябва да държи нащрек всички свои представители, начинайки от най-
горния. Княз Фердинанд казал на един чужд кореспондент, че всичко било благополучно в
България. Но ако вика на доклад г. Рачо Петрова, то последният сигурно ще му каже:
„Всичко благополучно, Ваше царско височество, само огън гори в цяла Македония и
[234]
турците се готвят да ни нападнат..." .
Княз Фердинанд се завърна на 19 август. Той мина през Румъния и се отправи направо
за Евксиноград. На другия ден се узна, че затам заминал целият Министерски съвет. Това
беше едно необикновено събитие, което не можеше да не даде повод за тълкувания както
в България, тъй и вън от нея. В София се пуснаха сензационни мълви. Всичките онези лица,
които в навечерието на министерските кризи се виждаха да минават трескаво по улиците
или се събираха по ъглите на кафенетата, шушукайки тайнствено помежду си, и даваха в
такива моменти оригинална физиономия на столицата, се разшаваха симптоматически.
Създаваше се впечатлението, че се готви някаква изненада. Беше неизбежно щото и в
чужбина да се възбуди въпросът дали България не се приготовлява за някаква решителна
стъпка. Аз осъждах тоя зрелищен начин на княз Фердинанда да води българската външна
политика при сложилата се международна обстановка и пишех във „Вечерна поща":
„Целият свят узна, че след своето връщане от чужбина той вика министрите си на важен
съвет. Вниманието на дипломацията се е спряло върху Евксиноград. Очаква се думата на
България. И тя не може да не я каже. Защото нейното мълчание би било изтълкувано като
едно самопризнание на безсилие. Князът сам постави България в необходимостта да изяви
своята воля още сега. Ако той бе стоял в София, неговите съвещания с министрите, бидейки
едно обикновено дело, би останали незабелязани. Но условията, при които те стават сега в
[235] [236]
Евксиноград, са предизвестие на един акт от страна на България" . Какъв можеше
да бъде тоя акт? Обявяването на война? Но князът и министрите мислеха не толкова да
нападнат Турция, колкото как да избягнат щото тя да ни нападне. Всички известия от
[237]
Цариград гласяха , че възбуждението на турците против България, виновница според
тях за всички злини на Империята, растяло всеки ден. Само страхът от Русия ги въздържал
да не се нахвърлят върху нея. Най-напред пристигна в Евксиноград военният министър
генерал Савов, който бе обиколил гарнизоните и докладва на княза върху положението на
военните сили. Докладът не беше насърчителен и Фердинанд можеше с право да си
припомни колко бе прав, когато влезе в конфликт с кабинета на д-р Данев, за да го накара
[238]
да въоръжи армията. Министерският съвет под председателството на княза разгледа
от всички страни положението на България и намери, че няма друг изход от него освен
един нов опит за разбирателство с Турция. От всички се призна нуждата щото Начович да
бъде отново изпратен в Цариград, но не вече с временна мисия, а като редовен
дипломатически агент. България беше представлявана пред Портата от Ив. Ст. Гешов,
добър дипломат. Свършил Роберт Колеж, той знаеше английски и при няколкото години,
прекарани в Париж като представител на България, говореше добре и френски. Към
познанието на чуждите езици се прибавяха неговите светски маниери и елегантната му
външност. Притежаваше и най-важните качества за един дипломат: познание на
международната политика, общителност и такт. Природно надарен с българския
практически ум, той имаше от майка си, гъркиня, и много от ловкостта на тая раса. Имаше
обаче и нещо, което не подхождаше много добре за поста му в Цариград: липсваше му
тяжест пред турците. Аз много ценях у него живостта на ума, остроумието, смеха, хумора,
но тъкмо тия качества, които го правеха тъй приятен събеседник, му бъркаха пред турците,
които обичаха щото важният човек да се държи важно. Той знаеше и турски и някои
негови шеги пред тях, за които сам ми е разказвал, са намалявали в техните очи
представата за неговата сериозност. Съществуваше и друго едно съображение, което
вредеше на успеха на мисията му. Емигрант в Цариград през време на Регентството и в
началото на Стамболовия режим, турците го знаеха като русофил и чувстваха недоверие
към него, толкоз повече че им бяха известни неговите посещения у Зиновиева. Главното,
той беше изхабен пред Портата. Не защото бе стоял на тоя пост вече от пет години - имаше
там посланици, които стояха от две десетилетия, - а защото бе трябвало да дава много
често на Портата от името на българските правителства уверения, редовно опровергавани
от събитията. Преминаването на многобройни чети, когато Борис Сарафов беше
председател на Върховния комитет, и Джумайското въстание не можеха наистина да дават
приемливост на твърденията му, че българското правителство пази границата. Още по-
малко той имаше лице да се явява пред Портата след избухването на Илинденското
въстание. Разбира се, това не беше негова вина, а вина на обстоятелствата. Но тъкмо тия
обстоятелства налагаха смяна и изпращането в Цариград на човек, гледан с доверие от
турците.
Начович не бе много разположен да се върне в Цариград. Атмосферата, която намери
в Портата, не му даваше големи надежди за успех. Неговото коренно недоверие у Рачо
Петрова увеличаваше, от друга страна, колебанията му. Стана нужда лично Фердинанд да
настои пред него. На 21 август той му изпрати от Евксиноград следното писмо:
[239]
„Господин Начович, - Този път не е защитата на хубавите наши лесове или
болките на нашите земеделци, които ме карат да Ви пиша, - но защитата на Българската
държава, най-жизнените нейни интереси и най-сетне престижът на нейното име. Вие ще
се сетите за какво е думата ми: М[инистъ]р-председателят генерал Петров ми каза още
преди заминаването ми в отпуск, че въпреки неговите настоятелни молби, Вий не сте
желали да се отзовете на поканата му да станете мой представител в Цариград. Този отказ
крайно ме изненада, но мислих „kommt Zeit kommt Rath". За съжаление, до днес не
виждам никаква промяна във Вашето отрицателно решение: принуден съм да Ви кажа, че
Вашето отиване в Цариград е една крайна необходимост и че Вий като патриот, като
българин, любящ своето отечество, не можете да не приемете при сегашните
обстоятелства този пост. Вий знаете много добре, че ний нямаме человек, който би могъл
да Ви замести там, затова не ми е понятно, че под предлог на евентуалните несполуки или
лични неудобства Вий се отвличате от тази мисия. Мен ми се чини, че само там гдето има
жарко сражение и адска борба, там има и лаврови венци и славни победи. А Вий,
Господин Начович, сте този римский гражданин помежду сегашните българи, който ще
предпочете славните борби в защитата на своето отечество, отколкото фруктите си на
улица „Оборище". Да повторя: Вий ще идите веднага в Цариград като мой представител и
дипломатический агент; ще Ви дам за помощник (sous titre d'attache) полковник Фичева,
един от най-способните наши генералщабни офицери. Господ[ин] Гешев като невъзможен
в Цариград е вече повикан назад. Писах и писах, но знам какъв жилав противник на моите
предложения ще имам да победа. Надявам се, победата ще бъде пълна и че патриотизмът
и любовта към България ще преодолеят всички други съображения, вредителни за моята
молба. С тая твърда вяра във Вашата привързаност към Вашия стар другар в борбите за
благото на нашата татковина, съм
 Ваш предан Фердинанд"
Като изключим Стамболова, Начович беше измежду българските министри тоя, който
най-добре познаваше княз Фердинанда. След избирането му на българския престол той бе
изпратен при него от Регентството, за да го убеди да замине колкото се може по-скоро за
България и си заеме престола. Той имаше да се бори с неговите колебания и още тогава
разбра характера му. По-късно много пъти министър през неговото царуване,
възможността му бе дадена да проникне още по-дълбоко в неговата психология. Той не го
обичаше, нито ценеше много ума му. В неговия архив се намира една собственоръчна
записка, в която той дава ужасен портрет на княз Фердинанда. Начович мразеше и самия
него, и неговата политика. Фанатичен русофоб, той смяташе княза способен да пожертва
от интересите на България, за да бъде добре гледан в Петербург и да добие за себе си
сигурност, че Русия няма да предприеме нищо срещу него. Но при толкова недостатъци,
които го правеха непопулярен - саможив, мрачен, краен в своите ненависти, отмъстителен,
- Начович имаше високо чувство за своя граждански дълг. Той не можеше да отхвърли
един позив към него, когато България се нуждаеше от неговата служба.
Начович нямаше сега повече шансове за успех, отколкото при първото му заминаване
[240]
за Цариград . От всички обстоятелства само едно му благоприятстваше. Турският
представител в София - отоманският комисар, както той се наричаше поради васалността
на Княжеството спрямо султана - беше разумен и с примирителен дух. За неговите
разсъждения съм чувал много от д-р Генадиев, с когото той се бе сприятелил. Али Ферух
бей гледал да се предотврати на всяка цена един въоръжен конфликт с България. Той бил
убеден, че даже победителка, Турция ще види Македония да ѝ се изтърва от ръцете
поради намесата на Силите, така както тя загуби шест години по-рано остров Крит въпреки
[241]
своята победа над гърците . Всички други условия, при които Начович бе повикан да
изпълни своята задача, се изпречваха против него. Посланиците на Австрия и Русия правеха
всичко, за да осуетят мисията му. Към техните усилия прибавяше и германският посланик
своите с още по-голямо въздействие отколкото те. Великият везир Ферид паша и
министърът на външните работи Тевфик паша бяха противни повече от всякога на идеята
за едно пряко разбирателство с България за вътрешните работи на Империята, идея
обидна в техните очи от страна на един васал. Абдул Хамид се намирал в същото
неблагоприятно разположение, макар не толкова по формални причини, колкото по
същество: опасението му, че като се удовлетворяват исканията на България, ще растат и
нейните амбиции. В една аудиенция на Маршал фон Биберщайн той изказал съжалението
си, че се допуснало създаването на Българската екзархия. Българите увеличавали все
повече своите искания.
[242]
- От отстъпка на отстъпка, ще трябва да им дам цяла Румелия .
Английският посланик също не подкрепяше Начовича. Едно турско-българско
споразумение за малки отстъпки в полза на македонските българи му се виждаше не само
илюзорно, но и противно на неговата програма за автономия и чужд контрол, която
английското правителство търсеше тъкмо в тоя момент да наложи. От друга страна,
мисията на Начовича намираше една спънка и в противоречията на самата българска
политика. Българското правителство ту търсеше разбирателство с Турция, ту намеса на
Силите против нея поради опасността от нейните войнствени намерения. Известията за
съсредоточаването на турски войски на българската граница ставаха все по-
обезпокоителни.
Още когато ставаха съвещанията в Евксиноград, аз почнах да бия тревога във
„Вечерна поща". Ред мои статии, писани с необикновена страст, бяха като обвинителен акт
против правителството заради липсата на бдителство и енергия. На 23 август пишех:
„Турция не се задоволява с унищожението на българите в Македония. Тя готви да посегне
и на самото Княжество. Нейните приготовления се вършат трескаво. От далечните краеве
на азиатските си владения тя докарва своите орди и ги трупа на границите ни. Нейните
намерения да воюва с България не са вече тайна. Упорито се мълви даже, че по съветите
на нашите врагове султанът се готви да ни нападне, без да ни обяви формално война.
Един прекрасен ден турските пълчища ще нахълтат в Южна България и додето ний се
усетим тук, те ще вървят триумфално по пътищата, по които даже не ще се мерне нито
една българска униформа". Тия предположения, във вероятността на които не можело да
има съмнение, вълнували българската общественост, а правителството не правело нищо,
за да я успокои. „То се е запретнало - продължавах аз - чрез своите органи да доказва, че
Турция може да ни бие. Това е едничкото му изявление. Колкото за мерките, които трябва
да се вземат, за да се запази границата от случайности, то се старае да взема само такива,
които да спират минаването на четите." Статията свършваше с тия думи: „Засега ние се
силим да пазим Турция. А от нея кой ще ни пази?". На 27 август поднових атаката си против
правителството, обвинявайки го, че докато една трета от българския народ е подвергната
на сеч и огън, то се занимава с назначавания на бирници и уволнявания на пристави.
Аргумента, че тоя народ се е запазил през петвековното робство при по-големи опасности
за унищожение, отхвърлях като жалък софизъм. Арменците - питах аз - не бяха ли се
запазили под едно робство, което трае от по-рано даже? Това попречи ли на триста хиляди
от тях да бъдат изклани?" Показвах гибелта на Македония, ако някой не спре турците, и
заявявах: „Тогава ще се питаме, кое поражение е по-съсипателно за народите: онова, което
при войната се съпровожда с материални загуби, или онова, което без война погубва
честта". Читателят може да се пита как след всичките предубеждения, които бях слушал в
Лондон, че България трябва на всяка цена да избегне въоръжен конфликт с Турция, съм
споменавал думата „война". Но аз добавих веднага, че едно умно и смело правителство
може да употреби силата на въздействие на България, без да прибегне до оръжие, и
протестирах против това да се поставя тя пред дилемата: война или бездействие. Два дена
по-късно пак се връщах на тая тема в статия под наслов „Една фалшива дилема". Тя
почваше с болка за неспиращото разорение на Македония и продължаваше с упреците ми
против правителството, че партизанства в такъв един момент: „Куп чиновници, поразени
ненадейно, са хвърлени в мизерия с лаконични приказки. Други сноват, преместени от
единия край на България до другия, и преди да пристигнат до местоназначението,
довтасва ги нов приказ с нови заповеди. Ах, да, министрите действат - да обърнат
държавата с главата надоле..." Обвинявайки правителството за неговото бездействие, аз
му посочвах примера на Гърция и Сърбия с тяхното застъпничество за настоящи или мними
 [243]
сънародници в Македония: „Г. Рали потърси от силите наказанието на Бахтияр паша,
който изгори Крушево. Сърбите направиха енергични представления в Цариград и
заплашиха Турция, че ще мобилизират." После продължавах: „За да се спаси от
съкрушителната отговорност, която се увеличава и пада върху му с всичката тежест на един
грях против отечеството, правителството поставя България пред тая дилема: бездействие
или война! То призовава призрака на войната, надявайки се, че ще уплаши народа и той
ще укроти своето негодувание. Ний мислим, че народът тук ще предпочете без колебание
войната пред едно всецяло изтребление на българите в Македония". Нямало обаче
никаква фатална необходимост щото България да приеме едната крайност или да се
хвърли в другата. Съществувала, напротив, и трета алтернатива. „Войната - обяснявах - е
най-последното средство за самосъхранението на един народ, устроен в държава. Тя е
последният аргумент. Но тя е предшествана от ред мерки, които съставляват една
възходяща градация, след която вече се вади меч. Международната политика не си служи с
истите методи, с които янке-сиджиите пресрещат минувачите по мрачните улици. Тя, в
своето дълго развитие, е създала една процедура от способи на въздействие.
Правителството употреби ли ги в полза на Македония? Не." След първото си обръщение
към Силите от месец юни то млъкнало. „А то може - пишех аз - да действа още с ония
мерки, които са по-силни, без да съставляват открита война, и тъкмо те са оръжието, с
което би си послужило едно трезвено правителство. Да изчерпи всичките средства на
внушение, за да вдъхне на Европа убеждението, че България не може да търпи да се коли
мирното население в Македония, ето дълга на правителството, ето и неговата сила." На 31
август генерал Рачо Петров изпрати до Великите сили следната нота: „Предвижданията на
[244]
Княжеското правителство, изложени в моята депеша от 16 (29) миналия юни, се
потвърждават точка по точка. Императорското отоманско правителство преследва, от една
страна, систематично и безпощадно изтреблението на българското население от областите
на Европейска Турция; то продължава, от друга страна, да мобилизира своята армия, за да
има възможност да я съсредоточи колкото се може по-бърже на българската граница,
което дава основание да се предполага, че то има намерение да предприеме при сгоден
момент военни действия против Княжеството. Княжеското правителство не може по-
нататък да стои равнодушно при такова едно положение, което е от естество да докара
фатално един въоръжен конфликт между Турция и България, ако Великите сили не дадат
на Високата порта съвети на мъдрост и умереност. Българското правителство смята
следователно, че е негов дълг да отправи позив към чувствата на справедливост и
хуманност на Великите сили, като ги моли да спасят цяло едно християнско население от
пълно изтребление, което го заплашва, и да се намесят пред императорското отоманско
правителство, за да отмени то заповедите за мобилизация, както и своите мерки за военна
концентрация, които никак не се оправдават с оглед на коректното държание на
Княжеското правителство. Моля Ви, господин агенте, да предадете гореказаното на
правителството, пред което сте акредитиран, като изразите надеждата, че то добре ще
оцени нашата постъпка като ново доказателство за лоялните разположения на Княжеското
правителство и за твърдата му решеност, в която винаги е било да избегне всичко, което от
негова страна би могло да компрометира мира. Но ако впоследствие тази постъпка ние не
получим уверения от естество да разсеят нашите опасения от това, което става
понастоящем в Турция, ще бъдем принудени да вземем необходимите мерки, за да бъдем
[245]
готови за всяка евентуалност и за да се запазим от всякаква изненада."
Тъй буен против дългото бездействие на правителството, аз сега заслужено хвалех
неговата постъпка. Нотата на Рачо Петрова беше отлична и по съдържание, и по форма. В
нея имаше едновременно достойнство и смелост.
Рачо Петров обвиняваше и самото турско правителство за изтреблението на
българското население в Македония и Одринско. „Несъмнено - бележех - подобно
обвинение не е съгласно с приемите на дипломатическите отношения в мирно време. То
би било само по себе си една непосредствена причина за стълкновение. Но Турция е
изгубила правото на почет в международното общежитие. Впрочем – продължавах - не за
пръв път Турция се обвинява по дипломатически ред, че тя със своите официални органи
приготовлява и ръководи сечовете. През време на арменските кланета управляващият
Френското посолство в Цариград в една своя депеша до министъра на външните дела г.
Ханото казваше, че сведенията, които той добил и проверил грижливо, „доказват до
[246]
очевидност, че султанът сам организирал кланетата" . Турция трябваше да понесе
тогава тия обвинения безмълвно, защото грозните факти сами говореха против нея.
Злодействията ѝ в Македония и Одринско имаха същата очевидност. Ако Портата се опита
да ги опровергае, аз съветвах българското правителство да иска международна анкета.
Предупрежденията на края на нотата, с които Рачо Петров заявяваше на Великите сили, че
ако не се спрат турските военни съсредоточения на границата на България, правителството
ѝ ще бъде принудено да вземе необходимите мерки за всяка евентуалност, имаха, от
друга страна, и енергичният тон, който се изискваше.
Нотата от 16/29 юни, на която генерал Рачо Петров се позоваваше, съдържаше също
оплаквания против турските зверства в Македония (между друго, селото Смърдеш,
Костурско, бе ограбено и опожарено от аскера, след като четата на Борис Сарафов го
напуснала), както и предупреждение, че българското правителство няма да стои
равнодушно към започналото съсредоточение на турска войска към границата на
Княжеството. Устно той бе уточнил пред представителите на Великите сили, че ще се види
принуден да свика запаса. Фон Бюлов, както видяхме, пишеше наистина, че не вземал на
сериозно тия му заплашвания и че болшинството от колегите му мислели като него.
Положението обаче тогава не беше така обезпокоително, както сега, след избухването на
въстанието. Втората нота на българското правителство произведе своето впечатление и бе
посрещната като опасност за мира. За предупрежденията, които се отправяха към България
от страна на Великите сили, ще говоря по-нататък, когато ще разглеждам тяхното
отношение към появилата се криза. Сега ще се спра върху отражението на събитията в
духа на самите българи. Радостните надежди, възбудени в първия момент от въстанието,
бяха последвани от едно скръбно вълнение, което причиняваха известията за турските
зверства при потушаването му. За българския народ в Княжеството се поставяше тоя
мъчителен въпрос: какво трябва и може да направи България? Отговорът бе различен,
според политическите кръгове. Но неделимостта между Македония и България в общата
съдба, която ги свързваше през вековете, се проявяваше в едно чувство така силно, както
през време на Възраждането. Болката от жестоките изпитания, на които бе подвергната
Македония, стягаше сърцата на всички свободни българи. Особено трагично преживяваше
тия нещастия македонската емиграция. На 5 септември Софийското македонско
християнско дружество отправи позив към християнските дружества в чужбина и в
България да направят на определен ден, 14/27 септември, молебени „за нашите
страждущи братя в Македония и Одринско" и да се държат проповеди. В позива се
посочваше един текст от Деянията апостолски: „- и яви се Павлу нощем видение; человек,
някой си македонец, стоеше та му се молеше и казваше: мини в Македония, помогни ни".
[247] [248]
На молебена в „Св. Седмочисленици" присъства и княз Фердинанд . Същия ден
стана молебен и в „Св. Неделя". Той бе устроен от македонската емиграция. От там тя
тръгна със своите черни знамена към паметника на Левски. Шествието беше тъй
внушаващо, че мнозина не можаха да си възпрат сълзите. Пред паметника се държаха
речи и след това една депутация отиде да се яви пред генерал Рачо Петров. В нея бяха
представени и двете враждуващи по-рано течения: д-р Владов и Протогеров от Цончевия
Върховен комитет и Тома Карайовов от Станишевия. Те носеха със себе си вика на
Македония за помощ. Вече в разгара на въстанието един от задграничните представители
на Вътрешната организация, д-р Христо Татарчев, бе ходил с такава мисия в Евксиноград
при княз Фердинанда. Говореше се даже, че му бил дал някакъв ултиматум. Аз не зная
нищо положително. Но не вярвам такъв език да е бил употребен. Не бе то по характера на
д-р Татарчев. По-добре сме осведомени върху обръщението към българското
правителство от страна на самите въстаници. То се съдържа в писмото до него от Главния
щаб, за което вече съм споменал. Там се даваше трагична картина за положението на
българите в Македония: села в пламъци, грабежи на имоти и добитък, осквернени църкви,
затворени училища, убийства, обезчестявания, глад; гръцки владици, придружаващи
аскера, за да принуждават населението да се отказва от Екзархията; опити от унията да се
възползва от отчаянието му, за да го отдели от праотческата вяра. Писмото свършваше с
тия думи: „Поставени начело на народното ни движение тук, ние апелираме към Вас от
името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин - чрез
[249]
война". Писмото беше изпратено в София с рапорт № 441 от 17 септември от
управляващия агентството в Битоля д-р Кожухаров. Генерал Рачо Петров следователно не
го беше получил още, когато се явиха пред него д-р Владов, Протогеров и Тома Карайовов;
но той знаеше какво иска македонската емиграция от него. Тримата ѝ пратеници идели
възбудени от шествието и говорили наложително. Аз съм обрисувал на няколко пъти Рачо
Петрова, какъвто го знаех: самонадеян, сприхав, той не можеше да търпи друг да му сочи
неговия дълг. Разменените помежду им думи били доста остри. Рачо Петров напомнил, че
още преди въстанието, като се научил за разпространените в Битоля слухове досежно
решеността на България да води война, той побързал да ги опровергае чрез нашето
[250]
търговско агентство . Сега той питаше: „Когато решаваха да обявят въстанието, искаха
ли съгласието на българското правителство? Поискаха ли да чуят от него дали България е
готова да воюва? Те всичко криеха от нас. За самото избухване на въстанието трябваше да
се науча от един чужд дипломатически агент." Разговорът обаче не се свършил със сръдня.
В заключение Рачо Петров заявил, че българското правителство зорко бди върху
положението и че националните интереси на българския народ се намират в здрави ръце.
Тримата пратеници на емиграцията си отидоха недоволни.
Оттогава са минали точно петдесет и пет години. При спокойно разсъждение, което ни
позволява далечината във времето, и при наличността на обнародваните от Великите сили
дипломатически документи, които осветляват от всички страни тогавашното положение на
нещата, можем да видим колко опасна щеше да бъде за българския народ една война.
Българската войска несъмнено щеше да се бие и тогава, както се би на Люле Бургас и пред
Одрин. Но тя бе още малочислена по състав и слабо въоръжена, а Турция имаше на крак
само в Македония двестахилядна армия, която можеше временно да изостави
въстаниците и да се нахвърли върху Княжеството. Не липсваха хора, които разсъждаваха
така: Гърция, след като биде бита, получи автономия за Крит; можем и ние, по нейния
пример, да получим автономия за Македония. Разсъждение недопустимо, тъй като една
държава не може да спекулира за печалба предварително върху своите бъдещи
поражения. Но ако кажем, че България можеше да бъде победителка, тя щеше да загуби
плодовете на своята победа, защото докато се бие по тракийските полета, Сърбия и Гърция
щяха да навлязат в Македония. Задачата на българското правителство беше да докара
европейска намеса, без да прибегне към оръжието, а само по дипломатически път, като
създаде у Великите сили впечатление, че може да употреби и крайното средство. „Знайно е
- пишех аз, - че Европа се страхува да не би една нейна намеса в Македонския въпрос да
предизвика обща война.
Но тя се бои тоже и от една турско-българска война, която също, и с голяма
вероятност, би разюздала широк балкански конфликт, който би се прострял може би и
върху цяла Европа. Великите сили, поставени да избират между тия две опасности, ще
предпочетат най-малката, т.е. тяхна намеса в Турция." Как можеше такъва една политика
на заплашване с война от страна на България да бъде употребена с успех? Трябваше за
това няколко условия: Първо: Великите сили да повярват, че княз Фердинанд би имал
смелостта за такава решителна стъпка. Второ: Българското правителство да води една
определена политика, а не да праща Начовича в Цариград да търси разбирателство с
Турция, докато Рачо Петров дрънка сабя. Трето: Българският народ да стои единен зад
правителството. „Трябва да знае Европа - заключавах аз, - че народът мисли както
правителството и че правителството ще действа както говори". За жалост, зрелището,
което представляваше тогава България, беше далече от тая вътрешна хармония, която
изискваше моментът. Имаше голяма вина от страна на правителството. Още щом се
образува, то пристъпи към масови уволнения на чиновници, като суспендира закона за
тяхната несменяемост. Народното събрание биде разтурено и всичката дейност на
правителството беше съсредоточена върху спечелването на изборите. Разтуряха се
общинските съвети; вършеха се всякакъв род насилия от властта. Но основателното
негодувание на опозицията не се спираше пред границите, които ѝ налагаше
общественият дълг. Тя не виждаше, че колкото достойно за осъждане и да беше
правителството, то представляваше България и не биваше да му се отнема силата, от която
то имаше нужда пред Европа. „Ако - пишех аз - политическите нрави да бяха напреднали у
нас в смисъл на една поне елементарна гражданственост, партиите щяха да укротят в себе
си своето яростно пристрастие и щяха да подкрепят постъпката на кабинета с оная
внушителна енергия, която произхожда от единодушието на народа в съдбоносните
моменти. Пред озлоблението на българското партизанство подобно желание изглежда,
уви! на утопическа мечта." Тези редове бяха писани на 6 септември. На 13 излезе
[251]
възванието на обединената опозиция към избирателите. С него тя показваше пред
външния свят една България дълбоко разединена, която можеше само да събуди
съмнение досежно нейната способност да пристъпи към крайни решения.
 ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ И ВЕЛИКИТЕ СИЛИ. МЮРЦЩЕГСКИТЕ
РЕФОРМИ
Преди да отидем по-нататък, трябва да напомня едни думи на Стамболова от 1888
година, които добиваха сега пророчески акцент. Една македонска делегация, която се
представила пред него и искала разрешението му да се образува комитет за
освобождението на Македония, била посрещната с решителен отказ.
- Докато - заявил той - аз се позовавам на Фермана за Екзархията и искам от Портата
български владици за Македония, Македонският въпрос остава български въпрос. Но ако
го поставим на политическа почва, той се изтървава из ръцете на България, става въпрос
балкански и въпрос на Великите сили.
Това се сбъдна, щом почна революционното движение. След Илинденското въстание
предсказанието на Стамболова се показваше по-вярно от всякога. При тая обстановка
какво можеше да направи българското правителство? Да търси споразумение със Сърбия и
Гърция за задружно застъпване пред Великите сили за автономията на Македония? Такава
една политика щеше да отговаря на желанията на цялата българска общественост. То бе
изразено на митинга, държан в София от емиграцията. Малка искра за разбирателство в
такъв дух блесна за миг в Гърция, но скоро угасна от тъмата, която се простря върху нея от
всички страни. На 21 август вестник „Пряпорец" съобщаваше: „Преди една неделя в Патрас,
второ подир Пирея пристанище в Гърция и столица на Пелопонес, състоял се митинг,
ораторът Андреопулос осъдил като позорно дело помощта и съдействието, което гръцкото
правителство и гърците оказват на Турция; изтъкнал необходимостта от уреждането на
Македонския въпрос, като се прогласи Македония република, което никак не накърнява
интересите на Турция, и най-сетне предложил да се изпрати резолюция в такъв дух до
правителствата и народите на Италия, Франция и Англия с молба да се застъпят за по-
добро решение на Македонския въпрос. Такава резолюция била изпратена и до гръцкото
правителство. Буря от негодувание предизвика в целия гръцки печат не толкова самият
митинг, колкото неговата резолюция, която характеризират като антипатриотична,
предателска спрямо народните идеали. А пък министър-председателят Рали заплашил с
[252]
уволнение окръжния управител, който бил допуснал да се вземе подобна резолюция."
В Белград също имаше един малък кръг със симпатии към революционното движение в
Македония. Когато през време на Джумайското въстание група шовинисти се събрали на
митинг в Белград с цел да протестират против българските революционни действия в
Македония и да изявят солидарност с Турция, те били разпръснати от работници
социалисти и студенти от университета. Разказах вече за шумния ентусиазъм, който
заварих в Белград в първите дни на Илинденското въстание, и за резолюцията на митинга,
държан малко по-късно, който показа, че сръбската политика за дележа на Македония
оставаше непокътната. Враждебността спрямо българската програма за автономия на
Македония беше еднакво силна в Белград и в Атина, но с тази разлика, че от страна на
Гърция тая враждебност бе ясна, а от страна на Сърбия прикрита в двусмислени изявления.
Даже тия сърби, които като Света Симич говореха за автономна Македония, разбираха, че
в нея трябва да има деление на сфери на влияние. Самите обстоятелства налагаха на
Сърбия двуличие по отношение исканията на революционното движение в Македония.
Тая тактика намираме добре илюстрована в една сбирка на сръбски документи,
обнародвани от скопския Институт за национална история. Сръбският консул в Битоля
Ристич (после мой колега в Букурещ), като изтъкваше, че явна опозиция против програмата
на Вътрешната организация ще направи Сърбия непопулярна сред македонското
население, привлечено към комитетите чрез идеята за освобождение, съветваше своето
правителство да се бори по свой почин и път за осуетяването на автономията.
Поведението на Гърция и Сърбия е осъдително, като се има предвид, че те се
противопоставяха на борбата, която един поробен народ водеше за своето освобождение;
но от реалистично гледище се обясняваше. И сърбите, които напомняха, че Душан имал за
своя столица Скопие, и гърците, които се позоваваха на вековните права на елинизма,
знаеха добре, че една автономна Македония ще бъде неизбежно българска поради
грамадното числено надмощие на българското население в нейните граници, както и
[253]
поради връзките му с България по национални традиции и културна общност .
Македонският въпрос беше в ръцете на Великите сили; на българското правителство
не оставаше друго, освен да ги подбужда, по един начин или друг, към обща намеса от
тяхна страна с програма, по-коренна от австро-руския проект. Върху него отговорност за
въстанието не се хвърляше от тяхна страна. Напротив, две обстоятелства му
благоприятстваха пред тях. Преди всичко те не можеха да не държат сметка, че кабинетът
на д-р Данев бе разтурил Македонската организация в България. Така поне се скъсваха от
формална страна връзките между революционното движение в Македония и Княжеството,
тъй дълго обвинявано като подготвител и подстрекател на македонските размирици. От
друга страна, самото въстание стана в отдалечена от България област, граничеща само с
Гърция, Албания и Сърбия. Тази голяма далечност, както и масовият характер на
въстанието опровергаваха обикновените твърдения на Турция, че революционните
действия в нейните македонски вилаети били дело на чети, образувани в България и
навлезли от там. Не само липсата на участие на Княжеството в Илинденското въстание
беше общоприета в Европа като несъмнена истина, но и мнението на дипломатическите
представители в София беше, че неговите меродавни кръгове нищо определено не са
знаели за предстоящето му избухване. В споменатото вече по-горе изложение, което се
намира в „Британските документи", е казано изрично: „Българското правителство беше
изненадано".
Що се отнася до Великите сили, поне три от тях, Франция, Англия и Австрия, бяха
отлично осведомени от своите консули в Македония за това, което ставаше и се
подготовляваше там. Аз лично съм познавал консулите им в Битоля. За френския, Макс
Шублие, вече съм говорил. При моите срещи с него в Париж през 1902 година, когато
издавах там „Le Mouvement Macedonien", а той беше викан от Делкасе на личен доклад
върху положението в Македония, можах да видя неговите горещи чувства към борбата на
македонските революционери. Той имаше доверието им и много от неговите сведения
идеха от техен източник. В съобщенията му се казваше например, че българското
революционно действие се упражнявало най-силно в Костурско. Той определяше добре и
обсега на Вътрешната организация. „Не би могло да се предвиди - пишеше той в един свой
рапорт - в коя област на Македония опасността от едно българско движение е най-голяма.
Трябва обаче да се отбележи, че в този момент комитетите съсредоточават своите усилия
по протежението на една линия, която тръгва от българската граница и пресича наверев
Македония, като минава през местности почти навсякъде планински и гористи край Щип,
[254]
Велес, Прилеп, Крушево, Битоля и Костур." За предстоящите събития той казваше:
„Навсякъде се говори с прикрити думи за въстание напролет". „Жълтата книга", в която са
поместени неговите рапорти, излезе през февруари 1903 година. Така се обяснява защо
когато бях в Париж и заявявах, че ако не ѝ се дадат реформи под чужд контрол, Македония
ще се вдигне, за да си ги извоюва с оръжие, моите думи намираха вяра. Английският
вицеконсул в Битоля Мак Грегор беше положително влюбен в българския народ.
Преместен в София, той търсеше общуване с българските среди и когато го изпратиха в
Ерзерум, преди да замине, дойде във „Вечерна поща", за да се абонира. На своя далечен
пост в подножието на Кавказ той не бе забравил приятелите си в София и писвал ми е
писма на български. Мак Грегор водеше редовна кореспонденция с госпожа Петрова-
Чомакова, в салона на която се запознах с него. Английската „Синя книга" е пълна с негови
рапорти, в които той описва борбите на четите в навечерието на въстанието и после
[255]
самото въстание . Всичко, което той казва за неговия териториален обхват, за
въстаниците (според него само в Битолския вилает те стигали до 32 хиляди души,
въоръжени и обучени), за порива на населението да се присъединява към тях (валията му
казал, че в някои села са останали само деца и старци), дава впечатлението за революция,
обширна по размери и силна по дух. Той даваше и една картина за тила на въстаническата
войска. В планините били организирани лагери за деца и жени, където хлебари, шивачи,
обущари и пр. работили за посрещане на вопиющите нужди. Особено впечатление правят
по своята пълнота и точност рапортите на австрийския консул в Битоля Крал. Той донасяше
за всичко: кои места обиколил Борис Сарафов, какво име си давал, кога Пешков напуснал
Битоля, за да се срещне с него, колко пъти се отлагала датата на въстанието и защо и
прочее. През 1924-1925 година той беше мой колега в Анкара като пълномощен министър
на малката вече Австрия. Крал често ми приказваше за своето време в Битоля, за
достойнството и качествата на българите, за самоотвержената борба на Македония. Тия
му чувства проличават и в картината, която дава за революционното настроение в
Македония. „В някои области - пише той - (Кичево, Демир Хисар), четите минават през
селата сред бял ден с гайди и зурли и патриотическото въодушевление на селското
[256]
население расте." Несъмнено и руското правителство е било редовно осведомявано
от своите консули в Македония. Но „Правительственный вестник" обнародва по желанието
на Зиновиева и в подкрепа на неговата политика в Цариград само тия рапорти, които
представяха под лоша светлина революционното движение. Там фигурираха и някои
извадки на руския консул в Битоля Ростковски. Сведенията за него го показваха въобще
недобре разположен спрямо българите. Той бил служил като секретар в Руското
дипломатическо агентство в София през 1884—1885 година; може да се предполага, че
натегнатостта на руско-българските отношения, която още тогава съществуваше, е оказала
своето влияние върху него. Той не говорел за българи в Македония, а за „славяни
екзархисти" и „славяни патриаршисти". Ростковски загина трагично. Известията, които се
получиха в София, ето как описваха неговата смърт. На 27 юли той се връщал от Буковския
манастир, където семейството му прекарвало всяко лято. Влизайки в града, той срещнал
турски патрул начело с един жандармерийски десетник, Халим, който не му отдал чест.
Ростковски, познат по своята буйност, спрял файтона и се запътил към него с камшик в
ръката, за да му иска обяснение; според някои той даже го ударил с камшика. Десетникът
[257]
го повалил с един куршум . Тая версия се яви и в чуждия печат. Моят съученик от
Битолския пансион Георги Попхристов, заместник-член на Главния щаб на въстанието,
иначе представя обстоятелствата.
- Ростковски - разказвал ми е той - беше една общо позната фигура в Битоля. Той
ходеше по улиците с едно голямо куче, понякога с камшик в ръка. Беше буен и се отнасяше
с презрение към турската власт. Една случка показва доколко далече отиваше той в това си
презрение. Имаше в Битоля един гимназиален учител Димитър Стефанов, родом
бесарабец, виден член на Организацията. Турците подозирали, че у него има важни
документи по комитетските работи, и шефът на полицията отива да му прави обиск.
Стефанов обаче отказва да го пусне, като му заявява от прозореца, че е руски поданик и че
той няма право да влиза у него освен в присъствието на някой представител на Руското
консулство. Турчинът обаче не искал да държи сметка за капитулациите и се опитвал да
насили вратата. Между това Стефанов можал да прати известие на Руското консулство.
Ростковски скоро пристигнал с камшика си в ръка, нахвърлил се върху шефа на полицията с
най-обидни думи и го накарал да си върви. През лятото, когато стана въстанието,
Ростковски живееше със семейството си в един манастир на около километър от моето
село, Кръстофор. Едно отделение турски войници беше пратено там, за да го пази. На 19
юли вечерта една чета пристигна в селото, за да вземе въстаниците, приготвени да се
присъединят към нея. Вдигнал се голям шум; уплашени селяни излизат навън и виждат
големи пламъци откъм Битоля. Това бяха копи сено, запалени като знак, видим отдалеко,
че въстанието е обявено. Чува се тогава по селото: „Битоля гори!". Мъже, жени, деца
тръгват да бягат към манастира. По пътя ги среща чаушинът от войсковото отделение,
спира ги и им казва да се върнат в селото си, че няма нищо лошо да им се случи. Една
група жени обаче стига до манастира, събужда консула и плаче: „Аман, турците ще ни
изколят". Ростковски тръгва възбуден към селото, намира чаушина сред виковете на
избягалата в паника тълпа и без да разбере в тъмното какво става, спуска се върху него с
ругатни, удря го с камшика. Чаушинът понася всичко това безропотно, но сутринта отива
да докладва на своето началство. За нанесената обида се разчуло между турците и седем
дена по-късно, когато Ростковски с файтона си се връщал в Битоля и минава покрай една
казарма, надали се вистрели срещу него и той паднал мъртъв. После турското
правителство, в удовлетворение на Русия, облякло трима цигани във войнишка униформа
и ги обесило като виновници.
За втори път в продължение на няколко месеца един руски консул падаше убит от
турско служебно лице. Обяснима е следователно уплахата, която завладяла Илдъзкьошк и
Портата. На 28 юли ние публикувахме във „Вечерна поща" следната телеграма от нашия
кореспондент в Цариград: „Днес по часа 3 султанският принц Ахмед Ефенди, придружен от
сума адютанти на султана начело с великия везир и Турхан паша, се отправиха в Руското
посолство, за да представят своето съжаление за случката. Тази постъпка на султана е
[258]
силно въздействала на дипломатическите кръгове, гдето досега не знаят Илдъза да е
[259]
прибягвал до подобно извинение . Тази постъпка на султана, колкото бърза и
тържествена да беше, не можеше да предотврати мерките, които се налагаха на Русия от
нейното достойнство. На 4/17 август руското правителство изпрати в Енияда своята
[260]
ескадра, за която вече споменах. В отношенията на Великите сили спрямо Турция това
не беше нещо извън реда. Морски демонстрации за натиск върху нея са ставали през
целия деветнадесети век, като почнем от гръцкото въстание, когато ескадрите на Англия,
Франция и Русия, находящи се в Наварин, като средство за принуда към султана
унищожиха турската флота. Току-що преди Русия и Съединените щати бяха изпратили една
ескадра в Бейрут, където бе станал опит за покушение върху американския вицеконсул. Но
появяването на руската ескадра при Енияда ставаше при обстоятелства, които водеха по-
далеч от целта, за която тя бе изпратена. То съвпадаше с избухването на въстанието в
Одринско, в местности, близко до българската граница, откъдето въстаниците можеха да
гледат комините на руските параходи. Това бе една случайност. За въстанието в Одринско
решението беше взето още на 28 юни от един конгрес, държан на Петрова нива, край село
Стоилово, Малко Търновско. Чуждият свят обаче, който гледаше на тия две събития откъм
външната страна, не можеше да не помисли, че между тях има причинна връзка.
Естествено бе впечатлението, че Русия е подействала насърчително върху въстаниците, за
да разпрострат своите действия и в Одринско. Още при оповестяването на руското
решение да се изпрати една ескадра на европейските брегове на Турция такова едно
опасение се почувства в Берлин. Мюлберг сметна за нужно да предаде това впечатление
на руското правителство. „Според най-последните известия - телеграфира той на
германския посланик в Петербург - в цяла България, по-особено в обсега на въстанието, се
гледа на предстоящето появяване на руската флота в турските води като начало на руска
интервенция. Понеже господин Бахметиев вероятно не съобщава за това, предавам
спешно това съобщение на граф Ламсдорф без коментари. Не е чудно, че при тая
[261]
обстановка въстанието расте." Несъмнено такива предупреждения са стигали в
Петербург и от други столици, особено от Виена. Смутен от това, граф Ламсдорф, едва-що
дочакал първите удовлетворения от Турция, най-зрелищните, поискал от императора
заповед за отзоваването на ескадрата.
Русия беше официално задоволена, но руското обществено мнение продължаваше да
бъде възбудено против Турция. То засилваше още повече съчувствието на руското
общество към освободителната борба на Македония и настояването щото Русия да се
[262]
намеси в нейната участ . Руският печат даваше голямо място на известията от
Македония и България. Кореспондентът на Руската телеграфна агенция в София описваше с
жарко чувство отчаяната борба на въстаниците в Македония, турските издевателства и
вълнението, обладало българския народ в Княжеството. Двама руски кореспонденти
тръгнаха с четите на Цончевия Върховен комитет и участваха лично в някои сражения.
Техните описания като лични свидетели донасяли особен подтик в съчувствието на руската
публика към повдигналата се за своето освобождение Македония. Съветът, който чувах в
Париж: „Говорете на русите", не биде забравен. Двама пратеници на емиграцията,
професорите Милетич и Георгов, заминаха за Русия. Милетич беше член-кореспондент на
Руската академия на науките, д-р Георгов, женен за рускиня, знаеше отлично руски и
притежаваше голяма привлекателност и такт. Тяхната мисия несъмнено е упражнила
известно влияние, особено в кръговете на руската интелигенция.
В своите разговори с чуждите посланици граф Ламсдорф заявявал, че руското
правителство няма да допусне щото разпалването на славянофилските чувства в Русия да я
докарат до една намеса в Турция както в 1877 година. От това той наистина не се е
безпокоял. Но той трябваше да държи сметка за турските военни съсредоточения на
българската граница и за заплашванията, които идеха от София. Една турско-българска
война не можеше да остави Русия да се държи настрана, особено при поражение на
България. Всичките му усилия бяха насочени към предотвратяването на такава една криза
и най-силното средство за това му се виждаше един силен натиск върху българското
правителство, за да се отклони то от крайните мерки, които предвещаваше езикът на
генерал Рачо Петров.
Трябва да се съжалява въобще, че наченатата серия „Международния отношения в
епохи империализма" не засяга годините, в които се поставя Македонският въпрос. Така за
руската политика по него трябва да се учим от дипломатическите документи, обнародвани
от другите Велики сили. Германските са в туй отношение най-полезни главно поради
близостта на Зиновиев с германския посланик Маршал и с управляващия посолството в
негово отсъствие Вангенхайм, които са предавали разговорите си с него. По необходимост
трябва да си служа главно с техните рапорти. Една постъпка в София се виждала на граф
Ламсдорф толкова по-належаща, че Зиновиев изтъквал в своите телеграми
неизпълнението от страна на българското правителство обещанието да не допуска
нахлуването на чети в Турция. Като доказателство за тая му нелоялност той посочвал
пренасянето на въстаническите действия в Одринско. Така то давало още един повод на
турците за продължение на военните съсредоточения, от които генерал Рачо Петров така
заканително се оплаквал. На 13/26 август германският посланик в Петербург Алвенслебен
телеграфираше: Във връзка с въстаническите действия в Одринския окръг, непосредствено
до българската граница, Ламсдорф изказал пред него желанието щото Великите сили да
предупредят българското правителство, че в случай на война с Турция то не трябва да
очаква помощ от никъде. „Русия - казал той - е вече говорила в София тъй твърдо и строго,
че всъщност нищо повече не би могла да прибави към това; но ако всички Сили държат
същия език, то ще въздейства по-силно и в същото време ще закрепи гърба на българския
[263]
кабинет." Това трябвало обаче да стане по такъв начин, че турците да не добият
[264]
кураж за по-нататъшни насилия .
В същото това време посланиците на Русия и на Австрия в Цариград - двете държави,
които са поели върху си грижата за запазването на мира и за умиротворението на
Македония - следят загрижено развоя на събитията и се съветват какво може да се
предприеме, за да се отстрани опасността, която те представляват. И единият, и другият
търсят съветите и подкрепата на германския посланик, чието влияние върху султана те
добре познават. За обрисуване на положението ще се възползвам пак от неговите
[265]
рапорти. На 15/28 август Маршал срещнал руския посланик на селямлъка . Два дена
по-рано бе станал динамитният атентат на въстаниците при Кулели Бургас, имало шест
души убити. Зиновиев бил под силното впечатление от това произшествие. „Положението -
казал той - се влошава от ден на ден" - и гадаел какво има да става още. Зиновиев знаел,
че Маршал ще яви пред султана, и го питал що възнамерява да му каже. Маршал
отговорил, че при първата аудиенция, която ще има от Абдул Хамид, щял да му каже да
назначи един главнокомандващ в Македония с широки пълномощия и да пристъпи към
нейното умиротворение енергично, без страх от българите. Зиновиев бил съгласен с него,
заявил, че и той ще говори на султана в същия смисъл; боял се обаче, че няма да бъде
послушан. „На това - пише Маршал - аз казах на Зиновиев следното: Ако ме пита какво
трябва сега да стане, мога да отговоря с пълна искреност: центърът на тежестта на
положението и евентуалното му подобрение лежи не тука, а в София. Поради това за
съжаляване е, че Русия там не притежава вече влиянието, което ѝ дава историческото
развитие. Ние винаги сме признавали, че това влияние е оправдано. В София обаче едно
противоположно мнение е взело връх. България вярва, че Русия няма какво да ѝ
предписва, а напротив, тя е в положението да диктува политиката на Русия, която да
отговаря на българските желания." После идат обвиненията против Бахметиева за
зловредното му влияние върху българското правителство. Против официалната
петербургска политика - казал Маршал - в София се позовават на „традиционната", на тая
рядка смесица от панславистически и църковни тенденции, която същевременно служи да
прикрива ония народни течения, които нямат нищо общо с външната политика и църквата,
а се стремят целесъзнателно към едно вътрешно преустройство на Русия. Само по себе си
това е една смешна илюзия - България да вярва, че може да влачи подир себе си Русия;
струва ми се обаче, че тоя руски дипломат, комуто на първо място се пада да унищожи
тази илюзия, трябва да направи това по начин доброжелателен или по друг, по-ефикасен.
Обаче Бахметиев не бил човекът за изпълнението на една такава задача в София. Той
съветвал българите на „търпение" (т.е. да не предизвикват война, б.м.). „Но, казал
Маршал, това е в настоящия момент най-лошото, което може да се направи. Защото с това
се утвърдява у българите убеждението, че в основата Русия симпатизира на техните
стремежи и само времето е възпрепятствало да ги подкрепи. С този аргумент българите
биха били направо насърчени." По-нататък Маршал взел, както му беше обикновено,
защитата на Турция: „Искат от султана да не се бои от българите. Невъзможно е обаче да
избегне от него, че докато насилията на неговите войски докарват тук най-остри и даже
заплашителни постъпки, напротив на България, която помага на въстаниците, които чрез
бомби и динамит преднамерено предизвикват тия насилия, се правят само нежни
предупреждения". Това увеличавало страха и недоверието на султана пред съветите, които
му се давали за енергично действие. На това Зиновиев отговорил, че от месеци държал
този език пред Ламсдорфа, но за съжаление, без никакъв успех. Той изказал пред своя
колега желанието си щото германският посланик в Петербург да получи инструкции, за да
говори в същия дух на граф Ламсдорф, тъй като неговите думи не можели да не
подействат. Това странно ходатайство, несъвместимо с достойнството на великата сила,
която представляваше, унизителна за самия него, показва най-добре ума и моралните
понятия на Зиновиева.
Същия ден, в който тоя разговор ставал на селямлъка между двамата посланици,
Маршал бил извикан от султана. Той сам поискал тая аудиенция, за да му предаде едно
послание на своя августейши господар. Разговорът траял цели два часа. Маршал
съобщаваше, че казал на султана: Негово Величество Кайзерът в този критически момент
можел само да му даде един доброжелателен и приятелски съвет: с всичката си енергия да
умиротвори Румелия (т.е. Македония, б.м.). Поддържането на спокойствието и реда и
потушаването на революцията били първата задача на монархическото управление.
Продължителното траене на македонската революция криело най-сериозни опасности за
Турция. Маршал разкритикувал начина на потушаването на въстанието. Липсва, казал той,
правилен план, единство на действие и всякаква инициатива. Командващите оставали
инциативата на въстаниците и вместо да действат самостоятелно, чакали заповеди от
двореца. При тия условия и войската, зле или никак хранена, страда и не вижда пред себе
си някакъв успех. Маршал настоял за назначаването в Македония на един
главнокомандващ с широки пълномощия. Отговорността, казал той, ще принадлежи нему,
а славата на султана. Абдул Хамид благодарил за приятелския съвет, заявил, че ще назначи
главнокомандващ с пълна власт, но изтъкнал, че мъчнотията иде от политиката. Постоянно
били разпространявани лъжи и клевети върху държанието на неговата армия,
непрекъснато протестирали отделни посланици пред него за мними издевателства от
нейна страна, докато в България, огнището, от което произлизало въстанието, не се
правели от страна на Силите никакви постъпки, които да ѝ повлияят. Намесата отвън го
затруднявала във всичко. Той имал в Битоля като валия един от най-способните си
генерали, Риза паша, завършил науките си в Германия; Русия му наложила да го изпрати на
заточение, въпреки че бил съвършено невинен за убийството на консула. От друга страна,
въстаниците получили насърчение от демонстрацията на руската флота. Всеки миг идели
оплаквания за непроверени случки. Това спъвало военните операции. „Аз отговорих - пише
Маршал, - че политиката винаги е била смъртен враг на военните успехи. Само военният
успех в Румелия ще бъде решаващ. Ако чрез енергично действие въстанието бъде
смачкано в четири седмици, то султанът няма защо повече да се смущава за лъжите, които
се разпространяват от София. Работата ще бъде тогава разрешена в негова полза. Но ако
нищо ефикасно не стане, то оплакванията за държанието на турската войска ще се
увеличат, военното положение ще се влоши още повече и накрая Европа ще добие
впечатлението, че турската власт не е в състояние да възстанови спокойствието в Румелия.
И тогава ще се постави въпросът за целостта на Турция." Султанът признал правилността на
тези аргументи и се впуснал в обвинения против България. Това, което ставало в Одринско,
било възможно само със съдействието на българските власти. Маршал забелязал, че тъкмо
тия събития съставлявали най-острата критика на военното командване. В Одрин имало 40
000 души войска; но без да мръдне пръста си, комендантът е оставил да бъдат ограбени и
изгорени селища на няколко километра разстояние. „В Германия - заявил той - такъв
офицер би бил веднага изправен пред военен съд." Маршал пише по-нататък, че не може
да се освободи от впечатлението какъв голям страх имало у султана от българите. Той се
постарал да го убеди, че няма какво да се бои от тях. Казал му: България не може да бъде
толкова лудешки смела, че да обяви война; ако ли все таки това стане, Турция няма защо
да се бои от нея. Русия и Австрия са решени и единодушни да запазят статуквото на
Балканския полуостров. За Австро-Унгария това е жизнен въпрос; що се отнася до Русия,
причини на външната и вътрешната политика ѝ предписват това държание. Маршал
уверил султана, че за всеки случай Германия ще стои здраво до двете империи. След това
добавил: Ако, разбира се, Турция не я изпълни задачата, която ѝ се налага, ако от страх
пред бъдащи евентуалности не се съвземе за енергично действие, то точно с това ще
спомогне за настъпването на онези събития, за които се опасява.
През цялото това напрегнато време Маршал се явява като център, около който се
въртят, единият повече, другият по-малко, посланиците на Русия и Австро-Унгария. Той
предава и един разговор с австрийския му колега. Тъй като Ламсдорф бе предоставил на
посланиците в Цариград да разменят мисли върху предупреждението към България,
Каличе доловил у Зиновиева идеята за посланическа конференция в Цариград. Той искал
по това мнението на Маршал. Последният отговорил, че много се съмнява дали една
конференция на посланиците ще се ограничи само с разисквания върху колективната
постъпка в София и дали едно общо разглеждане на Македонския въпрос ще може да бъде
изключено. Откъде произлязла тази идея, Каличе не му казал. Австрийският посланик се
чувствал обезсърчен от руската политика. Ламсдорф постоянно се колебаел, ту одобрявал
Зиновиева, ту отхвърлял предложенията му. Зиновиев, след безуспешните му опити да
предизвика отзоваването на Бахметиева, предложил в Петербург руското правителство
чрез официални прокламации, пръснати в София и Македония, да изкаже своето
неодобрение на въстанието. И на това Ламсдорф не се съгласил.
Докато в Цариград ставаха тия разговори, в Берлин се е приготовлявал отговорът на
руския министър по искането му за подкрепа в София. Първият проект бил съставен от
Холщайн. Аз вече няколко пъти при разни случаи във връзка с международното
положение, когато то е засягало и България, съм говорил за тоя необикновен човек, който
не от върховете, защото неговият ранг не го поставяше там, а от кулисите на
министерството, където стоял като самозатворен, игра такава важна роля в европейската
политика, за пакост на европейския мир. Предал съм също какво ми е разказвал за него
един германски дипломат, който го е познавал по служебно сътрудничество в исторически
моменти, моят колега в Хага д-р Розен, после министър на външните работи. Острият
характер на Холщайн личи и от тона на неговия проект. В него, между другото, се казвало:
„Настоящото засилено възбуждение на българите е непосредственото следствие на
убийството (на руския консул, б.м.) в Битоля и от предизвиканата от това демонстрация на
флотата, защото тия две събития доведоха българите до убеждението, че убитият консул,
както и неговото правителство бяха взели напоследък позиция против Турция; това
убеждение, което е от решаващо значение за хода на настоящата балканска криза, може
да бъде премахнато не чрез постъпките на другите Сили, но единствено от самата Русия.
Защото българите знаят, че за Русия е най-лесно да се яви пред Бургас и Варна, както и
пред Цариград". В своите инструкции до посланика в Петербург министърът на външните
работи Рихтхофен изтъкваше най-напред, че макар географическото положение на
Германия и нейната обща политика да не ѝ позволявали да се намесва активно в
балканските работи, известно било както в София, така и другаде, че при съществуващата
обстановка в света тя смята запазването на статуквото на Балканския полуостров като
почти равносилно с поддържането на европейския мир. При все това германското
правителство било готово да се отзове на желанието на граф Ламсдорф, но трябвало
посланикът да го пита дали то е било отправено до всички Велики сили, или само до
Германия. От Петербург Ромберг отговорил, че Ламсдорф отправил своята покана за
поддръжка в София до всичките Велики сили. Кайзерът е следял отблизо развитието на
работите в Балканския полуостров. На 18/31 август Рихтхофен му праща едно изложение
по въпроса, повдигнат от граф Ламсдорф, и му съобщаваше за дадения му отговор.
Рихтхофен засягаше и подхвърлената идея за конференция на посланиците в Цариград.
Той я намираше за опасна, тъй като при известните вече становища на Западните сили
можело да се стигне до радикални промени в програмата и до изостряне на различията
помежду им, някои от тях бидейки разположени към България. При все това обаче, ако
Русия излезела с предложение за такава конференция, Германия не можела да се
самоизключи. Рихтхофен предлагаше такъв един отговор за Петербург на одобрението на
кайзера. Кайзерът обаче се противопостави решително и даже с гняв. Той не желаеше
Германия да участва в никаква конференция. Пресен беше у него споменът как чрез
съвещания на Силите Крит накрай биде отделен от Турция. Върху доклада на Рихтхофен
кайзерът пишеше: „Моля! Аз няма да участвам в един втор грабеж като критския; защото
тогава Македония ще бъде загубена!". Той отхвърляше въобще целия план, който
занимаваше тогава Ламсдорфа. На предложението му да се съвещават посланиците в
Цариград за една постъпка пред българското правителство той слагаше възклицателната
бележка: „Глупост!". От всичко проличава различието между Външното министерство и
настроенията на кайзера. Канцлерът Бюлов искаше да следва една линия, която да държи
Германия в близко приятелство с Русия, като подкрепя нейните инициативи в Балканския
полуостров. Това бе в духа на Бисмарковата политика. Рихтхофен направи един нов опит
да добие съгласието на кайзера за едно благоприятно държание спрямо предложенията
на граф Ламсдорф чрез изтъкване примера на Австрия. Той му съобщаваше за един
разговор на германския посланик в Петербург Алвенслебен с австрийския му колега. Барон
Ерентал, излагайки своето лично мнение, му казал:
- Ако се дойде до война между Турция и България, то на Русия би било невъзможно
да остави България без помощ. В такъв случай и Австрия от своя страна не би могла да
гледа спокойно щото християни да станат жертва на турците. На Австрия мъчно би останал
друг път, освен да се присъедини към Русия.
„Към това - пишеше Рихтхофен - най-верноподанически си позволявам да забележа,
че ако при настъпване на евентуалността, означена от барон Ерентал, ние продължаваме
да се застъпваме за Турция, то би имало като последствие пълното изолиране на Германия
от другите сили." Ерентал говорил също за невъзможността да се вдигне от София руският
представител, който повече от всякога се явяваше като пакостния вдъхновител на
българската политика. Той казал: Според неговото схващане отстранението на Бахметиева
било съвършено неизпълнимо за руското правителство. Не получи ли Бахметиев при една
такава мярка друго назначение, то той би станал, при настоящата политическа насока на
правителството, много по-неудобен в Петербург, отколкото бил сега в София. От друга
страна, неговото преместване щяло да се почувства в широките руски кръгове като един
[266]
вид унижение за Русия пред външния свят .
Нервните бележки, които кайзерът поставя върху тоя доклад, показват неговото
ядосано неодобрение. При думите, че на Австрия не остава друго, освен да се присъедини
към Русия, той възклицава: „Просто немислимо! - Голуховски влачен като шлеп от
Бахметиева!". Към изразеното от Рихтхофен опасение, че Германия може да се види
изолирана от другите сили, кайзерът пак възбудено бележи: „Оставам на политиката си
спрямо Турция. Дали съм изолиран, или не, ми е съвършено безразлично! Не се
присъединявам към това пладнешко нападение. Моята политика няма да бъде
ръководена от господин Бахметиев!".
Няколко дена след като кайзерът правеше тия възражения против една политическа
конференция в Цариград за колективна постъпка пред българското правителство, те
станаха безпредметни, тъй като сам Ламсдорф беше се отказал от приписваната му идея.
Предложението, което той беше направил за съвещание между посланиците в Цариград,
бе схванато наистина от представителите на Великите сили в Петербург в смисъл, че се
касае за конференция, но руският министър заявил, че те криво го разбрали. „Пак лъжа" -
възкликва кайзерът в поставената към това бележка. Той въобше не искаше да чуе за
никакви дипломатически постъпки, за да се въздържа България от война. „Само плоски
приказки и дребни палиативни средства - се казва в неговата заключителна бележка. -
[267]
Единственото (нещо да се направи) би било веднага да се навлезе в София."
Неохотността на кайзера да подкрепя внушения от страна на руското правителство, които
той осъждаше като безсмислени, не закъсняха да се отразят върху руско-германските
отношения. Ламсдорф лично бил огорчен, а и в руското обществено мнение се чувствало
недоволство от политиката на Германия, което бе изразено в две остри статии на „Новое
[268]
время". Между туй биде подадена нотата на Рачо Петрова със заплашване, че ако
Турция не спре военните съсредоточения, българското правителство ще вземе съответните
мерки, т.е. ще свика запаса. Положението изглеждаше критическо; Русия и Австрия решиха
веднага да направят своята постъпка в София, за да се предотврати опасността.
Ромберг описва разположението, в което заварил Ламсдорфа, когато отишъл да му
съобщи, че на германския представител в София били дадени инструкции да подкрепи
австро-руското действие. Руският министър си давал сметка за необичайния характер на
отправеното към България предупреждение.
- За пръв път - казал той - две християнски Велики сили подкрепят Портата против
нейните християнски поданици.
Той, Ламсдорф, направил това без да се грижи за своята популярност, а само в
интереса на принципа на властта и на правото. Психологията, от която изхождаше тоя
начин на мислене у него, аз вече съм я описал веднъж. От дневника му се вижда, че той
постоянно е живял със страха от вътрешно сътресение в Русия. Извиквайки в ума си
перспективата на една социална революция, която би отнесла стария ред, той трепери и се
пита: къде човек тогава да търси убежище, стряха? Ламсдорф си спомняше, както бе казал
и на английския посланик през месец юни, за увлечението на руското обществено мнение,
което бе наложило Руско-турската война за освобождението на България, война,
последвана от ерата на нихилистическите заговори и покушенията против Александра II. И
сега той повтарял пред Ромберг, че подкрепата, дадена на българското революционно
движение в 1876 година, докарала едно революционно движение и в Русия. Ламсдорф
изложил след това съображенията, които породила у него идеята за намеса, подкрепена от
Силите. Не бивало да има смущение от престъпленията на комитетите. На техните
стремежи Русия щяла да противопостави своята непоколебима воля. Трябвало да се
отнеме на въстаниците всяка надежда в това отношение, за да се отдели мирното
население от прелъстителите му. Руският министър наблегнал върху нуждата от едно
действие на Великите сили. Тъй като - казал той – постоянно се разпространяват чрез
вестници и злонамерени интриги слухове за липсата на единство у Силите, чрез което, от
една страна, се окуражават въстаниците, от друга страна, Турция се подкрепя в
пренебрежителността ѝ (към реформите), то едничкото средство за разпръсване на такива
слухове би било Силите да държат еднакъв език в София и Цариград. От рапорта на
Ромберг се вижда, че уж равнодушен към непопулярността, на която го излагаше неговата
политика, Ламсдорф е бил дълбоко загрижен да не би тя да сложи край на кариерата му.
Аз си спомням за студеното лице и острия поглед на цитирания германски дипломат и
представлявам си много добре как той, слушайки руския министър, го е и наблюдавал. По
всички свои впечатления от него той виждал вътрешното му вълнение - „Граф Ламсдорф -
пише Ромберг - смята, че сегашният момент е решаващ за акцията му". Не успее ли тя да
докара спокойствие, това щяло да значи сериозно разклащане на личното му положение.
Граф Ламсдорф неведнъж бе заявявал в разговори с чуждите посланици, че няма да
повтори грешката на Горчакова, който в 1876-1877 година оставил да се разпалят в Русия
славянофилските чувства за България. На Ромберг той казал, че ще бъде отправено
предупреждение към руските вестници; изказал също намерението си да издаде едно
комюнике върху постъпката на двете Велики сили. Това комюнике, обнародвано в
„Правительственный вестник", се яви и в българския печат. В него най-напред се
изтъкваше, че водената от руското правителство политика имала височайшето одобрение.
Това бе самозащитата на граф Ламсдорф от обвиненията на руското обществено мнение.
После се говори за австро-руските реформи и постигнатите чрез тях подобрения в
Македония. Напомнят се също постъпките, направени в София и Белград. От двете
правителства били взети мерки за възможното запазване на спокойствието и за спиране на
политическата агитация. Сръбското правителство в действителност нямаше какви мерки да
взема, тъй като нямаше нито национална агитация в Сърбия за Македония, нито в самата
Македония сръбска революционна дейност; но тук се подчертаваше установената от Русия
политика да поставя по македонските работи Сърбия и България като еднакво
заинтересувани. Макар България и Сърбия да се споменават редом в комюникето, негов
истински прицел оставаше българското правителство и зад него Македонската
революционна организация. Последната се сочеше за най-главния виновник. Като
изтъкваше резултатите, добити чрез приложението от страна на султана на австро-руския
проект, комюникето бележеше: „При все това тия резултати не можаха да удовлетворят
образувалите се в славянските държави „македонски комитети". Очевидната вероятност за
успокоение християнското население под влиянието на почналите преобразувания, които
заедно с постепенното им приложение трябваше в най-близко бъдеще да получат по-
широко развитие - отнемаше от комитетите благодатната, от тяхна точка зрение, почва за
осъществление скроените от тях революционни планове. Като издигнаха знамето за
защита на техните едноверци от турския гнет, тези комитети всъщност гонят да изменят с
користни цели административния строй на областите, щото да се образува от тях
„Българска Македония" в ущърб правата и преимуществата на другите балкански народи,
интересите на които са еднакво скъпи на православна Русия. Като не намериха
политическа поддръжка за своите планове между българския елемент в Македония,
водителите на движението чрез жестокост, насилие и терор се стараеха да извикат
всеобщо въстание в страната, за да възпрепятстват на въвеждането на проектираните
реформи". Следва по-нататък пасаж за развилата се в Княжеството македонска агитация и
влиянието, упражнено от нея върху някои български деятели, които помислили, че
посредством едно въстание Русия ще бъде накарана активно да се намеси „за
неосъществимите планове на ръководителите на революционното движение". „Тези
пагубни заблуждения - продължаваше комюникето, - за които императорското руско
правителство непрестанно напомняше на софийския кабинет, навлякоха тежки бедствия на
християнското население в турските вилаети, на които бедствия може да се тури край
преди всичко като се възпрепятства както на преминаването на нови чети от Княжеството в
пределите на Турция, тъй и като се прекрати революционната дейност на комитетите.
Само тогава ще се яви възможност да се настоява за бързото приложение на реформите,
съобразно с насъщните потребности на населението, което предвид на усилващите се
смутове много мъчно е да се предпази от турските жестокости, макар да се полагат най-
енергични старания за обуздаване на мюсюлманския фанатизъм."
Правителствата на Русия и Австро-Унгария отправили отново в София и в Цариград
категорични предупреждения, подкрепени и от другите Велики сили. Това
предупреждение гласяло: „Днешното положение на работите в турските вилаети,
създадено от престъпните замисли на комитетите и революционните чети, в нищо не
променява възгледите на държавите върху програмата на действие, изработена в
началото на текущата година от двете най-заинтересувани правителства, и затова не могат
да разчитат нито България, нито Турция на поддръжката на някоя държава в случай на
открито или тайно съпротивление за осъществление на тая програма". Комюникето се
свършваше с едно ново предупреждение, тоя път само от името на Русия:
„Императорското правителство се надява, че тези нови предупреждения ще убедят както
Турция, тъй и България в безполезността от всяко отклонение от изпълнението на
предявените им искания и ще ги накарат да вземат всички зависещи от тях мерки за
потушаване смутовете, които могат да имат за Отоманската империя и за Българското
княжество само най-тежките последствия".
Комюникето, акт на руското правителство, даваше официален израз на политиката на
граф Ламсдорф, но не беше по своята форма негово лично дело. Ламсдорф умееше да
пише; достатъчно е човек да прочете неговия дневник. А комюникето е горе-долу
неграмотно. Самата инициатива произлезе, както видяхме, от Зиновиева. Що се отнася до
редакцията, тя е несъмнено на Хартвиг, директор на Азиатския департамент във Външното
министерство. Има работи, които съм принуден често да повтарям, защото трябва да ни
стоят постоянно пред очите, когато се говори за международните условия, при които се
развиваше българската политика. Така ние вече знаем, че през време на руско-българската
криза, започната от Съединението, Зиновиев беше директор на Азиатския департамент, а
Хартвиг, бивш консул в Бургас, негов чиновник. Оттогава продължаваше у двамата,
неотслабнато от годините, нито от нашето помирение с Русия, тяхното враждебно
настроение към нас. Комюникето, иначе редактирано, можеше ясно да изнесе пред
българския народ руската политика и да постигне до възможната степен преследваната от
него цел, без да оскърби българските чувства и без да нарани българските национални
интереси. Но злобата и ограничеността на тоя, който бе го замислил, и на тоя, който бе го
написал, ги доведоха до една задружна проява, пакостна както за руското влияние в
България, тъй и за българската традиционна преданост към Русия.
Няма нужда да показвам колко дълбоко бе засегната българската общественост. При
други политически нрави в България всички партии щяха да отговорят с еднакъв тон, който
не можеше да не произведе впечатление и върху руското правителство. Но това беше
невъзможно поради уровена, на който стоеше българската партийна дейност. Партиите
при удара, нанесен на България, гледаха не да я защитят от него с един общ вик, а да
вземат повод, за да се разправят помежду си с обвинения една срещу друга. Може да се
каже, че нямаше по-партизански вестник от „Мир", орган на Народната партия; но в тоя
случай той се държа най-достойно. Мога да кажа със сигурност, че поместеният в него
отговор на руското комюнике е от Михаил Маджаров, тъй като не виждам между другите
редактори никой способен да пише така, както тоя редовен читател на „Таймс". Аз ще го
предам тук като образец на политически такт и журналистическа авторитетност. Най-
напред авторът отхвърляше като несправедливо обвинението, че българите се стремели
към създаването на една българска Македония. „Като изходяще от най-могъществената и
най-заинтересуваната в съдбата на балканските народи държава - пишеше той -
комюникето представлява една особена важност за нас, българите. Ние съжаляваме обаче,
че в него са вмъкнати няколко неверни обвинения, отнасящи се до нашата държава и
народност. Никой българин, бил той член на македонските комитети или противник на
тяхната деятелност, не е поддържал, че трябва да се образува една българска Македония в
ущърб на правата и преимуществата на другите християнски народности. Напротив, нека
Великите държави, подписавши Берлинския трактат, изпълнят задълженията си, формално
стипулирани в тоя трактат, и всичките народности в Македония ще останат задоволени, и
веднага ще престанат безпорядките, които тъй много съсипват нашата народност." По-
нататък г-н Маджаров бранеше българския народ от обвинението, че той се стараел да
принуди Русия към една противна на нейната политика военна намеса, и заявяваше:
„Погрешно е тъй също, че българският народ е гледал да вкара Русия в една война. Ние
бихме считали подобно стремление за безнравствено, тъй като не е малката България,
която ще определя политиката на голямата Русия. Но ако е имало някои частни лица, които
да служат на неприятелските интереси на славянството, то за това не е отговорна
българската народност, която си остава признателна на своите освободители". Следваше
отговорът на една трета точка на комюникето: „Вижда ни се тъй също неоправдано
обвинението, че турските жестокости били плод на комитетските действия. Историята е
дала неопровержими факти, че турците не могат да удържат оная дисциплина във
войската, която е потребна, за да се прави разлика между виновни и невиновни, между
въстаници и мирни жители. От сведенията, които имаме, турските войски са успели досега
да убият сравнително малко въстаници, но жертвите от жени, деца и мирни селяни се
[269]
възкачват вече на няколко хиляди" .
Писаното по руското комюнике в „Пряпорец", орган на Демократическата партия, е -
пак можем да кажем със сигурност - от Андрей Ляпчев. Бъдещият министър-председател
зрееше тогава постоянно, но бавно и като политик, и като журналист; но засега перото му
оставаше неопитно и мисълта недостатъчно избистрена. Има много неща накуп в неговата
статия. Като говори за руското комюнике, той се спира и върху едно писмо на английския
пръв министър лорд Балфур до Кентърберийския архиепископ, намира, че едното и
другото били насочени против българската народност в Македония и „тайно пропити с
омраза върху официална България", която с поведението си дразнела целия свят. Оттам
той тръгва с упреци против политиката на кабинета „Рачо Петров" и осъжда мисията на
Начович в Цариград, повтаряйки турската поговорка: „Отишъл в Бруса за маймуни". Той
изтъкваше, не без основание, че с тия дълги и безплодни преговори с Турция се дразнели
Великите сили и Русия и се дискредитирало македонското дело в неговата нравствена
страна пред Европа. Така пишели меродавни вестници в Париж и Лондон. Поведението на
българското правителство трябвало да се определи от неговата военна готовност и според
това дали да се намеси с въоръжена сила или не. Изтребленията на турците в Македония
му давали високохуманен повод да каже на Турция: Стой! Ако ли не стори това, то
трябвало да остави Русия да действа сама. Това му заключение накрая не идеше обаче в
хармония с каквото бе казал в началото, където наричаше руското комюнике позната
песен с особено обезпокоителен за българския народ припев.
Както можеше да се очаква, общият протест против руското комюнике беше изразено
с най-голяма ярост от „Народни права". Органът на Радославова го наричаше
„дипломатическо нахалство". Той се провикваше: „Никак нямаше да ни учудва, а така също
и възмущава, ако подобна дипломатическа декларация се правеше от граф Бюлов в
Берлин, или же от граф Голуховски във Виена. Но да се говори така от канцлера на
православна Русия от името на Всерусийската империя, и то когато се касае за действията
на турците, които като вампири са смукали кръвта на милиони християни и на руския
войник, и още повече, когато се отнася до пепелищата - тия скръбни остатъци от български
жилища в Одринско и Македония... - не е ли нахалство, не е ли парадоксално с
[270]
традиционната руска източна политика и дипломация, питаме ние?" . Думата
„парадоксално" е тук ни в клин, ни в ръкав, но слабограмотният автор, който я бе чувал,
без да я разбере (такива журналисти имаше), мислил е, че с нея най-добре ще украси
изблика на своята възмутена душа. В действителност у русофобските партии имаше и
негодувание, и вътрешно задоволство. Те бяха доволни да могат да посочат руското
комюнике като оправдание на тяхната противоруска политика. Само че „Нов век", орган на
управляващата стамболовистка партия, смяташе се за задължен да покаже известна
[271]
въздържаност в своя тон. „Това съобщение - пишеше той - възбуди справедливото
негодувание на всички българи, у които патриотизмът не е заглъхнал под тяжестта на
личните задължения. Ние се отказахме да направим и най-малките коментари по това
съобщение, за да не бъдем пак обвинени в русофобство и защото считаме, че самото
съобщение потвърждава по толкова ясен начин нашите взглядове по руската политика в
Македонския въпрос, щото всички коментари са излишни. Ние ще се задоволим да
възпроизведем само това съобщение, за да видят читателите ни дали ние, или нашите
[272]
противници русофили гледаме право на руската политика у нас."
Вестник „България", орган на партията, която имаше като свое знаме русофилската
политика, отбелязваше руското комюнике с кратък коментар, озаглавен „Нов удар". Но тоя
удар той го вижда стоварен не върху русофилството, а върху правителството на Рачо
Петрова: „Колкото това комюнике и да ни донася тежка скръб като българи, за
правителството и неговата лавирающа политика обаче то е един нов шеметен удар, който
е в състояние да свести и най-плесенясалите мозъци и да им отбие апетита да вършат
работи, с които да заблуждават обществото и да увреждат най-скъпите интереси на
[273]
отечеството" . Ще цитирам накрай и писаното от мен във „Вечерна поща". Аз тогава
следях няколко от най-меродавните вестници на Западна Европа и по тях предавах
произхода на руското комюнике: „Отдавна още някои официозни вестници в Запад бяха
съобщили, че по инициатива на граф Ламсдорф Русия и Австрия били предложили на
Великите сили, подписавши Берлинския договор, да заявят колективно в София и
Цариград, че в случай на война между Турция и България Европа ще ги изостави на
собствената им съдба". Във „Вечерна поща" оповестихме, още когато тя се узна, тая
инициатива на Русия. Един столичен вестник побърза даже да ни обвини тогава, че ние
сме станали отзвук на една тенденциозна новина, пусната със зли намерения.
Обнародването на комюникето потвърди изнесените от нас по-рано сведения. Но аз не бях
наклонен да вярвам, че направеното в София предупреждение има общоевропейски
характер, и пишех: „Истина ли е, че всички Велики сили са дали съгласието си безусловно?
В политическите кръгове остава едно съмнение по тоя повод. Съобщено бе по-рано от
някои европейски вестници, имеющи официозни връзки, какво средиземноморските
държави щели да се присъединят към предложението на Австрия и Русия под известни
резерви. Специално за Англия се говореше даже, че тя се произнесла против тия мерки
като нецелесъобразни и осъдени на неминуемо фиаско. Русия и Австрия и по-рано си
усвоиха по собствено решение един европейски мандат, който не им бе даден изрично.
Възможно е тоя път да има от тяхна страна една маневра от тоя род. Във всеки случай, ако
Англия наистина, както се мълви вече упорито от някое време, не споделя по
умиротворението на Македония възгледа на Австрия и Русия, тя ще има сега повод да
изяви своето настроение по един по-усетлив начин. И в тоя смисъл руското комюнике ще
избистри донейде положението, било че то остане като израз на волята на целокупна
Европа, било като бъде последвано от заявления от естество да намалят неговото
значение".
В руското комюнике аз не намирах нищо ново в политиката на Русия. То било в пълна
хармония с по-предишни руски изявления по Македонския въпрос. Върху мене най-
болезнено подействаха пасажът, в който се говореше за турските издевателства в
Македония, и начинът, по който те бяха представени. Тук трябва да дам някои
предварителни обяснения. Руското комюнике бе най-напред предадено на българските
вестници от Българската телеграфна агенция, която го бе получила от виенската агенция
„Кореспонденц бюро". От Виена неведнъж са се опитвали да влияят чрез печата върху
руско-българските отношения, предавайки тенденциозно някои съобщения. И тоя път там
не пропуснаха случая. Когато се получи в София руският текст на комюникето, „Пряпорец"
изтъкна, че в него нямало предадените във виенското съобщение думи за оплакванията на
българите от „някакво тяхно унищожение от страна на Турция". Но когато пишех статията
си, имах пред себе си само телеграмата на „Кореспонденц бюро". Това „някакви" възбуди
всичката ми ярост и аз се провиквах: „Значи, насилията, от които се потресе обществената
душа в България и от които настръхна от ужас цяла Европа, са според графа Ламсдорф
въображаеми. Въображаеми: опустошенията на селата и опожаренията на горите.
Въображаеми: кланетата в Костурско, Ресенско, Охридско, Леринско и около Лозенград, до
българската граница. Въображаеми: хилядите клетници, които се влекат по нашите
граници като трагически сенки, преследвани от побеснялата турска сган. Въображаеми
тоже: планът на Абдул Хамида да изтреби с огън и меч българското население в
Македония. Питаме тогава: какъв размер трябва да вземат турските ужаси, за да не бъдат
„някакви" въображаеми, а истински?". Винаги когато съм говорил за царска Русия, делил
съм я от руския народ. Така бе и сега, като пишех: „Великодушната съвест на руския народ
изисква спирането на ужасите в Македония. Ламсдорф отговаря: Те не съществуват, те не
са освен една дръзка измислица на комитетите! Истината тогава трябва да е в
незабравимото първо комюнике, в което г. Машков, руският консул в Скопие, известяваше,
че българите обесили бабичката на Вейсел Абди". Твърдението в руското комюнике, че
комитетите искали да създадат една българска Македония, будеше не по-малко
възмущение. Когато д-р Татарчев и Христо Матов ме помолиха да напиша декларацията на
Вътрешната организация, аз турих, с тяхно съгласие, само две точки: генерал-губернатор с
одобрението на Силите и международен контрол, за да стане ясно, че ние не искаме
никаква привилегия за българите, а свобода за всички народности в Македония. Така биде
тя разбрана и оценена от целия европейски печат. А ето че сега ни идеше от най-високото
официално място в Петербург обвинението, че искаме да образуваме българска
Македония. „Тая клевета - пишех аз - е просто чудовищна." Статията ми свършваше с
подозрения спрямо истинските намерения на Русия, за каквито бях слушал през своята
обиколка в западните столици: „Изтреблението на българите в Турско определя
политиката на България в тоя момент. Никое правителство, от която партия и да изхожда,
не може да ги търпи. Каквото и да е то, поставено пред дилемата: да води война или да
гледа безмълвно как се изтреблява българското население в Турция, би предпочело
войната. Ако Русия желае искрено да мируваме (ний не говорим за Австрия, която е най-
заклетият и най-коварният ни враг), тя може веднага да спре кланетата. А тя ги не спира.
Може ли да не се направи предположението, че тя иска да ни наложи войната, за да се
намеси сетне в наша вреда?"
На другия ден след появяването на тази ми статия срещнах Петър Станчев, един от
водителите на русофилската емиграция през време на Стамболовия режим. Аз имах
слабост към него. Макар неговата роля в първите години на Либералната партия да не е
била нещо особено, турих неговата фотография в „Строителите на съвременна България",
защото го намирах живописна фигура в българската политика. Знаех и революционното му
минало преди Освобождението. Той също ми показваше симпатии, при все че бях в
противния на чувствата му лагер. Сега обаче при срещата ни той даде някакъв строг израз
на неговото усмихнато лице. Туряйки по обичая името и презимето ми в звателен падеж:
- Симеоне Радеве - каза ми той, - ти много учиш от книгите, учи и от хората. Когато в
Москва или Петербург чувах от русите да казват за нас „неблагодарний народ, мы для вас
кровь проливали" - аз им отговарях: „Стамболов не е българският народ". Сега и на тебе
ще кажа: „Ламсдорф не е Русия".
- Господин Станчев - възразих му, - нали видяхте сам, че и аз не го смесвам с Русия?
Нали писах: „Великодушната съвест на руския народ"... и прочее?
- Писа, писа, ама то се губи между другото; подчертавай!
Петър Станчев беше сам като попарен от руското комюнике, но не и обезверен в
Русия. Подобно на много други искрени русофили в България, русофилството у него беше
незасегаемо от нищо. Както, заточеник в Триполитания, чакаше с несломими надежди
освобождението на българския народ от Русия, така и сега чакаше щото могъщата ръка на
руския цар да се простре и върху Македония.
- Скоро ще видиш - каза ми той. - Чети „Новое время".
Руската общественост беше наистина все по-отзивчива към изпитанията, на които бе
подвергната Македония. Известията за турските жестокости бяха изнасяни от вестниците и
като един повик се чувстваше Русия поне тях да спре. Самият Зиновиев изглежда да е бил
смутен. Освен руския печат, нему са повлияли и рапортите на Манделстам, който от Битоля
даваше грозна картина на издевателствата, вършени от турците. При срещите, които съм
имал години по-късно, той ми е разказвал за настойчивостта, с която е поставял Зиновиева
пред лицето на страдащия народ в Македония, оставен на изтребление. Зиновиев по-рано
получаваше от руските консули сведения в духа на неговата политика, с които той можеше
да я оправдае. Сега от Манделстам му идеше пряко опровержение. Манделстам беше
един от тия чиновници в Руското посолство в Цариград, които, както сам Зиновиев
признаваше пред Вангенхайм, въставаха против неговото туркофилство. Другите, членове
на познати руски семейства, от тяхна страна тази смелост е понятна. Но евреин, неотдавна
покръстен, трябваше от Манделстама голяма смелост, за да се противопостави на своя
шеф. Той имаше само една поддръжка в Петербург; юрисконсулта на Външното
министерство Мартенс, на когото бе ученик в областта на международното право и който
му стана кръстник при преминаването му в православната вяра.
Зиновиев сам почна да разбира, че не можеше да стои по-нататък безучастен към
турските издевателства в Македония, тъй като върху него можеше да падне отговорност с
последствия за неговата лична кариера. Както и при други случаи, той споделя с
[274]
Германското посолство своята загриженост. На Вангенхайм той прочел един проект за
нотата, която възнамерявал следващите дни да предаде на Портата. В нея той изтъквал, че
служебните донесения, които Портата получавала, не съвпадали със сведенията, които той
имал от достоверни източници. Според последните турските войски наистина обстрелвали
многобройни села, но в повечето случаи едва след като бунтовниците се оттегляли в
планините. Обстрелването редовно служело само за повод на по-късните плячкосвания и
загиналите лица били след това изброявани в служебните бюлетини като убити комити.
Липсата на дисциплина между войсковите части от всички родове била стигнала до най-
обезпокоителен предел. За тая недисциплинираност Зиновиев посочвал един
характеристичен пример. Така различни войскови части били отказали, мятежно, да
изпълняват нареждания за поход. Заповядано било щото една запасна дружина в Призрен
да бъде изпратена в Йемен за наказание, но поради заканителното държание наложило се
заповедта да бъде отменена. Подобни прояви били отбелязани и в Скопие, и в други
места. Изобщо дейността на войските се състояла само във вършене на издевателства, а не
в преследване на бунтовниците, което се провеждало с крайна нехайност. Посланикът
посочвал на Портата последствията за нея от тази нехайност. Зиновиев неведнъж я бе
подканял да постъпи към безпощадно потушаване на въстанието. Турците му показаха как
разбират безпощадността и го поставят пред резултата от съветите му. Той се сепва, но
след като най-големите жестокости били вече извършени. У него бе станал под натиска на
обстоятелствата и друг един обрат. Голямата му борба с Бахметиева бе, че Бахметиев
виждаше в международния контрол единственото средство да се подобри положението в
Македония, докато той, Зиновиев, не искаше да отива по-далеч от реформи, оставени на
добрата воля на Турция. Настъпващото изменение в международното положение идеше
да му покаже, че става вече невъзможно за него да упорства в старото си гледище.
Известията за намерението на Англия да предложи нова програма на реформи за
Македония при организиран контрол от Силите повдигнаха недоволство у руското
обществено мнение, че подобна инициатива за участта на една славянска страна се взема
от английското правителство, а не от Русия. Що се отнася до Франция, от „Жълтата книга"
беше вече известно, че тя първа бе искала щото изпълнението на реформите да бъде
[275]
поставено под контрола на Великите сили. „Защо - питаше „Вестник Европы" - ние
пренебрегваме в този случай френския съюз и се държим упорито на остарялата виенска
програма, трудно е да се обясни, толкова повече че австрийската система още по-ясно
доказа своята несъстоятелност в течение на последната криза на Балканския полуостров."
Руските документи един ден ще ни покажат дали новата линия на поведение, която
Зиновиев се кани да следва, не му е била заповядана от Петербург, но пред германския
дипломат той я показва като произходяща от него. Последните събития - казал той на
Вангенхайм - ме подкрепиха в убеждението, че Турция няма да бъде в състояние да
умиротвори Македония трайно без европейска помощ и контрол. Нужно било програмата
на реформите да се разшири. В един меморандум, предаден телеграфически ден по-рано
до граф Ламсдорф, той изброявал конкретните мерки, които трябвало да се вземат: 1.
Съставянето на други осем вицеконсулства в Македония, между тях в Лозенград, Серес,
Велес и няколко в Битолския вилает; 2. Ново териториално разграничение на македонските
административни окръзи с цел по възможност разните народности да се отделят една от
друга; и 3. Назначаване на значителен брой европейски офицери и чиновници за дейно
наблюдаване на турското управление. Зиновиев отбелязва, че с тоя проект бил съгласен и
австрийският му колега. Вижда се, че той и Каличе се споразумели върху един и същ проект
и го изпратили до своите правителства за преговорите във Виена, които имаше да станат
там при предстоящето посещение на руския цар.
Това посещение стана на 17/30 септември. Дванадесет дни по-рано в австрийската
столица бе пристигнал германският император, придружен от канцлера Бюлов.
Австрийската политика беше ревниво следена както от Париж, тъй и от Берлин. В Париж се
опасяваха да не би австро-руското споразумение от 1897 година, точното съдържание на
което продължаваше да се държи в тайна, няма сега да доведе двете империи, при един
успех на тяхното задружно действие по Македонския въпрос, до общо съгласие, което би
спомогнало за възстановлението на Троецарския съюз, на който техният антагонизъм беше
турил край; в Берлин - да не би Австрия и Русия да кроят наедно амбициозни планове
досежно Балканския полуостров, които би поставили германската политика в тежко
положение спрямо Турция. В някои забележки на кайзера виждаме, че той беше
недоволен от австрийската политика ту в един смисъл, ту в друг, според настроението му в
момента. За разговорите между него и Франц Йосифа не съм намерил досега никъде
следа; но за тоя между Бюлов и Голуховски имаме ценен документ в „Die Grosse Politik".
Това е една записка на германския канцлер върху обясненията, които чул от граф
Голуховски за целите на балканската политика на Австрия. Те се познаваха от времето,
когато и двамата бяха пълномощни министри в Букурещ. Голуховски минаваше за крайно
въздържан, или както казват французите, закопчан. Във Виена се казваше за него, че
говорейки, мълчал (redend schweigen). Но изглежда, че тук си е разкрил картите.
Австрийската политика, на която се приписваха толкова тъмни намерения, той я изважда
на виделина. Ще приведа цялата записка на Бюлов. Ето нейния текст:
„Записка на райхсканцлера граф Фон Бюлов, временно във Виена. Виена, 20
септември 1903 г.
Можах да намеря случай по време на посещението на Негово Величество кайзера и
[276] [277]
крал във Виена да разисквам многократно и в подробности вътрешното и
външното положение на Хабсбургската монархия с Н. В. кайзер Франц Йосиф, с
императорския и кралския министър на външните работи и с двамата министър-
председатели. Граф Голуховски ми каза за положението в Балканите, че трябва да се
различи между желаното и постижимото. По същество сигурно би било желателно да се
остави на турците да управляват Македония както искат. Следванието на тази система
обаче би довело до положения в Македония, които при неизбежната възбуда, създадена
от това в общественото мнение, би заставило руското правителство да се застъпи за
закрила на раята. Докогато руската политика се държи в мирни пътища, Австрия трябва
тъй да нагласи политиката, че да може да върви с руското правителство. Той, граф
Голуховски, се придържа здраво в два възгледа: 1. Да се прави каквото е възможно, за да
се попречи на избухването на конфликт между България и Турция; 2. Ако въпреки всичко
конфликтът би избухнал, да се локализира. Мимоходом министърът забеляза, че не ще се
съгласи на автономия на Македония; той бил го казал вече определено на граф Ламсдорф,
когато миналата зима е бил във Виена. От друга страна, финансови и административни
реформи в Македония в рамките на австро-руските предложения са необходими. За
реформи, които отиват по-далеч, както Англия ги предложила, времето щяло да дойде по-
късно.
 Графът се изказа с голяма решителност, че не може да се съгласи с една подялба на
Балканския полуостров между Австро-Унгария и Русия. Такава една подялба би била от
самото начало в ущърб на Австро-Унгария и освен това би носила със себе си зародиша на
една австро-руска война. Също така никога не би допуснал образуването на една голяма
Сърбия или голяма Черна гора; не можело също и дума да става Цариград да се падне на
Русия. От момента, в който Русия ще застане в Цариград, или между Адриатическото море
и Дунава се образува голяма славянска държава, Австрия не ще може вече да се
управлява. Центробежните славянски елементи биха я разпокъсали. Преди Австрия да
допусне едната или другата евентуалност, би предпочела да прибегне до меча. Въпросът
за Дарданелите бил европейски въпрос; той може да бъде разрешен само в съдействие на
всичките Сили. Граф Голуховски постоянно се връщаше към това, че желае да задържи
колкото се може по-дълго статуквото на Балканския полуостров и във всеки случай желаел
да се разрешава Източният въпрос по възможност по-бавно - по „етапи". Идеалът му за в
бъдещето е очевидно да замести турското господство постепенно с автономни държавни
единици и да създаде една, по възможност, голяма Гърция, една голяма Румъния, една
голяма България, една слаба Сърбия, една малка Черна гора и най-после една
самостоятелна Албания. Засега желае по всеки начин запазването на съществуващото
положение колкото се може по-задълго. Той не каза какво мисли да прави Австро-Унгария
в случай, че Русия нападне Турция. Но той подхвърли, че няма да направи грешката да
навлезе с Русия в Македония, както преди време, в 1864 г., Австрия била тръгнала след
[278]
Херцогствата на Елба; няма да се съгласи на кондоминиум."
Горните редове от записката на Бюлов извикват няколко необходими бележки.
Първата е, че съществуваха две външни политики на Австро-Унгария - едната официална,
австрийска, ръководена от граф Голуховски, другата тайна, маджарска по стремежи, на
която нишките държеше Калай.
Върху последната аз вече съм говорил. Наследник на идеите на граф Андраши, който
доби на Берлинския конгрес окупацията на Босна и Херцеговина, Калай се стремеше към
едно териториално разширение на юг от тия две области. Докато Калай гледаше да
насърчава чрез разни свои агенти размирни събития в Македония и Албания, които да
създадат възможност за нови завоевания, в една или друга форма, за Хабсбургската
монархия, граф Голуховски се грижеше чрез своята дипломация да осигури мира. Това е
доста забележително от страна на един поляк, тъй като се знае от историята, че подир
подялбата на Полша и особено подир нейното изчезване като държава, поляците се
стремяха към една европейска война, защото не виждаха друго средство за
възстановлението единството и независимостта на своето отечество. Няма нужда да
споменавам, че Полша възкръсна в наше време тъкмо при обстоятелствата, които полските
патриоти бяха желали и очаквали. Втората забележка е, че, консервативен политик, граф
Голуховски допускаше неизбежността щото Австрия, при две дадени условия, да се види
принудена „да прибегне до меча", както той се изразява. Едното от тях е опасността от
центробежните славянски сили в Хабсбургската монархия, които биха я разпокъсали, ако тя
не се самозащити. Австрийският ултиматум след убийството в Сараево произлезе тъкмо от
тая държавна идея, която са възприемали един подир друг всичките министри на
външните работи на Австро-Унгария. Ще свърша с една бележка досежно отношението на
граф Голуховски спрямо балканските държави и тяхното бъдеще. Граф Голуховски не
искаше ни голяма Сърбия, ни голяма Черна гора. Това бе един принцип на политиката на
Австро-Унгария, добре познат и неизменно преследван от нея. По-нататък обаче неговите
идеи по тоя предмет едва ли са били конкретни и аз мисля, че той би бил в затруднение да
ги уточни. Едно може да се каже само, че те бяха изцяло в ущърб на единството на
българските земи. Той говори за голяма Гърция, но голяма Гърция значеше
присъединението към нея на Южна Македония, където живееше, при абсолютно числено
надмощие, един предан към своята българска народност народ; желаеше голяма Румъния,
но Румъния не можеше да стане голяма нито чрез присъединението на Бесарабия,
румънска по народност, но част от Руската империя, нито чрез присъединението на
Трансилвания, маджарска провинция, нито чрез присъединението на Буковина, която
принадлежеше към територията на Австрия. Един възможен път за разширение оставаше
за румъните - Южна Добруджа. Нека напомня, че две години по-рано граф Голуховски
беше обещал на Румъния, че ще я поддържа като съюзник в нейните претенции за
териториална компенсация, в случай че България се разшири откъм Македония.
Бюлов предаваше и своя разговор с австрийския император: „Император Франц
Йосиф се изказа върху положението на Балканите и отношението на Австрия към Русия и
Италия подобно на своя ми-нистър, само че с по-голяма сдържаност. И той говори за
нуждата да се локализира една евентуална война между Турция и България, обаче добави,
че русите още не можели да дадат обещание в този смисъл. Той се надява, че ще успее да
получи това обещание по време на присъствието на руския цар. Императорът се оплака от
двойственото течение в Русия, това на господин Бахметиев и от езика на руската преса, но
даде израз на доверието си в любовта към мира на царя. Той силно желае граф Ламсдорф
да остане министър". Особеното благоволение на Франц Йосифа към граф Ламсдорф е
лесно обяснимо. От всички руски министри на външните работи Ламсдорф беше тоя, който
най-искрено търсеше споразумение с Австро-Унгария. Не защото беше сам немец (руси с
немско име имаше и между славянофилите), но защото бе твърдо убеден, че само чрез
споразумение с Австрия може да се запази мирът на Балканите, където историческият
антагонизъм между двете империи рискува при всяка криза да ги хвърли във война. С
такова убеждение в неговия примирителен дух се очакваше сега руският министър във
Виена.
Аз не съм намерил от кого идеше инициативата за срещата на двамата императори.
Може да се предположи, че желанието е било изказано най-напред от руска страна. Едно
ново разглеждане на Македонския въпрос се налагаше наистина много по-силно и по-
спешно на Русия, отколкото на Австрия. Опасението от една българо-турска война,
растящото вълнение в Русия от известията за турските зверства в Македония и Одринско
налагаха на руското правителство загриженост, която не се чувстваше така живо във
Виена. От Виена Франц Йосиф и Николай II заминаха за Мюрцщег, придружени от своите
министри на външните работи. Шест години по-рано двамата императори бяха
разглеждали в Зимния дворец в Петербург положението в Балканския полуостров,
застрашено тогава с усложнения от Гръцко-турската война, и бяха стигнали до
споразумението, останало в основата на тяхната задружна политика в Близкия изток. Сега
те се събираха в един планински курорт, за да обмислят пак решенията, които налагаше
новата фаза на Македонския въпрос, създадена от Илинденското въстание. Австро-руската
обща политика възбуждаше недоверие в българската общественост. Но някои думи, които
Николай II бе турил в своя отговор на наздравицата на австрийския император, събудиха
надежди у кръговете с неизкоренима вяра в Русия. Наистина руският цар бе казал, че
Австрия и Русия трябва да изпълнят своята човеколюбива мисия в Балканския полуостров с
„твърдост и постоянство и с най-целесъобразните средства за действително и трайно
умиротворение". „Несъмнено - пишех във „Вечерна поща", - взети отделно, тия думи са
пълни със значение, те даже съдържат в своя логически смисъл същественото от нашите
[279]
искания." Но аз предупреждавах българската общественост да не се отдава на
никакви надежди и обяснявах защо: „Защото, дордето Русия върви ръка в ръка с Австрия,
славянството в Изток и въобще християнството в Турция не може да очаква от нея нищо
добро. Австрия е злият гений. Тя е била винаги против подобрението на участта на
поробените в Турската империя. Тя ратува против възраждането на Гърция, интригува
против закрепването на Сърбия, действа против освобождението на България. Тя и сега е
най-коварният враг на македонците. Тя е всъщност най-главната виновница за днешното
кърваво безправие в Македония. И докато нейният възглед лежи в основата на
прословутото споразумение, никакво спасително дело не ще бъде предприето от Русия".
Още в първата среща, която имах в Париж с Франси де Пресансе, моя учител по
международната политика, той ми каза, че разрешението на Македонския въпрос може да
се постигне лесно, ако Русия се отдели от Австрия и се присъедини към
Средиземноморските сили, и че в тая посока Франция полага своите усилия. Аз бях
постоянно под властта на тази идея. „И миналия път ний писахме - бележех в статията си, -
че руската политика не е окончателно установена. Несъмнено в своите досегашни
проявления тя е била враждебна. Както и да се тълкува последното руско съобщение,
очевидно е, че то бе клеветническо, оскърбително и пакостно. Но не е изключена
[280]
възможността Русия да направи един внезапен обрат . Това зависи от много условия.
Най-първото от тях е поведението на Средиземноморските сили. Ако те се споразумеят
помежду си за разширяване на реформите, Русия ще се присъедини към тях по всяка
вероятност, защото не е в неин интерес други сили да се явят като благодетелки на
християните в Турско. И ако добро дело стане възможно, тя ще желае сама да го направи."
Ще видим как няколко години по-късно Русия се присъедини към Западните сили и заедно
с тях търси едно разрешение на Македонския въпрос. Засега обаче връзката ѝ с Австрия
оставаше здрава. Само че и Русия, и Австрия почваха да чувстват, че подир явния фалимент
на тяхната програма, показан пред Европа чрез Илинденското въстание, трябва да държат
донякъде сметка и за проявеното от другите сили желание за разширение на тая програма.
Още преди да замине за Виена, граф Ламсдорф казал на английския посланик, че внушения
от другите Велики сили ще бъдат добре посрещнати. Такова внушение стигнало до граф
Голуховски тъкмо преди двамата императори да потеглят за Мюрцщег.
В германските дипломатически документи двама души се споменаваха тогава като
пакостни за мира в Балканския полуостров: Бахметиев в София и О'Конор в Цариград.
Видяхме как настойчиво се искаше от Берлин отзоваването на първия; против действията
на последния, английски посланик, зад който твърдо стоеше правителството му, не
можеше да има освен безсилни оплаквания. В рапортите си Маршал го показва как
натиска султана да не се поддава на влиянието на Австрия и Русия и как се противопоставя
на австро-руския проект за реформи. При една среща с руския цар кайзерът го описва пред
него като опасна личност. През дългите години на руско-българската криза О'Конор беше
дипломатически агент в София и се бори против руската политика. Докато в Цариград сър
Уилям Хуайт помагаше на усилията на д-р Вълкович пред великия везир, за да даде своята
поддръжка на България, той насърчаваше Стамболова и му вдъхваше смелост от името на
Англия. Той е, който, между другото, го посъветва да предложи българския престол на
принц Оскар, брат на шведския крал, предложение, за жалост, неприето поради страха на
Швеция от Русия. През време на своята мисия в София О'Конор има време да се запознае с
Българския национален въпрос, тъй като бе свидетел на борбата на Стамболова за
получаване берати от султана за български владици в Македония. Когато биде назначен
посланик в Цариград, той намери там английското влияние доста отслабнало поради
политиката на Англия по Арменския въпрос. Неговият предшественик, сър Филип Кюри,
посочи Абдул Хамида като организатор на арменските кланета и когато неговите рапорти
се обнародваха в „Синята книга", това му обвинение стана познато на целия свят. Тогава
Гладстон нарече Абдул Хамида „великия убиец". Не бяха се минали даже десет години от
тия събития и споменът беше пресен у турците. Между туй Германия беше взела
надмощие в Цариград и това правеше за Англия още по-мъчно да си възвърне старото
положение. О'Конор не беше от мащаба на големите английски посланици в Турция, но
притежаваше упоритостта на своята раса. Македонският въпрос му представи една сгода,
за да се заеме да възстанови ролята на английската дипломация пред султана и Портата.
Всеки, който е изучавал Англия, знае, че религиозното чувство и егоистичните съображения
са били така преплетени в нейната политика, че мъчно е да се знае точно кое какъв дял
има в нея. Твърде вероятно издевателствата, на които бе подвергнато едно християнско
население в Македония, са обиждали у О'Конор хуманността му, но сигурно още повече е
действала върху него идеята, че Англия не може да остави на Австрия и Русия
изключителното ръководство пред Портата по въпросите в Изток, по които нейният глас бе
имал винаги особена тежест. Нему предстоеше следователно да води борба, но не
толкова против посланиците на двете империи, тъй като Зиновиев представляваше Русия
като човек отслабнал и по енергия, и по ум, а барон Каличе, сам скептик, говореше от
името на една велика сила, за която турците не държаха много сметка - те не се бояха от
нея, а с германския си колега. Ние видяхме как ту Зиновиев, ту пратеници на султана
отиваха при Маршал да чуят неговата дума. Той поддържаше - знаем - две неща:
безпощадни мерки против революционното движение в Македония и колкото се може по-
ограничени реформи. И двете бяха по угодата на султана и по вкуса на Зиновиев. Тъкмо
обратна бе позицията на О'Конор. Неговата тактика е била да представя на султана, че
Австрия и Русия чакат от размириците в Македония усложнения, които да им позволят да
се намесят с военна сила и да разделят помежду си европейските му владения; да го убеди
също, че единственото средство да се избегне тази опасност, е да спре всякакви насилия от
страна на войската му и да даде на Македония управление, което да задоволи
населението. И за едното, и за другото той му е посочвал нуждата от чуждестранен
контрол, тъй като неговите, на султана, заповеди, колкото и добри да били, не се
изпълнявали. Не може да не се види чудно, че О‘Конор е вярвал във възможността щото
Абдул Хамид въпреки всичко да възприеме неговите съвети. Но аз вече споменах за
английския оптимизъм.
Още преди избухването на въстанието, точно след разграбването и опожаряването на
костурското село Смърдеш, О‘Конор се е изказал за изпращането на военните аташета на
Великите сили в Македония, за да следят действията на турската войска. През време на
въстанието той направи формално предложение в тоя смисъл. Но Зиновиев и Каличе се
възпротивили. Идеята за чужд контрол в Македония О'Конор също бе изнесъл още през
есента. По-горе съм вече изтъкнал страстната съпротива, с която тя бе посрещната от
посланиците на Австрия и на Русия, подкрепени и от германския им колега. На 15/28 август
О'Конор я поде в един рапорт до лорд Лансдаун: „Очевидно е, че австро-руският проект за
реформи е мъртъв и че даже ако би било възможно да го съживят, той няма вече да
отговаря на изискванията на положението или да представя най-малкия шанс за
умиротворението на македонците. Някои по-драстични и по-ефикасни мерки трябва да
бъдат наложени по един или друг начин, за да се предотврати едно неизмеримо
злощастие и Балканският полуостров да не стане сцена на разорение, на гладуващи и
умиращи от глад жители. Посланиците на Русия и Австрия трябва да бъдат готови да
признаят сега, че техният проект бе една зловеща провала и че той трябва да бъде
заместен незабавно от нещо друго, ако трябва да се избягнат европейските усложнения.
Наистина би било изненадващо, ако самото руско правителство още не взема това
предвид". О'Конор не виждаше причина обаче да се отнеме ръководството на реформите
от Австрия и Русия, понеже те били най-много заинтересувани в работите на Балканския
полуостров поради географското им положение и техните връзки с местното население.
Това бе от негова страна формалното признание на една отстъпка, вече направена от
правителството му, както и от другите Западни сили. Обаче - продължаваше той - времето
е дошло да се чуе гласът и на другите Велики сили и да се даде на двете империи да
разберат, че са необходими по-радикални и искрени реформи, които да осигурят на
македонците такова едно либерално устройство, което да задоволи техните законни
въжделения и да се отстранят така опасностите за мира.
О'Конор се позоваваше на един по-предишен рапорт, в който изказал мнението си, че
би могло да се докара султанът да приеме в македонските вилаети „един умерен режим
на автономия", който да запази неговия престиж и да постигне реалната си цел. „Ваше
Лордство - пишеше той - ще си спомни, че когато аз миналия декември давах съвет на
Негово Величество да присъедини към Хюсеин Хилми паша един християнин, да
организира жандармерията и полицията с чужди офицери и да назначи чуждестранни
съветници в администрацията и съдебното ведомство в македонските вилаети, Негово
Величество не каза нищо, от което да се види, че има непреодолими възражения против
тези предложения." Те пропаднали обаче поради липса на поддръжка от страна на другите
сили. „Във връзка с това – продължаваше посланикът - интересно е да се отбележи
официалната програма на Македонския революционен комитет, както тя е представена в
началото на този месец на чуждестранните представители в София." Той цитираше
нейните две точки: генерал-губернатор, назначен с одобрението на Силите, и
международен контрол. О'Конор ги намираше приемливи. „Без съмнение - пишеше той -
тия предложения лишават султана от много от неговите суверенни права и привилегии, но
съпротивата му ще бъде намалена от опасността, която сега го окръжава, и от
перспективата да запази цялостта на империята в Европа и вероятно преодоляна под
натиска на Силите без прибягване от тяхна страна към принудителни мерки. Едно
разрешение от този вид би било по-добра гаранция за цялостта на Отоманската империя,
отколкото продължаването на настоящите размирици в Македония с грозящата опасност
от война. Че това ще бъде посрещнато от султана като приятелско предложение, едва ли
може да се очаква, но може да не се съмняваме, че ако бързо бъде приложено, ще се
посрещне от българите като задоволително разрешение." О'Конор не си скриваше очите
пред мъчнотиите да се постъпи по тоя въпрос по начин, който да осигури сполуката. „От
[281]
една страна - бележеше той, - ако правителството на Негово Величество направи едно
официално предложение от тоя род, Русия вероятно ще бъде засегната щото славянското
население на Македония да получи своя устав на свобода от друга сила, а от друга страна,
ако ние не направим нищо при настоящите обстоятелства, ще изглеждаме като да сме се
отказали от нашата традиционна политика и от отговорността, която пада върху нас по
[282]
силата на минали договори." О'Конор свършваше с тия думи: „Събитията всеки
момент могат да вземат такъв ход, че Ваше Лордство може да пожелае да има пред себе
[283]
си моите възгледи, и затова аз имах смелостта да му представя тези съображения" .
Още щом се появи австро-руският проект, лорд Лансдуан бе го одобрил с уговорката,
че ако чрез него не се постигнат желаните резултати, английското правителство си запазва
правото да предложи нови, по-широки реформи. Мнението на посланика в Цариград, като
наблюдател на самото място, го потвърдяваше в мисълта, че е дошъл моментът за една
инициатива от негова страна. Към това го подканяше вълнението, което се бе появило у
английските кръгове, особено религиозните. Над сто и петдесет митинга, организирани от
„Балканския комитет" в Лондон и в провинцията - първият в Сент Джеймс Хол на 16/29
септември под председателството на Уорчестерския епископ и при оратори с прочуто име в
Англия, изразяваха настойчивата воля на общественото мнение за една енергична
политика, която да даде на Македония управление, независимо от султана. Точно в деня,
когато ставаше митингът в Сент Джеймс Хол, лорд Лансдаун изпрати до сър Филип Плънкет
във Виена телеграма, с която го натоварваше да предаде на граф Голуховски
предложенията на Англия за разширението на македонските реформи. Английският
министър изтъкваше най-напред, че не искал да увеличава трудностите на Австрия и на
Русия, а да им даде своята поддръжка; после се позоваваше на споменатото вече
заявление на граф Ламсдорф пред английския посланик в Лондон, че нови внушения ще
бъдат добре посрещнати. Подир този увод, направен за да се подчертае, че Англия не се
явява с претенцията да натрапи своето становище, следваха самите предложения, които
имаха следния текст: „1. Дали първоначалният проект на реформи не би трябвало сега да
се постави на една по-широка основа. Що се отнася до това, езикът на граф Ламсдорф пред
Ч. Скот показва, че Негово Превъзходителство не изключва идеята за разширение на
проекта. Според нашето мнение никакъв проект не може да даде задоволителни
резултати, ако за своето изпълнение той зависи от един управител мюсюлманин, изцяло
подчинен на турското правителство и съвършено независим от европейския контрол. Ние
предлагаме за разглеждане две алтернативи: а) назначението на един управител
християнин, несвързан с Балканския полуостров или със Силите, подписавши Берлинския
договор, или б) задържането на един управител мюсюлманин, подпомаган от европейски
съветници. Ние бихме били доволни, ако техният избор се предостави на двете сили
(Австрия и Русия, б.м.) - 2. Дали не би трябвало Турция да бъде поканена да пристъпи
веднага към назначаването на европейски офицери и подофицери в надлежния брой със
задача да реорганизират жандармерията. Ако, както трябва да се надяваме, известно
намаление на владеещото безредие може да се очаква, този период трябва да бъде
използван, за да се пристъпи веднага към предложената реорганизация. - 3. Дали не би
трябвало да се иска от турското правителство да оттегли от Македония
[284] [285]
недисциплинираните войскови части, редифи и илавета , сега употребявани там, и
да задържи само редовната войска. Ако това се направи, последната би могла да бъде
преместена от позициите, на които нейното съсредоточение е възбуждало опасения за
турско нахлуване в България. Двете сили биха могли в такъв случай да гарантират, че
България няма да праща войска на границата или да позволява чети да я минават. - 4. Ние
чухме със съжаление, че двете сили не гледат благоприятно нашето предложение щото
Силите да пратят своите военни аташета да придружават турските войски. Ние
поддържаме това предложение, което получи условната подкрепа на италианското
правителство, и предлагаме щото всяка една от Силите да изпрати, да кажем, например по
6 офицери със задача да упражняват обуздавателно влияние върху турските войски и да
дават достоверни сведения. - 5. Ние вярваме, че Силите единодушно ще се съгласят да
добият (от Турция, б.м.) улеснения за раздаването помощи за лицата, сега хиляди, които са
били лишени от техните домове вследствие на скорошните действия и които сега са
разпръснати по страната в положение на крайна мизерия. Не би ли могло да се нареди
така, че лицата, натоварени с тази работа, да носят някакъв отличителен знак и да се
радват на същия имунитет както тия от Червения кръст? Вие сте натоварен да говорите в
духа на тази телеграма на граф Голуховски и тъй също на граф Ламсдорф."
Сър Филип Плънкет изпълнил поръчението на 1 октомври (н.с). Четири дена по-късно,
на 5-и, посланиците на Русия и Австрия в Лондон съобщили на лорд Лансдаун, че идеите
на английското правителство били в съгласие с решенията, взети от двете Велики сили,
преди правителствата им да са получили английските внушения. Това бе казано, за да се
подчертае, че двете империи запазваха в ръцете си инициативата. Наредено било щото
тия решения да бъдат предадени във форма на идентични инструкции до посланиците на
двете империи в Цариград и съобщени на другите Сили, щом им се даде окончателна
редакция, за представянето им на Портата. Лорд Лансдаун изказа надежда, че няма да се
губи много време за окончателната формулировка и че незабавно ще се извърши
изтеглянето на нередовните турски войски от Македония, предложено от английското
правителство. Инструкциите до двамата посланици в Цариград бидоха обнародвани на 5-и
(н.с). Те не съдържаха нищо конкретно, но споменаваха думите „контрол и надзор", което
можеше да даде указание за предложенията, които имаше да се направят на Портата. В
други инструкции, изпратени от Мюрцщег до двамата посланици, се намираше
програмата, уговорена между граф Голуховски и граф Ламсдорф. Тия инструкции били
получени от двамата посланици едвам на 15 октомври. Бавенето продължавало поради
съвещанията на Зиновиев и Каличе върху редактирането на нотата, която имаше да се
предаде на Портата, както и поради нуждата да се търси мнението на Петербург и Виена
досежно някои уточнения. Това се научаваме от германските документи. Междувременно
всички тия приготовления са били държани в пълна тайна и лорд Лансдаун е оставал в
неведение дали и в каква мярка са били взети под внимание неговите внушения.
Мистерията продължаваше вече близо три седмици и с това растяло недоволството му,
както и нетърпението. На 21-ви на редовния прием във Форин Офис той запитва
управляващия Австрийското посолство, но последният не е в състояние да му каже нищо.
Същия ден английският министър изпраща две телеграми, едната в Рим, другата в Париж.
На посланика в Париж Монсон той казва: „Днес изразих на френския посланик учудването
си от закъснението, което става при предаването на ревизирания проект на реформи за
Македония. Г-н Камбон ми каза частно, че той разговарял с г-н Делкасе по този предмет. Г-
н Делкасе казал, че било абсолютно невъзможно за френското правителство да се
присъедини официално към нас за поддържането на предложения, отиващи по-далече от
тия, които Австрия и Русия би представили, но че то можело да употреби частно своето
[286]
влияние пред руското правителство: „II pouvait causer avec les Russes" . Аз отговорих, че
искрено се надявам, че ще направи това". Английското правителство не искало да се
изтъква много напред, но отдавало огромна важност за добиването на практически
реформи и то сериозно вярвало, че Франция ще направи всичко, за да го подкрепи. В
телеграмата си до английския посланик в Рим лорд Лансдаун изказваше също учудването
си от поведението на Австрия и на Русия. На другия ден той повиква управляващия
Австрийското посолство и настоява пред него с известна оживеност да му се съобщи
текстът на нотата, която имаше да се връчи на Портата. В същото време италианският
посланик в Лондон получил телеграма от своя министър адмирал Морин, от която се
виждало, че в Рим имало не по-малко недоволство.
Лорд Лансдаун, преди да направи своите внушения във Виена, не бе потърсил да се
споразумее с Франция и Италия. Той имаше предвид езика на Делкасе във Френската
камара, „Жълтата книга" и заявленията на италианското правителство в Парламента за
едно възможно разширение на австро-руския проект, още когато той биде обнародван.
Това му даваше да вярва, че в Париж и Рим ще бъдат съгласни с неговата инициатива. Той
прави постъпки сега пред посланиците на Франция и Италия, за да получи подкрепата на
правителствата им. „Без да сме се уговорили - пише Пол Камбон, - ние му държахме същия
език. Аз му повторих това, което много пъти бях му казвал, а именно, че както сме
свързани с Русия, ние не можем ни да вземеме, ни да поддържаме една инициатива вън
от нея, че ние, разбира се, имаме леснина да говорим в Петербург по македонските
работи и че си служим с нея, но че трябва да оставим на нашите съюзници ръководството
на тоя въпрос." Подобен отговор дал и италианският посланик Панса, като забелязал, че
съюзът с Австрия налага на неговото правителство особена внимателност към нея. Камбон
отбелязва напрегнатото състояние, в което се намирал английският министър. „Лорд
Лансдаун - пишеше той в своя рапорт - разбира добре нашето положение, но иска да се
защити от отговорност пред английското обществено мнение, което почва да се вълнува от
положението в Балканите. Той е застрашен в Камарата на лордовете от интерпелации от
[287]
партията на епископите , някои от които са се присъединили към манифестациите в
полза на християните в Македония. Той би желал да им отговори, че е направил
възможното да подобри положението на тези нещастни населения, че напразно се е
обърнал до Франция и Италия, но че получил отказ за съдействие от тяхна страна и че
трябвало да се ограничи с внушения посредством английския посланик във Виена. Но как
би могъл да се позове на частни разговори с посланика на Италия или с мене? Той загатнал
на г-н Панса, че би бил много доволен да притежава в писмена форма становището на
[288]
италианското правителство: моят колега не се поддаде на това желание." Лорд
Лансдаун не се отнесъл до френския посланик със същата молба, тъй като Камбон
предварително му бил казал от свое име, че би било безполезно да се иска такова съгласие
от неговото правителство.
Най-после на 23 октомври управляващият Австрийското посолство връчи на граф
Лансдаун препис от нотата на двете Велики сили. Ден по-рано тя бе предадена на Портата
от Зиновиева и Каличе; ден по-късно тя се яви в печата. На лорд Лансдаун, значи, не бе
дадено удовлетворението да бъде предварително осведомен за последствията от
неговите внушения. В действителност граф Голуховски и граф Ламсдорф бяха държали
сметка за тях, както личи от самата Мюрцщегска програма. Преди всичко възприета бе
неговата идея да се назначат при Хилми паша, главния инспектор на Македония, двама
съветници, наречени в нотата цивилни агенти. Втората точка, назначението на
чуждестранни офицери за реорганизирането на турската жандармерия в Македония,
отговаряше също на желанието, изказано от лорд Лансдаун. В Мюрцщег бяха отишли по-
далече в това отношение, тъй като от Портата се искаше съгласието началникът на тия
офицери да бъде един генерал, чужд поданик. Мюрцщегската програма предвиждаше и
едно удовлетворение за другите Велики сили, като се предоставяше на всяка една от тях
един участък в Македония, където на техни офицери да бъде предоставено
реорганизирането на жандармерията. В следващите точки, които читателят ще намери под
черта и които се отнасят до мерки за облекчение участта на пострадалото население в
Македония, Мюрцщегската програма върви изобщо по линията на английските
[289]
внушения .
В решенията, взети в Мюрцщег, има само една точка, която отговаря на особените
стремежи на Русия и Австрия. Тая точка е следната: „Щом се констатира, че успокоение е
настъпило в страната, да се поиска от отоманското правителство една промяна на
териториалното разграничение в административните единици с оглед на едно по-
правилно групиране на различните народности". Както видяхме по-рано от един разговор
на Зиновиева, от него е произлязла тази идея, споделена и от австрийския му колега.
Времето скоро трябваше да покаже каква страшна опасност се криеше в нея за
българската народност в Македония. Тук имаше един заговор, който Каличе много
откровено излага в едни свои изявления пред германския посланик, току-що след като
получил в поверително съобщение установената в Мюрцщег програма. „Българската
народност в Македония - казал той на Маршал - съставлява приблизително една трета от
населението, обаче благодарение на Екзархията, на многобройните владици и училища,
както и на ревностно преследваната пропаганда постепенно се постигнало едно надмощие
на българския елемент, което не съответства на числените съотношения. Явно е, че
българите се стремят към една автономна Македония, за да ѝ приготвят участта на
Източна Румелия. Стане ли това, България ще бъде една балканска велика сила, ще се
създаде едно положение, което ще се противопоставя на интересите на двете империи.
Никой не може да предвиди в коя посока ще се движи политиката на тази нова велика
сила. Русите има да се боят, че тя ще тръгне по противоруските води, но и Австро-Унгария
не е по никакъв начин сигурна, че Велика България един ден няма да се споразумее с Русия
върху Цариград. Оттам произлиза необходимостта за поддържането на териториалното
статукво. Осигуряването на това статукво лежи в едно ново подразделение на
македонските санджаци с оглед към народността на техните жители. Трябва да се
образуват санджаци, в които турци, гърци и куцовласи да съставляват мнозинство, и
такива с преобладающе българско население. Ако се даде тогава на жителите им известно
самоуправление по местните въпроси, ще може да се възпре всемогъщата българска
[290]
пропаганда."
Така връзките между Виена и Петербург оставаха по-здрави от всякога. Но надеждата,
че Русия ще се отдели от Австрия и ще се приближи по Македонския въпрос до Западните
сили, надежда, която аз подхранвах у своите читатели, не остана напразна. Ще чуем през
пролетта на 1908 година, че при срещата им в Ревал руският император и английският крал
разисквали върху автономията на Македония. В действителност в това отношение един
завой в руската политика бе започнал вече по-рано. Изпратен от „Вечерна поща" в
Петербург през декември 1905 година, за да пиша по Първата руска революция, аз
обнародвах изявления от Нератов, помощник на министъра на външните работи, които
предизвикаха задоволство в българската публика и протести от Виена.
ИЗБУХВАНЕТО НА РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА И ПОСЛЕДВАЛИЯТ ОПИТ ОТ
СТРАНА НА АНГЛИЯ ДА ГРУПИРА ЗАПАДНИТЕ СИЛИ ЗА ОБЩА ПОЛИТИКА
ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС
Двама посланици от Цариград, френският и германският, разказват в своите рапорти
колко дълбоко стреснати са били в Портата и Илдъзът от австро-руската нота. Турците
очаквали, че ще се иска съгласието за надзор от страна на консулите, но не за контрол,
упражняван от представители на двете Велики сили, които хранели завоевателни
намерения досежно тям предоставената област. Един висок сановник на Портата казал на
Констан:
- Ако султанът би приел това унижение, той би подписал отстъпването в кратък срок
на Македония на Русия и Австрия; той би загубил всякакъв престиж сред Мюсюлманския
[291]
свят .
Мнението на меродавните кръгове, както и на турската публика въобще било, че
трябва да се отблъснат такива оскърбителни искания и да се отстъпи само пред силата. От
своя страна Маршал съобщаваше, че по всички добити от него сведения, в Илдъза били
решени да се противят на австро-руските искания. Великият везир съветвал да се приеме
австро-руската нота в някои нейни отделни части, султанът би могъл на това да се съгласи;
ако двете Велики сили би настояли за нейното приемане изцяло, следвало с
положителност да се каже, че той ще се възпротиви и че така можело да се стигне до
принудителни мерки. Султанът, вече в качеството си на халиф, не можел, без да е
принуден от външно насилие, да даде на християните в една турска провинция надмощие
в управлението, без да загуби своя авторитет пред мюсюлманите и преди всичко в
религиозните сфери. Може би султанът щял да отстъпи, що се отнася до цивилните агенти,
като се обясни на турския народ, че той сам е искал тяхното изпращане. Но изключено било
щото той да допусне реорганизирането на жандармерията от чужди офицери, както и
другите точки, в които се искало преобладаваща роля на християните. В турските военни
кръгове владеело особено огорчение от предявеното искане щото войскови части да
бъдат поставени под контрола на чужди офицери. Във всеки ред от рапорта на Маршал се
чувства неговото недоволство от разширението, което в Мюрцщег бе дадено на
реформите. Според него то пренебрегвало почти напълно мюсюлманите. Даже в
хуманитарния отдел на нотата се говорело за разрушенията, направени от турската войска,
а никак не ставало дума за повредите, нанесени от въстаниците.
Така фактически Маршал се застъпваше за турското становище. Той беше типичният
немец от Бисмарковата епоха, чужд на всеки порив на човеколюбие и на всяко понятие за
международна правда, егоистично съсредоточен върху непосредствените интереси на
Германия. Канцлерът Бюлов в по-голямата част от своята кариера принадлежеше към
същата епоха, но имаше известен оглед към общоевропейската чувствителност. Турските
жестокости не се посрещаха сега от него с тая снизходителност, която намираха у Маршал.
Едно писмо от султана до кайзера му даваше повод да прояви своята строгост в това
отношение. В това си писмо султанът твърдял, че австро-руският проект за реформи бил в
голямата си част приложен и че положението в Македония било задоволително. „На това -
пише Бюлов до Маршал - нашият Августейши Господар не може освен да посочи на
всеобщата мизерия (в Македония - б.м.) и на безспирните кланета, които са събудили в
цяла Европа единодушното убеждение, че това не може да продължи по-нататък.
Султанът се е поставил под укорите на Европа, тъй като не е съумял чрез единно военно
[292]
командване да тури навреме край на въстанието." След като той позволил работите
да отидат така далече, невъзможно било едно застъпване, за да се поддържа днешното
положение, и следователно на султана не оставало нищо друго, освен да се споразумее с
двете съюзени империи и така да се избегне намесата на другите Велики сили с по-широки
искания.
През цялата криза, предизвикана от македонското въстание, Бюлов, поддържайки
австро-руското действие в Цариград, преследваше като една от главните си цели
закрепването на приятелски отношения с Русия. Те намериха едно потвърждение в
срещата, която стана във Висбаден между кайзера и руския цар. Както във Виена Бюлов бе
чул доверителните изявления на граф Голуховски върху политиката на Австрия, предмет на
споменатата негова паметна бележка, така и сега той е записал откровените думи на граф
Ламсдорф върху руската политика. Това е също един ценен исторически документ. Граф
Ламсдорф му изложил основните линии на неговата източна политика. Тя се отличавала от
тая, водена през последните сто години. Екатерина II, Александър I, Николай II и
Александър II представляваха Русия на Изток като завоевателка. В противоречие с това,
Николай II искал да поддържа в Балканския полуостров и в Турция мира и статуквото. Той
не можал да каже, че тази промяна произлизала единствено от чисто великодушие. Тя
била по-скоро диктувана от три гледища. Първо: желанието да се избегне една голяма
война; второ: според мнението на императора и неговото собствено мнение едно
изменение на статуквото не би отговаряло на настоящите интереси на Русия; третата
причина била по-специално, че трябвало да се избегне всичко, което идело в угода на
революционните елементи в Европа.
- Те — казвал Ламсдорф — навсякъде вземат страната на Македония и България. От
това следва, че не трябва по-нататък да се дава никаква подкрепа на домогванията на
[293]
балканските народи .
След като му казал всичко това, Ламсдорф изтъкнал, че нито той, нито императорът
можели да прокарват тази политика на статуквото оттатък известни граници. По-рано той
имал много мъки за провеждане на своята политика, но сега бил сигурен за доверието на
императора. При него той намерил пълно разбиране на това, че една война на Балканите
ще ползва на пръв ред революционните елементи, така както миналата война с Турция
довела със своите по-нататъшни последствия до убийството на Александра II.
- Но - добавил Ламсдорф - продължаването на тази консервативна и миролюбива
политика в Изток би било възможно за Русия само ако тя намери поддръжка от страна на
Турция. Напротив, в случай че султанът се окаже упорит, щяло да стане невъзможно за
императора и за неговия министър да следват по-нататък една политика, противоположна
на руските традиции и на дълбоките течения в руското обществено мнение.
Когато Ламсдорф водел тоя разговор с германския канцлер, той нямал още пълния
текст на отговора, който Портата току-що била дала на австро-руската нота; но от
полученото от Цариград кратко съобщение се виждало, че е крайно неудовлетворителен.
Руският министър посочвал последствията от това. Преди всичко императорът не можел да
се изложи на тоя срам щото уговорената от него в Мюрцщег програма да бъде отхвърлена
от султана по начина, по който изглеждало, че ще го направи. Ламсдорф посочвал и
другите последствия. Такова едно отхвърляне щяло да доведе до заключението, че Силите,
които са искали по-широки реформи, Франция, Англия, Италия, били прави, заявявайки, че
програмата, начертана в Мюрцщег, била поставена на тясна основа. От друга страна,
населението в Македония щяло да каже, че обещанията, които му били дадени за
подобрение на неговата участ, не били изпълнени. Но преди всичко - изтъквал Ламсдорф -
Николай II ще да се намери в опасността руското обществено мнение да каже, че руският
цар е бил подвергнат на едно унижение. Поради това Русия нямало по никой начин да
допусне отхвърлянето на Мюрцщегската програма. Какво тя ще прави в такъв случай,
мъчно било да се каже в момента. Може би щяло да се пристъпи към една морска
демонстрация, но може би и към други постъпки. Такова развитие на работите обаче щяло
да бъде във висша степен нежелателно за граф Ламсдорф, защото ако се дойдело до
сериозен конфликт между Турция и двете съюзени империи или пък само до морска
демонстрация, тази криза можела да докара накрай една европейска война, която
неговият господар настойчиво искал да избегне. След тоя твърд език граф Ламсдорф давал
все пак да се разбере, че би приел малки изменения в някои точки от предявените на
[294]
Турция искания. Бюлов изрично отбелязваше това .
Турският отговор, от който Ламсдорф показваше своето недоволство, бе посрещнат от
австрийска страна не по-малко зле. Според германските документи граф Голуховски бил
силно възмутен. Поведението на Портата нямаше обаче защо да изненадва авторите на
Мюрцщегската програма. То бе тъкмо такова, каквото можеше да се очаква от нейната
традиционна политика: да приема по принцип исканите от нея реформи и после чрез
преговори да ги докара до нищожност в начина на тяхното прилагане. Познавачите на
турските методи предвиждаха това от самото начало. Френският посланик в Лондон Пол
Камбон, който по-рано бе заемал в продължение на няколко години тоя висок пост в
Цариград, намираше, че австро-руската нота показвала невежеството на нейните автори
досежно обичайните похвати на султана. „Високата порта - пишеше той до своя министър -
винаги търси пазарлъци по въпросите на политиката, както се пазарува на чаршията;
затова трябва да се иска от нея най-многото, за да се получи поне най-малкото." Той
мислеше, че трябвало да се почне с искането на един генерал-губернатор християнин,
чужд поданик, та като компромис Портата да приеме другите точки. Така поради
първоначално извършената грешка преговорите, водени от двамата посланици в
Цариград, продължиха няколко месеца, без да се постигне никакъв реален резултат. На 3
февруари (н.ст.) 1904 година управляващият Френското посолство в Цариград Бапст
съобщаваше, че посланиците на Австрия и Русия току-що предали пак една нота на
Портата. Пролетта наближаваше, без да се е турило някакво начало на приложение на
Мюрцщегските реформи, и растеше загрижеността, че разочарованието на населението в
Македония ще поднови въстаническите действия. Към това се прибавяше и опасението,
сега отново съживено, че усложнението на работите ще предизвика война между Турция и
България. Френският посланик във Виена описва добре тия тревожни предвиждания. От
своите разговори с граф Голуховски и с руския си колега той разбирал, че както единият,
тъй и другият нямали голяма вяра в ефикасността на предложените от двете империи
реформи. През началото на декември заминаха от София за Париж и Лондон с мисия за
пропаганда двама пратеници на Вътрешната организация, Борис Сарафов и Михаил
[295]
Герджиков . Посланикът пишеше по тоя повод: „Сарафов, който прекара една нощ във
Виена на път за Париж, възвести подновяването на въстанието, което щяло да бъде
толкова по-силно, че нямайки вече доверие в обещанията на Силите и на Портата за
подобрение участта на християните, целта му (на въстанието - б.м.) щяла да бъде да
[296]
принуди България да защити с оръжие в ръка делото на македонските братя" . На
същото мнение бил и българският дипломатически агент във Виена Ив. Ст. Гешов. Той
също мислел, че българското правителство щяло да бъде увлечено от народа във война,
която самата Турция желаела, за да тури край на едно положение, което не било нито
война, нито мир, но по-съсипателно, отколкото една обявена война. В такава перспектива
виждали възможното развитие на събитията всички, с които френският посланик
разговарял, включително и неговият колега граф Капнист. Той предаваше и известията,
които пристигали за военните приготовления на България. Така последният набор вместо
през март бил свикан през октомври и вместо обикновената численост осемнадесет
хиляди души броял двадесет и четири хиляди. Освен това определените за месец април
проверочни комисии били свикани преди няколко дни, за да можели от 15 януари да
започнат приемането на набора от 1905 година, т.е. още двадесет и четири хиляди души.
Съставът на българската армия следователно щял да включва три набора в пехотата
вместо два, четири набора в артилерията и кавалерията вместо три и вместо четиридесет
и шест хиляди души, той щял да се покачи на седемдесет и пет хиляди, от които
осемнадесет хиляди от випуска за 1903 година, двадесет и четири хиляди от 1904, други
двадесет и четири хиляди от 1905 и около пет хиляди артилеристи и кавалеристи от
випуска на 1902 година. По този начин общият състав на българската армия щял да възлезе
на двеста и седемдесет хиляди души, заедно с шестдесетхилядното опълчение.
Заплашването от страна на македонските революционери, че напролет въстанието ще
се поднови, приготовленията за война, приписвани на Княжеството, всичко това, което
[297]
маркиз Реверсо донасяше от Виена и което черпеше от австрийските кръгове, идеше
да възбуди до гняв лошото лично разположение, което граф Голуховски отдавна хранеше
към България и особено към княз Фердинанда, опасен в неговите очи както с
изменническия си характер, тъй и с безмерните си амбиции. Граф Голуховски, това вече
съм отбелязъл, винаги говореше за балканските държави с нескривано пренебрежение.
Тоя му високомерен език стигаше до арогантност в думите, отправени от него към
България, говорейки на 3/16 декември в Делегациите. Граф Голуховски говори със строгост
и за Турция. Въпреки бележките, които Великите сили не били пропускали случай да ѝ
правят, тя никога не се била решила на коренно преобразувание на своята съвсем порочна
и зловредна администрация и създала с това едно положение, което застрашавало общия
мир. Имаше в изложението на австрийския министър силни предупреждения към нея. По
повод Мюрцщегската програма Великите сили - заяви той - не можеха да се възпротивят на
мисълта, че е невъзможно да се отклони Турция от своята политика на самоубийство инак,
освен чрез един действителен надзор. Но отправените му стрели бяха насочени главно
срещу Княжеството и българския народ в Македония. Най-напред идеше обяснението му
защо на Македония не може да се даде автономия.
- Двете правителства (т.е. на Австрия и Русия, б.м.) трябваше преди всичко да
отстранят от програмата си мисълта да сгрупират трите тъй наречени македонски вилаета
в една автономна област под управлението на главен управител християнин, от една
страна, по причина на съпротивлението на мохамеданския елемент, а от друга, по
причина, че създаването на една нова Източна Румелия би докарало пакост на Турция, на
целостта на която се настоява непоколебимо, и на равновесието на балканските държави,
чийто мир не бива да се нарушава.
За втори път се издигаше против българския народ от страна на една враждебна
държава принципът на равновесието в Балканския полуостров. Първият път бе в 1885
година, след Съединението, когато крал Милан обяви от името на тоя принцип война на
България. Едно трето позоваване на него от нашите съседи ще видим в 1913 година, при
сключването на Букурещкия мир. След това изложението на австрийския министър се
изрежда като обвинителен акт срещу България и македонските българи, които въпреки
всяко предвиждане търсели сами да провалят реформите. Граф Голуховски заяви:
- Въстаническите комитети, централното управление на които се намира на българска
територия благодарение на княжеското правителство, престъпната търпимост на което се
различаваше твърде малко от една преднамереност, развиха действително трескава
дейност и успяха да въоръжат множество чети и да извършат гнусни атентати, споменът за
които е още много пресен, за да има нужда да се спираме върху тях. Когато стана
известно, че нашата твърда воля е да се приложи изработената програма,
революционните комитети, обхванати от същинска лудост, прибягнаха до върволица
удари, един от друг по-жестоки, за да предизвикат подобни жестокости и от страна на
турците. И те действително сполучиха, което и стана причина щото мирното и невинно
население да пострада най-жестоко. При тия условия прилагането на реформите по
необходимост трябваше да се спре. Това спиране е лесно обяснимо, защото се даде повод
на турското правителство да се откопчи от задължението, което му бяха наложили двете
правителства.
Следваха подир туй заплашителни думи, отправени към София:
- Там трябва да се има предвид надзорът, на който е подложено поведението на
княжеското правителство по отношение на революционното движение. България би била
изложена на собствената си съдба, ако не би се старала да избегне даже подозрението на
едно престъпно участие в интригите, които се стремят да компрометират мира.
Тъй жестоко спрямо България, изложението на граф Голуховски свършваше с
изсипвания на благосклонност към Гърция и Румъния. Той ги похвали, че те са държали по
отношение събитията на Балканския полуостров поведение, което показвало тяхната
[298]
политическа зрялост и мъдрост, и ги нарече „елементи на мира и на реда в Европа" .
Обидният език на граф Голуховски възбуди силно възмущение във всички български
кръгове. Френският дипломатически агент в София цитира в своя рапорт особено буйния
отговор на „Вечерна поща". Правителственият орган „Нов век" отговори на австрийския
[299]
министър в една статия, пълна с отмереност и достойнство . „България - почваше
вестникът - е навикнала да слуша благонамерени отзиви от разни чужди столици за
международните ѝ длъжности, но като тия, с които я удостои граф Голуховски пред
Унгарската делегация, тя е чувала много рядко." Неговите укори не можели да минат
[300]
мълком. „Нов век" ги отблъскваше най-напред с едно доста ясно изказано обвинение
против политиката на самата Австрия. „При един общ поглед изложението на граф
Голуховски с неговите критики върху балканските работи като че ли иде да даде нов
кредит на опасенията, които миналото възбужда за стремленията на Австро-Унгария." Това
бе прозрачен намек за окупацията на Босна и Херцеговина и на приписваното на Австрия
намерение да се спусне по-надолу, търсейки възможност за това в продължаването на
размирното положение в европейските вилаети на Турция. Граф Голуховски порица
Турция, осъди България, каза тежки думи за Сърбия и намери достойни за похвала само
гърците и румъните, като елементи за мира и реда в Европа. „Но - забелязваше иронично
„Нов век" - слабостта на първите и географията на вторите ги правят несъстоятелни да
изпълнят мисията на миротворци. Така щото тая мисия заслужава да се възложи само на
Австро-Унгария." По-нататък се изтъкваше противоречието в самото изложение на
австрийския министър. „Ако - питаше вестникът - турската система на управление се
признава за толкова порочна и зловредна, щото създава едно отчаяно положение,
застрашаващо общия мир, понеже прави несносно съществуванието на християнското
население, то може ли да се счита за основателно обвинението, хвърлено върху България,
че тя е причината за смутовете?" Такова изнасилване на логиката на нещата имало по-рано
само у руските консули в обнародваните части от техните рапорти; граф Голуховски сега
разсъждавал по техния пример. „Нов век" посочваше истинските причини за събитията в
Македония: народът потъпкан и едно ново поколение, което иска свободно управление
както в културните народи. Щом държавната власт отказвала да отговори на новия дух,
изходът не можел да бъде друг освен революцията, организирана в самата страна. „В
състояние ли е България - питаше вестникът - при тия условия да спре нейното развитие?"
Той отричаше всяка основателност на обвиненията против българското правителство и
заявяваше: „След избухването на революцията положението на България стана по-мъчно.
В съзнанието на своите международни задължения тя взе потребните мерки да запази
границата от нахлуването на чети. И направеното в това отношение не би могло да се
надмине от никоя друга държава при нашите условия. У хилядите македонци, които
пребивават у нас, никой не е в състояние да изгаси чувствата, които ги влекат към родното
им огнище. И при най-строгите мерки, известен процент от тях ще намерят възможност да
измамят окото на пограничната стража, което още повече се улеснява от самите природни
условия на границата. От друга страна, отзивите от полето на въстанието не можаха да не
се отразят върху бдителността на пограничната стража, съставена от братя по кръв и
чувства с въстаналите. Прибавете при това отсъствието на онова чувство на дисциплина,
което отличава западния човек от източния и което чувство се вдълбава само с предаване
от поколение на по-коление, и вие ще признаете, че никой на мястото на България не
можеше да направи повече от това, което тя направи за затварянето на границите си за
преминаването на чети. Това го съзнава целият безпристрастен свят, който не е в
положението на австрийската дипломация." Вестникът не даваше да се помисли, че е
смутен от езика, държан спрямо България. „Колкото и да чувстваме тежестта на упреците,
които граф Голуховски прави на България, ние оставаме съвършено спокойни пред
заплашванията." Тук се вижда как при новия кабинет България взимаше един тон, по-
съгласен с чувствата на българския народ и с традициите на българската държава от по-
достойни дни.
Между туй Мюрцщегската програма все оставаше без едно начало на приложение.
Австрия и Русия бяха вече назначили двамата цивилни агенти, но тяхната мисия не беше
още уточнена по съгласие на Портата. Един италианец, генерал Де Джорджис, беше
определен за реорганизацията на жандармерията; но неговите функции бяха още предмет
на преговори. Предвидено бе на офицери от всяка Велика сила да се даде по един район в
Македония; и тук споразумение не беше постигнато. Що се отнасяше до помощта за
пострадалите от въстанието, за такова нещо не ставаше и дума от страна на Турция. Това
[301]
бе положението, когато през нощта на 8 срещу 9 февруари японски торпильори
нападнаха ненадейно руската ескадра в Порт Артур и извадиха от строя седем единици.
Така се случи онова, което Русия бе гледала да избегне: усложнения в Балканите
едновременно с избухването на въоръжен конфликт с Япония. Австро-руското
[302]
споразумение оставаше ненакърнено от Руско-японската война, но руското влияние в
Цариград не можеше да не отслабне; а що се отнася до влиянието на Австрия, то никога не
е било особено силно пред турците. Аз си спомням, че в 1908 година великият везир Кямил
паша ми говори за Австрия и нейната сила почти така пренебрежително, както граф
Голуховски се отнасяше към балканските държави. При новосъздаденото положение
Англия, която отдавна чакаше момента за своята намеса, встъпи в ролята си. Тя не
възнамеряваше да измести двете империи от започнатото от тях действие в Цариград,
обаче не искаше и да остави разрешението на Македонския въпрос изключително в
техните ръце.
Английската програма беше - както съобщавах в своите дописки от Лондон по
разговорите ми с английски държавни мъже - едно задружно действие с Франция и Италия
за разрешението на Македонския въпрос чрез автономия и международен контрол.
Същото мнение бях чул, читателите знаят, в Париж и Рим. Съображенията, които бяха
спъвали Франция и Италия да се присъединят към английското становище, губеха сега
много от своята сила. На 4/17 февруари лорд Лансдаун имал един важен разговор с
френския посланик Камбон. Той му казал, че положението в Балканския полуостров му
вдъхвало крайно безпокойство относително бъдещето в тоя район на Европа. Даже
австро-руският проект да бил приложен, войната може да бъде предизвикана било от
Турция, било от България. Но ако той пропаднел, тогава войната щяла да стане
неминуема.
- Избухне ли една криза, или пък се покаже предстояща - заявил лорд Лансдаун, - аз не
мисля, че общественото мнение в тази страна ще ни позволи да оставим въпроса (за
Македония - б.м.) както е било досега, в ръцете на двете империи. Затова аз считам, че е
най-желателно щото френското правителство и английското да се опитат да постигнат едно
споразумение досежно действие, което те могат да предприемат при евентуалността, за
която говорих. По всичко, което чувам - добавил лорд Лансдаун, - изглежда ми във висша
степен вероятно, че италианското правителство ще желае да сътрудничи с нас.
Френският посланик се изказал напълно съгласен с него. И той също бил на мнение, че
ако настъпи засилване на размирията в Балканския полуостров, на останалите Велики сили
(Средиземноморските - б.м.) не остава друг избор, освен да се намесят. Той щял да бъде
щастлив да предаде на своя министър направените пред него внушения за постигането на
споразумение.
Пол Камбон, историческа личност в европейската дипломация, беше не само агент на
своето правителство, но и големият съветник на своя министър в следваната от него нова
политика на Франция. Той бе способствал за постигане на англо-френското споразумение
по интересите на двете държави в Средиземното море и Северна Африка. Една подобна
роля бе играл в Рим Барер за сближението между Франция и Италия. И двамата
поддържаха сега идеята за едно задружно действие на трите средиземноморски сили по
Македонския въпрос. Движещата сила в тази посока беше Англия и ние виждаме големите
усилия на лорд Лансдаун, за да сдружи за своята политика Италия и Франция. Отначало и
двете тия страни се показват в единомислие с него. Барер съобщава на министъра на
външните работи Титони, че френското правителство споделя възгледа на Италия щото
разрешаването на Македонския въпрос да не се оставя само в ръцете на Русия и Австрия.
Титони от своя страна изказал мнението Франция като съюзница да действа в тоя смисъл в
Петербург, а Италия да потърси от Германия тя да повляе върху Австрия. На 7/20 февруари
лорд Лансдаун развива пред Камбон по-определено своята мисъл. Работите в Балканския
полуостров вдъхвали голямо безпокойствие.
- Ние трябва да бъдем подготвени - казал той, - че може да бъдем изправени пред
събития, които би направили невъзможно за нас да останем пасивни. Ако Мюрцщегската
програма се провали и едно сериозно подновяване на въстаническите действия (в
Македония - б.м.) стане предстояще, Англия ще трябва да се намеси и ние желаем щото то
да се извърши в сътрудничество с Франция.
Трябвало обаче най-напред да се установи политиката, която имало да се следва.
- Според мене - казал английският министър - има само две възможни решения на
Македонския въпрос: или Македония да бъде присъединена към България, или да ѝ се
даде автономен режим под управител, независим от султана.
Той мислел, че едно присъединение на Македония към България нямало да намери
поддръжката на Силите, подписавши Берлинския договор. Камбон бил напълно съгласен с
него в това отношение. Той намирал за най-подходящо разрешение една автономна
Македония и не виждал защо да не се свика европейската конференция на тая основа.
Неговата идея била щото автономията да включва не само генерал-губернатор, но и една
система на финансов контрол, при която Македония да има свой бюджет и валиите да
бъдат финансово независими от Цариград. Три дни по-късно лорд Лансдаун се обръща
към Италия. На 10/23 февруари той пише на английския посланик в Рим сър Ф. Берти: „Ние
не се различаваме от политиката, която министърът на външните работи изложи пред Вас,
и ще бъдем готови да я подкрепим." Той бил вече съобщил в Париж и Рим, че ако
положението на Балканите се влоши, задружната намеса на подписавшите Берлинския
договор сили ще стане неминуема. „Ние бихме били готови при такива обстоятелства -
заявяваше английският министър - да вземем участие в една конференция или конгрес, но
би било необходимо, преди да възприемем този курс, да дойдем до някакво
споразумение поне с някои от силите, заинтересувани в политиката, която ние
препоръчваме. Ако стане ясно, че проектът на двете сили е обречен на провала, ние ще
бъдем готови да предложим Македония да стане една автономна област на Турската
империя под един управител, назначен от султана за определен срок от време по
препоръката на подписавшите Берлинския договор сили, и нейните финанси да бъдат
поставени под някаква форма на международен контрол." Неговите неофициални
разисквания с френския посланик давали на лорд Лансдаун да предполага, че такова
разрешение би било приемливо за правителството му. „Ние бихме били доволни да
сътрудничим с италианското правителство и ние отдаваме голяма важност на едно
своевременно действие, което би предотвратило войната." С тия думи свършваше
телеграмата на английския министър.
Докато лорд Лансдаун гледаше с песимизъм на положението на Балканите, от Виена
търсеха да го представят като надеждно. Управляващият Австрийското посолство в Лондон
граф Менсдорф говорил в такъв смисъл на английския министър. Неговото правителство не
вярвало, че българите биха пристъпили в близко бъдеще към някое действие, и затова то
не било наклонно да обсъжда какви по-нататъшни мерки би могло да се вземат. Между
това във Виена продължавали да вярват в успеха на предложените от двете сили реформи.
Лорд Лансдаун възразил, че не вижда никакъв напредък в тях; особено бавно вървял
според съобщението на сър Николас О'Конор въпросът за реорганизирането на
жандармерията.
- Аз твърдо се надявам - казал лорд Лансдаун на Менсдорф, - че вие ще дадете на
правителството си да разбере силата на общественото чувство в Англия във връзка с това.
Има едно растящо нетърпение в тази страна и ако не сме в положение да обявим, че се
пристъпва към реорганизация на жандармерията, ние ще се намерим пред едно
неудържимо искане за по-строги мерки.
Едно от последствията на Руско-японската война беше засилването на старото
подозрение към амбициите на Австрия и на опасението, че тя може да се възползва от
заетостта на Русия в Крайния изток, за да пристъпи сега към тяхното изпълнение. Лорд
Лансдаун попитал дали има нещо вярно в мълвата за военни приготовления в широк
размер в Австрия, на което Менсдорф отговорил, че не е в състояние да каже нито да, нито
не.
Не по-друго било настроението в Петербург. Френският посланик в Лондон казал на
лорд Лансдаун: Делкасе влязъл в размяна на мисли с руското правителство по
положението на Балканите и се уверил, че то не виждало никаква причина за загриженост
и не вярвало, че планът на двете сили ще бъде заместен с друг. Камбон, който по-рано
беше поддържал, че Франция ще се присъедини към една политика за даване автономия
на Македония, сега се виждаше принуден да се отдръпне назад. Руският отговор
отрязваше пътя, по който Франция възнамеряваше да поведе своята политика по
Македонския въпрос, той обясняваше сега, че Франция допускала възможността за нови
предложения, ако се докаже, че австро-руският проект е пропаднал, но сега било
преждевременно да се обсъжда това. Все пак, забелязал лорд Лансдаун, трябва да сме
готови за обстоятелствата, които ненадейно могат да се изпречат пред нас, в случай че
реформите се провалят. Сам Камбон не мислел другояче. Според него Западните сили
носели вината за една сериозна грешка, като се отказали от своите права и поели спрямо
двете сили задължението да ги оставят сами да действат. Той намирал, че това им
поведение било диктувано много повече от нехайство, нежели от какъвто и да е друг
мотив. От разговора на Камбон с лорд Лансдаун се вижда, че наместо Франция да
подейства в Петербург, станало обратното. Особено бил повлиян Делкасе от една среща с
[303]
Нелидова . Нелидов, дългогодишен посланик в Цариград, се смяташе за човек,
основно запознат с Турция и по-специално с психологията на Абдул Хамида. От неговите
думи Делкасе дошъл до заключението, че риска за една катастрофа в Близкия изток бил по-
малък, отколкото може да се предполага. Катастрофа можела да бъде причинена от
султана или от България. Султанът не искал конфликт. Нему е било ясно, че ако се отвори
конфликт, Силите ще се намесят; а той особено се е боял от намесата на Англия. Що се
отнася до българите, те по едно време имали намерение, въпреки строгите руски съвети,
да нападнат Турция, вярвайки, че Русия няма да ги изостави, ако те се видят в опасност.
Избухването на войната в Далечния изток обаче изменило положението и българите
почувствали, че Русия не ще може да им помогне, даже ако желае да го направи.
Вследствие на това в София станали по-миролюбиви.
Аз вече посочих голямата грешка, която българското правителство направи, пращайки
Начовича да преговаря направо с Портата за едно споразумение досежно Македония.
Камбон се позоваваше сега на тази му мисия, за да изкаже увереността си, че не се очаква
въстание напролет и поради това френското правителство се надявало, че на проекта на
двете сили ще бъде даден шанс за успех. В случай че това не стане, Франция щяла да бъде
съгласна да действа с Англия върху основата, начертана от лорд Лансдаун.
Положението на Делкасе беше много тежко. Той пръв бе изнесъл пред Европа чрез
„Жълтата книга" предложения за реформи в Македония с международен контрол. От
трибуната описа с най-мрачни бои окаяното положение на населението в Македония под
турския гнет и спешната нужда да му се помогне. Пред парламентарното мнозинство той
бе взел един вид морално задължение да води по Македонския въпрос политика,
подобаваща на големите традиции на Франция. И ето че сега трябваше да отстъпва от
позицията, която публично бе заел, и да поддържа мълком безуспешните и неискрени
действия на двете империи. Необходимостта да пази ненарушим съюза с Русия го
принуждаваше към това. Невъзможността да се отдели от нейната политика беше станала
сега по-очевидна от всеки друг път. Руското правителство нямаше да прости на Франция, че
отслабва съюзническата солидарност в един момент, когато Русия преживяваше своите
военни поражения в Манджурия. Приближаването на Франция до Англия при създадените
условия щеше да се види неизбежно на русите не само като нелоялност от страна на един
съюзник, но и като оскърбление на руските чувства. Англо-руските отношения наистина
бяха станали крайно напрегнати. Войната в Крайния изток имаше за резултат да разпали
стария руско-английски антагонизъм. Съюзници на Япония, англичаните ликуваха от
нейните победи като от свои. Английският печат отбелязваше поражението на руската
армия с едва скрито злорадство. Русите с намален военен престиж, това значеше за
англичаните отслабването на един опасен противник в Азия. Руските вестници от своя
страна бяха пълни с нападки против Англия. Така въпреки старанието на двете
правителства да запазят пълна коректност помежду си атмосферата между двата народа
ставаше все по-напоена с взаимна вражда. Франция не можеше да не държи сметка за
това.
Докато възраженията на Русия против новия план за реформи, препоръчван от
Англия, имаха тоя тон на умереност, който бе в характера на самия Ламсдорф,
съпротивата на Австрия беше категорична и рязка. Така я предаваше на своето
правителство английският посланик във Виена сър Ф. Плънкет. На 12/25 февруари той
пишеше до лорд Лансдаун: „Всяка инициатива за изменение на статуквото, в смисъл да се
даде автономно управление на Македония, ще срещне, боя се, енергичен отпор от страна
на австрийското правителство. Аз няма да скрия своя страх от Ваше Лордство, че австро-
унгарското правителство, което понастоящем е изпълнено с подозрения спрямо Италия,
може да си въобрази, че пледирането на тоя проект (автономията, б.м.) предполага едно
уговорено действие, противно на интересите на тази империя, и може следователно да я
хвърли още повече в обятията на Русия". Последните думи се отнасяха за натегнатост,
която се беше проявила между Италия и Австрия. Аз вече посочих за едно намерение на
Австрия да разшири своята окупация на Босна и Херцеговина оттатък Митровица, в
територия, която сърбите наричаха Стара Сърбия, а албанците - Албания. При моите
разговори в Рим с италиански държавни мъже аз чух от устата на всичките тях (както вече
отбелязах по-горе), че едно австрийско навлизане в Албания ще докара неминуемо и едно
италианско дебаркиране в тая страна. На 13/26 февруари обаче сър Ф. Берти съобщаваше
от Рим, че там се получили както от Берлин, тъй и от Виена успокоения в това отношение.
Австрийското правителство нямало намерение да действа за своя сметка. То знаело, че
Албания е ключ на Адриатическото море, ако тя е владяна от Австрия или от Италия, и че
не може да бъде завзета от едната или другата, без да се дойде до война между тях.
Барер обаче, който непрекъснато туряше в ход своите усилия, за да засилва
неприятностите, правени на Италия от австрийска страна, за да я отдели от Тройния съюз,
не пропуснал случая да използва разпространените мълви, идещи от Виена. Но Титони, в
разлика от някои от своите предшественици, като например Принети, беше твърде хитър,
за да се поддаде на игрите на френския дипломат. Години по-късно аз имах честта да бъда
приет от него и си спомням впечатлението, което ми направи със своя наблюдателен,
[304]
изпитващ поглед . Хитростта на Титони стана впрочем пословична в следващите
години, особено когато заемаше поста на посланик в Париж. Имаше и подозрение към
постоянството на неговите мнения и искреността на неговите думи. Барер, способен
дипломат, амбициозен, жаден за действие, се поддаваше и на увлечения. Желанието,
което италианският министър бе изказал пред него, да влезе в едно съгласувано действие с
Франция и Англия по балканските работи, той бе взел като нещо положително и така бе го
съобщил на правителството си. Той виждаше вече Италия да се откъсва от своите
съюзници. Но както Делкасе отстъпи пред съпротивата, срещната в Петербург, така и
Титони изостави изявеното от него желание, след като видя как то бе посрещнато във
Виена и Берлин. Тоя му обрат поставяше Барер в затруднение пред неговото
правителство. Италия оставяше сега Македония на заден план; допирът, който тя търсеше с
Франция, имаше за цел да добие нейната подкрепа против приписваните на Австрия
намерения на Балканския полуостров. Барер пренесе сега своята ревност и своите
запалени надежди върху тоя пункт. Според него моментът бил исторически. „Аз имам
[305]
твърде ясно впечатление - пишеше той , - че от нас зависи в тоя психологически час да
отделим окончателно Италия от Германия." Действително това стана най-сетне и в голяма
мярка се яви като личен успех на Барер. Но той трябваше по-нататък да работи за това още
цели единадесет години, до 1915 година, когато Италия се присъедини към Съглашението
и влезе във война против своите бивши съюзници. Междувременно тя оставаше в Тройния
съюз като гаранция против конфликтите, в които можеше да попадне с Австрия поради
историческите вражди между двата народа и въпросите, останали неразрешени между
тях, в териториално отношение. Ненапразно ми казваха в Милано и Рим:
- Ние с Австрия трябва да бъдем или във война, или в съюз.
При своите колебания по политиката си по балканските работи италианското
правителство трябваше да държи сметка не само за надмощието, което Австрия беше
добила и което тя ревниво пазеше, но и за позициите на Германия в Цариград. А Германия
стоеше твърдо в подкрепа на австро-руското действие и не желаеше да допусне щото
двете империи да бъдат изместени от ръководството, което със съгласието на другите
Велики сили бяха поели по Македонския въпрос. Английският посланик в Берлин сър Франк
Ласелс предаваше един свой разговор с граф Бюлов, който още един път потвърждаваше
това. Разговорът станал на една вечеря в Английското посолство, на която присъствал и
кайзерът. Германският канцлер не показвал никакво безпокойство от развитието на
работите в Балканския полуостров. Той отричал опасността от един турско-български
конфликт. Българското правителство дало задоволителни уверения, че ще поддържа мира
и ще възпре действията на комитетите. Султанът от своя страна нямало да почне
нападение срещу България. Бюлов напомнил, че в 1897 година Абдул Хамид се решил на
война срещу Гърция само след като гръцката войска минала турската граница. Сега
сведенията от Цариград гласели, че султанът бил противен на всяка идея да воюва с
България. Ласелс не гледал така спокойно на положението. „Аз се надявам - пише
англичанинът - той да е прав, но изглежда, че турците съсредоточават войски на
българската граница и че българите правят големи военни приготовления." Граф Бюлов
обаче продължавал да стои на своето оптимистическо гледище. Имало сведение, че даже
македонските комитети щели да оставят време да се види какъв ще бъде резултатът от
реформите. „Аз казах - продължава Ласелс, - че ако проектът, изработен от Австро-Унгария
и Русия, се провали, ще бъде необходимо Великите сили да обсъдят какво ще трябва да се
прави по-нататък." При тия думи Бюлов подигнал рамената си. Той не очаквал нищо добро
от една конференция на Силите за съвещание по Македонския въпрос.
- Един конгрес - обяснил той - е отлично нещо на края на една война, когато и двете
воюващи страни са повече или по-малко изтощени и желаят мир, но би бил опасен във
всяко друго време и би подчертал още по-силно съществуващите разногласия, и така да
причини по-големи усложнения, освен ако Великите сили са предварително решили точно
какво трябва да се прави и са свикали конгреса, за да даде европейска санкция на
[306]
решенията, взети от тях .
Очевидно германският канцлер говореше това под спомена от две събития:
Цариградската конференция на посланиците, от която произлезе Руско-турската война, и
Берлинския конгрес, който регистрира постигнатите преди него отделни споразумения
между Силите. Конференцията в Алжезирас обаче, която стана три години по-късно през
неговото канцлерство, постигна общо споразумение между спорещите Велики сили
въпреки остро проявилите се между тях различия.
Докато тия разговори ставаха между столиците на Великите сили, в Цариград
продължаваха без видим близък край преговорите, от една страна, с Портата, от друга,
между самите посланици. Особена мъчнотия представляваше едно споразумение -
досежно - по въпроса коя Велика сила какъв участък да вземе в Македония при
реорганизацията на жандармерията. Французите искаха Серския санджак под предлог, че
Франция имала там най-големите интереси. Австрия и Италия не можеха да дойдат до
съгласие. Германия въобще не искаше да вземе никакъв участък. А Мюрцщегските
реформи оставаха в това време все в проект. Между туй английското обществено мнение
все по-силно недоволствуваше от това бавене и лорд Лансдаун държа в Камарата на
лордовете много остър език, изтъквайки безплодността в Мюрцщегската програма.
Неговите изявления предизвикали голямо недоволство във Виена, което сър Ф. Плънкет
предава в един рапорт от 2/15 май. Той намерил граф Голуховски много възбуден и от
всичко се вижда колко сцената е била оживена между тях. Граф Голуховски беше
високомерен както повечето полски аристократи; англичанинът имаше спокойната
твърдост и прекия език на своята раса. Граф Голуховски изказал учудване и мъка от
изявленията на лорд Лансдаун. Чрез тях се издавало едно разногласие между Силите,
което щяло да насърчи султана.
- Аз не мога да се съглася - възразил посланикът, - че вие имате каквато и да е причина
за досада.
Лорд Лансдаун изказал само съжаление, че много малък напредък е бил постигнат.
Факт било, че изминали седем месеца, откато Мюрцщегската програма бе прогласена, и
нищо не било направено, освен да се подготвя пътят за жандармерията. Граф Голуховски
не искал да приеме, че това било едно вярно изложение на работите. Различни
подобрения били вече направени и седем месеца не били дълъг срок, като се има предвид
дарбата на султана да отбягва своите задължения. Плънкет попитал: „Подобрения? Какви
точно?", за да ги съобщи на лорд Лансдаун, който щял да бъде много доволен да ги чуе.
Граф Голуховски се опитал тогава да хвърли вината върху английския посланик в
Цариград и върху английския дипломатически агент в София. Последният бил нов на своя
пост и бил подвеждан от княз Фердинанда. Плънкет отказал да се съгласи с това мнение и
повторно поискал доказателства за истински напредък в реформите. Граф Голуховски
казал, че само Англия упорства да вижда бъдещето на Балканите толкова черно и че
песимистичните изявления от нейна страна причинявали голяма вреда, тъй като те
насърчавали едновременно султана и македонските въстаници. Посланикът пак не се
съгласил с мнението на австрийския министър. Тук иде от негова страна едно доверително
съобщение, което хвърля в почуда всеки запознат с македонското революционно
движение: на път била през Париж, Рим и Атина една голяма сума пари за въстаниците. На
второ място той изказал мнението, че както избухването на Руско-японската война
подействало усмирително на Балканите, тъй сега липсата на успехи на русите щяла да
насърди македонските комитети. Граф Голуховски не отдал важност на последното, но
видимо е бил смутен от казаното за изпратени суми до въстаниците. Така свършва
рапортът на сър Ф. Плънкет. С него се приключват английските документи за 1904 година.
ЦДА, ф. 77 к, 384 л. Оригинал. Машинопис с ръкописни корекции. Втори екземпляр -
391 л. (Писано през 1958 г.)
 III.
ОТ РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА ДО АНГЛО-РУСКОТО ДОГОВАРЯНЕ НА
РЕВАЛ

ПЪРВИЯТ МИ ПРЕСТОЙ ВЪВ ВИЕНА. РАЗГОВОР С ЕДИН ЯПОНСКИ

ПОСЛАНИК ВЪРХУ РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА. ЕДИН АВСТРИЙСКИ
ДИПЛОМАТ МИ ОБЯСНЯВА ПОЛИТИКАТА НА АВСТРИЯ. НАУЧНИ
ИНТЕРЕСИ И СЛЕДЕНЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ НА ЗАПАД.
АГИТАЦИЯ МЕЖДУ СЛАВЯНСКИТЕ ДЕПУТАТИ В АВСТРИЯ. ЕДНА СРЕЩА С
ПЛЕХАНОВА
В един период от шест месеца станаха две исторически събития, които развълнуваха
българския народ. Първото се отнасяше пряко до неговата национална съдба; второто
[307]
засягаше традиционните му чувства . Така през юли 1903 година започна Илинденското
въстание, през януари следващата година избухна Руско-японската война. За Илинденското
въстание: как то се наложи като необходимост от успеха на революционната агитация,
героичното му начало и кървавият му край, реформите, обявени от Австрия и Русия в
Мюрцщег, и настояването на други Велики сили за тяхното разширение, всичко това е било
разказано в една предидуща книга. Македонският въпрос ще бъде на централно място и в
настоящия ми труд. Но сега трябва да се спра малко на Руско-японската война.
Още година преди се чувстваше, че усложненията между Русия и Япония се изострят и
че могат да докарат между тях един въоръжен конфликт. Обясняваше се тогава, че именно
поради тази вероятност Русия не желае щото Македонският въпрос да бъде поставен на
коренно решение. Войната в Манджурия почната, в българските политически кръгове
естествено се явяваше загрижеността какви отражения ще има тя в Балканския полуостров.
За намерението на Австрия да използва някоя благоприятна обстановка, за да се спусне
към Солун, се бе говорило от много отдавна. То държеше българското обществено мнение
в хроническо безпокойство. Опасността се смяташе за основателна, но оставаше
неопределена. Сега при затрудненията, в които бе хвърлена Русия, неизбежно бе да се
помисли, че Австрия, останала без противовес в Балканския полуостров, ще бъде в
изкушение да пристъпи към изпълнението на приписваната ѝ от много страни амбиция.
Виена ставаше така един важен наблюдателен пункт и реши се аз да замина за там. Моето
заминаване имаше освен следенето на австрийската политика и друга една цел. Интересът
към военните събития в Манджурия беше много жив у българската публика и понеже
известията от бойното поле се получаваха в София чрез Българската телеграфна агенция, а
тя ги приемаше от други телеграфни агенции в чужбина, „Вечерна поща" намисли да
организира във Виена една своя служба, която да я осведомява по-бърже и да ѝ даде
възможност да бие другите вестници. На 27 март 1904 година във „Вечерна поща" излезе
следното съобщение: „Вчера с конвенционалния трен замина за странство нашият главен
редактор г-н Шангов с госпожата си. Господин Шангов ще посети Виена, Париж, Лондон и
Рим за преустройството на телеграфната служба на „Вечерна поща", тъй като всички
новини ще се централизират в новоучредената „Телеграфна агенция „Вечерна поща" под
директорството на нашия редактор г-н С. Радев". В действителност посещението на
Шангова в западните столици беше неговото сватбено пътуване. Проектираната служба
организирахме той и аз през неговото спиране в австрийската столица. „Вечерна поща"
обяви тогава, че ще получава новините от Виена по специална жица. Тези думи „специална
жица" Шангов бе заел от парижкия вестник „Льо Матен". Те значеха, че в определени
часове през нощта неговите кореспонденти в чуждите столици ще имат на разположение
за известно време телеграфа. Българската публика обаче криво разбра съобщението на
„Вечерна поща". Тя видя в него една реклама на тоя вестник, че уж той си построил
специален телеграф с Виена, нещо, което се явяваше като колосална лъжа. Фактически
моята работа ето в какво се състоеше: Телеграфът във Виена беше на мое разположение
от шест и половина до седем часа сутринта. Аз ставах на пет и половина, прочитах
големите виенски вестници, които имаха кореспонденти на бойното поле, и препращах
техните телеграми до вестника си. Така „Вечерна поща" изпреварваше, често пъти с един
ден, другите вестници в София и виждаше тиражът ѝ да се вдига нагоре.
Всичко това беше от техническо естество и не отговаряше на моя вкус. Истинското
удоволствие за мене като журналист беше да срещам политически лица, да ги разпитвам,
да уча от тях и да предавам какво съм чул. Във Виена продължих това, което бях правил
през изтеклата година в по-голям мащаб в Рим, Париж и Лондон. Първата ми среща беше с
японския посланик. Българският дипломатически агент във Виена Ив. Ст. Гешов ми каза, че
при един разговор с него той изразил желание да ме види, и аз побързах да използвам
поканата му. За Япония аз знаех това, което горе-доле се знаеше изобщо за нея: че е
възприела европейската цивилизация, че в 1895 година беше влязла във война с Китай и че
след своята победа тя се бе намерила в конфликт с Русия досежно Корея. Интересувал се
бях и за японското изкуство при посещенията си в парижките музеи. Но японец лично не
бях видял. Упътих се следователно много любопитен към Японското посолство. Това
вглеждане в психологията и нравите на чуждите раси, което по-късно ми дойде от
познанства в моята дипломатическа кариера и което особено се изостри през време на
моята осемгодишна мисия във Вашингтон, сега тук почваше. Първото ми впечатление
беше доста странно. Лакеят, който предаде картичката ми на посланика, като излезе на
връщане из едни завеси, пречупи се надве, за да ни каже, че Негово Превъзходителство ме
моли да го почакам в салона. После се научих, че тоя нисък поклон бил в чистия стил на
японската учтивост. Салонът ми се видя като нещо приказно и под това очарование съм го
описал във „Вечерна поща". В това описание има доста наивни мисли върху японското
изкуство, което представлявах като „смес от фантазия и геометрически дух, реализъм и
[308]
капризност, прелестна неумелост и изтънчена майстория" . Някои пасажи обаче и сега
не ми се виждат лоши за времето, като например тоя: „По стените, спуснати надоле, дълги
тесни картини с японски мотиви: пейзажи, ефирни като видения и над които дивното
японско слънце сякаш е простряло един блестящ и финен пласт от емайл; растения,
незнайни по изглед, невероятни по своята прелестна форма, и по които трепти някакъв
пантеистически мистицизъм; и сетне - особено - японки със своето изписано лице на кукли,
със своите маленки краченца, над които зломишлено са повдигнали робата с дребните и
грациозни жестове, с гиздавата си прическа, в която са забодени хризантеми, и с
енигматичните си очи, в които има наивност с обещания за изтънчена сласт, изучено
[309]
кокетство, с нещо детинско в мигането" . Погледите ми бяха погълнати от всичко,
което беше около мене в тоя салон, когато посланикът влезе, протегна ми ръка и седна на
едно крехко канапе, обвито в бледочервен атлаз. Аз седнах срещу него на едно кресло,
огромно, яко и сякаш поставено тука за европейски посетители. Настъпи един миг на
мълчание. Той ме гледаше със своите премрежени очи, като че ли излиза от един
недовършен сън, а аз търсех да открия японското у него. Това беше напразен опит, що се
отнася до облеклото му. Той приличаше на английски джентлемен със своя костюм от сив
шевиот. Но расата му се показваше по цвета на кожата, жълтомургав, и в някаква
несъразмерност в неговата анатомия. Казах му, че читателите на „Вечерна поща" ще бъдат
щастливи да чуят от него мнението му по събитията в Крайния изток, които занимават днес
целия свят и по-особено българския народ. Без да се мръдне, с истия свой заспал вид, той
възклицаваше безшумно:
- Интересно... интересно, да! Значи, в България следят с любопитство войната... Да,
интересно... - И след една пауза добави лаконически и умислено: - Защо тъй?
- Войната - отговорих аз - е една обширна и трепетна драма, на която цялото
човечество е зрител отдалече. То следи перипетиите, пристрастява се за развръзката. Що се
отнася до българския народ, Руско-японската война може да се отрази със своите косвени
последствия и върху нашата съдба. Има и друго, в нея взема участие една велика нация,
която ни е освободила.
Последните думи сякаш го сепнаха. Той си подигна лакъта, що бе опрян на гърба на
капането, и промълви:
- Да, тъй, славянската солидарност.
- На мода е сега - подех аз - да се говори за расовите солидарности. Както знаете,
Ваше Превъзходителство, напоследък се появи идеята за панмонголизма. Твърдеше се
даже, че японски пратеници пристигнали в Цариград, за да сключат таен съюз с Турция.
Той се изсмя шумно и продължително:
- Да, казват... Какво не казват? Но с Турция ние нямаме нито някакъв договор, нито
даже дипломатически сношения. Не, това е една фантазия.
В свръзка с ходовете, приписвани на японската дипломация, аз засегнах и друга една
мълва:
- Говори се също, че японски офицери влезли в сношение с македонските шефове.
Той ме погледна под очи и ме попита дали аз сам вярвам в това.
- Като журналист аз само проверявам...
- Не трябва даже да проверявате подобни слухове. Тяхната несъстоятелност личи.
Затова аз не ги опровергах.
След това той ми разправи на каква популярност се радвало македонското дело в
Япония, дето били посрещани със съчувствие всичките стремления към напредъка и
хуманната цивилизация. Познати били там всичките македонски дейци. За Борис Сарафова
се носели легенда и фотографията му се явявала в японските илюстрации. Познати били
имената на д-р Татарчев и на Христо Матов. Излизали във вестниците заявленията на
генерал Цончев. Зададох на моя събеседник и тоя въпрос:
 - Когато почна войната, Япония надяваше ли се, Ваше Превъзходителство, че
Македонското движение ще предизвика усложнения, които ще отвлекат от войната част от
руските сила?
Той метна върху ми един бърз и изпитателен поглед, за да оцени намеренията ми, и
почна:
- И да се надяваше японското правителство на подобна случайност, тя би била за него
едно посторонно съображение. Една неумолима необходимост ни наложи тая война. Ние
знаем, че имаме срещу себе си един могъществен, страшен противник, и бъдете убеден,
господине, че ние не се решихме да воюваме току-тъй от лекомислие или от амбиция.
Разширението на Русия в Крайния изток, въпреки всякакви договори, вероломно
застрашаваше нашето съществуване. Рано или късно, ние ще трябваше да се бием за него,
за да обезпечим бъдещето на нашата държава. И понеже бе фатално щото една война да
стане между нас, по-добре тя да избухне сега, когато Русия не бе още подготвена, нежели
по-късно. Въпреки своя изглед на нападателна война, всъщност за нас тя е отбранителна.
Говорейки тия думи, той се бе съвсем преобразил. Един нервен трепет бе сякаш
галванизирал тялото му. Устните му трепереха. Клепките му, надвесени дотогава, се
дигнаха нагоре и в големите му очи, черни като въглени, аз видях пламъка на една могъща
страст. Цялото му лице доби израз на едно интензивно, дори болезнено напрежение. Той
прибави:
- Цивилизованият свят знае това и неговите симпатии са на наша страна.
Един деликатен въпрос бе на устните ми. Да го задам ли? Аз се колебаех. Но успокоен
вече, той ме гледаше добродушно и неговият поглед ме насърчаваше.
- Да, Ваше Превъзходителство, и аз забелязвам един голям ентусиазъм за Япония. Но
има хора, които се чувстват стеснени в своите симпатии за Япония, като си припомнят... как
[310]
да река?... необичайния начин, по който тя почна военните действия .
Той ме пресече живо.
- Че не обявила война предварително, нали? Е, добре, чакайте малко.
Пъргаво, с нервозен ход, той припна в кабинета си и се върна с едно английско
списание.
- Ето - каза той - четете тук една статия от Ф. Морис. Той доказва, че в историята на
Европа, в старата и в новата има безброй случаи, когато военни те действия са били
начевани без формално обявяване на война. Тъй мисли даже и руският професор
[311]
Мартенс .
Аз възразих със стеснителен вид:
- При все това международното право...
Той ми хвърли един неуловим поглед и с ирония, в която личеше пренебрежението
на азиатеца към ония правила на европейската цивилизация, които Макс Нордау нарече
„общоприети лъжи", подметна:
- О, да, международното право...
- Чини ми се, Ваше Превъзходителство, че в Япония на международното право гледат,
както гледаме ние на ония светски жени, на които мнозина са изкусили целомъдрието, но
на което никой не оспорва явно непорочността - от приличие...
 Посланикът възкликна:
- Отлично!... О, съвсем тъй - ще запомня това...
И лицето му бе светнало от задоволство. Очите му играеха сега весело и той
повтаряше:
- Колко добре казано!
Но той като че ли се разкая, задето бе изразил тъй шумно своето презрение към
международното право. С една минута на дълбокомислие и почест ми каза:
- Ние сме народ свободолюбив и вярваме в напредъка. И надяваме се, ще дойде
време, когато войната ще изчезне и ще царува мир, основан върху правото.
В салона имаше поставени на масичките и вътре във витрини разни риби и животни
от порцелан. На почетно място стоеше една чудесна лисица с опашка, която сякаш бе
готова да мръдне, с лукави очи и цинична муцуна. И не знам защо, стори ми се в тоя
момент, че тя бе поставена там като символ. Един прозорец бе отворен в салона. През
него лъхаше топлият въздух, носещ ароматните дъхове на пролетта. А ние говорехме за
това грозно нещо войната.
- Ние знаем - каза посланикът, - че тази война ще бъде ужасна. Предвидяхме също, че
тя ще бъде дълга. Но ние сме спокойни. Японският народ вярва твърдо в нейния сполучлив
край.
- Японците мразят ли русите?
- Не. Нито японците мразят русите, нито, убеден съм, русите мразят японците. Когато
тая война се свърши, ний ще живеем добре с тях.
- Знаете ли, че генерал Куропаткин е заявил, какво ще сключи мира в Токио...
Събеседникът ми направи един отрицателен жест.
- Той не е казвал подобно нещо, не е възможно да го е казал. Куропаткин е
джентлемен. Ние го познаваме. Той е бил в Япония като гостенин на нашия император. Не,
той не е казал подобни обидни думи.
След това посланикът мина към българската политика и Македонския въпрос. Току-що
бе сключено Турско-българското споразумение, за което Начович бе преговарял в
Цариград. То било голям успех за България. Но моят събеседник беше недоверчив
досежно изпълнението на обещаните от Турция реформи.
- И у нас - каза той - преди 30 години режимът бе лош, феодален. Но императорът бе
умен, почувства нуждата от едно модерно управление и го въведе със съдействието на
предани хора, каквито той можа да избере. Но в Турция? Не знам... Не ми се много вярва...
Впрочем то не е моя работа.
Аз станах. Посланикът ми каза, че бил доволен от нашия разговор, и за да го завърши
с някаква любезност към мен като българин, добави:
- Княз Фердинанд е едно провидение. Надявайте се на него!
Понеже излизах, той не можа да види какво бе в тоя момент изражението на лицето
[312]
ми .
Предадох във „Вечерна поща" каквото бях чул от японския дипломат, но имаше едно
впечатление, което задържах за себе си. Когато го попитах дали е вярно, че японски
офицери влезли във връзка с македонски дейци, той решително опроверга тоя слух. Сам
по себе моят въпрос бе неуместен, не можеше и да отговори, иначе даже и ако тоя факт да
бе съществувал. В действителност никакви японци не бяха търсили още допир с
ръководителите на Македонското революционно движение. Но аз разбрах, че посланикът
би желал да има такъв допир. Към тая мисъл ме наведе начинът, по който той изказа
симпатиите на японското обществено мнение към борбите на Македония. Сведенията,
които той потърси от мен досежно личността и местонахождението на Гьорче Петров, бяха
от естество да подкрепят това ми предположение. В тоя смисъл тълкувах аз и
обстоятелството, че японският дипломат сам бе поискал да ме види, мене, което не
можеше да представлява интерес за него освен като македонец. Каквито и да бяха моите
догадки, аз не ги съобщих никому от приятелите ми в революционното движение. След
потушеното Илинденско въстание средствата на Организацията бяха изтощени и за да ги
подновят, нейните водители бяха готови да ги получат откъдето и да било.
Но макар и противник на царско-руската политика, аз смятах, че ще бъде непростим
грях да влизаме в заговор с Япония, когато тя води война с Русия.
Свиждането ми с японския посланик беше епизод в моята дейност във Виена.
Главната ми задача беше, както вече писах, да проуча политиката на Австрия и доловя
нейните намерения. Задача нелесна по много причини. В западните страни това, което
става в Парламента - интерпелации, отговори на министрите - дава едно отражение на
държавната политика. Във Виена също имаше Райхсрата, събираха се тъй наречените
австро-унгарски делегации, министърът на външните работи правеше в тях декларации; но
тук от думите до истината мъчно можеше да се стигне, защото австрийската дипломация
пазеше ревниво своите тайни. Първата ми работа след пристигането ми във Виена беше
да завържа връзки в журналистическия свят. Почвата и в това отношение не беше за мен
благоприятна, тъй като не знаех много добре немски. Единственият австрийски журналист,
с когото се запознах, беше д-р Борис Минцес, един от главните редактори на
новооснования голям вестник „Die Zeit". Д-р Минцес, бивш професор във Висшето училище
[313]
в София, беше запазил добри чувства към България и ги прехвърли върху мен . От него
почна моята анкета във Виена. Но той не ми беше от голяма помощ за откриването на
тайните на австрийската дипломация. Във Виена журналистите ходеха във Външното
министерство, но главно за да получават от там директиви. Ценно беше за мене
запознанството ми с двама чужденци, кореспонденти на големи европейски вестници,
Вагнер, кореспондент на „Le Temps", и Уикам Стийд, на „Times". Вагнер не беше
професионален журналист. Син на богати родители, тоя французин искал
кореспондентството във Виена на известния парижки вестник от личен интерес към
външната политика и за да бъде в туй отношение на един важен наблюдателен пункт,
какъвто беше тогава Виена. „Le Temps" беше най-меродавният орган на Франция с
авторитет във всички европейски столици, неговият представител във Виена можеше да се
среща лесно с главните лица в Австрийското външно министерство и да им задава
въпроси. Той имаше като свой извор за сведения и Френското посолство, с което беше в
постоянен допир. Познанството ми с Вагнер беше важно за мен не само защото можех да
уча от него по политиката на Австрия, но и да го осведомявам по българската политика. „Le
Temps" нямаше тогава свой кореспондент в София. По българските работа Вагнер можеше
да знае само това, което даваха виенските вестници от своите софийски кореспонденти и
което един студент по медицината, Добрев, му превеждаше от нашия печат. Някои от
неговите мнения бяха погрешни и аз се заех да ги изправя. Но французин от Елзас и немец
по раса, Вагнер имаше тежък ум и нужни бяха големи старания от моя страна. Уикам
Стийд беше човек от друга величина. Три десетилетия по-късно аз като пълномощен
министър в Лондон се срещнах пак с него. Той беше сега бивш директор на „Times" и
имаше зад себе си една доста важна роля, играна от него след свършването на Първата
европейска война като съветник на Лойд Джордж при разрешението на въпроса за
разните народности на Австро-Унгария, съдбата на които имаше да се определя след
нейното разпадане. Дългото му живеене във Виена като кореспондент на „Times" му
[314]
даваше по това една призната компетентност . Вече в 1904 година, когато аз се
запознах с него, той имаше като журналист едно изключително положение, дължимо не
само на това, че представляваше един вестник като „Times", но и на неговите лични
качества. Повечето от англичаните от неговата среда си оставаха по онова време с духа и
понятията на своя остров. Уикам Стийд бе запознат основно с континентална Европа. Той
дойде като кореспондент на „Times" във Виена, след като бе имал същата служба в Берлин
и Рим. Може да се каже, че след прочутия Бловиц дълги години в Париж и чието име бе
замесено в много дипломатически събития в Европа, Уикам Стийд се явяваше вторият
поред кореспондент на „Times" от политическо значение. За него всички врати бяха
отворени. Посланици, висши чиновници от Външното министерство, директори на
големите банки, той всички можеше да види, когато му трябваха като извор за своето
осведомление. Аз се представих пред Уикам Стийд без препоръка от някого, но фактът, че
година по-рано се бях запознал в Лондон с неговия началник в „Times" сър Уилям Чирол,
осигуряваше приема, който той ми направи. Неговият интерес към Македонския въпрос
беше много жив и аз му давах всичките пояснения, които желаеше, по-особено що се
отнася до илюзорността на обещаните на Македония реформи. Но в нашите срещи повече
аз го разпитвах, отколкото той мене. От него, познавач на австрийската политика, аз търсех
да науча нейните тайни, стремежи и ходове. Тогава ставаха много търкания между
Австрия и Италия и никой не познаваше отношенията между тия две сили както той,
понеже бе имал възможност да ги следи и от двете столици. Търканията им бяха досежно
Македония и Албания. Австрия, която бе взела Скопския санджак при разпределението на
секторите за чуждите офицери в турската жандармерия, се противеше щото Италия да
получи за своите офицери Битолския санджак, който я поставяше в допир с Южна Албания.
Една среща между граф Голуховски и Титони в Абация не бе могла да изглади напълно
това съперничество. От Уикам Стийд имах много от тълкуванията, които давах във
„Вечерна поща" по борбата между двете велики сили.
Аз бях новодошъл във Виена и мъчно беше за мене да вляза в пряко сношение с
управляващите кръгове. Статиите ми във „Вечерна поща", все в дух, враждебен на
политиката на Австрия, не бяха от естество да улеснят в туй отношение моята работа.
Познавах от по-рано Мюлер, висш чиновник от Външното министерство, но той сега се
намираше в Македония като австрийски цивилен агент по изпълнението на реформите.
Реших най-после да пиша до самото Министерство на външните работи с молба да ми
определи някое лице от своето ведомство за един разговор върху австрийската политика,
който да мога да предам в своя вестник. Подозренията, които тъй често изтъквах във
„Вечерна поща" против Австрия, бяха известни и може би тъкмо това стана причина щото
моята молба да бъде удовлетворена. Един от висшите чиновници в министерството ме
прие. Кой бе той? Мере, който после стана помощник на министъра на външните работи
Форгач, който пък в 1914 година предаде в Белград ултиматума на Австрия. В своята
дописка във „Вечерна поща" не споменах името на моя събеседник и сега паметта ми [се]
колебае между двамата. Австрийският дипломат ми говори с горчивина за мнението,
което имат у нас за политиката на неговото правителство.
- Ние забелязваме с тъга, че в София вестниците държат спрямо Австрия един остър и
даже оскърбителен език. Върху нас те хвърлят най-грозни обвинения. Според тях Австрия е
източникът на всяко зло в България. Ние сме фаталната държава. И на тая тема -
всевъзможни ругатни по наш адрес. Преди всичко да бяхте се питали: каква облага имаме,
като дразним Австрия? В политиката трезвеният, реалистичният дух поставя винаги тоя
въпрос: каква облага? А очевидно е, че това поведение може само да ви пакости. При това
то е несправедливо. Австрия не ви е причинила никакво зло. Пред дългия период на
опасни изпитни за България, докато трая режимът на Стамболова, Австрия ви
покровителстваше. Да, вярно, след това тя се споразумя с Русия, но вие бяхте се вече
помирили с нея безусловно и бяхте тръгнали по нейните води. Но и след това, макар и да
охладняхме, ние не ви създадохме никакви главоболия. Какво имате вие против Австрия?
Боите се, нали, да не би тя да окупира Македония? Зная, в България предполагат, че
Австрия се готви да тръгне към Солун. Това е един призрак.
- Да, Ваше Превъзходителство, това намерение е призрак по това, че много ни плаши,
но не по това, че е въображаемо...
- Вий вярвате?
- Дълбоко съм убеден, както всички българи впрочем. Това е едничкото нещо, по
което в България всички мислят еднакво.
Моят събеседник замълча, облегна се на креслото, тури си с един привичен жест
пръста на сляпото око и след кратко поде:
- Такива са и моите сведения. Българите се страхуват от нас. Е, добре, те се лъжат.
Лъжат се коренно, всецяло. Никой умен човек в Австрия не мисли за едно завладяване на
Македония. То не е нито възможно, нито желано. Зная, че вие няма да ми повярвате. Но
постойте във Виена, изучете по-добре Австрия и ще се съгласите с мене. Вие протестирате?
Не ме учудва. Нашите намерения? Аз мога да ви ги кажа откровено. Ако в Албания покрай
нашата граница се появят големи смутове, които ще бъдат една опасност за вътрешния
ред и спокойствие в Босна и Херцеговина, възможно е ние да окупираме военно оная
територия, която се простира между Черна гора и Сърбия. Това ще направим като една
охранителна мярка, която ни се диктува като съседна държава, изложена да понесе
следствията на тия вълнения. Това ще го направим, ако стане нужда, и по една сложна
политическа причина. Никога, това ви го казвам откровено, никога ние не ще допуснем да
се създаде до нашата граница една великосръбска държава. Сърбите трябва да се простят
с мечтата да възкресят Душановото царство. Докато ние сме това, което сме, т.е. една
велика сила, имаща съюзи и войски, това само не може да стане.
 Той произнесе тия думи с един бавен, натъртен и енергичен език. После продължи:
- Колкото за Македония, нашите амбиции са чисто търговски. Ние искаме да я
завоюваме чисто икономически. Каквито условия и да настъпят, ние ще постигнем тая цел.
Средствата? Железници, кредитни учреждения, субвенционирани параходни дружества и
прочее. През Македония ще минава една от мировите търговски артерии. И ние желаем
щото тя да бъде в наши ръце. Несъмнено, потребна ще бъде една упорита борба, но тя ще
се води преимуществено между Германия и нас. Не е вярно, че ние сме аванпостове на
Германия. Ние сме нейни конкуренти. Ние сме Австрия, да, с отделни исторически
съдбини, с различни търговски интереси от ония на Германия. През Македония ще минава
износът на Централна Европа за Азия. Тя няма да бъде самостоятелна икономически. От
кого ще зависи тя: от Германия или от нас? Там е въпросът. Но тоя въпрос не е във връзка с
нейната политическа съдба. Към България ли се присъедини Македония, добие ли своя
самостоятелност, или остане под сюзеренитета на Турция, за нас не е много важно. Важно
е за нас в нея да има мир и ред, за да може да се развива търговията и да [е] обезпечен
превозът.
- Позволете, Ваше Превъзходителство, ако Австрия желае да се въдвори законност и
спокойствие в Македония, защо тя не предложи реформи, които биха могли да постигнат
тази цел?
- Настоящите реформи - призна моят събеседник - са недостатъчни, това е очевидно.
Те са палиативни средства. И макар да сме решени да употребим всички възможни
средства, за да бъдат те приложени, ние не очакваме от тях едно окончателно разрешение
на Македонския въпрос. Но Турция нямаше да приеме други по-съществени реформи, без
те да бъдат наложени с една война. А никоя сила не би се решила да воюва, за да
умиротвори Македония. Една война с Турция, бъдете убедени, не е шега. Русите най-
добре знаят това.
- Как мислите тогава, че ще се развият събитията?
- Не мога да предскажа. Но едно е сигурно, неминуемо: Македония няма да бъде вече
проста турска провинция. Всичко, което е извършено в полза на християните в Турско, е
дело безвъзвратно. Връщане назад няма. Диференцирането между Македония и Турция
ще се развива непрестанно. При всеки нов повод реформите в Македония ще се
разширяват, додето тя се превърне в една автономна област.
- А Одринско?
- За Одринския вилает въпросът е друг. За него има много пречки. Аз мога да ви кажа
една от тях. Султанът не би приел реформи тъй близо до Цариград. Той счита, и е прав, че
това ще е едно голямо изкушение за неговите други вилаети и за столицата му. Научихме
се, че той обещавал устно на господин Начовича да въведе реформите и в Одринско. Но
чини ми се, че това обещание няма да бъде изпълнено.
- Апропо, за господин Начовича, мислите ли, че наистина той е предлагал на султана
да сключи военна конвенция с България?
- Подобно предложение е имало; но то е било направено от Турция, а не от България,
както твърдят турците, за да възбудят у нас подозрение към намеренията на княз
Фердинанда. Да, подобна конвенция би била от полза за Турция. Това би я улеснило в
нейното противостоене на реформите. Но България каква полза би извлякла от това? Аз не
виждам, не мога да видя... Това би било лишено от онова, което англичаните наричат
комон сенс, би било безразсъдно.
Разсилният влезе и му поднесе една визитна картичка.
- Помолете да почака малко.
Аз станах да се сбогувам и като ми подаде ръката си, моят събеседник ми заяви в
заключение:
- Ние не сме врагове на България. Нямаме нищо против осъществяването на нейните
исторически завети, защото те не зачекват нашите държавни интереси нито вътре у нас,
нито вън от границите ни.
Предадох думите на австрийския дипломат във всичката им пълнота и с абсолютна
вярност, но ги предшествах с една скептична бележка, целта на която беше да намаля
тяхната логическа сила, за да не оставя публиката на „Вечерна поща" да попадне в
заблуждение.
В началото на своята дописка, след като хвалех моя събеседник за неговия тънък ум и
големите познания по балканските работи, предупреждавах читателите си да не вярват в
неговите изявления като в евангелие. „Тъй като - пишех аз - както в поезията, в
дипломацията, която е тоже едно изкуство, има волността, а в нея най-порядъчният иначе
човек взема за свое правило мъдрото изречение на иезуитина Молина, който казваше:
„Бог е дал език на хората, за да скриват маските си..." В действителност това, което ми се
каза, съдържаше някои неоспорими истини. Противно на едно много разпространено
мнение, което и аз някога споделях, Австрия не беше преден отряд на Германия в
Балканския полуостров. Нейният министър на външните работи граф Голуховски
подчертаваше това в своята политика. Нито достойнството на Хабсбургската монархия, на
която той беше лоялен слушател, нито качеството му на поляк би допуснали той да приеме
за Австрия такава една роля по отношение на пангерманизма. Категорична истина бе и
това, че Австрия бе решена да се противи, даже с употреба на оръжие, на едно
обединение между Черна гора и Сърбия през Новопазарския санджак. Що се отнася до
Македония, граф Голуховски несъмнено в своята официална политика е желал в нея да се
въведе търпим ред. Но, както съм писал вече на друго място, зад официалната политика на
Австрия съществуваше друга една, тайна, на която Калай, управител на Босна и
Херцеговина, беше вдъхновителят и която Мюлер, също маджарин като него, беше най-
активният агент. Мюлер поддържаше връзка с Борис Сарафова и гледаше да го насърчава.
Знаейки моята близост с македонския революционер, той - и това съм писал вече - дойде в
1902 година да ме търси в хотела „Хамеранд", Виена, където бях отседнал, за да види що
за човек съм. Разговорът, които имах с него, ми остави, въпреки всичката хитра
предпазливост на думите му, впечатлението, че той желае една революция в Македония.
Същият тоя човек сега като цивилен агент при Хилми паша се преструваше, че искрено
поема мисията си на умиротворител. Още по-малко можех да вярвам в думите на
австрийския дипломат досежно съгласието на Австрия постепенното развитие на
реформите в Македония да стигне до автономия. Аз бях убеден, че идеята за автономия на
Македония нямаше по-голям противник от Австрия.
Подозренията спрямо австрийската политика аз винаги бях ги имал. Те бяха засилвани
в последно време още повече от сведенията, които получавах от сръбска страна. Във Виена
аз виждах понякога сръбския пълномощен министър д-р Вуич. Ще напомня, че в 1897
година той като министър на външните работи придружаваше крал Александра при
посещението му в София. Тогава се сключи между него и д-р Стоилова едно сръбско-
българско споразумение, първото след това, което се постигна в 1868 година между
Добродетелната дружина и сръбския министър-председател Гарашанин. Споразумението
от 1897 година жалко пропадна и бе последвано от една истинска криза в отношенията
между двете страни. Д-р Вуич обаче се показваше верен на политиката, която бе
преследвал, и поддържаше, че сега, когато Руско-японската война дава свобода на
действие на Австрия, сърби и българи трябва да си подадат ръка, за да предотвратят
грозящата ги опасност. В неговите очи тая опасност била предстояща. Това си мнение той
поддържаше между друго и с данни, добити от неговите агенти за тайните приготовления
на Австрия. Така от него чух, че на австрийски офицери били давани уроци по македонския
диалект. Те учели фрази като тия: „Има ли наблизу войска? Къде води тоя път?" и прочее.
Отбелязах двете причини, които предизвикаха моето отиване във Виена:
телеграфната служба на „Вечерна поща", наблюдението на австрийската политика. Имаше
и една трета: моите научни интереси. Както съм разказвал вече по-рано, моята страст,
докато бях в лицея, беше съсредоточена почти изключително върху френската литература,
старата, както и новата. Студент в Женева, на първо време изучавах марксизма и четях
Плеханова. Не дълго след това обаче попаднах под ръководството на моя професор по
политическа икономия Мафео Панталеони и по неговите указания изучавах други теории
за общественото развитие, като почнах с „Политиката" на Аристотеля и свърших с Огюст
Конт и Херберт Спенсер. Политическата икономия обаче, на която Мафео Панталеони беше
един от най-големите представители, поглъщаше най-вече моя интерес. Сега си давам
сметка, че това се дължеше не толкова на едно естествено влечение на моя ум към тази
наука, колкото на влиянието, което упражняваше върху мене моят професор, и на
възхищението, което ми вдъхваше. Но тогава си въображавах, че това е истинското поле за
мене. Във Виена един от професорите по политическа икономия беше Бьом Баверк. Той
принадлежеше на школата, на която Панталеони беше един от прочутите шефове, и аз
желаех да се специализирам при него. Записах се в неговия семинар; но недостатъчното
ми познаване на немския език не ми даваше възможност да вземам участие в
разискванията, нито даже много добре да ги следя. Обаче капиталното съчинение на Бьом
Баверк „Kapital und Zinstheorie" стоеше на масата ми като главно занимание. С тая книга
заминах за планините в Швейцария и я пъстрех по бялото поле със свои бележки, вместо
да правя екскурзии. Изучаването на политическата икономия ме затвърдяваше все повече
в либералните теории, но не преставах да следя каквото се пише по научния социализъм.
От някои мои статии от това време виждам, че запознаването ми с Карл Маркс не бе
останало без последствия за моя начин на мислене. Това ясно личи в статията ми във
„Вечерна поща" от 6 февруари 1904 година, озаглавена „Една нова спомагателна наука за
историята". В нея най-напред излагах развитието на понятията за историята като наука и
отделянето ѝ от социологията. „Науката за социалното развитие - пишех аз, - развързана от
своето принудително тъждество с историята, биде въведена в самостоятелна дисциплина."
По-нататък продължавах: „Успоредно с ограничението на историята в тия ѝ предели, се е
усъвършенствал нейният способ на изследване в техническия смисъл, най-вече в критиката
на текстовете. Но най-ценно приобретение за напредъка на историята са новите данни,
при помощта на които историята може да вникне по-дълбоко и ясно в миналото, да го
възпроизведе, или както се изразява Бенедето Кроче, да го възкреси. Тия данни са били
[315]
добити като резултати на отделни дисциплини. Влиянието на географическата среда
върху общежитието се смята измежду най-важните от тия данни. И несъмнено най-
ценният принос към тях е бил историческият материализъм, схванат не като монистически
възглед, а като сбор от упътвания, които трябва да ръководят историка при изследването
на миналото и като му сочат по-ясно вътрешната мотивировка на събитията".
Успоредно с моя интерес към научния социализъм и критиките, които се повдигаха
срещу него от разни страни, аз следях социалистическото движение в Запад, по-особено
разногласията по методите на класовата борба. Това се налагаше не само от моето
желание да зная как върви пристъпът на пролеттариата срещу господството на
буржоазията – историческо явление, несравнено по-важно от подготовката на Великата
френска революция, - но и от нуждата да давам на публиката на „Вечерна поща" - говоря
за интелигентната част от тази публика - статии, особено желани от нея предвид на
станалото разцепление в България между социалистите, тесни и широки. Споровете по
социалистическата тактика се водеха с най-голяма страст в Италия, явление обяснимо, като
се има предвид темпераментът на италианския народ. От доста отдавна там съществуваха
две течения, едното водено от Филипо Турати, адвокат, гъвкав и ловък полемист със
саркастичен хумор, а другото от Енрико Ферри, професор, с пламенно слово и
догматически дух. Съперничеството между тях бе се превърнало във взамна лична
ненавист и се прибавяше към идейното ожесточение. Но непримиримостта на двете
течения и тяхното буйно сблъскване бяха нещо неизбежно поради самото им естество.
Воденото от Филипо Турати, което се наричане реформаторско, беше настроено
помирително спрямо съвременната държава и наклонно към отстъпки и компромиси, за
да закрепи окончателно парламентарната демокрация в Италия с надежда, че
посредством нея то ще може да осъществи законно, с методически и последователни
реформи един социален строй, създаден върху принципите на социализма, поставен като
ръководещ и краен идеал. Другото, това на Ферри, което само се казваше революционно
и се облягаше на Марксовите традиции, се държеше отрицателно спрямо настоящата
форма на държавата, отхвърляше по принцип всяко съдействие с буржоазните
демократически групи и очакваше тържеството на своите идеи от едно революционно
действие, извършено от организирания пролетариат и последвано от една революционна
диктатура. Две години по-рано на един конгрес в Имола беше се стигнало до формално
помирение въз основа на една резолюция, в която се казваше, че действието на
пролетариата било „революционно, защото е реформаторско, и реформаторско, защото е
революционно". Тая еластична резолюция обезоръжаваше всички и не задоволяваше
никого. След края на конгреса борбата между двете крила се поде със същата страст. През
януари 1904 година се събра един нов конгрес в Брешия, в който двете течения се изразиха
по-определени и по-непримирими, отколкото никога. Още от първите заседания стана
явно, че разводът в духовете е вече безвъзвратен и че всеки опит за помирение ще бъде
неизбежно безплоден. Взетата резолюция беше една победа на революционното течение.
Тук игра голяма роля Артуро Лабриола, млад икономист, с жарка природа, за когото
еднъж вече съм говорил като мой добър познат от групата ни около Мафео Панталеони в
Женева. При мотивировката на приетата резолюция Артуро Лабриола - сега вече съвсем
под влиянието на Жорж Сорел - заяви, че той и неговите съмишленици са враждебни на
всякаква бавна еволюция, „защото чрез нея социализмът не може да се осъществи".
Социалистическият строй според него ще се заключава в „кооперативната фабрика". И той
не ще може да се постигне постепенно, с бавен напредък, а чрез едно пряко действие,
носещо характер на революционно насилие. Но предварително необходимо било щото
капиталистическото общество да докаже явно своето собствено безсилие, а пролетариатът
– техническата си и организационна подготовка, за да ръководи социализираното
производство. В самата резолюция се казваше, че „революционерите оставят на
буржоазните правителства осъществяването на реформите без никакво сътрудничество и
без никакъв компромис от страна на пролетариата". Тъй революционерите заемат срещу
съвременната държава, в каквато и ограничена форма да е тя, едно положение,
безусловно отрицателно. Победен, Филипо Турати се радваше в действителност на
поражението си. Сега той си развързваше ръцете и улавяше психологическия момент, за да
даде пълно изражение на това, което аз във „Вечерна поща" наричах „социален
опортюнизъм". В една сензационна статия, поместена в неговото седмично списание
„Критика", той обвиняваше революционерите в анархизъм и канеше социалистите да се
отцепят от тях, както се бяха отцепили през 1892 г. от анархистите в прочутия конгрес в
Генуа, тъй паметен в аналите на италианския пролетариат.
Друга една моя статия от това време се отнасяше до патриотизма на германските
социалисти. Тя бе предшествана от някои мои размишления върху еволюцията на
[316]
понятието „отечество" . „Тая еволюция - бележа аз - още не е завършена. Тя се
продължава по-бързо, отколкото някога, посредством разпространението на научната
мисъл и преплитането на стопанските интереси между народите. И несъмнено в едно още
неопределено бъдеще тя ще слее съдбините на отделните групи на човешкия род в една
всемирна челяд, която ще покрива земната повърхност, озарена от мир и правда." Против
социалистите, които проповядваха идеята за такова едно бъдеще на човечеството, се
носеше тогава едно обвинение, че отричали отечеството, и реакцията ги наричаше
безотечественици. Такъв повик се повдигаше против тях особено в Германия. Шефовете на
германския социализъм, напротив, силно подчертаваха своя патриотизъм. Особено
категоричен беше в това отношение Август Бебел. Така в една реч в Райхстага,
произнесена по военния бюджет, след люти нападки срещу злоупотребленията във
войската прочутият ветеран на социализма се провикна:
- Ако избухне някоя война, която би изложила на опасност съществуването на
отечеството, ний ще бъдем готови всички до последния човек - давам ви своята честна
дума - да нарамим пушките. Ние ще съумеем да се бием до смърт за това отечество, което
е на нас, колкото и на вас, което е даже повече наше, нежели ваше.
Това не беше една изненада от негова страна. Изявленията на Бебеля бяха съгласни с
традиционното поведение на неговата партия. Старият Либкнехт, който живя като пророк
на революционния социализъм и умря като негов папа, в 1890 годена в Хале беше заявил:
 - Никой от нас, какъвто и да е неговият възторг от международничеството, не ще
отрече, какво ние имаме задължения към отечеството.
Година по-късно той пак заяви:
- Твърди се, че германският Райхстаг не се занимавал с отечествената отбрана с такова
усърдие, както Френският парламент. Е, добре, аз ще кажа, че колкото се отнася до
отбраната на отечеството, всички партии са съгласни; нека се каже за противостоене на
един външен неприятел и никоя партия няма да остане назад.
Тъй се изразяваха апостолите на революционния социализъм.
„В какво се отличават те - питах аз - от другите политически дейци? В своето гледище
по международните отношения. Те са против войната като една форма на насилието.
Споровете между държавите не трябва да се разрешават според тях посредством оръжие,
а чрез правото. Войната е едно дивашко средство на саморазправа. Тя е едно злодеяние в
нравствено отношение и една катастрофа от икономическо гледище. Една война се
оправдава само когато е справедлива и необходима. Ще кажете: значи когато тя е
отбранителна. Не съвсем, защото, казва Либкнехт, този, които уж е нападнат, е често пъти
истинският нападател. Либкнехт и Бебел споделяха германския патриотизъм, но не го
следваха, когато той отиваше до неправда и насилие. След Седан - пишех аз - те издигат
своя протест срещу насилственото присъединяване на Елзас и Лотарингия и дадени под
съд за измяна към отечеството, те бидоха хвърлени в тъмницата в Хубертусбург, дето
престояха цели две години - самоволни жертви на идейната си откровеност и на своята
велика съвест."
Българските социалисти имаха още по-големи традиции на патриотизъм, отколкото
германските, тъй като Ботев, техният предтеча, умря за отечеството си. Нека да напомня
още веднъж някои думи на Георги Кирков, казани от него в Народното събрание. Когато в
прения по военния бюджет един правителствен депутат му подхвърли, че не бил служил
войник, той отговори:
- Не само съм служил, но съм и офицер и ако Бог даде, ще водя двесте и петдесет
души.
Но у някои млади хора понятията бяха малко объркани под чужди влияния. Помня как
един ден Григор Василев, който бе изказвал в речи по разни събрания своите национални
чувства по Македонския въпрос и бе станал поради това предмет на укори от свои
партийни другари, срещайки ме по улицата, размаха радостно пред мене един брой на
германското социалистическо списание „Die Neue Zeit" и ми каза:
- Виж какво пише Курт Айзнер!
Разбрах, че Курт Айзнер казал: Истинският социалист трябва да бъде патриот.
Германската социалистическа партия, най-многобройната по числото на своите
членове, най-добре организирана, най-твърда в своите идеологични позиции,
упражняваше тогава голямо влияние в социалистическия свят изобщо. Тя срещаше обаче
съпротива в латинските страни, където марксизмът беше слабо познат и
индивидуалистическият дух по-остро развит. По-особено френските социалисти, свързани с
други традиции и с темперамент, по-различен от немския, въставаха срещу нейните опити
да се налага. Дисциплината, с която германската социалдемокрация се гордееше,
френските социалисти наричаха coporalisme, т.е. фелдфебелщина. Разногласията между
френските и германските социалисти станаха още по-шумни особено след влизането на
Милеран в кабинета на Валдек Русо. Германските социалисти смятаха, че влизането на
един социалист в буржоазно правителство е отклонение от класовата борба и приспиване
на пролетариата. Тоя конфликт доведе до бурни прения в конгреса, който се състоя през
[317]
лятото в Амстердам. Жорес, главният вдъхновител във Франция за сътрудничество
между социализма и демократичната буржоазия, бе силно нападнат от Бебел, Кауцки и по-
особено от Роза Люксембург. Жорес обаче, вместо да се оправдава, сам мина в атака.
Обвинен от водителите на германската социалдемокрация, той от своя страна ги обвини
за тяхната недъгавост. Обвинение основателно, тъй като тази толкова силна по своята
численост партия не се залови да добие за Германия парламентарен режим и остави
Вилхелма II фактически пълен господар. Със своето громко и хармонично красноречие,
което го правеше най-големия оратор на епохата, Жорес се провикнал към германските
социалдемократи:
- В тоя момент това, което тежи върху Европа и върху света, върху гаранцията на
мира, върху гаранцията на политическите свободи, върху напредъка на социализма и
пролетариата, това, което тежи на целия политически и социален напредък на Европа и на
света, това не са предполагаемите компромиси, това не са някакви дръзки опити на
френските социалисти, съюзени с демокрацията, за да запазят свободата, прогреса и мира,
това, което тежи на всички - това е политическото безсилие на германската социална
демокрация.
Стенографическите протоколи отбелязваха тук: „Дълбоко вълнение в конгреса".
Продължавайки атаката си, Жорес питаше:
- Защо е това безсилие на тая многочислена, дисциплинирана партия? Защото -
отговорил Жорес, като се отправил към Бебеля - липсват още двата съществени способа на
действие на пролетариата; вие нямате ни парламентарно действие, ни революционно.
Германският пролетариат нямал революционни традиции. Не бил извоювал своите
права на барикадите. Всеобщото гласоподаване било дар от Бисмарк. Когато то било
отнето в Саксония, Социадемократическата партия не помръднала да го защити.
- Тогава - казал Жорес, обръщайки се този път към Кауцки - вие маскирахте вашето
действие, като се скрихте в непримиримостта на теоретическите формули.
Който би чел моето интервю с Турати през 1903 година, би помислил, че аз вземам
лична позиция, като журналист, в борбата, която се водеше в България между тесни и
широки, подкрепяйки последните. В действителност, като изключа Григор Василев и
Светослав Добрев, аз нямах връзки с широките. Моите приятели още от студентските ми
години в Женева бяха между тесните. С Янко Сакъзов даже не се познавах, а с Георги
Кирков се срещах често в бюфета на Народното събрание и у дядо Благоев ходех на
посещение в редакцията му. Симпатиите, които ме влечаха към Турати и Жорес идеха
главно от факта, че те участваха в борбата за Македония. Що се отнася до Жорес, самата
негова личност ме изпълваше с възхищение. Тая вечер, когато на един митинг в Париж -
митинг на работници и интелектуалци - аз се намерих на естрадата, близо до трибуната, от
която говори Жорес, почувствах не само силата на неговата крилата реч, но и поривите на
едно велико сърце и тоя спомен ми остана незабравим.
 Социалистическото движение беше доста развито във Виена, но през време на моя
престой там аз не се заинтересувах много за него. Социалистите имаха един много добър
вестник, „Arbeiter Zeitung", и някои от техните представители в Райхсрата бяха добри
оратори. Но аз не се опитах да вляза в допир с тия кръгове, тъй като знаех, че те нито ще
желаят, нито ще могат да помогнат в нещо за Македония. Моята агитация се простря
единствено между славянските депутати. Срещнах се със Спанчич и Сустерчия от Далмация,
с чехите д-р Странски, Клофач, Крамарж, Хоржица, с украинеца Романчук и с председателя
на полската парламентарна група граф Джадушицки. На всички обясних Македонския
въпрос и правих позив към тях като славяни да въздействат върху австрийското
правителство да не се противи на разширението на реформите. Приемът ми у тях не беше
еднакъв у всички. Чехите бяха изпълнени с най-добри желания, като изключа Крамарж,
който се показа много студен и говорейки за политиката на Стамболова, каза, че България
била петно върху великолепната одежда на славянството. Украинецът Романчук беше
човек крайно сърдечен. У граф Джадушицки видях за пръв път това високомерие на
полската аристокрация, което по-късно неведнъж съм срещал. Ходих при славянските
депутати по дълг, но без илюзии. Някои от тях можеха да вземат думата в Делегациите, но
тяхната дума тежеше във везните на граф Голуховски колкото една перушина. Щеше да
бъде по-полезно да отида в Будапеща. Там имах един познат французин, Андре Левал,
редактор на вестника „La Revue d'Orient". Той би ме въвел в маджарските парламентарни
кръгове, които не бяха без влияние върху политиката на Австрия. Имаше доста аргументи,
за да покажа на маджарските политически лица, че с разпокъсването на Санстефанска
България граф Андраши извърши, от гледището на интересите на Унгария, една
историческа грешка и че тая грешка можеше да бъде поправена сега чрез създаването на
една автономна Македония. Идеята да замина за Будапеща обаче не ми дойде никак на
ума.
Лятото на 1904 година прекарах в Швейцария, най-напред на Луганското езеро, после
на курорта Беатенберг, в планините, и накрай в Женева, където работих в
университетската библиотека. Еднъж на излизане от нея срещнах в градината „Льо
Бастион" Плеханова, който ме покани да го придружа в разходката му. Разговорът ни,
както винаги, когато съм бил с него, беше далече от събитията на деня. Но ето че се зададе
към нас един млад човек, който, засмян до уши, каза на Плеханова на руски, но с едно
гърлено произношение:
- Наших еще раз побили?
Наистина руската войска току-що бе претърпяла едно голямо поражение. Плеханов не
отговори нищо, но видях, че лицето му потъмня. Когато останахме сами, той ми каза:
- Не мога вече да ги търпя. Те забравят, че аз съм русин.
В 1938 година при едно посещение у Вандервелд аз му разказах за думите, които бях
чул от Плеханова, и забелязах:
- Сега разбирам защо след Октомврийската революция го нарекоха социалпатриот.
- О, о, той бе по-щастлив от мен - се провикна Вандервелд, - мене ме нарекоха
[318]
социалпредател .
 НОВ ОПИТ ЗА СРЪБСКО-БЪЛГАРСКО СПОРАЗУМЕНИЕ. ПОСЕЩЕНИЕТО НА
КНЯЗ ФЕРДИНАНД В НИШ И НА КРАЛ ПЕТРА В СОФИЯ. МОЯТА АНКЕТА В
БЕЛГРАД. ЕДИН АВСТРИЙСКИ АГЕНТ - СЕКРЕТАР НА КРАЛ ПЕТРА. ЯВНА И
ТАЙНА СРЪБСКА ПОЛИТИКА
В 1904 година Македонският въпрос беше напълно в ръцете на Великите сили. Двама
цивилни агенти, един австрийски и друг руски като съветници на Хилми паша, руски,
австрийски, италиански, английски и френски офицери като инструктори на
жандармерията в Македония, всичко това съставляваше начало на европейски контрол в
една териториално обособена област, която я отделяше от другите вилаети на Турската
империя. Задачата на българското правителство беше да действа за разширението на
предвидените в Мюрцщег реформи, като се осланя главно на Англия, която имаше
инициативата в тоя смисъл. Успоредно с това България преследваше и друга една
политика, целта на която беше чрез приятелски отношения с Турция да облекчи участта на
българското население в Македония, подвергнато на тежки изпитания след Илинденското
въстание, и да осигури културно-националното дело на Екзархията от покушения от страна
на турската власт. Вече от една година Начович водеше преговори с Портата посред
големи мъчнотии, идещи от събитията, както и от познатия отлагателен дух на турската
дипломация. Най-после споразумението биде подписано на 26 март-8 април 1904 година.
Който го прочете, не може да не види в него един важен акт. Срещу задължението
България да пази границата си от минаването на чети Начович беше получил от страна на
Турция обещания от голямо значение. Той бе искал много неща извън това, което
съставляваше турско-българският конфликт по Македонския въпрос. Оплакването от страна
на Турция на взетите от нея митнически мерки беше в това число. Старото, тъй често и тъй
безуспешно повтаряно искане от страна на България за свързването на българските
[319]
железници с турските в Македония , не беше забравено от българския представител и
получаваше едно принципно съгласие на Портата, без обаче никакво конкретно
обозначаване. Турция обещаваше да изпълни реформите, предвидени в Мюрцщегската
програма, и на българите в Македония се признаваше правото да постъпват на турска
държавна служба. Портата отиваше още по-далече: тя се задължаваше да окаже помощ за
възстановяването на опожарените села. Няма нужда да отбелязваме, че подписаното
съглашение остана само на книга, тъй като нито българското правителство, нито турското
го изпълниха, що се отнася до бъдещето. Портата обаче приложи безотложно една от
неговите точки, тая, която беше в момента от най-голямо значение за българската
политика: султанът даде амнистия на всички българи, турски поданици, осъдени или
[320]
находящи се в затворите по политически причини . Така най-добрите синове на
Македония бяха освободени от своите вериги и се завърнаха по домовете си. Българският
народ в Македония намираше отново своите водители. Мнозина в София се отнасяха
отрицателно към политиката, която представляваше Начович, но тия, които се намираха в
Македония, посрещнаха извоюваната от него амнистия като една благодат за
изстрадалото българско население и едно ново доказателство за покровителството на
България върху него.
Имаше тогава един Македонски въпрос, отдавна предмет на българската политика и
който се отнасяше до стремежа да се добие неговото разрешение чрез автономията.
Появяваше се сега един въпрос пак за Македония, но той се касаеше вече за нейното
бъдеще като част от българските земи. Безпокойствието от приписваните на Австрия
намерения, което вече отбелязах, растеше съразмерно със загубата на престиж, която
Русия преживяваше след своите поражения в Манджурия, и от преобладаващото
положение, което австрийските агенти добиваха в Македония, приписвайки си особена
роля в извършваната там европейска намеса. Италианската дипломация зорко следеше
австрийските ходове и беше в тревога. Италианският посланик в Рим молеше Делкасе да
упражни своето влияние в Петербург, за да не отслабва Русия своето действие в
Балканския полуостров. За заличването на Русия говореше и управляващият Френското
посолство в Цариград Бапст. „Русия - пишеше той - така увеличила своето снизхождение
спрямо Австрия, че вече не изглеждала като неин партньор в Македония при
[321]
приложението на реформите, а като „неин послушен помагач." Това ярко личало в
държанието на руския посланик в Цариград спрямо неговия австрийски колега. Опасенията
от Австрия се чувстваха особено в Белград и ставаха там като един вид кошмар. Но те
смущаваха, макар и в по-малка степен, и българските политически кръгове. Съветът, който
година по-рано ми се даде в Лондон и който предадох във „Вечерна поща": гледайте щото
България и Сърбия да се споразумеят, за да се противопоставят с оръжие на Австрия,
защото в такъв случай Великите сили ще имат време да я спрат, но ако тя стигне до Солун,
без да срещне сериозна съпротива, те мъчно ще могат да я извадят от там - тоя съвет,
който идеше от меродавно място, както сам бях подчертал в своята дописка, не беше
минал незабелязано. За важността, която му се отдаде от българското правителство, ми
говори сам Рачо Петров. Чух същото и от д-р Генадиев, член на кабинета. Разбира се, това,
което се каза на мене, един журналист, е било казано с по-друг авторитет от английския
дипломатически агент в София. Не ще съмнение, че предупреждения от същото естество са
били отправени от една или друга страна и към княз Фердинанда. Така споразумението
със Сърбия ставаше една настояща нужда на българската политика. Трябва да отбележа, че
като изключим македонската емиграция, в коренно и неизличимо недоверие спрямо
сърбите, българското обществено мнение смяташе българо-сръбското сближение за
желателно и необходимо. Възшествието в Сърбия на един нов крал, за когото се
говореше, че бил демократ, идването на власт на Радикалната партия, която минаваше за
традиционно привързана към идеите за сръбско-българско братство, възбуждаха големи
надежди за постигане на искрен сговор между двата народа. В Белград се извършваше
същият процес. Българска военна помощ за съпротива срещу спускането на Австрия към
Солун, това се явяваше за Сърбия като най-голямата възможна гаранция за едно бъдеще,
което тя виждаше иначе изложена на най-голяма опасност. И друго едно съображение
караше сръбското правителство да търси сближение с България. След трагедията в
Белград, която преди една година бе докарала смяната на династията, чуждият свят
гледаше на Сърбия като на страна на варварство и садизъм и на Петър Карагеоргиевич
като на крал, седнал на един престол, окървавен вероятно с неговото съгласие. Имаше
дискредитиране на сръбския народ от страна на европейското обществено мнение и една
морална карантина около крал Петра от страна на другите владетели. Сближението между
Сърбия и България, установяването на лични връзки между крал Петра и княз Фердинанда,
това се явяваше за сръбската политика (оставени настрана другите съображения) като
средство да излезе от своето усамотение и нейният господар от остракизма, в който го
държаха дворовете. Дойде се така до една среща между българския княз и сръбския крал.
В София пристигна председателят на Скупщината Стоянович и той придружи княз
Фердинанда до Ниш, където го чакаше крал Петър. Съобщенията за посрещането го
представяха като много бляскаво: български знамена по улиците, триумфални арки,
акламации от публиката. Фердинанд престоял в Ниш три часа и имал с крал Петър един
разговор насаме, който не траял повече от двадесет минути. Обядът, даден в негова чест,
заел почти всичкото време. Разменените тостове били от най-обикновена учтивост. Едно
нещо само дава повод за политически намек. През времето на обяда крал Петър прочел
една телеграма от черногорския крал, с която той благодарял за високия орден, звездата
„Карагеоргевич". Тогава княз Фердинанд вдигнал чашата си за Никита. Всичко това
подчертаваше солидарността между тримата владетели.
В София се избягваше от правителствена страна да се дава политическо значение на
станалата среща. Обаче фактът, че княз Фердинанд беше придружен от председателя на
Министерския съвет генерал Рачо Петров и от министъра на вътрешните работи Д. Петков,
а сръбският крал от министър-председателя генерал Груич, от министъра на външните
работи Пашич и от министъра на вътрешните работи Стоян Протич, говори за противното.
В Белград бяха по-малко въздържани. Тая среща беше във всеки случай една
манифестация, смисълът на която не беше мъчно да се долови. Тя не можеше да се
протълкува иначе освен като насочена против Австрия. „На моя австрийски колега -
[322]
пишеше Бургарел от София - е мъчно да скрива недоволството, което му причинява
това начало на интимност между двамата владетели." Той я отдава на недоверието и на
опасенията, които австрийската политика била възбуждала в Белград и София.
Когато стана срещата в Ниш, аз се намирах във Виена и можех да наблюдавам
впечатлението в австрийските кръгове. Журналистите обсаждаха Сръбската легация. Те
търсеха напразно и българския дипломатически агент. Всичко това показваше голяма
нервозност. Тук бяха гледали със скептицизъм на слуховете, които от известно време се
носеха за сближение между България и Сърбия, и сега бяха сепнати. Даденият от горе тон
обаче беше да не се вярва, че от тая среща ще излезе нещо трайно. Вестник „Цайт"
споменаваше за големите различия между България и Сърбия, наричаше срещата в Ниш
един фойерверк и я осъждаше на неминуемо фиаско. За статията на тоя вестник аз пишех
във „Вечерна поща", че е изпаднал едва ли не в истерически припадък. Голямият виенски
орган „Нойе Фрайе Пресе" беше по-спокоен. Но тук имаше една инсинуация, върху която
ми обърна внимание сръбският пълномощен министър д-р Вуич.
- Забелязахте ли - каза ми той - един изкусен опит от страна на „Нойе Фрайе Пресе", за
да представи във фалшив изглед свиждането в Ниш? Тя твърди, че съществувало било в
България и Сърбия желание да се освободят те от настойничеството на Австрия и на Русия.
Подчертаете „и на Русия", защото нейното име е вмъкнато тук нарочно. Австрийският печат
иска да създаде в Европа убеждението, че сближението между Сърбия и България е
насочено въобще против двете държави, които са се наели с реформеното дело в
Македония и представляват международния концерт в Балканския п[олуостр]ов, та по тоя
начин общественото мнение в Русия да бъде възбудено против българите и сърбите,
виновни уж, че се ползват от войната, за да водят самостоятелна политика.
От своя страна аз пишех във „Вечерна поща": „В действителност по своя дух и по
своите цели това сближение е, трябва да бъде и не може да бъде освен против Австрия.
То е предизвикано от страха от нейните амбиции и ако ще се осъществи напълно, то ще
бъде за Австрия нещо като библейско слово: Дотук и не по-натам... (Бис хир унд нихт
вайтер...)".
От Ниш княз Фердинанд продължи пътуването си за Мантон, Френската Ривиера,
където се намират децата му. След като се завърна в България, той подир известно време
замина за своите имения в Унгария, близо до Карпатите, където по обичая си прекарваше
горещите месеци. Това лято се ознаменува за него с един успех, близък до сърцето му. Той
бе приет на официално посещение от австрийския император с почестите, за които
ламтеше. И друг път съм говорил за лошото настроение, което владееше във Виена спрямо
българския княз след помирението му с Русия. То се дължеше не на самия факт на
помирението, тъй като австрийското правителство го одобряваше, но от насоката към
Русия, която след това Фердинанд даде на българската политика. Руско-българската
конвенция от 1902 година беше тайна, но не остана неизвестно за Виена, че тя туряше
българската войска на разположение на Русия в случай на една война с Австрия. В резултат
австрийският император избягваше да го вижда и граф Голуховски му е говорил така
сурово, че Фердинанд, според разказа на приближени до него, е излизал от тия срещи
бесен. Трябва да се отбележи, че към политическите причини за това враждебно
настроение спрямо княз Фердинанда имаше и един религиозен мотив. Нито Франц Йосиф,
нито граф Голуховски, католици с дълбока привързаност към своята църква, му прощаваха
преминаването на княз Бориса в православието. Те виждаха в него един престъпен баща,
направил от сина си, невинно дете, вероотстъпник. Посещението на Фердинанда в Ниш,
което вред се претълкува като насочено против Австрия, беше от естество да сгъсти още
повече спрямо него атмосферата във Виена. Но то даде тъкмо обратен резултат.
Австрийският император не само прие княз Фердинанда, но му даде и обяд в Шьонбрюн.
Някои дипломатически известия гласяха, че за това помогнал и английският крал, с когото
Фердинанд имал среща в Мариенбад. Самата политическа обстановка обаче е достатъчно
обяснение за станалата промяна в настроението на Франц Йосифа. България дотолкова се
беше издигнала със своя здрав вътрешен ред и с военната си сила, че при съществуващите
международни отношения Австрия не можеше да продължава да поддържа старото си
отношение спрямо нейния владетел. България, съюзник на Сърбия - в случай че
действително това стане - щеше да значи катурване на цялата политика, следвана от
Австрия в Балканския полуостров от Берлинския договор насам. Франц Йосиф трябваше
следователно да държи сметка за Фердинанда.
Всички ходове на българската политика през тоя период - 1904, бяха успешни и това
задоволяваше княз Фердинанда. В тронното слово при откриване Втората сесия на
Народното събрание княз Фердинанд говори за срещите си с австрийския император и с
английския крал, като изтъкваше доверието и благоволението, на което се радвала
България. От особено значение беше пасажът, отнасящ се до съглашението с Турция. В
него две неща трябва да се изтъкнат. Първото бе, че в тронното слово се говореше в
свръзка с Македония за „заветните интереси на българския народ". Какви бяха тия завети,
това беше известно на всеки българин, но не беше излишно да се подчертава. Второто бе,
че се говореше за правдини за българското население в Турско, „осветени от
международните договори". Това значеше, че като влиза в пряко съглашение с Турция,
българското правителство не измества Македонския въпрос от постановката, определена
от Берлинския договор и която бе дала основа за намесата на Великите сили в Македония.
Народното събрание се откриваше тоя път в едно време, когато погледите на българския
народ се вълнуваха от нещастния за Русия ход на войната в Манджурия. Тронното слово
даваше израз на това вълнение. В него се казваше: „В момент на изпитания, в които се
проявяват най-добре симпатиите между народите, утешителното за мене е, че мога да
отбележа пред вас колко дълбоки са чувствата на признателност и привързаност на моя
[323]
народ към неговата великодушна Освободителка" . Княз Фердинанд говореше и за
посещението си в Ниш. Но докато Рачо Петров в своите разговори с дипломатическите
агенти бе го нарекъл само акт на учтивост, Фердинанд му отдаваше пълното политическо
значение: „Срещата ми в Ниш с Негово Величество сръбския крал е първата стъпка в
осъществяването на многожеланото споразумение, което се налага от общността на
интересите на двата братски и едноплеменни народа". Княз Фердинанд известяваше
същевременно на народните представители предстоящото посещение на крал Петра в
София.
Крал Петър пристигна в София на 17 октомври. В статията ми във „Вечерна поща" по
тоя случай се отразяваше дълбокото уважение, което изпитвах към неговата личност. За
него бях чувал най-напред като студент в Женева. Там той прекарваше едно скромно и
незабелязано съществувание на претендент, почти забравен от всички. За
Карагеоргиевичите се говореше в чужбина само поради един член от тази бивша династия,
княз Божидар Карагеоргиевич, художник в Париж, който фигурираше между приятелите на
най-даровитата и тъй рано починала Мария Башкирцева. Петра Карагеоргевич виждахме в
руската църква при големи празници. Понякога идеше да си пие бирата в кафенето
„Ландолт", посещавано от българските студенти. Кой би помислил тогава, че тоя стар
човек, незабележителен с нищо, освен с ниския си ръст, тъмномургавото си лице, големите
си мустаци, ще тури подир няколко години на главата си корона. Осведомих се за неговата
биография, след като стъпи на сръбския престол, и видях, че е имал достойно минало: бил
като бивш ученик на Сен-Сир доброволец във Френско-пруската война и участвал в
Херцеговинското въстание. Имаше и някои мълви, че бил член на Парижката комуна, но те
бяха съвсем безосновни. Истината е, че било по своята природа или като резултат от
живота в Швейцария, той бе искрен демократ и като такъв седна на сръбския престол.
Това му качество аз изтъквах с горещи похвали. „Възкачен на трона след един трагически
прелом, който подвергна Сърбия на дълбоко сътресение и я грозеше с опасността да я
отдели от културния свят - неосведомен или пристрастен в случая - крал Петър не се смути
пред тежестта на своята мисия; и със своята доблестна прямота, със съвършения си такт и с
един вид фанатическо уважение към парламентарните уредби закрепи вътрешния ред в
Сърбия, въведе я отново в концерта на цивилизованите държава и положи основите на
едно нормално развитие на своя народ." Аз не пропуснах да отбележа ролята на
Радикалната партия, която взе властта след промяната на династията и възстанови
конституционния строй в Сърбия. Но от искрената ми почит към крал Петра и от желание
да го дам за пример на княз Фердинанда аз съсредоточавах върху него своите похвали и
пишех: „Несъмнено, по традициите си и по политическото си възпитание ние не гледаме на
династиите с оня религиозен мистицизъм, който историята е създала у другите стари
народи, но ний чувстваме, че крал Петър наистина представлява сърбите не само по Божия
воля, а и по нравственото си общение със своя народ и по дълбоката хармония, която
владее между волята народна и неговата". Както толкова пъти по-рано, тъй и сега аз
изтъквах идеята за сръбско-българско споразумение като една историческа необходимост
за двата народа, но бележех, че то не може да се постигне в действителност, ако не бъде
основано на ясни обяснения, които да изчерпват всички поводи на недоразумения между
нас и Сърбия. Накрая казвах: „Поведението на нашето правителство бе показало по-рано
колко искрена е нашата готовност да уякчим връзките ни със Сърбия в едно принципиално
съглашение с нея. Днешното посещение даде всенародна санкция на тая готовност. Но тя
ще остане безплодна, а сръбско-българските пориви ще се изродят може би в едно
горчиво разочарование, ако сърбите не усвоят ясно и категорически по отношение на
Македония принципа на автономията, който трябва да бъде всякога за нас крайъгълният
камък на всяко споразумение - защото той съставлява една неотменлива част от нашето
национално съзнание".
Върху тази резерва аз се връщах и в следващата си статия, посветена на тостовете,
разменени между двамата владетели на вечерята в двореца. И единият, и другият
говориха много добре, особено княз Фердинанд. В един „искрен сговор" той виждаше
„единствения и самостоятелен напредък" на България и Сърбия. Тоя сговор им се налагал
от „условията, при които тия братски и едноверни народи живеят и се развиват" и „от
съзнанието за общността на жизнените интереси и историческите съдбини" на двете
държави. Отговорът на крал Петра беше една перифраза на думите на княз Фердинанда. И
той прогласяваше „общността на интересите и нуждите на искрено сближение". И той
говори за „съвместна работа и за съвместна бъдащност". Всичко това даваше
впечатлението, че общ стремеж към единение въодушевява правителствените кръгове в
София и Белград и че се създали вече моралните условия за едно искрено и трайно
съглашение. Но аз пак бележех: „След това посещение, както и по-късно - както и винаги -
ние трябва да кажем на сърбите истината. Желанието на България да постигне
споразумение със Сърбия е силно и искрено. Но то не е безусловно. Напротив - едно
предварително условие, une question prejuicielle - предшества всяко действително наше
съглашение със Сърбия. Това условие е: сърбите да признаят, не частно и в интимни
разговори, а официално, с тържествени изявления, че усвояват идеята за автономия на
Македония, принцип, определен в един международен положителен акт, формулиран в
програмата на Вътрешната организация, а влязъл в съзнанието на политическите кръгове
във всички заинтересувани културни държави. Тоя принцип е в основата на външната
политика. И всяко отклонение от него би било предателство, което никой държавен мъж в
България не би дръзнал да извърши. Докато сърбите не усвоят явно тоя принцип, всяко
наше съглашение с тях би висяло на въздуха. Това трябваше да бъде казано на сърбите,
защото инак, при неопределения лиризъм и на своите изявления, ратниците на сръбско-
българското споразумение би приличали на това, което един руски критик нарече в сходен
случай: „утописти без утопия"...
Идеята за сръбско-българско споразумение намираше в България скептици, но не и
противници. Каква бе истинската мисъл в сръбските политически кръгове? Когото през
време на Илинденското въстание ходих в Белград, за да търся от Сърбия да му даде своята
морална подкрепа, чух там многообещаващи думи, но на които един наскоро станал
митинг в сръбската столица даде опровержение. Аз реших да направя една втора анкета в
това отношение и малко след посещението на крал Петра, точно на 2 ноември, заминах за
Белград, където престоях четири дни. Произведената от мене анкета се простря върху три
точки: сръбските чети в Македония и насилията от сръбските власти върху македонците,
дошли за поминък в Сърбия, за да се принудят те да се откажат с родните си села от
Българската екзархия; програмата на сръбските управляващи кръгове по Македонския
въпрос; общественото мнение в Сърбия досежно идеята за сръбско-българско
споразумение. Противно на това, което предполагах, сведенията за сръбските чети в
Македония събрах много лесно. Те не бяха революционни както нашите, а оръдие на
държавната политика на Сърбия и организирани по административен начин. Те бяха
съставени от стари харамии и войводите им бяха ветерани в тоя занаят. В тях влизаха и
сръбски фелдфебели, на които бе даден отпуск от армията. Броят на четниците не
надминавал сто души и всеки от тях получавал по дванадесет наполеона на месец. Те били
пръснати в Порече, в Кумановско и дори до Велес, с една реч, в ония македонски
крайнини, които сърбите считаха за преимуществено свои и върху които те отдавна
желаеха да извоюват право на изключително влияние. Самото териториално
разпределение на четите ни откриваше, значи, тяхната същинска мисия. Партизаните на
сръбско-българското сближение ми заявяваха, че сръбските чети желаели да се
споразумеят с Вътрешната организация, но условието беше, щото тя да им остави като
техен район местата, където те действаха. Така чрез тях Сърбия искаше да постигне едно
фактическо деление на сферите, което българското правителство отхвърляше. Не бе
мислимо, щото Вътрешната организация да даде такова съгласие. Тя се възпротиви на
сръбските чети с оръжие. Така, докато княз Фердинанд и крал Петър разменяваха в София
текстове за сръбско-българско братство, сръбски и български чети даваха сражения в
Македония. Сръбските чети никога не влизаха в бой с турската войска. Тяхната задача
беше да насилват местното население да се отказва от Екзархията и да мине под
ведомството на сръбския владика в Скопие. Имаше по селата българи, убити от тях, заради
което и Вътрешната организация отвръщаше. След всичките мои разговори в Белград ясно
бе за мене, че на това положение не може да се тури край освен чрез едно признание от
българска страна, че Сърбия има право на своя сфера на влияние в Македония.
Любопитното беше, че самото мое идване в Белград бе претълкувано от някои сърби като
опит от моя страна да се постигне споразумение именно на тая почва. Два дни след моето
пристигане в Белград един от членовете на сръбския комитет срещнал един европейски
кореспондент и го запитал:
 - Защо мислите, че Радев е дошел в Белград?
Кореспондентът, мой приятел, казал му това, което бе в действителност:
- Дошел е да направи една анкета за „Вечерна поща".
- Тогава нищо не знаете - отсича сърбинът. И после поверително прибавя: - Радев е
изпратен с мисия при нашия комитет. Понеже Вътрешната организация е много уплашена
от нашите чети, праща Радева да ни моли да сключим едно съглашение, с което да си
разделим сферите...
Направих една проверка досежно слуховете за насилия от сръбските власти върху
македонските гурбетчии в Сърбия и установих, че такива насилия се вършели. От тях се
искало да представят свидетелство, че селата им не били под Екзархията и че пращали
децата си в сръбски училища. При липса на подобни свидетелства следвали интернирания
и наказания с глоба по разни поводи. На особен тормоз били подложени пътниците от
Македония за България. Описваха ми тази сцена: тренът, идящ от Македония, минава
границата и спира на сръбска земя. Приставът търси паспорти и разпитва пътниците.
Задава се един гурбетчия, още с фес на главата, с жалък вид на клетник, и си подава плахо
книжката. Приставът хвърля върху него инквизиторски поглед и се начева дълъг диалог:
- Откъде си?
- От Велешко, господине.
- Що си?
- Християни сме, господине.
Приставът:
- Как ти е името?
- Както е писано в паспорта, господине.
С един нервозен жест приставът показва своето раздразнение. Македонецът
продължава да дава дипломатически отговори.
- Как се вика вашият поп?
- Поп Петре, господине.
- Другото му име?
- Няма друго име, господине.
Една псувня на пристава усложнява вече разговора.
- Питам те... как се казва попът ви по татково име?
- Татко му не го помня, господине, много бях млад...
Приставът, вече озлобен, продължава:
- Патриаршисти ли са във вашето село, или сте под Екзархията?
- Както сме се нашли, господине, както що са били старите.
Приставът дава вече знакове на изстъпление.
- Имате ли учител?
- Нямаме, господине. Имаме даскалица.
- Как ѝ е името?
- Не знам, господине, да прощаваш, прости хора сме...
- А имате ли сръбска школа?
При тоя въпрос горкият македонец трепва. Приставът вперва в него ужасени очи.
Настава драматически момент. Мисли македонецът с болезнено напрежение на ума и
отговаря:
- Още нямаме, господине.
Това „още" е една отстъпка. Но тя не задоволява пристава. Той вече избухва и почват
да гърмят псувни към нещастния македонец, към селото му, към попа му, към даскалицата
му. Посред тоя ураган приставът се сепва:
- Дай сега шест динара, отца ти...
- Аман господине, нямам.
След безполезни молби нещастният гурбетчия плаща тая глоба за наказание, че е
българин.
Моето пристигане в Белград, станало непосредствено след посещението на крал
Петра в София, намираше идеята за сръбско-българско споразумение на дневен ред у
сръбските обществени кръгове. Те бяха разделени по отношение на това събитие. Имаше
непоправими българофоби, които отричаха всяка възможност за споразумение с
българите и всяка полза от него.
Това бяха бившите партизани на бившата династия, отхвърлени и презрени след
нейното падане. Техните вестници „Београдске новине", „Вечернье новости" и „Правда" се
пълнеха със злоба към българския народ и клевети към България. Те нямаха значение за
сръбската политика. Не може да се каже същото за съпротивата, която идеята за едно
сръбско-българско сближение срещаше у една фракция на либералите, водена от Рибарац.
Рибарац беше човек с име и почитан. Неговият аргумент беше, че не може да се вярва на
българите. Нито нападението на краля Милана в 1885 година, нито изпращането на
сръбски чети в Македония за насилствена пропаганда му пречеха да твърди, че сърбите
били искрени, а българите вероломни. Към това недоверие се прибавяше страхът, че ако
Македония получи автономия, българите ще си я присъединят, както стана с Източна
Румелия. Той предпочиташе тя да стои под турска власт, докато сърбите създадат там своя
сфера. Освен това Рибарац клонеше интимно към Австрия. Либералите бяха партия с
минало, но без много последователи. Водителството на Сърбия беше всецяло в ръцете на
радикалите. „Радикалите - пишех аз - в Сърбия са първи по численост. Партията им включва
в себе си почти целия сръбски народ. По направление тя е най-напредничавата. С нея е
растял и се е развивал общественият дух в Сърбия и чрез нея той се е борил срещу
престъпните посегателства на Обреновичите. Десетки години тя бе в остракизъм. При един
свободен режим, както бе неминуемо, тя дойде на власт." Тази партия се позоваваше в
своите отношения с България на една историческа традиция на приятелство. Действително
още при учредяването си, в 1881 година, тя бе вписала такава една точка в своята
програма. Вярно е също, че в 1885 година тя вдигна гласа си против сръбското нападение
върху България и заклейми крал Милана като братоубиец. Сега, когато тя беше на власт,
върху нея лежаха шансовете за едно сръбско-българско споразумение. Те трябваше да
бъдат подложени на оценка. Аз бях за трети път в Белград и познавах лично много от
водителите на Радикалната партия в двете ѝ деления. Имах срещи с тях, задавах им
въпроси и слушах отговорите им. По едно те бяха единодушни: че трябва Сърбия и
България да се споразумеят за съпротива срещу Австрия. Но по Македонския въпрос
мненията им не се покриваха напълно. Поради това ще предам някои от разговорите си
поотделно. Един почна с тия думи:
 - Македония ни е делила досега. Не мога да кажа, че тя отсега ще ни съединява, но
вярвам, че за нея лесно можем да се споразумеем.
- Несъмнено, ако усвоите възгледа за автономията...
Той отсече:
- Тоя възглед ний не можем да го усвоим. Общественото мнение в Сърбия е тъй
враждебно на автономията, че едно правителство, даже да е било убедено, че
автономията би била безвредна за Сърбия, не би се осмелило да излезе с подобна
програма. Независимо от отрицателното настроение, владеюще в Сърбия, ний не можем
да поддържаме идеята за автономия, защото това би значело да се обявим против Русия,
която осъжда тая идея, и против Австрия, която тоже би посрещнала с голямо
раздразнение подобни заявления от наша страна. При това, като се поставим като
партизани на автономията, ний бихме възбудили болезненото недоверие на турците и тъй
бихме създали крупни пречки за успехите на нашата пропаганда в Македония. Тия са
съображенията, поради които правителството не би усвоило явно идеята за автономия,
даже ако вътрешно да съзнаваме, че тя е най-целесъобразната. Но в действителност то е
убедено, че автономията е неосъществима и че тя, ако се приложи, ще бъде фатална за
Сърбия.
- Тогава вашите планове за разрешението на Македонския въпрос?
Той обясни:
- Разрешението на Македонския въпрос не е належаще. То няма да стане утре. То се
представлява в доста далечна перспектива. Засега ний можем да сключим такова едно
споразумение: 1. Да упражним нашето влияние в Македония, за да завее там дух на
примирие между българи и сърби, та да престанат взаимните борби, пропагандите ни да
постигат мирни успехи на културно и национално поле, като съсредоточат своята дейност
там, дето имат благоприятни условия за действие. 2. Да действаме задружно пред
Великите сили, за да преследват те с по-голямо усърдие прилагането на Мюрцщегските
реформи. 3. Да правим общи постъпки в Цариград, за да смекчи Турция своите методи на
управление и тъй да се облекчи участта на нашите братя в Македония.
Не е мъчно да се види, че над всичко казано от него стоеше мисълта за едно
помирение на българи и сърби в Македония, т.е. на сръбската пропаганда да се остави
свободно поле. С такова пожелание беше пристигнал в София крал Александър в 1897
година. Други сръбски радикални водители се съгласяваха поначало с идеята за
автономията на Македония, но я разбираха посвоему: а) Екзархът да се пресели в София и
Екзархията да не бъде официалното национално учреждение на българите в Македония.
Владиците в Македония да си имат свой синод, който да управлява църквата, б) Да се
раздели Македония на две сфери: едната с преобладающ сръбски елемент, следователно с
официален сръбски език в администрацията; другата с българска физиономия. В
допълнение на това второ условие един сръбски държавен мъж ми казваше:
- Ний искаме автономия, но като Швейцария: с отделни кантони, имеющи своя
собствена национална физиономия. Както в Швейцария има френски, немски, италиански
кантони, тъй в автономна Македония да има българска област и сръбска.
Чух и едно трето мнение:
- Делението на сферите е невъзможно, защото България няма да влезе в подобно
споразумение и главно защото силното съзнание на македонските българи би осуетило
всяка инициатива от тоя род. Освен това на българи и на сърби няма да бъде
предоставено да определят вътрешното устройство на Македония; това ще бъде задача на
Европа. Тъй щото ний усвояваме възгледа на автономия с ония гаранции, които могат да
ни се дадат, но само колкото се касае до Македония. Наистина границите на Македония не
са точно определени. Но едно е несъмнено: Скопският санджак не принадлежи на
Македония, а към Стара Сърбия. Следователно Скопие, Куманово, Тетово и пр. няма да
влизат в автономна Македония. Те заедно с отвъдната част на Шар планина съставляват
Стара Сърбия, изключително сръбска земя, която трябва да принадлежи на Сърбия, както
Одринско трябва по право да бъде присъединено към България. При тия условия още сега
ний се прогласяваме партизани на автономията на Македония.
В моя спомен са още живи образите на някои радикалски водители, с които се
срещах: Живкович, млад адвокат и популярен трибун, когото сравняваха с Гамбета;
Таушанович, мъченик, излязъл недавна от затвора; Стоян Протич с озлобеното му лице;
Джая с апостолския си вид. Тях няма да описвам. Но не мога да отмина Пашич. Света
Симич ми казваше, че по общо признание у сърбите никой не бил му дал толкова верен
портрет, колкото аз. Чертите за тоя портрет обаче аз бях взел от самите сърби, мои
познайници измежду тия, които не го обичаха. Те го обвиняваха в пълна морална и
умствена несъстоятелност. „Всеки знае сега - пишех аз, - че зад неговата дълга брада на
фарисей, която той глади с тъпия и овчедушен фанатизъм на ориенталец, се крие един
скуден ум, действащ с вековната мудност на космическите сили, и че в неговата
стереотипна демагогска фраза се крие, като охлюв в черупка, една плаха и фалшива душа."
Един сърбин ми казваше:
- Г. Пашич е шеф, защото у нас няма градска интелигенция, а селяни, на които г. Пашич
говори с евангелски притчи на църковнославянски език.
Неговото естествено призвание било да прави избори и да разтурва общински съвети.
Нещастие било, че той станал министър на външните работи и ръководел отношенията с
България. Със своя бавен ум и със своята мнителност той пречел даже на ония резултати от
преговорите с България, които били лесно постижими и които цялата Радикална партия
желаела, като например сключването на митнически съюз. „Колкото за Македония - пишех
аз - уверен съм, че г. Пашич няма свое мнение. Той се колебае между Света Симич, който
собствено го закрепи в шефството му, и оная интелектуална шайка, която тероризира
общественото мнение със своя див шовинизъм. Г. Пашич ту говори за някаква автономия с
деление на сфери, ту прави излияния за целокупно сръбство. Той е сръбски Янус: човекът с
две лица."
Мнението за Пашича не беше добро и сред чуждите дипломати в Белград. Един от тях
се изрази тъй за него:
- Говорите с г. Пашича и му казвате: - Тук две. - Да. - Тук две. - Да. - Две и две правят
четири. - Оставете ме да си помисля. Мисли г. Пашич две недели и каже: - Да, две и две
правят четири. Сетне, след един ден, разкае се и ви каже: - То е вярно, две и две правят
четири, ама все трябва да видя, какво мисли г. Балугджич. Ако г. Балугджич го изхока, той
ще почне да се съмнява в своите аритметически способности.
От свойствата, приписвани на Пашич, не всички бяха в негова вреда или във вреда на
Сърбия. Има случаи, когато неговият навик да отлага решенията се оказва вместо
недостатък голямо качество. Така в критическия момент на 1913 година, когато
офицерската лига „Църна рука" настояваше щото сърбите да нападнат България, той,
тогава министър-председател, изчака нападението да дойде от наша страна. Вярно е, че
той търпя щото Балугджич да му се налага, но намери сгода да се справи с него и го накара
[324]
да напусне Сърбия . Но трябва да напомня още веднъж кой бе Балугджич и да кажа
какво положение заемаше той сега в Белград. След преврата Радикалната партия беше
взела властта, но имаше места, които се държаха от тия, които извършиха тоя преврат.
Офицерите съзаклятници заеха най-важните служби във войската: полковник Попович
беше началник на Дунавската дивизия, полковник Машин - заместник-началник на
Генералния щаб, полковник Соларевич - началник на Военната академия, генерал
Атанацкович - началник на орденската служба в двореца, полковник Мишич - военен
възпитател на престолонаследника, полковник Лазаревич - началник на Белградския
гарнизон, майор Костич - началник на кралската гвардия. От цивилните участници в
заговора двама се настаниха в двореца: Ненадович, роднина на краля, като началник на
неговия кабинет, а Балугджич като частен секретар. По-нататък ще говоря за ултиматума
на английското правителство щото офицерите кралеубийци да бъдат уволнени и дадени
под съд - ултиматум, съпроводен със скъсването на дипломатическите отношения между
Англия и Сърбия, и за безсилието на правителството спрямо хора, които, държейки в
ръцете си военната власт, можеха да станат опасни за него при всеки намек да напуснат
местата си. Също така Пашич беше безсилен да тури край на ролята, която Балугджич беше
взел в двореца като диктатор над главата на крал Петра.
Основателят на династията на Карагеоргевичите, Карагеорги, е известен в историята
като човек с от нищо необуздана природа. Сръбският държавен мъж и дипломат Чедомил
Миятович пише за него: „Вярва се, че той е убил баща си в един припадък на гняв, когато
старият човек отказал да го следва в неговото бягство в Унгария в началото на кариерата
му. При друг случай на вбесяване, при вестта, че неговият брат Маринко насилил една
девойка, той заповядал да го заловят и да го обесят веднага в негово присъствие, и
забранил на майка си да носи траур за него. Даже неговите почитатели приемат, че той
собственоръчно е убил не по-малко от сто двадесет и пет души, възбудили неговия гняв"
[325]
. Внук на такъв човек, крал Петър не бе получил нищо от това страхотно наследство.
Храбър - той показа това и в 1914 година, когато влезе в окопите, за да насърчи войската
си - крал Петър беше с мек характер и със слаба воля. Въз основа на сведенията, добити в
Белград, аз пишех за него: „Г. Балугджич е една енигматична личност с много тъмно
минало. Дълги години през царуването на Александра той се подвизаваше като
международен скиталец със социалистическа окраска. Сетне стана довереник на Петра и
изпълнител на особени поръчки. Несъмнено е, че той организира комплота против
Александра и Драга. Щом Петър се възкачи на престола, г. Балугджич се настани в двора
като у дома си. В скоро време се разчу, че той господства върху духа на краля. Сам той
положи особено старание, за да стане явно, че е всесилен. По тоя начин той стана един вид
негласен държавен канцлер на Сърбия, или по-вярно - нещо подобно на тия maires du
palais, който владееха в палатите на меровингите. Често пъти той е отменявал
постановления на Министерския съвет и е скъсвал укази, вече подписани от краля". Тая му
власт в двореца, известна в Белград, беше станала публичен скандал. Кое му вдъхваше
тази смелост? Аз давах обяснението, което чувах от сърби, добре запознати с работите, и
бележех: „От тиранията, с която той се налага на краля, от цинизма, с който той изявява
опозиция спрямо Министерския съвет, и от презрението, с което той говори за сръбския
народ, може да се извади заключение: като е устроявал комплота против Александра и
Драга, той се е ухитрил да добие някои писмени заповеди от Петра и сега с тия документи
той упражнява терор върху него. В сръбския двор той олицетворява извършеното
престъпление и на кралската трапеза той сяда като сянката на Банко. Историята се
приближава тук до трагическия гений на Шекспира". Щеше да бъде маловажно за нас, че
тоя неотговорен фактор е всесилен, ако той не [беше] една опасност за сръбско-
българските отношения. Г. Балугджич се показваше наистина като един явен враг на
България. Тая му вражда се проявяваше в цялата му дейност като директор на печата,
служба, която той заемаше едновременно със секретарството си при краля и като
кореспондент на вестници в Австрия и Германия. Аз привеждах няколко факта за това.
След убийството на крал Александра и кралица Драга - и особено от начина, по който това
убийство биде извършено: труповете на убитите били обезобразени и хвърлени през
прозорците в двора - в целия цивилизован свят се почувства отвращение от Сърбия. Тогава
Балугджич организира като диверсия една коварна кампания против България. Ежедневно
от Белград се телеграфираше, ту че в България имало военен заговор за революция, ту че
селяни се възбунтували против държавата, ту че князът побягнал в Европа, за да си спаси
живота. Друг факт. В своята статия по случай посещението на крал Петра в София аз бях
писал: „За жал, един тъмен облак засеняваше малко днес радушното настроение на нашия
народ. Сръбското комюнике със своя оскърбителен и несправедлив език спрямо
македонците, воюващи за подобрението участта на своята родна земя, бе огорчило целия
български народ и го бе хвърлило в тежко недоумение спрямо намеренията на Сърбия". В
Белград аз научих, че това комюнике било дело на Балугджич. Тук се научих също, че той
употребил всичките си усилия да попречи щото крал Петър да посети София, но тоя път не
[326]
бил послушан . Той сам дойде в София като член на кралската свита. Княз Фердинанд
не е можал да не бъде осведомен за положението на Балугджич в сръбския двор и за
ролята му против България. Но той беше интересен за него като конспиратор, от
категорията на тия, които бяха конспирирали някога за неговото собствено убийство. Тоя
род любопитство беше една от чертите на неговата психология. Така след падането на
Стамболова той прие на аудиенция Тюфекчиева и Ризова. Във „Вечерна поща" аз изтъквах
тази странност в неговия характер и пишех с негодувание, че на бала, даден във Военния
клуб, се занимал само с Балугджич, като пренебрегнал Света Симич, сръбския
дипломатически агент, комуто даже не подал ръка.
С антибългарската дейност на Балугджич и аз имах случай да се сблъскам. След като
бях интервюирал толкова държавни мъже в Рим, Париж и Лондон, аз си намислих да
интервюирам крал Петра. Имаше несъмнено в това ми намерение една професионална
амбиция, но и едно желание, щото чрез неговите изявления да помогна и за сближението
между България и Сърбия. Съобщих това си намерение на Рачо Петрова и той обеща, че
ще ми уреди една аудиенция чрез българския дипломатически агент в Белград - полковник
Хесапчиев. Света Симич също ми каза, че ще пише от своя страна. Така, когато пристигнах в
Белград, полковник Хесапчиев ми каза, че всичко е наредено и че остава само да се
определи денят, когато крал Петър ще ме приеме. По неговия съвет аз отидох в
канцеларията на двореца, за да се обадя. Тук ме посрещна Балугджич. Той ми каза:
- Да, Негово Величество ще ви приеме, но трябва да поискате аудиенция в качеството
си на македонец.
Отговорих му:
- Аз не съм македонец, а българин от Македония. Аудиенцията съм поискал като
български публицист чрез дипломатическия агент на България.
Балугджич обаче ми заяви, че при отказ на поставеното ми условие кралят нямало да
ме приеме. Върнах се доста възбуден при генерал Хесапчиев и му се сърдих, че така ме е
изложил. Сам той беше доста притеснен от тази случка, но каза, че щом като Балугджич е
против, не може нищо да направи.
- Не само аз съм в това положение - каза ми той, - но и всички мои колеги. Щом
Балугджич каже „не", всичко уговорено по-рано пада.
Постъпката на Балугджича в действителност не беше насочена лично против мене. В
своите спомени от студентските си години аз съм разказал за срещите си с него на вечеря у
Йозеф Граф, директор на агенцията "Information", на която той присъстваше заедно с
Ненадович. Тогава те двамата бяха между заговорниците за свалянето на крал
Александра. Но това аз ни най-малко не подозирах. Направиха ми впечатление само две
неща: дръзката физиономия на Балугджича, физиономия на авантюрист, и особената му
интимност с Йозеф Граф, агент на тайната австрийска полиция. Аз смятам, че тия си връзки
с Австрия Балугджич запази и като секретар на крал Петра. Държеше ли го австрийското
правителство чрез някои документи, че е бил в негова служба, както според едно мнение
той е държал крал Петра чрез едно писмо от времето на заговора? Тия работи са
възможни и има много случаи, когато хора, провинени в някоя голяма грешка, са оставали
да живеят под страха от един шантаж. Но такова едно предположение не е абсолютно
необходимо. Фактът, че секретар на краля, Балугджич беше същевременно кореспондент
на големия виенски вестник „Нойе Фрайе Пресе" - нещо невероятно за реда в една
[327]
държава - показва, че той е служил на Австрия . Така враждебната му дейност спрямо
България не беше и нямаше причини да бъде резултат на лични чувства, а средство против
едно сръбско-българско сближение, което Австрия искаше да осуети. От тази причина
произхождаше и съпротивата му на една моя аудиенция при крал Петра, в която щях да
чуя изявления от негова страна, сърдечни спрямо България.
Аз направих анкетата си в Белград добре. Разпитах хора от всички лагери, от тоя
откровен сърбин, който ми каза: „Ние щяхме да имаме пропаганда в Македония, даже ако
тя бе населена с китайци!", до радикалския водител, който приемаше автономията, но
разделена на два кантона, единия от тях сръбски. Трябваше сега да тегля заключението.
Приятели ми казваха: пиши, че едно споразумение е невъзможно, и тури точка. Да, така
щеше да бъде по-добре. Но аз не исках да се откажа от надеждата, че опасността от
Австрия, която в Белград се чувстваше по-силно, отколкото в София, и която добиваше все
по-голяма вероподобност при тежките поражения на Русия, а нейното безсилие в Европа
ще накара управляващите кръгове в Сърбия да изпитат още по-остро нуждата от едно
споразумение с България и да ги доведе до необходимостта от по-други разбирания
досежно Македонския въпрос. „Нека съдим малко по аналогия - пишех аз - и ще видим, че
в съзнанието на народите са ставали ненадейни преврати. В 1886 г. например кой
мислеше в Италия, че между нея и Франция ще се постигне такава интимна дружба? В 1903
г. на един митинг в Милано видях как една тълпа от пет хиляди ревеше: „Евива ла
Франча!". До мене, трогнат до сълзи, старият герой на демокрацията Монета ми
разправяше, че във времето на Криспи същата тая тълпа чупела прозорците на неговия
вестник „Ил секоло", който пишел приятелски за Франция, и търсела да го убие с камъни
самия него." Фактът е поразителен, но сравнението не е убедително. Италия и Франция
дойдоха до едно съглашение, което не бе мъчно за тях, тъй като се отнасяше за подялбата
на чужди земи, Северна Африка. Спорът между нас и сърбите беше съвсем друг.
Македония бе за нас неотемлива част от българското отечество, а за сърбите - мечтана
плячка.
Между моите надежди за постигане на едно споразумение най-голямата възлагах
върху Света Симич, когото сръбското правителство изпрати в София след настъпилата
промяна в Белград. Преди това Света Симич беше, като важен чиновник в Министерството
на външните работи, шеф на сръбската пропаганда в Македония. Това му минало не го
посочваше специално като ратник за едно сръбско-българско споразумение. Но аз смятах,
че отличен познавач на Македония, какъвто в действителност бе, той ще е разбрал, че нито
Екзарх Йосиф, нито българските църковни общини, нито Вътрешната революционна
организация ще приемат едно деление на сферите в Македония, даже ако то би било
уговорено с България. Смятах също, че Света Симич ще може през време на своята мисия в
София да се убеди лично, че никое българско правителство няма да се съгласи да дели
Македония със сърбите. Наистина Симич не отваряше дума за дележ, но тъкмо с това той
стана най-опасен. Той говореше за автономията, без да каже какви условия за нея поставят
сърбите, и никой не искаше от него да уточни думите си. Така създаде у някои кръгове на
българското обществено мнение една илюзия, която много изкусно разпространяваше. Аз
няколко пъти в своите статии хвалих неговите способности. Те бяха действителни, особено
що се отнасяше до неговия психологически такт и умението да избира хората, с които бе за
него полезно да се среща. Националистите - стамболовистите, които тогава бяха в
управлението, либералите от опозицията, демократите от традицията на Каравелова,
между които Ляпчев, не го обичаха и като че ли чувстваха в него един скрит враг. Княз
Фердинанд го мразеше. Чувах даже, че му бил физически противен. Но Света Симич имаше
много приятели в Радикалната партия, у русофилите и в една част от интелигенцията,
особено между някои професори. Едно лично преимущество помагаше за тия му връзки.
Другите дипломатически агенти бяха хора от кариерата и представляваха един вид
аристокрация, която поддържаше сношения с някои българи - членове на „Юнион клуб", и
с няколко софийски семейства. Скромността на Света Симич, бивш гимназиален учител,
правеше лесно общуването му с българите и отваряше поле за неговата веща пропаганда.
Може да се каже, че Симич беше човекът, който най-много направи за заблуждението
досежно политиката на Сърбия.
 Истинският лик на тази политика се вижда най-добре в един сръбски таен документ от
това време, намерен в сръбските архиви след поражението на Сърбия в 1915 година и
бягството на нейното правителство. Касае се за протокола на една конференция в Белград,
на която били свикани сръбските пълномощни министри от разни столици, както и
сръбските консули в Македония. Тоя протокол биде обнародван в българския печат, но в
тоя момент не ми е подръка. Не мога да си спомня и цялото му съдържание. Едно само
помня добре. В него се казваше, че трябва постоянно да се говори за сръбско-българско
споразумение, защото така българите в Македония, като слушат, че България и Сърбия си
подават ръка, ще се отслабят в своята съпротива срещу сръбската пропаганда.
 ВЪОРЪЖАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА СЪС СКОРОСТРЕЛНА
АРТИЛЕРИЯ И БОРБАТА ОКОЛО ПОРЪЧКАТА НА ОРЪДИЯТА. ЕДИН
РАЗГОВОР С БЪДЕЩИЯ ГЕНЕРАЛ ФИЧЕВ. НУЖНА ЛИ БЕШЕ БЪЛГАРСКАТА
ФЛОТИЛИЯ?
Споразумението, което Начович подписа, даде в полза на българското население в
Македония непосредствените резултати, за които говорих, но не можеше да тури трайни
основи за добри отношения с Турция. Знаеше се, че в Цариград съществува - това
твърдеше особено английският военен аташе - една войнствена партия, която смяташе, че
Турската империя не може да намери спокойствие, докато не нападне България и я бие. И
в самата България съществуваше убеждение, че за Македония един ден ще трябва да се
бием с турците. Така близкото бъдеще се очертаваше като несигурно и вдъхваше
безпокойство. След падането на Стамболова при ред правителства въоръжението на
българската армия беше доста пренебрегнато. Кризата в държавните финанси и
невъзможността да се направи един външен заем с приемливи условия бяха несъмнено
една от причините. Но имаше и друга. Дядо Цанков казваше:
- Русия има войска и за нас.
Така мислеха много от русофилите. Когато пишех за кабинета на д-р Данев, аз
разказах как той настояваше пред княз Фердинанда да се намали военният бюджет с шест
милиона и как в един разговор с френския дипломатически агент княз Фердинанд бе казал,
че ако правителството му настои на своето искане, той ще отправи публичен позив до
българския народ, за да получи неговата поддръжка. С кабинета на Рачо Петров се
възстанови веднага грижата за българската армия. Военният министър Михаил Савов
разгърна нейния състав и даде и организацията, с която остава свързано неговото име. Но
тая армия трябваше да се въоръжи, и на първо място трябваше да ѝ се даде скорострелна
артилерия. Българският външен кредит беше сега добър, предстоеше един заем с Банк дьо
Пари е де Пей Ба и паричният въпрос не беше пречка. Заемът, сключен в Париж, военната
поръчка не можеше да бъде освен във Франция. Това бе наистина едно от условията на
френското правителство, за да допусне неговото котиране на борсата. Но между част от
артилеристите имаше предпочитание за оръдията на „Круп", с които те бяха свикнали. При
това Германия имаше славата на победоносна държава, нейната армия минаваше за най-
добрата в света и не бе чудно да се мисли, че артилерията, с която тя е въоръжена, е най-
добрата. Но и от страната на „Круп" се развиваше между българските военни силна
агитация в негова полза. В София „Круп" имаше отдавна един представител, Кауфман,
който поддържаше много връзки и си служеше с всякакви средства. Нямам никаква охота
да говоря за тоя човек, но не мога да го отмина поради неговата роля. Имаше у него някои
комични черти, за които се разправяха забавни анекдоти. Председател на германската
колония, той по обичая, е отправял телеграма до кайзера по случай новата година и е
получавал отговор от неговата канцелария. Но от това Кауфман в продължение на цели
седмици е разигравал сцени за своето величие. Когато имал гости, слугата му Балтазар
влизал с една табличка, върху която била сложена една телеграма; Кауфман я вземал,
отварял я и след като хвърлял поглед върху нея, казвал небрежно:
 - Нищо особено, телеграма от кайзера.
От толкова години в София, Кауфман не бе научил български. Разказваше се за езика, с
който той изразявал негодуванието си, че някой българин можал да го изиграе.
- Мене, старо лисиц! - викал той.
Имаше наистина много от лисицата в неговия характер. Когато той почина в Берлин,
чу се, че бил погребан в еврейските гробища. Но докато беше в София, всички мислеха, че
той е покръстен. При всеки празник той се явяваше в протестантската църква начело на
колонията. Осмиването, на което Кауфман се излагаше, не му пречеше ни най-малко да
стане една фигура в софийското общество. Член на „Юнион клуб", той посещаваше
софийските първи семейства, канеше ги у себе си на обеди и вечери, за които имаше
добър готвач и избрани вина. От стъпало на стъпало, Кауфман се издигна дотам, че един
ден градският съвет го провъзгласи за почетен гражданин на София. Поводът бе, че дал
десет хиляди лева за бедните. Подаряването му на тази титла щеше да мине незабелязано,
ако аз не бях надал във „Вечерна поща" един вик на ярост. Статията ми против Кауфман е
една от най-свирепите, които съм писал. Аз казвах, че е един срам, едно кощунство да
фигурира в реда на големите благодетели на българския народ, почетни граждани на
София, един човек, познат от години на всички като сеяч на корупция в българското
офицерство. Честен човек, несправедливо обвиняван от мен, той би ме дал под съд за
клевета. Кауфман не направи нищо. Напротив, той потърси случай да се срещне с мене. Аз
бях на чай у дворцовата дама госпожа Петрова-Чомакова, където имаше вече някои гости,
и разговарях на един край на салона с дъщерите ѝ, когато прислужникът дойде да ми
каже:
- Госпожата ви вика, защото господин Кауфман желае да се запознае с вас.
Не беше възможно да откажа, без да оскърбя хазяйката. Доближих се до нея, тя ме
запозна с Кауфман, но след това веднага, без да продумам дума, му обърнах гърба и се
върнах на мястото, откъдето бях дошъл. Госпожа Петрова ми описваше след това
физиономията, с която съм се доближил:
[328]
- Vous vous etes amene comme un glason.
- Госпожо - отговорих ѝ аз, - надявам се, че няма да ми дадете друг път такъв случай,
за да покажа своето послушание към вас.
Тя тогава забеляза:
- Кауфман ме моли да го запозная с вас и аз не можех да откажа на неговата молба,
както вие не можехте да откажете на моята покана.
Към кампанията, която Кауфман водеше по начина, с който си бе служил толкова
години при други доставки за армията, се прибавяше и едно наблягане от страна на
германското правителство в полза на „Круп". Това не беше за Германия само въпрос на
интерес, но и въпрос на престиж. В Берлин се чувстваха толкоз повече засегнати, че
едновременно с България, и Сърбия се приготовляваше да поръча своята артилерия във
Франция. Германските постъпки ставали не само пред правителството, но и лично пред
княз Фердинанда. От френските дипломатически документи се вижда колко това го е
[329]
поставяло в затруднение. На френския военен аташе, капитан Алдебер , когото приел
на аудиенция след завръщането му от есенните маневри, той казал:
 - Аз бих искал щото покупката на оръдия да бъде сключена с френската индустрия
колкото е възможно по-скоро; на българските артилеристи, които вие можахте да оцените,
аз искам да дам модерно оръжие. Смятам да не отстъпя пред настояванията, които се
правят пред мен в полза на „Круп", подлудял от мисълта да загуби българския пазар. Бих
желал да поставя (агента на) „Круп" пред свършен факт и да туря край на непрестанните
додявания, на които съм подложен.
Поръчката на скорострелната артилерия у „Крьозо" беше, както казах, едно от
условията на френското правителство, но преговорите за самия заем се натъкваха на
мъчнотии поради някои настоявания на френската банка. В своя разговор с Алдебер княз
Фердинанд осъдил алчността на международните финансови кръгове и загубата на време,
която произлязла от това.
[330]
- Зная - добавил той - също дейната намеса на г-н Рувие и на г-н Делкасе , за да се
склони Банк дьо Пари е де Пей Ба на приемливи условия. Много съм им благодарен, но
съм на ръжен и не бих искал да остана по-дълго така.
Най-после заемът биде подписан и същевременно стана поръчката на осемдесет и
[331]
една батареи, на сума двадесет и шест милиона, у „Крьозо" .
Не мога да свърша с въпроса за поръчката на скорострелна артилерия, без да спомена
за един разговор, който имах тогава с бъдещия генерал Иван Фичев. Аз съм го разказал и
другаде, но хронологически тук му е мястото. Фичев беше един от първите български
офицери, свършили Генералщабната академия в Торино. Той беше природно умен,
четеше много големите теоретици на войната и притежаваше в еднаква степен амбиция и
самомнение. През време на Руско-японската война той беше военен сътрудник на
„Вечерна поща" и си даваше мнението по водените сражения. Фичев не се подписваше и
държеше щото неговото име да остане в тайна. През есента на 1904 година аз бях в София
и живеех у директора на вестника Ставри Наумов в една къща на ъгъла на ул. „Тетевенска"
и булевард „Дондуков", точно срещу зданието, в което се печаташе „Вечерна поща". Фичев
идеше при мене рано сутринта, преди да отиде във Военното министерство, където бе на
служба в Генералния щаб, и ми даваше статията си, за да я предам в печатницата. Той
оставаше малко на разговор по текущите събития. Ставаше дума и за поръчката на нашата
скорострелна артилерия. Аз тогава следях отблизо политиката във Франция и четях във
френските вестници за един спор, който се беше повдигнал между военните във връзка с
предстоящото ново въоръжение на френската армия със скорострелни оръдия. Младите
офицери бяха за тежка артилерия, с каквато се въоръжаваше вече Германия, а генералите
намираха, че тежката артилерия не подхожда на настъпателния дух на френската армия и
ще спъва нейната подвижност. Аз питах Фичева:
- Сега, когато има да се правят поръчки за нашата армия, за каква артилерия сте вие?
Какво бихте направили, ако ви се даде един кредит, например от тридесет милиона?
Фичев ми върна въпроса с насмешка:
- Ти, който следиш с такава ревност военните работи, кажи ми ти какво би направил?
Аз му отговорих:
- Ще купя тежка артилерия за обсадата на Одрин.
- А аз - възрази той - бих направил един укрепен лагер в Търново Сеймен, та като ни
бият турците, да се затворим там и да се браним, докато Великите сили се намесят и спрат
войната.
Сега, дали той каза „като на бият" или „ако ни бият", не мога да си спомня с пълна
сигурност. Но ясният спомен, който ми е останал в паметта, е, че той не вярваше в нашата
победа над Турция. Такова едно пораженско разположение на духа беше впрочем в пълно
съгласие с неговата физиономия. Кабинет[ен] човек, той нямаше нищо войнишко. Даже в
самата му стойка имаше някаква мекушавост. Разговора си с Фичева ще имам да напомня
и по-нататък, когато неговите думи ще ми послужат за обяснение на поведението му при
някои важни моменти на войната ни с Турция.
Войната ни с Турция се води със своите решителни сражения на Тракийския театър,
както бе естествено, тъй като тя не можеше да бъде друго освен един поход към Цариград,
нейния стратегически обект. Не можеше да се предвиди, че турската войска ще се появи в
Бургас или Варна, стоварена в нашия тил. Този риск не бе пренебрегван и заради него се
създаде българската черноморска флотилия. Нейната полезност остро се оспорваше у
някои среди. Торпильорите, които се числяха в нея, бяха наричани черупки, които било
смешно да се явяват срещу турските броненосци. Казваше се, че това е един скъп лукс за
България, нужен само за фантазиите и суетата на княз Фердинанда. Началник на
флотилията беше един французки морски офицер, Пол Пишон, с временна мисия в
България. Аз чувствах нуждата от едно осветление за българската публика по тоя въпрос и
ходих във Варна да говоря с него и да предам обясненията му във „Вечерна поща".
- Едно интервю - каза той - е голяма съблазън за един военен, защото има много
работи, които не могат да се кажат.
- Разправете ми тогава, mon commandant, тия, които могат да се кажат, и главно тия,
които може да разбера.
- Нуждата от една флота - ми каза Пишон - произлиза от факта, че в голяма част
границите на България са речни и морски. Българският бряг на Дунава е дълъг около 450
километра, а Черноморското крайбрежие обхваща около 380 километра. Тази част от
вашата граница ще бъде защитавана много по-ефикасно и много по-евтино от една флота,
нежели от една сухопътна войска. Защото ако нямате флота, в случай на война ще трябва
да пратите много голям отряд, който да попречи на неприятеля да дебаркира своя войска
зад вашите боеви линии. Тия съображения са ясни и понятни и затова в целия свят няма да
намерите нито една държава, която да не се старае да укрепи своето морско крайбрежие
с подвижни отбрани (такива са торпильорите) или с установени (fixes), каквито са
торпилите. Следователно - заключи Пишон - щом като имате крайбрежия, трябва да ги
браните с флота, за да може цялата ви сухопътна войска да бъде изпратена на границите,
дето ще се решават съдбините на България.
- Да, но ние сме малка държава със скромни бюджети - възразих аз.
- Аз не казвам, че България трябва да построи броненосци. Вие имате нужда само от
средства за морска отбрана на бреговете, а не от военни параходи за нападение. Въпросът
се поставя тъй: как може България най-добре и най-евтино да обезпечи своите брегове от
едно дебаркиране. Това може да стане, при най-съобразни условия, с помощта на новите
изобретения във флотата.
Той ми даде някои технически обяснения за създаване на опасни зони за
неприятелската флота. В такива зони потънали при Порт Артур броненосците
„Петропавловск", „Атцузе" и много крайцери, принадлежащи на двете воюващи страни.
Към фиксираната отбрана трябвало обаче да се прибавя и една подвижна.
- Нужна е - каза той - една флотилия от торпильори, която да наблюдава бреговете и
която нощно време да атакува големите параходи, които биха се приближили, за да
бомбардират някое наше пристанище. Числото на тия торпильори трябва да бъде
достатъчно, защото, за да имат успех в своите внезапни нападения, те трябва да действат
на малки съединени ескадри, задето, естествено, някои торпильори ще бъдат потопени,
преди да са успели даже да хвърлят своите торпили. Морската защита изисква още няколко
батареи от брегови оръдия, за да се поставят на съществените пунктове, които може да
бъдат заплашвани. Когато България направи всички тия усилия, ще може да се каже, че тя е
[332]
извършила всичко нужно за своята безпечност.
[333]
Г-н Пишон - пишех аз във „Вечерна поща" - ми говореше за неопределени
хипотези, но през цялото време аз все си мислех за една война с Турция. И в порива на
патриотически оптимизъм си въобразявах, че гръмна вест по Европа: „Българите потопили
някой турски броненосец! „Асаритефик" торпилиран пред Варна!"... Бъдещето трябваше да
покаже, че нито предсказанията на Пишон бяха безосновни, нито моята мечта напразна.
През есента на 1912 година, когато турски броненосци се явиха пред Варна, миноносецът
„Дръзки" торпилира „Хамидие" и вече турската флота не се показа пред нашите брегове.
Не зная дали тогава беше още жив Рачо Славейков, син на поета и бивш офицер, който
най-много бе порицавал безполезното според него и скъпо костуваще съществувание на
българската флотилия.
 ПЪРВИТЕ ЯНУАРСКИ СЦЕНИ В ПЕТЕРБУРГ И ПО-НАТАТЪШНОТО
ОТСЛАБВАНЕ НА РУСИЯ. ПОДОБРЯВАНЕ НА ЛИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
МЕЖДУ КНЯЗ ФЕРДИНАНДА И ВИЛХЕЛМА II. ФЕРДИНАНД ПОКАНЕН ОТ
АНГЛИЙСКИЯ КРАЛ. ПОСЕЩЕНИЕТО МУ В ПАРИЖ. ПАДАНЕТО НА ДЕЛКАСЕ
ПОД УДАРИТЕ НА ГЕРМАНИЯ. ФИНАНСОВИЯТ КОНТРОЛ В МАКЕДОНИЯ И
МОРСКАТА ДЕМОНСТРАЦИЯ НА СИЛИТЕ
Нуждата от въоръжаването на българската армия ставаше толкова по-настоятелна, че
Русия, на която можехме да се полагаме в случай на нужда -било ако се бием с турците,
било ако евентуално има да се противопоставим на Австрия - губеше все повече в Европа
своето значение на велика сила. Към нейните поражения в Манджурия, които ѝ причиниха
такава загуба на военен престиж, се прибавяха и вътрешни събития, които я показваха в
разстройство и безсилие. На 9/22 януари 1905 година станаха в Петербург кървавите сцени,
за които трябва да кажа няколко думи.
Един авантюрист, поп Гапон, агитатор с голяма ораторска дарба, бе приготвил
прошение до руския цар, с което се искаха от него демократически свободи за народа, и
събрал сто тридесет и пет хиляди подписа измежду работническите маси. Към обед
работници от крайните квартали тръгнали в колони закъм Зимния дворец. Те вървели
мирно и носели икони и портрети на царя. Николай II бил предупреден с писмо, че ако на
часа два не се яви пред своя народ, той ще скъса всичките си връзки с него. Царят се
оттеглил в Царское село, а манифестацията била посрещната с огън от войската, поставена
по улиците, водещи към Зимния дворец. Станало ужасно кръвопролитие: хиляда убити и
толкова ранени. Впечатлението у чуждия свят беше потресно. Френският посланик в
Петербург, Банпар, пишеше: „Правителството даде доказателство не на свирепост, но за
[334]
едно умопомрачение, невъобразимо в други страни" . Един и същ глас се издигаше в
Европа от всички среди, били те демократични или реакционни. Френският посланик във
Виена, маркиз Дьо Реверсо, донасяше, че на една вечеря в двореца, при която той седял на
трапезата до императора, Франц Йосиф не можел да овладее своето възмущение против
варварските похвати на руските военно-полицейски власти, „които стреляли върху хора без
оръжие, върху жени и деца, които идели, без омраза, да поверят своите жалби и своите
тегла на своя владетел, молейки го да подобри тяхната участ". Към тоя израз на човечното
му вълнение императорът прибавял някои думи от важност за политическото положение.
Той говорел за отслабването на руското действие на Балканите и за развитието на
панславизма, който, бидейки невъзпиран от авторитета на петербургския кабинет, можел
[335]
да вземе един подем, опасен за мира в Изток . Славизмът, това беше за Виена
сближението между България и Сърбия. Императорът разгледал въобще с безпокойство
положението на Балканите и казал, че то може да наложи на Австрия нови отговорности.
Както и да се тълкуват тия отговорности, за които Франц Йосиф правел намек, те не
можеха да значат друго освен едно засилване на действието на Австрия до размери, които
оставаха неопределени. Самата Австрия не беше без вътрешни грижи. В отношенията с
поляците и чехите тя нямаше остри затруднения, но в отношенията ѝ с Унгария бе
настъпила една криза, която аз отблизо следях във „Вечерна поща". Маджарската криза
обаче не бе от естество да отслаби действието на Австрия на Балканите, тъй като
маджарите бяха тия, които най-много настояваха за една енергична политика против
славянската опасност.
Докато Австрия продължаваше да вдъхва недоверие и натегнатост у българските
кръгове, отношенията на България с Германия добиха внезапно подобрение. Може да се
каже, че от самото освобождение на България разположението на Берлин спрямо младото
княжество не беше добро. Бисмарк беше зле настроен спрямо княз Александра, защото
мразеше рода му, Хесенската династия. След неговото отречение от българския престол
германският канцлер беше, който чрез един таен договор с Русия развърза нейните ръце
за в случай, че ненавижданият Александър Батенберг се завърне в България.
Понататъшната роля на Бисмарка в руско-българските отношения би ме завело в дълги
отклонения. Ще забележа само, че тя се вдъхновяваше не от някаква промяна в чувствата
му спрямо България, а от съображенията на Германия, свързани с международното
положение. Откакто Германия почна своята известна политика спрямо Турция - политика
на покровителствено приятелство и икономическа експлоатация - това бе, което
определяше нейните отношения и спрямо България. Аз доста дълго съм разказвал за
нейното поведение по Македонския въпрос и насърчението, което барон Маршал даваше
на султана да противостои на натиска на Великите сили за въвеждането на реформите. Ще
изтъкна само постоянството и категоричността, с която Германия подчертаваше васалното
положение на Българското княжество. Това траеше до последно време. Ние имахме
дипломатически агенти в Петербург, Виена, Рим, Париж, Лондон; в Берлин не. Германия
отричаше на България правото да изпраща дипломатически представители. Имаше в
София един германски дипломатически представител, но в разлика от своите колеги, той
не се наричаше дипломатически агент, а генерален консул, както едно време в Източна
Румелия. Във всички международни конференции, в които Турция повдигаше въпрос да не
се дава на българския делегат място по азбучния род, Германия вземаше нейната страна.
Германското правителство проявяваше същата непримиримост спрямо желанието на
България да сключи с него търговски договор. То стоеше на принципа, че по Берлинския
договор Българското княжество остава подчинено на турската митническа тарифа. Личните
отношения между княз Фердинанда и Вилхелма II не бяха от естество да докарат едно
смекчение в атмосферата, поддържана от Берлин между двете държави. Те се
ненавиждаха, говореха един против друг - и двамата актьори, но с различни амплоа. В
много случаи, които не оставаха неизвестни, кайзерът бе говорил с презрение и ирония за
княз Фердинанда. Княз Фердинанд не оставаше длъжник. И той не щадеше своите
подигравки за театралността и мегаломанията на кайзера. Вилхелм II не само се показваше
враждебен към княз Фердинанда, но е гледал да възбуди недоверие спрямо него и у
руския цар. От „Groesse Politik" виждаме как при една среща с Николай II той му е говорил
за коварството на княз Фердинанда и за амбициите му върху Солун и даже върху
Цариград.
От 1902 година, когато България сключи своя заем в Банк дьо Пари е де Пей Ба,
освобождавайки се, както съм писал вече, от гнета на виенските банки, излизаше наяве, че
тя е насочила своята политика към Франция, тъй като се знаеше, че френското
правителство не допуща на парижката борса заеми на държави, на които то не разчита. От
германска страна този акт мина като че ли незабелязан. Може би защото са смятали, че
той не очертава една трайна линия на българската политика. Но вторият заем, пак в
Париж, и особено поръчката, направена сега в „Крьозо", предизвика смущение в Берлин.
Поражението на „Круп" не бе само загуба на германската индустрия; то бе посрещнато и
като един удар върху репутацията на германското оръжие. Каквото и да се е говорило за
Вилхелма II, едно е безспорно: той беше бдителен за интересите на Германия и по тях да
ръководи своята лична дейност. Между тия интереси на Германия икономическият устрем
на Изток, който се изразяваше в тъй наречената линия Хамбург - Багдад, заемаше важно
място. Така, когато той посети Цариград, нарекоха го „коронования търговски пътник на
Германия". Като следствие от вниманието, което той трябваше сега да отдели за
германските интереси в България, го караше да промени и политиката си спрямо нея, и
личното си държание спрямо нейния княз. На 15/28 декември 1904 година стана в Кобург
едно свиждане между тях, от което и двамата останаха доволни един от друг. Фердинанд,
приеман добре в Петербург и Париж, дотогава систематически пренебрегван от кайзера,
бил очарован от любезностите, на които станал предмет от негова страна. Кайзерът също
бил крайно доволен от разговора си с княз Фердинанда и пишеше на канцлера Фон Бюлов:
„С Българина съм едно сърце и една душа. Той ще дойде за моя рожден ден. Много е
[336]
ядосан спрямо Австрия" .
Начеващото се подобрение на отношенията между Германия и България не избягна
от погледа на френския дипломатически агент в София. Една поъчка на муниции в „Круп"
от страна на българското правителство - поръчка впрочем естествена, тъй като
артилерията, която досега българската армия имаше, беше круповска, - му се видя като
указателна проява. Достойно за отбелязване му се виждаше обстоятелството, че по
заповед на кайзера от Цариград пристигнал в София германският военен аташе майор
Лайпцигер, за да поздрави от негово име княз Фердинанда по случай новата година, и взел
участие във всички празненства, и бил обсипан с внимания. От друга страна обаче,
Фердинанд не е искал да се помисля в Париж, че търсейки подобрение в отношенията си с
Германия, той прави някакво отклонение от своята насочена към Франция политика.
Князът побързал да се обясни с френския дипломатически агент Ализе, който, предавайки
своя разговор с него, пише: „Той скоро пристъпи към предмета, изказвайки съжаление за
събитията в Крайния изток, които парализирали всякакво политическо действие на Русия в
Европа.
- При тия условия - каза ми той - положението на Германия става отново доста
преобладаваще. Не е безразлично дали тя е приятел, или враг. Убедих се при свиждането,
което имах напоследък с кайзер Вилхелм, че е по-лесно, отколкото мислех, да се разбера с
него, и го намерих изпълнен с най-добри разположения."
Аз познавах лично Ализе. Той не беше нито блестящ, нито много светски човек. В
„Юнион клуб" се явявал рядко. На своята мисия той се отдаваше по-скоро като ревностен
чиновник. Но имаше две качества, които у други колеги липсваха: здрав разсъдък и
спокойствие. От промяната в германо-българските отношения той не се отдаде на
вълнение и търсеше разумно да я обясни на своето правителство. Той виждаше добре
личните удовлетворения, които Фердинанд бе търсил и бе намерил, но преценяваше и
политическите съображения, които го водеха. Затрудненията на Русия във войната ѝ с
Япония, поставяйки България лице с лице с Турция и Австрия, Фердинанд почувства
необходимостта да поддържа добри лични отношения с кайзер Вилхелм, за да осигури
неговата евентуална поддръжка в Цариград и може би във Виена. „Освен това - добавяше
[337]
Ализе - България преследва понастоящем унищожението на част от капитулациите ,
искайки от Силите да сключат с нея конвенции консулски, съдебни и за екстрадиция. Тя
отдава голяма цена на постигането на тия споразумения. Както знае Ваше
Превъзходителство, австро-унгарското правителство, което вече е подписало такава
споразумение (в 1897 година, б.м.), постави като условие, че те ще бъдат турени в действие
само тогава, когато България сключи подобни договори с всички Велики сили. За да
постигне това, България се вижда в необходимостта да получи съгласието на различните
заинтересувани правителства, а Германия е държавата, която досега се е показвала най-
враждебна на спогодба от тоя род поради нейните твърде интимни отношения с Турция
(тъй като тя би била огорчена, че капитулациите се запазват само за нея, б.м.)." Ализе
напомняше факта, вече отбелязан по-горе, че Германия не допускаше в Берлин български
дипломатически агент и държеше своя представител в София в качеството на генерален
консул. „Не е следователно безразлично за софийския кабинет да получи благодарение на
подобрението на своите отношения с Германия една промяна на държанието на
[338]
германското правителство в това отношение" . Ализе поискал да чуе и мнението на
своя руски колега. Няма да повтарям тук това, което съм писал вече по-преди за
Бахметиева: че беше прозорлив и дойде в България без предубеждения, че поддържаше
българската политика по Македонския въпрос в разрез с руския посланик в Цариград и
против идеите на своя шеф, граф Ламсдорф, че имаше антипатия към русофилите, защото
виждаше в тях хора, които вредели на Русия, като използвали нейното име, за да идват на
власт, че гледаше да добие доверието на княз Фердинанда, за да отстрани от неговата
мисъл подозренията му спрямо Русия. Бахметиев не чувствал никакво безпокойствие от
подобрението на германо-българските отношения. Той казал, че Фердинанд неизменно
следвал своята линия за поведение: да бъде независим във вътрешната си политика, а вън
да следва Русия.
- Колкото се отнася до Русия - казал Бахметиев, - тя не може да гледа освен с
удоволствие щото князът да поддържа добри отношения с другите държави, били те
Германия или Австро-Унгария, защото е убедена, че нищо няма да измени външната
[339]
политика на България .
Между туй продължаваха вниманията на кайзера към княз Фердинанда.
Споразумението, сключено от Начовича с Турция, му даваше възможност да прави това без
риск да засени германо-турското приятелство. По една покана, която получи още в Кобург,
княз Фердинанд направи на 8 февруари (н.ст.) официално посещение в Берлин. Кайзерът
не отишъл да го посрещне, а изпратил на гарата своя брат, принц Хайнрих. Но Фердинанд
не можеше да види в това една обида, тъй като при посещенията му в Петербург се
следваше същия протокол спрямо него като васален княз: императорът изпращаше на
гарата най-старшия от великите князе. Инак престоят му в Берлин задоволявал всичките му
очаквания: бил в двореца, банкети, присъствие на военни паради и прочее. Нищо не е
било пренебрегнато, за да се задоволи, колкото се може, неговата суета. Вилхелм II е
желал очевидно да се заличат всичките стари недоразумения помежду им. Но Фердинанд
нямаше да остане верен на своя характер, ако не направи и тук нещо, което да раздразни
или да бодне. В кавалерията имаше един офицер Генко Мархолев, който си правеше
мустаците вдигнати нагоре както у кайзера и за когото се казваше, че приличал някак си на
него по лицето и походката. Заминавайки за Берлин, Фердинанд го взел в своята свита, за
да го покаже като карикатура на Вилхелма. Досежно размяната на мисли, станала при това
посещение, не се знае нищо положително. Фердинанд получил всичките лични почести, на
които е държал, но изглежда, че някои от политическите му домогвания са се натъкнали на
съпротива. Френският посланик е бил свидетел на една сцена, която ето как описва: „Аз
можах да го наблюдавам през време на един от разговорите му с граф Бюлов (на някой
прием в двореца, б.м.) и да уловя поразителния контраст между спокойната физиономия,
умерените жестове на княза и лицето на канцлера, лишено от обичайната му усмивка и
тежко помрачено от отражението на някаква загриженост; може би поради
[340]
необходимостта на един отказ" .
Фактически единствената поддръжка, която Германия можеше да даде на българската
политика, то бе барон Маршал да съветва султана да приложи съглашението, подписано
от Начовича, за сключването на което той бе вече помогнал. Но по Македонския въпрос
Германия не можеше освен, както досега, да стои на страната на Турция. На българското
обществено мнение беше известна много добре германската политика спрямо България.
То не очакваше никакви резултати от посещението на княза в Берлин. Българските погледи
бяха обърнати към Англия, за която се знаеше, че прави всичко, за да движи Македонския
въпрос към неговото желано от нас разрешение. Затова когото се чу, че Фердинанд
посетил Лондон, имаше задоволство и добрите надежди се засилиха.
От Съединението насам политиката на Англия беше непрекъснато благоприятна
спрямо българския народ. Английските държавни мъже разбраха голямата грешка,
извършена от Дизраели на Берлинския конгрес с разпокъсването на Санстефанска
България, и гледаха да я поправят. Старанията, които английската дипломация употреби, за
да се затвърди Съединението, тя ги продължи по Македонския въпрос в полза на
автономията. Някои англичани отиваха даже по-далече. Спомням си, че когато бях в
Лондон, именитият историк и държавен мъж Джеймс Брайс ми каза:
- Истинското разрешение на Македонския въпрос е според мен присъединението на
Македония към България.
Докато английската политика оставаше неизменно благоприятна спрямо България,
личността на княз Фердинанда не намираше у англичаните никаква ласкава оценка.
Убийството на Стамболова подигна в Англия големи бури срещу него. Печатът го държеше
отговорен за това, че не дал възможност на Стамболова да замине да се лекува в чужбина
и оставил да бъде съсечен на улицата човекът, който го качил на българския престол. Някои
англичани го наричаха направо убиец. За тия, които помнеха, той никога не се освободи от
това петно. Що се отнася до кралския двор, антипатията срещу Фердинанда почна още
щом той се яви в България като неин княз. Кралица Виктория не му прощаваше, че е
дошъл да заеме мястото на тъй любимия от нея княз Александър. Фердинанд има случай
еднъж горчиво да изпита това ѝ разположение спрямо него. Когато в 1897 година той
пристигна в Лондон, за да присъства на нейния юбилей, протоколът го постави в реда на
церемониите подир местните владетели на Индия, раджите. Той бил вбесен от тази обида
и след това не отиде нито на погребението на кралица Виктория, нито на коронацията на
нейния наследник, а прати само свой представител. Едуард VII нямаше силните страсти на
майка си и ако Фердинанд можа да каже, докато бе жива кралица Виктория, за английския
двор: „Тук сянката на моя предшественик ме преследва", това минало бе престанало да
важи след нейната смърт. Едуард VII чувстваше лична актипатия към Фердинанда, но по
друга причина. Между тях двамата имаше несъвместимост на характерите. Едуард VII
притежаваше тази естественост, която още при първото му официално посещение в Париж
му спечели френското обществено мнение, тъй враждебно към Англия след войната в
Трансвал, че вестниците се пълнеха с най-неприлични карикатури на кралица Виктория.
Тази именно естественост на Едуард VII правеше за него княз Фердинанда омразен. Той се
дразнеше от неговия естетизъм, от изкуствените му пози. У Фердинанда имаше и друго
нещо, което го правеше неприятен за един англичанин: липсата на чувство за хумор. През
летните месеци Едуард VII отиваше в Карлсбад или в Мариенбад, там се е срещал с княз
Фердинанд и му е показвал нужното външно внимание, но в частни разговори не се е
стеснявал да се подиграва с него при всеки случай. За посещението на Фердинанда в
Лондон не бе отварял ни дума. Но ето че през февруари 1905 година му изпраща една
покана. Сега обаче нараненото отпреди години честолюбие на Фердинанда се опъва,
докато най-сетне след няколко отлагания я приема. Когато посети Лондон, Фердинанд
отишъл да види управляващия Френското посолство Жожре, негов личен познат, който
тогава лежал болен, и споделил с него своите размишления.
- Аз бях в Берлин при императора - казал той, - когато получих чрез сър Фран
[341]
Лалес поканата на краля. Отклоних я, защото не се чувствах никак добре и защото
трябваше да отида при майка си и при децата си в Мантон. Едва пристигнал в Мантон,
получавам втора покана, която също отклоних: защото след умората в Берлин моето
здраве изискваше един период на почивка. Дойде трета покана тъй настоятелна, че не ми
[342]
позволяваше един нов отказ и трябваше да тръгна .
Фердинанд бил много добре приет в Лондон, бил настанен в Бъкингамския дворец и
кралят го обсипал с внимание. Но било направено всичко, за да не добие неговото
посещение официален характер. Нямало ни униформи, ни вечери с политически лица. Той
бил там само като роднина. Още когато получил поканата за Лондон, Фердинанд бил
учуден и търсел да отгадае нейните мотиви. На едно обяснение той се спрял:
любопитството на краля да узнае от него какво е правил в Берлин. Така казал на Жофре.
Жофре намерил Фердинанда много очарован от приема му в Берлин и много добре
разбирал защо. Както кайзера, Фердинанд имал вкус към представления гала, към
монархически пищности и бил прелъстен в душата си от разгънатото пред него велелепие,
тъй различно от интимния живот на Бъкингамския дворец. Макар и поласкан от почестите,
които му били оказани в Берлин, и от отношението лично към него от страна на
императора, което заличило спомена от старите му грубости, Фердинанд не показал
отклонение от насоката на своята външна политика. Както пред Ализе в София, тъй и сега
пред Жофре той съжалявал за събитията в Далечния изток, които парализирали Русия в
Близкия изток. Това съжаление произлизало у него от гледището на българските интереси.
- Приятелството на Русия - казал той - е понякога тежко, но тя беше и остава нашата
истинска опора.
Фердинанд се впуснал и в излияния за Франция. Поръчката на артилерията в „Крьозо"
той направил напук на всички настоявания на Германия в полза на „Круп". Той искал да
остане верен на Франция, единствената страна, където срещнал искрени симпатии. На
връщане от Лондон за България Фердинанд смяташе да направи посещение на
председателя на Френската република. Уверенията, които той даде на Жофре, бяха
предназначени да разсеят възможните подозрения в свръзка с престоя му в Берлин.
Имаше две столици, за които Фердинанд винаги е тръгвал с радостно удоволствие:
Петербург и Париж. Той знаеше, че русите го мразят; но блазнеха го големите почести,
които му показваше императорът. Както съм казвал и друг път, в Русия гледаха по всякакъв
начин да го спечелят и разчитаха на удовлетворенията, давани на неговото ненаситно
честолюбие. Демократичният режим на Франция не можеше да му окаже приема, обичаен
в монархиите. Но тук той се намираше в една страна, в която се смяташе за популярен.
Имаше нещо истинно в това. Републиканството на французите не им пречеше да ценят у
него един потомък на френските крале, внук на Луи Филипа. Сам Фердинанд упражняваше
всичкото си изкуство, за да привлича към себе си френските чувства. По едно чудо, щом
стъпеше тук, той приспиваше у себе си тоя демонически инстинкт, който го тласкаше към
предизвикателства и му създаваше врагове. Фердинанд бе в много добри отношения с
председателя на Френската република и поддържаше лични връзки с френските държавни
мъже. Той познаваше отлично Франция и умееше да каже на всякого нещо приятно. В
Париж Фердинанд се срещаше и с хора извън политиката. Имаше членове на Френската
академия, които му бяха лично познати. Както съм имал случай вече да изтъкна, той не
знаеше много нещо от това, което се нарича държавни науки; но четеше постоянно
история, мемоари, пътешествия. Това му даваше тема за разговори, в които се показваше
увлекателен събеседник. Към Фердинанда нямаше доверие нито в Петербург, нито във
Виена, нито в Лондон. Вред го смятаха за човек несигурен, изменчив. Единствено в Париж
той бе успял да създаде убеждението, че е искрено привързан към Франция. Случвало се е
другаде той да вреди със своя характер на българската политика; в Париж той ѝ помагаше.
[343]
Франция имаше тогава своите големи грижи. Нещастната случка при Догер Банк я
постави между един съюзник и един приятел и трябваха големи усилия от нейна страна, за
да предотврати щото англо-руският конфликт да стигне до опасна криза. Между самата
Франция и Русия имаше пререкания. Ескадрата на Рождественски на път за Крайния изток
се забавяше в пристанищата на френските колонии, нарушавайки така прогласения от
Франция неутралитет. Френският посланик в Петербург получаваше инструкции за
енергичен протест и не намираше в отговор желаните обещания. Тъкмо тогава Франция
пристъпяше към изпълнението на своите амбиции досежно Мароко. Приготовляваше се
[344]
една мисия за Фез , която да изтръгне от Мулай Хафид съгласието му за въвеждане в
неговата държава на реформи под едно френско ръководство, замислено да се превърне
постепенно в протекторат. При все това френското правителство не губеше из предвид
важността на Македонския въпрос и нуждата щото Франция да взема активно участие в
опитите за неговото разрешение. Делкасе пръв заговори за международен контрол в
Македония и неговата политика продължаваше да бъде насочена към тая цел. Но той
трябваше да има поглед към Русия, щекотлив съюзник, който продължаваше, заедно с
Австрия, да се противи на участието на всички Велики сили в приложението на
македонските реформи. Още от Лондон княз Фердинанд беше съобщил чрез управляващия
Френското посолство за желанието си да се срещне с министъра на външните работи,
когато ще мине през Париж. От Рачо Петров зная, че Фердинанд се завърнал в София
доволен от свижданията си с него. От всички разговори, които той водил през своето
последно пътуване, разговорът му с Делкасе бил най-откровен. У френския министър той
намерил най-голяма отзивчивост към българската политика. Франция не можела да взема
инициатива за разширението на македонските реформи; инициативата принадлежала на
Англия, която имала по-голяма свобода на действие. Делкасе щял да върви в съгласие с
нея и с предпазливостта, която му се налагала. Контактът между двете правителства по
Македонския въпрос беше постоянен. Англия не оставяше да се забрави резервата, с която
бе приела Мюрцщегските реформи и която гласеше, че ако те не докарат желаните
резултати, тя ще направи нови предложения. Действително още в началото на 1905 година
тя изказа желанието си за въвеждането на финансов контрол в Македония. Тогава, за да
не я оставят да излезе сама с някаква конкретна програма, която да отива далече, Австрия
и Русия натовариха своите посланици в Цариград те да съставят един проект, който не
можеше да бъде освен ограничен. Граф Ламсдорф обяснил на френския посланик, че
моментът бил най-неподходящ за разширяване на Мюрцщегската програма. От своя
страна Делкасе напомнил на руския министър за обещанието, дадено от него, че ако се
явят мъчнотии, той ще се отнесе и до другите Велики сили. Съобщавайки това на граф
Ламсдорф, Делкасе изказваше пред него мнението, че двете правителства трябва да
разгледат отново положението и да не правят свои предложения. Делкасе нямаше обаче
пред себе си дълго време като министър.
От повече от една година в Берлин се събираше буря против Делкасе. Немските
вестници непрестанно го посочваха, за да се изразим с днешния език - като враг № 1.
Споразуменията, които той сключи с Англия и Италия за разпределяне сферата на
интересите в Северна Африка и с цел да добие Франция развързани ръце в Мароко, се
представяха като политика за обкръжаването на Германия. Интимните връзки, подържани
от него с Англия, тъй нареченото сърдечно съглашение, предизвикваха у германските
кръгове растящо раздразнение и тревога. Подозираше се от тях, че зад това „сърдечно
съглашение" се крие един нападателен и отбранителен съюз срещу Германия. Сам
кайзерът бил убеден, че Англия търсела една война, за да унищожи германската флота и
че си служела с Делкасе, за да я предизвика. Влияния силни в германското Министерство
на външните работи настояваха страстно и нетърпеливо за един удар от страна на
германската дипломация срещу Франция, който да докара падането на Делкасе. Мароко
предостави случая. Френската мисия беше на път за Фез, когато Вилхелм II, който се
 [345]
намираше на посещение в Лисабон, дебаркира внезапно в Танжер . Изявленията,
които той направи пред брата на султана, изпратен да го посрещне, бяха насърчение за
Мулай Хафид да отхвърли френските искания и тържествено обещание, че зад него ще
стои Германия с всичката ѝ мощ. Демонстрацията в Танжер дойде като гръм за Франция.
Делкасе, който дотогава бе отказвал да говори с Германия за Мароко, тъй като тя нямала
там специални интереси, се опита сега да влезе в разговор с нея, но срещна само
мълчание. Конфликтът взе явна форма, когато Германия предложи една международна
конференция за Мароко и Делкасе я отхвърли. Между туй кайзерът ставал все по-
заканителен. Заплашвания от негова страна пристигали по разни пътища в Париж. На
тържество, станало в една казарма, където присъствал и френският военен аташе, той
държал страшно заканителен език. Френският посланик във Вашингтон Жюсран
телеграфираше за един свой разговор с председателя на Съединените щати Теодор
Рузвелт, който му доверил под най-голям секрет съдържанието на едно лично съобщение
до него от Вилхелм II, където той заявявал, че ако Франция не приеме предложението му
за конференция, това ще значи война. От едно лице, тогава близкостояще до Делкасе, съм
чувал, че той не вярвал в сериозността на заплашванията на кайзера, понеже го смятал за
решителен само на думи. Шефът на френското правителство Рувие бил убеден обаче, че
Франция се намира пред една реална дилема и че оттеглянето на Делкасе е единственият
изход от нея. На 6 юни Делкасе подаде оставката си и Рувие пое временно управлението
на Външното министерство.
Делкасе беше действително заклет враг на Германия. В един разговор, който имах с
него в 1910 година в Париж, в който той ми даде пророчески и спасителни съвети за
политиката на България и отношенията и с нейните съседи, той ясно изказа пред мен
решението си, като дойде втори път на власт, да води война с Германия. Осем години
непрекъснато министър на външните работи, Делкасе показа много умение, инициатива и
кураж. Но в неговата мисъл имаше и един романтичен елемент. На млади години ученик
на Гамбета, той имаше непрестанно пред себе си образа на Елзас-Лотарингия. Но Гамбета
не беше фанатик и пожела тайно да се види с Бисмарка, а Делкасе никога не се освободи в
отношенията си с Германия от духа на един скрит конспиратор. За Рувие много французи
казваха, че е циник. Има нещо вярно в това, тъй като компрометиран в скандалите около
Панамския канал и стоял десет години вън от политиката като отритнат от нея, той през
1902 година се яви със смело лице отново на парламентарната сцена като че ли нищо не е
било. В него имаше качества на реализъм, енергия и похват, с които, въпреки едно минало
от никого незабравено, той в 1905 година стана пак министър-председател. Още докато
Делкасе стоеше на своя пост като министър, Рувие изпрати в Берлин един свой личен
приятел, банкер, за таен контакт с германското правителство и прие предложението му за
една международна конференция, от която, както ще се види по-късно, Франция излезе
победителка.
Рувие промени френската политика спрямо Германия и финансист по професия,
потърси икономическо сътрудничество с нея в Турция, по-специално що се отнася до
Багдадската линия, но не остави да се разхлаби англо-френското приятелство. По
Македонския въпрос Франция продължи политиката на единомислие и сътрудничество с
Англия, която бе почнал Делкасе. Двете правителства отхвърлиха австро-руския проект,
щом той им бе съобщен. Той не предвиждаше наистина никакъв сериозен контрол, тъй
като предвидените шест финансови инспектори трябваше да бъдат турски чиновници.
Освен това някои думи в проекта, макар и двусмислено употребени, даваха да се разбере,
че Австрия иска да запази за себе си и за Русия наглеждането на новата реформа. Лорд
Лансдаун настояваше щото в приложението на финансовия контрол да вземат участие и
останалите Велики сили. Той предлагаше Англия, Франция, Италия и Германия да назначат
за инспектори свои поданици, независими от султана, които заедно с двамата цивилни
агенти, австрийския и руския, да съставляват финансовата комисия. Австрия, слабо
поддържана от Русия, трябваше да отстъпи. На 8 май 1905 година една нота от шестте
Велики сили биде представена на Портата досежно финансовата реформа в Македония. Те
искаха съгласие за назначението на четирима финансови инспектори, изпратени
респективно от Франция, Германия, Англия и Италия. Както можеше да се очаква, Портата
се възпротиви. Но шестте Велики сила оставаха неуклонни в своите решения и след ред
безуспешни постъпки пред нея съобщиха ѝ официално на 26 и 27 август за назначението на
четиримата финансови инспектори-делегати. Въпреки че Портата постоянстваше в своя
отказ, през октомври те заминаха за Скопие, за да почнат своята работа заедно с двамата
цивилни агенти. Хилми паша обаче игнорираше тяхното присъствие. Шестимата посланици
поискаха тогава колективна аудиенция от султана, но тя им бе отказана, тъй като нямало
такъв прецедент. Не оставаше друго средство за Силите освен прибягването до
материална принуда. Още на 18 октомври лорд Лансдаун говори на френския посланик за
нуждата от една морска демонстрация, която да сломи съпротивата на султана. Идеята бе
възприета и от другите Велики сили. Това бе съобщено на техните посланици в Цариград.
След една конференция помежду им те предупредиха Портата, че ако нейната
съпротива продължава, ще бъдат употребени принудителни мерки. Портата не само не се
стресна, но отвърна със заплашване от своя страна. В нотата си тя заявяваше, че ако още
по-голям натиск се упражни върху нея, не ще може да поеме отговорността за събитията,
които биха произлезли от това, както и за последствията от недоволството, което турското
обществено мнение би почувствало пред посегателствата върху правата на империята.
Това не можеше да значи друго освен заканване с кланета.
Между туй приготовленията за морската демонстрация бяха в пълен ход. В Пирея се
събраха военните кораби на Великите сили, без Германия, която не искаше да си развали
приятелството със султана и даде като предлог, че нямала наблизо някоя морска единица.
Международната ескадра напусна Пирея на 25 ноември. На 26-и тя се яви пред Митилин и
стовари войска на острова, която завзе митницата и телеграфа. Когато се научи, че флотата
е тръгнала от Пирея, султанът разбра, че работата става опасна, и реши да приеме
финансовия контрол в Македония, но с предложения от негова страна, които му
намаляваха значението. Те бидоха отхвърлени. На английския посланик той предложи
тогава щото четиримата финансови делегати да имат положението и правата на
цивилните агенти на Австрия и Русия. Това щеше да значи пред турското обществено
мнение, че никаква обида за империята няма да има, ако цивилните агенти, които бяха
двама, станат шестима. Предложението бе приемливо за Западните сили, тъй като то
туряше край на привилегированото положение, което Австрия и Русия бяха заели в
приложението на македонските реформи. Това щеше да значи Австрия да загуби резултата
от цялата си политика преди Мюрцщег и подир. Тя заяви, че ако другите Велики сили
приемат турското предложение, ще оттегли своите параходи от международната ескадра.
Тичанията на пратениците на султана до посолствата, пазарлъците на Портата продължиха;
но накрай Турция прие финансовия контрол.
Въвеждането на финансовия контрол беше от значение в много отношения.
Обособяването на Македония като отделна област, започнато с назначението на Хилми
паша главен инспектор на трите вилаета, допълнено с изпращането в така разграничената
територия на европейски офицери в жандармерията, добиваше сега още една нова и
важна черта с финансовата комисия. От друга страна, чрез нея на контрола върху
реформите се даваше още по-определен международен характер. Финансовият контрол
правеше от Македония не само отделна област, но и област привилегирована. Той
предвиждаше, че каквито данъци тя плаща, ще бъдат употребявани за нея. Начинът, по
който се приложиха принудителните мерки спрямо Турция, представляваше и друга
важност като историческо събитие. Тук намираше потвърждение увереността, постоянно
изтъквана от някои наши приятели в Запад - Франси де Пресансе на първо място, че Турция
няма да устои на една морска демонстрация и че това е методата за разрешението на
Македонския въпрос. Още когато морската демонстрация биде оповестена, преди да се
пристъпи към нея, аз пишех във „Вечерна поща": „Но тоя жест на решителност, който
извърши Европа, като се показа готова да прибегне до една демонстрация, е един бележит
и знаменателен факт. И неговото значение е много по-обширно от онова на самия
[346]
финансов надзор" .
 НЕДОВОЛСТВО НА КНЯЗ ФЕРДИНАНДА ОТ СЪРБИЯ. ТАКТИКАТА НА
СРЪБСКИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ АГЕНТ В СОФИЯ СВЕТА СИМИЧ ДА ВЛИЯЕ
ВЪРХУ БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ЧРЕЗ ЕДИН ВЕСТНИК НА
ОПОЗИЦИЯТА. ПОЛЕМИКАТА МИ С ВЕСТНИК „ДЕН"
Сега ще се върна пак към нашите отношения със Сърбия. За тях ще говоря много често
и по-нататък, тъй като те заемат централно място в нашата политика. Отношенията ни с
Русия имаха своята голяма важност, но те зависеха в много случаи от отношенията ни със
Сърбия. Посещенията, разменени между крал Петър и княз Фердинанда, събудиха
надеждата, че се отваря още еднъж път за нашето приятелство със Сърбия - надежда,
подкрепена от настроението в София, както и от това, което се забелязваше за момент у
някои кръгове в Белград. Но явиха се след това нови облаци на хоризонта. Насилията на
сръбските чети върху българското население в Македония продължаваха и Рачо Петров
подаде чрез българския дипломатически агент в Париж д-р Золотович една промемория
до френското правителство, в която държеше Пашича за отговорен. Управляващият
Френската легация в Белград Де Фонтене, който не минаваше за много умен човек между
своите колеги, я съобщи на сръбския министър-председател и предаваше неговите
протести. Княз Фердинанд имал и лични причини за недоволство от Сърбия. На връщане в
България след споменатите негови посещения в Берлин, Лондон и Париж той се спрял в
Белград, където имал среща с крал Петра. На другия ден вече се приказвало в Белград, че
Фердинанд говорил много зле за Русия и съветвал сръбския крал да върви с Германия.
Произходът на тая мълва се приписва на Балугджича, секретар на краля, който,
кореспондент на виенски вестници, я разнасял из чужбина. Фердинанд бил страшно
разгневен и казвал: или този мой разговор с крал Петра е чиста измислица, или пък
приписваните ми думи са верни, и в двата случая спрямо мене беше извършена една
нелоялност. На празненствата за сватбата на германския престолонаследник той изказал
своето възмущение пред бившия сръбски министър-председател генерал Сава Груич,
представляващ там крал Петра. Очевидно и сега, както и при другите споменати срещи
Балугджич бе действал като австрийски агент.
Във връзка с посещенията на княз Фердинанда в западните столици забелязваше се
едно чувство на завист в Сърбия. Наистина, докато ние облажавахме сърбите, че имат в
лицето на крал Петра един образцов конституционен господар, сърбите от своя страна ни
завиждаха за Фердинанда поради външния му престиж. Те се гордееха, че докато у
другите балкански народи на престола стояха чужденци, в Сърбия и двете династии бяха
национални. Но бедата бе, че тия национални династии нямаха роднински връзки с
другите дворове и оставаха усамотени от тях. Руският цар беше станал кум на крал
Александра, но до смъртта му по разни причини отлагаше да го приеме в Петербург.
Карантината, в която крал Петър бе поставен поради обстоятелствата, при които се качи на
престола, и сега продължаваше. Единствената негова роднинска връзка беше италианският
крал, женен като него за една дъщеря на черногорския княз Никита. Но и баджанакът му
не бързаше да го покани в Рим. Така българският княз продължаваше да бъде между
владетелите единствената възможна връзка на Петър Карагеоргевич. Сръбското
правителство правеше всичко възможно, за да я закрепи, и Пашич положи всичките си
старания, за да разсее у Фердинанда гнева от клеветата, пусната в ход от Балугджич. Не
всички сърби обаче одобряваха ухажванията около българския княз. Имаше между тях,
които ги намираха унизителни за достойнството на Сърбия. Когато малките български
княгини, връщайки се от Френската Ривиера, пристигнали в Белград, крал Петър отишъл да
ги поздрави на гарата. Сръбските вестници от антибългарския лагер писаха тогава, че това
било раболепие от страна на един независим крал спрямо един васал на Турция. В самата
Скупщина се чуха гласове на протест. Всичко това не можа обаче да отслаби у сръбското
правителство решението да запази доброто разположение на Фердинанда. То смяташе
това разположение необходимо за политиката, която бе почнала спрямо България, и
държеше на неговите външни прояви пред сръбския народ.
През октомври Фердинанд направи едно ново посещение в Париж, но тоя път не
частно както през пролетта, а официално. Официалната част трая два дни, от 16-и до 18-и,
бе изпълнена с всички почести, за които Фердинанд ламтеше. Свидетел на огорчението,
изпитано у сърбите, Фонтене пишеше до своето правителство, че те се питали кога най-
после и сръбският владетел ще може да почне своите посещения в европейските столици
както неговите съседи - българският княз и черногорският. Едно известие от сръбския
пълномощен министър в Париж донесе балсам за раната. Той видял княз Фердинанда след
завръщането му от Крьозо и чул от него за намерението му на връщане да се спре за
малко в Белград. Фонтене, осведомен за проекта на посещението му, намираше, че само
спирането му на Белградската гара и придружаването му от крал Петра до Ниш нямали да
дадат желания ефект върху сръбското обществено мнение. По-полезно щяло да бъде за
напредъка на сръбско-българското сближение, ако Фердинанд стъпи в Белград, отиде в
двореца, обядва там с краля и сърбите го видят. Фонтене отиваше по-нататък в своите
благопожелания. „Присъствието на княза в белградските улици - пишеше той - ще може
[347]
също да предизвика демонстрации, към които той няма да бъде нечувствителен." Той
знаел от добър източник, че българският княз се смятал за непопулярен в Сърбия. Сърбите
обаче нямали спрямо неговата личност никакво враждебно чувство; манифестациите на
приятелство, на които щял да бъде предмет от страна на сръбската публика, щели да му
покажат колко той бил грешил, мислейки се ненавиждан в Сърбия. В действителност
противно на илюзиите на наивния френски дипломат, Фердинанд бе мразен от всички
сърби до един, като изключим добродушия крал Петър. Но сръбското правителство искаше
да го спечели на всяка цена, защото споделяше убеждението, разпространено в чужбина,
че Фердинанд сам водел българската политика. Нека да забележа, че у самия Фердинанд
имаше лични съображения, за да преследва подобрение на отношенията със Сърбия. В
своите чести пътувания той се качваше по необходимост на трена София - Белград и
минаването му през една държава, където преди две години бе извършено цареубийство
и където цареубийците още държаха ключови позиции в управлението, му даваше един
неволен трепет, който можеше да бъде успокоен с надеждата, че сръбските власти ще
бъдат бдителни над неговата сигурност като нужен на Сърбия приятел.
Аз не знаех тогава точно за начина, по който се развиваха българските отношения със
Сърбия след посещението на крал Петра в София. Чуваше се за някои недоволства на княз
Фердинанда от сърбите; но не се знаеше от какво и защо. В София бяхме наклонни да ги
смятаме като последствие на някакво нараняване на познатата му суета. Говореше се за
появяването на Д. Ризов в Белград и за една негова роля в сръбско-българските
отношения. Това обстоятелство будеше безпокойство, тъй като се помнеха многобройните
политически метаморфози на тоя човек и противоречивите увлечения, в които той се бе
хвърлял стремглаво. Но аз съдех за сръбската политика по това, което бе видимо у нея.
Поддържайки поначало идеята за едно сръбско-българско споразумение, аз подканях
българското общество да се отнася критически спрямо възможността щото то да бъде
постигнато при условия, приемливи за нас. През втората половина на 1905 година излязоха
във „Вечерна поща" редица мои статии в тоя дух. Конференцията на сръбските
пълномощни министри, свикана от новия министър на външите работи Жуйович, показа
колко аз бях прав. Както съм казал вече по-рано, нейният протокол се откри в сръбските
архиви през Първата световна война подир бягството през Албания. От неговото
съдържание се разбра тогава, че Сърбия води политика на сближение с България, за да
остави в Македония едно впечатление на сръбско-българско братство, което да отслаби
съпротивата против сръбската пропаганда. Но още след свършването на конференцията аз
пишех във „Вечерна поща": „Сърбите се опитаха да си послужат в своята интимност с
официална България, за да омаломощят българското население в Македония". В същата
[348]
статия аз изтъквах и безсилието, в което се намираше Сърбия, и нейната нужда от
приятелство с България. Сърбия не можеше да се надява на поддръжката на Западните
сили, тъй като те бяха възприели по Македонския въпрос принципа на автономията,
отричан от сърбите. „При това знайно е - бележех аз, - че действието на Западните сили на
Изток е един вид ръководено от Англия. А поради безумието и циничните преториански
амбиции на цареубийците в Белград Сърбия няма даже редовни отношения с Лондон."
[349]
Оттатък Шар австрийски агенти тайно подканяха албанците да принудят сръбското
население чрез убийства и грабежи да бяга в кралството и Стара Сърбия рискуваше в
недалечно време да остане без сърби. В Цариград Сърбия срещаше у Портата само
благоволение към сръбските чети, на които бе дала пълна свобода, но против албанците
нямаше никога да вземе мерки. Русия, отслабнала от войната, сърбите се чувстваха от
друга страна беззащитни спрямо Австрия и намеренията, които ѝ се приписваха. Едно
антибългарско течение в Белград, което проповядваше съюз с Румъния, сама съюзница на
Австрия, показваше до каква степен на абсурдност стигаха някои сръбски умове при
отчаянието си от тая безпомощност, в която се намираше тяхното отечество. За подкрепа
от Германия не можеше да става и дума. Така всички перспективи се затваряха пред
Сърбия. Един-единствен хоризонт се отваряше пред нея: споразумение с България. Обаче
споразумение както те го желаеха, т.е. подялба на Македония. Между туй сръбският
дипломатически агент в София Света Симич продължаваше своята пропаганда, стараейки
се чрез частни разговори с български общественици да вкорени в тях убеждението, че
Сърбия искрено желае споразумението с България, и давайки да се разбере, че то, за
съжаление, не среща същата добра воля у българското правителство. Аз много съм хвалил
способностите на Света Симич във „Вечерна поща" и устно. Те бяха несъмнени, но имаше в
тях нещо балканско, в разлика с друг един сръбски дипломат, Милован Милованович, мой
добър познат, който беше европеец. Света Симич минаваше границите на своята
дипломатическа мисия, която му налагаше да бъде много внимателен, когато говори с
частни български граждани върху отношенията между двете държави. Затова въпреки
нашите добри лични отношения сметнах за необходимо да го призова деликатно към по-
голямо уважение на въздър-жаността, която се налага на дипломатите. „Г-н Света Симич -
[350]
пишех аз - не е дипломат по кариера. Той е политически мъж, който се е създал в
бурни времена. И ако той обладава вече тънкия такт, изкуството на нюансите и бързия
взор, които изисква новият му пост, фатално бе той да запази и своя темперамент за
борба, своята нападателна енергия и своята страст към люти прения, останали у него от
стария човек на политиката. Тия негови „реминисценции" от парламентарните нрави в
Сърбия дават на неговата физиономия на дипломат един лек акцент на своеобразност. Тая
своеобразност - продължавах по-нататък - се прозира в някои негови беседи, отзива на
които срещаме в нашия печат. Впечатлението от тия негови беседи е някак ненадейно и
малко странно. Г-н Симич ни поставя чрез тях в недоумение върху собствената политика на
България. И за мнозина това недоумение е мъчително." Фактически Света Симич гледаше
да мобилизира опозицията против българското правителство, за да упражни върху него
чрез недоволство на общественото мнение натиск за една промяна в отношенията му
спрямо Сърбия. Опитът за сръбско-българското сближение се смяташе вече за пропаднал и
отговорността, която падаше върху сърбите, той искаше да я прехвърли върху България.
Имаше у част от нашата интелегенция една нещастна черта. Винаги когато тя мразеше
едно правителство, беше готова да го намери виновно при всеки спор с някой от съседите.
Аз следях пропагандата на Света Симич и с едно скръбно чувство констатирах, че тя
пробива даже и сред някои хора от македонската емиграция благодарение само на това,
че ненавиждаха кабинета на Рачо Петров като стамболовистки и гледаха зле на самия
него. Между сътрудниците на русофилския вестник „Ден" имаше един млад македонец,
Христо Силянов, член на Вътрешната организация и бивш четник. Той беше и поет; едно
негово стихотворение, „Бързай, млад войводо", се пееше като песен в Македония. Своето
[351]
четничество той описа сетне в една хубава книга, озаглавена „От Витоша до Грамос ".
Много по-късно излезе неговият голям труд в два тома „Освободителните борби на
Македония". Близки в младите ни години, разделени после от политическите борби, ние в
по-напреднала ни възраст пак се сближихме с едно много топло чувство. За своето
историческо съчинение той бе правил издирвания в архива на Външното министерство и
ми говореше с учудване за откритието, на което попаднал там.
- Ти помниш - каза ми той - мнението, което имахме за Рачо Петров, когато му
правехме опозиция и го нападахме. Формулата беше: чифт мустаци и една сабя. Когато
прочетох обаче неговите ноти и инструкциите му до българските дипломатически агенти и
нашите представители в Македония, видях как зорко той е бдял върху българските
национални интереси.
Така ми говореше той в 1940 година. Но в 1905 г. той вярваше на това, което Света
Симич внушаваше на опозицията. За него пишех аз във „Вечерна поща". „Един от нашите
млади събратя във вестник „Ден", който туря под своята енергическа проза буквата „Р"
[352]
, е побързал да се поддаде твърде искрено на това внушение и с всичката жестокост
на невинен човек порицава правителството на България, задето не останало вярно на духа
на сръбско-българското съглашение, тъй шумно прогласено." Директора на „Ден" бе Велчо
Т. Велчев, бивш борец против Стамболовия режим със своя вестник в Пазарджик
„Прогрес", убеден защитник на царско-руската политика спрямо България и страстен
привърженик на идеята за сръбско-българско братство и взаимност между южните
славяни. Ще кажа и за него това, което току-що казах за Христо Силянов. Ние дълго време
враждувахме. Но на стари години се одобрихме и аз ходех понякога да го виждам. Той бе
забравен вече от света. Телесно крайно отслабнал, страстите у него оставаха силни. Лежащ
болен, той се повдигаше и с треперящ глас изказваше своята горест и разкаяние за някои
свои заблуждения. Гласът му трепереше, когато си спомняше за своята вяра в сърбите. Но в
1905 година, подобно на Христо Силянова, той се кръстеше в думите на Света Симич и
неволно правеше от своя вестник един орган на неговата пропаганда.
Пропагандата на Света Симич между българите не беше сама по себе лесна работа.
Една основна мъчнотия ѝ пречеше. Ние, българите, искахме автономията на Македония, а
сърбите - нейната подялба. Един компромис не беше възможен, но Света Симич изкусно
търсеше да излезе от тая безизходност. В своята книга „Влада краля Александра" Слободан
Йованович описваше неговата тактика с думи, които аз и другаде съм напомнял. Гамбета
казвал на французите:
- Мислете постоянно за Елзас и Лотарингия, но не говорете за тях.
Света Симич правел обратното: говорел за автономията на Македония, но не мислел
за нея. Той разправяше наистина на българските общественици, че приема принципа на
автономията, но като криеше от тях, че се касае за една автономия на Македония,
разделена на две национални области, българска и сръбска. Практически това значеше
старата сръбска политика на дележ, но с нова маска. Велчо Велчев не виждаше тази
измама и в своя вестник предаваше чистосърдечно изявленията, които Света Симич
направил пред него за автономията. Аз исках да пукна мехура. „Ние - пишех аз -
отбелязваме с искрена радост тия изявления на г. Симича. Но изказани в една интимна
беседа, те нямат никакво меродавно значение. Във всеки случай г. Симич не бе ги писал в
своя вестник, когато бе журналист, и не бе ги прогласил от трибуната, когато бе още
депутат. Това негово въздържание не е единично. Никой от ония сърби, които в частни
разговори одобряват принципа на автономията, не се е изказал публично в същия дух. Те
или мълчат, или когато са принудени да говорят, осъждат автономията." В тая част от
българската интелигенция, винаги готова от омраза към едно българско правителство да
поддържа при конфликт със съседите ни, че те са прави, а виновните сме ние, имаше и
друг един недостатък: липса на конкретно мислене. Българските общественици, пред които
Света Симич развиваше своята убедителност, не го питаха, като говори за автономията,
как я разбира.
След завършването на конференцията на сръбските пълномощни министри в Белград
Света Симич се завърна в София и веднага се разчу от кръговете, с които той беше в
сношения, че идел с нови предложения към България. Аз пишех във „Вечерна поща": „В.
„Ден" твърдеше вчера, че според неговите сведения от Белград г. Симич от името на
своето правителство бил предложил на България тоя проект: по повод Критския въпрос
Сърбия и България да заявят в една обща нота до Силите, че искат широки реформи за
Македония". Критският въпрос действително се беше раздвижил. Четирите Велики сили -
Русия, Англия, Франция, Италия, които стояха със своята ескадра пред Крит, принудиха
турския гарнизон да напусне острова; метежниците против генерал-губернатора принц
Георги, син на гръцкия крал, бяха пренесени в Гърция след подчинението им заедно със
своя шеф Венизелос; Силите преговаряха помежду си за някои нови концесии към острова,
а Критският въпрос нямаше никакво съотношение с Македонския. Действително
приятелите на Македония на Запад се позоваваха на това, което става в Крит, за да
докажат, че методата на материална принуда върху султана (флотата), с която четирите
Велики сили извоюваха автономията на острова, може успешно да се приложи и за
разширението на Мюрцщегските реформи до една автономия. С този аргумент и аз си
служех в моята пропаганда в чужбина. Но аналогията не беше пълна. Крит, бидейки
остров, можеше лесно да се изолира от Цариград; Македония бе в сърцето на Европейска
Турция. Освен това Австрия, която остави четирите Велики сили Русия, Франция, Англия,
Италия да действат отделно в Крит, нямаше да допусне по никой начин да се решава
Македонският въпрос без нея. Нямаше следователно никаква полза от една нота на
България и Сърбия, която да се позовава на развитието на работите в Крит. Аз добре
виждах, че тия Велики сили, които бяха искрено заинтересувани за разрешението на
Македонския въпрос, трябваше да се стимулират. Тази роля се падаше на България.
Можеше да бъде от полза и Сърбия да се присъедини към нея. Но тя нямаше искреното
желание да съдейства, а да се яви чрез една от двете държави задружно подадена нота до
Великите сила като партньор на България по Македонския въпрос и с еднакви права върху
Македония. Отговаряйки на Велчо-Велчевия „Ден", аз пишех: „С предложената от тях
дипломатическа манифестация те са искали да произведат в Европа впечатлението, че те
имат върху Македония същите права, както България, понеже те действат задружно с нея.
Те искаха, значи, да предизвикат чрез една нота същата оная сензация, полезна за техните
претенции върху Македония, която сега преследват техните чети в Македония. Всичките
сръбски предложения са се свеждали досега към едно: с нашите камъни да ни бият по
нашата глава". В „Ден" пишеше по сръбско-българските отношения освен Велчо Т. Велчев и
Димитър Христов. И за двамата се знае, че през съдбоносните дни в навечерието на
Междусъюзническата война те бяха между хората, които поставяха пред българското
правителство дилемата: изпълнение на Сръбско-българския договор от Сърбия или война.
Но в 1905 година, когато водех своята полемика с тях, те вярваха на всичко, което им
казваше Света Симич, и подканяха българската общественост да има същата вяра. През
голяма част от месец септември пишех във „Вечерна поща" почти всеки ден по
отношенията ни със Сърбия, за да разсейвам пред българското обществено мнение
илюзиите и заблужденията, които Света Симич бе предприел да вкорени в него и на които
вестник „Ден" ставаше проводник, без да си дава сметка кому служи. Стоях като на
барикада против пристъпите на една чужда пропаганда, предприела да проникне в
българската народна мисъл и да я заведе по пътя, който впоследствие, широко отворен, ни
доведе до Балканския съюз и катастрофата от 1913 година. Това е един от епизодите на
моята журналистическа дейност, за който си спомням с душевно задоволство, че съм
изпълнил своя дълг към отечеството.
Аз трябваше да се боря не само срещу лъжливите уверения на Света Симич,
разпространявани от вестник „Ден" за добрата воля и искреността на Сърбия, но и срещу
обвиненията против България за нейната [не]искреност спрямо Сърбия, обвинения от
сръбски източник, които Велчо Велчев и Димитър Христов правеха свои пред българската
[353]
публика . Сръбската пропаганда против България търсеше да проникне и в някои
среди на македонската емиграция. За жалост, тя намери там един проводник на своите
домогвания в лицето на Никола Наумов, който тогава издаваше, няколко пъти месечно,
един малък вестник, „Македонски преглед". В 1895 година, през време на първото
македонско въстание, той беше един от редакторите на революционният вестник „Право"
заедно с Тома Карайовов. Аз съм разказал вече другаде, че когато д-р Стоилов две години
по-късно почна една политика за сближение с Турция с цел да получи берати за нови
владици в Македония, той реши да отдалечи от България по благовиден начин някои
македонци, които поддържаха агитацията за революционното движение. Тъкмо тогава
Българското княжество бе добило правото да има в Турция свои консули, на които поради
васалното си положение то даде името „търговски агенти". Така Димитър Ризов бе
изпратен търговски агент в Скопие, а на Андрей Ляпчев се предложи едно място в Призрен
или Прищина. От двамата бивши редактори на вестник „Право" единият, Тома Карайовов,
биде назначен секретар на Търговското агентство в Битоля, другият, Никола Наумов, в
същото качество при Ризова. През време на службата му в Скопие стана с Никола Наумов
една случка, която го постави в лошо осветление пред българското общество. Изпратен
като куриер за София, узна се, че сръбските власти му отнели доверителните книжа, които
той носел със себе си, но не се чу той да се е противопоставил на това насилие. Аз не зная
обясненията, които той даде после пред своето началство (тогава бях още ученик в лицея),
но срещу него останаха подозрения. Той минаваше за тъмна личност, но със своята
дързост и дебелоочие той се провираше във всички кръгове. И ето че в 1905 година той се
явяваше със своя вестник пак като македонски деец. У македонската емиграция имаше по
отношение на Сърбия едно крайно отрицателно становище, основано на спомени от
миналото и на факти от настоящето, което не допускаше ни дума за приятелство със
Сърбия. Никола Наумов, за голяма изненада, излезе да приглася към хора на Велчо Велчев
и Димитър Христов за виновността на България в сръбско-българските отношения. Той я
правеше виновна не само спрямо сърбите, но спрямо всички наши противници. Никола
Наумов беше малка личност, но и микробите не са големи. Неговите внушения, толкоз по-
отровни, че се явиха в един македонски вестник, не можеха да се оставят без отговор. Той
пишеше, че „българските правителства не са считали за достойно да влязат в каквито и да е
било преговори с ония балкански държави, които също тъй, в по-малка или по-голяма
степен, са заинтересувани от бъдещето на Македония". Какво можеха да значат тия думи?
Или че балканските държави биха се съгласили за едно общо действие за Македония, стига
това да бъде пожелано от България. Или друго: балканските държави са направили
предложения, а България ги е отхвърлила. „Да почнем -пишех аз - с последната хипотеза.
Вярно е, че балканските държави са правили подобни предложения. В 1892 г. Трикупис
дойде в София да ни убеждава, че България и Гърция трябвало да сключат едно
съглашение за дележа на Македония. Стамболов му отказа доволно грубо. Питаме
редактора на „Македонски преглед": трябваше ли Стамболов да води преговори въз
основа на подобно едно предложение? След Гърция - Сърбия. Във времето на
народняците крал Александър дойде в София с намерение да постигне с нас едно
съглашение и първата му работа бе да даде на княз Фердинанда един молив, за да делят
Македония върху една карта, нарочно донесена от Белград. Съглашението и тогава не
стана. Можеше ли да стане то? Не се ли възбунтува цялото българско общество при самото
подозрение, че се е намерило едно българско правителство, което да преговаря върху
основата на един дележ на Македония?" После минавах към другото обвинение против
българското правителство - защо то само не е правило предложения на нашите съседи. Аз
изтъквах, че що се отнася до Сърбия, това е било правено. Бележех, че преди свиждането в
Ниш Д. Ризов бе изпратен в Белград, за да сондира почвата. Но настоявах пак върху това,
което вече толкова пъти бях писал във „Вечерна поща": сърбите правят споразумението
невъзможно за нас, тъй като те отхвърлят автономията на Македония и не приемат друго
освен нейната подялба. По-нататък се спирах върху укора, идещ от Белград и подет от
някои софийски среди, че българското правителство не показвало въобще в своите
отношения със Сърбия добро желание и лоялност. Аз питах: „Тия, които хвърлят обвинения
против България, могат ли да покажат една некоректност от страна на нашата държава
спрямо Сърбия? Или поне да посочат някой признак, в който да прозира студенината на
България спрямо Сърбия? Напротив, флагрантни факти показваха всеки ден, че злата
умисъл и враждебното чувство идеха от страна на Сърбия. Аз неуморно ги напомюнувах.
„По цяла Сърбия се организира политически терор върху македонците, дошли там на
поминък и които имаха доблестта да се зоват българи. На сръбската граница с Турция се
учреди една инквизиция върху пътниците българи, идещи от Македония. Македонски
дейци бидоха арестувани произволно и държани в сръбските затвори". Всичко това
можеше да мине най-после - при крайно снизхождение - като своеволие на сръбските
полицейски власти в провинцията. Чуваха се някои хора в София да дават това обяснение.
Но в самия Белград ставаха някои действия, за които не можеше да се мисли нищо друго
освен това, че са систематично насочени против добрите отношения между България и
Сърбия. Касаеше се до личността на Балугджича. Неговата смелост постоянно растеше и
той, секретар на краля, отиде дотам, че обвини чрез печата, със своя подпис, министър-
председателя Пашич, че бил „предател", задето сближил Сърбия с България. Тоя скандал
беше работа между сърби и ние можехме да видим в него само илюстрация на
вътрешното разстройство на Сърбия след цареубийството и на шантажа на цареубийците
върху крал Петра. Но за нас беше недопустимо щото едно лице, заемащо официално
положение в сръбския двор и службата на директор на печата във Външното
министерство, да кове и да разпространява, неспиран от никого, интриги против България.
Комюникето, което той издаде в навечерието на посещението на крал Петър в София и в
което наричаше Вътрешната организация сбирщина от разбойници, беше първият негов
явен опит да се напакости на начеващото се сближение между България и Сърбия.
Телеграмите, пратени от него в чуждите вестници, с които известяваше, че уж княз
Фердинанд на връщане от своите посещения в Берлин и Лондон настройвал крал Петра
против Русия и го съветвал да върви с Германия, показваха още по-ярко мисията на тоя
австрийски агент, настанен до крал Петра. При един австрийски агент, поставен на най-
важния наблюдателен пост в Сърбия, можеше ли да има между двете правителства
тайната размяна на мисли, предшестващи едно споразумение? „Сърбите се оплакват -
пишех аз, - че след своите свиждания с Вилхелма II и Едуарда нашият княз не съобщил на
крал Петра разговорите си с тях. Бихме могли да ги питаме: защо да ги съобщи? За да
направи от тях Балугджич, кралевският секретар, една телеграма за виенските вестници?"
Полемиката ми с „Ден", както бе неизбежно, трябваше да се докосне и до личността
на княз Фердинанда. Димитър Христов беше убеден, че България няма да прибегне до
война за разрешението на Македонския въпрос, и хвърляше вината върху неговата
„династическа политика". „Това понятие „династическа политика" - бележех аз - е много
неопределено. Значи ли то: една политика, едничката задача на която е да закрепи
династията? Всички ние желаем щото династията да се закрепи, защото тя е една гаранция
за международната сигурност на нашето отечество. Но може ли династията на княз
Фердинанда да се задържи на своя трон, ако поради нея България изложи на риск своята
съдба? Когато ще удари часът на върховните отговорности, не е ли династията, от която
народът ще ги дири за станалите катастрофи? Епитетът „династически" е ефикасен (пред
публиката, б. м.), но той е неправилно употребен." Вестник „Ден" ми даваше така случай
да изложа и аз своята преценка за княз Фердинанда и ето каво пишех: „Основният подтик
на външната политика на България не е интересът на династията, но психологията на княз
Фердинанда. Князът е страхлив: поради това колкото и големи да са нашите военни сили,
Европа няма да повярва, че той би се решил да воюва заради Македония. Със своето
малодушие князът лишава България от всякаква възможност да извършва тя въздействие
върху Европа. Князът е коварен: поради това никоя държава не можа да се довери на него
или да разчита на неговите задължения. Той е създал на България репутацията на
държава, която не е добросъвестна в своите международни отношения. Князът е
непостоянен: поради това никоя Велика сила не вярва в трайността на нашите
направления".
Статията, от която давам горния цитат, беше от 14 септември. На следващия ден аз
пак се върнах върху сръбско-българските отношения. Нека на читателя не се види странно,
че тоя въпрос толкова много ме е занимавал. Аз смятах, че за мене е един повелителен
дълг да разсейвам заблужденията, които сръбската пропаганда тъй хитро
разпространяваше чрез български вестници, заблудения, които докараха после фаталния за
българския народ договор със Сърбия от 1912 година и приетата от правителството на Ив.
Ев. Гешов подялба на Македония. Вестник „Ден" от своя страна продължаваше да
оправдава Сърбия и да обвинява България. Имаше от страна на Велчо Велчев не само
предубеждение, но и неосведоменост. „Ден" твърдеше: сръбската пропаганда в
Македония е дело на династическата политика на Милана. Истината е, че тя бе замислена
от именития сръбски държавник Йован Ристич и започната в 1869 година, когато той беше
регент на Сърбия - след убийството на княз Михайло, а Милан е петнадесетгодишен. „Ден"
уверяваше българската публика, че Радикалната партия не одобрявала сръбската
пропаганда в Македония. Ами Стоян Протич - питах аз, - ами Милован Милованович, не са
ли радикали те, които бяха между сръбските държавни мъже едни от най-големите
вдъхновители на тая пропаганда? Ами Света Симич - добавях аз - не е ли радикал той,
който беше шеф на пропагандата във времето на Обреновичите? Когато трябваше да се
оправдава Сърбия, „Ден" не се чувстваше в затруднение. Той твърдеше, че сръбската
пропаганда и сръбските чети в Македония били „противовес на ултранационалистическата
политика у нас и пряко последствие на династическите стремления на българския княз".
„Странно - отговарях аз, - България настоява пред Силите да поверят те на свои делегати
управлението на Македония: в това ли стремление „Ден" вижда ултранационализъм?
Програмата на всички правителства в България е била еднаква с оная на самите
македонци, както тя е формулирана от Вътрешната организация. Българската държава
подкрепя със своето дипломатическо действие и със своя престиж стремленията на
Македонското движение. А какво прави в това време Сърбия?" Сърбия се стараеше по
всички пътища на своето възможно действие да компрометира Македонското движение и
да осуети неговите стремежи. „Как тъй - питах аз - официална България чрез всички свои
органи: министри, Събрание, дипломатически агенти, заявява, че иска автономия на
Македония, и „Ден" дава право на сърбите да се съмняват в нашата искреност, а пред
очебиющия факт, че Сърбия отхвърля енергически принципа на автономията и даже се
бори с всички сили против него, той ни съветва да вярваме, че тя е готова да се съгласи с
нас върху автономията, но пречката била в България?"
Аз доста успях да разчистя терена на своята полемика с „Ден". Оставаше един въпрос,
по който Димитър Христов смяташе, че намерил победоносен аргумент против мене. Той
питаше: толкова ли е слаба моята вяра в твърдостта на националното съзнание на
българите в Македония, за да се боя, че едно сръбско-българско споразумение ще
разколебае техния отпор срещу сръбската пропаганда? Това питане ми напомнюва един
епизод от полемиките в българския печат в Румъния. Някои среди от емиграцията
настояваха пред Любен Каравелов да се обяви против сръбската пропаганда в Македония.
По една или друга причина, той не рачи да направи това, а обвиняваше в маловерие тези,
които се провиквали: „Олеле, ще ни посърбят!" „Олеле, ще ни погърчат!". Любен
Каравелов се лъжеше. Патриотическият дълг бе, напротив, щото водителите на българския
народ да бдят срещу домогванията срещу неговата национална цялост. Това не е
шовинизъм и най-доброто доказателство е викът на Христо Ботев против сръбския печат в
защита на Екзархията. За мене не беше мъчно да отговоря на вестник „Ден", но трябваше
да се простра надълго, тъй като въпреки живия интерес у българското общество спрямо
Македония твърде малцина познаваха фактическото ѝ положение. От историята знаем, че
Българското възраждане почна в Македония, но то срещна тук пречки както в никоя друга
част на общото отечество. България беше освободена, Източна Румелия присъединена към
нея, а в Македония продължаваше Черковният въпрос - т.е. борбата щото българското
население да се сдобие с български владици и да мине изцяло под ведомството на
Българската екзархия. Икономическата сила на една буржоазия, състояща се тук-таме от
гърци, но главно от погърчени цинцари, влиянието на гръцките владици пред турските
власти, враждата на самите тия власти към българското национално повдигане, в което те
виждаха бъдещата голяма опасност за Империята, всичко това налагаше на българското
население големи изпитания и жертви, замедлявайки неговия успех. Така в момента,
когато аз полемизирах с вестник „Ден", имаше в Македония, от Охридското езеро до река
Места - в Битолско, Леринско, Костурско, Енидже-Вардарско, Солунско, Серско, Драмско,
без да говорим за някои оазиси на север - още около триста хиляди българи под Гръцката
патриаршия. Погърчени? Не, но още непризнати за българи. Борбата срещу елинизма
българите имаше да водят срещу църковни и национални организации на самото място.
Сръбската пропаганда не се основаваше на никакви национални елементи. Тя беше дело
на една чужда държава, която я почна с подкупи и я продължи със своите чети, радвайки се
на протекцията на турското правителство. Споменатото вече нещастно свойство на част от
българската интелигенция да мисли с общи понятия и да се задоволява с думи я
освобождаваше от желанието да се запознае при какви конкретни условия сърбите
[354]
действаха. Така беше и с редакторите на „Ден". „Вижда се - пишех аз, - че Д. Хр.
познава твърде слабо - сякаш само по слух - отношенията в Македония. Иначе той не би ни
питал как тъй нашето съглашение със Сърбия може да се отрази зле върху настроението на
българите в Македония и да разслаби тяхното противостоене." Аз давах на читателите на
„Вечерна поща" една картина за появяването на сръбската пропаганда в един македонски
град и борбите, които тя предизвика. „Сръбската пропаганда се явява в гр. X. В тоя град
има българи, които изповядат своята народност и са под Екзархията, и българи, които се
гърчеят и са под Патриаршията. Първото условие на сърбите ще бъде да отворят свое
училище в тоя град. Но за това ще трябва една „мазбата" от града, издадена от властите. За
тая цел необходимо е едно прошение, скрепено с подписи от местни жители. За да добият
тия подписи, сърбите купуват „живи души". Това са хора от долна проба, изпаднали
чорбаджии, турски шпиони, разни алчни субекти, каквито ги има навсякъде и които за пари
биха предали брата си. Тия хора са - с много редки изключения - гъркомани. Под
ръководството на сръбските консули те вече почват да действат пред местните власти, за
да се издаде нужната „мазбата". Тя трябва да се изпрати до вилаетското управление, което
ще даде позволение за откриване на училището. Българите почват тогава да се борят. Те
употребяват всички усилия, за да не се издаде „мазбата" от местните власти. Борбата се
води понякога дълго, винаги с ожесточение. Често пъти българите са оказвали удивителна
решителност в своя отпор. Такъв е бил например случаят в нашия роден Ресен, дето
въпреки своите старания и подкупи сърбите и до днес не са успели да открият свое
училище. Такава борба сърбите водят не само за училища, но и за църкви. Спомнете си
шумната, епическа борба, която българите водеха в Куманово. „Там падна, излязла срещу
щиковете на турските войници в защита на българските права, младата героиня Екатерина
Симидчиева, народна учителка. Не една такъва жертва даде българското население в
Македония в своя отпор срещу сръбската пропаганда. Тоя отпор не беше безнадежден.
Там, дето българското население бе решено да отиде до крайности, турците не смееха
лесно да го предизвикат. Но за да се поддържа постоянно борческото му настроение, то
трябваше да чувства, че България е в еднакъв дух и мисъл с него. Питаме вестник „Ден" -
пишех аз, - когато българите в Македония узнаят, че България се е сдружила със Сърбия, че
между двете държави владее сърдечност, взаимна привързаност, общи сметки за
бъдещето, те не ще ли да почувстват своята устойчивост разколебана, а също и
надеждността на тяхната борба?"
Вестник „Ден" ми правеше едно възражение, което повидимому беше силно. От една
страна, съм се поставял като партизанин на едно споразумение със Сърбия, а от друга, съм
поддържал, че едно сръбско-българско споразумение ще отслаби у българите в Македония
духа на съпротива срещу сръбската пропаганда. Аз отговарях: зависи за какво
споразумение се касае. В моята мисъл едно сръбско-българско споразумение, основано
върху принципа на автономията и публично обявено пред света, щеше да помогне на
действието на Западните сили, воглаве с Англия, които поддържаха такава една програма
за Македония, тъй като тя отстраняваше, що се отнася до България и Сърбия, аргумента, че
противоречията между балканските народи правят невъзможно разрешението на
Македонския въпрос чрез един автономен режим. Едно сръбско-българско споразумение
върху Македония можеше да има своите отражения и в Русия и да съдейства за нейното
отделяне от Австрия, желано от либералната руска общественост и с настойчивост искано
от славянофилите. Публичното присъединение на сръбското правителство към идеята за
автономия представляваше и това преимущество за нас, че то щеше да пренесе и върху
Сърбия тая вражда и това недоверие, което Турция изпитваше спрямо България,
прекратявайки така снизхождението на турските власти към сръбските чети и помощта им
към сръбската пропаганда. Последната ми статия по сръбско-българските отношения беше
от 23 септември. В нея определях още еднъж условията за едно споразумение със Сърбия.
„Сърбия преди всичко трябва да приеме принципа на автономията, както го схваща
България, както той е определен от Вътрешната организация, т.е. без явно или прикрито
деление на сферите и при запазване целостта на Македония в нейните познати предели,
очертани от програмата на Върховния комитет в София." Въпросът за границите на
Македония трябваше напълно да се изясни, тъй като сърбите поддържаха, че Скопският
санджак трябва да се отдели от нея, като принадлежащ към Стара Сърбия, а за нас,
българите, Македония, това бе земята между Шар планина и Охридското езеро на запад,
река Бистрица на юг и река Места на изток. Накрай формулирах и следното условие: „В
Македония ние признаваме само един фактор: Вътрешната организация. Без нейно
съгласие чети не трябва да се пращат в Македония нито от тук, нито от Сърбия.
Вътрешната организация може да приеме сърби в своите чети; но тя не може да търпи
[355]
сръбски чети в своята територия" .
Полемиката между мене и редакторите на вестник „Ден" се следеше с много жив
интерес. „Вечерна поща" имаше голям тираж и маса съмишленици, „Ден" - една публика
по-ограничена, но привързана към неговите идеи. Въпреки разменените аргументи
различието в понятията между единия лагер и другия продължаваше. Между туй в края на
1905 година стана в сръбско-българските отношения едно събитие от значителна за
момента важност.
 ЯВНИЯТ МИТНИЧЕСКИ СЪЮЗ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ И ТАЙНИЯТ
ПОЛИТИЧЕСКИ ДОГОВОР МЕЖДУ ТЯХ. ВТОРОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ ОТ
БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ПОЛИТИКА. РОЛЯТА НА Д. РИЗОВ И НА КНЯЗ
ФЕРДИНАНДА. ЕПИЛОГЪТ НА ВТОРИЯ СРЪБСКО-БЪЛГАРСКИ ОПИТ ЗА
СПОРАЗУМЕНИЕ
На 19 декември бе представен в Народното събрание и на другия ден одобрен
договор за митнически съюз със Сърбия. Гласуването му стана, тъй да се каже,
светкавично. Нито докладчик се яви, нито министърът на финансите взе думата. Това не бе
гласуване, а манифестация с акламации. Един депутат се качи само на трибуната, Вълко
Нейчев, избран в Панагюрско, оригинален човек, познат навремето, който носеше шаячни
дрехи и говореше френски като парижанин. Привърженик на дядо Цанкова, емигрант като
него през Стамболовия режим, враг и сега на стамболовисткото правителство, той
поздрави с радост договора, сключен от него, нарече го „свещена връзка" между двата
братски народа, говори за славата на двете династии и накрай извика:
- Да живее Негово Величество кралят на Сърбия Петър I! Да живее Негово Царско
Височество българският княз Фердинанд I!
За втори път, откакто бе стъпил на българския престол, Фердинанд намираше похвала
от тия, които толкова години бяха го считали за узурпатор. Първият път беше
миропомазването на княз Бориса в православието. Договорът за митнически съюз
представляваше една дълга серия от членове и добавки, в подробностите на които няма
да влизам. Ще отбележа само, че освен за свободна размяна на стоки между двете
държави, в него се говореше за монетарно единство (както съществуваше у латинските
народи), консулска конвенция, конвенция за екстрадиция и прочее. Една точка от
уговорената спогодба ще цитирам дословно, тъй като тя показва вдъхновението, на което
митническият съюз даваше израз. В нея се казваше: „Правителствата на съюзните държави
се задължават до края на 1906 година да въведат кирилицата в телеграфната
кореспонденция между България и Сърбия".
Договорът за митнически съюз бе сключен в Белград на 9 юли 1905 година. Но той бе
предшестван от друг един със същата цел, подписан пак в Белград на 30 март 1904 година
и държан в тайна. В същия ден беше подписан и един таен договор за политически съюз
между България и Сърбия. Двата тия договора, митническият и политическият, са останали
неизвестни. Аз получих техния текст от генерал Рачо Петров в 1934 година. Сега имам
случай да ги изнеса пред българската общественост заедно с други два документа, които
хвърлят светлина върху водените между Сърбия и България преговори, преди да се стигне
до едно съгласие. Държаният в тайна митнически съюз от 1904 година носеше наслова
[356]
„Дружествен договор между Княжество България и Кралство Сърбия" . В него бяха
поставени само принципиалните положения. Тайният митнически съюз остана цяла година
като приспан. Едва през пролетта на 1905 година се събра в Белград една сръбско-
българска комисия, за да изработи технически върху приетите общи основи един договор,
който да бъде представен на одобрение пред Народното събрание и Скупщината. От
българска страна взеха участие в сключването Петко Германов, директор на статистиката, и
Бончо Боев, професор по финанси в Софийския университет. Сръбските делегати бяха
почти изцяло чиновници от митниците. Между тях личи името на един млад тогава
чиновник във Външното министерство, д-р Момчило Нинчич, който впоследствие стана
един от най-познатите министри на външните работи на Сърбия. Преговорите не вървяха
гладко. Станала беше на 19 май една промяна в сръбското правителство: Любомир
Стоянович, шеф на младите радикали, самосталците, бе заместил Никола Пашич.
Подготовката на един митнически съюз между България и Сърбия не бе останала скрита за
Австро-Унгария и тя туряше в ход всички свои средства, заплашванията на първо място, за
да провали предприетата инициатива, която тя смяташе, съвсем правилно, като насочена
против нея. Пашич не се боеше от тия заплашвания. Напротив, той желаеше един конфликт
с Австрия. От толкова години виенското правителство употребяваше терор върху Сърбия,
напомнювайки ѝ при всеки случай, че може да затвори австрийската граница за сръбския
износ. Това бе като един кошмар, от който Пашич искаше един път завинаги да освободи
Сърбия, като потърси други пътища за сръбската търговия. Улесненията, които
митническият съюз предвиждаше за сръбския транзит по българските железници до Варна,
му даваха надеждата за един изход. В портрета, който бях дал във „Вечерна поща" за
Пашич през време на моята анкета в Белград, аз бях го представил като човек на
двоумението и отлаганията. Тоя портрет беше забавен, но не и верен. Революционер през
своите младини като студент по инженерство в Цюрих - говореше се, че той се познавал с
Бакунин, участник в Зайчарската буна, емигрант в България и в Русия, лежал в затвора при
царуването на крал Александра, имаше у Пашич една готовност за рискове, която някои
сърби в разговор с мен са отдавали на българския му произход. Света Симич бе казал
еднъж на френския дипломатически агент в София Ализе, че Пашич отишъл твърде далеч с
митническия съюз и че неговият наследник се безпокоял много от мерките, които в отговор
можела да вземе Австрия. Любомир Стоянович беше наистина човек от по-друго тесто,
отколкото Пашич. Пашич бе останал държавен мъж от конспиратор, свикнал на опасности.
Любомир Стоянович беше професор в Белградския университет, познат като славист и
издател на стари паметници, между които Мирославовото евангелие. Неговият
темперамент на учен го караше да избягва опасните предприятия. Той гледаше с вътрешна
тревога на перспективата на една митническа война с Австрия, за която вече получаваше
предупреждения. Полковник Хесапчиев имаше впечатлението, че Люба Стоянович търсел
да се измъкне от подписаната от неговия предшественик спогодба с България, но трябвало
да държи сметка за обстановката, в която се намирал при една Скупщина, разтурена, и
нови избори, непроизведени. Хесапчиев бележеше, че като [не] бил сигурен за
положението си, той си давал вид, че иска да завърши преговорите. „В последно време
обаче - продължаваше Хесапчиев - едно, вследствие на силното давление на Австрия, и
друго, вследствие на по-голямата вероятност да спечели изборите, настоящето
правителство промени взглядовете си. Делегатите от страна на Сърбия дали на нашите
делегати да разберат, че е възможно договорът да не се подпише и преговорите да се
прекъснат, понеже сръбското правителство не желаело да сключва договор с България,
преди да е сключило такъв с Австро-Унгария. Материални причини за прекъсване на
преговорите няма никакви, тъй като сами сръбските делегати са признали, че по всички
въпроси е постигнато пълно съглашение; така че въпросният договор, ако се не подпише,
ще стане жертва на политиката, която днешният кабинет в Сърбия води по желанието на
Австрия." Рапортът на Хесапчиева издаваше силно безпокойство: „Не е важно тук, че
търговските интереси на Сърбия и България ще пострадат, тъй като помежду си тия две
държави нямат голяма търговия; важно е, че при тези условия, ако Сърбия прекъсне
преговорите, то полемиките, които ще се създадат след това, ще доведат и изострят
отношенията ни до неприятелски". Хесапчиев рисуваше мрачно своите предвиждания.
Сърбия да се хвърли отново в обятията на Турция с надежда Портата да признае
официално съществуването на сръбска народност в Македония, да търси пак споразумения
с Гърция за дележ на сферите на влияние и съюз с Румъния. И по-рано се пускали слухове
за подобни намерения, слухове, пръскани от лица, близки до двореца, значи: Балугджич,
но сега те добивали особена вероподобност. „Ето защо – заключаваше Хесапчиев - би било
полезно да се направи от наша страна всичко възможно, за да се спре осъществлението на
подобни политически комбинации против нас." Нямам писмени данни за реагирането на
българското правителство спрямо подозрителните колебания на Люба Стоянович, но като
се има предвид темпераментът на Рачо Петрова, може да се каже, че то е било остро.
Рапортът на Хесапчиев беше от 20 юни; на 9 юли сръбските делегати подписаха
приготвения от много по-рано текст на договора.
Гласуването от Народното събрание на сръбско-българския митнически съюз
предизвика, както и трябваше да се очаква, силно раздразнение във Виена, където той се
посрещна като пряк дипломатически удар срещу австрийската политика. Но гневът на
Австрия не се почувства еднакво в София и Белград. Ние няма защо да се боим от една
митническа война с Австрия. През пролетта на 1905 година при един нов престой във
Виена аз имах едно интервю с Фон Кал, министър на търговията, и го публикувах във
„Вечерна поща". Фон Кал не можеше да не знае за сръбско-българските преговори, но
изявленията му бяха извънредно приятелски по отношение на България, която той
познаваше много добре като бивш австрийски дипломатически агент в София. И сега
недоволството във Виена от България не беше голямо, защото условията го правеха
безсилно. Положението на Сърбия беше обаче много тежко. Австрия беше убедена, че
може да накаже Сърбия всеки момент и да я превърне от враг на жертва. Сръбското
правителство виждаше това много ясно и веднага предприе мерки, за да уталожи,
доколкото е възможно, бурята, като изпрати във Виена Милованович, член на Държавния
съвет, с мисията да разтълкува сръбско-българския митнически договор пред австрийското
правителство и да му даде обяснения, които да го задоволят. Според рапорта на френския
[357]
посланик във Виена Милованович заявил по-специално, в името на своето
правителство, че сръбско-българският договор за митнически съюз няма да бъде
представен пред Скупщината, освен след като тя разгледа и одобри сръбско-австрийския
търговски договор, за който се водеха преговори. Това, което то искаше, то бе
унищожението на самия сръбско-български митнически съюз. Такова е искането му,
предявено в София. Граф Голуховски повика дипломатическите представители на Сърбия и
на България във Виена и им каза да предадат на правителствата си този ултиматум:
писмено задължение да скъсат договора за митнически съюз или спирането на
преговорите, които те водеха с Австрия за търговски договори. Австрийското правителство
имаше в ръцете си спрямо Сърбия познатото оръжие: затваряне границата за нейния
износ; но спрямо България - никакво средство на принуда. От една австро-българска
митническа война Австрия бе, която щеше да претърпи загуба, тъй като нашият износ за
нейния пазар беше незначителен, а нейният внос в България представляваше важно перо.
Борбата с българското правителство обаче граф Голуховски постави на друга почва. Той се
позова на чл. 8 от Берлинския договор, който постановяваше, че договорите, сключени от
Турция, търговски, мореплавателни и пр., остават задължителни и за Българското
княжество. Това значеше, че българското правителство не можеше да дава на никоя друга
държава изгоди, които би отказала на Австрия като подписавша Берлинския договор, и
следователно сръбско-българският митнически съюз е спрямо Австрия невалиден. С една
циркулярна нота до Великите сили граф Голуховски, подкрепен от Германия, поиска от тях
съгласието им по неговото тълкувание по ограниченията, които Берлинският договор
налагаше на България. Българското правителство възрази с известния факт, че още през
1897 година при сключването на австро-българския търговски договор Австрия се бе
отказала от тоя член на Берлинския договор, на който сега се опираше. В тоя спор
австрийското правителство не можеше да се надява на победа и макар да постоянства в
своята юридическа позиция, не възнамеряваше никакви мерки против България. Неговата
угроза спрямо Сърбия продължаваше и накрай сръбското правителство трябваше да се
преклони. То не внесе сръбско-българския договор в Скупщината и митническият съюз
между България и Сърбия пропадна.
Сръбско-българският политически съюз нема, както ще видим, по-добра участ. И той,
преди да бъде подписан, мина през няколко перипетии. От една телеграма на Рачо
Петрова до полковник Хесапчиев виждаме, че сръбското правителство беше поставило
спрямо България условия в пълен разрез със следваната от нея национална политика. В
статиите си по своята анкета в Белград аз бях изтъкнал, че някои сръбски радикалски
кръгове приемаха поначало автономния режим за Македония, но при условие Скопският
санджак да се отдели от нея под името Стара Сърбия. Пашич сега формулираше това
искане при преговорите, започнати с България. В отговор на това писмото на Рачо Петрова
до Хесапчиева гласеше: „Княжеското правителство, като усвои сведенията, които му
съобщихте с писмата си и телеграмите, и като изслуша подробния устен доклад на г. Ризов
върху полуофициално водените Ви преговори със сръбското правителство по едно братско
споразумение между двете съседни държави, и след доклад до Негово Царско Височество
Господаря, реши: По никой начин то не може да приеме забележката за определение
понятието и границата на Стара Сърбия и Македония, тъй като тая забележка коренно
изменява базата на споразумението ни, която база е пълно безкористно отношение към
земите, населени от българи и сърби в Европейска Турция, па и наново възбужда старите
начала за дележ и сфери на влияния, които начала княжеското правителство отдавна е
отхвърлило".
Рачо Петров, като подчертаваше, че забележката, която сръбското правителство
искаше да вмъкне в договора за наименованието на Скопския сан-джак - Стара Сърбия, е
неуместна и неприемлива, добавяше и някои резерви, върху които точно не съм
осведомен, тъй като цялата преписка не е в ръцете ми. Вижда се, че се е касаело до
реформеното дело. Рачо Петров предлагаше да се изоставят сръбските бележки по тоя
въпрос, който бил вече в ръцете на Великите сили. В заключение той даваше инструкции:
„Прочетете горната депеша на министър-председателя Груича и министъра на
външните дела Пашича и поискайте на нея бърз и категорически отговор. В случай на отказ
на българското предложение потърсете аудиенция при краля, комуто ще обясните всичко и
ще прочетете горното, като отхвърлите от княжеското правителство всяка отговорност за
неуспехите на едно споразумение, толкоз полезно за двата съседни и братски народи и
толкоз угодно за техните поробени събратя в Европейска Турция. Във всичките случаи ще
телеграфирате веднага съответствующите резултати. Можете позволи снимането препис от
настоящата депеша, ако се пожелае това от министрите или краля,
(п) Министър Петров."
При решителната съпротива, която срещна, сръбското правителство отстъпи и на 30
март 1904 година тайният политически съюз биде подписан. Предавам под черта неговия
[358]
пълен текст и ще се спра по-специално върху някои негови точки, за да разтълкувам
техния смисъл и посоча значението им за политиката на България.
В увода се казва, че договорът е поставен въз основа на принципа „Балканите за
балканските народи", запазването на териториалното статукво. Това бе добре и като
политика на двете държави, а като платформа пред Европа.
По-нататък се казваше: „и да се подобри съдбата на техните сънародници в
Отоманската империя". И тази формулировка беше отлична. Не се споменаваше името на
Македония, в което ние не признавахме никакви права на Сърбия, а изобщо Европейска
Турция, в някои части на която, в земите оттатък Шар, действително имаше сърби. Първият
член от договора се отнасяше до Мюрцщегските реформи. Двете правителства се
съгласяваха да ги подкрепят, като изразяваха желанието щото да се приложат и в
Одринския вилает. Одринският вилает бе споменат тук несъмнено по желанието на
българските делегати. Но те не си даваха сметка, че с такъв един стремеж ние се
сблъсквахме с политиката на Русия, която смяташе Одринския вилает за своя сфера на
влияние и не допускаше европейска намеса в нея. В същия тоя член се говореше за
Македония и Стара Сърбия, без те да се разграничат, и така се оставяше свободно поле на
сърбите да поддържат старото си определение за тия две земи. Вторият член изразяваше
решението на двете държави да бранят своята териториална цялост, независимостта си,
както и „сигурността и неприкосновеността на нине царствующите им динасии". Аз
съжалявам, че редакторите на народняшко-цанковисткия вестник „Ден", с които водих
своята полемика, не можаха да прочетат току-що цитираните думи. Те твърдяха, че
династическите интереси на княз Фердинанда го карали да не желае споразумение между
България и Сърбия. Сега се открива, че осигуряването на династията му е намирало място
тъкмо в условията на сръбско-българския съюз. За династическите интереси на княз
Фердинанда се говореше и по повод на мнимия австро-български договор, с който
Австрия уж му гарантирала престола. Всичко това е абсурдно и смешно. Какво можеха
Австрия и Сърбия да направят, за да закрепят Фердинанда и династията му, ако те бяха
застрашени? Освен това, в разлика от Сърбия, за България не бе имало династически
въпрос. Княз Александър завеща на сина си: да не предявява никакви претенции върху
българския престол. За княз Фердинанда можеше да има само една опасност; тоя я
виждаше у русофилите, които в душата си никога не се помириха с неговото стоене на
българския престол. Но против тая опасност, ако тя действително съществуваше, можеше
само една чужда държава да го пази: то бе Русия, при добра воля спрямо него и чрез
влиянието си върху своите привърженици в България. С член трети Сърбия и България се
задължаваха „да се противопоставят задружно с всичките сили и средства, с които
разполагат, на всяка неприятелска акция или изолирана окупация в горепоменатите четири
вилаета, от която държава и идват те". По отношение на трите първоозначени вилаета
това постановление имаше своя смисъл и полезност. Но що се отнася до четвъртия,
Одринския, абсурдността тук достига своя връх. Сърбия, значи, се задължаваше да помогне
на България с войската си против едно руско дебаркиране на черноморския бряг на
Европейска Турция. Абсурдността, за която говоря, се показва още повече налице, като се
вземе предвид, че от 1902 година съществуваше военна конвенция между Русия и
България. В следващия член ставаше дума за сключването на сръбско-българска военна
конвенция. В член пети двете правителства се задължаваха, ако се постави Албанският
въпрос, да действат задружно за разрешението му съгласно интересите на Черна гора.
Това бе уговорено като акт на славянска солидарност. България обаче се връзваше за тази
солидарност, без да знае точно докъде тя я води. С член шести Сърбия и България се
споразумяваха да третират и решават задружно „всички въпроси, произтичащи от съюза
им". Член седми ще приведа дословно: „Двете съюзни държави се задължават да подлагат
на окончателното разрешение на Н.И.В. всерусийския цар всичките ония спорове помежду
им, върху които сами не биха могли да дойдат до съгласие. В случай че руският цар
отклони от себе си решението на спорния въпрос, той се предава за разрешение на
Международния арбитражен съд в Хага". С предвиждането на намеса от страна на Хагския
съд абсурдността не само се показва, но и крещи. В последния член, осмия, се говореше за
запазването в тайна на договора и за условията на неговата ревизия.
Към двата договора, сключени на 30 март 1904 година - митническия съюз и
политическия, се прибавяше и един заключителен протокол. От него няма да дам всичко, а
само някои постановления с политическо значение в един или друг смисъл. Сръбско-
българският договор бе сключен под знака на славянството. В договора за митнически съюз
се говореше за въвеждането на кирилицата в телеграфическите съобщения между
България и Сърбия. В заключителния протокол се добавяше към това: „Двете съюзни
държави ще се споразумеят своевременно, за да направят задружни постъпки пред
Императорското руско правителство с цел да се установи непосредствено телеграфно
съобщение между Русия и България - ако е възможно с кирилицата". Подписавшите
договора бяха изпълнени от добро чувство на славяни, но те не вземаха предвид, че в
сръбската кирилица липсват някои от нашите букви (ъ, ь, ю, и пр.), а русите нямаха
употребявани тогава от нас. В протокола се уточняваше, че Новопазарският санджак влизал
в Косовския вилает. Това значеше, че Сърбия и България се задължават да го пазят от една
австрийска окупация. В Берлинския договор обаче се казваше изрично, че Австрия има
право да продължи окупирането на Босна и Херцеговина „до Митровица аu dela", т.е.
оттатък. Решени да пазят териториалното статукво на Балканския полуостров, Сърбия и
България се поставяха в юридическо отношение против едно добито от Австрия право по
съгласие на Великите сили.
Имаше у двете правителства, когато почнаха преговорите си, една обща идея:
задружен отпор срещу Австрия. Но вън от това всяко едно от тях преследваше свои
собствени цели. Българското правителство се опитваше да привлече Сърбия за своята
политика в подкрепа на идеята за автономия на Македония и не успя. От своя страна
сръбското направи опит да вмъкне в договора отделянето на Скопския санджак под името
Стара Сърбия. И то не успя. Сърбия обаче има един успех, на който тя много държеше. В
заключителния протокол се казва: „Двете съюзни държави ще се стараят да се постигне
взаимна толерантност между техните сънародници в Отоманската империя". Човек,
запознат с работите в Македония, не можеше да не се попита как едно българско
правителство е могло да поеме подобно задължение. Преди всичко то бе отричане от
героичната борба, която българското население в Македония водеше против една чужда
пропаганда в пристъп срещу неговата народност. Това е моралната страна. Но има и една
фактическа. Каква възможност имаше българското правителство да накара Екзарх Йосиф,
църковните общини, Вътрешната организация да оказват обещаната на Сърбия
„толерантност", т.е. да оставят Сърбия безпрепятствено да развива своята пропаганда? Тук
имаше от негова страна едно лекомислие, което не може да се нарече освен изумително.
За радост, в такова лекомислие бе попаднал и д-р Стоилов със сръбско-българския
договор, подписан от него в 1897 година. В една книга от моите мемоари, предходяща
настоящата, аз съм описал тази печална история въз основа на документите, които ми
предаде един от синовете на покойния български държавен мъж. Когато аз прочетох тия
документи, не исках да вярвам на очите си. На един въпрос, зададен по-късно при един
случай на Тодор Тодорова: защо вашият кабинет подписа съглашението със Сърбия двете
държави да не си пречат взаимно в Македония, той отговори: нека македонците да
[359]
дърпат от едната и от другата . Тия му думи аз съм ги напомнял и друг път. Те не ме
изненадват от негова страна. По въпроси като тия понятията на Тодор Тодоров бяха много
мътни. Но д-р Стоилов беше по ум човек от друг мащаб и по национално чувство от друга
традиция. Той се учи в Роберт Колеж, в Цариград, през време на разгара на Черковния
въпрос, когато се водеше борбата за запазването на македонските епархии, и се
въодушевяваше от нея. В Учредителното събрание в Търново (1879 г.) той държа,
оплаквайки участта на останалата под робство Македония, една патетична реч, за която
съм писал в „Строителите". Министър на външните работи в 1882 година, той подаде на
княз Александра един мемоар за Македония, за да изпълни дълга на българското
правителство към нея, мемоар, в който политическата предвидливост и националното
чувство са на еднаква висота. Аз често пъти съм се питал как същият тоя човек е уговорил и
подписал едно задължение България да остави на сърбите свободно поле в Македония.
Няколко обяснения ми идват на ума и никое не ме задоволява. Спирам се на това, че той
попаднал тогава в едно от тия увлечения, които не бяха чужди на неговата природа на
оратор и каквито често се забелязват у хора със същия темперамент. Д-р Стоилов скоро
видя грешката си, когато д-р Владан Джорджевич, сръбски пълномощен министър в
Цариград, се яви пред Екзарх Йосиф и поиска от него въз основа на сръбско-българския
договор да даде заповед на българските владици в Македония да не пречат на сръбската
пропаганда, и когато Сърбия обвини него, д-р Стоилова, пред руското правителство, че
изменил на задължението си. В това време Стоилов правеше постъпки пред султана за три
нови берата за български владици в Македония. Стреснат от положението, в което бе го
поставило неговото недомислие, и за да се постави наясно спрямо Сърбия, той
телеграфира на Димитър Марков, български дипломатически агент в Цариград, че вместо
три бератите може да бъдат два, но единият да бъде непременно за Дебър, т.е. в тая част
на Македония оттатък Вардара, към която именно сърбите съсредоточаваха своите усилия.
Сръбско-българският договор от 1897 година беше първото отстъпление на едно
българско правителство от националната политика. Второто се извърши сега, в 1904
година, от кабинета на Рачо Петрова. Аз дълбоко съжалявам, че когато той ми даде
документите по тоя договор, не го разпитах веднага по обстоятелствата на неговото
сключване. Той беше ме поканил да отида на гости у него във вилата му в Белово, за да
разговаряме по минали работи и да си вземам и бележки. Но жената, за която се беше
оженил за втори път - разведена съпруга на същия този Балугджич, за когото толкова
много говорих, осуети срещата в желанието ѝ да отдалечи от мъжа си всички негови
приятели. Все пак достатъчно познавах генерала, за да мога да тълкувам някои негови
действия. Рачо Петров разбираше нуждата в момента от едно споразумение със Сърбия,
тъй като допускаше, че може да има опасност откъм Австрия, но не беше ни най-малко
ентусиазиран от идеята за сръбско-българско братство. Сръбско-българският договор не
беше замислен от него, нито инициативата за преговорите беше негова. Това беше дело
на трима души: на княз Фердинанда, на Димитър Петкова и на Д. Ризова. Ризов в
действителност игра най-голямата роля. Знаем, че в отвореното си писмо до Фердинанда в
1899 година той му предлагаше сключването на един съюз със Сърбия и Черна гора. Но
тогава той пишеше на Фердинанда като негов враг и му даваше един вид ултиматум. В
1904 година виждаме го дипломатически агент в Цетина, назначение, което получи
благодарение на Д. Петкова. Петков имаше към Ризова една слабост, която често е била
затъмнявана от ярости, но никога не е угасвала, защото в неговата примитивна натура
най-ранните впечатления бяха най-трайни. Свързани в 1884 година от култа им към
[360]
Каравелова, в 1885 година от Македонското движение и пращането на чети през
границата, в 1886 - от издаването на вестник „Независимост" заедно със Захарий Стоянова,
в 1887 те буйно се разделиха, щом Ризов, отначало привърженик на Регентството, се обяви
против него. Но когато Ризов бе интерниран от полицията в село Кесарево, Петков му
пращал пари, за да живее. В първите години на Стамболовия режим Петков и Ризов се
намираха един срещу друг, но когато Ризов беше съден по заговора на майор Паница,
Петков моли съдиите да не го окачат на въжето. Идват след това дългите години на
емигрантството на Ризова в Сърбия и Русия, замесен във всичките дела на емиграцията,
обвинен като съучастник в убийството на Белчева. В това време Петков, редактор на
„Свобода", сипе върху него най-страшните епитети, отрича му дори качеството на
българин и го нарича, както по-рано Захарий Стоянов, Мита Ризич. Завърнал се от своето
емигрантство, Ризов обнародва брошурата „Възраждаща се и израждаща се България", в
която не само изобличава Стамболова като тиранин, но го изобразява в частния му живот
като покварен до цинизъм. Петков е като бесен против него. Развежда се от сестра му. Но
въпреки всичко някаква искра от старите чувства остава в неговото сърце, скрита под
пепелта. Няколкото опита на Ризова да направи кариера – редактор на вестник „Млада
България", търговски агент в Скопие, депутат в 1899 година - имат краткотраен успех и го
оставиха без професия и при изчерпани възможности да прави откъдето и да е заем.
Историческата истина ме заставя, както по-рано в „Строителите", да показвам лошите
черти у Ризова, но не искам да оставям неговия образ осветлен само от една страна.
Имаше у него и бележити качества, които трябва да посоча. Самоук и с големи празнини в
неговите познания, той показа от трибуната на Народното събрание блестяща дарба на
оратор и като журналист, полемическа диалектика и жар. Той имаше истинско призвание
на общественик и темперамент на борец. Крив или прав, за добро или за зло, той бранеше
своите идеи с кураж. Аз не виждам в българската политика човек с тая смелост, която той
имаше, да се противопоставя на общото течение, сам против всички. Ще напомня, че във
Великото народно събрание в Търново в 1887 година Ризов единствен гласува против
избора на Фердинанда и че когато в 1902 година цялата българска общественост се
повдигна против издаването на берат за сръбски владика в Скопие, той в събранието на
партийните шефове и големите представители на интелигенцията се отдели от
всенародния протест. Тая му наклонност да поддържа при всеки случай особено мнение и
навикът да мени мненията си, минавайки от една крайност към друга, заедно с
радикалната му неспособност да води сам група или да стои дълго в група, водена от друг,
не му даваха да пусне корен никъде, вред гледан с недоверие. В такова политическо
усамотение се намираше той, когато в 1903 година се образува стамболовисткото
правителство, начело на което беше Рачо Петров, но в което Петков имаше
преобладаващото положение като шеф на партията. Как стана помирението между тях, не
зная. Но годината не бе изминала, когато Ризов биде изпратен в Цетина. Според това,
което ми разказваше д-р Генадиев, Петков убедил княз Фердинанда да склони на това
назначение с аргумента, че е по-добре един човек, опасен като Ризова, да се намира вън
от България, нежели в нея. От своя пост в Цетина Ризов имаше пред себе си ново поле за
своето апостолство за един съюз между България и Сърбия, позовавайки се сега и на
авторитета на черногорския княз. Никита беше един от вдъхновителите на сръбско-
българския съюз от 1897 година, текстът на който му бе съобщен, както бе съобщен и на
руския цар. Към другите съображения, които го водеха тогава, сега се прибавяше и
обстоятелството, че на сръбския престол се бе възкачил неговият зет крал Петър, комуто
приятелството на българския княз бе нужно. От Андрей Тошев, който наследи Ризова в
Цетина, аз зная, че княз Фердинанд ненавиждал в душата си Никита, в моменти на гняв
кичел го с грозни епитети, но ценял политическия му ум и се боял от неговите интриги при
руския двор, където две негови дъщери, женени за велики князе, му даваха достъп. Той
държеше голяма сметка за него като човек на Русия и внушенията му, които получаваше
чрез Ризова, намираха го отзивчив. Ризов бе повикан на доклад в София и в аудиенцията
си при княз Фердинанда ги подкрепи с тази страстна увлекающа логика, която добиваше
неговата реч при идейни разисквания. Той намери почвата подготвена. Аз вече изложих
съображенията на княз Фердинанда да търси лично сближение с крал Петра. Трябваше
обаче един посредник, който да завърже личните връзки между двамата владетели. С тая
мисия ходи Ризов в Белград, където старото му приятелство с Пашича от емигрантското
време му даваше възможност за интимни и доверителни разговори. Ризов бе, който
положи с Пашича основите на съюза, и той води преговорите като пръв делегат. Наследник
на Стамболова, Петков бе добил от него традицията да не се вярва на Сърбия и да се
отхвърля всеки опит от нейна страна за политическо споразумение. Той се намираше
обаче под силното влияние на княз Фердинанда и тия му думи, които д-р Генадиев ми е
предавал: „Ние ли ще знаем повече от него?", са характеристични в това отношение. Той и
князът бяха единни в инструкциите си до Ризова по преговорите в Белград, в които Рачо
Петров се намесваше само за да туря спирачки. Един от адютантите на княз Фердинанда,
Алекси Стоянов, ми разказа: - През великденските празници на 1905 година князът се
намираше в Рилския манастир. От там отидохме в Ситняково. Тук пристигнаха Димитър
Петков и Ризов. Те вечеряха заедно с княза и после се отделиха в кабинета да приказват.
Ризов правеше своя доклад по току-що подписаните договори в Белград. Преди да
свърша с тяхната история, ще си задам пак въпроса, който си зададох за поведението на д-
р Стоилова: как е било възможно едно българско правителство да приеме задължението
за толерантност към сръбската пропаганда в Македония? За княз Фердинанда е ясно. Той
помнеше, че същата клауза беше приета в първия договор със Сърбия (1897 година). Но за
Петкова? За Рачо Петрова? За тях не ми остава да мисля друго освен това: Ризов бе им
заявил, че иначе договорът със Сърбия не ще може да бъде сключен, а от друга страна, че
задължението за толерантност към сръбската пропаганда ще остане платоническо, на
книга.
Аз не намирам никъде диря, че договорът за политически съюз със Сърбия е бил
ратифициран, нито виждам друго последствие от него освен посещението на княз
Фердинанда в Ниш и това на крал Петра в София. Във френските дипломатически
документи се говори за едно сръбско предложение до българското правителство за
задружна постъпка пред Великите сили, но което останало без последствие. Ализе донася
при какви обстоятелства то е било направено. Австрия и Русия се опасяваха да не би
морската демонстрация против Турция да разпали надеждите на балканските държави и
да ги подтикне към опасни за мира действия. В средата на ноември те подадоха до
правителството на България, Сърбия и Гърция една идентична нота със строги
предупреждения към тях. В нотата се казваше, че „Силите няма да търпят опити, имащи за
цел да разтурят политическото статукво в Балканския полуостров, и ако случаят се
представи, ще се видят в необходимостта да се противопоставят на всеки опит от тоя род".
Тия думи предизвикаха безпокойство в западните столици. Когато посланиците на Русия и
на Австрия се явиха поотделно при френския министър-председател и министър на
външните работи, за да му съобщят текста на приготвената нота и да поискат съгласието
му, Рувие отговори, че е готов да препоръча на френските дипломатически агенти в София,
Белград и Атина да дадат на правителствата, при които са акредитирани, настойчиви
съвети за въздържане от всяко пряко или косвено участие в смущенията в Македония; „Но -
добавил той - аз не мога да отида дотам, че да се присъединя към един заплашителен
език, който би могъл да накара Силите да минат от думите към една военна акция против
балканските държави". Това си становище Рувие съобщи чрез френския посланик в
Петербург на граф Ламсдорф, като настоя да му се изпрати колкото се може по-скоро
 [361]
неговият отговор . Сръбското правителство сметна, че при настъпилото напрежение
България и Сърбия трябва задружно да възразят на отправеното към тях заплашване. В
своя рапорт от 7 декември френският дипломатически агент в София пишеше: „Вследствие
на връчването на австро-руската нота на софийския кабинет и на белградския, сръбският
дипломатически агент направил една постъпка пред министър-председателя Рачо Петров,
за да узнае дали княжеското правителство би било наклонно да отговори на тази нота чрез
едно идентично съобщение до Великите сили. „Генерал Петров - бележеше Ализе -
посрещна това подканване с резерва. Както съм имал случай да констатирам това много
пъти в своите доклади, българското правителство, макар да остава решено да следва една
приятелска политика със Сърбия, бе искало досега да се въздържа от всяко задружно
действие със съседното кралство по македонските работи. То се боеше от влиянието на
Сърбия в Македония и предпочиташе щото Македонският въпрос да запази съществено
българския характер, който произлиза от надмощието на българския елемент и на
българските интереси". Между туй княз Фердинанд на връщане от Париж имал на
Белградската гара среща с крал Петра. Двамата разговаряли по общото положение в
Балканския полуостров. Крал Петър по-особено поискал от Фердинанда да утвърди
солидарността на интересите и въжделенията на Сърбия и на България чрез една обща
постъпка на двете правителства пред Великите сили. Княз Фердинанд отложил своя
окончателен отговор до връщането си в София. „Изглежда - пишеше Ализе, - че тази среща,
дошла непосредствено след съветите, които Ваше Превъзходителство е дал на княз
Фердинанда през време на пребиваването му в Париж, е на път да изкара българското
правителство от резервата, в която се бе държало досега спрямо Сърбия". Министър-
председателят наистина повикал, по заповед на княза, сръбския дипломатически агент и
разгледал заедно с него формите на една обща постъпка пред Силите в духа на
направеното от крал Петра предложение. Двамата се съгласили върху следните точки: „1.
Сърбия и България не може да бъдат държани отговорни за положението в Македония. Не
са съперничествата на християнските народности, които предизвикват смущенията, но
неспособността на турската администрация, нейната зла воля спрямо славяните, нейното
притеснение към гъркоманските елементи. 2. Двете държави се смятат застрашени от това
непоносимо положение. Обаче те няма да се намесят по никой начин, освен ако настъпят
кланета или пък статуквото е застрашено. 3. Двете държави приемат Мюрцщегската
програма като основа за реформите, които трябва да бъдат въведени в европейските
вилаети, но се надяват, че тези реформи ще получат в бъдеще развитие или необходимите
допълнения. Те ще направят всичко, което зависи от тях, за да допринесат лоялно за
умиротворението, предприето от Силите, и за тая цел те биха били разположени да дадат
всяко морално или материално съдействие, което би било поискано от тях." Така Ализе
предава съобщението, което Симич му е направил върху уговорените точки. Дали
действително те са били уговорени точно така, или не, аз смятам за добре да ги
анализирам. Беше една отстъпка от страна на Симич да се говори за пристрастието на
турските власти към гърците, т.е. протекцията, дадена на техните чети, тъй като сърбите
бяха поддържали непрестанно добри отношения с Гърция и за своята пропаганда в
Македония търсеха подкрепата на Гръцката патриаршия. Поддържането на Мюрцщегската
реформа и пожеланието за допълнение към нея беше една фраза, тъй като между двете
правителства нищо конкретно не бе уговорено по тоя предмет. Сърбия отхвърляйки
принципа на автономията, в точката досежно готовността на Сърбия и България да дадат
своя морален и материален принос за умиротворението на Македония, Симич бе гледал
да прокара непостигнатото дотогава желание на сърбите да се поставят тук на равна нога с
нас. На това Рачо Петров, какъвто го познавам, не можеше по никой начин да склони и
намирам следователно, че Симич неточно е предал резултата от своето съвещание с
българския министър-председател. В точките, които според Света Симич били уговорени
между него и Рачо Петрова, има една от съществено значение и която беше в духа на
съюза: че Сърбия и България ще се намесят, в случай че статуквото на Балканския
полуостров е застрашено. Но очевидно е, че едно подобно заявление не можеше да бъде
отправено до Великите сили в една публична нота. Такива заявления се правят при една
избухнала вече криза. Силите щяха остро да реагират и по-специално Австрия, която щеше
да се сметне визираната в случая. Света Симич, новак в дипломацията, можеше да
предлага вписването в задружната нота на един пасаж от такова необичайно и неуместно
естество, но недопустимо е да се повярва, че Рачо Петров е останал съгласен с него.
Впрочем сам Ализе бележи на края на своя рапорт, че фактическо споразумение между
двете държави досежно изпращането на идентична нота до Силите не се постигнало. „Във
всеки случай - пишеше той, - понеже българското правителство, в разлика от сръбското
правителство, е получило австро-руската нота във форма на паметна бележка, то реши да
[362]
отговори в същата форма." Оставало следователно да се чака друг случай, при който
двете правителства да пристъпят към задружно действие.
Свършвам с историята на сръбско-българските преговори и договори. Трябва да
предам, както в едновремешните романи, и епилога. Сръбското правителство под
заплашванията на Австрия не внесе митническия договор в Скупщината, но в нападките си
против България сръбският печат хвърли вината върху нея. Върху българското
правителство бе хвърлено от сръбска страна и обвинението, че то издало във Виена
съдържанието на тайния съюз. Така и вторият опит за сръбско-българско споразумение
жалко пропадна, оставяйки след себе си една атмосфера на разочарование и подозрения,
както някои аборти остават след себе си лоша треска. Ще трябва да минат шест години, за
да се дойде пак до един трети опит.
 В ПЕТЕРБУРГ СЛЕД ПЪРВАТА РУСКА РЕВОЛЮЦИЯ. РАЗГОВОР ВЪВ
ВЪНШНОТО МИНИСТЕРСТВО ВЪРХУ ПОЛИТИКАТА НА РУСИЯ.
ДИРЕКТОРЪТ НА „НОВОЕ ВРЕМЯ" И МОЕТО ПРИЕМАНЕ ОТ ГРАФ ВИТЕ.
РАЗГОВОР С ЕДИН ИЗВОЗЧИК ВЪРХУ РУСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
В едно събрание на историци един млад колега каза, че българската буржоазия не се
заинтересувала ни най-малко за Първата руска революция. Аз нямам претенцията да
представлявам българската буржоазия. Но що се отнася до мен, ще кажа, че следях с
напрегнато внимание и жив интерес руските събития, защото те се отнасяха до съдбините
на един велик народ, който ни е освободил, и защото очаквах, че от тях ще произлезе една
демократична Русия с по-благоприятна политика спрямо България и по-особено, по
Македонския въпрос. През лятото на 1905 година аз писах във „Вечерна поща" няколко
статии за Русия. На 5 юни: „Руските либерали върху външната политика на Русия"; на 9 юни:
„Програмата на руската демокрация и нашата външна политика"; на 29 август: „Външната
политика на Русия след войната"; на 26 декември заминах за Петербург. Във „Вечерна
поща" излезе на 28-и следното съобщение: „Русия преживява днес дълбока криза на своето
политическо и социално обновление. Грамадното историческо значение на това събитие и
дълбокият отзив, който възраждането на великата славянска земя намира в душата на
българина, ни наложиха дълга да осветлим нашето общество. „Вечерна поща", която
никога не е щадила жертви, за да изпълни всецяло и съвестно своя дълг на обществен
орган, за да може по-добре да осветли своите читатели върху истинския смисъл на руските
събития, изпрати редактора си г-н С. Радева в Русия, за да направи на самото място
щателна анкета. Той ще се срещне с великите хора на Русия, ония, които носят на плещите
си гигантската борба на обновлението, и ще ни изпраща техните оценки и мнения за
положението в братската нам страна."
Действително потеглих в Петербург с тая задача, но поводът за заминаването ми беше
случаен. Годината 1905 беше към своя край, когато няколко приятели бяхме се събрали на
вечеря у Ставри Наумов, директор на „Вечерна поща". Водеше се весел разговор. Но
Ставри Наумов забеляза, че противно на своя обичай, аз съм мълчалив, и ми каза:
- Къде си с мислите си?
Извадих една пощенска карта и му я показах. На нея една рускиня, позната от моите
студентски години от Женева, Мария Александровна Руне, сега лекарка в една болница в
Петербург, ми пишеше: „Защо не сте тук да си чукнем чашите за Руската революция?".
Ставри Наумов ми каза:
- Заминавай още утре. Ще ни пратиш от там интересни кореспонденции.
На другия ден аз си купих у Йерохам Леви един кожух и един калпак (чинеше ми се
като че ли заминавам за Северния полюс), извадих си паспорт, взех руска виза, получих от
касата на вестника почтен брой наполеони и нощта не беше още съвсем паднала, когато се
качих на трена. Аз прекарах в Петербург четири месеца, престой, прекъснат само от едно
кратко посещение в Москва. „Вечерна поща" обнародва около шестдесет мои
кореспонденции. Описвах положението след дните на революцията и предавах разговори
с хората, които срещах. Имаше тук и наблюдения, сцени, както и една серия от портрети на
 [363]
руски политически лица и общественици . Това беше първата ми задача. Но имах и
друга, за мене още по-важна. Когато в 1903 година, в навечерието на Илиденското
въстание, ходих в Рим, Париж и Лондон, за да обяснявам Македонския въпрос и да търся
подкрепа за неговото разрешение, разбрах в Париж, че колкото и горещи да са френските
симпатии към борбите на Македония, Франция не може да отиде далече в своята
политика по Македонския въпрос без съгласието на Русия. Пол Думер, бъдещ председател
на Френската република, ми каза:
- Идете в Петербург, говорете на русите.
Сега бях в Петербург и трябваше да предприема тук агитацията, която бях правил в
западните столици. Условията, по всичкия им външен вид, не благоприятстваха за такава
една дейност от моя страна. Русия излизаше от големи изпитания и естествено беше щото
тя да съсредоточи своите мисли върху собствената си съдба. Това е вярно, що се отнася до
широките среди от народа. Но в политическите среди владееше друг възглед. Въпреки
една загубена война, която извади наяве недъзите на нейната армия и намали външния ѝ
престиж, въпреки една революция, чиито сътресения я оставиха вътрешно слаба, Русия
оставаше в техните очи непроменена в своето славянско призвание и в своите исторически
задачи. Напротив, в тяхното съзнание тия чувства като че ли още повече се бяха
[364]
засилили . Така беше и след Кримската война, в годините, когато се основа
Славянското общество.
През моя четиримесечен престой в Русия аз прострях своите наблюдения във всички
руски сфери от горе до долу. Новата година прекарах у Скиталец, където ме заведе моята
позната, социалистка. Там бяха Куприн, Евгений Чириков, Олденбургски и други хора с име
познато в прогресивната руска литература. Един руски аристократ ме покани на вечеря у
„Кюба", най-елегантния ресторант, който въобще съм видял. Едно от моите интервюта
[365]
беше с един извозчик и мога да кажа, че в политическо, както и в психологическо
отношение то бе най-интересното. Но главно посещавах кръговете на руската буржоазия,
защото знаех, че там ще намеря най-вече интерес към външната политика и най-полезна
почва за моята агитация. Милюков, когото познавах от София, ме въведе в средата на
[366]
своята партия, кадетите . Не мога да си спомня без дълбока признателност
гостолюбието и сърдечността, които намерих там. Радичев, прочутият тогава трибун на
митингите, издателят Панталеев ми отвориха своите домове, запознанствата, от които
имах нужда. За да се срещна с главния водител на Октябристката партия, Гучков, ходих в
Москва. Тук видях княз Евгений Трубецкой, който ми беше познат от статиите му във
„Вопросы философии и психологии". А. А. Башмаков, редактор на официозния вестник
„Journal de St. Petersbourg", който ме бе поканил на обяд, заведе ме след това на едно
заседание на Славянското дружество. Тия три среди представляваха три различни течения.
Кадетите искаха за Русия английския парламентарен режим. Октябристите се задоволяваха
с конституцията, дарена от Николай II на 17 октомври 1905 година (оттам идеше и името
им), като искаха нейното лоялно приложение. Славянофилите държаха за царизма.
Спомням си, че когато се вдигна заседанието на Славянското общество и се почнаха живи
разговори, чух някой да казва:
 - Нам ни трябва един Стамболов.
Но по едно и трите тия среди си приличаха. Те всички искаха една руска политика в
славянски дух, политика, на която първата стъпка трябваше да бъде отделянето от Австрия
по балканските въпроси. Граф Ламсдорф беше още министър на външните работи, но
неговата политика беше отхвърлена и падането му се смяташе въпрос на дни. Вече в
самото Министерство на външните работи се чувстваше отражението на новия дух.
[367]
Указателен в това отношение е разговорът, който имах с един руски дипломат - не от
най-важните, но със забележително познание на руската политика спрямо България в
миналото. Той ме попита най-напред към коя партия принадлежа. Аз му отговорих, че не
принадлежа към никоя, но че съм близък по идеи до течението, което направи
Съединението и води борбата против политиката на Александра III.
- Аз зная - каза той - какви грамадни грешки ние извършихме след вашето
освобождение и не искам да кажа, че ония българи, които негодуваха против нас, не бяха
прави в основата. Колкото за техните прийоми, те бяха резки, обидни, предизвикващи
съвсем без нужда.
- Това ставаше в едно време, когато страстите бяха много възбудени - забелязах аз.
- Да, да - продължи той, - всичко това е понятно, всичко това, ще кажа, е човешко. И аз
не държа вече сметка за това минало. То принадлежи към историята, към нейните черни
страници. Трябва да го отдадем на забвение. Знаете ли? Тия категории русофили и
русофоби са твърде противни. Аз бих желал те да изчезнат. За мене е странно да дойде
някой българин да ми каже: „Ний, нашата партия, сме преди всичко предани на Русия". А
ведь, човек трябва преди всичко да бъде предан към своя народ. Аз уважавам високо тоя
българин, който ще ми каже: „Преди всичко България! Ний сме признателни на Русия,
обичаме я безгранично, но ще я слушаме само ако тя не накърнява нашите народни
интереси". A la bonne hevre! Тъй можем да се разберем...
След това моят събеседник каза:
- Едно крупно заблуждение бе влязло още в началото в основата на отношенията ни с
България. Ний мислехме да водим с нея една политика на роднински чувства. Това ни
поставяше в положението на опекуни. А то не можеше да не ни създаде затруднения и по-
късно конфликти. Един народ както вашия, млад, енергичен, ревнив за своята
независимост, страстно привързан към своите завети, недоверчив, не можеше да не
почувства известен бунт против всякаква опека. И това, което бе фатално, стана. А сега
трябва да дирим друга основа за нашите отношения. Няма съмнение, племенните връзки,
признателността към великото дело на освобождението са големи „ценности" в нашите
отношения; но те не са достатъчни. Те създават само една атмосфера на сърдечност, на
доверие, на искреност и тая атмосфера способства за правилното оценение на интересите.
Именно аз мисля, че нашите отношения трябва да почиват върху едно умно разбиране на
взаимните ни интереси.
Моят събеседник строго осъди водената тогава руска политика на Изток:
- Нам ни приписват макиавелистически намерения, дълбоки планове за завоевание,
но бъдете убедени, че ний нямаме още нищо ясно, определено, осъществимо.
Тайнствеността, която забулва руската дипломация, създава само тия легенди. А за нас те
са смешни. Неужели има, от гледището на Русия, някакъв план, някаква перспектива,
някаква мисъл даже в политиката на Македонския въпрос? Нищо - нищо освен един груб
емпиризъм, една политика ou jour le jour, лелеяна от случайни влияния и неизменна само
в своето отрицание. Да, ний не следваме в Изток никаква определена политика на
действие и затова ний нямаме вече там ни положителни облаги, ни влияние. Даже нашият
престиж там гасне...
- Той може лесно да порасте - забелязах аз.
- Непременно. Може да порасне твърде скоро. Аз зная, че любовта към Русия е силна
у южните славяни. Тя е едно стихийно, историческо чувство. Даже и у вас, интелигентните,
които сте под западно влияние, в глъбината на вашата душа има една струна, която
трепва, когато се касае за Русия. Аз зная това добре. Затова аз не се отчайвам за нашите
бъдещи отношения, но време е да се даде на тия отношения един положителен и умен
обрат.
Продължавайки по-нататък на същата тема, моят събеседник каза:
- Вий дойдохте в Петербург в неизгоден момент, за да изучите руските възгледи по
външната политика. Преди всичко тук всички ний сме заняти с революционната криза.
Дипломация имаме, но тя действа сега по инерция. А обществото гледа на нея с пълно
отрицание. Старите възгледи са осъдени; новите още не са възтържествували. Нещо
повече: те не са се още явили. Има обаче една група хора, които се занимават специално с
[368]
външна политика. Някои от тях сигурно ще влязат в Государственная дума . И мога да
ви кажа, че в нея те ще поведат силна борба против граф Ламсдорф. Те ще искат сметка за
сторените грешки, които костваха тъй скъпо на интересите, на името, на бъдещето на
Русия. Неговото поведение по Македонския въпрос ще бъде в частност осъдено
енергически. Аз познавам лично някои лица, които вероятно ще бъдат избрани в Думата и
които още сега готвят една интерпелация в тоя дух. Нашето общество досега не се е
интересувало много по балканските дела; но когато действията на нашата дипломация ще
бъдат предмет на явно обсъждание, тоя интерес ще се съживи много. Руското общество
ще иска наложителни реформи в дипломацията: и първата реформа ще бъде непременно
отстраняването на граф Ламсдорфа и на някои видни негови сподвижници. И тогава
можете да бъдете убедени, че съдбата на Македония няма да се разрешава, както досега,
във Виена.
Приближаваше краят на нашия разговор. Моят събеседник ме разпита за борбите
между разните течения на Македонското движение, като изказа съжаление за това, даде
ми някои съвети как да организираме за в бъдеще пропагандата си в Русия (сказки,
събрания, митинги) и после се спря върху главната цел на моето посещение у него:
- Вий искате - каза той - да знаете каква ще бъде спрямо България вероятната
политика на оня режим, който ще се установи в Русия, след като бъде свикана Думата. В
тоя момент мъчно бих могъл да ви отговоря горе-доле положително. На руската
дипломация ще предстои преди всичко една, тъй да река, осведомителна мисия. Ний
трябва да определим своите собствени интереси в Изток. Досега ний сме се увличали от
някакви мистични химери, тръгвали сме по чужди внушения, действали сме под временни
впечатления. Сега трябва да си уясним: какво преследваме ний в Балканския полуостров?
Трябва да узнаем и стремленията на южните славяни. Какви са вашите мечти, на вас,
българите? Докъде се простират те? Коя част от тях е съвместима с нашите интереси? Ний
не можем да пренебрегнем и сърбите. Те са изложени на непосредствения гнет на
Австрия. И те ще рискуват да понесат нейните първи удари. Кои са разумните,
необходимите искания на сърбите? Това трябва да установим. Едно мога да ви кажа още
сега: ний ще употребим всичкото наше влияние, за да съгласим сърбите и българите върху
една приемлива и трайна основа. Както виждате, бъдещият ни план трябва да бъде
предшестван от една обстоятелствена искрена анкета върху интересите на южното
славянство. Досега ний сме построявали нашите планове на свои съображения; в бъдеще
ще трябва да се взираме и в нуждите на южните славяни. Определението на една руска
политика в Балканския полуостров ще бъде най-належащата задача на новия руски режим.
Защото след манджурската катастрофа, която затвори Тихия океан за руските надежди,
Близкият изток остава най-главната цел на нашето дипломатическо действие, точката, към
която ни тласка естественото развитие на Русия и която ни се сочи от нашите истински
интереси.
Когато се завърнах в България, казаха ми, че тия изявления, обнародвани във
[369]
„Вечерна поща" , помогнали за доброто развитие на руско-българските отношения,
като подхранили надеждата на българското общество, че Руската революция ще открие
една нова ера в тях. Аз обаче исках да установя дали тази ера има вече едно начало в
отговорните места. По-специално трябваше да разбера какво е в тоя момент становището
на руската дипломация по въпросите, свързани с реформеното дело в Македония. Няколко
дни след моето пристигане в Петербург аз писах до Министреството на външните работи
едно писмо, с което обяснявах, че съм дошел със задача да изуча възгледите и
настроението на ръководещите обществени кръгове спрямо България, и молех да ми се
даде възможност да узная и мнението на официалните лица, говорещи от името на
правителството. В това писмо прибавях, че считам за свой дълг да заявя откровено, че по
своите убеждения аз принадлежа към ония българи, които гледат с недоверие спрямо
Русия, и че в моята публицистическа дейност през последните години съм имал случаи да
критикувам страстно поведението на руската дипломация спрямо България. Мислех, че
след едно признание, написано с тоя открит тон, няма да получа никакъв отговор.
Наистина минаха дни и нищо не се вести. Най-сетне към средата на януари получих писмо
от Азиатския департамент на министерството. Неговият директор ми съобщаваше кое лице
било определено да ме приеме. Трябва да напомня, че в тоя момент на дневен ред в
балканската политика беше сръбско-българският митнически съюз. В австрийския печат
имаше рев против Сърбия и заплашвания към нея. С този съюз ние давахме на Сърбия
улеснения за нейния транзит през Варна, помагайки така срещу гнета на Австрия, която при
свое недоволство от сръбската политика затваряше границите си за главния сръбски износ,
свинското месо, под предлог че в Сърбия има епидемия по свинете. Първият ми въпрос
беше именно по тоя предмет: как гледа Русия на сръбско-българския митнически съюз?
- Русия - отговори моят събеседник - не само одобрява митническия съюз между
България и Сърбия, но даже го посреща с особено удоволствие като стъпка напред към
едно действително и пълно споразумение между двете славянски държави. Русия е желала
винаги те да се развиват в дух на взаимност, доверие и братство и тя им е давала често
пъти съвети, насочени към постигането на подобни отношения среди южното славянство.
- Значи, руската дипломация не подкрепя Австрия в нейната борба срещу
осъществяването на тоя съюз?
- Не, ни най-малко - отговори енергически моят събеседник. - Русия счита, че
митническите отношения между Сърбия и България са въпрос от чисто вътрешно естество
и че двете държави могат да вземат помежду си всички ония мерки, които те считат за
полезни за себе си в стопанско отношение или за целесъобразни за техните политически
стремежи. Сръбско-българският митнически съюз не засяга статуквото в Балканския
полуостров, нито застрашава мира в Европа и аз не виждам защо ний бихме се намесили.
- Това е съвсем вярно - възразих аз, - но понеже, колкото се касае до балканските
работи, Русия е съюзница на Австрия, може да се помисли, че вий ще подкрепяте виенската
дипломация от солидарност.
Моят събеседник ме прекъсна:
- Ний не сме съюзници на Австрия и не виждам тук повод за солидарност. С Австрия
[370]
ний сме сключили съглашението относително териториалното статукво и
политическото равновесие на Балканския полуостров. И с тия две точки се изчерпва нашата
обща задача.
- Позволете ми да ви кажа, че това съглашение с Австрия се посрещна с огорчение
сред южните славяни и че то особено разочарова русофилските кръгове у нас.
Руският дипломат замълча малко с отруднения изглед на човек, комуто идват много
мисли, но които не иска да ги изкаже, и сетне поде:
- Необходимо за Русия бе щото през известна серия от години в Балканския
полуостров да не се извърши някакъв важен преврат. Русия, както знаете, беше занята
другаде. Тя не можеше да съсредоточи в Балканския полуостров ония усилия, които биха
се изисквали от нея, ако там се поставеха на дневен ред крупни мероприятия. Ние искахме
щото „валящите" въпроси в Изток да се неутрализират, един вид да се приспят. Ний
успяхме да привлечем Австрия към тая политика на мируване в Балканския полуостров, а
последните събития, през които Русия можа да посвети всичкото си внимание на войната,
без да се опасява от изненади на Изток, показва, че нашите разчети бяха верни и че
съглашението ни с Австрия бе собствено за нас една дипломатическа победа. От същото
гледище - продължи уважаемият дипломат -ний се ръководехме, когато се приготовляваха
реформите за Македония. Ний знаехме, че с нашата програма няма да се реши
Македонският въпрос. Но ний не преследвахме собствено разрешението на Македонския
въпрос. Ний имахме предвид да се извършат в Македония някои подобрения, които да
успокоят временно населението, да отслабят революционното движение и тъй да се
въдвори мир в тая страна, дордето дойде момент за коренно преобразувание. Нашата
политика по Македония се е ръководила от тоя принцип: подобрения при запазване на
статуквото.
- Което значи - прибавих аз, - че никакви подобрения няма да станат; защото при
статуквото, т.е. при наличността на фактическото пълновластие на турците в Македония,
никакви реформи не са възможни.
 - Зная - отговори моят събеседник, като се усмихна - зная, че македонците искат щото
Македония да се откъсне фактически от Цариград. Несъмнено това би било едно коренно
разрешение. Но за него не е дошел моментът. Ето сега имате финансовия контрол.
Делото на реформите в Македония бе изминало наистина известен път. Най-напред
то бе главно в ръцете на Австрия и Русия като най-заинтересувани държави в Балканския
полуостров. Но вече участието на всички Велики сили чрез техни офицери в
реорганизацията на турската жандармерия в Македония даваше на това дело
международен характер. Международният му характер се подчерта още повече с
финансовия контрол, наложен на султана с една морска демонстрация пред остров
Митилин. Руският дипломат ми обърна вниманието върху това.
- Финансовата реформа - каза той, - независимо от всичко друго, е важен момент като
една голяма стъпка напред. Тя освети въвеждането на принципа на контрола в Македония
и второ – ознаменува целокупното действие на Силите по Македонския въпрос. За вас,
македонците, тия две неща ще имат в бъдеще голямо значение.
- Мене се чинеше - забелязах аз, - че по своите традиции Русия желае сама да
разрешава въпросите на Изток и че тя е враждебна на едно европейско действие в тая
сфера на нейните интереси.
- По принцип това е вярно - отговори дипломатът. - Но има случаи, когато Русия има
затруднения и не може да следва своите традиции.
Ставаше вече късно. А аз имах толкова въпроси да задавам:
- Защо Русия се противи за въвеждането на реформите в Одринско?
- За да не усложнява въпроса за Македония. Бъдете уверени, че и Одринско ще добие
реформи, това ще бъде при първа възможност, може би скоро.
- Истина ли е, че руската дипломация желае преместването на Екзархията в София?
- Не, такъв въпрос никога не е бил сериозно разискван в министерството. Може би
само в Синода да е ставало дума. Преместването на Екзарха в София би било твърде
пакостно за интересите на България.
- A propos за България: доволна ли е руската дипломация от днешното правителство в
България?
- Да, България се държи сега твърде добре. Тя показва голяма коректност спрямо
Русия и е слушала нашите съвети за запазването на мира. За нас няма вече русофили и
русофоби. Желателно е щото всички тия наименования да изчезнат.
Накрай аз му изказах съжаление, че руската дипломация се окръжава с такава
тайнствена непристъпност, та дава възможност да се създават понякога легенди.
- Да - отговори той, - и нашите вестници ни обвиняват, че не даваме гласност на
нашите дела и възгледи. Но вярвам, че сега, при новия режим, ще се основат нови
традиции.
[371]
Изявленията на руския дипломат, както аз ги изложих в своя вестник , предаваха
точния образ на политиката на Русия с отраженията в нея от революцията. Те се отделяха
обаче от действителността с думите му досежно Одринско. Истината бе, че и сега, както и
по-рано, Русия не желаеше реформи в тая област. Това бе така очевидно, че самият мой
въпрос по тоя предмет беше излишен и даже неуместен. Още когато се основаваше
Върховният комитет в София, Петко Каравелов - това съм писал вече другаде, но пак ще го
повторя - съветвал да не му се дава името Македоно-одрински.
- Въпросът за Одринско - казал той - е съвсем различен от Македонския въпрос. Една
автономна Македония под контрола на Великите сили може да е желателна за Русия, тъй
като ще препречи пътя на Австрия към Солун. Източна Тракия е обаче сферата на руските
интереси, намира се по пътя на руските исторически задачи и тук руската дипломация не
допуска чужда намеса.
В тоя ред на мисли ще отбележа пак, че Преображенското въстание беше
необмислено. То само докара бежанци от Тракия и предизвика неразположението на
Русия.
Моето интервю с чиновника на руското Външно министерство излезе на 20 януари.
Още когато бях в Петербург, узнах, че то предизвикало недоволство във Виена и че
докарало един протест от страна на австрийското правителство пред руското. Изявленията
на руския дипломат можеха наистина да минат, при внимателен анализ, за нарушение ако
не на буквата на австро-руското споразумение от 1897 година, то за духа му и за
произходящата от него солидарност по балканските въпроси. Така за удовлетворение на
Австрия руският правителствен вестник „Русское государство" обнародва една уводна
статия, в която се даваха поправки на моя текст във „Вечерна поща". Фактът, че статията в
„Русское государство" излезе на 7 февруари, т.е. осемнадесет дни след моята
кореспонденция, показва, че тя не беше спонтанна реакция на руското министерство, а се
дължеше на постъпки от австрийска страна. „Русское государство" почваше с дадените от
мене изявления на руския дипломат по сръбско-българския митнически съюз, най-
чувствителната точка за Австрия. „Г. Радеву - пишеше се там - се сторило, че уж Русия
„одобрява" търговския съюз между България и Сърбия и даже го „приветства" с особено
удоволствие. Тъй като нито Сърбия, нито България се намират под протектората на Русия,
то нам не ни се е падало нито да одобряваме, нито да порицаваме проекта на техния
договор и никой не ни е искал такова одобрение. Що се отнася до австрийското
противодействие на проектирания договор - продължаваше „Русское государство", - то на
руската политика също тъй не се падна нито да поддържа, нито да се противи на
австрийските протести, тъй като сръбско-българското сближение, като не нарушава
сегашното политическо и териториално статукво - не заплашва мира и следователно не
иска никаква руска намеса." Австрийското правителство е било сигурно много засегнато от
туй място на предадените от мене изявления, в които се казваше, че австро-руското
споразумение от 1897 година било една победа на руската дипломация. Аз бях ги
направил още по-неприятни за Австрия със своето тълкуване, пишейки: „За тия от
читателите, които не са свикнали с дипломатически език, ще преведа тъй горните
изявления: Австрия водеше политика на престиж и на завоевателски амбиции в Балканския
полуостров; Русия, бидейки занята в Манджурия, не щеше да може да осуетява
австрийските планове; затова ний се споразумяхме с Австрия да не предприема нищо.
Дойде войната, ний претърпяхме поражения, нашият престиж отслабна, а при все туй
Австрия се държа в бездействие: значи, ний бяхме прави". По тоя повод „Русское
государство" бележеше: - „След туй г. Радев не съвсем вярно е разбрал смисъла на австро-
руското съглашение и мотивите, които са го докарали. Нему се сторило, че „за Русия било
необходимо" да неутрализира „горящите" въпроси в Близкия изток, да ги приспи само
затуй уж, „защото тя била заета на друго място" и не можела да съсредоточи на Балканския
полуостров онези сили, които там ще ѝ трябват, и уж ние сме се стараели „да склоним
Австрия към тая политика", която е даже като наша „победа" над Австрия. Това е невярно.
За никаква победа в дадения случай не е било и дума, тъй като с Австрия ние съвсем и не
сме се борили. Ние просто се срещнахме с Австрия във взглядовете и намеренията и като ѝ
видяхме готовността, разположихме я да се закрепи нашето с нея единомислие с
известното съглашение."
Следваше и една трета поправка, която се отнасяше до руската политика по
Македонския въпрос: „Що се касае до Македония, то и тук г. Радев напразно приписва на
Русия, че уж тя имала предвид само временно да се успокои македонското население,
„додето доде моментът за коренно преобразувание", и че уж Русия, предвиждайки
неизбежността на „фактическото отпадание" на Македония от Турция (?), полага, че
„моментът" за това „още не е настъпил". Политиката на Русия не е закачила никога
хипотезата - хранена, очевидно, само от някои кръгове на македонските патриоти - за
окончателното отпадане на тази провинция от Турция. Русия е желала и ще желае коренни
реформи в Македония, а съвсем не коренно решение на въпроса посредством отпадането
ѝ от Турция. Последното съвсем не изискват и здраво разбраните интереси на
македонското население." В своя разговор с руския дипломат аз бях казал, читателят
помни: „Мене се чинеше, че по своите традиции Русия желае сама да разрешава въпросите
на Изток и че тя е враждебна на едно европейско действие в тая сфера на нейните
интереси." - „По принцип това е вярно - отговори той. - Но има случаи, когато Русия има
затруднения и не може да следва своите традиции." Това изявление „Русское государство"
нито можеше да го остави без поправка, тъй като то идеше в пълен разрез с австро-
руското споразумение, нито можеше да го отрече с оглед към руското обществено мнение.
От тук сложната задача, която представляваше поправката. Тя бе съставена по следния
начин: „Г. Радеву се сторило, че уж Русия, по традициите си храни „желанието" „сама" да се
заеме с разрешението на Източния въпрос, за което стремление уж ѝ препятствали
сегашните затруднения! Можем да уверим г. Радева, че всичко туй само тъй му се е
показало. Източният въпрос е въпрос не само международен, но и световен, който докосва
най-разнообразни интереси. Това, разбира се, не изключва, щото в тоя световен въпрос,
при общността на действие на другите държави, Русия да има съществени, специални ней
само близки и скъпи интереси, запазването на които влиза в кръга на задачите на
собствената ѝ политика." Руският дипломат бе отрекъл пред мене, че в Министерството на
външните работи се е разисквал въпросът за преместването на Българския екзарх от
Цариград в София, допускайки, че може да е ставало дума за това в руския Св. синод.
Последният се е видял в неудобно положение пред българската църква. От там се е
наложила и последната поправка: „Най-сетне от страна на руската дипломация г. Радеву
нищо не е било съобщавано за някакви съвети или грижи на Св. синод по въпроса за
преселването на Българската екзархия в София."
Читателят е забелязал, че „Русское государство" ме поправяше по един деликатен
маниер, който не е в обичаите на официозните вестници, когато има да дават
опровержения. Поправките свършваха със следните думи, които щадяха моето честолюбие
и отстраняваха всяка сянка върху моята добросъвестност: „Очевидно е, че г. Радев, за
съжаление, не е избегнал в изложението на своята беседа с руския дипломат
обикновената съдба на всичките автори на политически беседи и у нас, и в Европа.
Поддавайки се на субективния, непроизволно, bona fide, те турят понякога в устата на
своите събеседници собствени мисли и изражения. Като не се съмняваме в пълната
искреност на патриотизма на г. Радев, ний при все това не можем да не поправим
неточностите в изложението му в интереса на правилното разбиране в България на
руската балканска политика." От своя страна аз намерих за ненужно да влизам в полемика
с руския официоз. Истината е, че в нищо не бях сгрешил. Руският дипломат, с когото
говорих, беше Нератов, един от най-способните чиновници в министерството, който после
стана помощник на Сазонов. Той беше си измерил всяка дума и същата грижа имах и аз
при предаването на изявленията му. Моето интервю причини на руското правителство
неприятности с Австрия, но те далече се отплащаха с ползата, която то принесе за руско-
българските отношения. То даваше наистина възможност на българското общество да
види новия облик на руската политика, както тя се представляваше след Първата
революция.
През време на моя престой в Петербург български дипломатически агент там беше д-
р Д. Станчев. Аз ходих да го видя без очакване да чуя от неговите уста нещо интересно за
мене. Представител на една монархия и свидетел на една революция, той пазеше с още
по-голяма грижа въздържаността, научена от него при дългата му служба в двореца, но
като даваше вид, че зад тая въздържаност стоят дълбоки мисли. Той посрещна със
скептицизъм моето намерение да видя някои правителствени лица. Тук вратите на
официалните места били затворени за журналистите. Спомняйки си за моите минали
анкети в Запад, той ми каза:
- Не се намираме в Рим, Париж и Лондон, а в Петербург.
Затова остана крайно учуден, когато при нова среща му казах, че съм разговарял в
Министерството на външните работи с Нератова. Но изненадата му достигна най-високия
връх, като му казах, че съм видял Вите. Той не можеше да повярва, че министър-
председателят на Русия е можал при бурното състояние, в което тя се намираше, да отдели
от своето време, за да приеме един български журналист. Трябва да призная, че аз сам бях
изненадан. Това е една любопитна история, която трябва да разкажа. Един от главните
сътрудници на големия петербургски ежедневник „Новое время" беше Йероним Табурно,
инженер, познат от построяването на Транссибирската линия. Неговият брат, д-р Паскал
Табурнов, дошел като млад юрист от Далмация в Източна Румелия веднага след
Освобождението, беше се тъй побългарил, че аз едва след дълги година на познанство
научих, че е чужденец. Той се числеше между най-известните български адвокати. Аз го
срещнах в деня на своето заминаване за Петербург и той ми препоръча непременно да
видя брата му. Йероним Табурно ме посрещна с отворени обятия и беше много щастлив,
когато му разказвах колко много е популярен неговият брат в България, особено със своята
духовитост. Той ме представи на директора на „Новое время" А. С. Суворин. Това беше
привечер. Много от сътрудниците бяха насядали да пишат статиите си за утрешния брой.
Суворин се разхождаше в голямата зала и отиваше ту при единия, ту при другия да даде
някое указание. Той знаеше за „Вечерна поща", чувал бе, че ние понякога сме му нападали
вестника, но смяташе тия неща за обикновени и незаслужаващи лош спомен. Аз знаех от
Женева малко руски и на тоя език му казах някои ласкателни думи за неговия вестник,
много четен в Русия и следен с голямо внимание в чужбина. Може би поради това, може
би защото на тоя стар човек беше забавно да приказва с един млад журналист от
славянските страни, пълен с ентусиазъм за своята професия, той прояви спрямо мене
необикновена благосклонност. Ходейки от единия край на залата до другия, водеше ме със
себе си и ми разправяше спомени от своята журналистическа кариера, някои от които се
отнасяха до Сръбско-турската война от 1876 година, в която той участвал като
кореспондент. Нощта беше вече доста напреднала, когато аз помислих, че трябва да си
вървя. Суворин, комуто бях казал, че съм имал срещи с някои видни руски общественици,
ме попита дали съм се опитал да видя Вите.
- Как може да ми дойде на ум такава амбиция - отговорих аз, - като зная, че
представители на най-големите европейски вестници са правили напразно такъв опит и че
Вите е приел единствено д-р Дилон от „Дейли Телеграф", и то само за това, че д-р Дилон
беше в услугите му при преговорите в Портсмут.
- Хм, хм - каза Сурорин, - приел един англичанин, а защо да не приеме един
славянин? После добави: - Дайте си името, адреса и утре - не, вдругиден да не мърдайте
от къщи.
Аз бях много заинтригуван и останах да чакам, както бе ми казано. Един адютант на
Вите дойде на втория ден при мене на улица „Рождественская" и ме взе в колата си да ме
заведе при него. В чакалнята имаше генерали и цивилни лица, които по възраст и вид
изглеждаха на високи сановници на армията. Аз бях въведен веднага в кабинета на Вите.
Той стоеше наведен над някои книжа, натрупани пред него на писалището му, и когато
пристъпих към него и адютантът каза името ми, качеството ми, възправи се със своя висок
ръст и спря върху мене един уморен поглед. Аз бях си приготвил някои думи, за да се
извиня пред него, че неволно съм станал причина за досадата, която му налагах, но
смущението, в което изпаднах от тъй явния му вид на отегчение, ги спря на устата ми.
Впрочем Вите не ме остави пръв да продумам.
- Аз ви приех - каза ми той, - за да изпълня желанието на директора на „Новое время".
Но вие сам разбирате, че аз не мога да отделям време, за да разговарям с вас. Още по-
малко мога да ви дам изявления за обнародване в печата. Вие можете да кажете във своя
вестник само че сте ме видели и че съм отговорил на вашите въпроси. В добавък, вземете
интервюто, което дадох на д-р Дилон за „Дейли Телеграф", и по него можете да изложите
за българските читатели моята политика.
Кореспонденцията ми за моето приемане от граф Вите биде напечатана според
обичая на вестника под сензационното заглавие: „Вечерна поща" в Зимния дворец". Но
съобщението за приема беше много късо. Съгласно с разрешението, което граф Вите беше
ми дал, аз пишех, че моят разговор с него се прострял „върху всичките трънливи въпроси,
които вълнуват в тоя момент общественото мнение в Русия". Но отбелязвах също, че той
ми забранил да публикувам интервю с него. „Аз му отговорих - се казваше в моята
кореспонденция, - че формално интервю няма да публикувам, но понеже цялото общество
в България се интересува живо от руската революционна криза, ще се старая да намеря
способ да съобщя на читателите си част от своите впечатления, без да изменя на
 [372]
обещанието си." В действителност така и стана. В същия брой на „Вечерна поща"
излезе и една кореспонденция, в която се разправяше, че един случаен дописник на
вестника ме срещнал след излизането ми от Зимния дворец, разпитал ме върху политиката
на Вите и предал моите отговори. Всичко това, разбира се, беше само повторение на
писаното от д-р Дилон в „Дейли Телеграф". В краткия разговор, който имах с Вите, той ми
каза, че бил приятел на българския народ, но тогава не беше ми известно, че бе имало
случай да докаже това на дело. Много по-късно аз се научих при своите издирвания по
дипломатическите документи, че той през 1902 година като министър на финансите
помогнал на българското правителство чрез своето влияние в Париж то да сключи заема с
Банк де Пари е де Пей Ба, без да приеме искането на тая банка за създаването в България
на един монопол на тютюна при участието на френския капитал в него.
Приемането ми от граф Вите беше за мене не само един професионален успех пред
публиката, но и едно голямо задоволство, че имах възможността да видя една историческа
личност. Начинът, по който той сключи мир с Япония, го постави наистина не само в очите
на Русия, но и пред целия свят като една от най-крупните фигури на това време. Задачата,
която падна върху него за създаването на един нов режим в Русия, изглеждаше също по
мярката на неговия личен мащаб. Той не можа да я изпълни докрай, понеже не намери
поддръжка нито у един от двата фактора, от които зависеше неговият успех. Николай II,
който бе дал конституция на руския народ, не желаеше приложението на един
конституционен режим и правеше всичко, за да саботира дейността на граф Вите; от друга
страна, Конституционно-демократическата партия на Милюкова, която имаше мнозинство
в първата Дума, влезе в пряка опозиция с него, без да премери опасностите от своята
крайност. В 1908 година аз срещнах Милюкова в Солун, където той бе дошел да наблюдава
Младотурската революция. Стана разговор тогава и за работите в Русия, когато бях в
Петербург.
- Ние - каза той - направихме голяма грешка, че не дадохме своята поддръжка на граф
Вите. Бяхме, за съжаление, под влиянието на социалистите.
Първата руска революция бе започната от работниците, към нея се присъединиха
селяните със своя повик за земя, притече ѝ се със своето влияние напредничавата
интелигенция. Партията на Милюкова не можеше да скъса с тая солидарност. Но
разкаянието на самия Милюков е също обяснимо. След граф Вите дойде Горемикин, който
разтури Думата.
Споменах за своя разговор с един извозчик и преди да свърша, искам да го предам. В
деня, когато ставаха в Петербург изборите за Думата, бях се качил на една шейна да ида
във „Виборгская страна", квартала на фабриките и революционните манифестации.
Извозчикът, който бе чул да разговарям с един приятел на чужд език, постоянно се
обръщаше на седалището си и хвърляше крадешком върху ми любопитни и изпитателни
погледи. Най-после той не можа да се сдържи:
- У вас, барин, должно бытъ порядки лучшие.
- Къде у нас? - попитах аз.
- У вас, барин, заграницей... - После попита: - А какая у вас правда, барин?
Аз знаех какво го интересува и му отговорих:
 - Каква правда ли - християнска.
Той ме погледна с някакво недоумение, позамисли се малко и каза:
- А ведь мы тоже християне, православние, а правди у нас нет...
И той почна да ни разправя, че „цар батюшка" дал правда, но че тя била разграбена от
чиновниците и богаташите, а за народа пак не останало. Ето днес всеки трябва да вземе
своето право, а те не допускали мужиците. Царят не знаел, защото около него били все
разбойници, които ненавиждали народа. Затова трябвало от всяко село да се прати при
царя по един човек, който да му каже „всичко и всичко". В такива представления бе
проникнала в ума на моя извозчик агитацията за парламентаризъм и всеобщо право.
- Мужику ничего не дали - продължаваше той, обърнат към мене, - а вот мужик тоже
человек...
- Но какво собствено искате вие, мужиците? - попитах аз.
- Какво ли? Ех, то се знае: земя - отговори той.
- Ну, добре, земя, а друго?
- Друго ли? - казваше той сам на себе си и после се обърна към мене и отсече: - Чтобь
не крутили мужика!, т.е. да не измъчват вече мужиците.
Реакцията беше убедена, че селяните ламтят само за земя и че системата на
управлението на Русия им е безразлична. Селските депутати обаче още с първите си думи
заявиха:
- Нам заказали добиват землю и волю, защото - обясняваха те - земли то пожалуй
дадут, а если не будет воли, и обратно взять могут.
От Петербург се завърнах през април. Връщането ми беше от малко по-друг стил,
отколкото заминаването. От София се бях качил на Ориент експреса; във Виена взех
луксозния трен Ница - Петербург. Тук се отпуснах много. За Нова година носих в едно
семейство рози, пристигнали от Ривиерата и които струваха три рубли и половина едната.
Дадох обяд на някои приятели в известната „Медведь", където на масата ни служи един
грамаден негър с блестяща униформа. В Москва слязох в „Боярский двор". Но колкото и да
беше значителна сумата, която ми даде „Вечерна поща", тя не закъсня да се изчерпа.
Последните седмици живях като студент и посещавах Императорската библиотека и
вземах от руските вестници бележки, които сетне послужиха за „Строителите на
съвременна България". На връщане пътувах от Петербург за Одеса в трета класа.
Преброявах си парите и постоянно правех сметки дали ще ми стигнат до България. В Одеса
слязох в един скромен хотел до гарата и се зарадвах, че стаята струва не повече от една
рубла. Сутринта обаче ме очакваше една неприятна изненада. Когато хазаинът ми
представи сметката, открих, че освен за леглото имаше толкова за чаршафите, толкова за
свещта и прочее. На румънската граница пристигнах привечер. Руският трен беше закъснял
и румънският не ни дочака. В Унгени нямаше хотел и аз се чудех какво да правя. Стоях на
една пейка на гарата с куфара пред мене. Мина един възрастен човек и ме пита:
- Какво правиш тук?
Отговорих:
- Чакам да мине нощта.
Той се замисли малко, после каза:
- Ела с мен.
 По скулуфите му разбрах, че е евреин. Тръгнахме. Той ме заведе у дома си, една
къщурка. В стаята на една страна беше креватът, на друга страна един голям сандък. На
мене постлаха на сандъка, а евреинът и жена му легнаха в леглото. Бях много уморен и не
разбрах как мина нощта. Сутринта поисках да платя на тоя добродушен човек, но той нищо
не прие. Прекарах през Румъния с крайна пестеливост и когато минах Дунава, намерих се
на десния му бряг с десет румънски стотинки в джоба.
 СРЪБСКИТЕ И ГРЪЦКИТЕ ЧЕТИ В МАКЕДОНИЯ И ТЯХНОТО РЪКОВОДЕНЕ
ОТ БЕЛГРАД И АТИНА. БЪЛГАРСКИТЕ ЧЕТИ И ПРАВИТЕЛСТВОТО НА
БЪЛГАРИЯ. АТЕНТАТЪТ ПРОТИВ СУЛТАНА И ПРЕСЛЕДВАНИЯТА ПРОТИВ
ЕКЗАРХИЯТА. ПОСРЕЩАНЕТО НА ЕКЗАРХА В БЪЛГАРИЯ
В Македония имаше, както е известно, сръбски чети и гръцки чети. Имаше и
български. Но между сръбските и гръцките чети, от една страна, и българските, от друга,
съществуваха две разлики, които трябва да се посочат. Сръбските и гръцките чети бяха
покровителствани от Хилми паша, главния инспектор на Македония. Те избягваха среща с
турската войска. Българските чети влизаха в постоянни сражения с нея. Специални
дружини, наречени авджи табуру, бяха създадени за преследването им. Това бе първата
разлика.
Втората причина бе следната: българските чети бяха дело на революционната
организация на българския народ в Македония. Сръбските и гръцките чети бяха създадени,
въоръжавани и насочвани от правителствата на Сърбия и Гърция. По тоя въпрос се е
писало навремето в българските вестници. Би могло някой да каже, че тук имаше
предвзета мисъл и преувеличения. Точни сведения намираме в английските
[373]
дипломатически документи . Досежно сръбските чети ще взема някои данни от
рапорта на английския пълномощен министър в Белград за 1906 година. Що се отнася за
финансовите средства за тяхното издържане, той бележи, че имал сведенията си от едно
лице, свързано със сръбския комитет, и можело напълно да му се вярва. „Сумите на
разположение на сръбската пропаганда в Македония - пишеше Хуайтхед - за 1906 година
бяха, както следва: триста хиляди динара, гласувани от Скупщината, триста хиляди динара,
дадени от тайните фондове (на Министерството на външните работи), осемстотин хиляди
динара, събрани от богати сърби, и четиридесет хиляди динара, събрани от македонци в
Белград, хора от еснафа." Английският дипломат изтъква мимоходом една любопитна
подробност. „От общата сума седемстотин и двадесет хиляди динара – бележи той -
установено е, че не повече от тридесет хиляди динари са били употребени за целта, за
която бяха дадени, останалата част била прахосана или е добила друго употребление."
После Хуайтхед дава сведения за състава на комитета. Ще цитирам някои от по-важните
официални лица, участващи в него: Люба Давидович, министър на народната просвета в
независимия радикалски кабинет на Стоянович (самосталците, б.м.); Люба Йованович,
професор в университета и понастоящем подпредседател на Скупщината; Люба Ненадович,
капитан от артилерията и братовчед на краля; майор Пешич, доскоро адютант на
престолонаследника; Драгиша Джурич, чиновник в Министерството на финансите. За
Ненадович и Джурич се казва по-нататък, че били изключени от комитета за 1907 година за
големи парични злоупотребления. Председател на новия комитет бил Никола Стефанович,
генерал от запаса. От бившите членове останали само Йованович, подпредседател на
Скупщината, и някои лица от Враня. След станалите злоупотребления пожертвуванията от
частни лица престанали. На разположението на комитета оставали занапред триста хиляди
динара, пак гласувани от Скупщината.
От годишния рапорт на английския пълномощен министър в Атина Ф. Елиот ще взема
също някои данни. Но най-напред ще цитирам неговото мнение, че за станалите в
България изстъпления против гърците имало и предизвикателства от тяхна страна. Друга
негова бележка е следната: Енергията на турските военни части била насочена главно
против българските чети и оставала гръцките сравнително необезпокоявани. Сър Ф. Елиот
изтъква участието на гръцки официални лица в Македония в злодеянията на гръцките чети.
За убийството на двадесет и пет български работници при Извор, в Халкидическия
полуостров, той казва, че в подготовката на това престъпление падало подозрение върху
гръцкия консул в Серес, Сахтурис, за когото английският му колега смятал, че е замесен и в
други престъпления от тоя характер. „За зла чест - пишеше сър Ф. Елиот, - г-н Сахтурис
съвсем не е единственият гръцки консул, върху когото пада подобно подозрение.
Обвинения от същия род са били изнесени срещу г-н Маврудис в Кавала и той биде
отзован от гръцкото правителство вследствие постъпките на английското правителство, със
забележка обаче, че това не бива да се взема като признание за основателността на
обвинението. Г-н Карамилас, генерален консул в Солун, бе вдигнат по искането на
турското правителство, което имало доказателство за неговите близки връзки с
организацията на четите. Малко по-късно той бе назначен на новосъздадения пост на
пълномощен министър във Вашингтон." Нека напомня, че същия Карамилас беше
министър на външните работи през Балканската война и прави всичко възможно, за да
пречи на Венизелос, който търсеше разбирателство с България. Той беше после един от
подписавшите Букурещкия договор. Цитирах по-горе бележката на сър Ф. Елиот, че
турската войска не безпокояла много гръцките чети. На края на своя рапорт той пак се
връща към тая точка. „От рапортите на консулите на Негово Величество (т.е. английските
консули, б.м.) в Македония проличава, че освен през един период на лятото, турската
войска преследвала гръцките чети с много по-малка енергия, отколкото българските.
Гърците, от друга страна, се оплакват, че те били несправедливо третирани. Те поддържат,
че турците никак не трябвало да преследват техните чети, тъй като те били в
действителност техен съюзник против общия враг, едно становище, което без съмнение е
прието до известна степен в Турция, даже ако бездействието на някои турски военни части
може да се обясни с умело употребявани разходи от страна на гръцките комитети (т.е.
давали подкупи на началници на турски войскови части, за да не безпокоят гръцките чети,
б.м.)."
Не ще съмнение, Вътрешната организация имаше също допир с българските
официални власти: в Македония с Българската екзархия, с българските владици, с
българските търговски агенти; в България с правителството. По отношенията ѝ с Екзарх
Йосиф и с българските правителства за периода до Илинденското въстание включително
съм писал подробно и не искам да се връщам вече в тоя лабиринт, отдето не без мъка
излязох. Казвам лабиринт, защото се касае за отношения много сложни и върху които
тежат разни легенди, съставляващи у много умове неразбиваем предразсъдък. Ще се
огранича сега с периода подир Илинденското въстание и Мюрцщегските реформи. За този
период най-добрият извор досежно политиката на българското правителство спрямо
революционното движение в Македония са според мене писмата на Димитър Петков до
Начовича. През март 1904 година Начович сключи Турско-българското съглашение, според
което Турция даваше амнистия на затворените и осъдените по революционното
движение, а българското правителство се задължаваше да пази границата, за да не
минават през нея чети, задължение, което то изпълняваше лоялно. В писмото до Начовича
от 10 септември 1904 година Петков опровергаваше сведенията, дадени от разни шпиони
на турското правителство, че в Чепинско се образували чети, че пренасяли пушки, муниции,
бомби и прочее. „Македонците тук - пишеше му той - мируват и ни слушат засега. Никакви
чети не се организират, защото нямат и средства, оръжия и пари, па и главатарите им са
решени да чакат. Границата у нас на 40 км разстояние се пази от военните по решение на
Министерския съвет веднага след подписването на съглашението с Турция. За да отиде
някой от македонците към границата, трябва да вземе билет, инак не се пуща. Ние сме
напълно проникнати от същите ония съображения, както и вие, че четите принасят само
вреда на българщината и на политиката на правителството. Поради туй правим всичко да
вразумим представителите на комитета да не употребяват чети. Нещо повече. Аз два пъти
виках Татарчева и Сарафова поотделно и им четох рапортите на нашите търговски агенти
за лошото впечатление, което произвеждат на чужденците четите и техните убийства.
Разправих им, че с тия банди ние губим много, че светът ще хване да се отвращава от нас,
че трябва да се мирува временно, за да се даде възможност на европейците да се уверят,
убедят сами, че турците не са способни да въведат реформи. Доказвах им, че нам е
необходимо да се умиротворим временно, за да спечелим време във всяко отношение. Те
всякога напълно са одобрявали всички мои доводи и ми дават обещания, че ще мируват. И
действително аз нямам причина да ги обвинявам засега поне. Чети сега минуват през
Сърбия и се пращат от сърбите, за да правят от българите сърби." Политиката на
разбирателство с Турция беше мъчно приложима поради самите турци, но Петков
държеше за нея, въпреки че някои негови колеги от кабинета показваха нетърпеливост. На
16 март 1905 година Петков пишеше на Начовича: „Политиката на правителството ни по
отношение на Турция не се е изменила, па вярвам, че засега не ще да се промени. Истина
е, че гоненията, които стават в Македония против българите, както и сведенията, които
имаме за движението на турските войски и приготовленията на Турция, малко ни
смущават и карат някои от моите колеги да бъдат с повече войнствено настроение, но това
още не е променение на политиката ни. Ние сме решени да пазим мир и спокойствие това
лято и да не позволяваме да се вдига въстание в Македония. Лаская се да вярвам, че
македонските деятели тук ще ни послушат". Петков оставаше принципиално на своя
възглед досежно четите, но се виждаше принуден от обстоятелствата да внесе едно
смекчение в него. В писмото му до Начовича се казваше: „И аз като Вас съм бил всякога на
мнение, че четите служат само за изтребление на българите, и затуй съм взел мерки да ги
обуздая. Но границата херметически не може да се затвори. Отделни личности успяват да
се промъкнат и да съставляват малки чети или да се присъединяват към съществующите
със специална цел да противодействат на гръцките и сръбските чети и да покровителстват
до известна степен българите. Ако щете, това не е толкова лошо при сегашното положение
в Македония, при всичко, че аз се мъча да огранича и него." Петков си даваше много
добре сметка, че Македонският въпрос няма да се разреши чрез споразумение с Турция.
Той не вярваше и в едно разрешение посредством намесата на Великите сили. За него
единственият изход беше война с Турция. С тая цел правителството разгръщаше армията и
я въоръжаваше с артилерия. Но той смяташе, че докато България дойде до положението
да може да воюва, трябва да показва миролюбие. „Аз съм бил и съм на мнението -
пишеше той на Начовича, - че България трябва да посрещне развивающите се събития на
Балканския полуостров и само когато бъде готова и решена да води една война, само
тогава да се правят предизвикателства. От две години насам ние вървим по този път и не
щадя нищо да подготвим страната към една подобна евентуалност. Обаче тоя момент не е
още постъпил и нам се налага благоразумие и такт. Аз съм напълно съгласен с Вас, че даже
и ако бихме имали намерение да воюваме, не трябва да кудкудякаме." Редовете, които
следваха подир това, без да посочват поименно Рачо Петрова, имаха него за прицел: „Но
имам някои другари по-спилчиви и по-войнствени, които понякога не си държат устата,
бъбрят повече, отколкото трябва, и по стар навик имат връзки с македонските дейци, та
без да искат, дават им кураж. Но аз съм уверен, че мирът ще се запази". Видният гръцки
банкер в Цариград Зарифи и гръцкият пълномощен министър говорили с Начовича за едно
гръцко-българско споразумение с цел да се спре борбата между четите. Петков обаче
[374]
намираше наивна надеждата, че гърците ще изпълнят обещанията си . Начович
окайваше Македония за злините, които ѝ причинявали четите. Петков му отговаряше, че е
взел всички мерки по границата, че е говорил на маке-донствующите, но не можел да знае
какво ще става вътре в Македония. После добавяше: „Не се страхувайте от това, че с
изтреблението на едно-две, па даже и десет села ще се свърши българщината в
Македония. Свободата се добива всякога върху костите на паднали за нея жертви. Печално
е това положение на македонците, скръбно е да гледа човек, че се изтребляват хиляди
семейства, но без това едва ли би могло да се събуди закоравялото сърце на хуманна
[375]
Европа" . Съвременник на освобождението на България, Петков не забравяше, че то
дойде след Батак и Перущица.
Докато Петков в своите писма до Начовича гледаше да му ободрява духа и да
подкрепя неговата мисия, случи се едно събитие, което хвърли и двамата в голяма
загриженост. Когато на 8 юли султанът бил на излизане от близката до Илдъза джамия,
където си правел ежеседмичната молитва, станала една експлозия с голям обсег и
разрушителна сила. Абдул Хамид останал невредим по чудо, но наоколо имало много
мъртви и ранени. Аз се намирах тогава в Женева, където бях дошъл след почивката ми в
швейцарския курорт Беатенберг. Тук заварих македонския революционер Димитър Ляпов -
Гурин, пратен от Борис Сарафова за връзка с Арменския комитет. Двамата седяхме в „Кафе
Лирик", до театъра, когато във „Франкфуртер Цайтунг", който по обичайному ми донесе
келнерът, погледът ми падна върху една телеграма от Цариград за атентата против
султана. При първите редове, които му превеждах, Ляпов надаваше възклицания на
възторг, но когато стигнах до края, където се известяваше, че Абдул Хамид не бил засегнат,
той остана като попарен. Тогава Ляпов ми разказа за цялата история на атентата и
неговото участие в подготовката му. Това било общо дело на Арменския комитет и на
групата на Сарафов, от чието име действал той, Ляпов. Станали най-напред близко до
Владая опити с бомби, с динамит, за да се види районът на тяхното действие. При тия
[376]
опити починал по един нещастен случай Христофор Микаелиян , който имаше между
арменците обаянието на Раковски и Левски у нас. Пробата с бомбите свършена, почнала
втората фаза на подготовката. Когато ставаше всеки петък отиването на султана в
джамията и връщането му обратно, от един павилион гледаха на тази церемония
обикновено някои посланици, пълномощни министри и чужденци с видно име. Между
павилиона и джамията стояха файтоните им, както и файтоните на лица без официално
качество, дошли да гледат от любопитство. Арменският комитет пратил свои хора да
наблюдават кога точно султанът излиза от Илдъза, на колко разстояние минава от
файтоните и колко време стои в джамията. Установило се, че пътят на султана попадал в
обсега на една динамитна бомба, ако тя бъде хвърлена от мястото на файтоните. Но да
хвърли човек бомба из средата на толкова народ, натрупан да гледа, било немислимо.
Тогава се приел друг план: да дойде някой човек с файтон, под седалището на който е
поставена адска машина. Повдигнал се обаче спор. Ляпов казал:
- Ще ви дадем един македонец, готов да погине; той, като стои на седалището на
файтона, ще натисне копчето на адската машина в момента, когато султанът ще бъде най-
близо.
Арменците не се съгласили. Те искали щото убийството на султана да бъде тяхно дело.
Но не се намерил арменец, който да се самопожертва. Така било употребено едно друго
средство. Адската машина била нагласена с часовник, за да избухне според направените
пресмятания, когато султанът най-сигурно ще бъде под нейното действие. После се оказа,
че пресмятанията били точни. Но Абдул Хамид на излизане от джамията се спрял за малко
да приказва с някое турско духовно лице и се спасил. Ляпов беше неутешим:
- Толкова мъки, толкова труд! И всичко напусто.
Извършването на атентата било възложено на един арменски революционер на име
Сафо. Ляпов не можеше да му прости, че не дал живота си за такова едно славно дело.
Арменците криеха, че атентатът е тяхна работа. От македонска страна излезе също
едно съобщение във френския меродавен вестник „Le Temps", че Вътрешната организация
няма никакъв пръст в него. В първия момент в Цариград се мислело даже, че това е дело
на младотурците, тъй като при мерките, взети за сигурността на султана, само човек от
тяхната среда, действащ от името на една конспирация в Илдъза, можел да има условията
за устройването на такъв удар. Станали арести на турци, между които хора с официално
положение. Три комисии се образуваха за извършване на следствието и най-после се
дойде до разкриване на истината. Любопитно е да се отбележи каква случайност е
помогнала. На мястото, дето станала експлозията, зеела в земята една яма с радиус метър
и половина. При щателното претърсване във и около нея било намерено едно гумено
парче от колелата на файтона, на което личала думата „Wien". Да се проследи пътят на
този файтон от Виена до Цариград и да се проучи от митницата кой го е получил, не беше
много мъчно. Нишката довела до един белгиец анархист, на име Едуард Жорис, агент на
фирмата за шевни машини „Сингер". Арестуван и виждайки, че следствието е установило
горе-долу фактите, той направил пълни признания. Жорис биде осъден, но накрай всичко
се свърши с неговото екстерниране, тъй като белгийското правителство се позова на
капитулациите по договора с Портата от 1838 година, по който белгийски поданици,
извършили престъпление на турска територия, можеше да бъдат съдени само от белгийски
съд, а от друга страна, Жорж Лоран мобилизира в Белгия, както и във Франция, всички
свои приятели, между които и Клемансо, за една кампания в печата, която да не допусне
изпълнение на присъдата му.
Тежките последствия паднаха върху арменците. Брой от тях бяха осъдени на смърт и
на вечна каторга. Преследванията се простряха и върху живеещите в Цариград македонци.
Имаше запрени, в това число управителя на българската болница д-р В. Динов, родом от
Костурско, свършил Московския университет. В своята ярост и подстрекавани от гърците,
турските власти посегнаха и върху Екзархията. Нещо невидяно след Априлското въстание и
през Руско-турската война, те направиха обиск в самото учреждение и задигнаха сандъци с
архиви. Арестувани бяха Н. А. Начов, екзархийски капукехая, и А. Наумов, главен инспектор
на българските училище в Турско. В това време Екзарх Йосиф се намираше на лечение в
чужбина. Неговият заместник Григорий, Битолски митрополит, човек с голяма смелост (той
е казвал на баща ми, че е участвал в комитета на Левски), прати такрири до Портата с
крайно енергичен протест. Отправиха се ноти и от страна на българското правителство.
Вследствие на това затворените лица бидоха пуснати и вдигнатите архиви върнати.
Посегателството върху Екзархията предизвика не само негодувание в България, но и
учудване в политическите кръгове на Европа, на които бе известно нейното значение за
българския народ, и когато гърците повдигнаха шум за нейното изпъждане и преместване
в София, някои чужди меродавни вестници обърнаха вниманието на Турция, че то би
значило за българското правителство „казус бели".
Опасенията за Екзархията минаха, но българското правителство имаше като
последствие от атентата други главоболия. Турците искаха от него екстрадицията на лица,
пряко или косвено замесени в покушението против Абдул Хамида. Списъкът съдържаше
шестнадесет имена. В него фигурираше жената на Жорис, Анна; Липа Рипс (Сафо),
госпожица Рубина Файн, която била с него във файтона - те всички избягали след
експлозията и минали в България. В списъка се споменаваше и името на Димитър Ляпов.
[377]
„Турският комисар - пишеше Петков на Начовича - е подал две ноти: с първата искаше
арестуването на тия лица; с втората беше пратил някои преписи от актове на прокурора в
Цариград и иска предаването им на турските власти. На първата му отговорихме, че са
взети мерки да се издирят тия хора дали са в България, а на втората нота аз му отговорих
устно, че документите са пратени на м[инистъ]ра на правосъдието да си даде мнението,
след като ги изучи. Някои от тези лица обаче не са в България. От тях само 3-4 има в
България. За екстрадицията аз говорих на всички агенти, че нямаме с Турция никаква
конвенция и че даже ако турското правителство ни даде силни доказателства, пак е въпрос
дали ще се решим да ги дадем. На турското правителство не можем да имаме никаква
вяра. Една християнска държава не може да предаде в ръцете на турците християни,
когато знае, че те ще бъдат без всякакъв съд избити. Мнозина от агентите тук одобряват
това мое мнение, което, както видях от писмото Ви, е такова, каквото и Вашето." Въпросът
щеше да бъде по-лесен, ако да се касаеше за обикновени политически престъпници. Но в
случая бе употребен динамит, а употребата на динамит се смяташе, след станалите във
Франция произшествия, за средство на анархисти, а пък и самият Жорис бе признал, че е
анархист. Трябва да отбележа, че между държавите беше сключена конвенция за
предаването на извършили покушения анархисти. Петков виждаше мъчнотията на
въпроса, гледан от тая страна. „Днес - продължаваше писмото му - при приема, пак
отговарях на всички същото и добавях, че това е едно дело политическо, защото
Младотурският и Арменският комитет са го вършили, и че на туй основание българското
правителство не може да предава на Турция такива престъпници. Те одобряваха моето
мнение, но казваха, между другото, че Турция ще ги иска като анархисти и тогава ние ще
се намерим малко натясно. Види се, че агентите трябва да имат някои наставления да
узнаят нашето намерение. Аз отговарям всякога, че нямам още мнението на м[инистъ]ра
на правосъдието, но между това изказвам своя възглед в горната смисъл. Не е ли
възможно да сондирате някои от посланиците, частно, как мислят те за тоя въпрос и дали
ще ни оправдаят, ако ние категорически откажем предаването на тия лица. Аз мисля да
сондирам чрез нашите дипломатически агенти правителствата на Великите сили и да
[378]
поискам частно един съвет. Ще чакам да чуя и Вашето мнение." Съветите, които
Петков получи, не можеха да бъдат освен в смисъл българското правителство да откаже
екстрадицията. Това и стана въпреки настояванията пред Начовича, както и в София.
Първата част от подготовката за атентата се извърши, както казах, в България.
Поражда се естествено въпросът: Петков знаел ли е за това? Мъчно е да се допусне, че са
му останали неизвестни работи, които си ставали тъй близо до София. Няма обаче и
положителни данни, за да твърдя обратното. Опитите с бомби се правеха със съдействието
на македонците и под тяхно прикритие. Каквито заповеди да е получавала полицията, тя
не е била много ревнива да следи какво се върши по македонска линия. Мога да кажа
само едно, че военният министър Савов знаеше за армено-българските връзки. Сам аз
ходих еднъж по това време при него, по искането на Д. Ляпов, да му говоря да се приеме в
Школата на запасните офицери в Княжево един млад арменец, не помня дали от Кавказ,
или от Персия, но който знаел руски. Арменците имаха един прочут войвода Антраник, с
когото се познавах добре от Женева, храбър човек от типа на Панайот Хитов. Но техният
[379]
комитет желаеше да се даде на някого от тяхната среда военно образование. Савов
попита:
- За какво им трябва?
- Ще го пратят - казах аз - да командва група чети в Турция.
Той лесно се съгласи:
- Добре, ще се разпоредя. Ще кажа да не му искат никакво свидетелство. Нека отиде
там да се представи, като се каже македонец, възпитан в Русия и родом от някой град от
Македония... например Велес. Но какво име да му дам?
Аз си спомних, че познавах един велешанин във Видин. Предложих неговото име.
Така нарекохме арменеца Панов. Кога свърши Школата в Княжево? Ходи ли да се бие в
Турция? Не зная. Бях забравил вече съвсем за него, когато в 1913 година като пълномощен
министър в Букурещ получих изненадващото писмо, с което той ми съобщаваше, че бил
преподавател във Военното училище и - тук изненадата ми ставаше вече безмерна -
преподавал психология на българския народ. Той ми задаваше някои въпроси върху
българите в миналото и настоящето, добавяйки, че ще вземе под внимание моя отговор,
когато ще приготовлява своя курс за печат. Панов ще изкочи на сцената през Първата
световна война. За него ще пиша пак, когато стигнем до това време.
Епизодът с атентата върху Абдул Хамида се свърши дипломатически за българското
правителство с неговия отказ да се съгласи на исканата от Портата екстрадиция. Но от него
оставаше една повреда за България. Макар екзархийските чиновници да бяха освободени
само след няколко дни задържане и задигнатите сандъци архиви да бяха върнати на
Екзархията, без даже да са отваряни, посегателството, извършено върху нея, нарушаваше
нейния авторитет. Екзарх Йосиф беше в чужбина.
В писмата си до Рачо Петров Начович описва мъчнотиите, които трябвало да се
преодолеят, за да може Негово Блаженство да замине. Екзархът беше болен, искаше да
отиде в Париж да се съветва с някой специалист и не можеше да получи разрешение от
султана да напусне Цариград. Той потърси подкрепата на българското правителство и с
телеграма до княз Фердинанда, пратена шифровано чрез Начовича, поиска неговата лична
намеса. Нямам документи, от който да видя какъв отговор той получи от София. Начович
от своя страна всеки втори или трети ден е ходил в Илдъза да ходатайства чрез
секретарите на султана Тахсин паша и Изет паша. Последният му обещавал своята добра
воля, но по-откровен, му казал, че ако досега не се е разрешило на екзарха да напусне
Цариград, то значи, е имало някаква причина. Между туй екзархът бил все по-уплашен за
здравето си. „По всяка вероятност - пишеше Начович - Изет има право и че Илдъзът ще
употреби обикновената си маневра да отлага безкрай окончателния си отговор, освен ако
Н. Ц. Височество (т.е. княз Фердинанд, б.м.) се намеси. Във всеки случай има едно нещо
известно и то е, че Н. Блаженство е решен да напусне Цариград със или без позволение.
Той държи много на здравето си; мисли, че екзархийските работи му пречат на
оздравяването, и е решен да ги напусне временно, па даже и окончателно." Това писмо на
Начовича беше от 21 май. Три дена по-късно той съобщаваше на Рачо Петрова, че султанът
щял да доведе специалист, който да се произнесе върху болестта на Негово Блаженство, и
тогава да реши дали да му позволи да излезе вън от империята. Екзархът обаче познаваше
твърде добре отлагателната тактика, за да вземе на сериозно това обещание. Той бил
отчаян и настоявал да замине. „Но пишеше Начович в същото време той е много угрижен и
за участта на Екзархията; бои се да не би Портата да не припознае неговия заместник, да
не би въобще да маневрира по такъв начин щото да унищожи Екзархията. За да го успокоя
- продължаваше Начович, - аз му дадох вчера следния съвет: 1-во да повика немедлено
заместника си, Григория; 2-ро да обяви на Портата, че по причина на болест се оттегля на
остров Принкипо, догдето султанът вземе едно решение за неговия отпуск; 3-то да
представи тозчас на Портата тоя си заместник като лице, което влиза вече в управлението
на Екзархията през всичкото време, догдето трае болестта му; 4-то да го представи също и
на посланиците. По тоя начин Портата ще се намери пред едно fait accompli и не ще има
никакво оправдание да прави мъчнотии на Екзархията. След тия мерки екзархът ще може
спокойно да замине от Цариград. Н. Блаженство изглеждаше като да беше съгласен с тая
програма." Два дни по-късно ново писмо от Начовича до Рачо Петрова: „Н. Блаженство ще
се опита днес да склони чрез Изет паша султана да не настоява на повикването тук доктор
по неговата болест, а да го остави да си замине в отпуск. В случай че не успее, тогава Н.
Блаженство ще се постарае да склони специалиста да го вземе със себе си в Париж и да го
лекува. Тоя специалист ще е д-р Lancereau, препоръчан от Золотовича. Ако султанът не се
откаже от препятствията си, тогава екзархът ще му обяви, че ще свика тука българ[ските]
владици, на които ще си даде оставката, и ще замине като частно лице. Такова е неговото
решение на тоя час." Това му решение е било несъмнено минутен изблик на отчаянието, в
което го държеше напредването на болестта му. Споделяйки мнението на Начовича, той
повика Битолския владика Григорий, за да го постави като свой заместник. Почти
едновременно дошло и разрешението на султана, за което Начович телеграфира в София
на 3 юли. Тоя резултат според Начовича се дължел на Реуф паша и отчасти на Изет паша. За
Реуф паша съм чувал от Екзарх Йосиф. Той бил ранен през Руско-турската война и откаран
като пленник в Русия. Там бил гледан много добре и се завърнал с големи симпатии към
русите. Тия симпатии той прехвърлил и върху българския народ. Как се е запознал с
екзарха не ми е известно, но между двамата се установило лично приятелство. Екзархът го
имал за свой съветник и ходатай пред султана. Реуф паша, стар човек, с един отсечен крак,
заменен с дървен, не беше вече на служба, но Абдул Хамид го зачитал поради името му на
популярен герой от войната. На 4 юни Начович пишеше на Рачо Петрова: „Н. Блаженство
ще тръгне от тука вероятно с Orient Express от идущата сряда и направо за Виена. Той не
желае да се среща с никого в София на отиване. У Виена ще остане два-три дена, за да се
покаже на prof. Nothnagel, и оттам ще замине за Париж на лекуване. Ще го придружава д-
р Ватев". През лятото - мисля, че беше август месец - ми съобщиха от Париж, че ще
пристигне в Женева, и аз отидох на гарата. Заведох го в хотел „Белвю", като избягнах, по
негово желание, да кажа кой е. Той бе облечен цивилно. Но всичко у него показваше едно
духовно лице с висок ранг. Той изглеждаше много потиснат от известията, които
получаваше от Цариград, и се питаше с голяма загриженост какво положение ще завари,
когато се завърне. Искаше да излезе някак от това мрачно състояние на духа и ми каза:
- Заведи ме на някое място да чуя музика, да видя хора около себе си, да се разсея.
Заведох го подир вечеря на терасата на „Кафе де Hop", където свиреше оркестър.
Публиката беше отбрана. Той се чувстваше много добре и ние бяхме между последните,
които станаха да си отиват. От Женева екзархът замина за някой курорт с познати води,
както му било препоръчано от неговия лекар в Париж. Къде точно, не помня. Аз бях вече в
София, когато се чу, че той се завръща. Обядвах у Генадиева; пристигна и Петков. Между
двамата стана разговор за Екзарх Йосиф. Петков каза:
- Като мине оттук, трябва да му дадем големи почести, за да почувства султанът какво
нещо представлява Екзархията за българския народ. Трябва да ободрим и духа на самия
екзарх; да види той, че България е зад него с всичката си сила.
Генадиев и Петков определиха програмата и Петков даде своите разпореждания.
Посрещането на Екзарх Йосиф наистина беше такова, каквото подобаваше за един човек,
който от близо тридесет години стоеше на своя исторически пост като духовен вожд на
българския народ и представляваше неговата цялост и единство. Министърът на
железниците отиде да го причака със специален влак в Цариброд. На гарата в София
Министерският съвет, синодалните архиереи, бивши министри, представители на двореца,
по улицата към „Св. Неделя", закъдето се отправи, грамадна маса народ в шпалир. Негово
Блаженство стоя в София около месец, постоянно посещаван от делегации и отделни лица
с име в обществения живот, литературата и науката: Иван Вазов беше един от първите
между тях. Във всеки брой „Вечерна поща" имаше един дял под наслов „Денят на екзарха".
При заминаването му от София аз го придружих в специалния му вагон до Пловдив като
пратеник на своя вестник. „Пейзажът е тъжен - пишех аз, - но Негово Блаженство е
радостен. Лицето му диша, както по-преди, енергия и благост; но сега то се озарява и от
един лъч на упование. В големите му изразителни очи, които се забулваха по-рано с горест
и терзание, блещи сега нещо бодро, жизнерадостно, въодушевено." Това негово
настроение ми се видя един насърчителен признак. И аз го отбелязах с голямо
задоволство.
- Да - каза той, - аз се завръщам на своя пост с по-голяма нравствена мощ, с една
възобновена енергия и с утешителни перспективи. Приемът, който ми направи столицата
през цялото ми пребивание, бе едно велико проявление на привързаност към народното
дело на Екзархията и нашите врагове видяха на какви мерки би се решила България, ако те
си позволят да посегнат на нейните правдини.
Негово Блаженство ми предаде някои от своите впечатления от София, като ги
придружи със съвети из своята мъдрост към българските общественици.
- Има - каза той - в българския живот някои явления, които ни се виждаха странни,
когато бях в Цариград. Но в София се убедих, че те съпровождат неминуемо всяка
демокрация. На почвата на общонародното дело, което аз преследвам с мирните
средства, що дава тоя пост, са се захванали отдавна течения, които се борят с други
средства. Тия течения са естествени в една свободна държава като България. Само че
върху тях трябва да бъдат упражнени всички влияния, които са от естество да бъдат
ползотворни и обединителни. И тук, както във всички обществени инициативи, първото
условие е сговорът.
Манифестациите, които придружаваха пътуването на Екзарх Йосиф, бяха нещо
невидяно дотогава в България. По всички гари до турската граница множества от градове
и села натрупани, за да го приветстват. В Пловдив посрещането му беше апотеоз. „За пръв
път - писах аз във „Вечерна поща" - разбирам значението на думите „вълни" от народ".
На 6 октомври Петков пишеше на Начовича: „Негово Блаженство се върна в Цариград
вече, вярвам, че е доволен от приема, който му се направи в България, и от обясненията,
които има с нас". През време на своето пребивание в София Екзарх Йосиф има наистина
важни съвещания с българското правителство. Имаше въпроси да се уреждат по общо
съгласие, между тях въпросът за отказа на Портата да допусне провинените в
революционното движение учители в Македония да заминат по местата, на които са
назначени. Това беше за Екзархията една отворена рана. Хилми паша, главният инспектор
на Македония, бе гледал в навечерието на амнистията щото всички учители, засегнати от
нея, да бъдат фотографирани и отзад на фотографията да се запише кога те са били
осъдени и по какъв член на углавния закон. Тия фотографии заедно със записаните имена и
бележки минавали под неговия поглед, когато някой от амнистираните учители искал да
заеме учителско място. Моят стар другар от Женева Коце Ципушев ми е разказвал:
- През месец юни 1903 година като директор на прогимназията в Костур бях осъден от
Битолския окръжен съд за участие в Революционната организация. На Великден
следващата година търговският агент Андрей Тошев ни изпрати петдесет наполеона от
името на българското правителство. Беше трогателна радостта и въодушевлението на
всички, виждайки, че България мисли за нас. Парите бяха в сребро и аз ги раздадох според
нуждите. На 6 април Никола Трайков, който служеше за връзка между затворниците и
комитета, дойде при нас и отдалече извика: „Амнистия". Фотографираха ни и ни пускаха.
После разбрахме смисъла на това. През новата 1904/1905 учебна година бях назначен от
Екзархията за учител в Битолската мъжка гимназия. Първите дни на месец септември
пристигнах в Битоля. Още същата нощ бях повикан в полицейското отделение и шефът ми
заяви, че по строгото нареждане на Хилми паша абсолютно е забранено да учителствам в
този град или където и да е другаде; затова трябва незабавно да се върна отдето съм
дошъл. Благодарение, че бях пристигнал семейно, иначе щяха да ме върнат веднага
принудително, по етапен ред. В Битоля стоях два дни. Присъствах на един учителски съвет
само за да се запише, че съм си заел длъжността, и на третия ден бях заставен да тръгна.
Трябваше да замина за родния си Радовиш през Солун. Казах на шефа на полицията, че
нямаме пари за път. Той ми отговори: „Ние ще ти платим билета".
Това, което Коце Ципушев изпатил, се случи на много учители в неговото положение.
Голямата задача на Начовича беше сега да убеди Портата, че със своето поведение спрямо
осъдените учители вреди сама на своите интереси. Петков му пишеше какъв аргумент да
употреби: „Разяснете им на турците, че с отварянето врата на учителите и други бежанци
те ще отнемат възможността на революционерите да експлоатират с това, че
съглашението ни нямало значение и че с него не се постигнало нищо, защото, казват те - и
доста справедливо, - турците уж дадоха амнистия, а пък, от една страна, пущат, от друга,
пак затварят хората, а учителите съвсем не пущат. Туй оръжие ще се отнеме от
революционерите, щом се пуснат учителите. Нашата цел е да видят македонците, че
турците не гледат с лошо око на българите. Инак, ако турците продължават да държат това
поведение, всички ще дойдат пак до убеждението, че революцията, бандите са
единственото средство против турците". Този аргумент обаче оставаше без никакво
въздействие. Хилми паша знаеше, тъй да се каже, зъбите на всеки български учител в
Македония и беше сигурен, че който от амнистираните заеме своята длъжност, ще заеме и
своето място в редовете на Организацията. Пораждаше се въпросът какво да се прави с
тези учители, назначени от Екзархията, но недопуснати в училищата. „Моето мнение -
пишеше Петков на Начовича - е следующето: за да не страда учебното дело, Екзархията
трябва да назначи учители, които да могат да бъдат приети от турското правителство, а
оная учители, замесени в комитетските работи, които Хилми паша не допуща да
учителстват, трябва пак да се назначат негласно и гдето ги приемат и допуснат, да отидат
да учителстват: ако ли не ги приемат, нека останат в Македония пак. Все е добре да има
10-20 души интелигентни хора повече в Македония, отколкото да дойдат тук. Такива
имало до 20 души. Ще впишем в бюджета 20 000 лева повече, за да може да се издържат,
само да останат там и да се числят учители. Македония има нужда от по-събудени хора."
Действително учителите, за които става дума, останали в Македония без служба,
получиха от Екзархията своето възнаграждение за една година. Но те не можеха да стоят
задълго там, ту затваряни, ту освобождавани, постоянно под подозрение и в опасност.
Взеха да идат, искат не искат, в България. На някои от тях помогнах да получат назначение
тук. Тогава бях в близки връзки с д-р Ив. Д. Шишманова, министър на народната просвета.
Пращах ги при него с една картичка: „Моn cher maitre, приносящият..." и прочее. Трябва да
кажа, че той никого не остави без място. На Коце Ципушев предложили да го пратят в
Кюстендил.
- Не - отговорил той, - пратете ме по-далече. Ако отида в Кюстендил, няма да се стърпя
да мина границата.
Така назначили го в Силистра. Но той и там не векува. Един ден дойде при мене
бившият разсилен на Върховния комитет Коце Данчев и ми каза:
- Пристигнал е от моя роден град Щип един млад учител, който търси учителско място.
- Ето - отговорих му аз - една картичка за министъра на народната просвета. Нека се
яви с нея.
Младият човек биде назначен за учител в Бургас. Аз не го видях, нито запомних името
му. После се оказа, че това бил Тодор Александров.
Грижите на Петкова не се изчерпваха с въпроса за амнистираните учители. Той
гледаше да се повдигне с всичко българският престиж в Турско. Това виждаме в писмата
му до Начевич: да се издигне в Цариград едно здание за Екзархията, достойно за нея; да се
издигнат здания също за българските гимназии в Солун, Битоля и Скопие, „за да бият на
очи", както той бележеше; да се издигнат в същите градове здания и за българските
търговски агентства, както те се наричаха тогава поради васалността на Княжеството, което
нямаше право да праща там представители с името консули. Последното беше особено
необходимо. Търговските агентства, това беше за българите в Македония България. Кой
ще опише радостта им, когато се виждаше да се издига над тях българското знаме?
Българските търговски агенти в Македония имаха една тежка задача. Те трябваше да се
борят с турските власти, с враждебните пропаганди, с интригите на някои консули в тяхна
услуга. Постоянно нащрек, щом чуят, че някъде българското население е станало жертва на
насилия или някой български деец е затворен, те хвърляха в действие всичките свои сили и
влияния неуморно. Виждаме ги в близки връзки и съвещания с другите фактори на
българското дело в Македония, с владиците, които продължаваха тук със своята дейност
[380]
епохата на Възраждането, с водителите на Революционната организация . Последните
обаче те не учеха на тероризъм, както правеха това гръцките консули с техните чети.
 ГРЪЦКИТЕ ЧЕТИ В МАКЕДОНИЯ И АНТИГРЪЦКОТО ДВИЖЕНИЕ В
БЪЛГАРИЯ. МЕРКИТЕ НА Д. ПЕТКОВ ЗА ЗАПАЗВАНЕТО НА РЕДА. ЕДИН
РУСКО-БЪЛГАРСКИ КОНФЛИКТ ВЪВ ВРЪЗКА С ПЪРВАТА РУСКА
РЕВОЛЮЦИЯ. ПАДАНЕТО НА РАЧО ПЕТРОВ
В австро-руската програма за реформи в Македония (1903 година) имаше, както съм
разказал вече по-рано, една точка, която предвиждаше ново разпределение -
административно, с оглед към разните националности в страната. Тая точка бе внесена от
посланиците на двете Велики сили в Цариград Зиновиев и граф Зичи. Целта, която те
преследваха – първият като личен враг на България, вторият като агент на австрийската
политика беше, по собственото им признание, новите граници на санджаците така да се
начертаят, щото във всеки един от тях българите да бъдат в меншество по отношение на
сбора от другите народности. Надежда суетна, ако това трябваше да стане при
съществуващото положение, тъй като българите пак щяха да запазят навред своето
числено надмощие.
Сърбия и Гърция обаче се заеха да изменят насилствено официалния етнически облик
на Македония, като принудят населението близко до техните граници да се откаже от
Българската екзархия и мине под Гръцката патриаршия или под недавна учредената
Сръбска митрополия в Скопие. Те изпратиха в Македония чети, които преследваха тая
задача с кървав терор. Главно се отличиха в това отношение гръцките чети. Организирани
в Гърция, командвани от гръцки офицери, те действаха в съгласие с гръцките консули и
бяха насочвани от гръцките владици. Тяхната дейност беше съсредоточена в Южна
Македония, където неудържимият подем на българщината застрашаваше и последните
остатъци от гъркоманството. Костурският владика Каравангелис им беше тук истинският
предводител. Най-грозно беше злодеянието, извършено в Загоричани, село историческо в
Българското възраждане в Македония и в революционната борба. От две години насам то
бе постоянно заплашвано, че ще бъде отдадено на сеч и пожар, ако не се откаже от
Българската екзархия. Най-после един ден, на Благовещение, когато селяните отивали в
черкова, гръцка чета, състояща се от около двеста-триста души, пристъпи към своето
отдавна кроено нападение. Шестдесет души бяха убити и седем ранени. Много народи са
били жестоки в някои моменти от техния живот. Но тоя садизъм, който гърците показаха в
Загоричани, се намира само във византийската история. Той напомня мъчителствата,
извършени върху император Андроник I Комнин, когато са го влачели, смъртно ранен, но
още дишащ, по улиците. При първото известие за извършеното злодеяние тръгнали от
Битоля за Загоричани чуждите официални представители, натоварени да бдят върху
изпълнението на реформите. „Едно страшно зрелище се откри пред техните очи – пишеше
дописникът на „La Macedoine". - Улиците, близки до църквата, бяха покрити с трупове,
жестоко обезобразени; убийците така зверски се бяха нахвърлили върху своите жертви, че
не бе останало от тях нищо друго освен разпрани кореми и отворени черепи, пръснати
черва и мозъци, извадени очи и строшени ръце и крака. Тялото на стария поп Стефан
нямаше вече човешка форма. Констатира се, че бомба била хвърлена в една къща и убила
цялото семейство, мъжа, жената и двете деца. Намери се едно петгодишно дете, което е
било избодено от щикове, когато се опитало да бяга." Клането в Загоричани стана в 1905
година. Същата тая година излезе едно ираде на султана, което признаваше румънска
народност в Турция. Една нова опасност се яви за елинизма и гръцките чети простряха своя
терор и върху куцовласите, които желаеха да се отделят от Патриаршията и да образуват
своя национална църква. След ред нападения, които бяха предизвикали румънски
протести в Атина, дойде едно клане в околията на Гребена (Тесалия), подобно по своята
жестокост на това в Загоричани. На 1 май един керван от петнадесетина куцовлашки
семейства, броящи осемдесет души, бил на път за панаира в Авдела. Когато стигнал в
прохода Карастерион, гръцките андарти, които го чакали от засада, се нахвърлили върху
него. Според известията, пръснати тогава, жертвите стигали до шестдесет. Между тях била
едва бременна жена, плодът на която бил изваден, набоден на щик и поставен пред очите
ѝ, преди тя да издъхне. Румънското правителство мина тогава от протести към репресалии.
То скъса дипломатическите си сношения с Гърция, изпъди от своята територия гръцките
поданици, затвори гръцките училища. Въпреки вълната на гняв, която обхвана българския
народ след чудовищното злодейство в Загоричани, българското правителство не предприе
нищо против гърците в България. Трябва да се отбележи, че те се радваха тук както на
всички църковно-училищни привилегии, които бяха имали под турско, така и на всичките
права, които Конституцията даваше на българските граждани. Имаха своите владици,
своите църкви, своите училища, ефории и болници; служеха в администрацията, в
правосъдието, във войската. Никаква дискриминация спрямо тях като малцинство нямаше.
Гърци влизаха в Народното събрание и не само като правителствени депутати. Един грък
гласува против кабинета на Каравелова в 1901 година като член на Народната партия.
Всичко това бе в пълен контраст с гръцката нетолерантност, която не позволяваше на
никой българин да се настани на работа в нейните граници. Бе имало едно българско
кафене в Атина; то бе нападнато и затворено.
Нямаше да има причина да се нарушава положението, от което се ползваха гърците в
България, ако те да бяха показали лоялността на български граждани. Нямаше да бъде
справедливо да им се търси вина за това, че са останали свързани с елинизма. Ние бяхме
твърде страстно свързани със собствената си народност, за да искаме от тях да забравят
своята. Но те излязоха извън границите на допустимото. Разкри се, че гърци, български
поданици, участвали в злодеянията на гръцките чети в Македония. Те били фанатизирани
от гръцките владици и изпращани в Гърция с лъжливи паспорти от гръцките консули в
Княжеството. Когато това се узна, вълна на гняв облада българското общество. Надигна се
един вик за възмездие, който, разбира се, бе особено силен у македонската емиграция.
Общото настроение намери страстен израз в моите статии във „Вечерна поща". Аз очаквах
едно движение за всенароден протест против гърците, но не предвиждах докъде може да
стигне то. За нещастие, начело излезнаха хора, които или не можеха, или не желаеха да
запазят мирния характер на манифестациите. Единият от тях, най-опасният, беше Петър
Драгулев, родом от Лозенградско, тъмен адвокат във Варна. Тук станаха първите
безредици. На 4 юли варненските граждани влезнаха насила в гръцката черква, разкъсаха
и изхвърлиха на двора гръцките книги и повикаха български свещеници да я осветят.
Превзета бе и гръцката болница, за която се знаело, че била основана от един българин,
Парашкев Николов. Големи буйства се извършиха подир това в Пловдив. Тоя град бе в
турско време един от центровете на елинизма и стана театър на големи борби по
Черковния въпрос. Българският отпечатък, който добил по един естествен път в Източна
Румелия, донесе на пловдивските гърци дълбоко огорчение. Но накрай те трябваше да се
помирят с неизбежното, това толкоз повече, че никой не бъркаше на тяхния културно-
национален живот. Между друго, в Пловдив се издаваха два гръцки вестника, които се
списваха при пълна свобода: „Филипополис" и „Идисис ту Ему". Между гърци и българи
имаше лични приятелства и роднински връзки. Аз зная трима генерали, женени за
пловдивски гъркини.
Но отгласът от гръцко-българските борби в Македония измени тази спокойна
атмосфера; съживи се и се разпали старата гръцка вражда. В Пловдив се създаде един таен
комитет, който събирал помощи за поддържането на гръцките чети в Македония. Той
организирал изпращането в тях на българските поданици. Всичко това, напомнено с
възпалителни речи на митинга на 16 юли, докара събраното многолюдие до крайно
ожесточение и до един устрем към мъст, който полицията и войската не са били в
състояние да спрат. Разделени на няколко групи, манифестантите тръгнали по града,
превзели няколко гръцки черкви. След това били нападнати някои частни гръцки
заведения, на които се нанесли материални повреди. Между тях били клубът на гръцкия
комитет и печатницата на „Идисис ту Ему". При тия безредици има, за нещастие, и две
човешки жертви. Един грък, адвокат, стрелял върху манифестантите и убил един млад
момък, българин. Тълпата го линчувала.
Приготовляваше се един голям митинг в София. В „Славянска беседа" стана
предварително съвещание върху неговата организация. Стоян Михайловски е настоявал
той да стане не на открито, а в някоя зала, при участие почти само на интелигенцията.
Надделяло обаче мнението да се свика народът по традиционния начин на площад „Св.
Неделя". Бяха поканени да говорят видни граждани, които обаче отказаха. Така явиха се
като оратори млади хора с почти неизвестно име, между които Александър Кипров, мой
връстник. Правителството, научено от изстъпленията в Пловдив, взе всички мерки, за да не
се случат тук под очите на чуждите представители нови безредици. Понеже се
предвиждаше, че след митинга тълпата ще се отправи към Гръцкото агентство, то постави
полиция и войска по всички пътища, които водеха към него. Трябва да се отбележат тактът
и търпението, които показаха офицерите при изпълнението на своята задача, толкова по-
тежка, че чувствата им бяха с възбудения народ. Кавалерията, поставена между двореца и
градската градина, беше под командата на ротмистър Йордан Наумов, родом от Прилеп.
Чувах разговора, който той водеше от коня си с първите редове на манифестацията:
- Море да не беха тия - той сочеше на еполетите си, - и аз щех да бъда между вас, но
сега съм тука и не мога да ви пусна.
Наумов им говореше на прилепския си диалект и пускаше някои шеги против гърците,
които развеселяваха слушателите. Не вред денят мина така мирно, както тук. Близо до
Гръцкото дипломатическо агентство, до което тълпата бе могла да стигне по други път,
станаха между нея и войската сблъсквания. Имаше няколко ранени и от двете страни.
Между ранените тоя ден беше и един евреин, Симеон Яков.
На 30 юли станаха печалните сцени в Анхиало. Тук обаче имало явно
предизвикателство от страна на гърците: снабдени с оръжие по морето, те стреляли срещу
селяните, които идели в Анхиало да участват на митинга. Борбата се пренесла в самия
град. Нападателите, отблъснати, се затворили в една черква и от там продължили да
стрелят. Околийският началник напразно се опитвал да ги убеди да спрат огъня. Те
отказали. В течение на борбата една къща била запалена. Духал силен вятър, пожарът се
разпространил и обхванал почти целия град. Изгорели, между другите частни сгради, две
черкви, една гръцка и една българска, както и една джамия. Между човешките жертви, на
брой осем, двама били българи. Други двама българи били смъртно ранени. Когато
ставаха тия безредици, Димитър Петков, министър на вътрешните работи, беше вече
заминал за чужбина в отпуск и княз Фердинанд се намираше в австрийския курорт
[381]
Мариенбад. Те виждаха лошото впечатление , което правеха известията от България, и
негодуваха. На 24 юли Петков се обади на Рачо Петрова. „Едва тук що съмнах тая заран в
Париж - пишеше му той, - на гарата ми предадоха една депеша от Господаря със следното
съдържание:
„По повод на станалото в Пловдив с гърците Негово Царско Височество Князът ме
натовари да ви съобща, че той не може да остане безпристрастен към подобна
варварщина и глупости от страна на българите, които с това нагледно показват, че те не се
броят между цивилизованите държави. Негово Царско Височество заповядва да
разпоредите да се вземат мерки най-строги, за да не се повторят подобни печални
демонстрации, които само вреда пренасят на нашата кауза.
Добрович"
Добрович беше известният началник на Политическия кабинет на княз Фердинанда.
„Отговорих му - продължаваше Петров, - че вестниците често преувеличават, но че съм Ви
съобщил заповедта на Господаря, като същевременно прибавих: „От тук не мога да
вземам никакви мерки. Добре е да предадете заповедта на Господаря направо на г.
Петров." Аз писах и на теб, писах и на Генадиева, че не трябва да се допущат
демонстрации, защото произвеждат много лошаво впечатление в странство и много ни
вредят. Гърците в България са български поданици и цял скандал е да се вдига против тях
войска (?). Такъв патриотизъм моят ум не може да го побере. Моля Ви се, гледайте да
обуздаете тия повилнели македонци, които чрез това вредят най-много на своята кауза. На
Генадиева бях писал да викне по-видните македонци и да им даде да разберат, че това
[382]
тяхно(...) вреди на самите тях."
Телеграмата на Добровича е направила, както изглежда, силно впечатление на
Петкова. Той седнал да пише на Рачо Петрова още щом стигнал от гарата в хотела. „Още не
съм се умил" - свършваше писмото му.
На 1 август Петков пристигна в София и веднага се почувства, че вътрешното
управление минава в здрави ръце. На 2-ри излезе в печата една негова телеграма до
окръжните управители. В нея се осъждаха станалите крайности, които той наричаше
пакостни за името на България и за националното дело. Той канеше окръжните
управители да предупредят инициаторите на митингите, че правителството ще ги държи
отговорни, ако не вземат мерки щото събранията да стават мирно, в границите на закона.
След това Петков замина сам за Анхиало. Той направи там една лична анкета, резултатите
на която бидоха официално оповестени. Четиридесетина гърци и българи оставаха под
арест, докато се установят отговорностите. Гръцкият владика Василиос, когото самите
гърци формално обвинявали като главен подстрекател на станалите сблъсквания, бил
задържан и той, но третиран съобразно с неговия сан. Телеграмата добавяше, че
Министерският съвет решил до зимата да построи отново на държавни разноски всички
опожарени сгради. На същата дата, когато излезе това съобщение на Българската
телеграфна агенция, в Пловдив ставаше един грамаден митинг, в който участваха делегати
от всички македонски дружества, както и от други съюзи в страната. Макар Петков да беше
взел всички мерки за запазване на реда, тоя ден се очакваше с безпокойство, защото
страстите продължаваха да бъдат възбудени и никой не можеше да предвиди какво могат
да породят те в една голяма маса, която имаше да се събере тук за всенародна
манифестация. Трябваше предварително да се направи нещо за успокоение на духовете и
аз сметнах, че най-доброто средство ще бъде да се получи и обнародва навреме едно
послание на някой голям и виден приятел на Македония в чужбина, в което да се каже на
македонската емиграция колко ще повреди тя на своето дело, ако не спре своите буйства.
На 5 август, в навечерието на митинга, във „Вечерна поща" излязоха на удобно място
следните редове: „След катастрофата в Анхиало нашият редактор г. С. Радев телеграфира
на кореспондента ни в Париж да се срещне с Жорес, с Виктор Берар, с Пресансе или с
някои други от видните френски общественици, които са приятели на България, и да ги
пита какво е впечатлението от буйствата против гърците и какви последствия те могат да
имат за нас. Понеже сега е ваканция и хората са пръснати по провинцията, на
кореспондента е било много трудно да изпълни тази мисия. С големи усилия той едва
можал да завари г. Виктор Берар в селото St. Valery, отдето ни е изпратил депешата. Името
на В. Берар е общоизвестно в България и в цяла Европа. Той е писател с голяма репутация
и минава във Франция за най-добър познавач на външната политика и главно на
източните работи. Г-н Берар е голям приятел на българите и от дълги години ратува за
успеха на македонското дело, върху което публикувал няколко книги. Поради това
неговото мнение е важно и неговите съвети са ценни. Ето и самото интервю: „St. Valery, 3
август. - Можах да заваря г-н Берар в St. Valery, гдето се е прибрал да довърши едно важно
съчинение. Той бе крайно разтревожен от новините от България. Първите му думи бяха:
- Ако да не бях задържан тук от належащи лични работи, щях да тръгна веднага за
София, за да моля моите добри приятели, българи и македонци, да спрат тия буйства, с
които се свършват избухванията на народните страсти. Напълно разбирам и случайните, и
дълбоките причини на това движение, но не мога нито да извиня станалите насилия, нито
да забравя опасността, която те съставляват за България и за Македония. Често пъти съм
казвал и писал колко гръцката политика е мерзка и колко претенциите на гърците върху
църквите в България са смешни. От години атинските вестници сипят върху мене мръсни
хули и проклятия, задето съм казвал истината върху същинската сила на гърците в
Македония, дето те са изънредно слаби, и върху жалката роля на елинизма в Балканския
полуостров. Обаче аз бих счел, че не съм изпълнил дълга са спрямо македонците, на които
съм посветил живота си, ако не заявях, и то високо, че сцените на буйства и насилия в
територията на Княжеството, без да се гледа кои са отговорните им подбудители или
техните тайни подстрекатели, нанасят голяма пакост не само на българското име, но и на
идеята на автономия на Македония. Сега, когато болестта на султана иде да ни даде
надеждата, че Източният въпрос ще може да бъде ликвидиран, не трябва да се допусне,
щото заинтересуваните Велики сили да приведат станалите печални произшествия като
доказателство, че няма нужда да се вземат мерки против турската тирания. Ако ние,
вашите приятели във Франция, Англия, Италия, искаме коренно преобразувание в
Македония, то е за да могат там всички народности да живеят спокойно и режимът на
гражданския мир и на свободното разискване да замени досегашната турска система на
разбойничество и тирания. Ако мислите, че аз имам някакво право да искам от приятелите
ми, българи и македонци, да чуят моя глас, моля Ви настоятелно да заявите от мое име на
всенародния митинг в Пловдив, че за злодеянията на гърците в Атина (сик) не трябва да
държите отговорни всички гърци в България и че ако между тях има такива, които са
недостойни да се радват на цивилизацията, те трябва да бъдат третирани не по строгост, а
по правда.
Накрай г. Виктор Берар ми каза, че има твърде голяма вяра в здравия разум, в
политическия такт и в хуманния дух на българския народ и че се надява, какво сцените на
буйство и разрушение няма да се повторят. Буйствата против гърците в България приличат
на буйствата против евреите във Франция: те са крайно ненавистни и осъдителни.
- Убеден съм - казва той, - че всички приятели на македонското дело във Франция
споделят моето мнение. Гръцкият представител в Париж г. Делиянис е схванал това
сходство на антигръцкото движение с антисемитизма и го експлоатира много изкусно, като
се старае да привлече в полза на гърците всичките ония френски обществени дейци, които
по време на Драйфусовото дело се бореха против антисемитизма в името на
[383]
справедливостта и свободата."
Посланието на Виктор Берар много спомогна за образцовия ред, при който се
извърши митингът в Пловдив. То намери израз и в гласуваната от него резолюция.
Събраните на митинга изказваха съжаление за насилията, към които някои българи бидоха
тласнати от гръцките предизвикателства въпреки толерантността, с която българският
народ се е отличавал от самото политическо съществувание на България. В друга една
точка се искаше от българското правителство да скъса дипломатическите сношения с
Гърция и да прибегне спрямо гръцките поданици в Княжеството към репресалиите,
позволени от международното право.
С пловдивския митинг се приключиха големите антигръцки манифестации.
Изстъпленията, с които някои от тях бяха съпроводени, щяха да предизвикат още по-
големи укори в чужбина, ако преди тях не беше станало едно антигръцко движение в
Румъния, което вече бе поставило гърците като обвиняеми за злодеянията на техните чети.
Все пак впечатлението беше лошо. То не можеше да не фигурира в равносметката на
станалото като морална повреда на България. Но от друга страна, от него произлязоха
резултати, които тежко паднаха върху културно-националното положение на гърците у
нас, скъпо платили за безумното положение на някои от между тях. Гръцките владици си
отидоха от България и вече не се върнаха; гръцките вестници спряха; гръцките черкви и
манастири станаха български. Последва изселване на гърците: пет хиляди души -
заявяваше атинското правителство. След време те станаха повече. Много от тях после
тъгуваха за България.
Умиротворението, което настъпи след завръщането на Петкова, още повече засили
обвиненията против Рачо Петрова за слабост в запазването на обществения ред. Той обаче
не беше човек да се намери в каквото и да било виновен. В една шифрована телеграма до
княз Фердинанда от 3 август той отхвърляше от себе си всяка отговорност. „За станалото
нещастие в Анхиало - телеграфираше той – трябва дълбоко да съжаляваме, но вината за
него не пада всецяло нито върху правителството, нито върху българите. От дълго време
задържаното озлобление и раздразнение вместо да се потушава, то все повече и повече
беше разпалвано чрез безпрестанните жестоки действия на гръцките чети,
провокаторското държание на гърците в България, на бургаски и пловдивски гръцки
консули, които устройват чети против българите, чрез поведението на Патриаршията и
най-после вследствие неравномерните и несправедливи обноски на европейските Велики
сили към Крит и Гърция и Македония и България." Антигръцкото движение било избухване
на една стихия от ненавист и отмъщение, на която никаква сила не можела да се
противопостави. Самите органи на властта, на които се падаше да я задържат, били
отслабнали. „Така например - продължаваше телеграмата - войската почти навсякъде,
гдето беше повикана от администрацията да възстановява реда, беше отпущана с голяма
неохата, пристигаше късно и почти всякога е действала вяло, неенергично, с видимо много
пъти съчувствие към буйстващата тълпа." За безредиците в Пловдив Рачо Петров
намираше вина и у началника на дивизията генерал Никола Иванов, загдето оставил
тълпата и нейните подстрекатели да мислят, че войската няма да възпира буйствата с
употреба на сила. Сам той, Рачо Петров, направил всичко зависещо от него: „Трябваше да
употребя неимоверни усилия в навечерието на митинга в София, да се срещам лично с
управляващия Военното министерство, да пращам няколко пъти градоначалника на
гарнизона, да пиша повторно на коменданта, специални статии да се пишат в „Нов век", за
да всее и в населението, и в другите власти убеждението, че правителството не ще се
установи пред крайни и кървави мерки, за да покровителства гърците". При все това на
косъм останало да се стигне до сблъскванията с многобройни жертви от страна на
полицията, както и от страна на народа. Рачо Петров бил дал до бургаския окръжен
управител строги заповеди за покровителство над гърците. В Анхиало обаче те станали
жертва на своите предизвикателства. Вместо да се доверят за своята защита на
българските власти, те се въоръжили и първи почнали престрелката, която се превърнала
скоро едва ли не в сражение. Не беше в обичаите на Рачо Петров да се ограничава в
самооправдание. Неговият дух беше настъпателен. „Колкото и да са скръбни и
възмутителни делата на (буйствующи) у нас тълпи - пишеше той на княз Фердинанда, - все
как те далеч не достигат оная свирепост, каквато проявиха гръцките андарти в Македония,
които избиваха беззащитните обезоръжени мъже и невинни жени и деца. А между това
Негово Величество гръцкият крал намери тия варварски жестокости на гръцките андарти за
похвални и високопатриотически както се изразил пред полковник Гатон Глел (?), защото те
били отправени срещу българите!" После пишеше: „А как трябва да се произнесем за
обещанието на английския крал в Атина да присъедини Крит към Гърция в то время (сик!),
когато формираните от критяни и гърци (чети) варварски се стараят да изтребят
нещастното българско население в Македония, (единственото) стремление и желание на
 [384]
което е да му се позволи човешки живот?" . Рачо Петров е цял в тази телеграма. Няма
съмнение, че той не одобрявал поведението на възбудените тълпи, но в действителност
сърцето му беше с тях. Така в 1895 година като военен министър той даваше отпуск на
офицерите македонци, за да участват във въстанието, обявено от Върховния комитет на
Трайко Китанчев. Михаил Маджаров беше тогава министър в кабинета на д-р Стоилова. Аз
еднъж го питах:
- Как така правителството, противно на обявената от него политика, оставяше четите
да минават границата с развято знаме?
- Какво да правим - отговори той, - Рачо Петров ги пускаше.
Почти едновременно със започването на антигръцките безредици България се намери
в един дипломатически конфликт, за който отговорността падна върху Рачо Петрова не
вече косвено, а пряко. Трябва да призная със съжаление, че първопричината за тоя
конфликт беше една моя грешка. След завръщането ми от Петербург аз продължих да
пиша за Руската революция, поддържайки у българската общественост симпатиите към
нея, които бяха много големи у всички среди, почти без изключение. На 10 юли стана в
цирк „България" митинг против царизма, на който говориха руският емигрант Кулябко-
Корецки, Никола Харлаков и Борис Симидов. Ден по-рано излезе във „Вечерна поща" с
подписа ми един страстен позив към българските граждани да се притекат на това
събрание: „От две години вече - пишех аз - вниманието на целия културен свят е
приковано върху Руската революция. Великият подем на руския обществен дух, стихийното
стремление на руската земя към „правда", зрелището на гражданско мъжество и
себеотрицание, което ни дава постоянно руската интелигенция, безподобната по своите
размери борба, която води работният народ, всичко това буди в цялото напреднало
човечество удивление и възторг. В същото време руската бюрокрация, яничерите на
самодържавието, дворцовата камарила и плахливият цар с колебающата се душа
продължават да позорят светлото име на руската нация с нови погроми, с чудовищни
насилия, с изтезания в тъмниците, с разстрелвания без съд, със заточения без причина, с
невъобразими жестокости и изстъпления, в които и най-отчаяният реакционен ум не може
да отгадае някаква сянка от целесъобразност. Би казал човек, че този режим на произвол,
на жестокост и мракобесие, който терзае от векове великата руска земя, е поел в себе си
всичките вихри на безумието и ги пръска по Русия като някоя стихия на разрушение и
смърт - преди тоя режим сам да се сгромоляса... А крайно време е вече да се сгромоляса
тоя режим на позор и безсилие. Цялото просветено човечество очаква с туптяще сърце
неминуемия триумф на руската демокрация и зората на тая ера, в която руските качества
на идейност, на дух на социална правда и на международна солидарност ще намерят едно
поле, достойно за могъщото творчество на руския народ. По цяла Европа напредничавите
слоеве държат митинги, в които симпатиите на обществото към Руската революция
добиват един демонстративен израз. Един такъв митинг ще се държи утре в часа два в
цирка „България". Между другите оратори там ще говори и нашият приятел г. Кулябко-
Корецки, който взе такова блестяще и мъжествено участие в идейната борба на Руската
революция и който ще ни донесе трептящия отзив на великите дни, които той преживя в
Русия." Тоя ми позив докарал до силно негодувание руския дипломатически агент в София
Щеглов. Той мислеше - както много други, но без никакво основание, - че „Вечерна поща"
е едва ли не официозен орган на българското правителство, и без да се бави, отправи до
генерал Рачо Петрова, министър-председател и министър на външните работи, следното
лично писмо, писано на руски език:
„София, 9/22 июля 1906 г.
Многоуважаемый Генералъ,
Bы обратили, конечно, внимание на возмутительную статью С. Радева во вчерашномъ
номере „Вечерной Почты" подъ заглавиемъ „Митингъ за руската революция". - Такъ какъ
означенная газета слыветъ здесь за оффициозный органъ Княжескаго Правительства, или,
по крайней мере, некоторыхъ его членовъ, то не откажите сообщить мне, какие меры
думаете Вы принятъ какъ къ обузданию невозможной дерзости „Вечерней Почты" по
отношению къ России и ея Государя, такъ и въ видахъ выяснения непричастности
Княжескаго Правительства къ гнуснымъ выходкамъ того листка. Обращаюсь къ Вамъ также
съ покорнейшею просьбою выяснить мне – находите ли Вы, какъ голова Княжескаго
Правительства, достойнымъ и уместнымъ созывъ въ столица Болгарии митинга съ целью
выхвалять действия русскихъ революцио неровъ и обигвать грязю Императорское
Правительство, при содействии редактора газеты, котороя въ глазахъ общества является
здесь оффициозною. Отъ внимания Вашето Превосходительства не ускользнуло, конечно,
то обстоятельство, что изложеные факты способны ослабить дружеское расположение
Россiи къ Болгарии, а потому я считаю долгомъ настоивать на своевременности положить
конецъ тимъ демонстрациямъ и убеденъ, что Княжеское Правительство имеетъ полную на
то возможностъ.
Въ ожидании ответа Вашего, прошу принять уверение въ отличномъ моемъ
почитании и таковой же преданности.
Щеглов"
Рачо Петров му отговори на френски. Колкото писмото на Щеглова беше грубо,
толкова Рачо Петровият отговор, макар и в един енергичен дух, беше написан от
[385]
Вернаца с всичките учтивости на дипломатическия език. Ето самия текст:
„Господин Министре,
Получих писмото, което Ваше Превъзходителство ми отправи на 9/22 т.м. досежно
една статия на г-н С. Радев, излязла във вестник „Вечерна поща".
Няма нужда да Ви уверявам, че моето възмущение е толкова голямо, колкото и
Вашето. Но няма да скрия пред Ваше Превъзходителство и своето дълбоко учудване, че
Вие твърдите по един абсолютен начин, че този вестник е официозен орган на
правителството и че Вие ми искате обяснения по повод на тая статия и по митинга, за който
се отнася, когато не може да не знаете, че същият тоя вестник не пропуска никакъв случай,
за да напада правителството и особено неговия шеф.
Българското правителство няма никакъв официозен орган в печата. Единственият
вестник, който дава понякога мнението на правителството по известни въпроси и който
защитава неговата политика, е „Нов век", орган на управляющата понастоящем
политическа партия. Следователно не би могло да става дума за отговорност от страна на
Княжеското правителство, ни за обяснения за неща, обнародвани във „Вечерна поща" или
в други местни вестници.
На Ваше Превъзходителство не е също неизвестно, че в България, съобразно с
Конституцията, печатът е свободен и никаква цензура не е позволена и че Конституцията
осветява също правото на събрания без предварително разрешение от Правителството.
Зачитащо постановленията на Конституцията, българското правителство не може да вземе
никакви мерки ни против свободата на събранията, ни против свободата на печата. То не
може да се намесва освен в случаите, предвидени от закона. Наказателният закон
предвижда действително случая на клевета, отправена към чужди държавни глави. Но на
българското правителство не е възможно в тоя случай да почне углавно преследване, тъй
като член 236 от Наказателния закон не позволява преследвания по тоя повод, освен по
инициатива на дипломатическия представител на страната, чийто владетел е бил нападнат.
Ако българското правителство е сезирано и по установения ред от Ваше
Превъзходителство, то ще изпълни дълга си, целия си дълг.
Благоволете да приемете, Господин Министре, уверение за моята висша почит.
Р. Петров
София, 11/24 юли 1906"
Въпросът щеше тук да се свърши, ако тая размяна на писма беше останала тайна,
както трябваше и да бъде. Но аз я изнесох във „Вечерна поща", тоя път без моя подпис. „В
дипломатическите кръгове в столицата - пишех аз - се коментира много едно писмо, което
тия дни руският пълномощен министър г-н Щеглов е отправил до г-н Рачо Петров. Както по
своето съдържание, тъй и по изразите, в които е съставено, това писмо нарушава
традиционните качества на такт, на добросъвестност и на добър тон, с които се отличават
членовете на дипломатическото тяло. Същевременно то показва спрямо основните закони
на България или едно невежество, което е невъобразимо от страна на един дипломат,
акредитиран при нашия двор, или едно незачитание, което нашият народ не може да
допусне. Писмото е писано по повод на една кратка статийка на нашия вестник, в която
нашият редактор, г-н С. Радев, от свое име и със свой подпис канеше гражданите на София
да участват на публичното събрание, устроено в цирк „България" в полза на Руската
революция. Може би някои от читателите ще си спомнят тая статийка: тя бе наистина
остра, но тя бледнее пред ония филипики, които гърмяха в усойната Государственая дума,
и пред ония гороломни статии, които се пръскаха в милиони екземпляри от руските
вестници. Г-н Щеглов бе счел обаче за нужно да изкаже по повод на тая статийка на г-н
Радева своето недоволство към г-н Рачо Петрова, и то в една форма, която е колкото
неоснователна, толкова и обидна. В същото писмо г-н Щеглов пита, със същия тон на
цензор на България, какви мерки мисли да вземе правителството, за да осуети обявеното
събрание в цирк „България". Г-н Щеглов вероятно бе забравил, че подобни митинги се
държаха в цяла Русия и дори в самите полкове на императорската гвардия; иначе той не
би имал смелостта да иска щото нашето правителство да взема стеснителни мерки спрямо
събрания, които самите руски власти са принудени да търпят." Следваше изложение на
отговора на Рачо Петрова: „Г-н Рачо Петров отговорил на това безтактно писмо по един
начин, който запазва достойнството на България и дава на г. Щеглова един добър урок на
дипломатическо приличие. Отговорът казва, че вестниците в България се радват на един
режим на свобода, който е осветен от самата Конституция. Предварителна цензура не
съществува у нас и правителството не може да спре вестниците да пишат съгласно със
своето направление. Ако г. Щеглов счита, че със своята статия г. С. Радев с оскърбил руския
цар, нека подаде официално и редовно оплакване, след което ще се даде заповед на
прокурорството да възбуди углавно следствие за обида против чужд държавен глава.
Правителството не може да взема други мерки, защото те би съставлявали един истински
произвол. Изпълнено с уважение към постановленията на Конституцията, която гарантира
пълна свобода на събранията, правителството не можеше да предприеме никакви мерки,
за да осуети митинга, устроен в цирк „България", а ако там са се държали речи, неприятни
за управляющите Русия, то не може, освен да съжалява." Статията свършваше с лични
нападки против Щеглова: „Не за пръв път г. Щеглов проявява известни замашки, които
съдържат в себе си характер на пренебрежение спрямо нашата държава и съставляват
може би един вид опит да се извоюва за руския представител в София положението на
настойник, което той е имал някога. Знайно е например, че дордето Народната партия бе
на власт, руският агент не искаше да отива на прием в Министерството на външните
работи заедно с другите дипломати, и покойният Стоилов трябваше да отива сам в Руското
агентство. Тая привилегия изчезна; трябва да изчезнат въобще всичките привилегии на
руския представител, който трябва да заеме своето място редом със своите колеги от
дипломатическото тяло. Към представителя на Русия ний сме твърде наклонни да
показваме особени почитания и изключителни почести, но само ако той се покаже със
своето поведение добър приятел на България и ако уважава напълно нашето достойнство
на държава фактически самостоятелна. Г-н Щеглов още със своето идване оскърби това
достойнство на България, понеже бе назначен, без да се иска, както е обичай, съгласието
на княза. Подир идването си той не пропуска случай да усили първото неприятно
впечатление. Дотам, че накара света да почне да съжалява за отзоваването на своя
предшественик г. Бахметиева." Тая статия даваше такова едно точно изложение на
разменените писма, че не можеше да има съмнение у Щеглова, че тя е от перото на човек,
който ги е чел. Той сега с по-голямо основание можеше да мисли, че „Вечерна поща" е
орган на Рачо Петрова. На 13 Щеглов прати до него, тоя път на френски, едно писмо от
няколко реда:
„Моn General,
Получих Вашето писмо от вчерашна дата и прочетох днешния брой на „Вечерна
поща".
Следователно съм напълно осветлен. Моите комплименти.
[386]
Щеглов"
Кой бе този, който ме осведоми така добре? Едно е положително: не самият Рачо
Петров. Трябва да е бил Вернаца, с когото имах лично познанство. Но Вернаца не можеше
да ме тури в течение на една поверителна преписка на своя глава. Фактът, че след всичките
неприятности, които му причини моята статия, Рачо Петров не ми показа никаква сръдня,
говори, че той е желал Щеглов да бъде изложен пред българското обществено мнение.
Неговите отношения с предшественика на Щеглова бяха отлични. Който прочете
[387]
германските дипломатически документи , ще види, че от Виена и Берлин са
обвинявали Бахметиева като вдъхновител на войнствената политика на българското
правителство и че германският император намирал, че неговото стоене в София е опасно
за мира. За тоя повик срещу него, който идеше едновременно и от руския посланик в
Цариград Зиновиев, имаше само едно основание. Противно на австро-руската политика,
Бахметиев поддържаше пред своето началство, че има само едно разрешение на
Македонския въпрос: чуждия контрол и автономията. За необикновеното положение,
което той беше си създал по тоя начин сред управляващите кръгове, помагаха и личните
му връзки с обществото. Той се сношаваше с видни български семейства и беше между
честите посетители в салона на госпожа Рачо-Петрова. С пристигането на Щеглова се
промени цялата тази обстановка. Колкото Бахметиев беше човек със светски маниери,
приятен събеседник, пълен с хумор, толкова неговият заместник беше недружелюбен и
мрачен. Един от чуждите дипломатически представители в София бе казал за него: c'est un
isole qui agit comme isolaleur, т.е. той е един изолиран човек, който действа като изолатор.
Неподготвен по своята природа за дипломатическа служба, той още с първите си стъпки се
показа безтактичен. Още със заемането на своя пост той даде на кореспондента на „Новое
время" изявления по политиката на Русия спрямо България, които не направиха добро
впечатление със своя тон. Аз му напомних във „Вечерна поща", че тоя покровителствен
език засяга българската национална чувствителност. Кореспондентът на „Новое время" бе
един българин, роден в Русия, Кирил Бербенко, за когото се мислеше, че е агент на руската
тайна служба, натоварена да следи руските революционери, находящи се в България,
начело на която се намираше доскоро евреинът Вайсман. Бахметиев не го допускаше до
себе си. У Щеглова обаче той отиваше едва ли не като при началство. Със своите
съобщения до „Новое время" Кирил Бербенко се стараеше систематически да
компрометира българското правителство като враждебно на Русия, целейки по-особено
Рачо Петрова, шеф на кабинета. Тази му кампания лесно можеше да се обясни с
влиянието, което имаха върху него русофилските кръгове в София, към които той
принадлежеше впрочем по чувство и по разбирания. Рачо Петров обаче подозираше, че
неговият истински вдъхновител бил самият Щеглов. Това правеше личните отношения
между руския дипломатически представител и българския министър на външните работи
все по-натегнати. Каквито и да са били по-рано връзките между Щеглова и Кирил
Бербенко, той прибягна до него по случай конфликта си с Рачо Петрова. По негово
указание излезе в „Новое время" една версия за станалото, в която Рачо Петров се
обвиняваше в умишлена обида спрямо Русия. От телеграмите на чуждите кореспонденти в
София до вестниците им Дирекцията на пощите даваше препис на Министерството на
външните работи. Рачо Петров знаеше следователно още в първия момент отговорността,
която се хвърляше върху него, и не можеше да не предвиди впечатлението от това
обвинение у руското Министерство на външните работи, както и отзвука му в някои части
от руския печат. Затова той побърза да осведоми д-р Станчова, като прибави и препис от
писмата, разменени между него и Щеглова. На 19-и Станчов му телеграфира:
„Благодаря за личното писмо и приложенията. Моля, пратете ми и статията от
,,В[ечерна] поща" от 12-и
Досега никой не ми е говорил по въпроса."
Руското министерство продължаваше да пази мълчание, но беше неизбежно щото то
да се обади. Рачо Петров гледаше да тури д-р Станчова в положение да знае какво да
отговори, когато го повикат за постъпка пред него. Не беше в обичаите на генерала да се
занимава със самозащита; неговият темперамент бе нападателен: такъв се прояви той още
в Сръбско-българската война в 1885 година. Вземайки сам инициативата за обяснение, той
на 31 юли пишеше на д-р Станчова:
„Д-р Станчов - Петербург.
Понеже в руската преса се разпространяват неверни сведения върху разменените
сведения между мене и руский дипломатически представител г. Щеглова по повод
писаното във „Вечерна поща" против руското правителство и се види старание да се
очерни българското правителство в своите отношения към Русия, помолете руский
министър на външните работи да се съгласи за публикуването на разменената
кореспонденция.
„Новое время" печата телеграма и статия от Бербенко, внушени от Руското в София
агентство по тоя повод и ако на г. Щеглов е позволено да се обръща към печата за тоя
въпрос, не виждам защо същото не трябва да се позволи и българ[ския] министър-
председател.
Вий имате копия от разменените писма и може да правите заключения за
деликатността в съдържанието в Щегловото. Така също Вий знаете много добре моите
отношения към Симеона Радев, за да се смятат неговите статии внушени от мене.
Съобщете на г. Изволский, че съдържанието и формата на израженията в писмото на
г. Щеглова според мене твърде очевидно издават целите му да подкопава министерството
и да се старае да развали добрите отношения между България и Русия, които бяха
наченали тъй благоприятно да се развиват при предшественика му.
Твърде естествено може да се обясни начинът по който българският печат се е добрал
до сведения по разменените писма, не извратени, както пише Бербенко, а в омекчена
форма, колкото се касае до писмото на Щеглова. Това писмо не беше секрет и се отнасяше
до българския печат, към който трябваше да се обърна и да помоля да престанат да
нападат руското правителство, като същевременно изкажа и подбудителните причини за
подобна постъпка. Писмото на Щеглова, както и моето не е четено от никой редактор,
нито пък аз съм се срещал със Симеона Радев, обаче кореспонденцията е известна на
колегите ми и на други чиновници от министерството."
След инструкциите, които получи от Рачо Петров, д-р Станчов ходил да види Изволски.
Разговора с него той предава със следната телеграма:
„На № 806. Веднага говорих на министъра на външните работи. Той е против
публикацията на дипломатическа кореспонденция, била тя и несекретна - даже частично
обнародване било всякога вредно или за едната, или за другата страна. Сегашното
недоразумение е основано само на съобщението на „Вечерна поща". Изволски, разбира
се, приема уверението, че министър-председателят няма сношение с редактора Радев, но
казва, че не може да се съгласи, че много е естествено, какво един опозиционен на нашето
Министерство на външните работи орган могъл да се сдобие със съдържанието на
кореспонденцията. Министърът не допуща сношение на министъра с кореспондента и
занапред да се внимава да няма такива. На моето възражение, че личният характер и
обноските на руския дипломатически агент са могли да предизвикат недоразумение или
неприятност, министърът забеляза, че в такъв случай Княжеското правителство могло още
преди да се печата, да предаде на министъра факта на недоразумението. Императорското
правителство желаело постоянно най-добри отношения и Царят от доброжелание повиши
софийския пост в пълномощен министър. Изволски изказва желание да му заявя писмено,
че занапред ще се внимава да не става достояние на печата съдържанието на писмата на
Руското дипломатическо агентство. Без такова уведомление министърът намира, че
сношенията в София би могли да станат трудни. Разговорът ни трая почти един час.
Говорихме основно по всичко, което ми писахте и което лично зная по въпроса на руский
дипломатический агент и на печата с нашето министерство. Изволски дава голямо
значение на случката и повтаря, че чака да му дам исканото уверение още тия дни.
Впечатлението ми е, че въпросът се развива по сериозен начин.
[388]
Моля наставленията Ви."
В действителност причина за оплакване имаше и от едната страна, и от другата.
Достатъчно беше д-р Станчов да прочете на Изволски писмото на Щеглова, за да се види
колко руският представител в София се бе изложил с недопустимия език, който бе
употребил, както и със смелостта си да иска от Рачо Петрова обяснения за една статия във
„Вечерна поща", лекомислено позовавайки се на една погрешна мълва, представляваща
този вестник като официозен орган на правителството. Но и Рачо Петров бе поставен от
мен в едно неудобно положение. Той ли ме е осведомил, или съм получил
осведомлението по друг път, все едно, фактът си оставаше, че от едно учреждение, на
което той беше шеф, се изнесе в печата съдържанието на една кореспонденция,
предназначена да остане тайна. Най-малкото, което Изволски можеше да иска, беше едно
извинение, че за в бъдеще такива случаи няма да се повтарят, що се отнася до сношенията
между българското Министерство на външните работи и Руското дипломатическо
агентство в София. Прекалено беше обаче неговото настояване щото то да бъде дадено не
в устна, а в писмена форма. Поставянето на такова условие можеше да възбуди у Рачо
Петрова не само съпротива, но и възмущение. Особено бе раздразнен той от нежеланието
на Изволски да се съгласи на предложението му щото разменената кореспонденция да
бъде официално обнародвана. Това бе искане съвсем оправдано. Не е мъчно обаче да се
обяснят и мотивите за отказа на руския министър. Обнародването на писмото на Щеглова
щеше да покаже на руското обществено мнение, че Русия има за свой представител в
София човек, лишен от най-елементарен дипломатически такт, едва ли не истеричен.
Изволски щеше да се намери така в положението да не знае как да постъпи спрямо него,
защото и да го остави на поста му въпреки всичко или да го вдигне веднага като
удовлетворение на българския министър на външните работи, представляваше неудобства
от една страна или от друга. Така поради едно свое лично затруднение Изволски ще
отхвърли в 1909 година предложението на австрийския министър на външните работи
граф Ерентал да се обнародват документите, отнасящи се до разговорите, водени между
тях двамата в навечерието на анексията на Босна и Херцеговина. Граф Ерентал се
преклони, но Рачо Петров се бунтуваше. Винаги готов да пламне - както съм го описвал и
друг път - носещ в себе си всичките екове от времето на борбите против царско-руската
политика, в които той беше лично участник, все в подозрение към всичко, което иде от
Петербург, той не видя в отказа на Изволски друго освен едно пренебрежение - много
повече - една обида, обида лично към него и към България. В един проект за отговор,
находящ се в книжата, които той ми предаде в 1934 година, звучи високият диапазон на
неговата възбуда. Той гърми с фрази на оскърбено честолюбие и наранена национална
гордост. „България не е васална на Русия" - провиква се той още от началото. По-нататък:
„Съобщете на г. Изволски, че с изражението: да се печатат разменати писма, аз исках да
изпълня само един дълг на вежливост (международна), ни най-малко разрешение;
подобно аз няма нужда да искам от никого, щом моето достойнство и това на държавата,
в името на която аз действам, по един или друг начин се накърняват." Грубото писмо на
Щеглова имало за цел да създаде прецедент и да унизи българското правителство.
„Вярвате ли Вий - питаше той д-р Станчова, - че ако съдържанието на това писмо във
формата на израженията, с които е писано, няма да възмути всякой българин, който скъпи
със съзнанието за една самостоятелност на Българското княжество?" Продължавайки в
същия тон, Рачо Петров отсичаше: „Аз не само отказвам правото на г. Изволски да ми иска
обещание, че няма да печатам получаваните писма от руский представител в София, но
заявявам напротив, че за всяка безтактна за българското самолюбие постъпка на руский
представител съм длъжен да дам обяснения и сведения на българското обществено
мнение. Нека българският народ да знае постъпките на своите министри, за да ги съди".
Изволски беше изтъкнал в разговора си с д-р Станчова, че дал на Щеглова титлата
пълномощен министър, каквато не носеха представителите на другите Велики сили в
София, България бидейки още васално княжество. С това той искаше да покаже, че е
издигнал нейното международно положение. Рачо Петров обаче не само не виждаше тук
проява на благоволение, но и долавяше лош умисъл. „Не виждам защо - пишеше той на д-
р Станчова - г. Изволский свързва поведението на Щеглова с назначението му като
министър. Или ако щете, аз даже много добре го схващам. Г. Щеглов беше вече със звание
пълномощен министър. Той е назначен като дипломатически агент при българското
правителство, не е акредитиран при Н. В. Княза от Императора, а от министъра на
външните работи. Тогава каква е разницата от другите агенти? А ето каква е: Руското
правителство би желало да има в София един представител, който да би могъл да стои по-
високо от ония на другите държави; такъв щеше да бъде най-добре, ако можеше да бъде
назначен един императорски комисар." Истината е, че нито Изволски бе прав, нито Рачо
Петров. Личната титла на пълномощен министър, която носеше Щеглов, не му създаваше
никакво привилегировано положение спрямо неговите колеги, нито той бе изявявал
подобни претенции. Ще напомня, че още в 1902 година княз Фердинанд при посещението
си в Петербург даде също на д-р Станчова титлата пълномощен министър, с която
удовлетворяваше личната му амбиция, без ни най-малко да издигне неговото положение
пред руското правителство или пред дипломатическото тяло. Рачо Петров свършваше в
същия дух, в който бе почнал. Той напомнюваше, че България не е нито Черна гора, нито
Сърбия и че Фердинанд не бил нито Никита, нито крал Александър или Петър.
 Тоя проект за отговор остава да важи само като документ за психологията на Рачо
Петров - сербез Рачо, цар Рачо, както го наричаха - и бих казал, донейде като
характеристика на умонастроението у много от хората на едно поколение, с което бе
политически свързан. След като неговият гняв изкипя, той не го изпрати на д-р Станчова,
защото сам разбра, че такъв полемически тон прилягаше повече за някогашната
„Свобода", отколкото за дипломатически инструкции. Обаче стоеше неотстъпно на своята
позиция. От друга страна, конфликтът между него и Щеглова вземаше вече публичен
характер. На 2 август на молебена по случай годишнината от възшествието на княз
Фердинанда, молебен, на който присъстваше дипломатическото тяло, Щеглов не се яви.
Това положение тежеше върху Изволски. Нямаше повече от четири месеца, откакто бе
поел Министерството на външните работи, и той не желаеше щото кариерата му на тоя
пост да се ознаменува още от самото начало с една свада с България, към която руското
обществено мнение хранеше симпатии, както сам забелязах в Петербург. Той полагаше
усилия за едно бързо споразумение, за което пледираше и д-р Станчов. На 4 август
последният телеграфираше частно на Рачо Петрова: „И днес Изволски, и то по приятелски
начин се повърна към въпроса да му дам уверение, че занапред кореспонденцията ще
остава известна само на министерството съгласно депешата № 610. Аз мисля, че това
желание не досяга нашето достойнство, още повече че така могло би да се приключи в
наша полза въпросът с Щеглова, комуто в София могло би да не се дават други разяснения.
За неприсъствието [на] 2 август говорих".
Рачо Петров продължаваше да отказва исканото от него уверение, смятайки го за
унизително. Минал бе близо месец, откакто разправията траеше; Изволски излезе най-
после от търпение. На 12 август Щеглов повика Вернаца, за да му съобщи една открита
телеграма от своя шеф. Той не му даде копие от нея, а само му я диктува. Телеграмата,
писана на френски, гласеше:
„Тъй като не получих от българското правителство, въпреки повторените ми
настоявания, задоволителни обяснения досежно обнародването от един софийски вестник
на кореспонденцията, разменена между Вас и генерал Петров, и смятайки, че при тия
условия нормалните дипломатически отношения с княжеското Министерство на външните
работи стават мъчни, приканваме Ви да се въздържате до нова заповед от всякакво
сношение от политически характер с българското правителство и да се ограничите с
[389]
извършването на консулските и текущите работи."
Драстичната мярка, взета от Изволски, бе разгласена в европейския печат и направи
силно впечатление, тъй като от станалото в 1896 година помирение досега не беше се
случило никакво недоразумение между България и Русия. Управляващият Българското
дипломатическо агентство в Лондон Никола Станчов телеграфира: „Всички днешни
вестници съдържат обширни дописки относително конфликта между княжеското
правителство и руския дипломатически агент, който бил получил наставления да се
ограничи само с водене текущи консулски приписки". На същата дата - 12 август, се обади и
княз Фердинанд. Рачо Петров не го бе държал в течение нито за своя конфликт с Русия,
нито за неговата разправия с Изволски. Князът бе изненадан и ядосан. Той прати на Рачо
Петрова една след друга две телеграми в същия ден. В първата се казваше: „Всички
вестници публикуват официално комюнике на Руското императорско правителство [за]
прекъсване сношенията [с] България. Същото потвърдява Станчов. Какъв е този сюрприз?
Унищожена ми курата". Във втората: „Положението става от ден на ден критическо,
понеже е мъчно да се разбере. Необходимо явете се на устен доклад, затова моля
заминете веднага за Мариенбад". Рачо Петров за пръв път се сепна. Формалното спиране
на политическите отношения с руския представител в София, което той не бе очаквал,
толкоз повече го смути, че то произлизаше не от някое сблъскване между интересите на
България и на Русия - в такъв случай той можеше да покаже кураж, а по един повод личен
нему. Повикването му от Фердинанда илюстрираше най-добре положението, в което бе
попаднал. Той бързаше да го поправи, преди да се яви на доклад при него. В същия ден, в
който получи телеграмите от княз Фердинанда, той от своя страна телеграфираше спешно
на д-р Станчова: „Самият факт, че Ви телеграфирах за разрешение от Изволски да
публикувам кореспонденцията с Щеглова, доказва, че нямам никакво участие в
обнародването ѝ. Ако вестниците са съобщили за нея, то е по узнавания случайни, които са
за съжаление. Заявете на министъра Изволски, че министерството ще употреби всички
старания занапред да бъдат невъзможни подобни индискреции; помолете го обаче и той
от своя страна да даде заповед щото подобни индискреции да не излизат и от тукашното
Руско агентство. Отговорът се забави вследствие отсъствието ми от София, а и във вашата
депеша не се искаше отговор в определен срок. Съобщете ми отговора". Предложението
на Рачо Петрова съставляваше един компромис, задоволителен и за двете страни.
Изволски незабавно го прие. Конфликтът се приключи с размяна на ноти, в които се даваха
взаимно исканите уверения за пазенето в тайна на разменяваната в бъдеще
кореспонденция между българското Министерство на външните работи и Руското
дипломатическо агентство в София. Първото известие за това занесъл Вернаца в „Юнион
клуб", отдето то бързо се разнесе. Русофилските кръгове бяха разочаровани, защото
очакваха падането на Рачо Петрова, наложено от Петербург. Между управляващите имаше
облекчение. Аз чувствах особено задоволство, че гневът на Щеглова се оказа безсилен и че
Изволски го остави без никакво лично удовлетворение. „Вечерна поща" съобщи на 17-и че
двете правителства решили да считат конфликта за несъществуващ и констатирали, че
няма никаква причина да се наруши добрата хармония в отношенията между Русия и
България.
На 16 август Рачо Петров замина за Мариенбад. Един от адютантите на Фердинанда,
който е бил при него, когато Рачо Петров пристигнал, ми казваше години по-късно, че той
бил зле посрещнат:
- Князът го хока.
По-право би било да се каже, че между двамата е имало бурен разговор. Рачо Петров
не се оставаше „да го хокат", без той да възрази. Още в самия параход, с който Фердинанд
пристигна, за да заеме българския престол, Рачо Петров, военен министър, има спречкване
с него и му заяви, че си подава оставката. Тая сцена е описана в още неиздадения трети
том от „Строителите". След това те се сближиха, но ту в приятелство, ту в кавга, и двамата
разглезени, единият от майка си Клементина, другият от своите ранни сполуки.
Раздразнението, което Фердинанд показал, когато Рачо Петров се явил пред него, не е
идело толкова от факта, че Рачо Петров бе поставил на риск отношенията с Русия.
Конфликтът беше щастливо изравнен, а, от друга страна, сам той, Фердинанд, не можеше
да бъде недоволен, че се бе дало един урок на Щеглова, за назначението на когото не
беше се искало неговото съгласие. Буйните му упреци към Рачо Петрова бяха, че той
допуснал изстъпленията по антигръцкото движение. Още на първо време след
възшествието си на българския престол той се бе поставил като покровител на гърците в
[390]
България. Те влизаха в схемата на неговите далечни амбиции. На Димитър Грекова
той разкривал своята мечта: ще влезе с българската победоносна войска в Цариград, ще
възстанови Източната империя, ще се прогласи император, като вземе титлата на Симеона
„цар на българите и гърците". Не само с него той е споделял тия си сънувания. В 1889
година излезе прочутата книга на Шлюмберже „Византийската епопея". Той я подари на
Рачо Петрова, разкошно подвързана. Върху първия ѝ лист стоят написани на френски език
тия думи:
„На подполковник Р. Петров, за да си спомня понякога за нашата цел. - Юни 1890.
Фердинанд"
Тая романтична цел не е била достатъчно скривана и пред някои чужденци.
Фердинанд разправял еднъж на Морис Палеолог, че когато в 1896 година след
признаването му от Великите сили и от Турция посетил Цариград и се представил на
султана, негов сюзерен, той му поискал разрешение да влезе в „Света София", но сам.
[391]
Абдул Хамид се съгласил, като казал, че ще му даде един от своите адютанти да го
придружи, да влезе с него, но да стои гърбом, за да не бърка на спокойствието му да
разгледа всичко. На Фердинанда бил добре известен планът на „Света София". Той
подигнал на едно място килима, намерил порфирната плоча, на която стоели с червените
си обуща седящите на престола византийски императори, и стъпил на нея.
Покровител на гърците, негодуващ от нападенията срещу тях, Фердинанд е бил
особено засегнат от изстъпленията в Пловдив. Пловдив бе наистина за него като втора
столица. Той имаше тук един малък дворец, къщата на д-р Чомаков. На една негова
фотография видял съм тоя му саморъчен подпис на гръцки: „О, Фердинандос о,
Филипополеос", „Фердинанд пловдивчанинът". Пловдив му се харесваше със своя мек
климат. Там той прекарваше обичайно зимните месеци, когато не отиваше на Френската
Ривиера, Мантон или Ница. Но Пловдив не го привличаше само с въздуха, слънцето,
историческите спомени, които летяха над тепетата, а и с едно угодно нему общество в тоя
град, което бе гръцко. Вече към средата на деветнадесетия век имаше в Пловдив
български семейства, които можеха да съперничат с гръцките по богатство и култура.
Госпожа Зое Бракалова, дъщеря на Георгаки бей Чалъков и унука на чорбаджи Стоян,
спомняйки си за далечното минало, разказваше:
- Вземахме уроци по чужди езици и по танц. Давахме вечеринка с бал. Имаше и super
froid, което ние наричахме студена трапеза.
Мали Вълко бе изпратил двама свои синове да се учат в Париж, като им дал и един
възпитател българин, Константин Райнов от Самоков. От единия от тях, Атанас, съм чел
писма от 1848 година до сестра му, писани на френски. Известно е от историята, че Атанас
Чалъков бе приятел на Раковски, който често бил гост на семейството му. Раковски е пял, а
сестрата на Атанас, Теофана, го е придружавала на пиано. Известно време подир
Освобождението обаче видните български семейства едно подир друго изчезнаха от
Пловдив. В 1883 година се пренася в София д-р Г. Вълкович, назначен за министър на
външните работи в Княжеството; в 1884 година Ив. Ев. Гешов, повикан от Каравелова за
управител на Българската народна банка. В 1893 година се помина д-р Чомаков. В 1896
година Ив. Ст. Гешов напусна Пловдив, за да замине за Париж като български
дипломатически агент и вече не се върна там. Неговият зет, д-р Хаканов, се настани в
София още в 1889 година, след завръщането му от емигрантство в Цариград. Д-р Янкулов,
председател на Народното събрание при кабинета на д-р Стоилов, също се пренесе след
[392]
това в София . Кой от познатите българи оставаше в Пловдив? Кочо Хаджикалчев.
Семейства, които по неговия вкус и понятия Фердинанд можеше да посещава, бяха
останали следователно само гръцките. Между тях се цитираха Аргириядис, д-р Византиос,
Кацигра и прочее. Аргириядис имал вила в Дермендере. Там Фердинанд често му ходел на
гости. На една своя роднина от италианския царствующ дом, принцеса Йоланда,
Фердинанд казал еднъж, след като бе напуснал престола:
- Аз задавах страх на българите, но не бях обичан от тях.
В Пловдив той правеше всичко, за да бъде обичан от гърците. Покровителствал ги е,
ходел е понякога в техните черкви, подарил икона на една от тях. От своя страна те, умели
в ласкателства, са му давали илюзията на чувства, каквито той не е откривал у българите.
Всичко това прави излишно да се спираме повече за яростта, с което Фердинанд е чел
известията за изстъпленията в Пловдив. Те не само оскърбяваха неговите симпатии спрямо
гърците, но той се чувстваше и наранен в своето достойнство че техен покровител, ги е
оставил без защита. Рачо Петров беше му дал едно обяснение още със своята телеграма от
3 август: стихийния характер на антигръцкото движение. Може да се предполага, че и друг
негов аргумент е подействал върху Фердинанда: обвинението върху генерал Никола
[393]
Иванов, който не викал навреме войската да запази реда . Генерал Иванов като
военен министър в кабинета на д-р Стоилова бе върнал в българската войска офицерите,
които бяха емигрирали в Русия след събитията от 1886 година. Фердинанд не му
прощаваше това, макар то да бе станало с негово съгласие. Фердинанд го държеше под
подозрение и за това, че бе женен за рускиня.
Както винаги се е случвало с тия двама, след бурята между княза и Рачо Петрова
идело е и слънце. В Мариенбад Рачо Петров е бил често на трапеза у него. Еднъж го
поканил на вечеря заедно с английския крал, който също се намирал в Мариенбад за
водите. Рачо Петров не беше доволен от политиката на Англия, която се стараела повече за
разширението на автономията на остров Крит, отколкото за приложението на
македонските реформи. В един разговор със сър Джордж Бюканън той бил заплашвал с
въстание в Македония, което можеше да значи и война с Турция. Вероятно такъв език е
държал и пред английския крал, защото той му казал:
- Генерале, турете си сабята в ножницата. Моментът не е за това.
В думите, разменени тая вечер между двамата, имало и нещо друго, което не се
отнася до политиката, но което добре характеризира свободата на Рачо Петров в неговото
държане. На трапезата в хотела нямало специалните ножове за ядене риба. Крал Едуард
ял рибата си с обикновения нож. Рачо Петров обаче, който знаел, че това се смята като
ерес за възпитаните хора, не употребил ножа, а помагал на вилицата си с едно парче хляб.
Крал Едурд му казал тогава:
- Последвайте моя пример.
- Да - отговорил Рачо Петров, - ако да бях английски крал.
Имаше почти всеобщо разпространено мнение, че антигръцките безредици и
конфликтът с Русия ще ознаменуват близкото падане на Рачо Петрова. В действителност то
бе подготвено и от причини, предшестващи тия две събития. Ще се върна малко назад и
ще повторя накратко каквото съм писал в една предишна книга от тези мемоари, за да
стане по-ясно на читателя защо стоенето на Рачо Петров като шеф на правителството
трябваше да бъде временно. Избухването на русофилските чувства в София при
посрещането на граф Игнатиев след Шипченските тържества (българи се впрегнаха в
[394]
колата му и го возиха от гарата до Руското дипломатическо агентство) бе накарало
Фердинанда да предупреди още тогава Д. Петкова, че скоро ще има нужда от него.
Повикването на власт на Петкова можеше обаче да разтревожи големи части от
общественото мнение поради спомените от Стамболовия режим, както и поради личната
му репутация на краен човек, добита от него чрез езика му в „Свобода", макар че той
старателно бе гледал да я подобри с речи в Народното събрание, които да му дадат
физиономия на умереност и държавничество. Княз Фердинанд замисли тогава влизането
на Петкова в един кабинет под председателството на Петко Каравелова, на когото той бе
имал възможност да оцени лоялността и куража да взема лична отговорност. Те знаеха
този му проект и бяха се съгласили да отидат по-нататък, като възстановят старата
Либерална партия. Смъртта на Каравелова обаче осуети тази комбинация. Тогава княз
Фердинанд се спря на един кабинет Рачо Петров - Д. Петков. Министър-председател за
кратко време (1901 година), Рачо Петров даде свободни избори, каквито не бяха се видели
в България от Освобождението. Това беше един опит на Фердинанда да се компрометира
демокрацията, като се покаже, че от тъй настойчиво желаната свобода на изборите не
може да излезе нищо друго освен разногласна камара и нетрайно правителство, както и се
случи. Рачо Петров обаче събра за себе си моралната печалба от своето поведение. Сега
Фердинанд можеше да го постави начело на един стамболовистки кабинет като гаранция.
Макар свързан с тях в бурните години, когато Регентството го пращаше да предшества
стъпките на Каулбарса при обиколката му в България и да съди метежниците в Русе и
Силистра, Рачо Петров не беше добре гледан от стамболовистите. Те не забравяха
участието му в свалянето на техния шеф. Особено недоверие той вдъхваше на Петкова,
който никога не прости на себе си загдето след оставката на генерал Савов настоя пред
Стамболова да вземе като военен министър Рачо Петрова, който му измени. Трябваше
обаче Петков да се преклони пред една необходимост, която още от самото начало
смяташе за временна. Имаше наистина нещо ненормално във факта да стои начело на
едно партийно правителство човек без партия. Освен това Петков разчиташе, че сам Рачо
Петров ще се направи невъзможен със своя характер и че той ще взема наследството му. В
тая надежда го подхраняха все повече отношенията му с княз Фердинанда, които ставаха
все по-близки. Фердинанд употребяваше всичко, за да го привлече към себе си. Той бе
правил такъв един опит и по-рано, когато поиска да го отдели от Стамболова, както бе
почти отделил Захарий Стоянова преди смъртта му. Но тогава тази тактика се оказа
погрешна, защото предполагаше възможността да се събудят у Петкова амбиция, каквито
не можеше да храни един човек, неспособен по самата си природа за предателство
спрямо приятел и другар. Случаят сега бе друг и други средствата, употребени от
Фердинанда. Всички, които са го познавали добре, българи и чужденци, знаеха, че когато
той е искал да привлече някого, полагал е всичките си усилия да го очарова. Д-р Генадиев
ми е разказвал - не тогава, по-късно - за необикновените внимания на Фердинанда към
Петкова. Петков, както е известно, бе загубил едната си ръка на Шипка. Но не бяха
главното тия внимания. Имаше и друго. Петков бе самоук, като Захарий Стоянова, обаче с
тази разлика, че Захарий Стоянов осмиваше образованите, а Петков се отнасяше с
[395]
уважение спрямо тях . За Генадиева се казваше навремето: „Генадиев е
енциклопедията на Петкова". Петков наистина ценеше неговите познания и това бе една
от причините за положението, което бе му създал до себе си. Можем да си въобразим как
е импонирал на Петкова княз Фердинанд с познанията си на европейските народи и
държави, на Европа въобще, познания, каквито Петков е предполагал у него. Когато чувал
от някой от другарите си несъгласия с мненията на княз Фердинанда, той е казвал: - Ние ли
ще знаем повече от него?
От своя страна Фердинанд е държал много на съветите на Петкова, убеден, че те
произлизат от практическо чувство и разбиране на българската действителност.
Не може да се каже, че тия отношения между Петкова и княз Фердинанда са били
подготвяни от миналото; напротив, и от двамата се изискваше едно усилие да го забравят.
Петков трябваше да забрави, че в самата партия бяха смятали Фердинанда като човек,
който е желал убийството на Стамболова; Фердинанд - статиите в „Свобода", където му се
хвъряше това обвинение. Политиката обаче ги подканяше към помирение и задружност.
Стамболовата партия оставаше предмет на омрази, които не можа да изкупи нито смъртта
на Стамболова, нито успехът на неговата политика. Тя търсеше опора у княз Фердинанда.
Не по-малка нужда имаше Фердинанд от нея. Тя беше партията, на която, мислеше той, в
дни на опасност може да се опре престолът. Мисълта му не беше погрешна. Когато в
„Свобода" се бе писало: „Ние, които доведохме княза и го оженихме..." - тия думи, макар и
казани при случаи на обвинения срещу Фердинанда за неблагодарност, посочваха
всъщност един исторически факт, на който почиваше династическото чувство на партията.
Докато отношенията на княз Фердинанда с Петкова се развиваха все по-благоприятно,
с Рачо Петрова те често скърцаха. Между тях имаше една стара мнителност, но с интервали
на остра разпра. От някое време вече Фердинанд имаше все повече причини за сърдитост
против него. Той беше много недоволен и от жена му Султана. Нейният салон много се
посещаваше от чуждите дипломати не само защото те намираха там една европейска
обстановка, но и защото самата тя, без да има тази духовитост, която ѝ се приписваше,
[396]
нито тая култура, беше забавна . Те очакваха да научат нещо от нея и по политиката,
предполагайки, че тя казва това, което чува от мъжа си. До Фердинанда е стигало ехо от
нейните разговори и това го е дразнело. У госпожа Султана Петрова отиваха не само
чужди дипломати, но и хора, за които княз Фердинанд е мислил, че са съмнителни и
опасни. Между тях беше Йосиф Хербст, български евреин, човек духовит, кореспондент на
австрийски вестници. Фердинанд го подозираше като агент на Австрия. Петков ми е
разказвал, че един ден той, кой знае от какво разгневен срещу госпожа Рачо-Петрова,
извикал пред него:
- Кажете ѝ да престане да приема у себе си тоя шпионин.
Петков отговорил:
- Ваше Царско Височество, тя си има мъж. Говорете с него, нека той ѝ заповяда.
Но Фердинанд не смееше, защото знаеше какъв отговор ще получи. Един мой познат,
запасен офицер, мобилизиран през Първата световна война и командирован при щаба на
Рачо Петрова, за известно време генерал-губернатор на Македония, ми е разправял един
интересен в това отношение случай:
- Бяхме седнали да вечеряме, когато телефонът издрънка в съседния кабинет. Един от
нас стана да види и каза, че викат генерала. Рачо Петров отиде. Не се чуваше добре кой му
говори, но по едно време генералът издигна гневно гласа си: „Не позволявам никому да се
намесва в личните ми работи". После се научихме, че на телефона бил цар Фердинанд,
който правил бележка на генерала за отношенията му с госпожа Балугджич, отношения,
[397]
известни и на широката публика и предмет на нелесни коментари .
Сигурно е, че Рачо Петров нямаше да реагира по друг начин, ако Фердинанд би му
казал да държи под дисциплина Султана, впрочем по-необуздаема от съпруга си.
Към личните сблъсквания между княз Фердинанда и Рачо Петрова се прибавяха и
политически разногласия. Откато се бе образувал новият кабинет, България следваше,
както съм вече казвал на друго място, две външни политики: едната, водена от Начовича в
Цариград, втората - от Рачо Петров в София. Политиката на Начович, подкрепяна от
Петкова, целеше подобрението участта на българите в Турско чрез разбирателство с
Портата и има за резултат две амнистии; Рачо Петров наблягаше върху Великите сили за
европейски контрол над реформите, служейки си със заплашването, че България в краен
случай ще воюва. Фердинанд, ученик на Стамболова в туй отношение, поддържеше
политиката на Начовича. Рачо Петров не се оставяше обаче да го контролират и
продължаваше да прибягва към своите войнствени предупреждения. Те се чуваха в
Цариград, идеха като опровержение на миролюбивите уверения на Начовича и се
противопоставяха на полаганите от него усилия. Начович не лесно се бе съгласил да
замине за своя пост при един министър на външните работи като Рачо Петрова, за когото
бе казвал, и даже публично, че го смята за луд. Еднъж той напусна Цариград в знак на
протест против политиката на Рачо Петрова. Аз съм дал писмото на княз Фердинанда, с
което той го умоляваше да се завърне там и да поеме отново своята мисия. Начович се
завърна, но се намираше в постоянно раздразнение от поведението на Рачо Петрова. Той
се оплаквал на Петкова и е ставало нужда Петков често да го успокоява. Ще цитирам като
пример едно писмо, което той му изпрати на 16 март 1906 година. Начович преговаряше
тогава за една турско-българска телеграфо-пощенска конвенция. Рачо Петров обаче не
искал да я подпише, защото в нея се казвало, че тя е сключена между Турция, от една
страна, и „България и Източна Румелия", от друга. В действителност една Източна Румелия
съществуваше юридически. В самия ферман, който султанът издаде на Фердинанда при
признаването му, той бе наречен княз на България и генерал-губернатор на Източна
Румелия. Турците държаха на тази формалност и не беше възможно тя да се отмине. Рачо
Петров обаче упорствуваше. „Говорих и на княза - пишеше Петков на Начовича. - И той
пред мене, на маневрите в Попово, му каза да свърши с конвенцията. И досега нищо... И
тъй му говорих, онъй му говорих, нищо не направи. Мисля, като дойде сега князът, да
отворя пак въпрос... Аз сам много настоявам да се показваме всякога добри към Турция и
да не даваме повод да поддържат лошо настроение, но г. Петров има един лош навик - да
прави инат." Това, което Петков наричаше у Рачо Петрова инат и което в случая бе
вълнение да не се урони достойнството на България, отиде дотам, че Рачо Петров рязко се
противопостави на изрично изявеното желание на княз Фердинанда. На 18 юли Фердинанд
му телеграфира от Мюнхен: „Належаща нужда е щото телеграфо-пощенската конвенция да
се сключи час по-скоро с Турция. Единствената пречка е Вашето упорство за думата
„Източна Румелия". Крайно съжалявам, че съм принуден, въпреки моите нееднократни
наставления, изказани и пред Вашите колеги, да настоя решително да се приеме тая дума,
[398]
защото единствений человек, който би се формализирал от това, съм Аз , но от 18
години насам съм се учил да жертвам себе си за интересите на Отечеството, следователно
не може да имате никакви скрупули, за да се даде немедлено заповед на директора на
пощите и телеграфите за приемание думата „Източна Румелия" и за сключвание
конвенцията. Това е моята безвъзвратна воля". Щом получи тая телеграма, Рачо Петров
телеграфира веднага оставката си. Раздразнението на Фердинанда се вижда от отговора,
[399]
който той му изпрати още на другия ден, пак с телеграма: „Готов съм да... немедлено
Вашето желание и да приема Вашата оставка веднага, но бих Ви съветвал да дочакате
пристигането на министра на вътрешните работи, обаче ако моята вчерашна телеграма
служи само за претекст да излезете от кабинета, то почакайте още - неделя, но ако въпреки
това Вий настоявате за немедленото Ви напущане на кабинета, нещо, за което Вие ще се
разкайвате един ден, обявявам Ви още сега, че възлагам председателството на
Министерски съвет и временното управление Министерството на външните работи на
министъра на вътрешните работи Петков". Рачо Петров не беше получил още телеграмата
на княз Фердинанда, с която той го заплашваше, че един ден ще се разкайва, когато сам
след допълнително размишление се съгласи името на Източна Румелия да се спомене в
конвенцията и в такъва смисъл даде инструкция на директора на пощите и телеграмите,
който водеше преговорите в Цариград. Стоянович бе показал голям отпор срещу
настояването на Високата порта името на Източна Румелия да се постави в самото
заглавие на документа. Нему беше особено тежко да се подпише под такъв документ, тъй
като беше един от авторите на Съединението. Но той не губеше предвид и факта, че ако в
конвенцията е дума само за България, турците един ден ще могат да кажат, че тя не важи
за Източна Румелия. След като получи инструкциите на Рачо Петрова, той направи на
Портата предложението да се прибави към текста на спогодбата един анекс във вид на
протокол със следното съдържание: „От само себе си се разбира, че разпорежданията на
настоящия договор ще се прилагат също и към Източна Румелия". След това, на 21 юли,
Стоянович пишеше на Рачо Петрова: „Но ако Портата си позволи да настоява пак на своята
редакция на заглавието, аз няма да отстъпя, освен ако ми бъде изрично заповядано от Вас,
защото аз считам, че това предложение е недостолепно за нас - в него според моето
разбиране не само Източна Румелия, но и Княжество България се третира като
съставляваща част от Турската империя, като турски вилает". Портата прие неговото
предложение, но с условие то да бъде поместено в самия текст. Там то фигурира под
формата на член 17. По настояване от турска страна пропуснати бяха само началните думи
„от само себе си се разбира". Турците много добре схващаха защо Стоянович бе турил тези
думи и какво те значеха. Конвенцията бе подписана в Цариград на 3 август и внесена в
Народното събрание на 2 ноември; разискванията станаха на 7-и. Пръв взе думата С. С.
Бобчев. Бобчев беше един от водителите на тъй наречените лъжесъединисти, които в 1884
година спечелиха изборите в Източна Румелия, обещавайки, че ще направят
Съединението, и като се настаниха във властта, забравиха обещанието си. После те
обвиниха авторите на Съединението, че го оставили непълно, тъй като в споразумение,
постигнато с Турция, Каравелов приел щото името на Източна Румелия да остане и
българският княз да носи, по фермана на султана, титлата на неин генерал-губернатор. В
изложението на мотивите към конвенцията се казваше, че настояването на Портата да се
споменава Източна Румелия в конвенцията било „камен преткновения" в преговорите.
Бобчев искаше да му се каже „как да се махне този камен преткновения", като наблягаше
същевременно върху факта, че накрай искането на Портата било прието. След това той
упрекна правителството, че не спазило някои формалности в свръзка с конвенцията, между
друго за това, че тя била публикувана в „Държавен вестник", преди да бъде внесена в
Народното събрание. Действително това беше една грешка на тогавашния министър на
общите сгради д-р Т. Гатев, невещ в тия неща. Речта на Бобчева беше многословна и
прикриваше с умереност на думите своя язвителен дух. Д. Петков, управлящ общите сгради
след шумната оставка на д-р Гатев, му отговори със своята пряка логика и на привичния си
живописен език:
- Г-н Бобчев - почна той - излезе да стреля с батарея на врабци.
След това се спря върху член 17 от конвенцията и продължи:
- Сега г. Бобчев пита: как избегнахте вие този камен преткновения? Много просто.
Като не можахме да го бутнем от пътя си - стъпихме върху него и го прескочихме... Аз бях
един от тези, който най-много настоя да се приеме, да се сключи конвенцията, защото
думите абсолютно нищо не важат за нас, а важи същността на работата.
Петков напомни една сцена в Народното събрание от 1886 година: Г[осподин]
Величков питаше от трибуната Каравелова: „Де ви е Съединението, това ли Ви е
Съединението, че Ви дадоха един ферман, чрез който Князът стана генерал-губернатор на
[400]
Източна Румелия?". Каравелов отговори: „Аз изядох яйцето, а на вас хвърлям
черупките". Същото отговарям и аз. Аз настоях да се свърши така въпросът, защото Турция
държеше за етикета, а България пък има интерес да се уреди този въпрос... От това, че сме
упоменали „Източна Румелия", България абсолютно нищо не изгубва. Аз бих желал да
[401]
турят и на Македония такъв един етикет, че да ни я дадат така .
Конвенцията биде приета с вдигане на ръка. Върху нейната полезност не можеше да
има спор, както сам Бобчев призна. Преди всичко таксите се намаляваха наполовина. Но
има и една важна печалба от национално гледище. Отваряха се две нови линии за
съобщение с Турция. Така кореспонденцията от Македония за България, която преди
конвенцията трябваше да минава през Мустафа Паша (Свиленград) или през Ниш, сега,
след нея, идеше направо през Кочериново и Кюстендил.
Сключването на конвенцията беше едно удовлетворение за Начовича, който тъй
много бе настоял за нея. Той продължаваше да недоволства от мъчнотиите, които
срещаше у Рачо Петрова. „От тези негови отношения обаче - успокояваше го Петков -
недейте съди, че политиката се е изменила. Тя ще следва пътя, който се начерта със
съглашението ни с Турция, а същевременно ще се готвим да посрещаме събитията. Засега
запазването на мира се налага на България, ако турците не ни изненадат с нещо. А това ще
подсетите най-добре Вие в Цариград. Във всеки случай аз се надявам на Вашата опитност и
[402]
такт и вярвам, че ще съумеете да успокоивате турците."
Начович остана на своя пост до антигръцкото движение. Но когато станаха известните
буйства, той реши да се оттегли. Петков се опита още еднъж да го разубеди. На 17 август
той му пишеше: „Негово Царско Височество ми съобщи съдържанието на Вашето писмо до
него, с което си подавате оставката от занимаемата длъжност. Аз смятам, че не правите
добре, особено в сегашните времена. Не само Вие, но и Господарят, и аз, и всички разумни
хора се възмутиха от събитията в България и аз, без да влизам в преценение на мотивите,
които предизвикаха тия вълнения в България, считам, че те нанесоха един удар на
държавата ни. Но за туй, че са станали някои осъдителни работи, които са възможни и в
други държави и за които Вие не сте виновни и не носите никаква отговорност - няма защо
да си давате оставката. За грешките на един-двама не бива да захвърляме съдбините на
Отечеството си. И аз с Вас заедно се възмущавам от всичко станало и ако искате да знаете,
прекратих си отпуска в странство и дойдох по настояването на Господаря в България да си
поема поста, за да прекратя тия безподобни безобразия. И аз мога да Ви кажа, че откакто
съм тук, никакви случки не са станали. Чели сте вероятно и за мерките, които съм взел
спрямо всички. Сам аз обиколих всички градове, дето има гръцко население, и лично
дадох наставления на властите. Мнозина от македонствующите арестувах, а други пратих
по разни градове. И сега мога да Ва кажа, че в страната е всичко мирно и тихо. Взел съм,
от друга страна, мерки да се хранят пострадалите и да им се приготвят за зимъс временни
жилища". Писмото свършваше с един позив към Начовича да остане на своя пост: "Аз Ви
моля прочее да не настоявате на оставката си, а наопаки, да продължавате да служите,
защото от Вашата опитност се има голяма нужда в Цариград. Вие не служите на Петрова
или на мене, а служите на Княза и Отечеството си. В същия смисъл дадох мнение и на
Господаря. Не трябва да затрудняваме Него в тия времена. Ако е въпросът за оставка, и аз
съм готов всяка минута да се оттегля, защото и аз съм уморен, па имам повече
неприятности тук от същия Петров, който с безтактността си прави ред грешки пред
чужденците; но аз считам, че не е хубаво да оставаме Княза в такива времена. Трябва да
служим дотогава, докогато можем и докогато имаме доверието на Господаря".
Когато Петков пишеше това писмо, Начович беше вече на път. На 18 пристигна в
[403]
София с целия си багаж . Никой не знаеше за неговото идване. На гарата той бе
посрещнат само от дъщеря си. Напускането от страна на Начовича на неговия пост, без да
му е приета оставката и без да е известен неговият шеф, предизвика в политическите
кръгове впечатлението на нещо нечуто дотогава в България. Когато на 24 август Рачо
Петров се върна от Мариенбад, тази сензация беше в пълния си ход. Той обаче
изглеждаше напълно доволен от себе си. Пред приятелите, които го посрещнаха на гарата,
той опроверга слуховете за своята оставка. „Вечерна поща" съобщи, че на заминаване
Фердинанд му подарил една карфица с брилянт. Сам Рачо Петров е виждал в това един
знак за неотслабналото благоволение на княза към него. Жена му обаче му казала: - Тая
карфица е прощален дар.
Нейното предсказание се оказа право. Дните на Рачо Петрова като шеф на
правителството бяха преброени.
Докато княз Фердинанд се намираше в чужбина, нищо не можеше да стане. Но след
завръщането му едно решение се налагаше: по-нататъшното стоене на Рачо Петрова
начело на кабинета ставаше невъзможно по три причини. Макар конфликтът с Русия да
беше уреден, руско-българските дипломатически отношения в София не можеха да се
водят от двете лица, между които той избухна. Никой наистина не можеше да си
представи Щеглова у Рачо Петрова в министерството в приятелски разговор. От друга
страна, ако Рачо Петров останеше начело на правителството, Петков като шеф на
управляващата партия трябваше да понася пред опозицията в Народното събрание
отговорностите по антигръцкото движение, които не му принадлежаха. Третата причина
бе също важна. Необичайното заминаване на Начовича от Цариград в протест против
политиката на Рачо Петрова хвърляше публично върху последния вината за напрегнатостта
в отношенията между България и Турция, напрегнатост, която не можеше, освен да се
увеличи, ако той останеше министър на външните работи. На 21 октомври стана в
министерския кабинет на Народното събрание едно дълго съвещание между Петкова и
него. Рачо Петров бе имал време да обмисли своето положение. Съображенията, които
Петков можеше да представи за оттеглянето му, той вече беше подготвен да ги приеме от
своите собствени умозаключения. Трябва да кажа, че макар замесен в политиката при
разни исторически обстоятелства, неговата политическа амбиция не беше нито трайна,
нито всеглъщаваща, както у партийните водители. У него имаше и други стремежи, които
често я заменяваха. В 1896 година той си даде оставката като военен министър, защото не
искаше да приеме в армията офицерите емигранти, и влезе след това в Дружеството за
построяване на линията София - Кюстендил. Сега също той имаше предвид, като се оттегли,
да се хвърли в някое стопанско предприятие. Подир някое време наистина ще го видим
член на Дружеството за построяване на линията Плевен - Видин. Така съвещанието му с
Петкова се свърши със заявление от негова страна, че си подава оставката. Същата вечер
Петков, придружен от Добровича, замина със специален трен за Евксиноград, където се
намираше князът. На 24-ти излезе указът за новия кабинет. Петков се назначаваше
министър-председател и министър на вътрешните работи, като оставаше и управляющ
Министерството на общите сгради, което бе поел след оставката на д-р Т. Гатев поради
неговото несъгласие с трасето на трансбалканската линия. Д-р Д. Станчов поемаше
Министерството на външните работи.
За д-р Д. Станчов говорих доста в една глава, в която описвах антуража на княз
Фердинанда. Мнението ми за него - мнение, което са имали за него всички хора, способни
правилно да го оценят, може да се изрази в тия няколко думи: един надут човек, болен от
снобизъм. Дълго време на служба в двореца, после дипломатически агент в Букурещ,
Виена, Петербург, той имаше рутината на своята професия, можеше да изпълни едно
поръчение, ако бе го разбрал добре, да напише една нота, ако тя не изискваше много ум,
да се представя добре външно, макар и с една важност, която често се поддаваше на
присмех у колегите с по-добър вкус. Идеите и понятията му по българската политика и
нейните проблеми бяха повърхностни и оскъдни. По Македонския въпрос той знаеше това,
което бе научил от инструкциите, давани му от време на време. Петков нямаше да има у
него един съветник, но не и един човек, способен да му се противопостави, освен ако има
нарочна заповед за това от Фердинанда. От него нямаше опасност да пострада
хармонията в кабинета; рискът бе само за националното дело.
Не бива да свърша тук, без да кажа няколко думи за Щеглова като епилог на неговия
конфликт с Рачо Петрова. В първите си обяснения до д-р Станчова Рачо Петров бележи
колко благоприятно се развивали руско-българските отношения при Щегловия
предшественик. Наистина от Освобождението на България не бе имало между нея и
освободителите ѝ атмосфера толкова добра, колкото тая, която създаде Юрий
[404]
Бахметиев . Но самият му успех в София стана причина за преместването му другаде.
След сключването на мира с Япония Изволски търсеше някой дипломат с много такт за
поста в Токио, на който добре познаваше мъчнотиите, тъй като сам го бе заемал,
мъчнотии, станали още по-големи след войната. Неговият избор падна върху Бахметиева и
се оказа щастлив. Нещастно беше обаче, че го замести в София с един човек най-
неподходящ да поеме неговото отлично наследство. Недостатъците на Щеглова за
службата на дипломат така ярко се виждат в писмото му до Рачо Петрова, че е излишно да
ги изтъквам. Но и едно друго обстоятелство беше пречка за сполучливото изпълнение на
мисията, която му се даваше. Щеглов не за прав път идеше в София. През време на
Пълномощията, когато генерал Соболев беше министър-председател на България, той,
негов шурей, беше му и частен секретар. В това качество той бе и редактор на основания
от Соболева вестник „Балкан", който се издаваше със средствата на българската държава.
Щеглов бе останал с представата за тая именно България, която бе познал в 1883 година, и
това се отразяваше в неговия език и в неговото държание. Как се бе случило щото след
Руската революция да пратят в София човек тъй противен на тоя дух, който се очакваше от
нея за руско-българските отношения, дух, който с радост бях забелязал в Петербург?
Вероятно по реда на старшинството в Азиатския департамент е трябвало да го пратят
някъде. Едно е сигурно: той би повредил много на руско-българските отношения, ако да бе
останал по-дълго в София. Достатъчно беше обаче Изволски да прочете писмото му до
Рачо Петрова, което му показваше не само един необуздан човек, но и един реакционер,
изпадащ в бяс при всяко напомняне на новата ера в Русия, за да разбере, че не бива да го
оставя в София. Действително той най-напред го повика на доклад и после го отзова. Аз не
мога да похваля себе си за ролята, която играх в избухването на руско-българския
конфликт. Статията ми във „Вечерна поща", в която излагах отговора на Рачо Петрова до
Щеглова, беше една некоректност от моя страна, некоректност, която може да се обясни
със страстите на времето и с моята неопитна възраст, но която бе достойна за осъждане. Тя
има обаче един добър резултат: вдигането на Щеглова. Новият дипломатически агент
Сементовски-Курило имаше същите симпатии към България както Бахметиев, но беше
човек с по-голяма тежест от него. Името му читателят ще среща по-нататък в тия мои
спомени. Засега ще кажа само, че неговата смърт - той почина на своя пост - беше голяма
загуба за България. При авторитета на неговата личност, при влиянието, което бе добил,
можеше да се избегнат някои от нещастните грешки, които направи българската политика
при последвалите събития.
АНГЛО-РУСКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ И ОПАСЕНИЯТА НА КНЯЗ ФЕРДИНАНДА.
ЕДИН НЕГОВ РАЗГОВОР С АНГЛИЙСКИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ АГЕНТ В
СОФИЯ. ПЪРВИТЕ ГРИЖИ В БЪЛГАРИЯ ДОСЕЖНО РУМЪНСКИТЕ
ПРЕТЕНЦИИ ВЪРХУ ДОБРУДЖА. СЪР ЕДУАРД ГРЕЙ ЗА ГРЪЦКИТЕ ЧЕТИ В
МАКЕДОНИЯ. ВЪПРОСЪТ ЗА СЪДЕБНИЯ КОНТРОЛ И ПОВЕДЕНИЕТО НА
АВСТРИЯ
Името на Александър Петрович Изволски влезе в тия мемоари по случай конфликта
Щеглов - Рачо Петров; по-нататък то ще бъде споменавано често в тях. Министър на
външните работи до 1910 година, след това посланик в Париж, Изволски ще има да играе
важна роля в руско-българските отношения, роля ту добра, ту пакостна, съобразно с
момента и обстоятелствата. Когато той зае своя пост на ръководител на външната
политика на Русия, руското обществено мнение го посрещна добре. Знаеше се, че като
пълномощен министър в Токио той се показал предвидлив и употребил всичко, за да
предотврати един коннфликт с Япония, но предупрежденията му не могли да надвият над
камарилата около Николая II. Руската либерална общественост, към която той сам
клонеше, очакваше от него една нова насока съгласна с духа, от който излезе Руската
революция. Граф Ламсдорф, макар да прилагаше лоялно съюза с Франция, беше теглен от
всичките свои предпочитания към старите връзки с Австрия и Германия, връзки, основани
на монархическия принцип и които бяха добили последния си исторически израз в
Троецарския съюз. Вече когато бях в Петербург, забелязах желанието за едно сближение с
Англия. То имаше несъмнено своя извор в руските симпатии към Англия като класическа
страна на парламентаризма, но беше подкрепено и от нуждата за една промяна при
новото положение, в което се виждаше Русия след мира с Япония. Който се е интересувал
за руската политика, знае, че в географическия простор, стоящ пред нея, тя е търсела
винаги линията на най-слабото съпротивление. Без да възлизаме към по-ранни епохи,
виждаме тоя принцип в последователните опити на Петра Велики да изкара Русия на едно
топло море. След него винаги когато руската политика е срещала съпротива в Европа,
обръщала се е към Азия. След Кримската война тя насочва своето разширение в
Централна Азия; след поражението ѝ на Берлинския конгрес - по-нататък, към Крайния
изток. Сега, по стария ритъм на промяна, Русия, бита в Манджурия, трябваше да се върне
към своите задачи в Европа. Тя не можеше обаче същевременно да преследва една
амбициозна политика и в двата континента. За да бъде силна в Европа, тя трябваше да
бъде свободна от грижи в Азия. Налагаше ѝ следователно да потърси споразумение с
Англия по въпросите, които я туряха отдавна в противоречие с нея. Англия от своя страна
чувстваше нуждата от приятелство с Русия, тъй като се безпокоеше все повече от
проникването на Германия в Близкия изток. Така се дойде до англо-руското съглашение от
31 август 1907 година, с което се ликвидираха всичките спорове между двете велики сили
[405]
досежно Персия, Афганистан и Тибет .
За англо-руските преговори се пишеше в европейския печат още през есента на 1906
година. Не можеше да има в тоя момент вест по-благоприятна за България. От времето на
Съединението съществуваха два лагера досежно българската външна политика: едни
традиционно привързани към Русия, други с поглед, насочен към Англия. Споразумението
между тия две велики сили създаваше сега възможност за една насока, приета от всички.
То съставляваше едно обстоятелство, особено щастливо за Македония. Аз неведнъж съм
напомнял думите, които чух в 1901 или 1902 година, още като студент и редактор на един
вестник на френски език за Македония, от устата на Франси де Пресансе, най-големия
тогава познавач на международната политика във Франция.
- Македонският въпрос - каза ми той - ще може да се разреши, когато Русия се
присъедини към Средиземноморските сили, както това стана при разрешението на
въпроса за остров Крит. Трябва да я отделим от Австрия и да я приближим до Англия. Това
е днес задачата на Франция.
Невъзможна, докато Русия бе заета в Крайния изток, където тя намираше против себе
си не само Япония, но и Англия, нейна съюзница, тая задача стана изпълнима след руско-
японския мир. Действително споразумението между Русия и Англия се постигна с помощта
на Франция и съставляваше един успех за нейната политика. Докато тоя нов факт в
международните отношения отваряше по-благоприятни изгледи за разрешението на
Македонския въпрос, за Фердинанда той съставляваше един извор за безпокойство.
Седнал на българския престол против волята на Русия и с подкрепата на Англия, той бе
навикнал да вижда в антагонизма на тия две сили необходима предпоставка за трайността
на своето царуване. Като се знае колко малко нещо трябваше да изпадне той в тревога,
лесно е да разберем как му се е появила мисълта, че Англия, в замяна на руските отстъпки
в Азия, ще даде свободни ръце на Русия в Близкия изток, ще постави България в руската
сфера на влияние, като даде него, Фердинанда, жертва. Върху тоя черен фон се чертаеше
пред него и друга една загриженост - тая, че Русия ще може сега по-лесно да се
противопоставя на българските стремления по Македонския въпрос.
В София имаше тогава един английски дипломатически агент, сър Джордж Бюканън,
на когото Фердинанд гледаше добре. Той му изказал опасенията, които го вълнували.
Разговорът траял два часа, минал е на много теми и английският дипломат го предава
подробно в един рапорт от 2 декември 1906 година. Фердинанд най-напред му предал
дълбокото си безпокойство от англо-руските преговори. Русия - казал той - отдавна е
разбрала, че направила голяма грешка, като е създала Българското княжество, и че
оттогава непрестанно се е стараела да спре неговия растеж. Затова тя неведнъж нанесла
косвени удари върху напредъка на българската народност в Македония, като насърчавала
гръцката и сръбската пропаганда и се противопоставяла на въвеждането там на едно
автономно управление. Резултатът от едно англо-руско споразумение щял да бъде според
него Англия да се дезинтересира от Македонския въпрос и да остави България на нейната
съдба. Наистина Русия била сега слаба, но времето не било далече, когато тя отново ще
обърне погледите си към юг. Той се чудел следователно, дето Западните сили не са
разбрали, че е в техен интерес България да бъде достатъчно силна, та когато дойде тоя
ден, тя да може да се възправи срещу опасността, идеща от север. Такава била политиката,
която водел английският посланик в Цариград сър Уилям Хуайт по време на Съединението.
За съжаление - забелязал Фердинанд, - тая политика не била сега на мода. Сър Джордж
Бюканън му възразил, че той греши, като предполага, че понеже то е желало да отстрани
всякакъв повод за конфликт и недоразумение в Азия, английското правителство по тая
причина ще престане да има интерес към Македонския въпрос. Англия - заявил той - няма
да води война за Македония и следователно трябва да се мисли, че колкото повече
нейните отношения с Русия се подобряват, толкова по-вероятно ще бъде щото руското
правителство сърдечно да сътрудничи с нея за успеха на македонските реформи.
Рядко съм чел рапорт на някой дипломатически агент в София за разговор с
Фердинанда, без да бъде той изпълнен с неговите оплаквания, често прекъсвани с
възклицанието „уви!". Така Фердинанд се оплаквал пред сър Джордж Бюкянън и от
Австрия. Той хранел към Франц Йосифа искрена обич и даже преклонение; имал уважение
и към неговия австрийски министър на външните работи барон Ерентал. Но барон Ерентал
нямало да измени традиционната австрийска политика, към която той, Фердинанд,
изпитвал най-дълбоко недоверие. Неговият предшественик граф Голуховски постоянно се е
стремил да не допусне споразумение между България и Сърбия. Тая била причината,
поради която той така остро се бил обявил против Сръбско-българския митнически съюз. В
Македония Австрия насърчавала борбата между народностите; затова най-много бил
виновен нейният цивилен агент там Мюлер. Сър Джордж Бюканън не е направил
възражение на неговите подозрения спрямо Австрия, но му дал съвет да не ги показва. По
тоя повод той му цитирал Шекспировите думи: „Като не притежаваш някоя добродетел,
преструвай се, че я имаш". Фердинанд щял по-вероятно да спечели доброто разположение
на Австрия, ако не издава своите чувства спрямо нея.
В изказванията на княз Фердинанда пред английския дипломат има една точка, която
в действителност е най-важната от целия разговор, тъй като засяга един проблем на
бъдещето, тогава неизвестен на българската общественост, но който шест години по-късно
ще падне върху нея с всичката тревожност на една опасна изненада. Касае се за претенции
за териториална компенсация в Добруджа. Когато в 1901 година почва вече да се поставя
Македонският въпрос и румънското правителство направи постъпки пред своите съюзници
Австрия и Германия, за да получи от тях обещание за поддръжка в случай, че то настои за
териториални отстъпки от страна на България при едно нейно уголемяване и в резултат на
това избухне румъно-български конфликт, отговорът от Берлин беше рязко отрицателен, а
от Виена се получиха само платонически съчувствия. Румъния обаче не се обезсърчи в
своите намерения, като ги остави за по-удобно време. Поставянето на Македонския
въпрос на дневен ред в европейската политика, разпалването на борбата между
народностите в Македония, натегнатите отношения между България и Турция, от които
можеше да се очаква война, всичко това подсказваше на румъните, че може би наближава
моментът, когато ще могат да изкарат своята полица. Английският пълномощен министър
в Букурещ Кънингам Грийн предава един разговор, който той имал с известния румънски
държавен мъж Таке Йонеско. Последният, след като изтъкнал, че и България, и Турция се
готвят за война помежду си, поставил въпроса какво може да направи Румъния в такъв
случай. За военно съдействие на България тя, поради отдалечеността си и лошите
съобщения, щяла да се яви на бойното поле късно. Оставал нейният неутралитет и за него
България, мислел Таке Йонеско, би се съгласила да направи отстъпки, ако румънските
искания са умерени. Това, което той би поискал, било не триъгълника Силистра - Шумен -
Варна - плячка, за която някои румъни ламтяха - а една линия, която да отива от Тутракан
до Балчик. Така Румъния щяла да има възможност да пази подстъпите към Кюстенджа и да
добие едно от най-сигурните пристанища на Черно море.
Забележително е, че горе-доле по това време тоя въпрос е в ума и на някои от
управляващите в България. В една собственоръчна бележка на Начовича от 27 април 1905
година се чете: „Савов ми каза, че румъните не искали някоя голяма компенсация за
нашите увеличения в Македония, задоволявали се с някакво си блато и с една линия от
[406]
Силистра до Калиакра (?) - отстъпка незначителна, според него, и приемлива." От
друга страна, помня много добре, д-р Генадиев, разглеждайки последствията от една наша
победоносна война с Турция, каза ми:
- Не вярвам, че ще можем да отминем една териториална отстъпка на Румъния,
преди да сключим мира.
В рапорта на сър Джордж Бюканън виждаме становището на княз Фердинанда по тоя
въпрос. Още в първите години на своето царуване той поискал да се разбере с Гърция,
после със Сърбия, но и двата опита били неуспешни. Една възможност за споразумение
имало обаче с Румъния и той вярвал, че можело да се намери начин да се задоволи
[407]
нейното искане за териториална компенсация . Думите му не били напълно
изяснителни; но един достоверен осведомител на английския дипломат, за когото смятам,
[408]
че е бил д-р Станчов , ги уточнил: княз Фердинанд бил готов, при известни
евентуалности, да отстъпи на Румъния линията Силистра - Балчик. Тоя осведомител
добавил, че ако Фердинанд още държал резервирано положение спрямо Румъния,
причината била, че видял препис от австро-румънската военна конвенция от 1900 година,
която гарантирала на Румъния четвороъгълника Силистра - Варна - Шумен - Русе в награда
за нейното участие в една война като съюзница на Австрия. Аз не вярвам, че тоя препис е
бил автентичен, макар граф Голуховски да е смятал, че ако България вземе част от
Македония, на Румъния се пада да получи едно териториално обезщетение.
Както Джордж Бюканън заяви на княз Фердинанда и както сам княз Фердинанд
трябваше да знае от проявите на общественото мнение в Англия по Македонския въпрос и
речите в Камарата на общините, английското правителство след сближението с Русия не
само не отслаби своя интерес към Македония, но още повече го засили, разчитайки за по-
нататък на едно англо-руско сътрудничество по делото на реформите. Австрия чувстваше
опасността, която идеше от там за нея, и барон Ерентал намисляше средства, за да отдели
Русия от Англия и я привлече, със съдействието на Германия, към някогашната политика на
трите империи, основана на монархическия принцип. Усилията му обаче, доколкото той
можа да ги развие, бяха напразни. Англо-руското сближение ставаше една историческа
тенденция и у двете страни. Прибавено към франко-руския съюз и към англо-френското
споразумение, то ще се яви като един от основните елементи за образуването на Тройното
съглашение, противовес на Тройния съюз. Вече през средата на 1907 година виждаме
дипломатическите агенти на Англия, Франция и Русия в София да се срещат и да
разменяват мисли като представители на една група. Промените във външната политика
на държавите обаче не стават обикновено като на сцената с вдигането и свалянето на
пердето. Те изискват известен процес на развитие. Така Русия не скъсва веднага с Австрия
по Македонския въпрос. Тук двигателната сила остава все още Англия. Една от големите
грижи на сър Едуард Грей беше да се тури край на действията на гръцкия тероризъм. На 13
[409]
август (н.ст.) той пишел частно на английския посланик в Цариград: „Аз желая щото
Силите да направят истинско усилие за спирането на гръцките чети, като се заплаши
Гърция и се даде на гърците ясно да разберат, че те ще загубят, а не спечелят, като ги
поддържат". Затова той мислел да прати английския генерален консул в Солун, Грейвс, в
Костур, за да може да се представи пред правителствата на Великите сили съкрушителен
материал за гръцките злодеяния. „Аз съм убеден - бележеше английският министър, - че
ако успеем да спрем гръцките чети, българските чети ще престанат, тъй като България няма
да има вече причина да ги насърчава, напротив, ще има всякакви причини да ги обуздава,
за да бъде добре със Силите." Интересът на сър Едуард Грей към положението в
Македония бе толкова по-жив, че върху него постоянно се упражняваше натиск на
английското обществено мнение и по-особено на Балканския комитет, който периодически
му пращаше своите делегации с искане за по-енергична политика по Македонския въпрос.
Повдигането на въпроса за съдебния контрол в Македония показва английския
министър на външните работи в постоянна грижа за прилагането на такава една реформа.
Тук той се намира в единомислие с Изволски, но едно англо-руско схващане по политиката
спрямо Македония ще дойде малко по-късно. Идеята за съдебен контрол произлезе от
Австрия и Русия и техните посланици в Цариград бяха натоварени да изработят проекта,
след което трябваше да се иска съгласието и на другите Велики сили. Но едно остро
различие на възгледите се породи между Англия и Австрия. Английското правителство
настояваше щото съдебният контрол да бъде изпълняван от Финансовата комисия в
Скопие, в която бяха представени всичките Велики сили. Австрия обаче държеше
неотстъпно, щото тоя контрол да не добие международен характер, а да остане в ръцете
на двете сили, които бяха приготвили програмата за реформите в Мюрцщег като най-
заинтересувани страни, т.е. Австрия и Русия. Участието на всички Велики сили във
Финансовата комисия, казал барон Ерентал на френския посланик във Виена, е последната
отстъпка, която ние и Русия направихме от своя мандат, и няма да отидем по-нататък. Още
по-категорично се беше произнесъл по-рано неговият предшественик граф Голуховски. Той
заяви: ако Великите сили настояват щото контролът на съдебната реформа да се повери на
Финансовата комисия, Русия и Австрия ще скъсат Мюрцщегското споразумение с неговите
клаузи на незаинтересуваност и ще измият ръцете си от всякаква отговорност за участта на
реформите и бъдещето на Македония. Това не беше единственото различие между
английската политика и тая на Австрия. Сър Едуард Грей искаше не само международен
характер на съдебния контрол, но и условия за ефикасност при упражнението му, условия,
каквито Австрия не желаеше. Между туй от известията, получавани от Цариград, ставаше
все по-ясно, че каквато форма и да се даде на съдебния контрол, султанът ще го отхвърли.
Но тук ще се спра, за да разкажа един епизод, който не е във връзка с въпроса за
реформите, иде даже в разрез с него, обаче представлява интерес като дипломатическо
intermezzo.
 ЕДНО ТАЙНО ВНУШЕНИЕ НА МОРИС ПАЛЕОЛОГ КЪМ БЪЛГАРСКОТО
ПРАВИТЕЛСТВО ДА ОБЯВИ НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ. МОЕТО
СЪВЕЩАНИЕ С Д-Р ГЕНАДИЕВА ЗА ОТБЛЪСВАНЕТО МУ
В началото на 1907 година пристигна в София един нов френски дипломатически
агент, Морис Палеолог. Син на един грък, преселен от Влашко във Франция към средата на
деветнадесетия век, Морис Палеолог, възпитан в Париж, бе по своята култура настоящ
французин. Но някои черти от физиономията му ясно издаваха неговото потекло.
Клемансо, който не го обичал, казвал за него:
- Като го гледам, питам се, тоя човек от нас ли е кредитиран в някоя чужда държава,
или от някоя чужда държава у нас?
Самото му име, вместо да бъде пречка за него, напомняйки чуждестранния му
произход, отваряше, напротив, пътя към успех на неговите амбиции. Палеолог не е име
рядко у гърците; така се казваше моят хазаин в с. Хераклица, на брега на Мраморното
море, през време на Балканската война. Но за тия французи, които що-годе познаваха
византийската история, лесно бе да помислят, че Морис Палеолог е потомък на династията,
при която Цариград биде превзет от турците. Такъв произход му се приписва в Голямата
[410]
френска енциклопедия по данни, произходящи сигурно от него . Сам той се е пазил
лично да афишира подобна протекция, но е правил прозрачни намеци за нея. Така
посланик в Русия, като пише как при едно посещение в Кремъл видял портрета на София
Палеолог, женена в петнадесетия век за великия руски княз Иван III Василиевич, бележи:
„Всеки ще разбере моето вълнение".
Аз бях познат на Френското дипломатическо агентство като жарък приятел на
Франция. Любовта ми към нея - любов на човек, възпитан в юношеските си години от
учители французи - бе често трептяла в моите статии във „Вечерна поща", придружена с
ненавист към Германия. Френското културно надмощие в България нямаше по-ревностен
ратник от мен. Когато се основа „Алианс Франсез", аз държах две сказки, едната за
влиянието на френския дух в България, другата за българския селянин в „Драски и шарки"
[411]
на Иван Вазов и в първите разкази на Елин Пелин . Освен главен редактор на „Вечерна
поща" аз бях в 1907 година и кореспондент на големия парижки вестник „Le Matin". Това
също ми създаваше връзка с Френското дипломатическо агентство. Аз познавах добре
предшественика на Палеолог, Ализе, бабалъка на когото, бивш член на френския
Държавен съд, съчувственик на всички потиснати народи, бе изказвал своите симпатии към
Македония, когато издавах в Париж „Le Mouvement Macedonien". Имах една неприятност с
него, защото поисках чрез „Вечерна поща" да престане да държи гавазин в агентството,
тъй като това можело да става в Турция и Египет, но било несъвместимо с достойнството
на България. Той обаче разбра, че съм прав в своята национална гордост, и личните ни
отношения останаха ненакърнени. Палеолог е бил осведомен за моето положение и за
привързаността ми към Франция, тъй като не бяха се минали две седмици от пристигането
му, когато той ми изпрати драгоманина на агентството Барух, за да ми изкаже желанието
си да се запознае с мене.
 Посланик в Петербург през време на Първата световна война, Палеолог писа в
следващите години спомени от своята мисия, които, преведени на чужди езици, дадоха на
името му широка известност. Те заслужаваха този успех. Палеолог не бе бележит писател -
езикът му без личен отпечатък - показва обичайната френска елегантност на стила, но той
умееше да разказва. Кога предавайки истината, кога прибавяйки към нея от своето
въображение, за да туря себе си на показ или за да прави нещата по-драматични, той е
описал увлекателно руския двор и руското висше общество в навечерието на голямата
катастрофа, която ги очакваше. Палеолог се ползваше и по-рано на една малка
литературна репутация. Той бе публикувал няколко книги, някои от които бях чел. Едната
се отнасяше до Алфред де Виньи. Аз страстно обичах гордия поет, тъй пълен с горчивина и
песимизъм, и знаех наизуст много стихове от неговите поеми. Направих комплимент на
Палеолог, че той добре го е разбрал и представил, и това даде на нашия разговор някаква
сърдечност още от самото начало. Казах, че съм чел дневника на поета.
[412]
- Той не е пълен - забеляза ми Палеолог. - Луи Ратисбон , изпълнител на
завещанието на Де Виньи, не помести някои страници с твърде интимен характер.
Той ми даде обаче да чета целия ръкопис и аз видях, че това, което бе пропуснато,
представляваше голям психологически интерес за скрития живот на поета. Тук са отразени
мъките му от неговата любов с Мари Дорвал. Някои бележки хвърлят светлина върху
връзките между прочутата актриса и Жорж Санд. Палеолог ми ги цитира, както ги
запомнил, поставяйки само произволно датите. На 5 април Алфред де Виньи пишел:
„Срещнах Мадам Санд у Мадам Дорвал. Странно". На 4 май: „Пак Мадам Санд у Мадам
Дорвал. Все повече странно". На 10 юни една дума: „Сафо". Всичката тази малка драма
Палеолог я разказа като артист, с изкуство и градацията на ефектите, до лаконическия край,
издаващ скръбното откритие на поета. Аз му разказах от своя страна, че когато бях студент
в Женева, в моя пансион живееше една стара жена, мадмоазел Шасван, която познавала
Жорж Санд.
- Мадам Санд - каза ми тя - имаше мъжка природа.
Това даде на Палеолог да забележи, че в противовес, исторически известните лица
[413]
като любовници на Жорж Санд била женствени . От Алфред де Виньи минахме към
Виктор Юго. Палеолог ме пита дали се възхищавам от него.
- Не обичам - казах аз - неговата интимна лирика, защото е гръмогласна. Той предава
своите душевни вълнения като с тръба.
- А какво обичате?
[414]
- Обичам - отговорих аз - някои негови епически поеми. „Сънят на Бооз" стига до
най-високия връх на поезията. Обичам „Възмездията", с техните проклятия и викове на
[415]
ярост .
Палеолог беше видимо доволен, че е намерил в София един млад човек, с когото да
може да приказва за френска литература. Но нашият разговор не се спря там. Минавайки
на политическа почва, Палеолог ми говори за своята мисия в България.
- Знаете ли - пита ме той - какво значи думата colmater?
- Не, не зная.
 - Не е чудно - отговори той, - защото тя е един термин от речника на инженерите; тя
значи „закрепване на подвижни плоскости". Такава е моята задача тук. Политиката, която
води понастоящем княз Фердинанд, е видимо насочена към Франция и към Русия. Но
неговият характер не ни дава гаранция, че той е искрен в това си направление и че трайно
ще го поддържа. И без това ние сме в постоянно съмнение досежно неговите връзки с
Австрия. Утре той може тайно да ни измени или да ни постави пред някоя изненада. Ние
искаме да стабилизираме днешната политика, като го обвържем, разбира се, доколкото
това е възможно, с един човек като него. Русия е правила опити, но той непоправимо я
подозира във враждебни намерения спрямо личността му. Франция е единствената, която
може да играе тая роля пред него. Тя винаги му е помагала. На нея той разчита да го пази
от намеренията, които приписва на Русия, както неведнъж е казвал.
Палеолог не си правеше илюзии върху мъчнотията да се накара Фердинанд да се
установи в една политическа линия, без опасност да се отметне. Но думите му ясно
подсказваха, че той има доверие в себе си, че може да успее. Преди да си отида, той
изказа надежда, че аз ще подкрепя неговите усилия със своите статии във „Вечерна поща".
При второто ми посещение у него Палеолог ми говори за току-що свършилия се
френско-германски конфликт досежно Мароко. Аз знаех всички фази на тая криза:
желанието на Франция да добие специални права в мароканските области, граничещи с
Алжирия, и натиска, който упражняваше върху султана; пристигането на кайзера в Танжер,
насърчението му към Абдел Азис да се противи на Франция, съвета към него да поиска
свикването на една конференция на Великите сили, която да се произнесе върху френските
претенции; отказа на Франция да отиде на международна конференция по един въпрос,
който тя смяташе, че засяга изключително нея и Мароко; падането на Делкасе от една явна
заплаха на Германия; и най-после конференцията в Алжезирас. В тази борба между
Франция и Германия последната спечели, да се изразим на днешния спортен език, първия
рунд. Тя свали Делкасе, който, министър на външните работи в продължение на седем
години, бе водил задружно с английския крал Едуард VII тъй наречената политика за
окръжаване на Германия. Но вторият рунд бе спечелен от Франция. Тя получи в Алжезирас
исканите от нея привилегии, които после се разшириха постепенно и стигнаха до пълен
протекторат над Мароко.
През време на тази криза Палеолог бил поддиректор на Политическия отдел в
Министерството на външните работи и на тоя пост той е преживял всичките нейни
перипетии. Постигнатата след толкова тревоги победа на Франция като че ли бе оставила у
него сякаш някои неутихнали още трепети. Той ми говори с оживление за дните, когато
германският канцлер Фон Бюлов с една реч в Райхстага заплаши Франция с война.
- Делкасе - каза той - не вярваше в сериозността на предупреждението, отправено към
Франция. Той вярваше, че при Вилхелма II Германия няма да се реши да воюва. Така
мислехме и ние, неговите непосредствени сътрудници. Това убеждение се дължеше на
събраните в министерството от разни източници данни досежно психологията на кайзера.
Представата, която бяхме добили за него, беше, че той е неспособен за голям риск.
Последните известия за неговата липса на кураж били получени тъкмо от посещението
му в Танжер. Когато влязъл в пристанището, той заварил там един французки крайцер и
поканил неговия капитан на яхтата си. Рапортът на тоя капитан беше много указателен.
Кайзерът настойчиво го питал няколко пъти дали морето не е твърде много развълнувано,
за да може той да излезе с лодка на брега. В действителност вълните били слаби и
безопасни и за доказателство капитанът ги фотографирал, като изпратил и снимката.
Неговото впечатление било, че кайзерът се колебаел и че като че ли търсел някакъв повод
да не излезе на брега. Палеолог ми говори и за друго едно свидетелство. В Мароко имаше
тогава един бивш английски офицер, Маклийн, който командваше личната гвардия на
султана. Абдел Азис го изпратил в Танжер да посрещне кайзера, като вземе и всички мерки
за неговата безопасност. Някои недавнашни случки, проява на религиозния фанатизъм на
местното население и на разбойническите му инстинкти, налагали в туй отношение
особени мерки. Толкоз повече че кайзерът подир слизането му на брега трябвало да отиде
на кон в Германското генерално консулство. Маклийн имал една любовница французойка,
която била в служба на френското правителство. Той ѝ казал, че когато държал зенгиите на
кайзера, почувствал, че коленете му треперят.
Палеолог беше много увлекателен събеседник и аз много се наслаждавах от
разговорите си с него. Той ги пъстреше с анекдоти за някои свои съвременници, които
мене живо интересуваха, понеже ги знаех по име, а някои даже познавах лично. През
месец юли имах с него за пръв път един разговор, който се отнасяше вече не до работи от
миналото, а до политиката на момента. Това беше малко преди тържествата, които имаше
да стават за отпразнуване двадесетгодишния юбилей от възшествието на Фердинанда. По
тоя случай в чуждия печат се появиха слухове, че България ще обяви на тая историческа
дата своята независимост. Виенските вестници особено ги поддържаха със своите
коментари, като даваха впечатлението, че Австрия би подкрепила такава една стъпка от
страна на българския княз. Подобни слухове се появили и пет години по-рано, в
навечерието на Шипченските тържества. Българското обществено мнение не им отдаде
голямо внимание тогава; също и сега то оставаше равнодушно към тях. Умовете бяха
погълнати от Македонския въпрос и никой сериозно мислещ българин не можеше да
търси, докато трае това положение, друго удовлетворение за България освен успеха на
реформите. В добавък самата международна обстановка, обременена с изострени
противоречия между Великите сили, не изглеждаше да създава шансове за една смела
инициатива на България за други постижения. Толкоз повече бях изненадан, когато
Палеолог ме повика и ми каза:
- Кажете на г-н Генадиев, че ако княз Фердинанд обяви независимостта на България
при предстоящите юбилейни тържества, Силите от Тройното съглашение ще я признаят
веднага. Времето е благоприятно като никога. Недейте го пропуска.
Генадиев беше тогава само министър на търговията и земеделието в един кабинет,
председателстван от д-р П. Гудев. Но шеф на партията, неговото влияние в правителството
се смяташе за преобладаващо. Палеолог знаеше моите близки отношения с него и ме
избра за най-подходящия посредник за внушението, което имаше да му се предаде.
Генадиев се намираше тогава в Чамкория; на другия ден аз отидох при него. Думите на
Палеолог бяха казани с един тон, който не ми даваше да се съмнявам, че тук се касае за
нещо сериозно. Но те не ме убедиха. Колкото повече мислех, толкоз повече идех до
заключението, че обявяването на независимостта при съществующите условия щеше да
бъде един прибързан акт, пакостен за българските национални интереси. Предадох на
Генадиева посланието, което му носех от Палеолог, и още при първите думи видях, че той
и аз сме по тоя въпрос в пълно единомислие: обявяването на независимостта ще хвърли
на заден план Македонския въпрос; нарушавайки Берлинския договор, ние загубвахме
правото да се позоваваме на него за Македония; ако едни от Великите сили признаят
нашата независимост, другите съпернически сили може да откажат признаването ѝ, тогава
ще попаднем в техния антагонизъм и за България може да се отвори дълга криза. Едно от
главните ни съображения беше и това, че като скъсаме с Турция, можем да поставим в
риск самото съществуване на Екзархията и да хвърлим така на сътресения и опасност
цялото ни национално дело в Македония. В това време, както често през горещите
месеци, Фердинанд се намираше в Унгария, уединен в семейното си имение Пусто поле.
Дали е имало от негова страна тайни ходове и намерения? Правителството не можеше да
знае това, тъй като по обичая си той, когато отсъстваше от България, не влизаше в
съобщение с него, освен за да изрази чрез Добровича негодуванието си против някои от
[416]
министрите .
- Във всеки случай - каза Генадиев, - ако той е обладан от някои изкушения, трябва да
побързаме да ги пресечем с едно официално опровержение на слуховете досежно
предстоящето обявяване на българската независимост.
- Не рискува ли това да доведе до едно сблъскване с Фердинанда? - попитах аз.
Генадиев отговори:
- Остави тази работа на мен. Седни и напиши на френски една телеграма, която да
предадем чрез Българската телеграфна агенция.
Написах я. Генадиев, разбира се, трябваше да вземе за нея одобрението на
Министерския съвет. Но той не можеше да срещне възражения от своите колеги от
партията, тъй като и те, както него, следваха реалистичната политика на Стамболова. В
каква форма се потърси съгласието на Фердинанда и как той го даде, не ми е известно.
Съставеният от мене проект за опровержение биде оповестен от Българската телеграфна
агенция, макар че, доколкото мога сега да си спомня, една или две думи да бяха
изменени. Той гласеше: „Слуховете, според които по случай двадесетгодишнината от
възшествието му Негово Царско Височество князът щял да обяви независимостта на
България и да вземе титлата цар, са лишени от всяко основание. Тази новина, пусната от
една част от европейския печат, е злонамерена измислица, произходяща от тенденциозни
източници. Българският княз, който преследва тъй неуморно своята висока мисия, си е
наложил при настоящите условия други длъжности към българския народ и не може да се
занимава с празни въпроси на формалности, на титли и на лични удовлетворения.
[417]
България и нейният княз застъпват в Изтока делото на прогреса и на хуманността и
нямат предвид освен този благороден идеал".
По поръката на Генадиев аз съставих проекта за опровержението така, щото да дава
впечатление, че то изразява мисълта на самия княз. По тоя начин се отстраняваше
подозрението, че му е била наложена волята на неговото правителство. Трябваше,
напротив, за да се получи по-лесно съгласието му, да се даде вид, че инициативата е
негова, и да има той пред българското обществено мнение моралната печалба от нея.
Генадиев ми каза:
 - За да го ангажираме по-яко в тоя път, признай му заслугата и в статията, която ще
[418]
пишеш във „Вечерна поща" .
В тази си статия аз излагах съображенията, които бяхме разменили с Генадиева.
Отбелязвах, че българският народ има право на своята независимост и „поради нашето
военно могъщество, и поради несъмнената културна сила, която ний представляваме на
Изток". Но изтъквах с енергични думи ненавременността на нейното обявяване при
събитията, които се развиваха в Европа, и при преките задачи, които се поставяха на
България. „Мотивите - пишех аз, - за да не се съблазним от перспективата на една
преждевременна независимост, която няма да увеличи с нищо нито нашия държавен
престиж, нито нашата национална мощ, са многобройни и те не са били оспорвани от
никой политически ум в България. Но това, което е още по-важно и което дава на всичките
тия съображения характер на повелителен дълг, то е, че цялата българска обществена
съвест, тук и в поробените наши земи, по някакъв инстинкт на ясно видение съзнава, че
жестът, към който ни подканя чуждият свят, би бил едно дело на безразсъдство, на
лекомислие и на грях..." Аз подчертавах факта, че съветите и насърченията за обявяването
на независимостта идеха от австрийския печат, и питах на какво се дължеше тази
ненадейна проява на симпатии от там именно, откъдето бяха идвали непрекъснато най-
големите удари върху българската политика и борбата на Македония за нейното
освобождение. „България е силна пред Европа - пишех аз - и със своето безкористие по
Македонския въпрос, със своите искрени заявления, че тя основава своето действие върху
международните договори, и със своя нравствен престиж на страна, която представлява в
борбите на Изток великите начала на свободата и културата." С обявяването на своята
независимост България щяла да покаже, че преследва егоистични цели в политиката си и
щяла да загуби едновременно положението, което бе добила пред Европа, застъпвайки се
за македонските реформи, както и всяко юридическо основание да подкрепя постъпките си
с Берлинския договор, безцеремонно нарушен от нея. С особена страст аз наблягах върху
отзвука сред българското население в Македония от един акт на България и нейния княз,
който би показал липса на поглед към общобългарските интереси. „Вече от сега - пишех аз,
- от въстанието насам, австрийските агенти в Македония шепнат на българското
население, че то не може да очаква помощ от България. Въобразявате ли си какво би било,
[419]
след като княз Фердинанд би станал крал на независима България? Чуждите
пропаганди биха взели нов полет. Ще се пръскат мълви, че князът предизвикал
движението в Македония само за да му изневери, че той търгувал с интересите на
целокупното отечество, че своята царска корона той я е извадил из кланетата на робите и
че нейният блясък е кървав..." Аз хвалех официалното опровержение, което се даде от
българското правителство на пръсканите в чужбина слухове: „Със своето ясно, категорично
и енергично съобщение, което Телеграфната агенция изпрати в странство, то пръсна
всичките недоразумения, пресече пътя на всичките интриги и очерта открито стремленията
на България и мотивите на нашето действие в Европа". Следваха подир думи на похвала
за самия Фердинанд, както Генадиев ми бе препоръчал като тактическа необходимост.
Произходящ от прочут род, нему, естествено, е тежало да бъде васален владетел; той би
могъл да попадне в изкушението да тури на главата си короната на българските царе, но
предпочел своя дълг към общобългарските стремления и прочее.
Така се тури край на появилата се в европейския печат мълва около мнимото
намерение на България да обяви своята независимост. От цялата тази история обаче
остава една загадка: поведението на Палеолог. Че той не е имал инструкции да подканя
българското правителство към решение от естество да подигне на Изток една криза с
непредвидени последствия, това личи ясно от френските дипломатически документи. Най-
малко от всички Велики сили Франция желаеше усложнения в международното
положение. Палеолог следователно е действал на своя глава. Как е можел той, неслучаен
човек в дипломацията, а правил цялата си кариера в нея, да провежда самоволно и скрито
в София една политика тъкмо противоположна на тая на неговото правителство,
рискувайки да постави себе си в отговорност и самата Франция на изпитание? Не мога да
намеря отговор на тоя въпрос, освен като взема предвид особения характер на човека. У
Палеолог - какъвто го виждах сега, след всичко, което зная за него - въображението летеше
често над критическия ум и му даваше импулси. Ще напомня, че при първата ми среща с
него той ми каза, че мисията му в София била да прикрепи Фердинанда към Франция и
към Тройното съглашение въобще. Той се надяваше да успее в тази си задача, когато в
края на месец юли случи се нещо, което го хвърли в голямо смущение. Виенските вестници
даваха тъкмо тогава впечатлението, че насърчават България да обяви своята независимост.
Впечатлителността на Палеолог и неговата наклонност към бързи заключения го накараха
да си въобрази, че между Фердинанда, за когото знаеше, че нетърпеливо носи своята
васалност, и Австрия са станали разговори, при които последната му е обещала да му даде
своята подкрепа, ако по случай на юбилейните тържества тури на главата си тъй дълго
мечтаната корона. Това не можеше да значи, вероятно е помислил Палеолог, освен че
България се упътва към Централните сили. Тази идея можеше толкова по-лесно да му
дойде, че той - както мнози на други в Париж, в Петербург, в Лондон – подозираше
Фердинанда в никога нескъсани връзки с тая Австрия, от която бе тръгнал преди двадесет
години, за да се качи на българския престол. Трябваше овреме една контраманевра. По-
нататък ще видим как след обявяването в 1908 година на българската независимост,
когато дойде моментът за нейното признаване от Великите сили, Палеолог се запретна с
всичките си сили, щото Тройното съглашение за ефект пред българския народ да я признае
преди Австрия и Германия. Така и сега Палеолог бързаше да преиграе Австрия. Като даде
уверение на българското правителство, че Франция, Русия и Англия ще признаят
независимостта веднага щом тя е обявена, той смяташе, че ще консолидира още по-здраво
съществуващата българска политика, насочена към Тройното съглашение. Тук изпъква
един нов въпрос пак в свръзка с психологията на Палеолог. Какви основания можеше да
има той да вярва, че съветът, който предаде чрез мене на Генадиева, ще бъде последван
от българското правителство? Каквито и да са били, те не можеха да бъдат освен плод на
лекомислие. Сам той в своите рапорти по това време като представя княз Фердинанда
обладан от желанието да стане независим владетел, бележи същевременно за него, че не
бил способен да мине от мечти към действие. За един натиск от страна на правителството,
за да му наложи своето решение, не можеше, разбира се, да става дума; трябваше за това
[420]
един втори Стамболов. Но оставаше място за нещо уж ненадейно. Д-р Станчов
говорил на Палеолог за възможността щото през време на юбилейните тържества някой
генерал (разбирал сигурно военния министър) да вдигне чашата и да поздрави българския
княз като цар, поставяйки го така пред един свършен факт. Може би Палеолог е виждал в
такава инициатива изпълнението на направеното от него внушение. Не мога да кажа, че
това обяснение напълно ме задоволява, но не виждам друго, освен ако допуснем, че той е
искал да предизвика една криза, за да играе лична роля в нея. Това беше една опасна
игра, но той бе твърде хитър, за да изложи себе си на отговорност. Затова не говори лично
на Генадиева, нему добре познат, а избра мене като посредник. Известен вече като
публицист, но твърде млад човек, Палеолог можеше да каже, че криво съм разбрал думите
му, или даже, че съвсем съм ги измислил. В такъв случай колко можеше да тежи моята
дума?
Трябва да призная, че ако Палеолог извърши едно произволно действие, като обеща
на българското правителство, че Франция, Русия и Англия ще признаят независимостта,
той, от друга страна, направи всичко, за да убеди своите колеги от Тройното съглашение
да поискат от своите правителства инструкции в тази смисъл. Сър Джорд Бюканън пише
наистина, че Палеолог му представил една програма на действие за тоя случай, която той
да препоръча в Лондон. Първите две точки от тая програма гласели: 1. Не е желателно да
се посрещне обявяването (на българската независимост) с формален протест. 2. Да се
вземе акт от него под изричната резерва досежно нашето окончателно решение. Всичко
това можеше да се вземе като фактическо признание. По-нататък той излагаше
[421]
последователните стъпки, в съгласие с другите Сили, за да стане то и формално . Сам
сър Джордж бележи, че на 17/30 юли, т.е. когато се явиха първите слухове за намеренията
на княз Фердинанда, неговият министър го натоварил да се съветва частно с френския и
руския си колега за внушения до правителствата им досежно една обща линия на
поведение, в случай че българската независимост бъде неочаквано обявена. Обаче руският
представител, Сементовски-Курило, не бил получил още никакви инструкции от Петербург
в такъв смисъл. За неговото лично мнение ние узнаваме от един рапорт на англичанина,
който пише: „Като ми говори частно по въпроса за независимостта, г-н Сементовски ми
даде да разбера, че той не е благосклонен нито към идеята за конференция, нито за
свикването на Велико Народно събрание; и както г-н Палеолог, така и аз сме под
впечатлението, че неговото желание би било въпросът за независимостта да се уреди така,
[422]
щото когато тя дойде, да се представи като дар на Русия към България" . Руската
дипломация обаче не смяташе, че моментът е дошъл за това. Всичкото, което Русия може
да направи за удовлетворение на Фердинанда, беше да прати на юбилейните тържества
великия княз Владимир, неговия личен приятел. Аз си спомням зарята на лагера край
София, на която той присъства заедно със съпругата си Мария Павловна. Той бе висок и
говореше с гръмлив глас. Син на Царя-Освободител, народът се блъскаше да го види
отблизо. След тържествата в София той замина за Виена, на гости при Франц Йосифа в
Шьонбрюн, както след тържествата в Шипка великият княз Николай Николаевич бе отишъл
в Цариград да види султана. И в двата случая касаеше се да се даде на заинтересуваните
държави успокоение досежно ходовете на руската политика спрямо България. Що се
отнася до подозренията спрямо Австрия, които тъй живо занимаваха ума на Палеолога, те
се показаха скоро безосновни. Самото опровержение от страна на българското
правителство за приписваните на княз Фердинанда намерения излезе тъкмо един ден след
[423]
като той бе посетил Франц Йосифа в Ишъл . Австрийски подбуждания към княз
Фердинанда да обяви независимостта не е имало, но имало желание от страна на Австрия
да го привлече. В Ишъл Франц Йосиф го назначи шеф на Единадесетия хусарски полк,
отличие, за което княз Фердинанд бе ламтял, отличие, високо за един васален княз и
каквото той бе получил по-рано само от руския император при назначаването му шеф на
Минския полк. В Ишъл Фердинанд се придружаваше от флигел-адютанта генерал Марков и
от майор Алекси Стоянов. Последният, по-късно и той генерал, ми е разправял за голямото
благоволение тогава показвано от австрийския император към българския княз.
- Едвам князът се беше върнал от аудиенцията си при него - разказва той, - и Франц
Йосиф дойде да му върне визитата в хотела. На другия ден, когато заминавахме, той
дойде да го изпрати на гарата. Преди да се качим на трена, кучето на княз Фердинанда
беше се загубило. Императорът даде лични заповеди то да се намери и му се изпрати.
Действително то му биде донесено във Виена. От тук отидохме в Унгария, в Покред Фелка,
едно имение на сестрата на княз Фердинанда. Той бе много щастлив за даденото му
шефство. Облече униформата на дадения му хусарски полк, радваше ѝ се и се разхождаше
с нея.
Княз Фердинанд, обсипван с почести при всяко посещение в Петербург, не бе бил
никога по-рано предмет на особени внимания от страна на Австрия. Франц Йосиф, който
бе го познавал поручик от своята армия, мъчно свикваше да го вижда в новото му
положение на владетел. Граф Голуховски неведнъж му бе чел нотации. Аз другаде съм
разказвал как, връщайки се един път от Виена, княз Фердинанд, вбесен против него, се
спря в Ниш, където се намираше крал Александър, и понеже това бе в навечерието на
новата година, накара го да пратят заедно една телеграма с поздравления до руския
император, написана на руски. Тая манифестация беше неговото отмъщение. През
октомври 1906 година граф Голуховски падна. С неговия наследник, барон Ерентал,
настъпи промяна. Граф Голуховски водеше на Балканския полуостров консервативна
политика. Неговият главен обект беше, по отношение на България, да се пречи на
разрешението на Македонския въпрос и да не се допусне щото Македония да получи
автономното управление, за което работеха Западните сили. Ерентал зае своя пост с други
амбиции и в тяхната схема той даваше важно място на княз Фердинанда. Но това ще
видим година по-късно.
НАНОВО В РИМ ЗА ПРОПАГАНДА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС. РАЗГОВОРИ
С ИТАЛИАНСКИ ДЪРЖАВНИ МЪЖЕ. ИНТЕРВЮ С МИНИСТЪРА НА
ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ТИТОНИ. ЕДИН КАРДИНАЛ ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА
ВАТИКАНА СПРЯМО КНЯЗ ФЕРДИНАНДА. УБИЙСТВОТО НА БОРИС
САРАФОВ. СМЪРТТА НА КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ
Измежду всички Велики сили Италия беше тази, която имаше да води най-сложна
политика и да маневрира на най-деликатен терен. Нейните интереси и домогвания в
Средиземно море я свързваха с Франция и Англия, до които все повече се приближаваше;
но от 1882 година тя се намираше в другия лагер, Тройния съюз. Съюзница на Австрия, тя
стоеше в такова странно положение спрямо нея, че имаше претенции върху част от
нейната територия. Тия претенции се държаха скрити, що се отнася до официалната
политика. Но те звънтяха често в италианския националистически печат и в публичните
манифестации на иредентизма. То внасяше в отношенията на Австрия спрямо Италия
толкова раздразнение, че от Виена неведнъж се бяха виждали принудени да пращат в Рим
предупреждения със заплашителен акцент. У някои меродавни австрийски кръгове е
имало такава сигурност, че в решителния час Италия ще измени на съюза и ще отиде към
противниците, щото началникът на австрийския Генерален щаб генерал Фон Хьоцендорф е
смятал за необходима една предварителна война с нея, за да се смаже тя и да се постави
за дълго време в немощ. Итало-австрийските противоречия не произхождаха единствено
от историческия стремеж на Италия да завърши своето национално обединение чрез
присъединението на късове австрийска територия. Адриатическото море поставяше пред
тях един проблем, който държеше във взаимни подозрения и съперничество: това бе
въпросът за Албания. Италия се намираше в опозиция против австрийската политика
изобщо по всички въпроси в Балканския полуостров. Тя беше на страната на България и
Сърбия при опасността, която те виждаха откъм Австрия. Но и тук италианската политика
не беше лишена от сложност. Готова всякога да се присъедини към Русия и другите Велики
сили, защитници на Сърбия, тя бе нащрек срещу сръбските амбиции за бъдеща Югославия,
за които знаеше, че отиват до Триест и до бреговете на Далмация. Единствено спрямо
България италианските симпатии оставаха без примес от други съображения. Наистина
откакто се освободи България, в продължение на всички кризи, през които мина нейната
външна политика, Италия бе неизменно в нейна помощ. Никой народ не ни е съчувствал
по Македонския въпрос повече, отколкото италианският. Аз не мога да си спомня без
вълнение виковете „Eviva la Macedonia", които избухваха, когато през пролетта на 1903
[424]
година говорих на петхилядния митинг в Милано . Още щом се постави Македонският
въпрос, италианската политика се нареди по принцип до становището на двете велики
сили Франция и Англия, които държаха за международен контрол в Македония. Но Италия
се пазеше да влезе в открито противоречие с Австрия, зад която стоеше Германия. В такова
положение се намираше тя и сега по въпроса за съдебния контрол в Македония. Съгласна
с Франция и Англия, че тоя контрол трябва да бъде международен, Италия избягваше да се
постави твърдо на тази позиция, против която барон Ерентал се бе рязко обявил. Но от
големия италиански вестник „Corriere della Serra", който редовно четях, виждах, че
италианското обществено мнение все по-настойчиво искаше от правителството да върви с
Франция и Англия. Аз мислех, че ще бъде добре да отида пак в Рим да видя своите познати
в италианския политически свят и да ги осветля върху важността за Македония щото
съдебният контрол да бъде в ръцете на всичките Велики сили. Смятах също за полезно да
обясня там ролята на гръцките чети, злодеянията им и техния съюз с турските власти. Това
ми се виждаше толкова по-нужно, че италианският крал неотдавна бе отишъл на
посещение в Атина и че гърците правеха усилия за едно сближение с Италия.
Когато аз изказах това си желание пред директора на „Вечерна поща" Ставри Наумов,
той, винаги готов да ме прати където искам да отида с някаква мисия за вестника, ми каза
и сега: „Тръгвай!". При моето първо отиване в Италия 1903 година беше пролет; сега
намерих Рим във всичките прелести на есента. Едно радостно чувство ме изпълваше, но не
с такава възбуда както първия път. Бях с четири години по-възрастен и с повече натрупани
впечатления от чужди страни. Работата, за която идех, също не ме държеше напрегнат.
Освен моята обиколка в Рим, Париж и Лондон в навечерието на Илинденското въстание,
аз бях правил, както читателят помни, и други международни анкети: в 1904 година във
Виена между славянските депутати в Райхстага; в 1905 в Белград между сръбските
политически мъже; в 1906 в Петербург между руските обществени деятели върху
революцията. Добил бях повече опитност и спокойствие. Това се чувства в статиите, които
пратих от Рим във „Вечерна поща". Вече в Петербург аз бях гледал да дам в своите
интервюта по-голям дял на политическия портрет. В Рим това ми старание още повече ме
занимаваше. Политическият портрет се поставя между журнализма и литературата. Той
беше тогава едно нововъведение в България. Мисля, че моите портрети заслужават да
бъдат отбелязани в това отношение. Но аз виждам в тях и една подготовка за по-
сериозната работа, която после трябваше да предприема. Д. Благоев в своята рецензия за
„Строителите на съвременна България" се произнася ласкаво за портретите, които съм дал
в тая си книга. Ако той е бил прав, би могло да се каже, че портретите ми от Рим
съставляваха напредък у мен към такова едно постижение. Аз няма да предам тук моите
римски портрети, тъй като те биха разкъсали композицията, която съм си начертал. Тук-
таме ще цитирам само някои фрази, които смятам за характеристични, или по-добре
казано, които на мен по-особено се харесват.
Още в 1903 година аз бях завързал връзки в римския журналистически свят. Сега ги
разширих. Имах в тия млади години необикновена общителност, жажда да се запознавам
с нови хора, голям навик и удоволствие да другарувам, да разисквам, да споря - бих казал,
една интелектуална жар - и това ме поставяше много добре в атмосферата на моите
италиански колеги. Имах и леснота да ги срещам. В Париж трябваше да търся френските
журналисти в техните редакции; в Рим можех да виждам италианските, особено по-
младите, у „Араньо", дето им бе свърталището, прочутата терца сала дел'кафе „Араньо". У
тях имаше и личен, и професионален интерес към Македонския въпрос. Аз никога не
пропусках случая да наведа разговора на тая тема. Но главното поле на моята пропаганда
беше, както и по-рано, Камарата. Тук ставаха по-често, отколкото във Франция и Англия,
разисквания по външната политика. Моята задача беше да се срещам с по-важните
участници в тях. В италианската столица не намерих всички мои познати от Монтечиторио
[425]
. Този, който най-внимателно ме разпитваше по Македонския въпрос, маркиз Ди Сан
Джулиано, тогава депутат, беше сега посланик в Лондон, в центъра на разговорите, които
ставаха по съдебния контрол, и мене ме радваше мисълта, че може би у него са останали
някои от моите осветления. Другите, които заварих, ме приеха с естествената сърдечност
на италианския характер и ми показваха неотслабнало съчувствие към борбите на
Македония. От моите многобройни срещи ще предам обаче само някои.
Както през 1903 година, когато за пръв път ходих в Рим, аз първен осветлявах моите
събеседници по Македонския въпрос и после ги питах какво мислят те по неговото
разрешение. Най-напред се явих при Алфредо Бачелли, бивш министър, който често бе
говорил от парламентарната трибуна по работите в Балканския полуостров. Кървавата
борба в Македония между четите - българските, които защитаваха своята народност,
сръбските и гръцките, които посягаха върху нея с насилие - бяха първата тема на нашата
беседа. Бачелли ме пита:
- Кога почнаха да се явяват гръцките чети? Как действат сърбите? Имат ли българите
също чети?
Аз му дадох надълго своите обяснения и той ги изслуша с голямо внимание. В
заключение той ми заяви:
- Македонският въпрос се намира сега - каза той - в един омагьосан кръг; Силите ви
казват, че трябва да се спре четническото движение, за да се приложат реформите, а вий,
българите, възразявате, че само едно бързо и ефикасно осъществление на реформената
програма ще унищожи четите, като създаде правов ред и обществена сигурност в страната.
Тъй ли е?
- Да, но чини ми се, че ние сме правите.
- И Европа е малко нещо права - отговори той, като се усмихна. После продължи: -
Както и да е, едно е важно: реформеното дело, зле почнато може би, ще се развива
непрестанно, като се подобрява. Силите са ангажирани в умиротворението на Македония
и естествения ход на събитията, като изкарва нови нужди, ще създава нови инициативи. Аз
не мога да кажа нещо повече, защото моето положение налага резерва, но това, което
мога да ви заявя, то е, че Италия ще бъде всякога за ония начинания, които ще са от
естество да обезпечат независимостта на балканските народи и да улеснят тяхното
развитие в национален смисъл.
- Да - възразих аз, - но има в Балканския полуостров някои нации, които искат да се
развиват, като посягат върху правата на своите съседи. Това се вижда най-вече в
престъпните действия на Гърция, която се хвали, пътьом казано, че се радвала на особени
симпатии в Италия...
Бачелли се изсмя:
- Да, зная това, повод е дала визитата на Негово Величество нашия крал в Атина.
Аз потвърдих.
- Е, добре - забележи Бачелли, - това заключение е фалшиво. Посещението на нашия
крал беше една проста учтивост. То не е съдържало никаква политическа цел и намерение.
Още по-малко то е било признак на някаква особена симпатия спрямо гърците, които ни са
твърде добре известни, за да имаме илюзии върху тях.
 Бачелли стана, извади от масата си една брошурка и ми я подаде:
- Ето речта, която произнесох след това посещение, за да покажа, че то не е
означавало началото на някаква интимност между нас и Гърция. Зная, че в България и
особено в Румъния впечатлението е било неприятно, но то не е основателно.
Ироничен спрямо гърците, Бачелли се произнесе много похвално за българския народ
и за румънския и изказа задоволство от известията, които се носеха тогава за едно
сближение между тях.
Аз знаех, че Бачелли бе писал на млади години стихове, и изразих съжаление, че не
мога да ги чета в оригинал. С тоя комплимент се разделихме с него.
Още в първите дни на моя престой в Рим аз ходих при Александро Фортис, който в
1903 година беше ме приел толкова благосклонно. След това той бе станал министър-
председател, но за кратко време. В огромното навъсено здание с високи тавани, със
стръмни мраморни стъпала и със старовремски прозорци, от които падаше синкав,
влажен, неприветлив здрач, аз влизах сега без това смущение, което изпитвах първия път,
защото знаех, че ще ме посрещне един човек с голяма приветливост и доброта. В портрета,
който давах за него във „Вечерна поща", аз изпитвах привлекателността на неговия
характер, която бе един от елементите на популярността му. Говорех за широката му
незлобива натура, веселия му нрав, който обезоръжава и враговете му, един фамилиарен
навик да третира всички познати като приятели, да тупа по рамото всекиго, когото срещне,
да казва: мио каро (драги мой), безразлично на когото и да било, селянин или маркиз - с
една реч, един особен дар да създава симпатия около себе си. Фортис имаше много
почитатели в журналистическия свят в Рим, в който аз имах много познайници още от 1903
година. По това, което чувах от тях, аз давах в неговия портрет и една идея за неговото
ораторско изкуство. Неговата реч, гъвкава, остроумна, способна да се издигне до
истинското красноречие, но най-често фамилиарна, изпъстрена с ирония, с веселост и
главно проникната от чевръста диалектика, една извънредна способност да запомнюва
това, което едва е дочул, да предугажда това, което не знае, да хвърля светлина върху най-
тъмните въпроси, които току-що е разбрал сам. Както казах, Фортис стоя кратко време
министър-председател и неговото неочаквано падане предизвика голямо учудване. Преди
4 години един италиански депутат ми казваше:
- Когато става интерпелация в Камарата, аз обичам да питам Фортис какъв ще бъде
резултатът от гласуването и никой път той не се е лъгал. Фортис ми е предсказвал всякога
кога ще падне едно правителство...
Фортис предвидя падането на всички кабинети, освен на своя. Тоя стар политикан, в
който хората виждаха едно въплъщение на гения на парламентарната тактика, биде
изненадан от един вот, който го свали по сюрприз.
Фортис ме посрещна така радушно, че би помислил човек: един стар чичо посреща
племенника си. Разговорът ни беше дълъг. Той ме разпита къде съм бил след първото ни
свиждане. Разказах му за моята агитация по Македонския въпрос в Париж и Лондон,
говорих му и за моя престой в Петербург. Той особено се интересуваше за Руската
революция, както всеки демократ в Запад, и искаше да знае дали има руси, подготвени да
вземат управлението при една втора революция с успешен край. Разбира се, най-дълго
приказвахме за Македония. Фортис беше в течение на работите в Балканския полуостров и
бе вземал думата по тях при разискванията в Камарата по външната политика. Както и
първия път, когато бях при него, той повдигна въпрос по границата между Македония и
Албания. Пак между него и мене се повдигна спор. Аз му казах, че в 1903 година имах
среща с албанския водител Исмаил Кемал бей, който много добре знае докъде се простира
Албания, и от него може да се осведоми. Но Фортис беше добре осведомен върху
неефективността на Мюрцщегските реформи, както и на допълненията към тях. Той бе
съгласен с мене, че само автономията може да разреши Македонския въпрос. Не ми
оставаше друго, освен да го моля да помогне със своето влияние щото Италия да подкрепи
по-ревностно и по-открито инициативите за Македония, които идеха от Лондон и
намираха подкрепа във Франция. Фортис сам беше убеден, че такава трябва да бъде
политиката на Италия.
- Моят интерес към Македония и Албания е същият - повтори ми сега той - и моите
симпатии са тоже непоколебими. Аз желая от все сърце вашето политическо възраждане
(рисорджименто) да се завърши скоро с успех. Тоя успех ще бъде полезен не само за вас,
като ви даде възможност да се поставите добре със своята млада култура въобще в
Европа, която жадува за спокойствие и мир. Колкото за Италия, тя по своите традиции на
нация, която се е борила доскоро за своята свобода, и по своите стремления на
безкористна държава в Изток не може освен да съдейства, за да се създаде в Македония
едно положение, достойно за нашата цивилизация.
Като каза тия думи, Фортис стана и аз внезапно видях колко той е остарял в толкова
малко време: пламъкът на очите му сякаш е угаснал, лицето му, твърде бледо, с болнава
бледност, е подпухнало, сякаш и гласът му станал по-вял, макар и да е запазил своята
сърдечност. Недълго след нашето свиждане той почина. Това дълбоко ме нажали. Аз видях
в Италия много хора от старото поколение, достойни за почит по своето минало:
съмишленици на Мацини, сподвижници на Гарибалди, лежали в тъмниците, излагали
живота си на смърт. Фортис беше един от тях. Но той имаше и очарованието на своята
природа, жизнерадостта, веселостта, смеха и главно добротата. И сега като диктувам тия
редове, едно вълнение се събужда у мене.
При всяко ново посещение у италианските държавни мъже аз попадах на контрасти.
Фортис беше с голямо положение като адвокат, като политик, но всичко у него показваше
народния човек, жаден да живее живота с неговите радости, приятел на всички със своето
горещо сърце. Колко различен бе маркиз Ди Рудини, когото видях след него. Когато
излизах от дома му, срещна ме един депутат измежду моите познати, комуто казах моето
дълбоко впечатление от внушителната фигура на именития държавник и от високата
учтивост на неговия прием.
- Да - забеляза той. - Един много голям господин.
Тоя депутат принадлежеше на левицата, но това не му пречеше да признае у маркиз
Ди Рудини, най-отявления представител на италианската реакция и следователно враг,
качествата на самата му личност. Числящ се към голямата аристокрация, най-едрият
земевладелец в Италия, беше много обяснимо щото Ди Рудини да е реакционер; но
тежката ръка, с която той управлява страната, толкова пъти министър-председател,
показваше една природа естествено заповедническа и непреклонна.
Тази книга ще носи заглавието - „Лица и събития от моето време". Това ме кара да
дам неговия изключителен образ.
В 1866 година маркиз Ди Рудини бе кмет на Палермо, когато се появиха смутовете,
предизвикани от низвержената династия. Той не се поколеба да прибегне до най-
безпощадни мерки, за да смаже бунта против едва-що създаденото единство в Италия.
Толкова много енергия у един млад човек не можеше да не обърне вниманието на
политическия свят. И Ди Рудини биде назначен префект на Неапол. Три години по-късно, в
1869 година, генерал Менебреа го взе в своя кабинет и му повери Министерството на
вътрешните работи. В 1891 година той образува своя пръв кабинет и взе портфейла на
външните работи. В ръководството на външната политика Ди Рудини намери най-
щастливото употребление на своите светски качества, на аристократизма на своите
похвати и на своята строга мисъл, неподатлива на увлечения. Резкият темперамент на
Криспи, който си остана докрай революционер, верующ в смелите предприятия, и
съзаклятник, роден за патриотически авантюри, тоя темперамент, буен, нападателен, често
пъти импулсивен, бе създал известно напрежение в отношенията на Италия с някои
държави, особено с Франция. Ди Рудини внесе в Министерството на външните работи своя
тон на учтивост, своя съвършен такт и своята добра воля. Той подобри значително
отношенията с Франция, с която Криспи бе идвал няколко пъти до война. Рудини не
измени обаче съществените линии в италианската политика. Той запази системата, която
бе наследил, и поднови Тройния съюз, преди да е изтекъл неговият срок. Неговата заслуга
е обаче, дето той доказа, че бидейки свързана с Германия, Италия не е принудена да
държи едно предизвикателно поведение спрямо Франция, както се мислеше във времето
на Криспи. В това отношение Ди Рудини може да се счита като представител на
последующите крупни промени, които отидоха много по-далече от неговите намерения,
тъй като те разклатиха отдъно Тройния съюз, на който той бе запазил една ненарушима
вярност.
Рудини бе свален поради един принципиален въпрос, който е много характеристичен
за неговата психология. Вследствие на належащи нужди военният министър бе поискал
един извънреден кредит от около тридесет милиона. Рудини, който бе обещал в своята
програма, че ще въдвори равновесие в бюджета, отказа да допусне нови разходи.
Болшинството му изневери. Той падна. Той трябваше да дойде пак като министър-
председател четири години по-късно. Тогава Италия прекарваше една остра политическа и
социална криза. Работническото движение, което не бе още организирано, носеше
конвулсивен характер. Ужасна мизерия върлуваше в Южна Италия. Крайните партии
поддържаха в страната едно постоянно революционно брожение. Скандалите в някои
банки, в които бяха замесени имената на политически мъже, бяха дискредитирали самото
понятие за власт. Дори и самата династия, тъй популярна след италианското обединение,
извършено чрез нея, бе предмет на страстни нападки. Работническото въстание в Милано
бе върхът на това анархическо течение, което след това почна да се изражда. Но Рудини
пое властта тъкмо когато то бе в своя стихиен период. Трябва да се предположи, че само с
енергия не можеше да се изцери това зло, защото Рудини не успя в своята мисия въпреки
всичката своя твърдост. Самото народно представителство, уплашено от последствията на
предприетото дело на реакция, не посмя да постоянства в програмата, възприета
отначало. В две години четири пъти избухна министерска криза и четири пъти Рудини
съставя кабинети с различен състав само за да намира болшинство в Парламента. Най-
сетне той биде принуден да отстъпи мястото си на един от своите министри, генерал Пелу,
името на когото остана свързано с невидяната дотогава обструкция в Камарата. Оттогава
маркиз Ди Рудини беше в опозиция. Той стоеше начело на една консервативна група,
която водеше упорита борба против крайния демократически дух, веющ в управлението
през последните години. Сам Рудини рядко вземаше думата, но той бе всякога слушан с
голямо внимание. Каквито и да бяха неговите възгледи, той импонираше на Парламента с
достойнството на своя характер и със своя престиж на безкористен човек, останал - в тая
италианска атмосфера на подозрения и клюки - незасегнат от никакво обвинение. Особено
впечатление правеха речите му по външната политика, по която неговата компетентност
бе всеобщо призната. Неговото качество на дългогодишен министър-председател,
посветен във всички тайни на съюзите на Италия, сношенията му с най-видните европейски
дипломати, уважението, с което той се ползваше в дворовете, всичко даваше наистина
особена цена на неговата дума по външните въпроси.
Маркиз Ди Рудини не беше от тия политически лица, които бяха щастливи да им се
пише името по вестниците и на които вратите стоят отворени за журналистите. У него
достъпът беше мъчен. Аз можах да го видя благодарение препоръката на един професор
от Римския университет, Козачи Пизанелли. Името на маркиз Ди Рудини ми беше познато
много отдавна, почти от юношеските ми години, когато вече почвах да се интересувам от
европейската политика. В случаите, при които съм имал да видя някоя историческа
личност, изпитвал съм вълнение. Така в Сенатската комисия в Рим, която съдеше бившия
министър Нази в 1903 година, аз гледах йерахическата стойка и беловласото лице на
Висконти-Веноста. На път за у маркиз Ди Рудини аз изпитвах нещо от това чувство. Ще
прескоча някои работи, които фигурираха в моята дописка във „Вечерна поща": палата на
маркиз Ди Рудини на улица „Квентино Селла", салона, съкрушителен със своята огромност,
плафона, висок колкото три етажа, цикъла от галерии, който опасваше салона,
тапицериите, витрините, пълни с бибелота, представляващи изящният вкус на Ренесанса.
Изкачих се, воден от лакеят по високите стълби за горния етаж. Маркиз Ди Рудини ме прие
в своя кабинет. Ди Рудини се осведоми с голяма благосклонност за моето пребивание в
Рим, за срещите, които съм имал в политическия свят. Той бе тъй добър да ми изкаже
своето задоволство, че щял да може да беседва върху Македония с един македонец. Както
бе неминуемо, разговорът се захвана най-напред върху четите. Ди Рудини поиска да узнае
кое поражда тая кървава борба на народностите и как би могло да се тури край на нея.
Той ме замоли да му дам големи подробности, без да се боя, че ще го отегча. Той ме
слушаше наистина с жив интерес и с очевидно желание да се осветли. По тоя начин
трябваше да очертая в едри скици цялата история на движенията в Македония от
Кресненското въстание и досега.
- Защо сръбските и гръцките чети се явиха именно след като почнаха да се прилагат
Мюрцщегските реформи? - попита той.
Обясних му. Сетне той се заинтересува да узнае условията на националното и
църковното развитие на народностите в Македония. Говорихме за покръщението на
българите, за преписката между княз Бориса и папата, за нашето Възраждане, за унията, за
схизмата, за усилията на руската дипломация да ни помири с Вселенския патриарх и да
вдигне Екзархията от Цариград. По всички тия въпроси Ди Рудини ме поразяваше със
своите познания, със своя исторически поглед и с едно удивително разбиране за
психологията на балканските народи.
- За да се премахнат националните борби в Македония - каза той, - трябвало да се
създаде един законен порядък, поставен под ефикасна европейска опека. Само той би
могъл да направи невъзможна пропагандата чрез тероризъм и да даде същевременно на
народностите свобода, нужна за тяхното развитие.
Аз го уверих, че всички българи споделят това гледище, тъй като не искаме да
посягаме върху чуждите народности, а само искаме да запазим и развием своята. Всяко
увеличение на европейската намеса и всяко усилване на европейския контрол - заключих
аз - ще бъдат посрещнати от нас с възторг, защото залогът за нашето бъдеще е в
учредяването в Македония на едно силно и справедливо управление, действаще под
надзора на Силите. По тоя повод аз изказах ласкавите отзиви, които бях чул за
италианските офицери в Македония. Само положението на Ди Джорджис е малко
фалшиво - забелязах аз. Ди Рудини направи едно движение на скептицизъм.
- Положението на всички е фалшиво в Македония - забеляза той. - Щом Европа се
намеси, нейните представители в Македония трябваше да диктуват, а не да бъдат зрители
на анархията, която владее в страната.
Говорейки за турците, той каза:
- Аз ценя някои наистина добри качества у турците, които не са народ без
добродетели, но те сами не могат да направят нещо добро и в интереса на самото тяхно
бъдеще в европейските им владения трябва да се съгласят, щото властта на европейските
представители в Македония да се усили.
Стана след това дума за българската войска.
- Аз съм слушал за нея - каза Ди Рудини - много ласкави отзиви. Преди две години
след вашите големи маневри във в. „Таймс" се появи една статия, в която качествата на
българската армия се възхваляваха много. Миналата година аз посетих Цариград: и там
владее едно отлично мнение за военните сили на България. Особено откато въоръжихте
артилерията си със скорострелни батареи, вашият военен престиж в Европа порасна
много.
Маркизът предсказа голямо бъдеще на българската войска. Сетне, във вид на
заключение, прибави:
- В това отношение, както и въобще за положението, което доби България в Европа и
което е завидно, вие много дължите на вашия княз, който е един силен ум, une grande
intelligence и един чудесен познавач на европейската политика.
Във „Вечерна поща" аз пишех за Фердинанда в обратен смисъл, но не възразих нищо
на маркиз Ди Рудини, тъй като бях дошъл при него, за да чуя неговите мнения, а не да ги
поправям. Интересът на маркиз Ди Рудини към България се виждаше от въпросите, които
ми задаваше. Той бил чувал за големите успехи, които българският народ направил в
последните години в земледелието и в индустрията, стоящи във връзка с него, и ме
разпита за ролята на правителството в тоя напредък. Пита ме за минните богатства на
България и дали има водопади за добиването на електрическа енергия. Въобще
изредихме почти всички въпроси на българската политика.
 - Вашият народ е с голямо бъдеще - каза той. - Вие сте една здрава, енергична раса и
имате големи национални добродетели.
Стана дума за посещението на италианския крал в Атина. Маркиз ди Рудини ми даде
същите тия обяснения, които бях чул от Бачелли.
- Посещението на Н. В. краля в Атина дало повод на някои кръгове у вас и в Румъния
да мислят, че в Италия има някакво течение в полза на гърците. Това впечатление е
погрешно. Визитата беше един акт на учтивост и нищо повече. Ние нямаме пристрастни
чувства в полза на никаква народност на Балканския полуостров. Ние искаме - това е
нашата традиция, това е и наш интерес, - ние искаме щото балканските народности да се
развиват в сговор и свобода. Колкото за Македония, аз мисля, че ще трябва да ѝ се даде
едно автономно управление, към което впрочем ни водят съществуващите реформи,
съставляващи една първа стъпка в това направление.
Разговорът ни трая близо три часа. На излизане от при маркиз Ди Рудини, срещайки
тоя депутат от левицата, за когото говорих вече в началото, казах:
- Ето един много бележит човек, който вече няма да види властта.
- Ба - отвърна той. - Кой ви каза, че няма да я вземе? А пък аз ви казвам, че ако да бе
се обявила железничарската стачка, която сигурно щеше да бъде последвана от обща
стачка и от смутове, ние щяхме да осъмнем с едно министерство Рудини.
Не бива да оставя за маркиз Ди Рудини само представата за един консерватор, готов
на крайни мерки за запазване на реда. Ще добавя, че в 1859 година, двадесетгодишен, той
бе член на революционен комитет в Палермо, който подготви почвата за станалата подир
една година експедиция на Гарибалди в Сицилия. Ще отбележа също - факт от всички
признат, - че в неговите обширни имения никога не е имал смущения от страна на
трудещите се в тях.
Видях един представител на либералната буржоазия: Фортис; един аристократ
консерватор: Ди Рудини. Смятах, че трябва да видя и един от шефовете на
социалистическото движение, Леонида Бисолати, чието влияние в Парламента постоянно
растеше.
Аз се готвех да пиша на Бисолати, за да му искам среща, когато разхождайки се една
неделя по Корзото с моя бивш професор Матео Панталеони - се такъв, какъвто го знаят
студентите му от Женева: забързан, с палто, метнато върху рамената, когато на срещния
тротоар забелязахме една група, която се бе спряла:
[426]
- Чао , Бисолати! - извика Панталеони и ме завлече при него. - Ще ти представя
един свой ученик - прибави Панталеони, - но с условие, че ще му дадеш едно интервю от
дванайсет часа, защото по-рано няма да те пусне.
Бисолати се засмя с резервите на човек, който никога не е жертвал дванайсет часа
всуе. Но аз го успокоих върху своите намерения. Той ми определи среща на другия ден в
Камарата.
- Но разсилните няма да го пуснат - забележи един от присъстващите.
- Тогава ще ви чакам на вратата - каза Бисолати.
На другия ден той наистина ме чакаше на вратата на Монтечиторио и ний влезнахме
заедно в една от залите, дето заседават комисиите. В моя спомен за срещите, които на
младини съм имал с бележити хора, Бисолати заема особено място. В своята дописка във
„Вечерна поща" аз доста надълго писах за неговия аскетически вид, за сърдечната простота
на обръщенията му, за предаността му към делото, на което се беше посветил, за
скромния му живот, за неговата тактика в Парламента, както и в социалистическите
конгреси, за стройната логика в неговите речи, лишени от всяка риторичност, правейки в
туй отношение паралел между него и Филипо Турати. С всичката си благосклонност към
един бивш ученик на своя приятел Панталеони, Бисолати ме разпита за положението в
Македония. Понеже бяхме до една маса, той взе един лист хартия и натопи писалката си и
разговорът ни стана вече ту една диктовка, ту един спор. Бисолати искаше да проникне в
цялата тази тъмна и сложна обстановка, при която Македонският въпрос се явяваше на
чужденците, и когато някоя мисъл му се виждаше или вярна сама по себе си, или съгласна
със сведенията, които бе имал по-рано, той я отбелязваше. Той призна, че Вътрешната
организация и въобще българският елемент в Македония имат ценна заслуга, че подигнаха
Македонския въпрос пред Европа и принудиха Силите да се намесят.
- След онова усилие на македонските българи - забелязах аз, - когато те тласнаха
въпроса към първия стадий на неговото разрешение, явяват се в уморената и изтощена
страна гръцките и сръбските чети, подобно на мародерите на бойното поле след
сраженията...
Ние дълго приказвахме за голямото зло, което шовинистическият тероризъм
причиняваше на македонското дело.
- Очевидно е - каза Бисолати, - че пред външния свят, който не познава истинското
положение в Македония, престъпленията на четите вредят много на македонската кауза.
Но това може ли да бъде един повод, за да се отсрочва приложението на реформите? Ако
в Македония да имаше ред и ако народностите да живееха в мир и съгласие, каква нужда
би имало да се вика на помощ намесата на Европа? Тая намеса е належаща именно
защото анархията в страната се усилва, става по-застрашителна.
Бисолати ме разпита за онова разрешение на Македонския въпрос, което предлага
България. Казах му това, казах му също каква е програмата на Вътрешната организация.
- Въвеждането на едно автономно управление ми се вижда - заяви той - най-доброто
средство за умиротворяването на Македония, единствено средство. Но обяснете ми защо
гърците и сърбите са против автономията?
Когато аз му дадох исканото обяснение, той каза:
- Да се иска дележът на Македония, ще рече да се преследва нещо невъзможно,
особено откакто Силите са взели в ръцете си прилагането на реформите.
После той попита:
- Какво е настроението на македонското население спрямо италианските офицери?
Аз му казах това, което е истината: че италианските офицери са популярни и че
тяхната популярност е толкова голяма, колкото е голямо тяхното безсилие...
- Едното ме радва - забеляза той, - другото... другото е печално. Това фалшиво
положение трябва да престане. Чрез него се компрометира Италия и се опозорява едно
дело на умиротворение, в което европейският свят е вложил своята съвест.
Бисолати си прибра бележките.
- Аз ще взема думата в Камарата - каза той в заключение - и ще се старая да хвърля
светлина върху положението в Македония.
- Ще искате също едно енергично действие на Европа, не се съмнявам.
- Да - не се съмнявайте. Вашата кауза ми се вижда права и аз желая искрено щото тя
да възтържествува. Победата на България по Македонския въпрос ще бъде един успех за
демокрацията и за европейската култура, тъй като тя ще способства за изчезването из
пределите на Европа един гнил организъм като Турция и на едно варварско управление,
каквото е турското. Ако ще стане неизбежно, щото да се намеси българската армия, аз
[427]
желая щастие на нейното оръжие, защото това оръжие ще служи на прогреса .
През първото ми пребиваване в Рим през 1903 година аз се опитах да бъда приет от
министъра на външните работи адмирал Морин, но той ме препрати при главния секретар
Малвано, при когото аз пък не рачих да отида, като казах, че един чиновник, колкото и
висока длъжност да заема, няма да има свободата да ми каже неща, интересни за един
вестник. Сега, много по-познат в Рим, аз успях без много мъка да видя наследника на
адмирал Морин, Титони. Още преди да тръгна за Италия, аз посетих италианския
дипломатически агент в София Куки Боасо, за да му кажа с каква цел отивам в Рим.
Вероятно той бе писал за това в Министерството на външните работи. Още с първите си
думи Титони, като изказа удоволствието си, че ме вижда, похвали „Вечерна поща", че е
модерен вестник с голямо влияние в България. Аз не очаквах щото той да ми направи
изявления от някой голям нов интерес за моите читатели. Както съм отбелязвал вече,
положението на Италия - съюзник на Австрия, но неин съперник в Балканите, съюзник на
Германия, но в особени споразумения с Франция - беше деликатно. В своите речи в
Камарата Титони трябваше да мери всяка своя дума, нещо, което подхождаше и на
неговия гъвкав пресметлив характер.
- Син на търговец - казваше ми за него Панталеони, - той знае да държи в ръката си
терзията.
Състоянието на работите в Македония го поставяха също в затруднение да се изказва
публично за тях. Силите бяха дали едно удовлетворение на Италия с назначението на един
италианец, генерал Ди Джорджис, за началник на европейските офицери в македонската
жандармерия. Но австрийските офицери явно го пренебрегваха и подбиваха неговия
авторитет както пред подчинените му офицери от другите народности, така и пред
турските власти. Това бе за италианския генерал едно непоносимо положение, от което
скоро след това той излезе, като си даде оставката, за да спаси своето достойнство. Аз
нямах безтактността надълго да говоря на Титони по Македонския въпрос, който той
познаваше във всичките изгоди на неговата постановка. Ограничих се само да му кажа
колко дълбоко българите в Македония са признателни към италианските офицери за
тяхното великодушно държание и какво ние очакваме от една Велика сила с традициите
на Италия. Той се показа чувствителен към тия мои думи. Неговите изявления бяха кратки и
отмерени и не излизаха вън от необикновените общи фрази, които се чуваха от страна на
всички Велики сили.
- Приложението на реформите ще се преследва мимо всякакви препятствия. Те ще се
подобряват постепенно и ще дадат в бъдеще по-големи резултати, ако населенията в
Македония дадат на Силите онова съдействие, което те имат право да очакват от тях и
което им се диктува от собствения им интерес. По-нататък - Европа е предприела в
Македония едно дело на умиротворение и на цивилизация. Тя е взела пред човечеството
тържественото задължение да изкара това дело до пълния му успех. Това задължение тя
ще го изпълни съвестно.
Моето интервю с Титони не даде на читателите ми никаква нова светлина. То послужи
само за удовлетворение на моята амбиция на млад журналист да бъда приет от
министъра на външните работи на една Велика сила и за рекламата на „Вечерна поща", че
нейният редактор има достъп в такива високи места.
Аз много желаех да видя французкия посланик Барер, за когото е ставало вече дума в
моите спомени, поради голямата му роля в сближението между Италия и Франция.
Българският дипломатически агент в Рим д-р Минчевич му говори за мен и той ми съобщи
кога мога да отида да го видя. През моя престои в Рим се разискваше от посланиците в
Цариград проектът за съдебния контрол в Македония. Барер съобщи главните точки от тоя
проект и аз можах да дам във „Вечерна поща" някои сведения, още непознати на
публиката и даже на нашето Министерство на външните работи. Двамата направихме
един анализ на новопредвидената реформа и дойдохме до съгласие, че приготвеният
проект не съдържа никакво средство за истинско въздействие.
- Очевидно - каза Барер - тоя документ не изглежда като да е бил диктуван от
Наполеона. Но какво искате? Посланиците сами не си правят илюзии. Те знаят, че да
оставят реформите на добрата воля на Хилми паша, значи да се осъдят на една смърт,
която даже не е почтена, защото Хилми паша бил станал напоследък много нахален и не
криел своята ирония спрямо реформеното дело. Но какво можеха да направят
посланиците? Те приготовляваха реформи за една Турция, която не е нито победена, нито
уплашена. Даже и такъв, какъвто е, Турция няма да приеме проекта. Ще стане нужда от
морска демонстрация. Е, добре, и това средство се изхаби. Страх ме е, че Турция при
такова едно заплашване няма да отстъпи. После: Силите ще ли се съгласят даже на една
морска демонстрация? Европа е уморена вече от тоя вечен македонски спор, тя има други
грижа, големите европейски народи не искат никакви авантюри, жадуват за спокойствие и
за богатства. От друга страна, Германия защитава султана. Тя ще се противи на всяко
крайно средство спрямо Портата. И най-сетне, а quoi bon? Македонският въпрос няма да
се разреши с такава реформа и с такива демонстрации.
- А как ще се разреши?
Моят събеседник дигна рамена и направи с ръка едно смътно движение, un geste
vague...
Думите на Барер бяха много обезсърчители, но телеграмите му, обнародвани във
френските дипломатически документи, свидетелстват за ревността му да съдейства в
усилията на Франция и Англия за разширението на реформите. Аз желаех да видя Барер не
само за да получа някои осветления от него за действието на Силите по Македонския
въпрос, но и защото неговата личност ме интересуваше като човек, станал от журналист на
посланик главно поради легендата - истинска или не - че бил участник в Парижката комуна.
През цялото време на разговора, особено когато се докоснахме до международното
положение и до политиката на Франция, той държеше върху мен един наблюдателен
поглед и сякаш учуден, че един млад човек от Балканите толкова отблизо е следил тия
неща. На излизане от кабинета му аз се спрях пред един негов портрет от Албер Бенар в
чакалнята му и казах няколко думи за тоя художник. Това му направи впечатление.
- Не искате ли - каза ми той - да ви дам една картичка за Каролюс Дюран?
Аз благодарих, но казах, че не обичам неговата живопис.
[428]
- Прав сте - отговори той. - C'est un vieux peintre ramolli .
Между високопоставените хора, които видях в Рим, беше и един кардинал. Княз
Фердинанд беше се годил за принцеса Елеонора и предвид на предстоящия брак аз
желаех да науча какво е неговото каноническо положение, след като той биде наказан от
Католическата църква поради преминаването на княз Борис в православието. Кардиналът
бе така добър не само да ме осведоми по тоя въпрос, но и да ми разкаже някои непознати
неща за отношенията между Фердинанда и папа Леон XIII.
- Когато българските делегати през 1887 година - каза той - предложиха българския
престол на княз Фердинанда, той, преди да приеме, се допита до много видни лица,
благосклонни към неговия дом и знающи добре международното положение. Той поиска
и мнението на папата. Леон XIII, който имаше големи и високи амбиции за църквата,
посрещна с радост щастливото събитие, което възкачваше един католически принц върху
престола на един православен народ. Светият отец го насърчи. Преди да замине за София,
княз Фердинанд отиде да посети папския нунций във Виена, кардинал Галинберти, който
сам ми разказа по-късно как е станало свиждането. Помня даже, че кардиналът живеел
тогава в една вила в околностите на Виена и че князът отишъл дори там да го дири.
Кардиналът предал на младия принц папското благословение и изказал надеждите си, че
неговото царуване ще се ознаменува с победи на църквата. След като князът се възкачи на
българския престол, Светият отец се застъпваше усърдно за него и правеше усилия за
неговото припознаване от Великите сили. Княз Фердинанд не показа обаче никаква
ревност за доброто на Католическата църква...
- Такъв бе неговият дълг - забелязах аз.
- Може би. Но такива не бяха надеждите на папата. Пред това разочарование Светият
отец охладня спрямо княза. Дойде след това скръбният факт за покръщението на
престолонаследника и свадата между папата и княза стана окончателна. Помня, че
свиждането по тоя повод между княза и блаженопочившия Леон XIII бе много драматично.
(Le Saint Pere a ete tres dur.) Светият отец се показа крайно строг.
Кардиналът даде някои подробности за начина, по който се оправдавал нашият княз,
но аз считам за неуместно да ги излагам тук, защото те ще имат интерес само за историята.
За да се види колко бил възмутен папата, ще кажем само, че той принудил Фердинанда да
се изкачва по стръмните стълби на папския апартамент (Леон XIII живееше на втория етаж
на Ватикана) при все това, че има асансьор. На края на свиждането папата казал на княза:
- Сине мой, виждам, че имате голяма нужда да се моля на Бога за вас!
Оттогава Ватиканът прекъсна отношенията си с Фердинанда.
- Но някакви мерки бидоха ли взети срещу Н.Ц.Височество?
- Светият отец в момента на първите си вълнения бе поискал да отлъчи княза. Сетне,
като се поуспокои, той бе решил да постави княза под интердикт. Ако това да бе станало, в
княжеския дом не щеше да може да се служи литургия. Но и тази мярка не се приложи.
Светият отец знаеше, че покойната княгиня Мария Луиза страда много в своята
благочестива душа поради покръщението в православие на своя първороден син, и той не
искаше да прибавя строгостите на църквата към нейните скърби и изпитания. („II ne voulait
pas ajouter a ses epreuves et a ses vouleurs, les rigeurs de l'Eglise.") По повод на очаквания
брак кардиналът разгледа следните хипотези: Ако княгиня Елеонора е католикиня, бракът
няма да представлява никакви трудности. От самото каноническо естество на католическия
брак произтича задължението, щото децата да бъдат възпитани в католическо
вероизповедание. Ако ли, както е вероятно, августейшата годеница е протестантка, то, за
да бъде венчан от католическото духовенство, княз Фердинанд трябва да вземе изрично
задължението, че децата му, произходящи от тоя брак, ще бъдат католици. Такова е
положението. Колкото за покръщението на Бориса, то няма никакво отношение с
каноническите условия на новия брак.
Аз пожелах да чуя какви са отношенията на княз Фердинанда със сегашния папа.
Формални отношения не съществували никак. Официално князът се сношавал с Ватикана
чрез Менини и чрез монсеньор Дусе, Никополски владика, името на когото чувах за първи
път. Ватиканът обаче не хранел никаква илюзия за католическата ревност на княза. Там
знаели, че княз Фердинанд желае преди всичко да бъде добре със Светия синод. Това
негово равнодушие към интересите на католическата църква наскърбявало Ватикана. Но
лично папата не се вълнувал от тия разочарования.
- Едно друго лице от Ватикана - заключи той: - Леон XIII бе папа-дипломат; сегашният
Пий X е папа-свещеник (un pape-cure). Леон XIII имаше за своя арена целия свят; Пий X
гледа на католическия свят като на една енория. Той държи щото пасомите му да бъдат
добри католици и да му се покоряват, а за тия католици, в чиято набожност не вярва,
мисли, че би било по-добре да напуснат съвсем църквата.
Месеците, прекарани тогава в Рим, са ми останали незабравими. Есента бе пълна с
прелест. Тоя път можах да се запозная със старините на Вечния град и да посещавам
музеите. Запознаването ми с живописта и скулптурата, почнато в Париж, продължено
преди четири години във Флоренция, намери сега тук едно неоценимо допълнение.
Срещите ми с моя бивш професор Панталеони бяха за мене неизмерима радост и поука.
Много често аз бях на обяд у него, придружавах го и в някои от разходките му по улиците
на Рим. Той обичаше да говори и речта му се пренасяше охотно от една тема на друга:
някоя новоизлязла книга, някое събитие на епохата, някои лица, действащи на
европейската сцена, някои знаменити личности на миналото, случайно попаднали в
разговора, някоя последна новина във вестниците, и всичко това с изблици на дълбоко
мислене и хумор. Панталеони ме запозна с много политически лица. Виждах, че има
удоволствие да ме представя на тях като свой ученик. Сам аз направих много познанства в
журналистическия свят, у който намерих гореща колегиалност както никъде другаде.
Особено приятелство ме свърза с Гвелфо Чивинини, кореспондент на големия вестник в
Милано „Корриере дела Сера". Освен журналист Гвелфо Чивинини беше и драматически
автор. Тъкмо тогава се даваше в един римски театър една негова социална драма с
потресающ реализъм. Разговорите ми с него бяха главно по литературата. До политиката
се докосвахме само откъм нейната забавна и весела страна. Еднъж, като стана дума за
една глава от „Клетниците".
 - Стена, зад която става нещо - аз цитирах думите на моя добър приятел, сръбския
поет Йован Дучич, който казваше за Никола Пашич: „Брада, зад която става нещо".
Чивинини ме укори, че приказвам без уважение за брадата, която имала огромно
значение в съвременната политика.
- Брадата - каза той - е една диплома за държавничество и едно знамение за
народите.
- Ренан поддържа - забелязах аз, - че историята познава четири начина за избор на
управници: изпитите, както в Китай, наследствените титли на дворянството, изборите,
както в съвременните демокрации, и лотарията със зърна от боб, както в Стара Гърция;
той намираше, че лотарията давала най-добри резултати. Излиза от вашите думи, че най-
доброто средство би било да се взема за мерило на мъдрост и достойнство брадата.
Той призна охотно, че тази идея не го плаши, и сетне, като се увлече, ми повери една
своя отдавнашна книжовна амбиция. Чивинини мечтаеше да напише една политическа
комедия, развръзката на която би била трагична. Тя би носила заглавие „Брада". Щяла да
представлява един държавен мъж, надарен от естеството с огромна брада. Тая брада,
която тече на струи като река и се развявала на вятъра като знаме, е тайната на неговата
изумителна кариера.
Тя е неговото средство за влияние, какво казвам? - тя е неговата програма, неговата
мъдрост, неговата слава. Тя убеждава, трогва, плаши и обайва. Еднъж обаче държавният
мъж се разболява опасно и чак след дълго отсъствие се явява в Камарата и взема думата.
Но вместо едновремешното благоговение, той вижда наоколо си нещо странно,
ненадейно, което очите му не могат да повярват: един депутат, някога тъй раболепен,
дръзва сега да го апострофира и Камарата му ръкоплещи, очевидно иронично. Тогава с
един жест на недоумение, държавният мъж простира ръка да улови брадата си, но уви! -
пръстите му шават безнадеждно във въздуха: хубавата легендарна брада я няма, болестта
я е отнела. Тогава той разбира всичко - изпаряването на неговия престиж и края на
неговата кариера. Блед, треперящ със своите голи вече челюсти, той напуска Камарата и на
другия ден вестниците съобщават, че той се обесил пред своето голямо огледало...
Очарованието ми обаче от престоя в Рим беше загрозено от вестта за убийството на
Борис Сарафов, тоя от моите другари, когото най-много съм обичал. Той бе убит заедно с
[429]
Иван Гарванов от Паница по заповед на Сандански . Да се напомни как те двамата
бяха убити, е достатъчно, за да се покаже неизмеримата подлост на убиеца, нещо
невидяно дотогава в България. Паница отишъл в дома на Борис Сарафова, където по
негово желание бил повикан и Гарванов, преговарял там за помирение между двата
лагера, съгласил се с тях, целувал се с тях и когато на излизане те го придружили в антрето,
той в тъмното ги застрелял. За Борис Сарафова ще имам другаде случай да говоря. Ще
отбележа тука само отвратителното впечатление, което неговото убийство направи сред
приятелите на Македония в Запад, някои от които и лично го познаваха. Борис Сарафов
олицетворяваше за чуждия свят македонската революционна борба и фактът, че той бе
убит от един българин в столицата на България, предизвика едно пакостно недоумение и
за българската политика, и за самото Македонско движение.
Бях още в Рим, когато от една кратка телеграма от Гренобъл (Франция) научих, че там
се поминал Константин Величков, и една голяма тъга ме облада, че той си отиде тъй рано
и че умря далече от отечеството си, между чужди хора. Статията ми във „Вечерна поща"
беше проникната от тези чувства.
„О, колко бих искал - пишех аз - щото тази смърт да е била бърза, внезапна, да е била
една минута на тих и мигновен преход, за да не е можел той да изпитва през студените
нощи без сън, през бледните есенни дни болката, че ще издъхне в самота, незнаен клетник
в чужда земя... Ако той бе мислил за смъртта като за близка гостенка, която ще навести
скоро неговата възглавница, той, който обичаше своето Отечество, би я чакал твърдо у
дома си: през прозореца, от който тя влиза, той би видял поне един кът от родното небе,
възпявано от него, и може би родните звуци на някоя песен в улицата, би люлели неговата
агония." Отгде идеше това вълнение у мене за един човек, когото не познавах и когото
никога не бях виждал даже отдалече? Неговото политическо минало не ме привличаше.
Директор в Източна Румелия като член на една партия, която обеща, че ще направи
Съединението и не го направи, министър при управлението на Народната партия, минал
после от нея в партията на д-р Данев, Константин Величков бе се намирал при всичките тия
фази на своята обществена дейност в лагери, които ми бяха противни. Но не тия, а други
обстоятелства определяха моите чувства към него. Другар на Тодор Каблешков в
Галатасарайския лицей - където две деселетия по-късно аз седях на тия чинове, на които те
бяха седели, Величков бе и негов сподвижник в революционното движение. Дядо
Методий Кусевич ми бе разказвал за него, как той в трагични дни подир Априлското
въстание, в постоянна опасност за живота си, събирал данни за кланетата и ги описвал за
чуждите вестници. Дядо Методий говореше за него както баща би говорил за своя любим
син, чувства, които бяха взаимни, тъй като и Величков в някои разкази пише с трогателна
обич за дядо Методий, въздигайки неговия образ на борец и голям българин. Аз често бях
говорил за Величкова и с д-р Генадиев, ученик в Пловдивската гимназия, когато Величков
беше директор на Народната просвета. Макар от групата на Захарий Стоянов, който
хранеше жестоки омрази против всички свои политически противници от
съединистическата партия, Генадиев говореше с необикновена почит към Величкова,
поставяше го много високо като оратор и ми цитираше много случаи, в които бе се
проявило неговото благородство. Всичко, което после научих за Величкова, го показваше
като човек с романтична природа и рицарски дух, една рядка фигура в българския живот и
по-особено в българската политика. Неговата доблест ярко пролича в събитията след 9
август, когато толкова характери се проявиха с низост. Величков бе един от хората, които
подготвиха атмосферата за свалянето на княз Александра, но когато то се извърши, той се
намираше в чужбина. Настъпи гонение против тия, които хвърлиха България в една
смъртоносна криза, водителите им избягаха в Цариград и там почнаха своите козни
против България. Тогава Величков се отдели от тях, довчера негови другари. Те подадоха
[430]
до великия везир навеки срамен махзар, с който искаха намесата на Турция . Поканен,
Величков отказа да тури своя подпис под техния. Те отидоха на група в охолно изгнание,
Величков и сега поканен, пак отказа да отиде при тях. Той живя в Италия сам, в нищета.
Онези се върнаха сетне в България и търсиха милост от Стамболова. Величков остана вън
до падането му, отхвърляйки всяка мисъл за преклонение пред неговата всесилна власт. В
тия години съвпада и учителстването на Величкова в Солунската гимназия като
преподавател по българска литература. От своя по-стар брат Владимир съм чувал за
неговите вдъхновителни уроци и за възторга, който той събуждал у тия македонски
младежи, които после виждаме в редовете на Вътрешната организация.
През своето изгнание Величков има време да се посвети и на литературната си
дейност. Неговото призвание се яви още в юношеските му години. Една вечер, преди
Освобождението, българите в Цариград били поканени да видят една българска драма,
голямо събитие в това време. Сюжетът бил поетичен, перипетиите трогателни. Публиката
слушала с развълнувано сърце и била горда, че тая пиеса не е превод, а дело на един
българин. Но това, което възбудило до крайност нейния патриотически възторг, то било
появяването на сцената на самия автор, голобрадо момче, с две големи черни очи, готови
да заплачат от радост, и с устни, треперещи от вълнение. Щастливият юноша, на когото тая
вечер изгряваше звездата, беше Величков, тогава ученик в лицея. Писателската дейност на
Величкова не изпълни обещанията, които даваше неговото лъчезарно юношество. Той не
даде на България един голям поет. Но мястото, което заема в българската литература, е
завидно. „Писмата от Рим" са писани с изящен стил и преводът на „Ад"-а е даден в
хармонични стихове.
След смъртта на Величкова научих за него неща, които още повече въздигат името му
пред потомството. Няколко дни преди 6 септември Величков бил предложил на своите
другари от Постоянния комитет те, като законна власт, да прогласят Съединението, но те
не се съгласили. Друг един факт, неизвестен доскоро на мен, го показва в пълната светлина
на неговото нравствено достойнство. Както е известно, при стамболовисткия кабинет
Народното събрание отпусна народни пенсии на Иван Вазов и Стоян Михайловски. Д-р
Генадиев настоя пред Петкова да се вземе същото решение и по отношение на Величкова,
който бедстваше. Петков се съгласи.
- Величков - разказа ми неговият издател Стоян Атанасов - не искаше да приеме една
пенсия, дадена му от неговите противници. Година и половина той отказваше да я получи.
Но изпадна в големи лишения, имаше дете, което заболя, и тогава ме повика и ми каза:
„Ще ти напиша едно пълномощно, за да отидеш да вземеш пенсията ми". Когато
подписваше пълномощното, сълзите течаха по лицето му.
 ПРОЕКТЪТ ЗА СЪДЕБНАТА РЕФОРМА И СЪПРОТИВАТА НА СУЛТАНА.
КОНЦЕСИЯТА НА АВСТРИЯ ЗА НОВОПАЗАРСКАТА ЛИНИЯ И
НЕГОДУВАНИЕТО В РУСИЯ. ПРОЕКТЪТ ЗА ЛИНИЯТА ДУНАВ -
АДРИАТИЧЕСКО МОРЕ. ПЕСИМИЗМЪТ НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД В ЕДИН
РАЗГОВОР С ПАЛЕОЛОГ
Международната обстановка през 1907 година беше следната. Конференцията в
Алжезирас тури край на франко-германския конфликт за Мароко и отстрани надвесилата
се опасност от война. Англо-германският антагонизъм - безпокойството на Англия от
растящото увеличение на германската флота, убеждението в Германия, че Англия търси
една война с нея, за да ѝ унищожи флотата - продължаваше при полемика между
вестниците на двете страни, но без да поражда опасения за някаква криза. Русия, сключила
мир с Япония, беше заела своето място в Европа и без да скъса споразумението си с
Австрия, насочваше своята политика към Западните сили. На 31 август Изволски подписа с
английския посланик в Петербург Николсон историческата спогодба, която тури край на
съперничеството между Англия и Русия в Централна Азия и отвори пътя за тяхното
сътрудничество в европейската политика. Една грижа продължаваше да занимава
Великите сили: Македонският въпрос. Тук има преплетени няколко епизода. Мюрцщегските
реформи бяха предвидени за един тригодишен срок. Силите настояваха той да бъде
подновен за същото време и Турция не се съгласяваше. Борбата на националните чети в
Македония даде да се разбере, че тя произлиза като следствие от член III на Мюрцщегската
програма, в който се предвиждаше едно ново административно разпределение на
територията на Македония с оглед към разните националности. Посланиците на Австрия и
Русия в Цариград, Зиновиев и барон Каличе, авторите на тоя член, преследваха с него една
скрита цел: новото разпределение да стане така, щото да не остави никъде българският
елемент да бъде в мнозинство. Тоя техен замисъл докара последствия, които те не бяха
предвидили. Сърбия и Гърция усилено се заеха да изменят чрез насилията на своите чети
етническата физиономия на Македония за деня, когато ще стане новото групиране на
народностите, и така за кървавата анархия, която настъпи в Македония, падна един упрек
върху Австрия и Русия, че са ѝ дали повод с обещанието за бъдещото административно
разпределение в трите вилаета. На 30 септември 1907 година двете велики сили подадоха
до правителствата на България, Сърбия и Гърция идентична нота, с която им обясняваха,
че споменатият член III от Мюрцщегската програма е бил зле претълкуван и че не се
касаело по никой начин за създаването на национални сфери в Македония. Тая нота
съдържаше също едно предупреждение към тях за туряне край на действията на четите.
Главният въпрос обаче, който занима дълго време Великите сили, беше съдебната
реформа. Те не гледаха еднакво на нея. Англия искаше ефикасен контрол, упражняван не
само върху съдилищата, но и върху затворите. Както и при другите реформи, тя беше
поддържана от Франция и от Италия. Изволски се доближаваше до тях. Австрия обаче
правеше всичко, щото съдебната реформа да остане така привидна, както бяха и другите
реформи, наложени на Турция, и намираше поддръжката на Германия, която насърчаваше
султана към съпротива.
 Проектът за съдебна реформа предизвика в Цариград същите тия сцени, които съм
описал, когато ставаше дума за финансовата: пращането от султана на паши до
посолствата за съвет, събрания на посланиците за редактирането на проекта, телеграми
между тях и правителствата им. Все по-явно ставаше, че Абдул Хамид ще остане
неотстъпчив. За другите реформи имаше наистина прецеденти: за чуждите офицери в
жандармерията в Македония - германските инструктори в турската армия; за финансовия
контрол - Международната дирекция за турските държавни дългове и Отоманската банка.
За съдебния контрол не можеше да се приведе никакъв прецедент. Султанът го
отхвърляше като посегателство върху държавния суверенитет на Турция и религиозното
чувство на турския народ, за когото правото и законите са основани на Корана. Между туй
несъгласието между Великите сили продължаваше. Аз съм вече отбелязвал усилието на
Англия щото делото на реформите в Македония, започнато от Австрия и Русия като най-
заинтересувани държави в Балканския полуостров, да добие все повече международен
характер чрез участието в него на всичките Велики сили; показвал съм и съпротивата на
Австрия. Тя с мъка се бе съгласила щото Финансовата комисия в Македония да се състои от
представители на всички Велики сили. Едно мнение: тая комисия да бъде натоварена като
международен орган да упражнява и съдебния контрол, срещна решителен отказ във
Виена. Преди да се оттегли от своя пост на министър на външните работи, граф Голуховски
бил казал на руския посланик Урусов, че ако другите Сили настояват щото контролът на
съдебната реформа да се повери на Финансовата комисия, Русия и Австрия ще скъсат
Мюрцщегското споразумение с неговите клаузи на незаинтересуваност и ще измият ръцете
си от всяка отговорност за участта на реформите и бъдещето на Македония. На същия
възглед стоеше и неговият наследник барон Ерентал. Той казал на френския посланик във
Виена маркиз Дьо Реверсо: съдебната реформа трябва да остане под австро-руски
контрол, а не под Финансовата комисия. Участието на всички Сили във Финансовата
комисия е последната отстъпка, която Австрия и Русия са направили от своя мандат, и няма
[431]
да отидат по-нататък . Докато посланиците се събираха, за да постигнат
разбирателство между самите тях, Австрия водела тайни преговори със султана за
погребването на въпроса за съдебния контрол срещу изгоди за себе си. През февруари
1908 година се узна, че е излязло едно ираде, с което се даваше концесия на Австрия за
постройката на линията Нови Пазар - Митровица. Това бе един голям успех за австрийската
дипломация, тъй като свързването на железниците в Босна с линията Скопие - Солун
освобождаваше австрийския транзит за Средиземното море от пътя през Сърбия. Нейното
поведение обаче да действа зад гърба на посланиците в Цариград и да изкористи въпроса
за съдебния контрол за своите цели, бе заклеймено като циничен егоизъм и нелоялност
спрямо сътрудниците ѝ в едно общо дело, предприето в името на човечността и
европейския мир. В едно частно писмо до сър Едуард Грей, министър на външните работи,
О‘Конор му пишеше от Цариград: съвпадението на необикновеното благоволение на
султана към Австрия и нейното колебание да прибегне до натиск върху Портата било
[432]
толкова поразително, че всичките води на Босфора не щели да измият петното ѝ .
Зиновиев, който слепешката бе вървял с политиката на Австрия, сега викнал: предателство!
Най-голямото възмущение идеше наистина от руска страна, тъй като се касаеше за
измяната на една държава, свързана с нея чрез споразумението от 1897 година.
Английският посланик в Петербург, Николсон, описваше възмущението в Русия като
всеобщо. Разбрало се, че сдружаването с Австрия значело пожертване на славянските
интереси и че едно продължение на тая политика щяло да даде на Русия ролята да се
оставя да бъде и занапред лъгана. Руските вестници, без разлика на теченията, които
представляваха, въставаха против политиката на Австрия с еднакъв тон. „Новое время"
пишеше, че австрийският министър на външните работи с добитата от него концесия за
Новопазарската линия и скопчването на босненските железници с турските искал да
образува един пряк път от Берлин до Солун, Пирея и от там до Суецкия канал и Индия,
план, който имал за цел германизацията на Близкия изток. „Барон Ерентал като че ли
живее на луната - продължаваше вестникът на Суворина - и е забравил, че освен турци и
гърци на Балканите има и много милиони славяни." Умерено либералният вестник
„Слово" напомнюваше, че той е смятал винаги като грешка от страна на Русия
Мюрцщегското споразумение с Австрия и че тя един ден ще се разкайва за това. Вестникът
посочваше в какъв разрез е новият австрийски железопътен план със славянските интереси
в Балканския полуостров. „Русь", също либерален орган, бележеше, че преговорите, които
Австрия водеше едностранно с Турция, даваха свободни ръце на Русия за нейната
собствена политика на Балканския полуостров.
Получената от Австрия концесия за линията Нови Пазар - Митровица има за пряко
последствие повдигането от страна на Сърбия на въпроса за една линия Дунав -
Адриатика. Това бе една стара идея на сръбските правителства. Свързването на сръбските
железници с Адриатическото море, това значеше да се избави сръбският износ от
минаването през Австрия, която при всяко напрежение в отношенията с Белград
заплашваше да му прави мъчнотии от естество съвсем да го спрат. Аз няма да се спирам
върху усилията на Сърбия да добие съгласието на Турция и върху поддръжката, която
намери у Западните сили и особено Русия, силно загрижена за осигуряване сръбската
икономическа независимост от външен гнет. Оповестяването на австрийската конвенция за
линията в Новопазарския санджак произведе силно впечатление в България и развълнува
общественото мнение като нов опит за австрийското проникване в Балканския полуостров.
От един разговор на генерал Паприков, тогавашен министър на външните работи в
кабинета на Малинова, с управляващия Английското агентство Барклей знаем за грижите,
които са занимавали българското правителство. Паприков смятал въпроса за политически и
от голяма важност за България. Цялата работа дошла така ненадейно - казал той, - че
правителството не знаело какво да прави. Засега то чакало да види какво становище ще
вземе Русия, но то намирало, че ще бъде справедливо Турция да се съгласи за постройката
на линията Кюстендил Куманово, която да тури София в пряка връзва със Скопие и Солун.
Английският дипломат изтъкваше (сигурно по думите на Паприкова), че сръбският проект
за една линия от Прахово на Дунава през Тимошката долина, Ниш до Адриатическо море
щяла да бъде много вредна за българските интереси. Тя щяла да насочи румънския трафик
през Сърбия и щяла да осуети отдавна преследваното желание за свързването на
българските железници с румънските чрез един мост при Свищов, нещо, което би
[433]
освободило българския износ за Европа от минаването през Сърбия .
 Бързите събития, които се развиваха, не оставаха време и сгода нито на Австрия да
свърже босненските железници със Скопие и Солун, нито на Сърбия да постигне
осъществлението на проекта Дунав - Адриатика. Получената от султана австрийска
концесия има само един пряк резултат: да отдели Русия от Австрия, да я приближи до
Англия и да тури началото на една англо-руска политика по Македонския въпрос в смисъла
на няколко пъти повтаряните предложения на лорд Лансдаун. Още на 10 февруари сър
Едуард Грей пишел на Николсон в Петербург, че поведението на Австрия да търси изгоди
за себе си от Турция, докато Великите сили водеха преговори с нея по съдебния контрол,
изглеждало като да скъсва Европейския концерт в Цариград. Английският министър
натоварваше посланика да предаде тоя му възглед на Изволски. Изволски от своя страна
беше все повече възбуден от нелоялността на Австрия. През октомври той се срещнал с
Ерентал, който не му казал нищо за своите тайни преговори с Портата. В частно писмо до
сър Едуард Грей Николсон ето как описваше неговото състояние на духа: „Раздразнението
му несъмнено ще мине, но неговото доверие (в Австрия, б.м.) е раздрусано; и това, което
е по-мъчително за един човек, доста суетен, то е, че той сам чувства до известна степен, че
е останал излъган". В добавък избухването на негодувание в руския печат било толкова
силно, че нямало да му позволи да върне отношенията с Австрия на старата основа и че
той щял да клони все повече към английското становище. Такова впечатление изнесъл от
последната си среща с него. Каквито уверения и да получел от Виена и Берлин, Изволски
не можел по-нататък да се полага на сътрудничество с Австрия и Германия. „Той е много
изненадан - бележеше Николсон, - че Ерентал, толкова години (посланик) тук, не е можал
да види дълбокото чувство, което съществувало в Русия по всички балкански и македонски
работи, и че не можал да прецени факта, че Мюрцщегското споразумение било
[434]
непопулярно в тази страна и че няма да устои на каквото и да е силно сътресение."
Англо-руското сътрудничество по въпроса за реформите в Македония се прояви едва
през лятото на 1908 година. Цялата пролет мина под знака на усилията на Западните сили и
на Русия да помогнат на Сърбия за линията Дунав - Адриатика. Проектът за съдебния
контрол беше погребан от измяната на Австрия и въобще целият Македонски въпрос
изглеждаше като приспан. Революционната борба в Македония обаче продължаваше
неотслабно. След Илинденското въстание Даме Груев възстанови Вътрешната организация
от ударите, които тя бе получила, и нейната дейност не закъсня да се почувства. Вече в
1904 година виждаме една учителка, Славка Чакърова, осъдена на смърт за пренасяне на
оръжие. Моят другар от „Вечерна поща" П. Н. Даскалов присъства на процеса като
пратеник на вестника. В съдебната зала имало многобройна публика от консулите в Солун,
от европейски представители в реформеното дело, от чужди кореспонденти и от местни
хора от разните народности. Даскалов разправяше с възхищение за смелостта, с която
младата и красива българка отговаряла на задаваните ѝ въпроси, и за гордото ѝ
спокойствие пред едно обвинение, с което прокурорът искаше нейното смъртно
[435]
наказание . През декември 1906 година Даме Груев падна убит нощем, на връщане от
София, придружен само от един четник, и окървавеното му тяло бе намерено зарито в
снега. Аз познавах Даме Груев още от юношеските си години, когато бях посветен във
Вътрешната организация, и почувствах жестоко голямата загуба, която неговата смърт
беше за Македония. Във „Вечерна поща" дадох един портрет за него, в който говорех за
необикновената привлекателност на неговата личност и особено за несравнимите му
[436]
качества на революционер агитатор .
„Даме - пишех аз - не държеше речи: той беседваше. Той беседваше и неговите
главни средства бяха анекдотът и иронията. С едно удивително чутье, в един миг той
откриваше психологията на простите люде и веднага безпогрешно той действаше на тях.
Други агитатори клеймяха пред народа великия позор на робството и се стараеха да
възбудят един мимолетен бунт в душите; някои биеха на юначните чувства на масата или
на религиозната ѝ омраза против турците. Даме в своите беседи обгръщаше всичкия
живот, цялото духовно битие и се стараеше да всее революционното съзнание във
всичките гънки на душата. И неговото слово никога не падна на безплодна земя, и там,
дето то падна, то пусна дълбоки корени и никой не може вече да го изкорени... Само един
агитатор с такива качества можеше да създаде една трайна революционна организация в
Македония. И наистина Гоце Делчев и Даме Груев бяха основателите на Вътрешната
организация и хората, които я въодушевяваха на първо време, единият със своя героизъм,
другият със своя ум." После продължавах: „Целият негов живот се слива с живота на
Организацията. Откато тя биде основана и до последната му минута той стоя неизменно на
своя пост без отдих, без почивка. Турските затвори на няколко пъти го отделяха от
Организацията, но в нея бяха останали здравите начала, които той бе положил в нейните
основи; неговата мисъл, неговият дух и всичката любов, която той бе вдъхнал към
революционното дело. И когато излизаше от затвора, той имаше едно върховно утешение,
дадено на малцина революционни деятели: утешение да види, че бе създал ученици...
Ако през трагичната нощ, когато той издъхна с душмански куршум в гърдите, Даме,
прострелян в окървавения сняг под едно зловещо и безучастно небе, можа за миг да
задържи своята гаснеща мисъл, то сигурно тя го е приспала във вечността със същото
върховно утешение: утешението, че духът му ще живее в борбата и мисълта му ще
възтържествува в победата..."
Скръбта за неговата смърт бе дълбока не само в Македония, която виждаше в
неговото лице истинското подобие на Левски, но и в България, където името му беше
общопознато и уважавано. Иван Вазов с едно свое стихотворение причисли неговия образ
[437]
към ликовете, възпети в „Епопея на забравените" . Македония беше потресена от
загубата на Даме Груев, но не обезсърчена. Решението ѝ да води борбата докрай
оставаше несломимо. Никога българският народ не се е борил при такива тежки условия
както сега, защото той имаше да се бори в Македония на три фронта: срещу турската
войска, срещу гръцките чети и срещу сръбските. Малко народи имат в своето минало
примерите на героизъм и самоотвержение, които революционната борба в Македония
след Илинденското въстание остави за българската история. В своите „Спомени от
Македония и Цариград" аз разказах как моят другар от училището „Св. Климент" в Охрид,
Христо Узунов, войвода на една чета в Охридско, заграден в една кула от турската войска,
тури край на живота си заедно със своите другари, след като изстреляха всичките си
патрони. На 14 юли 1907 година стана сражението при „Ножот" в склоновете на Бабуна
планина, Прилепско. И тук четата беше обградена. Четниците, повечето от Костурско, се
биха, докато хвърлиха последните си бомби, и после сами се застреляха. Енвер бей, който
командвал турските войскови части, поразен от тази героическа саможертва, заповядал на
войниците с три изстрела да отдадат военна почит на падналите. Такава военна почест бе
отдадена по-преди и на Христо Узунов и другарите му по заповед на офицера, който ги бе
обградил.
Австрийската концесия за Новопазарската линия, пропадането на проекта за съдебен
контрол и настъпилото затишие по Македонския въпрос събудиха песимизъм в
българската общественост. В един свой рапорт френският дипломатически агент описва
угнетеното състояние, в което намерил княз Фердинанда при един разговор с него. Трябва
да отбележа, че Морис Палеолог имаше перо на романист и че княз Фердинанд е обичал,
говорейки пред чуждите дипломати, да дава преувеличен израз на своята загриженост, за
да покаже, че задачата му е тежка и че трябва да му се помогне. Все пак тоя документ
остава от значение за начина, по който Фердинанд гледаше в оня момент на положението
на България и на своето собствено положение. Князът поканил Палеолог на интимен обяд
и после го отвел в кабинета си на доверителен разговор, като го помолил да не предава
думите му в официален рапорт. Френският дипломат излага причините за тревогата, от
която Фердинанд бил обладан. Те били пет: „1-во. Австрия прави в тоя момент една
решителна стъпка към Солун. Преди даже да бъде построена железопътната линия в
Новопазарския санджак, тя ще бъде виртуално във владение на Македония... 2-ро. Русия,
заета със своите вътрешни затруднения и нейното превъоръжаване и свързана с Австрия
чрез споразумението от 1897 г., оставя на последната свобода на действие. Балканските
славяни не трябва да очакват никаква помощ от Петербург понастоящем. 3-то. Българите
почват да разбират, че Македония е загубена за тях. Те няма да простят на своя владетел
това разочарование. 4-то. България не може да поддържа за повече от една или две
години своите военни разходи, без да стигне до фалиране. 5-о. Всяко тяхно намаление ще
предизвика такова негодувание в страната и особено във войската, че една революция ще
бъде неминуема". Всичките тия съображения - пишеше Палеолог - дават на княза да счита,
че ако той днес не прибегне до война, то ще бъде в скоро време детрониран, ако ли не и
убит. Той свърши (разговора) с тези думи:
- Знаете колко много ми е противна войната. Кълна ви се, че съм решен, твърдо
решен да я избягна. Но не намирам вече какво да кажа на тия около мене, които ме
тласкат към нея. И аз се питам дали чрез своето бездействие не съм на път да погубя своята
страна и себе си. Какво мислите вие? Отговорете ми така откровено, както аз току-що ви
говорих.
Палеолог му отговорил, че България нито военно, нито дипломатически е в състояние
да воюва срещу Турция, ако не ѝ помага някоя от Великите сили. Тогава Фердинанд
попитал:
- Не мислите ли, че ако ние се намерим във война, Русия ще бъде морално принудена
да ни се притече на помощ? Знаете, че това е като догма за русофилската партия и
стамболовистката.
- Тъкмо това - отговорил Палеолог - ми каза наистина преди няколко дни самият шеф
на стамболовистите г. Генадиев. Но аз му забелязах, че ако в 1877 г. цар Александър II
обяви войната под натиска на славянофилското обществено мнение (sous la poussee du
slavisme), би било погрешно да се заключи, че и цар Николай II ще се остави да бъде
увлечен... Самата Русия сега била изтощена и за известно време изцерена от наклонността
към авантюри. При това в 1877 г. тя била способна да взема своите решения. Сега -
забелязал Палеолог - тя е свързана с Франция и Англия, а нито едната, нито другата са
разположени да се отвори Източният въпрос.
- Вие имате, уви! напълно право - въздъхнал Фердинанд. - Убеден съм, че ако водим
война, Русия няма да ни окаже никаква помощ, гледайки да присъедини, под една или
друга форма, смазаната България. Аз много добре разбрах това миналия септември,
когато моят стар приятел великият княз Владимир дойде да присъства на
възпоменателните тържества за войната от 1877 година. Тогава във Виена и Берлин
повярваха, че ми носи благовестта на царя, че ние обмисляхме заедно една нова
освободителна война. Е добре, единственият намек от негова страна върху политиката
беше да ми каже, че никога отношенията между Австрия и Русия не са били тъй интимни,
че имал голяма обич към император Франц Йосифа и че щяло да бъде празник за него да
отиде да прекара няколко дни в Шьонбрун, след като се раздели с мен!... Не - заключи
Фердинанд, - не можем да очакваме нищо от Русия. Ето защо аз мисля както вие, че
войната не може да ни доведе, освен до катастрофа. Представлявате ли си моето връщане
в София след едно поражение? Няма да вляза жив в тоя дворец. Но тогава какво да правя?
Да оставя Австрия спокойно да продължи своето проникване към Солун, т.е. да затвори
завинаги Македония за българите?
- Немското проникване в Македония – забелязал Палеолог - не ни изглежда така
окончателно сигурно, както го вярва Ваше Царско Височество. Великите сили, които са
взели в ръцете си делото на реформите, не са казали последната си дума.
Надеждите на българите за автономия на Македония можели още да се осъществят,
но не дотолкова, доколкото те са разумни. Фердинанд обаче възразил:
- Ще трябва да минат доста години, поне пет или шест, за да може Русия да действа с
военна сила срещу Турция, за да ѝ наложи реформите; защото без военна принуда
турското правителство никога няма да ги приеме. В тоя промеждутък Австрия ще бъде
безвъзвратно настанена в Македония. Малко важи, че тя още не държи там гарнизони, ако
има стопанско и политическо надмощие в страната. Впрочем България не може да чака
толкова дълго; тя е на края на своето финансово напрежение.
Палеолог му казал, че трябвало чрез някои вътрешни реформи или чрез някаква
програма за стопански предприятия да се отклони вниманието на българския народ от
тази Македония, която го хипнотизира. Фердинанд обаче го прекъснал. Палеолог го
попитал: няма ли между бездействието и войната някое средно разрешение? Фердинанд
отговорил:
- Току-що опитах дипломатическото действие. Вие знаете, че напоследък направих на
руското правителство едно предложение, за което мислех, че ще му бъде угодно, както и
на английското правителство, тъй като съгласуваше становищата на двата кабинета. Те не
ми направиха честта да го разискват... Видите ли, има само едно средство да се принуди
Европа да вземе под внимание нашите искания, това би било да се подкрепят те чрез една
военна демонстрация. Както знаете, тласкат ме енергично към това. Но аз няма да отстъпя.
Аз познавам моите българи. Деня, в който бих ги мобилизирал, те няма да бъдат вече в
моите ръце. Ще ги изтърва. И тогава би настъпила войната, голямата национална война с
всичките зловещи последствия, които предвиждам.
Разговорът траял вече близо два часа. Фердинанд накрая му казал:
- Все не виждам никакъв изход пред себе си. А трябва да намеря някакъв... Смятам
други ден да замина на лов в Родопите, имам нужда да бъда сам и да размишлявам.
Той казал, че след завръщането си около 19 май щял да вика Палеолога пак. Но не
изглежда това да е станало. Сам Палеолог е предвиждал, че Фердинанд може би ще се
[438]
разкае, че така се е разкрил пред него .
 ТАКТИКАТА НА АНГЛИЙСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ДА ИЗПОЛЗВА
НЕГОДУВАНИЕТО НА РУСИЯ ОТ АВСТРИЙСКАТА ИЗМЯНА И ДА Я
ПРИВЛЕЧЕ КЪМ СВОЯТА ПОЛИТИКА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС. НОВИ
ПРЕДЛОЖЕНИЯ НА СЪР ЕДУАРД ГРЕЙ ПО РЕФОРМИТЕ. ЕДНА НОТА НА
ИЗВОЛСКИ ПО СЪЩИЯ ВЪПРОС. СРЕЩАТА НА АНГЛИЙСКИЯ КРАЛ И НА
РУСКИЯ ИМПЕРАТОР В РЕВАЛ
В действителност изгледите на положението не бяха така мрачни, както ги
представяше княз Фердинанд със своя навик на преувеличения и изкуственост. Рапортът на
Палеолог е от 11 май, а в това време беше в пълен ход сближението между Англия и
Русия, упътвайки ги към разбирателство по Македонския въпрос. Аз ще се върна пак върху
обрата, който бе настъпил в Русия веднага след коварната измяна на Австрия. Сведенията,
които Николсон бе дал от самото начало за това на своето правителство, ставаха всеки ден
по-надеждни за английската политика. На 18 февруари той пишеше: „Искането щото Русия
сега да напусне своето сътрудничество с Австро-Унгария и да се нареди на страната на
Западните сили по въпроса за реформите в Македония е може би фактически всеобщо в
печата и както разбирам, е поддържано от голямата част на общественото мнение. Аз
имам всяко основание да вярвам, че гореспоменатият възглед се споделя също и от
руското правителство". Николсон добавяше, че няма много да закъснее щото насочването
на Русия към тая политика да вземе и практическа форма. „В меродавните кръгове -
бележеше той - има силно желание да се ускори изпълнението на реформите в Македония
и да се осигурят и покровителстват интересите на славянските населения; и за да се
постигнат тези цели, смята се за необходимо (Русия) да се нареди до тия Сили, която са
въодушевени от същите намерения." В заключение Николсон, казваше, че в Русия гледали
сега към Англия като към най-подходяща помощница за тласкането напред разрешението
на Македонския въпрос и се надявали, че с нейното сътрудничество, с това на Франция и
може би на Италия ще може да се образува една група, която да накара Турция да приеме
реформите, смятани като безспорно съществени.
Между туй общественото мнение в Англия настояваше все по-силно за една
енергична политика по Македонския въпрос и Балканския комитет, в който влизаха
общественици и политически мъже с име и влияние, правеха натиск върху правителството,
за да излезе с една нова инициатива. Сам Едуард Грей смяташе, че такава една задача му
се налага. Той предложи най-напред щото преследването на четите да не се оставя на
турската войска, чиито издевателства върху християнското население бяха известни, а да се
повери на жандармерията под командата на европейските офицери в нея. Австрия се
обяви веднага против. Що се отнася до Русия, Изволски възрази, че руското обществено
мнение не може да се съгласи офицери руси да водят турци в сражения „със славянските
братя", т.е. с българските чети и със сръбските. На 3 март Едуард Грей изпрати една
циркулярна нота до Великите сили с нови предложения по реформеното дело в
Македония. Нотата подлежеше, по английския парламентарен обичай, да бъде
обнародвана в една Синя книга и бе редактирана със силни думи от естество да задоволят
английското обществено мнение. Тя съдържаше също и строги предупреждения към
Великите сили. Сър Едуард Грей изтъкваше тежката нравствена отговорност, която пада
върху тях за положението в Македония, и напомняше задължението, което им се налагаше
от член 23 от Берлинския договор. Енергична по своя тон, нотата на сър Едуард Грей
показваше обаче едно отстъпление от твърдата политика на неговия предшественик. Лорд
Лансдаун бе предложил за Македония един генерал-губернатор не турски поданик и
назначаван със съгласието на Великите сили. Сър Едуард Грей подновяваше това
предложение, но в една смекчена форма. Той говореше за генерал-губернатор, на когото
да се даде свободна ръка и който да не може да бъде уволняван без съгласието на Силите,
но бележеше по-нататък: „Генерал-губернаторът би бил турски поданик и въпросът дали
той ще бъде християнин или мюсюлманин би бил от сравнително малко значение, ако
другите условия, като например личният му характер, неговите права и положение, са
задоволителни." По-нататък сър Едуард Грей предлагаше намаление на турската войска, за
да не става нейното поддържане непоносимо бреме за бюджета на трите вилаета,
увеличение състава и правата на жандармерията, разширение на контрола на
Финансовата комисия. В замяна на намалението на турската войска в Македония сър
Едуард Грей предлагаше щото Великите сили да дадат на Турция гаранция срещу всяко
нападение отвън върху територията на трите вилаета, докато изпълнението на реформите
се извършва задоволително. Английският министър препоръчваше да не се взема предвид
фактът, че тия искания могат да срещнат съпротива в Цариград. Винаги Турция била
противостояла, но ако Великите сили настоят сериозно и единодушно, тя щяла да отстъпи,
както е правила и при други подобни случаи. Сър Едуард Грей обръщаше внимание на
Силите, че тяхното несъгласие може да доведе до разпадането на Европейския концерт и
като остане въпросът за Македония неразрешен, може да се повдигне Източният въпрос с
всичките му опасности за мира.
[439]
Нотата на сър Едуард Грей не намери руския министър на външните работа
подготвен да я посрещне с пълно одобрение. Изволски клонеше несъмнено към
сътрудничество с Англия и доказа това със споразумението, което сключи с нея за
Централна Азия; но по Македонския въпрос, въпреки оптимистическите предвиждания на
[440]
Николсон, оставаше още под влиянието на Азиатския департамент и на идеите, които
Зиновиев бе поддържал от Цариград, т.е. Македонският въпрос да остава неразрешен
основно, докато Русия дойде в положение тя да го разреши. Така Изволски посрещна
английската нота с известни възражения. Нему не се нравеше много идеята за генерал-
губернатор на трите вилаета. Той я намираше неудобна, защото щяла да значи дълбока
промяна в административната система на Турция и защото султанът нямало да я приеме.
Изволски също клател глава - пишеше Николсон - досежно даването гаранция за Турция
против едно нападение отвън. Това щяло да бъде нагърбване с едно задължение с големи
отговорности и може би неизпълнимо при дадени обстоятелства. Очевидно Изволски е
имал предвид една турско-българска война, при която Русия не можеше да пази Турция.
Три деня след тоя разговор руският министър пишеше на Николсон: „След като размислих
добре, дойдох до заключението, че най-доброто, което в този момент може да се направи,
то е да се остави свободно поле за предложенията на сър Едуард Грей". На 17 март сър
Едуард Грей в едно частно писмо до Николсон отговаряше, че ако Силите отхвърлят
предложенията му, Изволски можел да направи предложения, близки до тях, и да спечели
така нравствен кредит за руското правителство. „Единственият шанс, който аз виждам, за
да се постигне напредък с македонските реформи - пишеше Грей, - е да сложим всичките
наши карти на масата при най-добрата сгода. Аз вярвам, че известен напредък ще бъде
[441]
постигнат, ако постъпим така, и че никакъв напредък няма да се постигне иначе .
Английската нота стана известна в печата. Изволски се чувстваше принуден от руското
обществено мнение и той да излезе с едно свое предложение. Но твърде повърхностен, за
да изучи сам положението в Македония, и твърде слаб, за да противостои на мнението на
своите подведомствени, неговият проект отражаваше почти изцяло старата руска политика
на Зиновиева. Наместо генерал-губернатор, титла, която все пак можеше да даде една
идея за самоуправление, Изволски препоръчваше един главен инспектор, качество, което
вече имаше Хилми паша, и с права, които той притежаваше вече по предишни
споразумения с Портата, но с условие да не може да бъде уволняван в предвидения срок
без съгласието на Силите. Той също предвиждаше разширение правата на контрол върху
администрацията от страна на Финансовата комисия, при еднакво участие в нея на
Великите сили. С това той подчертаваше международния характер на европейската намеса
в Македония, в началото австро-руска. Тук руската политика извършваше една крачка
напред в духа на желанията, изказвани от руския печат. Изволски привличаше вниманието
на Силите върху една препоръка на европейските ръководители на македонската
жандармерия, щото във всяко село да бъдат назначени по нейно посочване и въоръжени
хора, които да го пазят от нападения. Аз не можах сега да препрочета тоя пасаж от нотата
на Изволски, без да изпадна в учудване от химеричността, която той издава в оценката на
фактическото положение в Македония. Като се знае например, че всички български села
участваха в Революционната организация, може ли да се помисли друго освен това, че
„пъдарите", за които става дума, ще бъдат нейни агенти? Действително в едно частно
писмо до Николсон държавният подсекретар на външните работи Хардинг бележеше, че
тия въоръжени хора много лесно биха могли при дадени обстоятелства сами да се
[442]
присъединят към четите . Руската нота беше незадоволителна за английското
правителство. Хардинг се надяваше, че след преговори между двете правителства ще се
стигне до едно споразумение, с което да се получи за Македония нещо повече от
пропадналата съдебна реформа. Размяната на мисли е продължавала цял месец, докато е
станало явно, че за пълното съгласие е необходима, както се казва днес, една среща на
високо равнище. Тази нужда се чувстваше и от двете страни. На 13 април Хардинг пишеше
на Николсон: „От Руското посолство ми казват, че едно посещение на краля при
императора в Ревал би било крайно добре посрещнато (в Русия, б.м.). Аз настоях за това
пред Грей преди няколко дни и той щял да говори на Асквит, но не е възможно нищо да се
уреди, докато кралят се върне през май. Моментът ми се вижда благоприятен... Това
посещение е по моето мнение работа, която трябва да преследваме сега; то може да бъде
ключът за разрешението на много въпроси, като се понрави на императора и на русите и
ги накара да работят с нас в Близкия и Средния изток. Ние сме много обнадеждени
досежно македонските реформи. Ако успеем да се споразумеем с Русия, ние ще можем да
осигурим сътрудничеството на Франция и Италия и макар Австрия и Германия на първо
време да правят обструкция, имаме основание да вярваме, че на Германия ще бъде
толкова неприятно да види една комбинация от четири сили в опозиция спрямо нея и
Австрия, че тя ще върви по неволя с нас и по тоя начин ще накара и Австрия да стори
същото". Английското правителство беше обнародвало в една Синя книга руския проект и
своя отговор. Хардинг обясняваше защо е станало така. Целта била да се осветли
общественото мнение в Европа. „Знаейки - бележеше Хардинг, - че нашият възглед ще
бъде благоприятно посрещнат от руския печат, ние също знаехме какво въздействие ще
има това върху Изволски. Аз съм щастлив да науча от Вас, че не сме се лъгали."
Действително, в разлика от своите предшественици, които гледаха дали императорът е
доволен от тях или не, Изволски беше крайно чувствителен към това, което руските
вестници пишеха за неговата политика. Техният глас засягаше не толкова неговото
положение, колкото неговата позната абициозност. Много по-голяма сметка трябваше да
държи английското правителство за английското обществено мнение. „Нашето държание
по Македонския въпрос - бележеше Хардинг - е много одобрено в тази страна (т.е. Англия,
б.м.) и поради тази причина би било невъзможно да приемем проекта на Изволски
какъвто е."
В началото на май кралят дал съгласието си. Срещата между двамата владетели стана
в Ревал на 9 и 10 юни. Крал Едуард се придружаваше от сър Чарлс Хардинг, комуто
английското правителство бе дало, само за тоя случай, качеството на министър; руският
цар - от председателя на Министерския съвет Столипин и от Изволски. Имаше няколко
причини, за да бъде срещата в Ревал сърдечна. Споразумението, станало между двете
държави по въпросите на Централна Азия, беше изпълнявано и от двете страни с пълна
лоялност при случки, които в друго време биха докарали конфликти. Крал Едуард водеше
сестра на майката на Николая II и роднинската атмосфера се усилваше още повече от
присъствието на кралицата и на двете императрици, бившата и настоящата. От друга
страна, сър Чарлс Хардинг имаше лични връзки с Изволски от времето, когато бе посланик
в Петербург (1904-1906 г.). От един негов писмен доклад до сър Едуард Грей знаем за
[443]
размяната на мисли, която станала между двамата . Разговорът между тях траял три
часа. Той се прострял върху Персия, Афганистан, Индия, както и върху Македония. Сър
Чарлс бележи, че Македонският въпрос ги занимал най-дълго. „Изволски каза - пише
Хардинг, - че проектът за македонските реформи бил един от тия въпроси, които той имал
най-присърце и по който руското обществено мнение, както се показвало в печата,
държало силно. Той лично щял да бъде щастлив да приеме изцяло проекта, съставен най-
напред от сър Едуард Грей, ако да беше видял най-слабия изглед, че ще бъде одобрен от
останалите Сили и най-накрая от султана. Той знаел обаче като факт, че тоя проект би
срещнал най-силна съпротива от страна на Германия и Австрия." Изволски предвиждал
също мъчнотии, ако се внесат драстични изменения в неговия план, както той бе изложен
в новата руска нота. Касаеше се за една нота, съставена от него тъкмо преди да тръгне от
Петербург за Ревал и в която той разширявал някои от старите свои предложения. „Той ми
напомни - продължаваше Хардинг, - че Русия е постоянно в мъчно положение спрямо
Германия вследствие военното надмощие на тази сила на границата, че в Германия
съществувала нервозност досежно бъдещите политически развития (на отношенията, б.м.)
между Силите и че възрастта и слабото здраве на австрийския император били един извор
на безпокойство за бъдещето. Повелително се налагало поради това Русия да действа с
най-голяма предпазливост спрямо Германия и да не ѝ дава никаква причина за оплакване,
че подобряването на отношенията на Русия с Англия било съпроводено със съответно
разваляне на отношенията на Русия с Германия." Изволски казал: в последните два месеца
германското правителство официално се оплакало пред него неведнъж за враждебността
на руския печат спрямо Германия. Той сам съжалявал за тоя език на руските вестници,
който впрочем, както той вярвал, изразявал истинските чувства на руския народ, но бил
принуден да признае, че не може да вземе никакви мерки при съществуващата свобода на
печата. Посещението на председателя на Френската република в Лондон, на английския
крал в Ревал и предстоящото посещение на френския президент в Русия нямало да
подобрят това положение. Изволски изразил надеждата, че последната му нота, за която
той имал основание да вярва, че германското правителство би могло да бъде склонно да я
приеме каквато е, ще бъде приета и от сър Едуард Грей като предел, до който въжето
може да бъде опънато, без да се скъса. Руският министър изказал също своята надежда, че
посещението на крал Едуард в Ревал ще бъде увенчано с оповестяването на пълното
съгласие между Англия и Русия досежно македонските реформи. Хардинг отговорил:
- Когато тръгнах от Лондон, текстът на Вашата последна нота не беше получен от сър
Едуард Грей, тъй като само едно телеграфическо резюме бе пратено от г. О'Берн. Поради
това сър Едуард Грей не можеше да ми даде пълни и определени наставления, макар да
ме упълномощи да направя внушения за разрешението на някои от висящите още точки.
Хардинг получил текста на руската нота в Кил, където кралската яхта беше се спряла и
бе приветствана от брата на германския император. Той видял от нея, че едно почти пълно
споразумение е било постигнато между двете правителства, но забелязал на Изволски, че е
невъзможно то да бъде оповестено, освен ако той приеме компромиса, който ще му бъде
предложен. Хардинг се спрял след това върху казаното от Изволски досежно Германия.
- Английското правителство - казал той - не е въодушевено от враждебни чувства
спрямо Германия, с която то тъй много желае да поддържа най-приятелски отношения. То
много добре разбира, че трябва да се избегне всяко действие, което би могло без нужда
да раздразни и да възбуди до крайности чувствата в Германия. Такова едно държание е
вероятно даже по-необходимо за Русия; но що се отнася до английското правителство,
това не значи, че то би било готово да пожертва своите основателни интереси или въобще
интересите на хуманност, за да се избегне злата воля на Германия, тъй като подобно едно
поведение би било най-сигурният начин да се предизвика тая зла воля. Въпреки че
държанието на английското правителство спрямо Германия е било и е абсолютно
коректно, невъзможно е да се пренебрегне фактът, че поради ненужното голямо
разширение на германската морска програма едно дълбоко недоверие се създаде в
Англия досежно бъдещите намерения на Германия. Това недоверие ще расте още повече с
течение на времето с изпълнението на германската програма и с увеличението на
данъците в Англия, наложено от вземането на необходимите морски противомерки. След
седем или осем години може да настъпи едно критическо положение, при което Русия, ако
е силна в Европа, може да бъде арбитър на мира. По тази причина - обясни Хардинг -
абсолютно необходимо е Англия и Русия да поддържат помежду си същите сърдечни и
приятелски отношения, каквито съществуват сега между Англия и Франция, толкоз повече
че между Русия и Англия съществуват идентични интереси, от които разрешението на
Македонския въпрос не е най-малкият.
Пристъпвайки към разглеждането на последната нота на Изволски по македонските
реформи, Хардинг забелязал, че сър Едуард Грей не счита, че правата на главния инспектор
да назначава чиновници в трите македонски вилаети са достатъчно ясно определени. Той
направил от своя страна едно предложение в този смисъл: ако има възражения против
това щото чиновниците да бъдат назначавани от главния инспектор, което английското
правителство намирало за твърде желателно, да се приеме като компромис той да ги
посочва на Портата и тя да получава от султана тяхното назначаване. „Аз прибавих -
пишеше Хардинг, - че английското правителство е готово да направи всякаква жертва от
формалната страна, при условие щото същността от неговите искания да бъде запазена.
Прибавяйки това предложение, то гледа да избегне всяко обвинение, че се нарушават
суверенните права на султана." Изволски откровено признал, че приемането на
предложението на английското правителство е във висша степен желателно, но много
моли щото това искане да не бъде предявено твърде настоятелно. Той поддържал, че
правото да назначава чиновниците се съдържало по смисъл в компетентността, дадена на
Хилми паша с ирадето от 1902 година, и било засилено по-нататък в първата руска нота от
април. Тая точка била достатъчно изяснена и сега не трябва да бъде повдигана, понеже би
предизвикала безконечно протакане на време и разисквания и би могло да тури в
опасност останалата част от проекта. „Аз попитах г. Изволски - пишеше Хардинг - дали иска
да ми даде да разбера, че правителствата на Германия и Австрия са вече приели проекта,
и той ясно ми каза, че стига да не внесат по-нататъшни изменения, той смята, че са го
приели. Аз му казах, че ако напише на едно парче книга, че той тълкува фразата „pouvoir
au remplacement" в параграф 4 от член 17 от ирадето от 1902 година като значещо
потвърждение от султана на назначенията на чиновници от страна на главния инспектор,
тогава ние ще бъдем в пълно съгласие. Той отговори, че се колебае да направи това,
преди да е обсъдил въпроса със своите чиновници, но изказа желание щото сър Едуард
Грей, като потвърди получаването на нотата, да изрази надеждата, че такова е
тълкуването, което руското правителство дава на тази фраза." Така със своя отбеглив
отговор Изволски отказваше да вземе лична отговорност за тълкуването на една нота,
подписана от него, докато не чуе какво е мнението на Азиатския департамент, а от друга
страна, даваше свобода на сър Едуард Грей да я тълкува както желае. Англичанинът
повдигнал и други два въпроса. Единият се отнасял до дейността на чуждите офицери в
македонската жандармерия. Английското правителство настоявало, че те трябвало да имат
правото да ръководят жандармерията и да си служат с нея, когато действат заедно с
турската войска в преследването на четите. Изволски се съгласил, но пак отбегливо, като
казал, че е напълно съгласен, но че въпросът трябва да бъде уреден от Финансовата
комисия, за която се предвиждаше, че ще получи увеличени права за контрол. Вторият
въпрос, повдигнат от Хардинг, се отнасял до едно положение в последната руска нота от 3
юни, отнасяща се до упражнението на бюджета на Македония. Тук не съм наясно, тъй като
последната руска нота не е била обнародвана. Сър Едуард Грей искал да знае дали
правилно тълкува това положение в руската нота. „Г-н Изволски отговори - пише Хардинг, -
че така го разбира, но че щял допълнително да разпита по тая точка. Той предложи щото
сър Едуард Грей в отговора на неговата нота от 3 юни да направи едно изявление с
тълкувание в тая смисъл." Хардинг казал тогава на Изволски: Макар Вашата нота да не
пристигна навреме и да не съм упълномощен от сър Едуард Грей за това, вярвам, че мога
да заявя, че той ще намери Вашата последна нота задоволителна, с изключение на точките,
по които вече разисквахме. После го попитал каква трябва да бъде следващата стъпка при
отнасянето ни до Силите за образуването на подвижни жандармерийски части в
Македония. Изволски казал, че тъй като идеята била на сър Едуард Грей, предложението
би трябвало да бъде направено от него. В такъв случай - казал Хардинг - ние ще разчитаме
на пълната ваша поддръжка.
Направих дълъг анализ на разговора между Хардинг и Изволски, защото представата
за това, което се бе говорило в Ревал, е останала погрешна за много хора. От изложената
от Хардинг размяна на мисли се вижда, че макар гледищата на двете правителства да са се
приближили още повече, до пълно съгласие не се е стигнало. Англия си запазваше правото
да поддържа своите предложения, без да бъде сигурна, че ще успее да получи накрай
одобрението на Русия. Това щеше да зависи много от съвещанията, които Изволски,
според думите му, трябваше да има след завръщането си в Петербург с неговите
чиновници, т.е. с Азиатския департамент, където, както вече казах, владееше старата
атмосфера по Македонския въпрос. Навън обаче впечатлението от срещата в Ревал беше,
че между правителствата се постигнало споразумение за бъдещата им политика по
Македонския въпрос. Понеже се знаеше вече, че Англия беше предложила генерал-
губернатор за Македония, предполагаше се, че именно на тая основа, значи автономията,
бе станало англо-руското споразумение. У българския народ се родиха големи надежди и
в турските кръгове силна тревога. В друг един труд, който при печатането на тези мемоари
ще си намери тук мястото, аз обясних как тая тревога у турците, която скоро се превърна в
паника, породи Младотурската революция. Ще цитирам само думите, които ми каза в
Солун моят съгражданин Ниязи, излязъл с чета преди Енвер бей:
- Ние - заяви ми той - въстанахме против султана, за да спасим Македония.
Целта бе напълно постигната. Младотурската революция тури край на европейската
намеса.
Тя тури край и на следваната дотогава политика на България. Програмата да се реши
Македонският въпрос чрез Великите сили пропадна и все повече почна да взема връх
идеята, че Македония може да се освободи само чрез българското оръжие. Така се отвори
пътят към Балканската война с нейните трагични последствия. В тоя смисъл може да се
каже, че Младотурската революция беше първата българска национална катастрофа.
ЦДА, ф. 77 к, 325 л. Оригинал. Машинопис с ръкописни корекции.
 Симеон Радев
ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ
СПОМЕНИ

Том IV

Подготвили за печат
КРАСИМИР КАРАКАЧАНОВ и ЦОЧО БИЛЯРСКИ

Корица
ЖЕКО АЛЕКСИЕВ

Предпечатна подготовка
ЛЮБОМИРА БИЛЯРСКА

Издателство
„ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ"
www.zstoyanov.com
e-mail: office@zstoyanov.com

Формат 70x100/16
Печатни коли 36,50

Печат „Мултипринт " ООД

 [1]
Като върховист фигурирам в една книга, публикувана в Лондон в 1939 г. под
наслов „Bulgarian Conspiracy" и от един англичанин, на име Суайър (Swire). Суайър,
кореспондент на „Ройтерс" в София, беше попаднал под влиянието на една българка,
Попилиева, кореспондентка на в. „Ню Йорк Таймс". Принадлежеше самата тя към
земеделската група „Пладне", съставена главно от бивши емигранти в Югославия, тя бе
го направила оръдие за една пакостна пропаганда против България. След 19 май Суайър се
сближи с авторите на преврата и прокарваше в своите телеграми новините, черпани
от тях. Аз много пъти в Лондон обръщах вниманието на агенцията „Ройтерс", че
нейният представител в София я осведомява невярно, защото е замесен в българските
партийни борби. Предложих им да прегледаме заедно телеграмите му в продължение на
шест месеца, за да им докажа, че повечето от тях са били или неверни, или
тенденциозни. „Ройтерс" изпратиха при мен в легацията един от своите чиновници,
който донесе със себе си и преписите от известията на Суайър, подвързани наедно.
Прегледахме ги. Аз му доказах, че повечето от тях бяха опровергани като измислица от
самите последвали събития, а други бяха чисто клеветнически. Ще разкажа пътьом един
инцидент. Като образец на тенденциозна телеграма му посочих тази, в която се
съобщаваше, че цар Борис поканил Гьоринг да дойде в България на лов. Целта бе да се
представи българската политика като насочена към Германия. Аз изтъкнах истината, а
именно че Гьоринг сам беше се обадил, че иска да дойде в България. „Ройтерс" бе
съобщила това мое мнение на Суайър, който от своя страна го предал на аташето по
печата в Германската легация, но в една обидна форма, както лично за Гьоринг, тъй и за
Германия изобщо. От Солунското примирие, в сключването на което участвах като
съветник на Андрей Ляпчев, аз бях зле записан в Берлин. Интригата на Суайър изложи на
опасност оставането ми в Лондон, а може би и стоенето ми на служба въобще.
Германският аташе по печата обаче не донесъл тази история до знанието на своето
началство. Всичките мои доказателства за нелоялната служба на Суайър оставаха без
резултат. Агенцията го защитаваше. Суайър намираше подкрепа и във Форин Офис. Там
ми казаха, че той бил полезен човек, защото давал интересни сведения на английския
пълномощен министър в София. Ясно ставаше, че той е свързан с Интелижънс Сървис.
Това именно правеше за мен мъчно да го вдигна от София. Едно обстоятелство ми
дойде на помощ. Когато Дамян Велчев след хероикомичното му залавяне на границата
при опит тайно да влезе в България бе даден под съд, той посочи между другите
свидетели в своя полза и Суайър. Аз отидох с това известие в „Ройтерс" и ги питах дали
те намират за прилично щото техният кореспондент в София да е лично свързан с
авторите на заговори в България и да се явява пред съда в защита на едного от тях?
- Вие ще разберете - казах аз, - че българското правителство не може да търпи
присъствието в София на такъв един човек.
И по-рано аз бях загатвал пред „Ройтерс", че ако Суайър продължава своята
клеветническа кампания, ще се наложи може би да бъде екстерниран. Такова
предупреждение било отправено до него и от Дирекцията на печата в София. Но от
„Ройтерс" ми отговаряха:
- Екстернирането на един наш кореспондент е обявяването нам война. Това няма да
бъде от полза за българското правителство.
Посочването обаче на Суайър като свидетел в процеса на Дамян Велчев направи
стоенето му в София вече невъзможно. Суайър биде отзован и пратен в Букурещ. Той
знаеше, че вдигането му от София аз съм издействал, и търсеше да си отмъсти. В
книгата „Bulgarian Conspiracy", която написа, той беше се опитал да ме очерни,
приписвайки ми разни небивалици. Никое от издателствата, където той я представи,
обаче не му я прие. Те имаха предвид, че аз мога да заведа дело за обида и клевета, а
английските съдилища налагат в такива случаи невероятни за нашите понятия високи
глоби, които нерядко са отивали до десет хиляди лири и повече. Тогава Суайър, все пак
изпълнен от желанието да ме уязви, ме нарече „върховист". Издателството не
разбираше тая дума точно какво значи и я прие. Аз много се смях при мисълта, какви ли
обяснения им е давал Суайър за нейното значение.
[2]
Това не значи, че идеалът за обединението на българския народ, завет на
Възраждането, беше изоставен. Бих могъл да цитирам имена на водители на
социализма, които са се изказвали за обединена България по онова време и по-късно. Но
има разлика между мечтите и практическите стремления, наложени от
действителността в политиката, също тъй както в другите сфери на живота.
[3]
- Организацията - казваше Гьорче Петров - трябва всичко сама да решава, без
друг оглед освен към своята цел.
И аз бях на млади години един от фанатиците на тази идея. Но когато влязох в
българската политика, видях обратната страна и спорих често с Гьорче Петров.
- Гьорче - казвах му аз, - ти държиш за независимостта на Организацията. Това би
било право, ако тя сама имаше да носи последствията. Но от нейните действия пада
една тежка отговорност върху България. Организацията върши на българска територия
актове на тероризъм; прибягва до насилия върху личности, за да събира пари. Ще ти
напомня случая, когато със съгласието на Гоце се кроеше планът да се задигне синът на
Ив. Ев. Гешов, Кольо, и да се изтръгне откуп от баща му. Българската общественост
беше смутена и трябваше да търпи. Изпращането на чети от България в Македония не
само повдигна протестите на Турция, но постави българските правителства като
обвиняеми пред Великите сили. България е имала да понася за Организацията големи
рискове. Убийството на Михаеляно предизвика румъно-българския конфликт.
Илинденското въстание, обявено без знанието на българското правителство, постави
България пред опасността от една война с Турция, война, за която тя не беше
въоръжена. Към какво се свежда собствено твоята догма? Вътрешната организация не
бива да стане оръдие на България, а България може да стане жертва на Организацията.
На всичко това Гьорче Петров отговаряше:
 - Важен е принципът.
Както Андрей Ляпчев, и той никога не се освободи от своето македонско
произношение. Някои негови македонизми често се цитираха, като например: „дуот на
народот". „Духът на народа", призоваван от него често в препирните, се състоеше,
разбира се, в това, което той сам, Гьорче, мислеше.
[4]
„Един от най-компрометираните райони в това отношение - разказва Яворов -
беше и си остана Кочанският. Развращението сред народа в този град достигна
невероятни размери. Само през първите три месеца от 1902 г. той мина на своя сметка
в историята на революционното движение ред незаличими престъпления: на 6 януари
местната чета бе упоена в с. Бигла с опиум и предадена в ръцете на турците. И
деветимата момци, притиснати в несвяст, бяха избити до крак. На 10 февруари
четиринайсетте души работници, между които и пишещият, може би предадени,
бяхме пропъдени от с. Гърлено посред пладне. На 13 март обаче неколцина от същата
група, формирани заедно с други като районна чета наместо избитите в Бигла, бяха
знайно предадени в същото село. И от тях не остана жив нито един. А две седмици по-
рано, на 28 февруари, Гоце Делчев, с двайсетмина другари, бе предаден в с. Разловица.
Благодарение на силния студ турците не можаха да употребят пушките си и нашите
хора се спасиха из храсталаците на Плачковица планина."
[5]
Имало е обаче и някои случаи на сблъсквания.
[6]
Аз го познавах добре. Той бе един от най-отличните офицери от българската
флотилия и имаше там всичките изгледи за едно блестящо бъдеще. Както другите
офицери от Цончевия комитет, както и самият Цончев, той се отказа от своята
кариера, за да се посвети на Македонското движение. Саев бе родом от Разлога. От
неговия род е известният артист от Народния театър Саев; също и един бивш чиновник
от Министерството на външните работи, пак Саев, който служи при мене в легацията
в Цариград.
[7]
За тях съм говорил, когато разказвах за образуването на Цончевия комитет. Ще
отбележа сега, че всички те и много техни другари от разните гарнизони взеха участие
във въстанието.
[8]
По нуждите на композицията, като говоря, някои неща по разни случаи трябвало
е да ги повтарям.
[9]
Преди да свърши правото в Женева, Тодор Луканов бе учил химия.
[10]
Михаил Герджиков представи пред Екзархията своята кандидатура за учител с
Лукановата диплома на химик, но в Битоля преподавал френски език. Силянов ми
казваше, че в клас той с особено възхищение им говорел за Емил Зола.
[11]
Интересно е да се изтъкне, че на тоя баща и двама от синовете станаха
известни комунисти. Единият, Коста, запасен капитан, загина в 1925 г. като участник в
атентата на „Света София". Той бе женен за дъщерята на Димитър Благоев, Стела.
Друг негов син, д-р Георги Янков, професор в Медицинския факултет, е днес виден
партиец.
[12]
Турското правителство използваше тези нападки против Вътрешната
организация, за да я компрометира пред чуждия свят. Управляващият Българското
дипломатическо агентство в Цариград д-р Никифоров пишеше в един свой рапорт:
„Императорското Отоманско правителство според достоверни сведения е разпоредило
да се направи извлечение от по-важните пасажи, гдето се говори за разни
злоупотребления на Вътрешната македонска организация. Това извлечение е било
изпратено за публикуване във всички по-значителни вестници, с цел да се компрометира
речената организация и да се представи пред външния свят, че същата не притежава
никаква патриотическа или хуманитарна подкладка, а напротив единственото ѝ
назначение се състои в това, да се устройват обири, разбойничества и други разни
престъпления и злочинства за лични користни облаги".
[13]
Георги Папанчев бе родом от Сливен, може би роднина на известния навремето
Папанчев, депутат от мнозинството в Народното събрание при кабинета на д-р
Стоилов. По негово предложение се гласува закона за ограничението свободата на
печата, наречен Папанчевият закон. Той въобще вдигаше голям шум около себе си. За
него се чуваше и по-после в политиката.
[14]
Никола Андреев беше от костурското село Мокрени, откъдето беше и професор
Никола Милев. Милев го доведе при мен във „Вечерна поща" след Илинденското въстание
и аз накарах Шангова да го назначи репортер. Андреев бе навикнал повече да носи
оръжие, отколкото да държи перо и аз не помня прозата на неговия репортаж да е
намерила място в колоните на вестника. Но той умееше хубаво да разказва за своите
подвизи в Костурско и носеше весела атмосфера със себе си. Той бил популярен в
Костурско, където го наричали Алай бег, стара турска титла на голям военачалник.
[15]
Лефтеров беше родом от България. Бивш фелдфебел от дружината на
Протогерова, той беше тогава и остана докрай неговият най-верен човек. Той се бе
посветил с целия си живот на Македонското движение.
[16]
Саракинов, запасен офицер, беше от едно известно българско семейство от
Воден. Той бе неуравновесен човек и умря луд.
[17]
Макар да не съм бил сам в Костурско, аз познавам тамкашните хора като
българи и борци. Ученик в Цариград, посвещавал съм в Организацията млекари от тоя
край. Те ми се виждаха по-будни, с по-жив темперамент, отколкото по-близките до мен
градинари от Ресенско. Съучениците ми от Костурско в Битолския пансион ме поразяваха
също със своя трепетен патриотизъм. Повечето от тях бяха учители в костурските
села и членове на управителните тела на Организацията. Те бяха приготвили тоя дух у
народа, който сега кипеше.
[18]
Изглежда, че леринският гръцки владика узнал за намеренията на Янкова,
съобщил ги на турските власти и веднага пристигнала кавалерия.
 [19]
В. „Реформи", бр. 34 от 30 октомври 1902 г.
[20]
В. „Дело", бр. от 28 юли 1902 г.
[21]
Откато се почна Македонското движение в България и додето то трябваше да
спре, инженер Христо Станишев, млад, стар, беше в неговите редове, с една никога не
отслабнала преданост. Неговият син Николай Станишев, автор на една прекрасно
написана „Кратка история на българите", зетьовете му - известният политически деец
и оратор Григор Василев и Пенчо Христов - един от най-видните адвокати в София,
близките му приятели, между които бях и аз, настойчиво сме го молили да напише
своите спомени. Но той си отиде, без да ги напише, победен от старостта, семейните
му нещастия и незаслужената от него немотия в последните му години. Христо
Станишев бе родом от Кукуш. Той дошел в София още в първите години след
Освобождението и постъпил в гимназията, където имал за съученик бъдещия
литературен критик д-р К. Кръстев. И двамата, за да се издържат, работели като
стенографи в Народното събрание. Това е било през време на големите борби между
либерали и консерватори и Станишев разказваше много живописно за сцените, на които
е присъствал. С тия си разкази той бе един от съвременниците, които най-много ми
помогнаха да си представя атмосферата в онуй време, когато имаше да пиша
„Строителите". Той говореше с възхищение за Каравелова и Стамболова и когато те
двамата се разделиха помежду си, той никога не ги раздели в своята почит. И по-късно
симпатиите му бяха еднакви към едната партия и към другата; срещах го на трапеза у
д-р Генадиев и когато отивах у него, не беше рядко да намеря Андрей Ляпчев.
След Софийската гимназия Станишев постъпи в Политехниката в Ганд. Като му се
свършили средствата, той учителствал една година в Солунската гимназия. За тая
година той се е готвил за изпитите си сам в Солун и когато се върнал в Ганд, бляскаво ги
издържал. Така той стоял в Ганд две години, вместо три. Не зная след това какви
служби е заемал той в България, но вече в 1895 г. той е бургаски окръжен инженер.
Тогава в Бургас се издаваше вестник „Борец", за който съм споменавал и по-рано. Тоя
вестник водеше борба срещу управлението на Народната партия и съдържаше често
остри нападки против самата личност на княз Фердинанда. Тук излезнаха насочените
против него фейлетони, които правиха сензация в България: „Саккомбералу Ферадаа",
„Глухата ханъмка". Последният фейлетон се отнасяше до княгиня Клементина.
Редакторите на „Борец" бяха д-р Генадиев, избягал от Пловдив в Бургас, за да се спаси от
преследванията на народняците подир падането на Стамболова, Тодор Георгиев,
бесарабец, адвокат, д-р Пеньо Динчев от Чирпан, също адвокат и прочее. Групата се е
състояла от стамболовисти, радослависти и каравелисти. В нея беше и Христо
Станишев. Когато си даде оставката от своята служба, той се пресели в София и беше
зает като инженер с обществени постройки. Той взе на търг постройката на
паметника на Цар Освободител. Той строи също „Побит камък", линията Левски -
Свищов, част от линията Раковски - Кърджали, вътрешната конструкция на Народния
театър. Но неговата професия заемаше само част от живота му. Македонското
движение бе, което поглъщаше цялото му същество. Христо Станишев беше високо
уважаван от своите колеги инженери. Те му правиха юбилей. По поръка на тяхното
дружество, той написа малко преди смъртта си една ценна книга под наслов „История
на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 година".
Станишевите били едно от първите семейства в Кукуш и ролята им по черковния
въпрос е отбелязана в историята. Те са се проявили и извън родния си град... Станишев
бе директор на Ришельовския лицей в Москва. Той бил поканен след Освобождението да
заеме в България поста на министър на просветата, но подобно на Дринова, предпочел
да остане в Русия. Там е взел живо участие в славянофилското движение. Други членове
от рода на Станишевите са добили известност в България. Но за тях тук няма да
говоря.
[22]
„Канят същото правителство да привлече вниманието на Силите, особено
върху следните три аргумента: първо, че върху турците лежат задължения и че не
само слабият, но и силният трябва да устои на задълженията си; второ, че не са
вълненията в Македония, които предизвикват турските зверства, а турските зверства
предизвикват вълненията; трето, че населението в Княжество България по никакъв
начин не може да стои равнодушно пред мъчилата на своите съплеменници отвъд
Рила."
[23]
На черновката са стояли и тези думи, които той е зачеркнал: „...пред чуждия
свят, който и без това счита действията ни против комитетите за неискрени".
[24]
Ето телеграмата, която той му изпрати: „Евксиноград. Негово Царско
Височество Князът.
- В отговор на депешата на В. Ц. В. чест имам да поднеса на Височайше усмотрение
следующето. - I. Предвид на целта, която понастоящем преследваме да се уталожат
духовете в България, да се подейства в същия смисъл на българското население в
Македония, както и да се запази коректно поведение пред външний свят, ще бъде
предпочитателно да се повери днес за днес водението делата на Военното
министерство на едно гражданско лице. - II. Едно гражданско лице начело на Военното
ведомство не ще се постави в разрез с тая цел, ако пристъпи към дислоцирание на
войските в случай на нужда или особено към попълвание материалната част на
войската, което е необходимо. - III. При пълно единение между Държавний глава и
управляющий министерството като гражданско лице, личните въпроси ще се решават
по-гладко и по-делно.
По тия съображения, ако мога да разчитвам на личното доверие на В. Ц. В., чест
имам да предложа да се повери временно на мене водението делата на Военното
министерство.
При тази обстановка, ако се изтъкне по един званичен начин пълната солидарност
между В. Ц. В. и Министерството относително следваната днес политика, аз смея да се
надявам, че не само ще се постигне непосредствено гонимата цел, но и ще може да се
направи нещо за Македония.
Данев."
[25]
В. „Мир", бр. от 1 октомври 1902 г.
 [26]
В. „Мир", бр. от 3 октомври 1902 г.
[27]
В. „Пряпорец" пишеше: „Но да отричаме фактите, да наричаме измислени драми
ужасните сцени между раздразнения властелин и отчаяния неволник и с това да
разколебаваме зародилите се симпатии и благородни пориви на европейския свят, само
защото в тия разправии между турските власти и турските роби вземат участие нам
неприятни лица в качество, което засега се въздържаме да именуваме."
[28]
„Подобен дълг - бележеше „Пряпорец" - нам се налага, защото това население е
част от нас, те са наши братя и по кръв, и по език, и по минало. Довчера тяхната съдба
и нашата е била обща, наедно ние извоювахме черковната си независимост, те тъй
също са лели кръв за нашата политическа свобода и днес, когато буйни глави от тях
леят кръв за свободата на заробените още крайнини от нашето общо отечество, ние
не можем да бъдем безучастни." (В. „Пряпорец", броят от 5 октомври, уводната.)
[29]
Много пъти съм имал случаи да излагам тази политика на Стамболова, която
впрочем е доста известна. Тук ще отбележа само, че той мислеше за въстанието от
1895 г., както д-р Чомаков мислеше за Революционния комитет в Букурещ. Не може да се
каже, че Стамболов е бил повлиян от д-р Чомакова. Но той много го е тачил и през
време на своето регентство го направи министър в кабинета на д-р Стоилов.
[30]
В една уводна статия от 18 септември 1902 г. „Нов век" излага ролята, която е
играла за повдигане на въстанието помощта на Русия, събудена от правителството на
д-р Данева и неговите съмишленици. Ще я приведа във важните ѝ в туй отношение
пасажи, тъй като тя съставлява психологическо свидетелство от самата епоха, много
близко до истината и което показва прозорливост у автора ѝ: „...Има едно съвпадение
между избухването на въстанието и Шипченските тържества, което не може да се
счете за случайно, толкоз повече че деятелността на четите подкача въобще пролетно
време, когато се раззелени гората, а есента обикновено е мирна. За ония, които са
следили отблизо развитието на работите в Македония, това съвпадение се обяснява. В
силата на неразривната връзка между българите отсам и оттатък Рила, въстаниците
очакват въоръжената намеса на Княжеството. А Шипченските маневри се считат от
тях за най-удобен случай да се нападне Турция неприготвена. Няма да преувеличим, ако
кажем, че и революционната пропаганда в Македония в последне време е била успешна с
тази надежда. За това именно турците, които знаят до какви крайности е докарано
българското население в тяхната държава, с големи усилия и с важни отстъпки
издействаха, щото великият княз Николай Николаевич от Шипка направо да иде в
Цариград да направи посещение на султана, та да се даде едно осезателно
доказателство, че руското правителство не съчувства на каквото и да е революционно
движение. (Великият княз, както ще видим по-нататък, замина за Цариград не по
молбата на Турция, а по съображения на самото руско правителство, б.м.) За да се
породи у македонците надеждата, че тая есен българското правителство ще прегърне
напълно тяхната кауза и ще предприеме даже война - надежда, която ще остане
суетна, виновно е до негде и самото българско правителство. Видните правителствени
хора, за да извинят пред своите приятели неочакваното си поведение по Фирмиляновия
въпрос, разправяха наляво и надясно, че царят обещал на г. Данева автономия за
Македония. Тия слухове ги пръскаше и сам Драган Цанков".
[31]
Касае се за настаняването на сръбския владика Фирмилян в Скопие при липсата
на каквато и да било съпротива от страна на правителството на д-р Данева.
[32]
В. „Народен лист", 1902 г., в брой 21.
[33]
Д-р Стоилов по-рано бе искал приложението на член 23 от Берлинския договор,
но в дипломатически ноти, недадени за публикуване.
[34]
Д-р Данев очевидно искаше да каже: „Аз стоя на своето становище".
[35]
В 1902 г. имаше двама души, които най-високо тръбяха, че е дошъл моментът
да се постави Македонският въпрос на политическа почва и че Русия е, която ще го
разреши. Това бяха Димитър Ризов и Димитър Христов. В 1913 г. и единият, и другият се
обявиха против руските съвети и бяха между подстрекателите за Междусъюзническа
война. Това показва колко опасни са такъв тип хора в политиката. Ще направя и друга
една забележка. Тя се отнася до непознаването на руската политика у нашите
политически мъже. В 1886 г. дядо Цанков смяташе руската окупация за неизбежна; така,
непримирим с регентството, стана емигрант и осем години трябваше да чака
падането на Стамболова, за да може да се завърне в България. В 1895 г. Каравелов беше
убеден, че Русия няма да признае княз Фердинанд, отказа сам да го признае след
Стамболовото падане и продължи да стои в Черната джамия, за голяма пакост на
своето здраве. 1913 г. д-р Данев не допускаше, че Русия ще позволи на румъните да ни
нападнат. Последствията са известни.
[36]
Капша - прочута сладкарница, посещавана от висшето румънско общество.
Пророчеството на Драндаревски се сбъдна, когато в 1916 г. българската войска влезе в
румънската столица и хотелът „Капша", към който е сладкарницата, стана български
офицерски клуб.
[37]
Имаше една разлика между суетността на крал Карола и тая на Фердинанда.
Карол търсеше признание за добитото от него положение и на неговите заслуги.
Фердинанд обичаше да фигурира в церемонии и ламтеше за почести.
[38]
„В присъствието на много лекари, на госпожа Стамболова и, между друго, на
румънския дипломатически агент Папиниу, Стамболов посочваше като свои убийци:
княза, Начевича, Тюфекчиева и Халю." Вж. Рихард фон Мах, Из българските бурни времена,
с. 105.
[39]
Наречен „Българско централно благотворително дружество".
[40]
„Гръмове и мълнии - бележи Вазов - се струпаха на главите ни! В. „Политише
кореспонденц", погрешно или умишлено, бе преиначил в превода текста на възванието,
от което излазяше, че ние се конституираме в привременно правителство на България,
и с такова тълкувание беше го придружил! Руските вестници го препечатаха от
немските в същия изопачен вид и със сърдити бележки. И една буря от негодувание се
понесе от всякъде. Българите студенти от Одеса, Киев и други руски университети
напечатаха протести против „престъпните самозванци", нашите руски приятели се
слисаха, а в самата емиграция враждебният ропот против нас растеше... При всичките
ни оправдания и опровержението, обнародвано от същата „Политическа
кореспонденция", лошото впечатление не се изглаждаше. Положението ни от
неприятно стана опасно, когато русите дойдоха в Плоещ. Едно, по предубеждение,
породено от горнята мистификация, друго - от по-рано получени нашепвания, че ние
всъщност сме едно тяло от радикали - комунари и опасни за русите и за войната човеци,
в руската главна квартира е било една минута въпрос да ни уловят и ни екстернират...
в Сибир. Тоя удар биде отстранен от младия, съчувствуващ нам офицерин Соболев - по-
после генерал Соболев в България. Между другите доказателства за нашите славянски
чувства и благонадеждност, г. Соболев представи даже и моята скоропечатана сбирка
„Тъгите на България", дето се изразяваха убеждения съвсем други от ония, които
интригата приписваше на мен и на другарите ми." Вж. Иван Вазов, Неотдавна.
Цитирано по Иван Вазов, Събрани съчинения под ред. на М. Арнаудов, том V, с. 265-266,
София, 1943-1944 г.
[41]
„С. Петербург. В. О. Биржевой Персулок 1/2,
30 януари 1892. Драгий ми Иван Христов,
приятелското ви от 22 того навреме приех и ви благодаря. Радваме се, дето вие сте
наредили работата тъй, както вие желаете и както вие най-добре знаете. Дано
благополучно и без големи мъчнотии да сте се завърнали, защото В. Ш. ни известява, че
вашето тръгване от Ц[ари]град е било съпряжено с някои трудности. Ние никак не
бързаме. По-добре е полека да се пипа, но сигурно.
Съжалявам твърде много, задето не мога да изпълня просбата ви „да вляза в
преговори с парижкия фабрикант за материал" по простата причина, че той от
завръщането си от Париж до днес само с едно малко писъмце от Одеса до Гр. се е
обадил. От заминаването му обаче за Сърбия до сега никой нищо не е получавал от него,
тъй щото не знам дали той е докарал някой материал от Париж. Сега особено всяко
споразумение с него става невъзможно, тъй като той е под стража. Много здраве от
всички.
Ваший Алек. Людсканов.“
[42]
Д-р Вълкович почина след няколко дена. Разбрал като лекар, че нанесеният му
удар е смъртоносен, той е запазил докрай своето хладнокръвие. Когато неговият зет -
Винаров, пристигнал, той му е диктувал някои свои мисли, един вид негово политическо
завещание. Свидетели са разправяли за една необикновена, почти свръхчовешка проява
на самообладание. Когато го докарали ранен в агентството, първата му мисъл е била
да се съобщи в Английското посолство, че не ще може да присъства на вечерята. Тук
чувството на коректност стига до героизъм.
[43]
Пълна светлина хвърли стамболовисткият орган „Нов век", който след първото
факсимиле пишеше: „...След убийството на Белчева е било решено да убият Вълковича и
Начевича. Това го знаеше тогава нашето правителство от едно писмо на Никола
Тюфекчиев (брат на Наум) до Боне Георгиев. Писмото беше предадено от сръбската
полиция и съобщено своевременно и на Вълковича, и на Начевича, и на турското
правителство. Наум Тюфекчиев е ходил в Цариград, на 20 декември е слязъл в руския
манастир „Св. Пантелеймон", гдето се е организирало убийството. На 29 януари Наум е
заминал за Одеса с руски параход, като е оставил ръководенето убийството на
Вълковича на Владимир Шишманов, сега директор на библиотеката в София. Буквите В.
Ш. в писмото на Людсканова разбират именно него. Той беше чиновник на руската поща
в Цариград. Арестуван беше веднага, но руският драгоманин Максимов отива с двама
гавази, развиква се и го освобождава и веднага праща в руския параход „Цар", който е бил
тогава в Цариград. Капитанинът на тоя параход беше някой си Деме, който отпосле
сам разкри някои работи" (В. „Нов век", броят от 21 октомври / 3 ноември 1902 г.).
[44]
„Авантюры русского царизма в Болгарии", сборник документов, Москва, 1935 г.
№ 127 (от 20.11 / 3 март 1892 г.), с. 119-121. Нелидов успокояваше своя министър
досежно запазване на тайната от страна на своя персонал. „При мене в посолството -
бележеше той - само три лица са замесени в това дело и се намират в течение на
всичко."
[45]
Дневник на Ламсдорф, т. II, с. 300 (с дата 25 февруари 1892 г.).
[46]
След четвъртото факсимиле „Нов век" даваше следните разяснения: изрезките,
за които говореше Людсканова, били по повод статията на Татищева в „Новое время",
на която Петър Станчев (окръжен управител на Варна по време на публикуването на
факсимилетата) се бе заел да отговаря. Именно във връзка с този отговор са изрезките
от „Свобода", които пращаше Людсканов. Статията от бр. 762 на „Свобода" излагала
според добитите от Цариград сведения кои са организаторите на убийството на
Вълковича; в нея се публикуваше за пръв път и писмото на Никола Тюфекчиев от Одеса до
Боне Георгиев в Белград, което сръбската полиция бе предала на българското
правителство тъкмо три месеца преди убийството на Вълковича, а то от своя страна
бе дало заверен препис, както на Вълковича, тъй и на турската власт. „Чакам с
нетърпение..." и пр. изразявало безпокойството на Людсканова дали наистина убийците
са заловени, както пишеше „Свобода". Комюникето на турските вестници по
убийството било същото както на „Свобода" (броя от 23 октомври).
[47]
Людсканов даваше в писмото си някои сведения, получени досежно
разследванията в Цариград по убийството на Вълковича. Турската полиция дошла до
един кръстопът: от една страна, Христо (касае се за Христо Попето, задържан като
предполагаемия убиец) твърдял, че престъплението е политическо; от друга страна, се
казвало, че това било отмъщение от някой турски паша заради жена му. Личи
задоволството на Людсканова от това объркване на турските власти. Той въобще се
показва оптимистичен. Правейки намек за двамата убийци, за които бе решено да се
изпратят в Сибир, той казва, че щели да отидат на добро място. Поддържаше духа и на
самия Тюфекчиев. „Дано - пишеше му той - да сте приели досега известие и да сте се
успокоили със своите сънища." Единствената черна точка в писмото беше белята,
която направил на емиграцията Петър Станчев, от необуздаемостта на когото
Нелидов беше вече изказал своите опасения. С важна външност, самохвалец, с постоянно
на уста големи фрази, чиято неграмотност русите отдаваха на недостатъчното
владение на руския език, Станчев беше си извоювал малко по-малко едно положение
извън сянката на дядо Цанкова. Той се е представял за бивш министър и бил даже
поискал аудиенция от императора. На 25 февруари, 18 дни след убийството на
Вълковича, Ламсдорф пише в дневника си: „Министърът (т.е. Гирс, б.м.) е доволен, че не
се е съгласил да измоли ауденция от Господаря за г. Станчева, който го е молил за това
напоследък; той проявява голяма дейност, от като се получи известието за убийството
на Вълковича, което той, повидимому предвиждал. Всичко това е ужасно" - свършваше
Ламсдорф. Белята, направена на емиграцията от Петър Станчев, се състоеше в един
публичен конфликт, в който той бе влязъл с Татищева. С. Татищев, по-рано дипломат,
после публицист и историк, бе идвал в София и бе имал срещи със Стамболова, търсейки
с него един изход от руско-българската криза. Макар близък някога с Каткова, той
намираше погрешна руската политика спрямо България, виждаше в емиграцията една
тежест за Русия и я мразеше. Тъкмо с тоя човек Петър Станчев намери да се залови.
Людсканов пишеше на Тюфекчиева досежно Станчева: „Той ни завари една доста
неприятна каша. - Ходи, среща се с Татищева, прави високата политика и после излезе с
едно открито писмо до същия в „Новости". - Татищев не отговори само на него, ами
улови, та нападна цялата емиграция, като ни нарече „убийци из за угла". Г. Цанков му
отговори с приложеното тук писмо и ние, емигрантите, готвим един дълъг отговор
Татищеву. Всички тука емигранти, особено военните, са силно наежени против П.
С[танчев], който предизвика без никаква нужда тия обиди на Татищева, не говоря вече
за „Свобода", върху ни". Статията на Татищева против емиграцията произведе силно
впечатление в България. Неговите думи за емигрантите „убийци из за угла" бяха дълго
време напомнювани и станаха част от полемическия речник срещу русофилите. След
убийството на Алеко Константинов, убит, както се знае от засада, думите „убийци от
засада" влезнаха също в българския речник. Те бяха отправени против Народната
партия.
[48]
От дълг на безпристрастните ще приведа тук главните извадки от статията
на вестник „България", в която се развива тази аргументация: „Ний няма да се задоволим
с трите амнистии за политическите престъпления после падането на Стамболова, тъй
като с тях се хвърли само було върху миналото. Понеже завесата на това минало се
повдига от „Нов век" и ни се хвърля ръкавицата, то на отправените обвинения ние ще
отговорим стократно, защото водените срещу стамболовисткия режим борби се
вдъхновяваха от висок патриотизъм и за тържеството на идеите, признати днес от
всички, върху които България гради своето бъдеще. - Стамболов тури противниците си
вън от законите и преследваше с кърви и бесилки всички ония, които не бяха съгласни с
неговата политика. Тия последните се считаха за предатели и се поставяха на
революционна почва. За тях нямаше място ни в един от родните кътове на
отечеството и във верността на идеите си, те станаха изгнаници. А какво трябваше
да правят те против бесилките, против стрелбищата и узурпацията на Стамболова,
които бяха едничката им съдба, против неговите военни положения? Нима тия
изгнаници и с тях всичко мисляще трябваше да пожертват идеите си пред тиранина?
Стамболовият режим беше революционен и затова друга борба освен революционната
беше невъзможна против него. Или политическите изгнаници трябваше да оставят
отечеството и далече в чужбина да превъзнасят молби на всевишния за
дългоденствието на Стамболова? - Всичките „престъпления" против неговия режим са
чисто политически, тъй като за едничка цел те имаха неговото отстраняване, като
това се оправда от блестящите събития после неговото падане. Във времето на
Стамболова нямаше закони и затова не можеше да става дума за законна борба.
Всичките учреждения и инструменти на държавата му служеха в изтребителната
борба против неговите противници и терорът се въведе в спасителна доктрина в оная
кървава и печална епоха. - Борбата против терористичния режим на Стамболова се
водеше за ония политически идеи, които бяха смазани временно от тиранията, но
които, не се мина много време, възкръснаха отново, за да се признаят от най-лютите
им противници и да се възведат в държавна идея, от която зависи бъдещето на целия
народ. - Нека „Нов век" и с него всички, които искат да ровят в миналото, не забравят, че
последствието от това не може да бъде друго освен гражданската война, от
пламването на която никой няма интерес". - Вестник „България" правеше и следните
бележки: писмата действително били от Людсканова до Тюфекчиева, но при
възпроизвеждането им във факсимилета били вмъкнати някои изменения в текста.
Така например името на Халю, писано изцяло, било прибавено, тъй като Людсканов в
писмата си означавал лицата само с инициалите. Тия писма впрочем не се отнасяли до
убийството на Вълковича, а до нещо друго. Вестникът добавяше, че ако Людсканов бил
приятел на Халю, щял да го протежира.
[49]
Една сензация се пусна тогава във вестниците: госпожа Винарова, съпругата на
генерал Винаров и дъщеря на д-р Вълкович, щяла да заведе дело против Людсканова като
интелектуален убиец на баща ѝ. В тоя слух, разбира се, нямаше нищо вярно.
Престъпните дела на емиграцията бяха покрити с амнистия и ако да имаше
възможност да се съдят убийците на баща ѝ, г-жа Винарова ще да остави това като
длъжност на бълг[арското] правосъдие. Какви обстановки се създават по някой път за
хората! На една от конференциите за мира в Хага генерал Винаров беше член на
бълг[арската] делегация. Той водеше със себе си в холандската столица и съпругата си.
Шеф на руската делегация на тая конференция бе Нелидов. Така г-жа Винарова се
виждаше принудена да седи при официалните вечери, давани тогава, на същата трапеза
с човека, за когото знаеше, че е протежирал убийците на баща ѝ. Г-жа Винарова ми е
казвала: „Аз избягвах случая да му подам ръка, а той избягваше погледа ми и се виждаше
смутен".
[50]
В[естникът] изнасяше и следните интересни сведения: „Относително крайно
деликатното положение на г-на Людсканова, можем да дадем една подробност, която
държим от авторизиран източник. Г-н Балабанов, дипломатическият агент, имал в Русе
дълъг разговор с г-на Людсканова. Последният признал с резерва на малки подробности
точността и истинността на публикуваните от в. „Вечерна поща" документи, но не
мислел да си дава оставката, защото бил под скута (...) на амнистията".
[51]
В плана на емигрантите офицери през зимата на 1887 г. влизаше метежите да
станат едновременно в три крайдунавски града: Силистра, Русе и Свищов. Определено
бе в Силистра да влезе Радко Димитриев, в Русе - Олимпи Панов, в Свищов - майор (и по-
късно генерал) Сарафов, брат на бившия министър. Сарафов обаче закъснял. Между туй
метежите в Силистра и Русе били потушени. Съмишлениците в Свищов били
предупредени навреме да не предприемат нищо. Стамболов все пак узнал за участието
в заговора на двама души от града - дружинният командир Мандаджиев и Никола
Константинов, за когото мисля, че беше също офицер, без да съм сигурен за това. Тъй
като нямаше доказателства, углавно преследване срещу тях няма. Но те останаха под
подозрение.
[52]
Никола Константинов бе първият търговец в едно българско правителство. По-
рано бе имало, в Стамболовия кабинет, един аптекар от Търново, Славков. Изобщо
членовете на разните кабинети бяха хора от либералните професии, адвокати, лекари;
имаше и журналисти, писатели. Начевич беше бил търговец във Виена, но след
Освобождението не се занимаваше вече с търговия, а с политика и журнализъм. Трима
лекари станаха министри: д-р Атанасович, член на първия кабинет, Бурмовия; после д-р
Вълкович, министър през време на Пълномощията; д-р Странски, министър на
външните работи в първите години от Стамболовия режим. Адвокатите са
грамадното мнозинство от министрите. Стамболов стана адвокат, след като държа
практически изпит по стария закон, който даваше това право, но не можа да се числи
към тая професия. Същото можеше да се каже и за Петко Каравелов, кандидат на
правото от Московския университет, който само един път си тури в София табела на
адвокат, и то за да не го интернира дядо Цанков като безделник. От хората на
интелигенцията излезе шефът на първия български кабинет Тодор Бурмов с минало на
публицист в Цариград. Като най-големи представители на интелигенцията в
българските кабинети може да се смятат Иван Вазов и К. Величков - и двамата членове
в правителството на д-р Стоилов. Димитър Петков, министър и после министър-
председател, беше първият професионален журналист, стигнал до високите постове на
политиката.
[53]
Писмо, уж писано със собствената му кръв и с което той заплашваше княгиня
Клементина, че ако нейният син не се оттегли доброволно от престола, ще бъде убит.
[54]
Д-р Данев имаше и друга една причина за огорчение от страна на Фердинанда.
Както съм разказал по-рано, Фердинанд бе се опитал да настрои в 1889 г. Захарий
Стоянов против Стамболова, в 1897 г. Константин Величков против д-р Стоилова. През
есента на 1902 г. той направил опит да отдели Михаил Сарафов от д-р Данева. Синът
на Сарафова, моят бивш колега д-р Константин Сарафов, ми е разказвал:
- След заминаването на румънския крал, на връщане от Сомовит княз Фердинанд
повикал в своя салон в трена баща ми и разговарял насаме с него. Казал му, че д-р Данев е
станал невъзможен и че той, Сарафов, трябва да го замести. Първата работа на баща
ми е била, разбира се, да съобщи на д-р Данева думите на Фердинанда.
[55]
На черновката отгоре Данев е писал: „ритар". Писмото се намира в архива на д-
р Данев в Народната библиотека.
[56]
Професор П. Динеков в своята книга „София през XIX век" говори доста надълго за
госпожа Филаретова. Той дава нейни писма до Марин Дринов и до Найден Геров.
Последните са особено интересни. Тя му съобщава сведения за страданията на народа в
София и околността след Априлското въстание, сведения, които той е препращал до
Руското посолство в Цариград. Тия писма са изпълнени с болезнено вълнение. В едно от
тях тя се провикваше: „нии сме вече до сущь съсипани; питаме ся дали просветената
християнска Европа не чека да освобождава купища от развалини, да освобождава
нашите гробища" (с. 310). Трябваше голям кураж да се пишат тогава подобни писма,
тъй като, попаднали в ръцете на турската власт, те можеха да повикат най-тежки
последствия за лицето, което ги е писало. Те са датирани от дните, когато в София
ставаха пожари, подклаждани от фанатични и озверени турци, и когато българското
население е слушало закани за пълно опожаряване на града. Нека спомена накрай, че
госпожа Филаретова беше дъщеря на видния софийски гражданин Хаджи Коце Никола
Иванов и че нейният рано починал съпруг, Сава Филаретов, беше един от първите
български възрожденци.
[57]
Бъдещият регент. Един от членовете на Либералната партия, емигрирал и
той след Пълномощията.
[58]
Опълченец, член на Консервативната партия, по-късно един от големите
предприемачи в София.
[59]
Разказът на госпожа Каравелова изисква някои обяснения. Името Пьотър
вместо Петко показва, че тоя паспорт с руско произношение на името му е бил издаден
в Москва или пък е бил подновен от руските власти в Търново, когато през време на
Освободителната война той се завърна в България. Фотографията му в паспорта е била
вероятно от дните на Учредителното събрание.
[60]
Госпожа Каравелова, която приживе принадлежеше на политиката, принадлежи
след смъртта си на историята. За нея следователно може да се пише така отворено,
както се пише например за известната от Френската революция мадам Ролан, на която
впрочем е приличала в някои отношения.
[61]
Тоя разговор с г-жа Каравелова ставаше в 1933 г. след завръщането ми от
Вашингтон. От 1909 г. аз не бях я вече виждал. Когато излезе първият том на
„Строителите", дъщеря ѝ Лора ми каза:
- Аз намирам, че представихте баща ми такъв, какъвто аз го зная; но майка ми ви е
сърдита.
Това беше причината, задето не отидох отново при нея, когато приготовлявах
втория том. Но от тогава беше минало време и през 1933 г. сметнах, че сръднята ѝ е
вече забравена.
 [62]
От приятели на Стамболова зная, че той ѝ отвръщал със същите лични
чувства. Още от самото начало той не можел да я търпи, когато постоянно се
намесвала в работите на мъжа си. Ненавистта му към нея пораснала, когато тя
отделила Олимпи Панова от него. Той я държал отговорна за смъртта на тоя му скъп
другар от революционните времена, когото той не можа да спаси след метежа в Русе.
За него, както и за много други бе известно, че Панов бил всецяло под личното обаяние
на госпожа Каравелова. На 9 август Олимпи Панов не беше в България и не взе участие в
детронирането на княз Александра; но госпожа Каравелова го приобщила към идеите на
детронаторите. Уволнен от армията и емигрирал във Влашко, той се присъедини към
техните предприятия, мина Дунава и биде разстрелян в Русе. Така трагично загина един
благороден човек, съратник на Левски, горещо обичан от Любен Каравелов, истинският
победител на Сливница. Стамболов не можа да прости това на госпожа Каравелова. Що
се отнася до отвращението, което ѝ вдъхнал Стамболов със своя цинизъм, аз мисля, че
тук трябва да се прави голямо шконто. Аз зная цинизмите на Димитър Петков. Това не
пречеше на госпожа Каравелова да има приятелски чувства към него и да ги запази
докрай въпреки жестоките нападки, които ѝ беше отправил в „Свобода".
[63]
Английската дипломация насърчаваше тогава Регентството към крайна
строгост. Когато се чуло в Лондон за издадените смъртни присъди в Русе, в английския
Парламент се отправи запитване към първия министър дали той няма да поиска от
българското правителство смекчаване на наказанието? Лорд Солзбъри отговори, че той
не може да даде на българското правителство съвети, за които не може да вземе
отговорността, ако един ден се окаже, че те са били лоши. Ако стигна до годините на
своята мисия в Лондон като пълномощен министър, ще разкажа един интересен
разговор, който имах по тоя случай с неговия син, лорд Роберт Сесил. В Каравеловите
кръгове се е вярвало, че английският консул в Пловдив, известният Джонс, настоявал за
бързото екзекутиране на осъдените. Доказателство за това не съм намерил никъде.
Впрочем събитията се развиха тогава така скоро, че Джонс нямаше и време за намеса.
Крайната му враждебност към опозицията обаче е несъмнена. За нея свидетелства,
между друго, Иван П. Славейков. Затворен и той в Черната джамия, бит там, той бе
интерниран след освобождението си в Голямо Конаре, където върлуваше Стоян Празът.
На път той се спрял в Пловдив и посетил своя някогашен съученик от Роберт колеж
Петър Димитров, сега окръжен управител.
- Като знаех, че в окръга му - разправя Иван Славейков - подчинените нему
полицейски власти си позволяваха разни безобразия, аз го замолих да се разпореди тъй,
щото да бъда в безопасност, догде се освободя. „Бъдете спокоен - каза ми той, - нищо
няма да ви се случи." В това време влезе английският консул прочутий [Джонс]. Аз се
познавах с г. Джонса, но той още при влизането си ме изгледа като мечка и захвана да
говори със свойствената му грубост за българските „предатели" и как трябвало да
бъдат избесени. Аз имах какво да му възразя, но положението ми ме караше да мълча.
След малко г. Джонс се обърна към г. Димитрова и като гледаше на мене, каза му
следующите оскърбителни думи за мене: „Кажи на тогози да се махне" (В. „Търновска
конституция", 9 юни 1888 г., бр. 31).
 [64]
Риза бей - представител на Турция, който поради васалното положение на
България не се наричаше дипломатически агент, а комисар на вакъфите.
[65]
Между арестуваните на 19 февруари беше и д-р Данев. Ето няколко кратки
бележки от разговора, който имах с него по тоя случай:
- Не помня кога ни арестуваха, кой ден. Бе вечерно време. Дойде някой пристав, но
имаше и войници. Живеех в къщата на братя Хаджи Янкови, до „Св. Крал". Участъкът
беше малко по-нататък. По пътя видях, че караха Франгя в участъка. Там останах ден,
два, може би повече и оттам ме преместиха в Черната джамия. Там не ни държаха
съвършено отделени; по-скоро накуп, можехме да се сношаваме. Изключение се направи
за Каравелова. В началото бе в отделна стая. Между другите бе Иван Славейков. С нас
нещо особено не стана. Не мога да се оплача. Същото не може да се каже за Каравелова.
След някой и друг ден излезе и той от своята килия и се присъедини към нас. Правеше
впечатление неговото държание. Морално съсипан и физически отпаднал. Ясно бе, че бил
изтезаван. Но на въпроса: подлаган ли е на изтезания, отклони да даде категоричен
отговор. Същото зная и за Иван Славейков.
[66]
В хумористическия дял на „Търновска конституция" фигурира и една пародия на
Ботевата „Молитва". Тя, мисля, не е била отбелязвана другаде; затова я
възпроизвеждам тук:
О, ти, боже, прави боже,
не ти, що си в небесата -
А ти, що си, нови боже,
На „дружинките" в сърцата.
Не ти, боже, който знаеш
Сетнините на делата;
А ти, който виждаш само
От носът си до устата,
Не ти, който съдиш право
И крепиш сиротинята,
А ти, който си заменил
С торба пясък светинята.
Подкрепи и мен ръката,
Та кога въстане робът,
Да му отсека главата
И да му приготвя гробът.
(Бр. 15 от 11 април 1888 г.)
Тая пародия е несъмнено насочена против Стамболова. Кой е нейният автор? Не е
ли Алеко Константинов? Той тогава бе уволнен като съдия и близък до Каравелова,
може да е сътрудничил в неговия вестник.
[67]
Можем да се попитаме дали тоя стражар не е имал заповед да не позволи на
тълпата да отиде по-далеч от своите викове, като пази Каравеловата къща от
нападение: Стамболов не можеше да не знае, че да бе пострадал тоя ден Каравелов, сам
той щеше да се изложи пред чуждия свят. Но аз предавам сцената, както ми е била
описана от госпожа Каравелова. Несъмнен е само куражът, който тя е показала.
[68]
Влайков имаше наистина по лицето червенини, за които се предполагаше, че
произхождат от някаква болест на кожата.
[69]
Каквото е било казано по-рано за някои различия между Каравелова и левицата
на партията, ще трябва при издаването на тия мемоари тук да бъде прехвърлено. Ще
повторя пак: нуждата, в която се намирам бързо да пиша и бързо да предавам, не ми
остава време да поправям композицията.
[70]
Казвам Каравелов, тъй като Такев и Мушанов възпроизвеждаха неговите идеи.
[71]
Имаше и едно разногласие, което се отнасяше до училищните такси. Влайков
предлагаше да се впише в програмата тяхното намаление. Другите смятаха, че това не
може да бъде програмен въпрос.
[72]
То е публикувано в „Пряпорец", брой от 10 юли (1902 г.).
[73]
Манол Златанов, адвокат, беше по едно време съдружник на Найчо Цанова във
Видин. Там Найчо Цанов в своите речи постоянно споменавал думата „демокрация".
Против него и последователите му някой самороден поет от града, стамболовист,
писал едно стихотворение, от което Манол Златанов цитираше тия начални стихове:
Каква сте вяра, каква сте нация,
вие демокрация, вашата мама я.
[74]
Между радикалите привлекателен със своя талант, както със своята личност
бил, както съм слушал, Стефан Гидиков, който издаваше в Сливен списанието „Живот"
(1897— 1899 г.). Съжалявал съм всякога, че не съм имал случай да се запозная с него.
[75]
Той даваше за това следните съображения: „Първо, защото у нас не ще могат
да се произвеждат ония фабрични артикули, които се употребяват в малко количество в
една страна със сравнително слаби пазари като нашата; второ, защото твърде
ограничено число фабрични артикули ние ще можем да изнасяме навън, понеже не е
възможно щото нашите фабрични произведения във външни пазари да издържат
конкуренция от произведенията на развитите фабрични страни; трето, защото
нашите вътрешни пазари не са достатъчни, за да могат в голям размер да се
притеглят местни и чужди капитали в нашето едро производство; и най-после,
четвърто, защото статистическите данни доказват, че и след като се е въвело
капиталистическото производство в земеделието, числото на дребните земеделци не
само не се намалява, но се увеличава".
[76]
Уреждане висши популярни училища, за да станат достъпни и за производящата
демокрация по-специалните познания; заменяване всички преки даждия с един
прогресивен данък върху прихода и капитала; възлагане държавната отбрана върху
народна милиция; насочване местните спестявания към производството, като се
разходват народните пари само за нуждите на народа и държавата и като се въведе
ред и контрол в държавните финансии и в народните кредитни учреждения и прочее.
[77]
В. „Пряпорец", броят от 20 ноември (1902 г.).
[78]
1903 г.
[79]
„Пряпорец" даваше следните сведения за неговото боледуване и за неговата
смърт. Каравелов бил с много здрав организъм, но излязъл от Черната джамия с
възпаление на дробовете, разстройство на стомаха и на нервите. Към последствията
от затвора се прибавили след това душевните страдания, на които е бил подвергнат.
„Смъртта на най-близките му и най-талантливи приятели - пишеше вестникът, - като
Алеко Константинов и Белинов, и несъгласията с някои негови привърженици и
сътрудници много са ускорили хода на болестта. Разстройството на нервите,
кашлицата и разстройството на стомаха почнаха по-често да се обаждат." Той си
запазил обаче будността на ума и интереса към политиката, искал да посещава
Народното събрание, въпреки че още преди един месец лекарите му забранили всяка
работа. Благодарение на взетите мерки здравето му почнало да дава признаци на
подобрение. Той чакал с нетърпение да му се разреши да отиде в Народното събрание, за
да говори по законопроекта за народната просвета. Боледуването му между туй
продължавало. Четирима лекари, негови съмишленици - Ораховац, Ватев, Ст. Сарафов,
Белинов, събрани на консултация, констатирали у него атония на стомаха и
разстройство на нервите. Те му препоръчвали да избягва всякакви вълнения, да се
прекратят посещенията у дома му и да замине в чужбина за няколко месеца на лекуване.
Но за едното не позволяваше характерът на Каравелова, за другото - бедността му.
Каравелов не се е боял от болестта, но се е страхувал от това да не остане инвалид.
Смъртта му бе такава, каквато той бе я желал: скоропостижна. Той починал от удар.
Народните представители от Демократическата партия издадоха един некролог за
Каравелова, в който казваха, че бил голям за малкото си отечество и твърде рано се
явил в него. Толкова рано наистина, че мнозина от тях не го разбираха във всичката му
дълбочина. Имаше между им, които му създадоха огорчения, ускорили смъртта му.
Демократическата партия имаше защо да тачи неговата памет: той ѝ остави с името
си един нравствен капитал, който тя използва невинаги заслужено. Едно уважение към
личността на Каравелова се почувства от всички политически кръгове. В Народното
събрание му се отдаде тържествена почит. Драган Цанков възвеличи неговото
безкористие при викове „Вярно!" от всички страни. Д-р Данев каза за него:
„Организацията на Млада България се дължи в голяма степен нему". Много от старите
вражди против Каравелова бяха угаснали и от по-рано. В „Строителите на съвременна
България" аз съм възпроизвел някои думи на Стоян Михайловски за Каравелова, по-
жестоки от всичко казано против него. Той пишеше сега, след смъртта му: „Занапред,
когато подириме против грозните бури на живота, против горчивината на публичните
борби подкрепа и насърчения в новобългарската история, пред нас ще светлее любимият
лик на Петка Каравелова и ще ни дума: - Жертвайте се за общото дело, ето великата
тайна на щастието." Какво назидание за тези, които се отдават всецяло на своята
ненавист! За това разкаяние, което виждаме у Михайловски, беше дал по-рано пример и
П. Р. Славейков. Той говори пред гроба на Иларион Макариополски за безсмъртните му
заслуги към българския народ; няколко години по-рано бе писал за него: „По-добре да не
беше се родил". Нека отбележим накрай, че Народното събрание, след като изслуша
речите на Драган Цанков и на Данев, реши, погребението на Каравелова да стане на
държавни разноски, гласува пенсия от 6000 лв. годишно за госпожа Каравелова и вдигна
заседанието.
По инициативата на Каравелова се съгради върху основата на Черната джамия,
някога християнски храм, днешната черква „Св. Седмочисленици". До нея е неговият
гроб.
[80]
Пристигането на бежанците причини едно скръбно вълнение у българския народ
в Княжеството. Силни бяха още чувствата за обичта към Македония и за националното
единство. Отвред се вдигнаха гласове, за да се даде помощ на пострадалите.
Държавата и обществото не пренебрегнаха своя дълг. Особена ревност показаха
женските дружества. Българската църква, която след Освобождението толкова пъти
беше излизала от своята роля, занимавайки се с политика, влезе и тя по тоя случай в
своето национално и хуманитарно призвание. В протокола на Св. синод за заседанието
на 5 ноември се чете: „§31. Председателствующий съобщи на Св. синод, че от някое
време насам на много места из Македония българите са изложени на тежки изпитания
и за да спасят живота си, много злочести семейства, изгонени и ограбени, са прибягнали
в България, лишени от подслон и насъща прехрана. По този случай
председателствующий предложи и Св. синод прие да се приканят епархийските
началства да наредят щото през празничните и неделните дни във всяка епархийска
църква във време на Божествената служба да се пуща по един дискос в помощ на
избягалите македонски семейства и събраните помощи да се внасят ежемесечно в Св.
синод за предаване по принадлежност. Заседанието се закри. Председателствующий на
Св. синод - Варненский и Преславский Симеон, Врачанский Константин, Софийски
Партений".
Групи от бежанци бяха пристигнали в Рилския манастир. Каравелов каза в
Народното събрание, че се отправил към Св. синод да се погрижи за тях. Самият
манастир чувстваше, че такава грижа пада върху него. В протокола на Св. синод от
заседанието от 7 ноември пак четем: „§ 6. Писмото на същата обител № 1323 от 28-ий
октомври, което, като долага, че в последно време много четници и македонски
бежанци минават през манастиря и всеки от тях иска храна, пита какво трябва да
прави в такива случаи, когато манастирът не бил дотам улеснен откъм средства. -
Реши се да се отговори, че общоприето е на всеки пътник, който минава край манастир,
да се дава хляб".
[81]
Освен по финансовите въпроси, като например заема в България.
[82]
Любопитно е да се отбележи, че в свръзка с Джумайското въстание турското
правителство бе поискало от Франция да му предаде Борис Сарафов, титулуван от него
„шеф на българския революционен комитет" и който в това време се намираше в
Париж. Отговорът на Делкасе до турския посланик гласеше: „Ролята, играна от това
лице, общоизвестният политически характер на пропагандата, която вдъхновява, и
агитацията, която ръководи, не ми позволяват да приема вашето искане. - Впрочем
присъствието на Сарафова във Франция не е било още донесено до моето знание."
[83]
Програмата беше изработена от френския консул в Солун Стег. Ето окръжното
на Делкасе до представителите на Франция при Великите сили и в балканските страни:
„В допълнение на едно писмо от 30 миналия месец, имам честта да ви изпратя тук
приложен един рапорт от нашия консул в Солун относително положението в
Македония. – Според г. Стег, последните събития от долината на Струма надминават
по важност всички останали, които в последно време бяха раздвижили Македония.
Нашият консул счита, че засега военното усилие, направено от Турция, и суровият сезон
спряха въстаническото движение, и вярва, че за да се предотврати подновяването му
напролет, достатъчно е да се осигури на македонците един минимум на сигурност за
тях и имота им посредством две реформи: тази на жандармерията и тази за начина на
събирането на десятъка чрез службата на Държавните дългове".
[84]
Д. Д., 2е (1902), р. 615-617, № 492.
[85]
Вж. Die Grosse Politik, Т. XVIII, № 5469, с. 172.
[86]
Александър Каратеодори паша, както съм слушал от стари съвременници, бил
от погърчено българско семейство от Одрин.
[87]
Паметната бележка, която управляващият Френското посолство връчи на
министъра на външните работи Тефик паша, се яви като опашка от постъпките,
направени от Зиновиева.
[88]
Вж. Die Grosse Politik, Т. XVII, № 5494, с. 205-210.
[89]
Ето в какво се състоеше програмата: Въвеждането на реформите се
предоставя на валиите, които са „длъжни да наблюдават за успеха на селското
стопанство, обществените работи и промишлеността". За тази цел назначават се за
помощници на валиите директори на обществените работи, директори не селското
стопанство и т.н. Валиите са длъжни да се грижат щото тия чиновници „да бъдат
способни". Навсякъде ще бъдат учредени съдилища, съгласно с организационния закон. Тия
съдилища ще действат „независимо, както това е предписано от закона", и т.н.
Уредбата на училищата ще получи широко развитие: всяко село, което има повече от 50
къщи, ще има и първоначално училище. Полицейските комисари и агенти ще трябва да
умеят да четат и пишат и половината от съдиите и жандармите да бъдат християни.
За съблюдението на тия благодетелни мероприятия назначават се „главни
инспектори", които се намират под управлението на главния инспектор Хюсеин Хилми
паша (бивши валия на Йемен) с граждански и военни помощници. Освен това, за
контролиране на тоя най-главен инспектор, учредява се комисия от трима членове и
председател; за председател е назначен бившият валия на Кения - Ферид паша.
[90]
Управляващ посолството на Франция в Петербург.
[91]
В едно място в своя дневник той споменава за своя дядо, които в качеството на
възпитател на великия княз, впоследствие цар, Николай Павлович ходил с него в Париж.
Това бил Матвей Иванович Ламсдорф, наченал своята кариера още по времето на
Екатерина II, участвал в нейните турски войни в чин генерал, после пръв губернатор на
новоприсъединената Курландия и получил при Александра I графска титла. Неговият род
произхождал от Вестфалия и се казвал Фондер Веген.
[92]
Някои били наклонни да го сравнят в туй отношение с прословутия Холщайн,
който затворен в Министерството на външните работи в Берлин, дърпал нишките на
германската дипломация. Но Холщайн беше една могъща и зловеща личност. Бисмарк го
наричал „хиена с огнени очи". Приликата между Ламсдорф и него е само тази, че и той,
Ламсдорф, подобно на него, нямал никакъв личен контакт вън от министерството.
[93]
Слободан Joвaнoвuћ, Влада Александра Обреновића, III, с. 260-261.
[94]
Интересът у публиката за посещението на граф Ламсдорф беше много голям и
ние давахме във „Вечерна поща" всичките подробности по неговия престой: разходил се,
придружен от своя секретар по „Цар Освободител"; обиколил в каляска домовете на
министрите, дипломатите и дворцовите сановници; посетил в Св. синод митрополит
Симеон; ходил в Народното събрание, което в негова чест вдигнало заседанието. Имаше
подробности и за приема, даден в двореца след вечерята; прием голям, поканени били
според „Вечерна поща" двеста души (според други вестници по-малко). Забелязано било,
че князът говорил доста дълго с Д. Ризова и Ив. Евст. Гешов. Ризов бе обнародвал в 1899
г. едно отворено писмо до княз Фердинанда със силни нападки срещу него; депутат, бе го
нападнал от трибуната на Народното събрание. Фердинанд го смяташе за опасен човек
и намери случай да се сдобри с него. Няма да мине дълго и той ще го изпрати
дипломатически агент в Цетине. С Гешова, читателят ще си спомни - Фердинанд бе
скаран от една година по-рано, когато изпъди от двореца неговия зет д-р Никола Радев.
От разговора им сега не последва някакво помирение, тъй като Гешов трябваше да чака
до 1911 г., за да дойде на власт. Ламсдорф вече с най-високия български орден, затова
Фердинанд му подари една златна табакера със скъпоценни камъни; неговият секретар
Савински наградил със „Св. Александър - II степен" - орден твърде висок за един млад
дипломат. Савински ще дойде в София като пълномощен министър в 1914 г., наследник
на Неклюдова. В своята ревност да даде на „Вечерна поща" пълна информация, Козак
донесе в редакцията и менютата на угощенията в чест на високия гост. Те бяха писани
на френски и за превеждането им беше голяма мъка. В превода на менюто, дадено на
обеда във Външното министерство от д-р Данева, видях Козак и Шангов да се
съвещават. Имаше някаква риба с аспик. Как да се преведе тая дума на български?
Шангов разгърна „Ларуса" и реши, че това значи „пача". Така писа се във вестника „риба
пача". Пирожките се преведоха „пастети по руски". „Пулард де Брес" се преведе „пилета
от бресе печени". „Тарт о фрюм" - с „пастети от овощия". После иде „кълцано сиране".
Какво ли е било това на френски? Енигма.
[95]
Проектът имаше, накратко казано, следното съдържание: I: Солунският,
Битолският и Скопският вилает да образуват заедно една отделна област със седалище
Солун; за нейните граници се прилагаше една географска карта; II: за главен управител
на областта да се назначи християнин, който да е бил без връзки с турската
администрация; III: главният управител да управлява страната с едно областно
събрание, избирано от населението и което да се произнася по всички въпроси в
административно и финансово отношение, чиновниците да се назначават от главния
управител; IV: да се създаде областна милиция на рекрутни начала, непосредствено
подчинена на главния управител; V: езикът на „главните народности в областта" да се
постави наравно с турския; VI: да се даде обща амнистия на всички политически
грешници; VII: „Тия реформи да се въведат от една европейска комисия при
съдействието на международна военна сила"; VIII: подобни реформи да се въведат и в
Одринския вилает. - Проектът носи дата: „София, 12 декември 1902 г.", и е подписан: Хр.
Станишев.
[96]
За отбелязване е, че Ламсдорф не прие представители на Цончевия комитет.
Това се дължеше на факта, че те обявиха въстанието.
[97]
По-рано съм имал случай да описвам Зиновиева като човек зле настроен спрямо
България и да обяснявам причините за това му лошо разположение. Като началник на
Азиатския департамент, той бе помагал на заговорите на българската емиграция
против Регентството и бе претърпявал с нея всичките разочарования от техните
неуспехи. Едно ненавистно чувство имал е той тогава към България, което останало
незасегнато от помирението. Неговият антибългарски дух проличава и в разговора му с
германския посланик. Имаше в Скопие един валия, Хафъз паша, който подкупен от Сърбия,
подкрепяше явно сръбската пропаганда и покровителстваше насилията върху
българското население. Българските вестници бяха пълни с неговото име като най-зъл
враг на българската народност. Българското правителство неведнъж беше обърнало
вниманието на Високата порта и сам княз Фердинанд бе искал от султана неговото
отстранение. Най-после той биде вдигнат и изпратен на същата служба в
Триполитания. А тъкмо него Зиновиев е хвалил пред германския посланик. „Едно
нещастие е - казал той, - че преди няколко години султанът, под давлението на
албанците, на България и Австрия, отзовал този енергичен и способен паша."
[98]
28 юни 1902 г.
[99]
Нека забележа, че Салваторе Барцилай беше евреин. Евреин беше и друг един от
големите водители на иредентизма, Грациадио Асколи, именитият езиковед, за когото
говорих, когато описвах митинга в Милано. Евреин също беше и Луиджи Луцати, който
като млад професор в Падуа бе избягал от преследванията на австрийската власт,
обвинен за речи против Австрия. Първият беше родом от Триест, вторият от Гориция,
третият от Венеция. Прадедите им доскоро бяха живели в гето, но те бяха възприели
италианската култура, италианския дух и италианския ламтеж за свобода и
обединение.
[100]
Макс Щирнер, един от родоначалниците на съвременния анархизъм, е автор на
книгата „Der Einzige und Eigenthum".
[101]
За неговата духовитост ми е говорила и госпожа Ризова. Съпругът ѝ Д. Ризов
беше пълномощен министър в Рим.
— Водеше се Балканската война — разказвала ми е госпожа Ризова. — Аз се вълнувах
и за България, станала ново мое отечество, и като черногорка. На 22 април падна
Шкодра след дълга обсада от черногорската войска. В деня, когато се получи това
известие, имаше дипломатическа вечеря. Моята радост беше тъй голяма, че всички я
забелязаха. Сан Джулиано вдигна чашата и гледайки към мен, каза: „Пия за събитието,
което ви прави тъй щастлива". Аз знаех, че Италия беше противна на присъединението
на Шкодра към Черна гора. Попитах го: „Кой говори това, министърът на външните
работи?" - „Вашият почитател" - отговаря той.
Трябва да отбележа, че госпожа Ризова минаваше тогава за една от трите прочути
хубавици на Рим; другите две бяха една рускиня, графиня Кутузова, и една от дъщерите
на маркиз Рудини, Дора. Госпожа Ризова ми е говорила за един случай, когато
духовитостта на маркиз Ди Сан Джулиано ѝ дошла в спасителна помощ:
- Бяхме поканени на вечеря в едно посолство и аз бях турила зелена рокля. Но каква
беше моята изненада, когато видях, че всички дами бяха облечени в черно. Сетих се
тогава, че беше починал гръцкият крал, и разбрах, че италианският двор е обявил траур.
Моята зелена рокля ставаше едно неприличие и аз бях така засрамена, че ми идеше да
потъна. Сан Джулиано забеляза моето смущение, когато бях на трапезата, недалече
срещу него, и ми каза високо, за да го чуят всички: „Madame Rizoff, vous etes la poesie meme
et la poesie ne s'exprime qu en vers". Тая му духовитост разсмя присъстващите, почувства
се една симпатия към мене и аз въздъхнах.
Трябва да дам малко обяснение за читателите, които не разбират добре френски.
Маркиз Ди Сан Джулиано беше направил едно игрословие. Той бе казал, че госпожа Ризова
е самата поезия и че поезията се изразява в... Тук той употреби една дума, която,
изговорена гласно, може да значи „в стихове" или „в зелено". От госпожа Ризова съм
слушал и за друга една сцена, в която пак се проявило остроумието на маркиз Ди Сан
Джулиано. В Цетина съществуваше руски девически пансион, по подобие на познатите в
Русия „Институт благородных девиц". Тук бе се учила и госпожа Ризова. Черногорският
крал Никита отдавна мислел да го закрие, защото смятал, че с него се прави руска
пропаганда, и намерил случай за това в началото на Европейската война, когато обърнал
помещението в болница. Русите, които знаели истинските му побуждения, били много
разсърдени против него.
- На една вечеря - разказвала ми е госпожа Ризова - надясно от мене беше руският
посланик Крупенски, стар човек и за когото се знаеше, че е доста отслабнал умствено.
Той ми говори с голям гняв за затварянето на пансиона в Цетина и сипеше хули върху
крал Никита. Понеже беше глух, говореше много високо. По едно време той извика:
„Кралят е каналия!". Всички останаха като стреснати. Някой попита: „Кой крал?" -
„Черногорският", отговори Крупенски несмутимо. Черногорският крал, това бе бащата
на италианската кралица. Настъпи непоносима атмосфера. Тогава се чу спокойният глас
на маркиз Ди Сан Джулиано: „Остарелостта има право на снизхождение". След тия думи
напрегнатостта мина и се почнаха оживени разговори, за да се забрави инцидентът.
[102]
В. „Вечерна поща", в броя от 7 май 1903 г.
 [103]
„Сърдечни поздрави."
[104]
Т.е. учителю. Така се обръщат французите към големите учени. Нека
отбележа, че Луцати беше професор по конституционно право в Римския университет.
[105]
„Гражданско" е употребено като опозиция на „военно". Той каза:
„selfgovernment eivil".
[106]
„Die Grosse Politik der Europaischen Kabinette...".
[107]
Както във Франция, тъй и в Италия имало, разбира се, аристократи с
незаконно присвоени титли. Един от секретарите на италианското посолство във
Вашингтон, Ронкали, ми казваше:
- Аз се казвам граф. Баща ми, дядо ми, прадядо ми също са се казвали графове. Но
понякога минаваше ми през ума, знаейки за много узурпирани титли в миналото, дали и
нашата не е от тая категория? Дойде обаче заповедта на Мусолини щото всеки
италиански дипломат да докаже с документи, че има право на титлата, която носи.
Запретнах се тогава да търся в семейната архива доказателства, че ние сме
действително графове. Намерих такива и се успокоих.
По това време в едно френско хумористично списание, „Le Crapocullot", излезе списък
на французки аристократи с незаконно усвоени титли. Между тях беше и един от
секретарите на Френското посолство във Вашингтон, които се наричаше граф Де ла
Бланште. Трябва да отбележа, че той не изглеждаше много смутен от това откритие.
Понеже се касае за узурпация на аристократически титли, ще разкажа за един случай, в
който тя е била извършена с необикновена хитрост и дързост. Един богат грък, на име
Родоканаки, живеещ в Париж, за да си отвори салоните на аристокрацията, се бе
нарекъл принц. Той претендирал, че произлиза от Комнените и написал в доказателство
на тази претенция една брошура, изпълнена с цитати от разни хронисти и други стари
книги. След това занесъл брошурата си на един известен византолог, чието име, за
жалост, не мога да си спомня в тоя момент, и го помолил да му напише предговора.
Френският учен се съгласил от учтивост толкоз по-лесно, че цитатите, тъй вещо
съчинени, не му давали причина да се усъмни в тяхната автентичност. Съмнението му
дошло по-късно и почнало все по-силно да го тревожи, тъй като то докосваше неговата
репутация. Той се заел тогава за проверка. Първото откритие, което направил, било, че
една от посочените от Родоканаки книги не била в каталога на Френската народна
библиотека. Липсвали и другите. Те всички били отбелязани като находящи се в чужди
библиотеки: Оксфорд, Лондон, Стокхолм и прочее. Все повече смутен, французинът
тръгва да ги дири от град на град, от библиотека на библиотека и стига накрай до
истината: всички цитати били измислица на Родоканаки. Тогава заблуденият и честно
мислещ учен публикува от своя страна брошура, в която изнасяше пред света
фалшификацията на самозвания принц.
[108]
Аз лично зная такъв един случай. В Букурещ имах един приятел, граф
Монтефорте, управляващ Персийската легация едновременно в Румъния и в България.
Той спечели моето приятелство със симпатията за България, която гласно изказваше
пред румънците, след жестокия за нас Букурещки мир. През време на един престой в
София той беше се запознал със семейството на генерал Марков, адютант на цар
Фердинанда, и вече се говореше за неговото предстоящо сгодяване с дъщерята на
генерала, Вера. Това не ме учуди. Монтефорте беше със салонно възпитание, владееше
чужди езици, играеше много добре бридж, свиреше на пиано с истинско чувство на
артист, беше и композитор, от когото някои работи бях чувал да се свирят в Букурещ. В
софийското общество обаче веднага почнаха клюките: „Какъв е този италиански граф,
станал персийски дипломат? Това не може да бъде освен някой самозванец и
авантюрист". Когато по това време пристигнах в София на доклад, генерал Марков
дойде да ме види и ме пита какво зная за Монтефорте, за когото бил чул, че ми е
приятел. Казах му:
- Монтефорте е син на един неаполитански генерал и граф, който след
насилственото сваляне на Бурбоните напусна Италия и постъпи във Виена на
австрийска служба. Недълго след това персийският шах потърсил от австрийския
император да му изпрати инструктори за жандармерията. Така неаполитанският
емигрант заминал за Техеран. От неговите синове единият си възвърнал италианското
поданство и постъпил на италианска дипломатическа служба. Другият, моят приятел,
остана персийски поданик и в това качество управлява Персийската легация в Букурещ и
София.
Монтефорте се ожени за Вера Маркова. Сега и двамата живеят в Рим.
[109]
Известно е, че Мусолини направи съглашение с папата, като призна Ватикана и
малка площ наоколо за негова територия. Така се приключи кризата между
царствующата династия и църквата, избухнала в 1870 година.
[110]
Le courtier honnete.
[111]
Отминавам изказванията на моя събеседник по подозрението в Италия, че
Австрия възнамерявала да окупира Македония и част от Албания в случай на усложнения
в Балканския п[олуостр]ов и че това щяло да стане по силата на едно споразумение,
сключено с Русия.
[112]
Когато турците говорят и някоя дума не им иде на ума, те казват „шей",
както някои от българите обичат да казват „такъво". Думата „шей", буквално
преведена на френски, значи chose. И сега тази дума се чува често от турците, говорещи
френски. От там идат „шозовете", за които споменава Иван Вазов по един начин,
загадъчен за тия, които се занимават с него.
[113]
Единият от тях, за жалост, името му не помня, живееше в дълбоки старини в
София и получаваше италианска пенсия. Италиански кореспонденти през Балканската
война отидоха да го видят и писаха за него.
[114]
Правя разлика между „разказ" и „разказване", както на френски има conte и recit.
[115]
Така италианците наричат Камарата поради мястото, в което се намира.
 [116]
Позиви за републикански бунтове в Италия Чиприяни бил отправял от Париж
(1880 г.), от Милано (същата година), от Рим (1891). Когато е бил интерниран в Порто
Лонгоне, два града, Форли и Равена, го избират депутат и касиран като затворник, го
преизбират. Вълненията около неговата личност се уталожват само когато Чиприяни
след тригодишна каторга е помилван по случай първото посещение на крал Умберто по
тия места. В 1914 г., когато той живееше в Париж, в един частичен избор в Шеста
колегия в Милано крайната левица на Социалистическата партия предложила неговата
кандидатура и я наложила на реформистите. Следващата година обаче мандатът му
бил отнет поради отказ да положи клетва за краля. Чиприяни почина в Париж на 2 май
1918 година.
[117]
Ще напомня тук, че името „националист" няма във Франция тоя смисъл, който
има в други страни. Въпреки това, което казва „Larousse", то не е свързано тук с идеята
за националност. „Националисти" се нарекоха сами по времето на Драйфусовата афера
реакционерите и партизаните на монархията. Що се отнася до гореспоменатите три
имена, мисля, че за тях съм имал вече случай да говоря. За Маршан ще забележа, че
популярността му след завръщане от Фашода и неговият поход от единия бряг на
Африка до другия му коства скъпо. Намерението на националистите да направят от
него диктатор възбуди недоверието на правителството и той трябваше да напусне
армията, където му предстоеше голяма кариера. Думата „подивяване", която съм
употребил за Маршан, бе не на място. Точният израз беше „самозабравяне".
[118]
Исках да кажа, че личността му се прозира. Но „прозорлива" не е точната дума.
Тогава аз знаех френски по-добре от български. В ума ми беше френската дума
transparante. Трябваше да я преведа с „лесно угадима".
[119]
Своите възгледи по работническия въпрос той е изложил в книгата си „La
Question sociale" (1898 г.).
[120]
Т.е. франко-руският.
[121]
Essentiellement diplomatique.
[122]
От него чух един любопитен анекдот по това пътуване.
- Пол Дешанел - каза ми той - беше пристигнал с жена си. И тя поиска да дойде в
Гюешево. Там престояхме известно време и аз наредих да се приготви обяд за гостите.
Предварително бях взел със себе си това, което в Гюешево не можеше да се намери:
закуски, хубаво вино и прочее. Господин Иван Евст. Гешов, тогава министър-председател
и министър на външните работи, беше ме прикомандировал към високите гости с
поръка да направя пътуването им приятно. На връщане отидох да му докладвам. Той ме
разпита старателно за това, което съм чул от Дешанел, и дали всичко е минало добре,
но когато му казах, че заръчах обяд, той късо отсече: „Аз такава заповед не съм ви
давал". Така разноските понесох аз вместо министерството.
[123]
За този сив редингот и за ролята, която игра в един епизод от българската
политика, съм имал вече случай да говоря по-рано.
[124]
Резиденцията на председателя на републиката.
[125]
За голямата промяна в настроението на реакцията спрямо Клемансо
свидетелства следният факт. Морис Барес в своя роман „Leurs figures", в който описваше
скандала около Панамския канал, бе обрисувал Клемансо като човек, подкупен от
Корнелиус Херц. Същият Морис Барес го величаеше сега като спасител на Франция.
[126]
След оставката си Пол Дешанел възстанови своето здраве, биде избран
сенатор и държа в Сената реч. Но това, което бе преживял, му съкрати живота. Той
почина на 28 април 1922 година.
[127]
Аз бях редовен читател на това хубаво списание и като студент заемах от
него много за своите статии във „Вечерна поща", които караха публиката да ми
приписва една ученост, несъответстваща на моите действителни познания. Аз всякога
съм съветвал начинаещите журналисти най-напред да си формират стил и после да се
научат как да се осведомяват за своите теми.
[128]
Зиновиев бе изпратен в Стокхолм, след като го махнаха от поста на началник
на Азиатския департамент във Външното министерство, където се компрометира от
неуспеха на заговорите на българската емиграция, на която той бе вдъхновител.
[129]
Касае се за положението на сръбското население в Новопазарския санджак,
което ставаше все по-тежко под терора на албанците. Рене Миле бе единственият,
който ми говори за един Старосръбски въпрос. Той го познаваше от Белград.
[130]
Интересно е да се отбележи как чувствата на Европа спрямо един или друг от
балканските народи са се менили и особено какво влияние са упражнявали върху това
войните, които те са водили. Сливница издигна високо българското име и засрами
Сърбия, осъдена от европейското обществено мнение и преди поражението ѝ, тъй като
бе нападнала без причина, само от завист един съсед, сроден с нея. Въстанието в 1821
година в Пелопонес, подвизите на гръцките моряци от островите прославиха гръцкия
народ. Байрон и Виктор Юго ги възпяха. Но Гръцко-турската война от 1897 година,
бягството пред Едхем паша ги развенча напълно. Върху репутацията на балканските
народи пред Европа са влияли и имената на някои от техните ръководители.
Скандалите с крал Милана унизиха Сърбия пред очите на света. Обратно, Стамболов
повиши моралния кредит на България и Венизелос тоя на Гърция. Както в политиката,
така и във всичко друго големите хора олицетворяват своя народ.
[131]
В един труден момент на вътрешната политика, когато той бе министър-
председател, чух за него в Париж това игрословие: се fils de Boulanger nous a mis dans le
petit, думи непреводими на български по начин да им се почувства хуморът. Даладие
имал една слугиня българка. Останал рано вдовец, тя му възпитала двете деца.
Разказваха ми, че напуснала Даладие след някои караници, но децата му били много
привързани към нея и отивали да я връщат. Тая българка беше перната. Аз я познавам
добре, защото беше служила и при мене, когато беше жива майка ми. По-рано е била при
тъща ми, госпожа Винарова. Как е попаднала в Париж, не ми е известно.
[132]
Това е един стих от сбирката на Виктор Юго против Наполеона III, озаглавена
„Les Chatiments" („Възмездията"). Неговата мисъл е: ако всички се завърнат от
изгнанието си, докато Наполеон III царува, и остане само един, това ще бъда аз.
[133]
На френски: Елзас.
[134]
Тази фраза бе произнесена от Тиер, когато след поражението на Франция в
1870 година и преди сключването на мира обиколи столиците на някои Велики сили и не
намери у никоя от тях поддръжка.
[135]
По тоя въпрос аз съм писал в една от предидущите глави. Постигнато бе само
едно споразумение: Франция да поддържа в Цариград руската политика по руско-
българската криза. Що се отнася до Босфора и Дарданелите, Франция въпреки своя съюз с
Русия оставаше на историческата си позиция, еднаква с тая на Англия.
[136]
Спомням си досега първите четири стиха, които ще предам в превод: „На
банкета на живота злочест гостенин Явих се един ден и умирам, И над гроба, до който
бавно пристигам, Никой няма да дойде да пролее сълзи."
[137]
Думите „морални науки", що се отнася до тяхното точно значение, са били
предмет на един спор между д-р К. Кръстев и Лазар Паяков. Някои мислят, че това са
науки, които се занимават специално с етиката. Също така тия, които не знаят добре
френски, употребяват думата „моралист" за човек, който държи на морала. В
действителност моралисти се наричат във френската литература писателите, които
са писали върху нравите, като Монтен, Ларошфуко, Лабрюйер и прочее.
[138]
Леон Буржоа, бивш министър-председател и един от шефовете на
Радикалната партия, беше публикувал една книга, озаглавена „La solidarite", в която
противопоставяше солидарността на обществените класи на Марксовата теория за
класовата борба.
[139]
Уинстън Чърчил, син на бивш министър, лорд Рандолф Чърчил, и потомък на
знаменития дюк Малбору, който командва военната коалиция против Людвика XIV.
Военен кореспондент през време на войната в Трансвал, той падна в плен у бурите и
успя да избяга при романтични приключения, които, описани в дописки от самия него, му
създадоха необикновена популярност. В следващата година (1900) той биде избран за
член на Парламента.
[140]
Княз Петър Алексеевич Кропоткин минаваше като един от потомците на
Рюриковците. Своята репутация на учен той е добил със своите важни приноси от
млади години към географията на Азия. В Лондон той е живял от своите научни
трудове. Кропоткин е бил, между другото, сътрудник на Британската енциклопедия.
След революцията от пролетта на 1917 година заминава за Русия. Преди да напусне
Лондон, той отправил писмо до „Таймс", с което изразявал своята признателност към
Англия за убежището, което намерил в нея. Кропоткин починал незабелязано в Москва
през 1921 година.
[141]
Но имаше и друго. Божирад ми показа на улицата афиша на едно вариете. В
него се разгласяваше на публиката, че там играел „човекът, който накара персийския
шах да се засмее". Шах Музафередин бил посетил някои европейски столици, между
които и Лондон. За него още се разправяха разни анекдоти. Един от тях, ако е верен,
чудесно илюстрира неговите навици на азиатски сатрап. Като бил в Париж, той поискал
да му покажат как функционира гилотината. Казали му, че няма в тоя момент човек,
осъден на смърт.
- Нищо - отговорил той, - вземете някого от моята свита.
Шахът минал и през България. На път за София видял едно хубаво дърво в една
ливада и поискал да спрат трена, за да му се свари тук кафе.
[142]
За тия, които не са запознати с политическия живот на Англия, ще звучи
странно, че лорд Едмонд Фицморис бе в Камарата на общините, а не в Камарата на
лордовете. Той бе наистина лорд, но не и пер, т.е. нямаше титлата, която дава място
в Горната камара. Тая титла носеше по-старият му брат, маркиз Лансдаун. Ще посоча
също такъв един пример в семейството Солзбъри. По-старият брат, маркиз Солзбъри,
беше в Камарата на лордовете; по-младият, лорд Роберт Сесил, беше в Камарата на
общините.
[143]
После научих, че майка му била французойка и че той като автор на биографии
на политически лица проявил литературен талант.
[144]
При издирванията си в Държавния архив във Виена попаднах на преписката по
споменатата Европейска комисия. Рапортите на австрийския делегат Фон Койзяк дават
пълна картина на дейността на комисията, по-особено на неговата тактика. Аз си взех
от тях много бележки, които, за жалост, остават неизползвани, защото ако ги
използвам, няма къде да ги печатам. Както лорд Солзбъри и граф Игнатиев действаха
заедно в Посланическата конференция в Цариград през 1876-1877 година, така и в
Европейската комисия от 1880 година лорд Фицморис и руският делегат Хитрово бяха
съгласни в желанието да се даде истинско самоуправление на Македония. В едно
отношение само Хитрово се отдели от своя английски колега. Следвайки
традиционната руска политика по Църковния въпрос, той се противопостави на
исканото от Българския екзарх право да назначава владици в Македония в случай, че след
изтичането на тримесечния срок Портата не му отговори на молбата за издаване на
берати. По тоя предмет съм публикувал една статия във вестник „Слово" - не помня
вече на коя дата.
[145]
Бисмарк бе казал, че Източният въпрос не заслужава костите на един пруски
войник.
[146]
Тая година лорд Едмонд Фицморис получи титлата „барон" и влезе в Камарата
на лордовете. После става министър и член в кабинета (в Англия не всички министри са
членове на кабинета, а само най-важните). Името на лорд Фицморис като член на
Камарата на лордовете се споменава в свръзка с една негова реч, която бе направила
особено впечатление в Германия. Германският канцлер Фон Бюлов, говорейки в
Райхстага на 5 март 1906 година, припадна и бе изнесен в безсъзнание. Лорд Фицморис,
изказвайки своите благопожелания за бързото възстановяване на неговото здраве,
наподобил вълнуващата случка с Фон Бюлов на тая с лорд Чатам на 7 април 1778 година.
Наистина тоя ден знаменитият английски държавник, след като взел няколко пъти
думата против едно предложение да се сключи на всяка цена мир с Америка, ставайки
отново, възбуден, с ръка върху сърцето, не можал да продължи и паднал в несвяст.
Германците почувствали това наподобяване като голям комплимент към техния
канцлер.
[147]
Същата трагедия се случи на знаменития водител на Ирландската партия
Чарлс Парнел. В 1889 година един негов приятел, капитан О'Ший, заведе дело за развод и
в заявлението си до съда, обвинявайки своята жена в прелюбодеяние, го посочи като
неин любовник. Прелюбодеяние! Това звучеше тогава в Англия едва ли не по-лошо от
убийство. Скандалът беше страшен. Гладстон, който го имаше за свой съдеец в
борбата си в Английския парламент за даване самоуправление на Ирландия, се опита да
го убеди, че ако той не се оттегли от своето водителство, ирландската кауза ще бъде
загубена. Това послание обаче не стигнало до Парнел. Тогава Гладстон помолил Джон
Морле да го види, но той не можал да го намери. Накрая Гладстон писа на Морле
прочутото и съдбоносно писмо, в което изказваше своето твърдо убеждение, „че
въпреки блестящите заслуги, оказани от г. Парнел на неговата страна, оставането му
като водител би било пагубно в най-висока степен за каузата на Ирландия". Гладстон
прибавяше, че в такъв случай Парнел щял не само да постави в голямо затруднение
много предани и сърдечни приятели на Ирландия, но и да докара до нищожност
неговото, на Гладстон, водителство на Либералната партия, основано главно върху
застъпничеството за ирландското дело. Това писмо биде обнародвано, след като
Ирландската партия бе решила напук на всичко да задържи Парнел като свой шеф.
Мнението на Гладстон обаче предизвика обрат в нея, тя се разцепи на парнелисти и
антипарнелисти и разцеплението продължи даже и подир смъртта на Парнел,
последвала две години по-късно.
[148]
Доколкото помня, той имаше и един трети брат, но тогава още юноша.
[149]
Уилям Стед бил приятел на рускинята Олга Новикова, която била една от
вдъхновителките на Гладстон в кампанията му по турските зверства в България. Върху
нея Стед е публикувал една книга „Olga de Novikov, М. P. for Russia". Тоя наслов, преведен
разбираемо за българския читател, би значил: Олга Новикова, член на Камарата на
Общините, избрана от Русия. Така се говорило за нея поради влиянието ѝ в Либералната
партия в полза на руската политика. Нека спомена, че Уилям Стед почина при
потъването на „Титаник", 15 април 1912 година.
[150]
Не ще съмнение, че ако да бях знаял тогава английски, щях да бъда предмет на
още по-добра оценка. Отличното владение на техния език от страна на един чужденец
е за англичаните, изобщо казано, мерило не само за степента на неговата култура, но и
за неговото социално положение. Една млада еврейка от България, която живееше в
Лондон, когато аз заемах там поста на пълномощен министър, разказваше следната
любопитна история. Англичанин от доброто общество, чиновник в едно министерство,
искал да се ожени за нея, но срещал съпротива у майка си, която, като всяка истинска
англичанка, била преизпълнена с подозрение към всичко, което иде от чужбина. Най-после
той решил да представи младата мома на семейството си, с надежда, че тя ще спечели
победата. Нашата еврейка знаеше добре английски, беше умна, имаше и актьорски
способности. Тя се явила в семейството на нейния кандидат не само с всичките маниери,
които са за англичаните знак на добро възпитание, но и с особеното английско
произношение, белег на високата класа, което се нарича „оксфордски акцент". На другия
ден англичанинът ѝ телеграфирал: „Чудесно впечатление! Майка ми каза: „Чужденка,
която говори такъв английски език, трябва да е лейди в собствената си страна".
Понеже говорих за начина, по който англичанинът, съди за чужденците и особено за
тяхното държание, ще цитирам и един случай, разказван от жената на един
високопоставен италиански дипломат. Това бе една дама в пълния смисъл на думата
красива, елегантна и с най-изискани салонни маниери. Обаче когато мъж ѝ бил посланик в
Лондон, тя била изложена на критика досежно възпитанието ѝ, понеже я видели да
топи бисквита в чая си. Макар да бе минало време, тя си спомняше за тия критики с
едно неутихнало негодувание и не пропускаше да напомни, че италианците имали
Джулио Чезаре (Юлий Цезар) във времето, когато англичаните се хранели със сурови
риби. Тя си спомняше, че испанският крал също топел бисквита в чая си. Напразно.
Августейшото му качество нямаше да възпре англичаните да кажат, че и нему е
липсвало възпитание, щом като не спазвал английските понятия за добри маниери.
[151]
По онова време Баучер ме посещаваше доста често във „Вечерна поща",
защото аз го осведомявах по македонските работи. Еднъж дойде крайно възнегодувал.
Оттатък тъй наричаната тогава Борисова градина (сега Парк на свободата) селяни
орали и сеели царевица.
— Това е едно престъпление - викаше той. - Тук има един идеален терен за голф,
терен, оставен от вековете, и сега се позволява това посегателство. Бъдещите
български поколения няма да ви простят.
Аз не можах нищо да възразя, понеже не знаех що е това голф. Отидох при д-р
Генадиев. И той не знаеше. Но повикът на Баучер не му се видя странен.
- И най-умният англичанин - каза той - е в някои отношения диване.
Неговата философия често отсичаше така. По-късно, във Вашингтон, разбрах каква
голяма страст е голфът за англосаксонците. Припомням си, че след една нощ, през
която не бях могъл да мигна от болка в челюстта, отидох рано сутринта при своя
зъболекар, но той въпреки моите настоявания не се съгласи да ме прегледа и ми даде
помощ, докато не ми разправи как ден по-рано играл на голф и направил осемнадесет
дупки. Ще дойде време, когато и у нас ще има хора да играят голф - най-хигиеничния
спорт - и тогава съжаленията на Баучер ще бъдат по-правилно оценени.
[152]
Той бе един от тия швейцарци, учители по гимнастика, които през режима на
Стамболова бе докарал в България Георги Живков, министърът на народната просвета.
 [153]
Тогава не само пишех статиите си по френски маниер, но и ги мислех на
френски и после ги превеждах. В превеждането ми личеха, както виждам сега, тук-таме
грешки, които показваха, че не разбирах още много добре значението на някои български
думи. Така charmer превеждах с „прелъстявам" вместо „очаровам", avouer с „изповядвам"
вместо „признавам".
[154]
Авторът се е подписал Odysseus, но истинското му име Charles Elliot.
[155]
Аз зная това от своята собствена дипломатическа практика. През време на
Европейската война, като пълномощен министър в Букурещ, виждах Братияно,
министър-председател, Парумбаро, министър на външните работи, някои други членове
на кабинета, при които отивах служебно, но не търсех охотно допир с лица извън
правителството, гледайки да не се поставям пред него в неудобно положение като
човек, който търси странични пътища, за да се осведомява. Водители от опозицията,
Таке Йонеско, Маргиломан, са идвали понякога у мене в легацията, но аз не отивах при
тях.
[156]
А. F. Pribram, The secret treaties of Austria-Hungary. Volume I. Texts of the treaties
and agreements. Cambridge, 1920, p. 186.
[157]
В своя „Принос към историята на социализма в България", София, 1906 г., с. 495-
496, Д. Благоев пише: „В края на 1902 или в началото на 1903 година Жорес произнесе във
Френската камара една бляскава, но общоделска и русофилска реч по повод външната
политика на Франция, в която засегна и политиката ѝ спрямо Македонския въпрос.
Русофилите в България, особено ония от цанковисткия лагер и общоделците от
Социалдемократическа парламентарна фракция, бяха в най-голямо възхищение от тази
реч. Трябва да се забележи, че в това време между общоделците и цанковисткото
мнозинство беше се установило едно интимно приятелство. Ние видяхме вече, че за
общоделците цанковисткият режим беше един демократическо-прогресивен режим и в
печата го защитаваха от критиките на социалистите. В Народното събрание те,
особено Сакъзов и Габровски, избягваха всяка критика против делата му, или когато
биваха принудени да се изкажат по някой въпрос, критиката им излизаше изнудена и без
никакъв ефект". И по-нататък: „Русофилската реч на Жореса още повече ги сближи и
„лидерите" на цанковисткото мнозинство твърде много подклаждаха възхищението на
общоделците от тази реч и тласнаха ги към оная постъпка, която даде повод и за
формалното разцепване на парламентарната фракция."
[158]
Дюк Д'Омал, виден историк, беше член на Френската академия.
[159]
Напротив, неговите спомени от революционното движение под наслов
„Хайдушки копнения" са написани в прекрасна художествена проза.
[160]
Странното фабрикуване на нови думи, като се изковеркват думи от чужди
езици, вече почваше. Сега то е в пълен ход, огрозявайки хубавия български език. Посочвам
като пример думата „театрал" за любители и познавачи на театъра.
 [161]
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Том първи - Илинденското
въстание. София, 1933, с. 203-204. Авторът прекрасно излага целия спор около Солунското
решение.
[162]
Няма да повтарям това, което съм казал за него в една предидуща глава: че
беше отначало председател на „Братството" в Солун, което се противопоставяше на
Вътрешната организация, смятайки, че на първо време трябва да се развива
революционният дух в Македония, без да се пристъпва към действия, последвани от
турски жестокости спрямо българско население; че той се помири с нея благодарение на
посредничеството на Борис Сарафова, тогава председател на Върховния комитет, и
влезе в нейните редове; че когато д-р Татарчев и Христо Матов бяха изпратени на
заточение, той стана председател на Централния комитет.
[163]
В. „Вечерна поща", в броя от 1 юни.
[164]
Материали за една история на Илинденското въстание съществуват. Най-
ценната част са спомените на македонски революционери, разказвани от тях на
професор Милетич, записани и обнародвани от него. Чувал съм, че еднъж във
Факултетния съвет някой от неговите колеги (Милетич умееше силно да мрази, имаше
и люти врагове) го обвинил, че години наред не дал нищо на науката, а само пишел
биографии на комити. Филологията може да е загубила, но загуба поправима: каквото
Милетич не можа да пише за науката в своите старини, други могат да го пишат в
бъдеще. Но без спомените, които той е записал, една голяма празнина щеше да зее в
българската история.
[165]
На 21 април.
[166]
Така наричахме тогава Македония.
[167]
От турците паднали около петдесет души.
[168]
Коце Ципушев стоял там до амнистията от 1904 година. Освободен, той пак
продължава своята революционна дейност и бива затворен в Солун. Но неговото най-
дълго затворничество бе през време на сръбския режим при крал Александра. Той го е
описал в книгата „19 години в сръбските затвори". Коце Ципушев лежа там само
защото, родом от Радовиш, той отхвърляше предложението на сърбите да го
освободят, като заяви, че не е българин. Неговата книга бе напечатана в 1943 година с
предговор от мен.
[169]
Яворов, Гоце Делчев (във II том на Яворовите съчинения, София, 1924), с. 242.
[170]
Спомени на Гьорчо Петров, с. 164.
[171]
Спомени на Дамян Груев, с. 23.
[172]
Борис Сарафов не беше делегат. Той участваше в конгреса като ревизор на
четите.
 [173]
„Битти давасъ" - на турски „свърши се процесът", думи, които кадията казвал,
когато произнасял присъдата.
[174]
Особено предан към Борис Сарафов беше Павел Шатев. При последното ни
свиждане той ми каза, че пише неговата биография. Но след арестуването му в
Югославия всички негови книжа пропаднали.
[175]
„Да живее султанът!"
[176]
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. I, с. 288.
[177]
Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Никола Андреев, Лазар П[оп]трайков; за
Чекаларова доста съм говорил. Никола Андреев, една хала - населението го наричало
Алай бей - дойде след въстанието в София и го взех във „Вечерна поща" като репортер.
Той бе от село Мокрени, братовчед на професор Никола Милев. Лазар П[оп]трайков падна
убит. Той бил и поет. От него е песента, тъй популярна в Македония, за смъртта на
поручик Давидов, родом от Ловеч:
Днес Давидов се прощава
със другари и балкани, с
своите момци той остава
по усойте неприбрани.
Припев: Стани, Давидов, от гроба черен,
Стани, стани, юнако.
[178]
Никола Пушкаров беше учител в Педагогическото училище в Скопие и местен
ръководител. Той после стана познат в България като учен. На негово име е
Институтът по почвознание при Княжево.
[179]
В. „Мир", броят от 26 юли 1903 г., уводната: „Въстанието подновено".
[180]
В. „Пряпорец", броят от 27 юли 1903 г., уводната.
[181]
В. „Народни права", броят от 27 юли 1903 г., уводната: „Какво става в
Македония?"
[182]
В. „Нов век", броят от 25 юли (7 август) 1903 г., уводната
[183]
В броя на „Вечерна поща" от 26 юли 1903 г.
[184]
Гьорче Петров не беше вече задграничен представител. Когато се обяви
въстанието, той се намираше София и тия, които го срещаха в Щърбановата бирария,
го закачаха, че не е там, където се бият. Даже Силянов бе съчинил една песен:
Всички на балкана,
Гьорче в Щърбана.
Въстанието беше към своя край, когато той замина с една чета от сто и тридесет
души с много бомби и динамит за извършване на покушения по железниците. Борис
Сарафов на път за България го срещнал в Костурско. За чест на Гьорче Петров трябва да
кажа, че се искаше по-голям кураж да бъде човек в Македония след въстанието, когато
турската войска пъплеше навсякъде, отколкото преди, когато четите минаваха по
почти безопасни канали.
[185]
Ето пълния му текст: „Чл. 23 - Високата порта се задължава да приложи най-
добросъвестно Органическия устав от 1868 година в остров Крит, като внесе в него
необходимите справедливи изменения. Подобни устави, нагодени към местните нужди,
с изключение на клаузите за данъците в Критския договор, ще бъдат въведени и в
другите части на Европейска Турция, за които в настоящия договор не е предвидено
специално устройство. Високата порта ще натовари специални комисии, в които
местното население ще бъде широко застъпено, да изработят подробностите на тези
нови устави за всяка провинция. Проектите за организация, които ще се изработят от
тези комисии, ще се представят на разглеждане на Високата порта, която, преди да
издаде необходимите нареждания, за да ги тури в действие, ще трябва да поиска
мнението на назначената за Източна Румелия европейска комисия."
[186]
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Том първи, с. 356.
[187]
Един ден, много години по-късно, когато Силянов и аз говорихме по минали
работи от Македонското движение, той изказа своето възхищение от споменатата
декларация и се питаше кой ли я е написал. Казах му, че авторът съм аз, той остана
учуден, че никъде не съм отбелязал това. Отговорих му:
- Аз такива неща не тръбя. Отбелязал ли съм някъде речта, която д-р Генадиев
държа в 1913 година като министър на външните работи, когато се представи в
Камарата, речта на Тодор Тодоров на Мирната конференция в Ньой, речта на Михаил
Маджаров, произнесена от него по Ньойския договор като министър на външните
работи? Ти си първият, на когото казвам това, и нека то остане у тебе.
[188]
В. „Мир", в броя от 31 юли, уводната: „Декларацията на Вътрешната
организация".
[189]
Трябваше да кажа: „назовава".
[190]
Решенията на конференцията предвиждаха за трите области и Народно
събрание. Такова искане аз не внесох в декларацията, защото то можеше да бъде само
едно усложнение на въпроса. Но бележех в статията си: „Като формулира тия искания,
Вътрешната организация не гледа на тях като на крайния предел на политическото
развитие на Македония. Тя не шконтира бъдещето. Демокрацията в своята
парламентарна форма е една универсална тенденция, тя ще определи и по-
нататъшните стремления на Македония. Това ще бъде дело на идущите години. А
засега достатъчно е да се създадат условия за една мирна борба в Македония и в тоя
смисъл Вътрешната организация би могла да каже на Силите прочутата фраза: „Дайте
ни един законен порядък и ние ще се борим вече със законни средства!".
[191]
Ето пълния текст: „Тази сутрин аз попитах българския министър-председател
генерал Петров какво е неговото мнение, създадено от клането в Белград. Той
отговори, че като се оставят настрана съображенията за жестокостта на
престъплението, въпросът бил от естество, което не засяга ни най-малко българското
правителство. То не взело никакви военни мерки в свръзка с него и то не ще вземе
такива дотогава, докогато редът е запазен (в Сърбия - б.м.), какъвто изглежда да е
случаят досега. Разбира се, ако там се появи нещо като контрареволюция или
гражданска война, ще бъдат взети мерки за осигуряване спокойствието на българската
граница. Що се отнася до въпроса за наследника на злощастния крал Александър, това
било безразлично за българското правителство, което нямало никакво желание да се
намесва в работите на своя съсед и искало само да бъде в добри отношения с него, и
което се надявало да постигне тая цел с когото и да било избраник на престола. Ако
имаше да им даде съвет, той би им казал да изберат един владетел из царствующите
семейства в Европа" (British Documents. Vol. V. The Near East. London, 1928, p. 127, № 94, от
13 юни). Сърбите обаче не показаха същата въздържаност по отношение на работите в
България. Белградският вестник „Штампа" канеше българския народ да се отърве от
Кобургската династия, както Сърбия се отървала от Обреновичите.
[192]
В. „Вечерна поща", в броя от 11 август.
[193]
Аз давах особените причини из въображението на сърбите за тяхното
въодушевление от въстанието. „Сърбите - пишех - са проникнати от искрената вяра, че
са най-храбрият народ на Балканския полуостров. Те изказват тая вяра с едно
трогателно чистосърдечие. Бидейки героично, епическо по своите подвизи, въстанието
им се вижда, твърде естествено, сръбско дело. То им напомня легендите, за които
певците пеят безконечни песни, придружавайки ги с гусла. И в македонските герои те
виждат, възкръснали от гроба, юнаците на техния национален епос, велеречив и
хиперболичен. За сърбите те са сърби, те не могат да бъдат освен сърби. Чудно ли е,
като се знае това тяхно убеждение, че те величаят въстаниците и изявяват буен
възторг от тяхното дело?"
[194]
В. „Вечерна поща", в броя от 19 август: „Сръбско-българското споразумение".
[195]
За удобство на историка, който би чел тия мемоари, привеждам целия текст
на резолюцията, както той е обнародван във „Вечерна поща": „Белградчаните от всички
съсловия, без разлика на политически възгледи и мисъл, се събраха днес, на 17 август 1903
г., на митинг, на който са дошли както сърби, родени в Белград и другаде в кралството,
тъй и онези, родени в Стара Сърбия и Македония, също и по другите сръбски земи на
Отоманската империя, където сръбството и останалото християнство страда
немилостиво както от страна на царската войска, тъй и от страна на комитетските
чети, които предизвикват и поддържат нередовните обстоятелства. Като има
предвид настаналото положение, колкото за Стара Сърбия и Македония, толкова и за
целокупното сръбско отечество, както и за останалия Балкански полуостров, митингът
изявява щото Кралство Сърбия, като желае да остане и занапред далеч от
намерението да предизвиква каква и да е заплетня за Европейския изток, не може да
остане равнодушно пред туй положение и пред теглата на братята си, а още по-малко
би останало тъй, ако би се продължило това положение или влошило. - Митингът
констатира по-нататък невъзможността на Турция да въведе един по-добър режим и
намира обща длъжност за балканските славяни да действат заедно. - Митингът следи
с жива симпатия мъките и теглата на онези, които днес се борят в Македония и Стара
Сърбия, но е твърдо уверен, че понеже султановото управление не може да въведе
траен ред и мир в измъчените сръбски земи и други, и понеже би било също тъй
безуспешно, ако би се тази земи поверили на някоя Велика сила, която би предизвикала
нови безредици и заплетни, както това, че нито комитетските чети могат да
извоюват на народа свободата, нито пък сегашните им вдъхновители и водачи би
осигурили на тамошното население безпристрастно управление и свободно развитие -
предвид на всичко това митингът мисли, че умиряването на Македония и Стара Сърбия
най-добре би се постигнало при спазването на султановия суверенитет, ако се повери
то на заинтересуваните балкански държави" (В. „Вечерна поща", броя от 20 август).
[196]
Лошото впечатление у българската общественост е много добре изразено в
една статия на в. „Пряпорец". Органът на Демократическата партия пишеше: „Там в
Сърбия се проповядва братство и сговор между нас и тях; но винаги то почива на делба.
От любезните обноски на някои сърби у нас се добиха неверни отгласи за настроението
на съседното кралство в предстоящите усложнения на Балканския п[олуостро]в. Обаче
резолюцията, която се взе на митинга, държан в Белград, е стара песен на нов глас.
Сърбите препоръчват задружни действия с България, но с цел користна, с цел недраната
меча кожа да се раздели. Благодарение на тази резолюция ние сме наясно тъй же, както
бяхме преди идването на Карагеоргевича" (В. „Пряпорец", броят от 21 август, уводната).
[197]
Така правеха и другите чужди кореспонденти, за да избегнат турската
цензура.
[198]
Заплашванията към Екзарха от страна на султана продължаваха през цялото
време на въстанието. На 15 септември обнародвахме във „Вечерна поща" следното
известие, изпратено от нашия цариградски кореспондент с дата 12 септември:
„Екзархът при султана - Негово Блаженство Екзархът днес е бил повикан вече за пети
път при Тахсин паша, първий секретар на султана. Тахсин паша е предложил на Негово
Блаженство да издаде до паството си едно послание, в което да го покани да се подчини
на властите. - Екзархът отказал, понеже паството му било твърде възбудено и има се
опасност, че ако върховний пастир се противопостави, то ще се откаже от църквата си
и ще прегърне униата".
[199]
Решителното държание на Екзарх Йосиф направило голямо впечатление сред
дипломатическите кръгове в Цариград. Помощник-министърът на външните работи в
Германия пишеше на посланника в Петербург: „Според съобщения от Цариград
Българският екзарх е отказал да действа щото обкръжените в черкви въстаници на
няколко места да сложат оръжие срещу гаранция за свободното им изтегляне. По това
проличава, че и Екзархът смята, че е дошъл моментът щото работите да се докарат
до крайност". Die Grosse Politik, т. XVIII, ч. I, с. 330, № 5580, от 17.VIII. н.ст.
 [200]
Бивш редактор на списанието „Искра" в Шумен. Ако се не лъжа, той беше
главен училищен инспектор, служба, заемана по-рано от Васил Кънчев.
[201]
Меджлис = съвет.
[202]
Хариджие, или по-точно харджие назари = министър на външните работи.
[203]
Екзархът употребяваше по някой път италиански думи. Така аз съм го чувал да
казва „раджони" вместо „аргументи". И тук сигурно думата „чиркеляци" значи
„циркуляри". Може би тоя навик да му идеше от времето, когато преди ръкополагането
си, току-що завърнал се от Париж, се е явявал като адвокат пред търговското съдилище
в Цариград, където при процеси на чужденци се пледираше на френски език, размесен с
левантинско-италиански.
[204]
Из „Дневник на Екзарх Йосиф" - IX тетрадка, машинописен препис, с. 51-53.
Дневникът се съхранява в Св. синод.
[205]
Н. А. Начов, бивш главен секретар на Гаврил Кръстевич в Източна Румелия,
после директор на Българската гимназия в Солун, беше сега капукехая на Екзархията.
Неговата служба беше да придружава Екзарха като драгоманин при посещенията му в
Илдъза или при великия везир и министрите и да се явява от негово име пред турските
власти, когато му даде някакво поръчение. Името „капукехая" носеха едно време
представителите в Цариград на васалните княжества Сърбия, Влашко и Молдова.
Стефан Богориди беше, между другите си официални положения, капукехая на
молдовския княз Михаил Стурдза, женен за една от неговите дъщери, тая именно, на
сватбата на която присъствал султан Меджид.
[206]
Грешка на преписвана или на самия Екзарх поради вълнението, при което е
писал тия редове. Искал е да каже: епархии под патриаршията с две трети българско
население.
[207]
Афие, по-право хафие = шпионин.
[208]
Б. Сарафов, Спомени (издавани заедно със спомените на Даме Груев и Гарванов),
с. 92-93.
[209]
Пак там, с. 92.
[210]
В едно изложение по Македонския въпрос, което намираме в британските
дипломатически документи, се казва: „През май кабинетът на Данев биде заместен от
едно стамболовистко правителство, чиято традиционна политика винаги е била да
поддържа добри отношения с Турция, като изтръгва отстъпки, наблягайки върху нейния
страх от чужда намеса. Скоро след като пое властта, генерал Петров, верен към тези
традиции, изпрати Начовича със специална мисия в Цариград с цел да постигне едно
пряко споразумение досежно Македония. Българското правителство желаеше да добие
съгласието на султана за един вид общинска автономия, под която македонците би
имали право да избират своите кметове, както и своите градски и селски съвети. Тези,
последните, пък да имат право да назначават селските пъдари, бирниците и
подчинените чиновници, а от своя страна общините да бъдат колективно отговорни за
данъците, дължими на императорското съкровище. Освен преимуществата, които
такава една спогодба представляваше от гледището за Македония, едно споразумение с
Турция, както се надяваше правителството, би засилило България против Русия, чието
поведение му вдъхваше сериозни опасения. Малко преди падането на последното
правителство (д-р Даневото, б.м.) Русия бе направила предложения за отстъпването на
пристанищата на Варна и Бургас, и съществуваше страх, че когато веднъж се освободи
от своите затруднения в Манджурия, тя, чрез едно разширение на споразумението от
1897 година, ще иска да подели Балканския полуостров с Австрия". British Documents, vol.
V, p. 104.
Исканите от българското правителство права за общините бяха от значение, но
те се съдържаха вече в Закона за вилаетите от 1868 година и оставаха неприложени.
Нищо не гарантираше, че обещани отново на българското правителство, Турция ще ги
приложи. Единствените реални отстъпки, които България е получавала за Македония,
то са били амнистиите за осъдените или затворени българи.
[211]
British Documents, vol. V, p. 58.
[212]
Die Grosse Politik, В. XVIII, Erster Teil, c. 291.
[213]
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. I, с. 279-280, бележката
под черта. - „Биз-бизе", т.е. „между нас"; „арнаут башка йолда билир" значи
„арнаутинът знае и друг път", думи от една популярна турска приказка, в която се
разправя, че арнаутинът като видял, че другите средства не помагат, извадил ятагана
си.
[214]
Die Grosse Politik, В. XVIII, Erster Teil, c. 304.
[215]
През време на тая война Бахметиев беше съветник в Руското посолство в
Атина.
[216]
Die Grosse Politik, цит. том, с. 300.
[217]
Пак там, цит. том, с. 305-306, инструкцията е от 7 юли.
[218]
Ето няколко примера от тогавашната негова дейност. На 22/10 август 1887
година той телеграфираше на руския пълномощен министър в Букурещ Хитрово „да
дава съдействие на благонадеждните лица, изявили готовност да вземат дейно
участие в отстранението на Кобургския принц от България". От текста на
телеграмата се вижда, че се касаело за убийството на Фердинанда. През октомври с.г.
той телеграфираше пак на Хитрово да се влезе във връзка с майор Паница по замисления
заговор против княз Фердинанда, но по начин предпазлив, „за да не се покаже - бележеше
той - нашето участие в конспиративното отстранение на Кобургския принц от
България". – Авантюри русского царизма в Болгарии, с. 59-60 и 61-62, № 63 и 66.
[219]
Т.е. само ние двамата.
 [220]
Die Grosse Politik, цит. том, с. 309-312, № 5566, от 15 юли.
[221]
От там идеше - това се вижда и в рапорта на Вангенхайм - личната му
вражда към Бахметиева, изразител на една тъкмо противоположна нему руска
политика. Във Виена и в Берлин се е говорило за Бахметиева като за славянофил или
както там се изразяваха, за панславист. Аз пак ще подчертая, че Бахметиев не беше
славянофил. Това се виждаше по външното впечатление, което правеше. Той носеше
монокъл и аз от своите наблюдения мога да кажа, че един русин с монокъл не можеше да
принадлежи към славянофилските среди. В действителност Бахметиев беше сноб и
англоман. Той симпатизираше на България по нейния национален въпрос, както ѝ
симпатизираха всички руски либерални кръгове. Русофилите у нас не го обичаха, защото
той странеше от тях и ги намираше вредни за руското влияние в България поради
крайните външни прояви на тяхното русофилство, които засилваха подозренията на
княз Фердинанда спрямо Русия. Чувал съм някои от тях да казват за него: глупец, оръдие
на Фердинанда, маймуна. Случвало се е щото граф Ламсдорф да го нарича незначителна
личност. Това пренебрежение той е показвал към него в отговор на оплаквания от Виена
и от Берлин досежно дейността му в София. Съвсем друга преценка му даде Изволски,
когато след Първата руска революция пое Министерството на външните работи.
Трябваше след сключването на мира с Япония да се изпрати в Токио способен дипломат
за възстановление отношенията с нея: той назначи Бахметиева.
[222]
В. „Мир", броят от 26 юли 1903 г.
[223]
В. „Народни права", броят от 27 юли 1903 г.
[224]
В. „Пряпорец", броят от 27 юли 1903 г. От всички партийни вестници наи-
войнствен беше „Пряпорец". Петко Каравелов неведнъж беше заявявал:
- Ние за Македония ще се бием.
Тая традиция се продължаваше от неговия най-верен ученик Андрей Ляпчев, сега
главен редактор на вестника. Денят, в който стана митингът на площад „Св. Неделя",
той пишеше: „По наше мнение началото на края е в нашите ръце. Нам предстои да
изкараме дипломацията от нейната [не]решителност, като покажем мъжество, че
можем възприе дори една война с Турция, щом като усилията на руската дипломация
остават анемични и безрезултатни".
[225]
За Гърция не се съобщаваше поради взетото от нея явно враждебно
отношение към македонското въстание.
[226]
Б. Сарафов, Спомени, с. 87-88.
[227]
Д. Груев, Спомени, с. 24.
[228]
Граматическа грешка на проф. Милетич при записването. Тук глаголните
времена не са в съгласие.
[229]
Б. Сарафов, Спомени, с. 97-98.
 [230]
Т.е. да пленява, пак крив превод на френския глагол seduir, който беше в ума ми.
[231]
Сп. „Вестник Европы", броят от август 1903 г., с. 801.
[232]
Тогава бях левичар.
[233]
Намек за конфликта между княз Фердинанда и министъра на общите сгради
Константинов заради някои заповеди на последния по неговото ведомство, конфликт,
който стана причина за оставката му.
[234]
В. „Вечерна поща", 20 август 1903 г.
 [235]
Исках да кажа: ще се вземат като предизвестие...
[236]
В. „Вечерна поща", броят от 23 август 1903 г.
[237]
Английският посланик в Цариград сър Н. О'Конор пишеше до своето
правителство с дата 15/28 август 1903 г.: „Няма никакво съмнение, че ожесточението
на мохамеданското население тука, както и в другите части на Турция расте
непрестанно и че всеки ден се увеличаваше числото на турците, които мислят, че би
било по-добре да поставят съдбата си на изпитание чрез една война, отколкото рискът
да загубят своите европейски владения чрез бавния процес на физическо, материално и
финансово изтощение. Те отдавна вече щяха да хвърлят зара и да обявят война на
България, в която виждат причината и извора на всичките свои настоящи изпитания,
ако не беше страхът от Русия и вярата, че биха загубили не само плодовете на своята
победа, но и много повече, в случай че предприемат враждебни действия. Нещата се
очертават по такъв начин, че докато те се колебаят в своята войнствена политика,
неизбежно са влачени нататък. - Мисля, че сега в Македония турските сили са равни (по
число, б.м.) на тия през Руско-турската война от 1877-1878 година. В добавък към
двестата хиляди, които са сега под оръжие, правителството мобилизира остатъка от
три пълни армейски корпуса и въпреки че дисциплината на войската е била досега
сравнително добре поддържана, мъчно е да се вярва, че това ще бъде така и че
опасността от насилия и издевателства няма да бъде крайна, когато масата от
войсковите части бъде съставена от запаса, илаве и башибозуци, които едва ли са
минали през военно обучение и които ще са сигурно зле хранени и зле платени.
Българските държавни мъже никога не са се колебали да признаят, че при известни
обстоятелства биха били принудени да се намесят и да прибягнат до оръжие за
техните македонски братя. Те очевидно имат предвид същите обстоятелства, които
мобилизацията на турската армия сигурно ще докара накрай. Ако България се раздвижи,
Сърбия едва ли може да остане мирна, без да загуби претенциите си за Стара Сърбия, и
аз смятам, че тя е по-готова да се присъедини към България, отколкото да я нападне".
[238]
През време на съвещанията с министрите княз Фердинанд бил много мрачен.
Нещастната случка, която стана там, още повече помрачила настроението му.
Министърът на финансите Антон Манушев, който отишъл да се къпе в морето и не
знаел да плува, се удави. За неговата смърт, която лиши България от един даровит
човек и компетентен финансист, се разправяше странна история. В София имаше един
секретар на Френското дипломатическо агентство, който понякога предсказвал
бъдещето на своите приятели в „Юнион клуб", гледайки по ръцете им. Еднъж помолен
от Манушева да гледа и нему, той му казал само тия две думи: - Пазете се от водата.
[239]
Намек за разговорите му с Начовича, когато той беше министър на
търговията и земеделието, в чието ведомство бяха горите. Известно е, че тяхното
запазване беше една от постоянните грижи на княз Фердинанда.
[240]
На 25 август (н.ст.) 1903 г. германският посланик в Цариград Маршал пращаше
следния рапорт до Външното министерство в Берлин: „Поверително. - Тевфик паша ми
каза днес, че българският министър-председател бил поверил преди два дена на турския
комисар следното изявление: „Силите се стремили към намеса в Македония. Такава една
намеса била нежелателна за Турция, както и за България. При тези обстоятелства едно
пряко разбирателство между Портата и България предлага изход. Българското
правителство щяло да постави искания, които отиват по-малко далеч, отколкото
програмата за реформи на Силите. Щом Портата даде по принцип съгласието си за
преки преговори, българското правителство би му съобщило основите за
разбирателство. Същевременно то щяло да упражни своето влияние върху
въстаниците, за да ги склони да сложат оръжие - Великият везир и Тевфик паша били
молили настоятелно султана да не дава ход на това предложение. Преки преговори с
България върху вътрешни работи на турски провинции накърнявали достойнството на
турското правителство. Такива преговори ще имат като последствие да подхранят
въстанието. В българското предложение от значение било само уверението да
действат върху въстаниците в положителен смисъл. В това лежи признанието, че
българското правителство в София е в състояние да упражнява такова влияние, но
досега не го е направило". Аз казах на министъра, че мога само да одобря това гледище.
Тук се касае за един опит на България да събуди у султана недоверие спрямо
намеренията на двете сили. Меродавен за този опит на българските властници, без
съмнение, са само българските частни интереси. Самият факт Портата да преговоря с
България за Македония, ще бъде тълкуван като симптом на страх и слабост и неволно
ще окаже полза на въстаниците. Очевидно България търси да издейства от Портата
обещания с твърдото намерение, каквото и да направи Портата, да я обвини в
неизпълнение на даденото съгласие, за да може чрез това да спечели нови привилегии за
българските стремежи. Единственото средство да се излезе от критичното положение
лежи в най-скорошното умиротворение на Македония чрез съответна употреба на
военна сила". - Die Grosse Politik, том XVIII, част I, с. 337-338, № 5588.
[241]
В[исоката] порта обикновено бе изпращала в София хора, взети от разни
служби. За пръв път тя бе избрала в лицето на Али Ферух бей един дипломат. Между
турските дипломати имаше, както в дипломацията в много други страни, разни
категории по професионална подготовка, култура и възпитание. Някои от тях са
представлявали по чуждите столици смешни фигури, за които се разправяха много
анекдоти. Но имаше и такива, които можеха да се сравнят с най-отличните между
своите европейски колеги. Природната тънкост на ума, прекрасното владение на
френския език, светските маниери даваха им място в най-доброто общество. Когато
заех своя пост в Букурещ, чувах за голямата популярност на един от бившите турски
пълномощни министри, Кязим бей. В Хага моят колега Нусред Саадулах - от известен
род, син на един от подписавшите Берлинския договор – беше любимецът на
холандското общество. На два пъти, когато турското правителство бе мислило да го
отзове, от холандска страна се правили постъпки в Цариград, за да остане той в Хага.
Втория път желанието бе изказано от името на самата кралица. Али Ферух беше също
обичан от кръга българи, които се срещаха с него в „Юнион клуб". Всички знаеха, че той е
приятел на България, но не с това само той привличаше симпатиите, а и със своя личен
характер. Той бил весел и духовит човек. Оттам и особеното му приятелство с д-р
Генадиев. Случи се нещо, което още повече запечати това приятелство.
- Дал бях заповед - разказваше д-р Генадиев - да се възпроизведе в голям формат
портретът на Мидхат паша и да се постави в Земеделските каси, на които той беше
основателят като валия на Северна България. Похвалих се на Али Ферух, че съм отдал
такъва почит към заслугата на прочутия турски държавник. Той бе като гръмнат от
тия ми думи.
- Прочут държавник! - извика той. - Враг, предател, човек, на когото споменът
трябва да се заличи за вечни времена.
Аз веднага разбрах глупостта, която съм направил. Али Ферух имаше либерални
идеи, но представляваше в София Абдул Хамида, който бе изпратил Мидхат паша на
заточение и бе дал заповед там да го удушат. Той ми обясни каква катастрофа съм му
бил подготвил.
- Аман, мосю Генадиев, какво си направил? Да стигне до султана, че в мое време тук
се турга портретът на Мидхат паша в държавните учреждения, то е моят край.
Учиорум, кардашъм (Хвръквам, братко).
Аз го успокоих, като му казах веднага, че ще отменя заповедта си. Минаха няколко
седмици и една вечер виждам Али Ферух засмян.
- Знаеш ли - каза ми той - как от злото може добро да излезе? Така стана и с твоята
нещастна идея да почетеш паметта на Мидхат паша. Аз узнах, че тая идея, макар
неизпълнена, няма да остане тайна, ще се чуе в Илдъза и ще погуби кариерата ми. Най-
много се боях от интригите, които ще пусне в ход моят предшественик Мелхаме, като
донесе в своите шпионски рапорти до султана, че намерението на българското
правителство досежно Мидхат паша било внушено от мене. Аз взех веднага своите
противомерки. Писах: че когато пристигнах в София, научих с ужас, че били приготвени
фотографии на Мидхат паша, за да бъдат окачени по стените на Земеделските банки,
че моят предшественик е знаел за това и го е одобрил, че аз веднага направих постъпки
пред българското правителство, че то призна грешката си и че за да покаже добра воля,
унищожи всички приготвени фотографии на изменника. В отговор на това получих
похвали от султана и една парична награда.
От тази маневра на Али Ферух бей се вижда, че колкото да бе станал европеец по
своите маниери, той си оставаше в други отношения турчин от царуването на Абдул
Хамида. Али Ферух почина на своя пост в София. Той имал захарна болест и лекуван от д-р
Стефан Сарафов (при строго пазене на диета) си подобри здравето. Но като отишъл на
отпуск в Цариград и се завърнал оттам, всички останали поразени колко зле изглежда.
- Щом стигнах в Цариград - казал той на д-р Генадиева, - отидох бир маалебиджи
дукянънда (при един малебиджия) и се нахвърлих върху сладките. Ядох, ядох без насита.
И това повтарях всеки ден.
За смъртта на Али Ферух съжаляваха всички. След него не дойде вече в София турски
комисар, подобен нему.
[242]
Така турците наричаха Македония и Одринския вилает.
[243]
Министър-председател на Гърция.
 [244]
Употребявам френската дума „депеша", защото в настоящия случай не може
да се каже ни „писмо", ни „нота".
[245]
Тая нота бе предадена в Петербург, Виена и Париж чрез нашите
дипломатически агенти, а понеже такива нямахме още в Рим, Берлин и Лондон, тя бе
връчена на представителите на Англия, Германия и Италия в София.
[246]
Вж. в „Жълтата книга" - Афер д'Армени.
[247]
Църквата „Св. Седмочисленици" беше неотдавна осветена. Това бе някогашна
стара църква, обърната от турците в джамия. „Черната джамия", както я наричаше
народът, извиква спомена на най-мрачните страници на новата българска история. Тук
в 1887 година бе изтезаван Петко Каравелов. Превръщането ѝ отново в християнски
храм стана по негово желание. До нея е гробът му.
[248]
Проповед държа архимандрит Йосиф Бакърджиев, после Търновски
митрополит и любимец на Фердинанда. Тоя духовник, тъй порочен в частния си живот,
обичаше да държи речи против социалистите, като ги обвиняваше в неморалност. И
сега в обръщението му към Фердинанда той не забрави да ги нападне, в негова угода,
провиквайки се:
- Върви по пътя, по който досега си вървял, по пътя, начертан от нашите прадеди и
царе, без да обръщаш внимание на нашата интелигенция, която в по-голямата си част
е развратена и развалена.
[249]
То съставлява един важен документ. Затова ще го предам изцяло. То гласи: „1.
Неприбраната храна по нивите се прибра от турското население под протекцията на
турската власт. Голяма част от нея, както и от заграбения добитък, се употребява за
издръжка на войските. - 2. Всички материали и всичкият добитък за обработване на
земята са унищожени или заграбени. - 3. Почти целият дребен добитък на планинското
население е унищожен или заграбен все по заповед на властта. - 4. Избягалите по
горите жители са останали само с ризите на гърба. - 5. Религиозните обреди са
изоставени, понеже черквите са опожарени, ограбени или поругани. Турците на много
места ги употребяват за яхъри и нужници, например в Таш Морунища, Смилево, Кривени,
Крушье. - 6. Нито едно българско училище не е отворено: населението е пръснато,
учителите и свещениците са с четите. Никой не мисли за наука - хората се борят с
глада. - 7. На много места турската власт съобщила на населението, че ако желае да
бъде пощадено, трябва да мине под Патриаршията. Такива случаи има в Охридско,
Битолско, Леринско и Костурско, гдето войските, придружавани от гръцки владика, са
принуждавали населението да предава оръжието си и да признае Патриаршията. - 8.
След първите ни нападателни действия ние се принудихме да държим пасивно
поведение, понеже колчем завържем сражение с мобилизираните турски табори, било
от запаси, било от позиции, съобразно с тактиката ни на действие, турците след
свършването на сражението се нахвърлят върху околните невъоръжени мъже, върху
жените и децата и убиват когото завърнат, обезчестяват жени и девици, запалват
неизгорените села и забират добитъка, запазен от предидущите им нашествия. Случаи
в селата: Арменско (убити 114 души), Крушье, Леорека, Кривено, Ехла и пр. (Ресенско),
Плакье, Речица, Сирула, Куратица и пр. (Охридско), Смилево, Гявато (Битолско) и пр., и пр.
Очевидци на туй положение, ние се осмеляваме с положителност да ви начертаем
мрачната перспектива на бъдещето в следното: - 1. Поради мизерията, глада и
настъпващата зима една трета от народа ни е осъдена на гладна смърт. - 2. Земята
на населението рискува изцяло да се превърне в чифлици на турци и богати гъркомани. -
3. Останалата част от населението едва ли ще има възможност да противостои на
желанието на турската власт и на съблазнителните и заплашителни агитации на
повилнелите гръцки владици и сигурно ще мине под Патриаршията и ще бъде завинаги
изгубена за българската църква и нация. - 4. Правят се вече тайни предложения на
населението от католически и протестантски мисионери за минаване под
ведомството на техните църкви. - След всичко туй нам е чудно как почитаемото
правителство, което ръководи интересите на българския народ, продължава да гледа с
хладнокръвие на систематичното избиване на българското население и пропадането на
българското име и чест пред света. Поставени начело на народното ни движение тук,
ние апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-
ефикасен начин - чрез война. Вярваме, отгласът е същий у народа в свободна България.
Ожидавайки Вашето патриотическо вмешателство, приятно ни е да Ви съобщим, че
държим на разположение въоръжените ни сили, които сме щадили досега. От Главния
щаб".
[250]
В една шифрована телеграма до д-р Кожухаров от 11 юли му съобщаваше, че
„българското правителство не е давало нито чрез някой си Матов, нито чрез другиго
писмени или устни наставления за въстаниците в Македония".
[251]
Тя се състоеше от четири партии: Народната, Демократическата,
Прогресивно-либералната (цанковистите) и Радикалната.
[252]
На 14 август (н.ст.) помощник-министър на външните работи Мюлберг
пишеше на управляващия Германското посолство в Цариград Вангенхайм: „Ще можете
също да разкажете на г-н Зиновиева, че гръцкото правителство е направило настойчиви
постъпки пред Силите да се остави свободна ръка на турците против комитаджиите,
които били бандити, а не освободители, защото, от друга страна, имало опасение, че
не щяло било да се удържи гръцкото население, което било на страната на Турция". - Die
Grosse Politik, т. 18, ч. I, с. 329.
[253]
Това беше известно на всички чужди кръгове, заинтересувани отблизо в
Македонския въпрос. В един рапорт от Австрийското дипломатическо агентство в
София до Разузнавателната секция на Министерство на външните работи във Виена се
казваше, че ако се даде автономия на Македония, народът там ще иска да се присъедини
към Българското княжество. И по-нататък: „Ако те (македонците, б.м.) не се стремят
към това отведнъж да се приключат в България, причината е загдето мислят, че при
това би се дошло до някоя подялба, отцепване на отделни области, на които
претендират Сърбия, Гърция и Черна гора. С автономията Македония би останала
неразделна, а хората са убедени, че ще могат да се погрижат за това, през време на
автономията небългарският елемент да мълчи и когато му дойде времето, цяла
Македония да се определи в полза на присъединението" – Извештаи од 1903-1904 година
на австрийските претставници во Македониjа. Превод, редакциjа и коментар Данчо
Зографски. Cкопje, 1955, с. 41-42.
[254]
Documents diplomatiques Affaire de Macedonie, 1902, № 3.
[255]
Blue Book (Turkey, № 1, 1904).
[256]
Извештаи от 1903-1904 година на австрийските представници во Македония,
с. 60. Рапортът е от 1 август.
[257]
Ростковски биде заместен от Андрей Манделстам. Един-единствен между
руските консули той се привърза към борбите на Македония. Тоя покръстен евреин
показа славянско сърце. Аз много пъти съм го срещал подир това и съм го чувал да говори
с вълнение за защитата, която е можал да окаже на българите през време на
въстанието и след потушаването му. Манделстам остави голям спомен у
съвременниците в Македония. Ще има да разкажа по-нататък как той спаси от бесилка
с личната си намеса младата героиня Славка Чакърова, учителка в Скопие. За неговата
смелост много се е приказвало. За това му е помагала, разбира се, и уплахата на
турците след убийството на неговия предшественик. Но и сам той, драгоманин на
Руското посолство в Цариград, е знаел как да се говори на турците от името на Русия.
Аз много съжалявам, че неговите рапорти не са излезли на бял свят. Те биха били
несъмнено един скъпоценен извор.
[258]
Кореспондентът искаше да каже: „направила силно впечатление".
[259]
Кореспондентът добавяше, че когато в Руското посолство пристигнала
вестта за убийството, Зиновиев давал дипломатическа вечеря.
[260]
Същевременно Зиновиев поиска от Портата ред удовлетворения, които тук
няма да излагам. Между тях фигурираха, както бе естествено, обезщетение за
вдовицата на убития, смъртно наказание за убиеца, санкции за административните
власти. Но както и Франция, когато изпрати своята ескадра на остров Митилин в
поддръжка на вземанията на Лорандо и Тубини от Портата, представи една листа от
висящи въпроси, тъй и Зиновиев тури в своя списък добавъчни тайни въпроси досежно
признаването на Православната църква в Сирия, корабоплаването по Тигър и Ефрат и
прочее. Портата изпълни всичко, което се искаше от нея, немедлено. Убиецът биде
осъден на смърт, битолският валия преместен в Триполитания, други чиновници
уволнени; оставаха още да се уредят с Портата въпросите, за които се искаше време.
[261]
Die Grosse Politik, т. XVII, част I, с. 330, № 5580.
[262]
Това се гледаше с безпокойствие от Виена и Берлин, но там, както съм се
убедил от моите исторически издирвания, никога не са разбирали добре руските работи.
В германските дипломатически рапорти се говори главно за панславистическите кръгове
и за хората на Църквата, това, което те наричат „традицията". В действителност
тук имаше едно дълбоко заблуждение. Либералните руски среди не по-малко се
вълнуваха от издевателствата, на които бе подвергнато българското население в
Македония, нито по-слабо издигаха гласа си за изпълнението на дълга, който се падаше
на Русия. От друга страна, между реакционните елементи, за които можеше да се
предполага, че са най-верни към така наречената традиция, имаше лица, които пишеха в
своите вестници най-безогледно, че Русия няма какво да се намесва между Турция и
нейните християнски поданици. В това отношение най-циничен беше княз Мещерски в
своя вестник „Гражданин". Тоя зловещ човек беше в 1877 година против
Освободителната война. Аз имам бележки от статиите, които той писа тогава. Княз
Мещерски въставаше против идеята да се пролива руска кръв за някакви неинтересни
славяни оттатък Дунава и нападаше с ожесточение тия руски кръгове, които я
поддържали. Бездушният старец и сега викаше, че няма защо Русия да се намесва в
Македония и че най-добре би било тя да остави турците да се разправят с нея. Княз
Мещерски, комуто трябва да се признае един бележит талант на полемист, беше от
време омразен на руската интелигенция като представител на най-мракобесното
течение в Русия. Жестокото му отношение спрямо борбите на Македония будеха у
либералните руски кръгове възмущение, отзвук от което намираме във „Вестник
Европы". Либералното списание изтъкваше, че той в своята готовност винаги да взема
страната на Турция намирал за убийството на Ростковски вината у самия него,
поставяйки се в тоя случай редом с неблагоприятните към Русия чужди вестници. Според
него виновен бил за своята смърт и убитият в Митровица Щербина. „И двамата -
пишел той - очевидно, без особена нужда, не вземайки предвид възбуденото и
фанатическо състояние на умовете в дадената минута, изкуствено предизвикаха
проявлението на фанатизма. Не би станало нито това, нито другото убийство, ако,
подобно на другите консули, нашите консули не се бяха бъркали в уличния живот,
бидейки официални лица." Княз Мещерски предлагал чисто и просто руските консули да
се вдигнат от Македония и България, тъй като те въобще били ненужни за
дипломатическата работа, а от друга страна, именно за това, че били руси, можели при
най-малкото невнимание да предизвикат някои неприятни за официалната личност на
консула демонстрации. Това отзоваване на консулите щяло да има непосредствено
влияние върху умовете, които водели революционното движение, тъй като то щяло да
свидетелства вече за твърдата решеност на Русия да не се меси в никакъв случай в
предизвиканите от тях събития. Княз Мещерски предлагал такава една мярка още след
убийството на Щербина и съжалявал, че неговият съвет не бил последван. Защото ако
нямало руски консули в Македония, тях не биха ги убивали там, и освен това „да нямаше
там руски консули, въстанието не би се разгорило отново с такъва сила" („Вестник
Европы", юли 1903 година, с. 372-373). Скръбно е да се помисли, че през времето на руско-
българската криза Александър III, както се знае от автентични източници, редовно е
четял всеки ден „Гражданин" и е търсил съвети и поука в статиите на един човек като
княз Мещерски.
[263]
Алвенслебен иска да каже, че то ще го защити пред общественото мнение от
обвиненията против него в бездействие.
 [264]
Die Grosse Politik, цит. том, № 5590. По-нататък няма да посочваме
страницата и номера на документа, щом отгоре в текста е отбелязана датата.
[265]
Селямлъкът беше една церемония, която ставаше пред Илдъзкьошк всеки
петък. По тоя случай дипломати обичайно се събираха в един павилион, пред който
султанът минаваше, придружен от своята свита, за близкостоящата джамия, гдето се
кланяше и си правеше молитвите. Тук посланици и пълномощни министри получаваха
понякога поздрави от него или повикване на аудиенция.
[266]
Рихтхофен съобщава сега на кайзера една твърде странна история, която
дава да се види до каква липса на дисциплина и до какво взаимно недоверие беше
стигнала руската дипломация под властта на граф Ламсдорф. Руският министър моли
един чужд дипломат в София да провери дали представителят на Русия там изпълнява
точно неговите заповеди. „Една случка - разказва Рихтхофен, - която научих вчера от
тукашния австро-унгарски управляващ посолството (граф Турн), илюстрира колко
необикновено е положението на Бахметиев спрямо неговия министър. Както ми разказа
граф Турн, когато граф Ламсдорф неотдавна е дал инструкции на Бахметиев в един
специален случай да държи много остър език към българското правителство, той е
помолил барон Ерентал да провери чрез австро-унгарския генерален консул в София
незабележимо дали и как Бахматиев е изпълнил поръчението на шефа си и да съобщи
нему, на граф Ламсдорф, резултата на туй, което е открил."
[267]
Die Grosse Politik, цит. том, № 5602.
[268]
На 31 август/13 септември 1903 г.
[269]
В. „Мир", броят от 16 септември 1903 г
[270]
В. „Народни права", броят от 18 септември 1903 г.
[271]
В. „Нов век", броят от 17/30 септември 1903 г.
[272]
В. „Нов век" предаваше по тоя случаи, пак като потвърждение на
основателността на противоруската политика на стамболовистката партия, думите
на един неназован дипломат на действителна служба пред сътрудник на вестник „W.
Alg. Z.". Тоя дипломат разправял за един свой разговор с княз Лобанов, министър на
външните работи: „Когато покойният княз Лобанов беше с цар Николая при първото му
посещение във Виена, той ми каза:
- Русия не желае създаването на една силна България. В нашия интерес е да се запази
слабата Турция. Велика България по би бъркала плановете на руската политика,
отколкото би могла да направи отслабената Отоманска държава.
Друг път по повод на арменските вълнения същият руски дипломат ми каза:
- Русия няма да позволи намеса в полза на образуването на арменска държава,
защото ние не желаем и в Азия да създаваме още една България, когато вече
извършихме грешката, гдето чрез създаването на България в Европа издигнахме една
барикада в пътя на Русия за Цариград.
 [273]
В. „България", 13 септември 1903 г.
[274]
На 9/22 септември 1903 г.
[275]
Сп. „Вестник Европм", броят от юли 1903 г., с. 373.
[276]
Германски кайзер и пруски крал.
[277]
18-19 септември (н.ст.) 1903 г.
[278]
Австро-германският кондоминиум в споменатите херцогства докара в 1864 г.
войната между двете държави, която се свърши с поражението на Австрия при Садова
(Кьонигрец).
[279]
„За какво се борят наистина - бележех – въстаналите македонци? И какво
преследва България със своята политика по Македонския въпрос? Това, което наглед
прогласява като своя миротворна мисия и руският цар, т.е. едно трайно и действително
усмиряване. Целта на македонците не е да се поддържа в техните родни кътове
революционният безпорядък. От борбите, които се водят в Македония, страдат най-
вече самите синове на тая земя. Защото техните огнища са разорени и тяхната челяд е
клана и опозорявана от турските орди." - В. „Вечерна поща", броят от 20 септември
1903 г.
[280]
„Внезапен обрат" е тук, разбира се, изтърваване на перото. За обрат
трябваше време.
[281]
Т.е. английският крал.
[282]
Намек за Берлинския договор.
[283]
British Documents, vol. V, p. 59-61, № 13.
[284]
Запасни.
[285]
Опълчение.
[286]
„Можело да говори с русите."
[287]
Епископи, по право членове на Камарата на лордовете. Това не беше партия, а
група, представляваща в английската политика духа на Църквата.
[288]
Documents diplomatiques francais (1871-1914), 2-е serie, tome IV, № 43 от 27
октомври 1903 г.
[289]
Ето пълния текст на Мюрцщегската програма: „- I. За да се установи контрол
върху дейността на местните турски власти досежно приложението на реформите, да
се назначат при Хилми паша специални цивилни агенти на Русия и на Австро-Унгария, със
задължение да придружават навсякъде главния инспектор, да привличат вниманието му
върху нуждите на християнското население, да му посочват злоупотребленията на
местните власти, да предават отнасящите се до тях препоръки на посланиците в
Цариград и да осведомяват правителствата си върху всичко, което става в страната.
Като помощници на гореспоменатите агенти може да се назначат секретари и
драгомани, натоварени с изпълнението на техните заповеди и с право да вършат за
тази цел обиколки по околиите, за да разпитват жителите на християнските села, да
надзирават местната власт и прочее. Тъй като задачата на цивилните агенти е да
бдят за въвеждането на реформите и успокоението на населенията, техният мандат
ще изтече след срок от две години, начиная от назначаването им. Високата порта ще
трябва да предпише на местните власти да оказват всичките улеснения, за да имат те
възможност да изпълняват своята мисия. - II. Тъй като реорганизирането на турската
жандармерия и полиция съставлява една от най-съществените мерки за
умиротворяването на страната, спешно е да се изисква от Портата въвеждането на
тази реформа. Като се има обаче предвид, че няколкото шведски и други офицери,
употребени досега и които, без да познават ни езика, ни местните условия, не можаха
да бъдат полезни, желателно е в първоначалния проект да се въведат следните
изменения и допълнения: - а) Задачата да реорганизира жандармерията в трите
вилаета ще бъде поверена на един генерал, чужд поданик, в служба на императорското
отоманско правителство, към когото ще може да бъдат придадени военни на Великите
сили, които да си разпределят помежду си околиите, където ще развият своята
дейност на контрольори, на инструктори и на организатори. По този начин те ще
бъдат в състояние да бдят за отношението на войските към населението. - б) Тези
офицери ще могат да поискат, ако това им се види необходимо, да им се придадат
известен брой офицери и подофицери, чужди поданици. - III. Щом се констатира, че
успокоение е настъпило в страната, да се поиска от отоманското правителство една
промяна на териториалното разграничение в административните единици с оглед на
едно по-правилно групиране на различните народности. - IV. В същото време да се поиска
реорганизирането на административните и съдебните ведомства, в които желателно
е да се даде достъп на местните християни и да се благоприятства развитието на
местните автономии. - V. В главните центрове на вилаетите незабавно да се
образуват смесени комисии, съставени от по еднакво число християнски и мюсюлмански
делегати за разследването на политическите и други престъпления, извършени през
време на смутовете. В тези комисии би трябвало да вземат участие консулските
представители на Русия и на Австро-Унгария. - VI. Да се изиска от турското
правителство отделянето на специални суми; - а) За възвръщането по родните им
места на християнските семейства, които са се прислонили в България или другаде. - б)
За помощ на християните, които са загубили своя имот и своето жилище. - в) За
възстановяването на къщите, църквите и училищата, разрушени от турците по време
на въстанието. Комисии, в които да заседават християнски първенци, ще вземат
решения за разпределянето на тия суми. Консулите на Русия и на Австро-Унгария ще
бдят за тяхното изпълнение. - VII. Завърналите се обитатели християни в
християнските села, изгорени от турските войски и от башибозуците, ще бъдат
освободени от плащането на какъвто и да е данък в продължение на една година. - VIII.
Отоманското правителство се задължава отново да въведе, без ни най-малко
закъснение, реформите, споменати в проекта, изработен през месец февруари
текущата година, както и тези, необходимостта на които ще бъде посочена по-късно. -
IX. Тъй като повечето от насилията и жестокостите са били извършени от илавета и
редифи (запасни, б.м.) от II класа и от башибозуци, наложително е първите да бъдат
разпуснати и образуването на башибозушки банди да бъде абсолютно
възпрепятствано."
[290]
Die Grosse Politik, цит. том, № 5615.
[291]
Documents diplomatiques francais (1871-1914), 2-e serie, tome IV, № 38.
[292]
Die Grosse Politik, Band XVIII, Erster Teil, № 5623, от 30.X.1903.
[293]
Die Grosse Politik, ibid, № 5424, от 1/14 ноември 1903 г.
[294]
Интересно е да се посочи едно объркване в идеите на човека, който
ръководеше политиката на Руската империя. Европейската война, от която той се
боеше, ако се вземат принудителни мерки спрямо Турция, откъде можеше да дойде? От
Западните сили? Но те бяха именно, които искаха най-енергична политика в Цариград, за
да се наложат на султана реформи, по-широки от тия, сега отхвърляни от него. Тогава
от Германия? Но тъкмо в тоя разговор Ламсдорф подчертавал единомислието, в което
Русия се намирала с Германия по всички въпроси на международната политика. Тук, както
и във всички по-раншни негови изявления, проличава основният му недостатък: липса на
решителност. Един Горчаков на негово място нямаше да се задоволи с размяна на общи
фрази за взаимно съгласие, а щеше да постави направо въпроса какво ще бъде
поведението на Германия в случай че Русия влезе в конфликт с Турция. Такъв бе
въпросът, който Александър II зададе на Бисмарка от Ливадия през 1876 година, когато
виждаше, че ходът на събитията и руското обществено мнение ще го принудят към
война с Турция. Но Николай II не обичаше нито сянката на своя дядо.
[295]
По някои свои качества Михаил Герджиков беше много подходящ да
представлява заедно с Борис Сарафова, известен от по-рано на цяла Европа,
Революционната организация пред външния свят. Той говореше добре френски, беше
водителят на Преображенското въстание, имаше романтична фигура, която
привличаше. Но в други отношения неговият избор беше погрешен. Той не беше родом
от Македония, нито от Одринско, а от Княжеството. Тоя факт идеше в разрез с
нашето твърдение, че Македонското движение се ръководи от македонци. Точно по
това съображение аз пръв започнах борбата против поставянето на генерал Цончева
начело на Върховния комитет. Друго неудобство от личността на Михаил Герджикова
произлизаше от неговото име на шеф на анархистите в България. Още щом пристигнал
в Париж, той дал интервю на един парижки вестник, в което заявил: „Аз съм по
убеждение анархист". Такова едно заявление не можеше да бъде от полза освен за
Портата, която чрез свои агенти в подкупения от нея печат разпространяваше идеята,
че водителите на въстанието в Македония и Одринско не се борели за реформи, а били
професионални революционери, врагове на всеки държавен строй.
 [296]
D. D. F., tome IV, № 125, телеграма от 17 декември (н.ст.) 1903 г.
[297]
Френският посланик в Австрия.
[298]
Както е известно, ежегодните Делегации на Австро-Унгарската дуалистична
монархия бяха една маджарска, другата австрийска. Своето изложение граф Голуховски
направи в комисията на Маджарската делегация. Разисквания станаха след това в
Австрийската, в която участваха и чешки делегати. Някои от тях взеха думата. Ще
цитирам само д-р Странски, който, ако помня добре, беше тогава и подпредседател на
Райхсрата. Аз се запознах с него малко по-късно, когато „Вечерна поща" ме изпрати като
кореспондент във Виена. Живите му симпатии произхождаха от едно истинско
славянско чувство. Те личат и в неговата критика на Мюрцщегската програма. Той осъди
(това, което беше най-опасно за българската народност) териториалното
разграничение на Македония на особени окръзи, уж за по-съответственото групиране на
различните националности и за постепенното установяване на местната автономия;
изказа по тоя повод съмнението, че руско-австрийският план има за цел да фаворизира
някои народности, а други да спира в тяхното свободно развитие. Д-р Странски зададе
въпроса: Как си представлява министърът по-нататъшното развитие на австро-руския
контрол? Няма ли този контрол да пречи за свободното културно развитие на най-
старото там българско население, в полза на заселеното по-късно турско и албанско
население? Защо контролът на двете империи не бе прострян и в Одринския вилает, в
който стана Преображенското въстание?
[299]
Сигурен съм, че статията е била написана от главния редактор, д-р П. Гудев,
който имаше вещо перо.
[300]
В. „Нов век", броят от 10/23 декември 1903 г.
[301]
27 срещу 28 януари стар стил.
[302]
Още когато се усложниха крайно руско-японските отношения и можеше да се
види вече, че се върви към война, Абдул Хамид се опитал да се отдалечи от Русия, като
се приближи до Австрия. На 9 февруари, точно деня, когато в Петербург се узна за
японското нападение в Порт Артур, френският посланик Бомпар телеграфираше до
правителството си: „Събитията в Крайния изток получиха вече отражение в Цариград:
султанът, ми каза моят австро-унгарски колега, се показал, като че ли смята Русия
занапред вън от играта, и че се бил опитал да разисква македонските работи само с
барон Каличе. Последният, по заповед на правителството си, е трябвало да даде на
Портата да разбере, че споразумението с Русия не е загубило нищо от своята
солидност, нито от своята интимност и че Австро-Унгария няма да остави да бъде
увлечена в желанието да се възползва от затрудненията на своята съюзница, за да ѝ
изиграе една лоша игра". - D. D. F, т. IV, № 351, с. 333-334.
[303]
Нелидов в това време беше посланик в Рим.
[304]
Нека забележа, че подобно на Пол Камбон, той, преди да встъпи в
дипломатическото поле, бе служил в администрацията в качеството на управител на
Неапол.
[305]
9/22 февруари 1904 г., D. D. F., № 304.
[306]
На 13/26 февруари 1904 г. - British Documents, том V, № 31.
[307]
Тогава се видя най-добре колко дълбоко чувствата спрямо Русия са вкоренени у
българския народ. Имаше много причини, за да бъдат тия чувства отслабени. Не бяха
отдавна борбите, които се водиха против царско-руската политика. Съвсем пресен
беше споменът от начина, по който българските чувства бяха наранени от
настаняването на един владика сърбин в Скопие по настояването на руския посланик в
Цариград. В пълна сила беше и идеологическата вражда в българските левичарски
кръгове против руския царизъм. При все това обаче още при първите вести за японското
нападение върху руската флота в Порт Артур любовта към Русия пламна нашир по
България. Пораженията, претърпени подир от руската армия, скръбно се почувстваха от
българския народ. Имаше българи, които ги понасяха като лична трагедия. Зная за един
български политически мъж, който имал баща тежко болен, че криел от него
вестниците с лоши известия за Русия от страх да не го уморят. Цитираше се името на
един стар русофил, който получил удар, когато му казали, че Порт Артур е паднал.
Имаше и русофили, които до последния момент не искаха да допуснат, че Русия може да
бъде победена. Спомням си за един кръжок от възрастни хора, където се чуваха
разсъждения с такъв оптимизъм. Тоя кръжок се събираше в сладкарницата „Панах". Аз
често пъти сядах до тях, за да слушам разговорите им по стари работи, вече с тоя жив
интерес към миналото, който сетне ме направи историк. От избухването на Руско-
японската война тя беше, разбира се, постоянната им тема. Най-разпален в своята вяра
в руската победа беше Петър Станчев, бившият емигрант в Русия, който бе отказал да
признае княз Фердинанда, след като руският цар го призна. Аз го чух, това бе в първите
дни на войната, да разправя колко руската сила е неизмерима и неизтощима.
- Русия има - казваше той - осемстотин хиляди църкви. Всяка църква има по двама
клисари. По един клисар да вземе, това прави войска от осемстотин хиляди души.
На тоя разговор присъстваше заедно с мен и С. С. Шангов. Като се върнахме заедно в
редакцията на „Вечерна поща", той искаше май да употреби тоя аргумент в една своя
статия.
- Господин Шангов - казах му аз, - ако от клисарите става войска, то ще трябва
епитропите да се произведат генерали.
Той видя веднага комичната страна на пресмятането, което бе направил Петър
Станчев, и заяви, че ще го употреби в неговата серия от хумористични статии, които
се явяваха под наслова „Шарен свят". Имам и друг един забавен спомен от тоя кръжок.
Там освен по политика се говореше и по въпроси на езика, известна страст на
пенсионерите. Еднъж ставаше дума за славянската азбука. Някой каза, че Кирил и
Методий внесли в нея буквата „ф" само за чуждите думи. Гендович веднага възрази:
- За чуждите думи ли? Ами „фурна"?
Отговориха му, че „фурна" е турска дума. Спорът продължи по-нататък:
 - Ами „фенер"?
- „Фенер" е гръцка дума.
Гендович не се чувстваше победен.
- Ами Филип Тотю - попита той, - как ще го пишем без „ф"?
Отговорът: „Филип е гръцко име, а не славянско", го смути за минута; но после
победоносно извика:
- Ами „фтиче"?
Да бях белетрист, щях да извадя от тоя кръжок много портрети, защото се бяха
хора всеки със своята интересна физиономия. Единият от тях беше Михайлов - Шилото,
чиновник в Дирекцията на осветлението. Стар консерватор и почитател на Начовича,
той внасяше една саркастична нота в разговорите. Аз не вярвах, че той е човек с лошо
сърце, но умът му беше зъл. Приказките му обаче бяха създали цяла легенда за неговата
лошавина. Разправяше се, че ако през деня не направи някому пакост, вечерта духвал
кандилото на майка си пред иконата.
[308]
Ще забележа пак, както съм забелязвал по такива случаи и в предидущите си
книги, че тогава знаех по-добре френски, отколкото български. „Прелестна неумелост" е
буквален превод от gaucherie charmonte, които бях чел сигурно в някоя статия за
японското изкуство и за които сега не вярвам да са прави.
[309]
Ще кажа, че тоя стил не е сега по моя вкус, но тогава беше на мода във
Франция и го привеждам като пример за френското влияние, под което се намирах още
всецяло.
[310]
Както е известно, на 27 януари 1904 година японците без никакъв
предварителен ултиматум, при напълно мирна обстановка нападнаха руската флота в
Порт Артур и я унищожиха.
[311]
Юрисконсулт на Министерството на външните работи, професор по
международно право в Петербургския университет и автор на едно класическо
съчинение по тая наука.
[312]
Тия последни думи бяха точно така писани в моята дописка във „Вечерна
поща". Те изразяваха резервата, която правех по японския комплимент към княз
Фердинанда.
[313]
Д-р Минцес бе един от тримата чужденци, които първи в България се заловиха
с критиката на научния социализъм. Другите двама бяха Пекарски, полски емигрант, и д-
р Пасманик, руски евреин, лекар. Д-р Минцес е авторът на едно изследване върху
държавно-политическите и икономическите идеи у българската интелигенция през
време на Възраждането. Тая студия, обнародвана в Министерския сборник, е първият
опит за прилагането на научна метода за изучаването на тая епоха.
[314]
В 1913 година, след Балканските войни, той публикува една книга под заглавие
„The Habsburg Monarchy", която бе преведена на разни езици. В нея той разглеждаше
разни хипотези за последствията от една европейска война за тая държава с толкова
народности.
[315]
В статията си погрешно бях писал „козмическата" среда, вместо
географическата.
[316]
Предавам тия размишления, тъй като осветляват моя идеен път през
младите ми години, но под черта, за да не обременявам своето разказване. „Понятието
за отечество - пишех аз - е старо колкото вярата, на която то е било в първобитните
времена едно от най-съществените проявления. Отначало то бе абсолютно. Никое
друго чувство не го стесняваше, но напредъкът на човешката култура почна да внася
изменения и в него. Вече в Елада философията го бе ограничила донейде. Сетне
християнството, което простре идеята за еврейския месианизъм върху целия човешки
род, правото, което благодарение на римските юристи доби, макар и в относителния
смисъл, едно международно значение, великите модерни начала, които се зародиха след
Реформацията и се развиха в последните векове - всичките тия събития от духовно
естество, без да пренебрегваме дълбокото и понякога определяюще влияние на
икономическите преврати, преобразиха коренно понятието за отечеството. Те
смекчиха неговите остри черти на непрестанна неприязненост и увеличиха
същевременно неговия обем."
[317]
1904 година.
[318]
Всичко това е било разказвано вече по друг случай, но мястото му е тук.
[319]
Касаеше се главно за линията Кюстендил - Куманово.
[320]
Изключение се правеше за тези, които са действали с динамит и които бяха
класирани като анархисти. Така осъдените за атентатите в Солун оставаха в своето
заточение в Триполи.
[321]
Д. Д. Г., т. V, серия II, № 317, 20.VIIL1904 г., л. 34.
[322]
Френски дипломатически агент.
[323]
„Несъмнено е - пишех аз във „Вечерна поща", - че българският народ следва
изпитните, през които минава Русия, с болезнен трепет и със страстно съчувствие. В
това отношение и правителството постъпва с отличен такт и дълбока вещина. Но...
гледището на Русия по Македонския въпрос не се е изменило. То продължава да е
неприязнено в общите му принципи, независимо от факта, че руските офицери в
Македония показват голямо усърдие в своята мисия и състрадание към теглилата на
българското население. Русия си остава решителен враг на автономията на Македония.
И това е същественото."
[324]
Балугджич, даден под съд, избяга в близкия Землин, австрийска територия, и
от там продължаваше службата си на кореспондент на „Нойе Фрайе Пресе" по
сръбските работи, бидейки осведомяван от приятели, които минаваха Сава, за да се
виждат с него.
 [325]
Encyclopedia Britanica. Eleventh Edition, vol. 15, p. 674.
[326]
До последния момент, види се, той е очаквал, че неговата съпротива ще бъде
успешна, тъй като на 1 октомври телеграфира до „Нойе Фрайе Пресе", че в Белград се
появило силно антибългарско течение и че последствията от това са незнайни.
[327]
Мнението, че Балугджич е плащан агент на Австрия, беше много
разпространено в Белград. Той водеше разгулен живот и имаше постоянна нужда от
пари. Тази репутация не му попречи да направи кариера. След помирението си с Пашич
той зае последователно няколко дипломатически поста: генерален консул в Солун и
подир това пълномощен министър в Атина и в Берлин. За неговата жена, швейцарка,
вече имах случай да говоря. Тръгнала и тя по пътя на мъжа си, разделена от него и
изоставена на съдбата ѝ, тя живя известно време с генерал Рачо Петров, за когото,
след развода му, се ожени.
[328]
"Дойдохте като парче лед."
[329]
През 1939 година, малко след като Втората световна война бе почнала,
намирайки се в Париж, бях на вечеря у един мой приятел французин, който беше поканил
и Алдебер, наш общ познат от София. Алдебер, сега генерал от запаса и много остарял,
живееше с една скромна пенсия във Версай. Аз си спомнях за блестящия офицер от някога
и за приятните разговори, които бях имал с него. Той беше приятел на д-р Генадиев и
тримата еднъж ходихме заедно в Чамкория за няколко дни. Алдебер беше голям
почитател на Анатол Франс и знаеше наизуст цели страници от неговите книги. Това
бе първият френски офицер, с когото се запознах, и бях поразен от неговото познаване
на френската литература. Той ми правеше впечатление повече на интелектуалец,
отколкото на военен. По-късно разбрах, че като него имало немалко сред
генералщабните офицери на Франция. Един от тях беше генерал Катру, когото срещах
в Цариград през моята мисия там като пълномощен министър и чието име често се
чуваше впоследствие като управител на Сирия и на Индокитай. След заминаването си
от България Алдебер стана един от адютантите на председателя на Френската
република. Той беше много обичан от софийските си приятели и пазеше добър спомен за
тях.
[330]
Рувие беше министър-председател и министър на финансите. Делкасе беше
министър на външните работи.
[331]
По-късно се чуха мълви, че при тая сделка някои от министрите на кабинета
„Рачо Петров" получили големи комисиони. Виж по тоя въпрос доклада на
Парламентарната изпитателна комисия, назначена от Народното събрание през време
на кабинета на Малинова, както и речите на обвиняваните министри в Събранието,
когато бяха повикани да дават обяснения. Тогава Лазар Паяков, министър на финансите
в кабинета на Рачо Петрова, почина в Народното събрание.
[332]
Към това Пишон прибавяше един план за защитата на дунавските брегове, но
аз ще го изоставя.
[333]
В. „Вечерна поща", броят от 23 януари 1905 година.
[334]
D. D. F., 2-е serie, tome VI. № 53, p. 70.
[335]
D. D. F., 2-е serie, tome VI, № 52, p. 68-69.
[336]
Die Grosse Politik, В. XIX-1, № 6146, s. 347.
[337]
Стари договорни привилегии на Великите сили, в голям ущърб на държавния ѝ
суверенитет, наложени на България по Берлинския договор.
[338]
Действително, когато Ализе пишеше тоя рапорт, Германия се беше вече
съгласила щото българското правителство да назначи в Берлин един дипломатически
агент. Кайзерът дал това си съгласие още при свиждането в Кобург, но поставил на
Фердинанда едно условие: българският дипломатически агент в Берлин да бъде генерал
и да не прави политика. Първото решение на Фердинанда било да назначи генерал
Винаров, тогава инспектор на кавалерията. Изборът не можеше да бъде по-сполучлив.
Свършил Роберт Колеж, генерал Винаров знаеше английски и бе научил добре и френски.
Член на „Юнион клуб", той поддържаше връзки с чуждите дипломати, между които
имаше и лични приятели. Княз Фердинанд, който познаваше неговия такт, неведнъж бе
му давал специални мисии за някои столици. Него той изпрати в Лондон, за да го
представлява на погребението на кралица Виктория. Генерал Винаров обаче отказа да
приеме предложения пост в Берлин. Той казал на княз Фердинанда:
- Аз съм учил във Военното училище, за да бъда офицер. Ако Ваше Царско Височество
ме намира негоден за службата, която изпълнявам... в армията, моля Ви да ме
уволните. Но аз не мога да приема един пост, за който не съм се готвил.
Тогава княз Фердинанд изпрати в Берлин генерал Никифоров. Що се отнася до
генерал Винаров, три години по-късно, в 1907, той, по настояването на княз Фердинанда,
прие да отиде български делегат на Хагската конференция, която само временно го
отдалечаваше от армията.
[339]
Рапорт на Ализе от 17 януари (н.ст.) 1905 г. - Вж. D. D. F., 2-е serie, tome VI, №
35. Трябва да отбележа тук, че когато Бахметиев се изказваше с такъв оптимизъм и
спокойствие за начеващите прояви на подобрение в българските отношения, между
кайзера и Николай II се развиваше все по-голяма интимност. На 25 юли 1905 година те
сключиха един таен отбранителен съюз, насочен главно против Англия, но който
засягаше косвено и Франция. Николай II се отказа после от тоя договор, като противен
на неговите задължения по съюза му с Франция.
[340]
D. D. F., 2-е serie, tome V, № 92. - След посещението на княз Фердинанда в Берлин
пръснаха се в София слухове, които развълнуваха българското обществено мнение за
германските намерения в България. Говореше се, че Германия искала да тури ръка върху
българските железници. Някои вестници забиха тревога. Какво имаше в
действителност? Дойче Банк с изкупуване на акции от Източните железници
изместваше все повече Австрия от тяхното управление и беше на път да стане
господар на тази линия. Но мълвата продължаваше да се носи, че Германия искала да
вземе под своя контрол и железниците в България, принадлежащи на държавата. Ализе
беше убеден, че такъв един опит би срещнал единодушна съпротива от страна на
българския народ, но все пак ходил да види Димитър Петков, който в отсъствие на Рачо
Петрова управляваше Министерството на външните работи. Петков му казал, че човек
трябва да е в пълно неведение върху положението в България, за да вземе под внимание
даже за минута такъв един въпрос. Ализе добавяше, че княз Фердинанд не е можал да
вземе никакви задължения в Берлин от тоя род, ако те са му били поискани, тъй като
той много добре знаел, че те няма да бъдат одобрени от никое Народно събрание,
докато България запазва своята политическа и финансова независимост. Вж. D. D. F.,
цит. серия и том № 223.
[341]
Английски посланик в Берлин.
[342]
D. D. F., 2-е serie, tome VI, № 143: рапортът му от 11 март 1905 г.
[343]
През нощта на 21 октомври 1904 година, като минаваше през водите на Догер
Банк, флотата на адмирал Рождественски, мислейки, че съзира японски торпильори,
открила огън и повредила няколко английски рибарски кораба. Имало убити и ранени
риболовци. В Англия възбуждението бе много силно и без намесата на Франция, която се
яви в полза на принципа за една международна изпитателна комисия съгласно
процедурата в Хага, инцидентът бе на път да предизвика едно сериозно англо-руско
стълкновение.
[344]
Столицата на Мароко.
[345]
Мароканско пристанище на Средиземно море.
[346]
В. „Вечерна поща", 2 ноември 1905 г.
[347]
D. D. F., цит. серия, том VIII, № 98, с. 135-137, рапорт от 31.Х.1905 г.
[348]
След победата в изборите независимите радикали, самосталците, водени от
Люба Стоянович, дойдоха на власт и смениха кабинета на Пашич. Жуйович,
университетски професор и агроном по своята специалност, не беше посветен във
външната политика на Сърбия и искаше да чуе мнението на тия, които я
представляваха в чужбина.
[349]
В. „Вечерна поща", 31 юли 1905 г.
[350]
В. „Вечерна поща", 11 септември 1905 г.
[351]
Грамос - планина в Костурско.
[352]
Христо Силянов имаше като псевдоним името Ружкин.
[353]
За готовността на част от българската интелигенция да повярва всичко
казано или писано против България, за ревността ѝ тя сама да разпространява
обвиненията срещу нея ще дам и следния пример. Когато бях пълномощен министър във
Вашингтон, получих писмо от един български публицист, Христо Въргов, с което ме
питаше за мнението ми за някакъв таен българо-австрийски съюз против Сърбия,
сключен в 1898 година. Отговорих му, че такъв съюз не е съществувал, и той след това
не се обади. Когато в 1933 година се завърнах в София, той ми каза, че аз съм се лъгал, че
тоя договор е съществувал и че неговият текст даже е бил публикуван.
- Да - казах му аз, - публикуван беше в „Новое время", където сърбите можаха да го
прокарат, с цел да компрометират България пред руското общество.
- Отгде знаете, че не е съществувал? - попита ме той.
- От това - отговорих аз, - че той не фигурира между тайните договори на Австрия,
публикувани след Световната война от Прибрам. Там има един таен сръбско-австрийски
договор, сключен в 1881 година при крал Милана и възобновен в 1889 година [след]
неговото падане от радикалите. Но от българо-австрийски договор няма ни помен, ни
намек.
Тоя аргумент няма силата да подейства върху моя събеседник.
- Кой е този Прибрам и какво представлява той?
- Професор във Виенския университет и познат австрийски историк.
- Отгде знаете, че той не е скрил българо-австрийския договор?
- Прибрам - обясних аз - се ползва с голям авторитет между историците на целия
свят и никой не е изразил подозрение досежно пълнотата и автентичността на
обнародваните от него документи. Освен това какъв интерес има той да крие един
договор между България и Австрия.
Моите аргументи му причиняваха видимо страдание, но той не се предаваше.
- А вие, господин Радев, не помислихте ли, че Фердинанд бе наредил щото
документът да се унищожи, за да не попадне в ръцете на вашия професор.
Нека да забележа, че Христо Въргов беше свършил Духовна академия в Русия и е
автор на разни трудове, един върху богомилите, които той възвеличаваше.
[354]
Д. Хр. - така се подписваше Димитър Христов.
[355]
Четите на Вътрешната организация се състояха главно от българи, но
поначало в тях се приемаха всички, които желаеха да се борят в нейните редове и
усвояваха нейната програма. Познато е, че с една чета в Костурско ходи един
американец, Сониксен, който писа и една книга върху своите приключения. В четите,
които се биха в 1903 година, имаше двама руснаци. Между войводите имаше и цинцари,
като Митре Влахът и Питу Гулев. За последния още се пееше в Македония, когато аз
ходих там през 1941 година. Чувал съм тази песен и в България.
[356]
За улеснение на българските историци даваме тук пълния му текст:
„Правителството на Негово Царско Височество българския княз Фердинанд I и
правителството на Негово Величество сръбския крал Петър I, дълбоко проникнати от
съзнанието за общността в съдбините на техните съседни и родствени държави и
искрено въодушевени от съзнанието да обезпечат благата на едно правилно и мирно
политическо-културно развитие на своите народи чрез дружествено и братско единение
между тях, съгласяват се върху това, което следва:
I.
Да отворят взаимно границите си за всички произведения (от домашно
произхождение), като се стараят да водят еднаква митническа политика спрямо
другите държави и се стремят да доведат тая си политика до един митнически съюз
(zollverein).
II.
Да улеснят взаимния обмен и транзит на всичките свои произведения в държавите
си чрез намаление на съответстващите си транспортни и пътнически тарифи.
III.
Да изравнят взаимно телеграфо-пощенските си такси със своите вътрешни такси и
да въведат за телеграфните си съобщения кирилицата.
IV.
Да опразнят взаимно своите погранични паспорти и отстранят всички
препятствия, които пречат на свободното сношение между техните населения.
V.
Да сключат съдебна конвенция както за взаимното изпълнение на граждански
присъди в държавите си, така и за взаимното предаване на престъпниците от общото
право (du droit commun) и военните бегълци.
VI.
Да сключат моментна конвенция, с която да установят свободна циркулация за
сръбските и българските монети в държавите си, и по тоя начин облекчат търговските
сношения измежду своите населения.
VII.
На настоящия договор може да се даде гласност само след предварително
споразумение между двете договорни правителства. Той влиза в сила от деня на
неговата ратификация."
[357]
D. D. F., 2-е serie, tome VIII, № 331, от 5 януари 1906 г.
[358]
СЪЮЗЕН ДОГОВОР
между Княжество България и Кралство Сърбия
Правителството на Н. В. българския княз Фердинанд I и правителството на Н.
Вел[ичество] сръбския крал Петър I, ръководими от принципа „Балканите за балканските
народи" и въодушевени от желанието да се обезпечат мирът и сигурността на
техните народи, да се запази териториалното статукво в Балканския полуостров и да
се подобри съдбата на техните сънародници в Отоманската империя, съгласяват се
върху това, което следва:
1. Убедени в полезността на изработената в Мюрцщег и обявена програма за
реформи в Солунския, Битолския и Косовския вилает (Македония и Стара Сърбия), двете
съюзни държави се задължават да способстват солидарно и с всичките мирни средства,
с които разполагат, за прилагането на тези реформи в казаните три вилаета, като се
стремят за тяхното въвеждане и в Одринския вилает и по такъв начин да обезпечат
живота, имота и свободното развитие на своите сънародници в тия вилаети, въз
основа на равноправността на народностите във всяко отношение.
2. Твърдо решени да употребят всички свои лоялни усилия и всичката своя добра воля
за запазване мир на Балканския полуостров, двете съюзни държави се задължават да се
бранят задружно и с всичките сили и средства, с които разполагат, против всяко
посегателство, отгдето и да идва то, било в сегашната териториална цялост и
независимост на респективните им държави, било върху сигурността и
неприкосновеността на нине царствующите им династии.
3. Също така двете съюзни държави се задължават да се възпротивят задружно и с
всичките сили и средства, с които разполагат, на всяка неприятелска акция или
изолирана окупация в горепоменатите четири вилаета, от която държава и да идват
те.
4. За случаите, предвидени в точки 2 и 3, двете държави ще сключат специална
военна конвенция, в която да бъдат предвидени всичките възможни евентуалности и
всичките техни последствия.
5. В желанието си да подготвят почва за пълна солидарност между славяните на
Балканския полуостров и да създадат благоприятни условия за непосредствено
съглашение между Кралство Сърбия и Княжество Черна гора, двете съюзни държави се
задължават, когато изникне на решение въпросът за Албания - да подпомогнат онова
негово разрешение, което би било съгласно с интересите на Черна гора.
6. Двете съюзни държави се задължават да третират и решават задружно
всичките въпроси, които по същество и дух би произтекли от настоящия договор.
7. Двете държави се задължават да подлагат на окончателното разрешение от Н.
И. В. всерусийския цар всичките ония спорове помежду им, върху които сами не биха
могли да дойдат до съгласие. В случай че Руският цар отклони от себе си решението на
спорния въпрос, той се предава за разрешение на Международния арбитражен съд в Хага.
8. Настоящият съюзен договор остава тайна. Той може да се съобщи някому - изцяло
или отчасти - само след предварително споразумение между двете съюзни
правителства.
След пет години настоящият договор може да бъде подвергнат на ревизия, ако
това счетат за потребно двете съюзни държави.
Той влиза в сила от деня на неговата ратификация.
Сключен в Белград на тридесетий ден от месец март хилядо и деветстотин и
четвърта година от Рождество Христово, третий ден на Великден. В името на
Княжество България подписали:
Д. Ризов,
от Ген[ералния] щаб полк. Хесапчиев
У име Кралевина Србие подписали:
Ген. СаваГруич,
Никола Пашич
[359]
Вж. Доклада на парламентарната изпитателна комисия по обвиненията
против кабинета на д-р Данев и Ив. Ев. Гешов.
 [360]
Д. Петков беше председател на Македонското дружество в София.
[361]
Ламсдорф отговорил, че руско-австрийската нота не означавала никаква
промяна в политиката на двете сили за поддържане на статуквото на Балканския
полуостров и че редакцията, която ѝ дали двамата им посланици в Цариград, имала за
цел единствено да произведе силно впечатление върху балканските правителства.
[362]
D. D. F., цит. серия, том VIII, № 204, с. 272-273.
[363]
И в „Художник" публикувах две статии, озаглавени „Впечатления от Русия". На
писателския свят най-много те се харесаха.
[364]
В 1902, в 1903 година ние в България негодувахме, загдето руската политика,
обвързана с тая на Австрия, държеше Македонския въпрос в застой, пречейки на другите
Велики сили, които търсеха неговото разрешение. Войната в Манджурия ни даде по-
добре обясненията, които намирахме по-преди, да разберем причините на това
поведение на руско-царската дипломация. Не беше следователно за чудене, че тя, в
предвиждане на конфликта в Крайния изток, е гледала да избягва развития в Балканския
полуостров, при които нейните ръце да бъдат вързани другаде и нейната дума да няма
нужната тежест. Самите японци са се надявали щото Русия да изпадне в такива
затруднения и са гледали, ако могат, от своя страна да ги засилят.
[365]
Файтонджия.
[366]
Името „кадети" иде от първите букви на двете думи, които съставляваха
названието на тяхната партия: конституционно-демократическа.
[367]
Директорът на Руската телеграфна агенция Гирс, племенник на известния
руски министър на външните работи със същото име.
[368]
Така се наричаше новоучредената руска камара на народните представители.
[369]
В. „Вечерна поща", броят от 15 януари 1906 г.
[370]
Касае се за тайното австро-руско споразумение от 1897 година.
[371]
В. „Вечерна поща".
[372]
В. „Вечерна поща", броят от 23 януари 1906 година.
[373]
British Documents..., vol. V, ch. XXXIII.
[374]
Писмо от 18 март 1905 г.
[375]
Писмо от 25 март 1905 г.
[376]
Запознах се с него още като постъпих в университета в Женева и го срещах
често в редакцията на органа на Арменския комитет „Дрошак". Аз рядко съм срещал
човек с такава мистическа вяра в революцията и с такова благородство в чертите на
лицето.
[377]
В писмото от 13 август 1905 г.
[378]
Няколко месеца преди това Портата беше поискала от българското
правителство да ѝ предаде и един младотурчин. На 25 март Петков пишеше на
Начовича: „За турчина Ариф Хикмет, който сега живее в едно тутраканско село, беше ми
говорил по-рано и турският комисар. Аз разпитах и се оказа, че действително това лице
живее там и носи името Али Шакир. Аз заявих на комисаря, че ще го имам под надзор, но
че не мога да го предам, догдето не ми се дадат данни, че това лице е престъпник. Види
се, той ще да е съобщил това в Цариград. Вашата рецепта за това лице е много на
място. Аз ще направя тъй, както ми препоръчахте. Пиша днес на русенския управител да
се съобрази за прекарването на това лице в Румъния. Щом получа известие, че го е
свършил, ще Ви съобщя да заявите на Тахсим паша, че Ариф Хикмет е избягал в Румъния,
и тогава нека се разправят с румъните." На 6 април Петков даваше на Начовича
допълнителни сведения: „Али Шакир щом е разбрал, че полицията е разпитвала за него в
селото, дето беше се установил, сам се явил при окол[ийския] началник и му заявил, че
той е от младотурците и че ако има нещо за него, той е готов да напусне България, за
да не създава неприятности на правителството. Окол[ийският] н[ачални]к му е обадил,
че ако той остане в България, правителството, предвид на добрите отношения с
Турция, ще бъде принудено да го предаде. Стреснат от това, Шакир е заявил, че той сам
ще напусне. Продал си стоката на някои други турци и на 2 април заминал с парахода за
Румъния. Излязъл в Гюргево. Дали там ще остане, или някъде другаде, не се знае." Тахсим
паша, за когото се говори тук, беше секретар на Абдул Хамида, който чрез него се
сношаваше с посланиците и шефовете на дипломатическите мисии по въпроси от
доверително естество. Неговото име се среща и в дневника на Екзарх Йосиф, когато
той е бил викан в Илдъза, за да му предаде някои желания или уверения на султана.
[379]
Като говоря за арменски комитет, трябва да отбележа, че арменците имаха
в действителност два комитета. Единият се казваше „Хинчак" и приличаше на
Добродетелната дружина в Букурещ. Той имаше за свой орган в Париж ,,L'Armenie",
редактиран от добрия старец Минас Чираз, който ми напомняше нашия Коста Шахов,
редактор на „Македонски глас". Другият комитет се наричаше „Дашнакцутюн";
нейният орган се казваше „Дрошак".
[380]
Не буквално всички търговски агенти заслужават тази висока оценка. Като
изключение можем да посочим на Данаил Юруков, назначен от д-р Данева в Скопие.
Българите негодуваха против него, загдето през време на най-тежките борби със
сръбската пропаганда той публично дружеше със сръбския консул и отиде заедно с него
на посещение във Вранска баня (Сърбия). Трябва да отбележа в контраст с неговия
случай, че двама от търговските агенти оставиха особено почитано име в Македония:
Андрей Тошев и Тодор Недков.
[381]
Д-р Генадиев, който известно време след това замина за Париж, ми
разправяше, че Леон Буржоа, бившият министър-председател и шеф на Радикалната
партия, му казал:
- Едно щастие бе за вас, че тогава избухна вулканът в Мартиника, та французите
забравиха какво става в България.
Понеже говоря за Генадиев, трябва да напомня, че поради известността на моята
близост с него мнозина го смятаха за внушител на моите статии. В действителност
те му бяха крайно неприятни. Расъл в Пловдив, той много бе дружил с някои гърци.
Редакторът на „Филипополис", Кумурянос, му бил личен приятел. За него той разправяше
разни истории. Едната от тях е много забавна. Еднъж, когато бил денят за излизането
на „Филипополис", Кумурянос се провикнал в кафенето за току-що написаната от него
статия:
- Дадох на Бисмарка да разбере!
Антигръцките събития предизвикаха и друго едно недоразумение. Д-р Александър
Радев, виден софийски адвокат и бивш министър в кабинета на д-р Данева, макар и син
на един български първенец от Битоля, беше учил гръцка гимназия в своя роден град и
беше свършил правото в Атина. Когато моето име излязло в гръцките вестници като
подбудител на антигръцкото движение, гърците помислиха, че ненавистният Радев,
това е той, и го обвиниха в черна неблагодарност към културата на елинизма, която го
направила човек. Смесването на нашите личности поради еднаквото ни презиме породи
и друго едно недоразумение, на което имах случай да почувствам неудобството. Д-р
Радев, предмет на особена омраза от страна на Фердинанда, биде изруган от него във
вестибюла на двореца, където бе дошъл заедно с д-р Данева след един тържествен
молебен в „Св. Неделя", скандал, който предизвика оставката на целия кабинет. Години
след това, когато аз бях пълномощен министър, не помня вече в коя столица, един мой
колега, който не зная как бе чул за тази история, ми каза:
- Вий сте имали някога неприятности с Вашия цар.
[382]
Това писмо ми е предадено от Рачо Петров в препис. Преписът обаче е бил
направен от някой неграмотен човек. Една дума даже въобще не е можал да разчете.
[383]
Кореспондентът на „Вечерна поща", който изпрати месажа на големия
френски общественик и учен, беше Владимир Робев, тогава секретар в редакцията на
„La Macedoine". В едно писмо до мене той ми пишеше: „Намерих Берар на брега на Ла
Манш, в St. Valery en Caux, дето прекарваше лятната си почивка. Щом чу с каква мисия го
посещавам, той ме покани да седна на писалищната му маса и ми продиктува - без
спиране, нито поправки - своя месаж към българския народ. Половин час по-късно
телеграфът го предаваше в София".
[384]
Думите, поставени в скоби, заместват според смисъла на текста
многоточията в преписа.
[385]
Левантинец, докаран в министерството в 1883 година от д-р Г. Вълкович,
когато последният бе министър на външните работи. Неговият съвършен стил личи
във всичките ноти на българското правителство, докогато д-р Станчов, поставен
начело на това министерство, го изпрати генерален консул в Марсилия, за да се отърве
от него като неудобен свидетел на неговата дейност и човек близък до двореца. Тогава
се прекъсна европейската канцеларска традиция, която Вернаца беше въвел в
министерството, и почнаха да се редят зле написаните ноти от неподготвени
чиновници.
[386]
Щеглов погрешно е датирал писмото си 12 юли. Статията излезе на 13.
[387]
Die Grosse Politik der Europaischen Kabinette, 1871-1914.
[388]
Телеграмата носеше входящ № 610.
[389]
Едно лично писмо на полковник Хесапчиев, дипломатически агент в Букурещ, с
дата 15 август 1906 година до Рачо Петрова, който се намираше тогава на доклад при
княз Фердинанда в Мариенбад, дава някои сведения за настроението у руските
дипломатически кръгове досежно инцидента, повдигнат от Щеглова, както и за самата
негова личност. Хесапчиев срещнал секретаря на Руската легация и разговорът се
докоснал до писаното във вестниците за станалия руско-български инцидент в София.
Секретарят му казал, че получил в легацията препис от рапорта на Щеглова. Хесапчиев
предаваше каквото чул за неговото съдържание. „В България имало една „германофилска
партия". Г. Бахметиев бил се компрометирал в Петербург, понеже поддържал тази
партия и не обръщал внимание на другите, русофилските партии. Печатният орган на
„германофилската партия" напечатал нещо много неприятно за руското правителство
и за руските порядки въобще. Вследствие на това г. Щеглов се обърнал към княжеския
министър на външните работи с частно писмо, като го молил да вземи мерки, за да се
прекратят тези недостойна нападки. Княжеският министър, вместо да направи нещо
по това, дал да се напечати писмото на руския представител в същия вестник, който
почнал остро да напада последния. По този повод г. Щеглов написал повторно на
княж[еския] министър на външните работи, но не получил никакъв отговор." Ще
забележа пътьом, че нито стамболовистката партия можеше да се нарече
германофилска, тъй като излезлият от нея кабинет насочи българската политика към
Франция, нито можеше „Вечерна поща" да се смята като неин орган, тъй като
неведнъж аз бях нападал в нейните колони Рачо Петрова, понякога и Петкова. „Този мил
секретар - пишеше по-нататък Хесапчиев, - който не говори освен онова, което е чул от
своя министър, г. Гирса, забележи, че възможно е г. Щеглов да е причината на
недоразумението, понеже бил „човек твърде нервозен и emporte" (т.е. сприхав, б.м.), и
тъй като не могло да се предполага, че „Вашият министър иска да експлоатира
днешното трудно положение на Русия". При последното ходене на г. Гирса в Петербург
императорският министър на външните работи му говорил за предполагаемото
назначение на г. Щеглова в София. „Г. Гирс – продължи той - казал на г. министъра, че
Щеглов не е за България и че по-добре би било, ако в София се изпрати г. Сергеев
(сегашният императорски министър в Сърбия), а Щеглов да се назначи в Белград. Сега
нашият министър трябва да се е убедил, че препоръката на г. Гирса е била твърде
уместна."
Когато аз нападах Щеглова, бях чувал, че бил на служба в България през време на
Пълномощията, но не знаех, че секретар и шурей на генерал Соболева, тогава известно
време български министър-председател, той бил главен редактор на вестник „Балкан",
издаван на български държавни средства и орган за политическа пропаганда. Полковник
Хесапчиев, съвременник, беше точно осведомен. Попитан от руския секретар какво
мисли по възникналия инцидент, той се възползвал от тоя въпрос, за да каже мнението
си и за Щеглова с тая предумисъл, че то ще бъде предадено на Гирса: „Мнозина от
досегашните императорски представители в България - обяснил Хесапчиев, - вместо да
се ползват от своето изключително привилегировано положение, за да скрепят още
повече връзките между двата братски народа, като че се стремят към
правопротивоположни цели. Те се вмесваха в нашите вътрешни работи, не скриваха
симпатиите си към едни и омразата си към други партии и по такъв начин като
ожесточаваха партизанските борби, спъваха нормалното развитие на нашата
държава. Г. Бахметиев като разбра, че целият български народ е непоколебимо предан
на своята освободителка, направи всичко възможно, за да постави отношенията между
Русия и България на разумна основа. Той даде доказателства за голям такт и
коректност както към Господаря на България, тъй и по отношение към всички български
правителства, от която партия да изхождаха те. Резултатите от подобни разумни
отношения бяха прекрасни.
При никой друг руски представител отношенията между България и Русия не са били
тъй приятелски, както при г. Бахметиева.
Когато узнах за назначението на г. Щеглова, аз имах един разговор в този смисъл с г.
Гирс. Той ме уверяваше, че отсъствието на г. Бахметиева нямало да се забележи в
София, понеже твърде тактичният г. Щеглов щял да следва „по единствено разумния
път", указан от неговия предшественик. Обстоятелството обаче, че г. Щеглов е служил
в България, казах, през онази епоха, когато тя се третираше като губерния, ми дава
право да подозирам, че в неговите понятия за отношенията на Русия към България
трябва да е останал поне един от онези зловредни микроби, които разяждаха яките
връзки между двата братски народа.
Г. секретарят, който с голямо внимание изслуша това, каза:
- Да, да, чини ми се, че нещо подобно трябва да има и че г. Щеглов трябва да е
проявил някаква безтактност."
[390]
Министър на външните работи в Стамболовия кабинет.
[391]
Това бе Шекер Ахмед паша.
[392]
Михаил Маджаров и С. С. Бобчев с време станаха също софиянци, както и
Димитър Тончев. Те бяха част от интелигенцията, но не от това, което се наричаше
пловдивско общество.
[393]
Изглежда действително, че е имало вина у него. Така е мислил и Петков, който
издирил отговорностите след връщането си от Париж. На 17 август той пишеше на
Начовича, че не само Рачо Петров се извинявал със слабостта, показана от генерал
Иванова, но и самите административни власти твърдели, че той е играл една много
лоша роля. Той бил насърчавал тълпата и когато се поискало от него да прати войска,
отговорил едва в 11 часа в неделя, след като митингът бил вече свършил.
 [394]
Тогава на власт бе д-р Данев.
[395]
Ще цитирам от своите спомени един случай, малък и незначителен, но който
показва как Петков е гледал на хората, минали през университет. Бях на обяд у
Генадиева, когато дойде и седна на трапезата Петков. Княгиня Клементина бе починала
и Генадиев го пита дали е пратил окръжно по случай нейната смърт.
- Пратих - каза Петков и взе да чете една телеграма: - „Имам чест да ви съобщя"...
- Не може така - прекъснах го аз.
- А как трябва? - попита той.
- С дълбоко прискърбие ви съобщавам...
В думите, които препоръчвах, нямаше нищо бележито, те се срещат във всички
некролози. Но на Петкова направиха впечатление.
- Ето на - каза той, - това значи човек да е учил.
[396]
Забавността ѝ идеше немалко от това, че казваше каквото ѝ мине през ума.
Тя сама е разправяла как се е случвало да прави, както казват французите: гафове.
Турският посланик в Париж Мюнир бей, връщайки се от Цариград на своя пост, беше се
спрял в София, за да има разговор с Рачо Петрова върху турско-българските отношения,
все натегнати. Той намерил за добре да посети и госпожа Петрова. В течение на
разговора тя го питала дали не ще се спре и в Белград.
- Не - отговорил той, - няма да мина през Белград, а през Букурещ.
- Разбирам - казала тя, - сръбската граница е затворена за свинете.
Тогава се водеше митническа война между Австрия и Сърбия и госпожа Петрова бе
чула, че австрийските власти бяха забранили вноса на свинско месо от Сърбия. Само
като си излязъл Мюнир бей, тя разбрала накъде избиват думите ѝ. Госпожа Султана
Петрова разказваше и за друг един гаф, който направила с турския представител в
София, който отишъл да ѝ представи новия си секретар. Тя ги обсипала с любезности и се
впуснала да разправя, че българите обичали много турците. Но след тия излияния,
обръщайки се към една от дъщерите си, присъстваща на разговора, казала ѝ: „Бош лар" -
без да си дава сметка, че тия две думи са не български, а турски.
[397]
Ще напомня, че госпожа Балугджич, родом швейцарка, беше съпругата на един
сръбски дипломат. Останала в Прищина при сръбското бягство през Албания, Рачо
Петров я доведе в Скопие. Той се ожени за нея след развода си със Султана.
[398]
Да се спомене Източна Румелия, значеше наистина да се напомни титлата на
Фердинанда на неин генерал-губернатор.
[399]
Неразчетена дума при дешифрирането.
[400]
Т.е. на Портата.
[401]
Т.е. Македония да стане автономна като Източна Румелия и българският княз
да ѝ бъде генерал-губернатор.
[402]
Това писмо, както и другите писма на Петкова до Начовича, които ще цитирам
по-нататък, се намират в Архивния отдел на Държавната библиотека. За жалост,
писмата на Начовича до Петкова изгоряха заедно с целия Петков архив, който се
намираше в дома на син му Никола, през време на бомбардировките.
[403]
И след пристигането на Начовича Петков искаше да направи един опит да го
убеди да се върне назад. На 19-и той му писа, че иска да се срещне с него. Назидателно е
да се отбележи как събитията и чувството на дълг са сближавали в новата българска
история при важни моменти политически лица, разделени от силни вражди. В 1880
година Стамболов бе станал причина да се отнеме от Народното събрание българското
поданство на Димитър Греков, министър в първия български кабинет, когото
либералските вестници нарекоха после „безотечествений бесарабец". Десет години по-
късно Греков беше министър на външните работи в Стамболовия кабинет. През време
на Пълномощията Начович изпрати Драган Цанков на заточение във Враца и накара
административните власти да го обявят луд с протокол. Не се мина много време и
двамата си подадоха ръка за изпъждането на руските генерали от България. Не е имало
човек, по-жестоко нападан, отколкото Начович, от страна на стамболовистите. Сам
Петков бе писал против него в „Свобода" нещо чудовищно, което перото се отказва да
възпроизведе. Начович не беше човек да забрави. Но ето че и двамата се чувстваха
задружни в желанието си да служат на България по един и същ път.
[404]
В своя труд „Македонският въпрос пред Великите сили в навечерието на
Илинденското въстание и подир него" аз говоря надълго за тоя приятел на България,
който с риск за своята кариера поддържаше, противно на политиката на Зиновиева в
Цариград и на самия му шеф граф Ламсдорф, исканията на българското правителство за
автономията на Македония.
[405]
Тия три имена и сега извикват въпроси, които са на дневен ред в
международната политика. Няма да бъде безинтересно в какъв смисъл те се поставяха
между Англия и Русия. Сключеното споразумение имаше следните три точки: Първата
засягаше Персия, която се разделя на три зони на политическо и икономическо влияние:
североизточна зона, запазена за руското влияние, югоизточна - за английското влияние,
междинна зона, обявена за „неутрална", където действието на двете държави ще
може да се упражнява задружно. Втората се отнася до Афганистан. Русия, отстъпвайки
по много точки, признава, че тази държава се намира в сферата на английското влияние;
в добавък тя се задължава да не поддържа отношения с емира освен чрез
посредничеството на английското правителство. Третата има предвид Тибет. Англия
обещава да изтегли от там своите части; двете договорящи се страни гарантират
неговата независимост и се споразумяват, че никоя от тях няма да има там
представители.
[406]
Въпросителната е от Начович.
[407]
Освен развитието на румъно-българските отношения при бъдещи събития
княз Фердинанд е разглеждал и преките задачи, които обстоятелствата поставяли
пред тях. Той говорил за общите интереси на Румъния и на България в Македония и за
един задружен натиск върху турското правителство за мерки против гръцките чети.
Румънският министър на външните работи генерал Лаховари обаче далеч не е споделял
тази негова мисъл. Той е смятал да постигне спирането на гръцкия тероризъм против
куцовласите чрез свои самостоятелни постъпки пред Портата и чрез преговори с
Патриаршията и гръцкото правителство. Затова неочакваното посещение, което
Фердинанд направил в Букурещ той паднал там като метеор - му било неприятно. То
можело да компрометира преследваната от Румъния цел в Цариград и Атина. Генерал
Лаховари следователно опровергал пред Портата, че имало някакво българо-румънско
споразумение. Нека да отбележа, че семейството на Лаховари беше от неотдавнашен
гръцки произход, както много други румънски семейства, и че това е могло в случая да
упражни своето действие. Таке Йонеско от своя страна казал на английския пълномощен
министър, че крал Карол приел българския княз много любезно и че подир вечерята в
двореца имал с него приятелски разговор от час и половина. Станало даже дума щото
той да бъде поканен да участва в румънските маневри в Добруджа. Тоя контраст
между личното разположение на крал Карола спрямо България и това на повечето
румънски държавници аз сам имах много случаи да констатирам по-рано като български
представител в Букурещ.
[408]
Казах, това е д-р Станчов, тъй като не виждам в антуража на княза друг
човек тъй лекомислен, щото да чертае пред един чужд дипломат линията, до която
князът на България може да жертва част от нейната територия.
[409]
31 юли 1907 година, стар стил. Сър Едуард Грей споменаваше пътьом и
сръбските чети. „Силите и България - пишеше той - могат заедно да сплашат Сърбия,
като ѝ дадат да разбере, че ако нейните чети не престанат, Сърбия ще бъде
изоставена на България, която бързо ще се справи с нея."
[410]
Историците знаят, че от династията на Палеолозите не е останал друг
потомък с наследници освен споменатата София (Зоя), братова дъщеря на последния
византийски император. Но самозванци присвоили това име нееднъж в миналото. В
началото на седемнадесети век един мним Палеолог се явил в Пелопонес сред жителите
на Майна. Други гърци са се представлявали като потомци на прочутата династия
Комнените. Особено любопитен е случаят с един грък от остров Хиос, Родоканаки,
богат човек, настанен в Париж, който си даде титлата принц Комнен. Той беше си
съставил едно родословие, подкрепено с цитати от много стари книги, и решил да го
напечати, като помолил френския византолог [...] да му напише предговора. [...] дал
името си като гаранция по чисто доверие. По-късно обаче у него се явили съмнения. От
цитираните от Родоканаки книги за нито една не било отбелязано, че се намира в
Националната библиотека в Париж, най-богатата в света; всички били посочени като
находящи се в чуждестранни библиотеки, Оксфорд, Осло, Упсала, Лайден. Сега той
тръгва за тия градове, за да направи справка, не намира никъде следа от посочените от
Родоканаки извори и разбира, че е бил подведен. Тогава той обнародва една брошура, в
която разправя как станал жертва на една мистификация.
[411]
Първата сказка биде обнародвана тогава в издавания на френски вестник в
София и после препечатана в една брошура на Френския колеж в Пловдив; втората,
преведена от Никола Милев, излезе в „Художник", а нейният французки текст се намира
в Софийски общински музей. Някои са ми казвали, че съм бил първият, който е говорил за
Елин Пелин.
[412]
Второстепенен французки поет, роден в 1827 година, умрял в 1900 г.
[413]
За особената природа на Жорж Санд неведнъж се е писало. Напоследък във
вестника „Les Arts" имаше една статия, озаглавена „La frigidite de Madam Sand". Тя
носеше подписа на Андре Мороа.
[414]
„Booz endormi".
[415]
Аз съм имал още от малък вкус към поезията с национални, политически и
социални мотиви, стига в нея да има искрен акцент и високохудожествена форма.
Ученик в долните класове на лицея, аз си декламирах едно находяще се в христоматията
ни стихотворение на Огюст Барбие против Наполеона, задето удушил Революцията. „О
corse а cheveux plats"... И до тази възраст, до която съм стигнал, при охладняването на
чувствата, която тя неизбежно докарва, с удоволствие си спомням за стихотворения
от тоя - как да се каже? - род на ораторска лирика: „Клеветникам России" от Пушкин;
„Да, скити сме ние" от Александър Блок; „Misogallo" от Алфиери, с които проклина
Франция; стиховете на Артур Рембо против Париж след потушаването на Комуната и
прочее.
[416]
Добрович беше началник на Политическия кабинет на княза и обикновената
сновалка между него и министрите.
[417]
Аз бях написал например: делото на прогреса и мира.
[418]
В. „Вечерна поща", броят от 25 юли (ст.ст.) 1907 г.
[419]
Тогава не се знаеше още, че Фердинанд ще вземе титлата цар. Но аз
трябваше сам да разбера, че владетелят на България не можеше да носи чуждата
титла крал. Думата „крал" ми идеше под перото като превод на roi, konig.
[420]
Tогава министър на външните работи.
[421]
Ето как сър Джордж Бюканън предава останалите точки от програмата на
Палеолог: Посланиците в Цариград да употребят своето посредничество, за да накарат
отоманското правителство да се въздържа от прибягване до военни мерки и да го
поканят да повери крайното разрешение на въпроса на Силите. - 4. На българското
правителство да се каже, че ако едно Велико Народно събрание потвърди обявяването
на независимостта, това ще улесни въпроса за нейното признаване. - 5. Една
конференция на посланиците на Силите, подписавши Берлинския договор, да се събере в
някоя столица, която по-късно да се избере, за да определят условията, при които
Българското царство ще бъде признато при особен оглед към плащането на
румелийската дан, на капитулациите и на положението на Екзархията.
 [422]
British Documents on the Origins of the War. 1898-1914, vol. V, p. 358.
[423]
Срещата в Ишъл стана на 22 юли (ст.ст.).
[424]
Трябваше да дойде Мусолини, за да видя това чудовищно нещо: Италия да
окупира Македония до гробищата на моя роден град Ресен и да претендира даже за
Охрид, от името на Албания.
[425]
Така се наричаше сградата, където заседаваха и народните представители.
[426]
Здравей!
[427]
Дописката ми за тоя разговор бе последвана от друга една под наслов:
„Социалните идеи на Бисолати".
[428]
„Той е един остарял и изкуфял художник." Каролюс Дюран беше директор на
прочутата вила „Медичи", където живееха млади френски художници, архитекти и
композитори със стипендия от френското правителство след конкурси.
[429]
Сандански на свой ред биде убит в 1914 година по заповед на Тодор
Александров, а Паница биде застрелян на едно представление във Виенската опера от
Менче Карничева, пратена от Иван Михайлов.
[430]
Иван Вазов, емигрант, също не подписа махзара. Но когато пишех статията си
за Величкова, това не беше ми известно.
[431]
British Documents..., vol. V, p. 186, № 150.
[432]
British Documents..., цит. том, p. 230, № 186, от 18 февруари 1908 г.
[433]
British Documents..., vol. V, p. 341, № 237, от 19 февруари 1908 г.
[434]
British Documents..., vol. V, p. 345, № 241, от 26 февруари 1908 г.
[435]
Славка Чакърова е дъщеря на Георги Чакъров, български първенец в Струга,
ученик на Димитър Миладинов, деец по Църковния въпрос и депутат в турската Камара
в 1887 година. Тя свърши Солунската гимназия и беше учителка в Скопие. Разказвала ми е,
че за нейното помилване подействал руският консул Манделщам. Той даже поискал да се
ожени за нея. Но тя беше тогава годена за Никола Пушкаров, учител в Скопие, който
през време на Илинденското въстание води една чета. Впоследствие тя се омъжи за
него. Никола Пушкаров е известният учен, чието име е дадено на Института за почвени
изследвания. Когато диктувам тия редове, Славка Чакърова е на осемдесет и две години.
Вчера отидох пак да я видя и дълго приказвахме за стари спомени. Тя ми разправи, че
заедно с нея били в революционното движение две други учителки, Каневчева, която
после се омъжи за известния анархист Михаил Герджиков, и Чупарова, която се омъжи за
д-р Руменов.
[436]
В. „Вечерна поща", броят от 30 декември 1906 г. (12 януари 1907 год. по н.с).
 [437]
Ще цитирам някои от стиховете, посветени на Груева:
„О, Македонийо, ти губиш своя Левски,
Най-верния си син, най-силния си меч.
Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
Не мре духът велик - плът тленна само мре.
И Груевият дух светлей, одушевленье
Разнасят от Пирин до Бялото море.
И неговият зов и мисъл благородна
Ще дигнат хиляди герои и борци,
Готови да умрат зарад земята родна,
Да грабнат лаврови ил търнови венци...
Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
Над който буря вий и пее вълчи вой,
Из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
Във слава лучезарна геройски образ твой!"
Стихотворението носи дата „София, 2 януари 1907 г." и е публикувано в книгата
„Македония в българската поезия" от Мария Милетич-Букурещлиева, София, 1929, с. 161.
[438]
Documents Diplomatiques Francais, 2 Serie XI, № 354, p. 604-608, от 11 май 1908 г.
[439]
Тя е публикувана в: Turkey, № 1 (1908). - Further correspondence respecting
proposals by His Majesty's Government for reforms in Macedonia. London, 1908, docum. № 6.
[440]
Азиатският департамент - отделът в руското Външно министерство, който
се занимаваше с работите в Балканския полуостров, Турция и Средния изток.
[441]
British Documents..., vol. V, № 192, p. 235.
[442]
В потвърждение на това бих могъл да цитирам един исторически пример.
Турското правителство бе назначило в Гърция въоръжени гърци, тъй наречените
арматоли, които да пазят населението от разбойници. Знайно е, че те образуваха
кадрите на гръцката революционна войска.
[443]
Отчет за тоя разговор има и от Изволски в едно негово писмо до руския
посланик в Лондон граф Бенкендорф. Документът е публикуван от Siebert (1921 г.) в
известната му книга, но частта, отнасяща се до Македонския въпрос, е пропусната.